/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Сънят

Джордж Байрон


Джордж Байрон

Сънят1

I

Животът ни е двойствен — свой свят има
сънят, разделящ двете тъжни имена —
живот и смърт; свой свят сънят
си има — царство на реалност странна.
В развоя си съдържа той дихания,
сълзи и мъки, радостни отсенки.
Засенчва будните ни мисли той
и облекчава будните дела.
Разделя същността ни, става част
от нас самите и от нашто време.
Той сякаш е херолд на вечността:
минава като древен дух, говори
За бъдното като Сибила, власт
над мъката и радостта ни има.
Той прави ни каквото иска сам,
с видения прелитащи ни плаши,
със сенки — те къде отлитат всъщност?
Какво е минало? Какво са сенките?
Умът ли ги твори? Нали умът
материя умее да създава,
планети нови с по-блестящ живот
и да даде дихание и форми,
които биха надживели нас.
Аз срещнах — може би насън — видение,
За него да разкажа бил желал,
че дреме мисъл там, от низ години,
и сбира цял живот в единствен час.

II

Две същества, в цвета на младостта,
видях на хълм прекрасен, полегат
и зеленеещ, който сякаш бе
последен връх от низ от върхове.
Но нямаше в полите му море,
а жив пейзаж с вълните на гори,
на ниви и човешки домове,
разпръснати тук-там, с дим синкав, който
от покривите селски се издига;
бе тоя хълм със странна диадема
от равни, подредени в кръг дървета —
не от природата, а от човека.
Стояха там девойка и младеж
и гледаха — тя всичко, като нея
красиво; а младежът в нея само
бе взрян — така прекрасна беше тя.
Две същества — различни в младостта.
Пред прага на самата нежна зрелост
тя бе като луна на хоризонта.
По-млад, младежът имаше сърце
по-възрастно от своите години.
За него нямаше по-скъп човек
в света: веднъж погледнал я с очи,
не можеше да я отмине вече.
За него въздух бе и същност тя —
гласа му, без да й говори, той
трепереше от всяка нейна дума.
Той с погледа й гледаше сега —
чрез нея всичко ставаше красиво.
За него тя живота бе, море —
да влее там реката си от мисли.
А при едничък неин звук и допир
бушува му кръвта. Менят цвета си
страните му — сърцето му не знае
причината на своята агония.
Но не споделя чувствата му тя.
Не него с поглед дири. Че за нея
той като същи брат е — нищо друго.
Без брат тя беше, а с туй име днес
приятелството беше я дарило.
Тя бе издънка сетня и самотна
на род прославен някога — със име, —
туй му харесваше и не — защо?
Той отговор във времето откри,
когато друг обикна тя. Сега
стои на тоя хълм и друг очаква.
Загледана далеч — препуска ли,
долита ли любимият очакван.

III

Духът на моя сън се промени.
Видях пред мен изправен древен дом
и пред стените му стоеше кон
със чул покрит, а в параклиса стар
съзрях познатия младеж. Бе сам
и бледен крачеше насам-нататък.
В миг седна той, перо взе и написа
слова, които не разбрах. Глава
наведе, на ръцете се облегна,
разтърсван от конвулсии. След туй
се вдигна и с ръце и зъби скъса
той листа, но сълзица не проля.
След малко той притихна. На челото
покой се възцари. Тогава влезе
усмихната любимата при него.
Спокойна бе, а знаеше добре
как силно я обича той. Разбра
тя бързо, че сърцето му горещо
от сянката и беше потъмняло.
Видя го тъй нещастен. Но не всичко
съзря. Той стана и с жест леден, мъртъв
взе нейната ръка. Неясни мисли
лицето му осениха За миг.
Ръката й отпусна и излезе
той с бавни стъпки, без да каже сбогом —
усмихнати се разделиха те.
През тежките врати старинни той
премина и по своя път препусна.
И древния праг вече не прекрачи.

IV

Духът на моя сън се промени.
Младежът беше станал мъж. В пустини
на огнена страна бе вдигнал дом.
Духът му пиеше лъчите; той
от здрачни образи бе обкръжен.
Самият някак странно променен.
По суша и море бе станал скитник.
И ето цели редове картини
се втурнаха към мен като вълни —
и той бе в тях. В последната лежеше
и си почиваше от знойно пладне
във сянката на рухнали стени,
отдавна надживели имената
на своите строители. До него
пасяха няколко камили, а
до близката чешма коне стояха.
Човек в широка дреха зорко бдеше,
докато неговото племе спеше
под балдахина на небето синьо —
тъй чисто и безоблачно-прекрасно,
че бога би могъл да видиш в него.

