/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Убиецът На Президента

Брайън Хейг

Шон Дръмънд разполага само с три дни, за да предотврати убийството на американския президент. Бившият командос и настоящ военен адвокат е изпратен в Отдела за специални проекти на ЦРУ — нова структура, специализирана в борбата с най-големите заплахи за националната сигурност. Когато началникът на канцеларията на Белия дом е брутално убит, а до трупа му е открита бележка с обещание за нови жертви, сред които е и президентът на САЩ, той разбира, че е изправен пред най-голямото предизвикателство в своята кариера. В екип с чаровна специалистка по психологическо профилиране от ФБР Шон се впуска в атака. Анонимен сайт в интернет обявява награда от 100 милиона долара за главата на американския президент, а подозренията падат върху безследно изчезнал агент от тайните служби. Едва след приключилата с престрелка драматична ситуация, в която самият той е заложник, Шон си дава сметка, че силите на реда са допуснали огромна грешка, която е длъжен да поправи.

Брайън Хейг

Убиецът на президента

1.

— Хубав пистолет имате — подхвърлих на красивата млада дама, докато се настанявах на задната седалка.

Тя не отговори.

— Кобура също си го бива.

— И двете са на стандартно въоръжение във ФБР — благоволи да ми отговори тя.

— Без майтап? А да сте гърмели по някого с тоя пищов?

— Още не, но вие може да сте първият — хвърли ми кос поглед тя.

Съдейки по акцента, младата дама беше някъде от Средния запад, най-вероятно от Охайо. А съдейки по тона и поведението й, като нищо можеше да изпълни заплахата си. Нито тя, нито джентълменът на предната седалка изразиха с усмивка или жест някакво задоволство от факта, че ще им бъда спътник.

Реших да счупя ледовете и казах:

— Аз съм Шон Дръмънд.

— Млъкнете — отвърна тя.

— Хубава утрин, нали?

Тя ме дари с гневен поглед и се извърна към прозореца.

— Къде отиваме? — попитах.

— Замълчете, ако обичате. Опитвам се да мисля.

— Попитах ви друго.

— Значи не обръщате внимание на отговорите, които получавате.

Намирахме се на задната седалка на черен седан без опознавателни знаци, а отпред седяха двама цивилни.

— Вие да знаете къде отиваме, момчета? — попитах ги аз.

Мъжът вдясно от шофьора хвърли поглед към колегата си, после се извърна към мен.

— Да — гласеше отговорът.

Както вече споменах, аз съм Шон Дръмънд, имам чин майор и съм военен адвокат. А тези тримата май са гадни типове, които ме водят към близката тръстика да ми хвърлят един хубав бой. Е, може би не в буквалния смисъл на думата, но вероятно се досещате какво имам предвид. Преди малко излязохме от портала на централата на ЦРУ, завихме наляво по „Доли Мадисън“ и се насочихме на запад към Маклийн. Без светлини и сирени, но доста бързо — с повече от сто: един факт, който заслужаваше внимание.

Знаех името на дамата: Дженифър Марголд. Знаех и какво работи — специален агент на Федералното бюро за разследване от оперативната централа във Вашингтон. Ако не притежаваше някакви специални умения, тя едва ли щеше да се вози на задната седалка на тази кола. Беше прехвърлила трийсетте, с дълга до раменете медноруса коса, стройна и — както вече казах — много привлекателна. Не толкова красива, колкото симпатична и интересна.

Свежо изглеждаше в костюма с панталон и ниски обувки. Лицето й беше гримирано с мярка, но по мое мнение не достатъчно, за да се скрият някои черти, които бяха много сходни с упоритостта. Освен това не беше облечена по начина, по който обикновено се обличат колегите й федерални ченгета: бронежилетки, тъмносини якета и бейзболни шапки. Това според мен беше вторият интересен факт. Между другото, очите й имаха цвета на лед, примесен със замразен кобалт.

Би трябвало да добавя, че самият аз не носех униформа, а бях облечен в тъмносин костюм на райета, който беше едновременно стилен и подходящ за случая. Защото текущата ми задача нямаше нищо общо с армията и правото. На практика това беше първата ми задача от тоя род и аз изобщо нямах представа за какво става въпрос.

— Ще ви бъда задължен, ако спрете на най-близкото кафе „Старбъкс“ — подхвърлих към шофьора.

Той се изсмя.

— Сериозно говоря, приятел — добавих. — Аз черпя. Като ви гледам, положително си падате по кафе с мляко…

— Вече ви казах да млъкнете — обади се агент Марголд.

Както и да е. В момента бях даден назаем (може би с надеждата да остана там завинаги) на една служба със странното наименование „Отдел за специални проекти“, която беше част от Централното разузнавателно управление. Но работното ми място не беше в Лангли, а в някакъв тухлен склад в Кристъл Сити, над вратата на който висеше табела с надпис „Охранителна техника за дома Фъргюсън“.

Вероятно ще решите, че това е достатъчно за фасада, но Управлението има секретен бюджет, който по своята същност представлява откровена покана за екстравагантни глупости. Отпред винаги са паркирани три-четири червени микробуса за доставки, чиито щатни шофьори имат единственото задължение да обикалят града по цял ден. Има и други служители, които играят ролята на клиенти, които влизат и излизат от склада. В приемната действа и рецепционистка на име Лайла, която трябва да отбива истинските клиенти, случайно появили се да търсят домашни аларми или свързаните с тях аксесоари. Но Лайла е печена. Освен че се държи приятелски, тя е и много красива.

Разбира се, ЦРУ прекалява с тези камуфлажни операции. Знаете ли колко по-просто би било, ако окачим над вратата една табела с надпис „Клиника по кожно-венерически болести“? Микробусите и фалшивите клиенти автоматично ще отпаднат, да не говорим за случайните посетители. На практика аз направих предложение в този дух още на втория ден от назначението си, но нямах кой знае какви очаквания. Тези хора имат проблеми с имиджа си и смятат, че мерките за сигурност на една национална агенция по сигурността трябва да бъдат нещо наистина специално.

Както и да е. След около километър и половина завихме наляво по улица, носеща дългото наименование Балънтри Фарм Драйв, която ни отведе в квартал с огромни жилищни блокове. За ваша информация мога да добавя, че Маклийн е едно от по-елитните предградия на Вашингтон, което съвсем не е лишено от лъскави имения, отредени за богатите и привилегированите. Все пак не виждам как някой брокер ще заведе там кандидат-купувачи и ще им каже нещо от сорта: „Споменахте, че цената не е проблем, и аз реших да ви покажа този хубав квартал…“ Продължихме още малко и не след дълго улицата свърши. В задънената й част бяха паркирани три броя патрулни коли „Форд Краун Виктория“ и вече не ми беше трудно да се досетя къде отиваме. Входът се охраняваше от двама цивилни, които изглеждаха колкото навъсени, толкова и наежени.

Зърне ли човек такава сграда, веднага му светва за какво става въпрос. Фасадата от червени тухли, коринтските колони и полегатият покрив крият поне хиляда и четиристотин квадратни метра разкошен помпозен интериор, а просторният терен отзад е оборудван с градина, басейн и всичко останало.

Слязохме от колата. Единият от костюмираните тръгна да ни посрещне. По всяка вероятност познаваше специален агент Марголд, защото се обърна към нея на малко име:

— Всички са вътре, Джени. Грозна работа. Директорът закъснява вече десет минути.

После й поднесе клипборда си и тя се подписа — име, час, дата или каквото там бяха измислили.

Предположих, че имаше предвид Марк Таунзенд — шефа на Федералното бюро. Което идваше да покаже, че двамата клоуни на входа са и федерални ченгета. Не че имам нещо против федералните ченгета, дори напротив — аз се възхищавам от това, което вършат, а също така и от перфектния начин, по който го вършат. Въпросът е как точно го постигат. Един куп служители на ФБР са обикновени адвокати и счетоводители, но в момента, в който по волята на съдбата започнат да действат като агенти на силите на реда, те нещо превъртат, превръщат се в шантави хибриди, които са толкова сложни, че се подписват с тире между двете си имена. Толкова са надути и противни, че бих им простил само ако зад стойката се крие неподправен професионализъм.

Като служители на реда, въпросните агенти са особено чувствителни по отношение на юрисдикцията. Както вече споменах, на алеята отпред имаше само държавни коли и федерални агенти. Липсваха линейки, нямаше ги микробусите на „Съдебна медицина“ и „Криминалистика“, липсваше жълтата полицейска лента, с която се ограждат местопроизшествията. Интересен факт номер три, ако питате мен.

Интересен факт номер четири беше отсъствието на униформени полицаи от местния участък, които обикновено се отзовават най-бързо. От това следваше, че каквото и да се е случило във вътрешността на внушителната сграда, то си оставаше чисто федерална работа. Това, преведено на нормален език, означаваше сериозна работа. А информационното затъмнение означаваше друго: наличие на пълна бъркотия и демонстрация на безсилие.

Марголд върна клипборда на цивилния, който се обърна към мен и попита:

— А вие кой сте?

— Строителният инспектор — отвърнах аз.

Изчаках някаква реакция, след което попитах:

— А вие от „Борба срещу биологичните вредители“ ли сте?

— Преди да се разпишете, бих искал да видя някакъв документ за самоличност — отвърна човекът с лека усмивка.

Сутринта в 7:09, когато настойчивото телефонно обаждане на шефката ме измъкна изпод душа, инструкциите по откритата линия бяха колкото кратки, толкова и недвусмислени: да не подписвам никакви документи и да не разкривам истинската си самоличност пред никого, с изключение на агент Марголд. След което добави, че ако искам да запазя своята анонимност, няма да е зле да внимавам с езика и маниерите си — каквото и да означава това.

За няколкото кратки седмици в компанията на тези конспиративни типове бях успял да науча, че те рядко изричат на глас цялата истина. Това ме принуди да усвоя изкуството, което обикновено се нарича „четене между редовете“. В случая заповедта да не оставям подписа си означаваше, че моите шефове не искат в някакъв момент да се окажа призован от съда. А насърчаването на анонимността ми беше знак, че моята служба не гори от желание някой свидетел да си спомни за присъствието ми на някое важно място…

Ето защо не проявих нито грубост, нито тъпа духовитост, когато погледнах цивилния право в очите и казах:

— Ако се легитимирам, ще се наложи да ви убия.

На което той отвърна:

— Но ако не го направите, аз ще ви убия!

Тук се намеси агент Марголд, която се обърна към цивилното ченге и каза:

— Оторизиран е, а и аз ще го държа под око…

— Въпреки това трябва да се разпише, Джени!

— Не трябва, повярвай ми. Ако някой те скастри за пропуска, оправдай се с мен.

Леденосините й очи се заковаха в лицето на горкия човек, който се поколеба още няколко секунди, след което неохотно ни пусна. Очевидно вътре се беше случило нещо много сериозно, след като федералните ченгета бяха толкова спечени. За да се отпушат, май щеше да се наложи поне един месец да пият слабително. Все пак ние продължихме напред — тя и аз. Двайсетина метра по алеята и още десет по пътечката ни отведоха до величествения вход. Агент Марголд спря на прага, намъкна бели хартиени пантофи направо върху обувките си, а ръцете й се оказаха в плен на ръкавици от тънка гума.

— Явно имаш проблем с началниците, Дръмънд — изръмжа тя, без да ме погледне. — Но те предупреждавам, ще ти щракна белезниците в момента, в който решиш да оспорваш заповедите ми, след което ще бъдеш изнесен оттук под формата на вързоп! — Подаде ми чифт ръкавици и книжни пантофи и добави: — Ще стоиш близо до мен, ще си държиш голямата уста затворена и няма да пипаш нищо! Тук си в ролята на наблюдател, точка!

Всемогъщи боже! Надлежно подвих опашка и кротко отвърнах:

— Права си. Радвам се, че ми го напомни, и искрено съжалявам, че съм те разтревожил. Обещавам да бъда по-отзивчив, по-старателен и най-вече покорен!

Всъщност не казах нищо подобно. Намъкнах пантофите и ръкавиците и попитах:

— Ти ли влизаш първа?

Без повече приказки се озовахме в огромно като пещера преддверие с под от бял мрамор и извито стълбище в дъното. От високия таван висеше тежък кристален полилей. Поради ролята си на наблюдател, точка! аз обърнах внимание и на ориенталския скрин до стената в дъното, ръчно тъкания китайски килим, а също така и на тялото, проснато на два метра от вратата.

Трупът беше на жена малко под трийсет, в завидно физическо състояние. Ако се абстрахираме от състоянието му в момента, разбира се. Беше облечена в хубаво тъмносиньо костюмче — сако с изчистена линия и къса пола. Лежеше по гръб, с ръце на шията, подвити колене и широко разтворени крака, между които се виждаха розовите й пликчета. Свенливостта вече не беше нейна грижа. Положението на ръцете и ореолът от кръв около главата предполагаха изстрел в гърлото. Кръвта изглеждаше тъмна, което свидетелстваше за прекъсната артерия. А фактът, че беше хванала коричка, сочеше, че са я гръмнали някъде около часа на сутрешния ми крос.

Приличаше на повредена парцалена кукла, понесена и захвърлена от ураган. Разбира се, не това й се беше случило. Бе станала жертва на изстрелян фронтално куршум с достатъчно мощ, за да я вдигне във въздуха и да я запрати на метър и половина от вратата.

Не мисля, че мис Марголд пропусна да види трупа, въпреки че продължи да крачи, гледайки право пред себе си. Или беше идвала в къщата и преди, или й я бяха описали подробно, тъй като без никакво колебание ме преведе през просторната дневна и се насочи към трапезарията, където имаше още трупове.

Бяха двама — мъж и жена на преклонна възраст, настанени един срещу друг на масата за хранене, забили глави в супата. Или, за да бъда по-точен, лицата им бяха потопени в купички за супа, в които беше закуската им — „Чириос“ — за него и „Фростид Флейкс“ за нея.

Мъжът беше на шейсет и пет-шест години, с бяла коса и хубав раиран костюм от фина вълна, бяла риза и черни, лъснати до блясък мокасини. До левия му крак беше изправено скъпо куфарче от черна кожа. Сякаш се бе приготвил да тръгва за работа, но нещо му беше попречило. Жената беше червенокоса, горе-долу на неговата възраст. Под пеньоара от синя коприна се виждаше розова пижама. Имаше вид на домакиня, подготвила се да закусва с чужди хора, но явно не с тези, които ги бяха посетили.

Агент Марголд се насочи право към трупа на мъжа, докосна сънната му артерия и побърза да се отдръпне. Забелязах, че на стената в ъгъла се подпираха двама агенти, които не вършеха нищо. Вероятно така им беше заповядано, тъй като моята спътница се обърна към тях и попита:

— Колко време е изтекло? Някъде около два часа, нали?

— Съдебният лекар пътува насам — отговори по-едрият от двамата. — Но вероятно е точно така. Преди половин час, когато се появихме, той беше още топъл. Смъртта е настъпила някъде между шест и седем, най-вероятно малко след шест…

Тя направи кратък оглед на помещението. Масата беше дълга и солидна, явно правена по поръчка. Около нея спокойно можеха да седнат четиринайсет души. Самата стая беше просторна, обзаведена със скъпи мебели. Домакинята очевидно притежаваше добър вкус или бе ползвала услугите на добър декоратор. На перваза над камината имаше свежи цветя, също като онези, които бяха подредени в голямата ваза в средата на масата. Цветното изобилие подсказваше за скорошен семеен празник.

Всъщност те може и да не бяха съпрузи. Догадките и предположенията са нещо доста опасно, когато се правят на местопрестъплението. Мъртвият мъж на масата би могъл да е нейният любовник, счетоводител или убиец. Не пропуснах да си отбележа, че двамината до стената гледаха главно към него, докато жената оставаше извън тяхното внимание. По един или друг начин труповете са свързани с някакво престъпление. И ако приживе между тях е имало някакви различия, насилствената смърт ги изтрива без остатък. Но въпреки това при масовите убийства винаги има един „главен“ труп, докато останалите са жертва на трите „П“ — погрешно време, погрешно място, погрешна компания. Запитах се дали младата дама във фоайето не е тяхна дъщеря.

Марголд отново се обърна към мъжете край стената.

— Кой откри жертвите?

— Дани Кавузо — отговори по-едрият агент. — Служител в „Тайсънс Корнър“, чийто офис е съвсем наблизо и по тази причина компанията е поела грижата за евентуални проблеми. Ястреба им се обаждал контролно малко преди да тръгне за работа. Винаги в шест и половина. Днес обаче не се обадил, затова позвънили те. Не получили отговор и изпратили Кавузо на проверка.

— Сам?

— Не, придружавал го е Анди Воршуски, негов колега. Входната врата се оказала отключена. Те направили светкавичен оглед на къщата и околността, след което съобщили за инцидента. Тръгнаха си веднага след нашата поява…

— Значи те са единствените, които са напуснали местопрестъплението, така ли?

— С изключение на убийците…

— Нека нещата останат така. Пълна карантина. Никой да не си тръгва без моето лично разрешение.

Агентът промърмори едно „ясно“, а тя възобнови огледа си, оставяйки ме да си блъскам главата над интересен факт № 5. Може би се опасяваше да не се объркат отпечатъците преди заснемането им от екипа криминалисти или пък аз изпусках нещо важно.

Но както и да е. Адвокатите не са експерт-криминалисти, но осем години практика в областта на наказателното право все пак предполагат наличието на някакви умения и опит. Малката входяща рана в черепа на мъжа се намираше отдясно, точно в средата на слепоочието. От мястото си не виждах изходящата рана, но сиво-червената пихтия, полепнала по скъпите тапети, беше доказателство, че съществува. Смених позицията си и направих опит да си представя мъжа жив, заел нормално положение на стола. Първото ми предположение беше, че изстрелът е бил произведен от хоризонтално положение — сякаш стрелецът е натиснал спусъка почти от упор в слепоочието на жертвата. Но след кратък размисъл реших, че убиецът най-вероятно е приклекнал и е стрелял от по-голямо разстояние — за това свидетелстваше хоризонталната траектория на куршума. Стопанката на дома беше улучена в десния заден квадрант на шията. От отломките, пръснати върху близката страна на масата, можеше да се заключи, че стрелецът е бил на позиция вдясно и малко зад нея, а дулото е било леко наклонено. Отбелязах си, че по-късно трябва да намеря време за малко разсъждения върху този факт.

Входящата и изходящата рана в главата на мъжа бяха доказателство за голямата мощност на оръжието на престъплението. Когато се използват оръжия с по-малък калибър, куршумът обикновено рикошира в черепа. От положението на младата дама във фоайето можеше да се заключи, че тя е била застреляна с куршум, който значително надвишава 22-ри калибър, но дупката в слепоочието на мъжа свидетелстваше, че едва ли става въпрос за нещо по-малко от 45-и калибър.

Заобиколих, за да погледна изходящата рана на мъжа. И веднага разбрах, че не става въпрос за рана, тъй като липсваше почти цялата задна част на черепа. Това едва ли беше дело на 38-и калибър, освен ако куршумът не е бил кух или обработен по друг гаден начин с цел причиняване на максимални поражения. По всяка вероятност се беше забил в стената — една добра новина за специалистите по балистика.

По всичко личеше, че нападението е било пълна изненада за двойката на масата за закуска. Това беше повече от ясно. Никой от двамата не беше направил опит да се изправи или да отбие нападението, още по-малко пък да разпознае убиеца си. Вероятно са си разменяли съвсем обикновени реплики, например: „Марта, подай ми захарта, ако обичаш“, после бум, ох и готово. Или нещо от сорта на: „Марта, би ли ми подала още една от онези чудесни препечени филийки?“ — „Разбира се, скъпи, а ти би ли…“ После бум, бум, ох, ох и край.

Специален агент Марголд очевидно бързаше, тъй като приключи огледа за броени минути и попита:

— Как се слиза в мазето?

— Отзад, през кухнята — обади се по-кокалестият от двамата. — Втората врата вдясно. Бен Маркаси вече е там.

Тя се обърна да ме погледне и леко кимна.

— Хайде, идвай.

И аз тръгнах.

Прекосихме коридора и намерихме втората врата вдясно. В движение се опитах да си отговоря на въпроса защо ЦРУ се е забъркало в тази история, след което логично си зададох и един далеч по-егоистичен въпрос: каква работа има Шон Дръмънд в тая баровска къща? Тежестта на престъплението и присъствието на ФБР автоматично изключваха тривиалните мотиви: кражба с взлом, провалена сделка с наркотици и прочие. Защото това, което се беше случило в трапезарията, си беше чиста екзекуция. Не е имало разговор между жертвите и убийците, не е имало спор за пари, нито пък отмъстително послание. Не са се водили преговори, дори „сбогом“ не са си казали.

Обобщенията могат да бъдат не по-малко подвеждащи от предположенията, но до екзекуции по принцип прибягват гангстерите и наркотрафикантите. И двете групи възприемат убийството като част от бизнеса, като бърз и ефикасен начин за прекратяване на спор, прекъсване на партньорство или отстраняване на прегрешил служител. Но гангстерите биха привлекли вниманието единствено на ФБР, наркопласьори могат да събудят любопитството на Отдела за борба с наркотиците, но нито едните, нито другите би трябвало да са грижа на ЦРУ. Може би провалена програма за защита на важен свидетел? В такъв случай Управлението би могло да е замесено, особено ако жертвата се окаже свидетел в нашумял процес срещу международния тероризъм. Това все пак е една възможност. Или убитият на масата е бил служител на ЦРУ? Може би става въпрос за някаква извратена любезност между двете федерални агенции: Хей, тази сутрин са видели сметката на един от вашите… Защо не отскочите да видите за какво става въпрос?

На минаване покрай кухнята подуших аромата на кафе и изведнъж ми се прииска да изпия една чаша. Но мис Нафукан задник вероятно щеше да изпадне в истерия и да ме залее с отровна жлъч, поръсена за всеки случай с рицин. На местопрестъпленията човек трябва много да внимава. Затова кротко последвах агент Марголд към мазето. Тя стигна подножието на стълбите, огледа се и извика:

— Бен, къде си?

— Тук съм — обади се мъжки глас.

Мазето представляваше просторно помещение с висок таван и боядисани в бежово стени, лишено от всякакви прегради, външни врати и дори прозорци. Обзавеждането беше доста по-скромно от това горе, а обстановката подсказваше, че е било използвано сравнително рядко. В далечния ъгъл обаче имаше голяма купчина играчки: строител, две топки, камионче и още куп такива неща. И тя променяше всичко.

Двамата горе престанаха да бъдат клинични случаи и се превърнаха в баба и дядо, които са водили внуците си в музейния комплекс „Смитсониън“ и са помнели рождените им дни. Убийството им вече не беше инцидент, тъй като се беше превърнало в трагедия за едно семейство и в нещо повече от мимолетно любопитство за самия мен. Не знаех дали в душата на Марголд има място за някакви сентименти, затова попитах:

— Познаваше ли тези хора?

Мадамата рязко се обърна, в очите й блеснаха светкавици.

— Ще те изгоня в момента, в който още веднъж отвориш уста! — отсече тя.

Разбирахме се чудесно, няма що.

Продължихме напред и скоро стигнахме до една врата в дъното, от която се влизаше в малка стая. От състоянието на варосаните стени стигнах до извода, че тя е била пристроявана допълнително, вероятно не много отдавна.

В центъра й стоеше едър мъж на средна възраст, който прекарваше пръсти през оредялата си коса. Други живи твари липсваха, следователно това беше Бен, който бавно се обърна да ни погледне. Стаята и бездруго беше малка, но десетината монитора я правеха направо клаустрофобична. До една от стените беше залепен пулт за управление на ултрамодерен комуникационен център. Пред него имаше работно кресло на колелца марка „Ногахайд“, а край противоположната стена се виждаше тясно легло. Сцената допълваха три нови трупа, разпръснати в небрежни пози.

Най-близо до вратата и до нас седеше млада жена, получила три-четири куршума в дясната част на тялото си. Беше политнала на една страна от стола си, почти опрян до пулта. Смъртта я беше заварила в момента, в който бе протегнала дясната си ръка към някой от многобройните плъзгачи. Другите двама убити бяха мъже — единият към трийсетгодишен, другият на около трийсет и пет-шест. И двамата бяха с порядъчно измачкани сиви костюми и още повече дупки от куршуми.

По-младият беше свалил сакото си и се беше изтегнал на леглото. Ако не беше малката дупка в дясното слепоочие и белезникавите следи от мозък и кръв по стената, човекът приличаше на заспал — с отпуснати черти и спокойно кръстосани ръце. В случая явно ставаше въпрос за неусетно преминаване във вечността.

Другият труп беше проснат върху работния стол пред пулта. Беше преметнал сакото си през облегалката, а в отворените му очи вместо спокойствие се четяха ужас и болка. Пръстите му бяха вкопчени в гърлото, тъй като и той беше прострелян там, също като жената до входа. По-неопитният наблюдател би си помислил, че е получил сърдечен удар, което всъщност си беше самата истина. Те всички бяха получили удар…

Вниманието ми беше привлечено от нещо друго. Мъртвецът на леглото беше свалил не само сакото си, но и кожения кобур с автоматичния глок. Абсолютно същото оръжие в кобур стоеше прикрепено към колана на партньора му. Отхвърлих окончателно теорията за служител на ЦРУ и отдадох предпочитание на идеята за разкрития свидетел.

— Кои са тези хора? — обърнах се към Марголд.

Тя проверяваше пулса на жената пред пулта. На въпроса ми отвърна с едно заповедно „млъкни“, а на Бен подхвърли:

— Горе-долу по същото време като останалите.

— Аха — бавно кимна онзи, помълча малко, после добави: — Почти едновременно…

— Същото оръжие като горе, нали?

— Вероятно. Калибърът определено е същият — трийсет и осми.

— Приблизително, тъй като са използвали заглушител.

— Тъй трябва да е — кимна Бен, направи нова пауза и попита: — Ще можеш ли вече да предложиш реконструкция на случилото се?

— Мисля, че да… Нещата изглеждат ясни. Коя е жената във входното антре?

— Джун Лейси. От три години е при нас. Мисля, че дойде някъде от Минесота…

Този път паузата се проточи.

— Другата седмица щеше да се омъжва.

— Ясно. В колко часа се е появил шофьорът на Ястреба?

— Както винаги в шест и четвърт. Казва се Лари Елуд. Изпълнил обичайния ритуал — вкарва колата в алеята, оставя мотора да работи и отива да звънне на входната врата. Оттам нещата се поемат от Джун или друг колега, който е на смяна.

Агент Марголд изучаваше някакъв клипборд на пулта, който отдалеч изглеждаше като разписание на охраната.

— Тук е отбелязан точният час на появата му, шест и двайсет — обяви тя и се обърна да го погледне. — Какво означава „нещата се поемат от Джун или друг колега“?

— Сутрин екипът действа по точно определен план. Джун или колегата, който е дежурен, извежда Ястреба и го придружава до колата, а Елуд го настанява и подкарва към службата. Ястреба обича да е на работното си място точно в седем без четвърт, включително и в събота. От обстановката в къщата трябва да ти е станало ясно, че човекът беше педант. Всяка промяна в програмата по наша вина водеше до гръмовни скандали!

— Значи ето какво се е случило — промълви след кратък размисъл Марголд. — Елуд или някой, който прилича на Елуд, спира колата на алеята, приближава се до входната врата и натиска звънеца. Дотук всичко е рутинно. Но когато Лейси му отваря, получава куршум в гърлото. Няма нищо случайно във факта, че е застреляна именно в гърлото. Направено е, за да не може да предупреди останалите.

— Току-що прегледах записите — кимна Бен. — Права си, че колата се появява на алеята в шест и двайсет — с пет минути закъснение. Права си и за друго — че човек, който прилича на Елуд, слиза от колата и се насочва директно към входната врата. Но това е всичко, охранителните камери покриват периметъра и нищо повече.

— Да, така е… Съвсем очевидно е какво се е случило вътре. След като убива Лейси, мъжът влиза в къщата, ликвидира Ястреба и жена му, а после слиза тук и елиминира тези тримата. — Марголд кимна по посока на мониторите и добави: — Дай да видим записите.

Аз не бях на мнение, че нещата са толкова ясни, но премълчах. Бен също не възрази, а пристъпи към пулта и натисна няколко бутона. Лентата на видеото започна да се върти в обратна посока и спря на 6:19 часа. Пръстът му натисна клавиша за възпроизвеждане и няколко секунди по-късно на екрана изплува лъскав черен линкълн със затъмнени стъкла, който влезе в алеята и спря на няколко метра от гаража. От мястото на шофьора слезе мъж, който мина пред колата, изчезна за няколко секунди, а после се появи на пътеката, водеща към входната врата. Камерата го изгуби още веднъж, когато влезе под навеса, монтиран над бетонните колони. Нямаше картина на това, което се беше случило на вратата, въпреки че от трупа на Джун Лейси беше ясно какво е станало, но не и как…

Шофьорът Лари Елуд беше едър и як афроамериканец, облечен в тъмен костюм. На главата си имаше една от онези тъпи шофьорски фуражки с козирка, която скриваше лицето му. Вървеше бавно, леко приведен напред, сякаш имаше стомашни болки или му се беше схванал някой крак. По-вероятно обаче беше да прави тези движения с единствената цел да скрие лицето си от камерата и да промени походката си така, че да не бъде разпознат.

Марголд също го забеляза и подхвърли:

— Сигурен ли си, че е Елуд?

— Прилича на него — сви рамене Бен. — Но не съм сигурен в нищо!

— Може би не е действал сам — обадих се аз.

— Кой е този? — попита Бен.

— А ти кой си? — контрирах аз.

— Бен Маркаси — спокойно отговори той, след това се извърна към агент Марголд и повтори: — Кой, по дяволите, е този?

— Предупредих те да си държиш устата затворена! — хладно ме изгледа Марголд.

— Вярно — кимнах аз. — Исках само… Всъщност забрави.

Тя обаче отказваше да забрави какво бях подхвърлил.

— Бен е от тайните служби… Заместник-началник на охраната в Белия дом. — Ръката й описа широка дъга. — Тази къща е под негов надзор, а това са негови подчинени…

Всемогъщи боже! Нещата изведнъж дойдоха на фокус. Тук беше станало нещо много сериозно и те очевидно го знаеха. Но на мен не ми беше ясно кой е загиналият в трапезарията на горния етаж и каква, по дяволите, е моята роля в тази ситуация.

Реших да изясня това и попитах:

— А мъртвият горе? Мистър Ястреба?

— Кодово име — направи гримаса агент Марголд. — Мъртвецът се казва Тери Белнап, шеф на канцеларията на Белия дом… — Явно това беше цялата информация, с която бе решила да ме дари, тъй като рязко смени темата. — А сега кажи защо мислиш, че стрелците са били двама!

— Само двама ли казах? — учудих се престорено аз.

— Аз няма да… Всъщност не е толкова важно. Двама или повече… Защо?

Отпуснах й няколко секунди, за да осъзнае въпроса си, след което подхвърлих:

— Двамата в трапезарията са ликвидирани почти едновременно, нали така? Той е бил с лице към жена си и е получил куршум в дясното слепоочие. Геометрията сочи, че стрелецът е бил на вратата, разделяща хола от трапезарията. Ако същият стрелец е ликвидирал и мисис Белнап, куршумите би трябвало да я улучат директно в лицето или в лявата предна част на черепа. Но госпожата е седяла с лице към господина и е била улучена в лявата задна част на черепа, близо до тила. Което означава, че е била ликвидирана от втори стрелец, заел позиция на вратата за кухнята.

— Възможно е да си прав — кимна след миг на размисъл агент Марголд. — Но има и…

— Не е възможно, а съм прав — прекъснах я аз. — Това е факт.

— Добре, добре…

— Установихме, че в къщата са проникнали двама стрелци. Но какво пречи да са били и трима? Или четирима? Лейси отваря входната врата и получава куршум в гърлото. В къщата нахлуват двама, трима или четирима нападатели. Единият тръгва към дневната, вторият към кухнята. А третият и четвъртият се промъкват тук…

— Добре, да приемем, че теорията ти е вярна — кимна агент Марголд. — Те са разполагали с някакви средства за сигнализация помежду си, най-вероятно радиостанции. И предприемат атаката едновременно, точно както казваш ти. — Тя прекоси помещението и се надвеси над убития мъж в стола на колелца. — Но този човек е въоръжен, нащрек е и гледа към вратата. И все пак е първият, който получава куршум. После идва ред на жената, която така и не успява да включи алармата. — Ръката й махна по посока на жената с протегнатата върху пулта ръка. — Спящият не представлява опасност и затова е застрелян последен…

— Не става — поклати глава Бен. — Освен камерите, които покриват целия външен периметър, ние разполагаме и с датчици за движение. Никой не може да се приближи, без да бъде засечен. Просто няма начин.

— Без „слепи“ петна, така ли? — попитах аз, след като обработих информацията.

— Радвам се, че попита — отвърна Бен. — Без никакви „слепи“ петна. Камерите покриват целия заден двор и пространството встрани от къщата, а под навеса над главния вход са монтирани две въртящи се камери, които обхващат панорамно абсолютно целия подход към предната част. — Пръстът му се насочи към мониторите. — Надявам се, че го виждаш и сам… Алея, ливада, част от улицата… Всичко е в обсега на тези камери.

— Виждам едно сляпо петно в близост до предната стена — отбелязах аз.

— Прав си — неохотно призна Бен. — Но камерите трябваше да бъдат монтирани под навеса с колоните. По тази причина покрихме петното с датчици за движение.

— Радар или светлинни лъчи?

— Радар. Лично контролирах монтажа. Датчиците са разположени през метър и половина и покриват абсолютно всичко.

Грешен отговор, Бен, рекох си аз, а на глас попитах:

— Какво става в случай, че радарният лъч е атакуван от две или три тела едновременно?

— Това не е въз…

— Да предположим, че вървят един след друг и атакуват лъча едновременно — подхвърлих. Знаех отговора, но понякога е по-добре да прибягваме до методите на Сократ.

Бен помълча известно време, след което даде единствения възможен отговор:

— Теоретически е възможно да се получи един сигнал неохотно призна той.

— В такъв случай, нека разгледаме следната възможна ситуация: Елуд паркира на алеята, но в колата има още един, двама или трима души. Той излиза, те също. Те клякат, използвайки колата като визуално прикритие срещу камерите, и се промъкват до сляпото петно в близост до вратата на гаража. Там се залепят за стената и издебват момента да пресекат радарния лъч в синхрон с Елуд. — Замълчах за момент, после тихо добавих: — Хората тук виждат Елуд, който се придвижва по пътеката, и решават, че той е задействал и датчиците.

Последва тежко мълчание.

— Възможен ли е подобен сценарий? — попитах след известно време.

Горкият Бен, изглежда, едва сега разбра, че ще има сериозни проблеми в бъдещата си кариера.

— Не, не мисля — промърмори той.

Марголд погледна към мен, после бавно извъртя поглед към Бен и трите трупа в тясната стаичка.

— По-добре да проверим, Бен — тихо каза тя.

Станахме и бавно поехме нагоре. Прекосихме дългия коридор, минахме покрай тялото на бедната Лейси в просторното фоайе и излязохме навън. На метър от предната стена имаше добре поддържани храсти, разделени от акуратно подстриганата ливада с помощта на ивица дебело напластен тор. Нещата винаги се получават по-лесно, когато човек знае какво търси. Насочили вниманието си към ивицата тор, ние веднага забелязахме, че тя е доста отъпкана. Бен се наведе и я огледа с леко изцъклени очи, след което упорито поклати глава.

— Това не доказва нищо. Следите може да са на градинаря или дори от някое диво животно.

— Става въпрос за отпечатъци — обърнах се към Марголд аз. — Предлагам да им снемеш отливки веднага, още преди да е заваляло.

— Нека аз решавам как да си върша работата, ако нямаш нищо против! — разшири ноздри тя, помълча за момент, после рязко добави: — Я ела да ти кажа две думи!

Закрачихме един до друг и спряхме чак в края на алеята, далеч от ушите на Бен. Тя се обърна и започна да изучава лицето ми, след което рязко попита:

— Кой си ти, по дяволите?

— Никой. Забрави, че съм бил тук. Ако кажеш на хората си да ме откарат, веднага изчезвам. Предпочитам да бъда в кабинета си, а не тук. А ако пътьом се отбием в някое кафе „Старбъкс“, ще бъда най-щастливият човек на света.

— Виж какво! — изръмжа тя. — Ако случайно не си забелязал, в тази къща лежат шест трупа, единият от които принадлежи на началник-канцеларията на Белия дом!

— Трябва ли да се махам? — невинно попитах аз. Беше малко прекалено, разбира се. Напрежението на Марголд по-рано сутринта беше напълно оправдано, тъй като, образно казано, я бяха бутнали директно пред връхлитащия влак. Но това не оправдаваше отношението й към мен, тъй че — каквото повикало, такова се обадило.

— Оставаш! — отсече тя. — И престани да се правиш на глупак!

Трябваше да помисля и за краката си. Нямам представа защо шефката ме изстреля на тази задача, но оставането ми означаваше, че ще потъвам все по-дълбоко в мекия тор. А мисис Дръмънд не беше отгледала дете-идиотче, тъй че се досещах какво се беше случило в голямата къща: една форма на екзекуция, известна като политическо убийство. Споменете ли това словосъчетание пред агенти на ЦРУ, моментално ще ги избие пот и вероятно ще се нахвърлят върху вас. Да не говорим, че още на другия ден някой идиот като Оливър Стоун ще започне да снима филм по темата, а главният му герой ще се нарича Дръмънд…

— Добре, никакво кафе, ако това е проблемът — предадох се аз.

Мис Марголд се направи, че не ме чува, и започна да дрънка за сериозността на положението и други такива неща. Това пък доведе до изключването на моите слухови органи.

Вече започвах да разбирам защо шефката спомена, че трябва да си налягам парцалите. Управлението не искаше дори да помирише тая гадост, мечтата им беше да са най-малко на двайсет километра от нея. На практика обаче централата им беше само на пет километра оттук, ако разбирате какво имам предвид…

Марголд по всяка вероятност забеляза, че ме е изгубила като слушател, защото изведнъж млъкна, преглътна и каза:

— Окей, разбрах… Виж какво… Добре де, съжалявам, ако съм се държала малко грубичко…

— Малко какво?! — втренчих се в нея аз.

— Добре де… Бях груба. Моля те, не го приемай лично.

— Глупости! Ти си нервна, защото ти тръснаха да разследваш убийството на годината. Господарят на федералните ще се появи всеки момент и ще поиска главата ти. Трябва да демонстрираш увереност и самообладание, да покажеш, че държиш нещата в свои ръце, и да предложиш правдоподобно обяснение за случилото се. Същевременно обаче на местопрестъплението няма нито съдебен лекар, нито експерти по криминалистика. Пристигналите тук служебни лица си бъркат в носа, Бен мисли единствено как да покрие задника си и ти изведнъж откриваш, че собственият ти задник е на силно течение. По тази причина решаваш, че и аз мога да свърша работа, особено след като правя едно-две разумни предположения. Все си е друго да имаш компания, когато лайното удари вентилатора, нали? Само че няма да стане, моето момиче. Заповядай да ми дадат някаква кола, за да си вдигам чуковете!

Марголд го прие добре, само лицевите й мускули лекичко потрепнаха. Дори се усмихна.

— Имаш повече ум и интуиция, отколкото предполагах, Дръмънд — информира ме тя.

— Е, благодаря, все пак…

— Но няма да ходиш никъде.

— Грешиш. Във федералния закон е казано ясно: ЦРУ се занимава с външните задници, а ФБР — с вътрешните. Което означава, че ти си на ход.

Завъртях се на токове и започнах да се отдалечавам, но гласът й ме спря.

— По-добре чуй за бележката, а после решавай дали да направиш следващата крачка…

Спрях, но не се обърнах. Всъщност знаех много добре, че не бива да спирам. Но да знаеш какво трябва да направиш и да направиш каквото трябва са две коренно различни неща. Усещах очите й, заковани в гърба ми.

— Открили са я върху ориенталския скрин във фоайето — продължи тя. — Първият екип на местопроизшествието моментално я изпратил за лабораторен анализ.

Е, хубаво. Разполагах с около една милисекунда, за да взема решение. Исках ли да чуя за тази бележка? Все пак бяхме във Вашингтон — единственото място, където наистина важи правилото, че това, което не знаеш, не може да ти навреди… Но гледката на всичките тези трупове ме беше направила любопитен. О, господи, бях толкова любопитен, че чак ме сърбеше!

После стана късно, тъй като паузата свърши, и тя поясни:

— Перифразирайки това, което ми беше прочетено по телефона, тази касапница представлява само предупреждение. „Не можете да ни спрете — пишело на бележката. — Ще има и други. А в рамките на следващите два дни президентът ще бъде история.“

— История? — вдигнах вежди аз.

— Това са техните думи, не моите…

Дори ако оставим необичайната фразеология настрана, моят избор май започна да се стеснява. Убийците можеха да се окажат чуждестранни терористи, което автоматично замесваше и Управлението. В този случай бях длъжен да остана, иначе ме чакаха сериозни неприятности. Но ако касапницата се окажеше дело на отгледани у дома идиоти, оставането ми на местопрестъплението можеше да се изтълкува като намеса на ЦРУ във федерално разследване — нещо, което в крайна сметка пак щеше да качи задника ми на дръвника. Единственият ясен и неоспорим факт гласеше, че хората, намерили начин да заобиколят охраната на този дом, да убият шест души и да се измъкнат необезпокоявани, са едни впечатляващо лоши хора — опитни, дръзки и умни. И госпожа президентшата би трябвало спешно да потърси услугите на някоя от професионалните агенции за лична охрана, разбира се, ако може да си ги позволи. Защото през следващите няколко дни господин президентът със сигурност ще се нуждае от допълнителна охрана…

Явно и мислите на Марголд течаха в подобна посока.

— Може и да не е вътрешна работа — промърмори тя. — Затова ти си точно толкова вътре, колкото и аз.

Не, не толкова. Още не…

— Директорът ще пристигне всеки момент — добави тя. — Ще иска подробен и смислен доклад и — повярвай ми — той съвсем не е от хората, които ще се задоволят с половинчати резултати. Затова ти предлагам да се залавяме за работа.

— Добре — кимнах. — Но аз съм тук в качеството си на съветник. — Замислих се за миг, после промених формулировката. — Всъщност аз изобщо не съм тук. Изпарявам се в секундата, в която пристигне шефът ти.

Тя кимна, но не каза нищо.

Сега, връщайки се назад, наум ми идва една стара поговорка: „Никога не пробвай колко е дълбока водата с двата крака едновременно…“ Твърде късно, разбира се.

2.

Върнахме се за последен визуален и ментален оглед на местопрестъплението. Но преди това аз все пак отделих няколко секунди за пренастройка. Бях ядосан, че отново се връщам в къщата, бях гневен поради факта, че шефката ме беше държала на тъмно, но най-много бях бесен на мис Марголд. Ако мис Нафукан задник не беше ме държала в неведение относно мотива и самоличността на жертвите, едва ли щеше да се наложи да се връщам. Тук му е мястото да отбележа, че по време на своята военна и юридическа кариера се бях нагледал на трупове и смърт и по тази причина съвсем не съм мекушав. Но така и не успях да свикна с тези гледки и обикновено втория път ми е по-гадно от първия.

А когато човек се намира на местопрестъплението, той трябва да е изключително концентриран, за да не пропусне нещо. Първото, което ми направи впечатление, беше липсата на шпионка. От двете страни на входната врата имаше но един ред прозорчета, които явно бяха предназначени за тази роля.

— Тя изобщо не е видяла лицето му — промърморих.

— Какво? О, имаш предвид Лейси… За лицето на Елуд ли говориш?

— Да. Погледни тук… Ако се е залепил за вратата, след като е натиснал звънеца, тя би могла да види само част от тялото му, дори и ако се е досетила да надникне.

Марголд отиде да хвърли едно око, колкото да се увери в правилността на геометричните ми наблюдения.

Явно не беше нужно да обяснявам защо имаха значение, при това важно. До този момент Лари Елуд беше единственият идентифициран заподозрян. Но живи свидетели нямаше, а лицето на Елуд липсваше на видеозаписите, което ни даваше достатъчно основания за догадката, че препъващият се по пътеката джентълмен от видеозаписа е просто един самозванец, Фактът, че Джун Лейси не бе успяла да идентифицира лицето на Елуд пред входната врата, допълнително усложняваше нашата задача. Разкриването на престъпленията е игра на включване и изключване, в която Лари Елуд пасваше еднакво добре и в двете посоки. А на нас ни оставаше да се преборим с приблизително пет милиарда „несуби“ — дума, която според терминологията на ФБР замества словосъчетанието „неизвестни субекти“, но всъщност се използва като синоним на едно друго, а именно „понятие си нямам“…

— Не забравяй да наредиш на криминалистите да снемат отпечатъци от копчето на звънеца — промърморих на глас аз.

