/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic / Series: Ругон-Макарови

Човекът-звяр

Емил Зола

Сред нас наистина има зверове и техният брой е неизвестен… Ние все още не знаем на какви скрити инстинкти се подчиняваме. Нашите немощни и преходни личности са само безкрайно малки вълнички в океана от велики, вечни и слепи сили, вълнички, под които постоянно се усеща бездната… Именно това изразява „Човекът-звяр“ с меланхолична и сурова величественост.

Емил Зола

Човекът-звяр

I

Като влезе в стаята, Рубо остави на масата половинкилограмовия хляб, пастета и шишето бяло вино. Сутринта, преди да тръгне на работа, старата Виктоар очевидно бе посипала с много пепел жарта в печката, защото бе страшно задушно. Помощник началник-гарата отвори един от прозорците и се облакъти на перваза.

Къщата бе последната отдясно на задънената улица Амстердам — висока сграда, в която Западната железопътна компания настаняваше свои служители. Прозорецът се намираше на петия — тавански — етаж в ъгъла на извития покрив и гледаше към гарата, вдълбана като широка бразда в квартал Европа, открито пространство, сливащо се с хоризонта, което през този следобед изглеждаше още по-голямо под сивото, влажно и нагрято от слънчевите лъчи февруарско небе.

Отсреща въздушните очертания на къщите по улица Рим се губеха, полузаличени от разсятата светлина. Вляво под навесите тъмнееха огромните остъклени и опушени прозорци на служебните сгради — онази, откъдето минаваха най-важните линии, бе толкова грамадна, че мъчно можеше да се обхване с поглед, а пощата и котелната я деляха от по-малките, които поемаха линиите от Аржантьой, Версай и Околовръстния път; отдясно желязната звезда на Европейския мост се врязваше в браздата, ала нататък тя се появяваше отново и се проточваше чак до Батиньолския тунел. Долу, точно под прозореца, цялата площ бе заета от трите чифта безкрайни релси, които се разклоняваха на излизане от моста, разперваха се като безброй спици на желязно ветрило и изчезваха под навесите. Недалеч от сводовете се виждаха трите къщички на стрелочниците със запустелите градинки. Сред бледата дневна светлина и безцветното множество от вагони и локомотиви, заприщили релсите, се открояваше като едро ярко петно червен сигнал.

Рубо впери очи за известно време в тази гледка, като мислено я сравняваше със своята гара в Хавър. Всеки път, когато му се случваше да се отбие за някой и друг ден в Париж и да отседне при старата Виктоар, работата му изцяло го завладяваше. Пероните под централния навес се оживиха, беше пристигнал влак от Мант; той проследи с очи маневриращото локомотивче с тендер, което сновеше неуморно и пъргаво на шестте си малки колела, разкомпозираше влака, изтегляше и избутваше вагоните на страничните линии. Друга, мощна експресна машина стоеше без работа, стъпила на два чифта грамадни, гълтащи разстоянията колела, а от комина й в спокойния въздух право нагоре се виеше бавно дебел стълб черен пушек. Но най-вече го занимаваше влакът от три и двадесет и пет, който трябваше да замине за Кан и чакаше със своите пътници да го поеме локомотивът. Не виждаше машината, която бе спряна от другата страна на Европейския мост; само чуваше как иска да й дадат път, как подсвирква леко като човек, обзет от нетърпение. Някой издаде гръмогласно нареждане и тя отвърна кратко, че е разбрала. После притихна, преди да потегли, клапите се отвориха и парата засвистя ниско до земята с оглушителен звук. Той съзря как белите й кълбета, бушуващи като снежна вихрушка, прелитат през желязното скеле. Въздухът побеля далеч наоколо, докато другият локомотив разгръщаше своя черен облак. Отзад отекваха глухо протяжните изсвирвания на тръбата, заповедите и скърцането на стрелките. Успя да различи през внезапно образувала се пролука как един отпътуващ за Версай влак и друг, заминаващ за Отьой, се разминават.

Рубо вече се канеше да се махне от прозореца, но се наведе, защото някой го бе извикал по име. Позна, застанал долу, на балкона на четвъртия етаж, младия Анри Доверн — около тридесетгодишен главен кондуктор, който живееше тук с баща си, заместник-началник от управата на главните линии, и с очарователните си русокоси сестри — осемнадесетгодишната Клер и двадесетгодишната Софи; винаги весели, те поддържаха малкото домакинство с шестте хиляди франка, предоставени им от двамата мъже. Чуваше се смехът на по-голямата, докато по-малката се надпяваше със затворените в клетка южни птички.

— Хей, господин Рубо, ама вие сте били в Париж?… А, вярно нали си имахте някаква разправия с околийския!

Помощник-началникът отново се надвеси през прозореца и обясни, че му се наложило да отпътува от Хавър същата сутрин с експреса в шест и четиридесет. Пристигнал в Париж по заповед на началника по експлоатацията и току-що получил строго мъмрене. За щастие уволнението му се разминало.

— А как е госпожата? — попита Анри.

Госпожата също пожелала да дойде, за да направи някакви покупки. Сега съпругът й я чакаше в стаята, от която старата Виктоар им оставяше ключ винаги когато идваха, и в която обичаха да обядват спокойно и тихо насаме, докато добрата женица бе на работа в тоалетната. Днес бяха хапнали надве-натри в Мант, защото искаха първо да приключат със задачите. Само че вече бе три часът и той умираше от глад.

Анри любезно се осведоми:

— В Париж ли ще нощувате?

Не, не! Довечера щели да се приберат в Хавър с експреса от шест и половина. Свободен ден — глупости! Извикат те, наругаят те едно хубаво и хайде обратно!

Двамата чиновници се спогледаха, клатейки глави. Но стана невъзможно да продължат разговора — някакво пиано задрънка като побесняло. Сигурно двете сестри блъскаха заедно клавишите, смееха се все по-шумно и дразнеха птичките. Младият мъж, също развеселен, се сбогува и се прибра в апартамента; помощник-началникът остана за миг сам, вперил очи в балкона, откъдето долиташе веселата младежка врява. После отклони поглед и съзря локомотива — вече беше със затворени клапи и стрелочникът го направляваше към влака за Кан. Последните белоснежни кълбета пара се губеха сред гъстия черен пушек, който замъгляваше небето. Той също се прибра в стаята.

Часовникът с кукувичка показваше три и двадесет и Рубо съвсем се раздразни. Какво прави Севрин, та се бави така? Като се завре в някой магазин, се самозабравя. За да залъже глада, който стържеше стомаха му, реши да нареди масата. Чувствуваше се като у дома си в широката стая с два прозореца, която бе едновременно спалня, трапезария и кухня и бе подредена с мебели от орехово дърво, легло с червена памучна завивка, бюфет с поставка за мокрите съдове, кръгла маса и голям нормандски гардероб. Той извади от бюфета салфетки, чинни, вилици, ножове, две чаши. Всичко блестеше от чистота, приятно му бе да домакинствува така, сякаш на игра, бялата покривка го радваше, той обичаше жена си и весело си представяше как звънко ще се разсмее тя още от прага. Сложи пастета в чиния, нареди шишето бяло вино до него, но изведнъж се сепна и се заоглежда. После измъкна от джобовете си два забравени пакета — кутия сардели и парче грюер.

Стана три и половина. Рубо закрачи напред-назад, като надаваше ухо към стълбището при най-малкия шум. Нямаше какво друго да прави, освен да чака; спря се пред огледалото да се види. Не беше остарял, яркорижите му къдрави коси не се прошарваха, въпреки че гонеше четиридесетака. Златисточервеникавата му брада бе все тъй гъста. Макар и среден на ръст, бе извънредно жилав, доста самодоволен и одобряваше простоватото си, кръгло, червендалесто лице с ниско чело, дебелия врат, живите си, големи и лъскави очи. Веждите му бяха сключени, между тях се врязваше отвесна бръчка, типична за ревнивите мъже. Беше взел жена, по-млада от него с петнадесет години, и честичко хвърляше око към огледалата, за да не си изгуби самочувствието.

Чуха се стъпки и Рубо изтича да отвори вратата. Беше някаква продавачка на вестници, която живееше в съседство и се връщаше от гарата. Той затвори и се загледа в една облепена с миди кутия на бюфета. Спомняше си тая кутия, Севрин я беше подарила на своята дойка, старата Виктоар. Тази дребна вещ сякаш разгърна пред очите му цялата история на неговия брак. Скоро щяха да станат три години оттогава. Беше се родил на юг, в Пласан, баща му бе каруцар; излезе от казармата с нашивки на фелдфебел, дълго време изкара като диспечер на гарата в Мант, после стана главен диспечер на гарата в Барантен; тъкмо там се бе запознал с любимата си съпруга — когато тя идваше от Доенвил, за да се качи на влака заедно с госпожица Берт, дъщерята на председателя на тамошния съд Гранморен. Севрин Обри беше най-малката дъщеря на един градинар, умрял на служба при семейство Гранморен. Но председателят, неин кръстник и настойник, се отнасяше с нея като с приятелка ма дъщеря си, беше ги изпратил заедно в пансиона в Руан и така я бе разглезил, пък и самата тя притежаваше такава вродена изтънченост, че Рубо дълго време я бе желал отдалеч, бе копнял за нея, както недодяланият работник копнее за някоя изящна и безценна в представите му дрънкулка. Тя бе неговата единствена любов. Бе готов да се ожени за нея дори да не му дадяха пукната пара, само заради щастието да я притежава, а когато най-сетне събра смелост, действителността надхвърли и най-разюзданите му мечти: освен Севрин и зестрата й от десет хиляди франка пенсиониралият се вече председател, член от управата на Западната железопътна компания, го дари със своето покровителство. Още на другия ден след сватбата го назначиха помощник началник-гара в Хавър. Всъщност той и без това имаше добра служебна характеристика, беше изпълнявал задълженията си съвестно, точно и почтено, бе ограничен, но честен — все прекрасни качества, които обясняваха защо молбата му бе удовлетворена незабавно и защо бе израснал тъй бързо. Предпочиташе да вярва, че дължи всичко на жена си. Просто я обожаваше.

Рубо изгуби търпение, след като отвори сарделата. Бяха се разбрали за три часа. Къде ли е отишла? Оставаше само да почне да му разправя, че през целия ден е купувала чифт обувки и шест ризи. Мина отново пред огледалото, видя смръщените си вежди, неприветливата отвесна бръчка, прорязваща челото му. В Хавър и през ум не му минаваше да я подозира. В Париж въображението му рисуваше всевъзможни опасности, уловки и грехове. Кръвта нахлу в главата му, той стисна яките си юмруци на бивш работник, сякаш се връщаше назад в ония времена, когато бе бутал вагони. Чувствуваше, че става отново безмозъчен грубиян, несъзнаващ силата си, че би могъл да я смаже в пристъп на сляпа ярост.

Севрин отвори вратата и застана на прага — прелестна, усмихната.

— Ето ме… Ама ти сигурно вече беше решил, че съм се загубила, а?

Двадесет и пет годишна, тя бе разцъфтяла напълно — сравнително висока, изящна и гъвкава, закръглена, макар и с дребен кокал. На пръв поглед не беше хубава, имаше продълговато лице, пълни устни и великолепни зъби. Но ако човек се взреше в нея, запленяваше със своя чар, със странните си, огромни сини очи, блеснали под гъстата черна коса.

И понеже мъжът й не отговаряше, а продължаваше да я наблюдава с добре познатото й мрачно и неуверено изражение, добави:

— Така съм тичала!… Можеш ли да си представиш, въобще нямаше омнибус. И понеже не исках да давам пари за кола, тичах… Виж как съм се сгорещила.

— Я стига — каза той грубо, — не ме убеждавай, че си била на пазар.

Но тя веднага увисна на врата му като глезено дете и затвори устата му с хубавата си пухкава ръчичка:

— Мълчи, мълчи, лошо момче!… Знаеш, че те обичам.

Изглеждаше тъй искрена, стори му се тъй неподправено невинна и честна, че я сграбчи в прегръдките си. Всичките му подозрения свършваха по тоя начин. Тя се отпусна, обичаше да я галят. Той я обсипваше с целувки, които я оставяха безучастна; тъкмо това събуждаше някакво смътно безпокойство у него — държеше се като голямо безразлично дете, като дъщеря, не като любеща жена.

— Значи, си обрала целия пазар.

— И още как! Сега ще ти разправя… Ама хайде първо да хапнем. Да знаеш колко съм гладна!… А! Чакай, имам нещичко за теб. Кажи: „Дай си ми подаръчето!“

Смееше се, доближила лицето си до неговото. Беше пъхнала ръка в джоба си и стискаше нещо, без да го показва.

— Бързо кажи: „Дай си ми подаръчето!“

Той също се разсмя, доби напълно добродушен вид. Най-сетне се реши:

— Дай си ми подаръчето!

Беше му купила нож вместо оня, който бе затурил някъде от две седмици и не можеше да го прежали. Той нададе възторжени възклицания — наистина хареса красивия, нов и лъскав нож с дръжка от слонова кост. Щял веднага да опита колко е остър. Тя беше щастлива, че го е зарадвала; на шега го накара да й даде едно су — да не би подареният нож да среже връзката помежду им.

— Хайде на яденето, хайде на яденето — занарежда тя. — Не, не, не затваряй още! Толкова ми е топло!

Дойде при него, облегна се на рамото му и няколко секунди гледа през прозореца обширната гара. В тоя миг пушеците се бяха разпръснали и медночервеният диск на слънцето потъваше в мъглата зад сградите по улица Рим. Долу един маневрен локомотив дърпаше композирания вече влак за Мант, който трябваше да потегли в четири и пет. Докара композицията на перона, под навеса, после го откачиха. Дълбоко в халето на Околовръстния път се чуваше трясък на буфери — явно прикачваха допълнителни вагони. Насред мрежата от релси стърчеше неподвижно тежък пътнически локомотив, сякаш уморен и задъхан, изпускайки тънка струя пара от една-единствена клапа, а отгоре надничаха цели в сажди машинистът и огнярят. Чакаха да им дадат път, за да се приберат в депото в Батиньол. Един червен сигнал изщрака и угасна. Локомотивът потегли.

— Ама че са весели момичетата на Доверн! — каза Рубо, като се дръпна от прозореца. — Чуваш ли ги как блъскат по пианото?… Одеве се видях с Анри, изпрати ти много поздрави.

— На масата, на масата! — викна Севрин.

Нахвърли се лакомо на сарделите. Цяла вечност бе минала, откакто бяха закусили в Мант! Париж винаги я опияняваше. Тя тръпнеше от щастие, защото е търчала къде ли не, защото е пазарувала. Всяка пролет изхарчваше наведнъж зимните си спестявания, предпочиташе да накупи всичко с едно идване, за да не прахосва пари за път. Без да престава да лапа, дърдореше безспир. Накрая се изчерви и смутено призна цялата сума, която бе дала — повече от триста франка.

— Дявол да го вземе! — възкликна смаяният Рубо. — Не е ли множко като за съпруга на помощник-началник!… Нали уж щеше да купиш само шест ризи и чифт обувки?

— Ах, мили, нямаш представа какви изгодни цени!… Взех една коприна на чудни райенца! Една приказна шапка, толкова е изящна! Няколко готови поли с бродирани волани! И всичкото на безценица, щеше да ми излезе два пъти по-скъпо в Хавър… Като ми ги изпратят, ще видиш!

Накрая той се разсмя — тъй хубава бе в радостта си, тъп смутена и умоляваща! Пък и колко приятно бе да се хранят така, сами, почти на крак, в тази стая — много по-хубаво, отколкото в ресторант. Тя уж пиеше обикновено само вода, а сега се бе отпуснала, бе пресушила цяла чаша бяло вино, без да се усети. Сарделите свършиха и те нападнаха пастета с хубавия нов нож. Направо изпаднаха във възторг, толкова добре режеше.

— Ей, ами ти, какво стана с твоята работа? — попита тя. — Оставяш ме да бъбря, а не казваш какво те направиха заради околийския.

Тогава той най-подробно й разказа как го беше посрещнал началникът по експлоатацията. Ох, как само го насапунисал! Той се защитил, казал самата истина — как оня запъртък околийският на инат искал да се качи с песа си в първа класа, след като има специален вагон втора класа за ловци с кучета, как се бяха изпокарали и какви думи си бяха разменили. Общо взето, началникът го оправдавал, задето е спазил наредбата; бедата беше в оная приказка, дето си признаваше сам, че я е казал: „Няма все вие да бъдете господари!“ Подозираха го, че е републиканец. След споровете, ознаменували откриването на парламентарната сесия от 1869 година, тайно обезпокоеното от наближилите общи избори правителство1 се заяждаше за щяло и нещяло. Ако не бяха отличните препоръки на председателя Гранморен, като нищо щяха да го понижат. При това се наложило да подпише извинителното писмо, подсказано и изредактирано от него.

Севрин го прекъсна, като възкликна:

— Видя ли? Права ли бях, като му писах и те накарах да го посетим тази сутрин, преди да отидеш да ти прочетат конското?… Знаех си, че ще ни оправи някак.

— Вярно, той много те обича и думата му се чува в Компанията… — съгласи се Рубо. — За какво ли му е на човек да бъде добър чиновник! Не че се скъпят в похвалите: не съм бил много инициативен, но поведението ми, изпълнителността, смелостта и всичко друго ми било наред! Това хубаво, ама ако ти не беше моя жена, скъпа, и ако Гранморен не се беше застъпил заради теб, щях да бъда свършен, щяха да ме пратят в изгнание на някоя забутана гаричка.

Втренчила поглед нанякъде, тя промълви сякаш на себе си:

— О, разбира се, неговата дума се чува.

Замълчаха, тя бе престанала да яде и седеше с разширени, взрени в нещо далечно и невидимо очи. Навярно си припомняше детството в замъка Доенвил, на четири левги от Руан. Никога не бе виждала майка си. Когато баща й — градинарят Обри — бе умрял, тъкмо бе навършила дванадесет години; тогава овдовелият председател я бе прибрал при своята дъщеря Берт и я бе поверил на сестра си, госпожа Бонон, вдовица на някакъв фабрикант, днешната собственица на замъка. Берт беше две години по-голяма и се бе омъжила шест месеца след нея за господин Дьо Лашене, дребен, сух човечец с жълто лице, член на руанския съд. Предната година председателят все още оглавяваше този съд в родния си град, но най-после се бе оттеглил след една великолепна кариера. Роден през 1804 година, през 1830 бе станал заместник-прокурор в Дин, после се бе прехвърлил на същата длъжност във Фонтенбло, в Париж, беше отишъл в Троа като прокурор, в Рен като главен прокурор и накрая в Руан като председател на съда. Богатството му възлизаше на няколко милиона, от 1855 година бе член на департаментския съвет, а в деня на оттеглянето си бе станал командор на ордена на Почетния легион. Откак се помнеше, Севрин винаги го виждаше такъв, какъвто бе и сега — як, набит, с рано побеляла русолява късо подстригана коса, с малка закръглена брада, без мустаци, с квадратно лице, което изглеждаше още по-сурово поради студените сини очи и едрия нос. Беше груб и всички трепереха от него.

Рубо попита за втори път, повишавайки глас:

— Ей, какво се умисли така?

Тя се стресна, потръпна, сякаш бе изненадана и уплашена.

— А, нищо.

— Защо не хапваш, не си ли вече гладна?

— Ами!… Сега ще видиш.

Севрин изгълта чашата бяло вино и изяде пастета, който бе останал в чинията й. Но изведнъж се сепнаха: половинкилограмовият хляб бе свършил и нямаха нито залък за сиренето. С възклицания и смехове преровиха всичко и откриха в бюфета на старата Виктоар една съвсем втвърдена коричка. Прозорецът беше отворен, но въпреки това бе горещо — печката се намираше точно зад гърба на младата жена и вместо да се освежи, тя съвсем се зачерви и се възбуди от простичкия обед насаме в стаята и от приказките. Като се сетиха за старата Виктоар, Рубо отново отвори дума за Гранморен: тя също му дължеше много! Навремето я бяха прелъстили, детето й бе умряло и тогава стана дойка на Севрин, чиято майка бе починала при раждането й; по-късно се омъжи за един от огнярите на Компанията и едва живееше от шиене в Париж, защото мъжът й пропиляваше всичко, но там срещна отново храненицата си, старите връзки се възобновиха и председателят бе взел и нея под своя закрила; понастоящем той й бе издействувал чудесно местенце в службата по хигиена — да пази луксозните дамски тоалетни. Компанията й плащаше само сто франка годишно, но с прибирането на таксите си докарваше към хиляда и четиристотин, освен това й бяха дали тази квартира, която имаше отопление. Изобщо работите й се бяха уредили твърде добре. Рубо пресметна, че ако Пекьо, съпругът й, носеше вкъщи своите две хиляди и осемстотин франка заплата и премиалните на огняр, вместо да ги профуква, щом се измъкне от локомотива, семейството щеше да разполага с над четири хиляди франка на година, два пъти повече от онова, което сам изкарваше като помощник-началник на хавърската гара.

— Вярно, че не всяка жена би приела да обслужва тоалетни — заключи той, — но и тая работа си иска майстора.

Бяха утолили най-сетне ужасния си глад и бавно дояждаха сиренето, като го режеха на малки парчета, за да удължат удоволствието. Вече не бяха и толкова приказливи.

— Впрочем — изведнъж се сети той — забравих да те питам… Ти защо отказа на председателя, като те покани да отидеш за два-три дена в Доенвил?

След като се бе заситил тъй добре, в съзнанието му изплува споменът за тазсутрешното посещение в богатата къща край гарата на улица Роше; представи си широкия, достолепен кабинет и се сети за думите на председателя, че идния ден заминавал за Доенвил. После като че ли му бе хрумнало нещо и им предложи да пътуват с него в експреса от шест и половина, та да заведе своята кръщелница при сестра си, която отдавна искала да я види. Младата жена обаче бе изтъкнала всевъзможни причини, за да откаже.

— Според мен нямаше да е лошо да се поразходиш — продължи Рубо. — Дори можеше да останеш там до четвъртък, аз щях да се оправя. Положението ни е такова, че имаме нужда от тях, нали така? Неудобно е да отхвърляш поканите им; пък и май наистина му стана мъчно, като му отказа… Чак като ме дръпна за сакото, престанах да те навивам да се съгласиш. Подкрепих те, но не те разбирам… Защо се запъна така?

Очите на Севрин зашариха насам-натам, тя махна нетърпеливо с ръка.

— Е, мога ли да те оставя сам?

— Голяма работа… Откак се оженихме, за три години ходи два пъти в Доенвил и стоя там по една седмица. Нищо не ти пречеше да отидеш и трети път.

Младата жена изглеждаше все по-притеснена, извърна се настрана.

— Ами просто не ми се щеше. Няма пък да ме насилваш да върша неща, които не ми харесват.

Рубо вдигна ръце, сякаш искаше да покаже, че ни най-малко не я насилва, но добави:

— Ти да не криеш нещо от мен!… Да не би госпожа Бонон да не те е посрещнала добре миналия път?

Ами, нищо подобно, госпожа Бонон я приела чудесно както винаги. Толкова била приятна — висока, едра, с красиви руси коси, все така хубава въпреки петдесет и петте си години! Откак била овдовяла, пък и още докато мъжът й бил жив, често имала разни сърдечни истории — така поне разправяли. Всички в Доенвил я обожавали, била превърнала замъка в място за наслади и цялото руанско висше общество я посещавало, особено съдебните чиновници. Госпожа Бонон имала особено много приятели сред съдийското съсловие.

— Признай тогава, че семейство Лашене се е държало студено.

Наистина, откакто се била омъжила за господин Дьо Лашене, Берт много била променила отношението си към нея. Горката Берт, ставала все по-неприятна — с тази безцветна външност и с тоя червен нос… Дамите в Руан я хвалели за нейната изисканост. С такъв грозен, груб и стиснат съпруг всяка жена можела да се обезличи и да стане зла. Но поведението на Берт спрямо някогашната й приятелка било съвсем прилично и тя едва ли можела да я упрекне за нещо.

— Е, какво не ти допада там, председателят ли?

Дотук Севрин отговаряше провлечено, с равен глас, но този път нетърпеливо го сряза:

— Как пък не, точно той!

И заговори възбудено, отривисто. Той изобщо не се мяркал пред хората. Бил се приютил в парка, в малка къща, с врата към някаква пуста уличка. Излизал и се прибирал, без да го усетят. Дори сестра му нямала представа кога ще дойде. Вземал кола от Барантен, пристигал в Доенвил през нощта, прекарвал в къщичката си дни наред и нито го виждали, нито го чували. На никого не се пречкал — дума да не става!

— Дойде ми на езика, защото много пъти си ми разправяла какъв зверски страх си брала от него като малка.

— Хайде сега пък зверски страх! Винаги преувеличаваш… Вярно, изобщо не се усмихваше. Като те погледне с ония пронизващи очи, веднага свеждаш глава. Виждала съм хора, които така се смущаваха и притесняваха от славата му на суров и мъдър човек, че не можеха да обелят думичка пред него… На мен обаче никога не ми се е карал, винаги съм усещала, че има слабост към мен…

Сега гласът й звучеше по-плавно, погледът й стана разсеян.

— Помня… Бях още момиченце, играех си с приятелки по алеите: щом той се появеше, всички се изпокриваха, дори дъщеря му Берт — тя все трепереше да не е сбъркала нещо. Аз най-спокойно го изчаквах. Той минаваше край мен, поглеждаше усмихнатото ми личице и ме потупваше по бузката… По-късно, като станах на шестнайсет години и Берт искаше да го помоли за нещо, все мен пращаше да преговарям. Аз приказвах, без да свеждам очи, и усещах как погледът му ме пари отвътре. Беше ми все едно, знаех си, че ще направи това, което искам!… Да, помня, помня! Като замижа, имам чувството, че ясно виждам всяко храстче в парка, всеки коридор, всяка стая в замъка.

Тя млъкна, притворила клепачи; по сгорещеното й, зачервено лице сякаш мина тръпка при спомена за ония отдавнашни неща, за които не желаеше да говори. За миг остана тъй, устните й леко мърдаха, сякаш ъгълчето на устата й потръпваше нервно.

— Тъй или иначе, той се държа много добре към теб — обади се Рубо, който бе запалил лулата си. — Освен че ти е дал възпитание на госпожица, погрижил се е за париците ти, пък и закръгли сумата, като се оженихме… Освен това щял да ти остави нещо, каза го пред мен.

— Да — промълви Севрин, — къщата в имението Кроа дьо Мофра2, откъдето минава железопътната линия. От време на време прекарвахме там по една седмица… Не, не ми се вярва, онези Лашене сигурно го обработват да не ми оставя нищо. Пък и аз не искам нищо, нищо!

При последните думи така повиши глас, че той се учуди, извади лулата от устата си и я загледа слисано.

— Ама си и ти! Нали разправят, че председателят имал милиони, какво лошо от това да завещае нещичко на кръщелницата си? Никой не би се изненадал, а за нас ще бъде направо чудесно.

После се сети за нещо и се разсмя.

— Да не те е страх, че ще те помислят за негова дъщеря?… Сигурно знаеш, за председателя се разказват разни историйки — нищо, че изглежда такъв мрачен. Още докато била жива жена му, май прекарал всички слугини. И защо не, такъв мъжага — и сега да рече, като нищо ще обърне някоя жена… Какво пък, току-виж, излязло, че наистина си му дъщеря!

Севрин скочи вбесена, лицето й пламтеше под тежките черни къдрици, сините й очи смутено шареха.

— Дъщеря, как не!… Не искам да си правиш шеги с това, чу ли! Възможно ли е да съм му дъщеря? Имам ли нещо общо с него?… Стига вече, да говорим за друго. Не искам да ходя в Доенвил, просто не искам, предпочитам да се прибера с теб в Хавър.

Той кимна, махна с ръка да я успокои. Добре де, добре — щом това я дразнело… Усмихваше се, никога не я беше виждал толкова нервна. Сигурно от бялото вино. За да си възвърне нейното благоразположение, взе пак ножа, отново му се възхити, избърса го внимателно; започна да си реже ноктите с него, за да й покаже, че е остър като бръснач.

— Вече е четири и петнайсет минути — промълви Севрин, като хвърли поглед към стенния часовник. — Имам да свърша още някои работи… Да не изпуснем влака.

Още не се бе успокоила напълно и вместо да подреди стаята, отиде до прозореца и се облакъти на перваза. Той остави ножа и лулата си, стана от стола, отиде при нея и нежно я прегърна. Постоя така, склонил глава на рамото й, притиснал бузата си до нейната. И двамата не помръдваха, само гледаха.

Долу все тъй неуморно сновяха малките маневрени локомотиви; движеха се почти безшумно, като пъргави, сръчни домакини, колелата им трополяха глухо, свирките им едва се чуваха. Един от тях отмина и се изгуби под Европейския мост, като теглеше към халето вагоните, отделени след разформироването на една композиция от Трувил. Далеч отвъд моста тя сякаш се отърка в някаква самотна машина, идеща от депото с лъснати медни и стоманени части — свежа и бодра, готова да отпътува. Спря се и изсвири кратко два пъти, за да я пусне стрелочникът, а той почти веднага я насочи към подредените вагони, които я очакваха край перона под централния навес. Това беше влакът от четири и двадесет и пет за Диеп. Забързани пътници се изливаха като поток, чуваше се как скърцат количките за багаж, мъже поставяха една по една грейки във вагоните. Локомотивът и неговият тендер с тъп звук се удариха в първия вагон, старши майсторът собственоръчно затегна винта на скачването. Към Батиньол небето бе притъмняло; сградите потъваха в пепелявия здрач, който вече се спускаше над ширналото се ветрило от релси, а в далечината смътно се разминаваха непрестанно заминаващите и пристигащи влакове от предградията и Околовръстния път. Отвъд мрачните грамади на складовете в дрезгавината над Париж се носеха валма червеникав пушек.

— Не, не, остави ме — промълви Севрин.

Без да продума, той постепенно бе я притиснал по-плътно, възбуден от топлината на младото й тяло. Уханието й го опияняваше, тя се извиваше, за да се отскубне, и това още повече разпали желанието му. Дръпна я рязко от прозореца и го затвори с лакът. Впи устни в устните й, понесе я към леглото.

— Не, не, не сме си вкъщи — повтори младата жена. — Моля те, не в тази стая!

Тя също беше замаяна, храната и виното я бяха зашеметили, още беше напрегната след трескавата обиколка из Париж. Прекалено затоплената стая, осеяната с останки от пиршеството маса, неочакваният чувствен обрат на пътуването — всичко караше кръвта й да кипи, побиваха я тръпки. И все пак не се даваше, съпротивляваше се, вкопчена в рамката на леглото, обзета от необяснима уплаха и възмущение.

— Не, не, не искам.

Той се беше зачервил, едва потискаше силата на огромните си груби ръце. Трепереше, идеше му да я повали.

— Не ставай глупава, кой ще разбере? Ще оправим леглото.

Обикновено, когато си бяха у дома, в Хавър, тя му се отдаваше покорно, без съпротива следобед, ако той бе нощна смяна. Като че ли не изпитваше особено удоволствие, но от обич се отпускаше смирено и щастливо, за да не развали неговото удоволствие. В този миг го влудяваше, защото му се струваше, че никога не бе я имал такава — пламенна, тръпнеща от чувствени пориви. Спокойните й, сини като цветчета на зеленика очи изглеждаха по-тъмни поради черните коси, пълните й устни аленееха и се открояваха върху нежното лице. Пред него сякаш стоеше непозната. Защо му отказваше?

— Кажи де, защо? Имаме време.

Обзета от пристъп на непонятен страх, разбунтувана, неспособна да разсъждава трезво, тя сякаш също не бе на себе си и възкликна о такава неподправена мъка, че той се умири:

— Не, не, умолявам те, остави ме!… Не знам, просто се задушавам само като си помисля, тъкмо сега… Не бива.

И двамата се отпуснаха на ръба на леглото. Той избърса лицето си е длан, сякаш се опитваше да угаси парещата го отвътре жарава. Като видя, че се е вразумил, тя мило се наведе и звучно го целуна по бузата, за да му покаже, че все пак го обича. Поседяха известно време безмълвни — съвземаха се. Той бе уловил лявата й ръка и си играеше със стария и златен пръстен, изобразяващ златна змия с рубинена главичка — носеше го на същия пръст, на който бе и венчалната й халка. Откак я помнеше, никога не бе го сваляла.

— Моето змийче — обади се Севрин разсеяно, сякаш насън; мислеше си, че мъжът и гледа пръстена, и изпитваше неудържимо желание да каже нещо. — Той ми го подари в Кроа дьо Мофра, като навърших шестнайсет години.

Рубо изненадан вдигна глава:

— Кой? Председателят ли?

Тя срещна погледа му и начаса се разсъни. Усети как лек хлад плъзна по страните й. Опита се да отговори, не можа да измисли нищо, беше като парализирана, задушаваше се.

— Ама ти винаги си ми казвала — продължи той, — че този пръстен го имаш от майка си.

В тоя миг тя все още можеше да се отрече от несъзнателно отронените думи. Трябваше само да се засмее, да се престори на разсеяна. Но не успя да се овладее и безразсъдно продължи да упорствува:

— Скъпи, никога не съм ти казвала, че този пръстен ми е от майка ми.

Сега Рубо на свой ред пребледня и я загледа втренчено.

— Какво? Никога не си ми казвала ли? Казвала си ми го поне двайсет пъти!… Няма нищо лошо, че председателят ти е подарил пръстен. Още колко неща ти е подарявал… Само че защо трябва да криеш? Защо си ме лъгала с тия приказки за майка си?

— Не съм споменавала нищо за майка ми, скъпи, бъркаш.

Това заинатяване беше глупаво. Ясно виждаше, че се погубва, че той е прозрял мислите й, искаше й се да се върне назад, да си вземе думите обратно; но бе пропуснала мига, усещаше как чертите й се изменят, как от нея неволно се излъчва признанието. Вече не само страните, цялото й лице бе изстинало, устните й потрепваха нервно. Сега той изглеждаше ужасно, беше се зачервил отново, кръвта сякаш щеше да пръсне вените му — сграбчи китките й и я загледа от упор, за да открие в обезумелите й, ужасени очи онова, което тя не смееше да изрече гласно.

— Верицата му! — заекна той. — Верицата му!

Тя се изплаши, сведе глава, за да скрие лицето си, предусещайки удара. Един мъничък, нищожен, незначителен факт, забравената лъжа за пръстена бе извадила наяве очебийната истина от няколко разменени думи. Само за един миг. Той я повали грубо върху леглото, заблъска я с юмруци, където му падне. За три години не бе я докосвал с пръст, а сега просто я смаза — заслепен, замаян, озверял, дал воля на коравите си ръце, с които навремето бе тикал вагоните.

— Верицата ти, твар мръсна! Ти си спала с него!… Спала си с него!… Спала си с него!

Повтаряше тия думи и се разяряваше все повече и всеки път, когато ги изричаше, стоварваше отгоре й юмруците си, сякаш искаше така да ги набие в плътта й.

— Старческа огризка такава, твар мръсна!… Спала си с него!… Спала си с него!

Гневът го задушаваше тъй силно, че съскаше, гласът му не се чуваше. Тя все повече се отпускаше под ударите му и едва тогава я чу да казва „не“. Не й идваше наум друг начин за защита — отричаше, за да не я убие. Нейният вопъл, упоритата лъжа още повече го подлудиха.

— Признай, че си спала с него!

— Не! Не!

Той отново я сграбчи, притисна я до себе си, за да й попречи да зарови клетото си лице в завивките. Принуди я да го гледа в очите.

— Признай, че си спала с него!

Тя се плъзна встрани, измъкна се, опита се да побегне към вратата. Вдигнал юмрук, той се хвърли с елин скок след нея; замахна яростно и я събори край масата. Нападна я отстрани, сграбчи я за косата, приклещи я към земята. Останаха известно време така, на пода — лице срещу лице, неподвижни. В ужасяващата тишина отекнаха песните и смеховете на госпожиците Довери, чието пиано за щастие продължаваше да гърми долу и заглушаваше шума от борбата. Клер тананикаше някакви детски куплетчета, а Софи й акомпанираше с все сила.

— Признай, че си спала е него!

Тя не посмя да каже „не“, не отговори нищо.

— Признай, че си спала е него, верицата ти мръсна, инак ще те изтърбуша!

Като нищо щеше да я убие, четеше го в очите му. Падайки, бе зърнала на масата отворения нож; все й се привиждаше блесналото острие, стори й се, че той се пресята натам. Обзе я страх, вече й беше безразлично какво ще стане с нея, какво ще се случи, само да се свършеше по-скоро.

— Добре де, да, така е, пусни ме да си вървя.

Тогава дойде най-страшното. Признанието, за което тъй страстно бе настоявал, му подействува като плесница през лицето, като нещо немислимо и чудовищно. Сякаш никога не бе подозирал, че подобна мерзост е възможна. Хвана главата й и я заблъска в крака на масата. Тя се съпротивляваше, той я повлече за косата из цялата стая, като събаряше столовете. Щом се помъчеше да стане, поваляше я отново на пода с юмрук. Задъхваше се, стиснал зъби, изпълнен с дивашки, тъп бяс. Обърнаха масата, щяха да прекатурят и печката. Върху един от ъглите на бюфета останаха полепнали косми и кръв. Когато най-сетне се осъзнаха — зашеметени, прелели от жестокост, изтощени от нанесените и от изтърпените удари, пак се приближиха до леглото — тя продължаваше да се гърчи на земята, а той бе приклекнал и я държеше за раменете. Поеха си дъх. Долу музиката продължаваше, кънтяха звучни младежки смехове.

Рубо дръпна Севрин, вдигна я и я облегна до рамката на леглото. Все така на колене, той я притисна и най-после проговори. Вече не я биеше, започна да я мъчи с въпросите си, с непреодолимото си желание да узнае всичко.

— Значи, си спала с него, твар мръсна!… Повтори, повтори, че си спала с оня старец… И колко годишна си била, а? Още мъничка, съвсем мъничка, нали?

Внезапно тя избухна в сълзи, риданията й пречеха да отговори.

— Твоята вяра, разправяй!… А? Сигурно не си била и на десет годинки, когато си му направила удоволствието на оня старец? Затуй те е хрантутил, заради тая свинщина — казвай, верицата ти! Инак ще почна пак!

Тя плачеше тъй, че не можеше да продума, той вдигна ръка и новата му плесница напълно я зашемети. Зашлеви я три пъти, като повтаряше въпроса си, без да получи отговор.

— Казвай, твар мръсна, колко годишна си била? Кажи де!

За какво да се бори? Готова беше да се предаде. Той щеше да изтръгне сърцето й с коравите си пръсти на бивш работник. Разпитът продължи, тя разказа всичко, беше тъй съсипана от срам и от страх, че полугласно изречените думи едва-едва се чуваха. Разкъсван от ужасна ревност, той упорствуваше да изтърпи докрай мъките, които му причиняваха предизвиканите от собственото му въображение картини: искаше да узнае още и още, караше я да му описва по-подробно, да уточнява фактите. Допрял ухо до устните на нещастницата, поглъщаше като смъртоносно биле изповедта й със заканително вдигнат юмрук, готов да удря отново, ако тя замлъкне.

Отново пред тях се изнизаха отминалите дни в Доенвил, детството, младостта. Дали се бе случило из гъсталаците на големия парк или в някой глух, закътан коридор на замъка? Дали цялата работа бе хрумнала на председателя след смъртта на неговия градинар, когато я бе задържал и я бе оставил да расте заедно с дъщеря му? Несъмнено всичко бе започнало в ония дни, когато другите момичета се разбягваха насред игрите при появата му, а тя чакаше усмихната, с вдигнато личице да я потупа по бузката на минаване. Пък и по-късно, нали се бе осмелявала да разговаря с него очи в очи, нали бе получавала всичко, защото се бе чувствувала по-силна — защото той я бе подкупвал с любезниченето си на слугински ухажор, достолепен и строг с всички останали? Ах, каква гнусотия беше това — старец, който се оставя да го гушкат като добър дядо, гледа как расте момиченцето, опипва го, опитва го час по час и няма търпение да го изчака да узрее!

Рубо се задъхваше.

— Така де, на колко години… повтори, на колко години?

— На шестнайсет и половина.

— Лъжеш!

Господи, лъжела! Че защо? Тя сви безразлично рамене, изпълнена о безкрайна умора.

— И къде стана за пръв път?

— В Кроа дьо Мофра.

Рубо се подвоуми за миг, размърда устни, в помътнелите му очи се процеждаше хищен блясък.

— Искам да ми кажеш — какво ти направи?

Севрин не промълви ни дума. Едва когато той размаха юмрук, изрече:

— Няма да ми повярваш.

— Нищо, пак кажи… Нищо не можа да направи, тъй ли?

Тя кимна. Значи, така било. Тогава той се зае да разнищи събитието, да научи всичко докрай, принизи се до най-безсрамните думи, до най-гнусните въпроси. Стиснала зъби, тя кимаше утвърдително или клатеше отрицателно глава. Може би и двамата щяха да изпитат облекчение, след като признае всичко. Но подробностите, които тя се надяваше да притъпят болката, го караха да страда още повече. Ако всичко бе минало нормално, ако бе окончателно, представата не би била толкова мъчителна. Тази извратеност унищожаваше всичко, забиваше и въртеше в плътта му отровните остриета на ревността. Край, нямаше да има живот за него, винаги пред очите му щеше да бъде омразната картина.

Ридание го задави.

— Ах, верицата му!… Ах, верицата му!… Не може да бъде, не, не! Стига вече, не може да бъде!

После внезапно я разтърси:

— Ами ти, твар мръсна, верицата ти! Защо се омъжи за мен?… Знаеш ли, че е безчестно, дето си ме лъгала така? По затворите лежат крадли, които не могат да си представят на съвестта им да тежи такова нещо… Значи, си ме презирала, не си ме обичала?… Хайде де! Защо се омъжи за мен?

Тя сви рамене. Нима би могла вече да знае защо? Беше се омъжила за него, щастлива, че й се удава възможност да скъса с онзи. Колко неща правим в живота, без да ни се иска, само защото ни се струва, че така е разумно. Не, не го обичаше; не се решаваше да му каже, че без тази история в никакъв случай не би се съгласила да стане негова жена.

— Той, нали? Искал е да те нареди. Намерил един добряк… Нали? Искал е да те нареди, та да си продължавате. И сте си продължили, а? Ония два пъти, като ходи там. Затова ли те вземаше?

Тя отново кимна утвърдително.

— И този път пак затова те покани?… Значи, до края щяхте да продължавате с вашите мръсотии! И ако не те удуша, пак ще продължите!

Пресегна се към шията й със сгърчени ръце. Този път обаче тя се опълчи:

— Е, вече ставаш несправедлив. Нали аз отказах да отида. Ти ме караше да приема, дори ти се разсърдих, спомни си… Сам виждаш, че не исках. Свършено беше. Никога, никога вече нямаше да се съглася.

Рубо почувствува, че тя казва истината, но не изпита никакво облекчение от това. Непоправимото, случило се между нея и този човек, разкъсваше сърцето му като страхотна болка, като забит в него нож. Страдаше така ужасно, защото бе безсилен да го заличи. Все още без да я пуска, доближи лицето си до нейното, беше като хипнотизиран, тя го привличаше, искаше му се сякаш, да разчете в кръвта, която струеше по тънките сини венички, онова, което бе му признала. Промълви като обезумял, като насън:

— В Кроа Дьо Мофра, в „червената стая“… Знам прозорецът й гледа към железопътната линия, леглото е срещу него. И там, в онази стая… Разбирам защо се кани да ти остави къщата. Ти си я спечелила. Имало е защо да се грижи за париците ти и да ти даде зестра… Съдия, има милиони, толкова уважаван, толкова, образован, високопоставен! Направо свят да ти се завие… Ей, ами ако ти е баща?

Севрин направи усилие и се изправи. Отблъсна го с невероятна за такова слабо, повалено и жалко същество сила. Възпротиви се разпалено:

— Не, не, престани! Иначе прави каквото щеш. Бий ме, убий ме… Това обаче не го казвай, лъжеш!

Рубо я бе задържал за ръката.

— Откъде знаеш? И ти самата се съмняваш, затова така се дърпаш.

Тя се опита да измъкне ръката си и той напипа пръстена — златното змийче е рубинената главичка, — който все още бе на пръста й. Изтръгна го, хвърли го на пода, взе да го тъпче с крака в нов пристъп на бяс. После закрачи из стаята — онемял, потресен. Тя се бе отпуснала в края на леглото и го гледаше вцепенено с огромните си очи. Настъпи ужасно, безкрайно мълчание.

Яростта на Рубо не стихваше. Тъкмо когато му се струваше, че се е поуталожила, тя пак го обземаше, подобна на опиянение, заливаше го с нови, още по-огромни вълни, от които почти губеше свяст. Не можеше да се овладее, мяташе се, люшкаше се от пристъпите на вихъра, подтикващ го към насилие, спираше се само за да удържи звяра, виещ в дълбините на душата, му. Изпитваше някаква неотменима, физическа нужда, жажда за отмъщение, от която цялото му тяло се гърчеше и от която не би могъл да се избави, ако не я утоли.

Без да спира да крачи, заблъска с юмруци слепоочията си и промълви, обхванат от ужас:

— Какво ще правя сега?

След като не бе убил начаса тая жена, вече нямаше да може да я убие. Беше я оставил жива и собствената му подлост го вбесяваше, подлец бе, че не удуши тая мръсница, че още държеше на нея. А нямаше как да я задържи при себе си. Нима трябваше да я изхвърли, да я изпъди и никога повече да не я види? Нова болка го прониза, гадеше му се отвратително, защото съзнаваше, че няма да стори и това. Тогава какво? Оставаше му само да изтърпи поруганието, да се върне с тази жена в Хавър и да си заживее пак най-спокойно с нея, сякаш нищо не се е случило. Не! Не! По-добре и двамата да умрат. Начаса! Обзе го такова силно отчаяние, че възкликна по-високо, като обезумял:

— Какво ще правя сега?

Севрин все така седеше на леглото и го наблюдаваше с големите си очи. Беше хранила към него хубаво приятелско чувство, жал й беше, като виждаше какво неизмеримо страдание му е причинила. Би му простила и ругатните, и побоя, ако безумното му избухване не я бе смаяло тъй силно, че не можеше да дойде на себе си. Самата тя беше вяла, кротка, още съвсем млада се бе покорила на желанията на един старей, а по-късно, за да се оправят нещата, бе приела да се омъжи и просто не можеше да проумее какво означаваше този изблик на ревност, свързан с някогашни грехове, за които се разкайваше; бе твърде далеч от порока, твърде простодушна и добра, плътта й не се бе пробудила напълно и въпреки всичко бе неопетнена, затова, докато гледаше своя съпруг, който сновеше гневно напред-назад, струваше й се, че гледа някакъв вълк, някакво по-различно от нея същество. Какво ли се таеше в него? То се таеше дори когато не бе ядосан! Беше ужасена, защото дивото животно, чието глухо ръмжене едва долавяше през тия три години, днес се бе развихрило, бе побесняло, бе готово да хапе. Какво да му каже, за да предотврати нещастието?

След всяка обиколка той се връщаше до леглото, при нея. Тя го издебна и се осмели да му заговори:

— Мили, чуй ме…

Но той не й обърна внимание, отправи се пак към отсрещната стена, като сламка, понесена от буря.

— Какво ще правя сега? Какво ще правя сега?

Най-сетне тя го сграбчи за ръката и го задържа за миг.

— Мили, ами нали аз самата не исках да отида там… Никога вече не бих отишла, никога, никога! Обичам теб.

Галеше му се, притегляше го, поднесе му устните си за целувка. Но когато се озова до нея, той я отблъсна о отвращение.

— А, мръснице! Ще ти се сега… Одеве се опъваше, не ти бях дотрябвал… Сега ти се ще да ме спипаш пак, нали? Като се хване един мъж, няма изпускане… Само че огън да ме гори, ако ти се оставя! Кръвчицата ми искаш да отровиш.

Той изтръпна. Като си помисли как би могъл да я обладае, като си представи телата им, вкопчени върху леглото, цял пламна. И внезапно от непрогледните дълбини на плътта му, от недрата на омърсената му, наранена страст изригна желанието да причинява смърт.

— Слушай, за да се събера пак е теб и да не пукна, първо трябва да светя маслото на оня… Трябва да му светя маслото, това е!

Той повиши глас, повтори тия думи, изправи се отново, сякаш израсна, сякаш взетото решение го успокои. Не проговори повече, пристъпи бавно към масата, загледа ножа, отвореното му лъскаво острие. Затвори го машинално и го пъхна в джоба си. Остана тъй, е отпуснати ръце, е блуждаещи очи, умислен. Предвижданите мъчнотии издълбаха върху челото му две дълбоки бръчки. Стараейки се да намери разрешение, отиде отново до прозореца, отвори го и се изправи неподвижен, изложил лицето си на хладния вечерен ветрец. Жена му бе застанала зад него, обзета от нов страх; не смееше да му задава въпроси, само се питаше какви ли жестоки мисли се въртят в главата му, стоеше и чакаше, а насреща й се откриваше безкрайно небе.

В настъпващата нощ се открояваха тъмните очертания на далечни сгради, морава мъгла изпълваше ширналото се над гарата пространство. Особено по посока към Батиньол дълбоката просека изглеждаше като потънала в гъст слой пепел, контурите на Европейския мост вече едва-едва се различаваха. Към Париж последен слънчев отблясък просветляваше стъклата на огромните халета, а долу, в ниското, мракът се сгъстяваше. Проблеснаха искри, бяха запалили газените фенери по пероните. Лееше се ярка бяла светлина — фарът на локомотива от претъпкания с пътници, със затворени вече врати влак за Диеп, който очакваше сигнала за тръгване от помощник началник-гарата. Беше станало задръстване, червеният сигнал на стрелочника спираше движението, а един малък локомотив се появи, за да откара няколко вагона, които бяха препречили пътя след неправилна маневра. Във все по-непрогледната тъмнина по безкрайните преплетени релси кръстосваха влакове, промъквайки се между редиците неподвижни вагони, изпълнили глухите линии. Един отиваше към Аржантьой, друг — към Сен Жермен; от Шербург бе пристигнала извънредно дълга композиция. Непрестанно се сменяха сигнали, чуваха се свирки, сирени; ту тук, ту там се появяваха червени, зелени, жълти и бели светлинки; в сумрака това създаваше усещане за пълна бъркотия, сякаш всеки мит щеше да се случи непоправимото, но всичко отминаваше, изнизваше се неусетно, с плавна, плъзгаща се лекота, едва различимо в дрезгавината. И ето — червеният сигнал на стрелочника угасна, влакът за Диеп изсвири и потегли. От бледото небе западаха редки дъждовни капки. Нощта щеше да бъде влажна.

Когато Рубо се обърна, лицето му изглеждаше неумолимо, непроницаемо, като белязано от сенките на спускащата се нощ. Бе взел решение, планът му бе готов. Взря се в почти скрития в мрака стенен часовник и каза високо:

— Пет и двайсет.

Чак му стана чудно: един час, нищо и никакъв час, а колко работи се бяха случили! Струваше му се, че двамата се бяха разкъсвали взаимно седмици наред.

— Пет и двайсет, имаме време.

Севрин не смееше да го пита за каквото и да било, само го гледаше уплашено. Видя как порови в шкафа, измъкна листове, шише мастило и перо.

— На! Пиши сега.

— На кого?

— На него… Седни.

Тя инстинктивно се дръпна от стола, без дори да знае какво ще поиска от нея, но той я хвана, натисна я тъй силно да седне до масата, че не посмя да мръдне повече.

