/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic, / Series: Ключове

Ключът на смелостта

Нора Робъртс

Тази книга завършва историята, в която три приятелки са изправени пред предизвикателството да отключат омагьосаните души на три древни полубогини. Настъпва часът и на самотната майка Зоуи Маккорт. Подобно на приятелките си Малъри и Дейна тя разполага с един месец, за да открие отредения й ключ. Злият магьосник Кейн прави всичко възможно да осуети търсенето й, но Зоуи не е сигурна кое е по-трудно за нея: да преодолее препятствията по пътя към ключа или да събере смелост да потисне съмненията си и да прегърне любовта в лицето на сексапилния Брад Вейн…

Нора Робъртс

Ключът на смелостта

На майка ми, която имаше смелостта да отгледа пет деца

Смелостта е опора на добродетелите, върху която те се крепят.

Робърт Луис Стивънсън

Първа глава

Зоуи Маккорт бе на шестнадесет години, когато срещна момчето, което щеше да промени живота й. Бе отраснала в планините на Западна Вирджиния и бе най-голямото от четири деца. Преди да навърши дванадесет години, баща и бе избягал с чужда съпруга.

Дори тогава Зоуи не бе изживяла това като голяма загуба. Баща й бе избухлив, вечно сърдит мъж, който предпочиташе да пийва бира с приятели или да спи със съседката, отколкото да се грижи за семейството си.

Все пак бе трудно без заплатата, която бе носил почти всяка седмица.

Майка й бе слаба, сприхава жена, която пушеше твърде много и компенсираше отсъствието на съпруга си, като му намираше заместници, мъже, замесени от същото тесто като Боби Лий Маккорт. Удоволствието, което й доставяха, бе кратко, а след раздялата дълго бе тъжна и мрачна, но не издържаше без любовник повече от месец.

Кристъл Маккорт бе отгледала челядта си в каравана на паркинга „Хилсайд“. След бягството на съпруга си тя се бе напила до забрава и оставяйки Зоуи да се грижи за по-малките деца, бе потеглила с очуканото си камаро да търси, по нейни думи, „невярното копеле и шибаната му кучка“.

Беше се забавила три дни. Не бе открила Боби, но се бе върнала трезва. Освен част от самоуважението си, бе загубила и работата си в салона за красота „Деби“.

Той се помещаваше в невзрачна барака, но без редовните приходи от него бе тежко.

Изпитанието значително бе закалило Кристъл. Един ден бе седнала с децата си и им бе казала, че въпреки трудностите ще намерят начин да се справят.

Бе закачила разрешителното си за фризьор и козметик на вратата на кухнята и я бе превърнала в свой собствен салон за красота.

Подбиваше цените на Деби и имаше талант за прически.

Така се бяха преборили с мизерията. В караваната миришеше на перхидрол, къдрин и дим, но успяваха да свържат двата края.

Зоуи миеше коси, премиташе пода и надзираваше братята и сестрите си. Когато бе показала, че проявява интерес към професията, бе получила достъп до гребените и шнолите.

Тогава бе започнала да мечтае за нещо повече, за света извън паркинга за каравани.

Справяше се добре в училище, особено по математика. Благодарение на способността си да борави с цифри, бе поела счетоводството на майка си, изчисляването на данъци и сметки.

Преди четиринадесетия си рожден ден вече бе станала зрял човек, но бе запазила копнежа на детето в себе си за нещо повече.

Нищо чудно, че бе привлечена от Джеймс Маршъл.

Бе толкова различен от момчетата, които познаваше. Не само защото бе с три години по-голям от нея, а и защото бе пътувал и видял интересни неща. Освен това бе дяволски красив. Като чаровния принц от приказките.

Прадядо му бе работил в мините, но по Джеймс нямаше следи от въглищен прах. Поколенията преди него ги бяха заличили напълно и бяха придали на името си изтънченост и блясък.

Родителите му имаха достатъчно пари, за да си позволят скъпи вещи, добро образование за децата си и екскурзии до Европа. Тяхната къща бе най-голямата в града, бяла и пищна като булчинска рокля, а Джеймс и сестра му учеха в частни училища.

Семейство Маршъл често организираха разточителна приеми с жива музика и скъпа храна. Госпожа Маршъл винаги викаше Кристъл в дома си, за да й направи прическа, и Зоуи отиваше с майка си, за да оформи маникюра й.

Мечтаеше за тази къща, толкова красива и пълна с цветя и сувенири. Струваше й се чудесно, че има хора, които живеят така, а не натъпкани в каравана, изпълнена с мирис на химикали и застоял дим.

Обеща си, че един ден и тя ще живее в къща. Не голяма и разкошна като тази на Маршъл, но истинска къща с малък двор.

И ще посети местата, за които разказваше госпожа Маршъл — Ню Йорк, Париж, Рим.

Пазеше рестото от билетите си за пътуване и спестяваше парите, които припечелваше понякога. И без това не бяха достатъчни, за да помогнат на майка й да изхранва семейството.

Постъпваше разумно с парите. На шестнадесет години вече имаше четиристотин и четиринадесет долара в тайна спестовна сметка.

През април, когато ги навърши, отиде да изкара още малко като сервитьорка на един от приемите на семейство Маршъл. Бе представителна и имаше желание за работа.

Тогава косите й бяха дълги и се спускаха до талията и като черен водопад. Винаги бе имала стройно тяло, което бе добило женствени форми и караше момчетата да подсвиркват след нея. Но тя нямаше време за момчета. Поне не много.

Златистокафявите й очи с дълги мигли имаха неизменно любопитен и учуден израз, а чувствените й устни бавно се разтягаха в усмивка. Чертите й издаваха сила и бяха в екзотичен контраст с вродената й свенливост.

Правеше каквото й наредят и се справяше добре, а мнението си запазваше за себе си, доколкото бе възможно.

Може би Джеймс бе привлечен именно от тази затвореност, а може би от загадъчните й очи или от мълчаливата й зрялост. В онази пролетна вечер започна да флиртува с нея и да се старае да я впечатли. Пожела да се видят отново.

Срещаха се тайно, което правеше връзката им още по-вълнуваща. Зоуи бе поласкана от вниманието на момче като Джеймс. Той я изслушваше. Постепенно престана да бъде срамежлива и сподели с него мечтите и надеждите си.

Бе толкова мил с нея. Винаги, когато успееха да се измъкнат, отиваха на дълги разходки с колата му или просто сядаха да погледат звездите и да си поговорят.

Разбира се, скоро помежду им започна да се случва и нещо друго. Джеймс твърдеше, че я обича и не може без нея.

В една приятна юнска нощ върху червено одеяло, постлано в гората, тя му отдаде девствеността си, подтикната от нетърпението и оптимизма, присъщи на младите.

Все още бе мил и внимателен и й обеща, че ще останат заедно завинаги. Струваше й се искрен. Повярва му.

Но цената на младежката наивност се оказа тежка. Зоуи я бе платила, а предполагаше, че и той. Може би за него бе още по-лошо.

Защото тя бе загубила невинността си, а Джеймс много по-ценно съкровище.

Сега стоеше загледана в това съкровище. Нейния син.

Джеймс бе променил живота й, а Саймън му бе придал смисъл. Бе започнала от нулата на ново място. Момченцето я бе накарало да разбере какво е да бъде жена. Благодарение на него бе станала личност.

Със собствени усилия бе успяла да закупи малката къща с двор, в която живееха. Не бе пътувала до местата, които бе мечтала да посети, но всеки ден откриваше чудесата на света в очите на сина си.

Близо десет години след като за първи път го бе поела в ръцете си и му бе обещала, че никога не ще го разочарова, отново мислеше за него. Би сторила всичко възможно, за да осигури на Саймън нещо повече.

Зоуи Маккорт, срамежливото момиче от възвишенията на Западна Вирджиния, щеше да започне свой собствен бизнес в красивото градче Плезънт Вали, Пенсилвания, с две жени, които за два кратки месеца бяха станали за нея по-близки от сестри.

„Малки удоволствия“. Името й харесваше. Това желаеше да предлага на клиентите си. И тя, и приятелките й трябваше здравата да се потрудят. Но дори работата щеше да бъде удоволствие, защото всяка от тях щеше да се занимава с това, за което е мечтала.

Галерията на Малъри Прайс щеше да заема единия край на първия етаж на красивата им обновена сграда. В другата част щеше да бъде книжарницата на Дейна Стийл. А нейният салон щеше да се помещава на целия горен етаж.

„Само още няколко седмици“, помисли си тя. Няколко седмици до края на ремонта и зареждането със стока и оборудване. Най-сетне щяха да отворят врати.

През тялото й преминаваше тръпка при тази мисъл, но не само от страх. Понякога бе изцяло от вълнение.

Знаеше точно как ще изглежда всичко в завършен вид. Главното помещение щеше да бъде боядисано в ярки цветове, а стаите за процедури — в успокояващи пастелни тонове. Щеше да сложи свещи за аромат и уютна атмосфера и интересни картини по стените. Подходящото осветление щеше да гали окото и да отпуска.

„Малки удоволствия. За ума, тялото и духа“. Възнамеряваше да предлага на клиентите си по малко и от трите.

Тази вечер тръгна от Вали, където бе създала дом и където щеше да развива бизнеса си, към възвишенията. Там щеше да срещне съдбата си. Саймън изглеждаше малко мрачен и мълчаливо гледаше през прозореца. Знаеше, че му е неприятно да носи костюм.

Но когато човек е канен на вечеря на място като „Уориърс Пийк“1, трябва да бъде облечен както подобава.

Вяло приглади подгъва на роклята си. Беше я купила изгодно от разпродажба и предполагаше, че тъмнолилавото жарсе с подходящо за случая.

Може би бе по-добре да избере черен тоалет, по-семпъл и консервативен. Но цветът й бе допаднал, а и по време на събитието трябваше да изглежда впечатляващо, по-голяма самоувереност. Тази вечер щеше да бъде една от съдбовните в живота й, така че държеше да бъде облечена с нещо, което я кара да се чувства добре.

Стисна устни. Неволно се бе върнала към това, за което избягваше да мисли, а се налагаше да се изправи срещу него.

Как щеше да обясни на едно деветгодишно момче с какво се занимава от известно време насам и особено с какво възнамерява да се залови?

— Мисля, че трябва да поговорим за повода за вечерята, на която отиваме — започна Зоуи.

— Обзалагам се, че никой друг няма да бъде облечен с костюм — промърмори синът й.

— Обзалагам се, че грешиш.

Той извърна глава и й хвърли дяволит поглед.

— Един долар.

— Един долар — съгласи се Зоуи.

„Толкова прилича на мен“, помисли си тя. Понякога тази прилика я караше да изпитва гордост и собственическо задоволство. Струваше й се странно, че не бе наследил нито една черта на Джеймс. Имаше нейните очи, нейните устни, нос и брадичка, нейните коси. Всичко това бе съчетано по малко по-различен начин във външността на Саймън.

— Както и да е. — Зоуи прочисти гърлото си. — Нали знаеш как получих онази покана за коктейл там горе преди два месеца? Тогава се запознах с Малъри и Дейна.

— Разбира се, спомням си. На следващия ден ми купи „Плейстейшън 2“, а дори нямах рожден ден.

— Подаръците без повод са най-хубави.

Бе успяла да изпълни най-съкровеното желание на Саймън е част от двадесет и петте хиляди долара, които бе получила в аванс при съгласието си да участва в… нещо фантастично.

— Познаваш Малъри и Дейна, както и Флин, Джордън и Брадли.

— Да. Често се срещаш с тях. Готини са. За стари хора — добави той със самодоволна усмивка, с която очакваше да я разсмее. Но Зоуи не се засмя. — Да не би с тях да се е случило нещо? — припряно попита Саймън.

— Не, не. Всичко е наред. — Тя прехапа долната си устна, докато се опитваше да намери точни думи. — Понякога хората се оказват свързани, без да са го знаели. Искам да кажа, Дейна и Флин са брат и сестра… е, доведени. Дейна се запознава с Малъри, а Малъри среща Флин и преди да усетиш какво става, двамата се влюбват.

— Сълзливи любовни истории ли ще ми разказваш? Ще повърна.

— Не забравяй да се наведеш през прозореца, за да не изцапаш колата. И така, най-старите приятели на Флин са Джордън и Брадли, а като по-млади Джордън и Дейна са били… гаджета. — Това бе най-приемливата дума, която една майка би могла да измисли. — После Джордън и Брадли са напуснали Вали. Наскоро се завърнаха донякъде заради връзката, за която заговорих. Джордън и Дейна се срещнаха отново и…

— Сега ще се женят. Флин и Малъри също. Това е като епидемия. — Беше се обърнал с лице към нея и я гледаше изпод вежди. — Ако ни поканят на тези сватби, ще ме накараш да облека костюм, както за леля Джолийн, нали?

— Да, за мен е удоволствие да те тормозя така. Опитвам се да ти кажа, че всеки от нас шестимата е свързан по някакъв начин с останалите. И с още нещо. Досега не съм ти разказвала за хората, които живеят в „Уориърс Пийк“.

— Те са магьосници.

Ръцете на Зоуи трепнаха на волана. Забави и спря в една отбивка от криволичещия път.

— Какво те кара да мислиш, че са магьосници?

— За бога, мамо, чувам какво си говорите на онези ваши срещи. Вещици ли са, или какво? Не разбирам.

— Не. Да. Не зная точно. — Как би могла да обясни на едно дете, че са древни богове? — Вярваш ли в магии, Саймън? Нямам предвид фокуси, а онези, за които четеш в книги като „Хари Потър“ или „Хобитът“.

— Ако не са съществували наистина, защо има толкова книги и филми за тях?

— Добър въпрос — отбеляза тя след миг. — Роуина и Пит, хората, които живеят в „Пийк“ и с които ще се запознаеш тази вечер, са магьосници. Дошли са от друг свят и са тук, защото имат нужда от нашата помощ.

— За какво?

Знаеше, че бе успяла да разпали у него същото любопитство, което го караше да разгръща книги и комикси и да играе интерактивни видеоигри.

— Ще ти кажа. Историята прилича на приказка, но не е. Докато ти я разказвам, трябва да потеглим отново или ще закъснеем.

— Добре.

Зоуи бавно си пое дъх, докато отново излизаше на пътя.

— Преди много време… наистина много отдавна, в света зад Завесата на сънищата, или Завесата на силата, както я наричали, живеел млад бог…

— Като Аполон ли?

— Нещо подобно. Но не гръцки бог, а келтски. Бил кралски син и когато навършил пълнолетие, посетил нашия свят, където срещнал една девойка и се влюбил.

Саймън нацупи устни.

— Защо винаги става така?

— Ще поговорим за това друг път. Сега нямаме много време. И така, те се влюбили и въпреки че не било позволено, родителите му се съгласили да доведе момичето в дома им, за да се оженят. Някои богове нямали нищо против, но други не го одобрили. Последвали бунтове и…

— Страхотно.

— Светът се разделил на две кралства. Младият бог управлявал едното със смъртната си съпруга, а над другото властвал зъл магьосник.

— Супер.

— Младият бог имал три дъщери. Наричали ги полубогини, защото били наполовина човешки същества. Всяка от дъщерите се отличавала с някаква дарба. Първата творяла музика, или изкуство, втората пишела, а третата притежавала храброст. — Гърлото й пресъхна при тази мисъл, но преглътна и продължи. — Била родена за воин. Трите били много близки, както всички сестри, и родителите им ги обожавали. За да бъдат защитени по време на размириците, направили един воин и една учителка техни закрилници. Тогава… не се мръщи… воинът и учителката се влюбили.

Саймън наведе глава назад и се загледа в тавана.

— Знаех си.

— Дъщерите, които не били деветгодишни мърморковци, искрено се радвали за тях и ги прикривали, когато се измъкват, за да бъдат насаме. Затова девойките не били надзиравани достатъчно зорко. Злият магьосник се възползвал, промъкнал се до тях и изрекъл заклинание. С магия похитил душите на трите дъщери и ги заключил в стъклено ковчеже с три ключалки.

— Здравата са загазили.

— Да. Душите им все още са там и могат да бъдат освободени само когато трите ключа бъдат намерени и бъдат един по един завъртени от ръка на смъртен. От човешка ръка. — Пръстите на Зоуи изтръпнаха и тя ги потърка в полата си. — Нали разбираш, те били наполовина човешки същества и затова злият магьосник направил така, че да могат да бъдат спасени само от хора от нашия свят. Мислел, че е невъзможно. Ключовете били поверени на учителката, но тя не можела да ги завърти. Двамата с воина били изпратени в изгнание тук, в този свят. Във всяко поколение се раждат три жени, които са единствените, способни да открият ключовете и да отворят ковчежето. Трябва да бъдат скрити, което е част от изпитанието и от магията. Всяка от избраниците на свой ред изминава пътя до своя ключ за четири седмици и го поставя в ключалката.

— Значи ти си едната от жените, които трябва да търсят ключовете? Как са те избрали?

Тя въздъхна с облекчение. Синът й бе будно и умно момче.

— Не зная точно. Приличаме… Мал, Дейна и аз изглеждаме досущ като трите девойки. Героините от легендата „Дъщерите в стъклен плен“. Роуина е художник и в „Пийк“ има техен портрет. Ето това са връзките, Саймън. Има нещо, което свързва всички ни едни с други, с ключовете и с дъщерите. Мисля, че би могло да се нарече съдба.

— Ако не намерите ключовете, те ще останат в плен завинаги, така ли?

— Душите им. Телата им спят в стъклени ковчези… като Снежанка. Чакат.

— Роуина и Пит, те са учителката и пазачът. — Саймън замислено кимна. — А вие с Малъри и Дейна трябва да откриете ключовете и да оправите всичко.

— Точно така. Малъри и Дейна вече минаха по реда си и всяка от тях се справи. Започва моето изпитание.

— Ще го намериш — увери я той със сериозен тон. — Когато загубя нещо, винаги го намираш.

„Де да беше толкова лесно, колкото с любимата му фигурка на екшън герой“, помисли си тя.

— Ще направя всичко, което е по силите ми. Саймън, трябва да те предупредя, че магьосникът, чието име е Кейн, се опитва да ни попречи. Ще се старае да ме спре. Страшничко е, но трябва да положа усилия.

— Ще го напердашиш.

Смехът отпусна свития й стомах.

— Такова е намерението ми. Исках да скрия това от теб, но реших, че не е редно.

— Защото сме отбор.

— Да, страхотен отбор.

Зоуи спря пред отворения портал на „Уориърс Пийк“.

От двете страни стояха каменни воини, с ръце на дръжките на мечовете си. Изглеждаха толкова внушителни и страховити.

„Връзки?“, помисли си тя. Каква връзка можеше да има човек като нея с воините на портала?

Отново си пое дъх и продължи.

— Невероятно — възкликна Саймън до нея.

— Да.

Реакцията на сина й при вида на къщата бе обяснима. Самата тя бе ококорила очи, когато я бе зърнала отблизо за първи път.

Думата „къща“ бе твърде обикновена за здание като „Пийк“. Полузамък-полукрепост, то се издигаше над Вали, сякаш властва над величествените хълмове. Имаше куполи и кули от черен гранит и каменни статуи на джуджета по стрехите, които като че ли всеки миг ще скочат. Беше масивна сграда сред обширни тревни площи, достигащи до горите, над които вече се спускаше здрач.

Над най-високата кула се вееше бяло знаме с емблема на златен ключ.

Слънцето залязваше зад къщата и златисточервените лъчи, които набраздяваха небето, правеха гледката още по-драматична.

„Скоро напълно ще се стъмни — помисли си Зоуи — и ще изгрее съвсем тънък лунен сърп“.

Следващата нощ щеше да бъде първата от новолунието, началото на изпитанието й.

— И отвътре е великолепна. Като замък от филм. Не докосвай нищо.

— Мамо.

— Неспокойна съм. Простено ми е. — Бавно измина последните метри до входа. — Но наистина не бива да докосваш нищо вътре.

Когато спря, Зоуи се помоли да не е нито първа, нито последна и извади червилото си, за да заличи последиците от прехапването на устни по пътя. Машинално прокара пръсти по равните краища на косите си, които сега бяха по-къси, отколкото на сина й.

— Хубава си, да влизаме.

— Искам и двамата да изглеждаме страхотно. — Закачливо го щипна по брадичката. Докато отегчено въртеше очи срещу нея, извади гребен и среса косите му. — Ако вечерята не ти се услади, преструвай се, че ядеш, но не казвай, че не ти харесва, и не издавай неприлични звуци. Ще ти приготвя нещо, когато се приберем.

— Не може ли да се отбием в „Макдоналдс“?

— Ще видим. Добре. Красиви сме. — Зоуи прибра гребена в чантата си и понечи да отвори вратата на колата, но старецът, който посрещаше гостите и паркираше колите им, го стори вместо нея. Винаги я стряскаше. — О, благодаря.

— За мен е удоволствие, госпожице. Приятна вечер.

Саймън го изгледа любопитно.

— Здравейте.

— Здравейте, млади господине.

Поласкано от обръщението, момчето му се усмихна и се приближи.

— И вие ли сте магьосник?

Бръчките на стареца станаха по-дълбоки, когато на лицето му се появи широка усмивка.

— Може би. Как мислиш?

— Сигурно. А защо сте толкова стар?

— Саймън.

— Добър въпрос, госпожице — каза той в отговор на укорителното просъскване на Зоуи. — Стар съм, защото съм имал щастието да бъда дарен с дълъг живот. Желая го и на вас. — Костите му изпукаха, когато се наведе, за да погледне Саймън право в очите. — Искаш ли да узнаеш истината?

— Да.

— Всички сме магьосници, но някои го знаят, а други не. — Изправи гръб. — Ще се погрижа за колата ви, госпожице. Приятно прекарване.

— Благодаря.

Зоуи хвана ръката на Саймън и го поведе по площадката към двойната входна врата, която се отвори още преди да почукат и ма прага застана Роуина.

Буйните и огненочервени коси се спускаха над ръкавите на дълга рокля в тъмнозеления цвят на горите наоколо. Между гърдите й висеше сребърен медальон с прозрачен камък, който блестеше на ярката светлина от преддверието.

Както винаги, красотата й бе поразителна.

Подаде ръка на Зоуи, но очите й, по-яркозелени от роклята, приковаха поглед в Саймън.

— Добре дошли. — Гласът й звучеше като ехо от далечните земи, които Зоуи някога бе мечтала да посети. — Радвам се да те видя отново. За мен е удоволствие най-сетне да се запозная с теб, Саймън.

— Саймън, това е госпожица Роуина.

— Просто Роуина, ако обичаш, защото се надявам да станем приятели. Заповядайте.

Задържа ръката на Зоуи в своята, а с другата докосна рамото на Саймън.

— Дано не сме закъснели.

— Не, не сте. — Роуина ги поведе по коридора с разноцветни мозайки на пода. — Повечето от другите вече са тук, но Малъри и Флин все още не са пристигнали. В приемната сме. Кажи ми, Саймън, обичаш ли телешки дроб и брюкселско зеле?

Момчето издаде звуци на неодобрение, преди да си спомни предупреждението на майка си, и въпреки че бързо замълча, Зоуи се изчерви от срам. Роуина избухна в смях.

— Аз също ги ненавиждам, затова не са включени в менюто тази вечер. Предпоследните гости — заяви тя, когато влязоха в приемната. — Пит, ела да се запознаеш с младия господин Маккорт.

Саймън погледна към майка си и я смушка с лакът.

— „Господин Маккорт“ — самодоволно прошепна той, едва раздвижвайки устни.

Любимият на Роуина бе красив колкото нея. Мускулестото му тяло бе скрито под елегантен тъмен костюм, а черните дълги коси биха пригладени назад над скулестото му лице. Искрящосините му очи се вгледаха в Саймън под повдигнати вежди, когато подаде ръка на момчето.

— Добър вечер, господин Маккорт. Какво да ви предложа за пиене?

— Може ли кока-кола?

— Разбира се.

— Чувствайте се като у дома си — покани ги Роуина.

Дейна вече бе станала и вървеше към тях.

— Здрасти, Саймън. Как е?

— Добре. Въпреки че току-що загубих един долар на бас, защото този господин и Брад са с костюми.

— Лош късмет.

— Нали мога да си поговоря с Брад, мамо?

— Добре, но… — Зоуи въздъхна, когато синът й се затича. — Не докосвай нищо — промърмори тя под носа си.

— Всичко е наред. А ти как си?

— Не зная. — Погледна приятелката си, на която вече имаше пълно доверие. Долови в тъмнокафявите й очи разбиране, каквото би могла да срещне само у още един човек. — Малко съм нервна. Нека все още не мислим за това. Изглеждаш чудесно.

Последното бе самата истина. Гъстите кестеняви коси на Дейна бяха подвити на съвършена лъскава камбанка под волевата й брадичка. Самата Зоуи бе избрала тази прическа за нея и за пореден път се убеждаваше колко й отива.

Доволна бе, че Дейна е предпочела керемиденочервеното си сако пред по-официалното черно.

— Още повече се радвам, че изглеждаш щастлива — добави тя и повдигна лявата й ръка, за да разгледа още веднъж изящния рубин на пръстена й. — Джордън има страхотен вкус за бижута, както и за жени.

— Не мога да отрека. — Дейна хвърли поглед назад към дивана, където Джордън разговаряше с Пит. Приличаха на двамата воини, които стояха от двете страни на портала. — Имам до себе си красив и силен мъжага.

„Чудесна двойка са“, помисли си Зоуи.

Дейна имаше атлетична фигура на амазонка, която подхождаше на мъжественото тяло на Джордън. Каквото и да станеше по-нататък, Зоуи се радваше, че бяха преоткрили любовта си.

— Предполагам, че би пийнала чаша шампанско.

Роуина се приближи и й подаде висока кристална чаша с пенлива течност.

— Благодаря.

— Синът ти е голям симпатяга.

Гордостта й надделя над безпокойството.

— Да, такъв е. Най-хубавото нещо в живота ми.

— Той е богатство за теб. — Роуина докосна ръката й и се усмихна. — Двамата с Брадли вече са станали добри приятели.

— Веднага си допаднаха — потвърди Зоуи.

Не знаеше какво да мисли, струваше й се толкова странно. Седяха един до друг в далечния край на стаята и разпалено разговаряха за нещо. Мъжът бе с елегантен тъмносив костюм, а момчето с кафяв, който вече му омаляваше.

Струваше й се необяснимо как Саймън може да общува непринудено с човек, от когото тя ужасно се смущава. Обикновено със сина й бяха тандем.

Брад хвърли поглед към нея и очите му, които имаха почти същия цвят като костюма му, срещнаха нейните.

О, да, той бе единственият от познатите им, който само с поглед можеше да я накара да затрепери.

Бе твърде красив, твърде богат, твърде… всичко. Не бе в категорията й. Не биваше да се подлъгва втори път.

Пред Брадли Чарлз Вейн Джеймс Маршъл би изглеждал като недодялан селянин. Богатството на Вейн, натрупано от търговия с дървен материал, бе вложено във веригата магазини за обзавеждане и строителни материали „Хоуммейкърс“, която процъфтяваше, и той бе влиятелен мъж с привилегии.

Тъмнозлатистите му коси, оловносивите очи и чаровната усмивка според нея го правеха опасен. Имаше силно, атлетично тяло, върху което марковите костюми стояха съвършено. Струваше й се, че дългите му крака могат да изминат разстоянието до вратата само с няколко крачки.

Освен това бе непредсказуем. Понякога се държеше арогантно и хладно, друг път властно, а бе способен и на изненадваща галантност.

Тя не можеше да има доверие на един непредсказуем мъж.

Но спокойно оставяше Саймън в неговата компания, което бе още една загадка. Никога не би сторил нищо лошо на детето й. Дълбоко в себе си бе сигурна в това. Не можеше да отрече, че се държи изключително мило с него.

Но когато Брад се изправи и тръгна към нея, всички мускули в тялото й се стегнаха.

— Как се чувстваш?

— Добре.

— Значи си казала на Саймън какво става.

— Има право да знае! Трябваше…

— Ако се каниш да се нахвърлиш върху мен, успокой се, защото съм съгласен с теб. Има не само право, а и достатъчно пъргав и буден ум, за да го разбере.

— О… — Зоуи сведе поглед към чашата си. — Извинявай. Малко съм напрегната.

— Ще се успокоиш ли поне малко, ако ти напомня, че не си сама?

Докато изричаше тези думи, в коридора настана суматоха. След миг в стаята нахълта Мо, огромното черно куче на Флин. Нададе весел лай и се втурна към сандвичите, подредени върху поднос на ниската масичка.

Флин и Малъри хукнаха да го удържат, а след тях и Роуина, която се заливаше от смях. Последваха викове, още лай и оглушителен трясък.

— Всъщност — добави Брад, докато наблюдаваше настъпилия хаос — при такава компания би било истински късмет да останеш сама поне за пет минути.

Втора глава

Оказа се, че Зоуи е тази, която трябва да се преструва, че яде. Не заради храната, а просто защото не можеше да се отпусне. Трудно бе да преглъща, когато стомахът й бе свит на топка.

Не за първи път вечеряше в тази трапезария с висок таван и силен огън в камината. Всичко изглеждаше прекрасно на светлината на полилеите и свещите.

Но знаеше как ще завърши вечерта. Нямаше да има жребий и трите с Малъри и Дейна да изтеглят дискове от резбована кутийка, за да видят на коя ще се падне онзи с гравираната емблема на ключ.

Малъри и Дейна бяха преминали успешно изпитанията си, въпреки че шансовете им изглеждаха нищожни. Бяха открили своите ключове и двете ключалки бяха тържествено отворени.

Беше им помогнала с идеи, подкрепа и дори вдъхване на кураж. Но едва сега, когато настъпи нейният час, разбра какво бреме е носила всяка от тях на плещите си. Накрая и Малъри, и Дейна бяха надникнали дълбоко в себе си, за да открият пътя към ключовете.

Сега тя носеше бреме, тя поемаше риск. И трябваше да използва шанса си.

Ако не проявеше достатъчно смелост, съобразителност и сила, всичко постигнато досега щеше да отиде на вятъра.

С мъка преглъщаше хапките и дори превъзходното свинско печено присядаше на гърлото й.

На масата се водеха разговори, сякаш домакините и гостите просто се бяха събрали на приятелска вечеря. Малъри и Флин седяха точно срещу нея. Златистите къдрици на Малъри бяха пригладени зад ушите и момичешкото й лице бе открито. Големите й сини очи се изпълниха с вълнение и радост, когато заговори за работата в „Малки удоволствия“.

От време на време Флин докосваше ръката или рамото й, сякаш искаше да каже: „Радвам се, че си тук и че сме заедно“. Тези нехайни ласки стопляха сърцето на Зоуи.

За да бъде съзнанието й заето с по-леки мисли, започна да си представя какво би направила с косите му, ако й позволеше. Имаха наситен кестеняв цвят и бяха гъсти и чупливи. Би могла да ги оформи и все пак да изглеждат небрежно разрошени, което подхождаше на издълженото му лице и формата на тъмнозелените му очи. Мислено промени прическите и на всички останали.

Изведнъж подскочи, когато Брад я срита под масата.

— Какво?

— Слез на земята.

— Просто се бях замислила, това е.

— Не ядеш — изтъкна той.

Раздразнена, тя набоде хапка месо.

— Ям.

Бе напрегната и гласът й трепереше. Не би могъл да я упрекне, но му хрумна сигурен начин да я поразсее.

— Саймън изглежда доволен.

Зоуи хвърли поглед към сина си. Роуина го бе настанила до себе си и явно водеха интересен разговор, докато момчето с апетит поглъщаше порцията си.

„Няма нужда да се отбиваме в «Макдоналдс»“, каза си Зоуи с усмивка.

— Лесно се сприятелява. Дори с магьосници.

— Магьосници? — повтори Брад.

— Смята ги за такива. Слушаше с интерес, когато му разказвах за тях, стори му се вълнуващо.

— Няма нищо по-вълнуващо за едно хлапе от борбата между доброто и злото. Но за теб нещата не са толкова прости.

Зоуи набоде ново парче от печеното и го премести от единия кран на чинията си в другия.

— Малъри и Дейна се справиха. И аз мога.

— Разбира се. — Брад продължи да се храни, докато тя го гледаше намръщено. — Е, поръча ли нова дограма за салона?

— Вчера.

Кимна, сякаш това бе новина за него. Не мислеше, че би одобрила разпореждането му персоналът на „Хоуммейкърс“ да му докладва, когато приемат поръчката й.

— Мога да ти помогна да смениш дограмата.

— Няма нужда. Мога и сама.

— Обичам да работя с дърво, когато имам възможност. — Усмихваше й се чаровно и говореше с непринуден приятелски тон. — В кръвта ми е. А осветлението? Реши ли вече?

Бе успял да отвлече вниманието й. Дори и да не й бе приятно да разговаря с него, поне бе престанала да мисли за ключа и бе започнала да се храни.

Бе луд по нея. Или просто не бе с всичкия си. Не получаваше никакво насърчение от дамата. Държеше се хладно и заядливо с него още от първата им среща преди близо два месеца. Освен един-единствен път, когато бе успял да я изненада с целувка.

Тогава не бе имало и следа от обичайната й надменност и заядливост и Брад се надяваше изживяването да е било също толкова влудяващо за нея, колкото за него.

Сега бе готов да се впусне във фантазии как притиска устни към прелестната й дълга шия.

Мислеше и за детето й. Саймън бе като допълнителна награда в пакетче чипс или бисквити. Забавно, будно и интересно момче, с което бе истинско удоволствие да се общува. Дори и да не изпитваше влечение към майка му, с радост би прекарвал доста време с него.

Проблемът бе, че Саймън се радваше на компанията му доста повече, отколкото Зоуи. Засега. Но Брадли Чарлз Вейн IV никога не се предаваше и постигаше това, което искаше.

Предстояха тежки битки и той възнамеряваше да вземе активно участие във всяка от тях. Бе твърдо решен да бъде до нея, така че тя просто трябваше да го приеме. Щеше да й помага и да я спечели.

Зоуи смръщи вежди и не довърши това, което бе понечила да каже във връзка с осветлението.

— Защо ме гледаш така?

— Как?

Леко се наведе напред и изрече отговора си шепнешком, навярно за да не достигне до острия слух на сина й.

— Сякаш би предпочел хапка от мен, отколкото от гарнитурата в чинията си.

Брад се приближи достатъчно, за да я накара да трепне.

— Рано или късно ще получа тази хапка, Зоуи. Но не тук и сега.

— Имам предостатъчно грижи и без да мисля за теб.

— Ще се наложи да намериш място и за мен. — Закри ръката й със своята, преди да я отдръпне. — Помисли върху следното: Флин беше част от изпитанието на Малъри, както и Джордън от това на Дейна. Направѝ простата сметка, Зоуи. Оставаме само ние двамата.

— Добра съм по математика. — Тя отскубна ръката си, защото допирът я смущаваше. — Изводът от простата сметка е, че оставам само аз.

— Скоро ще видим кой е по-добър в събирането и изваждането.

Брад мълчаливо допи виното си.

В приемната, където намериха кафе и парчета ябълков пай, толкова апетитен, че накара Саймън да ококори очи, Малъри потърка гърба на Зоуи за кураж.

— Готова ли си?

— Трябва да бъда, нали?

— Всички сме с теб. Добър екип сме.

— Най-добрият. Мислех, че ще бъда подготвена, имах най-много време да се готвя. Не очаквах да се чувствам толкова уплашена.

— На мен ми беше най-лесно.

— Как можеш да говориш така? — Зоуи озадачено поклати глава. — Когато се захвана с търсенето, ти не знаеше почти нищо.

— Именно. А в твоята глава се върти всичко, което научихме и преживяхме през последните два месеца. — С усмивка на съчувствие, Малъри стисна ръката й. — Голяма част от него ми се струва страховита. Има и още нещо. Когато се съгласихме, ние трите не бяхме толкова свързани помежду си, с Роуина и Пит и с дъщерите. Сега всичко ни се струва още по-важно, отколкото преди два месеца.

Зоуи колебливо въздъхна.

— Не ме успокояваш.

— Целта ми не е такава. Товарът, който си поела, е тежък, Зоуи, и понякога ще се налага да го носиш сама, независимо колко се стараем да облекчим положението ти.

Малъри вдигна поглед, доволна да види Дейна, която се приближаваше към тях.

— Какво има? — попита Дейна.

— Кратко обсъждане, преди да започнем. — Малъри отново хвана ръката на Зоуи. — Кейн ще се опита да те нарани. Да те подмами. Всъщност дълго размишлявах върху това, защото предстои последният етап, в който той или ще спечели, или ще загуби всичко, и още по-упорито ще се старае да те спре.

Дейна хвана другата й ръка.

— Трепериш ли вече?

— Аз също мислих дълго. Страхувам се от него. — Зоуи изправи гръб. — Май искате да ми кажете, че трябва да се боя. Че ако наистина искам да бъда подготвена, трябва да изпитвам страх.

— Точно така.

— Тогава мисля, че вече съм напълно готова. Трябва да поговоря с Роуина, преди да ни заведе в стаята с портрета. Имам едно единствено условие, преди да преминем към следващия етап. — Извърна глава и се намръщи, когато имам Роуина да води разгорещен спор с Брад. — Защо той се озовава навсякъде, където пожелая да отида?

— Добър въпрос.

Дейна леко я потупа по гърба.

Малъри изчака, докато Зоуи тръгна към другия край на стаята.

— Дейна? И аз се боя.

— Е, ставаме три.

Зоуи застана срещу Роуина и прочисти гърлото си.

— Извинете за прекъсването. Роуина, трябва да разменя няколко думи с теб, преди да започнем следващото… търсене.

— Разбира се. Предполагам, че е във връзка с това, което тъкмо обсъждахме с Брад.

— Не мисля. Става дума за Саймън.

— Да. — Роуина я покани до себе си на дивана. — Именно. Брадли упорито настоява да направя нещо съществено конкретно за Саймън.

— Кейн няма да докосне момчето. — Хладният тон на Брад издаде непреклонност. — Няма да го използва. Саймън трябва да стои настрана. Условието не подлежи на обсъждане.

— Значи ти диктуваш условията за Зоуи и сина й? — попита Роуина.

— Не — припряно каза Зоуи. — Мога да говоря от свое име и от името на Саймън. Но благодаря. — Погледна Брад. — Благодаря ти, че мислиш за Саймън.

— Не просто мисля за него, държа да бъде ясно. Вие с Пит искате третия ключ. Искате Зоуи да успее. Кейн желае провала й. Казахте, че правилата не позволяват нараняване на смъртни, проливане на кръвта им и отнемане на живот. Миналия път той ги наруши и щеше да убие Дейна и Джордън, ако му се бяха оставили. Не можем да бъдем сигурни, че сега ще се бори честно. Дори имам основателни опасения, че ще постъпва още по-нечестно.

Сърцето на Зоуи се сви и тя затаи дъх.

— Няма да докосне сина ми. Трябва да обещаете, да гарантирате това, иначе всичко приключва сега.

— Нови условия. — Роуина повдигна вежди. — И ултиматуми?

— Нека ги поставим по следния начин. — Преди Зоуи да заговори отново, Брад я стрелна с поглед: — Ако не направите нещо, за да държите Саймън настрана и да го предпазите от Кейн, той може да бъде използван срещу Зоуи и това да стане причина за провал. Близо сте, Роуина, твърде близо, за да допуснете едно условие да ви попречи.

— Добър ход, Брадли. — Роуина го потупа по коляното. — В твое лице Саймън има силен закрилник. Както и ти — обърна се тя към Зоуи. — Но това, за което говорите, вече е сторено.

— Какво?

Зоуи хвърли поглед към Саймън, който примамваше Мо с коричка от пая си.

— Скрит е под най-здравата защитна броня, която мога да изградя. Създадох я в съня му в нощта, след като Дейна откри втория ключ. Мамче — нежно каза тя и докосна бузата на Зоуи, — не бих поискала от теб да рискуваш живота на детето си дори заради дъщерите на един бог.

— Значи е в безопасност? — Зоуи затвори очи, за да спре сълзите на облекчение. — Кейн не може да му навреди?

— Това е най-надеждната закрила, която мога да му осигуря. Кейн ще трябва да мине през мен и Пит, за да стигне до него. Мога да те уверя, че подобна наглост ще му струва скъпо.

— Но ако успее…

— Тогава ще се сблъска с всички нас — намеси се Брад. — Шестима души и едно голямо куче. С Флин поговорихме за това преди малко. Трябва да вземете Мо в къщата си, както направи Дейна. Предупредителна система.

— Мо? У дома? — Представи си огромното тромаво куче в малката си къща. — Би трябвало да се допитате до мен, преди да вземате такива решения.

— Това е само предложение, а не решение. — Брад наклони глава встрани и въпреки че гласът му остана тих, лицето му доби суров израз. — Разумно, трезво предложение. А и за едно момче на възрастта на Саймън е добре край него да има куче.

— Когато реша, че Саймън е готов за…

— Не, не. — Със сподавен смях, Роуина отново потупа коленете им. — Не е ли глупаво да спорите, когато и двамата мислите само кое е най-добро за Саймън?

— Да пристъпим към съществената част. Изгарям от нетърпение официално да започна.

— Добре. Саймън може да разходи Мо из имението. Ще бъде под надзор — каза Роуина на Зоуи. — Няма опасност.

— Добре.

— Ще се погрижа за това, а после ще се прехвърлим в другата стая.

Зоуи се озова седнала на дивана до Брад, без Роуина за рефер помежду им. Отпусна ръце в скута си, докато той вземаше чашата си с кафе.

— Съжалявам, че се държах като неблагодарна грубиянка — започна тя. — Не съм такава. Не съм неблагодарна.

— А само грубиянка?

— Може би. — Зоуи усети, че се изчервява. — Не беше съзнателно. Просто не съм свикнала да бъда с хора, които…

— Които ти помагат? — предположи той. — И проявяват загриженост за теб и Саймън.

В гласа му имаше хаплива нотка, но думите бяха изречени нехайно и спокойно и я накараха да се почувства засрамена. Преодоля това, като вдигна глава и го погледна право в очите.

