/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Банши

Рей Бредбъри


Рей Бредбъри

Банши

Беше една от онези нощи, когато на път през Ирландия, поел от Дъблин през спящите градове, човек попадаше сред мъгла и тънеше във влага, носещи се с дъжда, за да се превърнат в разпръскваща се тишина. Наоколо всичко беше студено, тихо, чакащо. Нощ на странни, неочаквани срещи, на пусти кръстовища с огромни призрачни, паяжинни мрежи, без паяци в тях, разпрострени на стотици мили. Портите скърцаха далече зад ливадите, прозорците звънтяха с крехка лунна светлина.

Беше, както разправяха, времето на банши1. Почувствах и разбрах това, след като таксито избръмча покрай последната порта и аз се намерих пред Къртън Хаус, толкова далеч от Дъблин, че ако това градче загинеше през нощта, никой не би разбрал.

Платих на шофьора и проследих с поглед как таксито зави обратно към живия град, оставяйки ме сам с двадесетте страници на последната ми пиеса в джоба и с моя филмов продуцент, който ме очакваше в къщата. Стоях в среднощната тишина, вдишвах Ирландия и издишвах влажните въглищни мини от душата си.

После почуках.

Вратата се отвори широко, почти веднага. Джон Хемптън стоеше на прага, натика в ръцете ми чаша шери и ме задърпа да влизам.

— Боже господи, момче, ти ме заинтригува! Свали това палто. Дай ми сценария. Завърши ли го? Така смяташ ти. Любопитен съм. Зарадвах се като се обади от Дъблин. Къщата е празна. Клара е в Париж с децата. Ще поработим здраво, ще видим сметката на пиесата ти, ще изпием една бутилка, ще си легнем в два и… какво е това?

Вратата стоеше отворена. Джон пристъпи напред, наклони глава, затвори очи и се заслуша.

Вятърът шушнеше далеч в ливадите. Той издаваше звуци в облаците, сякаш някой отгръщаше завивките на голямо легло.

Слушах.

Долавях нежно стенание и плач, идващи някъде от тъмните полета.

С все още затворени очи, Джон прошепна:

— Знаеш ли какво е това, момче?

— Какво?

— Ще ти кажа, но по-късно. Влизай.

Той затвори вратата, обърна се кръгом и великият лорд на пустото имение закрачи пред мен в протрития си жакет, памучните панталони и лъснати половинки, с коса, както винаги, зализана от плуването по или срещу течението с непознати жени в чужди легла.

След като се разположи пред камината в библиотеката, той ме дари с една от ония бляскави усмивки, зъбите му се появиха като лъч на фар, светнаха и изчезнаха, докато се опитваше да ми пробута второ шери срещу сценария, който трябваше да измъкне от ръцете ми.

— Дай да видим какво моят гений, лявото ми предсърдие, дясната ми ръка е сътворил. Седни. Пий. Внимавай.

Стоеше подпрян на камината, топлеше задните си части и прелистваше страниците на ръкописа ми, като съзнаваше добре, че пия шерито си твърде бързо и затварям очи всеки път, щом забележа, че оставя страницата да падне върху килима. Когато свърши и пусна и последната да отпътува, той запали малко цигаре. Запуши, зареял поглед в тавана.

— Копеле такова — каза накрая, издишвайки дим. — Добър е. По дяволите, момче, добър е!

Скелетът ми сякаш рухна. Не бях очаквал такъв удар от хвалебствия под пояса.

— Има нужда малко от подкастряне, разбира се!

Скелетът ми отново се подреди.

— Разбира се — казах.

Той се наведе да събере страниците като голямо подскачащо шимпанзе, после се обърна. Усещах, че иска да ги хвърли в огъня. Наблюдаваше пламъците и стискаше страниците.

— Някой ден, момче — каза тихо той, — трябва да ме научиш да пиша.

Сега си почиваше, склонен да приеме неизбежното, съвсем истинското възхищение.

— Някой ден — засмях се аз — трябва да ме научиш да снимам.

— „Звярът“ ще бъде нашият филм, момче. Страшен екип сме.

Той се надигна и протегна чашата си за поздрав.

— Страшен отбор сме! — После промени темата: — Как са жена ти и децата?

— Чакат ме в Сицилия, където е топло.

— Ще те изпратим при тях и при слънцето, незабавно! Аз…

Той застина в драматична поза, вдигна глава и се заслуша.

— Ей, какво става… — прошепна.

