Александър Блок

Дванадесетте

1

                Черна вечер.
                ял — снегът.
                Вятър, вятър!
        И нозете ти едвам държат.
                Вятър, вятър —
        по цял божи свят!

                Вятърът развява, вее
                белий сняг навред.
        Под снега — лед.
                Бавно, тежко
                всяка стъпка се люлее,
        хлъзга се — ах, тежко!

                Между две здания —
                обтегнато въже.
                На въжето — плакат:
„Цялата власт на Учредителното събрание!“
        Една бабичка свива се — плаче,
        не разбира що всичко туй значи,
                защо ли е тоз плакат —
                такъв огромен пояс?
Партенки много биха излезли от този плат —
                а всеки днес е гол и бос…

        А ето бабичката спъна се —
и в преспа сняг пред нея тропва!
        — Ох, Богородице застъпнице!
        Ох, тези болшевики, ще ни вкарат в гроба!

                Вятър остър!
                Не престава и студът!
                Спрял буржоата насред път,
                в шубата си скрил е нос.

        А тоз кой е? — Дълги власи
        и говори полугласно:
                — Предатели!
                — Загина Русия!
        Сигурно — писател,
                вития…

        А ето дългополий —
        пристъпва, покрай преспа като гроб…
        Защо днес весел не изглеждаш,
                другарю поп?

        Помниш ли ти нявга какво време беше —
        ти с корема си напред вървеше
        и коремът с кръста
        над народа грейше?

        Ето госпожата със боата,
        към друга тя се наклони:
        — Как плакахме, плакахме ний…
                Подхлъзна се
        и — туп — на земята!

                Ай, ай!
                Помогни, ръка подай!

                Вятър весел
                с радост и яд
                дрехи развява
                и пак полетява,
                вей, къса, понесъл
                огромний плакат
„Цялата власт на Учредителното събрание!“
                и думи довява:

                И ние сме имали събрание…
                ей в туй здание…
                        решиха
                        постановиха…
За час — по десет, за цяла нощ — двайсет и пет,
        а за по-малко — на никого занапред…
                Да спиме вече…

                Късна вечер.
                Пустее улицата.
                Скитник сам
                далече лута се —
        и свири вятърът един…

                Хей, сиромашки син!
                        Ела насам —
                да се целунем ний…

                        Хляб!
                Що ни чака напред?
                        Отмини!

        Черно, черно небе.

        Злоба, горестна злоба
                кипи в гърди…
        Черна злоба, свята злоба…

                Другарю! Следи —
                        всичко добре!

2

        Вятър вее, лети снегът,
        дванайсет души бавно вървят.

        Винтовки с черни ремъци отпред
        и огньове — навред, навред, навред…

        В уста — цигарка, с фуражка крива,
        в затвора има също такива!

                        Свобода, свобода!
                Ех, ех, без кръст!

                        Тра! Та-та!

        Студено, другари, студено.

        — А Ваньо с Катя — в кръчмата…
        — Керенки има тя в чорапа!

        — Сега сам Ваньо е богат…
        — Бе Ваньо наш, а днес — солдат!

        — Ех, Ваньо, буржоазна ти муцуна…
                        — Опитай мойта да целунеш!

                        Свобода, свобода!
        Ех, ех, без кръст!
        При Ваня е занята Катя —
        с какво, с какво е тя занята!…

                        Тра! Та-та!

        А огньове — навред, навред, навред…
        Винтовките — преметнати отпред…

        С революционна стъпка вървете вий!
        Заклетий враг не спи!

        Другарю, винтовката — смело напред насочи я!
        Нека гръмнат куршуми в Светата Русия!

                        В затворнишката,
                        в колибарската,
                дебелодирнишката!

                Ех, ех, без кръст!

3

        Тръгнаха момците наши
        в червената войска да служат,
        в червената войска да служат,
        буйната си глава да сложат.

