Едмондо де Амичис
Сърце
Дневникът на един ученик
Бележка от автора
Тази книга е специално посветена на учениците от основните училища, които са на възраст от девет до тринадесет години, и би могла да се озаглави: Историята на една учебна година, написана от един ученик от III клас на едно общинско училище в Италия. Като казвам, че е написана от ученик от III клас, не искам да кажа, че той я е написал точно такава, каквато е. Той е записвал постепенно в тетрадката си, както умеел, онова, което виждал, чувал и премислял в училището и извън него; а баща му в края на годината написал тия страници според неговите бележки, като гледал да не променя мисълта и да запази, доколкото било възможно, думите на сина. След четири години, когато вече бил в гимназията, синът прочел ръкописа и добавил в него нещо и от себе си, като се възползувал от още пресните си спомени за лицата и нещата. Четете сега тая книга, деца. Надявам се, че ще останете доволни от нея и че тя ще ви бъде от полза.
Октомври1
Първият учебен ден
17, понеделник
Днес е първият учебен ден. Преминаха като сън трите ваканционни месеци сред природата! Тая заран майка ми ме заведе в училището „Барети“, да ме запише в трети клас: аз си мислех за планината и отивах без желание. Всички улици гъмжеха от деца; двете книжарници бяха претъпкани от бащи и майки, които купуваха чанти и тетрадки, и пред училището се трупаха толкова много хора, че прислужникът и общинският стражар едва успяваха да поддържат входа свободен.
Близо до вратата усетих нечия ръка върху рамото си: беше учителят ми от втори клас, както винаги весел, с разрошените си червени коси, който ми каза:
— Значи сме разделени завинаги, а, Енрико?
Аз знаех това добре; и все пак тия думи ми причиниха мъка.
Едва успяхме да влезем. Госпожи, господа, жени от народа, работници, офицери, баби, слугини, всички с деца за ръка и със свидетелства за преминаване в по-горен клас в другата, изпълваха предверието и стълбите и вдигаха такъв шум, та ти се струваше, че влизаш в театър.
Аз видях отново с удоволствие голямата зала в приземния етаж с вратите на седемте класа, където в течение на три години прекарах почти всички дни. Имаше много свят, учителките сновяха нагоре-надолу.
Моята учителка от първи клас ме поздрави от вратата на класа и ми каза:
— Енрико, тая година ти отиваш на по-горния етаж; няма да те виждам вече дори като минаваш! — и ме погледна печално.
Директорът беше заобиколен от жени, които бяха разтревожени, защото нямаше места за децата им. Стори ми се, че брадата на директора беше по-бяла, отколкото през миналата година. Някои от другарите ми бяха пораснали и напълнели. В приземния етаж, дето разпределенията бяха привършени, имаше деца от долните класове, които не искаха да влязат в класните стаи и упорствуваха като магаренца — трябваше да ги дърпат насила вътре. Някои бягаха от чиновете си, а други, като виждаха, че родителите им си отиват, се разплакваха, и родителите трябваше да се връщат, да ги утешават или да си ги вземат обратно. От всичко това учителките стигаха до отчаяние.
Моят малък брат бе приет в класа на учителката Делкати; аз — при учителя Пербони, на първия етаж. В десет часа бяхме всички в клас — петдесет и четири ученика. От другарите ми от втори клас имаше едва петнадесет или шестнадесет души, между които Дероси, който вземаше винаги първа награда. Толкова малко и тъжно ми се стори училището, като си мислех за горите, планините, сред които прекарах лятото! Аз мислех и за учителя си от втори клас, който беше толкова добър! Той се смееше винаги с нас и беше толкова дребен, че изглеждаше като наш другар. Мислех си за него и ми беше мъчно, че няма да го видя вече с неговите червени разрошени коси.
Нашият учител е висок, без брада, с посивели и дълги коси и има една права бръчка на челото; гласът му е груб и ни изглежда внимателно един след друг, сякаш иска да проникне в душите ни, и никога не се смее. Аз си казах:
— Ето първия ден. Още девет месеца. Колко труд, колко месечни изпити, колко мъки!
Чувствувах нужда да намеря майка си на изхода и се затичах да й целуна ръката.
Тя ми каза:
— Не се бой, Енрико! Ще учим заедно.
Върнах се в къщи доволен. Но няма го вече учителя ми, с неговата добра и весела усмивка, и училището не ми се струва хубаво като преди.
Нашият учител
18, вторник
От тая заран и новият учител ми харесва.
На влизане в клас, когато той вече беше седнал на мястото си, от време на време някой от миналогодишните му ученици се показваше на вратата, за да го поздрави; показваха се пътем и го поздравяваха:
— Добър ден, господин учителю. Добър ден, господин Пербони.
Някои влизаха в стаята, ръкуваха се с него и бързо излизаха. Виждаше се, че го обичат и искаха да се върнат при него.
Той отвръщаше:
— Добър ден.
И стисваше ръката, която му се подаваше, ала не поглеждаше никого. При всеки поздрав оставаше сериозен, с правата си бръчка на челото, извърнат към прозореца, и гледаше покрива на отсрещната къща. И вместо да се радва на тия поздрави, той сякаш страдаше. После разглеждаше нас, един след друг, внимателно.
Като диктуваше, той слезе да се разхожда между чиновете. По едно време, като забеляза едно момче, чието лице беше цяло зачервено от пъпчици, прекъсна диктовката, хвана главата му и го загледа; след това го запита какво му е и сложи ръката си върху челото му, за да разбере дали има температура. В това време едно момче зад него се изправи на чина и започна да се криви. Внезапно той се обърна; момчето седна в миг и остана с наведена глава да чака наказанието си. Учителят сложи ръка върху главата му и каза:
— Друг път да не правиш така.
Нищо друго. Върна се на катедрата и завърши диктовката.
След това той ни изгледа за миг и ни каза бавно с грубия си, но добър глас:
— Слушайте. Предстои ни да минем цяла година заедно. Да гледаме да я минем добре. Учете и бъдете добри. Аз нямам семейство. Моето семейство сте вие. Миналата година майка ми още беше жива, но умря. Останах сам. Нямам нищо друго на света освен вас, нямам друго чувство, друга мисъл освен вас. Вие ще бъдете мои деца. Аз ви обичам, трябва и вие да ме обичате. Не искам да наказвам никого. Покажете ми, че сте деца със сърце; нашето училище ще бъде едно семейство и вие ще бъдете моята утеха и моята гордост. Не искам от вас обещание с думи; уверен съм, че вие вече сте казали своето „да“ в сърцето си. И ви благодаря.
В тоя миг влезе в стаята прислужникът да каже, че часът е свършил.
Всички станахме от чиновете си смълчани.
Момчето, което се беше изправило до чина си, се приближи към учителя и му каза с треперещ глас:
— Господин учителю, простете ми.
Учителят го целуна по челото и му каза:
— Прощавам ти, дете мое!
Едно нещастие
21, петък
Годината започна с едно нещастие. Тая заран на път за училище аз повтарях пред баща си тия думи на учителя, когато видяхме улицата препълнена с хора, които се притискаха пред вратата на училището.
Баща ми каза веднага:
— Някакво нещастие! Годината започва зле! Влязохме много мъчно. Голямата зала беше претъпкана с родители и деца, които учителите не смогваха да приберат в стаите, и всички бяха извърнати към стаята на директора. Чуваха се думите:
— Клетото момче! Клетият Робети!
В дъното, над главите на хората, които изпълваха стаята, се виждаше шлемчето на общинския стражар и плешивата глава на директора. По-късно влезе в стаята един господин с висока шапка и всички казаха:
— Лекарят.
Баща ми се обърна към един учител:
— Какво се е случило?
— Колелото минало през крака му — отвърна учителят.
— Счупило му крака — каза друг.
Пострадалото момче беше от втори клас. Като идвало в училище по улица „Дора Гроса“, то видяло едно дете от първи клас, което избягало от майка си и паднало сред улицата, на няколко крачки от един омнибус, който идвал към него. Робети се затекъл смело, грабнал детето и го спасил, ала не успял навреме да дръпне крака си и колелото на омнибуса минало през него. Момчето беше син на един капитан от артилерията. Докато разправяха това, една жена се мушка в тълпата и се втурна като луда в залата. Беше майката на Робети, която бяха изпратили да повикат. Друга жена се затече срещу нея и обви с ръце шията й, като хълцаше — беше майката на спасеното дете. Двете жени се спуснаха в стаята и се чу отчаян вик:
— О, Джулио! Дете мое!
В тоя момент пред вратата на училището спря един файтон. След малко от стаята излезе директорът. Той носеше на ръце пострадалото момче, което бе подпряло главата си на рамото му, с бяло като платно лице и със затворени очи. Директорът се спря за миг бледен и повдигна малко с двете си ръце момчето, за да го покаже на хората. Тогава учители и учителки, родители, ученици промълвиха всички едновременно:
— Браво, Робети! Браво, клето дете! — и му пращаха целувки. Учителите и учениците, които бяха до него, му целуваха ръцете.
По едно време Робети отвори очи и възкликна:
— Чантата ми!
Майката на спасеното дете му я показа и му каза през сълзи:
— Аз я нося, мило ангелче, аз я нося.
И в същото време подкрепяше майката на ранения, която покриваше лицето си с ръце.
Излязоха, настаниха момчето във файтона и файтонът тръгна.
И тогава всички се прибрахме мълчаливо в училище.
Калабрийчето
22, събота
Снощи, когато учителят ни даваше сведения за клетия Робети, който дълго време ще трябва да ходи с патерици, влезе в стаята ни директорът с един новозаписан ученик, едно момче с много мургаво лице, с черни коси, с големи черни очи, с гъсти и сключени вежди; то беше облечено в черно и препасано с черен кожен колан през кръста.
След като прошепна нещо на ухото на учителя, директорът си излезе, като остави до него момчето, което ни гледаше като подплашено с големите си черни очи. Тогава учителят му хвана ръката и каза на класа:
— Вие трябва да бъдете доволни. Днес влиза в класа един малък италианец, роден в Реджо-Калабрия, на повече от петстотин мили оттук. Обичайте вашия брат, дошъл отдалече. Той е роден в славна земя, която е дала на Италия прочути хора и й дава силни работници и храбри войници; в една от най-хубавите земи на родината ни, където има големи гори и големи планини, населени от даровит и смел народ. Обичайте го така, че да не се сеща, че е далече от родния си град; покажете му, че едно италианче, в което и италианско училище да влезе, ще намери в него братя.
След тия думи учителят стана и посочи на стенната карта на Италия мястото, дето е Реджо. След това извика силно:
— Ернесто Дероси! — тоя, който винаги взема първа награда.
Дероси стана.
— Ела тук — каза му учителят.
Дероси излезе от чина и застана до масичката, срещу калабрийчето.
— Като първенец на училището — каза му учителят, — прегърни новия другар и му кажи „добре дошъл“ от името на целия клас. Нека синовете на Пиемонт прегърнат синовете на Калабрия.
Дероси прегърна калабрийчето и каза с ясен глас:
— Добре дошъл! — а калабрийчето го целуна с жар по бузите.
Всички започнаха да ръкопляскат.
— Тишина! — извика учителят, — В училище не се ръкопляска.
Но личеше, че е доволен. Калабрийчето също беше доволно. Учителят му посочи мястото и го придружи до чина.
След това добави:
— Помнете добре това, което ви казвам. За да бъде възможно едно калабрийче да се чувствува тук като у дома си и едно момче от Торино да се чувствува като у дома си в Реджо-Калабрия, нашата страна се бори петдесет години и загинаха трийсет хиляди италианци. Вие трябва да се уважавате, да се обичате помежду си; и който от вас обиди тоя другар, защото не е роден в нашата област, ще стане недостоен да повдигне очи от земята, когато минава край него трицветното знаме.
Щом калабрийчето седна на мястото си, съседите му подариха пера и една картинка, а един ученик от последния чин му изпрати една шведска пощенска марка.
Моите другари
25, вторник
Момчето, което изпрати марката на калабрийчето, ми хареса най-много. Името му е Гароне. То е най-едро в класа, почти четиринадесетгодишно е, с голяма глава и широки рамена; то е добро — това личи от усмивката му; но изглежда, че мисли винаги като мъж. Харесва ми също и едно друго момче, което се казва Корети. То носи фланелка с шоколадов цвят и шапка от котешка кожа. Винаги е весело. Син е на един продавач на дърва, който е бил войник във войната от 1866 година и участвувал в квадрата2 на княз Умберто и разправят, че имал три медала. Има едно дребно момче, казва се Нели; то е гърбаво, слабо и с измършавяло лице. Има едно много добре облечено момче, което винаги си махва косъмчетата от дрехите, казва се Вотини. Пред моя чин седи едно момче, което наричат Зидарчето, защото баща му е зидар. Лицето му е валчесто като ябълка, носът му — топчест. То е много ловко, умее да прави заешка муцуна и всички го карат да прави заешка муцуна и се смеят. Носи малка окъсана шапка, която държи смачкана в джоба си като носна кърпичка. До Зидарчето е Гарофи, източен и слаб, с нос като човката на кукумявка и с много малки очи, който търгува винаги с перца, картинки и кибритени кутии и записва уроците си на листчета, за да ги чете после скритом. Има освен това и едно богаташко момче, Карло Нобис, което изглежда много гордо и седи между две момчета, които ми са много симпатични: синът на един ковач, облечен в палто, което му стига до колената; той е бледничък, изглежда болен и винаги има изплашен вид и не се смее никога. Другото момче е с червени коси, едната му ръка е схваната и е вързана за врата. Баща му е в Америка, а майка му продава из улиците зеленчук. Интересен е и съседът ми отляво, Старди, ниско и набито момче, с къс врат, кисела муцуна. Той не приказва с никого и изглежда че разбира слабо, но слуша внимателно учителя, без да мига, с навъсено чело и стиснати зъби; и ако го попитат за нещо, когато учителят говори, първия и втория път не отвръща, а третия път дава ритник. До него има едно нахално и зло лице, едно момче, което се казва Франти. То е било вече изключвано от друго училище. Има и двама братя, облечени еднакво, които си приличат като две капки вода, и двамата носят калабрийски шапки с перо от фазан. Но най-красив и най-умен от всички, който сигурно ще бъде пръв по успех и тая година, е Дероси; и учителят, който вече разбра това, го изпитва постоянно. Ала аз обичам Прекоси, сина на ковача тоя с дългото палто, който изглежда болен; казват, че баща му го биел. Той е много срамежлив и винаги когато запита някого за нещо или се допре до някого, казва: „Извинявай“, и гледа с добри и тъжни очи. Но най-едър и най-добър е Гароне.
Една великодушна постъпка
26, сряда
Гароне разкри себе си тая заран. Когато влязох в училището (малко късно, тъй като учителката на първи клас ме бе спряла да ме попита в колко часа може да дойде у нас), учителя още го нямаше и три или четири момчета измъчваха клетия Кроси, тоя с червените коси, едната ръка на когото е схваната и чиято майка продава зеленчук. Дразнеха го с линии, хвърляха му в лицето черупки от кестени, наричаха го сакат и чудовище, като му подражаваха как носи на врата схванатата си ръка. И той, съвсем сам в дъното на чина, пребледнял, слушаше, като поглеждаше ту единия, ту другия с умолителни очи, да го оставят на мира. Но те все повече го подиграваха и Кроси започна да трепери и да почервенява от гняв. По едно време Франти, момчето с грозното лице, скочи на един чин и си даде вид, че уж носи две кошници в ръце, като имитираше майката на Кроси, когато идваше да чака сина си на вратата на училището (сега тя е болна). Мнозина започнаха да се смеят силно. Тогава Кроси загуби самообладание, сграбчи една мастилница и я запрати с всичка сила върху главата му; но Франти се сниши и мастилницата удари в гърдите учителя, който влизаше в клас.
Всички избягаха по местата си и се притаиха изплашени.
Учителят, побледнял, се качи на катедрата и с променен глас запита:
— Кой беше?
Никой не отговори.
Учителят извика още веднъж, като повиши гласа си:
— Кой е?
Тогава Гароне, подтикнат от състрадание към клетия Кроси, стана изведнъж и каза решително:
— Аз!
Учителят го изгледа, изгледа и смаяните ученици; след това каза със спокоен глас:
— Виновният няма да бъде наказан. Нека стане! Кроси стана и каза през сълзи:
— Биеха ме и ме наскърбяваха, аз загубих самообладание и запратих…
— Седни — каза учителят. — Да станат ония, които са го предизвикали.
Станаха четиримата с наведени глави.
— Вие — каза учителят — сте оскърбили един другар, който не ви е предизвикал, подиграли сте се с един нещастник, били сте един слаб, който не може да се защити. Извършили сте едно от най-низките, най-срамните дела, с които може да се опетни човек. Подлеци!
Като каза това, той слезе между чиновете, сложи ръка под брадичката на Гароне, който гледаше в пода, повдигна главата му, вгледа се продължително в очите му и му каза:
— Ти си благородна душа!
Гароне се възползува от момента и прошепна нещо на ухото на учителя, който се обърна към четиримата виновници и им каза рязко:
— Прощавам ви.
Моята учителка от първи клас
27, четвъртък
Моята учителка сдържа обещанието си — тя дойде у дома в момента, когато се готвехме с мама да излезем, за да отнесем бельо за пране на една бедна жена, препоръчана от вестника. Не бяхме я виждали от една година в къщи. Всички й се зарадвахме. Тя си е все същата: дребна, със зелен воал около шапката, облечена простичко и сресана зле, понеже няма време да се занимава с тоалета си. Но е много по-бледа от миналата година, косите й са прошарени и постоянно кашля.
Майка ми й каза:
— А как сте със здравето, скъпа учителко? Вие не се грижите достатъчно за него!
— Ех, няма значение — отвърна тя с едновременно весела и печална усмивка.
— Вие говорите много високо — добави майка ми, — прекалено се тревожите с децата.
Това е вярно. Нейният глас винаги се чува. Спомням си, когато учех при нея: тя говори непрекъснато, говори, за да не се разсейват децата, и нито за миг не сяда.
Аз бях уверен, че ще дойде, защото тя не забравя никога учениците си: помни имената им в течение на години. През дните на месечните изпити ходи при директора да пита какви бележки са получили, чака ги на излизане, за да прегледа, упражненията им и да види дали са напреднали. И мнозина от учениците й, вече гимназисти, с дълги панталони и с часовници, все още идват да я видят.
Този ден тя се връщаше запъхтяна от Картинната галерия, където бе водила децата си, както през миналите години: всеки четвъртък тя водеше всички в някой музей и обясняваше всичко.
Клетата учителка, все още е слаба! Но винаги е жива и винаги се горещи, когато говори за училището си. Тя пожела да види леглото, дето преди две години ме бе видяла много болен и в което сега спи моят брат; тя го погледа известно време, без да може да проговори. Трябваше бързо да излезе, за да отиде да посети един ученик от своя клас, син на седлар, болен от лещенка. Освен това имаше да прегледа и поправи доста тетрадки, което щеше да й отнеме цялата вечер, и след това трябваше да предаде и един частен урок по аритметика на една търговка.
— Е, Енрико — каза ми тя, като си отиваше, — обичаш ли още учителката си сега, когато решаваш трудни задачи и правиш дълги съчинения?
Тя ме целуна долу на стълбата и ми каза:
— Не ме забравяй, Енрико!
О, добра моя учителко, никога, никога няма да те забравя! И когато стана голям, все още ще си спомням за тебе и ще идвам да те видя сред твоите деца; и винаги когато минавам наблизо край някое училище и чуя гласа на някоя учителка, ще ми се струва, че чувам твоя глас и ще си спомням за двете години, които минах в твоето училище, дето научих толкова неща, дето те видях толкова пъти болна и уморена, но винаги усърдна, винаги снизходителна, отчаяна, когато някой свикваше да си държи лошо пръстите при писане, трепереща, когато инспекторите ни изпитваха, щастлива, когато се проявявахме добре, винаги добра и любеща като майка. Никога, никога няма да те забравя, учителко моя!
В един таван
28, петък
Снощи с майка ми и сестра ми Силвия отидохме да занесем бельото за пране на бедната жена, препоръчана от вестника. Аз носех пакета, а Силвия вестника с инициалите на името и адреса. Изкачихме се в една висока къща до покрива, в един дълъг коридор, дето имаше много врати. Майка ми похлопа на последната; отвори ни една още млада, руса и мършава жена, която, стори ми се, бях виждал друг път, със същата синя кърпичка на главата.
— Вие ли сте тази, за която пише във вестника?… — запита майка ми.
— Да, госпожо, аз съм.
— Е, донесохме ви малко бельо.
Благодарностите и благословиите на жената нямаха край. През това време аз видях в един ъгъл на голата и тъмна стая едно момче, коленичило пред един стол, с гръб към нас, което сякаш пишеше. И действително то пишеше върху хартия, сложена на стола, а мастилницата беше на пода. Как можеше да пише в тъмнината? Докато си казвах това, ето че изведнъж познах червените коси и бархетното палто на Кроси, сина на зеленчукопродавачката, тоя със схванатата ръка. Аз казах това шепнешком на майка си, докато жената прибираше бельото.
— Тихо! — отвърна майка ми. — Може би ще се засрами, като види, че проявяваш милост към майка му. Не го викай!
Но в тоя момент Кроси се обърна и аз останах смутен; той се усмихна и тогава майка ми ме побутна да отида да го прегърна. Аз го прегърнах, той стана и ме хвана за ръка.
— Тук съм — казваше в това време майка му на моята майка — сама с това дете. Мъжът ми е в Америка от шест години, а отгоре на това се и разболях и не мога да ходя из улиците със зеленчук, за да изкарвам по някоя пара. Не ни остана дори и масичка за моя клет Луиджино да работи на нея. Когато имах скамейка долу на вратата, поне можеше да пише върху нея; но сега ми я отнеха. Нямам дори и малко осветление, та да може да учи, без да си разваля очите, Благодаря, че поне мога да го пращам на училище, че общината му дава учебници и тетрадки. Клетият Луиджино, с колко голямо желание би учил! Ах, колко съм нещастна аз!
Майка ми й даде всичко, което имаше в чантата си, целуна момчето и почти плачеше, когато излизахме. И тя беше напълно права, като ми каза:
— Погледни това бедно дете как е принудено да работи, а ти имаш всички удобства и все пак ученето ти се струва тежко. Ах, Енрико, неговата еднодневна работа е по-ценна от твоята едногодишна работа. На такива ученици би трябвало да дават първите награди!
Училището
28, петък
Да, мили Енрико, ученето ти е тежко както ти казва майка ти; не съм те видял още да отиваш на училище смело и весело, както бих желал аз. Ти все още се опъваш. Но слушай: помисли колко жалък и достоен за презрение ще бъде твоят ден, ако ти не ходиш на училище! Само след една седмица ти ще поискаш да се върнеш в училище, прояден от досадата и срама, отвратен от забавленията си и от самото си съществуване. Всички, всички учат сега, Енрико. Помисли за работниците, които ходят на училище вечер, след като през целия ден са се трудили; за жените, за момичетата от народа, които ходят на училище в неделя, след като са работили през цялата седмица; за войниците, които хващат учебниците и тетрадките, когато се завърнат от упражнения, капнали от умора; помисли за немите и слепите момчета, които също учат; и дори затворниците също тъй се учат да четат и да пишат. Заран, когато излизаш от къщи, помисли си, че в същия миг в същия тоя град други трийсет хиляди деца отиват като тебе да се затворят за три часа да учат.
Но не е само това. Помисли си за безбройните деца, които почти в същия час отиват на училище във всички страни; представи си ги как те отиват, по тесните улички на тихите села, по улиците на шумните градове, по бреговете на моретата и на езерата, под палещото слънце, сред мъглите, в лодка в страните, прорязани от канали, на кон през просторните равнини, в шейни по снеговете, по долини и по хълмове, през гори и през потоци, по самотните пътеки на планините, сами, на двойки, на дружини, на дълги редици, всички с учебници под мишница, облечени по най-различен начин и говорещи най-различни езици, от последните училища на Русия, почти загубени сред ледовете, до последните училища на Арабия, засенчени от палмите, милиони и милиони деца отиват да учат по сто различни начина едни и същи неща; представи си тоя безкраен мравуняк от деца на различни народи, това безкрайно движение, в което участвуваш, и си помисли: ако това движение спре, човечеството ще се върне към диващината. Това движение е напредъкът, надеждата, славата на света. И тъй, бъди смел, малки войнико от безкрайната войска. Твоите книги са твоите оръжия, твоят клас е твоят отряд, бойното поле е цялата земя, а победата е човешката култура. Не бъди страхлив войник, Енрико!