— Точно така. Не съм. Никой не ми е помагал да го изхранвам и възпитавам и не го е обичал колкото мен. Никой не ми помогна да му осигуря покрив над главата. Справих се сама, и то доста добре.

— Не просто добре — възрази той. — Сторила си нещо изключително. Но нима това означава, че трябва да отблъсваш всеки, който ти подаде ръка?

— Не. Не е така. Смущаваш ме.

— Е. чудесно начало. — Хвана ръката й и я доближи до устните си, преди тя да се съпротиви. — За късмет.

— Добре.

Зоуи бързо се изправи, когато Роуина се върна в стаята.

— Ако всички са готови, бихме искали да спазим традицията и да започнем търсенето на ключа в съседната стая.

Вниманието на Брад остана съсредоточено върху Зоуи. Бе малко пребледняла, но се държеше. Все пак, докато вървяха по коридора, той забеляза как Дейна и Малъри закрачиха от двете й страни за опора.

През последните месеци бяха станали екип, триада и дори семейство. Струваше му се, че вече нищо не би могло да промени това. Щяха да имат нужда от единението си по време на изпитанието, което предстоеше.

Сърцето му се преобърна, когато влезе в главната приемна и погледна портрета на централно място в нея.

„Дъщерите в стъклен плен“, мигове преди душите им да бъдат похитени, близки като трите жени, чиито лица бяха досущ като техните.

Венора, с изразителните сини очи на Малъри, бе седнала с малка арфа в скута и лъчезарна усмивка. Ниниан, която имаше строгите черти на Дейна и гъстите й кестеняви коси, седеше до нея на мраморна скамейка и държеше пергамент и паче перо.

Права, с меч на хълбока и кученце в свивката на едната ръка, Кайна сякаш го гледаше. Мастиленочерните й коси бяха дълги и разпуснати, за разлика от късата секси прическа на Зоуи. Но очите, издължени и с цвят на топаз, бяха същите.

Привличаха го, сякаш забиваха куки в сърцето му.

Трите дъщери излъчваха красота, радост и невинност в един свят, изпълнен със светлина и цветове. Но когато човек се вгледа по-внимателно, забелязваше приближаващия се мрак.

В гъстата зелена гора личеше силует на мъж, а по лъскавите плочки пълзеше зловеща сянка на змия.

В ъгъла небето бе притъмняло и издаваше признаци на буря, за която трите дъщери все още не знаеха. А двамата влюбени на заден план бяха твърде обсебени един от друг, за да усетят заплахата, която дебне поверениците им.

Още по-отблизо се виждаха три ключа, умело скрити в картината. Единият на пръв поглед приличаше на птица в лазурното небе. Друг бе сред буйните зелени листа на дърветата, а третият — под повърхността на водата в шадравана зад трите дъщери, които изживяваха последните си мигове на спокойствие и безгрижие.

Бе видял как са изглеждали след магията. Бледи и неподвижни като мъртви в кристалните си ковчези, както ги бе нарисувала Роуина.

Бе купил картината „След магията“ месеци по-рано, преди да се върне във Вали и да узнае за задачата, с която се бяха заели трите жени.

„Не можах да устоя“, помисли си той сега.

Не знаеше дали се е влюбил, или е омагьосан и обсебен от лицето на Зоуи.

— Два от ключовете вече са открити — започна Роуина. — Две ключалки са отворени. Остава една последна. — Докато говореше, тя застана под портрета с гръб към камината, в която играеха златисти и червени пламъци. — Съгласихте се да се заемете с тази задача от любопитство и защото всяка от вас бе на етап от живота си, в който се чувстваше несигурна и неудовлетворена. Освен това — добави тя — получихте възнаграждение. Но продължихте, защото сте силни и държите на думата си. Никои други за три хилядолетия не стигнаха дотук.

— Убедихте се в силата на изкуството — продължи Пит и застана до Роуина. — Както и на истината. Първите два похода ви доведоха до началото на третия.

— Вие трите държите една на друга — обърна се Роуина към жените. — И имате мъжете до себе си. Заедно образувате верига. Не бива да му позволявате да я разруши. — Пристъпи напред и заговори на Зоуи, сякаш са сами в стаята. — Ето че дойде твоят ред. Винаги е било писано ти да завършиш изпитанието.

— Така ли? — В гърлото й се надигна паника. — Ако това е вярно, защо с Мал и Дейна теглихме жребий?

— Винаги трябва да има избор. Съдбата е врата, но човек сам избира дали да мине през нея, или да я подмине. Ти ще минеш ли?

Зоуи вдигна поглед към портрета и кимна.

— Тогава ще ти дам карта, твоите напътствия към ключа, и ще се моля да бъдеш закриляна.

Роуина се приближи с пергамент в ръка.

Красотата и истината са застрашени, ако смелостта не ги закриля. Но две ръце могат да стиснат твърде силно и най-ценното да изтече между пръстите. Трънливият път през гората е белязан със загуба и болка, мъка и воля. По пътя ти ще има кръв, погубена невинност и страхове. При всяко разклонение вярата е тази, която прави избор, а съмнението й пречи. Да се предадеш на отчаяние или да изпиташ радост? Да навлезеш в светлината или да се върнеш назад към мрака?

И от двете страни стои по някой с протегнати ръце. На кого ще подадеш своите? Или ще ги свиеш в юмруци, за да задържиш това, което вече имаш, докато го стриеш на прах? Страхът дебне и стрелите му пронизват ума и тялото. Ако раните не бъдат лекувани, загнояват и белезите се превръщат в непроницаеми стени, зад които това, което е най-важно да бъде видяно от очите, остава скрито.

Къде стои богинята с меч в ръка, готова да се впусне във всяка битка, когато настъпи часът? Но и да го остави, щом се възцари мир. Открий я, опознай силата й, вярата й и безстрашното й сърце. Защото, когато я погледнеш за последен път, ще имаш ключа, с който да я освободиш. Ще го откриеш на път, по който никоя врата не ще остане заключена за теб.

— Господи. — Зоуи притисна ръка към корема си. — Мога да задържа свитъка, нали? Никога не ще запомня всичко това.

— Разбира се.

— Добре. — Положи усилие да запази спокоен тон. — Прозвуча малко…

— Сурово — довърши Дейна.

— Да, точно така. — Зоуи се почувства значително по-добре, когато Дейна сложи ръка на рамото й. — Но в сравнение с другите моите напътствия съдържат много повече въпроси.

Роуина й подаде пергамента.

— Намери отговорите — решително каза тя.

Когато останаха насаме, Пит застана зад Роуина и се загледа в портрета.

— Скоро той ще започне да я преследва — каза тя. — Нали?

— Да. Имаше достатъчно време да я опознае, да разбере какви са слабостите, страховете и желанията й. Ще ги използва срещу нея.

— Момчето е в безопасност. Каквото и да ни струва, трябва да го пазим. Голям сладур е, Пит.

Доловил болката и копнежа в гласа й, той я притегли към себе си.

— Ще го закриляме. С цената на всичко. — Докосна с устни върха на главата й. — Той няма да го докосне.

Роуина кимна и прикова поглед в пламъците.

— Дали тя ще има толкова голямо доверие, колкото аз на теб? Ще може ли след всичко, което е преживяла, и при риска, който поема?

— Всичко се свежда до смелостта на една жена. — Пит повдигна брадичката й и прокара пръст по нея. — Ако притежава дори искрица от твоята, ще спечелим.

— Не е имала до себе си мъж като теб. Не е имала никого. Всички те трогват сърцето ми, Пит. Не бях очаквала да изпитвам такава… — Сложи ръка на гърдите си. — …привързаност. Но най-дълбоко ме трогва смелата млада майка.

— Тогава вярвай в нея и в армията й. Те са… много упорити и умни. За смъртни.

Тези думи я накараха да се засмее и повдигнаха настроението й.

— Три хиляди години сред хората и все още проявяваш любопитство към природата им.

— Може би. Но за разлика от Кейн аз се научих да ги уважавам… и никога да не подценявам една жена. Ела.

— Притисна я в прегръдката си. — Да си лягаме.

Дълго след като бе пожелала лека нощ на Саймън, Зоуи си намираше занимания в къщата. Дълго след като синът й бе престанал да шепне на кучето, леглото бе изскърцало под тежестта на Мо и приглушеният смях бе утихнал, тя търсеше нещо, с което ръцете и съзнанието й да бъдат заети.

Срокът й започваше да тече призори и й се струваше, че дотогава не ще може да заспи.

Нямаше да бъде първата й безсънна нощ. Вече бе преживяла хиляди други. Нощи, в които Саймън бе капризен или болен. Нощи, в които се бе мятала, разтревожена заради неплатени сметки, или бе вършила домакинската си работа, защото не бе успяла да намери време за нея през деня.

Беше се случвало да не може да затвори очи и от вълнение. Спомняше си как през първата си нощ в тази къща часове наред бе обикаляла, бе докосвала стените и бе отваряла прозорците, кроейки планове за това, в което би искала да я превърне, за да създаде уютен дом за Саймън.

Предстоеше поредното важно събитие в живота й, така че нямаше да се оплаква заради няколко часа пропуснат сън.

В полунощ все още не се бе успокоила и реши да вземе дълъг, горещ душ, който нямаше да бъде прекъсван от капризите на момче, молещо за внимание.

Закачи най-красивата си нощница, червена като мак, на вратата и запали ароматна свещ, за да изпълни банята с благоухание. Вярваше, че подобни малки ритуали помагат за спокойния сън.

Пулсиращите струи отпуснаха тялото й и тя се наслади на усещането за мекота, което създаваше гелът за душ с аромат на праскова. Бе решила да поръча от него и за салона си. Замисли се върху напътствията и първо се опита да ги прецени като цяло, а след това като парчета от пъзел. Щеше да следва една нишка, докато… докато я отведе до следващата.

Стъпка по стъпка, щеше да започне да разбира цялостната картина. Творба на изкуството за Малъри, книга за Дейна. Какво оставаше за нея? Флакон шампоан или кутийка крем за лице? Усмихна се при тази мисъл. Това бяха нещата, които познава, освен всичко важно в света на едно деветгодишно момче. Умееше да създава уют и да преобразява различни вещи.

„Сръчна съм“, напомни си тя и се загледа в мокрите си ръце. Но какво общо имаше всичко това с пътеки през гората и богиня с меч в ръка?

„Път?“, помисли си тя, когато спря водата.

Навярно бе някакъв символ, защото никога не бе пътувала. И не очакваше в скоро време нещо да се промени.

Може би бе свързано с пристигането й във Вали или започването на съвместен бизнес с Малъри и Дейна.

„Или — каза си, докато се подсушаваше — просто става дума за живота“.

За нейния живот? Или този на трите дъщери?

„Ето посока, в която мога да поема“, реши и започна да нанася крем с ухание на праскова по кожата си.

В нейния живот не бе имало нищо особено интересно, но никъде не се споменаваше, че трябва да има. Спомни си как Дейна бе извадила отделни думи от своите напътствия и бе работила върху всяка от тях. Не бе зле също да опита.

„Богиня с меч в ръка“. Това бе лесно. Кайна държеше меч, а тя бе нейна двойница. Но й бе непонятно как да я опознае, за да открие ключа и да я освободи.

Зоуи поклати глава, обърна се и погледна запотеното огледало над мивката.

Косите й бяха дълги и се спускаха на черни талази покрай лицето й, което изглеждаше бледо като восък. Златистите й очи имаха дързък и съсредоточен израз. Парата между нея и стъклото се раздвижи и заблестя като копринен воал, когато протегна ръка към отражението, което не бе нейното.

За миг сякаш пръстите й преминаха през воала и стъклото и докоснаха лицето отвъд тях.

После отново се озова сама в банята, изпълнена с пара, и пръстите й оставиха следи по огледалото. Взираше се в собственото си лице.

„Вече започват да ти се привиждат разни неща“, помисли си тя и отпусна ръка.

„Проекция“, така се наричаше. Опит да се вживее в образа на младата богиня. Бе толкова уморена и неспокойна, че си бе въобразила, че е способна на това.

„Още един ъгъл за обмисляне“, реши тя.

Но щеше да размишлява сутринта, с бистър ум.

Пъхна се в леглото и разтвори папката със списъци за поръчки. За козметичните процедури и салона за масаж, който възнамеряваше да открие. Както и за самата къща.

Хрумнаха й няколко идеи, добави нови бележки и се опита да се съсредоточи върху тях.

Но мислите й отново се върнаха към ключа, „Гора“. Възвишенията на Пенсилвания бяха покрити с гори, но дали се имаше предвид буквално местност, обрасла с дървета, или бе някаква метафора?

Не бе добра в разгадаването на метафори.

„Кръв“ Какво ли означаваше това? Дали се отнасяше за кръвта на Джордън, пролята от магьосника, или за нечия друга? Нейната?

Доста пъти се бе порязвала или ожулвала. Палецът й бе пострадал сериозно веднъж, когато бе на единадесет. Режеше домати за сандвичи. Брат й и сестра й се бяха сборичкали и някой от тях я бе блъснал.

Ножът бе разрязал ръката й отстрани, от върха до кокалчето на палеца, и бе бликнала кръв като от фонтан. Все още имаше белег, по който сега плъзна поглед.

Но белегът не бе твърд и не можеше да се оприличи на непроницаема стена. Затова навярно нямаше нищо общо с него.

„Болка, загуба, кръв и отчаяние“. Господи, защо напътствията й бяха толкова потискащи?

„Трябва да ги използвам пълноценно“, реши тя и отново се залови със записките си.

Скоро очите й започнаха да се премрежват и потъна в дрямка на запалена лампа.

Сънува как от ръката й потича струйка кръв върху под, застлан с кафяв балатум, а край нея отекват детски писъци.

Трета глава

Зоуи се успа. Не си спомняше откога не й се бе случвало. Със сигурност бе за първи път през това десетилетие. Затова пристигна в „Малки удоволствия“ минути преди десет, влачейки със себе си момче и куче.

Паркира на улицата, защото алеята вече бе заета от колите на Флин и Джордън и един от автомобилите на Брад. Бе виждала два, но навярно имаше и други.

Хвана каишката на Мо, преди да скочи от колата, и с жонгльорско умение успя едновременно да овладее кучето, да намести дамската си чанта и да извади хладилната, без да изпуска сина си от очи.

— Водѝ кучето — каза тя на Саймън и му подаде каишката. — Не го оставяй то да те води. Трябва да попитаме Флин какво ще прави с него днес.

— Може да остане с мен. Ще си поиграем в задния двор.

— Ще видим. Вървете, но стойте някъде, където мога да ви виждам през прозореца.

Затичаха се към двора, докато Зоуи изкачваше стъпалата до входа.

Обичаше да гледа голямата стара къща и да мечтае как ще изглежда. Вече бяха сложили отпечатъка си върху нея, като бяха боядисали терасата в яркосиньо и бяха подредили саксии с хризантеми.

Веднага щом намери време, щеше да купи няколко сандъчета от битпазара, да ги почисти и боядиса. Може би щеше да донесе и стара бъчва, в която да засаждат летни цветя.

Погледна към стъклото над вратата. Малъри бе поръчала на художник да създаде творба от цветно стъкло, съдържаща логото на фирмата.

Сградата им постепенно добиваше уникален облик.

Остави хладилната чанта и отвори вратата.

Звучеше музика, усилена почти докрай, която не успяваше да заглуши ударите на чук, бръмченето на резачка и гласовете. Шумът издаваше, че кипи упорита работа.

За миг Зоуи се загледа в стълбището, което бе почти в средата на първия етаж. От едната страна бе книжарницата на Дейна, а от другата — галерията на Малъри.

„Над тях ще бъде моят салон“, помисли си тя.

В дъното се намираше общата кухня, от която се излизаше в задния двор. С нетърпение очакваше деня, в който щяха да сложат там маси и да предлагат на клиентите си освежителни напитки, докато седят и се наслаждават на хубавото време.

Въпреки че „Малки удоволствия“ щеше да отвори врати едва след няколко седмици, Зоуи вече виждаше мечтата си осъществена.

— Хей, къде е останалата част от бригадата?

Зоуи се опомни и видя Дейна да влиза в малкото фоайе.

— Отзад. Извинявай за закъснението.

— Вече удържахме от заплатата ти. Или ще го направим, когато сложим часовник. Господи, не гледай така виновно. Никой не ти държи сметка кога идваш, особено в събота.

— Трябваше да бъда тук преди час и половина — каза Зоуи, докато сваляше палтото си. — Но се успах до осем часа.

— Осем! — ужасено възкликна Дейна. — Поспаланка.

— Не зная как Саймън е накарал кучето да пази тишина или обратното, но когато станах, вече играеха на двора. Докато ги приведа в приличен вид и приготвя закуска, стана късно. Отбих се у Флин, защото се надявах да оставя Мо там, но за щастие на Саймън нямаше никого. — Зоуи въздъхна. — Накрая ще му взема куче. Зная, че ще ме придума.

На бузите на Дейна се появиха трапчинки, когато се увехна.

— Мекушавка.

— Такава съм. Не знаех, че всички ще бъдат тук днес.

— Тази събота ще напреднем доста.

— Чудесно. — Готова за подвизи, Зоуи сложи колана с инструменти на кръста си. — С какво сте се захванали?

— Бях намислила да лакирам пода си още веднъж, но Джордън заяви, че не се справям добре, и се зае с това. За мен остана боядисването на кухнята, защото явно всички са на мнение, че не ме бива за друго, освен да боядисвам.

— Справяш се блестящо — тактично каза Зоуи.

— Хм. Малъри и Флин щяха да лакират нейната част, но тя заяви, че той не умее, и го изпрати горе при Брад.

— Горе? В салона ми? Какво прави Брадли там?

— Мисля, че…

Зоуи вече тичаше по стълбите да види с очите си.

Стените на главното помещение бяха боядисани от собствената й ръка в тъмнорозово с виолетов оттенък. Наситен и женствен цвят, но не толкова, че да отблъсне един мъж.

За контраст плотовете щяха да бъдат в яркозелено, а помещенията за процедури — в по-пастелни тонове на същите цветове.

Подът вече бе изциклен и лакиран. Сама бе свършила тази досадна работа, а после бе застлала дъските с парчета плат.

Имаше планове какво да подреди на витрини и вече бе избрала тапицерии за дивана и креслата втора употреба, които очакваше да й докарат.

Бе взела решения и за осветлението, за масите за процедури и дори за цвета на хавлиените кърпи. Всичко в салона щеше да издава нейния почерк и да бъде създадено от двете й ръце.

А сега завари там Брадли Чарлз Вейн IV да разрязва плоскости за част от плотовете й.

— Какво правите?

Естествено, никои не я чу. Резачката на Брад бръмчеше, пистолетът за забиване на гвоздеи на Флин пукаше, проклетата музика гърмеше.

Дори не усещаха присъствието й. Е, щеше да промени това веднага.

Тръгна с гневна походка към Брад и сянката й падна върху дъската и острието, което я разрязваше. Той я погледна и леко повдигна брадичка, за да й даде да разбере, че закрива светлината.

Зоуи не помръдна.

— Искам да зная какво правиш.

— Почакай — извика той, доразряза плоскостта, изключи машината и свали защитните си очила.

— Докараха фолиото.

— Искам… Фолиото? — Зоуи нетърпеливо се завъртя натам, където бе посочил. Искрящият зелен цвят привлече погледа й. — Чудесно е. Очаквах го едва другата седмица.

— Пристигна по-рано. — Беше се погрижил за това. — Днес трябва да облепим поне два плота.

— Не те карам да…

— Здравей, Зо. — Флин остави пистолета и й се усмихна. — Какво мислиш?

— Много мило от ваша страна, че сте решили да пожертвате почивката си в събота и ни дадете едно рамо тук. Но мога и сама да се справя с това, ако… предпочитате някое по-приятно занимание.

— Вече загряхме. — Хвърли поглед зад нея. — Къде са голямото куче и малкото момче?

— В задния двор. Не знаех какво да ги правя.

— Там има предостатъчно място за тичане. Ще отида да ги нагледам. — Флин се изправи. — Да ви донеса ли кафе?

— Стига да не си го приготвил ти — отвърна Брад.

— Неблагодарник.

Флин намигна на Зоуи и ги остави насаме.

— Не искам да…

— Имаш добър усет за интериор — прекъсна я Брад. — Избрала си подходящи плотове, семпли. Плановете ти са ясни и лесно изпълними.

Тя скръсти ръце.

— Не съм очаквала някой друг да ги изпълнява.

— Справяш се добре. — Брад замълча за миг, докато тя го гледаше втренчено. — Прецизно планиране, добър подбор, смел дизайн. Защо толкова държиш да вършиш всичко съвсем сама?

— Просто не искам да се чувстваш задължен, това е.

Той повдигна вежди.

— Неблагодарница.

Зоуи се предаде и тихо се засмя.

— Може би защото зная какво мога да върша сама, а не съм сигурна, че теб те бива. — Огледа плота, който Брад вече бе нарязал. — Изглежда, си добър.

— Дядо ми би се радвал да го чуе.

Усмихна му се над дъската.

— Искам да разкроя фолиото сама, за да мога да…

— Да погледнеш всичко тук в завършен вид и да кажеш: „Хей, аз направих това“.

— Точно така. Не мислех, че ще разбереш.

Брад се изправи, сложи ръце на кръста си и чаровно наклони глава встрани.

— Знаеш ли защо се върнах във Вали?

— Не. Признавам, че нямам представа.

— Попитай ме някога. Искаш ли да вземеш пистолета? Бързо ще свършим тази работа.

Не би могла да отрече, че работят добре заедно. Той не се държеше с нея както бе очаквала, сякаш не вярва, че може да бъде сръчна с инструментите. Тъкмо обратното, зачиташе способностите й.

Налагаше волята си за някои неща. Ако Зоуи искаше да носи нещо, което според него бе твърде тежко, бързаше да й се притече на помощ. Настоя да донесе хладилната чанта от долния етаж вместо нея.

Но тя не обръщаше внимание на тези неща, защото нямаше търпение да облепи първия си плот с фолио.

Въпреки че прозорците бяха отворени, миризмата на лепилото бе силна.

— Добре, че работим на малки сектори — отбеляза Брад. — Ако слагахме дълги ивици наведнъж, без вентилатор тук, докато свършим, щяхме да бъдем като пияни.

— Преди две години, когато обзавеждах кухнята си, се увлякох. Бях замаяна като пияница в събота вечер и задрямах на тревата в двора.

Брад се вгледа в лицето й и забеляза, че страните й са поруменели, но погледът й е ясен.

— Когато започнеш да се чувстваш така, кажи ми.

— Добре съм. — Зоуи докосна лепилото с върха на пръста си. — Почти е готово.

— Жалко. Не бих имал нищо против да те видя замаяна.

Тя срещна погледа му, докато изправяше гръб.

— Тук има доста свеж въздух.

— Все пак си зачервила бузите. — Леко докосна лицето й. — Имаш невероятна кожа.

— Това е нещо като реклама. — Зоуи не знаеше дали бузите й наистина са били зачервени преди тази реплика, но сега усети как пламнаха. — Ползвам повечето от продуктите, с които ще заредя салона. Имам чудесен омекотяващ серум.

— Така ли? — Устните му трепнаха, докато прокарваше пръсти по шията й. — Изглежда, действа.

— Не бих предлагала нещо, което не съм изпитала.

— Какво правиш за устните си?

Този въпрос я накара да зяпне от учудване.

— Какво?

— Какво ползваш. Имаш толкова нежни устни. — Брад плъзна меката част на палеца си по тях. — Гладки. Съблазнителни.

— Има един балсам, който… Не го прави.

— Кое?

— Не ме целувай. Този път няма да ме изненадаш. А и имаме работа.

— Права си. Но все някога работата ще свърши. Навярно лепилото вече се е стегнало. Готова ли си?

Тя кимна. Въпреки свежия въздух, бе леко замаяна. Може би заслугата бе на Брад. Предполагаше, че осъзнава въздействието на съсредоточения си изпепеляващ поглед.

Трябваше да свикне да му устоява, преди да загази.

Заедно повдигнаха ивицата фолио. Бе необходима голяма точност и координираност, за да постигнат идеално гладка повърхност. Когато лепилото от фолиото и това, което бяха намазали върху плоскостта се съединеше, нямаше връщане.

Щом загладиха ръбовете и всеки милиметър прилепна плътно, тя се отдръпна назад.

Да, идеята й за заоблени ръбове се оказа добра. Бе семпло, практично и същевременно придаваше изтънченост.

Може би клиентите нямаше да забелязват подробностите, но важно бе въздействието.

— Изглежда чудесно — каза Брад, когато застана до нея. — Остроумно хрумване е да пробиеш отвори в поставките за кабелите на джаджите, които ще ползваш.

— Наричат се сешоари и маши.

— Да. Никъде няма да висят кабели, да се заплитат и салонът ти ще изглежда подреден.

— Искам обстановката да бъде изискана и отпускаща.

— Какво ще правиш с хората в другите стаи?

— О, тайни ритуали. — Зоуи размаха ръка и го накара да се усмихне. — А когато спечеля достатъчно, за да вложа солидна сума, ще инсталирам шведски душ и вана за хидротерапия в банята. Ще я превърна в нещо като място за терапевтични процедури с вода. Но това е в далечна перспектива. Сега най-важното е да оборудвам двете маси във фризьорския салон.

„Неуморна е“, помисли си Брад.

Зоуи не просто знаеше към какво се стреми и как да го постигне и бе готова да вложи цялата си енергия.

Силата, която я движеше, бе вярата, че трябва да успее.

Спря само за да отиде при сина си и да се увери, че е нахранен и в безопасност.

Докато чакаха да се стегне лепилото на втория плот, другите решиха да приключват за деня.

Малъри дотича на горния етаж и застана до тях с юмруци на кръста.

— Ау! Всеки път, когато се кача тук, виждам нещо ново. Зоуи, изглежда страхотно. Цветовете са чудесни. Това са плотовете за фризьорския салон, нали? — Приближи се да огледа готовия. — Не мога да повярвам, че си го направила сама.

— Помогнаха ми. — Зоуи раздвижи схванатите си рамене и отиде при нея. — Наистина изглежда страхотно. Зная, че бих могла да купя нещо готово на почти същата цена, но нямаше да му се радвам толкова. Как вървят нещата долу?

— Подовете са лакирани, кухнята е боядисана. — Малъри изведнъж си спомни, че синята кърпа, с която бе вързала косите си, все още е на главата й и я свали. — Шкафовете са минати първа ръка, а уредите са лъснати до блясък.

— Толкова се увлякох тук. Трябваше и аз да помогна с нещо за кухнята.

— Имахме достатъчно помощници, благодаря. — Малъри прокара пръсти през русите си къдрици, за да бухнат. — Отиваме у дома да хапнем пържено пиле. Ще дойдете ли и вие?

— Първо трябва да довърша тук. Изпрати Саймън горе и ще дойдем малко по-късно.

— Какво ще кажеш да го вземем с нас? И без това не може да се отдели от Мо.

— Е, добре. Не…

— Всичко е наред, Зоуи. Елате, когато сте готови. Ще ти запазя някое бутче. И ни теб, Брад.

— Тръгвай, не губи време.

Когато Зоуи се обърна, Малъри намигна на Брад и слезе по стълбите.

— Нали искаш да довършим плота?

— Да, но нямам намерение да те задържам.

— Когато ми омръзне, ще ти кажа. Готова ли си да залепим това?

За да спести време, Зоуи не възрази. Облепиха и втория плот с фолио, опряха го на стената до първия и най-сетне прибраха инструментите. Оставиха прозорците леко открехнати.

Тя понечи да вдигне хладилната си чанта, но Брад я изпревари.

— Достатъчно за днес.

— Благодаря за помощта. Остави това на терасата, а аз ще огледам етажите и кухнята, за да проверя дали всички врати са заключени.

— Ще дойда с теб. И аз искам да разгледам.

Зоуи тръгна по стълбите, но се спря и се обърна.

— Да ме пазиш ли се опитваш? Мога да се грижа сама за себе си.

Брад премести чантата в другата си ръка.

— Да, искам да те пазя. Не се и съмнявам, че можеш да се грижиш сама за себе си, за сина си, за приятелите си и дори за непознати хора, ако се наложи.

— Щом мислиш така, значи не се нуждая от закрила. Тогава защо да ме пазиш?

— Харесва ми. Освен това, приятно ми е да те гледам, защото си красива жена и силно ме привличаш. Не създаваш впечатлението, че си глупава или бавно загряваща, така че със сигурност знаеш за влечението, което изпитвам към теб. Но ако в съзнанието ти има и следа от съмнение, почакай да оставя тази чанта и ще ти демонстрирам.

— Зададох много прост въпрос — отвърна тя. — Не съм молила за демонстрация или нещо подобно.

Слезе по стъпалата и рязко се обърна към кухнята, когато чу тъпия звук от оставянето на чантата.

Нямаше време да реагира, преди да бъде вдигната на ръце и притисната с гръб към стената.

Долови гнева в очите му, които горяха и изглеждаха почти черни. По шията й пробягна тръпка едновременно на страх, раздразнение и не малка доза възбуда.

— Хайде, погрижи се сама за себе си — предизвикателно каза той. — После ще преминем към демонстрацията.

Зоуи втренчи поглед в очите му, изчака, докато ръцете му започнаха да омаляват, и провря коляно между бедрата му, без да го удари сериозно.

Брад потръпна и това я накара да изпита задоволство.

— Добре, първо, не мога да отрека, че притежаваш забележително самообладание. — Той не помръдна. И двамата знаеха, че едно рязко движение би било достатъчно, за да падне на колене. — Второ, благодаря ти, че го проявяваш в този случай.

— Не съм безпомощна, хленчеща слабачка.

— Никога не съм те смятал нито за безпомощна, нито за слабачка. — Изведнъж положението и ролята му в него му се сториха смешни. Понечи да се засмее, но само долепи чело до нейното. — Не зная как успяваш да ме накараш да изляза от кожата си, но го постигаш. — Бавно отпусна раменете й и опря длани на стената до главата й. — Ще отместиш ли това коляно? Изнервяш ме.

— Такава е целта ми. — Все пак се вслуша в молбата му. — Не зная защо ми е толкова забавно.

— На мен също. За бога, Зоуи, не издържам вече. Кажи ми нещо. Забранено ли е да те намирам за привлекателна?

— Какво очакваш да ти отговоря?

— Това е загадка, нали? — Погледът му се плъзна от очите към устните й. — Опитай се да видиш нещата от моята гледна точка.

— Стой по-далеч. — За да скрие учестените удари на сърцето си от Брад, Зоуи го побутна назад. — Не мога да разговарям с теб така.

— Добре. Само секунда.

Той потърка устните й със своите, сякаш прошепна обещание, което я накара да почувства приятна тръпка. След това се отдръпна.

— Би било лесно да те допусна до себе си. — Все още несигурна дали ще може да запази равновесие, Зоуи остана облегната на стената. — Имам нормални човешки потребности. Не съм била с мъж повече от година… близо две.

— Все едно ми е с кого си била, дори вчера. Интересувам се от теб сега.

— Е, доста отдавна не съм имала връзка. Има причина.

— Саймън.

Тя кимна.

— Главно заради него. Не бих споделила живота си с някого, когото не бих допуснала в неговия.

— Знаеш, че не съм способен да го нараня. — В тона му отново се прокрадна гняв. — Обидно е да намекваш, че имаш подобни опасения.

— Зная, че не си такъв човек, затова няма смисъл да се чувстваш засегнат. Но има и друга причина. Трябва да бъда внимателна и заради себе си. Ти не би се задоволил да подържиш ръката ми и да разменим няколко сладки целувки на лунна светлина, Брадли.

— Би било добро начало.

— Но не и край. И двамата го знаем. Не виждам смисъл да започвам нещо, когато не зная дали мога да стигна до край. Възможно е да сгреша, ако преспя с теб. Не зная дали искаш това заради нормалните човешки потребности, или заради историята, в която се забъркахме.

— Мислиш, че искам да бъда с теб заради ключа?

— А ако наистина е така? — Зоуи разпери ръце с дланите нагоре. — Как би се чувствал, ако бъдеш използван по този начин? Факт е, че ако не бяха ключовете, ние нямаше да се срещнем, Брадли. С теб не идваме от едно и също място и нямам предвид Вали.

— Разбирам.

— Нямаме нищо общо, освен ключа.

— Ключа — съгласи се той, — приятелите, които означават много и за двама ни, града, от който са корените ми и в който ти си пуснала своите. Желанието да постигнем нещо в живота си. Както и едно малко момче. То е твой син, но и аз се привързах към него. Със или без теб, щях да изпитвам симпатия към Саймън. Не разбираш ли?

Зоуи не можа да каже нищо в отговор и само кимна.

— Има и още нещо, но нека засега оставим химията помежду ни настрана. Всички тези неща, взети заедно, ми се струват доста солидна обща основа.

— Почти винаги се чудя за какво да разговарям с теб и как да се изразявам.

— Може би не бива да мислиш твърде много. — Той протегна ръка. — Да разгледаме кухнята. Ако не тръгнем скоро, за нас няма да остане нищо от пилешкото.

Бе доволна, че Брад бе сменил темата Не можеше да разграничи мислите и чувствата, грижите и потребностите си. Поне засега.

Бе доволна и че по време на вечерята у Флин се водеха шеговити разтвори и никои не засегна темата за ключа.

Все още не бе стигнала до нищо съществено, а имаше твърде много информация, твърде много въпроси, които се въртяха в съзнанието й и не можеше да ти подреди в смислено изложение.

Скоро трябваше да се съберат, за да поговорят, но Зоуи се нуждаеше първо от време да обмисли всичко сама.

И Малъри, и Дейна бързо бяха изградили теории. През четирите седмици ги бяха доизглаждали, преценявали от различни гледни точки и изменяли, докато бяха стигнали до верния път.

„А аз нямам нищо“, помисли си Зоуи.

Затова щеше да прекара вечерта в преглеждане на напътствията и записките си, в размисъл и припомняне на всичко, което се бе случило по време на първите две изпитания, стъпка по стъпка. Някъде там се криеха отговорите.

Когато Саймън и Мо заспаха и в къщата се възцари тишина, тя седна на масата в кухнята. Бе подредила на купчини бележки, папки и книги. Реши, че вече е погълнала твърде много кафе за деня и свари чай. Докато пиеше първата чаша, отново прочете напътствията и извади на чиста страница в тетрадката си думи, които смяташе за ключови.

Красота, истина, смелост.

Загуба, мъка.

Гора.

Пътека.

Път.

Кръв и смърт.

Призраци.

Вяра.

Страх.

Богиня.

Смела.

Може би пропускаше нещо, но все пак това бе отправна точка. Красотата за Малъри, истината за Дейна и смелостта за самата нея.

Загуба и мъка. Нейна или на трите дъщери? Ако приемеше тази част лично за себе си, каква бе загубата и мъката й? Най-наскоро бе загубила работата си. Отбеляза това. Но бе получила нова възможност.

Гори? Бе заобиколена от тях, но някои означаваха за нея повече, отколкото друга. Около „Уориърс Пийк“ имаше гори, както и там, където бе прекарала детството си. Местността отвъд реката до къщата на Брад също бе гориста. Но ако гората имаше символично значение, то би могло да бъде, че се лута и не вижда най-важното. Че не може да достигне до същността, защото отдава твърде голямо значение на отделни подробности.

Понякога наистина бе така, но кой щеше да се погрижи за подробностите, ако не тя?

Скоро щеше да има родителска среща. Саймън се нуждаеше от нови обувки и зимно яке. Пералнята бе започнала да скърца и все не й оставаше време да почисти сифоните.

Трябваше да купи кърпи за салона и да отдели сума за нова пералня там. Което означаваше, че у дома ще се задоволи със скърцащата още известно време.

Опря брадичка на юмруците си и затвори очи за минута.

Щеше да свърши всичко това, да изпълни задълженията си, но някой ден щеше да прекара целия следобед в четене, с чаша студена лимонада в ръка.

Хамакът леко се люлееше, а книгата лежеше разтворена върху корема й. Все още усещаше сладникавия вкус на лимонадата.

Очите й бяха затворени зад слънчевите очила и приятният бриз галеше лицето й.

Не си спомняше кога за последен път се бе чувствала толкова отпусната и безгрижна. Пълна почивка на ума и тялото. Нищо не можеше да й попречи да се наслаждава на тишината и спокойствието.

Издаде въздишка на пълно блаженство.

След миг се озова в караваната, плувнала в пот от убийствената жега.

„Сякаш живея в консервена кутия“, помисли си тя, докато смиташе остриганите коси от пода.

Чуваше караниците на по-малката си сестра и брат си, чиито гласове достигаха до нея през замърсените стъкла, гневни и пискливи. Тук всички бяха вечно ядосани.

Застана до вратата и рязко я отвори, за да извика: „Млъкнете, за бога! Пазете тишина поне пет минути. Заболя ме главата от вас“.

Но попадна в гора и усети дебел сняг под краката си. Вятърът свиреше сред клоните на дърветата, които се поклащаха на фона на оловносиво небе.

Чувстваше студ и бе изплашена, защото се бе загубила.

С мъка запристъпва във виелицата, придържайки издутия си корем, за опора на бебето.

Бе натежала и уморена.

Искаше да спре, да си почине. Какъв смисъл имаше да върви? Никога нямаше да намери пътя.

Болка скова корема й и я обзе двойно по-силна уплаха. Почувства топлина между краката си и втренчи поглед в кръвта, която потече по снега.

Отвори уста, но преди да издаде вик на ужас, отново се озова в хамака, на сянка, с вкус на лимонада върху езика.

„Избирай“.

Зоуи рязко стана от масата в кухнята си, разтреперана, а Мо изръмжа срещу нещо невидимо до нея.

Четвърта глава

Оказа се по-трудно от очакванията й да убеди Саймън да прекара деня у свой съученик, вместо при нея в „Малки удоволствия“.

Харесвало му да си говори с приятелите й. Искал да играе с Мо. Щял да помага, а не да пречи.

Накрая тя прибягна до най-сполучливия родителски подход. Подкупване. Обеща му да се отбият във видеотеката на връщане и да вземат две игри и филм.

Когато се оказа, че Мо е добре дошъл да се включи в игрите в задния двор с лабрадора на Чък, Саймън бе не просто доволен, а на седмото небе.

Това донякъде разсея чувството за вина, а тревогата даде възможност на Зоуи да провери първата си теория.

Ако в напътствията ставаше въпрос за нейния път, а гората бе някакъв символ, може би всичко бе свързано с живота й във Вали. Пътеките, които я бяха отвели до мястото, което бе превърнала в свой дом.

Бе привлечена от малкия град в долината и още щом бе навлязла в него преди четири години, бе решила да се установи тук.

Трябваше да работи, да се бори и да търпи лишения, за да намери радост и удовлетворение. Сама бе правила избори и бе вземала решения в коя посока да поеме.

Сега си ги припомни, докато караше през познатите квартали. Улиците бяха тихи в неделната утрин. Премина по тях както преди четири години, когато бе търсила дом за себе си и Саймън. Спомни си, че бе тръгнала на тази обиколка, за да усети ритъма на живота, да прецени облика на къщите и темперамента на хората, които вървяха или шофираха по улиците.

Наближаваше краят на пролетта. С възхищение бе разгледала градините и дворовете и бе добила представа за атмосферата на града.

Бе забелязала табела „Продава се“ сред запуснатия двор пред малката кафява къща. Мигновено бе решила, че тя ще бъде нейният дом. Спря до бордюра както тогава, огледа имота си и се опита да си го представи такъв, какъвто бе преди.

От двете му страни имаше малки, но грижливо поддържани къщи. Дърветата хвърляха приятна сянка. Момиченце караше велосипед по тротоара, а в края на улицата тийнейджър миеше колата си и слушаше силна музика.

Спомни си вълнението, което я бе обзело, когато бе записала името и телефонния номер на агенцията за недвижими имоти от табелата.

Бе отишла право там и сега тръгна по същия маршрут. Обявената цена бе твърде висока, но това не я бе обезкуражило. Знаеше, че изглежда смешна с евтините си обувки и дрехи и навярно ще я вземат за откачалка. В говора й се долавяше характерният акцент за Западна Вирджиния.

„Но им дадох да разберат, че не съм откачалка“, помисли си Зоуи.

Паркира както тогава и слезе от колата си.

Беше си уговорила среща за оглед на къщата, за която щеше упорито да се пазари, и бе тръгнала към центъра, за да попита дали салонът за красота търси персонал.

Офисът на агенцията бе затворен в неделя, както и салонът, но тя измина пеша пътя и до тях и видя себе си както се бе чувствала тогава. Изпълнена с безпокойство и вълнение, но прикрити зад маска на хладнокръвие. Бе приела работата, може би твърде прибързано и лесно. Дали това бе още едно от нещата, които бяха писани? Или бе поела по вярната пътека в най-подходящия момент?

„Посветих на този салон повече от три години работа“, помисли си Зоуи, когато застана до витрината с ръце на кръста.

Бе добра в професията си, по-добра от злобната собственичка Карли, което бе част от проблема.

Твърде много клиентки бяха започнали да предпочитат Зоуи и бакшишите й бяха щедри. Това не се харесваше на Карли, неприятно й бе една от подчинените й да я засенчва на собствената й територия. Затова бе започнала да я разиграва. Ту намаляваше работното й време, ту я претоварваше с работа. Мъмреше я, че разговаря с клиентките или твърде много, или недостатъчно. Използваше всички начини да наранява гордостта й и да я кара да се срамува от себе си.

Зоуи бе търпяла това, не се бе съпротивлявала. Дали бе постъпвала правилно? Нуждаеше се от работата, от редовната клиентела, заплатата и бакшишите. Ако се бе защитавала, щеше да бъде уволнена доста по-рано.

Все пак й се струваше унизително, че бе търпяла такова отношение само заради парите.

Не. Дълбоко си пое дъх и потисна гнева и срама. Беше го търпяла заради дома си, сина си и живота си. Не би могла да спечели тази битка. Накрая все пак бе уволнена. Но се бе случило, когато бе настъпил най-подходящият момент да загуби работата си и да се озове на кръстопът.

Нали именно гневът, срамът, чувството на отчаяние и дори паниката, когато за последен път бе излязла от салона на Карли, я бяха тласнали към „Малки удоволствия“? Би ли се захванала със собствен бизнес, ако бе запазила работата си и сигурното месечно възнаграждение, с което покриваше разходите си?

