/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Не е време за дракони

Ник Перумов

Съществуват ли други светове? Нима има земи, където слънцето е зелено, а пясъкът — черен? Нима има места, където планините са от звънтящ кристал, а в бързеите на реките тече чисто злато? Нима може снегът да е с цвят на кръв, а самата кръв да е по-бяла от сняг? Но съществува място, наречено Средният свят. Тук слънцето е жълто като зеница на дракон, тревата е зелена, а водата — прозрачна. Към сините небеса се издигат кули на крепости от камък, но има и сгради от бетон. Тук птиците се стремят към висините, а хората си даряват усмивки и се обичат. Дойде и времето когато този свят поиска своят нов господар от Света на Опакото, който трябваше да премине през много смъртоносни схватки с най-могъщите магъосници, владеещи четирите стихии, за да овладее Силата. Битката бе неравностойна, но съдбата следваше своят път…

Ник Перумов, Сергей Лукяненко

Не е време за дракони

HYMN OF APOLLO

The sleepless Hours who watch me as I lie,
Curtained with star-in woven tapestries
From the board moonlight of the sky,
Fanning the busy dreams
from my dim eyes, —
Waken me when there Mother,
the grew Dawn,
Tells them that dreams and that the
Moon is gone.

ХИМНЪТ НА АПОЛОН

Безсънни часове се взират в мен,
а аз лежа във мрака, обграден
като с извезан звезден балдахин
от спуснал се от небосвода син,
сноп лунни сребърни лъчи.
Но в уморените очи
разпръсват се видения болнави
и будя се, когато вече
изгревът ме известява,
че сънищата са далече,
а месечината — заспала…

Пърси Биши Шели1

ПРОЛОГ

Съществуват светове, където слънцето е зелено, а пясъкът — черен. Има такива, където планините са от звънтящ кристал, а в бързеите на реките тече чисто злато. В трети снегът е с цвят на кръв, а самата кръв е по-бяла от сняг. Съществуват светове, където замъците не са отстъпили място на многоетажни сиви небостъргачи. А нейде другаде същите тези сиви иглени грамади от бетон отдавна са изоставени и от руините им хората зидат стени на замъци.

Има светове, в които зората е посрещана от сливащо се в един звук пърхане на милиарди криле — хвъркати същества се реят високо над земята, тържественият им химн в чест на изгряващото светило се сплита с вопли на умиращата по повърхността безкрила сган. И има светове, в които слънчевите лъчи опират в плътно залостени капандури, защото там светлината е по-горчива от отрова.

Ала тук не става дума за тях.

Съществуват светове, където нощта и денят са неразделимо прегърнати. Там можеш да вдигнеш взор към слънцето и да забележиш звездите. Там излизаш в нощта — и виждаш слънце.

Ала тук не става дума за тях.

Защото има други светове — слънцето им е жълто като зеница на дракон, тревата е зелена, а водата — прозрачна. Към сините небеса се издигат кули на крепости от камък, но и сгради от бетон. Там птиците се стремят към висините, а хората си даряват усмивки.

Става дума точно за такива светове. Пригответе се.

Чака ни път.

ГЛАВА ПЪРВА

Токът угасна.

Когато дребните неприятности те преследват непрекъснато, това вече не са някакви малки досадни проблеми, а една Голяма Неприятна Система. Именно Система, с главна буква. А теорията ни учи, че нито една истинска Голяма Система не съществува, без да има под себе си здравия фундамент на една истинска Глобална Причина. А пък Глобалната Причина е нещо, което се допуска да бъде пренебрегнато само веднъж — и никога повече.

Виктор пипнешком търсеше вратата, където се спотайваше разпределителното табло, вградено в стената като сейф. Мебелите, изглежда, бяха решили да се възползват от случая и да се поразтъпчат из апартамента, защото изникваха на най-неочаквани, направо стъписващи места. Виктор успя да излъже един стол и провали засадата, но пък вторият радостно му се набута в краката. Разтривайки по пътя удареното си коляно, той предпазливо протегна ръка… и тогава внезапно зазвъня телефонът. И даже не зазвъня, ами гадно и подигравателно закрещя, като чак подрипваше от старание. Такива обаждания навярно вещаят пожар или смъртен случай. Дрънченето на апарата беше често и насечено, сякаш звъняха от провинцията, а това означаваше, че наистина нещо се е случило. Мама би се обадила само ако върху забравеното им от Бога градче връхлетеше ято огнедишащи дракони.

Огнедишащи дракони с тесни жълти зеници…

Виктор тръсна глава, за да се отърве от изведнъж хрумналите му глупости, и на подскоци се втурна към телефона, като по пътя си повали още един стол. А може би същия стол, коварно и злонамерено върнал се на предишното си място.

Грабна слушалката. Тя мълчеше. Чуваше се само едно много бавно хрипкаво дихание.

— Ало? Ало, майко, ти ли си?!

Вече бе сигурен, че не е майка му. Но упорито не желаеше да си го признае.

Слушалката равномерно дишаше. Дишаше съскайки, все едно в другия край на жицата някой си поемаше въздух през неплътно сключени челюсти, пълни с остри-остри зъби!…

— Ало… — повтори Виктор. Повтори уморено и покорно, на ръба на телефонната учтивост, която рано или късно щеше да се изроди в поток псувни, а минута по-късно на самия него щеше да му докривее за казаното.

— Не сссе репчи… — прошепна слушалката, разтягайки думите, сякаш незнайният събеседник насреща имаше намерение да каже нещо далеч по-оскърбително, но също бе намерил сили да се сдържи. — Живей ссси… кротко… живей ссси… засссега…

Виктор притискаше към ухото си слушалката, която забибипка сигнали за свободна линия и зяпаше през цепката на дръпнатите не докрай пердета на прозореца, а навън бе нощ, тъмнина и слаб, разреден отблясък на улични лампи зад ъгъла. Не, хората не са станали хора когато са измислили газените фенери и електричеството. Отначало са изобретили мрака — такъв непрогледен мрак, че и природата не го е сънувала в кошмарите си.

— Изроди — рече Виктор. — Скапани педали.

Искаше му се да изръмжи нещо още по-зло и пиперливо. Обаче да псуваш на глас, докато стоиш сам в тъмен и празен апартамент, беше също толкова тъпо, колкото да си поет и да рецитираш в самота току-що написани стихове.

— Идиоти — додаде Виктор в слушалката и я хвърли на вилката.

Сега вече не вървеше към таблото, а се промъкваше към него — бавно и внимателно. Не искаше да бърза. Пък и нямаше защо да бърза. Ееее… Изгорели бушони в стара кооперация — чудо голямо! Обадил се някакъв къркан простак или надрусан пубер — случва се с всеки.

Само че защо толкова често? А?

Голямата Неприятна Система. Мама сигурно ще рече, че някой го е урочасал. Ама бива ли да се хваща вяра на глупави суеверия!?

— Бушони, бушончета — успокояващо рече Виктор, подпирайки се с едната ръка на стената, докато с другата напипваше проклетото табло. — Сега ще натиснем бутончетата…

Пръстите му срещнаха нещо студено, заоблено-ръбато. Той взе да го изследва, чудейки се на какво се е натъкнал. Кръгло… резба…

Гнездото на бушона. Празно. Бушонът даже не е изгорял, ами направо се е изпарил.

Ръцете му не се изненадаха, за разлика от ума. И същите спокойни съобразителни ръце бавно, за да не ги тресне ток, отпълзяха от таблото, след което кротко отвориха входната врата.

На площадката, както си беше редно, светеше голата крушка. А на прага се търкаляше бушонът. Изпаднал значи. Отвил се сам-самичък и изпаднал. Случайно. Случва се.

Случва ли се?

Не.

Поразен от собствената си невъзмутимост, Виктор вдигна бушона. Грижливо го зави на мястото му. Натисна копчето.

Послушно лумна в светлина полилеят, загърмя телевизорът, тежко въздъхна старичкият хладилник.

Поредната беля. В стройната редичка подир спуканата водопроводна тръба, експлодиралият кинескоп, задръстилата се канализация и тем подобни прелести. Е, този път е малко по-екзотична. Макар че… има един термин от психиатрията, специална думичка за такива „необясними“ ситуации, в които човекът е от сигурен по-сигурен, че нещо е свършено, а пък то не е. Ами, да речем, разсеял се е одеве, докато е отвинтвал същия този бушон. Одеве, одеве — вчера. Когато за пореден път беше изгорял. Да, ама защо на стълбището имаше ток? Електроните да не са повярвали, че бушонът липсва?

Трябва да се затвори входната врата…

Той я задърпа… и внезапно в нея нещо се вкопчи. Виктор видя нечии тънки, зацапани с кръв пръсти. По-точно — пръстчета. Дългите нокти блеснаха златно, лакът бе ярък, празничен, неуместен, но пък изглеждаше красиво на фона на прясната кръв.

Навярно сега беше моментът да се уплаши. Или поне следваше да се постресне.

Ала дали поради врязаните в душата професионални навици, дали онзи неотминал още яд не даваше зелена светлина на страха, но спокойствието остана. Също така бавно и старателно, както преди малко изваждаше пръсти от оголеното електрическо гнездо на бушона, Виктор взе да отваря вратата. Когато окървавената ръка се плъзна и свлече надолу, той усети, че вратата запъва. Провря се на площадката, без да я бута повече.

Върху гумената изтривалка лежеше Тя — с притиснати към гърдите си колене.

Момиче-тийнейджърка. На тринайсет, може малко по-голяма. Рижава. Косата не беше дълга, но разрошена. Обута в тесен черен панталон и сцепено на хълбока тъмно пуловерче.

„Загубила е много кръв“ — шавна първата мисъл. Тънко бяло-бяло лице с високи скули. Дори не мъртвешко, нито бледо, а само бяло.

Преди да се наведе над момичето, Виктор се озърна. Стълбището беше пусто и тихо — нито звук, нито движение. Сякаш целият вход бе измрял преди години, а кървящата девойка пред вратата му беше изникнала от нищото.

Момичето едва чуто застена.

Той вдигна лекото телце, автоматично отбелязвайки си наум, че няма толкова кръв върху изтривалката, както се опасяваше. Но пък тази бледност на непознатата пострадала — откъде е? И по стълбите кървави следи няма, и площадката е чиста. Все едно ранената девойка бе паднала от тавана право пред вратата му.

Лекичко като морски рак, сякаш не смееше да открехне вратата по-широко, той се промъкна обратно в апартамента. Телевизорът от стаята мърмореше нещо весело и окуражаващо — както винаги.

— Боли ли? — попита Виктор, без да чака отговор. Трябваше да й говори каквото и да е… Внесе я в стаята, сложи я на канапето… абе, майната й на светлата изтъркана тапицерия, по която тутакси цъфнаха ръждиви петна. — Ей, сега, сегичка…

Първо, трябва да повика линейка. Не хранеше илюзии относно оперативността на колегите си, а значи тъкмо поради тази причина следваше да се обади незабавно. Точка втора — да превърже девойчето. И да затвори вратата!

— Недей — неочаквано с ясен глас каза момичето. — Не се обаждай никъде… Виктор.

Той даже не спря, дори не се учуди, че ранената знае името му. Днешната нощ бе такава, че не оставяше място за чудене. Виктор посегна към телефона, стисна слушалката. И я изтърва, защото от микрофона избликна и бавно се разсея във въздуха кълбо смрадлив черен пушек.

— Недей — повтори момичето.

* * *

Събираха се бавно. Беше ударил часът на Сивия пес — най-унилата нощна доба. Час, в който всичко е предопределено, неизменно и предварително известно. В такива минути е най-добре да си в безгрижен кръг от стари приятели край лагерен огън, да отвориш заедно с тях бутилка от доброто старо „Aetanne“, да вземеш преминалата доста премеждия китара и да изпееш нещо от рода на: „Ех, по камък, черен камък, там не чувстваш корените земни свои…“, а подир тъжното да изсвириш нещо до дупка весело, може даже да е и мръсно, стига в компанията да няма дами.

Но, какво да се прави. Часът на Сивия пес — плъзгащи се сенки дебнат по ръба на нощта, която е толкова тъмна, че слепият става по-ловък от зрящия. Под наметалата не личат мечове. Това, заради което се събират, изисква друго оръжие. Не за ритуални дуели със себеподобни. Много, много неща зависят от тази среща. И нека не всички пристигащи да подозират колко голяма е опасността — въпреки това не се налага да бъдат подканяни. Дърветата бавно отстъпват, гората оредява, преди век доста са я осакатили брадвите на секачите. Някога тук са стояли къщи, минавали са пътища. Ала времето не щади нищо. Неумолимото време, с което никой не ще да се съгласява. Ето, даже младите фиданки, които обожават пепелищата, успяха да поникнат, израснат и да одъртеят… Дори каменни фундаменти се трошат на прах под корените на тревите…

Пътеките в часа на Сивия пес са опасни, но не толкова, колкото в другите нощни часове. Бродят Ненамерилите покой, високо във въздуха кръжат Летящите. От горските гъсталаци надничат гладните лакоми очи на онези, които така и не смогнаха да преодолеят вековния си страх и да излязат на открито. С такива е достатъчно да си просто предпазлив, нищо повече. Същински опасни са другите, някогашните приятели и съратници. Те, дошлите от родните брегове, са най-люти противници. Забравено е отдавна онова време, когато са стояли заедно, вместо едни срещу други, стиснали дръжките на мечове. Забравено е и е проклето.

Навярно — завинаги…

На тази земя, безчет пъти разорявана, където са се сблъсквали заковани в броня армии, посред оредяла от сеч горичка, в която всяко дърво носеше безброй следи от забивали се в него стрели, на стръмна скала, извисила се над езерото, стоеше замък. По-точно — това, което някога е било крепостта Бхчи. Руини.

…Кулите от двете страни на портата бяха разрушени не от артилерия или тарани — цялата тази техника беше затънала в лепкави мъхове и вълчи ями далеч преди твърдината. Зидовете бяха срутени със стенобойно заклинание. Сега само фундаментът ги помнеше и купищата раздробен камънак, обилно поръсен със слегнал се сив прах, свидетелстваха, че ги е имало. Магията бе натрошила гранитните блокове. Таралежи бяха запълнили раната на рова, някога изкопана с груби сечива, едва приличащи на лопати…

Дошлите за среща си размениха мълчаливи приветствия, защото етикет и ритуални фрази за подобни случаи още не бяха измислени. Тронната зала изглеждаше най-много пострадала от всички други помещения — в нея още се усещаше ехото на най-свирепата, последната схватка на бранителите и нападащите. Разкривените от битката стени пазеха следи на вградената от зидарите магия. Сега само тя ги удържаше да не се сгромолясат. Единствената оцеляла спирална стълба водеше към голяма стая, която сякаш гнездо на лястовица бе прилепнала към останките на замъка на височина двайсет човешки боя от земята.

Тук не биваше да си правят шеги с магията. Особено с бойните заклинания.

Тъкмо затова мястото бе избрано за срещата.

Онези, които бяха пристигнали първи, застанаха край светлите руини отвън, с което доброволно се бяха съгласили да бъдат лесни мишени. Знак на доверие и мир. Ала колко пъти вече подобни жестове служеха да прикрият капан, да приспят бдителността, да осигурят осъществяването на нечии подли сметки…

И въпреки всичко — беше жест на помирение.

Предводителят на първите, висок, увит в наметалото си мъж, заговори:

— Трябва да обсъдим много неща.

— Тъкмо в добата на Сивия пес ли? — с откровена ирония му отвърна здрачът, в който смътно се очертаваха набитите фигури на закъснелите.

Да, всички знаеха, че казаното в този час не бива да се взема на сериозно.

— В следващия час за нас няма истина — невъзмутимо рече предводителят. — Времето на Събуждащата се Вода не е нашето време. И още по-малко — ваше. Не си струва да протакаме.

— Слушаме те, Ритор — съгласи се все още невидимият му събеседник, признавайки, че наистина е излишно да си играят с думите. — Пътят беше дълъг, не сме дошли напразно, нали?

Ритор остави въпроса без отговор. Все още не можеше да разпознае човека, с когото говореше и това го тревожеше. Обърна се и бързо огледа своите другари.

Бяха четирима — точно според уговореното. Братята Клат — слаби магьосници, но великолепни бойци. На техните плещи лягаше цялата тежест на отговорността в онези часове, в които слабееше Силата на Въздуха. Шати — още не остарял, но вече много опитен чародей, също както и Ритор — маг от първа степен. Дори сега, в добата на Сивия пес, омразна за всеки вълшебник, от предводителя на Въздушните едва доловимо лъхаше на Сила. Отдясно на Ритор стоеше племенникът му Таниел, който за крехките си шестнайсет години вече беше спечелил прякора Любимецът на вятъра. Момчето бе бъдещата надежда на клана на Въздушната стихия.

Докато се взираше в племенника си, Ритор усети хлад в гърдите. Някакво предчувствие, неясно и напълно необосновано, защото няма истински предчувствия в часа, когато цялата магия на света спи, го накара да съжали, че е взел момчето на тази среща. Да, беше длъжен да го стори, традицията повеляваше на преговорите да присъства някой, който още не е станал мъж, така че с млади очи да гледа и с млади уши да слуша с присъщата за възрастта му жар… И въпреки това!

Въпреки това — не биваше да води тук Таниел!

— Та какво искаш да ни кажеш, Ритор? — повтори главният на отсрещната страна. Странно, паузата не го беше подразнила, сякаш нямаше нищо против нея…

Ритор се отърси от странични мисли.

Предчувствията са глупави. Кланът на Огъня никога не им е бил враг. Освен това тъкмо сега, в средата на нощта, и двете групи са еднакво слаби, а това ще ги удържи от предателство.

— Войната е близо — произнесе Ритор. Каза го и все едно се гмурна в поток студен повей от планински ледници. Ще ли му повярва някой? Хората от Огнения клан бяха първите, с които споделяше опасенията си.

Фигурите насреща мълчаха. Дългите им наметала не помръдваха, не се диплеха, сякаш се бяха вкаменили.

— Войната тропа на вратите ни — подчерта Ритор, — а между клановете, както винаги, няма единство.

— Знаем това — изшумоли отговорът. — Но също така знаем, че истинско единство не е имало никога.

— Но след предишната война…

— Онези времена отминаха — сурово отвърна събеседникът му.

Ритор продължаваше да не вижда лицето му. Нито с обикновеното си зрение, нито с магическото, и без това безсилно в този час. Предводителят на Огнените продължи сухо:

— Веднага след войната — да. Обаче малко след това… Глупаво е да разчиташ, Ритор, че без общ враг клановете ще забравят старите обиди. Ти си мъдър и ми е странно да те слушам какви ги приказваш сега.

Ритор въздъхна и докосна челото си, пъдейки раздразнението, преди то да е пуснало корени. Е, нищо друго не беше и очаквал — Огненият орден е знаменит с ината си.

— Добре — рече той. — Да оставим настрана единството. Засега. Само искам да напомня, че Природените нищо не са забравили и нищо не са простили. Само това исках да кажа като начало.

— Можеш ли да приведеш доказателства на словата си? И поради каква причина тогава настоя за тайна среща, вместо да свикаш всичките, владеещи Силата на Стихиите?

Студена струйка страх пропълзя по челото на Ритор. Кланът на Огъня би трябвало да разбира… Макар че те винаги са били непредсказуеми, както и подхранващата ги опърничава Сила. Отвърна жлъчно, питайки се защо трябва да обяснява елементарни неща:

— Защото Големият събор неизбежно би завършил със също толкова Голяма кавга! А колкото до доказателства… Природените всичко помнят! — възкликна той и дори се порази на отчаянието, което ненадейно изби в гласа му и обагри думите му. — Аз зная… всичките Деца на Въздуха го знаят. Южният вятър откъм Горещото море ни нашепва за кораби, които чакат край Разлома, той донася горчиви миризми на ковяща се стомана и дъх на опасна отвара! А вятърът от север трупа сили да раздуха пожари над градовете ни! Птици отлитат на запад преди срока, лешояди пристигат от източните пустини — очакват скорошна плячка. Природените стягат армии за нахлуване!

— Ритор, това не е за първи път. Вече са опитвали. И веднага след Великата битка, и преди седем години пак. Е, и? Какво остана от войските им, Ритор? Да не би твоите ветрове да са забравили предсмъртните стонове на Природените?

Ритор внимателно се вслушваше не толкова в думите, колкото в мелодиката на чуждия глас и не откриваше у говорещия нито съмнения, нито страх. В пробуждащата се виделина фигурите в тъмно-оранжеви наметала стояха мрачни и непреклонни. Самоуверени. Ритор почувства, че надеждата му се топи.

— След войната се бяхме обединили — прошепна той. — А инцидентът отпреди седем години… нима десетина кораби са армия? Разузнаване с бой, нищо повече… Ние, Въздушните, събрахме всички доказателства, които съумяхме да намерим. Сега се нуждаем от помощта ви. Ветровете виждат много неща… но само Огънят може да каже какво се пече в подгряваните от него пещи.

— Ясно, разбрахме какво искаш — рекоха му от здрача. — Но помисли, мъдри Ритор, над следното: вече два пъти Природените се опитваха да ни покорят и погубят. Два пъти! С различни сили, с различни средства. И двата пъти ние се справихме сами, без обединение. Но сега… ние можем да проумеем тревогата ти. Нали тъкмо ти ни лиши от защитник? О, никой не би казал, че Той представляваше средоточие на Доброто и Справедливостта, ала Природените се стряскаха дори от произнесеното Му име! Не беше ли ти този, който прекъсна Неговия род?

Ритор се оклюма. Предводителят на Огнените бе казал истината. Самата истина. С периферното си зрение Ритор успя да забележи как Таниел се опули. Горкото момче… всъщност, защо „горкото“? Войната е на прага, време му е стане мъж.

— Ти прекъсна този род… — меко продължи събеседникът. — И това надали може да бъде оценено като мъдра постъпка, не е ли така, Ритор?

Нещо в тези думи пак накара магьосника да настръхне. И отново не успя да определи точно какво го е разтревожило. Кланът на Огъня винаги се е смятал за съюзник от Въздушните… или поне не се смяташе за противник, което беше достатъчно.

— Ти не успя да събереш достатъчно сведения, за да настояваш за свикване на Голям събор, така ли, мъдри Ритор? И сега молиш Синовете на Огъня да извършат недостъпното за Децата на Вятъра? Ти, който уби последния от онзи род, чието име се закле да не произнасяш? Ти, който ни докара плашещата те сега беда?

Упреците биеха като воден бич. Ритор сведе глава. Усещаше настойчивия поглед на племенника си. Да, Таниел, така е. Някога, преди много години, наистина премахнах най-голямата прокоба на нашия свят. Но заедно с това го лиших и от най-великата защита. Почти винаги става така, мойто момче. Никой не бива да владее твърде много сила.

— Накъде бият думите ти, Огнени? — Ритор вдигна глава и стисна юмруци. — Стореното не може да се поправи.

— Кой знае, Въздушни, кой знае… — загадъчно му отвърнаха от сумрака. — Значи ти, мъдри Ритор, убиецо на последния, чието име е прокълнато, смяташ, че войната е неизбежна?

— Да — твърдо отсече Ритор. Отново чувстваше почва под краката си… или въздушен поток под крилете, все едно. — Войната е близко. Тя е неизбежна. И ако клановете не се съюзят, както преди…

— И какво ще направиш с обединените Ордени? — подигравателно запита Огненият. — Ако някой ден, дори утре, Природените акостират и стоварят войска от орлоглавите си кораби, ние ще се съюзим и без предварителни уговорки. Та какво всъщност цели мъдрият Ритор, като ни призовава да се обединим, преди войната да е избухнала? По твоя милост сме лишени от най-сигурната защита, след като ти погуби онзи, чието име не можеш да промълвиш… Уби го въпреки мнението на мнозина мъдреци… пък сега искаш да ти се подчиним? Нещо криеш, Ритор. Време е за открита игра, ако още не си го разбрал. Престани да извърташ и да сменяш посоки като есенен вятър и отговаряй направо, щом желаеш помощта ни.

Кланът на Огнените бе упорит. Трудно може да се очаква от тях нещо различно. Ритор въздъхна.

— Ветровете ни носят различни новини. Фрагменти от заклинания прелитат през Горещото море като отронени листа. Природените подготвят нещо… ужасно… което може да бъде спряно… от…

— От онзи, когото ти уби? — рязко довършиха вместо него.

— Да — глухо призна Ритор. — Да. И затова…

— Затова жадуваш цялата сила на Клановете… защо?

Ритор се стегна, сви се. Наистина — време е за открити речи.

— Съдейки по всичко, донесено от ветровете, Природените искат да създадат Дракон.

Върху развалините на замъка се стовари тишина. От съдбоносното име сякаш дори камъните помъртвяха, докрай изтерзани от магически енергии от миналото…

— Да създадат Дракон? — бавно промълвиха отсреща. — Да създадат… Дракон? Та нима това е възможно?

— Кой знае… — предводителят на Въздушните отново сведе глава. — Помниш ли, че някога не вярвахме и в корабите им? А когато се появиха, беше късно. Забрави ли колко кръв се проля на онзи бряг?… Помниш ли?!

— Помня — отговорът приличаше на бърз ромон на вода. — Но съгласи се, корабите са едно, а Драконът — съвсем друго! Ала ти… не ни изненадваш.

— Как така?! — порази се Ритор.

— Никой не познава възможностите, отпуснати на Природените. Ние не вярваме, че е възможно да бъде създаден Дракон… ала ти имаш право — не повярвахме и в корабите им. И какво тогава, Ритор? Какво предлагаш? Да си спомниш доброто старо време ли? — в гласа на събеседника пропълзя подигравка.

Главният въпрос, заради който Ритор, без да жали сили, подготвяше тази среща, най-сетне бе произнесен!

— Настъпва времето на Дракона — заяви Ритор.

Събеседникът му се засмя, тихо и бълбукащо:

— Времето на онези, които вече ги няма? Какво ти става, мъдри магьоснико?

— Драконът идва.

Отново настъпи тишина. Ритор усети, че зад гърба му Шати се е размърдал — нещо го безпокоеше.

— Разбрах — отвърна най-после сумракът. — Дните на Великата война не излизат от ума ти. Всички надежди и страхове от твоята младост, Ритор, Убиецо на Последния Дракон!

Въздушният стисна зъби, за да не избухне. Кланът на Огъня, който бе запазил неутралитет по времето на войната, имаше право да го упреква. И все пак…

— Няма да устоим пред нашествието на Природените. Още повече, ако ги поведе Сътворен Дракон.

— Ала нима заедно с Крилатия Владетел не идва в нашия свят и неговият убиец?

Странно, вождът на Огнения клан изобщо не показваше признаци на изненада. Но би трябвало да е учуден. Би трябвало да е изумен. Би трябвало. Щом Последният Дракон е мъртъв… дори Природените не са способни да го възкресят… или сътворят. Би било велико чудо. Огнените не би трябвало толкова лесно да допуснат, че е възможно. Вместо това… подигравки.

Събеседникът на Ритор продължи:

— Нима не беше и ти такъв Убиец, Ритор? Ти премина посвещенията с Огън, Вода, Въздух и Земя. Всички мъдреци от клановете, които ти се довериха, извършиха за теб своите обреди. Не беше ли тъй? Е, щом Природените ще бъдат предвождани от Дракон… ние ще му противопоставим Убиец.

— Има друг начин.

— Няма друг начин — сухо и твърдо отвърна Огненият. — С какво е лош изходът, който ти предлагам?

— Природените могат да направят и още нещо — бавно каза Ритор. — Възможно е да не им е необходим Дракон. Какво ще го правят след като победят? Никак не е лесно да бъде премахнат. Даже за родения за това е трудно да го стори. Далеч по-приемливо е да се посее… добре де, да се долее още масло в огъня на клановите вражди, за да се провокира междуособица. Тогава не им трябват чудеса, за да ни надвият. Та ние сами ще се изтребим. Нима кланът на Водата не е готов да захапе за гърлото и нас, и вас? Нима кланът на Барса не се скара жестоко с Тигрите? И пак същите споменати Водни чеда — нима те не издирват последните оцелели от Неведомия клан, поради също така неведоми подбуди? Какво целят? Освен това, нима вие самите не ползвате всяка възможност да досаждате и да дразните клана на Земята?

Ритор осъзна, че последното беше прекалено остро. Но да върне думите си назад вече бе късно. Изненадващо обаче, предводителят на Огнения клан сякаш никак не се засегна.

— Да зарежем кавги и препирни — почти нехайно рече той. — Ако правилно те разбирам, ти смяташ… че Драконът е необходим на нас?

— Да — отсече сковано Ритор. Отвъд хоризонта сякаш изръмжаха гръмотевици, нима само му се е сторило? — За да отблъсне нашествието и за да победи Сътворения Дракон.

— Излиза, че Драконът още може да бъде възкресен — каза Огненият и това не беше въпрос, а твърдение.

— Ако Драконът не дойде, нашият свят ще загине.

— Дори и така?

— Войните…

— Досега сме се справяли сами във всичките войни. Времето на Драконите свърши, Ритор.

Ама какво се е случило с клана на Огнените?! Та те докрай подкрепяха низвергнатите повелители на света!

— Трябва ни Дракон — упорито рече Ритор. — И той… ще дойде.

Очакваше нова вълна подигравки, горчива ирония и упреци. Всички знаят, че Драконите са си отишли завинаги. Най-вече — заради него.

— Знам — неочаквано спокойно отвърна събеседникът. — Ти всъщност не уби последния… или последната? Прокуди го, но не го умъртви.

Думите бяха изречени. Ритор чу движенията на другарите си, те запристъпваха от крак на крак. Само чародеят Шати запазваше самообладание. Навярно защото за разлика от децата и войниците знаеше, колко многолика може да бъде истината.

— Да — промълви Ритор, — не можах да го убия, та нали…

— Зная, зная — прекъсна го събеседникът с мек ромолящ шепот, — не обяснявай. Ти го пусна да си върви… и сега последният Дракон се пробужда. Но той не е нужен! Излишен е! Опасен!

— И е единствената защита на нашия свят…

— Ние сами ще браним своя свят! Ритор, ние не ще допуснем завръщането на Драконите! Пробужда се Драконът и заедно с него се пробужда Онзи, който ще го унищожи. Така е било някога с теб. Така ще бъде и сега. И отново ще избухне клане, по-страшно от битките с Природените, с които толкова ни плашиш. Всичко ли си забравил, Ритор?… Или не си? И въпреки това ти призова Дракона, вярно ли е?

— Драконът не може да бъде призован. Той идва сам. Аз… само го предусещам… твърде много от неговата кръв имам по ръцете си.

— Но пък може да бъде повикан Онзи, който ще спре Дракона. И ние го повикахме.

Зад гърба на Ритор някой въздъхна. Шати. Нещо се променяше наоколо. Пространството трепна, защото вълшебната сила се връщаше след отлива си. Часът на Сивия пес свършваше. Магията още беше слаба, твърде далеч бе добата на Отвореното небе, но Ритор усети въздушните струи край пръстите си, различи шепота на своята стихия в провалите на стените.

— Странно е да чуя такива слова от Синовете на Огъня… — произнесе той тихо.

— Тук няма Огън! — рязко изсумтя зад гърба му чародеят Шати. — Ритор, тук няма Огън!

Ритор простря напред ръце и с всички сили се помъчи да почувства аурата на скритата под наметалата си група. Порив на вятър обиколи залата, беше съвсем слаб, но се оказа достатъчен, за да отметне криещите лицата качулки. Простичкото заклинание поиска твърде много усилия.

Лицата насреща бяха бледи. Прекалено прозрачни и чисти за Огнения клан.

— Предателство! — възкликна Ритор, като по навик посегна към дръжката на правата си сабя, която не бе на кръста му. Правилно, нямаше я. Нали идваха да преговарят… Човекът, когото Ритор бе сметнал за вожда на Огнените, се разсмя:

— Защо „предателство“? Напразно обиждаш паметта им, Ритор. Много дълго ги увещавахме да ни кажат мястото на срещата, много дълго…

Братята Клат нямаха нужда от думи, за да се разбират. Те като един пристъпиха напред. Сабите и пистолетите им бяха останали в гората, на сто крачки от разрушения замък, както го изискваха правилата — дори в часа на Сивия пес всеки магьосник би усетил скрито оръжие. Но и дългите ножове в ръцете на братята не бяха за пренебрегване. Таниел също понечи да закрие с тялото си Ритор, но предводителя на клана отблъсна момчето с лакът. В схватката нямаше място за деца.

— Тръгваме си — заяви Ритор, като се мъчеше да вложи в гласа си увереност, която не изпитваше. Стараеше се да не прозвучи като въпрос или молба.

Между клановете на Въздуха и Водата нямаше открита вражда. Случваше се даже да бъдат съюзници. Може би ще им позволят да напуснат…?

— Не — отвърна вождът на Водните чеда. — Страхувам се, че не.

Сега беше техният час. Мигът на сила на тяхната Стихия. И те не се колебаеха да я използват.

И петимата Водни вдигнаха напред ръце, като отърсиха от раменете си чуждите наметала. Едва сега по оранжевата тъкан станаха забележими кафеникави петна, видя се, че са прокъсани на места. Паднаха дрехите на убитите и групата остана в прилепналите си светло-сини роби.

Сега бе часът на Силата им — и никой на този свят не би могъл да спре магията на Водата.

Братята Клат се хвърлиха в бой, опитвайки се да изпреварят заклинанията. Ритор видя — по-ясно, отколкото би му се искало — как по-големият брат се препъна, олюля и се хвана с две ръце за гърлото. Стройното му гъвкаво тяло взе да се надува, тутакси се чу звук на късащ се плат, с тънък звън изпопадаха на пода сребърните копчета на дрехата му. За един миг превърнал се в нещо разплуто и тромаво, воинът рухна и ушите на свидетелите и извършителите заглъхнаха от задавения му вопъл. А след това по-големият Клат се спука. С отвратителен трясък се пръсна кожата му, а станалата изведнъж ненормално светла и прозрачна кръв плисна навред.

Кръвта е също вода.

Малкият Клат живя няколко секунди повече. Всяка магия се нуждае от уравновесяване, затова неговата плът не набъбваше, а съхнеше. Той даже успя да нанесе удар на противника — ножът му се плъзна през гърдите на един от Водните. Навярно не бе смогнал да вложи смъртоносната си сила в последната атака, но въпреки това засегнатият застена и отстъпи, чупейки синхронизирания строй на съратниците си. А изсъхналото като мумия тяло се просна в нозете на врага.

Само миг траят подобни стъписвания в хода на големи и малки битки, но все пак…

— Оттегли се, Ритор! — викна Шати, тръгвайки напред. Беше дошъл неговият ред да мре и магьосникът го разбираше.

Ритор се озърна. Да си пробие път към стълбището покрай врага бе невъзможно. Оставаше един-единствен изход — пробитата стена, зад която изсветляваше небето и дишаше висината.

Малко повече сила! Поне един повей повече!

— Таниел! — предводителят на Въздушните дръпна юношата след себе си. Видя в очите на момчето страх. В своя си час младежът би бил способен на много неща, но сега… — Таниел, бягство или смърт!

Вятърът ги удари в гърба. Навярно магът Шати отдаваше в тази последна, кратка и безнадеждна схватка всичките си сили без остатък. Ревящ въздушен поток помете Водните чеда, отблъсна ги към стълбището. Вождът им се хвана за гърлото, както преди малко бе сторил големият Клат. Магьосникът беше насочил срещу него основния си удар, изтегляше дъха от дробовете му в опит да го удуши. И ако не беше настъпил часът на Пробуждащата се вода, Шати би го довършил.

— Скачай! — кресна Ритор на племенника си. Младежът издиша, без да сваля от него ужасен до смърт взор и направи крачка в пустотата.

Зад тях изплющя воден бич.

Вече в скока към нищото Ритор обърна глава и видя, че гъвкавото синьо жило, цялото в ореол от капки, се протяга към Шати. Бичът разсече тялото на магьосника от дясното рамо към лявото бедро, сетне блесна разгъвайки се и излитайки към тавана на залата, и се стрелна към предводителя на Въздушните. Водният боец не успя да достигне главния си противник на косъм — още не бе утихнал призования от Шати вихър и камшикът в ръката му трепереше непослушно, търсейки път в чуждата му среда.

Предводителят на Въздушните вече падаше надолу.

Въздухът го удари в лицето — ласкаво и объркано.

Не е твоят час, Ритор, какво правиш, Ритор…

Падаше от височина двайсет човешки ръста. Под него се премяташе фигурата на Таниел. Но ето — младежът се стегна, овладя се. Разпери ръце, лягайки върху въздуха. Слабо сияние обви тялото на момчето, когато опита да полети. Магическите му криле плиснаха като лъчи иззад тежки облаци.

— Недей! — закрещя Ритор, но викът му бе отнесен настрани от неукротения вятър.

Даже най-силният и опитен измежду Децата на Въздуха не би могъл да лети в часа на Пробуждащата се вода.

Ала Таниел твърде силно си вярваше, сляпо се осланяше на силите си, на родната стихия. Младостта е крайна и не признава компромиси.

Вярата му бе тъй всеотдайна, че за миг Ритор си помисли, че момъкът ще се справи.

Аурата около Таниел припламна ярко… и угасна. Магическите криле така и не се разтвориха.

Нямаше време за болка. Падането е бързо нещо. Ритор затвори очи, с цялото си същество усещайки въздушния океан край себе си и изтегляйки от пространството тънките нишки разсеяна Сила.

Няма да успее да си създаде криле. Но това не е единственият начин…

Въздухът под него се засвива в плътна възглавница с формата на прозрачна леща. Детска забава, едно от първите упражнения в магьосничество — кой най-дълго ще се удържи върху невидимата опора, кой най-високо ще подскочи, засилен от въздушния трамплин… Как бе могъл Таниел да забрави тези простички заклинания?! Или ги помнеше, но твърде бързо пожела да се възползва от умението на възрастните да летят…

Въздушната леща се пръсна от удара в земята. Удържаният от магията въздух с облекчение се втурна на свобода. Но целта беше постигната — падането бе омекотено. Чезнещата опора дори леко подхвърли Ритор нагоре, залюля го. От разликата в налягането му заглъхнаха ушите. А после докосна камъните, вече без предишната убийствена скорост, изтърколи се по склона и накрая замря, вкопчил изтръпнали пръсти в клоните на храстите, които растяха по ръба на хлътнатината, бележеща отдавна пресъхналия отбранителен ров. Малко по-встрани ровът бе оцелял, понеже в този участък твърдината не е била щурмувана. Беше запазил внушителна дълбочина и острите колове по дъното си. Наклонът спокойно можеше да засили Ритор право върху тях.

Бе много тихо. По-точно му се струваше, че наоколо цари тишина. Чуваше само бученето и пулсациите на кръвта в ушите си. Ритор се надигна, размърда челюсти, за да възстанови слуха си.

Неподвижното тяло на Таниел лежеше наблизо. Бегъл поглед беше достатъчен, за да се убеди — момчето е мъртво. Паднало по гръб върху камъните. В натрошената, изкълчена плът повече нямаше живот.

Въпреки това Ритор пристъпи към трупа на племенника си. След като не го е опазил, поне да отнесе тялото…

Земята затрепери и се раздвижи под нозете му. Мътни фонтанчета бликнаха край предводителя на Въздушния клан. Ритор рязко вдигна глава — през пробойната в стената на замъка го гледаха Водните чеда.

Проклятие!

И той побягна. Почвата под него се разкашкваше, превръщаше се в кално блато. Но той тичаше и скоро се отдалечи, а враговете му не го виждаха сред дърветата. Пък и не е толкова лесно да бъде сразен най-могъщия от клана на Въздуха. Дори във враждебен за него час!

ГЛАВА ВТОРА

Виктор остави димящата слушалка на масата. Ставащото приличаше на глупав сън, когато светът наоколо се разпада и го прави бавничко, с ехидна усмивка. Всичко, до което се докоснеше, умираше. Пукат се тръби, гърмят кинескопи, палят се телефони… какво може да се запали в неотдавна купения вносен телефон? Изолацията на кабелите, графитът в микрофона? Всъщност какъв ти графит, миниатюрното електронно микрофонче не може толкова много да пуши!

Но то пушеше и струйката задушлив черен дим се извиваше злорадо. Виктор се сети за идиотските си детски развлечения, когато заедно с тайфата набираха случаен номер и, давейки се от смях, крещяха със солиден, „възрастен“ глас: „Телефонната централа гори, сложете слушалката в леген с вода!“

Може би наистина…

„Още миг — и ще почна да се смея. Позорно, истерично. Ще се кикотя, обърнал гръб на умиращо дете…“

Тази мисъл беше вярната. Тъпотиите бяха забравени начаса, главата му се избистри. Виктор загърби печалните останки на телефона и отиде при момичето. Тя беше все така в съзнание, което бе много добре. Но защо е толкова бледа?

Приведен над неочакваната пациентка, той внимателно повдигна окървавения пуловер. Момичето леко се обърна, за да му помогне. Браво на нея.

Пуловерът се смъкна без затруднение, което беше и добре, и странно. Добре, защото ако кръвта не е засъхнала, залепяйки дрехите към тялото — значи раната е съвсем отскоро. Странно, защото кървенето продължаваше…

— Как е? — попита момичето. Спокойно, без мелодраматичен напън, който понякога използват госпожиците, порязали си някое пръстче.

— Горе-долу — отвърна Виктор със същия изненадващо спокоен тон.

Очакваше да види абсолютно всичко. Грозно цъфнала плът, отворена от гърлото на счупена бутилка, или дори пълна липса на каквото и да е — даже и драскотина по кожата. В края на краищата, окървавеното момиче можеше да се окаже жив шперц за шайка непълнолетни обирджии. А той все още не е затворил вратата!

Рана обаче действително имаше. Тънък разрез — като при хирургична операция, но той вече не кървеше.

— Леко ме засегнаха — промълви момичето, сякаш четеше мислите му. — При прехода. Не болеше, само потече кръв…

— При прехода, разбирам… — Виктор гледаше раната като омагьосан. Провървяло му е на момиченцето. Изглежда са я резнали с бръснач. Но не чак толкова сериозно. Пък и кръвта се съсирва бързо. И девойката не се е паникьосала. Даже той, възрастният и доста як мъж, избягваше вечер да минава през подлези, където лампите винаги бяха изпочупени, често гадно вонеше, а в ъглите се мяркаха безформени сенки на клошари, намерили място за нощувка. Та някой бе нападнал момиченцето. Долно животно. Тя обаче е герой… Отскубнала му се е, изтичала до най-близкия вход и едва пред вратата се е строполила… за щастие, не от загуба на кръв, както той си мислеше отначало.

— Всичко ще бъде наред — каза той. — Честна дума. Има само драскотина. Даже няма нужда от шев. Ще я промия с кислородна вода…

— Добре, Виктор.

Тя го гледаше преценяващо и сериозно. Не както гледа дете. И — пак изненада — тя го нарече по име!

— Откъде ме познаваш? — остро попита Виктор.

Момичето мълчеше. Изглежда, тази нощ нямаше да има лесни отговори.

Виктор се запъти към антрето. Бързо заключи. После откачи от забития на стената пирон ключовете от втората брава, която досега почти никога не бе използвал. Залости и нея.

Барикадира се, значи!… Зад една рехава врата от шперплат и две жалки заводски брави. Моят дом е моята крепост…

Черни като нощ стени,
а куполите — бели, с перлен цвят.
Тъга, отвън си остани,
във тази крепост сънищата спят…
Шуми лазурната вълна,
и слънчев мед се лее от небето,
деца на облачна страна
за полет са разперили крилете…
Не, не мисли и не гадай
кое е сън, кое — реалност.
Но не забравяй, знай —
дългът и право дава…
Денят владетел има си незнаен
и съществува нощен повелител,
ала ключът от онзи огън таен
един-единствен има си пазител…

…Виктор се отлепи от стената. Краката му леко трепереха, но никакви други простотии не му се промъкваха в акъла. Воден от някакъв немислим подсъзнателен автопилот, той отвори аптечката, която висеше в антрето и изтърси от нея в шепите си найлонов пакет с бинт и лейкопласт.

„Май и ти се нуждаеш от лекуване“, рече си вяло…

Момичето продължаваше да лежи и да го гледа. Виктор бързо откъсна парче бинт в стремежа си да намери утешение в рутинни манипулации, намокри го с кислородна вода и внимателно проми тънкия разрез. Кислородната вода засъска, разяждайки изсъхналата кръв. Момичето се намръщи.

— Откъде ме познаваш, а? — попита Виктор докато разхвърляше изрезките лейкопласт. Полезно е да караш болния да приказва, докато трае процедурата. Но в същото време беше важно да чуе отговора.

— Познавам те — късо рече момичето.

„Ах, принцесата най-сетне благоволи да обясни нещо. Само дето, за съжаление, с това не изясни нищо.“

За затваряне на раната отидоха всичко на всичко три парчета лейкопласт. Голям късмет си извадила, скъпа! Плъзгащ се разрез, предимно повърхностен… но откъде толкова кръв тогава?

— От бръснач ли е? — запита той.

— Не. От сабя.

Очите й бяха сериозни. Но Виктор бе отвикнал да вярва на честни очи.

— Хм. Не знам как се казваш — започна той кипвайки, — нито знам къде толкова сполучливо си се одраскала, ама…

— Тиел.

— Ъ?… Какво?

— Така се казвам. Тиел.

Изведнъж Виктор се сети.

Веднъж беше виждал по телевизията такива хлапета — момчета и момичета. Небрежно облечени, с джувки в косите, с дървени, а понякога и метални мечове на гърба. И се кичеха тъкмо с такива „красиви“ имена, като се събираха нейде в гората да водят „ролеви игри“. Хубавичката журналистка чак се задъхваше, разказвайки за това ново младежко увлечение, което формирало алтернативни начини на поведение и подтиквало да се изучава историята на изчезналите цивилизации. Предаването се стори на Виктор повече от тъжно като зрелище. Първо, той вярваше в древни цивилизации на джуджета и елфи не повече, отколкото в империята на Кошчей Безсмъртни или републиката на Баба Яга. И второ — прекалено фанатично блестяха очите на младежите, посветили късното си детство на изучаване на елфическата реч.

Навярно и това девойче — Тиел! — е прекалила с подобни занимания. Шматкала се е с компанията на другарите си елфи, лакирала си е ноктите със „златна“ боя, пробвала е фехтовка с ръждясали железа. И ето, че сега е получила белег за спомен.

