/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic

Мусаши

Ейджи Йошикава

Миямото Мусаши е израснал през епохата, когато Япония започва да се възстановява след десетилетни междуособици. Подмамен от надеждата да стане самурай, той участва в битката при Секигахара през 1600 г. Опомня се ранен и замаян на бойното поле сред хилядите трупове и умиращи. По пътя към дома си извършва необмислена постъпка, която го превръща в беглец. Пленява го дзенски монах. Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай. Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.

Ейджи Йошикава

Мусаши

Предговор

„Мусаши“ не без основание може да се нарече японската „Отнесени от вихъра“. Този исторически роман, написан от Ейджи Йошикава (1892–1962 г.), един от най-плодовитите и обичани японски писатели, излиза за първи път между 1935 и 1939 г. като подлистник на „Асахи Шимбун“, най-големия и меродавен японски вестник. Като отделна книга „Мусаши“ е претърпял най-малко четиринадесет издания, последното от които — в четири от петдесет и трите тома на събраните съчинения на Йошикава, отпечатани от „Коданша“. Романът е бил филмиран седем пъти, често е давал основа за театрални постановки и три от националните телевизионни компании са заснели минисериали по него.

Миямото Мусаши е действителна историческа личност, но тъкмо чрез книгата на Йошикава той и останалите герои в нея са станали част от живата народна традиция на Япония. Те са така широко известни, че хората често сравняват някого с тях, като с лица, които всеки познава. Това прави романа особено интересен за чуждестранния читател. Книгата дава не само романтична картина на японското минало, но и представа как японците виждат сами себе си и своята история. В основата си обаче „Мусаши“ ще се хареса като зашеметяващ разказ за дръзки приключения и по японски сдържана любовна история.

Сравнението с „Шогун“ на Джеймс Клавел изглежда неизбежно — за повечето днешни американци тази книга и едноименният сериал се съревновават със самурайските филми като основен източник на познанията им за японското минало. И двата романа засягат един и същ исторически период. „Шогун“, където действието приключва през 1600 г., завършва с потеглянето на господаря Торанага (чийто прототип е историческият Токугава Иеясу, който скоро ще стане шогун, военен повелител на Япония) за решителната битка при Секигахара. Разказът на Йошикава започва с това, как младият Такедзо, по-късно получил името Миямото Мусаши, лежи ранен между труповете от разгромената войска на същото това бойно поле.

Като се изключи Блакторн, историческия Уил Адамс, в „Шогун“ става дума най-вече за могъщите японски благородници и жените от обкръжението им. Тези хора се явяват в романа съвсем леко променени, под измислени от Клавел имена. В „Мусаши“, макар множество исторически личности да се споменават със своите истински имена, се разказва за по-широк кръг японци, най-вече за хора от големия обществен слой, който е заемал неопределеното междинно пространство между наследственото военно благородничество и простолюдието, съставено от селяни, търговци и занаятчии. Клавел свободно преиначава историческите факти, за да ги нагоди към повествованието си и дори добавя една любовна история в западен стил, която не само няма нищо общо с действително станалото, но и е твърде неправдоподобна за Япония от онова време. Йошикава остава верен на историята или поне на историческото предание и при него любовната история, която като странична линия на разказа продължава в цялата книга, е съвсем неподправено японска.

Разбира се, писателят е обогатил своя разказ с множество измислени подробности. Тук има достатъчно необичайни съвпадения и дръзки геройства, които да зарадват всеки любител на приключенското четиво. Йошикава обаче се придържа към известните от историята факти. Не само Мусаши, а и много от другите герои с важно място в повествованието, са действителни исторически личности. Например Такуан, който става образец за подражание и духовен наставник на младия Мусаши, е бил по онова време прочут дзен-монах, майстор на калиграфията, художник, поет и учител по чайна церемония. През 1609 г. той станал най-младият игумен на Дайтокуджи в Киото и по-късно основал голям манастир в Едо; днес обаче е познат най-вече, с името, което е дал на един разпространен в Япония вид туршия.

Историческият Миямото Мусаши, роден навярно през 1584 г. и починал в 1645 г., също като баща си е бил майстор на боя със сабя. Той станал известен с това, че използвал едновременно два меча. Неотклонно се стремял към овладяване на собствената личност, което за него било ключът на бойните изкуства и написал едно прочуто съчинение за сабления бой — „Горин но шо“1. Изглежда като млад е взел участие в битката при Секигахара и сблъсъците му с бойните умения на киотската школа Йошиока, с монасите-войни от Нара и с прочутия майстор на сабята Сасаки Коджиро, които са така ярко описани в книгата, са действителни. Разказът на Йошикава за неговия герой завършва в 1612 г., когато е още млад двадесет и осем годишен мъж. Впоследствие Мусаши може би се е сражавал на страната на победените при обсадата на крепостта Осака в 1614 г. и през 1637–38 г. е участвал в избиването на селяните християни от Шимабара на западния остров Кюсю — събитие, с което е свързано изкореняването на християнската религия от Япония за следващите две столетия, допринесло за откъсването на страната от останалия свят.

По ирония на съдбата през 1640 г. Мусаши става служител на рода Хосокава, господарите на Комамото — същите, които са покровителствали и неговия главен съперник, Сасаки Коджиро. Името Хосокава ни връща към „Шогун“, тъй като по-старият от братята, Тадаоки, твърде неоправдано присъства в романа като една от главните отрицателни фигури. При това съпругата на Тадаоки, преданата християнка Грация, съвсем неправдоподобно е представена като голямата любов на Блакторн, Марико.

Времето, в което е живял Мусаши, е за Япония период на голяма промяна. След столетия непрестанни вражди между даймио, поместните феодални повелители, трима души успяват един след друг да обединят най-сетне със сила страната. Делото започва Ода Нобунага, който обаче, преди да го е довел до край, бива убит през 1582 г. от един свой метежен васал. Неговият най-способен пълководец, Хидейоши, издигнал се от положението на обикновен пехотинец, завършва обединяването на държавата, но в 1592 г. умира, преди да е успял да заздрави властта дотолкова, че да я предаде на своя невръстен наследник. Тогава най-силният васал на Хидейоши, Токугава Иеясу, могъщ даймио, който от своята крепост в Едо (днешен Токио) властва над голяма част от Източна Япония, печели надмощие, като разбива съюза на западните даймио в битката при Секигахара от 1600 г. Три години по-късно той приема старото звание „шогун“ като знак за военно господство над цялата страна, упражнявано привидно от името на древното, но безсилно императорско семейство в Киото. През 1605 г. Иеясу предава шогунското достойнство на сина си Хидетада, но продължава да държи в свои ръце действителната власт, докато не разбива поддръжниците на наследника на Хидейоши с обсадите на крепостта Осака през 1614 и 1615 г.

Първите трима управници от рода Токугава установяват над Япония такава силна власт, че чрез техните наследници тя изтрайва повече от две и половина столетия, докато накрая рухва през 1868 г., като следствие от повторното отваряне на страната за връзки със Запада петнадесет години по-рано. Токугава упражнявали властта си посредством полунезависими наследствени даймио, които в края на тяхното управление наброявали към 265 души. Тези на свой ред раздавали феоди на своите наследствени служители самураи. Преходът от постоянно състояние на война към строго охраняван мир довел до появата на рязко класово разделение между самураите, които се ползвали с позволението да носят две саби и да имат фамилни имена и от друга страна — простолюдието, на което, макар към него да се числели заможни търговци и земевладелци, по начало не било разрешено да носи каквото и да било оръжие и да се кичи с родови прозвища.

В течение на описваните от Йошикава години обаче тези обществени различия още не са били напълно затвърдени. Във всички области имало останали въоръжени селяни и в страната кръстосвали ронини — самураи без повелител от войските на онези даймио, които загубили владенията си след битката при Секигахара и вследствие на предишни войни. Трябвало да се сменят едно-две поколения, преди обществото да бъде напълно обхванато от строгото социално разделение, наложено му от Токугава. Междувременно страната преживяла големи обществени промени и размествания.

На второ място, в Япония от началото на седемнадесети век значително се изменя характерът на държавното управление. С възстановяването на мира и края на големите междуособици, господстващото военно съсловие открива, че за успешно властване е важна не толкова военната храброст, колкото управленските знания. Така класата на самураите започва бавно да се преобразява от воини на пушката и меча в чиновници на перото и книгата. В условията на мира самообладанието и образоваността стават по-важни от бойното майсторство. Западният читател може би ще се изненада от наблюдението колко широка е била грамотността още в началото на седемнадесети век и как японците постоянно се позовават на китайската история и книжнина, по приблизително същия начин, по който хората в Северна Европа от онова време непрестанно са припомняли традициите на древна Гърция и Рим.

Третата голяма промяна в Япония от времето на Мусаши е свързана с въоръжението. През втората половина на шестнадесето столетие донесените от португалците фитилни мускети станали решаващото оръжие на бойното поле. В умиротворената страна обаче самураите можели да обърнат гръб на противните им огнестрелни оръжия и да се отдадат на отколешната си любов към меча. Процъфтели различните школи на сабления бой. Тъй като възможностите за употреба на сабята в действителна битка намалели, бойните умения постепенно се превръщали в бойни изкуства, при които, за сметка на трудно проверимата вече военна ползотворност, все по-голяма тежест получавали вътрешното самообладание и самовъзпитание. Развила се цяла мистика на сабята, по-близка до философията, отколкото до военното дело.

Разказът на Йошикава за младостта на Мусаши онагледява всички тези промени, настъпващи в Япония. Самият герой е типичен ронин и едва късно през своя живот се превръща в уседнал самурай. Той става основател на цяла школа в сабленото изкуство. Най-важното, Мусаши постепенно се развива от воден от усета майстор на меча в човек, всеотдайно устремен към поставената от дзен цел за лично самообладание и пълно господство над самия себе си, към усещане за единство със заобикалящата природа. Макар в първите години от зрелия живот на Мусаши още да са възможни смъртоносни двубои, напомнящи за турнирите в средновековна Европа, Йошикава показва как героят съзнателно пренасочва своите бойни умения от военни цели към самовъзпитание в мирно време. Бойни умения, духовно самоовладяване и естетически усет се сливат в едно неразличимо цяло. Този образ навярно не е далеч от историческата истина. За Мусаши е известно, че освен майстор на сабята, е бил също изкусен живописец и твърде добър скулптор.

Япония от ранния седемнадесети век, която Мусаши олицетворява, продължава осезаемо да присъства в съзнанието на японците. Дълговременното и относително лишено от промени управление на рода Токугава запазило много от формите и духа си, макар и в донякъде закостенял вид, до средата на деветнадесети век, т.е. допреди не много повече от столетие. Самият Йошикава е син на някогашен самурай, който, подобно на мнозина от този обществен слой, не успял да се приспособи към стопанските условия на настъпилата нова епоха. Макар в нова Япония самите самураи бързо да загубили високото си обществено положение, повечето от новите управници водели произхода си от това феодално съсловие, чиито ценности били разпространени чрез новата система на задължително образование, за да станат духовна опора и етика за цялата японска нация. В това отношение са помогнали и романи като „Мусаши“, заедно с филмите и пиесите, на които той е дал основа.

Времето на Мусаши за днешния японец е също толкова осезаемо близко, както е за американците Гражданската война. Ето защо едно сравнение с „Отнесени от вихъра“ не е в никакъв случай неуместно. Епохата на самураите все още до голяма степен продължава да живее в японското съзнание. В противоречие с образа на съвременните японци като здраво сплотени в група „стопански животни“ много от тези хора предпочитат да гледат на себе си като на съвременни Мусаши, които яростно се самоотстояват, следват своите собствени принципи, владеят чувствата си и притежават особен усет към красивото. И двата образа са донякъде верни, което онагледява сложността на японската душевност, скрита зад привидно прекомерно сдържаната и еднообразна външност.

„Мусаши“ е много различен от задълбочено психологическите и често невротични романи, които съставляват голямата част от английските преводи на съвременна японска литература. При все това обаче той е изцяло в духа на обичайната японска белетристика и присъщо японското мислене. Разделението на разказа на отделни епизоди не е просто следствие от първоначалната поява на книгата като подлистник в отделни броеве, а е любим похват, който води началото си още от зараждането на японското повествователно изкуство. Романтичният образ на благородния боец е наследство на феодалното минало, въплътено в стотици други разкази и самурайски филми. Важността, която се придава на придобиването на самообладание и вътрешна сила чрез самовъзпитание в духа на дзен, е една от важните черти и на личността на днешния японец. Същото важи и за всеобхватната любов към природата и усещането за близост с нея. „Мусаши“ не е просто чудесно приключенско четиво. Освен това той дава както поглед към японската история, така и представа за идеализирания образ, който днешните японци изграждат сами за себе си.

Едвин О. Райшауер2

януари 1981

Книга първа

Земя

Камбанката

Такедзо лежеше сред труповете. Бяха хиляди.

„Целият свят е обезумял“, помисли той замаяно. „Все едно съм мъртво листо, което се носи по есенния вятър“.

Самият той съвсем приличаше на безжизнените тела, които го заобикаляха. Опита се да вдигне глава, но успя да я помръдне едва на няколко пръста от земята. Не си спомняше някога да му е било толкова зле. „Откога ли съм тук?“, зачуди се.

Мухите го налетяха и забръмчаха около главата му. Искаше да ги отпъди, но не успя да събере сила даже да си вдигне ръката. Беше скована, почти трошлива, като цялото му тяло. „Трябва да съм тук отдавна“, помисли си, като шаваше с пръсти. Въобще и не предполагаше, че е ранен с два куршума, здраво заседнали в бедрото.

Ниски, тъмни облаци се носеха зловещо по небето. Снощи, някъде между полунощ и зазоряване, опустошителен дъжд напои равнината на Секигахара. Сега бе ранният следобед на петнадесетия ден от деветия месец на 1600 г. Въпреки че ураганът бе преминал, от време на време върху труповете и обърнатото нагоре лице на Такедзо се изливаше нов порой. Всеки път, когато завалеше, той като риба отваряше и затваряше уста и се опитваше да погълне капките. „Също като водата, с която измиват устата на умиращия“, мислеше си, докато се наслаждаваше на всяка капчица влага. Главата му беше вцепенена, а мислите — бягащи сенки на унеса.

Неговите бяха загубили. Знаеше само толкова. Кобаякава Хидеаки, когото смятаха за съюзник, тайно се споразумял с войската на Изтока и когато на свечеряване връхлетя върху хората на Ишида Мицунари, ходът на битката също се обърна. След това той нападна и отрядите на другите военачалници — Укита, Шимадзу и Кониши — и разгромът на Западната войска беше пълен. Само за половин ден борба въпросът кой ще управлява страната отсега нататък беше решен. Това бе Токугава Иеясу — могъщият даймио на Едо.

Образите на сестра му и на старите селяни се понесоха пред очите на Такедзо. „Умирам, помисли си той без дори нотка на тъга. Това ли било наистина?“ Усети как покоят на смъртта го привлича, точно като дете, притеглено от пламъка на огъня.

Внезапно един от околните трупове вдигна глава.

— Такедзо.

Образите в ума му изчезнаха. Сякаш изтръгнат от смъртта, той обърна глава към звука. Гласът, сигурен беше, на най-добрия му приятел. Събрал всички сили, повдигна се леко и изтръгна от гърдите си шепот, едва чут сред поройния дъжд.

— Матахачи, ти ли си?

После падна, притихна и се заслуша.

— Такедзо! Наистина ли си жив?

— Да, жив! — изкрещя той във внезапен прилив на възторг. — А ти? Най-добре и ти да не умираш. Да не си посмял!

Сега очите му бяха широко отворени, а по устните му играеше едва забележима усмивка.

— Не и аз! Не, господине.

Като се задъхваше, подпираше се на лакти и сковано влачеше крака след себе си, Матахачи пълзеше педя след педя към своя приятел. Посегна да хване ръката на Такедзо, но улови със своята само кутрето му. Като другари от детинство често се бяха клели един на друг с този жест. Той се примъкна по-наблизо и сграбчи цялата длан.

— Не мога да повярвам, че и ти си жив и здрав! Изглежда сме единствените оцелели.

— Не бързай да говориш. Още не съм опитал да се изправя на крака.

— Ще ти помогна. Да се махаме оттук!

Изведнъж Такедзо дръпна Матахачи към земята и изръмжа:

— Прави се на умрял! Задават се още неприятности!

Земята забоботи като котел. Като надничаха изпод длани, те наблюдаваха наближаващата вихрушка. След това вече бяха още по-наблизо — редици от смолисточерни конници, понесли се право насреща им.

— Копелета! Връщат се! — възкликна Матахачи и се вдигна на коляно, като че се готвеше да побегне.

Такедзо го сграбчи за глезена, като за малко не го счупи и го дръпна на земята.

Само след миг конете вече профучаваха край тях — стотици кални смъртоносни копита, които препускаха в боен ред и тъпчеха падналите самураи. Ездачите се нижеха с бойни викове на уста, с дрънчащи и звънтящи доспехи и оръжие.

Матахачи лежеше по корем със затворени очи и се надяваше, противно на всяка надежда, че няма да бъдат стъпкани, но Такедзо гледаше нагоре, без да мигне. Конете минаха толкова наблизо, че усетиха миризмата им. И после всичко свърши.

Като по чудо бяха останали невредими и незабелязани, няколко минути и двамата мълчаха, изумени и невярващи.

— Отново сме спасени! — възкликна Такедзо и протегна ръка към Матахачи.

Като все още се притискаше към земята, Матахачи бавно обърна глава и показа широка, леко трепереща усмивка.

— Някой е на наша страна, това е направо сигурно — дрезгаво рече той.

Много трудно, помагайки си един другиму, двамата приятели се изправиха на крака. Бавно, като куцукаха с преметнати през раменете ръце, си проправиха път през бойното поле до укритието на гористите хълмове. Там се строполиха на земята, но след като починаха малко, започнаха да търсят храна. Два дена изкараха с диви кестени и ядивни листа във влажните пещери на връх Ибуки. Това ги спаси да не умрат от глад, но Такедзо страдаше от болки в стомаха, а Матахачи червата направо го мъчеха. Нямаше храна да го засити, нямаше питие да утоли жаждата му, но дори и той усети силата си малко по малко да се връща.

Ураганът на петнадесети сложи края на есенните бури. Сега, само две нощи по-късно, студена, бяла луна се блещеше сурово от безоблачно небе.

И двамата знаеха колко е опасно да пътуват на ярката лунна светлина, под която сенките им биха изникнали като мишени пред случайния патрул, търсещ бегълци от сражението. Решението да рискуват беше на Такедзо. Матахачи беше в такова окаяно състояние, та повтаряше, че предпочита да го заловят, отколкото да упорства в опитите да върви и другарят му наистина не изглеждаше да има голям избор. Трябваше да продължат напред, но също така беше и ясно, че трябва да намерят място да се спотаят и да починат. Напредваха бавно натам, накъдето се надяваха да е градчето Таруи.

— Ще издържиш ли? — непрекъснато повтаряше Такедзо.

Придържаше на своето рамо ръката на приятеля си, за да му помага.

— Добре ли си? — Тежкото дишане на Матахачи го притесняваше. — Искаш ли да си починеш?

— Добре съм.

Матахачи се опитваше да говори храбро, но лицето му беше по-бледо от луната над тях. Даже като се подпираше на копието, той едва успяваше да мести крака.

Не спираше да се извинява.

— Съжалявам, Такедзо. Знам, че аз съм причината да се забавяме толкова. Наистина съжалявам.

Първите няколко пъти Такедзо просто го прекъсваше с „Остави това“. Най-накрая, щом спряха да починат, той се обърна към своя приятел и избухна:

— Виж какво, аз съм този, който трябва да се извинява. Аз съм, който поначало те въвлече във всичко това, спомняш ли си? Спомни си как ти разказах какво съм намислил, как най-сетне ще направя нещо, което наистина да впечатли баща ми. Никога не можах да понеса до последния си ден той да е сигурен, че от мен никога нищо няма да излезе. Щях да му покажа аз! Ха!

Бащата на Такедзо, Мунисай, някога бе служил при господаря Шимен от Ига. В мига, в който чу, че Ишида Мицунари събира войска, Такедзо беше убеден, че най-после е дошла неговата голяма възможност в живота. Баща му е бил самурай. Не е ли съвсем естествено той също да стане такъв? Копнееше да влезе в битка, да покаже на какво е способен, из селото като мълния да се разнесе мълвата, че той е обезглавил вражески пълководец. Отчаяно му се искаше да докаже, че е някой, с когото да се съобразяват и когото да уважават, а не просто селският непрокопсаник.

Такедзо напомни на Матахачи за всичко това и онзи кимна.

— Знам. Знам. Но и аз се чувствах по същия начин. Не беше само ти.

— Исках да дойдеш с мен — продължи Такедзо, — защото винаги всичко сме правили заедно. Но не направи ли майка ти нещо ужасно! Да крещи и да разправя на всички, че съм бил луд и че от мен нищо нямало да излезе! А и годеницата ти Оцу, и сестра ми, и всички останали, дето ревяха и викаха, че селските момчета трябвало да си останат на село. О, може би са си имали причини за това. И двамата сме единствени синове и ако ни убият, няма да има кой да продължи семействата. Но кой го е грижа? Това живот ли е?

Бяха се измъкнали от село незабелязани и бяха убедени, че нищо не ги дели вече от бойната слава. Когато стигнаха обаче до стана на Шимен, трябваше да се изправят лице в лице с действителността на войната. Направо им казаха, че независимо от това кои са били бащите им, няма да ги направят самураи — нито след една нощ, нито дори и след няколко седмици. За Ишида и останалите военачалници Такедзо и Матахачи бяха само двама загубени селяци, още почти деца, в ръцете на които съвсем случайно са попаднали две копия. Най-доброто, което можаха да си изпросят, беше позволението да останат като обикновени пехотинци. Техните отговорности, ако можеше да бъдат наречени така, се състояха в това да носят оръжието, котлите за ориз и останалата кухненска посуда, да косят трева, да работят по пътя и от време на време да ходят на разузнаване.

— Самураи, ха! — възкликна Такедзо. — Ама че смешка. Глава на пълководец ли?! Аз не успях даже до вражески самурай да се приближа, а какво остава за военачалник. Е, поне всичко свърши. И тъй, какво ще правим сега? Не мога да те изоставя съвсем сам тук. Направя ли го, никога вече няма да мога да погледна майка ти или Оцу в очите.

— Такедзо, аз не те обвинявам за кашата, в която се забъркахме. Не си виновен ти, че изгубихме. Ако някой трябва да се вини, това е онзи двуличник Кобаякава. Наистина ми се ще да ми падне в ръцете. Ще го убия, кучия му син!

Няколко часа по-късно стояха на края на малка равнина и гледаха морето от тръстики под тях, очукани и изпочупени от бурята. Никакви къщи. Никаква светлина.

Тук имаше и много трупове, проснати, както са нападали. Главата на един лежеше в някаква висока трева. Друг лежеше в някакво поточе. Тялото на трети пък се беше преплело по нелеп начин с един умрял кон. Дъждът бе отмил кръвта и на лунната светлина мъртвата плът напомняше рибени люспи. Навсякъде наоколо се носеше самотната есенна молитва на жетвари и щурци.

Струйка сълзи проряза бяла пътека надолу по мръсното лице на Матахачи. Той въздъхна като много болен човек.

— Такедзо, ако умра, ще се погрижиш ли за Оцу?

— За какво говориш?

— Чувствам се така, сякаш умирам.

— Е, щом така се чувстваш, сигурно ще умреш — сряза го Такедзо. Губеше търпение — искаше приятелят му да е по-силен, за да може да се опре на него от време на време, не във физическия смисъл на думата, а за кураж.

— Хайде, Матахачи! Не бъди такъв ревльо!

— Майка ми има кой да се грижи за нея, но Оцу е съвсем сама на този свят. Винаги е била. Толкова ми е мъчно за нея, Такедзо. Обещай ми, че ще се погрижиш за нея, ако мен ме няма.

— Вземи се в ръце! Хората не умират от чревно разстройство. Рано или късно ще открием къща и тогава ще те сложа да си легнеш и ще ти дам някакво лекарство. А сега престани с всичките тези дрънканици за умиране!

Малко по-нататък стигнаха до място, където купчините безжизнени тела имаха вид, сякаш е било изтребено цяло поделение. Двамата обаче вече бяха претръпнали от гледката на кръвта. Отпадналите им погледи приеха зрелището с хладно безразличие и те пак спряха да си починат.

Докато си поемаха дъх, чуха нещо да се движи между телата. И двамата се отдръпнаха ужасени и без да мислят се свиха надолу, изблещили очи и наострили сетива.

Фигурата се стрелна бързо напред като изненадан заек. Когато го уловиха с поглед, видяха, че човекът, който и да е, се придържа плътно към земята. Първоначално си помислиха, че е някой отделил се самурай и се приготвиха за опасна среща, но за тяхно удивление свирепият боец се оказа младо момиче. Изглеждаше тринадесет-четиринадесетгодишна и носеше кимоно с навити ръкави. Тясното оби около кръста й, макар на места закърпено, беше от златен брокат; тук сред труповете тя наистина представляваше странна гледка. Девойката обърна поглед и се втренчи подозрително в тях с хитри, котешки очи.

И Такедзо, и Матахачи се чудеха: какво за бога би могло да доведе това младо момиче, посред нощ, в обитаваното от призраци, застлано с трупове поле?

Известно време и двамата просто стояха, вперили на свой ред поглед в нея. После Такедзо се обади:

— Ти коя си?

Момичето премига няколко пъти, изправи се на крака и побягна.

— Стой! — изкрещя Такедзо. — Само искам да те попитам нещо. Не си отивай!

Но тя вече се бе изгубила, като проблеснала в нощта светкавица. Шумът от звънче заглъхна зловещо в тъмнината.

— Възможно ли е да беше дух? — заразсъждава Такедзо на глас, докато се взираше с празен поглед в тънката мъгла.

Матахачи потрепери и насила се засмя.

— Ако наоколо имаше някакви духове, щяха да са тези на войниците, струва ми се, а?

— Иска ми се да не бях я изплашил — каза Такедзо. — Тук някъде наоколо трябва да има село. Можеше да ни насочи.

Продължиха напред и изкачиха по-близкия от двата хълма пред тях. В долчинката от другата страна имаше блато, което се простираше на юг от връх Фува. И само на половин час път — светлина.

Щом доближиха селската къща, тя им се стори не съвсем обикновена. На първо място, беше оградена с дебела, пръстена стена. И още — портата бе почти величествена. Или поне останките от порта, защото тя беше стара и отчаяно се нуждаеше от поправка.

Такедзо се приближи до вратата и леко потропа.

— Има ли някой?

Не получи отговор и опита отново.

— Извинете, че ви безпокоим по това време, но приятелят ми е болен. Не искаме да ви създаваме неприятности — той просто има нужда от малко почивка.

Отвътре чуха шепот и малко след това — шума от нечие приближаване към вратата.

— Вие сте войници, изостанали от Секигахара, нали?

Гласът беше на младо момиче.

— Точно така — отвърна Такедзо. — Бяхме под предводителството на господаря Шимен от Ига.

— Махайте се! Ако ви открият тук, ще загазим.

— Чуйте, много съжаляваме, че трябва да ви безпокоим по този начин, но вървим много отдавна. Моят приятел се нуждае от почивка, това е всичко, и…

— Моля ви, вървете си!

— Добре, щом наистина така искате, но не бихте ли могли да дадете на приятеля ми малко лекарство? Стомахът му е толкова зле, че ни е трудно даже да се движим.

— Ами, не знам…

След миг-два чуха стъпки и някакъв лек звън, който се отдалечаваше в къщата и ставаше все по-слаб и по-слаб.

В същия миг забелязаха лице. Беше на един страничен прозорец — лице на жена — и ги беше наблюдавало през цялото време.

— Акеми — извика тя, — пусни ги. Те са пехотинци. Патрулите на Токугава няма да си губят времето с тези. За тях те са нищо.

Акеми отвори вратата и жената, която се представи като Око, дойде и изслуша разказа на Такедзо.

Разбраха се, че могат да пренощуват в навеса за дърва. За да укротят червата му, дадоха на Матахачи прегорен магнолиев прах и рядка оризова отвара с лукови стъбла. През следващите няколко дни той спа почти без прекъсване, докато Такедзо, който бдеше до главата му, с помощта на евтина ракия лекуваше раните от куршумите в бедрото си.

Една вечер, около седмица по-късно, Такедзо и Матахачи седяха и си говореха.

— Трябва да се занимават с нещо — отбеляза Такедзо.

— Хич не ме интересува какво правят. Доволен съм само, че ни прибраха.

Но любопитството на Такедзо вече беше възбудено.

— Майката не е толкова стара — продължи той. — Странно е, че двете живеят съвсем сами тук в планината.

— Хм. Не ти ли се струва, че момичето прилича малко на Оцу?

— Нещо у нея ме кара да се сещам за Оцу, но не мисля, че те си приличат наистина. И двете са хубави, това е. Какво, смяташ, правеше, когато я видяхме за първи път да пълзи посред нощ между всичките онези трупове? Това изглежда хич не я притесняваше. Ха! Още ми е пред очите. Лицето й беше толкова спокойно и ведро, като на онези кукли, дето ги правят в Киото. Ама че гледка!

Матахачи му направи знак да мълчи.

— Шшт! Чувам звънчето й.

Лекото потрепване на Акеми по вратата беше като почукването на кълвач.

— Матахачи, Такедзо — тихо подвикна тя.

— Да?

— Аз съм.

Такедзо стана и вдигна резето. Тя влезе с поднос лекарство и храна, и ги попита как са.

— Много по-добре, благодарение на теб и майка ти.

— Майка каза, че дори и да се почувствате по-добре, не трябва да говорите твърде високо или да излизате навън.

Такедзо отвърна и за двамата.

— Наистина съжаляваме, че ви създаваме толкова много грижи.

— О, няма нищо, само трябва да внимавате. Ишида Мицунари и някои от другите военачалници още не са заловени. Околността е наблюдавана много строго, а пътищата гъмжат от хора на Токугава.

— Така ли?

— Така че, макар да сте само пехотинци, майка казва, че ако ни заловят да ви укриваме, ще бъдем задържани.

— Няма да гъкнем — обеща Такедзо. — Дори ще покрия лицето на Матахачи с чердже, ако хърка много силно.

Акеми се усмихна, обърна се да си върви и каза:

— Лека нощ. Ще се видим сутринта.

— Чакай! — каза Матахачи. — Защо не поостанеш и не си поприказваш с нас?

— Не мога.

— И защо?

— Майка ще се сърди.

— Защо се притесняваш за нея? На колко си години?

— Шестнайсет.

— Дребна си за възрастта си, а?

— Благодаря ти, че ми каза.

— Къде е баща ти?

— Нямам вече баща.

— Извинявай. Тогава, как живеете?

— Правим мокса.

— Лекарството, дето се гори върху кожата, за да се прогони болката?

— Да, тукашната мокса е прочута. През пролетта берем див пелин на връх Ибуки. През лятото го сушим, а през есента и зимата го правим на мокса. Продаваме го в Таруи. Хората идват отвсякъде само и само да си го купят.

— Предполагам, че за тая работа не ви е необходим мъж тук.

— Е, ако това е всичко, което искахте да научите, аз ще тръгвам.

— Почакай, само още една секунда — каза Такедзо. — Имам още един въпрос.

— Е?

— Онази нощ, нощта, когато ние дойдохме тук, видяхме едно момиче на бойното поле и то приличаше досущ на теб. Ти беше, нали?

Акеми бързо се извърна и отвори вратата.

— Какво правеше там?

Тя тръшна вратата зад себе си и докато тичаше към къщата, малката камбанка звънтеше със странен, непостоянен ритъм.

Гребенът

Три лакътя и осем-девет педи на ръст, Такедзо беше висок за хората от онова време. Тялото му беше като на великолепен жребец: силно и гъвкаво, с дълги, мускулести крайници. Устните му бяха налети и алени, а дебелите му черни вежди щяха да са рошави, ако не бяха така съвършено очертани. Като продължаваха доста над външния край на очите, те само подчертаваха неговата мъжественост. Съселяните му викаха „детето на дебела година“, израз, използван само за деца с по-едри от обикновено черти. Макар с нищо да не бе обиден, прякорът въпреки това го откъсна от другите младежи и поради тази причина в първите години доста го притесняваше.

Макар че никога не беше използван по отношение на Матахачи, същият израз би могъл да се приложи и към него. Малко по-нисък и по-набит от Такедзо, той беше с гърди като буре, с обло лице и създаваше впечатлението за добродушие, ако не и за откровена палячовщина. Големите му, леко изпъкнали очи имаха навика да се движат, когато говори и повечето шеги по негов адрес се въртяха около приликата му с жабите, които крякат неспирно през летните нощи.

И двамата младежи бяха в разцвета на юношеството си и затова бързо се съвземаха след всички болки. Докато се излекуват напълно раните на Такедзо, Матахачи вече не го сдържаше в затвора им. Взе да крачи из дървения навес и непрекъснато се оплакваше, че са като в клетка. Той неведнъж направи грешката да каже, че се чувства като щурец във влажна, тъмна дупка, като така сам се изложи на язвителните забележки на Такедзо, че за жабите и щурците се предполага да харесват такава обстановка за живот. Изглежда Матахачи беше започнал да надзърта в къщата, защото един ден той се наклони към другаря си по килия, като че ли да съобщи нещо съдбовно важно.

— Всяка вечер — сериозно прошепна той, — вдовицата си слага пудра на лицето и се разкрасява!

Лицето на Такедзо придоби изражението на дванайсетгодишно момче, което мрази момичетата и което съзира изневяра — бурен интерес към „тях“ — у най-добрия си приятел. Матахачи се бе оказал предател и погледът, насочен към него, беше, без съмнение, изпълнен с погнуса.

Матахачи започна да ходи в къщата и да седи до огнището с Акеми и нейната младолика майка. След три-четири дни бъбрене и шеги с тях, общителният гост стана почти част от семейството. Престана да се връща в навеса за дърва дори и през нощта, а в редките случаи, когато го правеше, устата му лъхаше на саке и той се опитваше да изкуши Такедзо да влезе в къщата, като възхваляваше хубавия живот само на няколко крачки от него.

— Ти си луд! — вбесен отговаряше Такедзо. — Заради теб ще ни убият, или поне ще ни заловят. Ние загубихме, ние сме бегълци, не можеш ли да го проумееш? Трябва да бъдем много внимателни и да се спотайваме, докато нещата се уталожат.

Както и да е, той скоро се измори от опитите да спори с приятеля си, който така обичаше забавленията, и вместо това започна да го прекъсва с резки отговори:

— Не обичам саке — или понякога: — Тук навън ми харесва. Уютно е.

Но на Такедзо също му дотягаше вече да седи затворен. Беше неистово отегчен и най-накрая започна да дава признаци на слабост.

— Наистина ли е безопасно? — питаше той. — Околността, искам да кажа? Никакви следи от съгледвачи? Сигурен ли си?

След като беше погребан цели двайсет дни в навеса за дърва, най-сетне той се появи, като полужив от глад военнопленник. Кожата му имаше полупрозрачен, восъчен, мъртвешки вид, още по-явен, когато се изправи до своя зачервен от слънцето и сакето приятел. Той примижа срещу ясното синьо небе, протегна широко ръце и се прозя сладко. Когато най-сетне великанската му уста се затвори, се видя, че през цялото време веждите му са останали свъсени. Лицето му имаше разтревожено изражение.

— Матахачи — сериозно каза той, — ние се натрапваме на тези хора. Те поемат голям риск, като ни държат тук. Мисля, че трябва да си тръгваме за вкъщи.

— Предполагам, че си прав — отвърна Матахачи. — Но те не пускат никого да мине границата на областта без проверка. Според вдовицата и двата пътя — и до Исе, и до Киото — са невъзможни. Тя казва да не мърдаме оттук, докато не падне снегът. И момичето така казва. То е убедено, че трябва да се крием, а знаеш, че то излиза навън всеки ден.

— И ти наричаш това, дето седиш пред огъня и пиеш, криене?

— Разбира се. Знаеш ли какво направих? Онзи ден няколко от хората на Токугава — те още търсят генерал Укита — слухтяха наоколо. Отървах се от копелетата, като просто излязох и ги поздравих.

При това вече очите на Такедзо се разшириха от почуда, а Матахачи се разсмя гръмко, та чак коремът му се разтресе. Когато кикотът премина, той продължи:

— По-безопасно е да седиш навън на открито, отколкото да се свиваш в бараката за дърва, да се ослушваш за стъпки и да се побъркваш. Това се опитвам да ти кажа.

Матахачи отново се преви от смях, а Такедзо сви рамене.

— Може би си прав. Така навярно е най-добре.

Той продължаваше да има своите опасения, но след този разговор се премести в къщата. Око, която очевидно обичаше да има около себе си хора, по-точно мъже, ги накара да се чувстват напълно у дома си. От време на време обаче тя ги стряскаше, като предлагаше някой от тях да се ожени за Акеми. Това изглежда вълнуваше повече Матахачи, отколкото Такедзо, който просто не обръщаше внимание на предложението или го посрещаше с шеговита забележка.

Беше сезонът на сочните, ароматни мацутаке, които растат в подножието на боровите дървета и Такедзо се отпусна дотолкова, че да ходи да бере големите гъби по гористия склон точно зад къщата. Акеми с кошница в ръка търсеше от дърво на дърво. Всеки път, когато доловеше миризмата им, невинният й глас отекваше из гората.

— Такедзо, тук! Много са!

Той береше някъде наблизо и неизменно отвръщаше:

— И тук има много.

През клоните на боровете есенното слънце се процеждаше върху тях на тънки, коси снопове светлина. Килимът от борови иглички под хладния покров на дърветата беше мек, прашен и розов. Когато се уморяха, Акеми го предизвикваше и се кикотеше:

— Хайде да видим кой има повече!

— Аз — самодоволно отвръщаше винаги той, при което тя започваше да изучава кошницата му.

Този ден не беше по-различен от останалите.

— Ха-ха! Знаех си аз! — извика тя.

Радостно ликуваща, както могат да бъдат само младите момичета, без следа от свенливост или превзета скромност, тя се наведе над кошницата му.

— В твоите имаш и няколко отровни!

След което тя изхвърли отровните гъби, всъщност без да ги брои една по една на глас, но с толкова бавни и нарочни движения, че даже със затворени очи Такедзо трудно можеше да ги пренебрегне. Тя ги мяташе докъдето стигне. Когато приключи със занятието си, вдигна поглед, а младото й лице сияеше от задоволство.

— Я виж сега колко повече от тебе имам!

— Става късно — промърмори Такедзо. — Да се връщаме в къщи.

— Сърдиш се, защото изгуби, нали така?

Тя като фазан се спусна на бегом по планинския склон, но внезапно се закова на място, а тревога помрачи лицето й. Приближавайки се напреки през дъбравата, посред склона се появи мъж-канара; крачките му бяха широки и лениви, а искрящите очи бяха насочени право към крехкото момиче пред него. Изглеждаше ужасяващо див. Всичко във вида му сочеше борба за оцеляване, от него ясно лъхаше войнственост — свирепи рошави вежди и дебела, извита горна устна, тежка сабя, ризница и наметало от животинска кожа.

— Акеми! — изрева той, като се приближи още до нея.

Ухили се широко, като откри ред жълти, развалени зъби, но лицето на Акеми продължаваше да изразява единствено и само ужас.

— Вкъщи ли си е твоята чудна майчица? — попита мъжът с превзета язвителност.

— Да — дойде писклив отговор.

— Хубаво, като се прибереш вкъщи, искам да й предадеш нещо. Ще го направиш ли?

Гласът му звучеше подигравателно учтиво.

— Да.

Сега неговият говор стана груб.

— Кажи й, че на мен такива не ми минават, да се опитва да изкарва пари зад гърба ми. Кажи й, че скоро ще намина за моя дял. Разбра ли ме?

Акеми не отвърна нищо.

— Тя може би си мисли, че не знам за това, но човекът, на когото е продала вещите, дойде право при мен. Обзалагам се, че и ти си ходила при Секигахара, нали, малката?

— Не, разбира се, че не! — немощно възрази момичето.

— Е, няма значение. Само й предай това, което ти казах. Ако пак се опита да ме излъже, ще я изритам от околията.

Изгледа за миг свирепо детето и после се помъкна в посока на мочурището.

Такедзо откъсна очи от отдалечаващия се непознат и погледна загрижено Акеми.

— Кой по дяволите беше тоя?

С все още треперещи устни Акеми отвърна едва-едва:

— Казва се Цуджикадзе. От село Фува е.

Гласът й беше не повече от шепот.

— Той е мародер, нали?

— Да.

— За какво се сърди толкова?

Тя стоеше, без да отговори.

— Няма да те издам на никого — увери я той. — Не можеш ли поне да ми кажеш?

Акеми, явно съсипана, изглежда търсеше думи. Изведнъж тя се облегна на гърдите на Такедзо и замоли:

— Обещаваш ли, че няма да кажеш на никого?

— На кого мога да кажа? На самураите на Токугава?

— Спомняш ли си нощта, когато ме видяхте за първи път? При Секигахара?

— Разбира се, че си спомням.

— Е, още ли не си се сетил какво правех?

— Не, не съм мислил за това — каза той с безизразно лице.

— Ами, крадях!

Тя го погледна отблизо, като преценяваше как приема това.

— Крадеше?

— След битка излизам на бойното поле и обирам нещата от мъртвите войници: саби, украсени ножници, торбички за тамян — всичко, което можем да продадем.

Отново вдигна очи към него, за да открие неодобрение, но лицето му не показваше нищо.

— Страх ме е — въздъхна тя и трезво добави: — Но парите ни трябват за храна и ако кажа, че не искам да отида, мама побеснява.

Слънцето беше още доста високо на небето. Акеми предложи на Такедзо да седнат в тревата. През боровете погледите им стигаха чак долу до къщата в мочурището.

Такедзо кимна сам на себе си, като че ли пресмяташе нещо. Малко след това каза:

— Тогава онази история за дивия пелин, който берете в планината… Дето го правите на мокса. Всичко това лъжа ли беше?

— О, не. Правим и това! Но за мама трябват толкова пари. Никога не бихме могли да се изхраним само с моксата. Когато татко беше жив, живеехме в най-голямата къща на селото, най-голямата във всичките седем села на Ибуки, всъщност. Имахме много прислужници и мама винаги имаше красиви неща.

— Баща ти търговец ли беше?

— О, не. Беше предводител на местните разбойници.

Очите на Акеми светнаха от гордост. Явно вече не се притесняваше от неодобрението на Такедзо и даде воля на истинските си чувства. Стисна челюсти и сви малките си пръсти в юмручета.

— Оня Цуджикадзе Тема, дето ей сега го срещнахме, той уби татко. Така разправят всички.

— Искаш да кажеш, че баща ти е бил убит?

Тя кимна мълчаливо и не можа да се сдържи да не заплаче, а Такедзо почувства как дълбоко в него нещо започва да се топи. Първоначално не изпита кой знае какво съчувствие към момичето. Макар и по-дребна от повечето шестнайсетгодишни, през повечето време тя говореше като зряла жена и от време на време правеше резки движения, които караха човек да застане нащрек. Но когато сълзите закапаха от дългите й мигли, изведнъж той се разтопи от жалост. Искаше да я прегърне и да я защити.

Все пак тя не беше момиче, което да е получило нещо поне подобно на добро възпитание. Че не съществува по-благородно занятие от това на баща й, явно беше нещо, в което тя никога не се е усъмнила. Майка й я беше убедила, че е съвсем нормално да разсъблича трупове, не за да яде, а за да живее хубаво. Мнозина най-долнопробни крадци не биха приели такава задача.

През дългите години на междуособици се беше стигнало дотам всички мързеливи безделници в областите да започнат да преживяват по този начин. Хората малко или повече привикнаха с това. Когато избухваше война, местните военни величия дори се възползваха от услугите им, като ги възнаграждаваха щедро за подпалването на вражеските продоволствени припаси, за разпространяването на лъжливи слухове, за кражба на коне от противниковия лагер и други подобни. Най-често услугите им биваха купувани, но дори и когато това не ставаше, всяка война предлага изобилие от възможности; освен това, докато тършуваха сред труповете за скъпоценности, понякога те дори си докарваха и награда за убиването на самураи, на чиито глави просто са попаднали и са ги взели. Една голяма битка даваше възможност на тези безогледни грабители да живеят добре цели шест месеца или дори година.