„Не“, призна тя пред себе си.

Отдавна мечтаеше за това, но не би се решила да го осъществи. Не би събрала смелост. Трябваше да остане на улицата, за да бъде готова да поеме по нов път, без да се бои от рисковете.

Обърна се и се загледа в града, който вече познаваше толкова добре, колкото собствения си хол. На две крачки бе супермаркетът, зад ъгъла — пощата, наляво — малкият парк, а надясно — училището на Саймън.

Ако продължеше по улицата, щеше да стигне до гостилницата и любимите млечни шейкове на Саймън. В същата посока бе изходът за шосето, което водеше до „Уориърс Пийк“.

Със затворени очи можеше да намери пътя до апартамента на Дейна, до къщата, в която живееха Флин и Малъри, до библиотеката, редакцията на вестника, аптеката и пицарията.

А ако тръгнеше покрай реката, тя щеше да я отвел до дома на Брадли.

„Различни пътеки — помисли си Зоуи, докато вървеше обратно към колата си. — Различни избори, различни посоки“.

Но всички те бяха част от едно цяло, а сега и част от нея.

Ако ключът бе някъде тук, на мястото, където бе изградила дом, щеше да го открие.

Седна зад волана и потегли по криволичещия път към „Малки удоволствия“.

Сутринта Зоуи не сподели нищо с приятелите си. Чувстваше нужда първо да поработи, не само физически, а и умствено, за да изглади теорията си и да разгадае смисъла на онова, което й се бе случило вечерта.

Не можеше да заговори за него, преди да го обмисли. Освен това в присъствието на мъжете бе различно. Имаше неща, които не би могла да каже пред тях по същия начин, както, ако бе насаме с Малъри и Дейна.

Въпреки че вече имаше доверие на тези мъже.

Остави дърводелската работа на Брад и прекара сутринта в сменяне на плочки в банята. Докато вършеше еднообразната работа, съзнанието й бе свободно да размишлява върху преживяното и да гадае какво означава.

Дали бе случайност, че то бе толкова различно от преживяванията на Малъри и Дейна при първите им срещи с Кейн? Или в това имаше нещо важно?

„Избирай“, каза си тя.

Все пак нещо се повтаряше. Всяка от тях бе трябвало да направи избор. Явно рискът ставаше все по-голям с всеки следващ ключ.

Не я бе наранил. Имаше миг на болка, докато вървеше през гората във виелицата, но тя бе преживявала и по-тежки моменти. Защо й бе показал различни сцени, без да й даде възможност да се вживее в една илюзия, преди да я тласне към следващата?

Първата бе безобидна малка фантазия, нищо значимо и съдбовно. Втората бе по-досадна и позната, а третата…

Замисли се върху нея, докато напластяваше цимент. Бе страховита, за да я накара да изпита уплаха. Луташе се в гората, сама и бременна.

„Вече преживях това“, каза си тя.

После болката и кръвта.

„Помятане — осъзна Зоуи. — Загуба на бебето“.

Но в действителност не бе загубила детето си, а сега то бе защитено.

Дали Кейн знаеше това? При тази мисъл Зоуи се отпусна на пети. Ако не знаеше, че Саймън е защитен, нима не бе логично първата му заплаха да бъде свързана с най-важното за нея, единственото, което би закриляла с цената на живота си?

— Зоуи. — Шпатулата тупна върху плочките. — Извинявай, не исках да те стресна.

Брад стоеше на прага, облегнат на касата. Бе там от няколко минути и я наблюдаваше. Очевидно бе, че е угрижена. Бе изписано на лицето й.

— Не, всичко е наред — отвърна тя и отново се залови за работа. — Почти свърших тук.

— Бригадата излиза в обедна почивка.

— Добре, ще дойда при вас, когато съм готова. Трябва да изсъхне циментът.

Той не помръдна от прага, докато Зоуи мълчаливо продължаваше да маже. След малко приклекна до нея.

— Ще ми кажеш ли какво се е случило?

Ръката и трепна, но бързо възстанови ритъма.

— За какво говориш?

— Вече те познавам достатъчно добре, за да разбера, че нещо те тревожи. Кажи ми какво е станало от вчера насам, Зоуи.

— Ще ти кажа. — Тя остави инструмента в кофа до вратата на стаята. — Но не само на теб.

— Наранил те е?

Брад сграбчи ръката й, повдигна брадичката й и я накара да извърне глава към него.

— Не, пусни ме. Ръцете ми са изцапани.

— Сторил ти е нещо. — Тонът му бе хладен, както когато се опитваше да потисне гнева си. — Защо досега не каза нищо?

— Трябваше ми време да помисля, да си го обясня, това е. Ще ми бъде по-лесно да разкажа на всички наведнъж. — Ръката му все още докосваше бузата й. Лицето му бе съвсем близо до нейното. — Моля те, не ме докосвай така точно сега.

— Точно сега? — Пръстите му се плъзнаха към тила й. — Или никога?

Зоуи изпита желание да се протегне и да замърка.

— На този етап.

Понечи да се изправи, но той я изпревари, без да пусне ръката й, и я притегли към себе си.

— Искам да узная само едно, нали Саймън е добре?

Можеше да устои на чара му и да потисне копнежа си за близост, но бе трудно да остане равнодушна към искрената му загриженост за сина й.

— Да. Добре е. Много искаше да дойде днес. Обича да си бъбри с теб… с всички вас — побърза да добави тя. — Но не желаех да говоря за това пред него. Все още не.

— Тогава да слезем долу и да поговорим с другите, а аз ще намина през седмицата да го видя.

— Не е нужно…

— И аз обичам да си бъбря с него. И с теб. — Брад прокара пръсти от шията към рамото й. — Би могла отново да ме поканиш на вечеря.

— Всъщност…

— Утре, какво ще кажеш за утре?

— Утре? Ще готвя само спагети.

— Чудесно. Ще донеса вино. — Явно решил, че срещата е уговорена, той я задърпа навън. — Да отидем долу да се измием.

Не бе сигурна кога го бе оставила да наложи волята си и защо бе невъзможно да му откаже. Докато миеше ръцете си, Зоуи осъзна, че я бе подмамил толкова умело, че преди да усети, бе попаднала в капана.

Освен това ставаше дума за утре. Днес й се бяха струпали твърде много грижи и без да мисли за някакви си спагети.

Макар и недовършена, кухнята бе най-подходяща за сборен пункт. Парче шперплат, сложено върху две табуретки, служеше за маса, а за столове ползваха обърнати кофи и стълби.

Дейна придърпа една кофа и се настани на нея.

— С фъстъчено масло и конфитюр ли е? — попита тя когато видя сандвича, който Зоуи бе разопаковала. Масло с парченца фъстъци и гроздов конфитюр?

— Да. — Зоуи се канеше да поднесе една от триъгълните половинки към устата си, но забеляза, че Дейна буквално се облизва. — Искаш ли го?

— Отдавна не съм хапвала такъв сандвич. Половината от твоя срещу половината от ръженото ми хлебче с шунка и швейцарско сирене.

Направиха размяната и Дейна лапна първия залък.

— Превъзходно — каза тя с пълна уста. — Никой не прави по-вкусни сандвичи от мамчето. Е, ще ни кажеш ли какво има, или първо ще ядем?

Зоуи вдигна очи и погледна лицата на всички около масата. Гледаха я втренчено, в очакване.

— На челото ми ли е изписано?

— Така изглежда. — Малъри загреба кисело мляко от кофичката си. — Тази сутрин личеше, че си разстроена, но явно се опитваше да го прикриеш. Качи се горе, без да кажеш мнението си за кухнята след боядисването.

— Страхотна е. Щях да ви кажа. — Смутена да бъде център на вниманието, Зоуи разчупи сандвича си на две. — Исках първо да си починете, преди да чуете какво ми се случи снощи.

— Вече си почиваме. — Дейна потърка бедрото й. — Сега е моментът.

Зоуи заговори, без да бърза, за да бъде напълно ясна и да не пропусне някоя подробност.

— Беше различно от всичко, което сте преживели вие. Всеки от вас, който е имал среща с Кейн. Дори от онова, което стана в края на първия месец тук, в тази къща.

— Усещаше ли присъствието му? — попита Джордън.

— Това е странното. Не се задържах на никое от трите… места — Би могла да ги нарече така. — достатъчно дълго, за да осъзная какво чувствам. И не мисля, че съм се измъкнала сама, както някои от вас. Нямаше време. Сякаш си на едно място, а щом затвориш очи, изведнъж попадаш на друго.

— Да ги обсъдим едно по едно. — Флин вече бе извадил бележник. — Лежала си в хамак. — Потупа по страницата. — В своя двор ли беше?

— Не, нямам хамак. Всъщност никога не съм се люляла в хамак с книга и чаша лимонада в ръка. Кой има време за това? Би било чудесно. Тъкмо си мислех колко заета ще бъда през следващите няколко седмици и хоп, озовах се в хамак и пиех лимонада. — Намръщи се и не забеляза, че Брад я гледа с присвити очи. — Не знаех къде съм. Не мисля, че има значение, преди малко стигнах до този извод. Беше все едно къде се намира хамакът, той бе просто символ на пълна почивка цял следобед. Защото ми се искаше да мога да си я позволя.

— Мисля, че си права — съгласи се Малъри. — Той ни пренася във фантазиите ни, позволява ни да ги видим и изживеем. Моята беше, че съм омъжена за Флин и имам талант на художник. — Махна към другата страна на масата. Дейна е била сама и безгрижна на тропически остров, а ти си си починала в слънчев следобед.

— Жалка фантазия в сравнение с вашите.

Но Зоуи се усмихна доволна, че заключението й изглежда вярно.

— Изтръгнал те е от нея, вместо да те остави да й се наслаждаваш — изтъкна Джордън. — Може би не е искал да ти даде възможност да прозреш, че е фалшива. Оставил те е само да вкусиш от сладостта, а после те е изпратил другаде. Нова стратегия.

— Мисля, че това е смисълът на първата част. Да преминем към втората. Бях в караваната на майка ми и сметох цял куп косми от пода. Познавах обстановката, миризмите и гласовете на сестра си и брат си, които се караха навън. Но не зная на колко години бях. На сегашната си възраст? Като дете? Или някъде по средата? — Зоуи замислено поклати глава. — Искам да кажа, че не бях наясно какво става с мен. Усещах само горещина, умора и раздразнение. Струваше ми се, че съм обречена завинаги да правя това. Да чистя, да наглеждам децата, всичко, от което ми бе писнало. Би могло да се каже, че бях изнервена и кисела. Мисля, че също е символ.

— Хваната в капана на неизбежността — отбеляза Брад. — Принудена да се грижиш за другите, без да му се вижда краят.

— Да. Мама изнемогваше и се нуждаеше от помощта ми. Но човек започва да се чувства като в капан. Струва му се, че каквото и да прави, не ще се измъкне.

— Значи можеш да лежиш в хамак и да се наслаждаваш на живота или да се мъчиш и да тъпчеш на едно място. — Дейна нацупи устни, докато размишляваше. — Но това не са единствените възможности за избор. Не е толкова просто. Ти си го доказала.

— Някои хора биха казали, че сега отново съм в капан. Не се чувствам по този начин, но може би изглежда така. Следва третата част.

— Искал е да те сплаши — каза Малъри.

— О, да, изпълни мисията си. Беше студено и бях сама. Не бе красива зимна картина с приятен, пухкав сняг, а страховита, убийствена виелица. Бях толкова уморена и усещах тежестта на бебето в себе си. Исках само да легна някъде и да си почина, но знаех, че ако го направя, ще умра, а с мен ще загине и детето. — Несъзнателно прокара ръка по корема си, сякаш за да защити живота, който бе носила. — Започнаха контракции. Познато усещане, веднага си го спомних. Но бяха по-бързи и мъчителни, а не постепенни, както при нормално раждане. Кръвта, която изтече върху снега, бе фатален край.

— Искал е да ти внуши страх чрез Саймън. — Изражението на Флин стана сурово. — Няма да стане. Няма да му позволим.

— Мисля, че това е важна част. Опитва се да ме сплаши и използва Саймън за тази цел. Според мен имаше причина да прекъсне и последната фантазия и да ми каже да избирам. Веднага щом се опомних, видях, че Мо е оголил зъби, и хукнах като стрела към стаята на Саймън. — Спомни си как бе настръхнала. — Но той просто лежеше в обичайната си поза. Единият му крак висеше от леглото, а завивките бяха струпани на купчина върху другия. Това момче не може да кротува дори когато спи.

— Използвал е Саймън като друг символ.

Брад си наля кафе и явно забелязал, че тя досега не бе пила, подаде една чаша и на нея.

Погледът й срещна неговия, когато кимна, и страхът запулсира в жилите на шията й.

— Вече осъзнах това.

— Символ на какво? — попита Дейна. — На живота й?

— Да — отвърна Брад. — И на душата й. Накарал я е да избира. Спокойствие, скучно и еднообразно ежедневие или загуба на всичко, което има.

— Хвърлил е ръкавицата.

— Да. Но си мисля… питам се дали той знае, че Саймън е защитен. Може би все още не го е разбрал и не може да прозре, че няма смисъл да ме заплашва по този начин.

— Възможно е да си прави — продължи Брад. — Скоро ще узнае и ще потърси нещо друго, което да използва срещу теб.

— Каквото и да е, стига да остави детето ми на мира. Впрочем, случилото се ме накара да се замисля сериозно за напътствията. Бях ядосана — сподели тя със смях — и прекарах известно време в умуване върху тях. Стигнах до идеята, че може би гората за мен е Вали, а изборите, които правя, и решенията, които вземам тук са моите пътеки.

— Не е зле — отбеляза Дейна.

— Все пак е някакво начало. Тази сутрин излязох рано и пообикалях из града, нещо като пътешествие в спомените. Опитах се да видя всичко такова, каквото бе при пристигането ми, и да проследя промените, които са настъпили.

— Или които самата ти си направила — добави Брад.

— Да — отвърна Зоуи с една от редките си усмивки на одобрение. — Не зная дали съм поела във вярната посока, но съставям списък от места и събития, които ми се струват важни лично за мен. Ако успея да ги подредя в мислите си, може би едно от тях ще се открои. Ако се окажа на прав път, навярно това няма да се хареса на Кейн. Така ще разбера.

Трудно бе да си представи себе си в битка с някого, особено със зъл магьосник. Но щеше да отвърне на първия удар. Ако имаше нещо, с което Зоуи знаеше как да се справи, то бе как да отстоява своето.

Може би нямаше да открие ключа, но не защото не го е потърсила.

През цялата неделна вечер се рови в бележките си, в книгите за келтски митове, които бяха взели от библиотеката, и в интернет от лаптопа, който Флин й бе дал назаем.

Не бе сигурна дали научи нещо ново, но поне успя да подреди нещата, които вече знаеше.

Ключът, където и да се намираше, бе свързан с нещо много лично. С живота й и с това, което искаше да постигне в него. Накрая всичко щеше да се сведе до избор. Приятелите й, или поне един от тях, можеше да участва в изпитанието й, но тя бе единствената способна да направи този избор.

„Какво искам от живота? — запита се Зоуи, докато се готвеше да си легне. — Да прекарвам следобедите си в хамак? — Понякога й се струваше толкова просто. — Да зная, че съм се измъкнала веднъж завинаги от онази каравана?“

Нищо не можеше да я върне обратно там. Освен това бе намерила пътя си през ужасяващата гора и бе дала на детето си не просто живот, а щастлив живот.

Чувстваше нужда да вярва в тези неща, както и че ще успее да изгради още по-добро бъдеще и за Саймън, и за себе си. На всяка цена трябваше да постигне успех с „Малки удоволствия“. Донякъде заради гордостта си.

Майка й винаги бе твърдяла за нея, че е твърде горда.

Може би наистина бе така и това правеше нещата по-трудни, отколкото бяха. Но от друга страна, й помагаше да преживява тежките моменти.

Не бе осъществила всичките си мечти, но бе доволна от това, което имаше.

Угаси лампата. Макар и да бе мъчително да знае, че няма към кого да протегне ръка в мрака, изпитваше удовлетворение и дори гордост при мисълта, че винаги може да разчита изцяло на себе си.

На следващия ден бе на горния етаж в „Малки удоволствия“ и сглобяваше вече готовите плотове, когато чу викове от долу. Веднага забеляза, че издават въодушевление, а не ужас или гняв. Побърза да довърши плота, с който бе заета в момента, и да слезе, за да види каква е причината за суматохата.

Гласовете идваха откъм частта на Дейна и нейният се сля с тях, когато видя голямата етажерка с книги, която вече заемаше едната стена, и двата огромни кашона на пода.

— Пристигнали са! Рафтовете ти са тук! Изглеждат чудесно Права беше да се спреш точно на тези. Подхождат на цветовете.

— Нали? Преработих схемата шест пъти. Но се чудя дали да не разменя местата на разделите за детска и нехудожествена литература.

— Защо просто не разопаковаме следващата етажерка, за да я монтираме и да видим как ще бъде най-добре?

Малъри размаха резеца си за картон.

Доставчиците внесоха нов кашон на количка.

— Къде да сложим този, госпожице?

— Боже мой — едва промълви Дейна.

— Просто го оставете тук — каза Зоуи. — Ще му намерим място. Колко си поръчала? — попита тя Дейна.

— Доста. Може би твърде много, но исках да изложа всичко, което съм решила да предлагам. А сега… Господи, сърцето ми ще се пръсне. От вълнение или от страх, вие съдете.

— От вълнение е. — Малъри енергично разряза поредния картонен капак. — Хайде, да ги подредим и ще видиш, че ще стане чудесно.

— Това е истина — възкликна Дейна, когато пристигна още един кашон. — Няма след миг отново да стоя в празна стая.

— Етажерки, книги, маси, столове. — Зоуи се включи в разопаковането. — След броени седмици ще изпием първите си чаши чай тук.

— Да. — Дейна се опомни и им помогна да монтират втората част от конструкцията. — После ще отидем да се повъзхищаваме на красивите неща в галерията на Малъри.

— И ще завършим обиколката в салона на Зоуи. — Малъри се отдръпна крачка назад. — Вижте какво успяхме да свършим за толкова кратко време. Можете ли да повярвате?

Зоуи погледна следващия кашон, който бе внесен.

— Точно сега ми е трудно да повярвам, че ще се справим с това, което ни предстои. Продължавай с резеца, Мал. Имаме доста работа.

Все още монтираха рафтове за книги, когато пред сградата спря друг камион за доставки.

— От „Хоуммейкърс“ е. — Малъри извърна глава от прозореца. — Очакваме ли доставка от „Хоуммейкърс“ днес?

— Имам няколко поръчки — отвърна Зоуи. — Не се надявах да ги изпълнят толкова скоро. Ще проверя.

Слезе до входната врата и посрещна шофьора на площадката.

— Това ли е „Малки удоволствия“? — попита той.

Приятно бе да чуе друг човек да произнася името.

— Така ще се нарича.

— Докарахме дограмата. — Подаде й фактурата. — Имаме списък на кои прозорци да я сложим. Ако няма проблем, можем да започнем. Ще бъдат готови още днес.

— Не съм поръчвала монтаж, а само доставка.

— Монтажът е включен в цената. Нося бележка — добави шофьорът и пъхна ръка в джоба си. — От господин Вейн за госпожица Маккорт.

— Аз съм госпожица Маккорт.

Зоуи се намръщи, взе плика и го разкъса. Вътре имаше един-единствен лист с едно изречение.

„Не възразявай“.

Зяпна от изненада за миг и отново го погледна. От камиона бяха слезли още двама мъже и стояха облегнати на каросерията.

— Господин Вейн каза да му се обадите, ако има проблем. Да започваме ли, или да почакаме?

— Не, няма нужда. Можете да започнете. Благодаря.

Върна се вътре и потърка тила си, докато гледаше как Малъри и Дейна инсталират поредната етажерка.

— Пристигна новата ми дограми.

— Страхотно. Може би трябва да сложим това под ъгъл — предложи Дейна.

— Дойдоха майстори, за да я монтират — продължи Зоуи, — Брадли… „Хоуммейкърс“ предлагат монтаж, включен в цената.

— Брад е голям сладур — отбеляза Малъри.

— Полезно е да познаваш собственика. — Дейна се отдръпна назад и поклати глава. — Не се изчервявай.

Зоуи нервно побутна парче картон с крака си.

— Не мислите ли, че би трябвало да платим за услугата?

— Харизан кон, Зоуи. — Малко несръчно, Дейна донамести етажерката. — На твое място бих го разцелувала, вместо да броя зъбите му. — Хвърли й дяволит поглед. — Естествено, в твоя случай не конят, а онзи, който го праща, заслужава целувки.

— Ще дойде днес на вечеря.

— Добре. Погрижи се да получи и нещо повече.

— Боя се.

Малъри остави резеца.

— От Брад?

— Да. От него и от себе си. — Зоуи потърка юмрук между гърдите си, сякаш бе почувствала болка в сърцето. — От това, което ще се случи.

— О, скъпа.

— Не зная какво да правя и какво да мисля. Ако търсех удоволствие и тръпка, би било различно. Но не е така.

— А нима мислиш, че неговата цел е такава?

— Не зная. Искам да кажа, сигурно. Той е мъж. Не го упреквам. Може би се е вживял в романтиката на нашата история. Как с общи усилия ще успеем да победим дракона. Но трябва да мисля и занапред.

— Той не постъпва безразсъдно с хората, ако за това се безпокоиш. — Вече сериозна, Дейна поклати глава. — Познавам го почти откакто се помня. Свестен мъж е.

— Виждам. Но не е мой тип и помежду ни не може да има нищо. Все пак, ако продължи да упорства, все някога ще се предам. Боя се, че ако се случи, ще започна да мечтая за нещо, което не мога да имам.

— Можеш да имаш всичко, което пожелаеш — увери я Малъри. — Ако не беше ти, нямаше да бъдем собственички на тази сграда.

— Това е глупаво. Само защото аз намерих къщата…

— Не само къщата, Зоуи. Идеята, предвидливостта, вярата. — Малъри нетърпеливо сложи ръка на рамото й и леко я побутна. — Ти сложи началото. Затова мисля, че когато решиш какво искаш всъщност, ще намериш начин да го постигнеш.

Търсейки някакво занимание, Зоуи започна да разрязва следващия кашон.

— Била ли си влюбена, преди да срещнеш Флин?

— Не. Бях изпитвала физическо влечение, симпатия. Бях хлътвала доста дълбоко, но не бях обичала никого, както Флин.

Зоуи кимна.

— А за теб, Дейна, Джордън винаги е бил голямата любов.

— Да, независимо дали го исках или не.

— Аз съм била влюбена — тихо заговори Зоуи, докато работеше. — Обичах бащата на Саймън с цялото си същество. Може би някои хора смятат, че на шестнадесет човек е твърде млад, за да бъде наясно какво изпитва, но аз му отдадох цялата си любов, без да мисля и без да се колебая. — Остави парчетата картон да паднат на пода. — Имала съм връзки с мъже. Някои от тях са се оказвали свестни, а други не, но никой не събуди толкова силни чувства у мен, както онова момче, когато бях на шестнадесет години. Желанието ми да бъда с него беше по-силно, отколкото да живея, Мал.

— Но те е изоставил — отвърна тя.

— Не. И той ме обичаше, вярвам в това, но не достатъчно, за да остане с мен или дори да признае детето, което създадохме. Просто си отиде и продължи живота си, докато моят бе разбит на парчета. — За да излее част от дълбоко потискания гняв, Зоуи рязко разряза кашона. — Преди няколко месеца се е сгодил. Сестра ми ми изпрати изрезка от вестник. Планирали голяма сватба през пролетта. Побеснях, когато прочетох статията. Ядосах се, че мисли за разточителна сватба с много гости, а никога не е пожелал да види сина си.

— Той губи — отбеляза Малъри.

— Да, така е. Но все пак аз го обичах и го желаех. Не можех да бъда с него и това едва не ме погуби. — Зоуи с въздишка опря глава на етажерката. — Няма отново да копнея за нещо, което не мога да имам. Боя се от Брадли, защото той е единственият, който от десет години насам е успял да ме накара да си спомня какво изпитвах, когато бях на шестнадесет.

Пета глава

Важно бе да си напомня, че вече е зряла жена, а зрелите жени често канят мъже на вечеря и без да губят разсъдъка си или да се влюбват. Просто този понеделник щеше да прекара една различна вечер.

На път за дома купи луксозен хляб и пресни зеленчуци за салата. Приготви повече сос. Накара Саймън да се залови с домашното си по-рано от обикновено. Истинска битка бе, докато го убеди дори когато му каза, че неговият добър приятел Брад ще дойде на вечеря.

Трябваше да се изкъпе, да облече по-представителни дрехи и да се гримира. Саймън също се нуждаеше от баня, което бе нова битка. Запали ароматни свещи за по-уютна обстановка и за да заличи мириса на Мо от въздуха.

Следващите й задачи бяха да направи салата, да подреди масата, да провери домашните по аритметика и правопис и да нахрани кучето.

Всичко това трябваше да бъде свършено от три и тридесет и пет до шест и тридесет.

„Едва ли е свикнал да вечеря толкова рано“, помисли си тя, докато разбъркваше соса.

Знаеше, че колкото по-богат е човек, толкова по-късно се храни. Но Саймън трябваше да си легне най-късно в девет, защото на другия ден бе на училище. Такъв бе законът в тази къща, така че Брадли Вейн щеше или да се съобрази с него, или да отиде да хапне спагети някъде другаде.

Издаде въздишка на гняв към себе си.

„Престани! Той не се оплаква, нали?“

Сама си създаваше главоболие.

— Саймън, наистина трябва да довършиш това.

— Мразя дробите. — Момчето удари с пети по краката на стола и се нацупи над задачите по математика. — Гадни са.

— Някои неща не вървят цели. Трябва да знаеш от какви парчета са съставени.

— Защо?

Зоуи извади подложки, които сама бе поръбила на машина.

— За да можеш да съединяваш и разделяш частите, за да знаеш как става това.

— Защо?

Тя сгъна подложките на триъгълници.

— Нарочно ли ме ядосваш, или е вродена дарба?

— Не зная. Защо ще слагаш тези неща на масата?

— Защото ще имаме гости.

— Само Брад.

— Зная кого очакваме. Саймън, имаш още три задачи. Реши ги и си свободен.

— Не мога ли да ги довърша след вечеря? Защо все трябва да пиша домашни? Защо не ми позволяваш да поиграя с Мо навън?

— Защото трябва да ги решиш сега. Защото трябва да изпълняваш задълженията си. И защото настоявам.

Размениха гневни погледи.

— Не е честно.

— Важна новина за теб, Саймън: животът невинаги е честен. Допиши домашното си или ще бъдеш лишен от привилегията да гледаш телевизия и да играеш видеоигри тази вечер. И престани да риташ стола — смъмри го тя. — Извади дъската за рязане и започна да надробява зеленчуците. — Ако продължиш да правиш физиономии зад гърба ми, губиш тази привилегия за цяла седмица.

Саймън не знаеше как майка му разбира какво става зад нея, но винаги познаваше. В знак на малък протест реши последните три задачи за тройно по-дълго време, отколкото биха му отнели обикновено.

Мразеше да пише домашни. Плахо хвърли поглед към майка си, сякаш се боеше, че е прочела мислите му. Но все още бе заета с рязането на онези ужасни зеленчуци.

Нямаше нищо против училището. Понякога дори му харесваше. Но не разбираше защо не може да се отърве от него дори у дома, поне за една вечер. Хрумна му отново да срита стола само за да я подразни. Но Мо дотича в стаята и го разсея.

— Здрасти, Мо, какво правиш тук, момче?

Зоуи се обърна и изпусна ножа.

— Господи.

Мо удряше с опашка по пода и цялото му тяло се тресеше, увито в тоалетна хартия, а рулото с останалата част бе притиснато между зъбите му.

Когато Зоуи се втурна към него, кучето прие това като знак за игра. Хукна наляво и заобиколи масата, а после изтича обратно през вратата на кухнята.

— Стига! По дяволите. Саймън, помогни ми с това куче.

Вече бе успяло да създаде безпорядък. По целия под се въргаляха ситни парчета хартия, като снежинки. Зоуи тръгна след него към хола и чу веселото му ръмжене, докато душеше около смачкана тубичка крем. Саймън се засмя и се втурна покрай нея. Момчето и кучето се сборичкаха на килима.

— Саймън, няма време за игри.

Най-сетне тя успя да хване олигавеното руло, но колкото по-силно дърпаше, толкова повече очите на Мо засияваха. Впиваше зъби в хартията и не преставаше да ръмжи.

— Мисли, че си играете на дърпане. Обича тази игра.

Зоуи гневно изгледа сина си. Бе застанал на колене до кучето, с ръка на гърба му. Парче хартия бе залепнало с единия край за козината на Мо, а с другия за чистите панталони на Саймън. И двамата й се хилеха.

— Не ми е до игри. — Но Зоуи не можа да сдържи смеха си. — Не! Лошо куче. — Потърка муцуната му. — Много лошо.

Мо се отпусна на задницата си, повдигна лапа и изплю рулото пред краката й.

— Иска да го хвърлиш, за да го донесе.

— О, да. Веднага, — Тя грабна рулото и го скри зад гърба си. — Саймън, донеси прахосмукачката. Ние с Мо ще си поговорим.

— Не ти е толкова ядосана — прошепна синът й в ухото на кучето. — Когато е истински разгневена, от очите й хвърчат огнени стрели.

Тичешком излезе от стаята. Зоуи бързо хвана Мо за нашийника, преди да го последва.

— О, ти стой тук. Виж колко боклук направи. Какво ще кажеш в своя защита?

Кучето се търкулна на пода и оголи корема си.

— Ще ме впечатлиш единствено ако можеш да почистиш с прахосмукачката.

Зоуи въздъхна, когато чу почукване на вратата, и Саймън извика:

— Аз ще отворя.

— Чудесно. Просто идеално.

Остана загледана след Мо, който се втурна навън, докато Саймън разпалено разказваше на Брад за последния му подвиг.

— Разтича се из цялата къща. Остави парчета хартия навсякъде.

— Виждам. — Брад погледна към хола, където Зоуи стоеше сред куп разпилени хартийки. — Веселбата никога не свършва, а?

— Сигурно се е промъкнал в килера. Трябва да почистя.

— По-добре се погрижи за тези неща. — Приближи се към нея и й подаде бутилка вино и букет жълти рози. — Ние със Саймън ще почистим.

— Не, не можеш…

— Разбира се, че мога. Имате ли прахосмукачка? — обърна се той към Саймън.

— Тъкмо отивах да я донеса.

Момчето отново се затича.

— Наистина не е нужно. Аз… ще свърша това.

— Не се безпокой. Не обичаш ли рози?

— Обичам. Прекрасни са. — Понечи да ги вземе, но когато погледна ръката си, видя, че все още стиска олигавените остатъци от тоалетната хартия. — Е, добре — каза му с дълга въздишка.

— Размяна. — Брад взе рулото от ръката й, преди тя да възрази, и пъхна на негово място букета. — Вземи и това. — Подаде й бутилката „Кианти“. — Не е зле да го отвориш. — Извърна глава към Саймън, който довлече прахосмукачката. — Да я включим и да свършим тази работа бързо, защото тук мирише на нещо много вкусно.

— Сос за спагети. Мама приготвя най-вкусния. Но първо ще ядем салата.

— Винаги има уловка. — Брад се усмихна на Зоуи и запретна ръкавите на тъмносинята си риза. — Проблемът е решен.

— Добре. Е, благодаря.

Зоуи не знаеше какво друго да прави, освен да отнесе розите и виното в кухнята. До слуха й достигна бърборенето на Саймън, а след малко и бръмченето на прахосмукачката, последвано от гневния лай на Мо.

Бе забравила, че кучето я смята за свой смъртен враг. Трябваше да го изведе от стаята. Но чу веселия смях на Саймън, по-плътния на Брад и все по-силния лай, което означаваше, че двамата насърчават Мо да протестира.

Не, щяха да се справят сами. Реши да ги остави и да се възползва от възможността да зарови лице в цветята. Никой не й бе подарявал жълти рози. Бяха толкова слънчеви и нежни. Подвоуми се в какво да ги натопи и накрая избра медна ваза, купена от дворна разпродажба и излъскана до блясък, който я правеше подходящ дом за красиви цветя.

Подреди ги и отвори виното. След като сложи тенджера с вода на котлона за спагетите, отново се залови със салатата.

Всичко щеше да бъде наред. Нямаше за какво да се безпокои. Той бе просто приятел, наминал за вечеря.

— Къщата отново е в нормално състояние — каза Брад, когато влезе при нея. Забеляза вазата върху плота. — Чудесно.

— Много са красиви. Благодаря. Саймън, пусни Мо в задния двор и довърши задачите си. После ще вечеряме.

— Какви задачи? — попита Брад и се приближи към масата с тетрадките му.

— Скапани дроби. — Саймън отвори задната врата за Мо и хвърли тъжен поглед към майка си. — Не може ли по-късно…

— Може, ако искаш след вечеря да бъдеш зает и да нямаш време за игри.

Устните му трепнаха дяволито, което бе познат знак, че е готов за сериозен спор.

— Дробите са глупост. Всичко е безсмислено. Защо трябва да ги учим, щом има компютри и калкулатори?

— Защото…

— Да, калкулаторите улесняват нещата — нехайно я прекъсна Брад и плъзна пръст по страницата в тетрадката. — Сигурно тези задачи са трудни и не можеш да се справиш сам.

— Не, не са.

— Не зная. На мен ми се струват доста трудни. Трябва да събереш три и три четвърти с две и пет осми. Непосилно.

— Само трябва да превърнеш четвъртите в осми. Ето така. — Саймън грабна молива си, прехапа език и извърши превръщането. — Сега събираш шест осми с пет осми, което прави едно и три осми и добавяш останалите числа. Получава се шест и три осми. Виждаш ли? Отговорът е шест и три осми.

— Ха. Ето, че реши задачата.

— Това номер ли беше? — подозрително попита Саймън.

— Не зная за какво говориш. — Брад разроши косите му. — Хайде, имаш само още една, умнико.

— Господи.

Зоуи не откъсна очи от Брад, докато стоеше надвесен над рамото на сина й, и сърцето й щеше да се разтопи, когато той вдигна глава, срещна погледа й и се усмихна.

Не, не можеше да гледа на него просто като на приятел, който им гостува за вечеря.

— Готово! — Саймън затвори тетрадката. — Свободен ли съм вече, надзирателке?

— Стига толкова изтезания за днес. Прибери учебниците и се измий за вечеря. — Когато остана насаме с Брад, Зоуи наля две чаши вино. — Имаш подход към опърничавите деца.

— Може би защото самият аз бях такъв. — Той взе едната чаша. — Добър е по математика.

— Да. Справя се в училище. Но мрази домашните.

— Нормално е, нали? Какво си сложила?

— Просто…

Зоуи смутено погледна към тъмносиния си пуловер.

— Нямам предвид дрехите, а парфюма ти. Винаги ухаеш страхотно, но винаги различно.

— Изпробвам различни продукти. Сапуни, кремове и… — Доловила блясъка в очите му, тя повдигна чашата към устните си, за да не му даде възможност да се приближи и да я целуне — парфюми.

— Интересно е. Повечето жени имат любим аромат, който е като техен отпечатък и остава в съзнанието на един мъж. А ти караш мъжа да се пита на какво ли ще ухаеш днес, за да не може да престане да мисли за теб.

Трудно бе да устои на близостта му, но ако се отдръпнеше, би било твърде очевидно.

— Не слагам парфюм заради мъжете.

— Зная. Това го прави още по-съблазнителен.

Очите й издадоха паника, когато хвърли тревожен поглед към вратата, и в този миг до тях достигнаха стъпките на Саймън. Брад застана на крачка от нея и я остави да приготви вечерята.

— Ще ядем ли? — попита момчето.

— Току-що сложих спагетите. Сядай. Ще започнем със салатата.

Брад бе впечатлен от красиво подредената маса. Имаше пъстри съдове и подложки с весели шарки. Горяха свещи, за които Саймън не подхвърли никаква реплика, и това го накара да реши, че не са нещо необичайно за дома на семейство Маккорт.

По време на вечерята забеляза, че тя постепенно и отпуска. До голяма степен заслугата бе на сина й. Не преставаше да бърбори, да задава въпроси и да прави шеговити коментари, които едва успяваше да изрече с пълна уста, докато лакомо поглъщаше храната.

Не би го упрекнал. Майка му бе приготвила превъзходни спагети. Самият той си сипа допълнително.

— Харесват ми изгледите в хола ти — каза й Брад.

— Картичките? Получавам ги от познати, които пътуват.

— Сами правим рамките — намеси се Саймън. — Мама има инструменти. Може би някога и ние ще пътуваме и ще изпращаме картички. Нали, мамо?

— Къде би искала да отидеш?

— Не зная. — Зоуи вяло завъртя вилицата в чинията си. — Където и да е.

— Един ден ще отидем в Италия и ще ядем спагети там.

Саймън се усмихна и отново лапна голяма хапка.

— Няма да бъдат по-хубави от тези на майка ти.

— Ти бил ли си там?

— Да. Минавал съм по онзи мост във Флоренция, който имате на картичка.

— Готино ли е? — полюбопитства Саймън.

— Да.

— Има и един град, където по улиците тече вода.

— Венеция, Саймън — напомни му Зоуи. — С многото канали. Ходил ли си във Венеция? — попита тя Брад.

— Да. Прекрасно е. Навсякъде се возиш на лодка — обърна се той към Саймън. — Или вървиш пеша. Има водни таксита и автобуси.

— Супер!

— Наистина. Вън Венеция няма коли и пътища за тях. Някъде имам картички. Ще ги намеря и ще ти ги покажа. — Отново насочи вниманието си към Зоуи. — Как върви работата?

— Днес пристигнаха етажерките на Дейна. Прекъснахме всичко останало, за да ги сглобим. Това е важен момент за нас. Докараха и дограмата. — Тя прочисти гърлото си. — Искам да ти благодаря, че си уредил поставянето. Много щедро от твоя страна.

— Аха. Получи ли бележката ми?

Зоуи нави последните спагети на вилицата си.

— Да. Все пак проявяваш голяма щедрост.

Брад не можа да сдържи смеха си.

— Приеми го по следния начин: през последните няколко седмици „Малки удоволствия“ осигури значителен оборот на „Хоуммейкърс“. Това е начин да ви се отблагодаря. Е, готови ли са всички прозорци?

— Сигурно вече знаеш.

Не се и съмняваше, че Брад проверява дали всяко негово нареждане е изпълнено.

Вместо отговор, той повдигна чашата си.

— Майсторите казаха, че изглеждат добре. И че си ги почерпила с кафе и сладки.

Зоуи се усмихна и погледна към чинията му.

— А теб с две порции спагети.

Брад отвърна на усмивката й, взе бутилката вино и доля чашата й.

— Натъпках се — заяви Саймън. — Мога ли да поиграя видеоигри? С Брад?

— Разбира се.

Момчето стана от масата и гостът забеляза, че събра съдовете си и ги отнесе до мивката.

— Да пусна ли Мо вътре?

Зоуи закачливо докосна корема на сина си.

— Стига да стои далеч от гардероба ми.

— Първо ще помогна на майки ти да измие съдовете — каза Брад.

— Няма нужда. Наистина — възрази Зоуи, когато той последва примера на Саймън и вдигна чиниите си от масата. — Имам си система, а и Саймън с нетърпение очаква играта. След час трябва да си легне.

— Хайде, ела. — Момчето го задърпа за ръката. — Мама няма нищо против. Нали, мамо?

— Нямам. Всички вън от кухнята ми, включително и кучето.

— Ще дойда да ги забърша веднага щом победя този хлапак — обеща и Брад. — Няма да се бавя дълго.

— Мечтай си — запя Саймън и го поведе навън от стаята.

Сърцето на Зоуи преливаше от радост, докато разтребваше кухнята и слушаше веселия глас на сина си. Досега никой възрастен мъж не бе проявявал толкова искрен интерес към него, колкото Флин, Джордън и Брадли.

Очевидно бе, че Брадли е любимецът му. Веднага се бяха сближили, може би чрез някаква мистериозна мъжка химия. Трябваше не само да приеме това, а и да го насърчава.

Но първо трябваше да се погрижи Брад да разбере, че каквото и да се случи помежду им, то не бива да се отрази на приятелството му със Саймън.

Довърши работата си в кухнята, свари кафе и сложи на поднос чаши и чинийка бишкоти с шоколад.

Когато го внесе, завари Брад седнал с кръстосани крака на пода до Саймън. Кучето хъркаше, облегнало глава на бедрото му.

В стаята отекваха вибрациите на „WWF Смакдаун“.

— Мъртъв си! Мъртъв! — нареждаше Саймън, докато трескаво натискаше бутоните.

— Все още не, приятел. Ето ти!

Зоуи видя огромен русокос борец да поваля противника си и да му нанася жесток удар. От тонколоните зазвучаха стенания и ужасяващи викове.

Саймън се просна по гръб с разперени ръце и отвори уста.

— Победен съм — прошепна той с дрезгав глас. — Усетих вкуса на поражението.

— Свикни с него. — Брад протегна ръка и го потупа по корема. — Признай превъзходството на най-великия.

— Следващия път ти ще умреш.

— Никога няма да ме победиш на „Смакдаун“.

— Така ли? Сега ще видиш какво те очаква.

Саймън се претърколи и с вик скочи на гърба му.

Започна боричкане и писъци, които стоплиха сърцето на Зоуи. Дори не трепна, когато Брад прехвърли сина й над главата си и го повали на пода.

— Предай се, жалък дребосък.

— За нищо на света! — извика Саймън и избухна в неудържим смях от безмилостния гъдел, който последва, и завъртя глава, за да избегне влажния език на Мо. — Свирепото ми куче ще те разкъса на парчета.

— О, треперя от страх. Предаваш ли се?

С насълзени от смях очи, момчето продължи да се гърчи още десетина секунди.

— Добре, добре, престани да ме гъделичкаш или ще повърна.

— Не на килима ми — каза Зоуи.

