/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Дъщеря На Албион

Антон Чехов


Антон Павлович Чехов

Дъщеря на Албион

Пред къщата на помешчика Грябов спря прекрасна каляска с гумени шини, с дебел кочияш и с кадифено седалище. От каляската изскочи околийският предводител на дворянството Фьодор Андреич Отцов. В преддверието го срещна съненият слуга.

— Господарите в къщи ли са? — попита предводителят.

— Съвсем не. Господарката и децата отидоха на гости, а господарят с мамзел гувернантката ловят риба. От сутринта още.

Отцов постоя, помисли и тръгна към реката да дири Грябов. Намери го на около два километра от къщи, като се приближи до реката. Когато погледна надолу от стръмния бряг и видя Грябов, Отцов прихна да се смее… Грябов, едър, дебел човек с много голяма глава, седеше на пясъка, скръстил под себе си по турски крака, и ловеше риба с въдица. Шапката му беше на тила, връзката му се изметнала настрана. До него стоеше висока, тънка англичанка с изпъкнали рачешки очи и голям птичи нос, който приличаше повече на кука, отколкото на нос. Облечена беше с бяла муселинова рокля, през която ясно прозираха сухите й жълти плещи. На златния й колан висеше златно часовниче. И тя ловеше риба с въдица. Около двамата цареше мъртва тишина. И двамата бяха неподвижни, като реката, върху която плаваха въдичарските им тапи.

— Желание страстно, но участ горчива! — засмя се Отцов. — Здравей, Иван Кузмич!

— А… ти ли си? — попита Грябов, без да откъсва очи от водата. — Пристигна ли?

— Както виждаш… А ти все още с тия свои глупости се занимаваш! Не си отвикнал още?

— Къде, по дяволите… Цял ден ловя, от сутринта… Някак не върви днес. Нищо не хванах нито аз, нито този караконджо. Седим, седим и никакъв дявол! Просто да се скъсаш от яд!

— Я се остави! Върви да пием водка!

— Почакай… Може да хванем нещо. Привечер рибата повече кълве… Седя, брат, тука от сутринта! Такава скука, че не мога да ти я опиша. Кой ме дявол караше да се захващам с този лов! Зная, че е глупост, а седя! Седя като подлец някакъв, като каторжник и гледам водата, като глупак някакъв! На коситба трябва да ида, а аз риба ловя. Вчера в Хапониево преосвещеният служи, а аз не отидох, тука седях ей с тази чига… с тази вещица…

— Но… ти побъркан ли си? — попита Отцов и засрамено погледна англичанката. — Ругаеш пред дама… и то нея…

— Да върви по дяволите! Все едно, бъкел не разбира руски. Ако щеш, я хвали, ако щеш, я ругай — все едно й е на нея! Погледни й носа! Само от носа й ще ти припадне! Седим по цял ден заедно и нито дума! Стои като плашило и пули зъркелите си във водата.

Англичанката се прозина, смени червея и хвърли въдицата.

— Истински ми е чудно, брат! — продължаваше Грябов. — Живее, глупачката, в Русия десет години, и нито дума не знае руски… Отиде някое наше аристократче у тях и бързо се научи по тяхному да дърдори, а те… дявол ги знае! Ти погледни носа й! Носа й погледни!

— Е, престани де… Неудобно е… Какво си се заял с жената?

— Тя не е жена, а мома… За женихи навярно мечтае, дяволската му кукла. И мирише на някакъв гнилоч… Намразил съм я, брат! Не мога да я гледам равнодушно! Като ми се опули с тия очища, целият се изкривя, като да съм си блъснал лакътя о перилата. И тя обича да лови риба. Погледни: лови и свещенодействува! С презрение гледа на всичко… Стои, мискинката, и съзнава, че е човек и че, значи, е цар на природата. А знаеш ли как се казва? Уилка Чарлзовна Тфайс! Пфу!… Не можеш го и изговори!

Англичанката, като чу името си, бавно изви нос към Грябов и го измери с презрителен поглед. От Грябов дигна очи към Отцов и обля и него с презрение. И всичко това мълчаливо, важно и бавно.