Малкият падуански патриот
Месечен разказ
29, събота
Не, аз няма да бъда страхлив войник; но на училище ще ходя с много по-голямо удоволствие, ако учителят ни разправя всеки ден по един разказ като тоя от тая заран. Всеки месец, каза той, ще ни разказва по един; ще ни го дава написан и винаги ще бъде разказ за някое хубаво и истинско дело, извършено от някое момче. Тоя разказ носи заглавието „Малкият падуански патриот“. Ето и самия разказ:
Един френски параход потегли от Барцелона, испански град, за Генуа. На борда му имаше французи, италианци, испанци, швейцарци. Между другите имаше и едно момче на около единайсет години, лошо облечено, само, което стоеше винаги настрана, като диво животно, и гледаше всички със свиреп поглед. И то имаше основание да гледа всички със свиреп поглед. Преди две години баща му и майка му, селяни от околностите на Падуа, го продали на ръководителя на една акробатска трупа. След като го научил с юмруци, ритници и гладуване да изпълнява някои акробатски номера, той го мъкнал по цяла Франция и Испания, като продължавал да го бие и да не го оставя да си дояжда. Когато пристигнали в Барцелона, то вече не можело да понася боя и глада и било в такова състояние, че будело съжаление. То избягало от своя палач и отишло да поиска закрилата на италианския консул. Той го съжалил и го настанил на тоя параход, като му дал и едно писмо до градоначалника на Генуа, който трябвало да го препрати на родителите му: на тия, които го били продали като животно.
Клетото момче беше окъсано и болнаво. Бяха му дали кабина от втора класа. Всички го гледаха; някои го разпитваха; но то не отговаряше и сякаш мразеше и презираше всички — толкова огорчено и оскърбено беше от лишенията и побоищата. Все пак трима пътници, като настояваха с въпросите си, успяха да му развържат езика. С малко прости думи на венецианско наречие, френски и испански език то разказа своята история. Тия трима пътници не бяха италианци, но разбраха и донякъде от състрадание, донякъде от възбудата от виното му дадоха пари, като се шегуваха и го подтикваха да разкаже други неща. В това време в залата влязоха няколко госпожи и тримата, за да се покажат, му дадоха още пари, като викаха:
— Дръж това! Дръж и това!
И хвърляха монетите върху масата, за да звънтят.
Момчето прибра в джоба си всичко, като поблагодари с половин уста, с навъсено лице, но с поглед за пръв път весел и сърдечен. След това то се качи в кабината си, спусна завесата и притихна, като се замисли за работите си.
След двегодишно гладуване с тия пари то можеше да си хапне нещо хубаво на борда. След двегодишно скитане с дрипи на гърба още със самото си пристигане в Генуа можеше да си купи хубаво палто. Като отнесеше тия пари в къщи, баща му и майка му щяха да го приемат малко по-човечно, отколкото ако се върнеше с празни джобове. Тия пари бяха за него едно малко богатство.
Тъй си мислеше момчето, утешено, зад завесата на кабината, докато тримата пътници седяха около масата за ядене сред залата на втора класа. Те пиеха и разговаряха за пътуванията си и за страните, които биха видели. От дума на дума започнаха да приказват за Италия. Един от тях започна да се оплаква от хотелите, друг от железниците и след това, като се разгорещиха и тримата, започнаха да приказват едновременно лошо за всяко нещо. Единият казваше, че предпочитал да пътува в Лапония; другият твърдеше, че в Италия срещнал само измамници и разбойници; третият пък твърдеше, че италианските чиновници не знаели да четат.
— Народът е невеж — каза първият.
— Мръсен — добави вторият.
— Кр… — възкликна третият, като искаше да каже крадлив, ала не можа да доизрече думата: върху главите и раменете им се изсипа градушка от петачета и половин лири, които скачаха по масата и по пода с адски шум.
Тримата скочиха разгневени, погледнаха нагоре, и върху лицата им се изсипа още една шепа пари.
— Вземете си парите! — извика с презрение момчето, като подаде главата си иззад завесата на кабината. — Аз не приемам милостиня от хора, които оскърбяват родината ми.
Ноември
Коминочистачът
1, вторник
Снощи ходих в девическото училище, което е до нашето, за да дам разказа за падуанчето на учителката на Силвия, която искаше да го прочете. В това училище има седемстотин момичета! Когато пристигнах там, ученичките излизаха всички весели — бяха ги разпуснали по случай неделята на всичките светии и задушница. И ето какво хубаво нещо видях.
Пред вратата на училището, от другата страна на улицата, стоеше, опрял лакът на стената и склонил чело на ръката си, един много малък коминочистач със съвсем черно лице, с торба и четка. Той плачеше непрестанно.
Две или три момичета от втори клас се приближиха до него и го запитаха:
— Какво ти се е случило, та плачеш така?
Но момчето не отговори и продължаваше да плаче.
— Но кажи какво ти се е случило, защо плачеш? — запитаха го пак момичетата.
Тогава то вдигна глава (лицето му беше детско) и каза през сълзи, че ходило да чисти комини в няколко къщи, дето спечелило трийсет солди, и ги изгубило — изпадали през разпрания му джоб, и то показваше скъсаното място. Сега то не смееше да се върне в къщи без парите.
— Господарят ще ме бие — каза то, като хлипаше, и склони отново глава върху ръката си, отчаяно. Момиченцата стояха и го гледаха сериозни.
През това време се доближиха и други момичета, големи и малки, бедни и богати, с чанти под мишница, и едно голямо момиче, което имаше синьо перо на шапката, извади от джоба си две петачета и каза:
— Аз имам само две петачета. Да съберем коя каквото може да даде.
— И аз имам две петачета — каза друго момиче, облечено в червено. — Ще съберем помежду си трийсет.
И те почнаха да викат:
— Амалия! Луиджа! Анина! — Едно петаче! — Кой има пари? — Тук парите!
Някои имаха пари да си купят цветя и тетрадки и ги дадоха; няколко по-малки дадоха чентезими3. Момичето със синьото перо събираше всичко и броеше на висок глас:
— Осем, десет, петнайсет!
Но трябваха още. Тогава се яви една по-голяма от всички, която изглеждаше почти като учителка. Тя даде половин лира и всички заскачаха от радост около нея. Не достигаха още пет петачета.
— Сега ще дойдат четвъртокласничките, те имат пари — каза една.
Момичетата от четвърти клас дойдоха и парите почнаха да валят. Всички се трупаха. И хубаво беше да види човек тоя беден коминочистач сред ученичките с разноцветни дрехи, с пера, панделки и къдрици.
Трийсетте петачета вече бяха събрани и още даваха. Най-малките, които нямаха пари, си пробиваха път между големите и слагаха малките си китки цветя, само и те да дадат нещо.
Неочаквано дойде вратарката и извика:
— Госпожа директорката!
Момичетата се пръснаха на всички страни като ято врабчета. Тогава малкият коминочистач остана сам посред улицата. Той избърса очите си, напълно доволен. Ръцете му бяха пълни с пари, а в илика на палтото му, в джобовете и шапката му имаше много китки цветя. Цветя имаше и по земята, в краката му.
Денят на мъртвите
2, сряда
Тоя ден е посветен на паметта на мъртвите. Знаеш ли, Енрико, на кои мъртви вие, децата, би трябвало в тоя ден да посветите една мисъл? На ония, които са умрели за вас, малките и по-големите деца. Колко са умрели и колко умират постоянно! Помислил ли си ти колко бащи са изхабили живота си в труда, колко майки са слезли преди време в гроба, изтощени от лишенията, на които са се били осъдили, за да поддържат децата си? Знаеш ли колко мъже са забили нож в сърцето си от отчаяние, че виждат собствените си деца в нищета, колко жени са се удавили или са умрели от мъка, или са полудели, задето са изгубили своето детенце? В тоя ден помисли за всички тия мъртви, Енрико.
Помисли за многото учителки, които са умрели млади, заболели от туберкулоза поради тежката работа в училище, която са вършили от любов към децата, с които не са могли да се разделят; помисли за лекарите, които са умрели от заразителни болести, които те смело са презрели, за да лекуват деца; помисли за всички ония, които при корабокрушенията, пожарите и глада, в момент на върховна опасност са отстъпили на децата последното парче хляб, последната спасителна дъска, последното въже за спасяване от пламъците и са издъхнали доволни от жертвата си, която е запазила живота на някое малко невинно създание.
Тия мъртви нямат брой, Енрико; във всяко гробище лежат стотици от тия свети създания, които, ако можеха да се дигнат за миг от гроба си, биха извикали името на някое дете, за което са пожертвували удоволствията на младостта, спокойствието на старостта, любовта, ума, живота; годеници на двайсет години, мъже в разцвета на силите си, осемдесетгодишни старци, младежи — героични и незнайни мъченици на детството, толкова велики и толкова благородни, че земята не ражда толкова цветя, колкото би трябвало да положим на гробовете им. Толкова много сте обичани, о деца!
Помисли днес за всички тия мъртви с чувството на признателност и ще бъдеш по-добър и по-сърдечен към всички, които те обичат и се трудят заради тебе, мили щастливи сине, който в деня на мъртвите нямаш още кого да оплакваш!
Моят приятел Гароне
4, петък
Разпуснаха ни само за два дни, а на мене ми се стори, че не съм виждал дълго време Гароне. Колкото повече го опознавам, толкова повече го обиквам. Същото става и при другите другари, като изключим нахалните, които не се разбират с него, защото той не ги оставя да вършат насилия. Винаги, когато някой голям вдигне ръка над някой малък, малкият вика: „Гароне!“ и големият престава да го бие.
Баща му е машинист по железниците. Гароне е започнал да ходи късно на училище, защото боледувал две години. Той е най-висок и най-силен в класа: вдига чин с една ръка. Винаги яде и е добър. Каквото и да му поискат: молив, гума, хартия, ножче, заема или дава всичко. Той не говори и не се смее в клас: винаги стои неподвижен на чина, който е твърде тесен за него и поради това гърбът му е извит и главата му сякаш е пъхната в раменете. Когато го погледна, той ми се усмихва с полузатворени очи, сякаш иска да ми каже:
— Е, Енрико, нали сме приятели?
Но той разсмива другите, когато го погледнат: нали е едър и пълен, палто, панталони, ръкави — всичко му е много късо и много тясно, шапката му е малка за нископодстриганата глава, обущата му пък са големи и вратовръзката му е винаги усукана като въже. Милият Гароне! Достатъчно е да го погледнеш веднъж в лицето, за да му спечелиш любовта. Всички по-малки ученици искат да бъдат близо до неговия чин. Той е добър ученик по смятане. Книгите си носи натрупани една върху друга и опасани с червен ремък. Той има един нож със седефена дръжка, който миналата година намерил на площада пред казармата; веднъж той си поряза единия пръст до кокала, но никой в училище не забеляза това, а в къщи не каза нищо, за да не изплаши родителите си.
Каквото и да му кажат на шега, не се сърди; но тежко и горко на ония, които му кажат: „Не е вярно!“, когато той твърди нещо. Тогава очите му пламват и той започва да удря чина с юмруци толкова силно, та ти се струва, че ще го разцепи. В събота даде едно петаче на един ученик от първи клас, който плачеше на улицата, защото му взели неговото, и не можел да си купи тетрадка. Сега от три дена работи върху едно писмо от осем страници, чиито краища са украсени с перо, за именния ден на майка си, която често идва да го взема от училище. Тя е висока и пълна като него и е симпатична. Учителят го гледа постоянно и винаги, когато минава край него, го потупва по шията като добро, спокойно биче. Аз се радвам, когато стисна голямата му ръка, която сякаш е ръка на мъж. Уверен съм, че той би рискувал живота си, за да спаси другаря си, че би дори умрял, за да го защити. Това се вижда толкова ясно в очите му! И макар че сякаш все гълчи с грубия си глас, чувствува се, че тоя глас излиза от едно благородно сърце.
Въглищар и богаташ
7, понеделник
Без съмнение никога Гароне не би казал оная дума, която вчера заранта Карло Нобис каза на Бети. Карло Нобис е горделив, защото баща му е богаташ. Той е висок, с черна брада и е много сериозен. Почти всеки ден идва да придружава сина си.
Вчера сутринта Нобис се препираше с Бети, един от най-малките, син на въглищар, и като не знаеше вече какво да му отвърне, защото не беше прав, той викна:
— Баща ти е дрипльо.
Бети цял се изчерви и не каза нищо, но очите му се напълниха със сълзи. Когато се върнал в къщи, той повторил тия думи пред баща си. И въглищарят, дребен и цял почернял, дойде след обяд в клас, хванал момчето си за ръка, да се оплаче на учителя. Докато той се оплакваше на учителя и всички ние мълчахме, бащата на Нобис, който сваляше палтото на сина си както винаги на прага на вратата, чу да произнасят името му, влезе в класа и поиска обяснение.
— Тоя работник — отговори учителят — е дошъл да се оплаче, че вашият син Карло казал на неговото момче: Баща ти е дрипльо.
Бащата на Нобис навъси чело и се поизчерви. След това запита сина си:
— Каза ли тия думи?
Синът, изправен сред стаята с наведена глава пред малкия Бети, не отговори.
Тогава баща му го хвана за ръка, бутна го толкова близо до Бети, че те почти се допряха, и му каза:
— Поискай извинение!
Въглищарят понечи да се намеси, като каза: „не! не!“, но бащата на Карло не му обърна внимание и повтори на сина си:
— Поискай му извинение! Повтори думите ми. Искам ти прошка за оскърбителната, глупава и неблагородна дума, която казах за баща ти, на когото баща ми счита за чест да стисне ръката.
Въглищарят махна решително с ръка, сякаш за да каже: „Не искам!“, но богаташът не му обърна внимание и неговият син повтори бавно, с тънък глас, без да повдигне очи:
— Аз ти искам прошка за оскърбителната, глупава и неблагородна дума, която казах за баща ти, на когото баща ми счита за чест да стисне ръката.
Тогава богаташът подаде ръка на въглищаря, който я стисна силно, и след това веднага тласна сина си в обятията на Карло Нобис.
— Моля ви се, поставете ги един до друг — каза богаташът на учителя.
Учителят сложи Бети на чина на Нобис. Когато те заеха местата си, бащата на Нобис се сбогува и си отиде.
Въглищарят постоя още малко умислен, като гледаше двете деца; след това се доближи до чина и изгледа внимателно Нобис с израз на любов и огорчение, сякаш искаше да му каже нещо, ала нищо не му каза; протегна ръката си, за да го помилва, ала не посмя и само докосна леко челото му с грубите си пръсти. След това тръгна към вратата и като се обърна да го види още веднъж, изчезна.
— Запомнете добре това, което видяхте, момчета — каза учителят, — това е най-хубавият урок през годината.
Учителката на брат ми
10, четвъртък
Синът на въглищаря е бил ученик на учителката Делкати, която днес дойде да види брат ми, който се бе поразболял. Тя ни разсмя, като ни разказа как майката на Бети преди две години й занесла в къщи една престилка въглища, за да й благодари, задето дала медал на сина й. Бедната жена упорствувала, не искала да отнесе обратно въглищата в къщи и почти заплакала, когато трябвало да се върне с пълна престилка. Друга добра жена пък, каза ни тя, й занесла доста тежка китка цветя, в която имало вързопче пари. Ние се забавлявахме много, като я слушахме, и брат ми глътна лекарството, което преди не искаше да вземе.
Колко търпение трябва да имат учителките с тия деца от първи клас, които не могат да произнасят още „р“ и „с“! Едно кашля, на друго му тече кръв от носа, трето си е загубило обувките под чина, четвърто реве, понеже се е уболо с перото, пето плаче, понеже си е купило тетрадка номер втори вместо номер първи. Петдесет такива деца в един клас, които не знаят нищо и които учителката трябва да научи да пишат. Те носят в джобовете си парченца сладко коренче, копчета, запушалки от шишета, стрита тухла и какви ли не дреболии… Учителката понякога е принудена да ги претърсва, но те крият предметите дори в обувките си. И не внимават: като влезе през прозореца някоя голяма муха, целият клас се обръща с главата надолу. Лете донасят в училище треви и бръмбари, които летят в кръг или пък падат в мастилниците и след това оставят следи от мастило по тетрадките. Учителката трябва да играе ролята на майка, да им помага да се облекат, да им превързва пръстите, когато се убодат, да вдига от пода шапките, които падат, да внимава да не си разменят палтата, защото иначе хленчат и кряскат. Клетите учителки! Отгоре на това майките идват да се оплакват:
— Как така, госпожице, моето дете си е изгубило перото?
— Как така моето дете не е научило нищо?
— Защо не споменахте моето дете, което знае толкова много?
— Защо не накарате да извадят от чина гвоздея, който е съдрал панталоните на моя Пиеро?
Понякога учителката на брат ми се ядосва с децата и когато кипне много, тя си захапва някой пръст, за да не се изтърве да набие някое дете. Тя изгубва търпение, но после се разкайва и започва да милва детето, на което се е скарала. Понякога изгонва от училище някой немирник, но после й минава и се сърди на родителите му, които са го наказали с глад.
Учителката Делкати е млада и висока, облечена е добре. Черноока и неспокойна, подвижна като пружина, тя се трогва от най-дребни неща и тогава говори с голяма нежност.
— Поне обичат ли ви децата? — запита я майка ми.
— Много от тях да — отвърна тя, — но по-късно, като свърши учебната година, голяма част от тях вече не ни поглеждат. Когато постъпят при учителите, те почти се срамуват, че са учили при нас, учителките! След двегодишни грижи, след като си обичала толкова много едно дете, мъчно ти е да се разделиш с него, но си казваш: „О, в това дете съм уверена, то ще ме обича“… Но мине ваканцията, върнем се отново в училище и когато се затичам срещу него и му извикам; „О, дете, дете мое!“, то си извръща главата настрана.
Учителката млъкна за миг.
— Но ти няма да правиш така, нали, мъничкият ми? — каза тя с овлажнели очи, като целуна брат ми. — Ти няма да обръщаш главата си настрана и няма да се откажеш от клетата си приятелка, нали?
Майка ми
10 ноември, четвъртък
В присъствието на учителката на брат си ти не прояви уважение към своята майка! Това нещо да не се случи никога вече, Енрико, никога вече! Твоята неучтива дума прониза сърцето ми като стоманено острие. Аз си спомних как преди години майка ти стоя цяла нощ над малкото ти легло и се вслушваше в дишането ти, като лееше кървави сълзи от мъка и скърцаше със зъби от ужас, че може да те изгуби; и аз се боях, че може да изгуби ума си. И при тоя спомен аз се отвратих от постъпката ти. Ти да обидиш майка си! Твоята майка, която би дала една година щастие, за да ти спести един час страдание, която би просила за тебе, която би пожертвувала своя живот, за да спаси твоя живот! Слушай, Енрико. Втълпи си в ума тая мисъл. Представи си, че в живота ти ще има много ужасни дни; но най-ужасен от всички ще бъде денят, в който ще загубиш майка си. Когато вече бъдеш мъж, силен, закален във всички борби, ти, Енрико, ще призоваваш хиляди пъти майка си, измъчван от огромното желание да чуеш отново за миг гласа й и да видиш отново разтворени обятията й, за да се хвърлиш в тях разплакан, като клето момче без закрила и без утеха. Как ще си припомняш тогава всяка горчивина, която си й причинил, и с какви угризения на съвестта ще изкупваш всичко, нещастнико! Не се надявай на спокойствие в живота си, ако си огорчавал майка си. Ти ще се разкайваш, ще й искаш прошка, ще почиташ паметта й, но безполезно; твоята съвест няма да ти даде спокойствие, нейният нежен и добър образ ще има винаги за тебе израза на скръб и укор, който ще измъчва душата ти. О, Енрико, внимавай: любовта към майката е едно от най-свещените човешки чувства; нещастен е оня, който я погази. Убиецът, който уважава майка си, има все още в сърцето си нещо честно и благородно; най-прославеният между хората, който е наскърбил и обидил майка си, не е нищо друго освен подло създание. Никога вече да не излиза от устата ти груба дума за оная, която ти е дала живота. И ако се изтървеш пак да й кажеш такава дума не от страх от баща си, а от любов към нея се хвърли в краката й, за да я помолиш с целувката на прошката да заличи от челото ти печата на непризнателността. Аз те обичам, сине мой, ти си най-скъпата надежда на живота ми, но аз бих желал да те видя по-скоро мъртъв, отколкото непризнателен към майка си. Хайде, за известно време не искам милувките ти — не бих могъл да ти отвърна с милувки от сърце.
Моят другар Корети
13, неделя
Баща ми ми прости, но аз останах малко печален и майка ми ме изпрати с големия син на портиера да се поразходя на булеварда. Близо към средата на булеварда, като минавах край една кола, спряла пред един магазин, чух, че някой ме извика; обърнах се — Корети, училищният ми другар, с фланелката със шоколадов цвят и с шапката от котешка кожа. Той беше весел и цял в пот, с голям товар дърва на гръб. Един мъж, изправен в колата, му подаваше по един наръч дърва, а той ги внасяше в дюкяна на баща си, дето ги натрупваше набързо.
— Какво правиш, Корети? — попитах го аз.
— Не виждаш ли? — отвърна ми той, като простираше ръце да поеме товара, и добави: — Приповтарям си урока.
Аз се засмях. Но той говореше сериозно и като грабна наръча дърва, започна да си приповтаря, като подтичваше:
— Наричат се… да го вземат дяволите тоя глагол… те се менят по число… по число и лице…
И после, като стовари дървата и ги нареди, продължи:
— По време… по време, за което се отнася действието…
И като се връщаше към колата да вземе друг наръч дърва, добави:
— … според начина, по който действието е изразено.
Това беше урокът ни по граматика за следния ден.
— Какво да правя — каза ми той, — използувам времето. Баща ми отиде с чирака по работа. Майка ми е болна. Аз трябва да разтоварвам, И през това време си приповтарям урока по граматика. Днешният урок е труден. Не мога да го натъпча в главата си.
След това той се обърна към коларя:
— Баща ми каза, че ще бъде тук в седем часа и ще ви плати.
Колата потегли.
— Ела за малко в дюкяна — каза ми Корети.
Влязох. Дюкянът представляваше една голяма стая, пълна с купчини дърва и връзки подпалки, с една теглилка настрана.
— Днешният ден е ден на усилена работа, уверявам те — подзе Корети; — трябва да върша работата с прекъсвания. Тъкмо пишех предлозите, ето че дойдоха купувачи. Седнах отново да пиша, ето че дойде колата. Тая заран ходих два пъти на пазара на дърва на площад „Венеция“. Не усещам вече краката си и ръцете ми са подути. Щях да загазя, ако имахме да рисуваме!
Като разправяше това, той смиташе сухите листа и клечките, които бяха нападали по пода.
— Но къде си пишеш упражненията? — запитах Корети.
— Разбира се, не тук — отвърна той; — ела да видиш.
И той ме заведе в една малка стая зад дюкяна, която служи за кухня и за трапезария. В един ъгъл имаше маса, а върху нея учебници и тетрадки със започната писмена работа.
— Тъкмо бях се спрял на втория отговор — каза той — от кожа се правят обувки, ремъци… сега ще прибавя куфари.
И като взе писалката, започна да пише с хубавия си почерк.
— Няма ли никой? — извика женски глас в тоя миг от дюкяна.
Беше една жена, дошла да си купи подпалки.
— Идвам — отвърна Корети, изскочи отвъд, претегли подпалките, взе парите, затича се в ъгъла да отбележи в един тефтер продажбата и като се върна при своята работа, каза:
Да видим дали ще успея да си завърша изречението.
И написа: пътнически чанти и войнишки раници.
— Ах, моето нещастно кафе изкипя! — извика той изведнъж и отърча до печката да махне кафеничето от огъня.
