/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic

Тайко

Ейджи Йошикава

В бурните последни десетилетия на шестнадесети век Японската империя се гърчи в хаос поради разпадането на шогуната и междуособиците на местните господари, борещи се за по-голяма власт. Монасите-воини в своите укрепления препречват пътищата към столицата. Унищожават се замъци, заличават се села, палят се ниви. И сред тази разруха, трима мъже мечтаят да обединят нацията. В едната крайност е обаятелният, но твърде напорист Нобунага, чиято безмилостна амбиция унищожава всичко по пътя си. На другия полюс е студеният, пресметлив Иеясу, вслушващ се в мъдрите съвети, храбър в битките и твърде зрял за възрастта си. Но ключовият камък в тази троица е най-запомнящият се — Хидейоши, издигнал се от незначителната длъжност носач на сандали до титлата Тайко — абсолютен владетел на Япония от името на Императора.

Ейджи Йошикава

Тайко

taiko-titulna-stranica.jpg

Хералдика

Семейни гербове на самурайските родове в „Тайко“

taiko-gerb1.png

Тойотоми Хидейоши, Тайко

taiko-gerb2.png

Ода Нобунага, господар на областта Овари

taiko-gerb3.png

Токугава Иеясу, господар на областта Микава

taiko-gerb4.png

Акечи Мицухиде, господар на областта Тамба

taiko-gerb5.png

Шибата Кацуие, господар на областта Ечидзен

taiko-gerb6.png

Сайто Досан, господар на областта Мино

taiko-gerb7.png

Такеда Шинген, господар на областта Кай

taiko-gerb8.png

Имагава Йошимото, господар на областта Суруга

taiko-gerb9.png

Асаи Нагамаса, господар на областта Оми

taiko-gerb10.png

Мори Терумото, господар на западните области

Измерване на времето в средновековна Япония

Традиционното японско деление на денонощието

taiko-chasovnik.jpg

Дати

Лунна: Първи ден от първия месец на петата година на Темон.

Слънчева: Вторият ден на месец февруари. 1536 г.

Датите в „Тайко“ следват традиционния японски лунен календар. Дванадесетте лунни месеца с по двадесет и девет или тридесет дни нямат имена, а се означават с числата от едно до дванадесет. Тъй като лунната година има 353 дни, с дванадесет по-малко от слънчевата, понякога се прибавя и тринадесети месец. Няма лесен начин за превръщане на дата от лунния календар в нейното съответствие от слънчевия, но като относителна отправна точка може да се приеме, че Първият месец на лунната година е февруари от слънчевия календар.

taiko-japonska-imperija.jpg

taiko-centralna-japonija-16-vek.jpg

Към читателя

Към средата на шестнадесети век, когато шогунатът на рода Ашикага се разпада, Япония се превръща в подобие на огромно бойно поле. Военните предводители си съперничат в борбата за власт, а сред тях, като комети, пресичащи нощното небе, се открояват три големи фигури. Тези трима, в еднаква степен устремени да завладеят и обединят Япония, са удивително различни по характер: Нобунага — припрян, решителен и жесток; Хидейоши — потаен, прикрит и трудно разгадаем; Иеясу — спокоен, търпелив и пресметлив. Техните толкова противоположни възгледи за живота са били увековечени от японците в един стих, познат на всеки ученик:

А ако птицата не поиска да пее?
Нобунага отвърна: „Убийте я!“
Хидейоши отвърна: „Накарайте я да поиска.“
Иеясу отвърна: „Почакайте.“

Тази книга, „Тайко“ (титлата, с която Хидейоши все още е известен в Япония), разказва историята на човека, който накарал птицата да поиска да пее.

Книга първа

пета година на Темон

1536 г.

Действащи лица и местности

Хийоши, детското име на Тойотоми Хидейоши, тайко

Офуку, осиновен син на Сутеджиро

Онака, майката на Хийоши

Оцуми, сестра на Хийоши

Киношита Яемон, баща на Хийоши

Чикуами, вторият баща на Хийоши

Като Данджо, чичо на Хийоши

Ватанабе Тендзо, водач на отряд самураи без покровител

Сутеджиро, търговец на съдове

Хачисука Короку, глава на рода Хачисука

Сайто Досан, господар на Мино

Сайто Йошитацу, син на Досан

Акечи Мицухиде, служител на рода Сайто

Мацушита Кахей, служител на рода Имагава

Ода Нобунага, господар на Овари

Киношита Токичиро, името, дадено на Хийоши, когато става самурай

Шибата Кацуие, глава на рода Шибата и старши служител на рода Ода

Хаяши Садо, старши служител на рода Ода

Овари, родната област на Тойотоми Хидейоши, владение на рода Ода

Кийосу, столица на Овари

Мино, областта на рода Сайто

Инабаяма, столица на Мино

Суруга, областта на рода Имагава

„Маймуна! Маймуна!“

— Пчелата е моя!

— Моя е!

— Лъжец!

Седем-осем малки момчета профучаха като вихрушка през полето, като махаха напред-назад с пръчки между жълтите цветове на хряна и снежнобелите репици в търсене на диви пчели, които наричаха корейки, с техните пълни с мед торбички. Синът на Яемон, Хийоши, бе шестгодишен, но сбръчканото му лице приличаше на маринована слива. Беше по-дребен от другите момчета, но станеше ли дума за бели и пакости, никое от селските деца не можеше да се мери с него.

— Глупак! — викна той, съборен на земята от едно по-едро момче, с което се бяха сбутали заради една пчела. Преди да се е изправил на крака, друг стъпи отгоре му. Хийоши го дръпна за глезена и го събори.

— Пчелата е на този, който я е уловил! Хванеш ли я, твоя е! — и той ловко скочи на нозе и я сграбчи във въздуха. — Яу! Тази си е моя!

Стиснал пчелата, Хийоши направи още десет крачки, преди да разтвори шепа. После откъсна главичката и крилата и я пусна в устата си. Стомахчето на пчелата беше торбичка, пълна със сладък мед. За тези деца, никога не вкусвали захар, нещо толкова сладко изглеждаше като истинско чудо. С притворени очи Хийоши остави меда да се стече в гърлото му и примлясна с устни. Останалите деца гледаха и устата им се пълнеха със слюнка.

— Маймуна! — провикна се едно едро момче по прякор Нио — единственото, което Хийоши не можеше да надвие. Другите, като знаеха това, го последваха.

— Павиан!

— Маймуна!

— Маймуна, маймуна, маймуна! — завикаха те в един глас. Дори и най-дребното момче, Офуку, се присъедини. Казваха, че е на осем, но не беше много по-едър от шестгодишния Хийоши. Имаше обаче много по-добър вид — цветът на кожата му беше светъл, а формата на очите и носа — съвсем правилна. Офуку бе дете на богат селянин и единствен носеше копринено кимоно. Същинското му име навярно бе нещо подобно на Фукутаро или Фукумацу, но го бяха съкратили и прибавили отпред буквата „о“, по подражание на често срещания при синовете на богати семейства обичай.

— И ти ли трябваше да го кажеш? — втренчи се ядно Хийоши в Офуку. Не го беше грижа дали другите момчета му викат маймуна, но с Офуку бе по-иначе. — Да не си забравил, че аз съм този, дето винаги те защитава, медузо безгръбначна?

При това напомняне Офуку нямаше какво да отвърне. Той загуби смелост и почна да си гризе ноктите. Макар и дете, това, че бе наречен неблагодарник, го засегна много повече от „безгръбначна медуза“. Другите отместиха поглед — облак жълт прах на долния край на полето отвлече вниманието им от медоносните пчели.

— Вижте, войници! — провикна се едно от момчетата.

— Самураи! — додаде друго. — Връщат се от сражение.

Децата замахаха и запляскаха с ръце.

Господарят на Овари, Ода Нобухиде, беше яростен враг на своя съсед Имагава Йошимото и това обстоятелство водеше до непрестанни сблъсъци по общата им граница. Първата година отрядите на Имагава бяха прекосили чертата, опожарили села и унищожили реколтата. Тези на Ода излязоха от крепостите Нагоя и Кийосу, разбиха противниците и ги изклаха до един. През следващата зима хората нямаха нито храна, нито подслон, но не роптаеха против господаря си. Щом имаше глад, гладуваха; щом имаше студ, студуваха. Всъщност, противно на очакванията на Йошимото, тези несгоди само засилиха тяхната неприязън към него.

Децата виждаха и слушаха такива неща, откакто се бяха родили. Видеха ли войниците на господаря, все едно, че виждаха себе си. Това беше в кръвта им и нищо не ги въодушевяваше повече от гледката на въоръжени мъже.

— Да идем да видим!

Момчетата се спуснаха тичешком към войниците. Останаха само Офуку и Хийоши, загледани ядно един в друг. Плашливият Офуку искаше да побегне с другите, но погледът на Хийоши сякаш го задържа на място.

— Извинявай.

Офуку колебливо се приближи до Хийоши и сложи ръка на рамото му.

— Съжалявам, чу ли?

Хийоши ядовито се дръпна, но като видя, че Офуку е на път да се разплаче, омекна.

— Понеже се лепна за другите и почна да говориш така за мене — укори го той. — Те като ти се присмиват, винаги те наричат с лоши имена от рода на „китайче“. А аз някога подигравал ли съм ти се?

— Не.

— Винаги съм казвал — дори и едно китайче, ако е от нашата банда, е един от нас. Нали така?

— Да — Офуку избърса очи.

Калта се смеси със сълзите и направи петънца около очите му.

— Глупчо! Понеже плачеш, затова ти викат „китайче“. Хайде, ела да видим войниците. Ако не побързаме, ще са си отишли — Хийоши хвана Офуку за ръка и побягна след другите.

През праха се съзираха очертанията на коне и бойни знамена. Бяха около двадесет конни самураи и двеста пешаци. На края се влачеше пъстра дружина от оръженосци, понесли пики, копия и лъкове. Отрядът пресече долината Инаба по пътя за Ацута и се закатери по високия бряг на река Шонай. Децата изпревариха конете и заподскачаха нагоре по склона. Хийоши, Офуку, Нио и останалите сополиви момчета с блеснали очи закъсаха рози, теменужки и други диви цветя и почнаха да ти хвърлят във въздуха, като викаха с пълен глас „Хачиман, Хачиман!“ (името на бога на войната) и „Победа за смелите ни и славни воини!“. Където и да срещнеха войници, в селото или по пътя, децата незабавно подемаха този вик.

Военачалникът, конните самураи и вървящите с усилие прости войници мълчаха. Силните им лица напомняха маски. Нито предупреждаваха децата да не се приближават много до конете, нито ги удостояваха с нещо повече от лека усмивка. Изглежда, този отряд бе част от войската, която се оттегляше от Микава. По всичко личеше, че битката е била сурова. Конете и войниците имаха изтощен вид. Покритите с кръв ранени тежко висяха на раменете на другарите си. Засъхнала кръв, черна като лак, лъщеше по броните и дръжките на копията. Потните лица бяха така полепнали с прах, че се виждаше само блясъкът на очите.

— Дайте на конете да пият — заповяда един от офицерите. Качените по седлата самураи предадоха на висок глас заповедта до последните редици. Последва заповед за почивка. Конниците слязоха на земята, а пешаците замряха по местата си. С въздишка на облекчение те мълчаливо се свлякоха върху тревата.

На отсрещния бряг на реката, крепостта Кийосу изглеждаше съвсем малка. Един от самураите бе по-малкият брат на Ода Нобухиде, Йосабуро. Седнал на малко столче, заобиколен от половин дузина умълчани слуги, той впери поглед в небето.

Мъжете се заеха да превързват ранените си крайници. По бледността на лицата им личеше какво поражение са претърпели. За децата това остана незабелязано. Видеха ли кръв, те самите се превръщаха на окъпани в кръв герои; зърнеха ли блясъка на копия и мечове, вече бяха убедени, че врагът е смазан и начаса се изпълваха с гордост и вълнение.

— Хачиман! Хачиман! Победа!

Щом конете се напиха с вода, децата с възгласи обсипаха и тях с цветя.

Един застанал до коня си самурай забеляза Хийоши и подвикна:

— Хей, сина на Яемон! Как е майка ти?

— Кой, аз ли?

Хийоши отиде при мъжа и вдигна изпоцапаното си лице право към него. Онзи кимна и сложи ръка върху потната глава на момчето. Самураят бе на не повече от двадесет години. При мисълта, че този човек иде направо от битка и като усещаше тежестта на желязната му ръкавица върху главата си, Хийоши цял се изпълни с тържествено чувство.

„Дали семейството ми наистина се познава с такъв самурай?“, зачуди се той. Приятелите му се бяха наредили наблизо и го гледаха — личеше си колко горд се чувства.

— Ти си Хийоши, нали?

— Да.

— Хубаво име. Да, хубаво име.

Младият самурай потупа за последен път Хийоши по главата, после затегна колана на кожените си доспехи, без да престава да се вглежда в лицето на момчето. Нещо го накара да се засмее.

Хийоши бързо се сприятеляваше, дори и с възрастни. Докосването на един непознат, при това — воин, накара големите му очи да заблестят от гордост. Той бързо си възвърна обичайната приказливост.

— Обаче никой не ми вика Хийоши, да ви кажа. Само татко и майка ми казват така.

— Заради вида ти, предполагам.

— Маймунски?

— Е, добре е, че сам го знаеш.

— Всички ми казват така.

— Ха-ха! — самураят имаше силен глас и също толкова гръмък смях. Останалите мъже се присъединиха към него, докато Хийоши, който се опитваше да си придаде отегчен вид, извади от ризата си едно стръкче овес и се зае да го дъвче. Сокът от сламката имаше мирис на трева и сладък вкус.

Небрежно изплю издъвканото стръкче.

— На колко си години?

— Шест.

— Наистина ли?

— А вие откъде сте, господине?

— Аз познавам добре майка ти.

— А?

— Нейната сестра често идва у дома. Като се прибереш, предай й поздрави от мене. Кажи й, че Като Данджо й праща много здраве.

Щом почивката свърши, войниците и конете отново се подредиха и прекосиха плитчините на Шонай. Докато бързо възсядаше коня си, Данджо отново погледна назад. Въоръжен с меч и доспехи, той излъчваше благородство и сила.

— Кажи й, че като свършим да се бием, ще се отбия при Яемон — и Данджо с вик пришпори коня си и навлезе в плиткото, за да догони редицата. Мътната вода се плискаше в нозете на животното.

Хийоши, който все още усещаше вкуса на овесения сок в устата си, като в унес впери поглед подире му.

Всяко поредно ходене до килера силно разстройваше майката на Хийоши. Отиде да донесе туршия, жито и дърва за огъня и както винаги, това й напомни, че запасите често се изчерпват. При мисълта за бъдещето буца засядаше в гърлото й. Имаше само двете си деца — шестгодишния Хийоши и деветгодишната му сестра Оцуми и разбира се, нито един от двамата не беше достатъчно голям за същинска работа. Мъжът й, ранен по време на война, не го биваше за друго, освен да седи край огнището и да се взира втренчено в празното под окачения чайник, дори и през лятото, когато не палеха огъня.

„Тези неща… по-добре да ги изгоря“, помисли си тя.

На стената на килера беше подпряно копие с черна дъбова дръжка, а над него висяха пешашки шлем и нещо, прилично на част от стари доспехи. По времето, когато мъжът й отиде в бой, това снаряжение бе най-доброто, което имаше. Сега бе покрито със сажди и също като него — безполезно. Всеки път щом го погледнеше, не усещаше нищо, освен отвращение. При мисълта за война я полазваха тръпки.

„Каквото и да казва мъжът ми, Хийоши няма да стане самурай“, помисли си тя.

По времето, когато се омъжи за Киношита Яемон, смяташе за най-добре да има самурай за съпруг. Нейният род, Гокисо, макар и малък, беше самурайски и ако и Яемон да бе само пешак, той служеше на Ода Нобухиде. Щом станаха мъж и жена и се заклеха за в бъдеще да „спечелят сто крини ориз“, бойното снаряжение стана символ на надеждите им и нещо по-важно от предметите за домакинството, които тя бе желала. Нямаше спор, че с него бяха свързани щастливи спомени от семейния й живот, ала контрастът между тези младежки мечти и настоящето бе повече от очевиден. Това беше като проклятие, което гризеше сърцето й. Осакатиха мъжа й, преди да се отличи в сражение. Понеже бе прост пехотинец, той беше принуден да напусне службата при господаря си. През първите шест месеца му бе трудно да изкарва прехраната си и най-сетне бе станал земеделец. Сега не беше способен да върши дори това.

Жена му пое нещата в свои ръце. Като вземаше със себе си двете деца, съпругата на Яемон береше черничеви листа, ореше ниви, вършееше овес и така през всичките тези години бе успяла да устои на бедността. А в бъдеще? Пред въпроса дали слабите й ръце ще издържат, нейното сърце се изпълваше със студ и мрак, досущ като празния килер. Най-сетне сложи храната за вечеря — овес и няколко глави сушена ряпа — в една бамбукова кошница и излезе от помещението. Още нямаше тридесет, но раждането на Хийоши не беше леко и оттогава кожата й имаше бледия цвят на незряла праскова.

— Мамо — гласът бе на Хийоши.

Той излезе иззад ъгъла на къщата, като се оглеждаше за нея. В живота си имаше една светла надежда — да отгледа Хийоши и да направи от него такъв син и наследник, който ще може да отрасне бързо и всеки ден да дарява съпруга й поне с малко саке. При тази мисъл й ставаше по-добре.

— Тук съм, Хийоши.

Момчето се завтече натам, откъдето идеше гласът на майка му и я хвана за ръката, с която държеше кошницата.

— Днес на брега срещнах един човек, който те познава.

— Кого?

— Един самурай. Като еди-кой си. Каза, че те познавал и ти прати поздрави. Потупа ме по главата и ме пита разни неща.

— Трябва да е бил Като Данджо.

— Беше с цяла дружина войници. Тъкмо се връщаха от битка. И яздеше добър кон! Кой е това?

— Ами, Данджо живее близо до храма Комьоджи.

— И?

— Сгоден е за по-малката ми сестра.

— Сгоден?

— Ама си любопитен!

— Ами не разбирам.

— Ще се женят.

— Какво? Искаш да кажеш, че ще бъде мъж на по-малката сестра на майка ми? — Хийоши се засмя с доволен вид.

Ако и да беше нейно собствено дете, щом видя зъбатата му, малко нагла усмивка, майка му наум го нарече недорасъл малък негодник.

— Мамо, в килера има една ей толкова голяма сабя, нали?

— Има. На тебе за какво ти е?

— Няма ли да ми я дадеш? Съвсем е изтъпяла, пък и татко вече не я носи.

— Пак ли на война ще си играете?

— Може, нали?

— В никакъв случай!

— А защо?

— Какво ще стане, ако един земеделски син навикне да носи сабя?

— Ами аз един ден ще стана самурай — и той тупна с крак като разглезено дете, решил, че с това въпросът е разрешен.

Майка му се втренчи в него и очите й се наляха със сълзи.

— Глупчо! — скара му се тя.

После непохватно изтри очи и го поведе за ръка надолу.

— Я по-добре се опитай да помогнеш на сестра си малко и извади вода от кладенеца — и като го влачеше насила, тя стигна до къщата.

— Не, не!

Хийоши се противеше, викаше и заравяше пети в праха.

— Не! Мразя те! Ти си глупава! Не!

Майка му продължаваше да го дърпа решително. Тъкмо в този момент през запречения с бамбук прозорец до тях достигна, заедно с дим от огнището, шумът на кашлица. Щом дочу гласа на баща си, Хийоши се попрегърби и млъкна. Яемон бе само на четиридесет, но, обречен да прекара дните си като инвалид, беше добил дрезгавия, кашлящ глас на човек, минал петдесетте.

— Ще кажа на баща ти, че не ме слушаш — закани се майка му и го пусна. Той скри лицето си в ръце, заплака без глас и почна да трие очи.

Майката погледна този така своенравен малчуган и се запита какво ли ще излезе от него.

— Онака! Защо пак викаш на Хийоши? Не ти прилича. Може ли да се караш така със собственото си дете и да крещиш? — попита през прозореца Яемон с пискливия глас на болен.

— Тогава ти трябва да му се скараш — рече с укор Онака.

Яемон се засмя.

— Защо? Понеже иска да си играе със старата сабя?

— Да.

— Че той само си играе.

— А не трябва да го прави.

— Момче е и при това ми е син. Толкова лошо ли е това? Дай му сабята!

Онака погледна учудено към прозореца и разочаровано прехапа устни.

„Спечелих!“ Хийоши тържествуващ се радваше на победата си, но това продължи само миг. Щом видя потеклите по бледите бузи на майка му сълзи, неговата радост изстина.

— Ох, престани да плачеш! Вече не искам сабята. Ще ида да помогна на кака.

Той се затърча към кухнята, където сестра му, наведена над глинената пещ, духаше в нея през бамбуково стъбло и се опитваше да съживи загасналия огън.

Хийоши нахълта с думите:

— Хей, да донеса ли вода?

— Не, благодаря — отвърна Оцуми и го изгледа с плаха изненада. Зачудена какво ли е намислил, тя поклати глава.

Хийоши вдигна похлупака на голямата стомна за вода и надзърна вътре.

— Вече е пълна. Да намачкам ли варения фасул?

— Не! Недей ми се пречка!

— Пречкам ли? Искам само да ти помогна. Дай да направя нещо за теб. Да донеса ли туршия?

— Не отиде ли майка да вземе преди малко?

— А тогава аз какво да направя?

— Стига само да бъдеш послушен и мама ще остане доволна от това.

— Ами сега не съм ли послушен? Има ли огън в пещта? Дай да ти го запаля. Дръпни се.

— Сама ще се справя!

— Само се дръпни малко…

— Виж какво направи! Изгаси го!

— Лъжеш! Ти го изгаси!

— Не съм!

— Кресла!

Хийоши, ядосан на дървото, което не искаше да се запали, плесна сестра си по бузата. Оцуми заплака силно и се оплака на баща си. И тъй като стаята беше близо, много скоро бащиният глас прокънтя в ушите на Хийоши.

— Недей удря сестра си! Един мъж не бива никога да удря жена. Хийоши, я ела веднага тук!

Зад паравана Хийоши тежко преглъщаше и се взираше укор в Оцуми. Майката влезе и застана на прага, озадачена, че това се повтаря за кой ли път.

Яемон всяваше страх повече от всички други бащи. Хийоши веднага му се подчини. Той седна изпънат и вдигна очи към баща си.

Киношита Яемон седеше пред огнището. Зад гърба му стоеше патерицата, на която се подпираше, за да ходи. Без нея не можеше да стигне никъде, дори до клозета. До лакътя му бе дървената кутия за предене на коноп, която при добро желание използуваше. Макар и сакат, можеше да припечели малко пари в повече за семейството.

— Хийоши.

— Да, господине?

— Недей да ядосваш майка си.

— Добре.

— И не се карай със сестра си. Помисли си как изглеждаш отстрани. Как трябва да се държи един мъж и как да се отнася към жените, които имат нужда да бъдат защитавани?

— Ами, аз… аз не исках…

— Млък! И аз имам уши. Знам къде си и какви ги вършиш, макар никога да не излизам от тази стая.

Хийоши потрепери. Той вярваше на думите на баща си.

Въпреки всичко, Яемон не можеше да потисне своята привързаност към единствения си син. Никога не би могъл да си върне ръката и крака, но вярваше, че чрез това дете кръвта му ще продължи да тече още сто години. Отново погледна Хийоши и настроението му се промени. Бащата би трябвало най-добре да може да съди за сина си, но дори и в мигове на най-голям оптимизъм Яемон не виждаше как този сополив малък немирник с чудат вид би се издигнал по-горе от родителите си и измил срама от тяхното име. И все пак, Хийоши беше неговият единствен син и Яемон му възлагаше почти неосъществими надежди.

— Сабята е в килера. Искаш ли я, Хийоши?

— Ами… — и Хийоши поклати глава.

— Не я ли искаш?

— Искам я, но…

— Защо тогава не го кажеш?

— Мама каза — в никакъв случай.

— Понеже жените ненавиждат саби. Почакай.

Той взе патерицата и с куцане влезе в другата стая. За разлика от тези на бедните селяни, къщата им имаше няколко на брой помещения. Някога в нея бяха живели роднини на майката на Хийоши. Яемон имаше малко роднини, но семейството на жена му се знаеше в околността.

Хийоши не чу очакваното мъмрене, но все пак усещаше неудобство. Яемон се върна с къса, увита в платно сабя. Не беше онази, която събираше ръжда в килера.

— Това е за тебе, Хийоши. Носи я, когато поискаш.

— Моя? Наистина ли?

— Но като се вземе пред вид колко си малък, по-добре ще е да не я носиш пред други хора. Направиш ли го, ще ти се смеят. Побързай да пораснеш достатъчно, та да можеш да я носиш, без да ти се присмиват. Ще го направиш ли заради мен? Дядо ти е поръчал да направят тази сабя…

След малко Яемон продължи. Погледът му бе натежал и говореше бавно.

— Дядо ти беше земеделец. Когато се опита да се издигне в живота и да направи нещо от себе си, накара един майстор на саби да направи това тук за него. Ние, Киношита, сме имали някога запис на родословното си дърво, но той изгорял в един пожар. А много преди дядо ти да успее да постигне нещо, беше убит. Бурни времена бяха и много хора ги сполетя същата съдба.

В съседната стая гореше лампа, но на тях им светеше пламъкът от огнището. Докато слушаше баща си, Хийоши се вглеждаше в алените езици. Разбираше ли го синът му или не, Яемон усещаше, че не може да говори за такива неща пред жена си или дъщеря им.

— Ако още го имаше родословното дърво на Киношита, щях да мога да ти разкажа за твоите прадеди, но то е станало на пепел. Има обаче живо родословно дърво и то ти е било предадено. Ето го — и Яемон поглади сините вени на китката си.

Кръв.

На това искаше да го научи. Хийоши кимна, после стисна своята китка. И в неговото собствено тяло имаше такива кръвоносни съдове. Няма съмнение! Няма родословие, по-живо от това пред него.

— Не знам кои са предците ни преди времето на дядо ти, но съм сигурен, че някои от тях са били големи хора. Били са, предполагам, самураи или може би — учени. Кръвта на тези мъже продължава да тече и ти е била предадена от мене.

— Да — кимна отново Хийоши.

— Аз, обаче, не съм голям мъж. Свърших просто като сакат човек. Ето защо, Хийоши, ти трябва да станеш прочут!

— Татко — рече Хийоши с широко разтворени очи, — какъв трябва да стана, за да бъда прочут?

— Всичко може да постигне човек. Най-малкото, ако станеш един храбър войн и носиш този скъп спомен от дядо ти, ще мога да умра без съжаление.

Хийоши не каза нищо и доби объркан вид. Неуверен в себе си, той избягваше втренчения поглед на бащата.

„Ами разбира се, та той е дете“, помисли си Яемон, като забеляза недостойната реакция на сина си. Може би всичко се корени в крайна сметка не в кръвта, а в средата. И мъка заля сърцето му.

Майката вече бе приготвила вечерята и мълчаливо чакаше в ъгъла съпругът й да свърши да говори. Смяташе тъкмо обратното на него. Мисълта, че Яемон ще подтикне детето да стане самурай й бе омразна и тя мълчаливо се молеше за бъдещето на Хийоши. Толкова е неразумно да се говори така на едно дете. Искаше й се да се намеси: „Хийоши, баща ти казва всичко това от огорчение. Ще сгрешиш, ако тръгнеш по същия път като него. И да си глупав, бъди си, но, моля те, стани земеделец, дори да имаш само едно малко парче земя.“ А на глас каза:

— Хайде да ядем. Хийоши и Оцуми, елате малко по-близо до огнището.

Като започна от бащата, тя подаде на всеки клечки за хранене и паница.

Беше обичайното им ядене — рядка овесена чорба. При все това, всеки път, щом го погледнеше, Яемон се усещаше още по-тъжен — беше баща, който не може да посрещне нуждите на жената и децата си. Хийоши и Оцуми с почервенели бузи и носове вдигнаха паниците и ометоха с наслада храната, без ни най-малко да я сметнат за бедняшка. За тях богатството се простираше дотук.

— Имаме онзи варен боб от грънчаря в Шинкава, и сушени зеленчуци и сухи фъстъци в килера, така че Оцуми и Хийоши трябва добре да се нахранят — каза Онака с желанието да успокои съпруга си за благосъстоянието на семейството. Самата тя не хвана клечките преди децата й да са се наситили и баща им да е приключил с яденето. Легнаха си веднага след вечеря. Същото правеха почти във всяка друга къща. След залез-слънце в Накамура не светеха лампи.

С падането на мрака из полята и по пътищата можеше да се чуе шум от нозе, шум от близки сражения. Ронини, бежанци и вестоносци с тайни поръчения — всички те обичаха да пътуват през нощта.

Хийоши често сънуваше кошмари. Дали в мъртвилото на нощта чуваше или борбата за господство над тази земя се вселяваше в сънищата му? Тази нощ той срита лежащата до него на рогозката Оцуми и щом тя извика изненадано, кресна:

— Хачиман! Хачиман! Хачиман!

Скочи от рогозката и веднага отвори широко очи. После, макар и майка му да го успокои, дълго още остана полубуден и напрегнат.

— Има треска. Изгори малко прах от мокса на бузата му — посъветва я Яемон.

— Не трябваше да му показваш онази сабя и да му разказваш истории за прадедите — беше отговорът.

На следващата година в дома настъпи голяма промяна — Яемон се разболя и почина. Хийоши не плака при вида на лицето на мъртвия си баща и на погребението весело подскачаше наоколо.

През есента на осмата година от раждането му в къщата отново дойдоха тълпи от гости. Цяла нощ правиха оризови питки, пиха саке и пяха. Един от роднините каза на Хийоши:

— Младоженецът ще ти стане нов баща. Преди той бе приятел на Яемон и също служеше на рода Ода. Казва се Чикуами. Трябва да му бъдеш добър син.

Докато ядеше оризовата си питка, Хийоши влезе да надникне вътре. Майка му бе изрисувала лицето си и изглеждаше необичайно хубава. Беше свела очи надолу, а до нея стоеше по-стар непознат мъж. Гледката зарадва Хийоши.

— Хачиман! Хачиман! Хвърляйте цветя! — завика той и тази вечер бе по-весел от всички.

Отново дойде лято. Зърното изкласи. Всеки ден Хийоши и другите селски деца плуваха голи в реката, после ловяха и ядяха червените полски жабки. Месото им бе дори по-вкусно от меда на пчелите-корейки. Майката на Хийоши му бе казала, че жабите лекуват детски недъзи и оттогава те бяха станали негово любимо ястие.

Като че всеки път, щом идеше да играе, Чикуами тръгваше да го търси.

— Маймунке, маймунке! — викаше новият му баща.

А той работеше упорито. За по-малко от година оправи положението на семейството и гладните дни отминаха. Ако Хийоши си беше в къщи, от сутрин до вечер винаги му намираха работа за вършене. Станеше ли мързелив или непослушен, големите ръце на Чикуами скоро влизаха в действие. Момчето мразеше това повече от всичко. Не се противеше на работата, но се стараеше дори за миг да не привлича погледа на втория си баща. Всеки ден без изключение Чикуами лягаше за следобеден сън. При първа възможност Хийоши се измъкваше от дома. Не след дълго обаче онзи идваше да го прибере с викове:

— Маймунке! Къде ни се дяна маймунката?

Щом новият му баща дойдеше да го търси, Хийоши начаса оставяше с каквото се бе заел и се шмугваше между овесените стъбла. Накрая Чикуами се уморяваше да го търси и тръгваше да се връща. Тогава момчето се измъкваше навън и надаваше победен вик. Никога не му идваше наум, че щом се върне вечерта у дома, ще го оставят без вечеря и ще го накажат. Играта така го увличаше, че съвсем се забравяше.

Днес Чикуами нервно крачеше през овеса и погледът му се стрелкаше насам-натам.

— Къде ли е този малък пакостник?

Хийоши бежешком се изкатери по склона до реката.

Щом баща му стигна дотам, завари само застаналия наблизо Офуку. Той единствен носеше дрехи през лятото и нито плуваше, нито ядеше от червените жаби.

— А, ти не си ли момчето на грънчаря? Знаеш ли къде се е скрила нашата маймунка? — попита го Чикуами.

— Не — отвърна Офуку с неколкократно поклащане на главата.

Чикуами му се закани.

— Излъжеш ли ме, ще ида у вас и ще кажа на баща ти.

Страхливият Офуку пребледня.

— Крие се ей в онази лодка — и той посочи малкия съд, изтеглен на речния бряг.

Щом баща му се затича натам, Хийоши бързо изскокна навън, досущ на някой немирен речен дух.

С един скок Чикуами го стигна и го повали. При падането Хийоши удари устата си в един камък и между зъбите му потече кръв.

— Ох, боли!

— Заслужаваш си го!

— Извинявай!

След като шляпна момчето два-три пъти, Чикуами го вдигна с една ръка и се забърза към къщи. Макар да го наричаше „маймунка“, той нямаше лоши чувства към него. Понеже бързаше да се пребори с бедността на семейството, смяташе, че трябва да бъде строг с всеки, а освен това искаше, дори ако се наложи и насила, да изправи характера на Хийоши.

— Вече си на девет години, малък мързеливецо — скара му се той.

Едва влезли отново в къщи, сграбчи момчето за ръката и го удари още няколко пъти с юмрук. Майката се опита да го спре.

— Не бъди толкоз снизходителна с него — сопна й се той.

Щом тя почна да плаче, той удари на Хийоши още един пердах.

— За какво плачеш? Бия този немирен маймуняк, понеже смятам, че ще му е от полза. Само бели прави!

Отпърво, при всеки бой Хийоши покриваше главата си с ръце и молеше за прошка. Сега само плачеше непрестанно, почти като в унес и сипеше обиди.

— Защо? Кажи ми защо? Дойде кой знае откъде, правиш се, че си ми истински баща и се фукаш. Обаче… моят истински татко…

— Как можеш да говориш така! — майка му пребледня, пое си дълбоко дъх и запуши с ръка устата си.

Гневът на Чикуами се удвои.

— Мързелува, че и умник ще ми се пише! — и той затвори Хийоши в килера и нареди на Онака да не му дава нищо за ядене тази вечер.

До смрачаване писъците на момчето се носеха от стаята.

— Пуснете ме да изляза! Глупак! Дръвник! Глухи ли сте? Не ме ли пуснете, ще запаля къщата!

Продължи да вика с глас като на виещо куче, но към полунощ съвсем отпадна и заспа. И тогава чу някой съвсем наблизо да го вика по име:

— Хийоши, Хийоши.

Сънуваше умрелия си баща. В просъница му извика:

— Татко!

После осъзна, че силуетът пред него е този на майка му. Беше се измъкнала тайно от къщи да му донесе нещо за ядене.

— Изяж това и се успокой. На сутринта ще помоля баща ти да ти прости.

Той поклати глава и се хвана за дрехите й.

— Лъжеш. Той не ми е баща. Моят баща нали умря?

— Но защо говориш така сега? Не бъди неразумен. Все ти казвам да бъдеш добър син на баща си.

Сякаш нещо я преряза на две. Хийоши обаче така и не разбра защо майка му чак се затресе от плач.

На следващия ден Чикуами почна още от зори да крещи на жена си.

— Измъкна се зад гърба ми посред нощ и му занесе да яде, нали? Понеже си толкова мека, затова никога няма да се оправи. И Оцуми да не стъпва близо до килера днес!

Свадата продължи почти до обед, докато накрая майката на Хийоши излезе сама от къщи и отново заплака. Тъкмо преди залез тя се върна отново, придружена от един свещеник от храма Комьоджи. Чикуами не попита жена си къде е ходила. Седнал навън да плете рогозка заедно с Оцуми, той само се намръщи.

— Чикуами — обърна се към него свещеникът, — съпругата ти дойде в храма да пита дали можем да вземем вашия син за послушник. Ти съгласен ли си?

Чикуами мълчаливо изгледа Онака, която стоеше до задната врата и хлипаше.

— Хм, мисля, че това няма да бъде зле. Но няма ли да му са нужни пари?

— За щастие жената на Като Данджо, който живее в подножието на хълма Ябуяма, се съгласи да даде. Те са сестри с твоята жена, нали така?

— Аха, значи е ходила при Като? — Чикуами доби раздразнен вид, макар да не бе против Хийоши да отиде в храма.

Като отговаряше само с по една сричка, той прие предложението.

После нареди на Оцуми какво да върши, отиде да прибере земеделските сечива и през остатъка от деня работи с вид на човек, изцяло погълнат от заниманието си.

Щом го пуснаха да излезе от килера, Хийоши трябваше да изслуша неколкократните предупреждения на майка си. Комарите го бяха хапали цяла нощ и лицето му бе отекло. Щом научи, че ще ходи да служи в храма, избухна в сълзи. После обаче бързо се успокои.

— В храма ще е по-добре — заяви той.

Докато още бе светло, свещеникът приготви всичко необходимо за Хийоши. С приближаването на мига за заминаване дори и Чикуами доби леко тъжен вид.

— Щом влезеш в храма, маймунке, ще трябва да си промениш навиците и да се вземеш в ръце — рече той на момчето. — Понаучи се да четеш и пишеш и дано скоро да те видим вече истински свещеник.

Хийоши смотолеви нещо в знак на съгласие и се поклони. Веднъж излязъл от външната страна на оградата, той отново и отново се извръщаше назад към фигурата на майка си, която го гледаше как се губи в далечината.

Малкият храм се издигаше на върха на едно възвишение на име Ябуяма, на известно разстояние от селото. Това бе будистко светилище на ордена Ничирен, а главният свещеник беше в напреднала възраст и прикован на легло. Двама млади свещеници се грижеха за сградите и градината. Заради дългите години на гражданска война селото бе обедняло и храмът имаше малко енориаши. Хийоши бързо се приспособи към новите условия и заработи усърдно, сякаш бе нов човек. Беше съобразителен и деен, свещениците проявяваха привързаност към него и се зарекоха да го обучат добре. Всяка вечер го караха да се упражнява в краснопис и го учеха на най-важното, при което той проявяваше необичайна способност за запомняне.

Веднъж един от тях му каза:

— Срещнах вчера майка ти по пътя и й казах, че се справяш добре.

Хийоши не разбираше достатъчно ясно защо майка му се натъжава, но това, което я радваше, радваше и него.

Когато обаче дойде есента на неговата десета година, храмът взе да му се вижда тесен. Двамата по-млади свещеници бяха отишли по съседните села да просят подаяния. В тяхно отсъствие той измъкна една дървена сабя, която си беше скрил заедно със собственоръчно направено копие. После се изправи на върха на хълма и се провикна към приятелите си, които се готвеха да си играят на война:

— Глупави сте вие, врагове! Елате ме нападнете от която страна поискате!

Макар въобще да не бе обичайното за това време, голямата камбана на храмовата кула внезапно заби. Изненадани, хората в подножието на хълма взеха да се питат какво ли става. От височината долетя камък, последван от керемида, която удари и нарани едно момиче, работещо в зеленчуковата си градина.

— Онова момче горе от храма е. Събрал е селските деца и пак си играят на война.

Трима-четирима души се изкачиха на хълма и застанаха пред главния вход на храма. Вратите бяха зейнали, а подът — покрит с пепел. Напречният кораб и олтарът бяха в безпорядък. Голямата кадилница бе счупена, хоругвите изглежда бяха послужили за някаква съмнителна цел, завесата от златен брокат беше разкъсана и захвърлена на страна, а ритуалният тъпан — спукан.

— Шобо! Йосаки! — завикаха родителите, които търсеха децата си. Хийоши не се виждаше никъде, останалите малчугани също бяха изчезнали внезапно.

Едва родителите се спуснаха до подножието на хълма и отгоре отново се дочу шумотевица. Храстите се раздвижиха, захвърчаха камъни, камбаните отново зазвъняха. Слънцето залезе и децата, насинени и изпоцапани с кръв, заслизаха с куцукане надолу.

Всяка вечер, щом свещениците се върнеха от събирането на подаяния, селяните отиваха в храма да се оплакват. Когато си дойдоха сега обаче, можаха само да се погледнат един другиго в изумление. Голямата кадилница пред олтара бе разчупена на две съвършено еднакви части. Този скъп съд бе дар от едного на име Сутеджиро — търговец на грънци от село Шинкава и един от малкото останали енориаши на храма. Когато преди три-четири години я посвети на храма, той им каза:

— Тази кадилница е работа на моя учител, покойния Городаю. Пазил съм я като най-скъп спомен. Изрисувал я бе по памет, а синята глеч положи особено грижливо. Като я предавам на храма, се надявам, че ще бъде пазена като нещо най-ценно, за вечни времена.

Обикновено държаха съсъда в кутия, но само преди седмица жената на Сутеджиро беше посетила храма. Тогава го бяха извадили и използвали, без да го приберат отново.

Свещениците бяха пребледнели като платно. Отгоре на всичко, ако кажеха на стария първосвещеник какво е станало, болестта му можеше да се влоши.

— Сигурно е била маймунката — обади се единият.

— Прав си — съгласи се спътникът му. — Никой друг от тези малки разбойници не би могъл да направи такива поразии.

— Какво да правим?

Те завлякоха Хийоши вътре и навряха парчетата от разбития съсъд пред лицето му. Момчето не можа да си спомни дали е счупило кадилницата, но каза:

— Съжалявам.

Това извинение, изречено спокойно и без дори следа от видимо разкаяние, още повече разгневи свещениците.

— Безбожник! — викнаха му те, вързаха ръцете му зад гърба и го завързаха за един от големите стълбове в храма.

— Ще те оставим така за няколко дни. Може да те изядат плъховете — закани се единият от тях.

Все едно и също му се случваше на Хийоши. Щом приятелите му дойдат на следващия ден, помисли си той с огорчение, няма да може да си играе с тях. И наистина, когато пристигнаха, те го видяха наказан и избягаха.

— Развържете ме — викна той след тях. — Иначе ще ви набия.

Възрастните поклонници и селските жени, които се изкачваха до храма, му се присмиваха:

— Кажете, не прилича ли на маймунка?

За малко се успокои достатъчно, за да си промърмори:

— Ще видите.

Малкото му тяло, притиснато към тежката храмова колона, внезапно бе изпълнено от усещане за голяма сила. Момчето обаче, като съзнаваше добре положението си, замълча и с изражение на упорство върху лицето запроклина наум съдбата.

Потъна в дълбок сън, но след малко се събуди, понеже не успяваше да преглътне. Денят бе ужасно дълъг. В безкрайно отегчение той впери поглед в счупената кадилница. На дъното на съда грънчарят беше написал с дребни йероглифи: „Направена с добро знамение. Городаю“.

Близкото село Сето, както впрочем и цялата област, бяха известни с изделията си от глина. Те никога преди не го бяха интересували, но сега, при вида на нарисувания върху кадилницата пейзаж, въображението му се събуди.

„Къде ли е това, питам се?“

Планини и каменни мостове, кули и хора, облекла и лодки, подобни на които никога не бе виждал, бяха изрисувани в индигово синьо върху белия порцелан. Всички те силно озадачиха момчето.