— Пиши… „Тръгнете тази вечер с експреса в шест и трийсет и не се показвайте преди Руан.“

Тя бе взела перото, но ръката й трепереше, все повече се плашеше от неизвестността, която се таеше в тия два реда. Затова се осмели да вдигне глава и да запита умолително:

— Мили, какво ще правиш?… Моля ти се, обясни ми…

Той повтори с грубия си, непреклонен глас:

— Пиши, пиши.

После добави, вперил очи в очите й, без гняв, без обиди, с упоритост, която като че се стовари върху нея и я смаза:

— Сама ще видиш какво смятам да правя… И ти ще ми помогнеш да го направя, разбра ли?… Така ще си останем заедно, ще има здрава връзка помежду ни.

Той я ужасяваше, опита да се възпротиви отново:

— Не, не, искам да знам… Няма да пиша, ако не узная.

Тогава Рубо мълчаливо улови ръката й — крехка детска ръчичка — и я стисна в желязната си длан бавно, като в менгеме, сякаш искаше да я смачка. Причинявайки й болка, налагаше волята си, едва ли ме я караше да я усети с плътта си. Тя извика, рухна, предаде се безвъзвратно. Беше тъй нежна и безпомощна, тъй малко познаваше живота, че нямаше как да не се покори. Оръдие на любовта, сега ставаше оръдие на смъртта.

— Пиши, пиши.

Тя с мъка започна да пише, ръката все още я болеше.

— Добре, послушна си — каза той, като взе писмото. — Сега прибери малко тука, приготви се… Ще се върна да те взема.

Беше напълно спокоен. Оправи вратовръзката си пред огледалото, сложи си шапката и излезе. Чу го как превърта два пъти ключа и го прибира. Нощният мрак ставаше все по-гъст и Севрин поседя известно време, като се вслушваше в шумовете, идещи отвън. От съседното жилище, където живееше продавачката на вестници, непрестанно се носеше глухо скимтене: сигурно някое кученце, затворено само. Долу, у семейство Довери, пианото бе замлъкнало. Сега весело дрънчаха тенджери и чинии, двете домакини шетаха из кухнята — Клер приготвяше овнешка яхния, а Софи режеше салата. Тя слушаше съкрушена смеховете им сред ужасяващата безнадеждност на настъпващата нощ.

Още в шест и четвърт локомотивът за хавърския експрес се появи откъм Европейския мост, отправи се към своя влак и бе скачен за него. Поради някакво задръстване композицията не се намираше под навеса на главния перон. Чакаше на открито, край друг перон, който се врязваше подобно на тесен вълнолом в мрака, а над плочника в мастиленото небе като редица прибулени звезди блещукаха газени фенери. Проливният дъжд тъкмо бе спрял, сега студен и влажен дъх изпълваше ширналото се пространство, а през мъглата се мяркаха бледите светлинки на сградите по улица Рим. Гарата представляваше величествена и тъжна гледка, напоена с вода, прошарена от кървави отблясъци, запълнена с тъмни очертания, с локомотиви и самотни вагони, с разпокъсани композиции, дремещи в глухите линии; из дълбините на това море от тъмнина се носеха шумове, мощни, пресекливи, сякаш трескави дихания, свирки пищяха остро като изнасилени жени, далечни сирени виеха жално сред грохота на околните улици. Чуха се гръмогласни заповеди да бъде прикачен допълнителен вагон. Една от клапите на експресния локомотив изпускаше силна струя пара, която се издигаше в мрака и се пръскаше на малки кълбета, същински бели сълзи по безграничното траурно небе.

В шест и двадесет се появиха Рубо и Севрин. Тя бе върнала ключовете на старата Виктоар в дамската тоалетна до чакалнята; той я побутваше като забързан съпруг, чиято жена се мотае, крачеше нетърпеливо, енергично, с килната на тила шапка, а тя изглеждаше неуверена и някак изтощена под спуснатата воалетка. Тълпа от пътници бе заляла перона, те се смесиха с нея и минаха покрай редицата от вагони, като търсеха свободно купе първа класа. Наоколо бе много оживено, носачите тикаха към предния вагон колички с багаж, един кондуктор търсеше места за някакво многобройно семейство; дежурният помощник-началник с фенера в ръка преглеждаше добре ли са скачени вагоните, докрай ли са затегнати винтовете. Рубо тъкмо бе открил едно празно купе и се канеше да настани Севрин вътре, когато го видя господин Вандорп, началник-гарата — той обикаляше с помощника си, отговарящ, за главните линии; с ръце на гърба, и двамата наблюдаваха скачването на допълнителния вагон. Поздравиха се, наложи се да спрат и да поприказват.

Най-напред отвориха дума за разправията с околийския, от завършека на която всички бяха удовлетворени. После поговориха за съобщената по телеграфа авария, станала същата сутрин в Хавър: лостът на локомотива Лизон, който обслужваше в четвъртък и събота експресната линия в шест и половина, се бе счупил тъкмо когато композицията влизала в гарата; ремонтът щеше да задържи там за два дни машиниста Жак Лантие, земляк на Рубо, и огняря Пекьо, мъжа на старата Виктоар. Севрин не се бе качила, стоеше и чакаше пред вратата на купето; мъжът й се преструваше пред господата, че е в отлично настроение, разговаряше високо и се смееше. Внезапно се чу тъп звук, влакът мръдна назад с няколко метра; локомотивът връщаше предните вагони, за да ги скачат с допълнителния, номер 293, в който имало специално запазено купе. Младият Анри Доверн, главен кондуктор на влака, бе познал Севрин въпреки воалетката и я бе дръпнал чевръсто, за да не я блъсне отворената врата; после учтиво се извини и й обясни, че запазеното купе било за един от ръководителите на Компанията, който се обадил, че ще пътува, половин час преди потеглянето на влака. Младата жена се изсмя нервно, без никаква причина, а той се раздели с нея очарован, за да се върне към служебните си задължения — често си бе мислил каква приятна любовница би могла да бъде тя.

Часовникът на гарата показваше шест и двадесет и седем минути. Оставаха само три минути. Изведнъж Рубо, който, без да престане да приказва с началник-гарата, не изпускаше от поглед вратите към чакалните, се сбогува и пристъпи към Севрин. Вагонът обаче се бе изместил, наложи се да повървят малко, за да стигнат до празното купе; е гръб към перона, той изблъска жена си, качи я вътре, като я повдигна с една ръка, и тя боязливо му се подчини, но инстинктивно се извърна да погледне назад. Беше се появил закъснял пътник, който носеше само едно одеяло — яката на широкия му, тежък син балтон бе вдигната, бомбето — ниско нахлупено и под мъждивата светлина на газените фенери се различаваше само крайчецът на бялата му брада. Господин Вандорп и господин Доверн се бяха завтекли към него, макар че пътникът очевидно искаше да мине незабелязан. Те го последваха, ала мъжът ги поздрави едва след като подминаха три вагона и стигнаха до запазеното купе, после бързо влезе вътре. Беше той. Севрин се отпусна разтреперана на седалката. Рубо безмилостно стискаше ръката й, сякаш за да се убеди, че е негова — ликуваше, тъй като нищо нямаше да го спре да стори онова, което бе намислил.

Само след минута щеше да стане шест и половина. Един вестникар все още упорито предлагаше вечерните издания, няколко пътници се разхождаха по перона, допушвайки цигарите си. Но всички започнаха да се качват: чуваше се как от двата края на композицията идват кондукторите и затварят вратите. Рубо вече бе изживял неприятна изненада, забелязвайки в ъгъла на уж празното купе тъмна, неподвижна и безмълвна сянка — сигурно някаква жена в траур, — но не можа да сдържи гневното си възклицание, когато някакъв кондуктор отвори наново вратата и пъхна при тях един дебел мъж и една дебела жена; двамата се наместиха задъхани. Всеки миг щяха да потеглят. Отново заваля ситен дъждец, замъгли потъналото в мрак обширно пространство, из което кръстосваха влакове — различаваха се само осветените им прозорци, плъзгащи се нанизи от светли квадратчета. Пламнаха зелени сигнали, няколко фенера се поклащаха почти до земята. Нищо друго — само черна пустота, в която се открояваха бледо озарените от газта навеси на главния перон. Всичко сякаш бе заличено, дори шумовете бяха някак приглушени, отекваше единствено грохотът на локомотива, бълващ през отворените клапи кълба бяла пара. Облакът се разрастваше, подобен на призрачен саван, в него се врязваха долетели от неизвестността черни пушеци. В непрогледното небе над нощната клада на Париж полетя вихрушка от сажди.

Тогава дежурният помощник-началник вдигна своя фенер и даде знак на машиниста да поиска път. Чуха се две изсвирвания, червеният сигнал до будката на стрелочника се смени с бял. Главният кондуктор очакваше заповедта за потегляне, застанал на вратата на фургона, и я предаде. Машинистът отново изсвири, този път продължително, отвори регулатора и подкара локомотива. Потегляха. Отначало движението едва се долавяше, после влакът набра скорост. Плъзна се под Европейския мост, хлътна в Батиньолския тунел. Останаха да пробляскват като червен триъгълник само трите светлини на последния вагон — същински три отворени рани. Човек можеше да го проследи с поглед още няколко секунди сред мрака на пронизващата нощ. Сега влакът се бе втурнал напред с пълна пара и нищо не би могло да го спре. Най-сетне изчезна.

II

Къщата в Кроа дьо Мофра бе разположена напреки сред разсечена от железопътната линия градина и се намираше тъй близо до релсите, че всеки път, когато минеше влак, се тресеше; достатъчно бе да пропътуваш веднъж оттам, за да остане тя завинаги в паметта ти — целият полетял с огромна скорост свят знаеше, че стои там вечно затворена, непозната, сякаш сполетяна от бедствие, а сивите капаци на прозорците позеленяваха поради идещите от запад дъждове. Мястото е като пустиня, на цяла левга наоколо няма жива душа и къщата сякаш засилва усещането за пълно усамотение.

Наблизо е само къщурката на пазача на прелеза, точно до пътя, който пресича линията и води към Доенвил, намиращ се пет километра по-нататък. Ниска, с попукани стени, с разядени от мъха керемиди, тя се свива като забравен от бога бедняк сред обкръжената от жив плет зеленчукова градина, в която стърчи огромен кладенец, висок колкото самата постройка. Прелезът е по средата между гарите в Малоне и Барантен и до двете има четири километра разстояние. Рядко се мяркат хора, старата, полуизгнила бариера се вдига само пред тежките каруци, пристигащи от гората, от каменоломните в Бекур, на половин левга път. Мъчно е да си представи човек по-забутано, по-откъснато от всякакъв живот място, защото поради дългия тунел по посока към Малоне изобщо не може да се мине натам, а към Барантен води само лошо поддържаната пътечка, виеща се покрай линията. Рядко се случва някой да се отбие насам.

Тази вечер времето бе мрачно, но топло; в сгъстяващия се здрач един пътник, слязъл в Барантен от хавърския влак, крачеше забързано по пътеката към Кроа дьо Мофра. Местността представлява низ от редуващи се падини и възвишения, сякаш цялата земя е нагъната, и железопътната линия се провира по насипи и през изкопи. Неравният терен от двете страни на линията, височините и долчинките правят пътищата труднопроходими. Усилват усещането за запустение; хилавата, белезникава почва стои необработвана; по обраслите с горички хълмове тук-там се открояват дървета; из тесните долове в сянката на върбите текат потоци. Някои варовити могили са напълно голи, сред глухата, мъртвешка тишина се виждат безплодни бърда. Младият, пъргав пътник крачеше все по-бързо, сякаш за да избяга от печалния тих здрач, спускащ се над тоя затънтен край.

В градината на пазача на прелеза едра и яка осемнадесетгодишна девойка вадеше вода от кладенеца — тя имаше пълни устни, големи зеленикави очи, ниско чело и гъста руса коса. Не беше хубава, беше с яки бедра и корави мишци, приличаше на момче. Като видя пътника да се спуска по пътеката, остави кофата и изтича до решетестата врата в живия плет.

— Я! Жак! — извика тя.

Той вдигна глава. Беше също висок, тъмнокос, скоро бе навършил двадесет и шест години — хубав младеж с кръгло, приятно лице, само долната му челюст беше прекалено издадена3. Косата му бе къдрава и буйна, а мустаците — тъй големи и черни, че изглеждаше по-блед, отколкото бе всъщност. Гладката кожа, добре избръснатите бузи му придаваха почти господарски вид, но занаятът бе белязал незаличимо ръцете му на машинист — пожълтели от смазочното масло, и все пак малки и изтънчени.

— Добър вечер, Флор — рече той простичко.

Над големите му черни очи, осеяни със златисти петънца, сякаш пробягна топла вълна, от която те избледняха. Той замига и смутено извърна поглед, обзет от внезапен свян, от неприятно усещане, граничещо с болка. Инстинктивно цялото му тяло се бе отдръпнало.

Застанала неподвижно, вперила поглед в него, тя бе забелязала неволното трепване, което той се опитваше да сдържи винаги когато разговаряше с жена. Явно й стана тягостно и мъчно. После, за да скрие смущението си, той попита вкъщи ли е майка й, макар да знаеше, че не е добре и не може да излиза, а девойката кимна, отмести се, за да му направи път да влезе, без да я докосне, и безмълвно се върна при кладенеца гордо изправена.

Жак прекоси с бързи крачки тясната градинка и влезе в къщата. Там в първото помещение — широка кухня, която служеше и за трапезария, и за дневна — на сламен стол до масата седеше със завити в стар шал крака леля Фази, както бе свикнал да я нарича още от детството си. Тя беше братовчедка на баща му, от рода Лантие, беше му кръстница и когато навърши шест години, го прибра в дома си, понеже баща му и майка му изчезнаха, сякаш се стопиха в Париж — той остана в Пласан и по-късно завърши занаятчийското училище. Беше й много благодарен, твърдеше, че ако е постигнал нещо, дължал го на нея. Когато след две прослужени години по орлеанската линия стана машинист първи разред в Западната железопътна компания, се появи отново при своята кръстница, която се бе омъжила повторно за един пазач на прелез на име Мизар и се бе оттеглила с двете момичета от първия си брак в тоя пущинак Кроа дьо Мофра. Сега, макар да бе едва на четиридесет и пет години, едрата и яка навремето хубавица леля Фази изглеждаше на шестдесет, бе отслабнала, прежълтяла и постоянно трепереше.

Тя възкликна радостно:

— Ами! Ти ли си, Жак!… Ах, момчето ми, каква изненада!

Той я целуна по бузите, обясни й, че внезапно му се наложило да излезе в отпуск за два дни: същата сутрин при пристигането в Хавър лостът на неговия локомотив Лизон се счупил и понеже ремонтът щял да отнеме най-малко двадесет и четири часа, трябвало да се върне на работа чак утре вечер, за експреса от шест и четиридесет. Ето защо решил да я навести. Щял да преспи тук и да отпътува от Барантен със сутрешния влак в седем и двадесет и шест. Стискаше немощните и отслабнали ръце и й говореше колко го е разтревожило последното й писмо.

— Вярно, момчето ми, не съм добре, никак не съм добре… Много си мил, дето си се сетил, че искам да те видя! Само че нали знам колко си зает, не смеех да те помоля да дойдеш. И най-после си тук, пък на мен ми е толкова тежко, толкова тежко на сърцето!

Тя млъкна и хвърли плах поглед към прозореца. От другата страна на линията под гаснещата дневна светлина се виждаше мъжът й Мизар, свит в една дъсчена барака — на всеки пет-шест километра бяха построили такива бараки, свързани с телеграфни жици, за да следят придвижването на влаковете. Всъщност с бариерата на прелеза се занимаваше отначало жена му, а после Флор, Мизар си седеше в бараката.

Като сниши глас, потръпвайки, сякаш би могъл да я чуе, тя каза:

— Мисля, че ми дава отрова!

Жак трепна, смаян от признанието й, обърна се на свой ред към прозореца и очите му отново странно се замъглиха, черното им сияние, прошарено със златисти петънца, избледня под същата топла вълна.

— О, лельо Фази, внушавате си! — промълви той. — Изглежда толкова кротък и свит.

Току-що бе минал един влак за Хавър и Мизар бе излязъл от бараката, за да даде червен сигнал и да затвори пътя. Жак го погледа как дърпа ръчката. Беше дребен, хилав човечец, с редки и безцветни брада и коса, с изтерзано и жалко лице. Мълчалив, безличен, той мъчно се гневеше и угодничеше пред началниците. Влезе обратно в дъсчената барака, за да впише часа на преминаването в регистъра и да натисне двата електрически бутона, с които се отваряше линията при предишния пост и се съобщаваше за приближаването на влака към следващия.

— Ха, ти не го познаваш! — продължи леля Фази. — Казвам ти, че ме тъпче с някаква гадост… Толкова яка бях, цял можех да го изям, пък ето че тоя дребосък, това нищожество ще изяде мен!

Разтърсена от глуха, боязлива омраза, тя изливаше сърцето си, доволна, че най-сетне е намерила слушател. Откъде й беше хрумнало да се омъжва повторно за такъв подлец, и безпаричен, и стиснат, че и пет години по-млад от нея, с тия две дъщери — едната на шест, другата на цели осем години? Скоро щяха да станат десет години, откакто бе направила тоя „голям удар“, и ден не минаваше да не се проклина: жалко съществуване, пълна откъснатост на тия студени северни места, където непрекъснато зъзнеше, смъртна скука, няма с кой да размениш две приказки, няма дори съседки. Мизар бе работил по-рано при поставянето на релсите, а сега като пазач изкарваше хиляда и двеста франка; отначало на нея й плащаха петдесет франка, за да следи бариерата, край която Флор я бе заместила; това й бяха и настоящето, и бъдещето — никаква надежда, сигурно бе само, че ще живурка, докато пукне в тая дупка, без жива душа на хиляди левги околовръст. Пропускаше да разкаже как се бе утешавала, преди да се разболее, когато мъжът й ходеше да насипва баластра, а тя оставаше край бариерата сама с дъщерите си; по онова време й беше излязла такава слава на хубавица по цялата линия от Руан до Хавър, че железопътните инспектори се отбиваха на минаване; бяха се развихрили дори борби между съперници — надзиратели от друга служба все се навъртаха насам, уж да подсилят наблюдението на работата. Съпругът не й пречеше, подмазваше се на всички, промъкваше се през вратите, изчезваше и се появяваше, без да забелязва нищо. Но краят на тези развлечения бе дошъл — сега седмици, месеци наред седеше в самота на тоя стол и чувствуваше как тялото й се обезсилва с всеки изминал час.

— Казвам ти — повтори тя в заключение, — нарочил ме е и ще ме довърши, нищо, че е такъв дребосък.

Внезапно иззвъняване я накара отново да хвърли навън неспокоен поглед. Съседният пост предупреждаваше Мизар, че наближава влак за Париж; разпределителната стрелка, монтирана пред стъклото, се наклони в тази посока. Мизар изключи звънеца и излезе да извести за влака, тръбейки два пъти. Флор незабавно задвижи бариерата; после застана мирно, като протегна ръка с флагчето, свито в кожен калъф. Разнесе се по-силно боботене — зад завоя се приближаваше влакът, беше експрес. Профуча като мълния, като буреносен вихър, разтърси нисичката постройка, сякаш се канеше да я отнесе. Флор отново се зае със зеленчуците, Мизар затвори линията след влака и отвори обратната линия, като угаси с ръчката червения сигнал; беше се чул нов звън и другата стрелка се бе вдигнала — обаждаха му, че изнизалият се преди пет минути влак е подминал следващия пост. Той се прибра, предупреди съседните два поста, вписа часа и отново зачака. Еднообразна работа — занимаваше се с нея по дванадесет часа на ден, живееше там, хранеше се там, без дори да прегледа някои вестник, а под плоския му череп като че ли не се пораждаше никаква мисъл.

Навремето Жак занасяше кръстницата си за нейните завоевания сред железопътните инспектори, така че сега се засмя и каза:

— Може пък да те ревнува.

Фази сви пренебрежително рамене, в безцветните й измъчени очи заигра неудържимо весела искрица.

— Стига, момчето ми, какви ги приказваш?… Той да ме ревнува! Никога не го е било грижа, стига да не му бъркат в джоба.

После отново потрепери.

— Не, не, той не държеше на това. Държи само на парите… Виж, скарахме се, когато миналата година отказах да му дам хилядата франка, дето ги наследих от татко. Заплаши ме, че няма да видя добро от тая работа, и наистина се разболях… И оттогава насам все ми е зле, да, тъкмо оттогава!

Младежът чудесно я разбра, но понеже смяташе, че измъчената жена само си втълпява разни черни мисли, опита се да я разубеди. Тя обаче заклати упорито глава, нищо не бе в състояние да промени мнението й. Тогава Жак каза:

— Какво пък, ако искате да оправите работата, много е просто… Дайте му хилядата франка.

Тя направи невероятно усилие и се изправи на крака. Оживи се, обзета от ярост:

— Моите хиляда франка — никога! По-добре да пукна… Ха, не се бой, на скришно са, добре съм ги скрила! Ако ще да обърнат наопаки цялата къща, пак няма да ги открият… А хитрецът му с хитрец претършува всичко! Чувах го нощем как чука по стените. Нека търси, нека! Като го гледам как души с дългия си нос, всичкото ми търпение се възвръща… Ще видим кой ще се предаде пръв, той или аз. Пазя се, не вкусвам нищо, ако го е пипал той. Пък и да се спомина, пак няма да ми пипне хилядата франка! По-добре да си изгният в земята.

Тя отново се отпусна изтощена на стола, стресната от ново изсвирване на тръбата. Мизар бе застанал на прага на бараката — този път даваше знак, че идва влак за Хавър. Колкото и да се инатеше и да стискаше наследството си, тя тайно се боеше от него все повече и повече, както великанът се бои от насекомото, което му пие кръвта. Освен обявения влак в далечината с глухо боботене се задаваше пътническата композиция, потеглила от Париж в дванадесет и четиридесет и пет. Чуха я как излиза от тунела и пухти все по-силно сред полето. После профуча като могъщ ураган: колелата й гърмяха, огромните вагони се изнизваха.

Загледан навън. Жак бе проследил върволицата от квадратни прозорчета, зад които се очертаваха профилите на отделни пътници. Опита се шеговито да отклони фази от мрачните мисли:

— Кръстнице, все се оплаквате, че в тая ваша дупка не се мярка жива душа… Я вижте колко народ!

Отначало тя се зачуди, не го разбра.

— Къде има народ?… А, да… пътниците. И какво от това! Нито ги познавам, нито можем да си поприказваме.

Той продължи да я закача.

— Мен нали ме знаете, пък и често минавам насам.

— Вярно, теб те познавам, знам и по кое време минаваш с влака и все чакам да се появи твоят локомотив. Ама ти само профучаваш, и край! Вчера ми махна. Дори не можах да ти отвърна… Не, не, то си е все едно, че не виждам никого.

Все пак, като си представи безкрайните тълпи, които ежедневно прииждаха и се отдръпваха като вълни с идещите от една или друга посока влакове сред безмълвието и пустотата наоколо, тя се умисли, загледа се в потъналата сред нощния мрак линия. Докато беше здрава, докато се движеше свободно и стоеше край бариерата е флагчето в ръка, и през ум не й минаваха подобни неща. Но откакто прекарваше дните си на стола, без да има над какво да размишлява освен за подмолната схватка с мъжа си, неопределени и смътни видения блуждаеха в съзнанието й. Чудно й се струваше как тъй живее сам-сама в тоя пущинак и няма един човек, с когото да си каже приказката, а толкова мъже и жени се нижат денем и нощем сред буреносния грохот на полетелите с пълна пара влакове, разтърсващи къщата. Вярно, че цялата земя се изнизваше оттук — имаше не само французи, а и чужденци, хора, дошли от най-далечни краища, та нали никой вече не си седи у дома и, дето се вика, току-виж, всички народи се слели в един. Това е то прогресът — всички пътуват заедно, като братя, към някаква блажена страна. Тя се опитваше да преброи средно колко души има в един вагон: бяха толкова много, че не й се удаваше. Често и се струваше, че разпознава отделни лица, онзи господин със светлата брада, навярно англичанки, който всяка седмица отскачаше до Париж, една дребничка тъмнокоса дама, която неизменно пътуваше в сряда и събота. Ала те изчезваха мълниеносно, дори не бе убедена дали наистина ги е видяла — всички лица се стопяваха, смесваха се, заприличваха едно на друго и се заличаваха взаимно. Потокът струеше, без да оставя следи. Сред непрестанния грохот, край цялото това благополучие и богатство, устремени напред, най-мъчно й беше, защото усещаше, че тая задъхана тълпа няма представа за нейното съществуване, за заплашващата я смъртна опасност и дори мъжът й да й видеше сметката някоя вечер, влаковете все тъй щяха да се разминават близо до нейния труп, скрит в самотната къщица, без дори да подозират за извършеното убийство.

Фази продължаваше да седи, вперила очи в прозореца, не можеше да обясни надълго и нашироко неясните си усещания, затова каза:

— И да умуваш, и да не умуваш, хубаво е измислено. Бързо се пътува, човек научава много неща… Само че дивите зверове са си диви зверове и каквито и чудни машинарии да изобретят още, в дъното пак си остават дивите зверове.

Жак отново кимна, съгласен беше с кея. Преди малко се бе загледал във Флор, която вдигна бариерата, за да пропусне една каруца от каменоломните, натоварена с два огромни каменни блока. Този път водеше единствено към каменоломните в Бекур, затова нощем слагаха катинар на бариерата и рядко се налагаше да будят девойката. Като я видя да разговаря свойски с работника — дребен мургав младеж, — той възкликна:

— Ха, да не би Кабюш да е болен, та братовчед му Луи води неговите коне?… Горкият Кабюш, виждали ли сте го скоро, кръстнице?

Тя махна с ръце, без да отговори, само въздъхна тежко. Миналата есен се бе разиграла цяла драма, та състоянието й съвсем се бе влошило: по-малката й дъщеря Луизет, която работеше като прислужница при госпожа Бонон в Доенвил, една вечер бе побягнала, обезумяла и пребита, и бе отишла да умре в горската къщичка на своя приятел Кабюш. Носеха се слухове, че председателят Гранморен се държал грубо с нея; никой обаче не смееше да вдига шум около тази история. Дори собствената й майка, макар да знаеше как стоят нещата, избягваше да разговаря на тази тема. Все пак тя каза:

— Не, престана да се прибира, превърнал се е в същински вълк единак… Горката Луизет — беше такава миличка, беличка и добра! Обичаше ме тя мене, щеше да ми обръща повече внимание! Боже мой! Не че се оплаквам от Флор, ама сигурно нещо не й е наред — всичко върши на своя глава, току се губи с часове нанякъде, и е такава горда, избухлива!… Тъжно, много тъжно.

Жак я слушаше и наблюдаваше тежката каруца, която в момента прекосяваше линията. Колелата обаче се запънаха между релсите, наложи се работникът да използува камшика си, а Флор се развика, за да накара конете да се размърдат.

— Ей! Само да не довтаса някой влак!… — рече младият мъж. — Всичко ще стане на пестил!

— А, няма страшно! — успокои го леля Фази, Флор може да е малко особена, ама си знае работата, отваря си очите… Слава богу, от пет години не е имало нещастен случай тук. Навремето един човек направо го накълцали на парчета. Откак сме ние, само една крава щеше да изкара цял влак от релсите. Горката животинка! Тялото й беше тук, а главата я откриха чак при тунела… Ама когато е Флор, беля не може да стане.

Каруцата бе отминала, чуваше се как колелата й топуркат тежко в издълбаните по пътя бразди. Леля Фази отново отвори дума за онова, което я занимаваше постоянно — здравето, независимо дали се отнасяше до нея или до някой друг.

— Ами ти как си, оправи ли се напълно вече? Помниш ли какви болести те мъчеха, като беше още тук, дето докторът тъй и не ги разбра?

Очите му отново се замъглиха по онзи особен начин.

— Съвсем добре съм, кръстнице.

— Ами! Значи, оная болежка, дето те пронизваше в тила зад ушите, ти мина, не качваш вече така внезапно температура и не ти става тъжно, та да се криеш от хората като зверче в дупката си?

Думите й засилваха смущението му, почувствува се толкова неловко, че я прекъсна малко сухо:

— Уверявам ви, че съм съвсем добре… Вече нищо ми няма, нищичко.

— Е, чудесно, моето момче!… Ако ти беше лошо, на мен едва ли щеше да ми стане по-хубаво. Пък и на твоите години човек трябва да е здрав, иначе какво… И е много мило, дето дойде да ме видиш, след като можеше да отидеш да се забавляваш някъде. Нали оставаш на вечеря у нас? Ще спиш горе, на тавана, до стаята на Флор.

Нов тръбен звук я прекъсна. Нощта бе настъпила и като се обърнаха, двамата едва различиха през прозореца Мизар, който разговаряше с някакъв човек. Вече беше шест часът и той предаваше поста на своя заместник, нощния пазач. Най-сетне щеше да бъде свободен след дванадесетте часа, прекарани в бараката, където имаше само една масичка под таблото с апаратурата, табуретка и печка, която нагряваше въздуха тъй силно, че трябваше постоянно да държи вратата отворена.

— Аха, ей го, прибира се — промълви леля Фази, обхваната отново от страх.

Обявеният влак, тежък и безкраен, се приближаваше с все по-силен грохот. Младежът се наведе, за да може болната да го чува; жалкото й състояние го вълнуваше, искаше му се някак да й поолекне.

— Слушайте, кръстнице, ако наистина е намислил нещо лошо, сигурно ще се спре, като разбере, че съм го усетил… Няма да е зле да поверите на мен тия хиляда франка.

Тя се разбунтува за сетен път:

— Моите хиляда франка! Нито на тебе, нито на него!… Нали ти казах, по-добре да пукна!

В този миг влакът префуча като буря, сякаш се канеше да помете всичко. Къщата затрепера, обгърната от въздушния поток. Беше претъпканият влак за Хавър — идният ден се падаше неделя, щеше да има празник по случай пускането по вода на нов параход. Въпреки голямата скорост през осветените прозорчета се мярнаха пълните купета, наредените една до друга глави, всяка със своя неповторим профил. Изнизваха се, изчезваха. Колко много народ! Отново тълпата, безкрайната тълпа, понесена от гърмящите вагони сред писъка на локомотивите, тракането на телеграфа и дрънкането на камбаните! Приличаше на грамадно туловище, на огромно живо същество, проснато върху самата земя — главата му бе Париж, гръбначните прешлени се редуваха по линията, крайниците се разперваха по разклоненията, а Хавър и другите големи градове представляваха краката, ръцете. То се носеше напред, носеше се към бъдещето — победоносна рожба на техниката, умишлено пренебрегнала онази двойствена, прикрита и изначална природа на човека: вечната страст и вечната склонност към престъпления.

Най-напред се прибра Флор. Запали лампата — малка газена лампа без абажур — и нареди масата. Не си казаха нито дума, тя само хвърли поглед към Жак, който стоеше полуизвърнат към прозореца. На печката се топлеше зелева чорба. Тя тъкмо я сипваше, когато влезе и Мизар. Не се изненада, като завари вкъщи младия мъж. Може и да го бе видял, като идваше, но не прояви никакво любопитство, не го попита нищо. Ръкува се с него, размениха две приказки и въпросът бе приключен, Жак по собствена инициатива разказа как му се счупил лостът, как решил да навести кръстницата си и да преспи тук. Мизар леко кимаше, сякаш да изрази пълното си одобрение; седнаха и започнаха да се хранят мълчаливо, без да бързат. Фази от сутринта не бе изпускала из очи тенджерата, в която вреше зелевата чорба, и се съгласи да изяде една чиния. Но понеже мъжът й стана да донесе забравената от Флор гарафа с вода, в която бяха сложили няколко гвоздея, за да я обогатят на желязо, тя не пи от нея. Свит и хилав, той кашляше доста лошо и сякаш не забелязваше боязливите погледи, които тя му хвърляше, където и да отидеше. Понеже жена му поиска сол, а на масата нямаше, заяви, че ще има да съжалява, дето яде толкова солено, и че сигурно затова се е разболяла, стана и й донесе половин лъжичка, а тя я прие без всякакви опасения — според нея солта пречистваше всичко. После се разприказваха за времето, което от няколко дена насам се беше затоплило, за един влак, дерайлирала Маром. Жак си каза, че кръстницата му само си внушава разни страхотии — нищо не го смущаваше у тоя добродушен, дребен човечец с блуждаещи очи. Поседяха тъй около час. Флор на два пъти излезе, като чу свирката отвън. Влаковете минаваха и чашите дрънчаха върху масата; никой не им обръщаше внимание.

Отново прозвуча сигналът и този път Флор, която бе разчистила вече масата, се забави. Майка й и двамата мъже продължаваха да си седят, а пред тях имаше отворена бутилка с ябълкова ракия. Останаха още половин час. После Мизар, който от известно време шареше с неспокойния си поглед в един ъгъл на стаята, взе фуражката си и излезе, като им пожела лека нощ. Бракониерствуваше из околните поточета, където се въдеха прекрасни змиорки, и никога не си лягаше, без да е обиколил заложените на скришно въдици.

Щом излезе. Фази се втренчи в своя кръщелник.

— Как смяташ, а? Видя ли го как върти очи към оня ъгъл?… Хрумнало му е, че може да съм си скрила имането зад гърнето с маслото… Ха! Знам си го аз, сигурна съм, че през нощта ще помести гърнето, за да провери.

Тя започна да се поти, ръцете и краката й трепереха.

— Виж, ето на! Пак ми пробута нещо, в устата ми горчи, сякаш съм глътнала стара медна пара. Господ ми е свидетел, нищичко не съм хапнала, дето да ми го е дал тон! Направо да взема да се удавя… Нямам повече сили тая вечер, по-добре да си лягам. Хайде, сбогом, момчето ми — щом тръгваш утре в седем и двайсет и шест, на мен ще ми е много рано. Ела пак, нали? Дано съм още жива, като дойдеш.

Наложи се да й помогне да се добере до стаята си, тя си легна и заспа напълно изтощена. Като остана сам, той се поколеба, запита се дали да не отиде също да дремне върху сеното, което му бяха постлали на тавана. Ала беше едва осем без десет, имаше време за сън. И на свой ред излезе, като остави малката газена лампа да свети в пустата, задрямала къща, която от време на време се разтърсваше от гръмотевичното преминаване на някой влак.

Навън приятният въздух го изненада. Сигурно пак щеше да вали. Небето бе покрито с млечни, еднообразни облаци, иззад които прозираше червеникавото зарево на невидимата пълна луна. Той ясно различаваше околността — земята, хълмчетата и дърветата се открояваха като черни сенки под тая равна, безжизнена светлина, сякаш разпръсната от нощна лампа. Обиколи градинката. После реши да повърви към Доенвил, понеже натам пътят не бе толкова стръмен. Но самотната къща, която стърчеше в другия край на линията, привлече вниманието му и той прекоси релсите, като мина през страничната врата, понеже бариерата бе вече спусната за през нощта. Познаваше добре тая къща, поглеждаше я всеки път, когато минаваше оттук с тресящия се и боботещ локомотив. Тя непрестанно се връщаше в мислите му, без да може да определи защо, изпълваше го неясното чувство, че има нещо общо с него. Винаги изпитваше отначало някакъв страх да не би да е изчезнала, а после му ставаше неприятно, че си е пак тук. Никога не бе я виждал с отворени врати или прозорци. Успя да узнае само, че принадлежи на председателя Гранморен; тази вечер го обзе неудържимо желание да я пообиколи, за да научи още нещо.

Жак дълго стоя неподвижен на пътя, точно срещу желязната врата. Отстъпи назад, повдигна се на пръсти, мъчеше се да разгледа къщата по-добре. Минавайки през градината, железопътната линия бе оставила пред пруста само една тясна леха, оградена със зидове; зад постройката се простираше доста широко парче земя, скрито зад жив плет. Запустялата къща се открояваше злокобно мрачна под червеникавите отблясъци на мъгливата нощ; тъкмо се канеше да тръгва, тъй като по кожата му полазиха тръпки, когато зърна една дупка в плета. Реши, че ще се прояви като страхливец, ако не влезе, и се промъкна през нея. Сърцето му биеше силно. Мина покрай малък, полуразрушен парник и мигновено спря, защото съзря някаква сянка, свита до вратата.

— Как, ти ли си? — възкликна той изненадано, като позна Флор. — Какво правиш тук?

Отначало тя също се бе стреснала. После спокойно каза:

— Нали виждаш, вземам си въжета… Оставили са цял куп въжета, които гният и не вършат работа на никого. А пък на мен зее ще ми потрябват, затова дойдох да си взема.

Наистина тя седеше на земята с остри ножици в ръка, разплиташе въжетата, срязваше възлите, когато бяха затегнати.

— Стопанинът не идва ли вече? — попита младият мъж.

Тя се разсмя.

— Е, откакто се случи онази работа, с Луизет, няма опасност председателят да си покаже; дори носа в Кроа дьо Мофра. Спокойно мога да прибера въжетата му.

Той помълча, явно развълнуван от спомена за трагичния случай.

— Според теб верни ли са приказките на Луизет, че той й посегнал, пък тя се дърпала и така се ударила?

Внезапно Флор спря да се смее и извика злобно:

— Луизет никога не е лъгала, нито пък Кабюш… Кабюш ми е приятел.

— Да не ти е случайно и любовник?

— Той! Че ти ще ме изкараш най-долната курва!… Не, не! Той ми е приятел, нямам любовник! Пък и не ми е притрябвал.

Тя бе вирнала глава, ниско над грубоватото й лице се спускаха гъсти, къдрави руси кичури; цялото й яко, гъвкаво тяло излъчваше дива, неудържима сила. Из околността за нея вече бяха плъзнали всевъзможни слухове. Разказваха разни случки, описваха как предотвратила тая или оная беда: веднъж издърпала някаква каруца, която щяла да се озове под влака; друг път спряла откачен вагон, който се спускал по склона на Барантен като побесняло животно, а насреща му се задавал експрес. Тия доказателства за силата й учудваха хората и караха мъжете да я желаят, още повече, че отначало им се бе сторила съвсем лесна — кали все обикаляше из полята в свободното си време, криеше се по разни забутани места, излягаше се из долчинките и оставаше тъй, неподвижна, безмълвна, с очи, вперени в небето. Ала първите, които си бяха опитали късмета, не бяха пожелали да повторят. Понеже обичаше с часове да се къпе гола в един поток наблизо, няколко хлапаци, нейни връстници, се бяха наканили да отидат да я погледат; тя беше сграбила единия, без дори да се потруди да си облече ризата, и тъй го бе подредила, че никой повече не посмя да я причаква. Освен това разнасяха и историята й с един стрелочник на име Озил от разклона край Диеп, от другата страна на тунела, млад човек, тридесетгодишен, много почтен, когото тя известно време като че ли харесвала — една вечер той си въобразил, че е готова да му се отдаде, посегнал й и тя за малко не го пребила с тояга. Беше девствена и войнствена, пренебрегваше мъжете и накрая хората си рекоха, че сигурно нещо не е в ред.

Като чу приказките й, че няма нужда от любовници, Жак продължи да я занася:

— И какво, май не стана сватбата с Озил? Разправяха ми, че всеки ден си тичала през тунела при него.

Тя сви рамене.

— Ха, сватба, как не!… Приятно ми е в тунела. Търчиш два километра и половина в тъмницата и все си мислиш, че ако не си отваряш очите, току-виж, някой влак те срязал на две. Да знаеш само как гърмят влаковете там!… Само че Озил ми дотегна. Не го ща.

— Друг ли искаш?

— Че знам ли!… Нямам си представа!

Тя отново се разсмя и леко смутена, пак се залови да разплита някакъв затегнат възел. После се обади, без да вдига глава, сякаш бе твърде заета с работата си:

— А ти имаш ли си любовница?

На свой ред Жак стана сериозен. Очите му се замъглиха, той извърна поглед и се втренчи в далечината, погълната от нощта. Отвърна сухо:

— Не.

— Вярно — продължи тя, — разказваха ми, че не можеш да понасяш жени. Пък и нали не те знам от вчера — езикът ти не се обръща да кажеш една любезна дума… Защо така?

Той мълчеше, тя спря да се занимава с възела и го погледна.

— Да не би да обичаш само машината си? Хората си правят майтап, знаеш ли. Дрънкат, че все я триеш и я лъскаш, че само с нея си нежен… Казвам ти го, понеже съм ти приятелка.

Сега той също я загледа под бледата светлина, бликаща от мъгливото небе. Спомняше си колко силна и горда бе още като малка, но винаги щом той се появеше, се хвърляше на шията му с нежността на дивачка. После започнаха да се виждат все по-рядко, всеки път я намираше пораснала, а тя все тъй тичаше насреща му и все повече го смущаваше с пламтящите си, огромни светли очи. Сега бе вече жена — възхитителна, желана, и без съмнение го обичаше открай време, от най-младежките си години. Сърцето му буйно затуптя и внезапно осъзна, че е чакала него. Кръвта пулсираше в жилите му, в главата, той се обърка съвсем, понечи да побегне, обзет от страх. Желанието винаги го бе подлудявало, просто побесняваше.

— Какво стърчиш такъв? — рече тя. — Сядай!

Той отново се поколеба. Но краката му внезапно отмаляха; победен от жаждата за любов, се отпусна до нея върху купчинката въжета. Вече не продумваше, гърлото му бе пресъхнало. Сега тя, гордата и мълчаливата, бъбреше непрестанно, развеселена, сякаш се опитваше да се замае с приказки:

— Трябва да знаеш, че мама сбърка най-много, дето се омъжи за Мизар. Няма да свърши добре… На мен ми е все тая, човек се оправя сам, нали тъй? Пък и мама ме праща да си лягам, щом се опитам да се намеся… Значи, тя да си решава! Аз живея навън. Мисля си разни работи, какво ще бъде по-късно… А! Знаеш ли, тази сутрин те видях как мина с локомотива — бях седнала ей там, в ония храсти. Ама ти никога не поглеждаш… И на теб ще ти кажа за какви работи си мисля, но не сега, по-късно, когато станем съвсем добри приятели.

Тя беше изпуснала ножиците, а той, все тъй, без да продума, стискаше ръцете й. Тя не ги отдръпна, изпълнена с възторг. Ала когато Жак притисна към тях парещите си устни, трепна като подплашена девица. При първото докосване на мъжа войнствената й, неудържима и борбена природа се събуди.

— Не, не! Остави ме, не искам… Мирувай, нали си говорим… Всички мъже все за това мислят. Ох, само да ти кажа какво ми разправи Луизет оня ден, когато умря при Кабюш… Всъщност аз знаех някои работници за председателя, бях виждала разни мръсни неща, когато идваше тук с някое момиче… Има едно, дето никой не го подозира, той даже успя да го омъжи…

Жак не я слушаше, не я чуваше. Беше я сграбчил грубо, впи устни в нейните. Тя извика, по-скоро изстена — дълбоко, нежно, цялата й дълго таена обич избликна. Но все още се бореше, опитваше да се изкопчи в инстинктивен порив за самоотбрана. Желаеше го, но не го оставяше да я покори, макар да копнееше за това. Безмълвно притиснати един до друг, те задъхано се боричкаха, мъчеха се да се съборят взаимно. За миг тя като че ли надделя и сигурно щеше да го надвие, но той вилнееше, хвана я за гърлото. Разкъса роклята й, млечнобелите й гърди изскочиха в сивкавия полумрак — набъбнали, стегнати от битката. Тя се просна по гръб победена, предаде се.

И тогава, вместо да я обладае, той се спря и я загледа, дишайки тежко. Завладян от бяс, от внезапна жестокост, затърси с очи наоколо оръжие, камък, нещо, с което да я убие. Погледът му попадна върху ножицата, която лъщеше сред нарязаните въжета; скочи, грабна я и вече се канеше да я забие в разголената плът, между белите гърди с разцъфнали розови пъпки. Ала хладна вълна го отрезви, хвърли ножицата и побягна като обезумял; а тя лежеше със затворени очи и си мислеше, че се е отдръпнал от нея, понеже му се бе съпротивлявала.

Жак тичаше в мрачната нощ. Втурна се по една стръмна пътека, спусна се в някакво долче. Под краката му се търкаляха камъни, шмугна се наляво между храстите, сви вдясно и се озова на някакво пусто плато. Рязко се смъкна надолу и се блъсна в преградата покрай железопътната линия: един влак се приближаваше с грохот, бълвайки огън; отначало не можеше да проумее какво става, стресна се. А, да! Всички тия хора пътуват, потокът се излива, а той тук бере душа! Затича отново, изкачваше се, слизаше. Сега непрестанно се озоваваше край релсите — ту вдълбани в бездънни изкопи, ту опънати върху насипи, които се надигаха високо, сякаш за да преградят небето. Този пустинен край, осеян с възвишения, беше като безкраен лабиринт, сред който той блуждаеше обезумял, обкръжен от унили и безплодни земи. Кой знае колко минути вече обикаляше склоновете, когато съзря напреде си кръглия черен отвор, зиналата паст на тунела. Един влак хлътна вътре с вой и писък и след като земята го погълна, всичко наоколо продължи да тътне там, отдето бе минал.

Краката на Жак се подкосиха, той се просна по корем досами линията, зарови лице в тревата и избухна в неудържими ридания. Господи! Нима отново го бе завладяла тая ужасна болест, от която смяташе, че се е излекувал? Ето че бе пожелал да убие момичето! Да убие, да убие жена — тоя припев звънеше в ушите му, идеше от недрата на буйната му младост с растящата, подлудяваща треска на желанието. Както другите с навлизането в пубертета копнееха да обладаят жена, така той неистово мечтаеше да убие някоя. Нямаше какво да се залъгва, бе грабнал ножицата, за да я забие в тялото й — още щом бе зърнал плътта й, топлата, бяла гръд. И не защото му се съпротивляваше, не, а заради удоволствието — защото изгаряше от желание, толкова силно желание, че ако не се бе вкопчил в тревата, би се завтекъл обратно да я заколи. Да заколи нея — Флор, след като бе израснала пред очите му, след като бе усетил колко силно го обича тази малка дивачка! Сгърчените му пръсти се забиха в земята, ридания се изтръгнаха от гърдите му, изстена, обзет от страшно отчаяние.

Мъчеше се да се успокои, опитваше се да разбере. Какво го отличаваше от другите хора, с които се сравняваше? Още като малък в Пласан си бе задавал този въпрос. Вярно, майка му Жервез го бе родила съвсем млада, на петнадесет години и половина; но той й беше втори син, тя била едва на четиринадесет, когато родила първия — Клод; а никой от двамата му братя, нито Клод, нито роденият по-късно Етиен, не се бе измъчвал от присъствието на тази майка-дете, нито пък от бащата-хлапак — онзи красавец със зло сърце Лантие, който щеше тъй често да разплаква Жервез. Може би братята му също си имаха свои болки, без да ги признават — особено по-големият, който тъй се разкъсваше от желание да стане художник, че вече го изкарваха полудял от гениалност. Всички членове от семейството им бяха неуравновесени, имаха нещо сбъркано. Понякога самият той ясно усещаше, че е сбъркан поради наследствеността; не че не беше здрав, навремето слабееше, защото се отвращаваше и се срамуваше от кризите си; но отведнъж вътрешното му равновесие рухваше, нещо в него се пречупваше, зейваха отверстия, през които рукваше съкровеното му „аз“, и сякаш го обгръщаше гъст дим, през който всичко изглеждаше различно. Тогава той преставаше да се владее, подчиняваше се на мускулите си, на своето беснеещо зверско начало. При това не пиеше, отказваше дори чашка ракия, тъй като бе забелязал, че подлудява от една капка алкохол. Често си мислеше, че плаща за другите, за дедите си, които бяха пили, за цели поколения пияници, които му бяха влели развалената си кръв, бяха го отровили бавно, бяха го дарили с тоя див нрав, който го приобщаваше към вълците, разкъсващи самотни жени вдън горите.

Жак се надигна на лакът, умисли се, загледан в черния вход на тунела; ново ридание го разтърси, отпусна се, заблъска глава о земята, крещеше от болка. Ах, това момиче, това момиче, как бе пожелал да го убие! Отново изпита същото остро, ужасно усещане, като че ли ножицата се врязваше в собствената му плът. Никакви разсъждения не можеха да го успокоят: той бе пожелал да я убие, би я убил и сега, ако застанеше пред него с разкопчана рокля и разголени гърди. Спомни си как болестта му се прояви за пръв път още когато бе шестнадесетгодишен, като си играеше с някакво момиченце, дъщеря на техни роднини, по-малка от него с две години: тя беше паднала, той бе видял краката й и бе връхлетял отгоре й. На следващата година помнеше как бе наточил нож, за да го забие в шията на друго едно русичко момиче, което всяка сутрин минаваше край пътната врата. То имаше заоблена, розова шийка — той даже бе избрал мястото, една кафява бенка под ухото. Следваха други, много други, цял низ от кошмари, всички опия жени, предизвикали внезапното му желание да убива, жени, които бе срещал по улиците, които случайно се озоваваха до него — особено една младоженка, седнала на съседния стол в театъра, която се смееше ужасно силно и от която му се бе наложило да избяга по средата на действието, за да не я изкорми. Нали не ги познаваше, откъде идеше яростта му срещу тях? Всеки път го обхващаше внезапен, необясним гняв, неутолима жажда да отмъсти за някакви далечни, безвъзвратно забравени обиди. Нима първопричината бе толкова отдавнашна — още в злото, което жените бяха причинили на такива като него, в омразата, предавана от самец на самец още от първата изневяра нейде из пещерите? В пристъпите си усещаше и нужда да се бие, за да завладее самката, да я укроти, изпитваше извратена необходимост да метне на рамо безжизненото й тяло като окончателно завоювана от другите плячка. Черепът му се пръскаше от напрежение, твърде голям невежа беше, за да си отговори, умът му бе твърде притъпен, за да разсъждава, завладяваше го уплахата на човек, принуден да върши неща не по своя воля, поради непознати на самия него причини.

Един влак отново профуча, изливайки светкавично поток от светлини, и потъна в тунела, а грохотът му се усили и затихна като гръмотевица; и Жак се надигна, сдържа риданията си, доби невинен вид, сякаш безличната, безразлична и забързана тълпа би могла да го чуе. Колко пъти след някой от пристъпите си бе изтръпвал виновно от най-лекия шум! Чувствуваше се спокоен, щастлив, откъснат от света само в машината си. Когато тътнещите й колела го понасяха шеметно, когато докосваше с ръка лоста за скоростите и се вглеждаше внимателно в пътя, за да не изпусне някой сигнал, преставаше да мисли и вдъхваше дълбоко непрестанно нахлуващия чист въздух. Затова обичаше тъй силно своята машина, сякаш тя бе любовница-умиротворителка, която не можеше да му донесе друго освен щастие. Макар да бе извънредно умен, щом завърши занаятчийското училище, избра професията на машинист поради съпровождащото я усамотение, поради затъпяването — нямаше никакви амбиции; за четири години стана машинист първи разред, печелеше вече две хиляди и осемстотин франка, така че с премиите за въглищарска и смазочна работа изкарваше повече от четири хиляди, без да мечтае за нищо повече. Срещаше се с приятелите си от втори и трети разред, обучени от Компанията, обикновени работници монтьори, които минаваха курсове и почти всички се изжениха пред очите му за работнички — безлични жени, мяркащи се пред хората само за да ги изпратят преди всеки курс и да им дадат по някоя кошничка о храна; докато честолюбивите му познати, особено ако бяха възпитаници на някое специално училище, чакаха да станат началници на депа, преди да се оженят, с надеждата да хванат някоя буржоазна дама, свикнала да носи шапки. Той отбягваше жените, какво значение имаше това за него? Никога нямаше да се задоми, предстоеше му единствено да пътува, да пътува все сам, без почивка. Затова всичките му началници го смятаха за образцов машинист, който не пие, не се мъкне по фусти — неприятно бе единствено, че приятелите му женкари го задяваха за прекалено доброто му поведение и за това, че стряскаше хората, като се умълчаваше и изблещваше очи, блед, обзет от внезапна тъга. Колко часове бе прекарал в стаичката си на улица Кардине, от която се виждаше Батиньолското депо, където бе зачислена машината му — останеше ли свободен, се затваряше там като монах в килията си и се просваше по корем, за да притъпи със сън бушуващото желание!