В най-размирните времена дори простият селянин и дървар се бяха научили да използват човешкото нещастие и кръвопролитието. Битката в покрайнините на тяхното село можеше и да попречи на тези прости хорица да работят, но те находчиво се бяха приспособили към обстановката и бяха открили как като лешояди да прибират останките от човешкия живот. Отчасти поради тези натрапвания професионалните крадци упражняваха строг надзор над принадлежащите на всекиго от тях територии. Неотменим закон беше, че нарушителите, значи бандитите, които пресекат междата на по-могъщите бандити, не могат да се измъкнат ненаказани. Онези, които се осмеляваха да престъпят предполагаемите права на тези главорези, ги грозеше жестоко отмъщение.

Акеми потрепери и каза:

— Какво ще правим? Хората на Тема са на път насам, знам го със сигурност.

— Не се притеснявай — окуражи я Такедзо. — Ако наистина се появят, ще ги поздравя лично.

Когато слязоха от планината, над езерото вече се бе спуснал здрач и всичко беше спокойно. Ивица дим от огъня на банята в къщата пълзеше по върха на редица високи папури като виеща се по въздуха змия. Око, привършила с поставянето на нощния си грим, стоеше на задната врата, без да прави нищо. Като видя дъщеря си да се приближава редом с Такедзо, тя извика:

— Акеми, какво правиш навън толкова късно?

В погледа и гласа й имаше строгост. Момичето, което вървеше разсеяно, се стресна. То бе по-чувствително към настроенията на майка си, отколкото към каквото и да било друго на света. Майката не само беше възпитала тази чувствителност, но и се беше научила да я използва, да движи дъщеря си като кукла, само с един поглед или жест. Акеми бързо остави Такедзо и като видимо се изчерви, изтича напред в къщата.

На следващия ден Акеми разказа на майка си за Цуджикадзе Тема. Око побесня.

— Защо не ми каза веднага? — крещеше тя, като се щураше насам-натам като луда, скубеше си косите, вадеше разни неща от чекмеджета и шкафове и ги трупаше накуп насред стаята.

— Матахачи! Такедзо! Помогнете ми! Трябва да скрием всичко!

Матахачи отмести една посочена от Око дъска и се покатери над тавана. Мястото между тавана и гредите не беше много. Човек едва можеше да пропълзи вътре, но то служеше чудесно за целта на Око, като навярно и за тази на споминалия се неин съпруг. Такедзо, стъпил на едно столче между майката и дъщерята, започна да подава едно по едно разни неща на Матахачи. Ако не беше изслушал разказа на Акеми предишния ден, щеше да го изуми разнообразието от вещи, които сега виждаше.

Такедзо знаеше, че двете се занимават с това от отдавна, но дори и така да беше, бе удивително колко много са събрали. Имаше кинжал, един пискюл от копие, ръкав от ризница, шлем без връхната част, миниатюра, походен олтар, будистка броеница и прът от знаме… Имаше даже и лакирано седло, красиво изработено и богато украсено със злато, сребро и седефена инкрустация.

Матахачи надничаше от отвора в тавана с озадачено изражение на лицето.

— Това всичко ли е?

— Не, има още едно нещо — каза Око и се втурна навън.

Върна се след секунда, като носеше дълга четири стъпки сабя от черен дъб. Такедзо понечи да я вдигне към протегнатите ръце на Матахачи, но тежестта, извивката, безупречния баланс на оръжието го впечатлиха толкова дълбоко, че не можа да се откъсне от него.

Обърна се към Око с плах израз на лицето.

— Дали не мога да я задържа? — попита той.

В очите му се четеше непозната уязвимост. Погледна надолу към краката си, сякаш за да покаже, че знае, че не е направил нищо, с което да заслужи сабята.

— Наистина ли я искаш? — меко попита тя, с майчински нотки в гласа.

— Да… Да… Наистина!

Макар че не каза точно, че може да я задържи, тя се усмихна, на бузата й се образува трапчинка и Такедзо разбра, че сабята е вече негова. Матахачи скочи от тавана и изфуча от завист. Той докосна с жаден поглед сабята, което накара Око да се засмее.

— Виж как се цупи малкият мъж, защото не получи подарък!

Тя се опита да го успокои, като му подари красива кожена кесия, украсена с ахатови мъниста. Матахачи не се зарадва кой знае колко много. Очите му продължаваха да бягат към сабята от черен дъб. Чувствата му бяха засегнати и сега кесията не можеше да укроти неговата уязвена гордост.

Докато съпругът й беше жив, Око явно бе придобила навика всяка вечер да си взима спокойна, гореща баня, да се гримира, след което да си пийва по малко саке. Накратко, тя отделяше за личния си тоалет същото количество време, както и най-скъпо платената гейша. Това не беше лукс, който обикновените хора могат да си позволят, но Око настояваше на него и дори беше научила Акеми да следва същия начин на живот, макар че на момичето той се струваше отегчителен, а причините за него — непонятни. Майката не само обичаше да живее добре, тя беше решила твърдо да остане вечно млада. Онази вечер, докато седяха около вдълбаното в пода огнище, Око наля саке на Матахачи и се опита да убеди Такедзо и той да си пийне малко. Когато отказа, тя постави чашата в ръката му, хвана го за китката и насила го накара да я вдигне до устните си.

— Мъжете трябва да могат да пият — скара му се тя. — Ако не можеш да го направиш сам, аз ще ти помогна.

От време на време Матахачи я поглеждаше неспокойно. Доловила неговия поглед, Око започна да се държи с Такедзо все по-свойски. Тя сложи закачливо ръка върху коляното му и започна да си тананика позната любовна песен.

На Матахачи вече му дойде много. Той се обърна внезапно към Такедзо и избоботи:

— Скоро трябва да тръгваме.

Това имаше желаното въздействие.

— Но… но… къде ще отидете? — запъна се Око.

— Връщаме се в Миямото. Майка ми е там, а така също и годеницата ми.

Изненадана само за секунда, Око бързо си възвърна самообладанието. Очите й се свиха до две цепки, усмивката й замръзна, а гласът й стана злъчен.

— Е, моля да приемете моите извинения, че съм ви задържала, че ви приех вкъщи и че ви накарах да се чувствате като у дома си. Щом има момиче, което да те чака, най-добре е да побързаш. Ни най-малко не съм искала да ви бавя!

Откакто получи дъбовата сабя, Такедзо въобще не се разделяше с нея. Доставяше му неописуемо удоволствие просто да я държи. Често пъти здраво стискаше дръжката или прокарваше тъпия й край по дланта си, само за да усети съвършеното съотношение на извивката и дължината. Когато спеше, той я притискаше към тялото си. Хладният допир на дървесната повърхност до бузата му напомняше за пода на доджото, където през зимата се беше упражнявал в саблен бой. Това почти безупречно както за изкуство, така и за убиване оръдие събуди у него борбения дух, който бе наследил от своя баща. Такедзо обичаше майка си, но тя бе напуснала бащата и отишла другаде, още докато той беше съвсем малък, оставяйки го с Мунисай — деспотичен военен, който не би знаял как да разглези едно дете даже и в невероятния случай, че поискаше да го направи. В присъствието на баща си момчето винаги изпитваше неудобство и уплаха, и никога не бе спокойно. Деветгодишен, бе толкова зажаднял за една ласкава дума от майка си, че избяга от къщи и измина целия път до областта Харима, където тя живееше. Такедзо никога не разбра защо майка му и баща му са се разделили, но на тази възраст обяснението не би помогнало кой знае колко. Тя се беше омъжила за друг самурай, от когото имаше още едно дете.

Щом стигна до Харима, малкият беглец не губи време и отиде право при майка си. Тогава тя го заведе в залесената част зад местния храм, така че да не ги видят и там, с очи, пълни със сълзи, го прегърна силно и се опита да му обясни, защо трябва да се върне при баща си. Такедзо никога не забрави тази сцена; всяка една подробност от нея щеше да остане запечатана в съзнанието му, докато е жив.

Естествено, веднага щом научи за изчезването на сина си, Мунисай, какъвто си беше самурай, изпрати хора да го намерят и върнат. Беше ясно, къде е отишло детето. Върнаха Такедзо в Миямото като наръч дърва — завързан за гърба на неоседлан кон. Вместо поздрав, Мунисай го нарече нагло копеле и в граничеща с пристъп ярост го шиба с пръчка дотогава, докогато сам се измори. По-ясно от всичко останало Такедзо запомни злобата, с която баща му изрече заплахата:

— Ако още веднъж отидеш при майка ти, ще се откажа от теб.

Не много дълго след тази случка Такедзо научи, че майка му се е разболяла и умряла. Като следствие от тази смърт той се превърна от тихо, меланхолично дете в селския пройдоха. Дори и Мунисай най-накрая се уплаши. Когато отиде с пръчка при момчето, то го посрещна с дървена сопа. Единственият, който се осмеляваше да му излезе насреща, беше Матахачи, също син на самурай; всички останали деца се подчиняваха на заповедите на Такедзо. По времето, когато стана на дванадесет-тринадесет години, той беше висок почти колкото възрастен мъж.

Една година някакъв странстващ майстор на сабята на име Арима Кихеи издигна обшито със злато знаме и предложи да посрещне съперници от селото. Такедзо го уби без ни най-малко усилие и така си спечели похвала за храбростта от съселяните си. Високото им мнение за него обаче беше съвсем краткотрайно, тъй като колкото повече растеше, толкова по-необуздан и груб ставаше. Мнозина го мислеха за жесток и скоро, където и да се появеше, хората се държаха на разстояние от него. Отношението му към тях започна да отразява тяхната студенина.

Когато баща му, суров и безмилостен както винаги, най-сетне умря, жестокостта на Такедзо нарасна дори още повече. Ако не беше неговата по-голяма сестра Огин, Такедзо сигурно щеше да се замеси в нещо вече наистина сериозно, заради което разгневена тълпа да го изгони от селото. За щастие той обичаше сестра си и безсилен пред сълзите й, обикновено правеше това, което тя каже.

Отиването на война с Матахачи беше повратната точка за Такедзо. То посочи, че по някакъв начин той иска да заеме мястото си в обществото редом с другите мъже. Разгромът при Секигахара внезапно скърши тези надежди и момчето отново бе погълнато от тъмната действителност, от която мислеше, че е избягало. И въпреки това, Такедзо беше младеж, благословен с онова блажено безгрижие, което се ражда само по време на война. Докато спеше, лицето му ставаше кротко като на пеленаче, съвършено необезпокоявано от мисли за утрото. Той имаше свои блянове, наяве или насън, но бе понесъл съвсем немного действителни разочарования. Започнал с толкова малко, имаше още по-малко да губи и макар че в известен смисъл приличаше на дърво без корен, беше и свободен от всичко, което да го сдържа.

Като дишаше тежко и равномерно, стиснал здраво дървената си сабя, в този момент Такедзо може и да сънуваше — лека усмивка играеше по устните му, докато видения на нежната му сестра и на мирния му роден край като планински водопад се сипеха пред неговите затворени, покрити с гъсти мигли очи. Око, с лампа в ръка, се вмъкна в стаята му.

— Какво спокойно лице — зачуди се тя тихо, после посегна и леко докосна с пръсти устните му.

Изгаси лампата и легна до него. Извивайки се като котка, тя се приближаваше все повече и повече до тялото му. Избеленото й лице и шарената й нощница — наистина твърде младежки за нея — останаха скрити в тъмнината. Единственият шум, който се чуваше, беше този от росата, капеща по перваза на прозореца.

— Дали още е девствен — зачуди се тя, като посегна да махне дървения му меч.

В мига, в който го докосна, Такедзо скочи на крака и изкрещя:

— Крадец! Крадец!

Око падна върху лампата си, която се заби в рамото и гърдите й. Такедзо извиваше ръката й без капчица милост. Тя изпищя от болка. Учуден, той я пусна.

— О, ти ли си. Помислих, че е крадец.

— О-о-о! — простена Око. — Заболя ме!

— Съжалявам. Не знаех, че си ти.

— Ти не си знаеш силата. За малко да ми откъснеш ръката.

— Казах, че съжалявам. Какво правиш тук, между другото?

Без да обръща внимание на невинната му забележка, тя бързо се съвзе от болката в ръката и се опита да увие същата около врата му, като изгука:

— Няма нужда да се извиняваш. Такедзо…

Леко прокара опакото на дланта си по бузата му.

— Ей! Какво правиш? Ти луда ли си? — извика той, като се отдръпна назад от ръката й.

— Не вдигай толкова шум като смахнат. Знаеш какво чувствам към теб.

Тя продължи да се опитва да го милва, а той посягаше срещу нея като човек, нападнат от рояк пчели.

— Да, и съм ти много благодарен. Никога няма да забравим колко добри бяхте с нас двамата, приютихте ни и всичко останало.

— Нямам предвид това, Такедзо. Говоря за чувствата ми на жена — хубавото, топло чувство, което изпитвам към теб.

— Чакай малко — каза той и скочи. — Ще запаля лампата!

— О, как можеш да си толкова жесток! — захленчи тя, като пак понечи да го прегърне.

— Не прави това! — възмутено извика той. — Престани! Наистина го мисля!

Нещо в гласа му, нещо напрегнато и рязко, уплаши Око и спря пристъпа й.

Такедзо усещаше как костите му треперят, а зъбите тракат. Никога не се беше сблъсквал с такъв страшен съперник. Дори когато при Секигахара вдигна очи към препускащите покрай него коне, сърцето му не туптеше така. Седеше свит от страх в ъгъла на стаята.

— Иди си, моля те — каза. — Върни се в твоята стая. Иначе ще викна Матахачи. Ще събудя цялата къща.

Око не се помръдна. Седеше там в тъмното, като дишаше тежко и го гледаше с присвити очи. Нямаше да се остави да бъде отблъсната.

— Такедзо — отново изгука тя. — Не разбираш ли как се чувствам?

Той не отговори.

— Не разбираш ли?

— Да, но разбираш ли аз как се чувствам, издебнат докато спя, изплашен до смърт и смачкан от тигър в тъмното?

Сега беше неин ред да мълчи. Тих шепот, почти ръмжене се изтръгна дълбоко от гърлото й. Всяка една сричка беше изречена отмъстително.

— Как можеш да ме поставяш в такова положение?

— Аз тебе ли?

— Да. Това е унизително.

И двамата бяха толкова възбудени, че не бяха забелязали чукането на вратата, което явно продължаваше от известно време. Сега ударите се прекъснаха от викове.

— Какво става там вътре? Глухи ли сте? Отворете вратата!

В цепнатината между плъзгащите се кепенци се появи светлина. Акеми вече беше будна. После стъпките на Матахачи затупаха към тях и се чу гласът му:

— Какво става?

Сега вече от коридора, Акеми извика притеснено:

— Мамо! Вътре ли си? Моля те, отговори ми!

Око изпълзя слепешката до своята стая, която беше точно до тази на Такедзо и се обади оттам. Мъжете отвън явно бяха разбили капаците и се втурнаха в къщата. Когато стигна стаята с огнището, тя видя шест-седем чифта широки рамене, наблъскани в съседната кухня с пръстен под. Кухнята беше една стъпка по-надолу, тъй като бе направена на по-ниско ниво от останалите стаи.

— Цуджикадзе Тема е — извика един от мъжете. — Дайте светлина!

Мъжете с топуркане влязоха в основната част на къщата. Дори не спряха да си свалят сандалите, явен признак на грубиянство. Започнаха да тършуват навсякъде — в шкафовете, чекмеджетата, под дебелото сламено татами върху пода. Тема се настани величествено до огнището и се зае да наблюдава как хората му тършуват поред из стаите. Наслаждаваше се на това да издава заповеди, но скоро изглежда се умори от собственото си бездействие.

— Това продължава твърде много — изръмжа той, като тупна с юмрук върху татамито. — Една част трябва да е тук. Къде е?

— Не знам за какво говориш — отговори Око и невъзмутимо скръсти ръце на корема си.

— Не на мен тия, жено! — ревна той. — Къде е? Знам, че е тук.

— Нямам съвършено нищо.

— Нищо?

— Нищо.

— Е, ами, може да нямаш. Може да са ме осведомили погрешно…

Той я изгледа внимателно, като дърпаше и чешеше брадата си.

— Достатъчно, момчета! — изрева.

Междувременно Око бе седнала в другата стая, а плъзгащата се врата стоеше широко отворена. Гърбът й беше към него, но дори и така тя изглеждаше предизвикателно, сякаш му казва, че може да продължи и да търси, където поиска.

— Око — дрезгаво извика той.

— Какво искаш? — дойде леден отговор.

— Какво ще кажеш да пийнем по малко?

— Искате ли малко вода?

— Не ме предизвиквай… — закани се разбойникът.

— Сакето е там. Изпийте го, щом искате.

— О, Око — рече той поомекнал, почти с възхищение пред нейната непреклонна упоритост. — Не бъди такава. Не съм ти идвал на гости от толкова отдавна. Така ли се държиш със стар приятел?

— И то какви гости!

— Хайде, успокой се. Да ти кажа, донякъде ти си виновна. От твърде много различни хора чувам какво прави „вдовицата на моксаджията“, за да приема, че всичко е лъжа. Чувам, че изпращаш хубавата си дъщеря да обира трупове. Така, и защо ще прави тя такова нещо?

— Покажи ми доказателствата! — изкрещя тя. — Къде ти е доказателството!

— Ако имах намерение да го намеря, нямаше да предупредя Акеми. Знаеш правилата на играта. Това е моя територия и трябва да предприема действия да претърся къщата ти. Иначе всеки ще си помисли, че може да му се размине за същото нещо. И какво ще стане тогава с мен? Трябва да се защитя, нали разбираш?!

Тя го гледаше и непреклонно мълчеше, с глава полуобърната към него и гордо вирнати брадичка и нос.

— Е, този път няма да те накажа. Но запомни добре — с теб съм особено добър.

— Добър с мен? Кой, ти ли? Ама че смешка!

— Око — примами я той, — ела и ми налей да пийна.

Когато тя не даде ни най-малък знак, че ще се помръдне, той избухна.

— Побъркана кучка! Не разбираш ли, че ако си добра с мен, няма да живееш повече така?

Поуспокои се, след което я посъветва:

— Премисли още веднъж.

— Предавам се пред любезността ви, господине — дойде жлъчният отговор.

— Не ти ли харесвам?

— Отговори ми само на едно: кой уби съпруга ми? Предполагам, очакваш да ти повярвам, че не знаеш?

— Ако искаш да си отмъстиш на който и да е било, ще се радвам да ти помогна. По всякакъв начин.

— Не се прави на глупак!

— Какво искаш да кажеш с това?

— Ти явно чуваш толкова много от хората. Те не са ли ти казали, че точно ти си човекът, който го е убил? Не си ли чул, че Цуджикадзе Тема е убиецът? Всички други го знаят. Може да съм вдовица на мародер, но не съм паднала толкова ниско, че да се задявам с убиеца на мъжа си.

— Трябваше да го кажеш, нали — не можа да се стърпиш, а!

Със скръбен смях той на една глътка пресуши чашата саке и си наля нова.

— Знаеш ли, наистина не трябва да говориш такива неща. Не е полезно за здравето ти, нито за това на хубавата ти дъщеря.

— Ще отгледам Акеми както трябва и когато се омъжи, ще се заема да ти отмъстя. Запомни ми думата!

Тема се разсмя, раменете и цялото му тяло се затресоха като резен фасулена каша. След като погълна всичкото саке, което можа да намери, той даде знак на един от хората си, застанал в ъгъла на кухнята с копие, подпряно отвесно на рамото.

— Ей, ти там — прогърмя гласът му, — отмести малко от дъските на тавана с върха на копието си!

Мъжът направи каквото му бе заповядано. Докато се разхождаше из стаята и ръчкаше в тавана, скъпоценните придобивки на Око западаха на пода като градушка.

— Точно както подозирах — рече Тема, като стана тромаво на крака. — Виждате ли, момчета? Доказателствата! Тя наруши правилата, няма съмнение. Изведете я навън и я накажете, както заслужава.

Мъжете се приближиха към стаята с огнището, но изведнъж се спряха. Око стоеше на вратата неподвижно като статуя, като че ли ги предизвикваше да се опитат да й посегнат. Тема, слязъл в кухнята, извика нетърпеливо:

— Какво чакате? Доведете я тук.

Нищо не се случи. Око продължи да гледа към мъжете долу, а те стояха като вцепенени. Тема реши да поеме нещата в свои ръце. Като цъкаше с език, се отправи към Око, но и той се закова на място пред вратата. Прави зад Око, невидими от кухнята, стояха двама млади мъже със свирепо изражение на лицата. Такедзо държеше дървената сабя ниско, насочена така, че да натроши пищялите на първия, който се приближи и на всеки, достатъчно глупав да го последва. От другата страна стоеше Матахачи, вдигнал сабя високо във въздуха, готов да я стовари върху първия врат, който дръзне да се подаде през вратата. Акеми не се виждаше никъде.

— Така било значи — изпъшка Тема, като изведнъж си спомни случката в планината. — Този го видях оня ден с Акеми — човека с пръчката. Кой е другият?

Нито Матахачи, нито Такедзо казаха дума, като дадоха ясно да се разбере, че възнамеряват да отговорят с оръжието си. Напрежението нарасна.

— В тази къща не се предполага да има мъже — изрева Тема. — Вие двамата… Вие трябва да сте от Секигахара! По-добре внимавайте — предупреждавам ви.

Никой от двамата дори не трепна.

— По тези земи няма човек, който да не знае името на Цуджикадзе Тема! Ще ви покажа какво правим с войниците бегълци.

Мълчание. Тема направи на хората си знак да се махнат. Един от тях отстъпи назад точно в огнището насред пода. Той изскимтя и падна в него, като вдигна чак до тавана порой искри от горящия огън; само след секунди стаята се напълни цялата с пушек.

— А-а-а-а!

В мига, в който Тема се хвърли напред в стаята, Матахачи замахна с две ръце надолу със сабята си, но по-възрастният мъж беше твърде бърз за него и ударът се отплесна във върха на ножницата му. Око се беше прикрила в най-близкия ъгъл, а Такедзо чакаше с водоравно насочена дъбова сабя. Той се прицели в краката на Тема и замахна с всичка сила. Острието профуча в тъмнината, но не се чу шум от удар. По някакъв начин този мъж-канара беше подскочил нагоре тъкмо навреме и падайки, се метна върху Такедзо с мощта на каменен блок.

Такедзо сякаш се бореше с мечка. Това беше най-силният човек, с който някога бе влизал в двубой. Тема го сграбчи за гърлото и му нанесе два-три удара, които го накараха да си помисли, че черепът му ще се счупи. После Такедзо успя да си поеме дъх и изпрати Тема във въздуха. Онзи се блъсна в стената, като разклати къщата и всичко в нея. Когато Такедзо вдигна дървената сабя, за да я стовари върху главата на Тема, мародерът се претърколи, скочи на крака и побягна, следван плътно по петите от своя противник.

Момчето твърдо бе решило да не остави Тема да избяга. Би било опасно. Беше напълно сигурен — когато го залови, няма да го остави недоубит. Щеше да се погрижи у него съвсем сигурно да не остане и дъх живот.

Такъв беше Такедзо по природа — човек на крайностите. Дори като малко дете в кръвта му имаше нещо диво, нещо, което го връщаше назад към свирепите воини на древна Япония, нещо толкова грубо, колкото и чисто. То не познаваше нито светлината на цивилизацията, нито облагородяването на знанието. Нито пък сдържаността. Това беше природна черта и точно тя винаги беше възпирала бащата да хареса момчето. По присъщия на военното съсловие начин, Мунисай беше опитал да обуздае свирепостта на сина си, като го наказва жестоко и често, но въздействието от тази усмирителна мярка беше, че направи момчето още по-диво, като глиган, истинската свирепост на който се проявява, щом го лишат от храна. Колкото повече селяните презираха младия грубиян, толкова по-властно се държеше той с тях.

Когато детето на природата стана мъж, то се отегчи да се перчи из селото, като че ли то му принадлежи. Твърде лесно беше да стряска плахите селяни. Започна да мечтае за по-големи неща. Секигахара му даде първия урок за това какво представлява светът. Младежките му заблуди бяха разбити — не че ги беше имал кой знае колко наистина. Никога не би му минало през ума да се натъжава заради това, че се е провалил в първото си „истинско“ начинание, или пък да разсъждава върху трудното бъдеще. Още не знаеше значението на самообладанието и прие цялото кърваво нещастие леко.

А сега, съвсем непредвидено, налиташе на наистина голяма риба — Цуджикадзе Тема, главатаря на мародерите! Това беше противникът, с когото бе мечтал да се сблъска при Секигахара.

— Страхливец! — извика той. — Изправи се и се бий!

Такедзо се носеше като светкавица през черното като рог поле и непрекъснато крещеше подигравателно. Десет крачки напред, Тема бягаше като крилат. Косата на Такедзо буквално беше изправена, а вятърът с вой свистеше покрай ушите му. Беше щастлив — по-щастлив, отколкото е бил през целия си живот. Колкото повече тичаше, толкова по се приближаваше до някаква чисто животинска самозабрава.

Скочи върху гърба на Тема. Кръв шурна под острието на дървената сабя и смразяващ писък прониза тихата нощ. Тромавата фигура на мародера тупна тежка като олово на земята и се претърколи. Черепът се разтроши на парчета, а очите изскочиха от орбитите. След още два-три тежки удара върху тялото, изпочупени ребра се показаха през кожата.

Такедзо вдигна ръка и попи реки от пот от челото си.

— Доволен ли сте, предводителю? — победоносно попита той.

Тръгна безгрижно назад към къщата. Някой попаднал в този миг на мястото свидетел би могъл да си помисли, че е на вечерна разходка, без нито една грижа на този свят. Чувстваше се свободен от всякакви угризения и знаеше, че ако другият мъж беше победил, самият той сега щеше да лежи там мъртъв.

От тъмнината долетя гласът на Матахачи.

— Такедзо, ти ли си?

— Да — глухо отвърна той. — Какво има?

Матахачи дотича при него и обяви задъхан:

— Убих един. Ами ти?

— И аз убих един.

Матахачи вдигна сабя, цялата в кръв чак до ширита на дръжката, изправи гордо рамене и каза:

— Другите избягаха. Тия крадливи копелета не ги бива много в боя! Не им стиска! Могат да се изправят само срещу труповете, ха! Истинска равностойна борба — няма що, ха-ха-ха.

И двамата бяха омазани в кръв и доволни като двойка добре нахранени котенца. Като бъбреха щастливо, те се насочиха към лампата, която светеше в далечината — Такедзо с кървавата си пръчка, Матахачи — със своята кървава сабя.

Един безстопанствен кон пъхна глава през прозореца и огледа къщата. Пръхтенето му събуди двамата спящи. Като изруга животното, Такедзо го перна леко по носа. Матахачи се протегна, прозина се и отбеляза колко добре е спал.

— Слънцето е вече доста високо — каза Такедзо.

— Мислиш, че е следобед ли?

— Не може да бъде!

След здравия сън събитията от предишната нощ бяха напълно забравени. За тези двамата съществуваше само днес и утре.

Такедзо изтича зад къщата и се разсъблече до кръста. Наведе се до чистия, хладен планински поток и наплиска лицето, намокри косата и изми гърдите и гърба си. Погледна нагоре и вдиша дълбоко няколко пъти, сякаш се опитваше да погълне слънчевата светлина и всичкия въздух на небето. Матахачи влезе сънливо в стаята с огнището, където поздрави весело Око и Акеми.

— Е, защо двете прекрасни дами сте с такива кисели лица?

— Наистина ли?

— Да, определено. Изглеждате така, сякаш и двете сте в траур. Защо сте толкова мрачни? Ние убихме убиеца на мъжа ти и така хубаво натупахме хората му, че скоро няма да го забравят.

Не беше трудно да се проумее учудването на Матахачи. Той си мислеше, че вдовицата и дъщеря й ще се зарадват на новината за смъртта на Тема. Всъщност, предишната нощ, когато за пръв път чу за това, Акеми заръкопляска с ръце от радост. Но Око отпърво изглеждаше обезпокоена, а днес, прегърбена унило до огъня, бе даже по-зле на вид.

— Какво ти е? — попита той, докато си мислеше, че тя е жената, на която е най-трудно да се угоди на тоя свят.

„Ама че благодарност!“, помисли си още, отпи от горчивия чай, който Акеми му беше сипала и приклекна на земята. Око се усмихна изнурено, със завист към младите, които не знаят как върви светът.

— Матахачи — уморено каза тя. — Ти явно не разбираш. Тема имаше стотици поддръжници.

— Естествено. Негодниците като него винаги имат. Ние не се страхуваме от хората, които следват такива като него. Щом можахме да убием него, тогава защо да се боим от по-дребните риби? Ако се опитат да ни нападнат, Такедзо и аз просто ще…

— … просто няма нищо да направите! — прекъсна го Око.

Матахачи сви рамене и попита:

— Кой казва това? Докарай колкото искаш от тях! Те не са нищо друго, освен купчина червеи. Или си мислиш, че Такедзо и аз сме страхливци и че просто ще се измъкнем на пръсти и ще избягаме? За какви ни вземаш?

— Вие не сте страхливци, но сте деца! Дори и за мен. Тема има по-млад брат, на име Цуджикадзе Кохеи, и ако той тръгне след вас, и двамата заедно нищо няма да може да сторите срещу него!

Това не бяха от приказките, които Матахачи особено обичаше да слуша, но докато Око говореше, започна да си мисли, че тя може би има право. Цуджикадзе Кохеи очевидно има голяма група последователи около Ясугава в Кисо и не само това: той е голям майстор на бойните изкуства и необикновено умел в това да изненадва противниците си. Дотук никой, за когото Кохеи на всеослушание е обявил, че ще го убие, не е доживял спокойно живота си. За логиката на Матахачи, едно беше човек да те нападне на открито, а съвсем друго — ако се нахвърли отгоре ти, докато дълбоко спиш.

— Това ми е слабото място — призна той. — Спя като пън.

Докато седеше, стиснал брадичка и мислеше, Око стигна до извода, че не им остава нищо друго, освен да изоставят къщата и сегашния си начин на живот и да заминат някъде надалеч. Тя попита Матахачи какво ще правят двамата с Такедзо.

— Ще го обсъдя с него — отвърна Матахачи. — Чудя се къде ли е отишъл.

Той излезе навън и се озърна, но не го видя никъде наоколо. След известно време закри очи, вгледа се в далечината и съзря Такедзо да язди в подножието на планината неоседлания безстопанствен кон, който ги беше събудил с цвиленето си.

„Нищо не го тревожи на тоя свят“, помисли си Матахачи, леко сърдит и със завист. Сви ръце пред устата си и извика:

— Ей, ти! Върни се! Трябва да поговорим.

Малко по-късно лежаха заедно на тревата, преживяха стръкчета и обсъждаха какво да правят по-нататък.

— Значи мислиш, че трябва да си вървим вкъщи? — каза Матахачи.

— Да, така мисля. Не можем вечно да останем при тези две жени.

— Не, предполагам, че не можем.

— Не обичам жените.

Поне за това Такедзо беше сигурен.

— Добре. Да тръгваме тогава.

Матахачи се обърна по гръб и погледна към небето.

— След като вече сме го решили, искам да тръгваме. Изведнъж осъзнах колко много ми липсва Оцу и колко много искам да я видя. Погледни там горе! Онзи облак там, който изглежда точно като нейния профил. Виж! Онази част е точно като косата й, след като я е измила.

Матахачи риташе с крака в земята и сочеше небето. Такедзо следеше с поглед отдалечаващата се фигура на коня, който току-що бе пуснал. Като много от скитниците, които живеят по полята, дивите коне му се струваха добродушни създания. На раздяла те не искат нищо; просто тихо изчезват някъде сами.

Акеми ги повика от къщата за вечеря. Те се изправиха.

— Тичай! — извика Такедзо.

— Ти гониш! — допълни Матахачи.

Акеми плесна с ръце от радост, когато двамата един след друг се втурнаха през високата трева, оставяйки гъста прашна диря след себе си.

След вечеря Акеми се натъжи. Току-що беше научила, че двамата мъже са решили да се връщат у дома. Весело беше да са в къщата й и тя искаше това да продължи вечно.

— Глупачка! — сгълча я майка й. — Защо тъжиш толкова?

Око си слагаше грима все така старателно както винаги и докато се караше на момичето, се вгледа в Такедзовото отражение в огледалото. Той улови погледа й и внезапно си припомни силния аромат на нейната коса в нощта, когато се промъкна в стаята му.

Матахачи, свалил голямата стъкленица със саке от една полица, тупна до Такедзо и, сякаш той е господарят на къщата, се зае да пълни малка манерка. Тъй като това беше последната им нощ заедно, възнамеряваха да се напият до насита. Око изглежда полагаше особени грижи за лицето си.

— Да не оставим и една капка неизпита! — рече тя. — Няма смисъл да го оставяме тук на плъховете.

— Или червеите! — обади се Матахачи.

Без време опразниха три големи стъкленици. Око се облегна на Матахачи и започна да го гали така, че Такедзо извърна глава от неудобство.

— Аз… аз… не мога да вървя — бръщолевеше пияна Око.

Матахачи я придружи до постелката, а главата й тежко се опираше на рамото му. Веднъж стигнала дотам, тя се обърна към Такедзо и каза злобно:

— А ти, Такедзо, ти си спи там сам. Ти обичаш да спиш сам. Не е ли така?

Без нито дума той легна там, където беше. Беше много пиян, а и бе прекалено късно.

Когато се събуди, вече бе ден. В мига, в който отвори очи, усети нещо, което му подсказа, че къщата е празна. Нещата, които Око и Акеми бяха събрали предишния ден за пътуването, бяха изчезнали. Нямаше дрехи, нямаше сандали… нямаше го и Матахачи.

Извика, но отговор не последва, нито пък го очакваше. Една празна къща има особено излъчване. Нямаше никой нито на двора, нито зад къщата, нито в навеса за дърва. Единствената следа от предишните обитатели беше един яркочервен гребен, оставен до чучура на чешмата.

— Матахачи е свиня! — помисли си той.

Помириса гребена и си припомни как Око се беше опитала да го прелъсти неотдавна.

— Това — помисли си, — е нещото, което погуби Матахачи.

Самата мисъл го накара да закипи от гняв.

— Глупак! — извика той на глас. — Ами Оцу? Какво смяташ да правиш с нея? Не беше ли изоставяна достатъчно много пъти вече, прасе такова?

Стъпка евтиния гребен под краката си. Щеше му се да завие от ярост, не заради себе си, а от съжаление за Оцу. Толкова ясно си представяше как чака в селото.

Докато седеше неутешим в кухнята, дивият кон надникна равнодушно през вратата. Като разбра, че Такедзо няма да го погали по ноздрите, той се отдалечи към мивката и се зае мързеливо да лиже няколко полепнали по нея зърна ориз.

Празникът на цветята

През 17 век пътят през Мимасака беше нещо като главна транспортна артерия. Той тръгваше от Тацуно в областта Харима и се виеше през местност, пословично известна като „низ планини“. Също като коловете, бележещи границата между Мимасака и Харима, пътят следваше привидно безкрайна редица от хребети. Пътниците, излизащи от прохода Накаяма, се озоваваха над долината на река Айда, където, често пъти за тяхна изненада, виждаха доста голямо село.

В действителност Миямото беше по-скоро куп разпръснати селца, отколкото истинско село. Една група къщи лежеше по продължението на реката, друга се беше сгушила още по-нагоре по хълмовете, а трета стоеше насред равните поля, които бяха каменисти и следователно — трудни за оране. Общо взето, за село от онова време броят на къщите бе внушителен.

До преди около година господарят Шимен от Ига беше държал хора в една крепост на не повече от час път нагоре по реката — малка в сравнение с останалите крепости, тя все пак привличаше постоянен поток занаятчии и търговци. Още по на север се намираха сребърните рудници Шикодзака, сега вече поизчерпани, но примамвали някога работници от близо и далеч.

Пътниците, които отиваха от Тотори до Химеджи или от Таджима през планините до Бидзен, естествено използваха пътя. Също толкова естествено бе да се спират в Миямото. То притежаваше екзотичната атмосфера на село, посещавано често от жителите на няколко области и можеше да се похвали не само с кръчма, а и с магазин за облекло. Приютяваше и групичка жени на нощта, които, с белосани по модата гушки, кръжаха на обичайното си място като бели прилепи под някоя стряха. Това бе селището, което Такедзо и Матахачи напуснаха, за да идат на война.

Загледана в покривите на Миямото под себе си, Оцу седеше и мечтаеше. Тя беше дребничко момиче, с бяла кожа и лъскава черна коса. Тънките кости и крехките крайници й придаваха аскетичен, почти безплътен вид. Противно на набитите и червендалести селски момичета, които работеха на оризищата долу, движенията на Оцу бяха изящни. Тя вървеше грациозно, протегнала дългия си врат и изправила високо глава. Сега, кацнала на края на терасата на храма Шиподжи, бе досущ като порцеланова статуетка.

Подхвърлено дете, отгледано в този планински храм, тя беше придобила прелестна сдържаност, която рядко можеше да се открие у шестнадесетгодишно момиче. Отчуждеността й от другите девойки на нейната възраст, а така също и от хората, които работят на полето, беше придала на нейния поглед вглъбено, сериозно изражение, което отблъскваше мъжете, свикнали с лекомислени жени. Годеникът й Матахачи беше само с една година по-голям от нея. Откакто предишното лято напуснаха с Такедзо Миямото, Оцу не беше чула нищо за него. През първия и дори втория месец от новата година тя копнееше за една поне дума от него, но сега наближаваше четвъртият. Не смееше повече да се надява.

Погледът й лениво се премести към облаците горе и в ума й бавно се роди една мисъл. „Скоро ще стане цяла година.“

— Сестрата на Такедзо също не е чула нищо за него. Глупаво би било да си мисля, че някой от тях още е жив.

От време на време казваше това на някой, като копнееше, почти молеше с глас и поглед другия човек да й възрази, да й каже да не се предава. Но никой не обръщаше внимание на нейните въздишки. За простоватите селяни, вече свикнали с присъствието на хората на Токугава в скромната крепост на Шимен, не съществуваше никаква причина на тоя свят да си мислят, че двамата са оцелели. Нито един домашен на господаря Шимен не се беше върнал от Секигахара, но това само можеше да се очаква. Те бяха самураи; бяха изгубили. Не биха искали да се покажат пред хората, които са ги познавали. А обикновени пехотинци? Не беше ли в реда на нещата те да се върнат вкъщи? Ако бяха оцелели, нямаше ли вече отдавна да са го направили?

— Защо — чудеше се Оцу, така, както се беше чудила безброй пъти преди това, — защо мъжете отиват на война?

Обичаше да седи сама на терасата на храма и да мисли върху немислимото. Унесена в тъжни блянове, тя можеше да остане там с часове. Изведнъж мъжки глас, който викаше „Оцу!“, нахлу в нейния остров на спокойствие.

Момичето вдигна поглед и видя млад мъж да се приближава към нея откъм кладенеца. Единственото му облекло беше набедрена превръзка, която едва-едва изпълняваше предназначението си, а загорялата му кожа блестеше като тъмното злато на стара будистка статуя. Беше дзен-монахът, дошъл преди около три-четири години от областта Таджима. Оттогава живееше в храма.

— Най-после пролет — говореше си той доволно. — Но пролетта не е само добро. В момента, в който стане малко топло и тези коварни въшки нападат страната. Опитват се да я превземат, също като Фудживара но Мичинага — онзи хитър регент негодник.

Млъкна малко, после продължи с монолога си:

— Току-що си изпрах дрехите, но къде за бога да изсуша това парцаливо старо наметало? Не мога да го окача на сливата. Това ще бъде светотатство, обида към природата, да покрия тези цветове. Ето ме — човек с вкус, а не мога да намеря място да закача това наметало! Оцу! Заеми ми прът за сушене на пране.

Като се изчерви при вида на оскъдно облечения монах, тя извика:

— Такуан! Не можеш просто да се разхождаш полугол наоколо, докато ти изсъхнат дрехите!

— Тогава ще ида да спя. Става ли така?

— О, ти си невъзможен!

Монахът вдигна една ръка към небето, а другата насочи надолу към земята и придоби позата на миниатюрните статуи на Буда, които веднъж в годината поклонниците мажат със специален чай.

— Всъщност, трябваше да изчакам до утре. Тъй като е осми, рожденият ден на Буда, можеше да стоя така и да оставя хората да ми се кланят. Щом излеят сладкия чай върху мен, щях да ги стресна, като си оближа устните.

С набожно изражение на лицето той произнесе първите думи на Буда:

— „На небето горе и на земята долу само аз съм свят.“

При този не особено успешен опит Оцу избухна в смях.

— Изглеждаш точно като него, да знаеш!

— Разбира се. Аз съм живото въплъщение на принц Сидхартха.

— Тогава стой съвсем неподвижно. Не мърдай! Ще ида да донеса малко чай и да го излея върху теб.

В този момент една пчела поде пристъп срещу главата на монаха и позата му на превъплъщението тутакси премина в бъркотия от размахани ръце. Пчелата, забелязала отвор в свободно вързаната набедрена превръзка, се шмугна вътре, а Оцу се преви от смях. От пристигането на Такуан Сохо, което беше името, дадено му след като стана свещеник, дори и за сдържаната Оцу почти нямаше ден, в който да не се развесели от нещо, което той направи или каже. Изведнъж обаче тя спря да се смее.

— Не мога да си губя повече времето така. Имам да върша важни неща!

Докато тя пъхаше малките си бели нозе в сандалите, монахът я попита невинно:

— Какви неща?

— Какви неща? И ти ли си забравил? Малката ти пантомима тъкмо ме подсети. Трябва да приготвя всичко за утре. Старият свещеник ме помоли да набера цветя, за да украси цветния храм. После трябва да подредя всичко за миропомазването. А довечера трябва да направя сладкия чай.

— Къде ще ходиш да береш цветя?

— Долу на реката, в ниското на полето.

— Ще дойда с теб.

— Без никакви дрехи?

— Ти никога няма да успееш да набереш достатъчно цветя сама. Трябва ти помощ. Освен това, човек се ражда без дрехи. Голотата е неговото естествено състояние.

— Може и така да е, но на мен не ми изглежда естествено. Наистина предпочитам да ида сама.

С надеждата да се измъкне от него Оцу забърза към задната част на храма. Тя завърза кошница на гърба си, взе един сърп и се измъкна през страничната врата, но когато само след няколко мига се обърна, видя монаха плътно зад себе си. Сега Такуан се беше увил в голям парцал, от онези, които хората използват, за да носят завивките си.

— Така повече ли ти харесва? — попита я той ухилен.

— Разбира се, че не. Изглеждаш смешно. Хората ще си помислят, че си се побъркал!

— Защо?

— Няма значение. Само не върви до мен!

— Досега изглежда нямаше нищо против да вървиш до мъж.

— Такуан, ти си ужасен!

Тя побягна напред, а монахът я последва с крачки, които подхождаха на Буда, слизащ от Хималаите. Парцалът, в който се бе омотал, плющеше диво на вятъра.

— Не се сърди, Оцу! Знам, че те дразня. Между другото, обожателите ти няма да те харесват, ако се цупиш много.

На около осем-деветстотин метра от храма по бреговете на река Айда бяха нацъфтели в изобилие пролетни цветя. Оцу остави кошницата си на земята и сред море от пърхащи пеперуди започна да върти сърпа на широки кръгове, като косеше цветята близо до корените им.

След известно време Такуан се замисли.

— Колко спокойно е тук — въздъхна той, а гласът му звучеше едновременно набожно и по детски. — Защо, когато бихме могли да изживеем живота си в пълен с цветя рай, всички ние предпочитаме да плачем и страдаме, да се губим във водовъртеж от страсти и ярост и да се измъчваме в пламъците на ада? Надявам се поне на теб да не ти се наложи да минеш през всичко това.