Щом чу гласа й, Брад извърна глава и лакътят на Саймън се заби право в устата му.

— Опа.

Смехът изведнъж секна. Брад потърка малката рана с опакото на ръката си.

— Ще си платиш за това — изръмжа той с тон, който накара пръстите на Зоуи да трепнат върху подноса.

С премрежен поглед го видя да се изправя и в съзнанието й изплуваха ужасяващи образи. Отвори уста, за да извика, и бе готова да се втурне и да защити детето си, но след миг Брад го преобърна с главата надолу и отново го накара да се залива от смях.

С разтреперани колене и омалели ръце, тя отнесе подноса до масичката и когато го остави, съдовете изтракаха.

— Виж, мамо! Вися с главата надолу!

— Виждам. Време е да застанеш в нормална поза и да измиеш зъбите си.

— Не мога… — Саймън замълча, защото Мо го близна по лицето.

— Утре си на училище, Саймън. Хайде, приготви се за лягане. После ще слезеш да пожелаеш лека нощ на Брадли.

Загледан в Зоуи, Брад преобърна момчето и го остави да стъпи на земята.

— Върви. Скоро ще ти дам възможност за реванш.

— Супер. Кога?

— Какво ще кажеш за петък вечерта? Можеш да дойдеш у дома и да доведеш и майка си. Ще вечеряме, а после ще отидем в стаята за игри.

— Да! Нали си съгласна, мамо? — Саймън обви ръце около талията й в очакване на отговор. — Не казвай „ще видим“, просто кажи „да“. Моля те!

Коленете й все още трепереха.

— Да. Добре.

— Благодаря.

Прегърна я, подсвирна на кучето и с танцова стъпка излезе от стаята.

— Помисли си, че ще го ударя.

Тонът на Брад издаде такова изумление, че Зоуи потръпна.

— Изглеждаше толкова ядосан, че… Извинявай. Зная, че не би го направил.

— Нямам навик да пребивам деца.

— Разбира се. Беше инстинктивна реакция.

— Някой друг удрял ли го е? Срещала ли си се с някого, който му е посягал?

— Не. Не — повтори тя и се опита да възвърне спокойствието си. — Никой не му е обръщал толкова голямо внимание. Само да видя някого да вдига ръка срещу него, когато съм наблизо.

Явно доволен от отговора й, той кимна.

— Можеш да бъдеш сигурни, че няма да бъда аз.

— Обидих те. Обидите не са в стила ми… Беше неволно. Стана толкова бързо, ти се ядоса и… Устната ти е разкървавена.

— Просто се боричкахме. Доколкото си спомням, моята майка казваше, че при подобна игра е нормално някой да пострада. — Брад докосна разцепената си устна. — Вие, майките, винаги сте прави, нали?

— Опитваш се да ме успокоиш. — Следвайки инстинкта си, Зоуи взе една салфетка от подноса, навлажни я с език и попи кръвта от устната му. — Когато влязох преди малко и ви видях заедно, искрено се зарадвах. Можеше да се оставиш да те победи, но ти не го направи. Одобрявам това, защото не искам да израсне с мисълта, че винаги ще побеждава. Човек трябва да се научи и да губи, и… — Замълча и смутено сведе поглед към салфетката, когато осъзна какво бе сторила с нея. — Господи. — Смачка я в ръката си. — Беше глупаво.

— Не. — Наивно трогнат, Брад хвана ръката й. — Беше много мило.

— Нищо особено. Но кървенето спря. Може би известно време ще пари.

— Забрави една стъпка. — Сложи ръка на талията й и прокара другата си длан по гърба й. — Не трябва ли да целунеш нараненото място, за да облекчиш болката?

— Не изглежда толкова зле.

Всъщност изглеждаше съблазнително. Той имаше неустоими устни.

— Боли — промърмори Брад.

— Е, за да не хленчиш като бебе…

Зоуи се наведе към него с намерението леко да докосне наранената му устна със своите. Нехайно, приятелски. Всмука я и потисна тръпката, която усети.

Той не я притисна в прегръдката си и не се опита да продължи целувката, а просто я задържа там, където бе, без да откъсва очи от нейните.

— Все още боли — каза Брад. — Може ли още веднъж?

В съзнанието й звъняха предупредителни камбанки, но не им обърна внимание.

— Да.

Отново долепи устни до неговите. Бяха толкова топли и чувствени. С тих стон се предаде на въздействието им, прокара език по тях и зарови пръсти в косите му.

Той все още чакаше. Бе напрегнат, мускулите му трептяха и дишаше учестено. Но чакаше.

Зоуи обви ръце около врата му и бавно се потопи в топлината и силата, струяща от него. Вълнуващо бе да се носи по тази вълна на опиянение, да вкусва от сладостта на целувката и допира на телата. Толкова неща, които безмилостно бе потискала в себе си, изведнъж се пробудиха за нов живот.

— Господи — простена тя и го обгърна с тялото си.

Би се заклел, че усети как земята се разлюля под краката му. Зави му се свят. За един кратък миг от плахи и нежни ласките й бяха станали горещи и жадни.

В отчаян копнеж за още, той наклони глава, всмука долната й устна и чу тих, сподавен стон.

Когато плъзна ръце по тялото й, тя се изтегна, сякаш се събуждаше от дълъг, блажен сън.

След миг подскочи и хвърли уплашен поглед към вратата.

— Саймън — едва успя да промълви Зоуи и приглади косите си.

Отдръпна се крачка назад, когато Саймън и Мо влязоха в стаята. Момчето бе облечено с пижама на картинки от анимационни филми и ухаеше на паста за зъби.

— Готов ли си? — Тя се усмихна на сина си. Слепоочията й все още пулсираха от нахлулата кръв. — С господин… с Брад тъкмо щяхме да пием кафе.

— Гадост.

Саймън се приближи към майка си и подаде буза за целувка.

— Ще дойда при теб след малко.

— Добре. Лека нощ — каза той на Брад. — Нали ще изиграем един реванш?

— Разбира се. Почакай. Искам да чуя мнението ти за нещо.

Преди Зоуи да се досети за намерението му, Брад я прегърна и впи устни в нейните. Бе сравнително сдържан, а тя стоеше неподвижна като статуя, но все пак това бе целувка.

След миг той се отдръпна, задържа едната си ръка на талията й и повдигна вежди срещу Саймън.

— Е, какво ще кажеш?

Очите на момчето бяха издължени като тези на майка му и имаха същия жълтеникав цвят и любопитен израз. След пет секунди размисъл кръстоса поглед, пъхна пръст в устата си и издаде звуци на отвращение.

— Аха — каза Брад. — Въпреки тази реакция, питам те, имаш ли нещо против да целувам майка ти?

— Не, стига да не правите нещо гадно. Чък казва, че брат му Нейт обичал да пъха език в устата на момичетата. Сигурно не е вярно. Нали?

С героично самообладание, Брад запази сериозния израз на лицето си.

— Има различни видове целувки.

— Ясно. Е, ще взема Мо при мен, за да не ви гледа, ако решите отново да правите гадости.

— Чао, хлапе. — Когато Саймън и Мо се отдалечиха, Брад се усмихна на Зоуи. — Каква гадост би искала да направим?

— Предпочитам просто да пийнем кафе.

Шеста глава

През следващите дни Брад бе зает със срещи във връзка с плановете за разширяване на „Хоуммейкърс“. Не се оплакваше, защото се бе върнал в Плезънт Вали именно с идеята да се установи за постоянно, да ръководи североизточния клон на семейната империя и да увеличи площта на местния магазин с петстотин квадратни метра.

Това означаваше подготвяне на документи, свикване на съвещания, назначаване на персонал, консултации с архитекти и строителни предприемачи и преценяване на оферти от производители.

Можеше да се справи. Цял живот се бе готвил да поеме ръководството на компанията, а през последните шест-седем години в Ню Йорк бе усвоил всички тънкости в управлението на голяма национална търговска верига.

Той бе от фамилията Вейн, трето поколение собственик на „Хоуммейкърс“. Нямаше намерение да се предава. Бе твърдо решен да направи първия магазин на компанията най-големия, най-престижния и най-преуспяващия.

Баща му не бе възхитен от това решение. Брадли Чарлз Вейн III смяташе, че е продиктувано от сантиментални подбуди.

„Така е — помисли си Брад. — Но защо не?“ Дядо му бе открил скромен железарски магазин, а после бе заложил всичко, което притежава, за да осъществи амбициите си да изгради успешен бизнес със материали и инструменти за домашни ремонти с основен клон в подножието на възвишенията Лоръл.

С кураж, хъс и далновидност бе успял да открие втори магазин, после трети, а по-късно и още, докато се превърне в символ на американската предприемчивост, както бе представен във вестник „Таймс“ още преди да навърши петдесет години.

„Сантименталност — каза си Брад, — но съчетана със солидна доза от куража, енергията и далновидността на Вейн“.

Разгледа родния си град, докато минаваше с колата през централната част. Вали процъфтяваше с бавни, но уверени темпове. Пазарът на недвижими имоти в областта бе силен, а когато хората купуваха жилища, пускаха корени и се установяваха. Оборотът на магазините бе стабилно над средния за страната, а туристите вливаха значителни приходи в местната икономика.

Вали се радваше на спокойната атмосфера на малкия град и същевременно печелеше от близостта си до Питсбърг.

За курортистите имаше походи в планината, ски училище, разходки с лодка, уютни кръчми и ресторанти. Провинциална романтика на час път от суматохата на големия град.

Бе добро място и за живеене, и за бизнес.

Брад бе пристигнал с намерението и за двете.

Може би не бе предвидил, че ще бъде толкова зает, но търсенето на мистериозни ключове не влизаше в плановете му, а и не бе очаквал да се влюби в горда самотна майка и да се привърже към непокорния й син.

Все пак всичко бе въпрос на поставяне на ясни цели, въвеждане на приоритети и уреждане на подробностите.

Паркира и влезе в сградата на „Вали Диспеч“, за да се погрижи за някои от тези подробности.

Замисли се за приятеля си, който бе главен редактор на местния вестник. Флин не се вместваше в образа на човек, способен да ръководи персонал, да гони срокове и да решава проблеми с рекламите, съдържанието на изданието и цената на хартията, Докато се качваше към офиса му. Брад си помисли, че може би благодарение на това старият му приятел е толкова добър в професията си.

Притежаваше способността да кара хората да правят това, което той желае, без да чувстват, че им е оказан натиск.

Брад си проправи път между бюрата и репортерите, сред какофонията от телефонен звън, тракане на клавиатури и гласове. Усети мирис на кафе, закуски и нечий афтършейв с аромат на бор.

Най-сетне зърна Флин в остъклената кабина на главния редактор. Седеше на ръба на бюрото си с риза на райета, джинси и маратонки „Найк“.

Възползвайки се от привилегията на дългогодишното приятелство, Брад влезе направо през отворената врата.

— Лично аз ще отразя срещата, господин кмете.

Флин извърна глава към телефона на бюрото си и тонколоната с примигваща лампичка.

Брад се усмихна, пъхна ръце в джобовете си и изчака, докато приятелят му приключи разговора.

— Извинявай. Не знаех, че говориш по телефона.

— На какво дължа честта да бъда посетен от висш изпълнителен директор в скромния си офис тази сутрин? — попита Флин.

— Искам да разнасям вестници следващата седмица.

— Твърде шикозно си облечен за вестникарче.

Флин докосна ръкава на сакото му.

— След малко трябва да отскоча до Питсбърг по работа. — Брад сложи папката, която носеше, на бюрото. — Отбих се да поръчам десет цветни рекламни страници и талони за отстъпка през седмицата преди Деня на благодарността. Надявам се на голяма печалба в петъка.

— Аз съм човекът, който ти трябва. Искаш моите хора да поговорят с твоите. Обичам да казвам това. Звучи като реплика от холивудски филм.

— Ето каква е идеята. Искам реклама на местно, а не на корпоративно ниво. Да се отнася конкретно за магазина във Вали и да бъде нещо изискано, а талонът да може да се носи лесно в портмоне или джоб. И искам едни брой на „Диспеч“ посветен изцяло на моята реклама, без притурки, брошури и други карета.

— В празничната седмица всички се надпреварват да рекламират — предупреди го Флин.

— Именно. Не искам да се загубя сред множеството. Ще заема целите страници за реклами в броя.

Флин потърка длани.

— Ще ти струва скъпо.

— Колко?

— Ще се посъветвам с рекламния отдел и ще определим цена. Десет цветни страници — потвърди Флин и нахвърля бележка. — Ще ти се обадя утре.

— Добре.

— Виж ти, можели сме да бъдем и бизнес партньори. Искаш ли кафе?

Брад погледна часовника си.

— Да. Искам да поговорим за още нещо. Може ли да затворя?

Флин повдигна рамене, когато Брад кимна към вратата.

— Разбира се. — Наля кафе и се върна на бюрото си. — Заключа ли?

— От два дни не съм се чувал с никого. При последната си среща със Зоуи останах с впечатлението, че не желае да говори на тази тема. Поне с мен.

— Значи се питаш дали не е разговаряла с мен или по-скоро с Мал и дали Мал не е споделила нещо? Не мога да ти помогна — каза Флин. — Малъри предполага, че Зоуи изчаква следващия ход на Кейн, за да отгатне намеренията му.

— Прегледах напътствията. Според мен Зоуи е тази, която трябва да предприеме следващ ход. В петък вечерта Ще се видя с нея, но не е зле да поумуваме преди това.

— В петък? — Флин отпи глътка кафе. — Имате среща?

— Поканих Саймън да поиграе у дома. — Брад нервно закрачи из офиса, докато говореше. Ще доведе и майка си.

— Хитро.

— Човек прави каквото може. Хлапето е страхотно. С него не е толкова сложно, колкото с майка му.

— Изглежда, е изминала тежък път и винаги се е справяла сама. Това напълно се връзва с напътствията й.

— Тя е изключителна жена.

— Хлътна ли вече по нея?

— Да. — Брад се опита да се успокои и се облегна на перваза. — Проблемът е, че тя ми няма доверие. Но напредвам. Поне не настръхва и не започва да се държи студено всеки път, когато я погледна. Все пак понякога ми се струва, че съм паднал от друга планета и срещам враждебност.

— Тя има дете. Самотните майки трябва да бъдат предпазливи, ако са умни. А Зоуи е умна.

— Луд съм по малкия. Колкото повече време прекарвам с него, толкова повече ми се иска да бъдем заедно. Бих искал да узная нещо за баща му.

Флин поклати глава, щом срещна въпросителния му поглед.

— Съжалявам. Източниците ми не са словоохотливи по този въпрос. Най-добре пробвай с директния подход и я попитай.

Брад кимна.

— Само още нещо, преди да тръгна. Ще пишеш ли за тази история?

— „Дъщерите в стъклен плен“ — замислено каза Флин, сякаш прочете заглавието във въздуха. — Гореща новина от Плезънт Вали, Пенсилвания. Двама келтски богове наемат къща на едно от възвишенията Лоръл, за да издирят три местни жени и да ги изпратят на поход за трите ключа от ковчежето с душите на девойките от легендата. — Засмя се и отново повдигна чашата си. — Би се получил интригуващ материал. Приключения, любов, пари, опасности, личен триумф и свръхестествени сили. Всичко това тук, в спокойния ни роден град. Да, хрумвало ми е. В началото си мислех: Господи, ще бъде статията на века. Зная, че биха могли да ме откарат в лудница, но това не би ме спряло.

— А какво те спира?

— Трите ще станат център на вниманието, нали? Някои хора ще повярват, други не, но всички ще ги атакуват с въпроси и ще настояват за изявления. Никой от нас вече няма да има нормален живот. — Сведе поглед към кафето си и леко сви рамене. — А какъв е смисълът на цялата история? Всеки да живее така, както желае и както заслужава. Ще бъде различно, ако Джордън я опише в книга и я превърне в художествено произведение. Но аз няма да я отразя във вестника.

— Винаги си бил най-разумният от нас.

Флин задържа чашата на педя от устните си.

— Така ли?

— Разсъждаваш най-трезво и си наясно с чувствата си. Затова реши да останеш във Вали и да поемеш вестника, вместо да заминеш. Може би затова ние с Джордън не се бояхме да напуснем града. Знаехме, че когато се върнем, ти ще бъдеш тук.

Флин не можа да намери думи, което се случваше рядко.

— Е… — едва успя да промълви той.

— Трябва да тръгвам за Питсбърг. — Брад побутна кафето си и стана. — Обади се на мобилния ми телефон, ако узнаеш нещо, докато ме няма.

Все още безмълвен, Флин само кимна.

Зоуи отмери и смеси боя за госпожа Хенсън. Съседката й харесваше кестеняво със силен червеникав оттенък. Бе създала за нея комбинация, която бе допаднала и на двете, и от три години подстригваше и боядисваше косите й всеки месец.

Тя бе единствената клиентка, която Зоуи обслужваше. Спомените за космите по пода в кухнята и миризмата на химикали във въздуха я бяха накарали да се зарече да не превръща къщата си във фризьорски салон.

Но правеше изключение за госпожа Хенсън, а и часът, който й отделяше веднъж месечно, бе по-скоро приятелско гостуване, отколкото работа.

Все още помнеше деня, в който се бе нанесла и как госпожа Хенсън, чиито коси тогава имаха невзрачен сивкав цвят, бе дошла да приветства нея и Саймън с добре дошли в квартала. Бе донесла сладки с шоколад, дълго бе гледала момчето и най-сетне одобрително бе кимнала. Още тогава бе предложила услугите си като бавачка, защото, откакто синовете й пораснали, й липсвало момче, което да тича из къщата.

Тя бе първата приятелка, която Зоуи бе намерила във Вали, и бе станала не само като баба за Саймън, а и като майка за нея.

— Видях младия ти приятел онази вечер.

Сините очи на госпожа Хенсън засияха на миловидното й лице, когато се настани на табуретката в кухнята й.

— Нямам приятел, млад или стар.

Зоуи раздели косите й на път и започна да нанася боя в корените.

— Хубав младеж — спокойно продължи госпожа Хенсън. — Прилича на баща си. Познавах го, когато беше на неговата възраст. Розите, които ти донесе, изглеждат чудесно. Виж как са разцъфнали.

Зоуи хвърли поглед към масата.

— Почистих стъблата и сменям водата им, за да ги запазя свежи по-дълго.

— Сякаш на масата ти грее слънце. Жълтите рози ти подхождат. Умен е, щом е прозрял това. Саймън не престава да говори за Брад. Явно се отнася добре с момчето.

— Така е. Бързо се сприятелиха. — Докато работеше, Зоуи повдигна вежди. — Брадли изглежда привързан към сина ми.

— Мисля, че е привързан и към майка му.

— Просто поддържаме приятелски отношения. Смущавам се в негово присъствие.

Госпожа Хенсън избухна в смях.

— Всяка жена би се смутила в присъствието на чаровник като него.

— Не е затова. Е, права сте, разбира се. — Зоуи се заема и сложи още боя на четката. — Но ставам много неспокойна.

— Целуна ли те вече? — Последва мълчание и госпожа Хенсън отново се засмя. — Добре. Не изглежда от срамежливите. Как беше?

— Трябваше да проверя дали горната част на главата ми е на мястото си, защото се почувствах, сякаш е отлетяла.

— Крайно време беше. Малко се тревожех за теб, скъпа. Струваше ми се, че работиш денонощно и не отделяш време за себе си. Напоследък, откакто се запозна с онези мили момичета и красивият Брад Вейн започна да те посещава, сърцето ми се радва. — Докосна ръката на Зоуи. — Пак работиш неуморно, особено сега, когато се готвиш за откриването на салона, но ми е приятно да те гледам.

— Не бих могла да се справя с обзавеждането на този салон, ако Саймън не прекарваше толкова следобеди при вас.

Госпожа Хенсън нехайно махна с ръка.

— Отлично знаеш, че ми е приятно момчето да идва у дома. Чувствам го като свой внук. Рядко виждам внуците си, откакто Джак се премести в Балтимор, а Дийк в Калифорния. Не зная какво бих правила без Саймън. Той ме избавя от скуката.

— Гледа на вас с господин Хенсън като на баба и дядо. Това е голямо облекчение за мен.

— Кажи ми как вървят нещата със салона. Нямам търпение да го откриеш и да натриеш носа на онази злобарка Карли, като започнеш да крадеш клиентелата й. Чух от Сара Бенет, че момичето, което Карли е наела на твое място, не се справя добре.

— Жалко. — Но Зоуи го каза с насмешка. — Не бих й желала лош късмет, ако не ме беше уволнила по този начин. Обвини ме, че съм взела пари от касата. Нарече ме крадла.

— Спокойно.

— О, извинявайте — промълви тя, когато осъзна, че неволно е оскубала госпожа Хенсън. — Побеснявам всеки път, когато се сетя за това. Вършех добра работа за нея.

— Беше твърде добра. Много от редовните й клиентки искаха ти да правиш прическите им, а не тя. Просто ти завиждаше.

— Познавате ли Марси? Маникюристката? Обадих й се преди няколко дни, за да й предложа да работи при мен. Съгласна е.

— Не казвай на никого.

— Трябва да го запазим в тайна, докато уредя всичко. Не искам Карли да я уволни и да остане без работа, преди да открия салона. Но е готова да подаде предупреждение веднага щом й кажа. Поддържа приятелство със стилистка в Питсбърг, която ще се омъжва в началото на годината и иска да се премести някъде по-близо до Вали. Марси ще я попита какво би казала за работа тук, в града, и ще я доведе. Твърди, че е добра.

— Явно напредваш.

— Всичко върви като по вода. Крис ще поеме масажа и някои от козметичните процедури. А помощничката на Дейна в книжарницата има приятелка, която е работила в лечебен център в Колорадо и наскоро се е завърнала във Вали. Ще поговоря и с нея. Толкова е вълнуващо… стига да не мисля за разходите за заплати.

— Ще потръгне. Ще се справиш блестящо.

— Днес дойде водопроводчикът да поднови сифоните на мивките. Осветлението е готово и остана само да довърша плотовете. Когато се огледам, ми се струва, че сънувам.

— Това е твоята сбъдната мечта, Зоуи. Заслужаваш го.

„Наистина го заслужавам — каза си Зоуи по-късно, докато измиваше четката и купата. — Постигнах го с труд“.

Все пак донякъде й се струваше, че е дар. Обеща си никога да не подценява шанса, който бе получила.

Щеше да полага усилия, да бъде добър партньор и работодател. Знаеше какво е да работиш за някого, който се стреми да запълни графика си, без да го е грижа за хората, на които се крепи бизнесът му. За човек, забравил какво е да стои прав час след час, докато го забодат ходилата и гърбът.

Но тя нямаше да забрави.

Може би това не бе пътят, по който бе очаквала да поеме преди години, когато бе младо момиче, изпълнено с мечти за нещата, които ще постигне с ума си.

Но вече бе поела по този път и щеше да докаже, че е верен.

— Можеш да се върнеш назад и да промениш всичко.

Обърна се и застана с лице срещу Кейн. Изненадата, шокът и дори страхът бяха забулени в гъста мъгла. Знаеше, че са там, но не можеше да ги изпита.

Бе красив, но красотата му бе зловеща. Имаше черни коси, тъмни очи и високи скули, изпъкващи под бледата му кожа. Оказа се по-висок, отколкото си го бе представяла. Тялото му не бе мускулесто като на Пит, а слабо и грациозно. Навярно можеше да се придвижва бързо и бе гъвкав като змия.

— Чудех се кога ли ще дойдеш.

Гласът й прозвуча глухо, сякаш изрече думите по-скоро в съзнанието си.

— Наблюдавах те. Беше приятно занимание. — Приближи се и докосна бузата й. — Красива си. Твърде красива, за да прекараш живота си в грижи за външността на другите. Винаги си искала нещо повече. Никой не те е разбирал.

— Не, мама разбираше и това я ядосваше. Нараняваше чувствата й.

— Тя не те познаваше. Държеше се с теб като с робиня.

— Имаше нужда от помощ. Изнемогваше.

— А когато ти се нуждаеше от помощ? — Гласът му бе мелодичен, а изражението — изпълнено с разбиране. — Горкото момиче. Използвано, предадено и изоставено. И принудено цял живот да плаша за една безразсъдна постъпка. А ако не беше се случило? Животът ти щеше да бъде толкова различен. Не се ли замисляш?

— Не, аз…

— Виж. — Повдигна пред очите й кристална сфера. — Виж как биха могли да се развият нещата.

Безсилна да стори каквото и да е, тя се потопи в сцената.

Озова се седнала на мек въртящ се стол, загледана навън през прозореца във високите здания на голям град. Държеше до ухото си телефонна слушалка и по лицето й се четеше задоволство.

— Не, не мога. Тази вечер заминавам за Рим. Малко работа, но по-скоро за удоволствие. — Погледна часовника с тънка златна верижка на ръката си. — Нещо като награда за сделката „Куортърмейн“. Едноседмична командировка. Разбира се, че ще ти изпратя картичка. — Засмя се и се завъртя на стола си, когато секретарката й донесе кафе във висока порцеланова чаша. — Ще ти се обадя, когато се върна. Чао.

— Капучиното ви, госпожице Маккорт.

— Благодаря. Папката с документите на Модесто?

— Вече е в куфарчето ви.

— Страхотна си. Знаеш как да се свържеш с мен, но не ме търси във вторник. Ако не е нещо спешно, дръж се, сякаш съм отлетяла в космоса и никой не може да ми се обади.

— Разчитайте на мен. Никой не заслужава тази почивка повече от вас. Приятно прекарване в Рим.

— Сигурна съм, че ще бъде приятно.

Докато отпиваше кафе, Зоуи се завъртя към компютъра и отвори един файл, за да провери последните подробности.

Обичаше работата си. Никои хора биха казали, че счетоводството е пълна скука, но за нея то бе предизвикателство и приключение. Ръководеше финансите на няколко от най-големите корпорации в света и бе добра в работата си.

Бе изминала дълъг път от изчисляването на приходите и разходите на майка си дотук.

Усърдно бе учила, за да спечели стипендия в колеж и да получи диплома и бе постъпила като нов служител в една от най-престижните международни банкерски фирми в Ню Йорк. Бе успяла да се издигне само благодарение на способностите си. Преди да е навършила тридесет години, вече разполагаше със собствен офис на петдесетия етаж с няколко подчинени.

Имаше прекрасен апартамент, вълнуващ живот и кариера, в която напредваше ден след ден. Бе пътувала до всички места, за които бе мечтала, когато се бе измъквала от къщи, за да се разхожда сама в гората като момиче.

Не бе успяла да обясни на семейството си, че държи да постигне едно нещо — уважение.

Доволна, изключи компютъра и допи кафето си. Стана от бюрото, взе куфарчето и преметна палтото върху ръката си.

Рим я очакваше.

Работата бе на първо място, но можеше да си позволи някое и друго развлечение. Възнамеряваше да отдели време за пазаруване. Нещо кожено, нещо златно. „Армани“ или „Версаче“? Може би и двете. Кой го заслужаваше повече?

Погледна към вратата, но спря и се обърна. Имаше натрапчивото чувство, че е забравила нещо. Нещо важно.

— Колата ви пристигна, госпожице Маккорт.

— Да, идвам.

Отново се загледа във вратата. Не, не можеше да замине.

— Саймън. — Завъртя се така рязко, че залитна и трябваше да се подпре на стената. — Къде е Саймън?

Хукна навън, крещейки името му. Излетя от кристалната топка и падна на пода в кухнята си.

— Не се изплаших — сподели Зоуи с Малъри и Дейна. — Дори когато се приземих на пода. По-скоро се питах: Как ти се струва?

— Нищо друго ли не ти каза? — попита Дейна.

— Нищо. Беше много тактичен — отвърна Зоуи, докато прикрепяше плотовете към стената. — Говореше със съчувствие. Никак не ми се стори страшен.

— Защото се е опитвал да те изкуши — отбеляза Малъри.

— И аз мисля така. — Зоуи за последен път помръдна плота и кимна, — „Не би ли искала животът ти да протече така, вместо както в действителност“? Сякаш бе въпрос на една единствена крачка.

— Разклонение на пътя.

Дейна сложи ръце на кръста си.

— Точно така. — Зоуи отбеляза мястото на последния болт и проби отвор. — „Ето ти шанс да имаш зашеметяваща кариера и интересен живот, да летиш до Рим. От теб се иска само едно. Да не забременяваш на шестнадесет години“. Решил е, че щом не може да ме сплаши чрез Саймън, достатъчно е просто да го елиминира.

— Подценил те е.

Зоуи вдигна поглед към Малъри.

— Да, така е, защото нищо в онази кристална топка не може да се сравни със Саймън. Знаете ли какво? Не може да се сравни и с това, което правя тук заедно с вас. — Усмихна се и се изправи. — Носех страхотни обувки. Мисля, че бяха „Маноло Бланик“, като на онази актриса… Сара Джесика Паркър.

— Хм. Красиви секси обувки или деветгодишен син. — Дейна потърка брадичката си. — Труден избор.

— Засега ще се задоволя с евтините чепици, които имам. — Зоуи се отдръпна назад и огледа готовия плот.

— Той не ме плаши — засмя се тя и остави бормашината. — Сигурна бях, че ще се страхувам, но не е така.

— Не преставай да бъдеш нащрек — предупреди я Малъри. — Той не приема отговор: Не, благодаря.

— Няма да получи друг. Впрочем отново ме накара да се замисля за напътствията. Избори. Миг на прозрение, както го наричаш ти, Малъри. Мисля, че за мен настъпи такъв в нощта, когато заченах Саймън или когато реших да го родя. Но ми се струва, че има и друго съдбовно решение, което вече съм взела или ще се наложи да взема.

— Можем да съставим списък — заговори Малъри и накара Дейна да се засмее.

— Защо ли очаквах да кажеш това?

— Списък — продължи Малъри, след като хвърли укорителен поглед към приятелката си — на значимите събития и решения в живота на Зоуи, както и на не толкова значимите, но довели до важни последици. Преди няколко дни тя се досети, че гората с множество пътеки е Вали. Този път гората е животът й. Ще потърсим пресичания, връзки, как един избор води до друг и по какъв начин може да се окаже свързан с ключа.

— Вече започнах да размишлявам и… — Зоуи намести следващия плот, извади ролетката и я нагласи. — Решенията, които вие двете трябваше да вземете, докато търсехте ключовете, бяха свързани с Джордън и Флин. Останахме ние с Брад, което навежда на мисълта, че моите би трябвало да имат нещо общо с него. Това означава, че е изправен срещу противника заедно с мен.

— Брад може да се справи — увери я Дейна.

— Сигурна съм в това. Аз също мога. Не зная само как да постъпя с него. Не мога да си позволя грешка нито във връзка с ключа, нито със себе си и Саймън.

— Тревожиш се, че би могла да сбъркаш, като започнеш интимна връзка с Брад? — попита Малъри.

— Всъщност започвам да се безпокоя, че е грешка да не го допускам до себе си. Все по-трудно става да бъда разумна.

— Тази вечер ще му гостуваш — каза Малъри. — Защо не последваш примера на Саймън и не се насладиш на компанията на човек, който толкова силно желае да бъде с теб?

— Ще се опитам. — Отново взе ролетката. — Доволна съм, че имам придружител. Всъщност двама, ако броя и Мо.

— Рано или късно, колкото и привързан да е към Саймън, Брад ще поиска да се срещнете насаме.

Зоуи подаде ролетката на Дейна и взе бормашината.

— Ще се тревожа за това, когато настъпи моментът, рано или късно.

„По-скоро рано“, помисли си Зоуи, когато остана сама.

Знаеше, че при толкова силно физическо влечение помежду им скоро ще дадат воля на страстта си. Но тя щеше да избере момента, мястото и обстановката. Да въведе правилата. Трябваше да има правила, с които и двамата да бъдат наясно преди тази интимност.

Ако наистина един от важните избори в живота й бе свързан с Брадли Вейн, важно бе да бъде сигурна, че накрая никой няма да се чувства самотен, изоставен и страдащ.

Седма глава

Развълнуваните викове на Саймън прекъснаха умуването на Зоуи кои обици да избере. Дали да сложи сребърните халки, за да изглежда небрежно и секси, или онези с марказитите, които си бе купила през лятото, за по-зрял и изтънчен вид.

Тези подробности зависеха от настроението на една жена и от намеренията й за вечерта.

„Понякога мъжът не обръща внимание — помисли си тя, докато сравняваше двата чифта, — но жената винаги знае с каква цел носи точно тези обици. Или обувки. Или защо е избрала точно този сутиен“.

Това бяха етапите на ритуалната подготовка за среща. Остави и двете обици и притисна ръка към корема си. Господи, тя отиваше на среща.

— Мамо! Ела бързо! Трябва да видиш нещо.

— Момент.

— Побързай! Свива по нашата алея. Боже мой! Хайде, мамо!

— Какво има? — Претича боса през хола. Щеше да избере обувки, когато вземе решение за обиците. — За бога, Саймън, трябва да тръгнем след няколко минути, а не съм…

Лицето й доби същия израз на изумление като това на сива й, когато надникна през прозореца и видя лъскавата черна лимузина, спряла зад старото й комби.

— През живота си не съм виждал толкова голяма кола.

— Аз също — отвърна Зоуи. — Сигурно някой е сбъркал адреса.

— Може ли да отида да я разгледам отблизо? — Той сграбчи ръката й и я задърпа, както когато бе най-нетърпелив. — Моля те, моля те, моля те! Може ли да я докосна?

— Мисля, че не бива.

— Шофьорът слиза. — Саймън сниши гласа си до шепот. — Прилича на войник.

— Всички шофьори на лимузини носят униформи.

Зоуи сложи ръка на рамото му, докато заедно гледаха през прозореца.

— Идва насам.

— Сигурно ще попита накъде да кара.

— Може ли само да изляза да я погледам, докато му обясняваш Няма да я докосвам.

— Ще попитаме.

Хвана го за ръка и тръгна към вратата.

„Прав е“, помисли си тя, когато отвори.

Шофьорът наистина приличаше на войник. Бе висок, с изправена стойка като в строй и черна униформа.

— С какво мога да ви помогна? — попита Зоуи.

— Госпожица Зоуи Маккорт и господин Саймън Маккорт?

— Ах. — Притегли сина си по-близо. — Да.

— Аз съм Бигълоу. Ще ви откарам до дома на господин Неин тази вечер.

— Ще се возим в тази кола? — Ококорените очи на Саймън засияха като две слънца. — Вътре?

— Да, сър. — Бигълоу закачливо му намигна. — На която седалки изберете.

— Супер!

Момчето размаха юмрук във въздуха, нададе вик и щеше да хукне към лимузина ако, ако Зоуи не го бе удържала.

— Но ние имаме кола. И куче.

— Да, госпожо. Господин Вейн изпрати това.

Зоуи погледна плика, който Бигълоу й подаде, и позна емблемата.

Саймън, стой тук — нареди тя и пусна ръката му, за да извади бележката.

На малък луксозен лист бе написано:

„Не възразявай и този път“.

— Но не разбирам защо… — Замълча, обезоръжена от умоляващия поглед на Саймън. — Идваме след минута, господин Бигълоу.

— Не е нужно да бързате, госпожо.

Веднага щом затвори вратата, Саймън обви ръце около талията й.

— Това е страхотно!

— Да. Страхотно е.

— Ще се качим, нали, мамо?

— Добре. Облечи якето си и носи подаръка, който направихме за Брадли. Трябва да взема чантата си. — „И да сложа подходящи обувки“, мислено добави тя.

Определено щеше да се спре на обиците с марказити.

Миг след като излязоха от къщата, Саймън се втурна към колата, но изведнъж спря, за да помаха на семейство Хенсън, които бяха застанали на площадката пред къщата си.

— Ще се возим на лимузина!

— Радваш ли се? — Госпожа Хенсън се усмихна широко и му помаха в отговор. — Ще бъдеш като рокзвезда. Искам утре да ми разкажеш всичко.

— Добре. Това е господин Бигълоу — представи Саймън шофьора, когато му отвори вратата. — Ще ни откара до къщата на Брад. А това са господин и госпожа Хенсън. Нашите съседи.

— Радвам се да се запозная с вас. — Бигълоу докосна шапката си, а след това подаде ръка на Зоуи. — Кучето може да се вози при мен отпред, ако не възразявате.

— О, разбира се, стига да не пречи.

— Гледай, Джон. — Госпожа Хенсън стисна ръката на съпруга си. — Като Пепеляшка. Дано нашето момиче излезе по-умно и не си тръгне, когато часовникът удари полунощ.

До затъмнените стъкла имаше малки вази със свежи а от пода до тавана светеха лампички като на коледна елха.

Имаше телевизор, стереоуредба и табло с бутони точно над главата й, с които се задействаше всичко.

Ухаеше на кожа и лилии.

Саймън вече се бе изтегнал на дългата седалка, надничаше в шофьорската кабина и засипваше Бигълоу с въпроси.

Сърце не й даде да го спре. Докато вниманието на сина й бе ангажирано, тя се опита да свикне с обстановката. Но бързо се отказа. Дори година не би била достатъчна.

Саймън се отпусна до нея.

— На Мо му харесва отпред и господин Бигълоу му позволи да подаде глава през прозореца. Каза, че мога да докосвам каквото поискам, защото аз съм шефът. Мога и да си взема сода от бара ето там, ако разрешиш, защото моят шеф си ти, и дори да погледам телевизия! В колата. Позволяваш ли?

Зоуи погледна лъчезарното му лице, импулсивно го обхвана с длани и шумно го целуна.

— Да, можеш да пийнеш газирано и да гледаш телевизия. Я виж това. Лампичките примигват. Има и телефон.

— Да се обадим на някого.

— Ти го направи. — Вдигна слушалката и му я подаде. — Позвъни на госпожа Хенсън. Ще се зарадва.

— Добре. Ще взема сода и ще включа телевизора, а после ще се обадя, за да й кажа.

Зоуи се посмя с него, поигра си с бутоните и пийна джинджифилов ликьор, за да има с какво да се похвали.

Когато стигнаха до къщата на Брад, хвана ръката на Саймън, преди да посегне към дръжката на вратата.

— Господин Бигълоу ще дойде да ни отвори — прошепна тя. — Това е част от работата му.

— Добре. — Щом вратата се отвори, Саймън изскочи и погледна шофьора. — Беше чудесно. Благодаря, че ни докарахте.

— За мен беше удоволствие.

— Сигурно си личи, че за първи път се возим в лимузина — каза Зоуи, когато пое ръката му и слезе.

— Не си спомням някога да ми е било толкова приятно да возя някого. С нетърпение ще очаквам да ви откарам обратно, когато решите да се приберете.

— Благодаря.

— Почакай да кажа на приятелите си. — Саймън хвана каишката на Мо и го поведе към входната врата. — Няма да повярват.

Преди Зоуи да му напомни, че трябва да почука, той блъсна вратата и извика от прага:

— Брад! Гледахме телевизия в колата, пихме сода и се обадихме на госпожа Хенсън по телефона. Мо се вози на предната седалка.

— Явно не ви е било скучно по пътя.

— Саймън, трябваше да почукаш, преди да влезеш. Мо!

Кучето вече бе хукнало към главната приемна, за да се настани на дивана.

— Не се безпокой — каза Брад, когато Мо скочи върху възглавниците и се разположи като космат султан. — Вече свикнахме с него тук.

— Донесохме ти подарък. — Саймън затанцува на място и му подаде кутията. — Направихме го двамата с мама.

— Така ли? Да отидем в кухнята да го отворим. Но след като закача палтата ви.

— Аз мога, зная къде е закачалката. — Саймън свали якето си и се повдига на пръсти, докато чакаше Зоуи да му подаде своето. — Не го отваряйте без мен.

— Добре.

— Искам да ти благодаря, че изпрати колата за нас — започна Зоуи, когато се отправиха към кухнята. — Саймън никога няма да го забрави. Беше вълнуващо преживяване за него.

— А на теб хареса ли ти?

— Шегуваш ли се? — засмя се Зоуи и го изгледа с удивление. — Сякаш бях принцеса за двадесет минути. Поиграхме с бутоните и телевизора, така че по-скоро сякаш бях дете. Но не беше нужно да си правиш труда.

— Не представляваше никакъв проблем. Исках да го направя. Знаех, че Саймън ще бъде впечатлен, а и няма да се безпокоя за теб, докато шофираш към къщи в тъмнината. Освен това — добави той и извади бутилка от сребърна кофичка — исках да се отпуснеш, за да се насладиш на хубавото шампанско.

— О, дори и без бележката, която ми изпрати, едва ли бих възразила.

— Добре.

Брад отвори тапата с леко пукване и докато наливаше втората чаша, Саймън дотича, следван от Мо.

— Трябва да отвориш подаръка си за добре дошъл.

— По случай завръщането ти във Вали.

Зоуи обви ръка около раменете на сина си.

— Да видим какво има тук. — Брад развърза панделката и се почувства малко глупаво, защото вече знаеше, че ще я запази заедно с малките червени цветя, прикрепени с нея към семплата кафява кутия, в която подаръкът лежеше върху бели салфетки, посипани с брокат. — Очевидно умееш да опаковаш.

— Когато човек е решил да направи на някого подарък, трябва да отдели време, за да го поднесе в подходящ вид.

Брад извади трицветната свещ в плитка стъклена чашка.

— Страхотна е. — Вдъхна от аромата. — Ухае чудесно. Вие ли я направихте?

— Обичаме да правим такива неща, нали, мамо? Разтапяш восъка и да добавяш ароматите. Аз ги избрах.

— За празниците — обясни Зоуи. — Горният пласт представлява ябълков сладкиш, средният червени боровинки, а долният коледна елха. Слага се върху плочка. Дъното на чашката се нагорещява.

Той извади бялата поставка с нарисувани боровинки във всеки ъгъл.

— Мама ги нарисува, а аз ги украсих с брокат.

— И това с страхотно. — Остави плочката и се наведе да прегърне момчето, а когато се изправи, каза с усмивка: — Можеш да се обърнеш.

— Защо?

— Ще целуна майка ти.

— Уф.

Саймън закри лицето си с длани, но дълбоко в себе си усети тръпка на радост.

— Благодаря. — Брад леко докосна устните й със своите. — Хоризонтът е чист, хлапе.