Обърнах се и зачаках.

Този път отвън голямата стара къща се чуваше едва доловим звук, сякаш някой дращеше с нокти по стената или се спускаше по стеблото на дърво. После — слаба въздишка, последвана от нещо като плач.

Джон застина в драматична поза като герой от пантомима, с широко отворена уста, за да позволи звуците да достигнат до вътрешното му ухо. Очите му бяха отворени толкова широко, че приличаха на кокоши яйца, пълни с престорено безпокойство.

— Да ти кажа ли какво е това, момче? Банши!

— Какво? — извиках.

— Банши! — пропя той. — Духове на стари жени, които бродят по пътищата, час преди някой да умре. Това е. — Той пристъпи към прозореца, повдигна завесата и се взря навън. — Ш-ш! Може би става дума за нас!

— Я стига, Джон! — засмях се тихо.

— Не, момче, не — приковал поглед далеч в тъмното, той предвкусваше поредната мелодрама. — Живея тук от десет години. Смъртта е отвън. Банши не греши! Докъде бяхме стигнали?

Той прекъсна магията, облегна се върху камината и запремига над ръкописа ми като че ли беше нов вид пъзел.

— Мислил ли си някога, че Звярът много прилича на мен? Героят обработва земята, обработва наляво и надясно жени, по целия свят, без да се спре. Може би и аз затова го правя. Питал ли си се някога колко жени съм имал? Стотици! Аз…

Замълча, защото отново редовете бяха привлекли вниманието му. Лицето му се озари, щом думите попиха в съзнанието.

— Блестящо!

Чаках неуверено.

— Не, не това! — той захвърли ръкописа ми настрана, за да вземе лондонския „Таймс“ от полицата. — А това! Блестяща рецензия за новата ти книга с разкази!

— Какво? — подскочих аз.

— Спокойно, момче. Аз ще ти прочета тази великолепна рецензия! Ще ти хареса. Страхотна е!

Сърцето ми отиде в петите. Предчувствах, че се задава нова шега или още по-лошо, истината, преоблечена като шега.

— Слушай!

Джон вдигна „Таймс“ и зачете като Ахаб от Светото писание:

— Разказите на Дъглас Роджър може би са голям успех за американската литература… — Джон спря и ме погледна невинно. — Харесва ли ти дотук, момче?

— Продължавай, Джон — промърморих. Допих бавно шерито си. Усещах го като глътка смърт, плъзгаща се надолу, за да срещне рухналата воля.

— …но тук, в Лондон — пропя Джон, — ние очакваме повече от нашите разказвачи. Опитвайки се да взаимства от идеите на Киплинг, стила на Моъм и остроумието на Уо, Роджър се дави някъде в средата на Атлантика. Този сурогат в повечето случаи е само лоша имитация на велики писатели. Дъглас Роджър, върви си у дома!

Аз се втурнах, но Джон с лениво замахване на китката подхвърли вестника в огъня. Той кацна като умираща птица, за да се изгуби в пламъци и бумтящи искри.

Почти изгубил равновесие се взирах надолу, побеснял от желание да сграбча проклетия „Таймс“ и едновременно с това радостен, че той изчезна.

Джон весело наблюдаваше лицето ми. То цялото пламтеше. Стисках зъби до счупване. Ръката ми, протегната към полицата на камината, приличаше на студен, вкаменен юмрук.

Сълзи течаха от очите ми, думите не излизаха от изкривената ми от болка уста.

— Какво има, момче? — Джон се взря в мен с истинско любопитство, като маймуна, надвиснала над клетката на друго болно животно. — Зле ли се чувстваш?

— За бога, Джон! — избухнах. — Трябваше ли да го правиш!

Ритнах огъня, дънерите се прекатуриха и едно огромно искрящо кълбо се понесе към комина.

— Защо, Дъг, не мислех, че…

— По дяволите, не си мислел! — избухнах, обръщайки към него пълните си със сълзи очи. — Какво става с теб?

— Нищо ми няма, Дъг. Рецензията беше положителна, чудесна! Аз само добавих няколко реда, за да те ядосам!

— Това няма никога да го разбера! — креснах. — Погледни!

Разрових с крак пепелта в огнището.

— Утре ще си го купиш от Дъблин, Дъг. Ще се убедиш, че те обичат. Господи, просто не ми се искаше да си навириш отсега носа. Шегата свърши. Не ти ли е достатъчно, скъпи синко, че си написал най-прекрасните епизоди, които някога си създавал, за тоя наистина велик сценарий? — Джон обгърна с ръка раменете ми.