Оцу, която пълнеше ритмично кошницата си с жълти цветове, с пролетни хризантеми, маргарити, макове и виолетки, отвърна:

— Вместо да проповядваш, Такуан, по-добре внимавай за оси.

Той кимна и въздъхна отчаяно.

— Не говоря за пчели, Оцу. Просто искам да ти предам учението на Буда за съдбата на жените.

— Съдбата на точно тази жена не ти влиза в работата!

— О, ти грешиш! Мое задължение като свещеник е да се бъркам в живота на хората. Съгласен съм, че е натрапническа работа, но не е по-безполезна, отколкото работата на търговеца, шивача, дърводелеца или самурая. Съществува, защото има нужда от нея.

Оцу омекна.

— Предполагам, че си прав.

— Вярно е, разбира се, че от около три хиляди години духовенството не е в добри отношения с жените. Нали разбираш, будизмът учи, че жените са зли. Демони. Пратеници на ада. Прекарал съм години наред заровен в свещените книги, така че не е случайно, че ти и аз през цялото време се караме.

— И защо, според твоите свещени книги, жените са зли?

— Защото мамят мъжете.

— А мъжете не мамят ли и те жените?

— Да, но… самият Буда е бил мъж.

— Да не би да казваш, че ако беше жена, щеше да е точно обратното?

— Разбира се, че не! Как би могъл Буда въобще да бъде демон!

— Такуан, това няма никакъв смисъл.

— Ако верските учения бяха просто с най-обикновен смисъл, тогава нямаше да имаме нужда от пророците, за да ни ги предават.

— Ти пак твоята си знаеш и изопачаваш всичко, както на теб ти изнася!

— Типична забележка на жена. Защо ме нападаш лично?

Тя отново спря да коси със сърпа, а на лицето й се четеше безкрайна досада.

— Хайде стига, Такуан. Днес нямам настроение за това.

— Мълчи, жено!

— Ти си този, който само говори.

Такуан затвори очи, сякаш да я призове към търпение.

— Нека се опитам да ти обясня. Когато Буда бил млад, той седял под свещеното смокиново дърво, където женските демони ден и нощ го съблазнявали. Естествено, не си е създал добро мнение за жените. Но дори и така да е, бидейки всеопрощаващ, на времето си той взел и няколко жени-послушници.

— Защото е помъдрял или е изкуфял?

— Не богохулствай! — остро я предупреди той. — А не забравяй и Бодхисатвата Нагарджуна, който мразел — искам да кажа, страхувал се от жените точно колкото и Буда. Дори и той стигна чак дотам, че да похвали четири вида жени: послушните сестри, любящите куртизанки, добрите майки и покорните слугини. Неведнъж превъзнасял добродетелите им и съветвал мъжете такива жени да си взимат за съпруги.

— Послушни сестри, любящи куртизанки, добри майки и покорни слугини… виждам, че сте измислили всичко в изгода на мъжете.

— Е, това е съвсем естествено, нали? В древна Индия мъжете са били почитани повече, а жените — по-малко дори в сравнение с Япония. Както и да е, бих искал да чуеш съвета, който Нагарджуна дава на жените.

— Какъв съвет?

— Той казва: „Жено, омъжи се не за мъж…“

— Това е смешно!

— Остави ме да довърша. Той казва: „Жено, омъжи се за истината.“

Оцу го погледна недоумяващо.

— Не разбираш ли? — попита той и махна с ръка. — „Омъжи се за истината“ означава, че ти не трябва да се увличаш по смъртното, а трябва да търсиш вечното.

— Но, Такуан — нетърпеливо попита Оцу, — какво е „истината“?

Такуан отпусна две ръце и погледна към земята.

— Сега като се замисля — рече той унесено, — и аз самият не съм много сигурен.

Оцу избухна в смях, но Такуан не й обърна внимание.

— Едно нещо знам със сигурност. Ако се приложи за твоя живот, да се омъжиш за правдата ще рече, че не трябва да мислиш да заминеш в града и там да родиш слаби, изнежени деца. Трябва да останеш на село, там, където принадлежиш, и вместо това да отгледаш добро и здраво потомство.

Оцу нетърпеливо вдигна сърпа.

— Такуан — сряза го тя, вече извън търпение, — ти тук да ми помагаш да берем цветя ли дойде или не?

— Разбира се. Затова съм тук.

— В такъв случай, престани да опяваш и грабвай този сърп.

— Добре, щом наистина не искаш духовните ми напътствия, няма да ти ги натрапвам — рече той, като се преструваше на засегнат.

— Докато ти се занимаваш с работата, аз ще изтичам до къщата на Огин да видя дали е свършила обито, което трябва да нося утре.

— Огин? Сестрата на Такедзо? Срещал съм я, нали? Тя не идва ли веднъж с теб в храма? — той пусна сърпа. — Ще дойда с теб.

— В този вид?

Такуан се престори, че не я е чул.

— Тя сигурно ще ни предложи чай. Умирам от жажда.

Съвсем отпаднала от спора с монаха, Оцу кимна леко и двамата заедно тръгнаха по речния бряг.

Огин беше двайсет и пет годишна жена, смятана вече не в разцвета на младостта, но в никакъв случай не беше грозна. Макар че името, с което се ползваше брат й, донякъде отблъскваше нейните обожатели, тя не страдаше от липса на предложения. Уравновесеният й нрав и доброто й възпитание веднага се забелязваха от всеки. Беше отхвърлила всички предложения досега поради единствената причина, че искаше още известно време да се погрижи за своя малък брат.

Къщата, в която живееше, беше построена от баща им, Мунисай, когато отговаряше за военното обучение на рода Шимен.

Като награда за отличната си служба той бе удостоен с честта и привилегията да приеме името Шимен. Надвиснала над реката, къщата беше заобиколена от висока пръстена ограда на каменна основа и беше твърде голяма за нуждите на един обикновен самурай от областите. Макар и някога внушителна, сега тя беше грохнала. От покрива бяха покарали диви ириси, а оградата на доджото, където някога Мунисай преподаваше бойни изкуства, бе цялата омазана с бели лястовичи изпражнения.

Мунисай изпадна в немилост, изгуби положението си и умря като беден човек, нещо нерядко във време на смут. Скоро след смъртта му неговите слуги напуснаха, но тъй като всички бяха родом от Миямото, много от тях продължаваха да се отбиват. В такива случаи те носеха пресни плодове, чистеха неизползваните стаи, пълнеха съдовете за вода, метяха пътеката и по безброй други начини помагаха да се поддържа старата къща. Освен това и си говореха сладко с Мунисаевата щерка.

Когато Огин, която шиеше в една от вътрешните стаи, чу да се отваря задната врата, тя естествено предположи, че е някой от тези бивши прислужници. Потънала в работата си, жената подскочи, когато Оцу я поздрави.

— О! Ти ли си! Изплаши ме. Тъкмо довършвам обито ти. Нали ще ти трябва за церемонията утре?

— Да. Огин, искам да ти благодаря за всичко, което правиш. Трябваше сама да си го ушия, но в храма имаше толкова много работа, никога нямаше да ми стигне времето.

— Радвам се, че мога да помогна. Имам повече време, отколкото ми трябва. Ако не съм заета с нещо, се замислям за нерадостни неща.

Оцу вдигна глава и зърна домашния олтар. На него, в малка чинийка, трептеше свещ. На неясната светлина от нея тя видя два тъмни, внимателно изрисувани надписа. Бяха залепени на дъсчици, а пред тях бяха положени вода и цветя:

На покойния Шимен Такедзо, 17 годишен.

На покойния Хониден Матахачи, същата възраст.

— Огин — разтревожено каза Оцу. — Получила ли си вест, че са убити?

— Ами, не… Но какво друго да мислим? Приела съм го. Сигурна съм, че са намерили смъртта си при Секигахара.

Оцу яростно заклати глава.

— Не казвай това! Ще донесе нещастие! Те не са мъртви, не са! Знам, че в скоро време ще се появят.

Огин погледна ръкоделието си.

— Сънуваш ли Матахачи? — меко попита тя.

— Да, непрекъснато. Защо?

— Това доказва, че е мъртъв. Аз не сънувам нищо друго, освен брат си.

— Огин, не говори така! — Оцу се втурна към олтара и откъсна надписите от дъските им. — Ще махна тези неща. Те просто сами ще докарат най-лошото.

Докато гасеше свещта, по лицето й се стекоха сълзи. Това не я задоволи и тя сграбчи цветята и купата с вода и се втурна през съседната стая на терасата, където метна цветята колкото можа по-надалеч и изля водата през парапета. Тя се изсипа точно върху главата на Такуан, който клечеше на земята долу.

— А-ай-й! Студено е! — изпищя той, като подскочи и опита да си изсуши главата с края на парцала, с който се беше увил. — Какво правиш? Дойдох тук за чаша чай, а не за баня!

Оцу започна да се смее, докато от очите й не избликнаха нови сълзи, сълзи на веселие.

— Съжалявам, Такуан. Наистина. Не те видях.

За извинение тя му донесе чая, който той чакаше. Когато пак влезе вътре, Огин, загледана втренчено към терасата, попита:

— Кой е този?

— Странстващият монах, който живее сега в храма. Онзи мръсният! Срещна го един ден с мен, спомняш ли си? Лежеше по корем на слънцето, стиснал главата си с ръце и гледаше в земята. Когато го попитахме какво прави, той каза, че въшките му имали състезание по борба. Каза, че ги е обучил да го забавляват.

— О, той ли!

— Да, той. Казва се Такуан Сохо.

— Странен е.

— Това е меко казано.

— Какво е това, в което е облечен? Не ми прилича на свещеническа роба.

— Не е. Това е чувал.

— Чувал ли? Особняк. На колко е години?

— Казва, че е на трийсет и една, но понякога се чувствам като по-възрастната му сестра, толкова е глуповат. Един от свещениците ми каза, че въпреки външния вид той е отличен монах.

— Предполагам, че е възможно. Не можеш винаги да съдиш за хората по външността им. Откъде е?

— Роден е в областта Таджима и започнал да се обучава за свещеник на десет години. После, около четири години по-късно, влязъл в храма на дзен-ордена Риндзаи. След като напуснал, станал последовател на някакъв учен свещеник от Дайтокуджи и пътувал с него до Киото и Нара. По-късно е учил при Гудо от Миошинджи, Ито от Сенан и цял куп други известни свети мъже. Прекарал е ужасно много време в учене!

— Може би затова има нещо различно в него.

— В Нансоджи го направили платен свещеник — додаде Оцу — и с указ на императора е бил назначен за игумен на Дайтокуджи. Никога от никого не съм научила защо, а и той никога не говори за миналото си, но поради някаква причина избягал оттам само след три дни.

Огин поклати глава.

Оцу продължи:

— Казват, че известни военачалници като Хосокава и благородници като Карасумару много пъти се опитвали да го придумат да се задържи едно място. Дори предложили да построят за него храм и да дарят пари за поддържането му, но него просто не го е грижа за такова нещо. Казва, че предпочита да скита по селата като просяк и само въшките да са му дружина. Мисля, че е сигурно малко смахнат.

— Може от негова гледна точка ние да не сме наред.

— Той точно това и казва!

— Колко дълго ще остане тук?

— Няма как да разбереш. Той има навика да се появява един ден и на следващия да изчезва.

Такуан беше застанал на съседната тераса и извика:

— Чувам всичко, което си говорите!

— Ами ние не си говорим нищо лошо — отвърна весело Оцу.

— И да си говорите, не ме е грижа, стига да ви е забавно. Нямам обаче нищо против да ми дадете малко сладки да си хапна с чая.

— Казвах ли ти — каза Оцу. — През цялото време е такъв.

— Какво ще рече това „такъв“? — В очите на Такуан просветна пламъче. — Ами какво да кажа за вас? Седите там с вид, сякаш и мравка не можете да убиете, а всъщност сте много по-жестоки и безсърдечни, отколкото аз когато и да е съм бил.

— А, наистина ли? И как така съм жестока и безсърдечна?

— Ами оставяш ме без нищо, само на чай, докато седиш и се вайкаш, че си била загубила любимия си — ето как!

Камбаните на Дайшоджи и Шиподжи биеха. Отмерените удари започнаха веднага подир изгрев-слънце и продължиха да отекват на пресекулки дълго след пладне. Сутринта към храмовете се проточи непрекъснато шествие — момичета в червени оби, търговски съпруги, облечени в по-убити цветове и тук-там по някоя старица в тъмно кимоно, повела за ръка внучетата си. Малката главна зала на Шиподжи беше препълнена с богомолци, но младежите между тях изглежда бяха дошли повече за да оглеждат крадешком Оцу, отколкото за да участват в службата.

— Ето я, тук е — прошепна един.

— По-хубава от всякога — додаде друг.

Вътре в залата имаше един втори, малък храм. Покривът му беше покрит с липови листа, а подпорите — обвити с диви цветя. Вътре в този „цветен храм“, както го наричаха, стоеше висока две педи статуя на Буда, който сочеше с едната си ръка небето, а с другата — земята. Образът беше поставен в плитко кирпичено корито и при преминаването си богомолците обливаха главата му със сладък чай от един бамбуков черпак. Такуан стоеше изправен до статуята с допълнителен запас от свещеното възлияние, с което пълнеше бамбукови съдове, които посетителите да отнесат у дома като залог за щастие и успех. Докато наливаше от течността, той измолваше дарове за храма.

— Този храм е беден, затова му дайте толкова, колкото можете. Особено вие, богатите — знам ви кои сте, вие носите от хубавата коприна и извезаните оби. Много пари имате вие. И сигурно и много грижи. Ако оставите една стотна от тях в отплата за чая, грижите ви също ще намалеят с толкова.

От другата страна на цветния храм зад покрита с черен лак маса седеше Оцу. Също като цветята наоколо й, нейното лице се открояваше в бледорозово. Беше облечена в новото си червено оби и пишеше заклинания за късмет върху парченца петцветна хартия със сръчни движения на четката, която от време на време потапяше в украсената със златен лак кутийка от дясната страна. Ето какво пишеше:

В този най-добър от дните,
осмия на четвъртия месец,
строго и бързо
накажи онези твари,
дето изяждат житото ни.

От незапомнени времена в околността се смяташе, че ако закачиш тези полезни стихчета на стената, те могат да те пазят не само от насекоми, но и от болест и лош късмет. Оцу изписваше десетки пъти едно и също стихче и всъщност от честото повторение китката й започна да изтръпва и умората взе да се отразява на краснописа й. Тя спря за миг и се обърна към Такуан:

— Стига си се опитвал да ограбиш хората. Много им вземаш.

— Взимам от онези, които и без друго имат много. То им е в тежест. Подобаващо великодушно е да ги отървем от това бреме — отвърна монахът.

— Щом е така, всички крадци трябва да са свети люде.

Такуан беше твърде зает със събирането на даренията, за да отвърне на това.

— Стойте, стойте — обърна се той към напиращата тълпа. — Не се бутайте, спокойно, само се подредете на опашка. Съвсем скоро ще ви се удаде да облекчите кесиите си.

— Хей, отче! — обади се един от младежите, смъмрен, задето се е блъскал с лакти.

— На мен ли говориш? — попита в отговор Такуан.

— Да. Все ни казваш да си изчакваме реда, а първо даваш на жените.

— Жени или мъже, за мене е все тази.

— Ти трябва да си от ония похотливи монаси, за които все разправят.

— Стига дрънка, жабо! Да не мислиш, че не знам ти защо си тук?! Не си дошъл да почетеш Буда или да си вземеш талисман. Дошъл си да поогледаш Оцу! Е, хайде, признай си, не е ли тъй? Но ако се показваш стиснат, да знаеш, че доникъде няма да стигнеш с жените.

Лицето на Оцу цялото поруменя.

— Стига, Такуан! Веднага спирай или наистина ще се ядосам!

За да отмори очите си, момичето вдигна пак поглед от писането и го насочи към тълпата. Изведнъж зърна нечие лице и с шум изпусна четката. Скочи на крака, като едва не прекатури масата, но лицето вече бе изчезнало, като гмурнала се в морето риба. Забравила всички наоколо, Оцу се втурна на терасата на храма с вик:

— Такедзо, Такедзо!

Гневът на вдовицата

Хониден, родът на Матахачи, с гордост числеше себе си към онази група селски земевладелци, които обработваха земята, но принадлежаха към самурайското съсловие. Същински глава на семейството беше майката, една непоправимо своенравна жена на име Осуги. Макар почти шестдесетгодишна, тя ежедневно извеждаше близките и работниците си на полето и работеше усърдно като всеки един от тях. Станеше ли време за сеитба, тя прекопаваше нивите, след жътва вършееше овеса, като го тъпчеше заедно с останалите. Щом се стъмнеше и тя биваше принудена да спре работа, все щеше да намери нещо, което да преметне през гръб и да го отнесе у дома. Често това беше вързоп черничеви листа, толкова голям, че тялото й почти се превиваше на две и едва се забелязваше под него. Вечерно време човек най-често можеше да я намери да храни копринените буби.

В следобеда на празника на цветята Осуги вдигна поглед от листата, които събираше в черничевата горичка и забеляза сополивото си внуче да бяга босоного през нивите.

— Къде си ходил, Хейта? — попита тя строго. — В храма ли?

— А-ха.

— Оцу там ли беше?

— Да — отвърна момчето, все още задъхано. — И беше облякла много хубаво оби. Помагаше на празника.

— Ти взе ли малко сладък чай и заклинание против гадини?

— Ъ-ъ.

Очите на старицата, обикновено скрити между бръчки и гънки в кожата, сега се отвориха широко от раздразнение.

— И защо не?

— Оцу ми каза да не се занимавам с това. Каза веднага да изтичам до вкъщи и да ти кажа.

— Какво да ми кажеш?

— Такедзо, отвъд реката. Каза, че го е видяла. На празника.

Гласът на Осуги падна с една октава по-ниско.

— Наистина ли? Това ли каза тя наистина, Хейта?

— Да, бабо.

Силното тяло на старицата като че внезапно грохна и очите й се премрежиха от сълзи. Тя се обърна бавно, сякаш очакваше да види застанал отзад своя син.

Не видя обаче никого. Обърна се рязко пак напред.

— Хейта — каза изведнъж, — ела сега тук да събереш тези черничеви листа.

— Ти къде отиваш?

— Вкъщи. Ако Такедзо се е прибрал, с него трябва да е и Матахачи.

— И аз ще дойда.

— Няма. Не ставай досаден, Хейта.

Старицата се отдалечи и остави момчето само, сякаш е сираче. Селската къща, заобиколена от едри, възлести дъбове, беше от големите. Осуги притича покрай нея и тръгна право към плевника, където работеше дъщеря й заедно с няколко от изполичарите. Макар още да беше доста далеч от тях, тя почти истерично завика:

— Прибрал ли се е Матахачи? Вече тук ли е?

Стреснати, те впериха поглед в нея, все едно си е загубила ума.

— Не — обади се накрая един от мъжете.

Старицата обаче сякаш не го чу. Толкова беше превъзбудена, че отказваше да приеме такъв отрицателен отговор. Тъй като погледите на хората останаха все така безучастни, тя ги занарича подред глупаци и заобяснява какво е чула от Хейта и как, ако Такедзо се е върнал, трябва да се е прибрал и Матахачи. После отново влезе в ролята си на върховен началник и разпрати работниците във всички посоки, за да намерят момчето. Самата тя остана в къщата и всеки път, щом усетеше, че някой приближава, изтичваше навън да попита дали са намерили вече сина й.

При залез-слънце, все още незагубила надежда, Осуги постави една свещ пред възпоменателните плочки на предците на съпруга си. Седна на пода, привидно потънала в молитва и неподвижна като статуя. Тъй като всички още бяха навън и търсеха, в къщата не се поднесе вечеря. Когато след падането на нощта още не бе научила нищо, старицата най-сетне се помръдна от мястото си. Като в унес тя излезе бавно от къщата и тръгна към предната порта. Остана там да чака, скрита в тъмнината. Воднистата луна светеше през клоните на дъбовите дървета и издигащите се от двете страни на къщата върхове стояха, забулени в бяла мъгла. Във въздуха се носеше сладък мирис на крушови цветове.

Времето също се носеше незабелязано. После от тъмнината се появи приближаваща се фигура, която си проправяше път отвътре покрай оградата на градината с круши. Като разпозна очертанията на Оцу, Осуги извика и момичето се завтече насреща й. Мокрите му сандали тежко тупаха по пръстта.

— Оцу! Казаха ми, че си видяла Такедзо. Истина ли е?

— Да, сигурна съм, че беше той. Зърнах го в тълпата пред храма.

— А не видя ли Матахачи?

— Не. Затичах се да питам Такедзо за него, но щом го повиках, Такедзо припна като подплашен заек. Погледите ни се срещнаха само за миг и после той изчезна. Винаги е бил особен, но сега не мога да си представя защо избяга така от мен.

— Избягал ли? — попита с озадачено изражение Осуги.

Замисли се и с всяка следваща мисъл в ума й се загнездваше ужасно подозрение. Явно момчето на Шимен, грубоватият Такедзо, когото толкова ненавиждаше, задето подмами надалеч нейния любим Матахачи, пак е намислил нещо лошо.

Накрая каза с тежък глас:

— Този негодник! Навярно е изоставил Матахачи да умре някъде и после се е измъкнал жив и здрав до вкъщи. Страхливец, това е той! — Осуги затрепери от ярост и гласът й премина в крясък: — Не може да се скрие от мен!

Оцу остана спокойна.

— О, не мисля, че той би направил нещо такова. Дори ако е трябвало да изостави Матахачи, със сигурност щеше да ни донесе някаква вест от него или някоя от вещите му за спомен.

Оцу изглеждаше направо стресната от прибързаните обвинения на старицата.

Но Осуги вече бе убедена в коварството на Такедзо. Тя поклати решително глава и продължи:

— Не, нямаше да го направи! Не и този дявол в образа на момче! Сърцето му не се е очовечило дотам. Матахачи въобще не трябваше да тръгва с него.

— Бабо… — обади се Оцу с успокояващ глас.

— Какво? — сопна й се Осуги, на която това не подейства.

— Мисля, че ако отидем до къщата на Огин, може да намерим Такедзо там.

Старицата се поуспокои.

— Може и да си права. Тя му е сестра, а в селото наистина няма друг, който би го прибрал в дома си.

— Тогава нека да идем двете и да проверим.

Осуги заупорства.

— Не виждам смисъл в това. Онази знаеше, че брат й подмами моя син да тръгнат на война, но веднъж не дойде да помоли за прошка или да поднесе почитанията си. А сега, когато се е върнал, дори не идва да ми каже за това. Не виждам защо трябва да ходя при нея. Та това е унизително. Ще я чакам тук.

— Но днес не е като всеки ден — настоя Оцу. — Освен това сега най-важното е да се видим с Такедзо колкото може по-скоро. Трябва да разберем какво е станало. Моля те, бабо, само ела. Няма нужда да правиш нищо. Щом искаш, аз ще се погрижа за всичко останало.

Макар и с неохота, Осуги се остави да я убедят. Също като Хониден, семейство Шимен бяха селски земевладелци и преди много поколения и двата рода бяха произлезли от рода Акамацу. Заселени на двата отсрещни бряга на реката, двете семейства мълчаливо си признаваха взаимно правото на съществуване, но близостта помежду им свършваше дотук.

Щом стигнаха до главната порта, я завариха залостена. От гъстите дървета не се виждаше дали в къщата свети. Оцу тръгна да заобиколи към задния вход, но Осуги се заинати и не пожела да се помръдне.

— Не намирам за редно главата на семейство Хониден да влиза в дома на Шимен през задната врата. Това е унизително.

Като видя, че няма да се помести от мястото си, Оцу тръгна към задния вход сама. Скоро точно зад портата се появи светлина. Самата Огин излизаше да посрещне по-възрастната жена, която, преобразена сега от хванала мотика старица в достолепна госпожа, се обърна с тържествен глас към домакинята:

— Простете, че ви обезпокоявам в този късен час, но идвам по нещо наистина неотложно. Колко любезно е, че излизате и ме приемате в дома си!

И тя мина бързо покрай Огин, влезе право в къщата и веднага, сякаш е някакъв пратеник на боговете, застана на най-почетното място в стаята, пред нишата в стената. Седнала гордо пред окачения свитък и вазата с подредени цветя, Осуги благоволи да изслуша как Огин най-искрено я приветства с „добре дошла“.

След като привършиха с любезностите, старицата поде право по същество. Престорената й усмивка изчезна и тя втренчи ядосан поглед в по-младата жена пред нея.

— Казаха ми, че дяволът, който имахте в дома си, се бил върнал. Моля, доведете ми го.

Макар Осуги да бе добре известна с резкия си говор, такава неприкрита неприязън твърде изненада кротката Огин.

— Какво ще рече това „дявол“? — попита тя, като видимо се сдържаше да не каже нещо нелюбезно.

Осуги като хамелеон веднага смени подхода си.

— Уверявам ви, това бе грешка на езика — поправи се тя и се засмя. — Така наричат брат ви хората от селото, повторила съм го навярно без да искам. „Дяволът“ е Такедзо. Той се крие тук при вас, нали?

— Ами, не — отвърна Огин, искрено изненадана.

Тя усети неудобство от това, че наричат така брат й и прехапа устна.

Оцу, която се съжали над нея, обясни, че е забелязала Такедзо на празника. После, като се опита да позаглади положението, добави:

— Не е ли странно, че не е дошъл направо тук?

— Ами не е — отвърна Огин. — Сега за първи път чувам за нещо такова. Ако обаче се е върнал, както казвате, сигурна съм, че всеки миг трябва да почука на вратата.

Осуги все така седеше в официална поза на възглавницата върху пода с чинно кръстосани нозе. Сега тя сключи ръцете си в скута и с изражение на разярена тъща се впусна в обвинения:

— Що за нещо е това? Нима очаквате да повярвам, че още не сте чули за идването на брат ви? Не разбирате ли, че аз съм майка на момчето, което вашият непрокопсаник подмами да тръгне с него на война? Не знаете ли, че Матахачи е продължителят на рода и най-важният човек в семейство Хониден? Тъкмо вашият брат прелъга сина ми да тръгне към смъртта си. Ако Матахачи е убит, вашият брат е негов убиец и ако той си мисли, че ще може просто да се промъкне обратно у дома си и всичко това да му се размине…

Старицата млъкна, само колкото да си поеме дъх и след това очите й пак яростно засвяткаха.

— А вие? След като той е имал дързостта да се примъкне обратно тук сам, защо вие, по-голямата му сестра, не го пратихте веднага при мен? Възмутена съм и от двамата. Да се отнасяте към една възрастна жена с такова неуважение. За кого ме вземате?

Пак спря за въздух и поде отново:

— Щом вашият Такедзо се е върнал, върнете ми и моя Матахачи. И ако това не може да стане, най-малкото, което може да сторите, е да ми доведете този дявол тук и да го накарате да обясни какво се е случило с любимото ми момче и къде е то. Веднага!

— Но как мога да направя това? Той не е тук.

— Това е чиста лъжа! — кресна Осуги. — Трябва да знаете къде е!

— Казвам ви, че не зная! — възпротиви се Огин.

Гласът и трепереше, а очите й бяха пълни със сълзи. Приведе се напред. Единственото й желание сега беше баща им да бе още жив.

Изведнъж от вратата към терасата се чу изпукване, последвано от шум на бягащи нозе.

Очите на Осуги проблеснаха, а Оцу понечи да се изправи, но последва писък, от който косите на всички настръхнаха — надали човешкият глас би могъл да звучи по-близо до животински вой.

— Хванете го! — извика някакъв мъж.

Последва шум от още няколко тичащи покрай къщата чифта нозе, заедно с пукане на съчки и шумолене на бамбук.

— Такедзо е! — извика Осуги.

Скочи на крака, втренчи се ядосано в коленичилата Огин и изфуча:

— Знаех си, че е тук. Всичко ми беше ясно като бял ден. Не знам защо се опитвахте да го скриете от мен, но запомнете, че не ще забравя това.

Стрелна се към вратата и с трясък я отвори. При вида на това, което зърна навън, без друго бледото й лице побеля още повече. На земята по гръб лежеше млад човек с бойни наколенници, явно мъртъв, но с все още течаща от очите и ноздрите му прясна кръв. Като се съди по вида на разбития му череп, някой го бе погубил с един-единствен удар на дървена сабя.

— В-вън… има мъртвец! — заекна Осуги.

Оцу изнесе една лампа на терасата и застана до Осуги, която ужасена се взираше в трупа. Не беше нито Такедзо, нито Матахачи, а някакъв непознат и на двете им самурай.

— Кой може да го е направил? — прошепна Осуги.

После се обърна бързо към Оцу и добави:

— Да се прибираме у дома, преди да сме се оказали замесени в нещо лошо.

Оцу обаче не можеше да се реши да тръгне. Старицата изговори толкова лоши неща. Нямаше да е честно към Огин да я напуснат, преди да са се извинили по някакъв начин. В случай, че Огин е излъгала, Оцу чувстваше, че тя трябва без съмнение да е имала добро основание за това. Като реши, че трябва да остане и да поуспокои Огин, тя каза на Осуги, че ще се прибере по-късно.

— Прави каквото знаеш — отвърна рязко старата жена и тръгна да си върви.

Огин любезно й предложи един фенер, но Осуги с гордо негодувание отказа.

— Знайте, че главата на семейство Хониден не е толкова оглупяла от годините, че да има нужда от светлина да я води.

И тя подви краищата на кимоното си, излезе от дома и решително тръгна през сгъстяващата се мъгла.

Недалеч от къщата един мъжки глас й извика да спре. Човекът стоеше с извадена сабя, а крайниците му бяха покрити с доспехи. Явно бе от редовните самураи, каквито не се срещаха обикновено в селото.

— Не идвате ли току-що от къщата на Шимен? — попита той.

— Да, но…

— Вие от семейство Шимен ли сте?

— С положителност не! — отвърна рязко Осуги и размаха ръка в знак на отрицание. — Аз оглавявам самурайското семейство, което живее отвъд реката.

— Това значи ли, че сте майката на Хониден Матахачи, който заедно с Шимен Такедзо взе участие в битката при Секигахара?

— Да, така е, но моят син не отиде там по собствено желание. Онзи дявол го подлъга да тръгне с него.

— Дявол ли?

— Онзи там… Такедзо!

— Разбирам, че хората в селото не обичат особено Такедзо.

— Не го обичат ли? Смешно. Та вие не сте виждали такъв негодник! Не можете да си представите какви грижи имаме у дома, откакто моят син тръгна с него.

— Синът ви изглежда е паднал при Секигахара. Съ…

— Матахачи! Мъртъв?

— Ами, всъщност не съм съвсем сигурен, но може би при вашата скръб ще бъде утешително да знаете, че аз ще направя всичко възможно, за да ви помогна да си отмъстите.

Осуги огледа мъжа с недоверие.

— Кой сте всъщност вие?

— Служа във войската на Токугава. След битката нашето поделение бе пратено в крепостта Химеджи. По заповед на господаря сега охраняваме границата с областта Харима и проверяваме всеки, който я пресича.

— Този Такедзо, от къщата там — продължи самураят, като посочи към дома, — успя да се промъкне между постовете и побягна в посока Миямото. Преследвахме го чак дотук. Държеливо е това момче. Мислехме, че след няколко дни път пеш ще изгуби сили, но още не сме успели да го настигнем. Но той не може да върви до безкрай. Ще го хванем.

Като кимаше и го слушаше, Осуги сега разбра защо Такедзо не се е появил в Шиподжи, и най-вече, защо навярно не се е прибирал у дома — първото място, което войниците биха претърсили. В същото време, при изгледа, че той се движи сам, гневът й ни най-малко не намаля. Не можеше обаче и да повярва, че Матахачи е мъртъв.

— Аз знам, че Такедзо има силата и хитростта на див звяр, господине — заяви лукаво старицата. — Не смятам обаче, че за самураи с вашия опит ще бъде трудно да го уловят.

— Е, да ви кажа честно, и аз си мислех така отначало. Ние сме много и въпреки това той току-що погуби един от хората ми.

— Чуйте съвета на една стара жена.

Тя се наведе и прошепна нещо в ухото му. Думите й изглежда много зарадваха самурая, който закима в знак на одобрение и с въодушевление възкликна:

— Отлично хрумване! Превъзходно!

— И да не пропуснете нещо — подкани го Осуги, преди да се сбогува.

Не след дълго самураят отново строи своя отряд от четиринадесет-петнадесет души зад къщата на Огин. След като получиха заповеди от него, войниците се спуснаха към стената, обкръжиха дома и затвориха всички изходи. Тогава няколко от тях нахлуха в къщата, по чийто под остана върволица кални следи и се стълпиха във вътрешната стая, където двете млади жени жалеха заедно и попиваха сълзите от лицата си.

При вида на войниците Оцу си пое дълбоко дъх и пребледня. Огин обаче, която с гордост се наричаше дъщеря на Мунисай, остана невъзмутима. Тя впери спокоен и студен, изпълнен с възмущение поглед в натрапниците.

— Коя от вас е сестрата на Такедзо? — попита един от тях.

— Аз — отвърна хладно Огин. — Искам да зная защо влизате в този дом без позволение. Няма да търпя такова грубиянско държание в една къща, където има само жени.

Беше се обърнала право с лице към войниците.

Мъжът, който преди няколко минути разговаря с Осуги, посочи сега към Огин.

— Задръжте я! — нареди той.

Едва изрекъл тези думи и настъпи такава суматоха, че къщата се затресе и светлините угаснаха. С вик на ужас Оцу се измъкна в градината, докато поне десетима войници се нахвърлиха върху Огин и се заеха да я вържат с едно въже. Въпреки смелата съпротива на жената за няколко мига всичко приключи. След това нападателите я блъснаха на пода и започнаха с всичка сила да я ритат.

Оцу така и не можа да си припомни по кой път е минала, но някак си успя да избяга. Почти не на себе си, тя изтича с боси нозе към Шиподжи: Под мъгливата лунна светлина я водеше единствено някакъв неясен усет. Израснала в мирна обстановка, сега й се струваше, сякаш светът се срутва.

Щом стигна в подножието на хълма, където се намираше храма, някой я повика. Видя човек, седнал на един камък между дърветата. Беше Такуан.

— Слава Богу, че си ти — каза монахът. — Наистина започвах да се плаша. Ти никога не оставаш навън толкова до късно. Като забелязах кое време е, излязох да те потърся. — Погледна надолу към земята и добави: — Защо си боса?

Още се взираше в белите боси нозе на Оцу, когато тя се спусна право в ръцете му й изплака:

— О, Такуан! Ужасно е! Какво да правим?

Той с равен глас се опита да я успокои:

— Хайде, хайде. Какво е ужасно? На този свят няма чак толкова дотам лоши неща. Успокой се и ми разкажи какво е станало.

— Вързаха Огин и я отведоха! Матахачи не се върна, а сега и бедната Огин, толкова добра и мила… те всички я ритаха. О, Такуан, трябва да направим нещо!

Плачеща и разтреперана, тя се притисна отчаяно към младия монах и опря глава на гърдите му.

Беше пладне на един тих, влажен пролетен ден. От потното лице на младежа се вдигаше лека омара. Такедзо вървеше сам през планината, без да знае накъде. Беше почти непоносимо уморен, но дори при шума от кацането на птичка очите му веднага се стрелваха наоколо. Въпреки преживяното изпитание, в окаляното му тяло продължаваше да живее стремежът за оцеляване.

— Копелета! Животни! — изръмжа той.

В отсъствието на действителен прицел за неговата ярост размаха със свистене във въздуха сабята си от черен дъб и пречупи дебел клон от едно голямо дърво. Бялата мъзга, която потече от кората, му напомни мляко на кърмеща майка. Изправи се и се загледа. Той няма майка, самотен е. Вместо да му внушават утеха, дори течащите потоци и заоблените хълмове на родното място сякаш му се присмиваха.

— Защо всички в селото са против мен? — зачуди се момчето. — Веднага щом ме видят, отиват да ме издадат на стражите в планината. Като ги види човек как бягат, щом ме зърнат, ще си помисли, че съм бесен.

От четири дни се криеше в планината Санумо. Сега, през булото на обедната мъгла, можеше да различи бащината си къща, където живееше сама сестра му. Долу, точно под него, се беше сгушил храмът Шиподжи и покривът му стърчеше над дърветата. Знаеше, че не може да се доближи до нито едно от двете места. Когато дръзна да отиде близо до светилището на рождения ден на Буда, въпреки тълпата бе изложил на опасност живота си. Щом чу да викат името му, нямаше друг избор, освен да побегне. Освен че искаше да спаси собствената си кожа, знаеше, че ако го открият, това ще донесе неприятности на Оцу.

Снощи, когато се промъкна скришом до къщата на сестра си, за лоша участ там се оказа майката на Матахачи. Остана известно време отвън, като се опитваше да стъкми обяснение за местонахождението на Матахачи, но докато наблюдаваше сестра си през един процеп във вратата, войниците го забелязаха. Отново трябваше да побегне, без да му се е удало да говори с някого. След това произшествие самураите на Токугава, както изглеждаше от планинската му наблюдателница, го търсеха много старателно. Бяха сложили постове на всеки път, по който би могъл да мине, докато в същото време селяните образуваха отряди, които да пребродят планината.

Питаше се какво ли мисли за него Оцу и подозираше, че дори тя може да се е обърнала против него. Изглежда всички в селото му го смятаха за враг — за него нямаше изход.

„Трудно ще е да кажа на Оцу истинската причина, заради която не се върна годеникът й, помисли си Такедзо. Може би по-добре да обясня всичко на старицата… Точно така! Ако й разкажа всичко, тя може по-леко да съобщи новината на Оцу. След това няма да има повече за какво да се задържам тук.“

След като взе такова решение, Такедзо пак тръгна надолу. Знаеше обаче, че няма да може да се приближи до селото, преди да мръкне. Взе два камъка, с по-големия разби малкия на дребни парчета и замери с едно от тях летяща птица. След като тя падна на земята, момчето едва изтърпя да оскубе перата й, преди да забие зъби в суровото, топло месо. Докато разкъсваше птицата, продължи напред, но внезапно чу сподавен вик. Някой го беше забелязал и сега тичешком се отдалечаваше през гората. Ядосан от мисълта, че безпричинно го мразят и така се боят от него, че го преследват, Такедзо извика:

— Стой! — и като пантера се спусна след бягащия.

Човекът не можеше да се мери с момчето и то го настигна. Оказа се един от селяните, които идваха в планината да горят дървени въглища. Такедзо го познаваше по лице. Сграби го за яката и го завлече на една малка полянка.

— Защо бягаш? Не ме ли познаваш? От вашите съм, Шимен Такедзо от Миямото. Няма да те изям жив. Нали знаеш, че е много нелюбезно да бягаш от някого, без дори да си го поздравил?

— Д-д-да, господине.

— Седни!

Такедзо пусна ръката на мъжа, но този понечи да побегне, което накара момчето да го срита отзад и да замахне, сякаш се канеше да го удари с дървената си сабя. Селянинът се сгърчи на земята като пребито псе и покри главата си с ръце.

— Не ме убивайте! — извика той жално.

— Само отвърни на това, което те питам, става ли?

— Ще ви кажа всичко — само не ме убивайте! Имам жена и семейство.

— Никой няма да те убива. Хълмовете наоколо сигурно са пълни с войници, така ли е?

— Да.

— Добре ли държат под око Шиподжи?

— Да.

— И днес ли хората от селото са тръгнали да ме търсят?

Мълчание.

— Ти от тях ли си?

Мъжът скочи на крака и заклати глава като глухоням.

— Не, не, не!

— Стига — кресна Такедзо, сграбчи мъжа здраво за врата и попита: — А сестра ми?

— Коя сестра?

— Моята сестра, Огин, от семейство Шимен. Не се прави на онемял. Обеща да ми отговаряш на въпросите. Не се сърдя на селяните, че се опитват да ме хванат, защото ги принуждават самураите, но съм сигурен, че те няма да сторят нищо лошо на нея. Или напротив?

— Нищо не знам за това. Съвсем нищичко — отвърна мъжът с изражение на подозрителна невинност.

Такедзо бързо вдигна сабята си над главата му, готов да нанесе удар.

— Внимавай! Май не говориш истината. Нещо е станало, а? Бързо казвай или ще ти смажа черепа!

— Чакайте! Не! Ще кажа! Ще ви кажа всичко!

Умолително сключил ръце, разтрепераният въглищар разказа как Огин е била взета за заложница и как в селото била разгласена заповед, че на всеки, който даде на Такедзо храна или подслон, ще се гледа като на негов съучастник. Всеки ден, съобщи мъжът, войниците отвеждали селяни в планината и от всяко семейство се изисквало да дава ежедневно по един млад мъж, който да участва в търсенето.

Този разказ накара Такедзо целият да настръхне. Не от страх. От ярост. За да се увери, че е чул правилно, той попита:

— И в какво е обвинена сестра ми?

В очите му се появи влага.

— Никой от нас не знае това. Страх ни е от областния началник. Само правим, каквото ни кажат и това е всичко.

— Къде са я отвели?

— Според мълвата — в дървеното укрепление при Хинагура, но не знам дали това е истина.

— Хинагура… — повтори Такедзо.

Погледът му се обърна назад към хребета, който бележеше границата на областта. Билото на планината вече бе изпъстрено със сенки на сиви вечерни облаци.

Такедзо пусна мъжа да си върви. Като го гледаше как се отдалечава, благодарен, че жалкият му живот е бил пощаден, стомахът на момчето се сви при мисълта за човешката страхливост, страхливостта, която е накарали самураи да задържат една беззащитна жена. Радваше се, че отново остана сам. Трябваше да помисли.

Скоро стигна до решение. „Трябва да спася Огин и това е. Бедната ми сестра. Ще избия всички, ако са й навредили.“ Избрал какво да прави, той тръгна надолу към селото с дълги, мъжествени крачки.

След около два часа Такедзо повторно се приближаваше крадешком към Шиподжи. Вечерната камбана тъкмо бе спряла да бие. Вече бе тъмно и в самия храм, кухнята и жилищата на жреците се виждаха светлини. Изглежда, някакви хора сновяха там.

— Само Оцу да излезе — помисли си Такедзо.

Сви се неподвижно под издигнатия над земята покрит коридор — от онези, които имат покрив, но са без стени — който свързваше стаите на свещениците с главния храм. Във въздуха се носеше миризма на готвено, от която той започна да си представя ориз и димяща супа. През последните няколко дни не бе слагал в стомаха си нищо, освен сурово птиче месо и стръкчета трева и сега коремът му се разбунтува. Повърна горчив стомашен сок, гърлото му сякаш се подпали и той си пое дълбоко въздух.

— Какво беше това? — обади се глас.

— Сигурно някаква котка — отвърна Оцу, излязла с поднос за вечеря и тръгна по коридора, право над главата на Такедзо.

Той се опита да я повика, но още му беше твърде зле, за да каже нещо разбираемо.

Оказа се, че това е било добър късмет, защото в същия миг един мъжки глас точно зад момичето попита:

— Накъде е банята?

Човекът носеше взето на заем храмово кимоно, пристегнато с тесен пояс, от който висеше малка кърпа за бърсане. Такедзо позна в него един от самураите от Химеджи. Явно заемаше достатъчно висока длъжност, за да е отседнал в храма и да прекарва вечерите си в ядене и пиене до насита, докато подчинените му и селяните ден и нощ кръстосват планините в търсене на беглеца.

— Банята ли? — попита Оцу. — Елате, ще ви я покажа.

Тя остави подноса си на земята и поведе мъжа по коридора. Изведнъж самураят се спусна и я прегърна изотзад.

— А не може ли да дойдеш в банята с мен? — предложи той с похотлив глас.

— Престанете! Пуснете ме! — извика Оцу, но мъжът я обърна към себе си, хвана лицето й с двете си големи ръце и отри устни в бузата й.

— Какво има?! — попита той с престорена изненада. — Не харесваш ли мъжете?

— Стига! Не бива да правите това! — възпротиви се безпомощната Оцу.

В този миг войникът запуши устата й с ръка.

