/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic, / Series: Чун Куо

Бялата Планина

Дейвид Уингроув


Дейвид Уингроув

Бялата планина

„Тао съществува в не-действието и все пак нищо не
остава несвършено.
Ако царете и господарите можеха веднага
да прозрат това,
десетте хиляди неща биха се развивали естествено.
Ако биха се развивали така, все още щяха да имат
желание да действат,
биха се върнали, притиснати от простотата на
безформеното вещество.
Без форма няма желание, а само освобождаване
от желанието.
И ако се откажа от желанието и постигна спокойствие,
така светът естествено ще се развива в мир.“

Лао Дзъ, „Тао Те Кинг“, Книга първа, XXXVII (VI в. пр.н.е.)

На Лили Джаксън — от внука ти Дейвид по случай деветдесет и петия ти рожден ден — с цялата ми любов

Увод

ЧУН КУО. Думите означават „Средно царство“ и от 221 г. пр.н.е., когато първият император, Чин Ши Хуан Ти, обединява седемте Воюващи страни, „чернокосите“, хан или китайците, наричат така великата си държава. Средното царство — за тях това е целият свят; свят, обкръжен от огромни планински вериги на север и запад, от океана на изток и юг. Отвъд са само пустиня и варварство. И така е в продължение на две хиляди години.

В края на двайсет и втори век обаче Чун Куо, Средното царство, вече означава много повече. За над сто години империята и хан са покорили целия свят, нарасналото до четирийсет милиарда земно население се разполага в огромни, подобни на кошери градове, които заемат цели континенти. Съветът на Седмината — перовете на хан, тангове, всеки по-могъщ от най-великия от античните императори — управлява Чун Куо с желязна власт и се хвали, че е приключил с Промяната и е спрял въртенето на Великото колело. Но Промяната идва.

Започнала е преди двайсет години, когато ново поколение от могъщи млади бизнесмени — дисперсионисти, произхождащи главно от хун мао, или западняците — предизвиква властта на Седмината, настоява да се сложи край на Декрета за технологичен контрол, на изначалната стабилност на хан и за връщане към западния идеал за неспъван прогрес. В поредицата от убийства и контраубийства нещо трябва да бъде пожертвано — и разрушаването на звездния кораб на дисперсионистите „Нова надежда“ бележи началото на „Войната, която не беше война“ — кръвосмесителна борба за власт, която се води из нивата на Града. Седмината печелят Войната, но на цена, която трудно могат да си позволят. Изведнъж се оказват слаби — по-слаби от когато и да било в цялата им история. Новите тангове са млади и неопитни. И още по-лошо — настроени са един срещу друг.

Но Войната е едва първият дребен знак за предстоящите неприятности, защото на най-долните нива на Града, в районите „под Мрежата“, където цари беззаконие, и на претъпканите палуби точно над нея са се събудили нови неспокойни течения. В годините след началото на Войната са се нароили групи Ко Мин — революционери — най-мощни или смъртоносни измежду които са Пин Тяо, или Изравнителите. Войната вече не е борба за власт, а за оцеляване…

Главни действащи лица

Ашър, Емили — Дипломиран икономист, тя се присъединява към революционната партия Пин Тяо в края на века и се превръща в част от определящия политиката й „Съвет на Петимата“. Страстен борец за социална справедливост, тя е и бивша любовница на неофициалния водач на Пин Тяо, Бент Гезел.

Ван Со-леян — Младият танг на Африка. От убийството на баща си насам той отхвърля предишните пътища и се превръща в ловък и лукав съветник на Ли Шай Тун и на старата гвардия сред Седмината. Склонен към оскърбления и пресметлив човек със сибаритски вкусове, той се превръща в проводник на Промяната в Съвета на Седмината.

Де Вор, Хауард — Бивш майор от силите за сигурност на танга, той се превръща във водеща фигура в борбата срещу Седмината. Мъж с огромен интелект и студена логика, той е кукловодът зад сцената, когато великата „Война на двете направления“ взема нов обрат.

Еберт, Ханс — Син на Клаус Еберт и наследник на огромната корпорация „Джен Син“, той е произведен в майор от силите за сигурност на танга и е уважаван и доверен човек на своите господари. Еберт е сложен млад характер: смел и интелигентен офицер, едновременно с това той е себичен, развратен и твърде жесток. Присъединявайки се към каузата на Де Вор, той има амбицията да стане не просто принц между хората, а техен господар.

Као Чен — Бивш куай, наемен убиец от Мрежата — най-ниските нива на огромния Град — Чен се издига над скромния си произход и сега е капитан от силите за сигурност на танга. Като приятел и помощник на Кар и близък съюзник на Хаавикко, Чен е един от основните стожери на Войната срещу Де Вор.

Кар, Грегор — Майор от силите за сигурност на танга, Кар е завербуван от генерал Толонен от Мрежата. В младостта си е бил „кръв“ — борец в единоборства до смърт. Огромен исполин, той е „соколът“, който Ли Шай Тун планира да пусне в полет срещу противника му Де Вор.

Леман, Щефан — Синът албинос на бившия дисперсионистки лидер Пьотър Леман, той става лейтенант на Де Вор. Студен, неестествено безстрастен, той изглежда като самия архетип на нихилиста и има за единствена цел да провали Седмината и огромния им Град.

Ли Шай Тун — Танг на Европа и един от Седмината (Съвета, управляващ Чун Куо), Ли Шай Тун сега е над седемдесетте. Много години е бил опората на Съвета и неофициален говорител на Седмината, но убийството на наследника му, Хан Чин, го съсипва, намалява някога силната му решимост да предотврати Промяната на всяка цена.

Ли Юан — Втори син на Ли Шай Тун, той е станал наследник на Град Европа след убийството на по-големия си брат. С преждевременно състарен ум, хладното му, обмислено държание крие страстна натура, изразена в брака със съпругата на мъртвия му брат, амбициозната Фей Йен.

Мах, Ян — Работник по поддръжката в Министерството за рециклиране на отпадъците и нещатен служител в резервните сили за сигурност на Ли Шай Тун, Мах води двойнствен живот като член на „Съвета на Петимата“, определящия политиката орган на революционното движение Пин Тяо. Недоволството му от тяхната активност го принуждава да създаде собствена фракция, Ю, която ще се превърне в новата и още по-страшна сила в дълбините на Град Европа.

Толонен, Джелка — Дъщеря на маршал Толонен, Джелка е израснала в изцяло мъжко обкръжение и страда от липсата на майчино влияние. Изключителният й интерес към бойни изкуства, оръжия и стратегия обаче прикрива съвсем различна, по-женствена страна на природата й; страна, извикана на живот след неуспешно покушение върху нея от терористи на Пин Тяо.

Толонен, Кнут — Маршал на Съвета на генералите и бивш генерал на Ли Шай Тун, Толонен е огромен мъж със стоманени челюсти и най-верен поддръжник на ценностите и идеалите на Седмината. Има ужасен и безстрашен характер, няма да се спре пред нищо, за да защити господарите си, но след дългите години на война дори неговата вяра в необходимостта от стазис е разклатена.

Уард, Ким — Роден в Глината, тъмната, изгубена земя под огромната формация на Града, Ким има бърз и необичаен ум, който потенциално го превръща в един от най-големите учени в Чун Куо. Видението му на гигантска паяжина, формираща се в мрака, го отпраща към светлината Отгоре. Сега, след дълъг период на личностна реконструкция, той е включен в екипа, работещ по проекта на Ли Юан „Жица в главата“.

Фей Йен — „Летящата лястовица“, дъщеря на Ин Цу, един от водачите на „Двайсет и деветте“, низшите аристократични фамилии в Чун Куо. Навремето сключила брак с Хан Чин, убития син на Ли Шай Тун, понастоящем е съпруга на брат му, Ли Юан, с девет години по-млад от нея. Крехката на пръв поглед класическа красавица всъщност е страшна и притежава изненадващо силна воля, което доказва и тайната й връзка с Цу Ма, танг на Западна Азия.

Хаавикко, Аксел — Фалшиво обвинен от колегите си офицери, лейтенант Хаавикко прекарва по-голямата част от последните десет години в разврат и самоотричане. По природа добър и честен, заедно с приятеля си Као Чен решително се заема да разобличи човека, унищожил репутацията му преди години — Ханс Еберт.

Цу Ма — Танг на Западна Азия и един от Седмината (Съвета, управляващ Чун Куо), Цу Ма е изоставил предишния си развратен живот, за да се превърне в един от най-големите поддръжници на Ли Шай Тун в Съвета. Силен, красив мъж в средата на трийсетте си години, той се е разделил с Фей Йен след тайната им любовна връзка — връзка, която, ако би станала публично достояние, лесно би унищожила Седмината.

Юе, Хао — Родена в най-долните нива на Града, Юе Хао — „Красивата Луна“ — се присъединява към Ю след убийството на по-големия си брат. Силна и идеалистка, тя е въплъщение на новата вълна от негодуващи бунтари, която се надига от дълбините на великия Град.

Седмината и Фамилиите

Ан Лиян-чу — принц от Низшите фамилии

Ан Шен — глава на фамилията Ан (една от „Двайсет и деветте“ Низши фамилии)

Ван Со-леян — танг на Африка

Вей Фен — танг на Източна Азия

Ву Ши — танг на Северна Америка

Ин Фей Йен — „Летящата Лястовица“, принцеса от Низшите фамилии и съпруга на Ли Юан

Ин Хан Чин — син на Ин Фей Йен

Ин Цу — глава на фамилията Ин (една от „Двайсет и деветте“ Низши фамилии) и баща на Фей Йен

Ин Чан — принц от Низшите фамилии; син на Ин Цу

Ин Шун — принц от Низшите фамилии; син на Ин Цу

Лай Ши — принцеса от Низшите фамилии

Ли Фен Чуан — полубрат и съветник на Ли Шай Тун

Ли Шай Тун — танг на Европа

Ли Юан — втори син на Ли Шай Тун и наследник на Град Европа

Миен Шан — принцеса от Низшите фамилии

Пей Ро-хен — глава на фамилията Пей (една от Двайсет и деветте Низши фамилии)

Фан Мин-ю — куртизанка от Низшите фамилии

Фу Ти Чан — принцеса от Низшите фамилии

Хсиян Ван — принц от Низшите фамилии и втори син на Хсиян Шао-ер

Хсиян Кай Фан — принц от Низшите фамилии; наследник на фамилията Хсиян (една от „Двайсет и деветте“ Низши фамилии)

Хсиян Те-шан — принц от Низшите фамилии и най-малкият син на Хсиян Шао-ер

Хсиян Шао-ер — глава на фамилията Хсиян (една от „Двайсет и деветте“ Низши фамилии) и баща на Хсиян Кай Фан, Хсиян Те-шан и Хсиян Ван

Ху Тун-по — танг на Южна Америка

Цу Ма — танг на Западна Азия

Цу Тао Чу — племенник на Цу Ма

Чи Хсин — танг на Австралиите

Чун Ву-чи — глава на фамилията Чун (една от „Двайсет и деветте“ Низши фамилии)

Поддръжници и васали на Седмината

Ван Та-хун — шамбелан на Вътрешния дворец на Ли Шай Тун

Велянен, Пер — лейтенант от сигурността; адютант на маршал Толонен

Ву Йе-лун — хирург на сигурността в Бременския хсиен

Еберт, Берта — съпруга на Клаус Еберт

Еберт, Клаус Щефан — шеф на „Джен Син“ („Дженетик синтетикс“) и съветник на Ли Шай Тун

Еберт, Ханс — майор от сигурността и наследник на „Джен Син“

Йен Тун — трети секретар на министъра на Тин Вей

Йен Ши-фа — прислужник в Тонджиян

Као Чен — капитан от сигурността

Кар, Грегор — майор от сигурността

Нан Хо — вътрешен шамбелан на Ли Юан

Ноченци, Виторио — генерал на сигурността, Град Европа

Одън, Уилям — капитан от сигурността

Пен Лу-хсин — министър на Тин Вей, Суперинтендантството на Правосъдието за Град Европа

Скот, Андерд — капитан от сигурността и приятел на Ханс Еберт

Сун Ли Хуа — майстор на Кралското домакинство в Александрия

Толонен, Джелка — дъщеря на маршал Толонен

Толонен, Йон — брат на Кнут Толонен

Толонен, Кнут — маршал на Съвета на Седмината и баща на Джелка Толонен

Толонен, Хелга — съпруга на Йон Толонен

Фен Чо-хсиен — канцлер на Северна Америка

Хаавикко, Аксел — лейтенант от сигурността

Хаавикко, Веза — сестра на Аксел Хаавикко

Хен Ю — министър на транспортацията за Град Европа

Хуа — личен хирург на Ли Шай Тун

Хун Миен-ло — канцлер на Африка

Хун Фен-чан — главен коняр в Тонджиян

Чан Ли — главен хирург на Град Европа

Чан Тен — вътрешен шамбелан в Тонджиян

Чан Ши-сен — личен секретар на Ли Юан

Чин Тао Фан — канцлер на Източна Азия

Чун Ху Ян — канцлер на Европа

Шен Пао — министър на финансите на Източна Азия

Шепърд, Бен — син на Хал Шепърд

Шепърд, Бет — съпруга на Хал Шепърд

Шепърд, Хал — съветник на Ли Шай Тун и глава на фамилията Шепърд

Шу Чен-хай — хсиен лин, или Главен магистрат на Хановерския хсиен

Ю — хирург на Ли Юан

Триадите

Вон И-сун — „Дебелият Вон“; босът на Обединени бамбуци

Ли Чин — „Безклепачият Ли“; босът на Во Ши Во

Лу Мин Шао — „Лу Бакенбарда“; босът на Куей Чуан (Черното куче)

Му Ли — „Железният Му“; босът на Големия кръг

Фен Шан-пао — „Генерал Фен“; босът на 14 К

Хо Чин — „Трипръстият Хо“; босът на Жълтите знамена

Хуй Цин — Червен стълб (426-ият, или Екзекуторът) на Обединени бамбуци

Юн Юе-хуи — „Юн Мъртвецът“; босът на Червената бригада

Яо Цу — „Славата на предшествениците“; Червен стълб (426-ият, или Екзекуторът) на Големия кръг

Пин Тяо

Ашър, Емили — икономист и член на „Съвета на Петимата“

Гезел, Бент — неофициален водач на Пин Тяо и член на „Съвета на Петимата“

Куин, Ричард — член на „Съвета на Петимата“

Мах, Ян — служител по поддръжката в Министерството за рециклиране на отпадъците и член на „Съвета на Петимата“; създател на отцепническата фракция Ю

Мао Лян — принцеса от Низшите фамилии и член на „Съвета на Петимата“

Ю

Васка — член на терористката клетка на Юе Хао

Веда — член на „Съвета на Петимата“ на Ю

Едел, Клаус — брат на Васка

Ерика — член на терористката клетка на Юе Хао

Чи Ли — псевдоним на Юе Хао

Юе Хао — „Красива Луна“; терористка от Средните нива

Други действащи лица

Архитект — теоретичен психолог в Департамента за реконструкция на характера

Бариш, Иржи — офицер по комуникациите в проекта „Жица в главата“

Бийти, Дъглас — псевдоним на Де Вор

Виганд, Макс — лейтенант на Де Вор

Вон Пао-и — прислужник на Шу Чен-хай

Ганц, Йозеф — псевдоним на Де Вор

Дебренцени, Лаело — действащ администратор на станцията Кибвеци

Де Вор, Хауард — бивш майор от силите за сигурност на Ли Шай Тун

Дрейк, Майкъл — супервайзър на станцията Кибвеци

Еберт, Луц — полубрат на Клаус Еберт

Елис, Майкъл — заместник-директор на проекта „Жица в главата“

Енге, Мари — прислужница в чайната „Драконов облак“

Златно Сърце — млада проститутка, купена от Ханс Еберт за домакинството му

Као Ву — втори син на Као Чен и Уан Ти

Као Джиян — най-големият син на Као Чен и Уан Ти

Као Пан-че — частен секретар на министър Чен

Као Чан Хсин — дъщеря на Као Чен и Уан Ти

Кун И-лун — младеж; приятел на Юе Хао

Кун Лао — младеж; приятел на Юе Хао

Кустоу, Брин — американец; приятел на Майкъл Левър

Кървал, Андрю — генетик експериментатор, работещ за „Им Вак“

Лайден, Волфганг — служител от сигурността в Хановерския хсиен

Левър, Майкъл — американец; син на Чарлз Левър

Левър, Чарлз — „Старецът Левър“, глава на северноамериканската фармацевтична компания „Им Вак“; баща на Майкъл Левър

Леман, Щефан — син албинос на бившия дисперсонистки лидер Пьотър Леман и лейтенант на Де Вор

Ло Вен — личен прислужник на Ханс Еберт

Льор — псевдоним на Де Вор

Му Чуа — „мадам“ на Дома на деветия екстаз — дом за развлечения, или публичен дом

Новачек, Лубош — търговец; довереник на министър Хен

Райд, Томас — сержант в силите на Де Вор

Рейнолдс — псевдоним на Де Вор

Сладка Флейта — муй цаи (робиня) на Ханс Еберт

Стивънс, Карл — американец; приятел на Майкъл Левър

Су Чен — съпруга на Юе Чан

Тай Чо — приятел на Ким Уард

Тарант — шеф на компания

Тон Чу — псевдоним на Као Чен

Туан Вен-чан — търговец от колониите на Марс

Туан Ти Фо — стар хан, мистик и майстор на уей чи

Търнър — псевдоним на Де Вор

Уан Ти — съпруга на Као Чен

Уард, Ким — „роден в Глината“ сирак и учен

Фан Цен-ли — частен хирург в Бременския хсиен

Фан Шуо — подчинен на Шу Чен-хай

Хамънд, Джоел — служител в проекта „Жица в главата“

Цуй Вей — гражданин от Бременския хсиен

Черкаски, Щефан — пенсиониран офицер от сигурността за специални задачи и приятел на Де Вор

Шварц — лейтенант на Де Вор

Шпац, Густав — директор на проекта „Жица в главата“

Шу Вен-ло — първа съпруга на Шу Чен-хай

Шу Хе — втора съпруга на Шу Чен-хай

Юе Чан — чичо на Юе Хао

Юе Ша — майка на Юе Хао

Мъртвите

Бердичев, Сорен — шеф на „Сим Фик“ и по-късно лидер на фракцията на дисперсионистите

Ван Та-хун — трети син на Ван Хсиен; по-голям брат на Ван Со-леян

Вен Ти — „Първи праотец“ на Град Европа/Чун Куо, известен и като Лиу Хен; управлявал е Китай през 180–157 г. пр.н.е.

Као Джиян — убиец; приятел на Као Чен

Леман, Пьотър — подсекретар в Дома на представителите и първи лидер на фракцията на дисперсионистите; баща на Щефан Леман

Ли Ку-лун — танг на Европа; прадядо на Ли Шай Тун

Ли Хан Чи — танг на Европа; прапрадядо на Ли Шай Тун

Ли Хан Чин — първи син на Ли Шай Тун и наследник на Град Европа; брат на Ли Юан

Ли Чин — танг на Европа; баща на Ли Шай Тун

Лин Юа — първата съпруга на Ли Шай Тун

Уайът, Едмънд — шеф на компания

Фен Чун — босът на триадата Куей Чан (Черното куче)

Фест, Едгар — капитан от сигурността

Хуа — „кръв“ — майстор, участник в единоборства до смърт — под Мрежата

Ху Ти — танг на Южна Америка; баща на Ху Тун-по

Цао Чун — тиранин и основател на Чун Куо

Чун Хсин — „верен“; слуга по договор на Ли Шай Тун

Шан — „Старият Шан“; господар на Као Чен, когато е бил дете

Юе Кай-чан — баща на Юе Хао

Пролог: лятото на 2207 г.

Окапали цветове

Гостите ги няма в павилиона вече,
из малката градина цветовете все се мятат.
Растат цветя покрай обветрена пътека;
приветстват слънцето и се надигат от земята.
Сърцето ми се къса, сълзите ми не спират;
очите жадни капят, пролетта ще си върви.
Минава време, вехна, желанията ми завинаги умират;
и нищо не остана — само роба, мокра от сълзи.

Ли Шанджин, „Окапали цветове“ (IX в. пр.н.е.),

Окапали цветове

Ли Юан дръпна поводите на коня си и вдигна поглед. Към двореца, отстоящ на две ли разстояние, се приближаваше транспортьор, пристигащ от далечната страна на долината, над острите скалисти върхари, наречени Двете лястовици. При накланянето му видя, че фюзелажът носи герба на Юе Лун, и намръщи чело — зачуди се кой ли може да е гостът. Доколкото знаеше, баща му не очакваше никого.

Той се обърна на седлото, опитвайки се да го съзре. Обраслият с трева наклон слизаше към една пряка пътека покрай потока, след това пресичаше тесния дървен мост и завиваше на юг към Тонджиян. По тази пътека можеше да свърне към замъка или да поеме в обратна посока и да завърши пътуването си, както планираше, горе, до стария манастир, а оттам — до сигналния огън. За момент се поколеба — двоумеше се. Беше красива утрин, а небето — кристално чисто: беше от тези утрини, когато на човек му се струва, че може да язди безкрайно, макар вече да бе престоял навън три часа, така че беше по-разумно да се връща. Освен това се боеше да не би баща му да се нуждае от неговата помощ. Обстановката беше твърде напрегната. Може би предстояха нови събития. Може би дори вече се е случило нещо.

Той улови поводите, придърпа главата на арабския жребец, пришпори го и внимателно го поведе надолу по пътеката, като премина моста в лек галоп. После прекоси широката поляна и застана точно пред двореца. В този момент над него прелетя втори транспортьор, от вътрешните страни на крилете на който бяха ясно обозначени инициалите на маршала. Юан се поспря, наблюдаваше как летящата машина зави и се приземи върху далечната страна на двореца, бълвайки от утробата си студена самоувереност.

Започваше се отново.

Достигнал конюшните, скочи от седлото и остави коняря да улови поводите. След това тичешком мина по пътеката, покрита с червени плочки, която водеше към двореца.

Задъхан, се спря чак пред крилото, в което живееше баща му. Даде си време да си поеме дъх и да се овладее, прокара пръсти през непокорната си коса. Когато най-сетне бе готов да почука, Чун Ху-ян, канцлерът на баща му, отвори вратата на преддверието и пристъпи напред, сякаш досега бе дебнал идването му.

— Моля за прошка, принц Юан — изрече той без каквито и да е предисловия, — вашият баща ми заръча да ви предам, че трябва да го извините и да го изчакате около час. Възникна нещо твърде маловажно, но изключително спешно.

Канцлерът се чудеше как да отклони настоятелните въпроси на Юан и евентуалната му намеса.

— Имате моите уверения, че той не се нуждае от помощта ви, принц Юан. Трябва да разреши един личен въпрос, ако ме разбирате. Никой не е загинал, нито предателство заплашва двореца Тонджиян, но става дума за нещо много специално. Предвид изключителните обстоятелства вашият баща намира за добре да се консултира със своя братовчед Цу Ма и с маршала. Вие ме разбирате, надявам се.

Юан постоя за момент, докато се опитваше да разбере нещо по изражението на набразденото лице на Чун Ху-ян, но то си оставаше безмълвно като ледена стена. Той се засмя, след това кимна.

— Това ме успокоява, Ху-ян. За малко да си помисля, че… Нямаше нужда да продължава. — Това постоянно изникваше в съзнанието му през последните месеци. Откъде ще изскочат враговете им следващия път? Кого ще убият? В много отношения днешният мир изглеждаше по-лош от Войната, която го предхождаше; крехък, несигурен мир, който опъваше нервите до краен предел.

Разтегна устни в кратка усмивка и се обърна; чу как вратата се затваря зад него. Но докато се оттегляше, не му даваше покой мисълта какво беше накарало Цу Ма толкова припряно да се отзове на повика на баща му. Нещо лично… Обърна замислен поглед назад, после сви рамене и продължи по пътя си между кланящи се слуги и коленичили придворни дами.

Фей Йен непременно ще знае нещо. Тя винаги улавя всички онези подробности от мълвата, които никога не достигат до слуха му, така че ще може да го осведоми и по този въпрос. Но дори и нищо да не е научила, може да намери обяснение за всичко това. По силата на някоя от многобройните женски хитрини.

Засмя се и се втурна да бяга. А след това ще може да я изведе навън с паланкин. За последен път, преди да е напреднала бременността й. Могат да отидат до манастира. Или до сигналния огън.

Да, разбира се, могат да си устроят пикник. И може би след това нежно и грижовно да прави любов с нея на тревистия хълм под голямото открито небе на северен Китай. Като последно незабравимо преживяване, преди детето да се е родило.

Застана пред вратата й, потропа и извика името й. Сега се смееше, сега беше забравил всички страхове, а единственото, за което си мислеше, бе следобедът, който предстоеше.

— Какво има, Юан? — тя попита с неуверена усмивка, докато боязливо му отваряше вратата. — Да не си пиян?

В отговор той привлече тялото й към себе си — може би малко по-грубо, отколкото трябваше — повдигна я нагоре и прилепи устни към нейните.

— Не съм пиян, любов моя. Не съм. Щастлив съм.

* * *

Ли Шай Тун покани гостите си в лятната къща. Прислугата поднесе ча и бонбони и се оттегли, за да остави тримата мъже насаме. Толонен застана до прозореца, зареял поглед над огромния склон към орнаментираното езерце, докато Цу Ма и Ли Шай Тун седяха един срещу друг в дъното на стаята. Доста дълго бяха говорили, без някой да каже нещо съществено, но в един момент Ли Шай Тун вдигна очи към Цу Ма и се изкашля.

— Спомняш ли си деня, в който излезе на езда с Юан и лейди Фей?

Цу Ма срещна погледа му без страх.

— Беше много хубав ден. Хубава беше и вечерта, която прекарахме на брега на езерото.

Ли Шай Тун сведе поглед и каза:

— Да. Юан ми разказа за всичко това…

„Усмивката му е малко кисела“ — помисли си Цу Ма; боеше се да не стане най-лошото.

Старият танг отново вдигна глава, но усмивката му беше изчезнала:

— Спомняш ли си за какво говорихте тогава?

Цу Ма потвърди с кимване, а гърлото му пресъхна. Искаше му се старецът да говори по-ясно. Ако знае нещо, защо не го каже? Защо е необходимо да го измъчва с недомлъвки?

— Ако правилно си спомням, тогава обсъждахме проекта на Юан — произнесе тези думи и бегло погледна към Толонен — припомни си, че бяха натоварили възрастния човек да следи хода на всички задачи. Но какво общо имаше това с връзката му с Фей Йен? Беше сигурно само, че когато тази сутрин получи кратка бележка, тръгна веднага. Сведе поглед, засрамен от това, което бе сторил.

— Съжалявам за това, Шай Тун, аз…

Но Ли Шай Тун изглеждаше така, сякаш не го е чул. Поне се държеше така, сякаш Цу Ма не е казал нищо.

— Обсъждахме този въпрос и след това, нали? Приблизително след седмица, доколкото си спомням. Тогава се опитах да те приобщя към мислите си.

Цу Ма извърна поглед към него, но този поглед беше неодобрителен. Беше чувал за потайност и недомлъвки, но това вече беше много. Изведнъж разбра какво означава то. Цялата работа няма нищо общо с Фей Йен и с него. Абсолютно нищо. Засмя се.

Ли Шай Тун го гледаше втренчено, без да разбира.

— Струва ми се, че няма нищо, над което да се смееш, братовчеде — и продължи, наполовина извърнат към маршала: — Покажи му папката, Кнут.

Цу Ма отново усети да го побиват студени тръпки. С леко потреперване на пръстите взе папката и я отвори. В следващия миг вдигна поглед, а на лицето му се беше изписало недоумение.

— Какво, по дяволите, е всичко това?

Вратът на стария танг беше прекалено изпънат — явно едва контролираше гнева си.

— Изобретения. Машини. Всички онези средства, които ще донесат разрушението на Чун Куо. Всяко едно от тях пристъпва Едикта и върши поне дузина, ако не и двайсет нарушения.

Стъписан от това, което виждаше, Цу Ма прегледа папката, после тръсна глава.

— Но откъде идва всичко това? Кой го е измислил? Защо му е трябвало?

За първи път се обади и Толонен:

— Най-вече са на „Сим Фик“ и на предателя Бердичев. За първи път ги видяхме преди три, дори четири години. Тогава имаха по-различна форма. Ли Шай Тун нареди да бъдат унищожени. Ето, появяват се отново, но сега са много по-добри отпреди.

— Наистина ли са по-добри?

Ли Шай Тун потвърди с кимване и продължи:

— Навярно си спомняш, че тогава говорихме за един способен младеж на име Ким Уард. Е, всичко това е негово дело. По някакъв начин е научил за съществуването на тези документи и е работил над тях. Негови са подобренията по тях. В определен смисъл, е учудващо, в друг е направо ужасяващо. Но проблемът не е в момчето.

Цу Ма поклати глава. Още не можеше да разбере по какъв начин е свързано всичко това, нито защо викат него за консултация по този въпрос.

— Но ако не е момчето, тогава кой го е направил?

— Точно това поисках да открие маршалът. Както става ясно, той попадна на тези документи случайно. Освен това вече изминаха шест месеца и аз искам да знам докъде е стигнал проектът на Юан. И така, без знанието на директора на Проекта, маршалът е извадил документацията.

Цу Ма се облегна на стола си.

— Значи не желаете Юан да научи, че го проверявате?

Ли Шай Тун кимна.

— Така, изглежда, е по-добре. Не мисля, че той иска да ме мами, обаче се боя да не се окаже просто един… филтър, така да го наречем. Но това направо ме шокира.

— Искаш да кажеш, че Ли Юан носи отговорност за тази папка? Той е бил този, който е дал на момчето оригиналите, по които да работи, така ли?

— Да… — лицето на стареца замръзна от горчивина и гняв.

— Разбирам…

Сега схвана, че Ли Шай Тун го бе потърсил, защото само на него можеше напълно да се довери. Само той единствен измежду Седмината знаеше за съществуването на Проекта. Дори Ву Ши оставаше с впечатлението, че Ли Шай Тун само го обмисля. Сега бе разбрал защо трябва да бъде така. Ако всичко това беше станало общо достояние, щеше да им нанесе само вреда. С право можеше да се предположи, че Ван Со-леян би го използвал само за да предизвика брожения в Съвета и да се опита да разклати властта на фамилията Ли. Но в дадения случай това не беше най-важният проблем. Всъщност Ли Шай Тун се чувстваше дълбоко наскърбен. Синът му не беше действал така, както се полага на един син. А бе хитрувал и нямаше никакво значение, че е имал добри намерения. Именно това беше най-тежко за стария баща. Ако го тревожеха нещата сами по себе си, те веднага щяха да бъдат унищожени така, сякаш никога не са и съществували, но преди това Ли Юан щеше да потърси съвета им как да се справи с тях. Именно затова се беше обърнал към Цу Ма. Защото никой друг освен Цу Ма не е толкова близък със сина му. Обичаха се като братя…

Ли Шай Тун съвсем се сниши в стола си.

— Какво бих могъл да сторя, Цу Ма? Длъжен ли съм да го запознавам с тези… неща?

— Не… — Цу Ма си пое въздух. — Аз не бих направил нищо

— Нищо?

Той кимна, без да изпуска стареца от поглед.

— Какво ще постигнеш иначе? Действията на Юан защитават твоите интереси по най-добрия начин. Или поне така му се струва. Убеден съм, че това е неговата позиция. Той няма желание да ти нанесе вреда, може да се каже само, че проявява прекомерна настойчивост и нетърпение, които могат да се отдадат на младостта му. Гледай на тези неща като на лудория. Можеш да предизвикаш авария и да унищожиш записа на всички тези неща. Сигурен съм, че маршалът може да уреди нужното. Но в никакъв случай недей да говориш с Юан. Недей да подкопаваш доверието между теб и сина ти.

Старецът поклати глава, но се виждаше, че страда.

— И все пак той ме излъга. Нарани ме.

— Не е така… Съдиш прекалено строго.

— Един син не постъпва така…

Цу Ма преглътна и се замисли колко по-страшна беше неговата лъжа, после отново вдигна глава.

— Той те обича, Шай Тун. И прави всичко за тебе. Нима тази всеотдайност не е синовна! Остави нещата такива, каквито са. Нищо страшно не се е случило досега.

Той говореше така убедително и прочувствено, сякаш трябваше да защитава себе си. Видя как очите на стареца се насълзяват.

— Може би имаш право. Може би моята преценка е твърде крайна — въздъхна той. — Ти си истински приятел на сина ми, Цу Ма. И се надявам винаги да бъдеш такъв — извърна се към маршала и продължи: — Трябва да чуя и твоето мнение, Кнут.

Толонен мълчеше и се колебаеше. Само още повече сведе глава.

— Цу Ма има право. На път към двореца смятах да настоявам за противоположното, но след като го изслушах, съм склонен да се съглася. Не е нужно да правиш каквото и да е. С останалото ще се заема аз.

— Какво ще правим с момчето?

За миг Толонен отклони поглед към Цу Ма и каза:

— Засега няма да предприемам нищо, чие хсия. Ли Юан ще се убеди сам, че момчето е опасно. Ще разбере, че знанието е нещо опасно, знанието е като двуостър меч.

Ли Шай Тун се засмя, но смехът му прозвуча без настроение, почти болезнено.

— Нека да бъде така, както вие казвате, уважаеми приятели.

* * *

Взряна в далечните планински вериги, отвъд кръга на езерото, Фей Йен известно време остана неподвижна. Сега се извърна и впи поглед в него.

— Защо ме доведе тук?

Ли Юан отвърна на погледа й с незабележима усмивка, възхитен от звука на гласа й.

— Защото тук е красиво. Защото… — преди да продължи, по чертите на лицето му премина кратка и много особена гримаса. След това сведе поглед. — Никога по-рано не съм ти разказвал, че ние двамата с Хан често идвахме тук, когато бяхме деца. Случвало се е да прекарваме по цял следобед в игра сред руините. Сега ми се струва, че е било ужасно отдавна — той отново потърси погледа й, сякаш за да се увери, че наистина е било така.

— Тази сутрин, докато яздех по пътя насам, почувствах, че трябва да дойда тук. Имах чувството, че някой ми нарежда да го направя.

Тя се извърна, вътрешно изтръпнала, че той може да си играе с нея. Ако въпреки всичко все пак е узнал. Зад гърба му се виждаше старинният будистки манастир, очертан върху синевата на небето. Постройката, направена като клечащо животно, с несъразмерен връх, изглеждаше необичайно на общия фон на пейзажа. Встрани отляво бяха оставили паланкина от жълта коприна, в който по негово настояване я бяха пренесли дотук. Дългите му ресни не се виждаха сред израслата високо трева, а шестимата носачи пърхаха наоколо, бъбреха тихо помежду си, извърнали погледи. Оттук тя виждаше входа на разрушения манастир, където бяха идвали толкова пъти с Цу Ма.

Усети как всичко я завладява отново и старите спомени оживяват със същата сила. „Защо това се случи точно сега? — запита се с ужас. — Защо сега, когато най-сетне намерих покой, всички чувства се завръщат, за да ме измъчват отново и отново?“ Слушаше разсеяна Юан и си мислеше за Цу Ма, който беше пристигнал в двореца. Внезапно почувства, че иска да го види и да остане завинаги с него. Но това беше невъзможно. Тя беше съпруга на този мъж. Тя беше съпруга на това момче. Така бе пожелала сама. Сега вече нищо не можеше да се промени. Освен ако старецът не бе призовал Цу Ма именно заради това.

За един кратък кошмарен миг си представи, че е станало точно така. Представи си, че е свободна да се омъжи за Цу Ма, видя и онова незабележимо движение, с който той щеше да откаже. Както го направи преди време на същото място до шадравана. Болката от спомена за този момент беше толкова остра, че тя остана без дъх.

„Искам да бъда твоя съпруга. Да съм скритата ти сила. Твоето второ «аз».“

Ай я, но никога не стана. Можеше ли да носи вина за това, че обича Цу Ма? Това не беше просто слабост, а нейната участ. Участ беше и това, че получи отказа му. Беше обречена да остане завинаги далеч от него. Беше обречена да бъде съпруга на това дете. Погледна надолу и отново преглътна горчивината на преживяното.

— Какво има, любов моя?

Тя погледна към него, но единственото, което видя, беше младостта, невинността му и отвратителната му сериозност, сякаш е възрастен. После се овладя. Това също не беше по негова вина. Той е влюбен в нея, но не по свой избор. Той винаги е бил толкова мил към нея. И дори сега, когато сърцето й се обливаше в кръв, той, а не Цу Ма, я доведе тук.

— Нищо — отговори тя, — сигурно е от състоянието ми.

Той се взря загрижено в нея и изразът му показваше дълбоко съчувствие и желание да разбере какво става с нея. И все пак никога нямаше да може да я разбере.

— Ако искаш, да се връщаме? — попита я нежно, но тя поклати глава.

— Няма нужда. Всичко е наред. След миг ще ми олекне.

Тя отново погледна към сигналния огън в далечината и си представи, че в този момент той е до нея и я желае. Но наоколо имаше само призраци. Бяха останали само далечните спомени. Освен тях беше останала и болката.

Въздъхна. Нима винаги ставаше така? Никога ли не се случва съдбата да бъде справедлива? Може би предопределеността на всеки един е да получи само нищожно удовлетворение — само бледата сянка на истинската страст?

Нима трябва да се примири с това? И да се задоволи с мъчително компромисно решение? Изпита остра болка и разтърси глава. Да, често имаше намерение да говори за това с него; тогава не можеше да сдържи желанието си, думите си, които като киселина щяха да разрушат сладкия любовен сън, който тя му създаде. Какво я спря да го направи? Жалостта й към него? Или просто не искаше да бъде жестока? Може би просто имаше интерес да мълчи?

Обърна се и отново погледна към него. Дали го обича?

Не. В нея нямаше и омраза. Често си го е повтаряла насаме. Той беше добър човек. Тя имаше добър съпруг. Но нищо повече…

Затвори очи, отново си представи прегръдките на Цу Ма, физическата му сила, напираща отвъд думите, опиваше се от онази тайнствена власт, с която я обгръщаше, съзнанието й потъмняваше и нервите й пулсираха с отмалата на неговото докосване.

Можеше ли Ли Юан да бъде такъв? Тя потрепери. Не. Никога няма да бъде — дори и след десет хиляди години.

* * *

— Ако изчакаш за момент, Ши Нан, ще мога да съобщя на моя господар, че си вече тук.

Нан Хо, камериерът на Ли Юан, отговори с Първия поклон на стюардите. Когато слугата се отдалечи, той се обърна след него. Господарят отново беше тук. Не му се случваше често да попадне в имение, принадлежащо на Низшите фамилии, и сега не искаше да пропусне възможността да разгледа как живеят. При влизането си беше видял балкон; сега бързо прекоси стаята и застана от вътрешната страна на прозореца с поглед към вътрешната градина. Там долу увеселението чао тай хуй беше започнало с буйни танци и повече от хиляда гости се тълпяха в пространството между старите каменни стени.

Пристъпи още по-напред, излезе на самия балкон, впечатлен от чуждоземните облекла, които виждаше на монитора, развеселен от жестикулациите на някои от натруфените мъжки фигури, и внезапно замръзна, дочул гласове в коридора зад себе си. Прилепи се плътно вдясно, дори придърпа завесата, за да се прикрие. Не трябва да видят, че проявява такова любопитство — дори да е дошъл като слуга на принца.

Нямаше никакво намерение да подслушва какво се говори, но онова, което дочу, накара главата му да отскочи назад и да наостри слух.

След думите, които така го жегнаха, ужасен чу смях. А когато стъпките отминаха надолу по стълбите, съвсем безшумно, на пръсти се подаде навън и се спусна след тях — опитваше се да види мъжа, който го бе казал. Когато мъжете слязоха долу, един се обърна назад и той рязко скри главата си.

„По дяволите!“ — помисли си. В миг от съзнанието му изчезнаха всички съображения за предпазливост. Трябваше незабавно да предприеме нещо, не можеше да чака. Отново щеше да се забърка в някоя история, но нямаше друг избор.

Продължаваше да стои на това място, ръцете му се бяха вкопчили в мраморната балюстрада. Тогава някой влезе в галерията от по-далечната й страна.

— Вие ли сте това, майстор Нан?

Той се обърна сконфузено, поклони се два пъти, после целуна ръката, която му подаде Пей. След кратка пауза, нужна му да си събере мислите, се овладя и отговори на въпроса.

— Моля за прошка, господарю. Току-що се случи нещо, с което трябва веднага да се заема. Чаках тук край прозореца, когато четирима мъже влязоха в галерията и разговаряха помежду си. За да не ги обезпокоя, дори излязох навън, на балкона, но чух нещо много важно. Дори се осмелявам да кажа, че то заплашва сигурността на нашите господари.

Пей Ро-хен застина. По лицето му, обикновено съвсем спокойно и гладко, премина леко трепване. След това той кимна.

— Разбирам. Как смяташ да действаш, уважаеми Нан?

Вместо да отговори, той отново се подаде на балкона с надвесена глава, а Пей остави зад себе си. Когато старецът застана до него, сред множеството му посочи четиримата мъже, които се насочваха към една от палатките за отдих в далечната страна на градината.

— Ето ги мъжете, които си говореха. Тези двамата в червено, един — в лилаво и един — в зелено. Ако можете да ги задържите на това място за около час, аз ще се опитам междувременно да доведа маршала. Той най-добре знае как да се справи с подобна ситуация.

— Дали е разумно, уважаеми Нан? Може би е по-добре да ги държим под око и да им попречим да си тръгнат.

Нан Хо енергично заклати глава.

— Моля за прошка, господарю, но в никакъв случай не бива да правите това. Те трябва да бъдат обезвредени при първа възможност. Това, което знаят, е твърде опасно. Не мога да кажа нищо повече. Сигурността на моите господари е поставена на карта и ще наруша дълга си, ако не действам незабавно.

Пей се усмихна — този израз на лоялност го зарадва искрено.

— Разбирам те, Нан Хо. Тогава върви и доведи маршала. А междувременно аз ще изпълнявам отредената ми роля.

* * *

Ким стоеше в полумрака. Светлините на лампите в стаята бяха намалени, а приглушеният перлен блясък на екрана хвърляше сребристи отражения върху лицето и ръцете му. Беше работил цяла нощ, после легна да спи и едва преди час се пробуди. Все още беше замаян и уплашен от съня си.

Очите й. Беше сънувал очите на Джелка Толонен. Тези очи, които са толкова сини, че съзираше черно в дълбините им; там блестяха звезди, които го обвиваха и теглеха с копринени и сребърни нишки; виждаше през очите й вселената. Събуди се целият разтреперан от яркостта на видението. Какво ли можеше да означава това? Защо внезапно тя застана между него и звездите? Защо не можеше да ги види ясно? Те се намираха в непоносимото синьо на очите й.

С отворена от удивление уста се отпусна отново в леглото, после стана и седна пред комсета — чертаеше графики, в които се опитваше да възстанови видението си.