— Кафето е за мама — каза той, — трябваше да се науча да го правя добре. Почакай, ще й го занесем заедно. Ще й бъде приятно да те види. От седем дена е на легло… Дявол да го вземе! Винаги си опарвам пръстите с това кафениче! Какво трябва да прибавя след войнишките раници? Трябва да се прибави още нещо, а не се сещам. Ела при мама.
Той отвори една врата, влязохме в друга малка стая. В едно голямо легло лежеше майката на Корети с бяла кърпа около главата.
— Ето кафето, мамо — каза Корети, като й подаваше чашата. — Този е мой другар от училище.
— А, отлично момче! — възкликна жената; — идвате да посетите болните, нали?
През това време Корети натъкмяваше възглавниците зад рамената на майка си, подреждаше завивките на леглото, подкладе огъня и изгони котката от скрина.
— Трябва ли ти нещо друго, мамо? — запита я той, прибра чашата. — Изпи ли двете лъжички сироп? Когато го свършиш, ще изтичам до аптекаря. Дървата са разтоварени. В четири часа ще сложа месото на огъня, както ми каза, и когато мине продавачката на масло, ще й дам осемте петачета. Всичко ще мине добре, не се безпокой.
— Благодаря, сине — отвърна жената. — Клетият ми син, той се грижи за всичко!
Тя ми предложи парче захар, а после Корети ми показа портрета на баща си с войнишки дрехи, с орден за храброст, който той получил през войната в 1866 година в квадрата на княз Умберто; същото лице на сина, с такива живи очи и с такава весела усмивка.
Върнахме се в кухнята.
— Сетих се! — каза Корети и прибави в тетрадката: Правят се още и конски хамути. — Останалото ще направя довечера, ще стоя до късно. Щастлив си, че разполагаш с всичкото си време и можеш и да се разхождаш!
И все тъй весел и чевръст, влезе отново в дюкяна, започна да слага дървата на магарето и да ги реже на две, като казваше:
— Това е гимнастика! Не прилича на оная в училище, дето си изопваме ръцете напред, Искам, като се върне баща ми в къщи, да завари всичките тия дърва нарязани Той ще остане доволен. Лошото е, че след като съм рязал дърва, не пиша добре: т-то ми и л-то ми приличат на змии, както казва учителят. Но какво да правя? Ще му кажа, че е трябвало да работя с ръцете си. Най-важното е мама да оздравее по-скоро. Днес тя е по-добре, слава богу. Граматиката ще науча утре рано, когато пеят петлите. О, ето колата с дънерите! На работа!
Една кола с дънери спря пред дюкяна. Корети изтича вън да поговори с коларя, след това се върна.
— Вече не мога да ти правя компания — каза ми той. — Довиждане до утре. Добре стори, че дойде да ме видиш. Приятна разходка! Щастлив си ти!
И като ми стисна ръката, отърча да поеме първия дънер и започна бързо да снове между колата и дюкяна, със свежо като роза лице, все така пъргав — да ти е драго да го гледаш.
„Щастлив си ти!“ — ми каза той. Ах, не, Корети, не: ти си по-щастлив от мене, защото учиш и освен това работиш, защото си по-полезен на баща си и майка си, защото си по-добър, сто пъти по-добър и по-способен от мене, мили ми другарю!
Директорът
18, петък
Корети беше доволен от тая заран, защото за асистент на месечния ни изпит беше дошъл миналогодишният му учител от втори клас Коати. Той е едър мъж, с голяма къдрава коса, с голяма черна брада, с големи тъмни очи и с гръмлив глас. Той постоянно заплашва децата, че ще ги направи на парчета и че ще ги хване за яката и ще ги замъкне в полицията и прави какви ли не страшни муцуни; ала не наказва никога никого, дори винаги се усмихва под мустак, без да забележат другите. Учителите с Коати са осем, включително един дребен заместник без брада, който изглежда като момче. Един от учителите, тоя на четвърти клас, е куц, увит във вълнено шалче, винаги страдащ от болки. Тия болки той добил, като бил селски учител в едно влажно училище, от стените на което капела вода. Другият учител на четвърти клас е стар, съвсем побелял. По-рано той бил учител на слепите. Има един друг, добре облечен, с очила, с руси мустаци, когото наричат Адвокатчето, защото, като учителствувал, следвал за адвокат и получил диплом, дори написал една книга, в която учел как се пишат писма. Ала учителят ни по гимнастика е същински войник. Той е бил с Гарибалди и има на врата си белег от рана, причинена от сабя; ранили го при Милацо.
Директорът е висок, плешив, със златни очила, с посивяла брада, която стига до гърдите му, облечен в черно и копчетата му винаги са закопчани до под брадичката му. Той се държи с учениците много добре. Когато повика някои, за да им направи бележка, те влизат в стаята му разтреперани. Той не им се кара, а ги хваща за ръце и започва да им разправя, че не бивало да правят така, че трябвало да се разкаят и да обещаят да бъдат добри. При това той им говори толкова учтиво и толкова сладък глас, че всички излизат от стаята му със зачервени очи, повече засрамени, отколкото ако беше ги наказал.
Клетият директор! Той е винаги пръв на поста си. Сутрин причаква учениците и изслушва родителите им. Когато пък учителите вече се отправят към домовете си, той се върти още около училището, за да види да не би учениците да се пъхат под файтоните или да се потриват по улиците и да играят или да пълнят чантите с пясък и камъни. И всеки път, щом се покаже на някой ъгъл, висок и черен, учениците се разбягват на всички страни, като зарязват играта на перца и билярдни топки, а той ги заплашва отдалече с показалеца си, любезен и тъжен.
Майка ми казва, че никой не го е видял да се засмее след смъртта на сина му, който бил доброволец във войската. Той държи винаги портрета му пред очите си на масичката в дирекцията. След това нещастие той искал да си отиде; дори направил заявление до общината и го държал винаги на масичката си, като отлагал всеки ден да го изпрати, защото му било мъчно да остави децата. Но завчера изглежда се бил решил и баща ми, който бил при него в дирекцията, му казал:
— Колко е жалко, че си отивате, господин директоре! В това време влязъл един човек да запише едно момче, което идвало от друго училище в нашето поради смяна на жилището си. Като видял това момче, директорът се учудил, погледал го известно време, погледал и портрета, който държи на масата си, след това започнал да гледа пак момчето, като го привлякъл към себе си и го накарал да си дигне главата. Това момче приличало извънредно много на покойния му син.
— Добре — казал директорът, записал го, сбогувал се с бащата и останал замислен.
— Колко е жалко, че си отивате! — повторил баща ми.
Тогава директорът взел своето заявление за оставка, скъсал го на две и казал:
— Оставам!
Войниците
22, вторник
Неговият син, когато умрял, бил доброволец във войската, затова директорът, когато излезем от училище, винаги отива на булеварда да гледа войниците, като минават. Вчера минаваше един пехотен полк и петдесет ученика започнаха да скачат около музикантите, като пееха и удряха с линиите си върху чантите си. Ние — една група, стояхме на плочника и гледахме: Гароне, пристегнат в много тесните си дрехи, който ядеше един голям комат хляб, хубаво облеченият Вотини, който постоянно си махва косъмчетата от дрехите, Прекоси, синът на ковача, с бащиното си палто, Калабрийчето, Зидарчето, Кроси с червената си глава, Франти с нахалното си лице, а също и Робети, синът на артилерийския капитан, който спаси едно дете от омнибуса и сега ходи с патерици.
Франти се изсмя в лицето на един войник, който куцаше. Но веднага усети една ръка върху рамото си. Обърна се — беше директорът.
— Слушай — каза му директорът, — да се подиграваш с войник, когато е в строя и не може нито да си отмъсти, нито да отговори, е все едно да оскърбяваш вързан човек: това е подлост!
Франти изчезна.
Войниците минаваха по четирима в редица, потни и прашни, а пушките им блестяха на слънцето.
— Вие трябва да обичате войниците, деца — каза ни директорът. — Те са нашите защитници; ако утре някоя чужда войска нападне страната ни, те ще отидат да умрат за нас. И те са като вас момчета, само че са с няколко години по-големи от вас; те също ходят на училище: и между тях има бедни и богати, както между вас, и идват от всички краища на Италия. Погледнете ги, човек може да ги познае по лицето: минават сицилийци, сардинци, неаполци, ломбардци. Тоя полк е стар, от ония, които се сражаваха през 1848 година. Войниците са други, но знамето си е все същото. Колко души са загинали за страната под това знаме, двайсет години преди да се родите!
— Ето го! — извика Гароне.
И действително недалече се виждаше знамето, което се приближаваше към нас, над главите на войниците.
— Направете едно нещо, деца — каза директорът, отдайте вашия ученически поздрав, когато минава трицветното знаме.
Знамето, носено от един офицер, мина пред нас, цяло изпокъсано и избеляло, с ордени, окачени на върлината.
Ние всички заедно отдадохме своя поздрав. Офицерът ни погледна, усмихна се и отвърна на поздрава ни.
— Браво, деца! — извика някой зад нас.
Обърнахме се: беше един старец, който носеше синята лента на орден от Кримската война. Той беше запасен офицер.
— Браво! — каза той. — Вие извършихте нещо хубаво.
През това време музикантите на полка завиха в дъното на булеварда, заобиколени от множество деца, чиито весели викове придружаваха звуците на тръбите.
— Браво! — повтори старият офицер, като ни гледаше. — Който уважава знамето от малък, ще знае да го защищава, като порасне.
Закрилникът на Нели
23, сряда
Също и Нели, клетият гърбушко, вчера гледаше войниците, но с такъв израз на лицето, сякаш си мислеше: „Аз няма да стана никога войник!“
Той е добър и се учи, но е много слаб и бледен и диша с мъка. Винаги носи дълга престилка от черен сатен. Майка му е дребна руса жена, облечена в черно; тя идва винаги да го взема от училище, за да не излиза в бъркотията с другите, и го милва. В първите дни много ученици се смееха на гърбицата му и го удряха по гърба с чантите си, но той не се сърдеше и не казваше на майка си, за да не й причини мъка, като научи, че синът й е за посмешище на другарите си. Когато го подиграваха, той плачеше и мълчеше, с опряно на чина чело.
Но една сутрин Гароне скочи и извика:
— На първия, който си позволи да пипне Нели, ще стоваря такъв юмрук по чутурата, че ще се завърти три пъти!
Франти не обърна внимание на тия думи, но върху главата му се стовари юмрукът на Гароне и той се завъртя три пъти. След това никой не посмя да бутне Нели. Учителят постави Гароне на същия чин и те станаха големи приятели. Нели се привърза много към Гароне. Щом влезе в класа, веднага търси Гароне. И никога не си отива, без да каже:
— Сбогом, Гароне!
Така постъпва и Гароне с него. Когато Нели изтърве перо или учебник под чина, Гароне не го оставя да се навежда, а веднага се навежда и му подава учебника или перото; после му помага да си сложи нещата в чантата и да си облече палтото. Затова Нели го обича и когато учителят го хвали, е доволен, сякаш хвали самия него. Изглежда че Нели най-сетне е разказал всичко на майка си, и за подигравките през първите дни, и за това, което бе понесъл, и за другаря си, който го бе защитил и който го обича, защото ето какво се случи тая заран. Половин час преди свършването на часа учителят ме изпрати да занеса на директора програмата за урока. Когато бях в кабинета, влезе една руса жена, облечена в черно, майката на Нели, която каза:
— Господин директоре, има ли в класа на сина ми ученик, който се казва Гароне?
— Има — отвърна директорът.
— Ще имате ли добрината да го повикате за малко тук, тъй като имам да му кажа нещо?
Директорът извика прислужника и го прати в класа и след една минута Гароне се показа на вратата с голямата си, ниско подстригана глава, учуден. Щом го видя, жената се спусна към него, отпусна ръцете си върху рамената му и започна да го целува по лицето, като му казваше:
— Значи ти си Гароне, приятелят на сина ми, закрилникът на нещастното ми дете, ти си, мило, отлично момче!
После тя претърси бързо джобовете и чантата си и като не намери нищо, отвърза от шията си една верижка с кръстче, сложи я на врата на Гароне под вратовръзката и му каза:
— Вземи я, носи я, мило момче, за спомен от майката на Нели, която ти благодари и те благославя.
Първият в класа
25, петък
Гароне спечели любовта на всички ни, а Дероси възхищението ни. Дероси взе първа награда, ще бъде пръв и тая година, никой не може да му съперничи, всички признават превъзходството му по всички предмети. Той е пръв по смятане, по граматика, по свободно съчинение, по рисуване. Той схваща бързо всичко, има чудесна памет, успява във всичко без усилие, ученето за него сякаш е играчка. Вчера учителят му каза:
— Бог те е надарил с големи способности; гледай само да не ги похабиш.
Освен това той е едър, красив, с руси къдрави коси и е толкова пъргав, че като се подпре само на едната си ръка, прескача чина. Той знае вече и да се фехтова. Дванайсетгодишен е, син е на търговец, облечен е винаги в синьо с позлатени копчета, винаги е жив, весел и учтив с всички. През време на изпит помага на всички и никой не е дръзнал да прояви към него грубост или да му каже лоша дума. Само Нобис и Франти го гледат накриво, а в очите на Вотини се чете завист; ала той дори не забелязва това. Всички му се усмихват и го хващат за ръката, когато той обикаля из класа да прибира любезно писмените работи. Той подарява на другарите си илюстровани вестници, рисунки, всичко, което му подарят в къщи; за Калабрийчето направи една малка географска карта на Калабрия. И всичко раздава с усмивка на уста, без да му мисли много и без да проявява предпочитание към някого. Невъзможно е да не му завиждаш и да не се чувствуваш във всичко по-долу от него. Ах, и аз като Вотини му завиждам. И изпитвам горчивина, почти яд към него, когато се мъча да си науча уроците и си мисля, че по това време той вече много добре и без усилие ги е приготвил. Но после, когато отида на училище и го видя толкова хубав, засмян, тържествуващ, като го чуя колко свободно и уверено отговаря на въпросите на учителя, като видя колко е учтив и колко го обичат всички, тогава всяка горчивина, всеки яд изчезва от сърцето ми и започвам да се срамувам, че съм изпитвал такива чувства. Тогава ми се иска да бъда винаги близо до него, иска ми се да мога да уча все с него. Неговото присъствие, неговият глас ми вдъхват смелост, желание за работа, веселост, радост.
Учителят му даде да препише месечния разказ, който ще ни прочете утре. Разказът носи заглавието: Малкият ломбардски наблюдател. Дероси го преписваше тая сутрин и беше развълнуван от героичното дело, лицето му беше пламнало, очите му просълзени и устните му трепереха.
Аз го гледах.
Колко красив и благороден беше той! С какво удоволствие бих му казал в лицето открито.
— Дероси, ти струваш във всичко повече от мене! В сравнение с мене ти си мъж! Аз те уважавам и ти се възхищавам!
Малкият ломбардски наблюдател
Месечен разказ
26, събота
В 1859 година, през време на войната за освобождението на Ломбардия, няколко дни след сражението при Солферино и Сан Мартино, спечелено от французите и италианците против австрийците, в една хубава юнска утрин един малък кавалерийски отряд от Салуцо се движеше бавно по една самотна пътека към врага, като разузнаваше внимателно местността. Отрядът се предвождаше от един офицер и един подофицер и всички гледаха далече пред себе си с втренчени очи, смълчани, готови всеки миг да съзрат, че се белеят между дърветата униформите на неприятелите от предните постове. Така стигнаха до една селска къщичка, заобиколена от ясени. Пред нея стоеше само̀ едно дванайсетгодишно момче, което дялаше с нож един малък клон, за да си направи от него тояжка. От един прозорец на къщата висеше широко трицветно знаме. Вътре нямаше никой. Селяните, които бяха спуснали навън знамето, бяха избягали от страх пред австрийците.
Щом видя кавалеристите, момчето захвърли тоягата и сне шапката си. То беше хубаво момче, със смело лице, с големи сини очи и с руси, дълги коси. Беше по риза, разгърдено.
— Какво правиш тук? — запита го офицерът, като спря коня си. — Защо, не си избягал със семейството си?
— Аз нямам семейство — отвърна момчето. — Аз съм подхвърлено дете. Работя по малко на всички. Останах тук, за да видя войната.
— Видя ли да минават австрийци?
— От три дена не съм виждал.
Офицерът се позамисли; след това скочи от коня, остави войниците, извърнати към неприятеля, влезе в къщата и се качи на покрива. Къщата беше ниска, от покрива се виждаше само малка част от местността. „Трябва да се качим на дърветата“ — каза си офицерът и слезе.
Точно пред гумното се издигаше един много висок и тънък ясен, чийто връх се люлееше в синевата. Офицерът се замисли, погледна дървото, погледна войниците и след това изведнъж се обърна към момчето:
— Виждаш ли добре?
— Аз ли? — отвърна момчето. — Аз мога на една миля да видя врабче.
— Ще се качиш ли на върха на това дърво?
— На върха на това дърво ли? За половин минута ще се изкача.
— И ще можеш ли да ми кажеш какво виждаш оттам, има ли на оная страна австрийски войници, облаци прах, пушки да лъщят, коне?
— Разбира се, че ще мога.
— Какво искаш за тая услуга?
— Какво искам ли? — каза момчето усмихнато. — Нищо. Хубава работа! И после… ако беше за германците, за нищо на света. Но за нашите… Аз съм ломбардец.
— Добре. Качвай се.
— Ей сега, да си изуя обущата.
То си изу обущата, стегна си каиша на панталоните, хвърли шапката си в тревата и обгърна стъблото на ясена.
— Но почакай… — възкликна офицерът, като понечи да го задържи, обхванат от внезапен страх.
Момчето се обърна и го изгледа въпросително с хубавите си сини очи.
— Нищо — каза офицерът, — качвай се.
Момчето се покатери като котка.
— Гледайте пред себе си — извика офицерът на войниците.
След малко момчето стигна до върха на дървото. Обхванало с ръце стъблото, краката му бяха в листака, но гърдите му бяха открити. Слънчевите лъчи падаха върху русата му глава, която изглеждаше златна. Офицерът едва го виждаше — толкова малко беше момчето горе.
— Гледай направо и в далечината — извика офицерът.
За да вижда по-добре, момчето дръпна дясната си ръка от дървото и я сложи над очите си.
— Какво виждаш? — запита го офицерът.
Момчето се наведе към него и като сви ръката си във вид на тръба, отвърна:
— Двама души на коне по белия път.
— На какво разстояние оттук?
— На половин миля.
— Движат ли се?
— Стоят на едно място.
— Какво друго виждаш? — запита офицерът след минутно мълчание.
Момчето погледна вдясно. След това каза:
— Близо до гробищата, между дърветата, има нещо, което лъщи. Изглежда, че това са щикове.
— Виждаш ли хора?
— Не. Сигурно са скрити в житото.
В тоя миг острият писък на един куршум мина високо във въздуха и замря далече зад къщата.
— Слизай, момче! — извика офицерът. — Видели са те. Не искам друго. Слизай!
— Не ме е страх — отвърна момчето.
— Слизай… — повтори офицерът. — Какво друго виждаш вляво?
— Вляво ли?
— Да, вляво.
Момчето протегна глава вляво. В тоя миг друг писък, по-остър и по на ниско от първия, проряза въздуха. Момчето цяло изтръпна.
— Дявол да ги вземе! — възкликна то. — С мене се заяждат!
Куршумът беше минал край него.
— Долу! — извика повелително и сърдито офицерът.
— Веднага слизам — отвърна момчето. — Но дървото ме пази бъдете сигурен. Вляво, искате да знаете, нали?
— Вляво — отвърна офицерът, — но слизай.
— Вляво — извика момчето, като издаде гърдите на тая страна, — дето е параклисът, струва ми се, че виждам…
Трети яростен писък мина високо и почти в същия миг момчето почна да се свлича надолу, като се задържа за миг за стъблото и клоните и след това падна надолу с разперени ръце.
— Проклятие! — извика офицерът, като се затича.
Момчето падна по гръб на земята и остана проснато с разперени ръце; струя кръв течеше от лявата страна на гърдите му.
Подофицерът и двама войници скочиха от конете си. Офицерът се наведе и разгърди ризата: куршумът беше проникнал в левия дроб.
— Умряло е! — възкликна офицерът.
— Не, живо е! — отвърна подофицерът.
— Ах, клето, храбро момче! — извика офицерът. — Не се бой, не се бой!
Но докато му казваше да не се бои и натискаше с носната си кърпа раната, момчето облещи очи и отпусна глава — беше умряло. Офицерът побледня и го загледа втренчено, След това го положи върху тревата, изправи се и пак го загледа. Подофицерът и двамата войници, застанали неподвижно, също го гледаха. Другите бяха извърнати към неприятеля.
— Клетото момче! — повтори тъжно офицерът. — Клето и храбро момче!
След това се приближи до къщата, откачи от прозореца трицветното знаме и покри с него като с погребален саван малкия мъртвец, като остави само лицето му открито. Подофицерът сложи от страна на умрялото момче обувките, шапката, тояжката и ножа му.
Постояха още малко смълчани. След това офицерът се обърна към подофицера и му каза:
— Ще изпратим от лазарета да го вземат. То умря като войник и войници ще го погребат.
След тия думи той изпрати с ръка на умрялото момче една целувка и извика:
— На конете!
Всички се метнаха на конете си, отрядът се съедини отново и пое своя път.
При залез слънце цялата линия на италианските предни постове напредваше към неприятеля и по същия път, по който бе минал сутринта кавалерийският отряд, настъпваше в две редици една голяма дружина от стрелци, която няколко дни преди това бе храбро оросила с кръв хълма Сан Мартино. Вестта за смъртта на момчето се беше вече разнесла сред войниците, преди да напуснат стана. Пътеката, покрай която течеше едно поточе, минаваше на няколко крачки от къщата. Когато първите офицери на дружината видяха малкия труп, проснат в подножието на ясена и покрит с трицветното знаме, му отдадоха чест със саби. Един от тях се наведе над брега на поточето, целия покрит с цветя, откъсна две цветчета и ги хвърли върху него. Всички стрелци, които минаваха, късаха цветя и ги хвърляха върху умрялото момче. За няколко минути момчето бе покрито с цветя и офицерите и войниците, като минаваха, му изпращаха своя поздрав:
— Браво, ломбардче!
— Сбогом, момче! За тебе, русокосо момче! Да живее! Слава! Сбогом!
Един офицер му хвърли своя кръст за храброст, друг отиде да целуне челото му. И цветята продължаваха да валят върху босите му крака, върху окървавените му гърди, върху русата му глава.
А то си спеше там в тревата, покрито с трицветното знаме, с бледо, леко усмихнато лице. Клетото момче! То сякаш чуваше поздравите и беше доволно, че е дало живота си за своята Ломбардия.
Бедните
29, вторник
Да дадеш живота си за родната страна като ломбардчето е велика добродетел; но ти, сине, не пренебрегвай малките добродетели. Тая сутрин, като вървеше пред мене на връщане от училище, ти мина край една бедна жена, която държеше на колената си хилаво и бледно дете. Тя ти поиска милостиня. Ти я погледна и не й даде нищо, а в джоба си имаше пари. Слушай, синко, недей свиква да минаваш равнодушен край нищетата, която ти протяга ръка, и още по-малко покрай майка, която иска едно петаче за детето си. Помисли, че това дете може би е гладно, помисли за мъката на тая бедна жена. Представяш ли си колко отчаяно би плакала майка ти, ако някой ден се наложеше да ти каже: „Енрико, днес не мога да ти дам хляб!“ Когато аз дам на някой просяк едно петаче и той ми каже: „Бог да даде здраве на вас и на децата ви!“, ти не можеш да разбереш каква наслада дават на сърцето ми тия думи и благодарността, която чувствувам към тоя беден. Струва ми се, че наистина това пожелание ще ви запази здрави за много време, и се връщам в къщи доволна, като си мисля: „О, тоя беден ми даде много повече, отколкото аз на него!“
Е добре, направи така, че някой път да чуя това добро пожелание, предизвикано, заслужено от тебе, отделяй от време на време от малкото си пари по едно петаче, за да го пуснеш в ръката на някой старец без поддръжка, на някоя майка без хляб, на някое дете без майка. Бедните обичат милостинята на децата, защото не ги унижава и защото децата, които имат нужда от всички, приличат на тях. И затова около училищата винаги има бедни. Милостинята на един мъж е проява на милосърдие; но милостинята на едно дете е едновременно проява на милосърдие и милувка. Разбираш ли? Все едно че от ръката му падат едновременно едно петаче и едно цвете. Помисли, че на тебе не липсва нищо, а на тях им липсва всичко; че докато ти искаш да бъдеш щастлив, за тях е достатъчно да не умрат. Помисли колко е ужасно, че сред толкова великолепни сгради по улиците, дето минават файтони и облечени в кадифе деца, има жени и деца, които нямат какво да ядат. Да нямат какво да ядат! Боже мой! Деца като тебе, добри като тебе, умни като тебе, които сред един голям град нямат какво да ядат, подобни на зверове, загубени в някоя пустиня! О, никога вече, Енрико, никога вече не минавай покрай някоя майка, която проси, без да сложиш в ръката й едно петаче!