Забравил за опасността, Такедзо като котка се метна горе в коридора и заби юмрук в тила на мъжа. Ударът беше силен. Останал за миг беззащитен, самураят падна назад, като все още държеше Оцу. Тя опита да се откопчи от ръцете му и нададе остър писък. Падналият завика:

— Той е! Такедзо е! Той е тук! Елате го хванете!

От вътрешността на храма се дочуха тропот на нозе и глъч. Храмовата камбана заби в знак на тревога, че Такедзо е бил открит и от гората наизлезе тълпа мъже, които започнаха да се събират около храма. Момчето обаче вече бе изчезнало и не след дълго пак бяха пратени отряди, които да кръстосат върховете на Санумо. Самият Такедзо надали знаеше как се е измъкнал през бързо стягащата се мрежа, но докато същинското преследване започна, той вече се бе озовал надалеч, при входа на голямата, покрита с пръстен под кухня на дома Хониден.

Хвърли поглед към сумрака вътре и подвикна:

— Бабо!

— Кой е там! — обади се един писклив глас в отговор.

Осуги се показа от една от страничните стаи. Сбръчканото й лице, осветено отдолу от хартиения фенер, който държеше в ръка, пребледня при вида на посетителя.

— Ти ли?! — извика тя.

— Имам да ви казвам нещо важно — поде бързо Такедзо. — Матахачи не е убит, а си е още жив и здрав. Остана при една жена. В друга област. Само това мога да ви кажа, понеже само това знам. Моля ви, ще намерите ли вместо мен начин да кажете това и на Оцу? Не бих могъл да го направя сам.

Изпитал огромно облекчение, след като предаде тази вест, Такедзо понечи да си тръгне, но старицата го повика обратно.

— Къде мислиш да отидеш сега?

— Ще трябва да проникна в укреплението при Хинагура и да спася Огин — отвърна с тъжен глас момчето. — След това ще изчезна нанякъде. Исках само вие и семейството ви да знаете, че не съм оставил Матахачи да умре. Само това ме задържаше тук.

— Разбирам. — За да спечели време, Осуги премести фенера от едната си ръка в другата. После направи на Такедзо знак да се приближи. — Обзалагам се, че си гладен, а?

— От дни не съм ял като хората.

— Бедното момче! Чакай! Тъкмо сега готвя и съвсем бързо ще ти дам хубава топла вечеря. Като подарък на изпроводяк. Не искаш ли и да се изкъпеш, докато я приготвя?

Такедзо остана като онемял.

— Недей се изненадва толкова. Нашите две семейства, Такедзо, са свързани от дните на рода Акамацу. Не мисля, че въобще би трябвало да си тръгваш оттук, но със сигурност няма да те пусна, преди съм те нахранила както трябва!

И този път Такедзо не успя да отговори. Вдигна ръка и избърса очите си. От много дълго време никой не бе се държал така мило с него. Свикна да гледа на всеки с недоверие и подозрителност и сега изведнъж си припомняше какво значи да се отнесат към теб като към човек.

— Хайде бързо в банята — подкани го Осуги, все едно му е родна баба. — Опасно е да стоиш тук, някой може да те види. Ще ти донеса кърпа и докато се миеш, ще ти приготвя кимоното на Матахачи и малко долни дрехи. А сега се изкъпи добре, без да бързаш.

Подаде му фенера и се изгуби в задната част на къщата. Почти веднага след това снаха й излезе от дома, изтича през градината и потъна в нощта.

От банята, където фенерът се люлееше насам-натам, дойде шум от плискане на вода.

— Как е? — подвикна весело Осуги. — Достатъчно ли е топло?

— Точно както трябва. Чувствам се като нов — обади се в отговор Такедзо.

— Не бързай, стопли се и се измий. Оризът още не е готов.

— Благодаря. Ако знаех, че ще стане така, щях да дойда по-рано. Сигурен бях, че ще си го изкарате на мен!

Обади се още два-три пъти, но шумът от водата заглуши гласа му и Осуги не му отвърна.

Не след дълго запъхтяната снаха се появи отново на портата. Следваше я отряд от самураи и стражи. Осуги излезе от къщата и шепнешком им каза нещо.

— А, подмамили сте го да се изкъпе. Много умно — обади се с възхищение един от мъжете. — Добре става така! Този път със сигурност сме го уловили!

Хората се разделиха на две, приведоха се и предпазливо, като жаби се запромъкваха към огъня, който светеше ярко изпод пода на банята.

Нещо съвсем неопределено стресна Такедзо и той надзърна през един от процепите във вратата. Косата му настръхна.

— Това е капан! — изкрещя той.

Беше чисто гол, банята бе съвсем тясна, а и нямаше време да мисли. Зад вратата зърна, както му се стори, цяла войска мъже, въоръжени с копия, тояги и боздугани.

Въпреки това всъщност не се страхуваше. Всякаква боязън изчезна пред гнева, който изпита към Осуги.

— Е, копелета, сега гледайте! — изръмжа Такедзо.

Вече не го бе грижа колко са на брой. Също като в много други положения, знаеше само, че трябва да напада, за да не бъде сам нападнат. Докато хората, които се готвеха да го пленят, се препираха навън кой да бъде пръв, той изведнъж отвори с ритник вратата и се метна във въздуха, надавайки страховит боен крясък. Още гол, с развята във всички посоки мокра коса, Такедзо изтръгна дръжката на първото насочено срещу него копие. Мъжът, който го държеше, се преметна назад в храстите. Сграбчи здраво оръжието и се завъртя наоколо като побеснял дервиш, удряйки където свари и помитайки всеки, който се приближи. При Секигахара бе научил, че когато противниците са повече на брой, този начин за водене на бой се оказва изненадващо полезен. При това често дръжката на копието можеше да свърши повече работа от острието.

Нападателите, разбрали каква грешка са допуснали, като не пратиха на първо време трима-четирима мъже да се втурнат в банята, започнаха да си подвикват насърчително. Ясно беше обаче, че са надхитрени.

Някъде на десетия път, когато оръжието на Такедзо се удари в земята, то се счупи. Тогава той докопа един голям камък и го запрати срещу мъжете, които вече даваха признаци, че отстъпват.

— Вижте го, влязъл е в къщата! — извика един от тях, докато в същото време Осуги и снаха й изскочиха в градината отзад.

Докато преминаваше с невъобразим шум през стаите, Такедзо закрещя:

— Къде са дрехите ми? Върнете ми дрехите!

Наоколо имаше работно облекло, без да става дума за изящната ракла за кимона — момчето обаче не им обърна внимание. Напрягаше поглед в полумрака, за да открие собствената си окъсана дреха. Най-сетне я зърна в ъгъла на кухнята, хвана я с една ръка и като намери къде да стъпи върху една голяма кирпичена пещ, се провря през един малък и висок прозорец навън. Докато се добираше до покрива, преследвачите му, вече напълно объркани, запроклинаха и се заоправдаваха, задето не са успели да го уловят.

Застанал посред покрива, Такедзо без да бърза надяна кимоното си. Откъсна със зъби ивица плат от пояса и събра влажната си коса на тила, като така я пристегна в основата, че веждите и краищата на очите му се издължиха.

Пролетното небе бе пълно със звезди.

Изкуството на войната

Ежедневното претърсване на планината продължаваше и това бавеше полската работа; селяните не можеха нито да сеят нивите, нито да се грижат за копринените си буби. Пред къщата на селския старейшина и на всеки кръстопът имаше окачени големи обяви за значителна награда за всеки, който хване или убие Такедзо, заедно с подходящо възнаграждение за всякакви сведения, които да подпомогнат неговото задържане. Написаното беше скрепено с авторитетния подпис на Икеда Терумаса, господар на крепостта Химеджи.

В дома на семейство Хониден цареше паника. Разтреперани от смъртен страх да не би Такедзо да се върне, за да си отмъсти, Осуги и близките й залостиха главната порта и препречиха всички входове. Хората, които под ръководството на войници от Химеджи участваха в търсенето, започнаха да кроят нови планове как да бъде уловен беглеца. Засега всичките им усилия се оказваха напразни.

— Убил е още един! — провикна се някой от селяните.

— Къде? Кой е бил този път?

— Някакъв самурай. Още никой не го е разпознал кой е.

Трупът бе открит близо до една пътека в покрайнините на селото, с глава между високата тръстика и нелепо щръкнали към небето нозе. Изплашени, но все така неизлечимо любопитни, селяните се стекоха наоколо и забъбриха шумно помежду си. Черепът на мъжа бе разбит, явно с един от дървените стълбове, на които бе окачена обявата. Сега той лежеше окървавен върху тялото. От погледа на зяпачите не можеше да убегна списъкът с обещаните награди. Някои се засмяха мрачно на злощастното съвпадение.

С намръщено и бледо лице от тълпата излезе Оцу. Искаше й се да не е поглеждала към лицето на мъртвеца, което сега, като се забърза към храма, се заопитва да изличи от паметта си. В подножието на хълма се сблъска с офицера, отседнал в светилището заедно с пет-шест от хората си. Чули бяха за кръвожадното убийство и сега отиваха да разследват обстоятелствата. Като видя момичето, офицерът се ухили.

— Къде си била, Оцу? — попита той свойски.

— На пазар — отвърна късо момичето.

Като го подмина само с един поглед, тя забърза нагоре по каменните стъпала на храма. От самото начало този мъж не й харесваше — особено я отблъскваха тънките му мустачки, — но пък откакто онази вечер той се опита да я насили, самият негов вид я изпълваше с отвращение.

Такуан бе седнал пред главната зала и си играеше с някакво бездомно куче. Момичето минаваше бързешком на известно разстояние, за да избегне краставото животно, когато монахът вдигна поглед и извика:

— Оцу, има писмо за теб.

— За мен ли? — попита тя недоверчиво.

— Да, беше излязла, когато дойде вестоносецът и той го остави на мен. — Извади малкия свитък от ръкава на кимоното си и като й го подаде, добави: — Не изглеждаш много добре. Нещо лошо ли се е случило?

— Зле ми е. Видях един мъртвец да лежи там в тревата. Очите му още бяха отворени, имаше и кръв…

— Не бива да гледаш такива неща. Но, струва ми се, както е тръгнало напоследък, ще трябва да вървиш само със затворени очи. Тези дни само в трупове се препъвам. Ха! А чувах, че това село било като малък рай!

— Но защо Такедзо убива всички тези хора?

— Естествено, за да им попречи да убият самия него. Той не им е направил нищо, че да го убиват — защо тогава да не се защити?

— Страх ме е, Такуан! — каза умолително Оцу. — Какво ще правим, ако той дойде тук?

Тъмни купести облаци спускаха покривалото си над планината. Оцу взе загадъчното писмо и отиде да се скрие в навеса за тъкане. На стана имаше недовършено платно за мъжко кимоно. Заради тази дреха тя от миналата година насам отделяше всеки свободен миг от времето си, за да преде копринени нишки. Кимоното беше за Матахачи и Оцу необикновено се вълнуваше от мисълта как ще съшие всички части в една цяла дреха. Беше изтъкала старателно всяко едно от парчетата, сякаш самата направа на дрехата я приближаваше до любимия. Искаше й се това кимоно да е вечно.

Седна пред стана и впери поглед в писмото.

— Кой ли може да го е пратил? — прошепна си тя сама на себе си, уверена, че всъщност известието трябва да е за някой друг.

Препрочете на няколко пъти адреса в търсене на някаква грешка.

Явно писмото бе изминало дълъг път, докато стигне до нея. Окъсаната и измачкана обвивка беше цялата изпоцапана с отпечатъци от пръсти и следи от дъждовни капки. Счупи печата и в скута й изпаднаха не едно, а цели две писма. Първото беше с непознат женски почерк, почерк, както веднага й се стори, на по-възрастна от нея жена.

Пиша Ви просто, за да потвърдя съдържанието на другото писмо и затова ще бъда кратка.

Ще се омъжа за Матахачи и той ще влезе в семейството ми. Той обаче изглежда все още е загрижен за Вас. Смятам, няма да е правилно да оставим нещата така. Ето защо Матахачи Ви праща обяснение, за чиято истинност свидетелствам.

Моля ви да забравите Матахачи.

Искрено ваша: Око

Другото писмо беше с разкривения почерк на Матахачи и надълго обясняваше всички причини, поради които му било невъзможно да се върне у дома. Естествено, най-важното беше, че Оцу трябва да забрави за годежа им и да си намери друг съпруг. Матахачи продължаваше, че тъй като било „трудно“ за него да пише по този въпрос направо на майка си, ще й бъде задължен, ако тя му помогне. Ако Оцу срещнела случайно старата жена, то нека й каже, че Матахачи е жив и здрав и живее в друга област.

Оцу се смръзна до мозъка на костите си. Седеше като поразена, прекалено потресена, за да заплаче и дори да мигне. Ноктите на пръстите, с които държеше писмото, добиха същия цвят като кожата на мъртвеца, когото преди по-малко от час бе зърнала.

Минаха часове. Всички в кухнята започнаха да се чудят къде ли е отишла. Офицерът, който отговаряше за търсенето, набързо реши да остави изтощените си хора да преспят в гората, но когато сам се върна на смрачаване в храма, поиска да получи удобствата, които подобават на положението му. Банята да бъде отоплена точно колкото трябва; да сготвят прясна риба от реката по начина, както е заръчал и някой да отиде да донесе от една от селските къщи най-доброкачествено саке. Доволството на този човек струваше много усилия и, разбира се, голяма част от тях се изискваха от Оцу. Тъй като не успяха да я намерят никъде, вечерята на офицера закъсня.

Такуан излезе да търси момичето. Никак не го беше грижа за самурая, но започваше да се тревожи заради самата Оцу. Не се беше случвало тя да тръгне така навън, без да каже и дума. Като я викаше по име, монахът прекоси двора на храма и на няколко пъти мина покрай навеса със становете. Вратата беше затворена й той не си направи труда да погледне вътре.

Неколкократно храмовият свещеник излизаше на издигнатия коридор и подвикваше на Такуан:

— Намери ли я вече? Тук някъде наоколо трябва да е.

С течение на времето той започна да става все по-неспокоен:

— Побързай и я намери! Нашият гост казва, че не можел да си пие сакето, без тя да е до него и да му налива.

Пратиха храмовия прислужник с един фенер в ръката в подножието на хълма да търси момичето. Почти точно в мига, в който този излезе, Такуан отвори вратата на навеса за тъкане.

Стресна се от това, което видя. Оцу бе клюмнала върху стана, явно сломена от пълно отчаяние. Монахът не искаше да й се натрапва и без да проговори, остана да се взира в двете смачкани и скъсани писма, които лежаха на земята. Бяха като изпотъпкани сламени кукли.

Такуан ги вдигна.

— Не са ли това писмата, които донесе днес вестоносецът? — попита той внимателно. — Защо не ги прибереш някъде?

Оцу поклати немощно глава.

— Всички направо си загубиха ума да се тревожат за теб. Навсякъде те търся. Ела да се върнем в храма, Оцу. Знам, че не ти се иска, но наистина те чака работа. На първо място, трябва да поднесеш вечерята на офицера. Старият жрец е почти излязъл от кожата си.

— С… сърцето ми е разбито — прошепна момичето. — Такуан, не може ли да ме освободят само за тази вечер?

Монахът въздъхна.

— Аз лично смятам, Оцу, че нито тази, нито коя да е от другите вечери трябва да поднасяш саке на офицера. Жрецът обаче е на друго мнение. А той държи на думата си. Не е от онези, които могат да спечелят благоволението на даймио към храма само с хубави думи. Смята, че трябва да пои и гощава този самурай, да се грижи всеки миг той да бъде доволен. — Той потупа Оцу по гърба. — В крайна сметка, той те е взел при себе си и те е отгледал, така че донякъде си му длъжна. Няма да се налага да оставаш дълго време.

Момичето с неохота се съгласи. Докато Такуан й помагаше да стане, тя вдигна към него мокрото си от сълзи лице и каза:

— Ще отида, но само ако обещаеш да останеш при мен.

— Аз самият нямам нищо против, но онзи мустакатко не ме обича, а и всеки път, щом му видя глупашките мустачки, усещам непреодолимо желание да му кажа колко нелеп вид има. Знам, че това е детинщина, но някои хора просто ми действат по този начин.

— Но аз не искам да ходя сама там!

— Нали свещеникът е там?

— Да, но винаги си тръгва, когато аз вляза.

— Хм. Това не е хубаво. Е, добре, ще дойда с теб. Сега стига си мислила за това и иди да си измиеш лицето.

Когато Оцу най-сетне се появи в стаята на свещеника, офицерът, който вече пиянски се поклащаше, веднага живна. Той оправи шапката си, която забележимо се беше килнала на една страна, изпадна в твърде весело настроение и на няколко пъти поред поиска да пълнят отново чашата му. Скоро лицето му цялото почервеня и ъгълчетата на изпъкналите му навън очи паднаха надолу.

Явно нещо обаче пречеше удоволствието му да бъде пълно и това бе нежеланото присъствие в стаята. От другата страна на лампата седеше Такуан, приведен напред като сляп просяк и потънал в четенето на разтворена върху коленето му книга.

Офицерът взе монаха за някой от послушниците и като го посочи с пръст, ревна:

— Хей, ти там!

Такуан продължи да чете, докато Оцу не го сбута с лакът. Тогава той вдигна разсеяно поглед и като се озърна, рече:

— На мен ли говорите?

— Да, на теб! — продължи грубо самураят. — Нямаш работа тук при мен. Излизай!

— О, аз нямам нищо против да остана — отвърна с невинен глас Такуан.

— Ах, така ли?

— Да, разбира се — каза Такуан и се върна към четивото си.

— Е, но аз имам нещо против — грубо натърти самураят. — Когато някой до мен чете, това ми разваля вкуса на сакето.

— О, извинете — отвърна Такуан с престорена загриженост. — Колко нелюбезно от моя страна. Сега затварям книгата.

— Дразня се и само като я гледам.

— Добре тогава. Ще помоля Оцу да я отнесе.

— Не говоря за книгата, глупако! Става дума за теб! Ти пречиш тук.

Такуан доби сериозно изражение.

— Е, това вече е нещо, да. Аз обаче не съм блаженият Ву-кун, та да мога да се превърна в облак дим или пък да стана насекомо и да кацна на подноса ви.

Зачервеният врат на офицера се изду и очите му сякаш щяха да изскокнат.

— Вън, глупако! Изчезни от очите ми!

— Много добре — отвърна спокойно Такуан и се поклони. Хвана Оцу за ръка и се обърна към нея: — Гостът казва, че предпочита да е сам. Любовта към уединението отличава всички мъдри хора. Не бива повече да го безпокоим. Ела.

— Ама… ама… ти…

— Нещо не е наред ли?

— Кой е казвал, че трябва да вземеш със себе си Оцу, грознико?!

Такуан скръсти ръце на гърдите си.

— В течение на годините съм забелязал, че малцина от свещениците и монасите са особено привлекателни на външност. Същото впрочем важи и за самураите. Да вземем например вас.

Очите на офицера почти изскочиха от орбитите.

— Какво?!

— Замислял ли сте се за мустачките си? Искам да кажа, правил ли сте си наистина някога труда да ги огледате и безпристрастно да ги оцените?

— Откачено копеле — изкрещя офицерът и посегна към сабята си, която стоеше подпряна на стената. — Сега внимавай!

Докато се изправяше на крака, Такуан, който го наблюдаваше с едното си око, невъзмутимо попита:

— Хмм. И как точно да внимавам?

Капитанът вече крещеше и беше хванал в ръка сабята си заедно с ножницата.

— Това повече не се понася. Сега ще си получиш заслуженото!

Такуан избухна в смях.

— Да не би това да значи, че сте намислил да ми отрежете главата? Ако е така, оставете. Ще ви е ужасно досадно.

— А?

— Досадно. Не мога да си представя нещо по-досадно от отрязването на монашеска глава. Тя само ще падне на пода и ще остане да лежи там и да ви се присмива. Не твърде голямо постижение, а и какво полза бихте могъл да имате от него?

— Е — изръмжа офицерът, — да кажем, просто ще имам удоволствието да те накарам да млъкнеш. Доста ще ти е трудно след това да дрънкаш безочливости!

Изпълнен със смелостта, която такива хора добиват, щом държат в ръката си оръжие, той се изсмя гърлено и заплашително пристъпи напред.

— Но господине! — обади се Такуан.

Дръзкото държание на монаха така бе разярило самурая, че сега ръката, с която държеше ножницата си, силно потреперваше. Опитвайки се да защити Такуан, Оцу застана между двамата мъже.

— Какви ги говориш, Такуан? — обърна се тя към него с надеждата да разведри настроението. — Не се говори така с воини. Кажи просто, че съжаляваш — настоя тя. — Хайде, извини се на офицера.

Такуан обаче далеч не смяташе да отстъпва.

— Дръпни се, Оцу. С мен всичко е наред. Да не би наистина да мислиш, че ще се оставя да ме обезглави глупак като този. Макар да стои начело на десетки способни и добре въоръжени мъже, той пропиля двайсет дни в опити да намери един изтощен, полумъртъв от глад беглец? Щом няма достатъчно ум да залови Такедзо, наистина ще е чудно, ако успее да надхитри мен!

— Не мърдай! — заповяда самураят. Подпухналото му лице поморавя и той пристъпи, за да извади сабята си. — Стой настрана, Оцу! Сега ще го разполовя това монахче, дето много му знае устата!

Оцу падна в нозете на офицера и замоли:

— Имате пълно право да сте ядосан, но ви моля да проявите търпение. Този човек не е съвсем с ума си. Той говори така с всички. Това наистина нищо не значи!

Сълзи потекоха от очите й.

— Какво говориш, Оцу? — възпротиви се Такуан. — С ума ми всичко е наред и аз не се шегувам. Говоря просто истината, която изглежда не се харесва на никого. Щом е глупак, това трябва да му се каже. Искаш от мен да лъжа ли?

— Това по-добре не го повтаряй! — избоботи самураят.

— Ще го повтарям, колкото поискам. Впрочем, предполагам за вас войниците е без значение колко време пропилявате в търсене на Такедзо, но за селяните това е ужасно бреме. Разбирате ли какво им причинявате? Ако продължавате така, в скоро време те няма да има какво да ядат. Сигурно дори не ви е хрумнало, че трябва съвсем да изоставят полската си работа, за да излизат на вашите безредни хайки. При това, да добавим, без да им плащате. Та това е срамно!

— Млък, изменнико! Това си е жива клевета срещу нашите повелители Токугава!

— Аз не упреквам управлението на Токугава, а затъпели служители като теб, които стоят между даймио и обикновените хора и които с толкова малко са заслужили заплатата си, че биха могли и да я крадат. На първо място, за какво си се разпуснал така тук тази вечер? Кое ти дава право да се излежаваш в това хубаво, удобно кимоно, на уютно и топло, да се киснеш в банята и хубаво младо момиче да ти налива саке преди лягане? Това ли наричаш служба на господаря?

Офицерът стоеше като онемял.

— Не е ли дълг за самурая да служи на своя господар предано и неуморно? Не е ли твое задължение да проявяваш от името на даймио благоволение към хората, които им служат? Погледни се! Ти просто си затваряш очите пред това, че пречиш на селяните да вършат работата, от която ежедневно се препитават. Дори не те е грижа за собствените ти хора. Тук си по заповед от господарите си, а какво правиш? При всяка възможност направо се тъпчеш с храната, която други хора с труд са изработили и се възползваш от високото си положение, за да си намериш възможно най-удобното жилище. Трябва да кажа, че си съвършен пример за подкупен чиновник — възползваш се от влиянието на тези, които са над тебе, за да користиш труда на обикновените хора в своя полза.

Самураят вече бе твърде стреснат, за да затвори зяпналата си уста. Такуан продължи:

— А сега просто се опитай да ми отрежеш главата и да я пратиш на господаря Икеда Терумаса! Това, мога да ти кажа, ще го изненада. Навярно ще възкликне: „А, Такуан, само главата ли е дошла да ме навести днес? А къде останаха другите части на тялото ти?“ Без съмнение ще ти е любопитно да научиш, че господарят Терумаса и аз навремето заедно участвахме в чайни церемонии в Мьошинджи. На няколко пъти също сме имали дълги и приятни разговори в Дайтокуджи в Киото.

Мъжеството на мустакаткото за миг отлетя. Беше и поизтрезнял, макар изглежда още не можеше да прецени дали Такуан говори истината. Изглеждаше като вцепенен и не знаеше как да отвърне на всичко това.

— Най-добре първо седни — каза монахът. — Ако мислиш, че лъжа, с удоволствие ще дойда с теб в крепостта, за да се явя лично пред господаря. Като подарък може да му занеса малко от чудесното просено брашно, което правят тук. Той особено го обича. Обаче няма нищо, което да дотяга повече и което по-малко да обичам от това да отивам при някой даймио. Още повече, че ако докато разговаряме на чаша чай, се случи да бъде повдигнат въпросът за това, какво правиш в Миямото, не бих могъл да излъжа. Навярно всичко ще свърши с това, че ще трябва да се самоубиеш заради проявената неспособност. Още от началото ти казах да престанеш да ме заплашваш, но вие, воините всички сте еднакви. Никога не мислите за последствията. Това ви е най-голямата слабост. Сега остави сабята си и ще ти кажа още нещо.

Оклюмал, офицерът се подчини.

— Разбира се, вие познавате книгата „Изкуството на войната“ от военачалника Сун Цзъ, този прочут китайски трактат за бойната стратегия, нали? Допускам, че всеки военен с вашия висок чин трябва отблизо да познава такава важна книга. Във всеки случай, споменавам я, понеже бих искал да ви дам урок, с който да онагледя един от основните принципи на този труд. Искам да ви науча как да уловите Такедзо, без да губите още от хората си или да причинявате на селяните повече щети, след всичко, което вече сте им сторили. И тъй като това е във връзка с вашите служебни задължения, трябва наистина да ме слушате внимателно. — Той се обърна към момичето: — Оцу, ще налееш ли на офицера още една чаша саке?

Самураят беше минал четиридесетте, значи бе с десетина години по-възрастен от Такуан. По лицата на двамата обаче сега личеше, че силата на характера не е въпрос на възраст. Речта на монаха смири по-възрастния мъж и изпари дързостта му.

— Не, не искам повече саке — отвърна той кротко. — Надявам се да ми простите. Представа нямах, че сте приятел на господаря Терумаса. Боя се, че бях много нелюбезен.

Смирението му сега бе едва ли не смехотворно, но Такуан се въздържа да го унизява повече.

— Сега да забравим за това. Искам да обсъдим как да уловите Такедзо. Нали това е, което трябва да направите, за да изпълните заповедта си и да запазите своята самурайска чест?

— Да.

— Естествено, аз знам също, че за вас е без значение, колко време ще отнеме залавянето на този човек. В крайна сметка, колкото повече продължи това, толкова по-дълго ще можете да останете в храма, да ядете, пиете и заглеждате Оцу.

— Моля ви, нека повече не става дума за това. Особено пред Негово Височество.

Воинът приличаше на дете, готово да избухне в сълзи.

— Готов съм да запазя всичко станало в тайна. Но ако продължи това целодневно тичане из планината, селяните ще бъдат много затруднени. И не само те, а и останалите хора тук. Всички в селото са прекалено разтревожени и уплашени, за да подновят обичайната си работа. Е, както аз виждам нещата, вашата грешка е, че не сте приложил подходящ подход. Всъщност не смятам, че изобщо сте имал някакъв подход. Нима не познавате „Изкуството на войната“?

— Срам ме е да го призная, но не.

— Ами трябва да ви е срам! И не трябва да се изненадвате, когато ви наричам глупак. Може да сте служител на властта, но, уви, сте необразован и напълно безполезен. Няма полза обаче да ви натяквам нещо толкова очевидно. Просто ще ви предложа нещо. Предлагам ви лично аз до три дни да уловя Такедзо.

— Вие ли да го уловите?

— Да не мислите, че се шегувам?

— Не, обаче…

— Обаче какво?

— Обаче заедно с всички подкрепления от Химеджи, селяните и пехотинците разполагаме с двеста души, които от почти три седмици претърсват планината.

— Това ми е добре известно.

— И тъй като сега е пролет, Такедзо е улеснен. По това време на годината може да намери много неща за ядене.

— Да не би тогава да мислите да чакате, докато завали сняг? Още осем месеца или повече?

— Хм, не, не смятам, че можем да си позволим такова нещо.

— Със сигурност не можете. Точно затова предлагам аз да го заловя вместо вас. Нямам нужда от помощ; мога да се справя сам. Като си помисля, обаче, може би трябва да взема със себе си Оцу. Да, двамата ще сме достатъчни.

— Нали не говорите сериозно?

— Ще замълчите ли, моля! Да не би да искате да кажете, че Такуан Сохо през цялото време си прави само шеги?

— Извинете.

— Както казах, вие не познавате „Изкуството на войната“ и това, по мое мнение, е най-важната причина за вашия жалък провал. Аз от друга страна може да съм прост духовник, но смятам, че разбирам Сун Цзъ. Имам само едно условие и ако не се съгласите, ще трябва да се отдръпна и да ви гледам как се блъскате, докато падне сняг и може би — докато падне и главата ви.

— Какво е условието? — попита предпазливо офицерът.

— Ако ви върна беглеца, да ме оставите аз да реша съдбата му.

— Какво ще рече това?

Самураят подръпна мустака си. През ума му премина върволица от мисли. Как може да е уверен, че този странен монах не го мами от край до край? Макар и да говори красноречиво, може да е съвсем луд. Не може ли да се окаже приятел и съучастник на Такедзо? Да не би да знае къде се крие този? Дори и да не е така, както изглежда вероятно, не би навредило да му позволи да опита, просто за да види докъде ще стигне със своя откачен план. Сигурно в крайна сметка сам ще се измъкне от уговорените условия. И като обмисли това, офицерът кимна в знак на съгласие.

— Добре тогава. Ако вие го уловите, вие можете и да решите какво да стане с него. А какво ще се случи, ако не го намерите до три дни?

— Ще се обеся на онзи кедър в градината.

Рано на следващия ден храмовият прислужник се втурна извънредно възбуден в кухнята и завика сподавено:

— Да не е полудял Такуан? Чух, че обещал сам да намери Такедзо!

Очите на хората се ококориха.

— Не!

— Не е за вярване!

— И как точно е намислил да го направи?

Последваха остроумни забележки, но съпроводени и от тревожен шепот.

Щом новината стигна до храмовия свещеник, той поклати мъдро глава със забележката, че устата на човека често е като врата към злощастието.

Най-искрено стресната обаче беше Оцу. Само преди ден прощалното писмо на Матахачи я потресе повече, отколкото би могла вестта за смъртта му. Беше се доверявала на своя годеник и дори бе готова заради него да изтърпи тиранична свекърва като страховитата Осуги. На кого можеше да се опре сега?

За потъналата в мрак и отчаяние Оцу, Такуан беше единствената житейска светлина, последният лъч надежда. Вчера, докато плачеше насаме в навеса със становете, тя взе остър нож и наряза на късчета плата за кимоно, в който направо бе втъкала душата си. Мислеше дори да забие тънкото острие в собственото си гърло. Макар тази мисъл остро да я изкушаваше, появата на Такуан най-сетне я прогони от ума й. След като я успокои и я убеди да отиде да налее саке на офицера, монахът я потупа по гърба. Още можеше да усети топлината на силната му ръка в мига, когато я извеждаше от навеса.

А сега този човек се съгласи на такива безумни условия.

Оцу се тревожеше не толкова от опасността за себе си, колкото от възможността нейният единствен приятел на този свят да бъде загубен заради това глупаво споразумение. Чувстваше се като изгубена и съвсем потисната. Дори само здравият разум й казваше, че е нелепо тя и Такуан да успеят да намерят Такедзо за толкова късо време.

Такуан дори има дързостта да се закълне заедно с Мустакаткото пред олтара на Хачиман, бога на войната. След като се върна оттам, тя остро го смъмри заради прибързаността му, но той настоя, че нямало за какво да се тревожи. Намерението му, каза, било да освободи селото от стоварилото се върху него бреме, да направи пътищата пак сигурни и да попречи на нови загуби на човешки живот. Тя трябва да разбере, че в сравнение с хората, които ще бъдат спасени при бързото задържане на Такедзо, неговият живот изглежда незначителен. Каза й също да си почине възможно най-добре до вечерта на следващия ден, когато ще потеглят. Трябва да дойде без оплаквания и изцяло да се довери на решенията му. Оцу бе прекалено стресната, за да възразява, а и възможността да остане сама и да се тревожи бе дори по-лоша от мисълта за тръгването.

Късно следобед на следващия ден Такуан още дремеше заедно с котката в ъгъла на храмовата сграда. Лицето на Оцу бе съвсем безизразно. Свещеникът, прислужникът, послушникът — всички се бяха опитали да я убедят да не тръгва.

— Иди се скрий — беше техният разумен съвет, но по причини, които тя самата надали можеше да схване, Оцу не изпитваше ни най-малко желание да го последва.

Слънцето бързо слизаше надолу и плътните вечерни сенки започваха да покриват процепа в планинския склон, който бележеше пътя на река Айда. Котката скочи от храмовата тераса на земята и скоро на нея се появи самият Такуан. Също като котката преди малко, той се протегна и широко се прозина.

— Оцу — извика монахът, — по-добре да тръгваме.

— Вече съм събрала всичко — сламени сандали, пръчки, на които да се подпираме, дълги чорапи, лекарства, омаслена хартия.

— Нещо си забравила.

— Какво? Оръжие ли? Сабя, копие или нещо такова ли трябва да вземем?

— С положителност не! Искам да взема запас от храна.

— О, да сложа нещо сготвено в кутии ли?

— Не, добра храна. Искам малко ориз, малко солена фасулена каша и… о, да — малко саке. Всичко вкусно ще влезе в работа. Иди в кухнята и направи един голям вързоп. Вземи и прът, на който да го носим.

Близките планини бяха сега по-черни от най-добрия черен лак, а онези в далечината — по-бледи от слюда. Късно напролет и вятърът беше ароматен и топъл. Мъглата се задържаше около бамбуковите стъбла и виещите се растения. Колкото повече Такуан и Оцу се отдалечаваха от селото, толкова по-силно започваше да им се струва, че планините са окъпани от вечерен дъждец. Всяко листо леко просветваше във вечерния мрак. Вървяха един след друг в тъмнината, хванали откъм двата края бамбуковия прът, на който се полюляваше техният вързоп.

— Хубава вечер за разходка, а, Оцу? — обади се Такуан и погледна през рамо.

— Не я намирам толкова хубава — промърмори момичето. — Къде всъщност отиваме?

— Още не съм съвсем сигурен — отвърна той с леко замислен глас, — но нека повървим още малко.

— Е, нямам нищо против.

— Не си ли уморена?

— Не — отговори Оцу, но прътът явно й убиваше, защото тя начесто го местеше от едното си рамо на другото.

— Къде са хората? Не сме видели досега никого.

— Днес офицерът цял ден не се показа в храма. Обзалагам се, че е повикал хората си обратно в селото, за да ни остави три дена сами. Как точно предлагаш да уловим Такедзо, Такуан?

— О, не се безпокой. Той рано или късно ще се появи.

— Да, но не се е показал пред никой друг. Дори и това да стане обаче, ние какво ще правим? Преследват го толкова много хора и сега сигурно е готов на всичко. Ще се бие за живота си, а той поначало е много силен. Само като си помисля за това и ми се разтреперват краката.

— Внимавай! Гледай къде стъпваш! — извика внезапно Такуан.

— О! — изписка ужасена Оцу и се закова на място. — Какво е станало? Защо ме уплаши така?

— Не се тревожи, не е Такедзо. Искам само да гледаш къде вървиш. Тук покрай целия път има диви лози и къпини и от тях на места са направени капани.

— Поставили са ги там, за да препънат и уловят Такедзо ли?

— А-ха. Но ако не внимаваме, сами ще се уловим в някой.

— Ако все такива неща ми говориш, Такуан, ще се стресна толкова, че крачка не ще мога да направя!

— За какво се тревожиш? Ако наистина попаднем на капан, аз ще се препъна първи. Няма нужда и ти да падаш заедно с мен — той се обърна назад и се усмихна. — Трябва да кажа, че са си направили страшно много труд за едното нищо. — След миг мълчание добави: — Не ти ли се струва, че клисурата се стеснява, Оцу?

— Не знам, но подминахме задната страна на Санумо преди доста време. Това трябва да е Цуджинохара.

— Ако е така, току-виж се наложило да вървим цялата нощ.

— Е, но аз дори не знам къде отиваме. Защо изобщо ме питаш?

— Я да оставим това за малко на земята.

След като свалиха вързопа, Такуан се насочи към една висока скала наблизо.

— Къде отиваш?

— Да се облекча.

На сто лакти под него водите, които се сливаха в река Айда, с трясък се разбиваха от камък на камък. Ревът достигаше горе до него, изпълваше слуха му и цялото му същество. Докато уринираше, се взря в небето, сякаш броеше звездите там.

— Ох, какво хубаво чувство! — възкликна той възторжено. — Аз ли съм се слял с мирозданието или то с мене?

— Не свърши ли вече, Такуан? — повика го Оцу. — Ти явно никак не бързаш!

Най-сетне монахът се появи и обясни причината.

— Докато се занимавах с тази работа, се посъветвах и с „Книгата на промените“ и сега точно знам какво трябва да предприемем. Сега всичко ми е ясно.

— „Книгата на промените“ ли? Но ти не носиш книга.

— Не писаната книга, глупаче, а тази вътре в мен. Моята собствена и единствена Книга на промените. Тя ми е някъде в сърцето, стомаха или на друго място. Докато стоях там, огледах разположението на местността, вида на водата и състоянието на небето. После затворих очи и когато ги отворих, някакъв глас в мен ми каза: „Иди на онази планина там“.

Той посочи един близък връх.

— За планината Такатеру ли говориш?

— Нямам представа как се казва. Онази там е, с равната поляна горе-долу по средата на склона.

— Хората и казват пасището Итадори.

— О, значи има име, така ли?

Щом стигнаха дотам, пасището се оказа малко плато, леко наклонено на югоизток и даващо отличен изглед към околността. Селяните обикновено отвързваха тук крави и коне, за да пасат, но тази вечер не се виждаше или чуваше нито едно животно. Неподвижността се нарушаваше само от топлия пролетен ветрец, който милваше тревата.

— Ще останем да нощуваме тук — обяви Такуан. — Врагът Такедзо ще падне в ръцете ми, досущ както военачалникът Цао Цао от Вей паднал в ръцете на Чу-ко Кун-Мин.

— Какво ще правим тук? — попита Оцу, щом свалиха товара си.

— Ще седим — отвърна твърдо Такуан.

— Как можем да уловим Такедзо, само като седим тук?

— Ако опънеш мрежа, можеш да хванеш летяща птица, без сам да летиш.

— Но ти не си опъвал мрежи. Сигурен ли се, че не те е обладал дух на лисица или нещо такова?

— Хайде тогава да стъкмим огън. Лисиците се боят от огъня, значи ако е така, както казваш, духът скоро ще бъде прогонен.

Събраха малко сухи дърва и Такуан ги подреди за огъня. Това изглежда повдигна духа на Оцу.

— Хубавият огън оправя настроението, нали?

— Поне със сигурност ти става по-топло. Но ти нещастна ли се чувстваше?

— О, Такуан, ти можа да видиш в какво настроение бях! А и не мисля, че на някой ще му хареса да прекара като нас нощта в планината. Какво щяхме да правим, ако сега беше заваляло?

— На качване видях край пътя една пещера. Можехме да се подслоним там, докато спре.

— Сигурно Такедзо прави така нощем или при лошо време, не смяташ ли? Из цялата планина трябва да има подобни скривалища. Сигурно там се крие и през по-голямата част от времето.

— Сигурно. Той всъщност няма много разум, но трябва поне да му е достатъчно, за да се сети да се скрие от дъжда.

Оцу се замисли.

— Такуан, защо хората в селото го мразят толкова?

— Властите ги карат да се отнасят с него така. Тези хора са простовати, Оцу. Страх ги е от управниците, толкова ги е страх, че ако онези разпоредят, ще прогонят своите собствени съселяни и дори близки.

— Искаш да кажеш, че ги е грижа само за собствените им кожи.

— Е, те всъщност не са виновни. Напълно безсилни са. Трябва да им простиш, че мислят първо за себе си — това е форма на самозащита. Всъщност те искат само да бъдат оставени на мира.

— А самураите? Защо се суетят толкова заради незначителен човек като Такедзо?

— Защото той за тях е знак на безпорядъка, човек вън от закона. Те трябва да запазят мира. След Секигахара Такедзо е бил обзет от мисълта, че врагът е по петите му. Първата му голяма грешка беше да наруши границата между двете области. Трябвало е да прояви малко хитрост, да се промъкне през нощта или да мине преоблечен. Каквото и да било. Но това не подобава на Такедзо! Трябвало е да премине, да убие един от стражите, а след него и други хора. След това всичко е тръгнало като снежна лавина. Той смята, че трябва да продължи да убива, за да защити собствения си живот. Но той всъщност е човекът, който започна всичко. Цялото това злощастно положение е причинено само от едно — на Такедзо съвсем му липсва здрав разум.

— И ти ли го мразиш?

— Отвращава ме! Ужасен съм от глупостта му! Ако бях господар на областта, щях да наредя да го накажат с най-тежкото наказание, което мога да измисля. Всъщност, като поука за останалите, ще накарам да му откъсват крайниците един по един. Той в крайна сметка не е по-добър от див звяр, не е ли така? Един областен господар не може да си позволи великодушие към хора като Такедзо, дори на някои да се струва, че той не е нищо повече от млад нехранимайко. Това ще навреди на закона и на реда, а това, особено в тези неспокойни времена, няма да е добро.

— Винаги съм мислила, че си добър по душа, Такуан, но всъщност ти си доста коравосърдечен, а? Не съм смятала, че те е грижа за законите на даймио.

— Е, грижа ме е. Мисля, че доброто трябва да бъде възнаграждавано, а злото — наказвано и съм дошъл тук, упълномощен да направя тъкмо това.

— О, какво беше това? — извика Оцу и скочи от мястото си край огъня. — Не го ли чу? Някакво прошумоляване, като стъпки, от онези дървета там!

— Стъпки ли? — Такуан също застана нащрек, но след като се заслуша за няколко мига, избухна в смях. — Ха-ха. Това са само маймунки. Погледни!

Двамата различиха очертанията на една голяма и една по-малка маймуна, който се премятаха по дърветата.

Оцу с видимо облекчение отново седна.

— Ух, това ме уплаши почти до смърт!

През следващите два часа двамата седяха мълчаливо и се взираха в огъня. Всеки път, когато той отслабнеше, Такуан начупваше малко сухи клони и ги хвърляше вътре.

— За какво си мислиш, Оцу?

— Аз ли?

— Да, ти. Макар през цялото време да ми се случва, аз всъщност мразя да разговарям сам със себе си.

Очите на Оцу се бяха подули от дима. Тя вдигна поглед към звездното небе и тихо заговори.

— Мислех си колко е странен този свят. Всички тези звезди там в черната празнота… Не, не за това става сега дума.

— Тази нощ като че обгръща всичко — продължи тя. — Ако се вглеждаш дълго време в звездите, може да ги видиш как се движат. Движат се бавно, бавно. Не мога да не си помисля, че целият свят се движи. Усещам го. А аз съм една малка прашинка сред всичко това — прашинка, подвластна на някаква страховита сила, която дори не мога да видя. Дори докато седя тук и мисля, моята съдба малко по малко се променя. Мислите ми се движат като че ли в кръг.

— Не говориш истината! — отвърна строго Такуан. — Тези мисли естествено са минали през главата ти, но всъщност ти имаш нещо много по-определено на ум.

Оцу мълчеше.

— Прости ми, ако съм нарушил тайната ти, Оцу, но прочетох онези писма, които получи.

— Така ли? Но печатът не беше счупен!

— Прочетох ги, след като те намерих в навеса със становете. Когато каза, че не ги искаш, аз ги пъхнах в ръкава си. Допускам, че не съм постъпил правилно, но по-късно, когато останах сам, ги извадих и ги прочетох, просто за да убия времето.