Паяк. Често сънуваше, че е паяк; мъничко посребрено чернооко същество, което плете своята паяжина, разпилява нишките на чекръка си до звездите, за да улови далечната светлина, да я превърне в коприна и да завърти спиците все по-бързо и по-бързо — в различни посоки. Сякаш бурен вятър сплиташе всички нишки в усукан пън, изтегляше ги нагоре към синьото на онези очи, които се завихряха като планети близнаци. Само в дъното на очите, където синьото потъмняваше до черно, пънът като че ли се разлистваше и милиони тънички нишки се разпръскваха като тъничките капиляри на коренова система, дълбоко впита в сърцето на вселената.

Ким потрепери, втренчен в това, което току-що беше направил. Най-напред го създаде в съня си, а сега — и върху плоскостта на екрана. Винаги е постъпвал така: първо вижда нещо, а после прави това, което вече е сънувал. Сега беше объркан. Как можеше да направи това? Как може да проникне със своята паяжина през очите на младото момиче?

Може би това означаваше нещо друго, а той се опитваше да го тълкува съвсем буквално. Дали пък тази визуализация нямаше по-различно значение от онова, което я предхождаше?

Тръсна глава, след това изчисти екрана, едва сега осъзнал, че сърцето му бие припряно, а дъхът му е пресъхнал. Това пък какво означава?

Беше ядосан на самия себе си. Все пак това не е нищо повече от сън. Без съмнение сънят не означава нищо. Наистина щеше да е по-добре да се съсредоточи, за да приключи работата си за принц Юан. Трябва да е готов до следващите два-три дена, след което да я изпрати. За тази услуга мислеше да помоли Барич.

Приближи се до светлината, но екранът отново угасна. В този момент пристигаше някакво съобщение. Отново се сгуши, докато чакаше. С една ръка леко докосваше клавиатурата…

Думите излизаха със стандартния шрифт на Проекта, предхождани от символ на гребло, обрамчено от зигзагообразна нимба. Беше инструкция да се яви незабавно на редовен тримесечен преглед.

Ким седна отново и се замисли. Още беше рано за преглед. Не бяха изминали и десетина дни от предишния. Всъщност може би всичко си имаше обяснение. А и рядко някой може да се похвали с неговата изпълнителност. Но все пак е добре да провери дали това не е чисто и просто поредният номер на Шпац. Набра кодираната комбинация и натисна „CapA“, за да го стартира и запамети. Натискането на „CapL“ щеше да пусне програмата, но дотогава файловете на принц Юан ще са в безопасност от любопитни погледи. Дори комсетът да бъде разглобен на части, никога няма да ги открият.

Погледна нагоре към камерата и се усмихна. След това мина пред нея и отиде в ъгъла. Напълни легена с вода от каната и започна да се мие.

* * *

Толонен чакаше прав. Заобиколи бюрото си и поздрави камериера на принц Юан.

— Уважаеми Нан, радвам се да те видя. С какво мога да ти помогна?

Нан Хо се поклони ниско.

— Моля за прошка, маршале. Осъзнавам, че моето идване нарушава работата ви, но това не търпи отлагане.

— Същото ми предаде и моят флигеладютант. Какво се е случило, уважаеми Нан? Да не съществува заплаха за живота на танга?

Нан Хо поклати глава.

— Става дума за принц Юан, а не за танга. При това е заплашен не животът, а репутацията му.

При тези думи възрастният сбърчи чело.

— Не разбирам. По какъв начин е застрашена репутацията на принц Юан?

— Боя се, че наистина е така. Изпълнявах поръчка на господаря и бях в имението на Пей Ро-хен. Там чух нещо невероятно — една гнусна клевета. Ако стане общо достояние и всички заговорят за това, тя ще нанесе непоправима вреда не само на господаря ми, но и на Съвета на Седмината. Без съмнение разпространението на този слух може да има политически последствия.

С втренчен в него поглед Толонен леко разтвори устни.

— Моля те да бъдеш по-конкретен, майстор Нан. Какъв е този така опасен слух?

Нан Хо наведе очи.

— Моля за прошка, маршале, но се ужасявам да го изрека. Единственото, в което не се съмнявам, е пълната-пълната безпочвеност на такава клевета и нейните разпространители не могат да преследват друга цел освен злепоставянето на семейството, на което и вие, и аз имаме честта да служим.

За миг погледна нагоре, колкото да се убеди, че думите му постигнаха желания ефект. Само при мисълта, че фамилията Ли е засегната с нещо, Толонен изтръпна. Вратът му се покри с червенина, а сивите му очи изскочиха от орбитите си.

— Какво можем да направим, майстор Нан? Какво ще предприемем, за да унищожим из корен тази долна клевета?

Нан Хо се усмихна на себе си. Да, постъпи правилно, като се обърна направо към Толонен.

— В този момент Пей Ро-хен държи тези мъже под наблюдение, за да не разпространяват повече слухове. Той ще изчака така нашето идване. Ако ликвидираме първоизточника на информация, тогава ще имаме щастието да сложим край на отвратителните машинации.

Толонен кимна отсечено с глава, после отиде до бюрото си, даде кратки инструкции по комсета и отново се върна.

— Пътят пред нас е свободен. След половин час ще бъдем в имението на господин Пей. Там ще ни посрещне един от моите отряди. Нека се надяваме, че още не е станало твърде късно за намесата ни, майстор Нан.

„Да — помисли си Нан Хо, отново усетил присвиваща болка в стомаха. — Дано само не е късно да спрем тази мълва, преди да е плъзнала навсякъде.“

* * *

До бариерата двамата мъже изчакаха кортежа на маршала да премине в долното ниво на трафика. Когато най-сетне се отдалечи, погледите им се срещнаха за миг.

— Пас… — обади се стражът зад бариерата с вдигната за поздрав ръка.

Мах разгърна с лявата си ръка транзитната карта, която носеше, и я поднесе на охраната. Той я взе, без да го погледне. Задоволи се да каже с безизразен глас само:

— Застани с лице към камерата.

Мах направи каквото му заповядаха, като се опитваше да надзърне в изкуственото око на камерата. Някъде в Централните архиви ще бъде проверено, че отпечатъкът на ретината му съвпада със служебния запис. В следващия момент на пулта пред стража блесна зелената лампичка. Върнаха му картата, без да го удостоят с каквото и да е внимание. После стражът отново скръсти ръце.

Леман също пристъпи напред и постави картата си в ръцете на стража. При това стражът мързеливо вдигна очи и го погледна. Но когато забеляза бледността на лицето му, го удостои с втори поглед.

— Да не си нещо болен?

Мах се усмихна.

— Така щеше да изглеждаш и ти, ако четири години си висял дежурен в Мрежата.

Сега в погледа на стража се четеше уважение.

— Толкова много, приятелю?

Леман кимна и облещи лице срещу камерата.

— Четири години?

— Три години и осем месеца — поправи го Леман, припомняйки си точно какво беше написано във фалшивия запис, който Де Вор му връчи.

Стражът кимна, докато изчиташе изписалото се на екрана пред очите му.

— Тук виждам, че даже са те наградили. За какво ти връчиха наградата?

— Някакъв кучи син от бързоходците на Триадата започна да се прави на много умен — при тези думи погледът на Леман стана направо заплашителен, — и аз му запуших устата.

Стражът се засмя малко неестествено и му върна картата.

— Добре. Можеш да продължиш нататък. Благодаря…

Когато се отдалечи и вече не можеше да бъде чут, Мах прилегна плътно назад.

— Много сериозно го даваш, приятел.

Леман се задоволи само да му хвърли един поглед.

Мах сви рамене.

— Хубаво. Хайде да свършваме и с тази работа. Започваме с пултовете в горната част на палубата.

Те се качиха на палубния асансьор, преминаха през втори пропуск и потърсиха инсталацията за поддръжка, свързана с първия от осемнайсетте комуникационни пулта, обслужващи палубата.

Приклекнал в тесния тунел над първия пулт, Леман извади от джоба на туниката си малка платнена торбичка. Наклонил глава напред, извади едната, а после и другата от фалшивите лещи от очите си. После ги прибра в торбичката.

Мах беше започнал да отвива първия от четирите предпазни болта. Погледна към Леман и забеляза какво прави той.

— Мислиш ли, че трябва да ги сваляш? Навсякъде из тези тунели има камери.

Леман прибра торбичката.

— Всичко е наред. Освен това ми е трудно да си фокусирам зрението, когато гледам през фалшиви ретини.

Мах се засмя.

— Значи излиза, че въпреки всичко Де Вор не се е сетил за това.

Леман разтърси глава.

— Бъркаш. Всичко е много по-сложно. На кого мислиш се подчиняват служителите, които отговарят за поддръжката на тези тунели?

Мах забави движенията си, после кимна сериозно.

— Я виж ти! Как мислиш, как успява? Сигурно твоят човек, Де Вор, има страшно много приятели. Не мислиш ли, че това изглежда малко странно? Странно, защото доколкото знам, той напусна сигурността съвсем скоро. Струва ми се, само преди осем или десет години.

— Обяснението е много просто. Лоялност — гласът на Леман звучеше студено, — мислех, че ти съзнаваш това. Между другото не само ти и аз сме недоволни. Много са онези, които искат нещо да се промени.

Мах бавно поклати глава, но все още не можеше да проумее; след това се зае с втория болт.

— Значи на тебе ти изглежда странно — след малко се обади Леман. — Сигурно си мислиш, че само твоите декласирани типове могат да искат да променят сега съществуващия ред. Обаче съвсем не е така. И не е нужно да си на дъното на тази мръсна сбирщина, за да видиш колко шибани са нещата. Можеш да ми вярваш. От деня на раждането ми аз бях заставен да наследявам и само да наследявам. Например богатства, които дори не можеш да си представиш. Но богатството никога не е достатъчно. Никога не съм искал да бъда богат! Исках просто да съм свободен. Да се отърва от задълженията, които нашият свят ни налага. От веригите, в които ни е оковал. От затвора, в който ни е тикнал, а аз ненавиждам затворничеството. Винаги съм мразил робството.

Мах се вгледа в него изненадан и донякъде развеселен. Никога не беше предполагал, че в този албинос може да има толкова чувства. Винаги го беше възприемал като студен мъртъв предмет. Не очакваше омразата му да е толкова силна. Дори си помисли, че Де Вор едва ли знае за нея.

Вторият болт също беше развит. Той се залови с третия.

— Хващам се на бас, че ти мразиш родителите си.

Леман застана на колене и се загледа в работата на Мах.

— Никога не съм познавал родителите си. Никога не съм виждал баща си, защото той просто никога не ме потърси. Майка ми… Не знам… всъщност аз я убих.

— Ти си убил… — Мах отново го погледна, едновременно и ръмжейки, и смеейки се, после внезапно замлъкна. — Не мога да повярвам. Ти си убил майка си?

Леман кимна.

— Моята майка беше наложница на един богат хан. Беше и страстна наркоманка, привикнала към арфидис. Отвращаваше ме. Беше просто една от тях: възпитана и продажна мръсница. Такъв е целият ни свят. Подпалих стаите й и тя изгоря в огъня. Искам всички да станат на пепел, целият свят да изгори и да го натъпча в гроба.

Мах пое дълбоко въздух и продължи работата си.

— Разбирам те. Сигурно Де Вор знае тези неща.

— Не, той винаги е мислил, че съм съвсем различен човек, различно нещо.

— И все пак ми го разказваш. Защо?

— Защото и ти не си това, за което те взема той — Леман го заобиколи, за да отвие и последния болт.

— За Де Вор има два вида човеци: или врагове, или бледи копия на него самия. Той възприема хората само в черно или бяло. Сякаш те са само фигури от една много голяма партия уей чи.

Мах се засмя.

— Не съм очаквал от тебе такива разсъждения. Дори си мислех… — той отново се засмя. — Извини ме. Всъщност аз също съм те възприемал като Де Вор. Но също си мислех, че си нещо друго, а не това, което си.

Последният винт беше разхлабен. Внимателно отместиха плочата, крепена от болтовете, и я оставиха настрани. Под плочата имаше табло с плътно наредени схеми с инструкции. Под таблото беше клавиатурата за управлението му. Леман набра кода за прекъсване, който помнеше наизуст, после се приближи, за да поразучи таблото. Тънкият му блед пръст се движеше по схемите, след това измъкна пет полупрозрачни правоъгълника от различни места. Пусна ги в торбичката, която висеше на кръста му, после извади от дрехата си първия от осемнайсетте „тюленови патрони“. Когато определен сигнал бъде уловен от командния пулт, петте пункта ще бъдат взривени, при което ще предизвикат електрическо напрежение, надхвърлящо стандартната норма на инструкциите. Следващата система няма да регистрира нарушение в работата на таблото, но при всеки опит за задействането му то ще блокира. А след като всичките осемнайсет пулта бъдат взривени по този начин, практически ще се преустановят комуникациите с тази палуба.

Пак върна петте дебели като вафлена коричка карти на местата им, изключи кода за блокажа, после с помощта на Мах върна плочата на мястото й над свързващите гнезда.

— Свършихме с първия, остават ни още седемнайсет. Оказва се, че не е толкова трудно, нали?

— Няма нищо трудно — каза Леман, взе един от болтовете и отново го зави, — само че предварително трябва да имаш нервната система, визията и интелигентността да го планираш точно.

Мах се засмя.

— И неколцина добри приятели, които да си затворят очите.

Леман леко извърна глава и срещна погледа на Мах.

— Може би. Но преди това трябва да имаш и причина да го направиш, не мислиш ли?

* * *

Ким беше чул много добре сигнала за тревога, който идваше от три палуби по-надолу, но не направи нищо. Едва сега, когато излезе от трафика, пак си спомни за него. Усети как пулсът му се ускорява и се затича към стаята си.

Още преди да завие към своя коридор, видя следите от произшествието. Дългата змия на маркуча висеше от противопожарния кран в ъгъла, който сега зееше отворен. Водата образуваше локва. Но нещо друго го изплаши. Това беше миризмата на изгоряла пластмаса.

Премести маркуча, прецапа през водата и спря. Вратата на стаята му беше отворена, а вътре беше проснат пожарникарският маркуч. Даже от мястото си отвън можеше да види изгорелия линтел, да види калта от пепелта, покриваща пода.

— Кой, по дяволите…?

Главата на Тай Чо изникна в рамката на вратата.

— Ким! — извика той и излезе на светло в коридора. — Слава на боговете, ти си жив и здрав. Помислих си…

Остави се да бъде прегърнат, после влезе, за да види всичко с очите си. Беше се случило най-лошото. Комсетът му беше неузнаваем — целият разтопен. Изглеждаше като странна безформена скулптура от мек черен мрамор. Всичко беше почерняло: стените, цялата стая. Подът беше зацапан с лепкава гъста тиня, която се бе разтекла към коридора.

— Какво е станало? — попита, докато оглеждаше нанесените щети — книгите, дрехите, любимите му вещи — всичко беше погълнато от тинята.

— Мислех си, че такова нещо не може да се случи. Нали има Пръскали. Има Въздушни тюлени.

Тай Чо хвърли поглед към един от мъжете по поддръжката, който се намираше наблизо, и после пак погледна към Ким.

— Изглежда те не можаха да се справят. Прилича на сериозна повреда в електрическата инсталация.

Ким се усмихна кисело. Явно не беше загубил чувството си за хумор.

— Повреда в електрическата инсталация? А пък аз си мислех, че разпределителите използват картите с инструкции.

Заговори един от мъжете:

— Това е така. В този случай две от картите бяха погрешно кодирани. Понякога може да се случи и това. А то е нещо, което се изплъзва от контрола ни. Производствена авария… Ти знаеш най-добре, че такова нещо може да се случи.

„Зная обаче и малко повече от вас — помисли си Ким. — Кой се е решил да го направи? Шпац? Някой по-високопоставен? Сигурен съм само, че това не може да е принц Юан, защото той искаше да получи готовата работа.“

Кимна, после тръсна глава. Щяха да са необходими седмици и може би месеци, за да събере отделните части. Но имаше опасност да не успее. Е, в крайна сметка всичко това може да се окаже безпредметно. Обърна се и погледна към верния си приятел.

— Няма защо да се тревожиш, Тай Чо. Но ми е драго да видя колко си загрижен за мене. Току-що бях на тримесечен медицински преглед. Казаха ми, че състоянието ми е отлично. Лек недостиг на витамин C, но като цяло… — и се засмя. — Все пак имах късмет, че излязох. Представи си, че по време на пожара си спях безгрижно.

— О-о-о — Тай Чо притисна момчето в прегръдките си. Трябва непременно да благодарим на боговете.

„Да — помисли си Ким. — За кой друг личността ми може да е по-ценна от това, над което работя!“

* * *

Нан Хо стоеше във влажния студен проход пред стаята със сбърчено чело и усещаше как гаденето му отшумява. След десет минути ръцете му все още трепереха, а дрехите му висяха мокри от обилното потене на тялото му. През четирийсетте години, които бе изживял, никога не му се беше случвало такова нещо. Писъците на мъжа бяха ужасни, но това, което не можа да понесе, беше погледът в очите му — този израз на раздираща болка и безизходица.

Дори когато затвореше очи, го виждаше. Виждаше наоколо си кънтящата от викове готварница, голото тяло на единия от задържаните, завързано към масата, а въжетата, които стягаха ръцете и краката му, разкървавяваха месата му. Скръцна със зъби, припомни си как маскираният мъж се обърна с привидно отпуснати мускули на горните крайници, намазани с масло, за да вдигне щипците от нажежения до червено мангал, и как ги внесе в полуосветеното пространство. Виждаше тънката струйка дим, която изпълни цялата стая. Отново и отново чуваше тихото прашене на въглищата от допира със студения влажен въздух, долитащо преди да види тлеещия им пламък. Но най-ясно си спомняше паническия страх в очите на младия мъж. Още по-ясно си припомняше собствените си мисли, обсебили го тогава:

„Моля за прошка, Фан Мин-ю, но повярвайте ми, бях длъжен да постъпя така. За доброто на моя господар.“

После мъжът започна да бръщолеви нещо и да отрича всичко, което бе признал миг по-рано, но движенията на палача неумолимо го приближаваха към края. Огънчето на въглищата все повече надвисваше над тялото. Толкова бавно се приближаваше, че думите на мъжа изведнъж се стопиха в болезнени писъци. Тялото му подскочи, сгърчено като червей, но всеки опит да се откъсне го прилепяше още по-плътно до източника на мъчението.

За миг палачът спря. Ръка, облечена в кожена ръкавица, тласна бедрото на мъжа надолу. Беше толкова внимателно движение — почти нежно. А след това с прилежността на майстор занаятчия, който изографисва плетеници от сребро, леко наведе горящия въглен надолу и го прилепи към левия тестис на мъжа.

Нан Хо потръпна и отстъпи назад, преглъщайки вкуса на горчив жлъчен сок в устата си. Ужасен погледна към Толонен и видя безстрастния поглед на възрастния мъж. Отново извърна очи към жертвата — не можеше да повярва, че това, което вижда, е истина. Беше едновременно сразен от ужас и от учудване от черната зееща рана, която остана на изгорялото място. А когато се оттегли, беше като зашеметен. Краката му сами вървяха по пътя към дома, писъците на мъжа кънтяха в главата му, а от мириса на изгоряла плът му се повдигаше.

Сега стоеше тук и се опитваше да се овладее, да вмести това, което току-що бе видял, в строго подредения модел на своя свят; след това тръсна глава. Не беше виновен. Нямаше друг избор. Ако господарят му беше съпруг на друга жена… Ако поне лейди Фей беше избрала за любовник друг, а не Цу Ма… Но… всичко това трябваше да се случи.

Толонен дойде отвън. За момент остана така, взрян в Нан Хо, после се приближи към него и го прегърна през раменете.

— Съжалявам, майстор Нан. Нямах намерение да те разстройвам. Но съм убеден, че мъжът трябваше да повтори думите си в твое присъствие.

Отпусна ръка и го освободи от хватката си, след което сви рамене.

— Разбира се, има стотици начини за мъчение, но нито един от тях не действа така безотказно, за да развърже нечий език. Опитът ни убеди, че колкото по-варварски и примитивни са техниките за изтезание, толкова по-бързо е готов да говори задържаният.

Нан Хо преглътна и се чу да отговаря:

— Какво установихте от разпита?

— Имам списък на тези, с които е говорил досега. Не са много, за щастие. Също така знаем кой е източникът на информацията.

— Източникът?

— Изглежда си готов за реплика на всеки въпрос, майстор Нан. Фан Мин-ю беше заловен на излизане от дома на своя любовник — млад мъж на име Йен Ши-фа.

Очите на Нан Хо се отвориха широко.

— Познавам този мъж. Той е работник в конюшните.

— Да — Толонен се усмихна неприязнено. — Веднага се свързах с Тонджиян и наредих незабавно да го арестуват. И то без излишен шум. Сега го водят насам.

Нан Хо кимна малко разсеяно.

— Какво възнамерявате да правите след това?

Маршалът преглътна и като сянка през чертите на лицето му премина мимолетно страдание.

— Нима мога да направя нещо друго? Ти беше напълно прав, майстор Нан. Не бива да се допуска тази мълва да плъзне. Но можем ли да бъдем напълно сигурни в това? Свикнал съм да се доверявам на честната дума на един чун цу, но когато става дума за нещо толкова сериозно, може би не е достатъчно да се вярва само на честната дума. Мълчанието на един служител е едно, но сигурността на Държавата е много по-важна. Онези четиримата са влиятелни хора. Наистина, относително малко влиятелни, но липсата им ще бъде забелязана и ще започнат коментари. Затова не можем да ги свалим в Глината. В този случай, страхувам се, ще трябва да действаме решително.

Нан Хо потрепери.

— Искате да кажете, че трябва да умрат?

Толонен се усмихна.

— Това е много драстична мярка, майстор Нан. Достатъчно е да се извърши една малка операция — той направи рязка по черепа си. — Един прорез тук и още един — тук…

— Как ще реагират семействата им?

— Ще им бъде съобщено, че са поели свръхдоза от нещо непозволено. И е трябвало веднага да бъдат оперирани от хирурзите на Пей Ро-хен — за да се спаси животът им — но са настъпили усложнения — сериозни усложнения — които са засегнали частите от мозъка им, контролиращи говора и паметта. Звучи твърде трагично, нали? Но за обезщетение могат да разчитат на щедростта на танга.

Нан Хо се втренчи изненадан в маршала.

— Вие знаете, че ще стане така.

— Вече съставих съответния Меморандум. Тази вечер ще бъде депозиран на бюрото на Ли Шай Тун.

— Е, тогава може да се каже, че случаят е приключен.

— Да, аз също мисля, че имаме право да го кажем.

— Какво ще стане с работника в конюшните? С Йен Ши-фа?

Очевидно въпросът разгневи Толонен. Той сведе поглед.

— Йен Ши-фа трябва да умре. Но след като се уверим, че не е сторил някоя друга пакост.

Нан Хо наведе глава.

— Съгласен съм с вас.

Но в действителност не чувстваше удовлетворение, а само солидарност с онова, което беше наложително да се направи; освен това в него се надигаше гняв и възмущение срещу съпругата на младия му господар. Беше престъпление от страна на тази долна кучка. Това беше цената за нейното себелюбие, за нейната разюзданост…

Толонен го гледаше със съчувствие.

— Ти отлично изпълни дълга към господаря си, майстор Нан. Беше напълно прав. Само ако бяхме позволили този слух да пусне корени…

Нан Хо кимна леко. Надяваше се Толонен да не узнае подробности, но това се беше оказало невъзможно. Все пак сякаш нямаше опасност. Твърденията на Фан Мин-ю, че Цу Ма е спал с лейди Фей, биха шокирали и наранили стареца. Самият той бе видял яростта, изписана на лицето на Толонен, когато се наведе над мъжа. От устата му излизаха пръски слюнка, когато го наричаше лъжец и долен подстрекател на скандали. Молеше се на боговете да е така. В действителност маршалът нито за миг не беше повярвал, че това може да е истина. Цу Ма и лейди Фей. В никакъв случай. Просто е немислимо! Но колко дълго може да продължи това? Сигурно следващия път клеветата ще бъде подшушната от човек, на когото имат доверие. Колко време има, докато тя отново се разчуе, разпространявана от уста на уста като притоците на голяма река? И какво ще правят тогава?

— Аз съм удовлетворен, че всичко завърши благополучно, маршале — каза той, за миг срещнал погледа на възрастния мъж. — А сега, ако не се нуждаете от мене, трябва да се върна при Пей Ро-хен. Работата, по която бях тръгнал, все още ме очаква.

— Разбира се — сега Толонен се усмихваше. — Ти изпълни всичките си задължения по този случай, майстор Нан. За което ти благодаря. Останалото ще уредя сам.

— В такъв случай моля за извинение.

Поклони се и почти се беше обърнал, когато Толонен го извика отново:

— Извинявай, майстор Нан. Остана само един незначителен въпрос. Научих, че тази сутрин Цу Ма посещава Тонджиян за първи път от три, почти четири месеца. И без да мисля, че има нещо правдоподобно в тази клевета — сигурно и тези отрепки, които я раздухват, не й вярват — но тук има някои обстоятелства за доуточняване. Ето сега ми мина през ума, че това може да е някаква стара история и може би тазсутрешното идване на Цу Ма я възобновява. Не мога да разбера дали… — той се колебаеше какво да каже. Явно наистина се смущаваше да го произнесе. — Ще те попитам съвсем открито. Дали и преди това не си чувал подобни слухове, майстор Нан? Дали…?

Но Нан Хо енергично клатеше глава.

— Вярвам ти. Но все пак ми се струва, че именно идването при танга е породило тази клевета в главата на младия коняр. Ако помислиш малко, ти също ще се убедиш. Ако се поослушаш малко, може би ще намериш повече поводи за нея. Мисля, че не за първи път едно злодеяние е предизвикано от някакво лично разочарование.

Известно време Толонен продължаваше да обмисля казаното, после кимна с глава, видимо удовлетворен.

— Споделих това, което изведнъж ми дойде наум. Няма да те задържам повече, майстор Нан. И нека боговете да те възнаградят за вярната ти служба.

* * *

Проправянето на пътя надолу по палубата им отне повече от шест часа, но пък бяха свършили почти всичко. Оставаше им последният пулт. От доста време двамата мъже не бяха разменили нито дума, сякаш потокът на разговора им беше пресъхнал, но сега Мах погледна към своя белезникав спътник и се засмя.

— Какво има? — безизразно попита Леман, съсредоточил вниманието си върху завиването на последния от предпазните болтове.

— Мисля си… — той отново се засмя. Сега вече Леман вдигна поглед, като се опитваше да се взре в лицето му.

— Какво си мислиш?

— Ами за това, което си можел да станеш. С парите на баща си. Постъпил си наистина като копеле. Можеше да ги поставиш в шах, като играеш по правилата на собствената им гара. Като въртиш сделки. Като контролираш пазарите, смачкваш конкурентите си или просто им отмъкваш патентите. Никога ли не ти се е искало да го направиш?

Леман отново сведе поглед.

— Мислил съм за това. Но нещата са по-сложни. Ако искаш отговор с една дума, ши Мах, ще кажа: не, никога не съм си помислял да го направя. Какво става с този болт? — той освободи болта и го извади. — Ето това съм искал да правя.

— Само това? — Мах му помогна да отмести плочата, после седна на хълбок и започна да изучава съдържанието.

— Откакто се помня — продължи Леман, докато набираше кода за прекъсване на клавиатурата, — винаги съм бил във война със системата. Откакто разбрах, че имам сили да се боря с нея. Най-напред със съвсем ограничени средства. После…

Мах изчака да каже още нещо, но явно Леман беше свършил.

— Не можеш да бъдеш такъв нихилист, на какъвто се правиш, Щефан Леман. Наистина ли няма нищо, в което да вярваш?

Бледите изящни пръсти на Леман се плъзнаха по таблото, след това бързо избраха и извадиха петте тънички карти от местата им. За осемнайсети път днес Мах го наблюдаваше да върши това. Всеки път отбелязваше как си разпределя времето и всеки път проверява поне два пъти дали е избрал нужните карти. В определен смисъл тази маниакална старателност беше нещо забележително. И определено беше необходима, защото конфигурацията на всяко табло е различна. Но в това имаше и нещо, което напомняше педантичната и ритмична работа на машина.

Очакваше отговор на въпроса си и знаеше, че ще го получи, когато албиносът приключи; наблюдаваше го как изважда тюленовия куршум и го отваря, после поставя подменените карти на определените им места.

— Готово — обади се Леман. — Картите свършиха. Искаш ли да тестваш електрическата верига?

Мах тъкмо се канеше да отговори, когато в тунела зад тях се чу шум.

— Мамка му! — просъска Мах. — Какво, по дяволите, е това?

Леман също се извърна по посока на шума и изчака да види какво ще стане. Изглеждаше напълно равнодушен, като влечуго, дебнещо плячката си. „Спокойно — изразяваше лицето му. — Може само да ни се е сторило.“

Беше съвсем тихо. Мах започна да брои. Беше стигнал до осем, когато дрънченето се повтори, но този път — по-глухо отпреди и много по-близко, почти под краката им. Само след миг в страничния люк се появи глава.

— Хей — извика стражът и се обърна, за да ги фиксира. — Имате ли разрешение да влизате тук?

Опитваше се да се вмъкне в тунела и съскаше от напрежение. Мах погледна към Леман, за да му даде знак, че поема инициативата в свои ръце. С незабележимо кимване Леман се отдръпна назад, отпусна глава на стената на тунела и притвори очи.

Стражът успя да се изкатери и още повече се приближи към тях. Тялото му се беше прегърбило в тясното пространство. Беше млад, тъмнокос офицер с високомерен израз, който подсказваше, че е напуснал школата за кадети преди не повече от месец.

— Какво правите тук? — попита той официално-надуто и опипа оръжието, което висеше на единия му хълбок.

Мах се засмя и поклати глава.

— А бе, ти не четеш ли инструкциите си?

Младият страж застана нащрек, засегнат не на шега от нетактичността на Мах.

— Точно затова съм тук. Току-що проверих. Никъде не се казва, че ще има ремонти по поддръжката.

Мах сви рамене.

— И ние сме виновни за това, така ли? По-добре, вместо да стоиш тук, вземи да отскочиш до администрацията и да разбереш за какво са ни пратили тук, а не да ни дебнеш в гръб. Чети това — измъкна от туниката си документите, с които ги беше снабдил Де Вор.

Той отново погледна стража в лицето: облагородяваше го някакво служебно благоговение към всякакви бумаги.

— Това удовлетворява ли те? — и Мах протегна ръка да си прибере документите.

Но стражът отстъпи крачка назад, втренчил поглед в отворения пулт и откритото табло.

— Все пак нещо не разбирам. Каква точно е вашата задача? В документите пише, че вие ще тествате „Ком Нет“, но това може да се прави и без да се занича в пултовете, нали така?

Мах отново се вгледа в него, за момент устните му се полуотвориха, сякаш се беше забравил. Спаси го бързата намеса на Леман. Той се приближи с привидно небрежен вид, измъкна от таблото една от картите и я тикна в лицето на охраната.

— Ти да си виждал някога такова нещо?

Стражът разглеждаше с голям интерес материала от абсолютно чиста пластмаса, без каквито и да е примеси; после вдигна поглед към Леман.

— Ами виждал съм…

Леман се изсмя. Но това беше студен, презрителен смях.

— Ти въобще не можеш да разбереш какво, по дяволите, е това, както и да му викаш, мило войниче. Знаеш ли например, че ако само една от тези карти попадне в друго гнездо, цялата мрежа ще се преебе? Приемането на спешна информация ще бъде задръстено, ще се обърка направлението на неотложните обаждания. Затова вземаме нужните мерки. Затова проверяваме всеки пулт. Много внимателно. Педантично. Трябва да сме сигурни, че нищо такова няма да се случи. Сега разбираш ли ме? — и погледна стража с раздразнение. — Хубаво. Ти изпълни задълженията си, а сега се изпарявай оттук и ни остави да си вършим работата. Тръгвай си, преди да напишем оплакване до офицера ти за грубо вмешателство.

Мах видя как на лицето на младия страж се изписа обида и яд и преглътна с облекчение. Онзи му върна документите и се вмъкна обратно надолу в тунела.

— Беше чудесно — каза Мах все още с тих глас, след което поклати глава. — Със сигурност няма да имаме повече неприятности.

Леман го погледна, после тръсна глава.

— Ето така — каза той и му подаде плочата. — Ти успя да изведеш цялата история. Аз просто отпратих нашия приятел.

Мах наведе очи.

— Наистина ли мислиш така? Всъщност той остана удовлетворен едва след твоето обяснение. Ами ако трябваше да го убиеш…?

Леман се обърна и за момент лицето му беше съвсем близо до това на Мах, а розовите му очи търсеха погледа на водача на Пин Тяо.

— Преди малко ме попита дали вярвам в нещо, Мах. Е, добре, има само едно нещо, в което съм убеден безрезервно — и това е силата на убеждението.

* * *

Ли Юан яздеше напред по пътеката надолу по хълма. Зад него с нежно полюшване идваше паланкинът, шестимата носачи пристъпваха по слабия наклон с оттренирани стъпки, а тихото им сумтене се разнасяше от слабия вечерен вятър.

Ли Юан се извъртя на седлото си и се обърна назад. Слънцето залязваше на запад, зад Та Па Шан. На умиращата му светлина бледожълтите коприни на паланкина изглеждаха оцветени в кървавочервено. Засмя се, пак се обърна напред и пришпори коня си. Денят беше чудесен. Ден, който дълго щеше да помни. А Фей Йен? Въпреки неразположението си Фей изглеждаше по-красива от всякога. А макар да не бяха правили любов, някак си му беше достатъчно просто да е с нея.

Отметна глава назад и по врата и лицето си усети хладния бриз. Да, майчинството подхождаше на Фей Йен. Двамата щяха да имат много синове. Поне петнайсет. Достатъчно, за да се изпълни Тонджиян. А и дъщери — също. Дъщери, които да приличат на Фей Йен. И после, когато той остарее и косата му се посребри, ще има стотици внуци; ще събира малките хубавци около трона си и ще им разказва за един летен ден — за този ден, — когато се е качил до руините с баба им, лейди Фей, и си е пожелал тях да ги има.

Засмя се, доволен от тази мисъл, след това забави ход, загледан в носещите се светлини, танцуващи в мрака пред него. Погледна назад и вдигна ръка — даде знак носачите да спрат; след което конят му измина още крачка-две. Не, не беше сгрешил, светлините идваха срещу тях. Тогава разбра. Това бяха фенери. Някой — най-вероятно Нан Хо — беше решил да изпрати хора с фенери да им осветяват пътя до дома.

Обърна се, даде знак носачите да продължат, после пак пришпори арабския жребец и се втурна напред да пресрещне процесията от палата.

Пресрещна ги на половината път през дългата ливада. Имаше двайсет души, чиито стари маслени фенери се люлееха на дървени прътове, високи десет чи. Зад тях идваха дузина стражи и двама млади слуги от конюшните. Пред тях с отсечена стъпка на момче, което си играе на войници, вървеше Нан Хо.

— Майстор Нан! — замаха той. — Колко е хубаво, че си се сетил да дойдеш да ни поздравиш.

Нан Хо се поклони ниско. Зад него малката процесия беше спряла; всички глави бяха сведени.

— Но това е мой дълг, господарю.

Ли Юан се приближи, наведе се към Нан Хо и тихо попита:

— Ами работата, по която те изпратих?

— Всичко е уредено — също тихо отговори Нан Хо. — Господарят Пей прие лично да се заеме с това. Момичетата ви ще се сдобият с най-добри съпрузи.

— Хубаво — Ли Юан се изправи на седлото си, после плесна ръце доволен, че Перлено Сърце и Сладка Роза най-сетне ще бъдат възнаградени. — Хубаво. Тогава да вървим и да съпроводим лейди Фей, нали, майстор Нан?

Ли Юан се втурна в галоп напред и пресрещна паланкина в края на дългата ливада.

— Спрете! — извика той. — Оставете паланкина на земята. Ще изчакаме да пристигнат фенерите.

Когато столът се озова на земята, отвътре се разнесе мек шум от коприна и навън се подаде Фей Йен.

— Юан? — сънливо го повика тя. — Юан, какво става?

Той даде знак на един от мъжете да отдръпне тежката коприна от предната част на паланкина, след това пристъпи напред и помогна на Фей Йен да се изправи до седнало положение. После пак се дръпна назад и посочи през ливадата.

— Виж какво ни е организирал майстор Нан, любов моя!

Тя нежно се разсмя — беше очарована. Тъмнината на огромната ливада изведнъж беше станала вълшебна, фенерите се носеха като гигантски светулки. Зад тях, в далечната страна на ливадата, стените на огромния дворец на Тонджиян бяха окъпани в златно от последните слънчеви лъчи, а червените, покрити с прости цигли покриви изглеждаха като пламнали.

— Красиво е — обади се тя. — Като приказка.

Той се засмя — виждаше как светлината на фенерите се носи из влажния мрак на очите й.

— Да. А ти си принцесата от приказките, любов моя. Но нека да седна при тебе. Подобна магия трябва да се сподели, нали?

Той се качи при жена си, после се обърна, за да седне удобно до нея на огромната, покрита с възглавнички седалка.

— Добре, майстор Нан. Готови сме.

Нан Хо се поклони, след което се погрижи за процесията — подреди фенерите от двете страни на паланкина, после нареди на шестима от стражата да сменят носачите. Огледа се наоколо. Без да им бъде заповядано, двамата прислужници се бяха заели с арабския жребец и нежно го галеха.

Добре, помисли си Нан Хо и даде знак на останалите стражи да се подредят зад паланкина. Но удоволствието му беше помрачено. Погледна към господаря си и съпругата му и сърцето го заболя. Колко красиво изглеждаше всичко на светлината на фенерите, колко идеално — и все пак…

Сведе поглед, спомни си какво беше направил и усети горчив гняв. „Нещата трябва да са такива, каквито изглеждат — помисли си. — Не — поправи се сам, — нещата трябва да са такива, каквито са в действителност.“

Изпъна ръка. При този знак носачите вдигнаха паланкина с тихо сумтене. След това мина пред тях и процесията тръгна, като бавно си проправяше път през голямата ливада, а навсякъде около тях се събираше мракът.

* * *

— Е, как мина?

Леман хвърли информационния куб на бюрото пред Де Вор.

— Имаше малък проблем, но всички мрежи са си на местата. Трябваше да убия човек. От сигурността. Но твоят човек вътре, Хансен, ще се погрижи за това.

За момент Де Вор се вгледа в Леман.

— И никой друг не те видя.

— Само стражите на бариерата.

— Добре — Де Вор сведе поглед, взе кубчето между пръстите си — знаеше, че съдържа всички комуникационни мрежи, които бяха подменили — после го бутна настрани.

— Всички са включени, нали? След десет дни можем да ударим. Нямаше проблеми с Мах, предполагам?

Леман поклати глава.

— Не. Изглежда желае толкова, колкото и ние, да се добере до тях.

Де Вор се усмихна. Както и трябва да бъде.

— Добре. Вземи си душ и се преоблечи. Ще се видим на вечеря за брифинга.

Когато Леман излезе, той се изправи и прекоси стаята, за да разгледа подробната диаграма на централата на сигурността, закачена на стената. Бремен беше самото сърце на силите за сигурност в Град Европа; „неуязвимата“ им крепост. Но самата идея за неуязвимост ги правеше слаби. След десет дни щяха да го разберат. Щяха да опитат горчивите плодове на арогантността си.

Засмя се и се върна зад бюрото си, после се протегна и отвори чекмеджето пред себе си. Беше ги изучавал цял следобед — още откакто ги бяха донесли. Пълните записи на всички творения на момчето — копие от папката, която маршал Толонен бе взел със себе си в Тонджиян същата тази сутрин, копие, направено в кабинета на самия Толонен от личния адютант на Толонен — млад мъж, когато беше вербувал за каузата си преди пет години, още докато онзи беше само кадет.

Усмихна се, като си припомни как беше посветил момчето, как го бе накарал да произнесе тайната клетва. Беше толкова лесно. Всичките бяха толкова способни; толкова млади, надъхани и узрели за някаква нова идеология — за нещо ново, в която да могат да повярват. И той, Де Вор, беше това ново нещо. Той беше човекът, чието време щеше да дойде. Това им бе казал и те му повярваха. Можеше да я види в очите им — онази спешна нужда да служат на някоя нова и по-добра кауза — на нещо по-красиво и по-абстрактно от този отвратителен свят на нива. Наричаше ги „своето братство“ и те откликваха с ужасен глад. Глад да се освободят от този свят, управляван от хан. Отново да бъдат свободни, самоуправляващи се и самоконтролиращи се. И той подхранваше този техен глад, даваше основание за съществуването им — очакване на по-добър свят. Колкото и време да отнемеше.

Отвори папката, прелисти страниците, спираше тук и там, за да се възхити на красотата на дизайна, на простата елегантност на формулата. Беше подценявал момчето. Мислел го беше просто за умно. Свръхумно може би, но нищо повече. Обаче тази папка доказваше, че греши. Момчето беше уникално. Гений от най-висока проба. Това, което бе постигнало с тези прости прототипове, беше удивително. Защото тук имаше достатъчно материал да се осигури работа на седем компании за години напред. Усмихна се. Както смяташе, щеше да ги изпрати на Марс, на своите хора там, и да види какво биха могли да извлекат от тях.

Отпусна се назад в стола си и протегна ръце. Скоро щеше да дойде време да вземе момчето и да го използва. Засега обаче предимство имаха други планове. Бремен и Плантациите — това бяха непосредствените мишени — първите удари в новата фаза на Войната. А след това?

Де Вор се засмя, после се наведе напред и затвори папката. Мъдрият подбира ходовете си внимателно. Както и в уей чи, няма полза да се играе твърде сковано. Майсторът има подготвени в главата си по дузина подходящи хода наведнъж, готов да използва този, който най-добре съответства на обстоятелствата. А той имаше повече от достатъчно схеми, за да накара Седмината да са нащрек.

Но първо Бремен. Първо щеше да ги удари там, където най-много боли. Където най-малко очакват да удари.

Едва тогава щеше да реши какъв да е следващият му ход. Едва тогава щеше да знае къде е мястото на поредния камък на дъската.

Част I: Пролетта на 2207 г.

„Бялото сияние зад западните хълмове угасва,
далеч нататък се разтварят сапфирни цветове.
Хиляди години вихърът отнесе.
Пясъкът във океана се превръща в камък,
мехурчета издишват рибите под моста Чин.
В далечината празна светлина струи, струи,
колоните от бронз годините разтапят.“

Ли Хо, „И Все така — завинаги“, IX в. от.н.е.

Глава 1

Обгорена земя

Ли Шай Тун беше застанал до езерото. Срещу него, на входа на арбореума, светеше сам-самичък фенер. Светлината му се отразяваше в стените от опушено стъкло — бледно, мъгляво зелено сияние сред листата на папратите и палмите. Но там, където бе застанал великият танг, беше тъмно.

Напоследък приемаше тъмнината за приятел. Нощем, когато сънят бягаше от очите му, идваше тук и се взираше в черните пластове на мрака, в смътните силуети на шараните. Техните бавни, спокойни движения го унасяха, успокояваха болката в очите му, стомахът му се отпускаше. Често стоеше така цели часове, без да помръдне, загърнал плътно слабото си, престаряло тяло в черни коприни. Тогава за известно време умората го напускаше, сякаш нямаше място за нея в тази хладна, изпълнена с полусенки тишина.