Жак направи усилие и стана. Защо се излежаваше върху тревата в тая топла и мъглива зимна нощ? Цялата местност наоколо тънеше в мрак, само от небето струеше слабата светлина на месеца, стаен зад прозрачната мъгла, ширнала се като огромен купол от матово стъкло; скритият в непрогледна чернилка простор дремеше, застинал в мъртвешко вцепенение. Стига вече! Сигурно наближаваше девет, най-добре да се прибере и да си легне. Все още зашеметен, той си представи как се завръща в дома на Мизар, как се качва по стълбата на тавана и се хвърля върху сламата до стаята на Флор, от която щяха да го делят само няколко дъски. Тя щеше да бъде там, щеше да я чува как диша, знаеше, че вратата й ще остане отворена и би могъл да се вмъкне при нея. Отново го поби оная мъчителна тръпка, представи си разголената девойка с отпуснато, затоплено от съня тяло и се хвърли пак на земята, разтърсен от неудържимо ридание. Беше пожелал да я убие, да я убие, господи! Задушаваше се, изнемогваше при мисълта, че ако се прибере, ще я убие по-късно в собственото й легло. Дори да не разполага с оръжие, дори да притисне главата си с ръце, за да се възпре, усещаше как самецът в него ще надвие волята му, ще блъсне вратата и ще удуши девойката, покорен на разбесувалия се инстинкт за унищожение, на необходимостта да отмъсти за някогашното оскърбление. Не, не! По-добре цяла нощ да скита навън, отколкото да се върне там! Изправи се с един скок и побягна отново.

И пак близо половин час тича сред забулената в тъма местност, като че по петите му идеше, изскочила от своето леговище, глутницата на всички първични страхове. Изкачваше се по склонове, спускаше се в стръмни клисури. Прекоси един след друг два потока, измокри се почти до кръста. Изпречилият се по пътя му храст го вбеси. Едничката му мисъл бе да бяга, да избяга далеч, колкото е възможно по-далеч от онова нещо, от звяра, който вилнееше вътре в него. Ала звярът надделяваше, той препускаше с не по-малък устрем. Вече повече от половин година смяташе, че се е отървал от него, че ще заживее като другите; сега отново трябваше да се преборва, за да не се нахвърли върху първата срещната жена. Все пак дълбоката тишина, пълното усамотение малко го поукротиха, замечта за безсловесен, пустиннически живот, подобен на тая безплодна земя — да крачи все тъй и да не среща жива душа. Явно се бе въртял в кръг, без да усети, защото отново се озова при линията, след като описа широка дъга по обраслите с храсталак стръмнини над тунела. Дръпна се назад, ядосан и разтревожен, да не би да се натъкне на хора. Промъкна се зад някакво хълмче, изгуби се и излезе пак срещу сградата на железопътната линия, точно при изхода на тунела, до полянката, където преди малко се бе обливал в сълзи. Стоеше тъй, покрусен, сепна го глухият, нарастващ всеки миг грохот на влак, който тътнеше сякаш изпод земята. Беше експресът за Хавър, потеглил от Париж в шест и половина, който минаваше оттук в девет и двадесет и пет: през два дена той самият караше тъкмо тоя влак.

Отначало Жак видя как зиналото гърло на тунела се озари като пещ с разгоряна вътре жар. После с гръм изскочи самият локомотив, предният му фар блестеше ослепително като огромно кръгло око, което хвърли огнена светлина върху околността, а релсите залъщяха подобно на две пламтящи линии. Прелетя, сякаш бе мълниеносно видение: мигом се появиха вагоните, ярко грейналите им квадратни прозорчета, пълните с пътници купета се заизнизваха с такава шеметна бързина, че за окото бе почти невъзможно да разграничи менящите се образи. За някаква частица от секундата Жак ясно съзря през блесналия прозорец на едно купе мъж, който бе натиснал друг мъж върху седалката и забиваше нож в гърлото му, а някакво тъмно тяло — трето действуващо лице или купчина багаж — притискаше тръпнещите крака на умиращия. Влакът вече бе отминал, губеше се към Кроа дьо Мофра и в мрака останаха да искрят само трите задни светлинни — червеният триъгълник.

Закован на мястото си, младият мъж следеше с поглед влака, чийто грохот замираше сред невъзмутимия мъртвешки покой на природата. Наистина ли бе видял това? Вече се колебаеше, не смееше да признае пред себе си реалността на това видение, изникнало и стопило се светкавично пред очите му. В паметта му не се бяха задържали чертите на хората, участвували в тази драма. Тъмният предмет сигурно беше пътно одеяло, с което жертвата се бе завила. Впрочем отначало му се бе сторило, че бе различил изпод спуснатите тежки коси нежен блед профил. Ала всичко се заличи, изпари се като сън. За миг профилът изплува пак; после се изгуби съвсем. Сигурно беше просто игра на въображението. Хлад полази по тялото му, не можеше да повярва, реши, че е жертва на халюцинация, породена от ужасната криза, която бе преживял.

Жак продължи да броди още цял час, в главата му блуждаеха неясни мисли. Беше съсипан, започваше да се отпуска, смразяващ вътрешен хлад замени напълно треската. Накрая несъзнателно се върна към Кроа дьо Мофра. После, когато се озова пред къщата на пазача, си каза, че няма да влиза, ще поспи под навеса, в единия ъгъл на постройката. Но през цепнатината под вратата се процеждаше светлина и преди да съобрази какво прави, той я отвори. Неочаквана гледка го накара да се спре на прага.

Мизар бе отместил гърнето за масло в ъгъла; лазеше по пода със запален фенер, почукваше с юмрук по стените, търсеше. Като чу скърцането на вратата, се изправи. Не се смути, само каза простичко:

— Изпуснах си кибрита.

После остави гърнето на мястото му и добави:

— Върнах се да си взема фенера, защото, като се прибирах преди малко, видях някакъв човек да лежи върху релсите… Според мен е умрял.

Жак бе поразен, като завари Мизар да търси парите на леля Фази, защото осъзна отведнъж справедливостта на нейните обвинения, но така се развълнува от новината за намерения труп, че съвсем забрави за драмата, която се развиваше тук, в тая забутана къщурка. В съзнанието му светкавично възкръсна споменът за видяното в онова купе, за мъжа, който колеше другия.

— Човек върху релсите ли, къде точно? — попита той пребледнял.

Мизар се накани да обясни, че мъкнел две змиорки, хванали се на въдиците му, и първо изтичал до дома си да ги скрие. Но защо да се доверява на тоя младеж? Махна вяло с ръка и отвърна:

— Ей там, кажи-речи, на петстотин метра… Трябва да си светнем, за да се уверим.

В същия миг Жак чу над главата си тъп звук. Беше тъй разтревожен, че подскочи.

— Няма нищо — обади се старият. — Флор се е размърдала.

Наистина младият мъж разпозна шума от боси крака, стъпващи по плочките. Сигурно го бе чакала, а сега се бе приближила до полуотворената врата да разбере какво става.

— Идвам с вас — рече той. — Сигурен ли сте, че е умрял?

— Знам ли! Тъй ми се стори. С фенера ще видим.

— А според вас какво е? Сигурно нещастен случай, нали?

— Може. Някой щурчо се е пъхнал под колелата или пътник е скочил от вагона.

Жак се разтрепери.

— Елате бързо! Бързо!

Никога не бе изпитвал такава трескава жажда да види, да разбере. Навън, докато неговият спътник най-спокойно крачеше покрай релсите и поклащайки фенера, ги осейваше бавно със светли кръгчета, той хукна напред, раздразнен от мудността му. Усещаше нещо като плътско желание, изгаряше в огън подобно на влюбените, които тичат на уговорените срещи. Боеше се от онова, което го чакаше, а се стремеше натам с всичка сила. Когато стигна до мястото, за малко не се спъна в една черна купчина точно до линията и замръзна, а от главата до петите му пробягнаха тръпки. Уплашен, че не може да види нищо, захвана да сипе ругатни по стария, който бе изостанал с тридесетина крачки.

— Елате де, дявол да ви вземе! Ако е още жив, можем да му помогнем.

Мизар се заклатушка вяло, приближи се. После залюля фенера над тялото и заяви:

— Къде ти! Направо го отпиши.

Мъжът явно бе паднал от някой вагон, беше се проснал по корем на около петдесетина сантиметра от релсите, с лице, заровено в земята. От главата му се виждаха единствено гъстите, щръкнали бели коси. Краката му бяха разтворени. Дясната му ръка лежеше като откъсната, а лявата бе подвита под гърдите. Беше много добре облечен — с широко синьо палто, с елегантни обувки, с тънка риза. Тялото не изглеждаше премазано, само от гърлото бе изтекла много кръв и бе зацапала яката му.

— Изглежда, буржоа, на когото са видели сметката — подметна спокойно Мизар, след като го огледа мълчаливо.

После се обърна към смаяния, застанал неподвижно Жак:

— Не бива да го пипаме, забранено е… Вие останете тук да го пазите, пък аз ще отърча до Барантен да се обадя на началник-гарата.

Вдигна фенера си и се взря в един километричен знак.

— Тъй! Точно при сто петдесет и третия стълб.

След това пусна фенера на земята до тялото и се отдалечи с провлечената си походка.

Останал сам, без да помръдва, Жак продължаваше да гледа безжизнената купчина, чиито неподвижни очертания се различаваха смътно на бледата светлина. Вълнението, което го бе подтикнало да тича, ужасната притегателна сила, възпираща го да се отдалечи, бе прераснала в една-едничка пронизваща, избликваща от цялото му същество мисъл: ето, онзи мъж, когото бе съзрял за миг с нож в ръката, си беше позволил! Осъществил бе желанието си, извършил бе убийство! Ах, ако можеше да се отърси от страховете, да изпита удовлетворение, да забие ножа! Копнееше за това от десет години! Тресеше го, презираше себе си, възхищаваше се от непознатия и най-вече изпитваше непрестанна нужда да гледа, жажда да съзерцава тая човешка дрипа, това разглобено плашило, тоя парцал, в какъвто един удар с ножа може да превърне всяко живо създание. Той бе мечтал, а непознатият бе осъществил тая мечта — ето я! Ако извършеше убийство, някъде върху земята щеше да остане нещо такова. Сърцето му биеше до пръсване, видът на зловещия труп усилваше оня сърбеж, оня похотлив стремеж да причинява смърт. Пристъпи по-близо, като дете, което постепенно се освобождава от страха си. Да! И той, и той щеше да си го позволи!

Ала зад гърба му се разнесе грохот и Жак отскочи. Потънал в съзерцание, не бе чул приближаващия се влак. Можеше да го прегази, само горещият дъх, могъщото дихание на локомотива го бе стреснало. Влакът отмина сред ураган от звуци, дим и огън. Пак имаше много хора, потокът от пътници продължаваше да приижда към Хавър за утрешния празник. Някакво дете бе долепило нос до прозореца и гледаше непрогледния мрак навън; мярнаха се мъжки лица, млада жена смъкна прозореца и запокити някаква изпоцапана с масло и захар хартия. Влакът радостно продължи своя път, не го засягаше трупът, до който колелата му почти се бяха докоснали. А мъртвецът лежеше все тъй по очи, бледо осветен от фенера, сред глухия нощен покой.

Тогава Жак изпита желание да види раната, докато е сам. Възпираше го само безпокойството да не проличи, ако размести главата. Беше изчислил, че Мизар ще се върне с началник-гарата най-рано след четиридесет и пет минути. Времето летеше, а той си мислеше за хилавия, муден и невъзмутим Мизар, който също си бе позволил и също извършваше най-спокойно убийство — отравяше човек. Нима е толкова лесно да убиваш? Щом всички убиват! Приближи се още. Желанието да види раната го пробождаше като игла, цял гореше. Да види как е сторено, какво е изтекло, да види червената дупка! Ако намести внимателно главата, никой няма Да разбере. Но в колебанието му се таеше и нещо друго, непризнато — страх от кръвта. Винаги, при всички обстоятелства в надигащото се у него желание се примесваше и ужас. Оставаше му да бъде сам още четвърт час и тъкмо вече се бе решил, изведнъж го сепна лек шум, идещ отстрани.

Флор бе застанала неподвижно и гледаше също като него. Нещастията събуждаха любопитството й: щем чуеше, че някое животно е премазано или човек е накълцан от минаващ влак, веднага дотичваше. Беше се облякла, искаше да види мъртвеца. Хвърли един поглед и без да се колебае, се наведе, взе фенера, а с другата си ръка обърна безжизнената глава.

— Внимавай, забранено е — промълви Жак.

Тя само сви рамене. В жълтеникавата светлина се открои лицето — лице на старец с голям нос, с широко отворени сини очи, които издаваха, че е бил рус на младини. Под брадичката зееше ужасяваща рана, дълбок нащърбен разрез, който минаваше през целия врат, като че ли ножът е бил завъртян вътре. Дясната страна на гърдите бе оплискана с кръв. Върху левия ревер на палтото като случаен съсирек се мъдреше розетка на командор на Почетния легион.

Флор възкликна изненадано:

— Я гледай! Старият!

Жак също се наведе, приближи се, косите им се допряха — взираше се задъхан, наслаждаваше се на гледката. Без да съзнава, повтори:

— Старият… старият…

— Ами да, старият Гранморен… Председателят.

Тя продължи да изучава още миг бледото лице с изкривена уста и разширени от ужас очи. После пусна вече вкочанената глава, която тежко тупна на земята, затваряйки раната.

— Край на забавленията му с момичета! — рече тя глухо. — Сигурно е заради някоя жена… Ах, горкичката ми Луизет! Животно с животно, пада му се!

Възцари се продължително мълчание. Флор бе оставила фенера на земята и чакаше, поглеждайки от време на време Жак, а той стоеше като замаян от другата страна на тялото, неподвижен, вцепенен от видяното. Навярно наближаваше единадесет. След тазвечерната случка тя се смущаваше да заговори първа. Чуха се гласове, баща й водеше началник-гарата; тъй като не желаеше да я видят, най-сетне се реши да заговори:

— Няма ли да се прибереш да си легнеш?

Той потръпна, поколеба се за миг. После промълви напрегнато, сякаш се съпротивляваше отчаяно:

— Не, не!

Тя не помръдна, но се попрегърби — в отпуснатите й силни ръце прозираше дълбока мъка и сякаш да му поиска прошка за съпротивата си преди малко, добави:

— Значи, няма да се прибереш? Няма да се видим пак?

— Не, не!

Гласовете приближаваха, тя не се опита да му подаде ръка, тъй като той очевидно стоеше нарочно тъй, че трупът да ги разделя, дори не му махна, както навремето, в детските години — отдалечи се и потъна в мрака, като дишаше тежко, сякаш сподавяше риданията си.

Веднага след това се появи началник-гарата, придружен от Мизар и от двама железничари. Той също установи самоличността на жертвата: председателя Гранморен, познавал го, всеки път се виждал с него, когато пристигал да навести сестра си госпожа Бонон в Доенвил. Можеха да оставят тялото, където си беше, само нареди да го покрият с палтото, което бе донесъл единият от служителите. Бяха пратили в Барантен човек, който да замине с влака в единадесет часа, за да предупреди прокурора в Руан. Той едва ли щеше да пристигне преди пет или шест часа сутринта, защото трябваше да се свърже със съдия-следователя, със съдебния писар и с някой лекар. Затова началник-гарата нареди през цялата нощ да има пазач при мъртвия, няколко души щяха да се редуват тук с фенера.

Преди да отиде най-сетне да дремне под някой навес на гарата в Барантен, откъдето трябваше да замине за Хавър чак в седем и двадесет, Жак остана дълго неподвижен и объркан. После се стресна при мисълта за предстоящото пристигане на съдия-следователя, сякаш се чувствуваше съучастник. Дали да разправи онова, което бе видял в минаващия експрес? Отначало реши да каже — нали всъщност нямаше от какво да се бои? Несъмнено това бе негов дълг. После се запита имаше ли смисъл: не бе в състояние да даде никакво ценно указание, да съобщи каквато и да било подробност за убиеца. Глупаво би било да се заплита в тая история, да си губи времето и да си усложнява живота, след като никой нямаше да спечели от това. Не, не, няма да каже! Най-сетне си тръгна, като се обърна на два пъти, за да погледне трупа, който приличаше на тъмна буца в светлия кръг на фенера. От мъгливото небе полъхна хлад върху унилата пустош, върху безплодните хълмове наоколо. Минаваха влакове, профуча много дългият парижки влак. Разминаваха се — неотвратими, могъщи чудеса на техниката, устремени към незнайна цел, към бъдното, дори не забелязваха, че докосват полуотрязаната глава на един човек, заклан от друг човек.

III

На следващия ден, неделя, тъкмо когато всички църковни камбани в Хавър отмериха пет часа, Рубо се появи под навеса на гарата, за да поеме задълженията си. Все още бе тъмна нощ; морският вятър се бе усилил и забулваше с мъгли възвишенията, които се издигат между Сент Адрес и укреплението в Турньовил; а небето на запад се бе поизчистило и в далечината проблясваха гаснещи звезди. Под навеса газени фенери продължаваха да мъждукат сред блажния и хладен утринен въздух; работниците композираха първия влак за Монтивилие под заповедите на дежурния през нощта помощник-началник. Вратите на чакалните още не бяха отворени, пероните на сънената, по вече пробуждаща се гара пустееха.

Като излезе от жилището си над чакалните, Рубо видя госпожа Льобльо, съпругата на касиера, застанала неподвижно насред централния коридор, свързващ квартирата на служителите. Вече седмици наред тази дама будуваше, за да издебне деловодителката госпожица Гишон, тъй като я подозираше, че върти любов с началник-гарата господин Дабади. Всъщност така и не й се удаде да установи нещо — никаква следа, никакъв звук. И тази сутрин се бе прибрала набързо с празни ръце — изненада я само, че през трите секунди, в които Рубо бе оставил вратата си открехната, преди да я затвори, успя да мерне в трапезарията хубавата му жена Севрин, застанала права, облечена, сресана и обута за излизане, след като обикновено се въргаляше в леглото до девет. Затова госпожа Льобльо събуди мъжа си и му съобщи този невероятен факт. Миналата вечер не си легнаха, а изчакаха пристигането на парижкия експрес от единадесет и пет, толкова жадуваха да разберат как е приключила историята с околийския. Поведението на семейство Рубо обаче не им подсказа нищо, израженията на лицата им бяха най-обикновени; напразно напрягаха слух до полунощ: от жилището на съседите не се разнесе никакъв шум, сигурно веднага бяха заспали дълбоко. Пътуването им по всяка вероятност не бе завършило добре, иначе Севрин едва ли би станала толкова рано. Касиерът попита как е изглеждала и жена му се опита да я опише: някак вцепенена, много бледа с големите си светлосини очи под тъмната коса; не помръдвала, била като занесена. Нищо де, през деня щяха да разберат.

Долу Рубо видя своя колега Мулен, който бе дежурил през нощта. Зае се с работата си, а Мулен се задържа няколко минути, заприказва го, осведоми го за разни дреболии, станали през отсъствието му: хванали някакви скитници, които се опитвали да проникнат в багажното помещение; трима работници получили мъмрене за лоша дисциплина; една ос за скачване се счупила, като композирали влака за Монтивилие. Рубо слушаше мълчаливо, с безизразно лице; беше само малко блед, навярно поради умората, която личеше и по подпухналите му очи. Неговият колега вече бе свършил разказа си, а той сякаш очакваше да чуе и за други събития. Но това бе всичко и Рубо наведе глава, загледа се в земята.

Крачейки по перона, двамата мъже бяха стигнали до края на навеса, вдясно от тях бе халето, където стояха сменните вагони, които пристигаха единия ден, за да бъдат включени в някоя композиция на другия. Рубо вдигна очи и се загледа в един вагон първа класа, в който бе купе номер двеста деветдесет и три, мъждиво осветено от газен фенер — и изведнъж събеседникът му възкликна:

— А! Щях да забравя…

Бледото лице на Рубо доби цвят, той неволно се размърда.

— Щях да забравя — повтори Мулен. — Тоя вагон не бива да заминава, не го скачайте с експреса в шест и четирийсет.

Помълчаха, после Рубо запита с най-естествен глас:

— Че защо?

— Има запазено купе за вечерния експрес. И без това не знаем дали ще пратят вагон, по-добре да задържим този.

Втренчен в него, Рубо отвърна:

— Вярно.

Но явно го занимаваше нещо друго; внезапно се разгорещи:

— Отвратително! Погледнете как чистят тия нехранимайковци! Вагонът изглежда тъй, сякаш никой не е бърсал праха от една седмица.

— Ами то, дойде ли влак след единайсет — заяви Мулен, — никой не си дава труд поне да го забърше… Пак добре, ако надникнат вътре. Оная вечер пропуснали някакъв пътник, който заспал на мястото си, и човекът се събуди чак сутринта.

После сдържа прозявката си и каза, че отива да си легне. Вече се канеше да тръгва, но любопитството му го задържа:

— А какво стана разправията с околийския, оправихте се, нали?

— Да, да, добре мина, доволен съм.

— Е, чудесно… И запомнете да не пускате номер двеста деветдесет и три.

Рубо остана сам на перона и се запъти обратно към чакащия за Монтивилие влак. Вратите на чакалните се разтвориха, появиха се пътници, сравнително малко — няколко ловци с кучетата си, търговци, решили да изведат семействата си в неделя. Но щом потеглеше тази първа за деня композиция, без да губи време, трябваше да уреди скачването на пътническия влак от пет и четиридесет и пет, заминаващ за Руан и Париж. В тоя ранен час персоналът бе в намален състав и работата на помощник началник-гарата се усложняваше от всевъзможни проблеми. След като проследи извършването на маневрите, изкарването на вагоните от халето и изтеглянето им под навеса от работниците, наложи се да изтича до касата и до отдела за регистриране на багажа. Няколко войници се скараха с един железничар, наложи се да се намеси. С подути от безсъние очи, той снова половин час сред пронизващите течения, които подвяваха отвсякъде, сред зъзнещите хора, сред цялата тая неприятна атмосфера, създадена от блъсканицата в полумрака, без да може да се спре и да помисли за каквото и да било. След потеглянето на пътническия гарата се поопразни и той забърза към поста на стрелочника да се увери дали всичко е наред там, защото от Париж пристигаше със закъснение друг бърз влак. Върна се да наблюдава слизането на потока от пътници, които предадоха билетите си и се настаниха в колите на различните хотели — по онова време колите чакаха под самия навес, от релсите ги делеше само една ограда. Едва тогава си пое дъх сред опустялата и притихнала отново гара.

Вече бе шест часът. Рубо се отдалечи с бавна походка от покрития перон; когато просторът се ширна пред него, вдигна глава и си пое дълбоко въздух, като видя, че вече съмва. Вятърът бе отнесъл мъглите, ясната утрин обещаваше хубав ден. Видя на север енгувилския бряг, който се открояваше чак до дърветата на гробището като морава линия върху просветлелия небосвод; после се обърна на югозапад и съзря над морето последните бели облаци, които бавно плуваха скупчени, подобни на ескадра леки кораби; на изток цялото необхватно устие на Сена бе озарено от предстоящия изгрев на слънцето. Рубо машинално сне обшитата със сребърен галон фуражка, като че ли искаше прохладният, чист въздух да освежи челото му. Обичайната гледка, многобройните, наредени върху равното постройки на гарата: приемателната станция отляво, локомотивното депо, станцията за заминаващи влакове отдясно, самият град сякаш го успокояваха, връщаха го отново към мирното, неизменно трудово ежедневие. Оттатък зида на улица Шарл Лафит пушеха фабрични комини, виждаха се огромните купчини въглища в складовете покрай Вобанския док. От останалите докове вече се чуваше глъчка. Товарните влакове свиреха, вятърът носеше живителния мирис на морската вода и той се сети, че днес ще има празненство, щяха да пуснат на вода парахода и сигурно ще е страшна блъсканица.

Когато се върна под навеса, работниците бяха започнали да композират експреса от шест и четиридесет; стори му се, че изкарват номер двеста деветдесет и три — успокоението, настъпило от прохладната утрин, се разпръсна и се смени с внезапен гневен изблик:

— Да ви вземат дяволите! Тоя вагон не! Няма да го пипате! Той е за довечера.

Началникът на групата му обясни, че преместват вагона, за да изкарат другия, който е зад него, но той не чуваше нищо, бе оглушал от неудържимия си, непонятен гняв.

— Некадърници такива, казвам ви да не го пипате!

Като схвана най-сетне за какво става дума, ядът му се прехвърли върху неудобната гара, в която не можеш да обърнеш като хората един вагон. Наистина гарата бе една от първите, построени по тази линия, не отговаряше на размерите на Хавър, беше жалка, със старомодно построени халета, с навес от дъски и ламарина, с тесни прозорци, сградите й бяха прости, мрачни, с напукана мазилка.

— Срамота е, не разбирам защо Компанията не вземе да срути тая съборетина.

Работниците го гледаха, учудени от несдържаните му приказки — обикновено бе толкова стегнат и дисциплиниран. Рубо се осъзна, овладя се. Продължи да следи маневрите безмълвен, сви се. Злобна бръчка прорязваше ниското му чело, кръглото му червендалесто лице е рижа брада доби напрегнато и заинатено изражение.

От тоя миг напълно си възвърна хладнокръвието. Зае се енергично с експреса, нито една подробност не му убягна. Стори му се, че някои вагони не бяха свързани добре, и настоя да затегнат винтовете пред очите му. Една позната на жена му помоли да я настани с двете й дъщери в дамско купе. Преди да даде сигнал за тръгването на влака, още веднъж провери дали всичко е наред; после, докато се отдалечаваше, го загледа с орловия поглед на човек, чиято минутна разсеяност може да коства живота на десетки хора. Впрочем наложи се незабавно да прекоси линията, за да пресрещне пристигащия от Руан влак. В него пътуваше един пощенски чиновник, с когото всеки ден обсъждаха последните новини. Това бе кратък отдих през нелеките му утрини — около четвърт час можеше да се поотпусне, тъй като нямаше неотложни задължения. И през тоя ден, както обикновено, си сви цигара, разприказва се весело. Беше просветнало съвсем, угасиха газените фенери под навеса. Остъкляването му бе тъй мизерно, че полумракът още не се бе разпръснал; но там, където се виждаше къс открито небе, като пожар трептяха първите слънчеви лъчи; целият простор се оцветяваше в розово, всеки предмет се открояваше ярко в чистия въздух на прекрасната зимна утрин.

В осем часа началник-гарата господин Дабади обикновено се появяваше и помощник-началникът му докладваше. Господин Дабади бе хубав, елегантен тъмнокос мъж, имаше вид на богат и много зает търговец. Всъщност той наистина не се занимаваше с пътническата гара, съсредоточаваше цялото си внимание върху дейността на доковете, следеше безкрайното прехвърляне на различните товари, поддържаше непрестанна връзка с висшите търговски среди от Хавър и от целия свят. Този ден закъсня; Рубо два пъти надникна в кабинета му, но не го откри. Пощата на бюрото му дори не бе докосната. Сред писмата погледът на помощник-началника различи една телеграма. После вече не се отлели от вратата, непрестанно надзърташе като хипнотизиран, не можеше да откъсне очи от бюрото.

Най-сетне в седем и десет господин Дабади слезе. Рубо беше седнал и мълчеше, за да му даде възможност да отвори телеграмата. Началникът обаче не бързаше, искаше да прояви любезност към своя подчинен, когото ценеше.

— Естествено, в Париж всичко мина добре, нали?

— Да, господине, благодаря ви.

Най-сетне бе отворил телеграмата; не я прочиташе, продължаваше да се усмихва на събеседника си, чийто глас глъхнеше от огромното усилие да сдържи нервното потрепване на брадичката си.

— Много се радваме, че оставате при нас.

— И аз съм извънредно доволен, че ще продължа да работя при вас, господине.

Тогава господин Дабади най-сетне прегледа телеграмата, а по лицето на втренчения в него Рубо изби пот. Но вълнението, което очакваше, не пролича; началникът му спокойно привърши четенето и хвърли телеграмата отново върху писалището: сигурно го уведомяваха за някаква служебна дреболия. Продължи да преглежда пощата, а помощник-началникът по стар навик, както всеки ден, му докладва устно за снощните и за сутрешните събития. Само че тази сутрин Рубо се помайваше, припомни си трудно какво му бе разказал неговият колега за скитниците, заловени при багажа. Размениха още няколко думи и началникът вече го отпращаше, когато двамата помощник-началници, отговарящи за доковете и за нискоскоростните влакове, на свои ред влязоха да докладват. Носеха нова телеграма, която някакъв служител им бе предал на перона.

— Свободен сте — рече господин Дабади, като видя, че Рубо още стои на вратата.

Но той чакаше с втренчени, широко разтворени очи; тръгна си едва когато хартийката бе захвърлена на масата със същия безразличен жест. Известно време се разхожда под навеса — объркан и замаян. Часовникът показваше осем часа и тридесет и пет минути, нямаше да има работа до потеглянето на пътническия влак в десет без десет. Обикновено се възползуваше от свободния час, за да пообиколи гарата. Няколко минути вървя, без да си дава сметка за посоката. После вдигна глава, беше се озовал пред вагон номер двеста деветдесет и три — сви рязко и се насочи към локомотивното депо, макар да нямаше какво да гледа там. Слънцето вече се бе издигнало над хоризонта, в светлия въздух трепкаше златист прашен. Но той не се наслаждаваше на прекрасната утрин, а ускори крачка, като че ли бе претрупан с работа — опитваше се да смекчи напрежението от очакването.

Сепна го нечий глас:

— Добър ден, господин Рубо!… Видяхте ли се о жена ми?

Беше огнярят Пекьо, четиридесет и три годишен мъжага, кльощав, с едър кокал, с потъмняло от жарта и пушилката лице. Под ниското чело сивите му очи и широката уста над изпъкналата брадичка се смееха и издаваха стария гуляйджия.

— Как! Вие тук ли сте? — спря се учуден Рубо. — А, вярно! Забравих, че ви се беше повредила машината… Чак довечера ли тръгвате? Двайсет и четири часа почивка, хубава работа, а?

— Много хубава! — потвърди събеседникът му, още недоизтрезнял след снощния гуляй.

Беше от едно село край Руан и дойде в Компанията като прост, монтьор. После, на около тридесет години, му бе омръзнало да кисне в работилницата и се бе решил да стане огняр, за да се издигне един ден до машинист; тогава се бе оженил за Виктоар, която бе негова съселянка. Но годинките минаваха, той си оставаше огняр и вече никога нямаше да го направят машинист — поведението и видът му бяха лоши, пиеше, скиташе по жени. Досега сто пъти да го бяха изхвърлили, но го покровителствуваше председателят Гранморен, пък и всички се примиряваха с пороците му, тъй като ги изкупваше с веселия си нрав и с опита си на дългогодишен работник. Ставаше наистина опасен само когато се напиеше, защото се превръщаше в животно и можеше да извърши дори престъпление.

— Ами с жена ми видяхте ли се? — попита той отново, широко ухилен.

— Е, как, видяхме я, разбира се — отвърна помощник-началникът. — Дори обядвахме във вашата стая… Да знаете, Пекьо, добра жена имате. Лошо правите, като й изневерявате.

Пекьо се развесели още повече.

— Че какво пък! Нали тя самата иска да се забавлявам!

Това беше самата истина. Виктоар бе по-възрастна от него с две години, бе затлъстяла и едва се движеше, затова пускаше в джобовете му по някоя пара, та да може той да си прави удоволствието вън от къщи. Никога не бе страдала особено от изневерите му и от вечното киснене по разни вертепи, което бе негова втора природа; сега животът му бе напълно подреден — разполагаше с по една жена в двата края на линията, със собствената си жена, когато оставаше да преспи в Париж, и с още една в Хавър, когато му се случеше да заседне там между два курса. Виктоар, която беше пестелива и живееше съвсем скромно, знаеше всичко, отнасяше се към него майчински и твърдеше, че не желае той да си има разправии с оная, „другата“. Всеки път, когато заминаваше, тя проверяваше дали бельото му е чисто, нямаше да й бъде приятно, ако другата мърмори срещу нея, че не се грижи за техния общ мъж.

— И тъй да е — рече Рубо, — не е хубаво. Моята жена се е наканила да ви се кара, нали знаете, че обожава дойката си.

Млъкна, като видя, че от халето, до което бяха застанали, излезе висока кльощава жена, Филомен Сованя, сестрата на началника на депото, допълнителната съпруга, която Пекьо си имаше в Хавър от една година насам. Сигурно двамата си бяха гукали под навеса, когато той бе излязъл и бе повикал помощник-началника. Тя все още изглеждаше млада въпреки тридесет и двете си години — едра, ъгловата, с плоска гръд, сладострастна до самозабрава, с издължено лице и пламтящи очи, подобна на дръглива, цвилеща кобила. Одумваха я, че пие. Всички мъже от гарата я бяха прекарали в къщичката до депото, където живееше брат й и която тя поддържайте твърде зле. Въпросният брат, стиснат, упорит и строго спазващ дисциплината човек, много ценен от началството, бе имал големи неприятности заради нея, дори го бяха заплашили с уволнение; и макар да я търпяха тук само заради него, той се инатеше и не я пъдеше единствено защото тачеше роднинските връзки; това не му пречеше да я пребива от бой, когато се случваше да я завари с мъж, и то така, че тя оставаше да лежи полумъртва на пода. Срещата й с Пекьо бе и за двамата същинско откровение: тя се отпусна най-сетне задоволена в обятията на този весел дългуч; за него пък бе щастие да се има с една тъй слаба жена, идваше му като разнообразие след неговата дебелана и току повтаряше на шега, че вече няма защо да се оглежда другаде. Само Севрин, която се чувствуваше задължена на Виктоар, си развали отношенията с Филомен, отбягваше я, вярна на гордата си природа, и не я поздравяваше.

— Е, засега довиждане, Пекьо — каза нагло Филомен. — Аз си отивам, нали господин Рубо ще ти чете конско по внушение на жена си.

Пекьо отново се разсмя добродушно.

— Стой си, той се шегува.

— Не, не! Трябва да отида да занеса две пресни яйца от моите кокошки на госпожа Льобльо, обещала съм й.

Нарочно подметна това име, знаеше за тайното съперничество между жената на касиера и жената на помощник-началника и се преструваше, че се разбира отлично с едната, за да ядосва другата. Все пак се задържа, от веднъж доби заинтересуван вид, като чу огняря да пита как се е развила разправията с околийския.

— Значи, уредило се е, доволен сте, нали, господин Рубо?

— Много съм доволен.

Пекьо премигна хитро.

— Е, то няма какво да се тревожите, като си имате такава голяма връзка… Тъй ами, разбирате за кого говоря. Жена ми също му дължи много.

Помощник-началникът пресече това подмятане за председателя Гранморен, като повтори рязко въпроса си:

— Чак довечера ли ще тръгнете?

— Да, дотогава ще оправят Лизон, сега монтират лоста… Чакам да се върне машинистът, той го удари на живот. Нали го знаете, Жак Лантие. От вашия край е.

За миг Рубо не съобрази какво да отговори, стоеше като отнесен, без да може да се съсредоточи. После се сепна и каза:

— А? Жак Лантие машиниста… знам го, разбира се. Е, само така — здрасти, довиждане. В службата се запознахме, той е по-млад от мен, никога не сме се виждали в Пласан… Миналата есен направи малка услуга на жена ми, обади се на едни нейни братовчедки в Диеп… Разправят, че бил способно момче.

Говореше наслуки, заливаше се в приказки. После внезапно си тръгна.

— Довиждане, Пекьо… Трябва да хвърля едно око там.

Едва тогава Филомен се отдалечи, поклащайки се като кобила; Пекьо остана на мястото си, с ръце в джобовете, подсмихваше се от удоволствие, че е прекарал такава мързелива утрин — учуди се обаче как тъй помощник-началникът само обиколи халето и веднага се върна обратно. Май много набързо си свърши работата — хвърли едно око, и толкова. Какво ли му е хрумнало да проверява?

Когато Рубо отново дойде под навеса, наближаваше девет. Той отиде чак до пощенското отделение, озърна се, но като че ли не откри онова, което търсеше; върна се обратно със същата забързана крачка. Последователно огледа канцелариите на всички служби. По това време гарата бе спокойна и пуста; единствен той сновеше из нея и изглеждаше все по-раздразнен от този покой, обзет от мъките на човек, застрашен от нещо, който в крайна сметка започва да копнее то най-сетне да се разрази. Хладнокръвието го напусна, не го сдържаше на едно място. Сега непрекъснато се взираше в часовника. Девет, девет и пет. Обикновено се прибираше в жилището си в десет, след потеглянето на влака в девет и петдесет минути, за да хапне. Отведнъж се спусна по стълбите, като си представи, че горе Севрин сигурно също чакаше.

В този момент в коридора видя Филомен, разрошена, с две яйца в ръцете — госпожа Льобльо тъкмо отваряше на съседката си. Не влязоха вътре и се наложи Рубо да си отключи пол, втренчените им погледи. Постара се да свърши тая работа по-бързо, но макар да захлопна вратата, те успяха да зърнат в профил седналата в трапезарията Севрин — неподвижна, бледа, с отпуснати ръце. Като дръпна Филомен при себе си и също затвори, госпожа Льобльо й разказа, че сутринта я видяла да седи пак тъй: сигурно разправията с околийския е свършила зле. Но се оказа друго, Филомен й обясни, че й е донесла новини; после повтори онова, което бе чула от самия помощник-началник. Двете жени се впуснаха да гадаят. Винаги когато се срещнеха, си разменяха безкрайни клюки.

— Хубавичко са ги насапунисали, моето момиче, нищо да не разбирам, ако не е така… Сигурно им е припарило под краката.

— Ах, мила госпожо, де да можем да се отървем от тях!

Засилващата се взаимна неприязън между семействата Льобльо и Рубо се дължеше чисто и просто на квартирни неуредици. Жилищата на служителите се намираха на първия етаж над чакалните; главният коридор, осветен отгоре и боядисан в жълто като в хотел, делеше етажа на две с по една редица кафяви врати отляво и отдясно. Само че прозорците на квартирите отдясно гледаха към засенения от стари брястове официален двор, отвъд който се откриваше прекрасният енгувилски бряг; сводестите и мрачни прозорци на квартирите отляво пък бяха обърнати точно към навеса на гарата, който закриваше всичко с високия си ламаринен покрив и с мръсните стъкла. Затова едните жилища бяха извънредно приятни, от тях се виждаха постоянно оживеният двор, зеленината, просторът; а в другите човек можеше да си умре от досада, в тях вечно цареше полумрак, а малките късчета небе отвън създаваха усещане, че се намираш в затвор. В предната част бяха настанени началник-гарата, помощник-началникът Мулен и семейство Льобльо; в задната — семейство Рубо, деловодителката госпожица Гишон, а имаше и три отделни стаи, в които отсядаха временно пребиваващите железопътни инспектори. Открай време бе заведен ред двамата помощник-началници да живеят един до друг. Семейство Льобльо бяха настанени в тази квартира поради добросърдечието на бившия помощник-началник, чието място по-късно бе заел Рубо. Бездетен вдовец, той бе им отстъпил жилището си от любезност към госпожа Льобльо. Но редно ли беше да държат сега Рубо в задните стаи, след като имаха право да бъдат в предните? Докато между двете семейства царуваше разбирателство, Севрин не бе спорила със съседката си, двадесет години по-възрастна от нея и болнава на всичко отгоре — беше толкова пълна, че непрестанно се задъхваше. Обявиха си война едва когато Филомен се намеси с отвратителните си приказки и успя да скара двете жени.

— Знаете ли — поде отново Филомен, — като нищо може да са се възползували от пътуването си до Париж, за да издействуват преместването ви… Казаха ми, че били написали дълго писмо до директора, в което предявявали претенции за жилището.

Госпожа Льобльо едва не се задуши:

— Мръсници такива!… Сигурна съм, че настройват и деловодителката; от две седмици насам почти не ме поздравява… И таз хубава! Аз обаче ще я спипам…

Тя сниши глас и съобщи, че госпожица Гишон всяка нощ се промъквала при началник-гарата. Вратите им бяха една срещу друга. Господин Дабади беше вдовец и имаше голяма дъщеря, която не излизаше от своя пансион; той бе довел тук като деловодителка тази тридесетгодишна, вече доста повехнала, мълчалива и слабичка блондинка, гъвкава като змия. Май била учителка преди. Нямаше начин да я хване човек, така тихичко се пъхаше през пролуките. Самата тя не представляваше никакъв интерес. Само че ако спеше с началника, това можеше да се окаже от значение, ето защо щеше да бъде голяма победа, ако я разкрият и разберат тайната й.

— Ама накрая все ще узная кое как е — продължи госпожа Льобльо. — Няма да се оставя да ме минат… Тук сме си и тук ще останем. Свестните хора са на наша страна, нали, момичето ми?

Наистина цялата гара бе обвързана в тази квартирна схватка. Най-силно бе пострадал коридорът. Само другият помощник-началник, Мулен, не се занимаваше с това — стигаше му, че е настанен отпред, че си има свенлива и крехка женичка, която излизаше рядко и му раждаше по едно дете на всеки двадесет месеца.

— Тъй си е — заключи Филомен, — но и да им е припарило под краката, не се знае дали ще изхвърчат… Внимавайте, имат връзки с хора, които не си поплюват.

Двете яйца бяха още у нея и тя най-сетне ги връчи: съвсем пресни, от сутринта, току-що ги извадила от полозите. Възрастната жена не знаеше как да й се отблагодари:

— Ама толкова сте мила! Направо ме глезите… Обаждайте ми се по-често. Нали знаете, мъжът ми все кисне на касата, а аз толкова скучая, пък и не мога да мръдна наникъде с тия мои крака! Какво ще стане с мен, ако ония мръсници ме лишат и от гледката през прозорчето?

Придружи я и като отваряше вратата, докосна с пръст устните си:

— Шт! Слушайте.

Двете застанаха в коридора и цели пет минути не помръднаха, като сдържаха дъха си. Проточили шии, слухтяха да разберат какво става в трапезарията на Рубо. Но там цареше мъртва тишина, не се чуваше нито звук. Най-сетне се разделиха, уплашени да не ги заварят тъй, като си кимнаха, без да промълвят нито дума. Едната се отдалечи на пръсти, а другата притвори вратата тъй тихо, че дори не се чу как щракна езичето на бравата.

В девет и двадесет Рубо отново беше долу, под навеса. Проследи композирането на пътническия влак от десет без десет; но колкото и да се стараеше да се сдържа, правеше излишни движения, тъпчеше на едно място и все се обръщаше да огледа перона от край до край. Нищо не се случваше, чак ръцете му затрепериха!

После изведнъж, тъкмо когато отново се взираше назад, чу до себе си гласа на един служител от телеграфната кабина, който му каза задъхано:

— Господин Рубо, да знаете къде са господин началник-гарата и господин главният инспектор по охраната… Гука има телеграми за тях, търча вече десет минути…

Рубо се обърна, беше успял да се стегне тъй, че дори и едно мускулче по лицето му не трепна. Втренчи се в двете листчета, които държеше служителят. Този път нямаше съмнение, по вълнението на човека личеше, че страшното е дошло.

— Господин Дабади мина току-що — каза той спокойно.

Никога не се бе чувствувал тъй съвършено хладнокръвен, умът му сечеше, цял бе настръхнал, завладян от инстинкта за самозащита. Сега бе напълно уверен в себе си.

— Ето го! — обади се той отново. — Самият господин Дабади идва.

Наистина началник-гарата се връщаше от нискоскоростните влакове. Щом прехвърли телеграмата, възкликна:

— По линията е извършено убийство… Телеграфира ми инспекторът от Руан.

— Какво? — запита Рубо. — Наш служител ли е загинал?

— Не, не, пътник, от някое купе… Тялото е било изхвърлено почти веднага след тунела при Малоне, до стълб номер сто петдесет и три… А жертвата е един от нашите администратори, председателят Гранморен.

Помощник-началникът възкликна на свой ред:

— Председателят! Ах! Как ли ще го понесе жена ми!

Възгласът му бе прозвучал толкова намясто, толкова скръбно, че господин Дабади се сепна за миг.

— Вярно, вие го познавахте, такъв добър човек, нали?

После погледна другата телеграма, изпратена до главния инспектор по охраната.

— Това навярно е от съдия-следователя, сигурно някаква формалност… А още е девет и двайсет и пет, разбира се, господин Кош го няма… Бързо пратете някого в Търговското кафене на булевард Наполеон. Няма начин да не го открият там.

След пет минути един работник доведе господни Кош. Той беше бивш офицер, гледаше на работата си като на пенсионерско задължение, затова никога не се вестяваше на гарата преди десет часа, помотаваше се известно време и се връщаше обратно в кафенето. Отначало тая драма, достигнала до него между две партии пикет, просто го смая, тъй като случаите, с които му се налагаше да се занимава обикновено, бяха съвсем маловажни. Но телеграмата наистина бе изпратена от съдия-следователя в Руан; бе пристигнала дванадесет часа след откриването на трупа само защото въпросният следовател първо бе телеграфирал на началник-гарата в Париж, за да разбере кога и как е отпътувала жертвата; после се бе осведомил за номера на влака и на вагона и едва тогава бе изпратил до главния инспектор по охраната заповед да претърси купето във вагон номер двеста деветдесет и три, ако вагонът е още в Хавър. Подчертано мрачното настроение на господин Кош, който смяташе, че са го обезпокоили излишно, мигновено се разсея и той придоби извънредно важен вид, подобаващ за изключително сериозния случай.

— Само че вагонът сигурно вече не е тук — възкликна той неспокойно, уплашен да не би разследването да му се изплъзне, — трябва да е заминал тази сутрин.

Рубо разпръсна тревогата му с обичайното си спокойствие:

— Не, не, прощавайте… За тази вечер имаше запазено купе, вагонът си е при нас, в халето.

Той поведе инспектора и началник-гарата. Новината явно се бе разпространила, защото работниците тихомълком зарязаха работата си и също ги последваха; от вратите на канцеларията заизлизаха служители и един по един започнаха да се приближават. Скоро се струпаха доста хора.

Когато стигнаха до вагона, господин Дабади се обади замислено:

— Нали снощи са го прегледали. Ако имаше някакви следи, щяха да ги споменат в доклада.

— Сега ще видим — каза господин Кош.

Той отвори вратата и се качи в купето. В същия миг извика и самозабравяйки се, захвана да ругае:

— Ай, дявол да го вземе! Като че ли са колили прасе!

Присъствуващите потръпнаха от ужас, някои се опитаха да надникнат; господин Дабади се качи на стъпалото, за да погледне пръв; зад него Рубо също като другите проточи врат и се надигна.

Вътрешността на купето бе съвсем в ред. Прозорците бяха затворени, всичко като че ли бе на мястото си. Само през отворената врата се носеше отвратителна миризма; върху една от възглавниците се бе съсирила тъй дълбока и голяма локва черна кръв, че част от нея се бе стекла отстрани и се бе изляла върху килима. По чаршафа също имаше петна. Нищо повече — само смърдящата кръв.

Господин Дабади побесня:

— Къде са хората, които са правили проверка снощи? Бързо да ги доведат!

Те бяха вече тук, пристъпиха напред, запелтечиха някакви извинения: през нощта човек може ли да види всичко? Иначе обходили навсякъде. Кълняха се, че миналата вечер нямало нищо.

В това време господин Кош стоеше прав във вагона и си вземаше с молив бележки за доклада. Повика Рубо — когато нямаха работа, двамата често разговаряха и пушеха цигари по перона.

— Господин Рубо, качете се, ще ми помогнете.

Помощник-началникът прекрачи кръвта по килима, без да стъпва по нея, и той му каза:

— Надникнете под другата възглавница, вижте дали няма нещо отдолу.

Рубо я вдигна и опипа внимателно с ръце всичко, като се оглеждаше любопитно.

— Няма нищо.

Едно петно върху тапицираната облегалка привлече вниманието му; той го посочи на инспектора. Дали не е кървав отпечатък от пръст? Не, накрая всички решиха, че е пръска от кръвта. Тълпата наоколо се бе сгъстила, за да наблюдава огледа, вдъхваше мириса на убийство, побутваше се зад началник-гарата, който поради отвращение и недотам здрави нерви бе предпочел да остане на стъпалото.

Внезапно той се обади:

— Господин Рубо, ама вие сте били във влака… Нали така? Прибрахте се снощи с експреса… Сигурно можете да ни съобщите някои сведения!

— Да, вярно! — възкликна инспекторът. — Забелязахте ли нещо?

Рубо помълча три-четири секунди. Точно в този миг се бе навел и изучаваше килима. Изправи се почти веднага и отговори с обичайния си глас, само малко по-дрезгаво:

— Разбира се, разбира се, ще ви кажа… Жена ми също беше с мен. Щом думите ми ще бъдат вписани в доклада, бих искал и тя да дойде, за да можем да допълваме спомените си.

Това се стори на господин Кош напълно разумно и току-що появилият се Пекьо предложи да доведе госпожа Рубо. Пое с широки крачки към сградата, всички зачакаха. Филомен, която бе дотичала заедно с огняря, го проследи с очи, ядосана, задето тъкмо той се бе заел да свърши тая работа. Но като видя госпожа Льобльо, забързана колкото може с подутите си болни крака, спусна се да й помогне; двете жени започнаха да размахват ръце и да възклицават, развълнувани от новината за чудовищното престъпление. Макар засега никой да не знаеше нищо, обърканите хора наоколо разпространяваха всякакви врели-некипели. Заглушавайки шума от другите гласове, самата Филомен без каквото и да било основание се кълнеше, че госпожа Рубо няма как да не е видяла убиеца. Затова, щом Рубо се появи е нея, настъпи тишина.

— Вижте я само! — промърмори госпожа Льобльо. — Държи се като принцеса, сякаш не е жена на помощник-началник! Днеска още призори се беше издокарала и сресала тъй, да речеш, че се кани да върви на прием.

Севрин се приближи с равни, ситни крачки. Трябваше да измине доста голямо разстояние по перона под вперените погледи; не се предаде, само бършеше очите си в кърпичка, още не можеше да се съвземе след преживяната болка, когато бе научила името на жертвата. Облечена беше с елегантна черна вълнена рокля, сякаш носеше траур за благодетеля си. Тежките й тъмни коси блестяха под слънчевите лъчи, дори не бе успяла да си сложи шапка, въпреки студа. Наистина изглеждаше трогателна е нежните си сини очи, пълни със сълзи и измъчени.

— Тъй ами, има защо да плаче — каза полугласно Филомен. — Спукана им е работата, убиха го техния дядо господ!

Когато Севрин стигна до отворената врата на купето и се изправи сред скупчените хора, господин Кош и Рубо слязоха; Рубо веднага започна да разказва:

— Вчера сутринта още като пристигнахме в Париж, отидохме да се обадим на господин Гранморен, нали така, скъпа?… Беше около единайсет и четвърт, нали?

Той я гледаше втренчено и Севрин повтори покорно?

— Да, единайсет и четвърт.