— Ще запалиш ли подаръка? — попита момчето.

— Да. — Брад извади издължена запалка със странна форма и запали фитила. — Изглежда чудесно. Къде се научи да правиш свещи?

— Просто експериментирам. Опитвам се да създам интересна украса за салона.

— Бих искал да продавам подобни украшения в „Хоуммейкърс“.

Зоуи се загледа в свещта.

— Наистина ли?

— След разширението ще предлагаме доста нови неща. Трябва да ми покажеш някои други свои творби и ще поговорим.

— Мога ли да отида в стаята за игри? — попита Саймън. — Донесох „Смакдаун“ за реванша.

— Добре. В момента е заредена друга игра. Можеш да я смениш.

— Ще дойдеш ли да поиграем?

— Първо трябва да приготвя вечерята, но ти започвай. Искам здравата да изгладнееш. Ще ядем жабешки бутчета.

— Аха.

— От гигантски жаби. Африкански.

— Да, бе.

— Или предпочиташ пържоли?

— Жабешки пържоли?

— Естествено.

С престорен вик на ужас, Саймън излетя от стаята.

— Много си добър с него — каза Зоуи.

— Лесно е с такъв симпатяга. Защо не седнеш и… — Брад замълча, когато по тях постигнаха възклицанията на Саймън. — Открил е новата игра.

— Брадли.

— Мм?

— Ще те помоля да обещаеш нещо. Не бързай да отговаряш — предупреди го тя и завъртя чашата в ръката си, без да откъсва поглед от него. — Важно е и ако първо си помислиш, вярвам, че ще удържиш на думата си.

— Какво искаш да обещая, Зоуи?

— Саймън… толкова е привързан към теб. Никога… никой не му е посвещавал такова внимание. Очаква винаги да се държиш така. Трябва да ми обещаеш, че каквото и да се случи между нас, както и да се развият отношенията ни, няма да го забравиш. Не говоря за разходки с лимузина. Искам да обещаеш, че ще останеш негов приятел.

— Привързаността е взаимна, Зоуи. Мога да ти дам това обещание. — Протегна ръка. — Имаш думата ми.

Зоуи хвана ръката му, стисна я и напрежението, което се бе надигнало в нея, докато изричаше молбата, се разсея.

— Добре. Благодаря ти. — Огледа кухнята. — С какво да ти помогна тук?

— Можеш да седнеш и да пийнеш шампанско.

— Сигурно ще имаш доста работа с жабешките пържоли.

Брад обхвана тила й и я целуна, но не толкова невинно, колкото в присъствието на Саймън.

— Седни и пийни шампанско — каза той отново. Докосна ухото й. — Хубави обици.

Зоуи смутено се засмя.

— Благодаря. — Макар и да се чувстваше длъжна да помогне, седна на една табуретка до барплота. — Наистина ли ще готвиш?

— Ще опека пържоли на скара, което е доста различно. Всички мъже от фамилията Вейн са майстори на скарата. Ако някой не умее, би посрамил рода.

— Скара през ноември?

— Семейство Вейн пекат по всяко време на годината дори ако трябва да разчупват леда или да стоят навън в снежна виелица. За щастие имам вградена скара тук, в кухнята.

— Виждала съм такива в списания. — Зоуи го проследи с поглед, докато запалваше скарата. — И в кулинарни предавания по телевизията.

Брад сложи картофите, вече увити във фолио.

— Не казвай на баща ми, че съм ползвал тази, вместо да понеса студа като мъж.

— Устата ми е заключена. — Зоуи отпи шампанско, докато той изваждаше от хладилника поднос с ордьоври. — Ти ли ги направи?

Въпросът й го накара да се замисли за миг, докато ги сервираше.

— Бих могъл да излъжа, за да те впечатля, но вместо това ще те зашеметя с честността си. Поръчах ги от „Лучано“, както и шоколадовата бомба за десерт и опашките от омари.

— Опашки от омари? От „Лучано“?

Тя си избра един сандвич, плъзна го между устните си и издаде звук на задоволство, когато вкусовете докоснаха езика й.

— Харесва ли ти?

— Невероятни са. Всичко ми се струва невероятно. Опитвам се да си обясня как е възможно Зоуи Маккорт да седи тук, да пие шампанско и да хапва сандвичи от „Лучано“. Очевидно е, че целта ти е да ме зашеметиш, Брадли. И успяваш.

— Обичам да те виждам усмихната. Спомняш ли си първия път, когато ми се усмихна искрено? Заслужих го, като ти подарих стълба.

— И по-рано съм ти се усмихвала.

— Не. Не истински. Бог знае колко исках да го направиш, но ти сякаш си бе наумила винаги да ме разбираш погрешно и да приемаш всяка моя дума като обида.

— Това е… — Зоуи изведнъж замълча и се засмя. — Може би си прав.

— Но ловко успях да те спечеля или поне да сложа началото с една плексигласова стълба.

— Не знаех, че имаш скрити подбуди. Приех го като любезен жест.

— Беше жест със скрити подбуди. Трябва да пийнеш още шампанско.

Тя се замисли, когато Брад отиде да донесе бутилката.

— Ти ме плашеше.

— Моля?

— Боях се от теб, все още не съм го преодоляла напълно. Плашеше ме и тази къща. От първия път, когато дойдох след обаждането на Малъри и се запознах с теб. Влязох в огромното ти красиво жилище и видях картината, която си купил.

— „След магията“.

— Да. Беше шок за мен да бъда тук и да я зърна. Зави ми се свят. Казах, че трябва да посрещна сина си от училище, и ти погледна към ръката ми, за да видиш дали нося халка.

— Зоуи…

Тя поклати глава.

— Погледът, който ми хвърли тогава, ме разтърси.

— Явно си започнала да ме разбиращ погрешно още при първата ни среща. — Брад отпи глътка шампанско. — Ще ти разкажа всичко за картината и това ще ти даде по-ясна представа за връзката ни.

Срещи. Връзка. Отново се почувства замаяна.

— Не зная за какво говориш.

— Ще разбереш. Когато видях онази картина за първи път, бях поразен. На нея беше лицето на Дейна, сестричката на най-добрия ми приятел, към която бях много привързан. — Брад се наведе над бара, небрежно елегантен с черния си пуловер, а пламъкът на свещта, която Зоуи му бе подарила, затрептя между тях. — После забелязах Малъри. Естествено, тогава не я познавах, но нещо ме накара да се вгледам по-отблизо. — Замълча за миг и докосна брадичката й. — Накрая бях привлечен от това лице. Това невероятно лице. Щом го зърнах, затаих дъх. Бях като омагьосан и реших, че трябва да имам картината на всяка цена.

— Това е част от връзката. — Гърлото й бе пресъхнало, но не повдигна чашата, за да отпие глътка. — Било е писано да я притежаваш.

— Може би е така. Започнах да вярвам, че е истина. Но имам предвид нещо друго. Трябваше да купя картината, за да мога да гледам това лице. Твоето лице. Познавам всяка негова черта. Формата на очите, на устните. Съзерцавал съм го доста време. В онзи ден ти влезе в стаята и отново бях поразен. Сякаш тя се бе събудила и бе излязла от картината.

— Но момичето на картината не съм аз.

— Шшт. Не можех да мисля. Сякаш всичко друго заглъхна и чувах единствено ударите на сърцето си. Докато едва се сдържах да не те сграбча, за да се уверя, че няма да изчезнеш като дим, всички говореха. Трябваше да кажа нещо, за да се убедя, че няма нищо необичайно, а ми се струваше, че целият ми свят се е преобърнал. Не можеш да си представиш какво изживях.

— Прав си. Едва ли бих могла.

— Каза, че трябва да се прибереш при сина си, и сякаш заби нож в гърлото ми. „Как може тази жена да принадлежи на друг, преди да съм получил шанс?“ Затова погледнах към ръката ти и когато не видях халка, си помислих: Слава Богу.

— Но ти дори не ме познаваше.

— Вече те опознах.

Наведе се и всмука устните й.

— Господи. Това ли ще правите цяла вечер?

Брад вдигна глава, леко я целуна по челото и се обърна към Саймън.

— Да. Но не искам да се чувстваш пренебрегнат, затова ще целуна и теб.

Момчето направи гримаса и се скри зад табуретката на майка си.

— Щом толкова ти се целува, целувай нея. Скоро ли ще ядем? Умирам от глад.

— Веднага слагам големите тлъсти пържоли на скарата. Е, хлапе, как предпочиташ жабешкото месо?

След вечерята и реванша на видеоиграта Саймън се унесе в дрямка на пода в стаята за игри, а Зоуи позволи на Брад да я притегли в прегръдката си и се наслади на нова целувка.

„Вълшебствата наистина съществуват“, помисли си тя.

Тази вечер бе едно от тях в живота й.

— Трябва да се прибираме.

— Останете. — Брад потърка буза в нейната. — И двамата.

— Това е важна крачка за мен. — Зоуи отпусна глава на рамото му. Би било толкова лесно да се съгласи, просто да изпълни волята му. Но важните крачки не биваше да бъдат лесни. — Не те разигравам, но трябва да помисля кое е най-добро. — „За всички ни“, мислено добави тя. — Наистина не мога да си обясня как се озовах тук. Трябва да бъда сигурна, че няма да сгреша.

— Не бих те наранил. Нито теб, нито детето ти.

— Не се боя от това. Излъгах, боя се. Но другото, което ме възпира, е мисълта, че мога да те накарам да страдаш. Не ти разказах какво ми се случи снощи. Не исках да говоря за него пред Саймън.

— Какво има?

— Да отидем в другата стая. Саймън може да се събуди.

— Имала си нова среща с Кейн — досети се Брад, когато влязоха в приемната.

— Да — отвърна тя и му разказа.

— Това ли бяха мечтите ти, Зоуи? Да живееш в Ню Йорк и да имаш престижна работа?

— Не зная дали точно в Ню Йорк. Може би в Чикаго или Лос Анжелис, който и да е голям град. Стига да се измъкна от мястото, на което бях.

— Защото беше нещастна или защото имаше неща, които искаше да постигнеш?

Понечи да отговори, но замълча.

— И двете — осъзна тя. — Не зная дали съм била нещастна, но през повечето време се чувствах така. Светът изглеждаше толкова малък и еднообразен там, където живеех. — Погледна през прозореца към реката, която проблясваше в мрака като тъмна лъскава панделка. — Но светът не е нито малък, нито еднообразен. Често мислех и се питах какви места и хора има в него. — Изненадана от себе си, Зоуи се обърна към Брад и видя, че я гледа спокойно и съсредоточено. — Увлякох се.

— Не е така. Какво ти доставяше удоволствие?

— О, много неща. Не твърдя, че съм била тъжна през пялото време. Не бях. Обичах училището. Бях добра, усвоявах бързо и правех открития. Особено ми се удаваше математиката. Поех счетоводството на мама. Започнах да се грижа за всички сметки. Харесваше ми. Исках да стана счетоводител или дори изпълнителен директор. Или да работя в банка. Надявах се да вляза в колеж, да си намеря квалифицирана работа и да живея в голям град. Да мога да си позволявам много неща. Хората да се отнасят към мен с уважение и дори с възхищение заради способностите ми.

Сви рамене и бавно се приближи към камината.

— Когато заговорех за това, майка ми се вбесяваше. Както и когато не допусках никого до вещите си, за да ги запазя такива, каквито исках да бъдат. Казваше, че нямам право да се мисля за по-добра от всички други. — Зоуи смръщи вежди и се загледа в пламъците. — Не беше така. Просто исках да постигна нещо повече. Мислех, че ако съм достатъчно умна, ще мога да си намеря добра работа и да се преместя в град, където никой няма да гледа на мен като на нещастница, отраснала и каравана.

— Зоуи.

Тя поклати глава.

— Така мислеха хората за мен, Брадли. И имаха право. Баща ми пиеше твърде много, избяга с друга жена и остави майка ми с четири деца и куп неплатени сметки. Повечето дрехи, които носех, бяха подаяния. Нямаш представа какво е.

— Така е, нямам представа.

— Някои ни даваха това-онова от милосърдие, но други го правеха, за да се чувстват като господари. Да могат да се хвалят: „Вижте какво добро направих за тази бедна жена и децата й“. Лицата им го издаваха. — Зоуи хвърли поглед към него и страните й пламнаха едновременно от гордост и срам. — Унизително е. Не исках подаяния от никого. Исках да получавам всичко с труд. Затова работех, спестявах пари и кроях големи планове. Но забременях. — Погледна към вратата, за да се увери, че Саймън не е наблизо. — Разбрах го едва през втория месец. Мислех, че съм болна от грип или нещо подобно. Но не минаваше, затова отидох в клиниката и там ми казаха. Вече беше деветата седмица. Господи, девет седмици. Колко глупава трябва да съм била да не разбера!

— Била си дете. — Брад изпита жалост към това дете. — Не си била глупава, а просто твърде млада.

— Но достатъчно голяма, за да забременея. И да разбера какво означава това. Бях уплашена. Не знаех какво да правя. Не казах на майка си веднага. Отидох при момчето. И той беше изплашен и може би малко ядосан. Но обеща, че ще постъпим както трябва. Накара ме да се почувствам по-спокойна и когато се прибрах, споделих с майка ми. — Дълбоко си пое дъх и притисна пръсти към слепоочията си. Не бе имала намерение да разказва всичко това, но щом бе започнала, трябваше да довърши. — Сякаш все още е пред очите ми — седнала на масата до включения вентилатор. Беше ужасно горещо. Погледна ме, приближи се и ми удари плесници. Не я упреквам — побърза да каже Зоуи, когато чу Брад да изругава. — И тогава не я упрекнах. Неведнъж се бях е бях промъквала зад гърба й за да се срещам с онова момче и трябваше да платя цената. Не я упреквам за плесницата. Брадли, заслужавах я. Но не мога да й простя за начина, по който се държа после. Злорадстваше, че съм загазила, както тя с мен. Че въпреки всичките си идеи и планове не се оказах по-добра от нея. Не мога да й простя за унижението и че искаше да ме накара да гледам на детето, което нося, като на наказание.

— Не е имала право. — Брад изрече тези думи с толкова хладен тон, че я накара да затаи дъх. — Какво стана с бащата?

— Е, не постъпи както трябва, въпреки обещанието си. Сега не ми се говори за него. В напътствията ми става дума за разклонения по пътя. Тогава сама избрах посоката си. Напуснах училище и започнах работа. Завърших задочно, получих свидетелство за козметик и напуснах дома си.

— Почакай. — Брад повдигна ръка. — Заминала си сама, когато си била на шестнадесет години? И бременна. А майка ти…

— Тя нямаше думата по въпроса — прекъсна го Зоуи. Обърна се и застана с лице към него на фона на огъня. — Тръгнах, когато бях в шестия месец, защото се зарекох, че няма да отгледам детето си в мизерна каравана. Поех по свой път и той ме доведе до Вали, „Пийк“ и всичко това.

„Все пак, трябваше да го споделя — каза си тя, — да се върна и да си спомня за изминатия път стъпка по стъпка и може би да го накарам да ме разбере“.

— Нямаше да бъда тук, ако бях направила друг избор, ако не се бях влюбила в онова момче и не бяхме създали дете. Нямаше да попадна тук, ако бях завършила колеж и бях намерила престижна работа с командировки в Рим. Трябва да отгатна какво означава това и какво го свързва с ключа. Защото дадох дума и ще положа усилия да го открия. Трябва да разбера и дали той е причината да съм в тази къща с теб. Защото, бог ми е свидетел, не виждам друг смисъл.

— Каквото и да те е довело тук, със сигурност има дълбок смисъл.

— Не ме ли слушаш? — попита тя. — Нима не си чул дума от това, което казах досега за произхода си?

— Всяка дума. — Застана до нея. — Ти си най-удивителната жена, която съм срещал.

Зоуи прикова поглед в него и гневно тръсна ръце.

— Никак не те разбирам. Може би и не е нужно. Но има нещо, върху което и двамата трябва да помислим. Защото светът не е малък и еднообразен. Освен това, Брадли, ние с теб трябва да се тревожим не само за един свят.

— Получава се затворен кръг — кимна той.

— Затова трябва да реша дали верният избор е да бъда с теб, или да ти обърна гръб.

Усмивката му бе хладна и сурова.

— Опитай се да ми обърнеш гръб.

Зоуи поклати глава.

— А ако избера теб и помежду ни започне нещо истинско, какво ще стане, ако бъда изправена пред друг избор?

Той сложи ръце на раменете й, плъзна ги нагоре и обхвана лицето й.

— Зоуи, помежду ни вече има нещо и то е истинско.

Искаше й се да бъде също толкова сигурна.

Докато пътуваше към дома си под светлината на лунния сърп, нищо не й се струваше напълно истинско.

Осма глава

Шампанско, омари и лимузини, боже мой — възкликна Дейна, докато наместваха новозакупената етажерка от ковано желязо в общата си кухня.

— Много изискано — съгласи се Малъри. — Може би Флин трябва да вземе някой и друг урок от Брад как да приготви вечеря за една жена.

— Това е част от проблема. Аз си падам по бира, хамбургери и скромна обстановка. Прекрасно е, разбира се, но прилича на сън.

— Какво лошо има? — попита Дейна.

— Нищо. — Зоуи изду бузи и бавно изпусна въздуха. — Но започвам да изпитвам доста силни чувства към него.

— Повтарям. Какво лошо има?

— Да видим, откъде да започна? С Брадли сме от различни планети. Започвам бизнес, което означава, че през всяка минута от деня ще бъда заета, а и през следващите десет години трябва да продължа да се грижа за Саймън. Разполагам с още три седмици, за да открия последния ключ от ковчежето с душите, а ако играем на „топло и студено“, в момента съм на такъв етап, че ще получа измръзване на задните части.

— Никога не съм чувала за измръзване точно на тези части — отбеляза Дейна. — Питам се защо ли.

Взе една от луксозните си кутии за чай, сложи я на етажерката и завъртя глава, за да реши дали ъгълът е подходящ.

— Да говорим по същество — суховато настоя Малъри, докато слагаше сувенирна купа на един рафт. — Нито бизнесът, нито Саймън са причина да не желаещ връзка с мъж, ако изпиташ влечение към него и вярваш, че е свестен.

— Разбира се, че изпитвам влечение към Брад. Би привлякъл вниманието дори на жена в кома. И е свестен. Отказвах да повярвам, но наистина е такъв. — Зоуи сложи няколко ароматизирани свещи на своя рафт. — Ако не беше, не би ми се струвало толкова сложно. Тогава може би щях да се отдам на кратка страстна връзка, а после да се разделим без огорчение.

— Защо бързаш да говориш за раздяла и огорчение? — попита Малъри.

— До неотдавна единственото постоянно нещо в живота ми бе Саймън. Сега, откакто открих вас двете, има още едно. И двете са чудеса, не ми е нужно трето.

— А някои хора твърдят, че аз съм била песимистка — промърмори Дейна. — Ще ти дам и нея. — Сложи още една кутия до първата. — Гледай на Брад като на зрял човек и имай предвид, че ако започнете страстна връзка, и двамата ще носите отговорност за последствията. И не забравяй да ни разкажеш подробностите. Освен това помни, че макар откриването на третия ключ да е твоя задача, трите сме екип, което означава, че не само твоите задни части ще измръзнат.

— Права си за всичко — съгласи се Малъри и сложи изрисуван поднос на етажерката, а после кимна одобрително, когато видя Зоуи да поставя флакон с лосион за ръце. — Мисля, че е време за официално съвещание. Ще поумуваме шестимата и все ще измислим нещо.

— Може би бъркотията в главата ми ще се разсее.

Зоуи добави кутийка луксозен сапун, ваза с тясно гърло и два бели порцеланови свещника.

— Не е чак такава бъркотия — възрази Дейна. — Щом проследяваш нишки и проверяваш теории, значи нещата добиват ясна форма, като тази етажерка. Малко тук, малко там и накрая се отдръпваш назад, за да видиш цялостния резултат и да решиш дали е необходимо доизпипване.

— Дано наистина е така. Липсват книги — отбеляза Зоуи и кимна към рафтовете.

— Ще получа първата доставка след седмица. — Дейна застана до нея и облегна лакът на рамото й. — Господи, това е най-обикновена етажерка, но изглежда чудесно.

— Като нас трите заедно. — Доволна, Малъри обгърна талията на Зоуи. — Знаете ли кое ще изглежда още по-добре? Тази сграда, когато заприиждат клиенти.

Зоуи се качи на стълбата в салона си, за да постави шкафчетата, в които щеше да съхранява шампоани. Докато работеше, мислено отметна свършените неща от списъка, който си бе съставила за седмицата.

Трябваше да поработи известно време на компютъра. Не само да търси информация, а и да оформи ценоразпис за всички фризьорски и козметични услуги.

Реши да го отпечата върху хартия със същия цвят като дограмата, за да се откроява.

Крайно време бе да определи цените. Дали да подбие тези на конкуренцията с няколко долара, или да взема малко по-скъпо, за да печели добре?

Щеше да ползва по-качествени и по-скъпи продукти от другия салон в града и определено щеше да обслужва клиентите си в по-приятна обстановка. Освен това в другия салон не се предлагаха разхладителни напитки и билков чай, каквото бе нейното намерение. И не поставяха на клиентките яка с отпускащи билки, докато оформят маникюра им.

Закачи последното шкафче, потърка чело и слезе.

— Прекрасни цветове.

Зоуи се стресна, здраво се хвана за стълбата и извърна глава към Роуина.

— Не те чух… — „… да изскачаш от въздуха“, помисли си тя.

— Извинявай. — Очите на Роуина затанцуваха, сякаш бе отгатнала мислите й. — Малъри и Дейна ми казаха, че си тук. Бях долу и видях какво сте направили трите Исках да разгледам салона ти. Както казах, цветовете са прекрасни.

— Надявам се да създават настроение.

— Сполучлив подбор. Какво прекъснах?

— О, тъкмо свърших. Шкафчета за шампоани, балсами и други неща. Ще отсипвам от тях в тези купи.

— Аха.

— Ето там ще бъдат каските, бюрото с документацията и чакалнята. Ще сложа диван, два фотьойла и мека пейка. Онова помещение ще бъде за маникюр. Поръчах стол с грейка за желаещите педикюр. И стандартен би свършил работа, но този ще стане хит. Ще има… едва ли те интересува.

— Искам да видя всичко. — Роуина огледа главното помещение и надникна в съседното. — А това?

— Една от стаите на козметичния салон. За масаж и маски за лице. Отсрещната ще бъде за коло-маска. Ще ползвам голямата баня за ексфолиращи процедури.

— Много амбициозно.

— Планирам го от доста време. Трудно ми е да повярвам, че мечтата ми се сбъдва. Откриването ще бъде на първи декември. Роуина, не съм забравила за ключа. Просто все още не съм попаднала на ценна следа.

— Ако беше лесно, не би било толкова важно. Знаеш това — добави Роуина и вяло я потупа по рамото, когато се върна в главния салон. — И тук не ви е било лесно.

— Да, но само с труд, стъпка по стъпка напредваме. — Зоуи леко се усмихна, когато гостенката повдигна вежди срещу нея. — Добре, разбирам. Всичко става стъпка по стъпка.

— Кажи ми как е синът ти.

— Саймън е добре. Днес е при свой приятел. Снощи вечеряхме у Брадли.

— Така ли? Сигурна съм, че е било приятно.

— Зная, че има неща, които не можеш да ми кажеш но все пак ще попитам. Не заради себе си. Свикнала съм да преглъщам горчиви хапове.

— Не се и съмнявам. Не са били малко в живота ти.

— Не повече, отколкото ми се полагат. Съгласих се да се заема с тази задача, както Малъри и Дейна. Но Брадли не е подписвал договора. Искам да зная дали някаква сила го кара да изпитва чувства към мен, които трябва да използвам, за да открия ключа.

Роуина зарови ръце в косите си и започна да позира пред огледалото.

— Какво те навежда на тази мисъл?

— Бил е пленен от лицето на Кайна на картината, а аз случайно приличам на нея.

Взе флакон с шампоан и го разгледа.

— Нима имаш толкова ниско мнение за себе си?

— Не твърдя, че е невъзможно чувствата му да са истински. Да проявява интерес към мен такава, каквато съм. Но всичко е започнало, когато е видял картината.

— И я е купил, избрал е пътя си. Този път го е довел при теб. — Роуина върна флакона на мястото му. — Интересно, а?

— Трябва да зная дали сам е направил избора.

— Не задавай този въпрос на мен. Няма смисъл да го задаваш и на него, щом не си готова да му повярваш. — Взе друг шампоан и го отвори, за да усети мириса му. — Искаш да ти обещая, че той няма да пострада? Не мога. Мисля, че би се обидил, ако разбере, че си ме молила за това.

— Тогава трябва да преглътне обидата, защото се чувствах длъжна да попитам. — Зоуи тръсна ръце. — Може би е излишно. Кейн не си прави труда да ми отправя сериозни заплахи. Очаквахме да бъде готов за ожесточена битка, а той просто си играе с мен. Изглежда, не се бои, че ще открия ключа.

— С това пренебрежително отношение подкопава самочувствието ти и те прави уязвима.

Зоуи бе изненадана от нехайния тон на Роуина.

— Не съм казала, че ще се откажа — понечи да възрази тя, но замълча. — Господи, засегнал ме е по-дълбоко отколкото предполагах. — Намерил е слабото ми място. През по-голямата част от живота ми хората или са се отнасяли към мен с пренебрежение, или са ми казвали, че не мога да правя това, което най-силно желая.

— Доказала си им, че грешат, нали? Докажи и на него.

На няколко километра разстояние, в гостилницата, Брад стори място на Флин в сепарето. Джордън седеше от другата страна на масата изпънал дългите си крака и разглеждаше ламинираното меню.

— Не се е променило от шест години, приятел — отбеляза Флин. — Би трябвало да го знаеш наизуст. Извинявайте, че се забавих — добави той и посегна към вече сервираното кафе на Брад.

— Защо винаги сядаш до мен и пиеш от кафето ми? Защо поне веднъж не се настаниш до него?

— Държа на традициите. — Усмихна се на сервитьорката, която донесе голяма чаша и каничка. — Здрасти, Люс. Искам сандвич с шницел.

Тя кимна и записа поръчката.

— Чух, че си присъствал на заседанието на общинския съвет тази сутрин. Нещо интересно?

— Обичайните високопарни приказки.

Жената се усмихна и погледна Джордън.

— А за теб, юнако?

Когато сервитьорката се отдалечи с поръчките, Флин се отпусна и закачливо наклони глава към Брад.

— Чухте ли, че нашата важна клечка господин Вейн снощи е изпратил лимузина, дълга километър, за гаджето си?

— Без майтап? Дай му да се перчи.

— Беше само половин километър. Впрочем откъде знаеш?

— Имам остър слух. — Флин докосна ухото си. — Но източникът ми не можа да потвърди дали перченето се е оказало сполучлива тактика.

— Победих малкия на „Смакдаун“, но той ми разказа играта на „Голямата автокражба“.

— По-интересно е как е реагирала майката — заяви Джордън. — Не се и съмнявам, че хлапето е било предоволно да се вози на лимузина.

— Хареса му. Както и на Зоуи. Чухте ли какво каза онзи ден? Че никога не се е люляла в хамак. — Брад се намръщи, когато взе чашата си от Флин. — Как е възможно човек да не се е люлял в хамак през живота си?

— Решил си да й купиш — досети се Флин.

— Да.

— Да видим какво означава това… — Джордън вдигна поглед към тавана — О, мисля, че е повод за тост. — Стана по-сериозен. — Тя е страхотна жена. Заслужава някой да облекчи товара на плещите й.

— Работя по въпроса. Ако около майка ти се беше появил някой със сериозни намерения, това би ли те притеснило?

— Не зная. Никой не е… Тя не допускаше никого до себе си. Не мога да твърдя със сигурност. Бих казал, че зависи кой е и как се държи с нея. Толкова сериозни намерения ли имаш?

— Натам вървят нещата, поне за мен.

— Отново стигаме до връзката между нас и трите жени — отбеляза Флин. — Всичко се подрежда идеално.

— Може би така е писано.

— Зная какво е подреждане. Случайно съм сгоден за кралицата на реда. Но си струва да поумуваме. Каква роля е предвидена за теб в нашата драма? — започна той с делови тон.

Остави ги да помислят, докато сервираха сандвичите им.

— Не преставам да напрягам ума си — каза Брад. — По-голямата част от напътствията е свързана с неща, които вече са й се случили, и с решения, които е взела, преди да ме срещне. Но тези неща са я довели тук. Ако предположим, че съм част от изпитанието й, възможно е да се имат предвид и неща, които аз съм преживял или направил, преди да я срещна. Те ме накараха да се върна.

— Различни пътища, водещи до едно и също място — кимна Джордън. — Добра теория. Сега пътищата ви се пресичат.

— Въпросът е какво да правите — намеси се Флин. — И къде. Мечът в ръката на богинята навежда на мисълта за битка.

— Няма да я води сама — обеща Брад. — На картините мечът е в ножница. На моята е сложен до нея в ковчега, а на онази в „Пийк“ е окачен на колана й.

— А на портрета на крал Артур, който аз купих, мечът все още не е изтръгнат от скалата — добави Джордън.

— Не е получила шанс да го извади. — Застиналото бледо лице от картината изплува в паметта на Брад. — Може би ние трябва да й дадем този шанс.

— Може би Малъри трябва отново да разгледа картините — предложи Флин. — Да види дали не е пропуснала нещо. Не…

— Запомни мисълта си — каза Джордън, когато мобилният му телефон запиука. Извади го и се усмихна, щом видя изписаното име. — Здрасти, Дългучке. — Повдигна чашата с кафе. — Аха. В момента съм в офиса си с партньорите. Разбира се. — След минута отдалечи телефона от ухото си. — Среща у Флин в шест. Кимат в знак на съгласие — продължи той в слушалката. — И мен ме устройва. Зоуи ще приготви чили — обърна се към приятелите си.

— Кажи й да предаде на Зоуи, че ще мина да я взема.

— Брад каза да предадеш на Зоуи, че ще я вземе. Канехме се да дойдем да ви помогнем следобед. Добре, ще се видим у дома. Хей, Дейн? С какво си облечена? — Усмихна се и пъхна телефона обратно в джоба си. — Връзката прекъсна.

Докато чилито къкреше, Зоуи разпръсна записките си на масата в кухнята. Къщата бе необичайно тиха. Трябваше да се възползва от това.

Беше й омръзнало да се опитва да бъде организирана като Малъри или да се рови в книги, следвайки примера на Дейна. Защо да не бъде импулсивна и да не следва инстинкта си както при всяко друго начинание?

Как постъпваше, когато трябваше да избере нова боя за стените или нов плат за пердета? Разстилаше куп мостри и ги разглеждаше, докато нещо привлече вниманието й.

Така вземаше решения.

Сега пред нея бяха старателно водените й записки, копия от тези на Малъри и Дейна, подробният разказ на Джордън за събитията в тяхната последователност и снимките, които Малъри бе направила на картините.

Взе тетрадката, която си бе купила ден след първото си посещение в „Уориърс Пийк“. Вече не изглеждаше толкова нова и лъскава, а личеше, че е използвана.

„Може би така е по-добре“, помисли си тя.

Докато я прелистваше, си спомни колко работа бе съхранена в нея. Часове наред бе полагала усилия, за да помага на Малъри и Дейна при изпитанията им.

Нещо в тази тетрадка щеше да помогне и на нея да издържи своето.

Отвори я напосоки и започна да чете.

Кайна, жената-воин. Защо има моето лице? Разбирам връзката между Венора, която твори изкуство, и Малъри, както и между Ниниан с перото в скута й и Дейна. Но какво общо имам аз с воин?

Аз съм фризьорка. Не, специалист по грижи за косата и кожата, звучи по-престижно. Заслужила съм това звание с неуморен труд. Добра съм в професията си, но не виждам нищо свързано с воюване.

Красотата за Малъри, истината за Дейна, смелостта за мен. Но къде се корени тази смелост?

Дали е просто фактът, че живея? Не ми се струва достатъчно.

Зоуи се замисли, потупа с молива си по страницата и я отбеляза, като прегъна единия ъгъл. Продължи да прелиства, докато стигна до неизписаните листове.

Може би смелостта да живееш е достатъчна. Нали Малъри трябваше да напрани избора да живее в реалния свят, като пожертва част от красотата на въображаемия, а Дейна — да прозре истината и да свикне да живее е нея? Това бяха най-важните стъпки от техните изпитания.

А каква е моята?

Започна да пише бързо и се опита да открие нещо, което се повтаря. Докато идеите и вероятностите се оформяха в съзнанието й, върхът на молива се изхаби я тя взе нов.

Когато изписа и него, стана да потърси острилка.

Сложи двата задоволително подострени молива зад ушите си, отиде да нагледа чилито и се замисли.

Може би бе на прав път, а може би не. Все още не виждаше края му, но поне бе стигнала донякъде и това бе важно.

Загреба с лъжица, за да опита соса, и се загледа в матовото си отражение на капака на печката.

Косите й бяха дълги и разпилени по раменете, а над тях блестеше златна диадема с тъмен ромбоиден камък в средата. Очите й бяха по-скоро жълтеникави, отколкото кафяви, с ясен и съсредоточен поглед.

Видя роклята си с тъмнозеления цвят на горите, кафявата кожена ивица на рамото и сребристия блясък на меча на хълбока си.

Дърветата бяха забулени в утринна омара, а по листата проблясваха капки роса, озарени от лъчите на изгряващото слънце. Между тях се виждаха пътеки.

Усети допира на гладката дървена дръжка до дланта си, но не престана да долавя мириса от димящата тенджера.

„Не е халюцинация — помисли си тя. — Не си въобразявам“.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Какво искаш да видя?

Образът се отдръпна назад и застана срещу нея в цял ръст. Видя стройната си фигура и ботушите на краката.

си. Останаха загледани една в друга още миг. После двойницата й се обърна, отдалечи се в мъглата и тръгна по неравна пътека през гората.

— Не зная какво означава това, по дяволите. — Зоуи отчаяно удари с юмрук по капака. — Какъв е смисълът?

Рязко завъртя ключа на котлона на нулата. Търпението й бе на изчерпване, когато си имаше работа с богове.

Брад спря на алеята пред къщата на Зоуи малко по-рано, отколкото бе нужно. Предполагаше, че всеки мъж, който се носи по вълните на любовта, страстта и влечението, бърза час по-скоро да зърне жената, обсебила мислите му.

Не се изненада да види Зоуи на площадката още преди да изключи двигателя. Беше се срещал с нея достатъчно пъти, за да знае, че е точна.

Бе натоварена с раница, дамска чанта с презрамка и огромна тенджера.

— Нека ти помогна — предложи той, когато слезе от колата.

— Нямам нужда от помощ.

— Имаш. Освен ако в чантата се крие някой помощник.

Пое тенджерата и бе леко изненадан, когато тя се опита да я дръпне обратно.

— Знаеш ли, не би било зле за разнообразие поне веднъж да чуеш какво ти казвам. — Зоуи енергично отвори задната врата на големия му лъскав СУВ и пъхна раницата. — Още по-добре би било да питаш, преди да даваш разпореждания и да решаваш вместо мен.

— Добре, ще ти я върна.

Тя грабна тенджерата от ръцете му и се наведе да я сложи на пода отзад.

— Не съм те молила да идваш да ме вземаш. Няма нужда някой да ме вози насам-натам. Имам кола.

„Любовта, страстта и влечението могат да останат на заден план — помисли си той, — когато на преден излезе гневът“.

— И без това щях да мина оттук. Реших, че няма смисъл да отиваме с две коли. Къде е Саймън?

— Ще вечеря и ще спи у приятел. Може би трябваше да те попитам дали нямаш нищо против? — С гневна походка Зоуи заобиколи колата и стисна юмруци, когато Брад я изпревари и й отвори предната врата. — Толкова безпомощна ли изглеждам? Нима мислиш, че не мога да разбера как се отваря вратата на някаква скъпа кола?

— Не. — Брад я затръшна. — Добре, отвори си я сама. — Заобиколи от другата страна, седна зад волана и изчака, докато тя се настани и токата на предпазния й колан щракна. — Ще ми кажеш ли какво те е ядосало толкова? — попита той със същия любезен тон, с който баща му заговаряше, когато се кани да срази опонента си.

— Не е твоя работа, просто съм в лошо настроение. Случва се. Ако мислиш, че съм мила, отстъпчива и лесна за манипулиране, грешиш. Е, ще подкараш ли тази кола, или ще стоим тук?

Брад запали и потегли на задна скорост.

— Ако си си създала впечатлението, че те смятам за мила, отстъпчива и лесна за манипулиране, ти грешиш. Зная, че си сприхава, опърничава и твърде чувствителна.

— Втълпил си си, че съм такава, защото не обичам да ми казват какво да правя, как и кога да го правя. Способна съм да вземам решения и да се справям сама не по-зле от теб. Може би дори по-добре, защото не съм израснала заобиколена от хора, готови да изпълнят всяка моя прищявка.

— Почакай само минута, за бога.

— Борила съм се за всичко, което имам — сопна се тя. — За да го получа и задържа. Нямам нужда от рицар, който да пристигне на бял кон, с голяма лимузина или мерцедес и да ме спаси.

— Кой се е опитва да те спасява, по дяволите?

— И нямам нужда от… чаровен принц, който да ме омайва с ласки. Ако искам да спя с теб, ще го направя.

— Повярвай ми, скъпа, точно сега не мисля за секс.

Зоуи въздъхна и стисна зъби.

— Не ме наричай „скъпа“ като надменен възпитател в частно училище.

— Това е най-учтивото обръщение, което мога да измисля в момента.

— Не искам да бъдеш учтив. Не те харесвам, когато се държиш учтиво.

— Така ли? Тогава навярно това ще ти хареса.

Закова до бордюра и не обърна внимание на клаксоните, които изсвириха зад тях след рязкото спиране. С едната си ръка повдигна предпазния колан, а с другата сграбчи пуловера й и я притегли към себе си. Повали я обратно на седалката и последва целувка, която нямаше нищо общо с нежност и романтика, а бе по-скоро изблик на ярост.

Зоуи напрегна сили да се съпротиви, но при краткия сблъсък на волята си с неговата бе брутално победена.

Когато я пусна и отново нагласи колана й, тя едва успя да си поеме дъх.

— Майната му на чаровния принц.

Брад отново потегли. Не, вече не се вместваше в образа на приказен герой. Освен може би на някой от варварите, които опустошаваха села и получаваха всичко, което искат. Би могъл да метне една жена на коня си и да го пришпори, докато похитената все още пищи.

— Нали каза, че не мислиш за секс?

Дръзко я погледна в очите.

— Излъгах.

— Няма да се извиня за нещата, които казах. Имам право да говоря каквото мисля. Имам право да бъда ядосана и заядлива.

— Добре. И аз няма да се извинявам за това, което направих. Имам същите права.

— Така е. Всъщност не се сърдех на теб. Вече ти се сърдя, но преди не беше така. Просто бях ядосана.

— Не си длъжна да споделяш защо, ако не желаеш.

Той паркира пред дома на Флин и изчака.

— Случи се нещо. Предпочитам да разкажа на всички едновременно. Няма да се извинявам повтори Зоуи. — Ако продължиш да ми се пречкаш, често ще бъдеш най-лесната мишена за гнева ми.

— Ще се примиря. — Брад слезе от колата. — Аз ще нося тази проклета тенджера. — Рязко отвори вратата и я извади. — И ти трябва да се примириш.

Прикова поглед в него в хладната есенна вечер. Бе неустоим с елегантния си балтон и нейната тенджера в ръце и я гледаше така, сякаш е готов да изсипе соса върху главата й.

В гърлото й се надигна смях, който не можа да сдържи, докато изваждаше раницата.

— Добре е, когато съм бясна, да има върху кого да излея гнева си. Тенджерата е пълна, внимавай да не изцапаш хубавото си палто. — Погледна към вратата. — Майната му на чаровния принц — каза тя и отново се засмя. — Това ми хареса.

— И аз имам моменти на ярост — промърмори Брад и тръгна след нея към къщата.

Докато претопляше чилито на новата печка на Флин, Зоуи огледа хола. Всичко бе докоснато от ръката на Малъри. Масите, лампите, вазите и купите. По стените висяха картини. На страничната облегалка на дивана имаше апликация на камина със старинни инструменти за разпалване на огън.

Долавяше се ухание на есенни цветя и нежен парфюм.

Зоуи си спомни как бе изглеждала тази стая, когато бе влязла в нея за първи път. От онзи ден бяха изминали само два месеца, които й се струваха цяла вечност. Тогава в помещението нямаше нищо освен големия грозен диван, сандъка, който служеше за маса, и няколко неразопаковани кашона.

Диванът все още бе грозен, но Малъри му бе придала по-приятен вид с апликацията. Щеше да приложи усета си за ред и красота в цялата къща.

С Флин бяха станали неразделна двойка и постепенно превръщаха къщата в свой дом.

Над камината висеше спомен за изминатия път. Зоуи се приближи към портрета, който Малъри бе нарисувала, докато бе омагьосана от Кейн. „Пеещата богиня“ бе застанала близо до гората, а сестрите й я гледаха отдалеч. Картината бе ярка и изпълнена с невинна радост.

На земята, до краката на девойката, бе ключът, който с волята си Малъри бе направила триизмерен и бе изтръгнала, за да отвори първата ключалка.

— Изглежда добре тук — каза Зоуи. — Това е най-подходящото място. — Обърна се. Всички очакваха да заговори и това я смути, но трябваше да овладее нервите си. И Малъри, и Дейна бяха председателствали такива съвещания. Сега бе неин ред. — Мисля, че е време да започнем.

Девета глава

— Донесох записките си — заговори тя, — в случай че се наложи да ги прегледаме или ми хрумне идея и трябва да потърся нещо в тях. През по-голямата част от миналата седмица размишлявах сама и рядко разговарях с вас. Мисля, че беше грешка. Или може би така е трябвало, но настъпи моментът да започнем да работим заедно. — Въздъхна. — Не ме бива по речите, просто ще изложа мислите си и всеки от вас може да сподели своите, когато пожелае.

— Зо? — Дейна взе една бира от масата и й я подаде. — Отпусни се.