Превъзходно обяснение. По-добро не би могъл да измисли. В толкова късен час просто не искаше да отхвърля обикновените и разбираеми обяснения.

Обаче… откъде момичето знае името му?

Сигурно го е виждала в болницата? Случвало му се е да дава дежурства и в детските отделения. Хлапачката е запомнила лицето и името, а после, случайно попадайки в апартамента му, е приела това съвпадение като нещо, което е трябвало да се случи… Глупости, изсмукани от пръстите измишльотини…

— Тиел — възможно най-меко и мило рече Виктор, — длъжен съм да се обадя на родителите ти… Хъм…

Озърна се косо към телефона. Апаратът вече не пушеше, но…

— Тиел, ще изляза. Долу пред блока има телефон — каза той.

Момичето се усмихна.

— Няма къде да се обадиш.

— Нямате домашен телефон? — съобрази Виктор. Мама му стара! Минава полунощ. Весела работа.

— Ставай — рече накрая. — Нищо лошо няма да ти се случи. Ще те откарам до вас.

Тиел сякаш беше чакала разрешение да се изправи. Веднага седна, оправи пуловера си и постави ръце на коленете си. Кротко и примерно момиче. И хич не прилича, че в главицата й вятър свирука арии на лудостта.

— До нас не се стига с такси, Виктор — съобщи тя съвсем делово, без капка насмешка или предизвикателство. Напротив, каза го преливайки от благодарност, сякаш предложението му беше комплимент.

— И… какво да правим тогава?

Тайно Виктор се надяваше, че момичето ще стане и ще си тръгне. Самичка. Пеш. Не, това не би било правилно — да пусне дете, при това ранено, посред нощ.

Но освен това в дъното на душата му като в безсъница се въртеше хладината на някакво предчувствие. И то беше, че ако сега това девойче не се махне от апартамента и от живота му — ще стане зле. Много зле.

Ама откъде накъде такива гаднярски предчувствия — винаги към лошо! Хубаво де, ей сега ще стане и ще я изпъди, даже вратата ще тресне след нея. И какво — по-гот ли ще му стане? Тиел го гледаше в очите.

— Сега ще си легнем — каза тя с подкупваща откровеност. Помисли и уточни: — Аз съм дребничка, ще ми стигне и канапето. А сутринта ще тръгнем към нас.

Сега вече Виктор се ядоса наистина.

— Така — рече студено. Хвана момичето за раменете и я вдигна от канапето. Мълчаливо я повлече към антрето. На ум му дойде цял комплект възможни неприятности, които се криеха зад предложението на Тиел — някои прочетени във вестници, други мигновено поднесени от въображението, но все гнусни. И най-безобидното беше събуждане в обран до шушка апартамент… стига да има какво да се краде от него. Прегледът на списъка с евентуални проблеми продължаваше нататък: небръснати граждани от кавказки произход, нагорещени за събеседване ютии, солидна присъда за развращаване на малолетни и други радостни за жълтата преса събития.

— Виктор! — момичето внезапно се изплъзна от ръцете му. Притисна се към стената, точно под злополучното табло с бушоните.

— Омитай се от тук! — Виктор се опитваше да звучи зло и убедително, но се справяше твърде зле. Не прилича това момиче на съучастник в мръсна афера, не прилича! Пък и в това, което каза, май нямаше нищо повече от покана просто да заспят в едно легло и нищо друго. — Изчезвай!

— Защо? — напълно объркана попита тя.

— Защо ли? — Виктор и посочи с очи пода. Разбира се, локвата беше на площадката пред вратата, но и в антрето имаше достатъчно тъмни ръждиви петна. — Това не е твоята кръв! Нямаше да си толкова кукуряк, ако беше само твоя, Тиел… или как там ти викат!

— Да, не е само моята — лесно се съгласи момичето. — Бранех се.

От трън, та на глог! Да не би на долния етаж да се въргаля и труп?

— Той се разкара. Изобщо не ми беше до него. Аз идвах при теб.

Виктор се почувства неуютно. Та тя простичко и естествено отвръщаше на незададените му въпроси.

— Защо „при мен“?

Изобщо не разчиташе на нормален отговор. И сигурно, затова го получи.

— Предците ни се познават.

Ох че жаргон! Предци! Муруци! И все пак нещо почва да се прояснява. С безумна скорост Виктор превъртя в паметта си приятелките на майка си, както и бегло познатата му тяхна челяд. Смътно си припомни няколко рижавокоси момиченца. Трябва да се обадя на мама, реши той. Да я питам коя от щерките или внучките на съученичките и предпочита да си играе със саморъчно изработени мечове, вместо с кукли и компютри… Да, разбира се. Аха. Ще се обадя, как пък не…

— Хайде, идвай в стаята — уморено рече Виктор. — Добре. Хубаво. Аз съм идиот. Доверчив кретен. Не настоявам за доказателства и обяснения. Но все пак, кажи ми, ако обичаш, откъде се познават „предците“ ни?

Момичето изглеждаше засегнато.

— Заедно са воювали — каза нацупено.

— Ммм… моля?!

Изминаха няколко секунди преди Виктор да си представи родителите си на война. Някоя така „необявена“. Дребната пълничка учителка по математика в джунглите на Виетнам, или късогледият, със седем диоптъра негов баща в пясъците на Афганистан… Брей, че увлекателна версия!

— Момиченце, родителите ми не са воювали. Никъде и никога. Честна дума. Дори не са ги пращали в тила на врага с парашут.

— Кой ти говори за родителите ти? — спокойно възрази Тиел. — Ами баба ти и дядо ти?

Виктор замлъкна, като почти се задави.

Не познаваше много-много родителите на баща си. Бяха починали рано и някак не беше прието да ги споменават. Като че ли имаше нещо в живота им, което не беше повод за гордост. Виж, баба Вяра…

Като малък всяка лятна ваканция изкарваше на село, където баба Вяра живееше и досега. В глухата провинция, в Рязанска област. Съществува един такъв тип хора, на които съвсем не им понася градът. Те дори в маминото градче се появяват рядко и с голямо нежелание. А да дойде в Москва, въпреки че е още добре със здравето — да чукне на дърво — това никога! Баба Вяра беше висока и стройна жена, без намек дори за старческо изгърбване. Имаше остри кехлибарени очи и черни коси при всичките й седемдесет и кусур години. Тази жена притежаваше нещо, което се наричаше „порода“. И — бе воювала. В истинска война, единствената, с която е прието да се гордее всеки руски човек. Малкият Витя навремето много досаждаше на баба си: „Хайде разкажи как си убивала фашисти!“

И баба Вяра веднъж разказа. При това толкова подробно, че след като мама чу възторжения преразказ от устата на сина си, за първи и последен път се скара с възрастната — някак не й отиваше „стара“ — жена. Виктор помнеше тази случка. Лежеше си в леглото, завит през глава, и слушаше кавгата в другата стая. „Мамо, ти луда ли си?! — викаше дъщерята, неговата майка. — Какви ги приказваш на детето!? Да се реже гърлото от дясната страна, ако стоиш отляво и обратно, да? За да не се изцапаш с кръв, така ли? Ще ми травмираш момчето, ще побъркаш Витя с такива приказки за лека нощ!“ И бабата отговаряше със спокоен и леден глас… досущ като гласа на Тиел… като Тиел! Казваше нещо за лицето на смъртта и цената на живота. За това, че Виктор в момента не спи и че именно от майчината истерия ще се травмира и побърка.

Да, баба му винаги знаеше дали той наистина спи или се преструва. И винаги го наричаше с пълното му име. Никакви „Витенце“ или „Витюша“, които така сърдят малките момчета. Да, с баба Вяра бе хубаво и в същото време страшничко. Той можеше да излъже майка си или баща си, но дори не се опитваше да преметне баба си и за най-незначителната дреболия…

— Вярваш ли ми? — неочаквано запита Тиел.

Виктор сви рамене. И честно отвърна:

— Не.

В таблото нещо изпука и токът угасна.

— Често ли става така? — с жив интерес попита момичето в мрака.

— Дръпни се от предпазителите — той напипа ръката и и я помъкна обратно в стаята — Стой тук.

Натъквайки се на всяка крачка на различни предмети и стени, той се добра до кухнята и взе да търси свещ. Край, стига толкова война с инсталацията. Утре трябва да извика електротехник.

Свещта не се намери бързо. Защо и след цели пет години не се е научил да се ориентира в собственото си жилище? Угасне ли осветлението — и стените сякаш се сближават в тъмното, а таванът надвисва и почти го притиска. А досега не е живял в разкошни и просторни къщи…

Когато най-после Виктор се появи в стаята, като пазеше с длан крехкото огнено езиче, Тиел не го чакаше на прага. Тя седеше на канапето и замислено прелистваше списание. Списанията обикновено, всъщност винаги, лежаха на библиотеката.

— Много остроумно — изтърси Виктор, поставяйки свещта на масичката. — Значи така, вече минава един след полунощ. Така че оставаш.

— Благодаря — сърдечно каза момичето.

— Там където седиш, там ще спиш. А аз — на пода. Утре отиваме у вас.

— Обещаваш ли? — настойчиво запита Тиел. И с такъв тон, все едно стопанинът на това жилище я е подмамил да влезе в апартамента и не й позволява да си тръгне. Наложи му се няколко пъти дълбоко да поеме въздух, преди да каже нещо… като при това усещаше, че в момента се сътворява една огромна глупост.

— Да. Кълна се.

— Вярвам ти — съгласи се Тиел. Остави списанието и почна да наблюдава как Виктор вади от гардероба одеало и възглавница, постила си на килима в онзи ъгъл на стаята, който отдавна бе запазен за окъснели приятели. Слава Богу, девойчето не се натисна да помага, защото Виктор и без това беше достатъчно нервен.

— Постелята ми е чул на боен кон — мрачно изрече той, сядайки върху сгънатото надве одеало.

— Знаеш да яздиш? — оживено реагира Тиел.

Той даже не понечи да отговори. Изправи се и се пресегна към свещта. Пръстите му вече мачкаха дребничкото листенце пламък, когато зърна, че Тиел се изхлузва от пуловерчето си, което се оказа облечено на голо.

По дяволите! Сега това какво е — абсолютно простодушие, или цинична развратеност? Тиел още е в такава възраст, в която подобно поведение все пак не означава пряка покана… а от друга страна вече не е в невинните години, в които това не значи абсолютно нищо.

Струваше му се, че изобщо няма да мигне цяла нощ. Но сънят долетя веднага щом Тиел спря да се върти, намествайки се на канапето. Все едно нищо удивително не се е случило, сякаш спеше напълно сам и в безопасност.

Сънува умиращ кон, красив бял жребец, който лежеше на зелена трева. Бойният чул, изплетен от метални пръстени, беше набучен с къси дебели стрели. Конят трепваше конвулсивно, вдигайки бялата си муцуна, окървавена и от други рани. В сините очи на животното светеше съвсем човешка мъка. Виктор се наведе над коня и го погали по шията. А после му преряза гърлото с къс широк нож.

Откъм противоположната страна, точно както го беше учила баба Вяра.

* * *

В движенията й присъстваше грация, недостъпна за човек. Лойя Ивер, предводителката на клана на Котките, докосна с тънкото си пръстче златната пудра, небрежно насипана в груба дървена чаша. Мил контраст на разкош и простота… стига да забравим, че розово дърво не расте в Средния свят.

— Почваш да приличаш на кукла — подхвърли от басейна Хор. — Стига си се цапотила, Лойя.

Жената сякаш не го чу. Прокара пръст над окото, оставяйки бляскава златна следа. Лицето й, гримирано със сапфир, злато и сребро, наистина придобиваше кукленски вид. Тъмносини очи, златиста коса, матовобяла кожа — всичко това бе карикатурно подчертано със същите цветове.

— Не те ли хваща сърбеж от тези боклуци? — попита Хор, раздразнено повишавайки тон.

— Хваща ме — призна Лойя.

— Ами спри да се цапаш.

— Красотата е по-скъпа.

Хор издаде цвилещ звук. Или се смееше, или се възмущаваше.

— За какво ти е това, Лойя?

— Кое? Балът ли?

— Не точно. Присмехът в очите на нашите глупаци, фалшивите комплименти на гостите…

— И страст в очите на младежите… — меко прошепна тя.

— Развратна мачка — рече Хор. Това не беше оскърбление, той просто констатираше факт.

— Хор… — Лойя загърби огледалото и се приближи към басейна. — Когато в жената виждат само една изрисувана глупачка, е по-лесно…

Той плисна към нея вода. Уж игриво, но прекрасно разбирайки, че Лойя не обича подобни закачки и че водата много лесно може да превърне сложните изписани шарки в размазана мръсотия. Лойя избегна пръските и поклати глава.

— Добре. Разбирам. Обещавам ти, че днес няма да залитам и да се кикотя след втората чаша вино. Нито ще се натискам по ъглите със сладострастни магове от някой чужд клан.

Хор я гледаше недоверчиво през парата от топлата вана. Беше огромен мъж, мускулест и привлекателен, всяко движение издаваше в него воина. Той също не познаваше недостиг на поклоннички, както Лойя — на кавалери. Вече десет години пролетните дуели потвърждаваха правото му да бъде приятел на Лойя.

И въпреки това я ревнуваше.

Не можеше да не я ревнува. Лойя оставаше една вечна загадка — вятърничава и вярна, способна и да танцува до припадане, и със седмици да не излиза от библиотеката, заседнала над полуразпаднали се магически трактати. Тя бе способна да пропилее златото на клана заради моментен каприз, но управляваше същия този клан с желязна ръка, като изкусно лавираше между постоянно готовите да се изтребят един друг магически ордени. Очите й умееха да стават бездънни, а после изведнъж — непроницаеми като черни камъни под спяща вода, особено, когато издаваше смъртни присъди. С мека дебнеща походка тя можеше да мине през някоя зала и нямаше значение как е облечена — дали в прозрачна бална рокля, или опакована от шията до петите в черно — всички мъже, които я виждаха, преставаха да дишат. Почваха да точат алчни лиги и разумът им пращеше под напора на скъсалия веригата обезумял мъжкар. В такива минути Хор се усещаше като тласнат към ръба на лудостта и развиваше същинска мания за убийства.

И Лойя, по всичко личеше, прекрасно разбираше това. И сякаш напук обичаше да го дразни, да си играе с огъня, да пристъпва по острието на бръснача, да виси на косъм от голямата беля. Всъщност тъкмо в това и се състоеше квинтесенцията на „духа на Котката“ — винаги край самата пропаст, плъзгане по гребена на вълната, без да се замесват в нищо, без да остават под пряк удар. Котките носеха славата на първите интригантки в света. Лойя бе първата сред първите. Зли езици твърдяха, че Котките биха съумели да се споразумеят даже с Природените, а някои дори стигаха по-далеч в предположенията, като подхвърляха, че тези ще предадат своя свят, ако преценят, че това ще им бъде изгодно… стига вече да не са го предали. Естествено, никой не би могъл да събере никакви доказателства, а на Котките като че ли им беше все едно какво се приказва за тях. Нещо повече — забавляваха се, когато някой се шегуваше за тяхна сметка, смееха се на вицовете за своя клан, като според мълвата бяха автори на по-изисканите и остроумните анекдоти.

А още бяха знаменити със своите балове, където се използваха всякакви отвари, напитки и развлечения. На тях според неписаните, но стриктно спазвани правила никога не се разчистваха сметки и членове на враждуващи кланове можеха да разменят и по повече от някоя друга дума, без да се хващат за оръжието. На котешките балове някак от само себе си и отведнъж се забравяха обиди и оскърбления.

Лойя премрежи очи и отправи към Хор грижливо пресметнат поглед. Днес наистина не й се флиртуваше. Нещо недобро се беше случило с клана на Огъня. Обикновено те първи пристигаха на баловете й. Сега — никой. Само един-единствен тъжен и отегчен младеж с алено шалче от тънка коприна на левия ръкав пристъпва от крак на крак — и толкоз.

Добре поне, че само това е странното, другите обичайни гости вече са се събрали.

Балната зала на Лойя Ивер бе типична за горските владетели. Магия беше превърнала един и без туй грамаден дъб в титанично създание, достойно за званието „подпиращ небесата“. Дървото стърчеше високо-високо над мъгливите върхари на Пеещата гора. Долните клони се спускаха до самата земя, като се сплитаха в истинска стена, не отстъпваща на крепостни зидове — всеки клон бе дебел колкото нормален дъб-столетник.

Ивер се беше погрижила и за всичко останало — изпод корените на великана бликаше ледено-студен извор, макар че както всяка Котка, и Лойя много-много не обичаше водата, но кристално-чистите капки бяха толкова хубави на зеления фон на листата, така красиво се преливаха под лъчите от пламъците в грамадната камина, че тя не устоя.

Под тъмната шума — или зелена, или гъсто-златиста според сезона — волно се разхождаха ветрове. Лойя още помнеше, с каква мъка си изпроси необходимото заклинание от знаменития Ритор. Убиецът на Дракона дълго отказваше, но в края на краищата отстъпи пред чара й. Вярно, след като изпълни молбата й, той повече нито веднъж не се мерна на баловете й. А жалко. Ивер бе честолюбива. Предшественичката й бе танцувала „огнен валс“ със самия Каедрон Повелителя, когато той, още младият тогава Дракон, посети Пеещата Гора. А баба й, Ивер, дори се беше изхитрила да получи за едно от соаретата си пленен принц от Природените, заловен в случайна морска схватка. Доведоха го Въздушните, бяха загубили в боя трима от най-добрите си магьосници и едва се държаха на краката си от изтощение — ала предводителката на клана не излъга очакванията на гостите и постигна нужната екзотика. Паметта за бала с принца на Природените бе жива и досега — за разлика от пленника, разбира се.

Ах, какви чудни възбуждащи интриги се плетяха тук, какви хитроумни комбинации възникваха от нищото, какви съюзи, договори и съглашения се сключваха, само и само за да изчезнат като призраци няколко месеца по-късно, като дадат място на нови! Колко майсторство, хитрост и ум трябваше на Клана — хем постоянно да е в центъра на събитията, хем да е встрани от пряката заплаха! Два пъти клановете отбиваха нашествие на Природените, при това първият път си беше истинска война. Ала ГЛАВНАТА БИТКА — когато „е бил млад Пазителя“, както казваха Драконите, — това сражение остана загубено. И от горчивината на поражението избуя тръпчива реколта. От първия ден, в който се бяха появили на тази земя, клановете се намираха на стъпка от кървава и всеобща междуособица. И ако биха съумели да се групират в два приблизително равностойни лагера, кошмарът на изтреблението от застрашителна възможност би се превърнал в ужасна действителност. В древните времена ордените са били озаптявани от Драконите — Лойя не се боеше да изрича името на бившите владетели на света, защото не вярваше в злата магия на секстаграматона. А сетне Котките останаха сами. Не всеки в Средния свят знаеше кой точно е прекъснал живота на последния Владетел.

Лойя, естествено, знаеше.

Да, да, сигурно тъкмо Котките не позволиха да избухне голямото клане, лениво си рече Лойя. Нека по-добре бойците на Огъня и Водата да се състезават за момичетата от нейния клан, отколкото да ги изнасилват, след като са светили маслото на съперниците. Нека… впрочем, това не е важно. Котките са живи и процъфтяват, от тях се страхуват, тях ги уважават наравно със Стихийните кланове, които от векове са стояли над тотемните ордени, но, разбира се, под Крилатите Владетели. Та нима даже Тигрите, прославени в ръкопашни схватки, не признаха, че е по-добре да не се закачаш с Котките?…

Сега в балната зала цареше есен. Чий ли взор не почиваше, радвайки се на пастелните и дълбоки оттенъци на старо злато по безчет изрязани като от художник листа? Последните закъснели гости се вливаха през портите. Лойя предпазливо наведе тънко и пищно клонче. Надзърна вътре.

Отгоре, от покоите й, се откриваше великолепна картина. Въглено чернееха наметалата на мъжете, украсени с искрящи диамантени завъртулки. Смайващо пъстрееха женските рокли — например, сплетената от топазови нишки дреха, навярно наистина каменни, на Каниан Тай — най-скандалната и най-красивата дама на Земните; трепкащата вълна от коприна с цвят на морски лазур на непозната хубавица от Водните чеда (виж ти, новичка, а Лойя дори не беше чувала за нея! Почувства се засегната); и другите премени — от езичета жив пламък, водопади и безкрайни вихрушки от скъпоценен прах, до пълно отсъствие на каквото и да е облекло у гордите Пантери, не признаващи срам и условности. Блясък на колиета и диадеми се сливаше с мекото сияние на кристалната роса, предварително разсеяна по живите стени на залата.

Лойя още веднъж огледа непознатата девойка от Водния клан и поклати глава. Защо нищо не знае за нея? На вятъра ли хвърля парите за намиране на осведомители?! Сега вече няма да успее да избере нещо, което да затъмни сините коприни на красавицата!… Освен, може би, строг ловджийски костюм? Хммм… трябва да се обмисли…

Продължи да оглежда гостите.

Надменни членове на ордена на Барса в снежно-бели одеяния, игнориращи разточителството — вторите след джуджетата оръжейни майстори на Средния свят. Спокойни, флегматични, но неудържими в гнева си Мечки, които като елфите предпочитат зелено и кафяво, само че, за разлика от първородните, носят масивни и груби вериги от самородно злато. Вълците, които вечно са в движение и готови да се сбият, използват богата палитра от нюанси на сивото. Невъзмутими Соколи и още много други тотемни кланове…

А настрана от другите, на почетни места край грамадния дънер, водеха привидно спокойните си беседи представителите на четирите Стихийни клана. Всъщност, в пълен състав пристигна само Земният орден, който по принцип обожаваше празниците. Въздушните бяха само двамина, от Огнените — само одевешното печално момче с аленото шалче. Отсъствието на първите лица от клана на Водата се компенсираше от една очарователна дебютантка, около която вече се въртеше истински въртоп от кавалери и всеки от тях бленуваше да бъде вписан в балното й тефтерче за танци.

Лойя усети слабо безпокойство, неясно вълнение. Нещо не беше наред. Никога досега не са пристигали толкова малко Стихийни. Демонстрират сила като я пренебрегват? Нея? Лойя Ивер?! Тя бързо прехвърляше наум всичките последни гафове и несполуки на Котките. Не, нищо сериозно, нищо, което би провокирало толкова рязка реакция — почти разрив на дипломатическите отношения и обявяване на война!

Очите на Ивер потъмняха. Трябва да повика Хор. Да прати още разузнавачи. И… въпреки че му обеща, все пак ще се наложи да раздаде няколко чисто делови целувки в листака… а може би и нещо повече.

И в този момент… живите завеси на входа внезапно затрепериха и сякаш ужасени, се отдръпнаха настрани. Зъл повей, студен и тъмен, нахлу в залата, гасейки многоцветните пламъци на светилниците. На прага изникнаха няколко фигури и Лойя отдалеч разпозна тънката, с нищо не сравнима аура на Въздуха, която сякаш нарочно, на показ, бе разсечена от ивица кипнала кръв.

Знакът на Убиеца на Дракона. Може да бъде скрит — но не и загубен, откраднат, фалшифициран или присвоен.

Ритор бе дошъл на бала на Лойя Ивер. Знаменитият магьосник беше сам. Редом с него, старателно гледайки настрани, вървяха най-добрите от най-добрите бойци от клана на Водата, предвождани не от кой да е, а от главата на Водния клан — магът Торн. Само той гледаше Ритор в очите. Съдейки по лицата им, върховните вълшебници си приказваха за времето. Нищо друго не се отразяваше в аурите им — и двамата бяха твърде силни, за да изнасят пред публика нещо от делата, думите и най-вече мислите си.

Ала тя би се оставила да я заплюят в лицето, ако грешеше в преценката си, че нещо е станало. И че се подготвя друго, още по-страшно.

И ето, Ритор е тук… И какво следва от това? Кой е той — вестоносецът на онази междуособна война, от която толкова се бояха Котките?

Тя трябваше да разбере и научи. Както и защо няма никой от клана на Огъня, освен едно хлапе.

* * *

Ритор зле си спомняше как точно се измъкна от онова проклето място. Спътниците му бяха мъртви и кой знае какво правеха с телата им изкусните вълшебници от Водния орден. Какво ли нашепват в ухото на умрелия от страшна жажда Клат-младши? Навярно му обещават мека, прохладна, вкусна влага на корем, която като ледено клъбце се търкулва по гърлото. И на никой не ще му се обърне езика да осъди загиналия заради това, че мъртвата му плът се е оказала по-слаба от коравия му дух.

Но все пак Ритор оцеля. Беше настъпило времето да обмисля отмъщение. Организаторите и изпълнителите на злодеянието трябва да умрат. Смъртта им няма да възкреси отишлите си приятели, но вероятно ще послужи за урок на другите.

Времето летеше, приближаваше се зенитът на въздушната сила, ала Ритор упорито продължаваше да върви пеш през пресечената местност. Тези територии бяха толкова обгорени от бушувалата някога война, че нито хора, нито елфи, джуджета и други обитатели на Средния свят не се завърнаха в тях. Върху пепелищата поникнаха нови гори, само на места бяха останали отвратителни белезникави плешивини — там сражаващите се бяха употребявали Живобой — най-страшната отрова, сътворявана някога от алхимиците на клановете…

Края на Засенчените гори стигаше точно до източните граници на владенията на Лойя Ивер. По странно стечение на обстоятелствата, Пеещата гора не беше пострадала, макар че до нея се водеха невиждани по ярост битки. Със сигурност в това бе замесен прословутият „дух на котката“, пазителят на този клан.

И внезапно той си помисли, че още би могъл да успее за бала. Та нали Лойя с достоен за нещо по-полезно жар го бомбардираше с покани, въпреки че Ритор цял живот бе смятал баловете за празна суета и гнезда на разврата.

Магът вдигна поглед към небето. Комай вече се беше отдалечил достатъчно, пък и силата на Водата доста бе отслабнала в този час. Размърда рамене, усещайки познатата песен на сгъстяващия се зад плещите му вятър, отблъсна се колкото можа силно от земята и излетя. Колко лесно стана сега… да бе била с него поне част от сегашната сила одеве на разсъмване…

Днес ще иде на бал. Ще издири Лойя, даже ако за това му се наложи да й прекъсне оргазма. Ще я накара да му разкрие всички клюки и да разпита всичките си шпиони. Тя ще му каже всичко. Кой знае защо Ритор не се съмняваше, че ще успее да научи от Котката как и от кого е било извършено предателството. Не вярваше, че опитните чародеи на Огъня са позволили да бъдат толкова лесно надвити, дори и да са били изненадани.

А освен това жадуваше да погледне в очите онези от Водните, които щяха да дръзнат да довтасат в двореца на Ивер след всичко случило се.

— Приятно ми е да се срещнем, Ритор — рече му насреща мек, преливащ се като студен ручей глас.

Главата на Водния орден стоеше, увил се в походното си наметало. Изглеждаше спокоен, главата му бе вдигната високо, в очите — нито помен от предизвикателство или присмех, само обичайната светска любезност, сякаш схватката сред руините на замъка е било само лош сън.

— Навярно се шегуваш, Торн — Ритор владееше гласа и лицето си не по зле от врага. — Ако не беше този бал…

— Прекрасно те разбирам — без да се усмихне, изрече Торн. Високата му, почти кльощава фигура мамеше, че е крехка, но кой друг, ако не Ритор познаваше убийствената мощ на този изтънчен магьосник. — На твое място бих се чувствал по същия начин.

— Тогава какво искаш?

— Беседа. От Лойя няма как да се измъкнеш.

Ритор почувства хладни тръпки по гръбнака. Какво значи това? Нима…?

Прекосиха коридора. Пространството рязко се разшири в грамадна зала, без съмнение добре измайсторена, макар и твърде много подражаваща на елфическа архитектура. Видя празничната тълпа край масичките с почерпката, големия оркестър, който настройваше причудливи духови инструменти — Котките изпитваха необяснена неприязън към струнна и клавишна музика — и всичко това потопено в сребрист блясък на роса сред старото злато на листата и облъхвано от лек свеж ветрец… И ромолене на ручей. В залата на Лойя всички Стихии присъстваха поравно.

— Няма да се измъкнеш от бала на Ивер, Ритор — настойчиво повтори Торн, а острата му брадичка описваше някакви сложни фигури във въздуха, сякаш вълшебникът не издържаше натиска на просторната си синя яка. — Трябва да си дадеш сметка за това. Нещата стигнаха твърде далеч, за да опазваме някакви глупави традиции. Избирай, Ритор: или мира, или традициите. Не можем да те пуснем оттук. Ако се наложи, ще пролеем кръвта на стопанките.

— С което ще настроите всички кланове срещу себе си — изцеди от себе си Въздушният.

— О, тук си в грешка — Торн не забравяше да раздава светски поклони на присъстващите господа и да пуска ослепителни усмивки, придружени от дежурни комплименти — за дамите. Ритор мрачно крачеше до него, втренчил се в пода пред нозете си. — В грешка си, Убиецо на Дракона. Далеч не всички ордени ще го сторят. Единство както е нямало, така няма и да има. Пък и ние ще намерим какво да кажем, ако някой посмее да задава въпроси. Вашите приятели ще почнат да ни отмъщават, така е. Но с тях ще можем да се спазарим. Е, да — той престорено въздъхна, — тогава входът на това чудно местенце ще бъде навеки закрит за нас. Всъщност, той ще бъде затворен и без това… ако осъществиш замислите си и призовеш в нашия свят Дракона.

— Драконът не може да бъде призоваван — с глуха печал каза Ритор. — Той идва сам, когато настъпва неговото време…

— Вече чух това становище — насмешливо възрази Торн. — Правичката казано, Ритор, и двамата имаме еднаква цел. Като пропуснем високопарните изрази, ти също се стремиш към власт, неограничена власт над клановете в Средния свят. И предполагаш, че ако привлечеш на своя страна колкото се може повече магове, някак си ще успееш да убедиш Дракона, че ще си му, да кажем, полезен. Много разумен план, няма що. Крилатите Господари винаги са били благосклонни към онези, които служат вярно, че и предатели не обичат. Както и ние с теб. Какво се стягаш — сърбят те ръцете да ми залющиш един шамар ли? Банална плесница без никакви магически екстри? И да го сториш, Ритор, истината си е истина.

— Какво искаш, Торн? — равно произнесе Въздушният. Самообладанието му бе пословично. Макар че този път му се наложи да го изразходва докрай.

— Нищо. Просто си доставям удоволствие да гледам изкривената ти физиономия. Оскърбявам те, хиля ти се в лицето, а ти нищо друго не можеш да предприемеш, освен безсилно да скърцаш със зъби. Понеже и двамата знаем, че всичко, което казвам, е истина.

— Лъжеш, Торн — с неочаквано уморен и безразличен глас отвърна Ритор. Безразличието му костваше много, но Водния нямаше нужда да знае това. — Прекрасно разбираш, че никога не съм ламтял за власт, въпреки че, Ветровете виждат, бих могъл да претендирам. И ти е повече от ясно, че само Драконът е способен да ни спаси от нашествието на Природените. Особено ако тях ги поведе Сътворен Дракон.

— Имаме с какво да отговорим на техния Дракон, Ритор. Тъкмо ти ли ще забравиш какъв е този отговор?

— Вече съм прекалено стар. Изхабих всичко, което ми бе дадено. Освен това кой знае, дали ще ви помогне Убиецът. Кой знае какво ще вложат Природените в своето изчадие. Прекалено сериозно е положението този път, Торн. Само Сила. Чиста Сила — ето кое може да спаси Средния свят. Защо се опитваш да ми попречиш? Страхуваш се да не стана диктатор? Стига, Торн, ти си умен мъж, отдавна сме врагове, опознал си ме. Дали пък обаче не звънти в джобовете ти нещо от родината, Торн?

— Не думай. Излиза, че са ме подкупили Природените? — без капка смущение или раздразнение, дори весело отвърна събеседникът му. — Е, едва ли словата ми тежат пред теб, но все пак ще си призная чистосърдечно — не, не са ме купили. Просто добре помня какво представляват Драконите.

— Аз също — сухо каза Ритор. — Помня и злобата, и яростта, и безсърдечието на Владетелите. Затова тогава се съгласих… Но не може да убиваме цялата Сила на света си. Не е и нужно.

— Кланът на Водата повече никога няма да се покори на ничия ръка, колкото и добра и милосърдна да ни се стори отначало — сериозно заяви Торн. — Няма значение дали ще са Природените, Владетелите или ще са измежду най-добрите наши магьосници. Запомни това, Ритор. Ще се бием. Заради това проследихме и сгащихме Огнените, затова първи проляхме кръв. Защото ако беше се споразумял с тях, новият Дракон щеше да изникне и да бъде могъщ, почти неуязвим. Той неизбежно би предявил правата си върху трона. Да, повикахме Убиец! Той вече е на път. Така че, дори да се изпълни замисълът ти, Ритор, ако по някаква чудодейна случайност сполучиш, което няма да стане, защото залата е обкръжена и ти ще умреш, нашите земи няма да имат нов Владетел. Достатъчно ли съм ясен, почитаеми Ритор?

— Повече от достатъчно.

— Тогава — Торн с широк собственически жест посочи наоколо, — използвай случая! Яж, пий и се весели, защото само така следва да напуска живота един истински вълшебник. И, позволи ми един съвет — отбий се при момичетата. Тези Котенца са просто мммм… — Водният чак примлясна и подбели очи, сякаш вещ роботърговец на пазар. — Мисля, че успехът ти сред тях ти е в кърпа вързан, само гледай да не те изсмучат до капка! — внезапно завърши предводителят на Водния клан и рязко зави настрани.

Едва сега Ритор проумя, че цялата бална зала се взира в тях с неподправен ужас.

ГЛАВА ТРЕТА

Спането по пода е развлечение за младежи. До сутринта Виктор окончателно се убеди в това. Не че го болеше кръста или хълбоците, просто не се чувстваше отпочинал. Освен всичко друго, безумно го дразнеше, даже и на сън, липсата на ръба на леглото. Навярно всеки човек изпитва някакъв страх да не тупне на пода, а когато такава възможност е изключена напълно, тогава подозира, че нещо не е наред, че му се крои номер.

Вече събуждайки се, но още не отворил очи, Виктор се обърна по гръб. Да, навярно чулът на бойния кон е по-удобен от тънкото одеалце…

Чул за боен кон ли?!

Той моментално и ярко се сети какво беше сънувал. Умиращ бял кон. И собствената си ръка, държаща кинжал. Гадно. Рядко имаше толкова неприятни и толкова сочни на цветове сънища. А снощи, след появата на Тиел…

А тя дали е още тук?

Виктор отвори очи. Ако апартаментът се окажеше празен, би изпитал облекчение. Нека даже момичето да е прибрало и изгорелия телефон, и саморазвиващия се бушон, и останалите съкровища.

На канапето наистина нямаше никой.

Виктор стана, несъзнателно загащвайки потника в боксерките си, и се ослуша. Пълна тишина. Ами, това е. Най-примитивният и банален развой се оказа най-верният. Да провери ли за липсващи пари?

Откъм кухнята нещо тихо дрънна.

След една секунда колебание Виктор предпочете първо да нахлузи дънките и чак тогава да надзърне в кухнята.

Тиел стоеше пред готварската печка. Под тигана гореше газ. Момичето просто правеше закуска.

Твърде странна закуска. Нещо.

— Добро утро — с усилие изрече Виктор, като изпита леко разочарование. Ех, по-добре да ми беше свила портмонето…

— Добро е — съгласи се Тиел, без да се обръща. Това девойче имаше потресаващо здрави нерви. Или можеше да вижда с тила си. — Готвя — съобщи тя.

Виктор се приближи до котлона. Мрачно надникна в тигана.

Май приличаше на омлет. Омлет с черупка. Освен основната съставка, на дъното можеше да се отгатне и присъствието на парченца стопен кашкавал, резенчета салам, ситно надробен хляб и повехнали стръкчета копър.

Хмък.

— Благодаря — само успя да промълви Виктор. Все пак момичето бе болно.

Владееше се дотолкова, че чак почна да яде кошмарното готвено. Ала странно — безумната смес се оказа вкусна. Само дето необходимостта да издирва и отделя парченцата от яйчена черупка идваше малко в повече…

— Яж всичко — строго рече Тиел. — Черупките също са полезни.

Ставащото взе полека-лека да го забавлява. След някакви си пет-шест дни дори ще може да разказва цялата история като смешна случка. Дори ще добави някоя-друга чудатост отгоре към характеристиката на горкото девойче.

— Ще опитам — обеща той.

Най-много го тревожеше мисълта, че Тиел ще забрави за вчерашното намерение да си иде вкъщи. Кой я знае, току-виж й е харесало тук…

— Време е — каза тя, сякаш отново беше прочела мислите му. — Ти обеща да ме изпратиш, помниш ли?

— Разбира се — Виктор се надигна от стола с облекчение, но в същото време, ама че терсене, почувства и странна обида: излиза, че даже за чалнати момичета не е никак интересен!

— Ще измия съдовете, а ти през това време се стягай — отрони Тиел.

— Зарежи, аз после ще оправя.

— Не бива.

Докато момичето тракаше с чиниите в мивката, Виктор избра от гардероба по-чиста риза, провери между другото на място ли са си парите, които много надеждно и оригинално бяха скрити под сгънатите на рафта чаршафи. Накрая облече и тънък пуловер — навън бе слънчево.

— Готов ли си? — строго запита Тиел.

Виктор уморено я погледна. Хубавко момиче, че и очите й са като на нормален човек. Де наистина да бяха огледала на душата…

— Нищо ли не си забравил?

— О… щях да гладя връзките на обувките.

Тиел се намръщи:

— Това пък защо?

Виктор въздъхна.

— Я ела насам.

Без излишни церемонии той завъртя момичето и хвана блузката й. Материята бе грижливо закърпена — виж ти, намерила и игла, и конец. Дръпна блузата й нагоре. Лейкопластът липсваше. Нямаше го и белегът. С усещането, че ей-сега ще откачи, Виктор обърна Тиел, която послушно се въртеше в ръцете му.

Глупости. Бълнувания. Какво тогава снощи беше промивал с кислородна вода? Нарисувана рана? Да не е вчерашен! От години се занимава с рани!

— Тиел — дървено каза Виктор, — къде е поразеното място?

— Зарасна си.

— Питам сериозно.

— Отговарям сериозно.

Статии за екстрасенси, които лекуват с усилие на волята — тези работи са за булевардната преса. Но какво да прави сега, след като собствените му очи твърдят, че няма никаква рана. И не е имало. Никога. Кожата бе чиста и розова като на бебе.

С известна доза предпазливост Виктор се отстрани от момичето. Попита:

— А ти самичка ще стигнеш ли до вас?

— Ама ти обеща! — почти обидено реагира Тиел.

— Ами… да…

— Хайде тогава — момичето бе непреклонно.

— И все пак, какво се случи с раната ти? — не отстъпваше той, вече от чисто любопитство. Тя да не е филипински шаман, що ли?

— Аз изобщо бързо оздравявам — без желание призна Тиел. — Нека поговорим за това у нас, става ли? Веднага щом пристигнем. А?

Първият импулс на Виктор бе да плюе на всякакви обещания и чисто и просто да изхвърли малолетната нахалница от дома си. Бързо била оздравявала тя! Няма такова нещо, няма! Не съществува и това е.

— Ти обеща — тихичко рече Тиел. Бадемовите й очи, сякаш прерисувани от персийска миниатюра, оскърбено се присвиха.

Ох, тези момичета!

— Да вървим.

Никога не спорете с жена, пък дори тя да е на тринайсет. Най-вече ако е на тринайсет…

Беше неделя, на всичко отгоре — слънчево. В метрото — блъсканица. Тиел се оказа притисната до Виктор. Инстинктивно напрягайки се, за да я предпази от напиращата, остро воняща на пот тълпа, той неочаквано долови нейната собствена миризма. От нея лъхаше на чисто, като че ли от поляна с маргаритки. От дълбокото на паметта изведнъж изплува спомен, че нещо подобно вече е изпитвал, усещал е… в къщата на баба Вяра.

Откъде се взе, Тиел? Ясна работа — сред мерцедеси и казина няма какво да правиш. Впрочем, не ти е мястото и в сивите, мръсни, пропили се до оскотяване селца…

Стигнаха до станция „Шчукинска“, излязоха от мотрисата. Отпред лежеше Сребърен бор, обитаван от ню рашънс2. Хъммм… Тиел не приличаше на дъщеря на новобогаташ или мутра.

— Накъде сме се…

— Млъкни! — рязко и сърдито отсече Тиел. — Може да ни причакват.

— Кой?

— Млъкни де! — очищата й чак светнаха.

Е, бива ли един възрастен, поживял и видял мъж ей така да се води по акъла на тринайсетгодишна хлапачка? Пляс един по дънцето на дънките и — и толкоз по въпроса кой ще заповядва, а кой ще се подчинява.

Ала Виктор, кой знае защо, взе че наистина млъкна.

Минаха покрай нудистки плаж. По пясъка подскачаше компания голи мъжаги — играеха волейбол. Зрелището бе комично, но изобилието на голи жени и деца, изтегнали се на припек около площадката, му придаваше всекидневен и нескандален облик.

Човъркаше го отвътре да изтърси нещо язвително — надявам се, че пристигнахме? — ала Тиел само смръщи вежди и Виктор изгуби желание за майтапи.

Вървяха по някаква пътечка. Бе поразително пустинна за такъв ден.

— Сега си дръж очите на четири — заяви Тиел. — За тях ще е най-удобно да ни спипат при прехода. Никакви следи. Нито там, нито тук. Ако нещо се случи, падай на земята и си пази главата. Аз ще се оправя.

— Имаш черен пояс? — осведоми се Виктор. Едно време се увличаше по бойни изкуства. Разбира се, не стана нито Брус Лий, нито Чък Норис, но можеше да се защити. Стига да не са десетина души с автомати. Или с мечове.

— Замълчи, ако обичаш! Помолих те! — тя го третираше досущ като малкото си глупаво братче.

Пътечката завиваше, спускайки се надолу от невисоко хълмче. Тиел спря.

— Ако стане нещо — падаш на земята и си пазиш главата с ръце! — повтори тя.

— Добре де, разбрах те — с досада махна ръка Виктор. Само това не стигаше, някаква си сополанка да го поучава на всяка стъпка.

— Девет. Осем. Седем — почна да брои крачките си Тиел.

Той пресметна, че десетте крачки ще бъдат необходими точно колкото да свият зад завоя, където пътечката слизаше на зиг-заг по склона.

— Шест. Пет. Четири.

Момичето беше необикновено, свръхестествено сериозно. Ако всичко това беше игра — вярваше й докрай.

Внезапно ледени капки опръскаха плещите му. Виктор неволно вдигна глава. Нямаше и помен от облаци, слънцето сияеше като по поръчка.

— Бягай! — извика Тиел. Грабна го за ръката и хукна презглава към завоя. Недоумяващият Виктор я последва тичешком.

Върху тях се стовари плътна пелена — порой. Притъмня. Вятър зафуча. По гърба му се плъзнаха студени струи.

— По-бързо! — изпищя Тиел. Лицето й се изкриви сякаш от болка. Измокрена до кости, тя внезапно изгуби своята загадъчност. Обикновено момиче, навряло се под дъжда.

Но ръцете й танцуваха над главата й. Стори му се, че между пръстите й, върху златистите нокти, проблясват искри… Дявол да го вземе, какво става?!

Втурнаха се надолу по пътечката, която за броени секунди се превърна в блато. Изпод краката на Тиел хвърчаха струи кал, тя затъваше едва ли не до глезените.

Виктор не успя да се учуди, че самият той тича съвсем нормално, само малко се хлъзга. Странна работа, все пак тежи повече от нея, на него му се полага да затъва…

Заради дъжда не се озърташе, гледаше само пред краката си. И необяснимо защо, навярно просто отгатна, но в един момент просто вдигна глава.

Те се появиха отляво и отдясно, осем подгизнали фигури в избледнели анцузи, каквито носят събиращите от дребни търговци данък рекет мутри.

— Стой!

Тиел стисна ръката му и го затегли напред с такава сила, че той едва не се просна по очи.

— Тичай! Бързо! — пищеше тя. За кратко извърна към него лице… което цялото беше в кръв. Дребни карфичени алени капки. Откъде?!

— Спрете! — крещяха няколко гласа едновременно.

Мамка му.

Виктор никога не си въобразяваше, че сам човек би се справил с няколко противника, нека дори да са само трима. Не изпитваше желание да спира. Хич!

Препускаха надолу. Тиел, чието лице се беше превърнало в кървава маска, продължаваше да задава темпото. Ала не успяваха да бъдат достатъчно бързи, по хлъзгавия склон беше невъзможно. Освен ако…

Хрумването бе толкова шантаво, че Виктор дори не понечи да го обмисли. Втурна се, настигна Тиел и я блъсна с подсичане в коленете. Момичето възмутено запротестира, но вече падаше по гръб в течната кал, Виктор пльосна до нея.

Плъзгаха се по превърналата се в кален улей пътека, сякаш на антихигиенична забава в аквапарк или вариант на летен боб-слей — надолу, надолу, надолу. Зад тях осем гърла се деряха отчаяно, дъждът се засилваше и шибаше като камшик, пътеката бе станала мътен планински поток, който въртеше и подмяташе бегълците… какво става, да му се не видяло?!

От мига, в който Тиел възкликна и го повлече по още сухата пътечка, Виктор реагираше като робот, без да разсъждава. Без да се учудва. Без да обмисля — сякаш някой вътре в него вече всичко бе обмислил занапред. А възможно, точно така си и беше.

Небето над тях оставаше чисто. Дъждът извираше от само себе си, от нищото. Е, случва се. Щом съществуват саморазвиващи се бушони…

Най-странното се състоеше в това, че Виктор не можеше да се отърве от една напълно неуместна и глупава мисъл за възможната реакция на Тиел към неочакваната му постъпка. Нещо го караше да бъде сигурен, че хрумването му да се спуснат от склона по задник им е спасило живота. И въпреки това…

Успокои се, когато чу смеха на Тиел. Девойката се кикотеше радостно, от сърце. Сякаш нямаше кръв по лицето си и кал по тялото си. Докато се пързаляха надолу, Виктор я придържаше за рамото, даже успя да я прегърне, пазейки главата й. Докато под тях имаше лепкава кал, щетите бяха предимно морални и естетически, но първият камък или корен на пътя им щеше да добави и физически.