После идваха призраците. Образите им се отпечатваха върху мрака, изпълваха тъмнината с живите силуети на паметта. Хан Чин с усмихнато лице и нахапана ябълка от градината в Тонджиян в ръка, Лин Юа, първата му жена, приведена в скромен поклон през първата им брачна нощ, притиснала в шепи малките си гърди, сякаш поднасяща себе си в дар. Или баща му, Ли Чин, който се смееше, а на всеки от показалците му беше кацнала птица — два дена преди да загине при онзи нещастен случай. И други се тълпяха, сякаш дошли на някакъв празник на мъртвите. Но за това той не беше разказвал на никого — дори на лекаря си. Странно, те му донасяха спокойствие. Без тях мракът би бил потискащ — просто чернилка, чиста и проста.

Понякога повикваше някого по име — тихо, шепнешком — и призракът идваше при него със светнали от смях очи. Такива си ги спомняше сега — радостни и най-щастливи. Сенки от лятна земя.

Стоеше тук вече повече от два часа, когато дойде един прислужник. Веднага разбра, че става въпрос за нещо сериозно — иначе надали щяха да го безпокоят. Усети как напрежението се връща като железни ленти, стягащи гърдите и челото му, усети как умората отново пропълзява в костите му.

— Кой ме вика?

Прислужникът ниско се поклони.

— Маршалът, чие хсия.

Той излезе, а зад него мракът се стелеше като мантия. Екранът в кабинета му светеше — лицето на Толонен го бе изпълнило. Ли Шай Тун седна в голямото кресло и отмести встрани меморандума на министър Хен. Остана така известно време, докато си събере мислите, после протегна ръка и натисна бутона за свръзка.

— Какво има, Кнут? Какво зло ти пречи да спиш?

— Вашият покорен слуга никога не спи — отговори Толонен, ала усмивката му беше измъчена, лицето — пепеляво. Щом забеляза това, студени тръпки запълзяха по гърба на Ли Шай Тун. „Кой ли е пък сега? — запита се той. — Вей Фен? Цу Ма? Кого са убили този път?“

Маршалът се обърна, а заедно с него — и образът на екрана. Предаваше от подвижна станция. Зад него се простираше обширен коридор с почернели от пушек стени. По-надолу се виждаха група мъже, които работеха на аварийно осветление.

— Къде си, Кнут? Какво е станало?

— В Бременската крепост, чие хсия. В казармата на Централата на охраната — лицето на Толонен в десния край на екрана отново се обърна към танга. — Лоша работа, чие хсия. Според мене сам трябва да дойдете и да видите. Прилича на работа на Пин Тяо, но… — Толонен се поколеба. По старото му, познато лице се изписа дълбока загриженост. Сви леко рамене и продължи: — Само че е различно, чие хсия. Напълно различно от всичко, което са правили досега.

Ли Шай Тун се замисли за миг, след това кимна. Усети как кожата на лицето му се опъва почти болезнено. Пое си леко дъх и изрече:

— Тогава идвам. Тръгвам при първа възможност.

* * *

Трудно беше да се познае мястото. Цялата палуба беше изтърбушена. Над петнайсет хиляди души бяха загинали. Опустошението се бе разпростряло и до близките заграждения, и към горната и долната палуба, но онова не беше почти нищо в сравнение с това тук. Ли Шай Тун вървеше до своя маршал и обръщаше пребледнялото си, останало без кръв лице ту насам, ту натам. Грозни купчини спечен катран — само това беше останало от човешките тела — бяха струпани край запечатаните изходи. Усещаше всепроникващата воня на изгоряла плът, сладникава и ужасна, от която му се повдигаше. Двамата спряха и се огледаха назад.

— Сигурен ли си? — старият танг погледна своя маршал. В очите му имаше сълзи. Лицето му бе изкривено от болка, бе притиснал длани една о друга.

Толонен извади от джоба на туниката си кесия и му я подаде.

— Оставили са това. За да знаем кой го е извършил.

В кесията имаше пет малки стилизирани рибки. Две от златните медальончета се бяха стопили, останалите блестяха като нови. Риби — символът на Пин Тяо.

Ли Шай Тун ги изсипа на дланта си.

— Къде ги намерихте?

— От другата страна на печатите. Имало е и още, сигурни сме, но горещината…

Ли Шай Тун потръпна, после пусна рибите на пода. Бяха превърнали палубата в огромна фурна и бяха опекли всички вътре — мъже, жени и деца. Внезапен гняв го прониза като копие.

— Защо! Какво искат те, Кнут? Какво искат? — ръката му трепна нервно, след това той я дръпна назад. — Това е най-лошото от всичко. Убийствата. Безсмислената смърт. Защо?

Толонен го беше казал отдавна, още преди години, на стария си приятел Клаус Еберт. Сега го повтори отново — този път на танга:

— Искат да го разрушат. Докрай. На всяка цена.

Ли Шай Тун се втренчи в него, после отмести поглед.

— Не… — започна той, сякаш за да го отрече; но този път беше невъзможно да отрича. Точно от това се страхуваше — от сбъдването на най-черния си сън. Знак за онова, което идваше.

Неотдавна се беше разболял. За първи път в дългия си и здрав живот трябваше да не става от леглото. И това като че ли беше знак. Знак, че нещата му се изплъзват. Контрол — той започваше от собственото тяло на човека и се разпростираше и навън.

Кимна на себе си — сега разбираше. Това беше лично. Атака, насочена към неговата личност. Защото той беше Държавата. Той беше Градът.

Във вените на света бе проникнала болест, вирус. Покварата процъфтяваше. Дисперсионизмът, нивата, дори и последната мания сред онези Горе — дълголетието — всички те бяха нейни симптоми. Действията на подобни групи бяха незабележими, оскърбителни, не проличаваха веднага, ала в крайна сметка се оказваха фатални. Очакванията се бяха променили и това подкопаваше стабилността на всичко.

Искат да разрушат Града.

— Какво са търсели тук, Кнут? Как са го направили?

— Наложи се да приемем няколко предположения, но има и неща, които знаем със сигурност. Централната поддръжка на Бремен докладва, че всички комуникации с палуба девет са били прекъснати преди втория звънец.

— Всички? — Ли Шай Тун смаяно поклати глава. — Възможно ли е това, Кнут?

— Това беше част от проблема. И те не повярвали и пропилели един час в търсене на грешки в системата от тяхната страна. Не се сетили да изпратят някого да провери на място.

По лицето на Ли Шай Тун се изписа гримаса.

— Това би ли променило нещо?

— Не. Нямаше нищо да промени, чие хсия. След като са минали първите десет минути, не е имало шанс да се промени каквото и да било. Запалили са огньовете си на четири различни нива. Големи, мръсни химически огньове. После са пуснали вентилаторите на увеличена мощност, за да вкарат в системата богат на кислород въздух.

— Ами печатите?

Толонен преглътна.

— Не е имало никакъв шанс за никого да се измъкне навън. Взривили са транзита и са дерайлирали вагоните. Всички асансьори между нивата са били блокирани. Това е било част от прекъсването на комуникациите. Цялата палуба е потънала в тъмнина.

— И това ли е всичко? — от хладнокръвието им на Ли Шай Тун му се гадеше.

Толонен се поколеба, след което заговори отново:

— Това е дело на експерти, чие хсия. На нечестни хора, великолепно обучени, ефективно организирани. Собствените ни специални служби не биха се справили толкова добре…

Ли Шай Тун го погледна отново.

— Кажи си, Кнут — рече той тихо. — Не го задържай за себе си. Дори да се окаже, че грешиш, кажи го.

Толонен срещна погледа му и кимна.

— Всичко това говори за пари. Големи пари. Технологията, нужна да се прекъснат комуникациите на една палуба — твърде скъпо е за парите, които биха могли да дадат Пин Тяо. Не им е по джоба. Някой трябва да ги е подкрепил.

Тангът се замисли.

— Значи всичко продължава. Значи в крайна сметка не сме спечелили Войната. Не окончателно.

Толонен сведе поглед. Поведението на Ли Шай Тун го безпокоеше. Откакто оздравя от онази болест, вече не беше същият. Неуравновесен и нерешителен, вглъбен, почти меланхоличен. Болестта му бе отнела не само силата — донякъде бе отнела остротата и бързината на ума му. На маршала се беше паднало да го води в този лабиринт.

— Може би. Но по-важно е да открием кой е предателят сред нас.

— А… — погледът на Ли Шай Тун внимателно обходи лицето му, после се отклони. — На кое ниво са проникнали?

— През щаба.

Каза го без колебание — знаеше, че е трябвало да бъде толкова високо по йерархичната верига. Никой друг не би могъл да оформи нещата по този начин. Да запечаташ цяла палуба — за това се искаше сила. Повече, отколкото притежаваха Пин Тяо.

Ли Шай Тун отново се извърна назад, следвайки собствените си мисли. Може би Юан беше прав. Може би точно сега беше време да действат. Да сложат жици в главите на всички. Да ги контролират като машини. Но инстинктът му се противеше. Беше се държал настрана от ранните етапи на Проекта. Дори и това — това безчинство — все още не можеше да го накара да промени решението си.

— Лошо, Кнут. Щом не можеш да се довериш на собствените си ръце, когато си бръснеш врата…

Толонен се разсмя — къс, горчив лай.

Старият танг се обърна.

— Ти обаче се справяш, Кнут — той се усмихна. — На тебе поне ти вярвам.

Маршалът срещна погледа на господаря си, трогнат от думите му — знаеше, че това е нещото, което оформя живота му и му придава смисъл: да има уважението на този човек, пълното му доверие. Без да мисли, той коленичи в краката на Ли Шай Тун.

— Ще открия този човек и ще се справя с него, чие хсия. И мой собствен син да беше, пак ще го довърша.

* * *

В същото това време на другия край на света Ли Юан вървеше по една от пътеките в Тонджиян. Усещаше аромата на цъфналите ябълки и сливи, а под тях — по-острия и по-сладък мирис на черешите. Ароматът му напомняше, че отдавна не е идвал тук; и колко малко неща са се променили, докато го е нямало.

На върха на терасата спря и огледа долината, широкото мраморно стълбище, което се спускаше към езерото. Щом я видя, се усмихна — там, от другата страна на езерото — разхождаше се между дърветата. Известно време просто я гледаше — сърцето му беше започнало да тупти по-бързо още щом я зърна — после заслиза надолу, като прескачаше по две-три стъпала наведнъж.

Когато тя се обърна, той беше само на няколко крачки от нея.

— Ли Юан! Не ми каза, че…

— Съжалявам, аз… — но думите утихнаха, щом забеляза колко се е закръглила, колко кръгъл е коремът й. Вдигна поглед, срещна за кратко нейния и пак погледна надолу. „Маят син — помисли си той. — Моят син.“

— Добре съм.

— Изглеждаш прекрасно — той я прегърна и усети колко много време е изминало, откакто я е прегръщал за последен път. Но сега внимаваше и бързо я пусна. Хвана ръцете й и се учуди колко мънички бяха, колко изящни. Беше забравил.

Не, не го беше забравил. Просто не си го спомни.

Засмя се тихо.

— Колко още остава.

Тя отмести поглед.

— Вече мина повече от половината. В седмия месец съм.

Той кимна, после докосна кръглия й корем — усети колко твърдо е тялото й под коприните — като зрелите плодове в клоните над тях.

— Чудех се… — започна тя и отново го погледна, след това млъкна и наведе глава.

— За какво си се чудела? — попита той, без да откъсва очи от нея. Внезапно осъзна какво го тревожи. — Освен това как ме посрещаш? Нямаш ли усмивка за съпруга си, който се завръща у дома?

Протегна ръка и нежно повдигна брадичката й. Усмихна се, но тя не му се усмихна в отговор, а се извърна сприхаво и заби поглед в краката си. Сянка на листо падна върху съвършеното й лице, слънчеви зайчета танцуваха в лъскавата й черна коса, но устните й бяха свити.

— Донесъл съм ти подаръци — продължи тихо той. — Горе в къщата са. Ще дойдеш ли да ги видиш?

Тя го погледна и пак отмести поглед. Този път той забеляза студенината в очите й.

— Колко дълго ще останеш този път, Ли Юан? Един ден? Два дена — и пак ще си отидеш?

Той въздъхна и погледна ръката й. Лежеше отпуснато в неговата с дланта нагоре, пръстите — леко присвити.

Аз не съм кой да е, Фей Йен. Нося голяма отговорност — особено в тези времена. Баща ми има нужда от мене — той разтърси глава. Опитваше се да разбере чувствата й, но не можеше да сдържи яда си от това, че тя така го посреща. В крайна сметка не беше виновен той. Беше си мислил, че ще му се зарадва.

— Ако ме няма дълго време, просто няма как. Не само този път. Много повече бих искал да бъда тук, повярвай ми, любов моя. Наистина бих…

Тя като че ли поомекна; за миг ръката й стисна неговата, ала продължаваше да не го гледа в очите.

— Никога не те виждам — тихо изрече тя. — Тебе все те няма.

Една птичка литна от близкото клонче и за миг отвлече вниманието му. Вдигна поглед и проследи полета й. Когато отново я погледна, откри, че тя го гледа. В черните й очи се четеше упрек.

— Странно — рече той, като подмина думите й. — Това място… толкова малко се е променило с годините. Тук играех като дете преди десет-дванайсет години. И дори тогава си представях как векове наред е било същото. Неизменно. Неизменящо се. Само обичайният кръговрат на сезоните. Помагах на прислужниците да берат ябълки, носех им празните кошници. После имах непоносими болки в стомаха от всичките ябълки, които излапвах — засмя се, щом забеляза как погледът й омекна. — Както всяко дете — добави той след малко; съзнаваше, че лъже, ала си мислеше за миналото, в което наистина е било така. Тогава, преди Града, когато това са били простете радости на всяко дете.

Още миг само я гледаше. След това се усмихна и леко стисна ръката й.

— Ела. Да се връщаме.

На моста спря и се загледа в езерото. Гледаше как лебедите се плъзгат по водата и усещаше топлината на ръката й в своята.

— Колко ще останеш този път? — попита тя. Гласът й беше по-мек, не толкова настоятелен като преди.

— Една седмица — той се обърна към нея. — Може би и повече. Зависи как ще се развият нещата.

Тя се усмихна — първата усмивка, която му даряваше от седмици насам.

— Това е хубаво, Юан. Омръзна ми самотата. Твърде дълго съм била сама преди.

Той кимна.

— Знам. Но всичко ще се промени. Обещавам, Фей. Оттук нататък ще бъде все по-хубаво.

Тя вдигна брадичка и се взря в очите му.

— Надявам се. Тежко ми е тук сам-самичка.

Тежко? Той огледа спокойното езеро, плодната градина зад него и се зачуди какво ли иска да каже тя. Тук той виждаше само мекота. Само отдих от суровата житейска реалност. От работата и дълга. Усещаше само здравия мирис на растежа.

Усмихна се и пак я погледна.

— Реших нещо, Фей. Докато ме нямаше тук.

— Какво?

— Момчето… — той пак положи ръка върху издутия й корем. — Реших да го кръстим Хан.

* * *

Леман го събуди и зачака да се облече.

Де Вор се обърна, докато оправяше връзките на туниката си.

— Кога се разчу новината?

— Преди десет минути. Изчистиха всички канали, за да предадат съобщението. Вей Фен ще говори.

Де Вор вдигна вежди.

— Няма да говори Ли Шай Тун, така ли? — той се разсмя. — Добре. Това показва колко сме го потресли — обърна се, погледна таймера на стената и после — отново Леман. — Верен ли е?

Леман кимна.

Де Вор сведе поглед и се замисли. От нападението бяха изминали почти четири часа. Беше очаквал да реагират по-бързо. Но не това го тревожеше.

— Виганд докладва ли?

— Още не.

Де Вор отиде в съседната стая и седна пред големия екран. Пръстите му докоснаха бутоните на облегалката. Леман се приближи и застана зад него.

Юе Лун — колелото от дракони, символ на Седмината — изпълни екрана. Така беше преди всяко официално съобщение, но този път колелото беше на бял фон — това означаваше смърт.

Из цяло Чун Куо десетки милиарди седяха пред екраните и чакаха замислени — гадаеха какво ли бе прекъснало програмата. По време на Войната-която-не-беше-война това бе нещо обичайно, но от известно време насам тези неща отсъстваха от екрана. Това придаваше допълнителен оттенък на събитието.

Отново погледна към Леман.

— Когато се обади Виганд, дай ми го. Искам да знам какво става. Вече отдавна трябваше да е докладвал.

— Уредено е вече.

— Добре — обърна се отново към екрана и се усмихна; представяше си какъв ефект ще има това върху Седмината. Щяха да се щурат като термити из гнездото, в което току-що е забит голям прът; да раздават заповеди наляво-надясно; да се подготвят за по-нататъшни нападения, без да знаят откъде ще дойде следващият удар.

През последните няколко месеца нещата бяха поутихнали. Нарочно — той искаше да създаде на Седмината фалшиво чувство за сигурност, преди да нанесе удара си. Онова, което имаше значение, не беше самият акт, а контекстът му. По време на война пресищането с трагедии приспиваше въображението на хората, но в мирно време подобни действия придобиваха ужасно значение. И сега беше така.

Биха очаквали от него нов удар — да удари, докато още не се бяха съвзели; но този път нямаше да постъпи така. Не веднага. Щеше да остави нещата да се уталожат и чак тогава щеше да удари пак, като внимателно подбере мишените така, че ударът да има максимален ефект и Седмината да хабят силата си в борба със сенки, докато той отново събира сили. Най-накрая нервите им нямаше да издържат и волята им за борба щеше да рухне. Тогава — и само тогава — щеше да удари с всичка сила.

Отново отпусна глава на дебелата кожена облегалка. Отпускаше се за първи път от дни насам. Изпълни го чувство на доволство. Победата нямаше да дойде за една нощ, но не такава беше неговата цел. В тази игра се изискваше търпение, а времето беше на негова страна. Всяка изминала година носеше все по-големи проблеми на Чун Куо — увеличаваше теглото на цифрите, притискащи властите. Трябваше само да чака — като куче, преследващо голям елен — да го хапе по пищялите и силите му все повече да отслабват, докато най-накрая се строполи.

От тонколоните от двете страни на екрана се разнесе военна музика. После образът рязко се смени. Лицето на Вей Фен, танг на Източна Азия, изпълни екрана — набраздено от мъка.

— Народе на Чун Куо, имам тъжна новина за тебе… — започна той с неочаквано непосредствен тон; в ъгълчетата на очите му се бяха събрали сълзи и това подчертаваше огромното чувство на наранено достойнство, което се излъчваше от него.

Де Вор внезапно се напрегна и се наведе напред. Какво ли се е объркало?

Вей Фен започна да разказва за трагедията, сполетяла Бремен. Де Вор следеше с безстрастен поглед картината и чакаше старецът да каже още нещо, да съобщи още някоя новина. Но не последва нищо подобно. Съвсем нищо. А после Вей Фен изчезна и на екрана отново се появи Юе Лун на чисто бял фон.

Де Вор остана така още миг, после се надигна от стола и се обърна към Леман:

— Не са го направили… Тия копелета не са го направили!

Понечи да каже още нещо, но лампите по таблото на бюрото му взеха да присветват настоятелно. Натисна нужното копче, приседна на ръба на бюрото и се обърна към екрана.

Очакваше да е Виганд. Но лицето, което изпълни екрана, не беше неговото. Беше Ханс Еберт.

— Какво, по дяволите, става, Хауард? Току-що ми се наложи да прекарам два часа с куп опечени на скара момчета от Специалното разследване! Бремен, в името на боговете! Тъпите копелета са нападнали Бремен!

Де Вор сведе поглед. Умишлено не беше споменал нищо на Еберт за техните планове за Бремен — знаеше, че Толонен ще прослуша всички до един от своите офицери с високи чинове, дори и бъдещия си зет — да не би някой да знае нещо за нападението. След като веднъж бе хванат по този начин, първата мисъл на Толонен щеше да е, че пак са проникнали на ниво висш команден състав. Ето защо не се учуди, когато разбра, че Толонен толкова бързо се е задействал.

— Знам — просто каза той и погледна Еберт в очите.

— Какво искаш да кажеш с това „знам“? Ти да не би да си замесен?

Без да обръща внимание на гнева на Еберт, той кимна и бързо, с тих глас обясни причините. Но Еберт нямаше да се успокои толкова лесно.

— Искам среща! — очите му мятаха светкавици. — Днес! Искам да разбера какво още си намислил.

Де Вор се поколеба — не за първи път намираше държанието на Еберт за дълбоко обидно, но после кимна. Точно сега Еберт играеше твърде важна роля в плановете му. Разбира се, нямаше нужда да му казва всичко. Само колкото да му създаде илюзията, че му се доверява.

— Добре. Днес следобед — изрече Де Вор, без да издава нищо от онова, което си мислеше. — При Му Чуа. Ще се видим там, Ханс. След четвъртия звънец.

Прекъсна връзката и се облегна назад.

— Проклет да е! — изруга той разтревожен, че все още нищо не се чува. Обърна се. — Щефан! Разбери къде, по дяволите, се губи Виганд. Искам да знам какво става.

Сподири с поглед албиноса, след това се огледа из стаята. Все по-нарастваща неувереност изместваше чувството на доволство.

Само след малко Леман го потвърди.

— Виганд е мъртъв — съобщи той, щом се върна. — Заедно с още петдесет души от нашите и сто и петдесет от Пин Тяо.

Де Вор се отпусна тежко в креслото.

— Какво е станало?

Леман поклати глава.

— Само това знаем. Засякохме докладите на охраната от Познанския и Краковския гарнизон. Сякаш са знаели, че ще нападнем.

Де Вор сведе поглед. Богове! Значи реколтата беше недокосната, житниците на Град Европа — непокътнати. По-лоша новина не би могъл и да получи.

Потръпна. Това драматично променяше нещата. Онова, чиято цел бе да отслаби Седмината, само ги бе сплотило.

През цялото време знаеше какъв би бил вероятният ефект от един отделен удар срещу Бремен. Знаеше колко дълго ще бъдат възмутени хората от нападението над жилищата на войниците, от убийството на невинни жени и деца. Точно затова беше планирал двата удара едновременно. Ако Източноевропейските плантации пламнеха, а сигурното убежище в Бремен рухнеше, с това той бе очаквал да посее семената на страха в Град Европа. Но страхът се бе обърнал на гняв, а онова, което трябваше да бъде опустошителен психологически удар за Седмината, се бе превърнало точно в обратното.

Нищо чудно тогава, че Вей Фен бе говорил така. Чувството за огромно морално негодувание, което излъчваше старецът, беше дълбоко. И нямаше съмнение, че милионите, които гледаха, го споделяха. Значи сега Седмината имаха подкрепата на масите в цяло Чун Куо. Разрешението, ако поискат, да вземат мерки, каквито намерят за добре, срещу врага.

Де Вор въздъхна и заби поглед в ръцете си. Не. По-лошо не можеше и да бъде.

Ами сега? Как така бяха разбрали? Отчаянието му внезапно се превърна в гняв. Изправи се рязко. Виганд! Сигурно е бил Виганд! Което означава, че вестта за смъртта му е фалшива — беше я изфабрикувал, за да им я пробута. Което значи, че…

Известно време следи логическата верига, която произтичаше от тази мисъл, после пак седна и разтърси глава. Не, не и Виганд. Инстинктът му го отхвърляше. Във всеки случай Виганд не притежаваше нито куража, нито въображението за подобно нещо. И все пак — ако не беше Виганд, то тогава кой?

Въздъхна отново и реши да обяви пълна тревога в базата. В случай, че греши. В случай, че Виганд е сключил сделка и смята да доведе Толонен тук, в Пустошта.

* * *

Емили Ашър беше ядосана. Много ядосана. Трепереше лице в лице с четиримата си колеги от централата на Пин Тяо. Пръстът на протегнатата й ръка гневно сочеше Гезел, тя злобно изплюваше думите.

— Това, което направи, е подло и отвратително, Бент. Ти опетни всички ни! Предаде ни!

Гезел погледна към Мах, после — отново към бившата си любовница. В цялата му осанка личеше, че се мъчи да се защити. Провалът на нападението над Плантациите го бе разтърсил из основи и едва сега бе започнал да разбира какъв щеше да е ефектът от безчинството в Бремен върху тяхната организация. Ала въпреки това не беше готов да си признае, че е сгрешил.

— Знаех си, че ще реагираш така. Точно затова трябваше да го крием от тебе. Ти щеше да наложиш вето…

Тя се разсмя пронизително — беше смаяна.

— Разбира се, че щях! И справедливо. Това би могло да ни унищожи…

Гезел вдигна ръка, сякаш за да бутне встрани обвинителния й пръст.

— Ти не разбираш. Ако нападението над плантациите беше успяло…

Тя ядно бутна ръката му.

— Не. Много добре разбирам. Това е било политическо решение от най-голяма важност и никой не се е консултирал с мене — извърна глава и погледна другата жена в стаята. — Ами ти, Мао Лян? На тебе казаха ли ти?

Мао Лян сведе поглед, поклати глава и не каза нищо. Но нямаше нищо за чудене: откакто бе заменила Емили в леглото на Гезел, тя сякаш бе изгубила своята индивидуалност.

Емили отново погледна към Гезел и бавно заклати глава.

— Добре, разбирам. Значи се връщаме към старите порядки. Старците се срещат при закрити врата и вземат решения вместо всички — тя изфуча в израз на отвращение. — Знаеш ли, наистина бях повярвала, че сме изживели това. Но то беше на ужким, нали така, Бент? През цялото време, докато си ме чукал, ти всъщност си ме презирал като личност… В края на краищата аз съм само жена. Низше същество. На което не бива да се доверяват сериозни неща.

— Не си права… — започна Гезел, жегнат от думите й, ала тя поклати глава.

— Не знам как имаш очи да ми кажеш, че греша, след онова, което направи — тя леко се извърна. — И ти, Мах. Знам, че цялата тази идея е дошла от тебе.

Мах я гледаше с леко присвити очи.

— Имаше си основателна причина да те държим настрана. Ти толкова добре се справяше с привличането на нови членове.

Тя отново се разсмя — не вярваше на ушите си.

— И сега каква полза от това? Толкова упорита работа — и вие накрая прецакахте всичко! Помнете ми думата. Надълго и нашироко им обяснявах какви сме и що сме и вие накрая се изсрахте на метеното.

— Ние сме ко мин — подхвана Гезел вече малко по-рязко. — Революционери, а не медицински сестри, да му еба майката! Не можеш да го промениш и да си измиеш ръцете. Не е възможно!

Тя втренчи смразяващ поглед в него.

— Убийци — така ни наричат. Безсърдечни касапи. И можеш ли да ги виниш? Унищожихме цялото доверие, на което можехме да разчитаме до снощи.

— Не съм съгласен.

Тя се обърна и погледна към Мах.

— Можеш да не си съгласен колкото си искаш, Ян Мах, но е вярно. От снощи насам тази организация е мъртва. Ти я уби. Ти и тоя сплескан хуй тук. Не видяхте ли мъртвите деца по тривизията? Не видяхте ли снимките на онези хубави руси деца — как си играят с майките си? Нищо ли във вас не трепна?

— Пропаганда… — започна Куин, най-новият им член, но погледът на Гезел го накара да млъкне.

Ашър ги изгледа един по един — всичките избягваха да я погледнат в очите.

— Не, така ли? Един поне няма ли куража да си признае? Ние го направихме. Пин Тяо. И този път по никакъв начин не можем да поправим стореното. Край с нас.

— Не — обади се Мах. — Има начин.

Тя изсумтя.

— Невъзможен си! Какъв начин? Какво бихме могли да направим, че поне малко да наклоним везните в наша полза?

— Чакай и ще вадиш — студеният поглед на Мах срещна нейния. — Само почакай и ще видиш.

* * *

Де Вор отново се отпусна на канапето и огледа някога пищно декорираната стая — забеляза колко се бяха износили платовете, колко бяха избелели цветовете, откакто бе идвал тук за последен път. Измъкна иззад себе си една възглавница и я заразглежда. Прочете йероглифите, избродирани на мандарин върху кадифето. Тук мъжете забравят грижите си. Усмихна се. Навремето беше така. Но сега?

Щом Му Чуа влезе, той вдигна поглед. Едно от момичетата я следваше с пълен поднос. Му Чуа му се усмихна — в ъгълчетата на очите и устата й се очертаха бръчки.

— Помислих си, че докато чакате, бихте пийнали малко ча, ши Рейнълдс.

Момичето коленичи и започна да налива чай. Де Вор заоглежда Му Чуа. И тя беше много по-остаряла и грохнала, отколкото си я спомняше. Сега беше прехвърлила шейсетте години и изглеждаше съсухрена — легендарните извивки на фигурата й принадлежаха на миналото. Смъртта сякаш бе проникнала в нея и се показваше: в окльощавелите й ръце и крака, в изопнатите й жили, в отпуснатата плът по врата, ръцете и гърдите. Познаваше я от по-добрите й времена, макар тя надали го помнеше.

Тя го наблюдаваше, сякаш съзнаваше как я гледа. Но дори и да беше така, щом отново заговори, усмивката й се върна, силна както винаги. Усмихна й се в отговор. Макар че тялото й се предаваше, духът й беше жив — въпреки всичко, което я бе сполетяло.

— Да му кажа ли, че сте тук?

Той поклати глава, после пое подадената му от момичето чаша.

— Не, Му Чуа. Ще почакам.

Тя се поколеба — очите й се стрелнаха към момичето, след това — отново към него.

— В такъв случай бихте ли желали още нещо?

Той пак се усмихна.

— Не. Но ви благодаря. Просто го уведомете, че съм тук. Искам да кажа, след като свърши.

Проследи я с поглед, докато излизаше, после се огледа учуден. Старият протектор на Му Чуа, босът на Триадите Фен Чун, беше умрял преди три години и бе оставил вакуум във властта тук, под Мрежата. Триади съперници водиха дълга, кървава война за територията на мъртвеца, която завърши с победата на Лу Мин Шао, или „Лу Бакенбарда“, както беше по-известен. Лу, който не уважаваше изящните подробности, бе обявил за своя собственост „Домът на деветия екстаз“ на Му Чуа и й беше позволил да остане като мадам и официално да отговаря за всичко. Но истината беше, че Лу дърпа конците — използваше заведението за място за продажба на наркотици и за разни други неща, както и за да забавлява клиентите си Отгоре.

Нещата се бяха променили и в този процес домът на Му Чуа бе загубил блясъка си. Момичетата вече не бяха толкова безгрижни, а насилието, някога забранено тук, сега бе обичайно нещо в ежедневието им.

Така се променя светът, помисли си Де Вор, докато разсъждаваше дали да не направи на Лу Бакенбарда едно предложение, свързано с мястото.

— Какво ти е толкова весело?

Обърна се рязко, изненадан, че не е чул кога е влязъл Еберт. После забеляза, че майорът е бос. Копринено пау обгръщаше свободно голото му тяло.

Де Вор остави купичката с ча и се изправи срещу Еберт.

— Мислех си, че бързаш да се срещнеш с мене?

Еберт се усмихна, подмина го и дръпна въжето на звънеца, за да повика някое от момичетата. Обърна се — продължаваше да се усмихва.

— Бързах. Но имах време да премисля нещата — тихо се засмя. — Трябва да ти благодаря, Хауард. Ти знаеше, че Толонен ще провери офицерите си, нали?

Де Вор кимна.

— Така си и мислех.

Вдясно нещо се раздвижи, завесите зашумоляха и едно момиче влезе със сведена глава.

— Викали сте ме, господари мои?

— Донеси ни бутилка от най-доброто вино, което имате, и две… — той погледна към Де Вор и се поправи: — Не, нека бъде само една чаша.

Когато тя излезе, Де Вор погледна надолу и за първи път позволи на гнева да му проличи.

— Ханс, какво си се наумил, да ти го начукам?

Еберт примигна, изненадан от внезапната враждебност на Де Вор. После се стегна и се обърна с лице към него.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да те убия!

— Да ме убиеш ли? Че защо?

— Заради онова, което направи. Не ми отне много време да свържа нещата. Очевидно няма друга възможност. Никой друг не знаеше достатъчно за нашите планове да нападнем Плантациите. Ти трябва да си онзи, който е надул свирката.

Еберт се поколеба.

— А, това ли… — и не е за вярване, но се ухили. — Боя се, че ми се наложи, Хауард. Един от нашите капитани беше надушил нещо. Ако беше някой от моите хора, бих могъл да направя нещо, но онзи вече го бе включил в доклада си. Налагаше се да действам бързо. Ако ги бяха хванали живи…

Де Вор дишаше странно, сякаш се готвеше да се метне върху по-едрия мъж.

— Сигурен съм, че разбираш, Хауард — продължи Еберг и отмести поглед. — Също като при уей чи. Понякога се налага да жертваш дадена група заради играта. Е, и сега беше същото. Или трябваше да действаме, или да загубим цялата игра. Направих го за добро.

„Направил си го, за да отървеш собствения си задник“ — помисли си Де Вор, докато се мъчеше да се успокои и да не убие Еберт още тук, на място. Не биваше да действа припряно. А и може би Еберт беше прав, какъвто и да беше истинският му мотив. Може би иначе щеше да стане много по-голяма беля. Поне крепостите бяха в безопасност. Но му оставаше проблемът как да се справи с Пин Тяо.

— Значи Виганд е мъртъв?

Еберт кимна.

— Сам проверих.

„Да — помисли си той. — Бас ловя, че си.“ Насили се да отпусне юмруци, после се извърна. Това беше моментът, в който беше стигнал най-близо до загубата на контрол. „Не си изпускай нервите“ — рече си той, но това не му помогна. В Еберт имаше нещо, което го предизвикваше да се отприщи. Но не, така действаше Толонен, не той. Точно това правеше стареца толкова слаб. И Еберт също. Но той не беше такъв. Той използваше своя гняв — караше го да работи за него, а не против него.

Момичето донесе виното и ги остави сами. Щом Еберт се обърна да си налее, Де Вор се загледа в него и не за първи път се зачуди какво щеше да излезе от Ханс Еберт, ако не се беше родил наследник на „Джен Син“. Сигурно чукундур от долните нива. Наемник на някой по-голям и по-способен, но общо взето същият груб, себичен тип, пълен с надувки и с член, по-голям от мозъка.

Но беше ли честно това? Нямаше ли също и нещичко героично в Еберт — нещо, което обстоятелствата биха могли да моделират другояче? Той ли беше виновен, че му е позволено всичко и не му е отказвано нищо?

Еберт се обърна усмихнат и Де Вор кимна на себе си. Да, той си беше виновен. При цялата си външност Еберт беше слабак и слабостта му им бе струвала скъпо. Щеше да си плати. Не сега — сега им беше нужен, — а по-късно, след като вече бе изпълнил предназначението си.

— Кан пей! — Еберт вдигна чашата си. — Както и да е, Хауард — имам по-добри новини.

Де Вор присви очи. Какво още си беше наумил Еберт?

Еберт отпи на големи глътки, после седна срещу Де Вор.

— Вечно се оплакваш, че парите не стигали. Е… — усмивката му се разшири, сякаш се радваше на собствената си хитрост. — Намерих нови спонсори. Мои познати.

— Познати ли?

Еберт се разсмя.

— Приятели… Хора, симпатизиращи на онова, което правим.

Де Вор отново почувства как напрежението пропълзява в крайниците му.

— Какво каза?

Лицето на Еберт се проясни, изведнъж доби рязкост.

— О, не се безпокой, не знаят никакви подробности. Не съм тъп. Първо ги проучих. Оставих ги да говорят. После, по-късно, си поговорих с тях на четири очи. Това са хора, на които имам доверие, разбираш ли ме? Хора, които познавам от много отдавна.

Де Вор продължително си пое въздух. Може и така да беше, но той сам щеше да ги провери. Най-подробно. Защото що се отнасяше до това, не вярваше на преценката на Еберт.

— За какви суми говориш?

— Достатъчно, за да можеш да довършиш крепостите си.

Де Вор се подсмихна. Знаеше ли Еберт колко пари трябват за това или просто гадаеше? Едно беше сигурно — че никога не е казвал на Ханс Еберт колко струва всяка от огромните подземни крепости.

— Това е хубаво, Ханс. Трябва да се видя с тези твои приятели.

* * *

Му Чуа затвори вратата зад себе си — беше бясна на Еберт. Беше видяла синините по ръцете и гърба на момичето. Копеле недно! Нямаше нужда. Момичето беше едва на четиринайсет години. Ако беше искал такива неща, трябваше да си каже. Щеше да му изпрати някое от по-големите момичета. Те поне бяха претръпнали.

Стоеше неподвижно, със затворени очи и се опитваше да се успокои. Всеки момент го чакаше да се появи, а не трябва да й проличи колко е ядосана. Можеше да стигне до Лу Мин Шао и тогава щеше да плаща майка си и баща си.

Приближи се до бюрото си и се захвана да изчислява сметката му — за двата пъти, за виното и ча. Щом се сети за госта му, се спря и се намръщи. В този ши Рейнолдс имаше нещо странно познато — като че ли се бяха виждали в миналото, но не можеше да се сети къде и как. Изглеждаше доста приличен човек, но всъщност можеше ли да се твърди подобно нещо за някого, свързан с това младо копеле? Искаше й се да бе подочула за какво си говорят. Можеше да ги подслуша — в края на краищата само преди четири месеца Лу Мин Шао бе инсталирал устройството за следене — но й беше трудно да нарушава отколешни навици. Никога не бе шпионирала клиентите си и нямаше намерение да започва тепърва; не и ако Лу специално не й заповядаше.

Щом чу гласа на Еберт отвън, Му Чуа замръзна на място, после се обърна — точно навреме, за да го поздрави на вратата.

— Всичко както пожелахте ли беше; господарю?

Той се разсмя и фамилиарно я докосна по гърдата.

— Беше хубаво, Му Чуа. Много хубаво. Бях забравил какво хубаво заведение въртиш.

Усмивката й се разшири, макар и вътре в нея нещо да се разтрепери, когато я докосна. Напоследък я докосваха твърде малко мъже — предпочитаха по-свежа плът; но въпреки това имаше нещо ужасно в мисълта да му се остави да я използва.

— Радвам се — поклони му се тя. — Заповядайте — подаде му сметката. Цифрите бяха написани на мандарин върху яркочервена хартия.

Той се усмихна и без да погледне сметката й, й подаде един-единствен чип. Тя го погледна и пак се поклони.

— Ама… благодаря ви, господарю. Прекалено сте щедър.

Той се засмя, разгърна робата й, разголи гърдите й и ги заразглежда. После се обърна, като че ли доволен, и тръгна към вратата.

— Простете, майор Еберт… — започна тя и пристъпи напред. Той спря и се обърна.

— Да, майко Чуа?

— Чудех се… какво ли става с момичето.

Еберт се намръщи.

— С момичето ли?

Му Чуа извърна очи.

— Златно Сърце. Несъмнено си спомняте? Тринайсетгодишното момиче, което купихте оттук. Онзи път, когато дойдохте с другите войници.

Той се разсмя — странно студен смях.

— А, да… бях забравил, че съм я взел оттук.

— Е?

Той я погледна и се извърна — беше изгубил търпение.

— Виж, имам си работа, Му Чуа. Сега съм майор, имам си задължения…

Тя го погледна отчаяно, после наведе глава и на устните й се изписа усмивка.

— Разбира се. Простете, майоре. — Но вътрешно кипеше. Имал работа! Явно нямаше чак толкова работа, щом можеше цели два часа, че и повече, да чука момичетата й!

Щом вратата зад гърба му се затвори, тя се изплю там, където беше стоял, след това взе да загръща халата си. Гледаше как плюнката бавно се стича по червената лакирана врата.

— Копеле недно — промълви тя. — Една думица да ми беше казал. Просто исках да знам как е тя — дали е още жива.

Погледна чипа в ръката си. Хиляда юана — над четирикратно повече от сметката му — но за него това сякаш не беше нищо.

„Може би е заради това — помисли си тя и здраво стисна чипа. — Може би нямаш собствени ценности, защото нямаш понятие кое колко струва всъщност. Мислиш си, че можеш да купиш всичко.“

Е, сигурно можеше. Но въпреки всичко му липсваше нещо. Липсваше му приличие.

Тя се приближи до бюрото, отвори чекмеджето, извади касата и я отключи със старомодния ключ, който висеше на врата й. Прерови чиповете, намери два за по двеста и петдесет юана, извади ги и постави на тяхно място хилядарката на Еберт. После се усмихна на себе си, бръкна в бельото си и след като се овлажни с пръст, прибра двата чип там.

Вече беше спестила повече от достатъчно. Почти. Още месец — най-много два — и можеше да се измъкне оттук. Далече от Лу Бакенбарда и копелета като Еберт. Може би щеше дори отново да започне свой собствен бизнес. Защото в края на краищата мъжете си бяха мъже. Там Горе можеше да говорят и да се обличат по-различно, но под всичко това си бяха същите.

Тя се разсмя — изведнъж се бе зачудила колко членове от Първите нива бе поемала в себе си, откакто беше в бизнеса. Не, що се отнася до това, всичките бяха еднакви. Можеше да говорят колкото си искат за чистота, но действията им винаги ги издаваха. Ето защо бизнесът беше процъфтявал дълги години — заради мрака, който всички до един носеха в себе си. Мъже. Всички те можеха да разправят, че са над тези неща, но колкото и да се опитваха, колкото и да се катереха нагоре по нивата, имаше едно нещо, от което не можеха да избягат.

* * *

Фей Йен стоеше пред него, разгърнала халата си, разкрила своята голота.

— Моля те, Юан… Няма да ми навреди.

Погледът му се плъзна по гърдите й, проследи извивката на корема й и се върна на лицето й. Искаше я толкова силно, че го болеше, но трябваше да мисли и за детето.

— Моля те…

Тонът на гласа й, нуждата, която изразяваше, го накараха да потръпне. После протегна ръка и я докосна.

— Лекарите… — започна той, ала тя клатеше глава. Очите й — прекрасните й черни и влажни очи — го молеха.

— Какво знаят те? Могат ли да почувстват онова, което чувствам аз? Не… Ела, Юан. Люби ме. Не знаеш ли колко ми липсваше?

Той потръпна, щом усети пръстите й на врата си, после кимна и се остави да го съблече — но все още се чувстваше така, сякаш прави нещо нередно.

— Може да ти навреди… — след това каза той, отпуснат до нея. Ръката му нежно галеше корема й.

Тя хвана ръката му и я стисна.

— Не ставай глупав. Щях да ти кажа, ако ме боли — трепна, сведе поглед и се усмихна. — Освен това искам нашият син да бъде сладострастен, ти не го ли искаш? Искам да знае, че майка му е обичана.

Погледна го провокиращо в очите, после отмести поглед.

* * *

Толонен се поклони ниско, след това пристъпи напред и подаде на Ли Шай Тун доклада, подготвен от Ханс Еберт, за планираното нападение над Плантациите.

— Всичко ли е тук? — попита тангът. Погледът му срещна за миг погледа на Толонен и отново се върна на първата страница.

— Всичко, за което говорихме, чие хсия.

— И сте изпратили копия до всички генерали?

— И на техните тангове — без съмнение.

Ли Шай Тун се усмихна отнесено.

— Добре — беше се затворил с министрите си още призори и нямаше време да опресни подробностите в паметта си. Сега, през няколкото минути, които оставаха преди срещата на Съвета на Седмината, той използва времето, за да прегледа папката.

След като я прелисти до половината, вдигна поглед.