Декември
Търговецът
1, четвъртък
Баща ми иска всеки ден през ваканцията да каня в къщи някои от другарите си или пък аз да отивам у някого, за да се сприятеля малко по малко с всички.
В неделя ще отида да се разходя с Вотини, добре облечения, който си глади винаги дрехите и който завижда толкова много на Дероси. Днес дойде в къщи Гарофи, оня високият и мършавият, с носа на кукумявка и с малките и хитри очи, които шарят навсякъде. Той е син на дрогерист. Голям чудак е. Винаги брои парите, които има в джоба си, смята много бързо на пръсти и без помощта на таблицата за умножение. И трупа пари, той вече има книжка от училищната спестовна каса. Разбира се, той не похарчва никога нито едно петаче и ако някой чентезим падне под чиновете, способен е да го търси цяла седмица. Той прави като свраките, казва за него Дероси. Всичко, каквото намери: похабени пера, унищожени пощенски марки, топлийки, парченца восък, всичко прибира. Той вече повече от две години събира пощенски марки и притежава стотици от всяка страна. Подрежда ги в един голям албум и след като го изпълни, ще го продаде на книжаря. При това книжарят му дава безплатно тетрадки, тъй като му води много деца в книжарницата. В училище търгува постоянно, всеки ден продава различни предмети, лотарийни билети, разменя един предмет срещу друг; после се разкайва за размяната и си иска обратно нещата. Купува нещо за две петачета, а го продава за четири, играе на пера и никога не губи; препродава стари вестници на тютюнопродавеца и има една тетрадка, дето отбелязва сделките си. Тя цялата е изпълнена със сборове и изваждания. В училище той се учи по-добре по смятане и ако желае да получи медал, то е само за да има безплатен вход за кукления театър. Той ми се нрави и ме забавлява.
Ние двамата играхме на пазар с грамове и теглилки. Той знае точните цени на всички неща, познава грамовете и прави бързо книжни фунии като бакалите. Казва, че щом свършел училище, щял да си отвори дюкян. Щял да започне някаква нова търговия, измислена от него. Той остана много доволен, че му дадох чуждестранни пощенски марки и ми каза точно колко се продава всяка една за сбирка…
Преструвайки се, че чете вестник, баща ми го слушаше и се забавляваше. Джобовете на Гарофи винаги са натъпкани с дребни стоки, които той прикрива с връхната си черна дреха, и винаги изглежда замислен и зает като търговец. Но най му е присърце сбирката от пощенски марки.
Тя е неговото съкровище и за нея говори винаги, сякаш от нея ще извлече цяло богатство. Другарите го наричат скъперник и лихвар. Аз не. Аз го обичам, защото той ме учи на много неща, изглежда ми като възрастен човек. Корети, синът на продавача на дърва, казва, че той не би дал пощенските си марки, за да спаси живота на майка си. Баща ми не допуска това.
— Не бързай да го осъждаш — ми каза баща ми. — Той има тая страст, но има и сърце.
Суетност
5, понеделник
Вчера ходих на разходка по алеята „Риволи“ с Вотини и баща му. Като минавахме по улица „Дора Гроса“, видяхме Старди, оня, който рита другарите си, когато го смущават. Той се беше изправил пред витрината на една книжарница, втренчил очи в една географска карта; и кой знае от колко време беше там, защото той учи и по улицата. И едва ни поздрави, тоя недодялан хлапак.
Вотини беше облечен добре, дори много добре. Той носеше ботуши от шевро, украсени с червен шев, връхна дреха с везба и копринени пискюлчета, бяла касторена шапка и часовник. И се надуваше като паун. Но неговата суетност трябваше тоя път да си изпати. След като изминахме доста дълго разстояние нагоре по алеята, оставили назад баща му, който вървеше бавно, ние се спряхме на една каменна скамейка до едно скромно облечено момче, което изглеждаше уморено и замислено, с наведена глава. Един мъж, който трябваше да е баща му, се разхождаше под дърветата, като четеше вестник. Седнахме. Вотини се настани между мене и момчето. Той се сети веднага, че е облечен добре и поиска да накара съседа си да му се възхити и да му завиди.
Той вдигна крака си и ме запита:
— Видя ли офицерските ми ботуши?
Той ме запита, за да накара момчето да го погледне, ала то не му обърна внимание.
Тогава той свали крака си и ми показа копринените си пискюлчета и като гледаше изпод вежди момчето, ми каза, че тия копринени пискюлчета не му харесвали и че искал да ги замени със сребърни копчета. Но момчето не погледна и пискюлчетата.
Тогава Вотини започна да върти на показалеца си прекрасната си бяла касторена шапка. Но момчето сякаш нарочно не удостои с поглед и шапката.
Вотини, който започна да се ядосва, извади часовника си, отвори го и ми показа колелцата. Но момчето не обърна глава.
— Позлатен ли е? — запитах го аз.
— Не, златен е — отвърна той.
— Но не ще е целият от злато — казах аз, — все ще има и сребро.
— Не! — възрази той. И за да принуди момчето да погледне, навря часовника в очите му и каза: — Я погледни и кажи, не е ли вярно, че целият е от злато?
Момчето отвърна сухо:
— Не знам.
— О, о! — възкликна Вотини, изпълнен с яд. — Каква надменност!
В това време се приближи до нас бащата на момчето, който чу думите на Вотини. Той изгледа Вотини, след това каза рязко на сина си: „Мълчи!“, и като се наведе над ухото на Вотини, добави: „Той е сляп“.
Вотини тропна, скочи на крака и погледна момчето в лицето. Зениците му бяха стъклени, без израз, без поглед.
Вотини се почувствува унизен. Той наведе очи към земята и не продума дума. После едва промълви:
— Съжалявам… не знаех.
Но сляпото момче, което разбра всичко, каза с блага и печална усмивка:
— О, няма нищо!
Е, Вотини е суетен, но няма лошо сърце. През време на цялата разходка той вече не се засмя.
Първи сняг
10, събота
Сбогом, разходки по „Риволи“! Ето хубавия приятел на децата! Ето първия сняг! От снощи вали на гъсти и едри парцали като ясминови цветове! Тая заран ни беше много приятно, като гледахме как снегът се удряше в стъклата и се трупаше по корнизите на прозорците; учителят също така гледаше и си потриваше ръцете. И всички се радвахме, като си мислехме за топките, за леда, който ще дойде по-късно, и за огъня в къщи. Само Старди не обръщаше внимание на снега: той беше притиснал юмруците си към слепите си очи, всецяло вдълбочен в урока.
Каква красота!
Каква радост бе на излизане! Всички тичахме по улицата, като викахме и махахме с ръце, пълнехме си шепите със сняг и цапахме в него като кученца във вода. Чадърите на родителите, които чакаха вън, бяха побелели, шлемът на общинския стражар също беше побелял и нашите чанти за няколко минути побеляха. Всички изглеждаха извън себе си от радост, дори Прекоси, синът на ковача, оня бледничкият, който никога не се смее, и Робети, оня, който спаси детето от омнибуса, и той, клетият, подскачаше с патериците си. Калабрийчето, което никога не бе пипало сняг, си направи една топка и започна да я яде като праскова. Кроси, синът на зеленчукопродавачката, си напълни със сняг чантата. Зидарчето пък ни разсмя до пръсване, когато баща ми го покани да дойде утре у нас: устата му беше пълна със сняг и то като не смееше нито да го изплюе, нито да го глътне, стоеше така посрамено, без да продума дума.
Учителите също така излизаха от училище бързешком, като се смееха. Моята учителка от първи клас, клетата, също бързаше по снега, като пазеше лицето си със зеления си шал и кашляше. В това време стотици момчета от съседното училище крещяха и тичаха по белия килим, а учителите, прислужниците и дежурният викаха:
— В къщи! В къщи!
А снегът се сипеше по мустаците и брадите им, като проникваше дори в устните им. Но и те се смееха, като гледаха как весело учениците посрещат зимата…
„Вие посрещате радостно зимата, но има деца, които нямат нито дрехи, нито обувки, нито огън. Има хиляди други, които слизат в селата, като изминават дълъг път, носейки в премръзналите си ръце по някое дърво, за да затоплят училището. Има стотици училища, почти заровени в снега, голи и мрачни като пещери, където децата се задушават от пушек или зъбите им тракат от студ. Те гледат с ужас белите парцали, които непрекъснато падат и се натрупват върху далечните им колиби, заплашени от лавините. Вие посрещате радостно зимата, деца. Помислете за хилядите създания, на които зимата носи нищета и смърт.“
Зидарчето
1, неделя
Зидарчето дойде днес в ловджийски дрехи, износени от баща му и след това прекроени, със следи от вар и гипс. Баща ми желаеше дори повече от мене да дойде то у нас. Какво удоволствие ни направи! Щом влезе, то си свали баретката, овлажняла от снега, и я пъхна в джобчето си; след това пристъпи напред с нехайната походка на уморен работник, като обръщаше насам и натам облото си като ябълка лице, със сплескан нос. Когато влезе в трапезарията, то хвърли поглед върху мебелите и като спря очите си върху една малка картина, която представлява Риголето, един гърбав смешник, направи „заешка муцуна“. Човек не може да не се засмее, като го види да прави „заешка муцуна“.
Започнахме да играем с кубчета. То умее да прави извънредно сръчно кули и мостове, които сякаш по някакво чудо не падат; и всичко прави съвсем сериозно, с търпеливостта на възрастен човек. Между една кула и друга ми разправи за семейството си. Те живеели в едни таван. Баща му посещавал вечерно училище, за да се научи да чете, а майка му била от Биела. Разбира се, те сигурно го обичат, защото е облечено като бедно дете, ала с топли, добре закърпени дрехи и вратовръзката му е вързана добре от ръцете на майка му. Баща му, каза ми то, бил грамаден човек, който едва се промъквал през вратите, но бил добър и винаги наричал сина си „заешка муцуна“. Ала синът е дребен.
В четири часа закусихме заедно, седнали на канапето. Когато станахме, аз посегнах да изчистя облегалото, изцапано с бяло от палтото на Зидарчето, но татко не ми даде — той ми хвана ръката и го изчисти после сам, без да го види някой. Като играехме, едно копче от палтото на Зидарчето се откъсна и майка ми го заши. То се изчерви и гледа как майка ми го шиеше. То беше толкова учудено и смутено, че едва си поемаше дъха.
След това му дадох да разгледа албуми с карикатури. Без да забележи, то подражаваше толкова добре гримасите на нарисуваните лица, че и баща ми се смееше.
Зидарчето беше толкова доволно, когато си тръгна, че забрави да си сложи на главата баретката. Когато стигна на площадката на стълбата, за да ми покаже благодарността си, направи ми още веднъж „заешка муцуна“. То се нарича Антонио Рабуко, на осем години и осем месеца е…
„Знаеш ли, синко, защо не ти дадох да изчистиш канапето? Защото да го изчистиш в негово присъствие, щеше да бъде все едно да го укориш, задето го е изцапало. И това нямаше да бъде хубаво, защото не го направи нарочно и защото го направи с дрехите на баща си, който ги е напрашил с гипс, когато е работел. А онова, което полепва по дрехите, когато човек работи, не е мръсотия, може да бъде прах, вар, лак, всичко, каквото поискаш, но не мръсотия. Работата не омърсява човека. Не казвай никога за някой работник, който се връща от работа, че е мръсен. Трябва да казваш, че по дрехите му има белези и следи от неговия труд. Не забравяй това. И обичай Зидарчето, първо, защото е твой другар, и после, защото е син на работник.“
Снежната топка
16, петък
Снегът все вали, вали. Тая заран на излизане от училище се случи нещо лошо. Ято деца, едва изскочили на булеварда, започнаха да се замерят с топки от оня воден сняг, който ги прави твърди и тежки като камък. Много хора минаваха по плочника.
Един господин извика:
— Престанете, уличници!
И тъкмо в тоя миг се чу остър вик от другата страна на улицата и видяхме един старец без шапка, който се олюляваше, покрил лицето си с ръце. До него едно момче викаше:
— Помощ! Помощ!
Веднага се притекоха хора от всички страни. Старецът беше ударен с топка в окото. Всички деца се пръснаха като стрели.
Аз стоях пред книжарницата, дето беше влязъл баща ми, и видях как неколцина от моите другари дойдоха тичешком, размесиха се между хората, които бяха около мене, и си дадоха вид, че гледат във витрините. Между тях бяха Гароне с обичайното хлебче в джоба, Корети, Зидарчето и Гарофи, събирачът на пощенски марки. През това време около стареца се събра цяла тълпа. Един стражар и неколцина граждани тичаха насам-натам, заплашваха и питаха:
— Кой? Кой беше? Ти ли? Кажете, кой беше? И гледаха ръцете на децата дали са измокрени от сняг.
Гарофи беше до мене. Забелязах, че цял трепереше и лицето му беше бледо като на мъртвец.
— Кой е? Кой беше? — продължаваха да викат хората.
Тогава Гароне каза тихо на Гарофи:
— Хайде, иди да кажеш, че си ти. Ще бъде подло да оставиш да хванат някой друг.
— Но аз не го направих нарочно! — отвърна Гарофи, като трепереше като лист.
— Няма значение, изпълни си дълга — настоя Гароне.
— Но нямам кураж!
— Дай си кураж, аз ще те придружа.
През това време стражарят и гражданите викаха все по-високо:
— Кой? Кой беше? Едно стъкло от очилата му влязло в окото. Ослепили човека! Разбойници!
Аз помислих, че Гарофи ще падне на земята.
— Ела — каза му решително Гароне, — аз ще те защитя — и като го хвана за ръката, бутна го напред, подкрепяйки го като болник.
Хората видяха и разбраха и няколко души се затекоха с вдигнати юмруци. Но Гароне застана по средата и извика:
— Десет души се нахвърляте срещу едно дете?!
Тогава гражданите се спряха и един общински стражар хвана Гарофи за ръката и го отведе, като си проправяше път през тълпата, в една продавница на тестени изделия, дето бяха подслонили ранения старец. Щом го видях, аз познах веднага стария чиновник, който живее с племенника си на четвъртия етаж в нашата къща. Бяха го настанили на един стол, с носна кърпа на очите.
— Аз не го направих нарочно! — повтаряше Гарофи през сълзи, здравата изплашен. — Аз не го направих нарочно!
Двама-трима души го тласнаха силно в дюкяна, като извикаха:
— На колене! Искай прошка! — и го повалиха на земята.
Но две силни ръце веднага го изправиха на крака и един решителен глас каза:
— Не, господа! — Беше нашият директор, който бе видял всичко. — Понеже има смелостта да си признае, никой няма право да го унижава.
Всички мълчаха.
— Поискай прошка! — каза директорът на Гарофи.
Гарофи се разплака и прегърна колената на стареца, а той намери главата му с ръка и помилва косите му.
Тогава всички казаха:
— Върви си, момче, върви си в къщи!
Баща ми ме измъкна от тълпата и из пътя ми каза:
— Енрико, в подобен случай би ли имал смелостта да изпълниш дълга си, да признаеш вината си?
Аз му отговорих утвърдително.
И той добави:
— Дай ми думата си на сърцато и честно момче!
— Давам ти я, татко!
Учителките
17, събота
Днес Гарофи очакваше изплашен, че ще бъде хубаво насолен от учителя. Но учителят не се яви и понеже отсъствуваше и помощникът, дойде да ни предаде урок госпожа Кроми, най възрастната от учителките, която има двама големи сина и е учила да четат и пишат много от госпожите, които сега идват да придружават децата си в училище „Гарети“. Днес тя беше тъжна, защото единият й син е болен. Щом я видяха, учениците почнаха да шумят, но тя бавно и спокойно каза:
— Уважавайте белите ми коси. Аз не съм само учителка, аз съм и майка.
След това никой не посмя да приказва, дори нахалният Франти се задоволи да й се подиграва скришно.
В класа на Кроми бе изпратена Делкати, учителката на брат ми, а на мястото на Делкати — оная, която наричат Монахинята, защото винаги е облечена в черно и носи черна престилка. Лицето й е дребно и бяло, косите винаги пригладени, очите много светли и гласът толкова слаб, че когато говори, сякаш шепне молитви. И нищо не й се разбирало, казва майка ми. Макар че е много кротка и боязлива, със слаб и равен глас, който едва се чува, макар че не вика и не се гневи, държи децата тихи и най-буйните навеждат глава, щом ги предупреди само с пръст; в нейния клас е тихо като в черква и поради това също я наричат Монахинята.
Но има една друга, която също ми харесва: учителката на първи клас, паралелка № 3. Тя е млада, с розово лице, на което има две хубави трапчинки. На малката си шапка има голямо червено перо, а на шията си носи малък кръст от жълто стъкло. Тя е винаги весела, държи класа си весел, винаги се усмихва и винаги вика със сребърния си глас така, сякаш пее.
За да въдвори тишина, тя удря по масата с пръчка или пък пляска с ръце. Когато децата излязат, тя тича като момиченце подир едно или друго, за да ги подреди в редица. На едно вдига яката, на друго закопчава копчетата на палтото, за да не настинат, и ги придружава чак до улицата, за да не се сбият, моли родителите да не ги наказват в къщи и носи хапчета на ония, които кашлят. Тя заема маншона си на ония, на които е студено. Най-малките я безпокоят постоянно — те я милват и искат да ги целува, като дърпат воала и наметката й; но тя ги оставя да правят каквото искат и целува всички, като се смее. В къщи се връща всеки ден разрошена и с пресипнал глас, запъхтяна и доволна, с хубавите си трапчинки и с червеното си перо. Тя предава и рисуване на момичетата и поддържа със своя труд майка си и един брат.
В дома на ранения
16, неделя
При учителката с червеното перо учи племенничето на стария чиновник, когото Гарофи удари в окото със снежна топка. Ние го видяхме днес в къщата на чичо му, който го гледа като свой син. Аз бях свършил преписването на месечния разказ „Малкият флорентински писар“, който учителят ми даде да препиша, когато татко ми каза:
— Да идем на четвъртия етаж да видим как е окото на оня господин.
Влязохме в една почти тъмна стая, в която старецът седеше на леглото, подпрян с много възглавници. До главата му бе седнала жена му, а в един ъгъл се забелязваше неговият племенник. Окото на стареца беше превързано. Той остана много доволен, като видя баща ми, покани ни да седнем и ни каза, че бил по-добре, че окото му не само не било загубено, но след няколко дни щял да бъде излекуван.
— Това беше едно нещастие — добави той. — Съжалявам за уплахата на онова клето момче.
След това ни заговори за лекаря, който трябвало да дойде в тоя час. Тъкмо в тоя момент звънецът иззвъня.
— Лекарят е — каза госпожата.
Вратата се отваря… И кого виждам? Гарофи с дългото си палто, изправен на прага, с наведена глава, не смее да влезе.
— Кой е? — пита болният.
— Момчето, което хвърли топката — отвръща баща ми.
Тогава старецът каза:
— О, клето дете, ела, ела! Ти идваш да се осведомиш за състоянието ми, нали? По-добре съм, бъди спокоен, по-добре, почти съм излекуван. Ела тука.
Смутен, Гарофи се приближи до леглото, като правеше усилие да не заплаче. Старецът го помилва, но той не можеше да говори.
— Благодаря ти — каза старецът, — хайде иди да кажеш на баща си и на майка си, че всичко върви добре, да не се тревожат вече.
Но Гарофи не се помръдна, той сякаш искаше да каже нещо, но не смееше.
— Какво искаш да ми кажеш?
— Аз… нищо.
— Е добре, сбогом, довиждане, момче; иди си с мир в сърцето.
Гарофи отиде до вратата, но се спря и се обърна назад към племенника, който вървеше подир него и го гледаше с любопитство. Изведнъж той извади изпод палтото си някакъв предмет и го пъхна в ръката на момчето, като му каза бързо:
— За тебе е! — и дим да го няма.
Момчето занесе увития предмет на чичо си. Отгоре бе написано: „Подарявам ти го.“ Погледнаха вътре и възкликнаха от удивление. Това беше прочутият албум с неговата сбирка от пощенски марки. Гарофи бе донесъл сбирката, за която говореше винаги, на която възлагаше толкова надежди и която му струваше толкова усилия; тя беше неговото съкровище, половината от живота му. Клетото момче! Сега то я подаряваше в замяна на прошката.
Малкият флорентински писар
Месечен разказ
Той беше ученик в четвърти клас. Беше прелестно дванайсетгодишно флорентинче с черни коси и бяло лице, най-големият син на един чиновник по железниците, който имаше голямо семейство и малка заплата и поради това живееше в оскъдица. Баща му го обичаше много и беше добър и снизходителен към него. Снизходителен във всичко освен в училищните работи. В това отношение той беше много взискателен и строг, защото синът му трябваше да се подготви да заеме скоро някоя служба, за да помага на баща си. И за да можеше скоро да стане нещо от него, той трябваше да се труди много в кратко време.
И макар че момчето се учеше добре, бащата постоянно го увещаваше да учи.
Бащата беше вече в напреднала възраст, а и многото работа го беше предивременно състарила. Все пак, за да посреща нуждите на семейството си, освен многото работа, която му налагаше службата, вземаше още оттук-оттам и извънредна работа за преписване и прекарваше голяма част от нощта на масата. Напоследък той се беше условил с една издателска къща, която издаваше вестници и книги на свезки, да написва адресите на абонатите и за петстотин адреса, написани с едри и правилни букви, получаваше три лири. Но тая работа го изморяваше и той се оплакваше често, когато обядваше със семейството си.
— Очите ми си отиват — казваше той, — тая нощна работа ме съсипва.
Един ден синът му каза:
— Татко, нека работя аз вместо тебе; ти знаеш, че пиша точно като тебе.
Но бащата му отвърна:
— Не, синко. Ти трябва да учиш. Твоето училище е много по-важно от моите адреси. Съвестно ми е да ти открадна дори един час. Благодаря ти, но не искам и не ми говори повече за това.
Момчето знаеше, че по тия работи беше безполезно да настоява пред баща си и не настоя. Но ето какво направи. То знаеше, че баща му преставаше да пише точно в полунощ и излизаше от работната си стаичка, за да отиде в спалнята. Понякога то го чуваше: след като часовникът удареше дванайсет, баща му ставаше веднага от стола и тръгваше с бавни стъпки към спалнята.
Една нощ то чака, докато баща му си легна, облече се тихо, отиде на пръсти в стаичката, запали газената лампа, седна на масата, върху която имаше куп бели листове със списъка на адресите, и започна да пише, като имитираше точно почерка на баща си. То пишеше с добро желание, радостно, но и с малко страх. Написаните листове се трупаха и от време на време то оставяше писалката, за да си потърка ръцете, и след това почваше отново с още по-голямо усърдие, като се ослушваше и се усмихваше. То написа сто и шестдесет адреса: една лира! Тогава спря, остави писалката, откъдето я беше взело, угаси лампата и се върна на пръсти в леглото си.
Тоя ден на обед бащата седна на масата в добро настроение. Той не беше забелязал нищо. Той работеше механически, като измерваше работата на часове и си мислеше за друго; написаните листове преброяваше на следния ден. Той седна на масата в добро настроение и като удари с ръка сина си по рамото, каза:
— Баща ти е още добър работник, какъвто го смятате! Снощи за два часа извърших една трета повече работа, отколкото друг път. Ръката е още пъргава и очите изпълняват дълга си.