„Коя ли е тази страна?“, чудеше се то.

Не можеше да отгатне. С присъщите на децата остър ум и любознателност, като не можеше да намери отговор, Хийоши напрегна въображението си, за да запълни празнината.

„Може ли наистина да има такава страна?“

Докато напъваше ума си, нещо там проблесна — нещо, което бе учил или чул, но после беше забравил. Зарови се из паметта си.

„Китай! Това е то! Картина от Китай!“

Остана доволен от себе си. Докато погледът се плъзгаше по лъскавия фаянс, въображението го понесе към Китай.

Най-сетне денят свърши. Свещениците се върнаха от просия. Наместо, както бяха очаквали, да заварят Хийоши разплакан, те го видяха щастливо усмихнат.

— Дори наказанията не помагат. Не можем се оправи с него. По-добре да го върнем на родителите му.

Вечерта единият даде на Хийоши нещо за вечеря и го заведе долу в къщата на Като Данджо.

Данджо се беше излегнал близо до лампата. Като самурай той беше свикнал от сутрин до вечер да бъде изложен на военните несгоди. През редките дни на отдих стоенето у дома му се струваше прекалено спокойно. Почивката и отпускането го плашеха — можеше да навикне на тях.

— Оецу!

— Да? — дойде гласът й от кухнята.

— Някой чука на вратата.

— Да не са пак катериците?

— Не са, навън има някой.

Жена му избърса ръце, отиде до вратата и веднага се върна с думите:

— Един свещеник от Комьоджи е. Води Хийоши — по младото й лице премина сянка на тревога.

— Аха! — рече засмян Данджо, който бе очаквал това. — Изглежда са пуснали маймунката в отпуск.

Той изслуша монотонния разказ на свещеника за скорошните събития. Тъй като беше дал средствата за влизането на Хийоши в храма, сега се извини на всички засегнати и го взе под свои грижи.

— Щом не го бива за свещеник, няма какво да се прави. Ще го пратим обратно у дома в Накамура. Недейте се чувства повече задължени да го държите при себе си. Съжалявам, че ви е причинил само неприятности.

— Моля ви да обясните на родителите му как стоят нещата — завърши свещеникът.

Щом се изправи да си върви, походката му стана по-лека, сякаш някой бе смъкнал товар от раменете му. Хийоши изглеждаше съвсем не на място. Озърташе се с любопитство и се чудеше в чия ли къща е попаднал. Не беше спирал тук на път за храма, а и никой не му беше казвал, че наблизо живеят негови роднини.

— Е, малкия, ял ли си нещо? — попита усмихнат Данджо.

Хийоши поклати глава.

— Тогава си вземи малко питки.

Докато дъвчеше, момчето огледа закаченото над вратата копие и герба върху сандъка за оръжие, после се втренчи в Данджо.

„Дали наистина нещо му има на това дете?“, запита се самураят. Понякога действително се съмняваше. На свой ред впери очи в него, но Хийоши нито отмести, нито сведе поглед. У него нямаше и следа от малоумност. Усмихваше му се твърде мило.

Данджо се засмя и сам отдръпна очи.

— Доста си пораснал, а? Помниш ли ме, Хийоши?

В паметта на момчето изплува мъгляв спомен за един мъж, който, когато бе на шест години, го беше потупвал по главата.

Както беше редно за самураите. Данджо почти винаги спеше в крепостта Кийосу или на бойното поле. Малко бяха дните, когато можеше да остане у дома с жена си. Беше се прибрал неочаквано вчера и утре отново се връщаше в Кийосу. Оецу се чудеше колко ли месеца ще минат, преди да прекарат още един ден заедно.

„Ама опако дете!“, помисли си тя. Хийоши беше дошъл съвсем не на време. Притеснена вдигна поглед. Какво ще си помислят свекъра и свекървата? Нима може това да е детето на сестра й?

Чуваше пискливия глас на Хийоши от стаята на съпруга си:

— Значи вие сте били с онези многото самураи на брега на реката, и яздехте кон.

— Помниш ме, така ли?

— Разбира се — продължи момчето със свойски тон. — Ако не греша, вие сте мой роднина. Сгоден сте за по-малката сестра на майка ми.

Оецу отиде с прислужницата в голямата стая, за да вземе подноси за храната. От езика и гръмливия селски глас на Хийоши по тялото й мина неприятна тръпка. Отвори плъзгащата се врата и повика съпруга си:

— Вечерята е готова.

Видя го да си мери силата с Хийоши, чието лице беше яркочервено, а задникът му бе щръкнал нагоре като опашката на стършел. Данджо също се държеше досущ като дете.

— Вечерята ли? — попита той разсеяно.

— Супата ще изстине.

— Иди яж без мене. Това дете си го бива. Добре се забавляваме. Ха-ха! Чудак е.

Забравил се съвсем, Данджо изглежда беше изцяло спечелен от непосредствеността на Хийоши. Момчето винаги бързо си намираше приятели, а сега почти беше хванало вуйчо си за носа. От борба преминаха към сенки с ръце, после почнаха да имитират разни животни и така играха на детски игри, докато Данджо не се хвана за корема от смях.

Преди да тръгне на следващия ден, Данджо каза на жена си, която изглеждаше потисната от нещо:

— Ако неговите родители позволят, какво ще кажеш да го задържим тук? Не вярвам да ни е от голяма помощ, но струва ми се, по-добре ще е, от колкото да си вземем истинска маймунка.

Хрумването не се хареса особено на Оецу. Тя изпрати мъжа си чак до дворната врата и отвърна:

— Не. Ще дразни майка ти. Няма да стане.

— Както кажеш.

Оецу знаеше, че щом съпругът й напусне дома, в ума му остават само неговия господар и битките. „Дали ще се върне жив?, питаше се тя. Толкова ли е важно за мъжа да си извоюва име?“ Гледаше отдалечаващата се фигура и си мислеше за многото предстоящи самотни месеци. После довърши къщната работа и тръгна с Хийоши за Накамура.

— Добър ден, госпожо — поздрави я един идещ отсреща мъж.

Имаше вид на търговец, навярно доста заможен. Носеше разкошна полушуба и къса сабя и бе обут с кожени чорапи, извезани на черешови цветчета. Беше към четиридесетгодишен и с благ вид.

— Не сте ли жената на господин Като? За къде сте тръгнали?

— При сестра ми в Накамура, да отведа това дете у дома — тя хвана малко по-здраво ръката на Хийоши.

— А, този млад юнак ли? Когото са изгонили от Комьоджи.

— Значи сте чули вече?

— Ами, да. Всъщност, тъкмо идвам от храма.

Хийоши се заозърта неспокойно. Никога преди не го бяха наричали „млад юнак“. Засрамен, той усети, че се изчервява.

— О, Боже, нима сте били в храма заради него?

— Да, свещениците дойдоха у дома за извинения. Разбрах, че една кадилница, която бях поднесъл в дар, е била счупена на две.

— Това е работа на тоя малък разбойник! — ядоса се Оецу.

— Хайде, не трябва да говорите такива неща. Случва се.

— Чух, че била много рядко и прочуто изделие.

— За голямо съжаление, беше работа на Городаю, при когото чиракувах по време на пътуването му в страната на Мин.

— Не е ли известен той още като Шондзуи?

— Да, но преди време се разболя и почина. Напоследък са произведени доста съдове от синьо-бял порцелан с клеймо „Направен от Шондзуи-Городаю“, но те не са истински. Единственият, който е бил в държавата на Мин и е донесъл рецептите им за правене на съдове, е вече на онзи свят.

— Разбрах, че сте осиновили детето на майстор Шондзуи — Офуку.

— Така е. Децата му се присмиват, като го наричат „Китайчето“. В последно време въобще не иска да излиза навън.

Търговецът сведе поглед към Хийоши. Той, щом чу неочаквано името на Офуку, почна да се чуди накъде ли бие непознатият.

— Знаете ли — продължи търговецът, — оказва се, че Хийоши тук е единственият, който някога се е застъпвал за Офуку. Така че, щом научи за станалото напоследък, той ме помоли да се намеся. Изглежда обаче са се случили и много други неща. Свещениците ми разказаха за неговото лошо държание и аз не можах да ги убедя да го вземат обратно — и гърдите му се затресоха от смях.

— Неговите родители сигурно имат планове за бъдещето му — продължи мъжът, — но ако трябва да му се намери ново място и ако по тяхно мнение моят дом е подходящ за целта, бих искал да им бъда от полза. По нещо ми се струва, че това момче ще бъде добър помощник.

Той се сбогува учтиво и си тръгна. Хийоши, хванал се за ръкава на Оецу, на няколко пъти се обръща след него.

— Кажи ми, лельо, кой беше този човек?

— Казва се Сутеджиро. Търгува на едро със съдове от много страни.

Известно време Хийоши вървя мълчаливо по пътя.

— А къде е страната на Мин? — попита той внезапно, като си мислеше за чутото току-що.

— Това е Китай.

— А той къде е? Колко е голям? И там ли има крепости, самураи и битки?

— Не бъди такъв досадник. Хайде млъкни сега, а?

Оецу раздразнено дръпна ръкава си, ала за Хийоши скарването на леля му не бе с по-голямо значение от подухване на вятъра. Той проточи врат и се загледа втренчено в синьото небе. Толкова чудно бе, че едва го издържаше. Защо е така невероятно синьо? Защо хората са вързани за земята? Ако бяха способни да летят като птици, той самият сигурно щеше да може да пътува до страната на Мин. Всъщност, нарисуваните по голямата кадилница птици бяха същите като тези в Овари. Дрехите на хората й очертанията на корабите бяха различни, спомни си той, но птиците — същите. Сигурно тези птици нямат своя страна — небето и земята са им обща родина.

„Бих искал да ида в много страни“, замечта се Хийоши.

Никога досега не беше забелязвал в каква малка и бедна къща се връща. Щом обаче двамата с Оецу надникнаха вътре, за първи път осъзна, че дори и по пладне там е тъмно като в изба. Чикуами никъде не се виждаше — навярно беше излязъл по някаква работа.

— Нищо освен бели — каза Онака, след като чу за последните премеждия на Хийоши. Въздъхна дълбоко с безразлично изражение на лицето. Когато погледна сина си, в очите й не се четеше обвинение. Учудена бе, по-скоро, колко много е пораснал той за две години. Хийоши подозрително огледа пеленачето, което бозаеше от гръдта на майка му. Явно от известно време семейството беше нараснало с един член. Без предупреждение той хвана главата на детето, откъсна я от зърното и впери поглед в нея.

— Кога се роди това бебе? — попита.

— Вече си батко. Ще трябва да се държиш, както подобава — рече вместо отговор майка му.

— Как се казва?

— Кочику.

— Странно име — каза момчето развълнувано, докато в същото време изпитваше усещането за власт над малкото дете — сега волята на по-големия брат можеше да бъде налагана на по-малкия.

— Още от утре ще те нося на гръб, Кочику — обеща той.

В непохватните му ръце обаче бебето се разплака.

Вторият му баща се появи тъкмо когато Оецу си тръгваше. Онака беше казала на сестра си, че Чикуами се е уморил от опити да ги отърве от бедността. Сега ходеше да пие саке и когато влезе в къщата, лицето му беше почервеняло. Като зърна Хийоши, той нададе вик:

— Нехранимайко такъв! Изгонили са те от храма и сега се връщаш тук?

Разбойникът Тендзо

Хийоши си беше у дома вече повече от година. Навърши единадесет. Всеки път, щом Чикуами дори само за един миг го изгубеше от поглед, той се разтичваше наоколо да го търси, като викаше с пълен глас:

— Маймуно? Нацепи ли вече дърва за огъня? А защо не си? Защо си оставил ведрото на нивата?

Стигаше Хийоши само да вдигне очи, за да отвърне нещо и грапавата, корава длан на втория му баща бързо прокънтяваше по страната на момчето. В такива случаи майката, вързала за гърба си бебето, докато тъпче ечемик или готви, насила се извръщаше настрана и мълчеше. При все това по лицето й личеше болка, сякаш самата тя беше ударената.

— От само себе си се разбира, че един калпазанин на единадесет години трябва да помага с работата. Ако си помислиш, че можеш да се измъкваш и да си играеш по цял ден, ще ти скъсам задника от бой!

Чикуами не си мереше думите и здраво стягаше Хийоши. Но и той, след като го бяха пратили обратно в къщи от храма, работеше здраво, като че се беше върнал нов човек. Всеки път, щом майка му неблагоразумно се опиташе да се застъпи за него, грубите ръце и глас на бащата се разразяваха жестоко. По-добре е, реши тя, да се преструва, че нехае за сина си. Сега Чикуами рядко отиваше на полето, но често излизаше от къщи. Ходеше в града, връщаше се пиян и се развикваше на жената и децата си.

— Колкото и да работя, бедността никога няма да се махне от тази къща — оплакваше се той. — Много паразити има, а поземленият данък расте ли, расте. Да не бяха децата, щяха да стана волен самурай — ронин! Щях да си пия чудесно саке. Ох, защо са ми вързани ръцете и краката!

След някои от тези пристъпи на яд, той караше жена си да преброи малкото им налични пари и после, дори да беше и посред нощ, пращаше Оцуми или Хийоши да купуват саке.

Щом баща му не беше наоколо, понякога Хийоши даваше воля на чувствата си. Онака го притискаше до гърди и го утешаваше.

— Мамо, искам отново да ида да работя навън — каза й той един ден.

— Моля те, остани си тук. Ако те нямаше наоколо… — краят на думите й се изгуби в поток от сълзи. При всяка тя се извръщаше настрана и избърсваше очи.

Като видя майка си да плаче, Хийоши остана безмълвен. Искаше да избяга, но знаеше, че ще трябва да остане и да понася горчивината и нещастието. Щом изпиташе съжаление към нея, естествените за едно дете желания — да играе, да се храни, да учи, да избяга — избуяваха у него като сноп бурени. И всички те се подхранваха от ядните думи, с които я укоряваше Чикуами и ударите, изсипвани върху собствената му глава.

— Яж лайна! — промърморваше той, а упоритото му сърце пламтеше в малките гърди.

Накрая се видя изправен открито срещу своя страховит пастрок.

— Прати ме отново да работя навън — каза му той. — По-добре да слугувам, отколкото да стоя в тази къща.

Чикуами не възрази.

— Добре — отвърна той. — Върви да ядеш чужд ориз където искаш. Но следващия път, когато те изгонят, не се връщай обратно в този дом.

Не говореше на шега и макар да съзнаваше, че Хийоши е само едно момче на единадесет години, това, че той спори с него като с равен, го ядоса още повече.

Новата работа на Хийоши беше в селската бояджийница за вълна.

— Само бърбори и се излежава. Все търси слънчево място, дето да си чопли пъпа — каза за него един от работниците на тепавицата.

Наскоро след това се чу, че надзирателят заявил:

— Боя се, че не става за работа тук.

И момчето се върна у дома.

Чикуами го изгледа сърдито.

— Е, маймунке, какво ще кажеш? Дали другите ще хранят лентяй като тебе? Още ли не разбираш цената на родителите?

Искаше да отвърне: „Не съм мързелив“, но наместо това каза:

— Ти си този, който вече не работи на полето и по-добре ще е да не играеш само на зарове и да пиеш на конския пазар. Всички съжаляват майка ми.

— Как смееш да говориш така на баща си?!

Оглушителният рев на Чикуами накара момчето да замлъкне, но отсега той почна да вижда Хийоши в нова светлина. „Лека-полека пораства“, помисли си. Всеки път, когато излезеше от къщи, момчето се връщаше видимо по-голямо. Погледът, с който преценяваше родителите и дома си, бързо съзряваше. И това, че Хийоши гледа на него с очите на възрастен, силно раздразни, изплаши и стресна хванатия натясно баща.

— Хайде, побързай да си намериш работа — нареди той.

На следващия ден Хийоши отиде при новия си майстор — селския бъчвар. Върна се в къщи подир месец, след като жената на стопанина се беше оплакала:

— Не мога да държа в къщи немирно дете като това тук.

Майката на Хийоши не успя да разбере какво нарича тя „немирно“. Други места, където Хийоши се глави, бяха варницата, лавката за храна на конския пазар и ковачницата. Навсякъде оставаше не повече от три до шест месеца. Постепенно се разчу за неговото обикаляне и му излезе такова лошо име, че никой вече не искаше да го препоръча на работа.

— А, онова момче от къщата на Чикуами ли? Бъбрив безделник.

Естествено, майката на Хийоши почна да изпитва неудобство от хората. Беше я срам заради сина й и в отговор на клюките бързаше сама да се оплаче от него, като че все по-нарастващото му непослушание е неизлечимо:

— Не знам какво може да се направи с него. Мрази полската работа и просто не иска да си стои у дома.

През пролетта на неговата четиринадесета година майката на Хийоши му каза:

— Този път трябва на всяка цена да се задържиш. Ако се повтори отново старата история, сестра ми няма да може да погледне господин Като в очите и всички ще се смеят и ще казват: „Пак ли?“ Помни — ако сега се провалиш, няма да ти го простя.

На следващия ден леля му го заведе в Шинкава, за да го представи. Голямата, внушителна къща, в която влязоха, беше на търговеца на съдове Сутеджиро. Офуку бе станал блед шестнадесетгодишен младеж и от помагане на осиновителя си сам бе научил занаята.

В дюкяна строго се съблюдаваше границата между началник и подчинен. При своето първо посещение Хийоши стоеше чинно коленичил върху дървената веранда, докато Офуку седеше вътре, ядеше питки и безгрижно разговаряше с родителите си.

— А, това е малката маймунка на Яемон. Баща ти умря и Чикуами от селото ти стана настойник. И сега искаш да работиш в тази къща, така ли? Ще трябва добре да се постараеш — всичко това беше казано с тон на възрастен мъж, в който никой, познавал преди Офуку, не би разпознал същото това момче.

— Да, господине — отвърна Хийоши.

Отведоха го в спалнята на слугите, откъдето се чуваше как семейството на стопанина се смее в голямата стая. Това, че неговият приятел не показа дори следа от приятелски чувства, го накара да се усети дори още по-самотен.

— Хей, Маймуно! — Офуку не си мереше думите. — Утре да станеш рано и да идеш в Кийосу. Понеже ще носиш стока на един чиновник, натовари съдовете на новата количка. На връщане да спреш при корабопритежателя и да провериш дали е дошла стоката от Хидзен. Ако се шляеш по пътя или закъснееш, както онзи ден, няма да те пуснем в къщата.

Хийоши не отговори просто с „Да“ или „Да, господине“. Също като помощниците, които работеха тук от много по-рано, той отвърна:

— Разбира се, господине. С най-голяма чинност, господине.

Често пращаха Хийоши с поръчки до Нагоя и Кийосу. Днес той забеляза белите стени и високите каменни укрепления на крепостта Кийосу и се замисли: „Какви ли хора живеят там? Как бих могъл сам да заживея на това място?“

Разочарованието го накара да се почувствува дребен и нещастен като червей. Докато си проправяше път през града с тежката, пълна с увити в слама глинени съдове количка, чу познатите думи:

— Я, там една маймунка!

— Маймуна бута количка!

Забулени куртизанки, модно облечени градски жени и хубавите млади съпруги от добри семейства — всички си зашепнаха, засочиха го с пръст и го зазяпаха докато минава. Вече беше добил око за по-красивите от тях. Това, което най-много го дразнеше, бяха любопитните погледи, все едно е някакво панаирджийско зрелище.

Комендант на крепостта Кийосу беше Шиба Йошимуне, а Ода Нобутомо бе един от първите му служители. На мястото, където крепостният ров срещаше реката Годжо, човек все още усещаше присъствието на отминалото величие на стария шогунат Ашикага. Благоденствието, което бе успяло да се задържи тук дори сред многобройните ставащи понастоящем размирици, поддържаше славата на Кийосу като най-богатия град на всички, области.

Саке ще намериш в кръчмата,
Добър чай — в чайната,
А куртизанки — само в Сугагучи в Кийосу.

По улиците на квартала за развлечения Сугагучи се редяха стрехите на публични домове и чайни. През деня млади момичета от публичните домове пееха, за да привличат клиенти. Хийоши буташе количката си през това множество и мечтаеше как може да стане прочут. Без да успее да намери отговор, той все си мислеше: „Някой ден, някой ден…“ По пътя пред ума му изникваха все нови и нови фантазии. Градът бе пълен с всичко това, което му биваше отказано — чудесни ястия, богати КЪЩИ, пищно въоръжение и конска амуниция, скъпи дрехи и скъпоценни камъни.

Мислеше си за своята слабичка бледолика сестра в Накамура и като гледаше парата, вдигаща се от дюкяните за питки, му се искаше да й купи от тях. Или край някоя стара аптека в унес се заглеждаше в торбичките с лечебни билки и си казваше: „Ако можех да ти взема от тези лекарства, мамо, обзалагам се, че скоро щеше да се оправиш.“ В мечтите му винаги присъстваше желанието да облекчи нещастния живот на майка си и Оцуми. Този, за когото въобще не се сещаше, бе Чикуами.

Когато наближи вътрешния укрепен град, умът му бе замаян от обичайните мечтания. „Някой ден… някой ден… но как?“, беше единствената негова мисъл, докато вървеше по улицата.

— Глупак!

Посред едно оживено кръстовище внезапно се намери в центъра на шумна тълпа. Беше блъснал количката в някакъв яздещ самурай, следван от десет прислужници с пики, които водеха кон. Увитите в слама купи и чинии изпопадаха по пътя и се разбиха на парчета. Хийоши плахо запристъпя на място сред парчетиите.

— Сляп ли си?

— Малоумник!

Докато се караха на Хийоши, придружителите стъпваха по разбитите чинии. Нито един минувач не се приближи да му окаже помощ. Събра счупените парчета, нахвърли ги в количката и отново я забута, докато кръвта му вреше от негодувание, задето пред очите на другите се бяха отнесли така с него. И сред детинските му фантазии се появи и една по-сериозна: „Как ще мога някой ден да накарам хора като тези да се просват по очи пред мене?“

След малко си помисли за караницата, която ще го посрещне в дома на майстора и хладният израз на лицето на Офуку изпълни ума му. Като феникс с разперени криле неговата голяма мечта изчезна сред облаците от грижи, сякаш потъна в море от макови семена.

Нощта вече бе дошла. Хийоши бе оставил количката под навеса и миеше краката си на кладенеца. Домът на Сутеджиро, наричан Грънчарската къща, приличаше на седалището на голям местен войнски род. Внушителното главно жилище беше свързано с множество пристройки, а до тях се издигаше редица от складове.

— Маймунчице! Маймунчице!

Щом Офуку се приближи, Хийоши се изправи на крака.

— Да?

Онзи го удари по рамото с тънката бамбукова пръчка, която винаги носеше със себе си, щом обикаляше жилищата на работниците или даваше нареждания на хората в склада. Не за първи път удряше Хийоши. Момчето се препъна и веднага се изпоцапа наново с кал.

— Когато говориш с господаря, „да“ ли се казва? Колкото и пъти да ти говоря, държанието ти все не се оправя. Това да не е селска къща?!

Хийоши не отговори нищо.

— Защо не кажеш нещо? Не ме ли разбираш? Кажи: „Да, господине.“

Хийоши се страхуваше да не бъде ударен отново и каза:

— Да, господине.

— Кога се върна от Кийосу?

— Току-що.

— Лъжеш. Питах хората от кухнята и те ми казаха, че вече си ял.

— Прилоша ми. Боях се да не припадна.

— Защо?

— Защото бях огладнял от цял ден ходене.

— Огладнял! Когато се върна, защо не отиде при господаря да му докладваш веднага какво си свършил?

— Тъкмо се канех, след като си измия краката.

— Я не се оправдавай! Според това, което ми казаха в кухнята, много от съдовете, които трябваше са отнесеш в Кийосу, били счупени по пътя. Истина ли е?

— Да.

— Предполагам си си мислел, че няма нищо, ако не ми се извиниш за това. Надявал си се да изнамериш някаква лъжа, да го обърнеш на шега или да помолиш кухненските работници да те прикрият. Този път няма да си затворя очите — Офуку сграбчи ухото на Хийоши и го задърпа. — Е, хайде. Говори.

— Съжалявам.

— Това взе да ти става навик. Трябва да го оправим веднъж завинаги. Ела, ще говорим с баща ми.

— Моля ви, простете ми — гласът на Хийоши звучеше досущ като маймунски писък.

Офуку все така здраво дърпаше ухото му. Минаха покрай ъгъла на къщата. До пътеката, която водеше от склада до градинската врата на дома, растеше гъсталак от висок китайски бамбук.

Внезапно Хийоши се закова на място.

— Чуй — каза той, като впери сърдит поглед в Офуку и с удар се освободи от ръката му, — имам да ти кажа нещо.

— Сега пък какво си намислил? Помни, аз съм господарят тук! — рече Офуку, като пребледня и затрепери.

— Затова и винаги ти се подчинявам, но има нещо, което искам да ти кажа. Забравил ли си, когато бяхме деца, Офуку? С тебе бяхме приятели, нали?

— Това беше отдавна.

— Добре, отдавна беше, но не бива да го забравяш. Когато ти се подиграваха и те наричаха „китайче“, помниш ли кой винаги те защитаваше?

— Помня.

— Не мислиш ли, че си ми задължен с нещо? — попита намръщен Хийоши.

Беше много по-дребен от Офуку, но от него се излъчваше такова достойнство, че не можеше човек да каже кой от двамата е по-големият.

— Другите работници също говорят — продължи той. — Казват, че господарят е добър, но младият господар е надут и безсърдечен. Момче като теб, което никога не е знаело що е бедност или недоимък, трябва да опита да поработи в чужда къща. Ако отново закачиш мен и другите работници, не знам какво ще направя. Но запомни, че имам роднина, който е ронин в Микурия и води повече от хиляда души. Ако дойде тук заради мене, може да изравни къща като тази със земята за една нощ.

Потокът заплашителни измислици от устата на Хийоши, заедно с пламъка в очите му, ужасиха злощастния Офуку.

— Господарю Офуку!

— Господарю Офуку! Къде е господарят Офуку?

Слугите от голямата къща вече търсеха от известно време Офуку, но той, задържан от погледа на Хийоши, нямаше смелост да им се обади.

— Викат те — рече тихо Хийоши.

После добави със заповеден тон:

— Сега си върви, но не забравяй, каквото ти казах.

С тези думи той се обърна и тръгна към задния двор на къщата. По-късно, с лудо разтуптяно сърце, се запита дали ще го накажат. Нищо обаче не стана и случката беше забравена.

Годината наближи към края си. На село, както и в града, момчетата, които навършват петнадесет, обикновено преминаваха през церемония по встъпване в дълголетие. Що се отнася до Хийоши, на него нямаше кой да му даде дори празнично ветрило, какво остава за празненство. Понеже беше Нова година, той седеше с другите слуги на ъгъла на една дървена тераса и с подсмърчане ядеше ечемичени питки със зеленчук — рядък разкош.

„Дали майка ми и Оцуми ядат ечемичени питки тази година?“, запита се мрачно той. Макар че отглеждаха ечемик, можеше да си спомни много Нови години, на които е нямало питки за ядене. Мъжете около него мърмореха.

— Довечера господарят ще има посетители, та пак ще трябва да стоим чинно и да му слушаме историите.

— Ще трябва да се престоря, че ме боли стомахът и да остана да спя.

— Мразя тези неща. Особено по Нова година.

Подобни гостувания имаше два или три пъти в годината — на Нова година и на празника на бога на богатството. Независимо от повода, Сутеджиро канеше голямо множество гости — грънчарите от Сето, семействата на важни клиенти в Нагоя и Кийосу, членове на самурайски родове и дори познати на роднините му. От тази вечер нататък се очакваше страховита навалица народ.

Днес Сутеджиро бе в особено добро настроение. С ниски поклони той лично посрещаше гостите си, като се извиняваше, че ги е пренебрегвал през изтеклата година. В чайната стая, украсена от едно изящно, внимателно подбрано цвете, красивата му съпруга им поднасяше чай. Всички прибори, които използваше, бяха редки и скъпоценни.

В края на миналото столетие самият шогун Ашикага Йошимаса пръв беше упражнявал чайната церемония като естетическо преживяване. Тя се разпространи след простолюдието и не след дълго, без никой да усети промяната, чаят се бе превърнал в най-важна част от ежедневния живот на хората. Между стените на тясната и малка стая за чай с едно-единствено цвете и чаена чаша, превратностите на света и страданието на хората можеха да бъдат забравени. Дори всред всемирния упадък чайната церемония успяваше да те научи на духовна изтънченост.

— Със стопанката на дома ли имам честта да говоря?

Въпросът бе на един едър кокалест войн, влязъл заедно с останалите гости.

— Името ми е Ватанабе Тендзо. Приятел съм на вашия родственик Шичиробеи. Той обеща да ме доведе тази вечер, но за нещастие заболя и аз дойдох сам.

Поклони се любезно. Имаше приятни обноски и макар на вид да приличаше на селски самурай, помоли за чай. Съпругата на Сутеджиро му го поднесе в жълта чаша от Сето.

— Не познавам етикета на чайната церемония — каза гостът. После се огледа наоколо си, докато доволно пиеше на малки глътки от чая си. — Както може да се очаква от такъв известен и благороден мъж, чайната посуда тук положително е с добра направа. Дано не е твърде груб въпросът ми, но дали чайникът, който използвате, не е от акайски порцелан?

— Нима забелязахте?

— Да.

Тендзо силно впечатлен разглеждаше чайника.

— Ако попадне в ръцете на сакайски търговец, ще донесе, смея да твърдя, около хиляда златни монети. Като оставим настрана цената, наистина е много красив.

Както разговаряха, им съобщиха, че вечерята е поднесена. Жената на Сутеджиро вървеше най-отпред и всички заедно влязоха в трапезарията. Ниските масички бяха подредени из стаята във форма на кръг. Като домакин Сутеджиро седна точно по средата и приветства гостите си с добре дошли. Щом съпругата му и прислужничките привършиха с поднасянето на сакето, той премести своето столче до една от масите. Вдигна чаша и заразказва истории за Мин, където беше прекарал много години. Понеже умееше да разправя за приключенията си в Китай, страна, която познаваше добре, но все още относително неизвестна в Япония, гостите, поканени в дома му винаги можеха да разчитат на добре прекарано време.

— Е, това беше истинско празненство. И тази вечер отново чух доста интересни истории — каза един.

— Направо се наситих на тях. А става късно. По-добре да си ходя — обади се друг.

— И аз. Наистина ще трябва да си взема довиждане.

Гостите си заотиваха един по един и приемът приключи.

— Ох, свърши се — обади се един от слугите. — Тези разкази може да са голямо забавление за гостите, ама ние по цяла година слушаме за китайците.

Без да прикриват прозевките си, слугите, между които и Хийоши, трескаво се заеха да разчистват. Лампите в голямата кухня, залата и стаите на Сутеджиро и Офуку най-сетне бяха загасени, а дебелото резе на вратата в пръстената стена — спуснато. Навсякъде домовете на самураите и тези на търговците, стига да са поне малко състоятелни, бяха обкръжени с пръстена стена или оградени с ров, следван от два-три реда укрепления. С падането на нощта обитателите на градовете и селата почваха да усещат безпокойство. Така беше още от времето на междуособните войни през миналия век и вече никой не виждаше нищо необичайно в това.

Още със залез-слънце хората заспиваха. Щом работниците, за които сънят бе единственото удоволствие, се мушнаха в постелята, те изпозадрямаха като добитък. Завит с тънка рогозка и с глава върху дървена възглавница, Хийоши лежеше в един от ъглите на спалнята за мъже от прислугата. И той заедно с другите слуги бе чул разказите на господаря за голямата страна на Мин. За разлика от тях обаче слушаше жадно и с любопитство. Толкова беше склонен към фантазиране, че от вълнение не можеше да заспи, все едно имаше треска.

„Какво ли е това?“, зачуди се той и се изправи в леглото. Напрегна слух. Сигурен бе, че току-що чу шум като от чупене на клон и малко преди това — звук на приглушени СТЪПКИ. Стана, мина през кухнята и крадешком надникна навън. В студената, ясна нощ водата в големия резервоар беше замръзнала и по края на дървените му стени висяха прилични на саби ледени шушулки. Вдигна поглед и видя по голямото дърво отзад да се катери някакъв мъж. Шумът отпреди малко трябва да е бил от изпукване на клон, на който мъжът е стъпил, предположи Хийоши. Наблюдаваше странните движения на фигурата върху дървото. Човекът въртеше около себе си светлинка, не по-голяма от тази на светулка. „Да не е фитил?“, запита се момчето. Червена черта, осеяна с бледи, мъждиви искри, премина по посока на вятъра. Навярно мъжът даваше знак на някого извън стените.

„Слиза“, помисли си Хийоши и като невестулка се мушна в сянката. Човекът се плъзна надолу по дървото и с дълги крачки се насочи към задната част на двора. Момчето го изчака да премине и се запрокрадва подире му.

— А! Та това беше един от тазвечерните гости — прошепна си той удивен. Същият, който се беше представил като Ватанабе Тендзо, комуто съпругата на господаря поднесе чай и който жадно беше изслушал разказите на Сутеджиро от начало до край. Всички други гости си отидоха по домовете, а Тендзо къде се е крил досега? И защо? Беше облечен по-различно от преди. Имаше сламени сандали, краищата на широките му панталони бяха навити нагоре и завързани отзад, а отстрани на колана му висеше голяма сабя. Очите му оглеждаха всичко наоколо с яростен поглед, подобен на този на ястреб. Всеки, който го види, веднага щеше да разбере, че е готов да пролее нечия кръв.

Тендзо се доближи до вратата и точно тогава чакащите отвън мъже заблъскаха по нея.

— Стойте! Ще разхлабя резето. Тихо!

Това трябва да е разбойническо нападение! Значи главатарят е давал знак на своите хора, за да дойдат като ято скакалци да разграбят къщата. „Разбойници!“, помисли си скритият в сянката Хийоши. В същия миг кръвта му започна да ври и той съвсем забрави какво върши. Макар и да не бе помислял за това какво може да последва, вече не го беше грижа за собствената му безопасност, а единствено за дома на господаря. При все това, неговата следваща постъпка можеше да се определи само като глупава.

— Ей, ти! — извика той и дръзко излезе от сянката, намислил кой знае какво.

Застана зад Тендзо тъкмо когато онзи се канеше да отвори вратата. По гърба на разбойника премина тръпка на страх. Как би могъл да се досети, че насреща му е петнадесетгодишно дете, което работи в склада за съдове? Щом се обърна, гледката го хвърли в недоумение — едно момче с необичайна външност и прилично на маймунско лице го гледаше със странно изражение. За миг Тендзо впери поглед в него.

— Ти кой си? — запита той озадачен.

Хийоши съвсем беше забравил колко опасно е положението. Лицето му бе строго и безизразно.

— Я ти ми кажи какво става тук? — отвърна той.

— Какво? — рече сега вече напълно обърканият Тендзо.

„Да не е луд?“, зачуди се той. Безжалостният израз на лицето на Хийоши, толкова различен от детския, го втрещи. Усещаше, че трябва да накара момчето да сведе поглед.

— Ние сме ронини от Микурия. Само да викнеш и ще ти прережа гърлото. Не сме дошли тука да убиваме деца. Махай се. Иди се скрий в бараката — и като предполагаше, че този жест ще изплаши момчето, той тупна по дръжката на своята дълга сабя.

Хийоши се ухили, като изложи на показ белите си зъби.

— Значи сте разбойник, а? Щом сте разбойник, искате да вземете нещо, което сте си набелязали, нали?

— Я не дрънкай! Разкарай се!

— Махам се. Но ако отворите тази врата, нито един от вас няма да излезе оттук жив.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Не знаеш, нали? Никой не знае, освен мен.

— Ти да не си малко луд?

— За тебе се отнася. Ти не си на ред в главата — да идваш да крадеш в къща като тази.

Уморени да чакат, хората на Тендзо зачукаха по вратата и извикаха:

— Какво става?

— Я чакайте малко — задържа ги той. После се обърна към Хийоши: — Твърдиш, че ако влезем в тази къща, няма да се върнем живи. Защо да ти вярвам?

— Истина е.

— Само да разбера, че ми играеш номера и ще ти отрежа главата.

— Нищо няма да разбереш. Трябва да ми дадеш нещо в замяна.

— Хм? — промърмори си Тендзо.

Тома момче му се виждаше подозрително. Горе покритото със звезди небе просветляваше, но оградената от пръстена стена къща все още бе покрита от пълен мрак.

— А ти какво искаш? — попита предпазливо той.

— Нищо друго, освен да ми дадете да стана един от бандата ви.

— Искаш да дойдеш при нас?

— Да, точно така.

— Крадец ли искаш да станеш?

— Да.

— А колко си голям?

— На петнайсет съм.

— И защо искаш да станеш крадец?

— Господарят ме гони като добиче. Тук ми се подиграват, все ми викат „маймуна“, затова искам да стана разбойник като вас и да си им го върна.

— Добре, ще те взема при нас, но само след като съм те изпитал. А сега ми обясни това, което каза преди малко.

— Че всички ще ви убият?

— Да.

— Ами планът ви не е добър. Тази вечер се престорихте на гост и се смесихте с голяма тълпа хора.

— Така е.

— Един човек ви разпозна.

— Невъзможно.

— Мислете каквото си искате, но господарят със сигурност знаеше кой сте. И по-рано тази вечер по негово нареждане изтичах до къщата на Като от Ябуяма и му предадох, че по всичко изглежда ще бъдем нападнати през нощта и бихме били благодарни за помощта му.

— Като от Ябуяма… това трябва да е служителят на Ода. Като Данджо.

— Данджо и господарят ми са роднини и онзи събра дузина самураи, които живеят наоколо. Дойдоха вечерта, преоблечени като гости и сега ви причакват в къщата. Не те лъжа!

По бледността на Тендзовото лице Хийоши разбра, че онзи му вярва.

— Наистина ли? — попита той. — И къде са? Какво правят?

— Седяха в кръг, пиеха саке и чакаха. Най-накрая решиха, че сигурно няма да нападнете толкова късно и си легнаха. Накараха ме да стоя на пост на студа.

Тендзо сграбчи Хийоши с думите:

— Ако извикаш, отишъл си си — и покри устата на момчето с голямата си длан.

Докато се мяташе. Хийоши успя да изрече:

— Не това ми обещахте, господине. Няма да вдигам шум. Махнете си ръката — и той заби нокти в китката на разбойника.

Тендзо поклати глава.

— Да ги нямаме такива. В крайна сметка аз съм Ватанабе Тендзо от Микурия. Искаш да ме убедиш, че тази къща е защитена. И да е истина, ако си тръгна с празни ръце, няма да мога да погледна хората си.

— Но…

— Ти какво можеш да направиш?

— Ще изнеса всичко, което поискате.

— Ще го изнесеш?

— Да. Само така ще стане. Така ще успеете да свършите, за каквото сте дошъл, без опасност да убиете хора или сам да бъдете убит.

— И сигурно ли е? — той още по-здраво стисна Хийоши за гърлото.

Вратата още стоеше затворена. Несигурни и уплашени, мъжете продължаваха да се обаждат шепнешком и да чукат по нея.

— Хей, главатарю, там ли си?

— Какво става?

— Какво й има на вратата?

Тендзо повдигна резето наполовина и прошепна през процепа:

— Мълчете, че тук нещо не е наред. И не стойте заедно. Разпръснете се и се скрийте.

Хийоши тръгна да вземе това, което му беше поръчал разбойникът. През входа на мъжката спалня той се промъкна тихо в главната къща. Веднага щом влезе, видя, че в стаята на Сутеджиро гореше лампа.

— Господарю? — извика момчето, като седна почтително на площадката. Не последва отговор, но той усети, че и Сутеджиро, и жена му са будни.

— Госпожо?

— Кой е? — попита съпругата с треперещ глас.

Един от двамата с мъжа й се беше сепнал преди минута и разбудил другия, понеже навън се чуваше слаб шум и звук от гласове. При мисълта, че това може да е разбойническо нападение, бяха стиснали очи от страх. Хийоши отвори плъзгащата се врата и на колене се придвижи напред. И двамата спящи отвориха широко очи.

— Навън има разбойници. Много са — каза момчето.

Съпрузите преглътнаха тежко, но нищо не казаха. Изглеждаше да са изгубили дар слово.

— Ужасно ще е, ако се втурнат вътре. Ще вържат двама ви и ще има най-малко пет-шест убити или ранени. Измислих една хитрина и сега главатарят им чака вашия отговор.

Хийоши им разказа за своя разговор с Тендзо, като завърши с думите:

— Моля ви, господарю, дайте на разбойниците, каквото ви искат. Ще го занеса на Тендзо и той ще си отиде.

Последва кратко мълчание и търговецът попита:

— А какво за бога иска той, Хийоши?

— Каза, че е дошъл за чайника от акайски порцелан.

— Какво?

— Каза, че ако му го дам, ще си отиде. И без това не струва нищо — няма ли да му го дадете? Това аз го измислих — обясни гордо Хийоши. — Ще се престоря, че съм го откраднал заради него.

По лицата на Сутеджиро и жена му обаче се изписа почти осезаемо отчаяние и страх.

— Нали бяхте извадили този чайник днес за чайната церемония? Оня човек трябва да е глупак, че да ми иска да му донеса такава проста вещ! — добави момчето.

Очевидно цялата тази работа му се струваше просто смешна.

Съпругата на Сутеджиро мълчеше като превърната в камък.

— Та това е ужасно — рече с дълбока въздишка мъжът й и също млъкна, дълбоко замислен.

— Защо го приемате така, господарю? С един съд всичко може да се приключи без кръвопролитие.

— Това не е какъв да било съд. Дори в страната на Мин такива като него са рядкост. Донесох го от Китай след множество премеждия. И още повече, спомен ми е от майстор Шондзуи.

— При търговците в Сакай — добави жена му, — ще струва над хиляда златни монети.

Разбойниците обаче бяха по-страшни. Ако им окажеха съпротива, щеше да стане клане, а имаше и къщи, изгорени до основи. В размирни времена като онези такива неща не бяха необичайни.

В такова положение човек нямаше много време да решава какво да прави. За момент Сутеджиро сякаш не можеше да се откъсне от своята отколешна привързаност към чайника. Най-сетне каза:

— Няма какво да се прави.

След тези думи се почувства малко по-добре. Взе от чекмедженцето на един лакиран скрин ключа за стаята за съдове.

— Занеси му го — хвърли той ключа пред Хийоши.

Раздразнен от загубата на ценния чайник. Сутеджиро нямаше никакво желание да похвали момчето, макар да намери плана му твърде добър за дете на неговата възраст.

Хийоши отиде сам до килера. Излезе с дървена кутия в ръката и върна на господаря си ключа с думите:

— Най-добре ще е да угасите светлината и тихо да си легнете. Недейте се тревожи.

Щом занесе кутията на Тендзо, разбойникът, който едва можеше да повярва на това, което става, я отвори и внимателно разгледа съдържанието.