— Опитвам се. — Тя отпи глътка. — Мисля, че досега Кейн не ме е сплашил сериозно, защото вижда само това, което е на повърхността. От всичко преживяно досега се убедихме, че той не разбира напълно дълбоката ни същност. Мисля, че затова ни мрази. Мрази ни — промърмори Зоуи, — защото е неспособен да прозре какви сме в действителност и да ни контролира.

— Добре казано — обади се Джордън и я накара да се почувства малко по-спокойна.

— Ето какво мисля, че вижда в мен. Момиче от… социално слабо семейство, както го наричат. С нерадостно детство. Истината е, че бяхме бедни, но хората не обичат да използват думата „беден“. Нямах възможност да получа добро образование. Забременях на шестнадесет години и започнах да изкарвам прехраната си с фризьорски услуги, от време на време работа като сервитьорка и какво ли не. Не притежавам и изтънчеността на Малъри.

— О, стига, това е…

— Почакай. — Зоуи вдигна ръка и прекъсна възраженията на русокосата си приятелка. — Просто ме изслушай. Нямам нито това, нито образованието и увереността на Дейна. Единственото, което имам, е силен гръб и син, когото отглеждам. Истина е, но далеч не е всичко. А ето какво той не вижда или не разбира. — Отново отпи, за да облекчи пресъхналото си гърло. — Решителност. Не се примирих с бедността. Исках нещо повече и намерих начини да го постигна. И държа на думата си. Първата вечер в „Пийк“ дадох обещание, а аз спазвам обещанията си. Не съм страхливка. Мисля, че Кейн не си прави труда да ме сплашва, защото не вижда тези неща. Още повече защото е имал достатъчно време да ме наблюдава или изучава и е решил, че ако се преструва, че не го безпокоя особено, ще започна да подценявам себе си и шанса си за успех. — Дълбоко си пое дъх. — Това е грешката му. Няма да ме победи, като ме накара да се смятам за нищожество.

— Ще го разбиеш — заяви Дейна.

Очите на Зоуи засияха и макар да не го осъзнаваше, усмивката й бе усмивка на воин.

— Ще го накарам да се гърчи от болка.

Флин артистично потръпна.

— Колко хватки ще приложиш?

— Две-три. Дейна и Малъри трябваше да предприемат стъпки, за правят избори и дори жертви. Размишляваха върху напътствията и… — Зоуи хвърли поглед към портрета. — И търсеха общи неща между себе си и богините с техните лица. Трябва да помисля как нещата, които съм правила през живота си, ме свързват с Кайна. Кученце и меч. Това е изобразено в ръцете й на картината в „Пийк“. Грижовност и закрила. Предполагам, че смисълът е такъв. Имам син, когото отглеждам и закрилям от девет години.

— Не е единственият — изтъкна Джордън. — В природата ти е да се грижиш за всички и закриляш всеки, на когото държиш или смяташ, че можеш да помогнеш. Това е инстинктивно и е една от силните ти страни. Друго, което Кейн не разбира, е твоята загриженост за жените на картината. Готова си да се бориш за тях.

— Приятелството — добави Брад и посочи към портрета, — семейството и съхраняването на тези неща са съществени елементи в живота ти.

— Мисля, че следваме една и съща нишка. Според мен най-важният урок при първите три изпитания беше, че за да води живота, който желае, така, както желае, човек трябва да прави жертви. — Когато изрече думите, Зоуи реши, че звучат мъдро. — Избрах да родя детето си. Много хора ми казваха, че греша, но дълбоко в сърцето си знаех, че го искам, за да му дам всичко, което мога. Напуснах дома си, защото знаех, че там не ще успея да му осигуря живота, който заслужава. Страхувах се и беше трудно, но се оказа верният път за мен и Саймън.

— Сама си направила избор — тихо каза Брад.

— Да, и преживях загубата и отчаянието, за което говори Роуина. Човек не може да отгледа дете без жертви и мигове на отчаяние. Невъзможно е. Но това чудо носи и огромна радост и гордост. Избрах да дойда тук, във Вали, защото открих най-доброто за двама ни със Саймън. После трябваше да реша дали да живея от заплата до заплата, или да рискувам и да постигна нещо със собствени усилия. Този път не бях сама, както и при следващите си избори. — Приклекна, за да извади няколко листа от чантата си. — Виждате ли? Начертах нещо като карта. — Подаде я първо на Малъри. — Ето мястото, където отраснах. Не е много далеч от Вали. Само на стотина километра от границата на щата. Написах имената на хората от семейството си, както и на други, изиграли важна роля по пътя ми. Отбелязах още няколко места, където съм живяла или съм работила, преди да се озова тук, с всички вас. Човек просто живее живота си и приема нещата, които му се случват.

Малъри вдигна очи от картата и срещна погледа й.

— Работила си в „Хоуммейкърс“?

— Почасово, около три месеца, преди да се роди Саймън — обърна се тя към Брад. — Едва днес се сетих, честна дума.

— В кой магазин?

— В покрайнините на Моргантаун, край магистрала 68. Отнасяха се много добре с мен. Бях в шестия месец, а търсех допълнителна работа. Обслужвах клиенти на каса номер четири, когато получих контракции. Мисля, че и това означава нещо. Родилните ми болки са започнали, докато съм работела за теб.

Брад пое картата, разгледа я и прочете датите.

— През онази година бях там във връзка с някакъв проблем. Беше през март. — Потупа по картата. — Спомням си как местен служител закъсня за съвещание и се извини, че току-що една от касиерките била откарана в родилното и искал да се увери, че всичко е наред.

Тръпката, която пробягна през тялото на Зоуи, не бе от страх, а от вълнение.

— Бил си там?

— Да, освен това спечелих облог, че бебето ще бъде момче, ще тежи три килограма и триста грама и ще се появи на бял свят след дванадесет часа.

Зоуи затаи дъх.

— Доста близо.

— Получих двеста долара.

— Невероятно — отбеляза Дейна. — Какъв е изводът?

— Сигурно има връзка с отношенията между мен и Зоуи. — Брад отново погледна картата. — Не си се върнала на работа там.

— Не, започнах да поемам извънредни часове във фризьорския салон. Позволяваха ми да вземам бебето със себе си. Въпреки че всички в „Хоуммейкърс“ се отнасяха с голямо разбиране, не можех да го държа до касата.

„Бил е там“, помисли си Зоуи.

Пътищата им се бяха пресекли в най-важния момент от живота й.

— Не исках да плащам на бавачка — продължи тя. — А и се страхувах да го оставя и чужди ръце.

Брад се вгледа и лицето й и се опита да си представи и нея, и себе си в онзи ден преди близо десет години.

— Ако бях направил обиколката си из магазина по-рано, може би щях да те видя и да те заговоря. Но реших първо да проведа съвещанието. Един от малките избори, които предопределят целия живот на човека по-нататък.

— Не е било писано да се срещнете тогава. — Малъри поклати глава. — Зная, че отново се връщаме на въпроса за съдбата, но не бива да я е пренебрегваме. Въпреки нашите избори. Било е писано да се запознаете, когато и двамата се установите тук. Пътища, които се пресичат. Ето ги на картата на Зоуи. — Наведе се напред и наклони глава, за да я разгледа заедно с Брад. — Можеш да добавиш и своите, Брад. От Вали до Колумбия и обратно, до Ню Йорк, Моргантаун и всяко друго място, където си бил, и накрая отново до Вали. Ще намериш други разклонения и пресичания. И двамата сте се озовали тук, което означава, че не е просто география.

— Не. — Брад проследи с пръст имената, които Зоуи бе написала до това на родния си град. — Джеймс Маршъл. Той ли е бащата на Саймън?

— Биологичният. Защо?

— Познавам го. Семействата ни имаха общ бизнес. Купихме парцел от баща му, въпреки че синът движеше нещата. Хубаво място в търговска зона до Уийлинг. Сключих сделката, преди да напусна Ню Йорк. Беше един от лостовете, които използвах, за да поема управлението на компанията в тази част на страната.

— Познаваш Джеймс? — прошепна Зоуи.

— Срещал съм се с него достатъчно пъти, за да мога да кажа, че не заслужава нито теб, нито Саймън. Трябва да пийна още бира.

Зоуи остана неподвижна за миг.

— Ще нагледам чилито. След малко ще го сервирам. — Забърза към кухнята. — Брадли.

Брад отвори хладилника и извади бутилка бира.

— Затова ли беше ядосана, когато дойдох да те взема? — попита той. — Начертала си картата, замислила си се и си видяла колко силна е връзката ти с мен?

— Да, отчасти. — Зоуи преплете пръсти, но след миг разпери ръце. — Просто поредният камък, Брадли. Все още не мога да реша дали е предназначен, за да вървя по прокаран път, или да стане част от стените, които ме задушават.

Брад втренчи поглед в нея, разтреперан от ярост.

— Кой те задушава? Нямаш право да ме обвиняваш в нищо подобно, Зоуи.

— Не говоря за теб. Не е свързано с теб, а със самата мен. Мислите, чувствата и постъпките ми. Нямам вина, ако това, че се питам дали е стена, или път, те вбесява.

— Стена или път — повтори той и отпи глътка бира. — Господи, всъщност те разбирам. Но не ми става по-леко.

— Кара ме да се чувствам тласкана от някаква сила, а обезумявам от гняв при мисълта, че нещо предопределя посоката, в която поемам. Вината не е твоя, а ми се струва, че не е и моя. Не обичам да си имам работа с нещо, което не е резултат от собствените ми решения и постъпки.

— Онзи негодник е направил голяма глупост, като те е изоставил.

Зоуи въздъхна.

— Не ме изостави. Просто не ме подкрепи. Отдавна съм престанала да се ядосвам за това. — Застана до печката и повдигна капака на тенджерата. — Случи се и нещо друго. Ще сервирам вечерята и ще разкажа на всички.

— Зоуи. — Брад докосна рамото й и отвори шкафа, за да извади чинии. — Една стена винаги може да бъде разрушена и с камъните от нея да прокараш път.

Вечеряха в кухнята, защото обстановката в трапезарията все още не отговаряше на изискванията на Малъри. Докато хапваха чили и топъл хляб и пиеха бира.

Зоуи разказа за виденията, които й се бяха явили в огледалото в банята и върху запотения капак на печката.

— Първия път си помислих, че имам халюцинации. Беше толкова странно и изчезна за секунди. Но днес… наистина я видях — уверено каза Зоуи. — Там, където би трябвало да видя своето отражение.

— Ако Кейн изпробва нова тактика — започна Дейна, — не схващам замисъла му.

— Не беше дело на Кейн. — Зоуи се намръщи над чинията си. — Не зная как да обясня защо съм сигурна в това, освен като кажа, че чувството не беше същото, както, когато те докосва той. — Вдигна очи и срещна погледа на Дейна, а после и на Малъри за потвърждение.

— Може би не докато се случва, но после разбираш. Не идваше от него. Усетих топлота — продължи тя. — И двата пъти.

— Може би Роуина и Пит си позволяват още волности. — Флин загреба лъжица чили. — Казаха, че Кейн е нарушил правилата с Дейна и Джордън и отвърнаха със същото.

— Може да им струва скъпо — добави Джордън.

— Така е. Възможно е да са решили, че вече няма какво да губят, и сега да отвръщат на всяка негова атака.

— Не виждам смисъл — възрази Брадли. — Ако ще прекрачват границата още в началото на изпитанието на Зоуи, защо не направят нещо солидно и осезаемо? Защо посланието е толкова загадъчно?

— Не мисля, че е било и от тях. — Зоуи раздвижи лъжицата в чинията си. — Беше от нея.

— От Кайна? — извика Малъри с удивление и се, облегна назад. — Но как? Те са безсилни.

— Може би. Не знаем какво представлява това състояние, но да кажем, че момичетата са безсилни. Не и родителите им. Опитах се да си представя, че някой държи Саймън в плен. Бих полудяла и бих прибягнала до всякакви средства, за да го освободя.

— Изминали са три хиляди години — изтъкна Флин.

— Защо са чакали досега?

— Зная. — Зоуи отчупи хляб. — Но този път за тях е различно, както каза Роуина. Може би не са били способни, прели Кейн да промени нещата, като пролее кръвта на смъртни.

— Продължавай — подкани я Джордън, когато замълча. — Сподели всичко докрай.

— Щом Кейн променя същността на магията, като нарушава правилата, и черупката се пропуква, нима любящите родители не биха изпратили лъч светлина през пролуката? Искали са да я видя. Не само на картината, а лично.

— Да я видиш в себе си — довърши Брад. — Да погледнеш в огледалото и да зърнеш нея.

— Да. — Зоуи въздъхна с облекчение. — Така ми се струва. Сякаш искаха тя да ми каже нещо. Не може просто да извика, „Хей, Зоуи, ключът е под саксията с мушкато на терасата“, но като че ли се опитваше да ми покаже нещо, което трябва да направя, или накъде да тръгна, за да го открия.

— С какво беше облечена?

— За бога, Хоук.

Дейна смушка Джордън.

— Не, сериозно. Не бива да пропускаме никоя подробност. Със същите дрехи както на картините ли беше?

— А, разбирам. — Зоуи присви устни. — Не. Беше с къса рокля, тъмнозелена. — Затвори очи, за да си спомни образа. — И ботуши. Кафяви, високи до коляното. Носеше медальона, подарък от баща й, какъвто според легендата е получила всяка от дъщерите. Имаше златна диадема с ромбоиден камък в средата, тъмнозелен като роклята й. И меч на хълбока. О! — Широко отвори очи. — Бе метнала на рамо от онези… — Посочи към плещите си. — Калъфи за стрели. И лък.

— Дамата е отивала на лов — заключи Джордън.

— Навлезе в гората — продължи Зоуи. — Пое по една пътека. Ловуването е като труден поход.

— Може би гората от напътствията трябва да се възприема по-буквално. — Дейна се замисли, докато се хранеше. — Ще потърся думата „гора“ в заглавия на книги и картини, както и материали за горите около Вали. Може да изникне нещо.

— Ако опишеш пейзажа, мога да го скицирам — предложи Малъри. — Ще помогне на всички ни да го видим, както си го видяла ти.

— Добре. — Зоуи решително кимна. — Най-сетне нещо положително. Досега ми се струваше, че времето просто изтича, без да постигам никакъв напредък. Тя имаше толкова тъжни и съсредоточени очи. Не зная как ще продължа да живея, ако не успея да й помогна.

Докато Брад караше към дома й, Зоуи се взираше в нарастващата луна, потънала в размисъл. Струваше й се, че вижда как става все по-едра и ярка, а времето й — все по-кратко.

— Никога преди не съм обръщал внимание на фазите на луната. Просто поглеждах нагоре и я виждах — кръгла, половинка или тънък сърп. Не забелязвах дали нараства или намалява. А отсега нататък винаги ще зная в кой етап от цикъла си е, без дори да поглеждам небето.

— Остават ми по-малко от три седмици.

— Имаш карта и видения. Не можеш да подредиш един пъзел, без да разполагаш с парчетата. Ще ги събереш.

— Надявам се. Полезно беше да поговорим, но сега всичко се върти в главата ми и не мога да отсея най-важното. Не умея да откривам отговори в думите като Дейна или в образите като Малъри. Трябва да усетя нещо в ръцете си, за да мога да работя върху него. Но все още не съм се добрала до нищо. Отчайващо е.

— Понякога трябва да се отдалечиш от парчетата, а после да се върнеш, да ги заобиколиш и да ги разгледаш от различни ъгли. — Брад спря на алеята й. — Ще остана тук тази нощ.

— Какво?

— Няма да стоиш сама, дори без Саймън в къщата, в случай че стане нещо. — Слезе и взе тенджерата й от задната седалка. — Ще спя на дивана.

— Мо е тук — каза тя, когато кучето дотича до вратата.

— Последния път, когато го видях, Мо не можеше нито да набира телефонни номера, нито да шофира. Възможно е да имаш нужда от някого, който умее да прави и двете неща. — Брад спря до вратата и изчака Зоуи да отключи. — Няма да стоиш сама. Ще спя на дивана.

— Няма…

— Не възразявай.

Тя разклати ключовете и го прониза с поглед.

— А ако не съм съгласна?

— Няма смисъл да спорим, но ако упорстваш, първо да влезем. Мо вече проявява интерес към това, което е останало в тенджерата.

Тя отвори вратата и се отправи към кухнята.

— Остави я, аз ще се погрижа за соса. — Извади една от съдинките, в които съхраняваше остатъци от храна, съблече палтото си и го преметна върху стол. — Не ти ли хрумва, че позволих на Саймън да спи у приятел, защото искам да остана сама за известно време?

— Хрумва ми. Няма да ти преча. — Брад също свали палтото си и взе нейното. — Ще отида да ги закача.

Зоуи не каза нищо, докато пресилваше останалия сос в съдинката. Знаеше, че намеренията му са добри и нямаше нищо против в дома й да има силен и сръчен мъж. Просто не бе свикнала с присъствието на мъж, особено ако й казваше какво трябва да се направи.

„Това е част от проблема“, каза си тя.

Толкова дълго се бе справяла сама в живота, че отказваше да приеме помощ от когото и да било колкото и добри намерения да има. Просто недостатък на характера й, всеки имаше право на недостатъци.

„Малка част“, мислено добави Зоуи, докато измиваше тенджерата.

По-голямата бе влечението й към този мъж и отсъствието на деветгодишния буфер между тях.

Но реши, че е ужасно глупаво да се чувства неспокойна.

Влезе в хола. Брад бе седнал и прелистваше едно от списанията й. Мо, загубил надежда за малко чили, се бе изтегнал в краката му.

— Ако търсиш нещо за четене — каза тя, — имам и друго освен списания за прически.

— Това ми харесва. Моделите са красиви. Мога ли да ти задам два въпроса? Първият е дали ти се намират одеяло и възглавница.

— Случайно имам резервни.

— Добре. Вторият, провокиран от тази червенокоса с халка на веждата е… как да се изразя…

— Искаш пиърсинг на веждата?

— Не. Но преди известно време видях… ти беше с джинси с ниска талия и доста къса блуза и не можех да не забележа сребърната халка… Имаш пиърсинг на пъпа.

— Точно така.

— Любопитен съм дали винаги я носиш.

Изражението й остана спокойно и сериозно.

— Понякога слагам малко катинарче вместо нея.

— Аха. — Брад не можа да се сдържи, хвърли поглед към пъпа й и си представи как изглежда. — Интересно.

— Преди да дойда във Вали, работех допълнително в студио за татуировки. Спестявах колкото мога за начална вноска за жилище. Беше безплатно за персонала, а и човек, след като се е подложил на тази процедура, общува по-лесно с клиентите. Нямам други — добави тя, когато срещна въпросителния му поглед. — Единствените пиърсинги по тялото ми са на пъпа и ушите. Искаш ли нещо за пиене? Или за хапване?

— Не, не искам нищо. — Въпреки че мислите, които минаваха през ума му, караха устата му да се изпълва със слюнка. — А татуировки? Имаш ли?

Зоуи му се усмихна снизходително като начална учителка.

— Да. Една малка. — Знаеше, че изгаря от любопитство да узнае каква и най-вече къде. Но реши засега да го остави да се пита. — Не е нужно да спиш на дивана, Брадли. — Видя очите му да се присвиват и дори от метър разстояние долови напрежението в тялото му. — Няма нужда, когато сме само двамата. — Изчака няколко мига. — Леглото на Саймън е свободно.

— Леглото на Саймън — повтори той, сякаш изрече дума на чужд език. — Е, добре.

— Ела, ще ти покажа детската стая.

— Добре.

Брад остави списанието, побутна Мо и стана.

— В шкафа до банята има достатъчно кърпи — продължи да говори тя, подсмихвайки се. — Имам и нова четка за зъби.

Докато вървеше зад нея, Брад държеше ръцете си в джобовете и се опитваше да престане да се измъчва с мисли за татуировки и сребърни халки. Безуспешно.

— Утре сутринта имам съвещание в осем и тридесет, така че ще изляза рано.

— Ставам рано, няма да ме събудиш.

Зоуи побутна вратата на стаята на Саймън. Имаше двуетажно легло с тъмносини покривки и яркочервени пердета на прозореца. Полиците, боядисани в същия цвят като покривките, бяха отрупани с неща, каквито колекционират момчетата. Фигурки на екшън герои, книги, камъчета и миниатюрни коли. Червеното бюро с подходящи размери за Саймън бе до прозореца и върху него имаше настолна лампа с картинки на Супермен, учебници и всякакви дрънкулки.

Не изглеждаше твърде подредена — с корковото табло, на което бяха залепени снимки и изрезки от списания, нехайно захвърлените обувки, бейзболните шапки, окачени на стълбата на леглото, ученическата раница на пода и част от съдържанието й отвън. Всичко навяваше мисли за момчешки лудории.

— Чудесна стая.

— Периодично се караме на тема почистване и разтребване. Спечелих последния спор и затова е в прилично състояние. — Зоуи се облегна на касата на вратата. — Нали няма проблем да спиш тук?

— Не, всичко е наред.

— Оценявам това, че се държиш като джентълмен и не предприемаш ходове спрямо мен.

— Ще остана, защото мисля, че не бива да стоиш сама, а не за да се възползвам от положението.

— Мм-хм. Просто исках да се уверя в намеренията ти. Но ще ти кажа нещо. Аз не съм джентълмен. — Тя пристъпи напред и силно притисна тялото си към неговото. — Ще се възползвам. — Преплете пръсти на гърба му. — Как ще постъпиш в случая?

Брад настръхна, пулсът му изведнъж се ускори.

— Ще заплача от радост.

Зоуи се засмя и всмука долната му устна.

— Остави сълзите за по-късно. Докосвай ме — промълви тя с умоляващ тон и страстно го целуна. — Навсякъде.

Той сграбчи пуловера й отзад и уханието й го изпълни, докато стегнатото й чувствено тяло се търкаше в неговото.

Пъхна ръце под пуловера, нетърпелив да проследи издължения й гладък гръб, вдлъбнатината на талията й и леко заобления й ханш.

„Още — бе единствената мисъл в трескавия му ум. — Още“.

Зоуи наведе глава назад и замърка, когато жадните му устни се впиха в шията й. Хвана токата на колана му и почувства тръпка в корема.

— Отдавна не съм била с мъж. — Гласът й бе пресипнал, а пръстите й трепереха. — Ще трябва да ми простиш, че бързам.

— Няма проблем. — С бързо движение, Брад я завъртя и я накара да опре гръб на стената. — Това наистина не е проблем.

Рязко издърпа пуловера над главата й, хвърли го и още преди да падне на пода, дланите му обхванаха гърдите й.

Задъхана, тя плъзна ръце помежду им и започна да разкопчава ризата му. Господи, как копнееше да го почувства в себе си. Кожата й бе настръхнала, а кръвта под нея кипеше и сърцето й пулсираше във вълнуващия ритъм, който бе забравила.

Отчаяно побутна ръката му надолу и я задържа между бедрата си. Главата й отново бе наведена назад и голата й шия бе открита за устните и зъбите му, докато ханшът й се поклащаше и през джинсите й струеше топлина.

Сякаш в ръцете му бе кълбо от нерви, чиито окончания стърчаха и го раздираха. Ароматът й, екзотичен и нашепващ за нощ, сенки и тайни, течеше във вените му като наркотик. Единственото, което бе в състояние да усеща в момента, бе допирът на Зоуи.

Копнежът да се слее с нея го порази като гръм.

Разкопча джинсите и ги издърпа надолу, плъзна ръка между тръпнещите й бедра и топлината обгърна пръстите му. Проследи израза на наслада, който се изписа на лицето й.

— Не спирай.

Устните й жадно докосваха неговите, а ноктите й одраскаха гърба му, докато плъзгаше ръце надолу.

Носеше се по вълната на усещанията, които изпълваха тялото и съзнанието й. Ставаха все по-изгарящи и й се струваше, че ще полудее от силата на собствената си ненаситност.

Обгърна го с тялото си и издаде умоляващ стон. Когато най-сетне той проникна в плътта й, безмилостно го сграбчи, настоявайки час по-скоро да изживее блаженството. Гърбът й ритмично се търкаше в стената.

Брад се понесе заедно с нея в трескав стремеж, докато погледът му се премрежи, кръвта му запищя и двамата достигнаха до върха.

Сърцето й все още биеше неудържимо, когато отпусна глава на рамото му. Едва успя да си поеме дъх, който след миг отново се изтръгна от дробовете й.

Осъзна, че стои гола, потна и прикована към стената до стаята на сина си. Би трябвало да се почувства ужасена, а бе щастлива.

— Добре ли си? — гласът му прозвуча глухо и дъхът му докосна устните й.

— Добре е твърде проста дума. Беше невероятно.

— Ти си невероятна. — Най-сетне бяха изживели страстта си. — Все още не мога да разсъждавам — призна той и се подпря на стената, за да запази равновесие.

— Днес си сложила катинарчето. — Плъзна другата си ръка към пъпа й. — Толкова е секси. Нямах представа.

— Леко се отдръпна назад, за да види усмивката й. — Действали сме твърде бързо. Не видях татуировката ти.

Замаяна, Зоуи докосна косите му.

— Много си забавен, Брадли Чарлз Вейн IV. Ставаш безпомощен само като си представиш пиърсинг или татуировка.

— Никога не съм реагирал така при вида на нещо подобно. Къде е?

— Ще ти покажа. Първо трябва да те предупредя, че не съм ти се наситила за тази вечер. — Тя се наведе и плъзна език по врата му. — Но може би ще предпочетеш следващия път да бъдем в леглото.

— Все още ли се държа на крака?

Зоуи отново се засмя, заобиколи го и посочи към гърба си, под лявото си рамо, когато застана до отсрещната стена.

— Почакай. — Брад хвана ръката й и се приближи, за да разгледа татуировката по-внимателно. — Това е фея.

— Да. Понякога е добра — Зоуи я погледна с лека усмивка, — а друг път сърдита. Ще дойдеш ли с мен да видиш в какво настроение е тази нощ?

Десета глава

Зоуи започна деня заредена с енергия и свежи идеи. Докато вареше кафе, се зае да приготвя бъркани яйца.

В дома й имаше мъж, който в момента бе под душа. Усмихна се широко при тази мисъл. Неустоимият красавец не й бе дал покой през половината нощ. Не си спомняше кога за последен път се бе чувствала толкова бодра само след четири часа сън. Усещаше тялото си леко, а съзнанието си спокойно и й се струваше, че може да се пребори с всичко, което се изпречи на пътя й, дори с една ръка. Реши, че хората, които твърдят, че сексът не е важен, навярно не го правят.

Сипа яйцата в чиния и тъкмо добавяше препечена филийка, когато чу Брад да влиза в стаята.

— Точно навреме — каза тя и се обърна, за да му подаде порцията.

— Не беше нужно да ми приготвяш закуска.

— Не искаш ли?

Зоуи взе вилица и опита яйцата.

— Не съм казал, че не искам. — Брад грабна чинията и вилицата от ръцете й. — А ти ще хапнеш ли?

— Може би.

Пристъпи напред и отвори уста. Заразен от закачливото й настроение, той набоде хапка и й я поднесе.

— Седни — каза му тя и наля кафе. — Изяж ги, докато са топли. Каза, че имаш ранно съвещание.

— Може би ще успея да го отменя. — Брад се наведе и целуна тила й. — Какво ще кажеш да закусим в леглото?

— Тук закуската в леглото е позволена само когато някой е болен. — Зоуи се отдръпна и докосна веждата му.

— Не. Хапни, прибери се у дома да се преоблечеш и тръгвай за работа.

— Много си строга. Но правиш страхотни бъркани яйца. Имаш ли планове за днес?

— Трябва да свърша това-онова. — Зоуи взе още една филийка, седна срещу него и започна да я маже с масло. — Ела в „Малки удоволствия“, когато имаш време. Останаха дребни неща, вече заблестява.

— За първи път ме каниш да намина.

— За първи път преспах с теб.

— Дано занапред се случва по-често.

— Може би.

— Ти си човекът, с когото искам да започвам деня си. И в леглото, и на закуска.

— Не спя с всеки срещнат — каза тя със сериозен тон.

— Нито съм казал това, нито съм си го помислил. — Брад си напомни, че трябва да бъде търпелив с нея, и хвана ръката й. — Имам предвид, че си единствената жена, към която проявявам интерес. Разбираш ли?

— Отново съм… как се изрази ти… заядлива и твърде чувствителна.

— Все пак приготвяш страхотни яйца.

— Извинявай. Исках да кажа, че това не е… приоритет за мен. По-важни са чувствата.

— Опитай със следното: „Брадли…“, впрочем единственият друг човек, който ме нарича така, е майка ми. Харесва ми. Както и да е, „Брадли, аз също не проявявам интерес към друг мъж“.

На лицето й засия усмивка.

— Брадли, аз също не проявявам интерес към друг мъж.

— Радвам се.

И тя бе доволна, което малко я плашеше.

— Веднъж ми каза, че трябва да те попитам защо се завърна във Вали. Питам те.

— Добре. — Брад взе буркана с ягодов конфитюр и намаза от филийката си. — „Хоуммейкърс“ е нещо повече от бизнес. Нещо повече от традиция. Той е символ на семейството. Призвание за всеки от фамилията Вейн.

— И твое?

— Да, исках да науча и да разбера много неща, да добия опит. Трябваше да изляза от Вали, за да опозная организацията изцяло, а не само корените й.

Зоуи го гледаше. Бе облечен небрежно, с измачканата от нейните ръце риза, която бе лежала на пода цяла нощ. Все пак от него струяха сила и увереност, която навярно бе вродена.

— Гордееш се със семейството и корените си.

— Все повече. Наистина сме свършили доста добри неща. Не само в бизнеса, макар и на неговата основа. Дядо ми и баща ми са разработили програми и проекти на различни нива. Исках да се върна тук, където е началото, и да направя нещо сам. Възнамерявам да се отлича, и то с нещо, постигнато във Вали. — Остави чашата си. — Време е да тръгвам. Скоро ли ще излизаш?

— Да. Имам няколко дребни задачи. — Зоуи взе чинията му и я отнесе до мивката, преди той да я изпревари, и се обърна с лице към него. — Ще успееш, Брадли. Ти си от хората, които постигат целите си. Вали има късмет, че се върна.

За миг Брад загуби ума и дума.

— Това е най-милото, което би могла да кажеш за мен. Благодаря.

— Моля. Е, отивай на работа — каза тя и го целуна. — И покажи на какво си способен.

Лесно би свикнал с подобно изпращане сутрин. Прегърна я и отвърна на целувката й с доста по-пламенна. Когато я пусна, погледът й се премрежи. Още нещо, с което би могъл да свикне.

— Благодаря за закуската. Чао.

Зоуи изчака, докато излезе, и въздъхна дълбоко.

— Е, това ще поддържа настроението ми.

Един поглед към часовника в кухнята я накара да побърза да я приведе в ред.

Време бе да се залови със задачите си, или по-скоро — да тръгне по вече избрания път.

Въоръжена е картата и записките си, тя се качи в колата си и пое към своето минало.

Може би част от изпитанието й бе да изясни миналото, за да изгради бъдеще. Или това щеше да й помогне да намери пътя към ключа. И в двата случая нямаше да бъде излишно да посети някогашния си дом.

Неведнъж бе карала по тези пътища, но винаги с неохота и чувство за вина. Този път тръгна с надежда за откритие.

Хълмовете бяха почти сиви по това време на годината, с оголени дървета, които се издигаха към мрачно ноемврийско небе, и нападала по земята шума.

Стигна до тесен, криволичещ път между угар и малки къщи с дворове.

Много пъти бе вървяла пеша по него. Рано сутринта изпускаше училищния автобус, защото не успяваше да свърши всичко у дома навреме. Бе тичала през нивите за по-напряко и все още си спомняше уханието им в началото на лятото, когато бяха зелени.

Понякога се бе измъквала от къщи за тайна среща с Джеймс и ги бе прекосявала с разтуптяно сърце, за да стигне до мястото, където той я чакаше в колата си край пътя.

В тъмнината танцуваха светулки, а високите треви галеха прасците й. Тогава всичко й се струваше възможно, стига да го пожелае силно.

Сега знаеше, че нещата са постижими само ако човек полага усилия и дори тогава често му се изплъзват.

Спря в една отбивка недалеч от онази, в която се бяха срещали, провря се под бодливата тел и тръгна през угарта към горите.

Като дете ги бе смятала за свой дом. Нейните гори, пълни с тишина, тайни и вълшебства. Бе продължила да ги чувства така и когато бе пораснала. Място за разходки, размисли и планове.

Там, върху червено одеяло, постлано върху сухите листа и боровите иглички, вярваше, че е заченала детето, което изцяло бе променило хода на живота й.

Забеляза, че отъпканите пътеки са запазени. Значи все още имаше деца, които играеха, жени, които се разхождаха, и мъже, които ловуваха. Не се бяха променили. Може би смисълът бе точно този — че гората не се променя така бързо като онези, които бродят из нея.

Застана неподвижно за миг и вдъхна от тишината и есенния мирис на влага и гнила шума. Опита се да не мисли и остави инстинктите й да изберат посоката.

Загуба и отчаяние, радост и светлина. Бе познала всичко това тук. Кръв при загубата на невинност? Страх от последиците? Надежда, че любовта ще се окаже достатъчна?

Седна върху повалено дърво и се опита да си представи пътищата в живота си, тръгващи от тук. Ключът я очакваше в края на един от тях.

Чу почукване на кълвач и свиренето на вятъра сред оголените клони. В този миг съзря белия елен, който стоеше и я гледаше с изумруденозелени очи.

— Боже мой.

Зоуи седна на земята и затаи дъх.

Спомни си, че и Малъри, и Дейна бяха видели бял елен. Джордън го бе нарекъл „традиционен елемент при всеки поход“. Но го бяха видели до „Уориърс Пийк“, а не в горите на Западна Вирджиния.

— Това означава, че съм на прав път, трябвало е да дойда тук. Но какво искаш да направя? Имам желание и полагам усилия да помогна.

Еленът извърна глава и се отдалечи по неравната пътека. С треперещи колене, Зоуи се изправи и го последва.

Струваше й се, че някога е сънувала това. Не точно че тръгва по стъпките на бял елен, а магии, чудеса и желание да извърши нещо значимо.

Тук се бе унасяла в блянове да се измъкне от този край, от скуката и отчаянието заради неосъществимата мечта да види снега отвъд тези гори.

Дали това се бе привързала към Джеймс? Дали го бе обичала, или просто бе виждала във връзката си с него бягство?

Изведнъж спря и сложи ръка на сърцето си.

— Не зная — прошепна тя. — Наистина не зная.

Еленът отново я погледна, а след това събра сили, прескочи малкия поток с каменисти брегове и се отдалечи.

Разбрала посланието му, Зоуи пое по лявата пътека, излезе от гората и се озова на посипания с чакъл паркинг за каравани.

Също като гората, и той не се бе променил много. Имаше нови лица и тук-там нови жилища на колела, които никога нямаше да се превърнат в прилични домове.

През прозорците кънтеше звук на телевизори и радиоапарати, зад някой от тях плачеше бебе и тези шумове се смесваха с бръмченето на потегляща кола.

Караваната на майка й бе бледозелена, с бяла метална козирка над страничната врата. Бронята на колата, паркирана до нея, бе изкривена.

Зоуи забеляза, че все още не е свалила мрежата против мухи от лятото. Щеше да проскърца, когато я отвори, и да се чуе отчетливо щракване, щом я пусне. Изкачи се по подредените парчета от бордюр, които майка й използваше за стъпала, и почука.

— Влез, тъкмо разтребвам.

Мрежата проскърца, както бе очаквала, а вътрешната врата леко заяде. Побутна я, остави другата да се затвори след нея и влезе.

Майка й бе в кухнята, където изкарваше прехраната си. Малкият плот до печката бе отрупан с флакони, купи, пластмасова кутия с разноцветни ролки за къдрене и куп хавлиени кърпи с оръфани от многократно пране краища.

Джезвето бе на котлона, а на ръба на пепелник от зелено стъкло димеше цигара.

„Изглежда твърде слаба — бе първата мисъл на Зоуи, — сякаш животът я е изтощил и превърнал в сянка“.

Бе облечена с прилепнали джинси и тясна червена блуза, под която изпъкваха костеливите й рамене. Косите й, боядисвани напоследък в яркочервено, бяха подстригани късо.

Затътри домашните си чехли по пода, докато отиваше да налее кафе. Зоуи знаеше, че ги обува за по-удобно.

Готвеше се за студено къдрене и щеше да прекара доста време права.

Телевизорът в основното помещение бе настроен на сутрешно предаване, което, изглежда, съществуваше благодарение на премеждията и кавгите на хората.

— Ти ли подраняваш, или аз съм се забавила? — попита Кристъл. — Все още не съм изпила второто си кафе.

— Мамо.

Кристъл се обърна с чашата в ръка.

Зоуи забеляза, че вече е сложила грим. Имаше червило на устните и спирала на миглите. Въпреки козметиката, лицето й изглеждаше състарено.

— Какъв вятър те довя насам? — Кристъл повдигна чашата си, отпи глътка и погледна дъщеря си през рамо. — Доведе ли момчето?

— Не. Саймън е на училище.

— Нали всичко с него е наред?

— Да, добре е.

— А ти?

— И аз съм добре, мамо. — Зоуи се приближи и я целуна по бузата. — Трябва да свърша нещо тук и реших да намина да те видя. Клиентка ли очакваш?

— След около двадесет минути.

— Мога ли да си налея кафе?

— Разбира се. — Кристъл се почеса по бузата, когато тя извади нова чаша. — Каква работа имаш в този край? Нали стягаш голям лъскав салон в Пенсилвания?

— Така е, въпреки че не бих го нарекла голям и лъскав. — Постара се да говори с шеговит тон, давайки си вид, че не е доловила подозрението и укора в гласа на майка си. — Не е зле да наминеш да го видиш. Ще отворим след няколко седмици.

Кристъл остана мълчалива. Зоуи не бе и очаквала да каже нещо. Просто взе цигарата и всмука дълбоко от нея.

— Как са всички?

— Справят се. — Кристъл сви рамене. — Джуниър все още работи в телефонната компания и е доволен. Жената, с която живее, е бременна.

Чашата на Зоуи изтрака върху плота.

— Ще става баща?

— Изглежда. Казва, че ще се ожени за нея. Мисля, че тя ще превърне живота му в ад.

— Дона е свястна, мамо. Заедно са от повече от година. И ще имат бебе — тихо добави Зоуи и се усмихна, когато си представи малкия си брат като баща. — Джуниър винаги се е разбирал добре с деца. Намира подход.

— Като че ли с едно бебе всичко ще тръгне по мед и масло. Поне Джолийн, изглежда, няма намерение скоро да започва да ражда отрочета.

Твърдо решена да запази добрия тон, Зоуи задържа усмивката на лицето си.

— Устройват ли се с Дени?

— И двамата работят и имат покрив над главата, така че няма от какво да се оплачат.

— Това е добра новина. А Мейзи?

— Не се обажда често, откакто си нае апартамент в Каскейд. Мисли се за голяма работа, защото завърши бизнес колеж и работи в офис.

„Какво те кара да говориш за тях с такава злоба? — запита се Зоуи. — За какво им се сърдиш?“

— Трябва да се гордееш, мамо. И с четирите си деца. Ти ни направи силни.

— Никой не идва да ми благодари, че изнемогвах от работа повече от двадесет и пет години, за да бъдете нахранени и облечени.

— Тук съм, за да ти благодаря.

Кристъл изсумтя.

— Какво искаш?

— Нищо. Мамо…

— Нямаше търпение да се измъкнеш оттук. Не беше достатъчно добро място за кралица Зоуи. Забременя от онзи богаташки син, защото си въобразяваше, че така ще си осигуриш охолен живот. Но той те заряза и следващата ти крачка беше да тръгнеш да търсиш друга златна мина.

— Донякъде си права — спокойно каза Зоуи, — но не за всичко. Заминах, защото исках нещо повече. Не се срамувам. Но никога не съм гледала на детето си като на билет за по-добър живот. Работех много, за да ти помагам, мамо, както после за Саймън и себе си. И постигнах нещо. Ще постигна още.

— Това не те прави по-добра. Не те прави специална.

— Напротив. По-добра съм от хората, които не полагат усилия и не вземат съдбата си в свои ръце. Ти го направи. Грижеше се за нас, стараеше се да ни дадеш всичко, което можеш, и това те прави специална. Зная колко е трудно да се отгледа дете — продължи тя пред смаяния поглед на Кристъл. — С колко грижи, страхове и тревоги е свързано и какво е всеки месец да умуваш как да покриеш разходите, без да се надяваш на ничия помощ.

Навън запали кола и моторът силно забръмча.

— Аз имам само Саймън, а понякога не зная как ще издържа още седмица или дори ден. Ти се грижеше за четирима ни. Съжалявам, ако съм те накарала да мислиш, че не оценявам това. Може би навремето не съм била способна да го оценя. Искам да ти благодаря сега.

Кристъл угаси цигарата и скръсти ръце.

— Отново ли си бременна?

— Не. — Зоуи се засмя и потърка скулите си. — Не, мамо.

— Наминала си само за да ми благодариш?

— Не мога да кажа, че съм тръгнала насам точно с тази цел, но да. Просто искам да ти благодаря.

— Винаги си била чудачка. Е, каза каквото имаше да казваш. Клиентката ми ще дойде всеки момент.

Зоуи въздъхна с примирение и остави чашата си в мивката.

— Ще се видим на Коледа.

— Зоуи — обади се Кристъл, преди дъщеря й да тръгне към вратата, и след кратко колебание плахо я прегърна. — Винаги си била чудачка — повтори тя, върна се до плота и започна да подбира ролки.

С насълзени очи, Зоуи излезе и остави мрежестата врата да се затвори след нея.

— Чао, мамо — промълви тя и пое обратно към гората.

Не знаеше дали е постигнала нещо повече от едно връщане към спомените, но се почувства по-уверена след тази искрена майчина прегръдка, макар и кратка. Бе направила крачка към излекуването на дълбока лична рана и откриването на ключа.

Трябваше да опознае себе си. Да разбере причините за изборите, които бе направила, и докъде са я отвели, за да прозре какъв е онзи, който ще й разкрие пътя към ключа.