        Ех, ти скръб — ти мъка,
        сладостен живот!
        Палто изпокъсано
        и пушка австрийска!

        Ний за скръб на буржоата
        ще запалиме земята —
        кръв, пожар света обви…
                Господи, благослови!

4

        Снегът фърчи, файтонджията крещи,
        Ваньо с Катичка лети;
        електрически фенер
                пред капрата блещи.
                Ах, дий, дий!

        Той в шинел и със фуражка,
        с физиономия глупашка —
        сучи, сучи чер мустак,
                и засуква,
                и пошушуква…

        Ваньо — ех че е напет!
        Ваньо — думи като мед!
                Катя той — глупачката — прегръща,
                        с думи сладки й отвръща…

        Тя се смее през главата,
        бляскат — бисер — зъбки бели…
                Ах ти, Катя, моя Катя,
                С муцунка дебела…

5

        На брата ти има, Катя,
        незараснал знак от нож,
        под гърдите ти пък, Катя —
        друга рана, прясна ощ!

                Ех, ех, поиграй така!
                С болно-хубави крака!

        Ходеше в бельо с тантели —
        походи си, походи!
        Блудстваше с офицери —
        ах, поблудствувай си ти!

                Ех, поблудствувай си ти!
                Екна в миг сърце в гърди!

        Помниш ли ти офицера —
        от нож умря, не бе щастлив…
        Що, не помниш ли, холера!
        Споменът е още жив!

                Ех, ех, оживи,
                в своето легло с ръце обвий!

        С гетри сиви на крачката,
        шоколад Миньон ядеше,
        с юнкери се веселеше,
        а пък си с войник сега ти!

                Ех, ех, съгреши!
                И душа си облекчи!

6

        … И пак напред галоп лети,
        и файтонджията плющи, крещи…

        Стой, стой! Андрея, дръж насам!
        Ти, Петре, загради ги там!…

        Трах, тарарах-тах-тах-тах-тах,
        в небето литна снежен прах!…

        Файтонът — с Ваня — в бяг зави…
        Пълни пак! Огън бий!

        Трах, тарарах! Сега познай!
        . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
        Как с чужда се любовница гуляй!

        Избяга, дяволът! Ала — помни,
        Ще се разправим утре ний!

        А Катя де е? — Мъртва, мъртва там!
        Кръв от челото й струи едвам!…

        Що, Кате, как си ти сега? —
        ни глас, ни звук… Лежи в снега!…

        Вървете с революционен крак!
        Не спи — и бди заклетий враг!

7

        И пак вървят дванайсетте.
        Пушките — на рамо.
        Клетият убиец само
        скрил е своето лице…

        Все по-бързо и по-бързо
        крачи с бързи крачки той.
        На врата качулка вързал —
        без да знай ни где, ни кой…

        — Що, другарю, не си весел,
        де тъй, друже, си тръгнал?
        — Що си, Петре нос обвесил,
        ил’ ти е за Катя жал?

        — Ох, другари, братя мили,
        любих туй момиче аз…
        Всяка нощ, до късен час,
        с нея сме се веселили…

        Зарад страшните лъчи
        в огнените й очи,
        за луничката кафява
        върху дясната й плешка —
        аз погубих я в забрава,
        аз погубих я глупешки… Ах!

        — Их, курвар такъв — не дрънкай,
        баба ли си, Петьо, що ли?
        Сам душичката си тънка
        ти разкъсваш? — Моля, заповядай?
        Дръж се мъжки, не отпадай!
        Сам бъди си ти контрола!

        Днес не е такова време —
        с тебе някой да играй!
        Още по-голямо бреме
        чака ни, другарю, знай!
        И виж — Петърчо забавя
        бързите си крачки пак —
        ето, пак глава изправя,
        ето, пак е весел той…

                Ех, ех!
        Развлечението не е грех!

        Етажите вий затворете,
        че грабеж ще падне пак!

        Изби с вино разтворете —
        гуляе старият голтак.