— Вече си го отбелязах — кимна тя.

— Между другото, къде е колата? Къде е Елуд?

— Изчезнали са. От гаража ни информираха, че Елуд е излязъл оттам точно в пет и половина и е тръгнал насам. Обявени са за издирване.

— Градът е голям — поклатих глава аз.

— Напротив, Дръмънд, малък е — тръсна глава тя. — Големи са Ню Йорк и Ел Ей.

По ирония на съдбата аз винаги се чувствам засегнат, когато някой друг ме иронизира.

— В такъв случай ще ги откриете лесно — рекох.

— Всъщност колата е оборудвана със специално кодирана сателитна навигационна система, която действа и като локатор.

— Значи няма да имате проблеми.

— Но системата вероятно е дезактивирана.

— Каква изненада, а?

— Наистина е изненада — изгледа ме продължително тя. — Защото за съществуването на локаторната система знаят само шепа хора. Или по-скоро шепичка…

— Която все пак се е оказала с пробойни — отбелязах аз, след което се отпуснах на едно коляно и отново огледах тялото на Джун Лейси. Лявата й ръка покриваше дупката от куршума, а изходящата рана не можех да видя, без да обърна тялото. Това ми пречеше да определя дали е бил използван същият калибър оръжие като при останалите.

Очите ми се преместиха върху лицето й. Лейси в никакъв случай не би могла да се нарече красавица. Лицето й беше топчесто, а чертите — твърде обикновени, но въпреки това правеше страхотно впечатление. Дори запленяващо. Приех откритието с откровена изненада, а няколко допълнителни секунди отидоха за установяване на причините. Тази жена притежаваше онази забележителна невинност, спокойствие на духа и приятна простота — не на ума, а на душата, която всъщност е важното в тоя живот. Имаше щастливото лице на онова момиченце от третия ред на църковния хор, което сме запомнили да наднича по време на служба; на онова дете с ръка на сърцето, което наблюдава тържествения парад по случай Деня на загиналите и е дълбоко убедено, че живее в най-великата страна на света; на доверчивото същество, което искрено вярва, че светът е населен с рицари и дракони, а то самото — дяволски гордо — винаги е на страната на рицарите. Аз не съм тоя тип. Някога може и да съм бил, но вече не. В нейно присъствие се почувствах виновен и дори малко гузен. Да не говорим, че ми беше адски тъжно и ме обземаше гняв.

Бен спомена, че е от Минесота, и май наистина беше така. При всички случаи специален агент Джун Лейси беше представителка на бялата раса, със силен нордически ген — косата й беше платиненоруса, кожата светла и чиста, а очите й имаха бледосиния цвят на Балтийско море. Постоянното присъствие на различните купони, никога царица на бала, но винаги в близкия й антураж; момичето, с което всички споделяха съкровените си тайни. Разбира се, това би било крайно недостатъчно, за да я превърне в елитен агент на тайните служби. За целта бяха нужни още интелигентност, амбиция и авантюризъм — качества, които Джун Лейси положително е притежавала.

Без съмнение всички жители на малкото градче в северна Минесота са били горди, че тяхната малка Джун с големите руси плитки се е издигнала до личен бодигард на президента на САЩ. В традиционната си реч за началото на учебната година директорът на гимназията вероятно подчертава пред новия випуск, че ако заляга над книгите и се държи на разстояние от разни опасни субстанции, някой от тях може би ще стигне до кабинет в Белия дом или поне до запазено място на борда на „Еър Форс Едно“. Защото една от нашите възпитанички вече го е постигнала и всички ние трябва да се гордеем с нея, нали?

Но веднага трябва да добавя, че от днес нататък кариерата на Лейси едва ли ще представлява такъв вдъхновяващ пример, какъвто е била преди.

Вдигнах очи към агент Марголд, която — колкото и да е странно — изглеждаше точно като отличничката на класа с най-големи изгледи за успешна кариера.

— Не е имала време да реагира — рекох.

— Не я съжалявай, Дръмънд — отвърна с леден глас дамата. — Ако е била нащрек, това нямаше да й се случи.

По принцип нямаше какво да възразя на подобно становище, не се и опитах. По мое мнение жените са склонни да дават строги оценки за други жени. Докато аз, в качеството си на мъж, бях малко разколебан. Отдавна вече не робувах на стереотипа на мъжа закрилник, който винаги е на разположение на нуждаещите се от закрила жени. Просто защото той внушава наличието на едно неприятно за мен взаимоотношение — между силния и слабия. В днешно време представителите на съответните полове са доста по-близки един до друг — повечето от тях чувствителни и състрадателни създания, които си поделят както домакинските задължения, така и грижите за децата. Слава богу, това явление все още не се разпростира върху раждането, не засяга и периодите на месечно неразположение. Аз например никога не забравям да спусна дъската на тоалетната, когато се намирам в жилището на дама. Въпреки че съм възпитан в армейски дух и по-голямата част от живота ми е преминала из разни казарми и военни бази, в които и до ден-днешен властва духът на петдесетте години на миналия век… Искам да кажа, че ми е малко трудно да прегърна всички съвременни мантри, засягащи тези проблеми. И затова изпитвах задушаващ гняв от факта, че някой е пронизал с куршум гърлото на бедната Джун.

Обърнах внимание на блестящия годежен камък на пръста й. Само след две седмици тя щеше да се омъжи. Сватбената рокля вероятно бе ушита и изпробвана, църквата запазена, а поканите — разпратени. Дори не беше нужно гостите да променят плановете си, а само настроението и гардероба. Изкуших се да придърпам полата й, с цел да запазя достойнството й, но се въздържах поради присъствието на Марголд и нейните копои, които със сигурност щяха да ме наклепат в доклада си.

Стиснах лекичко рамото на Джун и се изправих.

— Да си представим как е станало — подхвърлих към Марголд.

— Добре. Започни ти.

— В шест и четвърт Лейси е във фоайето и очаква появата на Елуд. Може би е седяла на стълбите. Дежурните в приземието я информират по радиостанцията, че Елуд върви по пътеката, после прозвучава звънецът — бим-бам, тя се приближава към вратата и я отваря. Насреща си вижда някакъв тип с пистолет в ръка и още преди да реагира, се чува едно бум… Не, по-скоро пссст… и куршумът пронизва гърлото й. Дотук съгласна ли си?

— Да. Положително е използвал заглушител.

— Тя отхвръква назад. В къщата проникват двама, трима, а може би и четирима нападатели, след което…

— След което какво?

— Може би не всички убийци са били мъже…

Марголд ми хвърли отнесен поглед, после бавно кимна.

— Да, възможно е… Мислиш, че са довели и жена, която подхвърля някаква реплика към семейство Белнап. Просто за да няма никакви подозрения, така ли?

— Това е една вероятност, която трябва да имаме предвид — кимнах аз.

Тя сведе поглед към Лейси и промърмори:

— Интересна идея. Може би на убийците е било предварително известно, че вратата ще отвори жена агент, а?

Оставихме тази мисъл да блуждае във въздуха известно време, след което Марголд подхвърли:

— Един стрелец се насочва към трапезарията, а други двама се промъкват към мазето. Последният остава тук, в преддверието. Вероятно именно той е жена. Която отива да заеме позиция в кухнята и дава сигнал за началото.

— Внимавай с точния брой. По-добре да приемем, че нападателите са били между двама и четирима, като оставим на експертите по балистика да определят с точност… — Замълчах за момент, после попитах: — А къде са гилзите?

— Допускаш, че са използвали специални торбички, прикрепени към пистолетите? — сбърчи вежди агент Марголд.

— Употребата на заглушители означава автоматични пистолети, което води след себе си задължителното изхвърляне на гилзите. Кажи на криминалистите да хвърлят едно око под килимите и пътеките, да обърнат внимание на всяка пролука. Въпреки че се съмнявам да открият нещо.

Върнахме се в трапезарията. Двамата агенти продължаваха да подпират стената.

— Абе на вас за това ли ви плащат? — намръщено ги изгледа Марголд.

— Плащат ни да изолираме местопрестъплението до пристигането на специализирания екип — отвърна с достойнство по-едрият. — И го вършим точно по устав, като имаме грижата да не допуснем външно замърсяване. — Помълча малко, после добави: — И вас съветвам да направите същото.

Марголд поклати глава и тръгна да обикаля масата.

— Защо ги няма криминалистите, къде е съдебният лекар? — попитах аз.

— Беше ни заповядано да заобиколим местните — отговори кокалестият агент. — С оглед избягването на допълнителен качествен контрол и евентуални проблеми с прехвърляне на веществените доказателства… — Замисли се за момент и поклати глава. — Екипите идват директно от Куонтико и вероятно са попаднали на задръстване. За добре дошли във Вашингтон…

Марголд обикаляше стаята, опитвайки се да установи позицията на стрелците. Вероятно проверяваше теорията ми за втори нападател. След малко спря и се обърна към мен.

— Свърших. Има ли нещо друго?

— Ами… — запънах се аз. — Имаше нещо, ама какво беше?

Тя хвърли многозначителен поглед на часовника си и попита:

— Ти приключи ли?

Хвърлих един продължителен поглед към мистър и мисис Белнап. Бях убеден, че нещо пропускахме.

— Бен спомена, че Елуд се появявал всяка сутрин точно в шест и четвърт…

— Така е. Но днес е закъснял с пет минути…

— Вече си го отбелязах.

— Освен това… Белнап вероятно е ставал в пет и половина, за да вземе душ, да се избръсне и облече, да закуси…

— Какво искаш да кажеш?

— Ти омъжена ли си?

— Не. Защо питаш?

— А някога била ли си омъжена, живяла ли си под един покрив с някого?

— Не — поклати глава тя. — Всъщност… — Явно бях докоснал някакъв нерв, защото интонацията й рязко се промени. — Хайде, изплюй какво ти минава през главата!

— Брачни навици, агент Марголд. Човекът е бил ранобудник, но това не означава, че и жена му е такава. Откъде са разбрали, че семейството става рано и закусва заедно?

Бях сигурен, че разбираше какво имам предвид, но не искаше да го признае.

— Дай пак да слезем в мазето — рече с въздишка тя.

Тръгнахме.

Някъде по средата на стълбището тя се обърна и прошепна:

— Край на изводите и умозаключенията в присъствието на останалите. Ясно е, че ако убийците са знаели как да заобиколят охраната, ако са имали информация за командния пункт в мазето… Не съм глупачка, Дръмънд. Знам, че става въпрос за вътрешен човек. — Лицето й се доближи на сантиметри от моето. — Но това не го казвай на никого, ясно?

Изобщо не ми беше ясно. Все пак бях доволен, че в случая се появиха и невидими на пръв поглед неща. Например подозрение в заговор, недоверие към някой от присъстващите в този дом, а може би и чудати страни от характера на младата дама…

Бен също се беше върнал в подземието и беше пуснал записа с пристигането на Елуд. Вършеше го с такова усърдие, сякаш искаше да върне времето назад и нещата да бъдат такива, каквито са били преди инцидента. Стана ми мъчно за него. Убийците не бяха играли честно. Бяха открили слабото място в бронята му и го бяха повалили.

Основното правило в неговия бизнес гласи, че най-трудно се охранява движеща се цел. От друга страна, поговорката „моят дом е моята крепост“ е стопроцентово вярна. И когато заобиколите тази крепост с дълбок ров, а на кулите поставите верни бойци със смели сърца, тя наистина би трябвало да е непревземаема.

Би трябвало. Но само ако ровът не ви изневери. В момента, в който черната лимузина е отбила в алеята и е навлязла в обезопасения периметър на крепостта, тя е била приета на доверие от верните бойци в кулата (или командния пункт в мазето). Системата вдъхва самоувереност, свежда до нула недоверието, премахва враждебността. Джун Лейси не е умряла, защото е била небрежна, а защото нейните шефове са я инструктирали да се доверява на електронния ров, оставяйки го да върши работата вместо нея.

Всяка вашингтонска институция играе по свои собствени правила, но в тайните служби действа един от най-строгите вътрешни кодекси. По всяка вероятност Бен ще бъде пенсиониран преждевременно, освен ако не се окаже съвършен мошеник и интригант. В такъв случай може би ще отърве кожата и ще го изпратят да прави резервации в пътническата служба на Белия дом. Едно съвсем приемливо място, ако го сравним с хладилните шкафове в моргата, които очакваха хората от екипа му и нещастното семейство Белнап.

Както и да е. Ние с Марголд направихме още един подробен оглед на командния пункт, но не открихме нищо. В хода на огледа стигнах до заключението, че тя вероятно е права относно пътя на смъртта. Мъжът на стола е бил застрелян пръв, последвала го е жената на пулта, а спящият е бил оставен за десерт.

Така би постъпил професионален екип, който разполага с точна информация и с достатъчно време за планиране на нападението. Така пише и в наръчника: първа трябва да бъде отстранена най-непосредствената заплаха. Но точно в това се криеше проблемът просто защото стрелците не са разполагали с време. Те блъскат вратата и откриват стрелба, нищо повече. Огледах стените и обзавеждането с надеждата да открия следа от някой заблуден куршум. Но нямаше. Всеки изстрел бе попадал в целта. Изключение беше жената на пулта, която бе поела три куршума в дясната част на тялото си. Отделих й малко допълнително време. Дясната й ръка беше протегната напред, на няколко сантиметра от паник-бутона. Изхождайки от позицията на стрелеца, стигнах до заключението, че той е използвал оръжието си, за да я оттласне по-далеч от този бутон.

Впечатляващо.

Прекалено впечатляващо.

— Вероятно са използвали миникамери на върха на фиброоптичен кабел — подхвърлих към Марголд аз. — Мушкаш я под вратата и получаваш картина на това, което лежи зад нея…

Тя кимна и се наведе над трупа на леглото.

— Този вероятно е бил нощна смяна и… — Обясненията й бяха прекъснати от острия звън на мобилния й телефон. — Ало! Да, Марголд слуша… Добре, Джордж… — Послуша малко, след което добави: — Всъщност ние почти приключихме… Да, разбира се, че можем. След десет минути…

Изключи телефона, а погледът й се отплесна нанякъде. Изтече цяла минута, преди да тръсне глава и да се извърне към Бен.

— Трябва да тръгвам. Криминалистите и съдебният лекар всеки момент ще бъдат тук. — Погледът й се измести в моя посока. — Директорът е променил маршрута си и няма да идва. Вместо това ние ще отидем при него.

— Ние? — Изгледах я и бавно поклатих глава. — Става дума за твоя шеф, твоя случай, твоя кошмар…

Тя обмисли чутото, после вдигна глава.

— Не споменах ли, че срещата ще се проведе в центъра „Джордж Буш“? Това не е ли сграда на ЦРУ?

Дарих я с един смръщен поглед, след което се обърнах към Бен.

— Дай ни лентата със записа на Елуд… — После ми хрумна още нещо и побързах да добавя: — Ти прегледа ли онази, на която е запечатано потеглянето му?

— Ами не… Изобщо не ми мина през главата…

— Приготви и нея.

— Добра идея — погледна ме одобрително Марголд.

— Така си е.

Тръгнахме по обратния път. Изкачихме няколко стъпала и аз я хванах за ръката.

— Добре си помисли дали трябва да позволиш на Бен да се разпорежда свободно в къщата.

— Какво искаш да кажеш?

— Първо, той е потенциален заподозрян. Става въпрос за вътрешна информация, до която той определено е имал достъп.

— А второ?

— Предстои лов на вещици, а Бен е бил ръководител на операцията. Не би трябвало да го допускат до уликите преди твоята поява, но стореното сторено. В момента обаче отговаряш ти и аз те съветвам да си пазиш задника.

— Аз… Би трябвало и сама да се досетя.

Права беше. Би трябвало.

Тя се върна в трапезарията и уведоми агент Джаксън, че топката е в неговото поле и първата му работа е незабавно да отстрани Бен.

Самият Бен ни настигна на входната врата, подаде касетите на Марголд и се обърна към мен.

— Виж какво… Не си правете прибързани заключения. Нямаме доказателства, че убиецът не е бил сам.

— Били са няколко души, Бен — поклатих глава аз. — Време е да свикнеш с тази мисъл. Не знам доколко ще те облекчи намерението ми да дам една сравнително добра оценка на охраната…

— О, благодаря ти.

— Не го вземай чак толкова навътре…

— Добре, няма.

Изминахме няколко крачки по посока на колата и Марголд се обърна да ме погледне.

— С това ли се занимаваш в ЦРУ? С реконструкция на местопрестъпления?

— Не.

— В такъв случай как… Как успя да навържеш нещата?

— Ами… Едно време имах навика да трепя хора.

— Питам те сериозно — тръсна глава тя.

— Добре де, адвокат съм по наказателни дела.

— Ей затова не обичам да работя с типове от ЦРУ като теб! — извъртя очи тя. — Всички до един сте отвратителни лъжци!

Усмихнах се.

— Хайде, влизай в колата! — заповяда тя.

А проблемът на типовете от ФБР е, че всички са отвратителни скептици. Преди да постъпя в юридическия, аз работих известно време в отдел „Специални операции“ и имах някакво понятие от методика и техники.

Ако ми позволите една скромна забележка, бих добавил, че забелязах отъпкания тор още преди да влезем в къщата. За разлика от Марголд, която беше заета да си слага гумените ръкавици и да ми обяснява какъв отвратителен задник съм аз.

— Имаме само пет минути — съобщи на шофьора тя. — Не искам да закъснявам, затова дай газ!

Той покорно натисна педала и колата се понесе по Белантри Фарм Драйв, от двете страни на която се мяркаха миниимения. Някъде към средата на квартала се разминахме с дълга колона микробуси и тъмносини патрулни коли, която пътуваше в обратна посока. Марголд измъкна мобилния си телефон и в продължение на две минути раздаваше инструкции — на своя човек в екипа на криминалистите, които трябваше да вземат отпечатъци от звънеца, да търсят гилзи и да снемат отливки от следите в лехата.

— Да, добре — приключи разговора тя. — По-късно ще намерим време да се отбием, за да направиш отливки и от нашите обувки.

Натисна бутона за изключване, облегна се и извърна очи към прозореца. Вероятно претърсваше мозъка си за нещо пропуснато. Върху раменете на тази млада дама се беше стоварила цяла лавина от лоши новини, с които по мое мнение тя не се справяше особено добре.

— Ти ли си разследващ агент по случая? — попитах.

— Не. Ще го възложат на специален агент Марк Бътърман, един от най-добрите…

— Да не е сред онези, които останаха в къщата?

— Не, те са от екипа за бързо реагиране. А Бътърман живее далеч, на половината път до Болтимор. В момента пътува с конвоя.

— В такъв случай защо изпратиха теб?

— По същата причина, поради която изпратиха теб.

— Защото си духовита, очарователна и умна?

Тя ми хвърли изпълнен с укор поглед и въздъхна.

— Явно умееш да се оправяш с местопрестъпленията, но я да те видим дали си толкова светнат в предположенията…

— Слушам те — рекох.

— Трябват им двама тъпаци, които да поемат вината в случай, че нещата се развият зле и доведат до смъртта на президента.

3.

Почти веднага след това интересно и обезпокоително предположение колата спря пред входа на Централното разузнавателно управление.

— Чакай тук — нареди Марголд на шофьора, а на мен подхвърли: — Вече си у дома, можеш да дишаш спокойно.

— Няма нищо по-хубаво от дома — замечтано отвърнах аз. Само дето това не беше моят дом.

Нека ви разкажа с две думи как се озовах тук. Миналата зима бившият ми шеф — председателят на Военния съд генерал-лейтенант Клапър, стигнал до заключението, че Шон Дръмънд трябва да излезе в дългосрочен отпуск. По онова време бях „адвокат за специални поръчения“ — една загадъчна титла, зад която практически няма нищо. Бях член на малък екип от подбрани съдии, адвокати и юридически съветници, които се грижат за юридическите проблеми на хората, ангажирани в свръхсекретни операции. Това бе един свят на сенките, в който нашето единствено задължение беше да държим осветлението изключено.

Изкарах осем години като прокурор и защитник по различни наказателни дела. Едва ли бих си признал публично, но през тези години започнах да харесвам армията и да си обичам работата. На практика тайничко се надявах, че армията е объркала нещо с досието ми или пък някой умен чиновник е рекъл: „Хей, тоя Дръмънд много го бива в тая работа… Може би ще ви прозвучи смешно и дори налудничаво, но защо да не го оставим там, където е? Това ще бъде най-доброто решение както за данъкоплатците, така и за самия Дръмънд… Ще бъде полезен за всички, нали?“

Точно така, но армията никога не разсъждава по този начин.

Всъщност аз подозирах, че генерал Клапър иска да си почине от мен — нещо напълно разбираемо. Аз имам свойството да дотягам на шефовете си. И тъй, бях даден назаем на адвокатска кантора с договор за една година. Тя се помещаваше в една огромна бяла сграда във формата на подкова, която гъмжеше от абсолвенти на елитни университети, бивши политици и разни надути до пръсване типове с различни видове пълнеж. Според мен Клапър се е надявал, че балонът ще спадне, след което ние ще си седим на чаша шери и ще разговаряме за опера и изтънчени вина, казано иначе — ще станем истински дружки. Но както знаем, никое зло не идва само. Оказа се, че част от личния състав на кантората е затънал до гуша в разни мошеничества, а военният адвокат, когото смених — оказа се адвокатка, при това моя близка приятелка, е била убита. Именно сестрата на тази приятелка — съветничка в общината на Бостън, беше предложила да я заместя аз. Била убедена, че само аз мога да заловя убиеца — някакво гадно копеле, което трепело наред и тероризирало целия окръг Колумбия.

Но разследването ни отведе до сърцевината на една изключително секретна и жизненоважна операция на ЦРУ, вследствие на което аз се озовах точно в тази сграда, макар че се опитваха да ме подхлъзнат на всяка крачка. ЦРУ искаше да спаси тайната си операция, а аз — да накажа всички, които имаха нещо общо със смъртта на приятелката ми. Те си помислиха, че са получили каквото искат, но аз — не. И в крайна сметка си платиха всички, които исках да си платят. Хепиенд, нали?

Да, ама забъркаш ли се с федералните, хепиенд не се предвижда. ЦРУ остана впечатлено от моята изобретателност, хитрост и най-вече от моята безпардонност. Моят шеф обаче беше на друго мнение. И след като сравниха мненията си, аз бях запратен тук.

Казано с две думи, Клапър постигна каквото искаше, а именно да му се махна от главата. ЦРУ също — сдоби се със служител, на когото плащаха другаде. На никого не му хрумна да попита какво, по дяволите, искам A3, но това няма значение, тъй като под слънцето има и далеч по-лоши служби от тази, която предложиха на мен. Ако не друго, поне работата изглеждаше интересна…

Освен това получих и момичето. Джанет Мороу явно беше изиграла важна роля в цялата история и беше спечелила достатъчно престиж, за да получи поста заместник окръжен прокурор. Животът й стана изключително запълнен, моят също. Тя трябваше да наблюдава работата на трийсетина прокурори по наказателни дела, а аз — да надзиравам себе си. И трябва да ви кажа, че работата се оказа адски продължителна и изтощителна. Виждахме се единствено през почивните дни, но и двамата натискахме спирачката, тъй като знаехме, че това не е начинът да се създаде една връзка.

В допълнение аз се оказах собственик на пълен гардероб с костюми и спортни сака от „Брукс Бръдърс“, които ми бяха предоставени безплатно от фирмата. Благодарение на тях започнах да изглеждам по-богат и по-щастлив, отколкото бях. Да не говорим, че паснах отлично на отбраната публика, която се трудеше в ЦРУ.

Но както и да е…

В момента един служител на ЦРУ ни чакаше пред входа. Беше добре възпитан и любезен джентълмен, който дори отвори вратата на агент Марголд, усмихна се и каза:

— Здрасти, аз съм Джон от канцеларията на директора.

— Здрасти, Джон — рече Марголд.

Онзи обаче се забави и аз бях принуден да се обадя:

— Здрасти, Джон.

Господи, как се оказах забъркан с тези типове?

Джон кимна, на лицето му се изписа покруса.

— Не искам да ви притискам, но кризата на върха наистина е страшна. — После любопитството му надделя и той се обърна към мен. — Много зле ли беше?

— Кое?

— Убийствата. Нали току-що идвате от убийството на Белнап?

— Ами… — проточих аз. — А как вървят нещата тук, Джон?

— Истинска лудница. Слуховете буквално ще пробият стените. Какво видяхте там?

— Мъртъвци.

— Добре де, ясно. Но как са били убити? С куршуми? С газ? По друг начин?

Погледнах го право в очите и изръмжах:

— Шестима достойни хора са мъртви, но как е станало това, не ти влиза в шибаната работа!

Марголд се усмихна.

Джон се намръщи.

Въпреки това уреди бързо формалностите с охраната и ни придружи по целия път — през фоайето и асансьора до третия етаж, където ни вкара в една празна заседателна зала.

— Чакайте тук — разпореди се той. — Шефовете се съвещават в кабинета на директора. Скоро и другите участници ще се прехвърлят в тази зала.

Оттегли се, без да уточни кои са тези участници, вероятно нарочно, за да ни подразни. За съжаление това е начинът, по който въздействам на хората. Но директорът, за когото спомена Джон, беше Джеймс Питърсън — голяма риба в моята хранителна верига. Спокойно можете да се обзаложите, че това, което се случва в момента горе, в неговия просторен и светъл кабинет — а то си е цял апартамент, — не е нищо друго освен борба за кокала, въпреки че една от разновидностите на играта се нарича „гледай да не те уцелят с банана“. За да продължа с мрачните хранителни метафори, ще добавя, че в момента убийството на Белнап е горещият картоф, който шефовете си подхвърлят, надявайки се той да попадне в чужд отдел, управление, служба или агенция… Разбира се, всеки един от тях щеше да получи своята порция екшън, но във Вашингтон на това му викат „спипай Водещия“. И когато топката се търкулне, както често се случва, Водещият заема централно място в съответното разследване на Конгреса и всички се хващат да изриват идиотщините в неговата пощенска кутия.

— Залагам петарка, че всичко ще се стовари на твоята глава — усмихнах се на Марголд аз.

Тя само сви рамене, отказвайки да приеме залога. Но след кратка пауза подхвърли:

— Иска ми се да сключим една сделка…

— Лоша идея.

— Защо?

— Защото не притежаваш нищо, което искам аз.

— Не става въпрос за размяна, а за сделка.

— Да чуем…

— Аз ще ти пазя задника, ако ти пазиш моя…

— Нима трябва да сключваш сделка, за да си пазиш задника?

Тя ме дари с втренчен поглед. За момент ми мина през ума, че ще се оплаче в църковното настоятелство от моя непристоен език или бог знае какво. Но в крайна сметка тя въздъхна и каза:

— Стига вече, Дръмънд. Ние с теб можем да бъдем добър екип.

— В какво можем да бъдем добър екип? — натъртено попитах аз.

— Правиш впечатление на човек, който познава правилата на играта — усмихна се тя. — Ако ме държиш в течение на онова, което става тук, аз ще имам грижата да те информирам за събитията при нас. Не търся нито слава, нито доверие. Единственото ми желание е да преживея това, което се е стоварило на главата ми.

Можех ли да й се доверя? В никакъв случай. Но в ситуации като тази човек не казва „не“, а започва да шикалкави.

— Вече имаше възможност да се убедиш, че съм много добър — рекох. — Но дали и ти си добра?

— Аз съм… Е, добре, в случая не ми достига дълбочина.

— В случая няма никаква дълбочина.

Тя протегна ръка.

— Аз съм Джени от Кълъмбъс, Охайо, трийсет и пет годишна. Завършила съм държавния университет в Охайо, специалност психология, защитила съм докторска дисертация по приложна психология в „Джонс Хопкинс“.

Вдигнах вежди в безмълвно учудване.

— Наистина съм много умна — продължи да се усмихва тя. — Единайсет години стаж по специалността. Три от тях в Детройт, други три в изправителните заведения на „Голямата ябълка“… От пет години насам работя в Куонтико на длъжност инструктор и профайлър към Отдела за поведенчески науки.

— За това ли си включена в разследването? — попитах аз. — За да профилираш?

— Не. Преди три месеца ме повишиха в СОА, което ще рече „старши оперативен агент“ по националната сигурност, след което ме назначиха във вашингтонското управление на ФБР.

Направи малка пауза, вероятно в очакване на допълнителни въпроси, не чу такива и нетърпеливо подхвърли:

— А сега ти, но бързо…

Не успях да задоволя любопитството й, тъй като вратата се отвори и в залата нахлу внушителна група — две жени, останалите мъже. Всички си бяха наложили игралните маски — сиреч демонстрираха пълна липса на емоции, съмнение или объркване. Бяха добри актьори, но отдалеч личеше, че сфинктерите им са се свили до размерите на главички на карфици.

Начело крачеха тежкарите: Марк Таунзенд, високоуважаваният директор на агент Марголд, следван по петите от вече споменатия Джеймс Питърсън — директор на цирка и повелител на всички участници с високо самочувствие.

Отделих няколко секунди, за да огледам тези двамата. Таунзенд беше висок и строен, всъщност почти мършав, с тясно издължено лице, сива и гъста като четка коса и странен, абсолютно немигащ поглед на необичайно раздалечените си очи. Питърсън беше нисък и набит, с тъмна коса и лилави устни, очевиден сангвиник.

Двамата адски много приличаха на комиците Абът и Костело, но веднага си личеше, че не бива да бъдат възприемани лековато. Особено в момента, тъй като очевидно не бяха в приветливо, игриво или сантиментално настроение.

Трябва да се отдаде дължимото на Таунзенд, който не беше политически парашутист, а се беше издигнал от нулата благодарение на личните си качества, трудолюбие и достойнство. Беше пример за професионална компетентност и вярност към институцията: абсолютно неподкупен, абсолютно лишен от чувство за хумор, абсолютен педант, който държи на детайлите и точността и е безпощаден към прегрешилите, независимо дали става въпрос за пропуски в работата или прогнозна грешка. Надявам се, че вече ви е ясно защо агентите на ФБР, включително и тези от охраната на Белия дом, изпитваха ужас от Марк Таунзенд. Лично аз допускам, че гадното поведение на агент Марголд тази сутрин се дължеше именно на този ужас.

Питърсън от своя страна беше по-освободен, по-достъпен, по-разумен и със сигурност по-приятелски настроен към околните. Но чарът му беше фалшив, а приятелското отношение — обикновена поза просто защото и той беше изкарал шест години като оперативен агент, през което време му се беше налагало да се бори за оцеляване. Мистър Питърсън не събуждаше чувство на ужас у подчинените си, но в замяна им предлагаше пълна порция лукава скромност, примесена със съответната доза несигурност.

Както и да е. Бях толкова погълнат от появата на високото началство, че изцяло пропуснах мъжа, който вървеше на около метър след тях.

— Шефът ми! — прошепна Марголд, а лакътят й бързо прогони благоговението ми.

Фокусирах поглед и с известна изненада установих, че познавам този човек. Казваше се Джордж Мийни и се явяваше бивш годеник на сегашната ми любима Джанет Мороу. Заедно бяхме разследвали убийството на сестра й Лайза Мороу. Всъщност „заедно“ е силно казано, тъй като Джордж Мийни провеждаше заповяданата от правителството операция за потулване на случая, а в хода на този процес аз му се пречках в краката и не му позволявах да възобнови пламенната си връзка с красивата мис Мороу. В резултат на всичко това останах с впечатлението, че Джордж не храни особено топли чувства към особата ми.

Запитах се дали знае, че се свалям на бившето му гадже, а като следствие от този въпрос възникна и още един: дали случайно не се е повредил металният детектор на входа…

Разбира се, по-вероятно беше тревогите ми да се окажат безпочвени. Може би Джордж отдавна е оставил тази история зад гърба си и щом ме зърне, ще се втурне към мен, ще ме прегърне с дългите си ръце и ще възкликне: „Хей, Шон, страхотен си! Адски много ми липсваше, приятелю!“ На практика Джордж наистина беше амбициозен тип. Когато щракнахме белезниците на убиеца, той моментално си приписа всички заслуги, изгради си солидна биография и, както успях да се уверя със собствените си очи, отлично се беше възползвал от шанса да се докопа до солидно повишение. От тази гледна точка той ми беше адски задължен, но аз силно се съмнявах, че ще възприеме именно нея.

Както и да е. Таунзенд и Питърсън се насочиха към челните места на дългата заседателна маса, а подчинените им се разпределиха по останалите столове — естествено, с цената на неизбежната блъсканица и лека суматоха, които съпътстват всички спешни заседания, за които не са подготвени картончета с имената на участниците. Защото, импровизирани или не, тези картончета са от решаващо значение в звездната столица на най-могъщата държава в света. Мястото, което заемаш, определя кой си ти. Без никакви компромиси. Аз седнах на един стол до стената и направих опит да стана невидим.

Джордж Мийни се тръшна на най-близкия до началството стол, буквално на сантиметри от него. Това е задължително за всеки, който иска да е на един език разстояние от височайшия задник. Между другото, в тази игра столовете не бяха с един по-малко; номерът беше да избегнеш горещия стол. Ерго, Бюрото вече беше определило водещата, а мосю Мийни усещаше примката на шията си. Насочих пръст към Марголд, но тя се направи, че не ме вижда.

Директорът Питърсън, нашият домакин, отпусна няколко секунди за настаняване, изваждане на бележници и прочие, след което прочисти гърлото си и започна:

— Трябва да свършим много работа в невероятно къси срокове. Мисля, че повечето от нас вече се познават помежду си, но въпреки това се нуждаем от представяне…

Видях как очите на Мийни тръгнаха да обикалят масата и се спряха върху мен. В тях нямаше нито изненада, нито недоволство. По-скоро останах с усещането, че той е очаквал да ме види тук. В следващия миг отвори уста, произнесе отчетливо (и правилно) името си и предложи на заинтересованите следната кратка информация:

— Аз ще бъда ръководител на тази операция в качеството си на заместник изпълнителен директор на столичното управление. Предварително ви благодаря за помощта, която несъмнено ще ми окажете. Чакат ни тежки и напрегнати дни, но ние сме професионалисти и трябва да се справим. Убеден съм, че ще работим добре.

Присъстващите кимнаха, вероятно в знак на признание за този шедьовър на глупостта. Федералното правителство изобщо няма представа какво означава съвместна работа. Нито добра, нито лоша. Но формата, в която ни беше поднесен този факт, беше напълно приемлива, включително и като начин на изразяване.

Дойде ред на джентълмена срещу Джордж. Името му беше Чарлс Уордъл, представител на тайните служби, а изражението му говореше, че е притеснен и изнервен. Мистър Уордъл се беше появил да чуе как точно се е издънила поверената му институция, след което да увери присъстващите, че това няма да се повтори. Никой от насядалите около масата не му предложи да си разменят местата. Защото неговият отбор вече беше регистрирал минус шест точки на информационното табло и нямаше никакви шансове дори да излезе на нулата.

Дамата вдясно от Мийни изглеждаше някак разколебана. В първия момент реших, че я друса моминска свенливост, но после разбрах, че просто очаква да бъде представена. Усетила, че доброволци липсват, тя неохотно промълви:

— Нанси Хупър… Специален асистент на президента.

Кратко пояснение относно тази префърцунена титла: президентът разполага с куп специални асистенти, повечето от които са безполезни близачи на пощенски марки. Но мисис Хупър не беше нито безполезна, нито безвредна, а доколкото можех да тълкувам израженията на присъстващите, не беше и особено желана на тази маса. Оказа се, че тя е президентският гуру за връзки с обществеността, като по съвместителство изпълняваше и още две длъжности — консилиере и палач…

— Ясно е, че съм тук, за да ви предложа политическата линия и съответните напътствия — обяви тя.

Никой не я поправи, но физиономиите около масата говореха съвсем друго. Дрън-дрън, казваха те. А госпожата бе тук с единствената задача да ни внуши, че отговорността е само и единствено наша…

Косата й беше тъмна и къдрава, а останалата част от тялото — дълга и кльощава, с пронизващи кафяви очи и гърбав нос, силно наподобяваща оскубан папагал. Спомних си, че на няколко пъти я бях виждал по телевизията. Беше ми направила впечатление на нахакана и бъбрива, но несъмнено умна и съобразителна жена, която умее да използва красноречието си за светкавични удари под кръста. Присъствието й сред нас едва ли можеше да се тълкува като сигнал за щастливо плаване.

Следващият беше мъжът срещу нея. Мистър Джийн Холдърман, помощник-секретар на Онзи-дето-за-всичко-се-коси от новоизлюпеното Министерство на вътрешната сигурност. Джийн беше младо момче, още ненавършило трийсет, с костюм на „Армани“ и фризирана коса. За момент си помислих, че може би е сбъркал вратата. Със сигурност беше най-млад сред присъстващите, представител на най-младото министерство. И определено не беше наясно с изискванията към облеклото.

Искрено се надявах, че някой ще го изпрати да донесе кафе. Разбира се, той можеше да е някое генийче, което аз подценявам, но което впоследствие ще се окаже незаменимо за отбора.

Както и да е. Джийн Холдърман се справи с представянето си без никакво запъване и това беше благоприятен сигнал. После извърна глава по протежение на масата, заби очи в Джордж и с неподправена искреност промълви:

— Можете да разчитате на нашето безусловно сътрудничество в хода на разследването. Изправени сме пред сериозно предизвикателство за националната сигурност. Няма да ви подведем, Джордж, бъдете сигурен!

Никой не се разсмя, но няколко души започнаха да кашлят в шепите си. Тайната на мистър Холдърман беше разкрита — оказа се, че е обикновен идиот.

Следваща поред беше дамата, седнала вляво от мисис Хупър и директно срещу мен.

— Филис Карни, Отдел за специални проекти, ЦРУ — представи се тя.

Не знам дали вече го споменах, но дамата беше стара, с бели коси и съсухрено тяло, най-малко седемдесетгодишна, а може би гонеше и осемдесетте. Човек неволно си задаваше въпроса какво търси жена като нея тук — на действителна държавна служба, вместо да се мотае някъде из Флорида — най-вероятно в местността, наречена Слонско гробище, където да суши кожата си на слънце и да млати малките бели топчици по посока на също така малките празни дупчици. Тук му е мястото да ви предупредя, че никой не може да избегне секирата на федералния пенсионен закон, ако не притежава някакви гениални качества и умения или пък любещ племенник в сенатската финансова комисия.

Не бях сигурен към коя група да причисля Филис Карни, но нямах куража да я попитам и едва ли някога щях да го събера. По една случайност Филис бе пряката ми началничка — тъкмо тя ме беше изискала за сътрудник на поверената й организация; тъкмо тя сутринта ме беше изстреляла в бърлогата на смъртта. Все още не знаех защо го е направила, но ме обзе предчувствието, че скоро ще разбера.

Следваща поред беше агент Марголд. Сравнително скромните й титли предизвикаха няколко равнодушни погледа, след което дойде моят ред. Moi, тъй да се каже. Пропуснах да спомена армейския си чин, което не беше опит за потулване на истината, а право на избор за армейските офицери, попаднали в програмата за обмен на кадри с разни граждански институции. В интерес на истината дори в армията не приемат сериозно офицерите юристи, включително и самите офицери юристи. Но по-важен в случая беше един друг факт — единствен сред присъстващите аз не притежавах нито научна титла, нито специални отговорности или пълномощия. И благодарение на него в душата ми започна да се прокрадва надеждата, че някой все пак ще ме изпрати да направя кафе…

Но сега, след като представянето приключи и играчите станаха известни, бавно проумях, че в залата присъстват твърде много представители на агенциите за национална сигурност. До този момент нямах доказателства, че случилото се в резиденцията на Белнап е нещо повече от битово убийство, но явно някой друг в тази стая знаеше повече от мен.

Всъщност може би щях да разбера за какво става въпрос, тъй като настъпилата тишина бе нарушена от мрачно тържествения глас на Питърсън.

— В шест и двайсет тази сутрин неизвестни лица разстреляха хладнокръвно Терънс и Мерибет Белнап, заедно с още четирима агенти на тайните служби. Тери и Мерибет бяха мои близки приятели, изключително фини хора. Убеден съм, че някои от вас също са били близки с тях.

Няколко глави тържествено закимаха. Що се отнася до мен, аз не бях близък със семейство Белнап и на практика изобщо не ги познавах. Но споменът за купчината играчки в мазето ме изпълни с тъга, макар и не толкова искрена, колкото тъгата, която ме обзе при мисълта за малката сладка Джун Лейси с куршум в гърлото.

— Всички вие сте видели или чули за бележката, оставена от убийците — продължи с предупредителен тон Питърсън. — И си давате сметка за сериозността на положението. В случай, че не сте в течение, ще ви кажа, че разследването е поверено на ФБР. От името на разузнавателните служби на тази страна аз обявих нашата пълна готовност да сътрудничим до окончателното залавяне или обезвреждане на убийците.

Очевидно стигнал до заключението, че е изразил достатъчно съболезнования и е изрекъл достатъчно кухи фрази, той се извърна с лице към Таунзенд и подхвърли:

— Сигурен съм, че и ти имаш какво да споделиш, Марк…

— Да, само няколко изречения — кимна Таунзенд, изправи се и почука по стъклото на ръчния си часовник. — Точно след четирийсет минути Питърсън и аз ще докладваме на президента. Преди това ще изслушаме предварителния доклад на специален агент Марголд, след което ще ви оставим да организирате разследването. Пясъчният часовник е обърнат, дами и господа. Убийците обещават нови престъпления през следващите два дни. И ние трябва да се отнесем сериозно към заплахата им, независимо дали разполагат с възможности за конкретната й реализация. На практика и някои от присъстващите тук може да се окажат мишени. Затова ви препоръчвам да не подминавате обмислянето на подобна възможност.

Замълча, очевидно решил да прояви великодушие и да ни даде време за изпълнение на препоръката.

Не се размениха погледи, не се чуха възклицания, никой не напусна стаята. Във въздуха обаче увисна тежко предчувствие. Някои от присъстващите вероятно се замислиха дали да дадат предплата за жилище във Флорида, други може би се питаха дали си струва да се купува цял галон с мляко. Нямаше никакво съмнение, че върху солидните и добре оформени задни части на Питърсън и Таунзенд бяха изрисувани нишани във формата на кръвясали очи, същото се отнасяше и за мисис Хупър, която разполагаше с престижен инвестиционен портфейл и висок обществен рейтинг. Но ние, останалите, изглеждахме в сравнителна безопасност просто защото едва ли някой би стрелял по нас само за да потренира.

В един свят, брутално разделен на имащи и нямащи, понякога е по-добре да си във втората група.

Както и да е. Настроението се очерта. Шестима души бяха мъртви. Марголд щеше да ни обясни как е станало това, а после всички заедно щяхме да си поблъскаме главите, за да открием защо и кой го е извършил.

Таунзенд заби показалец в лицето на Марголд и рязко заповяда:

— Започвайте!

4.

Моята нова дружка Джени говори в продължение на петнайсет минути. Помагаше си с дебел маркер, с който нахвърли на дъската груба скица на къщата на Терънс Белнап и охранителната система, отбеляза появата на държавната лимузина, маркира движението на нападателите по пътеката до входа, а оттам — до лобните места на жертвите в трапезарията и приземието. Наистина беше много умна. Говореше ясно и точно, свеждайки до минимум жаргона на ФБР. Знаеше кои детайли са важни, притежаваше добра памет, организирана мисъл и приятен глас. Мъдро не си позволи никакви предположения, никакви допълнителни подробности. Предаваше фактите такива, каквито са, без украса.

Заключителните й думи прозвучаха така:

— Във ФБР разделяме убийствата на две основни категории: организирани и неорганизирани. На пръв поглед може да ви прозвучи прекалено общо и дори опростено, но на практика това е една изключително сложна преценка, благодарение на която сме в състояние да си направим редица важни изводи. В случая без никакво съмнение става въпрос за организирано убийство.

Наблюдавайки лицата на хората около масата, аз стигнах до заключението, че почти всички слушат с интерес, внимание и дори одобрение. Само мисис Хупър не попадаше в тези категории, тъй като демонстрираше явно отегчение, почукваше с молива си по масата и откровено се прозяваше. В един момент остави молива и попита:

— Трябва ли да си направя някакво заключение от тези наблюдения?