Не му остана време да се изплаши истински. Небето, от което се лееше този шантаво неестествен дъжд, внезапно от синьо стана сиво. Те излязоха от пътеката и се забиха в нещо меко, влажно и рехаво.

Това бе цяла камара окапали есенни листа.

* * *

Лойя Ивер бе замръзнала на място с притиснати към слепоочията тънки пръсти. Разбира се, не чуваше какво говорят Ритор и Торн. Вълшебниците, без нито едно заклинание, бяха се обвили в непроницаема звукова стена. Дори само това бе способно да стресне до смърт кой да е от присъстващите. Кланът на Въздуха се стараеше да не враждува с никой, а Ритор отбягваше светските мероприятия на Лойя по съвсем други причини, отколкото поради нежеланието да се среща по забави с противниците си лице в лице. Главната Котка на своя клан виждаше — и Ритор, и Торн са напрегнати до краен предел, на карта е заложено всичко и играта е тръгнала да се развива без правила. Лойя подушваше убийство.

— Какво стана, Лойя? — Хор изникна до нея като сянка. Носеше доспехи вместо бален костюм. — Пратих съгледвачи, наоколо е пълно с Вода. Вече е полунощ, силата им расте, а и Торн е довел най-добрите си хора. Няма да се справим с такава маса съперници, тия направо ще ни смачкат с магията си. Какво се е случило, скъпа? Пак ли се пусна не на онзи, на който трябваше?

— Напротив, Хор. Изглежда именно сега ще ми се наложи много срочно да се пусна… Мили, нали ще гледаш на другата страна? — леко глезено възкликна тя. Дори в кризисната ситуация Лойя оставаше вярна на себе си.

— Те да не искат да се… — Хор се запъна.

— Ако поне нещо разбирам от тези работи — да! — отвърна тя. — Отивам при тях. А ти през това време вдигай на крак нашите.

— Да взема ли на прицел Водните? Или други ще са ми първата грижа? — делово запита Хор. Той бе ненадминат майстор на ръкопашния бой, гениален организатор на стремителни кратки нощни схватки, в които мракът не позволява да различиш своите от неприятеля. Но по въпросите кой първи да получи под клепача миниатюрната отровна стреличка, Хор изцяло се доверяваше на Лойя, която никога не грешеше. Ала подобна стъпка — да насочи оръжие срещу изпитаните бойци на Торн — би могла да положи началото на края на Котешкия орден. Но кой би казал, че Хор е уплашен?!

— Ти си мръднал! — хвана се за главата Лойя, без да си дава сметка за пораженията върху грижливо фризираната си коса. — Това е върхът на оскърблението. Не, нека не бъде скришно. Нека всички видят, че ще се бием. Докрай. А аз… сега ще се обърна към гостите. Ще им кажа какво става, и… ще се наложи да направя още нещо. Само, моля те, не се сърди. Трябва. Заради благото на клана!

Колко е приятно, когато интересите на клана понякога съвпадат със собствените й желания…

— Някой ден ще ги пречукам до един — безсилно изръмжа Хор. — Без никаква магия!

— Не прави глупости, скъпи — тя се повдигна на пръсти и нежно го целуна по челото като сестра. — Извеждай воините ни. А аз ще сервирам най-горещата си реч… не, така само ще разваля нещата. Засега нищо няма да споменавам пред гостите. Не се бави, мили! И не ме яж с поглед. Действай!

* * *

Ритор стоеше замислен до топлия като животинска плът дънер на титаничното дърво. Вълшебниците по това се различават от други простосмъртни, че могат да размишляват във всяка ситуация, като възприемат заплахата за собствения си живот само като още един фактор, който трябва да се вземе предвид в разсъжденията. Торн, естествено, не блъфираше. Не ставаше дума и за тъпа шега. Ловкият и талантлив вълшебник, любимецът на късмета, предводителят на Водния клан, притежаващ вроден талант за магията, нямаше чувство за хумор, ако не се брои злорадството. Торн знаеше какво иска да постигне и твърдо вървеше към целта си. Когато можеше — газеше трупове, когато се налагаше — действаше заобиколно. Не, би било преувеличение да бъде наречен злодей, властолюбец или тиранин. Просто желаеше да съхрани статуквото… или все пак се стремеше към нещо друго? Защо Торн така вманиачено обвиняваше Ритор в намерение да узурпира върховната власт над света? Да не би, защото самият тайно не се подготвя за тази стъпка?… Не, глупости. Ритор даже се засмя. В миналото мнозина се опитваха да създадат в Средния свят единно кралство. Невъзможно. Водата не ще се издигне над Огъня, а Земята не ще подчини Въздуха и наопаки. Дори Крилатите Господари така и не се погрижиха да придадат поне някаква видимост за единство в рехавата общност на клановете, макар че тъкмо Драконите в това си начинание не биха срещнали съпротива…

Замисли се и тутакси обори последния си извод. Не биха срещнали съпротива? Ами самият той, Ритор, не би ли се противопоставил, при това още по-рано от момента, в който се почувства Убиец?

Какво кроиш, Торн? В теб е победила отдавнашната човешка глупост — всички преди мен са били некадърни тъпаци, само аз знам какво и как следва да се направи. Това ли е? Надали, умен си, враже мой. Тогава — въобразяваш си, че си спасителят на света? Но и да ме отстраниш, което е напълно постижимо, защото сега е нощ, силата ми намалява, докато твоята расте, самичък няма да спреш Природените. Което значи, че аз, Ритор, в никакъв случай не бива да умирам. О, Торн, с радост бих подарил живота си дори на теб, стига така да избегнем нашествието. Но смъртта ми няма да ни спаси. Когато орлоглавите кораби изникнат от маранята, за нас ще остане само един път — почетна гибел на бойно поле. Обаче ако Природените доведат цяла армада, пълчища войски, няма да ни остане и това.

Следователно, реши Ритор, трябва да си пробия път. Ох, колко му беше омръзнало това занимание. Сякаш не бе преживял и една седмица накуп, без да се е налагало да си пробива път нанякъде. И това се смяташе за висша проява на доблест. Пробиваше си път, когато още му се струваше, че пътеката на Убиеца на Дракона е орисана да е пълна с диамантите на славата и героизма. Тогава беше млад, жесток и глупав. После си пробиваше път, преследвайки по целия свят последния, вече ранен от ръката му Крилат Владетел. Последният от някогашната могъща раса. А сетне…

Стига спомени, заповяда си Ритор. Към него идеше Лойя Ивер, очарователната Котка, за чиято чувственост и за чийто темперамент се носеха легенди сред пъпчивите младоци, които си разказваха срамни истории, изчервявайки се, пъшкайки и едва не свършвайки само от приказките в гащите.

Ритор попадна в мек облачен воал от топъл аромат — Ивер бе прочута със собственоръчно приготвяни благовония. Тя бързо стрелна магьосника през притворените си мигли, едва забележимо изви стегнати бедра, мярнаха се трапчинки — и какво стана с могъщия въздушен вълшебник? Пресъхнало гърло, забързан пулс, крадливият му взор бленува да се пъхне в острото дълбоко деколте. Ритор се усети с каква жажда зяпа краката й, коленете й, над които шумоли полата на роклята…

— Не си струва да се срамуваш — каза Лойя. Бе невероятно сериозна. — Ти имаш своя сила, аз — инаква.

Ритор с усилие откъсна взор от тялото й.

— Вие сте смешен човек, Ритор. Велик маг сте, пък се изчервявате, гледайки гърдите ми. Май сте имали лоши любовници, Въздушни?

— Накъде бият словата ви, Лойя? — директно запита той. Ако Ивер е в сговор с Торн и цели да го нервира, няма да сполучи.

— Мислех си за това в момента. И ви го казвам. С такъв майстор като вас е излишно да се крия. Вероятно, не си е струвало да презирате моите Котенца, господарю?

— Какво значение има? — невъзмутимо каза Ритор. Тя няма да сполучи да го разгневи.

— Значение има само онова — внезапно рязко рече Ивер, — че двамата с Торн възнамерявате да ми развалите бала с побоища. Не ми пука за причините ви да го искате, Стихийните сте побъркани от предразсъдъци, но няма да допусна кръвопролитие тук! Както няма да позволя да ви убият, Ритор. Торн довтаса на бала ми с цяла армия. Това е прекалено. И прилича не на дуел, а на предумишлено злодеяние. Аз искам да си отидете, когато празникът приключи, жив и невредим.

— Защо? — хладнокръвно запита вълшебникът и Лойя неволно прехапа устни. Как да пробие този айсберг? Невъзможно. Освен ако не почне да го люби пред очите на всички в залата. Забавна идея… Не, Хор няма да изтрае и минута.

— Защото като мъж харесвам вас повече от Торн — жлъчно заяви тя и му обърна гръб.

Както и да е, но постигна целта си. Ритор бе принуден да укротява яда си, да хаби за това сили. Непроницаемата защита за миг се пропука. Естествено, дори десет Котки от ранга на Лойя не биха могли да му навредят, но тя успя нещичко да прозре.

Торн желаеше да убие Ритор. Не обратното.

Което и следваше да бъде доказано.

— Готово, Хор.

— Започваме.

Нощта се съживи.

— Хей, вие! — кресна, малко изсилвайки се Хор. — Вие, дето сте Водни! Ето какво ще ви река, Стихийни момчета! Я си влезте вътре при нас, там е весело, топло и сухо! Празнувайте! И без това няма да ви позволим да си свършите работата. Повече сме от вас десетократно. Всеки от вас и да пречука деветима наши, десетият ще му види сметката с голи ръце, без оръжие. Е, как? Прибираме ли шпагите? Отиваме ли да пускаме ръце на момичетата? Или почваме да се трепем?…

Тъмнината мълчеше.

— Господарю Торн — Лойя церемониално се поклони, така че на Водния да му бъде по-удобно да надникне в деколтето й. — Каква чест за нас…

— Оставете любезностите, Лойя — хем надменно, хем скромно отвърна магът, но тя го забеляза как нервно облизва устни. — Откога съм станал „господар“? Просто Торн. Само приятелят ни Ритор държи на официалните титли…

— Тогава нека потанцуваме, Торн! — и тя грациозно положи ръката си на рамото му.

Балът на Котешкия клан беше в разгара си. Гостите се успокоиха. Двамата най-могъщи вълшебника се разделиха, наглед — съвсем мирно. Никой повече не желаеше да си разваля настроението заради Торн или Ритор. Никой не знаеше какво бе сполетяло клана на Огъня, никой не бе подслушал беседата на Водния и Въздушния. Свиреше музика, плавно кръжаха танцуващите двойки. По гъстата корона на великанския дъб играеха, преливаха и припламваха алени, сребристи и сини проблясъци. Дебютантката от Водния клан бе неуморна на дансинга.

Торн и Лойя застанаха в кръга танцуващи. Тънките пръсти на Ивер тозчас докоснаха жилестата шия на магьосника. Той трепна.

— Какво има, любезна стопанке?

Лойя знаеше, че не разполага с много време. Хор вече действаше и Торн всеки момент можеше да бъде уведомен за акцията на Котките. Ивер имаше само един начин да заглуши алармения сигнал. От друга страна, върховният Воден маг не беше някой, пред когото ще минат преструвки. Само стремителен натиск вършеше работа, колкото и нелеп да изглеждаше такъв ход. Впрочем, нейният опит й подсказваше, че мъжете най-лесно хващат вяра тъкмо на такива неща.

— Какво ще кажете, Торн, ако развратната Лойя силно желае да си изясни какъв е един истински вълшебник в действие? — тя наблегна на думата „истински“. Тутакси усети през тънката тъкан на роклята си как се изпотяват и стават горещи дланите му. Той конвулсивно преглътна.

„Още едно сластолюбиво момченце“ — с леко презрение си помисли Котката. Нима висшата магия на Стихийните действително изисква от адептите си толкова сили, че не им остава време за най-обикновен секс?

Лицето на Торн се сгърчи за част от секундата, главата му потрепери, сякаш припряно кимаше в знак на съгласие.

— Тогава да идем… — прошепна Лойя, притискайки се към него.

Двамата се стопиха в листака на стените на балната зала.

Малкото гнезденце бе специално предназначено за стремително импровизирани срещи. Бе сумрачно. Торн стоеше с отпуснати ръце и дишаше тежко. Съвсем като неопитен хлапак преди първата в живота си любовна нощ. Лойя се усмихна — колко по-голяма беше сега нейната сила!

— По-смело, господарю — зашепна тя, като с едно движение захвърли роклята си.

Той я сграбчи сякаш удавник, който се вкопчва в спасителен пояс.

— Хайде, хайде… — премерено задъхано го подканяше тя.

Магът губеше разсъдъка си и това бе добре.

Лойя му позволи да се притисне към голата й кожа, след което нежно измърка:

— А сега заповядай на хората си да оставят Ритор да си върви по живо по здраво.

Блесна стомана край гърлото на Торн, острието го одраска.

— Къ-къ-кво? — той изглеждаше така, сякаш щеше да припадне.

— Нямам нужда от трупове на бала си — рязко го зашлеви с думи Ивер. — Ти се готвеше да убиеш главатаря на Въздушните. Не позволявам. Разчиствайте си сметките където ви се прииска, но не и в моите земи. Разбра ли ме, Торн? Дай команда на хората си да пуснат Ритор. Чу ли? Или, кълна се, ще ти прережа гърлото. Какво ще стане после с мен ти вече никога няма да научиш! — тя отново докосна адамовата му ябълка с бръснача си.

Заплашително… но и перверзно.

Торн захриптя.

— Кучка…

— Не си струва да ругаеш — меко каза тя. — Ти не ми остави друг изход. Нямах избор, магьоснико. Заповядвай!

Няколко мига той се поколеба и Лойя си помисли, че наистина не е от страхливците.

— Добре! Печелиш… засега.

Тя усети насочена магическа вълна.

— Готово…

— Как го постигна, Лойя? — мрачно запита Хор, когато прекъснаха правенето на любов за кратка почивка.

Тя пренебрежително изсумтя.

— За истински маг твърде много му се живееше — изрече Лойя и сякаш се изплю в лицето на невидимия Торн.

* * *

Някога американците имали такова наказание — намазвали престъпника с катран и го отърколвали в перушина. Виктор все не можеше да схване възпитателния ефект на мероприятието.

Сега като че ли почваше да разбира. Изцапан от главата до петите с кал, по която бяха полепнали листа, той стоеше пред Тиел, а девойчето се заливаше от смях. Не можеше да реши какво да прави — да се смее, да плаче, да офейка… или просто да натупа тази хлапачка, дето го забърка в бог знае каква каша.

Накрая избра смеха. Твърде смахнато изглеждаше момичето пред него. Както и той самият, впрочем. Протегна ръка и махна от бузата й едно листо.

— Как успя да го измислиш този номер? — попита Тиел.

— Нали ми каза, ако стане напечено, да падам — невъзмутимо отвърна той. — Ето, послушен съм.

Тиел пак захихика, но по-тихо. Виктор се огледа наоколо.

Абсолютна щуротия. Намираха се в гора, и то в истинска гора — не култивиран парк в покрайнините на Москва. Околностите будеха спомени за картините на Шишкин. Хълмчето, от което се изтърколиха одеве, уж си беше на място… но без помен от пътечка — поне Виктор не я намери с поглед. А небето, допреди малко синьо и чисто, сега беше захлупено от плътна облачност.

И най-важното — тук бе есен. Ранна есен, защото още не беше твърде студено, но този сезон не би могъл да бъде сбъркан с някой друг. Дърветата бяха загубили повечето от листата си, предимно върхарите им още пазеха останки от жълта и кафеникава шума.

И тишина. Много тихо. Никога няма такава тишина край плажове или други почивни заведения… Защото винаги ще се намери някой кретен, който е убеден, че в него загива талант на певец, или компания, която ще издъни касетофона до дупка…

— Къде сме, Тиел? — попита Виктор. Не му хрумна да търси странните преследвачи, неизвестно защо беше убеден, че са изостанали… далеч.

— В къщи. У нас — Тиел избърса от лицето си кървавата мръсотия. Нямаше рани. Сякаш я бяха боцкали с тънки игли.

— У вас? — бавно произнесе той, сякаш опитвайки думите на вкус. Само така можеше да запълни звънтящата пустота, окупирала съзнанието му. Не бе в състояние да мисли. Не вярваше. Не можеше да повярва.

— Ами да. Обеща да ме изпратиш. До в къщи.

— И… и къде е по-точно това „вкъщи“. В Сребърен Бор?

— Не — Тиел зиморничаво прегърна раменете си с тънките си ръце, — доста по-далеч.

— Аха, разбирам. Успоредни светове. Паралелни вселени — изрече Виктор и се опита ехидно да се ухили, но изпълнението се оказа под всякаква критика.

— Както искаш го наричай — Тиел напразно се мъчеше да прибере кален кичур коса от лицето си. — Хайде, тук наблизо има езерце. Ще се изкъпем.

— Ама… студено е! — ужаси се той.

— Иначе ще замръзнем — наставнически каза тя.

Студът с всяка минута все по-здраво забиваше незрими нокти в мокрите им дрехи.

— Бегом! — Тиел го задърпа за ръката. И те пак хукнаха.

Есенната гора е многозвучна и мека. Тя поглъща, ти потъваш в нея, разтваряш се и вече не вървиш, а летиш. Такова нещо често се случваше с Виктор, дори и в хилавите, превърнати в бунища подмосковни горички. Тукашната го превзе от първия миг, от първия дъх — и влезе в душата му. Всичко му се струваше странно познато, макар че множеството от дърветата той не можеше да разпознае. Ето, да речем, че онова там с кората си мяза на габър, а по листата си е чист клен. Или това тук е елха, обаче дългите сребристо-сиви гъсенични висулчици по клонките съвсем не му отиват.

Гората беше чужда… но и позната. Тя посрещаше Виктор, сякаш бе брат след дълга, много дълга раздяла.

Нямаше пътеки. С Тиел тичаха по мекия килим окапали листа, шмугваха се през оголени храсти, покрай отдавна рухнали горски великани, които бяха отстъпили светлината, въздуха и земята на младите дървета. Така става винаги и няма защо да се тъжи за това. Смъртта е оръжието на Живота — нищо повече.

„Аз да не съм пиян? Или това е от студа?“ — блесна в съзнанието му, което плуваше и гаснеше, разсипваше се сред хилядите горски гласове, а тези гласове отвсякъде му шепнеха своите песни. Той не разбираше думите — думи ли бяха? — докато изведнъж от небитието не се показа лицето на баба Вяра… Да! Тъкмо по същия начин веднъж бяха тичали през ноемврийската разголена гора, прозрачна и звънка, вече готова да приеме снежния саван. Случи се след като Виктор попадна под малко свлачище в някакво дере. Баба му бе изпуснала там своя сребърен медальон — комай единственото украшение, с което не се разделяше. И тогава момчето, с безгрижна детска готовност да помогне, взе да слиза по хлъзгавия бряг на дерето…

Колко странно се повтаря всичко. Сякаш се повтаря. Ала като че ли на друго ниво, на един по-стръмен завой на спиралата. Тогава баба Вяра също първо го помъкна да се изкъпе и той, пищейки от студ и възторг, защото майка му никога не би позволила подобно нещо, като плацикане в ледената вода. А през това време баба му палеше на брега огън — за щастие се бяха натъкнали на цяла планина сухи клони…

— Виктор, ти защо не прие да се сбиеш с онези? — попита го в движение Тиел. — Защо реши да избягаш?

— Бой без шансове за победа — глупашка орисия — отвърна й той. Досега никога не го влечеше към красноречие, но в тази приказна есенна гора казаните думи му се сториха уместни.

Тиел кимна. Осъдително? С одобрение? Просто знак, че приема отговора му като факт?

— Сега ще стигнем до езерото — съобщи тя.

Как ли се оправя тук? Наистина — местна жителка. Я как се ориентира само… Езерото послушно изникна отпред, блесна сива водна стомана.

— Скачай! — Тиел дръпна напред, ускорявайки ход, сякаш преди малко не бяха отметнали без малко километър на бегом. — Скачай веднага, инак после няма да ти стигне кураж!

И за пример първа се гмурна във водата.

Не влетя сред фонтан от пръски, а се сля с езерото и само вълни тръгнаха от мястото, в което се шмугна като рибка. Докато Виктор се пльосна като спринтиращ хипопотам.

Ледената вода пареше по-люто от пламък. „Сърцето ти ще спре бе, тежкар малоумен!“ — закъсняло се сети той.

Ала сърцето и не понечи да спира.

Тиел неочаквано се озова до него и настойчивият й поглед се впи в очите му. И също така неочаквано Виктор разбра, че не усеща студ. Нито водата около себе си. Сякаш се беше превърнал в частица от леденото езеро. А сетне всичко изчезна съвсем, езерото стана на сива мъглива мараня и слънцето блесна редом. Далеч долу лежеше земята — ярка, зелена, синя и кафява.

…Яростен пулс тласкаше кръвта по жилите. Могъщи мускули изискваха сражение — твърде много се бяха затъжили за раздвижване. Не виждаше тялото си, пък и не го интересуваше. Там, отдолу, стърчаха кулите на града — те се уголемяваха, приближаваха се, той се стрелна към тях, знаейки, че го очакват.

…Градът бе поразен от страх. Той току-що се беше реял в небесата, а сега, невидим, гордо крачеше по улиците му, опустели като при мор. Той е Съдията. Задължен е да Съди тук. И да накаже, ако трябва.

…Сетне внезапно се оказа във двореца. По-точно разбра, че орнаментираните с мозайки стени са в двореца на владетеля. Тук вече имаше хора. Скупчени в най-далечния ъгъл, те отбягваха да поглеждат към него. Кой — него? Продължаваше да не разбира. Не виждаше тялото си, сякаш играеше компютърна игра. Само че сега не беше никаква игра. Те знаеха това и той го знаеше. И за кой ли път с учудване и гняв си помисли — как смеят да престъпват законите тези, които нямат сили да му се опълчат, да се възпротивят срещу волята му, даже погледи не дръзват да вдигнат…

…И заради това, когато онзи, който управляваше града, дали с последен изблик на достойнство, дали в пристъп на страх, но все пак го погледна — тогава той се усмихна. И усмивката му бе смъртоносна. Бе присъда и екзекуция.

…Можеше да се обърне и да си върви. Завинаги ще им стигне този страх, този миг — никога повече не ще се осмелят да тръгнат против волята му. Или все пак — ще посмеят?

…Защо му е толкова студено? Та нали наоколо всичко гори. Пламти дърворезба по стените, огън танцува по меките възглавнички, пръснати по пода, горят онези, които нарушиха повеленото им от Него. Защо тогава е толкова студено…

…Тиел незнайно как го домъкна до брега. Очевидно беше загубил съзнание. Преохлаждане, ясно. Хипотермия. Ама откъде това момиче има толкова сили?

Виктор слабо помръдна и се понадигна, подпирайки се на лакти. Не можеше да дойде на себе си. Изведнъж разбра, че всичко около него изглеждаше неправилно и нереално. Не веднага схвана причината. Беше променен мащабът. В болнавото съновидение той беше великан — или пък имаше работа с лилипути.

На брега пращеше огън. Как Тиел го бе запалила? Мокра до кости, без кибрит и запалка…

Осъзна, че е съблечен. Дънките, ризата и всичко останало съхнеше над пламъците и над вещите се издигаше пара. С облекчение видя, че поне гащите му бяха останали, слава Богу. Могла е да ги смъкне като нищо — това лудо момиче нямаше ни свян, ни комплекси.

— Така не се суши, ама какво да се прави — чу я да му казва. — Бързах. Иначе щеше да се вкочаниш.

— Тиел… — подхвана той. Това девойче много, ама твърде много си позволява. Въпреки всичко случило се дотук! Та той още не разбира какво става!

— Всичко е наред — бодро каза тя, престана да се върти край огъня и бързо се съблече сама. Пуловерчето й и панталонките увиснаха до неговите. Изобщо не се притесняваше от голотата си. — Ти избра, нали?

— Какво да съм избрал? — обърка се той.

Тя се изправи и го погледна право в очите. Строго рече:

— Аз не бива да знам какво. Ти само кажи — избра ли?

Видението се завърна на часа. Секунда — той си спомни пламъка. Само горещия пламък. Това ли е изборът му?

Не каза „да“ — Тиел сама разбра. Кимна със задоволство и подхвана още клони за огъня. Виктор забеляза, че се е ожулила. Впрочем, какво толкова? Далеч по-сериозни рани и зарастваха за една нощ.

— Не бива да седиш, Виктор — каза тя. — Трябва да тичаш.

Той си представи идиотската сцена — двамата голи се гонят около огъня и поклати глава.

Но Тиел не миряса:

— Ставай! Хайде!

Не успя да се опомни, а тя бе грабнала от жарта тънко клонче с огнено аленеещи точки по него и замахна към Виктор. Шибна го по гърба.

— Ти!… — той даже забрави да се притеснява. Скочи и се нахвърли върху момичето. — Сега вече…

Ако я настигнеше, шамарът би бил здрав. Обаче не можеше да я хване. Безсмислено занимание. След минута тя спря от другата страна на огъня:

— Виктор! Мир?

Той мълчаливо й се закани с юмрук.

— Трябваше да ти се раздвижи кръвта — каза тя сериозно. — Не се цупи. Извинявай.

— Аз — не извинявам — изсъска Виктор. И дори не успя да се учуди на злите и високомерни думи, които произнесе устата му, думи, които бяха смайващо искрени, защото светът се люшна.

…Пламъкът го обхвана. Биеше го, хапеше го, пареше. Зло, безпощадно… но безпомощно. Той бе по-силен. Далеч по-силен от всичките си врагове взети заедно. Но тяхната атака, тяхната злоба — всичко това изискваше отговор. Достоен отговор. Той плуваше през морето, а водата кипеше, покрита с пламтяща огнена ципа. Плуваше срещу дългите тесни кораби, високо издигнали своите мачти с черни платна, а още по-високо — орлоглавите си носове. Той знаеше, че е по-силен. И че ще е по-силен винаги…

— Виктор — каза Тиел. — Виктор…

Отваряйки очи, той я улови за китката, а с другата си ръка, без да гледа, пипнешком, сякаш чувстваше пламъка с цялото си тяло, изтръгна от огъня тлееща клонка. И с нея лекичко удари Тиел по рамото. Момичето изпищя и се задърпа.

— Сега вече — мир — рече й той.

Беше сигурен, че ако искаше, Тиел би му се изплъзнала с лекота.

— Стопли ли се? — запита тя, потърквайки рамото си. — Обличай се и да тръгваме. Не бива да се бавим, враговете изостанаха, но не задълго. Те ще намерят Пътеката. А преди мръкване трябва да стигнем скалите.

Виктор нервно се усмихна:

— Скалите? Няма проблеми, може и скалите. Може и до планините. Или към морето?

— Към морето ще ходим по-късно — сериозно каза Тиел. — Но първо към скалите. Не е далеч, но пътят е калпав. И лош. Твърде близо минава до Сивите предели.

Пределите! Знаеше за тях… или му се стори, че знае. Да я попита?

Не, за нищо няма да я разпитва. В тази игра, в която се предполагаше, че знае и разбира всичко, а в действителност не проумяваше нищо, се криеше свое си очарование. Щом са Предели, нека бъдат Предели. Опасни — още по добре.

Обличаха се, обърнали един на друг гръб. И сякаш това веднага върна ситуацията в делови коловози. Виктор криво-ляво изстиска долните си гащи, нахлузи си дънките. Дрехите бяха изсъхнали напълно, но обувките бяха влажни и свити, чувстваше краката си доста неуютно в тях. Но с това се наложи да се примири.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

До владенията на клана си Ритор реши да стигне по въздух. Да се мъкне пеш след всичко преживяно — само това липсваше! Часът на пълната му Сила бе отминал, но до най-ниското ниво на отлива и оставаше достатъчно време, за да покрие разстоянието между Пеещата гора и Зъба на Четирите вятъра.

Когато магията се задейства и меките въздушни струи подхванаха станалото почти безтегловно тяло, настъпи време за размисъл. Ритор бе недоволен от себе си. Напразно беше подозирал Лойя, а магьосникът не обичаше да греши в преценките си за хората, още повече когато ги познаваше отдавна. Ивер нямаше отношение към предателството. Някой друг бе издал Огнените на Торн, може би дори някой от собствения им клан. Не бе изключено, разбира се, предателят да е и сред Въздушните. Случвало се е вече. Още повече, че далеч не всички в собствения му орден споделяха мнението, че Драконите следва да се върнат. Спокойно можеха да го издадат… така да се каже, по идейни съображения.

Нямаше да е лесно да открие предателя. Но без това няма и надежда за отмъщение. Впрочем, поправи се Ритор, вече не става дума за отмъщение. То си е истинска война. Кланът на Въздуха и на Огъня не бяха обвързани със съюз, но за загиналите Огнени, Ритор също възнамеряваше да поиска сметка. Торн трябва да умре. И заедно с него в небитието ще последват всички, намирали се в разрушения замък. До един. Въпреки че това ще ослаби ордените на Средния свят пред прага на неизбежното нахлуване на Природените. Метежните нагласи следваше да бъдат смазани още в зародиш. Никой не трябваше дори да помисли, че кланът на Въздуха ще преглътне подобни неща.

Но Ритор бе наясно, че силите на клановете са приблизително изравнени. Може самият той да е малко по-добър от Торн, във всеки случай не се страхуваше от открит дуел, но Водният орден имаше много повече магове от втора степен и те бяха опитни. Казва си тежката дума съседството на ленните владения със Сивите предели, немирните елфи по границата, мъртвешките твари и други такива. Ако не бе отнела смъртта Таниел, братята Клат и Шати… Макар че, ако се стигне до открита борба клан срещу клан, един или двама, даже трима бойци в повече не ще изиграят съществена роля. Всичко ще речи случаят.

И тогава?

Водата и Въздухът взаимно ще се обезкръвят. Огънят няма да се сдържи да не отмъсти и вместо Четирите стихии срещу външния враг с пълната си сила ще излязат само мудните рожби на Земята. А такъв развой нищо хубаво няма да донесе.

Даже брегът да се взриви под нозете на Природените, планини да се издигнат пред армиите им и вулкани да им преградят пътя — ще е твърде късно. Прекалено късно. Само ако корабите на Природените бъдат пресрещнати в морето, така че до Средния свят да се доберат само жалки остатъци от нахлуващата армада, единствено тогава ще ги спрат. Иначе не ще издържат.

Ритор заскърца със зъби. Учудваше се на пробудилата се в него кръвожадност… и внезапно си спомни — именно такъв беше преди време, пиян от предвкусените порои гореща драконова кръв, които щяха да го облеят. Много години минаха оттогава, опиянението на бойното безумие уж се беше разсеяло — но не, дремеше си дълбоко в душата и чакаше часа си.

Торн е предвидил това, помисли си изведнъж Ритор. Въздухът няма да отмъщава. Защото срещу Природените кланът на Водата ще се сражава яростно и непоколебимо… стига хвърленото от Ритор оскърбление за звънкащото в кесията на Торн злато от родината не се окаже страшна истина.

И тогава остава само да се мре в битката.

Ако, разбира се, не дойде Дракон. Драконът!

Ала Торн вече е повикал Убиеца… Малко вероятно беше Водният вълшебник да е излъгал. Маг от негово ниво би трябвало да разбира, че истината е далеч по-могъщо оръжие, особено, когато е употребено в точното време и на точното място.

Липсват ми правдиви вести, призна си с досада Ритор. Навярно Лойя имаше право и той беше допуснал небрежност, като пренебрегваше Котките. Да, те са хитри, те са коварни, те във всичко търсят собствена изгода, но ако се случи да съобщят нещо, сведенията им не се нуждаят от проверка. Никога.

…Зъбът на Четирите вятъра или просто Зъба, както го наричаха всички без изключение обитатели на Средния свят, се извисяваше над стръмен зелен бряг. Тук, близо до самото си устие, Синята река пробиваше стената на хълмовете и правеше широк завой покрай пронизалия земята каменен щик. Тук си даваха среща планинските гори и крайморските дюни, тук се намираше южната граница на клановете. Отвъд нея започваше Горещото море. На север лежаха планини, зад тях — територии на други ордени, после следваше Ферос — столицата на Земния клан. Топли степи, прекъсвани от гори, разорани ниви, градчета, селца, чифлици и паланки. А още по-далеч, зад степите, зад Зивашските мочурища, на стотици мили се простираше страната, където живееха хора, джуджета, елфи и множество други племена и раси, чиито имена биха съставили предълъг списък. И там има градове, ленни владения на клановете, замъци на васални князе. Там се е проточил Пътят на джуджетата. А още по на север, оттатък пръстена на Сивите предели, се намираха неусвоени, незнайни земи. Никой от ордените не искаше да живее там, всички бяха си избрали топлото приморие, което им напомняше за загубената родина. Далечният север остана необитаем и даже пристигащите от Опаката страна предпочитаха да се установят в южните земи.

Горите бяха обител на елфите, а планините, както се полага — на джуджетата. Цялата страна бе изчертана с желязната паяжина на Пътя и от мрежата извити като жълти змии тесни коларски друмища. В тези територии маговете се весваха рядко, особено от Стихийните кланове, само колкото да съберат данъците от всеки земеделец, занаятчия или предприемач — било търговец или ханджия.

Кланът на Въздуха неслучайно си беше харесал високата скала, отдалеч напомняща кучешки зъб. Острата неръкотворна кула бе естествено средоточие на бурната и непостоянна магия на атмосферната стихия. На това място се сблъскваха набралите скорост над безкрайната морска шир ветрове, като срещаха другите, поели сила от планинските висини. Каменното острие сякаш ги привличаше и те с лекота отдаваха енергията си — тук можеше да се лети дори в часа на пълния отлив на вълшебството на прозрачната стихия.

Тук се учеше да лети Таниел…

Ритор усети как сърцето му се сви от болка и незабавно си забрани да мисли за момчето. Няма да го върне. Може само да отмъсти. И въпреки че Ритор неведнъж и дваж се присмиваше на глупавите суеверия, според които душата на неотмъстен не намирала покой, сега магьосникът изведнъж осъзна, че вярва в това. Или силно желае да повярва — да не би, за да оправдае замисленото?…

Синята река очертаваше естествената граница на клана от изток. Даже заселилите се на края на гората съплеменници на Ритор не построиха на източния й бряг дори една плевня. Нямаше и мост, нито сал, никакъв превоз. Не разчистиха място за ниви или градини. И вече поколения наред на никой не му хрумваше да отмени неспирното бдение от върха на каменния Зъб, поне като махне наблюдателите на Изгрева. Никога преди от изток не бе идвал враг. Но пък не беше идвал и приятел, което навярно бе достатъчно основание стражата да остане.

Постройките се притискаха към основата на скалата. Предшественикът на Ритор настоя и постигна селището им да бъде опасано с каменна стена — малцина от тук правеха зидани укрепления, най-често предпочитаха дървени стобори. Някога, още преди войната, която бе съкрушила замъка Бхчи, в който трябваше да стане срещата с Огнените, от каменните кариери на левия бряг на Синята возеха материал на запад и на север за строеж на могъщи крепости. А сетне стана ясно, че мирът е по-добър от всякакви бастиони, разработката на каменоломните стана неизгодна и кариерите бяха изоставени. Е, малко камък за стените и кулите на Въздушните там все пак се намери.

Селището всъщност представляваше малък град между морето и планините. Бе чист и зелен — имаше достатъчно вода. Едноетажните къщи, потънали сред зеленина в периферията и покрайнините му, отстъпваха място на каменни две-триетажни сгради в центъра около площада, където се намираше пазарът и няколко обществени постройки — Храмът на Въздуха, училището, арсеналът, кметството и църквата.

Някога, преди векове, в градчето под Зъба пристигнал един монах францисканец. Беше фанатично вярващ. У дома едва не го изгорили на клада, а тук се оказал могъщ магьосник. И от негово време стоеше църквата на Светата Богородица на Неведомите Земи, основана и собственоръчно зографисана от същия този монах. На нея той посвети живота си. В клана на Въздуха верността се ценеше високо. Францисканецът се сдоби с последователи и християнската традиция не се прекъсна досега, макар че сериозно никой не вярваше. Въпреки това „малкият храм“, както наричаха църквицата, бе грижливо поддържан и посещаван.

Отвъд градските стени се разполагаха обработваемите поля, напоителните канали, ферми и чифлици, някои от тях на цял ден път от кръглите кули на градчето. И имаше още нещо — последната Пътна гара. Бе построена от джуджетата, когато стана ясно кой е господарят на тази страна.

* * *

Езерото бързо остана зад тях. Теренът постепенно се издигаше, гората стана по-гъста. Вървяха все по-бавно и по-трудно.

Не, няма такива места край Москва, няма и толкоз, каквото и да разправят. Но това вече бе престанало да учудва.

— Сега ще стигнем Кривата могила, а после Бялата — с тон на строга учителка каза Тиел. — Щом ги прехвърлим, ще се наложи да се спуснем в Гороломното дере. Тъкмо то е най-близкото място до Сивите предели. Трябва да сме много предпазливи. Затова пък после ще е по-лесно. Първо хълмове, след тях скали. До довечера ще пристигнем… само да успеем преди залез слънце.

Виктор не уточни защо е толкова важно да преварят залеза. Някак сам усещаше, знаеше че трябва да успеят, без значение от причината.

— Ти наистина ли се стопли? — запита Тиел, докато изкачваха Кривата могила, която според Виктор не беше по-крива от Бялата, пък и онази на свой ред не изглеждаше да е по-бяла от Кривата, но имената си имат собствена причудлива логика. — Ако вземеш да се разболееш… Не бива да се бавим.

— Няма да боледувам. Не бери грижа. Като дете веднъж по същия начин… се овъргалях в кал от петите до ушите и баба ми ме вкара в едно вирче.

Тиел се изкиска, а може би изсумтя.

— И водата там беше по-студена — продължи той, говоренето му помагаше да не обръща внимание на студа и на противното жвакане в обувките. — После изсъхнах… точно както ние одеве, край огън. А като тръгнахме към вкъщи, се позагубихме и излязохме към селото откъм стръмното… вече нямахме сили да заобикаляме. Баба ми някак слезе долу, а на мен ми нареди да скоча. Скочих. Тя ме хвана, ама бая страх брах.

— Бойна баба — вметна Тиел. Дали с одобрение, дали иронично, той не схвана.

— Ти по нещо приличаш на нея — неочаквано за себе си изтърси Виктор. — Навярно след половин век ще сте…

— Мерси! — изхили се момичето.

Няколко минути вървяха в мълчание. Той с пробуден интерес въртеше в паметта си споменатата уж забравена случка. Беше ли се опарил тогава край огъня? Не, това вече не можеше да си спомни. И въпреки всичко — прилича. Съществува, разбира се, закон за повтаряне на разни ситуации, за някакво подобие… ама чак толкова!

— Тиел — запита той, като се постара да излезе шеговито, — нали няма да скачаме от онези скали?

— Никой и нищо не те карат да вършиш каквото и да е — отвърна тя.

— Тогава какво правя тук? — помрачня Виктор.

— Това, което пожелаеш.

— Бих желал да хапна — честно си призна той. — Даже и недоядения омлет да е. С все черупките, разбира се.

— И аз бих хапнала.

Внезапно той се засрами. В края на краищата — здрав и прав мъж. Върви с момиче, с тийнейджърка, и при това мрънка…

— Е, значи не би било зле да потърсим най-близкия ресторант — рече той. — Бели покривки, сребърни прибори, свещи по масите, топли чинии от тънък порцелан…

— А в чиниите? — полюбопитства Тиел.

Кой знае защо в главата му се въртяха кюфтета и пелмени. Ергенска вечеря. Отдавна не беше вечерял в ресторант — със затопления им порцелан, с дискретното осветление, с бутилка вино в плетена кошничка. И до него да седи красива млада девойка във вечерна рокля.

Виктор косо стрелна Тиел с очи. Не, не изглеждаше подходяща. Нито по възраст, нито по поведение. Пък и, да си кажем честно, той също беше далеч даже от собствените си представи за светски лъв.

— В чиниите има каша. Грис — отсече той. — Студена и на бучки.

— Не става — реши Тиел. — Щом ти се яде грис и настояваш да е студена с бучки, ще спим гладни и в гората.

Той се обърка.

— Ами ако не настоявам?

— Тогава — под покрив. След вечеря.

Гората наоколо продължаваше да е все така девствена и безлюдна. Но пък думите на девойката звучаха абсолютно сериозно.

— Нали не се шегуваш? — все пак запита Виктор.

— Отвъд Хълмоземлище има градче. Мъничко. Но през него минава Пътят и има къде да се подслоним.

Какво представлява този „Път“, той реши да не разпитва. Навярно за последно беше вземал такова решение в детските си години — да не задава въпроси. За по-интересно. Щом е Път, нека си е Път. Хълмоземлище — добре, нека е Хълмоземлище. Не го напускаше странното усещане, че прекрасно разбира всичко, някъде дълбоко в себе си знае какво представляват и Пределите, и Пътят, да не споменаваме Хълмоземлището.

Отново вървяха, без да говорят. Тиел наистина се оказа мълчаливка. Явно предполагаше, че Виктор е наясно с всичко.

Оставиха зад себе си Бялата могила. Момичето от време на време подозрително и угрижено поглеждаше към слънцето. Дори като че ли нервничеше. Колкото и отскоро да я познаваше — не й отиваше такова поведение. Виктор вече бе успял да свикне с мисълта, че и бесен усурийски тигър3 да им връхлети, или изкопаемо чудовище като мамут, Тиел, без да мигне, просто би…

Зад неразбираемата увереност в това „просто би“ се криеше тъмнина. Тъмнина, която подобно на наметало обгръща Сила.

— Лошо вървим — загрижено рече Тиел. — Бавно. Имаме пред себе си Гороломното дере, пък виж го слънцето къде е вече!

По мнението на Виктор вече бяха проявили чудеса на издръжливост, достойни за печен турист. Да прекосиш стара гора, задръстена с нападали от години дървета, че и нанагорнище, не е лека работа. Докато не знаеш колко още остава — бива, но колко може да се поддържа такова темпо…

— Малко да се стегнеш, а? — умолително каза Тиел.

— Ха! А ти няма ли да изостанеш?

— Няма.

Сега вече нямаше друг изход. Виктор ускори крачка, мъчейки се да не мисли за утрешната мускулна треска. Малко по-късно Тиел се опита да го ободри:

— Сега е добре, но щом мръкне, ще почнат истинските неприятности.

„Чудесно девойче, нали?“

Той отново реши да не уточнява какво тя има предвид. Този път може би поради вродената човешка слабост да се затварят очи пред бъдещи неприятности. Слънцето вече пълзеше към хоризонта, а когато преодоляха поредната Бяла — или някоя другоцветна — могила, то съвсем се скри. И наистина, излязоха към началото на дерето. Тясно, плитко и сумрачно. Стръмните склонове бяха обрасли с непознат храсталак, по дъното се точеше камениста пътечка — навярно пресъхнало русло на поточе.

— Я постой малко така както си… — помоли Тиел.

Виктор кимна, без да се обръща. Каквото и да върши, нейна си работа… След минутка момичето се приближи, застана редом и напрегнато се взря напред.

Дере като дере. Нищо страшно. И обещаните Предели никак не личат.

— Трябва да продължим — въздъхна и се реши Тиел. — Не искаш ли да се въоръжиш?

— С какво? — без особено въодушевление реагира Виктор. — С тояга?

— Поне!

След кратко издирване, той откърши къс дебел клон от повалено от буря ли, от друго ли, дърво, което приличаше на ясен. Тоягата бе суха и ставаше да респектира някой върл пудел, но Тиел само вдигна раменца и тръгна.

— Пусни ме пръв… — поде Виктор, но тя не му отговори.

А така. Ето я цялата му охранителна функция — да се тътри подир момичето, стиснал нелепата полуизгнила тояга. Лекотата, с която я отчупи, не вдъхваше никакво доверие. Ала след като се бе озовал незнайно как и къде, не намираше нищо по-умно от това да се подчинява, без да задава въпроси…

— Знаеш ли да се биеш? Добър ли си в сражения?

— Да — небрежно изрече Виктор, като извърши малко прегрешение към истината. Каквото и да се каже, но всичките му занимания с източни бойни изкуства не бяха нещо повече от напъните на един миролюбив интелигент да се самоутвърди. Е, физически би могъл туй-онуй… но неведнъж се питаше, дали при нужда ще успее да приеме истински бой. По принцип си отговаряше положително. Ама кой знае…

— Това е добре. Тук трябва да можеш да се сражаваш.

— Тук! Къде е това „тук“? — не сдържа досадата си и изръмжа Виктор. Навярно, прекалено силно, защото Тиел се обърна и се намръщи:

— Тук, в Средния свят.

— Това ли е Средният свят?

— Да.

— Е, мерси! — Виктор дори не забеляза, че е ядът го е захапал. — Мерси боку! Най-сетне всичко стана ясно! Съществуват всякакви светове — Медиален, Латерален, а пък този тук е Среден…

Медицинските термини, употребени в тази обстановка, направиха думите му още по-саркастични.

— Не.

Той млъкна насред дума. Тя продължи търпеливо:

— Има Среден свят, Светът на Природените и Опакото. Ти си живял в Опаката страна на света.

Всичко прозвуча не толкова обидно, колкото скучно и делнично.

— И как се озовахме тук? Между световете да няма… ъъъ… порти?

— Пътеки — равнодушно поясни Тиел. — Къде видя порти?

Виктор премълча, колкото да се овладее. Ако гласът на момичето беше по-емоционален, той тутакси би почнал да спори и въпреки фактите, да настоява, че наоколо е обикновена московска гора. Или би почнал да я тормози за повече обяснения. Той промърмори:

— Тиел, разбирам, че не му е тъкмо сега времето, но имам право да зная…

— Да — тутакси се съгласи момичето, — само че приказвай по-тихо. И не ме прекъсвай. Мястото е опасно. Така. Световете са три…

— Именно три? — Виктор моментално забрави молбата й да не я прекъсва.

— Знам само за три… — Тиел внезапно млъкна и той тревожно се озърна наоколо. Но нямаше никой, нито отпред, нито отзад, нито отстрани по склоновете.

— Да, излъгах — неочаквано каза девойката. — Трудно е да се обясни нещо, което всички знаят. Светът е един.