И Джулио, доволен, без да издаде нещо, си каза: „Клетият татко, освен печалбата аз му давам и задоволството да се смята подмладен. Карай, не бой се!“
Насърчен от добрия си успех, следната нощ, като удари дванайсет часа, Джулио пак отиде да работи. И така направи няколко нощи. И баща му не забелязваше нищо. Само веднъж, на вечеря, той възкликна:
— Странно, колко много газ се харчи в тая къща от късо време насам!
Джулио изтръпна; но баща му не каза друго. И нощната работа продължи.
Но като прекъсваше така съня си всяка нощ, Джулио не почиваше достатъчно, заран ставаше от леглото изморен и вечер, когато подготвяше уроците си, с мъка държеше очите си отворени. Една вечер, за пръв път през живота си, заспа върху тетрадката си.
— Воля! Воля! — извика баща му. — На работа! Джулио се стресна и се залови за работа. На следната вечер и през следващите дни стана същото, дори нещо по-лошо. Той дремеше над учебниците си, сутрин ставаше по-късно от друг път, уроците си учеше без желание, сякаш не му се учеше. Баща му започна да го наблюдава, след това да се замисля и накрай да го кори — нещо, което не бе принуждаван никога да прави.
— Джулио — каза му той една сутрин, — ти криеш нещо от мене, ти не си вече такъв, какъвто беше преди. Това не ми харесва. Внимавай, всичките надежди на семейството са в тебе. Аз съм недоволен от теб, разбираш ли?
При тоя укор, първия истински строг укор, който му се отправяше, момчето се разтревожи: „Да — каза си той — вярно е; така не може да продължава; трябва да се тури край на измамата.“
Но вечерта през същия тоя ден баща му каза на вечерята много весело:
— Знаете ли, че от адресите тоя месец спечелих трийсет и две лири повече, отколкото през миналия месец?
И при тия думи той извади изпод масата една книжна фуния с бонбони, които бе купил, за да отпразнува с децата си извънредната печалба, и които всички посрещнаха с ръкопляскане. Тогава Джулио се насърчи и си каза: „Не, клети татко, аз няма да престана да те мамя; аз ще направя по-големи усилия да уча през деня, но ще продължа да работя нощем за теб и за другите.“
И бащата добави:
— Трийсет и две лири повече! Доволен съм… но тоя тук — и посочи Джулио, — тоя е, който ми създава неприятности.
Джулио посрещна мълчаливо укора, като преглътна двете сълзи, които бяха готови да се отронят; но в същото време усети в сърцето си голяма наслада.
И продължи да работи усилено. Но към умората се прибавяше нова умора и за него ставаше все по-трудно да издържа. Така изминаха два месеца. Бащата продължаваше да кори сина си и да го гледа все по-навъсено. Един ден отиде да поиска сведения от учителя, който му каза:
— Да, учи се, защото е способен. Но няма вече предишното добро желание. Дреме, прозява се, разсеян е. Съчиненията му са кратки, нахвърляни набързо, с лош почерк. О, той би могъл да се учи много, много по-добре!
Вечерта бащата дръпна момчето настрана и му каза такива тежки думи, каквито то не бе чувало никога.
— Джулио, ти виждаш, че аз работя, че съсипвам живота си за семейството. Ти не ми помагаш. Ти не милееш за мене, нито за братята си и майка си!
— Ах, не! Не говори така, татко! — извика синът разплакан и отвори уста да признае всичко.
Но баща му го прекъсна, като каза:
— Ти знаеш положението на семейството ни; знаеш, че са необходими добра воля и жертви от страна на всички. Аз самият, както виждаш, съм принуден да удвоявам работата си. Разчитах, че тоя месец ще получа извънредно възнаграждение от сто лири, но тая сутрин узнах, че няма за получа нищо!
При тая новина Джулио веднага потисна дълбоко в себе си изповедта, която беше готова да се излее от душата му, и повтори решително на себе си: „Не, татко, аз няма да ти кажа нищо; ще запазя тайната, за да мога да работя за тебе. За мъката, която ти причинявам, ще ти се отплатя другояче. За училището ще уча достатъчно, за да мога да преминавам в по-горен клас. Важното за мене е да ти помагам да изкарваш прехраната ни и да облекчавам труда ти, който те убива.“
И той продължи да работи. Изминаха още два месеца на нощен труд и дневна изтощеност, на отчаяни усилия от страна на сина и на горчиви укори от страна на бащата. Но най-лошото беше, че бащата постепенно изстиваше към сина си, говореше с него рядко, сякаш го смяташе за пропаднал син, от когото не можеше нищо да се очаква, и избягваше дори да срещне погледа му.
Джулио виждаше това и страдаше и когато баща му обръщаше гръб, той му изпращаше скритом целувка с чувството на тъжна и състрадателна нежност. Разяждан от мъката и изтощителния труд, той слабееше и бледнееше и биваше принуден все повече да занемарява уроците си. Разбираше добре, че един ден трябваше да се тури край на това и всяка вечер си казваше: „Тая нощ няма да стана!“ Но щом часовникът удареше дванайсет, в момента, когато трябваше да утвърди енергично намерението си, той започваше да изпитва угризения на съвестта, струваше му се, че ако остане в леглото, ще измени на дълга си, ще открадне една лира от баща си и семейството си. И той ставаше пак, като си мислеше, че някоя нощ баща му ще се събуди и ще го изненада или че ще забележи случайно измамата, като преброи два пъти написаните адреси; и тогава всичко ще свърши естествено, без стъпка от негова страна, каквато той нямаше смелост да направи. И продължаваше нощната работа.
Но една вечер като вечеряха, бащата изрече думи, които бяха решителни за него. Майка му го погледна и понеже видът му й се стори по-болезнен от друг път, му каза:
— Джулио, ти си болен.
След това тя се обърна към бащата и каза тревожно:
— Джулио е болен. Погледни го колко е бледен! Джулио, какво ти е?
Бащата го погледна бегло и каза:
— Лошото съзнание се отразява зле върху здравето. Той не беше такъв, когато беше прилежен ученик и сърдечен син.
— Но той е зле! — възкликна майката.
— Не ме е грижа вече! — отвърна бащата.
Тия думи пронизаха като нож сърцето на клетото момче. Ах, не го е вече грижа! Баща му, който някога потреперваше само като го чуеше, че кашля! Значи не го обича вече, сега няма вече съмнение, той е мъртъв за сърцето на баща си… „Ах, не, татко — каза си със свито от мъка сърце, сега наистина е свършено, без твоята любов аз не мога да живея, аз ще ти кажа всичко, няма да те мамя вече, ще се уча като преди. Да става каквото ще, стига да ме обикнеш отново, клети татко! О, тоя път съм уверен в решението си!“
Въпреки това през нощта той стана пак повече по силата на навика, отколкото поради друго. И след като вече бе станал, той поиска да отиде да се сбогува, да види пак за няколко минути в тишината на нощта за последен път стаичката, в която бе свършил тайно толкова много работа, със сърце, пълно със задоволство и нежност. И когато се озова отново на масата със запалена лампа и видя белите листове, върху които нямаше вече да пише ония имена на градове и хора, които вече знаеше наизуст, бе обхванат от голяма скръб и с поривисто движение грабна писалката, за да започне отново работата, с която беше свикнал. Но като протегна ръката си, блъсна една книга и книгата падна. Той изтръпна. Ако баща му се събуди! Разбира се, нямаше да го завари, че върши нещо лошо, той сам бе решил да му каже всичко; но все пак… Да чуе, че неговите стъпки се приближават в мрака… да бъде заварен в тоя час, в тая тишина… и майка му би се събудила и изплашила… За пръв път Джулио си помисли, че баща му, като узнае всичко, ще изпита унижение пред сина си… и всичко това почти го ужаси. Той се ослуша с притаен дъх… Не чу шум. Подслуша на ключалката на вратата, която беше зад гърба му — нищо. Цялата къща спеше. Баща му не беше чул. Той се успокои. И започна да пише. Листовете с адресите се трупаха едни върху други. Той чу отмерените стъпки на общинските стражари долу по пустата улица; след това шум от файтон, който изведнъж спря; след известно време се разнесе шумът на редица коли, които минаваха бавно: след това настъпи дълбока тишина, нарушавана от време на време от далечния лай на куче. И той пишеше, пишеше. А през това време баща му беше зад него. Той стана, като чу падането на книгата, и почака сгоден момент: шумът от колите заглуши стъпките му и лекото скърцане на вратата. И той беше там — с побелялата си глава над черната главичка на Джулио. Като видя плъзгането на перото върху белите листове, в миг отгатна всичко, спомни си всичко, разбра всичко и отчаяно разкаяние и безкрайна нежност изпълниха душата му и го приковаха над детето му. Изведнъж Джулио нададе остър вик — две треперещи ръце бяха стиснали главата му.
— О, татко, татко, прости ми, прости ми! — извика Джулио, като позна баща си по плача му.
— Ти ми прости! — отвърна бащата, като ридаеше и покриваше челото му с целувки. — Аз разбрах всичко, знам всичко, аз ти искам прошка, свето мое създание. Ела, ела с мене!
И той го отведе или по скоро отнесе в леглото на събудената му майка, хвърли й го в обятията и каза:
— Целуни тоя ангел-син, който от три месеца не спи и работи за мене, а аз му измъчвам сърцето, на него, който ни изкарва хляба!
Майката го притисна, без да може да проговори. После каза:
Върви спи, дете мое, върви спи и почивай! Занеси го в леглото — обърна се тя към мъжа си.
Бащата взе Джулио на ръце, отнесе го в стаята му и го сложи в леглото, като се задъхваше и го милваше.
— Благодаря, татко — повтаряше синът, — благодаря, но иди да си легнеш и ти. Аз съм доволен, иди да си легнеш, татко.
Но баща му искаше да го види заспал. Той седна до леглото, хвана му ръката и му каза:
— Спи, спи, сине мой!
Изтощен, Джулио най-сетне заспа и спа много часове, наслаждавайки се за пръв път след толкова месеци на спокоен сън, изпълнен с приятни сънища. Когато отвори очи, слънцето беше вече отдавна изгряло. Най-напред усети, а след това видя бялата глава на баща си, опряна върху ръба на малкото легло.
Бащата бе прекарал нощта така, с чело близо до сърцето на Джулио, и още спеше.
Воля
28, сряда
От нашия клас само Старди има сила да извърши това, което е извършил малкият флорентинец. Тая заран станаха две събития в училище. Гарофи щеше да полудее от радост, че му върнаха албума с три пощенски марки от република Гватемала в прибавка, каквито търсеше от три месеца. Старди пък получи втора награда. Старди е пръв в класа след Дероси! Всички останаха учудени. Кой би казал това през октомври, когато баща му го доведе в училище загърнат в онова грамадно зелено палто и каза на учителя пред всички: „Имайте голямо търпение, защото е много тъпа глава!“
Отначало всички го наричаха дървена глава. Но той каза: „Или ще пукна, или ще успея“.
И се залови да учи здравата; и учеше денем и нощем, в къщи, в училището, на разходка, със стиснати зъби и свити юмруци, търпелив като вол, упорит като катър, без да обръща внимание на подигравките, като отвръщаше с ритници на тия, които го безпокояха. И тая дебела глава надмина всички.
Той не разбираше нищо от смятане, съчиненията му изобилствуваха с грешки, не можеше да запомни едно изречение. А сега решава задачите, пише правилно и пее уроците си като песен. Човек може да отгатне желязната му воля по външността му — той е нисък, набит, с четвъртита глава и просто без врат, с къси и дебели ръце и с груб глас. Той се учи дори от късовете вестници и от театралните афиши. И винаги когато има десет петачета, си купува книга. Вече си е подредил малка библиотека и веднъж, когато беше в добро настроение, се изтърва да ми каже, че щял да ме заведе в къщи, да я видя. Той не говори с никого, не играе с никого, винаги е на чина с юмруци на слепите очи, неподвижен като скала и заслушан в учителя.
Колко трябва да се е трудил, клетият Старди. Макар че беше нетърпелив и в лошо настроение, тая заран учителят, когато раздаваше медалите, му каза:
— Браво, Старди! Който постоянствува, побеждава.
Но той не изглеждаше никак възгордян, не се усмихна, и щом се върна на чина с медала си, подпря с юмруци слепите си очи и стана по неподвижен и по-внимателен отпреди.
Но най-забавното стана на излизане, когато го чакаше баща му — дебел и нисък като него, с едро лице и груб глас. Той не очакваше тоя медал и не искаше да повярва, та трябваше учителят да го увери. Тогава той се засмя радостно и удари сина си с ръка по тила, като каза високо:
— Браво, бе тиквеник! — и го гледаше смаян, като се усмихваше.
Всички се усмихвахме с изключение на Старди. Той мислеше вече за утрешните уроци.
Признателност
31, събота
Уверен съм, че твоят другар Старди не се оплаква никога от учителя си. „Учителят беше в лошо настроение, нетърпелив“ — ти казваш това с тон на негодувание. Помисли ли колко пъти ти сам си проявявал нетърпеливост и към кого? Към баща си и към майка си, към които твоята нетърпеливост е престъпление. Твоят учител има право понякога да бъде нетърпелив! Помисли от колко години се труди той за децата. И ако между тях е имало много сърдечни и любезни, имало е и твърде много непризнателни, които са злоупотребявали с добрината му и не са признавали труда му, като са му причинявали повече огорчения, отколкото задоволство. Помисли, че и най-светият човек на земята, поставел на неговото място, може понякога да бъде побеждаван от гнева. И после, ако знаеше колко пъти учителят идва да преподава болен само защото болестта му не е достатъчно тежка, за да отсъствува! Той е нетърпелив, защото страда, и за него е голяма мъка да вижда, че вие не забелязвате болестното му състояние и злоупотребявате с него! Уважавай и обичай учителя си, синко! Обичай го, защото баща ти го обича и почита; защото той посвещава живота са на толкова много деца, които ще го забравят; обичай го, защото ти просвещава ума и ти възпитава душата; защото един ден, когато станеш мъж и няма да бъдем вече на света нито аз, нито той, неговият образ често ще ти се явява в паметта до моя и тогава ще видиш израза на скръб и умора върху доброто му, благородно лице, на които сега не обръщаш внимание. Ще си го спомниш и ще изпиташ мъка дори след трийсет години; и ще се срамуваш, ще изпитваш скръб, че не си го обичал, че си се отнасял зле към него. Обичай учителя си, защото той принадлежи към едно голямо семейство от петдесет хиляди основни учители, пръснати из цяла Италия, които са духовни бащи на милионите деца, които растат до тебе; недостатъчно признати и зле възнаградени работници, които подготвят за страната ни един по-добър народ. Аз няма да бъда доволен от любовта ти, която храниш към мене, ако не я проявяваш към всички, които ти правят добро. А между тях твоят учител е първият след родителите ти. Обичай го, както би обичал моя брат; обичай го, когато те милва и когато те кори, когато е справедлив и когато ти се струва, че е несправедлив, обичай го, когато е весел и любезен, и още повече го обичай, когато го видиш печален. Обичай го винаги. И произнасяй винаги с почит името учител, което след това на бащата е най-благородното и най-сладкото име, което може един човек да даде на друг.
Януари
Заместник-учителят
4, сряда
Баща ми имаше право: учителят ми беше в лошо настроение, защото не бил добре със здравето. И действително от три дни вместо него идва заместникът, оня, дребният, без брада, който изглежда като младеж. Тая сутрин се случи нещо лошо. През първия и втория ден учениците дигаха шум, защото заместникът е много търпелив и се задоволяваше само да им казва:
— Пазете тишина, пазете тишина, моля ви се! Но тая сутрин бе прехвърлена мярката. Такъв шум се дигаше, че вече не се чуваха думите му. Той предупреждаваше, молеше, но напразно. Два пъти директорът надникна от вратата. Но щом си отидеше, шумът нарастваше като на пазара. Гароне и Дероси много пъти се обръщаха и правеха знаци на другарите си да мируват, защото беше срамота. Но никой не им обръщаше внимание. Само Старди стоеше мирен, с лакти на чина и с юмруци на слепите си очи, и мислеше може би за прочутата си библиотека. Гарофи пък, оня с нос като кука, правеше списък на желаещите да участвуват срещу два чентезима в лотарията за една джобна мастилница. Другите бъбреха и се смееха, звъняха с върховете на писци, забити в чиновете, и си хвърляха с ластиците на чорапите сдъвкани парченца хартия. Заместникът хващаше за ръката ту един, ту друг, раздрусваше го, а един изправи до стената — напразно. Той не знаеше вече какво да прави и току се молеше:
— Но защо правите така? Искате да ми навлечете някое мъмрене ли?
След това удряше с юмруци по масата и викаше с гневен и плачлив глас:
— Тишина! Тишина! Тишина!
На човек му ставаше жално, като го слушаше. Но шумът растеше непрекъснато.
Франти му хвърли една книжна стрела, неколцина мяукаха като котки, други се удряха с ръка по главата. Бъркотията не се поддаваше на описание. Неочаквано влезе слугата и каза:
— Господин учителю, директорът ви вика.
Учителят стана и излезе бързо, като направи отчаян жест.
Тогава врявата стана по-силна. Но изведнъж Гароне скочи с изкривено лице и със стиснати юмруци и извика със задавен от гняв глас:
— Престанете! Вие сте животни! Злоупотребявате, защото е добър. Ако ви смазваше кокалите от бой, щяхте да си свивате опашката. Вие сте стадо подлеци. Първият, който му се подиграе, ще го чакам вън, ще му строша зъбите, заклевам се, ще го направя дори пред очите на баща му.
Всички млъкнаха. Ах, колко беше хубаво да гледаш Гароне с пламтящите му очи! Приличаше на разярено лъвче. Той изгледа един по един най-дръзките, и всички наведоха глави.
Когато заместникът се върна със зачервени очи, не се чуваше дори нечие дихание. Той остана смаян. Но по-късно, като видя Гароне, още цял пламнал и треперещ от гняв, разбра всичко и му каза с голяма любов, както би казал на брата си:
— Благодаря ти, Гароне.
Библиотеката на Старди
Ходих у Старди, който живее срещу училището. И наистина изпитах завист, като видях библиотеката му. Той не е богат и не може да си купува много книги; но пази грижливо учебниците си и книгите, които му подаряват неговите родители. Всичките пари, които му дават, харчи само за книги. По тоя начин си е стъкмил една малка библиотека. Когато баща му забелязал, че синът му има тая страст, той му купил една хубава етажерка от орехово дърво със зелена завеска и дал да се подвържат почти всички книги в такива цветове, каквито се харесвали на него. Сега той потегля една връв, зелената завеса се дръпва и се виждат три редици книги от всякакъв цвят, всички в ред, лъскави, с позлатени заглавия. Имаше разкази, пътешествия, стихотворения, а също и с илюстрации. Той умее да съчетава добре цветовете, поставя белите томове до червените, жълтите до черните, сините до белите, така че да се виждат отдалече и да правят добро впечатление. И се забавлява да прави различни съчетания. Направил си е каталог като библиотекар. Той винаги се върти около книгите си, избърсва им праха, прелиства ги, преглежда подвързиите им. Човек трябва да го види колко грижливо ги разтваря с късите си и дебели ръце, като духа между страниците им. Книгите му изглеждат още съвсем нови. А пък аз съм похабил всичките си книги! За него купуването на всяка нова книга е празник. Той я милва, слага я в библиотеката и пак я взема, за да я разгледа от всички страни и да си я скрие като съкровище. В продължение на един час той не ми показа нищо друго. Боляха го очите от много четене. По едно време влезе в стаята баща му, който е дебел и нисък като него, с голяма глава като неговата, и го удари два-три пъти по тила, като ми каза с грубия си глас:
— Какво ще кажеш за тая дебела глава? Уверявам те, че от нея ще излезе нещо!
А Старди примигваше под тия груби милувки като голямо ловджийско куче.
Аз не умея, не смея да се шегувам с него; не мога да повярвам, че е само с година по-голям от мене. И когато на вратата ми каза навъсен „довиждане“, аз без малко щях да му отговоря като на възрастен човек: „Моите почитания към вас“. По-късно казах това на баща си:
— Не разбирам: Старди не е умен, няма добри обноски, лицето му е почти смешно, а пък ми вдъхва страхопочитание.
Баща ми отговори:
— Защото има характер.
А аз добавих:
— В единия час, който прекарах с него, той не произнесе и петдесет думи, не ми показа една играчка, не се засмя нито веднъж. И все пак при него ми беше приятно.
Баща ми отвърна:
— Защото го уважаваш.
Синът на ковача
Да, но аз уважавам и Прекоси, дори много малко е да се каже, че го уважавам. Прекоси, синът на ковача, онова дребното, бледното момче, което е с добри и тъжни очи и има вид на изплашено. То е толкова свенливо, че казва на всички: „Извини ме“. То е винаги болнаво, но при все това се учи много.
Баща му се прибира в къщи пиян и го бие без каквато и да било причина, хвърля му книгите и тетрадките във въздуха с опакото на ръката си. Прекоси идва на училище със синини по лицето, понякога с подуто лице и възпалени от много плач очи. Но никога, никога не дава да се каже, че баща му го е бил.
— Баща ти те е бил! — му казват другарите.
А той веднага вика:
— Не е вярно! Не е вярно! — за да не злепостави баща си.
— Тоя лист не си го изгорил ти — му казва учителят, като показва писмената му работа, наполовина изгорена.
— Напротив — отвръща той с треперещ глас, — аз го изтървах в огъня.
А ние знаем добре, че неговият пиян баща с един ритник е обърнал масата заедно с лампата, когато той е пишел работата си. Той живее на тавана в нашата къща, но минава по другата стълба. Портиерката разправя всичко на майка ми. Сестра ми Силвия един ден го чула от терасата да се оплаква, че баща му го преметнал по стълбата, защото му поискал пари, да си купи граматика. Баща му пие, не работи и семейството гладува. Колко пъти клетият Прекоси идва в училище гладен и скритом гризе хлебчето, което му е дал Гароне, или някоя ябълка, дадена му от учителката с червеното перо, която го е учила в първи клас. Но никога не казва: „Гладен съм, баща ми не ми дава да ям“.
Понякога, когато случайно минава край училището, баща му се отбива да го вземе. Той е бледен, едва се държи на краката си, лицето му е сурово, косите му се спускат над очите и каскетът му е сложен накриво. Клетото момче цяло се разтреперва, когато го види на улицата, но все пак се затичва усмихнато към него. А бащата сякаш не го вижда и си мисли за друго. Клетият Прекоси! Той пришива скъсаните си тетрадки, заема учебници, за да учи уроците, прикрепя скъсаните части на ризата си с карфици. Става ти жално, като го гледаш да прави гимнастика с грамадните си обувки, в които краката му се клатушкат, с дългите си панталони, които се влачат по земята, и с извънредно дългото си палто, чиито ръкави са запретнати до лактите.
И все пак той се учи, заляга; ако можеше да работи спокойно в къщи, щеше да бъде един от първите. Тая заран дойде в училище с драскотина на бузата и всички започнаха да му викат:
— Баща ти е; тоя път не можеш да отречеш, че баща ти е направил това. Кажи на директора, за да го викат в участъка.
Но Прекоси скочи от мястото си цял изчервен и отвърна с треперещ от негодувание глас:
— Не е вярно! Не е вярно! Баща ми никога не ме бие!
Но после, през време на урока, от очите му капеха сълзи по чина и когато някой го погледнеше, той правеше усилие да се засмее, за да прикрие плача си. Клетият Прекоси!
Утре ще дойдат у нас Дероси, Корети и Нели; иска ми се да кажа и на него да дойде. И искам да го накарам да закуси с мене, да му подаря книги, да обърна къщата надолу с главата, за да го развлека, и да напълня джобовете му с плодове, за да го видя веднъж доволен. Клетият Прекоси, колко е добър и смел!