— Как да ви кажа… — колебливо отговори Джени. — Те са полезни за всички, които ще участват в преследването на убийците… Но ето нещо, което конкретно ще ви свърши работа: през годините, прекарани в Отдела за поведенчески науки, аз посетих над триста места, на които бяха извършени убийства, проучих много други. Заключението ми е, че сегашното убийство е като по учебник — безупречно разузнаване, подготовка и изпълнение. Тази операция е била планирана в продължение на седмици. И ние трябва да очакваме същата безупречна подготовка за това, което престъпниците планират за следващите два дни…

— Вълкът нрава си не мени — поклати глава мисис Хупър. — Кажете нещо, което не знаем…

Джени подмина сарказма й с леко свиване на рамене.

— Има нещо любопитно, а може би и тревожно. Една от аксиомите в нашата работа гласи, че политическите убийства по принцип са неорганизирани. Мотивите на изпълнителите могат да бъдат хиляди, но профилите и начинът на действие — не. Тези хора почти без изключение са социални неудачници, отчаяни индивиди с ниска интелигентност и способности. Те се концентрират върху мишената и посланието, което искат да направят. Вземат елементарни предпазни мерки, за да не оставят улики и свидетели, да си съставят план за бягство и да избегнат разкритие. На практика почти всички извършители на политически убийства искат да бъдат идентифицирани. Безличието е онзи психически ад, от който се опитват да избягат на всяка цена.

— Добре, а каква е била мотивацията им?

— Не мога да кажа. Още е рано.

— А на какъв етап ще знаете? След като убият и президента?

Ако оставим настрана гадния тон, въпросът на мисис Хупър беше колкото важен, толкова и неотложен.

— Ако имат някакво послание, те ще изберат времето и мястото за неговото предаване — отвърна Джени, помълча малко, после добави: — Лично аз не смятам, че имат някакво послание…

— Как тогава ще наречете бележката, която са оставили?

— Не съм я чела. Не съм готова да я анализирам.

— Но сте запозната със съдържанието й…

— Чух само резюме, което не ми прилича на послание. Прозвуча ми по-скоро като… хм… като обява, като подигравка…

Права беше. Искам да кажа, че онези типове започват мача с премахването на дясната ръка на президента, след което ни оставят бележка, на която пише: Това е само началото, нещастници. Ще има още, а за десерт ще видим сметката на големия шеф. Тези типове наистина притежаваха огромно его и месингови топки. А ако недай боже, им се размине, всички ние ще изглеждаме страхотни глупаци.

Джени огледа лицата около масата и попита:

— Други въпроси?

След кратка пауза се обади Таунзенд:

— Колко време прекарахте в къщата?

— Дванайсет минути, сър. Направихме два огледа.

— Дванайсет минути? — Немигащите очи на директора се заковаха върху лицето на Джени за цели десет секунди. Ефектът беше странен, почти зловещ. Сякаш гледахме умряла риба и очаквахме да проговори. В крайна сметка устните му се разлепиха и той добави: — Анализът ви е доста впечатляващ за толкова кратко присъствие.

— Благодаря, сър. Успях благодарение безценната помощ на мистър Дръмънд. Той установи, че убийците са били повече от един, той посочи още редица улики, които без него вероятно бих пропуснала.

— Затова създаваме екипите — кимна Таунзенд. — Всеки член допринася с нещо… — Замълча за миг, после подхвърли: — Допускам, че имате някакви предположения и идеи…

— Точно така, сър.

— Да ги чуем.

— Ние сме убедени, че убийците са разполагали със задълбочена информация относно охраната на сградата. Знаели са как да заобиколят електронните системи, вероятно са знаели и една на пръв поглед незначителна подробност — че входната врата ще бъде отворена от агент жена, били са сигурни, че Терънс и Мерибет Белнап закусват заедно… — Замълча, после добави: — Знаели са как точно да се разгърнат, за да ликвидират едновременно и по най-бързия начин всички в къщата.

Посоката на разсъжденията й очевидно не се хареса на мистър Уордъл от тайните служби, който вдигна глава и промърмори:

— Надявам се, не намеквате, че е бил замесен някой от хората ни.

— Нищо не намеквам.

— Дано…

Джени кимна, макар че намекът бе очевиден и стана причина мистър Уордъл да се наежи.

— Вижте какво — изръмжа той и бавно огледа присъстващите. — Преди да правим прибързани заключения, искам да ви напомня, че тайните служби охраняват президентите на тази страна от 1902 година насам. Някой да си спомня случай на предател от тази служба? — Очите му гледаха заплашително, ръмженето му стана по-басово. — Няма федерална агенция, която да използва толкова стриктни процедури за подбор като нашите!

Тишината, която настъпи, беше нарушена от Филис Карни.

— Чарлс, не искам да ти противореча, но трябва изрично да подчертая, че ние в ЦРУ не отстъпваме на никого, когато става въпрос за разкриване и елиминиране на предателите!

Измина един изключително дълъг миг, преди присъстващите да осъзнаят, че звукът, който стига до ушите им, е тропотът от топките на Чарлс Уордъл, търкалящи се по пода.

— Аз… Не исках да кажа, че нашата система е непробиваема — едва успя да смутолеви той.

Марголд дари Филис с кратко одобрително кимване и побърза да добави:

— Незабавно трябва да поставим под наблюдение всички, които са имали достъп до мерките за сигурност в къщата.

— Направи списък и още тази сутрин го предай на Мийни! — каза Таунзенд, обръщайки се към Уордъл. — А за да се спази принципът за безпристрастност, разпитите и разследването ще бъдат поети от Бюрото.

Горкичкият мистър Уордъл изобщо не изглеждаше доволен от перспективата да отнесе подобна новина в любимите си тайни служби. Разбира се, той си даваше сметка, че този порой от гадости ще се изсипе върху главите на американските преторианци, които едва ли ще намерят достатъчно голям чадър, под който да се скрият. Но все пак бе постигнал нещо и би могъл да погледне своите шефове в очите и убедено да заяви, че се е борил здраво.

— Други улики? — попита Таунзенд, обръщайки се към Марголд. — Някакви предположения?

— Да, сър. Шофьорът Лари Елуд и местонахождението на колата му трябва да бъдат обект на незабавно и интензивно издирване. Елуд е главният заподозрян, тъй като колата му пристига с пет минути закъснение, а лицето му остава извън обхвата на камерите. От което следва предположението, че колата е била отвлечена, а човекът от видео записите е заменил шофьора… В допълнение ще кажа, че самата кола ще бъде златна мина за криминалистите.

— Това е вярно — кимна Таунзенд и се обърна към Джордж Мийни. — Какво правим по отношение на тази кола?

— Обявена е за общонационално издирване.

— Не е достатъчно. Мобилизирайте хеликоптери, организирайте отделните участъци за претърсване на улиците по райони. Разпространете описанието й по всички пунктове за заплащане по магистралите в петте околни щата. Наблегнете на марката и модела на колата, тъй като номерата й вероятно вече са сменени.

Приведен над бележника си, Джордж трескаво записваше.

Таунзенд му хвърли кратък, но внимателен поглед и продължи:

— Искам до довечера всички черни линкълни между Болтимор и Ричмънд да бъдат проверени поне десет пъти! — Замълча, за да придаде допълнителна тежест на думите си, след което добави: — Включително и моята служебна кола. Ако не бъда спрян и проверен, ще хвърчат глави!

— Може би трябва да изпратим хора в района на Балантри Фарм, които да разпитат живеещите там — обади се Джени. — Сутринта някой може да е забелязал нещо…

— Не само сутринта, но и няколко седмици назад — вметна и моя милост. — Убийците без съмнение са наблюдавали къщата на Белнап от доста време. А непознатите винаги бият на очи.

Таунзенд отново се обърна към Мийни и отбеляза:

— Говорим за скъп квартал. Непознат човек не би останал незабелязан.

Особено онези от тях, които не са облечени в костюм на „Брукс Бръдърс“ и не се возят в луксозна лимузина за сто хиляди долара, добавих мислено аз. В подобен квартал те наистина ще бият на очи като червен банан.

Мийни трескаво търсеше начин да отбележи точка.

— Трябва спешно да изискаме сводка за убийствата и останалите тежки престъпления по райони — обяви той. — Ще задължим всички полицейски участъци и шерифски служби между Болтимор и Ричмънд да ни изпратят сведения. Не можем да си позволим никакво забавяне!

Ако оставим настрана личното ми отношение към Джордж, той беше един умен и компетентен специалист, а предложението му беше съвсем навременно. Град Вашингтон, окръг Колумбия, беше сред постоянните претенденти за номер едно по убийства и други тежки престъпления, ето защо едно отделно убийство може лесно да потъне или изчезне сред тях. Продължавайки мисълта на Джордж, аз попитах:

— Каква информация може да бъде споделяна извън тези стени?

За момент ме обзе подозрението, че ще ме помолят да напусна. После Питърсън поклати глава и въздъхна.

— Ако ви трябва човек, който да вкара слона в стъкларския магазин, обърнете се към Дръмънд.

Джордж Мийни се засмя, устните на Джени се разтеглиха в усмивка, а останалите се вторачиха в мен. Който не ме познава, трудничко свиква с мен.

За щастие въпросът ми падна като узряла круша в кошницата на мисис Хупър, която поклати глава.

— Все още не съм решила. Засега Тери Белнап си е у дома, болен от грип. — Обърна се към Питърсън и Таунзенд и хладно разпореди: — Вие двамата отивайте на доклад при президента. Аз ще ви уведомя по-късно…

Странно нещо е властта. Теоретично и на хартия, директорите на ФБР и ЦРУ се намират далеч по-високо в хранителната верига от някаква дама, появила се в града покрай шефа си и по тази причина не й е било необходимо разрешение от Конгреса, за да се настани в един от ъгловите кабинети на Западното крило. Но тази кратка размяна на реплики беше достатъчна, за да разсее съмненията ми по въпроса кой държи първенство пред хранилката. Изпитах остро чувство на носталгия по армията, където чинът на всеки е обозначен на петлиците му. Чинът невинаги сочи кой командва парада, но поне те ориентира кой може и кой не може да те прецаква.

Както и да е. Двамата покорно кимнаха и се оттеглиха, а ние с Джени Марголд си разменихме тревожни погледи. Тя едва изчака затварянето на вратата, за да се обърне към мисис Хупър:

— Моля ви, кажете дали ние с Дръмънд не пропускаме нещо. Началникът на канцеларията на Белия дом е мъртъв и това е факт, който не може да остане скрит.

Интересен и леко провокативен въпрос, който за миг увисна във въздуха. Тишината бе нарушена от моята шефка Филис, която поклати глава и каза:

— Страхувам се, че нещата са малко по-сложни. Би трябвало да предвидим, че ще се случи нещо такова.

— Защо?

— Ами… Заради наградата… — Очите й се заковаха в някаква невидима точка на стената. — Някой е обявил награда от сто милиона долара за човека, който убие президента на Съединените щати.

По дяволите!

5.

След тази смайваща новина Джордж Мийни сведе очи към масата и глухо обяви:

— Чакат ме няколко спешни телефонни разговора. Нека направим петнайсетминутна почивка за освежаване, а после ще видим какво да правим.

Помещението светкавично се опразни. Единствено Филис и аз останахме по местата си. Докато другите се изнизваха, тя се правеше, че не ме забелязва, но когато останахме сами, на лицето й изплува усмивка.

— По всичко личи, че си свършил отлична работа — подхвърли тя. — Джени Марголд се изказа много ласкаво за теб.

— Агент Марголд беше ангажирана да се пребори с цял тон лайна, стоварени на плещите й — скромно отвърнах аз. — А това беше най-малкото, което можех да направя.

— Сигурно е така — кимна тя. — Но аз се радвам, че си спечелил доверието й.

— Настина ли? Защо?

Филис прие въпроса с деликатността, която той заслужаваше.

— Не е тайна, че от време на време комуникациите между ФБР и нашето управление са малко… как да кажа… неефективни.

— Така ли? Нямах представа.

Усмивката й беше доста пресилена.

— Наистина ли трябва да ти обяснявам?

— Да, моля.

— Добре. Очаквам от теб не само да помагаш на разследването, но и да събираш определена информация. Искам да съм в течение на всичко, до което се е добрало ФБР. — Замълча за момент, после с небрежен тон добави: — Разбира се, чувствай се свободен да подбираш онази информация от наша страна, която би помогнала на Бюрото.

— Дефинирайте по-точно това за подбора.

— Означава да се облягаш на собствената си преценка.

— Лоша идея. Дайте ми конкретна дефиниция.

— Добре. Всички сме в един отбор, преследваме общи цели. Не ме интересува кой ще обере лаврите на успеха, но съм силно заинтересувана върху кого ще се струпат обвиненията за евентуалния провал. Разбра ли ме?

Кимнах.

— Много добре. Имаш ли други въпроси?

Отдавна очаквах този миг.

— Защо аз? — попитах.

— А защо не? — отвърна с въпрос тя, замисли се за миг, после продължи: — Преди да взема решение да те изпратя тук, аз се запознах подробно със секретното ти армейско досие. Кариерата ти е била доста интересна и разнообразна, Шон. Пет години в специалните части, ангажиран в преследване и ликвидиране на терористи. Осем години като военен адвокат, ангажиран с изключително сложни и деликатни дела. Моите хора са анализатори или оперативни работници, но никой от тях не притежава опит в разследването на убийства. — Закова поглед в лицето ми и повтори: — Защо не ти?

Ами защото съм нов в тази работа, защото не съм служител на ЦРУ, защото нямам представа как трябва да помага Управлението, как действа във вътрешен план, да не говорим за федералния статут Posse Comitates, който забранява на армейските офицери да участват във вътрешни операции по прилагане на закона. Освен това не бях гласувал за този президент и на практика изобщо не го харесвах. Но дори да оставим настрана цялата тази дедуктивна логика, не виждах никакви убедителни причини, за да бъда избран за тази задача. С изключение на една — бях идеалната изкупителна жертва.

Е, може и да съм малко циничен. Скептицизмът е хубаво нещо, но се намира на ръба на пропастта, наречена параноя. Тя обаче хич не е хубаво нещо. Фактически нещата се свеждаха до доверието и въпросът беше дали мога да приема тази дама за такава, за каквато се представя.

Припомних си всичко, което знаех за мис Филис Карни. Между другото, длъжността й беше специален асистент на директора, а в подобни институции тази длъжност е само една и служебната характеристика със сигурност не включва задължението да слага две лъжички захар в кафето на шефа.

Знаех, че има петдесет и три години стаж в Управлението, че беше драскала със зъби и нокти, за да измине дългия път от секретарския стол до завидния пост, който заемаше в момента. Подробностите от този процес несъмнено биха направили служебната й биография интересна и екзотична, дори ако извън нея останат някои технически умения като стенография и удушаване с примка. Ако вземем под внимание изключителното й служебно дълголетие, тя със сигурност беше участвала и в по-груби игри, беше се опълчвала срещу не една и две едри риби, тоест — както казват момчетата от бранша — дамата беше поела своята порция лайна. Или беше много добра в това, с което се занимаваше, или беше експерт в покриването. Най-вероятно и двете.

По отношение на личния й живот знаех само, че някога е била омъжена. Мъжът й или беше починал, или бяха разведени. Тъй че в картинката не влизаше семейство, нямаше странични задължения, които да пречат на работата й. На практика беше една доста приятна и умна жена, чиито маниери, говор и начин на обличане бяха колкото старомодни, толкова чаровни и по своему съблазнителни. В нейно присъствие всеки би стигнал до заключението, че след половин век на подобна работа може да оцелее само онзи, който е в състояние да дръпне ръчката на ешафода и да продължи, подсвирквайки, по пътя си.

Спомних си думите, с които приветства появата ми в тази организация:

— Тук се работи само с високи залози, Шон. Обикновено сме последната инстанция, но понякога играем ролята и на първата. Възлагат ни задачи, които са прекалено трудни или прекалено деликатни за организацията като цяло. Макар че физически не е опасна, нашата работа е свързана със значителни рискове в професионално отношение.

— Piscem natare doces — отвърнах й аз.

Тя ме дари с един втренчен поглед, после сопнато отвърна:

— Не уча рибата да плува, а по-скоро предупреждавам един фукльо да внимава! — След което омекна и на лицето й се появи лека усмивка: — Колежът „Смит“, випуск 48-а, втора специалност латински.

Филис не беше световна знаменитост, но аз твърде скоро открих, че се познава лично с почти всички в Управлението — едно изключително важно и ценно предимство. Като всички големи организации, ЦРУ е изградено от отделни княжества и херцогства, управлявани от хора с огромно его, превърнало се е в непроходим трънак от противоречиви амбиции и реципрочни мании, с високи стени, които не се виждат, но лесно можете да забиете нос в тях. Но споменете ли, че работите за Филис Карни, все едно че сте размахали общовалиден пропуск.

— Имаш ли достатъчно убедителни причини, които биха ти попречили да се справиш с тази задача? — попита ме тя сега.

— Няколко — отвърнах аз. — На първо място, Джордж Мийни. Може би си спомняте, че между нас имаше известни търкания.

— Да, спомням си. С Джордж наистина трябва да внимаваш.

— Второ: не съм квалифициран за този вид работа.

— Никой не е квалифициран за този вид работа! — хладно отсече тя. — Не си спомням друг случай, в който някой да е обявил награда за главата на президента. А ти?

— Добре де. Добре. Нямам ви доверие.

Тя замълча за миг, после кимна.

— Разбирам. — Направи още една кратка пауза, след което смени темата: — Трябва да звънна в службата да дам няколко разпореждания. На първо място, всички да приберат секретните материали в касата, а след това да излязат в тридневен отпуск… А и ти имаш вид на човек, който се нуждае от чаша кафе.

Фактически се нуждаех от нова работа. Обърнах се и излязох от залата. Открих Джени в кафенето, заета да маже конфитюр върху нещо, което приличаше на хлебен жълъд.

— Какво е това? — издебнах я в гръб аз.

— Тиквеник — отвърна тя, без да се обръща. — Изтънчена английска закуска.

— Без майтап? Нещо като английска поничка?

— О, моля те! Спести ми тъпите вицове за понички! — Помълча известно време, после попита: — Ама ти наистина не си от ЦРУ, а?

— Защо питаш?

— Как да кажа… Носиш прекалено скъп костюм, имаш акъл и самочувствие — все неща, които почти те идентифицират с тружениците на Управлението. Но за разлика от тях не си арогантен, нито потаен… Дори мисля, че не си лукав…

Заех се да изучавам тила й.

— От колко време работиш за Джордж Мийни?

— От няколко месеца.

— Какво стана с офертата да си пазим взаимно задниците?

— О, това ли? — попита тя и започна да изстисква пакетче чай в чашата си. — А ти прие ли я? Не си спомням да съм чула такова нещо.

— Добре де, приемам.

Синьото й сако беше останало на облегалката на стола в заседателната зала и това ми даде възможност да оценя задните й части — гледка, която наистина си заслужаваше. Освен това имаше тънко кръстче и стройни бедра, а номерът на сутиена й по всяка вероятност беше 38Д или ДД. Всъщност какво значение има една буква повече? Разбира се, аз вече бях сериозно ангажиран с един друг внушителен размер. Или нещо като ангажиран. Но от чисто професионална гледна точка получих възможност да се убедя, че агент Марголд не притежава само остър ум, а се намира и в отлично физическо състояние — нещо, което спокойно би й позволило да преследва всеки средноаритметичен мръсник, а в извънредни ситуации аз самият вероятно бих й носил багажа. На всичкото отгоре миришеше хубаво на нещо близо до лимон, което означаваше, че поддържа добра хигиена. Чист дух в чисто тяло. А може и да не беше така.

Както и да е. Тя разбърка питието в чашата си, без да дава признаци, че иска да се впусне в разговор. Но на даден етап все пак промърмори:

— Всъщност Джордж предложи да бъдеш включен в групата.

— Така ли?

— Каза, че умееш да се оправяш.

— Така ли каза?

— Спомена, че преди време сте работили по някакъв случай заедно и ти си демонстрирал добър инстинкт. Това е всичко, което каза.

Дали наистина е всичко, или Джордж подготвя декорите за Второ действие, в което ще направи опит да ми даде думата? Но ако е така, къде точно се вписва прекрасната мис Марголд? Взех една пластмасова чаша, подложих я под кранчето и натиснах ръчката. Кафето потече, изпомпано от невидим резервоар.

— Знаеше ли за наградата? — попитах.

— Не, но става интересно.

— Искаш да кажеш, че е интересно, защото не е обявена за твоята глава.

— Точно това искам да кажа — кимна тя, замълча за момент, после попита: — Мислиш ли, че зад всичко това стоят парите?

— Мисля, че това е една от възможностите. Ние обявяваме парични награди за главите на Айдид, Бен Ладен и Саддам, но в един момент някой решава да ни върне номера. Ирония на съдбата…

Известно време се занимавахме с питиета си.

— Ще бъде наистина забележително — рече тя.

— Ще бъде голямото и окончателно прецакване, особено ако изпълнят обещанието си да видят сметката на президента.

— Трябва да бъдем внимателни — промълви тя. — Урок номер едно от обучението ми в Куонтико гласи, че винаги има опасност от обърната каузална връзка.

— Имаш право. Но това не бива да те тревожи по отношение на мен.

— Така ли?

— Протекциите са в портфейла ми.

Тя извъртя очи и поясни:

— Имам предвид капана на порочната логика. Лошите неща винаги идват по тройки. Ако една жена роди тризнаци, значи бебетата са лоши…

— Звучи разумно.

Мисля, че вече съжаляваше, че ме е нарекла умен. После, сякаш усетил, че ушите му горят, до нас се появи Джордж Мийни и протегна ръка към купчината чаши. Хвърли ми кос поглед и промърмори с добре изиграно безразличие:

— Е, Дръмънд, май пак ще работим заедно.

— Светът е малък, а?

— Аха.

— Прекалено малък.

Той се направи, че не чува, и попита:

— И какво мислиш?

— За теб ли?

— Не, за цялата тая работа.

— Ще ти кажа, Джордж — погледнах го в очите аз. — Мисля, че разполагаш с около четирийсет и осем часа да откриеш за какво става въпрос, иначе с кариерата ти е свършено. Ще останеш в историята като агента, който не е успял да предотврати убийството на президента. А сега ми кажи какво мислиш ти.

Той предпочете да не отговаря на така поставения въпрос и смени темата.

— Между другото, как е Джанет? Чувам, че вие двамата сте станали твърде близки.

— Много е добре. Миналата седмица навърши трийсет и си направихме страхотен купон. Тя се нагласи както я е майка родила, аз също. — Замълчах и му хвърлих един поглед, изпълнен с престорена загриженост. — Извинявай, но тази тема сигурно ти е безинтересна.

Вероятно беше така, защото той изръмжа едно „майната ти“ и се отдалечи.

— Какво беше всичко това? — попита Джени, заковала поглед в гърба му.

— Нищо — отвърнах, макар че хич не беше нищо. Преди да го прехвърлят във Вашингтон, Мийни бил агент в Бостън и двамата с прекрасната мис Мороу бяха работили заедно по редица случаи. В хода на този процес разцъфнали любовта и страстта — до степен да заживеят заедно и да се сгодят. После сладурчето Джорджи я прецаква при разкриването на някакво важно престъпление, обира лаврите и получава престижен пост в столицата. На всичкото отгоре копелето отново се опитва да прекара Джанет — както в преносния, така и в буквалния смисъл, веднага след убийството на сестра й. Но Джанет е прекалено добър човек и по тази причина не е казала на Джордж, че е мръсник.

Аз не съм добър човек. Освен това все някой трябва да напомни на копелдака, че трябва да си плати, когато прецаква близки и приятели. На всичко отгоре Джорджи със сигурност криеше таен коз срещу искрено вашия разказвач, ето защо аз предпочетох да ударя пръв. На практика копелето е доста ловко и изобретателно, което означава, че може би няма да имам шанс за втори удар.

— По-добре да се връщаме — подхвърлих на Джени аз.

— Добре.

Тръгнахме по коридора.

— Не се заяждай с Джордж — посъветва ме тя. — Затрупан е с отговорности и не бива да се разсейва.

— Сигурно е така.

— Каквото и да се е случило между вас, предстоящото разследване е по-важно.

— Ти си… Всъщност благодаря ти, че ми го напомняш.

— Трябва да се извисиш над личните проблеми. Мисли за страната. Овладей се.

— Точно това смятам да направя — кимнах аз.

— И още нещо: Джордж Мийни е дребнав и отмъстителен мръсник. При всички случаи ще намери начин да те ухапе.

Всемогъщи боже.

Върнахме се в заседателната зала. Всички играчи заеха местата си, но имаше и известни размествания. Мисис Хупър се озова срещу Мийни, а Холдърман и Уордъл се бяха преместили по-близо до Джени и мен. Ако бедният Джийн Холдърман направеше още някоя идиотска забележка, най-вероятно щеше да бъде изхвърлен на паркинга. Напомних си да седна по-близо до вратата.

Дискусията беше възобновена от мисис Хупър.

— Позволете ми да очертая проблемите, пред които сме изправени. До общите избори остават само седем месеца и аз просто не мога да си представя по-неподходящо време за тази криза! Разбирате ли какво ви казвам?

Май всички се питаха кога ли е по-подходящото време за тази криза според мисис Хупър, но старателно закимаха, демонстрирайки съпричастност към проблемите й. В крайна сметка всички ние бяхме държавни служители, които получават оперативни заповеди от политическите си господари. Да чуем какво мислят те беше винаги интересно, а понякога дори полезно.

— Програмата на президента за следващите четири дни предвижда предизборна обиколка на южните щати — продължи мисис Хупър. — Там ще се решава съдбата на изборите и по тази причина не можем нито да отложим обиколката, нито да направим значими промени в програмата. — Помълча малко, след което добави: — Програмата на вицепрезидента също е готова, но тя все пак може да претърпи някакви промени. — Каза го така, сякаш идеята току-що й беше хрумнала.

— А не допускате ли, че убийците са запознати с програмата на президента? — обадих се аз. — Днешното престъпление може би е извършено именно защото те знаят, че през следващите два дни президентът ще бъде уязвим.

Мисис Хупър ме дари с продължителен и втренчен поглед, после отговори:

— Не мисля, че е така. Някои събития действително са обявени предварително, но маршрутите и детайлите по охраната са известни само на шепа хора.

— Такива бяха и плановете за охраната на Белнап — напомних й аз.

Тя не прояви охота да навлиза в темата, но вместо нея се обади Уордъл:

— Съветът на тайните служби е да се вземат мерки по укриването на вицепрезидента до разрешаването на кризата. Да се отменят абсолютно всички публични изяви на президента през следващите два дни или докато се реши проблемът.

— Вече казах, че подобни варианти са изключени — хладно го погледна мисис Хупър.

— Става въпрос за официална препоръка.

— Много добре.

— След края на заседанието ще се погрижа да ви я връча и в писмен вид.

— Сигурна съм, че ще го направите.

Приключил с операцията за прикриване на задника си, Уордъл благоволи да подхвърли и някакво обяснение за обща консумация:

— Ние можем да усилим охраната и със сигурност ще го направим, но все пак не сме в състояние да я удвоим.

Мисис Хупър отдели няколко секунди на мрачното предупреждение, след което кимна.

— След заседанието ще ви дам списък с имената на хората, чиято охрана трябва да бъде удвоена. Сред тях без съмнение ще бъдат президентът и вицепрезидентът, а също така и министърът на отбраната.

Нямаше никакво съмнение, че лично мисис Хупър ще утвърди окончателния вариант на този списък, но никой от присъстващите не беше чак дотам неблагоразумен, че да го каже на глас. Включително и аз.

— Охраната на президента и вицепрезидента беше удвоена още в седем и трийсет тази сутрин — информира я Уордъл. — Що се отнася до министъра на отбраната, той не се охранява от нас, а от военната полиция. Въпреки това ще направя необходимото да ги уведомя.

Мийни ловко се възползва от кратката пауза след това изявление и зададе един навременен въпрос.

— Добре, Чък, удвояваш охраната. Какъв резултат очакваш?

— Зависи. По принцип нашата охрана е организирана така, че да възпира и предотвратява действията на всички видове индивидуални убийци, описани от агент Марголд: луди, откачени и обзети от мания за величие идиоти. Историята познава достатъчно такива случаи — спомнете си Линкълн, Гарфилд, Кенеди, опитите за покушение срещу Форд и Рейгън. Извършителите без изключение са с психически отклонения и действат сами. Ето защо нашите агенти изучават профилите на подобни хора, а обучението им е насочено към реагиране срещу най-характерните им прояви. — Уордъл огледа присъстващите, сякаш искаше да се увери, че разбират значението на това, което разясняваше. — В случая имаме работа с висококвалифициран екип. Може би са двама, може би десет. Ние можем да променим обичайните начини за придвижване на президента, профила на охраната му. И ще го направим. Но не когато е на открито, когато се ръкува и целува бебета.

— Ако проблемът е в бройката на охраната, ще допълним агентите ви с наши хора — обади се Мийни.

— Разбира се, че проблемът е в бройката. Но нашите агенти работят в екипи. Вкараме ли в тях необучени хора, неминуемо ще възникнат проблеми. — Той се обърна към Джордж и натъртено добави: — Най-доброто, което можете да направите, е още преди тази фаза да откриете и елиминирате заплахата.

Уордъл съвсем не беше глупак. Ловкият начин, по който прехвърли топката в полето на Мийни, съвсем недвусмислено го доказваше.

— Ние ще се заемем с отбраната, а вие с нападението — добави той с очевидното намерение да подсили тезата си. — Но нека бъдем наясно — този мач не може да бъде спечелен от защитата!

Сега вече уважаемият мистър Уордъл можеше да бъде доволен — бе успял да прикрие задника на любимите си служби отвсякъде — отгоре, отдолу и отстрани, от понеделник до неделя.

Изчаках Мийни да отправи топката с отмерен шут в полето на някой друг от играчите, но той зяпаше в стената и мълчеше, вероятно обзет от спомени за блестящата кариера, която бе имал някога. Напрегнатата тишина бе нарушена от Филис.

— Да се върнем на въпроса на Дръмънд, мисис Хупър — рече тя. — По какъв начин вие бихте желали да запознаем обществеността с този проблем?

Вместо да отговори, Хупър се извърна към Мийни и попита:

— Доколко сте сигурен, че всичко това е свързано с наградата?

— В нищо не сме сигурни. В момента нямаме никаква представа за мотивите. А и бележката може да е уловка.

— Уловка за какво?

— Убийството на Белнап може да е било насочено единствено към него. Точка по въпроса. Преди да започне работа в правителството, той е бил президент на известна компания на Уолстрийт, имал е стотици врагове. Тайните служби имат цяла папка със заплахи срещу него. Нали така, Чък?

— Точно така — кимна Уордъл. — Ястреба не беше особено популярен.

— Бележката може да е написана нарочно, с цел да ни заблуди — подхвърли нова хипотеза Джордж, заби поглед в масата пред себе си и мрачно добави: — Трябва да бъдем нащрек!

Мисис Хупър моментално се хвана за сламката.

— Много добре — кимна тя. — Но нека чуем и другите възможни варианти.

Изведнъж ми светна, че Джордж през цялото време е чакал този шанс.

— Ще ви кажа какво мисля — отговори с усмивка той. — Ако сериозно са решили да убият президента, те нямаше да ни предупреждават.

В очите на Уордъл проблесна надежда.

— Продължавайте — изправи се в стола си той.

— Глупаво е да го правят просто защото сами си усложняват задачата. И тя става доста по-рискована…

— Какъв е тогава смисълът на тази бележка? — попита мисис Хупър.

— Смисълът ли? — проточи Джордж. Беше ясно, че се наслаждава на момента и се готви да демонстрира умственото си превъзходство над останалите. Очите му бавно обходиха присъстващите около масата и се върнаха върху мисис Хупър. — Футболистите го наричат „засада“. Докато ние правим всички усилия да опазим президента, те просто изчезват.

Отдавна бях обмислил и отхвърлил тази теза на Джордж. Заплахите срещу президента не могат да бъдат ход за отвличане на вниманието, а по-скоро обратното: стартов сигнал за най-голямата полицейска хайка в историята. Разбира се, нямах намерение да противореча на Джордж, след като е решил да се прави на глупак.

Каквото и да говорим, фокусът се размиваше и участниците в съвещанието го почувстваха съвсем ясно.

— Моят шеф може и да е прав, но може и да греши — обади се съвсем навреме Джени. — Нека направим кратък преглед на това, което действително знаем или което можем да приемем за вероятно, поне на този етап. Престъпниците са американци. Стигам до това заключение от идиоматичните изрази в бележката. Няма съмнение, че нейният автор е американец. Наясно сме също така, че те притежават професионални качества и оборудване.

— Прекрасно! — възкликна мисис Хупър. — Значи аз излизам пред целокупния американски народ и съобщавам, че неизвестна група професионални убийци е тръгнала на лов за нашия президент. Направо страхотно! Някой от вас да допуска, че подобно изявление може да ми създаде проблеми? Каква ще бъде обществената реакция според вас?

Разбира се, всички допускахме, че ще има проблеми. За целта си наложихме маски на загриженост, стопроцентово фалшиви. Това си беше неин проблем, а ние — подобно на всички професионални бюрократи — нямахме никакво намерение да пъхаме нос в пощенската й кутия, надявайки се на същото от нейна страна.

Непосредствената ни задача беше да овладеем събитията, при това в момент, в който лошите имаха предимство във времето, инерция, а вероятно и предварителен план. Имах чувството, че Джени е права: убийците действително знаеха какво точно ще направят и как ще го направят. Събитията щяха да се развиват с наложените от тях интензивност и темпо. И ако не допуснеха някоя глупава грешка или неточна преценка, а президентът продължеше да изпълнява поетите обществени ангажименти, имаше голяма опасност ние да продължим да си играем на котка и мишка до момента, в който тежката артилерия започне да настъпва по Пенсилвания Авеню.

Заседанието продължаваше да се точи. Това се дължеше отчасти на факта, че хората без идеи са досадно бъбриви, и отчасти на удоволствието, с което Джордж слушаше собствения си глас. В крайна сметка се взе решение за публикуване на официална правителствена декларация, в която да се съобщи за убийството на началника на канцеларията на Белия дом и съпругата му и за воденото разследване, чиято първоначална версия е опит за кражба с взлом, завършил злощастно. Вероятно бях пропуснал част от дискусиите, защото бързо проумях, че единствено убийците няма да бъдат подведени от това гигантско тъпоумие.

След това се взе решение оперативният щаб да се установи в офиса на „Охранителна техника за дома Фъргюсън“ заради централното разположение, сигурността и наличието на всички необходими средства за комуникация и наблюдение. И най-вече защото никой не предложи друго място. Всъщност не беше точно така. Мистър Холдърман любезно предложи помещенията на новоизградения Център за информационни анализи и инфраструктурна защита, но предложението му беше посрещнато със скептични усмивки. Едва ли някой от присъстващите си беше направил труда да запомни всичките прилагателни в това дълго наименование. Винаги е гадно, когато си новак, нали?

В крайна сметка дори Мийни осъзна, че за разлика от противника губим ценно време.

— Предварителните наблюдения на агент Марголд предполагат двустранен подход — информира ни той. — Замесен е вътрешен човек и ние ще обърнем земята, за да открием кой е той. В същото време ще търсим извършителите навсякъде, където бихме могли да ги открием.

Точно така. На това му се вика логика и здрав разум. Всички започнаха да кимат в знак на признание на изключителната мъдрост на Джордж.

— Аз предлагам три основни действия — продължи той и кимна по посока на Чарлс. — Агент Уордъл ще отговаря за охраната на всички членове на правителството. — Главата му се извърта към Джени. — Агент Марголд ще оглави екипа за издирване на убийците. — Последвалата усмивка беше предназначена за мен. — А Дръмънд ще застане начело на екипа за разследване на евентуалните връзки с международната престъпност с основната задача да установи кой е предложил награда за главата на президента и може ли да се подозира чуждестранно участие.

— Имам един въпрос — казах.

Той ми хвърли изпитателен поглед, вероятно подозирайки, че ще изтърся някоя гадория.

Не исках да го разочаровам и попитах:

— А ти какво ще правиш, Джордж?

— Радвам се, че попита, Дръмънд. Аз ще наблюдавам и ще координирам всички операции. Това отговоря най-добре на философията ми за упражняване на властта — директно да разпределям отговорностите между подчинените си. По този начин се насърчава инициативността и… отчетността…

Тази тирада ми прозвуча като извадка от Наръчника по модерен мениджмънт, но никой от присъстващите не пропусна подтекста в нея. На вашингтонски жаргон отчетност означава лавина от лайна, която се движи от горе на долу. Джордж щеше да направи така, че всеки да заложи по нещо в тази игра и ако корабът случайно попадне на айсберг, капитанът в никакъв случай няма да маха за сбогом от мостика, докато моряците се отдалечават със спасителните лодки. Защото спасителни лодки не се предвиждаха. Ако Джордж постигнеше своето, и оцелели не се предвиждаха.

Стрелнах с поглед Джени, която само извъртя очи.

6.

На вратата на „Охранителна техника за дома Фъргюсън“ висеше табела с надпис:

ЗАТВОРЕНО ПОРАДИ РЕВИЗИЯ И ЛИКВИДАЦИЯ.

Но паркингът беше задръстен от лимузини и ванове без опознавателни знаци, а през входа влизаха и излизаха мъже и жени с плачливи физиономии и костюми във всички нюанси на сивото и синьото.

Мина ми през ума, че на местните тази активност ще им се стори странна, нехарактерна, а вероятно дори и тайнствена. А за да доразвия теорията, която ви подхвърлих в началото на тази история, ще посоча, че ако бяха приели моето на пръв поглед шантаво, но на практика гениално предложение да превърнем склада в клиника по кожно-венерически болести, сега върху същата табела щеше да пише КАРАНТИНА ПОРАДИ СЛУЧАЙ НА НЕЛЕЧИМА, ПРЕДАВАНА ПО ВЪЗДУШНО-КАПКОВ ПЪТ ГОНОРЕЯ. ВЛИЗАЙТЕ САМО КОГАТО ВИ ПОВИКАТ. Този надпис със сигурност щеше да обясни появата на странните посетители с плачливи физиономии, да не говорим за спокойствието, което щеше да се възцари около контейнерите за боклук или мотаенето наоколо без работа.

Бях щастлив да зърна Лайла, нашата рецепционистка, която седеше зад бюрото в обичайната си роля на секси служителка, избрана специално за посрещане и изпращане на клиентите. При влизането ми вдигна глава да ме погледне, но очевидно не ме позна и отсече:

— Спри на място, приятелю!

— Какво?!

— Да ти виждам ръцете! — изръмжа тя. — Извади някакъв документ за самоличност, но бавно, много бавно! Под бюрото държа пистолет, който е насочен право в топките ти!

— Какво говорите, госпожице! — престорено се ужасих аз. — Аз съм чиновник в ЦРУ и нямам топки!

Тя се разсмя.

Облегнах се на плота и поверително подхвърлих:

— Ако случайно още не си предупредена, в града наистина се подвизава някакъв тип, който се представя за агент на ФБР. Притежава прилични на вид документи, но е въоръжен и опасен.

— Не съм чувала такова нещо — стана сериозна Лайла.

— Представя се с името Джордж Мийни. Ако се появи тук и ти покаже някакви документи, ти веднага трябва да му гръмнеш топките!

Лайла отново се разсмя.

— Специален агент Мийни пристигна преди повече от час — информира ме тя.

— И ти не го простреля в капачката на коляното?!

— Ама моля те. Той е приятен и чаровен мъж, освен това изглежда много добре. Женен ли е?

— Не, но ти май беше омъжена.

— О, благодаря ти, че ми напомни — засмя се отново тя.

Господи, жените изобщо не могат да преценяват представителите на противоположния пол!

Но ако оставим настрана външния вид, Лайла беше една умна и възприемчива млада жена. Качества, които са задължителни за работата й, тъй като тя е служител на Отдела за сигурност на Управлението и вероятно владее поне десет начина да убие противника си с мигли.

— Чух, че си имал много забавна утрин — подхвърли тя, докато отбелязваше появата ми в присъствения дневник.

— По-скоро интересна — поправих я аз.

— Тук стават шантави неща, не мислиш ли?

— Шантави неща ставаха и преди тази сутрин.

Тя само сви рамене и смени темата.

— Филис е в кабинета си с Морт. Моли незабавно да се присъединиш към тях.

И тъй, оставих Лайла да си върши работата и тръгнах към вътрешността на някогашния склад. Очите ми се спряха на дъската за съобщения, окачена до вратата от някоя практична и подредена душа. На нея бяха изписани поредица от инструкции за временно пребиваващите — къде да се настанят, как да седнат, кой в какъв екип попада, номерата на служебните телефони, които ще ползват… Най-отдолу имаше нещо наистина полезно — телефоните на най-близката пицария и китайска храна за вкъщи. Не обичам да звуча като непоправим сексист, но винаги си личи — най-вече по дребните неща — когато юздите са в ръцете на жена.

После забелязах редица от набързо издигнати временни прегради, които разделяха на три групи работните места на също така временни служители: на Управлението, на ФБР и на бюрократите от Министерството на вътрешната сигурност.

Би трябвало да добавя, че при федералната култура стените са основата, върху която се гради доверие, чувство за екипност и улеснена комуникация. Шегувам се, разбира се.

Потънах в лабиринта от стени и прегради, без да срещна дори едно познато лице. Будката на Филис се оказа чак в дъното. Тя вдигна глава да ме погледне, после кимна на едрия мъж, който се беше отпуснал на стола срещу бюрото й. Изпитах смътното чувство, че съм го виждал някъде.

— Предполагам, че се познавате…

Не съвсем, макар че мъглата в паметта ми се поразсея. Наистина ме бяха представяли на Морт Съливан, това стана на втория ми ден тук. Той беше нисък, плешив и дебел — типичен шишко от еврейски произход с приятен акцент от Бронкс, който завеждаше близкоизточните отношения на отдела. Не съм сигурен какво точно означава това, но по принцип Отделът за специални проекти не насърчава своите служители да демонстрират загриженост. За разлика от мен Морт беше на редовен щат в ЦРУ, но длъжността му беше същата като моята — офицер за специални проекти. Това ни правеше нещо като колеги.

Трите димящи чаши кафе върху бюрото доказваха, че Лайла е уведомила Филис за появата ми, а самата ми шефка бе решила да се направи на любезна.

По всяка вероятност тя отгатна мислите ми, защото се усмихна и ми направи знак да седна на свободния стол, след което се извърна към Морт.

— Разкажи му какво знаем.

Морт ми подаде плик с гриф „СТРОГО СЕКРЕТНО — специални източници“, под който бяха изписани обичайните кодове на информационните източници, а също така и инициалите на длъжностните лица, които имат право да четат материалите. Моите не бяха сред тях, но при положение, че началникът на канцеларията на Белия дом се разлагаше на металната маса в моргата, правилникът можеше да бъде пренебрегнат, при това бързо и без никакви колебания.

— Чул си за парите, които дават за главата на президента, нали? — попита ме Морт.

— Къде да се разпиша?

— Ако знаех, нямаше да седя тук, приятелю.

Ха-ха. Филис ни наблюдаваше втренчено. Мислено чух колко високо цени мъжкото чувство за хумор.

— В тая папка е събрано всичко, което знаем — информира ме Морт. — Прочети я, когато имаш време. Прилича на криминален роман, на който втората половина липсва. Работата е там, че научихме за нея едва преди няколко седмици.

Служителите на Управлението са големи майстори в създаването на папки. Разгърнах тази в ръцете си и прегледах първата страница, която беше нещо като разширено съдържание. Най-важното в нея беше, че сме научили за обявената награда не чрез специалните разузнавателни средства, изброени върху корицата, а от едно съобщение на Ал Джазира — информационния телевизионен канал на арабски език. Следваха подробностите.

— Истина ли е това? — вдигнах глава към Морт аз.

— Абсолютно.

— Изглежда доста невероятно, нали? — намеси се Филис. — Било е излъчено три-четири пъти, преди да бъде забелязано от нощната смяна на отряда за борба с тероризма. Разбира се, накарахме ги да го свалят от новинарските емисии.

— Да, но беше излъчено в най-гледаното време — промърмори Морт. — Освен това Ал Джазира е спътникова телевизия и има огромна аудитория в цял свят — гледат я в Близкия изток, гледат я американците от арабски произход, гледат я индонезийци, пакистанци и много други. Да не говорим, че арабите по принцип са страшни клюкари и един мобилен телефон е всичко, което им трябва, за да разпространят поредния слух по кафенета и сукове.