Това беше Джон: ритне те в корема, после ти налее с тонове от най-сладкия див мед.

— Знаеш ли, Дъг, какъв е твоят проблем? — той тикна чаша шери между треперещите ми пръсти. — А?

— Какъв? — изпъшках като подсмърчащо дете, на което му е минало и отново е готово да се засмее. — Какъв?

— Работата е в това, Дъг, — лицето му светна. Очите му се впериха в моите като очите на Свенгали, — че ти не ме обичаш и на половина, колкото аз тебе.

— Стига Джон…

— Не, момче, така е. Господи, синко, аз бих убил заради теб. Ти си най-великият жив писател на света, обичам те с душата и сърцето си. И заради това си мислех, че трябва да ти подложа крак. Сега разбирам, че съм сгрешил…

— Не, Джон — запротестирах, мразейки се за това, че ме бе накарал да му се извинявам. — Всичко е наред.

— Съжалявам, момче, наистина, съжалявам…

— Стига! — засмях се. — Аз все още те обичам. Аз…

— Това се казва приятел! А сега… — Джон се завъртя, потривайки ръце, и запрелиства страниците на ръкописа — нека да отделим един час и да поокастрим този блестящ, изключителен твой сценарий и…

За трети път тази вечер тонът и цветът на настроението му се промениха.

— Шт! — извика, присви очи и се олюля в средата на стаята като удавник под вода. — Дъг, чу ли?

Къщата потрепери от вятъра. Някой драскаше с нокът по мазилката на тавана. С печален шепот облакът изтри луната.

— Банши — кимна Джон и наведе глава в очакване. После вдигна бързо поглед. — Дъг! Изтичай навън да видиш.

— Как ли не!

— Излез навън — настояваше Джон. — Тази нощ е на недоразуменията, момче. Съмняваш се в мен съмняваш се и в него. Вземи палтото ми от хола. Тичай!

Той отвори рязко вратата на гардероба и издърпа оттам грамадното си палто от туид, което миришеше на тютюн и хубаво уиски. Стискаше го с двете си маймунски ръце и го заразмахва като пелерина на бикоборец. — Хайде, торо! Давай!

— Джон — въздъхнах отегчено.

— Или си крава, Дъг, може би жълта? Ти…

Сега, за четвърти път, и двамата чухме зад заскрежената входна врата стенание, плач, приглушен шепот.

— Чака те, момче! — изрече тържествено Джон. — Тръгвай. Представи екипа!

Палтото беше на гърба ми, миропомазано с аромата на тютюн и алкохол, Джон го закопча с царствена достолепност, хвана ме за ушите и ме целуна по челото.

— Ще бъда на трибуната, момче, и ще викам за теб. Бих дошъл, но банши е срамежлив. Благославям те, сине, и ако не се върнеш… Обичам те като син!

— Исусе — въздъхнах и отворих широко вратата.

Но, изведнъж, Джон се втурна между мен и лъхащата на студ лунна светлина.

— Не излизай навън, момче. Промених решението си! Ако загинеш…

— Джон — отместих ръцете му аз. — Ти искаш да отида там. Сигурно си наредил на Кили, прислужницата ти, да излезе навън и да издава тези звуци за твое забавление…

— Дъг! — извика той по онзи негов скръбно-подигравателен и едновремено сериозен начин, широко отворил очи, после ме хвана за раменете. — Кълна се в господа!

— Джон — казах ядосан и развеселен. — Сбогом.

Втурнах се през вратата, за което незабавно съжалих. Той я затръшна и заключи. Дали не се смееше? Миг след това забелязах силуета му зад прозореца на библиотеката; с чаша шери в ръка той се взираше навън в нощния театър, на който беше едновременно и режисьор, и шумна публика.

Обърнах се, проклинайки тихо, свил рамене под плаща на Цезар, без да обръщам внимание на двете дузини предателски рани, които вятърът ми нанесе, и тръгнах надолу по пясъчната алея.

Ще се забавя десетина минути, мислех си, ще разтревожа Джон, ще обърна шегата срещу него, ще се върна, влачейки крака, с раздрана риза, изпоцапан с кръв, ще му разправя някоя измислена история. Да, дявол да го вземе, това се казва номер…

Спрях се.

Защото там долу, сред малката групичка дървета ми се стори, че видях голямо книжно хвърчило във формата на цвете, което отлетя към живия плет.