Едно хубаво посещение
12, четвъртък
Ето един от най-хубавите четвъртъци през годината за мене. Точно в два часа дойдоха у нас Дероси и Корети с гърбушката Нели. Прекоси не дойде, защото баща му не го пуснал. Дероси и Корети още се смееха, защото били срещнали из пътя Кроси, сина на зеленчукопродавачката със схванатата ръка и червените коси, който носел на пазара една много голяма зелка, за да я продаде. С парите от зелката щял после да си купи писалка. Той бил много радостен, защото баща му бил писал от Америка да го очакват всеки ден. О, колко хубави бяха двата часа, които прекарахме заедно! Дероси и Корети са най-веселите в класа; баща ми се влюби в тях. Корети беше с фланелата си с шоколадов цвят и с шапката от котешка кожа. Той е един дявол, който постоянно иска да прави нещо, да шава, да шета насам-натам. Тая сутрин рано той бе пренесъл на гръб половин кола дърва и все пак тичаше из къщи, като се заглеждаше във всичко и говореше непрекъснато. Бодър и пъргав като катеричка, той се отби и в кухнята и попита готвачката колко плащаме за десет килограма дърва, като добави, че баща му ги продавал по четиридесет и пет чентезими. Винаги разказва за баща си, когато бил в 49-и полк и участвувал в сражението при Кустоца, дето попаднал в квадрата на княз Умберто. И е толкова възпитан! Няма значение, че е роден и израснал сред дърва: той има в кръвта си, в сърцето си благородство, както казва баща ми. И Дероси ни развлече много. Той знае географията като учител. Затваряше очи и казваше:
— Ето аз виждам цяла Италия. Апенините, които се простират до Йонийско море; реките, които текат отсам и отвъд, белите градове, сините заливи, зелените острови.
И казваше точните имена поред, много бързо, сякаш ги четеше по картата. И като го гледахме вдигнал глава, покрита с руси къдри, със затворени очи, облечен в синьо с позлатени копчета, изправен и хубав като статуя, всички му се възхищавахме. За един час той бе научил наизуст почти три страници, които трябва да издекламира в други ден по случай годишнината от погребението на крал Виторио. Нели също го гледаше с удивление и любов, като търкаше пеша на голямата си престилка от черно сукно и се усмихваше със светлите си и печални очи. Това посещение ми достави голямо удоволствие, то остави нещо светло в паметта ми и в сърцето ми. И също тъй много се зарадвах, когато си тръгнаха, като видях клетия Нели между другите двама, едри и силни, които го носеха към дома му на ръце и го караха така да се смее, както не бях го виждал никога да се смее.
Като се върнах в трапезарията, забелязах, че нямаше картината, която представяше Риголето, гърбавия смешник. Беше я откачил баща ми, за да не я види Нели.
Франти изгонен от училище
21, събота
Само един можеше да се смее, когато Дероси разказваше за погребението на краля — Франти. Аз го ненавиждам. Той е зъл. Когато някой баща дойде в училище да се оплаче от сина си, той се радва; когато някой плаче, той се смее. Той трепери пред Гароне и бие Зидарчето, защото е малко. Измъчва Кроси, защото му е схваната ръката. Подиграва се на Прекоси, когото всички уважават. Глуми се дори над Робети, тоя от втори клас, който ходи с патерици, защото спаси живота на едно дете. Предизвиква всички, които са по-слаби от него, и когато се бие с юмруци, се ожесточава и удря здравата. В това ниско чело, в тия мътни очи, които държи скрити под козирката на фуражката си от мушама, има нещо, което буди отвращение. Не се бои от нищо, смее се в очите на учителя, краде, когато може, отрича с нахално лице и винаги се кара с някого. Донася в училище карфици, за да боде съседите си, къса от палтото си копчета, а също и от палтата на другите и играе на тях; а чантата му, тетрадките му, книгите му, всичко е омачкано, окъсано, мръсно. Линията му е назъбена; писалката наядена, ноктите изгризани, дрехите нашарени с петна и изпокъсани в свадите. Разправят, че майка му е болна от тревогите, които той й създава, и че баща му го изгонвал три пъти от къщи. Майка му от време на време идва да се осведомява за успеха и поведението му и си отива винаги разплакана. Той мрази училището, мрази другарите си, мрази учителя. Понякога учителят се преструва, че не вижда безобразията му, но той постъпва още по-зле. Опита се да го спечели с добро, но той му се подигра. Каза му ужасни думи и той си покри лицето с ръце, сякаш плачеше, а се смееше. Отстраниха го от училище за три дена, но се върна по-лош и по-нахален отпреди.
Дероси каза един ден на Франти:
— Но престани най-сетне, не виждаш ли, че учителят страда много? — и го заплаши, че ще му забие един гвоздей в корема.
Но тая сутрин най-сетне Франти накара да го изгонят като куче. Докато учителят даваше на Гароне черновата на Сардинският барабанчик, месечният разказ за януари, той хвърли на пода една петарда4, която избухна и разтърси училището като гръм от пушка. Целият клас се стресна. Учителят скочи на крака и извика:
— Франти! Вън от училището!
Той отвърна:
— Не съм аз! — но се смееше.
— Вън! — повтори учителят.
— Не мърдам оттук! — отвърна той.
Тогава учителят, обезумял от гняв, се хвърли отгоре му, хвана го за ръцете и го измъкна от чина. Той се противеше, скърцаше със зъби. Учителят го извлече навън със сила и почти на ръце го отнесе при директора.
След това се върна сам в клас и седна на масата, като обхвана с ръце главата си. Той се задъхваше и изглеждаше толкова уморен и измъчен, че ти ставаше тъжно да го гледаш.
— След трийсетгодишно учителствуване! — възкликна той, като поклати глава.
Всички бяха притаили дъх. Ръцете му трепереха от гняв и правата бръчка посред челото му беше толкова дълбока, че изглеждаше като рана. Клетият учител! Всички му съчувствуваха.
Дероси стана и каза:
— Господин учителю, не се огорчавайте! Ние ви обичаме.
Тогава той се поуспокои и каза:
— Да продължим урока, момчета…
Малкият сардински барабанчик
Месечен разказ
В първия ден на сражението при Кустоца, на 24 юли 1848 година, шейсет войника от един пехотински полк от нашата войска, изпратени на една височина да заемат една усамотена къща, бяха внезапно нападнати от две австрийски роти, които започнаха яростна стрелба от различни страни. Нашите войници едва успяха да се скрият в къщата и да залостят вратата, като оставиха навън няколко убити и няколко ранени. Щом залостиха вратите, нашите се впуснаха бързо към прозорците на приземния етаж и на първия етаж и откриха силен огън срещу нападателите, които, като се приближаваха постепенно в полукръг, отговаряха енергично.
Италианските войници бяха командувани от двама подофицери и един капитан — висок старец, сух и суров, с бели коси и мустаци. С тях имаше един сардински барабанчик, момче на малко повече от четиринайсет години, което изглеждаше на по-малко от дванайсет, дребно, с мургаво лице и с две черни, дълбоки, искрящи очи. Капитанът ръководеше защитата от една стая на първия етаж. Неговите заповеди приличаха на изстрели на пищов и върху желязното му лице не се виждаше никакъв признак на вълнение. Барабанчикът, малко побледнял, но застанал твърдо върху една маса, протягаше врат, облягайки се на стената, за да гледа от прозорците; и през дима виждаше по полето белите униформи на австрийците, които настъпваха бавно напред. Къщата беше разположена на върха на един стръмен склон и откъм стръмната страна имаше само едно таванско прозорче. Затова австрийците не нападаха къщата от тая страна и склонът беше незает: огънят беше насочен към фасадата и двете страни.
Но огънят беше адски — градушка от куршуми, които отвън образуваха пукнатини по стените и трошаха керемидите, а вътре разбиваха таваните, мебелите, крилата на прозорците, вдигайки във въздуха трески и облаци прах от мазилка и парчета от кухненски съдове и стъкла, като пищяха, отскачаха и чупеха всяко нещо с трясък, който можеше да разцепи главата на човек.
От време на време някой от войниците, които стреляха от прозорците, се строполяваше на пода и го извличаха настрана. Някои пък се клатушкаха от стая в стая и притискаха с ръце раните си. В кухнята вече имаше един убит с разцепено чело. Полукръгът на неприятеля се стесняваше.
По едно време капитанът, който дотогава беше невъзмутим, прояви безпокойство и излезе с големи крачки из стаята, последван от един подофицер. След три минути подофицерът се върна и повика барабанчика, като му даде знак да го последва. Момчето го последва тичешком по една дървена стълба и влезе с него в гола таванска стая, дето видя, че капитанът пишеше с молив върху един лист, опрян на прозорчето, а до краката му на пода имаше едно въже от кладенец.
Капитанът сгъна листа и като се взря внимателно в очите на момчето със сивите си и студени очи, пред които всички войници трепереха, каза грубо:
— Барабанчик!
Барабанчикът дигна ръка за почест.
Капитанът го запита:
— Ти смел ли си?
Очите на момчето светнаха.
— Да, господин капитан — отвърна то.
— Погледни там долу — каза капитанът, като го бутна към прозорчето — в равнината, близо до къщите на Вила Франка, дето лъщят щикове. Там са нашите. Вземи тая бележка, хвани се за въжето, спусни се от прозорчето, през стръмнината и полето иди при нашите и предай бележката на първия офицер, когото видиш. Хвърли си ремъка и раницата.
Барабанчикът свали ремъка и раницата си и пъхна бележката във вътрешния джоб на куртката си. Подофицерът спусна въжето навън, като задържа с две ръце единия му край. Капитанът помогна на момчето да мине през прозорчето с гръб към полето.
— Внимавай — каза му той, — спасението на отряда е в твоята смелост и в твоите крака.
— Имайте доверие в мене, господин капитан — отвърна момчето, като увисна отвън.
— Навеждай се, като слизаш надолу — добави капитанът, като хвана на свой ред въжето.
— Не се бойте.
— Бог да ти помага!
След малко барабанчикът бе на земята. Подофицерът изтегли въжето и изчезна. Капитанът се показа на прозорчето и видя момчето, което се спускаше бързо надолу по склона.
Той вече се надяваше, че момчето е успяло да избяга незабелязано, когато пет или шест малки облачета прах, които се дигнаха пред и зад момчето, му показаха, че то е било видяно от австрийците и те стреляха върху него от върха на хълма. Тия малки облачета бяха пръст, хвърлена във въздуха от куршумите. Но момчето продължаваше да тича презглава. По едно време то падна.
— Убиха го! — извика капитанът, като захапа юмрука си.
Но още не изрекъл думата си, видя, че барабанчикът стана.
— А, само е паднал! — каза си той и въздъхна.
Действително барабанчикът взе отново да тича с всички сили, но куцаше.
„Изкълчил си е крака“ — помисли си капитанът.
Около момчето се появиха тук-там още няколко облачета, но все по-далече от него. То беше спасено. Капитанът възкликна тържествуващ. Но продължи да го следи с очи, като потръпваше от безпокойство, защото работата беше на минути: ако не стигнеше долу колкото е възможно по-скоро с бележката, с която искаше незабавна помощ, или всички негови войници щяха да бъдат избити, или пък трябваше да се предаде заедно с тях на врага. Момчето потичваше бързо, след това забавяше стъпката си, като накуцваше, после подземаше отново тичането, но все по-изморено; от време на време то се спъваше и се спираше за малко.
„Може би го е засегнал някой куршум“ — помисли си капитанът, като наблюдаваше с трепет всичките му движения. Той говореше на момчето, сякаш то можеше да го чуе, насърчаваше го; непрекъснато измерваше с пламнали очи разстоянието между бягащото момче и блясъка на оръжията, които виждаше там долу в равнината сред пшеничените ниви, позлатени от слънцето. В същото време чуваше пищенето и трясъка на куршумите в долните стаи, повелителните и гневни викове на офицерите и подофицерите, острите стенания на ранените, рушенето на мебелите и мазилката.
— По-скоро! Не се бой! — викаше капитанът, като следеше с поглед отдалечения барабанчик — Напред! Тичай! Спря се, дявол да го вземе! А, пак почна да тича!
Един офицер дойде запъхтян да му каже, че неприятелят, без да прекъсва огъня, издигнал бял флаг.
— Да не се отговаря! — извика той, без да откъсва погледа си от момчето, което беше вече в равнината, но сега не тичаше а сякаш едва се влачеше.
— Върви! Тичай! — казваше капитанът, като стискаше зъби и юмруци. — Пребий се, умри, обеснико, но върви!
След това той отправи една ужасна ругатня.
— Ах, страхливецът му неден, седна!
Действително момчето, на което дотогава той виждаше главата над пшеничната нива, бе изчезнало, сякаш бе паднало, Но след малко главата му се показа отново; след това се изгуби зад живите плетища и капитанът вече не го видя.
Тогава той слезе стремително долу. Куршумите яростно се сипеха. Стаите бяха задръстени от ранени, някои от които политаха като пияни и се хващаха за мебелите; стените и подът бяха изцапани с кръв; трупове на убити лежаха напреко на вратите; лейтенантът беше ранен — един куршум бе счупил ръката му; всичко беше потънало в дим и прах.
— Не се бойте! — извика капитанът. — Стойте по местата си! Пристига помощ! Още кураж!
Австрийците бяха се приближили още. През дима се виждаха изкривените им лица. Чуваха се сред трясъка от изстрелите на пушките дивите им викове; те оскърбяваха, искаха от италианците да се предадат; заплашваха, ги, че ще ги изколят. Някои войници, изплашени, се отдръпваха от прозорците; подофицерите ги изгонваха напред. Но огънят на защитата отслабваше, по лицата на всички се четеше обезсърчение, съпротивата не можеше повече да продължава. По едно време изстрелите на австрийците се поразредиха и един гръмлив глас извика най-напред на немски, а след това на италиански:
— Предайте се!
— Не! — изрева капитанът от един прозорец.
И огънят започна отново по-чест и по-яростен от двете страни. Паднаха други войници. Вече няколко прозореца бяха останали без защитници. Съдбоносният момент беше неизбежен. Капитанът процеждаше през зъби:
— Не идат! Не идат! — и сновеше наоколо разгневен, като стискаше сабята си с трепереща ръка, готов да умре. В това време един подофицер, като слизаше от тавана, нададе силен вик:
— Пристигат!
— Пристигат! — повтори с радостен глас капитанът.
При тоя вик всички, здрави, ранени, подофицери, офицери, се впуснаха към прозорците и съпротивата се ожесточи отново. Няколко минути след това сред неприятелите се забеляза неувереност и начало на безредие. Веднага капитанът събра набързо група войници в приземната стая, за да се спуснат с устрем навън, с натъкнати щикове. Но се качи отново горе. Щом се качи, веднага чуха бърз тропот на коне, придружен от страхотно ура, и видяха от прозорците да се приближават сред дима двувърхите шапки на италианските карабинери, цял ескадрон в бесен кариер и светкавичен блясък на саби, размахвани във въздуха, попадащи върху глави, рамена, гърбове. Тогава групата войници се спуснаха на щик през вратата. Неприятелите се поколебаха, объркаха се и се разбягаха. Теренът бе разчистен, къщата — освободена, и след малко две италиански пехотински роти и две оръдия заемаха височината.
Капитанът с войниците, които останаха живи, се присъедини към своя полк, сражава се още и в последната атака на щик бе леко ранен в лявата ръка от един рикоширал куршум.
Денят завърши с победата на нашите.
Но на следния ден, като започнаха да се бият, въпреки храбрата им съпротива италианците бяха притиснати от по-многобройните австрийци и заранта на двайсет и шести трябваше с мъка да поемат пътя на отстъплението към река Минчо.
Въпреки че беше ранен, капитанът вървеше пеш с изморените си и мълчаливи войници. Като стигна привечер в Гоито, на Минчо, той потърси веднага своя лейтенант със счупената ръка, който бе прибран от нашия лазарет, и трябваше да е пристигнал преди него. Посочиха му една черква, в която беше настанена набързо една полева болница. Той отиде там. Черквата беше пълна с ранени, налягали върху две редици легла и дюшеци, проснати на пода. Двама лекари и неколцина служители сновяха нагоре-надолу, задъхани, и се чуваха сподавени викове и стенания.
Щом влезе, капитанът се спря и хвърли наоколо поглед, за да потърси своя офицер.
В тоя миг той чу съвсем отблизо едни пресипнал глас:
— Господин капитан!
Обърна се: беше барабанчикът.
Той лежеше върху едно легло на дървени магарета, покрит до гърдите с една груба завеса за прозорец на червени и бели квадратчета, с извадени отвън ръце. Той беше бледен и отслабнал, но очите му бяха все така искрящи като два черни безценни камъка.
— Тук ли си? — запита го капитанът учудено, но сурово. — Браво, ти изпълни дълга си!
— Направих, каквото можах — отвърна барабанчикът.
— Ранили са те — каза капитанът, като търсеше с очи своя офицер в съседните легла.
— Какво да се прави! — каза момчето, което черпеше смелост да говори от гордото си самодоволство, че е било ранено за пръв път и което иначе не би дръзнало да отвори уста пред капитана. — Аз тичах наведен, но ме видяха веднага. Ако не бяха ме ранили, щях да пристигна двайсет минути по-рано. За щастие намерих веднага един капитан от генералния щаб, на когото предадох бележката. Но ужасно беше слизането, след като ме раниха! Умирах от жажда, боях се, че няма да мога да стигна, плачех от яд, като си помислех, че при всяка минута закъснение там горе си отива по един на оня свят. Но стига. Направих това, което можех. Доволен съм. Но разрешете, господин капитан, я погледнете, тече ви кръв.
Действително от зле превързаната длан на капитана се стичаха по пръстите му капки кръв.
— Искате ли да стегна превръзката, господин капитан? Подайте си за миг ръката.
Капитанът подаде лявата си ръка и протегна дясната, за да помогне на момчето да развърже превръзката и да я направи отново. Но щом се повдигна от възглавницата, момчето побледня и трябваше пак да отпусне глава.
— Стига, стига — каза капитанът, като го гледаше и отдръпна превързаната си ръка, която момчето искаше да задържи, — гледай себе си, вместо да мислиш за другите, защото и леките рани, като не им обръща човек внимание, могат да станат тежки.
Барабанчикът поклати глава.
— Но ти — каза му капитанът, като го загледа внимателно — трябва да си загубил много кръв, щом си отслабнал до такава степен.
— Изгубил съм много кръв ли? — отвърна момчето, като се усмихна. — Не само кръв. Погледнете.
И то махна изведнъж завивката.
Капитанът направи крачка назад ужасен.
Момчето имаше вече само един крак: левият му крак беше отрязан над коляното, а отрязаното място беше превързано с окървавени превръзки.
В тоя момент мина един нисък и пълен военен лекар без палто.
— Ах, господин капитан — каза той набързо, като кимна към барабанчика, — ето един нещастен случай. Кракът му щеше да бъде лесно спасен, ако не беше го насилило само по такъв безумен начин. Проклето възпаление! Трябваше да се отреже веднага, О, но… голям юнак, уверявам ви; не проля нито една сълза и не извика! Когато го оперирах, аз се гордеех, че е италианче, честна дума! Отлично момче, бога ми!
И бързо се отдалечи.
Капитанът навъси големите си побелели вежди и погледна втренчено барабанчика, като го зави отново с покривката. След това бавно, почти несъзнателно вдигна ръка до главата си и свали фуражката си.
— Господин капитан! — възкликна учудено момчето. — Какво правите, господин капитан? За мене ли?
И тогава тоя груб войник, който никога не бе казал мека дума на свой подчинен, отвърна с неизразимо сърдечен и нежен глас:
— Аз съм само капитан, а ти си герой!
След това се хвърли с отворени обятия върху барабанчика и го целуна три пъти.
Любов към родината
24, вторник
Понеже разказът за барабанчика покърти сърцето ти, трябва да ти е било лесно тая заран да направиш класната си работа на тема „Защо обичате Италия“.
Защо обичам Италия? Не ти ли дойдоха веднага на ума сто отговора? Аз обичам Италия, защото майка ми е италианка, защото кръвта, която тече в жилите ми, е италианска, защото е италианска земята, дето са заровени мъртвите, които майка ми оплаква и пред които баща ми благоговее, защото градът, в който съм роден, езикът, който говоря, книгите, които ме възпитават, защото брат ми, сестра ми, другарите ми и големият народ, сред който живея, и хубавата природа, която ме заобикаля, и всичко, което ме заобикаля, и всичко, което виждам, което обичам, което изучавам, от което се възхищавам, е италианско. О, ти още не можеш да почувствуваш напълно тая любов. Ще я почувствуваш, когато станеш мъж, когато на връщане от дълго пътуване, след продължително отсъствие се изправиш някоя заран до парапета на парахода и видиш на кръгозора големите сини планини на родната земя. Тогава ще я почувствуваш в буйната вълна от нежност, която ще изпълни очите ти със сълзи и ще изтръгне от сърцето ти вик. Ще я почувствуваш в някой далечен град, в порива на душата си, който ще те тласне сред непознатата тълпа към оня непознат работник, от когото си чул, когато си минавал край него, някоя дума, произнесена на твоя език. Ще я почувствуваш от мъчителното и гордо презрение, което ще тласне кръвта в главата ти, когато чуеш някой чужденец да клевети родната ти земя. Ще я почувствуваш най-силно и най-гордо в деня, в който заплахата на някой враждебен народ повдигне огнена буря над отечеството ти, и ще видиш да се размахват оръжия от всички страни, младите да тичат на легиони, бащите да целуват синовете си, като им казват: „Бъдете смели!“, и майките да се сбогуват с младежите, като им викат: „Победете!“ Ще го усетиш като божествена радост, ако имаш щастието да видиш как се завръщат в града ти полковете, разредени, уморени, дрипави, ужасни, с блясъка на победата в очите и със знамена, разкъсани от куршуми, следвани от безброен конвой от храбреци, които ще издигнат високо превързаните си глави и осакатените си ръце, сред една луда тълпа, която ще ги покрие с цветя, благословии и целувки. Ти ще разбереш тогава любовта към родината, ще почувствуваш тогава отечеството, Енрико. То е нещо толкова велико и свето, че ако един ден те видя да се връщаш здрав и читав от някое сражение, водено за него, ако видя здрав и читав тебе, който си моя плът и моя душа, и науча, че си запазил живота си, защото си се скрил от смъртта, аз, твоят баща, който те посрещам с радостен вик, когато се връщаш от училище, аз ще те посрещна с мъчително ридание и няма да мога да те обичам вече и ще умра от тоя удар в сърцето.
Завист
25, сряда
Съчинението за отечеството направи най-добре пак Дероси. Също и Вотини, които беше сигурен за първия медал. Аз бих обичал Вотини, макар че е малко суетен и се гизди много, но ми е досаден сега, когато съм му съсед по чин и го виждам колко завижда на Дероси. Той се занимава и иска да го изпревари, но няма да може по никакъв начин, защото Дероси го превъзхожда десет пъти по всички предмети; и Вотини си хапе пръстите. Карло Нобис също му завижда; но е толкова горд, че именно от гордост скрива завистта си. Но Вотини се издава, оплаква се от бележките си в къщи и разправя, че учителят бил несправедлив. И когато Дероси отговаря на въпросите бързо и добре както винаги, Вотини се чумери, навежда глава, преструва се, че не слуша или пък прави усилие да се засмее, но се смее кисело. И понеже всички знаят това, когато учителят хвали Дероси, всички се обръщат да гледат Вотини, който е като отровен, а Зидарчето му прави заешка муцуна. Тая заран например му причерня пред очите. Учителят влиза в клас и съобщава резултата от изпита.
— Дероси, десет отличени бележки и първата награда.
Вотини кихна силно. Учителят го погледна: човек лесно можеше да го разбере.
— Вотини — каза му той, — не допускай да влезе в тебе змията на завистта, тая змия гризе мозъка и покварява сърцето.
Освен Дероси всички други го погледнаха. Вотини поиска да каже нещо, но не можа; остана като вкаменен, с побледняло лице. После, когато учителят преподаваше урока си, той написа с едри букви върху един лист: „Не завиждам на онези, които печелят първите награди и по хатър“. Тая забележка той искаше да изпрати на Дероси. Но същевременно забелязах, че съседите на Дероси крояха нещо, като си шушукаха, а един изрязваше с ножчето си голям медал от хартия, върху която бяха изрисували една черна змия. Вотини също забеляза това. Учителят излезе за няколко минути. Веднага съседите на Дероси станаха, за да отидат да поднесат тържествено книжния медал на Вотини. Целият клас се готвеше за скандал. Вотини вече цял трепереше. Дероси извика:
— Дайте го на мене!
— Да, по-добре — отвърнаха съседите му, — ти трябва да му го поднесеш.