— Знаеш ли, Кнут, понякога ми се иска да можех направо да вкарвам всичко това в главата си. Щеше да ми е толкова по-лесно!

Толонен се усмихна и пипна с десния си показалец процепа зад ухото си, после поклати глава.

— Няма да е правилно да изоставяме традицията, чие хсия. Освен това, имате си слуги и министри, които да ви помагат.

„Да — помисли си тангът, — и както толкова често си казвал, това ще е просто поредният начин, по който враговете ми можеха да стигнат до мене. Чух, че вече можели да го правят. Програми, унищожаващи способността на ума да разсъждава. Същото както храната, която ям — преди това някой трябва да я «опитва». Не, може би си прав, Кнут Толонен. Това само би издигнало още една стена между Чун Куо и мене, а само боговете знаят колко вече са тези стени.“

Бързо прегледа документа докрай, после затвори папката и пак погледна към Толонен.

— Има ли нещо друго?

Толонен се замисли, след това леко сниши глас:

— Още едно нещо, чие хсия. С оглед на това, как се развиват нещата, не е ли редно да информираме принц Юан?

Ли Шай Тун се замисли, после поклати глава.

— Не, Кнут. Юан работи много през последните седмици. Има нужда от време с тая негова жена — и се усмихна. Умората пролича в ъгълчетата на устата му. — Знаеш го Юан. Стига да разбере, мигом ще дойде тук; а всъщност няма с какво да помогне. Нека си остане така. Ако ми потрябва, ще наредя на майстор Нан да го информира подробно. Дотогава нека си почива.

— Чие хсия.

Ли Шай Тун се загледа след отдалечаващия се приятел, после се обърна и замислено подръпна брада. Предстоящата сесия със сигурност щеше да бъде трудна и ако Юан беше близо до него, това вероятно би му помогнало — но си спомни как последния път Ван Со-леян бе настоял принцовете да напуснат. Е, този път не трябваше да му дава възможност да нанася такива удари. Това беше твърде важно. Защото онова, което смяташе да предложи…

Потрепери. Беше закъснял с двайсет години. Сега го знаеше. Знаеше колко уязвими бяха станали през това време. Но беше длъжен да го каже — дори с риск да разцепи Съвета. Защото ако не застанеха лице в лице с него — и то веднага — за тях може би нямаше да има бъдеще.

Огледа студеното величие на мраморната зала и очите му се спряха на огромното колело Юе Лун, гравирано върху огромната двойна врата, и разтърси глава. Това беше повратната точка. Каквото и решение да вземеха днес, нямаше път назад, нямаше вече шанс нещата да се оправят. Беше техен ред. А после?

Ли Шай Тун усети как лека тръпка на страх премина по гръбнака му, след това се обърна и мина през огромната врата. Четиримата стражи с бръснати глави се поклониха ниско, обърнаха се и захлопнаха тежките двери.

* * *

Вей Фен, танг на Източна Азия, се наведе на стола си и огледа неофициалния кръг на своите колеги тангове. Лицето му беше сурово, цялата му осанка излъчваше огромно достойнство. Той беше свикал това спешно събрание на Съвета; като най-стар от Седмината, сега беше домакинът в своя дворец Чън Нин в провинция Нин Хсия. Щом забелязаха, че се навежда напред, останалите тангове млъкнаха и зачакаха да заговори.

— Е, братовчеди, всички сме прочели докладите и всички сме съгласни, че сме избегнали на косъм огромно бедствие благодарение на бързите действия на силите за сигурност на Ли Шай Тун. Бедствие, което би засегнало силно всеки един от нас, защото не са ли Седмината едно и единият — Седем?

Отвсякъде последва кимане — кимна дори Ван Со-леян. Вей Фен се огледа доволно и отново заговори:

— Разбира се, затова сме се събрали днес тук. Нападението над Бремен и замисляните нападения над Източноевропейските плантации сами по себе си са достатъчно важни, но имат и много по-голямо значение. Трябва да се обърнем именно към тези по-големи значения — към скритите причини и дългосрочните перспективи пред Чун Куо.

Вей Фен плъзна поглед към стария си приятел Ли Шай Тун, после вдигна ръка от облегалката — лек и непринуден жест, оформил се през седемдесет и петте години на управление. Целият му дълъг житейски опит, цялото величие на неговата власт за миг се бяха съсредоточили в издигнатата му ръка, докато тялото му сякаш излъчваше аура на свещена цел и желязна воля и решителност. Очите му обиколиха кръга на танговете.

— Обстоятелствата са особени, братовчеди мои. Много особени. Не се сещам за друг случай, когато заплахата за стабилността на Чун Куо да е била по-голяма от сега.

Разнесе се тихо одобрително мърморене, главите закимаха. На Ли Шай Тун внезапно му се стори, че са се върнали старите времена, когато Съветът беше единен не само в политиката си, но и в чувствата си. Погледна към Ван Со-леян и забеляза как го гледаше младият танг на Африка — очите му бяха пълни със съчувствено разбиране. Беше неочаквано, но не и изненадващо, като се замисли човек — защото това, което бе казал Вей Фен, заплашваше всички тях. Ако можеше да се извлече някакво добро от целия този ужас, то нека бъде това — че е послужил да обедини Седмината.

Погледна отново към Вей Фен и се заслуша.

— Дори в най-мрачните дни на Войната не е имало време, когато не сме вярвали в пълния и неизбежен триумф на реда, който представляваме. Но можем ли днес да кажем уверено същото? За всички онези, изгубили близки и приятели при нападението, Бремен е нещо повече от трагедия — това е демонстрация на сила. На потенциал. Онова, което ние трябва да открием, е: кой управлява тази сила? Какъв е този потенциал? Самият факт, че нямаме отговор на тези въпроси, ме кара да се тревожа, защото показва докъде сме изпуснали контрола. Защото за да се случи това в Бремен… то би трябвало да бъде немислимо. Но сега трябва да застанем с лице пред фактите — трябва да започнем да мислим за немислимото.

Вей Фен се извърна леко, пръстите му слабо се разтвориха и посочиха към Ли Шай Тун.

— Братовчеди мои! Време е открито да кажем онова, което до днес не беше изразявано на глас. Ли Шай Тун, би ли започнал?

Всички извърнаха очаквателни погледи към танга на Европа.

— Братовчеди — тихо започна Ли Шай Тун, — бих искал да се срещна с вас и да ви говоря за това в по-добри времена, вместо да бъда принуден да го сторя сега. Но вие трябва да разберете, че онова, което днес ще ви кажа, не е прибързана и зле обмислена реакция на събитията в Бремен, а зрее в мене години наред. Простете ми също, ако онова, което ще ви кажа, звучи назидателно. Уверявам ви, ще бъде неволно. Но ми се струва, че трябва да ви изясня всички тези неща, ако ще и само за да проверя дали очите и мозъкът ми не ме лъжат, а зрението и разумът ми са си на местата.

— Слушаме те, братовчеде Ли — обади се Цу Ма. Изразът на лицето му насърчаваше Ли Шай Тун да продължи, да каже каквото има за казване.

Ли Шай Тун се огледа и видя същото насърчение, отразено в лицата на останалите тангове, дори в бледото, подобно на луна лице на Ван Со-леян.

— Много добре — рече той, без да отмества поглед от Ван Со-леян. — Ала трябва да ме изслушате.

— Разбира се — побърза да каже Вей Фен, за да отстрани всякаква възможност за възникване на търкания между двамата тангове. — После ще имаме много време да обсъдим подробно всичко това. Говори, Шай Тун. Целите сме в слух.

Той сведе поглед и затърси вътре в себе си точните думи — знаеше, че няма да е лесно да изрази всичко това. После вдигна очи — лицето му изведнъж бе станало твърдо и решително — и започна:

— Всички сте чели доклада на майор Еберт и разбирате колко близко са били Пин Тяо до успеха на своя план — да унищожат големи площи от Източноевропейските плантации. Онова, което не сте видели обаче, е поръчаният от мене втори доклад. Доклад за оценка на вероятните икономически и социални последици, в случай че Пин Тяо бяха успели.

Забеляза как се спогледаха и разбра, че на всички все това им е в ума.

— Разбира се, по необходимост докладът е съставен набързо и затова поръчах и друг, който да разгледа нещата в по-големи подробности. Както и да е, резултатите от този първи доклад при четене са увлекателни и — без да преувеличавам — плашещи. Преди да стигна до тези резултати обаче, нека ви представя в резюме ситуацията по отношение на производството на храна и увеличаването на населението през последните петнайсет години.

Забеляза как Ван Со-леян сведе поглед и усети как стомахът му се стегна. Инстинктът му подсказваше, че ще се наложи да се бори за това с по-младия танг. Е, нека е така. Това е твърде важен проблем, за да отстъпва.

Прочисти гърло.

— През 2192 година официалният брой на населението на цяло Чун Куо беше съвсем по-малко от трийсет и четири милиарда — брой, който, разбира се, изключва населението и на Мрежата, и на Глината. Споменавам този факт, защото докато броят на населението в Глината би могъл с доста голямо основание да не бъде взет под внимание, случаят с Мрежата не е такъв. Връзката на Мрежата с Града е важна икономически — особено по отношение на производството на храна — защото макар и нашата юрисдикция да не се простира над Мрежата, ние независимо от това произвеждаме цялата консумирана там храна.

По неофициални данни от 2192 година населението на Мрежата е малко над три милиарда. Ала нарастващият брой на свалянията по нивата за този период в съчетание с все по-нарастващия прираст на населението там долу дава основание днес да преценим, че цифрата най-малко се е удвоила, като най-високите данни сочат, че населението под Мрежата е осем милиарда.

За същия период населението на Града също е нараснало, макар и темповете на растеж далеч да не са същите. Преброяването от 2200 година сочи кръглата цифра 37.8 милиарда — темп на нарастване с малко по-малко от половин милиард на година.

Ли Шай Тун млъкна и си спомни докладите отпреди повече от двеста години, които баща му веднъж му бе показал — доклади за световното население, съставени от древна организация, наречена Обединени нации. Съдържаха и загатнатото предположение, че докато материалното положение на хората се подобрява, числеността им ще се стабилизира. Ала излезе другояче. Един-единствен закон управляваше нарастването на цифрите — способността на човечеството да се изхранва. С подобряване на здравните стандарти детската смъртност бе намаляла. В същото време очакваната продължителност на живота бе нараснала драматично. Всяка година бяха откривани нови огромни площи от Града и за първия век от съществуването му населението на Чун Куо бе нараснало поразително. То се беше удвоило от четири на осем милиарда, от осем — на шестнайсет, от шестнайсет — на трийсет и два — всяко удвояване ставаше за някакви си трийсет години. Срещу такъв огромен и необуздан прираст оценката на Обединените нации, че броят на световното население ще се стабилизира на 20.2 милиарда, беше достойна за присмех. Онова, което се бе случило, повече приличаше на древната приказка за императора и дъската за уей чи.

В приказката императорът се съгласил да изпълни желанието на селянина — за едно оризово зърно на първото квадратче, две пъти по толкова — на второто, два пъти колкото на второто — на третото и т.н., без да разбира колко огромно е крайното им количество и че не е по силите му да го даде. Така беше и със Седмината. Бяха гарантирали на масите в Чун Куо храна в неограничено количество, подслон и медицинско обслужване, без да ограничават нарастването на населението. Това беше лудост. Лудост, която вече не можеше да бъде търпяна.

Огледа се, забеляза как чакаха, сякаш знаеха накъде бие.

— Темпът на растеж, слава Богу, не е постоянен за последните седем години. Ала въпреки това броят на ражданията все още е по-голям от този на смъртите — две към едно — а сегашната численост — трийсет и девет милиарда и половина — е достатъчна, за да ни накара да се замислим — особено с оглед на нарастващите проблеми в производството на храна.

Значи ето, най-после беше заговорил за това.

Погледна към Ву Ши, после — към Цу Ма. Забеляза как са се напрегнали колегите му тангове. Дори Вей Фен бе свел очи, разтревожен от посоката, която бе взела речта на Ли Шай Тун. Продължи:

— Както знаете, през последните двайсет години аз се опитвах да предугадя тези проблеми — да намеря решения, без да предприемам онази стъпка, която днес ми се вижда неизбежна. Броят на орбиталните стопанства например за последните петнайсет години се е увеличил с осемдесет процента и в резултат на това петдесет и пет процента от всичката храна в Чун Куо се отглежда извън планетата. Този успех обаче ни причини нови проблеми. Съществува опасност от безредие в небесата; проблемът за поддръжката и поправките на такива огромни и сложни механизми; нуждата от изграждането на най-малко четири, а по възможност — на цели дванайсет нови космодрума, тъй като капацитетът на сега съществуващите е изпълнен докрай. В добавка към това — цената за превоз на продукцията, на обработката и разпределянето й нараства от година на година. А освен това, както всички знаем, имаше и нещастни случаи.

Отново забеляза как се спогледаха. Това беше Великото неизказано. Ако можеше да се твърди, че съществува табу за Седмината, то беше тъкмо това — връзката между производството на храна и нарастването на населението. Това беше най-старият проблем на Чун Куо — стар колкото Първия император, самия Чин Ши Хуан Ти — и все пак вече век или повече те отказваха да се занимават с него и дори да го споменават. А защо? Защото този връзка подкопаваше единствената голяма свобода, която бяха обещали на народа на Чун Куо — единствената голяма свобода, върху която се градеше и от която зависеше цялата огромна постройка на Семейството и Седмината: правото да имаш неограничен брой деца. Ако им отнемеха това, вярата в Семейството щеше да бъде подкопана. Вяра, която беше светая светих — която беше самата каменна основа на тяхната велика Държава, защото не бяха ли те самите бащи на народа?

Да. Но сега това трябваше да се промени. Трябваше да бъде изкована нова връзка — по-малко задоволителна от старата, ала все пак необходима, защото без нея нямаше да има нищо. Нито Седмина, нито Държава — нищо освен анархия.

— Знаем тези неща — обади се той меко, — ала все пак не казваме нищо за тях. Но сега е време да направим сметките: да претеглим едното и другото и да видим накъде ни водят тези цифри. А всичко това ме води отново към доклада, който поръчах, и неговия основен въпрос: какво би се случило, ако Пин Тяо бяха успели в атаката си срещу Плантациите?

— Ли Шай Тун… — беше Вей Фен.

— Да, братовчеде?

— Ще ни бъдат ли предоставени копия от този твой доклад?

— Разбира се.

Вей Фен улови за миг погледа му. На лицето му бе изписана дълбока тревога.

— Добре. Но нека ти кажа колко… неортодоксално ми се струва всичко това — да говориш за документ, който никой от нас не е виждал. Обикновено ние не ръководим работата си по този начин.

Ли Шай Тун наведе глава в знак на уважение към чувствата на стария си приятел.

— Разбирам, братовчеде, но сега времената не са обикновени, нито пък въпросът е… ортодоксален. Просто ми се струваше, че не бих могъл да представя подобен документ за протокола. Когато и да е, когато подробният доклад стане готов, уверявам ви, всеки от вас веднага ще получи копие.

Вей Фен кимна, но се виждаше, че далеч не е доволен от начина, по който се бяха развили нещата — въпреки думите му „да мислим за немислимото“. Ли Шай Тун се загледа в него — опитваше се да гадае доколко навътре е приел нещата — после отмести поглед и заговори отново:

— Както и да е, по наши първи и, признавам, прибързани оценки вярваме, че нападението на Пин Тяо би унищожило трийсет и пет процента от източноевропейските посевни площи — ни повече, ни по-малко. От гледна точка на цялостното производство на храна това е равно приблизително на десет процента от цялото количество за Град Европа.

Той леко се приведе напред.

— Ако това беше просто въпрос на намаляване на проценти, проблемът щеше да е относително маловажен — и наистина, срокът за възстановяване би бил кратък: обработваемите площи щяха да бъдат възстановени за три месеца. Но факт е, че сме разработили мрежа за разпределяне, която е изключително крехка. Ако ми простите аналогията, ние сме като армия, опънала лагер във вражеска територия, която се е постарала да поддържа линиите си на снабдяване възможно най-къси. Това означава, че храната от плантациите традиционно се използва за изхранване на източния хсиен на Град Европа, докато храната, докарвана от орбиталните ферми — и разтоварвана в шест космодрума по западния и южния бряг — изхранва запада и юга на Града. Ако плантациите бъдат унищожени, това означава прекарване на големи количества зърно, месо и други хранителни продукти през континента. Това не е невъзможно, но би било трудно за организиране и извънредно скъпо.

Той направи многозначителна пауза.

— Това обаче би бил най-малкият ни проблем. Тъй като продукцията не е нараствала със същите темпове, както населението, физическото количество храна, консумирано от нашите поданици, е намаляло значително през последните петнайсет години. Средно хората сега изяждат десет процента по-малко храна, отколкото през 2192 година. Да ги молим да намалят консумацията с още десет процента — както без съмнение би ни се наложило — това би ни върнало, както ми казаха, в положението отпреди година с ширещи се бунтове по долните нива. Потенциалната вреда от това, както можете да се досетите, не може да се прецени.

Но нека да стигна до последния етап — етапа, където моите тревоги стават и ваши тревоги. Защото онова, за което всъщност говорим тук, не е въпрос на логика, нито на намиране на административни решения за широкомащабните проблеми — а продължаваща ситуация на дестабилизация. Подобна атака, можем да бъдем убедени, би била само първата и всяка последвала атака би ни заварвала все по-уязвими, ресурсите ни — все по-натоварени, възможностите ни — все по-малко. Онова, за което говорим, е низходяща спирала, на която виждаме само единия край. Според преценката на съветниците ми е необходимо само намаляване с двайсет и пет процента на снабдяването с храна, за да стане Град Европа фактически неуправляем. А онова, което може да се случи в Град Европа, съм убеден, че може да се повтори навсякъде. Така че виждате, братовчеди — това ни накара да обърнем внимание на факта, колко уязвими сме всъщност по отношение на тази най-важна и все пак най-пренебрегвана област на властта.

Той млъкна — забеляза напрежението, което бе завладяло събранието. Ву Ши, тангът на Северна Америка, изрече онова, което беше в ума на всички:

— И какъв е твоят отговор, Шай Тун?

Ли Шай Тун си пое лек, треперлив въздух и заговори:

— Твърде дълго вече тичаме с всички сили, за да настигнем самите себе си. Дошъл е моментът, когато не можем да продължаваме така. Краката вече не ни държат. Трябва да овладеем положението. Сега, преди да е станало късно.

— Да овладеем положението? — по лицето на Ван Со-леян се четеше леко озадачение.

Ли Шай Тун го погледна и кимна. Но дори и сега му беше трудно да изрече самите думи. Трудно беше да отхвърли савана на мълчание, обвил този въпрос, и да заговори направо. Надигна се леко на стола си и се принуди да го каже:

— Ето какво имам предвид: трябва да ограничим броя на децата, които може да има човек.

Мълчанието, посрещнало думите му, бе по-лошо от всичко, което някога Ли Шай Тун беше преживявал в Съвета. Погледна към Цу Ма.

— Разбираш нуждата, нали, Цу Ма?

Цу Ма срещна погледа му твърдо — само бледата му усмивка намекваше, че се чувства неловко.

— Разбирам грижата ти, скъпи приятелю. И в онова, което каза — не може да се отрече, че в него има известна доза истина. Но никакъв друг начин ли няма?

Ли Шай Тун поклати глава.

— Мислиш ли, че изобщо бих повдигнал въпроса, ако смятах, че има и друг начин? Не. Трябва да предприемем това драстично действие и то скоро. Единственият реален въпрос е как да го подхванем, как да осъществим тази голяма промяна, като в същото време поддържаме статуквото.

Вей Фен подръпна брадата си — разговорът го тревожеше.

— Прости ми, Шай Тун, но не съм съгласен. Говориш така, сякаш това е длъжно да се случи, но аз не го виждам. Нападението над Плантациите, съгласен съм, би имало сериозни последици, ала сега вече сме предупредени. Без съмнение можем да предприемем мерки, с които да пресечем по-нататъшни опити за нападение. Когато спомена по-рано, че желаеш да предприемеш решителни действия, си мислех, че имаш предвид нещо друго.

— И какво?

Старото лице на Вей Фен изведнъж стана неотстъпчиво.

— Без съмнение е очевидно, нали, братовчеде? Трябва да вземем мерки, за да смажем тези революционери. Да наложим полицейски час в долните нива. Да извършим претърсвания — ниво по ниво. Да предложим награди за информация за тези копелета.

Ли Шай Тун сведе глава. Не това имаше предвид. Решението не беше толкова просто. Драконът на промяната има много глави — отрежи една и на мястото й порастват две. Не, трябваше да бъдат много по-радикални. Трябваше да отидат до източника на проблема. Чак до корена.

— Прости ми, братовчеде Фен, но вече съм взел предложените от тебе мерки. Вече съм дал разрешение на младия Еберт да нанесе ответен удар на Пин Тяо. Но това няма да помогне да се разреши проблемът, за който говорих по-рано. Трябва да действаме, преди това поточе от революционна дейност да се превърне във водопад.

Ву Ши кимаше.

— Разбирам онова, което казваш, Шай Тун, но не смяташ ли, че твоят цяр може да се окаже по-драстичен от болестта? В края на краищата няма нищо по-свещено от правото на човека да има деца. Като заплашиш това, ти можеш да отчуждиш не само революционните елементи, но и цяло Чун Куо.

— И все пак има прецеденти.

Вей Фен изсумтя.

— Искаш да кажеш императорите ко мин? И къде е свършило това? Какво е постигнало?

Беше вярно. Начело с Мао Цзе Дун ко мин се бяха опитали да разрешат този проблем преди повече от двеста години, но опитът им да наложат семейството с едно дете бе постигнал само ограничен успех. В градовете това бе успяло да се осъществи, но в провинцията селяни бяха продължили да раждат по шест, че и по десетина деца. И макар ситуациите далеч да не бяха паралелни, основната идея беше една и съща. Чун Куо беше общество, което се крепи на идеята за Семейството и на правото да имаш синове. Подобна промяна можеше да се наложи само със сила.

Отново погледна към Ву Ши.

— Ще има проблеми, съгласен съм. Много проблеми. Но ако продължим да пренебрегваме проблема, ще ни сполетят много по-големи беди — той се огледа и гласът му прокънтя по-силно, страстен в своята вяра: — Не разбирате ли, никой от вас ли не разбира? Ние сме длъжни да го направим! Нямаме избор!

— Искаш да предложиш това за гласуване, Ли Шай Тун? — попита го Вей Фен. Беше присвил очи.

Гласуване ли? Не беше очаквал такова нещо. Единственото, което искаше, беше те да подхванат идеята — да се съгласят да я вкарат като тема на дискусиите. Да направят първата крачка. Гласуване на този етап би могло да пресече всичко това — би могло завинаги да изхвърли идеята от дневния ред.

Заклати глава, но Ван Со-леян заговори, поел предизвикателството от Вей Фен:

— Според мене гласуването е добра идея, братовчеди. То ще изясни мнението ни по този въпрос. Както казва Шай Тун, фактите са ясни, проблемът — реален. Не можем просто да го пренебрегваме. Аз например поддържам предложението на Шай Тун. Макар че трябва да обмислим внимателно кога и как да въведем подобни мерки, няма съмнение в нуждата от въвеждането им.

Ли Шай Тун смаяно вдигна глава. Ван Со-леян… да го подкрепя. Погледна към Цу Ма, после — към Ву Ши. Значи може би…

Вей Фен се обърна към него:

— Приемам, че ти подкрепяш собственото си предложение, Шай Тун?

— Да.

— Тогава двама „за“.

Обърна се към Ву Ши. Тангът на Северна Америка погледна Ли Шай Тун и бавно поклати глава.

— Един „против“.

Беше ред на Цу Ма. Той се поколеба, после кимна.

— Трима „за“, един „против“.

Следващият беше Чи Хсин, танг на Австралия.

— Не — каза той и извинително погледна към Ли Шай Тун. — Прости ми, Шай Тун, но според мене Ву Ши е прав.

Трима „за“, двама „против“.

От другата страна на Ван Со-леян седеше Ху Тун-по, танг на Южна Америка. Гладките му бузи без нито един косъм го караха да изглежда дори още по-млад от приятеля си Ван. Ли Шай Тун го заоглежда — чудеше се дали в това ще последва линията на Ван, както най-често правеше.

— Е, Тун-по? — попита Вей Фен. — Ти имаш две деца. Двама синове. Би ли искал единият да го няма?

Ли Шай Тун се наведе ядосано напред.

— Не е честно, Вей Фен!

Вей Фен вирна брадичка.

— Така ли? Искаш да кажеш, че Седмината ще бъдат изключение от общото правило?

Ли Шай Тун се поколеба. Не беше мислил за това. Беше обмислял идеята само в общи линии.

— Не виждаш ли накъде води всичко това, Шай Тун? — гласът на Вей Фен изведнъж беше станал по-мек, цялото му поведение — помирително. — Не виждаш ли огромната бездна от горчилка, до която би довела подобна политика? Говориш за края на Чун Куо, за липсата на алтернатива, ала що се отнася до това, ние наистина нямаме алтернатива. Свободата да имаш деца — това трябва да бъде светая светих. А ние сме длъжни да намерим други решения, Шай Тун. Както винаги сме намирали. Не е ли това самата първопричина за нашето съществуване? Не е ли това целта на Седмината — да поддържат равновесието?

— Ами ако равновесието вече е нарушено?

Вей Фен го погледна — в очите му имаше дълбока тъга. После пак се обърна към Ху Тун-по:

— Е, Тун-по?

Младият танг погледна към Ли Шай Тун, след това поклати глава.

Трима „за“. Трима „против“. А нямаше съмнение как ще гласува Вей Фен. Ли Шай Тун потрепери. Значи кошмарът щеше да се сбъдне. Точно както го виждаше в сънищата си — Градът, който рухва под огромна връхлитаща вълна от кръв. А после?

Сети се за съня на сина си, Ли Юан — отдавна-отдавна. Сънят за огромна бяла планина от кости, изпълнила равнината, където някога се бе възправял Градът. Този спомен го накара да потръпне.

— А ти, Вей Фен? — той погледна стария си приятел в очите. В собствения му поглед не се четеше никаква надежда.

— Казвам „не“, Ли Шай Тун. Не.

* * *

Вън в обширното преддверие Цу Ма дръпна Ли Шай Тун настрани и се наведе над ухото му.

— Искам да си поговорим, Шай Тун. На четири очи, някъде, където никой не може да ни подслуша.

Ли Шай Тун се намръщи. Цу Ма обикновено не се държеше така.

— Какво има?

— На четири очи, моля те, братовчеде.

Влязоха в една от малките съседни стаи и затвориха вратата след себе си.

— Е, Цу Ма? Какво има?

Цу Ма се приближи плътно до него. Продължаваше да шепне, движенията на устните му бяха скрити от всякакви наблюдаващи камери, каквито можеше да има тук.

— Длъжен съм да те предупредя, Шай Тун. Сред служителите ти има шпионин. Някой много близък до тебе.

— Шпионин ли? — той поклати глава. — Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казах. Как иначе смяташ, че Ван Со-леян е усетил накъде клониш? Той знаеше какво ще кажеш пред Съвета. Защо иначе ще те подкрепи, как мислиш? Защото е знаел, че може да си го позволи. Защото е предупредил онези две свои марионетки да гласуват с Вей Фен.

Ли Шай Тун се втренчи в Цу Ма, смаян не толкова от разкритието, а от отявленото неуважение, което проявяваше към колегите си тангове Ху Тун-по и Чи Хсин.

— Откъде знаеш? — попита той. Собственият му глас се бе превърнал в дрезгав шепот. Подобно нещо беше нечувано. Немислимо.

Цу Ма се разсмя тихо и се наведе още по-близо.

— И аз си имам шпиони, Шай Тун. От тях знам.

Ли Шай Тун кимна разсеяно, но отвътре го бе обзело вцепенение, истински шок от онова, за което намекваха думите на Цу Ма. Защото те означаваха, че Седмината вече не могат да се доверяват един на друг. Че всъщност вече не са Седмината, а просто седмина мъже, които се преструват, че действат като един. Потръпна. Лош ден беше днес. Поклати глава.

— И какво…?

Млъкна и се обърна. На вратата отново се почука.

— Влез! — Цу Ма се дръпна назад.

Беше канцлерът на Вей Фен, Чин Тао Фан. Поклони се ниско.

— Простете, чие хсия, но господарят ми пита дали бихте били така любезни да се върнете. Дошла е спешна новина. Нещо, което според него и двамата трябва да видите.

Последваха Чин и завариха останалите петима тангове събрани в кабинета на Вей Фен пред голям стенен екран. Кадърът беше спрян. На него се виждаше коленичил хан с обръсната глава, който държеше пред себе си нож.

— Какво е това? — попита Ли Шай Тун и погледна към Вей Фен.

— Гледай — отговори Вей Фен. — Гледайте всички.

Камерата се дръпна назад и зад коленичилия мъж се разкри голям плакат, изписан с едри знаци. Грубото съобщение бе написано с яркочервено мастило на бял фон на мандарин, а отдолу с черни букви — преводът на английски.

ПИН ТЯО НЕВИННИ

ЗА ТРАГЕДИЯТА В БРЕМЕН

ПРИНАСЯМЕ В ЖЕРТВА ТЕЛАТА СИ

В ЗНАК НА СЪЧУВСТВИЕ

КЪМ ЗАГИНАЛИТЕ

Камерите отново се фокусираха върху мъжа. Сега той дишаше бавно и насочваше острието. После чертите му рязко се изкривиха и той заби ножа дълбоко в корема си, след това с бавно, агонизиращо движение го дръпна надолу и червата му се изсипаха.

Ли Шай Тун се разтресе. „Телата си…“ Това да не би да означаваше…? Той се обърна към Вей Фен:

— Колко са били?

— Двеста, може би и триста, пръснати из целия Град. Но навсякъде плакатът е бил един и същ. Организацията е била много стегната. Умрели са с разлика горе-долу минута, а времето на цялата акция е било изчислено така, че да съвпадне с часа на нападението.

— И всичките ли са били хан? — на лицето на Цу Ма бе изписан шок.

Вей Фен поклати глава.

— Не. Били са разпределени по равно — хан и хун мао. Който и да е организирал това, е знаел какво прави. Било е изпипано майсторски.

— И е лъжа! — гневно се обади Ву Ши.

— Ами мълвата? — Цу Ма поклати глава. — Не, не би могъл да го потулиш, Вей Фен. Мълвата щеше да плъзне като горски пожар. Но си прав. Който и да е организирал това, той е разбирал силата на подобен жест. Това напълно променя нещата. Преди имахме правото да действаме срещу тях както си искаме. Но сега…

Ли Шай Тун се разсмя горчиво.

— Нищо не се променя, братовчеде. Ние всякак ще ги смажем.

— Мъдро ли е това? — Вей Фен се огледа. Опитваше се да гадае какво си мислят другите.

— Мъдро или не, аз точно така ще постъпя. Освен ако моите братовчеди не желаят нещо друго?

Ли Шай Тун се огледа предизвикателно. В очите му гореше странна дързост. После се обърна и изтича навън — и най-лекото му движение беше израз на едва сдържан гняв.

— Върви да го настигнеш, Цу Ма — Вей Фен докосна танга по рамото. — Настигни го и се опитай да го накараш да мисли разумно. Разбирам гнева му, ала ти си прав — това променя всичко. Трябва да го накараш да го проумее.

Цу Ма се усмихна, после отмести поглед, сякаш проследяваше Ли Шай Тун през стените.

— Ще се опитам, Вей Фен. Но нищо не обещавам. Бремен е пробудил нещо в нашия братовчед. Нещо твърдо и свирепо. Боя се, че той няма да може да спи, докато то не се уталожи.

— Може и така да е. Но трябва да опитаме. Заради всички нас.

Глава 2

Богове на плътта

— Куан Ин да ни пази! Какво е това?

Де Вор се обърна и погледна новия си лейтенант.

— Не си ли ги виждал досега, Шварц? — той погали сляпата муцуна на най-близката глава; примитивната нервна система откликна на нежното докосване. — Това е джу тун ву, приятелю, животно мръвка.

Джу тун ву запълваше цялата лява половина на фабричния под. Огромното му розово туловище беше затворено в правоъгълна мрежа от лед. Беше огромна планина от месо, по стотина чи дълга и широка и почти двайсет чи висока. От едната му страна като цицките на огромна свиня стърчаха три дузини глави — дълги безоки муцуни с челюсти длета, които мляскаха и се оригваха над постоянно въртящата се лента на конвейера.

Вонята му беше нетърпима. Усещаше се дори в асансьора, просмукваше цялата постройка, бележеше хората, които се грижеха за него, с плътната си неизличима миризма.

Фабриката беше мижаво осветена, таванът — някъде в мрака над тях. Група техници се бяха дръпнали настрани и си говореха тихо и нервно.

Шварц потръпна.

— Защо тук вътре е толкова тъмно?

Де Вор го погледна.

— Защото животното е чувствително към светлината, — каза го, сякаш с това въпросът се изчерпваше, но и на него това не му харесваше. Защо Гезел беше поискал да се срещнат тук? Дали слабото осветление не беше част от плана? Да не би копелето да кроеше нещо?

Де Вор погледна зад Шварц към Леман.

— Щефан. Тук.

Леман се приближи и застана до него тихо, като машина, която чака инструкции.

— Не искам да си имам никакви неприятности тук — гласът на Де Вор беше достатъчно силен, за да се чуе и при техниците. — Дори и Гезел да ме заплашва, искам да се държите настрана. Ясно? Той ще е сърдит. И съвсем оправдано. Но не искам повече да усложнявам нещата — и без това са достатъчно сложни.

Леман кимна и се отдръпна.

В дъното на фабриката се чу звук от плъзгаща се врата. Миг по-късно от сенките се появиха пет фигури. Гезел, онази жена, Ашър, и още трима здравеняци, които не бяха виждали досега. Щом ги погледна, Де Вор се досети, че са телохранители, и се зачуди как така Гезел е решил изведнъж, че има нужда от охрана.

Лидерът на Пин Тяо не си губеше времето. Прекоси цеха и застана пред Де Вор леко разкрачен. Очите му пламтяха. Тримата мъже се подредиха в заплашителен полумесец около него.

— Този път ще трябва да ни обясните това-онова, ши Търнър. И най-хубаво ще е да ни го обясните добре.

За втори път Гезел заплашваше Де Вор. Шварц понечи да пристъпи напред, но усети ръката на Леман върху рамото си.

— Ядосан си — спокойно се обади Де Вор. — Разбирам го. Преебахме се и ще ни струва скъпо. И на двамата.

Гезел се изсмя смаяно.

— На тебе? Какво ти е струвало на тебе? Нищо! Ти се подсигури да не си цапаш ръчичките, нали?

— Да не би да искаш да ми кажеш, че аз съм виновен за станалото? Както разбрах, един от твоите отреди твърде рано се е придвижил на позиция. Това е разтревожило някакъв капитан от силите за сигурност. Той е докладвал на началника си. Тук трябваше да дръпнем шалтера. Нямаше да се получи. Ако се поуспокоиш и се позамислиш, ще го разбереш. Моят човек в щаба е трябвало да постъпи така. В противен случай щяха да стоят и да чакат нападателните ти отреди. Някои от тях щяха да ги хванат живи. И после какво щеше да правиш? Те може и да са били храбри мъже, ши Гезел, но слугите на танга си имат начини да извличат информация дори и от най-твърдоглавите.

Що се отнася до това, което съм загубил аз… загубих много. Моите пари са свързани с твоите. Провалът ти беше голям удар за мене. Спонсорите ми са много ядосани.

Де Вор млъкна и ги остави да попият истината, която беше изрекъл.

Гезел беше много нервен, едва се сдържаше да не удари Де Вор, но го бе изслушал внимателно. Замисли се над думите му и някаква част от него осъзна, че това е истина. Ала гневът му не стихваше.

Извади нож.

— Ти, гадно копеле…

Де Вор бутна ножа встрани.

— Това няма да реши нищо.

Гезел се извърна, облегна се на ръба на коритото с лице към джу тун ву. За миг остана там — цялото му тяло беше напрегнато. После, обладан от буен гняв, заби ножа в най-близката глава; и пак, и пак — кръвта плискаше с всеки нов замах, безокото лице се изкриви мъченически, дългата зурла заквича от болка — писък, подет от цялата редица глави. Огромна тръпка премина през цялата грамада от розово-червеникава плът.

Гезел се разтрепери, отстъпи назад и се огледа с примигващи очи, след това захвърли ножа на пода. Погледна тъпо към Де Вор и се извърна, а зад него слепите зурли пищяха ли, пищяха и изпълваха с тревога зловонния мрак.

Техниците се бяха държали настрана. Сега един от тях, отвратен от онова, което бе извършил лидерът на Пин Тяо, се спусна и бутна Гезел. Заби спринцовка в ранената глава, после взе да натрива раните с мехлем, като през цялото време нареждаше нещо на животното, сякаш беше дете. След миг главата клюмна. Врявата утихна бавно, главите се успокоиха, а онези, които бяха най-близо до ранената, също изпаднаха в подобен транс.

— И все пак — обади се след малко Де Вор, — ти доста добре се справи с нанесената вреда. Аз самият не бих се справил по-добре.

Забеляза как Гезел хвърли колеблив поглед към Ашър и веднага разбра, че той няма нищо общо с ритуалните самоубийства. Точно щеше да допълни нещо, когато в мрака отляво се разнесе глас:

— Хареса ли ти? Идеята беше моя.

Де Вор бавно се обърна — бе разпознал гласа на Мах. Присви очи — не разбираше. Мах беше последният човек, който той би очаквал да се опита да спаси репутацията на Пин Тяо. Колапсът на „изравняващите“ само би увеличил влиянието на собственото му тайно „движение в движението“ — Ю.

Освен ако… обърна се и впери поглед в лицето на Гезел, докато Мах се приближаваше.

Разбира се! Гезел беше извън играта! Сега де факто Мах беше лидер на Пин Тяо. И по-рано го беше усещал — затова Гезел беше толкова докачлив. Затова беше започнал да се обгражда с охрана. Гезел знаеше. И се страхуваше.

Мах изглеждаше по-висок и широкоплещест отпреди. След това Де Вор се досети. Той беше в униформа — униформата на Резервния корпус на силите за сигурност. Тъмната му дълга коса беше стегната в малък кок на тила, обичайната му брада беше обръсната. Приближи се с небрежна походка, пусна насилена усмивка към Гезел и се обърна с гръб към колегите си.

— Куражлия си, Търнър, трябва да призная. Ако аз бях на твое място, това тук щеше да е последното място, където бих дошъл.

Де Вор се усмихна.

— Играх на късмет. Предположих, че изненадата да ме видите тук ще ви накара да ме изслушате. Дори и вашият приятел — онзи, дето толкова бързо се пали.

Гезел го изгледа на кръв, но не каза нищо. Сякаш присъствието на Мах го неутрализираше.

Мах кимаше.

— Съжалявам. Бент понякога оставя обстоятелствата да му се качат на главата. Но е свестен човек. Иска онова, което искам и аз.

Де Вор премести поглед от единия към другия — опитваше се да проумее какви точно са новите им отношения. Но едно беше ясно. Мах беше номер едно. Сега само той говореше от името на Пин Тяо. За една нощ илюзията за равенство — за комитет — се бе изпарила и бе останала оголена борба за власт. Борба, която — явно — Мах беше спечелил. Но беше ли спечелил нещо съществено? Беше ли я спечелил само за да види как унищожават Пин Тяо? Ако беше така, той изглеждаше забележително спокоен.

— А какво искаш? — попита той. — Нещо ново ли или все същата стара формула?

Мах се разсмя.

— Има ли значение? Интересува ли те още?

— Дойдох тук, нали?

Мах кимна — лицето му придоби малко по-замислен израз.

— Да — и отново се разсмя. Беше странно. Изглеждаше поотпуснат, отколкото Де Вор изобщо някога го беше виждал. Човек, който не чувства бремето на грижите на гърба си.

— Знаеш ли, бях наистина изненадан, когато се свърза с нас. Зачудих се какво ли би могъл да искаш. След Бремен си мислех, че няма да искаш да имаш нищо общо с нас. Направих каквото можах, за да поправя вредата, но… — той сви рамене. — Е, всички знаем как е. Ние сме дребни рибки в огромното море от хора и ако морето се обърне срещу нас…

Де Вор се усмихна вътрешно. Значи Мах познаваше Мао. Но дали притежаваше упоритото търпение на Мао? Имаше ли стоманената воля да чака дълги години, за да види мечтата си, претворена в реалност? Това, че бе създал Ю, означаваше, че го притежава. И точно затова той бе дошъл тук. Да поддържа връзка с Мах. Да отхвърли Пин Тяо и да се хване с Ю. Но изглеждаше, че Мах все още не е приключил с Пин Тяо. Защо? Дали Ю все още не бяха готови? Дали Пин Тяо не му бяха нужни още малко — може би за прикритие на другата му дейност?

Заби поглед надолу, докато решаваше как да го изиграе, после се усмихна и отново срещна погледа на Мах.

— Да кажем просто, че ви вярвам, ши Мах. Станалото беше нещастна случайност. Трагична, нека го кажем. Но не и непоправима. Ние имаме търпение — и вие, и аз. Търпение да въздигнем сградата от пепелта, нали така?

Мах присви очи.

— И си мислиш, че можеш да помогнеш?

Де Вор бръкна в джоба на туниката си, извади десетте гладки чипа и ги подаде на Мах.

Мах ги погледна и се разсмя.

— Половин милион юана. И това ще реши всичките ни проблеми, така ли?

— Това и четирима от моите най-добри специалисти по пропагандата. Те ще проведат кампания с листовки в долните нива. Ще реконструират станалото в Бремен, докато и най-недоверчивият циник не приеме на доверие, че Седмината са изклали петнайсет хиляди от своите, за да оправдаят кампанията си срещу Пин Тяо.

Мах се разсмя.

— И мислиш, че ще стане?

Де Вор поклати глава.

— Не. Знам, че ще стане. Голямата лъжа винаги върши работа.

— И какво ще искаш в замяна?

— Да нападнете Плантациите.

Мах се оцъкли насреща му.

— Ти си луд. Сега те само това чакат.

— Както чакаха в Бремен?

Мах се замисли.

— Схващам мисълта ти. Но не сега. Изгубихме твърде много хора. Ще трябва време, за да се излекуват раните, и още повече време, за да обучим нови хора, които да заемат мястото на загиналите.

— Колко време?

— Може би година. Най-малко шест месеца.

Де Вор поклати глава.

— Много е. Кажи месец и ти обещавам да ти дам двайсет пъти повече от парите, които ти дадох току-що.

Мах зяпна леко изненадан. После поклати глава.

— Този път въпросът не е в парите. Или може би не си чул? Хората на танга този следобед са нападнали повече от дузина наши клетки. Въпреки всичките ни намерения и цели Пин Тяо вече не съществува в големи райони на Град Европа. Навсякъде другаде сме сведени до гол скелет. Това видях, докато обикалях, за да установя степента на нанесената вреда. Или докато обикалях развалините, ако щеш.

Де Вор погледна зад гърба на Мах, към другите. Нищо чудно, че жената беше толкова мълчалива. Знаеха. Но въпреки това планът му си оставаше стабилен. Докато не станеха готови крепостите, той имаше нужда от организация като Пин Тяо, за да подкопае основите на Града и да държи Седмината в напрежение. Пин Тяо или може би Ю. Когато Ю бъдат готови.