— Ужасен си! Как си могъл да направиш такова нещо! И просто за да си убиеш времето!

— Е, каквато и да е била причината. Във всеки случай сега разбирам кое е предизвикало този поток от сълзи. Когато те намерих, изглеждаше полумъртва. Но чуй, Оцу, мисля, че ти имаш късмет. Мисля, че в крайна сметка е по-добре, че нещата станаха по този начин. Мислиш ме за ужасен ли? Я погледни него!

— Какво искаш да кажеш?

— Матахачи беше и си остава безотговорен. Ако се беше омъжила за него и той след това един ден те изненадаше с писмо като това, какво щеше да правиш тогава? Не ми казвай, познавам те. Щеше да се хвърлиш от някоя висока скала в морето. Радвам, се, че всичко свърши, преди да се е стигнало дотам.

— Жените не мислят по този начин.

— О, така ли? А как мислят те?

— Толкова съм ядосана, че ми се иска да крещя! — Тя дръпна със зъби ръкава на кимоното си. — Някой ден ще го открия! Кълна се, ще го открия! Няма да се успокоя, преди право в лицето да съм му казала какво мисля за него. И същото важи за онази там Око.

Тя избухна в сълзи на гняв. Докато се взираше в нея, Такуан загадъчно промърмори:

— Започва се, а?

Тя го изгледа поразена:

— Какво?

Той гледаше към земята, с вид, че събира мислите си. После заговори:

— Оцу, наистина се надявах, че на тебе единствена ще бъдат спестени злините и коварството на този свят. Че невинността ти ще премине през живота непроменена и невредима. Изглежда обаче суровите ветрове на съдбата вече започват да те досягат, също както досягат всички останали.

— О, Такуан! Какво да направя?! Толкова съм… ядосана!

Раменете в се разтресоха от ридания и тя зарови глава в скута си.

До сутринта вече се беше наплакала и двамата се скриха в пещерата, за да поспят. През нощта останаха да бдят край огъня и на следващия ден пак спаха в пещерата. Имаха много храна, но Оцу бе озадачена. Тя продължаваше да твърди, че не може да разбере как при това положение ще хванат Такедзо. Такуан от друга страна оставаше съвършено невъзмутим. Оцу нямаше ни най-малка представа какво си мисли той. Не правеше въобще опит да търси където и да било, нито пък бе и най-малко обезпокоен от това, че Такедзо не се появява.

На вечерта на третия ден, както и предишните нощи, те останаха да будуват край огъня.

— Такуан — изпусна се най-сетне Оцу, — това, нали знаеш, е нашата последна нощ. Утре времето ни изтича.

— Хм. Да, наистина е така.

— Е, какво мислиш да правиш?

— А какво би трябвало да правя?

— О, не бъди такъв дръпнат! Нали си спомняш обещанието, което даде на офицера?

— Ами да, разбира се!

— Е, ако не доведем Такедзо…

— Знам, знам — прекъсна я той. — Ще трябва да се обеся на стария кедър. Но ти не се тревожи. Още не съм се приготвил да умирам.

— Тогава защо не отидеш да го потърсиш?

— Ако го направех, мислиш ли наистина, че щях да го намеря? В тези планини?

— О, изобщо не те разбирам! Обаче докато седя тук, някак си ми се струва, че ставам по-храбра и събирам смелост да оставя нещата да тръгнат, както им е писано. — Тя се засмя. — Или може би просто полудявам, като тебе.

— Аз не съм луд. Просто имам смелост. Това му трябва на човек.

— Кажи ми, Такуан, само смелостта и нищо друго ли те накара да се заемеш с това?

— Да.

— Нищо освен смелостта! Това не е много насърчително. Мислех, че трябва да имаш някой таен и безотказен план.

Оцу тъкмо бе на път да сподели увереността на спътника си, но неговото разкритие, че действа само с едната дързост я потопи в пристъп на отчаяние. Напълно луд ли е той? Понякога хора, които не са съвсем наред с ума, могат да бъдат взети от другите за гении. Такуан може да е един от тези. Оцу започваше да смята това за твърде възможно.

Монахът, невъзмутим както винаги, продължи да се взира разсеяно в огъня. След малко, сякаш току-що е забелязал, той промълви:

— Много е късно, нали?

— Няма спор! Скоро ще съмне — отвърна Оцу преднамерено рязко. Защо се довери на този безумец?

Без да обръща внимание на острия й отговор, той промърмори:

— Странно, а?

— Какво си мърмориш, Такуан?

— Тъкмо ми хрумна, че Такедзо съвсем скоро трябва да се появи.

— Да, но той може би не знае, че двамата имате уговорена среща. — Като погледна строгото лице на монаха, Оцу омекна. — Настина ли мислиш, че това ще стане?

— Естествено, че мисля!

— Но защо той да влезе право в капана?

— Не е точно така. Всичко опира до човешката природа. Духом хората не са силни, те са слаби. А самотата не е естествено състояние, особено когато при това си заобиколен от неприятели и те преследват със саби. Можеш да смяташ това за естествено, но аз ще бъда много изненадан, ако Такедзо пропусне да се отбие при нас и да се стопли при огъня.

— Не е ли това просто, което ти се иска на теб? Той може да не е никъде наблизо.

Такуан поклати глава.

— Не, не просто ми се иска. Това дори не е мое хрумване, а на един от майсторите на военното изкуство.

Говореше така уверено, че Оцу усети облекчение от толкова определеното несъгласие на Такуан.

— Подозирам, че Шимен Такедзо е някъде съвсем наблизо, но още не е решил дали сме приятели или врагове. Сигурно бедното момче е измъчвано от множество съмнения, бори се с тях и няма сила да тръгне напред или да отстъпи. Нека предположа, че тъкмо сега се крие в сянката, гледа ни крадешком и отчаяно се чуди как да постъпи. Ах, зная. Ще ми дадеш ли флейтата, която носиш на обито си.

— Моята бамбукова флейта ли?

— Да, дай ми да посвиря за малко.

— Не. Невъзможно. Никога няма да дам на някой да я докосне.

— Защо? — настоя Такуан.

— Няма значение защо! — извика тя и заклати глава.

— Какво лошо има в това да ми дадеш да я използвам? Флейтите стават по-добри, колкото повече се свири на тях. Няма да ти я разваля.

— Но…

Оцу притисна плътно с дясната си ръка флейтата на нейното оби.

Винаги я носеше близо до тялото си и Такуан знаеше колко много цени тя своя инструмент. Никога обаче не беше допускал, че ще му откаже да посвири.

— Наистина няма да я счупя, Оцу. Имал съм работа с дузини флейти. О, хайде, дай ми поне да я подържа.

— Не.

— Каквото и да става?

— Каквото и да става.

— Упорита си ти!

— Добре, упорита съм.

Такуан се предаде.

— Е, тогава с удоволствие ще послушам ти да свириш. Ще ми изсвириш ли само едно кратко нещо?

— Не искам да правя и това.

— Защо не?

— Защото ще се разплача, а не мога да свиря на флейтата, докато плача.

— Хмм — замисли си Такуан.

Изпитваше съчувствие към тази твърдоглава упоритост, така присъща на сираците и в същото време разбираше, че дълбоко в сърцата им има някаква празнина. Струваше му се, че те са обречени отчаяно да копнеят за онова, което не могат да имат, за родителската обич, с която никога не са били дарявани.

Оцу постоянно се стремеше към родителите си, които никога не бе познавала, но тя така и не бе изпитала усещането на родителската любов. Флейтата бе единственото нещо, останало й от нейните родители, единственият техен образ, който тя някога беше притежавала. Когато едва прогледнала я изоставили като захвърлено коте на терасата на Шиподжи, флейтата била втъкната в малкото й оби. Това беше единствената връзка, която в бъдеще можеше да й даде възможността да намери хора от своята кръв. Тя бе не само образ, а и глас на бащата и майката, които не бе виждала никога.

„Значи плаче, когато свири на нея!, помисли си Такуан. Нищо чудно, че така не й се иска да даде на някой да я докосне и дори сама да свири на нея!“ Изпита съжаление към момичето.

През тази трета нощ в небето за първи път се появи перленобяла луна. От време на време тя се разтапяше зад мъгливи облаци. Дивите гъски, които винаги прелитат есенно време в Япония и през пролетта се връщат у дома, явно бяха тръгнали на север; понякога крякането им стигаше до тях измежду облаците.

Такуан се сепна от унеса си и се обади:

— Огънят е изгаснал, Оцу. Ще му сложиш ли още малко дърва?… Защо, какво става? Нещо не е на ред ли?

Оцу не отговори.

— Плачеш ли?

Тя продължи да мълчи.

— Съжалявам, че ти напомних за миналото. Не исках да те натъжавам.

— Няма нищо — прошепна тя. — Не трябваше да бъда толкова упорита. Моля те, вземи флейтата и посвири.

Извади инструмента от обито си и му го подаде над огъня. Беше поставен в калъф от стар, нагънат брокат; платът бе износен, връзките одърпани, но още личеше някаква старинна изисканост.

— Може ли да я разгледам? — попита Такуан.

— Да, разбира се. Вече няма значение.

— Но защо не посвириш ти вместо мен? Настина мисля, че ми се ще повече да послушам. Просто ще седна тук ето така.

Обърна се настрани и обгърна коленете си с ръце.

— Добре. Не ме бива много — заяви скромно Оцу, — но ще опитам.

Тя коленичи с отмерени движения на тревата, оправи яката на кимоното си и се поклони над поставената пред нея флейта. Такуан не каза нищо повече. Изглеждаше, сякаш вече не е на мястото си; остана само огромната, самотна вселена, която нощта обгръщаше. Мъглявите очертания на монаха можеха да бъдат също скала, търкулнала се от склона на хълма и спряла в равното.

Оцу извърна бялото си лице леко настрани и вдигна скъпоценното притежание към устните си. Щом навлажни мундщука и вътрешно се приготви да свири, тя заприлича на някаква съвсем различна Оцу, Оцу, въплътила силата и достойнството на изкуството. Обърна се към Такуан и повторно, според правилата за държание, отрече, че притежава всякакви умения. Той кимна вяло.

Звукът на флейтата сякаш се разля. Тънките пръсти на момичето се движеха по седемте отвора на инструмента, ставите им приличаха на мънички джуджета, завладени от бавен танц. Звукът бе нисък, като ромон на извор. Такуан усети, че самият той се превръща в течаща вода, плиска се в пролома, заиграва в плитчините. Когато прозвучаха високите тонове, усети духа си да се понася към небето, за да лудува там с облаците. Земните звуци и небесните отгласи се сляха и преобразиха в печалните стонове на духащия между боровете вятър, който жали за нетрайността на този свят.

Докато слушаше унесен, със затворени очи, Такуан не можеше да не си припомни преданието за княз Хиромаса, който, докато през една лунна нощ се разхождал при портата Судзаки в Киото и свирел на флейта, чул друга флейта да приглася на неговата. Князът тръгнал да търси свирача и го открил на горния етаж на портата. След като си разменили флейтите, двамата свирили цяла нощ заедно. Едва по-късно князът открил, че с него седял дявол, преобразен в човешки облик.

— Дори един дявол — помисли Такуан, — се трогва от музиката. Колко по-дълбоко човекът, изложен на пет вида страсти, трябва да се вълнува от звуците на флейтата в ръцете на това красиво момиче!

Искаше му се да заплаче, но не пророни нито сълза. Лицето му потъна надолу между коленете, които несъзнателно прегърна по-здраво.

Светлината от огъня постепенно избледня, а страните на Оцу се обагриха в по-наситено червено. Беше така завладяна от музиката, че човек трудно можеше да я различи от инструмента, на който свири.

Дали призоваваше майка си и баща си? Дали тези издигащи се към небето звуци наистина питаха: „Къде сте?“. И не се ли смесваше с това и горчивото разочарование на девойката, изоставена и измамена от неверен мъж?

Изглеждаше като упоена от музиката, завладяна от собствените си чувства. Дишането й започна да издава умора; ситни капчици пот се появиха покрай корените на косата й. Сълзи потекоха по лицето й. Макар мелодията да бе пресечена от сподавени ридания, тя сякаш продължи завинаги.

Тогава внезапно в тревата нещо се раздвижи. Не беше на повече от петнадесет или двадесет лакти от огъня и по шума приличаше на пълзящо животно. Главата на Такуан се вдигна рязко нагоре. Той погледна право към тъмния предмет, вдигна спокойно ръка и махна за поздрав.

— Ти там! Трябва да ти е студено от росата. Ела тук при огъня и се постопли. Ела да си поговориш с нас, моля те.

Стресната, Оцу спря да свири и попита:

— Пак ли си говориш сам, Такуан?

— Не забеляза ли? — попита той и посочи с пръст. — От известно време Такедзо е ето там и те слуша как свириш на флейта.

Тя се извърна да погледне и след това с писък метна флейтата си по черната сянка. Наистина беше Такедзо. Той скочи като подплашен елен и побягна.

Такуан, изненадан от писъка на Оцу, колкото и Такедзо, се почувства, сякаш мрежата, която така внимателно бе стягал, сега се е скъсала и рибата е избягала. Той скочи на крака и колкото му глас държи извика:

— Такедзо, спри!

В гласа му имаше надмощие, някаква заповедническа сила, на която не можеше лесно да се устои. Беглецът се спря като закован и леко зашеметен погледна назад. Взря се в Такуан с подозрителен поглед.

Монахът не каза нищо повече. Бавно кръстоса ръце пред гърдите си и впери в Такедзо също такъв неподвижен поглед, какъвто и той в него. Двамата сякаш дори задишаха едновременно.

Постепенно в ъгълчетата на очите на Такуан се появиха бръчиците, които предхождат приятелска усмивка. Той разтвори ръце, направи на Такедзо знак да се приближи и каза:

— Е, ела тук.

При тези думи момчето премигна и по тъмното му лице се изписа необичайно изражение.

— Ела тук — подкани го Такуан, — и ще можем да си поговорим.

Последва озадачено мълчание.

— Имаме много за ядене и дори малко саке. Знаеш ли, ние не сме ти врагове. Ела тук при огъня. Да поговорим.

Отново мълчание.

— Не правиш ли голяма грешка, Такедзо? Пред теб има свят с огън, храна, напитки и дори човешко съчувствие. Ти настояваш да останеш затворен в твоя си собствен ад. Доста криво гледаш на света, знаеш ли? Но аз ще престана да се опитвам да споря с теб. В твоето състояние надали можеш да се вслушаш в разума. Просто ела тук при огъня. Оцу, стопли картофената яхния, която сготви преди малко. Аз също съм гладен.

Оцу сложи съда на огъня, а Такуан постави близо до пламъка една стомна със саке, за да се стопли. Мирната гледка уталожи страховете на Такедзо и той запристъпва по-наблизо. Когато беше почти до тях, спря и застана неподвижно, явно сдържан от някакво вътрешно смущение.

Такуан търкулна един камък до огъня и потупа Такедзо по гърба.

— Седни тук — каза той.

С рязко движение момчето седна. Оцу от своя страна не можеше дори да погледне в лицето приятеля на своя бивш годеник. Чувстваше се, сякаш е близо до отвързан звяр.

Такуан вдигна похлупака на съда и отбеляза:

— Изглежда е готово.

Набучи един картоф с краищата на клечките си за хранене, изтегли го навън и го бутна в устата си. Сдъвка го със задоволство и обяви:

— Много са хубави и мекички. Няма ли да ги опиташ, Такедзо?

Такедзо кимна и за първи път се усмихна, като показа два реда безупречно бели зъби. Оцу напълни една паничка и му я подаде, при което той започна поред да духа горещата яхния и да преглъща от нея на големи хапки. Ръцете му трепереха, а зъбите потракваха по ръба на паницата. Толкова бе прегладнял, че не можеше да овладее това треперене. Направо плашеше.

— Нали е хубаво? — попита монахът, като остави клечките си. — А искаш ли малко саке?

— Не искам.

— Не го ли обичаш?

— Сега не искам.

След толкова време в планината Такедзо се боеше, че от питието може да му прилошее.

След малко той доста любезно добави:

— Благодаря ви за храната. Вече се стоплих.

— Наяде ли се?

— Достатъчно ми беше, благодаря. — Той върна паничката си на Оцу и попита: — Защо сте дошли тук? Видях огъня ви и предишната нощ.

Въпросът стресна Оцу и тя не бе готова с отговор, но Такуан й се притече на помощ и направо каза:

— Да ти кажа право, дойдохме тук да те уловим.

Такедзо не се показа особено изненадан, макар изглежда се поколеба дали да вземе току-що казаното от монаха за истина. Главата му клюмна мълчаливо. Местеше поглед от Такуан към момичето и обратно.

Монахът видя, че е дошло времето да действа. Той се обърна, за да погледне право към Такедзо и заговори:

— Е, какво ще кажеш? След като така или иначе ще те хванат, няма ли да бъде по-добре да бъдеш под бремето на закона на Буда? Разпоредбите на даймио са закон и законът на Буда е закон, но от двата този на Буда е по-лекият и по-човечният.

— Не, не — възкликна Такедзо и заклати ядосано глава.

Такуан продължи с мек глас.

— Само ме изслушай за малко. Разбирам, че си решен да се държиш до смърт, но можеш ли в крайна сметка действително да спечелиш?

— Какво ще рече дали мога да спечеля?

— Искам да кажа, можеш ли с успех да се противопоставиш на хората, които те мразят, на законите на областта и на твоя най-зъл враг, на теб самия?

— О, аз знам, че вече съм загубил — простена Такедзо. Лицето му се изкриви тъжно и очите му се наляха със сълзи. — На края ще ме посекат, но преди това ще убия старицата Хониден, войниците от Химеджи и всички други, които мразя! Ще убия колкото мога повече!

— А какво ще правиш със сестра ти?

— А?

— Огин. Какво ще стане с нея? Нали знаеш, че е затворена в укреплението при Хинагура?!

Въпреки че от по-рано беше решен да я спаси, сега Такедзо не успя да отговори.

— Не смяташ ли, че е време да се замислиш за бъдещето на тази добра жена? Тя е направила толкова много за теб. А какво ще стане с твоя дълг да продължиш името на баща си, Шимен Мунисай? Забрави ли, че това име е свързано чрез семейството Хирата с прочутия род Акамацу от Харима?

Такедзо скри лице с почернелите си, почти заприличали на лапи ръце. Изтънелите му рамене заподскачаха нагоре и се затресоха на измършавялото му, треперещо тяло. Избухна в горчиви ридания.

— Не… не знам. Какво… какво значение има това сега?

В този миг Такуан внезапно стисна юмрук и здраво перна с него Такедзо в челюстта.

— Глупак! — гръмна гласът на монаха.

Изненадан, Такедзо се олюля от удара и преди да е успял да се оправи, получи още един от другата страна.

— Недодялан нехранимайко! Глупав неблагодарник! Понеже майката, бащата и предците ти не са тук, за да те накажат, аз ще го направя вместо тях. Ето ти! — Монахът отново го удари и този път направо го повали на земята. — Още ли боли? — попита той войнствено.

— Да, боли — простена беглецът.

— Добре. Щом боли, значи може още в жилите ти да тече малко човешка кръв. Оцу, подай ми, моля, това въже… Е, какво чакаш? Донеси ми въжето! Такедзо вече знае, че ще го завържа. Той е готов за това. Това не е въжето на властта, а въжето на състраданието. Няма причина нито да се боиш от този човек, нито да го съжаляваш. Бързо, момиче, въжето!

Такедзо лежеше неподвижно по очи, без дори опит да помръдне. Такуан лесно го възседна през гърба. Ако бе пожелало да се съпротивлява, момчето лесно можеше да ритне монаха във въздуха като хартиено топче. И двамата знаеха това. Но той лежеше мълчаливо, с прострени ръце и нозе, сякаш най-сетне се е предал във властта на някакъв невидим закон на природата.

Старото дърво

Макар по това време сутринта обикновено да не удряха храмовата камбана, сега нейният тежък, отмерен звън отекна през селото и отзвуча далеч в планините. Беше денят, когато времето на Такуан изтичаше и селяните се застичаха към хълма, за да разберат, дали той е направил невъзможното. Вестта за успеха му се пръсна като горски пожар.

— Такедзо е уловен!

— Наистина?! Кой го е хванал?

— Такуан!

— Не мога да повярвам! Невъоръжен?

— Не може да е истина!

Тълпата заприижда към Шиподжи, за да се надиви на уловения беглец, вързан като животно за страничната подпора на стълбището пред главното светилище. При вида му някои преглъщаха и си поемаха шумно дъх, сякаш виждат лице в лице страховития демон на връх Ое. Сякаш за да смекчи удивлението им, Такуан седеше малко по-нагоре на стълбата, облакътен назад и дружелюбно ухилен.

— Хора от Миямото — извика той, — сега може мирно да се върнете по нивите си. Войниците скоро ще си тръгнат!

За наплашените селяни Такуан мигновено се бе превърнал в герой, в техен спасител и защитник от злото. Някои му се поклониха дълбоко, почти докосвайки с глави земята на храмовия двор; други си проправиха път напред, за да се допрат до ръката или дрехата му. Трети коленичиха в нозете му. Стреснат от тези прояви на раболепие, Такуан се дръпна настрани от тълпата и вдигна ръка, за да поиска тишина.

— Чуйте, мъже и жени на Миямото. Имам да ви казвам нещо важно. — Шумотевицата и виковете замряха. — Не аз заслужавам похвала за улавянето на Такедзо. Не на мен се дължи това, а на закона на природата. Тези, които го нарушат, в крайна сметка винаги губят. Законът е, който трябва да почитате.

— Не ставай смешен! Ти, а не природата, го улови!

— Не бъде толкова скромен, отче!

— Благодарим на който трябва!

— Забрави закона. Задължени сме сега на тебе.

— Е, тогава ми благодарете — продължи Такуан. — Нямам нищо против. Но трябва да изразите почит и към закона. Както и да е, каквото стана, стана и тъкмо сега имам нещо много важно, за което искам да ви питам. Имам нужда от вашата помощ.

— Какво е то? — попита някой от любопитното множество.

— Просто следното: какво ще правим с Такедзо сега, след като е наш? С представителя на рода Икеда, когото, сигурен съм, всички познавате на вид, се договорихме, ако не доведа до три дни беглеца, да се обеся на кедъра там. Ако успея, получих обещанието, че ще мога да реша неговата участ.

Хората си зашепнаха.

— Чухме за това!

Такуан застана в поза на съдия.

— Е, тогава какво да правим с него? Както виждате, страшилището е тук пред вас. Всъщност той не е много страховит, а? Всъщност, показа се толкова слаб, че тръгна с мен, без да се бие. Да го убием ли или да го пуснем да си върви?

Последва ропот на недоволство при мисълта, че Такедзо може да бъде пуснат. Един от мъжете извика:

— Трябва да го убием! Нищо не става от него, той е престъпник! Ако го оставим жив, ще е като проклятие за селото.

Докато Такуан мълчеше и изглежда обмисляше възможностите, ядосани, нетърпеливи гласове отзад завикаха:

— Убийте го! Убийте го!

В този миг, като избутваше с лакти два пъти по-едри от нея мъже, една старица си проправи път напред. Разбира се, беше гневната Осуги. Щом стигна до стъпалата, тя изгледа яростно Такедзо и после се обърна с лице към селяните.

— Няма да съм доволна, ако само го убие! — извика тя и размаха един черничев клон във въздуха. — Нека първо да страда! Само погледнете това отвратително лице! — Обърна се назад към пленника, вдигна клонката си и изкрещя: — Долна, отвратителна твар! — след което го удари на няколко пъти, докато остана без дъх и ръката й увисна настрани.

Такедзо се сви от болка, а Осуги със застрашителен вид се обърна към Такуан.

— Какво искаш от мен? — попита я монахът.

— Заради този убиец беше съсипан животът на сина ми. — Като се тресеше цяла, тя изкрещя: — А без Матахачи няма кой да продължи нашето семейно име.

— Добре — продължи Такуан. — Матахачи, ако нямаш нищо против да го кажа, никога не е струвал много. Няма ли в крайна сметка да е по-добре да приемеш за наследник зет си и да дадеш на него почитаното име Хониден?

— Как смееш да говориш това?! — Внезапно гордата вдовица избухна в плач: — Не ме е грижа какво мислиш. Него никой не го разбираше. Той не беше лош, беше ми любимецът. — Гневът й наново се събуди и тя посочи към Такедзо. — Той го подведе по лош път, той го направи нехранимайко като себе си. Сега имам право на отмъщение. — Обърна се към тълпата и ги замоли: — Нека аз да реша. Оставете това на мен. Знам какво да направя с него!

Точно тогава един гръмък и ядосан вик изотзад пресече старицата. Тълпата се раздели като разцепен на две плат и новодошлият бързо пристъпи напред. Беше самият Мустакатко, обзет от нарастваща ярост.

— Какво става тук? Това не е представление! Всички да се махате. Връщайте се на работа. Вървете си. Веднага! — Последва раздвижване, но никой не се обърна да си тръгне. — Чухте какво казах! Хайде бързо! Какво чакате?

Пристъпи заплашително към хората с ръка, вдигната над сабята. Тези най-отпред се отдръпнаха ококорени.

— Не! — прекъсна го Такуан. — Няма за какво тези добри хора да си вървят. Повиках ги тук точно с намерението да обсъдим какво да се направи с Такедзо.

— Ти да мълчиш! — заповяда офицерът. — Нямаш думата тук. — Той се изпъчи, изгледа страховито първо Такуан, после Осуги и накрая тълпата и изрева: — Този Шимен Такедзо не само е извършил тежки и непростими престъпления против закона на областта, той също е беглец от битката при Секигахара. Наказанието му не може да се реши от простолюдието. Трябва да бъде предаден на властта!

Такуан поклати глава.

— Глупости!

Като видя, че Мустакаткото се готви да отговори, той вдигна пръст нагоре, за да го накара да мълчи.

— Не така се споразумяхме!

Офицерът, чието достойнство бе сега сериозно заплашено, се възпротиви:

— Такуан, ти без съмнение ще получиш парите, които властите обещаха като награда. За мен като представител на господаря Терумаса обаче сега е дълг да взема пленника в свои ръце. Съдбата му няма какво повече да те интересува. Не си прави труда дори да мислиш за нея.

Без да отговаря, Такуан започна да се залива от смях. Всеки път, когато сякаш се успокоеше за малко, веднага го обземаше нов пристъп.

— Внимавай как се държиш, отче! — предупреди офицерът. От устата му захвърчаха плюнки: — Какво е толкова смешно? Да не мислиш това всичкото за шега?

— Да внимавам ли? — повтори Такуан и пак избухна в смях. — Да внимавам? Виж, Мустакатко, да не би да смяташ да нарушиш нашето споразумение, да измениш на свещената си клетва? Ако е така, то предупреждавам те — сега и тук ще пусна Такедзо на свобода!

Селяните си поеха общо дъх и се заотдръпваха.

— Готов ли си? — попита Такуан и посегна към въжето, с което бе вързан Такедзо.

Офицерът стоеше като онемял.

— А като го развържа, ще го насъскам първо срещу тебе. Ще можете да си направите двамата един двубой. След това го задръж, ако можеш!

— Почакай сега… почакай малко!

— Аз удържах на думата си.

Такуан продължи с движенията, сякаш се канеше да освободи пленника.

— Спри, казвам ти.

Челото на самурая се осея с капчици пот.

— Защо?

— Ами, понеже… понеже… — Той почти пелтечеше. — Сега, като е вързан, няма смисъл да го пускаме, само да създава още неприятности… нали така? Виж какво ще ти кажа! Можеш сам да убиеш Такедзо. Ето… ето ти моята сабя. Само ми дай главата му да я взема със себе си. Нали така е честно?

— Да ти дам главата му ли?! За нищо на света! Работа на духовниците е да устройват погребения, но да дават другиму телата на умрелите, или части от тях… Ами нали това ще ни създаде лошо име? Хората няма да ни поверяват своите мъртви и във всеки случай, ако почнехме просто да раздаваме телата, храмовете в скоро време щяха да се разорят.

При все че ръката на самурая беше опряна на дръжката на сабята му, Такуан не можеше да устои на изкушението да го подразни.

След това монахът се обърна към множеството и отново стана сериозен.

— Моля ви да обсъдите това помежду си и да ми дадете отговор. Какво да направим? Старицата казва, че не било достатъчно да го убием веднага, трябва първо да го мъчим. Какво ще кажете за няколко дни да го вържем за някой от клоните на кедъра? Можем да му вържем ръцете и краката и така ден и нощ ще бъде изложен на стихиите. Враните навярно ще му изкълват очите. Как ви се струва?

Предложението се стори на слушателите толкова нечовешки жестоко, че отпърво никой не успя да отговори.

Освен Осуги, която каза:

— Това твое хрумване, Такуан, сочи какъв мъдър мъж си наистина, но аз смятам, че трябва да го оставим седмица… не, повече! Нека да повиси десет-двайсет дни. Тогава аз сама ще дойда да нанеса последния удар.

Без повече суетня Такуан кимна.

— Добре. Така да е.

Отвърза въжето от стълбата, хвана го и като куче на каиш повлече Такедзо към кедъра. Пленникът вървеше кротко, с наведена глава, без да издаде и звук. Изглеждаше така обзет от разкаяние, че някои от по-добросърдечните хора в тълпата изпитаха малко съжаление към него. Вълнението от улавянето на този „див звяр“ още не бе утихнало обаче и всички с готовност се включиха в новото забавление. Навързаха няколко ката от въжето, вдигнаха го на един клон на около трийсет лакти от земята и здраво го затегнаха. Вързан по този начин, Такедзо приличаше не толкова на жив човек, колкото на голяма сламена кукла.

След като се върна в храма от планината, Оцу започна да изпитва необичайна и силна тъга всеки път, когато останеше сама в стаята. Питаше се защо е така, след като усамотението не беше нищо ново за нея. А и в храма винаги имаше хора наблизо. Сега имаше всички домашни удобства, обаче се чувстваше по-самотна, отколкото когато и да било през онези три дълги дни, прекарани на далечния връх само с Такуан за другар. Седнала пред ниската маса до прозореца с подпряна на длани брадичка, тя половин ден размишляваше над това, което изпитваше, преди да стигне до някакъв извод.

Чувстваше, че преживяното я е накарало да погледне вътре в себе си. Самотата, мислеше си, е като глада; не е вън, а някъде вътре в теб. Да си самотен значи да чувстваш липсата на нещо, нещо жизненоважно. На какво обаче, тя не знаеше.

Нито хората наоколо, нито удобствата на живота в храма можеха да уталожат чувството за изоставеност, което сега я мъчеше. В планината имаше само мълчание, дървета и мъгла, но там беше също и Такуан. Като в просветление й дойде мисълта, че този човек не е изцяло вън от нея. Думите му бяха стигнали право до сърцето й, бяха го затоплили и огрели, както никой огън или лампа не биха могли. После стигна до простото откритие, че е самотна, понеже Такуан не е наблизо.

С тази мисъл Оцу стана от мястото си. Умът й обаче продължаваше да се бори с все същия въпрос. След като реши какво да бъде наказанието на Такедзо, Такуан започна задълго да се затваря в стаята за гости със самурая от Химеджи. Трябваше също така постоянно да снове до селото с различни поръчения и нямаше време да разговаря с нея, както в планината. Оцу отново седна.

Само да имаше приятел! Нямаше нужда от много; само от един, който да я познава добре, някой, на когото да може да се опре, някой силен и заслужаващ пълно доверие. За това копнееше, желаеше го така силно, че почти бе на път да обезумее.

Разбира се, винаги й оставаше флейтата, но след като едно момиче навърши шестнайсет, в нея се появяват въпроси и несигурност, на които парче бамбук не може да отговори. Имаше нужда от близост и съпричастност към живота, който не искаше само да гледа отстрани.

— Толкова е отблъскващо всичко! — каза тя на глас, но това, че изказа чувствата си, никак не намали омразата й към Матахачи.

Сълзи покапаха по покритата с лак масичка; кръвта яростно запулсира в жилите й и слепоочията й поморавяха. Усети в главата си туптене.

Вратата зад нея безшумно се отвори. В храмовата кухня ярко гореше огънят, на който приготвяха вечерята.

— А-ха! Ето значи къде си се скрила! Седиш тук и оставяш целия ден да мине напразно!

На вратата се показа фигурата на Осуги. Изтръгната от унеса си, Оцу се поколеба за миг, преди да поздрави старицата и да й поднесе възглавница за сядане. Осуги само кимна за благодарност и седна.

— Добра ми снахо… — започна тя внушително.

— Да, госпожо — отвърна Оцу стреснато и се поклони ниско на старата фурия.

— Сега, след като разбрах, че наистина се имаш за моя близка, искам да поговоря с тебе за една дреболия. Но първо ми донеси малко чай. Досега говорих с Такуан и самурая от Химеджи, а послушникът там дори не ни поднесе нещо освежително. Прежадняла съм!

Оцу се подчини и й донесе чай.

— Искам да говорим за Матахачи — започна направо старицата. — Естествено, щях да съм глупачка, ако вярвах на нещо от това, което казва онзи лъжец Такедзо, обаче все пак изглежда, че Матахачи е жив и е останал в някоя друга област.

— Нима? — попита хладно Оцу.

— За това не мога да бъда сигурна, но пък е известно, че тукашният свещеник като твой настойник се съгласи ти да се омъжиш за сина ми и семейство Хониден вече те е приело за невяста. Каквото и да става в бъдеще, разчитам, че не ти е хрумвало да се отмяташ от думата си.

— Е…

— Нали никога няма да направиш нищо такова?

Оцу леко въздъхна.

— Добре, тогава съм доволна! — Говореше като пред събрание. — Знаеш какви ги приказват хората и не е ясно кога ще се върне Матахачи, затова искам да напуснеш този храм и да дойдеш да живееш при мен. Имам повече работа, отколкото мога да свърша и понеже снаха ми е толкова заета с нейното си семейство, не мога да искам прекалено много от нея. Имам нужда значи от твоята помощ.

— Но аз…

— Кой друг освен невястата на Матахачи да дойде в дома на Хониден?

— Не знам, обаче…

— Да не се опитваш да ми кажеш, че не искаш да дойдеш? Не ти ли харесва мисълта, че ще живееш под моя покрив? Повечето момичета веднага биха приели с радост!

— Не, не е това. Работата е…

— Е, тогава стига мотаене!

— Веднага ли? Няма ли да е по-добре да почакаме?

— Да почакаме какво?

— Докато… докато Матахачи се върне.

— В никакъв случай! — Тонът й не търпеше възражение. — Преди това може да почнат да ти идват мисли за други мъже. Мой дълг е да бдя за твоето добро поведение. Между това ще се погрижа да се научиш на полска работа, да се грижиш за копринените буби, да шиеш правилно и да се държиш като дама.

— О… разбирам.

Оцу нямаше сила да възрази. Главата й още бучеше след намесването на Матахачи в разговора, гърдите й бяха като приклещени. Боеше са да каже още някоя дума, за да не избухне в порой от сълзи.

— Има и още нещо — продължи Осуги. Тя вдигна повелително глава, без да забелязва колко е стреснато момичето. — Още не съм съвсем сигурна какво онзи непредвидим монах мисли да прави с Такедзо и това ме тревожи. Искам от теб внимателно да държиш двамата под око, докато се уверим, че Такедзо е мъртъв. И нощем, и денем. Ако не си особено внимателна нощем, никой не знае какво би могъл да направи Такедзо. Може да са се сговорили!

— Значи не възразявате да остана тук?

— Засега не, понеже не може да си едновременно на две места, нали? В дома на Хониден ще дойдеш с вещите си в деня, в който главата на Такедзо се отдели от тялото. Разбрано?

— Да, разбирам.

— И внимавай да не забравиш! — завърши рязко Осуги, докато излизаше бързо от стаята.

В същия миг, сякаш е изчаквала възможността, на покрития с хартия прозорец се появи сянка и един мъжки глас тихо се обади:

— Оцу, Оцу!

С надеждата, че е Такуан, тя въобще не погледна очертанията на сянката и направо се спусна да отвори прозореца. Щом го стори, подскочи назад от изненада. Срещна я погледът на офицера. Той протегна ръка, сграбчи я за китката и силно я стисна.

— Ти беше добра с мен — каза самураят, — но аз току-що получих от Химеджи заповед да се връщам.

— Е, това е много жалко.

Оцу се опита да издърпа ръката си от неговата, но той я бе хванал твърде здраво.

— Изглежда разследват станалото тук — обясни мъжът. — Стига само да имах главата на Такедзо и бих могъл да заявя, че с чест съм изпълнил дълга си. Името ми ще бъде очистено. Онзи смахнат и упорит Такуан не ми позволи да я взема. Каквото и да му говоря, не ще да чуе нищо. Мисля обаче, че ти си на моя страна; ето защо дойдох тук. Моля, ще вземеш ли това писмо и ще го прочетеш ли по-късно, някъде, където никой няма да те види?

Натика писмото в ръката й и мигновено изчезна. Оцу чу стъпките му бързешком да се отдалечават надолу по стълбището към пътя.

Не беше просто писмо, тъй като в него имаше увита едра златна монета. Самото послание обаче беше съвсем ясно — от Оцу се искаше в близките няколко дни да отреже главата на Такедзо и да я донесе в Химеджи, където авторът на писмото щял да я направи своя съпруга и тя да живее в богатство и слава до края на дните си. Посланието носеше името на Аоки Тандзаемон, което, според собственото свидетелство на въпросния, принадлежало на един от най-прославените в областта воини. На Оцу й се прииска да избухне в смях, но възмущението й попречи.

Щом свърши да чете, я повика Такуан:

— Оцу, яде ли вече?

Тя нахлузи сандалите и излезе да говори с него.

— Не ми се яде. Боли ме главата.

— Какво е това в ръката ти?

— Писмо.

— Ново писмо ли?

— Да.

— От кого?

— Толкова си нахален, Такуан!

— Любопитен, момичето ми, любознателен. Не нахален!

— Искаш ли да му хвърлиш едно око?

— Ако не възразяваш.

— Само колкото да убиеш времето?

— Това също е добра причина.

— Ето. Изобщо не възразявам.

Оцу му подаде писмото, след прочитането на което Такуан гръмко се засмя. Тя също не успя да попречи на ъгълчетата на устата си да се извият нагоре.

— Бедният човечец! Толкова се е отчаял, че се опитва да те подкупи с пари и любов едновременно. Това писмо е направо смешно! Трябва да кажа, нашата страна е наистина щастлива, че има такива блестящи, достопочтени самураи! Толкова е храбър, че иска от едно обикновено момиче да отреже нечия глава заради него. И толкова глупав, че да моли за това писмено.

— Писмото не ме безпокои — отвърна Оцу, — но какво да правя с парите?

Тя подаде златото на Такуан.

— Това са доста пари — каза той, като претегли монетата в ръката си.

— Точно това ме тревожи.

— Не се грижи. Никога не ми е било трудно да се освободя от пари.

Такуан заобиколи храма и излезе отпред, където имаше поставена кутия за подаяния. Приготви се да пусне монетата вътре и я допря до челото си в знак на благоговение пред Буда. После промени решението си.

— Като размисля, запази я ти. Смея да твърдя, че няма да ти попречи.

— Не я искам. Само ще ми донесе неприятности. Може по-късно да ме разпитат за нея. Най-добре да се преструвам, че никога не съм я видяла.

— Това злато, Оцу, вече не принадлежи на Аоки Тандзаемон. То е дошло в дар за Буда и Буда го дарява на теб. Пази го за късмет.

Без повече възражения Оцу пъхна монетата в обито си; после, като вдигна поглед към небето, отбеляза:

— Ветровито, а? Питам се дали довечера ще вали. От толкова дълго не е валяло.

— Пролетта почти свърши, значи ни чакат големи порои. Ще трябва да отнесат всички мъртви цветя, да не говорим, че ще облекчат скуката на хората.

— Но ако завали силно, какво ще стане с Такедзо?

— Хм, Такедзо… — замисли се монахът.

Тъкмо когато двамата се обърнаха към кедъра, от горните клони се чу вик:

— Такуан! Такуан!

— Какво? Ти ли си това, Такедзо?

Монахът присви очи, за да погледне нагоре в дървото, а Такедзо го заля оттам с поток от злословия:

— Нерез в монашески образ! Мръсен измамник! Ела застани тук отдолу! Имам да ти казвам нещо!

Вятърът яростно клатеше кедровите клони и гласът стигаше до тях накъсан и глъхнещ. Листата се носеха около ствола и към вдигнатото нагоре лице на Такуан.

Монахът се изсмя.

— Виждам, че още си премного жив. Това е добре — добре за мен. Надявам се да не е просто привидна жизненост, само понеже знаеш, че скоро ще умреш.

— Млъквай! — кресна Такедзо, пълен не толкова с жизненост, колкото с яд. — Ако ме беше страх да умра, щях ли да стоя неподвижен, докато ме връзваше?

— Направи това, понеже аз съм силен, а ти — слаб.

— Това е лъжа и ти го знаеш!

— Тогава ще ти го кажа с други думи. Аз съм умен, а ти си неописуемо глупав!

— Може и да си прав. Със сигурност беше глупаво от моя страна да се оставя да ме уловиш.

— Недей да се извиваш толкова, дървесна маймунке! Нямаш полза от това, само ще се разкървавиш, ако ти е останала кръв и честно казано, доста неблаговидно е.

— Слушай, Такуан!

— Слушам те.

— Ако в планината бях поискал да се бием, лесно можех да те размажа с един крак, като краставица.

— Това не е много ласкателно сравнение. Във всеки случай ти не го направи, така че по-добре остави тези мисли. Забрави каквото стана. Много е късно да съжаляваш.

— Ти ме подмами с гръмките ти монашески приказки. Доста подло беше това, копеле. Накара ме да ти се доверя и после ме предаде. Да, оставих те да ме уловиш, но само понеже мислех, че си по-различен от другите. Никога не съм очаквал такова унижение.

— Давай по същество, Такедзо — отвърна нетърпеливо Такуан.

— Защо постъпваш така с мен? — изкрещя сламеното чучело. — Защо просто не ми отрежеш главата и с това да се свърши? Мислех си, че ако трябва да умра, по-добре да оставя теб да избереш начина, вместо това да направи онази кръвожадна сган. Макар да си монах, ти твърдиш, че разбираш Пътя на самураите.

— О, разбирам го, бедно ми заблудено момче. Много по-добре от теб!

— Щеше да е по-добре да оставиш селяните да ме довършат. Те поне са хора.

— Това ли беше единствената ти грешка, Такедзо? Не е ли почти всичко, което някога си правил, един вид грешка? Докато висиш там, защо не се опиташ да поразмислиш малко за миналото?

— Я млъквай, лицемер такъв! Не се срамувам заради нищо! Майката на Матахачи може да ме нарича както си иска, но той е мой приятел, най-добрият ми приятел. Смятах за мой дълг да дойда да кажа на старата вещица какво е станало с него и какво прави тя? Опитва се да насъска тълпата да ме измъчват! Единствената причина да мина незаконно границата и да дойда тук беше, че исках да й донеса вест за нейния обичан син. Това нарушение на самурайските правила ли е било?

— Не в това е работата, тъпако! Лошото при тебе е, че дори не знаеш как да разсъждаваш. Изглежда погрешно вярваш, че ако извършиш едно храбро дело, то ще е достатъчно да те направи самурай. Е, не е така! Тази единствена проява на вярност те е убедила в собствената ти правота. Колкото по-убеден си се чувствал, толкова повече вреда си причинявал на себе си и на всички останали. И къде си сега? Уловен в клопката, която сам си постави, ето къде! — Той млъкна за малко. — Между другото, как е изгледът от там горе, Такедзо?

— Свиня! Няма да забравя това!

— Скоро ще забравиш всичко. Преди да станеш на сушено месо, Такедзо, огледай добре широкия свят наоколо. Взри се в света на хората и престани да мислиш само за себе си. И после, когато пристигнеш на онзи другия свят отвъд и се събереш с предците си, кажи им, че малко преди да умреш, това ти е казал един мъж на име Такуан Сохо. Те много ще се зарадват да узнаят, че си имал такъв отличен наставник, макар и да си научил какво всъщност е животът твърде късно, за да донесеш на семейното си име друго, освен срам.