Дероси взе медала и го направи на парченца. В тоя момент влезе учителят и продължи урока. Аз наблюдавах Вотини. Беше станал червен като жарава. Той взе бавничко бележката, уж от разсеяност, смачка я скритом на малко топче, пъхна я в устата си, подъвка я и след това я изплю под чина…
На излизане от училище, когато Вотини, който беше малко смутен, минаваше пред Дероси, изтърва попивателната си. Любезният Дероси я вдигна от земята, сложи я в чантата му и му помогна да стегне каишката. Вотини не посмя да вдигне глава.
Майката на Франти
28, събота
Но Вотини е непоправим. Вчера в час по закон божи в присъствието на директора учителят запита Дероси знае ли наизуст тия две стихчета от книгата за деца:
Където и да свърна поглед,
все тебе виждам, боже!
Дероси отвърна, че не ги знае, и Вотини веднага се обади:
— Аз ги зная! — и се усмихна язвително, за да засегне Дероси. Ала засегнат остана той — не можа да каже стиховете, защото неочаквано влезе в стаята майката на Франти. Тя беше запъхтяна, с разрошени посивели коси, цялата измокрена от сняг и побутваше напред сина си, който беше изключен от училището за осем дена. Каква печална сцена трябваше да видим! Клетата жена почти се хвърли на колене пред директора, скръстила ръце, и започна да го моли:
— О, господин директоре, услужете ми, приемете отново момчето ми! То е от три дена в къщи, аз го крих, но, не дай боже, да се научи баща му — ще го убие! Смилете се, защото не зная вече какво да правя! Моля ви с цялата си душа!
Директорът се опита да я отведе навън, но тя се противеше и все го молеше и плачеше.
— О, ако знаехте какви мъки ми е причинил тоя син, щяхте да имате милост към мене! Услужете ми! Надявам се, че ще се промени. Аз няма да живея дълго, господин директоре, скоро ще умра; но преди да умра, искам да го видя променен, защото… — и тя се разплака отново — е мой син, обичам го и ще умра от отчаяние. Приемете го още веднъж, господин директоре, за да се избегне едно нещастие в семейството, направете го от милост към една клета жена! — И си покри лицето с ръце и зарида.
Франти стоеше с наведена глава, невъзмутим. Директорът го погледна, замисли се за малко и след това каза:
— Франти, иди си на мястото.
Тогава жената свали ръце от лицето си, утешена, и започна да благодари, като не оставяше директора да проговори. На излизане, като бършеше очите си, тя каза набързо:
— Синко, внимавай! Проявете търпимост всички. Благодаря ви, господин директоре, задето извършихте едно милостиво дело! Мирувай, синко! Сбогом, деца! Благодаря, довиждане, господин учителю! Извинете една клета майка!
И като хвърли от вратата още един умолителен поглед към сила си, тя си отиде, като прибра шала си, който се влачеше, бледа, приведена, с трепереща глава. Чухме я пак да кашли надолу по стълбите.
Директорът изгледа втренчено Франти сред мълчанието на класа и му каза с тон, който можеше да накара човек да потрепери:
— Франти, ти убиваш майка си!
Всички се извърнахме да погледнем Франти. А той, подлецът, се подсмиваше.
Февруари
Заслужен медал
4, събота
Тая заран дойде да раздаде медалите главният училищен инспектор, един господин с бяла брада, облечен в черно. Влезе с директора, малко преди да ни пуснат, и седна до учителя. Той изпита неколцина, след това даде първия медал на Дероси и преди да даде втория, изслуша няколко минути учителя и директора, които му говореха нещо шепнешком. Всички се питаха: „На кого ще даде втория медал?“
Главният инспектор каза с висок глас:
— Втория медал тая седмица го е заслужил ученикът Пиетро Прекоси; заслужил го е с домашните си упражнения, с уроците си, с краснописанието си, с поведението си, с всичко.
Всички се извърнаха да погледнат Прекоси; личеше, че на всички беше приятно това.
Прекоси стана. Той беше толкова смутен, че не знаеше къде да се дене.
— Ела тук! — му каза главният инспектор.
Прекоси излезе от чина и отиде до масата на учителя. Главният инспектор изгледа внимателно восъчно-бледото му личице, малкото му тяло, пъхнато в ония запретнати и не по мярка дрехи, добрите му и тъжни очи, които избягваха неговите, но в които се четеше цяла история на страдания. След това каза с глас, пропит с любов, като окачваше медала на гърдите му:
— Прекоси, давам ти медала. Никой не е по-достоен от тебе да го носи. Не го давам само за твоите способности и постоянството ти; давам го за сърцето ти, за смелостта ти, за характера ти на достоен и добър син. Не е ли вярно — добави той, като се обърна към класа, — че той го заслужава и заради това?
— Да, да — отвърнахме всички в един глас.
Прекоси направи с врата си движение, сякаш преглъщаше нещо, и хвърли към чиновете един нежен поглед, който изразяваше безкрайната му признателност.
— Иди си, мило момче — каза му главният инспектор.
Беше време за излизане. Нашият клас излезе преди другите. Щом излязохме вън… кого мислите видяхме в голямата зала, при самия вход? Бащата на Прекоси, ковачът, бледен както винаги, със свирепо лице, с коси, нависнали над очите, с накривен каскет; той и сега се държеше несигурно на краката си.
Учителят го видя веднага и пошепна нещо на главния инспектор. Главният инспектор потърси бързо Прекоси хвана го за ръка и го заведе при баща му. Момчето трепереше. Учителят и директорът също се приближиха. Заобиколиха ги доста деца.
— Вие сте бащата на това момче, нали? — запита главният инспектор весело ковача, сякаш бяха приятели. И без да дочака отговор, добави: — Радвам се заедно с вас. Погледнете: от петдесет и четири ученика той получи втория медал; заслужи го с успехите си по свободни съчинения, по аритметика, по всичко. То е много способно и с добра воля момче, което ще напредне много; отлично момче, което обичат и уважават всички. Вие можете да се гордеете с него, уверявам ви.
Ковачът, който слушаше с отворена уста, изгледа втренчено главния инспектор и учителя, след това сина си, който стоеше пред него с наведена глава и разтреперан. И сякаш си спомни и разбра едва тогава за пръв път всичките ония страдания, които бе причинил на клетото си дете, както и цялата доброта, цялата героична твърдост, с която то ги беше понесло; изведнъж на лицето му се изписа някакво глупаво учудване, след това някаква мрачна скръб и най-сетне буйна и тъжна нежност. Той хвана бързо главата на момчето и го притисна към гърдите си.
Ние всички минахме край Прекоси. Аз го поканих да дойде у нас в четвъртък с Гароне и Кроси, други го поздравиха. Някои го помилваха, други му пипнаха медала и всички му казаха по нещо. А баща му ни гледаше смаян, като продължаваше да притиска към гърдите си главата на сина си, който ридаеше.
Добри намерения
5, неделя
Медалът, даден на Прекоси, предизвика у мене угризение на съвестта. Аз още не съм получил нито един медал! От известно време аз не уча и съм недоволен от себе си; недоволни са от мене и учителят, баща ми и майка ми. Не изпитвам вече и предишното удоволствие от забавленията, когато работех с желание и после скачах от масата и тичах при играчките си, изпълнен с радост, като да не съм играл цял месец. Дори на трапезата с близките си не сядам вече с някогашното задоволство. Винаги в душата ми има сянка, някакъв вътрешен глас постоянно ми казва: „Не може така, не може така!“
Вечер виждам да минават през площада много момчета, които се връщат от работа сред групи работници. Те са уморени, но са весели и удължават крачките си, за да стигнат по-скоро в къщи и се нахранят. Те говорят високо, смеят се и се удрят по рамената с почернелите си от въглища или побелели от вар ръце. Помислям си, че те са работили от пукването на зората до тоя час и че с тях е имало и други по-малки; целия ден те са били по покривите, пред пещите, сред машините, във водата, под земята, като са хапнали само малко хляб. И почти се срамувам, че през цялото това време съм издраскал без желание някакви си четири странички. Ах, аз съм недоволен, недоволен съм! Виждам добре, че и баща ми е недоволен от мене и иска да ми го каже, но му е жално и отлага. Милият татко, който работи толкова много! Всичко е твое, всичко, което виждам около себе си в къщи, всичко, което пипам, всичко, което ме облича и ме храни, всичко, от което се уча и което ме развлича, всичко е плод на твоя труд, а аз не работя! Всичко ти е струвало мисли, лишения, неприятности, усилия, а аз не се трудя! А, не, това е много несправедливо и ме измъчва много. Аз искам да започна от днес, искам да се заловя да уча като Старди, със свити юмруци и стиснати зъби, с всичките сили на волята и сърцето си. Искам да побеждавам съня вечер, да ставам рано заран, да си блъскам главата без почивка, да шибам безмилостно леността си, да се мъча, дори да страдам, да се разболея, но да свърша веднъж завинаги с това немощно и лениво животуване, което унизява мене и натъжава другите. Смелост, на работа! На работа с цялата душа и с всичките нерви! На работа, която ще ми даде сладка почивка, весели игри, приятен обяд; на работа, която ще ми възвърне добрата усмивка на учителя и благословената целувка на баща ми.
Влакчето
10, петък
Вчера Прекоси дойде у нас с Гароне. Струва ми се, че ако бяха синове на князе, нямаше да бъдат посрещнати с по-голяма радост. Гароне дойде за пръв път, защото е малко саможив и освен това се срамува, че е толкова голям, а пък е в трети клас. Когато позвъниха, всички отидохме да отворим вратата. Кроси не дойде, защото най-сетне, след шест години, баща му е пристигнал от Америка. Майка ми целуна веднага Прекоси, а баща ми й представи Гароне, като каза:
— Това е не само добро, но и честно и учтиво момче.
Гароне наведе голямата си, ниско остригана глава, като ми се усмихваше скритом.
Прекоси носеше медала си и беше много доволен, защото баща му се заловил отново на работа и от пет дни вече не пиел; освен това той все искал синът му да седи край него в работилницата и изглеждал съвсем друг човек.
Започнахме да играем. Аз изкарах всичките си неща. Прекоси остана очарован от влака на релси, с машина, която се движи сама, щом й се навие пружината; той не беше виждал никога такова нещо и поглъщаше с поглед червените и жълтите вагончета. Аз му дадох ключето, за да си поиграе; той коленичи и вече не вдигна глава. Никога не бях го виждал толкова доволен. „Извинявай, извинявай“ — току повтаряше той, като ни отстраняваше с ръце, за да не спрем машината, и след това вземаше и оставяше отново вагончетата най-внимателно, сякаш бяха от стъкло — той се боеше да не ги замъгли с дъха си и постоянно ги чистеше, като ги разглеждаше отдолу и отгоре и се усмихваше. Ние всички стояхме прави и го гледахме; гледахме тънкия му врат, жалките му уши, които един ден бях видял да кървят, огромното му палто със запретнати ръкави, от които се подават две слаби ръце на болник, вдигани толкова пъти, за да защитят лицето от ударите… О, в тоя момент аз бих му хвърлил в краката всичките си играчки и всичките си книги, бих откъснал от устата си последния залък хляб, за да го дам на него, бих се хвърлил на колене, за да целуна ръцете му. „Ще му дам поне влака“ — помислих си аз; но трябваше да попитам баща си. В тоя миг усетих в ръката си късче хартия. Погледнах: беше написано с молив от баща ми следното: „Твоят влак се харесва на Прекоси. Той няма играчки. Нищо ли не ти подсказва твоето сърце?“ Веднага сграбчих с две ръце машината и вагончетата и му ги сложих в ръцете, като му казах:
— Вземи го, твой е. — Той ме погледна, не разбираше какво му казвам. — Твой е — казах аз, — подарявам ти го.
Тогава той погледна още по-учуден баща ми и майка ми и ме запита:
— Но защо?
Баща ми му каза:
— Енрико ти го подарява, защото е твой приятел, защото те обича… подарява ти го по случай получаването на медала.
Прекоси запита плахо:
— Да го занеса ли… в къщи?
— Разбира се! — отвърнахме всички.
Той беше на вратата и все още не смееше да си отиде. Беше толкова щастлив! Искаше извинение с разтреперана уста и се усмихваше. Гароне му помогна да увие влака в носна кърпа и като се наведе, изхрущяха хлебчетата, с които бяха пълни джобовете му.
— Някой ден — каза ми Прекоси — ще дойдеш в работилницата, да видиш баща ми, като работи. Ще ти дам гвоздеи.
Майка ми пъхна в петлика на палтото на Гароне малка китка цветя, за да ги занесе на майка си от нейно име. Гароне й каза с дебелия си глас: „Благодаря“, без да вдигне брадичка от гърдите си. Но неговата благородна и добра душа блестеше цяла в очите му.
Гордост
11, събота
Разправят, че Карло Нобис си чистел превзето ръкава, когато Прекоси го докоснел.
Карло Нобис е въплътена гордост, защото баща му е голям богаташ. Но и бащата на Дероси е богат! На Нобис се иска да има отделен чин, бои се, че всеки от нас може да го изцапа, на всички ни гледа отвисоко, на устните му винаги има презрителна усмивка. Тежко и горко на оня, който го препъне, когато излизаме в редица по двама! За нищо и никакво обижда или се заканва, че ще накара баща си да дойде в училище. А пък баща му хубаво го насоли, когато се отнесе към сина на въглищаря като към дрипльо. Аз не съм виждал толкова надуто момче! Никой не му говори, никой не се сбогува с него, когато излизаме от училище, никой не му подсказва, когато не си знае урока. Той не може да понася никого и си дава вид, че презира най-много Дероси, защото е пръв ученик, и Гароне, защото всички го обичат. Но колкото и да е непоносим, Дероси дори не го поглежда, а Гароне, когато му донесоха, че Нобис злословел срещу него, отвърна:
— Неговата гордост е толкова глупава, че той не заслужава дори човек да го напляска.
Корети, на чиято шапка от котешка кожа едни ден Нобис се присмя, му каза:
— Я иди при Дероси да се научиш да се държиш като възпитан човек!
Вчера той се оплака на учителя, че Калабрийчето го ритнало.
Учителят запита Калабрийчето:
— Нарочно ли го направи?
— Не, господине — отвърна то откровено.
И учителят каза:
— Много си мнителен, Нобис.
А Нобис заяви:
— Ще кажа на баща си.
Тогава учителят се разгневи:
— Баща ти ще ти каже, че не си прав, както е правил друг път. И освен това в училище само учителят съди и наказва. — След това учителят добави с мек тон: — Хайде, Нобис, промени си обноските, бъди добър и любезен с другарите си. Погледни, има синове на работници и на господари, на богаташи и бедни и всички се обичат, отнасят се един към друг като братя. Защо не правиш и ти като другите? Толкова малко ще ти струва да накараш всички да те обичат и толкова доволен ще бъдеш и ти! Е, нищо ли нямаш да ми отговориш?
Нобис, който изслуша всичко с обикновената си презрителна усмивка, отговори хладно:
— Не, господине.
— Седни! — каза му учителят. — Съжалявам те. Ти си момче без сърце.
Изглеждаше, че всичко щеше да свърши с това. Но Зидарчето, което седи на първия чин, обърна кръглото си лице към Нобис, който седи на последния чин, и му направи една толкова хубава и толкова смешна заешка муцуна, че целият клас звучно се изсмя. Учителят го смъмра, но беше принуден да сложи едната си ръка пред устата си, да прикрие смеха си. Нобис също се засмя, но не от сърце.
Раненият работник
13, понеделник
Нобис и Франти си приличат много; тая заран нито единият, нито другият се трогна от ужасната гледка, която мина пред очите ни.
Излязъл от училище, аз гледах с баща си неколцина немирници от втори клас, които, коленичили на земята, търкаха с палтенцата и шапките си леда, за да направят пързалките по-хлъзгави, когато видяхме, че от дъното на улицата идва тълпа хора. Те вървяха бързо, бяха сериозни и сякаш изплашени и разговаряха тихо. Сред тях имаше трима общински стражари, а зад тях двама мъже, които носеха носилка. От всички страни се стичаха деца. Тълпата се приближаваше към нас. Върху носилката лежеше мъж, побледнял като труп, с клюмнала върху рамо глава, с разрошени и окървавени коси; от устата му и ушите му течеше кръв. До носилката вървеше жена с дете в ръка, която сякаш беше луда и от време на време викаше:
— Умря! Умря! Умря!
Подир жената вървеше едно момче, което носеше чантата си под мишница и плачеше.
— Какво е станало? — запита баща ми.
Един отговори, че тоя човек бил зидар и паднал от четвъртия етаж, като работел. Носачите на носилката се спряха за момент. Мнозина се извърнаха ужасени. Видях учителката с червеното перо, която подкрепяше учителката ми от първи клас, почти припаднала. В същото време усетих, че някой ме бутна по лакътя: беше Зидарчето, което, побледняло, трепереше цяло. То мислеше, разбира се, за баща си. И аз помислих за него. Аз поне съм си спокоен, когато съм в училище, защото знам, че баща ми е в къщи, седнал на масата, далеч от всяка опасност; но колко мои другари, чиито бащи работят на някой много висок мост или близо до колелата на някоя машина, си мислят, че само едно движение, само една погрешна стъпка може да им струва живота! Те са като синове, чиито баща са на бойното поле.
Зидарчето гледаше, гледаше и трепереше все по-силно, Баща ми забеляза това и му каза:
— Иди си в къщи, момче, иди веднага при баща си, когото ще завариш здрав и спокоен! Иди си!
Зидарчето си отиде, като се обръщаше на всяка стъпка. През това време тълпата се раздвижи и жената започна да вика сърцераздирателно:
— Умря! Умря! Умря!
— Не, не, не е умрял! — й казваха от всички страни.
Но тя не обръщаше внимание на това и си скубеше косите. В същото време чух гневен глас, който каза:
— Ти се смееш! — и видях един брадясал човек, който гледаше в лицето Франти, който още се усмихваше. Тогава човекът му удари една плесница и му свали на земята шапката, като каза:
— Свали си шапката, негоднико, когато минава ранен работник!
Тълпата беше вече отминала и по средата на улицата се виждаше дълга кървава ивица.
Затворникът
27, петък
Ах, тоя е разбира се, най-странният случай през цялата година!
Вчера сутринта баща ми ме заведе в околностите на Монкалиери да видим една вила, която той иска да наеме за през лятото, защото тая година няма да отидем в Киери. Ключовете бяха у един учител, който е и секретар на собственика. Той ни показа вилата, а след това ни заведе в стаята си, където ни поднесе да пием нещо. На масата между чашите имаше една дървена мастилница, с конусообразна форма, изваяна по особен начин. Като забеляза, че баща ми я разглежда, учителят му каза:
— Тая мастилница ми е много скъпа. Да знаехте, господине, историята на тая мастилница!
И той разказа следното:
Преди години бил учител в Торино и една цяла зима ходил в затвора да преподава на затворниците. Той преподавал уроците в черквата на затвора, която е една кръгла сграда с високи и голи стени, с много квадратни прозорчета, затворени с по два кръстосани железни пръта. На всяко прозорче отговаря отвътре една много малка килия. Той преподавал уроците си, като се разхождал из студената и тъмна черква, а неговите ученици се подавали от тия дупки с тетрадки в ръце. В мрака се виждали само измършавели и навъсени лица, рошави прошарени бради, втренчени очи на убийци и крадци. Имало един в номер 78, който бил по-внимателен от другите, учел се много добре и гледал учителя с очи, пълни с уважение и признателност. Той бил млад човек с черна брада, повече нещастен, отколкото престъпен, един столар, който в пристъп на гняв захвърлил рендето върху господаря си, който от дълго време го притеснявал, и го наранил смъртоносно в главата. Заради това той бил осъден на няколко години затвор. За три месеца той се научил да чете и да пише и четял постоянно; и колкото повече неща научавал, толкова повече изглеждало, че ставал добър и се разкайвал за престъплението си. Един ден, като свършил урокът, той направил знак на учителя да се приближи до прозорчето и му съобщил със скръб, че на следната утрин щял да отиде да излежава наказанието си в затвора във Венеция. И като му казал сбогом, помолил го с тих и развълнуван глас да му даде да пипне ръката му. Учителят му подал ръката си и той я целунал. След това казал: „Благодаря! Благодаря!“ — и изчезнал. Учителят отдръпнал ръката си: била мокра от сълзи. Оттогава не го видял вече. Минали шест години: „Аз мислех за всичко друго, но не и за тоя нещастник — каза учителят, — когато оня ден сутринта идва в къщи един непознат с голяма черна брада, вече малко прошарена, и ми казва: «Вие ли сте, господине, тоя и тоя учител?» — «Кой сте вие?» — питам го аз. — «Аз съм затворникът от номер 78 — ми отвръща той. — Преди шест години вие ме научихте да чета и да пиша. Ако си спомняте, на последния урок ми подадохте ръката си. Аз излежах наказанието си и дойдох да ви помоля да приемете от мене един спомен, един малък предмет, който изработих в затвора. Ще го приемете ли за спомен от мене, господин учителю?» Аз не му отговорих веднага. Той помисли, че не искам да го приема и ме изгледа, сякаш искаше да ми каже: «Значи шест години на страдания не са били достатъчни да изчистят ръцете ми!» В очите му имаше толкова много скръб, че аз веднага му протегнах ръка и взех предмета. Ето го.“
Разгледах внимателно мастилницата: изглеждаше, че бе изработена с острието на гвоздей, с много голямо търпение. Отгоре беше издълбана тетрадка с писалка напреко върху нея с надпис: „На моя учител. Спомен от номер 78. Шест години!“ И отдолу с малки букви: „Учение и надежда…“
Учителят не каза нищо друго. Ние си тръгнахме. Но из целия път от Монкалиери до Торино аз не можах да откъсна мисълта си от тоя затворник на прозорчето, от сбогуването с учителя, от жълтата мастилница, изработена в затвора, която казваше толкова неща… През нощта я сънувах и тая заран пак мислих за нея… далеч от мисълта за изненадата, която ме очакваше в училището! Щом седнах на новия си чин до Дероси и написах задачата си по смятане за месечния изпит, аз разказах на другаря си цялата история за затворника и мастилницата, като му описах мастилницата с изображението и надписа върху нея! При думите „шест години!“ Дероси подскочи и започна да гледа ту мене, ту Кроси, сина на зеленчукопродавачката, който седеше на предния чин с гръб, обърнат към нас, цял погълнат от задачата.
— Тихо! — каза ми той след това ниско, като ме хвана за ръката. — Кроси ми каза завчера, че е зърнал една дървена мастилница в ръцете на баща си, завърнал се от Америка: една конусообразна мастилница, изработена на ръка, с тетрадка и писалка… тя е… шест години… Разправяше, че баща му бил в Америка, а пък той бил в затвора. Кроси бил малък по времето на престъплението, не си спомня, майка му го излъгала, той не знае нищо. Да не се изтървеш да кажеш дума за това!
Аз онемях, втренчил очи в Кроси. Дероси реши задачата и я подаде под чина на Кроси, даде му лист хартия и взе от ръката му „Малкият болногледач“, месечния разказ, който учителят му бе дал, за да го препише той вместо Кроси. Дероси му подари перца, помилва го по рамото и ме накара да дам честна дума, че няма да кажа никому нищо. И когато излязохме от училище, ми каза:
— Вчера баща му идва да го вземе; ще дойде и днес. Прави, каквото правя аз.
Излязохме на улицата, бащата на Кроси беше там, застанал малко настрана. Той имаше черна, малко прошарена вече брада, беше лошо облечен, с безцветно и замислено лице. Дероси стисна ръката на Кроси така, че да го видят, и каза силно:
— Довиждане, Кроси! — и го погали под брадичката.
Аз направих същото. Но като го направих, Дероси се изчерви, аз също. Бащата на Кроси ни погледна внимателно и благосклонно. Но в погледа му проблесна изразът на безпокойство и подозрение, който ни накара да изтръпнем.
Малкият болногледач
Месечен разказ
През една мартенска дъждовна утрин при вратаря на неаполската болница на пелегрините5 се яви едно селянче, цялото измокрено и изпръскано от дъжд и кал, с вързоп дрехи под мишница; момчето запита за баща си, като подаде едно писмо. То имаше хубаво, обло възмургаво лице, замислени очи и дебели полуотворени устни, които оставяха да се виждат снежнобелите му зъби. То идваше от едно село от околностите на Неапол. Баща му, отишъл преди година да търси работа във Франция, се бе завърнал в Италия и бе слязъл преди няколко дни в Неапол, дето се беше разболял. Той едва бе успял да напише два реда до семейството си, за да го уведоми за пристигането си и да му каже, че постъпва в болницата. Неговата съпруга изпадна в отчаяние от това известие, но не можеше да се мръдне от къщи, защото имаше едно болно момиченце и друго много малко дете. Затова тя изпрати в Неапол най-големия си син с малко пари, да се грижи за баща си, за своя тата, както се казва в оня край. Момчето беше извървяло около десет мили.