Известно време мълча, после кимна.

— Разбирам. Значи най-добре ще е да използвате моите хора, за да увеличите броя си, ши Мах. Петстотин трябва да стигнат, не мислите ли? Ще наредя Шварц да ви докладва след два дена. Вие ще командвате, естествено.

Мах присви очи.

— Не разбирам. Защо просто сам не ги нападнете? Не виждам какво печелите, като действате по този начин.

— Значи ми нямате доверие?

— Съвсем правилно, по дяволите! Нямам ви доверие! — Мах се разсмя и леко се извърна, след това отново се обърна и се приближи съвсем близо до Де Вор. — Добре. Стига вече игрички, майоре. Знам кой сте, знам и какво сте направили. От известно време го знам. Това обяснява много неща. Но това последното… то просто не се връзва.

Де Вор се втренчи в него, без да трепне. Разбира се, че знаеше. Кой му бе позволил да го научи?

— Опитай се да мислиш по-ясно, Мах. Как бих могъл да изведа толкова народ в позиция, без силите за сигурност да се усетят? Не. Имам нужда от тебе, Мах. Имам нужда от тебе, за да намеря фалшиви самоличности за тези хора. Да организираш нещата вместо мене. А освен всичко друго — и двамата имаме нужда от това. В моя случай — за пред спонсорите: да виждат, че срещу Седмината се прави нещо реално, нещо осезаемо. А за тебе — да влееш нова кръв в движението си, да докажеш, че Пин Тяо не е на смъртно легло.

Мах се загледа замислено встрани, след това кимна.

— Добре. Ще направим както казваш. Но искам парите предварително и то след три дена. В знак на добрата ти воля.

Щеше да е трудно, но не и невъзможно. Във всеки случай Еберт щеше да плаща. Той беше преебал работата, той да плаща сметките.

Де Вор протегна ръка.

— Договорено.

Мах се поколеба, после пое ръката.

— Добре. Значи след три дена. Ще те уведомя къде и кога да се срещнем.

Докато вървеше обратно към транспортьора, Де Вор обмисляше казаното и стореното. Каквото и да станеше оттук нататък, Гезел беше мъртъв. След нападението над Плантациите, ако е нужно, но и преди него, ако можеше да се уреди. За последен път рискуваше с този глупак.

Усмихна се. Вчера, когато новината се бе разнесла, всичко изглеждаше много мрачно, но щеше да се оправи. Можеше да стане и по-добре отпреди, защото това му даваше възможност да работи в много по-тясна връзка с Мах. Да го превърне в свой глупак.

По това Мах и джу тун ву много си приличаха. Никой от тях не осъзнаваше каква роля изпълнява. Или как го угояват, само за да го заколят. Защото това беше крайното им предназначение в живота. Да ядат лайна и да хранят другите. Джу тун ву — да храни мей ю джен вен, или „субчовеците“ от Града, а Мах — по-фино и по-вкусно месо — да храни самия него.

Засмя се. Да, Мах, смятам да те изям. Да направя от черепа ти купичка за ориз и да пирувам с мозъка ти. Защото така стоят нещата в този наш малък свят. Човек човека изяжда — и така е от време оно.

Когато се приближи до транспортьора, забави крачка — оглеждаше се дали няма да забележи нещо нередно. След това се пъхна доволен вътре и остави лейтенантите си да се качат във втората машина.

Веднага седна, закопча ремъците и машината рязко се издигна нагоре, още преди напълно да затвори вратата — пилотът следваше дадените му по-рано инструкции до буквата, за да отстрани всякаква възможност за преследване или засада.

Щом земята пропадна долу, той се усмихна, като се сети за равенството, което бе построил наум. Да, всички те, до последния, бяха животни мръвки, включително и той. Но той можеше да мечтае. О, да, можеше да мечтае. И в мечтите си ги виждаше — много по-изящни и чисти зверове, всяка следа от тлъстина и грубост — изкоренена от природата им. Високи, стройни създания, изваяни като стъкло, ала твърди като стомана. Създания от лед, проектирани така, че да преживеят и най-лошото, което би могла да излее върху тях вселената. Оцеляващи.

Не… Нещо повече. Наследници.

Разсмя се. Това беше то — името, което търсеше. Наследници. Записа думата в импланта на китката си, после затвори очи, отпусна се и остави главата си да падне назад.

Да. Наследници. Но първо трябва да унищожи онова, което им пречеше да се появят. В това Цао Чун е бил прав. Новото не може да възникне, докато съществува старото. Неговите наследници не можеха да се възправят в целия си ръст в този смачкан малък свят, изграден от нива. Значи старото трябваше да си отиде. Нивата трябваше да бъдат изравнени, стените — разрушени, вселената отново да се отвори. За да могат те да просъществуват. За да може всичко да тръгне пак напред — напред, към крайната цел: абсолютният контрол на съзнанието над материята. Само тогава можеха да спрат. Само тогава можеше да се стигне където трябва.

Потрепери. Това беше неговата мечта. Да ги накара да възникнат. Създанията от лед. Създания, които превъзхождат самия него. Каква по-прекрасна цел би могла да съществува? Каква по-прекрасна цел?

* * *

Ханс Еберт спря на вратата и склони глава в уважителен поклон, после влезе с отрупания поднос в ръце. Щом се приближи, Ноченци, Толонен и тангът леко се дръпнаха и го оставиха да постави подноса на освободеното място. Бяха се затворили от три часа и обсъждаха въпросите за наказателните и за новите мерки, които трябваше да предприемат силите за сигурност.

Ли Шай Тун се усмихна и пое купичката ча от младия майор.

— Не трябваше, Ханс. Щях да изпратя прислужник.

Главата на Ханс остана сведена още миг.

— Бяхте потънали в задълбочена дискусия, чие хсия. Реших, че ще е най-добре да се погрижа сам.

Старият танг се засмя тихо.

— Е, Ханс, радвам се. Не бях осъзнал колко време е минало и колко съм ожаднял.

Тангът понечи да отпие, но Еберт прочисти гърло.

— Простете, чие хсия, но бихте ли ми позволили?

Ли Шай Тун се намръщи, после разбра какво има предвид Еберт. Подаде му купичката, видя как младежът отпи, след това избърса с кърпичка мястото, където устните му бяха докоснали чашата, и я подаде обратно на танга.

Тангът погледна към Толонен и Ноченци и видя отразено по лицата им собственото му задоволство. Еберт беше прекрасен младеж и беше прав да настоява да опита ча, преди тангът да пие от него.

— Няма прекалена предпазливост, чие хсия.

Ли Шай Тун кимна.

— Съвсем си прав, Ханс. Но какво би казал баща ти?

— На вас — нищо, чие хсия. Но съвсем сигурно би ме смъмрил, че не изпълнявам дълга си на негов син, ако ви бях позволил да пиете от чая, без да съм го опитал.

Отговорът отново много хареса на тримата възрастни мъже. Еберт се поклони отново на своя танг, обърна се и започна да налива чай на генерала и маршала.

— Е, Кнут? — отново подхвана тангът. — Смяташ ли, че сме ги изловили всичките?

Толонен се изправи малко, пое купичката от Еберт и чак тогава отговори:

— Не всички, чие хсия, но бих гарантирал, че ще мине цяла година и даже повече, преди пак да ни създадат проблеми, ако изобщо ни създадат. Ханс се справи чудесно. И стана много хубаво, че се задействахме още тогава. Ако се бяхме забавили само час, нямаше кой да ни информира за тези боклуци и никога нямаше да се доберем до тези клетки. А сега…

А сега те практически бяха унищожили Пин Тяо. След ужаса в Бремен отново имаше усмивки. Мрачни усмивки на задоволство от добре свършената работа.

— Ще ми се да знаех предварително — тангът се загледа настрани. — Можеше да не натискам чак толкова в Съвета. Можеше да поизчакам и да се опитам по-скоро да убедя другите тангове, а не да ги принуждавам.

— Простете, чие хсия, но сте действали точно както трябва — обади се Ноченци. В гласа му нямаше ни следа от съмнение.

— Независимо дали заплахата е била от Пин Тяо или от някоя друга група, проблемът си остава. И докато прирастът на населението надминава производството на храна, положението може само да се влошава.

— Да, така е, Виторио, но какво мога да направя? Съветът не ще и да чуе за ограничителни мерки спрямо населението, а аз съм направил всичко, което е по силите ми, за да увелича производителността. Какво остава?

Ноченци погледна към Толонен, който едва забележимо кимна, после се обърна към младия Еберт.

— Ханс, ти познаваш фактите и цифрите. Би ли желал да ни го обясниш?

Еберт погледна своя танг и остави купичката с ча.

— Чие хсия!

— Давай, майоре.

Еберт се поколеба, след това сведе глава.

— Простете, чие хсия, но когато научих какво се готви срещу Плантациите, след като се консултирах с маршал Толонен, реших да съставя доклад. Отделно от онези, които вие ни помолихте да изработим.

Тангът хвърли кратък поглед към Толонен, после набърчи чело.

— Разбирам. И за какво се отнасяше този доклад?

— Беше съвсем прост, чие хсия. Всъщност той поставяше един-единствен, но много специфичен въпрос. Какво би струвало, що се отнася до човешка сила и финанси, Плантациите да бъдат адекватно охранявани?

— И какви са резултатите от твоя доклад?

Толонен се намеси.

— Трябва да разберете, чие хсия, че Еберт е действал само по моя строга заповед. Нито пък аз щях да спомена всичко това, ако бяхте успели в Съвета. Просто мисля, че трябваше да бъдем подготвени за най-лошия развой на нещата. За провала на акцията срещу Пин Тяо и… враждебността, да го наречем така, на Седмината към вашия план.

Тангът сведе поглед и се разсмя.

— Не съм сърдит, Кнут, не. Радвам се, че за моите интереси се грижат такива прекрасни хора като вас тримата. Ако ти изглеждам ядосан, то е заради нуждата да предприемаме подобни мерки. И заради безсмислието на всичко. Без съмнение няма смисъл да се плодим и размножаваме чак докато се задавим от собственото си изобилие от плът.

Той се огледа гневно, после се успокои и кимна.

— Е, Ханс? Каква ще е цената?

Еберт се поклони.

— Що се отнася до хора — говорим за още половин милион души, чие хсия. Шестстотин и петдесет хиляди, за да бъдем сигурни. В пари — за храна, квартира, оборудване, заплати и т.н. — излиза някъде към осемдесет и пет хиляди юана на човек. Или общо някъде между четирийсет и два и петдесет и два милиарда юана годишно.

Този сценарий обаче предполага, че разполагаме с половин милион обучени стражи от охраната, готови за назначение. Но истината е, че ако откъснем този брой хора от сегашните им задължения, по всички нива ще се наблюдава значително засилване на криминалната дейност, да не споменавам за драматичното нарастване на гражданските вълнения на самото дъно на Града. Това би намалило сегашните ни сили с над двайсет и пет процента и би могло в резултат да доведе до пълно потъпкване на реда и закона в най-долните петдесет нива.

— А каква е алтернативата?

— Да се вземе много по-малък брой, да речем, петдесет хиляди, от сегашните сили, после на тяхно място да се наберат нови войници. Това също ще създаде проблеми, особено що се отнася до обучението. За да овладеем такъв приток, ще трябва значително да разширим програмата си за обучение. А цената… простете, чие хсия, но само това би възлязло по наша преценка на двайсет милиарда още преди да сме екипирали и обучили първия новопостъпил.

Ли Шай Тун се замисли, след това поклати глава.

— Това не ми харесва, чун цу. Да се финансира тази операция, означава навсякъде другаде финансите да се орежат, а кой може да каже какви неприятности може да ни навлече това? Но какъв избор имаме? Без достатъчно храна…

Сви рамене. Всеки път все до това опираше. Население и храна. Храна и население. Как да напълним все по-разрастващата се купичка за ориз на Чун Куо?

Толонен се поколеба, после сведе глава.

— Мога ли да предложа решение, чие хсия?

— Разбира се.

— Тогава какво ще правим? Какво ще стане, ако приемем отчасти плана на Ханс? Да изпратим войска от, да речем, четвърт милион души да бъде разквартирувана в плантациите, концентрирана в ключовите точки, за да се постигне максимален ефект. Това да бъде осъществено на етапи с темпо, да кажем, петдесет хиляди на всеки шест месеца. Това би поело напрежението от центровете за обучение, като в същото време ефектът върху обществото е минимален.

— Но това без съмнение би отнело твърде много време?

— Простете, чие хсия, но едно нещо, което Ханс пропусна да спомене в доклада си, са ефективните му действия срещу Пин Тяо. Ако нашите проблеми с набирането и обучението на войската са големи, то си представете техните какви са. Те са изкоренени. Лесно няма да се възстановят. Както казах по-рано, ще трябва да мине най-малко година, преди да са що-годе в състояние да ни създават проблеми, а няма терористична група, която да може да се сравнява с тях по размери и да застане на мястото им.

Тангът се замисли, след това кимна.

— Добре. Ще направим както кажеш, Кнут. Изготви заповедите и аз ще ги подпиша. — Обърна се към Еберт: — Добре ми служи днес, Ханс Еберт, и аз няма да го забравя. Нито пък синът ми ще го забрави. Но хайде, нека да изпием този прекрасен ча, преди да е изстинал.

Тримата мъже се поклониха като един.

— Чие хсия…

* * *

Ли Юан вдигна поглед от документа, който четеше, и се прозина.

— Трябва да си починете, господарю — обади се от бюрото си в другия край на стаята Чан Ши-сен, личният му секретар. — Аз ще го довърша. Останаха само още няколко неща.

Ли Юан се усмихна. Работеха от седем часа сутринта, а вече беше почти пладне.

— Добра идея, Ши-сен. Но е много странно, че баща ми още не ми се е обадил. Според тебе той добре ли е?

— Сигурен съм, че е добре, господарю. Ако баща ви се разболее, вие ще сте първият, който ще научи.

— Да… — отново погледна меморандума на министър Хен и кимна. — Интересна е тази работа със сина на Шепърд, не мислиш ли?

— Господарю… — Чан Ши-сен го гледаше усмихнат.

Ли Юан се засмя.

— Добре, добре. Познавам, когато ме юркат за мое добро. Отивам си, Ши-сен. Но се погрижи този следобед да бъде изпратено потвърждението на Хен Ю. Карам го да чака вече два дена.

— Разбира се, господарю. А сега си вървете. Радвайте се на слънцето, докато можете.

Ли Юан излезе навън, под яркото слънце в Източния двор, и застана за миг на върха на широкото стълбище, отпуснал длан върху хладния камък на балюстрадата. Огледа се — чувстваше се съвсем помирен със света. Тук цареше такъв ред. Такова равновесие. Протегна се и прогони умората, схванала крайниците му от седенето, после заслиза надолу, като прескачаше стъпалата през две, и се втурна през тревата, а коприненото му пау плющеше покрай него.

Фей Йен и прислужничките й не се виждаха никакви нито в градината, нито по дългата алея. Древното, оградено със стени пространство беше тихо и неподвижно. Щом стигна до каменната арка, зави и се замисли дали да не се отбие в покоите й, след това се отказа. Тя имаше нужда от почивка. Сега — повече от всякога. Заради сина им.

Както винаги тази мисъл го караше да се чувства странно. Погледна към древните криви силуети на хвойните в сенките на дворцовите стени, после извърна глава и проследи с очи извивката на езерото. Не помръдваше, вслушваше се и най-накрая беше възнаграден с птича песен — идваше отдалече, от другата страна на долината. Усмихна се, пое дълбоко хладния въздух на късната утрин и долови лек дъх на билки.

Хубаво беше да си жив в такъв ден.

Обърна се и се загледа в издигащата се арка, след това проследи с пръсти сложните, преплетени орнаменти, изрязани в камъка. Всичко това беше тук от хиляда години и все пак релефът сякаш току-що беше изрязан върху камъка. Сякаш времето нямаше власт тук.

Обърна се и се отправи към конюшните. Отдавна не беше виждал конете. Твърде отдавна. Щеше да прекара тук цял час в игра с тях. А по-късно можеше да потренира коня на Фей, Тай хуо.

Огромната плевня на конюшнята беше топла и обрасла с мъх. Щом влезе, конярите надигнаха глави, след което се втурнаха към него, подредиха се в редица и се поклониха до кръста.

— Моля ви… — обади се той. — Продължавайте. Няма да ви безпокоя.

Те се отдръпнаха почтително, после се върнаха към задълженията си. Погледа ги — някаква част от него им завиждаше за простотата на съществуването им; след това погледна нагоре и вдъхна силните, опияняващи миризми на плевнята — миризми, сякаш неотделими от тъмнозлатистите сенки на яслите.

Тръгна бавно покрай тях, като поздравяваше всеки кон. Черногривата кобила Хей джиан — „Черен меч“ — вдигна за поздрав широката си муцуна и го остави да потупа и погали хълбока й. Мей фен — „Меден вятър“, елегантен жребец — беше по-плашлив, почти сприхав, но след малко омекна и позволи на Ли Юан да погали меднозлатистия му хълбок, наострил уши. Той беше най-младият от шестте коня и най-скорошната му придобивка, потомък на коне, служили преди хиляди години на дивите пастири от Западна Азия.

Следващата беше арабската кобила на брат му, която той беше кръстил Чи чу — „Изгрев“. Прекара известно време с нея, като търкаше буза о шията й — с тази кобила усещаше сродство, каквото не чувстваше с никой от другите коне. До нея беше белият арабски жребец, който бе купил на Фей Йен — Тай хуо, „Големият пожар“. Щом видя коня, се усмихна — спомни си онази вечер, когато бе довел тук Фей Йен със завързани очи, за да го види за първи път. Тогава се бяха любили в яслата.

Обърна се, погледна зад задницата на коня и се намръщи. Петата ясла беше празна. Андалуският жребец — подаръкът от баща му за дванадесетия му рожден ден — го нямаше там. Излезе и застана пред яслата, втренчен в празното пространство, после се обърна и извика най-близкия коняр.

— Къде е андалуският жребец?

Конярят се поклони ниско. По бузите му плъзна червенина.

— Аз… аз… — заекна той.

Ли Юан отново се обърна към яслата — все по-силно усещаше, че нещо не е наред. Навън се чуха гласове. Миг по-късно на голямата порта се появи висока фигура. Хун Фе-чан, главният коняр.

— Господарю… — започна колебливо той.

Ли Юан се обърна с лице към него.

— Какво има, Хун?

Хун Фе-чан се поклони ниско.

— Андалуския жребец… го упражняват, господарю.

Ли Юан се намръщи и очите му отново се насочиха към празната ясла.

— Упражняват го, така ли, Хун? Но аз си мислех, че това е необходимо само в началото. Нещо не е наред с животното ли?

— Господарю, аз…

— Боговете да са ни на помощ, Хун! Какво е станало? Криеш ли нещо от мене?

Той се огледа и забеляза, че конярите бяха спрели работата си и гледаха, по плоските им лица на хан сега беше изписан страх.

— Мъртъв ли е конят, Хун?

Хун наведе глава още по-ниско.

— Не, господарю…

— Тогава, в името на всички богове, какво става?

— Яздят Нан хсин, господарю.

Ли Юан изпъна рамене — изведнъж го бе обзел гняв.

— Яздят го?! Кой е давал разрешение на когото и да било да язди животното?

Хун Фе-чан не отвърна нищо; беше свел глава толкова ниско, че тя почти докосваше леко подгънатите му колене.

Ли Юан неочаквано избухна:

— Е, Хун? Кой язди Нан хсин? Или трябва да го изкопча от тебе с бой?

Хун вдигна глава. Погледът му беше умолителен.

— Простете ми, господарю. Опитах се да я убедя да не го прави.

— Опитал си се… — той млъкна. Изведнъж беше разбрал. Фей Йен. Конярят говореше за Фей Йен. Нямаше как да бъде друга. Никой друг не би посмял да пристъпи заповедите му. Но Фей Йен беше в седмия месец. Тя не можеше да язди, не и в това положение. Детето…

Втурна се покрай главния коняр, застана на огромната порта и се огледа. Дворецът беше отляво, хълмовете — далече вдясно. Заоглежда внимателно полегатия склон, но тя не се виждаше никъде. После се обърна — тревогата за нея го бе накарала за миг да забрави за себе си. Не можеше да овладее гласа си — думите му издаваха истински страх:

— Къде е тя, Хун? Къде е, в името на всички богове?

— Не… не знам, господарю.

Ли Юан се приближи до него, хвана го за раменете и го разтресе.

— Куан Ин да ни пази, Хун! Искаш да кажеш, че си я пуснал да излезе сама, без придружител, в нейното положение?

Хун нещастно поклати глава.

— Тя ми забрани, господарю. Рече…

— Забранила ти? Що за глупости, Хун? Не разбираш ли колко опасно и глупаво е това?

— Господарю, аз…

Ли Юан го бутна встрани.

— Махай се от очите ми! — огледа се побеснял. — Махайте се! Всичките! Веднага! Не искам вече да виждам никого от вас тук!

Последва миг на колебание, после те започнаха да се изнизват, като му се кланяха ниско, щом минаваха покрай него. Хун беше последен.

— Господарю…? — примоли се той.

Но Ли Юан му беше обърнал гръб.

— Просто се махни, Хун Фе-чан. Махни се сега, преди да съм те накарал да си платиш за глупостта.

Хун Фе-чан се поколеба още миг, след това се поклони на гърба на принца, обърна се и обезсърчен си тръгна, а принцът остана сам.

* * *

Ханс Еберт се втурна по стълбището на имението „Еберт“ ухилен, неимоверно доволен от свършената през деня работа. Беше лесно да манипулира старците. Те бяха излезли от равновесие, уплашени от внезапната ескалация на събитията, твърде нетърпеливи и повярваха на сценария за най-лошия случай, който им беше пробутал. Но истината беше друга. Един добър генерал би могъл да охранява Източноевропейските плантации само с някакви си сто хиляди души и на цена една десета от онази, която им бе споменал. Що се отнася до ефекта върху нивата, той също го беше преувеличил, макар че дори и на него му се налагаше да признае, че не се знае точно какъв ефект би имала една подобна атака върху най-долните нива на Града.

Отправи се към апартамента си, за да вземе душ и да се преоблече. Щом се съблече, се наведе над личния си комсет и взе да преглежда съобщенията. Най-накрая се натъкна на загадъчно съобщение от чичо си:

Бийти пита дали ще му платиш сметката в бара. Казва, че хиляда стигат.

С обич, чичо ти Луц

Бийти беше Де Вор. Ами сега — за какво са му на Де Вор десет милиона? Еберт изу шортите си и се отправи към душа. Веднага щом застана под него, водата потече. Каквото и да искаше Де Вор, вероятно беше най-добре да му го даде още сега. Да го усмири. Щеше да е достатъчно лесно да отклони десет милиона. По-късно щеше да се заеме с това. Точно сега му се искаше да поднесе обичайното си жертвоприношение на боговете на плътта. Затвори очи и остави потоците хладка вода ободрително да играят по него. Да, хубаво ще е да прекара един час с муй цай. Да се отърве от цялото напрежение, натрупало се през последните няколко дена.

Засмя се и усети как членът му се раздвижва, щом се сети за нея.

— Голяма далавера беше, че те купих, красавице моя — тихо изрече той. — И десет пъти повече да бях платил за тебе, пак щях да съм на далавера.

Не беше празна мисъл. От известно време насам му се въртеше мисълта да я копира. Да прехвърли тези качества, които я правеха толкова добра компаньонка, на израснал във вана модел. В края на краищата Върховните нямаше ли да платят за подобни изумителни таланти? „Джен Син“ можеше да поиска цена, пет пъти по-висока от цените на сегашните им модели. Петдесет пъти, ако организират както трябва рекламата.

Да, вече виждаше кампанията. Всичките различни, незабележими начини да го внушат, без да го казват на глас; да скрият истинската функция на последния им модел и все пак тя да стане известна…

Разсмя се и пристъпи в сушилнята. Остави топлия въздух да си играе по тялото му. Или пък беше по-добре да я запази само за себе си? В края на краищата защо всяко по замогнало се търговче да може да си купи подобни наслади?

Наметна лек копринен халат и се отправи по малко стълбище към централното пространство. Имението имаше неправилна форма и описваше огромно О около градините. Дървено мостче водеше през потока към редица от беседки. Под краката му се стелеше мозайка от дребни бледорозови и сиви камъчета, изобразяваща сливов цвят, докато от двете страни на алеята сред дърветата се гушеха малки, боядисани в червено къщички в стил хан, а полегатите им покриви надвисваха над тясната лента на водата, която шуртеше напред-назад из градините.

Градините бяха много по-стари от къщата. Или поне планът им беше старинен, защото прадядо му ги беше построил по модела на древен оригинал на хан и ги бе кръстил Градините на покоя и благоденствието. Навсякъде беше гравиран китайският йероглиф за дълголетие, върху камък и дърво, а също и изрисуван с мозайка на дъното на бистрия, бърз поток. Прозрачни, покрити с хартия прозорци обкръжаваха градината от всички страни, а тук-там отворени вратички разкриваха нови гледки: друга малка градинка или нечии покои.

Ханс спря насред градината, облегна се на резбованата дървена балюстрада и се загледа в отражението си в зелената неподвижна вода на централния шадраван. Животът беше хубав. Много хубав. Засмя се, после се загледа в трите стари нарови дървета от другата страна на шадравана. Забеляза, че стеблата им имат формата на течаща вода; как сякаш почиваха там, удвоени от неподвижната вода. И докато гледаше, една риба изплува на повърхността; вълнички набраздиха огледалото и накараха дърветата да затанцуват бясно — дългите им черни дънери се извиваха като змии.

И после го чу — нямаше как да го сбърка. Бебешки плач.

Обърна се озадачен. Бебе? Тук? Не беше възможно. Тук нямаше никакви деца. Заслуша се и го чу пак — този път по-ясно — някъде отляво. От жилищата на прислугата.

Заобиколи шадравана, прекоси високия каменен мост, спря се и се съсредоточи — всякаква мисъл за муй цай бе изчезнала от главата му.

Бебе. Нямаше как да сбърка — бебе. Но кой би дръзнал да донесе бебе тук? Прислугата знаеше какви са правилата в този дом. Майка му беше зле с нервите. Знаеха го, знаеха и разпоредбите…

Загърна се по-плътно в халата си, изкачи стълбите и се прехвърли на терасата пред жилищата на прислугата. Сега плачът се чуваше на равни интервали — хленчещ, блеещ звук, по-скоро животински, отколкото човешки. Ужасен, дразнещ звук.

Влезе вътре — първата стая беше празна. Но тук звукът се чуваше по-силно, много по-силно, а освен това се чуваше и друг, по-тих звук — гласът на жена, която се опитваше да успокои детето.

— Тихо, тихо, шшшт… — слабо нареждаше гласът. — Тихо, хубавичкото ми…

Намръщи се — беше познал гласа. Беше Златно Сърце, момичето, което беше купил от публичния дом на Му Чуа преди десет години. Момичето, с което беше изкушавал Фест, преди да го убие.

Да, Златно Сърце. Но какво диреше това бебе при нея?

Отправи се нататък — бавно, тихо. Най-накрая застана на вратата на стаята й и надникна вътре. Момичето, с гръб към него, беше коленичило над люлка и тихо гугукаше на детето. Плачът беше спрял и бебето като че ли бе заспало. Но чие дете беше това? И кой бе дал разрешение да го донесат в къщата? Ако майка му разбереше, щеше да го изхвърли на мига.

— Златно Сърце?

Момичето трепна, после се обърна към него. На лицето й нямаше и капка кръв.

— Ваша светлост… — прошепна тя без дъх и се поклони ниско. Тялото й беше между него и люлката, сякаш се мъчеше да скрие детето.

Пристъпи в стаята и се опита да надникне зад гърба й.

— Какво става тук?

Тя леко извърна глава, явно уплашена, отстъпи малко назад и се удари о ръба на люлката.

— Чие е това дете?

Тя го погледна с изцъклени от страх очи.

— Ваша светлост… — повтори тя със слаб, тих гласец.

Нищо Нямаше да научи от нея, ако я плашеше, но беше важно да разбере чие е това дете и какво търси тук. Който и да го беше донесъл, то трябваше да се махне, защото това беше твърде сериозно нарушение и не можеше да бъде подминато току-така. Той се приближи, приклекна пред момичето, хвана ръцете й и я погледна в очите.

— Не ти се сърдя, Златно Сърце — каза меко, — но знаеш какви са правилата. Детето не може да остане тук. Ако ми кажеш коя е майката, ще уредя да си вземе и детето, но тя не може да остане тук. Знаеш, че не можеш да я криеш.

Видя как на лицето й съмнението води битка с някаква странна, дива надежда и озадачено сведе поглед. Какво ставаше тук? Погледна я отново и насърчително се усмихна.

— Ела, Златно Сърце. Няма да ти се сърдя. В края на краищата ти само го наглеждаш. Кажи ми коя е майката?

Тя извърна поглед и почти болезнено преглътна. На лицето й отново се изписа онази странна борба. После го погледна с диви, горящи очи.

— Детето е твое. Твоят син.

— Мое ли? — той се засмя кисело и разтърси глава. — Как така мое?

— И мое — додаде тя тихо, несигурно. — Нашето дете…

Той се изправи. Обхвана го студен гняв.

— Що за глупости? Как може ти да имаш дете?! Стерилизираха те още преди години!

Тя сведе глава, слисана от внезапния му рязък тон.

— Знам… — каза тя. — Но ме оправиха. Има едно място…

— Богове! — промълви той, щом осъзна какво е направила. Разбира се. Сега го разбираше. Сигурно беше откраднала нещо, някое бижу например, за да плати. Но детето…

Бутна я и се наведе над спящото дете. Беше едро бебе на пет-шест месеца, със съвсем определени евразийски черти. Но как го беше крила досега? Как беше успяла да скрие бременността си?

— Не… не ти вярвам.

Тя се приближи и застана до него, отпуснала ръце на ръба на люлката. Гърдите й се повдигаха и спускаха яростно, на лицето й бе изписано странно очакване. После тя се наведе, взе детето от люлката и започна до го люлее.

— Вярно е — обърна се тя и му подаде детето. — Той е твой син, Ханс. Когато разбрах, че съм забременяла, го извадиха от мене и го сложиха в изкуствена матка. След раждането го дадох в ясли. Посещавах го там. А от време на време го водех тук. Като днес например.

— Тайно — обади се той. Гласът му беше спокоен, далечен, на хиляди ли от мислите му.

— Да… — тя леко сведе глава в очакване да я смъмрят. Но продължаваше да му протяга детето, сякаш той трябваше да го вземе и да го признае.

— Не — каза той след малко. — Не, Златно Сърце. Ти не си имала дете. Не го ли разбираш? Онова, което държиш, не съществува. Не можем да позволим да съществува. „Джен Син“ е сложен бизнес и ти нямаш право да се бъркаш. Онова там би било пречка. Законов кошмар. Ще създаде… неудобства. Не разбираш ли?

Едно мускулче трепна под лявото й око, но иначе с нищо не показа, че разбира за какво й говори.

— Добре — продължи той. — Няма да те накажа за глупостта ти. Но това… — той махна неопределено с ръка към спящото дете. — Това не можем да позволим. Ще извикам веднага някой да го вземе и да го унищожи.

Уплашеният й хленч го изненада. Погледна я, забеляза сълзите, които пълнеха очите й, и поклати глава. Тя не разбираше ли? Изобщо ли нямаше ум в главата?

— Нямаше право, Златно Сърце. Ти ми принадлежиш. Правиш каквото аз ти кажа, а не каквото ти искаш. А това… това е пълен абсурд. Ти наистина ли мислеше, че можеш да я караш така? Наистина ли си повярвала, ако ще и за секунда, че…?

Разсмя се, но смехът прикриваше гнева му. Не. Така не ставаше. И настроението му се развали. Нямаше търпение да види муй цай, но сега дори мисълта за секс изведнъж му стана противна. Мамка й! Мамка му на това тъпо момиче и плодовитостта й, резултат от размътен ум! Как така не бе усетил, че крои нещо? Трябваше да го надуши! Е, втора възможност нямаше да й даде, това поне беше сигурно. Този път щеше да накара докторите сериозно да се погрижат за това. Да я оперират така, че да е необратимо.

Ами детето? Беше точно както го каза. Това дете не съществуваше. Защото съществуването му заплашваше „Джен Син“: самата структура на компанията се подкопаваше от възможността за дълга, провлачена битка за наследство по съдилищата.

Погледна отново към момичето и жалкия вързоп, който му протягаше, и поклати глава. После се обърна и извика прислужниците.

* * *

Фигурата на Ли Шай Тун изпълваше малкия екран горе — лицето му беше сериозно, белите траурни одежди се спускаха свободно край тялото му, докато слизаше по стъпалата, за да поднесе даровете си пред паметната плоча. Под екрана с осветена от трепкащата светлина на монитора полирана повърхност бе вградена в подножието на стената друга, по-малка плоча, върху която бяха изписани имената на загиналите в малкия отсек на палубата.

Аксел Хаавикко коленичи пред плочата със сведена глава и прегърбени рамене. Лицето му беше изпито, очите му — червени от плач. Откакто новината бе дошла, не беше мигнал.

Беше се смятал за съживен отново, за прероден след години на самоунищожение — години, прекарани в безделие и глупаво прахосничество; най-накрая бе оставил зад гърба си онзи момент в кабинета на Толонен преди дванайсет години, когато Ханс Еберт го бе предал. Животът му отново беше придобил смисъл, откакто се сприятели с Кар и Чен, от общата им решителност да разобличат Еберт, да покажат какво кухо и лъжливо лайно е той. Но сега сякаш всичко това го нямаше. Огънят, запален отново в него, беше угаснал. Сестра му беше мъртва. Веза, обичната му Веза беше мъртва. И нищо — нищо не можеше да поправи тази загуба.

Пое си треперливо дъх и отново погледна нагоре. Видя образа на танга, отразен в плочата, върху която беше изписано името на Веза. Веза Хаавикко. Сега от нея беше останало само това. Това и безмилостният призрак на паметта.

Онази сутрин той бе излязъл да се поразходи с нея. Беше я държал за ръка и се бе смял с нея. Бяха станали рано и бяха отишли да видят старците и техните птици на Главната улица с дърветата в дъното на Бременската крепост. Бяха седнали в едно кафене и бяха обсъждали плановете си за бъдещето. После я бе целунал и бе отишъл на дежурство; и нито за миг не бе подозирал, че я вижда за последен път.

Изстена тихо и болезнено притисна длани към бедрата си. Защо точно тя? Тя нищо не беше направила. Ако някой изобщо заслужаваше наказание, то това беше той. Защо точно тя?

Преглътна болезнено, после поклати глава, но нямаше как да го отрече. Беше истина. Тя беше мъртва. Обичната му Веза беше мъртва. Неговата сродна душа и съвест… най-добрата част от самия него — нея вече я нямаше.

Намръщи се и погледна надолу — изведнъж се беше разсърдил, беше се ядосал на себе си. Той беше виновен. Той я бе довел тук в края на краищата. След дълги години на пренебрежение най-накрая я бе взел при себе си. И за какво?

Една сълза потече по бузата му.

Потрепери, след това вдигна ръка към лицето си. Челюстта го болеше от скърцане със зъби, докато се опитваше да прогони прииждащите образи — онези ужасни въображаеми картини на последните й мигове, които го разкъсваха и го оставяха съсипан и с едно-единствено желание — да сложи край на всичко.

Край… да, на всичко щеше да му дойде краят. Но първо трябваше да свърши нещо. Да изпълни един последен дълг.

Пое си дълбоко дъх, събра всичката си енергия, за да стане, после чу някакъв шум зад себе си и замря неподвижно: тихо ридание. Извърна се леко и я видя, коленичила точно зад него, вдясно — млада жена, хун мао, облечена в траурни одежди. До нея, вкопчило се с малката си ръчица за нейната ръка, стоеше детенце хан, а на тригодишното му лице бе изписано озадачение.

Погледна надолу и преглътна. Гледката на момченцето, вкопчило се в ръката на майка си, го отнесе назад в годините; накара го отново да си спомни самия себе си, застанал пред плочата на майка си; как погледна надолу и видя ръката на Веза в своята, пръстите й — преплетени в неговите, неразбиращия й поглед. Тя беше на две години, той — на пет. И все пак в онзи ден се чувстваше толкова стар — бил много храбър, така му казаха, защото не заплакал.

Не, никога не беше плакал за майка си. Но сега щеше да плаче. За майка си, за сестра си, за всички. За смъртта на всичко добро и хубаво на този свят.

* * *

Ли Юан стоеше на входа на конюшните със скръстени ръце и студено лице, когато тя се върна. Помогна й да слезе от седлото с хладно мълчание. Маниерите му бяха прекалено внимателни, преувеличено учтиви.

Тя се вгледа в него — рядко проявяваният му гняв я забавляваше; опитваше се да го накара да признае присъствието й, но той не я поглеждаше в очите.

— Ето, виж — тя притисна длан към кръста си, за да успокои болката. — Нищо ми няма.

Усмихна се и понечи да го целуне.

Той рязко се дръпна и я изгледа сърдито, после я хвана грубо за ръката и я поведе към топлия мрак на конюшнята. Тя го последва неохотно — сега той я дразнеше, според нея се държеше детински.

Вътре вкара коня в яслата, после се върна при нея, накара я да седне и се надвеси над нея с ръце на хълбоците и разширени от гняв очи.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Тя отмести поглед.

— Яздех, това е.

— Яздила си… — измърмори той, после повиши глас: — Казах, че няма да яздиш!

Тя го погледна — в очите й се надигаше възмущение.

— Не съм дете, Ли Юан. Сама мога да решавам кое е най-добро за мене!

Той се изсмя презрително, след това се обърна и се отдалечи на три крачки от нея.

— Можеш, а? — спря и я погледна в очите с открито презрение. — Ти… — поклати глава. — Ти си в седмия месец и мислиш, че язденето е най-доброто за тебе?

— Нищо лошо не се е случило с детето! — повтори тя и вирна брадичка. Той нямаше да я учи как да живее! Не, никога — и десет хиляди години да минат! Извърна се — трепереше от гняв.

Той се приближи и отново се надвеси над нея — за миг се бе превърнал в копие на баща си. Гласът му беше тих, ала заплашителен:

— Казваш, че не си дете, Фей Йен, ала постъпваш като дете! Как може да си такава глупачка?

Очите й блеснаха заплашително. Кой беше той, че да я нарича глупачка? Това… това… хлапе! Беше отишъл твърде далече. Стана непохватно от стола и го бутна встрани.

— Щом искам, ще яздя! И ти няма да ме спреш!

— О, така ли? — той се разсмя, но устните му се изкривиха жестоко, а погледът му се изпълни с внезапна решителност. — Само гледай! Ще видиш…

Изведнъж тя се уплаши. Гледаше го как крачи по покритите със слама плочки и стомахът й се сви. Той не би… Но после неизбежността на това се стовари върху й и тя изкрещя:

— Неееее!

Знаеше какво смята да направи. Извика подире му, след това се спусна след него. Гадеше й се и това усещане се смесваше със страха и гнева.

В дъното на конюшнята той рязко се обърна и тя едва не го блъсна. Сграбчи я за раменете — пръстите му се впиха в плътта й и лицето й се изкриви.

— Ще стоиш тук и ще гледаш. Ще видиш каква е цената на глупостта ти!

В гласа му имаше толкова гняв, толкова истинска жлъч, че тя залитна. Усещаше, че ще припадне, внезапната му промяна я бе парализирала и тя не можеше да помръдне. Пред очите й той свали пушката от полицата, провери заряда и тръгна покрай редицата коне.

Спря пред крайната ясла, обърна се да я погледне, после влезе вътре, погали черния кон по хълбока, по дългата муцуна и опря дулото о слепоочието му.

— Сбогом — прошепна и натисна спусъка, изстрелвайки високоволтовия заряд.

Конят изпръхтя тежко и се строполи мъртъв на пода. Фей Йен видя как Ли Юан потръпна, отстъпи назад и впери поглед в резултата от действията си. Мускулите на лицето му трепереха бясно.

Тя го гледаше отвратена как върви от ясла на ясла и с всяка секунда ужасът й нарастваше все повече.

Петте коня лежаха мъртви върху сламата. Беше останал само един — кобилата в третата ясла, черната арабска кобила, принадлежала някога на Хан. Стоеше там, свила здраво юмручета, и гледаше кобилата. Промълви тайното й име, обзета от студено вълнение, после се обърна и погледна към Ли Юан.

Ли Юан дишаше тежко. Беше застанал на входа на яслата и отначало не забеляза застаналата до него жена, вперил поглед в красивото животно пред себе си — с такава горда осанка, леко извърнало глава, вперило в него черните си очи. Гневът му беше стихнал и след него бе останала горчива утайка: болка, която ръфаше костния му мозък. Поклати глава — идеше му да извика от болка и гняв — болка и гняв, които тя беше предизвикала. После се обърна, погледна я и забеляза колко не й отиваше красотата й.

Като маска, скриваща нейния егоизъм.

Прехапа устни, борейки се с това чувство — опитваше се да го овладее. Усети вкуса на кръв.

Остана там още миг — треперещ, насочил дулото към кобилата. После хвърли пушката.

Постоя така още известно време с празни ръце, втренчен в керемидения пръстен под, в разсипаната златна слама, която го покриваше. Чувстваше празнота в самата си сърцевина. Когато отново вдигна очи, нея вече я нямаше там. Зад портите на конюшнята небето беше яркосиньо. В далечината се виждаха зелено-сиво-белите планини, обвити в мъгли.

Излезе навън, спря се и се загледа в красотата на деня. Остави вцепенението да изтече от него в земята. После се обърна, отново влезе вътре и се наведе да вдигне пушката.

Детето — само то имаше значение сега; то беше единственото важно нещо. За да бъдат Седмината отново силни.

— Прости ми, Хан — прошепна тихо и зарови лице в гривата на коня. — Боговете знаят, че не съм го искал.

После със замъглени от сълзи очи се дръпна назад, опря дулото о слепоочието на кобилата и натисна спусъка.

Глава 3

Пътят на измамата

Фей Йен бе отишла в дома на баща си. Една седмица Ли Юан не предприе нищо с надеждата, че тя ще се върне доброволно, но тъй като нямаше никакви признаци това да стане, той отдели време от задълженията си и отиде да я види.

Защитните системи на дома Ин започнаха да го следят още на двайсет ли оттам, като постоянно проверяваха кодовете му, преди да му дадат разрешение да кацне. Приземи личния си апарат във военния комплекс на гърба на имението, в сенчест хангар, където острите сладки миризми на бор и лимон се смесваха с миризмата на машинно масло.

Двама от тримата синове на Ин Цу, Сун и Чан, които чакаха да го посрещнат, му се поклониха ниско и запазиха почтително мълчание.

Дворецът се намираше на остров в средата на езеро — елегантна двуетажна постройка в стил Мин. Червеният й керемиден покрив беше с плавен наклон, огромните й прозорци напомняха за по-стари времена. Щом я видя, Ли Юан се усмихна — днешната тъга обагряше спомените от миналото.

Двамата синове го прекараха с лодка през езерото, като внимаваха да не го притеснят с вниманието си. Бащата на Фей, Ин Цу, го чакаше на площадката пред двореца, застанал под стара върба, която хвърляше сянка върху блестящата под слънцето вода.