Облаците доплуваха до почти кръглата луна, за да ме обгърнат с острови от тъмнина.

После то се появи отново, по-нататък, приличаше на разпилян букет цветя, посипани по безцветната пътека. В същото време се чу истинско ридание, като скърцане от панта.

Трепнах, дръпнах се назад и погледнах към къщата.

Там, разбира се, видях ухиленото като тиква лице на Джон, сръбваше си шери на топло и в добро настроение.

— О — дочу се стенещ глас. — господи…

Тогава видях жената.

Беше се облегнала на едно дърво, облечена в дълга, с цвета на луната рокля, върху нея носеше голям вълнен шал, който се гънеше и летеше, понесен от вятъра като жив.

Изглежда тя не ме забеляза, или ако ме бе видяла, не я интересувах; не можех да я изплаша, нищо на света не можеше да я изплаши. Бе отправила настойчив, нетрепващ поглед към къщата, онзи прозорец, библиотеката и силуета на мъжа зад стъклото.

Имаше лице от сняг, бял студен къс мрамор, от който са изваяни най-красивите ирландски жени; с дълга лебедова шия, с чувствени, тръпнещи устни и нежни, сияйно зелени очи. Толкова красиви бяха тези очи и профила й на фона на разлюлените клони на дърветата, че нещо в мен се преобърна, сгърчи се и умря. Почуствах какво изпитват садистичните убийци, когато красотата минава покрай тях, за да не се върне никога вече. Иска ти се да крещиш: „Остани. Обичам те.“ Но стоиш безмълвен. И лятото си отива заедно с плътта й, завинаги.

Но сега красивата жена се взираше в оня прозорец на къщата и говореше:

— Той там ли е?

— Какво? — чух се да казвам.

— Това той ли е? — учуди се тя. — Звярът — прошепна със сдържана ярост. — Чудовището. Той самият.

— Не знам…

— Грамадното животно — продължи тя, — което върви на два крака. Той остава. Всички други си отиват. Изтрива ръцете си в плът; момичетата са негови салфетки, жените — среднощна закуска. Държи ги затворени в избата за вино, знае годините им, но не и имената им. Исусе Христе, това той ли е?

Проследих погледа й, отправен към сянката зад прозореца, далеч зад игрището за крикет.

Мислех за моя продуцент в Париж, в Рим, в Ню Йорк, в Холивуд, за потока жени, върху които стъпваше, а ходилата му оставяха следи; един черен Христос, крачещ по море от плът. Пикник с жени, танцуващи по масите, жадуващи аплодисменти, и Джон, шепнещ на раздяла: „Скъпа, дай ми на заем пет долара. Онзи просяк до вратата ми къса сърцето…“

Наблюдавах младата жена, черните й коси, разпилени от нощния вятър, и запитах:

— Кой би трябвало да е?

— Онзи — отвърна тя, — онзи, който живее там и ме обичаше, а сега — не. — Тя затвори разплаканите си очи.

— Той не живее вече тук — й казах.

— Живее! — тя се обърна, готова да ме удари или заплюе. — Защо лъжеш?

— Слушай — загледах се в свежия, но някак си остарял сняг на лицето н. — Това е било през други времена.

— Не, има само настояще! — опита се да се втурне към къщата. — И аз все още го обичам, толкова, че бих убила заради него, а накрая бих погубила и себе си!

— Как се казва? — застанах на пътя й. — Името му?

— Как, Уил, разбира се. Уили. Уилям.

Тя се раздвижи. Вдигнах ръце и поклатих глава.

— Сега там е само Джон. Джон.

— Лъжеш! Чувствам, че е там. Сменено е името му, но това е той. Гледай! Усещаш ли?

Тя вдигна ръце, за да докосне вятъра, който идваше откъм къщата, аз се обърнах и почувствах заедно с нея, че вече беше друга година и друго време. Така шепнеше вятърът, а и нощта и светлината на големия прозорец, където стоеше сянката.

— Това е той!

— Моят приятел — отвърнах тихо.

— Никакъв приятел, на никого и никога!

Опитах се да погледна през нейните очи и си помислих: „Господи, наистина ли е било всякога така, един мъж, завинаги в тази къща, четиридесет, осемдесет, сто години! Не същият мъж, не но всичките му тайнствени близнаци, и все това момиче, изоставено на пътя, със сняг в ръцете вместо любов и скреж в сърцето вместо утеха, само да шепти, тананика, тъгува и ридае, докато гласът й заглъхне при изгрев слънце и се появи отново, когато луната изплува“.

