/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic

Време да се живее и време да се мре

Ерих Ремарк


Ерих Мария Ремарк

Време да се живее и време да се мре

1

В Русия смъртта не миришеше така, както в Африка. Поради силния английски огън в Африка често се случваше труповете да лежат дълго време непогребани между линиите, но слънцето вършеше бързо своята работа. Нощем вятърът носеше миризмата им — сладникава, задушлива и тежка, газовете издуваха мъртвите тела и те, сякаш духове, се надигаха за последна битка в светлината на чужди съзвездия — мълчаливо, без надежда, всеки за себе си. Но още на утринта започваха да се свиват, да прилепват към земята, като че ли бяха безкрайно уморени и желаеха да се заровят в пясъка. Когато по-късно ставаше възможно да бъдат прибрани, някои от тях бяха вече олекнали и изсъхнали, а тези, които биваха откривани чак след седмици, представляваха почти само скелети, които потракваха в станалите им вече широки униформи. Пясъкът, слънцето и вятърът правеха смъртта суха. В Русия смъртта беше мазна и смрадлива.

Вече дни наред валеше дъжд. Снегът се топеше. Преди месец той беше с два метра по-дебел. С всяка изминала нощ разрушеното село, което отначало представляваше само овъглени покриви, постепенно се измъкваше из топящия се сняг. Най-напред изпълзяха корнизите на прозорците, няколко нощи по-късно — сводовете на вратите; след това едно по едно се показаха стъпала между разлагащата се бяла маса. Снегът безспирно се топеше и тогава се появиха и мъртъвците.

Това бяха стари мъртъвци. Селото на няколко пъти бе минавало от ръце в ръце: през ноември, декември, януари и сега — през април. То бе превземано, изоставяно и пак превземано. Снежните бури идваха една след друга и за няколко часа засипваха труповете — често толкова дълбоко, че санитарите не успяваха да ги откриват. След това почти всеки ден нов пласт бяла маса застилаше опустошенията, подобно на чаршаф, хвърлен от медицинска сестра върху изцапано с кръв легло.

Най-напред се появиха убитите през януари. Те лежаха най-отгоре и се показаха в началото на април, малко след като снегът започна да се топи. Телата им бяха вкочанени, а лицата — като изваяни от сив восък.

Полагаха ги в земята като дъски. На една височина зад селото поразчистваха малко дълбокия сняг и разкопаваха замръзналата земя. Беше тежка работа и затова бе решено да се погребват само германски трупове. Руските трупове бяха нахвърляни в един открит обор. Щом като времето се затопли, те започнаха да вонят и трябваше да бъдат покрити отново със сняг. Не желаеха да ги погребват, защото знаеха, че няма да се задържат задълго в селото. Полкът беше в отстъпление. Русите, които напредваха, можеха и сами да се погрижат за своите мъртъвци.

При убитите през декември се намери оръжието на януарските мъртъвци. Пушките и ръчните гранати, а понякога и каските, бяха по-дълбоко затънали, отколкото телата. При тези мъртъвци беше по-лесно да се отрежат металическите знаци за разпознаване, които висяха на гърдите им; снежната вода бе вече размекнала плата. Тя пълнеше отворените уста на мъртвите и те приличаха на удавници. Понякога се размразяваха само някои крайници. Когато ги отнасяха, телата бяха още вкочанени, но някоя ръка или китка висеше и се поклащаше — като че махаше с ужасяващо безразличие, почти безсрамно. На всички слънцето размразяваше най-напред очите. Те загубваха стъкления си блясък и зениците се размекваха. Ледът в тях се стопяваше и започваше бавно да тече от очите — като че ли плачеха.

Внезапно, за няколко дни, отново застудя. Снегът хвана ледена кора. Спря да се топи. Но скоро душният вятър отново задуха лениво.

Отначало се забелязваше само едно сиво петно в осквернената белота. Един час по-късно се подаде сгърчена китка.

— Ето още един — каза Зауер.

— Къде? — запита Имерман.

— Там, пред черквата. Да се опитаме ли да го изровим?

— Каква полза? Вятърът сам ще го изрови. Там накрая снегът е най-малко един-два метра дебел. Това проклето село се намира по-ниско от всичко наоколо. Или пък ти се иска непременно да вкараш още десет литра ледена вода в ботушите си.

— Положително не!

Зауер погледна по посока на кухнята.

— Знаеш ли какво ще лапаме днес?

— Зеле, зеле със свинско месо, картофи и вода. Поправка: без свинско месо.

— Зеле! Разбира се! За трети път през тази седмица.

Зауер разкопча панталона си и започна да пикае.

— Преди една година правех голяма дъга като пикаех — каза той горчиво — стегнато, както подобава, по военному. Чувствувах се добре. Чорбата — първа класа. Всеки ден толкова и толкова километра напред. Мислех си, че скоро ще бъда отново у дома. Сега пикая като цивилен, печално и без желание.

Имерман бръкна под униформата си и започна да се чеше с видимо удоволствие.

— Би ми било все едно как пикая, само да можех да стана отново цивилен.

— На мен също. Но изглежда ще останем вечно войници.

— Разбира се, нали сме герои — докато пукнем. Само есесовците още могат да пикаят в голяма дъга. Зауер закопча панталона си.

— Да, могат. Ние свършваме мръсната работа, а братлетата обират парсата. Ние се бием две-три седмици за някой проклет град, а в последния ден пристигат есесовците и влизат победоносно в него преди нас. Виж само какви грижи се полагат за тях. Винаги най-дебелите шинели, най-хубавите ботуши и най-големите парчета месо.

Имерман се захили.

— Сега вече и есесовците не завземат градове. Сега Отстъпват. И те като нас.

— Не е като нас. Ние не палим и не разстрелваме всичко, което ни попадне.

Имерман престана да се чеше.

— Какво става с теб днес? — запита той с изненада. — Каква е тая човечност, която те прихваща? Внимавай да не те чуе Щайнбренер, иначе в най-скоро време ще се озовеш в някой наказателен батальон. Виж, снегът пред черквата започва да се топи. Вижда се част от ръката на онзи там.

Зауер погледна нататък.

— Ако продължава така, утре ще го намерим да виси на някой кръст. Добро място си е избрал. Точно на гробищата.

— Това гробища ли са?

— Разбира се. Не си ли спомняш? Та тук бяхме вече веднъж. При последната атака — в края на октомври. Не беше ли още при нас?

— Не.

— Къде беше? В болница?

— Не, в наказателен батальон. Зауер подсвирна.

— Лоша работа! Защо?

Имерман го погледна.

— Навремето бях комунист — каза той.

— Хайде де! И те пуснаха?

— Необходим съм им. Механик съм по професия, но изглежда, че тук им трябвам повече, отколкото в укрепленията.

— Съмнявам се. Но все пак — да изпратят един бивш комунист в Русия! Обикновено избират друг фронт.

Внезапно Зауер погледна Имерман с недоверие.

Имерман се усмихна. Той бе доловил мисълта му.

— Не бой се, де! — каза той. — Не съм подлец и няма никому да повторя това, което каза за есесовците. Това си мислеше, а?

— Кой, аз? Да не си полудял? Зауер взе канчето си за храна.

— Ето чорбата! Бързо, иначе ще остане само помията.

Ръката се подаваше все повече. Като че ли не снегът се топеше, а самата ръка постепенно израстваше като безмълвна закана и вкаменял зов за помощ.

Командирът на ротата се спря.

— Какво е това там?

— Някой русин, господин лейтенант.

Рае се загледа съсредоточено. Той можа да разпознае края на изгнил вече ръкав.

— Не е русин — каза той.

Фелдфебелът Мюке сви пръстите си в ботушите. Не можеше да понася лейтенанта. Наистина, пред него той беше застанал безупречно изопнат — дисциплината стоеше над всички лични чувства, — но за да даде израз на пренебрежението си, той мърдаше незабелязано пръстите на краката си. „Глупак — помисли си той. — Бърборко!“

— Накарайте да го изровят — каза Рае.

— Слушам.

— Изпратете веднага няколко души там. Не е приятна тази гледка.

„Некадърник — продължаваше на ум Мюке, — дрипльо! Не било хубава гледка. Като че ли това е първият мъртвец, когото виждаме с очите си!“

— Немски войник е — каза Рае.

— Слушам, господин лейтенант. От четири дни насам намираме само руси.

— Нека да го изровят, тогава ще видим какъв е.

Рае се запъти към квартирата си. „Надута пуйка — мислеше си Мюке. — Има си печка, топла къща и железен кръст на шията. А аз нямам и първа степен. Като че ли не съм го заслужил повече, отколкото той всичките тенекии, които висят на гърдите му.“

— Зауер! — извика той. — Имерман! Елате веднага. Вземете лопати. Кой е още там? Гребер! Хиршланд! Бернинг! Щайнбренер, поемете командата! Ето там — виждате ли ръката? Изровете трупа и го погребете, ако е германец. Обзалагам се, че е русин.

Щайнбренер се приближи мързеливо.

— Да се обзаложим! На колко?

Гласът му беше писклив, момчешки и той напразно се мъчеше да говори по-мъжествено. Мюке се подвоуми за момент.

— На три рубли — каза той най-сетне — три окупационни рубли.

— Пет. Под пет не се обзалагам.

— Добре, пет. Но ще ги изплатим.

Щайнбренер се засмя. Зъбите му блестяха на бледото слънце. Той беше деветнадесетгодишен и имаше лице на готически ангел.

— Разбира се, ще ги изплатим! Иска ли питане, Мюке?

Мюке го ненавиждаше, но се страхуваше от него и затова беше внимателен. Щайнбренер идваше от СС и бе награден със златния медал на Хитлеровата младеж. Той влизаше сега в състава на ротата, но всички знаеха, че е доносник на гестапо.

— Добре де, добре!

Мюке извади от джоба си пирографирана табакера от черешово дърво.

— Ще запалиш ли?

— Разбира се.

— Щайнбренер, фюрерът не пуши — каза нехайно Имерман.

— Затваряй си устата!

— Затваряй си я ти!

— Изглежда, че се чувствуваш прекалено добре, а? Щайнбренер повдигна дългите си мигли и го погледна изкосо.

 — Като че ли си позабравил някои работи, а? Имерман се засмя.

— Не забравям лесно. Зная какво искаш да кажеш, Макс. Но не забравяй какво казах: фюрерът не пуши. Това беше всичко. Има и четирима свидетели. А че фюрерът не пуши, това знаят всички.

— Стига глупости! — каза Мюке.

— Започвайте да изравяте. Заповед на командира на ротата.

— Тогава, хайде!

Щайнбренер запали цигарата, която му бе дал Мюке.

— Откога се пуши по време на служба? — запита Имерман.

 — Това не е по служба — обясни Мюке ядосано. — Оставете тези глупости и изравяйте русина. Хиршланд, хайде и ти.

Хиршланд се приближи. Щайнбренер се захили.

— Хубава работа за тебе, Исак! Да разравяш труп. Екстра работа — за еврейска кръв. Това укрепва сърцето и мускулите. Ето, вземи тази лопата.

— Аз съм три четвърти ариец — забеляза Хиршланд. Щайнбренер духна в лицето му дим от цигарата си.

— Нима! За мен ти си четвърт евреин и ако са те допуснали да се биеш рамо до рамо с истинските немци, това се дължи на добрината на фюрера. Хайде! Разрови тази руска свиня! Тя дразни носа на командира.

— Това не е русин — каза Гребер. Той единствен бе прехвърлил няколко дъски и бе започнал да разравя снега около ръката и гърдите на трупа. Сега вече ясно се различаваше прогнилата униформа.

— Не е ли русин?

Щайнбренер пристъпи бързо и сигурно като танцьор по клатушкащите се дъски и приклекна до Гребер.

— Наистина! Това е немска униформа. Той се обърна.

— Мюке, не е русин! Спечелих! Мюке се приближи тромаво. Той погледна в дупката, в която бавно се стичаше вода от краищата.

— Не ми е ясно — каза той навъсен.

— От една седмица намираме само руси. Това трябва да е някой от декември, който е затънал по-дълбоко.

— Може да е и от октомври — каза Гребер. — По него време нашият полк мина оттук.

— Глупости. От тия не може да бъде.

— Защо да не може? Тук водихме бой през нощта. Русите отстъпваха и ние ги следвахме по петите.

— Вярно е — заяви Зауер.

— Глупости! Подвозът сигурно е прибрал и погребал всички убити. В това няма съмнение.

— Не е толкова сигурно. В края на октомври вече валеше силен сняг и ние напредвахме много бързо.

— Това го казваш вече за втори път — каза Щайнбренер и погледна Гребер.

— Ако искаш, мога да го кажа още веднъж. Тогава ние направихме контранападение и напреднахме повече от сто километра.

— А сега отстъпваме, а?

— Сега сме отново тук.

— Значи сме в отстъпление, да или не? Имерман бутна Гребер предупредително.

— Да не би да напредваме? — запита Гребер.

— Скъсяваме нашите линии — каза Имерман и погледна подигравателно Щайнбренер право в лицето. — Цяла година вече. Стратегическа необходимост, за да спечелим войната. Та това всеки знае.

— На ръката има пръстен — каза Хиршланд внезапно.

Той бе продължил да работи и бе освободил от снега другата ръка на мъртвеца. Мюке се наведе над дупката.

— Наистина — каза той — и при това златен. Сватбена халка.

Всички се загледаха. Имерман се приближи до Гребер и му пошушна:

— Внимавай, иначе тази свиня ще ти провали отпуската. Ще донесе, че недоволствуваш. Той само чака такова нещо.

— Прави се на важен. По-добре ти самият внимавай повече. Ти си му повече на мушката, отколкото аз.

— Мен ми е все едно. Така и така няма да получа отпуска.

— Отличителните знаци на нашия полк — каза Хиршланд, който бе продължил да рови с ръце.

— Значи напълно сигурно не е русин, какво ще кажеш? — обърна се Щайнбренер насмешливо към Мюке.

— Не, не е русин — отговори Мюке ядосано.

— Хайде, давай пет рубли! Жалко, че не се обзаложихме на десет.

— Нямам пари в себе си.

— Тогава къде имаш? В банката? Хайде по-скоро плащай!

Мюке погледна Щайнбренер ядосано. След това извади портфейла си и преброи пет рубли.

— Днес всичко върви наопаки! Дявол да го вземе! Щайнбренер прибра парите.

— Струва ми се, че е Райке — каза Гребер.

— Как?

— Изглежда, че това е лейтенант Райке от нашата рота. Ето пагоните му. А тук на десния му показалец липсва най-горният прешлен.

— Глупости, Райке беше ранен и пренесен назад. Такива бяха сведенията.

— Райке е.

— Разровете лицето.

Гребер и Хиршланд продължиха да разравят.

— Внимавайте — извика Мюке — да не му пробиете главата!

— За да се размирише ли? — забеляза Имерман.

— Дръж си устата! Това са останките на германски офицер, паднал за родината. Ясно ли ти е, мръсен комунист!

Лицето се появи из снега. То беше мокро и изглеждаше някак странно с пълните със сняг орбити. Като че ли някой скулптор бе започнал да моделира маска и я бе оставил сляпа. Един златен зъб блестеше между посинелите устни.

— Не мога да го позная — каза Мюке.

— Той трябва да е. Друг офицер по това време не сме загубили.

— Изчистете му очите!

За миг Гребер се подвоуми. След това внимателно изчисти снега с ръкавицата си.

— Той е — каза Гребер.

Мюке стана нервен. Той пое сам командата. Тъй като се касаеше за офицер, счете, че с работата трябва да се заеме по-висш чин.

— Вдигайте! Хиршланд и Зауер за краката, Щайнбренер и Бернинг — за ръцете. Гребер, внимавайте главата! Хайде, всички едновременно — едно, две, три!

Тялото помръдна.

— Още веднъж! Едно, две — вдигайте!

Трупът се помръдна отново. Когато въздухът проникна под него, чу се звук, приличен на глуха въздишка.

— Господин фелдфебел, кракът ще се откъсне — извика Хиршланд.

Месото на краката бе изгнило от влагата и бе започнало да се отделя от бедрата. Единият ботуш се измъкна наполовина.

— Веднага пускайте! — извика Мюке. Беше вече късно. Тялото се просна, обаче ботушът остана в ръцете на Хиршланд.

— Кракът вътре ли е? — запита Имерман.

— Оставете ботуша настрана и продължавайте да разравяте с лопата! — закрещя Мюке на Хиршланд. — Откъде да зная, че се е размекнал толкова! А вие, Имерман, стига сте говорили. Имайте уважение пред смъртта.

Имерман погледна Мюке с недоумение, но замълча. След няколко минути тялото бе напълно освободено от снега. В един от джобовете на мократа униформа намериха портфейл с книжа. Текстът се беше размазал, но беше още четлив. Гребер имаше право: беше лейтенант Райке, който през есента командуваше един взвод на ротата.

— Трябва веднага да съобщим — каза Мюке. — Стойте тук! Сега ще се върна.

Той се отправи към къщата, където живееше ротният командир — единствената горе-долу запазена сграда. Навярно преди революцията е принадлежала на попа. Рае седеше в голямата стая. Мюке погледна с ненавист широката руска печка, в която гореше огън. На скамейката, която заобикаляше печката, спеше овчарското куче на Рае. Мюке рапортува и капитанът излезе с него.

Рае наблюдава известно време трупа на Райке.

— Затворете му очите — каза той след това.

— Не може, господин лейтенант — отговори Гребер. — Клепачите са се размекнали и ще се откъснат. Рае погледна към полуразрушената черква.

— Занесете го сега за сега там. Имаме ли ковчег?

— Ковчезите останаха назад — отговори Мюке.

— Имахме няколко за особени случаи, но попаднаха в ръцете на русите. Надявам се, че ще имат случай да ги използуват.

Щайнбренер се засмя. Рае не се усмихна.

— Не можем ли да сковем един?

— Ще ни отнеме много време, господин лейтенант — каза Гребер. — Тялото е вече съвсем разложено. Освен това в селото едва ли ще се намери подходящ дървен материал.

Рае кимна с глава.

— Сложете го на едно платнище. Ще го погребем в него. Изкопайте гроб и сковете кръст.

Гребер, Зауер, Имерман и Бернинг понесоха тялото към черквата. Хиршланд ги последва нерешително с ботуша в ръка, в който бе останало парче от крака.

— Фелдфебел Мюке — каза Рае.

— Господин лейтенант!

— Днес ще ни препратят четирима пленени руски партизани. Утре сутрин трябва да бъдат разстреляни. Нашата рота получи заповед за това. Запитайте във вашия взвод за доброволци. Ако няма, в канцеларията ще се определи кой да участвува.

— Слушам, господин лейтенант.

— Един Господ знае защо именно ние трябва да свършим тази работа. Но при тая бъркотия.

— Аз съм доброволец — каза Щайнбренер.

— Добре.

Лицето на Рае остана неподвижно. С големи крачки той се върна по проправения в снега път — „Връща се при печката — помисли си Мюке. — Страхливец! Голяма работа, да се разстрелят няколко партизани! Като че ли те не са ликвидирали стотици наши другари.“

— Ако русите пристигнат навреме, ще могат да изкопаят и гроба на Райке — каза Щайнбренер. — Така ще отхвърлим тази работа от нас. Всичко наведнъж, нали, господин фелдфебел?

— Нямам нищо против!

На Мюке му горчеше в устата. „Даскалска душа — помисли си той. — Слаб, дълъг като върлина и с рогови очила. Лейтенант още от първата война. Нито веднъж не е бил повишен в тази война. Безстрашен — добре, та кой ли не е? Но в никакъв случай водач по природа.“

— Какво ви е мнението за Рае? — запита той Щайнбренер.

Щайнбренер го погледна озадачен.

— Той е наш ротен командир, нали?

— Разбира се, но иначе?

— Иначе? Какво иначе?

— Нищо — отвърна Мюке раздразнено.

— Достатъчно ли е дълбоко? — запита най-старият русин.

Той беше на около 70 години и имаше бяла, зацапана брада и силно сини очи. Говореше развалено немски.

— Затваряй си мордата, болшевик, и говори само когато те питат — отвърна му Щайнбренер. Той беше в добро настроение. Очите му не се откъсваха от жената, която беше докарана заедно с другите партизани. Тя беше млада и едра.

— По-дълбоко — каза Гребер. Заедно с Щайнбренер и Зауер и той охраняваше пленниците.

— За нас ли? — запита русинът. Щайнбренер подскочи бързо и леко към него и го удари жестоко с длан по лицето.

— Казах ти вече, дядка, да си държиш езика. Къде мислиш, че се намираш? На панаир ли?

Щайнбренер се засмя. На лицето му не бе изписано злорадство. То изразяваше само удоволствието, което изпитва дете, когато откъсне крилата на муха.

— Не, гробът не е за вас — каза Гребер.

Русинът не се беше помръднал. Той стоеше безмълвно и гледаше Щайнбренер. Щайнбренер също го гледаше. Лицето му се промени. Изразяваше напрегнато очакване. Той смяташе, че русинът ще му отвърне и чакаше първото движение.

Нищо не би му струвало да го застреля на място, пленникът и без това беше осъден на смърт и никой нямаше да попита дали е бил застрелян при самоотбрана, или не. Но за Щайнбренер не беше все едно. Гребер се питаше дали това за него бе един вид спорт — да предизвика русина до такава степен, че да се забрави за миг, или пък у него не бе останало още нещо от тази странна педантичност, която го караше винаги да търси оправдание пред себе си, дори и когато извършваше убийство. Имаше по малко и от двете неща. И от двете едновременно. Гребер неведнъж бе срещал подобни хора на фронта.

Русинът не се помръдна. От носа му струеше кръв и се стичаше по брадата. Гребер разсъждаваше как той самият би постъпил в подобно положение — дали би се хвърлил отгоре му и би рискувал да бъде убит само и само за да си отмъсти, или пък би понесъл всичко, за да спечели още няколко часа, още една нощ живот. Той не можа да си отговори.

Русинът се наведе бавно и повдигна мотиката. Щайнбренер отстъпи крачка назад. Бе готов да стреля, обаче русинът не се изправи отново. Той започна да копае на дъното на трапа. Щайнбренер се захили.

— Легни вътре! — каза той.

Русинът сложи настрана мотиката и легна в трапа. Лежеше, без да мръдне. Когато Щайнбренер прескочи гроба, няколко буци сняг паднаха върху него.

— Достатъчно ли е дълъг? — обърна се Щайнбренер към Гребер.

— Да! Райке не беше висок.

Русинът погледна нагоре. Сините му очи бяха широко отворени. Сякаш небето се отразяваше в тях. При дишането космите около устата му помръдваха. Щайнбренер го остави да лежи известно време на дъното на гроба. — Излизай! — извика той след това.

Русинът изпълзя горе. Парчета мокра пръст бяха залепнали по дрехите му.

— Така — каза Щайнбренер и погледна към жената. — Сега да идем да изкопаете и вашите собствени гробове. Не е необходимо да бъдат толкова дълбоки. Все едно е дали през лятото ще ви изядат лисиците.

Беше рано сутринта. Бледа червена ивица обагряше хоризонта. Снегът скърцаше, през нощта бе отново замръзнало. Прясно изкопаните гробове изглеждаха съвсем черни.

— Дявол да го вземе — измърмори Зауер. — С какво ли не ни товарят. Защо именно ние трябва да вършим това? Защо не СД1? Та те са специалисти по разстрелите. Защо ние? Вече трети път. Нали ние сме почтени войници?

Гребер държеше отпуснато карабината в ръката си. Стоманата беше много студена. Той сложи ръкавици.

— СД има какво да върши назад.

— Разбира се, как може да се излага на риск на предните линии. Не е ли бил Щайнбренер по-рано при тях?

— Мисля, че е бил началник на блок в концентрационен лагер или нещо подобно.

Приближиха се и другите. Единствен Щайнбренер беше свеж и напълно отспал. От студа кожата му беше станала розова като на малко дете.

— Слушайте — каза той, — женската ще оставите на мен.

— Защо на теб? — запита Зауер. — Нямаш време да я оплодиш. Трябваше по-рано да се опиташ.

— Опита се — каза Имерман. Щайнбренер се обърна ядосано.

— Откъде знаеш? Интернационалът ли ти го съобщи?

— А тя не му даде.

— Ама че много знаеш! Стига да бях поискал, щях да имам тая червена крава.

— Или обратното.

— Стига глупости! — Зауер откъсна със зъбите си парче тютюн за дъвчене. — Щом му се иска сам да я разстреля, нека! Нямам нищо против. За такова нещо няма да се карам.

— Аз също — заяви Гребер.

Другите мълчаха. Стана по-светло. Хиршланд погледна часовника си.

— Май си нетърпелив, Исак? — запита го Щайнбренер. — Би трябвало да си щастлив, че си удостоен с честта да разстрелваш. Това ще те откъсне от черните ти чифутски мисли.

Щайнбренер се изхрачи.

— Разстрел — голяма чест за тази банда. Изразходваме излишно боеприпаси. Бесилка за такива!

— Къде — запита Зауер и се огледа. — Виждаш ли наоколо някакво дърво или тепърва да правим бесилка, и от какво?

— Ето ги — каза Гребер.

Мюке се появи с четиримата руси. Те бяха заградени отпред и отзад с по двама войници. Най напред вървеше старият русин, следван от жената, а след нея крачеха още двама по-млади мъже. Без да чакат заповед, четиримата се наредиха пред гробовете. Жената погледна в трапа, преди да се обърне. Носеше червена вълнена пола.

Лейтенант Мюлер от първи взвод се показа от къщата на ротния командир. Той представляваше Рае при екзекуцията. Колкото и смешно да беше, формалностите все още често се спазваха. Всеки знаеше, че четиримата руси може би бяха партизани, а може би и не, но те бяха разпитани и съдени по всички правила, без обаче да съществува каквато и да е надежда да бъдат оправдани. Впрочем какво имаше за доказване? Уж било намерено оръжие у тях. Сега щяха да бъдат разстреляни при спазване на всички формалности и в присъствието на офицер. Като че ли това не им беше все едно.

Двадесет и една годишният лейтенант Мюлер бе причислен към ротата преди месец и половина. За миг той спря поглед върху осъдените и зачете присъдата.

— Оставете на мен женската — промърмори Щайнбренер.

Гребер погледна жената. Тя стоеше съвсем спокойно пред гроба. Беше едра и млада, и здрава, и създадена да ражда деца. Тя не разбираше това, което четеше Мюлер, но знаеше, че е смъртната й присъда. Знаеше, че само след няколко минути животът, който така силно биеше във вените й, ще секне завинаги и въпреки това, беше спокойна, като че ли не чувствуваше нищо друго освен студения утринен повей.

Гребер забеляза, че Мюке, давайки си важност, се наведе към Мюлер и му прошепна нещо. Мюлер го погледна.

— Не може ли това да стане после?

— Така е по-добре, господин лейтенант, по-удобно.

— Добре. Правете каквото знаете. Мюке излезе напред.

— Кажи му на онзи там да изуе ботушите си — каза той на стария русин, който разбираше немски, и посочи един от по-младите пленници.

Старият преведе каквото му бе заповядано. Той говореше тихо и напевно. Отначало бледият и слаб мъж не разбра за какво става дума.

— Хайде — изрева Мюке, — ботушите, изуй ботушите!

Старият повтори това, което бе казал по-рано. Младият разбра и побърза да изуе ботушите колкото се може по-бързо, подобно на човек, който е пропуснал да изпълни задължението си. Той се поклащаше докато стоеше на един крак и изуваше ботуша от другия. „Защо ли бърза толкова? — помисли си Гребер. — За да умре една минута по-рано ли?“ Младият мъж взе ботушите в ръце и ги донесе старателно при Мюке — те бяха хубави. Мюке изруга нещо и му посочи да ги сложи настрани. Човекът ги остави там и след това се върна в редицата. Краката му, завити в мръсни партенки, потънаха в снега. Подадоха се жълти пръсти и той смутено ги присви.

Мюке претърси другите. У жената намери един чифт кожени ръкавици и й заповяда да ги остави при ботушите. След това се спря за момент, разглеждайки червената пола. Тя беше здрава и от хубав плат. Щайнбренер се захили крадливо, но Мюке не й заповяда да я съблече. Или се страхуваше от Рае, който може би наблюдаваше екзекуцията от прозореца си, или пък не знаеше как да използува женската пола. Той се отдръпна.

Жената каза нещо много бързо на руски.

— Запитайте я какво още иска — каза лейтенант Мюлер. Той беше бледен. Това беше първата му екзекуция.

Мюке запита стария русин.

— Нищо не иска, само ви проклина.

— Какво? — извика Мюлер, който не разбра.

— Проклина ви — каза русинът по-високо. — Проклина вас и всички немци, които са на руска земя! Проклина вашите деца! Тя желае един ден нейните деца да разстрелят вашите деца така, както вие разстрелвате сега нас.

— Какво нахалство! — извика Мюке и втренчено загледа жената.

— Тя е майка на две деца — добави старият. — Аз имам трима синове.

— Стига, Мюке! — изкрещя Мюлер нервирано. — Ние не сме пастори.

Групата войници застана мирно. Гребер напълни пушката си. Той бе свалил отново ръкавиците. Студената стомана залепваше за палеца и показалеца. До него стоеше Хиршланд. Той беше бледен, но не помръдваше. Гребер реши да стреля в руснака, който се намираше най-отляво. Отначало, когато участвуваше в разстрели, той стреляше във въздуха, обаче скоро се отказа от тази тактика. Тя не носеше никакво облекчение на тези, които трябваше да бъдат разстреляни. И други разсъждаваха като него и се случваше почти всички да не стрелят в целта. Тогава всичко трябваше да бъде повторено отново и пленниците изживяваха на два пъти разстрела си. Наистина веднъж една жена, която първия път той умишлено не бе улучил, бе паднала на колене и му бе благодарила със сълзи на очи за едната или двете минути живот, които й бе дарил. Спомняше си с неудоволствие за тази жена. Оттогава подобно нещо не се бе случвало.

— За стрелба!

Гребер бе взел един от руснаците на мушката си — стария с брадата и сините очи. Мушката разделяше лицето му на две. Гребер я наведе. Последният път бе разбил долната челюст на един осъден. В гърдите беше по-сигурно. Той забеляза, че Хиршланд е насочил цевта си твърде високо и че има намерение да стреля над главите на пленниците.

— Мюке те наблюдава, свали по-ниско, стреляй встрани — промълви той. Хиршланд наведе цевта.

— Огън! — изкомандува Мюке.

Русинът като че ли подскочи и искаше да връхлети върху Гребер. След това цялото му тяло се нагъна, подобно на човек, който се оглежда в обезобразяващи панаирджийски огледала, присви се и падна назад, наполовина в гроба. Само краката му останаха да стърчат навън. Другите двама се бяха сгромолясали на място. Този, който беше без ботуши, бе вдигнал в последния момент ръцете си нагоре, за да се предпази. Разкъсана, едната му ръка висеше на ставите като парцал. Бяха забравили да вържат ръцете им и да сложат кърпи на очите им.

Жената бе паднала ничком. Не беше мъртва. Подпряна на една ръка, тя бе вдигнала лицето си и се взираше във войниците. Щайнбренер имаше самодоволен вид. Единствено той бе стрелял в нея. Беше я улучил в корема. А при това Щайнбренер беше отличен стрелец.

Чуха се още няколко звука от гроба, където беше паднал старият русин. След това стана тихо. Само жената бе още жива. Тя гледаше втренчено войниците и съскаше нещо. Старият бе мъртъв и нямаше кой да превежда. Облегната на ръцете си, тя приличаше на голяма цветна жаба, която няма сили да се помръдне, и продължаваше да съска, без да отклонява нито за момент погледа си. Тя не забеляза Мюке, който се приближи ядосан към нея. Едва в последния момент съзря насочения револвер. Дръпна главата си и после заби зъби в ръката му. Мюке изпсува и с лявата си ръка я удари по долната челюст. Щом зъбите й се отпуснаха, той я застреля в тила.

— Съвсем лоша стрелба — измърмори Мюлер. — Не може ли по-добре да се мерите?

— Това е работа на Хиршланд, господин лейтенант — обади се Щайнбренер.

— Не беше Хиршланд — каза Гребер.

— Тихо! — извика Мюке. — Обаждайте се, когато ви питат.

Той погледна Мюлер. Офицерът беше съвсем бледен и стоеше неподвижен. Мюке се наведе над другите руси. Сложи револвера зад ухото на един от по-младите и стреля. Главата му подскочи и не се мръдна повече. Мюке прибра револвера и заразглежда ръката си. После извади носната си кърпа и я превърза.

— Вървете да ви сложат йод — каза Мюлер. — Къде е санитарното помещение?

— Третата къща вдясно, господин лейтенант.

— Идете веднага.

Мюке се отправи натам. Мюлер погледна още веднъж разстреляните. Жената лежеше по лице върху мократа земя.

— Вкарайте я в гроба и я заровете.

Той внезапно се беше ядосал, без да знае защо.

2

През нощта боботенето на хоризонта се поднови с голяма сила. Небето беше червено и припламването на изстрелите се виждаше по-ясно. Преди десетина дни полкът беше изтеглен от фронта на почивка. Но русите се приближаваха. Всеки ден фронтът се изместваше. Нямаше вече очертана линия. Русите нападаха. От месеци насам те нападаха. От месеци насам и полкът отстъпваше.

Гребер се събуди. Той се заслуша в канонадата и се опита отново да заспи. Не му се удаде. След малко обу ботушите си и излезе навън.

Нощта беше ясна, но не студена. Експлозиите идваха отдясно, зад гората. Лампиони висяха като прозрачни медузи във въздуха. Някъде по-назад прожектори търсеха самолети.

Той се спря и погледна нагоре. Небето беше безлунно, но обсипано със звезди. Не тях обаче гледаше Гребер, той виждаше само, че нощта е благоприятна за бомбардировки.

— Хубаво време за отпускари — каза някой до него. Беше Имерман. Той беше на пост. Наистина полкът бе в почивка, но навсякъде се промъкваха партизани и това налагаше нощем да се поставят постове.

— Подранил си — каза Имерман. — Има още половин час до смяната. Изчезвай оттук и върви да спиш. Не бой се, ще те събудя. На твоята възраст човек може винаги да спи. На колко си години? Двайсет и три?

— Да.

— Виждаш ли?

— Не съм уморен.

— Отпускарска треска, а? — Имерман погледна изпитателно Гребер. — Какъв късмет! Отпуска!

— Не са ми я дали още. В последния момент може да забранят отпуските. Това ми се случва вече три пъти.

— Прав си. Откога чакаш?

— От шест месеца. Винаги имаше пречки. Последния път една повърхностна рана, която не бе достатъчна, за да ме изпратят в родината.

— Лош късмет, но поне си наред. А аз никога. Нали съм бивш социалдемократ. Политически неблагонадежден. Дават ми само право геройски да загина, нищо друго. Пушечно месо и тор за хилядолетната империя.

Гребер се озърна.

Имерман се засмя.

— Окото на Германия, а? Не бой се. Всички хъркат. Щайнбренер също.

— Не, не съм помислил такова нещо — отвърна Гребер ядосано. Той бе помислил именно това.

— Толкова по-зле. — Имерман се засмя отново. — Това ни е влязло така под кожата, че не го забелязваме вече. Страшно е, че именно клеветниците виреят най-добре в нашето героично време, като гъби след дъжд! Би трябвало човек да се замисли върху това, а?

Гребер се подвоуми за момент.

— Щом като всичко това ти е така добре известно, би трябвало да се пазиш повече от Щайнбренер — каза той накрая.

— Взели го дяволите Щайнбренер. На мен той може да навреди по-малко отколкото на вас. Именно защото съм непредпазлив. За такива като мен това е признак на честност. Прекаленото умилкване около големците ще ме направи подозрителен. Това е старо правило за бивши социалдемократи, ако искат да не бъдат заподозрени. Не е ли така?

Гребер духна в ръцете си.

— Студено — каза той.

Не желаеше да завързва политически разговор. По-добре беше да стои настрана. Той искаше да получи отпуск и нищо друго, а не трябваше да рискува. Имерман беше прав. Недоверието тържествуваше в Третия райх. Никъде човек не се чувствуваше сигурен. А когато не се чувствуваш сигурен, по-добре е да си държиш устата.

— Кога за последен път си беше у дома? — запита Имерман.

— Преди около две години.

— Много отдавна. Сега ще има от какво да се учудваш.

Гребер не отговори нищо.

— Има да се чудиш — повтори Имерман. — Колко всичко там се е променило.

— Какво може толкова да се е променило?

— Много, ще видиш.

За момент Гребер почувствува силен страх, сякаш нещо го прободе в корема. Той познаваше това чувство, то се появяваше от време на време, понякога и без особена причина. Но това не бе чудно в един свят, в който отдавна нямаше нищо сигурно.

— Отде знаеш? — каза той. — Нали отдавна не си бил в отпуск?

— Не съм бил, но зная. В дисциплинарните роти се научават повече работи отколкото тук.

Гребер стана. Защо ли бе излязъл? Нямаше желание да разговаря. Искаше да бъде сам. Да може веднъж да замине! Това му бе станало като идея фикс. Искаше да е сам, сам за няколко седмици, да бъде сам и да може да размисли, нищо друго. А имаше толкова много неща, върху които трябваше да размисля. Но не тук, а там, в родината, сам, далеч от войната.

— Време е за смяна — каза той. — Ще ида да взема нещата си и да събудя Зауер.

Канонадата и припламванията на снарядите раздираха хоризонта. Гребер вторачи поглед натам. Русите… През есента на 1941 година фюрерът заяви, че те са окончателно бити, а така и изглеждаше. През есента на 1942 год. той повтори победоносния си вик и всичко изглеждаше в негова полза. Но тогава започна необяснимият период при Москва и Сталинград. Изведнъж тръгна назад. Като че ли всичко бе омагьосано. Изведнъж русите имаха отново артилерия. Канонадата на хоризонта заглуши всички речи на фюрера и не престана — и оттогава подгони в безредие немските дивизии по обратния път. Не можеше да се разбере какво става, обаче внезапно се появиха слухове, че цели армейски корпуси били заградени и се предали. И скоро всеки схвана, че победите се бяха превърнали в бягство. В бягство — както в Африка, в момента, когато Кайро беше съвсем близко.

Гребер пое по неотъпкания път около селото. В безлунната нощ очертанията се губеха под бледата светлина на звездите. Тя се отразяваше бегло и измамно върху снега и правеше нещата неясни. Къщите изглеждаха по-далеч и гората по-близко, отколкото беше в действителност. Всичко наоколо бе чуждо и криеше опасности.

Лятото на 1940 г. във Франция. Разходката до Париж. Ревът на щуките над обезумялата страна. Шосетата, задръстени с бегълци и една разпадаща се армия. Хубавият юни, полетата, горите, преминаването през незасегнати местности и след това градът на сребърните светлини, улиците, заведенията, градът, чиито порти се отвориха без нито един изстрел. Бе ли размишлявал тогава? Бе ли неспокоен? Не. Всичко му изглеждаше в реда на нещата. Германия, нападната от кръвожадни врагове, се бе защищавала. Това беше всичко. Но че противникът бе толкова неподготвен, че едва оказа съпротива — в това той не виждаше никакво противоречие.

И по-късно, в Африка. Голямото настъпление в пустинните нощи, изпълнени със звезди и шума на танковете. Бе ли тогава размишлявал? Не — дори и по време на отстъплението. Касаеше се за Африка, една чужда страна, отделена със Средиземното море, след това идваше Франция и чак след това Германия. Какво имаше толкова да му мисли. Дори и да загубят Африка. Та не можеше винаги да се побеждава.

Но дойде редът на Русия. На Русия и едновременно с нея — на поражението и на бягството. Сега нямаше море помежду: отстъплението водеше право в Германия. Сега не бяха разбити само няколко корпуса, както в Африка, а цялата немска войска отстъпваше. Тогава именно той започна да си дава сметка. Той и много други. Но сега това беше твърде лесно. Докато следваха победи след победи, всичко беше в ред, а каквото не беше в ред, бе оправдавано с „великата“ цел. Каква беше тази цел? Нямаше ли тя винаги две страни? И не беше ли постоянно едната от тях мрачна и нечовечна? Защо по-рано не бе разбрал това? Но действително ли не бе разбрал? Не беше ли го обземало твърде често съмнение и отвращение, и не беше ли той постоянно прогонвал тези чувства?

Гребер чу кашлянето на Зауер и заобиколи няколко разрушени колиби, за да го посрещне. Зауер показа с ръка към север. Грамаден, разгарящ се огън пламтеше над хоризонта. Чуваха се експлозии и се виждаха огнени езици.

— Русите ли са? — запита Гребер. Зауер поклати глава.

— Не, това са нашите пионерни части. Хвърлят във въздуха инсталации и укрепления.

— Значи продължаваме да отстъпваме? Те замлъкнаха и се ослушаха.

— Отдавна не съм виждал здрава къща — каза след малко Зауер.

Гребер показа с ръка жилището на Рае.

— Ето, тази там е сравнително запазена.

— Това ли наричаш запазена? Надупчена от картечница, с полуизгорял покрив и срутен обор. Зауер въздъхна дълбоко.

— Има цяла вечност откак не съм виждал непокътната улица.

— И аз.

— Ти скоро ще видиш. У дома.

— Да, слава Богу.

Зауер погледна отново към огнените пламъци.

— Като гледа човек всичко онова, което сме разрушили в Русия, обзема го понякога страх. Представяш ли си как ще постъпят те с нас, когато стигнат нашите граници. Мислил ли си за това?

— Не.

— Аз съм мислил. Имам стопанство в Източна Прусия. Спомням си още как в 1914 година трябваше да бягаме, когато русите дойдоха. Тогава бях на десет години.

— Далеч е още границата.

— Зависи. Тази работа става много бързо. Спомняш ли си колко бързо ние напредвахме в началото?

— Не. Тогава аз бях в Африка.

Зауер погледна отново на север. В същия момент се издигна огнена стена и последваха серия тежки експлозии.

— Виждаш ли какво вършим? Представи си, че русите направят същото у нас. Какво ще остане?

— Не повече отколкото тук.

— Именно това искам да кажа и аз! Разбираш ме, нали? Когато на човек му влезе такова нещо в главата, не може да се освободи от него.

— Те не са още на границата. Нали слуша онзи ден политическия доклад, на който трябваше да присъствуваме. Според него ние съкращаваме само линиите си, за да може да се създаде по-благоприятна изходна позиция за нашите нови, тайни оръжия.

— Остави тези глупости! Кой ли ги вярва още? А защо тогава трябваше да отстъпваме? Слушай, ще ти кажа нещо. Дойдат ли на нашата граница, трябва да сключим мир. Нищо друго не ни остава.

— Защо?

— Ама че въпрос? За да не направят същото с нас, каквото правим ние с тях. Не ти ли е ясно?

— Добре. Ами какво ще стане, ако те не искат да сключат мир?