Щом Ли Юан слезе от лодката, той се поклони ниско.

— Добре дошъл, Ли Юан. На какво дължа тази чест?

Ин Цу беше дребен, спретнат човечец. Чисто бялата му коса беше подстригана късо покрай врата в почти западен стил, пригладена назад над високото му чело. Сега се държеше сковано, ала въпреки белите си коси и седемдесет и четирите си години беше весел старец, предразположен към усмивки и смях. Точно сега обаче дребните му фини черти изглеждаха мрачни, тънката паяжина от бръчки в ъглите на очите и устата — врязана по-дълбоко отпреди.

Ли Юан го хвана за ръцете. Малки ръчички — като на жена — с гладка, почти копринена кожа и дълги нокти.

— Трябва да видя жена си, почитаеми тъсте. Трябва да поговоря с нея.

Лек бриз повяваше над водата. Окапали листа се завъртяха в краката им и бавно се отдалечиха.

Ин Цу кимна. Като го гледаше, Ли Юан виждаше оригинала на изящните черти на съпругата си.

— Влез. Сега ще я извикам.

Ли Юан се поклони и последва стареца. Вътре беше хладно. Слуги донесоха ча и хапки, докато Ин Цу отиде да говори с дъщеря си. Ли Юан чакаше и преповтаряше думите, които щеше да каже.

След малко Ин Цу се върна и седна срещу него.

— Фей Йен няма да се бави. Иска малко време да се приготви. Разбираш ли?

— Разбира се. Трябваше да те уведомя предварително, Ин Цу, но не знаех кога ще мога да дойда.

Старецът надигна брадичка и погледна зетя си над малкото си носле. В дълбините на очите му се криеха неизказани думи. После кимна, а лицето му доби изражение на тъга и примирение.

— Говори с нея, Юан. Но моля те, само й поговори. Това все пак е моят дом. Разбрахме ли се?

Ли Юан се поклони. Ин Цу беше един от най-старите приятели на баща му. Да го оскърби — това би означавало да оскърби баща си.

— Ако не иска да ме изслуша, то това ще е краят, Ин Цу. Но трябва да опитам. Мой дълг на съпруг е да опитам.

Думите му, също както и държанието му, бяха неловки. Те скриваха чувствата му в този миг — скриваха колко много означава за него всичко това.

Ин Цу се приближи до прозореца и се загледа в езерото. И на него му беше трудно. И в най-лекото му движение личеше напрежение, което разкриваше колко дълбоко приема всичко. Но това едва ли беше учудващо. Един път вече бе видял надеждите си попарени — когато убиха брата на Юан, Хан.

Ли Юан отпи от своя ча и остави купичката. Опита се да се усмихне, но мускулите на бузите му бяха сковани и усмивката се получи твърде измъчена. От време на време под окото му трепваше нерв. Откакто тя го беше напуснала, не спеше добре.

— Как е тя? — обърна се с лице към Ин Цу.

— В добро здраве. Детето расте с всеки ден — старецът го погледна и пак се загледа в езерото. Малките му ръчички бяха скръстени на корема.

— Това е хубаво.

В дъното на стаята до един лакиран параван на дълъг, тънък прът висеше клетка. Вътре имаше славей. Сега той си почиваше безмълвно на пръчицата, но някога му беше пял — през онзи ден, когато бяха дошли тук с баща му да видят Ин Цу и да помолят за ръката на дъщеря му.

Крайниците му сякаш бяха пълни с олово. Тя го бе напуснала вечерта, след като се бяха скарали. Беше си отишла, без да каже и дума, без да вземе нищо, и го бе оставила да мисли за стореното от него.

— А как е Ли Шай Тун?

Ли Юан го погледна с празен поглед.

— Прощавайте, почитаеми татко.

— Баща ти — как е той?

— А… — пое си дълбоко въздух и мислите му се върнаха при него. — Вече е добре, благодаря. Малко е слаб, но…

— Никой от нас не става по-млад — старецът поклати глава, после се приближи и отново седна. На устните му се изписа едва забележима усмивка. — Не че щяхме да го правим дори и да можехме, нали така, Юан?

Забележката на Ин Цу далеч не беше безобидна. Говореше за новите процедури за дълголетие. Както разправяха, вече повече от хиляда души от Горните нива си бяха направили операцията и редовно вземаха лекарствата. И то без конкретни доказателства за ефикасността на лечението — без да знаят дали има някакви изявени странични ефекти. Изглежда, тези хора бяха отчаяни. Биха се вкопчили във всяка възможност за по-продължителен живот.

— От това няма да излезе нищо добро, Юан. Гарантирам ти го — той се наведе напред, вдигна капачето на чайника, погледна вътре и извика прислужника, застанал отсреща. Щом прислужникът се спусна да го напълни, Ли Юан се замисли за скрития смисъл на думите на тъста си. Това не бяха само приказки, колкото да минава времето, осъзна той. Ин Цу му говореше не като на син, а като на бъдещ колега. По този начин му даваше да разбере, че каквото и да се случи, ще останат приятели и съдружници. Интересите на Фамилиите — и висшите, и низшите — бяха над всичко. И така и трябваше да бъде.

Когато прислужникът отново напусна стаята, Ин Цу се наведе напред и зашепна, сякаш се боеше някой друг да не чуе:

— Ако това изобщо ще ти помогне, Ли Юан, моите симпатии са на твоя страна. Действала е необмислено. Но тя е вироглава млада жена, предупреждавам те. Не можеш да промениш това с камшик и юзда.

Ли Юан въздъхна и отпи от ча. Беше вярно. Но той я бе искал едновременно такава, каквато си беше, и такава, каквато той искаше да бъде — все едно да затвориш огън в клетка. Погледна към Ин Цу и забеляза угрижеността му, дълбоко изразената му симпатия. И все пак старецът бе подкрепил дъщеря си. Беше й дал подслон, убежище, където да се скрие от съпруга си. Можеше да му симпатизира, но нямаше да му помогне.

От дъното на дългата стая се чу звук, нещо се размърда. Ли Юан вдигна поглед и я видя — беше застанала на вратата. Той се изправи, а Ин Цу се огледа назад.

— Фей Йен… ела. Ли Юан е дошъл да те види.

Ли Юан пристъпи напред да я поздрави, но тя го подмина, сякаш не беше там. Той се извърна — заболя го. Тя нежно прегърна баща си.

Стори му се по-бледа, отколкото си я спомняше, но крехкото й тяло сега беше добре закръглено — вече беше преполовила осмия месец. Искаше му се да докосне кръглия корем, да усети движенията на растящото вътре дете. Защото въпреки цялата й студенина чувствата му към нея си бяха останали същите. Те го заляха, по-силни от всякога: цялата нежност и цялата болка, пялата неимоверна любов към нея.

— Фей Йен… — започна той, но откри, че не може да каже нищо повече. А какво да каже? Как би могъл да я убеди да се върне? Погледна умолително Ин Цу. Старецът го видя, едва забележимо кимна и се отдръпна от дъщеря си.

— Прости ми, Фей, но трябва да тръгвам. Имам спешна работа.

— Татко… — започна тя. Протегна ръка към него, но той поклати глава. — Това си е между вас двамата, Фей. Трябва да се разберете тук и сега. Тази нерешителност е нездрава.

Тя сведе глава, после седна.

— Ела… — подкани го Ин Цу. Той се поколеба — виждаше я как седи с наведена глава, без да го поглежда в очите. После се приближи и седна срещу нея. Ин Цу остана там още малко, като поглеждаше ту към единия, ту към другия. След това излезе, без да каже нищо повече.

Известно време всеки от тях нито каза нещо, нито погледна другия. Сякаш между тях имаше непроницаем екран. После тя неочаквано заговори:

— Баща ми приказва така, сякаш има нещо за решаване. Но аз взех решението си, когато те напуснах — тя го погледна. Долната й устна беше странно нацупена, почти я беше прехапала. Придаваше й страдалчески вид. Погледът й беше студен, дързък. И все пак очите й бяха красиви. — Няма да се върна, Ли Юан. Никога вече.

Той я погледна — посрещна нейното презрение и дързост, гняв и горчивина и откри в себе си само и единствено любов. Тя беше всичко, което някога бе искал от една жена. Всичко, което някога щеше да поиска.

Наведе глава и се втренчи в ръцете си със съвършен маникюр, сякаш те можеха да му подскажат нещо.

— Дойдох да ти кажа, че съжалявам, Фей. Че сгреших.

Когато отново вдигна очи, видя, че е извърнала лице. Но раменете й бяха прегърбени, тялото — напрегнато; шията й беше изпъната, мускулите по нея — обтегнати. Ръцете й бяха притиснати към гърдите, сякаш се опитваше да удържи онова, което бушуваше там.

— Сгреших, Фей. Аз… реагирах прекалено бурно.

— Ти ги уби! — процеди тя през зъби.

Ти едва не уби детето ми… — но той преглътна дошлите на езика му думи, затвори очи и се помъчи да се успокои.

— Знам…

Отново последва мълчание — по-дълго и по-неловко отпреди. Фей Йен отново реагира първа. Изправи се и понечи да си тръгне.

Той стана, хвана ръката й и я задържа. Тя погледна дланта му, вкопчена в ръката й, после — лицето. Беше суров, безпощаден поглед — поглед на неприкрита неприязън. В очите й имаше съпротива, но не се опита да издърпа ръката си.

— Не сме разрешили проблема, Фей.

— Разрешили… — тя изля цялото си презрение в тази дума. — Ще ти кажа как да го разрешиш, Ли Юан — обърна се с лице към него и го изгледа гневно. Кръглият й корем се притискаше о неговия. — Можеш да го извадиш от корема ми и да го държиш на сигурно място, докато му дойде времето. Това можеш да направиш! — думите й бяха твърди, безчувствени. Засмя се горчиво и се усмихна подигравателно. — После можеш да си вземеш пушката и…

Той затисна устата й с ръка.

Тя отстъпи назад и се изтръгна от хватката му. След това го погледна — разтриваше ръката си там, където я бе стиснал, и не откъсваше очи от него, но в тях нямаше нито следа от топлина.

— Ти никога не си ме обичал — рече тя. — Никога. Сега го знам. Било е от завист. Завиждал си на брат си. Искал си да имаш всичко, което има той. Да, това е, нали? — тя кимна и го изгледа тържествуващо. На устните й се изписа злобна разбираща усмивка.

Беше жестоко. Жестоко и невярно. Толкова много беше обичал брат си. И нея бе обичал. Все още я обичаше — дори сега, въпреки всичко онова, което беше изговорила. Повече от самия живот.

Ала не можеше да го изрече. Лицето му беше като застинала маска. Устата му беше пресъхнала, езикът му — вцепенен от гнева й, огорчението и презрението й.

Погледа я още малко — знаеше, че това е краят; всичко, което някога бе искал, сега беше разрушено. Беше го убил тогава, в конюшнята. Обърна се и тръгна към вратата, решен да си отиде и да не се обръща назад, ала тя го извика:

— Има още едно нещо, което трябва да узнаеш, преди да си тръгнеш.

Той се обърна.

— Какво?

— Детето — тя се усмихна: грозно движение, несъвършено копие на усмивка. — Детето не е твое — тя поклати глава; продължаваше да се усмихва. — Чу ли ме, Ли Юан? Казах ти — детето не е твое.

В клетката в дъното на стаята птичката запя. Сладките й трели изпълниха тишината.

Той се обърна и запристъпва, докато най-накрая излезе оттам. Лицето му остана безизразно, беше целият нащрек. Но докато вървеше, все още чуваше гласа й, най-после станал почти любезен:

— Има още едно нещо — повтаряше тя и се смееше. — Още едно нещо…

* * *

— Това ли е? — попита Де Вор, докато внимателно оглеждаше статуята на коня и се опитваше да забележи някаква разлика по нея.

Мъжът го погледна и му се усмихна.

— Разбира се. А вие какво очаквахте — нещо в стара оловна бутилка с изрисувани череп и кости? Не, това е то. Ще накара арсеника да заприлича на медна роса, ала ще могат да го проследят колкото ланския сняг.

Де Вор отстъпи назад и пак погледна мъжа. Изобщо не приличаше на типичен учен. Нито по дрехите — ексцентрични одежди на хан — нито по маниерите, които бяха на наркотрафикант от долните нива. Дори и начинът, по който говореше, макар и речта му да беше изпъстрена с малки късчета тайни знания, като че ли намирисваше на нещо незаконно или на алхимия. И все пак той беше добър. Даже много добър, ако можеше да се довери на Еберт по въпроса.

— Е? Доволен ли си, или пак да ти го обясня?

Де Вор се разсмя.

— Няма нужда. Вече го научих наизуст.

Токсикологът се засмя.

— Много хубаво. Приятелчето ти също ще го научи, а? Който и да е той.

Де Вор се усмихна. Ако знаеше за кого става въпрос, по-скоро би си прерязал гърлото, отколкото да ми продадеш това.

Кимна.

— Тогава да си оправим сметките, а? Моят приятел ми спомена, че обичаш пари в брой. Да речем, петдесет хиляди?

Забеляза алчното огънче в очите на мъжа и вътрешно се усмихна.

— Мислех си за сто… В края на краищата си беше трудна работа. Тази генетична схема… не бях виждал подобна преди. Бих казал, че става въпрос за някой специален човек. Добре гледан. Много ми беше трудно да открия химическия ключ, за да разруша тези вериги. Аз… е, да го кажем така, наложи ми се да импровизирам. Да напрегна талантите си докрай. Заслужавам си награда, нали така?

Де Вор се поколеба — направи се, че се замисля; след това се поклони.

— Както кажеш. Обаче ако не свърши работа…

— О, ще свърши, приятел. Залагам си живота. Пиши го умрял, който и да е той. Както казах, съвсем безвредно е за всеки друг, но щом той го вземе, бактериите ще се активират. Останалото… — той се разсмя, — е минало-бешело.

— Добре — Де Вор бръкна в джоба на сакото си и извади десетте кредита — тънките чипове, еднакви почти във всичко с онези, които преди седмица беше дал на Мах. Само в едно много съществено отношение се различаваха от тях: тези бяха намазани със специална бактерия, разработена така, че да съвпада с ДНК на токсиколога. Бактерия, приготвена само преди дни от най-големия му съперник въз основа на кожни следи, взети от Де Вор преди първото му посещение тук.

Де Вор гледаше как човекът пое чиповете и ги мушна в джоба си. Мъртвец, помисли си той, усмихна се и протегна ръка да вземе обработената статуя. Пиши го умрял — най-много една-две седмици.

Ами той? Е, той би бил последният човек, който би се подложил на такъв риск. Предвидливо бе поставил фалшива кожа и на двете си ръце, преди да се захване с това. Ей така, за всеки случай.

Защото човек никога не знае, нали така? А пък отровителят в края на краищата си е отровител.

Усмихна се, притисна древната статуетка към гърдите си и се засмя; забеляза как мъжът се присъедини към смеха му.

— И няма противоотрова? Няма никакъв възможен начин това да бъде спряно, след като започне?

Човекът поклати глава и пак избухна в смях.

— И дяволът не може да ти помогне.

* * *

Там, където седеше Чен, беше тъмно. Панелът на тавана отсреща присветваше на пресекулки, сякаш заплашваше отново да се съживи и да грейне, но така и не успя да постигне нищо повече от кратки, спазматични проблясъци. Чен ближеше питието си вече цял час и чакаше Хаавикко и с всяка изминала минута ставаше все по-нервен. Откакто за последен път бе сядал в „Каменният дракон“, бяха минали повече от десет години — за това време той се бе променил из основи, ала заведението си беше останало същото.

Същата стара лайняна дупка, помисли си той. Място, от което е най-добре веднага щом можеш, да избягаш. Както беше направил навремето.

Но сега се бе върнал, макар и за кратко. И все пак Хаавикко надали го знаеше, нали?

Не. Въпреки това от съвпадението го побиха тръпки. Огледа се притеснено, сякаш призракът на Као Джиян или по-веществената фигура на Лу Бакенбарда можеха да изплуват от мрака, решени да го преследват с цената на всичко.

— Искаш ли фър-фър?

Погледна слабичкото приближило се момиче и поклати глава, като остави отвращение и истинска враждебност да се изпишат на лицето му.

Той леко се наведе към нея.

— Изчезвай, боклук, или ще ти разрежа гърлото чак до опашката.

Тя му показа среден пръст и пак изчезна в мрака, но не беше първата, която му предлагаше нещо. Всички бяха наизлезли да продават. Наркотици, секс и още по-зле. Тук долу можеше да правиш всичко, което си поискаш, срещу определена цена. Едно време не беше така, но сега беше. Сега Мрежата не се различаваше много от Глината.

Пак се отпусна назад. Повдигаше му се дори от миризмата на това място. Но това едва ли беше изненадващо: да, въздухът беше рециклиран, но тук това не значеше почти нищо. Преглътна и потисна напъна да повърне. Колко пъти въздухът, който поемаше, беше вече вдишван и издишван? Колко мръсни и болни усти бяха издишали последния си прокиснал от наркотици дъх в тази зловонна смес?

Твърде много, помисли си той. Твърде-твърде много.

Погледна насреща. На вратата имаше някой. Някой висок, с изпъчени рамене и съвсем не на място в тази обстановка. Хаавикко. Най-после беше дошъл.

Стана, приближи се, прегърна приятеля си, после се дръпна назад и се втренчи в лицето му.

— Аксел… как си? Отдавна не си идвал у нас. Уан Ти и момчетата… липсваш им. А и аз… ами, тревожех се за тебе. Чух, че… — млъкна и поклати глава. Не можеше да го изрече.

Хаавикко се извърна за миг, след това погледна приятеля си в очите.

— Съжалявам, Чен, но ми беше много трудно. Понякога чувствах, че… — потрепери, после на лицето му се изписа лека тъжна усмивка. — Е… нося ти онова, което искаше. Наложи се малко да хитрувам и доста да послъгвам, да не споменаваме, че и краднах мъничко, но е трудно да си честен сред крадци и лъжци. Трябва да се преструваш по малко, че и ти си взел тяхната окраска, просто за да оцелееш, нали така?

Чен се вгледа в него, изненадан от твърдостта в гласа му. Смъртта на сестра му го беше променила. Чен стисна леко рамото му и го обърна към масата.

— Ела да поседнем. Докато преглеждам папката, можеш да ми разкажеш какво си правил напоследък.

Аксел седна.

— Спомняш ли си публичния дом на Му Чуа?

Чен седна срещу него.

— Не. Май не.

— Домът на деветия екстаз.

Чен се разсмя.

— А… още ли го има?

Хаавикко заби поглед в ръцете си.

— Да, има го. И познай. Нашето приятелче Еберт продължава да ходи там най-редовно. Май беше там преди не повече от седмица.

Чен вдигна очи и се намръщи.

— Еберт? Тук? Че за какъв дявол?

Хаавикко го погледна — в погледа му се четеше сърдито отвращение.

— Ами май имаше среща. С някой си ши Рейнолдс.

— Откъде знаеш?

— Мадам Му Чуа ми го каза. Смешна работа… аз изобщо не споменах Еберт, но тя като че ли сама искаше да говори за Еберт. Разправяше ми за онова момиче, дето му го продала — четиринадесетгодишно, на име Златно Сърце. Спомням си я, макар да е странно. Беше преди повече от десет години, така че момичето като нищо може и вече да е умряло, но Му Чуа страшно искаше да разбере какво става с нея, да речеш, че й е родна дъщеря. Както и да е, тя ми разказа за съня, дето го сънувало това момиче — за тигър, който дошъл от запад и се съвъкупил с нея, и за бледосива змия, която умряла. Май този сън е бил много въздействащ, не е можела да го изхвърли от главата си и искаше да разузная какво е станало с момичето. Казах й, че ще разузная, а в замяна тя обеща да ми се обади, ако Еберт или приятелят му се върнат. Може да свърши работа, не смяташ ли?

— Този Рейнолдс… знаем ли кой е и защо се е срещал с Еберт?

— Май нищо не знаем. Но според Му Чуа е ходил там и преди. Каза, че й се е сторил познат.

— Пин Тяо може би?

— Може би.

Чен погледна папката, докосна гривната на китката си, за да светне и да освети страницата под пръстите му. Известно време чете мълчешком, после вдигна глава и се намръщи.

— Това ли е всичко?

Хаавикко го изгледа безизразно — очевидно умът му беше другаде — след това кимна.

— Това е. Не е много, нали?

Чен се замисли и изсумтя. Ханс Еберт по предположение бе възбудил разследване по повод изчезването на приятеля си Фест, но всъщност случаят изобщо не беше разследван. Нито бяха викани свидетели, нито някой бе проследявал нишките. Единственото съществуващо нещо беше тази тъничка папка.

— Ами Фест? Някакви следи от него?

Хаавикко поклати глава.

— Мъртъв е. Тази папка означава това. Те са го убили. Еберт и Одън. Защото се бяхме добрали до Фест може би, или пък заради нещо друго — подочух, че според Еберт Фест е започнал да си отваря устата твърде много — още преди ние да се свържем с него. Но както и да е — това е тяхна работа. Тази папка ме кара окончателно да се убедя.

Чен кимна.

— И сега какво?

Хаавикко се усмихна напрегнато.

— Момичето, Златно Сърце. Ще разузная какво е станало с нея.

— И после?

Хаавикко сви рамене.

— Още не знам. Нека първо да видим къде ще ни отведе това.

— Ами Еберт?

Хаавикко извърна глава. Напрегнатото му лице издаваше дълбочината на чувствата му.

— Отначало си мислех да го убия. Да се приближа до него в офицерския клуб и да му пусна един куршум в главата. Но това няма да я върне. Освен това искам всички да разберат какво представлява той. Да го видят такъв, какъвто го виждам аз.

Известно време Чен мълча, после протегна ръка и докосна рамото на Хаавикко, сякаш утешаваше дете.

— Не се тревожи — каза тихо. — Ще го пипнем, Аксел. Заклевам ти се, ще го пипнем.

* * *

Клаус Еберт беше застанал на стълбището на имението и чакаше маршала с протегнати ръце. Джелка наблюдаваше как той прегърна баща й и отстъпи назад, отпуснал ръка на рамото му. Личеше си колко е дълбока дружбата им, колко са близки. Бяха по-скоро братя, а не приятели.

Еберт се обърна и протегна ръце към нея с грейнали очи.

Притисна я към себе си и прошепна в ухото й:

— Наистина си невероятно красива, Джелка. Ханс има страшен късмет — но усмивката му само я накара да се чувства виновна.

— Ела, приготвили сме угощение — Еберт се обърна и я прегърна през раменете. После я въведе в обширната зала с високия таван.

Тя извърна глава към баща си и видя как й се усмихва. Сурова, безкомпромисна и горда усмивка.

Всичко вървеше добре, докато го видя. Докато не погледна насреща и не срещна погледа му. И вътре в нея пак се надигна онова, онзи дълбоко вкоренен страх — нещо много по-силно от неприязън. Може би ужас. Или чувството, което понякога изпитваше насън. Страхът, че ще се удави в мрака. От студеното, сляпо задушаване.

Наведе глава — боеше се, че очите й ще издадат какво мисли. За страничния поглед този жест би бил самото въплъщение на женствената скромност: покорната невяста, собственост на съпруга си, с която той може да се разпорежда както си поиска. Но не беше така.

С наведена глава седна до бъдещата си свекърва. С всеки миг ужасът нарастваше.

— Джелка?

Гласът беше мек, почти нежен, ала застаналият пред нея беше Ханс Еберт — изпънал рамене и по жесток начин красив. Погледът й мина по посребрените копчета на тъмносинята му униформа и се вдигна към лицето му. И срещна неговия. Студени, себични очи, почти същите, каквито ги помнеше — но сега те я забелязваха. Забелязваха я, бяха се отворили за женствеността й. И онова, което виждаха, ги изненадваше.

Извърна глава, уплашена от онова, което забеляза — от внезапния интерес, изместил предишното безразличие. Като проклятие — мина й през ума. — Проклятието на майка ми, преминало към мене. Но устата й просто изрече в отговор:

— Ханс.

— Много си хубава — гласът му беше ясен, кънтящ.

Тя вдигна поглед — силата в гласа му, това, колко убедено го изрече, я изненадаха. Красотата й някак бе успяла да пробие черупката на самомнението му. Гледаше я почти със страхопочитание. Беше очаквал да види дете, а не жена. И съвсем не красива жена. Да, беше изненадан, но в този поглед имаше и нещо друго — нещо хищно.

Беше се променила в неговите очи. Беше се превърнала в нещо, което той иска.

Сестрите му бяха останали на заден план — вече не бяха по-високи от нея. Оглеждаха я завистливо. За една нощ тя се беше издигнала по-високо от тях и сега те я мразеха. Мразеха красотата й.

— Хайде всички да си вземат чашите! — извика Клаус Еберт и пътьом й се усмихна, без да забелязва тъмните невидими потоци от чувства, които се вихреха навсякъде около него из стаята. А през цялото време синът му не откъсваше очи от нея. Бъдещият й съпруг — очите му бяха потъмнели от предчувствието, че тя ще му принадлежи.

Джелка извърна глава и заоглежда огромния сводест таван на залата. Беше сто чи широка, с високи стени, шестоъгълна — високи, боядисани в червено колони разделяха всяка стена на пет части. Стените бяха в тъмно, почти първично зелено, а в средата на всяка имаше двойна врата. Вратите се издигаха от пода чак до тавана между две колони. Бяха толкова огромни, че я караха да се чувства така, сякаш се е смалила. Пред всяка от колоните от двете страни на вратите беше застанал по един великан „Джен Син“ — тъмнозелените униформи на получовеците се сливаха с кожената тапицерия на вратите.

Бордюр от черни плочки — лъскаво черни, сияещи от мрак — ограждаше централното шестоъгълно пространство. Огромни плочи върху лъвски лапи стояха върху него, на всяка имаше ваза, висока колкото човешки бой: тежки вази в груби первази, украсени с яростни вихри в червено, зелено и черно.

Издължени животински тела се увиваха около дебелия ствол на всяка ваза — лице в лице едно с друго, оголили зъби и с пламтящи очи. По стените висяха огромни, закриващи цялата стена платна с дебели позлатени рамки — толкова тъмни, че сякаш постоянно бяха скрити в сянка — видения от някакъв древен горски ад, където ловци тичаха, размахали брадви и лъкове, след някой ранен елен. Отново зеленото на първичната гора, черното на сенките, червеното на кръвта — тези три цвята се повтаряха във всяка рамка и се преливаха един в друг като мъгла.

Тъмночервен килим, дебел и великолепен, се стелеше под краката й; а таванът над нея беше черен като беззвездна нощ.

Наблизо се обади глас. Долови сладникава, болнава миризма, която прикриваше някакъв по-силен мирис. Обърна се и в нея се втренчиха две розови очи. Трипръста ръка й подаваше чаша. Гласът беше гъгнив, плътен и идваше от гърлото на съществото. Погледна го с отвращение, после пое подадената й чаша.

Съществото се усмихна и наля кървавочервена течност в изящния кристал. Тя отново забеляза дантелените му ръкавели, спретнатата му бяла якичка. Но сега видя и яркочервените груби косми, които стърчаха от врата му, розово-червения цвят на плътта му и усети, че я побиват тръпки от отвращение.

Изправи се и се втурна покрай него, като поля с вино жакета му — яркоцветни петна върху снежнобялото кадифе на ръката му.

Очите на съществото светнаха гневно за миг, докато я проследяваха как тича през стаята към баща си. След това то погледна ръката си и дебелите му устни се начупиха заради нарушеното му съвършенство.

* * *

Ли Шай Тун седеше зад бюрото си, леко отпуснал длани от двете страни на порцелановата фигурка. Лицето му беше маска на болката и горчивото разочарование. Опитал се бе да го отрича, но вече нямаше съмнение. Последното съобщение на Цу Ма изясняваше всичко. Беше Ван Та Чуан. Ван, неговият доверен майстор на вътрешния дворец, беше предателят.

Старият танг потръпна. Първо момчето, Чун Хсин, а сега и Ван Та Чуан. Нямаше ли край тази глупост? На никого ли не можеше да има доверие?

Беше действал така, както му бе предложил Цу Ма след последното събрание на Съвета — бе търсил шпионина вътре в дома си и бе стигнал до извода, че само четирима души са имали достъп до информацията, използвана срещу него от Ван Со-леян — четирима от най-високопоставените му и най-доверени слуги: Чун Ху-ян, канцлерът му; Нан Хо, вътрешният шамбелан на покоите на Юан; Ли Фен Чуан, негов брат и съветник, и Ван Та Чуан.

Отначало му се струваше немислимо някой от тях да го е предал. Но беше постъпил така, както го посъветва Цу Ма — беше извикал всекиго поотделно и беше подхвърлил на всекиго — ей така, между другото, на доверие — по зрънце информация, различна във всеки отделен случай.

А после бе зачакал какво ще докладват шпионите на Цу Ма с отчаяната надежда да не докладват нищо. Но тази сутрин вестта бе дошла. Думата, която бе покълнала от фалшивото зрънце в ухото на Ван Со-леян.

Изпъшка, после се наведе напред и натисна бутона за повикване. Чун Ху-ян веднага се появи на вратата с наведена глава.

— Чие хсия?

Ли Шай Тун се усмихна — тази гледка го утешаваше.

— Доведи ми Ван Та Чуан, Ху-ян. Доведи ми го, после затвори вратите и ни остави сами.

Ли Шай Тун забеляза как в очите на канцлера му премина сянка на въпрос. Чун Ху-ян беше твърде отдавна с него, за да не усеща настроенията му. Въпреки това не каза нищо, а просто се поклони, обърна се и тръгна да изпълнява нарежданията на господаря си без всякакви въпроси.

— Свестен човек… — промълви тихо Ли Шай Тун, после се облегна назад, затвори очи и се опита да се съсредоточи.

Ван Та Чуан беше предател. Нямаше съмнение. Но искаше да го чуе от собствената му уста. Щеше да го накара да коленичи пред него и да си признае.

И после?

Ядно стовари юмрук върху масата и малката порцеланова статуетка издрънча.

Този човек беше длъжен да умре. И все пак семейството му можеше да живее. Ако той си признаеше. Ако доброволно си признаеше стореното. Иначе трябваше да умрат и те. Съпругите му, синовете му и всички прекрасни внучета — чак до трето коляно, както изискваше законът. И само заради неговата глупост, неговата поквара.

Защо! — запита се за стотен път, откакто го бе разбрал. Защо го беше предал Ван Та Чуан? От завист ли? Или за да си върне за някоя обида? Или беше нещо по-тъмно и по-гадно? Дали Ван Со-леян не го държеше в ръцете си по някакъв начин? Или пък беше просто алчност?

Поклати глава — не разбираше. Без съмнение Ван е притежавал всичко, което иска. Положение, богатство и здраво семейство. Че какво още му трябваше на човека?

Ли Шай Тун протегна ръка, придърпа към себе си статуетката и я заразглежда, докато тези мисли продължаваха да се въртят в главата му; въртеше я в ръце и някаква част от него се възхищаваше от умението на древния занаятчия — на красотата на меката синя глазура, на съвършената, повтаряща всички подробности форма на коня.

Бяха му я върнали по странен начин. Същата сутрин младият Еберт му я бе донесъл — бил я открил при нападението над една клетка на Пин Тяо. Беше една от трите, взета от сейфа в Хелмщатския арсенал, и фактът, че я бяха открили в ръцете на Пин Тяо, потвърди онова, в което винаги беше вярвал.

Но сега Пин Тяо бяха разбити и конят се беше върнал при него. Вече нямаше да му създават неприятности.

На външната врата се почука. Вдигна поглед и остави статуетката настрани.

— Влез! — каза властно и се изправи в креслото.

Чун Ху-ян въведе майстора на вътрешния дворец в стаята, отстъпи назад и затвори вратата зад себе си.

— Чие хсия! — Ван Та Чуан се поклони ниско; държеше се все така почтително, все така загрижено — както винаги.

— Приближи се — нареди Ли Шай Тун. — Ела и коленичи пред бюрото.

Ван Та Чуан вдигна за миг глава, изненадан от молбата на своя танг, после изпълни каквото му бяха наредили.

— Да не би да не съм ви угодил, чие хсия!

Ли Шай Тун се поколеба, след това реши да говори направо; но преди да успее да си отвори устата, вратите на кабинета се отвориха с трясък и Ли Юан нахлу вътре като вихър.

— Юан! Какво означава това? — Ли Шай Тун стана от креслото.

— Съжалявам, татко, но се налагаше да те видя. Фей… Тя… — Ли Юан се поколеба, щом забеляза коленичилия мъж, после се приближи и го докосна по рамото.

— Ван Та Чуан, би ли ни оставил сами? Трябва да поговоря с баща си.

— Юан! — яростта, с която тангът изрече името, изненада и принца, и коленичилия слуга. — По-спокойно, момче! Забрави ли къде се намираш?

Ли Юан преглътна и се поклони ниско.

— Добре — сърдито се обади Ли Шай Тун. — А сега си дръж езика и седни някъде. Имам спешна работа с майстор Ван. Работа, която не търпи отлагане.

Излезе иззад бюрото и застана пред Ван Та Чуан.

— Имаш ли нещо да ми кажеш, Ван Та Чуан?

— Чие хсия? — тонът — на изненада и кротко възмущение — беше съвършен, но Ли Шай Тун не се остави да го измамят. За да бъде предател — съвършена имитация на верен и предан служител човек се нуждае от подобни трикове. Трикове с гласа и жеста. И освен това — от запас от готови усмивки.

— Значи по-добре да поставя въпроса другояче, майстор Ван? По-добре да ти го кажа аз?

Забеляза как маската му падна. Забеляза по лицето му как той започна да пресмята и усети как изстива. Значи беше вярно.

Ли Юан се бе изправил. Пристъпи към танга.

— Какво става тук, татко?

— Млъкни, Юан! — сряза го той отново и пристъпи към коленичилия мъж. Подгъвът на дрехите му забърса дланите му.

— Татко!

Той се извърна, ала беше твърде бавен. Ван Та Чуан бе сграбчил полите на церемониалното пау на танга и навиваше коприната около ръката си, докато с другата си ръка трескаво ровеше из дрехите си. Най-накрая извади нож.

Ли Шай Тун се опита да се дръпне назад, но Ван Та Чуан дръпна яростно дрехата и го извади от равновесие. Ала въпреки това, щом тангът залитна, Ли Юан се стрелна край него и изби с ритник ножа от ръцете на Ван. После се извъртя и с втори ритник разби носа на служителя.

Ли Шай Тун отстъпи назад, вперил поглед в сина си, приклекнал над поваления мъж.

— Не, Юан… Не!

Но нямаше смисъл. Сякаш нещо бе прихванало Ли Юан. Дъхът му излизаше със свистене, а той риташе и блъскаше падналия. После сякаш дойде на себе си и отстъпи назад, залитайки и с изцъклен поглед.

— Богове… — възкликна Ли Шай Тун, опря се на ръба на бюрото си и си пое дъх.

Ли Юан се обърна и го погледна с опулени очи.

— Той се опита да те убие, татко! Защо? Какво е направил?

Старият танг преглътна сухо, след това извърна очи и поклати глава. Опитваше се да се овладее, да не дава израз на болката в себе си. Известно време не можа да каже нищо; после погледна сина си.

— Той беше шпионин, Юан. Шпионин на Ван Со-леян. Предавал е информация на братовчеда.

Последната дума произнесе с яд, с жлъч, които изненадаха и двама им.

Ли Юан смаяно се втренчи в баща си.

— Предател? — обърна се и погледна към мъртвото тяло. — Отначало си помислих, че е някое от онези неща. Онези копия, дето идваха от Марс. Помислих си…

Млъкна и преглътна — беше осъзнал какво е направил.

Ли Шай Тун погледа сина си още малко, след това отново мина и седна зад бюрото си. Известно време не каза нищо и само се взираше в ръцете си, после пак вдигна очи.

— Трябва да ти благодаря, Юан. Ти току-що ми спаси живота. Ала не трябваше да го убиваш. Сега никога няма да разберем какво го е накарало да ме предаде. Нито пък мога да се изправя срещу братовчед ни без неговото признание.

— Прости ми, татко. Не бях на себе си.

— Не… забелязах го — той се поколеба, след това се вгледа по-замислено в сина си. — Кажи ми. Когато току-що влезе — за какво беше дошъл? Какво е толкова важно, че да те накара да се самозабравиш така?

За миг му се стори, че Юан се готви да му отговори; но след това поклати глава.

— Прости ми, татко. Нищо.

Ли Шай Тун се вгледа отново в сина си, после кимна, протегна ръка и притисна малката статуйка към себе си, сякаш за да го успокои.

* * *

Клаус Еберт и маршалът, застанали един срещу друг, вдигнаха чаши.

— За нашите внуци!

Еберт кимна доволно и се наведе по-близо към Толонен.

— Трябва да призная, че Джелка е по-хубава от всякога, Кнут. Станала е истинска красавица. Сигурно ти напомня за Джени.

— Много…

Толонен се обърна. Джелка беше седнала до съпругата на Клаус, Берта, сплела длани в скута си. Ефирната небесносиня рокля, която бе облякла, открояваше прекрасно русите й коси. Ханс се приближи и застана до нея — красив, поразително елегантен. Бяха си лика-прилика, съвършената двойка. Толонен се обърна почти доволен — ала нещичко продължаваше да го гложди. В края на краищата тя беше още много млада. Съвсем естествено беше да си има съмнения.

— Ханс ще е добър за нея — каза, щом срещна погледа на стария си приятел. — Има нужда от влияние, което да я направи по-стабилна.

Клаус се наведе още по-близо.

— Като говорим за това, Кнут — подочух това-онова. Доста тревожни нещица — той сниши глас, за да не го чуе никой друг освен маршала. — Чувам, че някои от младоците са се хванали със старите номера. Че някои са нагазили доста надълбоко. И става въпрос за нещо повече от младежки лудории.

Толонен се вгледа в него, после отсечено кимна. И той беше чул нещо подобно.

— Тъжно ми е да го казвам, но е така. Времената пораждат неспокойствие в нашите младежи. Те са хубави ябълки, но червясали.

По лицето на Еберт за миг се изписа отвращение.

— Ние ли сме виновни, Кнут? Твърде строги бащи ли бяхме?

— Ти и аз ли? — Толонен тихичко се разсмя. — Не и ние, Клаус. Но други? — той се замисли. — Не, има нещо гнило в самата сърцевина на нещата. Сам Ли Шай Тун го каза. Сякаш човечеството не може да съществува, без само постоянно да се хваща за гърлото. Мирът — там се корени всичко. Твърде дълго живяхме в мир.

Това беше почти несъгласие с властта. Щом чу тези горчиви думи от устата на приятеля си, Еберт се вцепени. Наистина нещата вървяха на зле, щом подобни мисли се въртяха в главата на маршала.

— Ах, а аз живях твърде дълго! — добави Толонен и внезапният му ироничен тон им навя спомени за младостта. Двамата мъже се усмихнаха и се докоснаха по раменете.

— Всичко ще се оправи, Клаус, обещавам ти. Съвсем скоро ще стигнем до корена на нещата. И тогава — той сякаш изтръгна с ръка някакво растение и го хвърли, — ще свършим с всичко това.

Спогледаха се мрачно и си размениха погледи на взаимно разбиране. Знаеха как стоят нещата в този свят. Вече им бяха останали твърде малко илюзии.

Толонен се извърна, за да си вземе нова чаша, и мярна Джелка, която стана припряно и разля чашата си върху съществото сервитьор, застанало до нея. Щом тя се приближи, той се намръщи.

— Какво има, мила? Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла призрак!

Тя поклати глава, ала не можеше да каже нищо. Бузите й се бяха зачервили.

Клаус Еберт я погледна загрижено.

— Моето създание ли те обиди, Джелка? — погледна я нежно, а после изгледа гневно съществото.

— Не… — тя се вкопчи в ръката на баща си, сама учудена от реакцията си. — Просто…

— Уплаши ли те? — попита я нежно баща й.

Тя се разсмя.

— Да. Уплаших се. Аз… стресна ме, това е. Не съм им свикнала.

Еберт се отпусна.

— Аз съм виновен, Джелка. Забравям. Те са толкова внимателни и изтънчени създания, нали разбираш? Такива са направени.

Тя го погледна с любопитство.

— Но защо? — чувстваше се объркана. — Искам да кажа, защо изглеждат така? Като пръчове?

Еберт сви рамене.

— Предполагам, че така сме свикнали. Прапрадядо ми първи е имал такива слуги и оттогава ги използваме в нашия дом! Но те наистина са много мили създания. Маниерите им са безупречни. И имат съвършен вкус за обличане.

Тя се сети за фината коприна по ръкавите на съществото и потръпна — спомни си приказките от детството си за говорещи животни. Това и мускусът, който се долавяше в миризмата му; мракът в дъното на тези кървавочервени очи. Безупречно, съвършено и въпреки всичко си оставаше животно. Звяр — въпреки цялото му възпитание.

Обърна се, ала сервитьорът си беше отишъл, сякаш бе усетил, че присъствието му вече не е добре дошло. Съществото се държеше много възпитано, помисли си тя, но това не беше кой знае колко забавно. Беше я уплашило.

— Те се и размножават — добави Еберт. — Всъщност те са първите създадени във вана същества, направили тази еволюционна стъпка. Оправдано се гордеем с тях.

Джелка отново погледна към бъдещия си свекър и се учуди на гордостта му от пръчоподобното същество, което бе създал. Но лицето му изразяваше единствено човешка доброта.

Извърна очи объркана. Значи може би тя беше виновна. Може би тя не беше в час.

Но то беше грозно, помисли си тя. Онова нещо беше грозно. После омекна, усмихна се и пое чашата с вино, която й подаваше Клаус Еберт.

* * *

Ритуалът започна след час.

Светлините помръкнаха. Огромните врати в дъното на залата се отвориха бавно.

Коридорът оттатък беше тъмен, ала машината вътре сияеше. Като покрито с перлена глазура издуто яйце с външна повърхност, тъмна като опушено стъкло, тя плуваше безшумно над покрития с плочки под, а под нея се виеше стегнат, фокусиран кръг от светлина. Два великана „Джен Син“ я поведоха, прекараха я леко през колоните и над катраненочерния мрамор на плочите.

Джелка гледаше как тя се приближава. Стомахът й се бе свил от страх. Това беше нейната съдба. Неизбежна, неумолима, тя прииждаше към нея като на сън; външната й обвивка скриваше вътрешното й сияние, прикриваше огромната простота на предназначението й.

Вкопчи се здраво в ръката на баща си — усещаше присъствието му до себе си, гордата му осанка. За него този миг не криеше никаква заплаха. Днес семейството му чрез договор се съединяваше с това на Клаус Еберт — нещо, което бе жадувал от младини. Как можеше това да бъде грешка?

Машината спря. Слугите „Джен Син“ отстъпиха назад и затвориха вратите след себе си. Машината бавно се спусна върху дебелия килим — черна, ала бременна с вътрешна светлина.

Зад нея в тъмното, до Клаус Еберт, бе застанал някакъв непознат. Двамата разговаряха, приглушените им гласове стигаха до нея. Човекът беше много по-дребен от Еберт — дребосък, изцяло облечен в червено. Нотариусът. Хвърли й кратък, почти пренебрежителен поглед, после се обърна обратно.