— Хм, това е — рече той.

Бръчките по лицето му се отпуснаха.

— Трябва бързо да се махате оттук с вашите хора. Докато търсех това в стаята за съдове преди малко, запалих свещ. Като и самураите му сега сигурно тъкмо се събуждат и скоро ще започнат да обикалят къщата.

Тендзо бързо се насочи към вратата.

— Ела при мен в Микурия когато поискаш. Ще те взема — с тези думи той се изгуби в тъмното.

Страшната нощ мина.

Дойде пладне на следващия ден. Понеже бе първата седмица на новата година, безкрайно шествие от гости се нижеха по двама-трима към главната къща. И все пак атмосферата в грънчарския дюкян беше необичайно напрегната. Сутеджиро беше раздразнителен и мрачен, а съпругата му, обикновено толкова бодра, не се виждаше никъде.

Офуку тихо влезе в стаята на майка си и седна. Тя още не се беше оправила напълно от снощния кошмар и лежеше в леглото с пребледняло като на болен лице.

— Тъкмо говорих с татко, мамо. Всичко ще се оправи.

— Така ли? Той какво каза?

— Първо не искаше да повярва, но когато му разказах за това какво направи Хийоши, как ме хвана тогава в задния двор и ми се закани, че щял да повика разбойниците от Микурия, остана изненадан и изглежда си промени мнението.

— Каза ли, че ще го изгони скоро?

— Не. Каза, че все още смятал тази маймунка за благонадеждна и тогава аз го попитах дали е намислил да отхрани съучастник на крадци.

— Още от самото начало не ми харесваха очите на това момче.

— И това му споменах и най-накрая той рече, че щом не се нрави на никого, няма друг изход, освен да го изгони. Добави, че понеже го е приел по препоръка на Като от Ябуяма, ще му бъде трудно да го направи. Най-добре би било с това да се заемем ние и да намерим някой благовиден предлог да го махнем, оттук.

— Добре. Вече не мога да понасям този песоглавец да работи тука дори още за половин ден. Той сега какво прави?

— Увива съдове в склада. Да му кажа ли, че искаш да го видиш?

— Не, моля те. Дори видът му само не ми понася. Сега, след като баща ти се е съгласил, няма ли да можеш ти сам да му кажеш, че от днес е изгонен и да го пратиш да си върви?

— Добре — отвърна Офуку, макар да го беше малко страх. — А със заплатата му какво да правя?

— От самото начало не сме се обвързвали с обещание да му заделяме пари за заплащане. А и макар да не е кой знае какъв работник, сме го хранили и обличали. Това е дори повече, отколкото заслужава. Е, остави му дрехите, с които е облечен и му дай две стиски сол.

Офуку беше прекалено изплашен да каже сам всичкото това на Хийоши и затова взе със себе си в склада още един човек. Щом надникна вътре, видя момчето да работи само, покрито от глава до пети с парченца слама.

— Да? Какво искате? — отвърна Хийоши с необичайно жив глас, като се изправи на крака пред Офуку.

Беше решил, че не ще е много добре да разправя за станалото предната нощ и не беше казал за това на никого, обаче бе горд от себе си — дотолкова, че тайно очакваше похвалата на господаря.

Офуку, придружаван от най-мускулестия от работниците — този, от който Хийоши най-много се плашеше — каза:

— Днес можеш да си ходиш, Маймунчо.

— Къде да си ходя? — попита изненадано момчето.

— У дома. Нали още си имаш къща?

— Имам, обаче…

— От днес не си на работа тук. Можеш да запазиш дрехите.

— Даваме ти ги заради добрината на господарката — обади се работникът, като му подаде солта и вързопа с дрехи. — Няма нужда да изказваш почитания на господаря, тъй че може да си тръгваш още сега.

Хийоши зашеметен усети как кръвта нахлува в лицето му. Гневът в неговия поглед сякаш прониза Офуку. Онзи се дръпна назад, взе от мъжа вързопа и торбичката със солта, сложи ги на земята и бързешком се отдалечи. По изражението в очите на Хийоши изглеждаше, като че се кани да се спусне след отдалечаващия се Офуку, но, заслепено от плача, момчето не можеше всъщност да види нищо. Спомни си насълзеното лице на своята майка, когато тя го предупреждаваше, че ако още веднъж бъде изгонен от работа, не ще може да погледне никого в очите и това ще посрами мъжа на сестра й. Споменът за вида на лицето и тялото й, изпито от бедност и раждания, го накара да преглътне сълзите. Носът му спря да тече, но той остана за момент на същото място, без да знае какво да направи после. Кръвта му кипеше от негодувание.

— Маймунке — провикна се един от работниците, — какво се е случило? Пак ли си оплескал нещо, а? Казаха ти да си ходиш, тъй ли? На петнайсет си — където и да отидеш, ще можеш да работиш поне за единия хляб. Бъди мъж и стига си хленчил.

Без да спират да работят, останалите работници му се заприсмиваха. Ушите му проглушаха от техния смях и подигравки и той реши да не плаче пред тях. Наместо това се извърна рязко насреща им и оголи белите си зъби.

— Кой хленчи? Писна ми от тоя досаден стар дюкян. Този път ще отида да служа при някой самурай!

Закрепи вързопа на гърба си, върза торбичката със сол за една бамбукова пръчка и я метна небрежно през рамо.

— На самурай ще служиш! — присмя му се един от работниците. — Що за начин да се сбогуваш с нас?

Всички се изсмяха.

Никой не мразеше Хийоши, но никой не го и съжаляваше. Самият той пък, още щом пристъпи от другата страна на пръстената стена, усети как сърцето му се изпълва от ясната синева на небето. Почувства се освободен.

През есента на миналата година Като Данджо се беше сражавал в битката при Адзукидзака. Нетърпелив да се отличи в боя, той се втурна посред отрядите на Имагава и бе ранен така тежко, че трябваше завинаги да се завърне у дома си. Сега спеше постоянно в своята къща в Ябуяма. Щом дните към края на годината застудяха, раната от копие в стомаха му започна все да се обажда. Непрестанно стенеше от болка.

Оецу се грижеше добре за съпруга си. Този ден тя переше изцапаните му с гной долни дрехи в потока, който минаваше през техния двор. Чу един безгрижен глас да си подпява нещо и се запита кой ли може да е. Раздразнена се изправи и се огледа наоколо си. Макар къщата да беше само по средата на склона на хълма Комьоджи, от вътре на пръстената стена можеха да се видят пътя в подножието и нивите на Накамура, река Шонай и широката равнина Овари зад него.

Навън беше остър студ. Новогодишното слънце мътно светеше над хоризонта и вещаеше края на още един ден. Пеещият глас бе така еклив, сякаш не бе изпитал горчивините на света или каквото и да е друго страдание. Пееше една популярна мелодия от края на предходното столетие, която тук, в Овари, бе изопачена от селските дъщери на предаческа песен.

„А, може ли това да е Хийоши?“, зачуди се тя, щом фигурата стигна подножието на хълма. На гърба си носеше мръсен платнен вързоп, а на края на една преметната през рамото му бамбукова пръчка висеше торба. Учуди се колко голям е станал за толкова кратко време и при все че бе толкова пораснал, си беше все така безгрижно весел.

— Леличко! Какво правиш там навън? — и Хийоши закима с глава за поздрав.

Песента придаваше на походката му известна отмереност, а гласът му, съвсем нехаен — известна насмешливост на поздрава. Лицето на леля му помръкна — приличаше на жена, забравила как да се смее.

— Какво правиш тук? Да не носиш известие за свещениците в Комьоджи?

Затруднен в отговора, Хийоши се почеса по главата.

— Пуснаха ме от дюкяна за съдове. Дойдох тук, понеже си мислех, че е по-добре да кажа на вуйчо.

— Какво? Пак ли? — намръщи се Оецу. — Идваш тук, след като отново са те изгонили?

Хийоши си помисли дали да не й каже причината, но му се стори, че някак не си заслужава усилията. С по-мек глас той добави:

— А вуйчо в къщи ли си е? Ако е, ще ми дадеш ли да говоря с него, моля те?

— В никакъв случай! Мъжът ми беше тежко ранен в сражение. Не се знае дали днес или утре няма да е последният му ден. Няма и да се приближиш до него — говореше остро, с рязък тон. — Наистина съжалявам сестра ми, че има дете като тебе.

При новината, която чу от леля си, Хийоши се обезкуражи.

— Ами, исках да помоля вуйчо за една услуга, но сигурно е безполезно нали?

— Каква услуга?

— Понеже е самурай, мислех, че ще може да ми намери място в някой самурайски дом.

— За какво ми говориш? На колко години си сега?

— На петнайсет.

— На петнайсет трябва вече да си поопознал света.

— Затова и не искам да работя на някое досадно място. Дали мислиш, че може някъде да има възможност, леличко?

— Как мога да знам? — Оецу му хвърли пълен с укор поглед. — Самурайските домове не приемат никого, ако не е възпитан в семейната традиция. Какво ще правят немирно и безотговорно момче като тебе?

В този момент една от слугините се приближи с думите:

— Елате бързо, госпожо. Болките на съпруга ви отново се влошиха.

Без дума повече Оецу се завтече към къщата. Изоставен, Хийоши се загледа в стъмващите се облаци над Овари и Мино. След малко влезе през портите в пръстената стена и заобикаля около входа на кухнята. Най-много искаше да се върне у дома в Накамура и да види майка си, но го спираше мисълта за втория му баща, при която оградата около родната къща почваше да му се струва направена от тръни. Реши, че най-важно сега е да си намери работа. Беше дошъл в Ябуяма от приличие, понеже сметна, че е нужно да осведоми благодетеля си, но след като Данджо се оказа в такова сериозно положение, не знаеше какво да прави сега — а беше и гладен.

Докато се чудеше къде ще спи от тази вечер нататък, нещо меко се уви около студения му крак. Погледна надолу и видя малко котенце. Хийоши го взе в ръце и приседна до кухненската врата. Гаснещото слънце ги обливаше с хладна светлина.

— И твоето коремче ли е празно? — попита той.

Котето потрепери, щом го допря до гърдите си. Усетило топлината на тялото на Хийоши, то почна да го ближе по лицето.

— Стига, стига — рече той и отмести главата му.

Не обичаше особено котки, но днес това беше единственото създание, което му показа привързаност.

Изведнъж момчето наостри уши. Очите на котето също се разшириха от изненада. От стаята до терасата се чу пронизителен вик на болка. След малко Оецу влезе в кухнята. Очите й бяха препълнени със сълзи, които тя изтри с ръкав, докато бъркаше някакъв мехлем на печката.

— Леличко — обади се предпазливо Хийоши, като гладеше котето, — това коте е гладно и трепери. Ако не му дадеш да яде нещо, ще умре.

Избегна да спомене собствения си стомах. Оецу сякаш не го чу.

— Още ли си тук? — попита тя. — Скоро ще се стъмни, но няма да ти дам да останеш в тази къща.

Тя скри сълзите с ръкава си. Хубостта на младата самурайска съпруга, толкова щастлива само преди две-три години, беше повехнала като обрулено от дъжда цвете. Хийоши, който все още държеше котето, си помисли за глада и за леглото, което сега му отказваха. Като погледна леля си, той внезапно забеляза, че видът й с нещо се е променил.

— Леличко! Коремът ти е голям. Да не си бременна?

Оецу вдигна стреснато глава, сякаш я бяха плеснали по бузата. Неочакваният въпрос беше съвършено неуместен за нея.

— Съвсем по хлапашки! Не трябва да задаваш такива неудобни въпроси. Отвратителен си!

После добави с раздразнение:

— Бързо се прибирай у дома, докато още е поне малко светло. Отивай в Накамура или където искаш! Тъкмо сега не ме е грижа какво ще правиш — преглътна задавено и се изгуби в къщата.

— Ще си тръгна — каза тихо на себе си Хийоши и стана да си върви, но котето не искаше да се лиши от топлината на гърдите му. В този момент една прислужница изнесе паничка варен ориз с бобена каша, показа я на котката и я извика навън. Тя веднага изостави Хийоши, за да последва храната. Момчето ги гледаше и устата му се пълнеха със слюнка, но по всичко изглежда, никой не се канеше да му предложи нещо за ядене. Реши да се връща в къщи. Когато стигна до входа на градината обаче, някой с остър слух усети присъствието му.

— Кой е там? — попита един глас от стаята за болни.

Закован на място, Хийоши позна Данджо и побърза да отговори. После, като реши, че моментът е подходящ, каза на самурая, че е бил изгонен от търговеца на съдове.

— Оецу, отвори вратата!

Оецу се опита да го разубеди, като възрази, че вечерният вятър ще го простуди и ще разлюти раните му. Не се пресегна да плъзне вратата настрани, докато Данджо не загуби търпение.

— Глупачка! — викна той. — Какво значение има дали ще живея двайсет дни повече? Отваряй!

Разплакана, Оецу го послуша и каза на Хийоши:

— Само ще влошиш болестта му. Поднеси му почитанията си и си тръгвай.

Хийоши застана с лице към стаята на болния и се поклони. Данджо седеше облегнат на купчина завивки.

— От дюкяна за съдове ли те изгониха, Хийоши?

— Да, господине.

— Хм. Е, нищо.

— Какво? — попита момчето озадачено.

— Няма нищичко срамно в това да те изгонят от работа, стига да не си бил нечестен или несправедлив.

— Разбирам.

— Твоят дом също на времето е бил самурайски. Самурайски, Хийоши.

— Да, господине.

— Един самурай не работи само заради прехраната. Той не е роб на стомаха си. Той живее заради това, за което е призван, заради службата и дълга. Храната е нещо в придатък, дар от небето. Не ставай като онези, които, в борба за поредния къшей хляб, прекарват живота си в безпътица.

Наближаваше вече полунощ.

Кочику, по начало болнав, беше измъчван от някаква детска болест и непрестанно плачеше. Вече не бозаеше от майка си и сега лежеше на едно сламено легло.

— Ако станеш, ще замръзнеш — толкова е студено — каза Оцуми на майка си. — Иди си легни.

— Как, след като баща ти още не се е прибрал?

Онака се изправи и седна заедно с Оцуми до огнището. Двете се заеха усърдно с ръкоделието, останало недовършено от вечерта.

— Какво прави той? И тази вечер ли няма да се прибира?

— Е, Нова година е.

— Но никой в тази къща, и най-вече ти, не я е отпразнувал с повече от една-единствена ечемичена питка. И през цялото време трябва да работим като сега на студа.

— Е, мъжете имат свои си забавления.

— Макар да продължаваме да го наричаме „господине“, той не работи. Само пие саке. Когато пък се прибере в къщи, през цялото време те тормози. Побеснявам от това.

Оцуми беше на възраст, когато момичетата обикновено напускат дома, за да се омъжат, но тя не искаше да изоставя майка си. Знаеше за паричните им затруднения и насън дори не си помисляше за пудра и руж, какво остава за новогодишна премяна.

— Не говори така, моля те — рече разплакана Онака. — На баща ти не може да се разчита, но някой ден Хийоши ще стане уважаван човек. Ще те омъжим за добър момък, макар да не можеш да кажеш, че майка ти добре е подбрала собствения си съпруг.

— Не искам да се омъжвам, мамо. Искам винаги да бъда с тебе.

— Една жена не бива да живее така. Чикуами не знае за това, но когато осакатиха Яемон, заделихме един наниз монети от парите, които той получи от господаря си. Мислехме си, че ще стигнат за твоята сватба. А и съм събрала повече от седем бали излишна коприна, за да ти изтъчем кимоно.

— Мисля, че някой иде, мамо.

— Баща ти ли?

Оцуми проточи врат, за да погледне кой е.

— Не.

— А кой тогава?

— Не знам. Тихо — тя преглътна шумно, внезапно усетила безпокойство.

— Мамо, там ли си? — обади се Хийоши в тъмното.

Стоеше неподвижен, без да направи и крачка, за да влезе в другата стая.

— Хийоши?

— А-ха.

— По това време вечерта?

— Изгониха ме ОТ дюкяна.

— Изгониха!

— Прости ми. Моля те, мамо, прости ми — изрида той.

Онака и Оцуми едва не се сблъскаха от бързане да го посрещнат.

— Какво ще правиш сега? — попита Онака. — Само не стой така навън. Влизай вътре — тя хвана Хийоши за ръката, но той поклати глава.

— Не, скоро ще трябва да си ходя. Прекарам ли дори и една нощ в тази къща, няма да искам да ви оставя отново.

Макар Онака да не желаеше синът й да се връща в този измъчен от бедност дом, не можеше да понесе той да си тръгне веднага отново в нощта. Очите й се отвориха широко.

— Къде отиваш? — попита го тя.

— Не знам, но този път ще служа на някой самурай. Тогава ще мога да донеса спокойствие и на двете ви.

— Ще служиш на самурай ли? — прошепна Онака.

— Ти ми каза, че не искаш да ставам самурай, но това е, което истински ме влече. И вуйчо ми в Ябуяма каза същото. Каза, че сега е времето за това.

— Ами ще трябва да обсъдиш това и с втория си баща.

— Не искам да го виждам — заяви Хийоши и поклати глава. — Ще трябва да ме забравите за близките десет години. Няма да е добре за теб да не се омъжваш, сестричке. Имай търпение обаче, а? Щом стана голям човек, ще облека майка ни в коприна и ще ти купя пояс от везан брокат за сватбата.

И двете жени се разплакаха от това, че Хийоши е пораснал дотолкова да говори такива неща. Сърцата им бяха като езера от сълзи, които заплашваха да удавят телата.

— Мамо, ето две стиски сол, които ми платиха от магазина. Спечелил съм ги с две години работа. Сложи ги в кухнята, сестричке — Хийоши сложи торбичката на земята.

— Благодаря ти — каза майка му, като се наведе над нея. — Това е солта, която си спечелил с първото си излизане вън от дома.

Хийоши остана доволен. При вида на радостното лице на майка си той самият изпита такава радост, че едва не се понесе във въздуха. Закле се за в бъдеще да я направи още по-щастлива. „Ето, значи! Това е солта на моето семейство, помисли си момчето. Не, не само на семейството, а и на селото. Или, още по-добре, на цялото царство.“

— Навярно доста време ще мине, преди да се върна — каза Хийоши, като се насочи към пътната врата, без да сваля обаче поглед от Онака и Оцуми. Единият му крак беше вече на прага, когато Оцуми внезапно се наведе напред и рече:

— Хийоши, чакай! — После се обърна към майка си: — Онзи наниз с монети, за който току-що ми каза, аз нямам нужда от него. Не искам да се омъжвам, така че дай го, моля те, на Хийоши.

Като заглуши с ръкава си едно ридание, Онака донесе наниза и го даде на Хийоши, който го погледна и каза:

— Не, нямам нужда от тях — и подаде монетите на майка си.

Оцуми, със загрижеността на по-голяма сестра, попита:

— А какво ще правиш далеч от дома без пари?

— Вместо това, мамо, ще ми дадеш ли сабята, която е носил татко — онази, направена за дядо ми?

Майка му се сепна, сякаш я бяха ударили в гърдите.

— Парите ще ти помогнат да оцелееш. Моля те, не ми искай тази сабя.

— Да не би да не е наша вече? — попита Хийоши.

— Ами… не — и майка му призна с горчив глас, че отдавна беше продадена, за да платят сакето на Чикуами.

— Е, няма значение. Нали онази ръждива сабя в килера все още си е на мястото?

— А… стига да я искаш.

— Мога ли да я взема? — макар да не желаеше да наскърбява майка си, Хийоши беше настоятелен. Спомни си колко беше желал тази неугледна стара сабя, когато беше на шест години и как тогава бе разплакал майка си. Сега тя се бе примирила с мисълта, че ще отрасне като такъв, какъвто се бе молила никога да не стане — самурай.

— Ох, добре, вземи я. Но, Хийоши, никога не заставай срещу друг човек и не я вади от ножницата. Моля те, Оцуми, иди я донеси.

— Недей. Аз ще отида.

Хийоши изтича в килера. Откачи сабята от гредата, на която беше висяла. Щом я препаса, си спомни за разплаканото шестгодишно момченце, преди толкова много време. И в този миг усети, че е пораснал.

— Хийоши, майка те вика — каза Оцуми, като надникна в килера.

Онака беше запалила свещ на малкия домашен олтар на полицата. В дървена чинийка бе сложила няколко зърна ечемик и малка купчинка от солта, донесена от Хийоши. Майката сключи ръце в молитва. Хийоши влезе и тя му каза да седне. После извади от раклата един бръснач. Момчето отвори широко очи.

— Какво ще правиш? — попита то.

— Ще ти устроим церемония по встъпване в пълнолетие. Макар да не можем да го направим тържествено, ще отпразнуваме излизането ти в широкия свят.

Тя обръсна предната част на главата на Хийоши. После накисна малко прясна слама във вода и върза косата му назад с нея. Хийоши никога нямаше да забрави това преживяване. И докато грапавата кожа на майчините ръце, които го докосваха по страните и ушите, го натъжи, той усещаше същевременно и нещо друго. „Сега съм като всички останали“, помисли си момчето. „Голям.“

Чуваше се лаят на бездомно куче. В тъмнината на тази раздрана от война земя изглежда единствено кучешкият лай ставаше все по-силен. Хийоши излезе навън.

— Е, аз тръгвам.

Не можа да каже нищо друго, дори и „грижете се за себе си“ — думите засядаха в гърлото му.

Майка му се поклони ниско пред олтара. Оцуми, взела на ръце разплакания Кочику, се завтече след него.

— Довиждане — каза Хийоши.

После не погледна назад. Фигурата му се смаляваше и смаляваше, докато съвсем се изгуби от погледа. Може би от студа, нощта беше много ясна.

Пушката на Короку

На няколко мили от Кийосу и на по-малко от десет от Нагоя беше селото Хачисука. Откъдето и да влезе човек в него, почти отвсякъде се виждаше един хълм с формата на шапка. По пладне в летния гъсталак се чуваше само песента на цикадите; нощем силуетите на големи летящи прилепи прорязваха лицето на луната.

— Йо!

— Йо! — се чу в отговор като ехо от вътрешността на гъсталака.

Ров, пълен с вода от река Кание, опасваше високите скали и големите дървета на хълма. Ако не се загледаш, сигурно нямаше да забележиш, че водата гъмжи от тъмни синьо-зелени водорасли, каквито обикновено има в застоялите естествени водоеми. Те никнеха по потъмнелите от времето каменни стени и насипите, цяло столетие защитавали това място, а заедно с него — наследниците на господарите на областта и техния имот и власт.

Отвън погледнато, беше почти невъзможно да се отгатне колко хиляди и дори десетки хиляди акра обитаема земя имаше върху хълма. Домът принадлежеше на един могъщ местен род от село Хачисука и стопаните му от много поколения насам бяха известни с детското си име Короку. Сегашният господар се казваше Хачисука Короку.

— Йооо! Отворете портата!

От другата страна на рова се донасяха гласовете на четирима или петима мъже. Единият беше Короку.

Истината бе, че нито той, нито предците му бяха от благородното потекло, с което се хвалеха, нито пък имаха права върху земята и управлението й. Бяха един могъщ местен род, но нищо повече. Макар Короку да бе наричан господар, а тези мъже — негова свита, всъщност в целия му дом имаше нещо делово и простовато. Между главата на домакинство и обкръжението му е естествено да се държат свойски помежду си, но отношенията между Короку и неговите мъже по-скоро наподобяваха такива между главатаря на шайка и хората, които го следват.

— Какво ли прави? — промърмори Короку.

— Какво се моткаш, пазачо? — провикна се не за първи път един от свитата.

— Йооо!

Този път се чу отговорът на пазача и дървената порта с тъп звук се отвори.

— Кой е?

От ляво и от дясно ги наобиколиха мъже с металически фенери, прилични на закачени на тънки пръчки камбани. Такива фенери могат да бъдат носени на бойното поле или в дъжд.

— Короку е — отвърна той, облян от светлината на лампите.

— Добре дошъл.

При преминаването си през портата хората се назоваваха по име.

— Инада Ойносуке.

— Аояма Шиншичи.

— Нагай Ханоджо.

— Мацубара Такуми.

С тежки стъпки продължиха надолу по един широк, тъмен коридор към вътрешността на къщата. По цялото му протежение лицата на слугите, жените, съпругите и децата — множеството, което съставляваше това голямо семейство — кимаха за поздрав на главата на рода, върнал се от външния свят. Короку отвръщаше на поздравите на всеки поне с поглед. Като стигна в централното помещение, той седна тежко на една кръгла сламена постелка. Малка лампа осветяваше ясно бръчките по лицето му. „Да не е в лошо настроение?“, зачудиха се притеснени жените, докато носеха вода, чай и питки от черен фасул.

— Ойносуке? — обади се Короку след малко и се обърна към този от свитата, който седеше най-далеч от него. — Добре ни посрамиха тази вечер, а?

— Така е — съгласи се Ойносуке.

Четиримата мъже, седнали редом с Короку, имаха огорчен вид. Той самият сякаш не можеше да намери отдушник за лошото си настроение.

— Такуми, Ханоджо, а вие какво мислите?

— За кое?

— За това, дето стана тази вечер! Не беше ли името на рода Хачисука срамно опетнено?

Четиримата мъже потънаха в дълбоко мълчание. Нощта беше душна, нямаше и помен от вятър. Димът от кадилницата за прогонване на комарите влизаше в очите им.

По-рано днес Короку бе получил покана от един от важните придворни на Ода да посети чайна церемония. Никога не беше имал вкус към подобни неща, но всичките гости щяха да бъдат именити хора от Овари и това щеше да е добра възможност да се срещне с тях. Ако беше отказал поканата, би предизвикал присмех. Щеше да почне да се говори: „Колко са надути и каква важност си придават. Че той не е нищо повече от главатар на банда ронини. Сигурно го е страх да не се види, че нищо не разбира от чайна церемония.“

Короку и четирима от приближените му се появиха на приема по много достолепен начин. По време на церемонията един чайник от акайски порцелан привлече погледа на едного от гостите и в хода на разговора от устата му се изплъзна невнимателната забележка:

— Колко странно, сигурен съм, че съм виждал този чайник в дома на Сутеджиро, търговеца на съдове. Да не би да е известният съд, дето бил откраднат от разбойници?

Домакинът, необикновено привързан към своя чайник, естествено изпадна в силен смут.

— Та това е нелепо! Че аз съвсем наскоро го купих в един магазин в Сакай за почти хиляда златни монети! — и той дори си направи труда да покаже разписката.

— Е — продължи да настоява гостът, — крадците трябва да са го продали на сакайския търговец и през няколко ръце той най-сетне е стигнал до почитаемия ваш дом. Онзи, който нахлу в къщата на търговеца, беше Ватанабе Тендзо от Микурия. В това няма никакво съмнение.

Тръпка полази събраните гости. Явно говорещият не знаеше нищо за родословието на един друг от присъстващите — Хачисука Короку. Домакинът обаче и мнозина заедно с него бяха наясно, че Ватанабе Тендзо е племенник на Короку и един от главните негови съюзници. Преди да си тръгне, Короку се зарече да проучи докрай как стоят нещата. Беше почувствал честта си засегната и се върна у дома ядосан и засрамен. Никой от угрижените му другари не можеше да измисли какво да се прави. Ако се отнасяше до собствените им семейства и свити, биха могли да оправят нещата, но въпросът опираше до Тендзо, който пък бе племенник на Короку. Тендзовият дом в Микурия беше свързан с този в Хачисука и там постоянно живееха двадесетина, до тридесет ронина.

Короку беше още по-ядосан, понеже Тендзо му бе роднина.

— Това е нетърпимо — изръмжа той с презрение към безпътството на племенника си. — Глупав бях да не му обръщам внимание какви ги върши напоследък. Почнал е да се облича в хубави дрехи и си е взел много наложници. Посрами семейното име. Ще трябва да се отървем от него. Иначе така ще почнат да смятат рода Хачисука за нищо по-различно от банда крадци или шайка безпътни ронини. Печално положение за семейство, което се ползва с името на един от първите местни родове. Дори и аз, Хачисука Короку, чувам на всеослушание, че съм бил главатар на разбойници.

Ханоджо и Ойносуке сведоха погледи надолу, смутени от сълзите на огорчение, които внезапно забелязаха в очите на Короку.

— Слушайте всички! — Короку премери хората си с поглед. — Керемидите на този дом са изрисувани с един знак — кръста-манджи. Макар сега да е покрит с мъх, този знак се е предавал от времето на моя далечен предшественик — господаря Минамото Йоримаса, комуто е бил присъден от княз Такакура, задето този му събрал вярна войска. Нашето семейство е служило някога на шогуните, но от времето на Хачисука Таро сме загубили влиятелността си. И сега сме само един от местните родове. Знае се, че няма да изгнием в това село, без да сме се опитали да направим нещо по-добро. Не — аз, Хачисука Короку, се зарекох, че времето е дошло! Отдавна чакам деня, в който да измия името на семейството ни и да покажа нещо на света.

— Винаги така си говорил.

— И преди съм ви казвал, че преди да сторите нещо, трябва да мислите и че трябва да закриляте по-слабите. Моят племенник не се е поправил. Нахлул е в къщата на този търговец и нощем е направил онова, което вършат крадците — Короку прехапа устна. Ясно му беше, че не може да остави това така. — Ойносуке, Шиншичи. Идете двамата в Микурия, още тази нощ. Доведете ми Тендзо, но не му казвайте за какво. Той има доста въоръжени мъже при себе си. Както казват, не е човек, който ще се остави да го хванат с една само връв.

Следващото утро дойде с чуруликането на птиците в гората по хълмовете. Една от къщите в укреплението първа бе огряна от утринното слънце.

— Мацу, Мацу!

Мацунами, съпругата на Короку, надникна в спалнята. Мъжът й беше буден и лежеше настрана под мрежата за комари.

— Върнаха ли се вече хората, които пратих снощи в Микурия?

— Не, още не са.

— Хм — изръмжа Короку със загрижен вид на лицето.

Макар племенникът му да бе злосторник, който само лошо знаеше да върши, умът му беше остър. Ако нещо стане, дали би се усетил и опитал да избяга? „Доста закъсняват“, помисли си той отново.

Жена му събра мрежата. Синът им Камейчи си играеше с края на плата. Още нямаше две години.

— Хей! Я ела тук! — Короку прегърна детето и протегна ръце напред. Пълничко като децата от китайските картини, момчето тежеше дори и на баща си.

— Какво има? Клепачите ти са зачервени и подпухнали — Короку близна очите на Камейчи.

Момчето се раздразни, замаха и почна да драска срещу лицето на баща си.

— Трябва да са го изпохапали комарите — отвърна майка му.

— Ако са само комари, няма за какво да се притесняваме.

— Толкова е немирен, дори когато спи. Все се измъква изпод мрежата.

— Не го оставяй да простине, докато спи.

— Няма, разбира се.

— И внимавай за дребна шарка.

— По-добре не я споменавай.

— Той ни е първото дете. Може да се каже — награда от първия наш поход.

Короку беше млад и набит. Отърси се от мимолетното удоволствие и излезе от стаята с широки крачки, като човек, който си е поставил някаква голяма цел. Не беше от тези, които мирно си седят у дома и си сърбат сутрешния чай. След като се преоблече и изми лицето си, той влезе в градината и бързешком се насочи натам, откъдето идваше шум от удари.

Встрани от тясната пътечка имаше две малки ковачници, построени доста наскоро на мястото на две отсечени грамадни дървета. Беше посред гората, където досега брадвата не беше докосвала ствол още от времето на Корокувите прадядовци.

Майсторът на пушки Кунийоши, когото Короку тайно беше повикал от Сакай, работеше заедно с чираците си.

— Как върви? — попита самураят. Кунийоши и хората му се проснаха по очи върху пръстения под. — Все още без успех, а? Още ли не можете да изкопирате пушката, която имате за образец?

— Все опитвахме и опитвахме. Останахме без сън и ядене, но…

Короку кимна. Тъкмо в този момент един от по-низшите служители дойде при него и каза:

— Господарю, двамата мъже, които пратихте в Микурия, току-що се върнаха.

— Дойдоха? Сега ли?

— Да, господарю.

— Довели ли са Тендзо?

— Да, господарю.

— Добре! — Короку закима доволно. — Накарайте го да почака.

— Вътре ли?

— Да. Ще се върна скоро.

Короку беше далновиден — от това зависеше целият му род, но освен това неговият характер имаше и друга страна — склонност към мекосърдечие. Можеше да бъде суров, но сълзите бяха в състояние да го трогнат, особено когато се отнасяше за човек от неговата плът и кръв. И все пак бе решил — тази сутрин трябва да приключи с племенника си. Въпреки това се колебаеше и доста дълго остана да погледа Кунийоши как работи.

— Ами естествено — каза. — В крайна сметка оръжията с барут се появиха тук само преди седем-осем години. Оттогава самурайските родове по всички области се надпреварват да ги правят или да ги купуват от корабите на европейските варвари. Тук в Овари сме с преднина. На север и на изток трябва да има много местни самураи, които дори не са виждали пушка. И вие не сте правили такова нещо преди, така че недейте бърза и работете внимателно — човек се учи от грешките си. Можете ли да направите една, ще направите още сто и те ще са ни под ръка за по-късно.

— Господарю! — служителят се върна и падна на колене върху покритата с роса земя. — Чакат ви.

Короку го изгледа.

— Скоро ще дойда. Могат да почакат още малко.

Макар и решен на скъпата жертва да накаже племенника си в името на справедливостта, Короку беше раздвоен между морала и чувствата си. Канеше се да тръгва, когато отново се обърна към Кунийоши:

— До края на годината ще можеш да направиш десет-двайсет годни оръжия, нали?

— Да — отвърна ковачът и понеже беше наясно със своята отговорност, доби сериозно изражение на осажденото си лице. — Мога ли да направя една, която намирам за добра, ще мога да направя четирийсет и дори сто.

— Първата е трудната, а?

— Толкова пари харчите за мен.

— Не се грижи за това.

— Благодаря ви, господарю.

— Не вярвам боевете да свършат следващата година, или по-следващата, или тези след нея… Когато тревата на това място изсъхне и пъпките почнат отново да се разтварят — е, тогава направи всичко, за да свършиш по-бързо.

— Ще вложа всичките си сили.

— И запомни — трябва да се работи тайно.

— Да, господарю.

— Шумът от чука е малко силен. Можеш ли да ковеш така, че да не се чува вън от рова?

— Ще внимавам и за това.

На излизане от ковачницата Короку видя една подпряна до духалото пушка.

— А тази? — попита той. — Образецът ли е или вие сте я направили?

— Чисто нова е.

— Я, нека да я видя.

— Боя се, че още не е съвсем готова за показване.

— Няма значение. Имам добра мишена за нея. Ще стреля ли?

— Сачмата излита, но както и да се опитвам, не мога да направя механизмът да захапва като в образеца. Ще опитам да измисля нещо по-добро.

— Пробата също е важно нещо. Нека да я взема.

Короку я пое от ръцете на Кунийоши, опря цевта на свития си лакът и се направи, че се прицелва. Тъкмо в този миг на вратата на ковачницата се появи Инада Ойносуке.

— О, още не сте свършили.

Притиснал приклада към ребрата си, Короку се обърна към Ойносуке.

— Е?

— Мисля, че трябва да дойдете бързо. Успяхме да придумаме Тендзо да дойде с нас, но той изглежда намира всичко това за странно и почна да нервничи. Ако нещата се объркат, може да се превърне в разбилия клетката си тигър от приказката.

— Добре, идвам.

Короку подаде пушката на Ойносуке и с широки крачки тръгна по пътеката през гората.

Ватанабе Тендзо седеше тъкмо пред входа на стаята за писане и се чудеше какво става. Заради какво ли извънредно произшествие го повикаха тук? Аояма Шиншичи, Нагай Ханоджо, Мацубара Такуми и Инада Ойносуке — верните служители на рода Хачисука — седяха заедно до него и през цялото време внимателно го наблюдаваха. Тендзо почна да усеща безпокойство от мига на идването си. Мислеше да си намери оправдание и да си тръгне, когато забеляза в градината Короку.

— А, чичо — поздравът му беше придружен с насилена усмивка.

Короку изгледа своя племенник с безразличие. Ойносуке опря приклада на пушката на земята.

— Тендзо, ела навън в градината, а? — обади се той.

Видът му не беше по-различен от обикновено. Тендзо се поуспокои.

— Казаха ми да дойда бързо — имало някаква важна работа за уреждане.

— Така е.

— И каква работа?

— Ела тук по-добре.

Тендзо обу чифт сламени сандали и излезе в градината. Ханоджо и Такуми го придружиха.

— Стойте — изкомандува Короку, седна на един голям камък и вдигна пушката.

Тендзо след миг осъзна, че чичо му ще се премери в него, но нямаше какво да направи. Другите мъже стояха наоколо му, безучастни като пулове върху дъска за го. Главатарят на микурийските разбойници беше хванат натясно. Лицето му поморавя. От Короку излизаха невидими пламъци на ярост. Изразът на лицето му убеди Тендзо, че думите ще бъдат безполезни.

— Тендзо!

— Да?

— Ти сигурно не си забравил какво съм ти говорил толкова пъти поред?

— Добре съм го запомнил.

— Родил си се човек в един свят на безпорядъка. Най-недостойните неща са суетността в облеклото, неумереността в яденето и потискането на простите, мирни хора. Тъй наречените големи местни родове, също както и ронините, правят това. Семейството на Хачисука Короку не е като тях и аз, вярвам, вече съм те предупредил за това.

— Да, така е.

— Нашето семейство единствено се е зарекло да се стреми към нещо по-голямо и да го постигне. Зарекли сме се да не потискаме земеделците, да не вършим разбойничества и ако поемем в тази област властта, да се погрижим нейното благоденствие да бъде споделяно от всички.

— Така е.

— И кой наруши този обет? — попита Короку. Тендзо мълчеше като онемял. — Тендзо! Ти злоупотреби с военната сила, която ти бях поверил. Употреби я за зли цели и нощно време направи това, което вършат крадците. Нахлул си в дома на търговеца в Шинкава и си откраднал акайския чайник, нали?

Тендзо имаше вид, като че се кани да побегне.

Короку се изправи и гласът му прогърмя:

— Сядай, свиньо! Да не искаш да избягаш?

— Не… няма — гласът му трепереше. Свлече се върху тревата и седна, сякаш го бяха приковали към почвата.

— Вържете го! — изръмжа Короку на приближените си.

Мацубара Такуми и Аояма Шиншичи в същия миг се намериха върху Тендзо. Извиха ръцете му зад гърба и ги завързаха с шнура на сабята му. Щом Тендзо ясно осъзна, че неговото престъпление е разкрито и че е в опасност, бледото му лице доби малко по-решителен и дързък израз.

— Ъ-ъ чичо, какво ще правиш с мене? Знам, че си ми по-стар роднина, но това е невъобразимо.

— Млък!

— Кълна се, не си спомням да съм вършил онова, за което говориш.

— Млъквай!

— Кой ти е казал такова нещо?

— Ще замълчиш ли или не?

— Чичо… ти си ми роднина, нали така? Щом се носят такива слухове, не можеше ли да ме попиташ дали са верни?

— Остави тези страхливи извинения.

— Но главата на един голям род не може да действа по слухове, без да ги е проверил…

Не ще и дума, това хленчене беше противно на Короку. Той вдигна пушката и я опря на свивката на лакътя си.

— Негодник такъв. Ти си просто живата мишена, нужна ми, за да изпробвам това ново оръжие, което Кунийоши току-що направи за мен. Вие двамата, заведете го до оградата и го вържете за някое дърво.

Шиншичи и Такуми блъснаха Тендзо и го сграбчиха за врата. Изтикаха го до долния край на градината, който беше достатъчно далеч, та слаб стрелец да не може да прати чак дотам стрелата си.

— Чичо! Искам само да кажа нещо. Изслушай ме, поне сега! — извика Тендзо. Всички ясно чуха гласа му и доловиха отчаянието в него.

Чичото не му и отвърна. Ойносуке донесе фитил. Короку го взе и след като зареди сачма в мускета, се премери в своя безпомощно пищящ племенник.

— Признавам, съгреших! Моля те, чуй ме!

Безучастни също колкото господаря си, мъжете стояха мълчаливо изопнати и гледаха. След няколко минути Тендзо млъкна. Главата му клюмна надолу. Може би вече предвкусваше смъртта. Или навярно бе окончателно съкрушен.

— Не го бива! — промърмори Короку. Отмести очи от мишената. — Дори и щом дръпна спусъка, сачмата не излита. Ойносуке, изтичай до ковачницата и ми доведи Кунийоши.

Щом ковачът се появи, Короку му подаде пушката с думите:

— Току-що се опитах да стрелям, но не става нищо. Поправи я.

Кунийоши огледа мускета.

— Не може да се поправи лесно, господарю.

— Колко време ще отнеме?

— Може би ще успея до тази вечер.

— Не можеш ли по-рано? Живата мишена, на която ще го пробвам, чака.

Едва сега ковачът разбра, че Тендзо е бил предназначен за мишена.

— П… племенникът ви ли? — заекна той.

Короку остави това без внимание.

— Сега си оръжейник. Добре ще е да се посветиш на направата на пушка. Успееш ли да я завършиш дори един ден по-рано от очакваното, ще бъде добре дошло. Тендзо може да е злодей, но все пак ми е роднина и наместо да умре като куче, би донесъл полза, ако го употребим за изпробване на оръжието. А сега продължавай с работата си.

— Добре, господарю.

— Тогава какво чакаш? — очите на Короку пламнаха като сигнални огньове. Дори без да вдига поглед, Кунийоши усети горещината им. Взе пушката и се завтече бързешком към ковачницата.

— Такуми, дай малко вода на мишената ни — нареди Короку. — Остави поне трима души да го пазят, докато пушката бъде поправена — и той се упъти към голямата къща да закуси.

Такуми. Ойносуке и Шиншичи също излязоха от градината. Нагай Ханоджо щеше този ден да си ходи у дома при семейството и скоро се обади, че тръгва. Горе-долу по същото време Мацубара Такуми отиде да свърши някаква работа, така че на хълма останаха само Инада Ойносуке и Аояма Шиншичи.

Слънцето се изкачи по небето. Сгорещи се. Цикадите забръмчаха монотонно и единствените живи същества, които се движеха под палещата жега, бяха мравките, пълзящи по нажежените камъни в градината. Яростен шум от удари на чук се носеше на вълни от ковачницата. Как ли отекваше той в ушите на Тендзо?

— Още ли не е готова пушката? — всеки път, щом суровият глас прозвучеше от стаята на Короку, Аояма Шиншичи тичаше до работилницата под изгарящата жега. И всеки път се връщаше на терасата с думите:

— Още малко време им трябва — и съобщаваше как напредва работата.

Протегнал встрани ръце и крака, Короку подремваше на пресекулки. Накрая и Шиншичи, уморен от вчерашните вълнения, потъна в лек сън.

Вдигна ги гласът на един от стражите, който викаше:

— Избягал е!

— Господарю Шиншичи! Избягал е! Елате бързо!

Шиншичи изтича бос в градината.