V

Духът на моя сън се промени.
Любимата съпруга бе на мъж,
в чиято обич огън слаб пламтеше.
Далеч от него — в родния си дом
живее сред растяща челяд тя —
деца на Красотата. Ала виж,
по нейното лице цъфти скръбта
и сянката на вътрешни борби,
и скланя неспокойно тя очите.
От непроронени сълзи тежат
клепачите — каква ли мъка крие?
Тя притежава всичко, що обича.
А няма го, не я смущава вече
с желания и с любовта си оня,
така горещо влюбен в нея.
Защо скърби тогава тя? Нали
не го обича и не му показа
да е обичан, и не той руши
ума й — а на миналото призракът.

VI

Духът на моя сън се промени.
Аз скитника видях пред стар олтар
Завърнал се бе с прелестна невеста.
Но нямаше лицето тя, което
бе звездна светлина за младостта му.
И пак сега челото му засенчи
оная сянка на ужасен потрес,
която със сърцето си самотно
усетил бе във параклиса стар.
Енигмата на мисли спотаени
покри лика му като в оня час
и в миг изчезна, както бе дошла.
Изрече тих и безразличен той
обредния обет, не чул гласа си,
и всичко се люлееше край него:
не туй, което беше там, видя,
а оня древен дом, позната зала.
Запаметени — мястото, деня,
часа, лъчите, сенките и всичко,
което бе тогава там, и нея —
За него станала съдба, и всичко
между деня и него се изправи:
Защо дойдоха спомените днес?

VII

Духът на моя сън се промени.
Възлюблената беше изменена
от скръб душевна. Светлия и ум
се скиташе от своя дом далече;
очите нямаха свой блясък, взорът
не бе от този свят; тя бе кралица
във царство фантастично, мисълта й
бе сбор от разпокъсани неща
и форми — смътни и неуловими
За другите, за нея бяха близки.
Това наричат лудост; мъдростта
е по-дълбока лудост, дар ужасен
е пък на меланхолията взорът:
далекоглед на истината, той
лишава хоризонта от фантазия,
оголва истината за живота —
тъй хладната реалност става страшна.

VIII

Духът на моя сън се промени.
Като преди бе скитникът самотен.
Съвсем забравен е от всички днеска
или воюват с него те; той бе
на отчаяние и болест знак,
отвсякъде с Раздор и със Омраза
бе обкръжен. Поглъщаше все скръб
подобно царя Митридат2 и все
се хранеше с отрови — но бе жив.
Изхранваше се той с това, което
би значило за всички други смърт.
Приятели му бяха планините;
с вселената безкрайна и звездите
говореше и учеха го те
на своите тайни. И открита бе
за него книгата на всяка нощ.
И гласове от бездни неизбродни
разкриваха му чудеса. — Да бъде!

IX

Сънят отмина — не се промени.
Той странен бе като реалността —
съдбата тези двамата обрече:
тя да завърши твърде рано с лудост,
а двамата — в нещастна самота.

1816

Информация за текста

© Николай Бояджиев, превод от английски

George Byron

1816

Сканиране: NomaD, 2008

Разпознаване и редакция: sir_Ivanhoe, 2008

Публикация

Джордж Гордън Байрон

Слънце на безсънните

Стихотворения

Английска. Първо и второ издание

Литературна група — ХЛ. 04/9536675331/5559-11-88

Предговор: Александър Шурбанов

Подбор: Любен Любенов

Превод: Григор Ленков, Любен Любенов, Цветан Стоянов, Александър Шурбанов, Евгения Панчева, Николай Бояджиев

Бележките са от: Юлия Стефанова

Рецензент: Александър Шурбанов

Съставител: Любен Любенов

Редактор: доц. Юлия Стефанова

Редактор на издателството: Владимир Левчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Евгения Джамбазова

Дадена за набор октомври 1988 г. Подписана за печат януари 1989 г. Излязла от печат март 1989 г.

Формат 70/90/32. Печатни коли 11. Издателски коли 6.42. УИК 6.97. Цена 1,28 лв.

Печат: „Георги Димитров“, София

Издателство „Народна култура“, София, 1988

Ч 820–1

THE WORKS OF LORD BYRON

Publisher by A. and W. Galignany Paris, 1822

THE POETICAL WORKS OF LORD BYRON

Lock & Co. Limited London, Melbourn and Toronto

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/6685]

Последна редакция: 2008-04-24 10:00:00