— Благодаря — искрено произнесе Виктор. — За малко да се усъмня в здравия си разсъдък.

— Защото не казваме, че една риза например се състои от лицева страна, от среда и от опако…

Той не намери какво да каже. Тя продължаваше:

— Светът е един. Цялата работа е откъде го гледаш. От коя му страна. Ти досега си живял от вътрешната. Там всичко е по-инакво, отколкото при нас или в света на Природените.

— При тези Природени сигурно живеят магове и змейове? — заядливо запита Виктор.

— Има ли значение? Важното е, че това е само форма. Светът е един, но може да съществува… да бъде гледан от различни страни. И да се живее… от различни страни.

— И да се щъка — през тези страни?

— Понякога. Но това не е дадено на всеки.

— Защо?

— Защото никой не избира от коя страна ще се роди. Ако свикнеш със своята — ще възприемаш света така, както е прието. Ще гледаш и ще виждаш само онова, което е прието и признато за истинско.

— Ами ти, откъде гледаш света, Тиел?

Тя тихо се засмя:

— Добър въпрос. Отвсякъде.

— Значи… можеш да преминаваш между световете?

— Да. Та, вярваш ли ми вече?

Виктор отговори след пауза:

— Гората е странна. Попаднахме в нея странно. Пък и ти също си…

Тиел пак се засмя:

— Странна?

— Повече от странна! — в изблик на откровеност Виктор не се сдържа и добави: — Бях абсолютно сигурен, че не си наред. Всички тези рани от мечове, преходи, загадки…

— А това не е лъжа — Тиел подигравателно се усмихваше, очите и тайнствено блеснаха в мрака. — Мен и тук ме смятат за ненормална. Зарад всичките тези синини от метрото, преходите и загадките…

— Какви синини?

— Отначало не знаех, че вратите на мотрисите се затварят толкова бързо и рязко…

Виктор се ухили, като си представи как Тиел се промъква гратис в метрото.

— Да… но ти се държеше така, сякаш нищо не те учудва… — Той си спомни поведението й в метрото и поклати глава наум. Докато пътуваха, момичето даже взе да чете някакъв роман, от ония, сапунените, през рамото на една жена…

— И ти се правиш, че уж нищо не те учудва.

Едно на нула. В нейна полза.

— Засега няма от какво.

— Радвай се, че няма!

Гласът й мигновено стана сериозен и Виктор пак се озърна. Не, нищо… Или? Не, привижда му се. Обикновено дере, пресъхнало корито на поток, отгоре — безредно сплетени клони. Ясно защо Тиел е избрала да минат оттук — между дърветата е просто невъзможно да се придвижат. Отпред се различаваше паднал като неръкотворен мост дебел дънер, съединил двата бряга на дерето. Клоните на дървото още бяха покрити с листа, сякаш неувехнали напълно. Здрав е бил този горски исполин, не старостта го е изтръгнала от земята…

— Тук често ли има бури? — попита Виктор.

— Къде „тук“?

Девойката откровено иронизираше.

— В Средния свят — обречено уточни той.

— Не буря е съборила дърветата. Това е Сивия предел. Някога тук е имало война.

— Очевидно, скоро?

— Преди векове. Но не за всички войната е свършила, Виктор.

Той се помъчи да се усмихне:

— Партизаните до ден днешен секат дърветата?

— Имало е голяма битка. Две армии. В едната хора, в другата — нечовеци. Човешката войска е била пометена почти напълно. Мечовете са губели пред стрелите и секирите… — Момичето спря и млъкна, взряна в падналия дънер. Тя предложи: — Нека постоим за малко, Виктор. Нещо тук не ми харесва, хич не ми харесва.

Цареше гробовна мъртва тишина. Нито звук. В здрача очите нищо не различаваха, освен смътни силуети на дървета на фона на тъмното небе.

— И тогава в боя се намесили маговете… — неочаквано продължи прекъснатия си разказ Тиел. — И мъртвата войска се изправила, и тръгнала срещу врага, и той бил прегазен… защото мъртвец трудно се убива два пъти. Само че маговете не преценили приложената сила — прекомерно голям бил страхът им. Заклинания, които не бивало да се произнасят, още отеквали… и покой не настъпил за загиналите. Поразената вражеска армия също се изправила от земята. И всичко могло да свърши веднъж завинаги — за живите. Доскорошните противници застанали рамо до рамо, за да се опълчат срещу убитите си другари. Но и така не биха надвили… та всеки загиващ в редиците им тутакси се обръщал срещу тях.

Виктор се намръщи и пристъпи към момичето, пъдейки злокобната омая на разказа. Още от малък той не обичаше страшните истории, толкова предпочитани за разправяне вечер в пионерските лагери. А по-късно не четеше Стивън Кинг и не гледаше трилъри по телевизията. И сега му се струваше, че не е уместно да се разказват такива басни насред нощната гора. Ала нещо — не страх, друго — се промъкна и остави студени стъпки по тялото му. Сякаш предупреждение: недей слуша… поне не толкова захласнато, защото…

Тиел като че ли не почувства ръката му на рамото си:

— И тогава дошъл онзи, който единствен могъл да спре всичко. Застанал между армията на мъртвите и войската на живите — и създал Сивия предел.

— Аз пък си помислих, че всички…

— Не. Нямало за какво да бъдат наказвани — нито мъртвите, нито живите. Живите не носели вина, загиналите — още по-малко. Ала оттогава се появил Пределът, отвъд който не пристъпват мъртвите и където не е добре да ходят живите.

— Пък ние навлязохме?

Раменете на Тиел потръпнаха нервно.

— Всичко се променя. Реките дълбаят нови корита, планини израстват от земята. Някога друмът минаваше покрай Предела. Сега — не зная. Те може да мислят другояче. Казват, че оттук вече не е безопасно да се пътешества.

— Тиел, хайде да не се плашим един друг.

— Ти се страхуваш? — удиви се тя.

— Да речем, че ми е неприятно. Не вярвам в бродещи скелети…

Тиел се изкиска:

— Скелетите не бродят! Как си представяш да се разхожда нещо несвързано с мускули и сухожилия?

— Е, ние си имаме достатъчно мускули и сухожилия. Тръгваме!

Тиел кимна и те продължиха напред. Но не направиха и пет крачки, когато нещо изшумоля откъм гъстия сумрак под поваленото над пътеката дърво, а във врата на Виктор се посипаха парченца изгнила кора.

Той се извърна.

От дънера скочиха нечии леки фигури. Бяха четирима — двама им преградиха пътя отпред, други два силуета — отрязаха пътя назад.

Тиел се притисна към Виктор. Не извика, но явно се уплаши.

Един от непознатите заяви, като чудновато провлачваше думите:

— Това е нашата земя… Земята на мъртвите… Вие сте на нашата страна на Предела…

— Ние само минаваме оттук! — възкликна Тиел.

— Ще минете… ако ви позволим…

Виктор се опитваше да следи движенията и на четиримата. Заотстъпва към брега на дерето, дърпайки със себе си девойката. Четирите сенки безмълвно се наредиха в полукръг, притискайки ги към стръмнината. По неизвестна причина Виктор не изпитваше ужас. Сякаш наистина гледаше евтина кинопродукция, в която гримирани артисти старателно имитират мъртъвци. Но въпреки това дланта му, която стискаше калпавата тояга, стана неприятно влажна от пот. Не бива да се подценява опасността! Не бива! Особено в този свят, където всичко е възможно… даже съживени мъртъвци.

— Позволете ни да продължим — каза той, мъчейки се да говори твърдо.

— Злато… — изсъска някой от четиримата. — Откуп…

Тиел рязко вдигна глава и Виктор усети недоумението й.

Наистина. За какво му е на покойник злато?

— Ами сребро, ще ви задоволи ли? — попита той.

Сенките като една се засмяха и една от тях проточи:

— Всичко ще ни задоволи…

— Язък, че не разполагаме нито със злато, нито със сребро. Ами с рубли ще стане ли? — напълно искрено предложи Виктор, готов с лекота да се раздели с портмонето си. В края на краищата на мъртвите наистина не им трябват пари!

— Ръби? Кого ще ръбиш? Аааа… искаш да се бием, значи… Ала къде ти е мечът? — тъмната фигура се размърда и в мрака блесна метал.

— Нещо не е наред… — прошепна Тиел. — Не е наред, Виктор…

Един от нападателите, висок и тънък като че ли мълчал досега, неочаквано предложи:

— Или ни остави момичето… върви си сам…

— Ами… добре! Разбрахме се — Виктор бързо се отстрани от Тиел, извърна лице, за да не срещне дори в тъмното погледа й, и тръгна напред. Фигурите бавно, объркани от постъпката му, се отдръпнаха, за да му сторят път. Той мина между тях — и с къс замах халоса най-близкия мъртвец с тоягата. Ударът попадна на шията на непознатия.

Прогнилият клон, разбира се, веднага се счупи. Но странно — за мъртвеца това бе напълно достатъчно, защото тъмната фигура със сподавено хриптене се свлече на земята.

— Ах ти!… — заврещя високият, който бе поискал Тиел да остане. Виктор различи, че мъртвецът посяга към нещо на гърба си и в това движение имаше нещо предвещаващо големи неприятности, затова Виктор се извъртя и ритна високия в гърдите. Ударът излезе простичък, при това от неудобно положение. В тренировъчната зала би го отбил всеки новак.

Ала отново и този покойник се оказа рядко несръчен воин. Може би приживе да е бил полкови готвач или коняр в обоза, та и след смъртта си нищо не е научил?…

— Уххх… — само толкова се чу от него, когато ритникът му изкара въздуха от дробовете. В следващия миг Виктор го заобиколи в гръб и сграбчи за гърлото. Бе предварително подготвен да усети отвратителната гниеща плът под пръстите си. Но не би.

Гърло като гърло. А на всичко отгоре от покойника лъхна приятен и успокояващ аромат на цветя.

Няколко секунди противникът не се съпротивлява, после се съвзе и нанесе бърз, за щастие плъзнал се по скулата, удар с лакът в лицето на Виктор. И взе да изтегля нещо от пояса си.

И чак тогава, без даже да се замисли какво върши, Виктор стисна врата на противника, подпря коляно в гърба му и дръпна назад и надолу. И пишман врагът, оказал се неочаквано лек и крехък, окончателно премина в царството на мъртвите, след като шийните му прешлени изпукаха. Вече докосналият тялото на Виктор нож трепна и изпадна от омекналата ръка.

А редом ставаше нещо много странно. Двамата останали нападатели, на които им се полагаше вече да са връхлетели на помощ на високия, бавно отстъпваха. И не от Виктор, а от Тиел. Момичето вървеше срещу тях, като тихо говореше нещо на неразбираем език. Отнякъде избликна мъждива светлина — слабите оранжеви отблясъци изтръгнаха от мрака лицата на нападателите — съвсем обикновени човешки лица, зле избръснати, на средна възраст.

— Недей! — изпищя изведнъж мъжът, който бе им поискал злато. Обърна се, понечи да побегне… но внезапно по тялото му плъзнаха бледи листенца пламък. А след миг избухна; огънят изрева, ръфайки снагата на нещастника, сякаш бе полята с бензин. Кратък, животински писък — и горящото тяло рухна.

Последният противник се спасяваше, като с вой и скимтене се катереше по склона, възклицаваше нечленоразделно, пробивайки храсталака. Тиел само го изпроводи с очи, а сетне погледна спътника си.

— Би могла да се справиш и сама — каза Виктор.

— Не. С всички наведнъж — не.

Виктор се наведе над врага, комуто бе прекършил врата. В светлината на кошмарната факла, пламтяща наблизо, лицето на трупа се виждаше ясно. Бледа кожа, тънки черти. Ококорените очи бяха големи, косите — светли, чупливи. Нещо печално и тъжно имаше в лика му, приличаше на туберкулозно болен, но в никакъв случай не му личеше печатът на отвъдното.

— Струва ми се, че този стана мъртвец току-що — констатира Виктор. Огледа и жертвата на своя боздуган за еднократна употреба. И този изглеждаше обикновено: среден на ръст мъж, мърляв, с тъмни дрехи. С нещо му напомни за водопроводчика от домоуправлението и при тази асоциация жалостта към проснатия в несвяст, кой знае защо се изпари. — Така, и тоя на зомби не мяза…

— Тези не са неживи — спокойно каза Тиел. — Те са просто разбойници. Измислили начин…

— Значи всичките ти приказчици за мъртъвци…

Прекъсна го отчаян вопъл, донесъл се от посоката, в която бе офейкал четвъртият бандит. Задавеният крясък се прекъсна на най-високата си нота и Виктор изтръпна. Настъпи тишина, още по-страшна от предсмъртния писък, огласил гората.

— Защо „приказчици“? — хладнокръвно реагира Тиел, като се обърна към прекъснатия звук. Тънка фигурка, почти безтегловна сянка се появи на фона на погребалната клада. — Истина е. Само не бях сигурна дали мъртвите още почитат Сивите предели. Толкова странно… умрелите помнят клетвата по-добре от живите.

Замълча за малко и замислено добави:

— Или пък се страхуват от господаря повече, отколкото живите.

Смърдеше на горяща плът. Виктор вдигна от земята ножа, понечи да го пъхне в колана си, но спря, навреме давайки си сметка колко е остър. Зае се да свали колана от убития заедно с канията и закачената манерка. Другото въоръжение на разбойника — висок лък от полирано дърво и колчан стрели на гърба — не му вършеше работа.

— Как си? — попита Тиел.

— В смисъл?

— За първи път отнемаш живот.

Виктор опита да почувства поне нещо… но не усети никакви емоции. Само сърцето още блъскаше диво, пришпорено от наситената с адреналин кръв. Почна да възприема всичко наоколо необичайно отчетливо, релефно и ярко. Сякаш беше леко пиян.

— Защитавах те.

— И себе си също. Нима мислиш, че би могъл да им избягаш?

— Не знам. Няма значение. Никога не зарязвам… приятели.

Тиел премълча. Пристъпи към стрелеца и леко подритна главата му, за да обърне лицето му към себе си.

Изсумтя:

— Разбира се. Полуелф.

— Какъв?

— Изрод. Копеле от човек и елф.

Обидната дума прозвуча от устните и като сух академичен термин.

— Искаш да кажеш… — Виктор се втренчи в застиналото бледо тънко лице, — че този е бил роден от човешка жена и елф?

— Не, разбира се! Елфите не си падат по човешки жени. Той е от елфка и простосмъртен мъж. Най-вероятно, резултат от изнасилване. Впрочем, възможни са и други варианти.

— Щом елфите не харесват обикновени жени, защо тогава…

— Тоя не е същински елф, а аз… още не съм съвсем жена. Обаче полуелфите не се гнусят от малолетни момичета. — С това интересът й към мъртвото копеле се изчерпа и тя се отстрани, приседна върху подаващ се от пръстта камък и протегна крака за отмора.

— Виктор — поиска тя, — претърси го, трябва да има кесия. Полуелфите мъкнат всичко ценно със себе си. Те не се доверяват на никого.

Претърсването на трупа бе неприятно, но изглежда необходимо. Тънките дрехи от зелена коприна криеха неочаквано голямо количество джобове, които Виктор старателно прерови. В един от тях намери две тънки като палачинки питки, сгънати като книжни свитъци.

— Дай ми едната — помоли Тиел.

Беше твърде гладен, за да не последва примера й. Даже тежката воня на пърлено месо не попречи на Виктор да сдъвче и преглътне питката на две-три хапки. Храната се оказа изненадващо вкусна, с рязък привкус на неизвестни подправки.

След малко откри и кесията на „изрода“ — тежка и кожена, пълна с шепа дребни монети, златни и сребърни.

— Трябва да има още една — рече Тиел.

Той пак провери мъртвеца и извади втората кесия. Оказа се по-лека и по-малка. Беше натъпкана с пъстро-блестящи камъчета.

— Май не им е било сефте да върлуват из Пределите — забеляза момичето.

Виктор с облекчение прекрати да тараши дрехите на покойника и се отдалечи. Бледото лице на убития сега изглеждаше умиротворено и нежно.

— Елфките навярно са хубавици?

— Да. Особено според човешките мерки.

Тиел не изтъкна очевидния факт, че спътникът й като че ли се е предал окончателно и вече й вярва безрезервно.

— И такива… мелези… навярно често се срещат?

— Ами! Все пак за масова поява на такива трябва взаимно желание… — Тя се позамисли и додаде: — Освен това, елфките не биха стигнали за всички.

— Онзи там — кимна Виктор към лежащия в безсъзнание бандит, — и него ли да претърся?

Тиел гнусливо се озърна към келявото вражле:

— Мечът му е калпав… Такива типове пари не завъждат… Довърши го и да тръгваме.

Тя се изправи, и без повече да погледне към разбойниците, закрачи по пътеката. Виктор постоя, подвоуми се, оголи ножа и се наклони над тялото.

Разбойникът се облещи насреща. Навярно отдавна се беше свестил, но се преструваше.

— Пощади ме, владетелю… — прошепна бандитът. — Милост…

Виктор замръзна. Разбойникът и не помисляше да се съпротивлява или да бяга. Лежеше си като овен в кланица и го гледаше — обречено, покорно.

— Ние не знаехме, владетелю…

Виктор косо погледна подир Тиел, но тя бе потънала в тъмнината на пътеката.

Притисна острието на ножа към гърлото на бандита. Показа се капка кръв. Трябваше, длъжен беше да го пречука… усещаше, че е наложително. Или може би има и друга възможност?

— Ти си мой роб — изрече Виктор.

— Да, владетелю…

— Животът ти не струва нищо.

Клетникът очевидно смяташе същото.

— Върви си — нареди Виктор, прибирайки ножа. — И предай на всички онова, което си длъжен да предадеш.

Без боязън загърби разбойника. В очите на помилвания имаше нещо повече от обикновения страх пред по-силен воин.

— Аз съм твой роб… — настигнаха го думите на разбойника.

Тиел го чакаше, не беше се отдалечила на повече от двайсетина метра, точно където смрадта преставаше да се усеща.

— Сигурно си прав, Виктор — каза му тя. Гласът й бе някак притеснен и виновен. Взе спътника си за ръка и известно време вървяха така, без да продумат.

После момичето промълви:

— Прости ми, че ти давах съвети…

ГЛАВА ПЕТА

Дерето ставаше все по-плитко, докато накрая не изчезна съвсем. Гората намаля и почти изчезнаха повалените дървета. Под беззвездното, закрито от облаци небе, Виктор и Тиел в пълна тъмнина излязоха към някакво подобие на път. Земята беше утъпкана дотолкова, че по нея не растеше нищо, макар че създаваше впечатление на отдавна изоставено място. Светлата лента на друма контрастираше с околните треви и храсти и улесняваше вървенето.

— Това е старата търговска пътека — съобщи момичето. — Преди по нея минаваха керваните към южните пристанища. Сетне Пределите разкъсаха друма и пътеката тръгна да ги заобиколи. А тук… оттук и да тръгне някой, предпочита да прекоси гората през дерето.

Виктор се опита да си представи всичко на карта. Гора. Дере. Пределите. Опиращият в тях друм.

— А накъде отиваме?

— Към Пътя. Нали ти казах, тук има едно малко селище. Почти всички градове в околността са изоставени. На никой не му се живее край Сивите предели. Ала Пътят не можеш да го поместиш толкова лесно, колкото пътеката за кервани.

Да бе, пътека. По тая „пътека“ спокойно биха се разминали дори самосвали. Да речем Кразове.

Подир гората и дерето вече бе много по-лесно да се върви. Пък и онази дребна питчица, отнета от мъртвия полуелф, по неочакван начин беше успяла хем да го засити, хем ободри, сякаш като чашка силно кафе.

Пътят — абе направо шосе, глината бе по-здрава и от асфалт — лъкатушеше между хълмовете. Гората ставаше все по-рядка. Дори се създаваше илюзия, че се съмва, развиделява се като че ли. Виктор хвърли поглед към часовника си. Фосфоресциращите искрици на стрелките обаче твърдяха, че няма и един час след полунощ.

— Още колко? Далеч ли е?

— Не. Трийсетина минути — безгрижно откликна Тиел. Навярно не виждаше нищо особено в подобни нощни разходки и повече не очакваше опасности. — Потърпи още.

Виктор само изсумтя от досада, но нищо не каза.

— Аз, разбира се, малко надцених силите ни — самокритично призна момичето. — Не се сетих, че ти е трудно да вървиш след мръкнало.

— Ти да не виждаш в тъмното?

— Да, разбира се.

— Може и ти да си полуелфка? — почти сериозно подхвърли Виктор.

— Не, какво говориш. Жени-полуелфи няма. Никога не е имало.

Той понечи да поразсъждава на глас, че очевидно фенотипното проявление на „елфидността“ е твърдо вързано с пола, тоест с „мъжките“ хромозоми, а може би даже, да речем, по силата на същото явление полуелфките още в ембрионалната си фаза претърпяват транссексуална мутация, а дали пък направо не мрат… но някак не излизаше да приложи генетиката към елфите.

— Тогава откъде такива таланти? С бандитите например, изглежда бях наравно — на тях също им пречеше тъмнината.

— Виктор, нима не мога да имам тайни?

С този аргумент нямаше смисъл да спори.

— Тогава поне кажи къде живееш.

— Защо пък?

— Как защо пък? Нали щях да те заведа у вас. Обещах ти.

Този път успя да я обърка и стъписа.

— Добре, ще ме заведеш. А сетне какво ще правиш?

— Ще се върна у дома.

Тиел дълго мълча, преди да зададе следващия си въпрос:

— Ей така, просто ще се върнеш? Ти вече повярва, нали? Убеди се? Разбра, че светът може да се разглежда не само както беше свикнал. И искаш… да се върнеш? Там, в града, в своя идиотски дом, да дишаш вонята и да се занимаваш с глупости…

— Тиел! — прекъсна я рязко. — Аз живея там. Проумяваш ли този факт? Там са моите роднини и моите приятели. И моята професия, която, прощавай, е по-приятна от това да… да режа гърлата на хората.

— Но ти си… — тя отсечено замлъкна. — Виктор?

— Е?

— Дали не съм сгрешила? — замислено рече момичето.

— За кое?

— За теб, за кое! Виктор, та ти си длъжен да живееш тук! Не схващаш ли? Когато някой престава да съответства на своя свят, светът го отхвърля. Запраща го в опаката си страна. Мислиш ли, че в твоята къща всичко около теб се повреждаше случайно?

— Така. — Виктор спря, улови в мрака тънкото рамо на Тиел и завъртя девойката към себе си. — Хайде, казвай. Стига недомлъвки.

Тиел засумтя като най-обикновено момиче, на което пречат да играе на тайни и загадки. Той продължи сурово:

— Струва ми се, че търпението ми се изчерпва. Изчерпа се вече. Отначало прибирам откачено девойче, което вижда на тъмно, изцелява си раните за една нощ, не страда от никакви комплекси, задръжки и емоции. После се влача с нея в гората, бягам от някакви кретени и се озовавам неизвестно къде. Скачам в ледена вода, тичам гол около огън, слушам истории за различни светове, вървя нощем на някъде. Плаша се от ходещи мъртъвци, трепя разбойници! И на всичко отгоре — цялата тази работа трябва да ми харесва, а?

— Какво искаш, Виктор?

— Обяснения.

— Ти не принадлежиш на Света на Опакото.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Иначе не би преминал тук. Но не това е главното. Ти си необходим на този свят. Много необходим.

— И ти дойде, за да ме отведеш по пътеката между световете?

— Да. Ти вероятно би могъл да пристигнеш тук и сам. Обикновено така става с хора, които почват да гледат на света по-различно. Рано или късно те намират пътеката и се появяват тук. Но ти си прекалено важен и не биваше да се осланяме на слепия случай. Помниш ли онези, които ни пресрещнаха при прехода? Ако беше сам, те щяха да те убият.

— Ами ако си бях останал в своя свят?

— Все едно. Биха те премахнали за всеки случай. Пък и ти не би останал. Такива като теб — не остават.

Виктор се разсмя:

— Благодаря, момиченце. Ето какво било. Значи ти си ми помогнала. Спасила си ме. Благодаря!

Раздразнението го обливаше с все по-високи вълни. Навярно умората си казваше тежката дума. А може би вината бе на изплувалото в паметта му бяло тънко лице на убития от него полуелф…

Тиел не усети промяната в настроението му и простичко рече:

— Това е моето задължение — да помагам на пристигащите от Опакото на света… Е, да вървим. Зад онзи завой е селището.

Пътят се огъна, като примка заобикаляйки поредния хълм. А дали това бе хълм? Може би бе могила? Нещо прекалено симетрични изглеждаха очертанията му в мастиления нощен мрак. Всъщност, какво значение има… Виктор бе преситен от приключения. Някак се смачкаха и избледняха в далечината обичайните му грижи и проблеми, изобщо не го тревожеше мисълта, че утре няма да иде на работа. Но домът му, малкият апартамент с отлепващи се тапети, с изгорелия телевизор и хлътналото канапе — не го оставяше на мира. Зовеше го, будеше копнеж. И нека пак се отвиват бушоните и експлодира телефонът. Въпреки всичко това е неговият дом. Неговата крепост. И няма да се налага да стиска в юмрук меките като свила коси на копелето-полуелф, за да му извие врата…

— Дявол… — прошепна Виктор. — Дявол да ме…

Ето значи как било! Не веднага, не в същия миг, когато кръвта гори от адреналина, а от гърлото излита рев на звяр. Тогава е допустимо всичко — и да убиваш, и да пребъркваш джобовете на убитите, и да плюскаш намерената върху още топлото тяло храна, вдишвайки смрадта на запечено човешко месо. И после, чак по-късно, в тишина и тъмнина ще припълзят уплашено отскочилите назад хилядолетия на цивилизацията. Ще се върнат, ще те потупат по рамото и с укор ще надникнат в очите ти.

Тиел мълчеше, дори и да се сещаше какво става с него. Е, мерси и на толкова. Двамата забавиха крачка по нанагорното — друмът сякаш му беше омръзнало да криволичи и пердашеше направо през хълма.

— Ето го градчето — посочи Тиел. На стотина метра напред мъждукаше разпиляна купчина светлинки. Виктор се позабави, за миг усещайки, че е разочарован. Само след няколко минути щяха да са в селището.

— Мислех, че ще трябва да се скача… да се катерим… — призна той.

— Защо?

— Де да знам…

Подсъзнателно очакваше и кучешка гюрултия, но те приближиха градчето в пълна тишина. Възможно ли е в този свят да няма кучета? Така, както в нормалния свят липсват елфите, така тук митични същества можеше да са псетата…

— Стой — Тиел спря и се вкопчи в ръката му. Някой идеше насреща.

Виктор положи длан върху дръжката на ножа. Среднощният минувач се приближаваше. Дочу се шумното му дишане, неравномерно отекващите стъпки. Виктор се отпусна.

Поне алкохолът присъстваше и в този свят.

— Тц… няма да ида по късия път — чу се откъм окъснелия гуляйджия. Той или ги беше забелязал, или беседваше със себе си. — Не… Ще мина през дерето. Там е, хлъц, тъмно, мокро, страшно… Там са стръмни и хлъзгави бреговете… Там духат ветровете!

За вятъра грешеше, но с другото Виктор бе съгласен. Пияният напевно излагаше плановете си:

— Ще мина през дерето… И ще ми стане гот! И ще… ъъъ, изтрз… изтрес… изтрезнея!

Мина покрай тях, без да покаже, че ги е видял. Виктор не различи лицето му, само разбра, че човекът е едър, със солидно шкембенце и бая висок на ръст. Пияният позабави крачка, дори спря и с тъжно недоумение изтърси ни в клин ни в ръкав:

— Оловни топчета! Брейиии…!

Виктор прошепна на спътничката си, като наведе глава към ухото й:

— Да го спрем ли? Такъв наквасен — и през онова дере…

— Точно какъвто си е, без грижи ще мине — нехайно отвърна Тиел. — Пияните съдбата ги пази. Пък и мъртвите не понасят да им смърди на джибри!

Виктор се въздържа от въпроси относно тази странна абстиненция у мъртъвците, понеже се опасяваше, че ако пита, Тиел може и да му отговори, а тогава ще се наложи да повярва още в нещо, вече съвсем безумно… Макар че, в сравнение със самото явление „бродещи трупове“, неприязънта им към алкохолната воня наистина е дреболия, която не заслужава особено внимание.

Друмът плавно се превърна в улица. Под нозете си вече не усещаха утъпкана пръст, а прецизно напаснати павета. В градчето беше по-светло. Въпреки късния час, прозорците на множество къщи светеха, пред някои дори горяха фенери. Виктор жадно се оглеждаше, мъчейки се да открие характерните черти на този свят, които рязко да го различават от собствения му. Търсеше нещо мистично или поне средновековно.

Къде ти!

Спретнати къщурки на два-три ката. Първият етаж обикновено иззидан от камъни, нагоре — дървения. Прозорците — остъклени. Фенерите… хъммм… Под дантелите от ковано желязо личаха матови плафони, но светлината отвътре беше твърде равномерна, нетрепкаща.

Окончателно доуби илюзиите му обикновеното копче за електрически звънец, което различи до вратата на една от къщите. То се намираше тъкмо там, където му бе мястото!

— Тук имате ток?! — възкликна обвинително Виктор.

Тиел учудено го изгледа и той неволно сниши тон. Под уличното осветление лицето на момичето беше изморено и почти сиво.

— Е, и?

— Ама как така?

— Че защо не? Да съм ти казвала, че тук ползват лампи с тюленова мас или брезови факли?

— Не, но… Щом тук… — Виктор заекна, отчаяно търсейки думи. — Тиел! Мога да повярвам, че има инакъв свят, дето е обратната страна на реалността. Господ знае защо, но мога! Да, тук елфките, дето все не достигат, спят с хора! И мъртъвците бродят зад Сивия си предел, а пък Пределът е изграден от чародеи и вълшебници!

Тиел снизходително се усмихна.

— Обаче в такъв случай — продължи протеста си той, — тук не може да има техника! Електричество, звънци, машини!

Над тях тропна отварящ се прозорец и зъл глас разкъса нощта:

— Абе какво става, винаги ли като пийнете, трябва да се освините… Я се разкарайте оттук!

Разгорещен, Виктор едва не отвърна, но навреме размисли и се отказа. Първо, позицията му за кавга не беше тактически изгодна, пък реално погледнато, наистина не беше прав…

— Виктор — меко промълви Тиел, — ти си уморен. Хайде…

И той послушно, все едно наистина бе подпийнал мъжага, воден от благовъзпитаната си дъщеря, последва момичето.

— Това е възможно — уговаряше го тя. — Това е Средния свят, разбираш ли? Тук всичко е възможно…

Спряха пред дълга двуетажна постройка. Тя бе цялата от камък.

— Хотел — поясни девойката.

Той искаше да се заяде и да я поправи: „Хан“, но прехапа език. Тиел уверено отвори вратата и те влязоха вътре.

Малък салон, стените от червени глеждосани тухли, по тях окачени семпли, но пъстри бродерии. От едната страна — редица масивни твърди кресла. От другата — внушително голяма маса, зад която седяха двама души. Няколко врати, вита стълба водеше на горния етаж. Нищо необикновено, нищо екзотично. Така навярно би изглеждал малък семеен хотел нейде из Европа. От тавана висеше кристален полилей. Виктор обречено въздъхна, откъсвайки очи от електрическите крушки.

— Добър вечер! — звънко каза Тиел.

Насреща им, иззад масата се надигна хърбав червенокос младеж, облечен в измачкан безличен костюм и смачкана сива барета. Изглеждаше малко смешно, но не и странно.

— Добър вечер, момиче — с гъст баритон отговори младежът, който огледа Тиел втренчено и бързо, но като цяло равнодушно. Ала на спътника, той отдели далеч по-придирчиво и по-голямо внимание.

А Виктор не откъсваше взор от другия, който остана да седи.

Беше елф.

И вече не му трябваха никакви коментари, за да схване разликата между елфи, копелета-мелези и хора. Добре че преди това бе видял полуелф, затова контрастът не го шокира толкова.

Косите на седящия приличаха на златна пяна, варак на стружки, небрежно подредени в прическа. Лицето не правеше впечатление на туберкулозна гаснеща хубост — просто бе нечовешко, неземно, съществуващо според някакви свои канони на красивото. Тялото бе тънко и грациозно, но не би го нарекъл крехко, просто не му се връзваше подобно определение. Елфът бе нещо друго, неизмеримо далечен от хората. Ако е вярно, че Бог е изваял човека от глина, за елфите материал му е била може би изворната вода.

Ала тънките пръсти на елфа с нехайна грация придържаха оперение на стрела, вече легнала върху тетивата на малък тънък лък. Това, че оръжието лежеше на масата, хич не успокояваше — Виктор бе сигурен, че стрелата би могла да щръкне от гърдите му след не повече от половин секунда.

— Откъде идете, пътници? — поинтересува се червенокосият.

— От юг, минахме покрай Сивия предел — отговори Тиел. Изглежда въпросът не изискваше точен отговор.

— Нощем покрай Пределите? — с известно уважение запита младежът. — Храбри хора сте.

Той пак погледна момичето, вече по-внимателно, и лицето му едва-едва трепна. Сякаш я беше познал. Погледна отново с учудване, наистина я бе познал.

— Какво ще пожелаете? — червенокосият вече беше въплъщение на учтивостта. Елфът леко обърна глава, любопитно се озърна към другаря си и махна ръце от лъка си.

— Стая.

— Една или две?

— Една.

— С едно легло или две?

— Две.

— Ток, вода?

— Най-добрата стая.

— Разбира се, уважаеми. Дерси, осми номер!

Не, това не беше страхът, обзел пощадения от Виктор разбойник. По-скоро стъписване, когато човек не е сигурен дали се досеща правилно, но смята за по-голямо благо да се застрахова от грешки.

— Ето, заповядайте… — младежът пое от ръката на седящия елф два пръстена с масивни ключове и с лек поклон ги приподнесе на девойката. — Какво още бих могъл да сторя за вас?

— Гладни сме… — жално рече Тиел.

— Барчето още работи — червенокосият кимна към една от вратите на салона. — Или ще искате да занесем вечеря в стаята ви?

— Не, благодаря, ще се отбием там — и Тиел подхвърли на Виктор: — Ти ли ще платиш?

Виктор мълчаливо извади трофейната кесия и вдигна вежди към младежа.

— Една жълтица.

Елфът едва чуто изхъмка.

Виктор му подаде една монета, която му заприлича на златна. Паричката нямаше никакви надписи, освен изсечена от двете й страни страховита драконска муцуна. Червенокосият пое жълтицата, очевидно смутен, скри очи и бърже пъхна монетата в джоба си.

— Стори ми се, че не приемате стари пари? — полюбопитства Тиел.

— Не, разбира се, че приемаме — младежът косо погледна елфа и направи гримаса, с която явно призоваваше другарят си да си трае. Това никак, ама никак не се хареса на Виктор, но — ох! — би било неразумно да се намесва.

— Хайде, искам да ям… — Тиел задърпа спътника си към барчето. Елфът така и не обели нито дума, нито благоволи да се изправи. Очевидно между него и червенокосия зрееше сериозен разговор…

Зад вратата на „барчето“ бе тихо и неочаквано прохладно. Виктор замря на прага, изумен от мисълта, че одевешната му, несериозна впрочем мечта се превръща в реалност.

Към половин дузина масички, застлани с бели покривки, върху тях — подредени прибори от сребро, чаши от кристал, чинии от снежнобял порцелан… И никакви други посетители. Никаква електрическа светлина — свещи в масивни свещници по стените. Дразнещо гъделичкащ аромат на ястия се носеше навярно откъм неплътно притворената врата на кухнята. Малък висок бар-плот, зад който бяха строени бутилки с непознат вид, но с еднозначно разпознаваемо съдържание. На високо столче седеше и, подпрял глава в плота, спеше набит мъж, който носеше нещо като полувоенна униформа.

— Уха… — само успя да измърмори Виктор. Идеше му да разтърка очи. — Тиел, ако ми беше казала… какво ни чака… щях да вървя два пъти по-бързо.

— Че аз откъде да знам, че ще се сдобием с пари? — сви рамене момичето. — Стопанино!

Зад бар-плота се открехна вратичка и от нея бързо изскочи красива девойка, малко по-възрастна от Тиел, може би шестнайсет или седемнайсет годишна. Бе ярка, но не от грим, а по природа. Тиел леко се смути.

— А къде е уважаемият Конам Мълчаливеца? — попита. — Нима вече спи?

Между двете девойки тутакси увисна напрежение.

— Татко спи вече от три години — сухо каза барманката. — Аз не съм толкова мълчалива колкото беше той, но това ми е единственият недостатък.

— Извинете — Тиел наистина бе засрамена. — Ресторантът на Конам бе прочут по целия Път…

— Той и сега не е загубил славата си. Нито е сменил името си.

— Много сме уморени и гладни — предпочете да се намеси Виктор. — Ако няма скоро да затваряте…

Красавицата намръщи чело:

— Кой затваря пред гости! Храна, вино? Какво ще желаете?

— Какво биха могли да поръчат странници, минали в полунощ покрай Сивия предел? — реши да се понадуе Виктор. Девойката одобрително кимна.

— След малко ще ви донесат…

Тя изчезна, а Тиел с тъга погледна спътника си и въздъхна:

— Ех, готин чичко беше…

— Конам ли?

— Той, да. Великолепен боец. Авантюрист! Е… такива много ги има. Като остаря, купи това ресторантче и го кръсти „Кралството на Конам Мълчаливия“. С него се прочу по целия Среден свят.

— Забавна кариера.

— Славата не се печели непременно с меч… — въздъхна момичето. — А пък щерка му хич не я помня.

— Минавала си оттук?

— Да, но беше отдавна.

— Онзи младеж май те познава.

Тиел припряно сви рамене:

— Може би. Чудо голямо.

Дъщерята на Конам се върна. Без излишни приказки извади изпод бар-плота два високи бокала, първо сипа в тях червена течност от стъклена кана, а после ги допълни от три различни бутилки. Свърши много бързо, но толкова ловко, че коктейлът в чашите не се смеси, а остана на четири слоя.

— Пийнете за апетит — предложи стопанката на заведението.

Виктор седна пред бар-плота, а до него се настани Тиел. Той взе бокала и придирчиво погледна през него към пламъчето на близката свещ.

Четирите цветни слоя се полюшваха, бавно прониквайки един в друг. След няколко секунди Виктор с изумление забеляза, че течността се превръща в седемте ивици на слънчевия спектър.

— Ах! Вие умеете да правите „Сънувана дъга“! — възкликна възторжено Тиел.

Барманката прие похвалата благосклонно.

— Казвам се Рада.

— Рада, чувала съм, че Конам се беше заклел, че никому не ще издаде тайната на този коктейл!

— Татко удържа на думата си. Даже на мен не ми я разкри. Аз сама възстанових рецептата.

Виктор предпазливо отпи глътчица. Напитката бе явно алкохолна, но със съвсем необичаен вкус. Освен това коктейлът ободряваше веднага, като заедно с това отпускаше тялото.

— Няма нищо по-добро за уморен пътник от „Сънуваната дъга“! — заяви Тиел. — Ах, защо Конам толкова късно намери призванието си. Какви чудесни напитки измисляше само!

Виктор се стресна, че Рада може би ще се засегне, но барманката кимна в знак на съгласие:

— Да, така е. Аз пък не възнамерявам да се пилея. Наминете сутринта, ще ви почерпя с по едно „Кипящ ден“ за сметка на заведението. Той е по моя рецепта. Оценен е от самия господин Анджей.

— Магът на Земните? — заинтригувано попита Тиел.

— Да, бившият Върховен на клана. Отби се тук, когато пътешестваше из Снежните степи. Един такъв хилав чичко, плешивичък… — Рада зашепна. — Като го гледаш, абе съвсем като другите. Някои от нашите ловци или дърводелци имат бая по-представителен вид. Да се чудиш къде душа носи… Ама как пиеше — чудо невиждано!

Дали нощните посетители й бяха станали симпатични, или красавицата беше решила, че бизнесът е над всичко, но първоначалната й студенина и резервираност изчезнаха напълно.

— Ей сега ще ви обслужат — съобщи тя. — По парче пушена риба, малко зелена салата, сок и пастет от миди. Това ще е най-добрата вечеря, повярвайте ми. Задълго ли ще отседнете?

— Не — искрено съжали Тиел. — Утре ще отпътуваме.

— Останете поне за обед. Елфическа супа, пъдпъдъци с тесто и — билковото вино на Мечешкия клан. Няма да пропускате такова нещо я! — Рада се усмихна и пак се скри зад вратата.

— Да, мълчаливостта не влиза в списъка на пороците й — отбеляза Виктор.

— Точно казано — съгласи се Тиел, допивайки коктейла си. — А, да… ти нали утре си щял да се връщаш? Кога — сутринта или следобед?

Виктор не свари да измисли подходящ отговор.

* * *

Роден край. Тук си се появил на света, тук си израснал, Ритор. Тук си учил. Оттук си поел на станалия знаменит — за знаещите — поход, пак тук си се завръщал… без да мислиш и подозираш, че ще настъпи онзи ден, в който ще се наложи със собствените си ръце да поправяш стореното. Стореното от теб самия. Стореното, което преди бе почитано като най-великия подвиг.

Естествено, забелязаха го отдалеч. Той и не се криеше, пламтящата аура на стиснатия от Силата въздух бе видима за маговете от клана на много мили разстояние. Затова когато той прибра крилете си и кацна пред стълбището на магическата школа, която по съвместителство му служеше и за дом, вече го чакаше цяла тълпа народ. Всички мълчаха. Знаеха, че се е случила беда.

Погледът на Ритор потърси сред притичалите насам хора майката на Таниел. И не му стигнаха силите да издържи скръбния укор в очите й. Вълшебникът сведе глава. Да. Не успях. Не опазих. Не защитих… и всякакви думи вече бяха безполезни.

Но въпреки всичко Ритор започна да говори. Не биваше да съществуват тайни от своите. Водата е изкусна в магията за заблуда — също както и Въздухът — и враговете ще побързат да разгласят всичко недоизказано или премълчано, но ще го разгласят лъжливо.

Кратко, без нищо да пропуска, Ритор разказа за схватката с Торн и неговите хора в изоставения замък, за предателството, погубило Огнените, за това как с презрение към обичаи, клетви и традиции Водните се гласяха да го премахнат на бала при Лойя Ивер…

— И какво ще правим, братя? Как да постъпим? Да премълчим, да изтърпим и да се покорим ли? — завърши речта си.

Слушалата го в гробовна тишина тълпа в миг избухна от яростни вопли и възклицания. Ритор видя стиснати и вдигнати нагоре юмруци, погрознели от омраза лица, изкривени от гняв и жажда за отмъщение устни. Крясъкът „Смърт за тях!“, изтръгнал се от стотици гърла, се понесе навред, подхванат от вятъра. И Ритор знаеше, че в този момент даже работещите в отдалечените ферми са зарязали всичко и с тревога се вслушват в пълните с ненавист пориви.

„Война!“ — носеше се над площада беззвучният вик на къщите. Война и смърт за всички тях! — пригласяха скалите. Огън и гибел връз главите им! — повтаряха горите.

И единствено мъдрата ленива река този път премълча.

А морето пък и без туй никога нищо не казваше.

Когато най-сетне бушуващият ураган викове поутихна, Ритор вдигна ръка.

— За всичко това, както повелява законът на клана, ще приказваме на Съвета на ордена ни — обърна се той към хората. — Аз ще помисля. И вие също помислете. Утре призори ще сравним нашите решения.

„Не се съмнявам, че ще изберат войната — шавна бърза мисъл. — Твърде добре знаят тук за враждата ни с Торн. Клановете и преди са се сблъсквали, открай време… но нападението е нападение, вражда с Предводителя на клана е вражда с целия клан. Орденът ще се изправи на бран като един. И войната ще стане неизбежна. Сами ще отворим пътя за Природените…“

Преглътна мъчително. Но дори не му хрумна да скрие от събратята си истината. Може би когато прегори първият изблик на гняв… тогава ще успее да успокои своите.

Защото хабенето на сили в разпри с могъщия Воден клан, в който повечето хора, то е ясно, нямат никаква вина за случилото се, не е добро решение. Трябва да бъде унищожен привиканият от Торн Убиец на Дракони. Тези думи на Водния не бяха под съмнение — такива изявления не се хвърлят без причина.

И не е важно вече, че Убиецът най-вероятно също не е виновен. Обикновена сметка — един живот срещу хиляди. Друго решение? При което никой да не загине? Уви, не сме на упражнение по етика, съжалявам.

* * *

…Струваше му се, че никога няма да заспи. Когато умората е прекомерна, организмът се заинатява и в собствена вреда отказва да намери почивка в съня. Все едно казва: измъчвай се, измъчвай се, да знаеш друг път как да се гавриш и насилваш тялото си, така ти се пада! Виктор знаеше, че това е всичко на всичко ефектът от прекомерното ниво на адреналин и ендорфини в кръвта, повишена активност на йонните канали и превъзбудени синапси… но разбираше това с разсъдъка си. Ала другата, ирационалната половина на съзнанието, кой знае защо, продължаваше да дудне своето: съдбата те предупреждава, съдбата! Да не спиш тази нощ, не спи, не спи, не спииии!…

Преди за елфи и за елфките, които все „не достигали“, за джуджета и тем подобни беше чел в долнопробни фантастични книги. И то рядко, предпочиташе по-сериозна литература, но когато нямаше друго под ръка за уплътняване на времето при пътуване… А ето че сега лежи в легло, което се намира в хотел, пазен от съвсем автентичен елф! Хм, щом елфите са такива като онзи бодигард, какви ли тогава са елфките? Елфийки, елфиянки, елфеси, елфийченца и елфойки… интересно, а какви би трябвало да бъдат полуелфките? Дали наистина не съществуват? Разбираемо е защо елфите много-много не си падат по човешки жени, но пък мъжете-хора… Виктор се приповдигна в леглото, подпря се на лакът. Тиел кротко спеше, като тихичко посвиркваше като мишле. Той се заслуша в дишането й, после отново се просна на възглавницата. Сети се за одевешните разбойници и за нещастника, просещ пощада. Как точно се беше изразил? „Аз съм твой роб, владетелю…“

Владетел…!