Но погледът й спря върху почернялата от кръв възглавница, тя се сви и от гърдите й се изтръгнаха ридания. Развълнуван, началник-гарата любезно се намеси:

— Госпожо, ако не можете да понесете това зрелище… Разбираме мъката ви…

— О, няма да приказваме много! — прекъсна го инспекторът. — После ще изпратим някого да придружи госпожата.

Рубо побърза да продължи:

— Тогава, след като разговаряхме за различни неща, господин Гранморен ни съобщи, че на следващия ден възнамерявал да отиде в Доенвил при сестра си… Сякаш и сега го виждам зад бюрото. Аз бях застанал тъй, жена ми тук… Скъпа, нали той сам ни каза, че ще пътува на следващия ден?

— Да, на следващия ден.

Господин Кош, който продължаваше да си води бележки с молива, вдигна очи.

— Как така на следващия ден? Нали е заминал снощи!

— Чакайте малко! — отвърна помощник-началникът. — Като разбра, че си отиваме същата вечер, отначало му хрумна да вземе експреса заедно с нас, ако жена ми се съгласи да го придружи до Доенвил, където щеше да отседне при сестра си, както всеки път. Но жена ми имаше много работа и отказа… Ти отказа, нали?

— Да, отказах.

— Това е цялата работа, той беше много любезен… Прояви внимание, изпрати ни до вратата на кабинета си… Нали, скъпа?

— Да, до вратата.

— Вечерта заминахме… Преди да се настаним в нашето купе, разговарях с началник-гарата господин Вандорп. Не съм забелязал нищо. Стана ми неприятно, защото смятах, че ще бъдем сами, а на едно от местата, без да я видя, се бе наместила някаква дама; освен това в последния момент се качиха още двама души, мъж и жена… До Руан също не забелязах нищо особено… В Руан слязохме да се разтъпчем и за наша най-голяма изненада три-четири вагона по-нататък зърнахме господин Гранморен, застанал на вратата на едно купе! Рекох му: „Как, господин председателю, и вие ли пътувате? А пък ние изобщо не подозирахме, че сте в тоя влак!“ Той ни обясни, че получил някаква телеграма… После се чу свирката и бързо се качихме в нашето купе, където впрочем вече нямаше никого, всичките ни спътници бяха до Руан — никак не съжалявахме за тях… Друго няма! Нали това е всичко, скъпа?

— Да, това е всичко.

Колкото и простичък да бе разказът, всички силно се вълнуваха. Стояха зяпнали и се мъчеха да проумеят нещата. Инспекторът спря да пише и с въпроса си изрази всеобщото недоумение:

— И сигурен ли сте, че в купето при господин Гранморен нямаше никого?

— О, напълно съм сигурен.

Сякаш тръпка премина сред скупчените хора. Някакъв ужас, зловещ хлад вееше от тази загадка и плъзна в душите. Щом пътникът е бил сам, кой го е убил и кой го е изхвърлил от купето три левги преди влакът да стигне до следващата гара?

Сред тишината прозвуча злобната забележка на Филомен:

— Доста чудно все пак.

Рубо долови, че всички го наблюдават, и кимна, за да покаже, че и на него му се струва чудно. До Филомен зърна Пекьо и госпожа Льобльо, които също клатеха глави. Всички погледи бяха насочени към него, очакваха да чуят още нещо, да изкопчат някаква пропусната подробност, която да изясни цялата работа. В лъсналите от любопитство очи не се четеше обвинение; на него обаче му се стори, че долавя нарастващо съмнение, някакво смътно подозрение, което и понякога най-нищожният факт превръща в увереност.

— Невероятно — промълви господин Кош.

— Съвършено невероятно — повтори господин Дабади.

Тогава Рубо се реши да добави:

— Убеден съм, че експресът, който не спира между Руан и Барантен, се движеше с нормална скорост, не забелязах нищо особено… Казвам ви го, понеже, като останахме сами, свалих стъклото на прозореца и изпуших една цигара; често поглеждах навън и през цялото време се вслушвах в шумовете около и във влака… В Барантен видях на перона господин Бесиер, който стана там началник-гара след мен, обадих му се и си разменихме няколко приказки, той даже се качи на стъпалото да ми подаде ръка… Нали така, скъпа? Можете да го питате. Господин Бесиер ще каже.

Нежното лице на Севрин изразяваше дълбока скръб; неподвижна и бледа, тя отново потвърди думите на мъжа си:

— Да, той ще каже.

Всякакви обвинения ставаха безсмислени, след като семейство Рубо се бяха качили в купето си в Руан и бяха разговаряли със свой познат в Барантен. Сянката съмнение, която помощник-началникът като че ли бе доловил в някои погледи, изчезна; всички се чудеха и маеха. Работата ставаше все по-загадъчна.

— Чакайте сега — каза инспекторът, — съвсем сигурен ли сте, че в Руан някой не се е качил в купето, след като сте се разделили с господин Гранморен?

Рубо естествено не бе предвидил този въпрос — за пръв път се смути, явно не знаеше какво да отговори. Поколеба се, хвърли поглед към жена си.

— О, не! Не мисля… Вече затваряха вратите, свиреха, едва успяхме да се върнем в нашия вагон… Пък и купето е било запазено, струва ми се, никой не би могъл да се качи…

Но сините очи на жена му се разшириха тъй, че той се стресна да не би да прекалява с увереността си.

— Пък знам ли всъщност… Вярно, може някой да се е качил… Имаше такава блъсканица…

Докато говореше, гласът му ставаше все по-ясен, вече се раждаше нова история, напълно правдоподобна.

— Нали разбирате, поради празника имаше огромна тълпа за Хановър… Трябваше да се браним от напиращите да влязат в нашето купе хора с второкласни и третокласни билети… А и гарата беше доста зле осветена, не се виждаше хубаво, всичко живо се блъскаше, викаше, знаете каква врява се вдига, като тръгва влак… Наистина! Съвсем възможно е някой да не е намерил къде да се смести или да се е възползувал от навалицата, за да се промъкне насилствено в купето в последния миг.

Той млъкна, после добави:

— Как мислиш, скъпа? Тъй ще да е станало, нали?

Севрин съкрушено притисна кърпичката към зачервените си очи и повтори:

— Сигурно така е станало.

От този миг следата вече бе ясна; без да продумат, инспекторът по охраната и началник-гарата се спогледаха многозначително. Тълпата, усетила, че разследването е приключило, се люшна, впусна се да обсъжда събитията: мигновено започнаха да се сипят предположения, всеки имаше своя хипотеза. От известно време работата на гарата като че ли бе замряла, целият персонал се бе събрал тук, развълнуван от драмата; появата на влака от девет и тридесет и осем под навеса предизвика същинска изненада. Всички се разтичаха, заотваряха се врати, поток от пътници заля перона. Впрочем повечето зяпачи бяха останали при инспектора, който съвестно и методично изследваше за последен път окървавеното купе.

В този миг Пекьо, който размахваше ръце, застанал между госпожа Льобльо и Филомен, съзря своя машинист Жак Лантие; току-що слязъл от влака, той стоеше неподвижно и се взираше в скупчения народ. Пекьо му направи знак да се приближи. Жак не помръдна. Най-сетне се реши и пристъпи бавно към тях.

— Какво става? — попита той огняря.

Знаеше го отлично, затова изслуша разсеяно новината за убийството и предположенията около него. Чудеше се само, изпълнен е някакво странно вълнение, че бе попаднал там, където се извършваше разследването, и отново виждаше купето, профучало покрай него в мрака. Източи врат, погледна локвата спечена кръв върху възглавницата; пред него оживя споменът за убийството, представи си особено ясно трупа, който лежеше там, край линията, с прерязано гърло. Погледът му се отклони и се спря на двамата Рубо, докато Пекьо продължаваше да му разправя историята — какво общо имали те с всичко това, как пътували от Париж в един влак с жертвата и как за последен път разговаряли с нея в Руан. Познаваше мъжа, сблъсквал се бе с него, откакто работеше на експреса; мяркала му се бе и жената, но обзет от нечестивия си страх, я бе отбягвал както и всички други. В тоя миг обаче, като я видя тъй разплака на, бледа, с объркани и изплашени сини очи под тежката тъмна коса, нещо в нея го привлече. Гледаше я втренчено, забрави се, питаше се замаян защо семейство Рубо и той са тук, какво ги е събрало около купето, където бе извършено убийство — тях, вчера завърнали се от Париж, и него, току-що пристигнал от Барантен.

— Остави! Знам, знам — каза той, като прекъсна огняря. — Тази нощ се случи да бъда точно при изхода на тунела и ми се стори, че зърнах нещо, като минаваше влакът.

Думите му предизвикаха огромно вълнение, всички го наобиколиха. Самият той изтръпна удивен, потресен от изреченото. Защо се бе разбъбрил, след като си бе обещал твърдо да мълчи? Имаше толкова разумни основания да не се издава! А сега, загледан в тази жена, неволно се беше обадил. Тя изведнъж бе дръпнала кърпичката от лицето си и облените й в сълзи очи се разшириха, когато се втренчи в него.

Инспекторът веднага дотича.

— Как? Какво Сте видели?

И под изцъкления поглед на Севрин Жак разказа онова, което бе видял: осветеното купе, профучало о пълна пара в нощта, неразличимите лица на двамата мъже — единият повален, другият с нож в ръката. Застанал до жена си, Рубо слушаше, впил в него смръщените си будни очи.

— Значи, вие сте в състояние да разпознаете убиеца? — попита инспекторът.

— О, едва ли! Не мисля.

— С палто ли беше или с работна дреха?

— Не мога да кажа нищо определено. Помислете само, влакът сигурно се движеше с осемдесет километра в час!

Севрин не се сдържа и се спогледа с Рубо, който събра сили и каза:

— Наистина човек трябва да има много остри очи.

— Няма значение — заключи господин Кош, — това е важно показание. Съдия-следователят ще ви помогне да си припомните… Господин Лантие, господин Рубо, дайте ми точните си имена, за да ги впиша в доклада.

Всичко бе свършило, групата зяпачи постепенно се разпръсна и работата на гарата поде отново своя ход. На Рубо му се наложи незабавно да се погрижи за пътническия влак от десет без десет, в който вече се качваха пътници. Ръкува се с Жак по-сърдечно от друг път; Жак остана сам със Севрин, пред тях вървяха и си шепнеха госпожа Льобльо, Пекьо и Филомен, а той реши, че е редно да изпрати младата жена до служебния вход под навеса — не й каза нищо, но не можеше да се откъсне от нея, сякаш помежду им бе възникнало някакво ново притегляне. Яркото слънце, ведрата дневна светлина бяха прогонили утринните мъгли и се бе открил блестящият син свод на небето; заедно с прилива откъм морето бе задухал вятър, който носеше солени пръски. Когато Жак се раздели с нея, отново срещна огромните й нежни очи, чийто уплашен и умолителен поглед го бе развълнувал тъй дълбоко.

Чу се свирка. Рубо беше дал на влака сигнал за тръгване. Локомотивът също изсвири протяжно и композицията от десет без десет потегли, набра скорост и се изгуби в далечината сред златистия, огрян от слънцето прашец.

IV

През този ден към средата на март съдия-следователят господин Дьонизе отново повика в своя кабинет в Руанската съдебна палата някои важни свидетели по делото Гранморен.

От три седмици около това дело се вдигаше страхотен шум. То бе разтърсило Руан, бе предизвикало любопитството в Париж и вестниците от опозицията, които водеха безмилостна борба срещу имперската власт, го използуваха като оръжие. Приближаването на всеобщите избори, които бяха в центъра на политическия живот, разпалваха още повече битката. В Камарата на депутатите се бяха провели бурни заседания: станаха ожесточени разисквания относно правомерността на пълномощията, получени от двама депутати, тясно свързани със самия император; появиха се също така нападки срещу стопанското ръководство на префекта в департамента Сена, настояваха да бъде избран общински съвет. Делото Гранморен представляваше отлична възможност за по-голямо раздвижване, пускаха се всевъзможни слухове, всяка сутрин вестниците подхвърляха нови и нови хипотези, една от друга по-обидни за правителството. От една страна, намекваха, че убитият, който имаше връзки в Тюйлери и беше бивш съдебен служител, командор на Почетния легион, притежавал милиони и се отдавал на най-отвратителни пороци; от друга, понеже разследването бе стигнало до задънена улица, вече упрекваха полицията и магистратурата, че проявяват небрежност, плъзнаха вицове за прословутия неизвестен престъпник. Понеже в тези нападки имаше твърде много истина, те ставаха още по-непоносими.

Така че господин Дьонизе си даваше ясна сметка за огромната отговорност, която носеше. И той самият бе пряко заинтересуван, защото беше амбициозен и с нетърпение очакваше някое такова важно дело, за да прояви изключителната проницателност и енергия, на които се смяташе способен. Произхождаше от семейство на богат нормандски скотовъдец, беше завършил право в Кан и бе започнал да работи доста късно в съдебното ведомство, а това, че произхождаше от село и баща му се бе разорил, попречи за издигането му. Десет години работи като заместник-прокурор в Берне, Диеп и Хавър, докато стана имперски прокурор в Пон Одмер. После го изпратиха заместник-прокурор в Руан, а от година и половина насам, вече петдесетгодишен, беше съдия-следовател. Не разполагаше с достатъчно средства, страдаше, защото жалкото възнаграждение не можеше да задоволи нуждите му, и живееше в постоянната зависимост на зле платените съдебни чиновници, която само нищожествата търпят и която кара умния човек да чезне от мъка, че няма как да се продаде. Беше извънредно интелигентен, схватлив, дори почтен — обичаше занаята си, опияняваше се от своята всесилност, която му даваше правото да властвува от съдийското кресло над свободата на другите. Единствено собствените му интереси можеха да удържат страстната му природа — той така ужасно копнееше да получи орден и назначение в Париж, че след като през първия ден на разследването се оставя да го подведе любовта към истината, сега напредваше извънредно внимателно и от всички страни му се привиждаха пукнатини, отдето бъдещето му можеше да се провали вдън земя.

Трябва да отбележим, че господин Дьонизе знаеше какво може да му се случи, защото още щом пое делото, един негов приятел го посъветва да се разходи до Париж и да се отбие в Министерството на правосъдието. Там той проведе дълъг разговор с главния секретар господин Ками-Ламот — твърде важна личност, — който разполагаше с неограничена власт над персонала, отговаряше за назначенията и поддържаше постоянна връзка с Тюйлери. Той бе хубав мъж, започнал кариерата си също от заместник-прокурор, но бе успял благодарение на връзките и на съпругата си да се издигне до депутат и старши командор на Почетния легион. Естествено делото бе попаднало в неговите ръце, защото имперският прокурор от Руан се обезпокои от тая мътна история, в която жертвата бе бивш съдебен служител, и за всеки случай уведоми министъра, който на свой ред прехвърли топката на главния секретар. Тук пък изникна едно съвпадение: господин Ками-Ламот бе учил някога с председателя Гранморен, беше само с няколко години по-млад и бе продължил да поддържа с него толкова тесни приятелски връзки, че го познаваше отлично, включително и откъм лошите му страни. Затова споменеше ли за ужасната гибел на своя приятел, проявяваше голямо огорчение и бе подчертал пред господин Дьонизе силното си желание да залови виновника. Но не скри, че в Тюйлери се дразнят от прекомерния шум, вдигнат около този случай, и си позволи да му препоръча да действува крайно внимателно. С други думи, съдията разбра, че ще бъде по-разумно да не бърза и да не предприема нищо без одобрението на висшестоящите. Той дори се завърна в Руан о убеждението, че от своя страна главният секретар е натоварил отделно с разследването и свои агенти. Искаха да узнаят истината, за да я скрият, ако се наложи.

Но времето си минаваше и колкото и да се мъчеше да бъде търпелив, господин Дьонизе се дразнеше от шегичките на пресата. Освен това полицейската му природа се обаждаше, докато душеше настървено като породисто куче. Изпитваше неудържима нужда да открие вярната следа, да вкуси от славното удоволствие, че е проявил най-добър усет, пък ако ще да му заповядат после да зареже всичко. И в очакване да получи от министерството писмо, съвет или поне някакъв знак, които все не идваха, той отново се зае активно с разследването. Бяха арестували вече двама-трима души, но се наложи да ги пуснат. Отведнъж обаче, когато отвориха завещанието на председателя Гранморен, в него назря едно подозрение, което всъщност се бе прокрадвало в душата му още отначало: дали семейство Рубо не бяха извършили убийството. В завещанието, съдържащо доста странни клаузи, имаше и една, според която Севрин получаваше къщата в местността, наречена Кроа дьо Мофра. При това положение напразно търсеният досега мотив ставаше напълно ясен: двамата Рубо са знаели за завещанието и може би са убили своя благодетел, за да получат веднага своя дял. Тази мисъл го занимаваше силно, още повече, че господин Ками-Ламот му бе споменал за госпожа Рубо — познавал я от малка, навремето живеела при председателя. Но колко невероятно, невъзможно изглеждаше всичко това и материално, и морално! Откакто бе насочил натам издирванията си, на всяка крачка се сблъскваше с факти, които противоречаха на представата му за класическо съдебно разследване. Нищо не се изясняваше, същността, първопричината, които можеха да хвърлят ярка светлина върху всичко, липсваха.

Наистина имаше и друга следа, господин Дьонизе не я забравяше, следата, спомената от самия Рубо — версията за човека, който се е качил в купето сред блъсканицата на перона. Това беше прословутият неизвестен убиец, знаменитата фигура, около която се подсмиваха всички вестници от опозицията. Първата грижа на разследването бе да събере сведения за този иженарицаем непознат, вероятно потеглил от Руан и слязъл в Барантен, но не можаха да установят нищо определено, някои свидетели дори отричаха възможността запазеното купе да е било превзето насила, други се ограничаваха с най-противоречиви твърдения. Следата като че ли не извеждаше доникъде, но разпитвайки пазача на прелеза Мизар, съдията неволно се бе натъкнал на драматичната истерия с Кабюш и Луизет — онова момиче, което председателят се опитал да изнасили и което отишло да умре при своя приятел. Това беше като гръм от ясно небе, отведнъж в главата му се подреди цял класически обвинителен акт. В него щеше да има всичко — и заплахи, които работникът бе отправил по адрес на убития, и порочно минало, и несъстоятелно, неподкрепено с нищо алиби. В миг на върховно вдъхновение той бе наредил предния ден да приберат Кабюш от горската му къщурка — забутана бърлога, в която бяха намерили изцапан с кръв панталон. Като се опитваше да не се поддава на все по-непоклатимото убеждение и си обещаваше да не изоставя хипотезата за Рубо, съдията тържествуваше при мисълта, че никой освен него не се е досетил да залови истинския убиец. С цел да се увери напълно бе извикал през тоя ден няколко свидетели, разпитани в утринта след убийството.

Кабинетът на съдия-следователя гледаше към улица Жана д’Арк; намираше се в старата паянтова сграда, която бе долепена до някогашния дворец на нормандските херцози, превърнат в съдебна палата, като го загрозяваше непоправимо. Това широко и унило партерно помещение беше толкоз мрачно, че зиме вътре трябваше да се пали лампа още в три часа следобед. Беше облепено с избледнели зелени тапети, а мебелировката му се състоеше от две кресла, четири стола, бюрото на съдията и масичката на писаря; върху студената камина от двете страни на черния мраморен часовник се мъдреха два бронзови съда. Зад бюрото имаше врата, водеща в друго помещение — там съдията настаняваше понякога хората, които държеше да има на свое разположение; иначе в стаята се влизаше от широкия коридор с пейки, където чакаха свидетелите.

Макар призовката им да бе за два часа, семейство Рубо дойдоха още в един и половина. Бяха пристигнали от Хавър и времето едва им бе стигнало Да закусят в едно ресторантче на Главната улица. Той беше с черен редингот, а тя с черна копринена рокля — същинска дама от обществото; бяха сериозни, унили и тъжни като семейство, загубило близък човек. Тя седеше неподвижна и безмълвна на една пейка, а той бавно крачеше напред-назад пред нея, скръстил ръце на гърба. Но погледите им все се срещаха и тайните им страхове пробягваха по безизразните лица като неуловими сенки. Макар да ги бе изпълнила с радост, новината за завещания имот в Кроа дьо Мофра засили тревогата им; семейството на председателя, особено дъщеря му, раздразнено от непонятните и многобройни дарения, които намаляваха наполовина богатството на мъртвия, се канеше да оспори завещанието; подтиквана от съпруга си, госпожа Дьо Лашене бе особено зле настроена срещу някогашната си приятелка Севрин и я подозираше в непочтени комбинации. От друга страна, мисълта, че може да открият някоя улика, за която отначало не му е минавало и през ум, сега терзаеше Рубо и го изпълваше с постоянен страх; като нищо щяха да открият писмото, което бе продиктувал на жена си, за да накара Гранморен да замине, и ако той не бе го унищожил, нямаше да е трудно да разпознаят и почерка. За щастие дните си минаваха, нищо не се случваше навярно Гранморен бе скъсал писмото. Всяка призовка от кабинета на съдия-следователя обаче караше и двамата да се обливат в студена пот, макар да се държаха, както подобава на наследници и свидетели. Стана два часът. Появи се и Жак. Той пристигаше от Париж. Рубо веднага пристъпи към него, протегнал приветливо ръка:

— А, и вас ли ви разкараха… Тъжна история, пък и това дело край няма!

Зървайки неподвижно седналата Сегрин, Жак бе замръзнал на място. Вече почти месец всеки път, когато се озоваваше в Хавър, тоест през ден, помощник-началникът го обсипваше с любезности. Веднъж дори се бе наложило да приеме поканата му за обед. И докато седеше край младата жена, засилващото се смущение бе прераснало в онази негова тръпка. Нима щеше да пожелае и нея? Сърцето му биеше, ръцете му пареха само като погледнеше бялата шия, извита над деколтето. Затова бе взел твърдото решение да я отбягва.

— Какво се говори за тая история в Париж? — запита Рубо. — Нищо ново, нали? Според мен не знаят нищо и никога няма да узнаят… Елате да се видите с жена ми.

Помъкна го след себе си, наложи се Жак да се приближи и да поздрави смутената Севрин, която се усмихваше пак като подплашено дете. Мъчеше се да разговаря непринудено, а погледите на мъжа и на жената не го изпускаха, те сякаш се опитваха да проникнат в мислите му, да достигнат до неясните представи, на които самият той не позволяваше да изплуват. Защо се държи тъй хладно? Защо им се струваше, че ги отбягва? Дали спомените му не са се изяснили, дали не ги викат, за да им направят очна ставка? Искаше им се да запленят единствения опасен свидетел, да го накарат да се привърже тъй силно към тях, че да не смее да ги издаде.

Помощник-началникът не издържа и пак отвори дума за делото:

— Значи, не знаете защо са ни изпратили призовки, а? Може пък да са открили нещо ново?

Жак сви равнодушно рамене:

— На гарата разправяха нещо, като пристигнах. Май арестували някого.

Двамата Рубо се учудиха, развълнуваха се, това им се стори необяснимо. Как тъй арестували? Никой не им е казал нищо! Арестували ли са, или се канят да арестуват? Обсипаха го с въпроси, но той не знаеше нищо повече.

В този момент Севрин долови шум от стъпки по коридора.

— Ето Берт и мъжа й — промълви тя.

Наистина се появиха семейство Лашене. Минаха с вирнати глави покрай Рубо, младата жена дори не погледна някогашната си приятелка. Един разсилен ги въведе незабавно в кабинета на съдия-следователя.

— Туйто! Най-добре да се въоръжим с търпение — рече Рубо. — Ще киснем тук поне два часа… Сядайте де!

Самият той бе седнал от лявата страна на Севрин и махна на Жак, като го подканваше да се настани до нея, от другата й страна. Жак постоя прав още малко. После тя го погледна с онзи неин уязвим и подплашен поглед и той се отпусна на пейката. Севрин изглеждаше съвсем крехка помежду им, стори му се неясна, покорна; усети как постепенно цял се сковава от дългото чакане и от топлината, която се излъчваше от тази жена.

Разпитът в кабинета на господин Дьонизе предстоеше да започне. По време на разследването се бяха насъбрали сума книжа — цели купчини, подвързани в сини папки. Бяха се опитали да възстановят пътя на жертвата от момента на заминаването от Париж. Началник-гарата господин Вандорп бе дал показания за потеглянето на експреса в шест и половина, за скачването на вагон номер двеста деветдесет и три в последния момент, за краткия си разговор с Рубо, който се бе качил в своето купе малко преди появата на председателя Гранморен, и най-сетне за настаняването на Гранморен в купето, където той без съмнение бе останал сам. После главният кондуктор на влака Анри Доверн не беше отговорил нищо на въпроса какво се е случило през време на десетминутния престой в Руан. Видял двамата Рубо да разговарят пред купето на председателя и смятал, че са се върнали в своя вагон, чиято врата затворил един служител от гарата, но поради блъсканицата и лошото осветление на гарата впечатленията му си оставаха смътни. Колкото до мнението му дали някой — прословутият неизвестен убиец — е могъл да се вмъкне в купето при потеглянето, той смяташе подобно предположение за слабо вероятно, макар и да не го изключваше напълно; доколкото му било известно, на два пъти имало подобни случаи. Когато зададоха същите въпроси на други служители от руанската гара, те не само не хвърлиха светлина върху събитията, а още повече объркаха нещата с противоречивите си отговори. Един факт обаче бе доказан — ръкуването на Рубо, застанал във вътрешността на вагона, с началник-гарата в Барантен, покачен на стъпалото: началник-гарата господин Бесиер недвусмислено го бе потвърдил, добавяйки, че неговият колега бил сам с жена си, а тя била полегнала и като че ли най-спокойно дремела. Същевременно си направиха труда да издирят и лицата, отпътували от Париж в купето на съпрузите Рубо. Оказа се, че дебелата госпожа и дебелият господин, които бяха пристигнали със закъснение и се бяха качили в последния момент, са някакви еснафи от Пти Курон, но те заявиха, че са заспали незабавно и нищо не могат да кажат; колкото до мълчаливата дама в черно, която бе седяла в ъгъла, тя се бе стопила като сянка и изобщо не успяха да я открият. Имаше и още някои дребни риби, разни свидетели, чрез които бяха установили самоличността на пътниците, напуснали влака в Барантен онази вечер — нали се предполагаше, че неизвестното лице е слязло там: бяха преброили билетите и бяха намерили всички пътници с изключение на един едър мъжага, чиято глава била превързана със синя кърпа и за когото едни разправяха, че бил с палто, а други — че бил с работни дрехи. Само за този човек, изчезнал, изпарил се като видение, имаха събрани в папка триста и десет показания, в които цареше такава бъркотия, че всеки от документите опровергаваше другия.

Делото се усложняваше и от юридическа страна: имаше протокол, оформен от писаря, когото имперският прокурор и съдия-следователят бяха завели на местопрестъплението — обемисто описание на участъка от линията, където бяха намерили трупа, на положението на тялото, на костюма, на вещите, открити в джобовете, чрез които бяха установили самоличността; имаше и смъртен акт от присъствалия лекар, в който с научни термини бе описана раната на шията, онзи едничък ужасяващ разрез, извършен с остър предмет, по всяка вероятност нож; събрани бяха и други протоколи, документи за пренасянето на трупа до болницата в Руан, за времето, което бе преседял там, преди забележително бързият процес на разлагане да принуди властите да го предадат на роднините. Но и в тия купища хартия личаха само две-три по-важни подробности. Преди всичко не бяха открили в джобовете часовника и малкия портфейл с десет банкноти по хиляда франка — сума, която председателят Гранморен дължал на сестра си госпожа Бонон и която тя очаквала да й върне. При това положение можеше да се предположи, че убийството е извършено с цел грабеж — но от друга страна, на един от пръстите бе останал пръстен с голям диамант. Оттук възникнаха още цял куп хипотези. За съжаление не разполагаха с номерата на банкнотите; знаеше се обаче как изглежда часовникът — голям, навивал се с копче, върху капака били изписани сплетените инициали на председателя, а отвътре имало фабричен номер: 2516. Най-сетне внимателно бяха претърсили из храсталаците около линията и навсякъде, където би могъл да бъде хвърлен ножът, с който си бе послужил престъпникът; не откриха нищо, убиецът навярно бе го скрил заедно с банкнотите и часовника. Бяха намерили само на стотина метра преди станцията Барантен пътното одеяло на жертвата, захвърлено, за да не събуди подозрения; то бе прибавено към веществените доказателства.

Когато съпрузите Лашене влязоха, господин Дьонизе стоеше прав до бюрото си и четеше едно от първите показания, което писарят бе извадил от папката. Той бе нисък, доста пълен, гладко избръснат мъж с прошарена вече коса. Бледото му лице с дебели бузи, квадратна брадичка и широк нос изглеждаше вяло — това усещане се засилваше от тежките клепачи, полуспуснати върху изпъкналите, светли очи. Ала цялата хитрост и схватливост, с които смяташе, че е надарен, прозираха в устните му — устни на актьор, свикнал да изобразява лъжливи чувства в живота, подвижни устни, които присвиваше, когато му се струваше, че е особено остроумен. Обикновено ставаше жертва на собственото си остроумие, беше прекалено прозорлив, опитваше се да надлъже простите и очевидни истини, идеализирайки занаята си — беше решил, че работата му изисква от него да бъде нещо като специалист по духовна анатомия, да притежава шесто чувство, да има невероятно бистър ум. Впрочем той наистина не беше глупав.

Веднага прояви любезност към госпожа Дьо Лашене — съдебните му функции не му пречеха да бъде светски мъж и да поддържа връзки с висшето общество в Руан и околностите.

— Госпожо, моля, седнете.

Лично подаде стол на младата жена — русоляво, хилаво създание, — особено неприятна и грозновата в траурния си тоалет. Отнесе се учтиво, дори малко хладно с господин Дьо Лашене — също рус и с доста болнав вид; за него този дребосък, станал на тридесет и шест години съдия и получил орден покрай връзките на своя тъст и на услугите, които баща му, също чиновник в магистратурата, бе оказвал навремето като член на смесените военно-граждански комисии, олицетворяваше служителите с привилегии, богаташите, некадърниците, намерили си местенца и израснали благодарение на роднините и на парите си; а той, беден, без покровители, бе принуден непрестанно да превива гръб като просител и мечтаното повишение все му се изплъзваше. Затова му бе приятно да подчертава могъществото си в тоя кабинет, върховната си власт над чуждата свобода — можеше с една дума да превърне свидетеля в обвиняем и незабавно да го арестува, ако му хрумне.

— Госпожо — продължи той, — ще ми простите, че се налага отново Да ви измъчвам с тази ужасна история. Известно ми е, вие не по-малко от нас държите случаят да бъде изяснен и виновникът да получи наказание за престъплението си.

После даде знак на писаря — висок младеж с жълто, кокалесто лице — и разпитът започна.

Но още от първите въпроси, отправени към съпругата му, господин Дьо Лашене, който беше седнал, без да го поканят, започна да отговаря вместо нея. Не се сдържа и изрази огорчението си от завещанието на своя тъст. Бива ли така? Направил толкова много и толкова значителни дарения, че почти преполовил състоянието си, възлизащо на три милиона и седемстотин хиляди франка! И то все заради разни напълно неизвестни личности, какви ли не жени от простолюдието! Била спомената дори продавачката на теменужки, дето седяла в един вход на улица Роше. Това било абсолютно неприемливо и той само чакал криминалното следствие да приключи, за да види дали няма начин да оспорят едно такова възмутително завещание.

Докато той се оплакваше, стиснал зъби, и излагаше на показ глупостта си, скъперническата си, вечно незадоволена провинциална същност, господин Дьонизе го наблюдаваше със светлите си, полускрити от клепачите очи и тънките му устни изразяваха презрение и завист към това нищожество, на което два милиона не му стигаха и което благодарение на всичките тия пари някой ден сигурно щеше да му се яви загърнато в пурпурната мантия на върховен съдия.

— Струва ми се, че ще сбъркате, господине — рече той най-сетне. — Завещанието може да бъде оспорено единствено ако стойността на даренията надхвърля половината от състоянието, а случаят не е такъв.

После се обърна към писаря:

— Впрочем, Лоран, надявам се, че не записвате това.

Младежът го успокои с едва забележима усмивка — ясни му бяха тия неща!

— Добре де — продължи още по-кисело господин Дьо Лашене, — но според мен никой не би могъл да разчита, че ще оставя Кроа дьо Мофра на ония Рубо. Как не — такъв подарък за дъщерята на един слуга! И защо, от къде на къде? А пък ако се докаже, че имат нещо общо с убийството…

— Наистина ли си го мислите?

— Е, как иначе! Ако съдържанието на завещанието им е било известно, явна е изгодата, която имат от смъртта на нашия нещастен баща… Освен това забележете, че те последни са разговаряли с него… С една дума, всичко ми се вижда доста подозрително.

— А вие, госпожо, смятате ли, че някогашната ви приятелка е способна на такова престъпление?

Преди да отговори, Берт хвърли поглед към мъжа си. След няколко месеца семеен живот двамата си бяха повлияли взаимно и от това злобните им, сухарски характери бяха станали още по-неприятни. Всеки настройваше другия и той така я бе настървил срещу Севрин, че жена му незабавно би накарала да я арестуват, стига да си получи къщата обратно.

— Боже мой, господине — каза тя след кратко мълчание, — личността, за която говорите, имаше някои твърде лоши прояви като малка.

— Как? Нима намирате, че поведението й в Доенвил не е било добро?

— О, не, господине, ако беше тъй, баща ми щеше да я изхвърли!

Това възклицание изразяваше възмущението на почтената, лицемерно добродетелна буржоазна дама, която никога не би могла да бъде упрекната в какъвто и да било грях и която се гордееше, че непорочността й не се оспорва от никого в Руан и всички я поздравяват и я канят в домовете си.

— Само че — прибави тя, — когато човек по навик е лекомислен и недисциплиниран… С една дума, господине, твърде много неща, които ми се струваха невероятни, днес ми се виждат напълно сигурни.

Господин Дьонизе бе започнал да проявява известно нетърпение. Тази следа вече не го занимаваше и всеки, който се придържаше към нея, се превръщаше в негов противник; струваше му се, че това е признак на недоверие към умствените му възможности.

— Добре, но вижте сега, човек трябва да разсъждава разумно — повиши глас той. — Хора като съпрузите Рубо не биха убили човек като вашия баща, за да получат по-скоро наследството; или поне най-малкото поради прибързаност щяха да оставят улики, по някакъв начин щях да открия следи от алчността им, от желанието да притежават имот, да забогатеят. Не, тази подбуда не е достатъчна, нужно е още нещо, а го няма, дори вие не можете да ни насочите… Пък и да се върнем към фактите, не виждате ли, че просто няма начин нещата да са се развили така? Никой не е видял съпрузите Рубо да се качват в купето, един служител дори твърди, че ги видял да се връщат на местата си. А в Барантен със сигурност са били там и би трябвало да предположим, че по време на неколкоминутното пътуване, докато влакът се е движил с пълна скорост, са отишли до купето на председателя, което се е намирало през три вагона, и са се върнали обратно. Правдоподобно ли е това? Разпитах машинисти, кондуктори. Всички ми казаха, че е възможно само ако човек е свикнал, ако е извънредно хладнокръвен и енергичен… При всички случаи жената не би била в състояние да го стори, значи, съпругът й е поел риска сам; но защо — за да убие покровителя, който току-що ги е отървал от големи неприятности? Не, не, едва ли! Хипотезата не ни води доникъде, друго трябва да търсим… Ха! Ако някой се е качил в Руан и е слязъл на следващата станция, ако наскоро е отправял смъртни заплахи срещу жертвата…

Той така се увлече, че стигна до новата си теория и вече щеше да се издаде, но вратата се открехна и през отвора надникна разсилният. Още преди да отвори уста обаче, една ръка в ръкавица бутна вратата докрай; влезе руса дама с елегантни траурни дрехи, все още красива, макар да бе повече от петдесетгодишна — красотата й бе пищна и ярка, изглеждаше като застаряваща богиня.

— Аз съм, драги господин съдия. Позакъснях, но ще ме извините, нали? Пътищата са отвратителни, уж от Доенвил до Руан са само три левги, а ми се видяха два пъти повече.

Господин Дьонизе галантно се изправи.

— Не сме се виждали от неделя насам, как сте, госпожо?

— Много добре… А вие, драги господине, съвзехте ли се от уплахата, която ви причини моят кочияш? Момчето ми разправи, че като ви откарвало, на два километра от замъка колата щяла да се обърне.

— О, само се поразтърсихме, вече бях забравил… Заповядайте, седнете и както казах преди малко на госпожа Дьо Лашене, простете ми, задето отново ви карам да страдате заради това мъчително дело.

— Боже мой! Щом се налага… Здравей, Берт! Добър ген, Лашене!

Това беше госпожа Бонон, сестрата на убития. Тя целуна племенницата си и се ръкува със съпруга й. На тридесет години бе останала вдовица след смъртта на един фабрикант, който бе увеличил извънредно много и без това голямото й богатство — при подялбата на семейния имот с брат й тя бе получила имението Доенвил, — и бе водила приятно съществуване, изпълнено, както твърдяха, със сърдечни увлечения, но поведението й външно бе тъй безупречно и непресторено, че бе си останала съдница на руанското висше общество. Възможностите и желанията й в любовта се бяха оказали свързани с магистратурата и от двадесет и пет години приемаше в замъка представителите на съдебното ведомство в Руан, така че колите й сновяха с тях до града и обратно като в безкраен празник. И сега не се бе укротила, твърдяха, че обкръжавала с майчинска нежност един млад стажант-прокурор, син на съдията господин Шомет: действувала за издигането на сина, обсипвала бащата с покани за гостуване и други любезности. Имаше освен това един добър приятел от по-стари времена, ерген — господин Дебазей, литературната знаменитост на руанския съд, чиито изящни сонети се разпространяваха от уста на уста. Години наред той бе разполагал със собствена стая в Доенвил. Сега, вече подминал шестдесетте, все още отиваше да вечеря там като стар познайник, макар ревматизмът да не му позволяваше нищо повече от приятните спомени. Добросърдечието й позволяваше да царува все тъй въпреки заплашително наближаващата старост и никой не оспорваше властта й, едва през последната зима се бе появила съперница — госпожа Льобук, също съпруга на съдия, висока, тридесет и четири годишна брюнетка, извънредно приятна, у която съдебните служители наминаваха все по-често. Този факт внасяше нотка на тъга в обичайната й жизнерадост.

— В такъв случай, ако позволите, госпожо — продължи господин Дьонизе, — ще ви задам няколко въпроса.

Разпитът на съпрузите Лашене бе приключил, но той не ги помоли да излязат: неговият мрачен, студен кабинет се бе превърнал в нещо като светски салон. Флегматичният писар отново се приготви за работа.

— Един свидетел спомена за някаква телеграма, получена от брат ви, с която го викали незабавно да отиде в Доенвил. Не открихме никакви следи от тази телеграма. Да сте я изпратили вие, госпожо?

Госпожа Бонон спокойно се усмихна и отговори с такъв тон, сякаш водеха приятелски разговор:

— Не съм писала на брат си, очаквах го, знаех, че възнамерява да дойде, но не бяхме определяли ден. Обикновено пристигаше внезапно, почти винаги с нощен влак. Понеже живееше в малка къща в парка, която има вход откъм една пуста уличка, дори не го чувахме кога се появява. Наемаше кола в Барантен и се показваше едва на сутринта, понякога доста късно, като съсед, настанил се отдавна, който идва на посещение… Този път го очаквах, защото трябваше да ми донесе сумата от десет хиляди франка, които имаше да ми връща. Несъмнено десетте хиляди франка са били у него. Затова сметнах, че чисто и просто са го убили, за да го ограбят.

Съдията направи кратка пауза; после попита, като я гледаше право в очите:

— Какво е мнението ви за госпожа Рубо и за нейния съпруг?

Тя живо махна с ръка, сякаш да изрази пълно несъгласие:

— О, моля ви се, господин Дьонизе, не си внушавайте пак погрешни мисли за тия чудесни хорица… Севрин беше добро момиченце, мило, дори много послушно и при това сладко, нищо й нямаше. Щом държите да го повторя, смятам, че тя и нейният съпруг не са способни да извършат злодеяние.

Той закима тържествуващо, като хвърли поглед към госпожа Дьо Лашене. Тя се засегна и си позволи да се обади:

— Лельо, струва ми се, че проявявате известна лековерност.

Тогава госпожа Бонон каза с присъщата си откровеност онова, което й беше на сърцето:

— Стига, Берт, по този въпрос няма да се разберем. Беше весела, обичаше да се смее и беше напълно права… Отлично зная какво мислите вие двамата с твоя съпруг. Всъщност користта трябва да ви е размътила главите, щом се чудите толкова, че баща ти е направил Кроа дьо Мофра дарение за милата Севрин… Той я отгледа, даде й зестра, напълно естествено е да я има в завещанието му. Че как, нали той я смяташе почти за своя дъщеря!… Ах, скъпа моя, какво значение имат парите за човешкото щастие?

Наистина, понеже винаги беше притежавала огромно богатство, тя бе напълно безкористна. И дори с присъщата на хубава и обожавана жена изтънченост се преструваше, че за нея смисълът на живота е в красотата и в любовта.

— Самият Рубо спомена за телеграмата — забеляза сухо господин Дьо Лашене. — Ако не е получавал телеграма, председателят нямаше да му каже такова нещо. Защо лъже Рубо?

— Ами председателят сам може да е измислил телеграмата, за да обясни внезапното си заминаване пред съпрузите Рубо — възкликна развълнувано господин Дьонизе. — Според показанията им той се канел да замине на следващия ден; и понеже се е озовал в един влак с тях, трябвало е да им даде някакво обяснение, ако не е искал да им съобщи истинската причина, която впрочем си остава неизвестна… Това няма значение, така доникъде няма да стигнем.

Отново замълчаха. Когато съдията взе думата, беше извънредно спокоен и внимаваше в изразите си.

— Сега, госпожо, ще засегна една особено деликатна тема и ще ви помоля да извините естеството на моите въпроси. Никой не уважава повече от мен паметта на покойния ви брат… Носеха се обаче слухове, нали така? Твърдяха, че имал любовници.

Госпожа Бонон отново се усмихна, проявявайки безкрайната си търпимост.

— О, скъпи господине, на неговата възраст!… Брат ми овдовя рано, никога не съм си позволявала да не одобрявам онова, което е вършил. Той живееше както си искаше, не съм се бъркала в съществуването му. Зная само, че не измени на общественото си положение и докрай си остана мъж намясто.

Берт направо не можеше да си поеме дъх, откакто бе станало дума за любовниците на баща й, и седеше със сведени очи; не по-малко смутен, съпругът й бе отишъл до прозореца и сега стоеше с гръб към тях.

— Моля да извините моята настойчивост — каза господин Дьонизе. — Нали имаше някаква история с една ваша камериерка?

— А, да! Луизет… Но, скъпи господине, тя беше просто едно малко порочно създание, на четиринайсет години поддържаше връзки с някакъв престъпник. Опитаха се да използуват смъртта й, за да очернят брат ми. Недостойна история, ще ви разкажа всичко.

Сигурно си вярваше. Макар да знаеше отлично какви бяха нравите на председателя и ни най-малко да не се бе изненадала от трагичната му гибел, смяташе се задължена да защити високопоставеното си семейство. Колкото до неприятната история с Луизет, дори да го мислеше способен да се опита да насили момичето, беше също тъй искрено убедена, че то е било развратено от по-рано.

— Представете си една такава мъничка, нежна хлапачка, русичка, розова като ангелче, душица, ще речеш, че никой не я е докосвал и може да се яви пред господ бог, без да се изповядва… А не беше навършила още четиринайсет години и вече скитореше с един грубиян от каменоломните на име Кабюш — той пък беше лежал пет години в затвора, понеже убил човек в някаква кръчма. Младежът живеел като дивак в края на бекурската гора, където баща му, починал от мъка, му оставил колиба, построена от дънери и глина. Той упорито се опитваше да разработи някакво кътче от изоставените каменоломни, дали навремето, доколкото знам, половината камъни, с които е построен Руан. И в тая бърлога малката ходела при своя върколак — всички в тоя кран толкова се бояха от него, че живееш сам, като чумав! Често ги срещали да бродят из горите, хванати за ръце, тя — мъничка и крехка, той — огромен и груб. Изобщо такова падение — просто да не повярваш… Разбира се, аз научих всичко това по-късно. Взех Луизет при мен от жалост, просто да направя добро. Знаех, че нейното семейство, тия Мизарови, са бедни, а те думичка не обелиха пред мен, че са пребивали детето от бой и пак не са могли да го отучат да тича при своя Кабюш, щом забравят вратата отворена… И тогава стана нещастието. Брат ми няма своя прислуга в Доенвил. Луизет и още една жена поддържаха малката къща, в която той живееше отделно. Една сутрин тя отишла сама там и после изчезна. Според мен е замисляла бягството си много преди това, може би любовникът й я е причакал и я е отвел… Най-ужасното беше, че пет дена по-късно се разпространи мълвата за смъртта на Луизет, разправяха подробности — уж брат ми се опитал да я изнасили тъй зверски, че подплашеното дете отишло при Кабюш и починало от мозъчно сътресение. Какво точно се бе случило? Толкова приказки се изприказваха, че е трудно да се прецени. Лично аз смятам, че Луизет е умряла от висока температура, което бе установено от лекар, сигурно това се дължи на непредпазливостта й, спала е на открито, скитала е из тресавищата… Драги господине, нали и вие не можете да си представите моят брат да измъчва едно такова малко създание? Би било чудовищно, невъзможно е!

Господин Дьонизе бе изслушал разказа й внимателно, без да изразява одобрение или несъгласие. Госпожа Бонон се позапъна накрая; най-сетне се реши:

— Боже мой! Не твърдя нищо, може брат ми да е поискал да се пошегува с нея. Обичаше младите, външно беше суров, но иначе беше много весел. Тъй де, да предположим, целунал я е.

При тия думи съпрузите Лашене добродетелно се възмутиха:

— О! Лельо, лельо!

Тя обаче сви рамене: защо да заблуждава правосъдието?

— Целунал я е, може да я е погъделичкал. Това не е престъпление… Приемам тази възможност, защото историята не е измислена от каменаря. Сигурно оная порочна измамница Луизет нарочно е преувеличила нещата, за да остане при любовника си, и този, както ви казах, груб човек накрая сам е сметнал, че са убили изгората му… Беше наистина побеснял от гняв, повтаряше наляво и надясно по кръчмите, че ако председателят му падне в ръцете, ще го заколи като прасе…

Съдията, който бе мълчал до тоя миг, рязко я прекъсна:

— Така ли е казал, има ли свидетели, които да го потвърдят?

— О, скъпи господине, ще намерите колкото си искате свидетели… Изобщо тъжна история, причини ни големи неприятности. За щастие положението на брат ми изключваше всякакви подозрения.

Госпожа Бонон вече разбираше по каква нова следа е тръгнал господин Дьонизе; това я разтревожи и тя предпочете да не се задълбочава, а на свой ред го запита нещо. Той стана, заяви, че не желае да злоупотребява с любезността на близките и да ги измъчва повече. Нареди на писаря да прочете протоколите и да ги даде на свидетелите да се подпишат. Протоколите от разпитите бяха наистина безупречни, бяха така изчистени от излишните и компрометиращи думи, че госпожа Бонон, уловила перото, хвърли изненадан и добронамерен поглед към бледия, кокалест Лоран, на когото досега дори не бе обърнала внимание.

После, когато съдията я изпрати заедно с племенницата й и нейния съпруг до вратата, улови двете му ръце.

— Доскоро виждане, нали? Знаете, че винаги сте добре дошли в Доенвил… Благодаря ви, вие сте един от последните, които ми остават верни.

В усмивката й прозираше тъга, а в това време племенницата й, която бе излязла първа, се сбогува сухо, едва-едва.

Когато остана сам, господин Дьонизе си почина една минута, пое си дъх. Стоеше прав и размишляваше. За него цялата работа бе вече ясна, познаваше славата на Гранморен, сигурно е проявил насилие. Това правеше разследването още по-деликатно и той си обеща да бъде двойно по-предпазлив, докато получи наставление от министерството. Въпреки това тържествуваше. Най-сетне щеше да спипа виновника.

— Съобщете да влезе господин Жак Лантие.

Съпрузите Рубо продължаваха да чакат на пейката в коридора с безизразни, сякаш сковани от дрямка търпеливи лица, по които от време на време пробягваха нервни тръпки. Гласът на разсилния, който извика Жак, като че ли ги стресна, разбуди ги. Те го проследиха с разширени очи как изчезва в кабинета на съдията. После отново зачакаха — още по-бледи и мълчаливи.

От три седмици насам тази история тормозеше Жак, като че ли имаше опасност да се обърне срещу него. Нямаше основание за такива мисли, в нищо не можеха да го упрекнат, нали им беше казал каквото знаеше; и все пак влизаше при съдията с онази ситна тръпка на виновния, който се бои да не би престъплението му да бъде разкрито; обмисляше отговорите си, когато му задаваха въпроси, внимаваше как се държи, боеше се да не каже нещо излишно. Той също можеше да убие: нима не си личеше по очите му? Тези съдебни призовки му бяха извънредно неприятни, дразнеха го много и казваше, че искал най-после да се отърве от главоболията, свързани с неща, които не го засягат.

Впрочем този ден господин Дьонизе прояви настойчивост само по отношение описанието на убиеца. Понеже Жак бе единственият свидетел, забелязал престъпника, само той можеше да даде по-точни сведения. Но Жак не добавяше нищо към първоначалното си показание, повтаряше, че е зърнал извършеното злодеяние само за секунда, че видението е било светкавично и остава в спомените му напълно смътно и неясно. Просто бе съгледал как един човек заколва друг, нищо повече. Бавно и упорито в продължение на половин час съдията го притискаше, задаваше му по всевъзможни начини едни и същи въпроси. Едър или дребен? Брадат, с дълга или къса коса? С какви дрехи? Към каква обществена прослойка му се е сторило, че спада? Смутен, Жак отговаряше неясно.

— Добре — заяви внезапно господин Дьонизе, като го гледаше в очите, — а ако ви го покажат, ще го разпознаете ли?

Той запремига, обзе го уплаха, като усети този поглед да го пронизва. Вслуша се в гласа на съвестта си.

— Дали ще го позная… да… може би.

Но необяснимият страх от несъзнателното съучастие отново го накара да се върне към обичайните неуверени отговори:

— Всъщност не, мисля, че не, никога не бих посмял да твърдя със сигурност. Ами помислете само! Това са осемдесет километра в час!

Обезкуражен, съдията вече се канеше да го изпрати в съседната стая, където да бъде на негово разположение, но изведнъж му хрумна друго.

— Стойте тук, седнете.

После позвъни отново на разсилния:

— Доведете господин и госпожа Рубо.

Още от вратата, като видяха Жак, очите им се замъглиха от едва доловимо безпокойство. Дали е проговорил? Дали са го задържали, за да им направят очна ставка? Самоувереността им се изпари, като го видяха тук; отначало гласовете им звучаха глухо. Ала съдията чисто и просто повтори първия разпит, те само трябваше да изрекат същите, почти непроменени фрази, а той ги слушаше с наведена глава, без дори да ги погледне.

После внезапно се обърна към Севрин:

— Госпожо, казали сте на инспектора по охраната, с чийто доклад разполагам, че според вас на гара Руан в купето се е качил някой, когато влакът е потеглял.

Тя се вцепени. Защо припомня това? Дали е капан? Да не би да съпостави показанията й и да я упрекне, че си противоречи? Тя хвърли поглед за съвет към съпруга си, който се намеси предпазливо:

— Струва ми се, господине, че жена ми не твърдеше това тъй положително.

— Простете… Когато вие сте отбелязали, че е възможно, госпожата е заявила: „Сигурно така е станало…“ И тъй, госпожо, бих искал да зная дали сте имали някакви особени подбуди, за да кажете това.