8

        Ох, ти скръб нерадостна,
        скука тягостна,
        горестна!

        Ей тъй времето
        ще прекарам, ще прекарам…

        Ей тъй темето
        ще почеша, ще почеша…

        Ей тъй семки тук
        ще плющя, ще плющя…

        Ей тъй с ножченце
        аз ще светна, аз ще светна…

Бягай, буржоа, как птиченце!
        Изпих ти зер кръвчицата
        зарад изгората —
        чернооката…

Успокой, Господи, душу рабы Твоея…

                                Скучно!

9

        Не чуй се градски шум, цари
        над Нева тишина пустинна,
        стражари няма веч — момци,
        днес веселете се без вино!

        Стои на пътя буржоата,
        носа си във балтона скрил.
        Зад него мършав пес, подвил
        опашка, следва го в тъмата.

        Стои — пес гладен буржоата,
        стои там ням като въпрос.
        И старий свят зад него чака —
        пес мършав със безсилна злост.

10

        Снежен вихър вей и плаче —
                ой ти, вихър, мрак и сняг!
        И дори на две-три крачки
        нищо не се вижда пак!

        На фуния сняг се вий,
        сняг лети, в лицето бий…

        — Ох, виелица — да чува свети Спас!
        — Петьо! Ей, недей ни мятка нази!
                От какво те е опазил
                златният иконостас?

        Малко ти разбираш, право,
        но сам размисли наздраво —
        в кръв не са ли твоите ръце
        зарад Катичкиното сърце?
        — С революционен крак вървете!
        Близко е врагът заклет!

                Напред, напред, напред,
                        работен народ!

11

        … И без име свято в нощний път
                вървят дванайсетте.
                        На всичко са готови те,
                        за нищо не скърбят…

        Към невидимия враг
        бдят винтовките железни…

        В глухи улички безвестни
        вей виелицата сняг…
        И затъва в преспи снежни
        надълбоко всеки крак…

                        Вей далече,
                        кървав флаг.

                        Смътни речи,
                        стъпки в мрак.

                Ето вече
                лютий враг.

        И виелицата вей навред
                        ден и нощ,
                        с дива мощ…

                Напред, напред,
                работен народ!

12

        … Идват с властна стъпка в нощний мрак…
        — Кой е там? Ела! —
        Вятърът с червений флаг
        вей сред нощната мъгла…

        Снежна преспа в тъмнината.
        — Кой е там? — Излез без страх!…
        Само мършав пес се клати,
        изгладнял, след тях…

        Махай се, проклета мърша,
        да не те погаля с щик!
        Стар свят — пес олекнал, мършав,
        падай — удрям в същий миг!

        … Скърца зъби изгладнял вълк,
        свил опашка, чака сам —
        пес премръзнал, пес без слава…
        — Обади се, хей! Кой там?

        — Кой там вей червений флаг?
        — Погледни какъв е мрак!
        — Кой там броди в мрака — кой е —
        покрай къщи и завои?

        Все едно, аз ще те хвана,
        по-добре се нам предай!
        Ей, другарю, зле ще стане —
        Кой си? Ще гърмиме, знай!

        Трах-тах-тах! — И само ехо
        екна в околния мрак…
        С дълъг смях над тъмни стрехи
        литна снежна буря пак…

                        Трах-тах-тах!
                        Трах-тах-тах!

        … Те вървят през нощний мрак —
                гладний пес върви след тях,
        а пред тях — със кървав флаг,
                скрит в виелицата шумна,
                незасегнат от куршума,
        с нежна стъпка, бял и пищен,
        в снежни бисери обкичен
                и с венец от бели рози —
                там пред тях: Иисус Христос.

Януари 1918

Информация за текста

Александр Блок

Двенадцать, 1918

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2009 г.

Източник: Христоматия по литература. 10. клас, изд. „Булвест 2000“, 2002 г.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/13184]

Последна редакция: 2009-09-04 15:34:46