Зададох единствено важния въпрос.

— А как е научила Ал Джазира?

— От интернет — отвърна Морт. — Обявата за наградата е публикувана в един уебсайт.

— Уебсайт?

— Да. Обозначен е като убийпрезидента-точка-ком.

— Това е някаква шега, нали?

— В първия момент и ние помислихме, че е шега — мрачно отвърна той. — Но след тазсутрешните събития май променихме становището си. — Подаде ми една цветна разпечатка и попита: — Какво мислиш за това?

Поех листа в ръцете си. По всичко личеше, че е разпечатка на уебстраницата, която коментирахме. На розов фон бяха наблъскани с различни шрифтове, които напомняха за едновремешните циркови плакати с летящи балончета, клоуни и разни танцуващи фигурки. Наистина приличаше на шега, а може би и на нещо друго. Сякаш авторът беше изпълнен с толкова дълбоко презрение към действащия президент на САЩ, че се отнасяше с ирония дори към офертата за убийството му.

Изчетох и самата оферта, изписана с дебели сини букви:

УБИЙ ПРЕЗИДЕНТА НА САЩ И СПЕЧЕЛИ 100 000 000 НЕПОДЛЕЖАЩИ НА ПРОСЛЕДЯВАНЕ АМЕРИКАНСКИ ГУЩЕРИ!

Под заглавието бяха намерили място неизбежните, изписани с дребен шрифт подробности, които изреждаха правилата и изискванията на „състезанието“ — всичко на всичко три на брой. Участникът трябва да представи предварителен план за действие, да предложи оригинален „подпис на убиеца“, с който да се легитимира, и трето, за да получи голямата награда, участникът трябва да остане анонимен и извън подозрение.

Вдигнах поглед към Морт.

— Как става комуникацията на предварителните намерения?

— Изпраща се на този адрес — отвърна той и се наведе да ми покаже една линия в дъното на разпечатката, под която беше изписано payoff@mtercon.com.

— По него не може ли да се разбере кой е инициаторът на „състезанието“?

— Опитахме. Оказа се, че адресът е свързан с анонимна пощенска кутия, който по всяка вероятност ще ни отправи към други десетина анонимни имейли.

Усетил по някакъв начин, че не разбирам за какво става въпрос, Морт се зае да ме просветлява:

— Не е чак толкова сложно. Съответният имейл автоматично се изпраща на анонимната пощенска кутия, която наподобява номерираните кутии, предлагани от всеки пощенски клон. Оттам операцията се повтаря отново, произволен брой пъти. Все едно, че скачаш от една черна дупка на друга и така поне десетина пъти. — След тези думи отново насочи вниманието ми към дъното на сайта, където имаше списък със седем-осем езика за кореспонденция: руски, испански, арабски и дори идиш. — Едно кликване върху някой от изброените би те отправило към същата уебстраница, но вече на съответния език.

— Условно наклонение? — вдигнах вежди аз.

— Сайтът беше закрит два дни след съобщението в Ал Джазира — обади се Филис.

— Шефът на новините в Ал Джазира заяви, че са били уведомени по телефона, но отказа да ни съобщи името на информатора — добави Морт и в очите му проблесна гняв. — Копелето има наглостта да се оправдае с Първата поправка, представяш ли си?

— Кой е закрил сайта? — попитах аз.

— Авторът.

— Защо?

Филис хвърли кос поглед към Морт и отвърна:

— Преобладаващото мнение в онзи момент гласеше, че е дръпнал щепсела, преди шегата му да се превърне в „играчка-плачка“.

— А какво е сегашното преобладаващо мнение?

Филис насочи поглед към уебстраницата и неохотно промърмори:

— Вероятно е получил една-две оферти, които заслужават внимание. След което се е състоял обмен на имейли, с които кандидат-убийците са изпратили плановете си, а авторът е намерил начин да ги увери, че разполага с парите. Уместно е да допуснем, че са били обсъдени и начините за получаване на наградата. За които, разбира се, нямаме никакво понятие.

— Разбирам.

Филис се приведе напред и добави:

— Но сто милиона са твърде голяма, да не кажа невероятна сума, нали? Направихме всичко възможно да ограничим разпространението на офертата, като своевременно информирахме тайните служби и Белия дом.

— Не бързай да правиш заключението, че става въпрос за арабски пари — обади се Морт. — Те могат да бъдат на всеки обиден от нещо саудитски принц, колумбийски или мексикански наркобарон, чуждо правителство или някой американски милиардер, за когото президентът е политически неудобна фигура. — Намръщи се и замълча, оставяйки списъка недовършен.

— Вече разбираш защо се опитахме да поставим капак на всичко това — подхвърли Филис. — Тази награда… как да кажа… В много отношения тя е непреодолимо изкушение, нали? Подобна сума може да запали пожар от опасни амбиции.

Напълно вярно, отбелязах мислено. Не вярвам в тезата, че всеки си има цена, но сто милиона долара са в състояние да развълнуват много съвести. Искам да кажа, че в Ню Йорк има достатъчно безскрупулни типове, които срещу няколко хилядарки ще изпразнят един пълнител във всеки, който им посочите, а за сто милиона ще сринат до основи не само Манхатън, но и съседния му Куинс. Тръснах глава да прогоня тези мисли и се върнах към дискусията.

— Мирише ми на измама — рекох.

Филис ме дари с един продължителен поглед, после въздъхна.

— Може и да не повярваш, Дръмънд, но ти не си единственият умен човек в тази организация. Предлагам ти да поразсъждаваш кое е по-важно — това, което мислиш ти, или мнението на другите…

Имаше право.

— Може би е време да потърсим мнението и на някои чужди разузнавателни централи — подхвърлих аз.

— Вече е направено. Преди един час бе пуснато съобщение до всички наши резиденти в чужбина, които ще извършат съответните сондажи. Задачата ще приключи в рамките на дванайсет часа, тъй като трябва да се съобразяваме и с часовата разлика.

— Аз ще бъда ли запознат с резултатите?

— Разчитай на мен.

Без коментар.

На вратата се почука и Джени надникна през процепа.

— Извинете, мога ли поговоря за секунда с Шон?

Никой не възрази и аз побързах да изляза. Последвах Джени по лабиринта между новите работни места и не след дълго влязох в една странична стаичка, определена за неин временен кабинет.

Зад сивото метално бюро до стената седеше едра жена на зряла възраст с накъдрена кестенява коса, която ограждаше кръгло и по детски жизнерадостно лице. Спряхме за миг, колкото да бъда представен. Жената се оказа Елизабет, личен асистент на агент Марголд.

Елизабет изглеждаше леко напрегната и очевидно не изпитваше радост от новата и несигурна обстановка, в която й се налагаше да работи. Разменихме си любезности, след което тя ме попита:

— Къде в тази лудница мога да намеря малко канцеларска хартия?

— Проклет да съм, ако знам — признах аз.

— Как да свържа телефона си?

— Ами мушнете го в контакта.

Елизабет заби обвинителен показалец в шперплатовата стена.

— Няма контакт!

— Ясно…

— Е, и?

Принудих се да свия рамене.

— Нали работите тук? — пожела да узнае тя.

— Той е мой партньор по това дело — информира я Джени. — Но все пак си остава мъж, Елизабет.

По неизвестни причини Елизабет намери забележката й за адски смешна. На мен тя ми прозвуча грубо и обидно, подчинена на стар, подвеждащ и фалшив стереотип.

— Обърнете се към Лайла, която работи близо до входа — мило посъветвах Елизабет. — Тя знае всичко.

Най-накрая влязохме в офиса на Джени.

— Имам новини — обяви тя.

— Слушам те.

— Намерихме лимузината.

— А Лари?

— И Лари. Колата е била открита в гората, на около пет километра от Кълпепър, Вирджиния. Лари Елуд е бил на предната седалка.

— Трябва ли да бъда оптимист?

— Няма да ти отива — поклати глава тя.

— Вярно.

— За съжаление и колата, и Лари са били опожарени.

За нас съжаление, но за Лари — истинско нещастие, помислих си аз. Не знам защо, но тази информация не ме изненада.

— Подробности?

— Колата е била открита от хеликоптер на шерифската служба в Кълпепър. Пилотът забелязал дим и се обадил на пожарната. Хората реагирали бързо, но заварили само изпепелени останки.

— Бърз пожар, а?

— Много бърз. Вътрешността на колата и тялото на Елуд са били обилно полети с бензин. Но Елуд е бил застрелян предварително с няколко куршума в главата. За подпалка били използвани запалителни гранати, най-малко пет на брой. Част от тях са били залепени отвън, под и около резервоара. Били взривени едновременно, за максимален ефект. Професионална работа.

— Елиминирани са всички улики и веществени доказателства, така ли?

— Плюс главният ни заподозрян.

— От което следва, че Лари едва ли е бил съучастник.

— Не бързай със заключенията. Може би си прав, че той и колата са били отвлечени. Това обаче би означавало, че убийците са познавали модела на колата и номера й, както и сутрешния маршрут на Лари. Което ни връща към версията за вътрешен информатор. Другият вариант е Лари да е участвал в схемата, а след края на операцията да е бил ликвидиран като потенциална заплаха от разкриване. Ако случаят е такъв, значи действително си имаме работа с много брутални копелета.

Според мен убийствата от сутринта вече го доказаха.

— И още нещо — продължи тя. — Помниш ли, че Питърсън нареди на Чък Уордъл да ни предостави имената на всички членове на охранителния отряд на Ястреба?

— Да.

— Те са работили на три смени в резиденцията. Тази, която открихме сутринта — мъртвата, е била смяна „В“. Следващата смяна „С“ трябвало да застъпи в 13:00. Всички са се явили.

— А смяна „А“?

— Няма такава и не ме питай защо. Другата смяна е Д… — Замълчах и тя продължи: — Установихме местопребиваването на всички агенти, с изключение на един. Казва се Джейсън Барнс. Никой не го е виждал след края на смяната му вчера в 13:00.

— Може би е напуснал града.

— Може би. Началникът на екипа му е тук, в съседното помещение. Вероятно ще поговориш с него.

— Добре, да вървим.

Прехвърлихме се в съседната стая. До масата седеше агент Марк Кини, а пред него имаше бутилка диетична пепси-кола. Беше здравеняк горе-долу на моите години, със скулесто лице и тъмна коса, започнала да оредява на челото. Съвсем обикновен човек, както би трябвало и да бъде според длъжностната му характеристика.

При влизането ни вдигна глава с известно безпокойство и недоверие. Познавам този изражение, често са ме посрещали с него.

Заехме столовете срещу агента, Джени ни представи и си стиснахме ръцете. Тя с приятелска усмивка му обясни, че разговорът в никакъв случай не бива да се възприема като враждебен разпит, а по-скоро като невинен и приятелски контакт между трима федерални служители, имащ за цел да уточни някои детайли.

Кини безмълвно пресуши бутилката пред себе си.

После поведохме разговор на странични теми — семейство, Вашингтон, поредната победа на „Далас“ над „Редскинс“. Така научихме, че агент Кини има жена и три деца, работи от дванайсет години в тайните служби, очаква с нетърпение да го преместят от охраната в някой от мобилните отряди и прочие незначителни подробности. На това му се вика установяване на първоначален контакт и предразполагане на обекта. Аз обаче го наричам губене на време.

По отношение методите за водене на разпит съществуват две основни теории. Доколкото мога да преценя, тази, която в момента е на мода в Куонтико, се нарича „Техниката на Лорънс Уелк“, знаете го онзи акордеонист. При нея са напълно изключени отживелици като мигащи светлини, гумени палки и крясъци. Вместо това се препоръчва тиха музика, любезно отношение към обекта и въздържане от заплашителни жестове. Ако правилно съм схванал същността на този метод, обектът трябва да се почувства като на зъболекар и да отвори широко уста.

Много експерти и научни трудове препоръчват тази техника. Но по мое мнение, ако искате да спестите време и да стигнете до истината, най-добре е да започнете с едно приятелско коляно в топките. Образно казано, разбира се. Е, с някои изключения.

Както и да е. Въпросният мек подход обаче се нуждае от известна прелюдия. Слава богу, че човекът насреща ни си изкарваше хляба от охраната на разни дърдорковци и прояви нужното търпение. Джени приключи с общата част, придаде на гласа си необходимата мекота и подхвърли:

— Слушайте, успяхме да установим контакт с всички членове на екипа ви освен… — Хвърли кос поглед към бележника си и отчетливо изрече: — Освен с агент Джейсън Барнс.

— Джейсън? — вдигна вежди Мини. — Това е много странно.

— Нима?

— Да, наистина. Опитахте ли домашния му телефон?

— Дори изпратихме хора на адреса му. Намира се в Спрингфийлд, нали? — Джени изчака кимането на Кини и добави: — Няма го там. И колата му я няма.

— В джоба на якето си имам номерата на мобилния телефон и на пейджъра му — надигна се агентът.

— Ние също — спря го Джени. — Включва се гласова поща.

— Хм… Много странно.

— Може би има просто обяснение. Възможно ли е да е напуснал града?

— Не, Джейсън не би… Искам да кажа, че е длъжен да ме уведоми.

— Той е ерген, нали?

— Да, но…

— Пролет е, може би се радва на някоя романтична връзка.

— Изключено — засмя се Кини.

— Защо? Нали е нормален мъж?

— Джейсън Барнс хич го няма с жените. Направо е смешен. Освен това е ревностен християнин. Залагам една месечна заплата, че не е с мадама!

Джени мъдро смени тактиката и прехвърли топката на Кини.

— Вижте какво — свенливо се усмихна тя. — Тук съм в пълно неведение и ми трябва помощта ви. Нужно ми е да разбера що за човек е Джейсън.

— Добре, добре — промърмори онзи, после изведнъж се втренчи в нея. — Чакайте малко. Подозират ли го в нещо?

Беше съвсем ясно, че агент Кини смята разговора ни за приятелски, но се опасява, че Джейсън Барнс може да се превърне в негов сериозен проблем. Защото той беше командир на Барнс и ако се окажеше, че подчиненият му е замесен в ликвидирането на мъжа и жената, които охраняваха, плюс това на четиримата им колеги, в личното му досие щеше да се появи една доста гадна забележка.

Аз самият бях на мнение, че Кини е свестен човек и вероятно добър началник. Демонстрацията на лоялност винаги е достойна за уважение, особено когато идва от шефа. Но не и в този случай.

— Разпитваме всички — излъгах аз. — Трябва да знаем дали не са забелязали нещо необичайно през последните няколко дни. Колкото повече научим за Барнс, толкова по-лесно ще го открием.

Кини погледна Джени, а след това и мен.

— Прегледайте досието му.

— Със сигурност ще го направим — кимна Джени. — Но в момента предпочитаме вашето резюме, просто защото нямаме време.

За миг изпитах чувството, че Кини ще промърмори в ръкава си нещо от сорта на „агент в опасност, изпратете подкрепление“. Но вместо това той каза:

— Добре. Като за начало ще посоча, че е изключително умен. Израснал е в Ричмънд. Баща му е бил съдия. Май федерален, но не съм сигурен. Джейсън е завършил военно училище във Вирджиния и има три години служба като лейтенант в морската пехота. Оттам излиза с отличен атестат, работи безупречно и като агент. Абсолютно чист както в лично, така и в професионално отношение.

Фактически кратката биографична справка на агент Кини ни разкри повече, отколкото предполагаше или възнамеряваше той. Военен по професия, аз на няколко пъти съм бил командирован на юг. Когато съм уморен, започвам да говоря провлечено, като в детството си, дори посягам към царевичния хляб и ореховия пай, които по принцип ненавиждам. Но местните трябва да бъдат изчеткани, няма как.

Общо погледнато, Югът от моето детство създава два типа бели мъже. Първият от тях е типът на говняра, който е чист продукт на аграрната култура, пикапите и кънтри рока на Уейлън Дженингс. В момента, в който се научи да срича, той вече има претенции и започва да посещава Университета на Мисисипи и Университета на Алабама, известен с футболната звезда Брайънт Мечката — заведения, в които основни предмети са футболът, бирата и купоните за побратимяване.

На второ място е типът на южняшките аристократи или претендентите за такива, които държат децата им да учат в старомодните, но престижни учебни заведения като щатския университет на Вирджиния, университетите „Дюк“, „Уилям и Мери“ и военното училище, после ги пращат за една-две години и в армията — все още възприемана като славна институция, службата, в която е въпрос на чест. Аз съм служил с няколко южняшки джентълмени от този тип, които бяха избрали офицерската професия. По тази причина веднага ми стана ясно, че Джейсън Барнс принадлежи именно към тази по-възвишена категория.

— Благодаря, агент Кини — рече Джени. — Откога познавате Джейсън?

— От две години, откакто постъпи при нас.

— Има ли хоби? Някакви особени навици?

— Църквата и гимнастическият салон. Горе-долу това е всичко. Не пие, не пуши, не играе хазарт и не псува. Почти сигурен съм, че все още е девствен. Един истински бой-скаут, казвам ви.

— Означава ли това, че го смятате за неподкупен?

— Да. Предполагам, че е така.

— Има ли парични проблеми?

— Едва ли. Семейството му е заможно, а самият Джейсън е пестелив човек. Освен това съм на мнение, че за него парите не означават кой знае какво. Той наистина е духовен човек.

— Ясно. А някакви проблеми в кариерата?

— Никакви. Миналия месец го повишиха, цяла година преди колегите му.

— А проблеми с колегите?

Бинго. Агент Кини замълча за момент с поглед в масата, после с неудобство промълви:

— Той е… как да кажа… малко странен в общуването. Свенлив, стегнат, напрегнат. Педантичен до дребнавост, държи на устава. А това понякога опъва нервите на околните.

— Разкажете по-подробно за това, което наричате „странност в общуването“ — предложи Джени.

Кини се замисли, сякаш търсеше някаква по-мека форма на изразяване.

— Като повечето изключително умни хора, той не е особено добър в общуването. Според мен околните не са му интересни. — Нарочно гледаше към Джени, а не към мен. — Нали ги знаете как се държат гениите?

Джени не отговори на въпроса.

— Психическа стабилност?

— Нормален като вас и мен — отвърна Кини, после усети, че изявлението му съдържа доста двусмисленост, и добави: — Но личното ми мнение не е толкова важно. При нас всички минават на психотест, и то още преди да бъдем назначени.

— Известно ми е — кимна Джени. — Вие запознат ли сте с резултатите от теста на Джейсън?

— Да. Като негов командир имам право на това.

— Ще си спомните ли какво бе заключението?

— Вече ви казах, че е умен. Коефициентът му на интелигентност е някъде около 160. Без отклонения, без психически заболявания. В забележката на психолога се споменава за „известна умствена скованост“. Но не като критика. Фактически именно той дава прогнозата, че от Джейсън ще излезе един изключително дисциплиниран и отдаден на работата си агент.

— И това е всичко, така ли?

— Да, ако не броим няколко леки търкания в отношенията син-баща, които обаче са в рамките на нормалното.

— А какво е отношението на Джейсън Барнс към главнокомандващия на въоръжените сили? — попитах аз.

Той се обърна към мен и ме погледна право в очите.

— Агентите на тайните служби нямат лично отношение към президента, мистър Дръмънд.

Естествено. Това беше правилният отговор. Сляпа лоялност към поста, а не към човека, който го заема. Пълни глупости.

Не исках да разстройвам плана за разпит на агент Марголд, но времето течеше, а до този момент мъжът срещу нас явно ни будалкаше.

— Дрън-дрън — рекох на глас аз и той се облещи. — Описвате този Барнс като някакво библейско чудо — праведен и високоморален. На всичкото отгоре и гений. Но той все пак не е ангел, нали?

Стреснатият му вид отстъпи място на лека усмивка.

— Добре, след като ме питате, ще ви кажа. Президентът спечели Джейсън още на първата сутрешна закуска в Белия дом. Всички ние бихме го защитили с гърдите си просто защото това ни е работата. А Джейсън би защитил с тялото на собствената си майка сегашния президент. — По-късно щяхме да разберем колко истина има в тези думи, но за момента той млъкна и самодоволно подхвърли: — Не това искахте да чуете, нали?

Двамата с Джени си разменихме кратки погледи. Бяхме направили преглед на целия списък от грехове, пороци и човешки недостатъци, но нищо от това, което каза Кини, не успя да докосне чувствата ни. Тя се извърна към агента, помълча малко и попита:

— Добре… А как си обяснявате неговото изчезване?

— Никак — отвърна той и ни изгледа в бавна последователност. — Хей, аз зная какво е станало сутринта в къщата на Ястреба. Вие допускате изтичане на информация или помощ отвътре и вероятно подозирате Джейсън. Но грешите. Джейсън Барнс е един от най-всеотдайните агенти и чисти души, които някога съм виждал. Готов съм да заложа кариерата си за него.

На практика той вече я беше заложил. Сега беше моментът да му се изтъкне това с допълнителна сила, да получи онова метафорично коляно в топките.

— Ако се окаже, че грешите или сте ни заблудили, директорът на ЦРУ ще изпрати на президента специално писмо, в което ще ви окачестви като идиот и заплаха за личното му здраве! — хладно процедих аз.

Очите насреща ми се разтвориха широко.

Джени също бе стигнала до заключението, че мекият подход се е провалил, без да доведе до душевна близост. Тя направи нужната пауза, за да придаде допълнителна тежест на заплахата ми, след което започна да изрежда:

— Според член 1001 на Наказателния кодекс лъжата или въвеждането в заблуда на федерален служител са наказуеми деяния. Ако се окаже, че сте ми спестили част от истината, ще ви обвиня в прикриване и съучастие в престъпление! — Направи нова пауза, след което изчурулика, вече с далеч по-ведър глас: — Не бързайте да ми отговаряте. Помислете дали нямате какво да добавите или да промените в своите показания.

Враждебността се оттече от лицето на агент Кини. Както вече споменах, той упорито се бореше да бъде добър командир, но лоялността изведнъж се превърна в твърде тежък кръст за него.

— Казах ви истината — промърмори той, помисли малко и добави: — Преди време… може би шест-седем месеца, Джейсън преживя тежки мигове…

— В смисъл? — хладно го изгледа Джени.

— Стана раздразнителен и мрачен…

— Защо? — попитах аз.

— Не знам защо.

Вярна на опита си, Джени се наведе напред и нареди:

— Опишете какво имате предвид под „мрачен“.

— Ами… Не знам. Може би отчужден, разтревожен, нетърпелив… Малко нестабилен в емоционално отношение.

— Попитахте ли го на какво се дължи това?

— Да, попитах го. Но Джейсън е изключително затворен човек. Дадох му един месец почивка и когато се върна, всичко беше наред.

Джени обмисли чутото и попита:

— Неприятности в работата?

— Не. Работата си вървеше добре. Проблемът му беше личен.

Джени ми хвърли кратък поглед и попита:

— Нещо друго?

— Нищо.

— Благодаря, свободен си — обадих се аз. — Но ако си спомниш нещо и не ни се обадиш, ще се простиш с топките си!

Джени изчака вратата да се затвори зад гърба на агент Кини и попита:

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че агент Джейсън Барнс е идеалният бодигард за твоя държавен ръководител, твоята банка или девствената ти дъщеря. Дълбоко религиозен, с чисто сърце, предан на Бог и Родина, неизрекъл нито една мръсна дума през целия си живот.

— Имаш право. Не ми прилича на заподозрян.

Не направих коментар на това изявление и тя добави:

— Между другото, аз имам служебното задължение да поддържам контактите с тайните служби и постоянно работя с тях. Координирам съвместните ни операции, а моят отдел обработва всички материали, свързани с исканите от тях сведения. Веднага ще кажа, че те са една изключителна група хора във всяко едно отношение — физическо, умствено и емоционално. Което обаче не означава, че всички са ангели… Този Барнс ми звучи като агент за пример.

— Действително е така — кимнах. — Пусни го за общонационално издирване и изкарай заповед за обиск.

— Извинявай — объркано ме погледна тя. — Да изкарам какво?

— Никой не е толкова съвършен, Джени. Тоя крие нещо.

— Нямам представа на какво се базират подозренията ти.

— Помисли върху това, което ни разказа началникът му.

— Началникът му каза, че е златно момче. А аз мога да потвърдя, че е издържал няколко наистина задълбочени проверки.

— Аз също съм издържал такива, а вероятно и ти. — Замълчах и я погледнах в очите. — За себе си добре знам какво съм скрил. А ти ще споделиш ли с мен какво си спестила на контролните органи?

Тя се замисли.

— Не забравяш ли вероятната причина? — попита.

— Той е член на охранителен отряд и е изчезнал.

— Вероятно бих могла да извъртя тази логика и да оправдая заповедта за национално издирване със загриженост за личната му сигурност — поклати глава тя. — Но заповедта за обиск трябва да бъде подписана от съдия. Опитам ли подобно нещо, цялото Управление ще умре от смях.

— Имаш право.

— Кажи как да постъпя.

— Непременно трябва да споменеш за много тревожното анонимно телефонно обаждане, което току-що си получила…

— Не играем по този начин, Шон — отвърна с въздишка тя. — Това е ФБР.

— О, ФБР! — подсвирнах аз. — Не забравяй да го пишеш в автобиографията си, като тръгнеш да си търсиш работа след смъртта на президента!

— Не е нужно да си саркастичен — сбърчи вежди тя.

— Нито пък е време да си четем морал. Играй така, че да се получи нещо, Джени!

— Ако в дома му открием някое от оръжията на престъплението, ние ще бъдем… Всъщност целият случай ще…

— Нямаш случай, който да браниш — прекъснах я аз. — Екип от професионални убийци е тръгнал на лов за президента на Съединените щати. Това е проблемът, върху който трябва да се концентрираш!

Видях колебливото изражение на лицето й и добавих:

— Тези хора не играят по правилата. Тези хора не познават никакви правила. Ако се задържим в общоприетите граници, със сигурност ще изгубим.

7.

Джени възприе съветите ми и успя да издейства заповед за обиск на дома на Джейсън Барнс в Спрингфийлд.

Самият Спрингфийлд беше на някакви си дванайсет километра от центъра, но улучихме часа на задръстванията и едва ли щяхме да се справим с вашингтонския трафик. По тази причина Джени поръча хеликоптер и voila — един взе, че се спусна на паркинга. Скочихме в кабината и се издигнахме в безбрежния лазур. Пилотът пое курс над магистрала И–95 до изхода за Спрингфийлд, после направи десен завой и машината се понесе на малка височина над безкраен лабиринт от тухлени къщи и вили, струпани в няколко гроздообразни кварталчета, които на практика съставляваха Спрингфийлд.

Нямам представа за критериите, по които пилотът избра точно онова от тях, което ни трябваше. Явно се беше ориентирал по няколкото тъмни автомобила, които бяха заобиколили малка поляна, превръщайки я в площадка за кацане. А сигурно и по костюма на агента, който пристъпи да ни посрещне в момента, в който скочихме на земята.

Оказа се, че това е специален агент Марк Бътърман, който водеше разследването. Висок и слаб мъж, надхвърлил петдесетте, с прошарена коса и загоряло лице — един полуурбанизиран каубой от страната на Марлборо, облечен в сив костюм. Крачеше и говореше със самочувствие, което се надявах да бъде оправдано, още повече, че не беше някой младок с жълто около устата, а според Джени — един от най-кадърните агенти на ФБР, избран специално за ръководител на разследването. Което означаваше, че някой по високите етажи на тази институция все пак има ум в главата. Защото случаят никак не отиваше на някой зелен и прекалено амбициозен младок, който изгаря от желание да се прояви (или провали). Което се случва доста често.

Джени ни представи и ние си стиснахме ръцете. Вече знаех, че Бътърман е имал гаден и тежък ден, затова се държах изключително мило и възпитано. Истината ви казвам!

Както и да е. Агент Бътърман знаеше, че времето ни е скъпо, и по тази причина започна да ни информира за хода на разследването още в движение. От къщата на Белнап били събрани стотици веществени доказателства — малки и големи, които ангажирали целия личен състав на Отдела по криминалистика. Все още нямало значими находки, а от тона му заключих, че и не очаква да има.

Оказа се, че мисис Белнап е била добре известна в областта светска дама, а домът й — център за безкрайни срещи и сбирки на богатите и известните. В него се провеждали промоции на нови книги, коктейли за набиране на средства и още куп обществено полезни прояви. Прибавете към списъка и петнайсетина агенти на тайните служби, които са държали къщата под око, две домашни прислужници, трима градинари, един майстор по поддръжката и още бог знае кого, за да придобиете приблизителна представа за пръстовите отпечатъци, космите и влакната с потенциално годни за идентификация ДНК проби, чийто брой със сигурност се доближава до популацията на щата Ню Джързи.

С малко по-възбуден тон бяха потвърдени подозренията ми относно нанесени щети в градината. Били открити отпечатъци от три вида обувки с различни номера — два на мъже и един на жена с изключително тесен крак и малък номер.

Готови били и предварителните балистични експертизи, според които е стреляно с четири оръжия от един и същ модел и калибър. Всичко навеждаше на мисълта за квартет от убийци или пък за изключително надарен тандем от двама, който стреля еднакво добре и с двете ръце. Това ни върна в настоящето.

Имайки предвид конкретната ситуация, Бътърман спря очи върху нас и бавно изрече:

— Портиерът ни пусна вътре. В момента там се намират седем агенти. Мястото е малко, а Барнс живее сам. Не би трябвало да ни отнеме много време.

Агент Бътърман очевидно си даваше сметка, че времето тече, тъй като заряза приказките и ни поведе към къщата — скромна постройка на два етажа в колониален стил с тухлена фасада. Аз се задържах за малко отпред.

Бътърман беше прав. Апартаментчето наистина се оказа малко и почти комично подредено, като се има предвид, че все пак го обитава ерген. Обзавеждането беше някаква смесица от модерни и традиционни мебели, в тон със завесите, които бяха в тон с килима и така нататък. На практика цветове почти липсваха, тъй като всичко беше решено в бяло.

— На какво мирише? — сбърчих нос аз, обръщайки се към Джени.

— На „Лимоново обещание“.

— Лимоново какво?!

— Ароматизиран лак за мебели. О, ама ти се майтапиш! — засече ме тя.

Ами да. Освен това подчертавах нещо по-особено. Нормалните хора не живеят по този начин, ако разбирате какво имам предвид. Мебелите на Джейсън не изглеждаха нито евтини, нито скъпи, а изкуството присъстваше под формата на плакати по стените, някои от тях поставени в рамка. На единия имаше панорама на непознат за мен европейски град, другият беше от някакъв известен, но стар филм, който не бях гледал. Те не издаваха вкуса на наемателя, ако не се брои очевидното му пристрастие към веригата супермаркети „Уолмарт“.

— По нищо не личи, че харчи повече, отколкото печели — отбеляза Джени.

Бътърман беше на същото мнение.

— Плаща деветстотин и двайсет долара месечен наем — информира ни той. — Така твърди портиерът. Цената не е висока за този квартал. Кара „Мазда–323“ втора употреба, която купил преди две години за осем бона.

— Но днешният му начин на живот може би няма нищо общо с начина, по който би желал да живее утре — подхвърлих аз.

— Мечтата на всеки престъпен ум — кимна Бътърман, после добави: — Никакъв алкохол в къщата, няма дори една бира в хладилника. Запален почитател на чая. Никакво порно, никакви стари списания, дори вестници няма. Не разполага и с телевизор. Ако е държал някакви оръжия тук, значи ги е изнесъл. Този младеж наистина е живял като монах!

Помотахме се още известно време, а аз започнах да се питам дали някой изобщо живее тук. Жилището беше почистено като за продажба, стерилно и недокоснато. Имах чувството, че иззад канапето всеки момент ще изскочи някой агент за недвижими имоти. Вдясно от входното антре се намираше малка дневна, свързана с още по-малка трапезария и това, което в днешно време наричат „удобна кухня“ — миниатюрен бокс, съчетал в себе си на пръв поглед несъвместими неща. Но в случая с Джейсън и това наименование беше пресилено. Плотовете бяха голи и излъскани до блясък, а в безупречно чистия умивалник нямаше дори засъхнали вадички чешмяна вода. Надникнах в хладилника, колкото да установя, че всичко вътре е опаковано както подобава и подредено като за парад — кутиите с прясно и кисело мляко, салатен дресинг и истински рог на изобилието от нискокалорични и диетични хранителни продукти с понижено съдържание на мазнини и въглехидрати. Направо ми стана неудобно от този ред, чистота и отношение към здравословното хранене.

На приземния етаж заварихме четирима агенти с тъмносини якета, които нямаха вид на безцелно мотаещи се, макар да беше ясно, че не са сигурни какво търсят. Аз също, макар че умната идея беше изцяло моя. Но нещо трябваше да има. Джейсън Барнс не беше чак такъв окъснял светец, за какъвто го вземаше шефът му. В това бях абсолютно сигурен. Може би…

— Горе — кимна ми Джени.

Заизкачвахме се по стълбите. Непосредствено след площадката в горния им край започваше тясно коридорче, което завиваше надясно и свършваше с три врати. Отворихме най-близката от тях. Оказа се баня, която миришеше на борова гора, с прецизно сгънати и идеално изгладени кърпи, огледало без нито едно петънце и тоалетна чиния, от която спокойно можеше да се храните — разбира се, ако изобщо може да ви хрумне подобна глупост. Нима някой живее в тази къща, господи?

Влязох вътре и се огледах. Зад вратата беше скрит тесен шкаф, който при всички случаи би трябвало да се явява тайното скривалище на злодея Джейсън. Дръпнах вратичката, очаквайки отвътре да изпадне някоя надуваема мадама с многозначително извити устни във формата на „О“, някой труп или каквото и да е друго… Оказа се, че полиците вътре са шест, всички претъпкани до последния сантиметър. Лекарства, спрейове за нос, антибактериални сапуни и шампоани, лосиони и мазила, балсами, профилактични кремове и приспособления от иригатор за клизми до пръчици за почистване на ушна кал. Шишенцата, епруветките и тубичките бяха най-малко триста на брой, подредени с изключително внимание. Една истинска армия от вещества и субстанции, предназначени за безмилостна битка с галактиките от микроби, за добро самочувствие, напълно лишено от мигове на констипация и — недай боже, от разни гадни тении.

Запозната далеч по-добре от мен с елементите в този богат асортимент, Джени подсвирна от удивление.

— Значи за това си е давал парите — констатира тя, огледа съдържанието на шкафа и добави: — Ако оставим настрана аспирина, лепенките против ранички и антибактериалните мазила, всичко останало попада в групата на профилактичните и почистващите препарати. Което означава, че човекът не е хипохондрик, но все пак е малко… странен.

— Съвсем не малко — поклатих глава аз.

Излязохме навън и отворихме следващата врата. Тя водеше към главната спалня — поредния храм на чистотата и реда. Изправени до леглото, двама агенти със сини якета и заканителен вид явно се готвеха за задължителния вандализъм на обиска. На стената над леглото висеше масивно, изящно гравирано разпятие. Третата врата разкри втора, доста по-малка спалня, превърната в миниатюрен, но спретнат кабинет.

— Да влезем — подхвърли Джени.

В кабинета вече действаше агентка със синьо яке, заета да сваля книгите от полиците.

— Нещо интересно? — попита я Джени.

— Зависи какво намирате за интересно. Повечето са романи на ужаса и религиозни книги. Куп заглавия от Стивън Кинг и Ан Райс — все на същата плашеща тематика. Има всички писания на Тим Лахей… „Армагедон“ и всичко останало. Не знам как изобщо заспива вечер.

Аз се усмихнах на агентката и попитах:

— Срещнахте ли нещо от сорта „Как да свитнем държавния глава“?

— Случайно да си спомняте автора? — усмихна се в отговор тя, после добави: — Натъкнах се на няколко военни справочника, главно за оръжия и амуниции. Не знам дали това означава нещо. Може да са навици, останали от службата му в армията.

Отделих една минута на справочниците, колкото да се уверя, че мистър Чистник си има една основна слабост — нищо не изхвърля. Голяма работа. И аз пазя по разни шкафове цял куп наръчници и справочници, които съм събирал по време на основната си подготовка като офицер от пехотата. Но го правя по една-единствена причина — да не закъсам някой ден за тоалетна хартия. Да, да, говоря сериозно. Човек никога не знае…

— Не е толкова лесно — обади се Джени. — Но като видим какво чете даден човек, все пак можем да научим нещичко за него.

— Например? — погледнах я аз.

— Ти какво държиш на нощното си шкафче? — засече ме тя.

— Чакай да видим — промърморих. — Избрани творби на Джон Дън, трагедиите на Шекспир… И всичко, избрано от Опра, разбира се.

Тя извъртя очи. Защо никой не ме приема на сериозно, господи?

На стената срещу библиотеката бяха окачени обичайните атрибути на суетата — диплома за висше образование, грамота за офицерско звание, няколко военни награди — всички без изключение евтини медали, които се раздават за стриктно спазване на работното време и други подобни подвизи. В центъра беше закрепена голяма снимка на президента с диагонално разположен ръкописен текст, който гласеше: На Джейсън с благодарност за добрата служба. Хм… Ще видим тая работа…

Биеше на очи отсъствието на обичайните лични вещи снимки на мама и татко, фотоалбуми, дреболии за спомен, а дори и стари писма и отдавна платени сметки. Само по себе си това не означаваше абсолютно нищо. Но поставено в контекста на общото, означаваше много.

Завряла нос в книгите, Джени си отбелязваше заглавията.

— Ще ти кажа какво ми изглежда извън синхрон — промърмори след известно време тя. — Очевидно имаме работа с един високо интелигентен човек, притежаващ изключително подреден и дисциплиниран ум. Но въпреки това читателският му вкус клони към хаоса, измислените чудовища и деструктивните видения… Доста противоречиво, нали?

— Какви изводи си правиш от противоречието?

— Нека помисля малко — отвърна тя.

Обърнах се към агентката и й подхвърлих уместния съвет да прелиства внимателно страниците, след което седнах зад бюрото на Джейсън и започнах да се ровя из чекмеджетата. Всяка химикалка, пощенска марка и кламер си бяха на мястото. Нямаше дребни монети, нямаше откъснати листчета и разни други боклуци. Редът и чистотата бяха безупречни, дори маниакални. Нямаше как да не ме наведе на определени мисли.

— Бъдещата мисис Барнс е една щастлива жена — подхвърлих.

— Бъдещата мисис Барнс със сигурност ще превърти — поклати глава агентката. — Аз вече успях да прегледам кухнята. В чекмеджето за сребърни прибори са залепени етикети: „вилици за вечеря“, „вилици за салата“, ей такива неща.

Чашите и чиниите в бюфета са подредени по конец. Тоя тип положително сортира и боклука си.

Хвърлих един поглед към Джени Марголд и промърморих:

— Ти си специалист по чалнатите, доколкото си спомням.

— Той със сигурност проявява класическите маниакални тенденции — започна тя. — Ярко изявен невротик. Вероятно и бацилофоб, но аз не бих…

— Какъв, какъв? — попитах аз.

— Изпитва страх от микроби.

— А, така кажи, бе! — престорено се плеснах по челото аз.

Тя се усмихна. Обичам жените, които оценяват тъпите ми шеги.

— Имам предвид ненужния страх — поясни Джени. — Онзи тип хора, които всяка сутрин изваряват четката си за зъби.

Абе хората са интересна работа. Помълчах малко, после обобщих:

— Значи имаме работа с тип, който се събужда сутрин и си задава въпроса дали този ден с тяло ще поеме куршума, предназначен за шефа му… Такъв човек едва ли ще се замисли за дреболиите.

С това предизвиках смеха на агентката, докато Джени се ограничи с мъчително пъшкане.

— По всяка вероятност е единствено дете — продължи анализа си тя. — Отгледано строго, дори спартански. Военният колеж и трите години в морската пехота със сигурност са затвърдили навиците му. По всяка вероятност може да се направи връзка с проблемите в семейството, за които спомена Марк Кини. И най-вече с желанието да задоволи изискванията на строгия и надменен баща, за които говори Фройд.

— Извинявай — прекъснах я аз. — Но това има ли някаква връзка с престъплението?

— О, вярно — погледна ме сконфузено и леко изненадано тя. — Ти наистина си знаеш работата. Сигурно си спомняш, че поставих убийството на Белнап в категорията на организираните престъпления. А те винаги са продукт на строги и подредени умове и…

— Умове като този на Джейсън Барнс?

— На пръв поглед, да. Той би могъл да отговаря на личностния профил. — Помълча малко, после тихо добави: — Също като поне един милион граждани от мъжки пол в тази страна.

— И от женски.

— Не. Серийните и масовите убийства са форми на агресия, които по принцип са присъщи на мъжкия пол.

— О, я стига!

— Не си измислям, цитирам статистически доказан факт. Знаеш ли, че в момента в затвора лежат само две-три жени серийни убийци?

— Това нищо не значи. Може би жените по-добре се прикриват.

— Искаш да кажеш, че са по-умни, така ли?

— По-хитри са.

— Което май означава признание, че имат повече ум — усмихна се тя.

След което се върнахме към сложната кръстословица, наречена „Джейсън Барнс“.

— Предлагам следното — тръсна глава Джени. — Още е рано за хипотези, но за единствено дете с взискателна майка или баща подредеността се превръща в начин да се хареса. Единствените деца се поддават на свръхконтрол, а подредеността е визуален израз на подчинението им. Просто защото няма друго дете, на което да се прехвърли вината за евентуалната бъркотия.

Отбелязах си да напомня на брат си, че ми е страшно задължен. Ако не се беше пръкнал малкият Шон, той със сигурност щеше да опира пешкира за всяка изпусната на килима хартийка!

— Може да бъде и детерминистично — продължи Джени. Те са инстинктивно спретнати и подредени, но когато изпитват вина за нещо — обикновено дребно и незначително, — бързо регресират и се вманиачават, стават страшно натрапчиви. Имат чувството, че могат да поправят всяко зло, като поддържат ред и чистота в заобикалящия ги свят. След време повечето от тях търсят помощта на психоаналитик.

Интересно, казах си. Но тя беше права: все още е рано за някакви по-определени заключения. До този момент разполагахме само с подозрение за участие на вътрешен човек, плюс един липсващ агент. Бихме се почувствали доста неудобно, ако Джейсън вземе да се появи рано сутринта, обяснявайки как е заковал някакво маце в бара, а то го поканило да й подреди килерчето и да й изглади бельото. Освен това няколко повърхностни впечатления не представляват нищо повече от бегло докосване до емоционалната същност на една личност. И въпреки всичко вече успявахме да очертаем няколко неясни щрихи от характера на този все по-особен мистър Барнс. Човек никога не знае…

— Трябва да приберем бележника с адресите му — подхвърлих на Джени аз. — И да изискаме разпечатка на разговорите му. — Махнах с ръка към компютъра на бюрото и добавих: — Имаш хора, които да разшифроват хард диска на това чудо, нали?

— Ако се наложи, ще работят цяла нощ — кимна тя.

— Ще се наложи.

— Да не би да пропускам нещо? — втренчи се в мен тя.

— Нищо. Просто се отдръпни и направи място на хората да работят. Те знаят как.

— О… Извинявай.

— Разбирам те много добре — уверих я аз. — Искаш да пипнеш копелдаците.

После й хрумна нещо друго и тя се обърна към агентката, която продължаваше да прелиства книгите.

— Иди да вземеш обувките на Барнс от спалнята и веднага ги изпрати за анализ. — Обърна се към мен и добави: — Ще ги сравним с отпечатъците в градината. Да, или не?

— Добра идея — кимнах аз.

Мобилният й телефон отново изписка. Тя натисна бутона за включване, представи се и се заслуша. Върху лицето й бавно се изписа отчаяние.

— Да, разбирам… Кога точно… и къде точно? — Замълча за момент, после добави: — Хеликоптерът чака на площадката. Ще бъда там най-много след двайсет минути.

8.

Директно пред нас, леко разкривени от челното стъкло на хеликоптера, се извиваха три-четири стълба гъст дим. Точното им местонахождение беше някъде около магистрала 495, която е част от известния околовръстен пръстен на Вашингтон. Дългата и тясна ивица за аварийно спиране под нас чезнеше по посока на Северна Вирджиния.

Пилотът се извъртя назад заедно със стола си и изрева:

— Няма подходящо място за кацане. Ще снижа, за да скочите. Пазете се от глидерите.

Веднага след тези думи придърпа дросела и машината бързо започна да се снижава. След минута увисна на около метър и половина от земята. Аз скочих пръв. Приземих се върху някаква тревна туфа, обърнах се и Джени връхлетя отгоре ми. Едва успях да вдигна ръце и тя се приземи в прегръдката ми. Два метра по-нататък някакво ченге ни гледаше ококорено.