Тя окончателно се обърка, беше убедена, че ако не внимава, от дума на дума той ще я принуди да признае всичко. Но не можеше да мълчи.

— О, не, господине, нямах подбуди… Навярно съм го казала като предположение, защото наистина е трудно да се даде друго обяснение.

— Значи, не сте видели човека, не можете да ни съобщите нищо за него?

— Не, не, господине, нищо!

Господин Дьонизе като че ли изостави тази точка от разследването. Но веднага се върна към нея, този път обръщайки се към Рубо:

— А вие как тъй не сте видели човека, ако наистина се е качил — нали според собствените ви показания сте разговаряли с убития, когато е бил даден сигналът за потегляне?

Тази настойчивост все повече плашеше помощник началник-гарата, тъй като не можеше да реши какво да стори — дали да се откаже от измислицата за човека, или упорито да я защищава. Ако бяха намерили улики срещу него, хипотезата за неизвестния убиец ставаше самоцелна и дори можеше да утежни положението му. Реши да се бави, за да разбере, впусна се в неясни, дълги обяснения.

— Много неприятно е — поде отново господин Дьонизе, — че спомените ви са толкова мъгляви, инак можехте да ни помогнете да разсеем подозренията, които падат върху някои лица.

Рубо сметна, че тия думи са отправени срещу него, и изпита неудържима нужда да отклони обвинението. Стори му се, че е на път да бъде разкрит, и незабавно взе решение:

— Ами съвестта не ми дава! Нали разбирате, колебая се, естествено е. Ако ви призная, че съм почти сигурен, видях го човека…

Съдията вдигна тържествуващо ръка, сметна тази откровеност за резултат на майсторството си. Той твърдеше, че от опит му било известно колко учудващо трудно е за някои свидетели да разкрият онова, което знаят; ласкаеше се от мисълта, че умее да кара такива хора неволно да си признават.

— Кажете, кажете… Какъв беше? Дребен, едър, ваш ръст — горе-долу?

— О, не! Много по-висок… Поне тъй ми се стори, просто стори ми се, почти сигурен съм, че един мъж за малко не се блъсна в мен, като тичах обратно към моя вагон.

— Чакайте — каза господин Дьонизе.

Извърна се към Жак и го запита:

— По-едър ли беше от господин Рубо мъжът, когото видяхте с нож в ръка?

Машинистът вече губеше търпение, опасяваше се, че ще изпусне влака от пет часа — вдигна очи, втренчи се в Рубо; сякаш едва сега го виждаше, учуди се, като забеляза колко е набит, як, какъв особен профил има — като че ли този профил му се бе явявал някъде, може би насън.

— Не — промълви той, — не беше по-едър, беше горе-долу със същия ръст.

Но помощник-началникът рязко възрази:

— О, беше много по-висок, поне с една глава!

Жак продължаваше да стои вторачен в него; Рубо долавяше растящото учудване в погледа му и се размърда, сякаш искаше да заличи приликата със самия себе си; в това време жена му бе застинала и също следеше напрежението, изписано върху лицето на младия мъж. Очевидно в началото той се бе изненадал, откривайки известна прилика между Рубо и убиеца; после отведнъж в съзнанието му се бе загнездила увереността, че убиецът е Рубо, както твърдеше хорската мълва; сетне напълно го завладя вълнението от това откритие, той зина, нямаше начин да се разбере какво смята да направи, дори самият той не знаеше. Заговореше ли, щеше да погуби семейството. Погледът му срещна погледа на Рубо, двамата се взираха един в друг сякаш до дъното на душите си. Настъпи тишина.

— Значи, показанията ви се разминават — обади се отново господин Дьонизе. — На вас сигурно ви се е сторил по-нисък, понеже се е бил навел, борейки се с жертвата.

Той не преставаше да наблюдава двамата мъже. Не бе смятал да извлече подобна полза от очната ставка; но инстинктът, придобит в занаята, му подсказа, че в тоя миг истината витае наоколо. Убедеността му, че Кабюш е виновен, дори се поразклати. Дали пък онези Лашене не са прави? Дали престъпниците не са този почтен чиновник и младата му, нежна съпруга?

— Мъжът имаше ли брада като вас? — попита той Рубо.

Свидетелят едва успя да отговори, без гласът му да трепне:

— Брада ли? Не, не! Мисля, че беше голобрад.

Жак разбра, че същият въпрос ще бъде отправен и към него. Какво да каже? Той самият би се заклел, че мъжът имаше брада. Всъщност тези хора изобщо не го интересуваха, защо да не каже истината? Ала когато извърна поглед от съпруга, срещна очите на жената; в тия очи съзря такава страстна молба, такова пълно себеотдаване, че бе потресен. По тялото му пробягна онази негова тръпка: дали я обичаше, дали тя бе онази, която би могъл да обикне истински, без да изпитва чудовищното желание да я унищожи? В този миг съзнанието му се замъгли, стори му се, че паметта му изневерява — започна да му се струва, че Рубо няма нищо общо с убиеца. Видението отново се стопяваше, обзеха го съмнения и сега той ужасно би се разкайвал, ако беше проговорил.

Господин Дьонизе вече задаваше своя въпрос:

— Мъжът имаше ли брада като господин Рубо?

Жак отговори напълно искрено:

— Господине, наистина не мога да ви кажа. Пак повтарям, стана много бързо. Нищо не зная, нищо не мога да твърдя със сигурност.

Но господин Дьонизе упорствуваше, искаше да разсее подозренията си относно помощник-началника. Притисна и него, и машиниста, успя да изтръгне от първия свидетел пълно описание на убиеца — висок, як, голобрад, с работнически дрехи, пълна противоположност на него самия; от втория не изкопчваше нищо повече от неуверени, откъслечни сведения, които придаваха още по-голяма убедителност на уверенията на другия. Първоначалното убеждение на съдията се засилваше: той е на прав път, портретът на престъпника, нарисуван от свидетеля, бе тъй точен, че с всяка нова подробност придобиваше все по-голяма сигурност. Тъкмо това семейство, заподозряно несправедливо, щеше с решаващите си показания да помогне убиецът да бъде обезглавен.

— Влезте тук — каза той на Рубо, на съпругата му и на Жак, като ги отпрати в съседната стая, след като подписаха протоколите. — Изчакайте да ви извикам.

Незабавно даде заповед да доведат задържания; беше толкова доволен, че в изблик на добро настроение каза на писаря:

— Лоран, в ръцете ни е.

Но вратата се отвори, появиха се двама полицаи, които водеха едър млад човек — на възраст между двадесет и пет и тридесет години. Съдията им даде знак да се оттеглят и Кабюш остана сам посред кабинета — смаян, настръхнал като подгонено диво животно. Беше як мъжага с могъщ врат, огромни юмруци, рус, с извънредно бяла кожа и рядка брада — мек, златист мъх, който покриваше бузите му. Имаше грубовато лице, ниското чело издаваше ограничеността му, импулсивния му нрав, ала широката уста и месестият нос придаваха на изражението му нещо предано, почти кучешко, сякаш се нуждаеше от малко нежност и закрила. Изтръгнат призори от своята бърлога, изкаран от горската пустош, раздразнен от непонятните обвинения, той вдъхваше подозрение като истински обвиняем с объркания си вид и с изпокъсаната си дреха; престоят в затвора му беше придал нещо престъпно, напрегнато, както става в такива случаи и с най-честните хора. Свечеряваше се, стаята бе тъмна и той се свиваше в полумрака, но разсилният донесе голяма лампа с открит глобус, която освети лицето му. Нямаше как да се прикрива вече и застана мирно.

Господин Дьонизе веднага бе вперил в него светлите си очи с тежко отпуснати клепачи. Не продумваше, това беше безмълвна схватка, първи сблъсък на силите, преди да започне същинската необуздана битка, изтъкана от хитрости, клопки и душевни изтезания. Този човек бе виновен, законът бе срещу него, имаше едно-единствено право — да признае злодеянието си.

Разпитът започна вяло:

— Знаете ли в какво престъпление сте обвинен?

С глъхнещ от безпомощен гняв глас Кабюш промърмори:

— Не ми казаха, ама се досещам. Толкова приказки се изприказваха!

— Познавахте ли господин Гранморен?

— Да, да, много добре го познавах!

— Едно момиче на име Луизет, ваша любовница, е работило като камериерка при госпожа Бонон.

Работникът подскочи от гняв. Когато бе разярен, той не умееше да се сдържа.

— Да ги вземат дяволите ония лъжци, дето разправят такива работи! Луизет не ми е била любовница.

Съдията любопитно наблюдаваше грубоватото му поведение. Той смени насоката на разпита:

— Вие сте извънредно несдържан, осъждан сте на пет години затвор, тъй като сте убили човек при разпра.

Кабюш наведе глава. Тази присъда бе най-големият му позор. Промълви тихо:

— Той ме удари пръв… Лежах само четири години, едната ми я опростиха.

— И тъй — продължи господин Дьонизе, — вие твърдите, че момичето на име Луизет не е било ваша любовница?

Кабюш отново стисна юмруци. После продължи о глух, пресеклив глас:

— Ами че тя беше още съвсем дете, нямаше дори четиринайсет години, когато се върнах оттам… И всички бягаха от мен, само дето не ме замеряха с камъни. А като я срещах нея в гората, тя все се приближаваше, говореше ми, беше мила, толкова мила!… И така станахме приятели. Като се разхождахме, се държахме за ръка. Хубави времена бяха, ама хубави!… Вярно, че тя растеше и аз мислех за нея. Не мога да седна да отричам, бях като луд, толкова я обичах. И тя също ме обичаше много и това, дето казвате, сигурно щеше да се случи, обаче ни разделиха, пратиха я в Доенвил при онази госпожа… После една вечер, като се върнах от каменоломните, я намерих пред къщи — беше обезумяла, съсипана, тресеше я треска. Не посмяла да се върне при техните, дойде да умре при мене… Ах! Мътните да го вземат оня шопар! Трябваше още тогава да отида да го заколя!

Съдията сви устни, учуден от искреността, която прозираше в думите на тоя човек. Явно трябваше да се сражава яко, противникът щеше да се окаже по-силен, отколкото бе очаквал.

— Да, известна ми е ужасяващата история, която сте съчинили о момичето. Само че забележете — целият живот на господин Гранморен опровергава вашите обвинения.

Зашеметен, с разширени очи и треперещи ръце, работникът заекна:

— Какво? Какво сме измислили ние?… Другите лъжат, а обвиняват нас, че сме лъжци!

— Ами да, я не се правете на невинен… Аз вече разпитах Мизар, оня човек, който е взел за жена майката на вашата любовница. Ако се наложи, ще ви направя очна ставка с него. Ще видите той как гледа на цялата история… И внимавайте какво отговаряте. Разполагаме със свидетели, знаем всичко, по-добре казвайте истината.

Това беше обичайният му начин да сплашва хората, дори в случаите, когато не знаеше нищо и нямаше никакви свидетели.

— Така например, ще отречете ли, че публично сте крещели как ще заколите господин Гранморен?

— А, виж, това съм го казвал. И то най-искрено, тъй си е! Как само ме сърбяха ръцете!

От изненада господин Дьонизе млъкна — очакваше, че човекът ще отрича докрай. Как! Обвиняемият признава за заплахите! Каква ли хитрост се крие зад това? Изпълнен е опасения, че е действувал прибързано, съдията помисли малко, огледа събеседника си и внезапно му отправи въпрос:

— Какво правихте през нощта на четиринайсети срещу петнайсети февруари?

— Легнах си, като се смрачи, към шест… Бях малко неразположен, братовчедът Луи дори ми услужи, закара един товар камъни до Доенвил.

— Да, видели са братовчед ви да прекосява железопътната линия с каруцата при прелеза. Само че като го разпитахме, той можа да ни каже само едно: разделил се е с вас по обед и повече не ви е виждал… Докажете ми, че сте си легнали в шест часа.

— Е, ами че това е глупаво, няма как да го докажа. Живея в края на гората, къщата ми е съвсем самотна… Казвам ви, там бях — това е.

Тогава господин Дьонизе, убеден в правотата си, реши да нанесе най-силния удар. Напрегна цялата си воля, лицето му застина, устните му се кривяха според описанието на сцената:

— Аз ще ви кажа какво сте правили вечерта на четиринайсети февруари… В три часа в Барантен сте се качили на влака за Руан с цел, която разследването още не е успяло да установи. Трябвало е да се върнете с влака от Париж, който спира в Руан в девет часа и три минути; били сте на перона сред тълпата и изведнъж сте видели господин Гранморен в неговото купе. Забележете, приемам, че не сте действували предумишлено, идеята да извършите убийство ви е дошла едва тогава… Възползували сте се от блъсканицата, за да се качите, изчакали сте да стигнете до тунела при Малоне; само че зле сте изчислили времето, влакът вече е излизал от тунела, когато сте извършили престъплението… Изхвърлили сте трупа и сте слезли в Барантен, като предварително сте се отървали и от пътното одеяло… Това е, което сте направили.

Той следеше и най-дребната промяна в изражението на розовото лице на Кабюш и се раздразни, когато той, след като в началото бе го слушал най-внимателно, избухна в гръмогласен смях.

— Ама какви ги говорите?… Ако бях свършил тая работа, щях да си кажа.

После добави спокойно:

— Не съм я свършил, макар че трябваше. Мътните да го вземат! Наистина съжалявам.

Господин Дьонизе не успя да изкопчи нищо друго от него. Напразно зададе нови въпроси и с различни средства се опита да изясни отново някои подробности. Не! Твърдо не! Не бил той. Само свиваше рамене, всички тези приказки му се струваха глупави. При арестуването му бяха претърсили колибата, но не откриха нито оръжието, нито десетте банкноти, нито часовника; бяха намерили само един панталон, върху който имаше няколко капки кръв — сериозна улика. Той отново се разсмя: що за измишльотина, бил хванал един заек с примка и си изплескал панталона! И понеже не се отказваше от създадената си представа за злодеянието, съдията започна да губи почва под краката си, професионалната му хитрост усложняваше нещата и изопачаваше простата истина. Този ограничен човек, неспособен на лукави извъртания, който неотклонно и невъзмутимо отричаше, повтаряйки своето вечно „не“, започваше да го вбесява; той го беше приел за виновен и всяко ново отричане го оскърбяваше, сякаш откриваше в него дивашко упорство и измама. Все някак щеше да го накара да се уплете.

— Значи, отказвате да признаете?

— Ами разбира се, не съм аз… Де да бях аз! Щях да се гордея, нямаше да си мълча.

Господин Дьонизе скочи внезапно и сам отвори вратата на съседната стаичка. Извика Жак:

— Познавате ли този човек?

— Зная го — отвърна изненадан машинистът. — Виждал съм го по-рано в къщата на Мизар.

— Не, не… Приличали на човека от вагона, на убиеца?

Жак веднага стана предпазлив. Всъщност не му приличаше. Онзи му се беше сторил по-набит, по-мургав. Канеше се да го каже, но си помисли, че ще излезе прекалено категорично. Затова се измъкна с мъгляви приказки:

— Не зная, не мога да кажа… Честна дума, господине, не мога да кажа.

Без да се бави, господин Дьонизе извика и съпрузите Рубо и им зададе въпроса:

— Познавате ли този човек?

Кабюш продължаваше да се усмихва. Не се учуди, кимна леко на Севрин, беше я виждал като малко момиченце в Кроа дьо Мофра. Но тя и нейният съпруг се вцепениха, като го зърнаха. Стана им ясно: това бе арестуваният, за когото им бе споменал Жак, обвиняемият, заради когото ги бяха викнали на разпит. Рубо беше поразен, ужасен от приликата на този младеж с въображаемия убиец, чиито външни белези бе измислил, за да се различава от самия него. Чиста случайност, но той толкова се смути, че се колебаеше какво да отговори.

— Хайде де, познавате ли го?

— Боже мой! Господин съдия, нали ви казах, тъй ми се стори, някакъв тип само се бутна в мене… Вярно, този е едър също като оня, рус е, няма брада…

— Тъй де, познавате ли го?

Притиснат до стената, помощник-началникът цял се тресеше от душевни терзания. Надделя инстинктът за самосъхранение.

— Не мога да твърдя със сигурност. Има известна прилика, доста голяма, вярно е.

Този път Кабюш се разпсува. Почвало да му писва от тия щуротии. Не бил извършил нищо, искал да си върви. Кръвта се качи в главата му, той заблъска с юмруци, доби такъв страшен вид, че се наложи полицаите да влязат и да го отведат. Съзрял този изблик на груба сила, този скок на нападнатия звяр, който се извръща настръхнал, за да се защити, господин Дьонизе тържествуваше. Сега вече бе напълно убеден в правотата си и дори се издаде:

— Видяхте ли очите му? Аз тия ги познавам по очите… Аха, спукана му е работата, в ръчичките ни е!

Застанали неподвижно, съпрузите Рубо се спогледаха. Значи тъй — всичко бе свършило, бяха спасени, полицията бе заловила виновника. Бяха малко замаяни, съвестта ги гризеше заради ролята, която обстоятелствата ги бяха принудили да изиграят. Но постепенно радостта ги завладя, престанаха да се терзаят, усмихнаха се на Жак, зачакаха с облекчение съдията да ги освободи и тримата, за да глътнат чист въздух — и точно тогава разсилният донесе някакво писмо.

Господин Дьонизе напълно забрави за тримата свидетели и незабавно седна зад бюрото, за да го прочете внимателно. Писмото бе от министерството и съдържаше указанията, които следвало да проучи, преди да продължи разследването. Четеше и явно вече не тържествуваше — лицето му отново застина и доби мрачен вид. Вдигна за миг глава и хвърли кос поглед към съпрузите Рубо, сякаш някоя от фразите се отнасяше до тях. Радостта им се стопи, отново застанаха като на тръни, стори им се, че пак са ги взели на мушката. Защо ги бе погледнал така? Да не би в Париж да са открили онези три реда, онази глупава бележчица, заради която трепереха? Севрин отлично познаваше господин Ками-Ламот, често го бе виждала в дома на председателя и знаеше, че той е натоварен да подреди книжата на убития. Рубо горчиво съжаляваше, че не се е сетил да изпрати жена си в Париж да посети този-онзи, да им подсигури поне закрилата на главния секретар в случай, че Компанията се раздразни от неприятните слухове и реши да го изхвърли. Двамата се бяха вторачили в съдията и безпокойството им растеше, като виждаха как той става все по-кисел, явно притеснен от писмото, което объркваше цялата му работа през този ден.

Най-сетне господин Дьонизе остави писмото и поседя замислен, вперил невиждащ поглед в съпрузите Рубо и в Жак. После примирено изрече на глас, сякаш се обръщаше към самия себе си:

— Добре де, ще видим, ще започна отначало… Свободни сте.

Но когато тримата тръгнаха да излизат, не можа да устои пред желанието да разбере истината, да си изясни важния факт, който разрушаваше новата му хипотеза — нищо, че му препоръчваха да не прави нищо, да чака.

— Не, вие останете за малко, имам още един въпрос към вас.

В коридора съпрузите Рубо се спряха. Вратите пред тях бяха отворени, ала те не можеха да си вървят: нещо ги спираше, бояха се от онова, което щеше да се случи в кабинета на съдията, струваше им се просто невъзможно да си тръгнат, без да са научили от Жак какъв въпрос му е бил зададен. Върнаха се, затъпкаха на място с вдървени крака. Отново се настаниха на пейката, където бяха чакали с часове, и застинаха в мълчание.

Когато машинистът излезе, Рубо тежко се изправи.

— Изчакахме ви, за да отидем заедно на гарата… Е, какво?

Но Жак се извърна смутен, сякаш искаше да избегне втренчения поглед на Севрин.

— Нищо не му е ясно, уплел се е — каза той най-после. — Сега пък ме попита дали оная беля не са я свършили двама души. И понеже в Хавър бях споменал, че краката на стария бяха притиснати от нещо тъмно, почна да ми задава въпроси за това… Изглежда, смята, че е било одеялото. Прати да го донесат и ме накара да кажа как ми се струва на мен… Бога ми, сигурно ще да е било одеялото.

Двамата Рубо потръпнаха. Съдът бе по следите им, една думичка на тоя момък щеше да ги погуби. Сигурно бе разбрал и като нищо щеше да проговори накрая. Мъжете застанаха от двете страни на жената и тримата мълчаливо излязоха от Съдебната палата, а на улицата помощник-началникът се обади:

— Да не забравя да ви кажа, приятелю, на жена ми й се налага да отскочи за един ден до Париж, по работа. Надявам се, ще бъдете така добър да й помогнете, ако има нужда.

V

Точно в единадесет и четвърт постът при Европейския мост съобщи с две изсвирвания за пристигането на експреса от Хавър, който изскочи от Батиньолския тунел; скоро влакът разтърси стрелките и с кратък писък навлезе в територията на гарата, като скърцаше със спирачките си, димеше и пръскаше вода — беше цял мокър поради непрестанния проливен дъжд, който го бе обливал от Руан насам.

Железничарите още не бяха минали, за да издърпат резетата на вратите, когато една от тях се отвори и Севрин скочи на перона, макар влакът да бе в движение. Нейният вагон бе последен и се наложи да побърза, за да се добере до локомотива сред внезапно избликналия от купетата поток от пътници, сред тичащите деца и струпаните багажи. Жак стоеше на платформата, чакаше, за да закара машината си в депото; Пекьо изтриваше месинговите чаркове с парцал.

— Нали се разбрахме — каза тя, като се надигна на пръсти. — Ще бъда в три часа на улица Кардине, а вие ще имате добрината да ме представите на вашия началник, за да му благодаря.

Това бе предлогът, измислен от Рубо — да изкаже благодарност на началника на Батиньолското депо за някаква дребна услуга. По този начин щеше да се наложи машинистът да се държи любезно с нея, тя можеше да намери начин да се сближи повече с него и да му въздействува.

Само че мокрият и почернял от въглищния прах Жак, изтощен от борбата с дъжда и вятъра, я гледаше сурово и не й отговаряше. Като заминаваше от Хавър, не бе успял да се отърве от съпруга й; беше потресен при мисълта да остане насаме с нея, защото вече му бе ясно, че я желае.

— Нали така? — усмихна се тя отново, като го стрелна с нежния си гальовен поглед, макар да бе изненадана и малко отвратена от мръсотията по него, която го правеше почти неузнаваем. — Нали? Разчитам на вас.

Тя се бе надигнала още, хвана се за някаква желязна дръжка — беше с ръкавици — и Пекьо любезно й подхвърли:

— Внимавайте, ще се изцапате.

Наложи се Жак да отговори. Той се обади кисело:

— Да, на улица Кардине… Стига да не се стопя съвсем под тоя дъжд. Ама че гадно време!

Домъчня й, като го виждаше колко ужасно изглежда, и добави, сякаш той се бе мъчил само заради нея:

— Горкичкият, а на мен ми беше толкова удобно!… Трябва да знаете, че мислех за вас, така се ядосвах на тоя порой… А колко се радвах, че тази сутрин пътувам с вас и довечера ще ме върнете обратно с експреса!

Ала тия мили, приятни и задушевни приказки сякаш го притесниха още повече. Той явно изпита облекчение, като чу някакъв глас да вика: „Назад!“ Бързо дръпна връвта на свирката, а огнярят махна на младата жена да се пази.

— До три часа!

— Да, в три!

И докато локомотивът набираше ход, Севрин последна напусна перона. Излезе на улица Амстердам и се канеше да разтвори чадъра си, но с удоволствие забеляза, че вече не вали. Спусна се до площад Хавър, поколеба се за миг и реши, че ще бъде по-добре да обядва сега. Беше единадесет и двадесет и пет и тя влезе в един евтин ресторант на ъгъла на улица Сен Лазар, където си поръча пържени яйца и котлет. Хранеше се бавно и мислеше за всички ония неща, които се въртяха в главата й седмици наред — лицето й бе бледо и изопнато, по него нямаше и следа от очарователната й усмивка.

Предния ден, два дни след разпита в Руан, Рубо бе сметнал, че е опасно да изчакват, и реши да я прати при господин Ками-Ламот — не в министерството, а в дома му на улица Роше, намиращ се в съседство с къщата на Гранморен. Тя знаеше, че в един часа ще го завари там, не бързаше, подготвяше думите си, мъчеше се да предвиди какво ще й отговори, за да не се смути после. Имаше и друга причина, поради която бяха решили вчера да отпътува незабавно: бяха научили от клюкарите на гарата, че госпожа Льобльо и Филомен навсякъде разправяли как Компанията ще уволни Рубо, понеже се е изложил; най-лошото бе, дето господин Дабади при разговор не бе отрекъл слуха, което му придаваше още по-голяма тежест. Налагаше се спешно Севрин да отиде в Париж да се бори за тяхната кауза и най-вече да измоли покровителството на тази видна личност, както бе сторила по-рано с председателя. Ала зад тази молба, която трябваше да обясни целта на посещението й, се криеше нещо много по-неотложно — парещата, неутолима жажда да научи как се развиват събитията, която тласка престъпниците да се издадат, но да не останат в неведение. Неизвестността ги убиваше, а освен това, откакто Жак им бе съобщил за подозрението относно участието на второ лице в убийството, имаха чувството, че са разкрити. Измъчваха ги предположения — дали не са открили писмото, дали не са сглобили подробностите; непрекъснато очакваха да им направят обиск, да ги арестуват; терзаеха се тъй силно, тъй тревожни и заплашителни им се струваха и най-дребните факти наоколо, че вече дори предпочитаха всичко да рухне, но да се отърват от непрестанните страхове. Да узнаят — и мъките им щяха да се свършат!

Севрин дояде котлета — беше се замислила толкова дълбоко, че трепна, когато дойде на себе си, учуди се как се е озовала тук сред тоя народ. В устата й горчеше, не можеше да преглъща, не й се щеше дори да пийне кафе. Но макар да се бе хранила бавно, беше едва дванадесет и четвърт, когато излезе от ресторанта. Трябваше да се мотае още четиридесет и пет минути! Уж обожаваше Париж, толкова обичаше да се шляе волно по улиците в редките случаи, когато идваше, а сега се чувствуваше самотна, изплашена, нямаше търпение всичко да приключи, за да се скрие някъде. Тротоарите бяха почти изсъхнали, топъл ветрец бе разпръснал облаците. Тя се спусна по улица Тронше, озова се сред сергиите с цветя при „Мадлената“ — мартенски пазар, отрупан с нацъфтели иглики и азалии, под бледата светлина на този ден в края на зимата. Обикаля половин час сред преждевременно настъпилата пролет, в главата й все тъй блуждаеха разни мисли, струваше й се, че Жак е врагът, когото трябва да обезоръжи. Имаше чувството, че вече е била на улица Роше, че там всичко е наред и й остава само да накара младежа да си мълчи; не беше лека работа и тя се объркваше, завладяна от романтични копнежи. Но това не я изморяваше, не я плашеше, а й носеше ведро спокойствие. После изведнъж видя часовника над някаква будка: един и десет. Още нищо не бе свършила, рязко се върна към действителността и побърза да се отправи към улица Роше.

Домът на господин Ками-Ламот се намираше на ъгъла на улиците Роше и Неапол; Севрин трябваше да мине пред къщата на Гранморен — тиха, пуста, със спуснати щори. Тя вдигна очи и ускори крачка. Спомни си как бе дошла тук последния път, високата сграда се издигаше заплашително. Повървя малко и се обърна инстинктивно като човек, преследван от гръмкия глас на тълпата — съзря на отсрещния тротоар господин Дьонизе, съдия-следователя от Руан, който също вървеше в нейната посока. Беше потресена. Дали я е забелязал как поглежда къщата? Но той крачеше най-спокойно, остави го да мине напред и го последва крайно смутена. Сърцето й отново подскочи, когато го зърна как спира на ъгъла на улица Неапол и звъни на вратата на господин Ками-Ламот.

Обзе я ужас. Сега вече никога нямаше да посмее да отиде там. Върна се, изтича по улица Единбург и се спусна към Европейския мост. Едва там реши, че е на сигурно място. Застана неподвижно до парапета, отчаяна, без да знае къде да отиде и какво да стори, и се загледа надолу през металните конструкции към ширналата се гара, из която непрестанно се движеха влакове. Тя ги следеше с изплашените си очи и си мислеше, че съдията сигурно бе дошъл тук във връзка с делото, че двамата мъже разговарят за нея и в този миг се решава съдбата й. Всичко й се стори безнадеждно, прииска й се да не се връща на улица Роше, а да се хвърли още сега под някой влак. Изпод навеса на централния перон тъкмо се изнизваше един, тя го загледа как се приближава и той мина под нея, като лъхна в лицето й топли кълбета бяла пара. После си даде сметка, че би било глупаво да измине целия този път напразно, че ако не събере сили да провери сама какво става, ще трябва да се върне, отнасяйки със себе си само ужасяващата неизвестност, и реши да постои така пет минути, за да се стегне. Свиреха локомотиви, тя се загледа в един от тях, мъничък, който извеждаше някакъв влак от предградията; после вдигна очи наляво и съзря отвъд фоайето на пощенското отделение високо върху фасадата на сградата, намираща се в задънената улица Амстердам, прозореца на старата Виктоар, същия прозорец, на чийто перваз се бяха облегнали двамата със съпруга й, преди да се разрази ужасната сцена, причинила нещастието им. Припомни си в какво опасно положение се намираше, прониза я такава остра болка, че изведнъж доби сили да се пребори с всичко, само и само да дойде краят. Ушите й писнаха от свирките и нестихващия грохот, плътни стълбове дим заприщваха простора и изпълваха светлото небе над Париж. Тя отново се запъти към улица Роше, сякаш отиваше да се самоубие, дори ускори крачка — боеше се да не би да не завари никого.

Севрин дръпна звънеца и веднага се вцепени ужасена. Но един слуга я въведе в някакво холче, покани я да седне, попита я за името й. През открехнатата врата до нея долетя разгорещен разговор на двама души. После настъпи пълна, ненарушавана от нищо тишина. Долавяше само глухо туптене в слепоочията си, казваше си, че съдията сигурно е още зает, че вероятно ще я накарат да чака дълго, а очакването започваше да й се струва непоносимо. След това изведнъж дойде изненадата: слугата я покани да го последва. Съдията явно не бе излязъл. Севрин усещаше, че е тук, скрит зад някоя от вратите.

Озова се в голям работен кабинет с черни мебели, с дебел килим и масивна облицовка — толкова мрачен и тъй плътно затворен, че отвън не достигаше никакъв шум. В една бронзова кошница имаше цветя — бледи рози. Те издаваха някакво спотаено изящество, вкус към приятното съществуване, скрит зад привидната строгост. Домакинът стоеше прав, изискан, пристегнат в своя редингот; и той имаше строг вид, беше с тясно лице, обрамчено от сребреещи бакенбарди; елегантността му издаваше застаряващия красавец — все още строен, сдържан, но приветлив, макар нарочно да се държеше официално и хладно. В полумрака на помещението й се стори необикновено висок.

Още с влизането си Севрин се притесни от горещия, спарен въздух, в който се носеше мирисът на тапицерията; не виждаше нищо друго освен господин Ками-Ламот, който от своя страна я наблюдаваше как се приближава. Не я покани да седне и натрапчиво мълчеше в очакване тя да заговори първа и да обясни причината за посещението си. Известно време нищо не нарушаваше тишината; после Севрин внезапно се стегна, овладя се въпреки опасността — успокои се, стана предпазлива.

— Господине — каза тя, — простете ми, че си позволявам да ви припомня за себе си и да моля за вашето снизхождение. Знаете какво ужасно събитие ни сполетя и тъй като сега съм напълно безпомощна, осмелих се да предположа, че вие бихте ни защитили и бихте поели донякъде покровителството, което ми оказваше вашият приятел, моят закрилник, когото все още оплаквам.

Господин Ками-Ламот нямаше какво друго да стори, освен да я покани да седне, тъй като тя бе изрекла тия думи по съвършен начин с вроденото си женско лицемерие — без да проявява нито прекалена скромност, нито прекалена скръб. Само остана мълчалив, седна и отново зачака. Тя продължи, понеже видя, че трябва да се доизясни:

— Искам най-смирено да освежа паметта ви и да ви подсетя, че имах честта да ви срещна в Доенвил. Ах! Това бяха най-щастливите ми години!… Сега за мен настъпиха тежки дни, единствено на вас мога да се осланям, господине, умолявам ви в името на оня, който ни напусна. Вие го обичахте, довършете доброто му дело, бъдете за мен това, което беше той.

Господин Ками-Ламот я слушаше, гледаше я и подозренията му се изпаряваха — тъй естествена и очарователна му се струваше тя със своята болка и с молбите си. Бележката, която бе открил между книжата на Гранморен, нямаше подпис, но му се стори, че може да е само от нея, тъй като знаеше за нейната благосклонност към председателя; когато преди малко му бяха съобщили за посещението й, вече бе напълно убеден в това. Прекъсна разговора си със съдията с намерението да затвърди увереността си. Но възможно ли бе тя да е престъпница, след като му изглеждаше тъй спокойна и нежна?

Прииска му се да добие по-ясна представа. Запита я с все същия строг вид:

— Обяснете ми за какво става дума, госпожо… Спомням си, готов съм да ви окажа съдействие, ако няма нищо нередно.

Тогава Севрин най-точно разказа как мъжът й е бил заплашен с уволнение. Много му завиждали за качествата и за високото покровителство, с което се бил ползувал досега. Мислели, че вече е безпомощен, надявали се да го съсипят, правели какви ли не усилия. Впрочем не желаела да споменава имена; мереше думите си, макар заплахата да бе надвиснала неотвратимо над тях. Решението й да дойде в Париж показваше, че е била убедена в необходимостта да действува колкото се може по-бързо. Може би утре щеше да бъде вече твърде късно: тя молеше за незабавна помощ и подкрепа. Привеждаше толкова многобройни логични факти и справедливи причини, че сякаш наистина не бе дошла с никаква друга цел.

Господин Ками-Ламот не пропускаше нищо, дори едва доловимото потрепване на устните й; той нанесе своя първи удар:

— От къде на къде Компанията ще уволнява вашия мъж? Той не се е провинил в нищо спрямо нея.

Севрин също не го изпускаше из очи, изследваше и най-ситните бръчици по лицето му, питаше се дали е намерил писмото; и макар въпросът да бе прозвучал съвсем невинно, внезапно за нея не остана и капка съмнение, че то се намира тук, в някое чекмедже из този кабинет: той знаеше — това бе капан, искаше да провери дали ще се осмели да спомене истинските причини за тази немилост. Освен това гласът му бе прозвучал по-отчетливо и тя усети как безцветните му очи на изтощен човек се ровят в душата й.

Тя храбро тръгна срещу опасността.

— Божичко, господине, чудовищно е, но ни заподозряха, че заради онова завещание сме убили нашия благодетел. Съвсем лесно доказахме невинността си. Ама все нещичко от тия ужасни обвинения си остава и Компанията сигурно се опасява да не стане скандал.

Той отново бе смаян и разколебан от откровеността и най-вече от убедителния й тон. Освен това тя отначало му се бе сторила невзрачна, ала сега започваше да я намира извънредно привлекателна с тия мили, покорни сини очи под бунтарски бухналата черна коса. Спомни си за своя приятел Гранморен със завист и с възхищение: как тъй тоя хитрец, по-възрастен от него с цели десет години, бе успял да поддържа до смъртта си връзки с такива създания, след като самият той трябваше да се откаже от подобни игри, за да не се стопят и последните му силици? Наистина тя бе очарователна, изящна и в хладното му поведение на чиновник, който се е нагърбил с неприятна задача, неволно прозираше усмивката на добрия ценител, вече оттеглил се от житейската суета.

Севрин сгреши, като добави с безочието на жена, усетила своето надмощие:

— Хора като нас не биха извършили убийство за пари. Би трябвало да има някаква друга подбуда, а такава подбуда няма.

Той впери очи в нея и видя как потрепнаха ъгълчетата на устните й. Тя беше. От тоя миг вече бе напълно уверен. А като го забеляза как престана да се усмихва и затърка нервно брадичката си, Севрин незабавно проумя, че се е издала. Обзе я слабост, волята й изневеряваше. Все пак продължи да седи наперено на стола си и да слуша собствения си глас, все тъй равен, докато изричаше нови и нови точни, правилни слова. Разговорът продължаваше, но двамата нямаше какво повече да научат; незначителните приказки прикриваха други, неизречени думи, които двамата си размениха. Писмото беше у него, тя го бе написала. Това се съдържаше дори в мълчанието им.

— Госпожо — заяви най-сетне той, — нямам нищо против да се обадя в Компанията, ако наистина заслужавате това. А и точно днес очаквам да дойде при мен по друг въпрос началникът на експлоатацията… Само че ще ми бъдат необходими някои сведения. Я ми напишете името, възрастта и длъжността на съпруга си и изобщо всичко, от което бих могъл да вникна по-добре във вашето положение.

Побутна към нея една масичка, без да я гледа, за да не я изплаши съвсем. Тя изтръпна: искаше да му напише нещо, за да сравни почерка от нейния лист с почерка от писмото. За миг се помъчи да намери някакъв предлог, твърдо решена да откаже. После разсъди: какъв смисъл би имало? Нали той знае. Все някак щяха да открият образец от почерка й. Без да проявява каквото и да било смущение, с най-невинен вид написа онова, което бе поискал; той бе застанал зад гърба й и отлично разпозна почерка, макар и по-едър, не тъй треперлив, както на бележката. Тази нежна, крехка женица започваше да му се струва извънредно храбра; отново се усмихна, понеже тя не можеше да го види — усмивка на човек, върху когото единствено чарът може да окаже някакво въздействие, след като опитът го е научил да бъде безразличен към всичко останало. Всъщност най-важното бе да изглеждаш справедлив. Той се грижеше единствено за показната страна на властта, чийто служител беше.

— Е, госпожо, дайте ми това нещо, ще проверя и ще направя, каквото мога.

— Много съм ви благодарна, господине… Значи, ще издействувате мъжът ми да остане на поста си, да считам ли въпроса за уреден?

— О, в никакъв случай! Не поемам никаква отговорност… Ще видим, трябва да помисля.

Наистина той се колебаеше, не знаеше как да постъпи с тия двама души. Тя пък изпитваше неудържим страх, откакто усещаше, че е в ръцете му: боеше се от неговата нерешителност, от възможността да я спаси или погуби, тъй като нямаше представа какви подбуди щяха да насочват действията му.

— Ах, господине, помислете си само как се измъчваме! Не можете да ме отпратите, без да ми дадете поне някаква увереност.

— Бога ми, госпожо, няма как! Нищо не мога да сторя. Ще почакате.

Той я побутваше към вратата. Трябваше да си върви, а беше отчаяна, разнебитена, готова да признае всичко още сега, само и само да го накара да й каже ясно какво възнамерява да прави с тях. За да остане още малко с него, надявайки се да предизвика някакъв обрат, тя възкликна:

— Щях да забравя, имах намерение да ви поискам съвет за онова проклето завещание… Смятате ли, че трябва да откажем да получим дарението?

— Законът е на ваша страна — отвърна предпазливо той. — Това е въпрос на лична преценка и на обстоятелствата.

Понеже вече беше стигнала на прага, направи последен опит:

— Господине, умолявам ви, не ме отпращайте така, кажете ми дали има някаква надежда.

В самозабравата си тя го хвана за ръката. Той я отдръпна. Но вперените в него очи бяха тъй хубави, тъй смирени, че се разчувствува.

— Добре, елате пак в пет часа. Може и да ви кажа нещо по-определено.

Севрин си излезе, напусна къщата по-разтревожена, отколкото на идване. Положението бе станало по-ясно, но съдбата й бе все тъй несигурна, имаше опасност да я арестуват незабавно. Какво да прави до пет часа? Внезапно си спомни за Жак, съвсем го беше забравила: той също можеше да я погуби, ако я арестуват! Още нямаше дори два и половина, но тя забърза по улица Роше към улица Кардине.

Когато остана сам, господин Ками-Ламот постоя край бюрото си. Поддържаше постоянни връзки с Тюйлери — понеже бе главен секретар в Министерството на правосъдието, там го викаха всеки ден, властта му бе не по-малка от властта на министъра, често го използуваха дори за по-поверителни задачи, и той знаеше колко се дразнят и безпокоят отгоре по повод делото Гранморен. Вестниците на опозицията все още водеха шумна кампания, едни обвиняваха полицията, че толкова много се занимавала с политически провинения, та не й оставало време да арестува убийците, други се ровеха в частния живот на председателя и загатваха, че той е свързан с двора, където царял долен разврат; изборите наближаваха и тази кампания ставаше направо пагубна. Ето защо бяха заявили на главния секретар най-безпрекословно да приключи бързо с този въпрос, все едно как. Министърът му беше прехвърлил отговорността за това деликатно дело и той, на своя отговорност, трябваше да вземе решение: необходимо бе да разсъди хубаво, не се съмняваше, че цялата вина ще бъде стоварена върху него, ако не се справи добре.

Все така умислен, господин Ками-Ламот отиде да отвори вратата към съседната стая, където го чакаше господин Дьонизе. Той бе чул всичко и още с влизането си възкликна:

— Казах ли ви — няма никакви основания да подозираме тия хорица… Жената явно само се чуди как да спаси мъжа си, та да не го изхвърлят. Не каза нито една подозрителна думичка.

Главният секретар не отговори веднага. Той се вглеждаше съсредоточено в едрото лице и в тънките устни на съдията, които едва сега му направиха впечатление; мислите му се завъртяха около съдебното ведомство, в което се разпореждаше като всемогъщ началник на личния състав, чудеше се как е възможно чиновниците да запазят все пак някакво достойнство в бедността си, да съхранят разума си въпреки затъпяващото служебно ежедневие. Този тук например се мислеше за хитър, но наистина въпреки полускритите си под тежките клепачи очи бе готов да се устреми право напред, стига да е убеден, че се е добрал до истината.

— Значи, твърдите, че този Кабюш е виновникът? — попита господин Ками-Ламот.

Господин Дьонизе трепна изненадан.

— Ама разбира се!… Всичко говори против него. Изброих ви уликите, осмелявам се да заявя, че те се навързват по класически начин, нито една не липсва… Опитах се да разбера дали не е имало съучастник, някаква жена в купето, както ми подсказахте вие. Това до известна степен имаше нещо общо с показанията на един машинист, който за миг е видял как е извършено убийството; но след като го разпитах най-внимателно, този човек не потвърди първоначалното си изявление и дори каза, че тъмната маса, за която е споменал, явно е била одеялото… О, не! Няма съмнение, Кабюш е виновникът, още повече, че ако не хванем него, просто няма кого да хванем.

Главният секретар се бе въздържал да му представи писменото доказателство, с което разполагаше; сега вече бе убеден в правотата си, но още повече не му се щеше да съобщи истината. За какво да помита лъжливата следа, по която бе тръгнало следствието, щом истинската щеше да създаде още по-големи неприятности? Първо трябваше да премисли добре всичко.

— Боже мой! — промълви той с уморена усмивка. — Нищо не ми остава, освен да призная, че може би сте доста близо до истината… Всъщност поканих ви само за да проучим заедно някои сериозни моменти. Това дело е извънредно необичайно, а ето че доби напълно политически характер: усещате го, нали? Ето защо може да ни се наложи да действуваме от държавническа позиция… Да видим сега, но честно — от разпитите, които сте водили, излиза, че онова момиче, любовницата на Кабюш, е била изнасилена, нали?

Съдията хитро присви устни, както си имаше обичай, а клепачите му почти изцяло се спуснаха.

— Боже мой! Председателят, изглежда, добре я е наредил и това няма начин да се скрие на процеса… Пък и бих добавил, че ако защитата бъде поверена на адвокат от опозицията, като нищо ще изплуват някои неприятни обстоятелства — из нашия край не липсват такива неща.

Не беше толкова глупав този Дьонизе, когато успяваше да се измъкне от дребнавостите на занаята си и от непоклатимото си убеждение, че е проницателен и всесилен. Беше разбрал защо е поканен не в министерството, а в жилището на главния секретар.

— Изобщо — заключи той, като видя, че началникът му мълчи, — делото ще бъде доста мръсничко.

Господин Ками-Ламот само кимна. В този миг преценяваше какво би могло да изникне от другия процес — в случай, че бъдат обвинени съпрузите Рубо. Изправеха ли мъжа пред съда, той неминуемо щеше да разкаже всичко, жена му също щеше да обясни как е била опозорена още като момиче, как се е стигнало до прелюбодеянието и как бясната ревност на съпруга го е подтикнала към убийство; освен това щеше да става дума не за някаква слугиня и за някакъв излежал присъдата си престъпник и чиновникът — съпруг на тази хубава женичка — щеше да изложи цяла една прослойка от буржоазията и от железопътните служби. Пък и знае ли човек накъде могат да избият нещата, когато се касае за личност като покойния председател? Кой знае на какви отвратителни изненади щяха да се натъкнат. Не, решително едно дело със съпрузите Рубо, които бяха истинските виновници, щеше да се окаже още по-мръсно. Без съмнение — чисто и просто трябваше да се откаже от него. Ако се налага да има дело, по-добре би било то да бъде срещу невинния Кабюш.

— Приемам хипотезата ви — обърна се Ками-Ламот най-сетне към господин Дьонизе. — Наистина има сериозни улики срещу този работник, щом са налице такива важни основания да си отмъщава… Но колко неприятно е всичко това, господи! В каква кал ще трябва да се ровим!… Зная, че последствията не бива да занимават правосъдието, че то трябва да надрасне всякакви тесни интереси…

Той красноречиво махна с ръка, вместо да продължи, а умълчалият се на свой ред съдия мрачно очакваше недоизречената заповед. Щом се съгласяваха с истината, до която той се бе добрал с помощта на разума си, беше готов в служба на властта да пренебрегне най-светите представи за правосъдието. Но колкото и да бе опитен в подобни сделки, секретарят този път избърза, заговори твърде рано — като господар, комуто трябва да се подчинят.

— С една дума, делото трябва да се прекрати… Направете необходимото и го приключете.

— Извинете, господине — заяви господин Дьонизе, — ходът на делото не зависи вече от мене, това е въпрос на съвест.

Господин Ками-Ламот веднага се усмихна и си възвърна достойния вид на врял и кипял, учтив мъж, който се отнася със сдържана подигравка към целия свят.

— Несъмнено. Затова се обръщам към вашата съвест. Нека тя ви продиктува единствено вярното решение, убеден съм, че ще прецените всички „за“ и „против“, за да възтържествуват свещената правда и общественият морал… Навярно знаете много по-добре от мен, че човек трябва да избира по-малкото пред по-голямото зло… С една дума, обръщаме се към вас като към добър гражданин и честен човек. Никой няма намерение да оказва натиск върху вашата независимост и повтарям ви, делото е изцяло във ваши ръце, както впрочем изисква и законът.

Съдията държеше ревностно на своята неограничена власт, особено когато му предстоеше да я използува не по предназначение, и кимаше доволно, докато слушаше тези думи.

— Впрочем — продължи събеседникът му тъй добронамерено, че в тона му вече почти се долавяше насмешка — ние отлично знаем към кого се обръщаме. Отдавна следим вашата съвестна работа и ще си позволя да ви кажа, че ако разполагахме със свободно място, още сега щяхме да ви отзовем в Париж.

Господин Дьонизе трепна. Как? Нима ако им направи исканата услуга, ще задоволят голямата му амбиция, заветната му мечта да го вземат в Париж? Но господин Ками-Ламот беше го разбрал и продължи веднага:

— Място за вас ще има, това е въпрос на време… Но след като вече се разбъбрих така, с удоволствие ще ви съобщя, че сте включен в списъка на кандидатите за орден на петнайсети август.

За миг съдията се замисли. Предпочиташе да го повишат, понеже бе пресметнал, че това ще означава сто шестдесет и шест франка повече на месец; при относителната беднотия, в която живееше, това щеше да бъде истинска благодат — можеше да поднови гардероба си, прислужницата му Мелани щеше по-добре да се храни и нямаше да бъде вече толкова кисела. Но и орденът не беше за пренебрегване. Освен това бе получил едно обещание. Не беше продажен, бяха го възпитали да бъде честен и посредствен съдебен чиновник, но се предаде пред тази надежда, пред мъглявата уговорка на началството, че непременно ще се погрижи за него. Юридическото призвание се бе превърнало за него в служба като всяка друга, той се прекланяше пред възможността да го повишат, беше се преобразил в страстен молител, винаги готов да се подчини на заповедите на властимеющите.

— Поласкан съм — промълви той, — ако обичате, предайте думите ми на господин министъра.

Стана, защото усети, че и за двамата би било неудобно да разговарят повече. После заключи с помръкнал поглед:

— В такъв случай ще прекратя разследването, като имам предвид основателните ви забележки. Естествено, след като нямаме безпрекословни доказателства срещу Кабюш, по-добре е да не поемаме ненужен риск и да започваме процес… Ще го освободим и ще продължим да го наблюдаваме.

Изпращайки го до вратата, главният секретар стана още по-любезен:

— Господин Дьонизе, ние разчитаме напълно на изключителното ви чувство за такт и на почтеността ви.

Когато остана сам, господин Ками-Ламот прояви любопитство, което бе вече излишно, и сравни почерка върху листа на Севрин с почерка от неподписаната бележка, открита сред книжата на председателя Гранморен. Приликата бе очевидна. Сгъна писмото и го скъта най-внимателно, макар да не бе споменал за него пред съдия-следователя, защото смяташе, че си струва да има подръка подобно оръжие. Пред очите му сякаш отново изникна профилът на онази крехка, но силна и тръпнеща от желание да се защити женичка, той сви безразлично и насмешливо рамене. Ах, тия създания — веднъж да не поискат нещо!

Севрин пристигна на улица Кардине в три без двадесет, твърде рано за срещата, която си бяха определили с Жак. Той живееше тук, в тясна стаичка на последния етаж на висока сграда, и се прибираше само вечер, за да спи; впрочем два пъти в седмицата му се налагаше да нощува в Хавър, тъй като трябваше след вечерния да поеме сутрешния експрес. Днес обаче се бе прибрал, и се бе хвърлил в кревата си — мокър, съсипан от изтощение. Може би Севрин щеше да го чака дълго, но го събуди кавгата на живеещото в съседство семейство — мъжът биеше жена си, а тя пищеше. Настроението му бе отвратително, ала все пак се поизми и се облече, понеже като погледна през прозорчето на мансардата, зърна долу на тротоара Севрин.

— Ето ви най-после! — възкликна тя, като го видя на входа. — Вече се притеснявах да не би да съм се объркала… Бяхте ми споменали нещо за ъгъла на улица Сосюр…

Не дочака да й отговори, а огледа къщата.

— Значи, тук живеете?

Без да й обяснява, той й бе определил среща пред жилището си, понеже депото, където трябваше да отидат, се намираше отсреща. Въпросът й го смути, уплаши се от приятелски чувства да не пожелае да види стаичката му. Тя бе толкова скромно обзаведена и в такъв безпорядък, че не би могъл да понесе подобен срам.

— Не „живея“, а съм кацнал — отвърна й. — Хайде, бързо, страхувам се, че шефът ще е излязъл.

Наистина, когато отидоха до къщичката му от другата страна на депото, близо до гарата, не го откриха; напразно обиколиха халетата: навсякъде им казаха да се върнат към четири и половина, ако искат да го заварят в ремонтните работилници.

— Добре, ще се върнем — заяви Севрин.

Когато излязоха и отново остана насаме с Жак, тя го попита:

— Нали нямате нищо против да почакаме заедно, ако сте свободен?