Откъдето и да се погледне — звучи приятно. Всеки би искал да го чуе за себе си, защото всеки тайно се мисли за неразбран и неоценен, смята, че е по и най от другите, само дето заради всякакви зложелатели и завистници не може да се прояви както е редно, да им покаже на всички… Не е удивително, че ласкателството е сред най-ефективните човешки оръжия.

Виктор не усети кога дойде сънят. Умът оставаше ясен, мислите — оформени и определени. Размишляваше, беше се вглъбил в себе си, затова малко се изненада, когато се озова на непознат бряг. Пясъкът абсолютно белееше. И не това бе най-учудващото, макар че такава белота на Земята… — на Опакото… би могла да се изнамери навярно само на северния полюс. Да, пясъкът беше бял, докато водата — синкаво-черна. Сякаш бе истински петрол. Виктор даже понечи да потърка очи, но тутакси проумя, че учудването му е глупаво. Така и трябва да бъде тук. Сънищата са особено измерение.

Погледът му се плъзна по бреговата ивица и се насочи към морето. На половин километър навътре водата ставаше алено-червена като слънцето по ветровит залез. Още по-надалеч, под самия хоризонт, ярко блещукаше зеленина — може би шеги на атмосферната рефракция. Слънцето вече се беше скрило, но небето светеше — по-силно край хоризонта, докато от точката на зенита вече надничаха срамежливи звезди.

Плътно над брега надвисваха планини. Не обикновени, обичайни за човешкото око, а дълъг строй математически правилни фракталии — това Виктор разбра след кратко взиране. Всяка „планина“ някак приличаше на исполинско дърво — святкащ полупрозрачен „ствол“, поне петстотин метра висок, идеално правилни стени на „короните“, всяка разделена на три части, средната е основа за още един триъгълник, но по-малък, и така до безкрай… Към морето странните образувания бяха обърнати с гладките си, без израстъци, сякаш срязани стени.

Между тези съоръжения или природни феномени се точеха дълги езици на обикновена висока и остра трева, подобна на острица. Още по-нататък се виждаше гора. Лилава гора, а на места дори просто синя, сякаш в този свят съществуваха други механизми за фотосинтеза.

Над края на гората Виктор забеляза виещ се дим.

Тръгна към него — какво друго му оставаше?

През цялото време се вслушваше в усещанията си. Странен сън. Прекалено наситен с цвят и реализъм. Дори лилавите листа и черните вълни изглеждаха убедително, бяха истински, уместни. Насън обаче всичко изглежда правилно и естествено. Но защо тогава чувства чуждостта на заобикалящия го пейзаж?

Кофти работа. Поне насън да се отпусне, ама не!

Пристъпи крачка, две… и изведнъж разбра, че тук все пак му харесва. В тялото нахлу опияняваща лекота, все едно въздухът съдържаше повечко кислород. Малко приличаше на дълбочинно замайване — но нали не се намираше в дълбокото!

Едва се сдържа да не се втурне в бяг.

Широколистната „острица“ покриваше целия бряг. В шубрака й нямаше никакви пътеки. След като се убеди, че острите стебла не са в състояние да пробият дънките, Виктор с удоволствие нагази тревата и пое направо.

След малко съзря източника на пушека — димът се издигаше над широка ниска стряха на едноетажна посплескана сграда, построена от розови каменни плочи, доста окадени, покрити с тлъст слой сажди. Широкият нисък комин — и защо са го направили така? Тягата е никаква… — бълваше пушек. Димът беше, както се полага, гъст, на кълбета и черен. Около къщата гнусно вонеше на кисело, сякаш вътре се намираха отворени чанове с димяща солна киселина, или, да речем със сярна. Разяждащите пари нахлуха в ноздрите, Виктор се задави, закашля… по-точно тръгна да кашля паметта му. А той силно издиша, пъдейки от дробовете си тази гадост, която, разбира се, нямаше нищо общо с познатите киселини.

„Това е отрова“ — внезапно се досети той. Отрова, при това напоена с магия. Но пък неизвестно защо тя не вредеше на Виктор.

Къщата нямаше врата. Само широка тъмна пролука, зад която в сумрака нещо мъждиво и равномерно припламваше.

— Хей, има ли някой? — полугласно попита Виктор.

Огънят в недрата на къщата уплашено замига и угасна. И тозчас се разнесе гневно ръмжене, продължителна разярена рулада, от която се сглоби нещо от рода на „Кой смее?!…“, само че невероятно по-изобретателна по изказ, с многобройни препратки към роднините на нахалника до дванайсето коляно. От тъмнината се изтърколи ниско, много дебело човече с необятно шкембе, с широки плещи и червена мутра с гъсти рошави вежди, почти провиснали върху лицето. Носът на стопанина на къщата беше украсен с безброй алени и синкави жилки. Киселият отровен мирис веднага се смени с до болка познатия дъх на пиянде, сякаш от същия незабравим водопроводчик от комуналните услуги.

— Ти кой си бе? — заръмжа дребосъкът. Ленената му риза и панталонът от същия плат бяха петносани с лекета и изгаряния. Но на ръцете си носеше тънки хирургични ръкавици, от вида на които Виктор загуби дар слово.

— Езика ли си глътна, неграмотник такъв? — хокаше го през това време стопанинът на къщата.

— Млъкни — изведнъж кресна Виктор, стъписан от себе си. — Как смееш да ме държиш на прага?!

Дебелакът тутакси се изпоти. Отстъпи, но не сведе очи.

— Бре, знатен гостенин довтасал — бавно каза през зъби, смъквайки ръкавиците си. — Знатен и рядък… Ами заповядай, щом си дошъл, няма да те гоня я. Ароматецът ми обаче, надали ще ти допадне… ама не ми връзвай кусур, след като си се явил неканен.

Ако и да изпитваше страх, дебелакът умело го криеше. И вероятно си падаше побойник. Уж покани дошлия да влезе, пък стои на входа, запълнил го с целия си ръст.

— Зле посрещаш гости — нагло рече Виктор, самият стреснат до немай-къде от нахалството си. Впрочем, нали това е сън… само сън?

— Ами както мога — озъби му се дребосъкът. Мъките му с ръкавиците най-сетне се увенчаха с успех и той ги запрати в някакво буре, от което се разнесе отвратително съскане и изригна пара, след като те пльоснаха вътре. — Как там казваха у вас? В гимназии не сме обучавани…

„Да де, разбира се, че спя!“ — рече си Виктор. Инак откъде този местен обитател е чувал за „Златния телец“?4

Ухилен, стопанинът зяпаше пришълеца. Очичките му трескаво шареха като свредели по неканения, незнайно откъде появил се гост. Дребосъкът откровено и недвусмислено си просеше белята.

„В този свят уважават само силата“ — помисли си Виктор. Деликатността, учтивостта и миролюбието тук се възприемат единствено като проява на слабост.

Но дали само тук? Светът на сънищата е само слаб отблясък на реалността. Щом и сега в объркания и ярък, но все пак сън, от Виктор се очакваше да настъпва и да мачка — значи и в действителността става същото. Откога нахалството и арогантността са се превърнали от пороци в достойнства? Може и да не е отдавна, но понякога му се струваше, че те завинаги си остават печеливши…

И все пак у себе си, в Москва, Виктор надали би се решил да действа както сега — протегна ръка и мълчаливо отстрани от прага стопанина на чуждия дом. На подобно нещо преди не беше способен.

Помнейки Сивия предел, а особено чупещия се с глух пукот врат на нещастния полуелф, Виктор побутна дребосъка без да влага особена сила. Ала онзи само безсрамно се захили:

— Нещо кекави сте станали в днешно време средняните, бе! Я, ти вече ме блъсна, сега май е мой ред…

Естествено, вместо бутане по рамото, дебелакът без замах награди госта си с къс и много вещ ъперкът. Толкова светкавично и професионално, че и без туй скромното умение на Виктор не му стигна поне да си дръпне главата назад. Всъщност, разбра, че издигналият го във въздуха удар се нарича ъперкът, чак когато се озова проснат по гръб.

Яростта го изправи незабавно. „Това наистина е сън“ — успя да си помисли. Подир подобни удари на крака се става единствено в евтините хонконгски екшъни. „А в момента трябва да са ми счупени шийните прешлени, да е изкълчена челюстта и да са ми избити половината зъби — пък аз си подскачам, все едно нищо не е станало“.

Сега около него имаше огън. Ръцете, разперени встрани като криле, разсичаха гневен океан изпепеляващ пламък. „Как посмя този… този червей… да вдигне ръка срещу Владетеля? Срещу Мен?!“ Юмрукът се сви в буца жар. Мерна се изкривеното от злоба лице на дребосъка… литналата за защита ръка… късно.

Виктор перна оскърбителя си по скулата. Дебелакът, който само на око имаше барем центнер и половина живо тегло, се претърколи, отхвърча от прага навътре в къщата. С грохот рухнаха някакви стелажи, някой жално изблея или измяука — и всичко утихна.

Огънят изчезна. Задушаващата ярост също. Усещаше болка в пестника си, сякаш беше ударил каменен зид. Кожата по кокалчетата беше ожулена. Виктор се намръщи и разтръска китка.

— Бре, какъв си бил само… — изхленчи в тъмнината глас. — Да беше предупредил…

— Следващият път — непременно! — подигра се Виктор. — Продължаваме ли грубо?

— Хайде, няма какво толкова… до срока — измърмори дебелака в тъмнината. — Влез де, какво стърчиш като дирек? Помогни ми да се измъкна, не виждаш ли, че ме е затиснал цял рафт! Ха съм мръднал, ха съм потрошил всичко по него…

Виктор чевръсто прекрачи прага. Очите свикнаха със сумрака подозрително бързо — неестествено даже за видение. Понякога насън притежаваме криле, куршумите от цевите на оръжията летят бавно и мудно по дълги огънати траектории — но дори и сънищата спазват ограничението, че в тъмното се вижда зле.

Вътре в къщата, без всякакво съмнение, се намираше лаборатория. Изобщо не приличаше на познатите му — в Средния свят биха ги нарекли „опаки“ — заведения от този род. Тук нямаше никакви прибори, агрегати или механизми. Само яки рафтове от дебели дъски по стените. Но върху тях — нито едно шише, кутия, буркан или нещо друго подобно. Неразбираеми, чудновати предмети бяха нахвърляни на безредни купчини, ала в същото време нищо не се смесваше с друго. В огнището весело трепкаше пламък без дърва и без въглища — за момент Виктор предположи наличие на газопровод.

Разбира се, нямаше такова нещо. Огънят гореше сам по себе си, облизвайки с езиците си кипящ окаден казан с наръбени, сякаш оръфани краища, от вида на които на Виктор му стана малко неуютно — те наистина приличаха на гризани. А на едно място върху метала съвсем ясно различи добре запазен отпечатък от човешка челюст. В естествена големина. Горни зъби. Резците бяха скосени, следствие на некоригиране в детските години.

Виктор повдигна тежкия рафт — усъмни се дали не е от камък, вместо от опушено дърво — и дребосъкът бързо изпълзя.

— Благодаря — каза доста искрено. — Ама ти хич не си бил слабак! Е, сега без да се сърдиш, ама нямам с какво да те гощавам, както е прието у вас. Всичко изхабих за работа.

— Що за работа? — уж между другото полюбопитства Виктор. Казанът висеше над огъня, без да е окачен или подпрян с нещо. Откъм клокочещото му съдържание се носеше отвратително зловоние, отхвърлящо всякакви помисли за гощавка.

— Абе ей така… — без ентусиазъм отвърна дребосъкът и се почеса по тила. Изкашля се. Пак се почеса.

И в този момент в самотния грамаден сандък, нямаше никакъв друг в помещението, нещо зашава и гадно заскърца. „Плъх?“ — рече си Виктор.

Стопанинът на къщата направи зъбоболна гримаса и се втурна към сандъка. Рязко отвори капака. Бръкна вътре, дълбоко, чак до рамото, изохка и след миг се изправи.

Виктор се вкамени.

В пестника на дебелака се гърчеше, размахвайки тънки ръчици и крачка, мъничко човече, малко по-голямо от джобно ножче. С нелепа кафява шапчица с периферия, с червена риза и кафяви потурки. Личицето му беше сякаш обгоряло, цялото в струпеи и белези. А на дясната му ръчичка беше надянато нещо като черна ръкавица с петорка дълги за размерите му остриета, подобни на монтьорски котки за катерене по стълбове.

— Извинявай — сдъвкано избъбри дебелакът. Замахна и запрати пищящото създанийце право в казана.

Шляпна, нажежената мъзга изплиска навън — право в лицето на Виктор, той вдигна ръка, за да се предпази… и се събуди.

Тишина. Всичко е мирно и спокойно. Намира се в стаята на хотел ли, хан ли, страноприемница ли — не е ясно как да се назове. Колкото и да е странно, още цари тъмнина. От съседното легло тихичко подсвирква нослето на Тиел. Всичко е наред. Всичко е добре.

Ала сърцето му лумкаше, а дланите бяха влажни. Дори след събуждането, сънят не престана да изглежда… последователен. Да, нелеп и нереален, но продължаваше да бъде също толкова убедителен, колкото да речем хотелът.

Да, коктейлът на Рада не помогна. Какви ти сънувани дъги, какви ти приятни сънища!

Само че след като бе попаднал от един свят в друг и видя същества, чието място е в детските приказки, а едно от тях дори уби, не можеше да има претенции за по-различни сънища. Падат му се. Отсега нататък — само видения за схватки с тъпи уроди, които се занимават с варене на миниатюрни Фреди Крюгеровци…

Виктор се повъртя в леглото, търсейки начин да заеме по-неудобна поза. Никак не му се заспиваше подир одевешния идиотски кошмар.

Но все пак заспа, изглежда умората надви. И този път спа без сънища — приятни или страшни.

И за толкоз мерси.

* * *

Оставаше още съвсем малко време преди Съвета. Ритор беше в жилището си, на третия етаж на магическата школа. Седеше в просторната стая с оскъдно обзавеждане, състоящо се от тясно и кораво ложе в ъгъла, мивка и малък шкаф — толкова му стигаше за живеене. Стените бяха скрити от издигащи се до тавана лавици, пълни с книги. Огромно писалище. Какво повече му трябва на един магьосник?

Вратата току-що се бе затворила зад гърба на майката на Таниел.

Ритор с натиск прокара длан от челото надолу по лицето. Какво можеше да каже на клетницата? Какво можеше да отвърне на пороя несвързани, като трескаво бълнуване обвинения? Нищо!

Затова не каза нищо. Добре, че не пристигна и брат му. Значи — не го обвиняваше. Значи — беше му простил. Или се е боял да даде воля на гнева си? По-добре да не мисли за това…

Сега ще се събере свиканият съвет. За да гласува за война. За решението главата на Тори да бъде набучена на кол и изложена за всеобщо обозрение. Да се заличи споменът дори, че е имало клан на Водата. Те били силни? Няма значение, делото ни е право, врагът ще бъде разбит, победата ще е наша!

И не бе възможно да бъдат разубедени. Дори най-мъдрите са луднали. Значи, Ритор трябваше да намери начин да обърне гнева им срещу Убиеца на Дракони. И после щеше да мисли как да направи войната „странна“ — ограничена до закани и перчене… и така да отлага активните бойни действия до онзи момент, в който от задушливата топла мъгла на Южните морета не изникне орлоглавия флот на Природените…

Какво пък, при такива обстоятелства една малка лъжа е позволена.

„Необходимо е да се запазят силите на Водния орден, за да отблъснем противника — помисли Ритор, — а Торн… може пък, хммм, внезапно да изчезне. И после вече ще настъпи времето на Дракона!“

Потрепери от тази мисъл.

Някъде отвън дрънна звънче. Много тихо. Но услужлив порив на вятъра се погрижи да донесе звука в кабинета. Ритор решително се изправи.

Съветът започва.

Напусна стаята, без да заключва вратата — никой не би дръзнал да нахълта в стаята. Тръгна по широката галерия, съединяваща всичките помещения на школата. Разбира се, за днес не бяха предвидени никакви учебни часове, но учениците не се разотиваха. Не смееха да доближават аулата, където се провеждаха заседанията на Съвета, за да не рискуват да бъдат сурово скастрени или направо зашлевени с невидима въздушна ръка — в момента маговете бяха настроени да раздават правосъдие по бързата процедура. Но въпреки това в двора се мотаеха хлапета, все още едва чувстващи Силата на въздуха, които, уж играейки, се озъртаха към купола на залата. В просторните и пронизани с вятър учебни аудитории пък, чиито прозорци бяха веднъж завинаги отворени, седяха по-големите ученици и се преструваха, че са задълбочени в четене. Вече съвсем пред аулата Ритор се натъкна на един от най-талантливите юноши на школата, вече аха и готов да приеме изпитанието и да украси раменете си с наметалото на ордена. Младежът с поразяващо усърдие търкаше и без това лъскавия под. Аурата му беше почти непроницаема… но не и за Ритор.

Независимо от цялата сериозност на предстоящото, магът се усмихна. Защо не, нека. Така е било и така ще бъде винаги — учениците ще надценяват силите си и ще се мъчат да надзърнат и подслушат какво се прави и говори на Съвета. Преди години Ритор бе същият като тези момчета. Нека! Ако младежът успее, значи вече е достатъчно силен и вещ, за да има правото да знае решенията на маговете.

— Странна работа — добродушно подхвърли Ритор към ученика, — преди не съм виждал послушник, по-голям от десет години, с парцал в ръцете…

Юношата вдигна към вълшебника наивните си — прекалено наивните — очи. И ни лук ял, ни лук мирисал заяви:

— Стори ми се, че не е хубаво непрекъснато да товарим по-малките с почистване.

— Много мъдра мисъл — похвали го Ритор. — Разрешавам ти да се занимаваш с почистване всеки ден до изпитанието.

Момчето посърнало се втренчи в парцала, а магът продължи по пътя си.

Защитата на аулата вече бе издигната, при това толкова непробиваема, че Ритор сметна за излишно да я подсилва. Кръглата зала, където се бяха събрали почти трийсет души, бе обвита по самите стени с пашкул от ветрове. Вътре нямаше нищо повече от необходимото — леки плетени кресла и подобна им маса в средата на помещението. Върху нея лежаха няколко стари книги, оставени за невероятния случай, ако на някой от маговете му изневери паметта и се наложи да се рови в древните наставления, в безполезната, но почитаема вековна мъдрост. Въздухът в аулата беше неприятно сух, но предвид обстоятелствата, мярката бе наложителна. Разбира се, липсваше какъв и да е огън — пък и нямаше нужда от него, защото куполът беше разтворен и слънчевата светлина заливаше залата. Естествено, цареше стерилна чистота — нито една прашинка, нито една троха по пода.

Секретност. Навярно прекомерна, преувеличена, а възможно дори — напълно недостатъчна. Ала по-добре с нея.

Погледите на присъстващите се спряха върху Ритор и той вдигна ръка за приветствие. Предстоеше схватка. Беззлобна, но гореща схватка между другари, които желаят едно и също, но се разминават по въпросите за тактиката. Най-тежката от всички схватки.

— Смята ли ме някой за страхливец? — запита Ритор. Той остави тишината да се утаи и, без да бърза, излезе в центъра на аулата. Обгърна с поглед приятелите си, за кой ли път преценявайки, кои ще склонят веднага, кого ще успее да убеди в спор и кой ще държи на своето мнение докрай. — Не? Тогава ще ви кажа нещо, което не ще се хареса на всеки. Врагът може да бъде победен по много начини. Може да бъде директно убит… ако ни стигнат силите.

Лек недоволен шум. Но никой не възрази — сред седящите в залата нямаше глупци и безумци. Ритор продължи:

— А може да бъдат разгадани вражеските замисли… и така те да бъдат убити.

— Ти сигурен ли си, че си ги разплел? — запита един тих глас, от който Ритор трепна. Кан Неудачника, който така и не смогна да стане добър вълшебник, но пък се прослави като ненадминат билкар на Въздушния клан, го гледаше в очите.

— Да, братко — отвърна кротко Ритор. — Разбрах замислите им.

— И това значи, че синът ми ще бъде отмъстен?

Ритор само кимна. Не намери воля да обещае на глас. Защото не знаеше, ще станат ли думите му истина.

* * *

Пробуди го гневен вопъл, който разкъса утринната тишина. Шумът идваше от двора.

— Да ти изсъхнат ръцете! На кьопавици да станат! Ток да те тресне! Триста волта! Откачен магьосник да те превърне в смрадлива жаба! Трижди крастава!

Виктор отвори очи. Засуканите клетви отвън го лишиха от поне минутната илюзия, че се събужда вкъщи. Нормалното човешко „вкъщи“… дето тук му викат Опакото.

Както и преди, оставаше в този луд Среден свят, където нощем бродят мъртъвци, които не намират покой от столетия, улиците имат електрическо осветление, а елфите изпълняват функцията на мутри при хотелите. Събуждаше се отново в един свят, където даже сънищата са се превърнали я във вълшебна приказка, я в реален кошмар…

Стаята беше уютна, но малка. Надали представляваше най-доброто в този хан, въпреки че снощи червенокосият се кълнеше в обратното. Виктор погледна към другото легло, приютило се в отсрещния ъгъл. Там нямаше никой. Одеалото бе прилежно опънато, иззад вратата на банята не се чуваше нищо. Виктор почти се зарадва, че Тиел е станала и излязла преди него. Преди да се облече, той надникна през прозореца. Врявата долу продължаваше:

— Кой така подостря мечове? А? Кажи кой, тебе питам?!

Във вътрешното дворче на хотела, където имаше малка градинка, младичката стопанка на ресторанта гълчеше възрастен мъж, който би могъл да й бъде, ако не дядо, то поне баща. А той даже не се оправдаваше. Оклюман, мълчаливо признаваше, че е съгласен с обвиненията.

— Това меч ли е? Това е кухненско ножче! — Рада вдигна над главата си солидно острие и почти го заби в носа на мъжа. — Я гледай тук…

Без никакво усилие девойката завъртя меча и отсече един клон от напълно невинно дърво. Клонът бе дебел колкото ръката й…

— Е? — запита жлъчно Рада, след като заби острието в земята, вдигна клона и демонстрира на мъжа срязаното място. — Това какво е? Елфическо заточване, може би?

— Не… — най-сетне призна гласно мъжът, нервно бършейки ръце в кожените си потури. — Ваша милост…

— Не съм ти никаква милост!

— Господарке, дявол ме подхлъзна… Ще го преправя…

— Как ще го преправиш? Искаш съвсем да потурчиш оръжието? Паметта си заложи и пропи, та сега елфическото заточване бъркаш с кос отвес! Влак да те прегази дано!

„Влак“? Виктор не успя да се облещи, когато във въздуха прозвуча, сякаш, за да потвърди думите на Рада, дълго и характерно тръбене — парна свирка на черен влак. Ошашавен, Виктор вдигна поглед и зад оградата, оттатък покривите на къщите, видя ниска дълга постройка, а до нея блестяха в слънчевите лъчи стоманени нишки на релси.

— Господи — въздъхна Виктор, като поради липса на вяра вложи в думата целият си отреден за днес запас от учудване.

Към гарата по релсите се носеше влак, теглен от несъобразно огромен парен локомотив. Исполинското му водно котле бе от лъсната мед, в която се отразяваше изгряващото слънце. Четирите му комина, изтъпанчени пред кабината на машиниста, бълваха облаци черен дим. Зад себе си локомотивът теглеше три платформи, натоварени с хълмчета въглища, и пет или шест дълги дървени вагона, всеки боядисан в различен цвят.

Влакът отново наду свирката, машинистите очевидно взеха бавно да натискат спирачките, от което пушекът стана още по-гъст.

— Пътят — каза Виктор. — Път? Тиел!

Обърна се, но момичето, естествено, не беше в стаята.

— Добро утро! — провикнаха се отвън.

Виктор се провеси до кръста от прозореца:

— Добро утро! Рада, какво е онова там?

Хоканият мъж, оставен на мира, измъкна злополучния меч от пръстта и с убит вид се втренчи в острието му.

— Онова?

— Ами… — Виктор се пообърка. — Влакът…

Рада се засмя:

— Влакът си е влак. Слизайте, аз ви обещах черпене!

— Благодаря — изсумтя той и счете за благоразумно да се махне от прозореца, преди красавицата да го е помислила за пълен идиот. Или вече бе късно?

— Не, Тиел, стига — мърмореше си, докато се обличаше.

Влезе в банята — напълно прилично обзаведена, имаше си и нормална, хм, тоалетна чиния, че даже и топла вода. Вярно, потече с малко ръжда, но такива работи ставаха и в неговото вкъщи. В света на Опакото.

С решителна крачка Виктор се насочи към вратата. Помайтапихме се, малко лигавщинка — стига толкова. Добре. Чудесно. Вече вярва на всичко, всичко приема, че така и трябва да бъде, дори не се сърди. Изобщо. Но настана време да си ходи. Мястото е напълно тихо, мирно, нищо няма да й се случи на момичето. Хмък! Да й се случи! На такава и да й се случи — няма да загази. Никъде. Нито на нощна московска улица, нито отвъд Сивия предел.

Заключи вратата и хукна надолу по стълбището. Червенокосият младеж го нямаше, само елфът продължаваше да е зад масата.

— Уважаеми — възкликна Виктор, като премина на непоносимо фалшив „средновековен“ тон, без да е в състояние да се спре. — Не ще ли ми посочите, накъде пое младата ми спътничка? Или, ако това е по силите ви, да я повикате насам?

Елфът го премери с прозрачен, медено-жълт поглед и отвърна мелодично:

— Естествено, че е извън силите ми… уважаеми.

— А поради каква причина?

— Приближете се.

Без да откъсва очи от лежащия на масата лък, Виктор пристъпи към охранителя. И застина на място, усещайки как срамът гъсто боядисва лицето му. Седящият елф нямаше крака. Панталоните му от зелена коприна бяха празни малко под коленете.

— Бих бил затруднен да повикам младата ви спътничка — продължи бодигардът. — Защото тя напусна хотела преди двайсет минути.

— Извинете… — прошепна Виктор.

Елфът не обърна внимание на разкаянието му:

— Преди да си тръгне, девойката върна своя ключ. Каза, че има намерение да хване сутрешния влак. Предполагам, че никак не бих успял да я настигна… — Прекъсна го двоен рев от локомотива. Елфът се намръщи, сякаш звукът на свирката, даже приглушен от стените, му бе неизразимо противен: — …а вече, предполагам, не бихте могли да го сторите и вие.

Минаха няколко секунди, преди Виктор да осмисли случилото се.

— Тиел замина?

— Ако вашата спътничка се казва Тиел, да. Допускам, че тя би могла и да размисли — елфът подпря брадичка с тънките си изваяни пръсти, — но останах с впечатлението, че думите й не се разминават с делата.

Виктор като ударен помръдна към входната врата.

— На ваше място бих закусил — подхвърли му елфът. — Бих поседнал да отделя десет минути за халба ел. И чак подир това бих взел да се суетя. Между другото, ако се възползвате от съвета ми, подсетете Рада да донесе закуска и за мен. Моля.

— Аз… аз ще я помоля, да — Виктор погледна бодигарда в очите. Лицето на елфа не беше нито презрително, нито подигравателно. Просто бе чуждо.

— Как се казвате? Дерси?

— За хора, да.

— Дерси, нощес ми се стори, че другарят ви позна момичето…

— Питайте него.

— Нима не е споделил с вас? — предпазливо запита Виктор и по едва-едва трепалите черти на бодигарда разбра, че е улучил.

— Попитайте го. Рижльо ще дойде насам по обед. Аз не искам да се намесвам в човешките работи.

— Благодаря ви — след пауза рече Виктор. — Ще се възползвам от съвета ви.

ГЛАВА ШЕСТА

На дневна светлина ресторантчето загуби от интимното си обаяние, но пък се разкриха нови подробности на интериора. Древни мечове и копия красяха стените между прозорците, няколко пробити щита бяха заковани за тавана. Вярно, станаха забележими и черните петна по мазилката току над свещниците, както и изкълваната преградна стена между входната врата и бар-плота — сякаш някой за забава дълго е замерял това място с тежки ножове.

Както и снощи, нямаше много посетители. Здравенякът, който предишната вечер къртеше на бара, сега заемаше една ъглова масичка и шумно поглъщаше храната си. Рада седеше край бара и разглеждаше злополучния меч.

— Наистина ли е потурчен? — запита Виктор, сядайки до нея. — А, да, Дерси помоли да му донесете нещо за закуска.

Рада въздъхна, стана и за минута изчезна зад бара. Виктор я чакаше, внимателно опипвайки с пръсти блестящото острие. Според него мечът бе като бръснач.

Хм, а дали тук има нейде самобръсначки? Нали не взе своята. Нищо чудно да се намират електрически… Виктор глупаво се изхили и махна ръце от оръжието.

Рада се върна. Носеше две винени чаши, в които гъста катранено-черна течност изпускаше пяна.

— Пожелавам ти „Кипящ ден“! — каза девойката.

Той подозрително огледа коктейла, доближи го до устните си. Миришеше на свежо. Едва ли не на озон.

— Рада, това наистина ли става за пиене?

Девойката мълчаливо отпи от своята чаша. Виктор въздъхна и последва примера й.

Беше вкусно. Алкохолът практически не се усещаше. Леко кисело и хладина по небцето, но не ментова, а като от лед, макар и течността да му се стори затоплена.

— Мечът не е развален — изведнъж призна Рада. — Косият отвес е нормално и честно заточване. Но аз нали му исках елфическо!

— И каква е разликата?

— Огромна! Елфическото заточване е по-жестоко. Острието реже леко, но все едно играе, шава по тялото и така оставя разкъсни рани.

Виктор изтръпна. Въображението му на медик нарисува възнеприятна картина.

— Мечът нали е елфически — продължаваше Рада, — затова исках да е наточен както му се полага…

— Аз пък си рекох, че увлеченията ти са само кулинарни.

— Трябва да се грижа за татковата колекция. Оръжието не бива да умира окачено по стените — каза девойката, като замислено докосна дръжката. — Татко много искаше да има син. И се сдоби с този меч за мен… предварително. — Тя се втренчи във Виктор и ни в клин, ни в ръкав заяви: — Някак странен ми се виждаш.

Той кимна:

— Знам си го.

— Ще закусваш ли?

— Ами да. Само да питам… Рада, имаш ли представа дали Тиел… момичето, с което дойдох, наистина си е тръгнала сутринта?

— Имам — Рада помълча и съчувствено додаде: — Скарахте ли се нощес? Да не си я обидил с нещо?

Виктор се задави с коктейла си. Отвърна с въпрос:

— Ти предполагаш, че тя може да бъде обидена?

Красавицата присви очи.

— Не… надали. От нея лъха на сила. Не й отиваш.

Колкото и обидно бе да го чуе, той не понечи да възрази.

— Искам да я настигна.

— Защо?

Наистина — защо? Нима сам не би могъл да намери обратния път? Впрочем… да намери пътя не е достатъчно, трябва да мине през онова странно място, което води към Опаката страна на света…

— Искам още нещо да те питам.

Рада потропа с пръсти по масата. Въздъхна:

— Не, така няма да стане. Я разказвай всичко като на изповед. Не бой се, можеш да ми довериш каквато и да е тайна.

Виктор със съмнение люшна глава, преди да се усети.

— Ти не ме гледай, че съм приказлива като сврака. Обичам да разправям за себе си. За татко. За заведението, за мечовете. Но чужди тайни не издавам.

— Аз… аз не съм от този свят. Идвам… от Опаката страна.

— Е, това вече сама го разбрах.

— Какво?

— Озърташ се някак… особено. Всички, които идват от Опакото, отначало са такива.

— И много ли идват?

— Не кой знае колко. Но не са и малко. Веднъж-дваж месечно все ще се отбие някой новак. После едните пришълци заминават, а други остават при нас.

— Рада! Трябва да говоря с някой от тези хора!

— Не. Вече ти казах — никой не чува от мен чужди тайни. Защо да тормозиш хората, да им ровиш в душите?

— Но аз…

— Нима нищо не проумяваш? Нищо, не е голяма беля, ще свикнеш. Освен това знам, че оттатък при вас е почти същото както у нас тук.

— Същото? Хайде бе! При нас мъртъвците не се шляят!

— Сигурен ли си? Впрочем, насам също не се шляят, държи ги Сивия предел.

— Ами елфите?

— Какво за елфите? Че нямате елфи и джуджета? Затова пък, казват, у вас живеели черни хора. И жълти — сви рамене Рада и за малко го остави сам да си блъска главата дали негрите са аналогични на елфите. Тя каза нещо през вратата на намиращите се в кухнята готвачи и се върна: — Ей сегичка ще ти донесат закуската.

— Рада… ама този свят не е моят свят! Оттатък бях лекар…

— Лекар? Лечител? Ами че това е чудесно! Във всеки град ще те посрещнат с отворени обятия, като топъл хляб ще те лапнат. А можеш и в нашето градче да останеш. Вил Билкаря остаря, обърква рецептите, страх го е да оперира преплитане на червата, а пък чиракът му се оказа развейпрах, забърка се с младите елфи, напусна цеха на Лечителите…

Виктор замаха с ръце:

— Стоп! Стоп. Рада, нямам никакво намерение да правя тук професионална кариера.

— Тогава каква?

Мъжът от ъгловата маса в този момент звучно се оригна, изправи се и тръгна към изхода. Беше невисок, с широки рамене, лицето му бе набръчкано, жилави черни коси стърчаха от главата му. Крачеше твърдо и тежко, сякаш набиваше всяка своя стъпка в дюшемето.

— Благодаря, прелестна Радо — рече клиентът, приятелски потупа девойката по рамото, за миг изгледа Виктор с тъмните си изпъкнали очи и излезе навън.

— Това беше… — започна красавицата.

— Джудже — завърши Виктор.

— Срещал ли си ги вече?

— Не.

Не почна да обяснява, че беше усетил в джуджето същата чуждост, подобна на тази, която го лъхна от елфа. Ако би продължил с метафорите, според които хората са омесени от глина, а елфите от вода, то джуджетата трябваше да са били създадени от камък.

— Забавен народец — каза Рада и след кратко колебание добави: — И опасен. Поназнайват електричество, парата са овладяли…

— Ти не използваш ли ток?

— Ползвам. Но това не значи, че го разбирам!

— Какво има да му се разбира, само някакви си… — Виктор замлъкна, теглейки от паметта си откъслеци на училищни спомени. Електрони тичат по жиците? Или не тичат? Имаше още някакви позитрони… ама те май нямат нищо общо в случая.

А и какво всъщност бе за него науката? Нима не нещо подобно на магия? С какво биха се променили нещата, ако кардиограмите се пишеха не от съответните апарати, а от духа на Наполеон Бонапарт по време на спиритичен сеанс, ако кръвните проби се обработваха не от лаборантка в бяла престилка, а ги анализира вампирка, облечена в черни дрипи, ако вместо хапчета в аптеките продаваха успешно проявили качествата си сушени крилца от прилеп и омагьосана паяжина? Е, кое би било по-различното за Виктор? За човек, който проучва купища епикризи и опипва пациента, а сетне се осланя единствено на собствените си ръце и скалпела в тях?

— Мамка му — прочувствено произнесе той. — Мамка му.

— Ето! — възтържествува Рада. — Почваш да разбираш! Така е с всички.

От кухнята излезе старица с чиста престилка и мълчаливо постави пред Виктор табла с храна.

— Аз сама… — Рада отпрати готвачката и се зае да сервира. — Ще опиташ прясна пъстърва, тази заран е уловена. Хапни и кажи — ял и си някога такова нещо у вас!

— Хм, срещу десет грама злато бих могъл да си поръчам такава…

— Ти, пък! Тук няма за повече от… два сребърника най много — успокои го девойката. — Момичето поне остави ли ти пари?

Виктор машинално се потупа по джоба.

— Да, у мен са.

— Значи всичко е наред. С този кемер, от който снощи плащахте, можеш половин година да си живееш. Стига да не се храниш всеки ден при мен… — и Рада гордо се усмихна.

— Аз имам и една кесия с камъни, почти толкова голяма…

Красавицата леко го плесна през устните:

— Ти откачил ли си, лечителю! — Очите й мигновено станаха сериозни и твърди. — Какви ги плещиш? Люта гибел ли си просиш?! Нашето градче е мирно, не като горските чифлици… но зли люде навсякъде има!

Виктор засрамено мълчеше.

— Добре. Свиквай — поизстина Рада. — Поживей у нас. Дерси може да е сакат, но пази реда в страноприемницата. Залагам си дясната ръка, че ще ти хареса тук. Щом вече си дошъл… значи те е теглило от Опакото към Средния свят!

— Рада, как да настигна Тиел?

— Пак за своето! Ама за какво ти е тази пикла?

В думите й нямаше ревност, надали красавицата изпитваше към Виктор нещо повече от лека симпатия. Обикновена „женска солидарност“. Девойката продължи:

— Знаеш ли какви момичета имаме в градчето? Привечер ела в ресторанта да ги видиш. Пък ако предпочиташ младички, и такива ще се намерят. Понявга и елфки, дето са по-отворени, идват от катуна, пък господ те знае, току-виж те харесала някоя?

Очевидно моралните принципи на барманката не страдаха от сложности. Напълно сигурна, че е накарала пришълеца здраво да се замисли над предложените перспективи, девойката се изправи и покровителствено положи длан на рамото му:

— И ето какво още… вземи този меч. Че да го гледам такъв, само ще се ядосвам. А за новак е тъкмо на място, лек е, в ръката ти ще е като жив. Един сребърник ще ти взема за него, без пари просто не бива да се дава.

— И какво ще го правя?

— Ще си наемеш учител, само че добър, с грамота от гилдията, инак със същия този меч ще те заколят. Подир две седмици ще можеш да се оправиш с някой заблуден бандит. На повече не разчитай, няма как — възрастта ти не е за това… Вземай меча, лечителю, да не взема аз да размисля!

— Благодаря — Виктор сложи на масата три сребърни монетки. Поколеба се и добави две златни. — Как да настигна Тиел?

— Пфу! — Рада плесна с ръце. — Да ми беше казал, че я обичаш, ама нали виждам, че не е тъй! Личи ти. Прибери си жълтиците! Щом искаш да настигнеш момичето, качи се по пладне на „Гръмовната стрела“, тъкмо спира на гарата вода да налее. Или в Луга, или в Рянск ще настигнеш „Четирите пушека“. Ако тази твоя Тиел не е слязла по пътя, ще я намериш. А ако е слязла… светът е голям. Не ти е орисия, значи.

— Колко е часът сега?

Рада вдигна ръка, изпод ръкава на роклята й се подаде тъничък златен браслет с миниатюрен циферблат.

— Десет и четвърт. Имаш два часа, лечителю.

— Благодаря! — подвикна й подире Виктор. Неговият часовник показваше същото време. Мрачно се втренчи в чинията с изстиналата пъстърва.

Наистина ли иска да настигне Тиел? Не за да се върне в своя свят… надали момичето може да му помогне. Вероятно единственото, което не му даваше мира, бе въпросът — кой е той самият, какво представлява? Кое у него е толкова важно, че Тиел е преминала в Опакото, за да го доведе? И кой се мъчеше да им попречи на Прехода?

В ресторанта нахълта някаква компания, постояха на прага и тихо заеха съседната маса. Виктор ровеше рибата с вилица, опитвайки се да събуди апетита си, или поне да придаде на блюдото вид на наченато. Беше му неудобно да зареже недокоснатото угощение след толкова реклами. После погледна през рамо към съседите.

Бяха петима.

Четирима — млади момци, най-малкият едва на тринайсет, най-големият изглеждаше на двайсет и пет. Облечени бяха като за път, препасани с оръжие — мечове и кинжали, даже и хлапакът. Лицата им си приличаха, явно бяха братя.

А петият извън всякакво съмнение бе татенцето. Носеше ризлична куртка, в колана си вместо честен меч беше затъкнал разбойнически топуз.

Защото си беше разбойник. Това бе същият мъж, комуто Виктор така прибързано и необмислено бе пощадил живота в нощната гора.

* * *

Съветът свърши и Ритор незнайно от какво се чувстваше напълно обезсилен. И уж нямаше откъде да дойде тази умора, защото всички се съгласиха с доводите му. Вярно, не веднага, но все пак достатъчно бързо. Опитните магове и воини умееха да налагат разума над чувствата.

Кървава вендета нямаше да има. Кланът на Въздуха нямаше да се поддаде на толкова елементарна провокация. Сметките щяха да бъдат предявени и разчистени по-късно, когато цветето на отмъщението порасне и разцъфти. А засега следваше да намерят къде е Убиецът на Дракони.

Никой от Съвета не повярва, че Торн би дръзнал да скалъпи толкова сериозна лъжа. Предводителят на Водния орден нямаше причина да забърква подобна каша, без наистина да е призовал Убиец — това е далеч по-просто, отколкото да се чака пристигането на Дракона. Защото Драконите идват, когато настъпва тяхното време, а Убиецът може да бъде и създаден.

„Торн е постъпил правилно“ — помисли си Ритор. Да се предотврати пристигането на Дракона е възможно само по един начин — като на Крилатия Владетел бъде противопоставен неговият Убиец. Напълно допустимо е, че той вече е дошъл, минал е по Пътеката. Напълно възможно е да се намира в Средния свят.

Разбираемо защо Торн не се побоя да съобщи това на Ритор. Да убиеш Убиеца е също толкова трудно, колкото и да погубиш Дракона. О, да, по-лесно е в крайна сметка, но… И освен това, докато Убиецът не е преминал през инициацията си, той не е нещо повече от обикновен смъртен. Силата му може да избликва единствено спорадично. И Торн, естествено, си даваше сметка, че вождът на Въздушните няма да седи със скръстени ръце. Кланът на Вятъра трябва да започне лов.

„Твърде вероятно е Водните да разчитат да ни пипнат, докато сме заети с преследването, като използват Убиеца за стръв. Торн иска да ни хване неподготвени. Веднъж вече успя… Четирима наши убити — и то какви! А кланът на Водата се отърва с един леко ранен. Размяната не е в наша полза!“

Ритор удари с юмрук подлакътника на креслото. Седеше в кабинета си, пред отворения прозорец. Изостреният му слух, както винаги ставаше в минута на напрегнати размишления, долавяше разтревожения шепот на учениците в широкия коридор на долния етаж на школата. Чуваше и нечленоразделното мърморене на хората, останали на площада и след обявяването на решението на Съвета — вятърът, този надежден помощник на Главния въздушен маг, послушно подхващаше откъслечните думи и прилежно ги донасяше до вълшебника.

Ако със същата лекота би могъл да хваща разсъжденията на Торн… или помислите на Убиеца…

Полека-лека лицето на Ритор мрачнееше. За първи път от много години насам той не виждаше обичаен изход. Това, което му оставаше — да сътвори сериозна магия — не бе за предпочитане. Всеки вълшебник оставяше силните заклинания за краен случай. Няма нищо по-лесно от това да изчислиш кой стои зад сътворената сериозна магия и да проникнеш по нишката и до него. О, ако беше по-предпазлив и нащрек, докато Торн и неговите магове призоваваха Убиеца! Сега всички свидни жертви щяха да са живи. Сега нямаше да си блъска главата кого да прати на разузнаване вместо загиналите братя Клат…

Но бе късно да се поправя стореното. Което значеше, че трябва да приведе в действие целия клеясал механизъм от съгледвачи, дознайници или просто осведомители, щедро пръснати из прострялата се на стотици и стотици мили равнина, в ленните владения и сред простолюдието на другите кланове, сред собствените си подвластни хора… Човекът от Опаката страна би могъл да се появи където и да е. И също така би могъл и да загине — като се озове, да речем, в Сивите предели. Биха могли да го пречукат обикновени разбойници, полакомили се за здравите му обувки или хубавото му кожено яке. Пришълецът рискуваше да свърши на дуел с някой странстващ елф или с горделивец от клана на Пантерите, които, както е известно, започват кавга по всякакъв повод и веднага налитат на бой. Човекът от Опакото не бе застрахован от удавяне в някое от кошмарните бездънни тресавища близо до Пределите — даже Ритор така и не беше наясно що за сили свиваха гнезда в онези земи. С Убиеца можеше да се случи какво ли не… например да изгуби водача си.

Не, не биваше да се разчита на такъв късмет. Торн със сигурност бе пратил най-добрите си бойни магове да посрещнат и да съпровождат Убиеца.

„Да предположим, че първите си инициации пришълецът вече е преминал. Това няма да ми помогне да го открия, освен ако Убиецът сглупи и употреби придобитата сила веднага, но да се подценява врагът е опасно… И така, какво да правя? Да известя разузнавачите, да пратя нашир и надлъж отряди търсачи? Или — магия…“

Първото допадаше на Ритор далеч повече. Макар че… за този план можеше да не им достигне време. Когато Убиецът достигне пълната си мощ, унищожаването му ще бъде платено с толкова много кръв, че бе страшно за помисляне. Всички досегашни загуби биха били незначителни.

„Не бива повече да се чака. Драконът ще дойде всеки момент… Не напразно нощем ме боли сърцето и мъгляви огнени образи се мяркат пред очите… Миналото се съживява…“

Ритор, някогашният Убиец на последния Дракон, с цялото си същество усещаше — знаеше, — че времето на Възраждането на Крилатия Владетел настъпва. Би могло да му се помогне — напразно ли Ритор търсеше среща с Огнените, та според надеждите и упованията си да омекоти кръвожадния нрав на Дракона… но съдбата отреди друго.

Тъй да бъде — ще приеме и това.

„Как го каза брат ми? Сигурен ли си, че си разгадал замислите на врага, Ритор? О, да, братко. Повече от сигурен съм. Убиецът няма да го бъде. Колкото и да е печално — но той трябва да умре. Налага се. Жал ми е, братко, скърбя за този невинен човек от друг свят, но няма как. Живяло си едно време най-обикновено човече, човеченце. Може би тук. Може би на Опаката страна. Или дори при Природените, стига там изобщо да има хора. Ала нещо се случило, щракнал някакъв стаен в душата механизъм, трепнали нишките на силата, която пронизва Единния свят и всички светове… Някъде се ражда Дракон — а другаде се появява неговият Убиец. И всеки поема по пътя си…“

Същата стара аритметика. Един човешки живот или множество, безброй много жертви, заедно с които и споменатият единствен. Гнусно, но няма какво да се прави. Съвестта отдавна е свикнала с подобни сделки. Защото иначе придошлите на Топлия бряг кланове не ще оцелеят. Дори тук, в Средния свят.