— Хей, какво става тук? — попитах го аз.

— Няма да повярваш, човече — бързо се окопити ченгето. — Някакъв луд стрелял по онази кола… — Пръстът му се насочи към купчина смачкани ламарини, от предната част на които излизаше гъст облак дим. — Тази развалина доскоро е била BMV 745 инжекцион, ако можеш да си го представиш. Шофьорът започнал да се блъска в останалите участници в движението. Скоростта на колоната е била някъде около стоте. И се е получило ей това…

Освен смачканото BMV, „ей това“ включваше още петнайсетина коли, застинали в някакъв налудничав колаж от огънати и разкъсани ламарини, натрошени стъкла и наранени хора. Очевидно разтърсен, полицаят преглътна и добави:

— Сигурно е било изблик на шофьорска агресивност, но… Това вече е прекалено!

Аварийното платно беше задръстено от три пожарни, десетина линейки и неизвестно количество полицейски автомобили с включени аварийни светлини. От тях долитаха неразбираеми реплики, примесени с електростатичен пукот. Вдясно от мен се виждаше доста сериозно смачкан форд ескорт, около който се въртеше екип на Бърза помощ с животоспасяваща апаратура в ръце. Възрастната жена зад волана виеше на умряло, а двама младежи се опитваха да й включат система през прозореца. Вляво от мен няколко все още замаяни участници във верижната катастрофа бяха насядали в линейките. Ризите и роклите на повечето от тях бяха изцапани с кръв. Над главите ни закръжиха още три хеликоптера, които сякаш дирижираха този ужасен хор на разрухата и нещастието.

На двайсетина метра от BMV-то се бяха струпали неколцина полицаи, сред които се открояваше фигурата на висок мъж с телефон в ръка, който раздаваше команди и махаше със свободната си ръка като диригент на невидим оркестър. От цялото му поведение се излъчваше авторитет и чувство за собствено достойнство. Беше самият Джордж Мийни, а жестовете и езикът на тялото му, естествено, не демонстрираха дори искрица задоволство.

— Защо сме тук? — обърнах се към Джени аз.

— Какво? — разсеяно ме погледна тя.

— Откъде знаем, че тази бъркотия е била предизвикана от нашите приятели?

— Ами… — Очите й бяха насочени към старицата във форда, която допреди малко яростно се беше борила със спасителния екип. Проследих погледа й и видях, че тялото на жената беше политнало напред, замръзнало в гротескна поза. Членовете на спасителния екип дишаха тежко, а медицинските техници прибираха апаратурата. Джени направи крачка по посока на колата, но аз я хванах за ръката.

— Недей. Вече никой не може да й помогне.

— Но…

— Знам — съчувствено стиснах лакътя й аз. — Фокусирай се върху преследването на убийците й. А сега пак ще те попитам: защо сме тук?

Джени с усилие преглътна, поклати глава и промълви:

— Да вървим да питаме.

Приближихме се към Мийни, който не ни обърна внимание и продължи да говори по телефона. Успях да доловя някакви откъслечни фрази, за миг откроили се над общата глъч. Бяха изречени без следа от любезност или топлота. На практика Джордж изглеждаше на ръба на паниката, като човек, на когото току-що са съобщили, че са му вдигнали мерника. За част от секундата се почувствах виновен, че не го харесвам.

— Точно така, сър — каза в мембраната той, избърса потта от горната си устна и добави: — Не… Всъщност да, сър… Разбира се, сър. — Прекъсна линията и вече с различен глас добави: — Какъв кошмар, господи!

— Откъде знаем, че са те? — попита го Джени.

Мийни облиза устни и махна с ръка съм смачканата кола зад гърба ни.

— Виждаш ли онова черно BMV? От направената проверка стана ясно, че е собственост на Мерил Бенедикт.

Никой не се обади. Не беше и нужно. Мерил Бенедикт беше говорителят на Белия дом — бедната душичка, запратена в змийското гнездо, наречено пресслужба на Белия дом, където трябва да изглежда и да звучи така, сякаш отговаря на някакви въпроси, на които всъщност изобщо не отговаря… Беше дребен мъж с вид на денди, някъде около четирийсетте, строен и слаб, с пясъчноруса коса и невинни сини очи. Но трябва да ви кажа, че под тази, общо взето, приятна външност се криеше страхотен лайнар!

— Мъртъв ли е? — обърнах се към Джордж аз.

— И теб да те разрежат на две, и ти ще си мъртъв, Дръмънд! — ядно отсечи онзи.

— Значи той е бил мишената — кимна Джени. — А всички останали… Всички тези невинни хорица са…

Взрях се в нея. Лицето й беше изгубило всякакъв цвят, очите й изглеждаха мрачни и нефокусирани. Явно хаосът и масовото нещастие й се отразяваха зле, както впрочем и на всички нас. Но в такива моменти личните чувства трябва да отстъпят на заден план, лицето ви трябва да бъде като на опитен картоиграч, иначе рискувате да изкарате ангелите на цялата тълпа, която наричаме общественост.

— Според клиничната терминология става въпрос за „странични щети“ — рекох. — Но в случая това едва ли е най-подходящият израз.

— Тъй ли? — погледна ме с леко учудване Мийни. — А кой е най-подходящият според теб, Дръмънд?

— Не мисля, че става въпрос за безразборна касапница — отвърнах аз. — Според мен убийците са я планирали нарочно, за да привлекат вниманието.

— Цял ден се чудя какво ми липсва! — процеди с ледено презрение Джордж. — А то било една скалъпена теория от някакъв несмаслен адвокат! — Усмивката му приличаше по-скоро на заплашително озъбване. — Ако нямаш нищо против, Дръмънд, предпочитам да стигна до някакво заключение, след като се консултирам с професионалистите.

В този момент си спомних защо не го харесвам това копеле.

— Но защо? — намеси се Джени, която очевидно беше чула думите ми. — Защо биха го инсценирали… Аз просто не…

Отговор нямаше. Все още. Настъпи кратка пауза.

— Трябва да помислим по въпроса — промърморих аз.

И за един кратък миг наистина помислихме по въпроса.

Разбира се, имаше поне хиляда по-лесни и по-малко набиващи се в очи начини за ликвидирането на Мерил Бенедикт — например атака на алеята пред дома му или отрова в пастата му за зъби, — начини, при които няма да има свидетели и усложнения, няма да присъства тази безсмислена жестокост. Аз обаче бях сигурен, че ударението е било сложено именно тук — решението да се премахне Мерил Бенедикт посред бял ден, сред най-натовареното движение и в най-лошия час на деня, е имало за цел да предизвика враждебност, да провокира ужас и отвращение. Не може да няма кръгообразни вълни, ако хвърлиш камък във водата, нали? Да не повярва човек.

— До момента убитите са седем — промърмори с леко смайване Мийни. — Двайсет и двама ранени, няколко от тях в критично състояние.

Поправка, рекох си аз. Отпреди миг убитите са осем, а ранените — двайсет и един. Но в такива кошмарни ситуации статистиката едва ли има някакво значение.

— Слава богу, че беше час пик и в колите не е имало деца — подхвърли Мийни.

— Затова пък е имало доста родители — добавих аз. Излишно беше да обяснявам, че много деца нямаше да дочакат мама или татко да се приберат у дома, но в замяна щяха да се запознаят с мрачната физиономия на някой детектив, получил ролята на лошия вестоносец. Улових погледа на Джени, която побърза да ми обърне гръб.

Преместих очи върху Джордж и попитах:

— Очевидци?

— Какво?

— Имам предвид очевидци, Джордж…

— О, да… Полицията снема показания. — Извърна се към Джени и подхвърли: — Виждаш ли онази жена до линейката? Със синята пола… — Обърнахме се едновременно и видяхме кого има предвид. — Мисли, че е видяла нещо. Хайде, свършете някаква полезна работа и проверете какво са успели да измъкнат ченгетата от нея.

Двама детективи вече разпитваха въпросната жена. Джени им показа картата си на федерален агент и любезно им предложи да се разкарат. А аз останах леко изненадан от факта, че те не възразиха и покорно се оттеглиха. Но и ситуацията на тази магистрала беше далеч от нормалното: локвите кръв, ранените хора и обезобразените трупове предполагаха изпълнение на заповедта, според която всички по-тежки инциденти и катастрофи да се докладват на ФБР, но масовата инвазия на агенти на същата институция, включително и по въздуха, говореше за нещо доста по-необичайно. На местните ченгета постепенно започваше да им светва, че инцидентът е нещо много по-тежко от обикновено хулиганство.

В отговор на въпроса на Джени жената каза името си: Карол Бландън. Възраст шейсет и една, адрес Монтгомъри, Мериланд. И така нататък, по въпросника… Личните й данни изобщо не ни интересуваха, но при разпит на свидетел те са от особено важно значение. С трепереща ръка мисис Бландън притискаше окървавена марля към лявата си вежда. Личеше, че е дълбоко разстроена, но умът й — слава богу беше съвсем бистър, а разказът й — логичен и достоверен, макар и леко накъсан от вълнение. С успокоителен и вдъхващ доверие тон Джени я помоли да разкаже подробно това, което е видяла.

— Ами, как да ви кажа… Карах в третото платно. Както знаете, тук платната са общо четири… Мисля, че бях на три коли разстояние от онази черната кола там… — Очите й се заковаха в купчините ламарина, които доскоро се бяха наричали BMV и бяха принадлежали на бедничкия Мерил Бенедикт. — Бях пуснала радиото, но не помня какво предаваха… После видях как един мъж се изправя и се показва през шибедаха на колата си.

Това беше много важна подробност.

— Видяхте ли го да се изправя? — попитах аз.

— Май вече се беше изправил — колебливо отвърна мисис Бландън. — Каква е разликата?

— Права сте — рекох. — Няма разлика.

На практика обаче имаше: току-що мисис Бландън бе напуснала категорията „ключов свидетел“, за да попадне в далеч по-непрестижната й посестрима „контекстуален свидетел“, която можеше да влезе в действие само в съда — разбира се, при положение, че се стигне до съд.

— Спомняте ли си как изглеждаше? — попита Джени.

— Не. Всичко стана много бързо.

— А спомняте ли си марката на колата?

— Ами… Аз… Не знам…

— Цвят, брой врати, степен на проходимост… Всичко, което си спомните в тази насока, ще бъде полезно за нас.

— Беше на една от вътрешните ленти и колите между нас го скриваха от погледа ми… Но аз по принцип не познавам колите и едва ли бих била полезна…

Джени ме стрелна с поглед.

— Добре, разкажете ни какво се случи.

— Ами… Както вече ви казах, този младеж стърчеше от шибедаха на колата си. Беше странна гледка. В първия момент реших, че е някакъв гимназист. — Главата й бавно се поклати. — Но после сложи нещо на рамото си… Не беше голямо. Някаква тръба, от която изригна огън…

— Не пушка, а тръба, така ли? — пожелах да бъда сигурен аз.

Тя ме погледна втренчено, помълча малко и кимна.

— Да, тръба беше… А после… После се отприщи адът и аз трябваше да отместя очи. Колите започнаха да се удрят една в друга. Натиснах спирачката и някой ме тресна отзад… Ох, мили боже! Беше ужасно!

Дръпнах Джени на няколко крачки и понижих глас:

— Жената описва преносим противотанков гранатомет, с който се стреля от рамо. Убиецът се е подал от шибедаха, защото в противен случай възпламенените газове биха го изпържили.

Джени кимна и посочи към изхода на магистралата, която се намираше на стотина метра от нас.

— А оттам по всяка вероятност са изчезнали. Изстрелват снаряда и моментално напускат магистралата. След което си карат спокойно, все едно, че нищо не се е случило.

— Точно така. Може би са били видени от някой, който е бил редом с тях, или друг, който вече е в болница. Длъжни сме да установим дали е така.

Тя сложи ръка на лакътя ми и каза:

— Ще помоля Джордж да накара ченгетата да свършат тази работа. Ще се обърнем и към местните радио– и телевизионни станции с молба за помощ.

Мобилният й телефон звънна и тя се оттегли няколко крачки встрани, оставяйки на мен да благодаря на мисис Бландън за неоценимата помощ.

— Да, чувам… Какво?! О, мамка му! Сигурно се шегуваш!

Обърнах се и срещнах погледа й.

— Добре де, не го казах в буквалния смисъл! — продължи тя. — Да, ясно… А сега ми разкажи всичко, което знаеш… Добре, всичко, което мислиш, че знаеш…

Замълча, притискайки апаратчето да ухото си. От време на време изхъмкваше и подхвърляше по едно „разбирам“. Така изтече една цяла минута, после тя каза:

— Най-малко един час. Хеликоптерът си отиде. Не, не мога. Най-добре се свържи с Марк Бътърман и виж дали той може да отскочи. Искам максимално подробен оглед.

Прекъсна връзката, изпусна въздуха от дробовете си и мрачно промърмори:

— Това вече няма да го повярваш!

— Пробвай ме — рекох аз, докато очите ми отново обходиха касапницата около нас.

— Солидната и красива къща на съдията Файнбърг експлодирала в момента, в който той бил пред входната врата. В седем нула-нула тази вечер.

— Филип Файнбърг ли имаш предвид?

— Да. Знаеш ли нещо за него?

— Знам някои неща… Но как… Всъщност един член на Върховния съд би трябвало да се движи с охрана, нали?

— Върховният съд има своя собствена охрана, която включва както пенсионирани ченгета, така и федерални агенти. Да си докарат по нещо допълнително, нали се сещаш? Моята служба извършва проверките и процедурите, свързани с назначенията. А след това координира съвместната дейност. — Направи къса пауза, после добави: — По принцип са добри професионалисти, но не са бодигардове. И по тази причина не са очаквали, че…

— Какво?

— Оперативният на мястото не е много сигурен… — В гласа й се промъкна гняв. — Писна ми да контактувам с агенти юристи, да знаеш! Задаваш му един обикновен въпрос, но получаваш отговор с десетина „ако“ и други условности. Предполагам, досещаш се какво имам предвид.

Добре де, досещам се.

— И какво ти каза тоя?

— Агентът, който шофирал колата на съдията, казал, че експлозията била пред входа, щетите на сградата били незначителни. Дори входната врата оцеляла. Единствената жертва е Файнбърг.

— Вероятно улучен от шрапнели — подхвърлих.

— Да, нещо такова. Според него става въпрос за осколъчен заряд, който почти прекършил на две тялото на съдията.

Обмислих чутото и тихо промълвих:

— Експлозивът е бил поставен пред вратата.

— Точно така.

Тя ми хвърли проницателен поглед и добави:

— Явно потегляш в правилната посока. Да продължавам ли?

— Разбира се — рекох. — Къщата била ли е оборудвана със сигнално-охранителна инсталация?

— Да. Електронна система за наблюдение. Вътре сензори, вън камери. Всичко последна дума на техниката, по всяка вероятност добре защитено от посегателства. След единайсети септември всички членове на Върховния съд са оборудвани с такива.

— Камерите записващи ли са или само наблюдателни?

— Записващи. Касетите се съхраняват в продължение на двайсет и четири часа, след което се използват отново.

— Убийците положително са извършили предварително разузнаване.

— Логично е — кимна тя, замисли се за момент и стигна до подходящото заключение: — Ще прегледаме записите и ще видим дали са попаднали на тях.

— След видяното тази сутрин трябва да допуснем възможността, че са запознати със системите за сигурност като цяло, а може би и със съответните детайли.

— Неправилно предположение — тръсна глава Джени. — Тайните служби и охраната на Върховния съд нямат нищо общо.

— Представи си какво може да се купи със сто милиона долара — подхвърлих аз. — Или кого…

— Добре — отстъпи тя. — Няма да го изключа като възможност.

Направих опит да възстановя събитията, при това по най-елементарния начин — като си представих как бих го извършил аз.

— Като преглеждаш записите, обърни специално внимание на доставчиците, ако съществуват. „ФедЕкс“, Ю Пи Ес…

— Невъзможно — поклати глава тя.

— Защо?

— Цялата поща, включително специализираните доставки, се подлага на стриктен скрининг за експлозиви и отрова. Включително и пратките, които пристигат директно по домовете им. След нападенията с антракс и рицин това е стандартна предохранителна мярка.

— Казах ли, че бомбата е била вътре в някой пакет? — присвих очи аз.

— О, нима искаш да кажеше, че…

— Да. Човекът на фирмата използва доставката като повод да заложи бомбата някъде около входната врата.

— Но как?

— Много просто. С едната ръка оставя пакета до вратата, а с другата спокойно слага бомбата.

Тя се замисли за момент, после кимна.

— Възможно е.

— Мястото е идеално за целта — добавих аз. — Главно защото Файнбърг трябва да бъде неподвижен поне няколко секунди, за да си отключи.

— Хм… За това не бях помислила.

— Ако наоколо има храсти, експлозивът би могъл да е скрит и там. Но ти казваш, че почти го е разкъсал на две.

— Агентът докладва, че експлозията е била на височината на кръста.

— Това са глупости. Нормалният експлозив или мина ще му откъсне краката най-много някъде до колената. — Замълчах, защото в главата ми изведнъж изплува представата за противотанковия снаряд, който беше използван тук, на магистралата. — Освен ако не е била използвана „подскачащата Бети“.

— „Подскачаща Бети“ ли? — погледна ме учудено Джени.

— Противопехотна мина.

— Разкажи ми нещо повече за нея.

— Доста разпространено оръжие… Малко трудно за откриване с просто око, особено когато е замаскирано. Заравя се в земята, като горната му част остава да стърчи около пет сантиметра. Най-често се задейства чрез настъпване. Първоначално се включва малък експлозив, който я кара да подскочи около половин метър във въздуха и едва тогава се взривява.

— Но това означава, че Файнбърг би трябвало да стъпи върху нея.

— Те са настроени фабрично да експлодират при натиск, но могат да бъдат модифицирани и да се задействат на принципа на капана или пък дистанционно.

— Значи биха могли…

— Именно. Един човек заема позиция на улицата и наблюдава. И гадната „госпожа“ подскача в секундата, в която ръката на Файнбърг докосва бравата.

— Господи! Но как се предпазва човек от такова нещо?

— Мисля, че именно върху това наблягат.

— Върху кое?

— Върху това, което пише в бележката им: че не можем да се предпазим.

Тя кимна, след което подхвърли:

— Но има и още нещо, което е важно. Нещо, което пренебрегваме. Не мисля, че… — Очите й се извъртяха към потрошеното BMV. — Противотанкови снаряди, подскачаща Бети… Това са все оръжия, използвани от армията, нали?

— Е, и?

— Въпросът е как тези хора стигат до подобни оръжия, разбира се.

Разбира се.

Джени се насочи към Мийни, за да го информира за новото нещастие, предположенията ни относно оръжието на престъплението и евентуалните улики.

Бръкнах в джоба си за мобилния телефон вероятно защото нямаше какво друго да правя. На екранчето светна съобщение, според което от номер с код 703 бяха ме търсили поне десетина пъти. Между другото и ЦРУ, подобно на армията, предпочита тъй наречената „стъпаловидна система за информация“ и навременните комуникации. Разбира се, като адвокат аз предпочитам да оперирам самостоятелно. Вземам решения по съвест и не се отчитам на никого, с изключение на клиентите и съда, който ме е назначил. По тази причина ми беше малко трудно да се върна към стъпаловидната система, за която споменах по-горе.

Въпреки всичко реших, че няма смисъл да усложнявам нещата, и набрах номера на Филис. Имах чувството, че върша грях, защото използвам открита линия. Но при информацията, която предаваха трите хеликоптера над главите ни, и един разкъсан пред дома си съдия от Върховния съд конфиденциалността беше последното нещо на света, за което бих се тревожил.

Филис беше много ядосана и прибягна до няколко цветисти израза, за да ми напомни, че не само аз работя по този случай, и разни други неща от сорта. После обаче се овладя и търпеливо изслуша информацията, с която я залях, и зададе няколко въпроса. На някои от тях успях да отговоря, на други — не. Заключителният й коментар прозвуча приблизително така:

— Не си спомням да съм имала по-тежка вечер.

Ами 11 септември? — понечих да попитам аз, но навреме се озаптих. Доколкото си спомням, на въпросната дата ЦРУ не излезе на манифестация по Конститюшън Авеню, размахвайки победни плакати. Но тя може би имаше право. На 11 септември вечерта най-лошото вече беше отминало. Оставаха шокът, погребенията, разчистването и отмъщението. Докато днешните копелдаци съвсем не бяха приключили. На практика най-лошото все още предстоеше.

— И сутринта не беше лека — промърморих в опит за съчувствие аз.

— Сутринта беше само предястието — запази мрачния тон тя.

— Правилно — рекох, след което подхвърлих: — А утре може би ни чака ново нападение.

— Би било грешка до очакваме някаква предвидимост от тези типове — скръцна със зъби тя. — Досега не са показали такова нещо.

— Би ли се обзаложила?

— Не, не бих — отвърна тя и побърза да смени темата: — Цялата работа е много объркваща. Ясно е защо убиха Мерил Бенедикт, нали?

— Според мен само изглежда ясно — рекох. — Подобно на Белнап, той също е доверено лице на президента, особено ако вземем предвид поста, който заемаше. При всички случаи на утрешния брифинг в Белия дом ще се усети липсата му.

— Ще се усети, разбира се. А какво става с Файнбърг?

Добър въпрос. За следствието е адски важно да направиш връзките, доколкото има такива. Да не говорим за случаите, при които те са единственото, с което разполагаш. Обмислих въпроса от всички страни и открих, че е малко подвеждащ.

Съдията Филип Файнбърг не беше близък с никой от моите познати. И макар че не обичам да говоря лошо за мъртвите, тук съм принуден да направя едно откровено признание: този човек беше пълен гадняр. На възраст около седемдесет, юридически идол, цъфнал преди два президентски мандата от Юридическия факултет на Йейл, за ужас на всички президенти оттогава насам. Пресата го третираше с подчертана доза уважение и деликатност, наричайки го „свадлив иконоборец“ — един таен журналистически код, който на практика означава „задник, облечен в съдийска тога“. Той беше ужас за всички адвокати, имали нещастието да се явят във Върховния съд — включително и онези, които пледираха за подкрепяни от него каузи.

Американската адвокатска асоциация спокойно би могла да пусне в продажба билети за всички, които имаха желание да му пикаят на гроба. Повечето от юридическите му становища бяха ирационални, а известността си дължеше на това, за което го ненавиждаха — представеното в писмена форма несъгласие с всякакво мнение — и на мнозинството, и на малцинството, при това изразено по крайно обиден начин. Осемте му братчета от същото котило биха дали мило и драго да се отърват от него завинаги, претрепвайки го на някоя тъмна уличка. Само че някой ги беше изпреварил.

На практика убийството на Файнбърг със сигурност щеше да се превърне в повод за кротко празнуване по места, но аз не виждах никакъв друг смисъл в него.

— Е, какво ще кажеш? — обади се Филис. — Има ли някаква връзка, или той се е оказал удобната мишена?

— Не мисля, че има пряка връзка.

По всяка вероятност съм бил обект на проверка, тъй като тя здравата ми се сопна:

— Напъни си мозъка, Дръмънд! Този град е пълен с мишени. Трябва да има причина, за да изберат именно него. Така е, нали?

— Така е.

— Не съм ти поверила тази задача, за да правиш предположения. Убийците никак не са глупави, следователно и ти не можеш да си позволиш този лукс!

И тъй, напънах си мозъка. В резултат се роди следното гениално предположение:

— Файнбърг може би е само средство за отвличане на вниманието.

— С каква цел?

— Да се посее съмнение и объркване. Да бъдем заблудени, да пилеем ценно време и ресурси в преследване на призраци. Има и такива случаи, знаеш.

— Знам — отвърна тя и направи малка пауза. — Във Вашингтон има куп известни личности, а нашите възможности да ги защитаваме са ограничени. Те вероятно са наясно и ни принуждават да се разпръснем, за да им бъде по-лесно.

— Вярно е — рекох аз и превключих на прослушване. Дамата имаше право и със сигурност не беше свършила.

— Те ни принуждават да изиграем козовете си — продължи Филис. — Трима важни държавни чиновници за един ден! Едва ли можем да мълчим до безкрайност, нали? Налага се да информираме обществеността какво се е случило.

— Може би вече трябваше да сме го направили — промърморих аз.

— Не бъди наивен. Имахме съвсем основателни причини да изберем това поведение.

— За да избегнем евентуалните затруднения?

— О, моля те! По-скоро нелицеприятната новина за случилото се тази сутрин. За да избегнем онова, от което всички се опасяваме — истерията. Защото тя ще настъпи в момента, в който обявим какво се е случило, и всеки тип с някаква титла пред името си ще поиска да го охраняваме. Което неизбежно ще доведе до някакво пресяване.

— Продължавай.

— Много чувства ще бъдат наранени, много врагове ще бъдат създадени. Но трябва да разбереш едно — намираме се в навечерието на изборите и президентът иска на всяка цена да избегне подобен развой на събитията.

Предполагам, че в това имаше логика. Спомних си за времето на Студената война, когато шепа избраници от Пентагона получиха специални пропуски, позволяващи им да бъдат евакуирани с предимство в случай на опасност от ядрена атака. Те бяха получили привилегията да избягат от големия катаклизъм в недрата на една издълбана планина, намираща се бог знае къде, и да излязат оттам едва след като гайгеровите броячи престанат да получават сърдечни удари. Това беше най-пълноценният пропуск на света, осигуряващ бягство от затвора; съвременен еквивалент на билет за Ноевия ковчег. А за нас, останалите — само един печат, удостоверяващ правото да бъдем похарчени. За щастие големият катаклизъм така и не се случи, затова не се стигна до сръдня. Сякаш някой щеше да има време да се сърди.

Но този път не беше така. Президентът беше ангажиран в една колкото важна, толкова и деликатна предизборна кампания, а и враговете му никак не бяха малко.

— Разбрах — рекох на глас аз.

— Не би трябвало да ти обяснявам тези неща — рече тя.

Съвсем вярно.

Никога не е приятно, когато шефът те захапе за задника. А на мен ми беше особено неприятно да влизам в конфликт с тази дама, която спокойно можеше да напои пурата ми с цианид или нещо подобно. И ако ми позволите един малко мрачен каламбур, въпросната дама не би се поколебала да ми приложи мъртва хватка. Камарата трупове расте, а единственият принос на Шон Дръмънд е свързан с разясненията как става това. Всъщност важният въпрос беше защо, а от неговия отговор можеше да стигнем и до кой

Помолих я да ме информира за развоя на събитията във връзка с обявената награда, на което тя отговори, че напредък все още няма. Но машината била задействана, вече започнали да пристигат съобщения от различни точки на света. Ако имало нещо важно, тя щяла да ме информира. Казано иначе — изчезвай и не ми досаждай!

За десерт ме информира, че Джени, Мийни и аз трябва да се явим във временния център за управление точно в девет, тъй като за този час е насрочено заседанието на надзорната комисия.

След което сериозно започнах да се питам ще има ли край този отвратителен ден.

9.

Заседанието действително започна в 21:00 с доклад на закръглен патолог от ФБР с нездрав цвят на лицето, който си беше донесъл един куп визуални помагала — явно, за да подпомогне въображението ни и да предизвика дискусии. На практика информацията му изобщо не беше от такова значение, но лично аз съм на мнение, че всеки има право на някакво място под слънцето.

Освен това се намирахме в края на един наистина дълъг и тежък ден, което ни караше да приемаме лекцията на патолога като шестокласници в час по полово възпитание — единствено чрез картинките.

Все пак бюрократите бяха направили усилие да влязат в бясното темпо на убийците, а на масата се бяха появили табелки с имената ни, тъй че поне мелето около настаняването беше избегнато. Редом с табелките имаше по един бележник с жълти листове, добре подострен молив № 2 и дори бутилка минерална вода. Присъстваха всички играчи от сутрешното заседание, с изключение на моя любимец Джеймс Питърсън, който по всяка вероятност се промъкваше из мрачните коридори на Лангли и кроеше нещо. Разбира се, далеч по-вероятно беше да ползва правото си на дистанция от цялата тази бъркотия. Умен тип.

Фактически бях леко удивен от присъствието на директора Таунзенд, който барабанеше с пръсти върху плота на заседателната маса и наблюдаваше как хората заемат местата си. Разбира се, присъствието му се подчиняваше на съвсем здрава логика. Защото едва ли би било разумно да се появи на представлението на поредния мюзикъл в Кенеди Сентър, когато чекмеджетата в моргата се запълват от хора като началник-канцеларията на Белия дом, президентския говорител и един от членовете на Върховния съд. Но въпреки всичко то хвърляше известна светлина и върху характера на този човек, който беше отказал да се възползва от бюрократическата дистанция, предпочитайки да остане в центъра на събитията включително и тогава, когато се разрази това, на което му викат лайнян тайфун… Да, да, точно така — не ако се разрази, а когато се разрази. И без съмнение щеше да се изправи срещу него очи в очи, без прикритието на профилактичните слоеве бюрокрация.

Беше ми приятно да отбележа, че мистър Таунзенд не изглеждаше нито нервен, нито разстроен или дори тъжен. На практика се държеше сдържано и безразлично, сякаш днешният ден беше като другите, без нищо особено за отбелязване. Е, не беше така. Но доброто лидерство се изразява в четири десети присъствие и шест десети изпълнение на ролята.

Както и да е. Денят наистина беше унищожителен, и то във всяко едно отношение. Никой не си беше сменил дрехите, никой не се беше избръснал. А заседателната зала беше без прозорци и вече леко вонеше. Разбира се, това беше последната ни грижа.

Само след две минути престой в нея всички бяхме хладни и изтрезнели, хвърляхме бегли погледи към часовниците си и търпеливо чакахме доктор Смърт да си събере снимките и да се пръждосва по дяволите. Но в един момент той каза нещо, което ми се стори колкото интересно, толкова и полезно.

Току-що бяхме приключили с разглеждането на анатомическото изложение, организирано в къщата на Белнап, когато на екрана изплува нов труп. Кокалест и съсухрен, той беше проснат на лявата си страна, на крачка от вратата на верандата.

Един поглед стигаше да се разбере, че този човек беше написал последното си юридическо несъгласие.

Докторът посочи в центъра на диапозитива и каза:

— Ето тук се вижда, че Файнбърг е бил почти разкъсан на две. Тялото му се държи само на гръбначния стълб. Дори лаикът може да прецени, че смъртта е настъпила моментално. Аз все пак не се наемам да назова точната причина, преди да приключим с аутопсията, но погледнете. — Пръстът му се насочи към следващия слайд. — Силата на взрива е била поета от дясната част от тялото на Файнбърг — тази, която е извита навън.

Последваха няколко разточителни фотографии в близък план, които показваха кървящите вътрешности, оголения гръден кош и разни други елементи от това, което до вчера бе Филип Файнбърг.

— Дълбочината на раните и следите от барут по кожата на жертвата ни дават основание да определим мястото на експлозията в рамките на един метър от мистър Файнбърг — продължи патологът. — Съдейки от ъгъла на входящите рани, можем да посочим нещо доста любопитно — бомбата е избухнала в момент, в който се е намирала на около метър височина от земята. Интересно, нали? Взривът се е осъществил на височината на бравата.

Кратка пауза, даваща възможност на присъстващите да обмислят новите възможности. Мистър Джийн Холдърман от Вътрешната сигурност замислено разтъркваше брадичката си — жест, който недвусмислено казваше: „Аха, старият номер с бомбата, вързана за бравата.“

Сякаш отгатнал мислите му, докторът продължи:

— Но ние изключихме тази възможност, тъй като не открихме никакви следи от месинг, включително и месингов емайл. Устройството се е пръснало на стотици ръбести частици, съдържащи железен боксит — смес от дребни сачми и парчета метал с назъбени краища, най-вероятно получени при взривяването на бомбената обвивка. Не знаем какво означава това. Ние се занимаваме с трупове, а не с бомби. За всеки случай изпратихме фрагменти от шрапнелите и следи от експлозива на…

— Минутка! — внезапно извика Джордж Мийни и бутна стола си назад. Очите му внимателно огледаха поредния слайд, след което се извърнаха по посока на добрия чичо доктор. — От описанията ви стигам до извода, че… — изчака да привлече вниманието на всички присъстващи и отчетливо добави: — Става въпрос за „подскачащата Нанси“. — Забелязал недоумението на повечето от хората около масата, той побърза да добави: — Ако случайно не познавате това устройство, ще ви кажа, че… — Предложи на незнаещите едно кратко описание на „подскачащата Нанси“, подчертавайки, че пораженията върху Файнбърг са типични за това оръжие. И прочие, и прочие…

А накрая им предложи следното заключение:

— Искам да споделя с вас и едно друго подозрение, което се зароди в главата ми. Полицейските следователи са на мнение, че при убийството на Мерил е използвана пушка, с чиято помощ колата му е станала неконтролируема. Направих си труда да огледам колата, въпреки че беше горяла и порядъчно смачкана. Не мога да бъда стопроцентово сигурен, но подозирам, че е станала мишена на противотанков снаряд.

Джордж бележеше точка след точка в присъствието на шефа си, директора Таунзенд, който го гледаше ококорено и кимаше.

А в погледа на мисис Хупър се четеше неподправено благоговение пред дедуктивните качества на новия вундеркинд.

Джийн Холдърман се облегна назад, ръцете му неспокойно зашариха по масата.

„Еха! — вероятно си мислеше той. — Веднъж само да порасна!“

Джени ме дари с една развеселена усмивка и аз й отвърнах.

Пустият му Джордж! Какво да го прави човек?

— Мисля, че… — обади се след кратка пауза той. — Мисля, че това може да се окаже една изключително важна улика. Как тези хора са се сдобили с толкова модерно оръжие, което се намира под строг контрол в армията?

Никой не беше в състояние да даде отговор на този въпрос.

Тишината бе нарушена от Таунзенд, който попита:

— Ти служил ли си в армията, Джордж?

— Не… Постъпих в Бюрото директно от колежа.

— А откъде имаш такива познания върху оръжията и мунициите, които са на въоръжение в армията?

— Опитвам се да бъда в крак, сър. Преди известно време изчетох всичко, свързано с мините. И докато слушах как докторът описва нараняванията на съдията, изведнъж ми хрумна…

— А знаеш ли, че аз съм бил командир на взвод по време на Виетнамската война?

— Да… известно ми е.

— А че все още нося един шрапнел в левия хълбок, знаеш ли? Може би ще ти бъде любопитно да чуеш, че го получих точно от устройството, което се опитваш да опишеш…

— Съжалявам да го чуя, сър. Болезнено ли беше?

Немигащите очи на директора се заковаха върху лицето на Джордж.

— „Подскачащата Нанси“, а? Доколкото си спомням, въпросното устройство е известно с прякора „подскачащата Бети“…

Джордж стрелна с поглед Джени Марголд, която изглеждаше страшно ангажирана да отстрани нещо изпод нокътя си. После отново се извърна с лице към шефа си и невъзмутимо отвърна:

— Грешка на езика, сър. — Миг колебание, после: — Разбира се, че имах предвид „подскачащата Бети“…

— Ами да, разбира се — кимна директорът, после очите на умряла риба изведнъж се заковаха върху мен. — Дръмънд, нали?

— Да, сър.

— Бяхте на мястото на катастрофата, нали?

— Тъй вярно, сър.

— Там ли ви съобщиха за смъртта на Файнбърг? — Явно въпросът беше риторичен, тъй като директорът Таунзенд побърза да добави: — Може би ще споделите с нас и някои други свои наблюдения. Имам предвид да ги споделите директно…

Веждите на Филис се превърнаха в две ясно очертани дъги.

Аз се прокашлях и рекох:

— Ами… Всъщност агент Марголд е тази, която установи друга важна зависимост.

Джени вдигна глава от маникюра си, а Таунзенд рече:

— Продължавайте.

Подчиних се.

— По време на обиска в жилището на Джейсън Барнс открихме малък комплект военни справочници. Бяха на една от полиците. Лично аз не им обърнах особено внимание.

— Така ли?

— Да. Но на мястото на катастрофата агент Марголд си спомни, че единият от тях беше за леките противотанкови оръжия, или ЛПО…

— Наистина ли?

— Да. Имаше и един оперативен наръчник за противопехотните мини.

Настъпи пълна тишина. Муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Всъщност единственият шум идваше от двата тона лайна, сгромолясващи се на пода. Чък Уордъл рязко се наведе напред.

— За това могат да се намерят най-малко хиляда абсолютно невинни обяснения!

— Без съмнение — светкавично реагира Филис. — Но нека насочим вниманието си към онова, което не е толкова невинно, Чарлс…

— Аз… Аз не мога да повярвам на такова нещо! — заекна Уордъл. — Джейсън Барнс е великолепен агент, абсолютно лоялен! Той няма никакви мотиви и аз… аз… аз няма да седя тук и да гледам как се готвите да го линчувате!

Ако оставим настрана конвулсивния синтаксис на мистър Уордъл, аз искрено се възхищавах на усилията му да спаси задника на Барнс. Разсъждавайки в посока задници, неволно стигнах до заключението, че ако собственият ми позлатен орган със същото наименование беше на пангара, едва ли щях да демонстрирам племенна вярност към някой от присъстващите в тази зала. Разбира се, и обратното беше вярно: никой от присъстващите нямаше да си мръдне пръста в моя зашита. Хвърлих един поглед по посока на Филис, но тя изглеждаше напълно погълната от гледката на смутения мистър Уордъл. Преместих очи върху Джени, която кимна и ми се усмихна. Ей на това му се вика добро момиче, казах си аз и отвърнах на усмивката й.

Наистина имах нужда от малко приятели. Давах си сметка, че ако не постигнем бърз напредък, нещата ще поемат в доста грозна посока, а аз съм най-младши по чин в целия отбор. Във Вашингтон действа неписан закон, който гласи: На дъното винаги е по-самотно, отколкото на върха.

Както и да е. Още преди да се е размирисало, директорът Таунзенд отново показа, че има качества.

— Никой не се готви да линчува Джейсън Барнс! — отсече с авторитетен тон той.

Изявлението му беше посрещнато с масово кимане — знак, че сме готови да възстановим разбирателството помежду си.

Таунзенд помълча малко, после натъртено добави:

— Липсата на доказателства невинаги означава доказателство на липси. До този момент чух само косвени улики…

Масовото кимане заплашваше да се превърне в досаден навик. Но духът на единодушие отново се върна в залата. Директорът вдигна глава, огледа присъстващите и без капка ирония попита:

— Някой може ли да ми каже какво знаем за този Джейсън Барнс?

Реакцията на Джени беше светкавична. Вероятно подготвена за този конкретен въпрос, тя започна да разказва стегнато и точно за нашите наблюдения и открития в дома на Джейсън, за личните му навици и чудатости. Мъдро пропусна дори да намекне, че този човек отговаря съвършено точно на стереотипа за решителен, организиран и безмилостен убиец, който всички ние търсехме, вероятно за да спести допълнителното унижение за мистър Уордъл.

— Направих копия на личното му досие в тайните служби — каза тя и протегна ръка към куфарчето си. — Нали нямате нищо против да ги разпространя сред присъстващите?

Стана и тръгна да обикаля масата, разпределяйки тънките папки с подробностите от личния и професионалния живот на Джейсън Барнс. Мистър Уордъл идиотски отказа да запази мълчание и продължи да мърмори под нос думички като „предубеденост“, „прибързани заключения“ и бог знае още какво.

Персоналните досиета приличат на затворнически архиви — колкото по-дълго лежиш, толкова по-дебела е папката ти. Но след едва две години служба на негово величество информацията за Барнс беше оскъдна и суха, без да илюстрира или просветлява: бял мъж, възраст, научни степени, височина, тегло — такива неща. Папката съдържаше и годишните атестации, направени от прекия му началник мистър Кини, върху които задържах вниманието си. Той ги беше определил като „изключителни във всяко отношение“.

Интересно беше, че поради службата си в морската пехота и „забележителния си потенциал“ Джейсън беше прескочил задължителните за всеки новак проверки и бе получил директно назначение в охранителните екипи. Два пъти беше носител на високопрестижната награда „Агент на месеца“. В папката бяха приложени и благодарствени писма от двама административни ръководители, които хвалеха изключителната му работа по време на едно пътуване до Калифорния и друго в някаква африканска страна.

На хартия този човек изглеждаше добросъвестен професионалист и смелчага, който дори не се нуждае от бронезащитна жилетка.

Отделих няколко секунди, за да разгледам снимката му. Джейсън Барнс изглеждаше доста добре — високи скули, правилни черти, тънки устни и дълбоко разположени, очи, на цвят сиви или светлосини. Кестенявата му коса беше подстригана късо, безупречно сресана. Дори веждите му изглеждаха прилежно пригладени, косъм по косъм.

На пръв поглед този човек не би трябвало да има проблем с жените, повечето от които с удоволствие биха споделили леглото му. Но ако оставим настрана правилните му черти, у него имаше нещо, което не беше наред. Може би беше прекалено спретнат и това го правеше странен. Мисля, че ако се намира в едно добре осветено помещение в компанията на дами, той ще бъде пренебрегнат от всички, които са на по-малко от пет бири.

Напрегнатата тишина бе нарушена от изненаданата и доста разстроена мисис Хупър.

— Аз го познавам! — извика тя, вдигнала снимката на Барнс пред очите си. — Виждала съм го в къщата на Белнап, дори съм разговаряла с него.

— Надявам се, че и той ви помни — обадих се аз. — Разговорите ви сигурно са били топли и приятелски.

Тя ме изгледа така, сякаш бях превъртял.

Сериозно погледнато, аз, а и всички останали имахме нужда да се поотпуснем малко, да отворим душите си. При наличието единствено на предполагаеми улики и безсилието да се доберем до нещо съществено, ние неусетно започвахме да затягаме примката около врата на бедния глупчо. Винаги става така — колкото по-неизяснен е даден случай, толкова по-силно е желанието ни да набием спирачки и да започнем да се правим на умници. Но когато става въпрос за колебание и несигурност, мен много ме бива…

На практика Джейсън Барнс беше водил почтен и дори примерен живот — военно училище, три години в морската пехота, тайните служби. Живот, посветен на Бог, Родина и Семейство. Но не бива да забравяме, че престъплението се ражда в ума на човека. В случая обаче липсваше едно защо — защо този позлатен образец на пълнокръвната американска добродетелност се превръща в маниакален убиец?

Или има и друг Джейсън Барнс, прикрит и потаен, успял да заблуди своите непосредствени началници, колеги, а дори и психоаналитиците? Може би става въпрос за човек с раздвоена самоличност — наполовина Добродушко и наполовина Алчния Саймън? Като служител на тайните служби Джейсън положително е знаел за наградата, обявена за главата на шефа му. Един огромен куп пари, предназначен за онзи, който притежава достатъчно кураж да посегне към него. Но нищо в начина му на живот не предполагаше, че точно парите са искрата, която ще запали буен огън в душата му.

Разбира се, хората се променят. Всекидневната близост с неограничената власт и парите се отразява на душата и съзнанието, на самия дух. Всяка сутрин горкият неудачник се качва в очуканата си мазда и потегля към имението, където е принуден да клечи цял ден в една тясна подземна килия и да наблюдава с помощта на камерите как Господарят и Господарката посрещат лъскави мерцедеси, от които слизат джентълмени в смокинги и дами с дълги официални рокли, които се наливат с шампанско, разменят си политически услуги и пускат по някой чек в касичката на Републиканската партия.

А възможно ли е Джейсън Барнс да е преживял някаква спастична метаморфоза? Някакво галванизиращо разкритие, което го е запратило презглава в дебрите на убийствената ярост?

Мислено проследих живота му, опитвайки се да стигна максимално назад, в миналото. Баща му е бил съдия, който със сигурност е тъпчел главата на синчето си с възвишени идеали, с приказки за равенство и справедливост. Израснал е в Ричмънд — бастион на южняшката култура, инстинктивно отбягван от амбициозните печалбари. Това е било както хубаво, така и лошо. Спомням си, че преди няколко години бях за месец и нещо в Ричмънд във връзка с някакво разследване. Направи ми впечатление на град, от който се излъчва някаква особена, старомодна провинциалност, главно по отношение на затворените си и някак изолирани квартали. Малкият Джейсън със сигурност е изпитвал трудности като синчето на известен в целия град съдия. Военните бази излъчват подобна аура на мрачна изолация. Самият аз бях полковнишки син и по тази причина още помня как ме гледаха другите деца и родителите им, когато вършех пакости. Помня, и още как!