Не можеше да й откаже, още повече, че независимо от смътното безпокойство, което будеше в него, тя го привличаше все по-силно и по-силно и макар да се бе зарекъл да се държи мрачно, неволно й хвърляше все по-ведри погледи. Продълговатото й, нежно лице сякаш му подсказваше — тази жена навярно е способна да обича като вярно куче, човек не би се осмелил да вдигне ръка срещу нея.

— Ами да, ще остана с вас — отговори й той малко по-меко. — Само че имаме да убиваме повече от един час време… Искате ли да отидем в някое кафене?

Тя му се усмихна, беше доволна, че най-после се е поотпуснал. Възпротиви се веднага:

— О! Не, не, не искам да се затваряме… По-добре ме разведете из улиците, все едно къде.

И весело го хвана под ръка. Сега, след като чернилката от пътуването бе изчезнала, той й се струваше доста изискан, имаше вид на заможен чиновник, на представител от средната буржоазия, държането му беше независимо, дори малко надменно, усещаше се, че прекарва много време на открито и се сблъсква с опасността всеки ден. Досега не бе забелязвала колко е привлекателен с кръглото си, спокойно лице, с тъмните мустаци, открояващи се върху бялата кожа; само очите му, осеяни със златисти петънца, я отбягваха и продължаваха да я смущават. Дали нарочно се стараеше да не среща погледа й, за да не й се чувствува задължен, за да може в случай на нужда да постъпи както желае, дори да й навреди? Все още се луташе в неизвестност, тръпки я побиваха, щом се сетеше за кабинета на улица Роше, където се решаваше съдбата й, но от този миг бе завладяна от едничката цел да спечели напълно на своя страна мъжа, когото бе уловила под ръка, да го накара непременно да я гледа в очите, когато се обръща към него. Само тогава той щеше да бъде неин. Не бе влюбена, дори не помисляше за това. Мъчеше се да го обсеби, за да не бъде опасен за нея.

Повървяха мълчаливо няколко минути сред нестихващия поток от минувачи, който изпълваше многолюдния квартал. Понякога се налагаше да слизат от тротоара; крачеха по уличното платно, сред колите. После стигнаха до Батиньолската градинка, която беше почти пуста по това време на годината. Умитото от сутрешния порой небе беше кристално синьо; люляците бяха започнали да цъфтят под топлите мартенски лъчи.

— Не може ли да се отбием за малко тук? — попита Севрин. — Тълпата просто ме зашеметява.

Самият Жак също се канеше да се насочи натам — изпитваше несъзнателна нужда да се отдалечи от навалицата, да остане насаме с нея.

— Защо пък не — рече той. — Да се отбием.

Тръгнаха бавно покрай моравите, между дърветата с голи клони. Няколко жени разхождаха пеленачета, отделни минувачи за по-пряко минаваха с бързи крачки през градината. Прекосиха рекичката, изкачиха се по алпинеума, помаяха се, после се наканиха да се върнат обратно, озоваха се сред няколко борчета, чиито неизменни тъмнозелени иглички искряха на слънцето. В това уединено кътче, далеч от всички погледи, имаше пейка и те седнаха на нея, без да се наговорят, сякаш някакво предварително споразумение ги бе отвело до нея.

— Все пак днес е много приятно — каза тя след кратко мълчание.

— Да — отговори той, — дори и слънцето се показа.

Но мислите им витаеха съвсем другаде. След като толкова дълго бе отбягвал жените, той си мислеше как тъй се бе сближил точно с тази. Тя седеше до него, почти го докосваше, заплашваше да завладее живота му и това непрестанно го удивляваше. След последния разпит в Руан за него нямаше съмнение, че тази жена бе взела участие в убийството край Кроа дьо Мофра. Как? При какви обстоятелства? Поради какви страсти и подбуди? Беше си задавал тези въпроси, без да може да им даде ясен отговор. Криво-ляво си бе скалъпил някаква версия: алчният, груб съпруг навярно е бързал да пипне наследството; боял се е да не би завещанието да бъде променено в тяхна вреда; може би си е правил сметка да обвърже жена си с кървава връзка. Предъвкваше тая история, тъмните й страни го привличаха, мамеха го, но не се опитваше да ги разгадае. Не го напускаше и мисълта, че негов дълг е да съобщи за това на правосъдието. Тъкмо тази мисъл го занимаваше, откакто се бе настанил до нея на пейката и топлото й бедро бе почти долепено до неговото.

— Странно е човек да седи така навън през март, като че ли е лято — добави той.

— О! — каза тя. — Като изгрее слънце, всичко се оправя.

И също си мислеше, че този момък трябва да е съвсем глупав, ако досега не е прозрял вината им. Толкова му се бяха набивали в очите, пък тя дори и сега му се навираше. Затова в паузите между нищо неозначаващите думи се опитваше да проследи разсъжденията му. Очите им се срещнаха и Севрин долови, че той се пита дали не е видял самата нея като тъмно тяло, притискащо краката на убития. Какво да стори, какво да каже, та да го обвърже с неразрушима връзка? Обади се:

— Сутринта в Хавър беше много студено.

— Пък и тоя дъжд, дето ни опра — добави той.

В този миг на Севрин изведнъж й дойде вдъхновение. Дори не се замисли, не се поколеба: тласъкът идеше отвътре, от неведомите дълбини на разума и на сърцето й; ако се бе поколебала, нямаше да каже нищо. Усещаше обаче, че постъпва правилно, че с думите си ще го спечели.

Полекичка го хвана за ръката, погледна го. Кичестите зелени борчета ги скриваха от погледите на минувачите по съседните улици; чуваха само далечното трополене на колите, приглушено от слънчевото усамотение на градинката; там, където алеята извиваше, едно детенце си играеше мирно и тихо, като сипваше с лопатка пясък в кофичката си. Без никакъв преход, сякаш с цялата си душа тя го запита полугласно:

— Смятате ли, че съм виновна?

Той потръпна леко и я погледна в очите, сетне й отговори също с тих, развълнуван глас:

— Да.

Тогава тя стисна по-силно ръката му; не продължи веднага, усещаше как някаква треска ги връхлита и двамата.

— Грешите, аз не съм виновна.

Каза това не за да го убеди, а само за да го предупреди, че трябва да си остане невинна в очите на другите. Това бе признание на жена, която отрича и настоява отрицанието й въпреки всичко и завинаги да бъде прието като истина.

— Не съм виновна… Не искам повече да ме оскърбявате, като си мислите, че съм виновна.

Радваше се, виждайки как той не може да откъсне очи от очите й. Разбира се, съзнаваше, че се оставя в ръцете му, защото всъщност му се отдаваше и ако по-късно я пожелаеше, не би могла вече да му откаже. Връзката помежду им обаче не можеше да бъде прекъсната: нека се опита да заговори сега, след като е неин, а тя — негова. Признанието ги бе споило в едно.

— Нали няма да ме оскърбявате повече и ще ми вярвате?

— Да, вярвам ви — отговори той и се усмихна.

Защо да бъде груб, да я насилва да приказва за онова ужасно нещо? По-късно, ако й се прииска, сама ще му разкаже. Начинът, по който му се бе изповядала, за да се успокои, без да му каже нищо, го бе разнежил, сякаш така изразяваше безграничната си обич към него. Беше толкова доверчива, толкова крехка с тия чудни сини като цветчета на зеленика очи! Струваше му се въплъщение на женствеността, вечно готова да принадлежи на мъжа, да му се покорява и да бъде щастлива от това. А най-хубаво му беше, че докато седяха тъй, ръка за ръка и очи в очи, не долавяше никакъв отзвук от болестта си, от ужасяващата тръпка, която го разтърсваше, когато се озовеше до жена и я пожелаеше. Всички други, чиято плът бе докосвал, бяха събуждали в него жажда да хапе, неистова, отвратителна жажда за кръв. Нима бе възможно да я обикне, без да иска да я убие?

— Известно ви е, че съм ваш приятел, няма защо да се боите от мен — промълви той в ухото й. — Не искам да зная нищо за вашите работи, нека всичко бъде тъй, както решите… Чувате ли? Можете да разполагате напълно с мен.

Лицето му бе толкова близо до нейното, че усещаше топлия й дъх през мустаците си. До тази сутрин това би го накарало да се разтрепери от ужас пред неминуемата криза. Какво ли се бе случило, та не изпитваше нищо освен лек трепет и онази благодатна умора, която настъпва след преминаването на тежко заболяване? При прерасналата в увереност мисъл, че е убила човек, тя му се струваше някак по-различна, по-достойна, по-необикновена. Може би дори не бе само съучастница, а бе нанесла и удар. Убеден беше, без да има доказателства, че несъмнено е така. От този миг тя се превърна за него в нещо свято, надхвърлящо собствения му разум, тъй силно бе полуосъзнатото и боязливо влечение, което му вдъхваше.

Сега двамата разговаряха весело, като случайно срещнала се двойка, за която любовта тепърва започва.

— Дайте ми и другата си ръка, да я стопля.

— О, не, тук не бива. Ще ни видят.

— Кой ще ни види? Нали сме сами… Пък и в това няма нищо лошо. От тия работи деца не стават.

— Надявам се.

Тя се смееше искрено, радваше се на спасението си. Не обичаше този момък; смяташе, че може да бъде сигурна в него; беше му обещала себе си, но вече се чудеше какво да измисли, за да не плаща. Изглеждаше доста мил, не я измъчваше, всичко се уреждаше чудесно.

— Значи, разбрахме се, приятели сме и никой друг, дори мъжът ми, не бива да има нищо общо с това… Сега пуснете ръката ми и престанете да ме гледате така, че ще ви заболят очите.

Но той продължаваше да стиска нежните й пръсти. Едва чуто промълви:

— Знаете, че ви обичам.

Тя бързо се освободи, дръпна рязко ръката си. Изправи се и застана до пейката — той продължаваше да седи.

— Що за лудост! Дръжте се прилично, някой идва.

Наистина се бе появила една бавачка със заспало детенце на ръце. После мина забързана девойка. Слънцето се снишаваше, започна да потъва зад хоризонта сред морави изпарения, лъчите му озаряваха все по-слабо тревата и докосваха единствено златистия прашец над върхарите на боровете. Непрестанният шум от колите внезапно затихна. Наблизо някакъв часовник отмери пет часа.

— Господи — възкликна Севрин, — вече е пет, нали трябваше да бъда на улица Роше!

Радостта й помръкна, страхът от неизвестността, която я очакваше там, се възвърна, тя си спомни, че все още не е спасена. Пребледня, устните й затрепериха.

— Нали трябваше да се видите с началника на депото? — каза Жак, като стана, за да й предложи ръката си.

— Нищо! Ще отида друг път… Слушайте, приятелю, няма нужда да идвате с мен, оставете ме, защото трябва бързо да свърша тази работа. И още веднъж ви благодаря, благодаря ви от все сърце.

Тя припряно стисна ръцете му.

— До скоро виждане във влака.

— До скоро виждане.

Отдалечи се с бързи крачки и се изгуби зад дръвчетата; той бавно се отправи към улица Кардине.

Господин Ками-Ламот бе разговарял продължително в Дома си с началника на експлоатацията от Западната железопътна компания. Макар и извикан по друг повод, началникът накрая му бе доверил колко неприятно е за Компанията делото Гранморен. Отначало вестниците им отправили упреци за недостатъчната сигурност на пътниците от първа класа. На всичко отгоре намесили в тази история немалко служители освен крайно компрометирания Рубо, за когото се очаквало всеки момент да бъде арестуван. Най-сетне слуховете за непристойното поведение на покойния председател, член на административния съвет, очерняли и самия съвет. И тъй, предполагаемото престъпление на някакъв незначителен помощник началник-гара, съмнителното, мръсно и жалко деяние проникваше в един сложен механизъм, разтърсваше целия огромен управленчески апарат на Железопътната компания, нанасяше вреда на ръководството й. Сътресението бе почувствувано и по-нагоре, бе достигнало до министерството, заплашваше дори правителството в този неприятен политически момент: и най-дребното заболяване сега можеше да се окаже критично и да ускори разложението на огромния държавен организъм. Затова, когато господин Ками-Ламот научи от събеседника си, че сутринта Компанията е взела решение да уволни Рубо, рязко се възпротиви срещу подобна мярка. Дума да не става! Що за несръчен ход, вестниците щяха да вдигнат още по-голяма врява, можеше да им хрумне да изкарат помощник-началника политическа жертва. Подобно действие бе в състояние да предизвика пукнатина от горе до долу, един господ знае какви неприятни открития за този и за онзи ще се изровят! Скандалът бе траял твърде дълго, в най-близко бъдеще трябваше да се потули. Началникът на експлоатацията се съгласи, прие да задържи Рубо на работа и дори да не го мести от Хавър. Така щеше да проличи, че никой в този случай не е постъпвал непочтено. Край, делото трябваше да бъде приключено.

Когато задъханата Севрин с разтуптяно сърце се озова в мрачния кабинет на улица Роше срещу господин Ками-Ламот, той я погледа мълчаливо известно време, заинтересуван от невероятните й усилия да запази външно спокойствие. Тази нежна, синеока убийца наистина му допадаше.

— Е, госпожо…

Спря, за да се наслади още няколко секунди на страха й. Но погледът й бе тъй проникновен, тя така се беше устремила към него в желанието си да узнае, че се смили.

— Е, госпожо, аз се срещнах с началника на отдел експлоатация и издействувах да не уволняват съпруга ви… Въпросът е уреден.

Тогава тя просто не издържа напора на залялата я радостна вълна. Очите й се изпълниха със сълзи, не можеше да каже нищо, само се усмихваше.

Той повтори натъртено думите си, за да подчертае скрития им смисъл:

— Въпросът е уреден… Можете спокойно да се завърнете в Хавър.

Тя ясно разбираше: искаше да каже, че няма да ги арестуват, че са помилвани. Не само мъжът й щеше да запази службата си, ужасното събитие щеше да бъде забравено, заличено. Също като красиво домашно животинче, което се гали от благодарност, тя се наведе към ръцете му, целуна ги и ги притисна до бузите си. Този път той не ги отдръпна, защото сам бе разчувствуван от нежната й чаровна признателност. Опита се да си възвърне строгостта:

— Но помнете това и се дръжте както трябва.

— О, господине!

Искаше и жената, и мъжът да разберат, че са в ръцете му. Намекна за писмото.

— Помнете, че делото се пази и при най-дребно провинение може да бъде преразгледано… А най-вече предупредете мъжа си да престане да се занимава с политика. В това отношение ще бъдем безмилостни. Известно ми е, че веднъж се е изложил, споменаха ми за някакво неприятно спречкване с околийския началник; а минава и за републиканец, направо отвратително… Нали се разбрахме? Да внимава, иначе просто ще се отървем от него.

Тя стоеше права, бързаше да излезе, за да се отдаде навън на задушаващата я радост.

— Господине, ще ви се подчиняваме, ще правим, каквото кажете. Само заповядайте, няма значение кога и къде: аз ви принадлежа.

По устните му пак бе заиграла морна усмивка, зад която прозираше сдържаното пренебрежение на човек, който отдавна се е наситил на земната суета.

— О, няма да злоупотребя, госпожо! Аз вече с нищо не злоупотребявам.

И сам й отвори вратата на кабинета си. На площадката тя се обърна два пъти със светнало лице, за да му изрази благодарността си.

Севрин направо затича по улица Роше. Забеляза, че без каквато и да било причина се движи нагоре по улицата; сви обратно, прекоси платното с риск да я блъснат. Изпитваше нужда да се движи, да ръкомаха, да крещи. Вече започваше да си дава сметка защо ги помилват и неволно си каза:

„Дявол да ги вземе! Страх ги е, няма опасност да се ровят в тия неща, само дето се косих така като глупачка. Съвсем ясно е… Ах, че късмет! Спасена, този път наистина спасена!… Но все пак трябва да стресна мъжа си, нека се посвие… Спасена, спасена, ама че късмет!“

Като излезе на улица Сен Лазар, видя, че часовникът на един бижутериен магазин показва шест без двадесет.

„Ще взема поне да се навечерям хубавичко, имам време.“

Избра най-скъпия ресторант при гарата; седна сама пред чистата бяла маса до прозрачното стъкло, което я отделяше от оживеното улично движение, поръча си изискана вечеря — стриди, пушен калкан, печено пилешко крилце. Можеше да си го позволи след отвратителния обед. Натъпка се хубаво, белият хляб й се стори вълшебен, излапа още един деликатес — плодови сладки с крем. После изпи едно кафе и се разбърза, тъй като й оставаха само няколко минути, за да хване експреса.

След като се раздели със Севрин, Жак се върна вкъщи да се преоблече с работните си дрехи и веднага се отправи към депото, макар обикновено да отиваше там половин час преди потеглянето. Беше свикнал да се доверява за проверките на Пекьо, въпреки че огнярят се явяваше в две трети от случаите пиян. Днес обаче обзелото го нежно чувство бе събудило у него неосъзнат стремеж да бъде безпогрешен, искаше сам да се убеди в изправността на всяка част; да не говорим, че сутринта, след като бяха тръгнали от Хавър, му се бе сторило, че машината изразходва по-голямо количество топлина от обикновено.

В покритото, почерняло от въглищен прах хале, осветено от големи мътни прозорци, локомотивът на Жак почиваше заедно с другите, изведен в началото на една от линиите, готов да отпътува пръв. Един огняр от депото току-що се бе погрижил за пещта, в ямата отдолу падаха недогорели въгленчета. Машината беше от бързите, с две двойни оси, изящна и огромна с големите си, леки колела, свързани със стоманени пречки, с широка, издължена и могъща снага, въплътила логиката и сигурността, които съставляват безпримерната красота на механичните създания, точността и силата. Както всички локомотиви на Западната железопътна компания, освен с номер тя бе означена и с името на една гара — Лизон, намираща се в Котантен. От обич за Жак това име се бе превърнало в женско: „Моята Лизон“ — казваше той нежно и гальовно.

И наистина бе направо влюбен в своята машина, караше я вече цели четири години. Беше карал и други — послушни и непокорни, храбри и лениви; известно му бе, че всяка си има характер, че много от тях не струват, също като жените от плът и кръв; тази я бе заобичал, защото наистина притежаваше редките качества на чудесна жена. Беше добричка, слушаше го, тръгваше леко, вървеше равномерно и устремно; защото парният й котел бе отличен. Твърдяха, че лекотата при потеглянето се дължала на превъзходните шини на колелата и най-вече на великолепно нагласените шибъри; разправяха също, че произвеждала толкова пара поради доброто качество на месинговите тръби и поради хитроумното разположение на котела. Но Жак си знаеше, че причината е в друго, защото имаше много машини със същото устройство, сглобени не по-малко придирчиво, които проявяваха далеч по-лоши качества. Това друго бе душата, тайната на производството, онова неуловимо нещо, което случайностите на обработката придават на метала, което работникът вдъхва с ръцете си при наместването на всяка част: неповторимостта на машината, нейният живот.

Затова той изпитваше мъжка обич, примесена с благодарност, към своята Лизон, която тръгваше и спираше мигновено като бързонога и послушна кобилка; обичаше си я, защото изкарваше с нея по някоя и друга пара над редовното възнаграждение като премия за икономия на гориво. Наистина парообразуването й беше толкова добро, че изразходваше значително по-малко от предвидените въглища. Само един упрек би могъл да й отправи — прекомерната нужда от смазване: буталата особено гълтаха неприлично много смазка, бяха ненаситни, безсрамни. Напразно се бе опитвал да намери изход. Машината веднага се задъхваше, ако не й угоди, просто така бе устроена. Накрая се примири с несдържаната й лакомия, както човек си затваря очите за единствения порок на някоя личност, изтъкана от добродетели; двамата с огняря само подмятаха шеговито, че трябва да й се подмазват по-честичко, както на хубавите жени.

Огънят в пещта бучеше, налягането на Лизон се увеличаваше, а Жак се въртеше около нея, оглеждаше частите й, опитваше се да разбере защо сутринта бе изгълтала повече смазка от друг път. Не откриваше нищо — тя си беше лъскава и чистичка, имаше нещо весело във вида й, подсказващо, че машинистът й е грижовен към нея. Все я бършеше и чистеше, особено след пътуване, както се разтриват потните от дългото препускане коне, търкаше яко, използуваше, че е още топла, за да махне петната и замърсяванията. Не я пресилваше никога, караше я с умерен ход и избягваше да допуска закъснения, които го принуждаваха да увеличава неприятно рязко скоростта. Тъй мирно си съжителствуваха двамата, че за четири години нито веднъж не бе отбелязвал никакво оплакване срещу нея в регистъра на депото, където машинистите вписват молбите за ремонти — лошите машинисти, мързеливци и пияници, които непрестанно се дърлеха с машините си. Този ден обаче наистина му беше тежко на сърцето заради нейната ненаситна жажда за смазка; имаше и още нещо смътно и дълбоко скрито, което не бе изпитвал досега — безпокойство, недоверие, като че ли се съмняваше в нея и искаше непременно да се убеди, че няма да му скрои някой номер по пътя.

Пекьо го нямаше и Жак се развика, като го видя най-сетне да пристига с доста преплитащ се език — обядвал бил с някакъв приятел. Обикновено двамата мъже се разбираха добре, бяха свикнали с мълчаливата близост, която споделяха в безкрайното лашкане от единия до другия край на линията, обединени от труда и от опасностите. Макар да бе с десет години по-млад от огняря, машинистът се държеше почти бащински с него, прикриваше простъпките му, позволяваше му да подремне някой и друг час, когато бе препил; другарят му не му оставаше длъжен за любезността, беше му предан като вярно куче — а бе и отличен работник, обигран в занаята, пречеше му само пиенето. За отбелязване е, че и той обичаше Лизон, а това бе достатъчно за поддържането на най-хубави отношения. Двамата си живееха с машината като тричленно семейство, никога нямаше кавги. Изненадан от грубото посрещане, Пекьо загледа Жак с още по-голяма почуда, като го чу да роптае срещу Лизон.

— Какво, какво? Ами че тя си върви като богиня!

— Не, не, неспокоен съм.

И макар всички части да бяха в отлично състояние, продължаваше да клати глава. Опита лостовете, провери клапата. Качи се на платформата, собственоръчно напълни резервоарчетата, от които се подаваше смазка за буталата; огнярят пък избърса кожуха на парния котел, по който се бе образувала лека ръжда. Песочникът работеше безотказно, нямаше никакви основания за безпокойство. Но Лизон вече не бе единствена в сърцето му. Нова любов бе започнала да го изпълва, любов към нежното, крехко създание, тъй слабо и гальовно, което допреди малко бе седяло с него на пейката в градината и се нуждаеше от обич и закрила. Никога досега не се бе сещал за надвисналата над пътниците опасност, когато независеща от него причина го бе забавяла, когато караше машината си да лети с осемдесет километра в час. И ето — самата мисъл, че ще откара обратно в Хавър тази жена, която бе взел с такава досада, която почти ненавиждаше сутринта, будеше у него тревога, страх да не стане злополука и тя да бъде ранена по негова вина, представяше си я как умира в обятията му. От този миг щеше да носи отговорност за своята любов. Събудилата съмнения Лизон трябваше непременно да се държи добре, ако искаше да запази славата си на добра служителка.

Когато стана шест часът, Жак и Пекьо се качиха на ламариненото мостче, свързващо тендера и машината; огнярят отвори клапата, щом началникът му даде знак, и в тъмното хале нахлу бяла пара. Сетне, подчинявайки се на машиниста, който бавно бе завъртял ръчката на регулатора, Лизон потегли, излезе от депото и изсвири, за да й дадат път. Почти веднага я пуснаха в Батиньолския тунел. Но се наложи да почака при Европейския мост; стрелочникът я изпрати точно навреме за експреса от шест и тридесет и двама работници я скачиха с композицията.

Вече щяха да тръгват, оставаха само пет минути и Жак надничаше навън, изненадан, че не вижда Севрин сред блъсканицата по перона. Беше сигурен, че не би се качила във влака, без първо да му се обади. Най-сетне тя се появи със закъснение, почти тичаше. Наистина мина покрай вагоните и дойде до локомотива със заруменели страни, цяла сияеща от радост.

Вдигна се на пръсти, вирнала усмихнатото си лице.

— Не се тревожете, ето ме.

Той също се засмя, щастлив, че тя е тук.

— Добре, добре! Чудесно.

Тя обаче се надигна още малко и промълви по-тихо:

— Доволна съм, приятелю, много съм доволна… Страшно ми провървя… Постигнах онова, което исках.

Жак я разбра отлично и му стана извънредно приятно. Севрин затича назад, но се обърна и подметна шеговито:

— Гледайте сега да не ме пребиете.

Той весело възрази:

— Е, има си хас! Не се бойте!

Вратите вече щракаха, Севрин едва успя да се качи; щом получи сигнал от главния кондуктор, Жак изсвири и отвори регулатора. Тръгнаха. Потеглиха също тъй, както бе потеглил за зловещото си пътуване февруарският влак, в същия час, сред същата суматоха на гарата, сред същия шум, сред пушеците. Сега обаче още не се бе стъмнило, само се бе спуснал безкрайно нежен, едва доловим здрач. Доближила лице до прозореца, Севрин гледаше навън.

Застанал в дясната част на кабината в своята Лизон, топло облечен с вълнен панталон и работна блуза, сложил здраво завързаните под фуражката очила с платнени наочници, Жак не изпускаше от поглед пътя, непрестанно надничаше иззад стъклото, за да провери видимостта. Без да обръща внимание на жестокото клатушкане, не сваляше дясната си ръка от лоста за скоростите, както лоцманът държи кормилото на кораба; внимателно и непрестанно го местеше, за да се движат с по-умерен или по-бърз ход; час по час дърпаше връвта на свирката, тъй като на излизане от Париж трудностите и препятствията бяха много. Свиреше на прелезите, на гарите, в тунелите и на големите завои. В далечината сред сгъстяващата се дрезгавина се мярна червен сигнал, той предупреди протяжно, за да му дадат път, профуча като мълния. Едва хвърляше от време на време поглед към манометъра, като завърташе колелото на инжектора, щом налягането достигаше десет килограма.

Ала очите му бяха най-често вперени в изнизващия се напред път, следеше и най-дребните промени с такова внимание, че нищо не би могло да го разсее, дори свистящият вятър. Манометърът падна на по-ниска стойност, той отвори пещта, отпусна задържащото устройство; свикналият с този жест Пекьо разбра, натроши с чук въглища и ги разстла на равномерен пласт по цялата решетка. Нажежен полъх пареше краката им; после вратичката се затвори и отново нахлу леден въздух.

Смрачаваше се и Жак стана още по-внимателен. Рядко Лизон му се бе подчинявала по-безпрекословно; той я владееше, беше се превърнал в неин ездач, в неоспорим господар; и все пак продължаваше да се държи строго, като с опитомено животно, на което човек не може да има пълно доверие. Струваше му се, че вижда нейде зад гърба си, в устремения с пълна скорост влак, едно нежно, доверчиво усмихнато лице, което се оставяше в ръцете му. Леки тръпки го побиха, стисна по-грубо ръчага, взря се упорито в сгъстяващия се мрак, търсейки с поглед червени светлини. Отдъхна си малко след разклоненията за Аниер и за Коломб. До Мант нещата вървяха добре, линията беше като коридор, по който влакът се движеше спокойно. След Мант се наложи да понасили малко Лизон, за да изкачат един доста стръмен наклон, който продължаваше около половин левга. След това, без да забавят ход, се спуснаха по два и половина километровия тунел при Ролбоаз и изскочиха от него след три минути. Оставаше им само тунелът при Рул, близо до Гайон, и щяха да стигнат на гарата в Сотвил, противната гара, крайно опасна поради преплетените линии, непрекъснатото движение и постоянните задръствания. Всичките сили, цялото му същество сякаш бяха вложени в бдителния поглед, в опитната ръка; свирещата и димяща Лизон прекоси Сотвил с пълна пара, спря чак в Руан, откъдето потегли поуспокоена, за да изкачи с умерен ход стръмнината до Малоне.

Ярката луна бе изгряла и бялата й светлина позволяваше на Жак да различава и най-дребните храсти, дори крайпътните камъни, които се нижеха отстрани с огромна бързина. Като излязоха от тунела при Малоне, се взря вдясно, обезпокоен от сянката на едно голямо дърво, пресичаща линията, и позна оня пущинак, ония храсталаци, отдето бе видял убийството. Безлюдната, дива местност прелиташе наоколо с безкрайните си възвишения, с тъмните петна на горичките — унила и безнадеждна. Сетне под застиналата луна при Кроа дьо Мофра отведнъж изникна изоставената, жалка, разположена напреки къща, ужасяващо самотна с вечно спуснатите капаци на прозорците. И неизвестно защо, сърцето на Жак се сви отново, дори по-силно отпреди — сякаш наблизо се таеше нещо, което можеше да му донесе нещастие.

Ала пред очите му веднага се появи друго видение. До бариерата на прелеза край Мизаровата къща стоеше Флор. Вече всеки път, когато минаваше оттук, я виждаше да го чака, да го дебне на това място. Не помръдна, само изви глава, за да погледа още малко как той се отдалечава със светкавична скорост. Високата й тъмна фигура се открояваше в бялото сияние и само златистите й коси грееха, озарени от бледото нощно светило.

Жак накара своята Лизон да се напъне, за да изкачи стръмнината при Мотвил, остави я да си поеме дъх по платото Болбек и я пусна с все сила по най-големия наклон между Сен Ромен и Арфльор — машината изгълта трите левги в бесен галоп, около нея сякаш дори се носеше топла миризма на обор. В Хавър просто залиташе от изтощение, когато Севрин дотича при него под навеса, сред шумотевицата и пушека на току-що пристигналия влак, и му подхвърли весело и гальовно, преди да се прибере у дома си:

— Много благодаря, до утре.

VI

Мина цял месец, в жилището, обитавано от съпрузите Рубо на първия етаж на гарата, над чакалните, отново бе настъпил пълен покой. Техният живот, животът на съседите им по коридор, на всички тия дребни служещи, чието съществуване бе разчетено като по часовник от неизменните часове на разписанието, отново бе навлязъл в еднообразното си русло. Като че ли не се бе случвало никакво насилие, никакво необичайно събитие.

Постепенно шумното и скандално дело Гранморен потъваше в забрава, предстоеше прекратяването му, тъп като правосъдието явно бе неспособно да открие престъпника. Удължиха разследването с две седмици, съдия-следователят Дьонизе разпореди да бъде преустановено издирването по отношение на Кабюш, като посочваше, че нямат достатъчно улики против него; на път бяха да създадат нова романтична полицейска легенда за незнайния, неуловим убиец, за кръвожадния, вездесъщ авантюрист, комуто щяха да приписват всеки тайнствен смъртен случай и който се стопяваше като дим, щом се появят полицаи. Само тук-таме в опозиционната преса, обхваната от треската на наближаващите избори, се прокрадваха закачки, свързани с легендарния убиец. Натискът на правителството, грубите разправии на префектите даваха предостатъчно поводи за възмутени статии; след като вестниците престанаха да се занимават с делото, жадното любопитство на тълпата се уталожи. Никой вече не го обсъждаше.

Окончателното възвръщане на покоя в дома на Рубо се дължеше на благоприятната насока, в която бе приключила другата им неприятност — опасността да бъде отменено завещанието на председателя Гранморен. Следвайки съвета на госпожа Бонон, съпрузите Лашене най-сетне се бяха съгласили да не оспорват завещанието от страх да не би скандалът отново да избухне, още повече, че не бяха никак убедени дали делото ще приключи в тяхна полза. Съпрузите Рубо бяха получили своя дял и от една седмица бяха собственици на къщата и градината в Кроа дьо Мофра, оценени на около четиридесет хиляди франка. Решиха незабавно да продадат това убежище на разврат и престъпления, превърнало се за тях в кошмар — ужасът пред виденията от миналото не би им позволил да прекарат там дори една нощ; канеха се да се отърват от къщата, без дори да я потегнат, без да я чистят, заедно с мебелите. Но ако направеха публичен търг, щяха да загубят прекалено много — малцина биха се оттеглили в такава пустош, — по-разумно бе да чакат да се появи купувач, ето защо се задоволиха да закачат на фасадата голяма табела, която лесно можеше да се прочете от пътниците в непрестанно минаващите влакове. Затворените капаци на прозорците, завладяната от къпинака градина изглеждаха още по-тъжни, когато към тях се прибави изписаният с едри букви призив, че мрачното свърталище е за продан. Рубо безпрекословно отказа да се отбие там, дори за малко, за да свърши някои необходими неща, затова Севрин отиде един следобед у семейство Мизар и им остави ключовете с указание, ако се появят желаещи, да ги разведат из мястото. Купувачът можеше да се настани почти незабавно, тъй като в шкафовете имаше дори спално бельо.

После Рубо и жена му престанаха да се тревожат за каквото и да било и прекарваха всеки ден в безразлично очакване на следващия. Все някога щяха да продадат къщата и да внесат парите — всичко се нареждаше отлично. Те дори не мислеха за това, живееха си тъй, сякаш изобщо нямаха намерение да напускат трите стаи, които заемаха: трапезарията, излизаща направо в коридора, сравнително широката спалня, разположена отдясно, и тясната кухничка — отляво. Дори наклоненият ламаринен навес на гарата, който заприщваше изгледа от прозорците им като затворническа стена, вече не ги дразнеше толкова, а им действуваше някак успокоително, затвърдяваше усещането за пълно отпускане, за сънлив, безметежен покой. Поне нямаше съседи, които да им надничат, не срещаха любопитни погледи да се ровят в убежището им; оплакваха се единствено от настъпилата пролетна жега, от задухата, от ослепителните отблясъци на ламарината, нагрята от първите силни слънчеви лъчи. След ужасното сътресение, от което бяха тръпнали цели два месеца, те просто блаженствуваха, обзети от притъпяващо чувствата вцепенение. Искаше им се да не се движат, да се наслаждават на собственото си съществуване, без да треперят, без да страдат. Никога досега Рубо не се бе проявявал като такъв съвършен и съвестен служител; когато бе на дневно дежурство през седмицата, слизаше на перона в пет часа сутринта, връщаше се да хапне у дома в десет, слизаше отново в единадесет и оставаше там до седемнадесет — единадесет пълни работни часа: когато дежуреше през нощта и беше зает от седемнадесет часа до пет сутринта, не си позволяваше дори да си отдъхне и да се нахрани в дома си — ядеше в канцеларията; мъкнеше тежкото си бреме почти с удоволствие, като че ли дори му се радваше, занимаваше се и с най-дребни подробности, искаше всичко да разбере, във всичко да се намеси, сякаш умората му носеше забрава, някакво своего рода житейско равновесие, нормален живот. Севрин от своя страна бе, почти винаги сама, всяка втора седмица оставаше сламена вдовица, а през другите дни се виждаше с мъжа си на закуска и на вечеря и бе очевидно обзета от трескаво желание да се покаже добра домакиня. Иначе обикновено сядаше да бродира — мразеше да се занимава с домакинска работа и оставяше тази грижа на една възрастна жена, старата Симон, която идваше да свърши едно-друго от девет часа до обед. Но откакто се бе завърнала успокоена в дома си, без да я заплашва опасността да го напусне, все й се щеше да чисти, да подрежда. Подвиваше крак едва след като ошета навсякъде. Впрочем и двамата спяха съвсем добре. В редките случаи, когато се събираха на масата или когато си лягаха вечер, никога не говореха за делото; явно бяха приели, че е приключено, забравено.

За Севрин особено животът отново стана извънредно приятен. Тя пак започна да мързелува, остави старата Симон да се занимава с домакинството и си възвърна поведението на госпожица, свикнала да прави само изящни бодове с иглата. Беше се заела с едно несвършващо ръкоделие — бродираше някаква покривка, която заплашваше да се превърне в дело на целия й живот. Ставаше доста късно, щастлива, че може да се излежава сама в кревата, пристигането и отпътуването на влаковете я унасяха и й известяваха за минаващото време не по-зле от най-точния часовник. В началото след сватбата железопътната врява, свирките, грохотът на стрелките, гръмотевичните звуци, неочакваните вибрации, от които подскачаше заедно с мебелите като разклатена от земетресение, направо я подлудяваха. После постепенно свикна, боботещата и тръпнеща гара навлезе в живота й; сега тук й харесваше, спокойствието й сякаш се сля с непрестанното движение и с шумотевицата. До обед тя се разтакаваше, отпуснала ръце, от стая в стая, и разговаряше със старата жена. После през целия безкраен следобед седеше до прозореца на трапезарията с ръкоделието на коленете си и се радваше, че бездействува. През седмиците, когато съпругът й се връщаше да спи едва призори, чуваше хъркането му чак до вечерта; пък и за нея това бяха по-приятните седмици — тогава живееше както някога, преди да се омъжи, разполагаше се по цялата ширина на леглото, измисляше си сама какво да прави, беше напълно свободна през целия ден. Почти никога не излизаше, за нея Хавър представляваше пушек, идещ от съседните фабрики, който застилаше небето с плътните си черни кълбета над ламаринения свод, отсичащ гледката на няколко метра пред очите й. Градът бе отвъд тази неизменна стена; тя чувствуваше неговата близост и разочарованието й, задето не можеше да го види, след толкова време бе добило дори известна сладост; държеше на перваза пет-шест саксии с шибои и върбини — те бяха нейната градинка, разтушаваха я в самотата. Понякога й се струваше, че е отшелница в гъста гора. В свободните си мигове Рубо се измъкваше понякога през прозореца; минаваше по водосточния улей чак до самия му край, изкатерваше се по стръмната ламаринена плоскост и се настаняваше навръх покрива, над булевард Наполеон; седеше там, близо до небето, и пушеше лулата си, а в краката му се разстилаше градът със своите докове, над които в огромното, бледозелено море, ширнало се до безкрая, стърчеше гора от мачти.

Също такава дремливост бе като че ли завладяла и останалите семейства на железопътните служители, които живееха в съседство е тях. Коридорът, където обикновено бушуваха същински вихрушки от клюки, бе потънал в сън. Когато Филомен отиваше при госпожа Льобльо, тихият ромон на гласовете им едва се чуваше. Бяха изненадани от развоя на събитията и говореха за помощник-началника със състрадателно-пренебрежителен тон: има си хас, жена му отишла в Париж и вършила какво ли не, за да го оставят на мястото му; изобщо той си бил вече белязан и никога нямало да се отърве от падналите върху него подозрения. И понеже съпругата на касиера беше убедена, че вече не е възможно съседите да й отнемат жилището, тя чието и просто им засвидетелствуваше презрението си, като ги отминаваше гордо, без да ги поздравява; по този начин събуди неприязън дори у Филомен, която започна да я посещава все по-рядко: смяташе, че госпожата се е надула прекалено, и вече не й беше интересно с нея. Все пак, за да си има занимание, госпожа Льобльо продължаваше да дебне интрижката на госпожица Гишон с началника на гарата господин Дабади, като впрочем все така не успяваше да ги улови. В коридора се чуваше само недоловимото тътрене на плъстените й пантофи. Сънливостта се бе предала на всички и така измина един безкрайно спокоен месец, подобен на дълго затишие след продължителна буря.

Само едно нещо измъчваше и безпокоеше двамата Рубо — едно местенце от паркета в трапезарията, към което не можеха да погледнат дори мимоходом, без отново да изпитат противното усещане за несигурност. Ставаше дума за онази част от дъбовия перваз вляво до прозореца, която бяха отместили и върнали обратно, за да скрият отдолу часовника и десетте хиляди франка в злато, скътани в едно портмоне. Рубо бе прибрал часовника и парите от джобовете само за да остави впечатление, че е извършен обир. Не беше крадец и както сам казваше, по-скоро би умрял от глад, отколкото да се възползува от един чужд сантим или пък да продаде часовника. Парите на тоя старец, който бе омърсил жена му и над когото бе изпълнил своята присъда, тия пари, оплескани с кал и кръв — не, никога! Това бяха твърде нечисти пари, за да може почтен човек да ги докосне. Дори през ум не му минаваше за къщата в Кроа дьо Мофра, която приемаше като дар; само мисълта за претършуваната жертва, за отмъкнатите след ужасното престъпление банкноти го отвращаваше, събуждаше съвестта му и го караше да отстъпва, обзет от страх. И все пак не се бе наканил да ги изгори и да отиде някоя вечер да хвърли портмонето и часовника в морето. Макар предпазливостта да му подсказваше, че трябва да го стори, някакъв смътен инстинкт в него се противопоставяше на това унищожение. Голямата сума несъзнателно му вдъхваше уважение, никога не би си позволил да посегне на нея. През първата нощ бе пъхнал всичко под възглавницата си, нито едно кътче не му се бе сторило достатъчно сигурно. През следващите дни измисляше все нови и нови скривалища, сменяше ги всяка сутрин от страх да не би следователят да поиска обиск. Никога не бе проявявал такова въображение. Накрая нямаше вече сили да хитрува, умори се да трепери, един ден го домързя да извади парите и часовника, скрити под перваза; сега за нищо на света не би бръкнал вътре: струваше му се, че ще пъхне ръка в гробница, във владенията на ужаса и на смъртта, че ще освободи задрямалите призраци. Дори като минаваше през стаята, гледаше да не стъпва по тази част на паркета; ставаше му неприятно, струваше му се, че отдолу го удря слаб ток. Следобед, когато сядаше до прозореца, Севрин преместваше стола си тъй, че да не е над трупа, който по този начин обитаваше пода под тях. Не говореха за него, мъчеха се да повярват, че е въпрос на навик, започваха постепенно да се дразнят, задето по всяко време долавяха под подметките си все по-натрапчивото му присъствие. Това противно усещане бе извънредно странно, още повече, че хубавият нож, купен от съпругата и забит от съпруга в гърлото на любовника, не им причиняваше никакви страдания. Измит, той се мъдреше в едно от чекмеджетата и старата Симон понякога режеше хляба с него.

Впрочем сред спокойното ежедневие Рубо бе измислил сам още един повод за смущение, който ставаше все по-сериозен — насилваше Жак да ги посещава. Службата задължаваше машиниста да идва три пъти седмично в Хавър: в понеделник от десет и тридесет и пет до осемнадесет и двадесет; в четвъртък и в събота от двадесет и три часа и пет минути до шест и четиридесет сутринта. Още първия понеделник след пътуването на Севрин помощник-началникът го бе поканил разгорещено:

— Хайде сега, близки хора сме, няма да ни откажете да хапнете с нас… Тъй де, били сте толкова любезен с жена ми, трябва някак да ви се отблагодаря.

И Жак се бе отзовал два пъти в един месец на поканите му за обед. Притеснен от мълчанието, което се възцаряваше за дълго, щом седнеше да се храни с жена си, Рубо като че ли изпитваше облекчение, ако успееше да изнамери още един сътрапезник. Веднага си припомняше разни смехории, ставаше приказлив, шегуваше се.

— Ами че идвайте по-често! Нали виждате, ни най-малко не ни безпокоите.

Веднъж в четвъртък вечерта Жак тъкмо се беше измил и се канеше да си легне, когато срещна помощник-началника край депото; въпреки късния час на Рубо не му се седеше сам, помъкна го да се изпращат към гарата, после покани младия мъж да му дойде на гости. Севрин не се беше съблякла още и четеше. Пийнаха и като се заиграха на карти, откараха го чак след полунощ.

Обедите в понеделник и вечерните събирания в четвъртък и събота вече се превръщаха в навик. Ако „близкият човек“ не се появеше някой ден, Рубо направо го дебнеше, за да го доведе, и го упрекваше, задето ги пренебрегва. Ставаше все по-мрачен, развеселяваше се само когато беше с новия си приятел. Отначало този младеж толкова го бе разтревожил, че сега би следвало да го ненавижда като свидетел, като жив намек за ужасите, които копнееше да забрави — но тъкмо обратното, той му бе станал необходим, може би именно защото знаеше истината и не бе казал нищо. Неизреченото се бе превърнало помежду им в здрава връзка, сякаш бяха съучастници. Помощник-началникът често поглеждаше машиниста заговорнически, отведнъж стискаше буйно ръката му със сила, която надали изразяваше обикновено приятелско чувство.

Но Жак си оставаше преди всичко свежа струя за брачната двойка. Севрин също му се радваше, посрещаше го с възклицание, като жена, която нещо приятно е изтръгнало от равнодушието й. Зарязваше всичко, и ръкоделията, и книгите, заливаше се в приказки и смях, изтръгваше се от сивата дрямка на ежедневието.

— Ах! Колко хубаво, че идвате! Като чух експреса, си помислих за вас.

Останеше ли за обед, настъпваше същински празник. Вече й бе известно какво обича, излизаше, за да накупи пресни яйца, правеше всичко много мило, като добра домакиня, в чиято къща е дошъл на гости скъп семеен приятел; той не можеше да открие в поведението й нищо освен желанието да бъде любезна и да се позабавлява.

— Слушайте, елате в понеделник! Ще направя крем.

Но когато след месец редовните му посещения станаха неотменими, отчуждението между съпрузите Рубо се засили. На нея все повече й харесваше да спи сама, избягваше, доколкото е възможно, да ляга с мъжа си; от своя страна той, след като бе проявявал такава ненаситна страст в началото на брака им, дори не се опитваше да я задържи. Бе я обладавал грубо и тя му се бе оставяла с покорността на добра съпруга — смяташе, че така трябва да бъде, не бе изпитвала никакво удоволствие. Но неизвестно защо, след убийството всичко това й се струваше отвратително. То я дразнеше, плашеше я. Една нощ — свещта бе останала запалена — извика: беше й се сторило, че зачервеното, изкривено лице над нея е същото онова лице на убиец; оттогава всеки път се разтреперваше, изживяваше ужаса на престъплението, сякаш мъжът й я поваляше с нож в ръката. Беше глупаво, но от страх чак сърцето й се разблъскваше. Впрочем той все по-рядко й посягаше, усещаше, че му се противи, и не изпитваше наслада. Умората и безразличието, които настъпват с годините, като че ли се бяха породили у тях от ужасния сблъсък, от пролятата кръв. В нощите, когато нямаше как да не спят заедно, всеки се свиваше в своя край на леглото. Жак несъмнено им помагаше в разкъсването на тази връзка, като с появата си им даваше възможност да се отърсят от взаимното си натрапчиво присъствие. Освобождаваше ги един от друг.

Рубо не изпитваше угризения. Преди да прекратят делото, се бе уплашил от възможните последствия; най-голямата му тревога бе да не си загуби мястото. Сега вече не съжаляваше за нищо. Впрочем вероятно, ако би могъл да започне отначало, нямаше да намесва и жена си; жените лесно се стряскат — ето, той беше изтървал своята, беше стоварил на плещите й твърде тежко бреме. Щеше да остане господар на положението, ако не бе я въвлякъл като съучастница в кошмара на престъплението. Но станалото станало, налагаше се да се приспособи; и без това му бе нужно голямо усилие, за да си припомни в какво състояние бе изпаднал след нейното признание, когато бе решил, че за да живее, трябва да извърши убийство. Тогава му се бе сторило, че ако не унищожи оня човек, няма да може да живее. Сега пламъкът на ревността бе угаснал, не го изгаряше отвътре, усещанията му бяха някак притъпени, сякаш към кръвта, която тежеше в сърцето му, се бе прибавила и пролятата кръв, и вече не бе така убеден, че престъплението е било необходимо. Случваше му се дори да се пита дали изобщо си бе струвало да убие. Не че се разкайваше, просто бе разочарован, мислеше си как човек прави осъдителни неща, само и само да бъде щастлив, а в крайна сметка ни най-малко не му става по-добре. По природа беше бъбрив, а сега се умълчаваше задълго, потънал в неясни разсъждения, след които ставаше още по-мрачен. Вече всеки ден, след като се нахранеше, за да не остава насаме с жена си, се изкатерваше по навеса и отиваше да седне навръх покрива; гален от волния вятър, завладян от мъгляви размишления, пушеше лула след лула и гледаше как огромните кораби от другата страна на града се губят в далечината и изчезват в безпределното море.

Една вечер някогашната дива ревност на Рубо се събуди отново. Беше отишъл да вземе Жак от депото и тъкмо го водеше вкъщи да изпият по чашка, когато срещна слизащия по стълбите Анри Довери, кондуктора. Онзи се смути, обясни, че се обадил на госпожа Рубо, понеже сестрите му поръчали нещо. Истината бе, че от известно време той преследваше Севрин с надеждата да я победи.

Още от вратата помощник-началникът се нахвърли върху жена си:

— За какво се е домъкнал тоя? Знаеш, че не мога да го търпя!

— Ама, мили, става дума за един модел за ръкоделие…

— Аз ще му дам на него едно ръкоделие! Да не съм толкова глупав, та да не разбера какво търси тук?… А ти внимавай!

Запъти се към нея със стиснати юмруци, тя отстъпи пребледняла, удивена от този изблик на ярост сред спокойното безразличие, в което тънеха и двамата. Но той вече се бе успокоил и каза на своя гост:

— Тъй си е, има едни синковци — набутат се в някое семейство и си мислят, че жената веднага ще им се метне на врата, пък мъжът ще го сметне за чест и ще замижи! Кръвта ми кипва от такива… Нали разбирате, аз при подобен случай направо бих удушил жена си — хем начаса! Да не ми се е мярнал повече тоя господинчо, че хубаво ще го наредя… Ама гадост, а?

Жак се смути от тази сцена и не знаеше как да се държи. Да не би за него да бе предназначено това гневно избухване? Дали съпругът не искаше да го предупреди? Успокои се едва когато домакинът добави весело:

— Ей, че си глупавичка, нали те знам — сама ще го изхвърлиш, ако рече… Хайде, дай ни чаши и сядай с нас да се чукнеш.

Потупа Жак по рамото, Севрин също дойде на себе си и се усмихна на двамата мъже. После пиха заедно и прекараха приятно един час.

Ето как с непринуденото си държане Рубо създаде духовна връзка между жена си и „близкия човек“, сякаш без да мисли за възможните последици. Темата за ревността именно се превърна в повод за по-тесни взаимоотношения, за безмълвно съчувствие, засилено от разменените признания между Жак и Севрин; защото след един ден, когато я видя отново, той й каза колко мъчно му е било да гледа как търпи подобно грубо отношение, а тя с насълзени очи неусетно му се довери, оплака му се от нещастния си брак. От този миг двамата вече имаха за какво да си говорят, станаха нещо като съмишленици, един знак им бе достатъчен, за да се разберат.

Първия път, когато Жак прошепна в ухото на Севрин, че следващия четвъртък в полунощ ще я чака зад депото, тя се възмути и рязко издърпа ръката си. Това беше свободната й седмица, мъжът й бе дежурен през нощта. Обзе я силна тревога при мисълта да излезе от къщи, да отиде с този младеж толкова далеч в тъмната гара. Усещаше някакъв непознат смут, боеше се като девица — сърцето й туптеше; не се предаде веднага, наложи се той да я моли близо две седмици, преди да се съгласи, макар всъщност да копнееше за тази нощна разходка. Бе дошло началото на юни, морският ветрец едва разхлаждаше душните нощи. Вече три пъти я бе очаквал — все се надяваше, че ще дойде, макар да бе му отказала. И тази вечер се бе отдръпнала; ала нощта беше безлунна, облачна, нито една звезда не проблясваше през пелената, забулила нажеженото небе. И както стоеше неподвижно в мрака, най-сетне я видя да пристъпва безмълвно, облечена в черно. Беше тъй тъмно, че навярно щеше да го отмине, без да го познае, но той я спря в прегръдките си, целуна я. Тя тихо възкликна, потрепери. После щастливо му поднесе устните си. Но това бе всичко, не се съгласи да седнат под някой от навесите наоколо. Разхождаха се и си говореха тихичко, притиснати един до друг. Широкото пространство на това място бе заето от депото и пристройките му, ограничаваха го улиците Верт и Франсоа Мазьолин, които пресичаха линията при прелеза: то представляваше пустош, задръстена от глухи линии, резервоари, водни кранове, всевъзможни постройки, от двете големи локомотивни халета, от къщурката на Сованя с малката градина, от сградите с ремонтните работилници и служебните стаи, където спяха машинистите и огнярите; беше безкрайно лесно човек да се скрие, да се изгуби из безлюдните, заплетени проходи. Цял час се наслаждаваха на чудна самота и уталожваха сърцата си, като изливаха насъбраните от толкова време нежни думи; Севрин не искаше да говорят за нещо повече от обич, веднага му бе заявила, че никога няма да бъде негова, че ще бъде отвратително да омърсят чистото си приятелство, с което толкова се гордеела, пък и не бивало да губи самоуважението си. После пак я изпрати до улица Верт, устните им се сляха в дълга целувка. И тя се прибра.