— Кой?

— Русите.

Зауер се взря в Гребер.

— Те ще трябва да направят това! Ние им предлагаме и те трябва да приемат. Мирът е мир! С това войната свършва и ние сме спасени.

— Те ще се съгласят, само ако ние безусловно капитулираме. Тогава ще заемат цяла Германия и край на твоето стопанство. За това май и не мислиш? За момент Зауер се обърка.

— Разбира се, че мисля — отвърна той след малко. — Но въпреки това не е все едно. Ако сключим мир, те няма да могат повече да разрушават.

Той намигна с око и каза с тон на стар селски хитрец:

— Така при нас всичко ще остане непокътнато. Разрушения ще има само при другите. А така или иначе, все някога ще трябва да си вървят.

Гребер не отговори нищо. „Защо пък съм се разприказвал? — помисли си той. — Нали нямаше да разговарям? От говорене полза няма. Какви ли не работи се бяха изприказвали през тези години? Хората загубиха всякаква вяра. Да говориш е безполезно и опасно. А що се отнася до това, което безшумно и бавно се приближаваше, то беше твърде голямо, неясно и мрачно, за да се говори за него. Говореха за службата, за яденето и за студа. Но не за другото. Не за него и не за убитите.“

Гребер се върна по пътя, който прекосяваше селото. Върху топящия се сняг бяха нахвърляни дъски и летви, за да може да се минава. Летвите се размърдаха, когато стъпи върху тях. Можеше лесно да се подхлъзне, под тях нямаше устойчива почва.

Той заобиколи черквата. Тя беше малка и полуразрушена, в нея лежеше лейтенант Райке. Вратата бе отворена. Снощи бяха намерени още двама убити войници и Рае бе наредил на другия ден и тримата да бъдат погребани с военни почести. Единият от войниците — ефрейтор, не можаха да разпознаят. Хищници бяха изяли лицето му, липсваше и знакът на разпознаване.

Гребер влезе в черквата. Миришеше на сяра, мухъл и разлагащи се трупове. Той освети ъглите с електрическо фенерче. В един от тях стояха две счупени статуи на светци и няколко скъсани брашнени чувала, нахвърляни в безпорядък. От това можеше да се съди, че русите са използували помещението за склад на зърнени храни. Върху наветия при входа сняг бе захвърлено ръждясало колело без вериги и гуми. По средата, върху платнища, бяха поставени труповете. Те лежаха самотни и отблъскващи, безразлични към всичко.

Гребер затвори вратата и продължи по пътя около селото. Мъгливи сенки витаеха над разрушенията; дори бледата светлина изглеждаше предателска. Той изкачи височината, на която бяха изкопани гробовете. Гробът на Райке бе разширен, за да могат да бъдат погребани в него и двамата войници.

Той чу бавното шумолене на водата, която се стичаше в рова. Купчината разкопана пръст лъщеше с матови отблясъци. На нея бе подпрян кръст с имената на тримата. Ако някой се интересуваше, можеше в продължение на няколко дни да узнае кой бе погребан тук. Но не по-дълго. Скоро селото щеше да стане отново боен участък.

Застанал на височината, Гребер обхвана с поглед местността, разстлана пред него. Тя беше гола, печална и измамлива: светлината лъжеше — уголемяваше и отдалечаваше, сякаш нищо не му бе познато. Всичко беше чуждо и изпълнено със студената самота на неизвестното. Нямаше нищо, което да послужи за опора, нищо, което да излъчва топлота. Всичко беше безкрайно, както самата страна. Без граници и чуждо. Чуждо отвън и отвътре. Гребер потрепера. Пред тази враждебна пустиня, от която и той бе съставна част, както скованите от студа камъни и овъглените колиби, той се почувствува чужд на самия себе си.

От нахвърляната купчина се отрони буца пръст и падна глухо в трапа. Дали в тази замръзнала земя червеите са успели да преживеят? Може би, ако са пропълзели достатъчно дълбоко. Но могат ли те да живеят на няколко метра дълбочина? И с какво се хранят, за да живеят? От утре, ако са изчакали, щяха да имат достатъчно храна за известно време.

„В последните години трябва да са имали предостатъчно за ядене — помисли си той. — Навсякъде, където бяхме — колкото им се иска. За червеите на Европа, Азия и Африка ние представляваме златен век. Предоставихме им армии от трупове. В сказанията на поколенията червеи ние ще бъдем добрите богове на изобилието.“

Той се отдръпна. Мъртъвци — много мъртъвци имаше в тази земя. Най-напред убитите на противника, най-вече — на противника, но след това смъртта все по-властно настъпваше и в собствените редове. Полковете трябваше постоянно да бъдат попълвани, другарите му от началото на войната бяха изчезнали един след друг, за да остане само шепа от тях. От приятелите, които бе имал, оставаше само един — Фрезенбург, командир на IV рота. Другите бяха или убити, или преместени, или пренесени в болница, или имаха щастието да бъдат изпратени като негодни в Германия. По-рано всичко това изглеждаше другояче. И се наричаше другояче.

Той чу стъпките на Зауер, който се изкачваше по височината.

— Имаше ли нещо особено? — запита той.

— Нищо. За момент ми се стори, че чух нещо. Бяха плъховете в обора, където са русите.

Зауер погледна към хълма, където бяха погребани партизаните.

— Тези поне имат свой гроб.

— Да. Сами си го изкопаха.

Зауер се изплю.

— Всъщност човек може да разбере тия нещастници. Земята, която разрушаваме, е тяхна земя.

Гребер го погледна. Наистина през нощта човек мисли не така, както през деня, но Зауер беше стар войник и не бе прекалено чувствителен.

— Как ти дойде това на ума? — запита той. — Навярно защото отстъпваме?

— Разбира се. Представи си, че и те постъпят така с нас? — За миг Гребер замълча. „Не съм по-добър от него — помисли си той. — Докато можех и аз отблъсквах тези мисли по възможност по-далеч от себе си.“

— Странно! Как започваш да разбираш другите, когато сам затънеш до гуша в калта — каза той след това. — Когато се чувствуваш добре, не ти идват такива мисли в главата, нали?

— Не, напълно естествено.

— Да, но това не ни прави особена чест.

— Чест? Кой се сеща за честта, когато става въпрос за собствената ти кожа.

Зауер наблюдаваше Гребер със смесено чувство на учудване и яд.

— Какво ли не ви иде на ума, на вас, по-образованите! Не ние двамата с теб започнахме войната и не ние носим отговорност. Изпълняваме само нашия дълг. А заповедта си е заповед. Не е ли така?

— Да — отвърна Гребер уморено.

3

Салютният гърмеж заглъхна бързо в сивата пелена на огромното небе. Свраките, накацали по стърчащите наоколо стени, не се вдигнаха във въздуха. Отговориха само с крясъци, като че ли по-силни от самия гърмеж. Бяха привикнали на по-друг шум.

Трите платнища бяха наполовина потънали в снежната вода. Едното бе бзаметнато върху войника без лице. Райке лежеше в средата. Бяха поставили на място разкапания ботуш с остатъка от крака му, но при пренасянето от черквата до тук той се бе изместил и сега висеше настрани. И никой не се бе погрижил да го постави отново на мястото му. На пръв поглед изглеждаше като че ли Райке сам иска да се зарови по-дълбоко в земята.

Нахвърляха влажните буци пръст. Гробовете бяха затрупани, но навън остана още пръст. Мюке погледна Мюлер.

— Да набием ли пръстта?

— Какво?

— Да набием ли пръстта, господин лейтенант, за да можем да нахвърлим и останалата и да сложим няколко камъка отгоре. Заради лисиците и вълците.

— Не могат да го разровят. Гробът е достатъчно дълбок. А освен това…

Мюлер си помисли, че лисиците и вълците имат достатъчно какво да ядат на открито, за да прибягват до гробове.

— Глупости — каза той. — Как ти дойде на ума?

— Защото се е случвало.

Мюке погледна безизразно Мюлер. „Ето още един наивен глупак — помисли си той. — Винаги стават офицери тия, които не заслужават. А тия, които заслужават, падат убити. Като Райке.“

Мюлер поклати отрицателно глава.

— От останалата пръст направете могила — заяви той — Така е редно. А кръста сложете до главите.

— Слушам, господин лейтенант.

Мюлер строи ротата и даде заповед за тръгване. Командите му бяха по-високи, отколкото беше необходимо. Той винаги изпитваше чувството, че старите войници не го уважават. Така и беше.

Зауер, Имерман и Гребер нахвърляха остатъка от пръстта във вид на могила.

— Кръстът няма да се задържи задълго — каза Зауер. — Земята е твърде рохкава.

— Сигурно не.

— И три дни няма да издържи.

— Да не би да си роднина на Райке? — запита Имерман.

— Дръж си устата, Райке беше добър момък. Какво ли разбираш ти? Нали си бил в дисциплинарна рота. Имерман се засмя.

— Дисциплинарна рота! Друго не можеш да измислиш с мръсния си задник! — След това продължи ядосано. — В дисциплинарната рота имаше много по-добри от теб!

— Ще сложим ли най-сетне кръста? — запита Гребер.

Имерман се обърна.

— Аха. Нашият отпускар започна да бърза!

— А ти нямаше ли да бързаш? — запита Зауер.

— Аз няма да получа никога отпуска. Това ти е известно, мръсен бърборко.

— Разбира се. Защото няма да се върнеш.

— Може би ще се върна.

Зауер се изплю.

Имерман се засмя презрително.

— Може би дори щях да се върна като доброволец.

— Да, може би. Човек не знае какво може да очаква от теб. Езикът ти е много дълъг. Никой не може да каже какво ти се върти в главата.

Зауер вдигна кръста. Долният край на едната летва беше заострен. Той го набучи в пръстта и удари отгоре му с широкото на лопатата си. Кръстът потъна дълбоко.

— Ето, виждаш ли — каза той на Гребер. — Няма да се задържи и три дни.

— Три дни са предостатъчни — отвърна Имерман. — Ще ти дам един съвет, Зауер. След три дни снегът ще се стопи дотолкова, че ще можеш да идеш на гробищата. Вземи от там един каменен кръст и го сложи тук. Тогава твоята верноподаническа душа ще намери покой.

— Да взема руски кръст?

— Защо не. Господ е международен. Освен ако междувременно не е станал натурализиран германец.

Зауер му обърна гръб.

— Ех, че си голям шегаджия! Истински международен шегаджия!

— По-рано не бях такъв. Промених се, Зауер. По-рано бях друг. А това за кръста е твоя идея. Сам го предложи вчера.

— Да, вчера. Вчера ние мислихме, че се касае за русин. Обръщаш всичко наопаки. Гребер взе лопатата си.

— Отивам си. Нали привършихме тук? — каза той.

— Да, отпускарю — отвърна Имерман. — Можеш да оставиш компрометираните си другари.

Гребер не отговори. Изказвания от този род бяха присъщи на Имерман. Той се спусна по хълма.

Войниците живееха в една изба, която се осветяваше през дупка в тавана. Точно под нея четирима души, насядали на сандъци, играеха карти. Други спяха по ъглите. Зауер пишеше писмо. Избата беше голяма; сигурно е била собственост на някой големец — почти не пропускаше вода.

Влезе Щайнбренер.

— Чухте ли последните новини?

— Радиото е развалено.

— Що за свинщина, това е недопустимо!

— Защо не го поправиш, бебо? — каза Имерман. — От четиринадесет дни насам човекът, който го поддържаше в ред, е без глава.

— Какво му е развалено?

— Нямаме батерии.

— Батерии ли?

— Нямаме — каза Имерман, хилейки се на Щайнбренер — но може би ще тръгне, ако бутнеш жиците в носа си, теб главата ти е винаги пълна с електричество. Опитай.

Щайнбренер оправи косата си.

— Има хора, които не си затварят устата, докато сериозно не се опарят.

— Не говори толкова тайнствено, Макс — отвърна Имерман. — Клеветил си ме няколко пъти. Всички го знаят. С тебе шега не бива. Това ми харесва. За нещастие обаче аз съм отличен механик и стрелям добре с картечница. В момента такива като мен тук са по-нужни отколкото такива като теб. Без късмет си. Колко си годишен всъщност?

— Затваряй си мутрата!

— Горе-долу двадесет, нали? Или едва деветнадесет. Но в замяна си направил отлична кариера. Пет-шест години си гонил евреи и родоотстъпници. Моите уважения! А аз, като бях на двадесет, гоних само момичета.

— Вижда се.

— Да — отвърна Имерман, — вижда се. На входа се появи Мюке.

— Какво има пак?

Никой не отвърна. Мюке нямаше авторитет пред никого.

— Какво има, питам.

— Нищо, господин фелдфебел — каза Бернинг, който беше най-близко до него. — Ние само разговаряхме. Мюке погледна Щайнбренер.

— Случило ли се е нещо?

— Преди десет минути съобщиха последните новини.

Щайнбренер стана и се огледа. Никой не проявяваше любопитство. Само Гребер слушаше. Картоиграчите продължиха невъзмутимо да играят. Зауер не вдигаше глава от писмото си. Тези, които спяха, продължаваха да хъркат.

— Внимание! — извика Мюке. — Нямате ли уши? Последните новини! Слушайте! Служебно сте задължени да изслушате новините.

— Слушам! — отвърна Имерман.

Мюке го погледна с недоверие. Лицето на Имерман издаваше само привидно внимание. Картоиграчите оставиха картите си върху дъските, без да ги събират на тесте. По този начин те спестяваха време, за да могат веднага да продължат играта. Зауер полуизвърна глава.

Щайнбренер застана мирно.

— Важни новини! Бяха съобщени в часа за нацията. В Америка са избухнали големи стачки, цялата стоманена индустрия е парализирана, повечето оръжейни заводи не работят, саботажи в самолетната индустрия, навсякъде демонстрации за незабавен мир, правителството е разклатено, очаква се преврат.

Той се спря за момент. Никой не продума. Легналите да спят се бяха събудили и се чешеха. През дупката на тавана капеше снежна вода в една тенекиена кутия, поставена на пода. Мюке дишаше възбудено.

— Нашите подводници блокират американските брегове. Вчера са потопени два кораба, пренасящи войски, и три товарни кораба с военни припаси: това прави само за последната седмица тридесет и четири хиляди тона. Англия гладува в разрушенията си. Навсякъде морските съобщения са прекъснати от нашите подводници. Нови тайни оръжия са произведени. Между тях има и направлявани от разстояние бомбардировачи, които могат да летят до Америка и да се върнат, без да кацат. Атлантическият бряг е превърнат в огромна крепост. Ако противникът се опита да дебаркира, то ние ще го прогоним в океана така, както направихме през 1940 година. Хайл Хитлер!

— Хайл Хитлер! — отвърнаха с безразличие няколко гласа.

Картоиграчите взеха отново картите си. Буца сняг падна с плясък в тенекиената кутия.

— Поне да имахме свестен подслон — измърмори Шнайдер, набит момък с червеникава брадичка.

— Щайнбренер — запита Имерман, — носиш ли ни новини и от руския фронт?

— Защо?

— Защото ние сме в Русия. Някои от нас се интересуват. Нашият другар Гребер например, отпускарят.

Щайнбренер се подвоуми. Той не вярваше в искреността на Имерман, но партийното му чувство победи.

— Скъсяването на фронта е почти завършено — заяви той. — Огромните загуби са изтощили русите. Подготвени са нови изходни позиции за контра нападение. Придвижването на нашите резерви е завършено. Нашата контраофанзива с новите оръжия ще бъде неудържима.

Той приповдигна наполовина ръката си за хитлеристки поздрав, но я отпусна, без да извика „хайл Хитлер“. Ставаше все по-трудно да се вика „хайл Хитлер“ в Русия. Всички знаеха премного за действителното положение. Изведнъж Щайнбренер заприлича на прилежен ученик, който вижда, че пропада на изпит.

— Това, разбира се, далеч не е всичко. Най-важните новини са строго поверителни. Те не могат да бъдат съобщени и в часа за нацията. Но едно е абсолютно сигурно: ще унищожим врага още през тази година. Той се обърна малко неловко и се отправи към друга квартира. Мюке го последва.

— Какъв блюдолизец! — каза един от легналите, обърна се на другата страна и продължи да хърка. Картоиграчите продължиха да играят.

— Ще ги унищожим — каза Шнайдер. — Ние ги унищожаваме всяка година по два пъти. Той погледна картите си.

— Обявявам двадесет.

— Русите са родени предатели — заяви Имерман. — По време на Финландската война те се показаха много по-слаби, отколкото бяха. Това беше долен болшевишки трик.

Зауер вдигна глава.

— Няма ли да ни оставиш най-сетне на мира. На теб всичко ти е известно. Изглежда, че добре познаваш комунистите.

— Разбира се. Та преди няколко години те бяха още наши съюзници. А това за Финландия е казано лично от нашия райхсмаршал Гьоринг. Не си ли съгласен с него?

— Слушайте момчета, оставете най-после тия караници — каза някой от легналите край стената. — Какво ви е прихванало днес?

Настана тишина. Чуваше се само плющенето на картите и шумът на водните капки. Гребер седна на мястото си. Той знаеше какво ги е прихванало. Така беше винаги след разстрели и погребения.

Късно следобед пристигнаха нови ешелони с ранени. Една част от тях бяха веднага препратени. С окървавените си бинтове те идеха от белосивата степ и се отправяха назад към бледия хоризонт, където умираше денят. Една мисъл се натрапваше: те никога няма да намерят болници и ще изчезнат някъде в безкрая. Повечето от тях мълчаха. Всички бяха гладни.

За тези, които не можеха повече да вървят и за които нямаше санитарни коли, бе устроена временна болница в черквата. Пробитият таван бе запушен и един току-що пристигнал и уморен до смърт лекар започна да оперира, подпомогнат от двама санитари. Докато беше още светло, вратата стоеше отворена. Носилки непрекъснато сновяха насам-натам. Под цялата тая светлина операционната маса приличаше на лъчезарна шатра в златистата мрачина на църквата. В ъгъла стояха останките на двете статуи. Света Мария простираше ръце без китки. Христос беше без крака, сякаш бе разпънат ампутиран на кръста. Ранените викаха рядко. Лекарят имаше още упоителни средства. Вода се вареше в казани и никелирани съдове. Постепенно отрязаните човешки крайници напълниха цинковата вана, донесена от къщата на ротния командир. Отнякъде се появи куче. То стоеше близо до вратата и макар да го гонеха, се връщаше отново.

— Откъде ли се е взело? — запита Гребер. Заедно с Фрезенбург той стоеше близо до къщата, в която по-рано бе живял попът.

Фрезенбург разглеждаше рунтавото животно, което бе опънало шия и трепереше.

— Трябва да е дошло от горите.

— Какво ли ще намери за ядене там?

— А, достатъчно. И не само в горите. Навсякъде.

Те се приближиха. Кучето обърна глава към тях, готово да избяга. Двамата се спряха.

Кучето беше високо и слабо, със сиво-червеникава козина и продълговата заострена глава.

— Не е овчарско куче — каза Фрезенбург. — От добра порода е.

Той цъкна тихо с език. Животното наостри уши. Фрезенбург цъкна отново и му каза нещо.

— Мислиш ли, че чака тук за плячка? — запита Гребер.

Фрезенбург поклати глава.

— Навън има храна колкото искаш. Не е това, което го привлича тук. Тук то вижда светлина и нещо като дом. Мисля, че търси компания.

Изнесоха една носилка. На нея лежеше някакъв войник, умрял по време на операцията. Кучето отскочи няколко метра назад — без никакви усилия, сякаш отхвърлено от еластична пружина. След това се спря отново и погледна Фрезенбург. Той продължи да му говори и направи крачка към него. Кучето отскочи боязливо назад и едва забележимо помръдна няколко пъти с опашка.

— Страх го е — каза Гребер.

— Да, разбира се, но е куче от добра порода.

— И човекоядец. Фрезенбург се обърна.

— Всички сме такива.

— Защо?

— Такива сме. И ние, подобно на това куче, мислим, че все още сме добри. И търсим, подобно на него, малко топлота, светлина и приятелство.

Фрезенбург се усмихна само с едната половина на лицето си — широк белег правеше другата половина почти неподвижна. Тя изглеждаше бездушна и Гребер изпитваше винаги особено чувство, когато гледаше тази замираща по средата на лицето му усмивка, сякаш спряна от бариера. Като че ли това не беше случайно.

— Ние не се различаваме от останалите хора. Но сме на война, това е всичко.

Фрезенбург поклати глава и изтупа с бастуна си полепналия по гетите му сняг.

— Не, Ернст. Ние объркахме мащабите. Живяхме десет години изолирани — затворени в една страшна, ужасна, безчовечна и същевременно смешна горделивост. Обявиха ни за народ от господари, на които другите трябва да служат като роби.

Той се засмя горчиво.

— Народ от господари — да се подчиняваш на всеки тъпак, на всеки шарлатан, на всяка заповед — нима това се нарича народ от господари? Ето отговорът — всичко, което виждаш наоколо. Разбира се, както винаги невинните пострадват много повече от виновните.

Гребер го гледаше втренчено. Фрезенбург беше единственият човек тук на фронта, в когото действително имаше доверие. Двамата бяха от един и същи град и се познаваха отдавна.

— След като знаеш всичко това — каза той накрая, — защо тогава си тук?

— Защо съм тук? Вместо в концентрационен лагер? Или разстрелян заради дезертьорство?

— Не искам да кажа това. Но не беше ли през 1939 година вече стар, за да те мобилизират? Защо стана доброволец?

— Тогава бях стар. Но междувременно положението се измени. Сега вземат и по-стари набори от мен. Обаче това не е важното. Няма извинение. Въпросът не се разрешава и с това човек да е тук. Навремето си втълпявахме в главата, че не трябва в решителния час да изоставим родината и не се питахме кой е виновен и кой започна войната. Да, това беше подлост, подобна на тази, когато избирахме Хитлер, за да предотвратим уж по-лошото. Пред самите нас ние винаги намираме оправдание. Оправдания и подлости от начало до край.

Той удари силно с бастуна си по снега. Кучето отскочи безшумно и избяга зад черквата.

— Предизвикахме Бога, Ернст, разбираш ли?

— Не — отвърна Гребер. Той не искаше да разбере. За момент Фрезенбург замълча.

— Ти не можеш да разбереш — каза той след това по-спокойно. — Твърде си млад. Познаваш само колективната истерия и войната. Но аз си спомням предишната война и периода, който последва.

Той се усмихна отново. Едната половина на лицето му се усмихваше, другата оставаше неподвижна. Усмивката се отвръщаше от нея като уморена вълна.

— Бих искал да бъда оперен певец — каза той. — Тенор с празна глава и силен глас. Или старец, или дете. Не, дете не. Това, което ще дойде, не ме привлича. Войната е загубена, поне това вярвам знаеш.

— Не.

— Всеки генерал, който има чувство за отговорност, щеше отдавна да се откаже. Бием се за нищо. За нищо — повтори той. — Дори не и за поносими условия за мир.

Той вдигна ръка и посочи към мрачния хоризонт.

— С нас повече няма да преговарят. Ние хазяйничехме тук като Атила и Чингиз хан. Ние нарушихме всички договори и човешки закони. Ние…

— Не ние, а есесовците — забеляза Гребер отчаяно.

Той бе потърсил Фрезенбург, за да избегне Имерман, Зауер и Щайнбренер. Искаше му се да разговаря с него за старото мирно градче край реката, за алеите, засадени с липи, и за младежките години, а ето че сега стана по-лошо и отпреди. Напоследък всичко като че ли се въртеше в някакъв омагьосан кръг. От другите той не бе очаквал помощ, но от Фрезенбург — да. Не бе го виждал отдавна в бъркотията на отстъплението. И сега именно от него чу това, от което се страхуваше и към което искаше да пристъпи бавно, в спокойствието и самотата на домашното огнище.

— Есесовците! — отвърна Фрезенбург с ненавист. — Само за тях се бием още. За есесовците, за гестапото, за лъжците и мошениците, за фанатиците, убийците и лудите — само за да могат да се задържат още една година на власт. Само за това, за нищо друго. Войната отдавна е загубена.

Беше се мръкнало. Затвориха вратите на черквата, за да не прониква светлина навън. Тъмни фигури се появиха на останалите без стъкла прозорци и ги закриха с одеяла. Затъмнени бяха и входовете на избите и подслоните.

Фрезенбург погледна нататък.

— Превърнахме се на къртици. Такива сме и в прокълнатите си души. Далеч отидохме в падението си.

Гребер извади една начената кутия цигари и му предложи. Фрезенбург отказа.

— Изпуши ги сам, или ги вземи със себе си, за в къщи. Аз имам достатъчно. Гребер поклати глава.

— Вземи…

Фрезенбург се усмихна бегло и взе една цигара.

— Кога заминаваш?

— Не зная. Нямам още разрешение.

Гребер вдъхна дълбоко цигарен дим. Добре бе да имаш цигари. Понякога по-добре дори и от приятели. Цигарите не те объркват. Те са безмълвни и добри.

— Не зная — каза той. — От известно време вече нищо не зная. Преди всичко беше ясно, а сега всичко е объркано. Бих искал да заспя и да се пробудя в друго време. Но това би било много леко. Твърде късно започнах да мисля. Никак не се гордея с това.

Фрезенбург прокара ръка по белега на лицето си.

— Не се безпокой. През последните десет години ни пълнеха ушите с толкова много пропаганда, че сега човек се дразни, когато чуе нещо друго. Особено, когато чуе тихия глас на съмнението и съвестта. Познаваш ли Полман?

— Беше ни учител по история и вероучение.

— Посети го, като заминеш в отпуск. Може би е още жив. Поздрави го от мен.

— Защо да не е жив. Нали не е войник?

— Не.

— Тогава сигурно е жив. Надали е по-стар от 65 години.

— Поздрави го от мен.

— Добре.

— А сега трябва да си вървя. Пожелавам ти всичко хубаво, може би вече няма да се видим.

— Не преди да се върна. Но това няма да трае дълго. Само три седмици.

— Да, вярно. Тогава още веднъж всичко хубаво.

— И на теб също.

Фрезенбург се отдалечи, като крачеше тромаво в снега. Той се отправи към ротата си, разквартирувана в съседното разрушено село. Гребер го проследи с поглед, докато изчезна в мрака. След това тръгна обратно. Пред черквата видя тъмната сянка на кучето. Вратата се отвори и една съвсем тясна ивица светлина проблесна за миг. Платнищата бяха окачени на входа. Малкото светлина го стопли и той почти щеше да почувствува нещо родно, ако не знаеше откъде идва тя. Приближи се до кучето. То отскочи и Гребер забеляза двете повредени статуи навън в снега до ръждясалото колело. Бяха ги изнесли. Вътре всяко местенце беше необходимо.

Той се приближи към избата, в която бе отседнал неговият взвод. Над развалините небето руменееше. Малко настрани от черквата лежаха мъртъвци. В топящия се сняг бяха намерени още три стари трупа, чак от октомври, разложени и с цвета на пръстта. До тях бяха проснати други, починали следобед в черквата. Те бяха бледи, отблъскващи и сякаш решени да се борят още, преди да се отдадат на земята.

4

Те се събудиха. Избата трепереше. Ушите бучаха. Навсякъде падаше мазилка. Противовъздушните оръдия стреляха без почивка.

— Излизайте навън! — извика някой от новобранците.

— Тишина! Никаква светлина!

— Навън от този капан!

— Идиот! Къде отиваш? Тихо! Дявол да ви вземе, всички ли сте новобранци?

Глух удар разтърси отново избата. Нещо се срути в тъмнината. Камъни, мазилка и трески се сипеха върху главите. Бледи светкавици профучаваха през отвора на тавана.

— Там има затрупани!

— Тихо! Само част от стената падна.

— Навън! Преди да бъдем живи погребани. На рамките на входната врата се откроиха неясни фигури.

— Глупаци! — изруга някой. — Стойте тука! Поне няма парчета от бомби.

Другите не му обърнаха внимание. Неукрепената изба не им вдъхваше доверие. Те имаха право толкова, колкото и тези, които останаха. Касаеше се до случайност; опасността от затрупване не беше по-малка от тази да бъдат засегнати от падащите парчета снаряди.

Всички бяха в напрегнато очакване. Стомасите им се присвиваха и дишането им беше задъхано. Чакаха следващото попадение. То не би трябвало да закъснее. Но не идваше. Вместо това отекнаха няколко експлозии надалече, бързо една след друга.

— Проклета работа — изруга някой. — Къде са нашите изтребители?

— Над Англия.

— Дръж си устата — извика Мюке.

— Над Сталинград — каза Имерман.

— Дръж си устата!

Между два изстрела на противосамолетните оръдия се чу шум на мотори.

— Ето ги! — извика Щайнбренер. — Това са нашите.

Всички се ослушаха. Сред страхотния шум зачести картечен огън. Последваха три експлозии. Изглежда, че бомбите паднаха точно зад селото. Бледа светлина нахлу в избата и в същия момент с бясна бързина избухнаха бели, червени и зелени пламъци, земята се вдигна нагоре и се разби в буря от гръмотевици, светкавици и мрак.

В последвалата тишина се чу шум от срутване и викове отвън. Гребер напипа пътя под дъжд от мазилка. „Засегнаха черквата“ — помисли си той и изпита такова чувство на празнота, като че от тялото му бе останала само кожата, а всичко друго бе изсмукано. Входът на избата не беше още затрупан. Когато заслепените му очи започнаха да виждат, те различиха едно сиво петно. Гребер можеше да се движи. Не бе ранен.

— Дявол да го вземе — каза Зауер до него. — Съвсем близо. Струва ми се, че цялата изба е срутена.

Те пропълзяха натам. Вън адският шум се поднови. От време на време се чуваха командите на Мюке. Един камък го бе ударил по челото. В припламващата светлина черна кръв се стичаше по лицето му.

— Хайде, всички на работа! Разчиствайте. Кого няма?

Никой не отговори. Въпросът бе прекалено безсмислен. Гребер и Зауер разчистваха тухлите и камъните. Напредваха твърде бавно. Железни подпори и големи блокове им пречеха. Не виждаха почти нищо под бледото небе и огъня на експлозиите.

Гребер си проправи път между тухлите и се промъкна покрай срутената част на избата. От време на време прилепваше ухо до стената и ръцете му опипваха напуканата повърхност. Той се вслушваше напрегнато, за да долови в големия шум викове или охкания, като едновременно търсеше някакъв отвор към вътрешността на избата. Така беше по-добре, отколкото да разчиства безцелно. При затрупания времето играе съдбоносна роля.

Внезапно напипа една ръка, която помръдваше.

— Тук има някого — извика той.

Гребер започна да рови и да търси главата. Не успя да я намери и затова разтърси ръката, която продължаваше да се движи.

— Къде си? Кажи нещо! Обади се, къде си! — извика той.

— Тук — прошепна затрупаният съвсем близо до ухото му в една пауза между експлозии. — Не дърпай! Целият съм затрупан.

Ръката отново помръдна. Гребер разчисти тухлите наоколо. Намери лицето. Напипа устата.

— На помощ! — извика той. — Тук има човек. Имаше място само за няколко души. Гребер чу гласа на Щайнбренер.

— Мини оттатък! Пази му лицето. Ние ще разравяме от тук.

Гребер се отдръпна. Останалите работеха бързо в тъмнината.

— Кой е? — запита Зауер.

— Не зная. Гребер се наведе.

— Кой си?

Затрупаният каза нещо, Гребер не го разбра. До него работеха другите. Те къртеха и разчистваха блоковете.

— Жив ли е още? — запита Щайнбренер.

Гребер опипа с ръка лицето му. Беше неподвижно.

— Не зная — каза той. — Преди няколко минути живееше още.

Трясъкът започна отново. Гребер се наведе до самото лице на затрупания.

— Ей сега ще те изровим — извика той. — Чуваш ли ме?

Стори му се, че почувствува слаб дъх на бузата си, но може би се лъжеше. Над него Щайнбренер, Зауер и Шнайдер продължаваха да работят, като се задавяха от гъстия прах.

— Не отговаря вече.

— Не можем да продължим.

Зауер удари с лопатата си, чу се ясен звън.

— Това са железни подпори и каменните блокове са твърде големи. Трябва ни светлина и инструменти.

— Никаква светлина — извика Мюке. — Който светне, ще бъде разстрелян.

Те самите знаеха, че да се свети при въздушно нападение, беше равно на самоубийство.

— Говедо с говедо! — изруга Шнайдер. — Мисли се за много умен.

— Не може по-нататък. Трябва да чакаме, докато се зазори.

— Да.

Гребер седна до стената. Той се взря в небето, което изсипваше над земята смъртоносен порой. Нищо не можеше да разпознае. Чувствуваше около себе си само невидимата покосяваща смърт. Нямаше нищо необикновено в това. Неведнъж той бе чакал така, а било е и по-лошо.

Той внимателно погали непознатия образ. По него нямаше вече мазилка и прах. Напипа устните. После зъбите. Почувствува как те едва-едва му стиснаха пръстите. След това малко по-силно, и се отпуснаха.

— Жив е още — каза той.

— Кажи му, че двама от нас са отишли за инструменти.

Гребер опипа още веднъж устните. Не се мърдаха вече. Той потърси отново ръката и я стисна. Но и тя бе безжизнена. Гребер продължи да я държи; това беше всичко, което можеше да направи. Така той седя и чака, докато премине нападението.

С помощта на инструментите затрупаният беше изровен. Ламерс, дребен човек, който носеше очила. Намериха и очилата. Бяха отхвръкнали на един метър от него и не се бяха счупили. Но Ламерс беше мъртъв.

Гребер и Шнайдер продължиха нощния обход. Наситеният с прах въздух имаше специфичната миризма след бомбардировка. Едната стена на черквата беше срутена. А също и къщата на ротния командир. Гребер се запита дали Рае е убит. Но тогава забеляза в полумрака зад къщата слабата му изтощена фигура: той наблюдаваше разчистването около черквата. Една част от ранените бяха затрупани, другите — изнесени навън. Лежаха на одеяла и платнища, постлани на земята. Очите им бяха устремени към небето. Не за помощ. Те се страхуваха от него. Гребер мина край изровените от бомби дупки. Те воняха и изглеждаха толкова черни в снега, като че бяха бездънни. Мъглата лазеше по тях. На хълма, където бяха гробовете, имаше и един по-малък ров.

— Можем да го използуваме за гроб — каза Шнайдер. — Имаме достатъчно убити, за да го запълним. Гребер поклати глава.

— Откъде ще вземем толкова пръст? — Ще изкопаем от краищата.

— Безполезно. Пак ще хлътне. По-лесно е да се копаят пресни гробове.

Шнайдер почеса червеникавата си брада.

— Непременно ли трябва гробовете да са издадени над земята?

— Вероятно не. Обаче така сме свикнали.

Те продължиха обхода. Гребер забеляза, че кръстът на Райке липсваше. Експлозиите го бяха захвърлили някъде в тъмнината.

Шнайдер се спря и наостри слух.

— Край на твоята отпуска — каза той.

И двамата се ослушаха. Внезапно фронтът се беше оживил. Светещи парашути и ракети висяха на хоризонта. Артилерийският огън бе станал по-силен и по-равномерен. Чуваха се избухвания на мини.

— Барабанен огън — каза Шнайдер. — А това значи, че отново ще ни пратят на първа линия. Край на отпуската ти!

— Да.

Те продължиха да се ослушват. Шнайдер беше прав. Това, което чуваха, не приличаше на местна схватка. Започваше тежка артилерийска подготовка по целия неспокоен фронт. Навярно утре сутринта щеше да започне общата атака. През нощта беше паднала мъгла и видимостта ставаше все по-слаба. Сигурно русите щяха да нападнат, прикрити зад завесата от мъгла, както преди две седмици, когато ротата загуби двадесет и четирима души.

Отпуската отиде по дяволите. И без това Гребер много не вярваше. Дори не беше писал на родителите си. Откакто стана войник, само два пъти си бе ходил в къщи, а и последната отпуска му се струваше толкова отдавна, сякаш не е била. Преди почти две години. Или двадесет години. Все едно. Той не почувствува дори разочарование. Обзе го само чувство на празнота.

— Откъде искаш да минеш? — запита Шнайдер.

— Все ми е едно. Вдясно?

— Добре, аз ще тръгна вляво.

Мъглата падна още по-ниско и стана по-гъста. Сякаш газеха в млечна каша, която стигаше вече до шията и кипеше, макар да беше студена. Като че ли главата на Шнайдер се понесе по нея и отплува. Гребер тръгна вдясно и направи голям кръг около селото. От време на време потъваше в мъглата, появяваше се отново и виждаше на края на млечната каша многоцветните светлини на фронта. Огънят ставаше все по-силен. Той не знаеше колко време бе вървял, когато чу няколко откъслечни изстрела. „Шнайдер — помисли си той. — Сигурно нервите му не са издържали.“ След това чу отново изстрели, а после и викове. Той се наведе, потъна в мъглата и чакаше със заредена пушка. Виковете се приближаваха. Някой извика неговото име. Той отговори.

— Къде си?

— Тук.

Гребер вдигна за момент глава над мъглата и за предпазливост отскочи една крачка встрани. Никой не стреля. Гласът се чуваше все по-близо, обаче в мъглата и нощем беше много трудно да се определят разстоянията. Изведнъж позна Щайнбренер.

— Негодяи! Издебнаха Шнайдер. Удариха го в главата.

Отново партизани. Те се бяха промъкнали в мъглата. Червената брада на Шнайдер им е била по всяка вероятност сигурен прицел. Навярно те са се надявали да изненадат заспалата рота, но разчистванията им бяха попречили. Все пак бяха издебнали Шнайдер.

— Бандити! Не можем да ги преследваме в тая проклета каша.

Лицето на Щайнбренер беше влажно от мъглата. Очите му искряха.

— Трябва да патрулираме по двама — каза той. — Заповед от Рае. И недалеч един от друг.

— Добре.

Те се отдалечиха един от друг толкова, колкото да Могат да се разпознават. Щайнбренер напрягаше зорко поглед и се промъкваше внимателно в мъглата. Той беше добър войник.

— Иска ми се да пипнем някого от тях — прошепна той. — Зная какво бих го направил тук в мъглата. Една кърпа в муцуната, за да не може да вика, ръцете и краката завързани, и тогава! Не можеш да си представиш колко дълго можеш да теглиш око от орбитата, без то да се откъсне.

Той направи такова движение с ръцете си, като че ли сплескваше бавно нещо.

— Представям си — каза Гребер.

„Шнайдер — помисли си той. — Ако бях тръгнал вляво, вместо вдясно, мен щяха да убият.“ При тази мисъл той не изпита особено чувство. Не му се случваше за пръв път. Войникът дължи живота си на случая. Те продължиха да търсят, докато дойде смяната. Не намериха никого. Огънят се изтегли назад. Съмна се. Атаката започна.

— Тръгнаха — каза Щайнбренер. — Ех, да бяхме сега напред. При такава атака винаги има нужда от заместници. За няколко дни можеш да станеш подофицер.

— Или да те премажат танковете.

— Ех, че си и ти! На вас, старите, все черни мисли ви идват. Така нищо не се постига. Не всички умират.

— Не, разбира се. Иначе нямаше да има повече война.

Те пропълзяха в избата. Гребер легна и се опита да заспи. Не му се удаваше. Слушаше канонадата на фронта.

Денят дойде сив и влажен. Фронтът бушуваше. В боя бяха хвърлени танкове, на юг изтеглянето беше вече започнало. Гърмяха мотори на самолети. Моторизирани войски се носеха по степта. Ранените се връщаха назад. Ротата чакаше заповед да бъде хвърлена в боя.

Към десет часа при Рае извикаха Гребер. Ротният командир беше сменил квартирата си. Живееше в другия край на каменната къща, който не беше още срутен. В съседство се намираше канцеларията.

Подът в помещението на Рае беше от пръст. Мебелировката се състоеше от трикрак стол, голяма счупена печка, върху която бяха нахвърляни няколко одеяла, походно легло и маса. През счупения прозорец се виждаше ров от бомба. Прозорецът бе запушен с картон, вътре беше студено. На масата имаше спиртник с кафениче.

— Отпуската ви е разрешена — каза Рае. Той сипа кафето в една шарена чаша без дръжка. — Разрешена е. Учудвате се, нали?

— Тъй вярно, господин лейтенант.

— И аз също. Разрешителното е в канцеларията. Идете да го вземете. И изчезвайте незабавно. Гледайте да ви вземе някоя кола. Чакам всеки момент да забранят отпуските. Ако заминете, значи ви няма. Разбирате ме, нали?

— Тъй вярно, господин лейтенант.

Като че ли Рае искаше да каже още нещо, но се подвоуми, заобиколи масата и подаде ръка на Гребер.

— Всичко хубаво и побързайте. Вие отдавна чакате ред. Заслужавате отпуската.

Рае се обърна и отиде до прозореца. Той беше прекалено висок за него. Трябваше да се наведе, за да погледне навън.

Гребер направи кръгом и като заобиколи къщата, отиде в канцеларията. Като минаваше край прозореца, той забеляза ордените на Рае. Главата му не се виждаше.

Писарят му подаде подпечатаното и подписано разрешително.

— Голям късмет имаш — каза той намръщено. — Дори не си женен, нали?

— Не съм, но от две години не съм бил в отпуск.

— Голям късмет — повтори писарят. — Да получиш отпуск точно в този момент.

— Не съм го избрал сам.

Гребер се отправи към избата. Той не вярваше вече в отпуска и затова не си беше стегнал багажа. Нямаше и какво много да приготвя. Бързо прибра нещата си. Между тях имаше една емайлирана руска икона, която искаше да подари на майка си. Беше я намерил някъде по пътя.

Когато вдигна очи, той забеляза пред себе си Хиршланд с лист в ръка.

— Какво има? — запита Гребер и си помисли: „Спират отпуските, пак ме нагласиха.“

Хиршланд се убеди с поглед, че бяха сами.

— Заминаваш ли? — запита тихо той.

— Да — отговори Гребер с чувство на облекчение.

— Би ли могъл, ето адреса, да идеш у нас и да кажеш, че съм добре.

— Защо? Не можеш ли да пишеш?

— Правя го често, но не ми вярват. Майка ми не вярва това, което й пиша. Тя мисли, че пиша така, защото…

Той се спря и подаде листа на Гребер.

— Ето адреса. Тя ще повярва повече на някого, който ме е видял. Убедена е, че нямам свобода да пиша. Разбираш.

— Да — каза Гребер, — разбирам. Той взе листа и го сложи във военната си книжка. Хиршланд извади пакет цигари от джоба си.

— Вземи за по пътя.

— Защо?

— Аз не пуша.

Гребер го погледна. Вярно беше, никога досега не бе виждал Хиршланд да пуши.

— Добре, благодаря ти — каза той, като прибираше цигарите.

— И не й разправяй за това — Хиршланд показа с ръка към фронта. — Кажи й само, че сме на почивка.

— Не се безпокой. Още нещо да й кажа?