Бяхме успели да се уверим, че Джейсън е благочестив човек, чийто съзнателен живот е бил разпределен между висшите идеали и патриотичните добродетели. Бяхме разкрили монашеския му начин на живот, бяхме станали свидетели на манията му за ред и чистота. Ето защо логичният въпрос в момента би трябвало да звучи така: Докъде е стигало всичко това?

Прозрението на един философ гласи, че революциите не се вдигат от циниците, а от разочарованите идеалисти. Може би Джейсън Барнс е надзъртал обезпокоително дълго зад завесата на измамната действителност, към ръчките и зъбните колела на машината за омайване, към парите, които я смазват и гресират, към безграничното лицемерие на демокрацията. Ако всичко това е вярно, може би трябва да се приеме, че Джейсън е помислил за някакво разчистване, за слагане точка на бъркотията. Може би…

И двата мотива звучаха напълно достоверно: алчността — най-старият мотор за задвижване на мръсни деяния; и гневът — нектарът на най-ужасните престъпления в историята. Но все пак нито един от тях не дава рационално обяснение за абсурдната екстравагантност на убийството. Когато е тръгнал на морален кръстоносен поход, благочестивият не избива невинни хора. Алчният пък си има основателни причини да проявява благоразумие в действията си. Противоречивите крайности нямат смисъл, освен ако не пропускаме нещо, което свързва жертвите. А ако Джейсън е бил мотивиран от парите, защо му е трябвало да оставя онази насочваща бележка в дома на Белнап? Защо е изпратил Файнбърг и Бенедикт в моргата?

При паричните награди си има едно задължително условие: трябва да си жив и свободен, за да можеш да прибереш мангизите. А в дебелата глава на всеки лейтенант от морската пехота с чук е набито правилото, според което изненадата е най-голямото предимство в боя. И то не бива да се губи заради грешки или лекомислени преценки. Затова не виждах логика в предположението, че Джейсън Барнс ще разкрие умишлено своите намерения, мисия и мишена.

Докато предъвквах тези досадни логически постройки, директорът Таунзенд изведнъж взе, че грабна утешителната награда. Вдигнал глава от папката пред себе си, той обяви:

— Според този формуляр баща му се казва Калхун Барнс… — Очите му обиколиха масата: — Съдията Калхун Барнс, нали?

— Шефът му спомена, че баща му е… хм… федерален съдия, струва ми се — колебливо отвърна Джени.

Директорът отмести папката и примигна няколко пъти.

— Някой от вас дава ли си сметка за монументалното значение на този факт?

Аз погледнах към Джени, но тя се беше отдалечила от масата и шепнеше нещо в мобилния си телефон.

Останалите лица около масата бяха неразгадаеми.

Името докосна някаква струна в мен, но за съжаление аз не успях да я идентифицирам. Нещо, но какво?

Таунзенд допря пръсти във формата на пирамида и ни информира:

— Калхун Барнс беше в списъка на президентските кандидати за новия състав на Върховния съд. Този факт стана достояние на пресата и получи широк отклик.

Паметта ми изведнъж се възвърна.

Вероятно същото беше станало и с мисис Хупър, която вдигна глава и прошепна:

— Пресвети боже! Този човек е син на Калхун Барнс?!

— По всичко личи, че е точно така — отвърна Таунзенд, а по гласа му можеше да се съди, че и той не е особено доволен от откритието си.

Но преди да се гмурнем в мрачните дълбини на тази нова ситуация, Джени изключи телефона си и се върна на масата.

— Това беше Рой Елингтън от Отдела по криминалистика — съобщи ни тя. — По време на обиска в къщата на Барнс ние с Шон изпратихме обувките му за сравнение с отпечатъците, намерени в градината на Белнап. Получило се е пълно съвпадение…

Все още нацупен, Джордж все пак благоволи да наруши мълчанието си.

— Подробности — рече той.

— Маратонките на Джейсън Барнс съвпадат точно с един чифт отпечатъци, открити в градината, както и с частичните следи от стъпки, заснети в къщата.

След което Джордж зададе очевидния въпрос:

— Значи Барнс е бил в къщата тази сутрин?

Аз реших да остана верен на адвокатските си умения и отвърнах:

— Поне обувките му са били там.

— Обувките не ходят без крака! — сопна ми се той.

— В лабораторията се открили следи от тор по подметките му — добави Джени. — По всяка вероятност се е прибрал у дома, преоблякъл се е и е изчезнал…

— Вижте, преди да си правите някакви… — Гласът на Уордъл несигурно заглъхна. — Добре де, отпечатъците са си отпечатъци. Но Барнс е работил в тази къща все пак.

— Отчетохме го, Чък — меко каза Джени. — Но Барнс е допуснал грешка…

— Каква грешка?

— Снощи у Белнап е имало прием. Според книгата на охраната преди него мисис Белнап е задействала градинарския си екип. Тревата е била подстригана, лехите почистени от листа и настани със свеж тор. Това е станало около четири следобед — три часа след като смяната на Барнс е приключила…

— Да, но… Знам, ще си кажете… как да се изразя… че проявявам излишно упорство…

— Ако се е върнал след смяната да си побъбри с колегите или по друга причина, това не е било отбелязано в книгата — заключи с равен глас Джени.

— Може би са забравили…

— Няма как да проверим, нали? — обади се директорът Таунзенд. — Защото всички от смяната са мъртви…

Присъстващите посрещнаха тъжната истина с леко поклащане на глава.

Но това, което Уордъл, а и всички останали, с изключение на Таунзенд, мисис Хупър и моя милост, все още не успяваха да схванат, беше свързано с въпроса защо Джейсън Барнс би пожелал да убие президента, неговия говорител и един съдия от Върховния съд.

Явно на мисис Хупър й дойде до гуша, защото вдигна глава и обяви:

— Време е да разпратим официално предупреждение до всички федерални служители. Те трябва да променят всекидневните си навици и най-вече маршрутите, по които отиват на работа. — Очите й пробягаха по лицата на професионалистите около масата. — Някой да има нещо против?

Никой.

Представих си как утре сутринта куп федерални служители ще се сбогуват със съпруги и деца така, сякаш отиват на война, задавайки си въпроса дали да не целунат за сбогом и собствените си задници. Вашингтон просто не е подготвен за изпитания от подобен род.

Таунзенд се обърна към Джордж и навъсено изръмжа:

— До сутринта да си открил откъде са докопали военните амуниции!

Джордж мълчаливо кимна.

— Няма да е зле, ако се опиташ да разбереш с какви други оръжия разполагат — добави Филис.

Таунзенд прие мъдрото допълнеше с отсечено кимане.

— Това би ни позволило да преценим какво още биха могли да направят, а също така и рисковете, на които сме изложени.

Всички си представихме този миг. Ако убийците разполагат с противосамолетни ракети „Стингър“, значи господин президентът трябва да използва влак. Но ако имат още противотанкови снаряди, дори Овалният кабинет престава да е сигурно място. А в случай че имат антракс или атомна бомба в куфар, всички ние трябва да си търсим извинение за спешното напускане на града.

Приключил с Джордж, Таунзенд се обърна към Джени и нареди:

— Изпратете някого в Ричмънд. Искам мисис Калхун Барнс да бъде разпитана още тази вечер. — В гласа му се доловиха стоманени нотки. — Сега задачата ни е да водим разследването със същата скорост, с която убийците реализират своите планове. Федералното правителство няма репутацията на бърза институция, но аз ви призовавам да опровергаете това мнение. И още нещо: утре сутринта искам да имам определена представа за неговите съучастници.

Каза „съучастници“ така, сякаш вече нямаше съмнения или колебания относно намеренията на Джейсън Барнс. Между стените на тази зала Барнс вече беше Злодеят.

Аз обаче не бях толкова сигурен. Според мен проблемът на ФБР е там, че те непрекъснато гонят и залавят престъпници, докато аз — бившият защитник по наказателни дела, бях използвал по-голямата част от кариерата си, за да ги освобождавам. Всичко е въпрос на умствена нагласа.

Помнете правилото фифти-фифти, непрекъснато ни повтаряше един стар и уважаван професор по наказателно право. В момента, в който шансът ви за успех е фифти-фифти, вероятността да се провалите е някъде около 90 процента.

Директорът Таунзенд погледна в моя посока и добави:

— Дръмънд, ти ще имаш грижата за това…

Тъй де.

10.

С тази злощастна забележка приключи и официалната част на заседанието. Хората станаха от масата и завързаха неофициални разговори, главно в посока на взаимното информиране.

Забелязах, че Мийни беше затиснат в ъгъла от шефа си. Веднага ми стана ясно, че ще се решава съдбата му. Застанал мирно с ръце по въображаемите кантове на панталона, Джордж стоически посрещаше острите думи на директора, изстрелвани с ръце на кръста, от позиция „вирната брадичка“.

Какво ли не бих дал, за да чуя съдържанието на този разговор.

Мисис Хупър от Белия дом се оказа затисната в противоположния ъгъл, навела ухо към пъргавия дребосък Джийн Холдърман, който все още се бореше да открие смисъла на присъствието си в тази зала. Проблемът, който очевидно решаваха, беше как да залеят нищо неподозиращата общественост с този порой от лоши новини. С нетърпение очаквах сутрешните новинарски емисии на телевизионните канали просто за да видя до коя измама са прибягнали. Живо си представих говорителя, който чете с плътен глас:

Тази сутрин Белият дом съобщи, че след консултации с кмета на Вашингтон се е взело решението всички държавни служители да вземат активно участие в един интересен експеримент на пътната полиция и да пътуват за работа по различни от обичайните маршрути. — Пауза. — Останалите новини: В местните магазини се наблюдава засилен интерес към бронежилетки и блиндирани автомобили.

Единствен Уордъл не беше мръднал от мястото си, но около него беше пусто. Никой не проявяваше желание да разисква проблеми с него, да обмени информация, а дори и да му предложи някое производно на брома. Според мен той за пръв път в живота си започваше да схваща, че любимите му тайни служби са потънали в най-малко половин метър рядка субстанция, която децата наричат „а̀ко“. Между другото прелистваше папката на Джейсън Барнс и търкаше чело. Виждал съм шокирани от експлозия на артилерийски снаряд войници, които изглеждаха много повече в час. Фактически той се питаше колко по-гадно може да стане. Много по-гадно, Чък. Достатъчно е да отчетеш факта, че Барнс познава в детайли процедурите по охраната на президента, за да разбереш, че най-лошите ти кошмари все още предстоят.

Повъртях се още малко, очаквайки текущите заповеди на Филис. И те не закъсняха, но звученето им съвсем не беше приятелско. Ако беше казала нещо от сорта „Страшно съм впечатлена от детективските ти качества, Шон — както в къщата на Ястреба, така и на магистралата. Моля да ме извиниш за грубостта, но едва сега си давам сметка, че ти наистина си много добър специалист“, със сигурност щях да й засвидетелствам верността си. Но тя измъкна един мобилен телефон от дамската си чанта, показа ми с кой бутон се включва и хладно ме посъветва да се обаждам често, защото това щяло да се отрази добре на кариерата ми. Трябва да ви кажа, че госпожата беше бясна. Наистина бясна. Дори ме заплаши, че ще иска писмени доклади. Сърдечно благодаря, рекох си наум аз. Предпочитам отровната пура.

Както вече споменах, с мен не се работи лесно. Но в този момент душата ми бе пронизана от дълбоко разкаяние за трудностите и неприятностите, които бях причинил на Филис. Толкова дълбоко, че си дадох мълчалива клетва оттук нататък да се представям по-добре.

А на глас изломотих едно „бива“, надявайки се да не види кръстосаните ми пръсти.

Тя многозначително кимна и ме потупа по рамото.

— Гледай да не се издъниш.

— Нещо друго?

— Само това. Морт обработва докладите, които пристигат от различните центрове в чужбина. Изглежда, новината за наградата е получила по-широко разпространение, отколкото си представяхме.

Кимнах.

— Но почти всички чуждестранни разузнавателни централи отхвърлят идеята точно като нас — добави тя. — Заключението им е, че става въпрос за лоша шега или е някакъв по-сложен номер.

— А какво мислят в момента?

— Мислят, че имаме много сериозен проблем.

— И вероятно се радват, че не е на тяхната глава, нали?

— Фактически не е така. У тях има безпокойство, че проблемът може да е и техен.

— В смисъл?

— Отчаяно се надяват парите да не са предложени от техни хора, а в заговора да не участват нито съответните им криминални структури, нито терористите им.

Тъй ами. След 11 септември Америка вече не е същата, а останалият свят е разтърсен от загубата на ориентация и изпитва сериозни трудности да се нагоди към новите реалности. Все едно да се събудиш някоя сутрин и да установиш, че веселият и щедър съсед се е изнесъл, а на негово място се е появил намръщен колекционер на оръжия, а трите му добермана щастливо опикават рододендроните медалисти на съпругата ти. Страшничко е, защото не ти се ще децата ти да хвърлят сурови яйца по вратата му. Пентагонът вероятно бе осветен като коледна елха.

Филис продължи да каканиже още известно време, главно относно усилията на нашите приятели контратерористите, които, увери ме тя, работели двайсет и четири часа в денонощието, за да установят местонахождението на всички известни и вероятни терористи в Америка, както и това, с което се занимават в момента. Част от тях дори се заровили в архивите на имиграционните служби, за да проверят дали напоследък някой мрачен мургавелко не се е промъкнал нелегално през границата.

Били обсъдени някои интересни улики и идеи, но едновременно с това продължавали да притискат източниците си — най-вече тайните информатори. До този момент обаче не били открили нищо съществено.

Лично аз не бях оптимист. На практика разузнавателните централи са толкова раздробени и фрагментирани, че едната ръка обикновено не знае какво прави другата. А понякога не знае какво прави и самата тя.

Другата доста дразнеща формалност касаеше нивото на личния ми достъп до поверителна информация. То беше толкова ниско, че не можех да надничам дори в собственото си чекмедже, гадна работа. Разузнавателните централи са параноични по отношение на риска и информацията се пуска в обръщение само след като е проверена шест пъти от неделя насам, масажирана и изчистена от всякакви логични заключения и предположения, „може би“-та и „вероятности“. В крайна сметка става така, че получателят й не е сигурен дори в датата, на която е излъчена. Така например в петък се научава, че дадена терористична атака е планирана за събота, но впоследствие става ясно, че се отнасяло за предишната събота. Номерът е да се разбере какво става за работа още на етапа, когато въпросната информация се нарича „мека“, в смисъл непроверена, защото когато се втвърди, тя вече не става за нищо.

Филис обаче разполагаше с толкова много инициали и суфикси към нивото си на достъп, че спокойно би могла да души директно в гащите на директора.

Не ще и дума, че контратерористите насочваха по-голямата част от усилията си към арабите и всички останали, които изповядват исляма. Това се беше превърнало в утвърдена практика, въпреки че е политически погрешно за една толерантна страна като нашата, която не би трябвало дори да намеква, че тероризмът може да е свързан с някаква религиозна кауза. Но я се опитайте да се качите в някой самолет, прелиствайки Корана, и ще разберете за какво става въпрос.

В същото време бях почти сигурен, че извършителите на тези убийства не са араби или привърженици на свещения джихад и не дават дори пет пари за Аллаха. И ако някой от тях случайно се извърне с лице към Мека, това ще бъде само за да се наслади на свежия изгрев. Тая работа беше прекалено обособена, изглеждаше някак твърде лична, или обратно — недостатъчно лична.

Разбира се, предпочетох да не споделям мислите си с Филис. Когато посочиш очевидното на умен човек, той неизбежно започва да те мисли за глупак.

Както и да е. Приключихме с Филис, след което реших да демонстрирам дискретност и да споделя тези последни новини с Джени. За целта излязох през вратата, но отвъд нея се сблъсках с Джордж, който сграбчи ръката ми и промърмори:

— Ние с теб трябва да си поговорим, насаме!

Сведох очи към ръката му.

Изтекоха около две секунди в напрегнато мълчание, след което той я свали и се отдръпна. Направи няколко вдишвания и издишвания, усмихна се и подозрително любезно подхвърли:

— Просто си мисля, че трябва да проведем един малък конфиденциален разговор.

— Хубаво — рекох.

Джордж ме поведе по коридора, свърна зад ъгъла и спря. Явно искаше да бъдем не само далеч от ушите на останалите, но и от очите им. Завъртя се кръгом и двамата се озовахме очи в очи, на трийсетина сантиметра един от друг. Той беше наежен и очевидно ядосан, затова не бях сигурен дали иска да ме целуне, или да ми фрасне един. Между нас казано, предпочитам юмрука му.

Но Джордж не направи нито едното, нито другото. Забил очи в лицето ми, той заплашително изръмжа:

— Трябва ли да ти повтарям колко мразя да ме злепоставят пред Таунзенд?

— Вероятно точно толкова, колкото аз мразя да ми крадат заключенията — отвърнах аз.

Джордж изобщо не се смути, нито пък прояви особен интерес към обвинението в недостойно поведение.

— Виж какво — рече. — Знам, че беше тя.

— Денят беше тежък, Джордж — прозях се аз. — Имаше доста трупове. Свърши ли?

Той явно реагираше на някакъв гневен импулс, защото му беше необходимо време за координация между мисълта и словото. В крайна сметка ме дари с усмивка, която би трябвало да мине за дружелюбна.

— Виж какво, Шон, давам си сметка, че отношенията между нас са малко… хм… комплицирани.

— Какво им е комплицираното, Джордж? Ние просто не се харесваме.

— Аз те харесвам.

Втренчих се в него и вероятно съм изглеждал доста странно, защото той се разсмя. Представяте ли си?

— Добре де — рече. — Възхищавам ти се. И ти завиждам за шестото чувство, за начина, по който разгадаваш това, което става в главите на престъпниците.

— Трябва ли да кажа „благодаря“?

— Май да, защото си ми много задължен. Аз бях този, който настоя за назначението ти в специалния екип.

— Колко щедро от твоя страна!

По всяка вероятност сарказмът ми бе оценен, защото той отговори:

— Можеш да мислиш каквото си щеш, но наистина беше така. Ако се представиш добре, непременно ще бъдеш забелязан.

— Бас държа, че е така. Но доколкото си спомням, последния път аз бях този, който ти издейства повишение.

— Този път ще е друго, не се тревожи. Този път ще летят нашивки и медали.

Не се тревожех, разбира се. Само дето си спомних за Джун Лейси, която бе пропуснала сватбата и живота си; за камарата трупове на магистралата; за току-що предалия богу дух член на Върховния съд. И ми стана ясно, че времето за награди и повишения е безвъзвратно отминало, независимо от крайния резултат.

Но Джордж очевидно не мислеше така.

— Тя иска мястото ми — информира ме той. — И е готова на всичко, за да го получи. Кове интриги и умишлено ме проваля.

— Защо би трябвало да ми пука? — сбърчих вежди аз.

— Не е нужно, особено в духа на отношенията помежду ни — съгласи се той. — Но приеми това като предупреждение. Ако ти ме подкрепиш, и аз ще те подкрепя. Ти си умник, нали? А умниците са умници, защото не се включват в отбора на губещите.

— Предупреждаваш ли ме? — вдигнах вежди аз.

— Не искам да се объркаш — отвърна с нещо като усмивка той. — Нито пък да си направиш погрешни изводи.

— Иначе какво? — предизвикателно подхвърлих аз.

Усмивката му се стопи.

— Извади си главата от задника, Дръмънд! Предлагам ти добър съвет и добра сделка. Подкрепиш ли ме, ще получиш и моята подкрепа. Не искам кой знае какво — само да ме предупреждаваш какво е намислила. До гуша ми дойде от изненади.

Аз пък не обичам да ме заплашват. И решително не харесвам Джордж. Предполагам, че не му е убягнала една малка подробност — същата, която не убягна на мен: между нас за втори път заставаше жена. Образно казано, разбира се.

Ако бях любител на сапунените сериали, вероятно щях да зная как да се измъкна от тази ситуация. Което, между другото, съвсем не е сигурно.

— Благодаря за лекцията и за съветите — обърнах се към Джордж. Което на практика означаваше „върви на майната си“.

Той понечи да каже нещо, но после се отказа, завъртя се на токове и си тръгна.

Върнах се в заседателната зала, където Джени кротко говореше по мобилния си телефон. Прекъсна разговора в мига, в който ме зърна. Вероятно съм имал виновен вид, тъй като тя ме дари с един продължителен поглед и попита:

— Заради мен ли беше всичко това?

— Не знам за какво говориш — избъбрих.

— Не те бива в лъжите.

— От това наистина ме заболя, Джени — направих гримаса аз. — Забрави ли, че съм адвокат?

— Хайде, стига вече! — засмя се тя. — Добре, спирам. И веднага ще ти кажа за какво става въпрос: Джордж искаше да разбере дали го харесваш. Мисля, че е малко… как да кажа… увлечен по теб.

В отговор получих един не много приятелски удар в рамото.

— Нищо подобно! Казал ти е, че съм коварна кучка, и те е предупредил да си пазиш задника. Вярно ли е?

Предполагам, че съм изглеждал доста изненадан.

— Вече ти казах, че съм умна — засмя се тя.

— Но…

— Виж какво, не ми е за пръв път. Мийни започна тая извратена игра в деня, в който бях назначена при него.

— Защо?

Тя се замисли за момент, после попита:

— Добре ли познаваш Джордж?

— Гледам да не си изпускам сапуна, когато и той е в банята.

Тя избухна в смях, после ме хвана за ръката — един изненадващо интимен жест, и ме поведе по коридора. По неизвестни причини мислите ми се насочиха към Джанет и Бостън, вследствие на което ме прониза абсолютно незаслужено чувство за вина. Искам да кажа, че всичко беше напълно невинно — просто двама колеги, които по стечение на обстоятелствата се различават по няколко жлези, си разменят незначителни фрази в коридора на едно държавно учреждение. Ако оставим привлекателността й настрана, отношенията ни наистина бяха абсолютно професионални. И двамата бяхме толкова затрупани с работа, че всяка мисъл за секс би ни се отразила фатално.

Между другото, от агент Марголд се излъчваше много приятен аромат. Вече не беше лимон, а по-скоро нещо наподобяващо лавандула. Нещо, което определено съблазняваше. Искам да кажа, че цветята и сексът просто си отиват — така както си отиват шоколадовият сироп и сладоледът. Защо иначе мъжете ще поднасят цветя на дамите си? Ама тъй де…

— Джордж има изградена репутация в Бюрото — отбеляза Джени. — Смятат го за страхотен агент — умен, съвестен и изобретателен. Разкрил е няколко тежки престъпления и това е било забелязано където трябва.

Усетих, че не се нуждае от моите коментари, и си замълчах.

— Но успехът му се отрази зле — продължи тя. — Качи му се в главата, тъй да се каже. И днес Джордж е обсебен от собствените си постижения. Или вманиачен.

— Продължавай.

— Преди няколко месеца, когато се отвори вакантно място за СОА, кандидати за него бяхме аз и един агент, който беше по-старши от мен. Освен това той вече беше назначен във вашингтонския офис, беше добре запознат с местните нрави, а и шефовете го познаваха. Мълвата донесе, че страшно много се натискал да получи мястото. — Замълча за момент, после добави: — А аз пуснах слуха, че мястото не ме интересува.

— Защо?

— Защото бях на мнение, че колегата го заслужаваше повече от мен и ще се справи по-добре. Но истинската причина беше Джордж.

— Още едно защо? — подхвърлих аз.

— Сбъркана химия. Нямаше как да се получи.

— Но защо?

— Нека свърша — тръсна глава тя. — Джон Фиск получи мястото, а няколко месеца по-късно умря.

— От естествена смърт или при изпълнение на служебния си дълг?

— Нима в нашия бизнес има естествена смърт? Просто се появил в мерника на някакъв снайперист.

— Не си спомням подобен случай — промърморих аз.

— Няма и как да си спомниш. Случи се на някаква конференция в Сан Франциско. Голяма новина за тамошните медии, четвърта страница в тукашния „Поуст“.

— Аха.

— По ирония на съдбата конференцията била на тема „Нови методи в борбата срещу снайперистите убийци“. Излязъл от хотела да закуси и някой му вкарал два куршума в челото, използвайки далекобойна карабина с оптичен мерник.

— Бас държа, че това е оживило дебатите — промърморих.

— Не съвсем. Същата сутрин Джон трябвало да изнесе основния доклад.

— Голяма дупка в дневния ред значи…

— В Джон също.

— Вярно. Но да гръмнеш полицай, който участва в полицейска конференция, е малко… Между другото, хванаха ли убиеца?

— Още е на свобода — отвърна тя. — Но подозираме кой е.

— Имам алиби за уикенда — вдигнах ръце аз.

Тя отново ме смушка в рамото.

— Преди назначението на Джон във Вашингтон той е бил шеф на специализиран отряд за борба с мафията в Лонг Айланд. Разбил е няколко банди и вероятно доста са му набрали.

— Аз пък си мислех, че мутрите избягват да отстрелват ченгета и федерални агенти — промърморих. — Това не носи ли вреда на бизнеса им?

— Носи, разбира се — кимна тя. — И трябва да ти кажа, че направо им се стъжни. Но това са изключения. По принцип надделя становището, че някой е възприел твърде лично действията на Джон. — Сви рамене и добави: — Рано или късно ще ги открием и ще им видим сметката, защото ние със сигурност възприемаме лично убийството на някой от нас!

Мафията и ФБР си приличат като еднояйчни близнаци, рекох си аз. И двете са нещо като братства със своя особена култура и вкус към това, което мафиотите наричат отмъщение, а агентите — правосъдие. Интересна тема, нали? Но аз трябваше да се върна към настоящия разговор.

— И в крайна сметка ти получи назначението, така ли?

— В комплект с Джордж — въздъхна тя, а на лицето й се появи бледа усмивка. — Ако искаш някакво бъдеще във ФБР, не можеш да откажеш на директора Таунзенд.

— И аз мисля така — кимнах. — И какво стана?

— Какво стана ли? — От паузата, която направи, се излъчваше някакво неудобство. — Третират ме като чужд човек вероятно защото дойдох от Отдела за поведенчески науки. Черната овца, бялата врана. Повечето от тях са юристи, бивши ченгета и икономисти. А аз съм ни риба, ни рак. На всичкото отгоре наистина имах проблеми с прехвърлянето.

— В смисъл?

— Ами, как да ти кажа… На практика получих мястото, защото застреляха Джон Фиск.

— Но ти нямаш вина, нали?

— Да, и те отлично го знаеха. Но отчитаха този факт и на подсъзнателно ниво: тя е тук, защото гръмнаха Джон. Не мога да ги обвинявам.

— Можеш и още как! — отсякох аз. — Това е поведение на тъпанари!

— Аз съм психоаналитик, Шон — засмя се тя. — Обучавана съм да разглеждам хора и ситуации с клинична безпристрастност. Затова мога да ти кажа, че реакцията им е абсолютно нормална. Една често срещана форма на тъга по близък човек. — Замълча за момент, после добави: — А иначе си прав — те наистина са ужасни тъпанари!

Обръщайки поглед назад, си дадох сметка, че някои на пръв поглед необясними неща и откъслечни факти си намират мястото. Като например двойката агенти в къщата на Белнап тази сутрин, които си въртяха палците. Или пък странната резервираност на агента, който отказа да й съобщи пълните подробности относно убийството на Файнбърг.

Успокоително беше да разбера, че те не са само некомпетентни идиоти, но ме безпокоеше желанието им да изолират моята предполагаема партньорка Джени Марголд. Въпросното желание беше дори малко плашещо.

— Каква роля играе Мийни във всичко това? — попитах.

— Възприема ме като конкуренция.

— Разбирам.

— Наистина ли разбираш? — изгледа ме продължително тя. — В момента аз съм една от петте жени с най-висок пост в системата на ФБР. На трийсет и пет съм най-младата от тях. Едва три са жените на длъжност СОА, защото Бюрото има ужасна репутация пред феминистките дружества. Дори в момента едно влиятелно женско лоби на Капитолийския хълм настоява за реформи, които със сигурност ще доведат до нещо по-съществено. Между другото, догодина ще се разкрият две нови длъжности на заместник-директори…

— А Джордж ти подлива вода, така ли? — попитах аз.

— Джордж ме унищожава!

— Как?

— Използва всички номера от наръчника — изолация, прекъсване на информационните потоци, разпространяване на клюки, биене в гърдите за моя сметка. Признавам, че много го бива в тая работа. — Помълча малко, после глухо добави: — Превърнал е живота ми в ад!

На практика Джордж беше успял да превърне и моя живот в ад, макар и за няколко седмици. И то без да съм му подчинен. Но по принцип не е чак толкова гадно копеле, стига да оставим настрана суетата, амбицията и предразположението му към предателство.

Междувременно напуснахме сградата и се озовахме на паркинга при лъскавия черен седан на Джени, който се явяваше служебната й кола. Някъде наблизо ни чакаше хеликоптер, който щеше да ни откара до Ричмънд и мисис Калхун Барнс. Нощта беше идеална за летене — без нито едно облаче по небето, с гирлянди от блестящи звезди, влажен въздух без вятър. Също някъде наблизо някой, може би на име Джейсън Барнс, планираше поредното си убийство.

Спряхме, а тя продължаваше да държи ръката ми. Нещата станаха малко… хм… разсейващи. Дженифър Марголд беше здраво притисната между разследването и диаболичния си шеф. На външен вид нищо й нямаше, но аз започнах да се питам дали не го приема прекалено навътре. Защото тези неща се приемат различно от представителите на двата пола. Мъжете стават кисели и/или започват да пият, а в някои случаи се качват на някоя водонапорна кула със снайпер в ръка. Жените от своя страна предпочитат да бъдат обгрижвани, имат нужда от физически контакт и успокоение. Според мен всичко започва още от утробата, но по принцип нямам особени успехи, когато нещата опрат до разгадаване на противния пол.

— Ти си по-умна от него — рекох.

— Може би.

— Надхитри го.

— При тази игра понякога става така, че лисицата надхитрява бухала.

Тя ме дръпна за ръката, предизвиквайки леко завъртане на тялото ми. Така се озовахме лице в лице, на трийсетина сантиметра един от друг. Дъхът й имаше аромат на мента, хладният ветрец развя малко кичурче на челото й. Миришеше и изглеждаше съблазнително. Освен това беше безпомощна и в стресово състояние — факт, който със сигурност имаше отношение към обзелото ме мъчително и типично мъжкарско желание да бъда нейният закрилник. Съзнах, че съм привлечен, мъничко омаян и доста любопитен да разбера докъде може да стигне всичко това. Но аз си имах приятелка, да не говорим за старото правило, според което смесването на секса със служебните отношения винаги води до двойно прецакване.

Спомням си думите на една моя приятелка преди време, която твърдеше, че разликата между мъжете и жените е много проста: жената иска от мъжа да задоволява всичките й нужди, докато мъжът държи всички жени да задоволяват една-единствена негова нужда. Което не е вярно, разбира се. Просто не е вярно. Всъщност не знам.

— Това е мой проблем — рече тя. — Споделих го с теб, защото… Защото не искам да паднеш жертва в престрелката.

— Мога да се грижа за себе си.

— И така да е — усмихна се тя, — пази си гърба.

— Няма проблем. С Джордж съм се оправял и с една ръка!

Не знам защо останах с впечатлението, че мъжкарското ми ежене не мина, но тя все пак кимна и рече:

— А, да, бях забравила. Сборичкали сте се за някаква жена, нали? — Замълча в очакване на отговор, не го получи и добави: — Ти… Ти още ли си ангажиран с нея?

— А ти?

— Как да кажа. Събота вечер, но само с предварително обаждане.

— Имах предвид нещо по-специално.

— За мен ли става въпрос? Ама разбира се. По някой и друг ерген милиардер, неколцина нобелисти. Проблемът е, че във Вашингтон и околностите му просто не можеш да срещнеш интересни хора. — Реших, че се майтапи, а може би така отговаря на тромавите ми опити да се изплъзна. В следващия момент тя стисна ръката ми и попита: — Какво ще кажеш за себе си?

— О, при мен е малко по-сложничко.

— Така ли?

— Тя не е нещо специално — рекох след къса пауза аз. — Предполагам, че по тази причина и аз не съм длъжен да бъда… Разбра ли ме?

— Не знам какви са отношенията ви — поклати глава Джени.

— Аз също.

Което повдигна един вечно емоционален въпрос: има ли смисъл? На практика кариерата на Джанет и моята работа бяха на равно разстояние между Вашингтон и Бостън, като никой от двама ни не предприемаше стъпки за някакво сближение. Според мен това си е един доста многозначителен факт. Връзката ни беше от типа „понякога и от време на време“, предоставяйки ми много свободно време и прекалено голяма свобода. А всички знаем, че ръчичките без работа лесно стават пакостливи.

Разбира се, аз съм католик и като всички католици отдавам голямо значение на физическата вярност и онова там „докато смъртта ни раздели“. Както и на естественото му допълнение „или успея да се измъкна пръв“…

А на глас казах:

— Не бери грижа за тая работа.

— Че защо трябва да бера грижа? — вдигна вежди тя.

Дали не бях разчел погрешно някакъв сигнал?

— Ние сме партньори — усмихна се тя. — А партньорите не демонстрират лични чувства помежду си.

— Правилно. И тъй… Със сметана и захар ли пиеш кафето си?

— Изобщо не пия кафе. Аз съм по чая, предпочитам „Ърл Грей“, без добавки.

— Кръвна група?

— А-положителна. А твоята?

— Вода с лед.

Тя се засмя.

Но иначе нещата бяха доста сериозни. Из Вашингтон шеташе масов убиец, нейният шеф искаше да й прегризе гърлото, а моята ме пришпорваше. Въпреки това стоях насред паркинга като истукан, главата ми се въртеше и се правех на идиот.

Беше крайно време да сменим темата.

— Ричмънд — рекох.

— Точно така — веднага ме разбра тя. — Какво знаеш за съдията Калхун Барнс?

— Това, което спомена шефът ти — че е бил в списъка на кандидатите за следващия състав на Върховния съд.

— Защо използваш минало време?

— Защото е покойник.

— О. Трябва да е бил добър съдия.

— Съдиите винаги са в полезрението на публиката. В един материал за него прочетох, че е фанатичен привърженик на реда и законността, ултраконсервативен и стриктен, брутален по отношение на престъпниците. Страхотен пич в очите на прокурорите, чудовище за обвиняемите и техните адвокати.

Тя вдигна глава, очите й срещнаха моите.

— Знаеш ли от какво е починал?

— Знам.

— А защо не ми кажеш?

— Като стигнем там, ще разбереш — усмихнах се аз.

11.

Както вече споменах, нощта беше превъзходна за летене: чисто небе във всички посоки, сребърна луна, пълно безветрие. Напуснахме Вашингтон и започнахме един спокоен и безметежен полет.

Чувствах се все по-силно заинтригуван от жената до себе си. Това ми звучеше малко самонадеяно и със сигурност прибързано просто защото не знаех нищо за нея. А човек винаги трябва да има едно наум с онези, които си вадят хляба от дисекция на престъпни умове.

Настанихме се удобно, след което аз се обърнах към нея и рекох:

— Ще ми разкажеш ли защо реши да станеш психоаналитик?

Тя помълча известно време, после на лицето й изплува усмивка.

— В смисъл, всички психоаналитици са шантави, защо хубаво момиче като мен се е заловило за тая работа? Това ли всъщност ме питаш?

— Точно това.

— Внимавай, приятелю!

Дойде мой ред да се усмихна.

— Мисля, че когато изучаваш престъпните умове, не е много лесно да останеш нормален. Това не е ли…

— Заплаха за мен лично? — вдигна глава тя. — Ще ти отговоря, но първо искам да те попитам знаеш ли кое е най-трудно? Да се поставиш на мястото на жертвата. Това е задължителна част от работата ни. Ние сме длъжни да разглеждаме престъплението и от двете страни.

Аз също съм запознат с тази част от работата, тъй като съм бил и прокурор, и адвокат. Макар и с малко повече здравословна неангажираност, която в нейната професия не е позволена. По тази причина имах представа откъде идва — от едно доста гадно място.

— По-лесно е да разбереш престъпника — продължи тя. — Знам, че звучи някак… някак ненормално, но всеки опитен психиатър изпитва непреодолимо влечение към престъпния ум. Какво вършат тези хора, как и защо го вършат. Същевременно не забравяш, че това влечение е в името на нещо добро. Ако не си отговориш на тези въпроси, няма да ги откриеш и арестуваш, няма да ги прибереш от улицата.

— Познавах един психоаналитик в армията — рекох. — Беше малко завеяно, но добре момче. Една вечер седнахме да изпием по бира и той ми призна, че след сеанс с някой истински психар започва да си мисли за дома, жената и децата. Само по този начин бил в състояние да се върне при нормалните хора.

— Известно ми е — кимна тя. — Един професор в университета го наричаше „котва, която не позволява на кораба да бъде отнесен от течението“. Поради факта, че не съм семейна, аз си мисля за родителите си, за детството ми в Охайо.

— Мама и татко сигурно се гордеят с теб.

— Мама и татко са мъртви. Бях на тринайсет, когато загинаха при автомобилна катастрофа. Една вечер тръгнаха на пазар, валеше сняг. И не се върнаха.

— Братя и сестри?

— Нямам. Но родителите ми бяха чудесни хора. Татко беше шеф в една компания за хранителни продукти, много грижовен човек. А мама… Тя си беше просто мама. Той беше висок, хубав и умен, а тя — красива и очарователна. Татко ми четеше всяка вечер приказки, а мама ми подреждаше играчките.

— Хубави спомени.

— Най-хубавите — усмихна се тя. — А сега мисля да поспя. Продължавай да говориш, ако искаш, но аз спирам да слушам.

Задрямах и аз. Събудих се едва когато машината се приземи с леко подрусване. През прозореца се виждаше просторен и добре осветен паркинг в центъра на Ричмънд, което означаваше добра новина — не бяхме катастрофирали. Лично аз нямам особено доверие на летателни апарати, които нямат криле. Часовникът ми показваше, че минава полунощ.

На трийсетина метра от левия илюминатор се очертаваше строга сграда с остър покрив и внушителна колонада, в която се помещаваше капитолият на Вирджиния.

От ученото в гимназията си спомнях, че тази сграда се смята за образец на неокласическата римска архитектура и е била проектирана от Томас Джеферсън, който между другото построил сградата на щатския университет във Вирджиния, издигнал Монтичело, изобретил няколко вида мебели, поработил като държавен секретар и президент на Съединените щати, управлявал плантация и отглеждал семейство. Семействата май са били две. Докато аз нямах време дори да се справя с прането си.

Главата на Джени почиваше удобно на дясното ми рамо и аз лекичко го повдигнах, за да я събудя. Очите й мигом се отвориха.

— Пристигнахме — информирах я аз.

— Къде? — попита тя.

— Може би там, където е било началото.

— Наистина ли вярваш в това?

— Вярвам в закона на Чехов — отвърнах.

— Руският писател?

— Същият. Той е въвел твърдо правило: ако в първо действие на стената има пушка, тя задължително трябва да гръмне в четвърто. В нашия случай пушката вече гръмна — значи е време да се върнем в първо действие и да разберем защо.

Тя изправи гръб и се протегна.

— Ще ти призная нещо, което може би ще ти се стори странно…

— Че си падаш по мен ли?

— Е, не чак толкова странно — смушка ме в ребрата тя. — Надявам се да грешим. Дълбоко и искрено. Адски гадно е да си представя, че един от добрите се е превърнал в злодей…

Хубаво като сантимент, но аз се надявах да греши. Защото не направим ли бърз пробив в разследването, федералното правителство рискува да се обезлюди, а мис Марголд и мистър Дръмънд смутено ще тъпчат нечий килим и ще обясняват защо са допуснали всичко това. Бях убеден, че и тя го знае.

— Събирай си багажа и да тръгваме — рекох.

На десетина метра от хеликоптера беше спрял лъскав „Форд Краун Виктория“, а до него стоеше един лъскав млад човек, който се представи като специален агент Тиъдър — „викайте ми Тед“ — Болтимор. Тед скочи зад кормилото, ние седнахме отзад, а той се извъртя назад и с южняшка безпардонност отсече:

— Сложете си коланите!

Понечих да възразя, но той ме прекъсна:

— Не спорете с мен, сър. Такива са правилата, въведени от Бюрото. Или си сложете коланите, или колата няма да мръдне оттук!

Изпитах огромно желание да удуша любезния Тед, но Джени подхвърли едно „благодаря, агент“, щракна колана си и с любезен глас попита:

— Тукашен ли си, Тед? В Ричмънд ли живееш?

— Разбира се.

— Харесва ли ти?

— Разбира се. Роден съм тук, това е моят дом.

— Радвам се да го чуя, Тед… — Кратка пауза, после: — Имаш осем минути, за да ни стовариш пред входната врата на мисис Барнс. Ако случайно го направиш за осем и половина, ще ти уредя спешно прехвърляне в някоя по-северна част на Аляска!

— Шегувате се, нали?

— Късно е, уморена съм, денят ми беше наистина тежък. Подкрепена от тези мрачно изречени думи, заплахата в заповедта явно започна да кристализира в мозъка на Тед. Той скочи на газта и колелата оставиха черни следи от изгоряла гума по асфалта на паркинга. Завихме надясно, после веднага наляво, за да полетим с висока скорост по широк булевард, ограден от двете страни от масивни офис сгради.

— Желаете ли да включа сирени и алармени светлини, госпожо? — делово попита Тед.

— Страхотна идея — промърмори Джени. — Как по друг начин можем да събудим целия град?

А аз си отбелязах наум, че мис Марголд бе успяла да събуди момчето у него, със съответното настроение.

— Уха! — доволно подвикна Тед, свали страничното стъкло и лепна полицейската лампа на покрива.

— Да си учил в Университета на Мисисипи? — приведох се напред аз.

— Не, за бога! — изхили се той. — Това даскало за нищо не става, освен за някой и друг футболен мач… — Замълча, после добави: — Университетът на Алабама… По-добър футбол, по-хубави купони, по-готини мацки…

— Ясно.

Ето ви го типичния пример за манталитета на младия и жизнен мъжкар от Юга.

— Кви ги вършат в тоя Вашингтон, бе? — изрева Тед. — Още малко, и ще чуем, че е започнала шибаната война!

Поради липса на други забавления ние с Джени започнахме да се редуваме, предлагайки на Тед разводнена версия на убийствата, изключвайки от нея пиперливите подробности и най-вече въпроси като кой и защо… Разбира се, това не беше особено трудно, тъй като кой продължаваше да е въпрос без отговор, а защо изобщо си нямахме понятие. През следващия час нещата можеха да се променят, но можеха и да си останат същите. Засега всичко си беше по-старому. Както и да е. Информацията, която предложихме на Тед, щеше да се появи във всички сутрешни издания. И когато дуетът ни най-сетне млъкна, той поклати глава и пусна едно проточено „мааамка му!“.

Прекарал години от живота си на юг, аз бяха наясно, че този аморфен израз на практика означава, „ами да, проблемът е сериозен, съчувствам ви“. Или „като ви слушам, стигам до заключението, че са ви го начукали отвсякъде“.

Тъй. След като задоволихме любопитството му и установихме откровено дружески отношения помежду си, аз си позволих да попитам:

— Познаваш ли съдията Барнс, Тед?

Той замислено се почеса по главата.

— Беше федерален — промърмори. — Работил съм по няколко случая, стигнали до неговото ниво. Но никога не съм давал показания. Чувал съм за репутацията му.

— Какво си чувал?

— Че е добър съдия и мрази престъпниците. Чувал съм още, че бил много хубав човек. — Помълча малко и мрачно добави: — Срамота е това, което се случи, мамка му!

— Какво се е случило? — попита Джени.

— Я ни разкажи по-подробно — добавих аз.

— Мааамка му…

Този път афоризмът явно означаваше „забрави, друже“.

— Самоубийство — информирах Джени аз. — Съдията се е обесил.

— Не е точно така — поправи ме Тед. — Човекът се е гръмнал и обесил.

— Едновременно? — присви очи Джени.

— Последователно ще му е малко трудно, нали? — демонстрира някаква интелигентност Тед.

— Възможно ли е това?

— Предполагам — сви рамене младежът.

— Как точно?

— Ами как… Качил се на стол, нахлузил примката на врата си и налапал пищова на дядо си. После е ясно. Натиска спусъка в момента, в който рита стола.

— Доста необичайно — отбеляза Джени.

— Аха — отвърна Тед. — Прецизен човек. В наше време май не останаха такива.

Нямаш представа колко си прав, брато.

Джени се извърна към мен и попита:

— Знаем ли защо се е самоубил?

— Нали за това сме дошли — отвърнах.