По същото време Рубо тъкмо задрямваше в канцеларията на помощник-началниците, свит в старото кожено кресло, от което трябваше да скача схванат по двадесет пъти на нощ. Чак до девет часа посрещаше и изпращаше вечерните влакове. Особени грижи му създаваше влакът, който откарваше прясна риба: имаше сума ти маневри, скачвания, налагаше се внимателно да преглежда експедиторските листове. След пристигането и разкомпозирането на парижкия експрес сядаше до масата в канцеларията и изяждаше сам вечерята си — студено месо с две филии хляб, донесени предварително от къщи. Последният пътнически влак пристигаше от Руан в нула часа и тридесет минути. После опустелите перони потъваха в пълна тишина, оставаха запалени само няколко газени фенера, цялата гара сякаш заспиваше в трептящия полумрак. От персонала дежуреха двама пазачи и четирима-петима работници с помощник-началника начело. Впрочем те обикновено хъркаха по пода на служебната стая; на Рубо се падаше задължението да ги събуди в случай на тревога и той дремеше, надавайки ухо за всеки шум. От страх да не го надвие умората преди съмване, навиваше будилника си за пет часа, тогава трябваше да е на крака, за да посрещне първия влак от Париж. Понякога обаче, особено от известно време насам, страдаше от безсъние и се въртеше в креслото, без да може Да заспи. В такива случаи излизаше, пообикаляше наоколо, отскачаше до стрелочника, разменяше по някоя приказка с него. Бездънното черно небе, несмутимият покой на нощта в крайна сметка успокояваха нервите му. След като веднъж бе влязъл в схватка с някакви крадци, му дадоха револвер, който носеше винаги зареден в джоба си. Често се разхождаше така до зори, спираше, щом му се стореше, че нещо в тъмнината мърда, и продължаваше нататък с неизвестно съжаление, задето не му се е удало да постреля, а когато небето започваше да просветлява и бледата грамада на гарата да се откроява като призрак, въздъхваше облекчено. Сега, когато бе започнало да съмва към три часа, се прибираше и се просваше в креслото, където заспиваше като заклан, докато будилникът го стреснеше и го накараше да скочи на крака.

На всеки две седмици Севрин се срещаше с Жак в четвъртък и в събота; една нощ му спомена за револвера на мъжа си и това ги разтревожи. Впрочем Рубо никога не отиваше до депото. Въпреки това изпитаха усещането, че над разходките им тегне опасност, която разваляше цялото им очарование. Бяха намерили едно чудно местенце: зад къщата на Сованя имаше нещо като алея, която минаваше между огромни купчини каменни въглища и приличаше на улица в странен град, оградена с дворци от черен мрамор. Там бяха напълно скрити, а в малкия склад за инструменти в дъното можеха да се настанят на меко върху куп празни чували. Но когато една събота внезапно рукналият дъжд ги принуди да се приютят там, тя упорито остана права, като му поднасяше единствено устните си за безкрайни целувки. В това отношение не се стесняваше, позволяваше му с почти приятелско чувство да пие лакомо дъха й. А когато той се разпалваше от горещия полъх и се опиташе да я обладае, се защищаваше, плачеше и повтаряше неизменните си възражения. Защо иска да я огорчи? Според нея толкова чудесно било просто да се обичат, без да намесват разни сексуални гадости! Омърсена на шестнадесетгодишна възраст от развратния старец, чийто окървавен призрак не я оставяше на мира, заставена по-късно да се подчинява насила на грубите желания на своя съпруг, тя бе останала простодушна като дете, като девица, не се бе отърсила от чаровния свян на неосъзнатата чувственост. Беше възхитена от нежността на Жак, от това, че той й се покоряваше и не посягаше към тялото й, когато улавяше китките му със слабите си ръце. За пръв път бе наистина влюбена и не се отдаваше именно защото любовта й щеше да погине, ако веднага се предадеше, както се бе предала на другите двама. Несъзнателно желаеше да изпитва вечно това прелестно усещане, да бъде отново неомърсено момиченце, да си има приятел и като петнадесетгодишна да се целува сладко с него по входовете. Той не настояваше, освен в миговете на трескав плам, наслаждаваше се на това сластно, непрестанно отсрочвано щастие. Също като нея сякаш отново се връщаше към детството и преоткриваше любовта, която досега му бе носила само ужаси. Отдръпваше послушно ръцете си, когато тя ги улавяше, защото въпреки нежността таеше в себе си страх, дълбока тревога — боеше се да не смеси любовното желание с някогашната нужда да извърши престъпление. Тази жена, която бе убила, олицетворяваше плътските му мечти. С всеки изминал ден се убеждаваше все повече, че е оздравял, щом можеше часове наред да докосва шията й, да я изпива, долепил уста до устните й, без да изпитва бясното желание да я заколи, за да бъде само негова. Все още не смееше да стигне докрай; пък и тъй приятно бе да чакат, да оставят на любовта си грижата да ги съедини, когато дойде мигът, когато щяха да се забравят в обятията си. Срещаха се все тъй щастливи, не им омръзваше да се виждат за толкова кратко време, да се разхождат заедно в мрака между огромните купчини въглища, от които нощта около тях ставаше още по-тъмна.

В една юлска нощ се наложи Жак да пришпори доста Лизон, за да пристигнат по разписание в единадесет и пет — нещо се бе измързеливила от задухата, След Руан отляво го преследваше буря, която вилнееше по долината на Сена с ослепителни светкавици; от време на време той се озърташе неспокойно назад, защото тази вечер трябваше да се види в Севрин. Боеше се да не би бурята да се разрази твърде рано и да им попречи да излязат. Затова, когато изпревари дъжда и влезе в гарата, се ядоса от мудността, с която пътниците освобождаваха вагоните.

Рубо беше на перона — цяла нощ нямаше да може да се освободи.

— Охо! — разсмя се той. — Нещо много сте се разбързали да си лягате… Приятни сънища.

— Благодаря.

След като премести влака, Жак изсвири и се отправи към депото. Двете крила на огромната порта бяха отворени, Лизон се вмъкна в закритото хале — продълговата сграда с две линии, около седемдесет метра в дълбочина, която можеше да побере шест локомотива. Вътре беше съвсем тъмно, четири газени фенера едва пробиваха мрака, който изглеждаше още по-гъст поради грамадните трепкащи сенки; от време на време единствено ярките светкавици припламваха над остъкления таван, зад високите прозорци вдясно и вляво: тогава за миг, като озарени от пожар, се мярваха напуканите стени, почернелите от въглищния прах скелета, цялата разруха на жалката постройка, която бе съвсем недостатъчна. Вътре вече дремеха два охладени локомотива.

Пекьо веднага се зае да гаси пещта. Ръчкаше ожесточено и от пепелника се посипа жарава в ямата.

— Прегладнях, ще ида да хапна нещо — каза той. — Ще дойдете ли да си правим дружина?

Жак не му отвърна. Колкото и да нямаше търпение, не искаше да остави Лизон, преди да угасят огъня хубаво и да изпразнят котела. Това си беше негова грижа, навик на добрия машинист — никога не се измъкваше. Когато имаше достатъчно време, изобщо не тръгваше, преди да я е огледал и избърсал внимателно, както се почиства любим жребец.

Водата шурна, изля се в ямата и едва тогава той каза:

— По-бързо, по-бързо!

Прекъсна го страхотна гръмотевица. Този път високите прозорци така ясно се откроиха на фона на огненото небе, че можеха да се преброят многобройните счупени стъкла. Вляво една ламарина, опряна до менгеметата, които служеха за дребни ремонти, зазвънтя продължително като камбана. Старото скеле на постройката бе изпукало.

— Майка му стара! — рече простичко огнярят.

Машинистът махна отчаяно. Свършено беше, още повече, че сега върху халето заблъска проливен дъжд. Пороят като нищо можеше да изпотроши остъкления покрив. Сигурно и по него имаше счупени места, защото над Лизон непрекъснато падаха едри капки. През отворената порта нахлу силен вятър, сякаш се канеше да отнесе паянтовата сграда.

Пекьо вече привършваше работата си по машината.

— Това е! За днес толкова… Няма какво повече да я бърникам…

И пак се върна към първоначалната си мисъл:

— Да вземем да хапнем… Както е заваляло, не можем се добра до матраците.

Наистина столът беше съвсем близо до депото; леглата за машинистите и огнярите, които оставаха да нощуват в Хавър, се намираха в една къща на улица Франсоа Мазьолин, наета от Компанията. Да вървят дотам в такъв потоп, означаваше да станат вир-вода.

Жак бе принуден да тръгне с Пекьо, който бе взел и кошничката на своя началник, за да му услужи. Знаеше, че вътре има още две парчета студено телешко, хляб и почти пълна бутилка; тъкмо тия неща бяха събудили глада му. Дъждът се засили, нова гръмотевица разтърси халето. Когато двамата мъже излязоха вляво през вратичката към стола, Лизон вече бе започнала да изстива. Задряма сам-самичка в мрака, разкъсван от ярките светкавици, под едрите капки, стичащи се по гърба й. Наблизо един незатегнат кран течеше и образуваше локва, която се изливаше между колелата на локомотива в ямата.

Преди да влезе в стола, Жак реши да се поизмие. В една стаичка винаги държаха качета с топла вода. Взе сапун от кошничката си, изчисти лицето и ръцете си, почернели след пътуването; и понеже си носеше още едни дрехи, както се препоръчваше за машинистите, преоблече се — винаги постъпваше така от суета, когато пристигаше вечерта в Хавър и имаше среща. Пекьо вече го чакаше в стола, беше измил надве-натри носа и ръцете си.

Столът представляваше гола, боядисана в жълто стаичка, където имаше само печка, за да си стоплят яденето, и здраво закрепена за пода маса е лист ламарина отгоре вместо покривка. Останалата мебелировка се състоеше от две пейки. Хората трябваше да си носят сами храната, постилаха си хартия и ядяха с ножовете. Помещението се осветяваше от широк прозорец.

— Ама че гаден дъжд! — възкликна Жак, като застана до прозореца.

Пекьо седеше до масата на една от пейките.

— Няма ли да хапнете?

— Няма, братле, ако ви се ще, дояжте хляба и месото… Не съм гладен.

Огнярят не се остави да го молят, а се нахвърли върху телешкото и допи бутилката. Често му се случваше да се тъпче така — началникът му не си падаше много по яденето; и без това му беше предан като куче, но го обичаше още повече заради трохите, които прибираше подир него. Помълча и отново се обади с пълна уста:

— Майната му на дъжда, нали стигнахме? Вярно, че ако продължава така, ще ви оставя, имам малко работа тук.

Изсмя се — не се криеше, беше му признал връзката си с Филомен Сованя, та да не му е чудно защо изчезва през нощта, когато отива да се вижда с нея. Тя живееше на партера в дома на брат си, до кухнята, трябваше само да почука на прозореца; Филомен отваряше, а той чисто и просто прекрачваше перваза. Според него всички работници на гарата били прекрачвали тоя перваз. Сега обаче тя се задоволяваше с огняря — изглежда, той й беше достатъчен.

— Да му се не види и идиотщината! — изруга глухо Жак, като видя как позатихналият дъжд отново се усилва.

Пекьо тъкмо беше набол с ножа си последната хапка месо и отново се изсмя добродушно.

— Ей, ама и вие тази вечер явно сте си имали уговорка, а? То нас двамата май не могат много да ни упрекват, че хабим матраците на улица Франсоа Мазьолин.

Жак рязко се дръпна от прозореца.

— Защо пък?

— Поврага, от пролетта насам и вие като мен се прибирате чак към два-три часа призори.

Сигурно знаеше нещо, може би ги бе забелязал, като се срещаха. В спалните помещения леглата бяха разположени по двойки, така че огнярят да спи близо до машиниста; полагаха усилия хората, свързани тъй тясно от работата си, да се сближават колкото се може повече. Всъщност нямаше нищо учудващо, че Пекьо е обърнал внимание на необичайното поведение на своя началник, който доскоро не си бе позволявал и най-малката волност.

— От време на време ме боли главата — подхвърли не особено убедено машинистът. — Става ми по-добре, като се разхождам през нощта.

Огнярят веднага започна да бие отбой:

— Е, моля ви се, то си е ваша работа… Аз просто така, за да стане приказка… Пък и даже ако някой път сте на зор, хич не се майте, само ми се обадете; щото аз в това отношение заради вас всичко ще направя.

Не се доизясни, само се пресегна свойски и стисна ръката му с все сила, като с това изразяваше цялата си дълбока преданост. Сетне смачка и хвърли омазнената от месото хартия, прибра празната бутилка в кошницата — свърши тия неща като оправен слуга, свикнал да мете и да почиства. Гръмотевиците бяха стихнали, но дъждът упорито валеше и той се обади отново:

— Ами аз изчезвам, няма да ви притеснявам повече.

— А, щом не спира, ще отида да се поизтегна на походното легло.

До депото имаше помещение, където бяха сложили покрити с платно дюшеци и мъжете можеха да се проснат върху тях с дрехите, ако имаха само три-четири часа престой в Хавър. Като видя как огнярят изчезва сред мокротията в посока към къщата на Сованя, той също се престраши и притича до служебната спалня. Не легна, застана на прага на широко отворената врата, вдъхвайки с мъка горещия, спарен въздух. В дъното на стаята един машинист лежеше по гръб и хъркаше със зинала уста.

Минаха още няколко минути, Жак все не можеше да се примири с това, че няма вече надежда. Беснееше срещу тоя глупав порой, изпитваше засилващото се налудничаво желание да отиде на срещата въпреки всичко, да изживее поне радостта, че нищо не го е спряло, след като нямаше да види Севрин. Цялото му същество се бе устремило натам и най-сетне той излезе под проливния дъжд, добра се до любимото им местенце, мина по черната пътека между купчината въглища. Едрите капки го шибаха по лицето, заслепяваха го и той се отправи към склада за инструменти, където веднъж вече се бяха приютявали заедно. Струваше му се, че вътре няма да бъде толкова самотен.

Жак потъна в непрогледния мрак на бараката и в същия миг две крехки ръце го обгърнаха, две топли устни се притиснаха към неговите. Севрин бе дошла.

— Господи! Вие сте тук?

— Да, видях, че се надига буря, и изтичах, преди да завали… Колко се забавихте!

Тя въздъхна, нямаше сили да говори повече — никога не бе го прегръщала тъй всеотдайно. Отпусна се, седна върху празните натрупани като мека постеля чували в единия ъгъл. Той почти рухна до нея, усещаше как коленете им се докосват, не пускаха ръцете си. Не можеха да се видят, завиваше им се свят от собствените им дихания, всичко наоколо им се струваше далечно и нищожно.

Страстната целувка бе порив, след който думичката „ти“ просто бликна от устата им, както бликаше кръвта в съзвучно туптящите им сърца.

— Ти си ме чакала…

— О! Чаках те, чаках те…

И веднага, още в същия миг, почти без да продума, тя го дръпна към себе си, почти го принуди да я обладае. Не беше помисляла за това. Когато той бе дошъл, дори вече беше престанала да се надява, че ще го види; и отведнъж се бе поддала на неочакваната радост, че е пак нея, на внезапното и неудържимо желание да му се отдаде, без да пресмята, без да разсъждава. Писано беше да стане тъй. Дъждът отново започна да плющи по-силно по покрива на склада, последният парижки влак влезе на територията на гарата с грохот и писък, разтърсвайки земята.

Когато Жак се надигна, чу смаян пороя навън. Къде се намираше? Напипа върху земята дръжката на някакъв чук, който бе усетил, сядайки, и изпита зашеметяващо щастие. Ето, Севрин му се бе отдала, без да му хрумне дори да сграбчи този чук и да й разбие главата. Беше я завладял без борба, без неволното стремление да я просне по гръб мъртва, като изтръгната от другите плячка. Не усещаше повече оная жажда да отмъщава за стари оскърбления, изличени от паметта му, оная злоба, която се предава по наследство на силния пол още след първата изневяра, открита някога от пещерните жители. Не, могъщо бе очарованието на тяхната близост, тази жена го бе излекувала, защото той прозираше силата под привидната й крехкост, представяше си я оплискана с кръвта на един човек, сякаш обвита в бронята на ужаса. Не се бе осмелил да го стори — тя го превъзхождаше. И той я прегърна с нежна благодарност, копнеещ да се слее с нея.

Севрин му се остави, не по-малко щастлива, надмогнала вътрешната си борба, чиято причина вече не разбираше. Защо му бе отказвала тъй дълго? Беше му се обещала, трябваше отдавна да му позволи — беше толкова приятно, вълшебно. Сега ясно разбираше, че винаги е копняла за това, дори когато й се бе струвало, че е по-добре да чака. В сърцето, в плътта й се бе спотайвала неутолима, неизменна нужда да обича, само безумната жестокост на живота я бе запокитила сред всички онези кошмари. Досега съдбата се бе подигравала с нея, бе я потопила тъй грубо в кал и кръв, че красивите й, все още невинни сини очи бяха винаги разширени от страх под прокобно черните къдрици. Въпреки всичко тя си бе останала девица и сега за първи път принадлежеше на този младеж, когото обожаваше, с когото копнееше да се слее завинаги, да му слугува вечно. Тя бе негова, той можеше да прави с нея, каквото му хрумне.

— Ах, мили мой, вземи ме, задръж ме, ще направя всичко, което искаш.

— Не, скъпа, не, ти си моята господарка, аз мога само да те обичам и да ти се покорявам.

Минаха часове. Дъждът отдавна бе спрял, дълбока тишина изпълваше гарата, носеше се само далечният, едва доловим глас на морето. Те все още бяха прегърнати, когато един изстрел ги накара да скочат разтреперани. Вече се развиделяваше, небето над устието на Сена бе изсветляло. Какъв бе този изстрел? Непредпазливо, безумно бе, че се бяха забравили толкова, сега въображението им рисуваше съпруга, който ги преследва с револвер в ръка.

— Не се показвай! Чакай, аз ще надникна.

Жак внимателно пристъпи към вратата. Сред все още гъстия мрак чу тропот на хорски стъпки, позна гласа на Рубо, който насъскваше надзирателите с викове, че крадците били трима, ясно ги бил видял как мъкнат въглища. От няколко седмици вече почти всяка нощ му се привиждаха всевъзможни разбойници. Този път отведнъж се бе уплашил и бе стрелял наслуки в тъмнината.

— Бързо, бързо! Не бива да стоим тук — промълви младият мъж. — Ще претърсят склада… Бягай!

Вкопчиха се неудържимо един в друг, с все сила, долепили устни. После Севрин леко се спусна покрай депото в сянката на високата стена; той пък тихомълком се прикри между купчините въглища. Тъкмо навреме — Рубо наистина се канеше да претърси склада. Кълнеше се, че крадците сигурно са там. Фенерите на надзирателите се клатушкаха ниско над земята. Избухна кавга. Накрая всички се запътиха обратно към гарата, раздразнени от напразното преследване. Успокоен, Жак най-сетне реши да отиде да полегне на улица Франсоа Мазьолин и здравата се изненада, когато почти се блъсна в Пекьо — огнярят тъкмо дозакопчаваше дрехите си, като ругаеше глухо.

— Какво има, братле?

— Ах, верицата му! Не ме питайте! Ония тъпаци събудиха Сованя. Чу ме, че съм при сестра му, слезе по риза, едва успях да изскоча през прозореца… Ей на, чувате ли!

Ехтяха писъци и ридания на пребита жена, а един дебел мъжки глас сипеше псувни.

— А? Туйто, отнесе пердаха. Трийсет и две годишна е, пък я тупа, сякаш е малко момиченце, само да я спипа… Майната му, не се бъркам: нали й е брат!

— Ама аз мислех, че вас ви търпи — каза Жак — и беснее само ако я завари с някой друг.

— Знае ли човек! От време на време се прави, че не ме вижда. Друг път нямате си представа, като се нахвърли… Ама иначе я обича. Сестра му е, ако го накарат да се раздели с нея, всичко ще зареже. Обаче й придиря за поведението… Майка му стара, изглежда, това беше.

Виковете стихнаха, преминаха в плачливи стенания и двамата мъже се отдалечиха. След десетина минути спяха дълбоко един до друг в малкото помещение с жълти стени, където имаше само четири кревата, четири стола, маса и един-единствен ламаринен умивалник.

Вече всяка нощ, когато се срещаха, Жак и Севрин вкусваха чудни наслади. Невинаги имаше бури да ги закрилят. Звездното небе и ярката луна им пречеха, но в такива случаи те се прокрадваха между дългите сенки, намираха тъмни кътчета, където любовно се притискаха един до друг. През август и септември изживяха прелестни нощи, изпълнени с такава нега, че първите слънчеви лъчи сигурно щяха да ги заварват съвсем замаяни, ако далечните пухтения на машините и пробуждането на гарата не ги разделяха. Дори първите октомврийски студове не им бяха неприятни. Тя идваше по-дебело облечена — с дълго палто, с което можеше да покрие и него. Подсигуряваха си добро прикритие в склада за инструменти, като запречваха вратата отвътре с железен лост. Това бе тяхното убежище — вън ноемврийските хали и ветрове можеха да отнасят и керемидите от покривите, без те да усетят и най-лекия повей. Но още от първата нощ той копнееше да я притежава в дома й, в онова тясно жилище, където му изглеждаше по-различна, по-желана, когато се усмихваше спокойно като почтена женичка от средната класа; но тя винаги се възпротивяваше — не толкова, че се боеше от сплетните в коридора, колкото от някакви последни добродетелни задръжки да опази неопорочено семейното ложе. Един понеделник обаче, когато бе дошъл за обед, а съпругът й се бавеше, той я грабна посред бял ден и с безумна смелост, от която избухнаха в смях, я отнесе към въпросното ложе; там двамата просто се забравиха. След това тя престана да се дърпа и Жак направо отиваше при нея в четвъртък и събота след полунощ. Беше извънредно опасно: не смееха да помръднат заради съседите; желанието им стана още по-силно, изпитаха нови удоволствия. Често им хрумваше да излязат в нощта, да побягнат като подгонени зверове и се озоваваха вън, сред безлюдния мрак на мразовитите нощи. Любиха се дори веднъж през декември, когато бе свил страхотен студ.

Вече четири месеца Жак и Севрин изгаряха в растящата си страст. И двамата бяха станали направо други хора — сърцата им бяха пречистени от невинната почуда на първата любов, от възторга на всяка ласка. В душите им не секваше борбата за по-пълно покоряване, за по-пълна жертвоготовност пред волята на другия. Той несъмнено се бе излекувал напълно от чудовищната си наследствена болест; откакто я притежаваше, и през ум не бе му минавала смущаващата мисъл за убийство. Нима задоволяването на плътта потушаваше жаждата за смърт? Нима за тъмните инстинкти на човека звяр е все едно дали обладава, или унищожава? Не се замисляше, не притежаваше достатъчно познания, а и не се опитваше да открехне дверите към стаения ужас. Понякога, сгушен в обятията й, внезапно си припомняше какво бе сторила, как бе извършила убийство и му го бе признала с поглед на пейката в Батиньолската градинка; не изпитваше никакво желание да научи подробностите. При нея беше тъкмо обратното — явно я измъчваше желанието да сподели всичко. Когато се вкопчваше в него, той усещаше как се задъхва, притисната от тайната си, как иска да се слее с него, за да се изтръгне от задушаващия спомен. Беше като неудържима тръпка, която идеше от утробата й, повдигаше гърдите й на влюбена жена и непрестанно откъсваше от устните й сподавени въздишки. Дали нямаше да заговори с гаснещ глас, обзета от някой такъв пристъп? Но той веднага затваряше разтревожен пътя на признанието, като запечатваше устата й с целувка. Защо да призовават неизвестното помежду си? Можеха ли да бъдат уверени, че то не ще накърни щастието им? Долавяше опасността и потръпваше при мисълта да разнищват заедно тия кървави истории. Тя навярно отгатваше настроението му и отново се сгушваше до него ласкаво и покорно, сякаш бе въплъщение на любовта, създадена единствено за да обича и да бъде обичана. Лудостта да се отдадат изцяло един на друг ги възпламеняваше и двамата понякога оставаха почти безпаметни, вкопчени един в друг.

От лятото насам Рубо бе напълнял още и колкото повесела ставаше жена му, колкото повече си възвръщаше свежестта на двадесетгодишните, толкова по-състарен и мрачен изглеждаше той. Сам казваше, че за четири месеца се е променил доста. Все тъй сърдечно се ръкуваше с Жак, канеше го и се разведряваше само когато бяха заедно на масата. Но това развлечение вече му бе недостатъчно, често излизаше след последната хапка, оставяше „близкия човек“ с жена си под предлог, че се задушавал и се нуждаел от глътка чист въздух. В действителност бе започнал да посещава малкото кафене на булевард Наполеон, където се срещаше с господин Кош, главния инспектор по охраната. Не пиеше много, само по няколко чашки ром; увлече се по хазарта, което заплашваше да се превърне в страст. Когато хващаше картите, се оживяваше, забравяше всичко, цял отдаден на безкрайните партии пикет. Господин Кош, като запален играч, настояваше да залагат; бяха стигнали до пет франка на партия; смаян от тази новооткрита страна в характера си, Рубо се палеше все повече, обладан от желанието да печели, изгаряше от треската на алчността, която може така да осакати човека, че да го накара да рискува честта и живота си заради едно хвърляне на зарове. Засега всичко това не се отразяваше върху изпълнението на служебните му задължения: измъкваше се само когато бе свободен и се завръщаше към два-три часа през нощите, в които не дежуреше. Жена му не се оплакваше, само го упрекваше, задето се връща кисел; страшно не му вървеше, беше започнал да прави дългове.

Една вечер между Севрин и Рубо избухна първата кавга. Тя още не бе започнала да го мрази, но го понасяше трудно, усещаше, че й пречи — колко леко и щастливо щеше да си живее без неговото досадно присъствие! Впрочем не изпитваше никакви угризения, задето му изневеряваше: нима вината не бе негова, нима не я бе подтикнал именно той към падението? За да се отърват от разстройващото ги неприятно усещане, породено от постепенното отчуждение, двамата се утешаваха и се забавляваха всеки посвоему. Той си имаше хазарта, значи, тя можеше да си има любовник. Това, което я ядосваше обаче и което не можеше да приеме, без да роптае, бе нуждата, в която изпадаше поради постоянните му загуби. Откакто петфранковите монети, предназначени за домакинството, започнаха да потъват в кафенето на булевард Наполеон, вече нямаше как да плаща на перачката. Липсваха й разните дреболии, тоалетните принадлежности. През въпросната вечер се скараха тъкмо защото искаше да си купи нови обувки. Той се канеше да излиза, понечи да си отреже къшей хляб, но ножът не беше на масата, затова взе големия нож — оръжието, — който се въргаляше в едно от чекмеджетата на бюфета. Севрин го гледаше, бе отказал да й даде петнадесет франка за обувките, защото ги нямаше и не знаеше откъде да ги вземе; тя заинатено му ги искаше и го принуждаваше отново и отново все по-раздразнено да й отказва; внезапно му посочи мястото под паркета, където дремеха призраците, и му заяви, че там има пари, а те са й необходими. Той пребледня силно и изпусна ножа, който падна обратно в чекмеджето. За миг й се стори, че се кани да я бие, защото той се приближи, пелтечейки — дори тия пари да изгниели, бил по-скоро готов да си отреже ръката, отколкото да ги пипне повторно; стисна юмруци, заплаши я, че ще я претрепе, ако си позволи в негово отсъствие да повдигне перваза и да отмъкне дори един сантим. Никога! Никога! Каквото било, било! Впрочем тя също бе прежълтяла, стресната от самата мисъл да пипне там. Дори да пукнеха от беднотия, нямаше да им посегнат! Когато стъпваха на онова място, усещаха как нещо им припарва все по-мъчително, затова предпочитаха да заобикалят.

Започнаха да се карат и за Кроа дьо Мофра. Защо още не са продали къщата? Упрекваха се взаимно, че не правят нищо, за да ускорят продажбата. Той грубо отказваше да се занимава с тази работа; в редките случаи, когато пишеше на Мизар, тя получаваше от него мъгляви отговори: не се явявали никакви купувачи, плодовете били изгнили, а зеленчуците не растели, понеже нямало кой да ги полива. Тъй пълният покой, който бе настъпил при тях след кризата, постепенно се нарушаваше, заплашен като че ли от зараждащо се ново напрежение. Кълновете на злото — скритите пари, появилият се любовник — бяха дали плод, разделяха ги, предизвикваха взаимното им раздразнение един срещу друг. Влошаващите се отношения щяха да превърнат живота им в ад.

Съдбата от своя страна сякаш също се намесваше — всичко около съпрузите Рубо се бе объркало. В коридора се развихряха нови клюки и препирни. Филомен внезапно бе скъсала с госпожа Льобльо, понеже тя подло я бе обвинила, че й е продала умряла от болест кокошка. Същинската причина за раздора обаче бе сближаването й със Севрин. Една нощ Пекьо я бе зърнал под ръка с Жак, затова Севрин, отказвайки се от предишните си задръжки, бе започнала да се държи мило с любовницата на огняря; поласкана от връзката си с една дама, която безспорно бе най-красивата и най-изисканата на гарата, Филомен се настрои срещу жената на касиера — вече твърдеше, че била стара мръсница, можела да скара и най-добрите приятели. Упрекваше я в какво ли не, тръбеше навсякъде, че жилището към улицата по право принадлежало на Рубо и че било безобразие, дето не им го дават. И тъй, нещата отиваха на лошо за госпожа Льобльо, още повече, че упорството й да дебне госпожица Гишон, за да я спипа с началник-гарата, също бе на път да й създаде големи неприятности: все не успяваше да ги спипа, но за беда нея самата вечно я спипваха как слухти, залепила ухо до някоя врата; накрая господин Дабади се вбеси от това следене и каза на помощник-началника Мулен, че ако Рубо още желае да получи жилището, ще подпише молбата му. Мулен иначе не беше бъбрив, но съобщи за тия думи и за малко не предизвика побоища от единия до другия край на коридора — тъй се бяха разпалили страстите.

Сред всички тия нарастващи сътресения за Севрин бяха приятни единствено петъците. От октомври насам спокойно и безразсъдно си бе измислила един невероятен предлог — болки в коляното, които изискваха преглед при специалист; всеки петък заминаваше с експреса на Жак в шест и четиридесет, прекарваше ценя с него в Париж и се връщаше пак с експреса в осемнадесет и тридесет. Отначало бе смятала за разумно да уведомява своя съпруг за състоянието на коляното си: дали е по-добре, или по-зле; после, като видя, че той изобщо не я слуша, престана да се разправя с него. От време на време го гледаше и се питаше дали знае. Как можеше този жесток ревнивец, който в пристъп на кърваво заслепение, на тъпа ярост бе стигнал до убийство, да търпи тя да си има любовник? Просто не й се вярваше и си казваше, че сигурно е започнал да изкуфява.

През една мразовита нощ в началото на декември Севрин чака до късно мъжа си. Следващият ден се падаше петък, трябваше да се качи на експреса още преди разсъмване — в такива вечери обикновено си правеше тоалета по-дълго, приготвяше си дрехите, за да може да се облече веднага щом се събуди. Най-сетне към един часа си легна и заспа. Рубо не се беше прибрал. На два пъти се бе завръщал чак призори — растящата страст не му позволяваше да се откъсне от кафенето, където едно сепаре в дъното се бе превърнало в нещо като зала за комар: вече залагаха едри суми на екарте. Беше й приятно, че е останала сама, очакваше я цял един чудесен ден — младата жена спеше дълбоко под меките и топли завивки.

Беше към три, когато странен звук я събуди. Отначало нищо не разбра, реши, че е сънувала, и заспа отново. Шумът беше като от тих натиск, пукаше дърво, сякаш някой се опитваше насила да отвори врата. Едно по-ясно изпращяване я накара да седне в кревата. Изтръпна от страх: без съмнение някой разбиваше ключалката в коридора. За минута остана неподвижна, вслушваше се, ушите й бучаха. После се осмели да отиде и да види, пристъпи безшумно с босите си крака и полекичка открехна вратата на стаята — беше й толкова студено, че изглеждаше още по-бяла и тъничка под нощницата; гледката, която се откри пред очите й в трапезарията, я накара да замръзне от почуда и ужас.

Рубо лежеше по корем на пода, подпрян на лакти, и току-що бе изтръгнал перваза с ножици. Оставената до него свещ го осветяваше, огромната му сянка се простираше чак върху тавана. Тъкмо се бе навел над зейналата в паркета черна цепнатина и се взираше вътре с разширени очи. Бузите му изглеждаха морави от нахлулата кръв, лицето му отново се бе превърнало в „лице на убиец“ Той рязко бръкна вътре, не напипа нищо и разтреперан, приближи свещта до отвора. На дъното се видяха портфейлът, банкнотите и часовникът.

Севрин неволно възкликна и Рубо се извърна уплашено. За миг не я позна, помисли, че има насреща си призрак — тъй пребледняла беше, тъй безумни изглеждаха очите й.

— Ама какво правиш тук? — попита тя.

Тогава той се опомни и промърмори глухо нещо, за да избегне отговора. Гледаше я, смутен от присъствието й — искаше му се да я отпрати обратно в леглото. Не му идваше наум нито една смислена приказка, като я виждаше гола и разтреперана, само го засърбяха ръцете да я зашлеви.

— Така, значи? — продължи тя. — Не ме оставяш да си купя едни обувки, а прибираш сам парите, понеже пак си загубил!

Това го вбеси. Докога тази жена, която вече не желаеше и чието тяло събуждаше у него само неприятни усещания, щеше да му вгорчава живота и да му разваля удоволствията? В края на краищата той се забавляваше другаде и изобщо не се нуждаеше от нея. Отново пъхна ръката си в отвора и измъкна само портфейла с тристате златни франка. После намести с тока си парчето от перваза, приближи се към нея и й подметна през зъби право в лицето:

— Не ми досаждай, каквото искам — това правя. Питам ли те тебе какво ще правиш пак в Париж?

После сви ядно рамене и отново се отправи към кафенето, като остави свещта на пода.

Севрин я взе и отиде да си легне — чак кръвта й се беше смръзнала; остави я да гори, не можеше да заспи, чакаше да стане време за влака с отворени очи, а по тялото й се разливаше трескава топлина. Сега вече нямаше съмнение, някакъв ускорен процес на упадък, някакво бавно действуващо последствие от убийството разяждаше този човек, с когото връзката й бе напълно разрушена. Рубо знаеше.

VII

През този петък хората, на които им предстоеше да отпътуват с експреса в шест и четиридесет от Хавър, възкликнаха изненадано, щом се събудиха: след полунощ бе започнал да вали такъв гъст и едър сняг, че улиците бяха застлани с тридесетсантиметрова бяла пелена.

Лизон вече пухтеше и димеше под навеса, готова да потегли със своите седем вагона — три втора и четири първа класа. Когато Жак и Пекьо пристигнаха към пет и половина в депото да направят проверка, замърмориха неспокойно, като гледаха упорито сипещия се от черното небе сняг. Сега бяха на своя пост и чакаха сигнала, вперили погледи в далечината, която се откриваше изпод огромния навес, взрени в безшумното, безкрайно падане на снежинките, браздящи мрака с трепкащи сиви ивици.

Машинистът промълви:

— Чумата да ме тръшне, ако се вижда някаква светлина!

— Абе дано поне да може да се мине! — каза огнярят.

Рубо стоеше на перона със своя фенер, беше се върнал на минутата, за да поеме служебните си задължения. От време на време подпухналите му клепачи просто се затваряха, но той не преставаше да бди. Жак го попита дали не знае нещо за състоянието на линията, Рубо се приближи, ръкува се с него и му отвърна, че засега не бил получил никакви телеграми; Севрин слезе, загърната в дълго палто, той я заведе до едно купе първа класа и я настани там. Без съмнение бе забелязал неспокойния, изпълнен с нежност поглед, който си бяха разменили двамата любовници, но дори не му хрумна да каже на жена си, че е непредпазливо да пътува в такова време и че ще е по-добре да отложи заминаването си.

Появиха се навлечени с дрехи пътници с купища куфари и се заблъскаха в ужасния утринен студ. Снегът по обувките не можеше да се стопи; всеки бързаше да затвори вратата на купето си и да се скрие хубаво вътре, перонът опустя, мъглявата светлина на няколкото газени фенера едва разпръскваше тъмнината; само големият фар, закрепен под комина на локомотива, гореше като чудовищно око и изпращаше огнен лъч в мрака напред.

И ето че Рубо вдигна фенера и даде сигнал. Главният кондуктор изсвири и Жак му отговори, като отвори регулатора и завъртя ръчага. Потеглиха. Помощник-началникът спокойно продължи да наблюдава още около минута влака, който се отдалечаваше в бурята.

— Да внимаваме, ей! — каза Жак на Пекьо. — Днес не бива да стават бели!

Беше забелязал, че и неговият другар явно едва се държи на краката си от умора: сигурно предната вечер пак бе гулял.

— О! Няма страшно, няма страшно! — изломоти огнярят.

Веднага щом излязоха изпод навеса, двамата мъже се озоваха сред снега. Вятърът идеше от изток, право срещу локомотива, и го шибаше с все сила; отначало не ги притесни много — бяха дебело облечени и носеха защитни очила. Ала гъстите белезникави струи направо поглъщаха ярката светлина на фара. Вместо да се вижда до двеста-триста метра, линията се мержелееше през нещо като млечнобяла мъгла, от която предметите изникваха внезапно близки, сякаш насън. Машинистът съвсем се разтревожи, когато страховете му се оправдаха и се оказа, че в никакъв случай няма да може да различава от нужното разстояние червените светлини, известяващи дали пътят е затворен. При това положение се налагаше да напредват крайно предпазливо, но не можеха да забавят ход, тъй като вятърът оказваше огромно съпротивление, а всяко закъснение би се оказало не по-малко опасно.

До станцията в Арфльор Лизон се движеше с прилична, равномерна скорост. Натрупаният сняг не безпокоеше засега Жак, защото не беше повече от шестдесет сантиметра, а снегоринът на локомотива разчистваше сняг до един метър най-спокойно. Грижата му беше преди всичко да запази скоростта, отлично знаеше, че най-важното качество за един машинист след въздържанието и обичта към машината е да умее да се движи с постоянна бързина, без резки промени, при най-високо налягане. Всъщност това бе единственият му недостатък — упорито отказваше да спира, не се подчиняваше на сигналите, убеден, че все ще успее да се справи със своята Лизон; затова понякога прекаляваше, натискаше петардите, „мазолите“, както им казваха — на два пъти го бяха отстранявали от работа по за една седмица за подобни постъпки. В този миг обаче освен надвисналата опасност мисълта, че Севрин е отзад, че носи отговорност за скъпоценния й живот, усилваше волята му, подтикваше го да се напрегне до Париж, по цялата дължина на железните релси, сред всички препятствия, които трябваше да преодолее.

Застанал върху ламариненото мостче, свързващо локомотива и тендера, поклащайки се от тръскането, Жак се навеждаше вдясно въпреки снега, за да вижда по-добре. През оплисканото с вода стъкло на кабината не можеше да различи нищо; затова излагаше лицето си на вятъра, хиляди иглички се впиваха в кожата му, а студът го щипеше и го режеше като бръснач. От време на време се вмъкваше вътре да си поеме дъх; сваляше очилата си, изтриваше ги; после отново заставаше на наблюдателния пост сред вихъра, вторачен напред, търсейки червените светлини, тъй погълнат от заниманието си, че на няколко пъти внезапно му се привидяха кървави светкавици през бледата, трепкаща завеса отпред.

Но изведнъж усети, че огнярят не е до него в полумрака. Една-единствена лампичка, за да не заслепява машиниста, осветяваше скалата за нивото на водата; той видя, че трепкащата синя стрелка върху екрана на манометъра, който сякаш излъчваше някаква своя светлина, бързо пада. Огънят угасваше. Огнярят се бе проснал върху капака на сандъка за въглища и бе заспал.

— Проклет пияница! — изкрещя вбесен Жак и го разтърси.

Пекьо се надигна, извини се с нечленоразделно ръмжене. Едва стоеше на краката си; силата на навика обаче го застави да се заеме веднага с огъня, грабна чука, захвана да троши въглищата и да ги разстила равномерно с лопатата върху решетката; после премете. Докато вратичката на пещта бе отворена, отблясък от пламъците бе превърнал валящия зад локомотива сняг в жарка опашка на комета, в порой от златни капки.

След Арфльор започваше наклонът от три левги до Сен Ромен — най-големият по цялата линия. Машинистът се приготви внимателно да следи скоростта, знаеше, че ще трябва доста да се напънат, за да изкачат стръмнината, която създаваше трудности дори при добро време. Стиснал ръчага, гледаше как се изнизват телеграфните стълбове и се опитваше да пресметне бързината, с която се движеха. Тя намаляваше, Лизон започваше да се задъхва, а шумоленето около снегорина издаваше нарастващо съпротивление. Той отвори с крак вратичката; съненият огняр го разбра и засили огъня, за да увеличи налягането. Вратичката се бе нажежила и хвърляше червеникава светлина върху краката им, но те не усещаха горещия полъх сред студения въздух, който ги обгръщаше. По знак на началника си огнярят дръпна ръчката на пепелника — така горенето ставаше още по-интензивно. Стрелката на манометъра бързо достигна десет атмосфери, Лизон бе напрегнала всичките си сили. За миг дори нивото на водата спадна и се наложи машинистът да задействува инжектора, макар с това да намаляваше налягането. Впрочем то веднага се покачи отново, машината фучеше и се пенеше като зле пришпорен кон, подскачаше и извиваше гръб, човек имаше чувството, че костите й пукат. Жак се отнасяше грубо към нея, като към застаряла, изнемощяла жена, част от някогашната му обич се бе стопила.

— Няма да успее да се изкачи, мързеланата му недна! — изсъска през зъби той, след като никога не обелваше дума по пътя.

Дремещият Пекьо го загледа учудено. Какво се е наежил срещу Лизон? Нали си беше същата добричка и послушна машина, дето тръгваше толкова леко, че да ти е приятно да я подкараш, и дето пускаше пара толкова хубаво, че икономисваше до една десета въглища от Париж до Хавър? Когато една машина тегли така безупречно и изпуска с такава точност парата си, човек може да й прости всеки недостатък — също като на някоя своенравна домакиня, която обаче инак се държи както трябва и знае да пести. Вярно, гълташе малко множко смазка. Ама какво толкоз? Голяма работа, че се налага да я смазват често!

Жак тъкмо повтори раздразнено:

— Ако не я смажем, няма да успее да се изкачи.

И направи нещо, което правеше може би едва за трети път в живота си — взе масльонката, за да я смаже в движение. Прескочи парапета и се качи върху кожуха, после тръгна покрай котела. Това бе извънредно опасна постъпка: краката му се хлъзгаха по тясната желязна ивица, измокрена от снега; не виждаше нищо, а ужасният вятър можеше да го отвее като сламка. Понесла този човек, вкопчен в хълбока й, Лизон летеше задъхана в нощта, като оставяше дълбока бразда в безбрежната бяла покривка. Люшкаше го, повличаше го. Жак се добра до предната част, клекна при смазочния резервоар на десния цилиндър и не без мъка успя да го напълни, държейки се с една ръка за рамата. После като насекомо пропълзя от другата страна, за да смаже левия цилиндър.

Бърна се изтощен и пребледнял — беше се разминал на косъм със смъртта.

— Мръсна кранта! — промълви той.

Смаян от тази необичайна грубост към тяхната Лизон, Пекьо не се удържа и се обади, като подметна за кон ли път обичайната си шега:

— Трябваше да ме пратите мене; аз си знам как да пускам смазка на дамите.

Беше се посъвзел и също застана на своя наблюдателен пост в лявата страна на локомотива. Обикновено виждаше по-добре от началника си. Виелицата обаче скриваше всичко; макар всеки километър от пътя да им бе напълно познат, едва съумяваха да различат местностите, през които минаваха: релсите се губеха под снега, дори оградите и къщите сякаш бяха потънали в него, всичко се бе превърнало в безкрайна равнинна плоскост, в хаос от бели форми, сред които Лизон сякаш се бе устремила като обезумяла в неизвестна посока. Никога друг път двамата мъже не бяха усещали тъй силно помежду си братската връзка, която ги спояваше в едно върху тази бумтяща машина, хвърлена сред неизброимите опасности — тук се чувствуваха по-самотни, по-откъснати от света, отколкото в затворено помещение, още повече, че над главите им тегнеше отговорността за живота на човешките същества, които се намираха зад тях.

Жак окончателно побесня от шегата на Пекьо, но сдържа обзелия го гняв и се усмихна. Тъкмо сега не биваше да се карат. Снежната вихрушка се засили и закри небето с още по-плътна завеса. Продължаваха да се изкачват и огнярят изведнъж на свой ред сметна, че е забелязал в далечината светещ червен сигнал. Съобщи на началника си — ала сигналът бе изчезнал. Както казваше сам понякога, очите му го бяха излъгали. Машинистът не беше забелязал нищо и сега сърцето му биеше учестено — губеше вяра в себе си, смутен от онова, което се бе привидяло на спътника му. Струваше му се, че съзира отвъд бледия рояк на снежинките огромни тъмни силуети, грамади, които се местеха и се приближаваха към локомотива, подобни на късове от нощния мрак. Дали по някой от склоновете не е имало срутване, дали линията не е препречена от планини, в които влакът ще се блъсне? Обзет от уплаха, дръпна връвта на свирката и засвири протяжно, отчаяно; зловещ вопъл се разнесе сред бурята. После сам се изненада колко правилно е изсвирил — влакът прекоси с бясна скорост гарата Сен Ромен, от която смяташе, че ги делят цели два километра.

След като изкатери страшната височина, Лизон продължи с много по-голяма лекота и Жак най-после си пое дъх. Наклонът между Сен Ромен и Болбек бе съвсем полегат и вероятно всичко щеше да бъде наред до края на платото. По време на триминутния престой в Бьозвил, като видя началник-гарата на перона, го повика, за да сподели с него безпокойството си от все по-плътната снежна покривка: кой знае дали ще успее да стигне до Руан, по-добре беше да подсилят композицията с още една машина, докато са край депото — там винаги имаше на разположение резервни. Началник-гарата обаче отвърна, че не бил получавал подобна заповед и не считал за нужно да предприема самоволно подобна мярка. Предложи им само пет-шест дървени лопати, за да разчистят релсите, ако се наложи. Пекьо взе лопатите и ги прибра в тендера.

По платото Лизон наистина продължи да напредва о добра скорост без особени усилия. И все пак започваше да се изтощава. Машинистът непрекъснато трябваше да отваря вратичката, за да подсети огняря да добави въглища; и всеки път над тъмния влак, който се чернееше сред цялата тая белота, напомняща саван, грейваше ослепително, разкъсвайки нощта, същата опашка на комета. Беше осем без петнадесет; разсъмваше се, но бледото дневно зарево с мъка си пробиваше път през страхотната сребриста вихрушка, която изпълваше от край до край небесата. Смътната светлина, в която все така не различаваха нищо, още повече тревожеше двамата мъже, които се опитваха с насълзени очи, въпреки очилата, да видят какво става в далечината. Машинистът непрестанно стискаше ръчага, без да изпуска връвта на свирката, свиреше почти безспирно за всеки случай, огласяйки с плачлив, зловещ звук снежната пустош.

Подминаха без спънки Болбек, после Ивто. В Мотвил Жак отново се обади на помощник-началника, който не можа да му даде никакви по-точни сведения за състоянието на линията. Все още не бил пристигнал нито един влак, само някаква телеграма съобщавала, че пътническият влак от Париж е останал на сигурно място, в Руан. И Лизон отново потегли, като се спусна тежко и уморено по дългия три левги наклон към Барантен. Зората вече хвърляше бледа светлина върху снега, който сякаш сам излъчваше някакво смътно сияние. Валеше на парцали, като че сивата, студена виделина искаше да затрупа земята с отломки от небесния свод. С разсъмването вятърът се усили, снежинките фучаха като куршуми и огнярят непрекъснато трябваше да разчиства въглищата с лопатата си в дъното на тендера, между стените на резервоара за вода. Отдясно и отляво местността бе тъй неузнаваема, че двамата мъже се чувствуваха като понесени в някакъв сън: безкрайните равни поля, оградените с живи плетове плодоносни пасбища и дворчетата с ябълкови дървета се бяха превърнали в огромно бяло море, насечено от отделни вълни, в трепкаща, пепелява шир, скрила всичко под белотата си. Изложил лицето си на пронизващия вятър, уловил ръчага, машинистът все повече се измъчваше от студа.

Най-сетне при престоя в Барантен началник-гарата господин Бесиер лично дойде до локомотива да предупреди Жак, че имат съобщение за големи снежни натрупвания към Кроа дьо Мофра.

— Според мен сигурно още може да се мине — добави той. — Само че ще ви бъде трудничко.

Тогава младият мъж побесня.

— Да ги вземат мътните! Хем го казах в Бьозвил! Какво щеше да им струва да дадат втора машина?… Добре ще се наредим сега!

Главният кондуктор също бе слязъл в лошо настроение от своя вагон. Бил замръзнал на наблюдателния си пост и заяви, че вече не би могъл да различи дали насреща си има сигнал или телеграфен стълб. Движели се през виелицата само по усет!

— Така де, поне сте предупредени — рече господин Бесиер.

В това време пътниците вече се чудеха на продължителния престой в тази гробовно тиха гара, сред която не се чуваха викове на железничари, нито трясък на затваряни врати. Смъкнаха се няколко стъкла, по прозорците се появиха глави: въз пълна дама с две очарователни руси момичета, сигурно нейни дъщери — очевидно бяха англичанки; малко по-нататък — една чернокоса млада жена, която някакъв възрастен господин убеждаваше да се прибере; един стар и друг млад мъж се бяха подали през вратите на вагоните и си приказваха отдалеч. Но когато Жак хвърли поглед назад, забеляза единствено Севрин — тя също се бе навела навън и го наблюдаваше разтревожено. Ах, скъпото момиче! Колко ли бе притеснена, как му се свиваше сърцето, като знаеше колко близка и далечна е сега тя за него при надвисналата опасност! Би се оставил да му източат кръвта, само и само да можеше вече да я е докарал жива и здрава в Париж.

— Хайде, тръгвайте — каза най-накрая началник-гарата. — Излишно е да плашите народа.

Лично даде сигнала. Главният кондуктор, който се бе върнал във вагона си, изсвири; и ето че Лизон отново потегли, отвръщайки с протяжен вопъл.

Жак веднага усети, че пътят става по-друг. Вече не бяха на равното, по безкрайния плътен снежен килим, който локомотивът браздеше като огромен кораб. Навлизаха сред начупената местност, чиито хълмчета и дерета се простираха до Малоне — тук земните гънки напомняха разбушувано море; снегът се бе напластил неравномерно, някои места от линията бяха открити, а имаше проходи, които изобщо бяха задръстени. Вятърът метеше насипите, но запълваше падините. Така непрестанно изникваха препятствия, след свободните отрязъци се изпречваха същински стени. Утрото вече бе настъпило и безрадостната околност с теснините и със стръмните си склонове, потънали в сняг, приличаше на мрачен океан от лед, замрял под виелицата.