Нетърпеливо забърза по пътеката. Щеше да отиде до Моргантаун, до квартирата си, до магазина, в който бе работила, и до болницата, в която се бе родил Саймън. Може би имаше нещо неизяснено или забравено, което трябваше да види.

Бе живяла там близо шест години, първите години от живота на Саймън. Но не бе създала здрави връзки. Защо ли? Бе поддържала приятелски отношения с колегите си и се бе срещала със съседки и още няколко млади майки.

Бе излизала с двама мъже, които харесваше. Но всичко бе толкова мимолетно.

Осъзна, че никога не е чувствала това място като свой дом. То бе просто спирка по пътя. Тогава не знаеше, че той ще я отведе до Вали. До Малъри и Дейна. До „Пийк“ и ключа.

Дали този път водеше и до Брадли? И дали това бе толкова важна част от живота й, колкото останалото? Или просто бе попаднала на поредния кръстопът, докато се придвижва от една точка към следващата?

„Продължавай — каза си тя. — Продължавай и ще видиш“.

Погледна часовника си и прецени колко време ще прекара в Моргантаун, преди да тръгне обратно към дома.

Трябваше да бъде там, преди Саймън да се прибере училище, но реши да спре и да се обади, за всеки случай. Щеше да предупреди Малъри и Дейна, че няма да работи в „Малки удоволствия“ през този ден. Следващата сутрин щеше да отиде рано, а вечерта да избере от каталозите плат за калъф за дивана и полици, които да купи от „Хоуммейкърс“. Ако успееше да свърши това през следващите няколко дни и първата доставка на консумативи пристигнеше навреме, би могла…

Прекъсна мисълта си и се завъртя в кръг. Осъзна, че се бе отклонила от пътеката. Така й се падаше, защото се бе унесла в мисли. Тук ниската растителност бе по-гъста и имаше тръни, които можеха да разнищят панталона и якето й, ако не внимава.

Вдигна поглед и се опита да прецени посоката си по местоположението на слънцето, но небето се бе изпълнило с навъсени облаци, които пълзяха по бледия свод.

Реши просто да се върне малко назад. Нямаше от какво да се бои, защото тази гора бе не по-голяма от футболно игрище и щеше да излезе или край нивите, или на паркинга за каравани.

Ядосана на себе си, пъхна ръце в джобовете си и пое обратно. Въздухът бе станал по-хладен и по-скоро носеше мирис на сняг, отколкото на дъжд. Ускори крачките си, за да стигне по-бързо до колата си, както и да се стопли.

Дърветата изглеждаха по-големи и по-близо едно до друго, отколкото преди малко, а сенките й се струваха твърде дълги за този час на деня. Вече нямаше почукване на кълвач и шумолене на катерички. Гората бе тиха като гробница.

Отново спря, недоумявайки защо бе загубила ориентация на място, където често бе играла като дете. Нещата се бяха променили, разбира се. Всичко се променяше. Но нали на идване бе забелязала, че тук промените не са големи?

Потръпна при вида на дългите тъмни сенки, които пресичаха пътя й. Как бе възможно дърветата да хвърлят сенки, щом няма слънце?

Когато започнаха да прехвърчат първите снежинки, от гъсталака прозвуча дълбоко, дрезгаво ръмжене.

Навярно бе мечка. По тези хълмове все още се срещаха мечки. Спомняше си, че като малка бе виждала следите им и ошмулени от тях храсти. Понякога излизаха до караваните и ровеха в кофите за смет, ако не бяха добре затворени.

Въпреки че сърцето й подскочи, тя се постара да запази самообладание. Нито носеше храна, нито представляваше заплаха. Мечката не би имала повод да я нападне.

Просто трябваше да се върне на паркинга или през нивите до колата си.

Докато вървеше, няколко пъти хвърли поглед в посоката, от която бе дошло ръмженето. Започна да я обгръща мъгла със синкави краища.

Зоуи се завъртя на пета, бързо продължи през вече сипещия се на парцали сняг и потърси джобното си ножче.

Едва ли би могло да й послужи като оръжие, но се чувстваше по-уверена с него в ръка.

Отново чу ръмженето, този път по-близо и от другата страна. Затича се и сграбчи тежката си дамска чанта с дълга презрамка със свободната си ръка. Ако се наложеше, щеше да използва и нея, за да се отбранява.

Стисна зъби, за да престанат да тракат. Около нея толкова бързо натрупваше сняг, че скриваше следите й почти веднага след като ги остави.

Преследвачът й се движеше със същата бързина и спираше, когато тя се обърне. Знаеше, че е доловил миризмата и, както и тя неговата… силна и натрапчива.

Пред нея изникваха тръни, които препречваха пътя й със стъбла, дебели колкото ръката й, и бодли, които блестяха като остриета на бръсначи.

— Това не е истинско. Не е истинско — не преставаше да си повтаря Зоуи, но тръните раздираха дрехите и кожата й, докато си проправяше път сред тях.

Усети мириса на собствения си страх и собствената си кръв. Увивно растение опаса глезена й като камшик и я повали по очи на земята.

Задъхана, тя се обърна по гръб и видя мечка, но не от онези, които бродеха из гората или ровеха в кофите за смет. Бе черна като катран, с искрящи червени очи. Когато оголи зъби, Зоуи видя, че са огромни и остри като саби. Бързо разряза камшика с ножчето си и в този миг звярът се изправи на задни крака и закри всичко от погледа й.

— Подлец. Подлец.

Щом успя да се освободи, скочи на крака и отново побягна.

Щеше да я убие. Да я разкъса.

Тръгна наляво, пое си дъх и от гърлото й се изтръгна писък. В отговор зад нея прозвуча смях.

„Не е истина — трескаво си напомни тя, — но това не прави опасността по-малка“.

Разиграваше я, искаше първо да вземе страха й, а после…

Нямаше да умре тук. Нямаше да остави детето си без майка заради прищевките на един самозабравил се бог.

Наведе се, грабна повален клон, вдигна го като кол и на свой ред изръмжа.

— Хайде, копеле. Давай.

Затаи дъх и направи крачка назад, когато видя животното да се навежда към нея.

Изневиделица изскочи еленът и заби рога в тялото на мечката отстрани. Звукът от разкъсването на плътта и стонът от болка бяха ужасяващи. Бликнаха струи кръв, които набраздиха белия сняг като червени реки, когато звярът се обърна и впи острите си нокти в гърба на елена.

Еленът издаде звук, който бе почти човешки, докато по бялата му козина се стичаше кръв, но отново насочи рогата си срещу противника и застана пред Зоуи като щит.

„Бягай!“

Командата отекна в съзнанието й и я изтръгна от вцепенението, в което наблюдаваше битката. Хвана клона по-здраво и го размаха с все сила.

Насочи го право към главата на звяра. Ръцете й затрепериха при удара, но напрегна сили и нанесе нов.

— Така ти се пада — промърмори тя. — Това заслужаваш.

Отново стовари клона върху главата на животното.

Мечката простена и залитна назад. Когато раненият елен се втурна към нея с рогата напред, готов за смъртоносно пробождане, звярът изчезна сред вихрушка от сива мъгла.

Зоуи задъхано падна на колене върху окървавения сняг. Стомахът й се разбунтува и почувства гадене. Когато спазмите отминаха и престана да трепери, вдигна глава.

Белият елен стоеше затънал до колене в снега. По козината му проблясваха капки кръв, но очите му имаха спокоен израз и я гледаха съсредоточено.

— Трябва да се махнем от тук. Може да се върне. — Тя се изправи и извади пакет носни кърпички от чантата си. — Ранен си, кървиш. Нека ти помогна.

Но еленът се отдръпна назад, когато пристъпи към него, и наведе великолепната си глава в дълбок поклон.

Обгърна го топло сияние и той изчезна в него.

Вече нямаше сняг и пътеката, водеща към нивите, отново бе чиста. Зоуи погледна към мястото, където кръвта бе обагрила земята, и видя една единствена жълта роза.

Наведе се да я откъсне и проля няколко сълзи, докато излизаше от гората.

— Просто драскотини, но някои са доста дълбоки. — Малъри стисна устни, докато попиваше кръвта от раните на Зоуи. — Добре, че дойде направо тук.

— Помислих си… Не, не можех да мисля. — Едва сега, когато бе на сигурно място, тя осъзна, че се чувства замаяна и отпаднала. — Просто дойдох тук с колата, дори не ми хрумна първо да отскоча до дома. Господи, не зная как съм стигнала. Всичко ми се губи. Трябваше да разкажа на двете ви с Дейна какво се случи и да се уверя, че сте добре.

— Не ние сме се разхождали сами в гората и сме се били с чудовища.

— Хм.

Зоуи търпеливо понесе паренето от дезинфекциращия препарат. Бе шофирала обратно до Вали в мъгла, която я бе държала във вцепенение. Едва когато бе влязла в „Малки удоволствия“, бе започнала да трепери.

Трябваше да вземе горещ душ. Нуждата да се почувства чиста бе толкова силна, че бе помолила приятелките си да влязат при нея в банята, за да им разкаже, докато се къпе.

Сега седеше на една табуретка само по бельо и Малъри почистваше раните й, а Дейна бе отскочила да й донесе чисти дрехи. Струваше й се, че сънува.

— Дори не се осмели да се бие като мъж. Страхливец. Мисля, че му дадох да разбере.

— Сигурно. — Обзета от умиление, Малъри потърка чело във върха на главата й. — За бога, Зоуи, можеше да те убие.

— Опита се и трябва да ти кажа, че здравата ме ядоса. Не беше шега работа. — Зоуи хвана ръката й. — Беше ужасно. Обзе ме първичен порив да го убия. Когато грабнах онзи клон, бях готова да го очистя. Никога не съм се чувствала така.

— Обърни се. Имаш рани и по гърба. Едната минава точно покрай феята ти.

— Днес ми помогна добрата фея. — Зоуи отново усети парене и потръпна. — Еленът, Мал. Той ме спаси. Ако не го беше нападнал с рога, не зная какво щеше да стане. Пострада, потече кръв. Раната му беше много по-дълбока от моите. Дано оздравее. — Засмя се. — Исках да попия кръвта с кърпички. Какво ще кажеш за идеята?

— Явно не му е допаднала. — Малъри се отдръпна и погледна драскотините на приятелката си. — Готово. Това е всичко, което мога да направя.

— Нали лицето ми не изглежда зле? — Зоуи плахо стана и се обърна към огледалото над мивката. — Няма да ми останат белези. Сигурно се съвземам, щом вече се тревожа за външността си.

— Изглеждаш чудесно.

— Е, малко червило и руж ще помогнат. — Срещна погледа на Малъри в огледалото. — Не успя да ме победи.

— Разбира се.

— Стигнах донякъде. Не съм сигурна докъде, но направих крачка напред и го накарах да се разтревожи. — Завъртя се. — Няма да загубя. Каквото ще да става.

Във високата кула на „Уориърс Пийк“ Роуина забъркваше лечебен еликсир в сребърна чаша. Въпреки че съзнанието й бе изпълнено с грижи, ръцете й действаха уверено.

— Бих предпочел уиски.

— После ще пийнеш. — Хвърли поглед към Пит, който стоеше до прозореца и намръщено се взираше навън. Бе гол до кръста и на гърба му имаше няколко дълбоки рани. — Когато изпиеш еликсира, трябва да извлека отровата. В близките дни ще те боли.

— Него също. Загуби повече кръв от мен. Тя не искаше да бяга. Остана и се бори.

— Благодаря на съдбата. — Роуина се приближи и му подаде чашата. — Не се мръщи. Изпий го, Пит, всичкия, и ще ти дам не само уиски, а и ябълков пай за десерт.

Не можеше да устои на ябълков пай, както и на погледа на любимата си. Взе чашата и погълна съдържанието й на един дъх.

— По дяволите, Роуина, не можа ли да го направиш още по-отвратителен?

— Седни сега. — Тя разтвори шепата си и върху ръката й се появи стъклена чаша. — Пийни уиски.

Пит отпи глътка, но остана прав.

— Играта загрубява още повече. Кейн вече знае, че няма да стоим със скръстени ръце, за да спазваме законите, които той неведнъж наруши.

— И той рискува всичко. Уповава се на силата, която е събрал, и на онези, които е подмамил. Ако магията бъде развалена, Пит, ако го победим, няма да остане безнаказан. Трябва да вярваме, че в нашия свят все още има справедливост.

— Ще се борим.

Тя кимна.

— И ние направихме избора си. Какво ни очаква, ако заради него останем тук завинаги? Ако този избор означава никога да не се завърнем у дома?

— Ще живеем. — Пит отново се загледа през прозореца. — Какво друго?

— Какво друго? — повтори тя и сложи ръка на раната му, за да облекчи паренето.

Единадесета глава

Брад трябваше да запази спокойствие, да се овладее, за да не нахълта гневно в къщата на Зоуи и да не започне да крещи наставления. Така постъпваше баща му.

Знаеше, че постига въздействие, но колкото и да уважаваше баща си, не желаеше да прилича на него.

В момента искаше единствено да се увери, че Зоуи е добре и че нищо не я застрашава.

Трябваше да помисли и за Саймън. Напомни си това, когато спря на алеята. Не можеше да връхлети вътре и в присъствието на момчето да й се развика колко безразсъдно е постъпила, като е тръгнала сама и се е изложила на опасност. Не биваше да плаши едно дете, давайки воля на гнева и уплахата си.

Щеше да изчака, докато Саймън си легне, и тогава да я нахока.

Миг преди да почука на вратата, вътре отекна лай. Едно не можеше да се отрече за Мо. Винаги известяваше навреме за пристигането на гост. Прозвучаха виковете и смехът на момчето и скоро вратата се отвори.

— Трябваше да попиташ кой е — напомни му той.

Саймън завъртя очи, когато Мо се втурна да поздрави госта.

— Погледнах през прозореца и видях колата ти. Зная урока си. Играя на бейзбол, началото на седмо ниво. — Хвана го за ръка и го задърпа към хола. — Можеш да поемеш другия отбор. Водя само с две точки.

— Добре, включи ме, когато резултатът стане равен. Слушай, трябва да поговоря с майка ти.

— В стаята си е, шие нещо. Хайде, остават само две минути, преди да обяви край на играта и да ме изпрати под душовете.

„Това хлапе е истинско съкровище — помисли си Брад.

— Има очи, които биха накарали човек да му даде всичко на света“.

— Наистина трябва да поговоря с майка ти, защо не заплануваме бейзболна среща за по-късно през седмицата? Ще те разбия, приятел.

— Сигурно. — Навярно му хрумна да възрази, но знаеше интереса си. Ако Брад отвлечеше вниманието на майка му, тя щеше да забрави да погледне часовника.

— Цели девет ининга? Обещаваш ли?

— Дадено.

Саймън се усмихна дяволито.

— Може ли да поиграем у вас на големия телевизор?

— Ще видя какво мога да направя.

Когато зазвучаха възгласите на виртуалните запалянковци, Брад се отправи към стаята на Зоуи. Преди да стигне до вратата, чу музика. Беше я пуснала тихо и се чуваше нейният глас, който по-скоро тананикаше, отколкото пееше заедно със Сара Маклаклън. След миг гласовете бяха заглушени от равномерно тракане на шевна машина.

Беше я сложила на маса до страничния прозорец. Боядисаната кутийка и снимките в рамки, които той помнеше, бяха преместени, за да има място за машината и плата, който му се стори дълъг километри.

Обстановката издаваше, че обитателката на стаята е жена с вкус. Не бе луксозна и изискана, но от всичко струеше женственост. Имаше купички с ароматни сухи листа и възглавнички с дантели, а леглото с пъстър юрган бе с железни табли, боядисани в цвят металик.

Бе сложила в рамки стари реклами от списания на пудра, парфюми, продукти за коса и мода и ги бе окачила на серии по стените като в странна носталгична галерия.

Боравеше с машината като опитна шивачка и потрепваше с крак в такта на музиката, която звучеше от радиото до леглото й.

Брад изчака, докато тя спря да шие и обърна плата.

— Зоуи?

— Мм? — Раздвижи се на стола и нехайно хвърли поглед към него, сякаш съзнанието й бе твърде заето, за да му обърне внимание. — О, Брадли, не знаех, че си тук. Не те чух… — Погледна часовника. — Исках да ушия тези калъфи, преди да стане време Саймън да си ляга. Но няма да успея.

— Калъфи? — Това отклони мислите му. — Шиеш калъфи?

— Какво чудно има? — раздразнително попита Зоуи, докато наместваше материала. — За дивана в салона. Искам да изглежда весело и мисля, че този плат на големи хортензии е подходящ. Цветовете са въздействащи. Няма нищо лошо в това да ги изработя сама.

— Нямам предвид нищо подобно. Просто ти се възхищавам, защото не познавам друг човек, който умее да шие толкова добре.

Тя изправи гръб, макар да знаеше, че е глупаво.

— Предполагам, че повечето жени, които познаваш, си имат шивачки и не е нужно да знаят как се вдява игла.

Брад се приближи, повдигна единия край на плата и подозрително я изгледа.

— Ако си твърдо решена да тълкуваш погрешно всичко, което кажа, ще се скараме за нещо друго, вместо за това, заради което дойдох да те смъмря.

— Не искам да се карам с теб за нищо. Бързам да свърша.

— Ще се наложи да ми отделиш време. Имам…

Замълча и се намръщи, когато часовникът на радиото запиука.

— Нямам никакво време — сопна се тя и стана да изключи будилника. — Нагласих го да звънне, за да ме подсети, че Саймън трябва да бъде изкъпан. В най-добрия случай тази дейност отнема половин час, ако той не се противи. Освен това днес е понеделник, а всеки понеделник четем заедно половин час, преди да заспи. После ще шия още час и…

— Ясно. — Брад разбираше, когато една жена се опитва да го разкара. — Аз ще се заема с къпането на Саймън и четенето.

— Ти… какво?

— Не разбирам от шиене, но зная как се къпят деца и мога да чета.

Бе толкова объркана, че не успя да състави смислено изречение.

— Но… не си… — Замълча и положи усилие да събере мислите си. — Не си дошъл, за да се грижиш за Саймън.

— Не, дойдох да ти се скарам. Явно си се досетила и затова си толкова раздразнителна. Но ще оставя това за по-късно. Можеш да довършиш калъфите, а ние със Саймън ще се справим с къпането и лягането — каза той, преди да излезе от стаята. — Ще се караме, когато и двамата свършим работата си.

— Няма да…

Но Брад вече бе излязъл и викаше сина й.

Трудно бе да спори с мъж, който толкова добре я разбираше. Понечи да тръгне след него, но се спря. Саймън вече отправяше баналната молба за „още пет минути“.

На устните й заигра самодоволна майчинска усмивка.

„Нека види какъв кошмар е да убеждава едно девет — годишно момче, че трябва да се измие и да си легне“.

Скоро Брад щеше да вдигне ръце в знак на поражение.

Това означаваше, че ще се чувства твърде засрамен, за да й чете лекции за самотната й разходка сутринта.

„Имах право“, напомни си тя.

Дори се бе почувствала длъжна да я предприеме, но нямаше нито време, нито желание да се впуска в спор тази вечер.

Саймън щеше да го изнерви и той щеше да си тръгне и да я остави да довърши работата си на спокойствие и да изгради стратегия за следващите няколко дни.

Докато двамата спореха, щеше да измине още някой тегел.

Заслуша се в странната хармония на гласовете им и нагласи плата. Скоро един от тях щеше да я повика на помощ. Чу истеричния смях на Саймън и с усмивка на злорадство се залови за работа, защото знаеше, че времето й е ограничено.

Загубила представа колко е часът, не усети как къщата стана съвсем тиха. Нямаше нито гласове, нито кучешки лай. Уплашено стана от машината и забърза по коридора към банята. Видя следи от ожесточена мокра битка. По пода се въргаляха влажни кърпи, във ваната имаше пяна, която издаваше, че Саймън е успял да наложи волята си за мехурчета, за армия от пластмасови колички и войници върху водната повърхност около себе си.

Сакото на Брадли бе окачено на закачалката от вътрешната страна на вратата. Вяло го свали и приглади с ръка гънката, образувана от куката на яката. Забеляза етикета на „Армани“. За първи път в банята й висяха маркови дрехи.

Взе го със себе си и се отправи към стаята на Саймън. Чу сина си да чете. Гласът му звучеше провлачено, както винаги, когато бе сънен.

Безшумно надникна през вратата и остана неподвижна, загледана в тях, притискайки сакото към гърдите си.

Саймън лежеше на горното легло с пижама с картинки на Хари Потър и лъскави от шампоана коси.

Мо се бе изтегнал отдолу с глава на възглавницата и вече хъркаше.

А мъжът, чието сако държеше, бе седнал горе до момчето, опрял гръб на стената и се взираше в книжката заедно с него.

Синът й бе облегнал глава на рамото му, докато четеше на глас „Капитанът по гащи“.

Сърцето й се разтуптя. Не се опита да го овладее. В този миг цялото й същество се изпълни с обич и към двамата.

Каквото и да се случеше утре, тя щеше да запази тази картина о съзнанието си, както и Саймън. Почувства се толкова задължена на Брадли Вейн, че едва ли някога щеше да може да му се отплати.

За да не ги смущава, преди да усетят присъствието й, тихо се оттегли към кухнята. Сложи кафе и извади сладки. Щом щяха да се карат, нека поне го правят като цивилизовани хора. Когато остане сама, щеше да се опита отново да помисли трезво и да реши какво би станало, ако истински обикне Брадли.

Ослушваше се за стъпките му, докато най-сетне ги чу в коридора. За да не се чуди какво да прави с ръцете си, взе кафеварката и когато той влезе, вече наливаше кафето.

— Трудно ли се справи с него?

— Не особено. Приключи ли с шиенето?

— Почти.

Обърна се, за да му подаде чашата, и сърцето й отново подскочи. Беше бос, с навити до лактите ръкави на красивата синя риза. Подгъвът на крачолите му бе мокър.

— Зная, че си ми сърдит и смяташ, че имаш основание. Възнамерявах да отвърна на укорите ти, като кажа, че животът си е мой, и изтъкна, че съм дала обещание. — Прокара ръце по раменете на сакото, което бе закачила на облегалката на един стол. — Поразмишлявах известно време и бях намислила какво да кажа, но сега просто нямам желание да го изрека. Затова ми се иска да не беше толкова ядосан.

— На мен също. — Брад хвърли поглед към масата. — Е, ще седнем ли да поспорим, докато пием кафе и хапваме сладки?

— Не мога да споря с теб, Брадли, след като накара сина ми да си легне по такъв начин. — Емоциите я завладяха. — Но ще те изслушам, докато ми се караш.

— Значи можеш и да се биеш. — Седна и изчака тя да се настани срещу него. — Дай да видя ръцете ти.

Зоуи повдигна ръкавите на памучния си пуловер и показа раните си. Последва мълчание и тя ги закри.

— Само драскотини — каза припряно. — Пострадвала съм и по-сериозно при работа в градината си.

Замълча, щом зърна хладния блясък в очите му, втренчени в лицето й.

— Би могло да се случи нещо далеч по-лошо. Била си сама, за бога. Какво те накара да шофираш до Западна Вирджиния и да вървиш през гората сама?

— Отраснала съм там, Брадли. Прекарах детството си сред онези гори. Отвъд границата на Пенсилвания не започва дива пустош. — За да бъде заета с нещо, тя запали трицветната свещ с аромат на боровинки, която бе направила за украса на масата в кухнята. — Майка ми живее в каравана край тях. Най-вероятно там съм заченала Саймън.

— Ако си искала да посетиш местата, където си играла като дете, добре. Но обстоятелствата не са нормални. Тази сутрин не ми каза, че имаш намерение да ходиш там.

— Зная. Ако ти бях казала, щеше да настояваш да дойдеш с мен, а държах да отида сама. Съжалявам, ако това засяга чувствата ти.

Брад потисна негодуванието си, въпреки че изгаряше гърлото му.

— Не си казала и на Дейна или Малъри. Тръгнала си, без да предупредиш никого, и си била нападната.

— Не се сетих. Явно си убеден, че имаш право да ми се сърдиш — отбеляза Зоуи, кимайки. — Сключих договор. Дадох думата си и се опитвам да удържа на обещанието. Сигурна съм, че и ти би постъпил така. Връщането там беше част от изпитанието ми. Мисля, че е трябвало да отида. Било е писано.

— Сама?

— Да. Имам достойнство и изпитвам известен срам. Никой не може да ме упрекне за тези чувства, Брадли.

— Нима мислиш, че бих могла да те заведа в онази очукана каравана, облечен с костюм на „Армани“?

— Не с честно, Зоуи.

— Така е, не с честно, но е самата истина. Майка ми вече твърди, че съм започнала да се мисля за голяма работа. Ако бях отишла там с теб… Погледни се. — Махна с ръка и едва не избухна в смях, когато на лицето му се изписа гняв. — Личи си, че си богато момче, Брадли, със или без това италианско сако.

— Господи.

Брад не можа да каже нищо друго.

— Няма начин да го прикриеш, а и защо да се опитваш? Отива ти, но тя не би одобрила, а трябваше да я видя и да поговоря с нея. Имаше неща, които не можех да й кажа в твое присъствие. Или пред Малъри и Дейна. Трябваше да отида сама, заради ключа. Моя задача е да го открия.

— А ако не се бе отървала само с няколко леки рани?

— Оцелях. Не твърдя, че не съм се страхувала. Никога не съм била толкова изплашена. — Инстинктивно потърка ръце, сякаш й е студено. — Беше нападение от засада, почти като в психотрилър и затова ми се стори толкова страшно. — Мислено се върна там. — Загубих се в гората. Усещах, че някой ме преследва, и знаех, че не е човек. Но се борих. Така трябваше да постъпя. Нараних го по-сериозно, отколкото той мен.

— Пребила си го с кол.

— Беше голям клон. — Зоуи начупи устни, когато долови раздразнението му. — Ето толкова дебел — показа тя с ръце. — Въпреки че бях изплашена и заслепена от гняв, успях да му нанеса няколко удара. Не зная как биха се развили нещата, ако не беше еленът, разбира се. Но той беше там, както и Кейн, което ме кара да мисля, че е трябвало да отида.

— Не тръгвай отново сама, Зоуи. Моля те. Тази вечер дойдох, твърдо решен да ти забраня. Но просто те моля.

Тя взе сладка, разчупи я и му подаде половината.

— Мисля утре да отскоча до Моргантаун, до квартирата си, до работното си място и болницата, в която родих Саймън. За да видя дали това е следващата спирка по пътя ми. Ако потегля рано сутринта, ще успея да се върна до два-три следобед и да свърша нещо в салона. Можеш да дойдеш с мен.

Той извади мобилния си телефон и набра номер.

— Дина, обажда се Брад. Извинявай, че те безпокоя у дома. Искам да промениш графика ми за утре. — Изчака няколко мига. — Да, зная. Ще можеш да я отложиш, нали? Трябва да разреша един личен проблем и ще бъда зает почти през целия ден. Ще дойда най-рано в три. Добре. Благодаря. Довиждане. — Изключи телефона и го прибра. — В колко часа искаш да тръгнем?

„О, да, наистина си изключителен“.

— Около осем без петнадесет, веднага щом Саймън отиде на училище.

— Добре. — Брад захапа сладката. — Сигурно искаш да довършиш шиенето.

— Мога да си позволя кратка почивка. Искаш ли да поседнем на дивана и да се преструваме, че гледаме телевизия?

Погали я по бузата.

— Разбира се.

На следващия ден следобед Зоуи внесе в „Малки удоволствия“ голям кашон. Стовари го до вратата и се огледа.

Малъри и Дейна бяха свършили доста работа в нейно отсъствие. Бяха окачили на стените картини и текстилно пано. Масичката, която тя бе купила от битпазар и бе обновила, стоеше до стената вляво, украсена с една от нейните свещи, ръчно изработена от стъкло висока тежест за книги и три книги на рекламни поставки.

Някой бе сложил нов абажур и красива пътека с шарки на макове.

Обзе я задоволство и чувство за вина. Докато търсеше приятелките си, запретна ръкави, готова за работа.

Не ги намери в галерията на Малъри, но зяпана от удивление, докато крачеше из нея. Бяха изминали само два дни, откакто за последен път бе разгледала главния етаж. Струваше й се невъзможно за толкова кратко време да е свършено толкова много.

Картини, графики, скулптури и репродукции в рамки красяха стените. Във висока тясна витрина бяха подредени серии статуетки от стъкло и цветна керамика. Вместо обикновена маса за преговори с клиенти, Малъри бе избрала бюро антика за най-голямата зала. Бе сложила маса във втората, която щеше да използва за опаковане на произведения като подаръци.

Все още имаше неотворени кашони с доставки, но бе очевидно към какво се стреми Малъри. Зоуи се усмихна, когато видя вече инсталираната коледна елха, украсена с играчки, които бяха малки произведения на изкуството.

Обиколи галерията, премина през кухнята и навлезе в помещенията на Дейна. Почти всички етажерки вече бяха пълни с книги. Чашите и кутиите с чай и кафе стояха върху старинен скрин. Съжали, че не бе тук, за да помогне на приятелките си и да сподели радостта им, докато бяха подреждали всичко това.

Изведнъж чу пода на горния етаж да проскърцва и се втурна по стълбите.

— Къде сте? Не мога да повярвам какво сте направили, докато аз…

Сякаш онемя, щом влезе в салона си.

— Нямахме търпение. — Дейна плъзна ръка по бузата й и потупа стола, който двете с Малъри току-що бяха сглобили. — Искахме да са готови, когато пристигнеш. Почти успяхме.

Зоуи бавно пристъпи навътре и докосна меката кожена тапицерия на един от четирите стола във фризьорския си салон.

— Няма проблем с вдигането и спускането. Виж. — Малъри завърта ръчката на хромовата стойка и повдигна седалката по-високо. — Забавно е.

— Хей. — Дейна седна и се завъртя на стола. — Ето какво се казва забавление.

— Докарали са ги — едва успя да промълви Зоуи.

— Не само тях, погледни тук. — Малъри посочи към трите лъскави мивки. — Инсталираха ги тази сутрин. — Придърпа я към тях, докато все още смаяно примигваше, и развъртя крановете. — Виждаш ли? И те работят. Вече имаш готов салон за красота.

— Не мога да повярвам.

Зоуи седна на пода, закри лицето си с ръце и заплака.

— О, скъпа.

Малъри бързо развърза кърпата от главата си и й я подаде.

— Имам мивки. И столове. — Зоуи попи сълзите си с пъстрото парче памучен плат. — А твоята галерия е пълна с картини, статуи и резбовани кутийки. Дейна е получила книги. Преди три месеца работех срещу мизерно възнаграждение за жена, която дори не ме харесваше. А сега имам собствен салон. Вие сте сглобили столовете ми.

— Ти направи масичката за преддверието като нова — изтъкна Малъри.

— И намери етажерката от ковано желязо за кухнята. Сложи нови лампи навсякъде и смени плочките в баните. — Дейна се наведе и я потупа по главата. — Направихме го заедно, Зоуи.

— Зная, зная, прави сте. — Зоуи изтри последните сълзи. — Прекрасно е. Всичко. Харесва ми. Обичам ви. Добре съм. — Подсмръкна, а след това въздъхна дълбоко. — Господи, иска ми се да сложа шампоан на нечия коса. — Засмя се и скочи на крака. — Коя от вас желае да бъде първа? — Чу вик от долния етаж и рязко вдигна глава. — По дяволите. Забравих. Момчето от битпазара е докарало дивана ми. Платих му трийсет долара. Трябва да му помогна да го качи.

Когато тя хукна надолу, Малъри се обърна към Дейна.

— Много е неспокойна.

— Така е. Не предполагахме на какво напрежение ще бъде подложена последната от нас. Освен това тук почти всичко е готово. — Дейна разпери ръце. — Сигурно й се струва, че ще се пръсне от емоции.

— Затова трябва да бъдем до нея.

Слязоха да помогнат за дивана. Когато най-сетне бе сложен на предвиденото място, Малъри се отдръпна храчка назад и го огледа.

— Е, изглежда удобен. Дълъг е и… — Трудно й бе да намери друга добра дума за невзрачната кафява мебел — има хубава висока облегалка.

— Не смееш да го наречеш грозен — отбеляза Зоуи. — Но само почакайте. — Понечи да отвори кашона, който бе донесла горе, но спря. — Слезте и изчакайте. Ще ви повикам, когато съм готова.

— Готова с какво? — Дейна леко ритна дивана. — Каниш се да го изгориш?

— Вървете. Дайте ми десет минути.

— Едва ли ще бъдат достатъчни — предупреди я Малъри.

Веднага щом остана сама, Зоуи започна да действа. Това, което умееше най-добре, бе да прави от нищо нещо.

Когато диванът бе преобразен, застана на крачка от него с ръце на кръста.

Отново бе успяла. Пристъпи към стълбите и повика приятелките си.

— Елате и ми кажете какво мислите. Бъдете искрени.

— Нима идеята да го изгориш не беше достатъчно искрена? — попита Дейна. — Ние с Мал можем да ти помогнем, ако нямаш време. Не трябва ли да вземеш Саймън от училище?

— Не. Ще ви обясня по-късно.

Хвана ги за ръце и ги накара да побързат.

— Господи, Зоуи, прекрасно е.

Малъри огледа дивана с възхищение. Невзрачната кафява тапицерия бе покрита с нежносин калъф на тъмнорозови хортензии. Върху него имаше пухкави възглавнички, а на страничните облегалки бяха вързани ярки панделки.

— Направила си истинско чудо — възкликна Дейна.

— Искам да сложа и няколко табуретки с калъфи от съшия плат или в подходящ цвят. Ще донеса сгъваеми столове и ще ушия възглавнички за тях с панделки за връзване.

— Има ли нещо, което да не умееш? — попита Дейна.

— Изглежда страхотно, Зоуи. Е, ще седнеш ли да ни разкажеш какво стана днес?

— Първо седнете вие. Искам да видя как изглежда диванът с хора. — Огледа го от всички страни. — Точно както си го представях. Понякога всичко ми се струва толкова съвършено, че се питам дали е истина. Започвам да се боя да не се проваля с ключа. Зная колко глупаво звучи.

— Не е така — каза Дейна и се настани удобно. — Аз също започвам да се тревожа, когато всичко върви прекалено гладко.

— Надявах се да почувствам нещо, когато се върна в Моргантаун. Отскочих до апартамента си и до салона, където работех. До студиото за татуировки. Дори посетих магазина на „Хоуммейкърс“, но не беше като вчера. Нямах чувството, че е трябвало да отида на всяка цена. — Седна на пода пред дивана. — Не беше напразно, припомних си доста неща. Не можах да пусна корени там, въпреки че останах шест години. Сега осъзнавам, че е било преход, не е било писано да се установя. Работех и живеех в онзи град, но съзнанието ми гледаше напред. Към Вали, предполагам — тихо промълви тя. — Където щяхме да дойдем, когато ни се удаде възможност. Саймън се роди там и това е най-важният момент в живота ми. Но нищо друго, което ми се е случило не ми се струва важно. Гледам на Моргантаун само като на място, където… успях да въведа ред в живота си.

— Тогава значи това е важното откритие, което си направила днес — каза Малъри. — Ключът не е там. Ако не беше отделила време да отидеш, нямаше да го разбереш.

— Но все още не зная къде да го търся. — Отчаяно удари с юмрук по коляното си. — Имам чувството, че това, което трябва да видя, ми убягва на косъм и се безпокоя, че никога няма да го зърна, защото не мога да погледна точно във вярната посока.

— И ние губехме надежда на моменти — напомни й Дейна. — И ние неведнъж се отклонявахме от верния път.

— Права си. Просто тук се случват толкова много неща, че онова, което е било преди, ми се струва незначително. Градът, начинът, по който се чувствам в него я с вас. Струва ми се твърде много. Питам се как да изкова този ключ от въздуха, а в следващия миг съм убедена, че мога да го направя. Зная, че трябва само да погледна във вярната посока.

— Върна се там, откъдето си тръгнала — изтъкна Малъри. — А днес посети мястото, на което си очаквала момента да продължиш напред. Нима това не е начин да опишеш живота си, преди да дойдеш във Вали?

— Предполагам, че е така.

— Може би трябва да се огледаш около себе си тук, където си сега.

— Имаш предвид точно тук? Мислиш ли, че може да е в тази сграда?

— Или в нея, или на друго място, важно за теб. На това място ще настъпи твоят миг на прозрение и ще стигнеш до решението.

— Добре. — Зоуи замислено кимна. — Ще опитам да се съсредоточа върху това за известно време. Ще поработя тук, докато Саймън е с Брад.

— Саймън е с Брад? — повтори Дейна като ехо.

— Какво странно има? — Зоуи я погледна озадачено. — Когато се върнахме в града, исках да го доведа. Не знаех как ще успея едновременно да го наглеждам и да работя и Брад предложи да го вземе със себе си. Казах, че няма нужда, но той настоя. Ще го заведе в „Хоуммейкърс“ за малко, а после ще отидат у тях. Уговорили са се да поиграят виртуален бейзбол. Е, да свършим каквото има за вършене. Ще го доведе у дома около осем. А, и няма да мисля какво да сготвя за вечеря — добави тя. — Ще поръчат пица.

— Това проблем ли е? — попита Малъри.

— Не. Саймън е доволен, а и аз нямам нищо против малко спокойствие. Просто не искам да свикна да разчитам на някого. Ще си навлека само неприятности. Не искам да ставам зависима от него. Не искам да се влюбвам в него, а изглежда, не мога да го предотвратя. — Въздъхна и отпусна глава върху коляното на Малъри. — Какво да правя?

Малъри погали косите й.

— Продължавай напред.

Дванадесета глава

Зоуи остана в салона си, след като приятелките й си тръгнаха. Искаше да усети атмосферата на къщата, както в гората предишния ден. С какво я бе привлякла сградата?

Тя я бе открила и бе започнала да прави изчисления, макар и да не бе напълно убедена, че идеите й са осъществими.

Все пак, въпреки съмненията и колебанията, бе превърнала фантазиите си в ясни планове и мечтите й бяха станали реалност.

Първа бе влязла в тази къща и бе започнала да умува какво може да се направи и как. Първа я бе почувствала като своя.

Прокара пръсти по стената и си спомни как бе стояла точно тук, на горния етаж, докато агентът на недвижими имоти говореше за потенциалната и пазарната й стойност и лихвения процент и я убеждаваше, че това е идеалното място да изгради бъдещето си. Тогава стените имаха невзрачен бежов цвят, мазилката се ронеше, а прозорците бяха замърсени, но си бе представила как би могло да изглежда всичко, ако се осмелеше да поеме риск.

Нима това не бе миг на прозрение?

Къщата бе още нещо, което я свързваше с Малъри и Дейна, освен изпитанието. Докато търсеше своя ключ, всяка от тях намираше отговори за миналото и бъдещето си.

Кейн бе дошъл тук, за да изкушава и заплашва двете й приятелки. Дали щеше да изкуши и сплаши и нея? Страхът от него не я напускаше.

Застана над стълбището и погледна към вратата. Трябваше само да слезе по стъпилата и да премине през тази врата и щеше да попадне в свят, който познаваше, разбираше и до известна степен можеше да контролира.

По улицата минаваха коли, по тротоарите вървяха хора, обикновеният живот течеше по обичайния си начин.

Вътре бе сама, както в гората и както всяка вечер, когато угасеше лампата до леглото си и отпускаше глава на възглавницата.

Но това бе неин избор. Не можеше да се страхува от начина на живот, който е избрала.

Обърна се с гръб към вратата и външния свят и мълчаливо тръгна по коридора на своето владение.

По кожата й пробягнаха ледени тръпки, когато стигна до вратата за тавана. Никой не се бе качвал там след преживяването на Малъри. Избягваха и да говорят за него. Сякаш тази част от къщата бе престанала да съществува за тях. Напълно се бяха отказали от нея.

Нима не бе крайно време да я направят своя? Щом бяха собственички на цялата къща, не можеха да се преструват, че част от нея не съществува.

Малъри бе преживяла съдбовния си миг там и бе победила. Все пак бяха напуснали бойното поле, сякаш бяха претърпели поражение.

Сега бе моментът за промяна.

Протегна ръка, завъртя дръжката на вратата и натисна ключа за осветлението — обикновено, машинално действие. Нормално бе да се чувства по-спокойна на светло, отколкото на тъмно. Но докато пристъпваше по стъпалата, при всяко проскърцване й се искаше да се втурне надолу.

Прахът погъделичка ноздрите й и на светлината на обикновената крушка затанцуваха прашинки. Таванът се нуждаеше от основно почистване, а сред вехториите, оставени от предишните собственици, имаше неща, които можеха да бъдат превърнати в съкровища.

Откри тоалетка, която би изглеждала добре, ако се заглади и боядиса, лампиони със скъсан плат, счупен люлеещ се стол, прашни сандъци и книги, събиращи плесен.

Пълно бе с паяжини, а в неизмазаните стени се виждала миши дупки. Трябваше да преметат пода и да сложат капани. Помещението бе удобно за склад.

Спомни си го изпълнено със синя мъгла и я побиха тръпки. Но си спомни и за победата, постигната тук. Отвори прозореца, за да влезе хладен вечерен въздух и да разсее миризмата на прах и плесен.

Решението й да се качи на тавана сама бе голяма крачка не само към влизане във владение на тази част от сградата. Видя в него начин да докаже на себе си, че страхът няма да й попречи. Следващия път щеше да донесе метла, парцал и кофа с разтворен във вода препарат. Но сега щеше само да разгледа вехториите и да отдели онези, които можеха да бъдат използвани, от другите, които бяха за изхвърляне.

Имаше стара клетка за птици, на която след почистване и боядисване щеше да намери приложение, метална лампа и ъглова масичка. Навярно книгите бяха проядени от червеи, което я накара мислено да си набележи да опакова и да изнесе напълно съсипаните, за да спести на Дейна мъката да ги гледа.

Намери стара парцалена кукла с откъсната ръка.

„Някога някой я е обичал“, помисли си тя.

Може би, ако я изпереше и зашиеше, щеше да донесе радост и на други. Пъхна я под мишница и продължи да тършува из кашоните и да отмества мебели, за да не й пречат.