— Не, благодаря.

Хиршланд изчезна като сянка. „Защо «благодаря»?“ — запита се Гребер.

Той намери място в една санитарна кола. Препълнена с ранени, тя бе попаднала в някакъв снежен ров. Изхвърлен от колата, помощник-шофьорът си бе счупил ръката. Гребер се качи на неговото място.

Колата тръгна по пътя, означен с колове и вързопи слама, който обикаляше селото. Гребер видя ротата, строена на селския площад пред черквата.

— Тези там отиват напред — каза шофьорът. — Пращат ги на фронта. Каква бъркотия е там — дявол да го вземе. Откъде русите изкараха тая артилерия?

— Да…

— И танкове имат достатъчно. Откъде са?

— От Америка. Или от Сибир. Там били имали сума фабрики.

Шофьорът зави, за да не се сблъска с един затънал камион.

— Русия е преголяма. Преголяма, казвам ти. Човек се загубва в нея.

Гребер кимна с глава и оправи платнищата, с които бе завил краката си. За момент се почувствува като дезертьор. Безмълвна, ротата му се бе наредила на селския площад. А той се връща назад. Сам. Другите оставаха, а той се връща. Те трябваше да вървят на фронта. „Заслужил съм го — успокояваше се Гребер. — Сам Рае го каза. Но защо ми идват такива мисли в главата? Сигурно защото ме е страх, че ще ме настигнат и върнат обратно.“

Няколко километра по-нататък настигнаха камион с ранени, който боксуваше, затънал в снега. Спряха и провериха носилките. Двама души бяха умрели. Свалиха ги и вместо тях взеха трима ранени от другия камион. Гребер помогна да ги качат. Двама души бяха с ампутирани крака, третият, ранен в лицето, можеше да пътува седнал. Ранените, които останаха, ругаеха и викаха. Но те бяха тежко ранени, на носилки, за които действително нямаше място. Всички ранени бяха обзети от страх, че в последния момент ще бъдат настигнати от войната.

— Какво се е случило?

— Счупване на оста — изръмжа шофьорът на затъналата кола.

— Счупване на оста? В снега?

— Не си ли чувал, новак с новак, че един си счупил пръста, когато си бъркал в носа.

— Да, ясно. Все пак имаш щастие поне, че не е вече истинска зима. Иначе хората ти щяха да измръзнат до един.

Те продължиха пътя си. Шофьорът се облегна назад.

— Случи ми се преди два месеца — каза той. — Скоростите ми не бяха в изправност. Движех се много бавно. Ранените започнаха да измръзват на носилките. Нищо не можех да направя. Когато най-сетне пристигнахме, бяха останали само шестима. Разбира се, с измръзнали ръце, крака и носове. Да те ранят в Русия през зимата не е шега.

Той извади от джоба си парче тютюн за дъвчене и отхапа от него.

— А ранените, които можеха да ходят! Те вървяха пеш. През нощта, в студа. Винаги, когато настигах някоя колона, искаха да щурмуват колата. Увисваха по вратите и стъпалата като оси. Трябваше да ги изтласкваме.

Гребер кимна разсеяно с глава и погледна назад, Селото не се виждаше вече. Беше изчезнало зад една снежна преспа. Нямаше нищо друго, освен небе и равнина, по която се носеха на запад. Беше по обед. Слънцето едва пробиваше сивото небе. Снегът слабо блещукаше. Ненадейно нещо се пречупи в Гребер, странна топлина обля цялото му същество и той за пръв път осъзна, че се е спасил, че се отдалечава от смъртта, че бяга далеч от нея. Обладан от това ново чувство, той гледаше втренчено отъпкания сняг, който изчезваше под колелата метър след метър, а всеки изминат метър на запад представляваше сигурност и водеше към родината, към необхватния живот зад спасителния хоризонт.

Шофьорът го бутна неволно, когато сменяше скоростта. Гребер се сепна. Той бръкна в джоба си и измъкна пакет цигари.

— Вземи — каза той.

— Благодаря — отвърна шофьорът, без да погледне. — Не съм пушач. Употребявам само тютюн за дъвчене.

5

Теснолинейката спря. Слънцето къпеше в светлината си малка гара, боядисана в защитни цветове. От къщите наоколо бяха останали само развалини, вместо тях бяха построени няколко бараки с боядисани също в защитни цветове покриви и стени. Няколко вагона стояха на релсите. Руски военнопленници ги разтоварваха. Теснолинейката се свързваше тук с широка линия. Ранените бяха приютени в една от бараките. Тези, които можеха да ходят, насядаха на грубо скованите пейки. При тях отидоха няколко отпускари. Стараеха се да минат незабелязани, от страх да не бъдат върнати обратно на фронта.

Денят беше мрачен. Сивото небе пръскаше уморена, белезникава светлина, която играеше по замърсения сняг. Отдалеч се чуваше бръмченето на самолетни мотори. Шумът не идеше от небето, сигурно някъде наблизо имаше скрито летище. По-късно една ескадрила прелетя над гарата, започна да се издига във въздуха и скоро вече изглеждаше като ято чучулиги. Гребер дремеше. „Чучулиги — помисли си той. — Мир.“ При влизането в бараката на двама военни полицаи всички се сепнаха.

— Документи!

От тях лъхаше здраве и спокойствие на хора, които не се намират в опасност. Униформите им бяха безупречни, оръжието — почистено, и всеки от тях тежеше поне с десет кила повече, отколкото който и да е от отпускарите.

Войниците показаха мълчаливо своите разрешения за отпуск. Полицаите ги прегледаха внимателно, преди да им ги върнат. Накараха ги да покажат и военните си книжки.

— Ядене има в барака N 3 — каза накрая по-възрастният. — И се стегнете. На какво приличате. Или искате да пристигнете в родината като свини.

Групата отпускари се отправи към барака N 3.

— Проклети копои! — изруга един войник с черно брадясало лице. — Големи уста, но далеч от куршума! Отнасят се с нас като с престъпници!

— При Сталинград такива като тях разстреляха за дезертьорство десетки войници, които бяха загубили полка си — каза друг войник.

— Ти бил ли си при Сталинград?

— Ако съм бил при Сталинград, сега нямаше да съм тук. Никой не можа да се измъкне от чувала.

— Слушай — каза един възрастен подофицер. — На фронта можеш да говориш каквото си искаш. Но тук е друго. Отсега нататък по-добре си затваряй устата, ако искаш да си нямаш неприятности, нали ме разбираш?

С канчетата за ядене в ръка те се наредиха на опашка. Чакаха повече от час. Никой не напусна мястото си. Мръзнеха, но чакаха. Бяха свикнали. Най-сетне им сипаха по един черпак чорба, в която плуваха малко картофи, месо и зеленчук.

Войникът, който каза, че не е бил при Сталинград, се огледа внимателно.

— Би ме учудило, ако и полицаите ядат същото.

— Ама че грижи имаш! — каза презрително подофицерът.

Гребер започна да сърба чорбата. „Поне е топла — каза си той. — В къщи ще бъде съвсем друго.“ Ще готви майка му. Може би ще има дори суджуци, и лук, и картофи, а за десерт — пудинг от къпини с крем ванилия.

Трябваше да чакат до късно през нощта. Военни полицаи ги провериха още два пъти. Прииждаха все нови и нови ранени. С всеки ешелон отпускарите ставаха все по-неспокойни. Страхуваха се да не би да ги оставят. Най-сетне, след полунощ, влакът беше композиран. Беше по-студено и по небето блестяха ярки звезди. Никой не им се радваше — те означаваха добри условия за бомбардировки. Природата сама по себе си отдавна нямаше стойност за войниците, тя беше само добра или лоша във връзка с войната. Като закрила или като опасност.

Изнесоха ранените. Трима от тях върнаха веднага. Бяха умрели. Носилките останаха на перона. Тези на умрелите бяха без одеяла. Никъде не се виждаше светлина.

Дойде редът и на ранените, които можеха да ходят. Провериха ги най-внимателно. „Няма да ни вземат — помисли си Гребер. — Много са. Влакът е пълен.“ Той се взря безцелно в нощта. Сърцето му биеше. Невидими самолети бръмчаха по небето. Той знаеше, че са немски, но все пак го беше страх много повече отколкото на фронта.

— Отпускарите! — извика някой най-сетне.

Групата се придвижи трескаво напред. Отново проверка от военната полиция. При последния контрол всеки бе получил една бележка, която сега трябваше да предаде. Покатериха се във вагоните. Няколко ранени се бяха вече настанили. Отпускарите се блъскаха и бутаха. Някой изкомандува със силен глас. Всички трябваше отново да слязат и да се подредят. Заведоха ги до следващия вагон, където също така вече бяха насядали ранени. Разрешиха им да се качат. Гребер си намери място по средата на скамейката. Не искаше да седи до прозореца. Той знаеше, че в случай на бомбардировка най-опасно е там.

Влакът не тръгваше. В купето беше тъмно. Всички чакаха. Навън шумът затихна, но влакът не тръгваше. Минаха двама военни полицаи, които водеха един войник. Мина и група руси, които мъкнеха каси с боеприпаси. След това се показаха няколко есесовци, които оживено говореха помежду си. Влакът все още не потегляше. Първи започнаха да ругаят ранените. Те имаха право за това. Сега за сега нищо по-лошо не можеше да ги сполети.

Гребер облегна глава назад. Опита се да заспи със желанието да се събуди чак когато влакът тръгне, но не му се удаваше. Вслушваше се във всеки звук. Различаваше в тъмнината очите на спътниците си. Бледата светлина на снега и звездите, която идваше отвън, се отразяваше в тях и те блестяха. Не беше достатъчно светло, за да различи лицата. Само очите. Купето беше изпълнено с тъмнина и неспокойни очи и сред тях — белите петна на превръзките.

Влакът тръгна, но веднага отново спря. Чуха се викове. След малко затракаха врати. Свалиха две носилки на перона. Двама умрели повече. „Две места повече за живите — си каза Гребер. — Дано само в последния момент не пристигнат нови ранени!“ Една и съща мисъл вълнуваше всички.

Влакът тръгна отново. Перонът се плъзна бавно покрай вагоните. Военни полицаи, пленници, есесовци, купчини каси — и след това изведнъж се появи равнината. Всички се наведоха към прозореца. Не им се вярваше още. Очакваха, че влакът пак ще спре.

Но той се носеше все по-нататък и по-нататък и постепенно тракането се превърна в равномерен ритъм. Минаваха покрай танкове и оръдия, покрай войскови части, които гледаха след вагоните. Изведнъж Гребер почувствува умора. „У дома — помисли си той. — У дома. Боже мой, не смея да се радвам.“

На сутринта валеше сняг. Спряха на една гара, за да получат кафе. Гарата се намираше на края на малко градче, от което не бе останало много нещо. Умрелите бяха свалени. Влакът направи маневра. С кафето в ръка Гребер се върна тичешком в своя вагон. Той не посмя да слезе, за да получи хляб.

Един патрул премина през влака, за да свали леко ранените. Те трябваше да останат в градската болница. Новината се разпространи бързо във вагона. Ранените в ръцете се хвърлиха към клозетите, за да се скрият. Сбиха се кой да влезе. Разярени и отчаяни, те се дърпаха един друг и никой не успяваше да затвори вратата зад себе си.

— Идат! — извика внезапно някой отвън.

Блъсканицата спря и всички се пръснаха. Двама успяха да се вмъкнат в клозета и затвориха вратата. Друг, който бе паднал на пода, разглеждаше поставената си в шина ръка. Продълговатото червено петно на превръзката ставаше все по-голямо. Трети отвори вратата, която беше от другата страна на перона, с мъка слезе по стъпалата, навън в снежната буря, и се прилепи до вагона. Останалите седнаха по местата си и зачакаха.

— Затворете вратата! — каза някой. — Иначе веднага ще го открият.

Гребер дръпна вратата. За момент той видя през виелицата бялото лице на войника, който беше клекнал до вагона.

— Искам да се върна в къщи — каза раненият с кървящата превръзка. — Два пъти ме пращаха в лазарет и винаги ме връщаха обратно на фронта, без никаква отпуска. Искам да се върна в родината.

Той гледаше здравите отпускари с ненавист. Никой не му отговори. Мина много време, докато дойде патрулът. Двама души минаваха през вагоните, няколко други пазеха навън ранените, определени да останат. Един от извършващите проверката беше младши лекар. Той поглеждаше повърхностно удостоверенията на ранените.

— Слизайте! — казваше той с безразличие, като вземаше вече удостоверението на следващия.

Един от войниците продължаваше да седи. Беше дребен посивял човек.

— Хайде навън, дядка! — каза полицаят, който придружаваше младшия лекар. — Не чу ли?

Войникът не мръдна. Рамото му беше превързано.

— Вън! Слизай! — повтори полицаят.

Войникът остана на мястото си. Той бе стиснал устни и гледаше пред себе си, като че ли нищо не разбираше. Полицаят застана с разкрачени крака пред него.

— Трябва ти специална покана, а? Ставай веднага! Войникът все още се правеше, че не чува.

— Ставай! — изруга ядосано полицаят. — Не виждаш ли, че с тебе говори началник? Или ти се иска военен съд?

— Спокойствие — каза младшият лекар. — Само спокойствие.

Лицето му беше розово и клепачите без мигли.

— Тече ви кръв — обясни той на човека, който се беше борил за място в клозета. — Трябва да ви превържем. Слезте!

— Аз… — започна войникът. В това време се качи още един полицай. Заедно с другия, те подхванаха под здравата мишница посивелия войник и го изтласкаха навън. Войникът едва-едва изохка, без да помръдне лицето си. След това един от тях го хвана около бедрата и го изнесе като лек пакет от купето. Полицаят извърши това без усилие и без грубост. Войникът не викаше повече. Той се изгуби между другите ранени, които чакаха като стадо животни на перона.

— Е, какво? — запита младшият лекар.

— Не мога ли да продължа след като ме превържат, господин старши докторе? — запита войникът с кървящата превръзка.

— Ще видим. Възможно е. Но най-напред трябва да ви превържа.

Войникът слезе с отчаян израз на лицето. Той бе нарекъл младшия лекар старши, но и това не бе помогнало. Полицаят натисна вратата на клозета.

— Разбира се — каза той презрително. — Нещо по-умно няма да им дойде на ум. Винаги същото.

— Отваряйте — изкомандува той. — Бързо! Вратата се отвори. Един от войниците излезе.

— Голям хитрец си — изръмжа полицаят. — Защо се заключваш? На криеница ли си играеш?

— Имам диария. Мисля, че клозетът е за това.

— Така ли? И то точно сега? Мислиш, че ти вярвам?

Войникът разтвори шинела си. На гърдите му висеше железният кръст първа степен. Той погледна гърдите на полицая, на които нямаше нищо.

— Да — отвърна той спокойно. — Трябва да ми вярвате.

Полицаят почервеня. Лекарят го изпревари.

— Слезте, моля — каза той, без да поглежда войника.

— Вие не проверихте каква ми е раната.

— Това се вижда от превръзката ви, Слезте, моля ви.

Войникът се усмихна едва забележимо.

— Добре.

— Тука изглежда свършихме? — каза нервно лекарят.

— Да.

Полицаят погледна отпускарите. Всеки от тях държеше документите си в ръка.

— Да, готово — отвърна той и последва лекаря.

Вратата на клозета се отвори безшумно. Един ефрейтор, който също се беше скрил вътре, се промъкна в купето. Лицето му беше оросено с едри капки пот. Той се отпусна на пейката.

— Отиде ли си? — попита той след малко.

— Изглежда.

Ефрейторът стоя дълго, без да проговори. Потта се стичаше по лицето му.

— Аз ще се моля за него — каза той накрая. Всички го погледнаха.

— Какво? — запита някой с недоумяващ глас. — На всичко отгоре искаш и да се молиш за тази полицейска свиня.

— Не, не за свинята. За този, който беше заедно с мен в клозета. Той ме посъветва да остана вътре, щял сам да оправи работата. Къде е той?

— Вън. Оправи работата. Той така ядоса дебелата свиня, че тя пропусна да провери.

— Аз ще се моля за него.

— Хубаво де, моли се, щом ти се иска.

— Да, на всяка цена. Казвам се Лютене. На всяка цена ще се моля за него.

— Добре. Сега обаче си затвори устата. Моли се утре или чакай поне да тръгне влакът — каза някой.

— Аз ще се моля. Трябва да си ида в къщи. Няма да получа отпуска, ако остана тук, в лазарета. Трябва да се върна в Германия. Жена ми има рак. На 36 години е. Навърши 36 през октомври. Вече четири месеца е на легло.

Той обходи с блуждаещ поглед съседите си един след друг. Никой не отвърна. Беше твърде обикновена работа.

Един час по-късно влакът продължи. Войникът, който бе слязъл по стъпалата, не се яви повече. „Сигурно са го хванали“ — си каза Гребер.

По обед влезе един подофицер.

— Иска ли някой да се бръсне?

— Какво?

— Да се бръсне! Аз съм бръснар. Имам отличен сапун. Още от Франция.

— Бръснене? Когато влакът е в движение?

— Разбира се. Току-що бръснах в офицерския вагон.

— Колко струва?

— Петдесет пфенинга. Половин марка. Много евтино, като имате пред вид, че най-напред трябва да ви острижа брадите.

— Добре.

Някой извади пари.

— Но ако ме порежеш, няма нищо да получиш.

Бръснарят постави канчето за сапун на пейката и извади ножица и гребен от джоба си. Със себе си носеше и една голяма книжна кесия, в която слагаше отрязаните косми. След това започна да сапунисва. Бръснеше до един от прозорците.

Пяната беше толкова бяла, като че ли бръснарят сапунисваше със сняг. Той беше много сръчен. Трима души пожелаха да бъдат избръснати. Ранените се отказаха. Гребер беше четвъртият. Той наблюдаваше тримата, които вече бяха избръснати. Изглеждаха особено. От студа и вятъра лицата им бяха червени и на петна; кожата на брадите им лъщеше. Това бяха наполовина войнишки лица, наполовина лица на канцеларски плъхове. Гребер чуваше как стърже бръсначът. Бръсненето го развесели. Първият допир с родината, още повече, че това удоволствие бе доставяно от по-висок чин. Струваше му се, че вече носи цивилни дрехи.

Следобед влакът отново спря. На перона бе докарана една походна кухня. Отидоха да получат ядене. Лютене не дойде с тях. Гребер забеляза, че устните му се движат бързо и безмълвно. Той държеше здравата си ръка в такова положение, сякаш притискаше с нея друга невидима ръка. Лявата ръка беше превързана и над нея бе наметната куртката му. Сипаха им зелева чорба — полуизстинала.

Беше се вече стъмнило, когато пристигнаха на границата. Всички слязоха от влака. Отпускарите бяха строени и заведени в една станция за обезвъшляване. Те предадоха дрехите си и насядаха голи по пейките в бараката, за да могат въшките да умрат по телата им. Помещението беше топло, водата — топла, и им дадоха сапун, който миришеше силно на карбол. За пръв път от месеци насам Гребер се намираше в една действително отоплена стая. Наистина понякога на фронта те имаха печки, но там се стопляше само тази страна на тялото, която беше до огъня, другата мръзнеше. А тук цялото помещение беше топло. Най-сетне и костите можеха да се размръзнат. Костите и черепът. Черепът беше вледенен от по-дълго време.

Те седяха, търсеха въшки и ги чукаха с нокти. Гребер нямаше въшки по главата. Има старо правило, че въшките, които се загнездват в космите по тялото и в дрехите, не се качват по главата. Въшките не нарушаваха териториите си, те не познаваха войната.

Топлината му подейства приспивателно. Той гледаше бледите тела на другарите си, подутите премръзнали крака и червени белези от раните. Изведнъж те не бяха вече войници. Униформите им висяха някъде на парата; те бяха обикновени голи хора, които чукаха въшки. Веднага разговорът им стана друг. Не говореха вече за война. Говореха за ядене и за жени.

— Жена ми има дете — каза един от тях на име Бернхард. Той седеше до Гребер и имаше въшки във веждите, които ловеше с помощта на малко огледалце.

— Две години не съм си бил в къщи, а детето е на четири месеца. Тя твърди, че е на четиринадесет и че било от мен. Но майка ми писа, че е от един русин. Жената започна да ми пише за това едва от десет месеца насам. Преди това никога. Вие какво мислите?

— Случва се — отвърна безучастно един с плешива глава.

— Има много деца на военнопленници по селата.

— Така ли? Добре де, но какво да правя?

— Аз бих изгонил жената — заяви друг един, който превързваше краката си. — Това е свинщина.

— Свинщина? Защо да е свинщина?

Плешивият махна с ръка.

— Във време на война е другояче. Трябва човек да го разбира. Какво е детето? Момче или момиче?

— Момче. Пише, че приличало на мен.

— Ако е момче, то може да го задържиш. Ще ти бъде от полза. В селската работа човек винаги се нуждае от помощ.

— Но нали е половин русин…

— Какво от това? Русите са арийци. А родината се нуждае от войници.

Бернхард сложи огледалото настрана.

— Работата не е чак толкова проста. Теб ти е лесно да говориш. Нали не е на твоята глава.

— Нима щеше да ти е по-приятно, ако някой тлъст германски бик бе направил дете на жена ти?

— Разбира се, не.

— Виждаш ли?

— Можеше да ме дочака — каза Бернхард тихо и смутено.

Плешивият вдигна рамене.

— Някои дочакват, някои не. Не може всичко да искаш, когато с години не се връщаш в къщи.

— И ти ли си женен?

— Не. Слава Богу, не.

— Русите не са арийци — каза внезапно един войник с миша физиономия, остро лице и малки уста. Дотогава той бе мълчал.

Всички го погледнаха.

— Лъжеш се — каза плешивият. — Арийци са. Нали бяхме съюзници с тях.

— Това са нисши хора, болшевишки, нисши твари. Не са арийци. Така гласи учението.

— Лъжеш се. Поляци, чехи и французи са нисши хора. Русите ние ги освобождаваме от комунистите. Те са арийци. Разбира се, с изключение на комунистите. Може би не арийци-господари като нас. Обикновени арийци-работници. Но те няма да бъдат избити.

Войникът с миша физиономия се запъна.

— Те винаги са били нисши хора — заяви той. — Зная го добре. Стопроцентово нисши хора.

— Това отдавна се измени. Така, както при японците. Откакто са ни съюзници във войната, и те са арийци. Жълти арийци.

— И двамата се лъжете — каза един извънредно космат войник с басов глас. Русите не бяха още нисши хора, когато бяхме съюзници с тях. Но сега са такива. Така стои работата.

— Е, тогава какво да прави с детето?

— Да го предаде на властите да го ликвидират — каза авторитетно мишата физиономия. — Бърза и безболезнена смърт. Какво друго?

— А жената?

— Това е работа на властите. Да бъде заклеймена с печата на позора, да й се остриже косата, а след това — концентрационен лагер, затвор или бесилка.

— Досега нищо не са й направили — каза Бернхард.

— Може би още не знаят.

— Знаят. Майка ми я е издала.

— Тогава властите са покварени и немарливи. И тях трябва да ги пратят в концентрационен лагер. Или на бесилката.

— Дявол да те вземе, остави ме на мира! — каза неочаквано Бернхард и ядосано му обърна гръб.

— Може би ако беше французин, щеше да бъде все пак по-добре — каза плешивият. — Съгласно последните изследвания те са полунисши хора.

— Дегенерирали посредствени хора.

Басът погледна Гребер. Гребер долови в широкото му лице едва забележимо задоволство.

Един войник с пилешки гърди, който се разхождаше неспокойно на слабите си като върлини крака, се спря до тях.

— Ние сме хора-господари — каза той. — А другите са нисши хора. Това е ясно. Но кои всъщност са обикновените хора?

Плешивият се замисли.

— Шведите — каза след това той. — Или швейцарците.

— Диваци — заяви басът. — Разбира се, диваци.

— Нали белокожи диваци няма вече? — каза мишата физиономия.

— Не? — басът го погледна изкосо.

Гребер задряма. Той чу как другите започнаха отново да говорят за жени. Не разбираше много от тези работи. Расовите теории на родината му не подхождаха много на това, което той си представяше за любовта. Не искаше да овързва любовта с расовия подбор, родословните таблици и способността за раждане. И като войник той не бе познавал много жени, освен няколкото проститутки в страните, в които бе воювал. Те бяха също така делови, както членките на „Съюза на германските девойки“, но при проститутките тази деловитост се налагаше от професията им.

Получиха дрехите си обратно и ги облякоха. Изведнъж отново се превърнаха в редници, ефрейтори, фелдфебели и подофицери. Човекът с руското дете излезе подофицер. Басът също. Мишата физиономия беше обозен войник. Той се сви, когато видя, че другите са подофицери. Гребер разгледа униформата си. Тя беше още топла и миришеше на киселини. Под токите на тирантите се бе скрила цяла колония избягали въшки. Всички бяха умрели. Обгазени. Той ги изстърга.

Заведоха ги в една барака. Един националсоциалистически политофицер им държа реч. Застанал на подиума, зад който бе окачена фотография на фюрера, той им каза, че сега, когато се завръщат в родината, те носят върху плещите си голяма отговорност. Не бива и дума да се споменава за времето, прекарано на фронта. Нито дума за позиции, населени места, войскови съединения, движение на войската и други. Навсякъде дебнат шпиони. Затова най-важното е мълчанието. Който бърбори, го чака тежко наказание. Също и неделовата критика представлява предателство. Войната се води от фюрера, той знае какво върши. Положението е блестящо, русите са накрая на силите си; те са понесли нечувани загуби и контраофанзивата е в подготовка. Храната на войниците е първокласна, духът им — отличен. Още веднъж: споменаването на имена на населени места и военни позиции е предателство. Недоволствуването — също.

Офицерът спря за момент. След това заяви с променен глас, че въпреки своята огромна работа, фюрерът бди за всички войници. Той е наредил всеки отпускар да занесе подарък на своите. За тази цел всеки ще получи един пакет с хранителни продукти, който трябва да бъде предаден на домашните като доказателство, че войниците на фронта са добре гледани и че дори могат да носят подаръци в къщи. Този, който отвори пакета по време на пътуването и сам яде от него, ще бъде наказан. Това ще се контролира в гарата на пристигането. Хайл Хитлер!

Всички стояха мирно. Гребер очакваше, че ще запеят „Дойчланд, Дойчланд юбер алес“ и партийния химн „Хорст Весел“; Третият райх беше силен по химните. Но не стана така. Вместо това, последва командата: „Отпускарите от Рейнската област три крачки напред!“ Няколко души излязоха напред.

— Прекарването на отпуската в Рейнската област е забранено — заяви офицерът.

Той се обърна с въпрос към най-близкостоящия.

— Вместо там, къде искате да идете?

— В Кьолн.

— Нали току-що ви казах, че в Рейнската област е забранено. Къде искате да идете вместо там?

— В Кьолн — повтори човекът, без да разбира. — Аз съм от Кьолн.

— Не можете да идете в Кьолн, не разбирате ли това? В кой друг град искате да заминете?

— В никакъв друг град. В Кьолн са жена ми и децата ми. Аз съм там шлосер. Разрешението ми за отпуска е за Кьолн.

— Това виждам и аз. Но за там не можете да заминете. Разберете най-сетне! В момента Кьолн е забранен за отпускари.

— Забранен? — запита бившият шлосер. — Защо?

— Да не би да сте полудял, кой задава тук въпроси, вие или властите?

Един капитан се приближи и прошепна нещо на ухото на политофицера. Той кимна.

— Отпускарите от Хамбург и Елзас да излязат напред! — изкомандува той. Никой не излезе напред.

— Тези от Рейнската област да останат. Другите вляво ходом марш. Всички да се наредят за получаване на пакетите.

Те стояха отново на перона. След малко войниците от Рейнската област се присъединиха.

— Какво стана? — запита басът.

— Нали чу?

— Че не можеш да идеш в Кьолн. Къде другаде ще заминеш?

— В Ротенбург. Там имам сестра. Но какво да правя в Ротенбург? Аз живея в Кьолн. Какво става в Кьолн? Защо не мога да замина за Кьолн?

— Внимание! — каза някой и показа с поглед двама есесовци, които минаваха покрай тях със скърцащи ботуши.

— Дявол ги взел! Какво ще правя в Ротенбург? Къде е семейството ми? Беше в Кьолн. Какво се е случило там.

— Може би семейството ти е в Ротенбург.

— Не е в Ротенбург. Там няма място. Освен това жена ми и сестра ми не могат да се търпят. Какво става в Кьолн?

Шлосерът загледа вторачено другите. Очите му се насълзиха. Дебелите му устни трепереха.

— Защо вие се връщате у дома си, а аз не мога? След всичкото това време! Какво става? Какво е станало с жена ми и децата ми? По-големият се казваше Георг. На 11 години. Какво ли е станало!

— Слушай! — каза басът. — Не можеш нищо да направиш. Изпрати на жена си телеграма. Накарай я да дойде в Ротенбург. Иначе изобщо няма да я видиш.

— А пътят? Кой ще й го плати? И къде ще живее?

— Ако ти не можеш да заминеш за Кьолн, то и жена ти няма да я пуснат оттам — каза мишата физиономия. — Това е напълно сигурно. Такива са наредбите.

Шлосерът отвори уста, но не каза нищо. Чак след известно време запита:

— Защо не?

— Обясни си сам.

Шлосерът се огледа. Спираше последователно поглед върху всеки един.

— Та може ли всичко да е разбито? Това е невъзможно!

— Ти се благодари, че не те върнаха веднага обратно на фронта — каза басът. — Защото и това можеше да се случи.

Гребер слушаше, без да проговори. Почувствува, че му стана студено и че студът не идва отвън. Невидимото, тайнственото бе отново тук, това, което отдавна витаеше, което никога не можеше напълно да бъде обхванато, което бягаше и отново се връщаше и което се взираше в теб и имаше сто неясни образа и едновременно с това нито един. Той погледна релсите. Те водеха в родината, в познатото, топлото, очакващото, в мира, в единственото, което беше още останало. А сега като че ли онова отвън се беше промъкнало, отново то дишаше тайнствено до него и никой не можеше да го отпъди.

— Отпуска — каза човекът от Кьолн с горчивина. — Това ли е моята отпуска? Какво да правя сега?

Другите го гледаха, без да му отговарят повече. Като че ли изведнъж някаква скрита негова болест бе излязла наяве. Той нямаше вина, но незабележимо всички се отдръпнаха от него, като от прокажен. Те бяха щастливи, че не бе ги сполетяла неговата съдба. И все пак не бяха сигурни за себе си — ето защо се отдръпнаха. Нещастието беше заразително.

Влакът влезе бавно в гарата. Хората се намериха в полусянка, като че ли над перона беше спусната черна завеса.

6

На сутринта пейзажът се бе променил. Той се открояваше ясно през прозрачните утринни изпарения. Гребер седеше до прозореца с опряно на стъклото чело. Пред погледа му се нижеха ниви и поля с петна сняг, които не успяваха да прикрият черните равномерни бразди на ралото и прясната зеленина на поникналите посеви. Никакви дупки от бомби. Никакви разрушения. Плоска, гладка равнина. Никакви окопи. Никакви бункери. Поле.

След това се появи първото село. Някаква черква, на която блестеше кръст. Училище, над което се въртеше бавно ветропоказател. Кръчма, пред която стояха хора. Отворени порти, момичета с метли, една кола, първи слънчев лъч в прозорци, които бяха здрави. Покриви, които бяха непокътнати; незасегнати къщи, дървета с всичките им клони, улици, които бяха улици, и деца, които отиваха на училище. Деца Гребер не беше виждал отдавна. Той пое дълбоко въздух. Бе чакал толкова дълго това. То беше пред него. Наистина пред него.

— Съвсем друго изглежда тук, а? — запита един подофицер, седнал до другия прозорец.

— Съвсем друго.

Мъглата се вдигаше. На хоризонта израснаха гори. Можеше вече да се вижда надалеч. Телеграфни жици съпровождаха влака. Те се вдигаха и спускаха като петолиния на някаква безкрайна мелодия, която не се долавяше. Птици литваха при преминаването на влака, за да кацнат по-нататък. Полето бе спокойно. Боботенето от фронта — изчезнало. Никакви самолети. Гребер имаше чувството, че пътува от седмици насам. Внезапно дори споменът за другарите му беше избледнял.

— Кой ден сме днес? — запита той.

— Четвъртък.

— Така ли?

— Разбира се. Вчера беше сряда.

— Мислиш ли, че ще получим някъде кафе?

— Естествено, тук всичко е както по-рано.

Няколко души извадиха хляб от раниците си и започнаха да дъвчат. Гребер чакаше, той искаше да закуси с кафе. Припомни си за живота в къщи преди войната. Майка му застилаше масата с покривка на бели и сини квадрати; за закуска слагаше мед, кифли, топло мляко и кафе. Канарчето пееше, а през лятото слънцето огряваше през прозореца саксиите със здравец. Той често бе вземал и стривал между ръцете си тъмнозелените листа, вдъхвал бе странния завладяващ аромат и бе мечтал за далечни страни. Наистина междувременно бе видял доста чужди страни, но не както в мечтите си.

Гребер се загледа отново през прозореца. Изведнъж се почувствува по-сигурен. Навън селски работници следяха влака с очи. Между тях имаше и жени, забрадени с кърпи. Подофицерът спусна надолу прозореца и започна да маха с ръка. Никой не му отговори.

— Щом не искате, няма, глупаци с глупаци! — каза разочаровано подофицерът.

Няколко минути по-късно те минаха край друга нива с хора и той замаха отново. Този път се наведе още повече. И сега никой не му отвърна, въпреки че хората се бяха обърнали и гледаха влака.

— И ние се бием за такива като тия! — заяви подофицерът.

— Може би това са пленници. Или чуждестранни работници.

— Имаше доста жени между тях. Те поне можеха да махнат с ръка.

— Може би са руси. Или поляци.

— Глупости. Не изглеждаха такива. Но дори да е така, нали трябва да има и немци с тях?

— Ние сме санитарен влак — каза плешивият. — На такъв влак никой не маха с ръка.

— Говеда! — заяви подофицерът в заключение. — Селски тапири и свинарки!

Със силен тласък той вдигна прозореца нагоре.

— В Кьолн хората са други — каза шлосерът.

Влакът продължаваше да лети. По едно време спря за два часа в един тунел. Нямаха осветление, а и тунелът беше съвсем тъмен. Наистина те бяха свикнали да живеят под земята, но въпреки това, след известно време мракът започна да ги потиска.

Някои пушеха. Огнените краища на цигарите се движеха в тъмнината като светулки.

— Вероятно повреда в машината — каза подофицерът.

Те се ослушаха. Не се чуваха самолети. Не достигаха до слуха им и експлозии.

— Бил ли е някой от вас в Ротенбург? — запита войникът от Кьолн.

— Трябва да е стар град — каза Гребер.

— Бил ли си там?

— Не. А ти никога ли не си ходил?

— Не. Какво да правя?

— Трябваше да заминеш за Берлин — каза мишата физиономия. — Човек получава веднъж отпуска. А в Берлин е по-интересно.

— Нямам пари за Берлин. Къде ще живея там? В хотел ли? Искам да отида при семейството си. Влакът тръгна.

— Най-сетне — каза басът. — Вече мислех, че тук ще ни погребат.

Сива светлина си проправи път в мрака. После стана сребриста и след това пейзажът отново се появи. Изглеждаше по-привлекателен от всякога. Всички наскачаха на прозореца. Следобедният ден ги упояваше като вино. Неволно потърсиха с очи пресни ровове от бомби. Нямаше.

След няколко гари слезе басът. После — подофицерът и още двама други. Един час по-късно Гребер започна да разпознава околността. Вече се беше смрачило. Сини облаци висяха по дърветата. Той чувствуваше като близко не нещо определено — не къщите, селата и хълмовете, а самата местност, която сякаш внезапно беше му заговорила на познат език. От всички страни нахлуваха спомени и се притискаха в него с настойчива нежност. Очертанията на предметите бледнееха. В мисълта на Гребер нямаше нищо определено, струваше му се, че се радва не толкова на завръщането си, колкото на това, че мечтае за него. Но под тази действителна форма намереният отново живот проникваше в него с несъкрушима сила.

Имената на гарите ставаха вече познати. Профучаваха местности, известни от излети. Чувствуваше се дъх на ягоди, смола, на поляни, огрени от слънцето. До града оставаха само няколко минути. Гребер приготви нещата си, стана в очакване да види първите улици.

Влакът спря. По перона тичаха хора. Той погледна навън. Чу името на града.

— Хайде, всичко хубаво — каза войникът от Кьолн.

— Още не сме пристигнали. Гарата е в центъра на града.

— Може би се е преместила. По-добре запитай. Гребер отвори вратата. В здрача видя, че слизат хора.

— Това Верден ли е? — запита той.

Няколко души го погледнаха, но не отговориха — бързаха. Той слезе и тогава чу гласа на жп чиновника: „Верден, всички да слизат.“

Взе раницата за ремъците и като си проправи път, отиде при чиновника.

— Не отива ли влакът до гарата? Чиновникът го погледна уморено.

— Във Верден ли отивате?

— Да.

— Ще минете вдясно, зад рампата. Там ще вземете автобуса.

Гребер тръгна успоредно с рампата. Виждаше я за пръв път. Беше нова и скована от сурово дърво. Намери автобуса.

— До Верден ли отивате? — запита той шофьора.

— Да.

— Не върви ли влакът по-нататък?

— Не.

— Защо не?

— Защото стига само дотук.

Гребер погледна шофьора. Той знаеше, че е безсмислено да пита повече. Нямаше да получи точен отговор. Качи се бавно. В един ъгъл имаше свободно място. Съвсем се бе стъмнило. Можа само да различи, че в тъмнината проблясват нови линии. Те се отклоняваха под ъгъл от посоката, в която се намираше градът. Влакът правеше вече маневра. Гребер се облегна. „Може би са постъпили така от предпазливост“ — помисли си той, без да е уверен, че е така.

Автобусът тръгна. Беше стара таратайка и с лош бензин. Моторът се давеше. Няколко мерцедеса ги задминаха. В единия седяха офицери от Вермахта, в други два — офицери есесовци. Хората в автобуса ги гледаха как профучават, без да кажат нищо. Почти никой не говореше. Само едно дете се смееше и играеше между седалките. Момиченце на около две години — русо, със синя панделка в косите.

Гребер забеляза първите улици. Бяха незасегнати. Той въздъхна с облекчение. Автобусът трака още няколко минути и след това спря.

— Всички да слизат!

— Къде сме? — запита Гребер един човек до себе си.

— „Брамшещрасе“.

— Няма ли да продължим?

— Няма.

Човекът слезе. Гребер го последва.

— Аз съм в отпуска — каза той. — За първи път от две години.

Той чувствуваше нужда да сподели радостта си с някого.

Човекът го погледна. На челото му личеше пресен белег. Липсваха му и два предни зъба.

— Къде живеете?

— „Хакенщрасе“ 18.

— Това в стария град ли е?

— На границата, ъгъла „Луизенщрасе“. Оттам се вижда черквата „Света Катерина.“

— А, така ли?

Човекът погледна тъмното небе.

— Знаете пътя, нали?

— Разбира се. Такъв път не се забравя.

— Разбира се, че не. Всичко хубаво.

— Благодаря.

Гребер тръгна по „Брамшещрасе“. Разглеждаше къщите. Те бяха здрави. Гледаше в прозорците. Всички бяха затъмнени. „Противовъздушна отбрана, разбира се“ — разсъди той. Изпита разочарование, което самият той окачестви като детинско. Несъзнателно очакваше да намери града осветен както някога. А трябваше да знае, че е невъзможно. Забеляза някаква хлебопродавница, в която нямаше хляб. На витрината беше поставена една стъклена ваза с няколко книжни рози. До хлебопродавницата имаше магазин с колониални стоки. На витрината се намираха много пакети, но всъщност това бяха празни кутии. В съседство видя седларски магазин. Гребер си спомни за него. Някога на витрината поставяха един препариран кафяв кон. Гребер погледна вътре. Конят беше все още на мястото си и пред него, както по-рано, с вдигната като че ли за лай глава, стоеше препарираното черно-бяло ловджийско куче. Той се спря за момент пред витрината. Въпреки всичко случило се през последните години, тя не се бе променила. Гребер продължи пътя си. Почувствува се изведнъж у дома.

— Добър вечер — каза той на един непознат, който стоеше до близката пътна врата.

— Добър вечер — отговори след малко учуденият човек.

Паважът кънтеше под стъпките му. Скоро щеше да захвърли тежките ботуши и да обуе най-леките си цивилни обувки. Ще се измие с чиста топла вода и ще облече чиста риза. Закрачи още по-бързо. Имаше чувство, че улицата пружинира под краката му, сякаш беше жива или наелектризирана. Тогава внезапно му замириса на дим.

Гребер се спря. Не беше обикновен дим, не бе и от неразгорели се дърва. Това беше мирис на пожар. Той се огледа. Къщите наоколо бяха незасегнати. Здравите им покриви се открояваха на тъмносиньото небе.

Гребер продължи нататък: улицата свършваше на един малък залесен площад. Миризмата на пожара ставаше все по-силна. Като че ли бе увиснала по голите клони на дърветата. Гребер започна да души, но не можа да разбере откъде иде тя — беше навсякъде, сякаш бе паднала като пепел от небето.

На следващия ъгъл той видя първата срутена къща. Стъписа се. В последните години не бе виждал друго освен развалини, но никога не бе изпитвал нещо особено при вида им, а в тази грамада камъни и тухли той се взираше така, като че ли виждаше за първи път в живота си разрушена сграда.

„Сигурно е само една къща — помисли си той. — Една единствена. Нищо повече. Всички останали са непокътнати.“ Той мина бързо край купчината развалини и подуши с нос. Миризмата на пожара идеше оттам. Къщата беше отдавна разрушена. „Може би това е станало случайно — каза си той. — Някоя забравена бомба, пусната безцелно при обратен полет.“

Той потърси името на улицата. „Бремерщрасе“. Все още далече от „Хакенщрасе“. Най-малко още половин час. Ускори хода си. Все по-рядко тук-там се мяркаха хора. Под един тъмен свод светеха малки сини електрически крушки. Затулената им светлина действуваше зловещо и болезнено.

Стигна до първия разрушен ъгъл. Тук срутените къщи бяха повече. В нощта стърчаха само няколко стени, назъбени и черни. Извити стоманени подпори висяха помежду им като виещи се тъмни змии. Част от срутеното беше разчистено. Значи и тези развалини бяха стари. Гребер се приближи и се покачи на купчина камъни. Като слезе отново на тротоара, той забеляза в тъмнината неясни силуети, които се движеха като огромни пълзящи бръмбари.

— Хей, там — извика той. — Има ли някой?

Чу се срутване на тухли и търкулване на камъни. Сенките изчезнаха в нощта. Гребер се ослуша: някой дишаше задъхано. Изведнъж разбра, че е самият той.