— Племенникът на господаря е убил двама стражи и е избягал! — лицето на мъжа беше с цвят досущ като на хума.

Шиншичи затича редом със стража, като викаше назад през рамо:

— Тендзо е убил двама стражи и избягал!

— Какво? — кресна Короку, внезапно събуден от дрямката си.

Цикадите все така продължаваха своята песен. Почти с едно-единствено движение той се изправи на нозе и препаса сабята, която винаги стоеше до него, докато спи. Скочи от терасата и не след дълго догони Шиншичи и стража.

Щом стигнаха дървото, Тендзо се беше изгубил от поглед. До ствола лежеше само едно развързано конопено въже. Около десет крачки по-надолу с лице към земята се виждаше труп. Намериха другия страж подпрян в подножието на стената, с глава, цепната на две като узрял нар. Двете тела бяха напоени с кръв, сякаш някой ги бе облял целите. В горещия ден кръвта по тревата бързо бе засъхнала и добила черния цвят на лакирано дърво, а миризмата беше привлякла рояци мухи.

— Пазачо!

— Да, господарю — мъжът се хвърли в нозете на Короку.

— Двете ръце на Тендзо бяха вързани с шнура на сабята му, а за дървото го държеше конопено въже. Как е успял да се измъкне от тях? Доколкото виждам, въжето не е прерязано.

— Ами… ние го развързахме.

— Кой?

— Един от убитите стражи.

— Защо го развързахте? И с чие позволение?

— Отначало не го слушахме, обаче вашият племенник каза, че искал да се облекчи. Каза, че не издържал повече и…

— Глупак! — кресна Короку на стража, като едва се сдържаше да не заудря с крак в земята. — Как си могъл да се хванеш на изтъркана хитрост като тази? Пън такъв!

— Моля ви, простете ми, господарю. Вашият племенник ни каза, че имате добро сърце и попита дали наистина вярваме, че ще убиете свой собствен роднина. Каза, че го наказвате само за назидание и понеже в момента сте правели пълно разследване, до залез-слънце ще му просите. После продължи, че ако не го послушаме, ще си изпатим, задето сме го накарали да се измъчва така много. Накрая един от тези тук го развърза и отиде заедно с него и другия страж, за да може да се облекчи под сянката на онези дървета.

— И?

— После чух писък. Уби и двамата и аз изтичах до къщата да ви кажа какво е станало.

— Накъде тръгна?

— Последно го видях да се хваща за ръба на стената, така че предполагам, прескочил я е. Стори ми се, чух нещо да пада във водата на рова.

— Шиншичи, догони го. Веднага излез с още мъже на пътя за селото.

След като даде тези заповеди, той самият със страховита бързина се втурна към предната порта.

Покрит с пот, Кунийоши така и не разбра какво е станало и колко време е минало. За него не съществуваше нищо друго освен пушката. Наоколо му хвърчаха искри от пещта. Най-сетне бе успял да оформи от железни стърготини необходимата част. С облекчение от свършената работа той нежно хвана в ръцете си мускета. И все пак още не беше напълно сигурен, че сачмата ще изхвърчи от дулото. Насочи празното оръжие към стената и го изпробва. С дърпането на спусъка се чу приятно прищракване.

„Ох, изглежда, че е наред“, помисли си той. Щеше обаче да е страшно неприятно, ако го даде на Короку и онзи намери още някакъв недостатък. Натъпка цевта с барут и сачма, зареди резервоарчето за палене на фитила, насочи дулото към пода и стреля. Разнесе се гръмък изстрел и сачмата издълба малко отверстие в пръстта.

„Успях!“

Като си мислеше за Короку, зареди наново пушката и се забърза по пътеката между гъстите дървета, която водеше от малката постройка към градината.

— Хей, ти! — извика някой, който едва се виждаше в сянката на едно дърво.

Кунийоши спря.

— Кой е? — попита той.

— Аз.

— Кой си?

— Ватанабе Тендзо.

— А? Племенникът на господаря ли?

— Какъв си такъв изненадан? Всъщност, разбирам защо. Сутринта бях вързан за онова там дърво и се канеха да изпробват върху мен тази пушка. А ето ме сега тук.

— Какво се е случило?

— Не те засяга: Разправия между чичо и племенник. Добре ми се поскара той.

— Знаех си аз.

— Слушай. Тъкмо сега до езерото Ширахата в селото става сбиване между селяни и самураи от околността. Чичо ми, Ойносуке, Шиншичи и техните хора отидоха натам. Очакват и аз веднага да ги последвам. Успя ли да свършиш с пушката?

— Да.

— Дай ми я тогава.

— Това нареждане на господаря Короку ли е?

— Да. Дай ми я. Ако враговете избягат, няма да можем да я изпробваме.

Тендзо сграбчи пушката от ръката на Кунийоши и изчезна в гората.

— Странно — помисли си ковачът.

Впери поглед в гърба на Тендзо, който си проправяше път между дърветата покрай външната стена. Видя го как се изкатери по нея, прескочи я и падна малко преди да стигне другия край на рова. Потънал до гърди във вонящата вода, той без да губи време прецапа като диво животно до брега.

— А! Той бяга! Помощ! Ето го! — завика Кунийоши колкото му глас държи от върха на стената.

Тендзо изпълзя от водата с вид на изкалян плъх и се извърна към ковача. Прицели се с пушката и стреля.

Оръжието издаде страховит звук. Тялото на Кунийоши се строполи от пръстената стена. Със скокове на бягащ леопард Тендзо претича през полето.

„Елате всички!“

Известието носеше подписа на главата на рода — Хачисука Короку. До вечерта домът се бе напълнил със самураи и някои даже стояха навън от портата.

— Битка ли?

— Какво мислите, че се е случило? — питаха се те един другиго, развълнувани от изгледите за сражение.

Макар досущ като обикновените земеделци и търговци да оряха своите ниви, да продаваха копринени пашкули, да отглеждаха коне и да ходеха на пазара, в основата си те бяха твърде по-различни от тях. Гордееха се с пролятата в битки кръв и недоволстваха от участта си. Предоставеше ли се възможност, не биха се поколебали да вдигнат оръжия, да предизвикат съдбата и да завихрят истинска буря. Поколения наред мъже като тези бяха опората на рода.

Ойносуке и Шиншичи стояха отвън до стената и даваха нареждания.

— Иди до градината.

— Не вдигайте толкова шум.

— Влез през главната порта.

Всички мъже бяха препасани с дълги бойни саби; като членове на местен род обаче те не бяха в пълно снаряжение, а носеха само железни ръкавици и наколенници.

— Отиваме в битка — догади се един от хората.

Границите на владението на Хачисука не бяха строго определени. Тези мъже не се числяха към никоя крепост и не се бяха клели във вярност на никой господар. Нито съюзниците, нито враговете им бяха постоянни. От време на време обаче, ако земите на рода бъдат нападнати, ако той влезе в съюз с местния господар или пък ако даде от своите хора за наемници и подбудители на размирици на господарите на далечни области, отиваха да се бият. Главите на някои родове свикваха своите отряди за пари, но личната облага никога не беше изкушавала Короку. Неговите съседи Ода признаваха това, също както и Токугава от Микава и Имагава от Суруга. Хачисука беше само едно от няколкото могъщи местни семейства, но имаше достатъчно престиж за това никой друг род да не застрашава земите му.

Известени, хората от целия род се появиха отведнъж. Събрани в обширния двор, те вдигнаха поглед към своя предводител. Мълчалив като каменна статуя, той беше застанал на едно изкуствено възвишение под увисналата от стъмващото се небе луна. Доспехите му бяха от черна кожа, а отстрани беше препасал дълъг меч. Макар снаряжението да изглеждаше леко, човек не можеше да не познае по него предводителя на един войнски род.

Пред замлъкналото множество от близо двеста души Короку обяви, че Ватанабе Тендзо вече не се числи към техния род. След като ясно изложи случилото се, той се извини за своята собствена неблагоразумност:

— За сегашното ни положение е виновна нашата немарливост. Тендзо трябва да бъде наказан за бягството си със смърт. Ще обърнем всеки камък и ще повдигнем всяко стръкче трева. Оставим ли го жив, Хачисука още сто години поред ще носят клеймото на крадци. Заради нашата чест, заради предците и потомците ни трябва да открием Тендзо. Не го смятайте вече за мой племенник. Той е изменник!

Речта тъкмо свършваше, когато един задъхан разузнавач се върна бежешком.

— Тендзо и хората му са в Микурия — съобщи той. — Очакват нападение и укрепяват селото.

Когато разбраха, че техен противник е Ватанабе Тендзо, мъжете донякъде се обезкуражиха, но щом чуха какво е станало, се сплотиха в защита на родовата чест. С решителна крачка слязоха до военния склад, където ги очакваше удивителен избор на въоръжение. В миналото оръжията и доспехите често биваха изоставяни на бойното поле след всяко сражение. Сега, когато края на междуособната война не се виждаше и страната бе потънала в мрак и безредие, оръжията се бяха превърнали във високо ценени предмети. Можеше да бъдат открити в дома на всеки един селянин и с изключение единствено на храните, най-лесно се продаваха срещу пари в брой.

Значителна част от въоръжението в склада беше там още почти от основаването на рода, а по времето на Короку запасът бързо бе нараснал, но в него все така нямаше огнестрелно оръжие. Това, че Тендзо избяга с неговата единствена пушка, дотолкова разгневи самурая, че само действие можеше да уталожи гнева му. Смяташе племенника си за животно — да бъде нарязан на парчета беше твърде леко за него наказание. Зарече се да не сваля доспехите и да не заспива, докато не вземе главата на Тендзо.

Начело на отрядите си Короку потегли за Микурия.

С приближаването към селото колоната спря. Изпратиха напред съгледвач и с връщането си той съобщи, че червения цвят на нощното небе е причинен от пожарите, запалени от Тендзо и хората му, които плячкосват селото. Щом продължиха, по пътя ги срещнаха бягащи жители, понесли деца, болни и покъщнина и водещи добитъка си. При срещата с хората от Хачисука те дори още повече се изплашиха.

Аояма Шиншичи ги успокои:

— Не идваме да грабим. Дойдохме да накажем Ватанабе Тендзо и главорезите му.

Селяните се наредиха и се заеха да изприкажат недоволството си от безчинствата на Тендзо. Престъпленията му не свършваха с кражбата на Сутеджировия чайник. Освен че събирал годишния поземлен данък за господаря на областта, въвел свой закон и почнал да взима свой данък върху оризищата и нивите, уж заради защитата, която им оказвал. Сложил ръка върху бентовете на реките и водоемите и засъбирал „воден данък“. Ако някой посмеел да изрази недоволство, Тендзо пращал хора да опустошат нивите и ориза му. Със своите заплахи да изколи цели домове спирал и всеки план тайно да съобщят на господаря на областта за ставащото. Във всеки случай той и така бил твърде зает с военни дела, та да се занимава с подробности като ред и законност.

Тендзо и събратята му вършели каквото си пожелаят — играели комар, колели и ядели крави и пилета в двора на храма, отвличали жени и превърнали светилището в оръжеен склад.

— И какво е намислила шайката на Тендзо тази вечер? — попита Шиншичи.

Селяните заговориха един през друг. Оказа се, че негодниците първо взели копия и алебарди от светилището. Пиели саке и крещели, че ще се бият до смърт, после изведнъж почнали да плячкосват къщите и да ги палят. Най-сетне се събрали отново и избягали някъде с оръжието, храната и всичко ценно, което имали. Изглежда, като вдигали толкова шум, че ще се бият до смърт, искали да се отърват от всякакви възможни преследвачи.

„Дали съм бил надхитрен?“, попита се Короку. Тупна с крак по земята и заповяда на селяните да се върнат по домовете си. Хората му ги последваха и заедно с тях се опитаха да обуздаят огъня. Короку очисти оскверненото светилище и по изгрев-слънце сведе глава за молитва.

— При все че Тендзо е част само от един клон на нашето семейство, злините му сега са престъпления на целия род Хачисука. Моля за прошка и се кълна, че той ще бъде наказан със смърт, че жителите на това село ще намерят спокойствие и че ще принеса богати дарове на боговете на това светилище.

Докато се молеше, войниците му стояха чинно от двете страни.

— Може ли това да бъде главатарят на шайка разбойници? — питаха се един другиго селяните.

Бяха не без основание объркани и подозрителни — в името на рода Хачисука Ватанабе Тендзо извърши множество престъпления. И тъй като той бе племенник на Короку, те вкупом потрепериха при мисълта, че този мъж е началник на Тендзо и значи — такъв като него. Короку от своя страна знаеше, че няма ли на своя страна боговете и хората, непременно ще загуби.

Най-сетне мъжете, пратени да преследват Тендзо, се върнаха.

— Силите на Тендзо възлизат на около седемдесет души — съобщиха те. — Следите им показват, че при Хигаши Касугай са тръгнали през планината и бягат към пътя за Мино.

Короку даде нареждания:

— Половината от вас да се върнат да охраняват Хачисука. Половината от останалите ще стоят тук да помагат на селяните и да поддържат реда. Другите да дойдат с мен.

След като раздели така силите си, за преследване на Тендзо не му останаха повече от четиридесет-петдесет души. Минаха през Комаки и Кубошики и тогава настигнаха част от шайката. Тендзо беше поставил съгледвачи по разните пътища и щом видяха, че са по петите им, неговите хора тръгнаха по заобиколен път. Дойде вест, че се спускат по връх Сето към селото Асуке.

Наближаваше пладне на четвъртия ден след опожаряването на Микурия. Беше горещо. Пътищата бяха стръмни, а хората на Тендзо не трябваше да свалят доспехите си. Групата явно бе уморена от ходене. Бяха изоставили покрай пътя торби и коне и така постепенно бяха облекчили товара си, но докато стигнат пролома на река Додзуки, вече бяха прегладнели, изтощени и окъпани в пот. Тъкмо докато пиеха, малките сили на Короку се спуснаха от двете страни на клисурата и ги затиснаха като в клещи. Камъни и канари се посипаха по бегълците и скоро водите на реката почервеняха от кръв. Някой бяха прегазени, други — пребити до смърт, трети — хвърлени в реката. Обикновено тези мъже не бяха противници помежду си и враждата сега разделяше чичо от племенника и братовчед от братовчеда. Родът нападна сам себе си, ала това беше неизбежно. Всички те наистина бяха едно цяло и поради това коренът на злото трябваше да бъде изтръгнат докрай.

Короку, ненадминат в смелостта си, беше покрит с прясната кръв на своите родственици. Напразно предизвикваше Тендзо да се покаже. Десет от неговите хора бяха паднали, но за другата страна бе настанало почти поголовно клане. Тендзо обаче не се намери между мъртвите. Изглежда бе изоставил хората си и успял да избяга по планинските пътечки.

„Свиня такава!“, помисли си Короку и скръцна със зъби. „Тръгнал е за Кай“.

Самият той стоеше на един от върховете, когато изневиделица екотът на един-единствен изстрел се разнесе и прокънтя сред планините. Звучеше като присмех. Сълзи се стекоха по бузите му. В този миг се замисли, че той и неговият племенник, който не бе нищо друго, освен въплъщение на злото, в крайна сметка са от една и съща кръв. Сълзите му бяха сълзи на съжаление за собствената недостойност. Горчиво разочарован, той се опита отново да премисли всичко и осъзна, че дните, в които можеше от родов предводител да се издигне до управител на област, са отдавна минали. Трябваше да признае, че се е оказал неспособен на това. „Щом дори не знам как да обуздая един от собствените си роднини… Простата сила не е достатъчна, ако нямаш ред у дома и умение да управляваш.“ Съвсем неочаквано през сълзите му просветна горчива усмивка. „Това копеле в крайна сметка ме научи на нещо“, помисли си. После даде заповед за оттегляне.

Отрядът, сега на брой малко повече от тридесет мъже, се престрои и заслиза от клисурата на Додзуки към Коромо. Устроиха бивак досами града и на следващия ден пратиха вестоносец до крепостта в Окадзаки. Получиха позволение да преминат, но понеже потеглиха късно, наближаваше полунощ, когато стигнаха Окадзаки. Покрай главния път, водещ към дома им, се редяха нагъсто големи и по-малки крепости и дървени укрепления. На най-важните места имаше и постове, които не пропускаха групи от въоръжени хора. Пътуването по суша щеше да отнеме много дни и те решиха да се придвижат с лодка по река Яхат и после от Охама да стигнат до Ханда. От Токонаме отново щяха да вземат лодка по морето и после нагоре по река Кание до Хачисука.

Беше полунощ, когато стигнаха в Яхаги и никъде не се виждаше лодка. Течението бе бурно, а реката — широка. Раздразнени, Короку и хората му се спряха под няколко дървета. Всеки даваше мнението си:

— Ако няма лодка, с която да слезем по реката, може да я прекосим на сал и да тръгнем по другия бряг.

— Много късно е. Да изчакаме до сутринта.

Това, което най-много притесняваше Короку, бе, че за да могат да бивакуват тук, трябваше да отидат до крепостта Окадзаки да искат ново позволение.

— Огледайте се за сал — нареди той. — Ако успеем да намерим поне един и да преминем от другата страна, до изгрев-слънце ще сме изминали разстоянието, на което щеше да ни е откарала лодката.

— Но, господине, никъде не сме видели сал.

— Глупак! Трябва да има поне един наоколо. Как иначе хората ще пресичат денем толкова голяма река? При това в тръстиката или високата трева покрай брега със сигурност има скрити съгледвачески лодки. Или пък резервни, в случай, че боевете попречат на преминаването със сал. Отваряйте си очите и се оглеждайте!

Мъжете се разделиха на две групи и едните тръгнаха нагоре, другите — надолу по течението.

— А, ето една — провикна се някой от тях отгоре и се спря на място.

На едно свлачище по брега, където пръстта беше отнесена при наводнение, големи върби с оголени корени се привеждаха и скланяха клони над водата. Тя бе тиха и тъмна, като в дълбоко езеро. В сянката под дърветата беше вързана лодка.

— И става за плаване.

Мъжът скочи долу и протегна ръка да отвърже въжето, увито около корените на една от върбите, с намерението да закара лодката по-нагоре по течението. Ръката му застина и той втренчено се загледа в лодката — малък съд с плоско дъно, използван за пренасяне на багаж. Почти се разпадаше, цялата бе изпокаляна и заплашително се накланяше на една страна. Все пак можеше да се използва за преминаване. Това, което задържа вниманието на войника, беше някакъв човек, който бе заспал дълбоко под полуизгнила камъшена постелка и шумно хъркаше. Бе облечен в странни дрехи. Мръсната бяла риза му беше къса на ръкавите и кръста, а под нея носеше прилепнал панталон и нещо, което покриваше задната страна на дланите. На босите си нозе имаше сламени сандали. На възраст беше някъде по средата между детето и мъжа. Лежеше по гръб под открито небе и нощната роса полепваше по веждите и клепачите му. Имаше вид, сякаш никой на този свят не му е враг.

— Хей, ти! — войникът опита да го разбуди, а когато онзи въобще не се отзова, го повика отново и леко го потупа по гърдите с долния край на копието си.

— Хей, ти, събуди се!

Хийоши отвори очи, сграбчи с вик дръжката на копието и впери поглед във войника.

Бързотечащата покрай лодката вода почти нагледно представяше какъв бе в момента животът на Хийоши. В мразовитата нощ на първия месец от предишната година, когато се сбогува с майка си и сестра си, той им бе казал, че ще се върне, щом стане прочут мъж. Нямаше желание да се мести от работа на работа и като преди да се главява при търговци и занаятчии. Това, което най-много искаше, беше да служи на някой самурай. Възрастта обаче никак не му беше от полза, а и нямаше с какво да засвидетелства произхода и рода си.

Кийосу, Нагоя, Сумпу, Одавара — беше ги изходил всички. Понякога набираше кураж и заставаше пред портите на някой самурайски дом, но всички негови молби биваха посрещани със смях и подигравки. Веднъж дори го бяха прогонили с метла. Парите му бързо привършваха и сега разбираше, че светът е точно такъв, какъвто го описваше леля му в Ябуяма. И все пак не искаше да се откаже от своята мечта и вярваше, че това, което иска, е осъществимо. Не се срамуваше да разкаже на когото и да е за плановете си, дори и да трябваше да нощува на открито, върху тревата или както тази вечер — с вода за постеля. Мисълта как да направи майка си, която смяташе за най-нещастния човек на този свят, най-щастливата, го движеше напред. И какво може да стори за бедната си сестра, която си мисли, че никога няма да се омъжи?

А той имаше и своите собствени желания. Никога не усещаше корема си пълен, без значение колко е изял. Зърнеше ли големи господарски домове, пожелаваше да живее на такива места, а вида на изисканите самураи го хвърляше в размисъл относно собствената му външност; щом видеше хубави жени пък, благовонията им го завладяваха изцяло. Не че неговата главна цел се беше променила. На първо място стоеше щастието на майка му. За собствените си нужди можеше да се погрижи и по-късно. А засега се радваше на това, че обикаля от място на място, бореше се с глада си и учеше нови неща — за света наоколо, за човешките страсти, за обичаите на различните области. Опитваше се да разбере това, което става, сравняваше военната сила на отделните области и изучаваше навиците на хората от градове и села.

От началото на междуособиците до края на предишния век мнозина бяха изучили бойните изкуства. В продължение на година и половина Хийоши беше вървял по Пътя на войните, а такъв живот е труден. Той обаче не препаса сабята, за да усъвършенства бойните си умения. Всъщност, с малкото пари, които имаше, купи от един търговец на едро игли и стана странстващ продавач на стока. Стигна пеш чак до Кай и Хокуецу, а виковете на търговеца не слизаха от устата му:

— Търсите ли игли? Имаме игли за шиене от Киото. Няма ли да си купите? Игли за памук и игли за коприна. Шивашки игли от Киото.

Печалбите бяха оскъдни и едва му стигаха да се прехранва. Не стана обаче тесногръд, каквито обикновено биват търговците, склонни да виждат света чрез своята стока.

Родът Ходжо — в Одавара, Такеда — в Кай, Имагава — в Суруга. Минаваше през укрепените градове на север и усещаше как светът се раздвижва и преобразява. Дойде до извода, че предстоящите събития ще са по-различни от дребните битки, с които досега беше белязано вътрешното безредие. Това ще бъде голяма война и тя ще изцери недъзите на страната. „А ако е тъй, мислеше си, докато обикаляше да продава своята стока, то тогава дори аз… Светът почва да се уморява от разклатената власт на Ашикага. Навред наоколо цари безпорядък и светът очаква тези от нас, които са сега млади.“

Изминал пътя от северните области до Киото и Оми, беше понаучил нещо за живота. Беше преминал в Овари и дошъл в Окадзаки, понеже чу, че в този укрепен град живеел някакъв родственик на баща му. Не се канеше да обикаля роднини и познати с молби за храна и дрехи, но от началото на лятото беше залинял и страдаше от тежко стомашно разстройство. А и искаше да чуе вести от дома.

Два дни беше вървял под яркото, палещо слънце, но така и не успя да намери човека, когото търсеше. След като изяде една сурова краставица и пи вода от някакъв кладенец, усети остра болка в червата. Вечерта тръгна покрай брега на реката Яхаги, докато намери една лодка. Стомахът му пареше и се бунтуваше. Навярно понеже бе малко трескав, устата му бяха пресъхнали и сякаш пълни с бодли. Дори и сега мислеше за майка си и тя му се явяваше насън. После потъна в още по-дълбока дрямка и нищо — нито майката, нито болката в стомаха, нито дори небето и ада — не съществуваше вече за него. Поне до мига, в който войникът го заудря по гърдите с копието си.

Викът, който Хийоши нададе при пробуждането, бе несъразмерен с дребното му тяло. Инстинктивно той се вкопчи в копието. По онова време вярваха, че гърдите са обиталище на душата, своего рода светилище за цялото тяло.

— Ставай, дребосъко!

Войникът се опита да изтегли копието си. Хийоши продължи да го стиска и наполовина се изправи.

— Да стана ли? Че аз съм станал.

Мъжът, усетил силата, с която Хийоши стискаше копието, се смръщи и рече:

— Излизай от лодката!

— Да изляза?

— Да, начаса! Тази лодка ни трябва, тъй че изчезвай. Да те няма!

Хийоши с ядно изражение седна отново.

— Ами ако не искам?

— Какво?

— Ами ако не искам?

— Какво ми говориш?

— Не искам да изляза от лодката.

— Копеленце такова!

— На кого викаш копеле? Будиш дълбоко спящ човек, като го удряш с копието си и после му казваш да става и да изчезва?

— По дяволите! Я по-добре си мери приказките. За кого ме вземаш?

— За мъж някакъв.

— Това си личи отдалече.

— Ама понеже ме попита все пак.

— За дребосък като теб имаш доста голяма уста, а? Ей сега ще я накарам да ти се смали. Ние сме хора на рода Хачисука. Водач ни е Хачисука Короку. Дойдохме дотук посред нощ и ни трябва лодка да прекосим реката.

— Може да си намерил лодката, но не и човека. Така или иначе, сега я използвам аз.

— Видях те, събудих те. А сега се махай и да те няма.

— Ама си досадник, няма що.

— Я повтори?

— Колкото пъти поискаш. Не искам да се махам. Няма да ви оставя тази лодка.

Мъжът дръпна силно дървото на копието с намерение да измъкне Хийоши на брега. Усетил подходящия момент, Хийоши го пусна. Копието проряза върбовите клони и войникът се преметна презглава назад. Той обърна оръжието и го насочи с острието напред срещу момчето. Насреща му захвърчаха гнили дъски, едно ведро за изгребване на вода и тръстиковата постелка.

— Глупак! — присмя му се Хийоши.

Дотичаха още войници.

— Я чакайте! Какво става там? — провикна се един от тях.

— Кой е? — попита друг.

Събраха се накуп и почнаха да вдигат такъв шум, че не след дълго се появиха Короку и останалите мъже.

— Намерихте ли лодка? — попита Короку.

— Тук има една, обаче…

Короку спокойно излезе напред. Като се досети, че това трябва да е предводителят, Хийоши застана малко по-стегнато и го изгледа право в лицето. Погледът на Короку беше прикован в момчето. Никой от двамата не проговори. Самураят така и не забеляза странната външност на Хийоши, беше твърде изненадан от начина, по който той го гледаше. „По-дързък е, отколкото изглежда“, помисли си Короку. Колкото повече се взираха един в друг, толкова очите на Хийоши заприличваха на тези на нощно животно, вперило светещи зеници в тъмнината. Най-сетне Короку отмести поглед.

— Дете някакво — каза той спокойно.

Хийоши не отвърна. Очите му, подобни на стрели от лък, все така се целеха в лицето на мъжа.

— Той е дете — повтори Короку.

— За мен ли говорите — попита недоволно Хийоши.

— Естествено. Има ли друг освен теб там долу?

Хийоши сви леко рамене.

— Не съм дете. Вече съм минал през обредите на пълнолетието.

— Тъй ли? — гърдите на Короку се затресоха от смях. — Щом си възрастен, ще се отнеса с теб като с такъв.

— И сега след като си ме заобиколил — сам — с цяло множество хора, какво се каниш да правиш с мене. Ти навярно си ронин.

— Много си ми смешен.

— Въобще не съм. Бях заспал здраво. Освен това ме боли стомахът. Както и да е, не ме е грижа кои сте. Не искам и да се помръдна.

— Хм, стомахът ли те боли?

— Да.

— И какво мислиш, че му има?

— Сигурно е от храната или от жегата.

— Откъде си?

— От Накамура в Овари.

— Накамура ли? Така, така. И как ти е родовото име?

— Няма да ви го кажа, но кръщелното ми е Хийоши. Но я почакай — каква е тази работа, да будите човека от сън и да го разпитвате за родителите му? А вие откъде сте и какъв ви е произходът?

— И аз като теб съм от Овари, от село Хачисука в окръг Кайто. Казвам се Хачисука Короку. Не знаех, че хора като теб живеят толкова близо до нашето село. С каква работа се занимаваш?

Наместо отговор Хийоши продължи:

— А, значи сте от Кайто? Това е недалеч от моето село.

Изведнъж стана по-разговорлив. Ето възможност да попита за новини от Накамура.

— Е, като разбрах, че сте от същата област като мен, ще си променя мнението. Можете да вземете лодката.

Взе вързопа със стока, който използваше като възглавница, метна го през рамо и се изкатери на брега. През цялото време Короку мълчаливо го наблюдаваше. Най-напред забеляза у момчето външността на амбулантен търговец и резкия, остър език на обиколилия много места юноша. С въздишка на примирение и натежало сърце Хийоши се приготви да си тръгва.

— Хийоши, почакай. Накъде отиваш оттук?

— Взехте ми лодката, така че нямам къде да нощувам. Ако спя в тревата, росата ще ме намокри и стомахът ще ме заболи още повече. Няма какво друго да правя, освен да тръгна нанякъде, докато се разсъмне.

— Ако искаш, ела с мен.

— Къде?

— В Хачисука. Остани при мене у дома. Ще те храним и ще се грижим за теб, докато оздравееш.

— Благодаря — Хийоши направи скромен лек поклон. Вперил поглед в нозете си, той сякаш размисляше какво да прави сега. — Значи ли това, че ще ми позволите да живея там и да работя за вас? — попита.

— Харесва ми държанието ти. Даваш добри надежди. Ако искаш да ми служиш, ще те взема при себе си.

— Не искам — Хийоши изрече думите много ясно, с високо вдигната глава. — Понеже имам за цел да служа на някой самурай, обикалях и сравнявах самураите и местните господари в отделни области. Решил съм, че най-важното, когато служиш на самурай, е да избереш подходящия. Човек не си избира повелител току-така.

— Ха-ха! Взе да става все по-интересно. Аз, Короку, не съм ли достатъчно добър да ти бъда господар?

— Не бих могъл да знам, преди да сте ме наели, но в моето село не се говори добре за рода Хачисука. А и стопанинът на дома, в който служих преди, беше ограбен от едного, за който казваха, че бил от този род. Майка ми би се наскърбила, ако работя за крадец, тъй че не мога да отида в дома на такъв човек и да му служа.

— Предполагам, че си работил за търговеца на съдове Сутеджиро.

— Откъде знаете?

— Ватанабе Тендзо беше част от рода Хачисука. Самият аз обаче се отказах от родството си с този негодник. Той избяга, но ние разбихме шайката му и сега сме на път обратно за дома. Дори и до твоите уши ли е достигнала лошата слава на името Хачисука?

— Хм, вие нямате вид на човек като него — заяви много откровено Хийоши, като се взираше право в Короку. После, сякаш внезапно си беше спомнил нещо, добави: — Добре, господине, без каквито и да е задължения, бихте ли ме взели до Хачисука? Бих искал да посетя дома на един роднина във Футацудера.

— Футацудера е точно до Хачисука. Кого познаваш там?

— Бъчварят Шиндзаемон е родственик на семейството ми по майчина линия.

— Шиндзаемон има самурайска кръв. Значи тогава и майка ти трябва да е потомка на самураи.

— Сега може да съм дребен търговец, но баща ми беше самурай.

Мъжете се бяха качили в лодката, изправили мачтата и сега чакаха Короку да ги последва. Той обгърна с ръка раменете на Хийоши и двамата слязоха в лодката.

— Ако искаш да идеш до Футацудера, иди, Хийоши. Ако искаш да останеш в Хачисука, също ще е добре.

Какъвто беше дребен, Хийоши се изгуби сред мъжете и копията им, които като гора стърчаха нагоре. Лодката навлезе в широката река, но течението беше бързо и докато стигнат до отсрещната страна, измина време. Хийоши се отегчи. Изведнъж видя отзад на едно от раменете на Короку светулка. Сви ръка в шепа, улови я и се загледа в нейното примигващо огънче.

Планината на Златното цвете

Дори след като се върна в Хачисука, Короку не се канеше да остави Тендзо да се измъкне ненаказан. Беше пратил подире му наемни убийци и писа до родове в отдалечени области, за да попита къде може да е. Дойде есен, а усилията му още не бяха довели до нищо. Според слуховете Тендзо бе намерил убежище при рода Такеда в Кай. Бил им поднесъл в дар откраднатата пушка и постъпил на служба при тях като един от множеството шпиони и размирници в областта.

— Ако е стигнал до Кай… — мърмореше Короку ядно, но засега не можеше да направи друго, освен да се примири с чакането.

Наскоро след това беше посетен от пратеник на служителя на рода Ода, който го беше поканил по-рано на чайна церемония. Мъжът носеше чайника от акайски порцелан.

— Разбрахме, че това е причинило немалки раздори в семейството ви. Макар да купихме този знаменит съд по съвсем почтен начин, смятаме, че не можем повече да го задържаме при себе си. Вярваме, че ако го върнете на търговеца Сутеджиро, ще възстановите честта на вашето име.

Короку прие чайника, като обеща да върне посещението. В крайна сметка не отиде лично, а прати по човек подаръци — великолепно седло и злато на стойност два пъти колкото чайника. Същия ден повика Мацубара Такуми и му каза да се приготви за кратко пътуване. После излезе на терасата.

— Маймунке! — извика Короку.

Хийоши изскочи измежду дърветата, дойде и коленичи пред него. Първо бе отишъл до Футацудера, но се върна направо в Хачисука и сега вече привикваше с новия си начин на живот. Беше досетлив и готов да върши всичко. Хората го правеха прицел на шеги, но той се въздържаше да им отвърне със същото. Беше приказлив, но никога — неискрен. Короку му даде работа в градината и мълчаливо се привърза към него. Макар Хийоши да беше слуга, работата му бе повече от това да мете пътеките. Неговите задължения го държаха близо до Короку, така че ден и нощ беше пред очите на господаря си. След залез-слънце се превръщаше на пазач. Такъв род служба получаваха естествено само най-доверените между хората.

— Искам да идеш с Такуми и да му покажеш как се стига до дюкяна за грънци в Шинкава.

— В Шинкава ли?

— За какво се намуси такъв?

— Но…

— Виждам, че не искаш да отидеш, но Такуми трябва да върне чайника на този, който по право го притежава. Помислих си, че няма да е зле и ти да идеш с него.

Хийоши се просна по очи и допря с чело земята.

Тъй като беше дошъл като прислужник, когато стигнаха дома на Сутеджиро, той остана да чака отвън. Някогашните му другари в работата, които не знаеха как да разбират това, се доближиха и го заизмерваха с поглед. Той самият сякаш изцяло бе забравил, че преди да бъде отпратен у дома някои от тях са му се присмивали и са го били. Седеше с кръстосани нозе на слънцето, усмихваше се на всички и чакаше Такуми. Онзи скоро излезе от къщата.

Неочакваното възвръщане на откраднатия чайник дотолкова ощастливи Сутеджиро и жена му, че те не бяха сигурни дали не сънуват. Забързаха се да поставят сандалите на своя гост така, че да може по-лесно да ги нахлузи на краката, после се завтекоха да го изпреварят на портата и се закланяха продължително. Офуку също бе там и с изненада видя Хийоши.

— Ще се опитаме да намерим време да дойдем до Хачисука и лично да поднесем почитанията си — рече Сутеджиро. — Моля, предайте на Негово Превъзходителство нашите най-добри пожелания. Още веднъж благодарим, дето сте си направили труда да дойдете чак дотук.

Двамата съпрузи, Офуку и работниците се поклониха ниско. Хийоши последва Такуми навън и им махна на тръгване.

Когато минаваха покрай възвишенията Комьо, той тъжно се запита: „Как ли е леля ми в Ябуяма? А клетият ми болен чичо? Може вече да е мъртъв.“ Наближаваха Накамура и естествено се замисли за майка си и сестра си. Не би искал нищо повече от това да изтича за малко и да ги види, ала заричането му през онази мразовита нощ го възпираше. Все още няма с какво да ощастливи майка си. Щом с неохота тръгна встрани от Накамура, срещна човек в облеклото на пеши войник.

— Я ми кажи, да не си синът на Яемон?

— А мога ли да попитам вие кой сте?

— Ти си Хийоши, нали?

— Да.

— Боже, ама си пораснал! Казвам се Отовака. Бях приятел на баща ти. Служихме в един и същи полк при господаря Ода Нобухиде.

— Сега си ви спомням! Наистина ли толкова съм пораснал?

— Ах, ще ми се клетият ти покоен баща да можеше да те види днес.

Очите на Хийоши се наляха със сълзи.

— Виждали ли сте наскоро майка ми? — попита той.

— Не съм ходил до вас, но от време на време отивам в Накамура и чувам какво става. Изглежда тя работи все така упорито.

— Нали не е болна?

— Защо не отидеш сам да я видиш?

— Не мога да се върна у дома преди да съм станал прочут мъж.

— Иди само колкото да се покажеш. Майка ти е, в края на краищата.

На Хийоши му се доплака. Извърна се настрана. Когато отново се почувствува добре, Отовака вече се отдалечаваше в обратната посока. Такуми беше продължил по пътя и отишъл напред.

Упоритата лятна жега най-сетне отслабна — утрините и вечерите занапомняха за есента, а листата на таровите храсти станаха сочни и големи.

— Този ров не е бил почистван поне от пет години — промърмори Хийоши. — Все се упражняваме да яздим и се учим как да се бием с копие, а оставяме тинята да се трупа точно пред краката ни! Не е хубава тази работа.

Беше се върнал от дома на резача на бамбук и оглеждаше стария ров на укреплението.

— За какво служи ровът, в крайна сметка? Ще трябва да обърна на господаря внимание за това.

Премери с бамбуков прът дълбочината на водата. Тъй като повърхността й беше покрита с водни растения, никой не обръщаше внимание на това, но понеже с течение на годините се бяха натрупали паднали листа и кал, ровът вече не беше особено дълбок. След като провери дълбочината на две-три места, той захвърли пръта настрани. Тъкмо се канеше да пресече моста, който водеше към страничната порта, когато някой го повика:

— Господине Половин крина.

Това нямаше отношение към ръста му, а беше обичайното обръщение към служител в местен род.

— Ти кой си? — попита Хийоши някакъв мъж с недохранен вид, който седеше прегърнал с ръце коленете си под едно дъбово дърво. Носеше мръсно сиво кимоно с тикната в пояса бамбукова свирка.

— Ела тук за малко — махна му мъжът.

Беше някакъв комузо — един от странстващите монаси, които си изкарват хляба със свирене на флейта и от време на време идваха в селото. И този като всички останали беше мръсен и небръснат и носеше своята бамбукова свирка увита в преметната през рамо тръстикова рогозка. Някои от тях обикаляха от село на село като дзен-монаси и привличаха вниманието на хората със звъна на малка камбанка.

— Имаш ли нещо за един беден монах? Или си твърде зает с мисли за следващото си ядене?

— Не — Хийоши се канеше да му се присмее, но като знаеше колко суров може да е животът на странника, наместо това предложи да му донесе храна, ако е гладен и лекарство, ако е болен.

Мъжът поклати глава, вдигна поглед към Хийоши и се засмя.

— Е, няма ли все пак да седнеш?

— Благодаря, предпочитам да стоя прав. Какво си намислил?

— Ти на служба ли си тук?

— Всъщност не — поклати глава Хийоши. — Дават ми храна, но не се числя към домакинството.

— Хм… В пристройката ли работиш или в голямата къща?

— Мета градината.

— Пазач на вътрешната градина, а? Трябва да си един от любимците на Господаря Короку.

— Няма откъде да знам.

— Той сега у дома ли си е?

— Излезе.

— Срамота — промърмори монахът. Изглеждаше разочарован. — Ще се върне ли днес?

Хийоши си помисли, че в човека има нещо подозрително, поколеба се и реши, че ще е най-добре внимателно да подбира отговорите си.

— Ще се върне ли? — попита мъжът отново.

Хийоши рече:

— Обзалагам се, че си самурай. Ако не си нищо повече от монах, трябва наистина да си нов в занаята.

Стреснат, мъжът впери напрегнато очи в момчето. Накрая попита:

— Защо мислиш, че съм или самурай, или нов?

— Очевидно е — отвърна небрежно Хийоши. — Макар кожата ти да е загоряла, пръстите ти са бели от обратната страна, а ушите ти са доста чисти. А за това дали си самурай — седиш като войник с кръстосани крака на рогозката, като че все още носиш оръжие. Някой просяк или монах щеше да се приведе и да се прегърби напред. Просто е, нали?

— Хм… прав си — Мъжът се изправи от рогозката, без дори за миг да сваля очи от Хийоши. — Много остър поглед имаш. През много гранични стражи и постове във вражеска земя съм минавал и никой досега не се е залавял за мене.

— На този свят има колкото мъдреци, толкова и глупаци, не съм ли прав? Както и да е, какво искаш ти от господаря ми?

Мъжът сниши глас:

— Истината е, че идвам от Мино.

— Мино ли?

— Ако споменеш името Намба Найки, служител на Сайто Досан, господарят Короку ще разбере за какво става дума. Исках да го видя и да си тръгна бързо, без никой да разбере, но щом не е тук, няма какво да се прави. По-добре да ида през деня до селото и довечера да се върна обратно. Ако се върне, предай му насаме каквото ти казах.

Найки тръгна да се отдалечава. Хийоши обаче го повика обратно с думите:

— Излъгах.

— А?

— Че го няма. Казах така, понеже не знаех кой си. Той е на поляната за езда.

— А, значи все пак си е тук.

— Да. Ще те заведа при него.

— Доста си хитър, а?

— В един дом на воини е съвсем естествено човек да бъде предпазлив. Значи ли това, че хората от Мино намират това за толкова необичайно?

— Не, не го намираме! — отвърна Найки с раздразнение.

Като тръгнаха покрай рова, те пресякоха зеленчуковите лехи, поеха по пътеката, която вървеше зад гората и стигнаха до широката поляна за езда.

Земята бе суха и към небето се вдигаше прах. Хората на Хачисука се упражняваха усърдно. Те не се занимаваха само с езда. При една от обиколките се приближиха стреме до стреме и си заразменяха удари с криви дъски, сякаш участваха в действително сражение.

— Изчакай тук — заръча Хийоши на Найки.

Короку, свършил да наблюдава учението, избърса потта от челото си и отиде до малката къщичка за почивка да пийне нещо.

— Малко гореща вода, господине?

Хийоши отля гореща вода с черпака и я поразреди, за да стане по-хладка. Взе чашата и като коленичи, я постави пред походното столче на Короку. После се примъкна по-наблизо и прошепна:

— Тайно е дошъл вестоносец от Мино. Да го доведа ли тук? Или вие ще излезете при него?

— От Мино ли? — Короку на мига се изправи. — Води ме. Маймунке. Къде точно го остави?

— На другия край на гората.

Между рода Сайто от Мино и Хачисука нямаше официален договор, но с таен съюз те от много години бяха обвързани да си помагат взаимно в тежки моменти. В замяна Хачисука получаваха от Мино добро ежегодно възнаграждение.

Короку беше обграден от могъщи съседи — Ода от Овари, Токугава от Микава и Имагава от Суруга, но никога не беше приемал върховенството на нито един от тях. Дължеше независимостта си на бдителното око на повелителя на крепостта Инабаяма, Сайто Досан. Земите им бяха раздалечени една от друга и причината, по която Хачисука и Сайто бяха влезли в такъв съюз, не бе ясна.