Оцу, която стоеше на известно разстояние като вцепенена, се завтече напред и с викове се нахвърли върху Такуан.

— Това вече е прекалено, Такуан! Слушах ви и чух всичко. Как може да си толкова жесток към някой, който дори не може да се защитава? Та ти си вярващ човек, или поне за такъв те мислят! Такедзо казва истината, че ти се е доверил и те е оставил да го плениш без бой.

— Що за чудо е това? Да не би моят другар по оръжие да се обръща против мен?

— Имай милост, Такуан! Като те чуя да говориш така, те намразвам, наистина те намразвам. Ако си намислил да го убиеш, тогава убий го и край! Такедзо се е примирил със смъртта. Дай му да умре в мир!

Беше толкова разярена, че ядно сграбчи монаха за предната част на дрехата.

— Мълчи! — отвърна той с необичайна за него грубост. — Жените нищо не разбират от тези неща! Дръж си езика или ще те закача да висиш там заедно с него.

— Не, няма да мълча, няма! — изкрещя тя. — И на мен трябва да ми е позволено да говоря. Не дойдох ли с теб в планината и не останах ли там три дни и три нощи?

— Това няма нищо общо. Такуан Сохо ще накаже Такедзо, както намери за добре.

— Тогава накажи го! Убий го! Веднага. Не ти подобава да се присмиваш на неговото нещастие, докато той виси там полумъртъв.

— Обаче да се присмивам на глупаци като него се оказва моя стара слабост.

— Това е безчовечно!

— Веднага се махай! Върви си, Оцу. Остави ме на мира.

— Няма!

— Стига с това твое упорство! — извика Такуан и бутна силно момичето с лакът.

Когато се съвзе, Оцу се намери паднала до кедъра. Притисна лице и гърди към ствола и заплака. Не беше си и помисляла, че Такуан може да бъде толкова жесток. Хората в селото вярваха, че макар да е накарал да завържат Такедзо, на края монахът ще се смили и ще облекчи наказанието. Сега Такуан заяви, че негова „слабост“ било да се радва при гледката на Такедзовите страдания! Колко жестоки са хората! Оцу потрепери.

Щом дори Такуан, на когото толкова се доверяваше, може да стане дотам безсърдечен, тогава целият свят наистина трябва да е непонятно и безкрайно зъл. И щом няма съвсем никого, на когото да се довери…

Усети в дървото необикновена топлина, усети, като че в огромния му, древен ствол, толкова дебел, че десетима мъже не можеха да го обхванат с разперени ръце, тече кръвта на Такедзо от неговия затвор в клоните горе.

Колко достоен е той за самурайски син! Колко смел! Когато Такуан го завърза за първи път и отново преди малко тя видя по-слабата страна на Такедзо. И той можеше да плаче. Досега се бе водила по мнението на тълпата, без да има същинска представа за самия човек. Кое у него кара хората да го мразят като дявол и да го преследват като звяр?

Гърбът и раменете й се затресоха от ридания. Притисна се силно към ствола и отърка влажните си от сълзи бузи в кората му. Вятърът пронизително свиреше в горните клони, които силно се клатеха насам-натам. Едри дъждовни капки паднаха в яката на кимоното й и се застичаха по гърба, по който пролази тръпка.

— Хайде, Оцу — извика Такуан и покри главата си с ръце. — Ще се намокрим.

Тя дори не му отвърна.

— Всичко беше по твоя вина, Оцу! Ревла си ти! Щом заплачеш, небето също започва да плаче. — После добави, вече без закачливата нотка в гласа: — Вятърът става по-силен и изглежда ни чака голяма буря, така че давай да се прибираме вътре. Не си губи силите да плачеш за човек, който така или иначе ще умре! Хайде!

Такуан преметна края на кимоното върху главата си и затича към храма да се скрие на сухо.

След секунди се изливаше порой. Дъждовните капки се сипеха по земята и оставяха по нея малки бели петънца. Макар водата да се стичаше на струя по гърба й, Оцу не се помръдна. Не можеше да се откъсне от мястото си, дори след като подгизналото й кимоно залепна за кожата и тя измръзна до кости. Когато мислите й се насочиха към Такедзо, дъждът престана да я занимава. Не й хрумна да се попита защо и тя трябва да страда, просто понеже той страда; умът й бе завладян от тепърва появилия се в него образ на мъжа, какъвто трябва да бъде. Тя мълчаливо се замоли неговият живот да бъде пощаден.

Кръжеше около подножието на кедъра и често вдигаше поглед към Такедзо, но не можеше да го види заради бурята. Несъзнателно го повика по име, но отговор нямаше. В ума й се роди подозрение, че той може да гледа на нея като на човек от семейство Хониден или просто един от враждебните обитатели на селото.

— Ако остане навън в този дъжд — помисли си тя отчаяно, — със сигурност ще е мъртъв до сутринта. О, няма ли на този свят никой, който да го спаси?

Затича се с пълна сила. Бушуващият вятър я тласкаше отзад. Кухненската постройка и жилищата на свещеника зад главния храм бяха със здраво залостени кепенци. От улуците преливаше вода и се стичаше на дълбоки вади надолу по хълма.

— Такуан! — изкрещя Оцу.

Беше стигнала до вратата на неговата стая и заудря по нея с всички сили.

— Кой е? — дойде гласът му отвътре.

— Аз съм… Оцу!

— Какво правиш още навън?

Бързо отвори вратата и я изгледа стреснат. Въпреки широката стряха на сградата, дъждът го мокреше.

— Влизай бързо вътре! — възкликна монахът и посегна да хване Оцу за ръката, но тя се дръпна назад.

— Не. Дойдох да помоля за нещо, не да се изсуша. Умолявам те, Такуан, свали го от онова дърво!

— Какво? Нищо такова няма да направя! — отвърна той упорито.

— О, моля те, Такуан, трябва. Ще съм ти благодарна навеки. — Тя падна на колене в калта и вдигна ръце за молба. — Аз нямам значение, но трябва да помогнеш на него! Моля те! Не може просто да го оставиш да умре… не може!

Шумът от пороя почти заглушаваше нейния идващ през сълзи глас. С все още вдигнати напред ръце тя приличаше на будист, който се упражнява в безразличие към плътта под някой леденостуден водопад.

— Коленича пред теб, Такуан. Умолявам те. Ще направя всичко, каквото пожелаеш, но моля те, спаси го!

Такуан мълчеше. Очите му бяха плътно затворени, като врати към светилище, където се пази някой недостъпен Буда. След малко той ги отвори с дълбока въздишка и избълва пламък.

— Върви си лягай! Още сега! По начало си слабовата и да стоиш навън в това време е самоубийство.

— О, моля те, моля те — продължи да настоява тя и посегна към вратата.

— Аз си лягам. Съветвам те да направиш същото.

Гласът му беше като лед. Вратата се затвори с трясък. При все това Оцу не искаше да се отказва. Пропълзя под къщата, докато стигна до мястото, където предполагаше, че спи монахът и извика нагоре към него:

— Моля те! Такуан, за мен това е най-важното нещо на света! Такуан, чуваш ли ме? Отговори ми, моля те! Ти си чудовище! Безсърдечен, студен дявол!

Известно време монахът търпеливо я слушаше, без да й отвръща, но от нея му беше невъзможно да заспи. Най-сетне, в пристъп на гняв той скочи вън от постелята си и извика:

— Помощ! Крадец! Под пода ми има крадец. Хванете го!

Оцу пропълзя отново навън под пороя и победена се оттегли. Тя обаче не се беше предала.

Камъкът и дървото

До следващата сутрин вятърът и дъждът бяха отмили пролетта без следа. Слънцето яростно прежуряше и малцина от селяните ходеха без широкопола шапка, с която да се пазят от него.

След като потегли нагоре към храма, Осуги стигна до вратата на Такуан прежадняла и задъхана. Изпод края на косата й се стичаха капчици пот, които се сливаха на струйки и тръгваха надолу по внушителния й нос. Не забелязваше това, тъй като бе препълнена с любопитство за съдбата на жертвата си.

— Такуан — извика тя, — Такедзо оживял ли е след бурята?

Монахът се появи на терасата.

— О, вие ли сте? Страхотен порой, а?

— Да — засмя се тя криво. — Направо убийствен.

— Сигурен съм, обаче, че знаете, че не е много трудно за една-две нощи да се издържи и на най-проливния дъжд. Човешкото тяло може да понесе много. Слънцето е всъщност смъртоносно.

— Да не искате да кажете, че е още жив? — попита недоверчиво Осуги и веднага обърна сбръчканото си лице към кедъра. От слънцето очите й се присвиха като иглички. Вдигна ръка да ги заслони и за миг се поуспокои. — Виси там просто като мокър парцал — заяви тя с подновена надежда. — Не може да има останал живот в него, не може.

— Още не виждам враните да му кълват лицето — усмихна се Такуан. — Това май означава, че още диша.

— Благодаря, че ми казахте. Учен мъж като вас трябва със сигурност да знае повече от мен за тези неща. — Тя проточи врат и погледна в помещението зад гърба му. — Не виждам снаха си никъде. Ще я повикате ли заради мен, моля?

— Снаха ви ли? Аз не вярвам въобще да съм я срещал. Във всеки случай, не знам името й. Как мога да я повикам?

— Повикайте я, казах ви! — повтори нетърпеливо Осуги.

— За кого говорите, за бога?

— Ами за Оцу, разбира се!

— Оцу ли? Защо я наричате ваша снаха? Тя нали не е влязла в семейство Хониден?

— Не, не още, но много скоро мисля да я приема като невяста на Матахачи.

— Трудно ми е да си представя това. Как може тя да се омъжи за някой, ако той не е тук?

Осуги се възмути още повече.

— Виж, нехранимайко! Това никак не те засяга! Само ми кажи къде е Оцу!

— Допускам, че е още в леглото.

— О, да, трябваше да се сетя — промърмори старицата като на себе си. — Наистина аз й казах да наблюдава Такедзо нощем и до сутринта тя трябва доста да се е уморила. Между другото — продължи тя с обвинителен тон, — ти не би ли трябвало да го наблюдаваш през деня?

Без да дочака отговор, тя се обърна кръгом и отиде под кедъра. Там дълго, като в унес, се завзира нагоре. Щом най-сетне се съвзе от вцепенението, тръгна обратно към селото с черничева пръчка в ръка.

Такуан се върна в стаята си, където остана до вечерта.

Стаята на Оцу беше в същата постройка, недалеч от неговата. Вратата й остана затворена през целия ден, освен когато един послушник я отваряше, няколко пъти й носеше лекарство и пръстена паничка, пълна с гъста оризова отвара. Когато предишната нощ я намериха полумъртва под дъжда, трябваше да я завлекат вътре, а тя риташе и пищеше. Насила я накараха да изпие малко чай. После, докато тя седеше мълчаливо облегната на стената, свещеникът строго й се скара. На сутринта имаше силна треска и едва успяваше да вдигне глава, за да отпие от отварата.

Падна нощ. За разлика от предишната вечер, сега в небето светеше ярка луна като прорязана в него дупка. Щом всички останала заспаха дълбоко, Такуан остави настрана книгата, която четеше, нахлузи дървените си налъми и излезе на двора.

— Такедзо! — извика той.

Високо над него един клон се разклати и от него падна лъскава капки роса.

— Бедното момче, навярно няма сила да отговори — каза Такуан на себе си. — Такедзо! Такедзо!

— Какво искаш, монашеско копеле! — прозвуча ядовит глас в отговор.

Такуан рядко се стряскаше, но сега трудно можеше да скрие изненадата си.

— Със сигурност шумно лаеш за човек, който е пред вратата на смъртта. Сигурен ли си, че не си всъщност някоя риба или някакво морско чудовище? При това положение трябва да изкараш още пет-шест дни в повече. Между другото, как е стомахът ти? Достатъчно ли е празен?

— Остави светските разговори, Такуан. Просто ми отрежи главата и с това да се свърши.

— О, не! Не толкова бързо! Човек трябва да внимава с такива неща. Ако веднага отрежа главата ти, тя сигурно ще падне върху мен и ще се опита да ме ухапе. — Такуан впери поглед в небето и заговори провлачено: — Каква красива луна! Ти си щастлив, че можеш да я гледаш от такова благоприятно място.

— Добре, мръсно монашеско псе, сега само ме гледай! Ще ти покажа какво мога да направя, ако си го наумя!

Като събра всичката си сила, Такедзо започна да се клати силно нагоре-надолу с цялата си тежест, като почти счупи клона, за който беше вързан. Долу се посипаха кора и клони. Такуан остана невъзмутим, но може би малко превзето безразличен.

Монахът спокойно очисти раменете си и щом свърши, вдигна пак поглед нагоре.

— Така трябва, Такедзо! Добре е да се ядосваш, както сега. Продължавай! Изпитай силата си докрай, покажи, че си истински мъж, покажи от какво тесто си замесен! В наши дни хората смятат, че е признак на мъдрост и зрялост да можеш да владееш гнева си, но аз ти казвам — те са глупаци. Мразя да гледам младежите толкова сдържани, толкова благопристойни. Те имат повече дух от по-старите от тях и трябва да го покажат. Не се сдържай, Такедзо! Колкото повече се ядосваш, толкова по-добре!

— Само почакай, Такуан! Ако мога да прегриза това въже само със зъби, ще го направя, само за да ми паднеш в ръцете и парче по парче да те разкъсам!

— Това обещание или заплаха е? Ако наистина смяташ, че можеш да го направиш, аз ще остана тук долу и ще чакам. Сигурен ли си, че ще можеш да се справиш, така че да не убиеш себе си, преди въжето да се е скъсало?

— Млъквай! — изкрещя дрезгаво Такедзо.

— Всъщност, Такедзо, ти си настина силен! Цялото дърво се люлее. Обаче, съжалявам да го кажа, но не забелязвам земята да се тресе. Знаеш ли, бедата при теб е, че в действителност си слаб. Гняв като твоя не е нищо повече от лична злоба. Гневът на истинския човек е израз на нравствено възмущение. Гняв заради дребни чувства е за жените, не за мъже.

— Няма да чакаш дълго — заплаши Такедзо. — Ще започна право от врата.

Той продължи да се бори, но здравото въже не даваше признак да изтънява. Такуан го гледа известно време и му предложи приятелски съвет:

— Защо не спреш с това, Такедзо — няма да те доведе до никъде. Само ще се изтощиш, а от каква полза ще е това за тебе? Колкото и да се опъваш и извърташ, не можеш да счупиш и един клон от това дърво, нито пък ще стреснеш с нещо мирозданието.

Такедзо гръмко простена. Пристъпът премина и той осъзна, че монахът е прав.

— Смея да твърдя, че цялата тази сила щеше да е по-полезна, ако беше впрегната за благото на страната. Наистина, Такедзо, трябва да се опиташ да направиш нещо за другите, макар точно сега да е малко късно да започваш. Стига само да беше опитал, можеше да успееш да стреснеш боговете и дори вселената, да не говорим за обикновените, прости хора. — Гласът на Такуан прие малко нравоучителен оттенък. — Жалко е, много е жалко! Макар да си се родил човек, приличаш повече на животно, не си по-добър от никой глиган или вълк. Колко тъжно е, че хубав младеж като теб трябва да намери края си тук, без никога да се е очовечил напълно! Каква загуба!

— Ти себе си човек ли наричаш?! — изплю през зъби Такедзо.

— Слушай, дивако! През цялото време прекалено много вярваше на грубата си сила и си мислеше, че на този свят нямаш равен. Но виж къде си стигнал сега!

— Нямам от какво да се срамувам. Борбата не беше честна.

— Това в крайна сметка не променя нещата, Такедзо. Вместо да те победят с юмруци, те победиха с ум и с думи. Загубиш ли, това е. И харесва ли ти или не, аз седя на камъка, а ти висиш безпомощен там. Не можеш ли да видиш разликата между двама ни?!

— Да. Ти удряш под пояса. Ти си лъжец и страхливец!

— Лудост щеше да е от моя страна да се опитам да те хвана със сила. Много си силен телом. За един човек не е много вероятно да победи в борба тигър. За щастие това рядко му се налага, тъй като е по-умният от двамата. Не са много, които ще оспорят дали тигрите стоят по-долу от хората.

Такедзо с нищо не показа, че още слуша.

— Същото е и с твоята тъй наречена храброст. Държанието ти досега с нищо не свидетелства, че това е нещо повече от храбростта на звяр — такава, която не зачита ценностите и живота на хората. Това не е онази храброст, която отличава един самурай. Истинската храброст познава и страха. Тя знае как да се бои от онова, от което човек трябва да се страхува. Искрените хора са страстно привързани към живота, пазят го като скъпоценност. И избират добро време и място да се разделят с него и да умрат с достойнство.

Още нямаше отговор.

— Това имам предвид, като казвам, че е жалко за теб. Родил си се със силно и издръжливо тяло, но ти липсват и знание, и мъдрост. Успял си да усвоиш някои от по-неуместните страни на Пътя на самураите, но не си направил усилие да придобиеш мъдрост или добродетел. Говори се, че Пътя на знанието трябвало да се съчетае с Пътя на самураите, но когато са правилно съчетани, това вече не са два пътя, а един. Само един Път, Такедзо.

Дървото мълчеше досущ като камъка, на който седеше Такуан. Мракът също бе безшумен. След няколко мига Такуан бавно и замислено стана.

— Помисли за това още една нощ, Такедзо. След като го направиш, ще ти направя услугата да ти отрежа главата.

Тръгна да се отдалечава с дълги, устремни крачки и наведена глава. Не беше изминал повече от двадесет разкрача, когато гласът на Такедзо проехтя:

— Чакай!

Такуан се обърна назад и извика:

— Какво искаш сега?

— Върни се.

— М-м. Не ми казвай, че искаш да ме слушаш още, а? Да не би накрая да започваш да мислиш?

— Такуан! Спаси ме!

Такедзовият вик за помощ беше силен и умолителен. Клонът затрепери сякаш заедно с цялото дърво заплака.

— Искам да бъда по-добър човек. Сега разбирам колко е важно, каква благодат е да си се родил човек. Почти мъртъв съм, но разбирам какво значи да си жив. И сега, когато съм го разбрал, целият ми живот ще бъде да остана вързан за това дърво! Не мога да променя, каквото съм направил.

— Най-накрая почваш да се вразумяваш. За първи път в живота си говориш като човек.

— Не искам да умра — извика Такедзо. — Искам да живея. Искам да съм свободен, да опитам отново и този път да направя всичко както трябва — Тялото му се сгърчи от ридания. — Такуан… моля те! Помогни ми… помогни ми!

Монахът поклати глава.

— Съжалявам, Такедзо. Не ми е дадено да го направя. Такъв е законът на природата. Не можеш да повториш нещо, което вече си направил. Така е в живота. Всичко в него е веднъж завинаги. Всичко! Не можеш да си сложиш главата обратно на място, след като врагът вече я е отрязал. Така стоят нещата. Естествено, жал ми е за теб, но не мога да развържа това въже, понеже не аз съм го вързал. Ти го направи. Мога само да ти дам съвет. Посрещни смъртта смело и спокойно. Кажи молитва и се надявай, че някой ще си направи труда да я чуе. И заради твоите предци, Такедзо, имай доброто възпитание да умреш с мирно изражение на лицето си!

Потупването на сандалите на Такуан замря в далечината. Той си отиде и Такедзо престана да вика. Последва съвета, който му даде монахът, затвори очите си, които сякаш току-що се бяха пробудили и забрави за всичко. Забрави живота и забрави смъртта. Лежеше съвършено неподвижен под рояка малки звездици, докато нощният вятър въздишаше между клоните. Беше му студено, много студено.

След време усети, че в подножието на кедъра има някой. Който и да беше това, сега той се беше вкопчил в широкия ствол и отчаяно, но не особено ловко се опитваше да се изкатери до най-ниския клон. Такедзо чуваше как почти след всяко изкачване катерачът пак се плъзга надолу. Чуваше също как по земята се посипват парченца кора и беше сигурен, че ръцете на непознатия са вече доста по-зле олющени, отколкото дървото. Онзи обаче упорстваше, отново и отново се вкопчваше в ствола, докато първият клон най-сетне бе достигнат. После сянката с относителна лекота стигна до мястото, където лежеше Такедзо, трудно различим от клона, за който го бяха вързали и изгубил вече последни сили. Един задъхан глас го повика шепнешком по име.

С голям труд Такедзо отвори очи и се озова лице в лице със същински скелет. Само очите светеха и имаха живот. Лицето заговори:

— Аз съм! — каза то по детински просто.

— Оцу?

— Да, аз съм. О, Такедзо, хайде да избягаме! Чух те да викаш, че с цялото си сърце искаш да живееш.

— Да избягаме ли? И ти ще ме развържеш, ще ме освободиш?

— Да. И аз вече не мога да понасям това село. Ако остана тук… о, не искам дори да мисля за това. Имам за какво да го направя. Просто искам да се махна от това глупаво и жестоко място. Аз ще ти помогна, Такедзо! Можем да си помогнем един на друг.

Оцу вече бе облякла дрехи за път и всички нейни притежания висяха на рамото й в една платнена торбичка.

— Бързо, срежи въжето! Какво чакаш? Срежи го!

— Ей сега.

Тя извади малък нож и почти веднага успя да пререже връзките на пленника. Докато изтръпналите му крайници се отпуснат и силата им се върне, минаха няколко минути. Оцу се опита да му даде опора, поради което, щом той се подхлъзна, повлече надолу и нея. Двете тела се вкопчиха едно за друго, блъснаха се в един клон, извиха се във въздуха и тупнаха на земята.

Такедзо се изправи. Зашеметен от падането от тридесет стъпки и вцепенен от слабост, той при все това заби здраво нозе в земята. Оцу се загърчи на четири крака от болка.

— О-о-о — застена тя.

Той я прегърна и й помогна да стане.

— Мислиш ли, че имаш нещо счупено?

— Нямам представа, но мисля, че мога да вървя.

— Паднахме през всичките клони, преди да се ударим в земята, значи навярно не си много лошо наранена.

— А ти? Ти добре ли си?

— Да… доб… добре съм — Млъкна за миг и след това неволно възкликна: — Жив съм! Наистина съм жив!

— Разбира се, че си!

— Няма „разбира се“.

— Да се махаме бързо оттук. Ако някой ни завари, здравата ще загазим.

Оцу тръгна с куцукане и Такедзо я последва… бавно, мълчаливо, като две крехки ранени мушици, тръгнали по есенна скреж.

Напредваха както могат, влачеха крака в мълчание — мълчание, нарушено едва след дълго време, когато Оцу извика:

— Виж! Към Харима се развиделява.

— Къде сме?

— На върха на прохода Накаяма.

— Наистина ли сме стигнали толкова далеч?

— Да. — Оцу се засмя отпаднало. — Изненадващо е какво може да направи човек, щом е решен на нещо. Обаче, Такедзо…

Изглеждаше стресната.

— Трябва да си страшно гладен — продължи тя. — Не си ял нищо от дни.

При споменаването на храна Такедзо изведнъж осъзна, че свитият му стомах се е сгърчил от болка. Сега, като се сети за нея, тя стана непоносима и докато Оцу успее да развърже торбата си и да извади храна от нея, му се стори, сякаш минаха часове. Спасението дойде във вид на оризови питки с обилен пълнеж от сладка фасулена каша. Докато преглъщаше тази сладост, на Такедзо му се зави свят. Пръстите, с които държеше питката, се разтрепериха. „Жив съм“, мислеше си той отново и отново и се заричаше, че отсега насетне ще води съвсем друг живот.

От алените утринни облаци бузите им също порозовяха. Щом започна да вижда по-ясно лицето на Оцу и гладът отстъпи пред сито спокойствие, струваше му се като сън, че седи тук с нея, жив и в безопасност.

— Когато се развидели, ще трябва да сме много внимателни. Почти на границата на областта сме — отбеляза Оцу.

Очите на Такедзо се разшириха.

— Границата! Точно така, забравил бях. Трябва да ида в Хинагура.

— Хинагура ли? Защо?

— Там са затворили сестра ми. Трябва да я освободя оттам. Изглежда ще трябва да ти кажа довиждане.

Оцу се втренчи зашеметена в лицето му и млъкна.

— Щом така смяташ за добре, върви! — каза накрая тя. — Но ако мислех, че ще ме изоставиш, нямаше да напусна Миямото.

— Какво друго мога да направя? Просто да я оставя там ли?

С настоятелност в погледа тя взе ръката му в своята. Лицето, цялото й тяло пламтяха от чувство.

— Такедзо — започна Оцу, — по-късно, когато има време, ще ти кажа какво чувствам, но сега моля те, не ме оставяй сама тук! Вземи ме със себе си, където и да отиваш!

— Не мога!

— Запомни — тя стисна здраво ръката му, — харесва ти или не, аз оставам с теб. Ако мислиш, че ще ти преча, докато се опитваш да спасиш Огин, ще отида в Химеджи и ще те чакам.

— Добре, така да е — съгласи се веднага той.

— Нали непременно ще дойдеш?

— Разбира се.

— Ще чакам при моста Ханада, на края на Химеджи. Ще те чакам, ако ще и сто или хиляда дни.

Такедзо отвърна с леко кимване и без повече суетня си тръгна. Понесе се по билото, което водеше от прохода към далечните планини. Оцу вдигна глава и гледа след него, докато се загуби сред околния пейзаж.

Внучето на Осуги се върна в селото и като се втурна към къщата на Хониден, завика:

— Бабо! Бабо!

Изтри нос с опакото на ръката си, надзърна в кухнята и възбудено избъбри:

— Бабо, чу ли? Станало е нещо страшно!

Осуги, застанала до печката, където бавно раздухваше огъня с бамбуково ветрило, не го и погледна.

— За какво е тази врява?

— Бабо, не знаеш ли? Такедзо е избягал!

— Избягал! — Тя изпусна ветрилото в пламъците. — Какво говориш?

— Тази сутрин го нямаше на дървото. Въжето беше прерязано.

— Хейта, нали знаеш какво съм ти казвала, че ако лъжеш…

— Истина е, бабо, честна дума. Всички говорят за това.

— Съвсем сигурен ли си?

— Да, госпожо. А горе в храма търсят Оцу. Нея също я няма. Всички тичат наоколо и викат.

Видимото въздействие на тази новина беше доста живописно. Докато пламъкът от изгарящото ветрило последователно се обагряше в червено, синьо и виолетово, лицето на Осуги ставаше все по-бяло. Изглеждаше, че цялата кръв го напусна и при тази гледка Хейта се сви от страх.

— Хейта!

— Да?

— Тичай, колкото ти държат краката. Веднага извикай баща си. После слез до брега на реката и намери чичо Гон! И бързо!

Гласът на Осуги трепереше.

Преди още Хейта да е стигнал до портата, се беше събрала тълпа от дърдорещи селяни. Между тях бяха зетят на Осуги, чичо Гон, други роднини и много от изполичарите.

— И онова момиче Оцу е избягало, нали?

— Такуан също го няма!

— Доста странно изглежда, ако ме питате!

— Заедно са го направили, това е сигурно.

— Чудя се какво ще направи старицата. Става дума за честта на семейството й!

Зетят и чичо Гон държаха копия, наследени от предците им и се бяха вторачили в къщата. Преди да направят каквото и да е, им трябваха напътствия и затова сега нетърпеливо чакаха Осуги да се появи и да даде нареждания.

— Бабо — извика най-сетне някой, — не чу ли новината?

— Идвам след минута — дойде в отговор. — Мълчете всички и почакайте.

Осуги бързо успя да се справи с положението. Щом осъзна, че ужасната вест трябва да е вярна, кръвта й закипя, но тя успя да се овладее достатъчно, за да коленичи пред семейния олтар. След като мълчаливо се помоли за подкрепа, тя вдигна глава, отвори очи и се извърна. Спокойно отвори вратите на шкафа за саби, издърпа едно от чекмеджетата и извади оттам скъпоценно оръжие. Вече облечена в подходящи за преследването дрехи, тя мушна късата сабя в своето оби и отиде до изхода. Омота здраво връзките на сандалите около глезените си.

Почтителният шепот, който я посрещна, щом наближи портата, показа, че мъжете разбират за какво се е облякла така. Упоритата старица не се шегуваше и бе повече от готова да отмъсти за нанесената на дома й обида.

— Всичко ще бъде наред — обяви тя сухо. — Лично ще открия онази безсрамна уличница и ще се погрижа да бъде наказана, както трябва.

Челюстта й изтрака.

Вече крачеше чевръсто по пътя, когато някой от множеството се обади:

— Щом старицата отива, трябва да тръгнем и ние.

Всички роднини и изполичари се изправиха и се подредиха зад сърцатата си предводителка. Пътьом се въоръжиха с пръчки, докато вървяха, остреха набързо бамбукови копия. Тръгнаха право към прохода Накаяма, без дори да спират по пътя за почивка. Стигнаха тъкмо преди пладне, само за да открият, че са закъснели.

— Изпуснали сме ги! — извика един от мъжете.

Тълпата закипя от гняв. Разочарованието им се удвои, когато един от пограничните пазачи се приближи до тях и им съобщи, че такава голяма група не може да премине в съседната област.

Чичо Гон излезе напред и усърдно се зае да убеждава офицера. Такедзо бе обявен за „престъпник“, Оцу — за „злосторница“, а Такуан — за „умопобъркан“.

— Ако оставим сега нещата така — обясни той, — това ще накърни името на предците ни. Никога няма да можем да вдигнем повече глава. Ще станем за посмешище на селото. Може дори да се наложи семейство Хониден да изостави земите си.

Чиновникът отвърна, че можел да разбере положението им, но с нищо не бил в състояние да им помогне. Законът си е закон. Би могъл да изпрати навярно запитване до Химеджи и да получи за тях нарочно разрешение да пресекат границата, но това ще изисква време.

След като се посъветва с роднините и работниците си, Осуги пристъпи пред чиновника и запита:

— В такъв случай, има ли някаква пречка да минем ние двамата с чичо Гон?

— Позволено е до пет души.

Осуги кимна за съгласие. После, макар да изглеждаше, сякаш се готви за трогателно сбогуване, тя твърде делово свика своите придружители край себе си. Мъжете се строиха пред нея и внимателно се вторачиха в тънките й устни и едрите, издадени навън зъби.

Щом всички утихнаха, тя започна:

— Няма за какво да се натъжавате. Преди още да тръгнем, очаквах, че може да се случи нещо такова. Когато препасвах тази къса сабя, едно от най-скъпоценните притежания на семейство Хониден, аз коленичих пред възпоменателните плочки на предците ни и тържествено се сбогувах с тях. Освен това се заклех за две неща:

— Едното беше, че ще настигна и ще накажа безочливото момиче, което окаля нашето семейно име. Другото — че дори да умра заради това, със сигурност ще открия дали моят син Матахачи е жив. Ако е, ще го върна у дома, за да продължи семейството. Заклех се да направя това и ще го направя, дори да трябва да го вържа с въже за врата и да го влача по целия път до вкъщи. Той има дълг не само пред мен и пред покойните, но и към вас. Ще си намери сто пъти по-добра съпруга от Оцу и ще изличи навеки този срам, така че селяните пак да почитат дома ни като благороден и честен.

Докато мъжете пляскаха и викаха одобрително, един от тях издаде нещо като стон. Осуги впери очи в зет си.

— Чичо Гон и аз — продължи тя, — сме и двамата достатъчно възрастни, за да ви оставим. Разбрахме се за всичко, което съм се заклела да направя и той също е решен да успеем, дори две или три години да не правим нищо друго и да пребродим страната надлъж и нашир. Докато ме няма, зет ми ще заеме моето място на глава на дома. Трябва да обещаете през това време да работите така усърдно, както винаги. Не искам да чувам, че кой да е от вас не се е грижил добре за бубите или е оставил нивите да буренясат. Разбрахте ли?

Чичо Гон беше почти на петдесет, а Осуги — десет години по-възрастна. Множеството изглежда се поколеба дали да ги пусне сами, понеже явно не можеха да се мерят с Такедзо, в случай че въобще го открият. Всички си го представяха като безумец, който напада и убива само за да подуши кръв.

— Няма ли да е по-добре — предложи някой, — ако вземете с вас трима млади мъже? Човекът каза, че може да минат петима.

Старицата поклати решително глава.

— Нямам нужда от помощ, никога не съм имала и няма да имам. Ха! Всички мислят Такедзо за толкова силен, но той не ме плаши! Та той е само хлапе, не му е пораснала много повече коса, отколкото когато съм го виждала пеленаче. Разбира се, че не съм му равна по сила, но още не съм си загубила ума и мога да надхитря някой и друг неприятел. И чичо Гон още не е изветрял.

— Сега знаете какво смятам да правя — завърши тя и насочи показалец към носа си. — И ще го направя. За вас остава да се приберете вкъщи, така че вървете и се грижете за всичко, докато се върнем.

Тя им махна с ръка да вървят и се приближи до дървото, което препречваше пътя на мястото, където минава границата. Никой не се опита повече да я спре. Извикаха „довиждане“ и загледаха как двамата стари хора потеглят надолу по планинския склон на изток.

— Старицата наистина има смелост, а? — отбеляза някой.

Друг от мъжете сви ръце пред устата си и извика:

— Ако се разболеете, пратете вест в селото.

— Пазете се! — добави загрижено трети.

Когато гласовете им вече не можеха да се чуят, Осуги се обърна към чичо Гон.

— Няма нищо, за което да се тревожим — увери го тя. — И без друго ще умрем преди тези млади хора.

— Съвсем права си — отвърна той убедено.

Чичо Гон си изкарваше прехраната с лов, но на по-млади години беше самурай, участвал, според собствените му разкази, в много кървави битки. Дори на тази възраст неговата кожа имаше здрава руменина, а косата му бе все така черна. Презимето му беше Фучикава; Гон беше съкратено от Гонроку, неговото кръщелно име. Като чичо на Матахачи той естествено беше твърде загрижен и разтревожен от станалото напоследък.

— Бабо — обади се чичото.

— Какво?

— Ти беше достатъчно предвидлива да се облечеш за път, но аз съм само с дрехите си за всеки ден. Ще трябва да спра някъде да си взема сандали и шапка.

— Към средата на склона има една чайна.

— Чудесно! Да, сетих се. Казва се чайна „Микадзуки“, нали? Сигурен съм, че ще имат, каквото ми трябва.

Докато стигнат до чайната, с изненада забелязаха, че слънцето клони към залез. Смятали бяха, че имат на разположение още няколко часа от деня, тъй като наближаваше лятото и дните се удължаваха. Това беше техният първи ден в търсене на загубената семейна чест.

Пиха чай и отпочинаха за малко. Накрая, докато оставяше парите за сметката, Осуги каза:

— Такано е много далеч и няма да стигнем преди смрачаване. Ще се наложи да спим на онези миризливи постелки в керванджийския хан при Шингу, макар че може би е по-добре въобще да не нощуваме.

— Сега имаме нужда от сън повече от всякога. Да вървим — отвърна Гонроку, като стана на крака и хвана новата сламена шапка, която току-що купи. — Но почакай само малко.

— Защо?

— Искам да напълня тази бамбукова манерка с вода за пиене.

Той заобиколи зад постройката и потопи съда в един бистър поток, докато отгоре престанаха да излизат мехурчета. Излезе отново на пътя отпред и през един страничен прозорец надзърна в сумрачната вътрешност на чайната. Изведнъж се спря, изненадан от видяната на земята фигура, завита със сламена постелка. Въздухът бе пропит с мирис на лекарство. Гонроку не можеше да види лицето, но успя да различи дълга черна коса, разстлана в безпорядък върху цялата възглавница.

— Побързай, чичо Гон! — подвикна нетърпеливо Осуги.

— Ида.

— За какво се забави?

— Вътре изглежда има някакъв болен — каза той и тръгна след нея като смъмрено псе.

— И какво толкова необичайно има? Разсейваш се лесно, досущ като дете.

— Извинявай, извинявай — помоли бързо Гон.

Осуги плашеше и него като всички останали, но той по-добре знаеше как да я укротява.

Тръгнаха надолу по доста стръмния склон, който водеше към пътя за Харима. По него ежедневно минаваха коне с товар от сребърните рудници и целият беше белязан с дълбоки следи от копита.

— Да не паднеш, бабо — предупреди я Гон.

— Как смееш да ме съветваш! Мога да вървя по този път със затворени очи. Ти самият внимавай, стари глупако.

В същия миг зад гърба им ги поздрави един глас.

— Доста живо вървите вие двамата, а?

Обърнаха се и видяха зад тях да язди собственикът на чайната.

— Да, тъкмо си починахме при вас, благодарим ви. А вие накъде сте тръгнал?

— За Тацуно.

— По това време?

— Оттук дотам няма друг лекар. Дори на кон ще се забавя поне до полунощ.

— Жена ви ли е болна?

— О, не. — Той сбърчи вежди. — Нямаше да съжалявам за времето, ако беше жена ми или някое от децата. Но е неприятно да се разкарваш заради непознат, който само се е отбил да си почине.

— О — възкликна чичо Гон, — да не е момичето в задната стая при вас? По случайност надникнах и я видях.

Сега Осуги също сбърчи вежди.

— Да — отвърна гостилничарят. — Докато седеше при нас, започна да трепери и аз й предложих да полегне в задната стая. Стори ми се, че трябва да направя нещо. Е, тя въобще не се съвзе. Всъщност, изглежда й стана много по-зле. Цялата гори от треска. Доста лош вид има.

Осуги се закова на място.

— Момичето да не е на около шестнайсет, високо и много слабо?

— Да, бих казал, че е към шестнайсетте. Каза, че била от Миямото.

Осуги смигна на Гонроку и затършува в обито си. Лицето й доби стреснато изражение и тя възкликна:

— О, забравила съм я в чайната!

— Какво сте забравили?

— Молитвената ми броеница. Сега се сещам — сложих я на едно столче.

— О, това е лошо — загрижи се гостилничарят и обърна коня си. — Ще се върна за нея.

— О, не! Вие трябва да доведете лекар. Това болно момиче е по-важно от моята броеница. Просто ще се върнем и ще я вземем сами.

Чичо Гон вече беше тръгнал с широки крачки нагоре по склона. Веднага щом се освободи от загрижения собственик на чайната, Осуги побърза да го настигне. Не след дълго вече се задъхваха и пъхтяха от бързане. Никой не говореше.

Трябва да е Оцу!

Оцу така и не се оправи напълно от треската, която прихвана в нощта, когато насила я прибраха изпод бурята. През няколкото часа, докато беше с Такедзо, тя някак си забрави, че е болна, но след като той си тръгна, повървя само малко и веднага започна да я обзема умора и да я боли. Докато стигне чайната, вече не беше на себе си.

Не знаеше от колко време лежи в задната стая. В болезнен унес постоянно молеше за вода. Преди да тръгне, гостилничарят надзърна при нея и я помоли да потърпи. Само след миг вече бе забравила, че той въобще й е казал нещо.

Устата й бе цяла пресъхнала. Чувстваше я, сякаш в нея има тръни.

— Вода, моля ви, господине — извика слабо.

Като не чу отговор, се надигна на лакти и проточи врат към съда за вода точно пред вратата. Успя бавно да пропълзи до него, но щом посегна към бамбуковата чашка отстрани, чу зад гърба си да изтракват някакви кепенци. Чайната по начало бе малко по-голяма от проста планинска хижа и нищо не можеше да попречи на всекиго просто да дръпне един или няколко от хлабаво закрепените капаци.

През отвора с препъване влязоха Осуги и чичо Гон.

— Не виждам нищо — оплака се старицата, както й се стори — шепнешком.

— Почакай малко — отвърна Гонроку и се насочи към стаята с огнището, където разрови въглените и хвърли малко дърва, за да освети.

— Няма я тук вътре, бабо!

— Тук трябва да е! Не може да се е измъкнала!

Осуги почти мигновено забеляза, че вратата в задната стая е открехната.

— Виж там навън! — извика тя.

Застанала съвсем наблизо, Оцу хвърли пълната с вода чаша в лицето на старата жена и като птица по вятъра се понесе надолу по склона. Ръкавите и полите й се вееха зад нея.

Осуги изтича навън и прати след нея някакво проклятие.

— Гон, Гон. Направи нещо!

— Тя избяга ли?

— Естествено! Ние със сигурност не я изненадахме след всичкия шум, дето вдигнахме. И ти не можа ли да не изпуснеш кепенците?! — Лицето на старицата се изкриви от ярост. — Не можеш ли да направиш нещо?

Чичо Гон насочи вниманието си към приличната на сърна сянка, която тичаше в далечината. Вдигна ръка и посочи към нея.

— Нали е тя това? Не се грижи, няма много преднина. Болна е, а и това са все пак нозе на момиче. Без време ще я настигна.

Приведе се напред и се затича. Осуги бягаше близо зад него.

— Чичо Гон — извика тя, — може да използваш сабята, но не й отрязвай главата, преди да съм й казала, каквото трябва.

Изведнъж чичо Гон извика стъписано и падна на четири крака.

— Какво има? — викна Осуги, която идваше отзад.

— Погледни надолу.

Старицата погледна. Право пред тях склонът пропадаше в един обрасъл с бамбук пролом.

— Хвърлила се е там ли?

— Да. Не мисля, че е много дълбоко, но сега е тъмно и не може да се каже. Ще трябва да се върна в чайната и да донеса факла.

— Какво чакаш, тъпако? — извика Осуги, докато той стоеше на колене и се взираше в пролома и го бутна силно отзад.

Последва шум от нозе, които отчаяно се опитват да се вкопчат в нещо, преди да паднат на дъното на пролома.

— Стара вещица! — извика сърдито чичо Гон. — А сега сама слез дотук! Да видим как ще ти хареса!

Такедзо седеше с кръстосани ръце върху един голям объл камък и се взираше през долината към укреплението Хинагура. Под някой от тези покриви, мислеше си, е затворена сестра му. Вчера остана на това място от сутринта до мръкнало, днес — през целия ден, но не можеше да измисли по какъв начин да я измъкне оттам. Възнамеряваше да седи, докато му хрумне нещо.

Беше стигнал с мисленето дотам, да е сигурен, че може да надхитри петдесетте или стоте войника, които охраняват укреплението, но продължаваше да обмисля особеностите на местността. Трябва не само да влезе, но и да излезе оттам. Положението не беше насърчително — зад дървената ограда имаше дълбока клисура, а от предната страна пътят към укреплението бе добре заварден с двойна порта. Още по-лошо, двамата щяха да са принудени да бягат през равно плато, което не предлагаше и едно дърво, зад което човек да се скрие; в безоблачен ден като днешния трудно би могла да се намери по-добра мишена.

Оставаше значи да се вмъкне през нощта, но беше забелязал, че портите се затварят и заключват преди залез-слънце. Всеки опит да ги отлости без съмнение ще предизвика шумотевица и суматоха. Изглежда, нямаше безопасен начин да се приближи до крепостта.

„Няма как, помисли си тъжно Такедзо. Дори просто да стрелям оттук и да заложа нейния живот и моя, нищо няма да излезе.“ Чувстваше се унизен и безпомощен. „Как, запита се, съм се превърнал в такъв страхливец? Преди седмица дори не бих помислил каква е вероятността да се измъкна жив.“

Още половин ден ръцете му останаха скръстени на гърдите, като заключени. Боеше се от нещо, което сам не можеше да определи и се колебаеше дали да отива по-близо до укреплението. Отново и отново смъмряше сам себе си: „Изгубил съм смелост. Никога преди не съм бил такъв. Навярно да срещнеш смъртта в лицето прави от всекиго страхливец.“

Поклати глава. Не, това не е боязливост.

Просто бе научил урока, който Такуан така старателно се опитваше да му предаде, и можеше сега да вижда нещата по-ясно. Изпита непознато спокойствие и умиротвореност. Усещането сякаш потече в гърдите му като кротка река. Сега разбра — да си смел е много по-различно от това да си настървен. Не се чувстваше животно, чувстваше се човек, смел мъж, надживял вече своето юношеско безразсъдство. Животът, с който е бил дарен, е нещо важно и скъпоценно, нещо, което трябва да се усъвършенства.