Сега тичаше. Миризмата на пожара вече го задушаваше. Следваха разрушения след разрушения. Стигна до стария град, спря се и започна да се взира. По-рано тук имаше редици дървени къщи от Средновековието, къщи с издадени напред фронтони, остри покриви и цветни надписи. Вече ги нямаше. Вместо това той видя следите на буен пожар, овъглени греди, стени, купчини камъни, парчета от паваж, а над тях белезникави изпарения. Къщите бяха пламнали като сух талаш. Гребер отново започна да тича. Внезапно го бе обхванал див страх. Спомни си, че недалеч от къщата на родителите му се намираше малка фабрика за преработка на мед. Може би тя е била прицел на бомбите. Той се спъваше в камъните, прескачаше димящи блокове, блъскаше се в хората, тичаше все напред. Но изведнъж спря. Не знаеше вече къде се намира.

Градът, който познаваше от детинство, се бе променил така, че Гребер не можеше повече да се ориентира. Той бе свикнал да намира пътя си по фасадите на къщите. Те липсваха. Запита една жена, която мина бързо покрай него, как би могъл да стигне до „Хакенщрасе.“

— Какво? — запита тя уплашена. Жената носеше измърсени дрехи и притискаше ръце към гърдите си.

— До „Хакенщрасе“.

Жената направи някакво движение.

— Ето там, като завиете…

Той тръгна в тази посока. От едната страна бяха останали само овъглени дървета без клони. Стърчаха само дънерите и стволовете. Те приличаха на огромни черни ръце, протегнати към небето.

Гребер направи опит да се ориентира. Оттук трябваше да се вижда кулата на черквата „Света Катерина“. Той не я виждаше. Може би и черквата бе разрушена. Не посмя да попита никого. Някъде наблизо забеляза носилки. Хора ринеха в развалините. Пожарникари тичаха и гасяха огъня. Черно пожарище тлееше на мястото на медната фабрика. Малко след това той откри и „Хакенщрасе“.

7

Табелата бе закачена на пречупен на две стълб. Горният му край беше наведен към една дупка, в която се виждаха основи на стени и между тях някакъв железен креват. Гребер я заобиколи и продължи да тича нататък. Някъде по-надолу, по улицата забеляза една неразрушена къща. Осемнадесет, шепнеше той, Непременно трябва да е номер осемнадесет. Господи, нека да е осемнадесет!

Беше се излъгал. Това, което в тъмнината изглеждаше цяла къща, бе всъщност само фасада. Когато се приближи, той разбра, че цялата задна част е срутена. Горе, между стоманените подпори, бе притиснато едно пиано. Капакът му липсваше и клавишите се белееха като зъби от огромна уста на някакво допотопно животно, което с ярост се готви да се хвърли надолу. Пътната врата бе широко отворена.

Гребер се втурна натам.

— Стой! — извика някой. — Внимавайте, къде отивате?

Гребер не отговори. Той не бе в състояние да открие къщата на родителите си. През всичките тези години той я бе виждал ясно пред себе си, всеки прозорец, входа, стълбата, но сега в тази нощ всичко бе в безредие. Не знаеше дори на коя страна на улицата се намира.

— Къде отивате? — продължи да вика същият глас. — Или искате да се срути стената отгоре ви?

Гребер вторачи поглед през пътната врата. Видя първите стъпала на някаква стълба. Потърси с очи номера на къщата. Един пазач от противовъздушната защита се приближи.

— Какво търсите тук?

— Тук номер осемнадесет ли е? Къде е номер осемнадесети?

— Осемнадесети?

Пазачът оправи каската си.

— Къде е осемнадесети ли? Искате сигурно да кажете къде е бил номер осемнадесети.

— Какво?

— Ясно е. Нямате ли очи?

— Тук не е осемнадесети?!

— Не, не е! Не е било! Е, вече не съществува. Тук всичко е в минало време.

Гребер хвана грубо човека за реверите.

— Слушайте — каза той с див глас. — Не съм дошъл да слушам глупавите ви смешки. Къде е номер осемнадесети?

Пазачът го погледна.

— Пуснете ме веднага или ще изсвиря за полиция. Нямате работа тук. Това е район за разчистване. Ще ви арестуват.

— Няма да ме арестуват. Аз ида от фронта.

— Много важно. Да не би да мислите, че тук не е фронт?

Гребер го пусна.

— Живея на номер осемнадесети — каза той. — „Хакенщрасе“ осемнадесет. Родителите ми живеят тук…

— На тази улица вече никой не живее.

— Никой!

— Никой. Ако не зная аз, кой ще знае. И аз живеех тук.

Пазачът внезапно се озъби.

— Живеех, живеех! — закрещя той. — За две седмици имахме шест нападения. Чувате ли вие, фронтовако! А в това време вие, проклети нехранимайковци, мързелувате. Здрави и свежи сте — това се вижда! А моята жена там… — той посочи къщата, пред която стояха. — Кой ще я изрови? Никой. Не е вече жива! Нямало смисъл, казват спасителните отреди. Имало много друга срочна работа. Много попикани папки, бюра и архиви, които трябвало да бъдат спасени.

Той приближи мършавото си лице до лицето на Гребер.

— Знаете ли какво, войниче? Човек няма представа за нещата, докато не се касае до собствената му кожа. А когато ги разбере най-сетне, вече е късно. Така е, фронтовако!

Той се изплю.

— Да, вие храбри фронтовако, с цял железарски магазин на гърдите! Осемнадесет е там, по-горе, където разравят.

Гребер го остави. „Там, където разравят — си помисли той. — Там, където разравят! Не е вярно! Сигурно веднага ще се събудя, сигурно съм в бункера.

Ще се събудя в избата на руското безименно село, там, където е и Имерман, и Мюке, и Зауер, а това тук е Русия, това не е Германия. Германия е цяла и защитена, тя е…“

Той чу викове и шум от лопати и видя хора върху подгизналите развалини. Вода течеше от един повреден водопровод на улицата. Тя блещукаше в светлината на затъмнените лампи.

Гребер се затича към тоя, който даваше заповеди.

— Това номер осемнадесети ли е?

— Какво? Махайте се оттук! Какво търсите тук?

— Търся родителите си. На номер осемнадесети, Къде са?

— Откъде да зная? Да не би да съм Господ!

— Спасени ли са?

— Питайте другаде. Това не ни интересува. Ние само разравяме.

— Има ли тук затрупани?

— Разбира се, нима мислите, че ние разравяме на вятъра!

Човекът се обърна към групата.

— Спрете! Тихо! Вилман, чукайте!

Работниците се изправиха. Бяха пъстра смесица от хора с различни занаяти и социално положение, но независимо от това дали носеха пуловер, мръсна колосана яка, стари работни комбинезони, военни панталони и цивилни сака, всички те имаха отпечатъка на една и съща умора, на една и съща нищета, хора с влажни, замърсени лица. Един от тях клекна в развалините и започна да удря с чук по някаква стърчаща тръба.

— Тихо! — извика ръководителят.

Настана тишина. Човекът с чука прилепи ухо до тръбата. Чуваше се дишането на мъжете и клокоченето на стичащата се вода. Отдалеч долитаха сирените на болничните коли и пожарната команда. Човекът с чука удари отново по тръбата. След това той се изправи.

— Още отговарят. Чукат по-често. Вероятно имат още съвсем малко въздух.

Той почука няколко пъти бързо по тръбата в знак на отговор.

— Хайде! — каза ръководителят, — Продължавайте! Тук вдясно. Трябва да опитаме да изтеглим тази тръба, за да получат по отвора свеж въздух. Гребер още стоеше до него.

— Това противовъздушно скривалище ли е?

— Разбира се, какво друго? Вярвате ли, че още някой би чукал, ако не беше скривалище? Гребер преглътна.

— Хора от къщата ли са? Един човек от противовъздушната защита ми каза, че тук вече никой не живеел.

— Оставете го, той е малко мръднал. Тук под земята има хора, те чукат, това е достатъчно за нас. Гребер разкопча раницата си.

— Аз съм здрав и силен. Мога да ви помогна в разчистването. — Той погледна ръководителя на групата. — Трябва. Може би моите родители…

— Нямам нищо против! Вилман, иде подкрепление. Имате ли свободна брадва?

Най-напред се показаха смачкани крака. Една греда ги бе счупила и притиснала. Човекът беше още жив, в съзнание. Гребер се взря в лицето му. Беше непознато. Прерязаха гредата на две и донесоха носилка. Човекът не викаше. Той само обърна очите си и изведнъж те станаха бели.

Разшириха отвора и намериха двама умрели. И двамата бяха сплескани. Лицата им бяха станали плоски като пихтия: носовете липсваха, зъбите бяха разпръснати и разкривени като бадемови ядки на козунак. Гребер се наведе над обезобразените лица. Различи тъмни коси. Неговите близки бяха руси. Измъкнаха сплесканите тела и ги поставиха на улицата.

Стана по-светло. Луната изгря на безцветното небе.

— Кога беше нападението? — запита Гребер, когато го смениха.

— Вчера през нощта.

Гребер погледна ръцете си. В безплътната светлина те изглеждаха черни. Кръвта, която се стичаше по тях, бе също черна. Той не знаеше дали това беше неговата собствена кръв. Не беше дори сигурен дали със своите собствени ръце е разравял тухли, камъни и счупени стъкла. Продължиха да работят. Очите сълзяха, киселината на бомбените изпарения ги дразнеше. Те ги триеха с ръкавите си, но това не помагаше.

— Хей, войникът! — извика някой зад него. Той се обърна.

— Това вашата раница ли е? — запита един човек, който се клатушкаше като сянка пред насълзените му очи.

— Къде?

— Ето там. Някой бяга с нея. Гребер не обърна внимание.

— Иска да я открадне — каза същият човек и показа с пръст. — Можете още да го хванете. Бързо! Аз ще ви заместя.

Гребер не беше повече в състояние да мисли. Той просто тръгна в показаната посока. Спусна се надолу по улицата и видя някакъв човек да се катери по развалините. Настигна го. Беше един старец, който влачеше раницата. Гребер стъпи върху ремъците. Човекът я пусна, обърна се, вдигна ръце и от устата му се чу тънък, писклив звук, подобен на квичене. Лунната светлина правеше устата му голяма и черна и очите му святкаха.

Приближи се един патрул. Бяха двама есесовци.

— Какво става тук?

— Нищо — отвърна Гребер и сложи раницата на гърба си. Квичащият човек бе онемял. Той дишаше бързо и възбудено.

— Какво правите тук? — запита един от есесовците, обершарфюрер на средна възраст.

— Документите!

— Помагам в разравянето. Ей там. Моите родители живееха там. Аз трябва…

— Военната книжка! — каза обершарфюрерът по-остро.

Гребер гледаше ту единия, ту другия. Нямаше смисъл да се спори дали есесовците имат право да проверяват войници. Те бяха двама и при това въоръжени. Той затърси своето разрешение за отпуск. Есесовецът извади джобното си фенерче и започна да чете. За момент парчето хартия бе така силно осветено, че приличаше на фосфор. Гребер почувствува как мускулите му затрепериха. Най-сетне фенерчето изгасна и обершарфюрерът му върна разрешението.

— Живеете на „Хакенщрасе“ 18?

— Да — каза Гребер, вбесен от нетърпение. — Ето там. Тъкмо разравяме. Търся семейството си.

— Къде?

— Там. Където разравят. Нима не виждате?

— Там не е 18 — каза обершарфюрерът.

— Какво?

— Там не е номер 18. Там е 22. Осемнадесет е ето тук.

Той показа към една разрушена къща, от която стърчаха железни подпори.

— Сигурен ли сте? — запита Гребер като заекваше.

— Напълно. Сега тук всичко изглежда еднакво. Но ето там е осемнадесет. Напълно съм сигурен.

Гребер погледна към развалината. Тя не димеше.

— Тази част на улицата снощи не е била бомбардирана — каза обершарфюрерът. — Мисля, че това стана миналата седмица.

— Знаете ли… — Гребер се запъна и продължи. — Знаете ли дали са били спасени хора?

— Това не зная. Но все някой се спасява. Може би вашите родители изобщо не са били в къщата. Повечето хора при въздушна тревога отиват в големите бункери.

— Къде мога да разбера това? И кой може да ми каже къде са те сега?

— Тази нощ никой. Общината е разрушена и всичко е наопаки. Запитайте утре сутринта в Районното управление. Какво се случи с този човек тук?

— Нищо. Вярвате ли, че под развалините има още хора?

— Под всички развалини има хора. Мъртви. Ако искаме да разравяме всички, трябва да имаме сто пъти повече работници. Проклетите свини бомбардират безразборно целия град.

Обершарфюрерът се приготви да продължи пътя си.

— Тук забранена зона ли е? — запита Гребер.

— Защо?

— Пазачът от противовъздушната твърди, че е така.

— Пазачът от противовъздушната е обезумял. Той не е вече на служба. Стойте тук, колкото ви се иска. Място за спане може би ще намерите в службата на Червения кръст. Там, където е гарата. Ако имате щастие, разбира се.

Гребер потърси входа на къщата. На едно място развалините бяха разчистени, но никъде не намери отвор. Той се покачи на тях. По средата стърчеше част от стълбище. Стъпалата и парапетът бяха запазени, но те водеха безцелно в празното пространство. Зад тях развалините образуваха още по-висока купчина. В една ниша се виждаше кадифено кресло, като че ли някой внимателно го бе поставил там. Задната стена на къщата бе паднала напряко през градината и се бе стоварила върху останалите развалини. Изведнъж някаква сянка притича наблизо. Гребер помисли, че това е предишният стар човек, но забеляза, че беше котка. Без да схваща какво прави, той взе камък и го хвърли по нея. Внезапно му дойде наум, че животното се храни с трупове. Той се покатери бързо по купчината камъни и тухли и мина от другата страна. Едва сега се увери, че е неговият дом. Едно малко местенце от градината бе останало незасегнато — дървената беседка с пейка в нея и познатият дънер на липата. Той опипа внимателно кората на дървото и почувствува вдлъбнатините на буквите, които бе изрязал преди много години. Обърна се. Луната изплува над разрушената сграда и освети вътрешността й. Тя сякаш тържествуваше над този фантастичен, кошмарен и недействителен пейзаж. Гребер забрави неизброимите разрушения, които бе срещал от четири години насам, Имаше чувството, че вижда за първи път развалина.

Задните входове бяха напълно затрупани. Гребер наостри слух. Удари с камък по една от железните подпори и се ослуша отново. Внезапно му се стори, че чува някакво скимтене. „Трябва да е вятърът — помисли си той. — Не може да бъде друго, освен вятърът.“ Но повторно долови същия звук. Втурна се към стълбището. Котката скочи от стъпалата, където се беше приютила. Той продължи да се ослушва. Чувствуваше как цялото му тяло трепери. Беше съвсем сигурен, че родителите му се намират под развалините, че са още живи и затворени в мрака дращят с отчаяни, окървавени ръце и го призовават с ридания на помощ…

Гребер започна трескаво да разчиства камъни и тухли, след това дойде на себе си и изтича на улицата. Падна, разцепи коляното си, препъна се на няколко пъти и тичешком се върна на мястото, където през цялата нощ бе помагал.

— Елате! Тук не е номер осемнадесети! Осемнадесети е там! Помогнете ми да ги изровя.

— Как? — каза ръководителят на групата и погледна към него.

— Тук не е осемнадесети! Родителите ми са там…

— Къде?

— Там! Бързайте! Ръководителят погледна нататък.

— Онзи е стар случай — каза той след това по-внимателно и по-меко. — Много късно, войниче! Тука трябва да продължим.

Гребер смъкна раницата от раменете си.

— Там са моите родители! Ето! Имам разни неща за ядене. Имам пари…

Човекът го погледна със зачервените си сълзящи очи.

— Бива ли заради това да оставим да загинат тези хора тук?

— Не… Но…

— Ето, виждате ли… Долу са живи още.

— Може би по-късно…

— По-късно! Не виждате ли, че хората падат от умора?

— Аз помагах тук цяла нощ. И вие може да ми…

— Вразумете се най-сетне — каза ръководителят този път ядосано. — Няма никакъв смисъл да разравяме отсреща. Не ви ли е ясно? Преди всичко вие не знаете дали изобщо има някой под развалините. По всяка вероятност няма. Иначе щяхме да научим за това. А сега ни оставете на мира.

Той взе търнокопа си. Гребер продължаваше да стои. Гледаше гърбовете на работещите хора. Видя носилките и двамата санитари, които току-що бяха дошли. Пробитият водопровод наводняваше улицата. Той чувствуваше как силите му го напускат. Имаше желание да помага още, но не можеше. Влачейки се, той отиде там, където някога се намираше къщата с номер осемнадесет.

Погледна за миг струпаните развалини и започна още веднъж да мести камъните, но скоро се отказа. Беше свръхчовешко. Под дребните камъни имаше плътна маса от извити железни подпори, бетон и каменни блокове. Къщата беше стабилно строена; това правеше сега развалините непревземаеми. „Може би наистина са успели да избягат — помисли си той. — Може би са ги евакуирали. Може би са в някое село в Южна Германия. Може би са в Ротенбург. Може би спят някъде на легла. Майко. Не мога повече…“

Приседна до стълбището. „Стълбата на Яков — помисли си той. — Каква беше тя? Не беше ли тази стълба, която води към небето? И не се ли качват и слизат по нея ангели, превърнати в самолети? Къде беше изчезнало всичко? Къде беше земята? Нима тя е запазена само за гробове? Копал съм гробове — помисли си той, — много гробове. Какво правя тук? Защо никой не ми помага? Видях хиляди разрушени сгради, но в действителност не видях нито една. Едва днес, едва тази. Тази е по-друга от всички останали. Защо не съм под нея? Трябваше да съм под нея!“

Стана тихо. Отнесоха последните носилки. Луната се издигна високо на небето, сърпът й осветяваше безмилостно града. Котката се показа отново. Тя дълго наблюдава Гребер. Очите й искряха със зелени отблясъци в безплътната светлина. Тя внимателно се приближи. Безшумно се плъзна няколко пъти покрай него. След това се потърка по краката му, изви гръбнак и започна да мърка. Накрая се промъкна до него и легна. Той вече не я забелязваше.

8

Новият ден дойде лъчезарен. Мина известно време, докато Гребер се опомни къде се намира — дотолкова беше свикнал да спи сред развалини. Но за миг всичко се възвърна в съзнанието му.

Той се облегна на стълбището и се опита да размисли. Наблизо, под една полузатрупана вана, бе застанала котката и се чистеше спокойно. Разрушенията не я интересуваха.

Гребер погледна часовника си. Беше още рано за Районното управление. Той стана бавно. Тялото му беше вкочанено, ръцете — кървави и мръсни. Във ваната имаше малко бистра вода — вероятно събрала се при гасенето на пожара или от дъжда. Повърхността на водата отразяваше собственото му лице. Беше му чуждо. Той извади парче сапун от раницата и започна да се мие. Водата стана черна и ръцете му започнаха отново да кървят. Протегна ги на слънцето, за да изсъхнат. Тогава прегледа дрехите си. Панталоните му бяха скъсани, куртката — мръсна. Започна да ги търка с мокра носна кърпа. Повече от това не можеше да направи.

В раницата имаше хляб, В манерката бе останало малко кафе. Той изпи кафето и хапна малко. Изведнъж почувствува остър глад, Гърлото му бе така пресъхнало и го болеше, като че ли беше викал цяла нощ. Котката се приближи. Той отчупи парче хляб и й го подаде. Тя го взе внимателно с уста, отнесе го настрана, седна на опашката си и започна да яде, като Същевременно го следеше с очи. Козината й беше черна, а една от лапичките й — бяла. В счупените стъкла, разхвърляни сред развалините, блестеше слънцето. Гребер взе раницата си и излезе на улицата.

Спря и се огледа. Не можеше да познае силуета на града. Навсякъде се виждаха празнини, като в прогнила челюст. Зеленият купол на катедралата бе изчезнал. Черквата „Света Катерина“ — срутена. Покривите наоколо — назъбени и разядени, като че ли гигантски допотопни насекоми бяха разровили някой мравуняк. На „Хакенщрасе“ стояха само отделни къщи, Градът не приличаше на родното място, което бе очаквал да види; човек би казал, че това е град в Русия.

Вратата на къщата, от която бе останала само фасадата, се отвори. Снощният пазач от противовъздушната защита се показа като привидение, което излиза от несъществуваща къща, сякаш нищо не се бе случило. Той направи знак с ръка. Гребер се подвоуми за момент. Спомни си думите на обершарфюрера, че човекът е ненормален. Но въпреки това отиде при него.

Пазачът се озъби.

— Какво правите тук? — запита той с променен глас. — Мародерствате. Не знаете ли, че е забранено?…

— Слушайте — каза Гребер, — Оставете вашите проклети глупости. Кажете по-добре дали знаете нещо за родителите ми, Павел и Мария Гребер. Живееха там, отсреща.

Пазачът приближи към него слабото си брадясало лице.

— А, това сте вие. Снощният боец от фронта. Само не викайте така! Нима мислите, че сте единственият, който е загубил близък. Според вас това там отсреща какво е?

Той посочи къщата, от която беше излязъл.

— Кое?

— Това там, на вратата! Нямате ли очи, или мислите, че е сложено на шега?

Гребер не отговори. Той спря погледа си на вратата, която бавно се клатушкаше от вятъра, и забеляза, че външната й страна е облепена с бележки. Отиде бързо до нея.

Бяха адреси и запитвания за изчезнали. Някои написани с молив, мастило или с въглен направо на дъската; повечето обаче на парче хартия, закрепена с кабарчета или лепенки.

„Хайнрих и Георг, елате при чичко Херман! Ирма е мъртва. Мама“ — бе написано на един голям лист на черти, откъснат от училищна тетрадка и закрепен с четири кабарчета. Точно под него, на капака на една кутия за обувки, бе написано: „За Бога, дайте сведения за Бруихилда Шмид. «Тюрингерщрасе» 4“. На една пощенска картичка до него: „Ото, ние сме в Хасте — училището.“ И най-отдолу, под адресите, с молив и мастило на една книжна салфетка с назъбени краища бе написано с цветен пастел: „Мария, къде си?“ — без подпис. Гребер вдигна глава.

— Какво? — запита пазачът. — Открихте ли вашите?

— Не. Те не знаеха, че се връщам в отпуска. Лудият сви лицето си в гримаса, сякаш се засмя безгласно.

— Никой не знае нищо за когото и да е, войниче. Никой! А тези, които не заслужават, винаги остават живи. На лошите нищо не се случва. Не сте ли разбрали още тази истина?

— Разбира се.

— Тогава запишете се. Запишете се в листата на нещастниците. И след това чакайте! Чакайте като всички нас. Чакайте, докато почернеете!

Лицето на пазача се промени. Изведнъж то се сгърчи от безмерна скръб.

Гребер се обърна. Той се наведе и затърси в развалините нещо, на което може да се пише. Намери някаква цветна фотография на Хитлер, която висеше на една счупена рамка. Гърбът беше бял и ненапечатан. Откъсна горната част, извади молив и помисли за момент. Не му беше ясно какво ще напише.

„Моля сведения за Паул и Мария Гребер“ — написа той най-сетне с печатни букви и добави: „Ернст е тук, в отпуска.“

— Предателство — каза пазачът тихо зад гърба му.

— Какво?

Гребер бързо се обърна.

— Предателство! Скъсахте фотографията на фюрера.

— Тя беше скъсана и захвърлена — ядосано каза Гребер. — А сега ме оставете на мира с вашите глупости.

Той не намери нищо подходящо, с което да закрепи бележката. Най-сетне извади две от четирите кабарчета от бележката на майката и забоде собственото си обръщение. Не го направи с желание, струваше му се, че краде венец от чужд гроб. Но нямаше нищо друго под ръка, а и две кабарчета щяха да държат обръщението на майката не по-зле, отколкото четири.

Пазачът гледаше през рамото му.

— Готово — заяви той, като че ли даваше команда. — А сега „зиг хайл“, войнико! Тъгата е забранена! Траурните дрехи също. Отслабват бойния дух! Бъдете горд, че може да принасяте жертви! Ако вие, кучета с кучета, си изпълнявахте дълга, това тук никога нямаше да се случи!

Той се обърна бързо и се отдалечи на дългите си слаби крака.

Гребер веднага го забрави. Той откъсна едно малко парче от остатъка на хитлеровата фотография и преписа на него един адрес, който бе видял на вратата. Беше адресът на семейство Лоозе. Той ги познаваше и искаше от тях да научи нещо за родителите си. След това откъсна от рамката остатъка от фотографията, написа на гърба още веднъж същата бележка и се върна при номер осемнадесети. Там закрепи листчето между два камъка, така че да може да се вижда отдалеч. По този начин имаше две възможности да бъде забелязано обръщението му. Това беше всичко, което можеше да направи в момента. Известно време той стоя пред купчината от тухли и камъни, без да знае дали под нея има затрупани или не. Кадифеното кресло в нишата блестеше на слънцето като смарагд. На улицата един кестен бе останал напълно незасегнат. Зеленината му се открояваше нежно на слънцето, сипки цвърчаха между листата и виеха гнезда.

Той погледна часовника си. Беше станало време да отиде в общината.

Гишетата на службата за изчезнали бяха набързо сковани от сурово дърво. Дъските не бяха боядисани и миришеха на смола и гора. Таванът в едната част на помещението бе пробит. Дърводелци ковяха греди, Навсякъде стояха хора и чакаха мълчаливо и търпеливо. Един еднорък чиновник и две жени обслужваха посетителите.

— Името? — запита жената най-отдясно. Тя имаше плоско, широко лице и носеше червена копринена панделка в правата си коса.

— Гребер. Паул и Мария Гребер. Данъчен секретар. „Хакенщрасе“ осемнадесет.

— Как? — жената сложи ръка на ухото си.

— Гребер — повтори той по-силно, за да се чуе въпреки чукането. — Паул и Мария Гребер. Данъчен секретар.

Чиновничката започна да търси.

— Гребер, Гребер… — Пръстът й се плъзгаше по колоната имена и след това се спря на едно.

— Гребер, да. Как беше името?

— Паул и Мария.

— Как?

— Паул и Мария!

Гребер кипна. Струваше му се непоносимо, че на всичко отгоре трябва на висок глас да обявява нещастието си.

— Не, този тук се казва Ернст Гребер.

— Ернст Гребер се казвам аз самият. Няма друг в нашата фамилия.

— Е, да, наистина не можете да бъдете вие. Други Греберовци нямаме тук.

Чиновничката вдигна очи и му се усмихна.

— Ако искате, можете след няколко дни отново да запитате. Нямаме още пълни сведения. Следващият! Гребер остана на мястото си.

— Къде другаде може да се запита? Секретарката оправи червената копринена лента в косите си.

— В службата за регистриране. Следващият.

Гребер почувствува как някой го блъсна в гърба. Зад него стоеше дребна стара жена, с ръце като птичи нокти. Той мина встрани.

Постоя още известно време нерешително до гишето. Не можеше да проумее, че това е всичко. Бе станало много бързо. Загубата му беше твърде голяма за тази кратка процедура. Едноръкият чиновник го забеляза и се наведе към него.

— Бъдете щастлив, че вашите близки не са вписани в този списък — каза той.

— Защо?

— Това са списъци за умрели и тежко ранени. Докато не ни ги съобщят, те са само изчезнали.

— А изчезналите? Къде са списъците за тях?

Чиновникът го погледна с търпението на човек, който осем часа на ден трябва да се занимава с чуждото нещастие, без да може да помогне.

— Бъдете разумен — каза той. — Изчезналите са изчезнали. Какво помагат списъците? От тях не може да се разбере какво е станало с хората. Ако се знаеше, то те не биха били повече изчезнали. Така ли е?

Гребер го гледаше втренчено. Чиновникът беше видимо доволен от своята логика, но разум и логика съвпадат твърде лошо със загуба и скръб. И какво можеше да се отговори на човек, който бе загубил едната си ръка?

— Вероятно — каза Гребер и се обърна.

С питане той стигна до службата за регистриране. Тя се намираше в друго крило на общината, което миришеше на киселини и пожар. След дълго чакане се намери срещу една нервна жена с очила без рамки.

— Нищо не зная — каза бързо тя преди още той да я бе запитал. — Тук нищо вече не може да се констатира. Картотеката е напълно объркана. Една част изгоря, другата бе унищожена от водата на тия дървеняци пожарникари.

— Защо не прибрахте книжата на сигурно място? — запита подофицерът, който стоеше до Гребер.

— Сигурно място. Къде има сигурно място? Може би вие знаете къде. Аз не съм общинският съвет. Оплачете се там.

Жената погледна отчаяно една объркана купчина измокрени книжа.

— Всичко унищожено. Цялата служба за регистриране. Какво ще стане сега? Всеки може да се нарече както си иска.

— Това би било страшно, нали? Подофицерът се изплю и побутна Гребер.

— Ела, другарю. Тия тук всички са полудели.

Те излязоха навън и застанаха пред общината. Къщите наоколо бяха изгорели. От паметника на Бисмарк бяха останали само ботушите на статуята. Ято бели гълъби летеше в кръг над съборената кула на черквата „Света Мария“.

— Хубаво я наредихме, а? — каза подофицерът. — Кого търсиш?

— Родителите си.

— А аз — жена си. Не й писах, че си идвам. Исках да я изненадам. А ти?

— И аз така. Не исках родителите ми излишно да се вълнуват. Отпуската ми бе отлагана няколко пъти. След това ненадейно я разрешиха. Нямаше време да пиша.

— Идиотска работа! Сега какво мислиш да правиш?

Гребер се загледа в разрушения пазарен площад. От 1933 година той се наричаше „Хитлерплац“. Преди това, след Първата война, бе носил името на президента на републиката Еберт; по-преди — името на кайзер Вилхелм, а още по-рано се казваше „Пазарен площад“.

— Не зная — каза той. — Цялата тази работа не ми е още много ясна. Как е възможно човек да се загуби тук, в самата Германия?

— Нима?

Подофицерът погледна Гребер с израз, в който имаше ирония и състрадание.

— Мили мой лебеде. Има още много да се чудиш! Аз търся жена си от пет дни насам. От пет дни, от сутрин до вечер, а тя като че ли е изчезнала вдън земя, като че ли е омагьосана!

— Но как е възможно това? Някъде…

— Изчезнала — повтори подофицерът. — И като нея няколко хиляди други. Част от тях са били евакуирани във временни лагери и малки градчета. Иди открий сега къде се намира, когато пощата не работи както трябва. Друга част са избягали на тълпи в селата.

— В селата! — каза Гребер с облекчение. — Разбира се, за тях не бях се сетил. Селата са сигурни. Там са вероятно, там трябва да са. Голямо откритие направих!

Подофицерът сви презрително устни.

— Но не те приближава нито крачка до целта! Известно ли ти е, че около този проклет град се намират почти две дузини села. Докато ги обходиш, ще ти мине отпуската. Разбираш ли?

Гребер разбираше, но му беше все едно. Всичко, което искаше, се свеждаше до това — родителите му да са живи. Къде са — му беше все едно.

— Слушай, другарю — каза подофицерът по-спокойно. — Трябва да подхванеш работата правилно. Ако тичаш безцелно нагоре-надолу, ще загубиш само време и ще полудееш. Трябва да организираш търсенето. Какво мислиш да правиш най-напред?

— Не зная още. Ще се опитам да науча нещо от познати. Намерих един адрес на хора, чиято къща е разрушена. На същата улица.

— Няма да научиш много от тях. Всички ги е страх да си отворят устата. Аз сам се убедих. Все пак можеш да опиташ. Слушай! Ние можем взаимно да си помогнем. Там, където ти ще питаш, питай едновременно и за жена ми, а там, където аз питам, ще се интересувам и за твоите родители. Дадено?

— Дадено.

— Добре. Казвам се Бьотхер. Името на моята жена е Алма. Запиши си.

Гребер си записа името. След това написа на парче хартия имената на родителите си и го подаде на Бьотхер. Той внимателно го прочете и прибра.

— Къде живееш, Гребер?

— Все още никъде. Трябва да намеря някое място.

— В казармата има легла за отпускари с разрушени жилища. Яви се в комендатурата, оттам ще получиш удостоверение за настаняване. Ходи ли там?

— Не още.

— Опитай се да получиш легло в стая номер 48, Това е стаята за болни. Там дават по-добро ядене, отколкото в другите. И аз съм там.

Бьотхер извади една цигарена угарка от джоба си, погледна я и отново я прибра.

— Аз ще претърся днес болниците. Можем да се срещнем някъде довечера. Може би някой от нас ще знае вече нещо.

— Добре. Къде?

— Най-добре тук. В девет часа?

— Дадено.

Бьотхер кимна и отправи поглед в синьото небе.

— Погледни — каза той с горчивина. — Пролет, А ето вече пет нощи спя в една стая с дванадесет пръдльовци — вместо с моята собствена жена която има такъв задник, че на него можеш да играеш табланет.

Първите две къщи на „Гартенщрасе“ бяха разрушени. Никой не живееше в тях. Третата бе останала почти невредима. Само покривът беше изгорял — къщата, в която живееше семейство Циглер. Циглер беше приятел на бащата на Гребер.

Гребер се качи по стълбата. По площадките бяха сложени кофи с пясък и вода. По стените бяха залепени съобщения. Той позвъни и се учуди, че звънецът още работи. След известно време една сбръчкана стара жена отвори предпазливо вратата.

— Госпожо Циглер — каза Гребер. — Аз съм, Ернст Гребер.

— Да, да… — Жената го загледа. — Да… Тя се подвоуми, но след това каза:

— Но влезте, господин Гребер.

Тя отвори по-широко вратата и зад него отново я заключи.

— Татко — извика тя, за да бъде чута отвътре. — Няма нищо. Ернст Гребер е. Синът на Паул Гребер.

Столовата миришеше на паркетин. Линолеумът по пода лъщеше като огледало. На прозореца бяха поставени саксии с цветя, които имаха големи листа на жълти петна, сякаш бяха оросени с разтопено масло. Над дивана бе закачено ковьорче с избродиран с червени конци надпис: „Собственият дом няма цена“.

Циглер излезе от спалнята. Той се усмихна. Гребер видя, че беше развълнуван.

— Не знаеш кой може да те посети — каза той. — За вас никак не можеше да ми дойде на ум. Оттам ли идете?

— Да. Търся родителите си. Жилището им е разрушено.

— Защо не си свалите раницата? — каза госпожа Циглер. — Ще направя кафе. Имаме още хубаво ръжено кафе.

Гребер занесе раницата си в преддверието.

— Измърсен съм — каза той. — Тук всичко е така чисто. Отвикнах от това нещо.

— Няма значение. Седнете, моля ви се. Там, на дивана.

Госпожа Циглер изчезна в кухнята. Циглер гледаше Гребер с колеблив поглед.

— Значи така — каза той.

— Знаете ли нещо за моите родители? Не мога да ги намеря, В общината не знаят нищо. Там всичко е наопаки.

Циглер поклати глава. Жена му отново се показа на вратата.

— Ние отдавна вече не излизаме — каза тя бързо. — Не се срещаме с никого и не знаем нищо.

— Но никак ли не сте ги виждали? Кога ги видяхте за последен път?

— Отдавна, много отдавна. Може би преди най-малко пет-шест месеца. Тогава… — Тя замълча.

— Какво стана тогава? — запита Гребер. — Как изглеждаха те?

— Бяха здрави. Да, родителите ви бяха съвсем добре — отвърна жената. — Разбира се, междувременно…

— Да… — каза Гребер. — Видях всичко. Там, на фронта, ние чувахме, бомбардират градовете, но не очаквах до такава степен…

Настъпи мълчание. И тримата гледаха в пода.

— Кафето ще е готово ей сега — каза жената. — Нали ще пиете? Чаша топло кафе винаги е от полза.

Тя сложи на масата чаши със сини цветя. Гребер ги погледна. У дома имаха същите. Неизвестно по каква причина шарките на чашите се наричаха луковици.

— Да… — каза Циглер отново.

— Мислите ли, че родителите ми са евакуирани с някой ешелон? — запита Гребер.

— Може би. Мамо, има ли още от бисквитите, които ни донесе Ервин. Дай да почерпим господин Гребер.

— Какво прави Ервин?

— Ервин? — старият човек се сепна. — Ервин е добре, добре.

Жената донесе кафето. Тя сложи една голяма тенекиена кутия на масата. Надписът върху нея беше на холандски. Вътре нямаше много бисквити. „От Холандия — помисли си Гребер. — И аз в началото носех неща от Франция.“

Жената го покани. Той взе една бисквита с розова захар по нея. Имаше вкус на застаряло. Двамата старци не взеха нищо. Те не пиха и кафе. Циглер чукаше разсеяно по масата.

— Вземете си още една — каза жената. — Нямаме нищо друго. Но това са хубави бисквити.

— Да, много хубави. Благодаря. Закусих преди малко.

Той почувствува, че няма да измъкне нищо повече от старите. Може би пък и да не знаят нищо. Стана.

— Не можете ли да ми кажете къде другаде бих могъл да науча нещо?

— Нищо не знаем. Изобщо не излизаме. Нищо не знаем. Много съжалявам, Ернст. Вярвай ми.

— Вярвам ви. Благодаря за кафето. Гребер се отправи към вратата.

— Къде живеете сега? — запита изведнъж Циглер.

— Ще намеря все някъде място. Ако не другаде, то в казармата.

— Ние нямаме място — каза госпожа Циглер бързо и погледна мъжа си. — Военното управление сигурно се е погрижило за отпускарите, останали без жилище.

— Сигурно — отвърна Гребер.

— Можеше поне да си остави тук раницата, докато намери нещо, мамо — каза Циглер. — Тя е толкова тежка.

Гребер усети погледа на жената.

— Не, не е необходимо. Свикнал съм с раницата.

Той затвори вратата и слезе по стълбата. Вън атмосферата беше душна. Семейството Циглер се страхуваше от нещо. Той не знаеше от какво. Но след 1933 година човек имаше толкова много причини да се страхува.

Семейство Лоозе беше приютено в голямата зала на музикалния клуб. Походни легла и дюшеци задръстваха помещението. По стените се спускаха няколко знамена, декорации с пречупения кръст и войнствени лозунги, както и един маслен портрет на фюрера в широка златна рамка — все остатъци от минали патриотични тържества. Залата гъмжеше от жени и деца. Между леглата бяха нахвърляни куфари, гърнета, котлони, хранителни припаси и отделни мебели, които са били спасени.

Госпожа Лоозе седеше безучастно на едно легло по средата на залата. Тя беше дебела жена с посивели, невчесани коси.

— Твоите родители? — тя погледна Гребер с безжизнените си очи и се замисли. — Убити са, Ернст — измърмори тя най-сетне.

— Как?

— Убити — повтори тя. — Какво друго?

Едно малко момченце, облечено в униформа, се блъсна, тичайки, в коляното на Гребер. Той го помести настрана.

— Откъде знаете? — запита той. Чувствуваше, че няма глас и че гърлото му е пресъхнало.

— Видяхте ли ги? Къде?

Госпожа Лоозе поклати уморено глава.

— Нищо не се виждаше, Ернст — промърмори тя. — Всичко беше в огън и викове. И след това…

Думите се загубиха в шепот, който също замря. Жената мълчеше и гледаше пред себе си, опряла лакти на колене, без да се помръдне, потънала в мислите си, като че ли беше сама в залата. Гребер я гледаше втренчено.

— Госпожа Лоозе — каза той след това бавно и с мъка. — Спомнете си! Кога видяхте родителите ми? Откъде знаете, че са убити?

Жената го гледаше с мътен поглед.

— Лена е убита също — мълвеше тя. — И Аугуст, Нали ги познаваше…

Гребер си спомни смътно за две деца, които постоянно ядяха хляб, намазан с мед.

— Госпожа Лоозе — повтори той, като трябваше да си наложи да не я вдигне от леглото и да я разтърси. — Моля ви, кажете ми откъде знаете, че родителите ми са убити? Опитайте се да си спомните! Видяхте ли ги?

Тя като че ли не го чуваше повече.

— Лена — шепнеше тя. — И аз не съм я видяла. Не ме пуснаха при нея, Ернст. Изглежда, че малко нещо от нея е било останало. А тя беше тъй малка. Защо правят така? Ти трябва да знаеш това, нали си войник.

Гребер погледна отчаяно наоколо. Един човек се провираше между креватите. Беше Лоозе. Видя му се отслабнал и състарен.

Той внимателно сложи ръка на рамото на жена си, която отново бе потънала в неутешима скръб, и направи знак на Гребер.

— Мама не може още да разбере всичко това, Ернст — каза той.

Жената мръдна под ръката му и бавно вдигна очи нагоре.

— А ти можеш ли да го разбереш?… Защото, ако можеш да го разбереш — каза тя изведнъж ясно, високо и отчетливо, като че ли говореше в училище, — ти не ще бъдеш по-добър от тези, които го направиха.

Очите на Лоозе се плъзнаха бързо и страхливо по близките легла. Никой не бе чул. Момченцето в униформата и няколко деца играеха на криеница сред куфарите, като вдигаха много врява.

— Не си много по-добър — повтори жената. След това главата й отново потъна между раменете и тя не беше нищо друго, освен купчина животинска тъга. Лоозе направи знак на Гребер. Те отидоха встрани.

— Знаете ли какво е станало с родителите ми? — запита Гребер. — Жена ви казва, че са убити. Лоозе поклати глава.

— Тя нищо не знае, Ернст. Тя мисли, че всички трябва да са убити, щом като нашите деца са убити. Тя не е съвсем, нали видя…

Той преглътна. Адамовата му ябълка се движеше нагоре и надолу и изпъкваше през изтънялата му кожа.

— Тя казва неща… заради тях вече ни наклеветиха хора оттук…

За момент на Гребер се стори, че Лоозе е много далеч и твърде малък в замърсената сива светлина, но след това отново го видя до себе си такъв, какъвто го познаваше. Като че ли в помещението стана изведнъж тихо.

— Значи не са убити? — запита той.

— Не мога да ти кажа със сигурност, Ернст. Ти не знаеш какво беше тук през последните години. От ден на ден ставаше все по-лошо. Никой не се доверяваше на никого. Всички се страхуваха един от друг. Вероятно родителите ти са някъде на сигурно място.

Гребер започна да диша по-спокойно.

— Вие виждали ли сте ги? — запита той.

— Веднъж, на улицата. Може би оттогава има четири-пет седмици. Имаше още сняг. Беше преди нападението.

— Как изглеждаха? Здрави ли бяха? Лоозе не отговори веднага.

— Мисля, че да — каза той след това и преглътна.

Гребер изведнъж се засрами. Той разбра, че в тази обстановка не се пита дали някой човек е бил преди месец здрав или не — тук се питаше за живи и убити, и за нищо друго.

— Извинявайте — каза той смутено. Лоозе махна с ръка.