Ритор решително напусна кабинета. Каквото и да става оттук насетне, той вече знаеше какво да прави. Договорите са скъсани, мечовете и кинжалите — наточени. Пистолетите са заредени, из селищата вече обикалят вербувачи, които засега са щедри и честни, не напиват и не подвеждат, те засега само примамват младите буйни глави със звън на монети и със сияние на парадни военни униформи… Път за отстъпление вече няма.

Ритор затвори вратата след себе си. Коридорът бе празен — никой не се беше осмелил да го доближи, докато е размишлявал толкова напрегнато, колкото никога досега… Впрочем, не. Някой все пак е дръзнал. Предводителят на ордена усети слаби трепкания на вълшебния вятър, докосващи слепоочията му, и неволно се усмихна. Брей че пакостник! Изглежда, от момчето ще стане нещо — след време…

Хлапакът с неотслабващо старание търкаше пода, който вече приличаше на огледало. Ритор пристъпи към момъка и срещна очите му — отново прекалено невинни: Ето, Учителю, с пот на челото изпълнявам Вашето нареждане…

— Ти наистина ли възнамеряваш да посветиш на това си занимание цялото време до Изпитанието? — сурово запита Ритор.

— Така ми заповядахте, Учителю — момчето се поклони, но дълбоко в очите му светеше дяволита искрица. Мъждукаше въпреки всичко. Въпреки, че за подслушване го чакаше далеч по-сериозно наказание от миене на подове и тоалетни.

— Така ти наредих… — повтори магът. — Я се изправи… Асмунд. Нали така ти е името? Асмунд, син на…

— Син на Клод-чизмаря, Учителю — почтително отвърна момъкът, като бързо и неуспешно се опита да придаде на непокорните си къдрици подобаващ за момента вид.

— Да — кимна Ритор. — А сега, Асмунд, син на Клод и Брунхилде, отговори ми, като ще казваш само истината. Какво чу, момче?

Защитата на вълшебника бе непроницаема. Интересно, колко от слоевете и хлапакът бе смогнал да преодолее?

Асмунд се изчерви до ушите. Бялата му кожа, наследена от майката-севернячка, пламна от гъстата норвежка кръв, разтворила в себе си южната, френска.

— И-извинете ме, Учителю… — лицето на юношата придоби вече съвсем неподправено виновен израз. — Аз… ч-чух… че Вие искате… д-да намерите чрез вълшебство Убиеца на Дракона.

Ритор не се олюля и не трепна, но му се стори, че подът под нозете му се заклати. А хлапето през това време, гледайки мага с обожание, продължаваше да говори:

— А-аз… толкова съм Ви благодарен, Учителю… Не съм смеел да мечтая за такава чест… Разбрах, че това е било моето Изпитание — да покажа как мога да разбивам магическа защита. Неудобно ми е, че си въобразих, но си казах, че навярно желаете да ме вземете със себе си… нали винаги трябва да има в отряда момче, а аз с нищо не съм по-лош от Таниел… Аз много се постарах да издържа на проверката, Учителю… Благодаря Ви за начина… за възможността… Нали се справих, кажете ми, нали?

Задъханата реч на ученика завърши със сияещ поглед на преклонение пред любимия учител.

„О, да — помисли си Ритор. — Хлапето дори не е предположило, че е по силите му да пробие щита ми. Затова е решило, че го изпитват. Не се е усъмнило и за миг. Това дяволче наистина има талант. Кой би могъл да си го помисли?…“

Магът поклати глава, ядосан на себе си. Как бе пропуснал да забележи такова съкровище?! Слава на велик вълшебник очаква Асмунд.

„А ти, старче, се заеми със защитата си…“

Ритор с едно докосване сондира момчето. В момента то не плетеше никакво заклинание и не твореше магия. Подкани го с пръст:

— Я ела с мен… Може да се каже, че се справи с това изпитание… напълно задоволително.

Момчето прехапа устни от досада.

— И за да се убедиш в това — неумолимо продължи Ритор, — за да си извадиш поуки, сега ще идем в кабинета ми. И стъпка по стъпка ще ми покажеш как си разрушавал слоевете на моя щит. А аз ще ти обясня къде си могъл да постъпиш по-лесно и по-бързо.

Наистина се надяваше, че ще има какво да съветва и обяснява.

Талантът си е талант, но опитът не се дава по рождение.

Ритор прецени, че другите задачи могат малко да почакат. Щом това дяволче беше успяло, кое гарантира, че Торн не разполага с подобни нему? Освен това бе наложително да изследва докъде се простират силите на момъка, да надникне до дълбините на дарбата му… и тогава едно негово наивно предположение може би щеше да се окаже истина.

Наистина, в отряда трябва да има млад човек със свежо око.

И не само око… но засега е по-добре момчето нищо да не подозира.

* * *

— Това е безумие, Ритор — твърдо заяви старият Рой.

— Най-малкото — необмислено! — подкрепи по-големия си брат Гай.

— Не съм го очаквал от толкова сдържан, предпазлив и разумен маг — разпери ръце Соли.

— А на мен пък ми допада, хиляда дяволи да ме вземат за пристанищна курва! — удари юмрук в масата Сандра и като сви вежди, огледа събралите се.

Според слуховете (а истината не бе известна даже на Ритор), в предишния си живот в Опаката страна магьосницата е била първи помощник капитан на пиратски бриг. Беше едра жена, гръмогласна и яка. На фехтовка биеше повечето мъже. Шията й бе белязана от грозна следа на някогашна саблена рана, с която Сандра изглежда много се гордееше. Носеше златни обеци във вид на черепи с очи от елмази по пет карата всеки. Бившата пиратка рязко добави:

— Ненавиждам да седя залудо! Да се намери онзи изтърсак и да се удуши! Със собствените си ръце ще го сторя, ако трябва. Карай, Ритор, няма какво да съхнат веслата. Прибираме такелажа и залп по целия борд! Можеш да разчиташ на мен даже ако тези сухоземни плъхове си подмокрят гащите.

В клана отдавна бяха свикнали с пиперливия й език, а през последните двеста години дори престанаха да ги приемат като обида. Понякога Ритор биваше посещаван от догадки, че целият този поток от сквернословия, обилно гарниран с морски термини, е всичко на всичко маска, надяната от една стресната жена, озовала се в чужд й свят. Подозренията му се засилваха от дребния факт, че морската вълчица Сандра никога не изяви желание да стъпи на корабна палуба. Правилно постъпваше — никой моряк не обичаше да му се мотаят жени на борда… освен в една-единствена роля.

Но за сметка на това тя беше добра като маг, дори превъзходна — за жена.

— Спри абордажната си команда, ако обичаш, Сандра — надигна се още един маг, мургав и с гърбав нос. И той като пиратката бе от Опакото и носеше странното име Болетус Едулюс. — Остани малко в дрейф, за да ме чуят всички… Ритор! Ние се съгласихме с аргументите ти, когато ни предложи да не почваме веднага войната с Торн. Но сега не можем да се съгласим. Заклинанието изисква прекалено голям разход на енергия. И не стига, че има опасност да не се вместим в часа на пълната ни сила, но и за да сътворим предложеното вълшебство, ще се наложи да се освободим от съществена част от стражевите магии, като при това самите ние задълго ще напуснем строя. Не се боя за себе си. Ала погледни Рой, погледни Гай! Силите на ордена не са безгранични, Ритор. Велики ветре! Та ти знаеш всичко това не по-зле от мен, Предводителю. Кланът ще остане беззащитен. Торн ще ни разгроми като…

— Ще има да взема! — изръмжа Сандра, като издърпа страховит абордажен сатър от широкия си пояс на цветчета. Тя не се разделяше с оръжието дори в леглото, където, пак според мълвата, се отличавала с необуздан темперамент. Въпреки почтената си възраст Сандра изглеждаше на не повече от трийсет и пет. — Още преди онова копеле, родено от ибрикчия на султанска галера и сифилистична русалка, да се…

— Сандра, скъпа — търпеливо я прекъсна Ритор, — нека почтеният Едулюс свърши…

— Да свършва в задника на жена си! — кресна вълшебницата. — Знам го какво ще каже! Че Торн нямало да се надене на мечовете ни, че щял да ни удари с магия, пък ние през туй време ще си стоим хрисимо като момиченца от пансион за благородни девици — наведени в очакване да ни посети градинарят!

Солидните магове се размърдаха, някой се изхили тихичко.

— Браво, Сандра, великолепна си! — Болетус изръкопляска, без ни най-малко да се засегне. — Винаги съм харесвал и ще харесвам начина, по който изразяваш мислите си. И, както нерядко става, права си. Точно нещо в този смисъл щях да кажа. Торн, естествено, няма да изпусне възможността да ни нападне. Предполагам, че той ни следи, без да мигне. В секундата, в която свалим гарда, той ще атакува. Предполагам — незабавно. За него е важно да не ни допусне до Убиеца сега, докато онзи е слаб. Нека никой не ме сметне за страхливец, но според мен планът на почитаемия Ритор е равносилен на самоубийство. Къде-къде по-сигурно е да задействаме осведомителите си. Много време ще отнеме? Разбира се. Не е кой знае колко ефективно? Разбира се. Затова пък е много по-безопасно за клана.

Ритор понечи да вдигне ръка, за да поиска думата, но гърбоносият вълшебник не възнамеряваше да млъква.

— Не ме смятай за глух, Ритор. Аз прекрасно чух какво каза. Че рискуваме да закъснеем. Вярно е. Но и Убиецът няма да се окаже редом с Дракона в момента, когато Владетелят встъпи в Средния свят. Сиреч Убиецът също ще се нуждае от време. Той ще търси. И то дълго.

— Към онзи момент, Болетус — изсумтя Сандра, — знаеш ли кога ще го надвиеш, а? На кукуво лято. Убиецът ще те върже на троен морски възел и ще нагости с месата ти раците.

Едулюс хитро се ухили.

— На пръв поглед си напълно права, несравнима наша Сандра, но само на пръв поглед. Убиецът е също толкова уязвим за мечове, стрели и куршуми, колкото и обикновен смъртен. Една добре устроена засада и… — Болетус се озърна. — Ритор! Защо мълчиш? Спомни си как беше с теб!

Главният маг на Въздушните мълчеше. Едулюс имаше право. Обаче…

Ритор разлепи устни и сухо произнесе:

— За да подготвим капан за Убиеца, първо трябва да го проследим и открием. Не се съмнявам, че Торн ще направи всичко, за да ни отклони от дирите на Убиеца. Не се съмнявам, че Торн сега разсъждава точно като нас. И заради това засадата ще бъде невъзможна. Освен на Острова на драконите, но стигнем ли дотам, по-добре да си вържем камъни на вратовете и да скочим в морето…

— Може да охраняваме Дракона, както Торн сега пази Убиеца — забеляза Соли, на което Ритор горчиво се усмихна.

— Това едва ли ще ни помогне, приятелю. Не се заблуждавай. Убиецът усеща Дракона по-добре, отколкото мишките подушват сирене. И ще се добере до Повелителя преди всички, а ние, ако ще от кожата си да излезем, няма да го изпреварим… Не, приятели, просто нямаме друг изход. Безпокоя се. Свикнал съм да се доверявам на безпокойствата си. А относно снемането на защитата — не се тревожете… разбирам ви, но ще имаме помощта на едно много пъргаво момче.

— Асмунд — изведнъж се усмихна Сандра.

— Откъде знаеш? — намръщи се Ритор.

Вълшебницата скръсти ръце над пищната си гръд и неочаквано се смути. Изкашля се и мъгливо обясни:

— Случи се веднъж… да се уверя на какво е способен. Чевръсто дяволче!

Събралите се оживиха и заговориха всички наведнъж.

— Открит е нов маг?… Колко силен?… Към кой стил го тегли?… Чисто ли работи?…

Единствено челото на Болетус се помрачи. Имаше защо — момъкът влизаше в числото на неговите подопечни, а магът не бе съзрял един толкова нужен на ордена талант.

— За юношата Асмунд ще говорим после — решително рече Ритор. — Нека решим главното, колеги.

— Аз съм против — упорито каза Рой.

— Аз също — Гай потвърди решението си с кимване.

— Аз пък съм „за“! — викна Сандра. — Вонящи смрадливци такива, да ви удари мъжка немощ дано! Да не ви става повече!

— На мен вече не ми става — спокойно каза Рой, — само че нека не приказваме за това, Сандра.

— Извини ме — вълшебницата мрачно извърна от него лице. — Но аз съм за Ритор.

— И аз — внезапно заяви Соли. — Предводителят на клана ме убеди.

— Така, два на два — тегли чертата Ритор. — Ами ти, Болетус?

— Въздържам се — не без известна доза злорадство отвърна магът. — Не бих казал, Ритор, че последният ти довод промени мнението ми… но не твърдя, че ме остави напълно равнодушен.

— Двама „против“ — каза Ритор, — срещу трима „за“. Решението е прието. Рой и Гай! Ще ми помогнете ли?

Недоволните старци спряха на самия праг. Гай се озърна към Предводителя с откровено недоумение.

— Без вас двамата съм за никъде — твърдо промълви Ритор. — Кой друг по-добре от теб разпределя силите, Рой? Кой тегли както можеш да теглиш ти, Гай?

— Аха… усети се… — измърмори намусено Рой, но му личеше, че е доволен. Та могъщият Ритор толкова рядко признаваше, че не ще мине без чужда помощ! — Разбра най-сетне, че старите волове най-право теглят ралото…

— Разбрах го — без да се усмихне, каза Ритор. — Починете си до довечера, приятели, а щом мръкне, моля да заповядате всички при мен, за да обсъдим подробностите. Започваме утре сутрин, та към часа на пълната ни Сила да сме подготвени.

* * *

„Ела насам, Асмунд. Моля те, недей така да трепериш. Докато разбиваше моето заклинание, май не се страхуваше толкова, нали? Извини ни, момко, твоето посвещение ще бъде твърде различно от тържествения ритуал в магическата школа. Знам — представял си го другояче, мечтаел си за онзи миг, когато целият клан ще се събере на площада, а ти отпред — с вълнение произнасяш клетвата… А какво получаваш вместо това, момчето ми? Полумрачна зала и шестима вълшебника. Няма нищо, Асмунд, просто ти е дошло времето да станеш възрастен. Понякога се налага това да става бързо, много бързо… инак не ще ти бъде съдено да пораснеш изобщо. Иде война, Асмунд. Време за кръв. Време бащите да погребват синовете си, Асмунд. Започваме похода си на разсъмване, веднага щом привършим ритуала. Предстои ти да ни помагаш, Асмунд. Ти доказа, че си най-добрият сред младежите. Нямам време да издирвам други, които достойно биха заместили братята Клат, Шати… Таниел… и останалите, които неизбежно ще погинат. Момчетата ще трябва да полагат зрелостните си изпити не пред катедри, а в сражения. Теб също те чака такъв изпит, въпреки целия ти талант, въпреки твоята дарба. Разбра ли ме?… Търпи, търпи. Знам, че боли. Дамгата на магьосник не се дава леко, мило момче. Пот ли? Смъди на очите? Не премигвай, не стискай клепачи. Не бива да го правиш. Да, да, Сандра, добре, вече мълча, права си — не е редно да подсказвам на момъка…

…Е, това е. Свърши. Облечи се, Асмунд. Нека ти помогна да избършеш кръвта. Подпри се на ръката ми. Сега — да вървим, нямаме време. Слънцето вече е високо. Хайде, хайде. Трябва да изкачим Зъба на ветровете. Не изоставай, Гай. Сандра, помогни на Рой. Побързайте, приятели, побързайте. Вятърът натрупва мощ. Време е да запретнем ръкави…“

Седмината стояха на самия връх на Зъба. Държаха се за ръце, образувайки кръга на магичния пръстен. Часът на Силата наближаваше, но имаха достатъчно време за подготовката, за тънката работа — да изплетат дантелите на Вятъра. Това бе постижимо единствено от тук, от острата скала над града.

Ритор държеше Асмунд особено здраво. За всеки случай — ако момчето загуби самоконтрол. Беше настъпил мигът, в който трябваше да освободят насъбраната сила на клана, да си припомнят старите бойни магии.

Дланта на момчето леко трепереше и Ритор, въпреки собствените си думи, неволно му съчувстваше. И освен това изпита срам. Да, талантът си е талант, дарбата — дарба. Както и не беше празно суеверие или вехта традиция необходимостта от свеж младежки поглед. Защото в магическата група най-тежкият удар падаше върху най-младия. Както водата се стича в ниското, така и остатъчната сила, заедно с отката на заклинанията, се разсейва чрез неопитния и пълен с енергия човек. И това бе справедливо — защото същото, което би убило Рой или повалило в тежък недъг самия Ритор, за момчето щеше да премине само като трескав кошмар и умора. Младежът щеше да се възстанови най-бързо и най-лесно отколкото възрастните… Това беше истината.

Само дето по-добре Асмунд да не знае предварително за това. Докато в кръга не се включи още по-млад от него вълшебник. И тогава ще е тежко, ох, колко тежко ще бъде осъзнаването, че няколко години твоите любими учители и кажи-речи бойни другари са те ценяли преди всичко като жив щит. Колко горчиво и обидно ще ти бъде тогава, Асмунд…

Ритор го знаеше от собствен опит.

* * *

Сигурно рибата беше вкусна. Даже много — щом Виктор успя да го усети, докато бавно дъвчеше дребните парчета в стремеж да отложи неизбежното. Да, рибата беше чудесна, — макар че закуската се бе превърнала в кратка отсрочка преди схватката. По-точно — преди неизбежната гибел. Семейната банда очевидно беше решила да го остави да се нахрани. Красива постъпка от тяхна страна. И без туй с петима не ще се справи.

Колко глупаво се хвана!

„Пощади ме, Владетелю…“ Нещо такова бърбореше онази нощ разбойникът. И Виктор се върза на жалния глас, на окаяната външност, на собствената си мекушавост, която не му позволи да довърши врага… Пусна го да си иде по живо по здраво. А трябваше да му клъцне гръкляна. Както го беше учила баба Вяра…

Виктор скръцна със зъби. На масата пред него лежеше току-що наточен меч и сигурно ще успее да го грабне. Но с какво би му помогнало това желязо? Да имаше автомат… навярно би се сетил за наученото от кратките курсове за запасни офицери в университета.

— О, Стражите на Сивия предел! — чу се ведрият глас на Рада. Красавицата се бе запътила към милото семейство. Звучеше присмехулно и снизходително. — Редки гости! Е, добре сте дошли тогава.

— Бира, стопанке — прегракнало рече разбойникът и Виктор трепна. Мъжът говореше, сякаш сдържаше напиращи в гърлото емоции.

— Каква бира? — уточни Рада. Продължаваше да е самото гостоприемство, но тонът й се беше променил. Нещо беше усетила… Може би ще повика Дерси?

Виктор се наруга наум — как си позволява да разчита на сакат човек… елф де. „Не, Дерси няма да ми помогне.“

— Каква да е… по-евтинка… Не! — разбойникът стремително промени решението си. — От най-доброто, което имаш! Верско пиво, златно верско!

Рада изхъмка и изчезна.

А Виктор разбра защо на бандита му хрумна да почерпи отрочетата си с нещо скъпо и качествено. За да запомнят този ден. Надали вече им пука за проливана кръв, надали се впечатляват от убийства. Но няма да забравят вкуса на бирата, ще си го спомнят, ще се хвалят пред приятели. И в паметта им ще остане следната поука — баща им не прощава обидите и винаги намира оскърбителя!

Ярост нахлу като тежка кипяща вълна. Също както след Прехода, когато в ледената купел на езерцето го връхлетя краткотрайното безумие.

Искат да го направят на шут? Да разиграят театро? За показно пред подрастващи криминални престъпници?

Той не усети кога мечът се плъзна в дланта му, а пръстите стиснаха дръжката — толкова лесно и привично, сякаш не им бе за първи път. Масата се разклати, блъсната от тялото му, Виктор се извърна, като отритна стола. С тъжен звън се пръсна на пода недопитата чаша „Кипящ ден“.

— Ти! — провикна се Виктор, насочил острието срещу разбойника. И това не бе нито обръщение, нито закана. Беше някакво твърдение, което обещаваше доста… доста повече, отколкото би могъл да изпълни.

— Владетелю… — бандитът мигом изскочи иззад масата и се просна на земята. — Дойдох, Владетелю… доведох синовете си…

Още пиян от неупотребения си гняв, Виктор гледаше как младежите също падат на колене и удрят чела в дъските на пода редом с баща си, готови да приемат удара на меча. И само най-малкия се осмели да погледне нагоре, наблюдавайки непознатия над себе си, при това не с омраза, а с жадно възхитено любопитство. По този начин би могъл да гледа Мойсей към пламналия къпинов храст, или апостолите да се взират в разгневения Христос.

— Владетелю, да бъде Твоята воля…

Виктор мълчеше. Не знаеше как да постъпи, какво да прави с тези хора, не разбираше какво става. Нима в този Среден свят подареният живот изисква такава кучешка преданост?

— Все още ли искате бира? — запита от бара Рада. Виктор мерна, че девойката бързо скри нещо под плота. И макар старият Конам да не бе случил със син, момичето му беше прекрасно — личеше, че би могла да се опази.

— Дай им бирата, Рада — рече Виктор и пристъпи към разбойника. — Как се казваш?

Мъжът повдигна глава и го погледна невярващо. Не можеше да си представи, че „Владетелят“ е благоволил да го заприказва. Той заекна:

— Прости ни, че прекъснахме отмората ти…

— Как се казваш?

— Пределник, господарю…

Може би разбойникът имаше и нормално име вместо прякор, но Виктор му беше все едно:

— Така, Пределник, значи… Защо сте дошли?

— Да ти служим, господарю.

— Не ми трябва ничие слугуване!

— Да, Владетелю… Тогава ни убий, господарю…

От трън, та на глог!

— Изправи се. Вдигни си децата. Вземайте си бирата. Излезте в хола. Чакайте ме там — заповяда Виктор, разделяйки нарежданията си в ясна инструкция за изпълнение.

Това се оказа сполучлив ход. Пределникът рипна на крака и по най-бърз начин — с ритници — вдигна от пода момците си, а след няколко секунди те грабнаха халбите и изумително организирано напуснаха ресторанта.

— А кой ще плаща? — обади се Рада, но чак след като мъжкото семейство се махна. Изглежда тя не желаеше да си проси неприятности.

— Аз — Виктор развърза кесията и без излишни думи й подаде една жълтица. Безмълвно прие ресто от две-три медни монети и сетне попита: — Рада, кои са тези?

— Ама че въпрос! Ти по-добре би трябвало да знаеш, лечителю!

— Повярвай ми, нищо не разбирам.

— Да бе… наистина ми е трудно да го повярвам — девойката го разглеждаше с повишен интерес. — Не знам много. Покрай Сивите предели има чифлици, селца. По-скоро махали от по две-три къщи. Разправят, че там живеели потомци на войниците от древните армии, чиито мъртъвци никак не намират покой зад Предела. Има човешки махали, има елфически, джуджешки. Носят се слухове… — Рада помълча, преценяващо се втренчи във Виктор, — че понявга излизали на разбой по пътеките край Предела. Тези хора имат свои обичаи, своя вяра, свои собствени закони. Наричат себе си Стражи на Предела. Странен народ.

— И?

— Какво „и“? Нищо повече не знам.

— Тук има ли друг изход, Рада?

— От ресторанта? Искаш да им офейкаш?

— Да.

Девойката поклати глава.

— Изход има. Ама ще помогне ли? Нали видя очите им?

Виктор кимна без желание.

— Фанатици. Или ги убий… сами ще се изкормят, ако им го поискаш. Или се примири. Такива като тях на край света ще те намерят… както ти своята Тиел — не се сдържа да го подкачи тя.

Той въздъхна и помоли:

— Налей ми една бира, Рада.

С халба в едната ръка и с меч в другата, Виктор излезе в хола. Пределникът и синовете му се бяха скупчили край вратата и при появата на „господаря“ се изпънаха като дресирани кремълски гвардейци или отракани вече новобранци пред печен сержант… или по-скоро — пред любим батальонен командир. Елфът го изгледа замислено и отнесено.

— Дерси… — Виктор се запъна, не знаейки как да подхване разговора. — Твоят колега… Рижльо? Къде мога да го намеря?

— В най-скоро време ще пристигне лично — каза елфът и грациозно подхвана с вилицата листенце салата от чинията си. Сякаш бе аристократ на прием при кралица или породист кон, почерпен с бучка захар. — Предполагам, че Рижльото се е оттеглил, за да задоволи влечението си към женския пол. Но къде конкретно би могъл да се намира в дадения момент…

— Не разполагам с много време, Дерси. Трябва да хвана „Гръмовната стрела“.

— В такъв случай едва ли ще го видите — поклати глава бодигардът.

И тук неуспех. Виктор кимна и остави ключа на масата.

— Жалко. Ето, аз заминавам.

— Късмет — равнодушно се отзова елфът.

В неосъзнат опит да разчупи невъзмутимата черупка на бодигарда, Виктор рязко запита:

— Личен въпрос, Дерси… този ваш лък…

Елфът сведе очи към оръжието си.

— Не е ли прекалено тънък? Може и да е точен, но дали е добър като пробивна сила…

— Стрелите са намазани с отрова — спокойно обясни елфът. — Ние винаги сме имали отлични отрови. Едни за птица, други за звяр, специални — за хора…

Виктор се задави и си тръгна. Ето откъде тръгнала славата на великите елфически стрелци!

Подире му с тропот се изтърколиха чифликчиите. Виктор спря и се обърна — те замръзнаха.

— Пределник!

Разбойникът с унилата физиономия на клошар чевръсто дотича. С всяка крачка разцъфваше, изразявайки желанието си да служи и да се подчинява.

— Сами си бяхте виновни, че ме нападнахте… — започна Виктор.

В очите на Пределника избухна ужас:

— Владетелю!

— Стой! Не ви се сърдя. Аз те пуснах да си вървиш…

— Да, господарка…

— Но ти нищо не ми дължиш. Разбираш ли? Живей. И повече не се занимавай с разбойничество, труди се честно… — той замлъкна, неприятно поразен от идиотски високопарната си фраза. „Абе на кардинал ли се правя? Отпускам грехове? Пфу…“ — Нямам нужда да ми служиш!

Разбойникът тъпо мълчеше. Виктор се обърна и тръгна по пустата улица. И чу зад гърба си стъпки.

— Какво сте се лепнали за мен?! — викна Виктор и размаха ръце, забравил, че в едната държи меч. Пределникът само мигна. Явно не му се умираше, но бе готов — щом такава е волята на Владетеля…

Виктор плю на паважа и закрачи нататък, стараейки се да не обръща внимание на мълчаливия си екскорт. Надяваше се да се разкарат. Нямаше друг начин. Той щеше да се качи на влака, пък те… нали няма да зарежат къщата си и да се юрнат дявол знае накъде!

Няколко пъти по улицата се мярнаха хора — наглед съвсем обикновени — които не обърнаха на Виктор никакво особено внимание. Дрехите им само изглеждаха малко необичайно, но не заради грубите платове или „чуждоземския“ си вид — просто не приличаха на стандартна конфекция, сякаш всеки тук поръчваше облеклото си при един шивач.

Ами ако наистина тук не съществува манифактурно или фабрично производство? Но защо, след като разполагат с железници? Което означава, че като минимум познават парните машини, да не говорим за електрическото осветление… Напълно достатъчно за създаване на текстилно производство…

Виктор се усети, че проявява неестествен делови интерес и се разсмя. Да бе, янки в двореца на крал Артур! Не е първият, попаднал тук от света на Опакото. И щом тук няма индустрия, значи за това има сериозни причини. С необмислени бизнес-мераци току-виж се е озовал в лапите на местната инквизиция, или ще вземе да мине път на някоя шивашка гилдия — ако го спипат, ще го набодат с отровни губерки.

И за първи път от началото на шантавата въртележка от събития той усети докосването на Приключението. Полъхът на Необикновеното. Ако до вчера е бил ходещо бреме, самоходна торба грижи, която е следвала Тиел, без нищо да разбира и без нищо да приема, сега всичко се беше променило. Дали вината — или заслугата — за това носеше бокалът ободряващ коктейл, или ненужният, но все пак приятен екскорт отзад, но Виктор вече се чувстваше като изследовател, като възторжен посетител в музей на живо.

В края на краищата — сит е, обут и облечен. В джоба тегне солидна сума пари, разполага и със скъпоценности, които струват още повече. Пред него е един странен пасторален свят, в който присъстват благата на цивилизацията — при това възможно най-правилните и необходимите блага, а заедно с тях присъства и едно море от неизвестност. Елфи, джуджета, ходещи мъртъвци (залостени зад Сивия предел) — какво друго е на ред? Уха! Готов е за всичко!

Улицата свърши, вля се в малък площад, зад който се намираше гарата. В това градче навярно всички улици водеха към гарата, очевидно така бе нормално за всички светове. В средата на площада стоеше чашата на фонтана. Бе пресъхнал и затрупан с боклуци, но някак симпатични боклуци — клончета, ланшна шума, фъндъци мъртва трева. Така шадраванът повече приличаше на леговище на някакъв горски дух, отколкото на импровизирано бунище. А пред сградата на гарата се разполагаха сергии със застинали зад тях бабички в очакване на купувачи. И това вероятно също беше обща черта на множеството вселенски светове.

С хазартно любопитство Виктор тръгна покрай търговките, разглеждайки стоката им. Отсъствието на сникерси, памперси и принадлежности за женска хигиена се лееше като балсам върху душата.

При появата му бабичките не почнаха да се суетят, не заиздаваха призивни вопли. Сериозни бабички, знаеха си цената и се държаха така, сякаш не търговията е важното, а така — да мине времето.

Отначало виждаше само хранителни стоки: мляко и сметана в мокри пръстени кани, извара и сирене в кошнички, керамични гърнета с мед, който бе невероятно разнообразен по цвят — от млечнобял, сякаш тук пчелите бяха се научили да доят крави, до синкаво-черен — и аромат, който накара Виктор да преглътне слюнката си, въпреки че не беше гладен. За още по-голям шик медът се продаваше от колоритно старче с огромна брада, плешиво теме и с хитри малки очички. Те не пропуснаха да забележат реакцията на клиента и последва доволна усмивка — нищо повече. Но Виктор, без да се пазари, веднага купи за два медни гроша огромно парче пита и продължи нататък, облизвайки прозрачния пресен мед и дъвчейки за облажване на венците си восъка.

Мълчаливото му компания също спря пред собственика на пчелина и Пределникът взе за момчетата си по едно парче от питите. Виктор едва се сдържа да не се изхили. Впрочем, разбойникът добре направи — синовете му налапаха даровете на кошерите с откровена радост, особено по-младите.

По-нататък две бабички, навярно сестри, продаваха дрехи. Отначало Виктор ги подмина, но после се върна. След като му предстоеше пътуване в незнайното, нямаше да е зле да се екипира. Той взе комплект бельо, поразен от елегантния фасон на ръчно ушитите долни гащи.

— Все едно за теб съм ги кроила, миличък — с достойнство рече бабичката, одобрително измервайки фигурата на купувача.

Прости нрави…

В момента бе облечен добре, но времето не винаги щеше да остане есенно и слънчево. Не би било излишно да се погрижи за дъжд, например. От изток бавно пълзяха облаци…

На сергията имаше две черни кожени якета, но и двете му се оказаха тесни. Пък и с изобилието от лъснати медни копчета, верижки и капси, те твърде силно подсещаха за униформата на хлапаци-метълчета, което не отиваше на възрастен мъж.

— Ших ги за елфи — огорчено съобщи продавачката, — те си падат по такива… Ето и едно момиченце преди теб, миличък, мери-премери, пък не взе…

Нямаше нужда да уточнява как е изглеждало „момиченцето“. Усещаше, че става дума за Тиел.

— Купи си наметалце! — посъветва го другата бабичка. Вероятно Виктор им се издигаше в очите до ранга на съвсем солиден клиент. — Хубаво е наметалцето, от бобърски кожи.

Но клиентът още не беше откачил дотолкова, че да тръгне на дълъг път с разкошно лъскаво наметало. Прекалено предизвикателно изглеждаше с него.

— Амчи тогаз поне ножница си вземи — не мирясваше старицата, — че ходиш с меч из града, плашиш хората!

Този съвет не беше за пренебрегване. Бабичката чевръсто измъкна от платнен чувал, който се търкаляше под сергията, няколко ножници. Виктор ги разгледа с интерес. Бяха дървени, обшити с груба грапава кожа. Пробва меча — и оръжието с лекота влезе още в първата ножница. Държеше се здраво, но не заяждаше, вадеше се бързо, без запъване. Сякаш бе изработено по поръчка. Странно. Даже търговката се стъписа и поклати смаяно глава:

— Виж го ти… намери си дрешка хубавецът…

Цената се стори на Виктор преувеличена поне двойно, но той плати, без да каже нищо. Продължи по пазарчето. Отначало ножницата го удряше през краката, но той плъзна закопчалката й по пояса, като при това дори не се замисли… и оръжието сякаш си спомни вярното място. Лепна се за бедрото и скоро почти престана да се усеща.

Разбойническото семейство също спря пред дрехите и Виктор с любопитство погледна към тях. Нима и те ще си купят гащи? Но сляпото им преклонение все пак не отиде толкова далеч. Пределникът просто опипа черната кожа на куртките, нацупи се и нещо тихо каза на най-малкия си син. Леко побутване — и хлапето се втурна презглава нанякъде.

Виктор продължи да се запознава с местния стоков асортимент.

Жена на около четирийсет години с ярко гримирано лице предлагаше алкохол. Основно бяха делвички и плътно запушени стомни, но забележимо място заемаше и редица от десетина бутилки. Стъклото им бе грубо, неравно, сякаш лято на ръка, издухвано по архаични технологии… а сигурно точно така е било произведено. Вместо книжни етикети бяха залепени парчета светъл велур, а върху него — грижливо изписани марки като „Елфическа яка“, „Мечешка“, „Планински балсам“.

Нямаше намерение да експериментира и затова бързо подмина сергията. Виж, на връщане… ако му е писано. Как само ще учуди приятели и познати!

В края на редицата Виктор съзря нещо, което не очакваше да види. Пред ниска набита бабишкера, която стоеше малко встрани от останалите, лежеше тънко тесте… вестници.

Истински! Печатни! Виктор протегна ръка… и бабишкерата ловко и неочаквано силно го перна през пръстите:

— Първо плащай!… Много грамотни се извъдихте…

Гласът й бе груб, клокочеше в гръкляна. За гърба на Виктор някой тутакси изръмжа. Беше Пределникът, който пристъпи напред с десница, стиснала топуза. Виктор се обърна и с един поглед отпъди разбойника. Взря се в опърничавата старица.

Кораво, набраздено лице. Мустаци. Сплескан нос и твърди като кълчища коси.

Джудже! Джуджанка по-точно.

— Колко?

— Една жълтица! — озъби се джуджанката с такъв тон, все едно му рече: „чупка!“.

Виктор три пъти прокле интелигентските си мераци, всеобщото основно образование и недоубитото си за трийсет години влечение към печатното слово. Но от вестника може да почерпи маса сведения за Средния свят! Нали? Пък че е скъпо… ами хартията тук сигурно не е евтина…

Той остави до вестниците златна монета, като подчертано се постара да избере най-дребната от кесията. Вестникарката никак не се смути, а му го върна, като пробва жълтицата с як крив зъб и с нежелание му даде един брой. Виктор жадно впи очи в текста.

„Железничар“.

Името на вестника си просеше добавка като „Червен“, „Комунистически“ или поне „Народен“, но Виктор бе навит да чете каквото и да е — от „Елфовъден ежедневник“ до „Вечерен вампир“ или даже „Среднощен изстрел“. Погледът му се плъзна надолу към статиите.

Макар да бяха набрани на кирилица, от тях не излизаше нищо вразумително. Кататаро възсърбежб беше най-безобидното. А ми какво за ххрртните гоочеки или гуутру? Как трябваше да се чете обърнатото „сеф“ или „лл!!!“ (с три удивителни!) в средата на думата?

Джуджешки език?

От всичко напечатано познати изглеждаха само предлозите… макар че кой знае какво означават за едно джудже самотните, „и“, „в“, „на“?

Всъщност, не само предлозите. Над всяка статия имаше отделен в черна рамчица анонс, напечатан с дребен шрифт на разбираем език: „Историята на Пътен километър 1054-ти“, „Сравнителен анализ на рентабилността на пътническите и товарните превози“, „Седемдесет години в хирда — мемоари. Продължение от предишния брой“, „Новини от Клановете. (Непотвърдени)“.

Виктор бързо разлисти вестника. Шестте страници, то е ясно, нямаха нито снимки, нито рисунки. Съдейки по шрифта, печатът бе в най-добрия случай циклостилен, а вероятно още по-примитивен като технология… И повече нито думица на човешки език, освен подигравателните резюмета.

Джуджанката със стаен възторг очакваше какво ще каже клиентът-тарикат.

— Много ви благодаря — учтиво промълви Виктор. — Ще намеря за тази хартия… достойна употреба.

Сгъна вестника и го пъхна в джоба на дънките.

Джуджанката стана морава, отвори уста… и нещо я накара да се откаже от коментар, вероятно не й хрумна нищо подходящо. По-близките търговки, които наблюдаваха сцената, се закискаха. Горд от малката си победа, Виктор се запъти към гарата.

— Владетелю…

Обърна се. Малкият син на Пределника, отпратен от баща си преди малко, му поднасяше плътно увит пакет.

— Вземете го, Владетелю…

— Не ми трябват даровете ви — уморено отвърна Виктор. — Занеси го, откъдето си го взел. Разбираш ли какво казах?

— Владетелю, ако не го вземете, татко ще ме убие.

Не приличаше да преувеличава. В очите на хлапето имаше страх.

— Какво е то? — предаде се Виктор.

— Яке, господарю. Нали онези там не ви харесаха…

Той разопакова подаръка и в ръцете му се разгъна черен плат.

Плат ли?

Куртката сякаш бе шита от рибешка кожа. Черно рибище, което приживе е стряскало рибарите с големи колкото детска длан люспи. Отвътре дрехата бе подплатена с къса гъста козина, също черна. Каквито и чувства да будеше у него страстното преклонение на чифликчиите, якето му допадна. Бе великолепно. Обещаваше уют, защита от вятър и дъжд… че и от предателски удар.

— Благодаря — рече накрая, борейки се изкушението да се премени веднага. — Колко ви дължа?

Момчето уплашено заклати глава.

— Добре… Благодаря още веднъж. А сега — отивайте си, става ли? Кажи на баща си, че сме квит. Аз съм му дълбоко признателен и все такива…

Без да чака какво ще отговори момчето, Виктор почти тичешком нахълта в малката зала на гарата. Табелка сочеше към „Каси“. Имаше две прозорчета, зад които седяха жени на неопределима възраст. От тавана висеше прашен полилей, а под него стояха дървени пейки, на които спяха някакви смачкани личности — или хора, приличащи на джуджета, или джуджета, мязащи на хора.

С решителна крачка Виктор се приближи до едното от гишетата и каза:

— Трябва ми билет за „Гръмовната стрела“, моля.

— За къде?

Наистина — за къде?

— До… А кое е по-далеч — Луга или Рянск?

— Рянск! — изсумтя касиерката.

— Тогава до там.

— За коя класа?

— А какви има?

— Пътнически, спален, със запазено място, с отделно купе.

Градацията на категориите будеше тревога. Щом като пътническият не е спален, а спалният не предполага отделно място…

— Самостоятелно купе.

Жената разрови топ бумаги и кимна:

— Да, има. Дванайсет жълтици.

Виктор преглътна и извади кесията. Ала златните монети се оказаха само единайсет. Проклетата джуджешка дъртофелница!

— Да доплатя в сребро… може ли?

— Три към едно.

Виктор смътно заподозря, че обменният курс на златото към среброто в този свят е по-различен от поисканото. Но как да се препира, след като не познава нещата?

Плати. Останаха му малко сребърници и съвсем малко медни грошове. Вероятно покойният полуелф не ги е смятал за пари.

— Билетът ви.

Той прие от ръцете на касиерката парче картон с няколко цифри и неразбираеми джуджешки знаци.

— И… какво се прави с този билет?

— Ама на него пише! — възмути се жената, сякаш Виктор бавеше натрупала се опашка. — Ето, втори вагон. До Рянск. Отделно купе. Какво още!

Виктор прибра билета в джоба си.

— И не се отдалечавайте, влакът пристига след половин час! — добави касиерката.

Той отиде до най-далечния ъгъл на заличката, където пейките бяха свободни. Седна и протегна крака. Опита се да се отпусне, разглеждайки прашното мозаечно пано на стената. То изобразяваше нещо батално — хора, джуджета и елфи, всички със свирепи лица и обкичени с оръжия, се разполагаха на тендера зад локомотива. От комина юнашки излиташе хематитов дим, грижливо подредените от парченца огледало оголени саби и мечове святкаха патетично.

— Лечителю…

Той се обърна.

Рада стоеше отзад и бе много сериозна и стегната.

— Трябва да поговорим. Имаш неприятности. Големи неприятности!

ГЛАВА СЕДМА

Преди всичко Виктор потърси с поглед разбойниците. Мисълта за неприятности някак твърдо се асоциираше с тях. Ала горските бандити мирно стояха край касата — Пределникът купуваше билети… разбира се. Синовете му през това време тихомълком се бъхтеха за развлечение.

— Застанал си на пътя на някой. Кому си досадил, лечителю?

— Рада, не разбирам…

Девойката въздъхна и седна до него:

— В хотела преди малко се домъкнаха някакви хора… цяла тайфа. Осем души.

Тя чакаше, но Виктор още не можеше да се досети за какво става дума.

— Питаха за теб. За момък на име Виктор.

Виктор се сепна. Като че ли не се беше представял на рецепцията в хотела. Рада забеляза стряскането му и кимна със задоволство:

— Момък на име Виктор, който пътува заедно с една тийнейджърка. Разпитваха Дерси, той естествено нищо не им каза, на елфите за нищо не им пука… Обаче всеки момент ще си дойде Рижльото, а той всичко ще обади.

— Защо?

— Защото не му трябват неприятности. Та това е Водата!

— Кое?

— Кланът на Водата! Един от довтасалите беше маг трета степен, забелязах му знака, а останалите са вълшебници-бойци. На кой му трябват подобни врагове? Ако им скимне, могат да потрошат целия град, да го пратят по дяволите!

— Рада… аз не знам какво значи „кланът на Водата“…

Девойката шумно въздъхна, но тутакси се успокои.

— Да, разбира се. Нали току-що идваш от Опаката страна… Виктор, в нашия свят магията съществува.

— Това вече го разбрах.

— Почти всички магове обитават Топлия бряг. Разделени са на кланове или ордени. Всеки клан е преуспял в един от видовете вълшебство. Орденът на Водата е един от четирите Стихийни клана. Нему са подвластни водите.

— Е, хубаво де, дъжд ще предизвикат — поде Виктор, опитвайки да притъпи тревогата си, но се запъна. От острия поглед на Рада и от внезапния като кинжален удар спомен за лицето на Тиел, обсипано с кървави лунички… причинени от дъждовни капки.

Преходът!

Осмината, които се мъчеха да им попречат!

— Аха, опомни се! — зарадва се девойката. — Виктор, те търсят теб! След малко ще научат, че наистина си отсядал в хотела. Или Рижльото ще се разприказва, или слугите ще се раздърдорят — колко му е да ги изплашат. А после не им трябва много акъл, за да се сетят да се отбият до гарата.

— Може пък да успея да ги…

— На твое място не бих разчитала на това!

— Рада… какво да правя?

— Не знам… — девойката отведнъж посърна. — Бягай. Само това. Чакай влака, само в него ти е надеждата. Влезеш ли във вагона, минаваш под закрилата на джуджетата. Водните няма да се карат със Стопаните на Пътя… така ми се струва.

— Ами тогава… да се споразумея с тях? Какво искат…

Рада мрачно и горчиво се усмихна.

— В очите им има смърт. Те са убийци, лечителю. Приличат ми на Наказващи.

— Наказващи?

— Така се наричат магове-убийци, които кланът е възпитал само за една цел — да наказват човешки, елфически или джуджешки големци, дето не признават върховната власт на Ордените. Те проникват през всякакви стени. Намират те на край света. И убиват. Нашето градче плаща данък на граф Сотников, а той — на Земния клан. Така че формално Водата няма какво да търси на чужда територия… но това са дреболии. Още повече, че Земята и Водата са съюзници.

Изобилието информация причиняваше мигрена. А Рада не мирясваше:

— Ти и от един магьосник не би се изплъзнал. А тук са осем.

— Имам петима пазачи — каза Виктор, озъртайки се към разбойниците.

— Какво? Тези ли? Ще драснат като зайци, веднага щом им кажеш, че Водните са тук!

Виктор стисна зъби. Изправи се и махна с ръка на Пределника, който угрижено наблюдаваше беседата отдалеч.

Разбойникът хукна към Виктор като бездомно куче, което, въпреки че е яло бой, още не е загубило доверието си в хората.

— Преследват ме — през предисловия заяви Виктор. — Врагове, които искат да ме погубят.

Очите на Пределника пламнаха, а ръката му сграбчи дръжката на оръжието.

— Иде реч за магове от клана на Водата! — раздразнено вметна Рада.

Пределникът изръмжа към девойката и умоляващо погледна Виктор:

— Владетелю, нали не ще ми откажеш честта да ги убия?

— Ти чу ли? — почти кресна Рада, но гласът й бе станал колеблив. — Орденът на водата!

Разбойникът я стрелна с презрителни очи и върна пълен с нямо обожание поглед към човека, който едва предишната нощ му бе пощадил живота:

— Владетелю! Заповядай ми да ги довърша!

— Не се ли страхуваш? — уточни Виктор.

— Мразя ги!

Рада, приседнала от изумление, рипна от пейката:

— Стига!… Лечителю, симпатичен си ми. Трябваше да те предупредя. И без това се отбих на пазара за подправки… но — стига толкоз! Нямам желание да остана тук и да гледам какво ще стане.

— А аз предполагах, че ще помогнеш — Виктор измери с очи стегнатата фигурка на девойката, задържа поглед върху меча й.