Един от разказите гласеше, че Масатоши, предшественикът на Короку, бил спасил пред дома на рода Хачисука един заплашен от смърт човек. На вид онзи бил странстващ воин, обвързан със строгите правила на бойните изкуства. Масатоши го съжалил, взел го при себе си и му осигурил най-добрите лекарски грижи. След като мъжът се възстановил, Масатоши му дал дори малко пари за из път.

— Няма да забравя това — зарекъл са странникът. В деня на заминаването си обещал: — Щом се издигна, ще ви известя и ще се отплатя за добрината.

Името, което оставил, било Мацунами Сокуро.

Няколко години по-късно дошло писмо, подписано от господаря Сайто Досан. За тяхна изненада то било от мъжа, когото познавали като Сокуро. Съюзът беше стар и се предаваше от поколение на поколение. Ето защо, веднага щом научи, че тайното послание е от Сайто Досан, Короку се забърза да го посрещне.

Под сянката на гората двамата мъже си размениха поздрави, после се погледнаха в очите и всеки вдигна отворената си длан към гърдите, като при молитва.

— Аз съм Хачисука Короку.

— Аз съм Намба Найки от Инабаяма.

Като млад Досан беше изучавал будизма в храма Мьокакуджи. Опитът му оттам беше причина да въведе тайните будистки жестове и пароли, които знаеше от храмовете и манастирите, като условни знаци между хората си.

Веднъж вече приключили с условностите и установили самоличността си, двамата мъже се почувстваха по-свободно и започнаха разговор. Короку нареди на Хийоши да застане на пост и да не пуска съвършено никого, а сам той тръгна с Найки навътре в гората. За какво си говореха двамата и какви ли тайни документи би могъл Найки да донесе със себе си, разбира се, не засягаше Хийоши, а и той не искаше да разбере. Стоеше вярно на края на гората и пазеше. Когато трябваше да изпълни някоя заръка, го правеше — ако трябва да помете градината, я помиташе: ако трябва да стои на стража, стоеше. Каквато й да беше работата, вършеше я от край до край. За разлика от други хора, успяваше да намери удоволствие във всяка задача, която получаваше, но това не беше просто понеже се е родил беден. По-скоро гледаше на настоящата работа като на подготовка за нещо в бъдещето. Беше убеден, че това е начинът, по който един ден ще осъществи амбициите си.

„Какво трябва да направя, за да стана някой в този свят?“ Това бе въпросът, който често си задаваше. Някои имат знатен род и потекло, но не и той. Други имат пари и власт, но Хийоши не разполагаше и с тези две неща. „Е, как тогава да постигна щастието си?“ Въпросът го потискаше, понеже бе толкова нисичък и не по-здрав от първия срещнат. Няма ученост, с която да се хвали, а умствените му заложби са посредствени. Кое в крайна сметка го прави по-добър от останалите? Вярност — това е всичко, което може да предложи. Няма да е постоянен в някои неща, а в други — не: беше решен да бъде верен във всичко. Ще се придържа към тази вярност, понеже няма нищо друго, което да предложи.

Всичко или нищо! Ето докъде трябва да стигне. Ще довежда всяко дело до край, сякаш самите богове са му дали заръка. Дали ще мете градината, ще поднася обувките на господаря си или ще чисти конюшните, всякога ще влага всичко от себе си. Заради амбициите си той е решен сега да не бездейства. Да опитва да се откъсне от настоящето би било без полза за бъдещето.

Горските птички чуруликаха и писукаха над главата на Хийоши. Той обаче не забелязваше плодовете по дърветата, които птичките кълвяха. Когато Короку най-сетне се показа от гората, беше в отлично настроение. Очите му блестяха въодушевено. Лицето му пък, което, щом той чуеше за някакви трудности, винаги ставаше напрегнато, сега още бе покрито с руменината на възбуда от някаква важна вест.

— Къде е монахът? — попита Хийоши.

— Ще излезе от гората по друга пътека — Короку се вгледа изпитателно в Хийоши и добави: — И само ти да знаеш за това.

— Разбира се, господарю.

— Между впрочем. Намба Найки не се умори да те хвали.

— Наистина ли?

— Някой ден ще ти дам по-важна служба. Надявам се да решиш да останеш при нас завинаги.

Падна нощта и главните членове на рода се събраха в дома на Короку. Тайният съвет продължи доста след полунощ. И тази вечер Хийоши остана под звездите в ролята на верен страж.

Какво съдържа посланието от Сайто Досан се пазеше в най-строга тайна и най-важното от него узнаха само първите сред мъжете. В дните след нощният съвет обаче неколцина от служителите на Короку заизчезваха от Хачисука. Бяха подбрани като най-способни и най-съобразителни и напуснаха селото предрешени, както се говореше — на път за Инабаяма.

По-малкият брат на Короку, Шичинай, бе един от избраните да отидат тайно там. На Хийоши бе наредено да го придружи.

— На разузнаване ли отиваме? Сражение ли ще има? — попита той.

— Няма значение — бе сухият отговор. — Просто мирувай и върви заедно с мен.

Шичинай не каза нищо повече. По-нископоставените членове на домакинството и дори слугите го наричаха „Сипаничавия господар“, ала само зад гърба му. Караше ги да се чувстват някак неудобно и те не го обичаха. Пиеше много, бе надменен и изцяло лишен от добросърдечието на своя по-голям брат. Хийоши откровено намираше този човек за отвратителен, но не се оплака от задачата, с която го бяха натоварили. Изборът падна върху него, защото Короку му се доверяваше. Още не беше помолил да го направят член на рода, но бе дал съгласие вярно да изпълнява нарежданията. Беше готов, щом трябва, докрай да служи покорно на Шичинай.

В деня на заминаването им Шичинай изцяло промени външността си — дори и начина, по който връзваше косата си. Щеше да пътува инкогнито, преоблечен като търговец на растително масло от Кийосу. Хийоши отново се преобърна на бродещия продавач на игли от миналото лято. Двамата щяха да се представят за случайни спътници по пътя до Мино.

— Когато стигнем до някой пост по пътя, Маймунке, по-добре ще е да преминаваме поотделно.

— Добре.

— Голям дърдорко си, така че каквото и да те питат, се опитвай да си държиш устата затворена.

— Да, господине.

— Ако се издадеш, ще се престоря, че не те познавам и ще те оставя там.

По пътя имаше множество постове. При все многобройните родствени връзки, които трябваше да правят Ода и Сайто съюзници, в действителност те бяха точно обратното на това. Ето защо и двете страни бяха особено бдителни в пазенето на своята обща граница. Дори и след като бяха преминали в самата област Мино, подозрителността не се разсея. Хийоши попита Шичинай за причината.

— Все питаш за очевидни неща! Господарят Сайто Досан и синът му Йошитацу от години враждуват.

Изглежда Шичинай въобще не намираше за изненадваща враждата между два лагера в едно и също семейство. Хийоши се изкуши да се усъмни в неговите умствени способности. Не че липсват примери за това как дори в стари времена бащи и синове от военното съсловие са вдигали оръжие един срещу друг, но все пак за такова нещо трябва да има сериозна причина.

— А защо господарят Досан не се разбира с господаря Йошитацу? — попита отново Хийоши.

— Не ставай досаден! Щом искаш да научиш, питай някой друг — Шичинай цъкна с език и отказа да каже каквото и да е повече.

Преди да са стигнали до Мино, Хийоши се притесняваше, че ще бъде принуден да направи нещо, което самият той смята за неразумно.

Инабаяма беше живописен град, сгушен под крепостта между ниски планини. Есенните багри на връх Инабаяма бяха замъглени от ситен дъжд, но слънцето сякаш всеки миг се готвеше да се покаже. Есента неусетно настъпваше и човек можеше от сутрин до мрак да се взира в планината и да не се умори да я гледа. Високата скала изглеждаше покрита със златно везмо и това бе дало на Инабаяма нейното второ име — Планината на златното цвете. Извисяваше се над река Нагара като великолепен фон на града и нивите му, и очите на Хийоши се отвориха широко при вида на белите крепостни стени върху върха й — дребни в далечината, и прилични на кацнала там самотна бяла птица.

От града до горе можеше да се стигне само по една извита пътечка, а крепостта имаше изобилни запаси от вода. Хийоши бе силно впечатлен. Това бе укрепление, каквото мъчно се напада и надали може да бъде превзето. После си припомни, че властта над една област не се държи само от крепостите.

Шичинай си нае стая в един търговски хан в богатия квартал на града. Даде на Хийоши съвсем малко пари и му каза да отседне в някое от евтините места за нощувка из задните улици.

— Скоро ще ти кажа какво искам от тебе — рече той. — Ако бездействаш, хората ще станат подозрителни, така че докато не си ми още нужен, излизай всеки ден навън с иглите.

Хийоши се поклони почтително, взе парите и направи така, както му беше казано. Странноприемницата не беше особено чиста, но когато бе сам, се чувстваше по-добре. Още не можеше да си представи какво ще му наредят да направи. На същото място бяха отседнали много най-различни пътници — артисти, майстори на огледала и на дървени обуща. Познаваше особената за всекиго миризма, бълхите и въшките, които носеха със себе си.

Всеки ден Хийоши излизаше да продава игли и на връщане, тъй като всеки си готвеше сам, си носеше солени зеленчуци и ориз. Печката беше на разположение на онези, които са плащали за дърва. Минаха седем дни. От Шичинай нямаше още никаква вест. А нима самият той всеки ден не бездейства? Хийоши се чувствуваше като изоставен.

Но ето, един ден, докато минаваше по задна улица в жилищната част на града и както обикновено продаваше своите игли, някакъв мъж с окачен отстрани кожен колчан и два преметнати през рамо стари лъка се доближи към него, като викаше с глас, далеч по-силен от този на Хийоши:

— Стари лъкове поправям! Стари лъкове поправям!

Щом дойде наблизо, майсторът на лъкове спря и облещи очи от изненада:

— Ами че това е Маймунката, нали? Кога дойде дотук и с кого си?

Изненадата на Хийоши бе не по-малка. Човекът с лъковете беше Нита Хикоджу, друг един от хората на Короку.

— А с вас, господин Хикоджу, какво е станало, че поправяте лъкове в Инабаяма?

— Хм, аз не съм единственият. Тук сме поне трийсет-четирийсет души. Не очаквах обаче да те заваря тук.

— Дойдох преди седем дена с господаря Шичинай, но той ми каза само да излизам и да си продавам иглите, така че с това се и занимавам. А за какво става дума, всъщност?

— Не знаеш ли все още?

— Той не пожела да ми каже нищо. А за човек няма по-лошо от това да трябва да върши нещо, без да знае защо го прави.

— Е, да, мога да си представя какво е.

— Вие навярно знаете какво става тук.

— Ако не знаех, щях ли да обикалям и да поправям лъкове?

— Моля ви, не можете ли да ми кажете нещо?

— Хм, Шичинай е доста нелюбезен. Обикаляш, без да знаеш защо излагаш на опасност живота си. Обаче не можем да седим и да приказваме посред улицата.

— Животът ни е в опасност ли?

— Заплашени сме, ако те хванат, да разкрият плана ни, но заради всички нас е може би добре да ти обясня нещата, та да имаш поне представа за какво става дума.

— Ще ви бъда много благодарен.

— Много бием на очи обаче, като стоим тук. Да минем ли зад онзи храм?

— Добре, пък аз, съм и гладен. Защо да не обядваме?

Хикоджу тръгна напред и Хийоши го последва. Храмът беше обиколен от дървета и много спокоен. Извадиха увитата си в бамбукова шума храна за обяд и започнаха да ядат. Листата на дърветата над тях танцуваха под светлината на слънцето. Щом погледнаха през светложълтеникавия листак, видяха обгърнатата в огненото червено на гаснещата есен планина Инабаяма. В синьото небе се извисяваше крепостта на върха — гордост на рода Сайто и символ на неговото могъщество.

— Ето целта ни — Хикоджу посочи с полепналите си от ориз клечки за ядене към крепостта Инабаяма.

И двамата гледаха една и съща крепост, но всеки я виждаше посвоему. Устата на Хийоши зина и той впери невиждащ поглед в краищата на клечките.

— Да не би Хачисука да се канят да нападнат крепостта?

— Не ставай глупав! — Хикоджу счупи на две клечките си и ги хвърли на земята. — Синът на господаря Досан, Йошитацу, държи крепостта в свои ръце и оттам властва над околността и пътищата към Киото и на изток. Зад стените й обучава своите отряди и трупа запаси от нови оръжия. Ода, Имагава и Ходжо са къде по-слаби от него. Какво тогава могат да сторят Хачисука? Не задавай такива глупави въпроси. Щях да те посветя в плановете ни, но сега не знам дали да го направя.

— Простете, няма да кажа нищо повече.

Смъмрен, Хийоши потъна в послушно мълчание.

— Нали няма никой наоколо?

Майсторът на лъкове се огледа около себе си и след това облиза устни.

— Вярвам, че си чувал за съюза между нашия род и Господаря Досан — Хийоши ограничи отговора си до едно кимване. — Бащата и синът се карат от години — Хикоджу разказа на Хийоши за враждата и за безпорядъка, до който бе довела в Мино.

Досан бил скитал преди под други имена и едно от тях било Мацунами Сокуро. Бил човек с голям опит; някога е живял като търговец на растително масло, странстващ войн и дори като послушник в храм. Накрая се издигнал от ниското положение на търговец и само с двете си ръце завладял областта Мино. За да постигне това, убил своя повелител, Токи Масайори и пропъдил наследника му Йоринари в изгнание. По-късно взел една от наложниците на Токи. За неговите жестокости и зверствата, които бил извършил, се разказват безбройни истории. Ако трябват още доказателства за ловкостта му, то, откакто е станал господар на Мино, той не е отстъпил на враговете си и педя земя.

Пътищата на съдбата обаче са понякога ужасяващи. Дали това, което се случило после, не било божествено възмездие? Осиновил Йошитацу — син на наложницата на предишния му повелител. Тревожел се обаче дали детето е на него самия или на господаря Токи. Щом Йошитацу пораснал, съмненията на Досан почнали да се засилват с всеки изминат ден.

Йошитацу бил внушителен мъж — издигал се на повече от шест стъпки от земята. Когато станал повелител на Инабаяма, баща му се пренесъл в крепостта Сагияма, отвъд река Нагара. Съдбите на бащата и сина, обитаващи двата речни бряга, сега са в ръцете само на боговете. Йошитацу е в разцвета на силите си и нехае за човека, когото смята за свой баща. Застаряващият Досан, по-подозрителен дори от сина си, проклел Йошитацу и накрая го лишил от наследство, с намерението да постави на негово място втория си син Магоширо. Онзи обаче бързо узнал за плана.

Но ето че Йошитацу се разболял от проказа и станал известен като „Господаря-прокаженик“. Той е рожба на съдбата и своенравен, ала също изобретателен и храбър. Издигнал е укрепления за защита срещу нападения от Сагияма и никога не подминава възможност за битка. Решен да се освободи от този презрян „Господар-прокаженик“, негов собствен син. Досан се примирил с необходимостта от кръвопролитие. Тук Хикоджу си пое дълбоко дъх.

— Разбира се. Досановите доверени хора са добре известни в околността. Помолиха ни да подпалим града заедно с укрепленията.

— Да подпалим града!

— Ако просто предизвикаме внезапно пожари, няма да е от никаква полза. Преди да го направим, трябва да пръснем слухове и когато Йошитацу и хората му в Инабаяма усетят безпокойство, да изберем една ветровита нощ и да обърнем града на море от пламък. Тогава силите на Досан ще прекосят реката и ще нападнат.

— Разбирам — Хийоши кимна с изражение на възрастен. Не показа нито възхищение, нито неодобрение. — Значи са ни пратили тук да пръскаме слухове и пожари.

— Правилно.

— В крайна сметка значи сме просто саботьори, така ли? Тук сме да бунтуваме хората.

— Ами да, може и така да се каже.

— А да бъдеш саботьор не е ли работа за хора с най-долно положение?

— Нищо не можем да направим. Ние, Хачисука, сме вече от много години зависими от господаря Досан.

Хикоджу гледаше на нещата пределно просто. Хийоши обърна очи към него. Ронинът винаги си е ронин, но той самият все не можеше да свикне с тази мисъл. Макар да получаваше ориз на трапезата на един ронин, смяташе своя живот за ценен и нямаше намерение безразсъдно да го захвърли.

— Защо дойде господарят Шичинай?

— Тук е, за да нарежда какво да се прави. Когато трийсет-четирийсет души влизат един по един в града, трябва някой да държи връзка между тях и да ги надзирава.

— Разбирам.

— Сега вече знаеш за какво става дума.

— А-ха. Но има още нещо, което не разбирам. Ами аз?

— Хм. Ти ли?

— Какво предполагаш ще трябва да правя? Досега господарят Шичинай не ми е наредил нищо.

— Понеже си малък и пъргав, ще ти възложат да подпалваш пожарите през някоя ветровита нощ.

— Разбирам. Подпалвач.

— След като сме дошли в този град с тайно поръчение, не можем да си позволим да бъдем нехайни. Докато се правим на майстори на лъкове и продавачи на игли, трябва да сме нащрек и да внимаваме какво говорим.

— Ако узнаят за плана ни, веднага ли ще започнат да ни търсят?

— Разбира се. Стига самураите на Йошитацу да чуят дори думичка за това и ще има клане. Хванат ли ни, само тебе или всички нас, ще бъде ужасно.

Отпърво Хикоджу си беше помислил, че не е никак хубаво, дето Хийоши не знае нищо; сега внезапно се разтревожи от възможността тайната да се изплъзне из устата на Маймунката. Хийоши прочете това по лицето му.

— Не се тревожи — успокои го той. — От времето на странстванията си съм свикнал с тези неща.

— Нали няма да се изпуснеш да кажеш нещо? — попита разтревожено Хикоджу. — Това, знаеш, е вражеска земя.

— Знам.

— Е, трябва да избягваме да будим подозрения с вида си. — Гърбът му се беше схванал и той го тупна два-три пъти, докато се изправяше. — Ти къде си отседнал, Маймунке?

— В уличката точно зад хана, където има стая господарят Шичинай.

— Така ли? Е, ще се отбия някоя от близките вечери. И внимавай особено с другите нощуващи.

Като метна лъка си през рамо, Нита Хикоджу се отправи в посока към града.

Седнал в двора на храма, Хийоши впери поглед над гинковите дървета в далечните бели стени на крепостта. Сега, след като знаеше за враждата в семейство Сайто и за злините, които беше породила, сякаш и здравите като стомана стени, и господстващото положение на крепостната площадка загубиха в неговите очи всякаква сила. „Кой ли ще бъде следващият господар на тази крепост?“, питаше се той. Досан също няма да бъде сполетян от добър край, това е сигурно. „Каква сила може да има в земя, където господарят и приближените му са неприятели? Как могат хората да имат увереност, щом повелителите на областта, баща и син, се подозират и заговорничат един против друг?“

Мино е плодороден край, обкръжен от планини, на важен кръстопът между столицата и провинциите. Дарен е богато с природни блага, земеделието и занаятите процъфтяват, водата е чиста и жените — красиви. И все пак нещо тук гние! На Хийоши не му остана време да помисли за червея, който гризе разкапаните вътрешности на тази земя. Мисълта му скочи на друг въпрос — кой ще бъде следващият господар на Мино.

Това, което най не му даваше мира, беше ролята на Хачисука Короку — човека, от когото получаваше храната си. Ронините нямаха добро име, но от службата си при Короку Хийоши знаеше, че това е почтен човек от добър, макар и не толкова славен произход; човек, чийто нрав можеше да се нарече изряден. Досега момчето бе смятало, че няма нищо, от което да се срамува, когато ежедневно се покланя на този човек и получава от него заповеди — сега обаче почна да мисли по-различно.

Досан от дълго време подпомагаше с пари Хачисука и приятелството им бе здраво. Немислимо е Короку да не знае що за човек е Досан или пък да не е научил за предателството и жестокостите му. И все пак се беше вплел в борбата между баща и син. Колкото и пъти да премисляше всичко това, Хийоши не можеше да се съгласи да вземе участие в него. На този свят има хиляди слепци. Нима Короку може да е един от най-слепите? Отвращението му нарастваше все повече и сега всичко, което искаше, бе да избяга надалеч.

Към края на десетия месец Хийоши излезе от странноприемницата да продава както обикновено стоката си. На ъгъла на една от задните улици случайно зърна Хикоджу, с ярко почервенял от сухия вятър нос. Майсторът на лъкове се доближи до него и пъхна в ръката му писмо.

— След като прочетеш това, сдъвчи го и го изплюй в реката — предупреди той.

После, като се престори, че не го познава. Хикоджу се извърна надясно, а Хийоши се отдалечи в другата посока. Знаеше, че писмото е от Шичинай. Безпокойството не го беше напуснало и сърцето му почна да бие силно. „Трябва да се махна далеч от тези хора“, осъзна момчето. Безброй пъти беше обмислял това, ала бягството в крайна сметка беше по-опасно от това да остане. Беше сам в странноприемницата, но със сигурност предполагаше, че всичко, което прави от излизането до завръщането си там, е постоянно наблюдавано. Навярно и самите съгледвачи биват на свой ред следени. Всички са обвързани един за друг като звена на верига. „Изглежда, като че наистина се готвим да направим нещо“, заключи той и настроението му се помрачи. Може и неговата неохота да иде от боязливост, но не може да убеди сам себе си, че трябва да стане безогледен саботьор, който да обърква хората, да предизвиква смут и да превърне града в пъкъл.

Изгубил бе всякакво уважение към Короку. Не искаше да служи на Досан, нито пък да има нещо общо с Йошитацу. Ако ще бъде съюзник някому, то това ще са хората от града. На тях, и особено на родителите с техните деца, съчувстваше изцяло. Те винаги са главните жертви на войната. Беше твърде неспокоен, за да прочете веднага писмото.

Както вървеше и надаваше обичайния си вик; „Игли! Игли от столицата!“, умишлено се насочи постепенно към една странична уличка в жилищен квартал, където нямаше да бъде видян. После се спря край малка рекичка.

— По дяволите, няма откъде да премина! — възкликна той с нарочно висок глас. Имаше късмет. Наоколо не се виждаше никой. За всеки случай все пак се обърна към рекичката и докато се облекчаваше, се огледа и провери околността. После спокойно извади писмото от гънките на дрехата си и зачете:

Довечера, ако вятърът иде от юг или от запад, ела в Часа на кучето в гората зад храма Джодзаиджи. Ако вятърът е от север или изобщо спре, стой настрана.

Свърши с четенето, накъса писмото на парченца, сви ги на топче и го сдъвка в безформена маса.

— Хей, продавача на игли!

Стреснат, Хийоши не намери време да изплюе хартията в реката. Стисна парчето в свития си юмрук.

— Кой вика?

— Ела насам. Искаме да си купим малко игли.

Наоколо не се виждаше никой и Хийоши не можеше да познае откъде идва гласът.

— Насам, продавачо!

Отвъд пътя имаше насип, а над него — двойни кирпичени стени. В стената се отвори вратичка от сплетени клони и един млад слуга подаде глава навън. Хийоши отвърна колебливо. Всяко самурайско жилище в този квартал трябва да е на служител на рода Сайто. На коя от двете половини, обаче? Ако тук живее човек на Досан, няма за какво да се тревожи, но ако онзи е на страната на Йошитацу, нещата може да вземат много лош обрат.

— Един човек тук ще иска малко игли.

Безпокойството на Хийоши нарасна, но нямаше избор.

— Благодаря — рече той с половин уста.

Като тръгна след слугата, мина през плетената врата и зави покрай един изкуствен хълм, разположен, изглежда, в задната градина на дома. Къщата навярно принадлежеше на важен служител. Встрани от главната сграда стояха множество пристройки. Хийоши забави ход и се завъзхищава на величествеността на строежа и подредбата на камъните и изкуствените поточета. Кой на едно такова място би поискал да си купи игли от него? Според думите на слугата навярно е човек от семейството на собственика, но това просто не е възможно. В дом с такъв внушителен вид надали господарката или дъщеря й ще си купуват иглите сами. А и при всички случаи няма никаква причина да викат някой, който продава стоката си с викане по улицата.

— Почакай за малко тук — каза слугата и го остави в един ъгъл на градината.

Двуетажна постройка с грапаво измазани стени, доста отдалечена от главната къща, привлече вниманието на Хийоши. Първият етаж изглежда беше кабинет, а вторият — библиотека.

— Доведох човека, господарю Мицухиде — извика младият слуга.

Мицухиде се появи на един квадратен прозорец, много напомнящ отвор на бойница. Беше млад мъж на двадесет и три-двадесет и четири години, с бледа кожа и умен поглед. Хванал в ръка няколко книги, той подаде глава през прозореца.

— Ще сляза долу. Заведи го на терасата — каза той и се изгуби вътре.

Хийоши вдигна поглед и за първи път забеляза, че докато стоеше до реката и четеше писмото, някой през стената може да го е видял. Сега бе сигурен, че са го наблюдавате, че този Мицухиде е заподозрял нещо и сега ще го разпитва. Ако, помисли си, не излезе с някоя история, ще загази. Тъкмо когато подготвяше своите обяснения, младият слуга му махна с думите:

— Племенникът на господаря иде, така че изчакай до терасата. И внимавай как ще се държиш.

Хийоши коленичи на известно разстояние от терасата и сведе поглед. След малко, когато никой не излезе навън, вдигна очи. Броят на книгите в дома го удиви. Бяха навсякъде — върху и около писалището и лавиците, както и в другите стаи на първия и втория етаж. „Дали господарят или племенникът му, помисли си, но някой тук изглежда е доста учен.“ За Хийоши книгите бяха рядко зрелище. След като се огледа, забеляза още две неща — между водоравните греди на скелета на постройката висеше чудесно бойно копие, а в една ниша в стената стоеше подпрян мускет.

Най-сетне мъжът влезе в стаята и седна безшумно пред писалището. Подпрял брадичката си с ръка, той се загледа вперено в Хийоши, сякаш се съсредоточаваше върху някой китайски йероглиф в книга.

— Здравей, ти там.

— Аз продавам игли — рече Хийоши. — Ще пожелаете ли да си купите малко игли, господине?

Мицухиде кимна.

— Да, да. Но първо има нещо, което искам да те питам. Да продаваш игли ли си тук или да шпионираш?

— Да продавам игли, разбира се.

— Е, кажи ми, тогава, какво те доведе на улицата в квартал като този?

— Мислех, че мога да мина по-напряко.

— Лъжеш — Мицухиде се извърна малко настрани. — Още щом те видях, можех да кажа, че си отколешен странник и пътуващ търговец. Значи трябва да имаш достатъчно ум да знаеш дали ще може да продадеш игли в самурайски дом или не.

— Продавал съм, макар и рядко…

— Предполагам, че рядко е било.

— Но все пак става.

— Е, нека за малко оставим това настрани. А какво четеше на такова пусто място като това?

— А?

— Извади крадешком лист хартия, като си мислеше, че няма никого наоколо. Но където има живот, навсякъде има очи. А също и нещата имат глас за тези, които могат да го чуят. Какво четеше?

— Четях писмо.

— Някаква тайна преписка?

— Четях писмо от майка си — каза Хийоши много сухо.

Мицухиде го изгледа изпитателно:

— Писмо от майка ти, така ли?

— Да.

— В такъв случай, дай ми да го видя. Според законите в крепостта, когато попаднеш на някой подозрителен, той трябва да бъде задържан и отведен в укреплението. Нека като доказателство видя писмото от майка ти или ще трябва да те предам на властите.

— Изядох го.

— Какво си направил?

— За жалост, след като го прочетох, го изядох, господине.

— Изяде го ли?

— Да, точно това направих — продължи с искрен тон Хийоши. — За мен, само с това, че е жива, майка ми е по-почитана от боговете или Будите. И ето защо…

Мицухиде нададе гръмогласен вик:

— Дръж си езика! Предполагам, че си го сдъвкал, понеже е било тайно известие. Само това вече те прави подозрителен!

— Не, не! Грешите! — заотрича Хийоши с махане на ръка. — Да получа писмо от майка си, на която съм по-благодарен, отколкото на боговете и Будите и накрая да си избърша с него носа и да го захвърля на улицата, където да бъде стъпкано под хорските нозе, би било безбожно и престъпно. Така мисля и имам този навик винаги да ги изяждам. Не ви лъжа. Естествено е някой така да тъгува за майка си, че да иска да погълне писмата, които идват от толкова далеч.

Мицухиде беше сигурен, че всичко е лъжа, но при все това пред него бе момче, което лъже много по-добре от мнозинството. И му съчувстваше, понеже сам бе оставил майка си далеч от дома.

„Макар това да е лъжа, тя не е користна. И макар да е глупост, дето бил изял писмото от майка си, сигурно е, че и този малък песоглавец трябва да има родители“, помисли си Мицухиде и в същия миг почувства съжаление към своя неизучен и недодялан противник в спора. Въпреки всичко, ако е оръдие на някой саботьор, този невеж и наивен младеж би могъл да бъде опасен като диво животно. Не е такъв, когото да изпратиш в крепостта, а би било недостойно да го убие на място. Помисли дали просто да не пусне Хийоши, но докато се опитваше да реши как да постъпи в случая, продължаваше да го наблюдава неотклонно.

— Матаичи! — провикна се. — Наблизо ли е Мицухару?

— Мисля, да, господине.

— Кажи му, че не искам да го притеснявам, но дали не би могъл да дойде тук за една минута.

— Да, господине — Матаичи побягна нанякъде.

Не след дълго Мицухару дойде от къщата, като вървеше с широки крачки. Беше по-млад от Мицухиде, може би на осемнадесет или деветнадесет. Той бе наследникът на господаря на дома, свещеника-мирянин Акечи Мицуясу и двамата с Мицухиде бяха братовчеди. Фамилното име на Мицухиде също беше Акечи. Живееше при своя чичо и прекарваше дните си в учение. Не че бе парично зависим от него — беше дошъл в Инабаяма, понеже домът му в провинциалната Ена бе твърде отдалечен от средищата на културата и политиката. Неговият вуйчо често казваше на сина си:

— Виж Мицухиде и вземи поучи малко.

Мицухиде бе сериозен учен. Още преди да дойде в Инабаяма, вече бе пътувал доста и беше обиколил страната от столицата до западните области. Стана спътник на странстващи майстори на меча, диреше знания, наблюдаваше събитията наоколо си и доброволно приемаше житейските изпитания. Щом реши да изучи огнестрелното оръжие, предприе нарочно пътуване до свободния град Сакай и впоследствие направи такъв голям принос за отбраната и военното устройство на Мино, че всички, като се започне от чичо му, го почитаха като гений на новата образованост.

— Какво мога да ти помогна, Мицухиде?

— С нищо, всъщност — тонът му беше почтителен.

— Какво има?

— Бих искал да направиш нещо за мен, ако го сметнеш за правилно.

Двамата мъже излязоха навън и като застанаха точно до Хийоши, заобсъждаха как да постъпят с него. След като чу от Мицухиде подробностите. Мицухару каза:

— За този никаквец ли говориш? — и изгледа пренебрежително Хийоши. — Ако го намираш подозрителен, предай го на Матаичи. Стига да го помъчат малко, да го понабият със счупен лък, и скоро ще проговори. Няма да е трудно.

— Не — Мицухиде погледна отново Хийоши. — Не мисля, че е от онези, които ще проговорят при подобни обстоятелства. А и някак ми е жал за него.

— Щом те е спечелил и те е накарал да го съжаляваш, малко вероятно е да го накараш да проговори. Дай ми го за четири-пет дни. Ще го заключа в килера. Скоро, щом огладнее, ще изпее цялата истина.

— Съжалявам, че те обезпокоих заради това — завърши Мицухиде.

— Да го завържа ли? — попита Матаичи и изви ръката на Хийоши.

— Почакай! — обади се момчето, като се опитваше да се освободи от хватката му. Погледна към Мицухиде и Мицухару. — Преди малко тъкмо казахте, че дори и да ме бият, няма да кажа истината. Трябва само да ме питате и аз ще ви кажа всичко. Дори и да не ме питате, пак! Няма да понеса да стоя заключен на тъмно място.

— Готов си да говориш ли?

— Да.

— Добре тогава. Аз ще те разпитвам — заяви Мицухару.

— Почвайте.

— Кажи ми за… — но самообладанието на Хийоши изглежда смущаваше Мицухару и той спря посред изречението, като промърмори: — Безполезно е! Този не е като другите. Чудя се дали не му липсва нещо тук. Навярно си играе с нас — и като погледна към Мицухиде, се засмя кисело.

Мицухиде обаче не се смееше. Той гледаше Хийоши с изражение на безпокойство. Мицухиде и Мицухару се редуваха да го разпитват, сякаш угаждаха на разглезено дете.

Хийоши се обади:

— Е, добре тогава. Ще ви кажа какво е замислено за тази вечер, но тъй като не съм част от тяхната банда и нямам нищо общо с тях, можете ли да ми гарантирате живота?

— При всички случаи. Да ти го отнемем няма да е кой знае какво геройство. И какво има да става?

— Ако вятърът позволи, довечера ще има голям пожар.

— Къде?

— Не знам точно, но ронините, които са отседнали в странноприемниците, го обсъждаха тайно. Довечера, ако вятърът е от юг или от запад, те ще се съберат в гората до Джодзаиджи, ще се разпръснат и ще подпалят града.

— Какво? — Мицухару зина. Мицухиде преглътна тежко, неспособен да приеме току-що чутото.

Без да обръща внимание на реакцията им на неговите думи, Хийоши се закле, че не знае нищо повече от това, което е чул да си шепнат случайно оказалите се негови съжители в странноприемницата ронини. Той самият искал само да разпродаде иглите си и колкото се може по-скоро да се върне у дома в Накамура, за да види лицето на майка си.

След като възвърнаха цвета на лицата си, Мицухиде и Мицухару останаха за миг като втрещени. Най-сетне Мицухиде взе решение.

— Добре, ще го пуснем да си върви, но не и преди залез-слънце. Матаичи, отведи го и му дай нещо за ядене.

Вятърът, който бе духал през целия ден, стана по-свеж. Идваше от югозапад.

— Какво мислиш, че ще направят, Мицухиде? Вятърът духа от запад.

Мицухару погледна към носещите се над тях облаци и очите му се изпълниха с тревога. Мицухиде мълчаливо седна на терасата пред библиотеката. Вперил поглед в празното, той сякаш се съсредоточаваше над някакъв сложен въпрос.

— Мицухару — обади се най-сетне, — чичо ми казвал ли е нещо необичайно през последните четири-пет дни?

— Ами, нищо, казано от татко, не ме е впечатлило като по-необикновено.

— Сигурен ли си?

— Сега, като ме питаш, преди да тръгне за крепостта Сагияма днес сутринта, той каза наистина, че понеже напоследък отношенията между господаря Досан и господаря Йошитацу се били влошили, можело да си имаме неприятности, макар да било трудно да се каже по кое точно време. Каза, че човек винаги трябва да бъде подготвен, в случай че стане нещо непредвидено и мъжете да приготвят оръжието и конете си.

— Тази сутрин ли каза това?

— Да.

— Така значи! — Мицухиде се плесна по коляното. — Скришно те е предупреждавал, че довечера ще има битка. Обичайно е военни заговори като този да са пазят в тайна дори от най-близки родственици. Той трябва също да е посветен.

— Битка ли ще има довечера?

— Хората, които се събират довечера при Джодзаиджи, са навярно агенти, доведени от господаря Досан отвън, най-вероятно от Хачисука.

— Значи господарят Досан е намислил да прогони господаря Йошитацу от крепостта.

— Така смятам — уверен, че е отгатнал правилно, Мицухиде закима енергично, но после прехапа устна. — Подозирам, че планът на господаря Досан няма да успее. Господарят Йошитацу е добре подготвен. И освен това, баща и син да воюват и да проливат кръв противоречи на всякакви правила за поведение. Боговете ще ги накажат! Който и да спечели или загуби, ще се лее роднинска кръв. И това няма да увеличи земите на рода Сайто и с една педя. Тъкмо напротив — съседните области ще дебнат възможността да се намесят и нашата ще се окаже на ръба на провала — той въздъхна продължително.

Мицухару потъна в мълчание и замислено се загледа в тъмните облаци, които се носеха по небето. Когато неговите двама господари воюват, служителят не може да направи нищо. Знаеха, че бащата на Мицухару, Мицуясу, доверен човек на Досан, е сред първите, които замислят свалянето на Йошитацу.

— Трябва да спрем тази противоестествена вражда с всички средства, които са ни на разположение. Това е наш дълг на верни служители. Мицухару, трябва веднага да идеш в Сагияма и да намериш баща си. И двамата с него да разубедите господаря Досан и да го накарате да се откаже от плановете си.

— Да, разбирам.

— Аз ще чакам до вечерта, ще отида в Джодзаиджи и ще потърся начин да проваля заговора. Ще ги спра, независимо как!

В кухнята стояха наредени три големи печки. Върху тях имаше поставени огромни котли, които побираха по няколко пълни торби ориз. Когато вдигнаха капаците, побелялата вода преля и заизпуска кълба пара. Хийоши пресметна, че за да бъде изядено наведнъж такова количество ориз, в къщата трябва да има над стотина души, включително семейството на стопанина, служителите му и тяхното домочадие. „При всичкия този ориз, защо майка ми и сестра ми нямат достатъчно да се наситят?“ Помисли си за майка си, после за ориза. И оризът му напомни за глада на майка му.

— Страшно ветровито е тази вечер — старецът, който се грижеше за помещението, се приближи и провери печките. После се обърна към кухненските помощници, които готвеха ориза:

— Вятърът няма да отслабне дори след като се стъмни. Внимавайте за огъня. И веднага щом единият казан се свари, почвайте да правите ориза на топки.

Тъкмо излизаше, когато забеляза Хийоши. Изгледа го с любопитство, повика един от прислужниците и попита:

— Кой е този непознат с лице като на маймуна? Не съм го виждал тук преди.

— За него отговаря господарят Мицухиде. Матаичи го пази да не избяга.

Сега старецът забеляза Матаичи, седнал върху кутията за подпалки.

— Хубава работа! — обърна се той към него, без да даде да се разбере какво има предвид. — За подозрително държание ли е задържан?

— Не. Не знам за какво. Знам само, че така нареди господарят Мицухиде. — Матаичи говореше колкото се може по-малко.

Старецът сякаш забрави за Хийоши и продължи:

— Истината е, че господарят Мицухиде има ум и съобразителност далеч над обичайните за неговите години — той се възхищаваше от Мицухиде и почна да сипе хвалебствия за него. — Стои много над другите, не намираш ли? Господарят Мицухиде не е от тези, дето презират учеността и се хвалят колко тежко е въоръжението им, колко добре се справят с копието по време на езда или колко много души са посекли в еди-коя си битка. Колкото пъти съм надникнал в библиотеката, все е потънал в четене. И е също голям майстор на сабята и стратегията. Далеч ще стигне, това е сигурно.

Матаичи, горд, че говорят така добре за господаря му, също заприглася:

— Точно така е, както го казваш. Аз съм му слуга, откакто беше момче и няма по-добър господар от него. А също е добър син на майка си и дали учи тук или пътува из провинцията, никога не забравя да й пише.

— Често се случва, ако до двайсет и четири-двайсет и пет годишна възраст някой вече е проявил голяма смелост, става също и самохвалко, а ако е по-мековат — суетен — рече старецът. — Скоро забравя какво дължи на родителите си, като да се е родил в конюшня и почва да води живот само за себе си.

— Е, но спомни си, че той не е просто младеж от благородно потекло — отвърна Матаичи. — Има също и лют нрав, при все и да изглежда обратното. Макар рядко да се ядосва, когато се разяри, не може да го сдържи никой.

— Значи ако и да има вид на кротък, когато се ядоса…

— Точно така. Също като днес.

— Днес ли?

— Когато се случи нещо внезапно и почне да обмисля как е правилно да се постъпи, той винаги премерва нещата докрай. Щом вземе решение, все едно че се е срутил бент — веднага дава нареждания на братовчед си, господаря Мицухару.

— Така си е, той е водач — роден пълководец.

— Господарят Мицухару е много предан на господаря Мицухиде и доброволно следва това, което онзи му каже. Днес потегли в галоп към крепостта Сагияма.

— Какво мислиш, че става?

— Не знам.

— „Сгответе много ориз. Направете оризови топки за отрядите. Посред нощ може да има битка.“ — така каза господарят Мицухару, когато потегляше.

— Готвим се за нещо неочаквано, а?

— Ще се радвам, ако си останем с приготовленията, защото на чия страна би трябвало да се сражаваме в една битка между Сагияма и Инабаяма? При когото и да отидем, ще пращаме стрелите си срещу приятели и родственици.

— Е, може и да не се стигне до това. Изглежда, господарят Мицухиде като че ли е намислил план, с който да предотврати битката.

— Боговете са ми свидетели, че ще се моля за успеха му. Ако ни нападне съседният род, готов съм веднага да изляза да се бия с тях.

Навън се бе спуснала нощ. Небето беше смолисточерно. Вятърът проникваше в кухнята и огънят в грамадните печки издаваше леко боботене и ставаше по-ярък. Хийоши, все още седнал пред печките, усети мирис на изгорял ориз.

— Хей! Оризът изгаря! Оставяте ориза да изгори!

— Я се махай! — отвърна му прислужникът без дума за благодарност. След като загасиха огъня в печките, един от тях се покачи по стълба и прехвърли ориза в голямо корито. Всички, които не бяха заети с нещо друго, се захванаха да правят множество оризови топки. Хийоши работеше заедно с тях и мачкаше ориза на топки. Взе си няколко хапки, но никой сякаш не му обръщаше внимание. Почти като в унес, продължаваха да правят една след друга оризови топки, докато в същото време разговаряха помежду си.

— Изглежда, ще има битка, а?

— Не могат ли да се оправят без сражение?

Приготвяха храна за отрядите, но повечето се надяваха припасите да се окажат ненужни.

В Часа на кучето Мицухиде повика Матаичи, който излезе навън, но скоро се върна и извика:

— Продавачът! Къде е продавачът на игли?

Хийоши скочи на крака, като заоблизва оризовите зърна от пръстите си. Достатъчна му бе една крачка извън сградата, за да прецени скоростта на вятъра.

— Ела с мен. Господарят Мицухиде чака. И побързай.

Хийоши последва Матаичи и забеляза, че този си беше сложил леки доспехи, сякаш се готви да влиза в сражение. Момчето нямаше представа накъде отиват. Накрая излязоха от главната порта и разбра. Заобиколиха задната градина и минаха отпред. Пред портата ги чакаше някакъв човек на кон.

— Матаичи?

Мицухиде носеше същите дрехи, като през деня. Държеше в ръка поводите и под едната си мишница стискаше дълго копие.

— Да, господине.

— Продавачът на игли?

— Точно пред вас е.

— Избързайте двамата напред.

Като се обърна към Хийоши, Матаичи нареди:

— Ела, продавачо, да вървим.