— Няма нищо, Ернст. Днес човек може да мисли единствено за себе си. Има премного нещастия в света.

Гребер излезе на улицата. Тя беше пуста и мъртва, когато бе тръгнал за музикалния клуб, а сега изведнъж му се струваше по-светла и животът в нея не беше още замрял. Той вече не виждаше разрушените къщи, сега виждаше напъпилите дървета, двете кучета, които си играеха и влажното синьо небе. Родителите му не бяха убити; бяха само изчезнали. Преди един час, когато едноръкият чиновник му бе казал това, то звучеше безутешно и почти непоносимо; сега то се бе превърнало по чуден начин в надежда. Той знаеше, че това е така, само защото за миг бе повярвал в най-лошото. „От колко малко се храни надеждата — помисли си той — и колко бързо пуска корени“.

Той се спря пред къщата. В тъмнината не можеше да разпознае номера.

— Кого търсите? — запита някой, който се бе облегнал на вратата.

— Тук ли е „Мариенщрасе“ 22?

— Да. Кого търсите?

— Санитарния съветник Крузе.

— Крузе? Каква работа имате при него?

Гребер погледна човека в тъмното. Той носеше ботуши и униформа на СА2. „Блоков отговорник, който важничи — помисли си той. — Само това ми липсва.“

— Това ще кажа на самия д-р Крузе — каза Гребер и влезе в къщата.

Беше много отпаднал — умора, по-дълбока от тази, която чувствуваше в очите и ставите си. През целия ден той бе разпитвал и търсил, но бе научил твърде малко. Родителите му нямаха роднини в града, а от съседите не бяха останали особено много. Бьотхер имаше право — всичко беше като омагьосано. Хората се страхуваха от гестапото и мълчаха — или само даваха неясни указания и препращаха към други, също така неосведомени.

Той се изкачи по стълбата. Коридорът беше тъмен. Санитарният съветник живееше на първия етаж. Гребер едва го познаваше, но знаеше че често бе лекувал майка му. Може би тя е ходила при него напоследък и той знае новия й адрес.

Отвори му някаква възрастна жена с безизразно лице.

— Крузе? — попита тя. — Търсите д-р Крузе?

— Да.

Жената го наблюдаваше мълчаливо, без да се отмести, за да може той да влезе.

— В къщи ли е? — запита Гребер нетърпеливо. Тя не отговори. Като че ли се ослушваше.

— За преглед ли идвате? — запита жената след това.

— Не, по частна работа.

— Частна работа?

— Да, частна. Вие ли сте госпожа Крузе?

— Боже опази.

Гребер впи поглед в жената. През деня се беше сблъсквал и с предпазливост, и с омраза, и с увъртания от всякакъв род, сега срещаше нещо ново.

— Слушайте — каза той, — не зная какво става тук, а и все ми е едно. Искам да говоря с доктор Крузе. Нищо друго. Разбирате ли?

— Крузе не живее вече тук — заяви неочаквано жената високо, грубо и враждебно.

— Но ето тук името му стои още. Гребер показа една месингова табелка на стената до вратата.

— Табелката трябваше отдавна да я няма.

— Но тя още е тук. Живее ли някой от семейството му още тук?

Жената мълчеше. Гребер не можеше повече да търпи. Тъкмо когато искаше да й каже да върви по дяволите, той чу, че се отваря вратата вътре в жилището. Светла ивица проникна в тъмното преддверие.

— Търси ли ме някой? — запита някакъв глас.

— Да — каза Гребер наслуки, — искам да говоря с някого, който познава санитарния съветник Крузе. Изглежда, че това не е така лесно.

— Аз съм Елизабет Крузе.

Гребер се обърна към жената с безизразното лице. Тя освободи вратата и влезе в апартамента.

— Премного светлина — каза тя по посока на отворената стая. — Забранено е да се осветява тъй силно.

Гребер остана на входа. Едно момиче на около двадесет години премина през светлата ивица, сякаш прекосяваше река. Той видя за миг извити вежди, тъмни очи и червеникаво-кафява коса, която падаше в немирни къдрици по раменете. След това тя се появи цялата в полутъмния коридор и застана пред него.

— Моят баща не приема вече пациенти — каза тя.

— Аз не съм за преглед. Идвам да запитам нещо.

Лицето на момичето се промени. Тя се полуобърна, като че искаше да провери дали другата жена е още там. Тогава бързо отвори цялата врата.

— Влезте — прошепна тя.

Той я последва в стаята, откъдето идеше светлината. Тя се обърна и го погледна изпитателно и настойчиво. Очите й не изглеждаха вече тъмни. Бяха сиви и твърде прозрачни.

— Мисля, че ви познавам — каза тя. — Не бяхте ли по-рано в гимназията?

— Да, казвам се Ернст Гребер.

Гребер също си я спомни. Беше слабо момиче, с много големи очи и много буйна коса. Майка й беше починала рано и затова я бяха изпратили при роднини в друг град.

— Боже мой, Елизабет — каза той, — не те познах! Трябва да са изминали седем-осем години, откакто се видяхме за последен път. Ти много си се променила.

— И ти също.

Те стояха един срещу друг.

— Какво става тук? — запита Гребер. — Теб те пазят като генерал.

Елизабет се засмя късо и с горчивина.

— Не като генерал, като пленник.

— Как, защо така? Баща ти…

С отсечено движение тя му направи знак да мълчи.

— Чакай — прошепна тя. Мина покрай него и отиде до една маса, на която беше сложен грамофон. Нави пружината. Прозвуча Хоенфридбергският марш.

— Така — каза тя. — Сега можеш да продължиш.

Гребер я погледна с недоумение. Изглежда, че Бьотхер имаше право: почти всички бяха полудели в този град.

— Защо е това? — запита той. — Спри го! Втръснало ми е от маршове. Кажи ми по-добре какво става тук? Защо си пленница?

Елизабет се върна при него.

— Онази жена там подслушва. Тя доносничи. Затова пуснах грамофона.

Тя стоеше до него и дишаше възбудено.

— Какво става с баща ми? Какво знаеш за него?

— Аз ли? Нищо. Исках само да го попитам нещо. Какво всъщност се е случило с него?

— Ти нищо ли не знаеш за него?

— Не. Исках само да го попитам дали не знае адреса на майка ми. Моите родители са изчезнали.

— Само това ли?

Гребер загледа втренчено Елизабет.

— Това ми стига — каза той. Напрежението по лицето й се прекърши.

— Прав си — каза тя уморено. — Мислех, че носиш някакво известие от него.

— Какво се е случило с баща ти?

— Той е в концентрационен лагер. От четири месеца. Наклеветиха го. Когато каза, че искаш да питаш нещо, помислих, че носиш известие от него.

— Нали щях веднага да ти кажа. Елизабет поклати глава.

— Сигурно не, ако беше получил тайно сведения. Нали трябва да бъдеш предпазлив.

„Предпазливост — помисли си Гребер. — През целия ден не чувах нищо друго, освен тази дума.“ Хоенфридбергският марш продължаваше да гърми с тенекиен и все по-непоносим звук.

— Не може ли вече да го спрем? — запита той.

— Да. А и за тебе е по-добре да си вървиш. Нали ти казах какво се е случило.

— Аз не съм доносник — каза Гребер ядосано. — Каква е тази жена оттатък? Тя ли наклевети баща ти?

Елизабет вдигна мембраната на грамофона, но не го спря. Плочата продължи безшумно да се върти. В тишината прозвуча воят на сирена.

— Тревога — прошепна тя. — Пак, отново! Някой започна да удря на вратата.

— Изгасете светлината! Ето къде е причината за всичко. Нищо чудно. Винаги много светлина. Гребер отвори вратата.

— Къде е причината за всичко? — запита той.

Жената беше вече на другата страна на преддверието. Тя извика още нещо и изчезна. Елизабет отмести от дръжката на вратата ръката на Гребер и я затвори отново.

— Сатана такава! — каза той, — Как се е намъкнала тук?

— Наложен квартирант. Настаниха я. Мога да бъда щастлива, че можах поне да запазя тази стая.

Навън се чу нов шум — викове на жена и плач на дете.

Сигналът за предварителна тревога се усили. Елизабет взе една мушама и я наметна на раменете си.

— Трябва да идем в скривалището.

— Имаме още много време, защо не излезеш от това жилище? Трябва да е ад да живееш под един покрив с тази шпионка.

— Изгасете светлината! — извика отново жената отвън.

Елизабет се обърна и щракна ключа. След това безшумно мина през тъмното помещение и отиде до прозореца.

— Защо не излизам оттук ли? Защото не искам да избягам.

Тя отвори прозореца. Оглушителният вой на сирените нахлу в стаята и я изпълни. Фигурата на Елизабет се открояваше като черна сянка на слабата светлина, която идеше отвън. Тя закрепи крилата на прозореца с куки. Така стъклата можеха по-мъчно да се счупят от въздушния натиск на експлозиите. После тръгна към Гребер. Човек би казал, че шумът, подобно на невидима вълна, я тласкаше напред.

— Не искам да избягам — извика тя сред воя на сирените. — Не можеш ли да разбереш?

Гребер видя очите й. Бяха отново тънки, както преди, на вратата, изпълнени със страстна сила. Той имаше чувството, че трябва да се отбранява от нещо — от тези очи, от това лице, от пристъпа на сирените, от хаоса, който се изсипваше върху тях през отворения прозорец.

— Не — каза той, — не разбирам. Ти само се съсипваш. Позиция, която не може да се удържа, се изоставя. Това се учи на фронта.

Тя впи очи в него.

— Изоставяй я тогава! — извика тя ядосано. — Изоставяй я и ме остави на мира!

Елизабет се опита да се промъкне край него към вратата. Той я хвана за ръката. Тя се отскубна. Имаше повече сила, отколкото бе очаквал.

— Чакай! — извика той. — Ще дойда с теб.

Воят на сирените ги тласкаше напред. Той беше навсякъде: в стаята, в коридора, в преддверието, по стълбата, пречупваше се в стените и ехото му се връщаше отново, като че идеше от всички страни, без да пощади когото и да било. Ушите и кожата не го възпираха, той проникваше през тях и се пенеше в кръвта — караше нервите да треперят и костите да се огъват, помрачаваше мисълта.

— Къде е тази проклета сирена? — извика Гребер по стълбата. — Човек ще полудее от нея.

Някой блъсна външната врата. За момент воят намаля.

— На съседната улица — каза Елизабет. — Трябва да отидем в скривалището на „Карлсплац“. Това в къщи не струва.

Сенки се спускаха по стълбите с куфари и вързопи в ръце. Някакво джобно фенерче светна и освети лицето на Елизабет.

— Елате с нас, ако сте сама — извика някой.

— Не съм сама.

Човекът отмина бързо нататък. Пътната врата отново се отвори. Навсякъде от къщите изскачаха хора, като изсипани от кутия оловни войници. Противовъздушни защитници крещяха заповеди. Една жена с червен копринен пеньоар мина тичешком покрай тях с развети като на амазонка коси. Няколко стари хора се клатушкаха покрай стените. Те говореха нещо, но сред гонещия ги шум нищо не можеше да се чуе — сякаш безсилните им уста дъвчеха безмълвно.

Те стигнаха на „Карлсплац“. Пред входа на бункера се блъскаше възбудена тълпа. Противовъздушници тичаха наоколо като овчарски кучета и се опитваха да сложат ред. Елизабет се спря.

— Можем да се опитаме да влезем отстрани — каза Гребер.

Тя поклати глава.

— Нека да чакаме тук.

Без да вижда в тъмнината, тълпата пълзеше надолу по стълбите и изчезваше под земята. Гребер погледна Елизабет. Внезапно беше добила такъв спокоен вид, като че ли всичко това не я засягаше.

— Смела си — каза той. Тя вдигна очи.

— Не, страхувам се от скривалището.

— Хайде, по-бързо! — извика пазачът от противовъздушната защита. — Слизайте по-бързо! Или чакате специална покана?

Скривалището беше голямо, не много високо, но солидно изградено, с галерии, странични входове и електричество. Имаше и скамейки. Надзиратели поддържаха ред. Хората носеха със себе си дюшеци, одеяла, куфари, пакети и сгъваеми столове: животът под земята вече се бе организирал. Гребер огледа наоколо. За първи път се намираше в едно и също скривалище с цивилни хора, за първи път — с жени и деца. И за първи път в Германия.

Синкавата бледа светлина обезцветяваше лицата като на удавници. Недалеч от себе си той забеляза жената с червения пеньоар, който имаше сега виолетов цвят, а косата й — зелен отблясък. Гребер погледна Елизабет. И нейното лице беше посивяло и посърнало, очите — потънали дълбоко в сянката на очните кухини, а косата й — без блясък. „Удавници — помисли си той. — Удавени в лъжа и страх, подгонени под земята и във вражда със светлината, чистотата и истината.“

Срещу него седеше жена с две деца. Те се притискаха към коляното й. Лицата им бяха плоски и безжизнени, като вкаменени. Само в очите им имаше живот. Те блестяха и отразяваха светлината, бяха големи и широко отворени и се насочваха към изхода винаги, когато боботенето на противовъздушната артилерия ставаше по-силно и се чуваше по-ясно, а след това шареха по тавана и стените и се връщаха отново към изхода. Погледът им не се движеше бързо и скокообразно, а като на парализирани животни — бавно и плавно, равномерно, като в дълбок транс; очите им следваха шума и сновяха, а слабата светлина се отразяваше в тях. Те сякаш нямаха способността да разпознават и силата да възприемат — с безлична бдителност следваха нещо, което не бяха в състояние да видят: боботенето, което можеше да означава и самата смърт. Децата не бяха толкова малки, за да не чувствуват опасността и не толкова възрастни, за да проявяват безсмислена смелост. Те бяха будни, беззащитни и оставени на произвола на съдбата.

Гребер забеляза, че това става не само с децата. Очите на възрастните следваха същия път. Лицата и телата стояха неподвижни, хората се ослушваха, и то не само с ушите, ослушваха се също така с наведените напред рамене, с нозете, коленете, сложените на тях ръце. Те се ослушваха, без да правят никакво движение, само очите следваха шума, като че ли се подчиняваха на някаква няма команда.

Тогава и той почувствува страх.

Незабелязано нещо се промени в натегнатата атмосфера. Боботенето вън продължаваше, но изглежда отнякъде проникна свеж въздух. Телата се отпуснаха. Изведнъж в галериите нямаше вече само наведени хора. Отново премина живот през тях, те не стояха вече в тъпо очакване на съдбата си. Хората се раздвижиха и започнаха да се гледат един друг. Те имаха отново лица, а не само маски.

— Отлетяха нататък — каза стар човек, седнал до Елизабет.

— Могат отново да се върнат — отговори някой. — Правят така. Забият само един пирон и след това се връщат отново след отбоя.

Двете деца се раздвижиха. Един стар мъж се прозина. Отнякъде се появи ловджийско куче и започна да души наоколо. Някакво пеленаче закрещя. Някои извадиха пакети и започнаха да ядат. Една жена, приличаща на древногерманска богиня, извика изведнъж с висок глас.

— Арнолд, забравихме да затворим газта! Сега яденето ни е изгоряло. Защо не се сети?

— Успокойте се — каза старият човек до Елизабет — при въздушна тревога се прекъсва газта в целия град.

— Това не е успокоение. Когато отново го пуснат, цялото жилище ще се изпълни с газ! Това е още по-лошо.

— При въздушна тревога газта не се прекъсва — заяви един педантичен наставнически глас. — Това става само при нападение.

Елизабет извади от джоба си гребен и огледало и започна да оправя косата си. В мъртвешката светлина гребенът изглеждаше направен от засъхнало мастило, но косата се начупваше и пращеше под него.

— Как ми се иска да излезем! — прошепна тя. — Човек се задушава тук!

Трябваше да чакат още половин час. Най-сетне вратите бяха отворени. Тръгнаха към изхода. Над вратите бяха поставени малки затулени лампички. Лунната светлина падаше отвън по стъпалата на стълбището. Елизабет се променяше с всяка стъпка нагоре. Като че ли се събуждаше от лъжлива смърт. Сенките в очните кухини изчезнаха, оловният цвят се разля, медни отблясъци се появиха в косите, кожата стана пак топла и гладка и животът се върна отново — дишаше по-силно, отколкото преди, наново спечелен, по-скъп и по-многоцветен.

Те застанаха пред бункера. Елизабет дишаше дълбоко. Тя раздвижи раменете и главата си като излязло от клетка животно.

— Тези масови гробници под земята! — каза тя. — Как ги мразя! Човек се задушава в тях. Тя отметна косата си назад.

— В сравнение с тях разрушенията представляват утеха. Над тях поне има небе.

Гребер я погледна. Така както стоеше пред огромния гол бетонен колос, чиито стъпала като че ли водеха в преизподнята, в нея имаше нещо силно и диво.

— В къщи ли ще се върнеш? — запита той.

— Да, къде другаде. Да скитам по тъмните улици ли? Доста дълго време върших това.

Те прекосиха площада. Вятърът ги лъхна като дъха на голямо куче.

— Не можеш ли да напуснеш квартирата си? — каза Гребер. — Въпреки всичко, което казваш.

— Къде? Знаеш ли някоя стая?

— Не.

— И аз също. Хиляди са без покрив. Къде да отида?

— Вярно, сега вече е късно.

Елизабет се спря.

— Дори да можех, нямаше да изляза. Това ще бъде равносилно да изоставя баща си. Разбираш ли?

— Да.

Те продължиха. Изведнъж Гребер се почувствува отегчен. Да прави каквото ще. Той бе твърде изтощен и нетърпелив. Имаше чувството, че точно в този момент родителите му го търсят на „Хакенщрасе“.

— Трябва да вървя — каза той. — Имам среща, а вече съм закъснял. Лека нощ, Елизабет.

— Лека нощ, Ернст.

За миг я проследи с поглед. Тя бързо изчезна в тъмнината. „Трябваше да я изпратя до в къщи“ — укори се той. Но му беше все едно. Спомни си, че още като дете не можеше да я търпи. Обърна се бързо и се отправи към „Хакенщрасе“. Улицата беше пуста. Там нямаше никого. Посрещна го само луната и сковаващото странно мълчание на пресните развалини, които се издигаха в небето като ехото на глух вик. Мълчанието, което обгръщаше старите разрушения, беше съвсем друго.

Бьотхер вече го чакаше на стъпалата на общината. Луната блестеше върху бледата повърхност на едно водохранилище, намиращо се на височината зад сградата.

— Откри ли нещо? — запита той още отдалеч.

— Не, а ти?

— Също нищо. В болниците ги няма. Това е почти сигурно. Преобърнах вече почти всички. Да знаеш какви неща вижда човек в тях. Жените и децата са все пак нещо различно от войниците! Ела да идем да изпием някъде по една бира.

Те минаха през „Хитлерплац“, Ботушите им кънтяха.

— Още един ден по-малко — каза Бьотхер. — Какво може да се измисли? Скоро ще се свърши цялата отпуска.

Той отвори вратата на някаква кръчма. Седнаха на една маса до прозореца. Завесите бяха плътно спуснати. Никелираните чешми на бара блестяха в полутъмнината. Бьотхер изглежда бе стар гост на кръчмата.

Кръчмарката донесе, без да пита, две бири. Той погледна след нея. Беше дебела и бедрата й се поклащаха.

— Седя сега тук сам — заяви той. — А някъде другаде седи моята жена. Също сама. Надявам се поне! Не е ли за полудяване?

— Не зная. Аз бих бил доволен дори само да знаех, че родителите ми са седнали някъде. Все едно къде.

— Ти си прав. Обаче родителите са едно, жената е друго. Без тях човек може. Ако са здрави, всичко е в ред и толкова. Но жената…

Поръчаха още две бири и извадиха храна от раницата си. Кръчмарката се въртеше около масата. Тя гледаше жадно салама и маста.

— Добре си живеете — каза тя.

— Да, живеем си — отвърна Бьотхер. — Имаме цял пакет за отпускари с месо и захар в него. Не знаем какво да го правим.

Той отпи една глътка.

— На теб ти е лесно — каза той с огорчение на Гребер. — Ще се нахраниш сега, ще излезеш и усмихне ли ти се някоя уличница, ще забравиш нещастието си.

— И ти можеш да направиш същото.

Бьотхер поклати глава. Гребер го погледна изненадано. Не беше очаквал да намери у един стар войник толкова много вярност.

— За мен са много кльощави — заяви Бьотхер. — Проклетията е там, че кацам само на солидни жени. Другите просто ме отвращават. Чисто и просто нищо не излиза. Все едно да легна в леглото с някоя закачалка. Само солидни жени! Иначе при мен се получава засечка.

— Ето тази е точно такава. Гребер посочи с очи кръчмарката.

— Лъжеш се. — Бьотхер се оживи. — Има голяма разлика. Това, което виждаш тук, е пача, мека сланина, в която потъваш. Солидна жена наистина, пълна, добра, трябва да се признае, но това е пухено легло, а не матрак с двойни пружини, като моята жена. При нея всичко е като желязо. Стаята трепери като ковачница, когато тя започне да работи. И мазилката пада от стените. Не, драги мой. Такова нещо не се намира така лесно на улицата.

Той наведе глава и се замисли. Изведнъж до Гребер достигна мирис на теменужки. Той се огледа. На перваза на прозореца имаше саксия с теменуги; те ухаеха безкрайно нежно и само с едно вдъхване човек чувствуваше сигурност, родина, очакване и забравени младежки мечти. Всичко това беше много силно, дойде внезапно като атака и премина също така бързо, но го остави объркан и изтощен, като че ли бе тичал с раница на гърба през дълбок сняг.

Той стана.

— Къде отиваш? — запита Бьотхер.

— И аз не зная. Където и да е.

— Беше ли в комендантството?

— Да. Имам нареждане за настаняване в казармата.

— Хубаво. Виж да те сложат в стая N48.

— Добре.

Очите на Бьотхер следяха мързеливо движенията на кръчмарката.

— Аз ще остана още малко, ще пия още една бира.

Гребер тръгна бавно нагоре по улицата към казармата. Нощта бе станала студена. На един кръстопът трамвайните линии стърчаха над един кратер от бомба. Луната изпълваше с металическа светлина вратите на разрушените къщи. Той чуваше кънтежа на стъпките си, като че ли по улицата някой го следваше. Всичко наоколо беше пусто, ясно и студено.

Казармата се намираше на една височина в края на града. Тя бе незасегната. Плацът за маршировки бе потънал в бяла светлина, сякаш го покриваше снежен килим. Гребер мина през портата. Имаше чувството, че отпуската му се е свършила вече. Всичко минало като че ли се бе сгромолясало, така както къщата на родителите му, и той се връщаше отново на фронта — този път на друг фронт, без оръдия и пушки, но изпълнен с не по-малко опасности.

9

Три дни по-късно на една маса в стая N48 четирима души играеха карти. Играеха от два дни, като прекъсваха само за да спят или ядат. Трима от играчите се сменяха. Четвъртият играеше постоянно. Казваше се Румел и преди три дни бе дошъл в отпуска — точно навреме, за да погребе жена си и дъщеря си. Разпознал жена си по една бенка на бедрото — от главата й не било останало нищо. След погребението бе дошъл в казармата и бе започнал да играе карти. Не говореше с никого. Седеше неподвижен и играеше.

Гребер седеше до прозореца. До него се намираше ефрейторът Ройтер, който бе сложил бинтования си десен крак на перваза и държеше в ръцете си шише бира. Той беше отговорник на стаята. Страдаше от подагра. Стая N48 не беше само пристанище за злополучни отпускари. Тя служеше и като болнично помещение за леко ранени. На едно от леглата спеше Фелдман от пионерските войски. Той си бе поставил за цел да навакса за три седмици съня, който бе изгубил за три години война. Ставаше от леглото само за ядене.

— Къде е Бьотхер? — запита Гребер. — Не се ли е върнал още?

— Отиде до селата Хасте и Ибург. Някой му дал днес по обед велосипед на заем. С него ще може да обикаля по две села на ден. Обаче му остават все още една дузина. А има и лагери, където се изпращат конвоите с евакуирани. Те са на стотици километри един от друг. Как мисли да стигне до там!

— Аз писах до четири лагера — каза Гребер. — И за двамата.

— Вярваш ли, че ще получите отговор?

— Не. Но това няма значение. Пишем въпреки всичко.

— До кого писа?

— До ръководството на лагера. Освен това и направо до жената на Бьотхер и до моите родители.

Гребер извади връзка писма от джоба си и ги показа.

— Ей сега ще ги занеса на пощата. Ройтер кимна.

— Къде беше днес?

— В градското училище и гимнастическия салон на училището при катедралата. После ходих в един лагер за разпределение и отново в службата за регистриране. Никакъв резултат.

Един от картоиграчите, който бе сменен, седна до тях.

— Не разбирам защо вие, отпускарите, живеете в казармата — каза той на Гребер. — Колкото се може по-далеч от прусаците — такъв щеше да бъде моят лозунг! Щях да наема една стая, щях да се облека цивилен, за да мога поне две седмици да съм истински човек.

— Ставаш ли човек като се облечеш цивилен? — запита Ройтер.

— Разбира се. Какво ти трябва повече?

— Ето, чуваш ли? — каза Ройтер на Гребер. — Животът е прост, когато не се отнасяш прекалено сериозно към него. Имаш ли цивилни дрехи?

— Не, останаха под развалините на „Хакенщрасе“.

— Ако искаш, мога да ти услужа.

Гребер погледна през прозореца към двора на казармата. Няколко взвода се упражняваха в зареждане на карабина, хвърляне на гранати и отдаване чест.

— Колко глупаво! — каза той. — На фронта си мислех, че най-напред като се върна в къщи ще захвърля тези проклети дрехи и ще стана веднага цивилен. А сега ми е все едно.

— Това показва, че си най-обикновен дрисльо — заяви картоиграчът, който бе дошъл при тях, и отхапа парче лебервурст. — Чисто и просто ти си будала и не си знаеш интереса. Колко глупаво е, че отпуска получават именно тези, които не я заслужават.

Той стана и отиде при другарите си. Беше загубил четири марки от Румел, а и тази сутрин лекарят го писа годен за фронта. Имаше за какво да е кисел.

Гребер стана.

— Къде отиваш? — запита Ройтер.

— В града. До пощата и след това ще продължа търсенето.

Ройтер остави празната бирена бутилка настрана.

— Не забравяй все пак, че си в отпуска. Не забравяй също така, че не след дълго отпуската ти ще се свърши.

— Не се бой, няма да забравя — отвърна Гребер с горчивина.

Ройтер смъкна внимателно бинтования си крак от перваза на прозореца на пода.

— Не искам да кажа това. Опитай всичко, каквото можеш, за да намериш родителите си. Но не забравяй, че си в отпуска. Няма да има скоро нова.

— Зная. И докато дойде този момент, ще имам цял куп случаи да хвърля топа. И това ми е известно.

— Добре — каза Ройтер. — Щом това ти е известно, всичко е в ред.

Гребер тръгна към вратата, Видя, че на масата на картоиграчите Румел току-що бе спечелил нова победа. Обираше останалите играчи, без да му трепне окото.

— Какъв късмет! — каза с отчаяние този от картоиграчите, който бе нарекъл Гребер „дрисльо“. — Какво да се каже за такава ръка! А той дори и не се радва.

— Ернст!

Гребер се обърна. Един дребен, набит човек в униформа на околийски водач на нацистката партия стоеше пред него. Той не можа веднага да си спомни кой е, но след това го позна по кръглото лице с червени бузи и с очи като лешници.

— Биндинг! — каза той. — Алфонс Биндинг.

— Самият той.

Биндинг го гледаше възторжено.

— Какъв късмет, Ернст! Сигурно не сме се виждали от цял век. Откъде идваш?

— От Русия.

— Значи в отпуска! Това трябва да се отпразнува. Ела с мен в къщи. Живея недалеч оттук. Имам първокласен коняк! Ама че късмет да срещна стар приятел от училищната скамейка, който идва направо от фронта! Това трябва да се полее!

Гребер го наблюдаваше с любопитство. Биндинг беше учил няколко години в един и същи клас с него, но той почти го бе забравил. Бе чул от някого, че Алфонс е влязъл в партията и е направил кариера. А сега самият Биндинг стоеше пред него, весел и безобиден.

— Ела, Ернст — настоя той. — Хайде! Гребер поклати глава. — Нямам време.

— Но, Ернст, само по една глътка! Стари другари намират винаги време за това.

Стари другари! Гребер разглеждаше униформата му.

Биндинг се бе издигнал много. „И именно поради това може да ми помогне да намеря родителите си“ — сети се изведнъж той. Именно защото беше голяма клечка в партията.

— Добре, Алфонс — каза той. — Само по една чашка.

— Дадено, Ернст. Ела, не е далеч.

Беше по-далеч, отколкото твърдеше Биндинг. Той живееше в една малка бяла вила в предградията, която досега не бе засегната от нападенията. Голяма градина с високи брези я заобикаляше. По клоните на дърветата висяха къщички за птички и някъде се чуваше ромон на вода.

Биндинг влезе пръв. По стените на коридора бяха окачени еленови рога, глава на дива свиня и препарирана меча глава. Гребер гледаше с учудване тези трофеи.

— Такъв голям ловец ли си, Алфонс! Биндинг се захили.

— Нищо подобно. Никога не съм пипал ловджийска пушка. Всичко е за украса. Хубаво е да се гледа, а? Малко старогерманска атмосфера.

Той покани Гребер в една изцяло постлана с килими стая. По стените бяха поставени картини в тежки позлатени рамки. Широки кожени кресла бяха наредени около ниска маса.

— Какво ще кажеш, а? — запита Биндинг с гордост. — Уютно, нали?

Гребер кимна. Партията се грижеше за своите хора. Алфонс беше син на беден търговец на мляко. Баща му го издържаше с мъка в гимназията.

— Седни, Ернст. Как ти харесва моят Рубенс?

— Как?

— Моят Рубенс. Ето там, оня розов баджак над пианото?

Ставаше въпрос за една картина, която представляваше гола закръглена жена, застанала на брега на едно езеро. Имаше златисти коси и огромен, огрян от слънцето задник. „Тъкмо за Бьотхер“ — помисли си Гребер.

— Хубаво — каза той.

— Хубаво? — с разочарован глас каза Биндинг. — Само хубаво ли? Прекрасно е! От същия търговец, от който купува райхсмаршалът. Майсторско произведение! Успях да го грабна съвсем евтино от втора ръка. Не ти ли харесва?

— Разбира се. Аз не съм познавач, но имам един приятел, който ще полудее като види картината.

— Наистина ли? Сигурно е страстен колекционер?

— Не съвсем; но е специалист по картините на Рубенс.

Биндинг сияеше от удоволствие.

— Много се радвам, Ернст. Наистина се радвам. Кой да помисли, че и аз някога ще стана колекционер на произведения на изкуството. А сега ми кажи как си и какво правиш. И дали мога да направя нещо за теб. Нали знаеш, човек има някоя и друга връзка.

Той се усмихна двусмислено.

Неволно Гребер се почувствува трогнат. За първи път намираше човек, който му предлага помощ без каквато и да е уговорка.

— Можеш да направиш нещо за мен — каза той. — Родителите ми са изчезнали. Може би са ги евакуирали някъде по селата. Как бих могъл да разбера това? По всяка вероятност не са вече в града.

Биндинг седна в едно кресло до масата за пушене, изработена от кована мед. Лъснатите му ботуши приличаха на кюнци за печка.

— Щом не са вече в града, не е толкова лесно — забеляза той. — Ще видя какво мога да направя. Ще трае сигурно няколко дни. Може би и по-дълго. Ще зависи и от това, къде именно се намират.

— Да, убедих се вече в това.

Биндинг стана и отиде до един шкаф. Извади оттам бутилка и две чаши.

— Да пийнем най-напред по чашка, Ернст. Истински „Арманяк“. Почти го предпочитам пред коняка. Наздраве.

— Наздраве, Алфонс.

Биндинг напълни отново чашите.

— Къде живееш сега? При роднини?

— Нямам роднини в града. Живея в казармата. Биндинг остави чашата си.

— Слушай, Ернст, това е глупост! Отпуска в казарма. Та това отпуска ли е? Ела да живееш при мен! Място има достатъчно! Спалня с баня, напълно на твое разположение, и всичко каквото искаш!

— А ти сам ли живееш тук?

— Разбира се! Да не си помислил, че съм женен. Не съм до такава степен оглупял. Човек с моето положение има на разположение жени колкото си иска. Вярвай ми, Ернст, стояли са на колене пред мен.

— Наистина ли?

— На колене ти казвам. Дори вчера беше дошла една дама от висшето общество, с червени коси, прекрасни гърди, с воал, кожено палто, ето тук, на този килим лееше сълзи като шадраван и бе готова на всичко. Искаше да изкарам мъжа й от концентрационен лагер.

Гребер го погледна.

— В състояние ли си да направиш такова нещо? Биндинг се засмя.

— Мога да вкарам, но да изкарам някого, не е така лесно. Разбира се, не й казах това. Значи какво? Ще се пренесеш ли тук? Както виждаш, доста е интересно.

— Да, виждам, но сега не мога. Навсякъде съм дал адреса си в казармата за сведения от моите родители. Трябва да изчакам докато науча нещо.

— Добре, Ернст. Ти знаеш най-добре как трябва да постъпиш. Но не забравяй, че за теб винаги има място при Алфонс. А и храната е първокласна. Погрижил съм се добре.

— Благодаря, Алфонс.

— Не говори глупости. Нали сме уж съученици. Трябва да си помагаме един на друг. Колко пъти си ме оставял да преписвам класните ти. Между другото, спомняш ли си още Бурмайстер?

— Учителят ни по математика ли?

— Именно той. Това животно беше виновно, за да ме изгонят от училище в шести клас. Заради оная работа с Люси Едлер. Не си ли спомняш вече?

— Разбира се — каза Гребер. Всъщност не си спомняше нищо.

— Как ли не го молех тогава да не ме обажда! Нищо не помогна. Дяволът беше непоколебим. Морален дълг и какви ли не глупости дрънкаше. Баща ми едва не ме преби. Бурмайстер!

Алфонс произнесе името с видима наслада.

— Но му го върнах тъпкано, Ернст! Издействувах му половин година концентрационен лагер. Трябваше да го видиш, когато излезе оттам. Стоеше по войнишки пред мен и едва не намокри гащите, като ме съзря.

Даде ми наистина урок, но аз му го върнах така, че да ме помни. Хубав майтап, а?

— Да.

Алфонс се засмя.

— Такова нещо ти разведрява душата. Това е хубавото в нашето движение — дава възможност за такива работи.

Биндинг забеляза, че Гребер се готви да стане.

— Защо толкова рано?

— Трябва да вървя. Неспокоен съм. Биндинг кимна с глава. На лицето му се изписа съчувствие.

— Разбирам те, Ернст. Вярвай ми, много ми е мъчно.

— Благодаря ти, Алфонс. — Гребер знаеше какво се говори при такива случаи и затова искаше да съкрати процедурата. — Тогава след няколко дена ще ти се обадя пак.

— Ела утре следобед. Или по-добре надвечер. Така, към пет и половина.

— Добре, до утре пет и половина. Мислиш ли, че дотогава ще научим нещо по-положително?

— Може би. Ще видим. Ако не друго, то поне ще можем да пием още по чашка. Слушай, Ернст! Беше ли в болницата?

— Да.

Биндинг кимна.

— И разбира се, само за проверка, ходи ли на гробищата?

— Не.

— Не е лошо да идеш, само за проверка. Има много, за които още не са дадени сведения.

— Добре, утре ще отида.

— Хубаво, Ернст. — Биндинг беше видимо облекчен. — И ела утре за по-дълго. Ние, старите другари, трябва да се държим един за друг. Не можеш да си представиш колко самотен се чувствува човек при такава длъжност като моята. Всеки те търси за нещо.

— И аз те търся за нещо.

— Това е друго. Искам да кажа за облаги. Биндинг взе бутилката „Арманяк“. Вкара тапата с дланта си по-надълбоко в гърлото и я подаде на Гребер.

— Вземи, Ернст. Това е хубаво питие. Сигурно ще ти потрябва. Чакай за момент. — Той отвори вратата. — Госпожа Клайнерт! Малко хартия или една кесия.

Гребер държеше бутилката в ръка.

— Не е необходимо, Алфонс. Биндинг настоя.

— Не, ще я вземеш. Имам пълна изба.

Той взе кесията, която икономката донесе и сложи в нея бутилката.

— Всичко хубаво, Ернст! И горе главата. Значи до утре.

Гребер се отправи към „Хакенщрасе“. Той се чувствуваше победен от Алфонс. „Околийски водач — помисли си той. — Първият човек, който е готов от все сърце да ми помогне и който ми предлага жилище и храна. Непременно трябва да е партийна клечка.“ Той сложи бутилката в джоба на палтото си.

Свечеряваше се. Небето беше седефено и дърветата се открояваха на светлеещия хоризонт. Синкав здрач пъплеше из развалините.

Гребер се спря пред вратата, на която бяха закачени бележките за изчезнали. Неговата я нямаше. Помисли за момент, че вятърът я е откъснал, но разсъди, че в такъв случай кабарчетата трябваше да са още там. А те липсваха. Някой бе откачил бележката.

Той почувствува как сърцето му започна силно да тупти. Трескаво огледа цялата врата, търсейки някаква вест. Не намери нищо. Тогава се втурна към къщата на родителите си. Втората бележка беше на мястото си. Взря се в нея. Никой не беше я докосвал. Нямаше никакъв знак по нея.

Той се изправи и се огледа наоколо, все още без да разбира какво е станало с бележката му. Изведнъж забеляза, че някъде надолу по улицата вятърът си играе с парче хартия. Затича се и го догони. Беше неговата бележка. Някои я беше откъснал. С педантичен почерк на единия край беше написано: „Не кради!“ В първия момент Гребер не разбра какво означава това. После се сети за липсващите кабарчета и за това, че бележката на майката бе забодена отново с четири. Тя бе взела обратно своята собственост, а на него даваше заслужен урок. Гребер намери два плоски камъка и с тях затисна бележката си на земята до самата врата. След това отново се върна при къщата на родителите си.

Той хвърли поглед към развалините. Зеленото кресло бе изчезнало. Някой го бе задигнал. Полузатрупани, на същото място се показваха няколко вестника. Той се покачи по тухлите и ги измъкна. Бяха стари вестници. Изпълнени с победи и гръмогласни заглавия, пожълтели, изпокъсани и мръсни. Хвърли ги настрана и продължи да търси. След малко между две греди намери малка книжка — жълта, смачкана и с разтворени страници, като че ли някой току-що я бе чел. Измъкна я и я позна. Негов учебник. Обърна на първата страница и видя името си. Буквите бяха вече избелели. Почеркът беше неговият, вероятно когато е бил на дванадесет или тринадесет години.

Учебник по вероучение. Книга със стотици въпроси и съответните отговори. Страниците бяха с петна, на някои имаше бележки, написани от самия него. Той се вглеждаше в тях безучастно. За момент му се стори, че всичко заигра пред него, но не можеше да си даде сметка кое точно — дали разрушеният град със спокойното седефено небе над него, или малката жълта книжка в ръцете му, която даваше отговор на всички въпроси, които вълнуваха човечеството.

Той сложи учебника настрана и продължи да търси. Но напразно. Не намери нито други книги, нито каквито и да било останки от жилището на родителите си. Не можа да си обясни как малката книжка е попаднала тук. Те живееха на втория етаж и вещите им трябваше да се намират някъде дълбоко под развалините. По всяка вероятност тя, като по чудо, е отхвръкнала от тласъка на експлозията високо във въздуха и след това бавно е паднала на земята. „Подобно на гълъб — помисли си той. — Като самотен бял гълъб, символ на сигурност и мир, спускащ се бавно в изпълнената с огън, пушек, задух, викове и смърт нощ, и носещ на крилете си ясни отговори на всички въпроси.“

Той постоя известно време сред развалините. Появи се вечерен вятър и запрелиства страниците на книгата, сякаш някое невидимо същество я четеше. „Господ е великодушен — бе написано в нея — всемогъщ, всезнаещ, всемъдър и безкрайно добър и справедлив.“

Гребер попипа с ръка бутилката „Арманяк“, която му бе дал Биндинг. Отпуши я и отпи една глътка. След това излезе на улицата. Учебникът по вероучение остана там, където си беше.

Нощта бе паднала. Никъде не се виждаше светлина. Гребер пресече „Карлсплац“. На единия ъгъл на бункера щеше за малко да се сблъска с някого. Беше един млад лейтенант, който бързаше нанякъде.

— Защо не внимавате — схока го ядосано офицерът. Гребер го погледна.

— Добре, Лудвиг — каза той. — Друг път ще бъда по-внимателен.

Лейтенантът се загледа в него. След това на лицето му се разля широка усмивка.

— Ернст, ти ли си? Беше Лудвиг Велман.

— Какво правиш, в отпуска ли си?

— Да, а ти?

— Моята се свърши. Тъкмо отивам на гарата. Затова съм се забързал толкова.

— Как изкара?

— Горе-долу! Нали знаеш! Но следващия път ще постъпя другояче. Никому няма да се обаждам и ще замина за където и да е, но само не в къщи!

— Защо?

Велман направи гримаса.

— Семейството, Ернст! Родителите! Нищо не става! Развалят на човека цялата отпуска! Откога си тук?

— От четири дни.

— Почакай! И ти ще го разбереш.

Велман се опита да запали цигара. Вятърът духна клечката кибрит. Гребер му подаде запалката си. Пламъкът освети за момент слабото му енергично лице.

— Мислят, че сме още деца — каза той и изпусна кълбо дим. — Ако поискаш да излезеш някоя вечер, веднага ти се правят кисели физиономии. Трябва да прекарваш времето си само с тях. За майка ми съм все още тринадесетгодишен. Първата половина от отпуската ми ме потопи в сълзи, за това че съм си дошъл, а втората — за това, че трябва да си отивам. Какво можеш да направиш при такова положение?

— А баща ти? Той поне е бил на фронта през първата война.

— Изглежда, че е забравил. Поне една част от службата си. За стария аз съм герой. Горд е с моите тенекийки и иска постоянно да се показва с мен. Трогателен старик от миналия век. Не ни разбират, Ернст. Внимавай и твоите да не те усетят.

— Ще внимавам — каза Гребер.

— Разбира се, те имат най-добри намерения. Всичко е от грижи и любов и именно това е лошото. Не можеш нищо да направиш. Веднага се чувствуваш пред самия себе си като закоравял престъпник.

Велман проследи с поглед едно момиче, което мина покрай тях. Светлите му чорапи се белееха в тъмнината.

— Цялата отпуска отиде по дяволите — каза той. — Единственото, което успях да постигна, е да не ме изпращат тази вечер на гарата. Все пак не съм сигурен дали няма да ги намеря там.

Той се засмя.

— Ти започни още отначало както трябва, Ернст, Изчезвай от къщи поне вечер. Измисли нещо! Някакъв курс! Служба! Иначе ще стане като с мен и ще прекараш отпуската си като гимназист!