Вгледа се в хубавото ясно небе, чийто цвят само му се стори като чудо. Все пак не можеше да остави сестра си безпомощна, дори това да значи за последен път да измени на ценното, така наскоро и болезнено придобито самопознание.

В главата му започна да се очертава един замисъл. „След смрачаване ще пресека долината и ще се изкатеря на скалата от другата страна. Тъкмо естествената защита на крепостта може да се окаже от полза — от задната страна няма порта и изглежда, че не я пазят много хора.“

Едва бе стигнал до това решение и към него профуча стрела, която тупна в земята на три педи от пръстите на краката му. От другата страна на долината забеляза зад дървената ограда да се суети тълпа хора. Очевидно са го забелязали. Почти веднага се разпръснаха. Предположи, че е било пробен изстрел, за да видят какво ще направи в отговор и нарочно остана неподвижен на издигнатото си място.

Не след дълго светлината на вечерното слънце започна да гасне зад върховете на планините на запад. Точно преди да падне мрак, Такедзо се изправи и взе в ръка един камък. Беше забелязал вечерята да лети във въздуха над главата му. Свали птицата от първия път, разкъса я и заби зъби в топлото още месо.

Докато ядеше, двадесетина войници притичаха шумно и го обкръжиха. Веднага щом стегнаха обръча, нададоха боен вик и един кресна:

— Това е Такедзо! Такедзо от Миямото!

— Опасен е! Не го подценявайте! — предупреди някой.

Такедзо вдигна очи от своето сурово угощение и убийствено изгледа тези, които се готвеха да го хванат. Беше поглед на животно, прекъснато по средата на яденето си.

— Я-а-а-а! — извика той, сграбчи един голям камък и го метна към живата стена наоколо.

Камъкът почервеня от кръв. Без да губи време, Такедзо го прескочи и се затича право към портата.

Мъжете зинаха.

— Какво прави той?

— Къде отива този глупак?

— Загубил си е ума!

Такедзо се носеше като побесняла оса. Войниците нададоха бойни викове и се спуснаха да го преследват. Докато стигнат до външната порта обаче, той вече я беше прескочил. Сега се оказа между двете врати, като в клетка. Но Такедзо не забеляза това. Не можеше да види нито преследващите го войници, нито оградата, нито стражата зад втората порта. Дори не осъзна как с един-единствен удар поваля пазача, който се опитва да се метне отгоре му. С почти свръхчовешка сила издърпа един стълб от вътрешната порта и го разклати яростно, докато успя да го измъкне от земята. После се извърна към преследвачите си. Не знаеше колко са на брой; знаеше само, че го напада нещо голямо и черно. Като се прицели колкото можа по-добре, Такедзо удари безформеното множество с кола от вратата. Доста от копията и сабите се счупиха, хвръкнаха във въздуха и безполезни паднаха на земята.

— Огин! — извика Такедзо и се затича към задната част на укреплението. — Огин, аз съм — Такедзо!

Вторачи се с пламтящ поглед в сградите наоколо и продължи да вика сестра си. „Да не би това да е било уловка?“, запита се ужасен. Започна една след друга да разбива вратите с кола си. Кудкудякайки, кокошките на гарнизона се разхвърчаха в смъртен страх на всички посоки.

— Огин!

След като не успя да я открие, прегракналите му викове станаха почти неразбираеми.

В сянката на една от малките и мръсни колиби забеляза някакъв човек, който се опитваше да се измъкне.

— Спри! — изкрещя и метна окървавения кол към краката на подобното на невестулка създание.

Щом Такедзо скочи върху него, мъжът безсрамно запищя от страх. Младежът го плесна по бузата.

— Къде е сестра ми? — изрева той. — Какво са й направили? Кажи ми къде е тя или ще те пребия до смърт!

— Тя… тя не е тук. Завчера я отведоха. Заповед от крепостта.

— Къде, тъпо копеле, къде?

— Химеджи.

— В Химеджи ли?

— Д-д-да.

— Ако лъжеш, ще те… — Такедзо сграбчи разтрепераното човешко подобие за косата.

— Истина е, истина. Кълна се!

— Дано да е така или ще се върна нарочно за тебе!

Войниците пак го обграждаха. Такедзо вдигна мъжа и го запрати срещу тях, после изчезна в сянката на нечистите колиби. Покрай него профуча половин дузина стрели и една като голяма шевна игла се заби в полите на кимоното му. Такедзо захапа нокътя на палеца си и погледна профучаващите стрели, после изведнъж се спусна към оградата и за миг я прескочи.

Зад гърба му нещо шумно избухна. Екотът на пушечния изстрел огласи долината.

Такедзо се устреми надолу в клисурата. Докато тичаше, през главата му преминаваха откъслеци от наученото от Такуан: „Научи се да се боиш от онова, от което човек трябва да се страхува… Грубата сила е детинска игра, безумната сила на звяр… Добий силата на истинския воин… Същинска храброст… Животът е скъпоценен.“

Раждането на Мусаши

Такедзо чакаше в покрайнините на града под крепостта Химеджи, като понякога се скриваше под моста Ханада, но повечето време стоеше на него и незабелязано оглеждаше минаващите. Ако се отдалечеше от моста, правеше кратки обиколки около града, като внимаваше шапката му да е нахлупена ниско и лицето да не се вижда. Криеше го като просяк с парче сламена рогозка.

Изненада се, че Оцу още не е дошла; тя само преди седмица се зарече да го чака на това място — и то не сто, а хиляда дни. Веднъж обещал, на Такедзо не му се искаше да измени на думата си. С всеки изминал миг обаче все повече се изкушаваше да се махне, макар и обещанието пред Оцу да не бе единствената причина, заради която дойде в Химеджи. Трябваше също да открие къде са затворили Огин.

Докато минаваше един ден през центъра на града, чу някакъв глас да го вика по име. Вдигна рязко поглед и забеляза Такуан, който приближаваше:

— Такедзо! Почакай!

Такедзо се стъписа и както обикновено в присъствието на този монах, бе обзет от някакво смирение. Смяташе, че се е предрешил безупречно и беше сигурен, че никой, дори Такуан, няма да го разпознае.

Монахът го сграбчи за китката.

— Ела с мен — нареди той. Не можеше да не се подчини на настоятелността в гласа му. — И не се опъвай. Много време изгубих да те търся.

Такедзо кротко го последва. Нямаше представа къде отиват, но за пореден път откри, че точно срещу този човек е безсилен. Питаше се защо. Сега беше свободен, а съвсем възможно бе да вървят право назад към страховития кедър в Миямото. Или към тъмницата на крепостта. Подозираше, че са заключили сестра му някъде зад стените на тази крепост, но нямаше нищо, с което да потвърди подозрението си. Надяваше се да е прав — ако сега хвърлят и него там, поне двамата ще могат да умрат заедно. Ако трябва да умре, не можеше да си представи никой друг, когото достатъчно да обича, за да сподели с него последните минути от скъпоценното си съществуване.

Пред погледа му се извиси крепостта Химеджи. Сега разбра защо я наричат „Крепостта на белия жерав“ — внушителната постройка се издигаше върху огромни каменни стени, като голяма, горда, спуснала се от небето птица. Такуан тръгна пред него по широкия сводест мост над външния ров. Пред скрепената с нитове желязна порта стоеше мирно редица от стражи. Слънцето проблясваше по техните вдигнати копия и за част от секундата Такедзо се поколеба дали да влезе. Без дори да се обръща, Такуан усети това и с малко нетърпеливо движение го подкани да продължи напред. Минаха под кулата над входа и наближиха следващата порта, където войниците имаха дори още по-напрегнат и строг вид, готови всеки следващ миг да влязат в бой. Това бе крепостта на даймио. Беше нужно време, за да могат нейните обитатели да се успокоят и да свикнат с мисълта, че страната е успешно обединена. Като много други крепости по това време, тази далеч още не бе привикнала със спокойствието на мира.

Такуан повика началника на стражата.

— Доведох го — обяви той. Като предаде Такедзо, монахът заръча да се грижат добре за него, както им е заповядано от по-рано, но добави: — Внимавайте. Той е като лъвче с остри зъби. Ако го закачите, ще хапе.

Такуан мина през втората порта в главния двор, където бе разположено жилището на даймио. Явно добре познаваше пътя — нямаше нужда нито от водач, нито от указания. Почти не вдигаше глава, докато вървеше и никой не му попречи да влезе.

Началникът последва заръката на Такуан и дори с пръст не докосна своя пленник. Просто помоли Такедзо да го последва. Този мълчаливо се подчини. Скоро стигнаха в банята, където офицерът го накара да влезе и да се измие. В този миг гръбнакът на Такедзо се вцепени. Твърде добре си спомняше последния път, когато се къпа — в къщата на Осуги — и клопката, от която едва успя да избяга. Скръсти ръце и се опита да обмисли, да спечели време и да огледа околността. Всичко бе толкова мирно — остров на спокойствието, където, когато не обмисля военни планове, даймио можеше да се наслаждава на радостите на живота. Скоро пристигна един слуга, който носеше черно памучно кимоно и хакама. Той се поклони и учтиво каза:

— Ще оставя тези неща тук. Можете да ги облечете на излизане.

Такедзо едва не заплака. Заедно с дрехите имаше не само едно ветрило и малко хартия за нос, а и къса и дълга самурайска сабя. Всичко беше просто и не особено скъпо, но не липсваше нищо. Отново се отнасят с него като с човек. Искаше му се да вдигне чистия памучен плат към лицето си, да го отрие в бузата си и да вдиша от свежия му дъх. Обърна се и влезе в банята.

Икеда Терумаса, господар на крепостта, се облегна на една възглавница върху перилото и впери поглед към градината. Беше нисък мъж с гладко обръсната глава и лице, покрито с тъмни следи от сипаница. Макар да не бе облечен в официални дрехи, изражението му бе строго и пълно с достойнство.

— Това ли е той? — попита Терумаса, като посочи с ветрилото си.

— Да, това е — отвърна монахът и се поклони почтително.

— Има добро лице. Добре сте направил, че сте го спасил.

— Той дължи живота си на вас, ваше височество, не на мен.

— Не е така, Такуан и вие го знаете. Стига само да имах под свое разпореждане шепа хора като вас и без съмнение щяха да бъдат спасени много полезни мъже и от това светът щеше да стане по-добър. — Даймио въздъхна. — Моята беда е, че всичките ми хора смятат за свой дълг само да връзват и да обезглавяват.

Час по-късно Такедзо седеше в градината зад терасата с наведена глава и длани, опрени на коленете в израз на почтително внимание.

— Името ви е Шимен Такедзо, нали? — попита господарят Икеда.

Такедзо вдигна бързо поглед, за да види лицето на прочутия мъж и после отново почтително сведе очи надолу.

— Да, господине — отвърна той ясно.

— Домът Шимен е разклонение на семейство Акамацу, а както добре знаете, Акамацу Масанори е бил някога господар на тази крепост.

Гърлото на Такедзо пресъхна. Изведнъж не можа да намери какво да каже. Винаги се бе смятал за черната овца на семейство Шимен и не бе изпитвал особена почит или страхопочитание пред даймио. Въпреки това се засрами, задето е докарал на предците и на семейното си име такова безчестие. Лицето му пламна.

— Направил сте нещо непростимо — продължи с по-строг глас Терумаса.

— Така е, господине.

— И аз ще ви накажа за това. — Обърна се към Такуан и попита: — Истина ли е, че моят служител Аоки Тандзаемон без мое позволение ви е обещал, ако хванете този човек, вие да определите и изпълните наказанието му?

— Мисля, че най-добре може да разберете това, ако попитате направо Тандзаемон.

— Вече го разпитах.

— Тогава мислите ли, че щях да ви лъжа?

— Разбира се, не. Тандзаемон си призна, но аз исках потвърждение от вас. Тъй като той е мой пряк васал, клетва от него все едно е дадена от самия мен. Ето защо, при все че съм господар тук, съм загубил правото да накажа Такедзо по мое усмотрение. Естествено, няма да позволя той да остане ненаказан, но от вас зависи какво ще бъде естеството на наказанието.

— Добре. Точно това имах и аз предвид.

— Тогава предполагам, че сте помислил за това. Е, какво да правим с него?

— Смятам, най-добре ще е за известно време да поставим затворника при — как да кажем? — „усмирителни обстоятелства“.

— И как предлагате да направим това?

— Струва ми се, че някъде в тази крепост имате една заключена стая, за която отдавна се говори, че била обитавана от духове, нали?

— Да, така е. Прислугата отказваше да влиза в нея и моите служители настоятелно я избягваха, така че сега тя не се използва за нищо. Сега съм я оставил да стои така и не е имало повод да я отваряме отново.

— Но не смятате ли, че е под достойнството на един от най-силните воини във владенията на Токугава, какъвто сте вие, Икеда Терумаса, да има в крепостта си стая, която светлината никога не огрява?

— Никога не съм гледал на това така.

— Да, но хората така приемат тези неща. Това се отразява на името и влиянието ви. Предлагам да пуснем там малко светлина.

— Хм.

— Ако ми позволите да се възползвам от помещението, ще затворя Такедзо там, докато съм готов да му простя. Достатъчно е живял в пълна тъмнина. Нали чу това, Такедзо?

Младежът не издаде нито звук, но Терумаса започна да се смее и добави:

— Добре!

По взаимното отношение на двамата бе очевидно, че онази нощ в храма Такуан каза на Аоки Тандзаемон истината. Двамата с Терумаса, последователи на дзен, изглежда бяха в приятелски, почти братски отношения.

— След като го заведете в новото му жилище, защо не дойдете при мен в павилиона за чай? — попита Терумаса монаха, докато се изправяше да си тръгва.

— О, нима отново сте намислил да покажете колко сте несръчен в чайната церемония?

— Не е честно да говорите така, Такуан. Напоследък наистина започвам да разбирам тънкостите на това изкуство. Елате по-късно и ще ви докажа, че вече не съм само тромав воин. Ще ви чакам.

С тези думи Терумаса се оттегли във вътрешността на жилището си. Макар нисък — едва пет лакти — присъствието му сякаш изпълни цялата многоетажна крепост.

Високо в главната кула, където се намираше стаята с призраците, винаги цареше пълен мрак. Тук годишните времена не се сменяха — нямаше пролет, нямаше есен, не достигаше и звук от ежедневния живот. Имаше само една малка лампа, на която се виждаше бледият, с прежълтели страни Такедзо.

На ниската маса пред него лежеше отворен топографския дял от „Изкуството на войната“ на Сун Цзъ.

Сун Цзъ казва:

Между земните форми
някои са проходими,
някои ни забавят,
някои ни спират,
някои са стръмни,
някои са далечни.

Винаги щом стигнеше до място, което, като това, особено му се харесаше, Такедзо започваше да го препрочита на глас, подобно на молитвен напев.

Който познава изкуството на боеца, не е объркан в движенията си. Той действа и нищо не го сдържа.

Ето защо Сун Цзъ казва: „Който познава себе си и познава своя враг, без страх побеждава. Който познава небето и земята, побеждава всичко.“

Щом очите му се премрежеха от умора, той ги изплакваше с хладка вода от малкия съд, който държеше до себе си. Ако маслото свършеше и фитилът на лампата започнеше да пращи, просто го изгасваше. Около масата имаше планина от книги, някои на японски, други — на китайски. Книги по дзен, томове върху японската история. Такедзо направо се беше заринал в такива учени писания. Всички бяха заети от сбирката на господаря Икеда.

Когато го осъди да бъде затворен, Такуан каза:

— Можеш да четеш, колкото искаш. Един прочут духовник от старо време е казал: „Потапям се в светите писания и изчитам хиляди томове. Щом се отделя от тях, разбирам, че сърцето ми вижда повече, отколкото преди.“ Приеми тази стая като твоя майчина утроба и се приготви да се родиш наново. Ако я гледаш само с очите си, не ще видиш повече от една неосветена, затворена килия. Погледни я обаче пак, по-внимателно. Гледай с ума си и разсъждавай. Тази стая може да стане източник на просветление, също като извора на знание, който мъдреците от миналото са намирали и обогатявали. От теб зависи да решиш дали това ще бъде стая на мрака или на светлината.

Такедзо от дълго време бе спрял да брои дните. Ако беше студено, значи е зима; ако е горещо — лято. Не знаеше почти нищо, освен това. Въздухът оставаше все така тъмен и застоял; смяната на годишните времена не засягаше живота му. Почти сигурен беше, обаче, че следващия път, когато лястовиците дойдат да свият гнезда в закритите оръдейни прозорци на кулата, ще настъпи пролетта на неговата трета година в утробата.

— Ще стана на двайсет и една — каза си той. Обзе го жал и опечален простена: — И какво съм направил за тези двайсет и една години?

Понякога спомените от предишните години безжалостно го обсаждаха и го потапяха в тъга. Стенеше и ридаеше, блъскаше и риташе, понякога хлипаше като малко дете. Цели дни минаваха в терзание, което, веднъж утихнало, го оставяше изчерпан и безжизнен, с разрошена коса и разкъсано сърце.

Най-сетне чу един ден лястовиците, които се връщат под стряхата на кулата. За пореден път пролетта долиташе откъм морето.

Скоро след пристигането й един необичайно, почти болезнено звучащ глас попита:

— Такедзо, добре ли си?

Познатата глава на Такуан се появи на върха на стълбата. Стъписан и прекалено развълнуван, за да издаде звук, Такедзо сграбчи ръкава на кимоното на монаха и го издърпа вътре в стаята. Прислужникът, който му носеше храна, нито веднъж не бе промълвил и дума. Преливаше от радост, че чува гласа на друг, особено пък на този човек.

— Току-що се връщам от път — каза Такуан. — Сега караш тук трета година и реших, че след толкова дълго пребиваване в утробата трябва вече да си доста зрял.

— Благодарен съм ви за добрината, Такуан. Сега разбирам това, което направихте. Как въобще ще мога да ви се отблагодаря?

— Да се отблагодариш на мен ли? — рече недоверчиво монахът. После се засмя. — При все че си нямал с кого да разговаряш; освен със себе си, все пак си се научил да говориш като човек! Хубаво! Днес ще напуснеш това място. Отсега нататък пази спечеленото с труд просветление като най-скъпото, което имаш. То ще ти е нужно, когато излезеш в света при събратята си.

Такуан поведе Такедзо — в този вид, в който си беше — да се срещне с господаря Икеда. Макар при предишната среща да бе приет в градината, сега за него беше приготвено място на самата тераса. След поздравите и няколко общи въпроса на учтивост Терумаса побърза да помоли Такедзо да му служи като васал.

Той отказа. Обясни, че е много поласкан, но не смята, че още е дошло времето да постъпва на служба при някой даймио.

— А ако остана в тази крепост — продължи той, — в затворената стая навярно всяка нощ ще започнат да се появяват призраци, както всички говорят, че ставало.

— Защо казвате това? Да не са идвали да ви правят компания?

— Ако вземете една лампа и внимателно огледате стаята, по вратите и гредите ще видите черни петна. Приличат на лак, но не са. Това е човешка кръв, най-вероятно — пролятата кръв на моите предци Акамацу, които са били разгромени в тази крепост.

— Хм. Може да сте напълно прав.

— Видът на тези петна ме хвърляше в ярост. Кръвта ми кипваше при мисълта, че моите предци, които някога са владеели цялата околност, са били накрая изтребени и душите им просто били разнесени на посоки от есенните ветрове. Умрели са от неестествена смърт, но родът им е бил могъщ и може пак да се възроди.

— Същата кръв тече и в моите жили — продължи той и очите му заблестяха. — При все че съм тъй недостоен, аз съм издънка на същия род и ако остана в крепостта, призраците може да се събудят и да се опитат да ме достигнат. В известен смисъл това вече стана и те ми показаха в онази стая кой съм аз всъщност. Но тези призраци могат да причинят безпорядък, навярно дори и метеж, и даже да предизвикат нова кървава баня. Пред хората от цялата тази област съм задължен да не изкушавам моите предци да си отмъстят.

Терумаса кимна.

— Разбирам за какво говорите. По-добре е, ако напуснете крепостта. Но къде ще отидете? Възнамерявате да се върнете в Миямото ли? Да прекарате живота си там?

Такедзо мълчаливо се усмихна.

— Иска ми се малко да постранствам сам.

— Разбирам — отвърна господарят и се обърна към Такуан. — Погрижете се да получи пари и подходящо облекло — заръча му той.

Такуан се поклони.

— Позволете да ви благодаря за добрината към момчето.

— Такуан! — засмя се Икеда. — Досега не си ми благодарил за нещо два пъти!

— Май наистина е така — засмя се Такуан. — Няма да се повтори.

— Добре е за него да странства, докато е още млад — продължи Терумаса. — Но сега, когато потегля сам — прероден, както вие казахте — той трябва да получи ново име. Нека да е Миямото, за да не забрави никога родното си място. Отсега, Такедзо, наричайте себе си Миямото.

Ръцете на Такедзо веднага се прилепиха към пода. Той се поклони дълбоко и продължително.

— Да, господине, така ще бъде.

— Трябва да смениш и първото си име — намеси се Такуан. — Защо да не четеш китайските знаци на името си не като „Такедзо“, а като „Мусаши“. Може да продължиш да се подписваш като по-рано. Подобава обаче всичко в този ден на твоето прераждане да започне наново.

Терумаса, който вече бе изпаднал в много добро настроение, въодушевено кимна в знак на одобрение.

— Миямото Мусаши! Хубаво име, много хубаво. Да пием за него.

Преместиха се в друга стая, поднесоха им саке и Такедзо и Такуан останаха да разговарят с негово височество до късно през нощта. При тях дойдоха и няколко от служителите на Терумаса. Накрая Такуан стана на крака и изпълни един старинен танц. Беше опитен в това изкуство и изразителните му движения пресъздадоха цял въображаем свят на насладата. Такедзо, вече Мусаши, го гледаше с възхищение, уважение и радост, докато всички продължаваха да пият.

На следващия ден двамата напуснаха крепостта. Мусаши правеше първите си стъпки в един нов живот, живот на самообладание и обучение в бойните изкуства. През време на своето тригодишно затворничество той се изпълни с решимост да овладее Изкуството на войната.

Такуан имаше собствени планове. Решил беше да пообиколи селата и сега, както каза, бе дошло времето пак да се разделят.

Щом стигнаха в града вън от крепостните стени, Мусаши се накани да се сбогува, но монахът го хвана за ръкава и каза:

— Няма ли някой, когото да искаш да видиш?

— Кой?

— Огин?

— Тя още жива ли е? — попита той изумен.

Дори по време на сън не забравяше за милата си сестра, която толкова дълго му беше като майка.

Такуан му разказа, че когато преди три години той нападна укреплението в Хинагура, Огин наистина била вече изведена оттам. Макар да не била обвинена в нищо, не й се искало да се върне у дома и вместо това останала да живее при някакъв роднина в едно село на околията Сайо. Сега била там и се чувствала добре.

— Не искаш ли да я видиш? — попита Такуан. — Тя с голямо нетърпение очаква да се срещне с теб. Преди три години й казах, че може да те смята за мъртъв, тъй като в известен смисъл наистина си. Но й казах също, че след три години ще й доведа нов брат, различен от стария Такедзо.

Мусаши долепи длани и ги вдигна пред главата си, както ако се молеше пред някоя статуя на Буда.

— Вие се грижихте не само за мен — каза той с дълбоко вълнение, — но и за благополучието на Огин. Вие сте наистина състрадателен мъж, Такуан. Не мисля, че някога ще мога да ви благодаря за всичко сторено.

— Един начин да ми благодариш ще е да ме оставиш да те отведа при сестра ти.

— Не… Не, не мисля, че трябва да отивам. Това, че чух от вас как е тя, е все едно, че съм я видял.

— Със сигурност искаш да я видиш с очите си, макар и за няколко минути.

— Не, не мисля. Аз наистина умрях, Такуан и се чувствам като прероден. Не смятам, че сега е време да се връщам към миналото. Това, което трябва да направя, е да прекрача решително в бъдещето. Едва съм намерил пътя, по който трябва да тръгна. Когато съм напреднал малко към знанието и съвършенството, които диря, навярно ще си оставя време да отдъхна и да се обърна назад. Сега обаче не.

— Разбирам.

— Трудно ми е да намеря думи да го кажа, но се надявам бездруго да ме разберете.

— Ясно ми е. Радвам се да те видя така твърдо устремен към целта. Продължавай да следваш пътя си.

— Сега ви казвам „довиждане“, но някой ден, ако по пътя не намеря смъртта си, ще се срещнем отново.

— Да, да. Ако ни се удаде да се видим, нека обезателно да се възползваме. — Такуан се извърна, направи една крачка и се спря. — О, да. Допускам, трябва да те предупредя, че преди три години Осуги и чичо Гон тръгнаха от Миямото да търсят теб и Оцу. Решени бяха да не се върнат, преди да са си отмъстили и макар сега да са още по-стари, все така се опитват да влязат в следите ти. Може да ти създадат някои неудобства, но не смятам, че могат да причинят големи неприятности. Не им обръщай много внимание.

— И — продължи той, — остава Аоки Тандзаемон. Не вярвам някога да си чувал името му, но той беше натоварен да те издири. Може това да няма нищо общо с каквото ти и аз сме говорили или правили, но този славен самурай успя да се посрами, като следствие на което завинаги бе освободен от служба при господаря Икеда. И той без съмнение се скита някъде наоколо. — Такуан стана сериозен. — Пътят ти няма да бъде лесен, Мусаши. Внимавай, докато се движиш по него.

— Ще се постарая — усмихна се младежът.

— Е, това, струва ми се, е всичко. Аз ще тръгвам.

Такуан се извърна и закрачи на запад. Не погледна повече назад.

— Всичко добро — извика подире му Мусаши.

Остана прав на кръстопътя да гледа как сянката на монаха се отдалечава, докато се загуби от погледа. После, повторно останал сам, се упъти на изток.

„Сега ми остава само тази сабя, помисли си. Това е единственото на света, на което ще трябва да се уповавам.“ Сложи ръка на дръжката на оръжието и се закле пред себе си: „Ще живея, както тя повелява. Ще я смятам за моя душа и като се уча да я овладявам, ще се стремя да направя себе си по-добър, да стана по-благороден и по-мъдър човек. Такуан следва Пътя на дзен, аз ще следвам Пътя на меча. Трябва да направя от себе си човек, по-добър дори от него.“

В крайна сметка, разсъди Мусаши, той е все още млад. Не е прекалено късно.

Крачките му бяха отмерени и силни, погледът — пълен с младост и надежда. От време на време повдигаше ръба на широката си сламена шапка и вперваше очи надолу по дългия път, в бъдещето — неизвестната пътека, по която всички хора са длъжни да минат.

Не беше стигнал далеч — всъщност, беше точно в покрайнините на Химеджи — когато от другата страна на моста Ханада някаква жена се затича към него. Той присви очи срещу слънцето.

— Това си ти! — извика Оцу и се вкопчи в ръкава му.

От изненада Мусаши си пое шумно дъх.

Гласът на момичето беше пълен с укор.

— Нали не си забравил, Такедзо? Не си ли спомняш името на този мост? Да не ти е избягало от ума, че обещах да те чакам тук, колкото и дълго да трае това?

— Ти си чакала тук през последните три години ли?

Беше изумен.

— Да. Осуги и чичо Гон ме настигнаха, веднага след като се разделихме. Бях болна и трябваше да си почина. Почти се убих, но се измъкнах. Чакам тук от около двайсет дни, след като се сбогувахме в прохода Накаяма.

Посочи към една работилница за кошници в края на моста, съвсем обикновено крайпътно магазинче, което продава на пътниците вещи за спомен, и продължи:

— Разказах на хората там историята си и те имаха добрината да ме вземат като един вид помощничка. Така можах да остана и да те чакам. Днес е деветстотин и седмия ден и аз удържах обещанието си. — Впери поглед в лицето му в опит да отгатне какво мисли. — Нали ще ме вземеш със себе си?

Истината, разбира се, беше, че Мусаши нямаше намерение да взема със себе си нито нея, нито който и да било другиго. Тъкмо сега той бързаше да се отдалечи, за да избяга от мисълта за своята сестра, която така му се искаше да види и към която така го теглеше.

През възбудения му ум се понесоха въпроси: „Какво мога да направя? Как мога да се впусна в моето търсене на истина и знание заедно с една жена — всъщност с когото и да било, — която през цялото време ще ме отвлича? А точно това момиче в крайна сметка все още е сгодено за Матахачи.“ Не можа да попречи на мислите да се изпишат върху лицето му.

— Да те взема с мен ли? Къде да те взема? — попита я направо той.

— Където и да отиваш.

— Аз тръгвам на дълго, трудно пътешествие, не на разходка!

— Няма да ти преча с нищо. И съм готова да понасям трудности.

— Трудности ли? Колко?

— Толкова, колкото трябва.

— Не в това е работата. Как мога да овладея Пътя на самураите, ако с мен се влачи някоя жена, Оцу? Няма ли да е смешно. Хората ще говорят: „Вижте Мусаши, трябва му кърмачка да се грижи за него“.

Тя го дръпна по-силно за кимоното и като дете увисна на него.

— Пусни ми ръкава — нареди той.

— Не, няма! Ти ме излъга, така ли?

— Кога съм те излъгал?

— В прохода. Обеща да ме вземеш със себе си.

— Това беше преди векове. Тогава не мислех като говоря и нямах време да ти обяснявам. Освен това хрумването не беше мое, твое беше. Бързах да вървя, а ти нямаше да ме пуснеш, докато не обещая. Примирих се с каквото каза, понеже нямах избор.

— Не, не, не! Не може да мислиш това, което говориш, не може — извика тя и го притисна към перилото на моста.

— Пусни ме! Хората гледат.

— Нека! Когато беше вързан на кедъра, те попитах дали искаш да ти помогна. Беше толкова щастлив, че на два пъти ми каза да прережа въжето. Не отричаш, нали?

Опитваше се да бъде последователна в доводите си, но сълзите й измениха. Първо изоставена като пеленаче, после захвърлена от годеника си, а сега това. Мусаши, който знаеше колко сама е тя на този свят и дълбоко й съчувстваше, макар и външно по-сдържан, остана с вързан език.

— Пусни ме! — каза той, за да приключи всичко. — Посред бял ден е и хората ни гледат. Да не искаш да правим зрелище на тези безделници?

Тя пусна ръкава му и ридаеща се опря на перилата. Лъскавата коса падаше върху лицето й.

— Прощавай — прошепна. — Не биваше да казвам всичко това. Моля те, забрави го. Не си ми длъжен за нищо.

Мусаши се наведе над нея, дръпна с двете си ръце косата от лицето й и я погледна в очите.

— Оцу — каза той нежно. — През цялото време, докато си чакала, чак до днес, аз бях затворен в кулата на крепостта. За три години дори не видях слънцето.

— Да, чух за това.

— Ти си знаела?

— Такуан ми каза.

— Такуан? Казал ти е всичко?

— Така смятам. Припаднах на дъното на една урва близо до чайната „Микадзуки“. Бягах от Осуги и чичо Гон. Такуан ме спаси. Той ми помогна също да се уговоря за работата тук, в магазинчето. Това беше преди три години. И се отби няколко пъти. Тъкмо вчера дойде и пи чай. Не бях сигурна какво имаше предвид, но каза: „В тази работа има мъж и жена, значи кой може да каже как ще свърши всичко?“

Мусаши отпусна ръце и се вгледа в пътя, който водеше на запад. Запита се дали ще види пак човека, който спаси живота му. И отново остана поразен от загрижеността на Такуан за ближните, която му се стори всеобхватна и съвсем свободна от себичност. Мусаши разбра колко тесногръд е бил самият той, колко дребнаво е било да смята, че монахът изпитва особено съчувствие само към него; та неговата щедрост засягаше и Огин, Оцу, всеки, който е в нужда и на когото той смята, че може да помогне.

„В тази работа има мъж и жена…“ Думите на монаха към Оцу се загнездиха в ума на Мусаши. Беше зле подготвен за такова бреме, тъй като в купищата книги, в които се бе вдълбочавал през тези три години, нямаше и дума за положение като това, в което сега се оказа. Дори Такуан е избегнал да се меси в отношенията между него и Оцу. Да не би той да е искал да каже, че връзките между мъже и жени трябва да се определят само от двамата, които сами са засегнати? Да не би да е имал предвид, че тук не важат правила, както в Изкуството на войната? Че няма безотказен начин да се победи? Или това е било замислено като изпитание за Мусаши, задача, която той сам ще бъде в състояние да реши?

Потънал в мисли, той впери очи във водата, която течеше под моста.

Оцу се загледа в лицето му, сега сдържано и спокойно.

— Кошничарят обеща да ми позволи да си тръгна, когато пожелая. Просто ще ида да му обясня всичко и после ще си събера нещата. Връщам се след минута.

Мусаши постави ръката си върху нейната, малка и бяла, опряна сега на перилото.

— Чуй — рече той тъжно. — Умолявам те, само спри и размисли.

— За какво има да мисля?

— Казах ти. Просто сега съм станал нов човек. Стоях в онази задушна килия три години. Четох книги. Мислих. Крещях и виках. После светлината изведнъж ме озари. Разбрах какво значи да си човек. Сега имам ново име, Миямото Мусаши. Искам да се посветя на учение и да овладея себе си. Искам всеки миг и час да работя, за да направя себе си по-добър. Сега знам колко далеч ще трябва да отида. Ако избереш да свържеш живота си с моя, никога няма да си щастлива. Няма да има нищо освен трудности и с течение на времето няма да става по-лесно. Ще бъде все по-трудно и по-трудно.

— Когато говориш така, чувствам те по-близък от всякога. Сега съм убедена, че съм права. Намерила съм по-добър мъж, отколкото бих могла, дори да бях търсила през целия си останал живот.

Мусаши видя, че само прави нещата по-лоши.

— Съжалявам, не мога да те взема със себе си.

— Е, тогава аз просто ще те следвам. Стига да не ти преча при обучението, с какво мога да те обременя? Дори няма да разбереш, че съм наблизо.

Той не можа да намери какво да отговори.

— Няма да те тревожа. Обещавам.

Мусаши продължи да мълчи.

— Значи може, нали? Само почакай, след миг се връщам. И много ще се ядосам, ако се опиташ да се измъкнеш.

Оцу се затича към кошничарницата.

Мусаши си помисли да пренебрегне всичко и също да побегне, но в обратна посока. Макар да бе решен да го направи, краката му не пожелаха да се помръднат.

— И запомни, да не се опиташ да се измъкнеш! — извика Оцу, като се обърна назад.

Тя се усмихна, на бузите й се появиха трапчинки и Мусаши, без сам да иска, кимна. Останала доволна от това, тя се изгуби в работилницата.

Ако се канеше да избяга, сега бе времето за това. Сърцето му казваше да го направи, но тялото му още се сковаваше от спомена за хубавите трапчинки и умолителния поглед на Оцу. Колко трогателна е тя! Със сигурност никой на този свят, освен сестра му, не го обича толкова. А и за него самия не можеше да се каже, че не я харесва.

Погледна към небето, погледна към водата и смутен и объркан, отчаяно стисна перилото. Скоро от моста в течението изпопадаха малки късчета дърво.

Оцу се появи повторно в нови сламени сандали, светложълти гети и голяма пътна шапка, вързана под брадичката с алена панделка. Никога не бе изглеждала по-красива.

Мусаши обаче никъде не се виждаше.

Извика стъписана и избухна в сълзи. След това погледът й падна на тази част от перилото, от която бяха попадали късчетата дърво. Там, изрязан с върха на кинжал, ясно се четеше надпис: „Прости ми. Прости ми.“

Книга втора

Вода

Училището Йошиока

„Животът днес не знае нашето утре…“

В началото на седемнадесети век всички в Япония, и простолюдието, и управниците, чувстваха, че животът е нещо, което непрекъснато се променя. Прочутият пълководец Ода Нобунага, заложил основите за обединението на Япония от Тойотоми Хидейоши, в кратко четиристишие даде израз на това усещане:

Човешките ни петдесет години
са само мимолетен сън
сред вечното ни лутане
в безкрая от прераждания.

Загубил битка с един от собствените си военачалници, който го нападна във внезапен пристъп на ярост, четиридесет и осем годишният Нобунага се самоуби в Киото. След около двадесет години, някъде към 1605-та, непрестанните схватки между даймио практически бяха приключили, а Токугава Иеясу беше шогун вече две години. Уличните фенери на Киото и Осака светеха така, както през най-добрите години на шогуната Ашикага. Преобладаващото настроение беше празнично и весело.

Въпреки това малцина вярваха, че мирът ще се задържи. Продължилите повече от сто години междуособици дотолкова бяха изопачили погледа на хората върху живота, че бяха способни само да гледат на настъпилото примирие като на нещо крехко и мимолетно. Столицата процъфтяваше, но напрежението от неизвестното бъдеще изостряше апетита на хората за веселия.

Макар и все още да държеше положението в свои ръце, Иеясу официално се оттегли от поста шогун. Докато бе все още достатъчно силен, за да контролира останалите даймио и да защитава фамилния стремеж за надмощие, той увенча с титлата си своя трети син, Хидетада. Говореше се, че новият шогун скоро ще посети Киото, за да изкаже почитта си пред императора. Но беше обществена тайна, че пътуването му на Запад означаваше повече от обикновена проява на любезност. Неговият най-голям възможен враг, Тойотоми Хидейори, беше син на Хидейоши, способния следовник на Нобунага. Хидейоши бе направил всичко възможно, за да остави властта на рода Тойотоми, докато Хидейори порасне достатъчно, за да я поеме в свои ръце. Все пак Иеясу победи при Секигахара. Хидейори все още обитаваше крепостта в Осака, и макар че Иеясу, вместо да го изгони, му позволи да се радва на един приличен годишен доход, той знаеше, че Осака, като място, където могат да се съберат силите на съпротивата, е най-голямата заплаха. С това бяха наясно и още много феодали. За да се осигурят срещу загуби, те плащаха данъци едновременно на Хидейори и на шогуна. Често се споменаваше, че последният притежава достатъчно крепости и злато, за да наеме, стига да поиска, всеки свободен самурай — ронин, както ги наричаха — в страната.

Празни разсъждения върху политическото бъдеще витаеха във въздуха на Киото.

— Рано или късно войната ще избухне.

— Въпрос на време.

— Тези улични фенери може и да не светят утре.

— Защо да се тормозим? Каквото става да става.

— Да се забавляваме, докато можем!

Дейният нощен живот и процъфтяващите квартали на удоволствията бяха очевидно доказателство, че голяма част от населението прави точно това.

Сред така настроените хора беше и група самураи, които точно завиваха към улица Шиджо. Вървяха покрай дълга бяла стена, отвела ги до впечатляваща порта, над която се надвесваше внушителен покрив. На дървена, почерняла от времето табелка, едва се четеше надписът „Йошиока Кемпо — Киото. Боен наставник на Шогуните Ашикага.“

Осмината млади самураи приличаха на хора, които въртят сабята по двадесет и четири часа на ден без почивка. Някои носеха, освен обичайните две стоманени саби, и по една дървена. Други бяха въоръжени с копия. Имаха суровия вид на хора, които при първия повод ще се впуснат в кръвопролитие. Имаха каменни лица. В погледите им се четеше заплаха. Сякаш винаги бяха готови да избухнат в гняв.

— Млади учителю, къде ще ни заведете тази нощ? — гълчаха те, скупчени около него.

— Където и да е, само не там, където бяхме вчера — строго отвърна той.

— Но защо? Всичките онези жени си падаха по вас. Те почти не забелязаха, че и ние сме там.

— Може би той има право — вметна някой. — Защо да не опитаме някъде другаде. Някъде, където не познават Младия учител или някой от нас.

Кряскащи и каращи се, те изглеждаха изцяло погълнати от въпроса къде ще пият и блудстват тази нощ.

Излязоха на осветено място на брега на река Камо. Земята там от години беше неизползвана и обрасла с бурени — сигурен признак на опустошенията от войната. С настъпването на мира, обаче, цената й изведнъж се покачи.

Разнебитени къщурки бяха разхвърляни тук-там. Над вратите им висяха раздърпани червени и бледожълти пердета. Пред праговете им леки жени продаваха телата си. Момичета от областта Тамба, небрежно белосали лицата си, подсвиркваха на минувачите. Това бяха жалки нещастници, продавани на партиди. Те свиреха на своите шамисени — популярен напоследък инструмент — пееха мръсни песни и се смееха.

Младият учител се казваше Йошиока Сеиджуро. Върху стройното му тяло се спускаше красиво тъмнокафяво кимоно. Скоро след като навлязоха в района на бардаците, той се обърна и каза на един от спътниците си:

— Тоджи, купи ми сламена шапка.

— Предполагам такава, която да закрива лицето ти?

— Да.

— Тук не ти трябва шапка, нали?

— Ако не ми трябваше, нямаше да те карам да ми купиш! — нетърпеливо му се озъби Сеиджуро. — Не се стремя хората да видят сина на Йошиока Кемпо да се мотае на подобно място.

Тоджи се изсмя.

— Но една шапка само би привлякла вниманието. Всички жени наоколо знаят, че щом криеш главата си под шапка, сигурно си от добро семейство, а може и да си богаташ. Разбира се, има и други причини, поради които не биха допуснали да си отидеш. Но тази с една от тях.

Както винаги, Тоджи едновременно се шегуваше със своя учител и го ласкаеше. Той се обърна, заповяда на един от мъжете да донесе шапката и зачака, докато последният си проправяше път сред фенерите и веселящите се хора. Когато поръчката пристигна, Сеиджуро сложи шапката на главата си и се почувства по-спокоен.

— С тази шапка повече от всякога приличаш на конте — отбеляза Тоджи. Обръщайки се към другите, той продължаваше с ласкателствата. — Вижте, жените излизат пред праговете, за да го видят по-добре.

И без комплиментите на Тоджи, Сеиджуро изглеждаше чудесно. Провесил две идеално излъскани ножници на кръста си, той излъчваше достойнството и класата, които можеше да се очакват от син на добро семейство. Сламената шапка не можеше да попречи на жените да му подвикват, докато минаваше край тях.

— Ей, ти, хубавецо, защо се криеш под тази глупава шапка!?

— Хайде, ти там, искам да видя какво криеш.

— Е, не бъди срамежлив, покажи ни лицето си.

Сеиджуро откликваше на тези закачливи подвиквания, като се опитваше да изглежда още по-висок и внушителен. Тоджи съвсем отскоро го беше убедил да се появи на подобно място. И той все още се притесняваше да не бъде видян. Най-голям син на прочутият майстор на сабята Йошиока Кемпо, той никога не бе изпитвал недостиг на средства. Но доскоро не познаваше тъмната страна на живота. Впечатлението, което правеше, караше сърцето му да бие по-силно. Все още се срамуваше достатъчно, за да изпитва необходимост да се скрие, макар че като разглезен богаташки син винаги беше излаган на показ. Ласкателствата на спътниците му, както и задявките на жените около него, се просмукваха в сърцето му като сладка отрова.

— Хей, та това е Учителят от улица Шиджо? — възкликна една от жените. — Защо криеш лицето си? Никого не можеш да заблудиш.

— Откъде ме познава тази жена? — изръмжа Сеиджуро на Тоджи, преструвайки се на обиден.

— Много просто — каза жената, преди Тоджи да отвори уста. — Всеки знае, че хората от училището Йошиока харесват този тъмнокафяв цвят. Затова и му викат „цвят Йошиока“. И да ти кажа, тук всички го знаят.

— Така е, но както сама каза, много хора носят дрехи в такъв цвят.

— Да, но не всички имат на кимоната си герба с трите кръга.

Сеиджуро погледна ръкава си.

— Трябва повече да внимавам — каза си той, когато усети, как една ръка, подала се през зарешетения прозорец, се протяга към него и хваща кимоното му.

— Виж ти, виж — каза Тоджи, — скрил лицето си, пък забравил емблемата. Сигурно е искал да го познае някой. Мисля, че сега вече наистина ще трябва да влезем тук.

— Прави каквото щеш — каза обърканият Сеиджуро, — но я накарай да ми пусне ръкава.

— Пусни го, жено, — скара й се Тоджи. — Нали го чу, каза, че влизаме!