Двамата пешаци се затичаха в непрогледната нощ. Мицухиде ги последва със същата скорост яздейки. Стигнаха до пресечката и той им нареди да тръгнат надясно, после наляво. Накрая Хийоши разбра, че са стигнали до портите на Джодзаиджи, мястото, където щяха да се срещнат хората от Хачисука. Мицухиде ловко слезе от седлото.

— Матаичи, остани тук с коня — каза той и подаде на слугата юздите. — Мицухару би трябвало да дойде тук от крепостта Сагияма през втората половина на Часа на кучето. Ако не успее да се появи до уречения час, планът ни се отменя. — После добави с тъжен израз на лицето: — Градът се е превърнал в свърталите на враждуващи демони. Как би могъл един прост човек да предвиди изхода на всичко това?

Последните му думи потънаха в обгърналия ги мрак.

— Продавачо! Ти ще показваш пътя.

— Пътя за къде? — Хийоши се изпъчи срещу вятъра.

— Към гората, където се събират онези негодници от Хачисука.

— Ами, аз също не знам къде е мястото.

— Дори и да си тук за първи път, те, мисля, трябва да познават добре лицето ти.

— А?

— Не ми се прави на наивник.

„Безполезно е“, помисли си Хийоши. Този въобще не може да излъже. Мицухиде беше уловил лъжите му и той престана да се обяснява.

В гората нямаше светлини. Вятърът минаваше през клоните и те шибаха покрива на храма като пяна, която се разбива в борда на кораб. Гората зад храма беше като разбунтуван океан — дърветата стенеха, а тревата яростно свистеше.

— Продавачо!

— Да, господине.

— Тук ли са вече другарите ти?

— Няма откъде да знам.

Мицухиде седна на една малка каменна пагода зад храма.

— Наближава втората половина на Часа на кучето. Ако ти си единственият неявил се, ще бъдат нащрек — копието му, което вятърът отвяваше с пълната си сила, беше тъкмо под нозете на Хийоши. — Иди се покажи! — Хийоши трябваше да признае пред себе си, че Мицухиде от самото начало бе вървял една крачка преди него. — Иди им кажи, че тук чака Акечи Мицухиде и че би искал да говори с предводителя на хората от Хачисука.

— Да, господине — Хийоши се поклони с глава, по не се помръдна. — Ще може ли да го кажа пред всички?

— Да.

— И затова ли ме доведохте със себе си тук?

— Да. А сега върви.

— Ще отида, но понеже може да не се видим повече, искам да ви кажа нещо.

— Да?

— Ще бъде срамно да си тръгна, без да съм ви казал това, понеже вие виждате в мене само агент на Хачисука.

— Истина е.

— Много сте умен, но погледът ви е твърде остър и направо минава през това, което гледате. Когато някой забива гвоздей, спира там, където трябва, защото да отиде много навътре е също толкова лошо, колкото да не го забие достатъчно. И вашият ум е нещо такова. Признавам, че дойдох в Инабаяма с хората от Хачисука. Но сърцето ми не е с тях — съвсем не е. Роден съм в земеделско семейство в Накамура и съм продавал игли и други подобни неща, но не съм постигнал целта си. Нямам намерението да прекарам живота си в ядене на студен ориз от трапезата на някой ронин. Нито пък ще работя като саботьор за някаква жалка награда. Ако по някаква случайност се срещнем отново, ще ви докажа това, което ви казах — че гледате на нещата прекалено издълбоко. А сега ще отида при Хачисука Шичинай, ще му предам посланието ви и веднага ще си тръгна. Така че — успех! Грижете се добре за себе си и се учете усърдно.

Мицухиде го изслуша мълчаливо, после внезапно излезе от състоянието си на замисленост:

— Продавачо на игли, почакай! — провикна се той.

Хийоши вече се бе изгубил в бурята. Той побягна към тъмната гора, без да чуе как го вика Мицухиде. Тича, докато достигна до малко парче равна земя, което дърветата засланяха от вятъра. Навсякъде наоколо му се виждаха мъже, пръснати като коне на пасище — някои излегнали се, други седнали, трети — прави.

— Кой е там?

— Аз съм.

— Хийоши ли?

— Да.

— Къде беше? Идваш последен. Всички се разтревожихме — смъмри го един от мъжете.

— Съжалявам, че закъснях — отвърна той, като се приближаваше към множеството. Трепереше. — Къде е господарят Шичинай?

— Ето го там. Иди му се извини. Наистина е сърдит.

Няколко души от групата стояха около Шичинай и разговаряха.

— Това Маймунката ли е? — попита предводителят, като се огледа. Хийоши се приближи към него и се извини, задето е закъснял.

— Какво ти се случи?

— През деня бях задържан в плен от един служител на рода Сайто — призна Хийоши.

— Какво? — Шичинай и всички останали се загледаха неспокойно в него, уплашени, че заговорът им е разкрит.

— Тъпак такъв! — без предупреждение той сграбчи Хийоши за яката, придърпа го рязко към себе си и грубо попита:

— Къде и от кого беше задържан? И каза ли му нещо?

— Казах му.

— Какво говориш?

— Ако не му бях казал, нямаше да съм жив. Нямаше сега да съм тук.

— Копеленце! — Шичинай здраво разтресе Хийоши. — Глупак! Пропял си, за да спасиш жалката си кожа. Заради това ще станеш първата жертва на тазвечерното кръвопролитие!

Шичинай го пусна и се опита да го срита, по Хийоши ловко отскочи и избягна удара. Двамата мъже, които бяха най-близо до него, го сграбчиха за китките и му ги извиха зад гърба. Като се бореше да се освободи, Хийоши на един дъх изрече:

— Бъдете разумни. При все че са ме хванали и съм проговорил, изслушайте ме. Те са служители на господаря Досан.

Всички добиха облекчен вид, но все още пазеха някои съмнения.

— Добре, тогава кои бяха?

— Беше къщата на Акечи Мицуясу. Бях задържан не от него, а от племенника му Мицухиде.

— А, храненикът на Акечи — промърмори някой.

Хийоши погледна обадилия се, после премести поглед върху цялото множество.

— Този господар Мицухиде иска да се срещне с нашия водач. Дойде тук с мен. Ето там е. Господарю Шичинай, искате ли да отидете да се срещнете с него?

— Племенникът на Акечи Мицуясу е дошъл тук с теб ли?

— Да.

— Каза ли на Мицухиде всичко за тазвечерния план?

— Дори да не бях, той сам щеше да се досети. Страшно е умен.

— Защо е дошъл?

— Не знам. Каза ми само, че трябва да го доведа дотук.

— И ти го доведе?

— Нямаше какво друго да направя.

Докато Хийоши и Шичинай разговаряха, мъжете наоколо им преглъщаха тежко и слушаха. Накрая Шичинай разреди напрежението с едно цъкане на езика. После излезе напред и попита:

— Е, добре, къде е този Акечи Мицухиде?

В същия момент изотзад се чу глас:

— Мъже на Хачисука! Дошъл съм при вас. Искам да се срещна с господаря Шичинай.

Всички се извърнаха зашеметени и изненадани към гласа. Мицухиде се беше приближил незабелязан и спокойно ги наблюдаваше.

Шичинай се почувствува малко объркан, но като предводител излезе напред.

— Вие ли сте Хачисука Шичинай? — попита Мицухиде.

— Аз съм — отвърна Шичинай с високо вдигната глава. Беше пред хората си, а и за ронините бе обичайно да не се държат смирено пред самураи, които служат на господар или дори пред воини с по-високо положение.

Макар Мицухиде да беше въоръжен с копие, той се поклони и заговори учтиво:

— Чест е да се срещна с вас. Чувал съм отпреди името ви, както и почитаемото име на господаря Короку. Аз съм Акечи Мицухиде, служител на господаря Сайто Досан.

Учтивостта на поздрава остави Шичинай леко вцепенен.

— Е, какво искате? — попита той.

— Плана ви за тази вечер.

— И какво за този план? — попита Шичинай с престорено безразличие.

— Свързано е с подробностите, които научих от продавача на игли и които ме накараха да дойда тук възможно най-бързо. Тазвечерното безчинство… неучтиво е навярно да го наричам безчинство… но от гледна точка на военната стратегия то е много лошо замислено. Не мога да повярвам, че това е хрумване на господаря Досан. Бих искал от вас незабавно да се откажете от него.

— Никога! — провикна се надменно Шичинай. — Това не става по мои заповеди. Нарежданията идват от господаря Короку, по молба на господаря Досан.

— Такова и предполагах, че е положението — отвърна Мицухиде с обичаен тон. — Естествено, вие няма да се откажете на своя глава от замисленото. Моят братовчед Мицухару отиде в Сагияма да разговаря с господаря Досан. Трябва да се срещне с нас тук. Молбата ми е всички да останете тук, докато той дойде.

Мицухиде бе винаги учтив с всички и същевременно — решителен и смел. Въздействието на любезността обаче е в зависимост от човека, с когото се разговаря и понякога тя може да доведе едната от страните до надменност.

„Мх! Незначителен младок. Лъха на ученост, но не е нищо повече от неопитен новак“, помисли си Шичинай.

— Няма да чакаме! — викна той и натъртено добави: — Господарю Мицухиде, не си пъхайте носа, където не му е работа. Вие сте само безполезен натрапник. Не сте ли на издръжка на своя вуйчо?

— Няма време да мисля за това какво положение заемам. А сега става дума за нещо от изключителна важност за дома на моя господар.

— Ако смятахте, че е така, щяхте да се подготвите с доспехи и припаси и да държите като нас факел, и щяхте да бъдете в първата редица на нападателите на Инабаяма.

— Не, не бих могъл да направя това. Малко е трудно да бъдеш служител.

— И как така?

— Не е ли господарят Йошитацу наследник на господаря Досан? Ако господарят Досан ни е повелител, то такъв ни е и господарят Йошитацу.

— Ала ако се превърне във враг?

— Та това е срамно. Нима е редно баща и син да вадят лъкове и да стрелят един срещу другиго? На тази земя няма примери дори птици или зверове да вършат нещо толкова недостойно.

— Доста сте досадлив. Защо просто не си идете у дома и не ни оставите на мира?

— Не мога да постъпя така.

— А?

— Няма да си тръгна, преди Мицухару да е дошъл дотук.

Шичинай за първи път долови силата на решимостта в гласа на младия човек пред себе си. Видя също и сериозни намерения в копието, което Мицухиде държеше.

— Мицухиде! Там ли си? — Мицухару се появи бежешком, като едва си поемаше дъх.

— Насам. Какво стана в крепостта?

— Напразно беше — Мицухару стисна силно ръката на братовчеда си. Раменете му се повдигаха тежко.

— Каквото и да става, господарят Досан не иска дори да чуе за отказ от плана. Не само той, а и баща ми казаха, че това било нещо, в което ние като по-млади не трябвало да се месим.

— Дори и чичо ли?

— Да, беше бесен. Бях готов да заложа за това живота си и направих всичко, което можех. Положението е просто отчайващо. Отрядите изглежда се готвеха да напускат Сагияма. Страхувах се, че градът може вече да е предаден на огъня, така че дойдох колкото можех по-бързо. Какво ще правим сега, Мицухиде?

— Господарят Досан твърдо ли е решил да изгори Инабаяма, без значение какво може да се случи?

— Няма изход. Изглежда, всичко, което можем да сторим, е да изпълним дълга си и да загинем в негова служба.

— Това пък никак не ми харесва! Ако ще и той да е наш господар и повелител, никак не трябва човек да умира заради такова недостойно дело. Такава смърт няма да е по-добра от кучешката.

— Добре, но какво можем да направим?

— Ако градът не бъде подпален, силите от Сагияма надали ще потеглят. Трябва да се справим с източника на пожара, преди той да е започнал.

Гласът на Мицухиде звучеше, сякаш е на друг човек. Обърна се с лице към Шичинай и останалите и приготви копието си. Шичинай и хората му се разпръснаха в кръг.

— Какво си мислиш, че вършиш? — излая Шичинай на Мицухиде. — Да вадиш копие срещу нас? И при това калпаво?

— Точно това правя — гласът на Мицухиде бе твърд. — Никой няма да напусне това място. Ако обаче промените мнението си, подчините ми се и се откажете от мисълта за тазвечерното безчинство, и ако се върнете в село Хачисука, ще пощадим живота ви и аз ще ви обезщетя колкото мога най-добре. Е, какво ще кажете?

— Сериозно ли мислиш, че можем сега да си тръгнем?

— Това е решителен момент. Може да се стигне до провала на целия род Сайто. Искам да предотвратя нещо, което би причинило падането и на Инабаяма, и на Сагияма.

— Глупак! — провикна се някой сърдито. — Още имаш мокро около ушите. Да не мислиш, че можеш да ни спреш? Опиташ ли се, ще бъдеш първият, когото ще убием.

— От самото начало бях готов да умра — веждите на Мицухиде бяха извити като на демон. — Мицухару! — извика той, без да променя положението, в което бе застанал. — Това е бой до смърт! С мене ли си?

— Разбира се! Не се бой за мене.

Мицухару вече бе извадил дългата си сабя от ножницата и бе опрял гръб до този на Мицухиде.

Като поддържаше още един лъч надежда, Мицухиде пак се обърна към Шичинай:

— Ако се боите да не загубите лице, когато се върнете в Хачисука, какво ще кажете да ме вземете със себе си като заложник, колкото и недостоен да съм? Ще отида при господаря Короку и ще обсъдя с него добрите и лошите страни на тази цялата работа. Така ще можем да приключим всичко, без да проливаме кръв.

Колкото и да бяха търпеливи и благоразумни, тези думи бяха приети само като хленч. Повече от двадесет мъже от Хачисука стояха срещу двама.

— Млък! Не го слушайте! Часът на кучето вече почти минава!

Двама от мъжете нададоха бойни викове и Мицухиде и Мицухару попаднаха сред зъбите на глутницата — алебарди, копия и мечове отвсякъде. Виковете на мъжете и ударите на оръжията се смесваха с воя на вятъра и мястото бързо се превърна в ужасяващ боен водовъртеж.

Мечовете се чупеха и парчетата се разхвърчаха наоколо. Копията се носеха подир бягащи пръски кръв. Хийоши намери за твърде опасно да бъде посред тази касапница и бързешком се изкатери на едно дърво. И преди беше виждал извадени мечове, но сега за първи път бе на истинска битка. Дали Инабаяма ще се превърне в огнено море? Ще има ли битка между Досан и Йошитацу? Щом разбра, че се решава въпрос на живот и смърт, се почувствува по-развълнуван от кога да е през живота си.

Двама-трима мъртъвци бяха достатъчни да подскажат на хората от Хачисука пътя за бягство към гората.

„Я! Та те бягат!“, помисли си Хийоши, но в случай, че по случайност се върнат, благоразумно остана настанен на дървото си. Навярно беше кестен, тъй като нещо го боцкаше по ръцете и врата. На земята изпопадаха клонки и кестени — вятърът клатеше дървото. Презираше хората от Хачисука — сбирщина кресливи страхливци, разбити само от двама души. Заслуша се напрегнато. „Какво ли е това?“ Изведнъж се усети объркан. От небето валяха въгленчета като вулканична лава. Погледна нагоре през клоните. При бягството си хората от Хачисука бяха подпалили пожари. На две-три места гората започваше да гори силно, а няколко от сградите до Джодзаиджи бяха в пламъци.

Хийоши скочи от дървото и затича. Загубеше ли дори един миг, щеше да изгори жив в гората. В шемет побягна към подпаления град. Небето бе пълно с огнени искри — птици от пламък, пеперуди от пламък. Белите стени на крепостта Инабаяма, сега озарени в червено, изглеждаха по-близо, отколкото през деня. Наоколо им се виеха червените облаци на войната.

— Война! — викаше Хийоши, докато бягаше по улиците. — Война! Това е краят! Сагияма и Инабаяма ще паднат! Но в развалините отново ще поникне трева! Този път тревата ще никне нависоко!

Блъскаше се в хората.

Кон без ездач мина в галоп покрай него.

По пресечките на купища се трупаха треперещи от ужас бежанци. Хийоши, изцяло завладян от напрежението на мига, бягаше с пълна скорост по улиците и крещеше като пророк на разрухата. Накъде? Той нямаше посока. Със сигурност не може да се върне обратно в село Хачисука. Във всеки случай, без какво да е съжаление напускаше онова, което най не обичаше — мрачни хора, суров господар, междуособна война и заразена култура, и всичко това върху земята на една-единствена област.

Изкара зимата с тънките си памучни дрехи, като продаваше игли под студеното небе и скиташе накъдето го отведат нозете. На следващата година, двадесет и втората на Темон, когато цветовете на прасковите бяха навсякъде, все още се провикваше:

— Няма ли да си купите игли? Игли от столицата! Игли за шев от столицата!

Наближи предградията на Хамамацу с безгрижна както всякога походка.

Нов повелител

Мацушита Кахей бе родом от областта Еншу. Син на местен самурай, той бе станал служител на рода Имагава и имаше имение в Суруга плюс доход от три хиляди кан. Беше управител на укреплението в Дзудаяма и главен началник на пост при моста Магоме. По онова време река Тенрю се делеше на голям и малък приток. Домът на Мацушита беше на брега на Голяма Тенрю, на няколкостотин разкрача източно от Дзудаяма.

Днес Кахей се връщаше от съседната крепост Хикума, където се бе съветвал с друг един служител на рода Имагава. Управниците на областта редовно се събираха, за да заздравят властта си над народа и да се предпазват от нападение на съседните родове — Токугава, Ода и Такеда.

Кахей се извърна от седлото си и повика един от своите трима придружители:

— Нохачиро!

Мъжът, който се обади, имаше брада и носеше дълго копие. Тага Нохачиро изтича до коня на господаря си. Движеха се по пътя от Хикуманавата до брода на Магоме. Покрай пътя се редяха дървета и приятни гледки на ниви и оризища.

— Не е селянин и няма вид на поклонник — промърмори Кахей.

Нохачиро проследи погледа на мъжа. Очите му се спряха за миг върху огненожълтото на хряновите цветове, зеленото на ечемика и плитката вода на оризищата, но не видя никого.

— Нещо подозрително ли има?

— Ей там, по пътеката към онова оризище, има човек. Прилича ми малко на чапла. Какво ли, смяташ, е намислил?

Нохачиро погледна повторно и сега със сигурност забеляза човек, навел се на пътеката до оризището.

— Разбери какво прави?

Нохачиро се завтече по тясната пътечка. Във всички области бе правило това, което изглежда и най-малко подозрително, незабавно да бъде разследвано. Областните служители бяха особено чувствителни относно границите си и появата на чужденци.

Нохачиро се върна и доложи:

— Казва, че е продавач на игли от Овари. Носи изцапано бяло памучно наметало. Ето защо оттук ви напомня на чапла. Дребничък е и има лице като на маймуна.

— Ха-ха! Не чапла или сврака, а маймуна, а?

— И е приказлив, освен това. Обича да говори големи приказки. Докато го разпитвах, се опита да обърне нещата наопаки. Попита ме кой ми е господар, а когато му казах кой сте, се изправи и погледна много дръзко насам.

— И какво правеше така наведен?

— Каза ми, че ще отседне за през нощта в странноприемница в Магоме и сега събира водни охлюви, за да ги изяде вечерта.

Кахей видя, че Хийоши е продължил по пътя и сега върви пред тях.

Попита Нохачиро:

— Нали нямаше нищо подозрително у него?

— Нищо не съм забелязал.

Кахей наново стисна поводите.

— Човек не трябва да вини хората от ниско потекло за държанието им.

После подкани хората си с кимване на глава и им каза:

— Да вървим.

Не им отне много време да настигнат Хийоши. Тъкмо когато го задминаваха, Кахей небрежно се огледа наоколо. Разбира се, Хийоши беше излязъл от пътя и почтително бе коленичил под един ред дървета. Погледите им се срещнаха.

— Само минута — Кахей спря коня си, обърна се към слугите и каза: — Доведете продавача на игли при мене — и без да се обръща към никого в частност, добави с нотка на удивление в гласа: — Необичаен момък… да, в него има нещо различно.

Нохачиро реши, че това е някаква нова прищявка на господаря му и се затича незабавно.

— Хей! Продавачо на игли! Моят господар иска да ти каже нещо. Ела с мен.

Кахей погледна надолу към Хийоши. Какво толкова привлекателно намира в този нисък, нечистоплътен момък? Не беше приликата му с маймуна, на която едва бе обърнал внимание. Повторно се втренчи съсредоточено в Хийоши, но не можеше да опише с думи това, което усещаше. Нещо едновременно сложно и безформено го притегляше — очите на момчето! Наричат очите огледало на душата. Не виждаше почти нищо друго ценно в това сбръчкано малко създание, ала погледът на очите му бе пълен с толкова веселост, че някак освежаваше и сякаш съдържаше в себе си… какво ли? Непобедима воля или може би въображение, което не познава граница?

„Същински магнетизъм“, помисли си Кахей и реши, че това странно на вид момче му се нрави. Ако беше по-изчерпателен в наблюденията си, щеше да открие, скрити под черния прах от пътуването, две червени като петльов гребен уши. Не забеляза също, че макар Хийоши да бе все още млад, голяма надареност, която щеше да прояви през следващите години, вече се четеше по бръчките на челото му, които го правеха на пръв поглед да изглежда като старец. Проницателността на Кахей просто не стигаше толкова надалеч. Изпитваше към Хийоши необичайна привързаност, примесена с някакъв род очакване.

Неспособен да се освободи от това усещане, но без да каже на момчето и дума, той се обърна към Нохачиро с думите:

— Вземете го със себе си — стегна юздите и отново потегли в галоп.

Предната порта, която гледаше към реката, бе отворена и няколко слуги го очакваха. Наблизо пасеше вързан кон. Явно в негово отсъствие бе дошъл посетител.

— Кой е тук? — попита той, докато слизаше от седлото.

— Вестоносец от Сумпу.

Кахей даде знак, че е разбрал и влезе вътре. Сумпу беше столицата на рода Имагава. Вестоносците тук не бяха особено редки, но сега той бе зает с мисли за срещата в крепостта Хикума и съвсем забрави за Хийоши.

— Хей, ти, накъде си се запътил така? — се провикна пазачът, щом Хийоши се накани да последва слугите през портата. Ръцете и увитият в слама вързоп, който носеше, бяха изпопръскани с кал. Петънцата кал, които засъхваха по лицето му, го смъдяха. Дали пазачът не си помисли, че Хийоши му се присмива и нарочно бърчи нос насреща му? Той протегна ръка да сграбчи момчето за врата.

Хийоши отстъпи назад и отвърна:

— Аз продавам игли.

— Търговците не минават през тази врата без разрешение. Махай се!

— По-добре питай първо господаря си.

— И защо да го правя?

— Последвах го дотук, защото той нареди така. Пристигнах заедно със самурая, който току-що влезе.

— Не мога да си представя господарят да води със себе си такива като тебе. Доста съмнителен ми се виждаш.

Тъкмо в този момент Нохачиро се сети за Хийоши и се върна да го доведе.

— Всичко е наред — обърна се той към пазача.

— Добре, щом така казваш.

— Ела с мен, маймунке.

Пазачът и останалите слуги избухнаха в смях.

— Та какво е той всъщност? С бялото наметало и окаляния сламен вързоп прилича досущ на маймуната-вестоносец на Буда!

Подигравателните гласове отекнаха в ушите на Хийоши, но през седемнадесетте години на своя живот той бе имал немалко възможности да слуша подигравките на другите. Не го ли засягаха те? Свикнал ли бе с тях? Изглежда, нито едното, нито другото. Щом чуеше такива думи, се изчервяваше като всеки друг. Ушите му, особено, ставаха яркочервени. Това доказваше, че присмехът не остава нечут. Държанието му обаче не отразяваше какво чувства. Беше толкова спокоен, сякаш обидите са били казани в ушите на кон. В действителност, в такива случаи можеше да бъде обезоръжаващо невинен. Сърцето му беше като цвете, поставено върху бамбукова пръчка, което спокойно чака бурята да отмине. Нямаше да се остави неприятностите да го разстроят, нито пък щеше да бъде раболепен.

— Маймунке, хей там има голяма конюшня. Можеш да почакаш там, та да не засегнеш някого с вида си — каза Нохачиро и после тръгна да върши работата си.

Когато дойде вечерта, от прозореца на кухнята се понесе мирис на готвено. Луната изгря над прасковените дървета. След като официалният разговор с вестоносеца от Сумпу бе приключил, запалиха още лампи и приготвиха угощение, с което да го изпроводят на следващия ден. От дома, където представяха пиеса от театъра Но, идеше звукът на тъпан и флейта.

Имагава от Суруга бяха гордо и славно семейство. Нравеха им се не само поезията, танците и музиката, но и всякакви скъпи предмети от столицата — инкрустирани саби за самураите им и модни долни кимона за жените им. Самият Кахей беше човек с прост вкус. При все това разкошното му жилище представляваше съвсем различна гледка от дома на самураите в Кийосу.

„Доста слабо. Но е това“, помисли си Хийоши, докато лежеше на сламата, която бе постлал върху пода на празната ясла. Обичаше музиката. Не че я разбираше, но обичаше веселият свят на сънищата, който тя създава. С нея можеше да забрави всичко. Празният стомах обаче отвличаше вниманието му. „Ох, само да можех да си намеря гърне и огън“, простена той вътрешно.

Взе мръсния си сламен вързоп и подаде глава през вратата на кухнята.

— Извинете, но се чудех дали не бихте могли да ми услужите с гърне и малка печка за готвене. Мислех да се нахраня.

Кухненските слуги го изгледаха с неразбиращи погледи.

— Ти пък откъде се взе?

— Господарят ви ме доведе днес със себе си. Бих искал да сваря охлювите, които събрах в оризищата.

— Охлюви, а?

— Казаха ми, че са добри за стомаха и затова ям по малко всеки ден. Понеже стомахът ми лесно се разстройва.

— Те се ядат с фасулена каша. Имаш ли?

— Да.

— А ориз?

— Имам и ориз, благодаря.

— Ами, в жилището на прислугата има гърне и огън. Сготви си там.

Досущ като всяка вечер в евтините странноприемници, Хийоши си приготви малка порция ориз, свари охлювите и изяде своята вечеря. После си легна да спи. Стаите на прислугата бяха по-добри от конюшнята и той остана там до полунощ, когато слугите привършиха със задълженията си и се върнаха.

— Свиня такава! Кой ти е казал, че можеш да спиш тук?

Сритаха го, вдигнаха го от земята и го изхвърлиха навън. Върна се в конюшнята, но там завари дълбоко заспалия кон на вестоносеца, който сякаш му казваше: „И тук няма място за тебе.“

Тъпанът бе замлъкнал и бледата луна вече се губеше. Вече отърсил се от дрямката, Хийоши не можеше да стои без работа. Дали ще е задължение или удоволствие нямаше голямо значение за него, но ако не беше зает с едното или с другото, много скоро почваше да се отегчава.

„Може слънцето да изгрее, докато помета“, помисли си той, замете конюшнята и почна да събира на куп конските фъшкии, падналите листа и сламата, където нямаше да бъдат видени от господаря.

— Кой е там? — Хийоши остави метлата и се огледа. — А, това бил продавачът на игли.

Накрая момчето разбра, че гласът иде от тоалетната в ъгъла на терасата на главната къща. Вътре можеше да различи лицето на Кахей.

— А, вие ли сте, господарю?

Докато пиеше саке с вестоносеца, който носеше много, Кахей беше попрекалил. Сега, вече почти изтрезнял, той попита с уморен глас:

— Скоро ли ще съмне?

Изчезна от прозореца, отвори кепенците на терасата и вдигна поглед към бледнеещата луна.

— Още не е пропял петелът, значи има доста време до утрото.

— Продавачо на игли… или не, ще те наричаме Маймунката… защо метеш градината посред нощ?

— Нямах нищо за вършене.

— Няма да е зле навярно да си подремнеш.

— Вече спах. Когато съм спал известно време, не знам защо, но не мога повече да лежа на едно място.

— Виждаш ли някакви сандали?

Хийоши бързо намери чифт нови сламени сандали и ги сложи така, че Кахей лесно да успее да стъпи в тях.

— Заповядайте, господарю.

— Пристигна едва днес и казваш, че си спал достатъчно. Как така вече си разбрал кое къде се намира?

— Моля да ме извините, господарю.

— За какво?

— Изобщо не съм подозрителен. В къща като тази, обаче, когато чувам различни звуци, дори докато спя, мога да е досетя за разположението на това или онова, за размера на двора, за канализацията и за мястото на огньовете.

— Хм. Разбирам.

— От по-рано забелязах къде са сламените сандали. Хрумна ми, че някой може да излезе и да поиска сандали.

— Съжалявам. Бях въобще забравил за теб.

Хийоши се засмя, но не отговори нищо. Макар да беше само момче, изглежда не уважаваше много Кахей. Този го разпита после за произхода му и дали се надява да служи някому. Хийоши го увери, че се надява. Храни големи надежди за бъдещето и откакто е навършил петнадесет, обикаля из областите на страната.

— Две години си обикалял областите пеш и си искал да служиш на някой самурай ли?

— Да.

— А защо тогава си все още продавач на игли? — попита без заобикалки Кахей. — Да търсиш две години и да не си намериш господар — чудя се дали всичко с тебе е наред.

— Имам добрите и лошите си страни — също като всеки друг човек. От първо смятах, че кой да е господар и кой да е самурайски дом ще свърши работа, но веднъж излязъл по широкия свят, почнах да мисля по-иначе.

— По-иначе ли? И как?

— Като обикалях и гледах военното съсловие като цяло — добрите пълководци, лошите пълководци, господарите на големи и малки области — взех да мисля, че няма нищо така важно, както да си избереш господар. Ето защо реших да продължа да си продавам игли и преди да се усетя, бяха минали вече две години.

Кахей го намери за умен, но в него имаше и нещо от глупака. И макар това, което каза, да не бе лишено от известна истина, то звучеше много претенциозно и малко не за вярване. Едно нещо обаче беше вън от съмнение — това не е обикновен младеж. И той веднага реши да наеме Хийоши за слуга.

— Ще ми станеш ли слуга?

— Благодаря, господарю. Ще се опитам — отвърна момчето без особено въодушевление в гласа.

Кахей остана недоволен от вялия отговор на Хийоши, но съвсем не му хрумна, че той, новият господар на този скитат момък, облечен само с тънко памучно наметало, сам може да не е съвършен в нещо.

Също като самураите от другите родове, тези от Мацушита бяха усърдно обучавани в бойна езда. С пукването на зората те наизлизаха с дървени мечове и копия в ръце от спалните си и отидоха на широкото поле пред хамбара за ориз.

— Хяааа!

Копие се удряше о копието, меч — о меча. Сутринта те до един, чак до нископоставените самураи в кухнята и мъжете, които се редуваха на пост, дадоха всичко от себе си и се върнаха от полето с ярко почервенели от напрежението лица. Скоро всички узнаха, че Хийоши е бил взет за слуга. Конярите се отнасяха с него като с обикновен новак и го разкарваха насам-натам.

— Хей, Маймунке! Отсега нататък всяка сутрин, след като изведем конете на паша, ще чистиш конюшнята. Заравяй фъшкиите в онзи там бамбуков гъсталак.

След като свърши с чистенето на тора, един от по-старите самураи му каза:

— Напълни големите ведра с вода.

И така и продължи:

— Нацепи дърва за огъня.

Докато цепеше дърва, му казваха да свърши нещо друго. Накратко, стана слуга на слугите.

Отначало го харесваха. Хората говореха:

— Така е, нищо не може да го ядоса. Хубавото при него е, че каквото и да му кажеш да свърши, никога няма да се нацупи.

Младите самураи го обикнаха, но така, както децата обикват нова играчка и понякога му даваха подаръци. Не след дълго обаче хората почнаха да се оплакват от него.

— Все възразява.

— Подмазва се на господаря.

— Прави хората на глупаци.

Понеже младите самураи вдигаха много шум за дреболии, от време на време оплакванията от Хийоши стигаха до ушите на Кахей.

— Нека да го видим как ще привикне — казваше той на служителите си и оставяше нещата постарому.

Това, че съпругата и децата на Кахей все питаха за Маймунката, още повече сърдеше останалите младежи в дома. Озадачен, Хийоши реши, че е трудно да се живее между хора, които не искат да се посветят на работата, както правеше той самият.

Докато живееше в прислужническия свят на дребнавите чувства, Хийоши изучаваше човешката природа. Като взимаше за основа на сравнението си рода Мацушита, успя да разбере силните и слабите страни на големите родове покрай крайбрежния път. И се радваше, че е станал слуга. Сега отчасти можеше да схване същинското състояние на страната, което му бе трудно да долови, докато странстваше от място на място. Един обикновен слуга, който работи само за да се препитава и да оцелее, надали знае какъв е в действителност светът. Умът на Хийоши обаче винаги бе буден. Беше все едно да гледаш камъчетата върху дъска за го и да се догаждаш какви ходове правят играчите.

Вестоносците от Имагава в Суруга идваха често, както и тези от съседните области Микава и Кай. Почна да долавя закономерността в пристиганията им и заключи, че Имагава Йошимото, господарят на Суруга, се опитва да се домогне до върховната власт в страната. Осъществяването на целта му навярно бе още много далеч, но той вече правеше първите стъпки към влизането в столицата Киото, привидно за да защити шогуна, а всъщност, за да управлява страната от негово име.

На изток бяха могъщите Ходжо от Одавара, Такеда от Кай бяха на северната страна, а пътят, който води към столицата, бе препречен от владенията на Токугава от Микава. Заобиколен по този начин, Йошимото се беше опитал първо да покори Микава. Токугава Кийоясу, господар на Микава, му се подчини и се примири с това да бъде негов служител. Синът на Кийоясу, Хиротада, не го надживя с дълго и неговият наследник Иеясу сега живееше като заложник в Сумпу.

Йошимото бе направил един от собствените си служители управител на крепостта Окадзаки и му бе предал управлението на Микава и сбора на данъците. Служителите на Токугава биваха със сила принуждавани да следват Имагава и всички приходи и военни доставки на областта, като се изключат ежедневните разходи, отиваха в крепостта на Йошимото в Суруга. Хийоши намираше бъдещето на Микава за наистина мрачно. От пътуванията си като търговец знаеше, че тамошните хора са упорити и горди и няма завинаги да се подчиняват покорно.

Родът, който наблюдаваше най-внимателно обаче, бяха разбира се Ода от Овари. Макар сега да беше далеч от Накамура, Овари бе неговото родно място и домът на майка му. Видени от богатия имот в Мацушита, бедността и малките размери на Овари трудно можеха да се сравнят с други области, с изключение на Микава. Противоположността с изтънчените и благоденстващи владения на Имагава бе особено поразителна. Родното му село в Накамура бе бедно, също като собственият му дом. Какво ще стане с Овари? Мислеше си, че някой ден от неговата бедна пръст може да израсне нещо достойно. Презираше префинените обноски и на богатите, и на бедните във владенията на Имагава. Подражаваха на държанието в двора — нещо, което Хийоши от отдавна смяташе за опасно.

Напоследък вестоносците пристигаха по-често. За Хийоши това значеше, че се водят преговори областите Суруга, Кай и Сагами да бъдат свързани в съюз за ненападение, чието средище ще е родът Имагава. Главното действащо лице беше, разбира се, Имагава Йошимото. Преди да потегли начело на голяма войска към столицата, той трябва да си осигури верността на Ходжо и Такеда. Като първа стъпка Йошимото бе решил да омъжи дъщеря си за най-стария син на Такеда Шинген и да уреди сватбата на някоя от дъщерите на Шинген в дома на Ходжо. Това, редом с военните и стопанските съглашения, правеше от Имагава сила, с която трябва да се съобразяват по източното крайбрежие. Могъществото се отразяваше на служителите на Имагава. Мъж като Мацушита Кахей се различаваше от близките служители на Йошимото, но и той също имаше несравнимо повече богатство от самураите, които Хийоши бе виждал в Кийосу, Нагоя и Окадзаки. Гостите му бяха многобройни и дори слугите сякаш се щадяха в работата.

— Маймунке! — Нохачиро търсеше Хийоши в градината.

— Тук съм.

Нохачиро погледна нагоре към покрива.

— Какво правиш там горе?

— Поправям покрива.

Слугата бе удивен.

— Добра работа си си намерил в този горещ ден. Защо го вършиш?

— Досега времето беше хубаво, но скоро ще дойде сезонът на есенните дъждове. Да викаме майсторите на покриви, след като дъждът е почнал, ще бъде твърде късно и затова търся пукнати дъски и ги поправям.

— Ето затова не те обичат тук. По обяд всички останали са си намерили местенце на сянка.

— Ако работех при другите, щях да им преча на дрямката. Тук горе няма да притеснявам никого.

— Лъжеш. Обзалагам се, че си горе, за да огледаш разположението на постройките.

— Съвсем ви прилича да си мислите такива работи, господарю Нохачиро. Ако човек обаче не се оглежда наоколо, при нещо внезапно няма да бъде готов да се защити.

— Не ми говори такива. Ако господарят те чуе, ще се ядоса. Слизай оттам!

— Разбира се. Има ли нещо, което да свърша?

— Тази вечер ще идват гости.

— Пак ли?

— Какво искаш да кажеш с това „Пак ли?“

— Кой ще идва?

— Някакъв човек, който изучава бойните изкуства и е пропътувал цялата страна.

— И колко ще са всичко?

Хийоши се спусна от покрива. Нохачиро извади един пергамент.

— Очакваме племенника на господаря Камиидзуми от Ого, Хита Шохаку. Пътува с дванайсет придружители. Ще има и още един ездач, три товарни коня и прислугата.

— Доста голяма група е това.

— Тези мъже са посветили живота си на изучаването на бойните изкуства. Ще има много багаж и коне, така че почисти стаите на работниците в хамбара и засега ще ги настаним там. Мястото да е пометено до довечера, преди да са дошли там.

— Да, господине. Дълго ли ще останат?

— Около шест месеца — отвърна Нохачиро и с уморен вид избърса потта от лицето си.

Вечерта Шохаку и хората му спряха своите коне пред портата и избърсаха праха от дрехите си. Важни и незначителни служители наизлязоха да ги приветстват и им устроиха продължително церемониално посрещане. Домакините поздравиха с дълга реч, последвана от не по-малко почтителен и красноречив отговор от страна на Шохаку — мъж на около тридесет години. След като приключиха с официалностите, слугите отведоха товарните коне и отнесоха багажа, а гостите, начело с Шохаку, влязоха в дома.

Хийоши с удоволствие наблюдаваше сложното представление. Пищността му го накара да осъзнае колко много се е покачил престижът на воините ведно с нарасналата важност на военните дела. Напоследък думите „бойни изкуства“ бяха в устата на всекиго, редом с други нови изрази като „майсторство на меча“ и „майсторство на копието“. Имената на майстори на бойните изкуства като Камиидзуми от Ого или Цукахара от Хитачи бяха познати във всеки дом. Пътешествията на някои от тези мъже бяха далеч по-многобройни от поклонничествата на будистките монаси. Хора като Цукахара обаче винаги биваха придружавани от шестдесет-седемдесет ученика. Служителите им притежаваха соколи и пътуваха по най-пищен начин.

Броят на свитата на Шохаку не изненада Хийоши. Тъй като обаче щяха да останат шест месеца, той с право подозираше, че ще има да го разкарват насам-натам с различни заповеди, докато му се завие свят. Не минаха и пет-шест дни и той вече биваше товарен не по-малко от собствените им слуги.

— Хей, Маймунке! Бельото ми се е изцапало. Изпери го.

— Маймунката на господаря Мацушита! Иди ми купи малко мазила.

Летните нощи са къси и допълнителната работа го лишаваше от време за сън, така че един ден по обяд той заспа дълбоко в сянката на някакво адамово дърво. Беше се облегнал на ствола с клюмнала настрана глава и кръстосани ръце. Единственото, което мърдаше по опалената от слънцето земя, бе върволица мравки.

Двамина млади самураи, които не го обичаха, преминаха покрай него с дървени копия в ръка.

— Хей, виж. Това е Маймунката.

— Добре си поспива, а?

— Мързеливец такъв — не го бива за нищо. Как така стана любимец на господаря и господарката? Не би им се харесало, ако го видеха така.

— Събуди го. Да му дадем урок.

— Какво си намислил?

— Не е ли Маймунката единственият, който не е бил на уроци по бойно изкуство?

— Това е навярно, понеже знае, че не го обичат много-много. Страх го е да не го ударят.

— А не бива така. Всички слуги в дома на един воин трябва старателно да се упражняват в бойните изкуства. Така гласят и правилата на дома.

— Не ми го казвай на мен. Кажи го на Маймунката.

— Викам да го събудим и да го заведем на полето, където се обучават.

— Давай, ще бъде интересно.

Един от мъжете удари Хийоши по рамото с края на копието си.

— Хей, я ставай!

Очите на момчето останаха затворени.

— Ставай!

Мъжът повдигна нозете на Хийоши с копието. Хийоши се плъзна надолу по ствола и стреснат се събуди.

— Какво правите? — попита той.

— А ти какво мислиш, че правиш, като си захъркал в градината посред бял ден?

— Аз да спя?

— Че не спеше ли?

— Може и да съм заспал без да искам. Сега обаче съм буден.

— Нахално магаре такова! Чух, че и един ден не си посветил на упражняване в бойните изкуства.

— Така е, понеже не ме бива.

— Откъде знаеш, като не си се упражнявал никога? Макар да си слуга, според правилата на дома трябва да се упражняваш в бойно изкуство. От днес ще се погрижим да е така.

— Не, благодаря.

— Да не би да отказваш да се подчиниш на правилата в този дом.

— Не, обаче…

— Давай, да вървим! — без да му оставят време за повече възражения, двамата повлякоха насила Хийоши към полето пред хамбара. Щяха да го научат как няма да се подчинява на правилата.

Гостуващите майстори на бойното изкуство и служителите на Мацушита усърдно се упражняваха под палещото небе.

Младите самураи, които бяха довели Хийоши, го изблъскаха напред със силни удари в гърба.

— Вземи си дървен меч или копие и се бий!

Хийоши се заклатушка напред като едва се държеше на краката си, но не си взе оръжие.

— Какво чакаш? — един от мъжете го удари рязко по гърдите с копието. — Ще те пообучим, така че взимай си оръжие!

Хийоши отново се олюля напред, но не пожела да се бие. Само прехапа упорито устни.

Двама от мъжете на Шохаку, Джинго Горокуро и Сакаки Ичиноджо, си мереха силите с истински копия по молба на хората на Мацушита. Горокуро, с превръзка на главата, намушкваше стокилограмови чували с ориз и ги мяташе във въздуха, за да покаже наглед свръхчовешката си сила.

— С такова майсторство сигурно е лесно да се справиш с някого на бойното поле. Силата му е удивителна! — се обади един от гледащите.

