/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Като звездица светла

Пейо Яворов


Пейо Яворов

Като звездица светла

Като звездица светла във нощний мрак, внезапно
научила кът таен, отгдето да погледне
през облаци застлали небото необятно
и пак се скрий безследно в тъмите непрогледни —
яви се ти пред мене в нощта на самотата
за миг едничек само и — радостен — догдето
взор пълен с благодарност да дигна към небето,
изгубих те! — изчезна и скри се сред тълпата.

Звездицата пробужда в гърдите на моряка
надеждата последна да найде бреговете,
кога, изгубил пътя, безспир го тласкат в мрака,
към страшната незнайност, вълните, ветровете;
но тя угасне бърже; по-гъсти тъмнините
обграждат го тогава, а волята изчезва,
че сетнята надежда се губи и залезва
и той отчаен хвърля веслата сред вълните…

Тъма беззрачна, черна бе в мен и окол мене;
сърцето ми бе в рани, душата ми — в тревога,
под острий клюн на страшно, мъчително съмненье;
в мощта на светлината — бе правдивостта на бога:
че нивга още радост не беше ме съгряла
и нигде окол мен я не срещаше окото…
Но, боже мой, кога е в таз юдол на теглото —
на таз земя-пустиня, лъча от щасте гряла?…

Тогаз те срещнах ази: ти, пътьом, си ръката
на клетника подаде. В усмивката ти драга
и в погледа ти ясен, по-светъл от зората,
познах душа спокойна, душа невинна, блага;
а тез гърди болнави и таз душа унила
жадуваха утеха, жадуваха почивка,
те искаха прегръдки, те чакаха усмивка
и помощ, и подкрепа, че нямаха веч сила.

Все пак, звездице моя, изгубих те тогава, —
небото беше бурно и облак те обгърна.
Изчезна ти. Аз лудо, — в безумие, в забрава —
след теб ръце простирах — дано да те повърна.
А то едвам що беше, тъй хубава, зората
и мене луч дарила… По-гъсти тъмнините
тогаз ми се видяха; станаха нощ и дните,
трепереха ръцете… но стисках аз веслата!

И, в нощ една безсънна, чух някъде у мене
откликна се гласът ти на моя зов отчаен;
аз сетих, превъзмогнат от трепет и вълненье
гърдите ми да пари дъхът ти тих, потаен.
И ей съзрях тогава през облаци небото,
от луч неземен беше надмощний мрак оборен —
в сърцето си въздигнах олтар неръкотворен,
на тоз олтар ти стана кумирът, божеството.

Аз земното изгубих — спечелих небесата.
И днес — отшелник бледен от радостите леки
на ленната почивка — безстрашен в тъмнината,
вървя напред в живота: най-стръмните пътеки
на тоя свят за мен са желани и приятни —
че ти си в мен! А с теб ли ие ще съм неуморен?
Владичице безплътна! На твоя глас покорен,
с теб жрецът ти се носи в простори необятни…

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Публикация

П. К. Яворов, „Събрани съчинения в пет тома“, Български писател, С.1977–1979, под редакцията на К. Куюмджиев

Набиране: Гергана Мечкова и Мартин Митов

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7183]

Последна редакция: 2008-05-08 07:00:00