Устата й беше пресъхнала. Наблюдаваше го как се извърна към машината и започна да я подготвя за церемонията.

— Ну ши Толонен? — застана пред нея с протегната ръка.

Беше време.

Тя хвана ръката му. Малка, хладна ръка, суха на пипане. Погледна и забеляза, че беше с ръкавици — фина черна материя, през която личеше наситената бледност на кожата му. Поведе я за ръка към машината.

Обшивката се разтвори пред нея и се разля светлина. Тя се поколеба и пристъпи сред сиянието.

Той постави ръцете й върху чувствителните на допир датчици и ги притисна към тях, след това нежно, ала твърдо притисна лицето й към релефния екран от прозрачен лед и закопча шлема на главата й и колана — на кръста й. Движенията на ръцете му бяха внимателни и страхът й започна да утихва, да се губи под успокояващите му докосвания, но след това рязко се дръпна, вратата зад нея се затвори и тя остана сама, с лице към празното пространство отвъд преградата.

Заля я такава вълна на съмнение, че коремът й сякаш щеше да се разпадне. После стената отсреща се разтвори и вътре в машината пристъпи Ханс Еберт.

Сърцето й затупка бясно в гърдите. Зачака, изложена на погледа му, с тяло, здраво прилепено към прозрачната като лед преграда.

Той й се усмихна и остави нотариуса да си върши работата. След миг и той беше прикрепен с лице, притиснато към нейното, длан о длан. Разделяше ги само тънкият пласт лед.

Тя се взря в очите му — не можеше да извърне поглед. Искаше й се да затвори очи, да се изтръгне, чувстваше се толкова уязвима, така отвратително на показ под погледа му. Чувството в нея нарастваше, докато стоеше там, скована от безмилостния му взор, превърнала се в уплашено дете. След малко той заговори:

— Не се бой. Никога няма да ти причиня нищо лошо, Джелка Толонен.

Думите сякаш идваха от хиляди ли — далечни, безплътни; от огромната празнота отвъд повърхността на бледосините му очи. И все пак точно тези думи изникнаха в главата й без посредничеството на език и устни.

После нещо се случи в ума й. Една стена се взриви и вътре нахлуха трима мъже в черно. Разнесе се миризма на изгоряло и нещо се просна на пода до нея, отвратително безформено — сребрист метал стърчеше от окървавената плът.

Картината беше съвсем жива. И в очите срещу нейните се случи нещо: зениците се разшириха, откликвайки на нещо в нейните зеници. За миг тя погледна натам и разпозна Ханс Еберт, после споменът отново я сграбчи и погледът й пак се обърна навътре — виждаше как тримата мъже настъпват към нея с насочени дула.

Странно, този спомен я успокои. Аз оцелях — помисли си тя. — Изтанцувах пътя към живота си.

Преградата помежду им за миг потъмня и ги изолира един от друг. След това се проясни и в леда се оформи кръгов орнамент от пиктограми. Малки кръгчета от кодирана информация се появиха пред зениците на всеки, удвоени така, че всяко полукълбо от мозъка да може да чете и да разбира. Генотип. Кръвна проба. Мозъчен скенер. Оценка на плодовитостта. Джелка усети как коланът се стегна и за миг я прониза болка.

Цифрите се промениха. Ледът засия в зелено. Те прекрасно се съчетаваха генетично. Машината безстрастно записа цифрите и ги отбеляза в договора.

Зеленият отсек избледня заедно с пиктограмите. Тя отново се намери очи в очи с него.

Той се усмихваше. Кожата около очите му беше набраздена от мънички бръчици, очите му сияеха много по-силно отпреди.

— Прекрасна си — обади се гласът в главата й. — Хубаво ще ни е заедно. Ще ми родиш силни, здрави синове. Синове, с които двамата ще се гордеем.

Тя си представи как думите се оформят в мрака отвъд очите му; видя ги как се издигат, люшват се напред и пронизват леда помежду им; влизат в нея през очите й.

Страхът й се беше уталожил. Отново беше на себе си. Сега, когато го поглеждаше, забелязваше само колко е жесток, какъв егоист е. Беше изписано там, пред очите му, като кодирана пиктограма.

Щом машината започна литаниите си, тя се успокои, стегна се, за да го погледне в лицето. Не. Ти няма да ме победиш, Еберт. Аз съм по-силна, отколкото си мислиш. И ще оцелея и след тебе.

Усмихна се, устните й се размърдаха и произнесоха „да“ — подпечатаха договора, сложиха словесния си белег под ретиналната идентификация и ЕКГ, които машината вече бе записала като неин идентифициращ подпис. Но в главата й това „да“ си остана най-обикновено.

Ще изтанцувам пътя си към живота — помисли си тя. — Ха да видим няма ли да го направя.

* * *

Де Вор погледна индикатора на китката си и смъкна противогаза. Отвън хората му разчистваха, събличаха труповете, преди да подпалят нивото.

Гезел лежеше в безсъзнание на леглото, а момичето хан беше до него.

Той дръпна чаршафа и ги загледа. Жената имаше малки твърди гърди с големи тъмни зърна и белег, който тръгваше от левия й хълбок и стигаше почти до коляното. Де Вор се усмихна, наведе се и бавно прокара пръст по обръсната цепка на пола й. Много лошо — помисли си той. — Много лошо.

Отмести поглед нататък. Гезел лежеше настрани, подложил ръка под главата си. Гъсти черни косми покриваха ръцете и краката му; стърчаха обилно от слабините и подмишниците му. Пенисът му лежеше сред тях като новоизлюпено пиле в гнездо, свит в себе си.

Докато гледаше мъжа, Де Вор усети стегнат възел от гняв да свива гърлото му. Щеше да е лесно да ги убие сега. Никога да не се събудят. Но това не беше достатъчно. Искаше Гезел да знае. Искаше да се изплюе в лицето му, преди да умре.

Да. За всички негови заплахи. За всичките лайна, които го накара да изяде.

Извади игления пистолет от джоба си и го зареди, после го опря о гърдите на Гезел точно над сърцето. Извади празния патрон, презареди пистолета и направи същото и с момичето. После отстъпи назад и зачака противоотровата да подейства.

Първа се събуди жената. Обърна се леко, придърпа се към Гезел, след това замръзна и подуши въздуха.

— На твое място изобщо не бих помръднал, Мао Лян.

Тя извърна глава. Очите й разпознаха тъмния му силует и тя леко кимна.

— Добре… Приятелят ти ще дойде при нас след малко. Всъщност искам него. Така че се дръж прилично и нищо лошо няма да ти се случи. Разбра ли ме?

Тя отново кимна, след което се дръпна леко назад — Гезел се беше размърдал.

Де Вор се усмихна и измъкна пистолета от туниката си.

— Добро утро, приятелю. Съжалявам, че те събуждам така, но си имаме работа.

Гезел се надигна бавно, разтърка очи, после забеляза пистолета в ръката на Де Вор и замря.

— Как се промъкна тука, да ти го начукам? — прошепна той и присви очи.

— Купих си влизането. Охраната ти с голяма радост те продаде.

— Продаде… — на лицето му се изписа разбиране. Погледна момичето, после — отново Де Вор — някаква дързост в природата му го караше да се инати до последно.

— Мах ще ти даде да разбереш, шибано копеле.

Де Вор сви рамене.

— Може би. Но това няма да ти помогне, нали така, Бент? Защото ти си мъртъв. И всичко онова, в което вярваше — и то е мъртво. Аз го пометох. Остана само ти. Ти и ей това момиче тук.

Забеляза движението почти с ъгълчето на окото си; забеляза как ръката й бръкна под възглавницата и после се дръпна; чу лекото изщракване на затвора.

Щом тя вдигна пистолета, той стреля два пъти. Тежките куршуми пробиха две равни дупки в гърдите й точно над сърцето. Тя се строполи мъртва назад.

Гезел рязко се дръпна напред, след това замря — беше забелязал насоченото право в главата му дуло на Де Вор.

— Винаги си приказвал много, Гезел.

Гезел го изгледа.

— Изобщо не трябваше да се хващаме с тебе. Емили беше права. На тебе никога не ти е пукало за друг освен за самия тебе.

— Някога да съм твърдял обратното?

Гезел се облегна назад. Лицето му беше напрегнато.

— Ами тогава защо не го направиш? И да приключим?

— Ще, ще… не се притеснявай. Но не с това.

Той хвърли пистолета. Гезел го зяпна за миг, после посегна към оръжието. Де Вор отстъпи назад, извади флакона със спрей от джоба си и изчака Гезел да се обърне и да се прицели.

— Празен е.

Гезел натисна спусъка. Щракна, после — пак.

Де Вор се усмихна, после пристъпи по-близо, вдигна флакона, натисна бутона и малките частици заизскачаха със свистене.

Гледаше как Гезел се опитва да разкъса тънкия филм от матов, почти прозрачен лед, покрил главата и раменете му; виждаше как пръстите му се борят да пробият в меката еластична материя дупка, за да диша, но тя вече се втвърдяваше. Отчаянието го накара да се мята и да крещи — но крясъците му бяха приглушени, далечни. Идваха иззад екрана, който му отрязваше въздуха.

Де Вор изпразни флакона, хвърли го и се отдръпна от мятащата се фигура. Сега и ръцете на Гезел бяха приклещени — здраво залепени за лицето му. Той залитна още няколко пъти, после се строполи и немощно пририта. И замря неподвижно.

Де Вор се надвеси над него и се загледа в лицето му. Остана доволен от паниката и върховните мъки, изписани на него, доколкото се виждаха през твърдата, стъклоподобна маска. След това вдигна поглед. Мах го чакаше на вратата.

— Мъртъв ли е?

Де Вор кимна.

— Боя се, че и жената също. Извади ми пистолет.

Мах сви рамене.

— Добре. Иначе щеше да е трудно. Тя беше влюбена в него.

— Ами Ашър?

Мах поклати глава.

— Нито следа от нея.

Де Вор се замисли, после кимна.

— Ще ти я намеря.

— Благодаря — Мах се поколеба, след това влезе и погледна към Гезел. — А бе, знаеш ли, той ми харесваше. Наистина. Но рано или късно щеше да ме убие. Такъв си беше.

Де Вор се изправи, протегна ръка и докосна Мах по рамото.

— Добре. Тук приключихме. Да се махаме. Преди да са се домъкнали хората на танга.

Глава 4

Шадраван с риби и черупка от костенурка

Ким се обърна на седалката и погледна към Хамънд.

— Е? Според тебе какво иска?

Хамънд го погледна, после нервно отмести поглед — и тук имаше камери.

Ким наведе глава. Значи това беше положението. Директорът Шпац го притискаше. Е, беше обяснимо. В края на краищата, принц Юан не идваше на посещение всеки ден.

Огледа се и забеляза как Шпац е украсил канцелариите си специално за случая, сменил бе мебелировката. В Проекта се шегуваха, че канцелариите на Шпац били по-големи и поддръжката им струвала много повече от всичко останало в Проекта, взето заедно. Но това и трябваше да се очаква. Така правеха задници като Шпац.

Ким работеше по проекта „Жица в главата“ вече почти година, макар през повечето време Шпац да го бе държал настрана. Въпреки това беше научил много неща, ала гледаше Шпац и другарчетата му да не разберат. От самото начало се смая, щом разбра колко малко са напреднали. Основната информация, която им трябваше, беше открита преди повече от два века. Не, те просто не можеха да я приложат. Бяха изпробвали различни варианти — всичките до един натруфени вариации на вече съществуващи неща — но никой от тях не бе показал необходимата деликатност. Като се има предвид с какво се занимаваха, това бяха груби и недодялани модели, които по-скоро биха унищожили мозъка, отколкото да го контролират; системи от блокове и стимули, предизвикващи цели вериги от нежелани химични и електрически реакции. Както чуваше, тези системи нищо не струваха. Предна лоботомия щеше да свърши повече работа. Освен ако някой не искаше да си има население от гърчещи се и треперещи марионетки.

А сега, след по-малко от пет часа, принц Юан пристигаше за първата си годишна инспекция. Но Шпац не искаше да рискува. Спомняше си последното посещение на маршал Толонен и бе решил да държи Ким по-надалече.

Е, нека само се опита, помисли си Ким. Нека се опита.

Пристигна Шпац, който сякаш го беше чул. Елис, асистентът му, се мъкнеше след него с дебел наръч папки под мишница. И преди беше виждал тази страна на официалността. През повечето време те гледаха да не се занимават много-много с истински бумаги и предпочитаха да държат колкото се може повече документация в компютъра, но колчем пристигнеше някоя голяма клечка, и на бял свят се вадеха куп бумаги.

И може би това вършеше работа. Може би наистина правеше впечатление на началството.

— Уард — Шпац го каза студено, безизразно, без дори да погледне Ким, щом седна зад бюрото.

— Да, ши Шпац?

Забеляза как се изопна лицето на онзи, след като отказа да го титулува с пълната му титла. Що се отнася до науката, Шпац беше пълен глупак, но можеше да разпознае неуважението. Шпац погледна към Елис, взе папките от него и започна да ги прелиства с важен-важен вид. Най-накрая ги бутна настрани и погледна към Ким.

— Разбрах, че си помолил за разговор с принц Юан.

Ким го гледаше, без да реагира по никакъв начин — искаше да види как ще се справи Шпац с непреклонността; как би се справил с това пряко посегателство срещу авторитета му.

— Е… — Шпац прикри яда си с усмивка. След като я докара на лицето си, вдигна ръка и щракна с пръсти. Елис моментално скочи и отвори вратата.

Ким чу стъпки отзад. Беше офицерът по комуникациите Бариш. Той измарширува до бюрото и подаде две тънки папки, които се прибавиха към купчината до лакътя на Шпац.

„Стена ли се опитваш да издигнеш срещу мене, Шпац? — помисли си Ким и вътрешно се усмихна. — Защото няма да стане. Във всеки случай не и днес. Защото днес идва принц Юан. И аз ще му кажа точно какво правиш. Ти го знаеш и те е страх. И тъкмо затова съм тук. Да можеш да ми предложиш някак си да се договорим. Обаче не става. Защото ти нищо не можеш да ми предложиш. Ама съвсем нищо.“

Шпац преглежда известно време първата папка, после я подаде на Хамънд.

Ким забеляза раздвижването по лицето на Хамънд и веднага разбра, че папката се отнася до самия него.

Хамънд се зачете и пребледня. След това погледна към Шпац.

— Но това…

Шпац извърна глава.

— Какво има, ши Хамънд?

Хамънд страхливо погледна към Ким.

— Проблем ли има, ши Хамънд? — Шпац се извърна и впери поглед в своя старши техник. — Трябва само да подпишете. Или искате да попитате нещо?

Ким кисело се усмихна. Беше разбрал. Бяха изготвили ново лично досие — фалшиво, което го петнеше.

— Подпиши, Джоел — рече той. — Няма значение.

Шпац го погледна и се усмихна — така, както се усмихва змия, преди да разтвори паст и да погълне яйце.

Хамънд се поколеба и подписа.

— Така — Шпац взе документа. После с още по-широка усмивка подаде втората папка на Елис. — Дай това на момчето.

Ким погледна към Елис — забеляза извинителния поглед на помощник-директора.

— Какво е това?

Шпац се засмя сухо.

— Защо не я отвориш и не видиш сам?

Ким се огледа. Хамънд бе забил поглед в земята, прегърбил рамене, сякаш вече знаеше какво има във втората папка.

Ким я отвори и дъхът му секна. Вътре имаше листове. Стихотворенията на Хамънд и собствените му отговори. Пълен запис на цялата им тайна кореспонденция.

Погледна към Шпац.

— Значи сте знаели?

Ала веднага разбра, че зад това не стояха нито Шпац, нито Бариш. Те бяха твърде тъпи. Нямаше начин нито единият, нито другият да е усетил какво става. Не, това беше работа на някой друг. Някой, на когото много повече му сечеше акълът. Но кой?

Шпац се наведе напред — чувството му за достойнство се бореше с желанието да злорадства.

— За много умен се мислеше, нали така, Уард? Голям умник, няма що. Бас ловя, че си мислел, че много ни превъзхождаш, нали така? — ухили се, а после се облегна назад. Лицето му отново придоби сурово изражение — Хамънд, задето си се забъркал в това, от днес си под наблюдение. А ти, Уард — ти си вън.

— Вън? — Ким се разсмя. — Простете, ши Шпац, но вие не можете да ме изхвърлите. Назначен съм лично от принц Юан. Без съмнение само той би могъл да определи дали съм вън или не.

Шпац го изгледа презрително.

— Формалност. Той ще получи моето мнение, подкрепено от личното ти досие и оплаквания за саботаж, подписани срещу тебе от няколко членове на екипа.

С ъгълчето на окото си Ким забеляза как Хамънд се наведе напред.

— Но вие обещахте…

Шпац прекъсна Хамънд с леден поглед.

— Нищо не съм обещавал, ако си спомняш. А сега, в името на всички богове, дръж си езика зад зъбите! Даже още по-добре — напусни стаята. Вече изпълни предназначението си.

Хамънд бавно се надигна.

— Изпълнил съм предназначението си, така ли? Много си прав, мамицата ти! — наведе се напред, удари с юмрук по бюрото и впери очи в директора. Сякаш усетил намеренията му, Шпац придърпа папката към себе си, после я подаде на Елис.

— Още една дума и…

Хамънд се разсмя, ала лицето му изразяваше неприкрито отвращение от човека срещу него.

— О, няма какво повече да кажа, директор Шпац. Само ето това…

Отметна назад глава и се изплю — силно и точно, право в лицето на Шпац.

Шпац извика и взе да търка лицето си с ръкав; след това, щом се усети какво прави, изруга.

— Хамънд, копеле недно! Коприната ми… — директорът се изправи с пламнало от гняв лице. Ръцете му трепереха. — Махай се! Грабвай си багажа и се измитай! От този момент нататък си изхвърлен от Проекта!

Хамънд остана на мястото си още малко, вперил кръвнишки поглед в Шпац, после се дръпна. През него премина лека тръпка.

— Джоел, аз… — спусна се към него Ким, но Хамънд се дръпна и се огледа, сякаш се будеше от лош сън.

— Не. Всичко е наред, Ким. Наистина. Ще се оправя. В Мрежата надали е по-зле, отколкото тук. Поне няма да се налага всеки ден да се правя на пионка пред разни хсяо джен като тая тъпоглава свиня тук!

Шпац се разтрепери от гняв.

— Стража! — кресна той. — Веднага доведете стражата.

Хамънд се разсмя.

— Няма нужда. Тръгвам си. Майната ти, Шпац. Майната ти, да ти го начукам. Надявам се принц Юан да ти нашиба задника за всичко, което се мъчиш да направиш днес — обърна се, наведе се и прегърна Ким. — Късмет, Ким — прошепна му той. — Съжалявам. Наистина съжалявам.

Ким го хвана за раменете.

— Няма нищо. Разбирам. Ти си добър човек, Джоел Хамънд. Много добър човек.

Изправи се и го проследи с поглед до вратата, а после се обърна към Шпац:

— И сега какво?

Шпац не му отговори, наведе се и каза в интеркома:

— Изпратете санитаря. Готови сме.

Ким погледна към Елис — забеляза как той избягва да го гледа в очите. После погледна и към Бариш. Бариш се преструваше на погълнат от таблицата, която висеше зад гърба на Шпац.

— Принц Юан ще попита за мене — обади се Ким. — Бъдете сигурни.

Шпац се усмихна студено.

— Естествено, че ще попита. Но тебе няма да те има, нали така?

Вратата изскърца и санитарят влезе.

— Тогава ще попита защо ме няма… — започна Ким, но думите заседнаха в гърлото му. Усети как игленият пистолет се опря о врата му и се опита да се извърне, да се измъкне от силната ръка, стиснала рамото му, ала беше твърде късно.

Ръката го пусна. Той се строполи на стола и усети как по вените му плъзва изгарящ студ, вцепенява го, смразява нервните му окончания.

— Аз… бв… — очите му се оцъклиха. — Аз… джбв… — После клюмна напред и стихотворенията се пръснаха по пода.

* * *

Ли Юан слезе от летателния апарат, въздъхна и се огледа. Покривът на Града се простираше наоколо като огромно заснежено поле, пусто, ако не броим неколцината служители, скупчили се с наведени глави около отворения люк.

Погледна на север, там, където Градът рязко свършваше на брега на леденото Балтийско море, после се обърна и се усмихна на личния си секретар Чан Ши-сен.

— Виждал ли си го, когато облаците паднат ниско, Чан? Облаците сякаш се изливат от ръба на Града като водопад. Но бавно, много бавно — като насън.

— Никога не съм го виждал, господарю, но си представям колко е красиво.

Ли Юан кимна.

— Много е красиво. Веднъж го видях по залез. Сякаш тези безкрайни бели дипли улавяха всички цветове на небето.

Чан Ши-сен кимна, след това добави тихо, без да забравя кой е:

— Очакват ви, господарю.

Ли Юан го погледна и се усмихна.

— Нека почакат. Денят е прекрасен. Освен това имам нужда от един миг насаме със себе си, преди да отида при тях.

— Господарю… — Чан отстъпи назад с поклон.

Ли Юан се обърна и излезе от сянката на ракетата в светлината на следобеда. Чан беше свестен човек. Ким — работлив и разсъдлив. Но такъв беше и майсторът на вътрешния дворец на баща му, Ван Та Чуан. Това караше човек да се замисли. Когато някой държи в ръце съдбата на толкова други, на кого би могъл да се довери?

Пое си дълбоко въздух — наслаждаваше се на свежестта, на слънчевата топлина по ръцете и гърба си. Снощи за първи път, откакто се беше оженил за Фей Йен, бе извикал жена в леглото си — една от кухненските прислужници — и се бе пречистил от нуждата, кипяла в кръвта му като отрова. Сега пак беше същият.

Или почти същият. Защото никога вече нямаше да бъде съвсем същият. Заради Фей Йен.

Кой е бил! — зачуди се той за хиляден път. — Кой е спал с тебе, докато ме нямаше? Някой от моите прислужници? Или някой, когото си познавала отпреди да се съберем!

Пропъди внезапното си раздразнение. Нямаше смисъл да гадае. Така можеше и накрая да полудее. Не, най-добре беше да отхвърли тези мисли — само дето все това му се въртеше в ума.

И тогава — за какво съм му на моя баща!

Потръпна, опита се да се успокои, извърна се и повика Чан.

* * *

— Това ли е всичко?

Шпац стоеше прав пред седналия принц. Наведе глава.

— Боя се, че да, господарю. Но трябва да ме разберете — работя в условия на най-строги ограничения.

Ли Юан го погледна с явно разочарование.

— Какво точно искате да кажете, директоре?

Шпац продължаваше да стои с наведена глава, без да поглежда принца в очите.

— Да започнем с това, че откакто съм тук, се лиших от двама души от екипа.

Ли Юан се наведе напред.

— Не разбирам, директоре. В доклада ви не се споменава нищо подобно.

— Простете, господарю, но онова, за което говоря, е във втората папка. Мислех, че ще е най-добре основният доклад да засяга предимно… научните разработки, така да се каже.

Принцът се облегна назад. Този човек го дразнеше. Ако зависеше от него, би отстранил Шпац, но също като Толонен Шпац беше назначен от баща му.

Той остави встрани горната папка и отвори втората. Беше персонален доклад за момчето Уард.

Ли Юан изненадано вдигна поглед. Би ли могъл Шпац да знае? Не. Не беше възможно той да знае за Ким и за специалните проекти. Но това също беше разочарование. След първия доклад не беше получил нищо от момчето. Нищо — цели десет месеца. Отначало бе предположил, че работата по Проекта просто отнема повече време на момчето, отколкото то беше преценило, но това обясняваше всичко.

Прочете папката, отново вдигна очи и поклати глава. Момчето беше в най-добрия случай потънало в летаргия и изобщо отказваше да сътрудничи, а в най-лошия — разрушител до степен да упражнява пряко физическо насилие.

— Защо досега не ми беше съобщено всичко това?

Шпац се поколеба.

— Аз… исках да бъда благосклонен към момчето, господарю. Да му дам всяка възможност да се промени и да се докаже. Съзнавах колко е важен той за вас. Знаех за специалния ви интерес. И затова…

Ли Юан вдигна ръка.

— Разбирам. Може ли да го видя?

— Разбира се, господарю. Но трябва да разберете в какво състояние е. Разправят ми, че това е резултат от „реконструирането“ на личността му в клиниката. От време на време изпада в нещо като вцепенение и не говори с никого, дори не забелязва дали около него има някой.

— Разбирам — Ли Юан се постара да не му проличи колко дълбоко е разочарован. — И сега ли е така?

— Боя се, че да, господарю.

— Ами възпитателят му, Тай Чо?

Шпац леко сви рамене.

— Свестен човек, но верността му към момчето е… ами тя го прави сляп. Той се вживява твърде много, господарю. Единствената му грижа е да пази момчето — да не би някой да му навреди. Боя се, че и от него няма много полза.

Ли Юан задържа поглед върху Шпац още миг, след което затвори папката.

— Искате ли да видите момчето, господарю?

Ли Юан въздъхна и поклати глава.

— Не, мисля, че видях достатъчно — той се изправи. — Разочарован съм, Шпац. Страшно разочарован. Очаквах много по-голям напредък. И все пак нещата вървят в правилна посока. Забелязвам, че сте напреднали доста на техническия фронт. Това е добре, но искам още. Искам работещ модел след дванайсет месеца.

— Господарю… — нотката на истинска паника в гласа на директора беше почти комична; и все пак на Ли Юан никак не му беше до смях.

— Дванайсет месеца. Ясно? От моя страна ще се погрижа да осигуря още дузина души — най-добрите учени, които мога да привлека от Компаниите. Що се отнася до парите, съвсем сте прав, директоре. Наистина са недостатъчно. Ето защо от този момент нататък утроявам финансирането.

За първи път главата на Шпац се надигна и той погледна принца.

— Господарю, вие сте твърде щедър.

Ли Юан се усмихна кисело.

— Щедростта няма нищо общо с това, директор Шпац. Искам да се върши работа — и то както трябва. Парите, които давахме, бяха недостатъчни. Не разбирахме мащабите на всичко това. Е, сега ще го оправим. Но този път искам резултати.

— Ами момчето?

Ли Юан се изправи, подаде папките на Чан Ши-сен и отново погледна към Шпац.

— Въпроса с момчето ще го уредим. Не се притеснявайте повече за това, директоре.

* * *

Бариш заключи вратата на комуникационната зала, приближи се до бюрото си и активира екрана. Въведе кода и зачака — знаеше, че сигналът се прекарва по поне дузина субканали, преди да достигне до крайната си цел. Екранът присветна ярко и се проясни — и в него се втренчи Де Вор.

— Готово ли е?

Бариш преглътна нервно, после кимна.

— Изпратих копия от папките на вашия човек. Ще ги има след час.

— Добре. Ами момчето? Вън е, надявам се?

Бариш сведе глава.

— Направих всичко, както ми заповядахте, ши Льор. Ала възникна едно малко усложнение. Директорът отстрани Хамънд от Проекта. На място.

Де Вор се загледа настрани, след това кимна.

— Добре. Ще се погрижа за това — после пак погледна Бариш и се усмихна. — Добре си се справил, Бариш. За тебе има допълнителна награда.

Бариш отново сведе глава.

— Твърде сте любезен…

Когато вдигна очи, екранът беше потъмнял.

Усмихна се, доволен от себе си, после седна и се зачуди колко ли щедър щеше да е Льор. Може би щеше да получи достатъчно, за да се премести една палуба по-нагоре — да си купи жилище в Стотиците.

Бариш подсмръкна замислено, след това се разсмя — спомни си как Хамънд се бе изплюл в лицето на директора.

— Така му се пада на това копеле… — измърмори той под нос. Да. Не беше злобен човек, но гледката на наплютия Шпац му беше харесала. Много му беше харесала.

* * *

Леман застана на вратата и надникна вътре.

— Еберт е тук.

Де Вор вдигна поглед от дъската за уей чи и се усмихна.

— Добре. След малко идвам. Заведи го в личните ми покои и нека някой от камериерите се погрижи за него. Кажи му, че няма да се бавя.

Де Вор сподири лейтенанта си с поглед, после се изправи. Упражняваше нови начални ходове. Експериментираше. Проверяваше дали би могъл да преодолее старите навици. Това беше единственият проблем с уей чи — не беше игра, която можеш да играеш сам със себе си. Човек има нужда от постоянен приток на противници — играчи, също толкова добри, колкото и самият той, че и по-добри — ако наистина иска да се усъвършенства в играта. А той нямаше.

Протегна се и се огледа. Чувстваше се добре. Забеляза кожите, които беше зарязал в ъгъла. Бе излязъл рано, преди изгрев-слънце — сам, на лов за снежни лисици. Кожите на пет от тях висяха в кухнята да се сушат, а мършавото им месо беше отишло в яхнията — специално ястие по случая.

Да, нещата вървяха добре. Само преди няколко седмици всичко изглеждаше мрачно, но сега неговите пулове изпълваха дъската добре. На север Пин Тяо бяха практически унищожени и движението на Мах, Ю, беше готово да запълни възникналия във властта вакуум. На изток хората му бяха на позиция и чакаха само неговата заповед, за да атакуват Плантациите, а на запад той подреждаше нова форма — търсеше нови съюзници сред елита на Град Северна Америка. В добавка към това имаше и два много по-фини хода — отровната статуетка и плановете му за проекта „Жица в главата“. Всичко това се готвеше да даде плод. Скоро конфигурациите по дъската щяха да се променят и играта щеше да навлезе в нова фаза — средна игра, в която пуловете му щяха да вземат връх.

А каква беше ролята на Еберт във всичко това? Той си имаше амбиции, това вече беше ясно. Амбиции, по-големи от тази да бъде кукловод. Е, нека си ги има. Когато му дойде времето, ще го постави на мястото му. Дотогава щеше да се прави, че му има повече доверие.

Де Вор се разсмя. Междувременно можеше да му предложи момичето, двойницата. Беше я приготвил за Толонен — като „дар“, за да замести убитата му дъщеря; но Джелка бе оцеляла и това означаваше промяна в плановете. Огледа замислено дъската, после кимна. Да, щеше да даде двойницата на Еберт като подранил сватбен подарък. Да я прави каквото си иска.

Усмихна се, наведе се и постави на дъската едно бяло камъче, като прегради пътя на две черни, които заплашваха да се сблъскат.

* * *

Ханс Еберт стоеше до отворения люк на транспортьора. Дясната му ръка се вкопчи здраво в ремъка отгоре, щом ракетата рязко се издигна над планинския склон.

„Подаръкът“ на Де Вор се бе свил до стената — колкото се може по-далеч от отворения люк. Усещаше присъствието й зад гърба си. Усети и как космите по гърба и по врата му настръхват.

Копеле. Шибано хитро копеле.

Усмихна се напрегнато и махна на бавно смаляващата се фигурка долу на хълма. След това, щом ракетата пое курс, се обърна, погледна момичето и й се усмихна окуражително — гледаше да не проличат истинските му чувства.

Игрички. За Де Вор всичко това си беше една голяма игра. Сега го беше разбрал. А това — това момиче, „подаръкът“ — и то беше част от играта. Вероятно искаше да го разстрои. Или да се подиграе с него. Е… нямаше да му позволи.

Мина безцеремонно покрай нея и влезе в кабината. Одън се обърна.

— Какво има, Ханс?

Той си пое дъх и поклати глава.

— Нищо. Но най-добре виж това — извади запечатаното писмо, дадено му от Де Вор, и му го подаде. — За Левър е. Де Вор иска да го предадеш на американеца, когато се срещнете на космодрума. Покана.

Одън го остави настрана.

— Че какво друго да е?

Еберт се усмихна. Одън беше свестен човек. Разбираше нещата, без да се налага да му се обясняват.

— Само дето му нямам доверие. Особено когато „подреди всичките си камъчета на масата“. Нещо си е наумил.

Одън се разсмя.

— Като например?

Еберт се взря през замръзналото стъкло и забеляза колко мрачно е навън.

— Не знам. Просто го имам това усещане. И този негов подарък…

Одън присви очи.

— И какво смяташ да правиш с нея?

Еберт се обърна, срещна за миг погледа му и изскочи от кабината; като затвори вратата зад себе си!

* * *

Щом Еберт се върна, момичето вдигна очи — бяха оцъклени, изпълнени със страх. Той спря и се втренчи в нея, отвратен от приликата, после отиде до отворения люк и се загледа навън. Леденият вятър почти не успяваше да разроши късо подстриганата му коса.

— Съжалявам — успя да надвика рева на вятъра. — Не исках да те плаша. — Огледа се назад и се усмихна. — Хайде… ела тук. Искам да ти покажа нещо.

Тя не помръдна; само още по-плътно притисна гръб към стената.

— Ела… — подкани я той колкото можеше по-тихо, но така, че все пак да го чуе, въпреки шума. — Няма от какво да се страхуваш. Просто искам да ти покажа нещо, това е всичко.

Наблюдаваше я, виждаше как страхът се бори в нея с нуждата да се подчини. Да — помисли си той, — Де Вор е успял да го насади в тебе, нали така! Тя продължаваше да гледа надолу, прехапала устни, след това го погледна. Двоумеше се.

„Да, и досущ й прилича — помисли си той. — Поне физически. Ала това не е тя. Това е най-обикновено селско момиче, минало през лабораториите му. И само боговете знаят какво е правил с нея. Но истинската Джелка нямаше да трепери там. Щеше да дойде при мене по своя собствена воля. За да ме предизвика. Само за да ми докаже, че не се страхува от мене.“

Усмихна се и погледна надолу — спомни си онзи момент в машината, когато бе отвърнала на погледа му с такъв гневен поглед. Може би точно в този момент той за първи път бе осъзнал какво точно изпитва към нея. За първи път го бе формулирал в ума си.

Аз съм влюбен в тебе, Джелка Толонен — изненадано си бе помислил той. — Влюбен.

Толкова неочаквано. Съвсем-съвсем изневиделица.

А после, когато тя си беше отишла, се усети, че мисли за нея. Че открива нейния образ там, преплетен сред мислите му за други неща. Колко странно беше. Колко странно — да се почувства толкова уязвим.

А сега това…

Приближи се до нея, хвана я за ръката и я поведе внимателно, почти нежно, след това застана до люка, здраво обгърнал тънкото й кръстче с ръка — с другата посегна да се хване за ремъка. Вятърът развя дългата й златна коса и охлади лицето й, но той я накара да отвори очи.

— Виж — посочи й. — Не е ли величествено?

Погледна я крадешком. Забеляза колко широко са отворени очите й, как се бори със страха, сражава се с него, опитва се да съзре красота в това пустинно място.

Играчката на Де Вор. Неговият „подарък“.

За миг не последва нищо. После на устните й едва-едва се изписа усмивка, мускулите около очите й леко се отпуснаха.

Той потръпна, след това отдръпна ръката си и блъсна главата й надолу.

Гледаше как малката фигурка пада и се гърчи безшумно във въздуха — малка черна звезда на белия фон, която с всяка секунда става все по-малка. После отново потрепери — поклати глава и изхленчи в странна смесица от болка и неразбиране.

Не. Пречки нямаше да има. Не и този път. Никакви дъртофелници с чувство за собственост, никакви смахнати курви с незаконни деца. И съвсем сигурно — никакви копия.

Не. Защото той искаше истинската Джелка, а не някакво си копие. Дори и тя да го мразеше. Или точно защото го мразеше. Да, сигурно беше заради това. Защото под всички прикрития тя беше силна като него и тази сила го привличаше, превръщаше я в предизвикателство. Предизвикателство, на което не можеше да обърне гръб.

Защото ти ще ме обикнеш, Джелка Толонен. Ще ме обикнеш.

Видя как тялото се разби сред фонтан от сняг и се обърна. Ревът на вятъра утихна, щом дръпна вратата на люка.

* * *

Емили Ашър се обърна с гръб към вратата и дъхът й секна. Ключът изпадна от ръката й и изтрополи на ледения под.

— Ти…

Де Вор я погледна и се усмихна — беше приседнал на ръба на леглото й.

— Да, аз съм.

Забеляза как поглеждаше ту него, ту ключа — преценяваше разстоянието и възможността да се измъкне жива от стаята — и се усмихна вътрешно.

Тя го погледна с присвити очи.

— Как ме намери?

Той наклони глава и я изгледа от горе до долу. Очите му търсеха пословичната издутина под дрехите — скритото оръжие.

— Не беше чак толкова трудно. Един мой човек беше по следите ти още от онази среща в месарския склад. Знаех, че се готвиш да се измъкнеш.

— Нима? — тя се разсмя, но лицето й остана сурово. — Странна работа. Защото не смятах да се измъквам. Чак снощи го реших.

Той се усмихна.

— Значи си уцелила момента. Всичките са мъртви. Или вече знаеш?

Забеляза как дишането й се промени, как кръвта се дръпна от лицето й.

— А Гезел?

Той кимна, без да я изпуска от очи.

— Сам се погрижих за него.

Тя леко зяпна, после наведе глава.

— Предполагам, че е било… неизбежно — но когато отново го погледна, в очите й имаше омраза и той разбра, че е бил прав. Тя все още обичаше Гезел.

Какво прахосничество, помисли си той. Този червей не беше ли разбрал какъв късмет има — да споделя леглото с две толкова силни жени?

Не. Сигурно не. Като всички такива като него, той вземаше, без да съзнава стойността на нещата.

— Мах ми помогна — беше вперил очи в нея, ръката му небрежно почиваше върху пистолета в джоба. — Той уреди всичко.

— Защо? — попита тя. — Не разбирам. Той повече от всички нас искаше да успеем.

— И още иска. Но Иска да започне отново, без петното от Бремен. Нова кръв, нови идеали, свежи идеи.

Тя го изгледа продължително, после поклати глава.

— Ала пак с тебе, нали?

— Ти, затова ли се махна? Защото и аз се намесих?

Тя се поколеба, след това кимна, посрещнала предизвикателството в погледа му.

— След като ти дойде, нещата се промениха. Преди беше по-различно, но после… е, видя какво стана. Едно време не беше така.

— Не… — той като че ли беше почти съгласен. — Да, но сега това е минало, нали?

— Нима?

Той кимна и леко се дръпна назад. Сега пистолетът в джоба я държеше на прицел.

— И сега какво? Какво искаш от мене?

Усмивката му се разшири.

— Не го искам аз. Мах го иска.

— И?

— Ами иска да умреш.

Отново, същият лек трепет на гърдите, едва забележимата промяна в дишането, овладяна бързо. Тази жена имаше кураж, това беше несъмнено. Вероятно повече кураж от всички тях. Но това той го бе забелязал веднага. Заради това я беше отделил от другите.

— Не съм въоръжена — вдигна тя бавно ръце.

— Виждам — отговори той. — Е?

Тя се разсмя почти успокоена.

— Не… Тебе това изобщо не би те притеснило, нали? Да убиеш невъоръжена жена.

— Не, не би ме притеснило. Но кой каза, че ще те убивам?

Тя отново присви очи.

— А няма ли?

Той поклати глава, бръкна в левия си джоб и извади един портфейл. Вътре имаше паспорт, нов комплект документи за самоличност, два чипа от по петстотин юана и билет за междуконтиненталния самолет.

— Вземи — подхвърли й го той.

Тя го хвана ловко, отвори го и рязко вдигна поглед.

— Не разбирам…

— Има си цена — поясни той. — Обещах на Мах да му занеса нещо. За да му докажа, че съм те довършил. Пръст.

Забеляза как я разтресе лека тръпка.

— А-ха…

— Няма да боли. Ще замразя ръката и ще обгоря раната. Няма да почувстваш болка. Няма да е приятно, но само толкова.

Тя наведе поглед — на лицето й се изписа странно болезнен израз. После пак вдигна глава.

— Защо? Искам да кажа, защо го правиш? Какъв е мотивът ти?

— Трябва ли да имам такъв?

Тя кимна.

— Доколкото те познавам, трябва да имаш.

Той сви рамене.

— И преди си ми го казвала. Но бъркаш.

— Значи чиста работа?

— Чиста. Ти ми даваш пръстче, аз ти давам свободата и нов живот в Северна Америка.

Тя се разсмя — все още не му се доверяваше.

— Така е много лесно. Твърде… — и поклати глава.

Той се изправи.

— Чудиш се защо. Защо това хладно и пресметливо копеле Де Вор ще прави това за тебе? Какво иска? Е, тогава ще ти кажа. Много е просто. Искам да ти докажа, че бъркаш в преценките си за мене.

Тя се втренчи в него, след това се наведе и вдигна ключа.

— Е? — попита той. — Договорихме ли се?

Тя го погледна.

— Имам ли избор?

— Да. Можеш да излезеш оттук веднага. Няма да те спирам. Но ако го направиш, Мах ще те преследва с всички сили. Защото няма да се почувства в безопасност, докато ти не умреш.

— А ти?

Де Вор се усмихна.

— О, аз съм в безопасност. Аз винаги съм в безопасност.

* * *

Огромното кълбо на Чун Куо бавно се въртеше в космоса, минаваше през светлина и мрак, белите гладки лица на континентите му блестяха като ледени шапки под огромните завихрени облаци. Според човешките мерки бяха изминали три часа и в провинция Съчуан, в големия дворец в Тонджиян седеше Ли Шай Тун със сина си в тихия полумрак на кабинета си и четеше доклада, донесен от генерал Ноченци. Ли Юан бе застанал до баща си и преглеждаше внимателно всеки лист, след като баща му свършеше с него.

Докладът засягаше редица предмети, конфискувани предната вечер по време на акция в един хазартен клуб, често посещаван от синовете на няколко важни глави на Компании. Бяха арестувани повече от дузина подобни млади мъже заедно с голямо количество противодържавни материали: плакати, брошури, тайни дневници и подробни протоколи от нелегални събрания. Голяма част от материала потвърждаваше онова, което Толонен беше казал едва предния ден. Надигаше се нова вълна от смут; нова вълна, която искаше промяна.

Бяха свестни хора — образцови младежи, би могло да се каже, от семейства, чиито връзки със Седмината датираха още от основаването на Града. Хора, които при други обстоятелства биха служили достойно на танга. Но сред тях се ширеше болест: поквара, която заразеше ли някого веднъж, не можеше да бъде изтръгната от кръвта му.

Ами болестта? Ли Юан погледна към купчината папки в другия край на бащиното си бюро. Бяха три, всяка — издута от изписани на ръка листове от лед-велум. Нямаше време да сравни повече от няколко пасажа, пръснати из текста, но беше видял достатъчно, за да разбере, че съдържанието им е практически идентично. Протегна ръка, взе едната и прелисти първите няколко страници. Беше виждал оригинала сред документите на Бердичев преди повече от година, сред материалите, които Кар беше донесъл със себе си от Марс, но никога не бе предполагал, че някога ще види и друг екземпляр.

Прочете заглавната страница. Файлът „Аристотел“. Истинската история на западната наука. От Сорен Бердичев.

Документът се беше превърнал в класика на дисидентството сред тези младежи. Всяко копие бе прилежно изписано на ръка с нестенографски запис.

Баща му се извърна на стола си и го погледна.

— Е, Юан? Какво ще кажеш?

Той остави папката.

— Точно както го казваше ти, татко. Това е рак. Трябва да го изрежем, преди да се е разпространил навсякъде.

Старият танг се усмихна — беше доволен от сина си.

— Ако можем.

— Нима вече е твърде късно?

Ли Шай Тун сви рамене.