— Мисля, че с мен ще бъде другояче.

Велман разтърси ръката на Гребер.

— Дано! Тогава ще имаш по-голям късмет от мене. Ходи ли вече в школото?

— Не.

— Хич и не отивай. Аз ходих, но направих голяма грешка. Ще се отвратиш. Изхвърлили са единствения почтен учител. Полман, който ни преподаваше по вероучение. Спомняш си го, нали?

— Разбира се. Дори поех задължение да го посетя.

— Внимавай. Той е в черния списък. Най-добре прати всичко по дяволите. Човек никъде не бива да се обръща назад. И така, всичко хубаво, Ернст! Нашият кратък, славен живот, а?

— Да, Лудвиг. С безплатна храна, пребиваване в чужбина и погребение на държавни разноски.

— Мръсотия! Един Бог знае кога пак ще се видим.

Велман се засмя и изчезна в тъмнината.

Гребер продължи пътя си. Не знаеше какво да прави. Градът бе мрачен като гроб. Нямаше къде повече да търси и се убеждаваше все по-силно, че е необходимо търпение. Изпитваше ужас пред дългата нощ. Да се върне в казармата не му се искаше. Не му се ходеше и при малкото познати, които имаше в града. Не можеше да търпи тяхното смутено състрадание, а знаеше, че са доволни, когато си тръгне.

Взираше се в разядените покриви на къщите. Какво впрочем бе очаквал? Някой остров зад фронта? Родина? Сигурност? Подслон? Утеха? Може би. Но островите на надеждата бяха отдавна безшумно потънали в монотонната безсмислена смърт; фронтовете се бяха слели в едно и войната беше навсякъде. Навсякъде, дори в мозъците и сърцата.

Пътят му минаваше край едно кино. Той влезе вътре. В салона беше по-малко тъмно, отколкото на улицата. Все пак предпочете да остане тук, отколкото да обикаля из черния град или да се пропива в някоя кръчма.

10

Слънцето грееше над гробищата. Гребер забеляза, че портата бе засегната от бомба. Кръстове и надгробни плочи бяха разхвърляни по пътеките и по гробовете. Плачещи върби бяха изтръгнати с корените нагоре. Корените приличаха на клони, а самите клони — на виещи се зелени корени. Имаха вид на причудливи растения, изхвърлени с тинята от дъното на някое подземно море. По-голямата част от костите на бомбардираните в последния им покой мъртъвци бяха събрани на малки купчини. Трески и парчета от изгнили ковчези бяха пръснати сред върбите. Черепи не се виждаха.

До черквата бяха издигнали навес. Под него работеха един надзирател и двама гробари. Надзирателя бе изпотен. Той махна нетърпеливо с ръка, когато чу молбата на Гребер.

— Няма време, драги мой! Имаме двадесет погребения до обед. Милостиви боже, откъде да знаем къде са положени родителите ви. Има десетки гробове без надгробни камъни и имена. Станахме голямо предприятие! Откъде да знаем кой къде е.

— Не водите ли списъци?

— Списъци! — отвърна надзирателят с горчивина и се обърна към двамата гробари.

— Чувате ли? Иска да види списъците. Списъци! Знаете ли колко трупове стоят още непогребани. Двеста. Знаете ли колко бяха докарани след последното нападение? Петстотин! Колко при предишното нападение? Триста. Това стана в разстояние на четири дни. При това положение как да наваксаме? Нямаме физическа възможност. Трябват ни багери вместо гробари, за да можем горе-долу да смогнем и погребем труповете, които лежат още наоколо. А знаете ли кога ще бъде следващото нападение? Тази вечер? Утре? Иска списъци! Гребер не отговори нищо. Той извади пакет цигари от джоба си и ги сложи на масата. Надзирателят и гробарите се спогледаха. Гребер почака един момент. След това сложи и три пури на масата. Беше ги донесъл за баща си от Русия.

— Добре — каза надзирателят. — Ще направим каквото можем. Напишете ни имената. Един от нас ще запита в управлението на гробищата. В това време можете да видите мъртвите, които още не са записани. Ето там, наредените трупове покрай стените на черковния двор.

Гребер се отправи натам. Една част от мъртъвците имаха имена, ковчези, носилки, покривки, цветя — други бяха покрити само с бели платна. Той прочиташе имената и повдигаше платната на безименните. След това отиде към редиците на неизвестните, които лежаха един до друг под един тесен навес до стената.

Някои от тях бяха със затворени очи, други с кръстосани на гърдите ръце, повечето обаче в това положение, в което ги бяха намерили; бяха опънали само ръцете и краката им, за да се печели място.

Върволица от мълчаливи хора минаваше покрай тях. Наведени напред, те разглеждаха бледите, вкочанени лица и търсеха близките си.

Гребер влезе в редицата. Изведнъж на няколко крачки пред него една жена се свлече над един мъртвец и започна да ридае. Другите безмълвно я заобикаляха и продължаваха да търсят приведени, със съсредоточени, почти безизразни лица, по които не бе изписано нищо друго, освен изпълнено със страх очакване. Колкото повече се приближаваха до последните мъртъвци, толкова по-доловимо по лицата им се появяваше слаб лъч на неспокойна, скрита надежда; а когато стигаха края, те въздъхваха с облекчение.

— Ходихте ли в черквата? — запита надзирателят.

— Не.

— Там са най-обезобразените — надзирателят погледна Гребер. — Необходими са обаче здрави нерви.

— Ето на, вчера обершарфюрерът на един концентрационен лагер се почувствува зле като влезе. А изглеждаше здрав като бик.

Гребер влезе в черквата. След малко излезе. Надзирателят чакаше вън.

— Ужасно, нали? — Той погледна Гребер изпитателно. — Не един е припадал при тази гледка — заяви той.

Гребер не отговори нищо. Той бе виждал в живота си толкова много мъртъвци, че нищо не му правеше впечатление — дори и фактът, че в случая се касае за цивилни, между които много жени и деца. Неведнъж той бе виждал и цивилни мъртъвци; а телата на убитите в Русия, Холандия и Франция не бяха по-малко обезобразени от тези, които току-що бе видял. Струваше му се дори, че замръзналите през зимата в Русия трупове във всички стадии на разложението, и най-вече онази група от петдесет обесени партизани, с посинели, подути лица, изцъклени очи, попукани устни и почернели, чудовищно уголемени езици, представляваха много по-страшна картина, отколкото човешките останки, натрупани в черквата.

— В управлението на гробищата няма такива имена — каза надзирателят. — Но в града има още два дома за покойници. Проверихте ли там?

— Да.

— Те имат още лед. По-добре са от нас.

— Те са препълнени.

— Да, но са охлаждани. При нас не е така. А времето се затопля все повече. Ако последват още няколко нападения и имаме слънчево време, ще бъде катастрофа. Трябва да прибегнем към масови гробници.

Гребер кимна с глава. Но той не разбираше защо масовите гробници щяха да представляват катастрофа. Не беше ли катастрофа именно това, което налагаше масовите гробници.

— Работим, колкото можем — заяви надзирателят. — Наемаме всеки ден нови гробари, но въпреки това, все още сме твърде малко. Техниката ни не подхожда за нашите времена, а ни спират и религиозните предписания. — Той изтри бавно челото си. — Само в концентрационните лагери има истински напредък. Там се справят ежедневно със стотици трупове. Действуват по ултрамодерни методи. Това е възможно, разбира се, само ако разполагаш с крематориуми, но тук не може и дума да става за подобно нещо.

За момент той се загледа в пространството. След това кимна на Гребер и се върна бързо при навеса, верен на дълга си и старателен служител на смъртта.

Гребер трябваше да почака няколко минути; две погребални процесии препречваха изхода. Той огледа още веднъж наоколо. Свещеници отслужваха опело край нови гробове, близки и приятели на умрелите стояха до пресните могилки. Носеше се миризма на увехнали цветя и рохкава пръст, птичките пееха, върволицата търсеше близките си и продължаваше да се точи край оградата. Гробари забиваха търнокопи в полуизкопани ями, каменари и погребални агенти обикаляха наоколо. Мястото, където смъртта беше у дома си, беше най-оживената част на града.

Малката бяла къща на Биндинг бе потънала във вечерния здрач. В малкия басейн сред поляната ромонеше шадраван. Пред люляковите храсти цъфтяха нарциси и лалета, а между брезите се белееше мраморна статуя на младо момиче.

Икономката отвори вратата. Тя беше жена с посивели коси, препасана с голяма бяла престилка.

— Вие сте господин Гребер, нали?

— Да.

— Господинът не е в къщи. Трябваше да отиде на едно важно събрание на партията. Обаче остави бележка за вас.

Гребер я последва в хола с еленови рога и картини. Картината на Рубенс блестеше дори в мрака. На масата за пушене бе поставена загъната бутилка. До нея имаше писмо. Алфонс пишеше, че досега не е могъл да научи нещо особено, но че родителите на Гребер не са открити в списъците за убити или ранени. По всяка вероятност са евакуирани или сами са заминали за някъде. Нека Гребер да дойде утре пак. С водката да празнува тази вечер, затова че се намира далеч от Русия.

Гребер сложи писмото и бутилката в джоба си. Икономката стоеше на вратата.

— Господинът ви поздравява най-сърдечно.

— Поздравете го, моля, и вие от мен. Кажете му, че утре ще дойда пак. И сърдечно благодаря за бутилката. Ще я използувам добре.

Жената се засмя майчински.

— Той много ще се радва. Толкова е добър.

Гребер мина през градината. „Добър — помисли си той. — Но беше ли Алфонс добър и за учителя по математика Бурмайстер, когото бе изпратил в концлагер? Може би всеки беше за един добър, а за друг — точно обратното.“

Той попипа с ръка писмото и бутилката. „Да празнувам — помисли си той. — За какво? За надеждата, че родителите ми не са убити? И с кого? С хората от стая №48?“ Гребер погледна в мрака, който бе станал по-син и непроницаем. Би могъл да занесе бутилката у Елизабет Крузе. Тя би могла да я използува не по-зле от него. За себе си той имаше още от „Арманяка.“

Отвори жената с безизразно лице.

— Искам да говоря с госпожица Крузе — каза Гребер с решителен тон и се опита да мине покрай нея. Тя не се отмести.

— Госпожица Крузе не е тук — отвърна тя. — Това би трябвало да ви е известно.

— Защо да ми е известно?

— Не ви ли е казала?

— Да, забравих. Кога ще се върне?

— В седем часа.

Гребер не очакваше, че Елизабет няма да е в къщи. Той помисли да остави водката, но дали доносничката щеше да й я предаде? Може би щеше сама да я изпие.

— Добре, ще дойда после пак — каза той.

Гребер застана нерешително на улицата. Погледна часовника си. Беше малко преди шест. Очакваше го нова дълга и тъмна нощ. „Не забравяй, че си в отпуска“ — беше казал Ройтер. Той не забравяше, но с това не се свършваше работата.

Отправи се към „Карлсплац“ и седна на една пейка. Пред него се издигаше като огромна допотопна костенурка бункерът на противовъздушното скривалище. По-разумни хора се промъкваха като сенки в него, за да прекарат нощта. От околните храсти тъмнината прииждаше на вълни.

Гребер седеше безмълвно на пейката. Преди час той не бе и мислил да види отново Елизабет. Ако я беше намерил в къщи, сигурно щеше да й даде водката и щеше да си отиде. Но сега, след като не я бе намерил, чакаше с нетърпение да стане седем часа.

Елизабет му отвори сама вратата.

— Не очаквах да те видя — каза той изненадан. — Очаквах да ме посрещне змеят, който пази входа.

— Госпожа Лизер не е в къщи. Отиде на едно събрание на женската организация.

— В бригадата на ниските токове. Разбира се! Именно там й е мястото. Гребер се огледа.

— Тук изглежда съвсем другояче, когато нея я няма.

— Изглежда другояче, защото в преддверието свети — отвърна Елизабет, — Винаги паля лампата, когато я няма.

— А когато е тук?

— Когато е тук, се пести. От патриотизъм. Стоим на тъмно.

— Вярно — каза Гребер, — най-много им се иска да ни държат на тъмно.

Той извади бутилката от джоба си.

— Донесох ти малко водка. Подарък от избата на един околийски водач. Мой съученик. Елизабет го погледна.

— Такива ли съученици имаш?

— Да. И ти имаш квартиранти по принуждение. Тя се усмихна и взе бутилката.

— Трябва да видя дали ще се намери тирбушон.

Тя тръгна към кухнята и той я последва. Видя, че е облечена с черен пуловер и тясна черна пола. Косата й бе привързана към тила с дебел светлочервен вълнен конец. Елизабет имаше прави, едри рамене и тесни бедра.

— Не намирам тирбушон — каза тя и затвори чекмеджето. — Изглежда, че госпожа Лизер не пие.

— Като я гледа, човек ще каже, че само с пиене се занимава. Но тирбушон не ни е необходим.

Гребер взе бутилката, разчупи восъка по гърлото й и силно я удари два пъти в бедрото си. Тапата изскочи навън.

— Така става тази работа между военни — заяви той. — Имаш ли чаши? Или да пием от шишето?

— Имам чаши в моята стая. Ела.

Внезапно Гребер изпита радост, че е дошъл. Поне няма да бъде сам тази вечер.

Елизабет взе от етажерката до стената две високи винени чаши. Гребер разглеждаше стаята. Като че ли не беше същата. В нея имаше легло, няколко кресла със зелени калъфи, библиотека и едно бюро в стил Бидермайер3. Стаята изглеждаше старомодна и изпълнена със спокойствие и тишина. В съзнанието му тя бе останала по-безредна и по-неприветлива. „Вероятно това впечатление е било под влиянието на воя на сирените“ — помисли си той. Този вой обръщаше всичко наопаки. И самата Елизабет не беше същата като миналия път, въпреки че видът й не беше старомоден и че у нея не се забелязваше особено спокойствие.

Елизабет се обърна.

— Откога впрочем не сме се виждали?

— От сто години. Тогава бяхме деца и нямаше война.

— А сега?

— Сега сме вече стари, без да имаме опита на възрастта. Стари и цинични, обезверени и понякога тъжни. Но не толкова често.

Тя го погледна.

— Истина ли е това, което казваш?

— Не. Но кое е истина? Ти знаеш ли? Елизабет поклати глава.

— Трябва ли нещо непременно да е истина? — запита тя след това.

— Вероятно не. Защо?

— Не зная. Но може би щяхме да имаме по-малко войни, ако едните не искаха на всяка цена да убедят другите в собствената си истина.

Гребер се усмихна. Думите й звучаха някак особено.

— Търпимост — каза той. — Като че ли това е, което липсва най-много.

Елизабет кимна с глава. Той отново напълни чашите.

— Да пием за търпимостта! Едва ли околийския водач, който ми подари бутилката, е преследвал подобна цел. Но именно заради това да пием за търпимостта.

Той изпи чашата си до дъно.

— Ще пием ли още по една? — запита той.

Елизабет разтърси глава от силния алкохол.

— С удоволствие — каза тя след това.

Той напълни отново чашите и сложи бутилката на масата. Водката беше силна, бистра и неподправена. Елизабет постави чашата си на масата.

— Ела — каза тя. — Ще ти покажа един образец на търпимост.

Тя го поведе през преддверието и отвори една врата.

— В бързината госпожа Лизер е забравила да заключи. Ела да видиш стаята й. Не злоупотребявам с доверието й. Когато ме няма, тя постоянно тършува из моята стая.

Част от стаята на госпожа Лизер беше мебелирана по най-обикновен начин. Но на стената срещу прозореца, поставен в дебела рамка, бе закачен голям цветен портрет на Хитлер, обкичен наоколо с елхови клонки и венци от дъбови листа. Под него, на една маса покрита с голямо знаме с пречупен кръст, бе сложено луксозно издание на „Моята борба“, подвързано с черна кожа и вдлъбнат хитлеристки знак. От двете страни бяха поставени сребърни свещници, а до тях снимки на фюрера: едната — с овчарско куче в резиденцията му в Берхтесгаден, а другата — с облечено в бяло детенце, което му поднася цветя. Няколко партийни ками и почетни значки допълваха картината.

Гребер не се изненада особено. Подобна украса бе виждал често. Култът към един диктатор се превръща лесно в религия.

— На това място ли пише доносите си? — запита той.

— Не, Там, върху бюрото на баща ми.

Гребер се отправи към бюрото — старомодна мебел със затворен капак-ролетка.

— Заключено е — каза Елизабет. — Не може да се отвори. Опитвала съм се няколко пъти.

— Тя ли направи донос за баща ти?

— Не зная дали точно тя. Откакто го затвориха, не съм чувала нищо за него. По това време тя живееше вече тук с детето си. Разполагаше само с една стая. Когато откараха баща ми, получи и двете негови стаи.

— Мислиш ли, че го е направила заради това? — запита Гребер.

— Защо не? Понякога шпионират и за по-дребни неща.

— Да, това е така. Но ако се съди по този олтар, като че ли тази жена действително е фанатичка.

— Ернст — каза горчиво Елизабет. — Вярваш ли наистина, че фанатизмът и личните облаги не могат да вървят ръка за ръка?

— Разбира се. И то много често. Чудно, че това често се забравя. Но има втълпени глупости, които човек повтаря наизуст. Светът не е разделен на рафтове с етикети. А човекът — още по-малко. Вероятно тази усойница обича детето си, мъжа си, цветята и всичко благородно в живота. Знаеше ли тя нещо, въз основа на което да оклевети баща ти, или чисто и просто е съчинила сама доноса?

— Баща ми беше добродушен и непредпазлив, отдавна го наблюдаваха. Но не всеки е в състояние да мълчи, когато цял ден слуша партийни речи в собственото си жилище.

— Предполагаш ли какво е могъл да каже? Елизабет вдигна рамене.

— Той не вярваше, че Германия все още може да спечели войната.

— Мнозина вече не вярват това.

— И ти ли?

— И аз. А сега да напуснем стаята. Остава сатаната да те намери тук, кой знае какво би направила. Елизабет се усмихна.

— Не се страхувай. Няма да ни изненада. Сложила съм резето на външната врата. Не може да влезе.

Тя отиде до вратата на стаята и дръпна резето. „Слава Богу — помисли си Гребер. — Може би е мъченица, но поне е внимателна и не страда от предразсъдъци.“

— Тук мирише на гробища — каза той. — Сигурно от проклетите дъбови листа. Ела да пийнем още по чаша.

Той напълни чашите.

— Сега вече зная защо се чувствуваме стари — каза той. — Защото сме видели премного мръсотия. Мръсотия, натрупана от хора, които са по-възрастни от нас и които би трябвало да имат повече разум от нас.

— Аз не се чувствувам стара — отбеляза Елизабет. Той я изгледа. Тя имаше вид на всичко друго, но не и на стара.

— Толкова по-добре за теб — отвърна той.

— Чувствувам се затворница — каза тя, — Това е по-лошо, отколкото да се чувствуваш стар.

Гребер седна в едно от креслата.

— Кой знае дали тази жена няма и теб да наклевети — каза той. — Може би е хвърлила око на цялата квартира. Защо чакаш да стане това? Изнеси се оттук! Ти знаеш, че правото никога няма да бъде на твоя страна.

— Да, зная.

Елизабет придоби изведнъж объркан и безпомощен вид.

— Суеверие — отвърна тя измъчено, подобно на човек, който вече сто пъти е стигал до същото заключение. — Докато съм тук, все се надявам, че баща ми ще се върне. Отида ли си, струва ми се, че напускам и него. Разбираш ли?

— Не е нужно да се разбира. Чисто и просто човек го върши. Дори и да е безсмислено.

— Виждаш ли?

Тя изпразни чашата си. Вън се чу шум от отключване на врата.

— Ето я — каза Гребер. — Не се забави дълго. Изглежда събранието не е продължило много.

Те се вслушаха в стъпките. Гребер погледна грамофона.

— Само маршове ли имаш? — запита той.

— Не. Но маршовете вдигат шум. А понякога, когато самата тишина крещи, трябва да я заглушиш с най-шумното, което имаш.

Гребер я погледна.

— Хубави разговори водим! В училището често ни разправяха, че младостта е най-романтичният период на живота.

Елизабет се засмя. В преддверието нещо падна на пода. Госпожа Лизер ругаеше. След това хлопна врата.

— Оставих да свети лампата — прошепна Елизабет. — Ела, нека да излезем. Понякога не мога да издържам. И да говорим за нещо друго.

— Накъде? — запита Гребер, след като излязоха навън.

— Не зная. Където и да е.

— Има ли наблизо заведение, кръчма или бар?

— Не бих искала да се затворя отново. Нека да повървим малко.

— Добре.

Улиците бяха пусти, градът — тъмен и затихнал. Те тръгнаха по „Мариенщрасе“, пресякоха „Карлсплац“ и след това през моста се озоваха в стария град. След известно време всичко наоколо им се струваше така недействително и лишено от живот, като че ли те бяха последните живи хора. Движеха се между жилищни блокове, но погледнеха ли в прозорците, за да зърнат стаи, столове, маси — свидетели на живота, те не виждаха друго, освен отражението на лунната светлина в стъклата, а зад тях — черни завеси и хартии. Като че ли целият град беше в траур и представляваше покрита с черно огромна морга, в която жилищата бяха превърнати в ковчези.

— Какво става? — запита Гребер. — Къде са хората? Днес е по-тихо отколкото друг път.

— Сигурно са по домовете си. Няколко дни не сме имали нападение. Затова не смеят да излизат. Чакат следващото. Така е винаги. Само непосредствено след нападение хората излизат по улиците.

— И тук значи има вече навици?

— Да. А при вас на фронта няма ли?

— Да, също има.

Навлязоха в една напълно разнебитена улица. Разпокъсани облаци пълзяха по небето и влачеха по земята тъмните си сенки. Те падаха върху развалините, подаваха се и след това изчезваха като подплашени от лунната светлина чудовища. Изведнъж се чу шум от порцеланови съдове.

— Слава Богу — каза Гребер. — Там се хранят хора. Или пият кафе. Поне дават признак на живот.

— Навярно пият кафе. Днес имаше дажба. Истинско бомбено кафе.

— Бомбено кафе?

— Да, бомбено кафе. Така го наричат. Извънредна дажба, която се получава след тежки бомбардировки. Понякога дават захар или шоколад, или дори пакет цигари.

— Както на фронта. Там дават алкохол или тютюн преди офанзива. В действителност смешно, нали? Двеста грама кафе за един час смъртен страх.

— Сто грама.

Те продължиха да вървят. След малко Гребер се спря.

— Елизабет, тук е по-безутешно отколкото в къщи. Трябваше да вземем водката с нас. Нуждая се от алкохол. И ти също. Има ли някое заведение наблизо?

— Не искам. В заведение човек се чувствува затворен като в скривалище. Всичко е затъмнено и прозорците закрити.

— Тогава да идем към казармата. Там имам още една бутилка. Ще я взема и ще я изпием на открито.

— Добре.

В тишината се чу тропот на каруца. Малко след това по улицата връхлетя галопиращ кон. Подплашено от сенките, неспокойното животно с дивите си очи и разтворените си ноздри имаше неестествен вид в бледата светлина. Коларят дърпаше юздите. Внезапно конят се вдигна на задните си крака. От устата му пръскаше пяна. Те трябваше да отскочат настрани, за да му направят път. Елизабет се покатери бързо по развалините. Малко остана конят да я закачи. За момент на Гребер се стори, че тя ще се метне на пръхтящото животно и ще отлети. Но след това силуетът й отново се открои на безбрежното и назъбено от развалините небе.

— Човек би казал, че искаше да се метнеш на коня и да избягаш оттук — каза Гребер.

— Стига да можех. Но къде? Навсякъде е война.

— Вярно, навсякъде. Дори в страните на вечния мир. В южните морета и Индия. Никъде не бихме могли да избягаме.

Стигнаха до казармата.

— Чакай ме тук, Елизабет, да взема бутилката. Връщам се веднага.

Гребер прекоси казармения двор и по отекващите под краката му стъпала се качи в стая N48. Помещението кънтеше от хъркането на половината от обитателите му. Над масата светеше затулена лампа. Картоиграчите бяха още будни. Ройтер бе седнал до тях и четеше.

— Къде е Бьотхер? — запита Гребер. Ройтер притвори книгата.

— Поръча да ти кажа, че не е открил нищо. Блъснал се е с колелото в една стена и го е счупил. Винаги същата история — злото само не идва. Утре ще тръгне отново пеш. А тази вечер е в кръчмата и се утешава. Какво става с тебе? Нещо си кисел.

— Няма нищо. Веднага ще изляза. Искам само да взема нещо.

Гребер порови из раницата си. Беше донесъл от Русия бутилка ликьор от смрика и бутилка водка. Освен това имаше и бутилката „Арманяк“ от Биндинг.

— Вземи смриката или „Арманяка“ — каза Ройтер. — Водката я няма вече.

— Как така?

— Изпихме я. Трябваше доброволно да ни я подариш. Който се връща от Русия, не трябва да се държи като капиталист. Трябва да мисли малко и за другарите си. Добра беше твоята водка.

Гребер извади двете останали бутилки. Сложи „Арманяка“ в джоба си, а другата даде на Ройтер.

— Имаш право. Вземи това питие като лекарство за подаграта ти. А и ти не бъди капиталист. Дай и на другите.

— Благодаря.

Ройтер подскочи на един крак до раницата си и извади оттам един тирбушон.

— Предполагам, че имаш намерение да приложиш най-примитивната форма на прелъстяване — каза той. — Ще прибегнеш до помощта на алкохола. Обикновено човек забравя да извади предварително тапата. А като е възбуден, може и да си пореже муцуната, ако реши да счупи гърлото на бутилката. Ето, вземи! Бъди от тези, които навреме се грижат за всичко.

— Върви по дяволите! Бутилката е отворена. Ройтер отвори другата бутилка.

— Как си попаднал на холандско питие в Русия?

— Купих го. Да имаш други въпроси? Ройтер се захили.

— Нямам. Изчезвай с твоя „Арманяк“, примитивен Казанова, и не се срамувай. Имаш смекчаващи вината обстоятелства. Липса на време. Отпуската е къса, а войната — дълга.

Фелдман се изправи в леглото си.

— Гребер, искаш ли презерватив? Имам в портфейла си. На мен не са ми нужни. Който спи, не рискува да се зарази от сифилис.

— Не е точно така — заяви Ройтер. — Може би в случая имаме безсеменно зачатие. Но, разбира се, Гребер е момче, което обича естествената любов. Нали е расов ариец с дванадесет чистокръвни предтечи. За такива като него употребяването на презервативи е престъпление срещу родината.

Гребер отвори шишето „Арманяк“, отпи една глътка и го сложи отново в джоба си.

— Проклети романтици — каза той. — По-добре се грижете за себе си.

Ройтер махна с ръка.

— Върви си в мир, сине мой! Забрави военния правилник и се опитай да бъдеш човек! По-лесно е да умреш, отколкото да живееш. Това важи особено за вас — героичната младеж и цвета на нацията.

Гребер взе още един пакет цигари и една чаша. Като излизаше, той хвърли поглед към картоиграчите. Румел продължаваше да печели. Пред него имаше купчина пари. Лицето му бе все така неподвижно, едри капки пот бяха избили по него. Гребер се спусна по пустото стълбище на казармата. Вечерната проверка бе минала. Стъпките му отекваха в коридорите. Прекоси широкия двор. Елизабет не се виждаше до вратата. „Отишла си е“ — помисли си той. Почти го бе очаквал. Защо ли да го чака?

— Дамата е отсреща — каза войникът на пост. — Чудно как селяндур като тебе е успял да намери такова момиче! То подхожда повече за офицери.

Гребер забеляза Елизабет, която се беше облегнала на отсрещната стена, и потупа войника по рамото.

— Ново разпореждане, момчето ми. Който е престоял четири години на фронта, му се полага такова нещо вместо орден. И то само дъщери на генерали. Поискай да те пратят на фронта, овца с овца. Не ти ли е известно, че не бива да говориш като си на пост.

Той отиде при Елизабет.

— Ти си овца — лениво отвърна войникът след него.

Откриха една пейка на височината зад казармата, Поставена между кестените, от нея се откриваше гледка към целия град. Никъде не се забелязваше светлина. Само реката сребрееше.

Гребер отвори бутилката и напълни наполовина чашата. Питието заблестя в нея като течен кехлибар. Той подаде чашата на Елизабет.

— Изпий я!

Тя отпи една глътка и му върна чашата.

— Изпий я до дъно — каза той. — Имаме само една вечер. Пий за каквото искаш, за нашия проклет живот или за това, че сме още живи — обаче пий! След разходката в мъртвия град това ни е необходимо. Изглежда, че изобщо това ни е необходимо.

— Добре, пия за всичко, което каза.

Той напълни чашата отново и я изпразни на един дъх. Приятна топлина се разля по него, но той все пак чувствуваше познатата му пустота. Пустота без болка, без надежда.

Напълни отново чашата наполовина и отпи малко. След това я постави между себе си и Елизабет. Тя бе качила крака на пейката и обгърнала коленете си с ръце. Младата шума на кестените изглеждаше почти бяла на лунната светлина — като че ли рояк пролетни пеперуди се бяха залутали из нея.

— Как всичко изглежда черно — каза тя и посочи града. — Черно, въглен.

— Не гледай натам. Обърни се. На другата страна не е така.

Пейката се намираше на най-издигнатата точка на височината. От другата страна хълмът бавно се спущаше надолу — към полето, към лунните пътеки, алеите с тополи, кулата на селската черква, по-нататък — към гората и сините планини на хоризонта.

— Истински покой — каза Гребер. — Колко естествено е всичко това, нали?

— Естествено е. Ако човек може да се обърне и да забрави другото!

— Човек се научава и на това.

— Ти научил ли си се?

— Разбира се — каза Гребер. — Иначе нямаше да ме има на този свят.

— Бих искала и аз да мога. Той се засмя.

— Ти отдавна вече можеш. Животът иска своето. Той черпи сили отвсякъде, откъдето може. А във време на опасност не знае нито слабост, нито сантименталност.

Той помести чашата към нея.

— И това ли е част от него? — запита тя.

— Да. Поне тази вечер на всяка цена. Той я гледаше как пие.

— Нека известно време да не говорим за войната — каза той.

Елизабет се облегна назад.

— Да не говорим за нищо.

— Добре.

Те седяха и мълчаха. Околността постепенно се оживяваше с всички тихи шумове на нощта. Лекият вятър, който носеше дъха на горите, крясъкът на кукумявките, трептенето на тревата и безкрайната игра между облаците и светлината не само не нарушаваха тишината, но я правеха още по-плътна. И тя сякаш придобиваше обем, обгръщаше ги все повече и проникваше в тях с всяко вдишване; и самият им дъх ставаше част от нея. Тя разтваряше всичко в себе си, галеше нежно, не беше вече чужда, а унасяше като някакъв далечен приятен сън. Елизабет се раздвижи. Гребер трепна и се огледа.

— Представи си, бях заспал.

— И аз също.

Тя отвори очи. Бледата светлина се събра в тях като във фокус и ги направи съвсем прозрачни.

— Отдавна не съм спала така — каза тя с учудване. — Лягала съм си винаги при светлина и със страх от тъмнината и внезапното събуждане — не така, както сега…

Гребер седеше мълчаливо до нея. Нямаше и намерение да я разпитва. Във времена, в които събитията се гонят, любопитството е затъпено. Той само се учудваше, че е така спокоен, че бе успял да заспи така крепко, че сънят му приличаше на подводна скала, обрасла с водорасли. За първи път след пристигането си от Русия той се бе отпуснал. Тихо, благотворно спокойствие бе проникнало в него — подобно на прилив, който за една нощ е залял с благодатта си изсъхналите празнини на неговия живот.

Те се спуснаха към града. Улицата ги пое отново. Лъхна ги пак студената миризма на стари пожарища, а затулените черни прозорци ги придружаваха като процесия от катафалки. Елизабет потрепери.

— По-рано къщите и улиците бяха изпълнени със светлина и това ни се струваше нещо съвсем обикновено. Бяхме свикнали с него. Едва сега знаем какво сме загубили…

Гребер вдигна очи. Небето беше ясно й безоблачно, нощта — добра за нападение. Заради това тя му се виждаше прекалено светла.

— Така е почти в цяла Европа — каза той. — Само Швейцария нощем била още потънала в светлина. Светлината показвала на летците, че са над неутрална страна. Един мой приятел, който е бил с ескадрилата си във Франция и Италия, ми е разказвал, че Швейцария прилича на остров от светлина — от светлина и мир, защото едното не може без другото. Наоколо й — Германия, Франция, Италия, Балканите, Австрия и всички други страни, които участвуват във войната, били пустинни и тъмни, сякаш върху тях били хвърлени гигантски савани.

— Получили сме светлината в дар и тя ни е направила хора. Ние обаче я убиваме навсякъде. Превърнахме се отново в пещерни хора — каза Елизабет прочувствено.

„Наистина, дали тя ни е направила хора?“ — се запита Гребер мислено. Струваше му се, че в това има нещо пресилено. Изглежда Елизабет бе склонна към преувеличения. А може би и имаше право. Животните нямаха светлина. Нито светлина, нито огън, нито бомби.

Бяха навлезли в „Мариенщрасе“. Изведнъж Гребер забеляза, че Елизабет плаче.

— Не ме гледай! — каза тя. — Не трябваше да пия. Не умея. Не съм тъжна. Само че изведнъж се почувствувах съвсем отпусната.

— Не се бори срещу това чувство и не се безпокой! И аз съм така. Това означава само, че сме успели.

— Успели. Какво?

— В това, за което говорихме преди. Да се обърнем към другата страна на хълма. Утре вечер няма да скитаме по улиците. Ще те заведа някъде, където има много светлина, поне колкото може да се намери в този град. Ще се осведомя за такова място.

— Защо, можеш да намериш по-весела компания от мен.

— Не ми трябва весела компания.

— А какво?

— Не весела компания. Не бих могъл да я търпя. А също така и тези, които ме дразнят със състраданието си. С такива се срещам достатъчно през деня. Искрени и неискрени. И ти би трябвало да познаваш това състрадание.

Елизабет вече не плачеше.

— Да — каза тя, — познавам го.

— С нас двамата е по-иначе. Не сме принудени да се преструваме. А това не е малко. Утре вечер ще отидем в най-осветеното заведение на града, ще ядем, ще пием вино и ще се помъчим за няколко часа да забравим тази проклета действителност.

Тя го погледна.

— И това ли е част от другата страна на хълма.

— Да. Облечи най-хубавата си рокля.

— Добре. Ела в осем. Ненадейно Гребер почувствува косата й да гали лицето му, а после докосването на устните й, като повей на бърз вятър. И преди още да се усети, Елизабет изчезна във входа. Той потърси с ръка бутилката в джоба си. Беше празна. Тръгна и до съседната сграда отново се спря. „Мина още един ден — помисли си той. — Добре, че Ройтер и Фелдман не могат да ме видят. Какво ли биха казали!“

11

— Добре, другари, щом настоявате, признавам — каза Бьотхер. — Спах с кръчмарката. Как иначе можех да постъпя? Все нещо трябваше да направя. Защо ми е тази отпуска? Не искам да се върна обратно на фронта като теле.

Той бе седнал на един стол до леглото на Фелдман. В ръцете си държеше капак от войнишко канче, пълен с кафе, а краката си беше поставил в кофа със студена вода. След като бе счупил колелото си, от многото ходене краката му се бяха изприщили.

— А ти? — запита той Гребер. — Какво направи днес? Ходи ли някъде?

— Не.

— Не?

— Кърти — заяви Фелдман. — Днес до обед. Никаква глъчка не беше в състояние да го събуди. За първи път показа, че има ум в главата си.

Бьотхер извади краката си от водата и започна да си разглежда стъпалата. Бяха покрити с големи бели мехури.

— Погледнете! Виждате ме какъв голям и здрав мъж съм, но краката ми са чувствителни като на пеленаче. През целия ми живот е било така. Не стават твърди. Опитах всичко. И с тези крака трябва отново да тръгна да обикалям.

— Защо? Сега няма защо толкова да бързаш — каза Фелдман. — Нали имаш кръчмарката?

— Остави тая работа — кръчмарката! Тя няма нищо общо с жена ми. А освен това с нея преживях голямо разочарование.

— Като се върне човек от фронта, първият път винаги се разочарова. Не само с теб е така.

— Не искам да кажа това, приятелчета. Работата стана. Но не така, както трябва.

— Не можеш всичко да искаш наведнъж — каза Фелдман. — Жената — и тя трябва да ти свикне.

— Все още не ме разбираш. Тя беше прекрасна, но душевната част не излезе както трябва. Слушай как стана! И така, в леглото сме, работата е в ход и изведнъж в разгара на сражението аз се забравям и я наричам Алма. Тя обаче се казва Луиза. Алма е жена ми, нали разбираш?

— Разбирам.

— Беше цяла катастрофа, другари.

— Няма нищо да ти навреди — каза един от картоиграчите с груб глас, като се обърна към Бьотхер. — Това е заслужено наказание за изневярата ти, свиня със свиня! Надявам се, че те е изгонила с парцалите.

— Изневяра? — Бьотхер пусна краката си на земята, — Кой говори тук за изневяра?

— Ти! През цялото време! Или освен всичко друго си и идиот.

Картоиграчът, който каза тези думи, беше дребен човек, с яйцевидна глава.

Той гледаше Бьотхер с омраза, Бьотхер видимо беше твърде огорчен.

— Чували ли сте по-голяма глупост от това? — запита той и обходи с поглед останалите. — Между всички тук ти си единственият, който говори за изневяра. Каква нелепост! Щеше да бъде изневяра, глупак с глупак, ако жена ми беше тук и бях отишъл да спя с друга. Обаче тя не е тук. Там е работата! Как може това да е изневяра! Ако беше тук, нямаше да спя с кръчмарката!

— Не го слушай! — каза Фелдман. — Завижда ти. Какво стана, след като я нарече Луиза?

— Луиза? Не Луиза. Тя именно се казва Луиза. Нарекох я Алма.

— Добре де, Алма. А после?

— После ли? Няма да ми повярваш! Вместо да се разсмее или да се развика, тя какво мислиш направи? Започна да реве. Представи си, започна да лее сълзи като крокодил! А дебели жени не бива да плачат…

Ройтер се изкашля, затвори книгата си и загледа с интерес Бьотхер.

— Защо не?

— Не им прилича. Не отговаря на тяхната солидност. Дебелите жени трябва да се смеят.

— Щеше ли твоята Алма да се смее, ако я беше нарекъл Луиза? — запита с жлъч картоиграчът с яйцевидната глава.

— Ако моята Алма беше на нейно място — заяви Бьотхер спокойно и с голямо достойнство, — тогава най-напред щеше да ми захвърли в муцуната най-близко стоящата бутилка бира. След това — всичко, което не е заковано по стената или по пода, и най-сетне, като дойдеше на себе си, щеше така да ме нагласи, че само обувките ми щяха да останат здрави. Така щеше да стане, теле такова!

Човекът с яйцевидната глава замълча за момент. Гореописаната картина изглежда го беше разоръжила.

— И на такава жена изневеряваш! — каза той с пресипнал глас.

— Слушай, драги мой, съвсем не изневерявам! Ако тя беше тук, нямаше изобщо да погледна кръчмарката! Това не е измама. Чисто и просто нуждата го налага.

Ройтер се обърна към Гребер.

— А ти? Постигна ли нещо с бутилката „Арманяк“?

— Нищо.

— Нищо ли? — запита Фелдман. — И за това „нищо“ спиш като мъртвец днес до обед?

— Да. Дявол знае защо съм така уморен. Ако легна, веднага ще заспя. Като че ли цяла седмица не съм затварял очи.

— Тогава лягай и продължавай да спиш.

— Мъдър съвет — каза Ройтер. — Съвет на майстора по спане Фелдман.

— Фелдман е магаре — заяви човекът с яйцевидната глава, който тъкмо пасуваше. — Ще проспи цялата си отпуска. След това ще му се струва, че изобщо не е бил в отпуска. Можеше да бъде на фронта и да сънува, че е в отпуска.

— Иска ти се, драги мой. Но точно обратното е вярно — отвърна Фелдман. — Аз съм тук, и когато сънувам, сънувам, че съм на фронта.

— А къде си всъщност? — запита Ройтер.

— Как къде съм? Тук, къде иначе?

— Сигурен ли си?

Човекът с яйцевидната глава измърмори нещо ядосано.

— Точно това искам да кажа — заяви след това той. — Не е ли все едно къде се намира, щом постоянно кърти. Само че това говедо не разбира нищо.

— Не ми е все едно, когато се събудя, хитреци с хитреци — каза Фелдман ядосано и легна отново в леглото.

Ройтер се обърна отново към Гребер.

— А ти? Какво ще направиш днес за спасение на душата си?

— Кажи ми къде може да се отиде, ако искаш добре да се навечеряш.

— Сам ли?

— Не.

— Тогава иди в „Германия“. Това е единственото заведение. Само че е възможно да не те пуснат. В никакъв случай обаче не с твоята фронтова одежда. И хотелът, и ресторантът са запазени само за офицери. Но може би келнерът ще се трогне от тенекийките по гърдите ти.

Гребер погледна дрехите си. Униформата му беше покрита с кръпки и петна.

— Можеш ли да ми заемеш твоята униформа? — запита той.

— С удоволствие. Само че си с петнадесет кила по-лек от мен. С нея още на вратата ще те изхвърлят. Но ще ти намеря една подофицерска парадна униформа за твоя ръст. А също и панталони. Като облечеш шинела си отгоре, никой в казармата няма да те забележи. Защо впрочем си все още редник? Трябваше отдавна да бъдеш подофицер.

— Бяха ме произвели. Но веднъж натупах един лейтенант и ме разжалваха. Имах щастие, че не ме изпратиха в наказателна рота. Оттогава се свърши с повишението.

— Добре. Все пак имаш поне морално право да носиш подофицерска униформа. Когато заведеш дамата си в „Германия“, поръчай вино „Йоханисбергер Кохсберг 1937“, изба Г. С. от Мум. Това вино кара и мъртвите да възкръсват.

— Добре, точно това ми трябва.

Времето беше мъгливо. Гребер чакаше на моста, който прекрачваше реката. Черната вода, осеяна с овъглени греди и домакински отпадъци, играеше в краката му. Тъмният силует на училището се открояваше отсреща в бялата мъгла. Той се загледа за известно време нататък, прекоси моста и тръгна по една малка уличка, която водеше към училищния двор. Голямата желязна врата, мокра от влагата, беше широко отворена. Влезе вътре. Дворът пустееше. Нямаше никого, беше вече твърде късно. Той пресече двора и стигна до брега на реката. В мъглата дънерите на кестените изглеждаха като от въглен. Под дърветата стояха овлажнени някогашните пейки. Гребер си спомни, че често беше сядал тук. Нищо от това, за което на времето бе мечтал, не се бе осъществило. От училищната скамейка бе отишъл направо на война.