— Видя ли? — попита Грябов със смях. — На ви, значи на вас! Ах ти, караконджо! Зарад децата си само държа този тритон. Да не бяха децата, и на десет километра до имението си не бих я допуснал… Носът й също като на ястреб… А талията! Тази кукла ми прилича на дълъг гвоздей. Да го вземеш, знаеш, че да го забиеш в земята. Чакай… Струва ми се, че на моята въдица кълве…

Грябов скочи и вдигна пръчката. Конецът се опъна … Грябов дръпна още веднъж, но не извади въдицата.

— Закачила се е! — каза той и се намръщи. — За камък навярно… Дявол да го вземе…

На лицето му се изписа страдание. Като въздишаше, мърдайки неспокойно и мърморейки проклятия, той почна да дърпа влакното. Дърпането до нищо не доведе. Грябов побледня.

— Жалко! Във водата трябва да влизам.

— Я остави!

— Не може… Привечер хубаво се лови… Гледай ти каква беля, прости, господи! Трябва да влизам във водата. Трябва! А пък да знаеш как не ми се съблича. Англичанката трябва да разкарам… Неудобно е пред нея да се събличам. Все пак дама е!

Грябов хвърли шапката и връзката си.

— Мис… ъ-ъ-ъ… — обърна се той към англичанката. — Мис Тфайс! Же вупри1. Е, как да й кажа? Е, как да ти кажа, за да разбереш? Слушайте… натам! Натам идете! Чуваш ли?

Мис Тфайс обля Грябов с презрение и издаде носов звук.

— Какво? Не разбирате ли? Махай се оттука, ти казват! Трябва да се събличам, дяволска кукло! Нататък иди! Нататък!

Грябов дръпна мис за ръкава, посочи й храстите и клекна: върви, значи, зад храстите и се скрий там … Англичанката, движейки енергично веждите си, бързо изговори дълго английско изречение. Помешчиците прихнаха да се смеят.

— Пръв път в живота си чувам гласа й… Няма какво да се каже, гласче! Не разбира! Е, какво да я правя?

— Зарежи! Да вървим да пийнем водка!

Не може, сега трябва да се лови… Вечер… Е, какво ще кажеш? Гледай ти беля! Ще трябва да се събличам пред нея…

Грябов съблече сюртука и жилетката си и седна на пясъка да си събува обущата.

— Слушай, Иван Кузмич — каза предводителят, като се смееше в шепата си. — Това вече, приятелю, е подигравка, гавра.

— Никой не я моли да не разбира. Това им е за урок на чужденците!

Грябов събу обущата, панталоните, съблече си бельото и се намери в адамов костюм. Отцов се хвана за корема. Той се зачерви от смях и от срам. Англичанката замърда вежди и замига с очи… По жълтото й лице пробягна надменна, презрителна усмивка.

— Трябва да се поохладя — каза Грябов, като се тупаше по бедрата. — Кажи ми, моля ти се, Фьодор Андреич, защо всяко лято се изривам по гърдите?

— Но влизай по-скоро във водата или се покрий с нещо! Животно!

— И да беше се засрамила поне, мръсницата! — каза Грябов, като влизаше във водата и се кръстеше. — Брр … студена вода… Гледай я как си мърда веждите! Не се маха… Над тълпата стои! Хе-хе-хе… И за хора не ни смята!

Като влезе до колене във водата и се изправи с целия си грамаден ръст, той намигна и каза:

— Това, брат, не й е Англия!

Мис Тфайс хладнокръвно смени червея, прозина се и хвърли въдицата. Отцов се обърна настрана. Грябов откачи кукичката, гмурна се и със сумтене излезе из водата. След две минути той седеше вече на пясъка и пак ловеше риба.

1883

Информация за текста

© Христо Радевски, превод от руски

Антон Павлович Чехов

Дочь Альбиона, 1883

Източник: http://bezmonitor.com

Сканиране: Тони

Антон П. Чехов, Разкази 1880–1886, Народна култура 1969

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1978]

Последна редакция: 2006-08-05 13:53:29