— Един такъв документ притежава голяма мощ, Юан — усмихна се, изправи се и докосна сина си по рамото. — Но ела… нека да нахраним рибите. Отдавна не сме имали възможността да поговорим.

Ли Юан последва баща си в полумрака на арбореума, изпълнен със съмнения.

Вътре Ли Шай Тун се обърна с лице към сина си и с гръб към шадравана с рибите.

— Когато имам нужда да помисля, идвам тук.

Ли Юан се огледа и кимна. Беше разбрал. Когато баща му отсъстваше, той също идваше тук, заставаше край шадравана, вглеждаше се във водата и сякаш изпразваше себе си в нейните дълбини, мислите му се превръщаха в риби — носеха се и плуваха бавно, почти апатично из водата, а после бързо се издигаха към повърхността, наситени с внезапна целеустременост.

Старият танг се усмихна, щом забеляза как синът му се взира във водата; толкова си приличаха в някои отношения.

— Понякога си мисля, че трябва да завъдим щука…

Ли Юан го погледна изненадано.

— Щука в шадраван с шарани, татко? Но тя ще изяде другите риби!

Ли Шай Тун кимна сериозно.

— А може би точно това е сбърканото в Чун Куо. Може би нашият огромен шадраван с риби има нужда от щука. Да поддържа броя на рибите нисък и да добавя онзи липсващ елемент на острота. Може би тъкмо сега виждаме това. Може би сегашните ни беди са просто последиците от дългите години мир.

— Всичко се разлага… — обади се Юан. Съзнаваше колко надалече е отишъл разговорът им, колко далече са думите на баща му от онова, в което обикновено заявяваше, че вярва.

— Да… — Ли Шай Тун кимна и отново се отпусна върху голямото седло от черупка на костенурка до шадравана. — А може би в дълбините му вилнее щука.

Ли Юан се приближи до шадравана — пръстите на краката му стърчаха над покрития с плочки ръб.

— Реши ли вече, Юан?

Въпросът не беше свързан с нищо от онова, което обсъждаха досега, но той отново разбра. В това отношение бяха по-близки от всякога. Баща му говореше за момчето, за Ким.

— Да, татко. Реших.

— И?

Юан се извърна и погледна към баща си. Ли Шай Тун седеше, изпънал крака, подпрял бастуна на коляното си. Осанката на баща му напомняше за мъртвия му брат, Хан Чин. Виждаше колко е приличал Хан на баща му на младини; сякаш старостта беше дадена на него, а младостта — на Хан. Но Хан отдавна беше мъртъв, а с него — и младостта. Беше останала само старостта. Само разпадащите се образи на прадедите им.

— Сгреших — обади се той след малко. — Докладите са недвусмислени. Нищо не се е получило. А сега и това… тази история със синовете и това тяхно движение „Нов европеец“. Не мога да не си мисля, че двете не са свързани — и че момчето е отговорно за това.

Съжалителната усмивка на Ли Шай Тун беше отражение на тази на сина му.

— Свързани са, Юан. Без момчето нямаше да има файл — той погледна сина си с ясен поглед. — Значи ще задействаш моята заповед и момчето ще бъде унищожено?

Ли Юан срещна погледа на баща си — част от него все още се колебаеше, дори и сега. После кимна.

— Добре. Не се измъчвай, Юан. Направи всичко, каквото можа. Струва ми се, че момчето така си беше орисано.

Ли Юан бе навел глава; сега пак вдигна очи, изненадан от бащините си думи. Това не убягна на Ли Шай Тун и той се засмя.

— Струва ти се странно, че говоря за орис, нали?

— Винаги си говорил с презрение за тези неща.

— Може би, ала всеки мъж трябва в един момент да си зададе въпроса дали случайността или съдбата движи хода на нещата; дали е автор или просто изпълнител на своите действия.

— А ти, татко? Какво мислиш ти?

Ли Шай Тун стана и тежко се облегна на бастуна със сребърна дръжка, който бе започнал да използва напоследък — бастуна с дръжката във форма на драконова глава, който Хан Чин му бе подарил за петдесетия рожден ден.

— Казват, че по времето на Шан вземали черупка от костенурка, намазвали я с мастило и я хвърляли в огъня. Щом изсъхнела, гадател четял по пукнатините и браздите на овъглената черупка. Разбираш ли, те вярвали, че костенурката е много чисто животно — в твърдото й и меко тяло виждали срещата на Ин и Ян, на небето и земята. По-късно издълбавали върху черупките въпроси, отправени към предците им. Сякаш мъртвите можели да отговорят.

Ли Юан се усмихна — ироничният тон на баща му му бе вдъхнал увереност. За миг си бе помислил, че…

— А може и да са били прави, Юан. Може би всичко е предопределено. Но тогава трябва да се запитаме какво точно искат боговете от нас. Те сякаш вземат и дават съвсем напосоки. Сякаш строят само за да рушат после. Дават на човека голяма радост само за да му я отнемат след това и да го оставят в пълно отчаяние. В името на какво, Юан? В името на какво?

Дълбоко трогнат от думите на баща си, Юан отговори тихо:

— Не зная, татко. Наистина не зная.

Ли Шай Тун огорчено поклати глава.

— Кости, черупки от костенурки… — той се разсмя и докосна с бастуна си огромната черупка на костенурка под себе си. — Казват, че това било копие на голямата черупка от Лиошу, Юан. Беше подарък на майка ти от моя баща — подари й я в деня на сватбата ни. Рисунката на гърба й е заклинание, нали разбираш — за леко раждане.

Юан отмести поглед. Сякаш баща му имаше нужда да се самоизмъчва; да се заобикаля със символи на изгубена радост.

— Нали знаеш историята, Юан? Било по време на царството на Ю, о… преди повече от четири хиляди години. Тогава костенурката изпълзяла от река Луо, понесла знаците на гърба си.

Юан добре знаеше тази история. Всяко дете я знаеше. Но остави баща си да говори — странно, че чак сега бяха стигнали до такава близост помежду си; сега, когато всичко беше толкова мрачно, собственият му живот — съсипан от провала на мечтите му, а бащиният му — от лошо здраве.

— Там, върху черупката, били изрисувани три редици от по три фигури. Виждали се съвсем ясно — в ъглите числата Ин, в центъра — числата Ян, а всяка редица — вертикална, хоризонтална, диагонална — давала в сбор петнайсет. Разбира се, квадратът веднага бил приет за магически — за знак, че в света действат свръхестествени сили. Но ние знаем повече, нали, Юан? Знаем, че никакви магически заклинания не могат да ни помогнат, когато сме в беда — само нашият разум и воля могат да ни помогнат. А ако не успеят…

Ли Шай Тун въздъхна, после тежко се отпусна върху черупката. Погледна сина си уморено.

— Ала какъв е отговорът, Юан? Какво бихме могли да направим, което вече не сме правили?

Ли Юан погледна баща си.

— Да хвърляме монети?

Тангът тихо се засмя.

— Като прадедите ни, а?

Старецът извърна глава и се загледа в дълбините на шадравана. Над него мракът на прозореца ограждаше луната като в рамка. Нощта беше прекрасна като кадифе около шията на младо момиче.

— Надявах се на мир, Юан. Копнеех за мир. Но… — той поклати глава.

— Ами сега, татко? Какво ще правим?

— Да правим ли? — Ли Шай Тун се засмя — тих, непознат звук. — Ще се подготвяме, Юан. Това е. Ще внимаваме приятелите ни да са верни. Ще спим само когато сме в безопасност.

Подобни мъгляви отговори никак не бяха характерни за него.

Юан погледна надолу, след това подхвърли темата, която бе избягвал цяла вечер.

— Добре ли си, татко? Чух, че…

— Чул ли си? Какво си чул? — Ли Шай Тун се извърна. Тонът му изведнъж бе станал остър, заповеднически.

Ли Юан аха-аха да се усмихне, но се сдържа — знаеше, че баща му го наблюдава с орлов поглед.

— Че не си съвсем добре, татко. Нищо повече. Главоболия. Леки стомашни разстройства. Но не ми се сърди. Един син трябва да е загрижен за здравето на баща си.

Ли Шай Тун изсумтя.

— Не съм бил съвсем добре, а? Е, като минем трийсетте, това важи за всички нас. Вече никога не сме съвсем добре — той се умълча, после се обърна и тупна с бастуна по покрития с плочки под. — Може би това е вярно за всичко — че след известно време то никога вече не е съвсем добре. И за хората, и за направеното от хората.

— Подробности, татко. Подробности.

Старецът се втренчи в него, след това кимна.

— Така съм те учил винаги, Юан. Добре схващаш. Винаги си бил схватлив. Винаги си бил създаден за това.

Последва дълго мълчание. В това мълчание беше смъртта на Хан Чин — студена, тежка, нещо, което не биваше да се споменава, черен камък от мъка вътре във всеки от тях, който никой не бе успял да преодолее.

— Ами Фей Йен?

За първи път баща му споменаваше раздялата. Тя все още не беше обявена официално.

Ли Юан въздъхна.

— Все същото.

На лицето на Ли Шай Тун се изписа истинска болка.

— Ти трябва да я командваш, Юан. Да й заповядаш да се върне.

Ли Юан поклати глава — опитваше се да се владее.

— При най-голямото ми уважение, татко, но що се отнася до това, аз знам кое е най-добро. Тя ме мрази. Вече го знам. Ако живее при мене, това… това ще ме отслаби.

Леко прегърбен, Ли Шай Тун наблюдаваше сина си внимателно.

— А… — вирна брадичка. — Не знаех, Юан. Аз… — отново въздъхна. — Съжалявам, Юан, но детето? Ами детето?

Ли Юан преглътна, после отново вдигна глава и погледна баща си в очите.

— Детето не е мое. Фей Йен ми е била невярна. Детето е от друг.

Старецът се приближи. Стана, заобиколи шадравана и застана срещу сина си.

— Сигурен ли си?

— Не, но го знам. Самата Фей Йен…

— Не. Нямам предвид „знам“ в някакъв смътен смисъл, имам предвид да го знаеш съвсем твърдо и сигурно — гласът му отново беше станал суров, заповеднически. — Това е важно, Юан. Изненадваш ме. Трябваше да провериш.

Ли Юан кимна. Така беше, но не искаше да се изправя лице в лице с това. Не искаше да знае твърдо и сигурно. Думите й му стигаха.

— Трябва да отидеш при нея и да й предложиш условия за развод, Юан. Веднага. Но предложението ти трябва да е приемливо. Разбираш ли?

Той кимна отново. Разбираше. Имаше нужда от тестове. Тестове, които да докажат кой е бащата. Генотипни изследвания. Тогава щеше да разбере. Да знае — твърдо и със сигурност. Скръцна със зъби — усещаше болката като игла във вътрешностите си.

— Добре — обади се тангът, щом забеляза, че е постигнал желаното. — В бъдеще не трябва да има място за съмнения. Щом синът ти ще става владетел, то не трябва да има спор кой е бащата. Трябва да е твой син, а не някое кукувиче в гнездото.

Думите жегнаха Ли Юан, но точно това беше и целта им. Баща му знаеше кога да жали и кога да удря.

— И после? — Ли Юан изведнъж се почувства пресъхнал, изпразнен от всякаква мисъл.

— После ще се ожениш пак. Не за една, а за две съпруги. Ако трябва, и за шест, Юан. За да имаш синове. Да направиш семейството отново силно. Да осигуриш наследник.

Той кимна — не беше способен да мисли за живот с някоя друга освен с Фей Йен, но сега се подчиняваше на волята на баща си.

— Любов! — гласът на баща му беше изпълнен със странно огорчение. С някаква острота. — Това никога не е достатъчно, Юан. Помни го. Накрая тя винаги те предава. Винаги.

Ли Юан вдигна очи и срещна погледа на баща си. Видя привързаност, болка и обида там, където за другите нямаше нищо.

— Всяка любов?

Тангът кимна и стисна рамото на сина си.

— Всяка любов, Юан. Дори тази.

* * *

Някой затропа по външната врата. Ли Шай Тун се събуди, плувнал в пот — сънят за първата му жена, Лин Юа, и за онази ужасна нощ беше толкова ясен, че за секунда си помисли, че тропането по вратата също е част от него. Надигна се — чувстваше се слаб, не можеше да се ориентира. Тропането се чу отново.

— Боговете да са ни на помощ… сега пък какво има? — измърмори той, стана бавно от леглото и оправи халата си.

— Аз съм, чие хсия. Вашият канцлер, Чун Ху-ян.

Той потрепери. Чун Ху-ян. Също като в съня. Също като през онази нощ, когато Лин Юа бе умряла при раждането на сина им, Юан. В първия миг не можа да му отговори.

— Чие хсия — разнесе се отново гласът. — Добре ли сте?

Той се извърна, огледа се и пак се обърна към вратата. Не.

Наистина беше тук. Не сънуваше. Бяха изминали седемнайсет, почти осемнайсет години и той беше тук, в двореца си, а чукането на вратата и гласът — и двете бяха реални.

— Изчакай, Чун. Идвам…

Чу колко немощно прозвуча гласът му, колко нерешителен и треперлив беше. Подмишниците му се изпотиха, но челото му също изби пот. Защо всичко изведнъж беше станало толкова трудно?

Поигра си с ключалката, после дръпна резето. Отстъпи назад и вратите се отвориха. Там беше застанал Чун Ху-ян, придружен от двама стражи.

— Какво има, Чун? — гласът му трепереше. Виждаше страха по лицето на своя канцлер.

Чун Ху-ян се поклони ниско.

— Новини, чие хсия. Лоши новини.

Лоши новини… Усети как стомахът му се стяга. Ли Юан беше мъртъв. Или Цу Ма. Или…

— Какво има, Чун? — повтори той, без да го осъзнава.

В отговор Чун се отдръпна от вратата. Зад него бе застанал Толонен. Лицето му беше пепеляво.

— Чие хсия… — започна маршалът, след това коленичи и наведе глава. — Провалих се, господарю… провалих се.

Ли Шай Тун се извърна леко да види кой е застанал зад него, но там нямаше никого. Обърна се отново.

— Провалил си се, Кнут? Как така си се провалил?

— Плантациите… — промълви Толонен и отново вдигна поглед към него. Очите му бяха пълни със сълзи. — Плантациите горят.

Глава 5

Счупеното колело

Огромен прозорец изпълваше края на коридора, където тунелът завиваше наляво и се засичаше с входния люк. Спря там и погледна към мрака, изпълващ космодрума — беше точно преди зазоряване. Почти не забелязваше блъскащите се около нея пътници — знаеше, че сигурно за последен път вижда Град Европа, Града, в който бе живяла цял живот. Но сега този живот беше свършил и я чакаше нов. Емили Ашър беше мъртва, убита при фиктивна катастрофа преди три дена. Сега тя беше Мари Дженингс, блондинка от кантон Атланта, която се връщаше на източния бряг след двегодишна командировка в европейския клон на компанията си.

Беше седяла до късно и бе учила новата си биография, после бе успяла да дремне три часа, преди да я извикат. Това беше преди час. Сега съвсем буквално стоеше на прага на нов живот и се колебаеше. Дори и сега се чудеше дали е постъпила правилно.

Наистина ли беше твърде късно да се върне — да се помири с Мах? Въздъхна и бавно прокара пръсти по тъмната гладка повърхност на стъклото. Да. Де Вор може и да лъжеше, когато й каза, че няма никакъв мотив да й помага, но беше прав за това, че Мах я иска мъртва. Тя не беше дала на Мах никаква възможност. Никой не напускаше Пин Тяо. Не и доброволно, във всеки случай. И със сигурност — не и жив.

Дори и да беше така — нямаше ли и някакъв друг избор? Някаква друга възможност, освен да остава задължена на Де Вор?

Погледна бинтованата си лява ръка и се усмихна цинично на отражението си в тъмното стъкло. Ако имаше друг избор, то тя нямаше да бъде тук. Освен това имаше работа. Важна работа. И може би в Америка би могла да я върши със същия успех. Ако Де Вор я оставеше да я върши.

Това беше голямо „ако“, но тя беше готова да рискува. Единствената друга възможност беше смъртта и макар и да не се страхуваше от нея, надали си струваше да зарязва всичко ненавреме. Не. Щеше да запази тази възможност за друг случай. Щеше да я пази като последен аргумент в пазарлъка. Само в случай че Де Вор се окаже мъчен съдружник. А можеше дори да вземе и него заедно със себе си. Ако може.

Усмивката й се разшири, стана по-мека. Обърна се и се мушна в редицата от качващи се пътници. Подаде паспорта си на дребничката стюардеса хан и тръгна по пътеката между седалките.

Тъкмо се готвеше да седне на мястото си, когато стюардът я докосна по рамото.

— Простете, фу джен, но имате ли запазено място?

Тя се обърна, изправи рамене и подаде билета си за проверка, като изгледа мъжа от горе до долу. Беше набит, широкоплещест хан с едно от онези непроницаеми анонимни лица, каквито бяха лицата на доста от тяхната раса. Веднага разбра какъв е. Някой дребен чиновник, който си предаваше важност.

Той много внимателно огледа билета й — обърна го, после пак. Очите му се стрелнаха към лицето й, след това се плъзнаха по дрехите й, отбелязаха, че няма бижута, и пак се върнаха на лицето й. Гледаха я с почти неприкрито презрение. Поклати глава.

— Бихте ли ме придружили, фу джен?

Той се обърна и тръгна обратно по пътеката към опърпаните трето и четвъртокласни седалки в опашката на самолета, ала тя остана на мястото си. Стомахът й се беше свил в очакване на разправията, която щеше да последва.

— Трябва да дойдете, фу джен. Тези места са резервирани за други.

Тя поклати глава.

— Имам билет.

Той пъхна билета в горния джоб на униформата си.

— Простете, фу джен, но е станала грешка. Както вече казах, тези места са резервирани. Платени са предварително.

Произнесе последното така подчертано, че се издаде. За миг си бе помислила, че Де Вор може би си играе последна игричка с нея, но сега разбра. Стюардът смяташе да измъкне от нея пари. Да я накара да плати за нещо, което по право си беше нейно. Тя му хвърли изпепеляващ презрителен поглед, врътна се и седна. Щом ще се опитва да я ръси…

Той се наведе над нея — вече се беше ядосал.

— Фу джен! Трябва да се преместите! Сега! Веднага! Иначе ще извикам капитана!

Тъкмо понечи да му отговори, когато една ръка стисна рамото на стюарда и рязко го дръпна назад.

Мъжът беше едър хун мао. Безцеремонно избута назад стюарда хан. На лицето му беше изписано язвително презрение.

— Ума ли си си загубил, човече? Тази дама е платила за мястото си. Хайде, върни билета и я остави на мира, или ще докладвам за тебе на управата на космодрума — ясен ли съм, хсяо джен?

Стюардът зяпна и пак затвори уста, щом видя картата на силите за сигурност в ръката на мъжа. Наведе глава, извади билета от джоба си и го подаде.

— А така! — мъжът й върна билета с усмивка, после се обърна и заклати глава. — А сега изчезвай и майната ти, дребосък. И ако само те мярна в този отсек по време на полета…

Стюардът хан преглътна и припряно заотстъпва назад.

Мъжът се обърна отново към нея:

— Съжалявам. Вечно го играят този номер. Госпожица, пътува сама. От такива като вас обикновено изръсват поне по петдесет юана.

Тя погледна билета си. Разтърси я лека тръпка на възмущение. После отново погледна към мъжа и му се усмихна.

— Благодаря. Оценявам помощта ви, но и сама щях да се оправя.

Той кимна.

— Може би. Но един наш общ приятел ме помоли да се погрижа за вас.

— А… — тя присви очи, след това леко наклони глава и посочи картата, която той все още държеше в ръка. — А това истинско ли е?

Той се разсмя.

— Естествено. Вижте, може ли да седна за малко? Трябва да изясним едно-две неща.

Тя се поколеба, после кимна леко. Чиста работа, а? Но точно това и бе очаквала. През цялото време знаеше, че Де Вор си има някаква причина да й помага.

— И какви са те? — попита тя и се обърна да го огледа по-добре, щом той седна до нея.

— Ето тези… — подаде й портфейл и комплект карти. Картите бяха на името на Рейчъл де Валериан; в портфейла имаше препоръка за Мери Дженингс, включително диплома за икономическо образование и представително писмо за Майкъл Левър, директор на компания на име „Мем Сис“. Писмото беше с дата от след два дена.

Тя погледна към мъжа.

— Не разбирам.

Той се усмихна.

— Там ще ви трябва работа. Е, Левър има свободна щатна бройка за икономист. Това от утре.

Откъде знаете? — понечи да попита, но усмивката му беше достатъчна за отговор. Щом Де Вор беше казал, че ще има свободно място, значи щеше да има. Но защо Левър? И защо беше тази друга самоличност?

— Какво е това? — попита тя и посочи картите на името на Де Валериан.

Той сви рамене.

— Аз съм само куриер. Нашият приятел каза, че вие си знаете какво да правите с тях.

— Разбирам — огледа ги и ги прибра. Значи Де Вор искаше тя да основе свое собствено движение. Да вербува. Усмихна се и отново вдигна поглед. — И какво още?

Той й върна усмивката и за миг покри лявата й длан със своята.

— Нищо. Но ако имате нужда от мене, идвам за секунда. Приятен полет — и стана. — Добре. Ще се видим в Бостън.

— Бостън ли? Мислех, че отиваме в Ню Йорк.

Той поклати глава и се наведе.

— Вие не чухте ли? Ню Йорк е затворен. Ву Ши е свикал спешно заседание на Седмината и около Манхатън има затворена зона от двеста ли.

Тя се намръщи.

— Не знаех. Какво е станало?

Той се разсмя, наведе се още по-ниско и докосна с пръст таблото на гърба на предната седалка. Екранът веднага светна и на него се появи картина на опустошение.

— Ето това — посочи той. — Това е станало.

* * *

Двамата мъже седяха на високата стена на дигата. Зазоряваше се. Гледаха към ширналите се почернели ниви и фигурите, които се движеха почти като сомнамбули в мрака долу. Тръпчивият мирис на изгорелите посеви като че ли се усещаше всеки път, когато си поемаха дъх, въпреки че и двамата дишаха през филтри. Бяха облечени в униформи на доброволци от резервния корпус и макар само единият от тях да я носеше законно, беше трудно да се каже кой точно от двамата е той.

Огромни облаци дим се издигаха над далечния хоризонт и оцветяваха зората в охра, а на две ли оттам конвоят от транспортьори се изнизваше на запад, към безопасността на Града.

Де Вор се усмихна и се облегна назад. Извади пакетче ментови бонбони от горния си джоб и предложи на събеседника си. Мах погледна пакетчето, после си взе. Известно време и двамата мълчаха и съзерцаваха гледката, след това Мах се обади:

— И сега какво?

Де Вор срещна погледа му.

— Сега се разтваряме във въздуха. Като призраци.

Мах се усмихна.

— И после?

— После нищо. Не за дълго. Ти минаваш в нелегалност. Вербуваш хора. Възстановяваш движението си. Ще ти осигуря пари — колкото ти трябват. Но не бива да предприемаш нищо. Не и преди да сме готови.

— Ами Седмината?

Де Вор наведе глава.

— Седмината ще гледат как да засилят защитата си. Но ще им се наложи да я разпределят тънко. Може би прекалено тънко. Освен това те си имат проблеми. В Съвета има разкол.

Мах се опули и се втренчи в другия. Чудеше се, както често му се случваше напоследък, откъде Де Вор знае толкова много. И защо такъв човек като него ще иска да се бори срещу Седмината.

— Защо ги мразиш толкова много? — попита той.

Де Вор го погледна.

— А ти защо ги мразиш?

— Защото светът, който те са построили, е затвор. За всеки. Но особено за тези ниско долу.

— И на тебе ти пука за това?

Мах кимна.

— Тук навън… тук е истинско, не мислиш ли? Но онова вътре… — той потръпна, извърна глава и се втренчи в хоризонта. — Ами никога не съм виждал никакъв смисъл в това — защо човеците трябва да живеят по този начин? Затворени в кочини като животни мръвки. Притиснати от правила. Подредени по нива, според парите. Винаги съм го мразел. Още когато бях дете на пет-шест години. И се чувствах толкова безсилен да променя каквото и да било.

— Но сега вече не се чувстваш така?

— Не. Вече не. Гневът ми е насочен.

Млъкнаха отново. После Мах се извърна към Де Вор.

— Какво стана с Ашър?

Де Вор поклати глава.

— Изчезна. Мислех си, че сме я пипнали, но тя ни се измъкна. Бива си я нея, нали знаеш.

Мах се усмихна.

— Да. Винаги е била най-добрата. Дори Гезел го разбираше. Но не притежаваше никаква гъвкавост. Вечно оставяше идеализма си да й пречи на практическата работа. Скъсването й с нас беше неизбежно.

— И какво смяташ да правиш?

— Да правя ли? Нищо. О, има кой да ми пази гърба, не се безпокой. Но доколкото познавам нашата Емили, тя е намерила начин да се измъкне от Град Европа. Вечно говореше, че щяла да се премести някъде — да сме разпростирали влиянието си. Добра организаторка беше. Обзалагам се на добри пари, че пак ще чуем за нея.

Де Вор се усмихна при мисълта за нея — в момента тя летеше за Северна Америка — и за левия й показалец, замразен в медицинското сандъче, което пътуваше за Марс.

— Да — отговори той. — Ще чуем. Повече от сигурен съм.

* * *

Бяха застанали на голямата каменна тераса — седмината велики господари на Чун Куо. Небето над главите им беше безупречно синьо, лъчите на ранната утрин блестяха по императорско-жълтите им коприни. Под тях се простираше огромна градина, оградена от две големи реки, цялата опасана отвсякъде от една-единствена стена. Езерата и пагодите, мъничките горички и цветните лехи, мостовете и сенчестите алеи бяха радост за окото. Вита стълба от червен камък във формата на драконова опашка водеше надолу. Заслизаха бавно — разговорът им беше приглушено мърморене, едва различимо под чуруликането на птичките в клетките, окачени по дърветата. Водеше Ву Ши, Домакинът.

Щом стигна до подножието на стълбата, той се обърна назад. Зад групата тангове върху изкуствената могила се издигаше дворецът му, здраво вкопан, сякаш отколе е съществувал там, със стръмни червени керемидени покриви над белите стени. Цялата постройка беше увенчана с прекрасна шестетажна пагода, чийто строен силует се очертаваше на фона на небето. Кимна доволно и протегна ръка, за да прикани братовчедите си да влязат в градината.

Вятърът разнасяше тихия звън на камбанките на пагодата, мирисът на жасмин, на гардении и хризантеми лъхаше от голямата лунна порта в стената. Пристъпиха в един друг свят — свят на древни наслади, на строг ред, който изглеждаше като случайна подредба на хиляди нюанси на зеленото, контрастиращи със сивото на камъка, бялото на стените, червеното на керемидите. Това беше — макар и самият Ву Ши никога да не го беше твърдял — най-прекрасната градина в Чун Куо, Градината на върховното превъзходство, оформена от дванайсет различни градини, всяка — копие на прочут оригинал.

Бяха свършили работата си, бяха постигнали съгласие за това, какво ще правят занапред. Сега беше време да си починат, да се разтоварят, а какво по-добро място можеха да намерят от това, където симетрията и безредието, съвършената изработка и чистата случайност се смесваха в такова идеално равновесие?

Ву Ши се огледа невероятно доволен. Градината беше построена от неговия прапрадядо, но също като баща му и бащата на баща му той бе направил свои собствени дребни промени в оригиналния план и бе разширил градината на север така, че сега тя изпълваше целия древен остров Манхатън.

— Прекрасна градина, братовчеде — Ван Со-леян се обърна към него и му се усмихна любезно. — В живота има малко удоволствия, като това, получавано от една хармонично създадена градина.

Ву Ши се усмихна — Ван Со-леян го изненадваше за втори път тази сутрин. Като че ли съвсем се беше променил — цялата му грубост и заядливост бяха изчезнали. По-рано в Съвета най-неочаквано бе уверил Ли Шай Тун в подкрепата си, като изпревари предложението на Вей Фен да му предостави значително количество брашно от собствените си резерви. Щедростта на предложението бе изненадала всички и бе предизвикала цял порой от спонтанни предложения. Събранието бе завършило с широки усмивки, изписани по лицата на Седмината — пораженческите настроения отпреди бяха отхвърлени, чувството за единство — възстановено. Те отново бяха Седмина. Седмината.

Ву Ши докосна младия танг по рамото.

— Ако има рай на земята, то той е тук, в градината.

Ван Со-леян се поклони съвсем леко — сякаш от уважение към годините и опита на Ву Ши. И Ву Ши отново усети, че жестът го радва. Може би беше грешал по отношение на Ван Со-леян. Може би беше само заради младостта и шока от убийството на баща му и самоубийството на брат му. Това — и несигурността.

Ван Со-леян се обърна и посочи древната ръждясала табела, закачена високо на ствола на близката хвойна.

— Кажи ми, Ву Ши, какво означава тази табела. Всичко останало тук е хан. Но това…

— Това ли? — Ву Ши се засмя тихичко, с което привлече вниманието на останалите тангове. — Шега на моя прапрапрадядо, братовчеде Ван. Нали разбирате, преди той да построи тази градина, тук се е разполагала част от най-големия американски град. Оттук те всъщност управлявали голямата си република от шейсет и девет щата. А точно тук, където се разхождаме сега, било самото сърце на финансовата им империя. Разправят, че прапрапрадядо ми дошъл да види със собствените си очи как разрушават големия им град и щом видял табелата, се усмихнал — оценил играта на думи. В края на краищата кое е повече хан от една стена? И затова заповядал да запазят табелата. И затова тази алея дори и сега носи първоначалното си име — Уолстрийт1.

Танговете се усмихнаха — историята им беше харесала.

— Добре ще е да се поучим от тях — обади се Вей Фен и се протегна да откъсне листо от една клонка. Поднесе го към устата си и го близна, после погледна към Ван Со-леян и на старческото му лице се изписа усмивка. — Те са се престаравали. Амбицията им винаги е надхвърляла възможностите. Като абсурдния им план за колонизиране на звездите.

Ван Со-леян отново кимна съвсем леко.

— Съгласен съм, братовчеде. И все пак продължаваме да използваме звездолетите, проектирани и построени от тях. Както и много други неща.

— Вярно е — съгласи се Фен. — Не съм казал, че всичко, направено от тях, е лошо. Ала са нямали чувство за мярка. За равновесие. Всичко, което са вършили, са го вършили нехайно, без да мислят. В това отношение е по-добре да не следваме примера им. Липсата на мисъл — това е докарало империята им до упадък.

— И арогантността — додаде Ву Ши и се огледа. — Но хайде, елате, нека да продължим. Поръчал съм да сервират ча в павилиона до езерото. Ще има и развлечения.

Тук всички се усмихнаха. Отдавна не бяха се отдавали на такива удоволствия. Ву Ши зави и ги поведе по пан, покритата алея, после — по вита дървена стълба и ги изведе в една широка галерия над скрито езеро.

Ниска дървена балюстрада се издигаше на колони над преплетени издадени скали и оформяше квадрат около кръглото езеро. Дървото беше боядисано в яркочервено и украсено с резбован орнамент — повтарящия се йероглиф на безсмъртието. Широките, наситенозелени листа на лотоса закриваха водата, а от другата страна на езерото, върху тин на колони, засвири група музиканти. Старинните звуци се понесоха към Седмината.

Ли Шай Тун се облегна на стола си и огледа сродниците си тангове. За първи път от месеци насам облаците над духа му се бяха разсеяли, напрежението в стомаха — изчезнало. И не беше само той — сега го виждаше. Всичките изглеждаха по-ведри, ободрени и укрепнали след станалото тази сутрин. Така беше. И така трябваше и да бъде. Не беше разбирал досега колко важно е всичко това; не беше разбирал колко много зависи силата им от това, да са като един ум. А сега, след като Ван Со-леян се беше осъзнал, щяха пак да са силни. Беше само въпрос на воля.

Погледна към младия танг на Африка и се усмихна.

— Благодарен съм ти за подкрепата, братовчеде Ван. Бих ли могъл да ти услужа с нещо в замяна?

Ван Со-леян се усмихна и се огледа. За миг широкото му лице се превърна в образа на баща му на младини; след това сведе очи. Това беше жест на скромност.

— При сегашните обстоятелства е достатъчно да си помагаме взаимно, не е ли така? — той вдигна глава и погледна Ли Шай Тун в очите. — Аз съм горд човек, Ли Шай Тун, но не и твърде горд, за да си призная, като сгреша — а за заплахите на Пин Тяо грешах. Ще бъда доволен, ако помощта ми ти позволи да се справиш.

Ли Шай Тун се огледа и усмивка на огромно задоволство огря лицето му. Той се обърна отново към младия танг и кимна.

— Любезните ти думи ме ободряват, братовчеде Ван. Голяма мъдрост има в това, да осъзнаеш, че си сгрешил. И наистина съм чувал да наричат това първата стъпка по пътя към истинската милост.

Ван Со-леян сведе глава, без да каже нищо. Известно време мълчаха и слушаха старинната музика. Слугите кръжаха около тях и сервираха ча и закуски, а бледозелените им копринени дрехи се сливаха с цветовете на градината.

— Прекрасно — обади се Цу Ма, след като музикантите свършиха. Изражението му беше странно мечтателно. — Отдавна не бях слушал да свирят толкова добре.

— Наистина… — подхвана Ву Ши, но млъкна и се обърна. Канцлерът му се бе появил в далечния край на галерията. — Ела, Фен… — той му махна да се приближи. — Какво има?

Фен Чо-хсиен се спря на няколко крачки от своя танг и се поклони подред на всеки танг, преди отново да се обърне с лице към господаря си и да се поклони ниско.

— Не бих ви безпокоил, чие хсия, но току-що пристигна спешно съобщение. Като че ли генералът на господаря Ли се е разболял.

Ли Шай Тун се наведе нервно напред.

— Ноченци — болен? Какво му е, в името на всички богове? Фен се обърна към Ли Шай Тун и сведе очи.

— Простете, чие хсия, но сякаш никой не знае. Ала като че ли е много сериозно болен. И не само той, но и съпругата и децата му. Всъщност, ако докладът е точен, съпругата му вече е починала, както и две от децата му.

Ли Шай Тун наведе глава и тихо изстена. Богове, нямаше ли край всичко това? Пак вдигна поглед — сълзи изпълваха очите му, стомахът му отново се бе напрегнал.

— Ще ми простите ли, братовчеди, ако веднага тръгна обратно?

Разнесе се съчувствено мърморене. Всички погледи бяха приковани в стария танг и забелязаха, как изведнъж се беше прегърбил след вестта за последното злощастие. Но не друг, а Ван Со-леян стана и му помогна да се надигне от стола; после го прегърна през рамо и го поведе към стълбите.

Ли Шай Тун се обърна, погледна младия танг в очите и леко, благодарно му стисна рамото.

— Благодаря ти, Со-леян. Ти си достоен син на баща си.

След това се обърна и пое надолу по витата стълба, като остави канцлера на Ву Ши да го води, с наведена глава тръгна по Улицата на стената към драконовото стълбище и очакващия го летателен апарат.

* * *

Ким се събуди и остана да лежи в тъмнината, странно напрегнат. Ослуша се. В първия миг не разбра. Наоколо нямаше нищо. Съвсем нищо. После потръпна. Разбира се…

Надигна се и отметна чаршафа. Спря и се протегна, за да прогони последните следи от наркотика от крайниците си, след това приклекна и пак се ослуша.

Нищо.

Прекоси стаята и застана до вратата — умът му прехвърляше възможностите. Може би го бяха преместили. Или може би бяха закрили Проекта и го бяха зарязали. Оставили го бяха на произвола на съдбата. Но и двете обяснения не го задоволиха. Протегна ръка и напипа ключалката.

Вратата изсвистя и се отвори. Коридорът навън беше тъмен и празен. Само в далечния му край се виждаше светлинка. Лампата на стената пред стражевата будка.

Потрепери. Космите по врата и по гърба му настръхнаха. Наблюдателните камери не работеха — червените им лампички не светеха. А в дъното на коридора, отвъд монтираната на стената лампа, вратата към Проекта беше отворена, бариерата — вдигната.

Нещо не беше наред.

Остана на място — не беше сигурен какво трябва да предприеме. После се остави да го води инстинктът. Зави наляво и побягна към стаята на Тай Чо и лабораториите по-нататък — надяваше се да не е станало твърде късно.

В стаята на Тай Чо нямаше никого. Ким се обърна и се напрегна — дочу тихото мърморене на гласове по коридора. След това се отпусна. Гласовете му бяха познати. Забърза нататък, после забави крачка. Вратата към лабораториите беше широко отворена, сякаш някой я беше разбил. И това не беше както трябва. Предполагаше се, че когато никой не я използва, тя стои заключена с таймер-ключалка.

Завъртя се и се огледа нагоре-надолу из сумрачния коридор. Светеха само няколко лампи и то резервни. Работеше само аварийното осветление. Главната захранваща система трябва да беше изключена. Но дали беше злополука? Или някой го бе направил нарочно?

Пристъпи вътре предпазливо и погледна надясно, където беше канцеларията на Шпац. През отворената врата виждаше директора, който псуваше, удряше по клавишите на компютъра и се опитваше да го накара да реагира. Докато го гледаше, Шпац се опита да се обади по спешния телефон, после ядно го захвърли.

Значи може би се беше случило току-що. Може би точно дърпането на шалтера го бе събудило.

Приведе се и се запромъква през откритото пространство между вратата и първия ред бюра с надеждата да не го мерне Шпац, после се спусна по прохода между бюрата и стигна до края му. Главните лаборатории бяха наляво, гласовете се чуваха по-силно. Различи и гласа на Тай Чо.

Поколеба се, извърна глава и огледа пътя, откъдето беше дошъл, но коридорът беше празен. Продължи и стигна до лабораторията.

Бяха насядали в другия край — някои на столове, някои — приведени над бюрата. Всички бяха там освен Хамънд. Щом влезе, се огледаха и разговорът секна.

— Ким! — Тай Чо се изправи.

Ким протегна ръка напред, сякаш да отпъди приятеля си.

— Трябва да се махате! Веднага! Има нещо нередно!

Елис, помощникът на директора, се усмихна и поклати глава.

— Всичко е наред, Ким. Просто токът угасна. Шпац отиде да се разправя.

Ким се огледа. Неколцина бяха леко нервни, но нищо повече. Явно бяха съгласни с Елис.

— Не! — той се опитваше да прикрие паниката в гласа си. — Не е само това. Стражите ги няма и всички врати зеят отворени. Не разбирате ли какво значи това? Трябва да се махаме оттук! Нещо ще става!

Елис се изправи.

— Сигурен ли си? Стражите наистина ли ги няма?

Ким закима настоятелно. Усещаше напрежението в себе си като натегната спирала, чувстваше как в него се пробуждат усещания, каквито не беше изпитвал от… ами оттогава, откогато се опитаха да го реконструират. Усещаше как сърцето му бие в гърдите, а кръвта се разтича по вените му като тъмна гореща вълна. А над всичко усещаше сетивата си изострени от опасността. Сякаш можеше да вижда и да чува, да усеща миризма и вкус по-силно отпреди.

Метна се напред, сграбчи ръката на Тай Чо и го затегли. Тай Чо се съпротивляваше, но Ким упорито се бе вкопчил в него.

— Хайде! — примоли се той. — Преди да са дошли!

— За какво, в името на всички богове, говориш, Ким?

— Хайде! — отново се молеше Ким. — Трябва да дойдете! Веднага!

Забеляза как думите му предизвикаха промяна. Сега се споглеждаха нервно.

— Хайде! — подкани ги и Елис. — Ким може да е прав!

Тръгнаха към външните канцеларии, ала беше твърде късно.

Щом Ким издърпа Тай Чо зад един ъгъл, ги видя да идват по коридора — на няма и четирийсет чи от тях. Бяха четирима, облечени в черни костюми и с маски на главите, притиснали към гърдите си огромни картечници фенери. Щом съзря високата фигура на Тай Чо, първият вдигна оръжието и стреля.

Ким дръпна Тай Чо надолу и запълзя назад — усети как след изстрела лъхна топлина, придружена от остър сладникав мирис, който би могъл да е едва ли не приятен, ако не подсказваше за нещо толкова смъртоносно.

— Връщайте се! — кресна той на другите отзад, но още докато викаше, разбра. Бяха в капан. Като маймуните „Джен Син“, с които правеха опити. Без оръжие и нямаше никакъв начин да избягат.

— Мъртви… — прошепна той. — Мъртви. Сякаш никога не са били.

* * *

Убиецът се дръпна назад разтреперан — радваше се, че маската му филтрира вонята на изгоряла плът, изпълнила коридора. Усети как по гърба му полази тръпка. Не беше очаквал да реагира така. Не беше вярвал, че просто ще коленичат с наведени глави и ще умрат.

Но може би тъкмо това ги отличаваше от него. Превръщаше ги в наблюдатели, а не в действащи лица; в пасивни, а не активни. Но въпреки това начинът, по който бяха приели смъртта, го караше да се чувства странно. Не че му беше жал за тях — къде ти; пасивността им го отвращаваше. Той сам би умрял, докато се бори за живота си, докато се бори с нокти и зъби да съществува още малко. Но те го караха да се чувства някак особено. Сякаш му бяха отнели нещо.

Обърна се. Другите вече си бяха отишли — тръгнали бяха да хванат момчето и да поставят експлозивите. Значи беше време да се измита. Направи две-три крачки, после спря и се извърна рязко.

Нерви, помисли си той. Нерви, нищо повече. Просто една от маймуните сновеше из клетката си. Въпреки това се върна да провери — спомни си какво беше казал Де Вор за усилията.

Спря — десният му ботуш почти докосваше крака на един от четиримата мъртви — огледа се и се намръщи. Четирите маймуни лежаха на пода в клетките си упоени.

— Смешно… — обади се той. След това без предупреждение някой го сграбчи отзад за краката и го метна върху купчината трупове.

Обърна се задъхан — пушката му беше паднала; съществото веднага се метна отгоре му, нещо твърдо размаза лицето му и счупи носа му. Изстена — изгарящата болка от удара заля сетивата му и го вцепени.

Смаяно вдигна ръце към лицето си.

— Какво, по дяволите…?

Този път ударът дойде от другата страна — точно до лявото око.

— Куан Ин! — изхъхри той и рязко дръпна глава. Устата му започна да се пълни с кръв и той се закашля. Замахна яростно в опит да сграбчи съществото, но то се бе дръпнало. Седна — през кървавата мъгла му се мержелееше някакъв силует — съвсем дребен, като детски. Но не беше просто дете. Приличаше повече на създание, излязло от някой кошмар.

Стоеше там, прегърбено и кльощаво, и заплашително държеше тежкия предмет в мъничката си длан; огромните му черни очи бяха вперили убийствен поглед в него, зъбите му бяха оголени.

— Богове… — прошепна той и усети, че го облива студ. Това ли правеха тук? Такива… същества?

Но в мига, в който тази мисъл му хрумна, съществото нададе неземен крясък и скочи върху него — скочи високо, като обезумяло и се стовари върху му, оставяйки го без дъх.

* * *

Ли Шай Тун се обърна гневно към главния хирург:

— Кой, в името на всички богове, му е направил това, Чан Ли?

Чан Ли падна на колене, навел ниско глава.

— Простете, чие хсия, но причината за болестта на