— Не ме разсмивай, лечителю! — тръсна коси красавицата. — Нямам такова намерение! Татко цялата си младост попиля да воюва с магьосниците ту заради един, ту заради друг глупчо. Аз съм момиче! Не съм откачена валкирия! Имам най-добрия ресторант по целия Път! И ще сека глави само ако притежателите им тръгнат да ми обират заведението!

Виктор внимателно взе ръката й:

— Права си. Ти си умно момиче, Рада. Благодаря ти, че ме предупреди.

Наведе се и предпазливо я целуна по устните. След миг девойката се усети и отскочи. Изгледа го подозрително:

— Подиграваш ли ми се… Виктор?

— Не. Наистина ти благодаря. И наистина предпочитам да си вървиш. Това не те засяга. По-добре пази ресторанта. Аз ще се отбия някой път… на връщане.

— За теб вече няма връщане… — с тъга изрече девойката. Сви рамене, обърна се и с широки мъжки крачки тръгна към изхода за площада.

— Много добър боец — прошепна Пределникът подире й. — Владетелю, ако я помолите, тя ще остане…

— Не — отсече Виктор.

— Да бъде волята Ви, господарю.

— Пределник, в страноприемницата се намират осем души бойци-вълшебници. Всеки момент ще тръгнат насам.

Разбойникът не изглеждаше особено стреснат:

— Ще ги посрещнем, Владетелю.

— Ти не се ли боиш от Водната магия?

— Ние не се боим от Стихийните — Пределникът бръкна в пазвата си и измъкна малко камъче на верижка. — Защитен амулет… Владетелю, вземете го!

— Защо?

Неочаквано разбойникът се засмя:

— Владетелю… простете глупостта ми. Ама разбира се! Позволете ми сега, господарю, да кажа на момчетата…

— Върви.

И наблюдавайки как Пределникът провежда военен съвет, като строго наставляваше по-големите си синове, а по-малките по-скоро ободряваше, Виктор се вслуша в усещанията си. Като че ли беше редно да е уплашен?

Или в него още е живо чувството от снощния сън? Непоклатимата вяра в несъкрушимостта на плътта си и в слабостта на всеки дръзнал да му застане на пътя?

Опасна заблуда. Само насън сме неуязвими — всички.

И той облече черната куртка — сякаш потвърждаваше готовността си да приеме помощ. Пристъпи към гишето. Жената отвътре го гледаше така като че ли е изпълнила всичките си служебни задължения, а сега я карат да върши нещо извънредно.

— Какво има?

— Тук има ли служба за безопасност?

— Каквооо…?

Да, не биваше да надценява приликата на световете…

— Кой пази гарата? Стража?

— На кой ще му хрумне да се кара със Стопаните на Пътя?

— Например на Наказващите от ордена на Водата.

Очите на жената се изпълниха със страх.

— Че какво им е притрябвало от нас… — несигурно замърмори тя.

— Например — аз.

— Това е много некрасиво от ваша страна! — лицето на касиерката стана на червени петна. — Да си купувате билет, след като подире си влачите потеря!

— Нямах представа, че ме преследват!

Жената помисли:

— А не бихте ли искали да върнете билета? Ще го приема по преференциална тарифа… почти без удръжки…

— Май ви изнася, а?

Жената помисли пак, след което изрови табелка „ПОЧИВКА“ и я постави на прозорчето на гишето.

— И нищо не възнамерявате да предприемете? — запита Виктор табелката.

Очите на касиерката надникнаха в процепа над жалката преграда.

— Възнамерявам. Влакът ще остане на гарата само пет минути.

— И на толкова мерси — изсумтя Виктор.

Според часовника до пристигането на „Гръмовната стрела“ оставаха десетина минути.

Пределникът не губеше време. Бе разпределил синовете си по залата. По-големите постави пред вратите за към перона. Най-малкият зае позиция на един от прозорците. Старият разбойник заедно със средния си отрок, сигурно осемнайсетгодишен, дойде при Виктор.

А докато траеше това, скитниците усетиха, че става напечено. Уж невероятно, как биха могли да чуят нещо и да съобразят накъде духа вятърът? Да, ама не — и чуха, и съобразиха, и разбутаха спящите си другарчета! Излизайки, клошарите се озъртаха наежено към оставащите в гарата хора.

Някъде навътре в сградата захлопаха врати — персоналът се разбягваше. Премига и угасна светлината.

— Разумно — изрече Пределникът. — Електрически заклинания против Вода е само на съсипия. Всичко ще изгори…

— Защо ми служиш? — запита Виктор. В сърцето му сякаш се навиваше стегната пружина, все едно се зареждаше арбалет. Нещо наближаваше… и трябваше не само да познава врага, но и да вярва на приятелите.

— Аз винаги съм ти служил, Владетелю! — Пределникът объркано и дори малко обидено се осмели да погледне господаря си в очите. — Повярвай ми, Владетелю!

Виктор разбра.

— Добре. Значи най-важното сега е да се измъкнем. Щом пристигне влакът, веднага се качваме във вагона…

— Разбира се.

Да се убеди, че разбойникът не бе лишен от здрава мисъл, беше приятно. Но в същия миг тишината бе взривена от звънкия вик на момчето:

— Идват! Те идват!

Виктор и разбойниците се хвърлиха към открехнатите заради жегата прозорци.

Площадът бе пуст. Вятърът си играеше сред неприбраните сергии, обикаляше осиротелите кани и бутилки, дърпаше изоставените дрешки. Нямаше никой. Все още. Но хлапето не грешеше — нещо приближаваше. Нещо предхождаше убийците. Нещо безплътно, безмозъчно и стихийно. Нещо!

То трепна в конвулсия планината горски боклук в чашата на фонтана. Размърда се, заизпада навън върху паважа. А шадраванът избликна, изхвърли към небесата стегната тържествуваща струя вода, която се разпиля в чадър от пръски и зазвънтя — тревожно и пронизително като чупещо се стъкло.

— Ах, гнило семе! — изруга Пределникът. — Не е техният час, обаче как вървят само! Владетелю, виж — не пестят сили!

Въпреки чистото небе и слънчевата светлина, от тесните улички на площада изпълзяха мътни къдели мъгла. Гъсти и сиви, те мигновено запълниха гледката и удавиха в себе си гарата. Сред беззвучния напор на мъглата приближаващото се нещо взе да придобива облик, още смътен, но заплашителен.

— Нахалстват, как само нахалстват… — Пределникът хищно изтегли от пояса топуза си. Вещо завъртя шипестата топка на къса верига и уж без размах, пътьом, заби топуза в стената. Изригна облак тухлен прах и се образува дупка, в която Виктор би могъл да си провре главата. Да, оръжието на разбойниците не е меч. И ако Пределникът бе подходящо въоръжен, кой ли кого щеше да щади онази нощ?…

— Идват! — отново извика момчето. По-тихо, но много по-нервно.

И Виктор забеляза промъкващи се в мъглата сенки.

Пет? Осем? Двайсет?

Как да ги преброиш в тази каша, в това мазно водно-въздушно мляко! Виждаше само че приближават, без да бързат, спокойно, почти, без да се крият — малко ли ги крие мъглата…

— Лъжат, очите ни замазват — прошепна Пределникът. Без да знае, беше се превърнал за пришълеца в незаменим коментатор, екскурзовод, чиито небрежни подхвърляния помагаха да бъде разбрано ставащото.

Сенките отведнъж застинаха.

— Хей! — чу се от млечното було. — Виктор!

Назованият трепна, но не отговори.

— Тук си, чувствам погледа ти! — обади се втори глас. Познат, посъскващ, тънък. — Виктор, излез! Няма къде да се скриеш! Ти си сам, ние сме много!

Пределникът поглеждаше косо към господаря си, чакаше от него да отвърне. Значи — трябваше. Не лъжи войниците си преди боя, генерале…

Виктор бутна крилото на прозореца и се провикна в мъглата:

— Кой си ти?

Сенките се размърдаха, явно зарадвани от звука на гласа му.

— Този, който е дошъл за теб, Виктор!

И нещо стана. Същата вълна като в съня, същият прилив, подобен на гневен пристъп, който бе струвал живота на полуелфа и едва не бе затрил Пределника…

— ТИ! Дръзка твар, говореща с Мен! Защо не си на КОЛЕНЕ!? — Виктор не проумяваше какво се е случило с гласа му, откъде свистеше в него гъвкава режеща стомана. — Назови името си, ИЗМЕТ!

Пределникът се разтрепери, зяпнал към него в нямо възхищение. Юношата се вкопчи в ръката на баща си като малко дете.

И дори сенките в мъглата се сепнаха и отстъпиха.

— Хотор, магът Хотор… — донеса се сподавен отговор, гласът се задъхваше, но ето, дойде на себе си, укрепна и се наля с жлъч и ярост: — Ти нямаш власт над мен! Ти си никой! Още си никой! Приготви се да умреш!

Виктор разтърси за рамото вцепенения Пределник:

— Онзи е мой. Аз ще го накажа ЛИЧНО!

— О, да, Владетелю!

Сенките се втурнаха през мъглата. Пределникът с крива насмешка ги проследи с поглед. Побутна сина си към вратата и хукна подир него. Виктор за последен път огледа дислокацията на своя отбор. Двама момци пред изхода към перона… браво, нека бъдат там, врагът не е толкова тъп, че да нападне само от едната страна. Най-малкият син е приклекнал до прозореца и сръчно премята в дланта си къс кинжал. Пределникът и средният син пазят входа откъм площада.

Прекрасно.

Изтръгна меча от ножницата — подсъзнателно се надяваше, че оръжието ще бъде послушно и леко, както в ресторанта…

Нещо не се получи.

Стоеше, непохватно и напрегнато стискайки парчето остра стомана, като веднага се опита да го държи по-далеч от тялото си. Яростта и убедеността не бяха го напуснали, душата продължаваше да ври и кипи от презрение към дръзките твари, още бушуваше жаждата сурово и безпощадно да наказва… Само че тези чувства не се връзваха с меча.

Тишината, последните секунди безмълвие, отпуснати преди схватката, бе нарушена от далечен могъщ зов. Парна свирка на локомотив. Влакът идваше!

Но още не бе пристигнал…

Вратата се разтвори.

Пределникът замахна и топузът уцели изникналата фигура. Ах, колко добър бе този удар! Сръчен, неотразим, от душа! Нито доспехи, нито ловкост, нито боен опит не биха отървали врага от смъртта!

Само дето нямаше нужда от защита. Нахълталата сянка се пръсна на безчет водни капки, сякаш бе изваяна от течност. Впрочем, защо „сякаш“? Та това беше кукла, примамка, мръсна вода, придобила форма и движение.

Пределникът се подхлъзна в локвата, но отскочи назад. Синът му нямаше този късмет, въпреки гъвкавината и силата на младостта си. Момъкът падна на пода.

И нахлулите подир лъжливата мишена трима бойци в сини прилепнали трика не изпуснаха шанса си. Два меча разцепиха въздуха, който заскимтя по-силно, отколкото умиращият младеж.

Виктор се втурна на помощ. Колко несполучливо! Колко зле! И без това противникът имаше числено превъзходство…

Момчето, клекнало под прозореца изведнъж се изправи. Замахна — блестящата светкавица на ножа се шмугна през залата. Враговете се обръщаха, като че ли усетили опасността. Късно.

Кинжалът се заби до дръжката в гърдите на единия от убийците. А момчето с мълниеносна бързина хвърли още два ножа. И чудно — все в един и същ противник. Знаеше, че незасегнатите ще се опазят, що ли?…

Улученият враг остана прав, олюлявайки се. Изпусна меча си, хвана един от стърчащите от гърдите си ножове, задърпа го. Ужас облъхна Виктор — представи си как боецът просто ще измъкне кинжалите и ще се разсмее, страховит и неуязвим…

Ала през синята тъкан на трикото се уголемяваше тъмночервено петно. Помътняващият взор на умиращия се спря върху Виктор. Боецът се свлече на пода до трупа на жертвата си.

Останалите двама се задействаха толкова синхронно, все едно бяха отражение един на друг. Изпънаха левите си свободни ръце, тръснаха длани… Измежду пръстите им бликнаха и се плъзнаха по въздуха небесносини течни нишки. Обикновени струи вода, но необикновено гъвкави и здрави. Със смразяваща скорост водните камшици се протегнаха към момчето, като по пътя си разсякоха масивна дървена пейка. Виктор потръпна, разбирайки какво ще последва…

Сините нишки се разпиляха в роя капки. Бичовете се разпаднаха, покривайки хлапето с блестяща роса. А малкият воин се засмя и вдигна юмруче, в което държеше камъче на верижка. Амулет? И наистина защитава? Мигът на стъписването на убийците бе кратък, но достатъчен за Пределника да се окопити. Топузът се стовари върху главата на по-близкия Воден. Изхрущяха кости. Зрелището бе кошмарно — сякаш човекът бе попаднал под валяк.

Последният жив от тройката отскочи и се завъртя в каскади бойни стойки, заемани бързо, но плавно, сякаш се преливаше от една поза в друга. Не опитваше повече да използва магия — или нямаше време за заклинание, или беше разколебан в ефективността й. Дългият му меч чертаеше в пространството смъртоносни дантели, които не позволяваха на разбойника да пристъпи за нов удар.

И тогава Виктор отмести с рамо Пределника и тръгна срещу Водния.

Нищо необикновено нямаше в противника. Як строен мъж в почти спортно трико. Съсредоточено и сурово лице без намек на жестокост, извратеност или кръвожадност. Професионалист. Върши си работата. Трудна, но любима.

— Как посмяхте да се опълчите срещу МЕН? — изгърмя Виктор.

Откъде такъв тон, откъде такива думи, майко мила… Сякаш наистина не е случаен пришълец, гост в Средния свят, а истински Владетел…

Лицето на Водния боец стана още по-стегнато. Той потече около Виктор в губителен танц. А противникът му с кипващ под недоумението бяс промълви, като не го изпускаше от очи и държеше меча напред:

— Как се осмелихте да убиете слугата ми?

В отговор убиецът се втурна в атака, стремейки се да достигне Виктор с острието. И отново нещо се случи — подареният от гостилничарката Рада меч се събуди, поведе ръцете, отби удара, нозете сами пристъпиха в нужната позиция. А Водният профуча покрай врага си, като едва избегна разбойническия топуз, и пак подхвана хореографията си. В погледа на мага се четеше объркване. Не беше страх — навярно не се страхуваше да умре. Бе поразен, че е пропуснал.

И нещо отвътре, от сърцето на Виктор, прошепна към меча:

— Гневът Ми е върху теб… — а сетне оръжието прониза въздуха, без да се отклони, отхвърли вражеското острие и се плъзна по гърлото на Водния.

Настъпи тишина. Водният блещеше очи, мъчеше се да надникне под брадичката си, където имаше все още непуснал кръв разрез.

Изрева локомотивът. Вече се намираше близо, колелата му тракаха по релсите.

Водният боец се сгърчи — главата му се отметна назад, а раната зина. Шията бе наполовина разсечена. Кръвта шурна и пръсна като шадраванче. И пряко човешки сили, с прерязани артерии и прекъснати шийни прешлени, магът остана прав. Не падаше. Стоеше. Докато Пределникът с негодуващо ръмжене не го ритна в гърба.

— Благодаря, Владетелю, Ти въздаде отплата за живота на роба Твой… — разбойникът отпусна крак и под тежката подметка изтрещя гръбнакът на Водния.

Виктор се озърна назад, към отворената врата. Ако оттам се появят нови нападатели — ще ударят в тил. Ала оттатък само шаваха воалите на мъглата.

— Къде са другите твари, Пределник?

Разбойникът тутакси тръгна да провери.

— Стой! Време е да се оттегляме!

И те хукнаха към перона. Край вратата продължаваха да стоят големите синове. Дисциплинирани момчета… Най-малкият ги последва, като за кратко се забави пред тялото на брат си. На Виктор му се стори, че в очите на хлапето блеснаха сълзи. Уви, нямаше надежда. Не се оживява, след като си накълцан от два меча…

Отново изрева влакът. Съвсем наблизо. Разтревоженият от шапката на мъглата машинист тормозеше сирената… И сякаш даде чакания сигнал за другите преследвачи!

Предусещането за опасност, за чужда сила бе като до болка ярка светлина. Обърна се тъкмо на време, за да види как вратата се разхвърча на трески, рухва част от стената и в залата влиза, влива се Нещо…

Беше все едно гигантска амеба. Все едно оттатък се намираше не опустял площад, а огромен спукан аквариум. Плътен воден вал, окован в невероятно усиленото повърхностно напрежение, се носеше през залата. Вълната се изправи против всякакви физически закони и придоби форма на триметров гигантопитек, изтъкан от бурни водни течения.

Пределникът сграбчи замръзналия Виктор, блъсна го към перона и му закрещя, твърде уплашен, за да спазва етикет и да показва уважение:

— Бягай, Владетелю! Махай се!… Крес, след мен!

Най-големият син на разбойника със скок се озова до баща си и двамата се изправиха пред течното чудовище — две малки слаби фигурки.

Разнесе се бълбукащ смях, грамадните ръчища се протегнаха към тях. Пределникът с къс вопъл перна врага по прозрачната лапа. Топузът шляпна във водата, премина с лекота през нея, без да наруши целостта на чудовището… и шипестата топка се откъсна от дръжката, тупна с грохот и се търкулна, разядена от ръжда, оставяйки кафява следа.

Виктор бе избутан през вратата на перона. Дори падна, като едва не се поряза в меча си. След него изскочиха двама от синовете на Пределника — малкият и вторият по възраст.

— Побързайте, Владетелю…

В саможертвената им готовност да зарежат заради Виктор баща и брат имаше нещо плашещо. Като хипнотизиран Виктор се втурна през млечната завеса от мъгла към тъмния неясен силует, плъзгащ се по коловоза…

Не! Не бива! Не бива да изоставяш онези, които отиват на смърт за теб! Та нали притежаваше нещо — нека и трошици да са това, но нали уби единия Воден! Трябва да застане заедно с Пределника и със синовете му, не да бяга позорно, скован от парализата на собствения си страх!…

Вик — зад него. И не е ясно кой врещи така — старият разбойник или момчето му. И не е ясно какъв е този крясък — тържествуващ или агонизиращ.

…Пространството се топеше, разтваряше се в белота. Не тичаше — летеше. Пронизваше светла нощ, досущ като белите нощи в Петербург. Един поглед назад — и страхът сковава разума. В облачната пяна се плъзга крилата сянка. Гигантска. Заплашителна. Смъртоносна. Звезди ли сияят в белоснежните люспи, или самите те излъчват собствена светлина? Крилете равномерно налагат разредения въздух, в огромните мъждукащи очи — ярост. Посмял е да предизвика чудовището, дръзнал е… макар и все още да е безсилен да се справи с противника. И затова сега го настига властелинът на небето и стопанинът на дълбините, повелителят на земята и господарят на огъня.

Настига го онзи, чието име е — Дракон…

Не започвай битка, която не ще ти донесе победа…

— Стойте, Владетелю! — викът на юношата достигна до съзнанието му в последния момент. Виктор едва не се изръси от перона право върху релсите, под настъпващата желязна грамада. Ужасът му за малко не се изтръгна от гърдите като неистов вопъл — действителността и видението се бяха смесили, за миг беше искрено повярвал, че насреща му лети крилато чудовище…

Локомотивът профуча току покрай Виктор, лъхна жар от заобления меден котел, блъсна го струя изпусната пара. Влакът спираше. Заредиха се вагоните — нагиздени, боядисани в охра. Бронзови дръжки, фенери, тръпнещи знаменца. Проблясъци на светлина от прозорците.

Притичаха синовете на Пределника — дишаха тежко, залитаха. Виктор се смути — нима толкова чевръсто е бягал от бойното поле, че охраната му едва го е настигнала?

Очакваше въпроси, съвети, навярно дори и молби. Но братята само застанаха от двете му страни с оголени мечове и замръзнаха така, взирайки се в мъглата. Същите като баща си. Бяха готови да приемат смъртта.

— Момчета… — без да си вярва, промълви Виктор. — Вече всичко е наред. Вървете…

Най-големият за първи път му проговори:

— Татко и Крес вече са свършени — гласът на момъка бе пресипнал, дали от простуда дали защото се сдържаше да не се пречупи. — Водният дух е самата смърт. Можем да го забавим, но не и да го спрем.

— Но вие ще имате време да се спасите, Владетелю — с тънък глас допълни малкото момче. — Ние ще го задържим!

Фанатици. Безумци! Виктор изведнъж разбра, че не се радва на този фанатизъм, нищо, че в момента вярно му служеше. Тук присъстваше някакъв полъх от онези, вероятно измислени и лъжливи, легенди за войниците, които са лягали, хвърляли са се под немските танкове с викове „За Сталин!“. Имаше нещо (и то колко ли вярно?) от японските камикадзе, врязващи се в палубите на американските самолетоносачи, от сектантите, които си режеха вените по заповед на луди пророци.

Той се извърна към вагона и халоса с юмрук затворената врата. Закрещя:

— Отваряйте! Отваряйте де!

И вратата се отвори. Сякаш беше чакала да я помолят за това.

— Що си дереш гърлото, човеко?

На медната стъпенка, излъскана като на военен кораб, стоеше набито джудже в сива като мишка униформа и с къса тояжка в ръката.

— Ние… — заекна Виктор, като блещеше очи към кондуктора отдолу нагоре.

— Да де, „вие“. Що сте се развикали?

— Искаме да се качим във влака! — раздразнено повиши тон Виктор.

— Билетите!

Виктор порови из джобовете и протегна на джуджето парчето картон. Онзи погледна за миг билета и го прибра, като рече през зъби:

— Щастливи сме да ви приветстваме… пътнико. Качвайте се.

По гласа му не личеше да е щастлив. Или от гарата бяха пратили вест на машиниста, или джуджетата и без друго усещаха, че работата не е чиста.

— Момчета — сети се изведнъж Виктор с лека паника, — ами вашите билети…

Уплаши се, че може да са останали у Пределника, но юношите веднага му ги подадоха. Да, баща им беше предвидлив мъж. Допускал е, значи, че може да се прости с разбойническата си душа…

— Влизайте — сопнато промърмори джуджето-кондуктор, което вероятно изпълняваше и длъжността „стюард“ на вагона.

Ала младежите останаха на място. Бяха решили да изпълнят налудничавия си дълг докрай? Да загинат на перона, прикривайки го, докато влакът потегли? Или все пак се надяваха да е оцелял баща им, брат им…

— Колко време е престоят? — запита Виктор кондуктора.

— Около три минути — без желание съобщи джуджето. Стараеше се да звучи хладно, но любезно. Изглежда, железничарите се чувстваха по някакъв начин задължени да бъдат учтиви с пътниците въпреки всичко и на всяка цена. — Локомотивът ще изсвири преди да тръгне. Двоен сигнал.

Виктор постави крак на стъпенката, но не понечи да се качи. Стоеше и чакаше заедно с децата на разбойника. Стюардът с неодобрение разглеждаше калните им обувки.

Чакаха.

Не бе напразно.

Донесе се шум, мярна се сянка в мъглата. Момчетата се наежиха. Проклинайки наум целия свят, Виктор скочи обратно на перона и стисна дръжката на меча в бойна, както си я представяше, стойка.

От бялата мътилка изникна Пределникът. Вече нямаше нито топуз, нито меч, дори ножът от пояса му беше изчезнал. Половината му лице бе обезобразено от грамаден мораво-син оток, сякаш го бяха халосали с дебела дъска. От разбитите устни течеше кръв, а когато разбойникът направи опит да се ухили, се оказа, че му липсват и зъби.

— Ти уби чудовището? — възкликна Виктор. Последните му съмнения в бойните качества на Пределника стремително чезнеха.

— Не, Владетелю — поклати глава бандитът. Фъфлеше, но се стараеше да говори отчетливо. — Не е по силите ми, Владетелю…

— Татко… — обади се с половин глас най-големият му син.

Пределникът премести очи към сина си:

— Крес изпълни своя дълг — рече твърдо и пое от момъка резервен меч.

— Аз… съжалявам… — прошепна Виктор.

— Благодаря, Владетелю.

Джуджето с тревожно любопитство се взираше в тях от площадката на вагона.

Мъглата шаваше като тежка завеса. Някъде отпред, при локомотива, се чуваше шум — или товареха въглища, или доливаха вода в котела. Вода…

— Как се казвате? — отсечено запита Виктор синовете на разбойника.

Най-големият момък отвърна първи:

— Андрей.

— Ярослав.

Странно звучаха тези обикновени славянски имена, типични за цяла Русия, в този объркан, неразбираем свят…

Пределникът поклати глава и без страх надникна в очите на Виктор:

— Не запомняй имената ни, Владетелю. Не се привързвай към нас. Ние всички ще умрем.

— За… защо?

Разбойникът избърса кръвта от лицето си:

— Така е било предречено. Преди стотици години. Ти знаеш това, Владетелю.

Виктор сведе поглед.

— Не. Не знам.

— Ще узнаеш. Ще си спомниш — отвърна Пределникът с непоколебима вяра. — Владетелю…

Изведнъж той протегна ръка и докосна рамото на Виктор. Плахо, почти срамежливо и благоговейно, както някой кръстоносец би докоснал свещения Граал.

— Стражите на Сивия предел помнят дълга си. Ако имаше време, щяха да дойдат цели армии, хиляди мечове. Ала време няма — и ние ще свършим, каквото има за вършене…

— Татко! — беше Андрей, който първи забеляза врага.

Все пак ги настигнаха!

Пет силуета се появиха от мъглата, вървяха в полукръг и притискаха жертвите си към влака. Зад гърбовете им мержелееше безформеното жвакащо чудовище.

Погледът на Виктор пробяга по редицата палачи. И спря върху един, чиито рамене покриваше късо светлосиньо наметало. Не изглеждаше млад, нито стар, а сякаш нямаше възраст.

— Хотор, маг на Водата… — отсече Виктор. Отново го връхлиташе познатото усещане за сплетени ярост и сила, устните сами оформяха остри, като от ковано желязо слова, а по лицата на враговете избуяваше страх. — Отново ми пресичаш пътя, Хотор! Аз измислих за теб подходяща смърт. Ще изпия силите ти и ще те запратя да мреш в безводна пустиня…

— Убийте го! — кресна Хотор.

През рехавата редица Наказващи пристъпи водният великан, в миг придобил предишната си форма. Стремително се надвеси над Виктор, а разбойниците не успяха да предприемат нищо. Прозрачните лапи удариха главната жертва в стремеж да я побият в перона…

Осезаем удар не последва. Ръчищата на чудовището, допреди миг изглеждали твърди, се превърнаха в течаща вода, която шурна върху Виктор. Сякаш го поляха от кофа. Не — от десетина кофи наведнъж! Великанът нададе вой, печален и жален, а прозрачното тяло се разтърси от конвулсии в светкавична агония, която го превърна в капки и потоци, в разширяваща се локва.

Куртката не го отърва, Виктор за секунда подгизна от главата до петите. Замаяно свали меча. Студеният душ помете, изби от съзнанието му усещането за тази тайна негова сила, отново беше самият себе си — объркан и наплашен пришълец от чужд свят.

Ала Водните надали проумяха настъпилата промяна. Заотстъпваха стреснато, но Хотор ревна отново:

— Убийте го! Напред! С мечове…

Сирената на локомотива заглуши думите му. След още няколко мига колебание, Водните тръгнаха в атака.

— Влакът потегля! — провикна се джуджето-стюард, отмествайки се от вратата.

Виктор не се двоумеше. Да разчита, че отново ще го споходи вдъхновението да върти меч, както никога не го е правил преди днешния ден, не си струваше. Със замах вкара оръжието в ножницата — поне това му се удаде — и стремително се извърна, като сграбчи най-малкия си защитник. Сетне метна вече готовото да се втурне в схватката момче във вагона, право в ръцете на джуджето.

Кондукторът чак приклекна от изненада, изтърси нещо на непознат език, но не изхвърли хлапака обратно. Напротив, избута го навътре в коридора и протегна на Виктор ръка.

Дланта на железничаря сякаш бе издялана от камък. Виктор се озова във вагона. Зад гърба му Пределникът и Андрей отстъпваха под натиска на петимата си противници.

Влакът друсна и потегли. Засега бавно, но постепенно ускоряваше.

— Татко, ти си по-важен! — завика синът на разбойника, отчаяно отбивайки ударите. — Татко, бягай! — за първи път в гласа на момъка се появи страх. И въпреки това повтори призива си: — Татко!…

В сърцето си Виктор бе сигурен… надяваше се, че Пределникът няма да обърне внимание на това. Би било прекалено — да изостави детето си заради някакъв пришълец. Но Пределникът отрази поредния удар и се втурна подир влака. Вкопчи се в стълбичката и Виктор, преодолявайки кипналата в него безсмислена злоба, му помогна да се качи на площадката.

Андрей закрещя и се хвърли срещу Водните. И толкова храбра бе безнадеждната му атака, че магьосниците за миг отстъпиха. Мечовете щръкнаха да посрещнат младежа, приеха тялото му на остриетата си, но Андрей продължаваше да напира. Яростта му вече не бе човешка, а животинска. Така набучил се на маждрак мечок продължава да настъпва и да настъпва, в стремеж да докопа ловеца… С последни сили младият страж на Пределите стовари оръжието си върху челото на един от враговете си, разцепи главата му — и издъхна, падайки пред нозете им.

Пределникът само простена, тихо и през зъби, провесил се през вратата, извил глава през рамо назад, като гледаше как умира синът му. Сетне хлътна навътре в площадката. Направи крачка, олюля се и бавно се отпусна на колене.

От гърба му стърчеше дръжка на кинжал.

Господи, кога, кога са успели?!

Виктор се наведе над Пределника, опитвайки се да определи дължината на острието и кои органи са засегнати. Разбойникът захърка, плюейки върху металния под кървава пяна.

Десния бял дроб е пробит. Нямаше спасение. Никакво.

А джуджето отстрани Виктор с лакът и застана пред отворената врата, като небрежно прекрачи ранения. Тъкмо навреме — по перона, редом с ускоряващата композиция, тичаха останалите четирима убийци.

Съскащият вик на Хотор се впи като нож в ушите:

— Стори път!

— Вашият билет? — невъзмутимо отвърна кондукторът.

— Изрод пещерен! — нададе вой Водният. — Как смееш!

— Никой не пътува безплатно.

— Ще ви измъкнем от заешките ви дупки! Ще ви издавим като лалугери! Ще съжалявате…

Джуджето само сви рамене и трясна вратата. Влакът се клатеше, скоростта нарастваше, локомотивът отново бе надул свирката.

Ярослав, който едва сега се надигаше, припълзя до баща си. Надникна в лицето му и тихичко, съвсем по детски захленчи.

— Мълчи… не опозорявай името на Стражите… — с усилие промълви разбойникът. Извърна гаснещи очи към Виктор. — Ние направихме каквото… можахме…

— Знам — отвърна той.

— Доволен ли си от нас… Владетелю?

Доволен? Че за четвърт час заради него — заради него! — загинаха трима млади мъже, момчета, а сега умира и този злощастник? Да е доволен?!

— Аз… ти благодаря.

— Владетелю… вземи… — ръката на Пределника мудно пропълзя в пазвата, стисна нещо там… и замря. Завинаги.

Виктор с мъка разтвори пръстите на мъртвия разбойник и взе онова, което клетникът се стремеше да извади и да му даде.

Портрет. Миниатюра върху овал от керамика. Медальон. Върху подобни предмети очакваш да видиш профили на римски цезари или разкрасели от четката на художник женски личица.

На този портрет бе изобразено лицето на Виктор.

Лилава мараня, а на този фон — собственото му лице. Малко по-твърдо, по-жестоко… впрочем, всяко лице може да стане сурово. Виждаше се яката на дрехата — черна закопчана догоре риза. Под лика — нито подпис, нито нищо. Сякаш снимка, пренесена върху надгробен камък.

Само че този медальон беше на много и много години. Може би — столетия. Векове.

Момчето мълком хлипаше редом. Погледна бегло медальона, сякаш беше го виждало неведнъж.

— Какво ще правим с тялото? — глухо запита джуджето. — Беше храбър боец… Ако желаете, на следващата спирка ще наредя на работниците на Пътя да го погребат.

Виктор погледна към момчето — то не реагира.

— Слави — промълви той, някак езикът му не се обърна да го нарече с пълното му, възрастно име, — кажи как да погребат баща ти?

— Нека… нека отгоре напишат: „Стражът на Сивия предел“ — Ярослав издуха носа си. Сълзите му стремително изсъхваха. — Няма нужда от нищо друго, Владетелю.

— Ще слезеш на същата спирка. Ще проследиш погребението да стане както му е редът. Ще ти дам пари за връщане у дома.

— Владетелю!

— Не спори! — кресна Виктор. Само това му липсваше, да му тежи на съвестта и животът на едно хлапе. И без друго вече списъкът не бе малък!

Ярослав вдигна лице и срещна погледа му:

— На Владетеля се служи, а не се слугува!

— Разбира се. И ти ще служиш. Ще се върнеш и ще предадеш на Рада, стопанката на ресторанта, писмо от мен. Край, разговорът е приключен!

Виктор се изправи и мушна медальона в джоба си. Джуджето замислено го наблюдаваше. Виктор вирна брадичка и попита:

— Къде е моето купе?

ГЛАВА ОСМА

Над исполинския скален Зъб настана гробна тишина.

Ритор плавно раздвижи лявата си ръка, сякаш отмяташе невидима завеса пред себе си. Ласкавите струи на вятъра докоснаха слепоочията му, и потекоха, играейки по бузите. Странно създание разгръщаше криле в небесата над главите на седмината вълшебници — нито птица, нито пеперуда, нито водно конче, а все едно всичко наведнъж. Белезникави нишки изплитаха силует, който сякаш беше прегърнал цялата земя от Топлия бряг до неизследваната Северна пустош. Бримка по бримка, възел по възел — и така до безкрай…

Тежко се тъче Дантелата на заклинанието, особено преди да е настъпил часът на пълната Сила…

Ритор задаваше тона и темпото. Като най-старши бе задължен да усеща всички и да знае в кой момент да забавя, за да облекчи бремето на Гай и брат му и кога да добавя от Силата… Ако сгрешеше, Вятърът би го разпилял на прах.

Старците работеха виртуозно. Те умееха много, невероятно много, ала възрастта вземаше своя данък и от тях. Вече не бяха за схватки с младите магове на Торн, но тук, на върха на Зъба, те вършеха делото си — и никой не би могъл да ги надмине.

Трябваше да намерят Дракона. И — ако имат късмет! — неговия Убиец. Торн със сигурност не блъфираше — значи Убиецът вече бе тук. Колкото до Дракона… кой знае. Ритор не смееше докрай да се осланя на чувствата си. Идването на Владетеля не бе тържествен парад, още повече, след като Крилатият не е изминал веригата необходими посвещения. И за да открие със сигурност появилия се вековен господар на Средния свят, Ритор се нуждаеше от магия.

Гай протягаше ръцете на волята си и Белите криле в небето бяха следи от усилията му заедно с вятъра — здраво повит, виещ и яростен в тънката невидима фуния, свирепо стремящ се към свобода. От него Гай предеше безкрайната жива нишка, а Сандра и Соли я сплитаха в сложен орнамент сред небето. Малцина биха разпознали в още хаотичната линия на Дантелата, линиите на великите Руни, донесени от изгнаници иззад Горещото море…

Дланта на Асмунд беше мокра от пот. Момъкът се стараеше свръх силите си да изпълни поставената задача. През него минаваше Силата и нему бе отредено да поеме целия чудовищен откат, съпротивата и гнева от страна на сънливите грамади Въздух, пробудени от топлата им дрямка и безжалостно хвърлени в неистов кръговрат над скалата. Момчето държеше. Всяка извивка в Дантелата на Крилете му костваше мъчителни спазми в дишането. Сякаш гигантска помпа се опитваше да изсмуче белите му дробове, ребрата му пукаха и се огъваха. Но Асмунд стоеше и никоя болка на света не беше в състояние да заглуши възторга му — та той, ученикът, вече стоеше в един кръг с най-великите магове на клана, и неговата воля заедно с техните твореше над Зъба титанични вълшебни Криле…

Болетус се изкашля за предупреждение. Крилете на вятъра, реещи се над скалата, с цялата отпусната им от маговете на стихийния орден мощ дърпаха към себе си милиарди струи въздух от всички предели на грамадната страна. Потоците се ускоряваха над безкрайната, леко хълмиста равнина, простряла се на стотици километри на север от Горещото море. Побеснели, те летяха право срещу Зъба. Над маговете нарастваше страховит гневен рев. Вятърът не обичаше да му се задават въпроси, той не се покоряваше на никой, сведения от него можеха да бъдат само изтръгнати — и горко на онзи, който не издържи цената!

Ритор видя, че Гай пребледнява. Видя как се олюля и брат му.

„Асмунд, момче, извинявай. Сега ще те заболи. Много. Това е подло, разбира се, но ти си нашият жив щит, няма какво да се прави… Годините на младостта и издръжливостта отлитат, Асмунд. Аз, Ритор, ги попилях, преследвайки последния Дракон… а сега разбирам, че това е било напразно…“

Гърч разтърси момчето. Ръцете му затрепериха, дланта му всеки миг щеше да се отскубне от пръстите на Ритор. Момъкът прехапа устни, очите му се обърнаха нагоре, блесна бялото им…

— Сандра! — рязко заповяда предводителят на Въздушните.

Но вълшебницата сама знаеше какво да прави. Без да разкъсва кръга, тя пристъпи напред и с гъвкавина на девойка се приведе към момчето. Притисна глава към покритото с пот чело на Асмунд. Намръщи се от споделената болка и разхлаби менгемето на страданието, мачкащо момъка.

Асмунд се изправи, очите му се избистриха.

— Дръж се, момче — през зъби рече Ритор. Вълната от болка, силно ослабена, достигна и до него. — Дръж се. Ако не си ти, на нашите дядовци лошо им се пише…

„Добре че Рой и Гай не ме чуват…“

А Крилете през това време се уголемяваха все повече и повече. Сякаш бяха засенчили небето. Синевата изчезна под черните облаци, запълнили простора от зенита до хоризонта. Денят помръкна — само щрихите на Крилете белееха като върху черно кадифе.

Ритор се съсредоточи. Започваше най-важното. Пронизващите въздуха потоци носеха вести за всичко, случило се по света. Трябваше само да налучка верния начин да ги попита. Ритор умееше да задава такива въпроси.

Новаци от Опакото. Пришълци от Света на Природените… Новаци… новаци… новаци… нови хора сред тукашните обитатели. Непознати лица в Средния свят. Крилете на Вятъра помпаха през себе си океани от „информация“, както биха се изказали пришълците от Опаката страна. Ритор бе решен да не спира, докато не получи отговор — дори да изтощи до смърт останалите магове.

Своите другари. Своите събратя.

Ако Убиецът е тук, Въздухът ще го знае. В аурата на неканения гостенин още не личеше алената ивица кипнала кръв, но тя вече съществуваше. Древният гняв на Четирите стихии вече бе докоснал избрания от съдбата човек, вече беше започнал го променя — макар че вероятно процесът бе незабележим за самия Убиец. Дребничките частици вятър биха запомнили начеващата промяна. Със сигурност биха запомнили яростния гняв и жаждата за убийства, способността на новака да подчинява околните и да върви право към заветната цел, без да се съобразява с пречки и препятствия. Обикновено човекът, комуто беше отредено да стане Убиец, не притежаваше такива качества. Ритор знаеше това от личен опит. Твърде дълъг бе пътят от скромното и срамежливо момче, от книжния червей и девственик до днешния Ритор — най-добрия Въздушен вълшебник… засега. Засега, защото талантът на Асмунд още не бе разцъфнал.

Воят на вятъра над кинжалния връх на Зъба ставаше нетърпим. Великите криле се стремяха да се освободят от оковите на заклинанието. Страстно жадуваха да се откъснат от приютяващата безчетна сган земя, да замахнат с цялата си мощ и с един страшен удар да превърнат омразната твърд в океан от прах, който сетне да подхванат и да запратят в най-далечните морета! Да изтрият от света жалката шепа дръзки същества, осмелили се да им задават някакви нищожни въпроси!

…Ала докрай обтегнатата юзда на магията ги държеше здраво. Часът на Силата беше настъпил.

Дантелените орнаменти по Крилете изведнъж взеха да гаснат. Руните трептяха, променяйки очертанията си. Сандра и Соли зяпнаха към небето. Не помнеха някога да се е случвало подобно нещо.

Но Рой беше виждал такова зрелище. Както и Ритор. Двамата добре знаеха, какво ще последва.

Крилете бяха намерили търсеното. Но при това се бяха натъкнали на почти непреодолима съпротива. Стегнатите ревящи вихрушки започваха да се разгръщат. Още няколко минути — и слабеещите окови на заклинанието ще пуснат всички ядосани вихри на воля. И горко на всеки, когото срещнат по пътя си!

— Отваряй шлюзовете, Сандра! — кресна Ритор.

Вече се налагаше не да пазят себе си, а да отбият потоците вятър от градчето на клана. Ритор бе подготвен за това, имаше предвиден път, по който като по улей да насочат урагана в безжизнената степ.

— Отварям! — извика вълшебницата, мъчейки се да надвие воя на стихията. Лицето й бе станало мораво от напрежение.

Асмунд отново застена. Момъкът беше разранил устните си, от носа му също течеше кръв, но се държеше. Юнак!

Никога преди Ритор не беше срещал такава съпротива. Маговете на ордена бяха хвърлили в заклинанието всички мислими и немислими усилия, Крилете се разпростираха от хоризонт до хоризонт… и нищо. Никакъв резултат! Всъщност, резултат имаше — очевидно бяха срещнали нещо толкова силно, че…

— Ето го! — закрещя внезапно Гай.

Ала Ритор вече сам виждаше всичко.

Позна градчето веднага. Далечния север, досами Сивия предел. Май беше територия на Земния клан. Прашна гаричка. Покрай дървения перон се проточваше дългото туловище на влак, нарисуван във варварски цветове. Ритор почувства страха на пътниците, запълнили вагоните. А после съзря и един мъж, на около трийсет, тъмнокос и жилав, дори слаб, облечен в черна куртка. Държеше елфически меч, на пояса се клатушкаше нелепа ножница, комай неподходяща за оръжието.

Мощта на засиления Вятър бе толкова огромна, че Ритор — невероятен късмет — успя да долови дори откъслеци от мислите на човека, който тичаше към влака.

„…Пространството се топи, разтваря се в белота… Само един поглед назад — и страхът сковава разума… През облачната пяна се плъзга крилата сянка. Огромна, Исполинска. Страховита. Смъртоносна. Звезди ли сияят по белоснежните люспи или самите те излъчват светлина? Крилете равномерно налагат разредения въздух, в огромните мъждукащи очи — ярост. Посмял е да предизвика чудовището, дръзнал е… макар че все още е безсилен да се справи с противника. И затова сега го настига властелинът на небето и стопанинът на дълбините, повелителят на земята и господарят на огъня…“

И тогава Ритор изкрещя. Нададе вопъл като играч, който беше заложил на хазарт не само собствения си живот, но и даже съществуването на света:

— Да! Да! Да!

Чувстваше Убиеца. Толкова ярко и отчетливо, както може да бъде усещан само побратим.

В този миг вятърът разкъса заклинанията.

Асмунд глухо изохка и загуби съзнание. Ритор едва успя да удържи залитналия към пропастта момък.

— Надолу! Всички надолу! — кресна Ритор, пренасочи и пое потока страдание в себе си. — Сандра!…

Но нито тя, нито Соли вече можеха да го чуят. Те и не се нуждаеха от съвети. Разперили ръце, се мъчеха да се удържат на върха на Зъба, като заедно с това направляваха всеунищожаващия вихър отвъд реката, в степите, колкото може по-надалеч от града. Незримият пестник на разигралата се стихия удари и двамата в гърдите. Ритор гледаше, безсилен да се намеси. Главата на Сандра се отметна назад, нагоре пръсна димяща кръв. Вълшебницата залитна, конвулсивно размаха ръце, в широко отворените и очи бе замръзнал ужас — и с отчаян, нечовешки писък се срина от скалата. Соли остана прав, с изкривено от напрежение лице, кожата по скулите му се пукаше, докато плътно стискаше клепачи. Въздухът около Ритор сякаш пламна — с такава скорост колегата му сменяше заклинанията си. Невидимият чук вече увисваше над града… а Ритор още стоеше вцепенен, придържайки омекналото тяло на Асмунд. Сандра и Соли трябваше да отворят безопасен път за урагана, Болетус ги подкрепяше… а къде е той, впрочем?!

Площадката бе пуста — нито старците Рой и Гай, нито гърбоносия маг. Само момчето, още в несвяст, Соли и Ритор, който вече едва крепи готовите да експлодират отвътре Криле на вятъра, защото допусне ли това да се случи — никакво вълшебство няма да спаси градчето в подножието на Зъба.

Над главите им ставаше нещо невъобразимо. Изящните орнаменти на Крилете се превръщаха в белезникав хаос, в туморно петно върху тъмното тяло на Въздуха. Ритор виждаше в него обезобразено от нечовешки гняв лице. Вихърът мачкаше и късаше тази бяла мъгла, завъртайки грамаден въртоп над острието на скалата. Ревящ поток се устреми на северозапад, следвайки отворения от Соли канал, но безплътните магически бентове пукаха като дъсчени язове под придошли речни води. Долу, в подножието, цареше тишина — или предвестник на съкрушителна буря… или признак за благополучен завършек на опасната операция.

— Вземай Асмунд и изчезвай! — изкомандва Ритор, но Соли само поклати глава. Предводителят на клана не можеше да проумее как колегата му намира сили да остане прав. Вятърът режеше лицето на магьосника като с бръснач, по слепоочията вече се виждаха оголените кости на черепа. Шлейф от кръв и късчета плът се развяваше зад Соли като наметало… ала вълшебникът въпреки всичко стоеше!

Вятърът достигна и Ритор. Сграбчи го за раменете и непреодолимо го повлече към пропастта. Асмунд се изтърколи върху камъните, изохка и отвори очи.

— Надолу! — заповяда Ритор. Момчето повече нищо не можеше да направи, освен да се отърве. — Възглавница!

Асмунд трескаво и припряно закима. Като че ли бе разбрал.

Ритор го захвърли от скалата като чувал с брашно.