Напуснахме квартала с офис сградите и поехме по дълъг и явно проспериращ булевард. От двете му страни се издигаха скъпи и внушителни къщи, останали от друго време и друга епоха — когато Ричмънд се смятал за Рим на американския Юг. Но времената се променили, „добрият стар Юг“ отстъпил място на Новия юг с неговите нови центрове Атланта и Ню Орлиънс, които бързо засенчили старата слава на Ричмънд като икономически, културен и политически епицентър на тази немалка част от Съединените щати. Но макар и изоставен, Ричмънд продължавал да бъде едно красиво и дори приятно място за живеене, докато Атланта бързо заприличала на Лос Анджелис минус палмите. Тесни ивици трева разделяли магистралите, във всеки квартал имало паметник на някой отдавна мъртъв вирджински герой, за когото се носят легенди.

— Това продължава да е най-хубавата улица в Ричмънд — осведоми ни Тед. — Къщите са строени от стари тютюневи плантатори, днес в тях живеят предимно доктори и адвокати.

— Дарвинизъм — беше коментарът на Джени.

— Какъв „изъм“? — учудено попита Тед, явно неразбрал антропологическия фарс. Беше ясно, че това, което някога е носило богатство, просперитет и оптимизъм на по-изтънчените граждани на Ричмънд, и до ден-днешен си беше останало печеливш отрасъл. Сега от него се възползваха адвокати и онколози.

Тед направи пълен десен завой и наби спирачките. Гумите изскърцаха и фордът закова пред солидна триетажна къща. Веднага ми стана ясно, че съдията Барнс не е бил лишен от средства, а по-скоро обратното — парата го е биела, при това здравата. Къщата беше висока и просторна, построена с тухли от здрава южняшка глина, която става кафява с времето. От външния й вид можеше да се заключи, че е строена някъде през 20-те години на миналия век с типичната за онова време архитектурна строгост — без крещящо натрапчиви елементи, но солидна и впечатляваща. Фасадата беше добре поддържана, но тревата и храстите отпред не бяха подрязвани отдавна и явно се нуждаеха от грижлива ръка. Това беше косвено доказателство, че къщата се обитава от наскоро овдовяла жена.

Вероятно поради тъмнината къщата на съдията ми се стори призрачна и страшна — един мрачен замък, застинал в очакване на достойни за размерите си кошмари. Но аз често изпадам в такова настроение и въображението ми се развихря.

— Седем минути и половина! — похвали се Тед и тихичко подсвирна.

— Значи имаш късмет — хладно го осведоми Джени.

— Мааамка му — рече хлапакът, което в случая означаваше „май наистина е така“.

Пред вратата дежуряха двама агенти, които очевидно ни очакваха. Единият се втурна и отвори задната врата на колата.

— Мисис Барнс ви очаква в кабинета си — информира Джени той. — Между другото, името й е Маргарет, но не ви съветвам да се обръщате към нея с Марж или Маги. — Човекът направи кратка пауза и добави: — Съгласно заповедта не сме разкрили целта на визитата ви.

— Добре — кимна Джени и се извърна към мен. — Мисията ще бъде доста деликатна. Ако я разстроим, положително ще млъкне. Нека аз се заема с нея.

— Искаш да кажеш, че не бива да я пришпорвам, като й задам директния въпрос как се отглеждат чудовища, така ли?

— Не бива — кимна с усмивка тя. — Поне докато не стане ясно, че аз съм попаднала в задънена улица. Оттам нататък е твоя.

Агентът бутна вратата. Прекрачихме прага с убеждението, че няма как да не развалим вечерта на Маргарет Барнс.

12.

Първото, което забелязах, беше сребърният поднос на масичката до входната врата. Още помня времето, когато такива подноси бяха неразделна част от домовете на висшите офицери. Те бяха предназначени за визитките или благодарствените писма на посетители и гости. Агентите на ЦРУ не носят визитни картички или ако носят, те рядко са истински. А след аудиенцията ни при мисис Барнс благодарствени писма със сигурност нямаше да има.

Но традициите имат много по-голямо значение за обитателите на Юга в сравнение с всички останали. По тази причина изпитахме чувството, че влизаме в музей, а може би дори в мавзолей. Тръгнахме по дълг коридор с висок таван, пълен с антични мебели и разни дреболии за спомен, които със сигурност са означавали нещо за семейство Барнс, но в моите очи не бяха нищо повече от обикновени боклуци.

Вдясно от нас беше просторната всекидневна, а вляво — това, което наричат голям салон и което дори на юг беше излязло от употреба. А на север, където никога не се е държало на церемониите, подобно помещение изобщо не е било на мода. Забелязах, че в дъното на просторната дневна е монтиран асансьор — вероятно единственото модерно съоръжение в този дом. Стените бяха запълнени с портрети на отдавна прехвърлили се в отвъдното членове на семейството. Сред тях имаше няколко жени с предвоенни рокли, но само една от тях заслужаваше внимание. Мъжете бяха облечени главно в старомодни делови костюми, но имаше и един-двама със сиви тренчкоти отпреди Гражданската война.

Над камината беше окачен огромен и очевидно наскоро рисуван портрет на мъж в тъмна роба, който би трябвало да е съдията Калхун Барнс, преди да си пръсне мозъка.

Джентълменът на портрета беше широкоплещест и посивял, с открито и красиво лице, дълъг нос на потомствен благородник, твърди устни и остър, пронизващ поглед на светлите очи — от онези, които сякаш те заковават на стената.

Изпитах кратък пристъп на съжаление към всички адвокати, които са били принудени да се изправят пред банката на негова светлост. Чертите на съдията Барнс, включително бръчките по лицето му, не издаваха никакви вътрешни съмнения, никакво чувство за хумор, никаква симпатия или съчувствие. Нямаше дори полъх от щедрост или добронамереност. Веднага ми стана ясно, че тази поза е дело на някой много талантлив художник. На един от онези, които околните наричат творци именно защото са си извоювали правото да интерпретират действителността. Но художникът не може да скрива, маскира или опрощава истинската същност на своите модели, най-малкото пък тази на Калхун Барнс, която беше толкова видна, че почти можеше да се пипне с ръка. Той беше един тираничен човек.

Позяпахме още малко, след което аз подхвърлих на Джени:

— Това не е дом, а урок по история.

Тя пропусна забележката ми покрай ушите си. Всъщност изобщо не ми обърна внимание. Вярна на професията си, вече се беше потопила дълбоко в атмосферата на къщата, в която беше израснал Джейсън Барнс. Аз имам известен опит с криминалисти профайлъри и изобщо не се преструвам, че разбирам от занаята им. По мое мнение обаче повечето от тях прекаляват с психологическата обработка и заключения, въпреки че именно с тях са вкарали в пандиза внушителен брой злодеи.

Както и да е. Стигнахме до дъното на коридора, където очаквах да открием кухнята. Но вместо в нея се озовахме в нещо като малка чакалня, от която се влизаше в просторен кабинет, облицован с хубава дъбова ламперия. Агентът, който ни беше превел през лабиринта от стари мебели и мъртви членове на фамилията Барнс, открехна вратата и тикна главата си в процепа.

— Специален агент Марголд е тук — обяви той, след което се отдръпна да ни пропусне, без дори да се опита да представи и моя милост.

Направихме няколко крачки навътре и спряхме в средата на стаята. Мисис Барнс остана седнала, или по-скоро опакована върху огромното кожено кресло, а краката й почиваха на удобно столче, тапицирано със същия материал.

Както вече споменах, стопанката на дома не се изправи, нито пък прояви желание да ни поздрави по някакъв начин. Тя само махна с ръка по посока на едно широко и удобно на вид кожено канапе, осеяно с копчета за фиксиране на тапицерията.

Докато сядахме, направих опит да огледам по-подробно нашата домакиня. На лицето й беше запечатано спокойно и почти самодоволно изражение, в което се долавяше и някакво очакване — сякаш ние трябваше да бъдем разпитани от нея, а не обратното. Идея нямаше каква изненада ще й поднесе този разпит.

Както и да е. В сравнение с портрета на Калхун, Маргарет Барнс изглеждаше с десетина години по-млада или поне в доста по-добро физическо състояние. Двамата бяха коренно различни, сякаш специално подбрани за учебна демонстрация на контрасти и противоречия. Тя беше тънка и стройна жена с деликатна структура и неестествено бледа кожа, която фактически беше почти прозрачна. По това рязко се отличаваше от повечето дами от Юга, които приличат на сушени сливи. Чертите й бяха добре очертани и красиви. Дори младежки, ако не бяха тъмните кръгове и дълбоките бръчки, спускащи се от очите по посока на устата и брадичката. По всяка вероятност те бяха белезите на мъката, макар че внушаваха нещо по-дълбоко и не толкова непосредствено като загубата на съпруга й.

Очите й бавно се спряха върху мен.

— Извинете, но май не чух името ви…

— Шон Дръмънд.

— Много ми е приятно, мистър Дръмънд. И вие ли сте агент?

— Не, мадам.

— А какъв сте?

— Ами…

Какъв бях всъщност?

— Консултант — намеси се Джени. — Помага ни да приключим някои стари дела.

— О — усмихна се мисис Барнс. — Много интересно. — Замълча, колкото да събере мислите си, после добави: — Не разбирам защо настояхте за тази късна визита. Но нека приемем максимата „по-добре късно, отколкото никога“.

Мисис Барнс наистина не би могла да разбере защо двама федерални агенти настояват да я посетят след полунощ, въпреки че имаше някакви идеи. Но каквито и да бяха тези идеи, те очевидно не я притесняваха. Дженифър стисна коляното ми — един жест, който изтълкувах като предупреждение да не подплаша жената. После измъкна от джоба си портативен магнетофон и го вдигна така, че мисис Барнс да го види.

— Длъжна съм да ви предупредя, че нашият разговор ще бъде записан — обяви със служебен тон тя.

— Аз не знам… Наистина ли е наложително?

— Страхувам се, че да. — На лицето й се появи успокоителна усмивка. — Това е обикновена процедурна формалност, мисис Барнс. И изобщо не означава, че сте обвинена в някакво престъпление.

Усмивката на домакинята беше предназначена за мен.

— Е, в такъв случай… След като не съм заподозряна…

— Точно така — усмихнах се в отговор аз. — Става въпрос за една абсолютно невинна процедура.

А наум си напомних, че магнетофон в ръцете на федерален агент никога не е невинна процедура.

Настъпи кратко мълчание, след което жената плесна с ръце.

— Ама и аз съм една домакиня! Мога ли да ви предложа нещо? Знам, че е късно, но може би по един аперитив?

Обичам ги тези южняшки маниери! Никъде другаде любезността не звучи по този небрежно елегантен начин — като нещо, което току-що ви е хрумнало. Те, естествено, прекрасно знаят, че любезността е фалшива, вие също. Но това някак си я прави още по-очарователна.

Между другото, и акцентът на Маргарет Барнс беше древен, като всичко останало в този дом. Едно време са му викали „плантаторски акцент“, представляващ смесица от изядени гласни и малки, но изключително изразителни извисявания на интонацията в средата на изречението. Сигурен бях, че поне един тон от мангизите на тате са потънали из разни префинени учебни заведения като колежа „Суитбрайър“, където госпожицата е имала възможност да насити речта си с цяла кошница сладникави интонации.

Но в отговор на любезното й предложение Джени само ме стрелна с поглед и отвърна:

— Благодаря, но се налага да ви откажем. — След което натъртено добави: — Законът на Хувър: федералните агенти не пият по време на работа.

— Скоч, ако ви се намира — усмихнах се на мисис Барнс аз.

Джени почти се задави в шепите си.

— Разбира се, че се намира — засмя се мисис Барнс. — Калхун, моят съпруг, обожаваше хубавото уиски. Надявам се, че ще бъдете така любезен да налеете малко шери за мен.

Станах и се насочих към вграденото барче в противоположния край на кабинета. Между другото, останах малко изненадан от молбата да я обслужа, тъй като гостоприемството лежи в основата на южняшката любезност. Слава богу, че главната съставна част на споменатото гостоприемство е добре зареденият бар, а съдията Барнс очевидно е бил предвидлив домакин. Налях си два пръста от неговата бутилка „Гленфидик“, а на Маргарет напълних една чаша с шери — питие, което покойният със сигурност не би близнал.

Пристъпих към нея и задържах чашата на няколко сантиметра от ръката й просто за да проверя дали ще се наведе напред да я поеме. Тя не го стори и подозренията ми се потвърдиха: Маргарет Барнс беше инвалид.

— Моля да ме извините — рекох и положих питието върху дланта й.

— Няма нищо — отвърна тя, но в тона й се долови леко раздразнение, а очите й се извърнаха към Джени. — И така, ще ми кажете ли на какво дължа тази среднощна визита… Дженифър? Или предпочитате да ви наричам Джени?

— Предпочитам Джени. Имате ли нещо против да започнем с няколко въпроса относно съпруга ви?

— О… Значи наистина сте тук заради Калхун.

— Да, така е.

Маргарет Барнс с нищо не показа, че тази новина я притеснява. Бавно се облегна назад, а очите й пробягаха по стаята. Едва сега ми стана ясно защо беше предпочела да ни покани тук, във вътрешния кабинет, а не в дневната или салона — вероятните места, в които приемаше външни хора.

Скъпата ламперия, която ни заобикаляше, беше изпъстрена с доказателства за достойния живот и дългата кариера на Калхун Барнс: дипломите му за гимназиално и висше образование от Юридическия факултет на щатския университет във Вирджиния, рамкираните укази, с които е бил назначен за магистрат в градския съд, а след това и във федералния, богата колекция местни грамоти и награди, пълна менажерия от негови снимки в компанията на известни личности.

Бързо изключих като причини за самоубийството на Калхун проблеми със самомнението, нарцисизма или прекалената скромност.

Сред импровизираната галерия личаха снимките на трима президенти на САЩ, цяло стадо губернатори и сенатори от щата Вирджиния, а в центъра на менажерията — там, където нямаше начин да бъде пропусната — беше окачена снимката на значително по-младия Барнс на чашка коняк и димяща пура със самия светия Дж. Едгар Хувър в същия този кабинет, фактически на същото канапе, на което седяхме с Джени. Тъй че виждате къде се бяхме озовали: буза до буза с величието.

В дъното на тази портретна галерия, най-горе вляво, забелязах една доста интересна фотография: много младият Калхун Барнс с рибарски ботуши и карирана риза бе прегърнал през рамото също така младичкия и значително по-слаб съдия Филип Файнбърг, също облечен като рибар. Наистина бях заинтригуван.

Срещнах погледа на Маргарет Барнс и отбелязах очевидното:

— Съпругът ви е бил много… много преуспял човек.

— Предполагам, че е така — кимна тя. — Аз съм привърженик на схващането, че всеки мъж трябва да има свое лично островче, където да си спомня за победите си. Вие не мислите ли така, мистър Дръмънд?

Аз кимнах и тържествено обявих:

— Моите многобройни постижения висят на стената в тоалетната.

Тя отговори с пресилена усмивка. Северняшкия ми чар явно хич го нямаше.

Ние трябваше да признаем (и наистина признахме), че Калхун Барнс е бил човек със сериозни връзки и контакти на най-високо ниво, от което следваше, че и вдовицата му не беше съвсем безпомощна. Което автоматично изключваше всякаква демонстрация на сила от наша страна.

— Кариерата на съпруга ви е била изключителна — подхвърли Джени. — И аз не разбирам защо той… Всъщност как така…

— Се е самоубил ли? Аз прекрасно знам какво направи Калхун, Дженифър. Надянал е примка на шията си и е налапал дулото на пистолета.

— Добре, ясно. Но защо?

Домакинята явно не желаеше да обсъжда този въпрос. Все още. Очевидно с намерение да държи под контрол нашия разговор тя небрежно подхвърли:

— Много ли ще ви отегча, ако се върна на първата среща между Калхун и мен?

И още как.

— Разбира се, че не — рекох на глас аз.

Тя отпи една сериозна глътка шери и започна:

— Според мен е важно да проумеете, че фамилията Барнс е сред най-почтените в този град. Прадядото на Калхун е бил собственик на голяма и процъфтяваща плантация в близост до морския бряг, а дядо му е бил офицер под командването на Джаксън Стената със сериозни прояви на храброст на бойното поле. След войната завършил право, преселил се тук заедно с цялото си семейство и превърнал правото във фамилна професия. Бащата на Калхун също е бил адвокат, а по-късно и уважаван съдия. Малко преди пенсионирането му е имало предложение да го изберат за член на Върховния съд. И по мое мнение това със сигурност е щяло да се случи, но му попречил негърският проблем и размириците, свързани с него.

В кабинета се възцари благоговейна тишина, задължителна, за да попием значимостта на чутото. За южняшката аристокрация фамилните саги са нещо като тренировка по бокс в тъмна зала — човек трябва да прибегне до някои фини настройки. Казано накратко, аз би трябвало да разбера, че някога семейството на Калхун е притежавало много пари, силно влияние и един куп роби. Но после започнала Гражданската война, робите офейкали, парите свършили и настъпило времето на политическия авантюризъм. Семейство Барнс емигрирало в големия град, където отново се заловило да гради благополучието си. Неговите представители станали професионалисти в друго поприще, но запазили предишните си тесногръди разбирания. И в крайна сметка историята ги погълнала. Нищо чудно, че Фокнър си е прекарвал наистина чудесно с хора като тях.

Това е и главният проблем на южняшкото разбиране за семейни традиции и наследство. Ако миналото е снежнобяло — добре. Или поне аз така си мисля. В противен случай е все едно да си се родил с десет тона лайна на гърба. При тези хора миналото никога не е минало. И това по някакъв начин бе спомогнало за изграждането не само на Калхун Барнс, но и на Джейсън Барнс.

— И моето семейство е старо, с добър произход — продължи мисис Барнс. — Много хора бяха убедени, че Калхун и аз си подхождаме.

— Той е бил много хубав мъж — подхвърли Джени.

— Така е — кимна домакинята. — Но беше и още много неща, Дженифър. В университета играеше футбол и беше сред най-добрите. По-късно предпочитанията му се изместиха по посока на тениса и голфа. Да не говорим за ума му, който сечеше като бръснач. Още като студент го засипаха с оферти, идващи от най-престижните съдии и юридически кантори от Атланта до Ню Йорк. — Тя извърна глава към Джени и попита: — Вие юристка ли сте? Доколкото ми е известно, много агенти на ФБР имат юридическо образование.

— Не, моята специалност е психиатрия — отвърна Джени.

— Това също е интересна област — кимна мисис Барнс, но пренебрежението й ясно си пролича.

Джени замълча, а аз се запитах какво ли й минава през главата в този момент.

Мисис Барнс помълча малко, после продължи:

— Една седмица след като Калхун си взе държавния изпит, ние двамата минахме по пътеката в параклиса на колежа „Сейнт Кристофър“, където беше учил. Това стана през 1965 година. Него го възприемаха като много добра партия, а мен — като късметлийка. Но Калхун не искаше да работи за някой от известните съдии, не го блазнеха и големите кантори.

— Защо? — обадих се аз.

— Предполагам, защото и двамата не бяхме склонни да напуснем този град, независимо какви пари ни предлагаха.

Това прозвуча като красив и малко сантиментален спомен, но ние с Джени едновременно кимнахме. Разбира се. Парите, които са искали, са се намирали тук, в този град.

— Според мен Калхун нямаше желание да премине през задължителния за всички млади юристи стаж, нито пък държеше да бъде нечий помощник. Той беше гладен за работа, амбициозен и нетърпелив. Така стигна до решението да започне частна практика, за да изпревари всички.

— Бих казал, че е имал нужда от партньори — подхвърлих с надеждата да се измъкнем от ямата на носталгията.

Тя спря поглед върху лицето ми, помълча малко, после кимна.

— Прав сте, мистър Дръмънд. На всичкото отгоре той познаваше подходящия човек. Отличникът на целия юридически факултет.

— Филип Файнбърг — промърморих аз и посочих с пръст крайната снимка на стената.

— Да, Филип…

— Добър избор.

Тя не обърна внимание на забележката ми, а отпи глътка шери и се зае да изучава тавана.

— Отношенията им бяха някак… някак неравностойни, поне в началото…

— Защото Файнбърг е бил евреин? — изстрелях аз.

Тя кимна.

— Ние винаги сме били по-прогресивни от Селма (централната част на щата Алабама, известен с верската нетърпимост на своите жители католици), но по онова време… По онова време в този град беше някак комплицирано да си евреин. Бизнес се правеше главно на игрището за голф и по приемите, а Филип някак не… Надявам се, че ме разбирате.

Разбирахме. На мен лично ми беше ясно, че човек с биографията и консервативните разбирания на Калхун не би могъл да стане партньор с един социален парий в знак на щедрост или пък, за да коригира някаква социална несправедливост.

Както и да е. Продължихме да играем ролята на слушатели, за да научим как Калхун носел Файнбърг на здравия си гръб, как се възползвал от всички предимства на потеклото си, омайвал на чашка хората, превръщайки десетки от тях в свои клиенти. И се получило. „Барнс и Файн“ — юридическата кантора с умно и деликатно избрано име, започнала да трупа авторитет, успехи и благосъстояние (точно в този ред).

Химията между партньорите основатели била несъвършена и между тях често припламвали искри, но алчността играела ролята на афродизиак. Калхун ловял рибата, а Файнбърг я изкормвал и режел на филета, заврян като плъх в задната канцелария и скрит зад умно съкратеното си име. Върху гениалните му рамене се стоварила тежестта на предварителните проучвания, разследването, разпитите и подготовката за съдебната фаза. За Калхун останала ролята на съдебната акула, която трупа успех след успех и разбива на пух и прах обвинения и свидетелски показания. Не след дълго той успял да си спечели престижното прозвище „умен скандалджия“, което по тези места винаги се е ценяло високо. Интересно е да се отбележи, че Файнбърг не стъпил нито веднъж в съдебната зала, с изключение на случаите, при които се налагало да внесе получено в последния момент доказателство или да помогне на Калхун при мъкненето на тежките адвокатски чанти.

Този разказ ни беше поднесен по интригуващ начин, с всичките атрибути на добрата трагедия. Вече предчувствахме накъде вървят нещата, но мисис Барнс изведнъж вдигна глава и с лека изненада отбеляза:

— Чашата ви май е празна, мистър Дръмънд. Ще бъдете ли така добър да обслужите и двама ни?

Нямаше как да не се подчиня.

Изправих се пред бара, после се обърнах и малко нетактично изтърсих:

— Между другото, какво е станало с краката ви?

— Нищо им няма на краката ми — стрелна ме с поглед тя.

— Моля за извинение. Помислих си, че…

— Грешно сте си помислили. Счупен ми е гръбнакът.

— Много съжалявам, но как?

— Автомобилна катастрофа.

— Ясно.

Подадох й чашата. Тя отпи голяма глътка шери, изпусна въздуха от гърдите си подхвърли:

— Предполагам, че не знаете какво да мислите за клюките.

— Точно така.

Нямах никаква представа какви клюки има предвид.

Тя втренчи поглед в питието си, разклати го в чашата и промълви:

— Истината е, че в онази нощ Калхун беше зад волана. Никога не сме го отричали.

Тук се намеси Джени, която от известно време се опитваше да навакса.

— Можем ли да се върнем към началото?

— Началото ли? — погледна я с учудване мисис Барнс. — А, да… Случи се през пролетта на 1975-а, няколко месеца след раждането на сина ни. Вечерта не си я спомням много добре, макар че това може би ще ви се стори странно… И вероятно ще си помислите, че…

Не довърши изречението си и по тази причина не разбрахме какво ще си помислим.

— Бяхме в кънтри клуба, празнувахме с някакъв клиент, Калхун беше спечелил важно дело за обезщетение. Белята стана, докато се връщахме у дома… — Хвърли ми един някак особен поглед и добави: — Но аз никога не обвиних Калхун.

— Полицията разследва ли катастрофата? — попита Джени.

— Калхун успя да се добере до някакъв уличен телефон и повика бърза помощ и полиция.

— И полицията дойде, така ли?

— Да. Един полицай се появи малко преди линейката.

— Направи ли разследване?

— Не беше необходимо. Валеше дъжд, колата се подхлъзна и се удари в едно дърво. Нямаше ранени, нямаше материални щети.

— Вие сте били ранена.

Тя се поколеба само за миг, после каза:

— Полицаят познаваше Калхун. Реши да ни спести неудобствата и да запази достойнството ни.

— Застрахователната компания едва ли е била на същото мнение — подхвърлих аз. — Ремонтът на колата, вашето лечение. Кой плати за всичко това?

— Ние, разбира се. — Вероятно и двамата сме показали изненадата си, тъй като тя сметна за нужно да добави: — Съпругът ми беше принципен човек, мистър Дръмънд. Никога не би допуснал някой друг да плати за допуснатата от него грешка.

Не съм много сигурен как се озовахме на тази писта, която, поне на пръв поглед, нямаше отношение към разследването. Но един скрит дълбоко в мен инстинкт ми нашепваше, че тя може да се окаже важна. Друг пък твърдеше, че тази жена лъже или ни спестява някои доста важни подробности. Не беше много трудно да отгатнем какви са те.

— Мисис Барнс — рекох. — Ако съпругът ви е изпаднал в някакъв вид опиянение, той е представлявал обществена заплаха, а поведението му е било престъпно.

— Не съм казала, че Калхун е бил пиян — спокойно ме погледна тя.

— А беше ли?

— Знаете ли, в онези години още не беше се оформила днешната обществена нагласа към пиенето и шофирането. Всъщност не беше нищо кой знае.

— Отговорете на въпроса, моля.

— Приятелят на Калхун, тоест полицаят, беше на мнение, че сме достатъчно пострадали. Той…

— Беше ли съпругът ви под алкохолно опиянение, или не беше?

— Калхун винаги носеше на пиене — промълви тя, замълча за момент, после напрегнато добави: — Нямам представа защо ми задавате тези въпроси. Не виждам никаква връзка с разследването, за което сте дошли.

Погледнах към Джени. Тя се обърна към мисис Барнс и спокойно, сякаш нищо не се беше случило, попита:

— Кога се случи това? Няколко месеца след раждането на сина ви, така ли?

— Да. За съжаление имаше усложнения. Вътрешни увреждания, след които… След които и дума не можеше да става за ново майчинство.

Интересен изказ, няма що.

— Трябва да ви е било много трудно — промърморих.

— О, не, мистър Дръмънд. Мисля, че при второ дете трудностите ни щяха да станат много по-големи.

— Защото сте на инвалидна количка?

— О, не. Количката дойде най-накрая. Няколко години преди нея изкарах прикована на легло, после ми правиха операции, рехабилитации… И едва тогава стигнах до количката…

— Разбирам — обади се Джени. — Достатъчно трудно ви е било да отгледате и само… Извинете, как беше името на сина ви?

— Джейсън. Джейсън Нейтън… За щастие Калхун беше изключителен баща. Много внимателен, много активен при определяне насоките в живота на Джейсън. Двамата бяха изключително близки.

— Това е доста необичайно — подхвърли Джени.

— Необичайно ли?

— Човек на кариерата да отгледа детето си сам. Особено в онези години.

Очевидно се бяхме натъкнали на скрита жица в алармената инсталация на психиката й, защото тя вдигна вежди и остро попита:

— Защо се интересувате от всичко това?

— Нямаме особени причини — свих рамене аз, после настоятелно добавих: — А какво стана с кантората?

— Мисля, че не съм готова да отговоря на този въпрос — отсече тя, заби очи в моите и попита: — Всъщност какво точно търсите тук?

Никой от нас не отговори. Тя помълча малко и добави:

— Реших, че… Или поне очаквах…

— Какво очаквахте? — хвана се за думите й Джени.

— Ами… Нещо във връзка с компрометирането на съпруга ми. Нещо за онзи, който го доведе до самоубийство, злоупотребявайки с властта на вашето Бюро. Който безсрамно излъга…

— Разкажете ни за него — рекох.

— Не, не! — повиши тон тя и главата й рязко се повдигна. — Мисля, че отговорих на достатъчно въпроси. — Изглеждаше объркана и разстроена, но въпреки това успя да се овладее достатъчно, за да ни отреже: — Трябва да напуснете дома ми. И двамата, веднага!

Погледнах към Джени. Стана ми ясно, че първо действие е приключило току-що и завесата вече се спускаше. Дойде време за второ действие, в което Маргарет Барнс щеше да получи пословичното коляно в топките.

— Мисис Барнс, ние сме тук по заповед на директора на ФБР и няма да си тръгнем! — отсякох аз.

— Мисля, че грешите — озъби се тя. — Това е моят дом и аз имам…

— Млъкнете и слушайте! — рязко я прекъснах аз, забих очи в нейните и започнах: — Днес, в шест и двайсет сутринта, бяха убити началникът на канцеларията на Белия дом, съпругата му и четирима агенти на тайните служби. Също днес, но следобед, на околовръстната магистрала на Вашингтон беше убит президентският говорител, а в последвалата верижна катастрофа намериха смъртта си още седем напълно невинни граждани. — Жената примигна, в очите й се появи объркване. Явно не можеше да направи връзката, затова побързах да й помогна: — Броени минути по-късно е бил убит и Филип Файнбърг, бившият партньор на съпруга ви. Разкъсан на парчета от бомба, взривена пред входа на дома му.

— Файнбърг? Аз не зная какво…

— Напротив. Мисля, че се досещате.

Тук се намеси Джени:

— Агент Джейсън Барнс, вашият син, е изчезнал безследно вчера следобед веднага след като се е освободил от дежурство. Искаме вашата помощ, за да го спрем, преди да извърши нови убийства.

Взрях се в посивялото лице на Маргарет Барнс и разбрах, че първоначалното ми предчувствие се беше оказало вярно. Току-що я бяхме лишили от спокойствието на нощния сън, а твърде вероятно бяхме разбили и последните останки от един и без това нещастен живот.

13.

Маргарет Барнс остана неподвижна, в състояние на лек шок. В рамките на следващите няколко секунди тя или щеше да изпадне в истерия, или да скочи с главата надолу в мрачната бездна на отчаянието. При подобни ситуации разполагаш с не повече от три минути, за да разсееш обекта и да го тласнеш към по-разговорчиво състояние. Не успееш ли, той просто ще млъкне. Точка.

Спогледахме се с Джени. И двамата знаехме какво трябва да направим, но още по-важно беше, че знаем кой какво трябва да направи. Аз самият не бях особено ентусиазиран, но по силата на темперамента и моята алфа неустоимост изборът падаше именно върху мен.

— Чувате ли ме, мисис Барнс? — попитах аз, леко привеждайки се напред. След което директно заковах: — Синът ви е убил шестнайсет души!

Тя гледаше някъде в пространството и с нищо не показваше, че думите достигат до съзнанието й. Наложи се да повиша глас:

— Убийството на семейство Белнап е работа на вътрешен човек. Джейсън е бил член на охранителния екип и притежава нужната проницателност, а отпечатъците от неговите обувки са открити на местопрестъплението. Освен това разполагаме с твърда доказателства, че е имал достъп до специалните оръжия, с които са ликвидирани както президентският говорител, така и съдията Файнбърг.

Дадох й малко време да обработи информацията, след което й предложих още една порция полулъжи:

— Разполагаме с уликите и схемата на престъпленията, а вече имаме и груба представа за мотивите. На практика Джейсън е оставил бележка, в която ни предупреждава, че убийствата ще продължат. — Направих една театрална пауза, след което с престорена небрежност добавих: — О, щях да забравя, В бележката се заканва да убие и президента на Съединените щати.

Маргарет Барнс видимо рухна. Започна да диша тежко, изглеждаше объркана и замаяна. Джени се изправи, пристъпи към нея и се отпусна на колене до инвалидната количка.

— Да ви донеса ли нещо, Маргарет? — тихо попита тя. — Вода или нещо друго…

Жената не отговори.

— За бога, госпожо! — извиках аз. — Вие сама ни предложихте връзката с Филип Файнбърг, но ако искаме да се справим със ситуацията, трябва да знаем повече! И вие ще ни разкажете всичко, което знаете. Още сега!

— Вие… Вие ме излъгахте… — промърмори Маргарет Барнс. — Вие ме подмамихте да…

— Не сме ви излъгали!

— Не, излъгахте ме и…

— Легитимирахме се като федерални служители, които извършват официално разследване — прекъснах я с твърд глас аз, после, подчинявайки се на внезапен инстинкт, ловко изблъфирах: — Но въпреки това вие излъгахте относно обстоятелствата, довели до инвалидизирането ви. Ние можем да проверим разказа ви и със сигурност ще го направим, макар че вече знаем какво ще излезе от всичко това… Знаем го, нали, мисис Барнс? Вие ни излъгахте и това е запечатано на лента! — Тя глуповато зяпна по посока на магнетофона, а аз не пропуснах да се възползвам от момента и обявих: — Ако ви интересува, това е наказуемо федерално престъпление…

— Но… Джейсън не би могъл да… Искам да кажа, че бих желала да поговоря със…

Очаквах този момент и повиших глас, за да не й позволя да изрече нито дума повече:

— След няколко часа синът ви ще извърши ново убийство! Ако вие отказвате да споделите информация, която би ни помогнала да го спрем, аз ще арестувам вас по обвинение за съучастие в убийство, умишлено укривателство и умишлено възпрепятстване на официално разследване. Ще измъкна вас от тази къща, окована в белезници, вас ще тикна в затвора!

Мисис Барнс извърна глава към Джени.

— Маргарет… — прошепна партньорката ми. — Много съжалявам… Но май не ни оставяте друг избор.

— Вече разполагаме със запис, от който е видно, че сте излъгали федерални служители — продължавах да я мачкам аз. — Достатъчно е, за да получите присъда и да влезете в затвора, вероятно до края на дните си.

До известна степен това беше истина, тъй като заблуждаването на федерален служител е подсъдно, дори и без предупреждението, включено в прочитане на правата. Но като адвокат аз бях наясно, че няма съд, който да прояви строгост към майката, опитваща се да измъкне собственото си дете. Ето защо малкото ми преувеличение не биваше да се тълкува прекалено буквално.

Но в случая не беше важно какво зная аз, а какво се върти в нейната глава. Защото едва ли знаеше много, въпреки че е била съпруга на съдия. По бузите й се стичаха сълзи, тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще рухне. Продължаваше обаче да мълчи — факт, колкото дразнещ, толкова и смущаващ. В подобни случаи човек трябва да натисне правилния бутон, а аз все още не бях го улучил. Напрегнах ум в опит да открия слабото й място, но нищо не ми хрумваше.

Джени ме погледна с многозначително извити вежди, след което съчувствено подхвърли:

— Това е ужасно, Маргарет. Семейството и репутацията ви ще бъдат съсипани…

Схванах.

Джени стана от пода и седна на страничната облегалка на инвалидния стол. Аз пристъпих към Маргарет и се наведох към лицето й.

— Хей, мисис Барнс — рекох. — Я си представете, че момчето ви наистина убие президента! Самият президент на Съединените щати! Ще се превърнете в знаменитост, в сензация. Ще бъдете съвременният еквивалент на мисис Джон Уилкс Бут!

— Не, не… Това просто не е…

— Страхотно, а? Представяте ли си този огромен принос за достойната и славна фамилия Барнс? — Не бях убеден, че в сегашното си нестабилно състояние може да си представи това, и по тази причина се заех да изброявам: — Фамилията Барнс ще влезе във всички учебници по история редом със Сирхан Сирхан, Ли Харви Осуалд и онзи лунатик Хинкли… Ще се напишат книги за вас и за семейството ви, репортерите ще разровят всичко, до най-малката подробност, за да опишат как сте отгледали един социопат. Ще ви играят на Бродуей, ще направят телевизионен сериал. Кой ли ще изиграе вашата роля, мисис Барнс?

— Престани, Шон! — спря ме Джени. — Нима не разбираш, че това е огромен шок за Маргарет?

— Права си. Всъщност аз адски я съжалявам. Горкичката Маргарет! Бедничката Маргарет Барнс! Какво толкова съм се загрижил за съпругите, родителите и децата на онези шестнайсет души, които синът й уби днес? Какво да кажа за мисис Лари Елуд — съпругата на шофьора на Терънс Белнап, когото открихме тази сутрин овъглен, след като Джейсън му беше пуснал няколко куршума в черепа? — Пауза. — Или за агент Джун Лейси, колежка на Джейсън, която следващата седмица трябваше да се омъжи? Но това няма да стане, защото тази сутрин Джейсън й вкара един куршум в гърлото…

Маргарет Барнс буквално се пържеше на стола си. На лицето й се появи виновно изражение, от което можеше да се заключи, че разбира действията на Джейсън, че нещо в това семейство е създало или видоизменило съзнанието на младия човек по начин, който прави възможен всеки един от зловещите сценарии, които й описвах.

Джени положи ръка на рамото й и меко каза:

— Маргарет, ние трябва да открием Джейсън. Ако не го сторим, утре сутринта той ще се превърне в обект на най-мащабното издирване в американската история. Ние сме единствената му надежда да остане жив!

— Надявам се тази жена да не проговори! — хладно рекох аз, обръщайки се към партньорката си. — По-добре да застрелят копелето!

— Седни си на мястото, Шон — заповяда тя. — И си дръж устата затворена!

Подчиних се.

Маргарет Барнс оглеждаше помещението с безумен поглед. Ако имаше пистолет и въже и ако крайниците й бяха в ред, тя без никакво съмнение щеше да преметне примката около шията си и да натисне спусъка. В този момент се почувствах толкова засрамен от това, което бях причинил на бедната жена, че бях готов да я последвам.

— Човешката психика е крехко нещо, Маргарет — започна Джени. — Всички знаем, че Джейсън е искал да води достоен и почтен живот. Знаем и друго — че е бягал от нещо, от някакво страшно чудовище. — Помълча малко, сетне тихо добави: — Явно не е избягал достатъчно далеч.

Стресната от това прозрение, Маргарет Барнс се обърна да я погледне. Разбира се, добрият следовател трябва да намери общ език с обекта на разпита. Родителите на убиеца са обременени от силно чувство на срам и отчаяно търсят извинение за постъпката му, утеха и дори опрощение.

— Не ви обвинявам, Маргарет — все така тихо добави Джени. — И никой не бива да обвинява, особено вие самата…

— Но вие не можете… Вината не е негова…

— А на кого е вината, Маргарет?

Домакинята не отговори.

— Маргарет, помогнете ни да разберем!

Мисис Барнс отпи глътка шери, а от изражението й беше ясно, че и тя самата едва ли е в състояние да направи някакъв смислен анализ.

— Той… Неговото детство…

— Бил е лишен от майчини ласки?

— Да. А съпругът ми… Той беше доста властен… И много строг…

— Знам, че е трудно, Маргарет — насърчи я Джени. — Но Калхун е мъртъв и вече не може да ви причини зло… Никога! — Обърна се и спря магнетофона, след което прошепна: — Обещавам ви всичко да си остане между нас, каквото и да е то…

Знам защо го направи, но изключването на магнетофона беше кофти ход. Същевременно си дадох сметка, че Джени се насочва към нещо, което тотално бях пропуснал. Фактически то не беше само едно, затова бях любопитен да видя за какво точно става въпрос.

— То ще излезе наяве — прошепна Джени. — Вече не може да остане скрито… Разкажете ни, заради самата себе си. И заради Джейсън…

Мисис Барнс мълча дълго време, после наведе глава и изломоти:

— Не можете да си представите…

— Добре… Аз не искам да си представям каквото и да било. Искам да го чуя от вас. След което и вие ще се почувствате по-добре.

Маргарет Барнс се беше втренчила в лицето на Джени, но не беше ясно дали разбира какво й се говори.

— Започнете с истината за счупения ви гръбнак.

Домакинята неволно се сви на стола си.

— Не искам да говоря за това!

— Напротив, искате — тръсна глава Джени. — И винаги сте искали, нали? Направете го заради Джейсън, дължите му го.

Само две минути по-рано Маргарет Барнс беше научила, че синът й е убиец маниак; че двама агенти се бяха появили тук, за да разбият душата й; че тя ще се превърне в най-засрамената майка в държавата и че по всяка вероятност ще прекара остатъка от живота си в затвора. Разпитите са деликатна работа. Всеки опитен следовател ще ви каже, че в хода им настъпва един повратен момент (без задължително да е кресчендо), след който обектът или излива всичко, което таи в душата си, или всичко преминава в ръцете на адвокатите. И мисис Барнс потвърди това, като се обърна към Джени и попита:

— Трябва ли да повикам адвоката си?

Джени ме стрелна с поглед.

— Разбира се, мисис Барнс — изправих се аз, а на Джени подхвърлих: — Подай ми белезниците си, ако обичаш. — Изчаках задължителните няколко секунди, след което хладно заповядах: — Протегнете ръцете си, мисис Барнс. Ще получите възможност да се свържете с адвоката си от най-близкия полицейски участък веднага след като ви бъде предявено официалното обвинение.

Маргарет Барнс се втренчи в белезниците и дълго време остана така. Реално погледнато, закоравелите престъпници изобщо отказват да говорят с ченгетата, вероятно защото са минали през мелницата по няколко пъти. Но обикновените хора не могат да преценят, че обстоятелствата са срещу тях, въобразяват си, че ще блъфират и ще надхитрят ченгетата с полуистини и полулъжи. Дори когато получат първата си присъда, те често си въобразяват, че имат безупречна репутация, която трябва да защитават.

Очевидно през главата на Маргарет Барнс беше преминала комбинация от подобни мисли, тъй като тя леко кимна и каза:

— Добре. Той ме преби. Имам предвид Калхун. В онази нощ беше бесен и ме хвърли от стълбите. Беше… Всъщност не беше пиян, макар че беше пил. — Заби очи в моите, сякаш за да подчертае единствената и свята истина, която бе пожелала да сподели с мен: — Той не беше пиян!

— А след това заедно измислихте историята с автомобилната катастрофа, за да скриете истината? — подхвърли Джени.

Мисис Барнс кимна.

— Той ви заплаши, нали? — попита партньорката ми. — Предупреди ви, че това ще разбие не само вашия живот, но и живота на Джейсън.

Жената отново кимна.

— Изобщо не съм губила съзнание. — Той се надвеси над мен, но аз не бях в състояние да се помръдна. И тогава разбрахме, че съм получила сериозни наранявания. — Направи безуспешен опит да потисне стенанието, което напираше в гърдите й. — Той каза, че ще ме убие, Дженифър! И щеше да го направи, повярвайте ми. Наистина щеше да го направи! На моменти беше… брутален…

Джени й позволи необходимата пауза, след което поверително подхвърли:

— Разбирам добре вашето решение, Маргарет. Вярвам, че наистина би могъл да ви убие, а после да потърси друг начин да скрие истината. Но след това… След това ви е поставил под тотален контрол. Къде отивате, какво правите, кога да използвате тоалетната, да се храните и почивате.

— Да, да… — енергично закима жената. — Чувствах се като… като животно!

— Той беше жесток човек, нали?

— Изключително жесток! Но навън беше прекрасният съпруг и баща, уважаваният федерален съдия. Нормален, очарователен. Но само навън! Влезеше ли у дома, ставаше различен!

— Разбирам, Маргарет. Калхун е бил болен човек. Бил е пристрастен към властта и тоталния контрол, включително и над партньорите си. Държал на пълното подчинение от страна на съпругата си и в този смисъл е бил доволен, че след инцидента вие сте останали прикована към инвалидната количка. Защото по този начин сте останали тотално зависима от него. — Мисис Барнс унесено кимаше, а Джени направи малка, но прецизно изчислена пауза, след което попита: — И от Джейсън е изисквал абсолютно подчинение, нали?

По лицето на Маргарет се затъркаляха едри сълзи, от устата й излитаха сподавени стенания. Първата мрачна тайна излезе на светло, ефектът беше като гръмването на прашна бутилка шампанско.

— Аз… Синът ми и аз… Между нас нямаше никаква връзка. Не си говорим от години.

— Ще стигнем и дотам. Сега ми разкажете за семейството си.

И Маргарет Барнс започна. През слепващите десетина минути ни разказа как се е чувствала като съпруга на Калхун Барнс, какво е изпитвало момчето, наречено негов син. Пред нас се очерта силуетът на едно наистина страшно чудовище — много по-страшно, отколкото изобщо бяхме допускали. Джени беше права — жената наистина искаше да се освободи от всичко, натрупано през годините. И то дойде като приливна вълна, като стенеща колекция от безкрайни кошмари за нея и за сина й.