Вратарят хвърли поглед върху писмото, повика един болничен прислужник и му каза да заведе момчето при баща му.
— Кой е баща ти? — запита го болничният прислужник.
Момчето, разтреперано от страх да не чуе нещо тъжно, каза името.
Болничният прислужник не можеше да си спомни такова име.
— Да не е един стар работник, дошъл от чужбина? — запита той.
— Работник, да! — отвърна, момчето, все по-неспокойно. — Той не е много стар, но е дошъл от чужбина, да.
— Кога е постъпил в болницата? — запита болничният прислужник.
Момчето хвърли поглед върху писмото.
— Преди пет дена, струва ми се.
Болничният прислужник се позамисли; след това като че ли изведнъж си спомни и каза:
— А! Четвърта стая, леглото в дъното.
— Много ли е болен? Как е? — запита безпокойно момчето.
Болничният прислужник го погледна, без да отговори. След това му каза:
— Ела с мене.
Изкачиха две стръмни стълби, отидоха в дъното на един тъмен коридор и се озоваха пред отворената врата на голяма стая, дето се простираха две редици легла.
— Ела — повтори болничният прислужник, като влизаше.
Момчето се ободри и го последва, като хвърляше плахи погледи надясно и наляво по бледите и изтощени лица на болните. Някои от тях бяха със затворени очи и изглеждаха като мъртви, други гледаха в пространството с големите си втренчени очи като изплашени. Неколцина стенеха като деца. Стаята беше тъмна, въздухът пропит с остра миризма на лекарства. Две милосърдни сестри сновяха наоколо със стъкълца в ръце.
Като стигна в дъното на стаята, болничният служител се спря до едно легло, дръпна завесите на прозореца и каза:
— Ето баща ти!
Момчето се разплака и изтърва вързопа. То отпусна глава на рамото на болния, като му хвана ръката, която лежеше неподвижна върху завивката. Болният не се помръдна.
Момчето се вдигна, погледна баща си и се разрида отново. Тогава болният го изгледа продължително и сякаш го позна. Но устните му не се движеха. Клетият тата, колко се беше променил! Синът никога не би го познал! Косите му бяха побелели, брадата му порасла, лицето му беше подпухнало, с тъмночервен цвят, с опъната и лъскава кожа, очите му умалени, устните му набъбнали, цялото му лице променено; той нямаше вече нищо свое освен челото и извивките на веждите. Дишаше мъчително.
— Татко, татко! — промълви момчето. — Аз съм, не ме ли познаваш? Аз съм Чичило, твоят Чичило! Дойдох от село, мама ме изпрати. Погледни ме добре, не ме ли познаваш? Кажи ми една дума!
Но болният, след като го изгледа внимателно, затвори очи.
— Татко! Татко! Какво ти е? Аз съм твоят син, твоят Чичило.
Болният не се мръдна вече и продължаваше да диша тежко.
Тогава, разплакано, момчето взе един стол и седна до леглото, като не откъсваше очи от баща си. „Някой лекар ще мине на преглед — мислеше си то. — Той ще ми каже нещо“. И то се потопи в печалните си мисли, като си спомни много неща за добрия си баща: деня на отпътуването, когато му каза последното сбогом на парахода, надеждите, които семейството възлагаше на това негово пътуване, отчаянието на майка си при пристигането на писмото. И то си помисли за смъртта, видя баща си умрял, майка си — облечена в черно, семейството си в нищета. И остана дълго време така замислено. По едно време една ръка го бутна леко и то се стресна: беше една монахиня.
— Какво му е на баща ми? — запита я то веднага.
— Твой баща ли е? — каза нежно сестрата.
— Да, баща ми е, дойдох… Какво му е?
— Не се бой, момче — отвърна сестрата. — Сега ще дойде лекарят. — И се отдалечи, без да му каже друго.
След половин час то чу, че издрънка звънец, и видя в дъното на стаята да влиза лекарят, придружен от един помощник; подир тях вървяха сестрата и един прислужник. Започнаха визитацията, като се спираха при всяко легло. Очакването се струваше на момчето безкрайно и при всяка стъпка на лекаря неговото безпокойство растеше. Най-сетне дойде при съседното легло. Лекарят беше висок и прегърбен старец със сериозно лице. Преди да се отдели от съседното легло, момчето стана на крака и когато се приближи, то започна да плаче.
Лекарят го изгледа.
— Син на болния — каза сестрата; — пристигна тая заран от село.
Лекарят сложи ръка на рамото му, след това се наведе над болния, премери му пулса, пипна му челото и зададе няколко въпроса на сестрата, която отговори:
— Нищо ново.
Той се позамисли, след това каза:
— Продължете както преди.
Тогава момчето се осмели и запита с разплакан глас:
— Какво му е на баща ми?
— Не се бой, синко — отвърна лекарят, като сложи отново ръка на рамото му. — Той страда от червен вятър. Положението му е тежко, но има още надежда. Помагай му. Твоето присъствие може да му донесе добро.
— Но той не може да ме познае! — възкликна момчето отчаяно.
— Ще те познае… утре може би. Да се надяваме, бъди смел!
Момчето искаше да запита за друго, но не посмя. Лекарят отмина.
И тогава то започна своя живот на болногледач. Като не можеше да прави друго, то оправяше завивките на болния, пипаше му от време на време ръката, пъдеше мухите, навеждаше се над него при всяко охкане и когато сестрата донасяше нещо за пиене, то вземаше от ръката й чашата или лъжицата и му я поднасяше вместо нея. Болният понякога го поглеждаше, но не даваше признак, че го е познал. Все пак погледът му се спираше по-продължително върху него, особено когато изтриваше с кърпичка очите му. Така мина първият ден.
През нощта момчето спа на два стола в един ъгъл на стаята, а заранта подхвана отново своята милосърдна служба. Тоя ден сякаш в зениците на болния започна да проблясва съзнание. При гальовния глас на момчето очите на болния сякаш за миг добиваха смътния израз на признателност, а веднъж той помръдна устните си, сякаш искаше да каже нещо. След всяка къса дрямка, когато отваряше отново очи, той сякаш търсеше своя малък служител. Лекарят мина още два пъти и забеляза малко подобрение. Привечер, когато момчето поднасяше чашата към устата на баща си, стори му се, че по набъбналите му устни трепна лека усмивка. И тогава то започна да се утешава, да се надява. И с надеждата, че баща му ще го разбере, макар и смътно, то му говореше, говореше надълго за майка си, за малките си сестри, за завръщането в къщи и го увещаваше с горещи и сърдечни думи да не пада духом. То често си мислеше, че баща му не го разбира, но въпреки това му говореше, защото му се струваше, че и като не го разбираше, болният слушаше с удоволствие гласа му, пропит от любов и скръб. Така мина и вторият ден, и третият ден, и четвъртият — леки подобрения и внезапни влошавания. Момчето беше толкова погълнато от грижите си, че едва успяваше да хапне два пъти на ден по малко хляб и сирене, които му донасяше сестрата, и почти не виждаше онова, което ставаше около него: умиращите болни, внезапното притичване на сестрите нощем, отчаяните, плачове и жестове на посетителите, които излизаха без надежда, всички ония печални и мъчителни сцени от живота на една болница, които при друг случай биха го смаяли и ужасили. Часовете, дните си течеха и то беше винаги там, при баща си, внимателно, усърдно, потрепващо при всяка негова въздишка и при всеки негов поглед, непрекъснато колебаещо се между надеждата, която му изпълваше душата, и безутешността, която смразяваше сърцето му.
На петия ден болният неочаквано стана по-зле.
Когато момчето запита лекаря, той поклати глава, сякаш искаше да каже, че е свършено, и то се отпусна на стола и се разрида. И все пак едно нещо го утешаваше. Въпреки че състоянието на болния се влошаваше, нему се струваше, че той си възвръщаше полека-лека съзнанието. Той гледаше момчето все по-внимателно и с растяща нежност, искаше да взема питие или лекарство само от него и все по-често правеше онова напрегнато движение на устните, сякаш искаше да произнесе някоя дума. И понякога го правеше така ясно, че момчето го хващаше буйно за ръката, окрилено от внезапна надежда, и му казваше с радостна нотка в гласа:
— Потърпи, потърпи, татко, ще оздравееш, ще си отидем, ще се върнем в къщи при мама, още малко потърпи!
Часът беше четири следобед. Момчето беше се отдало на един от поривите си на нежност и надежда, когато отвъд най-близката врата на стаята се чу шум от стъпки и след това един силен глас, който произнесе само две думи:
— Довиждане, сестро!
Тия думи го накараха да скочи на крака и да нададе сподавен вик.
В същото време влезе в стаята един човек с голям вързоп в ръка, последван от една сестра.
Детето нададе остър вик и остана приковано на мястото си.
Човекът се обърна, погледна го за миг и също извика:
— Чичило! — и се хвърли към него.
Момчето падна в обятията на баща си, задавено от сълзи.
Сестрите, болничните прислужници и помощникът притичаха и останаха смаяни.
Момчето не можеше да проговори.
— О, Чичило мой! — възкликна бащата, след като изгледа внимателно болния и целуна няколко пъти момчето. — Чичило, синко, как така са те довели при леглото на друг? А пък аз бях се отчаял, че не те виждам, след като майка ти ми писа: изпратих го! Клетият Чичило! От колко дни си тук? Как стана тая грешка? Аз се отървах с малко. Здраво стоя на краката си! А майка ти? А Кончетела? А малката? Как са? Аз излизам от болницата. Да вървим. О, боже господи! Кой би го помислил!
Момчето се помъчи да отрони няколко думи, за да осведоми баща си.
— О, колко се радвам — промълви то. — Колко се радвам! Какви лоши дни прекарах!
И не преставаше да целува баща си. Но не се помръдваше.
— Ела де — каза баща му. — Ще пристигнем още тая вечер в къщи. Да вървим!
И го дръпна към себе си.
Момчето се обърна да погледне своя болен.
— Ела де… няма ли да дойдеш? — запита го смаян баща му.
Момчето погледна пак болния, който в тоя миг отвори очи и го загледа втренчено.
Тогава от душата му бликна поток от думи.
— Не, татко, почакай… не… не мога. Тоя старец… От пет дена съм тук. Все ме гледа. Мислех, че си ти. Обичах го. Гледа ме, ще му дам да пие. Той иска винаги да съм до него. Сега е много зле. Имай търпение, аз нямам смелост, не знам, много ме безпокои, ще се върна в къщи утре, нека остана още малко, нали не е добре да го оставя, виж как ме гледа… Аз не знам кой е, но той ме обича, ще умре сам, нека остана тук, мили татко!
— Браво, момченце! — извика помощникът.
Бащата остана поразен. Той изгледа момчето, след това болния.
— Кой е? — запита той.
— Селянин като вас — отговори, помощникът. — Дошел е от чужбина и постъпи в болницата в деня, в който постъпихте и вие. Донесоха го тук в безсъзнание и не можа да каже нищо. Може да има далече семейство, синове. Сигурно мисли, че вашето момче е от близките му.
Болният гледаше непрекъснато момчето.
Бащата каза на Чичило:
— Остани.
— Няма да е за дълго — промълви помощникът.
— Остани — повтори бащата. — Ти имаш сърце. Аз отивам веднага в къщи, да успокоя майка ти. Вземи тия пари за нуждите си. Сбогом, добри ми сине! Довиждане!
Прегърна го, погледна го продължително, целуна го по челото и си отиде.
Момчето се върна при леглото и болният сякаш се успокои.
Чичило подзе службата си на болногледач, без да плаче, но с предишното усърдие и с предишното търпение. Започна да му дава да пие, да му оправя завивките, да му милва ръката, да му говори нежно, за да му вдъхва смелост. Стоя при него целия ден и цялата нощ; остана и на следния ден. Но състоянието на болния все повече се влошаваше. Лицето му доби морав цвят, дишането му стана тежко, движенията му ставаха все по-неспокойни, от устата му излизаха неясни викове, подпухналостта му стана чудовищна. На вечерната визитация лекарят каза, че нямало да преживее нощта. Тогава Чичило удвои грижите си и не го изпускаше нито за миг от очи. А болният го гледаше, гледаше и току помръдваше с голямо усилие устните си, сякаш искаше да каже нещо; и от време на време очите му, които все повече и повече се умаляваха и замъгляваха, добиваха израз на необикновена нежност. И тая нощ момчето бодърствува, докато видя през прозореца зазоряването и докато се появи в стаята сестрата.
Сестрата се доближи до леглото, хвърли поглед върху болния и си отиде с бързи крачки. След малко тя се появи отново с помощник-лекаря и един болничен прислужник, който носеше фенер.
— Той свършва — каза лекарят.
Момчето хвана ръката на болния. Болният отвори очи, изгледа го втренчено и ги затвори отново.
В тоя миг на момчето се стори, че той му стисна ръката.
— Стисна ми ръката! — възкликна то.
Лекарят се наведе за малко над болния, след това се изправи. Сестрата откачи едно разпятие от стената.
— Умря! — извика момчето.
— Върви си, синко — каза лекарят. — Твоето свето дело е свършено. Върви си и бъди щастлив — заслужаваш го. Бог да те закриля. Сбогом!
Сестрата, която се беше отдалечила за малко, се върна с китка теменужки, извадени от една чаша на прозореца, и ги подаде на момчето, като му каза:
— Нямам друго да ти дам. Вземи това за спомен от болницата.
— Благодаря — маза момчето, като поемаше с едната си ръка китката, а с другата изтриваше сълзите си; — но мен ме чака толкова дълъг път… ще ги изхабя.
И то развърза китката и разпръсна теменужките върху леглото, като каза:
— Оставям ги в памет на моя клет мъртвец. Благодаря, сестро. Благодаря, господин докторе.
След това то се обърна към мъртвеца и промълви:
— Сбогом… — И докато търсеше име, с което да го назове, от сърцето му бликна на устните сладката дума, с която то се обръщаше към него в продължение на пет дена:
— Сбогом, клети татко!
Като каза това, то взе под мишница вързопчето с дрехите си и с бавни, крачки, смазано от умора, си отиде. Денят настъпваше.
Работилницата
18, събота
Прекоси дойде снощи да ми напомни да отида да видя работилницата им и тая заран, като излизах с баща си, го накарах да ме заведе. Докато се приближавахме към работилницата, от нея излезе тичешком Гарофи, с пакет в ръка, като развяваше голямата си пелерина, под която той скрива стоките си. А, сега знам откъде търговецът Гарофи взема железните стърготини, които продава за стари вестници!
Като се показахме на вратата, видяхме Прекоси седнал върху купчина тухли с учебник на колене. Той стана веднага и ни покани да влезем. Работилницата беше една голяма стая, пълна с прах от въглища, със стени, по които бяха окачени чукове, клещи, железни пръчки и всякакъв вид железа. В един ъгъл гореше пещ, в която духаше духало, теглено от едно момче. Бащата на Прекоси беше близо до наковалнята, а един калфа държеше желязна пръчка в огъня.
— А, ето го тук — каза ковачът, щом ни видя, като свали каскета си, — отличното момче, което подарява железници! Дошло е да види как работим, нали? Ей сега ще му покажа.
Като казваше това, той се усмихваше; лицето му не беше сърдито и очите му не бяха злобни като преди. Калфата му подаде една дълга желязна пръчка, нажежена накрая, и ковачът я сложи върху наковалнята. Той правеше желязна пръчка със завит край за балконска ограда. Повдигна един голям чук и започна да удря желязната пръчка, като местеше нажежената част ту насам, ту нататък и я обръщаше по различен начин. И беше удивително да види човек как под бързите и точни удари на чука желязото се огъваше, извиваше се, вземаше постепенно прелестната форма на извит лист на цвете, като пръчица от тесто, моделирана сякаш с ръце. През това време неговият син ни гледаше с израз на гордост, като че искаше да ни каже: „Вижте как работи баща ми!“
— Видя ли как се работи? — запита ме ковачът, когато свърши, като постави пред мене пръчката, която приличаше на владишки жезъл. След това я остави настрана и пъхна в огъня друга.
— Добре изработена наистина — каза баща ми. И добави: — Работите, а? Върна ви се желанието.
— Върна се, да — отвърна работникът, като си избърсваше потта, поизчервен. — И знаете ли кой ми го възвърна?
Баща ми се престори, че не разбира.
— Ей това отлично момче — каза ковачът, като посочи с пръст сина си, — това отлично момче, което учеше и правеше чест на баща си, докато баща му… пиянствуваше и се отнасяше към него като към животно. Когато видях медала… Ах, малкото ми, ела тук да ти видя добре муцунката. — Момчето се затече веднага, ковачът го взе и го сложи върху наковалнята, като го държеше под мишниците, и му каза:
— Я поизчисти малко фасадата на твоя баща-звяр! Тогава Прекоси покри с целувки черното лице на баща си, докато и той сам почерня.
— Така е добре — каза ковачът и го сложи отново на земята.
— Така наистина е добре, Прекоси! — възкликна баща ми, доволен.
И като каза довиждане на ковача и на сина му, той ме изведе навън. Когато излизах, малкият Прекоси ми каза:
— Извини ме! — и ми пъхна в джоба едно пакетче гвоздеи.
Аз го поканих да дойде да гледаме карнавала от нашата къща.
— Ти му подари твоята железница — каза ми из пътя баща ми; — но ако тя беше от злато и пълна с бисери, пак щеше да бъде малък подарък за тоя свет син, който обнови сърцето на баща си.
Малкият палячо
20, понеделник
Целият град кипи поради карнавала, който е към своя край. На всеки площад се надигат бараки на акробати и въртележки. И под нашите прозорци е опънал купола си един цирк. В него дава представления една венецианска трупа с пет коня. Циркът е в средата на площада, а в единия ъгъл има три големи покрити коли, в които спят и се преобличат акробатите — три къщички на колела, с прозорчета и всяка с по едно огнище, което постоянно дими. Между прозорчетата са прострели детски пелени. Има една жена с дете кърмаче, която готви и играе на въже. Клетите хора! Думата акробат се смята за обидна; а те си печелят хляба честно, като развличат всички. И как се мъчат! Цял ден тичат от цирка до колите по фланелка в тоя студ; хапнат два залъка и тичат между едно представление и друго. А понякога, когато циркът е препълнен, се извива вятър, който раздира платната и загася лампите, и тогава — сбогом, зрелище! Трябва да връщат парите и да работят цяла нощ, за да възстановят бараката.
Има две момчета, които работят. Баща ми позна по-малкото, когато прекосяваше площада; то е син на собственика на цирка, същият, когото видяхме да играе на кон миналата година в цирка на площад „Виктор Емануил“. То е пораснало, сигурно е на осем години. Има красиво кръгло и мургаво лице и много черни къдрица, които се подават от конусовидната му шапка. Облечено е като палячо, пъхнато е в нещо като чувал с ръкави, бял, везан с черно, и е обуто с платнени обувки. То е дяволче. Харесва се на всички. Върши всичко. Заран рано го виждаме загърнато в шал да носи мляко в дървената къщичка. След това отива да вземе конете от обора на улица „Берлота“. Носи на ръце малкото дете, пренася обръчи, дървени, магарета, метални пръчки, въжета, чисти колите, огъня и през време на почивка винаги е около майка си. Баща ми постоянно го гледа от прозореца и все за него говори и за близките му, които изглежда са добри хора и обичат децата.
Една вечер отидохме на цирк. Беше студено и имаше съвсем малко хора, но малкият палачо залягаше много да ги държи весели. Той правеше смъртни скокове, хващаше се на опашката на конете, ходеше по въже съвсем сам и пееше, винаги усмихнат, с хубавото си мургаво личице. А баща му, който носеше червено палто, бели панталони, високи ботуши и камшик в ръка, го гледаше, но беше тъжен. Баща ми изпитваше състрадание към малкия и на следния ден говори за него с художника Делис, който дойде у нас. Тия хора се съсипват от работа, а печелят толкова малко! Това момче му харесваше толкова много! Какво можеше да се направи за тях? На художника му хрумна една мисъл.
— Напиши една хубава статия в „Газета“ — каза той на баща ми, — ти умееш да пишеш. Ти ще разкажеш чудесата на малкия палячо, а аз ще го нарисувам. „Газета“ четат всички и поне веднъж ще се стекат хора.
И така направиха. Баща ми написа хубава и шеговита статия, в която се казваше всичко, което виждаме от прозореца, и възбуждаше у читателя желание да се запознае отблизо с малкия артист и да го погали. Художникът направи хубава скица, която бе отпечатана със статията в събота вечерта.
И на представлението в неделя се стече в цирка маса свят. Беше обявено: Представление в полза на малкия палячо. Баща ми ме заведе на едно от първите места. На входа беше окачен „Газета“ със статията. Циркът беше препълнен. Мнозина от зрителите държеха в ръка „Газета“ и я показваха на малкия палячо, който се смееше и тичаше ту при един, ту при друг, преливащ от щастие. Стопанинът на цирка беше също доволен. Представете си! Никой вестник не беше му направил такава голяма чест, а и касата беше пълна с пари. Баща ми седна до мене. Между зрителите имаше наши познати. Наблизо до входа за конете стоеше прав учителят по гимнастика, оня, който е бил с Гарибалди, а срещу нас, на вторите места, Зидарчето, с кръглото си личице, седнало до грамадния си баща. Щом ме видя, то ми направи заешка муцуна. Малко по-нататък видях Гарофи, който броеше зрителите, като пресмяташе на пръсти колко пари може да е събрала трупата. На първите места, недалече от нас, беше и клетият Робети, оня, който спаси детето от омнибуса, с патериците си между колената, облегнал се на баща си, артилерийски капитан, който държеше едната си ръка върху рамото му.
Представлението започна. Малкият палячо направи чудеса върху коня, на трапеца и по въжето. Всеки път, когато свършваше, всички му ръкопляскаха и мнозина му дърпаха къдриците. След това изпълниха упражнения разни други акробати, фокусници и ездачи, облечени в дрипи и блестящи от сребро. Но когато момчето отсъствуваше, хората сякаш се отегчаваха.
По едно време видях учителя по гимнастика, застанал неподвижен до входа за конете. Той пришепна нещо на стопанина на цирка и последният веднага обиколи с поглед зрителите, като че ли търсеше някого. Погледът му се спря върху нас. Баща ми забеляза това, разбра, че учителят му е казал, че той е автор на статията, и за да не му благодарят, се измъкна, като ми каза:
— Ти, Енрико, остани; ще те чакам вън.
Малкият палячо, след като размени няколко думи с баща си, направи още едно упражнение, изправен върху коня, който бягаше в галоп. Той се преоблече четири пъти поред — като поклонник, моряк, войник и акробати винаги, когато минаваше покрай мене, ме поглеждаше. После, като слезе, започна да обикаля цирка с палячовската си шапка в ръце и всички хвърляха в нея пари и бонбони. Аз държех в ръката си две петачета, но когато дойде пред мене, вместо да ми поднесе шапката си, той я дръпна назад, изгледа ме и мина нататък. Останах посрамен. Защо прояви към мене тая грубост?
Представлението свърши, стопанинът на цирка поблагодари на публиката и всички хора станаха, като се струпаха към входа. Аз бях смутен сред тълпата и тъкмо вече щях да изляза, когато усетих, че една ръка ме побутна. Обърнах се: беше малкият палячо с хубавото си мургаво личице и черните си къдри. Той ми се усмихваше. Ръцете му бяха пълни с бонбони. Тогава разбрах.
— Искаш ли — запита ме той — да приемеш тия бонбони от палячо?
Аз кимнах с глава утвърдително и си взех три или четири.
— Тогава — добави той — приеми и една целувка.
— Може и две — отговорих му аз и му подадох лицето си.
Той избърса с ръкав набрашненото си лице, обви с ръка шията ми и запечата две целувки върху бузите ми, като ми каза:
— Едната е за баща ти.