Той се загледа в реката. Водата бе довлякла до брега едно счупено легло. На него се намираха, като големи сюнгери, тежки, мокри възглавници. Полазиха го тръпки. Върна се назад и се спря пред училищната сграда. Опита входната врата. Беше отключена. Отвори и нерешително влезе вътре. Спря се в голямото преддверие и се огледа. Почувствува потискащата училищна миризма и забеляза полуосветената стълба и боядисаните в тъмно врати, които водеха към салона и учителската стая. Не изпитваше нищо особено. Нито пренебрежение, нито ирония дори. Сети се за Велман. „Човек не трябва да се обръща назад“ — бе казал Велман. Имаше право. Гребер не усещаше нищо друго освен пустота. Целият жизнен опит, който бе натрупал след училищните години, беше противоположен на това, което бе учил тук. Нищо не бе останало. Бе преживял пълен провал.

Върна се обратно и излезе навън. От двете страни на входната врата бяха поставени две паметни плочи за убити във войната. Плочата от дясната страна му бе позната — възпоминание за убитите през Първата световна война. На всички партийни конгреси я украсяваха с елхови клонки и дъбови листа и директорът Шимел държеше военнолюбиви речи за отмъщение, велика Германия и предстоящо възмездие. Шимел имаше голям отпуснат корем и постоянно се потеше. Плочата от лявата страна беше нова. Гребер не я знаеше. Тя беше за убитите през тази война. Прочете имената. Много. Но плочата беше голяма и имаше място за още.

В училищния двор той срещна разсилния.

— Търсите ли някого? — запита старият човек.

— Не, не търся никого.

Грабер се насочи към изхода. Но се сети нещо и се върна.

— Знаете ли къде живее Полман? — запита той. — Господин Полман, който беше тук учител?

— Господин Полман не е вече на служба.

— Зная. Къде живее? Разсилният се огледа.

— Няма кой да чуе — каза Гребер. — Къде живее?

— По-рано живееше на „Янплац“ 6. Дали още живее там, не зная. Да не би да сте били тук ученик?

— Да. Шимел все още директор ли е?

— Разбира се — отвърна разсилният учудено. — Разбира се, все още. Защо да не е вече?

— Да — каза Гребер. — Защо ли?

Тръгна си. След четвърт час забеляза, че не знае къде се намира. Мъглата бе станала по-гъста и в развалините той бе загубил посоката. А разрушенията изглеждаха навсякъде еднакви и улиците не можеха да се различат една от друга. Изпитваше особено чувство — като че ли се бе заблудил сам в себе си.

Мина известно време, докато намери пътя за „Хакенщрасе“. След това изведнъж се появи вятър и мъглата започна да се носи на вълни като безшумно тайнствено море.

Стигна до къщата на своите родители. Не намери никакво известие. Тъкмо се готвеше да си върви, когато чу странни звуци — като от струна на арфа. Озърна се. Докъдето му стигаше погледът улицата беше пуста. Звуците се появиха отново, сега по-остри и по-стенещи, като че ли някоя невидима сирена даваше тревожни сигнали в падналата над морето мъгла. Ето отново — по-ниско, след това по-високо, неравномерно и все пак на равни промеждутъци. Струваше му се, че иде някъде от въздуха, сякаш някое невидимо същество свиреше на арфа върху покривите. Наострил слух, Гребер се мъчеше да открие посоката на тайнствения напев. Тоновете се нижеха един след друг, като че ли бяха навсякъде, като че идеха отвсякъде, силни и властни — понякога откъслечни, понякога като неразбит акорд на безкрайна скръб.

„Пазачът от противовъздушната защита — помисли си той. — Лудият, кой друг?“ Той се отправи към къщата, от която бе останала само фасадата, и отвори бързо вратата. Някой, който седеше в едно кресло, скочи на крака. Гребер съзря, че това е зеленото кресло, което бе видял върху развалините на бащината си къща.

— Какво има? — запита пазачът уплашено и грубо. Гребер веднага забеляза, че той няма инструмент в ръцете си. Тоновете продължаваха да звучат.

— Какво е това? — запита той. — Откъде идва?

Пазачът приближи мокрото си лице до неговото.

— А, войникът! Защитникът на родината! Какво е това ли? Не чувате ли? Това е реквием за затрупаните! Изровете ги! Изровете ги! Спрете убийствата!

— Глупости.

Гребер вдигна очи към мъглата, която редееше. Забеляза нещо като черен кабел, който се люлееше от вятъра. При всяко негово поклащане тайнственият звук се носеше подобно на тон. Внезапно той се сети за пианото, което бе видял да виси с откъснат капак високо сред развалините. Кабелът биеше оголените струни.

— Пианото е! — каза той.

— Пианото е! — повтори пазачът след него, имитирайки го. — Какво ли разбирате от това вие, безмилостен убиецо? Това е камбана за умрелите. Вятърът я бие! Небето моли с нея за милост. Чуваш ли ти, стрелящ автомат — за милост, която не се среща вече на земята. Какво ли знаете вие за смъртта, вие специалистът в разрушенията? И как бихте могли да знаете? Тези, които я причиняват, не знаят нищо за нея.

Той се наведе и прошепна:

— Мъртвите са навсякъде. Те лежат под развалините със смачкани лица и скръстени ръце, но скоро ще възкръснат и ще ви прогонят.

Гребер се върна на улицата.

— Ще ви прогонят — повтаряше пазачът след него. — Ще поставят на подсъдимата скамейка всеки един от вас, за да бъде съден от мъртвите.

Гребер не го виждаше повече в тъмнината. Чуваше само идващия от раздраната мъгла прегракнал глас.

— Защото злото, което причинявате на последния от моите братя, го правите на самия мен, казва Всевишният…

Гребер продължи нататък.

— Върви по дяволите! — измърмори той. — Върви по дяволите и се зарови сам под развалините, на които си клекнал като гарван! — Ускори крачките си. „Мъртви — каза си той с огорчение. — Мъртви, мъртви! Омръзнаха ми. Не съм се върнал за тях, а за да видя дали е останала брънка живот в тази пустиня.“

Той позвъни. Вратата се отвори веднага, като че ли някой стоеше зад нея.

— А, вие ли сте? — възкликна изненадано госпожа Лизер.

— Да, аз — отвърна Гребер. Той бе очаквал да види Елизабет. Младата девойка се появи незабавно. Този път госпожа Лизер се прибра в стаята, без да каже нито дума повече.

— Влез, Ернст — каза Елизабет. — Ей сега ще бъда готова.

Той я последва.

— Това най-хубавата ти рокля ли е? — я запита той, като посочи с очи черния пуловер и черната пола, с които беше предишната вечер. — Забрави ли, че ще излезем тази вечер?

— Наистина ли имаше такива намерения?

— Разбира се. Я ме погледни. Аз съм с парадната униформа на един подофицер. Един другар ми я намери. Станах мошеник само за да мога да ида с теб в Хотел „Германия“, а не зная още дали там не пускат само от лейтенант нагоре. Вероятно това ще зависи от теб. Нямаш ли друга рокля?

— Да. Но…

Гребер забеляза водката на Биндинг на масата.

— Зная какво мислиш — каза той. — Забрави го. Забрави и госпожа Лизер, и съседите. Никому не вредиш, това е единственото, което сега има значение. А ти трябва да излезеш, защото иначе ще полудееш. Вземи, пийни глътка водка.

Той напълни една чаша и й я подаде. Тя я изпи до дъно.

— Добре — каза тя. — Ще се приготвя набързо. Бях почти готова, но не знаех дали не си забравил. Сега излез от стаята, докато се преоблека. Не бих искала госпожа Лизер да ме обвини в проституция.

— Този път няма да уцели. С войници подобно нещо се счита за патриотизъм. Въпреки това аз ще те чакам вън. На улицата, не в преддверието.

Той започна да се разхожда по улицата. Мъглата беше намаляла, но между голите стени на къщите димеше като в пералня. Един прозорец шумно се отвори. В рамката от светлина се появи Елизабет с голи рамене и две рокли в ръце. Едната златисто-кафява, а другата — тъмна, с неопределен цвят. Те се вееха като знамена на вятъра.

— Коя? — запита тя.

Той показа златистата. Тя кимна с глава и затвори прозореца. Той се огледа. Никой не бе забелязал нарушението на противовъздушните разпореждания.

Гребер продължи да ходи напред-назад. Нощта бе станала по-плътна. Дневната умора, особеното му настроение тази вечер и решението да обърне гръб на миналото се бяха превърнали в лека възбуда и неспокойно очакване.

Елизабет се показа на вратата. Тя се приближи бързо, гъвкава и стройна. Изглеждаше по-висока в дългата златиста рокля, върху която блещукаше слабата светлина. Лицето й също беше променено. Като че ли бе по-тясно и главата изглеждаше по-малка. Трябваше да мине един миг, за да може Гребер да открие, че това е така, защото бе облечена в рокля, която не й закриваше врата.

— Видя ли те госпожа Лизер?

— Да. Глътна си езика. Тя би искала винаги да ме вижда облечена в кълчища и с пепел на главата, като тези, които изкупуват греховете си. За момент почувствувах съжаление към нея.

— Съжаляват се винаги тези, които не заслужават.

— Не беше само съжаление. И страх. Мислиш ли…

— Не — отвърна Гребер. — Нищо не мисля. А и тази вечер искам да не мисля за нищо. Достатъчно мислихме и се страхувахме досега. Нека опитаме дали чисто и просто не можем малко да се порадваме.

Хотел „Германия“ се намираше между две разрушени здания, като богата дама между обеднели роднини. От двете страни на хотела развалините бяха грижливо прибрани на купчина. Поради това разрушените сгради нямаха страшния изглед на място, където е бродила смъртта. Те не дразнеха окото.

Портиерът погледна с пренебрежителен поглед униформата на Гребер.

— Къде е ресторантът? — запита Гребер с остър глас, преди той да успее да каже нещо.

— В дъното, вдясно от салона, господине. Попитайте моля за оберкелнера Фриц.

Те пресякоха салона. Един майор и двама капитани минаха покрай тях. Гребер отдаде чест.

— Тук изглежда гъмжи от генерали — каза той. — На горния етаж се намират канцелариите на няколко военни комисии.

Елизабет се спря.

— Неразумно е това, което правиш. А ако забележат, че не си подофицер?

— Какво искаш да забележат? Не е толкова мъчно човек да се държи като подофицер. Аз бях някога такъв.

Дрънкайки шпорите си, се показа един полковник с някаква ниска слаба жена. Той отмина, без да погледне Гребер.

— Какво ще стане, ако те открият? — запита Елизабет.

— Нищо особено.

— Могат ли да те разстрелят? Гребер се засмя.

— Мисля, че няма да го направят, Елизабет. Прекалено сме им необходими на фронта.

— Тогава какво може да ти се случи?

— Твърде малко. Може би няколко седмици арест. Няколко седмици почивка. Все едно отпуска. Не могат да сторят нищо на човек, който и без това е осъден след две седмици да се връща на фронта.

От коридора вдясно се появи оберкелнерът Фриц. Гребер му бутна в ръката една банкнота. Фриц я прибра бързо, не им създаде никакви спънки.

— В ресторанта, за вечеря, разбира се — заяви той и с достойнство тръгна пред тях.

Настани ги на маса, скрита зад една колона, и се оттегли с отмерени крачки. Гребер се огледа.

— Точно това, което исках. Трябва ми малко време, за да свикна, а ти? — Той погледна Елизабет. — Ти навярно не — каза той с изненада. — Изглеждаш като постоянен клиент.

Появи се един дребен стар келнер, който имаше вид на марабу. Той донесе листа за ядене. Гребер го взе, сложи в него една банкнота и го върна обратно на келнера-марабу.

— Бихме искали нещо извън листа. Какво имате?

Марабуто го погледна бездушно.

— Нямаме нищо, което да не е в листа.

— Добре тогава. Донесете ми засега една бутилка „Йоханисбергер Кохсберг 1937“, изба Г. Х. от Мум. Да не е много изстудено.

Погледът на келнера се оживи.

— Разбрано, господине — каза той с внезапно уважение. След това се наведе напред. — Случайно имаме малко камбали от Остенде. Съвсем пресни. Към това може би една белгийска салата и няколко картофа с магданоз.

— Добре, а какво имате за ордьовър? Разбира се, не черен хайвер за виното.

Марабуто се оживи още повече.

— Разбира се, не. Но имаме още малко Страсбургски гъши дроб.

Гребер кимна с глава.

— А след това ви препоръчвам парче холандско сирене. Ще почувствувате целия букет на виното.

— Отлично.

Марабуто изчезна видимо възбуден. В първия момент той сигурно бе взел Гребер за войник, който случайно е попаднал тук. Сега виждаше в него познавач, който случайно е станал войник.

Елизабет слушаше учудена разговора.

— Ернст — каза тя, — откъде знаеш всичко това?

— От моя другар Ройтер. Тази сутрин нямах никаква представа. Той е толкова голям познавач, че с това си е докарал подагра. Тя обаче сега го спасява от фронта. Грехът винаги е възнаграден.

— А триковете, бакшишите и листа за ядене?

— Всичко е от Ройтер. Той е тук като у дома си. Научи ме също и на непринудено светско държане към келнерите.

Елизабет изведнъж започна да се смее — топъл, сърдечен, нежен смях.

— Никога не съм те виждала такъв — каза тя.

— И аз теб никога такава, каквато си сега. — Той я погледна. Никога по-рано не бе я гледал така.

Когато се смееше, тя се променяше напълно. Все едно, че внезапно се отваряха всички прозорци на една тъмна къща.

— Роклята ти е много хубава — каза той малко срамежливо.

— Тази рокля е на майка ми. Снощи я поправих и нагодих за себе си. — Тя се засмя. — Не бях съвсем неподготвена, както изглеждах, когато дойде.

— Нима можеш да шиеш? Не ти личи.

— Преди не можех, но се научих. Сега всеки ден по осем часа шия войнишки шинели.

— Наистина ли? Да не си граждански мобилизирана?

— Да. Аз самата поисках. Мисля, че с това ще помогна на баща си.

Гребер поклати глава, като я гледаше.

— Не ти отива. Така, както и името ти. Кой го е избрал?

— Майка ми. Тя произхожда от Южна Австралия. Имаше вид на италианка и се надяваше, че ще стана руса със сини очи и затова трябва да се казвам Елизабет. Въпреки разочарованието си, тя ми даде това име.

Марабуто се появи с бутилката вино в ръка. Той я държеше като скъпоценност и напълни внимателно чашите.

— Донесох ви съвсем тънки, обикновени кристални чаши. Така цветът се вижда най-добре. Или бихте искали римски чаши?

— Не. Тънки, прозрачни чаши.

Марабуто кимна и отхлупи един сребърен поднос. Розови парчета гъши дроб и черни гъби бяха наредени във венец върху треперещо желе.

— Съвсем пресни, от Елзас — заяви той с гордост. Елизабет се засмя.

— Какъв лукс!

— Лукс! Да! — Гребер вдигна чашата си. — Лукс! — повтори той. — Подходяща дума. Да пием за него, Елизабет. Две години подред съм ял от тенекиено канче и никога не съм бил сигурен, че ще завърша обеда или вечерята си. Това, което ни предлагат тук, не е само лукс, но много повече. То е и мир, и сигурност, и радост, и тържественост — всичко, което липсва на фронта.

Той отпи от виното, почувствува вкуса му и погледна Елизабет. Тя беше част от блаженството, което го обземаше, част от неочаквано съществувание, от това, което внезапно надхвърля границите на полезното, което съставлява полета на младостта, част от игра на обстоятелства в живота и от неговите мечти.

След години, прекарани лице с лице със смъртта, виното не беше само вино, сребърните прибори не бяха обикновени сребърни прибори, музиката, която долиташе отнякъде в залата, не беше банална музика и Елизабет също така не беше обикновената Елизабет. Всички те бяха символ на онзи друг живот, на живота без убийства и разрушения, на живота заради самия живот, който се беше превърнал почти в мит и в безнадежден сън.

— Понякога човек забравя, че изобщо живее — каза той.

Елизабет се засмя отново.

— А аз винаги зная, че живея. Но никога не съм имала особена полза от това. Келнерът се приближи.

— Как ви харесва виното, уважаеми господине?

— Трябва да е много хубаво. Иначе не биха ми дошли внезапно в ума неща, за които отдавна не се бях сещал.

— Това е от слънцето, господине. От есенното слънце, под чиито лъчи е узряло гроздето. Сега виното ги връща. В Рейнската област такова вино се нарича дарохранителница.

— Дарохранителница?

— Да. То е като злато и изпуска лъчи на всички страни.

— Това е вярно.

— Чувствува се още при първата чаша, нали? Концентрирано слънце.

— Дори още при първата глътка. То не отива в стомаха. Качва се веднага зад очите и променя света.

— Разбирате от вино, господине! — келнерът се наведе поверително към Гребер. — Там на масата вдясно пият същото вино. Но го наливат в гърлата си като вода. Трябваше да пият „Либфрауенмилх“.

Той се отстрани, хвърляйки пълен с презрение поглед към съседната маса.

— Изглежда, че днес е добър ден за мошениците, Елизабет — каза Гребер. — Как чувствуваш виното? Като Дарохранителница ли?

Тя се отпусна на облегалката на стола.

— Чувствувам се като някой, който е избягал от затвора. И като някой, който ще бъде отново затворен заради измама.

Той се засмя.

— Такива сме ние. Страхуваме се от собствените си чувства. А когато ги почувствуваме, веднага мислим, че сме измамници.

Келнерът донесе рибата и салатата. Гребер го наблюдаваше как сервира. Чувствуваше се безгрижен, като човек, който е посмял да стъпи върху тънък лед и след това, за своя изненада, вижда, че ледът издържа. Той знаеше, че няма да е за дълго, но за момента ледът беше здрав. Това беше достатъчно.

— Предимството на човек, който дълго време е тънел в калта — каза той, — е, че за него всичко е така ново и възбуждащо, като че ли го преживява за първи път. Всичко — дори една чаша или една бяла покривка.

Келнерът напълни чашите. Грижеше се за тях като майка.

— Обикновено за рибата се сервира мозелско вино. — заяви той. — Обаче камбалата е съвсем друго нещо. Има вкус на бяло пилешко месо. За нея най-подходящо е рейнско вино или не сте на това мнение?

— Не, напротив.

Келнерът кимна с глава и изчезна.

— Ернст — каза Елизабет. — Ще можем ли всъщност да платим всичко това? Сигурно е страшно скъпо.

— Ще можем. Нося в себе си парите за две години война. И не са ми необходими за дълго време. — Гребер се засмя. — Само за един твърде кратък живот. От две седмици. За толкова ще стигнат.

Те застанаха пред пътната врата. Вятърът бе утихнал и отново бе паднала мъгла.

— Кога трябва да се връщаш? — запита Елизабет. — След две седмици ли?

— Горе-долу.

— Не е далеч.

— Не е далеч и все пак има немалко време. Всеки момент носи нови неща. Животът по време на война е различен от мирния живот. Сигурно и ти знаеш това, тук все едно е фронт — така, както и там.

— Не е все едно.

— Все едно е. А тази вечер беше моят първи ден, прекаран действително в отпуска. Бог да благослови и келнера, и Ройтер, и твоята златиста рокля, и виното.

— И нас самите — каза Елизабет. — Имаме нужда.

Тя стоеше пред него. Вечерната светлина играеше в косите й. Блещукаше по роклята й. Мъглата правеше лицето й като покрит с роса плод. Неусетно и за двамата бе станало трудно да се разделят, да скъсат нишката от нежност, лекота, тишина и възбуда, която ги бе оплела неочаквано тази вечер. Колко трудно му бе да се върне сред миризмата и мръсните вицове на казармата, лишен от утехата на очакването и потиснат от размисъла върху бъдещето.

Остър глас проряза тишината.

— Нямате ли очи на главата, вие там, подофицерът?

Пред тях се изправи един нисък тлъст майор с бели като четка мустаци. Вероятно се бе приближил на гумените си подметки, без да го усетят. Гребер веднага разбра, че това е офицер от запаса, изваден отново от нафталина, който сега важничеше с майорската си униформа. Той с удоволствие би сграбчил старика и би го разтърсил добре, но не искаше да рискува. Постъпи така, както постъпва войник с опит — не каза нищо и застана мирно. Майорът го освети с джобно фенерче. Без да знае точно защо, Гребер се почувствува особено засегнат от това.

— Парадна униформа! — излая старикът. — Трябва да имате някое топло местенце, за да можете да си позволите този лукс. Войник от вътрешността с парадна униформа! И това доживяхме. Защо не сте на фронта?

Гребер не отговори нищо. Бе забравил да снеме ордените от старата си куртка и да ги закачи на взетата в заем униформа.

— Знаете само да се натискате по кьошетата. За друга работа не ви бива, а? — продължаваше да лае майорът.

Изведнъж Елизабет се раздвижи. Снопът светлина освети лицето й. Тя погледна стария и тръгна към него. Майорът се изкашля, хвърли още един поглед накриво и продължи пътя си.

— Чашата тъкмо щеше да прелее — каза тя. Гребер вдигна рамене.

— С тези стари козли нищо не може да се направи. Обикалят улиците и чакат козируване. Това е смисълът на живота им. И за да се създаде такъв тип като този, природата е работила няколко милиона години!

Елизабет се засмя.

— Защо не си на фронта? Гребер се захили.

— Това ми дойде от мошеничеството с парадната униформа. Утре ще се облека цивилен. Зная къде ще намеря костюм. Дойде ми до гуша от отдаване чест. Тогава ще можем спокойно да седим в „Германия“.

— Пак ли искаш да идем там?

— Да, Елизабет. Това са нещата, за които човек после ще си спомня на фронта. Не за ежедневието. Ще дойда да те взема в осем часа. А сега ще си вървя. Иначе старият глупак ще се върне обратно и ще ми поиска военната книжка. Лека нощ.

Той я притегли до себе си. Тя се отпусна. Почувствува я в ръцете си и сякаш всичко наоколо се разтопи, той я искаше и не искаше нищо друго освен нея, държеше я здраво в ръцете си и я целуваше. Имаше дивото желание да не я пуска. И все пак я пусна.

Върна се отново на „Хакенщрасе“. Спря се пред къщата на родителите си. Лъчите на луната проникваха през мъглата. Той се наведе, след това дръпна трескаво поставената между двата камъка бележка. На единия й ъгъл бе написано нещо с дебел молив. Той извади фенерчето си. „Явете се в Главната поща, гише N15“ — прочете той.

Погледна неволно часовника си. Беше вече твърде късно, пощата бе затворена нощем и преди осем часа сутринта не можеше нищо да научи. Но утре най-сетне ще знае вече нещо. Той сгъна бележката и я сложи в джоба си. След това се отправи през замрелия град към казармата. Чувствуваше се толкова леко, като че ли се движеше в безтегловност, обгърнат от безвъздушно пространство, от което не му се искаше да излезе.

12

Една част от пощата не бе разрушена. Всичко останало бе срутено и изгоряло. Навсякъде се блъскаха хора. Гребер трябваше да чака известно време. Дойде му редът и той показа бележката с известието.

Чиновникът от гише N15 му я върна обратно.

— Имате ли документ за самоличност?

Гребер бутна през отвора военната си книжка и разрешението си за отпуска. Чиновникът ги разгледа внимателно.

— Какво има? — запита Гребер. — Някакво известие?

Чиновникът не отговори. Стана от мястото си и изчезна в задното помещение. Гребер чакаше и гледаше вторачено книжката си, която бе останала разтворена на масата.

Чиновникът се върна с малък пакет в ръка. Той сравни още веднъж адреса с удостоверението за отпуска. След това мушна пакета под телената решетка.

— Подпишете се тук.

Гребер видя на пакета почерка на майка си. Изпратила го е на фронта и оттам са го върнали обратно. Погледна адреса на подателя. Все още беше „Хакенщрасе“. Той взе пакета и подписа разписката.

— Само това ли е? — запита той. Чиновникът го погледна.

— Мислите ли, че нещо сме задържали?

— Не исках да кажа това. Мислех, че може би вече имате новия адрес на родителите ми.

— Това не е наша работа. Питайте горе на първия етаж, където разпределят писмата.

Гребер се качи горе. Първият етаж бе само наполовина с покрив. Над останалата част се виждаше небе.

— При нас няма нов адрес — каза жената, която стоеше на гишето. — Иначе нямаше да изпратим пакета на „Хакенщрасе“. Но вие все пак можете да запитате раздавача от вашия район.

— Къде е той?

Жената погледна часовника си.

— В момента разнася писма. Ако дойдете днес следобед към четири часа, ще го намерите. Тогава се разпределя пощата.

— Може ли той да знае адреса, щом като вие тук не го знаете?

— Разбира се, че не. Нали той от нас ще го получи, Но това ще ви успокои. Такива сме ние хората. Или не сте съгласен с мен?

— Изглежда.

Гребер взе пакета и слезе по стълбите. Погледна датата. Пакетът е бил изпратен преди три седмици. Докато отиде до фронта е минало доста време, но оттам се е върнал много бързо. Той застана в един ъгъл и разгъна кафявата хартия. В пакета имаше един изсъхнал козунак, чифт вълнени чорапи, пакет цигари и писмо от майка му. Гребер прочете писмото. В него нямаше нищо за нова квартира или за въздушни нападения. Той сложи писмото в джоба си и почака, докато се успокои. След това излезе на улицата. Колкото и да си казваше, че може би скоро ще дойде второ писмо с новия адрес, му бе по-тежко откогато и да било.

Реши да иде у Биндинг. Може би той имаше някакви новини.

— Влизай, Ернст! — извика Алфонс. — Тъкмо сме отворили една специална бутилка. Ще ни помогнеш да я изпием.

Биндинг не беше сам. Един есесовец се бе полуизлегнал на големия диван, под картината на Рубенс. Приличаше на човек, който е паднал и не може да стане. Есесовецът беше слаб човек с намръщено лице и толкова светлорус, че веждите и миглите му не личаха.

— Това е Хайни — каза Алфонс с известно уважение. — Хайни, укротителят на змии. А това е моят приятел Ернст, в отпуска от руския фронт.

Хайни бе вече доста пийнал. Очите му изглеждаха съвсем бледосини. Устата му беше малка.

— Русия — промърмори той. — И аз съм бил там. Хубави времена бяха! По-хубави отколкото тук. Гребер погледна Биндинг въпросително.

— Хайни вече гаврътна една бутилка — каза Алфонс. — Нещастен е. Бащината му къща е бомбардирана. На близките му нищо не се е случило. Всички са били в скривалището. Но от жилището няма следа.

— Четири стаи! — изръмжа Хайни. — Все нови мебели. Пиано също. Прекрасно пиано. Хубав тон! Тези свини!

— Хайни ще си отмъсти за пианото. Ела, Ернст, какво ще пиеш? Хайни, пийни коняк. Тук има водка, кюмел4 и всичко, каквото ти се иска.

— Нищо няма да пия. Минах само, да те запитам дали не си научил нещо.

— Все още нищо ново, Ернст. Тук, в околностите, родителите ти ги няма. Поне не фигурират в никакви списъци. Няма ги и в селата. Или сами са заминали за някъде и не са съобщили, или са били евакуирани с някой конвой. Знаеш какво става днес. Тези свини бомбардираха цяла Германия. Ще мине известно време, докато съобщенията се оправят. Ела, пийни нещо. Поне една чашка можеш да си позволиш.

— Добре, една водка.

— Водка — измърмори Хайни. — Цели реки сме изпили! А след това я наливахме в гърлото на тия животни и я запалвахме. Правехме ги на огнепръскачки. Да видите само как подскачаха! Да си умреш от смях! Хубавото време в Русия!

— Какво? — запита Гребер.

Хайни не отговори. Той гледаше със стъклен поглед вторачено пред себе си.

— Огнепръскачки — мърмореше той. — Великолепна идея.

— За какво говори? — запита Гребер. Алфонс вдигна рамене.

— Хайни е преживял много. Беше при СД.

— При СД в Русия ли?

— Да. Изпий още една, Ернст.

Гребер взе шишето водка от масата от кована мед и го заразглежда. Кристалното питие се движеше в бутилката.

— Колко градуса е тази водка? Алфонс се засмя.

— Доста силна е. Шестдесет градуса. Русите я обичат силна.

„Обичат я силна — си помисли Гребер. — А когато е силна и се сипе на някого в гърлото и се запали, тогава гори.“ Той погледна Хайни. Беше срещал достатъчно физиономии на есесовци, за да знае, че това, което пияният Хайни говореше, не беше самохвалство. СД ликвидираше зад фронта хиляди хора с оправданието, че е необходимо да се създаде жизнено пространство за германския народ. То ликвидираше всички, които бяха нежелателни, най-често чрез разстрел. Но за да не станат масовите убийства прекалено скучни, есесовците измисляха понякога пълни с „хумор“ вариации. Гребер знаеше някои от тях, а за други му бе разказал Щайнбренер. Живите огнепръскачки бяха новост за него.

— Какво си се зазяпал в шишето? — запита Алфонс. — Няма да те ухапе. Сипи си една чашка.

Гребер остави бутилката. Искаше му се да стане и да си иде. Но продължаваше да седи. Наложи си да не стане. Достатъчно вече бе извръщал главата си, за да не чува нищо — той и стотици хиляди като него, които мислеха, че с това ще могат да успокоят съвестта си! Не искаше повече да постъпва така. Не искаше повече да бяга от отговорност. Не за това си беше дошъл в отпуска.

— Няма ли все пак да пийнеш една чашка? — запита Алфонс.

Гребер погледна Хайни, който бе задрямал.

— Още ли е при СД?

— Не е вече. Сега е тук.

— Къде?

— Сега е обершарфюрер в концлагер.

— В концлагер?

— Да, пийни поне глътка, Ернст. Скоро няма да се съберем отново! И остани малко. Винаги бягаш.

— Не — каза Гребер и хвърли втренчен поглед върху Хайни, — няма вече да бягам.

— Най-сетне една свястна дума. Какво ще пиеш? Още една водка?

— Не. Дай ми кюмел или коняк. Водка не искам.

Хайни се размърда.

— Разбира се, не водка — каза той пиянски. — Жалко ще бъде. Водка сме къркали и ние. Беше като бензин. Гори даже по-добре…

Хайни повръщаше в банята. Алфонс стоеше с Гребер до вратата. Небето бе светлосиньо, изпъстрено с бели пухкави облачета. В брезите пееше кос, като малка черна топка, с жълта човка и с глас, напомнящ пролетта.

— Луда глава е този Хайни, а? — каза Алфонс, Той изрече тези думи като момче, което говори за някой кръвожаден индиански вожд — със смесица на ужас и очарование.

— Лудост е да се постъпва така с хора, които не могат да се защитят — отвърна Гребер.

— Едната му ръка е парализирана, Ернст. Поради това не го вземат войник. Станало е по време на бой с комунисти на едно събрание през 1932 година. От това е така вбесен. Чу ли какво разправя за човешките клади?

Алфонс дръпна от угасналата си цигара, която беше запалил, когато Хайни започна да разкрива преживелиците си. Бе я забравил от възбуда.

— Ред дърва, ред хора, и така, до горе. Хората сами трябвало да си донасят дървата, върху които лягали, преди да получат куршум в тила. Страхотна работа, а? — повтаряше Биндинг.

— Да, страхотна — потвърди Гребер.

— А жените! Колко много са видели! — Да. Ти би ли искал да бъдеш там?

— За жените ли?

— Не, за другите, за човешките клади, за коледните дървета, окичени с обесени хора, за масовите екзекуции с картечница.

Биндинг се замисли за момент. След това поклати глава.

— Не вярвам. Може би веднъж, за да видя какво е. Но иначе не съм от този тип хора. Прекалено романтично е за мене, Ернст.

Хайни се появи на вратата. Беше съвсем бледен.

— Службата! — изръмжа той. — Закъснях. Ще разтрия както трябва онези свини.

Той тръгна, като се клатушкаше по градинската пътека. Пред вратата оправи фуражката си, изправи се и започна да крачи като щъркел.

— Не бих искал да бъда на мястото на тези, които сега в концлагера ще попаднат в ръцете на Хайни — каза Биндинг.

Гребер го погледна. Беше си помислил същото.

— Правилно ли е това, Алфонс? — запита той.

Биндинг вдигна рамене.

— Това са предатели, Ернст. Ненапразно са попаднали там.

— Бурмайстер предател ли беше?

Алфонс се засмя.

— Това беше лична работа. Не му се случи нищо особено.

— А ако му се бе случило?

— Щеше да бъде без късмет. В наше време малко ли хора нямат късмет, Ернст. Например при бомбардировките. Пет хиляди са само в този град. И то по-добри хора отколкото тези в концлагера. Така че какво ме интересува какво става там. Не съм отговорен за това. И ти също.

Няколко игриви врабчета се гмурнаха в басейнчето, намиращо се сред тревата. Едно от тях плесна с криле и след него другите започнаха да пръскат вода. Алфонс ги наблюдаваше с напрежение. Изглежда, че вече беше забравил Хайни.

Гребер наблюдаваше това доволно и безобидно лице и изведнъж почувствува безнадеждността, до която стигаха правдата и съчувствието. Те се сблъскваха винаги с егоизма, безразличието и страха. Той разбираше също, че не прави изключение, че и той е заплетен в престъпленията по необясним, далечен и зловещ начин. Струваше му се, че той и Биндинг са някак свързани помежду си. И това беше така, колкото и да се съпротивляваше.

— Колкото се отнася до отговорността, въпросът не е толкова прост, Алфонс — каза той мрачно.

— Но, Ернст! Не разправяй смешни работи! Човек може да е отговорен само за това, което е извършил сам. И то само тогава, когато го е извършил без заповед.

— Когато разстрелваме пленници, ние твърдим точно обратното — че те са отговорни за това, което са извършили другите.

— Ти разстрелвал ли си пленници? — запита Биндинг и се обърна заинтригуван към него. Гребер не отговори.

— Пленниците са изключение, Ернст. Върши се по необходимост.

— Всичко е по необходимост — каза Гребер с горчивина. — Искам да кажа всичко, което ние вършим. Не това, разбира се, което вършат другите. Когато бомбардираме някой град, това е стратегическа необходимост, когато обаче го вършат другите — наричаме го долно престъпление.

— Така е! Най-сетне каза нещо вярно. Алфонс погледна дяволито Гребер отстрани и се захили.

— Това се нарича модерна политика! „Право е онова, което е от полза за немския народ“ — каза нашият министър на правосъдието. А той трябва да знае, че е така! Ние изпълняваме само дълга си. Затова не носим отговорност. — Той се наведе напред. — Виж там, ето и коса! За първи път се къпе! Виж как бягат врабчетата.

Внезапно Гребер видя пред себе си Хайни. Улицата беше пуста, слънцето грееше мързеливо между живите плетове от двете страни, а една жълта пеперуда хвърчеше ниско над пясъчната ивица, която покриваше тук-там паветата. На около сто метра пред него вървеше Хайни. Тъкмо завиваше зад един ъгъл. Гребер вървеше по пясъчната ивица. Наоколо беше съвсем тихо и стъпките му не се чуваха. „Ако трябва да се изпрати Хайни на оня свят, тъкмо това е моментът“ — помисли си той. Никой не се виждаше наблизо. Като че ли улицата бе заспала. Вървейки по пясъка, той можеше да се приближи безшумно, без Хайни да усети. Би могъл да го удари с нещо твърдо по главата и да го удуши или да му забие нож. Един изстрел би вдигнал твърде много шум и би привлякъл бързо много хора. Хайни не беше много едър. Нямаше да бъде мъчно да се удуши.

Гребер неусетно ускори хода си. „Дори самият Алфонс няма да ме заподозре — помисли си той. — Би предположил, че някой е отмъстил на Хайни.“ Имаше достатъчно причини за това. Сега се откриваше изключителна възможност за някого, който би искал да си отмъсти — възможност, която скоро няма да се представи отново. Възможност без отмъщение да се освободи светът от един убиец, който след час може би ще подложи на мъчения няколко обезумели беззащитни същества.

Гребер почувствува как по ръцете му изби пот. Стана му изведнъж много горещо. Стигна до ъгъла и видя, че е намалил с около тридесет метра разстоянието между себе си и Хайни. Наоколо все още беше пусто.

Ако притича бързо по пясъчната ивица, всичко може да бъде свършено след една минута. Може да забие ножа си в гърба на Хайни и да продължи да тича.

Почувствува как сърцето му бие до пръсване. Биеше толкова силно, че за момент той се изплаши да не би Хайни да го чуе. „Какво става с мен? — помисли си той. — Какво ме засяга всичко това? И защо се намесвам?“ Една мисъл, която беше преди малко съвсем случайна, започна да се превръща в глуха принуда и като че ли внезапно всичко зависеше от нея, като че ли осъществяването й можеше да стане оправдание за много неща, оправдание за собствения живот на Гребер — за всичко, което би искал да забрави, което е извършил и което е допуснал да бъде извършено. „Отмъщение“ — помисли си той смутен. Но пред него вървеше човек, когото едва познаваше, който не му бе направил нищо, на когото не трябваше да отмъщава. Но нима не е възможно бащата на Елизабет да е бил вече една от жертвите на Хайни, нима не е възможно да бъде унищожен от него днес или утре. А кому бяха направили зло пленниците или безбройните невинни същества и чия беше вината за техните страдания? Кой трябваше да изтърпи наказанието?

Гребер не изпускаше от очи гърба на Хайни. Устата му бе засъхнала. До една врата излая куче. Той се уплаши и погледна назад. „Пих прекалено много — помисли си той, — трябва да спра, всичко това няма нищо общо с мен, това е лудост.“ Но той продължи да върви все по-бързо и безшумно, тласкан от нещо, което му се струваше като настойчива и справедлива необходимост, като оправдание за многото смърт, която беше зад него.

Гребер се бе приближил на двадесет метра, без да знае какво ще прави. Тогава на другия край на улицата се появи жена, която тръгна между двете редици жив плет. Тя беше с оранжева блуза и носеше кошница в ръка. Той спря. Сякаш всичките му крайници се отпуснаха. След това продължи да върви по-бавно. Жената мина покрай Хайни, като поклащаше кошницата в ръка, и сега идеше към него. Тя се приближаваше със спокойни крачки. Беше едра, с големи гърди, с широко обгорено лице и с тъмна коса, сресана на път. За момент на бледия небесен фон той видя ясно само нейния образ. Всичко останало се заличи от погледа му. Единствено тя беше действителност, тя беше живот, носеше го на широките си рамене, носеше го в себе си, голям и добър, а зад нея оставаха пустини и убийства.

Тя мина покрай него, погледна го и каза приятелски:

— Добър ден.

Гребер кимна с глава. Не можеше да отговори нищо. Чу стъпките й зад себе си. И отново всичко пред него се превърна в пустиня, която трептеше и в трептенето забеляза тъмната фигура на Хайни, който зави на ъгъла. Улицата отново стана пуста.

Той се обърна. Жената продължаваше да върви равномерно и не се интересуваше от нищо. „Защо не тичам? — запита се той. — Все още има време да го направя.“ Но знаеше, че вече няма да го направи. „Жената ме видя — разсъждаваше той. — Ще ме познае.“ Но щеше ли да го направи, ако не беше се появила жената? Щеше ли да намери друго извинение? Не знаеше.

Гребер стигна до кръстопътя, където бе завил Хайни. Той не се мяркаше вече. Чак на другия ъгъл го зърна отново. Бе застанал по средата на улицата. Говореше с един есесовец и след това двамата продължиха да вървят. От една градинска врата излезе раздавач. Малко по-нататък се бяха спрели, облегнати на колелата си, двама колоездачи. Бе се разминало. Гребер се сепна, като че ли се събуждаше от сън. Огледа се. „Какво беше всичко това? — помисли си той. — Дявол да го вземе, за малко щях да го направя! Откъде дойде това? Какво става с мене? Какво ме прихвана изведнъж?“ Гребер продължи да върви. „Трябва да внимавам за себе си — разсъждаваше той. — Мислех, че съм спокоен. А не е така. Объркан съм много повече, отколкото си представях. Трябва да внимавам, защото иначе мога да направя още много глупости.“

От една будка си купи вестник и се спря да прочете военното комюнике. Досега не се бе сещал за това. Не искаше да знае нищо за фронта по време на отпуската си. Сега виждаше, че отстъплението бе продължило. На малкия отрязък на картата той намери позицията, на която трябваше да е неговият полк. Не можеше точно да установи мястото, защото в комюникето се съобщаваха само групите армии, но можа да определи, че са отстъпили с още стотина километра.

Известно време той постоя неподвижен. Откакто беше в отпуска, почти не се бе сещал за другарите си. Споменът бе потънал като камък в съзнанието му. Сега отново се появяваше на повърхността.

Струваше му се, че съвсем безшумно из земята израства сива самота. Военното комюнике съобщаваше, че в района, където се намира полкът на Гребер, се водят тежки боеве, а сивата самота, в която заглъхваше тътенът на битката, бе безшумна и безцветна, припламванията на експлозиите изчезваха в нея и оттам израстваха сенки — безкръвни и пусти. Те се движеха, гледаха го и сякаш го пронизваха с погледа си. Покосени, те падаха и се сливаха със сивата разровена земя, която сякаш разтваряше утробата си, за да ги погълне. Гребер имаше чувството, че блесналото над него небе загубва цвета си, забулено от сивия пушек на безкрайната смърт, която се издига от земята и замъглява слънцето. „Предателство — помисли си той с горчивина. — Предадоха ги и ги опетниха. И техните битки, и тяхната смърт са вплетени в убийства, неправди, лъжи и насилия. Измамиха ги, фалшифицираха не само техния живот, но и достойната им за съжаление и безсмислена смърт.“

Някаква жена, която носеше чувал в ръце, го блъсна.

— Нямате ли очи? — изруга тя.

— Имам — каза Гребер, без да се помръдне.

— Защо стоите тогава на пътя?

Гребер не отговори нищо. Внезапно си даде сметка защо бе проследил Хайни. Това бе същата оная тъмна сила, която толкова често го потискаше на фронта. Същият този въпрос, на който не смееше да си даде отговор, онова безкрайно отчаяние, което винаги бе отбягвал — всички те го бяха настигнали най-сетне и го бяха впримчили. А и той не искаше повече да бяга. Необходима му беше яснота. Бе готов да я посрещне. „Полман — помисли си той. — Фрезенбург ми бе поръчал да го посетя. Бях забравил. Ще говоря с него. Трябва да говоря с някого, на когото да се доверя.“

— Зяпльо! — каза тежко натоварената жена и продължи да се влачи нататък.

Половината от „Янплац“ бе разрушена. От другата страна бяха счупени само стъклата на прозорците. Ежедневието продължаваше и тук. Жени чистеха и готвеха, а отсреща сградите показваха само разбитите си фасади, ъгли от стаи в безредие, в които висяха парцаливи тапети, подобно на раздрани знамена след загубена битка.