Елипсовидното огледало с гравирана рамка бе ценна находка. Да, рамката трябваше да бъде посребрена отново, но бе доста запазена. Можеха да го окачат с панделка във фоайето на долния етаж или на мястото на аптечката в помещението с мивки до тоалетната.

Все още с куклата под мишница, закрепи огледалото на стената и погледна отражението си в оплютото от мухи стъкло. Прахът по косите и лицето й личеше на силната светлина, а ранената парцалена кукла сякаш унило клюмаше.

„В момента и аз не изглеждам по-добре от нея — каза си Зоуи. — Важното е какъв вид би могла да добие“.

Около очите й имаше тъмни кръгове от умора, но малко краставичен гел щеше да помогне. Умееше да се грижи за външността си. За нея това бе рутина, както и тънкост на занаята.

Знаеше как да поддържа и духа си. Гледаше на себе си като на незавършена творба и никога нямаше да престане да се учи и усъвършенства.

Тя не бе жалка парцалена кукла, за която някой трябва да се погрижи. Можеше да се грижи сама за себе си, както и за онези, които имат нужда от нея.

„Кайна има нужда от мен“, помисли си Зоуи.

Трябваше да намери ключа за последната ключалка на затвора, в който бяха Кайна и сестрите й. Нямаше да се откаже, докато не стори всичко, на което е способна.

— Няма да се предам — каза на глас. — За нищо на света.

Стъклото се замъгли, докато стоеше загледана в него, и по повърхността му пробягнаха отблясъци. През тях видя себе си, но вече бе висока, стройна девойка със зелена рокля, кученце върху свивката на ръката и меч на хълбока.

Поразена, Зоуи се отдръпна крачка назад и посегна към огледалото. Но пръстите й не се спряха, когато докоснаха стъклото, а преминаха през него. Ужасено дръпна ръката си и я сви в юмрук, за да овладее разтуптяното си сърце.

Образът се взираше в нея. Очакваше.

Обзе я желание да побегне към вратата. Но какво обещание бе дала току-що?

„Няма да се предам, за нищо на света“.

Затвори очи за миг и се опита да възвърне самообладанието си. Това, което Малъри й бе казала за Брад, би могло да се отнася за всичко в живота.

„Продължавай напред“.

Зоуи събра смелост, притисна куклата към себе си за успокоение и навлезе в огледалото.

Стоеше със сестрите си сред градина, обляна от ярка слънчева светлина. Въздухът бе изпълнен с ухания на цветя и птичи песни, които радваха сърцето.

Кученцето се раздвижи върху ръката й, повдигна глава и я близна по брадичката. Тя го остави да потича и се засмя заедно със сестрите си.

— Трябва да го научим да танцува.

Венора прокара пръсти по струните на арфата си, докато кутрето тромаво подскачаше към прелитаща пеперуда.

— Сигурно предпочита да порови в градината. — Ниниан се наведе и го погали по главата. — И да направи някоя беля. Радвам се, че го намери, Кайна.

— Като че ли ме чакаше. — Вече привързана към него, тя приклекна и го погъделичка по мекото издуто коремче. — Седеше на пътеката в гората и сякаш искаше да каже: Хайде, заведи ме у дома.

— Горкичкото. Как ли се е загубило?

Кайна хвърли поглед към Венора.

— Няма значение. Вече си има дом. — Повдигна го и се завъртя в кръг с него, а то радостно изскимтя. — Ще се грижа за теб и ще те закрилям. И ще станеш голям и силен.

— Тогава той ще ни закриля — каза Ниниан и закачливо дръпна опашката на кутрето.

— Вече имаме предостатъчно закрилници. — Кайна потърка буза в козината на кученцето и погледна към двата силуета в далечния край на градината, прегърнати в сянката на разцъфнало дърво. — Когато не се захласват един по друг, Роуина и Пит ни пазят.

— Татко се тревожи твърде много. — Ниниан остави перото си и вдигна поглед към безоблачното лазурно небе. — Къде бихме могли да бъдем на по-сигурно място, отколкото тук, в сърцето на кралството?

— Някои биха нанесли удар право в сърцето, ако се осмелят. — Кайна несъзнателно хвана дръжката на меча си. — Биха могли чрез нас да навредят на родителите ни, на нашия свят, както и на точи отвъд.

— Не разбирам защо съществува омраза, когато тук цари такава красота. И любов — добави Венора.

— Докато има злодеи като Кейн и последователите му, ще има борба между доброто и злото. Така е във всеки сват — увери ги Кайна. — Затова трябва да има не само музиканти и бардове, владетели и мъдреци, а и воини.

— Днес няма нужда от меч.

Ниниан докосна хълбока й.

— Ако питаш Кайна, мечът никога не е излишен — каза Венора с насмешка. — Но погледнете. Любовта е също толкова мощно оръжие, колкото стоманата. — Засвири на арфата си, съзерцавайки Роуина и Пит. — Вижте ги, сякаш нищо друго не им е нужно, освен да бъдат заедно. Един ден и ние ще открием такава любов.

— Мъжът, в когото ще се влюбя, трябва да бъде красив като Пит — каза Ниниан. — И умен.

— А моят любим освен това трябва да има и душа на поет. — Венора притвори клепачи и притисна ръка към гърдите си. — А твоят, Кайна?

— Ха. — Отново сложи кученцето върху ръката си. — Красив, разбира се, умен и с душа на поет… и сърце на воин. И умел любовник.

Засмяха се в един глас, близо една до друга, и не забелязаха как синьото небе започна да притъмнява от запад.

Венора потръпна.

— Захладнява.

— Вятърът — промълви Кайна миг преди да се разрази буря.

Завъртя се, извади меча си и застана между сестрите си и сянката, която се задаваше откъм горите.

Прозвучаха стенания, свистене на вихрушка и отчаяните викове на онези, които тичаха на помощ. По плочките пропълзя змия и се спусна синя мъгла.

Очите на Кейн горяха на красивото му лице и издаваха чувство за сила. Излезе от сенките, вдигна ръце към черното небе и гласът му отекна като гръм.

Тя се втурна към него с вдигнат меч, но болката раздра гърдите й като зловещи нокти, които се вкопчиха в сърцето й и я накараха да падне на колене.

Видя усмивката на магьосника миг преди да бъде изтръгната от тялото си.

На тавана, под заслепяващата светлина на крушката, Зоуи едва успя да запази равновесие, докато ледени стрели пронизваха гърдите й, а по страните й се стичаха сълзи.

— Мъчно ми е за тях. — Зоуи притисна ръцете си една към друга върху масата в кухнята. — Чувствах същото, което и тя — емоциите, слънцето, топлата козина на кученцето, и все пак не бях част от случилото се. Не зная как да го обясня.

— Огледален образ? — предположи Брад и побутна към нея чашата с вино, което й бе налял.

Беше се държала, докато бе сложила Саймън да си легне, но не бе успяла да прикрие това, което издават очите й.

Той го бе доловил, а подозираше, че и Саймън, защото момчето бе отишло в стаята си без никакъв знак на негодувание.

Но сега бе бледа и ръцете й всеки миг щяха да затреперят.

— Да. — Зоуи изпита облекчение, че той намери точните думи вместо нея. — Сякаш се слях с отражението си. Като Алиса в огледалния свят — каза тя с удивление. — Познавах ги, Брадли. Обичах ги, както и тя. Седяха в градината, радваха се на кученцето и слънцето, смееха се и малко завиждаха на Роуина и Пит, които бяха толкова обсебени един от друг. Говореха си в какви мъже биха се влюбили. После изведнъж стана мрачно и ужасяващо студено. Тя се опита да се бие. — От очите й отново бликнаха сълзи. — Да защити сестрите си Болката й… му доставяше удоволствие. Радваше се на провала й. Не можа да го спре. Нито пък аз. Зоуи отпи малка глътка.

— Не биваше да ходиш сама на тавана.

— Мисля, че е трябвало да отида. Разбирам загрижеността ги, но мисля, че е било писано да го преживея сама. Брадли… — Побутна чашата и посегна към ръката му. — …тон не знаеше, че съм там. Кейн не знаеше. Сигурна съм. Това, че нещо ме накара да се кача там без негово знание, не е случайно.

Брад се облегна назад и се замисли.

— Възможно е, след като двете ключалки бяха отворени, девойките да имат пролука към външния свят. Мислите, чувствата и надеждите им могат да достигнат до теб, особено ако някой им помага.

— Роуина и Пит.

— Не е зле да ги попитаме. Ако намериш някого да стои при Саймън, ще отидем при тях.

— Наближава десет. Ще се върнем около полунощ. Не мога да поискам от никого да дойде толкова късно.

— Добре. Аз ще се обадя.

Брад стана и вдигна слушалката на телефона в кухнята.

— Брадли…

— Нали имаш доверие на Флин?

— Разбира се — отвърна Зоуи, докато той набираше номера. — Но не бих го накарала да излезе от къщи по това време, за да бъде бавачка на Саймън.

Брад повдигна вежди.

— Флин, можеш ли да дойдеш у Зоуи да постоиш при Саймън? Ние трябва да се видим с Роуина и Пит. После ще ти разкажа. Добре. Доведи и Малъри. Затвори. — Десет минути. За това са приятелите, Зоуи.

— Зная. — Тя нервно прокара пръсти през косите си. — Просто не желая да безпокоя хората само защото съм нервна.

— Жена, която преминава през огледала, няма за какво да се тревожи, когато тръгва за „Пийк“.

— Предполагам, че си прав.

„Може би не е тревога, а по-скоро нетърпение“, помнели си тя, докато минаваха през портала на „Пийк“.

Искаше час по-скоро да направи нещо за трите жени от портрета, след като бе влязла в кожата на едната от да.

„Момичета“, поправи се Зоуи.

Бе почувствала невинността, надеждата и дързостта им, присъщи на младостта. В онзи момент пред огледалото бе опознала сърцето и душата на богинята.

И мъката бе разкъсала нейното сърце.

Погледна към луната, когато слязоха. Тя бе като хронометър, който отмерва изтичащото й време, докато дъщерите чакаха.

Пит отвори вратата, преди да прекосят площадката. Изглеждаше спокоен и бе облечен със сив пуловер, вместо с официален костюм, както обикновено.

— Извинявайте, че идваме толкова късно — започна Зоуи.

— Късно ли е? — Той хвана ръката й и накара страните й да поруменеят, когато я поднесе към устните си. — Тук сте добре дошли по всяко време.

— О. — Зоуи смутено извърна глава към Брад и видя, че съсредоточено го гледа. — Много мило. Все пак няма да ви досаждаме дълго.

— Ще ви отделим толкова време, колкото желаете. — Пит задържа ръката й в своята и я поведе по коридора. — Вечерите стават все по-студени. Запалили сме камината в приемната. Добре ли е синът ти?

— Да. — За първи път водеше непринуден разговор с него. — Спи. Флин и Малъри са у дома. Брадли ме докара, защото… имам въпроси за неща, които ми се случиха.

— Беше нападната — троснато каза Брад, когато влязоха в приемната.

Роуина рязко се изправи.

— Пострада ли?

— Не, не, добре съм. Брадли, недей да плашиш хората.

— Беше нападната — повтори той. — Отърва се с няколко синини и драскотини, но би могло да бъде по-зле.

— Ядосан си — отбеляза Пит. — И аз бих се държал така, ако любимата ми е в опасност. Дори за една жена-войн е добре да има закрилник — обърна се той към Зоуи, преди тя да каже нещо.

— Заповядайте, седнете. — Роуина посочи дивана — Ще ви предложа чай. Нещо успокояващо — Приближи се към нея, докосна лицето й и я целуна по бузите. — Задължена съм ти — каза и тихо. — Никога не ще мога да ти се отплатя.

Зоуи остана безмълвна и загледана в нея, докато излизаше ОТ стаята. След това извърна глава към Пит.

— Ти си бил. Еленът в гората. Ти си бил Той плъзна пръсти но бузата й.

— Защо не избяга, мамче?

— Не можех. Видях, че си ранен. — Краката й се подкосиха и седна на дивана. — Бях твърде изплашена и разгневена, за да побягна. А и ти беше ранен.

— Нападна го с огромен клон вместо кол — каза Пит на Брад. — Беше страхотна. Късметлия си.

— Все още не е убедена в това колкото мен.

Зоуи смутено притисна пръсти към слепоочията са.

— Дошъл си в гората, за да ме пазиш. Но еленът… Твоите очи не са зелени.

— Нямам и рога. Обикновено. — Усмихна се на любимата си, когато тя се върна в стаята. — Може би нямаше да дойда, ако Роуина не бе настояла.

— Щеше ли да ме убие?

— Вече проля човешка кръв. — Пит се настани на едно кресло. — Би могъл да пролее и твоята.

— А можеше ли… да убие и теб?

Вдигна глава малко надменно.

— Нищо не би го възпряло да опита.

— Може би щеше да го сплашиш повече, ако бе отишъл като човек, с пушка — изтъкна Брад.

— Не мога да се боря срещу него в човешки облик, когато е приел образ на звяр.

— Раните ти бяха дълбоки — спомни си Зоуи.

— Вече се погрижиха за тях. Благодаря.

— Чаят е сервиран. Доста мърмори, докато лекувах раните му. — Роуина повдигна чайника, който прислужницата бе сложила на масата. — Добър знак. Ако беше сериозно ранен, нямаше да каже нищо.

— Постъпих правилно, като се върнах там. През повечето време ми се струва, че не правя достатъчно. Но завръщането ми беше важно.

— Сама избираш пътя си. — Роуина й подаде чаша. — Приятелят ти се тревожи за теб. Разбирам те — обърна се тя към Брадли и наля още една. — Мога да ти обещая, че ще направим всичко възможно да я защитим.

— Погрижихте се Саймън да бъде в пълна безопасност. Осигурете я и на нея.

Лицето на Роуина издаде съчувствие, докато му подаваше втората чаша.

— Няма ключ без риск. Рисковете ще свършат едва когато ключът бъде намерен. Зоуи се нуждае от вярата ти в нея. Тя е важна колкото щит и меч.

— Имам пълна вяра в Зоуи. Но не мога да предвидя докъде ще стигне Кейн.

— Имаш право и за двете — съгласи се Пит. — Известно време ще ближе раните си, но това не означава, че е свършил с вас. И с двамата.

— Досега не ме е безпокоил — изтъкна Брад.

— Хитрият враг избира най-подходящия момент и бойно поле. Колкото повече се бои от теб, толкова по-жесток удар ще нанесе. Най-сигурният път към душата е през сърцето.

Когато чашата на Зоуи изтрака върху чинийката й, Брад кимна на Пит.

Нека засега се тревожим само за настоящето. Ти си пазителката на ключовете — заговори той на Роуина.

— Правилата се промениха, както сама каза. Дай й ключа и край.

— Иска да води преговори. — Очевидно доволен, Пит зае по-удобна поза. — Подписан е договор.

— В който не се споменава за опасност за живота и здравето — спокойно каза Брад. — Условията бяха нарушени при нападенията срещу една от страните по договора.

— Предвидена е компенсация за наранявания, които не е по силите ни да предотвратим.

— Няма пълна яснота.

Роуина въздъхна.

— Наистина ли си готов да спориш с него? — Въпросът бе отправен към Брад. — Сигурна съм, че и двамата с удоволствие бихте се впуснали в обсъждане на условията по договора. Съгласна съм да няма наказание отнемане на година от живота ви, ако Зоуи се откаже от търсенето. Пит също не би възразил, но ще се възползва от възможността да се попазари с теб заради принципа.

— И за удоволствие — добави той.

— Не мога да й дам ключа — продължи Роуина. — Щом избраниците са се съгласили на изпитанието и то е започнало, ключовете вече не са в мои ръце. Не мога да ги докосна, докато не бъдат намерени или до края на срока. Така стоят нещата.

— Тогава й кажи къде е.

— Не мога.

— Защото ще се появи някъде едва когато го открия — промълви Зоуи, разбрала смисъла на думите й. — Все още го няма. — Погледна Роуина. — Аз ще разбера, когато е там.

— Притежаваш силата, само трябва да откриеш как да я използваш.

— Сама ли преминах отвъд огледалото? Или ти ме изпрати?

— Не разбирам.

— Огледалото на тавана на „Малки удоволствия“. Кайна се появи в него. Гледахме се, а после пристъпих напред и се озовах там, в градината от твоята картина, Станах част от нея.

Роуина обхвана китката й.

— Разкажи ми всичко както се е случило.

Докато я слушаше, отмести поглед от лицето й и така притисна ръката й, че тя изтръпна. Зоуи продължи да чувства допира на треперещите й пръсти и след като я пусна.

— Момент — каза Роуина с пресипнал глас, изправи се и застана с лице към огъня.

— A ghra.

Пит се приближи към нея и потърка буза в косите й.

— Това лош знак ли е?

Разтърсена, Зоуи посегна към ръката на Брад.

— Най-големият ми страх за нашия свят се оказа истина. Кейн остава безнаказан, след като е нарушил законите и е пролял човешка кръв. О… — Роуина се обърна и притисна лице към гърдите на Пит.

— Несъмнено се води война. А аз съм тук като в капан.

Думите му издадоха отчаяние.

— Нужен си тук. — Роуина остана с гръб към тях. По страните и се стичаха сълзи. — И тази битка трябва да бъде спечелена. — Върна се при Зоуи. — Но има нова надежда.

Тя отвори чантата си и й подаде носна кърпичка.

— Не разбирам.

— Аз не видях това и Кейн не го е видял. Никой от двама ни не го е очаквал. Щом е успяла да ти се яви и си могла да я докоснеш, значи той е достигнал до нея.

— Кой?

— Кралят. Не само Кейн може да постига целите си с война. Ако ние победим тук, той ще победи в своя свят. Приеми го като дар, Зоуи. За няколко мига си била богиня, кралска дъщеря. — Лицето й засия. — Не само си видяла същността им и това, което са загубили, а си се докоснала до нея. Кейн никога не ще успее да разруши тази връзка.

— Тя се опита да се бие, но не можа. Извади меча си. — Докато изричаше тези думи, Зоуи отново почувства как го бе изтръгнала от ножницата. — Но той я повали на земята, преди да успее да го използва.

— Битката не е свършила. — Роуина леко докосна ръката й. — Нито в твоя свят, нито в моя.

— Позна го. Разбра какво се кани да направи и застана с лице срещу него.

— Достигнала е до сърцето ти и е станала част от теб за няколко мига, мислите й са се слели с твоите и е узнала всичко, което ти знаеш. Това е твоят дар за нея.

— Няма да я оставя там. Надявам се да знае.

Вървейки към вратата, Брад забави крачките си и се обърна към Пит, докато Роуина и Зоуи бяха избързали напред.

— Ако й се случи нещо, вечно ще те преследвам, какъвто и образ да приемеш.

— И аз на твое място бих постъпил така.

Брад хвърли поглед към Зоуи и сниши гласа си.

— Кажи ми как да го накарам да напада мен вместо нея.

— Скоро ще те споходи, защото сте свързани. Всичките. Накарай я да те обикне и ще стане по-скоро.

Тринадесета глава

За известно време сънят нямаше да бъде приоритет в живота на Зоуи. Той не заемаше дори едно от първите пет места в плановете й. Струваше й се, че напоследък не посвещава на сина си вниманието, което заслужава. Освен това имаше бизнес, чието организиране изискваше доста време.

Бе започнала първата си зряла връзка с мъж, а все още не бе намерила време да помисли за нея и още по-малко да й се наслади.

Бе подложена на изпитание и ако не пресечеше финалната линия в близките две седмици, всичко щеше да бъде загубено. Една от пленените души бе оживяла в нея за няколко вълшебни мига. Готова бе да се бори за тях дори ако се наложеше да пролее кръвта си.

Затова сънят щеше да почака, докато успее да го вмести в графика си.

Прекара деня в „Малки удоволствия“ в интервюиране на кандидатки за работа и съставяне на работно време и схема на заплатите. Вечерта помогна на Саймън да изработи къщичка за птици по задача, възложена от училище, подстрига косата му и просто се порадва на компанията му.

По-голямата част от нощта бе разпределена между документацията и домакинските задължения, които твърде дълго бе отлагала.

Направи изчисленията по безброй различни начини, свивайки максимално разходите, но резултатът бе един и същ. Началният капитал щеше да се изчерпа твърде бързо. Спомни си, че това бе основната причина за нерешителността й, преди да се залови да създава свой салон. Но проклета да бе, ако допуснеше нещо да помрачи тази мечта.

Трябваше да бъде много пестелива. И по-рано бе живяла в лишения. Ако успееха да отворят врати преди Деня на благодарността и да привлекат достатъчно клиентела, щяха да започнат постепенно да се измъкват от затрудненията. Капка по капка, щяха да потекат приходи.

Седмиците преди Коледа щяха да бъдат решаващи за „Малки удоволствия“. Трябваше да ги използват по най-добрия начин, за да изплуват.

Едно от уменията, които бе овладяла до съвършенство, бе да се простира според чергата си. Щеше да успее. Само трябваше да изтърпи още две години лишения. Молеше се на бога колата й да не се нуждае от скъп ремонт през това време.

Щеше да се постарае намалението на разходите да не се отрази на Саймън. След шест месеца, може би година, „Малки удоволствия“ щеше да промени живота им. Да им даде сигурността, която тя толкова отчаяно желаеше за сина си, и гордостта и самоуважението, от които толкова се нуждаеше.

Това бе крайната цел, към която бе поела, когато бе напуснала караваната на шестнадесет години. Ключов момент в живота й. Избор на посока. Зоуи седна и се замисли. А другите кръстопътища?

Ако „Малки удоволствия“ бе кръстопът, същото би могло да се каже и за и дома й, за който бе спестявала и всеки месец бе плащала вноски от спечелените с труд пари. Струваше й се, че щом завръщането при корените й и тършуването на тавана на „Малки удоволствия“ бяха събудили свръхестествени сили, нещо подобно би могло да се случи и докато търка пода в кухнята си.

Прибра документите, изключи компютъра и напълни кофа с вода и препарат.

Бе избрала тази къща първо защото можеше да си я позволи. Макар и трудно. Също както при огледа на „Малки удоволствия“, когато за първи път бе влязла тук, бе решила, че това е мястото, на което ще създаде дом за Саймън.

Докато миеше пода, застанала на колене, Зоуи си спомни за невзрачния облик на къщата тогава. Кафявата мазилка бе замърсена, а дворът обрасъл с плевели. Вътре мокетът бе захабен, водопроводната система се нуждаеше от ремонт, балатумът в кухнята бе в окаяно състояние, а по стените личаха дупки от пирони.

Но големината бе тъкмо като за тях и цената бе приемлива.

Бе стъргала, боядисвала, копала и засаждала растения. С мебели се бе снабдила от гаражни разпродажби, битпазари и дори от градското бунище.

Спомни си, че и тогава не бе спала много, но си бе струвало всеки час труд. Бе узнала много за себе си и способностите си.

Усмихна се и прокара пръст по лъскавия винил. Бе застлала пода със собствените си ръце. Бе купила материал от изгодна разпродажба на „Хоуммейкърс“.

Боите за отвън и отвътре също бяха от там, както и част от водопроводните тръби и осветлението за банята.

Всъщност във всяка стая в дома й имаше вещ, купена от „Хоуммейкърс“. Това със сигурност означаваше нещо.

Със сигурност бе свързано с Брадли.

Накъдето и да погледне, нещо й напомняше за него. Дори когато мислеше за съвсем друго, той присъстваше в съзнанието й. Връзката с него бе вълнуваща, въпреки че малко я плашеше. Но да се влюби… това бе невъзможно.

По-скоро бе опасно за него. Думите на Пит не й бяха убегнали. Колкото по-силни ставаха чувствата й към Брадли, толкова повече той можеше да пострада. Не би могла да отрече, че е част от изпитанието й, а и от живота й, но нямаше да допусне фантазиите й за това, което биха могли да изживеят заедно, ако нещата бяха различни, да го поставят на пътя на Кейн.

Достатъчно бе, че мъж като него държи на нея и е толкова привързан към сина й. Нямаше да се лакоми за повече.

Когато свърши с пода, погледна часовника над печката. Наближаваше три и тридесет сутринта. Имаше безупречно чиста кухня, готов бюджет и красиво оформен ценоразпис. Но ако бе направила нова крачка към ключа, не го бе разбрала.

Реши да поспи малко и да започне следващия ден със свежи сили.

Брадли седеше край огъня и пиеше бира. Беше се стоплила от горещината, но за едно шестнадесетгодишно момче това нямаше значение. Баща му би го одрал жив, ако разбереше… а той почти винаги разбираше.

Нямаше намерение да спи. Щеше да изпуши още една цигара, да допие бирата и просто да поседи там.

Идеята да си направят лагер в сянката на „Уориърс Пийк“ бе на Джордън. Тайнственият стар замък винаги бе привличал приятеля му и той не преставаше да измисля истории за хора, живели или намерили смъртта си в него.

Брад трябваше да признае, че наистина представлява вълнуваща гледка. Ако човек се замислеше за него, неизбежно би се запитал кой е построил това величествено здание на върха на един хълм в Пенсилвания. Бе страховито, но красиво.

Все пак „Пийк“ бе слабост на Джордън, а не негова. Брад предпочиташе уединената дървена къща край реката. Макар и да мислеше за преместване в Ню Йорк след колежа и пътуване по света, не можеше да си представи да живее другаде, а не в нея. Поне не за цял живот.

Но колежът, Ню Йорк и животът му по-нататък все още бяха далечно бъдеще. Милион лета напред. Точно сега бе доволен да седи точно на това място, леко замаян от бирата и топлината на огъня в гората.

Взирането в светлините на града от високо превръщаше екскурзиите с Флин и Джордън до тук в още по-вълнуващо приключение, както и прескачането на каменната ограда на „Пийк“. Сякаш бяха бандити, проникващи в затвор, вместо да бягат от него.

В понеделник трябваше да работи. Колкото и добър да бе, старият Брадли Чарлз не търпеше мързеливци. Всеки от семейство Вейн се трудеше, дори през лятната ваканция, и в това нямаше нищо лошо. Но пред него бе цял уикенд, който щеше да прекара с приятелите си. Щяха да поскитат на воля из гората и сред дивите треви.

Брад знаеше какво е отговорност. Към семейството, бизнеса и името Вейн. Някой ден щеше да се прочуе със своя принос като баща си и дядо си. Но понякога едно момче чувства нужда да се откъсне от всичко това, да пийне бира, да хапне няколко прегорели хотдога и да пренощува край лагерен огън с добри приятели.

Не знаеше къде бяха изчезнали и двамата, но нямаше да си прави труда да ги търси. Продължи да отпива от бирата си, въпреки че тънко натрапчиво гласче в съзнанието му казваше, че всъщност вкусът й не му допада особено. Пушеше цигара, загледан в светулките, които изнасяха среднощното си светлинно шоу.

Чу вик на бухал и го побиха тръпки, но монотонното бръмчене на насекомите скоро го накара да се унесе в мисли как да примами Патси Ауърбак на задната седалка на колата си. Засега връзката им се ограничаваше с дълбоки целувки, преплитане на езици и от време на време плъзване на ръка през деколтето на тениската към гърдите й.

Изгаряше от желание да разкъса тази тениска.

Проблемът бе, че Патси искаше първо да чуе уверенията му, че я обича, а това му се струваше прекалено. Харесваше я и бе трудно да устои на прелестите й, но любов? Господи.

За него това бе част от далечното бъдеще. Не обичаше Патси и не мислеше, че някога ще изпитва подобни чувства към нея. След време щеше да се появи жена, която да ги събуди, но… бе твърде рано. Не искаше да я срещне скоро.

Преди това имаше много неща, които мечтаеше да направи, и места, които на всяка цена трябваше да посети.

Междувременно носеше в портфейла си презерватив, който при малко повече насърчение щеше да използва с Патси Ауърбак.

Допи бирата си и се изкуши да отвори и втората, която му се полагаше от касата. Но не бе забавно да пие сам.

Изчака да чуе някоя груба реплика или обидна дума и се намръщи, когато гората остана съвсем тиха.

— Хайде, стига сте се крили. Ако не се върнете, ще изпия всичката бира сам.

Отговорът бе ново изшумоляване, от противоположната посока. По гърба му пропълзяха тръпки, но ги потисна и за да докаже мъжеството си, посегна към втората бира.

— О, да, изплашихте ме. Помощ! Умирам от страх.

Изсумтя, отстрани капачката и отпи голяма глътка.

В мрака отекна ръмжене на кръвожаден звяр.

— Стига, Хоук, гадняр такъв.

Но докато изричаше тези думи, гласът му затрепери и зъбите му затракаха. Потърси един от шишовете, които бяха издялкали, за да пекат наденички.

Ужасяващ вик на болка и страх раздра тишината. Брад скочи на краха и стисна шиша като меч. Размаха го във въздуха и докато се взираше в сенките, стомахът му се сви.

Няколко дълги мига не чуваше нищо освен неудържимото биене на сърцето си.

Следващият вик съдържаше името му.

Край него проблясваха светулки, докато тичаше по посока на звука. Беше гласът на Флин и бе издал агония, която бе невъзможно да е престорена. Прозвуча нов вик. Този път от Джордън зад него и сякаш разсея мрака.

Обзет от паника, Брад се завъртя и чу удари, които се стоварваха със свръхчовешка сила. Изведнъж нощта се изпълни със звуци. Вятърът свиреше в короните на дърветата и около него падаха отчупени клони. От всички посоки долетяха викове, лятната жега се превърна във вледеняващ студ и по земята запълзя мъгла, която заля краката му като хладна вълна.

Бе завладян от страха. За приятелите си и за собствения си живот.

Изскочи от гората и се озова сред високите треви край заострените кули на „Уориърс Пийк“.

Луната, едра и кръгла, сякаш плуваше в небето над замъка. На светлината й видя приятелите си да лежат сред тези високи треви. Разкъсани. Отправяйки отчаяни молитви, побягна към тях. Подхлъзна се в локва кръв и падна на колене в нея до тялото на Флин. Стомахът му се разбунтува, когато сграбчи влажните му топли ръце.

От пръстите му потече кръв, озарена от ярката светлина на съвършено бялата луна.

— Не — промълви Брад с треперещ глас. Затвори очи и напрегна волята си. — Не — повтори той по-уверено, отвори очи и отново погледна Флин. — Това е измама.

Докато Брад се бореше със страха и скръбта, приятелят му раздвижи глава върху разкъсания си врат и се усмихна.

— Хей, нещастнико, знаеш ли, че ти си следващият?

Въпреки че сърцето му едва не изскочи, рязко се изправи и извика:

— Шибана измама.

— Много ще боли.

Все още усмихнат, Флин се надигна и избухна в зловещ смях, към който се присъедини и Джордън. Заплашително запристъпваха към него.

— Всички сме храна за дивите зверове — каза Джордън и му намигна с единственото си неизтръгнато око. — Нищо друго.

Докато се приближаваха, Брад усети мириса на смъртта.

— Трябва да се постараеш повече, Кейн. Доста повече, защото това не действа.

Болката бе умопомрачителна и пропълзя от гърдите му към всяка клетка на тялото му. Със сетни сили раздвижи устни и се усмихна на приятелите си, които изглеждаха като герои от филм на ужасите.

— Страховита гледка сте.

Потисна гаденето си и успя да се засмее.

Събуди се разтреперан от студ в леглото си.

Притисна ръка към гърдите си, за да овладее учестения си пулс, надигна се и дълбоко си пое дъх.

— Е, крайно време беше.

— Толкова ужасяващо ли изглеждахме?

Флин се усмихна на Брад. Двамата с Джордън седяха на масата в кухнята му. Беше им се обадил едва на сутринта, въпреки че двата часа насаме с кошмарните образи му се бяха сторили безконечни.

Не им бе казал нищо друго, освен че трябва да се види с тях. Бяха се отзовали незабавно, както винаги.

Сега, когато навън бе светло и стаята бе изпълнена с аромат на кафе и препечени питки, цялото изживяване му се струваше пресилено и глупаво. Много страховити видения наведнъж, които бързо щяха да избледнеят в паметта му.

— Да видим. По-голямата част от врата ти я нямаше, както и парче от гръдния ти кош. А ти — обърна се той към Джордън, — лявото ти око висеше изтръгнато и едната половина на лицето ти беше разкъсана.

— Доста е бил разкрасен — отбеляза Флин.

— Мисля, че се подхлъзнах на част от мозъка ти — каза Брад. — Не би проличало, че липсва.

— Флин неведнъж е бил изпързалян от собствения мозък — подхвърли Джордън и изгледа Брад над ръба на чашата си. — Пострада ли?

— Сърцето ми препускаше около час и имах непоносимо главоболие, но това с всичко.

— Остава въпросът как успя да се върнеш.

— Първо, имах повече време от вас да се подготвя за това, което ме очаква. Второ, помогна ми ключова фраза, която не престанах да си повтарям.

Флин захапа закуската си.

— Каква беше?

— „Шибана измама“. Цинично — продължи Брад, когато приятелят му се засмя с пълна уста, — човешко и напълно уместно. Освен това тактиката му беше глупава. Не твърдя, че не е постигнал въздействие. Отначало успя да ме накара да се почувствам отново на шестнайсет. По дяволите, седях край огъня, пиех топла бира и си мислех за тялото на Патси Ауърбак.

— Наистина имаше страхотно тяло — спомни си Джордън.

— Както и да е, онова лято доста си падах по нея. Всъщност падах си по секса, а Патси беше на първо място в списъка. Бях в гората до „Пийк“ и изведнъж Флин се разпищя като момиче…

— Откъде знаеш, че не е бил Джордън? — Флин обидено наведе глава над закуската си. — Защо е трябвало точно аз да пищя като момиче?

— Сърди се на Кейн — посъветва го Брад. — В онзи момент наистина ме хвана страх. И двамата стенехте и ме викахте. Но мъглата и студът бяха познати елементи и започнах да схващам какво става. После, когато ви видях да лежите в тревата, отново се подведох за момент. Подхлъзнах се на мозъка на Флин или може би на червата му.

— Опитвам се да ям — промърмори Флин.

— Беше прекалено и въздействието отшумя. Опомних се и вече знаех, че не съм на шестнайсет години. Прозрях, че всичко е негово дело. Измама. — Брад стана и взе кафеварката. — През последните два часа размишлявах и се досетих каква е била целта му.

— Да ни раздели — каза Джордън.

— Именно. Седях сам, докато пие се бяхте отдалечили от мен заедно. После ви намерих обезобразени, след като ме бяхте повикали на помощ.

— И накрая ни е тласнал срещу теб — довърши Флин. — Близнаците-зомбита. Как да имаш доверие и да работиш с двама негодници, които се опитват да изядат мозъка ти? Виждал съм го във филми — добави той. — Това правят зомбитата.

— Искал е да се почувствам самотен, изоставен и застрашен.

— Може би още по-зле — добави Джордън. — Ако не се бе събудил, щеше да се опита да те нарани сериозно. Следващия път ще бъде още по-нагъл.

— Както желае. — Брад взе чашата си с кафе. — Аз също.

— Мисля, че неотразимият ти чар не е достатъчен, за да победиш един магьосник, приятел — изтъкна Флин.

Брад кимна, взе ножа до чинията си и прокара палец по острието.

— И магьосниците кървят.

— Ще разкажеш ли на Зоуи за случилото се? — попита Джордън.

— Да. Трябва да споделяме всичко, до края на изпитанието. Ще отскоча до „Малки удоволствия“ тази сутрин.

— Тя ще отиде чак следобед — осведоми го Флин. — Малъри каза, че първо трябвало да се погрижи за нещо у дома.

— Още по-добре.

Завърши разговор по мобилния си телефон, докато паркираше зад нейната кола, и записа новата уговорка в органайзера си. Замислен за срещата с архитекта и плановете за разширение и промени в интериора на магазина, измина пътеката до входната врата и почука.

Всички тези мисли изчезнаха от съзнанието му, когато Зоуи отвори. Бе облечена с джинси, съдрани и на двете колена, и късо горнище, под което се виждаше голият й пъп. Днес се бе спряла на катинарчето и съблазнителният му блясък привлече вниманието му. Краката й бяха боси, с ярък розов лак, а на ушите й висяха огромни халки. Държеше парцал, от който лъхаше приятен мирис на лимон.

— Чистя — припряно каза Зоуи. — Тъкмо свърших със спалнята. — Осъзнала, че парцалът все още е в ръката й, тя го пъхна в задния си джоб. — Трябваше да свърша това-онова тук, преди да отида във фирмата днес.

— Добре. — Брад влезе и едва успя да откъсне очи от нея, за да огледа хола. Всеки сантиметър от паркета бе лъснат, а всеки стъклен съд искреше от чистота. — Престарала си се.

— Чистенето ми помага да събера мислите си, а и ми хрумна, че тази къща е част от изпитанието и ако посветя достатъчно време и внимание на всичко в нея, може би… Какво има? — Съсредоточеният му поглед я накара да се изчерви. Потърка бузата си. — Да не би по лицето ми да има прах?

— Лицето ти изглежда идеално. Най-съвършеното лице, което съм виждал.

— Радвам се да го чуя, след като съм бърсала прах.

— Саймън на училище ли е?

— Да. — Широко отвори очи, когато видя блясъка в неговите. — О, за бога, наближава десет сутринта. Не трябва ли да бъдеш на работа?

— Трябва. — Брад пристъпи към нея, когато тя се отдръпна крачка назад. — Но отделих малко време, защото се налага да поговоря с теб. Изглежда, разговорът ще почака.

— Не можем просто…

„Защо не?“

— Можем. Да опитаме.

Вдигна я на ръце и през тялото й премина тръпка, когато я понесе към спалнята.

— Чувствам се като в любовен роман. Но би трябвало да бъда облечена с нещо по-секси от стари джинси.

Тя ухаеше на препарат за полиране и сочни плодове.

— Няма нищо но секси от стари джинси, когато ти ги изпълваш.

— О, това е страхотно. — Зоуи с наслада прокара върха на носа си но врата му. — Невероятно. — Всмука меката част на ухото му. — Пуснала съм пералнята. Отдавна не бях прала и… не нося нищо под тези джинси.

Той наведе глава назад и срещна дяволития й поглед.

— Да, приказките определено трябва да почакат.

Когато я сложи на леглото, ръцете й обгърнаха врата му и го притеглиха към нея.

— Сигурно това е награда за досадната домакинска работа, която свърших — промълви тя.

— Откакто се любихме за първи път, не преставам да мисля колко те желая.

Устните му погалиха нейните, а после жадно се впиха в тях.

„Това е истинско чудо за мен“, помисли си Зоуи и се предаде на магията на мига.

Понесе се по вълните на насладата, която й даряваше този мъж. Караше я да се чувства по-ценна от диамант.

Целуна я така, сякаш би могъл да прекара целия си живот в сливане на устните си с нейните. Постепенно разпалваше желанието й и не бързаше, въпреки че тя долавяше жаждата, която го изгаря. Блаженството от близостта му обгръщаше сърцето й като нежен копринен воал.

Докосваше тялото й, сякаш бе крехко изящно съкровище, което никога не би му омръзнало да изучава. Всяка ласка на вълшебните му ръце успокояваше, възбуждаше и обещаваше. Сладостта се вля в кръвта й като вино.

Ръцете му търпеливо се плъзгаха по кожата й в слънчевото утро и тя ритмично се надигаше под тях, докато животът навън продължаваше трескавия си ход без нея.

Мисълта за откраднатото време засилваше възбудата й.

Пръстите му заиграха с отрязаните джинси и се плъзнаха по ивицата гола плът между тях и късата тениска. Чу тихия и стон, когато ръката му се спря върху сребърното катинарче, а устните му обходиха шията й.

Всичките й тревоги и мъчителната умора сякаш изчезнаха.

Брад се заслуша в учестеното й дишане, докато ласките му я завладяваха. Дали осъзнаваше какво означава за него този миг в празната, тиха къща, изпълнена със слънчева светлина?

Дали предполагаше колко много се нуждае от нея, когато самият той едва започва да го разбира?

В този миг прозря колко отчаяно копнее да й даде всичко, на което е способен. Себе си, целия си свят, чувствата и мечтите си. Отново я целуна, готов да й ги дари.

Сърцето й препускаше, ръцете й сграбчиха ризата му и опияняващите усещания, които нахлуваха в нея, прераснаха в нещо повече от наслада. Тръпнейки, остана в тяхна власт.

Бе копнял за това пълно отдаване един на друг. Сякаш нищо на света не съществуваше, освен тях двамата.

— Искам да те гледам. — Обсипа лицето й с целувки, преди да издърпа тениската над главата й. — Само да те гледам.

Загледан в притворените й очи, плъзна джинсите й надолу.

Гладка кожа, изваяни форми и дълги крака, стройни като на балерина. Очи с премрежен поглед и устни на морска сирена. Тя бе неповторимо съчетание на нежност и екзотика.

Наведе се, докосна бедрата й с устни и бавно плъзна език към чувствителната плът между тях, все по-близо до най-горещата точка.

— Искам просто да се наслаждаваш.

Не би могла да го спре. Вече преливаше от блаженство. Когато първият горещ тласък я накара да настръхне, тя се хвана за металната конструкция на леглото и му позволи да я понесе накъдето желае.

Изживяването бе истинско вълшебство. Ръцете му, толкова ласкави и търпеливи, разкривиха всички тайни на тялото й. Нежните му устни сякаш я изпиваха. Изви гръбнак, когато полетя към върха, а той все още не спираше.

Сливаха се емоции и чувства, във всичките й сетива нахлу светлина и кожата й засия. Всеки миг, в който в нея отново се надигаше отчаяна жажда, бе неповторим.

Всичко бе изчезнало от съзнанието му, освен това, което му даряваше тя. Всеки път, когато тялото й потръпваше, желанието му ставаше по-неудържимо.

Надигна се над нея. Тя го обгърна с тялото си и се сля с него. Изживяха всяка капка наслада от чувствените движения на телата, нахлуващата кръв и учестения пулс, пред които целият свят извън тази слънчева стая бледнееше.

Някъде времето течеше, по улицата бръмчаха коли, нечие куче лаеше по катерички в задния двор, но единственото, за което бе способна да мисли, бе той. Докато се носеше отвъд света, чу име