/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic / Series: Пижо и Пендо

Самодивско пиле

Елин Пелин


Елин Пелин

Самодивско пиле

Ела, бре Йоване, пусто да остане,
ела да се видим, откога те тражим.
Днеска цел ден пием! Защо? Че ти кажем.
Не е ни от жалба, ни от радост върла.
Рекох ужком така чашка да му хвърла,
па ойде килото … — Е — оно е мерка —
другото по него беше за почерпка,
пийнах му от чудо. Пусто чудно чудо!
Новина научих днес у Голо Бърдо.
Като гръм ме тресна она по главата
и в шемето, брате, спрех у механата.
Знаеш, що станало вчера в саминало,
пристанала Яна от Лисичо било,
за Вуте гайдара от Вълчо котило!

Йован чу и ахна, па зе да се дзвери,
уста си отвори — дума не намери
и как бе застанал ребром пред вратата,
като кютук дъбов рухна в механата.
— Бре, що думаш, Пижо — нек е хаирлия,
те за новината и я кило пия!

Не е, брате, село пусто, като село —
пръснало се в планината, та се невидело.
Накацали къщурките от чука на чука —
кукувица там да кукне, не се чуе тука.
А и тамо божи хорица живеят,
зиме мръзнат, лете се на слънце греят,
трудят се и чоплят каменяко,
да се роди нещо — ръж сред буреняко,
ала инак хубост ненагледна,
слади ти окото и душата бедна.

Счичкали се чуки, върхове, гори, балкани,
като разни дрипави ровинища постлани —
докъдето погледа улови
гънки, гънки, като на потури нови.
Е-е, пък там високо, като на полица,
пътечка кривули. Горе лети птица…
Пещери, скали — замръзнали владици,
а по капите им си пасат козици.
Стръмно, страшно, свет да ти замае,
а най-доле мътен Искъро играе.

Планина е, па ще има върхове високи,
планина е, па ще има долове дълбоки —
по връове орлица се вие,
по долове вук че да се крие.
Орлица е Яна от Лисичо било,
вук бе Вуте от Вълчо котило.
Що бе чудо, що бе хубост, пуста Яна!
Едра, снажна, набита — мецана.
Очите и пусти — лалугери живи,
клепките и — нежънати ниви,
дека стъпи, земя се превива,
кой я срещне, от път се отбива,
още мома, таквая малечка,
като че беше бозала от мечка.
Дивото и теглеше душата,
страшното я викаше в гората.
Она беше родена пастирка —
ка препаше шарена престилка,
ка нарами кривак дреновица,
ка узме гърне с лютеница,
ка подкара стадото на паша,
раздипля се планината наша
и гората сама че излезе
да я кани у нея да влезе.
Сенки си на път и постила,
те от тая до друга могила,
па я среща, радва и милува,
па и с листа сладко хортува:
— Яно, чудо Яно, стани птица,
Яно мари, стани гургулица —
ден и нощ у мен да живееш
и по всеко дърво да ми пееш.

Па каков и пусти Вуте беше!
(Добре че ги двама Искъро делеше.)
Он бе младо като нея, кротко като пиле,
е, и он овчар бе, и баща му бил е,
ама инак беше душа — памук мека,
мехлем да я сложиш, оздравя човека.
Па бе мъдър като старец, като даскал умен,
а в разговор — кавал сладкодумен.

Срещнаха се при Искаро он и Яна,
он отсреща в каменяко, она оттук на поляна,
докарали двама ожаднели стада
на водица бързоточна, на прохлада.
Застанаха те насреща. Она го погледна…
Пъстро пиле влете в душата му бедна
и го клъвна, и усети болка сладка,
в сърцето му не остана кръв ни капка.
То заби, заудря прималело,
тая болка несетило, невидело.
Не изтрая Вуте. Щъкна, завърте кривако,
стадото подгони бързо и заби в трънако.
И чу страшни в сърцето бумтежи,
и ушите топовни гърмежи.
Пред очи му пламнаха пожари,
а след него смех весел избухна.
Във вълните на Искъро бухна.
И заплиска като лебед волен.
— Майке, майке, дали не съм болен —
рече Вуте, седна да почине,
разтри чело, дано му умине.
На други ден гяволо рогати
грабна Вуте, па там го изпрати.
Гледа Вуте — насреща пред него
стои Яна и с очи яде го.
Па му дума некак закачливо:
— А бре, Вуте, а бре, момче диво.
Вчера що литна оттук като птица —
вук ли виде, мечка ли стръвница?
— Видох, Яно, видох… гълъбица.
— Не си зърно, Вуте, да те клъвне.
— Не съм дърво, пилето да скрием…
— Имаш ръце, Вуте, улови го!
— Не е пиле, като пиле, Яно, оваджиско,
а е пиле пусто самодивско.
А Яна го гледа и се смее:
— Вуте, Вуте, не ще те огрее,
наистина съм самодивско пиле.
— Че те ловим, Яно, със омайно биле.
Че уплетем мрежа от коприна,
че заградим гора със къпина.
— Мутен Искър между нас се вие.
— Въз баиро он че се отбие,
ако двама Яно го помолим,
ако двама от сърце се волим.
— Не бих, Вуте на молба паднала,
по бих лесно вода препливала.
— Яно, Яно, би ли ме земала!

Още Вуте рече-недорече,
Яна скочи у Искъро вече.
И заплива като риба мрена,
бърза вода направи на пена
и изскочи срещу в каменяка,
па прегърна Вуте със кривака.

Информация за текста

© Елин Пелин

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Георги Величков

Публикация:

Елин Пелин. Събрани съчинения в шест тома, том трети

„Български писател“, С. 1977.

Под редакцията на Тодор Боров, Кръстьо Генов и Пеньо Русев.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5593]

Последна редакция: 2008-03-24 10:00:00