Учениците се скупчиха под навеса. Стаята, в която влязоха, беше толкова безвкусно украсена с цинични картини и цветя, че на Сеиджуро му беше трудно да се отпусне. Останалите така и не обърнаха внимание на мизерната обстановка.

— Донесете саке! — заповяда Тоджи, допълвайки поръчката с други деликатеси.

След като храната дойде, Уеда Рьохей, равен по майсторство на Тоджи, се провикна:

— Доведете жените! — по същия груб начин, както Тоджи поръча храната и пиенето.

— Хей, старият Уеда каза да докарате жените! — извикаха останалите в хор, като имитираха гласа на Рьохей.

— Не обичам да ме наричат стар — възрази намръщено Рьохей. — Вярно е, че съм в това училище най-дълго от всички, но в косата ми няма нито един бял косъм.

— Сигурно я боядисваш.

— Който го каза, да излезе напред и за наказание да изпие една чаша!

— Много е сложно. Направо хвърли пиенето насам!

Чашата със саке хвръкна във въздуха.

— Ето и компенсацията — още една чаша във въздуха.

— Хей, нека някой да танцува!

— Танцувай ти, Рьохей! — провикна се Сеиджуро. — Танцувай и ни покажи колко си млад!

— Готово, Учителю. Гледай! — той отиде до края на терасата, завърза червена престилка на главата си, втъкна цвете във възела и взе една метла.

— Хей, вижте, тоя се готви да ни изиграе танца на Девицата от Хида! Да чуем и песента, Тоджи!

Той покани всички да се присъединят и те започнаха да тактуват по чиниите с пръчките за храна, а един удряше с машата по ръба на мангала.

През бамбуковия плет,
бамбуковия плет,
бамбуковия плет,
видях дългополо кимоно,
дългополо кимоно в снега…

Заглушен от пляскания след първия стих, Тоджи се поклони, а жените, акомпанирайки си на шамисени, продължиха песента откъдето той спря:

Момичето, видяно вчера
го няма днес.
Това, което гледам днес,
не ще изглежда тъй и утре.
Какъв ще бъде утрешният ден не знам,
но искам да я любя днес.

В друг ъгъл на стаята един от учениците подаваше огромна купа саке на свой приятел с думите:

— Защо не пробваш да я изпиеш наведнъж?

— Не, благодаря.

— Не, благодаря? Наричаш се самурай, а дори не можеш да изпиеш това?

— Разбира се, че мога. Но ако аз го изпия, ще трябва и ти да сториш същото!

— Готово!

Състезанието започна. Двамата залочиха като коне на водопой, а от устите им се лееше саке. След около час и двамата вече повръщаха. Останалите лежаха безжизнени и гледаха празно с кръвясали очи.

Един от тях, буен по природа, който колкото повече пиеше, толкова повече се разбесняваше, занарежда:

— Има ли някой в тази страна, освен Младия учител, който наистина да владее техниките на училището Кьохачи? Ако има такъв… хлъц… искам да го видя… О-оп!

Друг здравеняк, седнал до Сеиджуро, се изсмя и изрече на пресекулки:

— Тоя се подмазва на Младия учител. Има и други училища по бойни изкуства, освен тези в Киото. И Йошиока не е непременно най-доброто. Училището на Тода Сейген също е в Киото. Това на Огасавара Геншинсай е в Китано. Да не забравяме и Ито Итосай в Ширакава, макар че той не приема ученици.

— Какво пък толкова им е хубавото на всички тях?

— Казвам ти, че не трябва да се мислим за единствените майстори на сабята в света.

— Тъпо копеле! — изкрещя един, чиято чест бе засегната от тези думи. — Я ела насам!

— Така ли? — отвърна язвително критикуващият и се изправи.

— Ти си ученик в училището на Йошиока Кемпо, а го подценяваш?

— Не го подценявам! Само казвам, че нещата не са такива, каквито бяха в доброто старо време, когато Учителят обучаваше шогуните и беше признат за най-великия майстор на сабята. Днес много повече хора вървят по Пътя на меча. Не само в Киото, но също и в Едо, Хитачи, Ечидзен, в западните области, в Кюсю — из цялата страна. Това, че Йошиока Кемпо беше толкова известен, не е причина Младият учител и ние да се смятаме за най-добрите живи майстори на сабята. Това просто не е вярно! Защо да мамим сами себе си?

— Тъпак! Мислиш се за самурай, а те е страх от другите!

— Кой го е страх? Само казвам, че трябва да не се самозабравяме.

— Кой си ти, та да правиш такива предупреждения?

С тези думи засегнатият ученик блъсна другия в гърдите, поваляйки го на земята.

— Искаш да се бием ли? — изръмжа падналият. — Добре, готов съм.

По-старшите, Джион Тоджи и Уеда Рьохей, се намесиха.

— Престанете, вие двамата!

Изправени на крака, те разтърваха мъжете и се опитаха да ги успокоят.

— Съвземи се!

— Всички разбираме какво ви е!

Още няколко чаши саке, и нещата се поуталожиха. Подстрекателят продължи още известно време да възхвалява себе си и останалите, докато критикуващият, прегърнал Рьохей, през сълзи му обясняваше случилото се.

— Говорех само заради честта на училището — изхлипа той. — Ако продължават с тези ласкателства, доброто име на Йошиока Кемпо ще бъде съсипано. Унищожено, казвам ти!

Самият Сеиджуро оставаше сравнително трезвен. Свикнал да забелязва всичко, Тоджи каза:

— Не се забавляваш особено, както виждам.

— Аха. Мислиш ли, че те се веселят истински? Съмнявам се.

— Разбира се. Просто това е тяхното виждане за една весела вечер.

— Не разбирам, защо тогава се карат така?

— Слушай, защо не мръднем нанякъде? Някъде, където е по-спокойно. И на мен ми писна тук.

С израз на облекчение, Сеиджуро бързо се съгласи.

— Бих желал да отидем там, където бяхме снощи.

— Имаш предвид Йомоджи ли?

— Да.

— Там е доста по-уютно. През цялото време си мислех, че ти се ще да отидеш там. Но щеше да е истинско разхищение да заведеш цялата тая банда глупаци там. Затова ги доведох тук — поне е евтино.

— Да се измъкваме тогава. Рьохей ще се погрижи за останалите.

— Престори се, че отиваш до тоалетната. Аз ще те настигна след няколко минути.

Сеиджуро умело се измъкна. Никой не забеляза отсъствието му.

До една къща недалече, някаква жена, повдигната на пръсти, се опитваше да закачи на мястото му един фенер. Вятърът го беше угасил, и тя го свали, за да го запали отново. Беше се изпънала под стряхата, а току-що измитата й коса падаше свободно около лицето. Кичурите и сенките на огъня образуваха леко променящи се фигури по изпънатите й ръце. Вечерният бриз бе изпълнен с аромат на цъфнали сливи.

— Око! Да го закача ли вместо теб?

— О, та това е Младият учител — изненадано възкликна тя.

— Постой малко — когато мъжът дойде по-близо, тя видя, че не е Сеиджуро, а Тоджи.

— Така добре ли е? — попита той.

— Да, чудесно е, благодаря ти.

Но Тоджи хвърли още един поглед към фенера, реши, че е закачен накриво и го поправи още веднъж. Око не можеше да разбере как някои мъже, които неумолимо отказват да вършат каквото и да било в собствените си домове, са толкова внимателни и готови да помогнат, когато са на място като нейното. Те често сами отваряха и затваряха прозорците, оправяха си възглавниците и правеха още куп дребни нещица, които не биха и помислили да вършат под собствения си покрив.

Тоджи, правейки се, че не е чул думите й, въведе учителя си вътре.

Сеиджуро, едва седнал, каза:

— Ужасно тихо е тук.

— Ще отворя вратата към терасата — отвърна Тоджи.

Под тясната веранда се диплеха водите на река Такасе. На юг, отвъд малкия мост над улица Санджо, се намираха огромният квартал Зуисенин, мрачно разпрострелият се Терамаши — „Градът на Храмовете“ — и поле, обрасло с мискантус. Това беше близо до Каяхара, където хората на Тойотоми Хидейоши убиха съпругата, наложниците и децата на племенника му, ужасния регент Хидецугу. Тези събития все още се помнеха от мнозина.

Тоджи започна да нервничи.

— Все още е твърде тихо. Къде ли се крият жените? Изглежда нямат други клиенти тази нощ.

Беше малко неспокоен.

— Чудя се защо се забави толкова Око. Дори чай не ни донесе.

Когато нетърпението му нарасна дотолкова, че вече не го свърташе на едно място, той тръгна да провери защо чаят се бави още.

Тъкмо беше излязъл на терасата, когато почти връхлетя върху Акеми, която се приближаваше с позлатен поднос в ръце. Малката камбанка на пояса й зазвънтя, а тя извика:

— Внимавай! Заради теб ще разлея чая.

— Защо се забави толкова? Младият учител е тук. Мислех, че го харесваш.

— Виждаш ли, разлях малко. Ти си виновен. Иди да ми донесеш парцал.

— Ха! Не си ли доста нахална? Къде е Око?

— Гримира се, разбира се.

— Искаш да кажеш, че още не е готова?

— Ами, ние бяхме заети през деня.

— През деня ли? Кой е бил тук?

— Не е твоя работа. Пусни ме да мина.

Той се отмести. Акеми влезе в стаята и поздрави госта.

— Добър вечер. Радвам се, че се отбихте.

Сеиджуро се престори на равнодушен, погледна встрани и каза:

— А, ти ли си, Акеми. Благодаря ти за снощи.

Той беше объркан.

Тя взе от таблата един буркан, който приличаше на съд за кадене на тамян. Върху му постави глинена лула.

— Искаш ли да опиташ? — попита тя учтиво.

— Мислех, че напоследък пушенето е забранено.

— Да, но така или иначе, всички продължават да пушат.

— Добре, ще опитам.

— Ще ти я запаля.

Тя взе щипка тютюн от красива перлена кутийка и я натъпка в лулата с изящните си пръсти. После поднесе лулата към устата му. Сеиджуро, несвикнал да пуши, я пое доста непохватно.

— Хм, горчиво е, нали? — каза.

Акеми се закикоти.

— Къде изчезна Тоджи?

— Предполагам, че е в стаята на мама.

— Той май е влюбен в Око. Или поне така ми се струва. Подозирам, че понякога ви навестява и без мен, нали?

Акеми се засмя, но не отговори на въпроса му.

— Защо се смееш, мисля, че и майка ти го харесва.

— Наистина не бих могла да знам!

— О, сигурен съм! Напълно съм убеден! Добре е нагласено, нали? Две щастливи двойки — майка ти и Тоджи, ти и аз.

Като си придаде възможно най-невинен вид, той постави ръката си върху тази на Акеми, отпусната върху коляното й. Отначало тя го отблъсна, но това само направи Сеиджуро по-смел. Когато тя се приготви да стане, той обви с ръката си крехкото тяло и я придърпа към себе си.

— Не трябва да бягаш от мен — каза й, — няма да ти сторя нищо лошо.

— Пусни ме! — настоя тя.

— Добре, но само при условие, че останеш да седиш до мен.

— Сакето… Ще отида да донеса малко.

— Не искам саке.

— Но ако не го донеса, мама ще се ядоса.

— Майка ти е в другата стая и си прекарва чудесно с Тоджи.

Той се опита да потрие лицето си в нейното, докато тя се беше навела, но Акеми извърна глава и нададе истеричен вик за помощ.

— Мамо! Мамо!

Сеиджуро я пусна и тя изхвърча към задната част на къщата.

Той стоеше объркан. Чувстваше се самотен, но като че ли не искаше да се натрапва на момичето. Не знаеше какво да прави и извика високо:

— Отивам си вкъщи.

Тръгна надолу по външния коридор, а лицето му ставаше все по-червено, колкото повече слизаше.

— Млади учителю, къде отивате? Не ми казвайте, че си тръгвате.

Око се появи отзад, изникнала сякаш от небитието и се спусна към него. Докато го обгръщаше с ръка, той забеляза, че с прическата и грима й всичко е наред. Тя повика на помощ Тоджи и с общи усилия успяха да накарат Сеиджуро да се върне и отново да седне. Око донесе саке и се опита да го развесели. След това Тоджи доведе Акеми обратно в стаята. Когато видя колко унил е Сеиджуро, тя му се усмихна.

— Акеми, налей малко саке на Младия учител.

— Веднага, мамо — покорно каза тя.

— Нали виждаш каква е — каза Око. — Защо все се държи като дете?

— В това й е чара — млада е — отбеляза Тоджи, премествайки възглавницата си по-близо до масата.

— Но тя е вече на двадесет и една.

— На двадесет и една? Не предполагах, че е толкова голяма. Тя е толкова мъничка, че изглежда на не повече от шестнадесет-седемнадесет.

Внезапно почувствала се пълна с живот като рибка лещанка, Акеми възкликна:

— Нима? Това ме прави щастлива, защото искам цял живот да бъда на шестнадесет. Когато бях на шестнадесет, случи се нещо прекрасно.

— Какво ти се случи?

— О — тя притисна ръце към гърдите си, — не мога да го кажа на никой. Но все пак то се случи. Знаеш ли в коя област живеех тогава? Това беше в годината на битката при Секигахара.

Око се обърна към нея заплашително:

— Плямпало такова! Престани да ни отегчаваш с щуротиите си. Иди си вземи шамисена.

Леко намусена, Акеми се изправи и отиде да донесе инструмента си. Когато се върна, започна да свири и запя, повече за собствено удоволствие, отколкото за да забавлява гостите.

Щом ще е облачна
тази нощ
— нека да бъде.
Луната се крие.
Виждам света през сълзите си.

Като спря за миг, тя попита:

— Разбираш ли за какво пея, Тоджи?

— Не съм съвсем сигурен. Попей още малко.

Дори в най-непрогледния мрак
няма да изгубя пътя си.
Но, о, колко те харесвам!

— В крайна сметка, тя е на двадесет и една — каза Тоджи.

Сеиджуро, който седеше безмълвен, отпуснал глава върху ръката си, изведнъж се оживи и каза:

— Акеми, нека изпием заедно чаша саке.

Той подаде чашата и я напълни от съда, в който се подгряваше напитката. Тя я изпи до дъно, без да се замисли и смело му я подаде, за да си налее и той.

Някак изненадан, Сеиджуро каза:

— Ти знаеш как да пиеш, а?

След като на свой ред пресуши чашата, предложи й още една. Тя прие и с готовност я изпи. Очевидно недоволна от размера, тя донесе по-голяма чаша и през следващия половин час продължиха по същия начин — една чаша той, една тя.

Сеиджуро беше слисан. Тя изглеждаше като шестнадесетгодишно момиче, сякаш още никой не бе целувал устните й. В очите й се четеше свян. И при все това обръщаше чаша след чаша като мъж. Къде ли се побираше всичкото това пиене в нейното тъничко телце?

— Можеш да се откажеш вече — обърна се Око към Сеиджуро. — Незнайно защо, това дете може да се налива цяла нощ, без да се напие. Най-доброто, което можеш да направиш, е да я накараш да вземе шамисена си.

— Но това е толкова забавно! — каза Сеиджуро, който вече истински се веселеше.

Доловил странни нотки в гласа му, Тоджи го попита:

— Добре ли си? Сигурен ли си, че не ти дойде прекалено много?

— Няма значение. Знаеш ли, Тоджи, няма да се прибирам вкъщи тази нощ!

— Добре — отвърна Тоджи. — Можеш да останеш колкото нощи поискаш, нали, Акеми?

Тоджи намигна на Око, после я изведе в друга стая, където оживено започна да й шепне нещо. Каза, че щом Младият учител е в такова добро настроение, той сигурно ще пожелае да спи с Акеми. И че може да се получат неприятности, ако тя откаже. Но че, все пак, в подобни случаи майчинските чувства са най-важното нещо. Или с други думи — колко ще струва?

— И така? — попита грубо Тоджи.

Око постави пръст върху дебело напудрената си буза и се замисли.

— Размърдай си мозъка! — подкани я Тоджи.

Приближавайки се към нея, той каза:

— Знаеш, че той не е лоша партия. Известен учител по бойни изкуства е. А семейството му е доста богато. Баща му имаше повече ученици от който и да е учител в страната. Има и друго — още не е женен. Откъдето и да го погледнеш, предложението е примамливо.

— Ами, съгласна съм с теб, но…

— Без „но“. Решено е. И двамата ще останем до утре.

В стаята беше тъмно и Тоджи, уж случайно, постави ръката си на рамото й. Точно в същия миг откъм другата стая се чу силен шум.

— Какво беше това? — попита Тоджи. — Имаш ли други посетители?

Око безмълвно кимна с глава, после приближи влажните си устни до ухото му и прошепна:

— По-късно.

Опитвайки се да изглеждат естествени, двамата се върнаха в стаята, където бяха оставили Сеиджуро. Намериха го сам и потънал в дълбок сън.

Тоджи отиде в съседната стая и се изтегна върху постелята. Лежеше, потропвайки с пръсти по леглото, в очакване на Око. Тя така и не се появи. Накрая клепачите му натежаха и той заспа. Събуди се доста късно на следващата сутрин и по вида му личеше, че е обиден.

Сеиджуро беше станал и дори вече пиеше. Беше в същата стая. Гледаше към реката. И Око, и Акеми изглеждаха свежи и жизнерадостни. Сякаш бяха забравили за предишната нощ. Опитваха се да убедят Сеиджуро да им обещае нещо.

— Значи ще ни заведеш?

— Е, добре, ще отидем. Вземете някаква суха храна, а също и малко саке.

Говореха за Окуни Кабуки, един нов танц с думи и музика, който се играеше по брега на реката на улица Шиджо. Това беше последната страст на столицата. Беше измислен от една девица на име Окуни в светилището Изуно. Известността му вече беше насърчила множество подражания. На празното място покрай реката бяха издигнати платформи, където трупи от танцьорки се съревноваваха за зрителското внимание. Всяка трупа се стремеше към придобиване на собствен облик като включваше в репертоара си местни танци и песни от различни области. По-голямата част от актрисите бяха започнали като леки жени. Сега, когато вече се бяха качили някак си на сцената, те биваха канени да танцуват в някои от най-видните домове в столицата. Много от тях се подвизаваха под мъжки имена, обличаха мъжки дрехи и играеха смели бойци във вълнуващи спектакли.

Сеиджуро седеше в стаята и гледаше втренчено във вратата. Под малкия мост на улица Санджо жени белеха пране в реката. Мъже, яхнали коне, минаваха насам-натам по моста.

— Онези двете още ли не са готови? — с раздразнение попита той. Почти минаваше обяд. Омаломощен от пиенето и уморен от чакане, беше изгубил всякакво желание за Кабуки.

Тоджи, все още огорчен от предишната нощ, не беше в обичайното си ентусиазирано настроение.

— Забавно е да излезеш с жена — промърмори той, — но защо винаги става така, че точно когато си готов да тръгнеш, тя внезапно започва да се тревожи дали косата й изглежда добре и дали коланът й не се е разкривил? Що за щуротии!

Мислите на Сеиджуро се насочиха към неговата школа. Сякаш чуваше звука на дървените мечове и тракането на дръжките на копия. Какво ли си мислеха учениците му за неговото отсъствие? По-младият му брат Деншичиро, без съмнение, неодобрително цъкаше с език.

— Тоджи — каза той, — май наистина не ми се ще да ги водя да гледат Кабуки. Хайде да се прибираме.

— След като вече си обещал!

— Ами…

— Те бяха толкова въодушевени! Ще се вбесят, ако се изнижем. Ще отида да ги накарам да побързат.

Докато минаваше през дневната, Тоджи хвърли поглед в една стая, където се виждаха разхвърляни женски дрехи. Изненада се като не видя никой.

— Къде ли са потънали? — питаше се той гласно.

Нямаше ги и в съседната стая. Зад нея имаше още една мрачна малка стая, лишена от слънчева светлина и миришеща на мръсни дрехи. Тоджи отвори вратата и бе посрещнат от ядосано ръмжене:

— Кой е там?

Отстъпвайки крачка назад, Тоджи все пак надзърна в тъмната бърлога. Подът беше покрит със стари опърпани рогозки и се различаваше от останалите добре подредени предни стаи колкото денят от нощта. На пода лежеше проснат мърляв самурай. През корема му небрежно беше захвърлена ножница на сабя. Дрехите му и изобщо целият му вид оставяха извън всяко съмнение факта, че е от онези ронини, които често се срещаха из пътищата да обикалят без работа. Подметките на мръсните му обувки сякаш се взираха в лицето на Тоджи. Без да прави каквото и да е усилие да се надигне, той лежеше във вцепенение.

— О, извинявайте, не знаех, че тук има гост — каза Тоджи.

— Аз не съм гост — изкрещя мъжът в тавана.

Той вонеше на саке. И макар Тоджи да нямаше никаква представа кой е, той беше сигурен в едно — че не иска да се занимава повече с него.

— Съжалявам, че ви притесних — бързо каза и се обърна да си върви.

— Стой! — грубо извика мъжът, надигайки се бавно. — Затвори вратата след себе си.

Объркан от грубостта му, Тоджи направи, каквото му беше заповядано и излезе.

Почти веднага, след като си тръгна на мястото му се появи Око. В убийствени одежди, тя очевидно се опитваше да изглежда като страхотна дама. С тон, с който обикновено се говори на дете, тя се обърна към Матахачи:

— Е, защо си толкова ядосан?

Акеми, която стоеше точно зад гърба на майка си, го попита:

— Защо не дойдеш с нас?

— Къде?

— Да погледаме Окуни Кабуки.

Устата на Матахачи се изкриви от отвращение.

— Какъв ли ще е този мъж, който няма да има нищо против да бъде видян в компанията на онзи, който задява жена му? — горчиво попита той.

Око се почувства сякаш са я облели със студена вода. В очите й проблесна гняв и тя отвърна:

— За какво говориш? Да не би да намекваш, че между мен и Тоджи има нещо?

— Кой е казал подобно нещо?

— Ти, току-що.

Матахачи не отговори.

— И това ми било мъж! — въпреки цялото презрение, с което тя отправяше думите си към него, Матахачи остана мрачно мълчалив.

— Повръща ми се от теб! — озъби му се тя. — Винаги ревнуваш без повод! Хайде, Акеми. Да не губим повече време с този перко.

Матахачи се протегна и успя да я хване за полата.

— Кого наричаш ти перко? Какво доказваш, като говориш на съпруга си така?

Око се откъсна от него.

— Защо пък не — злобно изсъска тя. — Щом като си съпруг, защо не се държиш като такъв? Кой мислиш, че те храни, безполезен ленивецо!

— Хей!

— Не си изкарал и грош откакто, напуснахме областта Оми. Живееш на мой гръб, пиеш си сакето и се шляеш. От какво можеш да се оплачеш?

— Казах ти, че ще изляза и ще си намеря работа! Казах ти, че съм готов да нося дори камъни за крепостната стена. Но това не ти се стори достатъчно. Каза, че не можеш да ядеш еди-какво си, не можеш да обличаш еди-що си, не можеш да живееш в мръсна малка къщичка — нещата, с които не можеш да живееш нямат край. И вместо да ме оставиш да изкарвам прехраната си с честен труд, ти направи тази отвратителна чайна. Е добре, стига вече, казвам ти, стига! — изкрещя той.

— Какво да спра!

— Престани да поддържаш това място.

— И ако престана, какво ще ядем утре?

— Мога да изкарвам достатъчно за да преживяваме, па било то и с носене на камъни. Ще бъде достатъчно за трима ни.

— Ако толкова много искаш да носиш камъни или да режеш дърва, защо просто не си отидеш? Хайде, стани работник, прави каквото и да е. Но ако наистина го направиш, значи можеш да се грижиш сам за себе си! Проблемът ти обаче е, че си се родил тъпак и ще си останеш такъв. Да беше останал в Мимасака! Повярвай, не те моля да останеш. Свободен си да си тръгнеш, когато пожелаеш!

Докато Матахачи правеше усилие да задържи сълзите си от гняв, Око и Акеми излязоха от стаята. Но дори когато вече не ги виждаше, той все още стоеше втренчен в прага. Когато Око го скри в къщата си, близо до планината Ибуки, той си помисли, че е извадил късмет да срещне някой, който да го обича и да се грижи за него. Сега усещаше някак, че със същия успех би могъл да бъде пленен от враг. В края на краищата, кое ли би било по-добре? Да бъдеш затворник, или да си любимото домашно животно на капризна вдовица и да загубиш цялото си мъжко достойнство? Не беше ли по-добре да гниеш в затвора, отколкото да страдаш в тази тъмна дупка, превърнал се в постоянен обект на презрение на една опърничава жена? Някога той имаше такива планове за бъдещето! А се беше оставил тази повлекана с напомадено лице и похотливи желания да го завлече до собственото си положение.

— Кучка! — Матахачи затрепери от гняв, — долна мръсна кучка!

Сърцето му се изпълни със сълзи, извиращи някъде от дълбоко. Защо, о, защо не се върна в Миямото? Защо не отиде обратно при Оцу? Майка му живееше в Миямото. Също и сестра му със съпруга си, и чичо му Гон. Всички те винаги са били толкова добри с него.

Камбаната на Шиподжи щеше и днес да бие, нали? Както всеки ден. Реката Айда щеше да си тече, както обикновено, цветята щяха да пръскат свежестта си по бреговете й, а птиците щяха да приветстват настъпването на пролетта.

— Господи, какъв глупак съм! Ненормален, тъп глупак! — Матахачи стисна глава между юмруците си.

Навън майката, дъщерята и двамата нощни посетители се отдалечаваха надолу по улицата, унесени във весели разговори.

— Сякаш е пролет.

— Време е вече. Почти март е.

— Говори се, че шогунът щял скоро да посети столицата. Ако е вярно, то значи вие двете ще спечелите доста пари, нали?

— О, не, сигурна съм, че няма.

— Но защо? Нима самураите от Едо не обичат забавленията?

— Те са толкова недодялани…

— Мамо, не е ли това музиката за Кабуки? Чувам камбанен звън. А също и флейта.

— Какво дете! Винаги е такава. Мисли си, че вече е в театъра!

— Но, мамо, аз наистина ги чувам.

— Остави това. По-добре поноси шапката на Младия учител.

До Йомоги достигаха гласове и шум от стъпки. Матахачи, все още със зачервени от гняв очи, хвърли бърз поглед през прозореца към щастливата четворка. Гледката беше толкова унизителна, че го накара да се отпусне още веднъж върху леглото в тъмната стая, кълнейки сам себе си.

— Какво правиш още тук? Нима не ти е останала капчица гордост? Как можеш да оставиш нещата да стигнат дотук? Идиот! Направи нещо! — репликата беше отправена към самия него, яростта му към Око беше изместена от чувството за възмущение от собствената му страхливост и слабост. — Тя ти каза да се махаш. Е, добре, изчезвай тогава. — Опитваше се да убеди сам себе си. — Няма смисъл да седиш тук и да си гризеш ноктите. Та ти си само на двадесет и две. Все още си млад. Изчезни от тук и направи нещо сам.

Той почувства, че не може да остане нито миг повече в празната, изпълнена с тишина къща. И все пак, нещо го задържаше. Толкова беше объркан, че чак главата го заболя. Той установи, че животът, който беше водил през последните няколко години, му беше отнел възможността да мисли нормално. Как е могъл да го понесе? Жена му прекарваше вечерите си, забавлявайки други мъже, продавайки им даровете, с които някога обсипваше него. Нощем той не можеше да спи. А през деня се чувстваше в прекалено лошо настроение, за да излиза. Останал сам и умислен в мрачната стая, не му оставаше нищо друго, освен да пие.

И всичко това, помисли си той, заради една застаряваща курва!

Беше отвратен от самия себе си. Знаеше, че единственият начин е да се измъкне от тази агония, да прати по дяволите цялата тая мръсна история и да се върне към младежките си мечти. Трябваше да намери отново пътя, който беше загубил. И все пак… все пак…

Някаква тайнствена сила го задържаше. Каква ли зла магия не го оставяше да си тръгне? Нима тази жена беше преоблечен демон? Тя го нагрубяваше, казваше му да се махне, кълнеше се, че той само й пречи, а после, по средата на нощта ставаше блага като мед, и се заричаше, че всичко е било само шега, че нито една казана дума не е била истина. И макар че беше почти на четиридесет, тя имаше такива устни… такива ослепително червени устни, тъй примамващи, като тези на дъщеря й.

Това, накратко, беше цялата история. В крайна сметка, Матахачи не намираше сили да се покаже пред Око и Акеми като дневен работник. Той беше станал мързелив и мекушав. Облеченият в коприна младеж, който можеше да различи саке „Нада“ от обикновено местно питие само по вкуса му, беше съвсем различен от простоватия, опърпан Матахачи, боецът при Секигахара. Най-лошото беше, че този странен живот с по-възрастна жена ограби младостта му. На години той беше все още млад. Но по дух беше станал развратен и зъл, мързелив и злопаметен.

— Все пак ще го направя! — тържествено си обеща той. Удари за последен път главата си с юмрук, скочи на крака и изкрещя: — Изчезвам от тук още днес!

Чувайки собствения си глас, той осъзна, че всъщност наоколо няма никой, който да го спре, нищо, което го задържа в къщата. Единственото, което истински му принадлежеше и което не можеше да изостави, беше сабята. И бързо я втъкна в пояса си. Хапейки устни, той си повтори решително.

— Та аз съм мъж, в края на краищата.

Можеше да излезе смело през предната врата, размахал сабята си като победил в битка военачалник. Но по силата на навика нахлузи мърлявите си сандали и се измъкна през кухненския вход.

Колкото по-далеч, толкова по-добре. Беше навън! И сега какво? Краката му се вцепениха. Стоеше омаломощен под освежителните струи на пролетния вятър. Не заради ослепителната дневна светлина не се помръдна. Проблемът беше накъде да върви?

В този момент светът изглеждаше на Матахачи като едно огромно, бушуващо море, в което няма къде да се задържиш. Освен Киото, той познаваше единствено родното си село и една битка. Докато обмисляше объркано положението си, внезапна мисъл го накара да излети като стрела обратно към къщата. — Трябват ми пари — каза си. — Със сигурност трябва да намеря малко пари.

Той се запъти направо към стаята на Око и започна да ровичка из кутиите с бижута, етажерката с огледалото, скрина, и навсякъде другаде, където му мина през ума. Прерови цялата стая, но не намери и следа от пари. Разбира се, трябваше да предположи, че Око не е жена, която ще забрави да вземе предпазни мерки срещу нещо подобно.

Обезсърчен, Матахачи се отпусна върху купчината дрехи, разхвърляни по пода. Миризмата на Око се носеше като гъста мъгла наоколо. Той си помисли, че в момента тя е в открития театър край реката и наблюдава заедно с Тоджи как танцуват Кабуки. Спомни си нейната бяла кожа и онова подканящо, кокетно лице.

— Мръсна уличница! — извика той. Някъде много дълбоко в него се зародиха горчиви и нерадостни мисли.

После най-неочаквано го обзе болезнен спомен за Оцу. По време на дългите дни и месеци на раздялата им, той поне се беше убедил в чистотата и всеотдайността на това момиче, което му беше обещало да го чака. Стига да имаше някаква надежда, че тя ще му прости, бе готов да коленичи пред нея с ръце издигнати в смирена молитва. Но той бе разрушил връзката си с Оцу. Изостави я по такъв начин, че не можеше никога повече да я погледне в очите.

— И всичко заради тази жена — мрачно си помисли той. Сега, когато беше вече твърде късно, всичко му се изясни. Не трябваше да допуска Око да знае за съществуването на Оцу. Когато Око за първи път чу за нея, тя леко се усмихна, и се направи, че изобщо не я интересува. Но всъщност беше разяждана от ревност. После, всеки път, когато се караха, тя повдигаше въпроса, и настояваше той да напише на Оцу писмо, с което да поиска разтрогване на годежа им. И когато накрая той се предаде и написа писмото, тя добави с типично женския си почерк една безочлива бележка и най-безсрамно изпрати писмото по някакъв безучастен куриер.

— За какъв ли ме смята Оцу? — простена от мъка Матахачи. Споменът за невинното й момичешко лице отново изплува в мислите му. Лице, в което се четеше укор. Той отново видя планините и реката на Мимасака. Щеше му се да види майка си, роднините си. Те бяха толкова добри.

Дори земята на това място му изглеждаше топла и уютна.

— Никога няма да мога да се върна у дома — си помисли — Зарязах всичко заради… заради…

Обзет от нов прилив на ярост, той изсипа дрехите на Око от шкафовете и започна да ги къса, разхвърляйки парчета плат из цялата къща.

По едно време чу, че някой вика пред входната врата.

— Извинете ме — каза един глас. — Идвам от училището Йошиока. Тук ли са Младият учител и Тоджи?

— Откъде да знам? — грубо отвърна Матахачи.

— Трябва да са тук! Зная, че е неучтиво да ги притеснявам, когато са дошли да се позабавляват, но се случи нещо изключително важно. Касае се за доброто име на училището.

— Изчезвай от тук! Не ме интересува!

— Моля ви, не можете ли поне да им оставите съобщение? Кажете им, че в училището дойде един майстор на сабята на име Миямото Мусаши. И че, ами… че никой от нашите момчета не може да излезе насреща му. Той каза, че ще чака Младия учител докато дойде. Няма да мръдне, докато не се срещне с него. Моля ви, кажете им да побързат и да се приберат вкъщи!

— Миямото? Миямото?

Колелото на съдбата

Срамът, който училището Йошиока изпита този ден, едва ли щеше да бъде забравен някога. Този уважаван център по бойни изкуства никога преди това не бе преживявал по-голямо унижение.

Ревностни ученици се мотаеха наоколо, обзети от крайно отчаяние. Издължените им лица и побелелите кокалчета на ръцете им издаваха тяхното страдание и обзелото ги чувство на безизходица. Една голяма група се беше събрала в покритото с дъски преддверие. Няколко по-малки се трупаха в страничните помещения. Вече мръкваше. По това време обикновено всички се отправяха по домовете си или отиваха да пийнат по чашка. Този път никой не понечи да си тръгне. Гробната тишина се нарушаваше само от време на време от хлопването на входната врата.

— Той ли е?

— Върна ли се Младият учител?

— Не, още не — отговаряше един мъж, прекарал целия следобед тъжно подпрян на една колона точно срещу входа.

Всеки път, когато това се повтаряше, мъжете потъваха все по-дълбоко в блатото на своята меланхолия. Те цъкаха тревожно с език, а в очите им проблясваха трогателни сълзи.

Лекарят, който излизаше от една от задните стаи, се обърна към мъжа на входа:

— Както разбирам, Сеиджуро го няма. Не знаеш ли къде е отишъл?

— Не. Отидоха да го търсят. Вероятно скоро ще дойде.

Докторът изсумтя и отмина.

Олтарната свещ в храма на Хачиман, който се намираше пред училището, като че светеше зловещо.

Никой не би отрекъл, че основателят и пръв учител Йошиока Кемпо беше далеч по-велик от Сеиджуро или по-малкия му брат. Кемпо беше започнал като обикновен търговец. Боядисваше дрехи. Но повтаряйки до припадък еднообразните ритмични движения, придружаващи трайното боядисване, той бе измислил нов начин за използване на късата сабя. След като един от най-добрите монаси-бойци в Курама го научи да си служи с алебарда, започна да изучава стила в боя със саби, наречен Кьохачи и създаде един изцяло свой стил. Впоследствие неговия начин за борба с къса сабя възприеха и шогуните Ашикага и го поканиха за свой официален наставник. Кемпо беше велик учител. Мъж, чиято мъдрост беше равна на уменията му.

Макар че синовете му Сеиджуро и Деншичиро бяха преминали през същото строго обучение, каквото беше изкарал и баща им, те наследиха неговото значително богатство и слава. Това, както се говореше, беше причината за недостатъците им. Към Сеиджуро обикновено се обръщаха с „Млади Учителю“, но всъщност той не беше достигнал онова ниво на владеене на сабята, което би могло да му осигури повече последователи. Учениците се записваха в училището, защото покрай Кемпо стилът Йошиока беше добил такава популярност, че дори само чрез самото постъпване там, те биваха окачествявани от обществото като умели бойци.

След като преди три десетилетия шогунатът Ашикага падна, училището Йошиока престана да получава пари от властта. Но докато скромният Кемпо беше жив, натрупа значително богатство. В допълнение на това, разполагаха и с голямата сграда на улица Шиджо, която побираше повече ученици от кое да е училище в Киото. А за ония времена Киото беше най-големият град в страната. Всъщност обаче поставянето на училището на челно място в света на сабята беше само привидно.

Светът извън високите бели стени на училището се беше променил повече, отколкото хората вътре можеха да си представят. От години те разчитаха на славата си, шляеха се и се забавляваха. Така времето ги бе изпреварило. Днес унизителната им загуба от неизвестен боец сякаш им отвори очите.

Малко преди обяд един прислужник дойде в доджото съобщи, че някакъв човек на име Мусаши чака на вратата и иска разрешение да влезе. На въпроса, що за човек е, прислужникът отговори, че е ронин, дошъл от Миямото в Мимасака, около двадесет и една, двадесет и две годишен, висок към шест стъпки, с доста глуповат вид. Косата му, нересана поне от година, беше небрежно вързана на тила в червеникав кок. Дрехите му бяха прекалено мърляви, за да може да се разбере дали са черни или кафяви, едноцветни или многоцветни. Прислужникът, допускайки, че може и да греши, каза, че около госта се носела неприятна миризма. На гърба си носел една от онези мрежести кожени чанти, наречени ученически чанти на бойците, което вероятно означавало, че е шугийоша — един от онези самураи, доста многобройни напоследък, които се мотаят напред-назад, посвещавайки цялото си време на изучаването на тайните на сабята. Въпреки всичко общото впечатление на прислужника беше, че този Мусаши определено няма работа на територията на училището.

Ако той просто искаше храна, нямаше да има никакви проблеми. Но когато чуха, че недодяланият натрапник е дошъл до Великата Порта, за да предизвика на двубой известния Йошиока Сеиджуро, те избухнаха в неудържим смях. Някои настояваха да бъде изхвърлен навън без повече суетене. Но други заявиха, че трябва първо да разберат какъв стил упражнява и кой е учителят му.

Прислужникът, забавлявайки се подобно на всички останали, отиде да разпита и се върна да доложи, че посетителят като момче е учил от баща си бой с тояги, а когато пораснал, започнал да събира по нещо от минаващи през селото бойци. Напуснал бащиния си дом на седемнадесет и „поради лични причини“ прекарал осемнадесетата, деветнадесетата и двадесетата си година, отдаден на науката. Цялата предишна година бил сам в планината, с единствени учители дърветата и духа на планината. Следователно вече можел да противостои на който и да е стил или учител. Но в бъдеще възнамерявал да се запознае с учението на Киичи Хоген, владеещ сърцевината на училището Кьохачи и да съперничи на великия Йошиока Кемпо, създавайки свой собствен стил.

Вече дори бил намислил как да го нарече — Миямото. Независимо от всичките си недостатъци, това била целта, на която щял да отдаде цялото си сърце и душа.

Прислужникът призна, че отговорът му бил честен и непресторен. Но мъжът говорел на селско наречие и почти на всяка дума заеквал. Прислужникът с готовност имитираше посетителя пред своите слушатели, което отново предизвика бурен смях.

Този човек очевидно няма представа за нещата. Да заяви, че целта му е да създаде собствена школа, е истинска лудост. За да го поставят на мястото му, учениците изпратиха още веднъж слугата при него, за да го попита дали е предвидил да вземе със себе си човек, който да изнесе трупа му след схватката. На това Мусаши отговори:

— Ако случайно бъда убит, ще бъде без значение дали ще захвърлите тялото ми на планината Торибе или ще го пуснете в река Камо заедно с боклука. Във всеки случай обещавам да не се сърдя никому за нищо.

Отговорът му този път, доложи прислужникът, беше пределно ясен. Без следа от предишната тромавост.

След миг на колебание, някой каза:

— Доведи го.

Така започна всичко. Учениците възнамеряваха да поокастрят малко новодошлия, след което да го изхвърлят навън. При първата схватка Мусаши победи шампиона на училището. Ръката му беше направо извадена. Само парче кожа придържаше китката към останалата част.

Останалите приемаха един след друг предизвикателството на чужденеца. И един след друг претърпяваха позорно поражение. Няколко бяха сериозно наранени. Дървената сабя на Мусаши се напои с кръв. Някъде след третата загуба, учениците изпаднаха в ярост. Ако продължаваше да ги позори по такъв начин, те нямаше да позволят на този нецивилизован луд да се измъкне жив, отнасяйки със себе си славата на училището Йошиока. Мусаши сам прекрати кръвопролитието. След като бяха приели предизвикателството му, той не изпитваше никакви угризения за жертвите, но при все това обяви:

— Няма смисъл да продължаваме преди завръщането на Сеиджуро.

И отказа да се бие повече. Нямаха друг избор и по негова молба го заведоха в една стая, където можеше да почака. Едва тогава някой се сети и прати за лекар.

Скоро след като лекарят си тръгна, гласове, викащи имената на двама от ранените, привлякоха вниманието към задната стая. Цял куп хора се струпаха около двамата самураи. Всички стояха смаяни и не вярваха на очите си. Лицата им бяха восъчно бели. Двамата бяха мъртви.

През доджото преминаха бързи стъпки и се запътиха към стаята с двата трупа. Учениците се отдръпнаха, за да направят място на Сеиджуро и Тоджи. И двамата бяха толкова бледи, сякаш току-що бяха излезли изпод водите на леден водопад.

— Какво става тук? — попита Тоджи. — Какво значи всичко това?

Тонът му, както винаги, беше груб.

Един самурай, коленичил до възглавницата на своя мъртъв другар с мрачно, но непреклонно лице, погледна Тоджи с упрек и каза:

— Ти трябва да ни обясниш какво става. Ти си този, който водиш Младия учител по гуляи. Е, този път нещата отидоха твърде далеч.

— Внимавай какво говориш, да не ти се случи нещо!

— Докато Учителят Кемпо беше жив, не минаваше нито ден без да е бил в доджото.

— И какво от това? Младият учител имаше нужда да се поосвежи, тъй че отидохме да погледаме Кабуки. Какво искаш да покажеш, като говориш така пред него? За какъв се мислиш?

— Необходимо ли е да го няма цяла нощ, за да гледа Кабуки? Учителят Кемпо сигурно се е обърнал в гроба си.

— Стига! — изкрещя Тоджи и се нахвърли върху другия самурай. Докато другите ги наобиколиха, опитвайки се да ги разтърват и успокоят, един глас, натежал от болка се извиси плавно над шума от боричкането.

— Ако Младият учител се е прибрал, време е да престанете да се карате. От него зависи да възвърне честта на училището. Онзи ронин не може да си тръгне оттук жив.

Някои от ранените се развикаха и заудряха по пода. Вълнението им беше красноречив израз на протеста срещу онези, които не бяха опитали сабята на Мусаши.

За самурай на тази възраст най-важното нещо на света бе честта. В своята среда те доблестно се състезаваха един с друг, за да видят кой пръв ще даде живота си за нея. До скоро правителството беше прекалено заето с войните си, за да създаде подобаваща административна система, която да управлява страната в мирно време. Дори Киото се ръководеше по някакви нестабилни и променливи правила. Все пак вниманието, което бойците обръщаха на личното си достойнство, респектираше земеделците и различните градски прослойки.

То играеше важна роля за запазването на мира. Единодушието по въпроса какво е и какво не е достойно поведение, даваше възможност на хората да си създават собствени правила за живот, дори да нямаха установени закони.

Възпитаниците на Училището Йошиока, макар и необразовани, не бяха в никакъв случай безсрамни отрепки. Когато, след първоначалния шок от загубата, дойдоха на себе си, първото нещо, за което си помислиха, беше честта. Честта на тяхното училище, честта на Учителя, собствената чест на всеки един от тях.

Забравили за личните си вражди, самураите се струпаха около Сеиджуро за да обсъдят какво да правят оттук нататък. За нещастие точно в този едничък ден Сеиджуро почувства, че не е настроен за бой. В момента, в който трябваше да се покаже в най-добрата си форма, той беше отпуснат, слаб и изтощен.