Горокуро го поправи:

— Ако вие си мислите, че това е въпрос на сила, жестоко се лъжете. Приложиш ли сила при този удар, дръжката на копието ще се пречупи и ръцете ти бързо ще се уморят. — Той остави настрана копието си и почна да обяснява: — Правилата на меча и копието са едни и същи. Тайната на всички бойни изкуства е в чи — скритата енергия на тантен, областта на две педи под пъпа. Това е сила без сила. Трябва да имаш умствената способност да надхвърлиш необходимостта от сила и да овладееш потока на чи — разясняваше подробно и с въодушевление.

Силно впечатлени, слушателите му го следяха с внимание, докато някакъв шум зад тях не ги смути.

— Упорита маймуна! — младият самурай замахна с дръжката на копието си и удари Хийоши по хълбока.

— Ооо! — извика Хийоши с плачлив глас.

Ударът явно го бе наранил. Той сгърчи лице и се преви на две, като триеше страната си. Множеството се разпръсна и се събра наново около Хийоши.

— Мързелив некадърник! — извика мъжът, който бе ударил момчето. — Казва, че не го бивало и не иска да дойде да се обучава.

Хийоши се озова в средата на недоволно мърмореща тълпа, която го обвиняваше в наглост и нахалство.

— Е, добре, добре — обади се Шохаку, като излезе напред и ги успокои. — Като го гледам отвън, все още е само сукалче, а това е възрастта, когато безочието процъфтява. Нещастието на младока е в това, че е попаднал в дом на воин, където нарушава правилата и не проявява вкус към бойните изкуства. Аз ще го поразпитам. Останалите мълчете.

— Младежо, — обърна се той към Хийоши.

— Да — докато отговаряше, момчето гледаше право към Шохаку. Тонът на гласа му обаче се промени — погледът в очите на човека срещу него сочеше, че Шохаку е от тези, с които може да разговаря свободно.

— Изглежда, че макар да служиш във войнишки дом, не харесваш бойните изкуства. Истина ли е?

— Не — Хийоши поклати глава.

— Тогава защо, когато тези служители любезно ти предлагат да те поупражнят в бойно изкуство, ти не приемеш?

— Ами, има причина за това. Ако трябваше търпеливо да следвам пътя на копието и меча и да ги овладея, това навярно щеше да отнеме целият ми живот.

— Да, такъв трябва да си по дух.

— Не че не харесвам нито меча, нито копието, но като си помисля, че няма да мога да живея повече, отколкото е дадено на всички други, смятам, че е достатъчно човек да познава само духа на тези неща. Причината е, че има толкова още много, което бих искал да изуча и правя.

— А какво би искал да изучиш?

— Книги.

— Какво би искал да узнаеш от тях?

— Всичко за целия свят.

— И какво искаш да вършиш?

Хийоши се усмихна.

— Това няма да ви кажа.

— Защо не?

— Искам да направя едно или друго, но преди да съм го направил, да говоря за него ще звучи като хвалба. А и ако приказвах за това на висок глас, всички щяхте само да се смеете.

Шохаку впери очи в Хийоши. „Колко е необикновен“, помисли си той.

— Мисля, че донякъде разбирам това, което казваш, но грешиш, че бойните изкуства са само упражняване в дребни хватки.

— А какво са тогава?

— Според една от школите, ако някой изучи един-единствен похват, ще е овладял всички изкуства. Бойните изкуства не са просто похвати — те са свързани с ума. Ако човек дълбоко овладее своя ум, ще може да проникне във всичко, включително и уменията на науката и управлението, да види света такъв, какъвто е и да съди за хората.

— Обзалагам се обаче, че хората тук за най-добро изкуство смятат това да удряш и пронизваш противника си. Това трябва да е от полза за пешака или обикновения войник, но дали ще е толкова важно за големия пълководец, който…

— Внимавай какво приказваш! — го скастри единият от самураите и зашлеви бузата на Хийоши с една здрава плесница.

— Ооо! — Хийоши сложи двете си ръце пред устата, като че ли челюстта му бе счупена.

— Не може да оставим така тези обидни бележки. Това вече му става навик. Моля, отдръпнете се, господарю Шохаку. Ще се погрижим за този тук.

Недоволството ги бе обхванало до един. Почти всички, които бяха чули Хийоши, имаха какво да отвърнат.

— Той ни обиди!

— Това е все едно да си прави подбив с правилата на този дом!

— Безочливо магаре!

— Я го заколете! Господарят няма да ни вини за това.

Изглеждаше, че в гнева си може и да изпълнят тази закана, да го повлекат към гъсталака и там на място да му отсекат главата. На Шохаку не му беше лесно да ги спре. Трябваше да положи всички усилия, за да ги успокои и да спаси живота на Хийоши.

Същата вечер Нохачиро дойде в стаите на прислугата и тихо повика Хийоши, който седеше съвсем сам в един ъгъл, с такова изражение, сякаш имаше зъбобол.

— Да. Какво има — лицето му бе силно отекло.

— Боли ли?

— Не, не много — излъга той. Притисна мократа кърпа към лицето си.

— Господарят поиска да те види. Мини през задната градина, за да не те забележат.

— А? Господарят ли? Е, предполагам, че е чул за станалото днес.

— Безочливите ти думи така или иначе щяха да стигнат до ушите му. А и господарят Хита дойде да го посети преди малко, така че трябва да е научил. Може би сам той ще изпълни наказанието.

— Така ли мислиш?

— Желязно правило на рода Мацушита е техните слуги да не изостават с упражняването с бойни изкуства, денем или нощем. Ако господарят е решил особено строго да защити достойнството на домашния ред, то можеш да смяташ главата си вече за изгубена.

— Ами тогава по-добре да бягам оттук. Не искам да умра заради нещо такова.

— Говориш глупости! — слугата сграбчи китката на Хийоши. — Избягаш ли, ще трябва да си направя сепуку. Наредено ми е да те доведа.

— Не мога дори да избягам ли? — попита невинно Хийоши.

— Наистина ти е твърде голяма устата. Мисли малко, преди да си я отваряш. Като чух какво си казал днес, дори аз не те сметнах за нещо повече от надута маймуна.

Нохачиро накара Хийоши да върви пред него и здраво стисна дръжката на меча си. Сред сгъстяващия се мрак се носеха ята комари. Светлината от лампите навън се простираше до терасата на библиотеката, току-що напръскана с вода.

— Доведох Маймунката — при тези думи Нохачиро коленичи.

Кахей се появи на терасата.

— Той е тук, така ли?

Като чу гласа над главата си. Хийоши се поклони толкова ниско, че челото му се допря до градинския мъх.

— Маймунке.

— Да, господарю.

— Изглежда, че в Овари правят нов вид доспехи. Казват се домару. Иди и ми купи един чифт. Това е родната ти област, затова предполагам няма да имаш трудност да се придвижваш свободно.

— Господарю?

— Тръгни тази вечер.

— За къде?

— За там, където можеш да купиш от доспехите домару.

Кахей извади пари от една кутия, уви ги и ги хвърли пред Хийоши. Хийоши местеше поглед от Кахей към парите и обратно. Очите му се наляха със сълзи, които се затъркаляха по страните и закапаха по ръцете.

— Най-добре ще е да тръгнеш без да се бавиш, но няма нужда да бързаш да донесеш доспехите. Дори и няколко години да отнеме, намери ми най-добрия възможен чифт. — После се обърна към Нохачиро: — Пусни го тихо пред задната порта, преди да е минала нощта.

Що за рязък обрат! Хийоши усети как го полазват тръпки. Бе очаквал да бъде убит, задето е нарушил правилата в дома, а сега… тръпките идваха в отговор на съчувствието от страна на Кахей, което го изпълни с признателност и проникнаха чак до мозъка на костите му.

— Много ви благодаря.

Макар Кахей да не бе казал ясно това, което мисли. Хийоши вече го бе разбрал.

„Бързината на неговия ум удивява хората наоколо му, помисли си Кахей. Съвсем естествено е това да поражда недоволство и завист.“ Усмихна се тъжно и попита на глас:

— За какво ми благодариш?

— Затова, че ме пускате.

— Така е. Но, Маймунке…

— Да, господарю.

— Ако не прикриваш този твой ум, никога няма да успееш.

— Знам.

— Щом знаеш, защо си приказвал днес така грубо и си разсърдил всички?

— Неопитен съм… Сам се ударих по главата с юмрук, след като го бях казал.

— Няма да говоря повече. Ще ти помогна, понеже умът ти е нещо ценно. Сега мога да ти кажа, че тези, които не те обичаха и ти завиждаха, и при най-малък повод те обвиняваха в кражба. Ако се изгубеше някоя игла или се затулеше нож или кутийка, винаги те сочеха с пръст и казваха: „Маймунката беше.“ Злостните им приказки нямаха край. Ти лесно предизвикваш недоволство у другите. Трябва да знаеш това за себе си.

— Да, господарю.

— Днес нямах никаква причина да ти помогна. Служителите ми бяха в правото си. Тъй като господарят Шохаку ме осведоми насаме за това, което е станало, все едно, че не съм чул за него и те пращам надалеч с някакво поръчение. Разбираш ли?

— Разбирам много добре. Това ще се запише в сърцето ми.

Носът на Хийоши се бе запушил. Той отново и отново се кланяше на Кахей.

Тази вечер напусна дома Мацушита.

Когато се извърна, за да погледне назад, се закле: „Няма да забравя. Няма да забравя.“

Обгърнат от голямата доброта на този човек, Хийоши се питаше как най-добре би могъл да му се отблагодари. Само някой, вечно заобиколен от грубост и подигравки, може така силно да усети чуждото съчувствие.

„Един ден… един ден.“ Винаги, когато нещо го впечатлеше или преживееше нещо особено вълнуващо, си повтаряше тези думи като поклонническа молитва.

Сега отново скиташе като бездомно куче, без посока и без работа. Тенрю бе придошла. Щом стигна далеч от всички хорски жилища, му идеше да се провикне в самотата си срещу неизвестната съдба, която го очаква. Нито земята, нито звездите нито водата можеха да му дадат какъвто и да било знак за бъдещето.

Лудият господар

— Прощавайте! — обади се някой за втори път.

Отовака, който днес не беше на пост, дремеше в спалното на отряда си. Той се събуди, вдигна глава и се огледа.

— Кой е?

— Аз съм — обади се някой иззад оградата, където мустачетата на пълзящите растения се увиваха около листата и бодлите на китайските портокали. От балкона Отовака зърна някого от другата страна на покрития с прах жив пет. Излезе на терасата.

— Кой е? Ако идваш по някаква работа, влез през предната врата.

— Заключена е.

Отовака се протегна, за да погледне по-добре и възкликна:

— Ами че това е Маймунката, синът на Яемон, нали?

— Да.

— Защо не каза кой си, наместо да крещиш като привидение?

— Ами, предната врата беше затворена, а когато надзърнах през задната, вие спяхте — отвърна Хийоши с уважение в гласа. — После станах нещо нетърпелив и реших да ви повикам отново.

— Не трябва да бъдеш толкова сдържан. Навярно жена ми е заключила вратата, като е излизала да пазарува. Ще ти отворя.

След като Хийоши си беше измил нозете и влезе в къщата, Отовака го огледа продължително и най-сетне каза:

— Какво е станало с тебе? Минаха две години, откакто се срещнахме на пътя. Нямах вест дали си жив или умрял, а майка ти ужасно се тревожеше. Обади ли й се, че си добре?

— Още не.

— Не се ли прибираш у дома?

— Минах само за малко през къщи, преди да дойда тук.

— И още не си се видял с майка си?

— Всъщност, снощи отидох тайно у дома, но след като зърнах мама и сестра ми, се обърнах назад и дойдох до тук.

— Странно момче си ти. Та това е къщата, където си се родил, не е ли тъй? Защо не им се обади, че си жив и здрав, та да ги освободиш от грижите им?

— Ами много исках да ги видя, но когато си тръгвах от къщи, се зарекох, че няма да се върна, докато не съм направил нещо от себе си. Както съм сега, не бих могъл да погледна втория си баща.

Отовака отново го изгледа. Бялото памучно наметало на Хийоши бе посивяло от праха, дъжда и росата. Мазната коса и слабите му, изгорели на слънцето страни допълваха неговия несретен вид. Това беше образът на човека, не успял да постигне целта си.

— С какво се прехранваш?

— Продавам игли.

— За никого ли не работиш?

— Работих на две-три места, в не много добри самурайски домове, но…

— Предполагам, че както обикновено бързо са ти омръзнали. На колко години си сега?

— На седемнайсет.

— Ако се е родил глупав, човек не може да направи нищо, но не се пресилвай да се правиш на малоумен. Всяко нещо си има граница. Глупаците могат да търпят да се отнасят с тях като с глупаци, но за теб и твоите грешки това не важи. Виж, съвсем естествено е, че майка ти е натъжена, а вторият ти баща се чувства неудобно, Маймунке! Какво за бога се каниш да правиш сега?

Макар Отовака да се караше на Хийоши за неговата липса на последователност, той в същото време го съжаляваше. Някога беше близък приятел на Яемон и добре знаеше, че преди Чикуами се отнасяше зле с доведеното си дете. Заради мъртвия му баща се молеше Хийоши да успее да направи нещо от себе си.

Тъкмо тогава се върна жената на Отовака, която веднага отвори дума за Хийоши:

— Той не е твой син, а на Онака, нали така? На кого мислиш, че се караш? Само си хабиш гласа. Жал ми е за това момче.

Тя донесе една диня, която се изстудяваше в кладенеца, разряза я и почерпи Хийоши.

— Само на седемнайсет е още. Ами че той не знае нищо. Спомни си, когато ти си бил на неговите години. Макар да минаваш четирийсет, още си си пехотинец. Това не те отличава с нищо от другите, нали?

— Мълчи — рече Отовака със засегнат вид. — Понеже не смятам, че младите трябва да прекарат живота си като мен, затова имам по нещо да им кажа. След като са минали церемонията по встъпване в пълнолетие, ги смятат за възрастни, но когато са на седемнайсет, вече трябва да бъдат мъже. Може и да е малко непочтително, но я виж нашия господар Нобунага. На колко мислиш, че е? — понечи да продължи, но после, навярно от страх да не влезе в спор с жена си, бързо смени темата: — Всъщност, сигурно утре отново ще ходим с Негово Височество на лов. После на връщане ще се упражняваме в прекосяване река Шонай на кон и с плуване. Приготви ми нещата — връв за доспехите и сламени сандали.

Хийоши, който слушаше с наведена глава, я вдигна и се обади:

— Прощавайте, господине.

— Пак ли ставаш учтив?

— Не бих искал да прозвучи така. Толкова много ли ловува и плува господарят Нобунага?

— Не ми е работа аз да го казвам, но той е един много вироглав момък.

— Луд е, така ли?

— Така ще си кажеш на пръв поглед, но от време на време може да бъде много благовъзпитан.

— Лошата му слава се носи из цялата страна.

— Така ли? Е, предполагам, че враговете му не го обичат много.

— Наистина съжалявам, че ви обезпокоих в почивния ви ден — каза Хийоши и изведнъж стана.

— Нали не е нужно да си тръгваш толкова бързо? Защо поне не останеш да пренощуваш? Да не съм те обидил нещо?

— Не, ни най-малко.

— Щом настояваш, няма да те спирам, но защо не отидеш да те види майка ти?

— Да, ще го сторя. Довечера ще отида в Накамура.

— Добре ще направиш — Отовака излезе чак до вратата и изпрати Хийоши, но усещаше, че нещо не е съвсем наред.

Тази вечер Хийоши не си отиде у дома. Къде ли спа? Може би е разпънал постелята си в някое малко крайпътно светилище или под стрехите на някакъв храм. Беше получил пари от Мацушита Кахей, но предишната вечер в Накамура, след като надзърна през оградата, за да види дали майка му е добре, ги хвърли в двора. Затова сега вече нямаше никакви пари, но тъй като лятната нощ е кратка, не трябваше да чака дълго идването на утрото.

Рано следващата сутрин напусна село Касугай и с бавна крачка се упъти в посока към Биваджима, като ядеше, докато ходеше. За колана си имаше вързани няколко оризови топки, завити в листа от лотос. Но как се хранеше без пари?

Храна се намира навсякъде. Така е, понеже тя е дар за хората от небето. Хийоши твърдо вярваше в това. Птиците и зверовете се радват на небесната щедрост. На човек обаче е наредено да работи за целия свят и тези, които не го правят, не бива да се хранят. Срамно е за хората да живеят, само за да ядат. Ако работят, те от само себе си ще получават небесния дар. С други думи, Хийоши поставяше работата по-високо от глада.

Винаги, когато искаше да поработи. Хийоши се спираше под някой строеж и предлагаше помощта си на дърводелците или работниците; ако забележеше някой да тегли тежка количка, почваше да тика изотзад; зърнеше ли мръсен вход на къща, питаше дали може да му дадат метла, за да го измете. Дори и да не искаха това от него, той работеше или си създаваше работа и понеже правеше това съвестно, хората винаги му се отплащаха с паничка храна или малко пари за из път. Не се срамуваше от своя начин на живот, понеже не бе паднал ниско като добиче. Работеше за света и вярваше, че небето ще му даде това, от което се нуждае.

На сутринта в Касугай мина покрай една ковашка работилница, която бе отворила рано. Жената трябваше да се погрижи за децата си, и така, след като помогна да почистят ковачницата, изведе кравите на паша и отиде до кладенеца да напълни с вода стомните, той бе възнаграден със закуска и оризови топки за следобед.

„Изглежда, днес отново ще бъде горещо“, помисли си Хийоши, като погледна към утринното небе. Храната укрепи за още един ден неговия мимолетен като роса живот, но мислите му не бяха в съзвучие с тези на останалите хора. Ако времето е такова, господарят Нобунага със сигурност ще дойде днес на реката. А Отовака бе казал, че също ще бъде там.

В далечината се виждаше река Шонай. Мокър от утринната роса, той стана от тревата, отиде до речния бряг и лениво се загледа в хубостта на водата.

„От пролет до есен всяка година господарят Нобунага не пропуска възможност да се упражнява в преплуване на реката. Но на кое място, чудя се? Трябваше да попитам Отовака.“ Камъните на речния бряг съхнеха под слънцето, което огряваше ярко тревата, дивите плодове и мръсните дрехи на Хийоши. „Както и да е, ще почакам тук“, си каза Хийоши и седна близо до един шубрак с храсти. „Господарят Нобунага… господарят Нобунага. Вироглавият повелител на рода Ода. Що за човек да може да е?“ Дали спеше или будуваше, името на този мъж, подобно на залепен талисман, не излизаше от ума му.

Хийоши искаше да се срещне с него. Ето какво го доведе рано тази сутрин на брега на реката. Макар Нобунага да наследи Ода Нобухиде, дали, какъвто е разглезен и буен, ще успее да се задържи на власт? По общо мнение бил не само своенравен, но и глупав.

С години Хийоши бе вярвал на слуховете и това, че родната му област е толкова бедна и се управлява от такъв недостоен господар, го натъжаваше. След като обаче видя истинското положение в други области, почна да мисли по-иначе. Не, човек никога не знае. Една война не се печели в деня на битката. Всяка област си има собствен характер и навсякъде същината се таи зад привидностите. Дори и област, която отвън изглежда слаба, може да има скрити силни страни и обратно — наглед силни области като Мино и Суруга може отвътре да са прогнили.

Обкръжени от големи, силни области, владенията на Ода и Токугава изглеждаха малки и бедни. В тези малки области обаче се крият сили, които големите нямат и без които те не биха могли да оцелеят.

Ако Нобунага е глупак, какъвто го наричат, то как е успял да се задържи в крепостта Нагоя? Сега Нобунага бе деветнадесетгодишен. Бяха минали три години, откакто умря баща му. За тези три години младият, буен и празноглав пълководец, лишен от дарби, както и от ум, не само запази наследството си, но и установи здрава власт над областта. Как успя да направи това? Някои твърдяха, че то не е дело на самия Нобунага, а на неговите способни служители, на чиито грижи разтревоженият баща бе поверил сина си — Хирате Накацукаса, Хаяши Садо, Аояма Йосаемон и Найто Кацусуке. Колективната власт на тези мъже е опората на Ода и младият господар не е нищо повече от кукла. Докато са живи служителите на предишния господар, всичко ще е добре, но когато един-двама умрат и опората се пропука, родът Ода ще се сгромоляса пред очите на всички. Сред тези, които най-много жадуваха да видят това, разбира се, бяха Сайто Досан от Мино и Имагава Йошимото от Суруга. Никой не оспорваше този възглед.

— Хияяя!

При звука на боен вик Хийоши хвърли поглед над тревата. Близо до горния бряг на реката се вдигаше жълт прах. Изправи се и напрегна слух. „Нищо не мога да видя, обаче нещо става, помисли си той с вълнение. Дали има битка?“ Втурна се през тревата и след като бе пробягал около сто разкрача, видя какво е. Отрядите на Ода, които чакаше от сутринта, бяха дошли до реката и вече провеждаха ученията си.

Дали го наричаха заобиколно „речен риболов“, „лов със соколи“ или „упражнения по бойно плуване“, за военачалниците единствената цел на подобни занимания бе бойната подготовка. Стига да занемариш военните приготовления и животът ти много скоро ще стигне края си.

Хийоши, скрит във високата трева, изпусна една въздишка. На другия бряг на реката, между крайбрежния насип и тревистата равнина над него, бе разположен лек бивак. Завеси със семейния герб на рода Ода висяха между няколкото малки колиби за почивка и се вееха на вятъра. Имаше войници, но Нобунага не се виждаше никъде. На отсамния бряг също имаше подобен бивак. Конете цвилеха и тупаха с нозе по земята, а възбудените войнишки гласове гърмяха от двата бряга с такава сила, че бяха в състояние да вдигнат вълни по водата. Самотен кон без ездач лудо пляскаше посред реката и накрая скочи на парчето суша по-надолу по течението.

„И това минава за упражнение по плуване“, помисли си удивен Хийоши.

Общото мнение бе почти изцяло невярно. Говорят, че Нобунага е глуповат и буен, но ако попиташ за доказателства, изглежда никой не си бе направил труда да провери дали всъщност това е истина или не. Всички виждаха как Нобунага излиза от крепостта напролет и наесен, за да отиде да лови риба или да плува и това бе всичко. Щом зърна нещата със собствените си очи, Хийоши разбра, че тези излизания нямат нищо общо с желанието на някой разнежен господар да поплува в лятната жега. Това бе същинско военно учение, в което не е забранено нищо, досущ като на бой.

Първо самураите яздеха на малки групи, облечени с леки дрехи, каквито биха могли да сложат на излет. Щом обаче чуха звука на надутата като тръба раковина и ударите на барабаните, те се строиха по отряди и се срещнаха в средата на реката. Водата забушува — сред чистата й бяла пяна самурай излезе против самурая, един отряд пехотинци — против друг. Бамбуковите копия се превърнаха в ураган, но притежателите им по-скоро се удряха един другиго, отколкото да се мушкат с тях. Пропусналите целта си копия бръснеха водата и вдигаха пръски във всички цветове на дъгата. Седем-осем пълководци на коне развяваха знамена и размахваха копията си.

— Дайсуке! Тук съм! — се провикна от седлото един млад самурай, излязъл напред от строя.

Носеше доспехите си върху бяла конопена туника и държеше великолепна яркочервена сабя. Настигна с галоп коня на Ичикава Дайсуке, майстора на лъка и копието и без предупреждение удари мъжа отстрани с бамбуковото си копие.

— Що за безочие! — се провикна Дайсуке, изтръгна копието от ръцете на своя нападател, хвана го по-удобно и понечи да удари противника си в гърдите.

Младият воин беше доблестен мъж. С поруменяло лице той сграбчи с една ръка копието на Дайсуке, хвана червената си сабя в другата и му хвърли яростен поглед. Силата му обаче не можеше да се мери с тази на противника и той падна от коня си назад в реката.

— Това е Нобунага! — извика неволно Хийоши.

„Нима има служители, които да могат да се държат толкова ужасно със своя повелител? Не е ли слугата дори по-буен, отколкото говорят за господаря му?“ Така си мислеше Хийоши, но от такова разстояние не можеше да бъде напълно сигурен, че мъжът е Нобунага. Съвсем забравил къде се намира, той се изправи на пръсти. Инсценираната битка в плитчините все така продължаваше. Ако Нобунага е бил изблъскан от коня си, неговите служители трябва да се спуснат да му помогнат. Никой обаче не обръщаше и най-малко внимание на станалото.

Не след дълго един от воините излезе с плясък на отсрещния бряг малко по-надолу от мястото на битката. Беше същият, когото бяха повалили от седлото и много приличаше на Нобунага. Подобен на измокрен плъх, той се изправи в цял ръст, тупна с крак и се провикна:

— Няма никога да бъда победен!

Дайсуке го забеляза и посочи към него.

— Пълководецът на източната армия е ето там! Обкръжете го и го заловете жив!

Като вдигаха пръски с крака, пехотинците се насочиха право към Нобунага. С бамбуковото си копие той нанесе удар по шлема на един от войниците и го повали, после запрати копието по идващия след него.

— Не им давайте да се приближат!

Една група от негови хора пристигна да го заслони срещу силите на противника. Нобунага се завтече нагоре по насипа, като викаше с пронизителен глас:

— Дайте ми лък!

Двама оръженосци се спуснаха иззад завесата на неговата колиба с къси лъкове в ръце и като едва не се препънаха, се понесоха към мястото, където стоеше.

— Не им позволявайте да пресекат реката!

Докато даваше заповеди на отрядите си, той извади една стрела, прати я със свистене във въздуха и бързо измъкна нова. Бяха учебни стрели без острие, но неколцина „вражески“ войници, улучени в челото, паднаха на земята. Изстреля толкова много сгрели, та беше трудно да се повярва, че ги пуска само той. Докато се прицелваше, лъкът му на два пъти се счупи. Всеки път Нобунага без да губи никакво време сменяше оръжието и продължаваше да стреля. Докато отчаяно отблъскваше настъплението, отбраната нагоре по реката беше разкъсана. Западната армия се изкачи по насипа, обкръжи лагера на Нобунага и занадава победни викове.

— Изгубихме! — рече засмян Нобунага и захвърли лъка си настрана.

Извърна се с усмивка между стиснатите зъби и застана с лице към врага, който пееше победна песен. Дайсуке и майсторът на военното изкуство Хирата Сами слязоха от седлата и затичаха към Нобунага.

— Нали господарят не е ранен?

— Нищо не би могло да ми се случи във водата.

Нобунага бе жестоко огорчен.

— Утре ще спечеля — обърна се той към Дайсуке. — Утре денят ще ви се види тежък.

Докато говореше, леко повдигаше чело.

— Когато се върнем в крепостта, ще ми позволите ли да ви предложа някои забележки по днешната ваша стратегия? — попита Сами.

Нобунага едва ли го слушаше. Вече бе захвърлил доспехите си и се беше гмурнал в реката да се разхлади.

Красивите черти и хубавата кожа на Нобунага загатваха, че неговите предци са били мъже и жени с твърде привлекателна външност. Щом се обърнеше с лице към някого, той го пронизваше с непоколебимия блясък на очите си. Когато накрая осъзна какво впечатление прави, почна да прикрива този блясък със смях, който оставяше свидетелите озадачени. Не само той, но и неговите дванадесет братя и седем сестри и в изяществото на обноските си, и в хубавата си външност също притежаваха изтънчеността на хора с благородна кръв.

— Може да намерите това за отегчително и да попитате: „Какво? Пак ли?“. Обаче вие трябва да помните своя произход като молитва, която казвате денем и нощем, и дори докато се храните. Родоначалникът на Ода е бил жрец в светилището Цуруги. В далечното минало, един от вашите прадеди бил член на рода Тайра, който се смята за произхождащ от император Каму. Така че помнете — в наследство ви е била предадена кръвта на Императорския дом. Стар съм, но нищо повече от това не мога да ви кажа.

Нобунага постоянно слушаше това от Хирате Накацукаса, един от четиримата мъже, които баща му бе назначил за негови възпитатели, когато се пренесе в Нагоя от своето родно място, крепостта Фуруватари. Накацукаса беше забележително предан служител, но за Нобунага той бе леко неприятен и уморителен. Винаги промърморваше:

— Разбирам, старче, разбирам — и се обръщаше настрани.

Не го слушаше, но старецът продължаваше, като че чете служба в храм:

— Помни своя прославен баща. Веднъж, за да защити Овари, той се сражава сутринта на северната граница, а през нощта отблъсна нападение от изток. Дните в месеца, когато можеше да свали доспехите и да прекара малко време с децата си, бяха малобройни и нарядко. Въпреки своите непрестанни войни, хранеше дълбоко чувство за вярност към Трона — прати ме в столицата да поправя кирпичените стени на Императорския дворец и дари Двора с четири хиляди кан. Освен това не пожали усилия при строежа на Великото светилище в Исе. Такъв човек беше твоят баща. А между предците ти…

— Старче! Стига! Не знам за кой вече път слушам това!

Когато Нобунага бе недоволен, красивите му ушни миди ставаха яркочервени, но още от времето, когато беше дете, изразът на това недоволство можеше да стигне само дотук. Накацукаса добре разбираше нрава му. Знаеше също, че от повече полза е да въздействаш на неговите чувства, вместо да се опитваш да спориш с него самия. Когато питомецът му станеше неспокоен, той бързо сменяше тактиката.

— Да донесем ли юзда?

— Ще яздим ли?

— Ако искате.

— И ти да яздиш, старче.

Ездата бе неговото любимо развлечение. Не му стигаше да стои на хиподрума. Яздеше на три-четири часа път от крепостта и после се връщаше с галоп обратно.

На тринадесет Нобунага взе участие в своята първа битка, а на петнадесет загуби баща си. С израстването ставаше все по-надменен. В деня на бащиното си погребение бе неподходящо облечен за случая.

Докато гостите гледаха с невярващи погледи, Нобунага се приближи до олтара, сграбчи шепа тамянов прах и го хвърли към погребалната плочка на своя баща. После, за изненада на всички, се върна в крепостта.

— Какъв срам! Това ли е наистина наследникът на областта?

— Безнадеждно празноглав господар.

— Кой би си помислил, че ще се стигне до такова нещо?

Така гледаха на нещата само тези, които ги разбираха повърхностно. Онези обаче, които разглеждаха положението по-издълбоко, лееха сълзи на печал заради рода Ода.

— По-малкият му брат Канджуро е благовъзпитан и се държа от начало до край почтително — посочи един от опечалените.

Съжаляваха, че наследството не е преминало към него. Но някакъв монах, който седеше в задната част на стаята, тихо се обади:

— Не, не… това е човек с бъдеще. Той ме плаши.

По-късно тази забележка стигна до ушите на високопоставени служители, но нито един от тях не я прие на сериозно. Малко преди да умре на четиридесет и шест годишна възраст Нобухиде бе уредил с посредничеството на Накацукаса женитбата на Нобунага с дъщерята на Сайто Досан от Мино. От немалко години Мино и Овари враждуваха, така че бракът бе политически. Такива уговорки бяха почти правило в една воюваща страна.

Досан без усилие прозря този замисъл, но все пак даде своята любима дъщеря на наследника на рода Ода, чиято слава на глупав се носеше от съседните области до столицата. Съгласи се на сватбата, без и за миг да откъсва очи от Овари.

Глупостта, буйството и невъзпитаното държание на Нобунага изглежда ставаха все по-лоши. Точно такъв обаче искаше той да го виждат другите. През четвъртия месец на Двадесет и втората година на Темон Нобунага навърши деветнадесет години.

Нетърпелив да се види със своя зет, Сайто Досан предложи първата им среща да се състои в храма Шотокуджи в Тонда, на границата между двете области. Тонда бе владение на будисткия орден Ико. Храмът, стоеше малко отдалечен от около седемстотинте къщи на селото.

Начело на голяма група хора, Нобунага напусна крепостта Нагоя, премина реките Кисо и Хида и стигна до Тонда. Около петстотин от мъжете му носеха дълги копия или огнестрелни оръжия, други четиристотин имаха дълги около осемнадесет педи аленочервени пики и накрая следваха още триста пешаци. Маршируваха в тържествено мълчание. В средата на шествието корпус конници обграждаше Нобунага. Бяха подготвени за всякакви изненади.

Бе началото на лятото. Класовете на ечемика бяха оцветени в бледожълто. Лек ветрец от река Хида освежаваше мъжете. Пладнето бе мирно, над грубо сплетените стобори се надвесваха храсти. Къщите в Тонда бяха добре построени и много имаха хамбари за ориз.

— Ето ги.

Двама нископоставени самураи от рода Сайто стояха като наблюдатели на края на селото. Затичаха се да докладват. Лястовиците кротко писукаха в редицата от дървета, която пресичаше селото. Самураите коленичиха пред една ниска, проста хижа и тихо съобщиха:

— Забелязахме шествието. Скоро ще мине оттук.

Зад черните осаждени стени на хижата с пръстен под някак съвсем не на място се криеха мъже с ярко боядисани саби, облечени в официални кимона.

— Добре. Вие двамата идете да се скриете пак в гъсталака.

Двамата самураи служеха лично на господаря на Мино Сайто Досан, който се бе облегнал на ръба на прозореца в малката стая и държеше под око ставащото.

За Нобунага се разказваха множество истории. „Какъв ли е той всъщност?, питаше се Досан. Що за човек е? Преди да се срещна официално с него, бих искал да го поогледам.“ Такива разсъждения бяха типични за него и ето защо бе тук и дебнеше от хижата край пътя.

— Хората от Овари пристигнаха, господарю.

Осведомен, Досан изръмжа и посвети вниманието си на пътя зад прозореца. Служителите му заключиха входа и притиснаха лица към цепнатините и дупките в дървените врати. Пазеха съвършена тишина.

Гласовете на птичките в редицата дървета също замлъкнаха. Като се изключи шума от крилете им, когато внезапно отлетяха, тишината бе пълна. Дори лекият вятър не вдигаше шум. Шумът от нозете на строените войнишки отряди постепенно приближаваше. Понесли излъсканите си пушки, стрелците вървяха по десет в редица, на групи от четиридесет души; червените дръжки на копията се сториха на хората от Мино, покрай които преминаха, като гора. Със затаен дъх Досан оглеждаше крачката на войниците и подредбата на строя им. След вълната от маршируващи нозе дойде шум от конски копита и високи гласове. Не можеше да откъсне поглед от зрелището.

По средата между конниците имаше един изключително хубав кон с лъскав оглавник. На богато украсеното седло, инкрустирано със седеф, седеше Нобунага. Държеше поводи в преплетен с бяло пурпурен цвят и весело бъбреше със служителите си.

— Какво е това? — бяха думите, които бавно се отрониха от устата ма Досан.

Изглеждаше изумен. Видът на Нобунага зашеметяваше погледа. Чувал беше, че господарят на Ода се разхождал в необикновени дрехи, но това надминаваше всичко, за което е слушал.

Нобунага се полюшваше върху седлото на породистия си кон. Косата му бе вързана с бледозелен ширит горе на военачалнически перчем. Беше облечен в ярко нашарена памучна горна дреха, на която единият ръкав бе махнат. И двете му саби — дългата и късата — бяха инкрустирани с черупка от костенурка и увити в свещена оризова слама, завързана във формата на носещ щастие талисман. От колана му висяха седем-осем различни предмета — кесия за прахан, малка кратунка, кутийка с лекарства, окачено на връв сгъваемо ветрило, малка фигурка на кон и няколко украшения. Под стигащата до колене пола от тигрова и леопардова кожа имаше дреха от лъскав златен брокат.

Нобунага се обърна от седлото и извика:

— Това ли е мястото, Дайсуке? Това ли е Тонда?

Викаше така силно, че Досан ясно го чу от скривалището си.

Дайсуке, който изпълняваше ролята на страж, се приближи с коня си до своя господар.

— Да, а храмът Шотокуджи, където предстои да се срещнете с вашия почитаем тъст е ето там. Трябва от сега нататък да се държим възможно най-добре.

— Храмът принадлежи на ордена Ико, нали? Хм, тихо е, а? Тук няма война, предполагам.

Нобунага впери поглед нагоре през короните на дърветата, навярно забелязал в синьото небе над тях силуети на соколи. Сабите на кръста му се удряха една о друга и в закачените на колана предмети и леко подрънкваха.

След като Нобунага премина, служителите на Досан трябваше да се преборят с желанието да избухнат в кикот. Лицата им показваха с какво усилие са сподавили смеха си пред нелепостта на зрелището.

— Това ли беше? — попита Досан.

После добави:

— Това последната редица ли е?

— Да, бяха всички.

— Добре ли го разгледахте?

— От разстояние.

— Е, видът му не противоречи на мълвата. Чертите му са добри, а телосложението — прилично, но нещо тук му липсва — отбеляза Досан, като вдигна пръст към главата си и се усмихна с очевидно задоволство.

Няколко служители бързешком влязоха през задната врата.

— Моля, побързайте, господарю. Ако Нобунага стане подозрителен — добре, но какво, ако и служителите му? Не е ли по-добре да стигнем първи в храма?

Измъкнаха се през задната врата на къщата и по скрити пътеки поеха към светилището. Тъкмо когато първите оварски самураи спираха пред предната порта на Шотокуджи, те влязоха през задната врата с вид, сякаш нищо не е станало. Бързо се преоблякоха и излязоха на главния вход. Портите на храма бяха пълни с хора. Тъй като всички мъже от Мино бяха повикани за церемонията, главният храм, голямата зала и приемната за гости опустяха и вратите им останаха да зеят.

Касуга Танго, един от първите служители на Досан, се обърна към седналия си господар и тихо попита как онзи ще предложи да проведат срещата.

Досан поклати глава:

— Няма причина да отивам и аз.

Съвсем в негов стил на мислене — Нобунага му е просто зет.

Щеше да е добре, ако с това се бе свършило всичко. Нобунага обаче, също както и Досан, бе господар на област и служителите бяха предполагали, че етикетът ще изисква двамата мъже да се срещнат на равна нога. Макар Досан да е тъст на Нобунага, няма ли да е по-уместно да следват правилата като при първа среща между двама областни повелители? Танго също мислеше така и предпазливо зададе въпрос в този смисъл. Досан отвърна, че няма да е нужно.

— Е, добре, какво тогава, ако изляза сам?

— Не. И от това няма нужда. Ще бъде достатъчно да го приветства Хота Доку.

— Щом господарят смята така.

— Ти ще присъстваш на срещата. Виж, щото всичките седемстотин мъже в коридора, който води към стаята, да се строят по подобаващ начин.

— Те трябва вече да са там.

— Накарай същинските стари воини да се скрият и когато минава зет ми, да почнат да се покашлят. Стрелците да застанат с лъковете и пушките си в градината. Що се отнася до другите, кажи им да си придадат пренебрежителен вид.

— Това се разбира от само себе си. Няма никога да ни се предостави по-добра възможност да покажем силата на Мино и да поставим зет ви и неговите хора на мястото им. Всички сме готови.

Досан се върна към въпроса за посрещането:

— Този мой зет е по-голям глупак, отколкото си мислех. Каквото и да е ястие и какъв да е етикет ще свършат работа. Ще чакам в приемната стая.

Досан имаше вид, сякаш иска да се прозине и когато се изправи да си ходи, се протегна.

Танго си помисли, че може да се наложи да свърши нещо повече от това, което му беше наредено. Отиде в коридора и направи проверка на стражите, после повика настрана един от подчинените си и му прошепна нещо на ухото.

Нобунага се качваше по стълбите на главния вход. Там имаше повече от сто служители на Сайто, от родови старейшини до млади самураи, още неминали изпитателния си срок. Те коленичиха рамо до рамо и се проснаха по очи за поздрав.

Внезапно Нобунага се спря на място и каза:

— Ами стая, където да си починем?

Говореше без следа от въздържаност и изведнъж всички се умълчаха.

— Да, господарю!

Всички наклонени глави едновременно вдигнаха погледи нагоре. Хота Доку направи една малка крачка напред и се просна в нозете на повелителя на Овари.

— Насам, моля. Моля, починете си тук за малко, господарю.

Наведе се ниско и поведе Нобунага вдясно от големия вход и по един издигнат коридор. Онзи погледна надясно, после наляво.

— Това, честно казано, е хубав храм. Ами че вистарията е цялата в цвят. Какъв приятен мирис!

Като си вееше с ветрилото, той влезе заедно със служителите си в стаята. След като си почина около час, Нобунага се появи иззад един параван с думите:

— Хей, вие! Трябва ми някой да ми показва пътя. Моят тъст предполагам иска да говори с мен, нали? Къде е господарят на Мино?

Косата му беше вчесана наново, сресана надолу и вързана. Наместо дрехата с къси ръкави от леопардова и тигрова кожа носеше цепната пола и туника от бяла коприна, на която със златен конец бе извезан семейният му герб, а над тях — официална връхна дреха без ръкави, с листовидни шарки на наситен тъмночервен фон. Късата му сабя беше затъкната в пояса, а дългата държеше в ръка. Беше се преобразил в същинско олицетворение на елегантния млад придворен.

Очите на служителите от Мино се отвориха широко и дори и неговите собствени служители, свикнали да го виждат в чуждоземни облекла, бяха изненадани. Нобунага без колебание тръгна сам по коридора. Огледа се на двете страни и на висок глас каза:

— Не се чувствам удобно да ме придружават така. Бих искал да се срещна със своя тъст насаме!

Доку намигна на Касуга Танго, който тъкмо се беше присъединил към останалите. Застанали от двете страни на главната зала, те тържествено се представиха един другиму:

— Аз съм Хота Доку, висш служител на господаря на Сайто — Досан.

— Аз също съм висш служител. Името ми е Касуга Танго. Имали сте дълъг път и съм радостен да ви видя пристигнали без неблагополучия. Щастливо е наистина това обстоятелство, че денят на настоящата среща се оказва толкова слънчев.

Докато двамата души продължаваха да го приветстват, Нобунага чевръсто тръгна по излъскания под на коридора, стените на който бяха обточени от мъже.

— А, това е много добра изработка — каза той, като гледаше към украсената с резба греда над вратата.

Пренебрегваше войниците, сякаш са просто трева покрай пътя. Когато стигна до стаята за приеми, попита Доку и Танго:

— Тук ли?

— Да, господарю — отвърна Доку, все още задъхан от тичането подир Нобунага.

Онзи кимна небрежно и прекрачи от коридора в самата стая. Несмущаван от съвършено нищо, той седна на пода и се облегна на стълба в края на стаята. Вдигна очи, сякаш да се възхити на живописта по изрязания таван. Погледът му бе хладен, изражението — сдържано. Дори и придворните навярно нямаха така добре подредени черти. Ако някой обърнеше внимание само на неговия вид обаче, щеше да пропусне предизвикателството в очите му. В един от ъглите на стаята се чу леко шумолене от нечие ставане на крака. Досан излезе от сянката. Седна с израз на достойнство на място, по-почетно от това на Нобунага.

Нобунага се престори, че не забелязва. Или по-скоро имитираше безразличие, като си играеше с ветрилото си. Досан хвърли поглед настрани. Нямаше правило за това как тъстът да разговаря със своя зет. Несклонен да отстъпи, той мълчеше. Обстановката бе напрегната. В челото на Досан сякаш се забиваха иглички. Доку, за когото напрежението стана непоносимо, се приближи до Нобунага и сведе глава чак до рогозката.