„Настана време да учиш бързо, Асмунд.“

„Сега трябва да се помогне на Соли. Заедно са длъжни да се удържат, докато не се изчерпи призованата към Зъба сила…“

Ала Соли вече не можеше да издържи. Беше дал всичко, с което разполагаше. Цялото му лице беше станало на кървава маска. С особена жестокост стихията смъкна скалпа му. За миг Ритор се учуди как така Соли още успява да е жив, след което с точно премерено побутване му подсече коленете и с това го накара да падне.

Изтъняха и се разрушиха силите, насочващи ураганния поток, който, усетил свободен изход, с дива радост затанцува като млад опърничав бик, заскача наляво и надясно, помитайки всичко, което можеше да достигне. И навярно би направил доста пакости, ако градът на Въздушните не беше построен достатъчно предвидливо — тъкмо за подобни беди в резултат от буйството на стихията. Вихърът бе използвал максималната си мощ, това, че щеше да събори огради и стобори, да избие прозорците и да изтръгне с корени по-млади дървета — можеше да не се брои.

…Воят на разгневения вятър утихна най-сетне. От върха на Зъба се виждаше, че веднага щом бурята утихна, по улиците шурна народ. Тичаха към подножието. Ритор си отдъхна — нито Сандра, нито Асмунд щяха да останат без помощ.

Отдъхна си, но не напълно. Защото пред очите му продължаваше да стои лицето на младия мъж с черна куртка и нелеп в ръцете му елфически меч.

Лицето на Убиеца на Дракони.

* * *

Виктор бе подгизнал до кости. Съблече се и простря дрехите си по стените на купето. След това се уви в грубо дебело одеяло и седна до прозореца.

Май бе прекалил с това „отделно купе“. Оказа се цяла стая на колела. По стените — розова коприна вместо тапети, а от тавана висяха две лампи с цветни стъклени абажури. Масивен креват, по-уместен за музеен експонат, отколкото за инвентар в пътнически вагон, кръгла маса с две кресла, дори барче от резбовано червено дърво, пълно с бутилки и канички.

Стига бе — след безумието на схватката в гарата комфортът идваше като шок.

Ярослав също гледаше през прозореца. Виктор му стана чоглаво от мълчаливата сдържаност на хлапето. Не, състоянието на хлапака не беше равнодушие, нито, естествено, цинизъм. Но от момче, което преди броени минути беше загубило тримата си братя и баща си, всеки би очаквал по-различна реакция.

— Виждал ли си някога този медальон? — Виктор кимна към лежащия на масата амулет.

— Да.

— Къде?

— Висеше вкъщи на стената. Понякога татко го вземаше със себе си… когато излизаше за по-дълго.

Направо изчерпваща информация.

— Слави… Ярослав, аз засега много малко неща разбирам във вашия свят. Трябва…

Момчето се размърда едва-едва без да се откъсва от прозореца. Влакът минаваше покрай хълмове и горички — мирен, пасторален пейзаж. Колкото по-далеч, от железницата, толкова по-гъста ставаше гората, а към хоризонта навярно се сливаше в непроходими дебри.

— Баща ми казваше, че вие няма веднага да осъзнаете кой сте — каза Ярослав. — Аз… разбирам това. Медальонът е знакът на Стражите на Предела.

— Баща ти е бил Страж. Значи е следял мъртвите да не правят… злини?

Момчето учудено се обърна. Виктор веднага разбра, защо досега хлапакът упорито гледаше навън — очите му бяха червени от сълзи.

— Да надзирава мъртвите? Че защо? Какво има да се надзирава… Стражите пазят да не би живите да обидят мъртвите.

Виктор не намери какво да каже. Отново бе попаднал в нелепа ситуация.

— Те не са виновни — с лек укор каза момчето, — че са били върнати в света и заставени да се движат и да мислят, след като вече са били умрели. А като не им е било писано да намерят вечен покой, нека поне имат обикновено спокойствие. Пък живите… на тях всичко им е позволено. Шматкат се зад Предела, доубиват неживите, ограбват телата им. Вземат ризници, украшения, оръжие. Крадат всичко… А мъртвите отвъд Предела имат свои си села и всякакви странни неща, дето на нас, живите, никаква работа не ни вършат, ама… Пък на север, където Пределът минава през един град, монасите са основали някакъв институт. Пращат експедиции… изучават…

В гласа на хлапето се чуваше обида.

— А там са наши! Всичките са наши. Хора, елфи, джуджета. Какво са виновни, че е имало битка, в която са ги съживили-недосъживили. Там някъде е и моят прадядо… Там е последният елфически княз и последният тинг на джуджетата в пълен състав… Стражите колкото могат плашат народа, да не ходи, да не краде, абе просто да не осквернява… Ние — изрече Ярослав, и в устата му това „ние“ прозвуча така, сякаш момчето беше навършило поне триста години, — нарочно останахме след като свърши Войната. Положихме клетва, че щом веднъж вече сме предали събратята си, ще изкупим вината си, ще ги браним. И ги браним.

— А защо баща ти беше разбойник? — не се сдържа Виктор. — За да плаши хората, да не ходят зад Пределите?

Момчето се оклюма. Рече тихо:

— Не… не само. Заради това също, но… У нас се живее тежко. Дивеч почти няма за ловуване, пък земята не ражда, защото Пределите са близо. А трябва да се живее…

— Разбирам — каза Виктор. Не бе докрай искрен, но се напъна, постара се. И въпреки това не можа да оправдае бандитизма. Въпреки всичко. По същия начин не му достигаше добрината да извини в своя свят уличната престъпност или благообразните корумпирани чиновници, които съсипаха страната.

— Вие сте ни сърдит — промълви момчето. — Зная, сърдите ни се. Добре, сърдете се… но само простете на татко.

— Аз… му простих. Честна дума — и отговорът този път бе по-лек, по-честен. Ярослав благодарно кимна.

Виктор се изправи, разходи се из купето, отвори барчето и разгледа напитките. Избра една стомничка, която изглеждаше по-семпло — да не вземат да му искат пари накрая? — и чаша. Върна се към масата.

Питието бе божествено. Отначало го помисли за бренди, но после му заприлича на много силен ликьор с дъх на множество разнообразни треви. Върху стомната имаше напечатани руни. Сигурно нещо елфическо…

— На първата гара ще слезеш — нареди той преди да отпие пак. Момчето мълчаливо кимна. Виктор продължи сурово: — Ще проследиш да погребат Пределника както се полага. После ще се върнеш у дома. Имаш ли други роднини?

— Никакви.

— Ще се оправиш ли сам? — след кратко мълчание запита Виктор. Не биваше да се поддава на жалостта си и да позволи на хлапето да го последва.

— Ще се оправя.

— Добре. Аз ще поспя. Като наближим гара, ще ме събудиш.

Момчето пак кимна:

— Няма да е скоро. Тъкмо заобикаляме Пределите.

Виктор надзърна навън, сякаш се надяваше, че в гората ще успее да различи границата, отделяща света на живите от това странно отвъдно.

И наистина — успя!

Беше почти неусетно, неявно — и все пак несъмнено присъствие на Сила. Все едно през дърветата някога е преминал бурен поток и дънерите са се килнали настрани. Сякаш профучал ураган бе изпочупил и усукал клоните им. Или се е стрелнал мимолетен пожар, засегнал и опърлил върхарите, а подире му изригнал облак от прах и пепел, които завинаги са полепнали по листата. Проточилата се през гората ивица беше тънка, почти незабележима, но и след стотиците изминали години оставаше жива. Това бе бариера, граница.

Сивият предел.

— В името на четирите Стихии… — прошепна Виктор.

Отново го завладяваше странния прилив — пак не беше себе си, или не само себе си…

— …в името на Въздуха и Огъня, Водата и Земята… С тези вечни сили отделям вас от живите…

Влакът се раздруса. Премигаха лампите. Момчето вече не седеше в креслото, беше се свило ужасено в ъгъла и с трепет гледаше към Виктор.

— …и поставям Сивия предел между вас и онези, на които смъртта още им предстои…

Нов, още по-тежък пестник зашлеви „Гръмовната стрела“. Като за равновесие съзнанието се замъгли… Пропадане… въртоп… вихър… пламък…

Последните. Двамата последни. Вече чувстват силата му. Вече са се досетили, че дори те не ще му устоят. Пламтяща гора, а над нея — порой, който се изсипва от сивите небеса, но струите съскат и се изпаряват, безсилни да докоснат подгизналата почва. Виктор върви през огъня, защото му е дадена такава власт, дадени му са сили да противостои на всички стихии.

И двамата последни разбират това.

Небето повече не ги държи, въздухът се кърши под крилете им, пороят ги притиска надолу и земята се разцепва под чудовищната тежест на люспестите им тела, а смъртоносният пламък, който досега послушно превръщаше враговете им в пепел, сега заплашва да се взриви в гърлата им.

Значи, те ще го посрещнат в човешки облик.

Значи, той ще ги настигне като човек.

Възмездие. За хилядолетното господство, за яростта и непреклонността, за нежеланието да споделят и капчица власт, за самомнението и горделивостта.

Той е Избран и ще стане знамето на новата ера. Вестителят на свободата.

Гората оредява, в далечината блясва речна повърхност. И на брега вижда последните. Мъж и жена. Мъжът е в черни доспехи, жената — в скъсана туника. Тя повече от спътника си бе пострадала в процеса на развитие при небесната схватка.

Мъжът с черните доспехи върви насреща. Лицето му е скрито зад решетката на забралото. Дланта му стиска дръжка на меч. В гласа му има умора, но не и страх, нито омраза. Каквото и да е друго, но Те умеят да губят с достойнство.

— Защо ни преследваш? Ние си отиваме. Ние вече сме на Пътеката. Искахте свобода? Вземете я…

В думите му има истина, но времето за милост е преминало.

— Вие ще отидете в нищото. Защото аз съм Убиецът на Дракони.

Мъжът насреща изважда меча. Може би още вярва в победата. А може би търси красива смърт…

Видението се разсея също толкова светкавично, както започна. И вместо следа остави бучаща тежест в главата и слабост в ръцете.

Влакът се клатушкаше по релсите. Зад прозореца се точеше незримата граница, потънала в горския масив.

— Какво става с мен? — промълви Виктор, дали питайки себе си, дали обръщайки се към момчето.

Само че синът на Пределника не знаеше отговора. Пък самият Виктор — още по-малко.

Но момчето опита. Грижливо търсеше подходящите думи, защото му се налагаше да обясни по възможно най-простичък начин нещо, което досега е било прекрасно разбираемо и никога не е искало да бъде изяснявано:

— Маговете живеят в кланове, на брега на океана. Човешките градове не са им потребни. Сред тези кланове има четири Стихийни. Те господстват над света.

— Да, вече ми го казаха.

— Има други — Животинските кланове — Ярослав рязко раздвижи едното си рамо. — Като върколаците са. Способни са да се превръщат… в тотемните си зверове. Те са по-слаби от Четирите, но силата им все пак е голяма…

Той явно възнамеряваше да продължи. Но колкото и да знаеше синът на злощастния Пределник, много или малко, сега то бе прекомерно за слушателя му. От дълбините на вековете отново се надигаха разрушителни видения — и огън, и вода, и рушащи се планини, и помитащи всичко по пътя си вихрушки. Болка късаше слепоочията, дори на миг му се стори, че главата му е пронизана от стрела.

Виктор размаха ръка, за да накара хлапето да млъкне.

„Нататък не бива да продължавам сега. Всичко, което поемам в себе си, се отразява в паметта, сякаш в криво огледало, което събира изпепеляващата слънчева жар. Не бива да вземам от това незабавно и на големи хапки. Прекалено е голямо изкушението отведнъж да науча от първия срещнат «познавач» всичко, което ми трябва… да получа цялото имане на тепсия…“

Нещо го предпазваше. Него… или възникналия друг.

— Владетелю… — момчето се тревожеше, мълчанието на Виктор бе твърде дълго.

— Всичко е наред — Виктор преглътна появилата се в гърлото топка. — Вие наистина ми помогнахте. Благодарен съм на семейството ти.

Може би Ярослав усети лъжата в думите му. Но преклонението му пред Владетеля беше твърде огромно.

— Скоро ли ще има гара? — запита Виктор.

Момчето дълго гледаше през прозореца, преди да отговори:

— Да… скоро. Половин-един час.

— Ще слезеш — повтори Виктор. — Вземи!

Бръкна в джобовете на съхнещите дънки и извади кесията със скъпоценните камъни. Мълком отдели три кървавочервени рубина.

— Не ти служим за пари, Владетелю!

— Знам. Но ви възнаграждавам за предаността.

* * *

Веднага след сблъсъка на Лойя Ивер и Торн осведомителите на Котешкия клан запретнаха ръкави. Къде бяха изчезнали Огнените? Защо освен Ритор, нямаше други гости от неговия орден?

И защо двамата най-могъщи магьосника бяха на косъм от ръкопашен бой? Кое беше накарало Торн да погази всички писани и неписани традиции, като забърка кавга право на бала?

Какво означаваше всичко това?

Когато почваше на намирисва на „пърлени опашки“ според жаргона на клана й, Лойя предпочиташе пред грубата сила, ласкателството и хитростта. И, разбира се, добрия съвет. Но такъв, че съветникът да не разбере, че с нещо е помогнал на предводителката на ордена.

Тя събра тесен кръг приятелки — доколкото изобщо подобно определение можеше да бъде употребено за взаимоотношенията в клана на Котките — само три, ала от повече нямаше нужда. Лойя добре помнеше наставленията на баба си, Ивер Първа: „Вероятността за провал е правопропорционална на броя посветени в тайната.“ Бяха детски спомени, но полезни. Още от онова време пак баба й бе подбирала другарките за наследничката си… Доста по-късно Лойя разбра, че преданата й до самоотричане, винаги възхитена и възторжена Кери всъщност далеч не случайно е станала нейна най-добра приятелка. Старата Ивер умееше да надникне в хората, все едно бяха прозрачни. Затова още от детинството си Лойя се намираше в обкръжението само на онези, които най-сполучливо подчертаваха силните й страни, подпомагаха най-изгодните решения. Така й пристана умничката, но на драго сърце оставаща в сянката на приятелката си Кери.

Дори юношите, започнали да ухажват бъдещата Глава на клана, когато бе настъпило точното време, се оказваха най-добри от най-добрите — всички те станаха прочути воини и управници в ордена… доколкото един мъж от Котешкия клан може да бъде „управник“. Мълвата за безумствата на младите котараци добавиха доста блясък към славата на Лойя. Да, умна беше баба Ивер Първа и затова внучката й, често поглеждайки към залеза, където според традициите отиваха да умират старците на тотемните ордени, тя я споменаваше с благодарна дума — единствената искреност, на която бяха способни Котките — само към мъртвите…

— Изпратих вестоносци при Огъня — говореше в момента Лойя. — Очаквам отговор вдругиден…

Зад стените с нечувана тъга виеше вятърът… като никога преди. Да не би гордият Ритор да е сметнал, че Котките трябва да бъдат зорко наглеждани? Ако е така — лоша работа. Предводителката никак не искаше да мери сили с най-силния вълшебник на Средния свят.

— А какъв отговор чакаш? — попита Кери.

Лойя сви рамене. Ето точно този случай попадаше сред онези, от които следва да се очаква всичко, а предварително нищо да не може да се отгатне. Трябваше наистина да се чака, а това ядосваше нетърпеливата Котка.

В будоара на Лойя бе поразително тясно. Изглеждаше странно след просторните бални зали. Но в този контраст имаше смисъл, защото, уви, против природата не се върви, жените от клана намираха истинския уют само в малки полутъмни помещения, претрупани с меки кушетки. Приятелките лежаха, на масички до тях стояха кани с любимото им вино. Само че сега те не докосваха напитките, мълчаливо признали, че ситуацията е твърде сериозна, за да са уместни малки девически партита.

— Хич не съм свикнала да се влача на опашката на събитията — отбеляза превзетата и разглезена Лола, единствената в обкръжението на Лойя пришълка от Опаката страна на Света, която разправяше за себе си, че оттатък била велик учен — нещо като маг в Средния свят. Ала господарката на ордена не й вярваше много, отдавна се беше убедила, че в подобни разкази присъства твърде малко истина. Бяха по-скоро мечти.

— Как така изтървахме Торн? — въздъхна Ота.

Ота. Силната личност сред съветниците на Лойя Ивер — ослепителна хубавица и добра вълшебница. Такива като нея биваха приближавани към върха на управлението с една-единствена цел — да ги държат под око, да бъдат контролирани и с подчертано приятелското отношение да се осуетява възможната им склонност към интриги.

— Какво ви става, приятелки мои? — намръщи се Лойя. В никакъв случай не биваше да се съгласява с Ота. — Седнали сме да се самосъжаляваме? Упрекваме се за пропуски? Ние, Котките?! Веднага забравете паники и истерии! Все още можем да накараме и Торн, и онзи горделивец Ритор да играят по свирката ни! По-добре ми кажете: какво делят тия двамата?

— Само не и властта — забеляза разсъдливата Кери и отметна черните си къдрици назад. — Ритор не му пука за това.

— Така е — подкрепи я Ота, — у него няма страст да ръководи…

— Той има друга, може би единствена страст, затова пък пламенна… — замислено промълви Лола. — Природените.

— Точно така — каза Лойя. — Но какво отношение има към това Торн? Водата също никога не е изпитвала топли чувства към останалите на Далечния бряг… Дори напротив, бих казала.

— Тогава, все пак властта? — Кери преплете тънките си ръце.

Ота поклати отрицателно глава:

— Първото, което иде на ум, надали е вярното. Досега Ритор никога не се е стремял към власт. А би могъл, особено след… — тя многозначително остави фразата да увисне.

— Ами Торн? — предположи Кери. — Той е интересен мъж… честолюбив е. Богаташ. Изстисква данъците от земите си по безброй начини. Наказващите на Водния орден никога не се заседяват без работа. Ами ако конфликтът е заради ленни владения?

— Да се счепкат заради някакви си земи на моя бал? — възмути се Лойя. — Дори Торн не е толкова алчен!

— Пък и довчера винаги е почитал обичаите… — замислено рече Ота. — Нещо наистина невероятно се е случило, за да постъпи така…

— Не сме седнали на общи приказки, скъпа! — рязко прекъсна приятелката си Лойя. — „Нещо невероятно“… При нас не следва да има подобни слова, Котки! Във Водния клан имам седмина осведомители. Искам да знам защо са бездействали! Нашата Фия преспива с Роман, който, ако не е дясната ръка на Торн, то поне е лявата — със сигурност. Но защо тогава от нея не дойде и една дума, защо?!

— Някаква беда? — вметна предпазливата Лола.

— Беда? И със седемте наведнъж?

— Защо не? Не станахме ли прекалено самоуверени напоследък? Всичките големи провали са сякаш само в историята, а сега даже Стихийните кланове са ни в кърпа вързани!… Ами ако Торн през цялото време ни се е присмивал? И когато настъпил мигът да действа — на бърза ръка е изклал шпионките ни. Защо го подценяваме толкова! — горещо възрази Лола.

Ивер се замисли.

— Добре. Ето какво ще правим. Осем души — при Торн. Също толкова — при Ритор. И по четири за останалите стихийни. После ще чакаме. Засега.

— Може би — измърка Ота, — си заслужава и аз… да се поразходя? Всички осведомителки имат един главен недостатък — те не владеят стратегическа информация, а значи и не знаят какво точно да търсят…

За кой ли път Лойя мислено се поздрави, че навреме бе забелязала и приближила към себе си Ота.

— Не, скъпа приятелко — ласкаво отвърна, — не. Разходката ще трябва да поема аз.

— Защо ти?

— Тъкмо защото — Лойя Ивер дари своята приятелка и потенциална конкурентка с най-очарователната си усмивка, — само аз владея цялата стратегическа информация.

И с тези думи притвори очи, радостна, че е накарала Ота да се поизмъчи над въпроса какво още е известно на великата й господарка!

ГЛАВА ДЕВЕТА

Влакът ту ускоряваше, ту намаляваше, скърцаха спирачки на острите завои, където коловозът се огъваше в дъга. Виктор дремеше, облегнал глава на меката тапицерия на стената. По едно време чу странно скърцане, отвори очи и забеляза, че Ярослав точи ножа си с малък брус. Под погледа на Виктор хлапето се изчерви, скри точилото и замръзна на седалката с неестествено изправен гръбнак. Боец…

Виктор затвори очи, борейки се с изкушението отново да подхване да разпитва. Със сигурност момчето имаше още много неща да му разкаже…

Но в съзнанието продължаваше да съществува бариера. Отказа се — дали от страх, дали поради отвращение от вероятния резултат от въпросите — нов пристъп на ярки и изтощителни видения.

„Какво съм аз в края на краищата?… По-точно — кой съм аз? Откъде ме връхлитат тези приличащи на спомени халюцинации?“

Не му се беше случвало преди. И сега не можеше да се случва. Просто не можеше!

Не се усети кога се е отпуснал и задрямал. И тутакси се озова на брега, до колене в антрацитено-черната вода. Глухо ръмжеше прибоят.

Ето, пак!

Едва снощи (Господи, нима едва снощи!?) беше убеден, че спи. Но сега не беше. Защото насън може да виждаш багрите неестествено сочни и живи. Може да чуваш и звуци, колкото и странни да са. Но никога не усещаш тялото си. Почти никога. И съвсем не забелязваш, че водата е мокра, че слънцето пече в тила, че камъните под нозете са хлъзгави като от налепи.

— По дяволите — изръмжа Виктор.

Тези сънища нямаха нищо общо с виденията, където той оставаше повече или по-малко зрител. Взираше се в случващото се, без да се учудва и без да осъзнава себе си като Виктор. Всъщност, чудатите халюцинации повече приличаха на нормални сънища, ако се поразсъждава малко по-безпристрастно.

Но сега, уж сънувайки, той продължаваше да помни кой е, как е попаднал в Средния свят. Помнеше Тиел и загиналия Пределник, помнеше хлапето Ярослав, който допреди минута само се занимаваше с кинжала си.

Виктор се наведе и загреба водата в шепи. Разгледа я отблизо. Вода като вода. Прозрачна. Но откъде тогава е този гъст черен цвят на морето, все едно е пълно с туш за рапидограф?

Шляпна вълна, за миг го измокри до кръста, като с това прекъсна по-нататъшните експерименти. Виктор побърза да излезе на плажа. В далечината се виждаха същите онези причудливи планини, а пред тях — същата къща, в която бе влизал предишния път. Вече не вонеше на кисело, от комина не се издигаше пушек, въздухът бе чист.

— Какво става, роднини и приятели, що за щуротия… — промърмори Виктор и се провикна към постройката: — Ей, стопанино! Хареса ми да ти идвам на гости, ела да ме посрещнеш!

Но в дупката, заместваща врата, никой не се появи. Нямаше ги отблясъците на огъня, както миналия път. Виктор заподскача на брега, напразно мъчейки се да излее водата от обувките си. Накрая се наложи да седне върху гладкия чакъл и да се събуе.

„Не, не е правилно така. Пак прекалено реално, за да бъде съновидение. Нима насън е възможно да усетиш тежестта на шепа влажен пясък, да разгледаш отделните песъчинки? Да почувстваш всеки настъпен камък, да различиш всяка заврънтулка на лилавите клони на отдалечените дървета?“

Стига бе — сън ли е това!

Осъзна, че изпитва страх. Засега лека уплаха. Като студена бучка в сърцето. Намираше се в друг свят, нали? Да не би законите в него да са толкова различни, че е допустимо да приеме материалността на тукашните сънища?…

А, не! Не биваше да се поддава на тази мисъл. Та дори и заради факта, че след предишното съновидение не намери по тялото си нито драскотини, нито синини, нито охлузвания. А такива трябваше да има за спомен от нелепата юмручна среща с якия нисък урод. С лакомника.

Е, даже дядо Фройд веднъж е казал: „Случват се и просто сънища, мойто момче. Обикновени сънища“. Ами нека се доверим на стареца. А ако подсъзнанието все пак подхвърля гатанки, те са за разгадаване.

Виктор без желание обу влажните чорапи и нахлузи обувките. Би било добре да се разходи бос, но нямаше желание да си нареже стъпалата по ливадата с острица. Изправи се и тръгна към „лабораторията“, мачкайки високата трева. И изведнъж спря поразен.

От брега към постройката, малко по-встрани, се точеше пътека. Прясно газена и прекършена острица. Правилно. Така трябваше да е. Миналия път той самият мина оттам.

Това не беше сън. Не беше и действителност. Виктор оставяше следи в този свят, а светът от своя страна не го белязваше никак.

Неволно ускори крачка и сви към старата си диря, затича се. Ненадейно му хрумна, че сигурно не му е отпуснато много време. А можеше (и трябваше!) да разбере нещо важно.

Спря пред прага и за сетен път опита да извика дебелака-алхимик:

— Стопанино!

Тишина. Зад гърба шумяха вълните — и това бе всичко.

— Ами… не ми се сърди тогава — рече Виктор и влезе в къщата. И отново зрението му мигновено се адаптира към сумрака.

Рухналата лавица както и преди продължаваше да е на пода, а по останалите като че ли липсваха някои от неразбираемите предмети. Но най биеше на очи угасналата пещ и отсъствието на големия казан. Значи, кашата е била сготвена… каша от миниатюрен Фреди Крюгер.

Виктор срамежливо се озърна — неудобно все пак — и открехна капака на сандъка. Предпазливо надникна — ами ако вътре има още някакви дребни гадорийки?

Сандъкът бе празен. На дъното имаше дебел слой прах, по ъглите — паяжинки. Това вече е интересно. Как дебелакът одеве се беше изхитрил да измъкне от тук живо човече?

Изведнъж си даде сметка, че се радва на това несъответствие. Защото инак излизаше, че сънят е по-ярък и по-последователен от реалния живот — възнеприятен извод.

Някой се изкашля. Виктор се обърна.

Червендалестата физиономия на дебелака запълваше дупката на вратата в комплект с необятното му шкембе, в което стопанинът бършеше ръцете си. Оглеждаше гостенина си смутено и леко лукаво като несполучливо пошегувал се приятел. Усмивчицата бе кривичка и неумела, но като че ли дружелюбна.

— А там няма нищо, нали тъй, драги ми господине? — заяви дебелакът. — Виж ти какви работи… А то свърши.

— Кое — свърши?

— Ами каквото имаше, всичко свърши — достъпно обясни стопанинът. Пристъпи вътре, закачайки с рамо стената. С въздишка огледа помещението: — Да, чудно хубаво беше…

— Къде е казанът? — грубо запита Виктор.

— Казанът? А… доизкипя! Свари се нашата чорбица, да. На вашите услуги, господине, с вашата неоценима помощ… само и само да ви допадне, ваша милост…

Той подигравателно взе да се кланя, прегъвайки се на гънки като парцален палячо. Видът на този малък хълм месо и сланина, който се лигави като дърт алкохолик, предизвика у Виктор единствено погнуса. Той отрони безразлично:

— За мен значи си се стараел, казваш…

Взе от близката лавица парче смачкана ламарина. Изглеждаше странно — някога трябва да е било нещо цилиндрично, май тънкостенна тръба със стърчащи плоскости. От предмета се сипеше ситно натрошено стъкло.

— Ами това защо не си го употребил? А?

Ревизорския тон на Виктор оказа неочаквано въздействие върху дебелака. Безформеният стопанин на къщата суетливо притича, дори фамилиарно прегърна Виктор за раменете и се взря в предмета…

— А това ли? — намръщи се с пренебрежение. — Че колко може да си играем с тези? Поне две дузини хвърлихме от онези… — Той завъртя горното си джоланче над главата, — и от другите… — Изобрази „другите“, като разпери ръце встрани и направи няколко крачки. — Не, помисли само! Хвърляш ги, хвърляш ги… пък те все падат…

Внезапно, в пристъп на озарение, Виктор осъзна какво държи в ръцете си.

Беше самолет. Идеален малък макет на самолет, май „Боинг“ или друг западен модел. Смачкани криле, разкъсан фюзелаж, късчета плат — кресла? — стъклен прах от илюминаторите.

Или… това не е макет?

Очарован, той докосна с пръст по останките на лайнера. Намръщи се, когато се одраска по ръбовете на пробойните.

— Вътре и народец нямаше кой знае колко много — пренебрежително отбеляза дебелакът. Измъкна от изведнъж изтръпналите ръце на Виктор макетчето и го запрати в ъгъла. — Зарежи, голяма работа! Всичко което трябваше, се употреби. Не се съмнявай — за теб ще стигне!

И избухна в смях, сякаш бе казал някакъв шедьовър на остроумието. Но Виктор не му обърна внимание. Трескаво оглеждаше полупразните рафтове, отчаяно мъчейки се да проумее какво вижда.

Ето още един „макет“. Масленозелена консервна кутия с щръкнали блестящи бръсначи — перка на хеликоптер. А ето там… разбира се, може да каже, че обгорените вагончета са от детско влакче, но Боже Господи, не бива деца да пипат такива играчки… А ето там — буци тинеста глина, поизсъхнали, но все едно съвсем наскоро извадени от морето. Тук от калта стърчи корабен винт, другаде — или връх на мачта с парцаливи остатъци на платно, или остър вълнорез с полуизтрит надпис, навярно английски — „…ent“.

Какво значи всичко това?!

— Тях… ти ли ги… а? — попита Виктор. Попита много спокойно и с ясното съзнание, че ако отговорът се окаже „да“, ще се наложи да убива. Па макар и насън.

— Какво?! — изрева дебелакът с неподправен гняв. — Аз? Ти за какъв ме мислиш бе, умник! Ние да не сме зверове някакви?!

Виктор отстъпи към стената, стреснат от яростната реакция и смутен от собствения си гаф. Дебелият дребосък внезапно се успокои и миролюбиво рече, почесвайки търбуха си:

— За какво ни е да го правим?… Щом те самички бум или бълбук, без никаква намеса… Е, бихме могли, стига да има желание. Само че как? И кои сме ние? Да не би всичко да ни е позволено…

Той се обърна и тежка въздишка закуцука към изхода. Спря на прага и добави с ирония:

— А ти отбивай се, отбивай се. Винаги щом намериш време… Тук вече няма какво да се прави, ти вземи се разходи в гората… — и изчезна навън, но се провикна за довиждане: — Пази се, гост неканен!

Моментно объркване. После Виктор се втурна към изхода. Едва прескочи прага и покривът затрещя. Зад гърба му заваляха летви и мертеци, рухна тежката носеща греда. И тозчас избухна огън.

Приклекнал на безопасно разстояние, Виктор гледаше как стремителните пламъци обхващат сградата, как жарките, почти прозрачни огнени езици жадно поглъщат еднакво успешно дърво, камък и желязо. Сгромоляса се коминът, сякаш хлътна навътре. И защо приказват, че след пожар винаги оставали печките — окадени, обгорели, но цели-целенички?…5

Без да се изправя, Виктор запълзя назад, защото огънят излъчваше изпепеляващи вълни все по-бързо и по-надалеч. В срутващата се сграда нещо се пукаше с дълбок камбанен звън, съскаше, избухваше в разноцветни пламъци. Виктор вдигна ръка да предпази лицето си от пръскащите се навред като фойерверк фонтани от искри.

И му се стори, че от сърцето на пожара се донасяше тънък и многоглас хор…

— Владетелю, Владетелю!

Виктор отвори очи. Потръпна, като се отстрани от изплашения Ярослав.

— Вие стенехте, Владетелю — срамежливо съобщи момчето. — Много силно. И правехте така… — показа. — Пазехте се с ръце от нещо.

— Сънувах сън — обясни Виктор. — Кошмар. Благодаря ти, че ме събуди.

И без никаква вяра в себе си той внимателно разгледа ръцете си. Може и да не е бил опърлен от пожара, но нали се беше порязал в разбития самолет, хайде, нека дори само да се е одраскал, макар че помнеше рязката болка в пръстите… И да няма кръв, пак някаква следа трябва да е останала!

Не. Нямаше никакви следи. Било е сън. Просто сън.

Но, Господи, колко беше реален!

* * *

Щетите от катаклизма на изтръгналите се на воля ветрове бяха, може да се каже, търпими за мащаба на развихрилата се буря. Вярно, Рой и брат му, Соли и гърбоносият Болетус излязоха от строя, при това старците задълго — счупените кости и дълбокото изтощение на тяхната възраст не се лекуваха лесно даже с магия. Ритор можеше да разчита само на необузданата Сандра. Асмунд също бе под ръка — единствено той се отърва без драскотина. Юношата беше се овладял и сътворил въздушна леща, плащайки с лек уплах за полета си в пропастта.

„Да беше проявил същата съобразителност и Таниел…“ — рече си Ритор и веднага си забрани да мисли повече за това.

Докато хората от градчето заличаваха следите на бурята, съветът на Въздушните се събра отново.

Сандра седеше до Ритор. Вълшебницата баеше на неестествено изкълчената си ръка, челото й блестеше от пот — болката пробиваше всичките й защитни бариери. Естествено, до вечерта от раните й не ще остане и следа, ала засега й се налагаше да търпи. Асмунд се беше свил като мишка в ъгъла на залата и не смееше да мръдне — че как иначе, за първи път на истински съвет!

Пристигнаха не само магове. Тук бяха главните Възпитатели, най-заслужилите воини, най-вещите лечители, билкари и най-сръчните майстори на ордена. И Кан бе тук — въпреки че днешният ден му бе донесъл много грижи. Ритор скришом стрелна брат си с очи.

Залата не беше пострадала от урагана. Никое буйство на стихиите не бе в състояние да разклати защитните заклинания, наложени още от основателите на клана, които първи бяха пристигнали на Топлия бряг от мъглите на Горещото море. Отново нямаше нито капка влага, нито земна прашинка, нито огнен отблясък — само неподвижно застинал в съсредоточен покой Въздух.

Почти четирийсет чифта очи гледаха към Ритор. Магът се изправи:

— Братя. Преди всичко — чест и слава на почитаемите Рой и Гай, чест и слава на почитаемия Едулюс. Те дадоха всичко възможно от себе си, та делото ни да се увенчае с успех…

Ритор не обичаше много подобни церемонии, на тях красноречието му увяхваше, но така бе редно и той продължи с традиционните фрази докрай. И почти без пауза след това заяви:

— Изпълнихме замисленото наполовина… по-големия дял от работата е свършен. Навярно дори две трети. Намерихме Убиеца.

Къса сдържана въздишка прошумоля в залата. Напрегнати лица, липсваше усещането, че хората спотайват радостта от чутата новина. Ритор искаше да вярва, че кланът няма да го разочарова. Продължи:

— Убиецът се появи там, където се очакваше — в далечния север, край Сивите предели. Отсега нататък ние ще го преследваме като сянка. Важно е да го настигнем… преди да е преминал Посвещението. Трябва да изпреварим Водния клан, за да не успее Торн да го вземе под закрилата си. Ако това се случи — войната е неизбежна. А в момента, уви, не сме в пълните си сили за мащабен конфликт.

Съветът отново се раздвижи с тих ропот. Тук всички разбираха какво означава война с клана на Водата.

— Не бива да оставяме нашия орден без защита, затова не мога да взема в преследването много хора. Сандра, Асмунд… другите ще са нужни тук.

— Вие няма да се справите само тримата — с дрезгав глас се обади Жеймо, началникът на Възпитателите, — даже и Убиецът да не е овладял силата си. Вземи още двама бойци, Ритор.

— Прав си — кимна магът. — Кои са ти най-добрите?

— Кевин и Ерик — незабавно отвърна старият воин и съветът одобрително зашумя.

— И аз ще дойда — тихо, но така че да го чуят всички, промълви Кан. — Заклинанията не са всесилни, Ритор.

Вълшебникът се вгледа в очите на брат си. След смъртта на Таниел двамата така и не сколасаха да поговорят. И тялото на злощастния племенник на Ритор беше останало под стените на замъка Бхче… вероятно вече осквернено от чародеите на Водния клан…

Очите на Кан бяха черни и непроницаеми. Прекалено черни и твърде непроницаеми. И против волята си Ритор отвърна:

— Добре, Кан. Така да бъде. Вземи си един помощник, който да умее повече неща от бъркане на отвари. Тръгваме незабавно. След два часа ще мине „Колесницата на Вятъра“.

* * *

Гарата на Въздушния град бе много разкошна. Сградата от бял мрамор костваше на джуджетата доста средства, вероятно цяло състояние, но те не можеха да не уважат ордена. Специални помпи поддържаха великолепни фонтани на площада пред гарата, въпреки настъпващата есен зелени ливадки радваха окото с девствената си недокоснатост. Колоните и покривът оприличаваха сградата с гръцкия Партенон, стига, разбира се, Болетус да не преувеличаваше.

Наоколо имаше доста народ. Повечето, естествено, бяха хора от близките села и чифлици, но присъстваха и доста джуджета — рудниците им в Старите планини още не бяха изтощени, както мнозинството други мини край самия Топъл бряг.

Когато Ритор и свитата му се появиха пред гарата, тълпите взеха полека-лека да оредяват. Търговки, мотаещи се елфи, угрижени джуджета, хора — всички без видима припряност, но доста живо напускаха площада, водени от мъдрото житейско правило, че никога не си струва да попадаш на пътя на вълшебници от Стихиен клан. Още по-малко да се изпречиш на Ритор, когото мнозина познаваха.

Ритор не се озърна настрани, прекоси опустяващия площад и влезе в чакалнята. Разбира се, не в общата. Над вратата й имаше недвусмислена табелка, сочеща, че помещението е „Само за магове и съпровождащите ги лица“.

Не само фасадата, но и вътрешното обзавеждане говореше колко трудолюбиво и сериозно са се стараели джуджетата. Ритор не знаеше какво са имитирали, но разкошът в специалната зала беше направо предизвикателен: пухкави килими — магът силно подозираше, че са постлани току-що, — удивителни цветя в резбовани дървени сандъчета, кристал, позлата, скъпо червено дърво… Всичко бе поддържано в безукорен ред.

Ала билети трябваше да купуват дори вълшебниците. Даже от Стихийните ордени.

Над гишето висеше табела от черно дърво, върху която със златни букви пишеше: „За деца и магове — намаление“.

— Значи на мен ми се полага двойно намаление! — зарадва се Асмунд. — Още не съм навършил шестнайсет…

Касиерката-джуджанка търпеливо криеше раздразнението си:

— Не е възможно, млади господине. Намалението бива само едно.

— И кое е по-изгодно? — не миряса юношата. Ритор не го скастри. Прекрасно разбираше, че по този начин момчето се опитва да си придаде храброст, лъжейки околните, но преди всичко себе си. Защото изпитваше страх, голям страх — игрите и безгрижието бяха свършили за него.

— Детското — ухили се касиерката, косматата й брадичка се покри с трапчинки. — Само че единствено през периода на лятната ваканция!

Дори маговете предпочитаха да не се карат без сериозна причина с фактическите господари на Пътя. Джуджетата, познаващи парата и електричеството, притежаваха известна устойчивост към стихийната магия. Разбира се, ако някой — нека и хлапакът Асмунд — решеше да се заеме сериозно с тях, лошо им се пишеше, но… Ритор се досещаше, че някои от старите вълшебници съвсем не на шега се боят от парните машини, смятайки техниката за някаква неизвестна им разновидност на чародейство.

— Общо девет билета — каза Предводителят на Въздушните в прозорчето на гишето. — Отделни купета. Цял вагон. За „Колесницата на Вятъра“. До… до самите Предели.

— Не се безпокойте, ваша милост — угоднически се усмихна джуджанката и от нейното изпълнение на гримасата, наречена „усмивка“, Ритор едва не потръпна. — Ей-сегинка ще закачим вагончето, ваша милост.

Касиерката прибра парите с мъхнатата си лапка и подаде на вълшебника девет картончета с кантове от варак и с художествено изрязани ъгълчета — билети със запазени места.

— Разполагайте се и чакайте — нареди Ритор на свитата си. Нямаше смисъл да тръгват скришно, през нощта, или предрешени. Торн и шпионите му не бяха способни да ги засекат, също както и Ритор не можеше да проследи Торн. А джуджетата, както всеки знае, умееха да си държат устите заключени и не се занимаваха с търговия с чужди тайни. Нали заради това просъществуваха толкова дълго и продължават да живеят, за разлика от някои други племена и народи, които не приеха новия ред в Средния свят.

Влакът пристигна на перона точно по разписание — джуджетата не познаваха думата „закъснение“. Отредения за хората на Ритор вагон вече бе подготвен за прикачване към влака. Вълшебникът беше добре запознат с железопътните дела и знаеше, че за да не загубят и капка от скоростта, джуджетата ще впрегнат още един локомотив. И хубаво, че имаха винаги резервен под ръка, защото алтернативата би била да откачат от композицията друг вагон, някой от категорията „без запазени места“. А дори в тази класа пътуваха далеч не случайни люде — доверени лица на търговски къщи, понякога дори самите чорбаджии — за да спестят някоя и друга пара.

Едва когато потеглиха, Ритор си позволи да въздъхне и малко да се отпусне. Облегна се на мекото канапе. Скоро стюардът на вагона щеше да донесе чай.

Можеше да отдъхне поне малко. Торн надали знае къде да ги търси…

* * *

— Слизаш на първата гара — отново рече Виктор колкото можа по-строго. Синът на Пределника неистово кимаше, сякаш от всяка дума на Владетеля научаваше велика истина. — И ще изпълниш всичко, което ти наредих.

— Да, Владетелю… аз съм щастлив… че ти служихме…

— Хайде, хайде, стига — каза Виктор и добави, неволно подражавайки на майка си, когато се стягаха на гости при баба Вяра: — Провери да не забравиш нещо. Скоро спираме…

Гарата бе мъничка, овехтяла и тънеше в окапали жълти листа. Само няколко тополи упорито се съпротивляваха на есента. Те стърчаха над сграда с охлузена мазилка и килнал се настрани покрив. Единственото солидно нещо в нея бяха решетките на прозорците. Ярослав вдигна към Виктор пълни с искрена мъка очи:

— Сбогом, Владетелю…

— Ха така! — престорено се учуди Виктор. — Откъде накъде „сбогом“! Пак ще се срещнем… непременно ще се срещнем. Задушница за баща ти и братята ти ще направим.

— Наистина?! — момчето се задави от възторг.

— Наистина, наистина — побърза да го увери Виктор. — Сега върви. Не се бави.

Излезе от купето заедно с Ярослав.

— Слизате? — равнодушно се поинтересува джуджето-стюард, зает с някакви ръчки и кранове, стърчащи от стената.

— Само той — посочи Виктор. — Аз оставам.

— Ааа… Само внимавайте да не се возите над платеното — много строго държим на това. Билети можете да закупите само по гарите. Аз не продавам. Ако ще искате да продължите, ще трябва да се отбиете на касата в Рянск — със същото равнодушие съобщи джуджето.

— Благодаря, ще го имам предвид.

Стоеше в тамбура6 и изпращаше с поглед бавно отдалечаващия се Ярослав. Добре че се съгласи да слезе. Стига невинни жертви. Изглежда, че да се намира човек до Виктор не е най-безопасното занимание…

Те изникнаха иззад тополите, по двама от двете страни на сградата, бързи и безшумни. И като гърмящ водопад в съзнанието на Виктор нахлу сдържаната досега злоба и желание за отмъщение. Противникът бе понесъл загуби, бяха останали само четирима — четирима Наказващи от клана на Водата начело с мага Хотор. Идваха да убиват. И нямаше значение как са успели да настигнат влака — вероятно вълшебниците имаха в този свят своите секретни преки пътеки.

— Бягай! — закрещя Виктор към вдървения гръб на момчето.

— Сега ли ще благоволите да слезете? — подкупващо любезно се обади зад него стюардът.

Виктор не отговори. Вече се виждаше как се втурва в купето за меча, кракът му се откъсна от железния под… и внезапно разбра — оръжието нямаше да му помогне. Бе безполезно. Нуждаеше се от нещо друго… нещо отвътре.

— Спрете! — извиси глас към враговете си, преди да е съобразил какво да предприеме. — Оставете на мира верния ми слуга!

Момчето даже не бе помислило да бяга. То меко приклекна, оголи ножа и се озъби като вълче. Знаеше, че е обречено, но това нямаше значение — Владетелят трябваше да оцелее.

Касапите продължаваха да се приближават към Ярослав. Хотор спря и предизвикателно погледна към Виктор.

— Какво стоиш?! Излез!

Но зад заканата се криеше страх и несигурност.

— Отново заставаш на пътя ми, Хотор — хладно каза Виктор, а в гърдите му вече набъбваше буца ледена ярост. — Този път няма да се измъкнеш. Какво ти бях обещал, сган, помниш ли?

Все още не знаеше какво да направи. Да удари?… С какво? Нямаше меч.

Хотор продължи да върви. Късото му светло-синьо наметало бе загубило предишната си чистота, по него зееха дупки — комай по тайните пътеки вирееха доста тръни. И заедно с жалкото състояние на дрехите, в лицето, въпреки самоуверената стъпка, се беше появило нещо ново.

Обреченост.

Водният маг вдигна ръка.

Зад гарата, изтръгвайки дърветата с корените им, презирайки земното привличане, се издигна исполинска вълна. Бе черна като смола, едва-едва синкава, само кипящата пяна по гребена й — бяла. Трясъкът на прекършените дънери заглуши всичко друго. Сянката на невероятното цунами, незнайно как пропълзяло в сърцето на сушата, помрачи деня. Целият удар на многотонната грамада бе прицелен право във Виктор, точно в него и в никой друг. Всеки миг вълната щеше да се стовари и да превърне жертвата си в нищо. Хотор не искаше да рискува, сътворявайки несполучилия при миналата схватка воден дух, демон или както и да се наричаше кошмарното същество.

Виктор скочи. Скочи, молейки тялото си бързо да си спомни на какво го бяха учили на тренировките.

Магьосникът направи с ръцете си движение, сякаш извиваше шията на гъска. Виктор вече летеше срещу него. За изпълнено по този начин майи-гери кой да е инструктор по карате би наказал Виктор с петдесет лицеви опори. Върху свити юмруци, за да запомни как не трябва да се рита. Но пред Хотор нескопосаната хватка мина, вълшебникът не понечи да се защити.

Беше възможно най-подлият и мръснишки удар — с върха на обувката в слабините. Водният се преви на четири… и изтърва юздите на силата, която формираше убийствения воден вал. Цунамито се разпадна, стопи се, сякаш никога не бе съществувало.

Кратък вик. Виктор вдигна глава.

Кръв. Безсилно разперените ръце на Ярослав, под