Къщата, в която по-рано живееше Полман, се намираше откъм разрушената страна. Горните етажи се бяха срутили и затрупали входа. Изглеждаше, че никой не живее вече тук. Гребер беше почти готов да се върне обратно, когато откри малка, отъпкана пътечка между развалините. Тръгна по нея и намери разчистен път, който водеше до запазена врата. Почука. Никой не отговори. Почука отново. След малко чу шум. Издрънча верига и вратата се отвори предпазливо.

— Господин Полман? — каза той. Един стар човек подаде глава.

— Да, какво искате?

— Аз съм Ернст Гребер. Бивш ваш ученик.

— А, така ли? Какво обичате?

— Да ви видя. Тук съм в отпуска.

— Не съм повече на служба — каза Полман късо.

— Това ми е известно.

— Добре. Тогава знаете също така, че бях уволнен дисциплинарно. Не приемам повече ученици у дома, а и нямам право на това.

— Аз не съм вече ученик. Войник съм и идвам от Русия. Трябва да ви предам поздрави от Фрезенбург. Той ме помоли да ви посетя.

Старият човек започна да гледа Гребер по-внимателно.

— Фрезенбург, казвате? Той жив ли е още?

— Преди десет дни беше още жив. Полман се поколеба за миг.

— Добре, влезте — каза той и след това отстъпи навътре.

Гребер го последва. Минаха по един коридор, който водеше към подобно на кухня помещение, а след това — по един втори, по-къс коридор. Изведнъж Полман забърза, отвори една врата и каза с много по-висок глас, отколкото преди:

— Влезте. Мислех, че сте от полицията.

Гребер го погледна изненадано. Тогава го разбра. Не се огледа наоколо. Полман бе произнесъл тези думи с висок глас, вероятно, за да извести някому, че няма опасност.

В стаята гореше малка газена лампа със зелен абажур. Прозорците бяха счупени и пред тях камарите развалини бяха толкова високи, че нищо не можеше да се види навън. Полман застана по средата на помещението.

— Сега ви познах — каза той. — Навън светлината беше твърде силна. Излизам много рядко и съм отвикнал. Тук нямам дневна светлина. Само от газената лампа. Не разполагам с много газ и поради това понякога трябва дълго да стоя на тъмно. Електрическата инсталация е повредена.

Гребер го погледна. Не би могъл да го познае. Толкова бе състарен. Тогава огледа наоколо и му се стори, че е дошъл в друг свят. Не само тишината и неочаквано осветеното от газова светлина помещение правеше всичко да изглежда като катакомба сред грейналото навън обедно слънце. Имаше и друга причина — редиците от подвързани в кафяво и златисто книги по лавиците, пултът за четене, картините по стените и най-сетне — самият стар човек с посивялата коса и набръчкано лице, което имаше восъчния цвят на дългогодишен затворник.

Полман разбра погледа на Гребер.

— Имах късмет — каза той, — Запазих почти всичките си книги.

Гребер се обърна към него.

— Отдавна не съм виждал книги. А и твърде малко съм чел през последните години.

— Не сте имали възможност. Книгите са твърде тежки, за да ги влачите в раницата си.

— Те бяха твърде тежки, за да ги носим и в главите си. Не отговаряха на това, което ставаше. А тези, които отговаряха на него, не искахме да четем.

Полман погледна меката зелена светлина на лампата.

— Защо дойдохте при мен, Гребер?

— Фрезенбург ми каза да дойда при вас.

— Познавате ли го добре?

— Той беше единственият човек на фронта, на когото имах пълно доверие. Каза ми да дойда и да говоря с вас. Вие сте щели да ми кажете само истината.

— Истината? За какво?

Гребер погледна стария човек. Той му беше класен наставник в една епоха, която му се струваше безкрайно отдалечена. Но въпреки това за момент почувствува, че е отново негов ученик, че още го разпитва за смисъла на живота — и като че ли в тази малка, затрупана с много книги стая и в разговор с уволнения учител бъдещият му живот ще вземе нова насока. Зад тези задръстени от развалини прозорци се бяха приютили остатъци от миналото — доброта, търпимост и знание.

— Бих искал да зная до каква степен съм съучастник в престъпленията през последните години? — каза той. — И бих искал да зная какво трябва да направя.

Полман го погледна втренчено. След това стана от мястото си и прекоси стаята. Взе една книга от библиотеката, отвори я и я върна обратно, без да погледне в нея. После се обърна към него.

— Знаете ли какво ме питате?

— Да.

— Днес обезглавяват за по-малко от това, което казахте.

— На фронта хората умират за нищо — каза Гребер. Полман се върна при него и седна на стола.

— Под престъпление войната ли разбирате?

— Разбирам всичко, което доведе до нея. Лъжите, потисничеството, неправдите, насилието. А и войната. Войната и начина, по който я водим — с лагерите за роби, концентрационните лагери и масовите убийства на цивилни лица.

Полман мълчеше.

— Доста съм видял — каза Гребер — и много съм чул. Зная също, че войната е загубена. Зная и това, че ние продължаваме да се бием, за да могат да останат на власт правителството, партията и хората, които предизвикаха войната, за да могат те да продължат разрушителното си дело.

Полман погледна отново Гребер въпросително.

— И всичко това ви е известно? — запита той.

— Известно ми е сега. Преди не го знаех.

— И трябва да се върнете на фронта?

— Да.

— Това е ужасно.

— Още по-ужасно е човек да се върне и да знае всичко това. Става съучастник. Смятате ли, че аз съм отговорен?

Полман замълча.

— Как разбирате това? — шепнешком запита той след малко.

— Вие знаете как го разбирам. Преподавахте ми религия. До каква степен ще стана съучастник, когато зная, че войната не само е загубена, а и че ние трябва да я загубим, за да изчезнат робството и убийствата, концентрационните лагери, есесовците и СД, масовите изтребления и безчовечността — след като зная всичко това и след две седмици се върна обратно, за да продължа да се бия за него?

Внезапно лицето на Полман посивя и угасна. Останаха да светят само очите му, които бяха необикновено ясносини. Те напомниха на Гребер за други очи, които бе виждал вече някъде, но не си спомняше къде.

— Трябва ли да се върнете обратно? — запита Полман най-сетне.

— Мога да не се върна. Тогава ще ме обесят или разстрелят.

Гребер чакаше.

— Мъчениците от християнската епоха не се подчиняваха на насилията — каза Полман двусмислено.

— Ние не сме мъченици. Но докъде се простира нашата отговорност? — запита Гребер. — Кога се превръща в убийство това, което иначе се нарича геройство? Когато вече не се вярва в причините му ли? Или в целите му? Къде е границата?

Полман го гледаше с измъчен поглед.

— Как мога да ви кажа това? Поемам преголяма отговорност. Не мога да реша този въпрос вместо вас.

— Всеки сам ли трябва да го разреши?

— Мисля, че да. Как иначе?

Гребер мълчеше. „Защо ли го разпитвам повече — си помисли той. — Изправил съм се тук като съдия, вместо като обвиняем. Защо измъчвам този стар човек и търся от него отговорност за това, което някога ме учеше и което научих после сам, без него? Нуждая ли се още от отговор. Току-що не си ли отговорих сам?“

Той погледна отново Полман. Представяше си го как ден след ден седи в тъмнина или при слабата светлина на лампата в това помещение, приличащо на катакомбите на стария Рим, изгонен от работата си, очакващ всеки момент да бъде арестуван и търсещ мъчителна утеха в книгите.

— Имате право — каза той. — Да искаш отговор от другиго, това значи все още да отбягваш от решението на въпроса. Аз и не очаквах действителен отговор от вас. Всъщност питах самия себе си. Но понякога човек може да получи отговор от самия себе си, когато зададе въпроса на другиго.

Полман поклати глава.

— Имате право да питате. Съучастие във вината! — каза той изведнъж. — Какво ли разбирате вие от това? Вие бяхте млади и ви отровиха с лъжи преди още да можете да отсъждате. Но ние, ние виждахме всичко това и го допуснахме да стане! Как да наречем това? Леност на сърцето? Безразличие? Духовна нищета, себелюбие? Отчаяние? Но как впоследствие всичко това можа да се превърне в такава чума? Смятате ли, че не мисля ежедневно по този въпрос?

Гребер изведнъж се сети на кого му напомняха очите на Полман. На очите на русина, по когото беше стрелял. Той стана.

— Трябва да вървя — каза той. — Благодаря ви, че ме оставихте да вляза и че говорихте с мен.

Взе фуражката си. Като че ли Полман се събуди от сън.

— Искате да си вървите ли, Гребер? Какво мислите да правите?

— Не зная. Имам още две седмици време за размисъл. Това е много, когато човек е навикнал да живее от минута за минута.

— Елате пак. Елате още веднъж преди да заминете. Обещавате ли ми?

— Обещавам.

— Не всички идват — каза Полман.

Между книгите близо до затрупания прозорец Гребер забеляза малка фотография на млад човек на негова възраст, облечен в униформа. Той си спомни, че Полман имаше син. Но в тези времена беше по-добре да не се пита за такива неща.

— Поздравете Фрезенбург, когато му пишете — каза Полман.

— Да, ще му пиша. Нали с него сте говорили така, както сега с мен.

— Да.

— Би било хубаво, ако и с мен бяхте говорили по-рано така.

— Мислите ли, че от това нещата за Фрезенбург са станали по-прости?

— Не — каза Гребер. — По-трудни.

Полман кимна.

— Аз не можах нищо да ви кажа, но не исках да ви дам един от многото отговори, които не са нищо друго освен извинения. Многобройни са. Всички са гладки и убеждаващи, но всички са само оправдание.

— Даже и тези на църквата ли?

Полман се подвоуми за момент.

— И тези на църквата — каза след това той. — Но църквата има късмет. В евангелието е написано „обичай ближния си“ и „не убивай“, а срещу тях е казано: „дай кесарю кесаревото и Богу божието“. Това дава известна свобода на действие.

Гребер се засмя. В Полман той откри отново сарказма, с който се отличаваха някога думите му. Полман забеляза това.

— Вие се усмихвате — каза той. — А защо сте толкова спокоен? Защо не крещите?

— Крещя — отвърна Гребер. — Само че вие не чувате.

Той излезе и се спря пред вратата. Силните слънчеви лъчи ослепиха очите му. Бялата вар блестеше. Бавно прекоси площада. Чувствуваше се като човек, който след дълго съдебно следствие най-сетне е получил присъда и комуто сега е все едно дали са го оправдали, или не. Всичко беше вече минало. Той го бе желал. Именно върху това искаше да размисли по време на отпуската си. Сега знаеше какво е отчаянието и той не бягаше повече от него.

Седна за малко на една оцеляла пейка, непосредствено на ръба на една бомбена яма. Чувствуваше се напълно отпуснат и пуст. Не можеше да каже дали е отчаян, или не. Не желаеше повече да мисли, а и нямаше какво повече да се мисли. Той облегна глава, затвори очи и почувствува топлите лъчи на слънцето върху лицето си. Не усещаше нищо друго. Стоеше съвсем тихо. Дишаше спокойно и се радваше на утешаващата, облекчаваща топлина, която не познава нито правда, нито неправда.

След малко отвори очи. Площадът се простираше пред него. Пред една срутена сграда той видя голяма липа. Тя бе незасегната. Дънерът и клоните й приличаха на голяма, широко отворена, обвита в зелено ръка, която се протяга нагоре към светлината и белите облаци. Зад облаците небето бе синьо. Всичко блестеше като след дъжд. В природата имаше дълбочина и сила, а той беше част от природата, част от битието — силно, открито, ясно, без въпроси, без тъга и отчаяние. Гребер почувствува, че се събужда от кошмарен сън, който го е потискал, но който той е превъзмогнал. Това бе събуждане, бе отговор без думи, отговор на всички въпроси, на всички мисли, отговор, който той е знаел в дните и нощите, когато смъртта е минавала на косъм от него и когато между конвулсиите и вцепенението животът буйно се бе възвръщал горещ, трептящ, спасителен и угасяващ огъня в мозъка със своите пориви.

Гребер стана. Мина край липата, край развалини и здрави къщи. Почувствува внезапно, че очаква нещо. Цялото му същество беше в очакване. Очакваше вечерта така, както войниците на фронта очакват примирие.

13

— Днес имаме чудесни виенски шницели — каза келнерът.

— Добре — отговори Гребер. — Дайте ни шницели. И всичко, което бихте ни препоръчали към тях. Предоставяме изцяло на вас.

— Същото вино ли?

— Същото или друго, по ваше желание. Решете сам.

Келнерът се отдалечи доволен. Гребер се облегна на стола и погледна Елизабет. Стори му се като че ли внезапно бе пренесен от един обстрелван сектор на фронта на някакъв остров, пощаден от войната. Изминатият ден беше далеч. От него оставаше само отблясъкът на мига, в който животът ненадейно му беше станал така близък, когато из разхвърляните павета и развалините дърветата протягаха зелените си ръце към светлината. „Две седмици — помисли си той. — Още две седмици живот. Би трябвало да го сграбча, както липата поглъща жадно светлината.“ Келнерът-марабу се върна.

— Какво ще кажете, ако ви сервирам бутилка „Иоханесбергер Каленберг“? — попита той. — Тъкмо днес пристигна… В сравнение с него шампанското е истинска лимонада.

— Добре. Дайте — каза Гребер.

— Разбрано, господине. Вие сте познавач. Това вино върви прекрасно с шницелите. Ще ви донеса и прясна зелена салата. Тя ще помогне да почувствувате букета му. Истинско натурално вино!

„Последната вечеря на осъдения на смърт — помисли си Гребер. — Две седмици вечери на осъдения на смърт.“ Той мислеше за това без горчивина. Досега не се бе замислял върху отпуската си. Изглеждаше му безкрайно дълга. Много неща се бяха случили и много нови му предстояха в близко бъдеще. Сега неочаквано, след като бе прочел комюникето за военните действия и бе посетил Полман, той си даваше сметка колко кратка бе тя.

Елизабет проследи с очи марабуто.

— Благословен да бъде приятелят ти Ройтер! — каза тя. — Направи ни познавачи!

— Не сме само познавачи, Елизабет. Ние сме нещо повече. Ние сме авантюристи. Авантюристи на мира. Войната обърка всичко. Това, което някога беше символ на преситена сигурност, на задрямала еснафщина, се е превърнало днес във връх на смелостта.

Елизабет се засмя.

— Промяната се дължи на нас.

— Дължи се на времето. Има едно нещо обаче, от което не можем да се оплачем: не ни липсват скука и еднообразие.

Гребер погледна Елизабет. Тя седеше срещу него като изваяна в тясната си рокля. Косите й бяха прибрани в копринена кърпа. Приличаше на момче.

— Еднообразие — повтори тя. — Нали днес щеше да дойдеш цивилен?

— Не можах. Нямаше къде да се преоблека.

Гребер възнамеряваше да направи това у Алфонс, но не беше успял да се върне при него след следобедния им разговор.

— Можеше да се преоблечеш у нас — каза Елизабет.

— У вас ли? А госпожа Лизер?

— По дяволите госпожа Лизер! Вече претръпнах.

— По дяволите още хиляди неща — каза Гребер. — И аз също вече претръпнах.

Келнерът донесе бутилка вино и я отпуши, без обаче да напълни чашите. С наведена напред глава той се ослушваше.

— Пак започва! Искрено съжалявам, господине.

Не беше необходимо да дава обяснение. В следния миг воят на сирените заглуши всички разговори в заведението. Чашата на Елизабет иззвънтя.

— Къде е най-близкото скривалище? — обърна се Гребер към марабуто.

— В избата на хотела.

— Не е ли запазено само за гостите на хотела?

— И вие сте гост, господине. Скривалището е отлично. По-добро от много други в града. Нали у нас живеят висши офицери.

— Добре. А какво ще стане с виенските шницели?

— Не са сложени още на огъня. Ще ви ги запазя. Не мога да ви сервирам долу. Вие разбирате защо, нали?

— Естествено.

Гребер взе бутилката от ръцете на марабуто и напълни две чаши. Подаде едната на Елизабет.

— Пий! Изпий я цялата! Тя поклати глава.

— Не е ли по-добре да слезем?

— Имаме още достатъчно време. Това беше само предварителна тревога. Може би нищо няма да има, както миналия път. Изпразни си чашата, Елизабет! Ще ти помогне да преодолееш първоначалната уплаха.

— Мисля, че господинът има право — каза марабуто. — Жалко е да се пие по този начин едно толкова благородно вино, но обстоятелствата са изключителни, нали?

Беше много побледнял и с мъка се усмихваше.

— Господине — каза той на Гребер, — преди отправяхме очи към небето, за да се молим, сега — за да го проклинаме. Ето докъде стигнахме!

Гребер не изпускаше от очи Елизабет.

— Пий! Имаме още време. Можем да изпразним бутилката.

Тя вдигна чашата си и бавно я изпи. В жеста й имаше решителност и отчаяние. След това остави чашата и се усмихна.

— По дяволите тази паника! — каза тя. — Трябва да свикна. Виж как треперя.

— Ти не трепериш, животът трепти в тебе. Това няма нищо общо с безстрашието. Човек е безстрашен тогава, когато може да се защищава. Всичко останало е чисто самохвалство. Животът е по-разумен от нас самите, Елизабет.

— Добре, дай ми тогава още да пия.

— Жена ми — каза марабуто. — Детето ни е болно. Туберкулоза. Единадесетгодишно е. Избата на къщата ни не струва. Трудно й е да сваля малкия. Толкова е слаба! Петдесет и три кила! „Зюдщрасе“ N29. Невъзможно е да отида да й помогна. Трябва да остана тук.

Гребер взе една чаша от съседната маса, напълни я и я подаде на келнера.

— Вземете! Изпийте и вие една чаша. Има едно старо войнишко правило: като не можеш нищо да направиш, запази самообладание.

— Лесно е да се каже!

— Правилно. Да не сме от дърво. Хайде, вземете все пак тази чаша.

— Забранено ни е в работно време.

— Обстоятелствата са изключителни, нали вие самият го казахте!

— Добре, дайте. — Келнерът се огледа наоколо и взе чашата. — Мога ли да си позволя да пия за вашето повишение?

— За какво?

— За повишението ви в чин подофицер.

— Благодаря. Наблюдателен сте. Келнерът остави чашата на масата.

— Не мога да изпразня на един дъх чашата, господине. Едно такова благородно вино! Дори и при тези изключителни обстоятелства.

— Това ви прави чест. Вземете чашата със себе си.

— Благодаря ви, господине.

Гребер напълни отново чашата си и тази на Елизабет.

— Не го правя, за да покажа хладнокръвието си — обясни той. — Чисто и просто, защото е по-добре, когато има въздушни бомбардировки, да изпиваш това, което имаш. Не знаеш дали после ще го намериш отново.

Елизабет погледна униформата му.

— Не смяташ ли, че може да те пипнат в това скривалище пълно с офицери?

— Не, Елизабет.

— Защо пък не?

— Защото ми е безразлично.

— Нима не могат да те пипнат, когато ти е безразлично?

— Много по-трудно. Страхът привлича вниманието. А сега ела! Най-тежкият момент мина.

Част от избата беше бетонирана, подсилена със стоманени подпори и превърната в скривалище. Навсякъде имаше столове, пейки, кресла, маси и канапета. Няколко изтъркани килима покриваха пода, а стените бяха варосани. Имаше също и радиоапарат, а на една маса — бутилки и чаши.

Напълно луксозно скривалище.

Те си намериха място до тънката дъсчена преграда, която отделяше скривалището от истинската изба. Много други клиенти ги последваха. Между тях се намираше една много красива жена в бяла вечерна рокля. Тя имаше голямо деколте и лявата й ръка блестеше от гривни. След нея вървеше руса пламенна жена с Поглед на риба. Следваха група цивилни, няколко по-възрастни жени и няколко офицери. Появиха се двама келнери и започнаха да отпушват бутилки.

— Трябваше да вземем със себе си виното — каза Гребер.

Елизабет направи отрицателен знак.

— Имаш право. Каква жалка комедия играем сами пред себе си!

— Такива неща не се правят — каза тя. — Те носят нещастие.

„Тя има право — помисли си Гребер, като гледаше ядосано келнера, който обикаляше с една табла. — Това не е храброст, а лекомислие. На опасността трябва винаги да се гледа сериозно. Но за да се опознае нейната сериозност, нейната дълбочина, е необходимо дълго общуване със смъртта.“

— Второ предупреждение — каза някой до него. — Приближават се.

Гребер бутна стола си до този на Елизабет.

— Страх ме е — каза тя, — въпреки доброто вино и всичките ми добри намерения.

— И мене също.

Той я хвана за раменете и почувствува напрежението, което я беше обзело. Внезапно го заля вълна от нежност към нея. Тя приличаше на зверче, което чувствува опасността и стои нащрек. Не се преструваше и не се стараеше да позира. Единственото й защитно средство бе нейното самообладание. Животът в нея се бунтуваше срещу звуците на погребалната песен на сирените, които виеха на смърт, и тя не се мъчеше да заглуши неговите пристъпи.

Гребер забеляза, че кавалерът на русата жена го гледа втренчено. Беше капитан, слаб и сякаш без брада човек. Блондинката избухна в смях и събуди с това възхищението на своята компания.

Леко разтърсване пробягна по избата. След това се чу глухият тътнеж на експлозия. Разговорите заглъхнаха, но миг след това се подеха силно и оживено. Три нови, мощни експлозии прокънтяха бързо една след друга.

Гребер притискаше Елизабет към себе си. Той забеляза, че блондинката вече не се смее. Силен удар разтърси неочаквано избата. Келнерът остави бързо подноса и се вкопчи в колонките на бюфета.

— Без паника! — извика рязък глас. — Попадението е много далеч.

Изведнъж стените запращяха и запукаха. Светлината започна да мига като в лошо направен филм. Пронизително свистене раздра въздуха. Тъмнина и светлина следваха бързо една след друга и всеки път хората около масите се виждаха в различни положения. Първия път деколтираната дама беше още седнала, след това я видяха права, после — като човек, който се кани да бяга, и най-сетне група хора я заобиколиха. А когато мракът окончателно настъпи, се чуха нейните писъци. Именно в този момент някакъв гръм, чието ехо се приповтори хиляди пъти, унищожи съзнанието на всички, а земята изглеждаше лишена от своята притегателна сила.

— Само електричеството е пострадало, Елизабет! — извика Гребер. — От въздушното течение. Инсталацията е някъде повредена. Хотелът не е засегнат.

Елизабет се притисна към него.

— Дайте свещи! Кибрит! — извика някой. — Не може да няма свещи! Къде са свещите, дявол да го вземе! Или поне джобно фенерче!

Няколко кибритени клечки блеснаха тук и там. Те затрептяха като блуждаещи светлинки в бучащата тъмнина и осветиха ръце и лица, сякаш телата се бяха разпаднали от трясъка и наоколо бяха останали само образите.

— За Бога! Няма ли резервно осветление в тази сграда? Къде е келнерът?

Малките светлинни кръгове се лутаха, затрепкали по стените. За миг се видяха голите рамене на жената във вечерна рокля, блясъкът на накит, някаква черна и отворена уста — те бяха сякаш полъх на злокобен вятър, а гласовете се издигнаха над тътнежа, наподобяващи цвърченето на полски мишки сред грохота на разтварящи се бездни. После се чу гигантски вой, който бясно се увеличаваше и стана така нетърпим, сякаш някакъв стоманен метеор връхлиташе върху избата. Всичко се залюля. Светлинните кръгове трепнаха и изгаснаха. Избата не се люлееше вече, чудовищният трясък изглежда я беше откъснал от земята и запратил към небето. Гребер имаше чувството, че е пробил тавана с главата си. Той обгърна Елизабет с двете си ръце. Тъй като имаше опасност нов трус да му я изтръгне, той се хвърли върху нея, повлече я на пода и се плъзна заедно с нея под една пейка. Очакваше таванът да рухне. Въздухът трещеше, разтърсваше се, раздираше се, боботеше, пращеше като че ли гигантска животинска лапа се бе стоварила върху избата и помещението изглеждаше попаднало в безвъздушно пространство, което свиваше дробовете и стомаха, караше кръвта да тупти в слепите очи, смазваше тялото под някаква неосезаема маса. Не оставаше нищо друго, освен да се чака окончателно сгромолясване и агонията под развалините. Очакването продължи. Внезапно някаква светлинна вихрушка се издигна от пода, една огнена колона, човешка факла, жена, която пищеше: „Горя, горя! На помощ!“

Тя се бореше отчаяно с огъня и от роклята й изскачаха снопчета искри; бижутата й също изпущаха искри. Ужасеното й лице се виждаше като в отблясъци на ада, Чуха се гласове, униформи се спуснаха върху нея. Някой я събори на пода. Тя продължаваше да пищи, като се гърчеше. Остър, безкраен писък, който пронизваше експлозиите на снарядите на противовъздушната артилерия и тътена на бомбите, нечовешки писък, скоро задавен от покривките, възглавниците и дрехите, които всички хвърляха върху нещастницата, писък в отново тъмната изба, като от някой гроб.

Гребер притискаше главата на Елизабет в ръцете си, покриваше я с цялото си тяло и отпусна прегръдката си едва след като човешката факла и писъци отстъпиха място на слаби стенания, мрак и миризма на изгорели дрехи, коси и месо.

— Лекар! Повикайте лекар! Къде има лекар?

— Трябва да се изпрати в болница. Дявол да го вземе! Дайте малко светлина, трябва да я измъкнем оттук!

— Сега ли? — каза някой. — Къде?

Всички се смълчаха. Ослушаха се. Навън вилнееха противовъздушните батареи. Експлозиите бяха секнали. Само оръдията още стреляха.

— Заминаха си, свърши се!

— Стой легнала! — прошепна Гребер на ухото на Елизабет. — Не мърдай! Свърши се, но продължавай да лежиш! Така никой няма да те стъпче. Не мърдай!

— Трябва още да почакаме — поясни бавно един наставнически глас. — Може да се появи втора вълна. Навън още не е безопасно. Има парчета от снаряди.

Кръг светлина се появи на вратата. Светлина от електрическо фенерче. Жената на пода започна отново да пищи.

— Не, не, изгасете, изгасете огъня!

— Не е огън, а електрическо фенерче — й обясни някой.

Кръгът пълзеше по стените, като че ли ги опипваше. Беше много малко джобно фенерче.

— Насам, насам елате! Кой е? Кой сте вие с фенерчето?

Лъчът описа бързо полукръг по тавана, върна се обратно и освети един колосан нагръдник, реверите на фрак, черна вратовръзка и едно отегчено лице.

— Аз съм оберкелнерът Фриц. Ресторантът се срути. Принудени сме да прекратим сервирането. Моля господата да бъдат така добри да уредят сметките си!

— Какво?

Фриц продължаваше да осветява собственото си лице.

— Нападението свърши. Нося електрическо фенерче и сметките.

— Какво? Но това е безобразие!

— Господине — обърна се Фриц с тон на съжаление към своя невидим събеседник, — оберкелнерът отговаря със заплатата си пред заведението.

— Безобразие! — повтори невидимият клиент. — Да не сме мошеници? Стига сте осветявали само глупавото си лице. Елате насам! И побързайте! Има ранен човек.

Лицето на Фриц потъна отново в мрак. Светлинният кръг започна да блуждае по стените, плъзна се по косите на Елизабет, след това по пода и се спря върху купчината дрехи и покривки.

— Боже мой! — изстена един мъж, съблечен по риза, коленичил до ранената.

Той се дръпна. Само ръцете му останаха осветени. Кръгът трептеше върху купчината дрехи. И оберкелнерът изглежда също трепереше. Някой дръпна една униформа и едно одеяло.

— Боже мой! — повтори гласът на мъжа по риза.

— Не гледай! — каза Гребер. — Случват се такива неща! Навсякъде и по всяко време. Нямат нищо общо с бомбардировката. Но ти не трябва да оставаш в града. Ще те заведа до някое от селата, което не бомбардират. Зная едно такова село. Казва се Хасте. Имам там приятели. Сигурно ще те приютят. Ще живеем заедно. Там ще бъдеш на сигурно място.

— Дайте носилка! — каза коленичилият мъж. — Няма ли носилка в хотела?

— Мисля, че има, господин… господин… Оберкелнерът не можа да определи чина на мъжа по риза. Униформената му куртка лежеше заедно с други дрехи на пода до жената. Сега той беше по тиранти, с ниско окачен кортик и заповеден глас.

— Извинявам се за сметките — каза Фриц. — Не знаех, че има ранен.

— Хайде! Донесете бърже носилка! Не, по-добре почакайте, ще дойда с вас. Как е навън? Може ли да се мине?

— Да.

Мъжът се надигна, сложи куртката си и стана изведнъж капитан. Снопът светлина изчезна и като че ли с него си отиде и лъчът от надежда. Чуваше се стенанието на жената.

— Ванда! — каза треперещ мъжки глас. — Ванда, какво ще правим?

— Можем да излезем — каза някой.

— Не са свирили отбой — каза пак наставническият глас.

— Махайте се по дяволите с вашия сигнал! Къде е светлината? Светлина!

— Не, не искам светлина! — извика жената. — Не искам светлина!

— Трябва лекар! Морфин!

— Ванда! — повтори нещастният глас. — Какво ще кажем на Еберхарт? Какво?

Светлината се възвърна. Този път беше петролна лампа. Носеше я капитанът, следван от двама келнери във фрак, с носилка.

— Няма телефон — каза капитанът. — Линиите са прекъснати. Дайте тук носилката. Той остави лампата на пода.

— Ванда! — извика нещастният глас. — Ванда!

— Отдръпнете се! — заповяда капитанът. — Оставете това за по-късно.

Той се наведе над жената и след миг отново се изправи.

— Ето, свърши се, сега ще заспите. Имам още една ампула у себе си за всеки случай. Внимателно, внимателно вдигайте носилката! Трябва да се почака вън, докато се намери болнична кола.

— Добре, господин капитан — каза послушно оберкелнерът.

Носилката се придвижи към изхода. Черната глава без коса се люшкаше ту надясно, ту наляво. Върху тялото беше метната една покривка за маса.

— Умря ли? — попита Елизабет.

— Не — каза Гребер, — ще се отърве. Косата й ще порасне отново.

— А лицето й?

— Тя виждаше още. Очите не са засегнати. Всичко ще зарасне. Виждал съм много подобни случаи. Този не е особено тежък.

— Какво точно се случи?

— Роклята й се запали. Много се беше доближила до една клечка кибрит. Само това. Скривалището е добро. Устоя на пряко попадение.

Гребер махна пейката, която беше поставил над Елизабет. Като ставаше, той стъпи върху парчета от бутилка и забеляза, че преградата между двете изби е разбита. Голяма част от рафтовете бяха полусъборени и по пода имаше пръснати здрави и изпочупени бутилки. Виното течеше по земята като черно олио.

— Един момент — каза той на Елизабет, — сега ще се върна.

Взе шинела си и изчезна в избата. Върна се веднага.

— Така, сега можем да си вървим.

Навън носилката с ранената продължаваше да чака. Двама келнери се мъчеха да спрат някаква кола, като свиреха с пръсти.

— Какво ще кажем на Еберхард! — продължаваше да се оплаква с развълнуван глас нейният кавалер. — Боже мой, какво проклето нещастие! Как ще му обясним…

„Еберхард е сигурно съпругът“ — помисли си Гребер и заговори с един от келнерите.

— Къде е келнерът, който се занимава с вината?

— Кой? Ото или Карл?

— Един нисък, старичък, прилича на щъркел.

— Трябва да е Ото. — Келнерът погледна Гребер. — Ото е мъртъв. Избата за вина е разрушена. Полилеят го удари като падна. Ото умря, господине.

Гребер замълча за момент.

— Дължа му пари — каза той след това — за една бутилка вино.

Келнерът изтри челото си с кърпа.

— Можете да платите на мен — каза той. — Какво вино беше?

— Една бутилка „Йоханисбергер Каленберг.“

— От първата реколта ли?

— Не, от втората.

Келнерът измъкна листа от джоба си, запали електрическото си фенерче и посочи цената на Гребер.

— Четири марки, моля. Четири и четиридесет с процента.

Гребер му подаде парите. Келнерът ги прибра. Гребер беше уверен, че ще ги запази за себе си.

— Ела — каза той на Елизабет.

Те потърсиха пътя из развалините. Южната част на града гореше. Небето беше сивочервено, а вятърът гонеше пред себе си облаци дим.

— Сега трябва да разберем дали къщата ти още съществува, Елизабет.

Тя поклати глава.

— За това винаги има време. Да останем още малко навън.

Те стигнаха до площада с бетонираното скривалище, в което се бяха приютили първата вечер. Входът му бълваше гъст дим, като врата на ада. Седнаха на една пейка в градинката.

— Гладна ли си? — попита Гребер. — Нищо не сме яли тази вечер.

— Няма значение. Не бих могла нищо да преглътна. Той разгърна шинела си и измъкна от него две бутилки.

— Не зная какво допипах, но ми изглежда коняк. Елизабет го погледна.

— Къде ги намери?

— В избата. Вратата беше отворена. Имаше десетки счупени бутилки. Да считаме, че и тези двете влизат в броя на счупените.

— И ти ги прибра, ей така!

— Естествено. Войник, който пренебрегва отворена изба, е тежко болен. Научих се да мисля и да действувам практично. Десетте божи заповеди не важат за войниците.

— Положително не — каза Елизабет и го погледна. — Всъщност и други заповеди не важат за вас. Толкова малко знаем за вас…

— Ти знаеш вече повече отколкото трябва.

— Толкова малко знаем действително за вас — повтори тя. — Тук вие не сте същите. Трябва човек да ви опознае там. Кой знае какво би научил?

Гребер измъкна две нови бутилки от шинела си.

— Ето една, която може да се отпуши без тирбушон. Шампанско! — Той отви позлатената тел. — Надявам се, че ще пиеш без угризение на съвестта.

— Сега, да.

— Няма да гуляем с него, за да не ни се случи нещастие. Пием чисто и просто, защото сме жадни. А също така и защото сме все още живи.

Елизабет се усмихна.

— Няма нужда да ми обясняваш. Научих го вече, но искам да ми кажеш друго нещо. Защо плати една бутилка, когато отмъкна четири други?

— Има голяма разлика. Ако не бях платил първата бутилка, щеше да бъде мошеничество.

Гребер завъртя бавно тапата и я измъкна без шум.

— Ще трябва да пием направо от бутилката, Елизабет. Ще те науча как.

Стана тихо. Постепенно червеникав здрач обгърна всичко наоколо. В необикновената светлина всичко изглеждаше недействително.

— Погледни онова дърво — каза Елизабет ненадейно. — Цялото е потънало в цвят.

Гребер се обърна. Дървото бе полуизкоренено от една бомба. Част от корените му висяха безпомощно във въздуха, дънерът бе разцепен и някои клони — пречупени. И въпреки това, то беше наистина обсипано с бели, леко обагрени в розово цветчета.

— Къщата до него е изгоряла. Може би топлината е ускорила неговото разцъфтяване — каза той. — То е изпреварило с много време другите дървета. И все пак, то е пострадало най-много.

Елизабет стана и направи няколко крачки. Пейката, на която седяха, беше в сянка и девойката пристъпваше в трептящите отражения на пожарите като балерина на осветена сцена. Червенината я обгръщаше като някакъв див ореол, като блясъка на апокалиптична комета, предвещаваща края на света или появяването на нов спасител.

— То цъфти — каза тя. — За дръвчетата е вече пролет, нищо повече. Друго не ги интересува.

— Да — отговори Гребер. — Те ни дават урок. Те не престават да ни дават уроци. Днес следобед — липата, тази вечер — ей това дърво. Те растат, зеленеят, цъфтят и когато ги разкъса бомба, останалият здрав клон продължава упорито да живее. Те не престават да ни дават уроци, не се оплакват и не изпадат в съжаление за самите себе си.

Елизабет се върна с бавни крачки. Кожата й блестеше в чудновата светлина. За момент като че ли лицето й взе участие в тайнствената магия на този растителен свят, който с неизменна сигурност продължаваше своя неясен път. След това тя напусна алената светлина и навлезе в сянката. Той я почувствува близо до себе си, цяла трептяща от вълнение и топлота. Привлече я към себе си и дървото, което ги покриваше, израсна грамадно в ръждивото небе. Земята ги приюти и девойката не се опита повече да му се съпротивлява.

Стая 48 беше в треска. Яйцевидната глава и двама от играчите на карти бяха в походна униформа. Бяха ги обявили годни за служба и сега чакаха ешелона, който щеше да ги отведе на фронта.

Яйцевидната глава беше много бледен. Той погледна ядосано Ройтер.

— Мръсен кръшкач. Ти с твоя глупав крак оставаш тук, а аз, баща на семейство, трябва да вървя. Ройтер не отговори нищо. Фелдман се изправи в леглото.

— Слушай, яйцевидна кратуно, я да си затваряш устата! — каза той. — Ти трябва да заминеш не заради това, че той остава. А заминаваш, защото си годен за фронта. Ако беше здрав и той щеше да замине. С това нямаше да ти помогне да останеш тук, нали така? Тогава стига си дрънкал!

— Ще говоря каквото си искам! — извика другият побеснял. — Заминавам и имам право да говоря каквото си искам. Вие оставате тук. Спокойно сте се разположили, плюскате, спите, а аз, баща на семейство, отивам да се бия, докато тази мръсна свиня продължава да пие ракия, за да не му заздравее проклетият крак!

— Ти нямаше ли да направиш същото, ако можеше? — попита Ройтер.

— Аз ли? Разбира се, че не! Никога не съм кръшкал.

— Е, тогава всичко е наред, защо пискаш?

— Какво? — запита яйцевидната глава объркан.

— Нали си горд, че никога не си кръшкал. Продължавай да се гордееш и си затваряй устата!

— Бива те тебе да караш хората да говорят дивотии! Само на това си способен, нали? Но и тебе ще успеят да те пипнат, гледай си работата! Дори, ако трябва, лично аз ще те издам!

— Не дрънкай мръсотии! — обърна се към него един от другите двама играчи, който също заминаваше на фронта. — Хайде, трябва да слизаме.

— Не говоря мръсотии. Те грешат. Мръсотия е да си задължен да заминеш, когато си баща на семейство и да си трошиш главата за такива пияници и търбуси. Искам чисто и просто малко справедливост.

— Ах, справедливост! Нима си срещал подобно нещо в армията? Хайде, ела! Той няма никого да издаде. Само се намира на приказки. Сбогом, момчета! Дръжте здраво позициите!

Двама играчи повлякоха яйцевидната глава, който беше извън себе си. Бледен и треперещ, той се обърна още веднъж на прага, поиска да извика нещо, но другарите му го дръпнаха.

— Какво животно! — каза Фелдман. — Прави сцени като някой артист! Нали си спомняте какви речи държеше за това, че съм прекарвал цялата си отпуска в сън?

— Само защото загуби на карти — каза изведнъж Румел, който беше останал извън спора. — Вбесен е, защото загуби двадесет и три марки. Като че ли има някакво значение. Може би трябваше да му ги върна, а?

— Не е късно, ешелонът още не е тръгнал.

— Какво?

— Строени са на двора. Слез и му върни парите, ако те гризе съвестта.

Румел стана и излезе, без да каже дума.

— Още един щурак! — заяви Фелдман. — Какво ще прави с парите оня на фронта?

— Би могъл да ги проиграе отново. Гребер се приближи до прозореца и погледна на двора. Ешелонът се строяваше.

— Деца и старци — каза Ройтер. — След Сталинград прибират всички наред.

— Какво става с Румел? И той държеше речи! — извика Фелдман, учуден и той един път.

— Хванаха го дяволите, докато ти спеше. Фелдман отиде до прозореца.

— Виж, ето яйцевидната кратуна — продължи той. — Скоро ще може сам да отсъди дали е едно и също да сънуваш фронта, когато си в отпуска, или да сънуваш отпуска, когато си на фронта.

— И ние скоро ще добием същия опит — заяви Ройтер. — Главният доктор, смелчага, ми обясни, че един расов германец няма нужда от крак, за да бяга. Човек може спокойно да се бие и седнал.

От двора долитаха команди. После се чу топуркането на ешелона. Гребер имаше чувството, че присъствува на някакво фантастично представление: полк от оловни войници марширува с миниатюрни пушки.

— Бедната яйцевидна глава — каза Ройтер. — Не го беше яд на мене, а на жена му. Убеден е, че ще му изневери, щом като той замине. Прилошава му, че тя ще получава помощ като жена на войник. Въобразява си, че ще гуляе с тези пари.

— Помощ като жена на войник ли? — запита Гребер. — Съществува ли такова нещо?

— Гледай го ти него, да не си паднал от небето? — Фелдман поклати съчувствено глава. — Ще получава двеста марки на месец. Добра пара! Познавам хора, които се ожениха само заради това. Защо да правят помощта подарък на държавата.

Ройтер се отдръпна от прозореца.

— Идва твоят приятел Биндинг. Търсеше те — обърна се той към Гребер.

— За какво? Не ти ли каза?

— Да, има малко празненство в къщи. Искаше да те покани.

— Само това ли?

— Да, само това.

Румел влезе в помещението. Лицето му беше сгърчено.

— Говори ли с яйцевидната глава? — попита Фелдман.

— Да. Той поне си има жена — изстена той ненадейно. — Но да бъдеш задължен да заминеш и да нямаш вече никого…

Румел им обърна грубо гръб и се хвърли на леглото. Другите се направиха, че нищо не са чули.

— Жалко, че кратуната не може да го види — прошепна Фелдман. — Нали винаги твърдеше, че някой ден Румел най-после ще рухне.

— Остави го на мира! — обърна се нервирано Ройтер към него. — Кой знае кога и ти самият ще рухнеш. Никой не е сигурен. Най-малко един сънливец. — Той се обърна към Гребер. — Колко време ти остава на тебе?

— Единадесет дни.

— Единадесет дни! Не са малко.

— Вчера бяха още повече — каза Гребер. — Днес страшно намаляха.

— Няма никого — каза Елизабет. — Нито госпожа Лизер, нито детето. Къщата е на наше разположение.

— Слава Богу! Струва ми се, че щях да я плесна, ако си беше отворила устата. Карахте ли се с нея вчера?

Елизабет се засмя.

— Нарече ме проститутка.

— Защо? Снощи останахме тук само един час.

— Да, но това беше заради завчера. Нали завчера прекарахме цялата вечер тук?

— Разбира се, но нали запушихме ключалката на вратата и пуснахме грамофона да свири непрекъснато. Как са могли подобни глупости да й влязат в главата?

— И аз също се чудя — каза Елизабет, като му хвърли крадешком поглед.

Гребер я погледна. Червенина обля страните му. „Къде ли ми беше умът първата вечер?“ — се запита той.

— Къде е вещицата тази вечер?