— Благородният господин, който седи насреща ви, е господарят Сайто Досан. Ще обичате ли да го поздравите, господарю?

— Така ли? — каза Нобунага, отдели гръб от стълба и се изпъна. Поклони се веднъж и каза:

— Аз съм Ода Нобунага. Радвам се да се запозная с вас.

С промяната в позата и поздрава от страна на Нобунага, държанието на Досан също стана по-дружелюбно.

— От отдавна се надявах да имаме случай да се срещнем. Щастлив съм, че днес мога да осъществя това дълго лелеяно желание.

— Това е нещо, което също така радва сърцето ми. Моят тъст остарява, но следва житейския си път в добро здраве.

— Какво ще рече това „остарява“? Тази година едва навърших, шестдесет, но изобщо не се чувствам стар. Та вие сте още току-що излюпено от яйцето пиленце! Ха-ха! Разцветът на мъжките сили започва на шестдесет.

— Щастлив съм да имам тъст, на когото мога да се опра.

— При всички случаи, този ден е благословен. Надявам се, че следващият път, когато се срещнем, ще ми покажете лицето на някое внуче.

— С удоволствие.

— Моят зет е открит по душа! Танго!

— Да, господарю.

— Хайде да се нахраним — Досан допълни нареждането с поглед.

— Разбира се.

Танго не беше сигурен дали правилно е прочел посланието в очите на своя господар, но в течение на срещата киселият израз на неговото лице се бе прояснил. Реши, че това трябва да значи промяна на отношението — сега старецът ще се опита да угоди на зет си. Вместо първоначално поръчаните от него прости ястия сега той нареди да донесат по-изискани блюда.

Досан изглеждаше доволен от направеното от Танго. Онзи изпусна въздишка на облекчение. Тъст и зет си разменяха наздравици. Разговорът взе приятелска насоченост.

— А, сетих се! — вметна внезапно Нобунага, като че ли нещо му бе хрумнало току-що. — Господарю Досан… тъсте… днес на път за насам случайно срещнах един наистина странен човек.

— И как така?

— Ами, беше някакъв смешен старец, който досущ приличаше на вас и надничаше да види шествието ни през счупения прозорец на една проста хижа. Макар това да е първата ми среща с моя тъст, когато ви видях отначало… е, вие досущ ми заприличахте на него. Кажете, не е ли това странно?

И като се засмя, Нобунага скри уста зад своето наполовина отворено ветрило.

Досан млъкна, сякаш бе изпил горчива супа. Хота Доку и Касуга Танго и двамата се потяха обилно. Когато вечерята свърши, Нобунага рече:

— Е, аз малко попрекалих с гостоприемството ви. Бих искал преди слънцето да е залязло да пресека река Хида и да стигна до мястото, където ще нощуваме. Моля, позволете да ви напусна.

— Сега ли си тръгвате? — Досан се изправи заедно с него. — С неохота ви изпровождам, но ще ви изпратя дотам.

И той трябваше да се върне в крепостта си преди смрачаване.

Гората от дълги осемнадесет педи копия загърби вечерното слънце и се упъти с равен ход на изток. В сравнение с тях копиеносците от Мино изглеждаха ниски и със слаб боен дух.

— Ах, не искам да живея още дълго. Ще дойде ден, когато моите деца ще ходят да измолват живота си от този глупак! И все пак няма какво да се направи — каза с просълзени очи Досан на своите служители, докато се клатушкаше в носилката си.

Бойният барабан заби, а странният звук на морската раковина се понесе над нивите. Някои от хората на Нобунага плуваха в река Шонай, други яздеха из полето или се упражняваха с бамбукови копия. Щом чуха раковината, прекъснаха различните си занимания, строиха се в редици пред колибата и зачакаха Нобунага да възседне коня.

— Време е да се връщаме в крепостта.

Нобунага беше плувал повече от час, пече се на слънце на брега на реката, после отново скочи във водата, цамбуркайки като речно дяволче. Накрая каза:

— Да се връщаме — и с жива крачка се упъти към набързо построената си колиба.

Свали бялата набедрена превръзка, която носеше по време на плуване, избърса се от водата и облече дрехи за лов и леки доспехи.

— Коня ми — нареди той нетърпеливо.

Заповедите му винаги поставяха служителите нащрек. Опитваха се да ги изпълняват точно, но често се объркваха, тъй като техният млад господар бе палав и склопен към необичайни постъпки. Негова противотежест беше Ичикава Дайсуке. Щом напористостта на Нобунага хвърлеше подчинените му в объркване, една дума на Дайсуке бе достатъчна войниците и конете да се наредят като оризови стръкчета в леха.

Изражение на задоволство се разля по лицето на Нобунага. Обърна хората си в посока към крепостта Нагоя, застана в средата на шествието и се оттеглиха от реката. Днешното учение бе траяло около четири часа. Палещото лятно слънце беше точно над главите им. Потъналите в пот коне и хора продължаваха своя ход. Зловонен дъх се издигаше от блатата, зелени скакалци скачаха с пронизителен звук встрани от пътя им. Пот се лееше от пребледнелите лица на мъжете. Нобунага бършеше с лакът потта от лицето си. Постепенно цветът на кожата му се възвърна заедно с буйния и капризен нрав.

— Кое е това смешно на вид създание, дето тича ей там?

Погледът на Нобунага сякаш бе навсякъде. Половин дузина войници, забелязали човека преди господаря си, се затичаха през високата до раменете трева към мястото, където се криеше Хийоши. Той от сутринта чакаше удобен случай да се доближи до Нобунага. Тайно го бе наблюдавал при реката. Преди стражата го прогони и сега бе решил да открие откъде ще мине Нобунага на връщане до крепостта и пропълзя във високата трева встрани от пътя.

„Сега или никога!“, помисли си момчето. Душата му се бе сляла с тялото и той виждаше единствено качения на седлото господар на Овари. Хийоши се провикна с пълен глас, без сам да разбира какво казва. Знаеше, че животът му виси на косъм. Имаше съвсем определена възможност, преди да успее да се доближи до своя кумир и да бъде чут, да бъде убит от дългите копия на стражите. Той обаче не се страхуваше. Или ще се издигне върху гребена на вълната на своите амбиции, или ще бъде погълнат от нея.

Скочи на крака, зърна Нобунага, стисна очи и се втурна към него.

— Имам молба! Моля ви, приемете ме на служба при вас! Искам да ви служа и да отдам за вас живота си!

Поне това беше, което искаше да каже, но бе прекалено развълнуван и когато стражите му препречиха пътя с копията си, неговият глас секна и това, което всъщност излезе навън, бе безсмислено дърдорене.

Изглеждаше по-беден от най-бедния селянин. Косата му бе нечиста, пълна с прах и боклуци. Пот и мръсотия се стичаха на червено-черни струйки по челото и само очите сякаш бяха живи, но не успяваха да видят копията, които му препречват пътя. Стражите го препънаха с дръжките на оръжията си, но той се преметна на десет крачки от коня на Нобунага и със скок се изправи на нозе.

— Имам молба, господарю! — провикна се момчето и се хвърли към стремената на коня на Нобунага.

— Мръсна свиня! — прогърмя Нобунага.

Един стоящ зад Хийоши войник сграбчи яката му и го захвърли на земята. Щяха да го прегазят, но Нобунага извика:

— Не!

Появата на този мръсен непознат събуди у него любопитство. Причината може би беше, че усети горящата в тялото на Хийоши надежда.

— Говори!

Звукът на този глас накара Хийоши почти да забрави болката и стражите.

— Моят баща е служил на вашия като пехотинец. Името му беше Киношита Яемон. Аз съм неговият син Хийоши. След като баща ми умря, живях с майка си в Накамура. Надявах се да намеря сгоден случай да постъпя на служба при вас и търсех някой да ми посредничи, но накрая останах без друг изход освен да се обърна направо. Залагам заради това живота си. Готов съм да бъда повален и убит тук на място. Вземете ли ме на служба, няма да се поколебая да умра заради вас. Ако пожелаете, моля, приемете едничкия живот, който имам. Така и моят баща, който почива под пръст и трева, и аз, който съм се родил в тази област, ще сме изпълнили своите най-същински желания.

Говореше бързо, в полуунес. Целенасочената му страст обаче достигна до сърцето на Нобунага. Той повече от думите се повлия от искреността на Хийоши.

Засмя се някак неестествено и се обърна към един от своите придружители:

— Какъв странен момък.

После отново погледна към Хийоши:

— Значи искаш да ми служиш ли?

— Да, господарю.

— И какви са твоите способности?

— Нямам никакви, господарю.

— Нямаш никакви способности и все пак искаш да те приема на служба при себе си?

— Освен своята готовност да умра за вас нямам други никакви дадености.

Това раздразни любопитството на Нобунага и той се втренчи в Хийоши. Краищата на устата му се извиха в усмивка.

— Ти на няколко пъти се обръщаш към мен с „господарю“, макар да не ти е било дадено разрешение да бъдеш мой служител. Как може да се обръщаш така към мене, след като не си на моя служба?

— Тъй като съм родом от Овари, винаги съм си мислил, че ако мога да служа някога някому, това ще трябва да сте вие. Навярно думите ми са се изплъзнали неволно.

Нобунага кимна одобрително и се обърна към Дайсуке:

— Този човек ми е интересен.

— Нима — усмихна се насила Дайсуке.

— Желанието ти се изпълнява. Ще те приема. От днес нататък си на служба при мен.

Задавен от сълзи, Хийоши не можеше да изрази щастието, което изпитва. Доста от служителите бяха изненадани, но си помислиха също, че техният господар остава верен на своето вечно причудливо държание. Щом Хийоши дръзко навлезе в редиците им, те намръщени се обърнаха към него:

— Хей, ти, я се връщай в края на строя. Можеш да се хванеш за опашката на някой товарен кон.

Докато шествието се движеше към Нагоя, пътищата се очистваха като пометени. Пред къщите си и встрани от пътя мъже и жени се просваха по очи с глави върху земята.

Дори и пред множество от хора Нобунага не се проявяваше като сдържан. Докато говореше със служителите си, той покашляше шумно и в същото време се смееше. Заявяваше, че е жаден и почваше, както е на седлото, да яде диня и да плюе семките.

Хийоши за пръв път минаваше по тези пътища. Все поглеждаше към гърба на своя господар и си мислеше: „Най-сетне, това е пътят. Тази е посоката.“

Крепостта Нагоя изникна отпреде им. Водата в рова почваше да добива зелен цвят. Като прекоси моста Карабаши, шествието се заизвива през външния двор и изчезна в крепостната порта. Това бе първият от многото пъти, когато Хийоши пресичаше моста и минаваше през тези врати.

Беше есен. Като се заглеждаше в събиращите ориз хора покрай пътя, един доста нисичък самурай бързо вървеше пеш към Накамура. Щом стигна къщата на Чикуами, той с необичайно силен глас извика:

— Майко!

— О, Господи! Хийоши!

Майка му бе родила още едно дете. Седнала сред разстлания за сушене червен фасул, тя люлееше на ръце бебето и печеше на слънчевите лъчи бледата му кожа. Когато се обърна и видя как се е преобразил нейният син, по лицето й се изписа силно чувство. Дали бе радостна или тъжна? Очите й се напълниха със сълзи, а устните затрепериха.

— Аз съм, майко. Добре ли сте всички?

С лек подскок Хийоши седна на една рогозка до нея. От гърдите й още идваше мирис на мляко. Прегърна го по същия начин като детето, което кърмеше.

— Какво се е случило? — попита.

— Нищо. Това ми е почивният ден. За първи път, откакто съм в крепостта, излизам навън.

— А, добре. Като се появи така внезапно, си помислих, че може нещо пак да се е объркало.

Изпусна въздишка на облекчение и за първи път от пристигането му се усмихна. Добре огледа порасналия си син и обърна внимание на неговите чисти копринени дрехи, на начина, по който бе вчесана косата му, на дългата и късата му сабя. Сълзи бликнаха от очите й и се затъркаляха по бузите.

— Трябва да се радваш, мамо. Най-сетне съм един от служителите на господаря Нобунага. Е, само в групата на прислужниците съм, но наистина съм самурай на служба.

— Много добре. Добре си се справил — без да може да вдигне поглед, тя доближи към лицето си своите окъсани ръкави.

Хийоши я прегърна с две ръце.

— Само за да те зарадвам, вчесах косата си тази сутрин и облякох чисти дрехи. Но за в бъдеще идват още по-добри неща. Ще ти покажа на какво съм способен, ще те направя наистина щастлива. Надявам се да живееш още дълго, мамо!

— Щом чух какво е станало предното лято… Никога не съм си и представяла, че ще те видя така.

— Предполагам, си чула от Отовака.

— Да, той дойде и каза, че си привлякъл вниманието на Негово Височество и са те приели за слуга горе в крепостта. Толкова бях щастлива, че можех да умра.

— Щом нещо толкова малко те прави щастлива, то какво остава за бъдещето? Първото нещо, което искам да знаеш, е, че ми беше дадено разрешение да нося презиме.

— И какво ще бъде то?

— Киношита, като на баща ми. А и първото ми име бе променено на Токичиро.

— Киношита Токичиро.

— Точно така. Хубаво име е, не намираш ли? Ще трябва още малко да понасяш тази порутена къща и тези дрипи, но не бъди тъжна. Ти си майката на Киношита Токичиро!

— Никога не съм била толкова щастлива — повтори това на няколко пъти и при всяка изречена от Токичиро дума сълзите й наново избликваха.

Беше много доволен да види как тя се радва. Кой друг на този свят може така искрено да се радва за него заради нещо толкова дребно? Представи си дори, че годините му на странстване, глад и трудности допринасят за щастието на този миг.

— Между другото, как е Оцуми?

— Помага с жътвата.

— Добре ли е? Не е болна, нали?

— Както винаги е — отвърна Онака, като си припомни за тъжното юношество на Оцуми.

— Когато се върне, моля те, кажи й, че няма да й се наложи да страда завинаги. Не след дълго, когато стана нещо повече, ще получи пояс от рисуван брокат, скрин със златна украса и всичко, от което има нужда за сватбата. Ха-ха! Мислиш си, че само бълнувам като обикновено ли?

— Тръгваш ли вече?

— Службата в крепостта е строга. Тъй че, майко — той сниши глас, — непочтително е да се повтаря това, което говорят хората, дето Негово Височество бил неспособен да управлява областта, а и истината е, че господарят Нобунага, какъвто се показва пред другите, много се различава от господаря Нобунага в крепостта Нагоя.

— Това навярно е истина.

— Тъжно положение е това. Той има много малко истински съюзници. И служителите, и собствените му роднини са в голямата си част против него. На деветнайсет той е сам. Ако си мислиш, че страданието на гладуващите селяни е най-тъжното нещо на този свят, далеч не си права. Виждаш ли някакъв смисъл, можеш да бъдеш по-търпелив. Не трябва да се предаваме — просто защото сме хора. На пътя към щастието сме — моят господар и аз.

— Това ме радва, но недей да бързаш много. Колкото и да се издигнеш пред другите, моето щастие не може да бъде по-голямо, отколкото е именно сега.

— Добре, тогава, грижи се за себе си.

— Няма ли да останеш да си поговорим още малко?

— Трябва да се връщам на служба.

Изправи се мълчаливо и остави малко пари върху майчината си рогозка. После с обич погледна към сливовото дърво, към хризантемите до оградата и бараката отзад.

Тази година не идва отново, но в края на годината Отовака посети майка му и й донесе малко пари, лекарства и плат, за да си направи кимоно.

— Още е домашен прислужник — съобщи той. — Когато навърши осемнайсет и приходът му се увеличи малко, ако може да намери къща в града, казва, че ще вземе майка си да живее при него. Малко лудичък е, но също и доста общителен и другите го харесват. Онази безразсъдна постъпка на река Шонай си беше като разминаване със смъртта. Трябва да има дяволски късмет това момче.

Тази Нова година Оцуми за първи път носеше нови дрехи.

— Брат ми ги прати. Токичиро от крепостта! — разправяше тя на всеки срещнат и където и да отидеше, все не можеше да се сдържи да повтаря, че нейният по-малък брат направил това или онова.

От време на време настроението на Нобунага се сменяше, той ставаше тих и през целия ден бе потиснат и мрачен. Тази изключителна мълчаливост и меланхоличност бяха сякаш опити на природата да обуздае неговия прекомерно буен нрав.

— Доведете Удзуки! — провикна се той неочаквано един ден и се затича към площадката за езда.

Баща му Нобухиде бе прекарал целия си живот във воюване и в действителност почти нямаше време да си отдъхне в крепостта. През повече от половината година той водеше походи на изток и запад. Наистина повечето сутрини успяваше да устрои възпоменателна служба за предците си, да приеме приветствията на служителите, да изслуша беседа върху някой древен текст и после до вечерта да се упражнява в бойните изкуства и да се занимава с управлението на областта. Щом денят свършеше, се заемаше да изучава трактати по военна стратегия, свикваше съвет или се отпиваше да бъде за семейството си добър баща. Когато Нобунага наследи баща си, настъпи краят на този ред в дома. Не беше в характера му да следва строга ежедневна последователност. Импулсивен бе до крайност; неговият ум наподобяваше облаците при вечерна буря и хрумванията там се раждаха внезапно и също така внезапно биваха отхвърляни. Изглеждаше, сякаш тялото и духът му са извън всякаква власт.

Излишно е да се казва, че това винаги държеше подчинените нащрек. Този ден бе седнал да почете и после кротко отиде в будисткия параклис да се помоли за предците си. Сред тишината на параклиса този вик да му доведат коня беше стряскащ като светкавица. Прислужниците не можаха да го намерят там, откъдето чуха гласа му. Втурваха се към конюшните и го последваха до площадката за езда. Не каза нищо, ала по лицето му се четеше ясен укор заради бавенето им.

Удзуки, неговият любим кон, бе бял. Когато господарят му беше недоволен и заиграваше с камшика, старият кон реагираше лениво и бавно. Нобунага имаше навика да води Удзуки насам-натам за оглавника и да се оплаква от неговата мудност. После обикновено нареждаше:

— Дайте му вода.

Някой от конярите взимаше черпак, отваряше устата на коня и наливаше водата в нея, а Нобунага мушваше ръка в конската уста и го сграбчваше за езика. Днес каза:

— Имаш зъл език, а, Удзуки? Ето защо са ти тежки краката.

— Изглежда малко е настинал.

— И Удзуки ли го е настигнала старостта?

— Беше тук по времето на предишния господар, така че трябва да е доста стар.

— В крепостта Нагоя, мисля си, Удзуки е само един от многото, които остаряват и слабеят. Десет поколения са се сменили от времената на първия шогун и светът е затънал в церемонии и лъжи. Всичко е старо и изгнило!

Говореше полу на себе си — може би се сърдеше на небето. Нобунага се метна на седлото и направи една обиколка на площадката. Беше роден ездач. Учител му бе Ичикава Дайсуке, но напоследък обичаше да язди сам.

Внезапно Удзуки и ездачът му бяха задминати от един тъмен дорест кон, който галопираше с бясна скорост. Изпреварен, разяреният Нобунага се понесе след другия кон и завика:

— Городза!

Городза, жив младеж на около двадесет и четири години и най-големият син на Хирате Накацукаса, бе главният топчия на крепостта. Пътното му име беше Городзаемон и имаше двама братя — Кемоцу и Джиндзаемон.

Гневът на Нобунага нарасна. Бяха го надминали! Да гълта праха на някой друг! Та това е непоносимо! Той яростно зашиба своя кон. Копитата зачаткаха по земята. Удзуки бягаше толкова бързо, че едва се виждаше как краката му удрят пръстта. Сребристата му опашка се носеше право подир него. Скоро излезе напред.

— Внимавайте, господарю — извика Городза, — копитата му ще се пропукат!

— Какво става? Не можеш ли да поддържаш бързината? — викна му в отговор Нобунага.

Засегнат, Городза заби шпорите си в страните на дорестия и се понесе в преследване на господаря си. Надлъж и нашир, дори сред враговете на рода, конят на Нобунага бе известен като „Удзуки на Ода“. Рижавият не можеше нито по стойност, нито по нрав да се сравнява с него. Той обаче бе млад, а Городза беше по-добър ездач от Нобунага. От около двадесет дължини разстоянието се скъси на десет, после на пет, една и накрая стана съвсем малко. Нобунага правеше голямо усилие да не бъде изпреварен, но сам той започна да губи дъх. Городза премина покрай него и остави своя господар назад сред облак прах. Раздразнен, Нобунага скочи със силно засегнат вид на земята.

— Рижият има добри крака — промърмори той.

Нямаше начин да признае каквато и да е грешка от своя страна. За слугите изглеждаше, сякаш господарят им е предпочел да слезе от коня, вместо да премине цялото разстояние.

— Това, че Городза го победи, надали ще му оправи настроението — отбеляза един от прислугата.

Уплашени от неизбежния му гняв, те объркано се затичаха към него. Един от мъжете стигна до зашеметения Нобунага преди другите и като коленичи, му поднесе лакиран черпак за пиене.

— Ще пийнете ли вода, господарю?

Беше Токичиро, наскоро повишен в носач на сандали. Макар това да не звучи като нещо много, да бъдеш предпочетен между останалите за личен слуга бе знак на изключително благоволение. За кратко време, благодарение на упорита работа и пълно посвещаване на задълженията си, Токичиро се бе издигнал на високо. Сега обаче неговият господар не го виждаше. Нито го погледна, нито изръмжа нещо повече от една-единствена сричка. Взе без да продума черпака, изгълта го на един дъх и го върна.

— Повикайте Городза — нареди той.

Городза връзваше коня си за една върба на края на площадката. Веднага отвърна на повикването и добави:

— Тъкмо мислех да отида при него.

Спокойно избърса потта от лицето си, оправи си яката и заглади разрошената си коса. Беше взел решение.

— Господарю — обърна се той, — боя се, че преди малко бях твърде груб.

Бе коленичил и говореше с решително хладен глас. Чертите на лицето на Нобунага се отпуснаха.

— Хубаво надбягване направихме с тебе. Откъде взе такъв добър кон? Как му е името?

Слугите си отдъхнаха.

Городза вдигна очи с лека усмивка.

— Забелязахте, значи? Той ми е голяма гордост. Един търговец на коне от север отиваше в столицата да го продаде на някакъв благородник. Цената бе висока и аз нямах толкова пари, колкото ми искаше, та трябваше да продам една старинна вещ на семейството — чайник, който бях получил от баща си. Чайникът се казваше Новаке и такова име дадох и на коня.

— Е, значи нищо чудно, че днес видях такъв отличен кон. Бих искал да го имам.

— Господарю?

— Стига само да го получа, ще платя за него каквато поискаш цена.

— Боя се, че не мога да направя това.

— Добре ли чух?

— Трябва да откажа.

— Защо? Можеш да си намериш друг добър кон.

— Добър кон се намира също така трудно като добър приятел.

— Тъкмо затова трябва да ми го преотстъпиш. Точно сега си търся бърз кон, който да не е бил съсипан до смърт от яздене.

— Наистина трябва да откажа. Обичам този кон, и не само заради собствената ми гордост и удоволствие, а и защото мога благодарение на него да дам на бойното поле най-доброто от себе си в служба на моя господар, което трябва да е първата грижа на самурая. Господарят изрично желае този кон, но няма съвършено никаква причина един самурай да се откаже от нещо толкова важно за него.

Когато му напомниха за дълга на самурая да служи на своя господар, дори Нобунага не можеше направо да поиска коня, но не беше и в състояние да преодолее своята себичност.

— Наистина ли отказваш да изпълниш молбата ми, Городза?

— В този случай, да.

— Допускам, че този кон е над положението ти. Ако един ден станеш мъж, равен на баща си, би могъл да яздиш кон като Новаке. Но докато си още млад, това не подхожда на човек от твоя ранг.

— С най-голямо уважение трябва да кажа това: Не е ли безполезно човек да има такъв хубав кон и да язди през града, като яде дини и сливи? Няма ли да е по-добре за Новаке да бъде язден от войн като мен?

Най-сетне го бе казал. Думите, изплъзнали се от устата му, не дойдоха толкова от загриженост за коня, колкото от изпитвания всеки един ден яд.

Хирате Накацукаса заключи портата и над двадесет дни остана сам у дома. Повече от четиридесет години неуморно бе служил на рода Ода, а на Нобунага — от деня, в който Нобухиде на своето смъртно легло каза:

— Поверявам ти го — и го направи настойник на Нобунага и главен служител на областта.

Един ден се погледна вечерта в огледалото и се изненада колко е побеляла косата му. Имаше от какво да побелее. Отдавна бе прехвърлил шестдесетте, но нямаше време да мисли за възрастта си. Затвори крилата на огледалото и повика своя прислужник Амемия Кагею.

— Тръгна ли вестоносецът, Кагею?

— Да, преди известно време го изпроводих.

— Сигурно ще дойдат, не мислиш ли?

— Мисля, че ще дойдат заедно.

— Готово ли е сакето?

— Да, господине. Приготвил съм и вечеря.

Беше към края на зимата, но цветовете на сливите още не се бяха отворили. Тази година бе ужасно студено и дебелият лед на езерото дори за ден не се беше разтапял. Повиканите хора бяха тримата му сина, всеки от които си имаше собствено жилище. Обичайно бе най-големият син и по-малките му братя да живеят с баща си като едно голямо семейство, но Накацукаса ги накара да поддържат отделни от него домакинства. Казваше, че ако трябва да се грижи за своите собствени деца и внуци, може да занемари задълженията си и живееше сам. Беше възпитавал Нобунага, сякаш му е собствено дете, но напоследък неговият питомец се отнасяше с настойника си студено и сякаш не го обичаше. Накацукаса разпита няколко от слугите на Нобунага за станалото на площадката за езда. Оттогава насам все имаше притеснен вид.

Городза, предизвикал недоволството на Нобунага, бе престанал да ходи в крепостта и не се срещаше почти с никого. Шибата Кацуие и Хаяши Мимасака, служители, които винаги заедно се противопоставяха на Накацукаса, видяха в това възможност за действие и чрез ласкателства към Нобунага успяха да задълбочат пропастта помежду им. Тяхната сила се заключваше в това, че са по-млади и сега властта и влиянието им определено нарастваха.

Двадесетте дни уединение дадоха на Накацукаса възможност да осъзнае възрастта си. Бе уморен и вече нямаше сила на духа, за да се бори с тези хора. Съзнаваше също и откъснатостта на своя господар и се тревожеше за бъдещето на рода. Сега преписваше на чисто един дълъг документ, който бе съставил предишния ден.

Беше толкова студено, че водата в мастилницата почти замръзваше.

Кагею влезе в стаята и съобщи:

— Городзаемон и Кемоцу са тук.

Без още да знаят защо са повикани, те стояха до мангала и чакаха.

— Бях съвсем изненадан, толкова бе неочаквано. Страхувах се да не се е поболял — обади се Кемоцу.

— Да, подозирам, че е чул какво е станало. Предполагам, очаква ме добра караница.

— Ако беше това, щеше да ни повика по-рано. Мисля, че е наумил нещо друго.

Вече бяха пораснали, но все още намираха баща си за малко плашещ. Чакаха притеснено. Третият син, Джиндзаемон, бе на път за друга област.

— Студено е, а? — отбеляза баща им, като плъзна настрани вратата.

И двамата братя забелязаха колко е побеляла косата му и колко е отслабнал.

— Добре ли сте?

— Да, добре съм. Само исках да ви видя. От възрастта е, предполагам, но има моменти, когато се чувствам много самотен.

— Нищо особено ли нямате предвид, никаква спешна работа?

— Не, не. Толкова време мина, откакто вечеряхме заедно и разговаряхме до сутринта. Ха-ха! Настанете се добре.

Беше същият както винаги. Навън нещо тракаше по стрехата, навярно падаше градушка. Студът сякаш се засилваше. Това, че са с баща си, накара синовете да забравят студа. Накацукаса бе в толкова добро настроение, че Городзаемон не успяваше да намери удобен момент да се извини за държанието си. След като съдовете бяха вдигнати, бащата поръча паничка от стрития на прах зелен чай, който толкова обичаше.

Съвсем внезапно, сякаш паничката с чай в ръката му бе напомнила за нещо, той каза:

— Городза, чух, че си оставил чайника Новаке, който ти бях поверил, да попадне в ръцете на другиго. Вярно ли е това?

Городза отвърна откровено:

— Да. Знам, че това бе старо семейно притежание, но имаше един кон, който исках да купя и го продадох, за да се сдобия с животното.

— Така ли? Е, добре. Щом постъпваш така, не трябва да се тревожа за служенето ти на Негово Височество, дори и след като вече няма да ме има. — Тонът му рязко се промени: — Когато си продал чайника и си купил коня, постъпката ти е била възхитителна. Но ако правилно съм чул, после си победил Удзуки в едно състезание и когато Негово Височество поискал да купи твоя жребец, си му отказал. Вярно ли е това?

— Затова и е недоволен от мене. Боя се, че това ви е причинило много неприятности.

— Чакай малко.

— Господине?

— Не мисли за мен. Защо отказа? Било е скъперническо от твоя страна. — Городзаемон не знаеше какво да каже. — Низко.

— Наистина ли така мислите? Чувствам се ужасно.

— Тогава защо не си дал на господаря Нобунага това, за което те е молил?

— Аз съм самурай, готов да даде самия си живот, ако така пожелае неговият господар, тъй че защо да ми се свиди каквото и да е друго? Но не купих жребеца за собствено развлечение. По този начин мога да служа на господаря си на бойното поле.

— Разбирам.

— Ако се откажех от коня, господарят сигурно щеше да остане доволен. Не мога обаче да премълча за неговата себичност. Вижда кон, който е по-бърз от Удзуки и не го е грижа какво мислят служителите му. Така ли е? Не съм единственият, който казва, че родът Ода е в опасно положение. Предполагам, че вие, моят баща, разбирате това по-добре от мен самия. Макар да има моменти, когато може да е много надарен, себичният му и разглезен нрав, на колкото и години да стане и дори това да е само нрав, е достоен за съжаление. Ние служителите сме извънредно притеснени от неговия характер. Да му отстъпваме винаги може и да наподобява вярност, но всъщност няма да е добра постъпка. По тази причина бях преднамерено упорит.

— Било е грешка.

— Така ли?

— Може това да ти се струва вярност, но в действителност само влошава лошия му нрав. От времето, когато беше дете, съм го държал в ръцете си много по-често, отколкото моите собствени деца. Познавам характера му. Може да е много надарен, но има и повече недостатъци, отколкото се полагат на мъж като него. Това, че си го обидил, е по-незначително и от шепа прах.

— Може и така да е. Може да е непочтително да се говори това, но Кемоцу, аз и повечето служители съжаляваме, че сме подчинени на този глупав човек. Само хора като Шибата Кацуие и Хаяши Мимасака се радват на такъв господар.

— Не е така. Каквото и да казват хората, не мога да повярвам това. Жив ли ще съм аз или не, вие всички трябва да следвате Негово Височество, точно такъв, какъвто е, до горчивия край.

— Не се тревожете за това. Не възнамерявам да се откажа от принципите си, дори и да загубя благоразположението на своя господар.

— Тогава мога да бъда спокоен. Но аз бързо съм се превърнал в старо дърво. Като присадени клони, вие ще трябва да служите на моето място.

Когато по-късно размисляха за това, Городзаемон и Кемоцу разбраха, че в техния разговор с Накацукаса онази вечер е имало много на брой загатвания, но тогава те се върнаха у дома си, без да се досетят, че баща им е решен да умре.

Самоубийството на Хирате Накацукаса бе открито на следващата сутрин. Беше разрязал корема си по великолепен начин. Братята не можаха да открият върху мъртвото му лице нито следа от съжаление или горчивина. Не остави на семейството си завещание — само писмо, адресирано до Нобунага. От всяка една дума лъхаше дълбоката и трайна вярност на Накацукаса към неговия господар.

Когато научи за смъртта на главния служител, по лицето на Нобунага се изписа израз на страшна изненада. До самата си смърт Накацукаса бе поучавал своя повелител. Познаваше естествената му надареност и недостатъците му и когато Нобунага изчете документа, дори още преди очите да са се напълнили със сълзи, неговите гърди бяха пронизани от остра като от плясване с камшик болка.

— Старче! Прости ми! — изрида той.

Беше наранил Накацукаса, който бе негов служител, но му бе също и по-близък дори от собствения баща. А при случката с коня както обикновено бе наложил на Накацукаса собствената си воля.

— Повикайте Городза.

Когато главният топчия се проспа по очи пред него. Нобунага седеше на пода и го гледаше.

— Посланието, което ми остави твоя баща, ме прониза в сърцето. Никога не ще го забравя. Нямам друго извинение, освен това — канеше се да се просне по очи пред Городза, но младежът объркано го хвана за ръцете в знак на почит. Господар и служител се прегърнаха един друг разплакани.

Същата година господарят на Ода построи в града под крепостта храм, който посвети на спасението на душата на своя стар настойник.

— Какво име да дадем на храма? — попита го храмовият настоятел. — Като основател ще трябва да посъветвате главния свещеник относно избора на името.

— Старецът би бил по-доволен от избрано от самия мен име.

Взе четка и написа: „Храм Сейшу“. След това, макар рядко да уреждаше възпоменателни служби или да седеше със свещениците да чете сутрите, често тръгваше внезапно към храма.

— Старче! Старче!

Мърмореше си, докато обикаляше около светилището и после също така изведнъж се връщаше в крепостта. Тези ходения изглеждаха като прищевки на луд човек. Веднъж, докато бе на лов със соколи, внезапно откъсна от месото на едно птиче и го хвърли във въздуха с думите:

— Старче! Вземи, каквото съм уловил!

Друг път, докато ловеше риба, плесна с крак във водата и възкликна:

— Старче! Стани Буда!

Буйството в гласа и погледа му разтревожи прислугата.

Нобунага навърши двадесет и една през първата година на Коджи. През май намери повод да започне война с Ода Хикогоро, номиналния предводител на рода Ода. Нападна неговата крепост в Кийосу и след като я превзе, се пренесе от Нагоя там.

Токичиро със задоволство наблюдаваше издигането на своя господар. Откъснатият Нобунага бе заобиколен от враждебни роднини, между тях чичовци и братя, и задачата да ги очисти от пътя си бе много по-належаща от борбата с други врагове.

— Трябва да бъде наблюдаван — бе предупредил Хикогоро.

Като упражняваше върху него натиск при всяка възможност, той замисляше гибелта на Нобунага. Управителят на крепостта Кийосу, Шиба Йошимуне и неговият син Йошикане поддържаха Нобунага. Когато Хикогоро откри това, ядосано възкликна:

— Какъв урок по неблагодарност! — и нареди управителят да бъде екзекутиран.

Йошикане избяга при Нобунага, който го укри в крепостта Нагоя. Същия ден Нобунага поведе своите отряди срещу Кийосу, като събра мъжете си с бойния вик:

— Да отмъстим за областния управител!

За да нападне главата на рода, Нобунага трябваше да има правото на своя страна. Но това беше също възможност да отстрани някои от пречките по пътя си. Повери крепостта Нагоя на чичо си Нобумицу, но този скоро стана жертва на наемен убиец.

— Иди ти, Садо. Ти си единственият, който може да управлява вместо мен в Нагоя.

Когато Хаяши Садо пое поста, някои от служителите на Нобунага въздъхнаха:

— Глупак е, в крайна сметка. Тъкмо когато си помислиш, че е показал проблясък на надареност, взима, че прави нещо глупаво, като това да се довери на Хаяши!

Имаше немалко основание Хаяши Садо да бъде подозиран. Докато бе жив бащата на Нобунага, почти не бяха останали верни служители. По тази причина той бе назначил него и Хирате Накацукаса за настойници на своя син след като умре. Но понеже Нобунага се показа като разглезен и непослушен, Хаяши се бе отказал да се занимава с него. И така, той заговорничеше за неговото сваляне с по-малкия брат на Нобунага, Нобуюки и с майка му, които бяха в крепостта Саемори.

— Господарят Нобунага сигурно не знае за предателството на Хаяши — чу Токичиро неведнъж да си шепнат разтревожените служители. — Ако знаеше, не би го направил управител на Нагоя.

Самият Токичиро обаче нямаше грижи за своя господар. Питаше се само как точно ще се справи повелителят му с този въпрос. Изглежда, единствените двама с щастливи лица в Кийосу бяха Нобунага и един от неговите млади носачи на сандали.

Част от висшите служители на Нобунага, включително Хаяши Садо, по-младият му брат Мимасака и Шибата Кацуие, продължаваха да виждат господаря като непоправим глупак.

— Ще призная, че начинът, по който господарят Нобунага уреди първата си среща със своя тъст, бе по-различен от обичайното му безсмислено поведение. Но това е, на което казват глупашки късмет. И по време на официалния им разговор той се държа толкова нагло и безсрамно, че дори тъстът бе ужасен. Както гласи поговорката: „За глупостта лек няма“. А за неговите по-скорошни постъпки, както и да ги погледнете, няма никакво извинение.

За себе си Шибата Кацуие и останалите бяха убедени, че няма надежда за бъдещето и техните възгледи постепенно станаха общоизвестни. Щом Хаяши Садо стана управител на Нагоя, Шибата Кацуие често започна да го посещава и крепостта скоро се превърна в гнездо на изменнически заговор.

— Дъждът е приятен, нали?

— Да, намирам, че допълва удоволствието от чая.

Садо и Кацуие седяха един срещу друг в малкия чаен павилион, скрит зад една горичка в двора на крепостта. Дъждовният сезон бе отминал, но дъждът все още валеше от заоблаченото небе и зелените сливи падаха с тупкане по земята.

— Утре сигурно времето ще се проясни — каза сам на себе си братът на Садо, Мимасака, скрит под клоните на сливовите дървета. Беше излязъл навън да запали градинския фенер. След като направи това, се спря за малко и се огледа. Накрая, щом се върна в павилиона, на нисък глас каза:

— Нищо необичайно навън. Наоколо няма никой, тъй че свободно можем да разговаряме.

Кацуие кимна.

— Е, да се заемем с работата. Вчера тайно отидох до крепостта Саемори. Приет бях от майката на господаря Нобунага и от господаря Нобуюки и обсъдих с тях нашите планове. Сега вие решавате.

— Какво каза майка му?

— И тя е на същото мнение и не направи никакви възражения. При всички случаи предпочита Нобуюки пред Нобунага.

— Добре. А Нобуюки?

— Каза, че ако Хаяши Садо и Шибата Кацуие въстанат против Нобунага, естествено ще е заради доброто на рода да се присъедини към тях.

— Предполагам, че си ги убедил.

— Е, майка му е включена, а Нобуюки е със слаба воля. Ако не ги бях подканвал, нямаше да посмеят да се присъединят към нас.

— Стига и те да са съгласни на това, имаме множество оправдания за свалянето на Нобунага. Не сме единствените служители, които се тревожат от неговата глупост и са загрижени за доброто на рода.

— Бойният ни повик ще е „За Овари и още сто години за рода Ода!“, но какво да правим с военните приготовления?

— Сега имаме добра възможност. Мога бързо да се придвижа от Нагоя. Когато удари бойният барабан, ще бъда готов.

— Добре. Ами тогава… — Кацуие се наведе затворнически напред.

В този миг нещо падна шумно на земята в градината. Бяха просто няколко неузрели сливи. Дъждът беше поспрял, но носени от напорите на вятъра водни капки още удряха по стрехите. Подобна на куче, една човешка фигура се измъкна от празното пространство под пода. Сливите преди малко не бяха паднали от само себе си — обгърнатият в черно мъж, който преди малко подаде глава изпод постройката, ги бе хвърлил. Щом всички погледи в стаята се извърнаха, мъжът се възползва от разсейването и се изгуби сред вятъра и мъглата.

Нинджите бяха очите и ушите на господаря на крепостта. Всеки, който властва над крепост, живее сред нейните стени и е постоянно заобиколен от служители, трябваше да разчита на шпиони. Нобунага бе наел майстор на изкуството на нинджа. Дори и най-близките му служители обаче не знаеха кой е този човек.

Нобунага имаше трима носачи на сандалите — Матасуке, Ганмаку и Токичиро. Макар да бяха слуги, те обитаваха отделни жилища и се редуваха да стоят на пост близо до градината.

— Какво има, Ганмаку?

Токичиро и Ганмаку бяха близки приятели. Ганмаку лежеше под тънкия юрган и спеше. Нищо не обичаше повече от съня и при първа възможност потъваше в него.

— Коремът ме боли — се обади Ганмаку изпод юргана.

Токичиро дръпна края на завивката.

— Лъжеш. Ставай. Тъкмо се върнах от града и на път за насам донесох нещо вкусно.

— Какво? — Ганмаку подаде глава навън, но, като разбра, че е бил измамен, отново се скри под юргана.

— Глупак! Я не дразни болния човек. Махай се. Пречиш ми.

— Моля те, стани. Матасуке не е тук и има нещо, за което искам да те питам.

Ганмаку с неохота излезе изпод постелката:

— Тъкмо когато човек е заспал…

Като проклинаше, той стана и отиде да си изплакне устата с вода от един извор в градината. Токичиро го последва навън.

Къщичката бе сенчеста и скрита в най-вътрешната част на крепостния двор. Гледката отгоре към целия град под крепостта караше сърцето да се чувствува по-широко.

— Какво има? Какво искаш да ме питаш?

— Нещо за снощи.

— Снощи ли?

— Може да се преструваш, че не разбираш, но аз знам. Мисля, че си ходил до Нагоя.

— О, така значи?

— Ходил си, мисля, да подслушваш в крепостта и си чул таен разговор между управителя и Шибата Кацуие.

— Ш-ш-ш, Маймунке! Внимавай какво приказваш!

— Добре, кажи ми тогава истината. Не се бой от приятеля си. От дълго време я знам, но не казвам нищо и те наблюдавам. Ти си нинджа на господаря Нобунага, нали?

— Не мога да се меря с твоята наблюдателност, Токичиро! Как откри?

— Ами ние живеем на едно и също място, нали така? И за мен Нобунага е много важен като господар. Макар да си мълчат за това, хора като мен се тревожат за него.

— Това ли бе, което искаше да ме питаш?

— Кълна се в боговете, Ганмаку, че няма да проговоря пред никого другиго.

Ганмаку впери поглед в Токичиро.

— Добре, ще ти кажа. Но сега е ден и може да ни видят. Изчакай да дойде подходящо време.

По-късно Ганмаку му разказа какво става в рода. Сега, когато разбираше и съчувстваше на положението на господаря Нобунага, Токичиро можеше още по-добре да му служи. Нямаше и най-малки съмнения относно бъдещето на своя млад и самотен господар, заобиколен от заговорничещи служители като тези в Нагоя Служителите на Нобухиде се канеха да изоставят Нобунага и само Токичиро, който от кратко време бе с него, му имаше вяра.

„Чудя се как господарят ми ще се измъкне от това положение“, си помисли Токичиро. Все още само слуга, той можеше единствено с благоговение да гледа отдалеч.