— Там е моят приятел — повторих.

— Ако е истина — прошепна свирепо тя, — тогава ти си ми враг!

Погледнах надолу по пътя, откъдето вятърът довя прах от вратите на гробището.

— Върни се откъдето си дошла — казах.

Тя погледна към същия път, към идващия прах, гласът й чезнеше:

— Няма ли да има покой за мен! — извика жално. — Трябва ли да обикалям тук с години и нищо да не се случва?

— Ако мъжът в къщата — казах — беше наистина твоят Уил, твоят Уилям, какво би ме накарала да направя?

— Да го изпратиш при мен — рече бавно тя.

— Какво ще правиш с него?

— Ще легна с него — промърмори тя — и никога вече няма да стана. Ще го вардя като камък в ледена вода.

— О! — казах аз и кимнах.

— Е, ще го помолиш ли да дойде?

— Не. Защото той не е твой. Много прилича. Почти същият е. И закусва с момичета, и изтрива устните си в тяхната коприна, но една епоха се нуждае от едно, друга — от друго.

— И в него няма повече любов?

— Той говори, тъй както рибарят хвърля мрежите си в морето — отвърнах.

— О, Господи, и аз съм уловена! — извика толкова силно тя, че сянката отново се появи зад прозореца на голямата къща, зад ливадите. — Ще остана тук до края на нощта — каза. — Той сигурно ще ме почувства, сърцето му ще се смекчи, няма значение какво е името му и как се е променила душата му. В коя година сме? Колко дълго съм чакала?

— Няма да ти кажа — отвърнах. — Вестта ще съкруши сърцето ти.

Тя се обърна и сякаш чак сега ме забеляза.

— Вие да не сте от ония добри, внимателни мъже, които никога не лъжат, никога не нараняват и никога не се налага да се крият? Милостиви боже, бих искала теб да бях срещнала пръв!

Изви се вятър и неговият звук отекна в гласа й. Чу се удар на часовник някъде далече през полето, в спящия град.

— Трябва да се прибирам — въздъхнах. — Не мога ли аз да ти дам покой?

— Не — отвърна тя, — защото не си ти този, който избяга.

— Разбирам — рекох.

— Не можеш. Но се опита. Благодаря ти за това. Върви. Иначе смъртта ще те настигне.

— А ти…?

— Ха! — извика тя. — Мен отдавна ме е стигнала. Втори път няма да може. Тръгвай!

Сторих го с радост. Защото бях изпълнен със студената нощ, бялата луна, отминали времена и нея. Вятърът ме издуха през тревистото хълмче. На вратата се обърнах. Тя все още беше там, на млечния път, с развят шал от времето и вдигната ръка във въздуха.

— Бързай — стори ми се, че чувам шепота й, — кажи му, че го чакам!

Блъснах вратата, втурнах се в къщата, паднах в средата на хола, сърцето ми бомбардираше, отражението ми в голямото огледало експлодира в безцветна светкавица.

Джон седеше в библиотеката и пиеше поредното си шери. Наля и на мен.

— Един ден — каза той, — ще се научиш да приемаш онова, което казвам, с малко повече съмнение. Господи, погледни се! Леден си. Изпий това. Ето още едно!

Аз пиех, той наливаше, аз пиех.

— Всичко това шега ли беше?

— А какво друго? — засмя се Джон, после млъкна.

Тихият припев беше отново отвън, най-тънкият нокът на зората, когато луната заскърца надолу по покрива.

— Това е твоята банши — казах, загледан в питието си, неспособен да помръдна.

— Сигурно, момче, сигурно, ха-ха! — отвърна Джон. — Изпий си питието, Дъг, и аз отново ще ти прочета онази велика рецензия за твойта книга в Лондонския „Таймс“.

— Ти го изгори, Джон.

— Да, момче, но си я припомних цялата, като че ли беше тази сутрин. Пий!

— Джон — рекох, взрян в огъня, обърнат към камината, където пепелта от изгорения вестник бе издухана от силния вятър. — Тази… рецензия… наистина ли съществува?