Докато слушах тази покъртителна история, изведнъж си спомних, че Джени беше демонстрирала изненадваща прозорливост в къщата на Джейсън. Калхун наистина се беше оказал тираничен родител и отвратителен грубиян, който пребивал сина си и за най-дребното нарушение, изисквал и налагал съвършенство във всяко неговото начинание, важно или незначително. Лесно било да се предизвика вулканичният му гняв. Веднъж малкият Джейсън купил една костенурка от свой връстник в училище и я занесъл у дома. В момента, в който Калхун я открил, той пребил момчето с колана си, размазал костенурката с ток, а след това го накарал да почисти мръсотията и да измие ръцете си точно сто пъти. При друг случай, вече като юноша, Джейсън се сбил в училищния двор. В това нямало нищо лошо, но за свое нещастие той загубил боя. Побеснелият Калхун го пребил толкова лошо, че се наложило три дни да не ходи на училище. И така нататък…

Поради факта, че майката била тероризирана не по-малко, а освен това била прикована към леглото, а по-късно и към инвалидната количка, младият Джейсън бил принуден да се изправи срещу чудовището сам, безпомощен и уязвим. Аз обаче съм на мнение, че дори Джени не беше очаквала тази неотслабваща жестокост, която бащата беше демонстрирал по отношение на сина си.

— И знаете ли кое беше най-странното? — подхвърли с дълбоко удивление Маргарет. — Джейсън го обожаваше! Боготвореше го, подчиняваше му се безпрекословно и правеше всичко възможно да му угоди! Между тях имаше нещо като… като свръхестествена близост. Джейсън буквално го боготвореше. — Пое си въздух и добави, хвърляйки изпитателен поглед към изповедницата си: — В това отношение не съм лъгала. Не мислите ли, че е малко странно?

— Мисля, че е нормално, Маргарет. Подобна ситуация често се наблюдава при вземането на заложници. Има си дори име: Стокхолмски синдром. Комбинацията от тероризираното на жертвата и пълната й безпомощност води до особена психологическа зависимост, която в определени случаи прераства дори в перверзна любов, примесена с възхищение. Лично аз бих се изненадала, ако бях чула нещо друго. Това е съвсем нормална реакция на невръстното момче, затворено в дома на такъв безкомпромисен тиранин.

— Аз… Всъщност разбирам какво искате да ми обясните…

И сигурно е така, казах си аз. Просто защото и тя е била жертва на същата дяволска магия.

— Джейсън научи ли истината за вашата травма? — ловко вметна Джени.

— Не. Ние… Всъщност аз предпочетох да не му казвам. Реших, че този ужас е прекалено тежко бреме за един млад човек. Не мислите ли, че бях права?

Джени се обърна да ме погледне и посочи чашата на Маргарет. Станах да й налея, изпитвайки силното изкушение да й кажа, че независимо от намеренията си тя беше допуснала сериозна, дори фатална грешка. Всъщност грешките й бяха много, като се започне още от брака й. Но грешките имат неприятното свойство да се комбинират и някои са по-големи от други. А взети заедно, те се превръщат в нещастие. Ако момчето бе прозряло варварската същност и природа на своя баща, то вероятно не би му се възхищавало, а по-скоро би се научило да го презира. И едва ли би позволило да се разпорежда с живота му.

Ох… Времето напредваше, умората ми натежаваше все повече, а заедно с нея нарастваше и нетърпението ми да разбера какво точно беше отприщило яростта на Джейсън. Но Джени продължаваше да действа по план, спокойно и търпеливо. Женитбата на Маргарет за Калхун очевидно е била карнавал на димните завеси и счупените огледала. Лично аз бях убеден, че е изпитвала дълбоко интуитивни чувства, но никога не ги е осмисляла или споделяла с други хора, а може би и със себе си. А ако все пак го е правила, не е стигала по-далеч от извода, че този брак е разрушил живота й. Сега обаче научаваше, че е разрушил и живота на детето й, а това я принуждаваше да търси причинно-следствената връзка.

През следващите няколко минути, редувайки шепот със сподавени вопли и стенания, тя ни разказа как Калхун я изолирал от Джейсън до такава степен, че отношенията им стигнали до пълно отчуждение. Таткото учил синчето да се прекланя пред силата; в същото време мама била безпомощен инвалид, който заслужавал единствено презрение. Освен това мама нямала физическата възможност да се грижи за него и да го защитава. Така емоционалното поробване на Джейсън от страна на бащата станало още по-пълно, а отчуждението му от майката — още по-силно. Може би момчето е изпитвало чувството, че е било предадено от нея. Маргарет се беше провалила почти тотално в опита си да бъде негова майка — както в практически, така и в емоционален смисъл. А детето се интересува само от следствието, без да обръща внимание на причините.

Дори на мен ми беше ясно, че никое дете не може да излезе с неувреден дух и съзнание от подобна мрачна, враждебна и жестоко манипулирана жизнена среда. По всяка вероятност главата на Джейсън е била препълнена като количка за пазаруване с най-различни патологии, угризения, породени от едиповия комплекс, и сексуална обърканост. Нищо чудно, че и до ден-днешен си нямаше момиче. Най-накрая Маргарет млъкна, за да си поеме дъх, а Джени, в ролята на доброто ченге, побърза да предложи:

— Още малко шери?

— Ами… Да, ако обичате.

Джени ми връчи празната чаша. Ролята на лошото ченге върви в комплект с някои неприятни задължения. Не се чувствах щастлив от факта, че прибягваме до алкохол, за да развържем езика на свидетеля, но когато се разследва убийство, всеки използва това, което има ефект. Станах и тръгнах към бара, а Джени подхвърли на Маргарет:

— Мисля, че вече е време да обсъдим последните събития и да се опитаме да разберем защо Джейсън е поел по пътя, по който върви в момента.

Маргарет се замисли за момент.

— Според мен… Според мен върши това заради баща си.

— Мислите, че има някаква връзка с адвокатската кантора, основана от съпруга ви и Филип Файнбърг?

— О, да. При всички случаи.

— Бихте ли обяснили по-подробно?

Маргарет ме изчака да й поднеса питието, след което започна:

— Както вече споменах, отношенията между Калхун и Филип не се отличаваха с особена сърдечност. Партньорството им беше на базата на взаимната изгода и нищо повече. Мисля, че колкото по-богати и известни ставаха, толкова по-малко се харесваха и имаха нужда един от друг.

— В живота обикновено е така — кимна с разбиране Джени.

— Според мен Калхун и Филип много силно си завиждаха… — Замълча за момент, после добави: — И тази завист постепенно прерасна в омраза.

— Колко време бяха заедно?

— Петнайсет години, като последните четири-пет бяха истинска мъка и за двамата. Калхун непрекъснато се оплакваше от Филип, а аз отлично знаех, че и Филип не може да го понася. Седемдесетте години донесоха и промените. Шансовете на евреите в този град значително се подобриха. Филип го знаеше, знаеше го и Калхун.

— И се стигна до разрив, така ли?

— О, нищо подобно. И двамата бяха умни, пък и доста алчни. Умееха да се оправят във всякакви ситуации. Все пак Ричмънд е малък град, нали? Откритият разрив между тях би предизвикал нежелано внимание към делата на кантората, а и конкурентите им щяха да ги разкъсат. — Кратка пауза, после тя продължи: — В крайна сметка Филип беше този, който сложи точката.

— Как?

— По много оригинален начин. Един ден просто изчезна и повече не стъпи в кантората.

— Какво? Просто ей така?

— Да, образно казано. Прие поста на преподавател, който му предложиха от Юридическия факултет на Йейл. Мисля, че беше по гражданско право. Доста по-късно Калхун разкри, че Филип беше преговарял зад гърба му за партньорство с няколко големи адвокатски кантори на север. Провалила го пълната липса на опит в съдебната зала, а и той не искал да започва от нулата. Затова според мен е приел преподавателското място — един достоен начин на оттегляне. Заплатата му била никаква, но спечелените от частната практика пари били напълно достатъчни за удобен живот.

— След което, естествено, е обвинил Калхун.

— Ами… Мисля, че е точно така — кимна тя. — При това съвсем основателно. Аз самата бях убедена, че от Филип нямаше да излезе добър съдия. Беше надарен с гениален ум, но му липсваха очарование и такт. Не умееше дори да се преструва — както правеше Калхун. Ако искате откровеното ми мнение, и двамата бяха отвратително арогантни, но Калхун умееше да се прикрива.

— Има и още, нали? — подхвърлих.

— Между тези двамата винаги имаше още, мистър Дръмънд — осведоми ме Маргарет, отпи от чашата си и продължи: — Ще повярвате ли, че опитни адвокати като тях не бяха подписали споразумение за евентуална делба? И двамата инвестираха всичките си пари във фирмата, теглейки само за лични разходи. Останалото стоеше на служебната им сметка, за да се избегнат данъците. Това беше поредната брилянтна идея на Филип. Нима не съзирате иронията?

Очите й ни огледаха в бърза последователност сякаш за да се уверят, че разбираме за какво става въпрос.

— И в един момент Калхун просто реши да задържи парите.

— Как реагира Филип? — попита Джени.

— Като всички адвокати.

— Даде го под съд?

— Да, при това с огромна ярост. Делото се гледа в местния съд. Филип се защитаваше сам — нещо, което според мен беше фатална грешка. Но както вече споменах, той притежаваше огромно его, освен това подозирам, че винаги се е мислел за по-добър адвокат от Калхун. Естествено, Калхун го разкъса на парчета. Той подчерта пред съда, че Филип няма абсолютно никаква съдебна практика, окачествявайки го като „прославил се чиновник“.

— Затова не е прието адвокатите да се защитават сами — коментирах аз.

Но тя не прояви интерес към прозрението ми, а погледна към Джени и каза:

— По-късно Филип се закле, че Калхун е уредил делото да се гледа от съдия, с когото поддържа близки отношения. Твърдеше също, че не е имал достъп до архивите на фирмата, а Калхун е представил в съда фалшифицирана регистрация, според която Филип никога не е бил пълноправен партньор.

— И не получи нищо, така ли?

— О, не, мистър Дръмънд. Съвсем не беше нищо. Искът му беше за четири милиона долара, но получи трийсет хиляди.

— А вярно ли е, че съдията е бил приятел на Калхун?

— Е, не бих казала точно приятел, но… Бяха съученици, членуваха в един и същ кънтри клуб, посещаваха една и съща църква. — На устните й се появи развеселена усмивка. — Предполагам, че са се познавали добре.

— Каква беше реакцията на Файнбърг? — попита Джени.

— Нямаше обжалване, тъй като ставаше въпрос за гражданско дело. Но според мен той стигна до заключението, че в този град няма никакви шансове. Замина си огорчен, след което никой не чу за него.

— А фирмата?

— Някъде около половин година Калхун се опитваше да я поддържа сам. Но лишен от юридическия гений на Филип, той започна да губи важни дела и…

— И си уреди да получи съдийско място — допълних аз.

— Точно така, мистър Дръмънд. Честно казано, то много повече подхождаше на таланта и темперамента му. Бързо си изгради репутацията на най-строгия съдия в щата. Съпругът ми се прекланяше пред реда и закона, знаете. В неговата зала нямаше никаква милост за престъпниците.

— Бас държа, че е било така — рекох. Нещата започнаха да придобиват смисъл, но ние трябваше да вървим напред. — И тъй, годините си вървят — проточих. — След което настъпва моментът, в който Калхун е уведомен, че се разглежда кандидатурата му за Върховния съд. Какво стана после?

Разбира се, ние с Джени можехме да си представим какво е станало: Филип Файнбърг е получил своето дълго чакано отмъщение. Но за нас беше важно да разберем кой още е бил замесен, по какъв начин. Най-общо, вече разбирахме донякъде начина, по който една от жертвите е била свързана с Джейсън Барнс. Но се нуждаехме от по-широк поглед върху нещата, трябваше да установим връзките с останалите, да разберем механизма, чрез който една семейна вражда се превръща в масово убийство.

Маргарет си пое въздух и прекъсна кратката пауза.

— Преди около седем месеца Калхун беше поканен в Министерството на правосъдието, където се срещна с един млад и умен юрист от Белия дом, а също така и с неколцина висши служители на министерството. Те го информираха, че е попаднал в окончателния списък на президентските кандидати, които всъщност са сведени до двама души. Президентът държал на съдия от кариерата, който строго спазва закона, а Калхун отговарял на това условие. Представителят на Белия дом го осведомил, че вече са преминали етапа на предпочитанията и връщане назад няма. След което поискал отговор на два въпроса: има ли нещо в миналото на Калхун, което трябва да знаят, и съгласен ли е той да се изложи на детайлните проверки, съпътстващи подобно назначение.

— Калхун беше ли изненадан от този избор? — попита Джени.

Няколкото чашки шери очевидно бяха замаяли главата на домакинята, която се изкиска.

— Не, за бога!… Той работеше за този момент от години. Според мен провалът на баща му да стигне до съда винаги му беше тежал. А когато и Филип бе избран за съдия — това стана преди около десетина години, той имаше чувството, че са го изгорили с електрически ток. Вече ви казах, че конкуренцията помежду им наистина беше страшна!

Станах и взех празната й чаша с намерението да я напълня отново. Маргарет изглеждаше изтощена, а говорът й стана доста заваден.

— Какво стана по-нататък? — попита я Джени.

— По всяка вероятност Белият дом е пуснал кандидатурите за одобрение от действащите съдии.

— Според мен това би трябвало да стане доста по-рано — обадих се аз.

— Мога само да предполагам, мистър Дръмънд.

Разбира се. По всяка вероятност Файнбърг нарочно е пропуснал името на Калхун в първата фаза. Искал е да стигне до финала, искал е да събуди надеждите му за Върховния съд, искал е името му да стане познато в медийното пространство. И двамата бяха адски злопаметни и не забравяха нищо. Публичното унижение на един федерален съдия има практическо значение само в рамките на неговата юрисдикция, докато финалистът за свещения трибунал танцува на по-голяма сцена и евентуалното му сгромолясване става от по-голяма височина. Лично аз подозирам, че именно Файнбърг е намерил начин да предложи обсъждането на кандидатурата на Калхун в съда. А Маргарет намекна, че случаят е бил именно такъв.

— Филип беше планирал нещата по един наистина брилянтен начин — добави тя. — В един момент започна да подхвърля компрометираща информация за Калхун, предлагайки интересни улики за разследващите. В резултат съпругът ми беше викан във Вашингтон на няколко пъти, за да дава обяснения.

— Какви по-точно? — попита Джени.

— Ставаше въпрос, че като адвокат Калхун е предлагал подкупи на определени съдии, а като член на градския съд е правил услуги на губернатора, който на свой ред е издигнал кандидатурата му за федерален съдия.

— Имаше ли някаква истина в тези обвинения? — попита Джени.

— Ами, как да кажа… Пред мен Калхун беше категоричен, че това са пълни измислици.

— Но не бяха, така ли?

— Не — отвърна тя и погледна към Джени. — Бяха истина. Както вече споменах, Калхун беше много амбициозен и пресметлив.

— И властен — подхвърли Джени.

— Точно така, властен и педантичен. Не му беше в стила да оставя нещо на случайността.

Побързах да се намеся, тъй като прилагателните станаха обезпокоително много.

— Кога съпругът ви разбра, че зад всичко това стои Файнбърг? — попитах я аз.

— Веднага. Най-малкото го подозираше. И беше бесен. Но не би бил Калхун, ако не притежаваше желязна воля. Беше сигурен, че ще успее да си пробие път, дори с лъжа или груба сила. — Маргарет Барнс ни огледа един по един, после добави: — Но за негово съжаление Филип отново доказа, че е по-умният.

— Как? — попитах аз.

— А вие как мислите, мистър Дръмънд? — отвърна тя.

Замислих се.

— Събрал е уличаващи доказателства от партньорството им — предположих. — Неща, които не го засягат, но в същото време уличават Калхун в нарушения на закона.

— Много добре — кимна домакинята, — Филип разполагаше с три анулирани чека, подписани от Калхун. Всичките за значителни суми, издадени на имената на съдии, разглеждащи важни за него дела.

Джени ми хвърли многозначителен поглед и попита:

— Предал ли е тези чекове в Министерството на правосъдието?

— Доколкото ми е известно, той ги е предал на вашите колеги от Бюрото, които са били натоварени с проверките на Калхун. След което директорът на ФБР е докладвал в Белия дом.

Излишно беше да питам какво се е случило в Белия дом. Просто защото на нас ни трябваха факти, а тя би могла да ни предложи само догадки. А и лесно можеше да наредим късчетата от мозайката. Таунзенд запознал с разкритията юридическия съветник на президента, а след това и началника на канцеларията на Белия дом Терънс Белнап. Накрая тримата заедно поискали среща с президента.

Анулираните чекове били представени в Овалния кабинет, след което се взело решението Калхун Барнс също да бъде анулиран. В един момент от дискусията било решено Мерил Бенедикт — говорителят на Белия дом, да проведе спешна операция по разсейване на всякакви слухове за водещата кандидатура на Барнс, вероятно с помощта на завоалирани подмятания за миналото, настоящето, а може би и бъдещето на въпросния магистрат.

Маргарет се обърна към мен и вдигна чашата си. Взех я и тръгнах към бара, подхвърляйки през рамо:

— Съпругът ви как разбра, че има проблеми с кандидатурата?

— Отново го повикаха във Вашингтон, този път за среща с министъра на правосъдието. На нея е бил уведомен, че не само отпада от надпреварата за Върховния съд, но и ще бъде съден. Била образувана специална комисия за разследване, въпреки че разполагали с достатъчно доказателства, за да поискат незабавната му оставка от федералния съд.

— Той подаде ли я?

— Не. В първия момент бил шокиран и много разстроен. Поискал едно денонощие за размисъл и молбата му била удовлетворена.

— След което се прибра у дома и сподели проблемите си с вас, така ли? — попита Джени. Изчака домакинята да кимне и добави: — А вие как реагирахте, Маргарет?

Настъпи тишина, изпълнена с колебание.

— Ами… Той беше много разстроен всъщност — буквално смазан. Аз… Аз му дадох възможност да изпусне парата. Плачеше като малко дете, крещеше и ругаеше. Казах му, че сърцето ми се къса за него, че това е адски несправедливо, а Филип е озлобен негодник. — Замълча за момент, а очите й се рееха някъде надалеч. — Казах, че няма страшно, ще преодолеем кризата. И му предложих да си легне. Той отвърна, че се нуждае от едно питие, тук, в кабинета. Сега ми се иска да го бях разубедила, но… — Втренчи се в Джени, после посочи гредата над главата си и столчето на колелца в близост до библиотеката. — Оттук го направи. В тази стая.

Бях дълбоко впечатлен от начина, по който Джени се справяше, от изкусно разиграната чувствителност и изострената й интуиция. Бях наясно, че профайлърите са майстори на разпита, а не само обучени да изготвят психологически портрети на убийците. Да, така е. И тук, както по време на война, само отличната подготовка може да доведе до добър резултат. Но на практика специален агент Марголд беше много повече, беше истинско дете-чудо. Тя положи ръка върху рамото на Маргарет Барнс и меко каза:

— Лъжете.

— Не разбирам… — дръпна се като опарена домакинята. — Какво искате да кажете?

— Не сте казали на Калхун, че всичко ще се оправи, а точно обратното — поясни Джени. — Казали сте му, че е унищожил всичко, че с кариерата му е свършено, че е лепнал петно както на себе си, така и на цялата фамилия. След което сте му предложили единствения изход, единствения начин да предотврати разследването. Да избегне срама и унижението, които го чакат. Вие сте му внушили тази мисъл, а после сте се молили на Бога той действително да го направи. Така беше, нали?

Маргарет се втренчи в нея, без да е в състояние да реагира. Беше изненадана и шокирана, че доброто ченге и нейна приятелка изведнъж се беше превърнала в лошото ченге, което изобщо не й беше приятелка.

— Не — поклати глава тя. — Не съм и не бих направила нищо…

— Фактически има нещо, което определено не сте направили — продължи с малко по-рязък тон Джени. — Не сте му обяснили как Филип е научил за подкупите, откъде се е сдобил с онези анулирани чекове.

Очите на Маргарет Барнс се заковаха в чашата с шери. Беше ясно, че Джени Марголд бе успяла да проникне много дълбоко в семейната пропаст от омраза и предателство. Много по-дълбоко, отколкото си беше представяла.

Джени направи необходимата пауза, след която поднови натиска:

— Казахте, че Филип е изгубил делото срещу Калхун, защото не е имал достъп до архивите на фирмата. Но ако оставим този факт настрана, Калхун едва ли би проявил глупостта да подкупва съдии с чекове на фирмата, които могат лесно да бъдат засечени. За целта би трябвало да използва частната ви сметка. В момента копия от тези чекове са на разположение на ФБР. Искате ли да направя една бърза справка по телефона, за да разберем от коя сметка са теглени? Или предпочитате да ни предоставите разпечатка от телефонните си разговори през съответния месец, за да установим дали сте имали контакт с Филип?

Маргарет нямаше намерение да потвърди това обвинение, но очевидно нямаше и сили да го отхвърли. Което на практика беше без значение. Ние не се нуждаехме нито от потвърждението, нито от отричането й. А фактът, че беше предложила на Калхун да се самоубие, не можеше да се третира дори като дребно провинение, да не говорим за престъпление.

Тя продължаваше да гледа втренчено Джени, а аз останах със странното впечатление, че Маргарет Барнс изпитва радост и облекчение от факта, че ние знаем цялата истина. Съпругът й я беше превърнал в инвалид, беше разбил живота й, беше отчуждил и покварил сина й. Но тя в крайна сметка бе проявила характер, бе реагирала по различен начин от покорното и пасивно същество, за което са я вземали всички.

Часовникът ми показваше няколко минути след два.

— Кога за последен път се чухте със сина си, мисис Барнс? — попитах.

— О, оттогава са минали години.

— Знаете ли къде е?

— Не.

— Можете ли да ни съобщите името на някой от приятелите на Калхун, който евентуално би ни предложил нужната информация?

— Не познавам приятелите му.

— Ще ни се обадите ли, ако се чуете с него?

— Естествено.

Излъга, разбира се.

Извърнах се към Джени и попитах:

— Други въпроси?

— Не.

Станахме и двамата.

— Имате ли нужда от помощ, за да стигнете до спалнята си? — попитах мисис Барнс.

— Не… Мисля още малко да поседя тук.

Казахме „довиждане“ и я оставихме да гушка шерито си в стаята на най-скъпите си спомени. Там, където съпругът й беше празнувал най-големите си победи.

14.

Тед търпеливо ни чакаше отвън, което означаваше, че спокойно може да почака още малко. Отдалечихме се на половин пряка, за да не ни чува. Лично за мен това беше добре дошло, тъй като исках да се махна час по-скоро от тази къща на вкаменени ужаси. Извадихме мобилните си телефони почти едновременно. Тя се обади на Джордж, а аз — на Филис.

Двата часа потапяне във фамилните тайни на Барнс бяха напълно достатъчни, за да ми развалят настроението. Часовникът ми показваше два и четвърт — един напълно подходящ час, за да събудя Филис. За мое разочарование тя се оказа будна, тъй като вдигна още на първото позвъняване и игриво подхвърли:

— Радвам се, че си научил урока си и се обаждаш, Дръмънд. Открихте ли нещо интересно?

— Да. Джейсън е нашият човек.

— Сигурен ли си?

— Почти. Все едно, че е на прага да направи самопризнания.

— Разкажи ми.

Започнах, няма как. На метър от мен Джени правеше същото. Явно бяхме постигнали добър синхрон, тъй като свършихме едновременно и изключихме апаратите си с една и съща въздишка на облекчение.

Джени се обърна към мен и рече:

— Джордж е на мнение, че имаме достатъчно основания да искаме заповед за арест от федералния съд.

— Това е вярно.

— Снимката на Джейсън ще бъде разпратена до всички подразделения на тайните служби, ФБР, местната полиция, плюс големите вестници и телевизионни канали. Големият лов ще започне максимум след час.

— Добре го каза.

— Някакви наблюдения или забележки?

— На първо място искам да подчертая, че изключването на магнетофона беше сериозна грешка.

— Наистина ли?

— Наистина. Без никакво съмнение. В случай че хванем Джейсън и го изправим пред съда, тази част от излиянията на собствената му майка би могла да се превърне в страхотен коз за обвинението.

— Така ли мислиш? — попита тя и очите й изпитателно пробягаха по лицето ми.

— Да. Но не мисли, че го правя от дребнавост.

Тя извади магнетофона от чантичката си, след което бръкна в страничния джоб на жакета си и измъкна още един. На лицето й се появи широка усмивка.

— Всеки опитен агент си носи подкрепление.

Забил смаян поглед във втората машинка, неохотно промърморих:

— Напомни ми да не ти се изпречвам на пътя, моля те.

— С удоволствие. Ще го правя най-редовно.

— А сега нека ти задам един друг въпрос: защо е останала с него?

— По обичайните причини — сви рамене партньорката ми. — Заради общественото мнение и от обикновена практичност.

— В смисъл?

— В смисъл, че в нейните среди всичко се определя от здравия брак и преуспелия съпруг. Калхун е бил третиран като особено желан обект за бракосъчетание, преуспявал е… почти до края.

— Той й е строшил гръбнака, за бога! „Докато смъртта ни раздели“ не означава взаимно разчленяване, нали? Нима никога не й е минавало през главата, че техният брак съдържа непреодолими противоречия?

— Не очаквам, че мъж може да разбере подобно нещо.

— О, я стига!

— Истина е. Жените се подчиняват на биологията си. Тя определя нашия жизнен цикъл, тя формира предпочитанията ни. Няма надежда за разведената жена, още повече когато тя е инвалид с разбита психика и неспособна да ражда деца. Тя не може да привлече вниманието на никой мъж, затова предпочита да остане напълно зависима от Калхун — както във финансово, така и във физическо отношение. Казано иначе, тя се е чувствала принудена да спи в семейното ложе, което сама е изградила.

По мое мнение самотният живот е много повече за предпочитане от този, който бе водила Маргарет. Въпреки това Джени беше права — по всяка вероятност аз не ги разбирах тези неща. Никой мъж не би видял смисъл в избора на жените от поколението на Маргарет, да не говорим за тези с по-модерни разбирания. Въпреки че по онова време нещата са изглеждали доста по-различно от днес.

— Трябва да е бил голям мръсник — признах аз.

— Искаш ли да чуеш психологическото обяснение?

— Ами… Само ако го направиш в съкратен вариант.

Тя заби пръст в корема ми и започна:

— По принцип тези неща са фамилни. Нещо като наследство, както е при кръвосмешението и насилието над деца. Поведенчески модели, които се предават от поколение на поколение. Животът в този дом трябвало да се подчинява на семейните традиции. Може би ти е направило впечатление, че всички портрети и семейни ценности бяха от неговата фамилия.

— Забелязах единствено, че всички мъже преди Калхун са се женили за кучета. Обърна ли внимание на онова с кривогледите очи и брадавицата на носа?

Тя въздъхна и отчаяно извъртя очи.

— Господи, защо ли съм се захванала да ти обяснявам?

— Та докъде бяхме стигнали? — невъзмутимо попитах аз.

— От това, което чух, стигнах до заключението, че специфичните заболявания на Калхун са нарцистично разстройство, силна грандомания и маниакален стремеж към ред и контрол.

— За теория ли говорим, или за човек?

След този въпрос тя стигна до правилното заключение, че плиткоумният Шон се нуждае от по-просто обяснение, и свали нивото.

— За твое сведение и Адолф Хитлер е страдал от подобна невроза и функционални нарушения. Спомни си какво е направил той, за да оформи идеалното според него общество, чистата раса. Калхун е излъчвал абсолютно същата ярост и твърдост, но по отношение на една-единствена цел — собствения си син. — Тя почака да възприема чутото, след което добави: — Готова съм да се обзаложа, че и бащата на Калхун е страдал от подобни разстройства. Синовете се учат от бащите си, независимо от техните недостатъци.

— А Джейсън?

— Тук си прав, нещата наистина изглеждат доста любопитни. По всичко личи, че веригата е прекъсната.

— Но той не е женен, няма деца. Отчитайки това, ти не можеш да бъдеш сигурна, нали?

— Напротив, мога.

— Как? Защо?

— Защото видяхме как живее. Става въпрос за личност с натрапчиви идеи, която по дефиниция изобщо не би трябвало да проявява покорност пред баща си. Обратното — би трябвало да му бъде съперник и да търси конфронтация с него. Схващаш ли разликата?

— Не.

— Като дете Джейсън е станал покорен.

— Защо?

— Механизъм за оцеляване. Смразяваща оценка за бруталността и манипулативните умения на Калхун. Но важното е друго. Самият Джейсън е избрал да не се състезава — нито като дете, нито по-късно, като зрял мъж. Той не е записал право, дори не е пожелал да остане в Ричмънд. Зарязал играта на бащата си и игрището на баща си както в географски, така и във фигуративен смисъл. — Тя млъкна и очаквателно ме погледна. — Сега схвана ли? Човекът е избягал.

— Нищо не схващам.

Тъпотата ми явно започна да се отразява на търпението й. В съда бях разпитвал достатъчно психоаналитици, за да уловя предупредителните сигнали.

Човешкият мозък е нещо много специално. Функцията на всеки друг орган в човешкото тяло е проста и ясна, такива са и отклоненията в нея. Сърцето е помпа, която изтласква кръв и кислород в артериите. Спре ли да работи, спираш и ти. Същото важи за бъбреците, белите дробове, червата и т.н. Но мозъкът е друга работа: безкрайно сложен, тайнствен и дори чудат. Има случаи, при които уж функционира нормално, но на практика е тотално сбъркан.

На Джени това й беше работата: да предлага рационални обяснения на крайно нерационалните типове поведение. И май я вършеше отлично. Но дори за нейните стандарти Джейсън Барнс беше малко по-усукан случай, докато за моите той представляваше един тъмен и объркан лабиринт, който дори нямаше вход.

Джени помълча малко, после рече:

— Ето какво имам предвид. Маргарет твърди, че Джейсън е обожавал баща си, боготворил го е. Това говори ли ти нещо?

— Не.

— Обърни внимание на следното несъответствие, Шон: в съзнанието на Джейсън баща му е една изключително авторитетна личност, нещо като полубог. Така по-голямата част от германците бяха издигнали Хитлер на един почти свръхестествен пиедестал. Джейсън бяга, защото е убеден, че не може да се конкурира с баща си — този титан, тази свръхестествена личност в представите му.

Погледна ме, за да се увери, че я разбирам, после продължи:

— Любопитното в случая е, че той не приема съдбата, която му е предопределена от биологията и семейните традиции. Би могло да се каже, че в това отношение е една несбъдната прогноза.

— Хората не са програмирани да вървят по определен път, Джени — поклатих глава аз. — Ние избираме.

— Сигурно си имал нормално детство, Шон, каквото и да означава това — тръсна глава тя. — От което следва, че не можеш да разбереш чудовищата в тъмната гора, през която никога не си минавал.

— По думите на Клайв Стейпълс Луис „злото винаги е дело на човека, но никога негова съдба“…

— Типично по адвокатски — въздъхна тя. — Добре, тогава да чуем твоето обяснение.

— Много е просто. Според началниците и колегите му Джейсън е съвсем обикновен човек и агент за пример. Това е резултат от съзнателно направен избор, който днес е последван от друг избор — да бъде различен. А ние трябва да разберем защо го е направил.

— На практика той е бил замразена бомба с часовников механизъм. Много психопати изглеждат съвсем добре, имат вид на нормални. Те са социално контактни, а в някои случаи дори преуспяват в работата си. — Тя ме хвана за ръката и добави: — Можеш да седиш до някой такъв, можеш да излизаш с него, дори да се омъжиш за него. Човек никога не знае. Когато разберат истината, съпругите и съседите винаги са шокирани. На практика съзнанието на Джейсън винаги е било врящ казан от емоции — потиснат гняв, объркване и различни патологии, които очакват да бъдат освободени от някакво събитие.

— Такова е било самоубийството на Калхун, така ли?

— Без съмнение. Спомни си какво ни каза Кини: че преди около шест месеца поведението на Джейсън рязко се променило. Това време съвпада със самоубийството на баща му, нали така?

Млъкнах и се замислих. Развоят на събитията ми напомняше за онези гръцки трагедии, които ни караха да четем в колежа — героят винаги има по някой фатален недостатък: прекомерни амбиции или нещо друго, някакъв блуждаещ вирус, който се крие до момента, в който изскача на повърхността и изяжда всичко наоколо, подобно на „Пакман“.

Престъпленията на Джейсън бяха извършени тук и сега, но семената им са били посети преди повече от три десетилетия, като следствие от един вреден и отровен брак, от живот в един брутално клаустрофобичен дом, от ферментиралата омраза между двама забележително зли хора.

— Между другото, ти свърши страхотна работа там вътре — подхвърлих аз.

— Ти също. Добре ли си?

— Не. Чувствам се ужасно.

— Нормално — хвана ръката ми тя. — Ти се беше увлякъл. Горката жена. Ти наистина я беше притиснал.

— Ама чакай сега…

— Не бих искала да влизам в детайли, но… — Усмивката й показа, че не говори сериозно: — Шегувам се, разбира се. Беше много добър. Без теб изобщо не бих се справила. Ще направя всичко възможно да ти издействам почетна значка!

Тъкмо понечих да вдигна вежди, когато ме споходи една нова мисъл.

— Всемогъщи боже!

— Какво?

— Обади се на шефа си! — сграбчих ръката й аз. — Веднага!

— Но нали преди малко говорих с него?

— Нямам предвид този, а Таунзенд.

— Защо?

— Защото той със сигурност е следващият!

Тя се втренчи в мен. Една секунда изтече за регистриране на информацията, втора — за нейната обработка.

— О, боже! По всяка вероятност е отнесъл новината в Белия дом и в Министерството на правосъдието.

— Точно така.

Докато тя набираше телефона на шефа си и му съобщаваше приятната вест, аз се обърнах и бавно тръгнах обратно към автомобила и Тед.

— Получихте ли това, което искахте? — забеляза ме отдалеч той.

Не беше негова работа и аз насочих вниманието му към един от близките паметници.

— Кой от великите южняшки бойци е този?

— Мартин Лутър Кинг.

Изглежда, съм останал леко изненадан от разкритието, защото той избухна в смях:

— Хей, времената се променят! Дори в този затънтен край.

— Ясно. Я ми кажи, Тед, ти ерген ли си?

— Аха.

— Как е този град по отношение на мадамите?

Тед разви една доста подробна дисертация върху качеството на младите жени в Ричмънд (несъмнено най-високото възможно), като го правеше с явно въодушевление. На няколко пъти погледнах часовника си, но Джени явно се беше увлякла в разговора си с Таунзенд. Следващото действие щеше да се развие във Вашингтон, следователно аз трябваше да бъда там, а не тук. Искам да кажа, че Джени би трябвало да се задоволи с някоя кратка информация от сорта „Здрасти, шефе, има реална заплаха за задника ти, да знаеш… Предлагам да инвестираш малко средства в кевларен костюм и да се заобиколиш с взвод армейски рейнджъри. О, и още нещо — поне една седмица стой в кабинета си, без да си подаваш носа навън!“ Междувременно тя най-сетне приключи разговора и се присъедини към нас.

— Извинявай, че се проточи — подхвърли ми тя. — Съобщих новината не само на директора, но и на Джордж. Взехме решение да поискаме заповед за използване на специални разузнавателни средства в дома на мисис Барнс. Лично аз се съмнявам, че тя ще продължи да ни сътрудничи, след като изтрезнее…

— Няма спор — кимнах аз.

— Има и още — продължи Джени. — Те са на мнение, че можем да направим нещо по въпроса, да поемем инициативата…

От това се страхувах.

— Идеята не е добра — промърморих.

— Знам, знам. И аз се обявих против нея.

— Колкото и добра да е протекцията, Джейсън и приятелчетата му винаги могат да извадят късмет.

— Което би било срамно — въздъхна тя. — Той е най-добрият ни директор от години насам.

Недоумението върху лицето на Тед прогресивно нарастваше.

— Хей, какво говорите, за бога? — извика той.

Вместо отговор Джени погледна часовника си и изстреля:

— Тед, разполагаш точно със седем минути, за да ни върнеш при хеликоптера. Ако не се справиш, ще уредя да ти преместят задника в Аляска!

— Мааамка му! — долетя очакваният отговор на младежа.

15.

Приземихме се на паркинга пред „Охранителна техника за дома Фъргюсън“ точно в 4:45 сутринта. Сградата беше осветена като универсален магазин и съседите вероятно се чудеха дали не пропускат някоя подранила разпродажба. Но това беше Вашингтон и аз бях дълбоко убеден, че на никой не му минаваше през главата истинската причина за оживлението — че някоя секретна държавна организация използва къщата като фасада за своите операции. Господи, как успях да се забъркам с такива хора?

Филис ни чакаше отвън с две книжни кесийки в ръце.

— Четки и паста за зъби, плюс малко бебешки кърпички подаде ни ги тя.

— Благодаря — рекох. — Страшно любезно от твоя…

— По-късно ще ти изпратим сметката — хладно ме прекъсна тя.

— И аз така си помислих.

Тя сбърчи нос, очите й се присвиха.

— Защо имам чувството, че си пил, Дръмънд?

— Само едно малко — надлежно ми се притече на помощ Джени. — А може би още две-три, но всичките в интерес на работата.

След това изявление настъпи кратко мълчание.

— Както и да е — промърмори най-сетне Филис. — В Ричмънд вие двамата свършихте добра работа. Много сме доволни.

Не бях сигурен кого още имаше предвид, използвайки множествено число. Със сигурност не Джордж Мийни, а по-скоро Марк Таунзенд, чийто височайши задник може би бяхме спасили.

— Пробивът бе дело на Джени — кавалерски наблегнах аз. — Направете необходимото, за да подчертаете този факт пред директора й. Тя разтвори мисис Барнс като… като орех, фъстък…, като каквото се сетите.

— Ролята на Шон беше по-трудна — не остана назад Джени. — На него се падна да играе „лошото ченге“ и трябва да ви кажа, че се справи смайващо добре.

Продължихме още известно време в този дух. Е, малко прекалявахме, но все пак… В крайна сметка Филис спря поглед върху мен и рече:

— Убедена съм, че Дръмънд се е представил перфектно, защото е талантлив и без съмнение е обогатил ролята си.

— Знаеш как е с възрастните дами — усмихнах се аз. — Лесно се печелят.

Филис отвори уста да каже нещо, но Джени я изпревари:

— Именно Шон стигна до заключението, че следващата мишена може да се окаже Таунзенд. Това беше пример за отлична дедуктивна работа. На мен тази връзка тотално ми се губеше.

Филис отново ме дари с продължителен поглед. Който можеше да означава само едно — радва се, че ме е наела.

— Хубаво — рече тя. — Поизчеткайте се още малко, приведете се в ред и заповядайте в заседателната зала.

— Не влизай в конфликт с тази жена, Шон — прошепна Джени, заковала поглед в гърба на отдалечаващата се Филис. — Ако те интересува, това е професионален съвет.

— Да, благодаря. Нека направим една кратка рекапитулация на професионалните ти съвети. Не се забърквай с нея. Не се занасяй с мен, пази ми задника от Джордж. Хей, при това високо ниво на екипност започвам да се чудя защо още не сме хванали онези клоуни?

— А мислил ли си някога за…

— За какво?

— По отношение на конфликтите е ясно — въздъхна тя. — Само ми кажи, ако ги правя прекалено лични. Но според мен ти имаш друг проблем, Шон. И той се нарича „проблем с висшестоящите“.

— Искаш да кажеш, че това е моя грешка?

— Виж какво, аз наистина те харесвам. — Замълча за момент, после: — Но за да бъда откровена докрай, ще ти кажа, че ако престанеш да дразниш шефовете си, перспективите ти в службата рязко ще нараснат.

— Ясно. Вече навлезе в лични територии.

Но тя очевидно реши, че може да обърне гръб на обещанието си.

— В някои отношения ти си точно като Джейсън Барнс — подхвърли. — Предопределеност на съдбата. Бас държа, че баща ти също е бил строг и властен, с авторитет и силна воля. Приемаш, че шефовете ти се олицетворение на тези качества, и са го изкарваш на тях.

— Виж какво, аз не съм…

— Трябва да ме изслушаш.

— Няма.

— Предлагам ти да надникнеш в собствената си природа, защото… Защото сме партньори и… приятели.

— А не ти ли минава през ума, че партньорите и приятелите не обичат да бъдат обект на психоанализа?

— Извинявай, но аз само искам да ти помогна. — Тя направи крачка назад и закова поглед в лицето ми. — Всъщност караме ли се?

Бях прекалено зает да се цупя, за да отговарям на такива въпроси.

— Защото понякога аз съм прекалено любопитна и си пъхам носа, където не ми е работа.

— Добре, ясно. Сменяй темата.

— Хубаво. — Няколко секунди мълчание, после: — И двамата сме уморени и раздразнителни. Имаме нужда от душ, топла храна и здрав сън.

— Означава ли това, че когато си чиста и нахранена, ставаш по-малко любопитна и досадна?

— Само стой и гледай.

— Добре. Какво предлагаш?

— Веднага след като приключим с доклада, да се изплъзнем и да си потърсим някой хотел.

— Не съм убеден, че…

— Наблизо е Кристъл Сити, където има десетки хотели. Ако ни потърсят, ще бъдем на разположение за броени минути.

Погледнах я по-внимателно, но не открих нищо повече от това, което предлагаше — храна, горещ душ, почивка. Ако имаше нещо повече, то положително щеше да е много по-добро от чутото до момента, но същевременно щеше да е покана за сериозни проблеми. Спомних си за Джанис в Бостън, представих си купчината доклади от криминалистите, разузнавателни справки и свидетелски показания, които ме чакат на бюрото. Не, просто няма да се получи. Не ми трябваха нито емоционални, нито никакви други усложнения.

— Добра идея — рекох.

— А сега се отпусни — усмихна се тя. — Бюрото не обича да заплашват безстрашния му лидер. Скоро ще пипнем Барнс, ще видиш.

Кимнах с надеждата, че оптимизмът й не е безпочвен. Но една стара истина гласи, че надеждата за добър изход невинаги води до такъв. А и нещо ме гризеше отвътре. Продължавах да изпитвам чувството, че нещо липсва. Нещо очевидно, или което би трябвало да е очевидно. Но какво? Май наистина имах нужда от няколко часа сън.

— Върви да си измиеш зъбите — подхвърли Джени. — Ако Таунзенд подуши, че си пил, като нищо ще заповяда да те разстрелят!

— Аз не работя за него.

— Знам. Но нима мислиш, че му пука?

Господи! Армията наистина започваше да ми липсва. Там поне знаеш къде си стъпил и кой може да те бутне. Трудно е да изградиш добра защита, когато не знаеш къде е фронтът и кой дебне в тила.

И тъй, влязохме в сградата. Джени се насочи право към дамската тоалетна, а аз — към мъжката. Старателно си измих зъбите, наплисках лицето си и направих опит да прогоня мрачните мисли от главата си.

Май вече ви казах, че агент Марголд е много привлекателна млада дама. А през последните няколко часа ние постоянно допирахме рамене, докосвахме ръце и правехме онези дразнещи жестове, които обикновено правят хората, които нямат търпение да скочат в леглото. Или пък само така ми се струваше и тя беше просто едно добро момиче, което иска да ми помогне.

В действителност ние бяхме партньори, които неусетно се бяха превърнали в приятели. Някой от нас трябваше да предприеме стъпката, която щеше да ни отведе на следващото ниво, а другият — да демонстрира реципрочност. Или да откаже да я демонстрира. Откъдето и да я погледнеш, трудна ситуация.

Една от кабините зад гърба ми се отвори и директорът Таунзенд бавно пристъпи към съседния умивалник.

— Добро утро, сър — поздравих с неутрален глас аз.

— Дръмънд.

Започнах бавно отстъпление по посока на изхода, но гласът му ме спря:

— Чакай малко.

Слава богу, че вече си бях измил зъбите.

Той се приближи до поставката, откъсна една книжна кърпа и започне да бърше ръцете си. Носеше същия делови костюм в тъмносин цвят и същата индийска вратовръзка, с които беше облечен предишния ден. Костюмът му изглеждаше изненадващо изгладен, а бялата му риза — прясно колосана. Под очите му нямаше торбички и това ме накара да се запитам дали този човек не се е родил спретнат. Въпросът му обаче прозвуча абсолютно актуално:

— Какво мислиш за агент Марголд? Вече двайсет и четири часа работиш с нея.

Ако този въпрос ми беше зададен не от Таунзенд, а от друг човек, несъмнено щях да му кажа, че не е негова работа и да върви на майната си. Но тя се явяваше васал в неговото кралство, което означаваше, че му е работа. А аз не исках да му ст