/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic

Трите баби

Елин Пелин


Елин Пелин

Трите баби

Баба Еленица,
от златна Златица,
с възелче в кривачка
тръгнала при врачка.
Стара баба Рада
от Клисура града,
с сливици сушени
във една торбица
и гърненце малко
с крушова чорбица,
дълъг път тръгнала
при син у София,
земен за топчия…
А стрина ви Дивда
от Голяма Кривда,
с болки в стари плещи,
лек тръгна да дири
по бани горещи…

Едната нагоре,
другата надоле,
трите се срещнали
сред Софийско поле —
приятелки стари
от млади години
и малко роднини.
Сред широки друми
спрели се на думи,
на почивка кратка,
на приказка сладка.
Че въпроси бързи,
че радост, че сълзи,
одумки грижовни
и случки различни
от света лъжовни.
— Какво си, що правиш,
ожени ли Петко?
— Слава богу, тетко!…
— Ама ти що чиниш,
кума Еленице?
— Добре съм, кумице!
— Как живееш още?
Порасте ли Пенка…
вече да те поще?
— Чух, че се помина
твоята етърва
през велики пости?
— Е, бог да я прости!
— а пък аз тепърва
ще ставам свекърва.

Разговори сладки
и въздишки кратки,
смехове и сълзи,
отговори бавни
и въпроси бързи,
и прочее, и прочее,
тури многоточие…
Беше пролет блага,
весела и драга.
Мушици бръмчеха,
нивите растеха.
В зелени ливади
пъдпъдък потайно
ту кръвне, ту млъкне,
ту пак се обади.
В гъстите трънаци
орляк ситни врабци
на сватба се сбрали,
свирджии викнали —
свирци чуруликат
и на хоро викат
пеперуди пъстри
като вакарелки;
цветятя разкрили
шарени омбрелки.

А нашите баби
сред широки друми
стоят и приказват
тия благи думи —
баба Еленица
от златна Златица,
стара баба Рада
от Клисура града
и стрина ви Дивда
от голяма Кривда…
— Мари, ха да ходим!
— Е, почакай малко…
— Вкъщи е самичък
дядо ви Михалко!
— Не бързайте толко,
чакайте мъничко!
— У, не съм питала
за кумеца Тричко!…
И пак се подмятат
разговори нови,
едната замлъкне,
другата долови,
прекъснат, подскачат,
унесат се сладко
и времето дълго
вижда им се кратко…
— Хайде още малко!
— Хайде още малко!

Пролетта измина,
дойде лято жарко.
Слънце на небето
спряло се, та пали.
Жътварки в полето
със песни тръгнали.
По ширни ливади,
покрити със цвете,
закрачиха мерно
косачи напети.
В блата и речища,
в дълбоки гьолища,
на жега, на суша
закрякаха жаби…
А нашите баби…
от сърце и душа,
унесени в глуми
и във благи думи,
стоят и приказват
сред широки друми —
баба Еленица
от златна Златица,
стара баба Рада
от Клисура града
и стрина ви Дивда
от Голяма Кривда…
— Мари, свахо Радо,
забравих да питам
за невяста Ниса?
— Е, остави, свахо,
тя, сирота, лани
нали урадиса,
свекър и пропи се,
мъжът и Никола
продаде си вола
за лекове пусти.
Тяхното какво е —
седни, па се кръсти,
речи: не дай, Боже,
зло да се изпречи!

И пак се проточат
приказки безкрайни
за помен, за сватби,
за болки незнайни.
— Хайде още малко!
— Хайде още малко!

Есента прогони
това лято жарко…
Слана вече падна,
попари гората
и буря орони
и пръсна листата.
Над полята пусти
с грак зави се врана.
Мъгли тъмни, гъсти,
покриха Балкана.
Ветрове повяха,
на зима запяха.
Облаци покриха
небесата ясни.
Почнаха да валят
дъждове ужасни.
А нашите баби
сред широки друми
стоят и приказват
тия благи думи…
— Като че прикапа —
рече Еленица.
— Това е росица.
— Таман ги развърза
ето че прибърза,
кума Еленице!…
— Каква си, кумице!…
— Ма не сте ли чули
кому се пристана
Димова Стана?
— На ковача Дени!…
— При толкова ергени
така се ожени…
Пижовата Дона
пък в града отиде
и стана кокона!…
— Пък Дудина Кина
така си загина…
— Нима се помина?
— Не, баща и Тане
за пусто имане
ожени я силом
за Коста Гърбака.
И до днеска още
проклина го кака!…

И пак се занижат
приказките сладки,
отговори дълги
и въпроси кратки,
въздишки сърдечни,
сълзи скоротечни,
усмивки и шепот,
и големи тайни,
нежности безкрайни…
Унисат се трите,
блажени, честити —
баба Еленица
от златна Златица,
стара баба Рада
от Клисура града
и стрина ви Дивда
от Голяма Кривда…

Като всяко чудо
есента премина.
Зимата настъпи,
времето изстина.
Сняг почна да вали
на едри парцали,
да стели, да трупа
и нашите баби
тихичко затрупа
сред широки друми,
унесени сладко
в тия благи думи —
баба Еленица
от златна Златица,
стара баба Рада
от Клисура града
и стрина ви Дивда
от Голяма Кривда…

Напролет, когато
слънце пекне пак
и разтопи тихо
тоз снежен калпак,
бабите що топли
сред широки друми,
може да ги видим
унесени пак
в дълги разговори
и във благи думи —
баба Еленица
от златна Златица,
стара баба Рада
от Клисура града
и стрина ви Дивда
от Голяма Кривда…

Информация за текста

© Елин Пелин

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5741]

Последна редакция: 2008-03-29 20:00:00