— Боже господи, разбира се, че съществува! Всъщност… — на това място той замлъкна, после заговори с привидна загриженост. — „Таймс“ знае моето отношение към теб, Дъг, и ме помоли да представя книгата ти — Джон протегна огромната си ръка и допълни чашата ми. — Под чуждо име, разбира се. Това не е ли перчене от моя страна? Но трябваше да съм справедлив, Дъг, трябваше да съм безпристрастен. Така че писах кое наистина смятам за добро и кое за не дотам добро в книгата ти. Критикувах я по същия начин, по който бих го направил, ако ми беше предложил някой гаден епизод в сценария и аз те накарам да го преработиш. Сега разбра ли що за човек съм? А?

Той се наведе над мен. Хвана с ръка брадичката ми, повдигна я и се загледа дълго и нежно в очите ми.

— Да не би да се разстрои?

— Не — отвърнах, но гласът ми секна.

— Добре, щом не си. Съжалявам. Беше шега, момче, само една шега. — После ме потупа приятелски по рамото.

Лек удар с ковашки чук, попаднал в целта.

— Бих предпочел да не си беше правил шега, бих предпочел статията да съществуваше — отвърнах.

— И аз също, момче. Изглеждаш зле. Аз…

Вятърът се раздвижи около къщата. Прозорците заскърцаха и зашепнаха.

Изведнъж заговорих, без да съзнавам причината:

— Банши. Тя е там, навън.

— Това беше шега, Дъг. Трябва да внимаваш с мен.

— Не — отвърнах аз, загледан през прозореца. — Там е.

Джон се засмя.

— И ти я видя, така ли?

— Тя е млада, красива жена, наметната с шал в студената нощ. Млада жена с дълги черни коси и големи зелени очи, с кожа като сняг и нос като профила на горд финикийски кораб. Звучи ли ти като нещо познато, което някога си имал в живота, Джон?

— Хиляди! — засмя се Джон, вече по-тихо, като се опитваше да премери шегата ми. — По дяволите…

— Тя те чака — казах. — Долу, накрая на пътя.

Джон погледна разсеяно през прозореца.

— Това, което чухме, беше тя — добавих. — Описа теб, или подобен на теб. Нарече те Уили, Уил, Уилям. Но аз знаех, че това си ти.

Джон се замисли:

— Млада, казваш, и красива, навън, сега, в този момент…?

— Най-красивата жена, която някога съм виждал.

— И не носи нож…?

— Невъоръжена.

Джон въздъхна.

— Е, тогава, май ще трябва да изляза и поговоря с нея, не мислиш ли?

— Тя те чака.

Той се отправи към външната врата.

— Сложи палтото си, нощта е студена — казах.

Тъкмо обличаше палтото си, когато отново чухме звука, съвсем ясен този път. Стон, после плач, и отново стон.

— Господи! — хвана с ръка дръжката на вратата, не желаеше да се покаже малодушен. — Тя наистина е там.

Натисна бравата неохотно и отвори вратата. Вятърът нахлу, носейки със себе си ново стенание.

Джон стоеше в студа и се взираше надолу по пътя в тъмното.

— Чакай! — извиках в последния миг.

Джон се спря.

— Има нещо, което не съм ти казал. Тя е там, разхожда се. Но… е мъртва.

— Не ме е страх — отвърна Джон.

— Сигурно — казах, — но аз се страхувам. Ти никога няма да се върнеш. Колкото и да те мразя, сега не мога да ти кажа да тръгнеш. Затвори вратата, Джон.

Отново стон, после плач.

— Затвори вратата!

Опитах се да отдръпна ръката му от бравата, но той я стискаше здраво. После отметна глава, погледна ме и въздъхна.

— Ти наистина си добро момче. Почти колкото мен. Ще те взема в следващия си филм. Ще станеш звезда.

После се обърна, пристъпи в студената нощ и затвори внимателно вратата.

Аз изчаках да чуя стъпките му по пясъчната алея, после заключих вратата, минах през къщата и загасих лампите. Когато пресичах библиотеката, вятърът зави жално в комина и разпръсна черната пепел от вестника в камината.

Дълго се взирах в пепелта, после се сепнах и хукнах нагоре по стълбите, с трясък отворих таванската стая, затръшнах вратата, съблякох се и вече бях в леглото, завит през глава, когато чух градският часовник да отброява един часа, далече, в дълбоката сутрин.

Стаята ми беше толкова високо, като изгубена в къщата и небето, че нямаше значение кой или какво тропа там долу, чука или блъска по вратата, шепне, после моли, накрая скимти…

Кой би могъл да чуе?

Информация за текста

© 1984 Рей Бредбъри

Ray Bradbury

Banshee, 1984

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1371]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:36