Никога досега Жак не бе изпитвал такъв пронизващ студ. Хилядите иглички сякаш бодяха лицето му до кръв; не чувствуваше вече вкочанясалите си китки, които бяха тъй изтръпнали, че се стресна, като забеляза как стиска ръчага, без да го усеща под пръстите си. Когато се пресягаше да дръпне връвта на свирката, ръката му натежаваше като чужда, като ръка на мъртвец. Не можеше да каже как се задържа на краката си въпреки нестихващото тръскане и клатене, от което просто червата му се обръщаха. Мразът сковаваше дори мозъка му, обхващаше го страх да не се забрави, да не изчезне от съзнанието му мисълта закъде пътуват — вече въртеше ръчага машинално и зашеметен гледаше как стрелката на манометъра пада. В главата му нахлуваха всевъзможни разкази за видения. Дали това там на пътя не е паднало дърво? Не се ли мярна червено флагче зад оня храст?

Всеки миг се питаше сред тракането на колелата не гърмят ли петардите. Не би могъл да си отговори; повтаряше си, че трябва да спре, но не се решаваше. За няколко минути остана в плен на мъчителна несигурност; после, виждайки как Пекьо отново е заспал върху сандъка, как и той е премръзнал като него, внезапно изпадна в такъв бяс, че почти се сгря.

— Ах, мътните да го вземат тоя мръсник!

И обикновено тъй снизходителен към пороците му, сега го събуди с ритници и не престана да го блъска, докато огнярят не се изправи. Беше толкова натежал, че само изръмжа и веднага хвана лопатата:

— Е, хубаво де! Накъде без мен!

Щом насипа въглища, налягането се покачи; тъкмо навреме, защото Лизон навлизаше в дълбока падина и трябваше да си пробива път през дебела повече от метър снежна покривка. Напредваше и се тресеше цяла от върховното усилие. По едно време съвсем се изтощи и сякаш щеше да спре като кораб, заседнал в пясъчно дъно. Беше претоварена от тежкия снежен пласт, който малко по малко се бе натрупал върху покривите на вагоните. Те се промъкваха в бялата бразда черни, с метната върху тях бяла пелена; а самата Лизон сякаш бе спуснала хермелинови кожи чак до тъмните си бедра, по които снежинките се топяха и падаха като дъждовни капки. Въпреки товара тя още веднъж се насили и премина. По цялата широка дъга на един склон можеше да се проследи как свободно се вие влакът като тъмна лента, изчезваща в някаква искряща от белота приказна страна. Но по-нататък пак се появиха падините и Жак и Пекьо, които усетиха, че Лизон се затруднява, стоически продължиха да се борят със студа, оставайки на своя пост, готови по-скоро да умрат, отколкото да го напуснат. Машината отново започна да губи скорост. Беше се озовала между два склона и спря бавно, без сътресение. Сякаш се бе хванала в капан, сякаш всичките й колела бяха залепнали, сякаш я притиснаха клещи, не й достигаше дъх. Тя повече не помръдна. Край, снегът я плени омаломощена.

— Стана каквато стана! — изруга Жак. — Пълна мерзост!

Постоя още няколко секунди на поста си, без да пуска ръчага; отвори всички кранове, за да преодолее бедата. После, като чу, че Лизон хрипти и напразно се задъхва, затвори регулатора и бясно изпсува още по-високо.

Главният кондуктор се бе подал от прозореца и Пекьо, като го зърна, извика на свой ред:

— Стана каквато стана, заседнахме!

Кондукторът бързо скочи в снега и затъна до колене. Присъедини се към тях и тримата се посъветваха.

— Трябва да разчистим, друго не ни остава — каза накрая машинистът. — Добре, че имаме лопати. Извикайте багажния кондуктор и четиримата ще се опитаме да освободим колелата.

Направиха знак на багажния кондуктор, който също бе слязъл от вагона. Той едва се добра до тях — от време на време съвсем изчезваше под снега. Спирането посред път в тая бяла пустош, силно отекващите гласове, които обсъждаха положението, мъчително промъкващият се край влака кондуктор разтревожиха пътниците. Започнаха да смъкват стъклата на прозорците. Викаха, питаха, настъпи суматоха, която ставаше все по-голяма.

— Къде сме?… Защо спряхме?… Какво се е случило?… Боже мой, да не е злополука?

Кондукторът осъзна, че е необходимо да успокои пътниците. Тъкмо когато понечи да се върне, кръглоликата румена англичанка се показа на прозореца, заобиколена от двете си чаровни дъщери, и го запита със силен акцент:

— Господине, нали не е опасно?

— Не, не, госпожо — отговори той. — Само се е натрупал повечко сняг. Ей сега тръгваме.

Тя вдигна стъклото сред веселото цвърчене на момиченцата — звънлива бърза мелодия от английски срички, лееща се от розовите им устни. Двете се смееха, забавляваха се.

Малко по-нататък и един възрастен господин, чиято млада и хубава чернокоса жена се мъчеше да надникне над рамото му, извика на кондуктора:

— Защо не са взети предпазни мерки? Що за безобразие… Връщам се от Лондон, на всяка цена трябва да бъда утре сутрин в Париж и ви предупреждавам, че ще държа отговорна Компанията и за най-малкото закъснение.

— Бъдете спокоен, господине — повтаряше само кондукторът, — тръгваме след три минути.

Беше страшно студено, снегът навяваше вътре, главите изчезнаха, стъклата на прозорците се вдигнаха. Но в затворените купета напрежението не спадаше, тревогата не стихваше, жужаха като в кошер. Само два прозореца останаха отворени; облакътени на тях, двама пътници разговаряха през три купета — един около четиридесетгодишен американец и един млад мъж от Хавър; очевидно им беше интересно да следят как върви разчистването.

— При такива случаи в Америка, господине, всички слизат и грабват лопатите.

— О, това не е нищо, миналата година два пъти съм засядал в снега. Задълженията ми са такива, че всяка седмица трябва да бъда в Париж.

— И аз ходя на около три седмици, господине.

— Как? От Ню Йорк ли?

— Да, господине, от Ню Йорк.

Жак ръководеше работата. Като видя Севрин на един от прозорците в първия вагон, където се настаняваше винаги, за да бъде по-близо до него, той й отправи умолителен поглед; тя го разбра и се отдръпна, за да се скрие от ледения вятър, който жулеше лицето й. Мислейки за нея, Жак заработи още по-усърдно. Скоро забеляза, че причината за престоя не е набитият в колелата сняг; те прорязваха и най-дебелите снежни пластове; пречката беше пепелникът помежду им, който изтикваше снега и го овалваше на твърди буци. Тогава му хрумна нещо.

— Трябва да отвинтим пепелника.

Отначало главният кондуктор възрази. Машинистът му беше подчинен и той не му позволи да пипа машината. Но после се остави да го убедят.

— Щом поемате отговорността, нямам нищо против!

Това обаче се оказа съвсем не лесна задача. Легнали по гръб в топящия се сняг, Жак и Пекьо бяха принудени да работят половин час. Добре, че в сандъчето с инструментите имаше запасни отвертки. Най-сетне, с риск безброй пъти да се обгорят или да се порежат, успяха да откачат пепелника. Но това не бе всичко, трябваше и да го измъкнат изпод влака. Пепелникът беше изключително тежък и се заклещи между колелата и цилиндрите. С помощта на двамата кондуктори успяха да го издърпат и да го извлекат извън пътя, чак до склона.

— Сега да довършим разчистването — каза кондукторът.

Влакът беше заседнал от цял час и безпокойството на пътниците растеше. Непрекъснато смъкваха стъклата на прозорците, непрекъснато питаха защо не потеглят. Чуваха се викове, плачове, паниката се усилваше, прерастваше в пристъпи на безумие.

— Не, няма смисъл да разчистваме повече — каза Жак. — Качвайте се, аз се наемам с останалото.

Жак и Пекьо отново заеха местата си и когато двамата кондуктори също се върнаха във вагоните си, Жак завъртя пароизпускателния кран. Горещата струя веднага разтопи снежните буци по релсите. После даде заден ход с локомотива. Бавно измина така около триста метра, за да освободи място за набиране на скорост. И след като Пекьо засили огъня тъй, че налягането се покачи повече от позволеното, насочи Лизон с цялото й туловище от вагони срещу стената, преграждаща пътя. Тя се блъсна със страшна сила: „Прас!“ — като дървар, забиващ брадвата в някой ствол; всичката й стомана и железария издрънча. Но все още не можеше да премине и спря, димяща и разтърсена от удара. Жак трябваше на два пъти да повтори маневрата — отстъпи, после пак се вряза в снега, за да го разчисти, и Лизон напрягаше бедра, блъскаше с гръд като гневна и запъхтяна великанка. Най-сетне успя да си поеме дъх, стегна метални мишци, проби и тежко помъкна влака в пролуката между двете новообразувани снежни стени. Успя да се освободи.

— Бива си я все пак здравенячката! — изръмжа Пекьо.

Заслепен, Жак си свали очилата и ги изтри. Сърцето му силно туптеше, вече не усещаше студа. Но изведнъж се сети за дълбоката падина, намираща се на около триста метра от Кроа дьо Мофра — вятърът духаше към нея, сигурно се беше натрупал много сняг; и той осъзна, че точно там ще стане крушението. Наведе се навън. В далечината след последния завой видя падината, простряла се като дълъг ров, пълен със сняг. Беше се развиделило напълно, наоколо се разстилаше само искряща бяла пустош, а снежинките се сипеха безспир.

Сега Лизон, пред която нямаше вече пречки, пухтеше със средна скорост. От предпазливост бяха запалили предните и задните сигнали; централният бял фар светеше в утрото като зоркото око на циклоп. Лизон напредваше, приближаваше се с широко отворено око към падината. И изведнъж сякаш задиша учестено като подплашен кон. Разтърсиха я ужасни тръпки, тя се разбунтува, продължи своя път само защото се подчиняваше на силната ръка на машиниста. С един замах той бе отворил вратичката на пещта, за да засили Пекьо огъня. Но сега вместо бляскава комета да прорязва мрака, гъсти кълба черен дим осейваха с мръсни петна бледото настръхнало небе.

Лизон напредваше. Най-сетне стигна до падината. Вдясно и вляво склоновете бяха засипани със сняг и по-нататък пътят се губеше. Приличаше на издълбано от буен поток русло, цялото затрупано от задрямалия сняг. Тя се вряза и измина задъхана петдесетина метра, все по-бавно и по-бавно. Изтласканият сняг образуваше пред нея преграда, кипеше и се надигаше като разбунена вълна, заплашваща да я погълне. За миг дори сякаш я заля, победи я. Но машината се напрегна за последен път, изскубна се и измина още тридесет метра. Това бе краят, предсмъртната тръпка: снежните буци отново се натрупаха, покриха колелата, завладяха всички части на механизма, оковаха ги в ледени вериги. Лизон окончателно спря, изнемощяла от непоносимия студ. Дъхът й замря, тя беше неподвижна, мъртва.

— Е, дотук бяхме — каза Жак. — Така и предполагах.

Той веднага се опита да повтори маневрата — даде заден ход. Този път обаче Лизон не помръдна. Отказваше да се върне, както и да върви напред, беше заклещена от всички страни, залепнала за земята, безсилна, помръкнала. Зад нея цялото туловище на влака, също безжизнено, бе затънало до прозорците в дебелия сняг. А той продължаваше да вали все по-гъст, на неудържими вихрушки. Сякаш машината и вагоните, вече покрити до половината, скоро щяха да изчезнат под трескавото безмълвие на бялата пустош. Никакво движение наоколо, снегът тъчеше своя саван.

— Какво, пак ли заяде? — запита надвесилият се през вратата главен кондуктор.

— Загазихме! — само извика в отговор Пекьо.

Този път положението наистина бе критично. Багажният кондуктор се спусна да постави петардите, предпазващи задната част на влака, а машинистът бързо, неистово даваше кратки, задъхани и зловещи сигнали за бедствие. Снегът обаче ги заглушаваше, звуците се губеха, не можеха да стигнат дори до Барантен. Какво да правят? Бяха само четирима, никога не биха могли да разчистят такива купчини сняг. За това бяха необходими повече хора. Налагаше се да потърсят помощ. И най-лошото от всичко бе, че пътниците отново се подплашиха.

Красивата чернокоса дама отвори една от вратичките и скочи като обезумяла, убедена, че са катастрофирали. Мъжът й, възрастният търговец, я последва, викайки:

— Ще се оплача на министъра, що за безобразие!

И пак се чу шум от рязко отворени прозорци, от купетата долитаха женски плачове, разярени мъжки гласове. Само двете малки англичанки явно се забавляваха, усмихнати и спокойни. Главният кондуктор се опитваше да успокои всички и по-малката го запита на френски о лек английски акцент:

— Господине, тук ли оставаме?

Много пътници бяха слезли от влака въпреки снега, стигащ до пояс. Американецът се озова до младежа от Хавър и двамата отидоха при локомотива да проверят какво става. Те само поклатиха глава.

— За да се измъкнем оттук, ни трябват поне четири-пет часа.

— Най-малко! И за това са нужни поне двайсетина работници.

Жак убеди главния кондуктор да изпрати багажния кондуктор да потърси помощ в Барантен. Той и Пекьо не можеха да изоставят локомотива.

Кондукторът се отдалечи и скоро изчезна в падината. Трябваше да измине четири километра и едва ли би могъл да се върне за по-малко от два часа. Жак отчаяно напусна за миг своя пост и изтича до първия вагон, виждайки, че Севрин отваря прозореца.

— Не се страхувайте — каза бързо той. — Не ви заплашва никаква опасност.

Тя също му отговори на „вие“ от страх да не я чуе някой:

— Не се страхувам, само се безпокоя за вас.

И в думите им имаше толкова нежност, че те се утешиха и се усмихнаха един на друг. Когато се връщаше, Жак с удивление видя на склона Флор, Мизар и зад него още двама мъже — не ги позна отначало. Бяха чули тревожния сигнал и Мизар, свободен от дежурство, бе дотичал с двама приятели, с които тъкмо си пийваха бяло вино — каменаря Кабюш, бездействуващ принудително поради снега, и стрелочника Озил, които бе дошъл от Малоне през тунела, за да поухажва Флор; не се отказваше от намеренията си въпреки лошия прием. Едра, смела и силна като момче, тя бе ги придружила от любопитство. И за нея, и за Мизар този влак, спрял почти пред вратата им, бе необичайно събитие, невероятно приключение. За петте години, откакто живееха тук, колко влакове бяха видели да преминават като хала край тях през всички часове на деня и нощта, през хубаво и през бурно време! Вятърът сякаш ги отнасяше и никога нито един не бе забавил ход; те ги гледаха как бягат, изгубват се, изчезват, преди да узнаят каквото и да било за тях. Целият този народ се изнизваше, човешката тълпа летеше с пълна пара, без да успеят да различат друго освен мярналите се като светкавица лица, някои от които никога нямаше да видят отново, и други, станали им някак близки, защото ги забелязваха в определени дни, но също така безименни. И ето сега един влак бе спрял в снега пред вратата им; естественият ред бе нарушен, те разглеждаха непознатата тълпа, захвърлена на пътя поради злополуката, изпиваха я, широко отворили очи като диваци, дотичали да видят на брега претърпелите корабокрушение европейци. Мяркащите се през отворените врати загърнати в кожи жени, облечените в дебели палта мъже, слезли от влака, целият този разкош и уют, тъй неочаквано попаднал сред ледения океан, направо ги сковаваха, смайваха ги.

Но Флор изведнъж зърна Севрин. Тя дебнеше всеки път експреса на Жак и от няколко седмици бе забелязала тази жена във влака, преминаващ в петък сутрин, още повече, че когато наближаваха това място, Севрин поглеждаше през прозореца към своята къща в Кроа дьо Мофра. Очите на Флор помръкнаха, като я видя как разговаря полугласно с машиниста.

— Я, госпожа Рубо! — възкликна Мизар, който също я забеляза и начаса започна да се държи угоднически. — Ама че лош късмет!… Не бива да стоите тук, по-добре да дойдете у нас.

Жак, след като се ръкува с пазача на прелеза, подкрепи предложението му:

— Той е напълно прав. Може би ще висим тук с часове, цяла ще премръзнете.

Севрин не се съгласяваше, била добре облечена. Освен това малко се страхуваше да измине триста метра през снега. Тогава Флор, която я гледаше втренчено о големите си очи, се обади:

— Елате, госпожо, аз ще ви нося.

И преди Севрин да приеме, я сграбчи със силните си, кажи-речи, момчешки ръце и я вдигна като дете. После я остави от другата страна на релсите на едно утъпкано място, където краката не затъваха в снега. Пътниците възхитено се разсмяха. Каква здравенячка! Една дузина такива момичета, и за два часа всичко щеше да бъде разчистено!

В това време предложението на пазача да се приютят в къщата му, където щеше да е топло, а може би имаше и хляб и вино, се носеше от купе на купе. Когато разбраха, че не ги заплашва непосредствена опасност, уплахата попремина; от това обаче положението не ставаше по-малко плачевно; грейките във вагоните бяха започнали да изстиват, беше девет часът, ако помощта закъснееше, щяха да огладнеят и да ожаднеят. А тази история можеше да се проточи безкрайно, кой знае дали нямаше да се наложи дори да преспят тук! Образуваха се два лагера — едните, отчаяни, не желаеха да напуснат вагоните; бяха се завили и упорито седяха по местата си, сякаш се готвеха да умрат там; другите предпочитаха да изгазят снега с надеждата да се настанят на по-удобно място и най-вече да се измъкнат от кошмарния безжизнен влак, скован от студа. Цяла една група — възрастният търговец и младата му жена, англичанката с двете си дъщери, младежът от Хавър, американецът и десетина други — бе готова веднага да тръгне пеш.

Жак тихо убеждаваше Севрин да отиде с тях, като й се кълнеше, че щом успее да се откъсне, ще изтича при нея. И тъй като Флор продължаваше да ги гледа с мрачните си очи, той й каза любезно, като на стара приятелка:

— Разбрано, нали, ти ще отведеш дамите и господата… Задържам Мизар и другите. Веднага се залавяме за работа, ще направим каквото можем, докато чакаме помощ.

И действително Кабюш, Озил и Мизар взеха лопати и се присъединиха към Пекьо и главния кондуктор, които вече ринеха снега. Малкият екип се мъчеше да освободи локомотива, като гребеше под колелата и хвърляше пълните лопати към склона. Никой не продумваше, работеха безмълвно и ожесточено сред мрачната, потискаща бяла пустиня. Отдалечавайки се, пътниците хвърлиха последен поглед към влака, превърнал се в тънка черна линия под тежката смазваща покривка. Отново бяха затворили вратите и прозорците. Снегът продължаваше да вали и бавно, с безмълвно упорство го затрупваше.

Флор понечи да вземе отново Севрин на ръце. Тя обаче отказа, държеше да върви с останалите. Мъчително беше да изминат тристате метра — особено в падината, където газеха до пояс; на два пъти се наложи да спасяват едрата англичанка, която затъваше почти цялата. Двете й дъщери продължаваха да се смеят възторжено. Младата дама с възрастния съпруг, след като се подхлъзна, прие да улови под ръка младежа от Хавър, а мъжът й и американецът одумваха Франция. Когато излязоха от падината, пътят стана по-удобен, но трябваше да вървят по някакъв насип, където вятърът бе разчистил една ивица; грижливо избягваха да стъпват по краищата — невидими и опасни под снега. Най-сетне пристигнаха и Флор настани пътниците в кухнята, където дори не можа да предложи столове на всички — бяха около двадесетина и изпълниха обширното помещение. Единственото, което й хрумна, бе да донесе дъски и като ги подпря на столовете, стъкми две пейки. След това хвърли съчки в огнището и разпери ръце, сякаш да подчертае, че нищо повече не може да направи. Не беше произнесла нито дума, стоеше права и гледаше с големите си зеленикави очи всичките тия хора, гледаше ги малко свирепо и дръзко като пищна русокоса дивачка. Само две лица й бяха познати, защото месеци наред й се бяха мяркали зад прозорците — на американеца и на младежа от Хавър; изучаваше ги, както се изучава най-сетне кацнало бръмчащо насекомо, което не сме успели да разгледаме, докато е летяло. Струваха й се странни, не си ги беше представяла така, макар всъщност да не знаеше нищо за тях освен чертите им. Останалите й изглеждаха от друга, по-различна раса, обитатели на непозната страна, сякаш паднали от небето и донесли в дома й, в нейната кухня, дрехите, нравите, мислите си, до които тя никога не бе си въобразявала, че ще може да се добере. Англичанката разказваше на младата жена на търговеца, че отива в Индия при по-големия си син, заемащ там важен пост; младата съпруга пък се шегуваше с лошия си късмет — за пръв път й се прищяло да придружи мъжа си до Лондон, след като той ходел там по два пъти в годината. Всички мърмореха, че са принудени да останат като затворници в тая пустиня: нали трябваше да хапнат, да поспят, боже мой, какво ще правят! Докато ги слушаше, без да помръдва, Флор срещна погледа на Севрин, седнала на един стол до огнището; направи й знак да мине в съседната стая.

— Мамо — каза тя, като влязоха, — това е госпожа Рубо… Искаш ли да си поговориш с нея?

Фази лежеше с пожълтяло лице, с отекли крака, толкова болна, че не бе ставала две седмици от постелята; прекарваше по цели часове в тая бедна стаичка, където чугунената печка разпръскваше душна топлина, предъвквайки упорито своята идея фикс, а единственото й забавление бяха летящите с пълна пара влакове, разтърсващи всичко наоколо.

— Аха, госпожа Рубо — измърмори тя, — така, така!

Флор й разказа за злополуката, за пътниците, които бе довела и сега бяха у тях. Но всичко това не я развълнува кой знае колко.

— Така, така! — повтаряше тя с все същия отмалял глас.

Но изведнъж сякаш се сети за нещо, вдигна глава и каза:

— Ако госпожата иска да отскочи до къщата си, както знаеш, ключовете са закачени до шкафа.

Севрин обаче отказа. Потръпна при мисълта да отиде в Кроа дьо Мофра в тоя сняг, през такъв сумрачен ден. Не, не, нямало какво да търси там, предпочитала да чака тук на топло.

— Тогава заповядайте, седнете, госпожо — покани я Флор. — Тук е по за предпочитане, отколкото оттатък. Освен това няма да ни достигне хляб за всичките тия хора, а за вас винаги ще се намери едно парче.

Тя й подаде стол, мъчеше се да се покаже приветлива, явно се насилваше да преодолее обичайната си грубост. Но не изпускаше из поглед младата жена, сякаш искаше да прочете съкровените и мисли, да отговори на въпроса, който си задаваше от известно време; зад услужливостта й се криеше нуждата да бъде близо до нея, да я разгледа, да я докосне, най-сетне да узнае.

Севрин благодари и се настани до печката, защото действително предпочиташе да седи сама с болната в тая стая, надявайки се Жак също да дойде. Изминаха два часа; поговориха какво ново-вехто из околността и тя задряма най-сетне от жегата; изведнъж Флор, която непрекъснато сновеше до кухнята, откъдето все я викаха, отвори вратата и каза с резкия си глас:

— Влез, нали тя е тук!

Жак се бе откъснал за малко и бе дотичал да донесе добри вести. Кондукторът, когото бяха изпратили в Барантен, бе довел цяла работна група — тридесетина войници, изпратени предвидливо от администрацията в застрашените райони в случай на злополука; всички им помагали с кирки и лопати. Само че щяло да продължи доста, може би нямало да потеглят преди нощта.

— Тук не ви е толкова лошо, имайте търпение — добави той. — Лельо Фази, нали няма да оставите госпожа Рубо да гладува?

Като видя своето голямо момче, както тя го наричаше, Фази мъчително се надигна в постелята — гледаше го, слушаше думите му, оживена, зарадвана. Когато Жак се приближи до леглото, възкликна:

— Ама разбира се, има си хас! Ах, ето те и теб, моето момче! Значи, ти си заседнал в снега!… А пък тая глупачка изобщо не ми каза!

После се обърна към дъщеря си и строго й нареди:

— Бъди така любезна да идеш при дамите и господата и се погрижи за тях, за да не разправят на началството, че сме диваци.

Флор продължаваше да стои между Жак и Севрин. За миг сякаш се поколеба, питайки се дали да не се заинати и да не остане въпреки заповедите на майка си. Но съобрази, че в присъствието на болната двамата няма да се издадат, затова излезе, без дума да продума, като ги обгърна с един дълъг поглед.

— Какво ви е, лельо Фази! — нажалено възкликна Жак. — Заварвам ви на легло, значи, наистина е сериозно?

Тя го дръпна до себе си, накара го дори да седне на леглото и без да я е грижа за младата жена, която тактично се бе отдръпнала, изля сърцето си, говорейки съвсем тихо:

— Ох, да, много сериозно при това! Истинско чудо е, че ме заварваш жива… Не исках да ти пиша, понеже тия неща не са за писане… Едва не пукардясах; сега съм по-добре, май пак прескочих трапа.

Жак я гледаше, разтревожен от влошаването на болестта й — не можеше да открие и следа от красивата, цъфтяща някога от здраве жена.

— Горкичката ми леля Фази, значи, стомашните болки и виенето на свят не минават?

Но тя стисна до болка ръката му и продължи още по-тихо:

— Спипах го, представяш ли си… Знаеш, че давах мило за драго само да разбера в какво ми слага отровата. Не пиех, не ядях нищо от ръцете му, пък всяка вечер отвътре ме гореше огън… И накрая разбрах, смесва отровата със солта! Видях го една вечер… А пък аз пресолявах всичко… за прочистване!

Откакто му се струваше, че любовта към Севрин го е излекувала, Жак от време на време се сещаше недоверчиво, сякаш това бе отминал кошмар, за приказките на леля Фази, че я тровят бавно и системно. Той стисна нежно ръцете на болната, искаше му се да я успокои.

— Хайде, нима това е възможно?… Човек трябва да е сигурен, за да говори такива неща… Пък и много се проточи! Успокойте се, сигурно е някаква болест, от която докторите нищо не разбират.

— Болест — изсмя се тя, — хубава болест, дето оня ми я докара!… За докторите имаш право; идваха двама, нищо не познаха. И дори не можаха да се спогодят. Кракът им повече няма да стъпи тук, не ги ща… Слушай какво ти казвам, в солта я слага! Честен кръст, че го видях! Туй е заради хилядата франка, моите хиляда франка, дето тате ми ги остави! Вика си, че като ме очисти, ще ги спипа. Ама ще му преседне — те са на едно място, дето никога никой няма да ги намери, никога!… Мога да си ида спокойна, никой никога няма да ги получи моите хиляда франка!

— Лельо Фази, аз на ваше място, ако бях сигурен в това, щях да извикам полицаите.

Тя замахна с отвращение.

— О, не, никакви полицаи… Туй засяга нас, наша работа си е; между него и мене. Знам, че иска да ме изяде, ама аз, разбира се, не се давам. Само трябва да се защищавам, нали така?… Да не бъда глупачка, както постъпих с тая сол… Кой да повярва, а? Една плюнка човек, запъртък, дето можеш в джоба си да го пъхнеш, да изгризе, ако го оставя, с мишите си зъби такава едра жена като мен!

Тръпка премина по тялото й. Тя си пое мъчително дъх, преди да завърши:

— Карай да върви, номерът му няма да мине. Аз съм по-добре, след две седмици ще бъда пак на крака… Ама тоя път ще се озори, преди да ме преметне. Да го видя какво ще прави! Ако измисли как отново да ми даде отровата си, ще го призная за по-силен, ще се предам и ще опъна краката… Не е нужно друг да ни се меси!

Жак си мислеше, че болестта й е причина да си въобразява такива черни ужаси, и за да я разсее, се опита да се пошегува, но тя затрепери под завивката и прошепна:

— Ето го! Усещам, че се приближава.

Действително Мизар влезе след няколко минути. Тя пребледня като мъртвец, в плен на неволния ужас, който обзема гигантите пред разяждащия ги червей; защото се бе заинатила да се защищава сама, но тръпнеше от все по-нарастващ страх, макар да не си признаваше. Мизар мярна още от вратата жена си и машиниста, но се държеше тъй, сякаш не ги е забелязал; разля се от любезности пред Севрин както обикновено. С помръкнали очи, присвил тънките си устни — хилав, нищо и никакъв човечец!

— Мислех си, че госпожата може би ще пожелае да се възползува от случая и да хвърли един поглед на своята собственост. Затова се измъкнах за малко… Ако госпожата желае, ще я придружа.

И тъй като младата жена отново отказа, Мизар продължи да приказва с жален глас:

— Госпожата може би се е изненадала заради плодовете… Всичките бяха червиви, та не си струваше да се събират… Пък и силният вятър направи големи поразии… Ах, колко жалко, че госпожата не може да продаде къщата! Дойде само един господин, ама поиска Да се направят ремонти… Ама аз съм на разположение на госпожата и госпожата може да разчита на мен като на себе си.

После пожела на всяка цена да я почерпи с хляб и круши от неговата собствена градина — те не били червиви. Севрин прие.

Прекосявайки кухнята, Мизар бе съобщил на пътниците, че разчистването върви добре, само дето имало работа още за четири-пет часа. Беше вече обед, започнаха да се оплакват, защото много огладняха. Флор бе заявила, че няма да има хляб за всички. Виното обаче било достатъчно — тя донесе от избата десет литра и нареди шишетата на масата. Чашите също не стигаха; наложи се да пият по няколко души от една чаша: англичанката с двете си дъщери, възрастният търговец с младата си жена. Впрочем тя бе намерила в лицето на младежа от Хавър услужлив и предприемчив кавалер, който се грижеше за нея. Той изчезна някъде и се върна с ябълки и хляб, които бе намерил в дърварника. Флор се разсърди, каза, че този хляб бил за болната й майка. Но той вече бе го нарязал и започна да го раздава на дамите, като поднесе първо на младата жена, която му се усмихна мило. Мъжът й изобщо не се занимаваше с нея и разнищваше неуморно и разпалено с американеца нюйоркските търговски порядки. Малките англичанки никога не бяха хрупали толкова вкусни ябълки. Много уморена, майка им почти дремеше. Две дами, изтощени от очакването, бяха седнали на земята пред огнището. Мъжете, който излизаха навън да изпушат по цигара, колкото да убият времето, се връщаха премръзнали, треперещи. Малко по малко настроението започна да спада поради незаситения глад и умората, удвоена от празните стомаси и от нетърпението. Заприличаха на лагер от корабокрушенци, отчаяна група цивилизовани люде, захвърлени от морето на необитаем остров.

Мизар непрекъснато влизаше и излизаше, като оставяше вратата отворена и болната леля Фази можеше да надзърне в кухнята. Ето, значи, какви бяха тия хора, които преминаваха край нея с бързината на мълния, кажи-речи, цяла година, откакто едва се мъкнеше от леглото до стола! Тя вече почти не можеше да излиза на перона, прекарваше дните и нощите си закована в стаята, вперила очи в прозореца, и единствената й компания бяха летящите влакове. Винаги се бе оплаквала от този затънтен край, където никога жива душа не се спираше; и ето че сега цяла компания се бе изсипала в дома й от неизвестността. А като си помислеше, че никой от всичките тия забързани по своите работи хора дори не подозира какво става тук, че никой не се сеща каква гадория й слагат в солта! Тежко й беше на сърцето и тя се питаше ще позволи ли бог да съществува толкова прикрита подлост, без поне един да забележи нещо! Край тях се изнизваше цяла тълпа, хиляди и хиляди хора; но всички бързаха, на никого не би му хрумнало, че в тая схлупена къщурка убиваха човек ей така на, тихо, без шум. И леля Фази оглеждаше един след друг всичките тези хора, паднали тук сякаш от небето, като си мислеше, че когато си много зает, никак не е чудно да преминаваш край най-големи гадости, без нищо да забележиш.

— Връщате ли се там? — запита Мизар Жак.

— Да, да — отговори Жак, — идвам след вас.

Мизар излезе и затвори вратата. Фази дръпна младежа за ръката и пошушна на ухото му:

— Ако пукна, гледай каква мутра ще направи, като не намери парата!… Душата ми се радва, щом си го помисля! Все пак доволна ще си ида от тоя свят.

— Лельо Фази, нима ей тъй ще се затрие всичко? Защо не оставите парите на дъщеря си?

— На Флор! Та да й ги вземе оня! Не, в никакъв случай!… И на теб, моето момче, няма да ги дам, защото си много глупав — той ще измисли как да те преметне… На никого, ще си останат в черната земя, дето и аз ще ида!

Тя съвсем се изтощи и Жак я нагласи да легне, помъчи се да я успокои, целуна я, обеща й скоро да дойде да я види. После, когато тя сякаш се унесе, мина зад седналата до печката Севрин; направи й знак да бъде предпазлива; тя безмълвно и прелестно изви глава и му поднесе устните си; той се наведе и долепи уста до нейната в дълга беззвучна целувка. Затворили очи, те пиеха дъха си. Но когато погледнаха опиянени, съзряха Флор, която бе отворила вратата, стоеше пред тях и ги гледаше.

— Госпожата не желае ли още хляб? — запита тя дрезгаво.

Смутена и ядосана, Севрин смотолеви:

— Не, не, благодаря.

Жак изгледа за миг Флор с пламнали очи. Колебаеше се, устните му трепереха, сякаш се канеше да каже нещо, но после замахна гневно и заплашително и предпочете да излезе. Вратата рязко се затръшна след него.

Флор продължаваше да стои права — висока войнствена девица, с тежък шлем от руси коси. Значи, тревогата й, когато виждаше всеки петък тази дама в неговия влак, не бе напразна. Дебнеше ги, откакто бяха заедно, и сега се бе уверила. Човекът, когото обичаше, никога нямаше да я обикне: той бе избрал тая слаба, жалка жена. И съжалението, че му бе отказала онази нощ, когато се бе опитал така грубо да я направи своя, я изгаряше тъй мъчително, че едва не се разрида; защото наивно си мислеше, че ако му се бе отдала преди другата, сега сигурно щеше да целува нея. Ех, да можеха да останат насаме в тоя час, да се хвърли на врата му и да извика: „Вземи ме, бях глупава, защото не знаех!“ И безсилието й се заменяше с бяс срещу това крехко същество, което смутено мънкаше нещо. С яките си мощни ръце би могла да й извие шията като на птиче. Защо не се решаваше? Но се закле да си отмъсти, защото знаеше такива работи за съперницата си, че би могла да я напъха в затвора, а не да се развява свободно като всички никаквици, дето се продават на влиятелни и богати старци. Разкъсвана от ревност, кипяща от гняв, тя започна да прибира бързо като красива дивачка останалия хляб и крушите.

— Понеже госпожата не желае повече да яде, ще ги занеса на другите.

Стана три часът, после четири. Времето бавно течеше, умората и раздразнението нарастваха. Нощта се спускаше бледа над безкрайната бяла пустош; всеки десет минути мъжете излизаха да погледнат отдалеч докъде е стигнала работата и се връщаха да съобщят, че локомотивът явно още не е изровен. Дори двете малки англичанки не издържаха и се разплакаха. Младата чернокоса жена бе заспала на рамото на младежа от Хавър, но възрастният съпруг, въобще не им обръщаше внимание — всички бяха толкова угрижени, че изобщо не се сещаха кое е прилично и кое не. Стана хладно в стаята, затрепериха от студ, но никой не се сети да сложи дърва в огъня; американецът реши, че е за предпочитане да се върне във влака и да се излегне на седалката. Сега всички съжаляваха, че не са останали във вагоните — поне нямаше да се тревожат, че не знаят какво става. Едва задържаха англичанката, която също заяви, че ще се върне да си легне в купето. Когато запалиха свещ и я сложиха на масата, кухнята доби още по-мрачен вид, всички съвсем се обезсърчиха и изпаднаха в най-черно отчаяние.

В това време разчистването привършваше; докато войниците, които бяха успели да освободят машината, метяха релсите пред нея, машинистът и огнярят застанаха на поста си.

Като видя, че снегът най-сетне спря да вали, Жак се обнадежди. Стрелочникът Озил го бе уверил, че оттатък тунела, към Малоне, няма такива преспи. Жак отново го запита:

— Вие дойдохте пеш през тунела, значи, може свободно да се минава и насам, и нататък?

— Нали ви казах! Ще минете, давам ви дума.

Кабюш, който бе разчиствал настървено като послушен великан, се отдръпна встрани — беше станал още по-срамежлив и необщителен, откакто бе имал вземане-даване с правосъдието; Жак го повика:

— Приятелю, ще ни подадете ли лопатите, които са оттатък склона. Може пак да ни потрябват.

Когато каменарят му направи и тази услуга, Жак му стисна ръка, за да покаже, че въпреки всичко го уважава като добър работник.

— Славен човек сте вие!

Тези приятелски думи развълнуваха необичайно каменаря.

— Благодаря — каза той простичко, едва сдържайки сълзите си.

Мизар, който пак се бе сдружил с него, въпреки че бе го наклеветил пред съдия-следователя, одобрително поклати глава и на присвитите му устни заигра усмивка. Той отдавна бе престанал да работи и пъхнал ръце в джобовете, оглеждаше алчно влака, сякаш очакваше да намери под колелата разни забравени дреболии:

Най-сетне, след като се посъветваха, главният кондуктор и Жак решиха, че могат да направят опит да потеглят, но Пекьо, който бе слязъл на пътя, извика машиниста:

— Вижте тук. Единият от цилиндрите е малко сплескан.

Жак се приближи и на свой ред се наведе. Оглеждайки старателно Лизон, още преди това бе забелязал тази повреда. При разчистването на снега бе станало ясно, че дъбовите траверси, сложени по края на наклона от кантонерите, се бяха плъзнали под напора на снега и вятъра и бяха заприщили релсите; може би дори причината влакът да спре се дължеше отчасти на препъването на локомотива в траверсите. Върху цилиндъра имаше драскотина и буталото изглеждаше леко изкривено. Но бедата сякаш се ограничаваше с това и машинистът отначало се бе успокоил. Може би съществуваха и сериозни вътрешни увреждания, няма нищо по-чувствително от сложния механизъм на шибъра, където бие сърцето, където трепти душата на машината. Жак отново се качи на локомотива, изсвири, отвори регулатора, за да провери в ред ли е Лизон. Тя дълго не успяваше да се помръдне като натъртен при падането човек, който не може да раздвижи мускули. Най-сетне пое мъчително задъхана и все още зашеметена, завъртя изтежко колелата си. Съвзе се, тръгна, щеше да завърши пътуването. Само че Жак поклати глава; той я познаваше до глъбините на душата й и сега я чувствуваше някак странна под ръката си — променена, остаряла, засегната някъде вътре от смъртоносен удар. Сигурно бе се простудила в снега, бе поразена в сърцето, премръзнала като онези здрави млади жени, които понякога заболяват от възпаление на дробовете, връщайки се под ледения дъжд от някой бал.

Жак отново изсвири, след като Пекьо отвори пароизпускателния кран. Двамата кондуктори бяха вече по местата си. Мизар, Озил и Кабюш застанаха на стъпалата на първия вагон. И влакът кротко излезе от падината между двата реда войници, застанали отляво и отдясно по склона с лопати в ръце. После спря пред къщата на пазача, за да вземе пътниците.

Флор стоеше отвън. Озил и Кабюш застанаха до нея, а Мизар побърза да се завърти край дамите и господата, излизащи от къщата му, и кланяйки се, приемаше сребърните монети, които те му даваха. Най-сетне избавени! Прекалено дълго бяха чакали, всички трепереха от студ, от глад и от изтощение. Англичанката отведе полузаспали двете си дъщери, младежът от Хавър се качи в купето на хубавата чернокоса жена, която изглеждаше съвсем отпаднала, и предложи услугите си на съпруга й. Сред утъпкания разкалян сняг всичките тия хора, блъскащи се, уморени, пет пари недаващи за чистотата, приличаха на отстъпващ разбит отред. За миг на прозореца на стаята се появи леля Фази, която не се сдържа, смъкна се от леглото и се довлече дотам, за да види какво става. Гледаше с големите си болезнено хлътнали очи непознатата тълпа, чуждите хора, поели на път, които никога вече нямаше да види, довеяни в дома й от бурята.

Севрин бе тръгнала последна. Тя извърна глава и се усмихна на Жак, който се наведе да я проследи до купето й. Флор, която ги дебнеше, пребледня като смъртник, забелязвайки как спокойно си размениха ласкави погледи. Рязко се приближи до Озил, когото досега все отблъскваше, сякаш в омразата си почувствува нужда от мъжка закрила.

Главният кондуктор даде сигнал, Лизон отговори с жално изсвирване и този път Жак я подкара, без да спира до Руан. Беше шест часът; мрак започваше да се спуска от черното небе над белите поля; само бледият, изпълнен с потискаща тъга отблясък на гаснещия ден докосваше земята и осветяваше този печален затънтен край. В призрачния сумрак се извисяваше къщата в Кроа дьо Мофра, която изглеждаше още по-порутена и черна сред снега със закованата на фасадата дъска с надпис: „Продава се“.

VII

Влакът пристигна на парижката гара в десет и четиридесет вечерта. Беше спрял за двадесет минути в Руан, за да вечерят пътниците; Севрин побърза да изпрати телеграма на мъжа си, за да го предупреди, че ще се върне в Хавър на другия ден с вечерния експрес. Цяла нощ с Жак, първата нощ, която щяха да прекарат заедно в стая, волни, без да се страхуват някой да не ги изненада!

Когато напуснаха Мант, на Пекьо му хрумна нещо. Жена му, старата Виктоар, беше в болница от една седмица, защото бе паднала и си бе навехнала лошо крака; и понеже имал в града и друго легло, където да си поспи, както заяви ухилено той, предложи на госпожа Рубо да остане у тях — щяло да й бъде по-удобно, отколкото в някой от съседните хотели; можела да остане до другия ден вечерта и да се чувствува като у дома си. Жак веднага съобрази колко смислена е тази покана, още повече, че се чудеше къде да заведе младата жена. Най-сетне влакът спря под навеса и когато потокът от пътници се изля навън, а Севрин се приближи до локомотива, той я посъветва да приеме, подавайки й ключа от стаята на огняря. Севрин се колебаеше, отказа отначало, притеснена от подигравателната усмивка на Пекьо, който сигурно знаеше всичко.

— Не, не, имам една братовчедка. Ако не друго, ще ми постеле на пода.

— Хайде, съгласете се — намеси се и Пекьо с добродушно гуляйджийското си изражение. — Леглото е меко, че и широко, в него могат да се поберат четирима!

Жак я гледаше тъй настойчиво, че тя в края на краищата взе ключа. Той се наведе и й прошепна едва чуто:

— Чакай ме.

Севрин трябваше да измине само няколко крачки по улица Амстердам и да завие в задънената улица, но поради хлъзгавия сняг се наложи да върви много предпазливо. Потръгна й, защото завари още незаключена къщата и се изкачи по стълбището, без да я види портиерката, вглъбена в партия домино с една съседка; на четвъртия етаж отвори вратата и я затвори толкова тихо, че положително никой от съседите не я усети; когато минаваше през площадката на третия етаж, ясно бе чула смехове и песни у семейство Доверн — сигурно двете сестри, както всяка седмица, бяха поканили приятелки, за да си посвирят. Когато Севрин затвори вратата и се озова сред тежкия сумрак на стаята, отдолу до нея продължаваше да долита буйното младежко веселие. За миг й се стори тъмно като в рог; потръпна, стресната от невидимата кукувичка, известяваща с познатия й отпреди плътен звън единадесет часа. После очите й привикнаха и двата прозореца се очертаха като два бледи квадрата, отразяващи на тавана отблясъците от снега. Започна да се ориентира, потърси кибрита в единия край на бюфета, където си спомни, че го бе виждала. Не можа обаче да намери веднага свещ; най-сетне откри една недогоряла в чекмеджето; запали я и когато в стаята светна, хвърли бързо неспокоен поглед, за да се увери, че наистина е сама. Разпозна всичко наоколо си: кръглата маса, на която бе закусила с мъжа си, леглото с червената памучна завивка, в което я бе блъснал с юмрук. Точно тук се бе случило всичко, нищо не се бе променило в тази стая, където не бе идвала от десет месеца.

Севрин бавно свали шапката си. Накани се да махне и палтото си, но потрепери. В тая стая човек можеше да замръзне! В едно сандъче до печката имаше въглища и подпалки. Хрумна й да запали огън веднага, още преди да се е разсъблякла; това я разсея, отвлече я от неприятните мисли, които бе изпитала в началото. Тези приготовления, суетенето й за любовната нощ, мисълта, че ще им бъде тъй топличко на двамата, сами и волни, я изпълваше с радостна нежност: от толкова време мечтаеха за подобна нощ, без да се надяват да я изживеят някога! Когато печката запращя, тя продължи да шета, размести и подреди столовете, извади чисти чаршафи и застла леглото — това я позатрудни, защото то наистина бе доста широко. Стана й неприятно, че не намери нищо за ядене и пиене в бюфета — очевидно Пекьо, който от три дни домакинствуваше сам, бе омел всичко до троха. Така беше и със свещите, нямаше други освен недогорялата свещ; но в леглото не е нужна светлина. Вече й беше топло, направо живна, спря се посред стаята и хвърли последен поглед да се увери, че всичко е наред.

Тъкмо се чудеше защо се бави Жак, когато изведнъж се разнесе свирка; отиде да погледне през прозореца. Потегляше директният влак за Хавър от единадесет и двадесет. Нататък цялото обширно пространство, проходът, водещ от гарата към Батиньолския тунел, беше покрито със снежна пелена, където се открояваха ветрилообразно само черните релси. Покритите със сняг локомотиви и вагоните по допълнителните линии като че ли дремеха под хермелинови наметки. И сред отрупаните в бяло стъклени покриви на големите перони, сред поръбената със снежни дантели конструкция на Европейския мост, сред цялата тая ослепителна шир отсреща къщите на улица Рим приличаха въпреки мрака на мръсни жълти петна. Директният влак за Хавър изпълзя мрачен, разпръскващ ярка светлина с предния си фар; Севрин го погледа как изчезва под моста, а трите му задни сигнала багреха в кървавочервено снега. Като се извърна от прозореца, пак потръпна леко — дали наистина бе сама? Сякаш пламтящ дъх бе обгорил тила й, сякаш някаква ръка безцеремонно бе докоснала плътта й през дрехите! Отново обгърна с поглед стаята — не, нямаше никой.

Какво правеше Жак, та не идваше? Изминаха още десет минути. Леко подраскване по вратата я стресна. После разбра и изтича да отвори. Беше той — носеше бутилка малага и сладкиш.

В порив на нежност, тя се разсмя и увисна на врата му.

— Ах, колко си мил! За всичко се сещаш!

Той бързо й направи знак да пази тишина:

— Шт! Шт!

Тя сниши глас, помисли, че портиерката идва след него. Не, провървяло му — тъкмо се готвел да звънне, но вратата се отворила, излезли някаква дама и дъщеря й, явно гости на семейство Доверн, и той се вмъкнал, без никой да го забележи. Само тук, на площадката, забелязал през някаква полуотворена врата продавачката на вестници, която доизпирала нещо в едно легенче.

— Да не вдигаме шум, моля ти се! Да говорим тихичко.

В отговор тя го притисна страстно в обятията си и покри безмълвно лицето му с целувки. Забавляваше я цялата тая тайнственост, необходимостта да шепне!

— Да, да, ще видиш колко тихо ще седим, също като мишлета!

И подреди масата с безброй предпазни мерки — две чинии, две чаши, два ножа, като замираше, едва сдържайки се да не избухне в смях, всеки път, когато в бързината някой съд потракваше.

Жак я гледаше и също много се, забавляваше; каза й полугласно:

— Сетих се, че сигурно си огладняла!

— Ама направо умирам от глад! Толкова малко хапнахме в Руан!

— Кажи, искаш ли да сляза да купя пиле?

— О, в никакъв случай! Та после да не можеш да се качиш!… Не, не, сладкишът ще ни стигне.

Те веднага седнаха, кажи-речи, на един стол, поделиха си сладкиша и го изядоха, закачайки се любовно. Севрин повтаряше, че загива от жажда, и изпи една след друга две чаши малага — бузите й пламнаха. На свой ред го предупреди да не я целува тъй шумно по тила:

— Шт! Шт!

После му направи знак да се вслуша; отново чуха в тишината как от долния етаж, от семейство Довери, долита в ритъма на музиката глух тропот: госпожиците очевидно се бяха разтанцували. До тях продавачката на вестници изля в кофата на площадката сапунената вода от легенчето. Тя затвори вратата, танците долу спряха за миг, навън под прозореца се чуваше само приглушеното от снега задъхано пухтене на един влак, който потегляше, едва-едва свирейки, сякаш плачеше.

— Влакът за Отьой — прошепна той. — Нула часът без десет.

После добави с гальовен глас, тих като дихание:

— Ще нанкаме ли вече, любима, кажи?

Тя не отговори, завладяна от миналото, изживявайки неволно в щастливата си треска прекараните тук с мъжа си часове. Нима изяждането на сладкиша не бе продължението на онази закуска върху същата маса, сред същите шумове? Всичко наоколо увеличаваше възбудата й, спомените я връхлитаха, никога досега не бе изпитвала такава палеща нужда да довери всичко на любимия си, да се разкрие цяла, до глъбините на душата си. Това бе като физическа потребност, неотделима от чувственото й желание; струваше й се, че ще му принадлежи по-пълно, че радостта й да бъде негова ще бъде по-силна, ако притисната до него, прошепне на ухото му какво е изтърпяла. Миналото възкръсна, мъжът й беше там, тя извърна глава, толкова ясно си представи, че ще види как протяга над рамото й късата си космата ръка, за да вземе ножа.

— Кажи, ще нанкаме ли, любима? — повтори Жак.

Тя потрепери, устните на Жак още веднъж се впиха в нейните, сякаш да запечатат признанието, готово да се излее. И тя безмълвно стана, съблече се бързо и се мушна под завивката, без дори да вдигне фустите си от пода. Жак също не прибра нищо — масата остана неразтребена, трепкащата свещ догаряше. И когато на свой ред се съблече и легна, те начаса се хвърлиха в прегръдките си — неистово обладание, от което едва не се задушиха. В мъртвата тишина на стаята, докато долу музиката продължаваше да се лее, не се чу ни вик, ни звук — само безумен трепет, гърч, почти припадък.

Жак вече не можеше да познае в Севрин кротката и вяла жена с бистрите сини очи от първите им срещи. Под шлема от черни коси страстта й се бе развихряла с всеки изминал ден; и той бе почувствувал как тя постепенно се пробужда в обятията му от дългата хладна девственост, от която не бяха могли да я изтръгнат нито старческите опити на Гранморен, нито съпружеската грубост на мъжа й. Създадена за любов, само покорна преди, сега тя обичаше, отдаваше се без задръжки и бе горещо благодарна за насладата. Изгаряше от силна страст, обожаваше този мъж, чрез когото бе познала сладострастието! Какво безпределно щастие — най-сетне да бъде неин свободно, да го притиска до гърдите си, да го държи тъй здраво в обятията си, че да не може дъх да си поеме!

Когато отново отвориха очи той възкликна удивено:

— Я виж! Свещта е угаснала.

Севрин махна леко, сякаш искаше да каже, че й е все едно. После се засмя приглушено:

— Ама послушна бях, нали?

— О, да, никой нищо не чу… Същински две мишлета!

Тя отново го прегърна, сгуши се до него, притисна лице до гърдите му. И въздъхна от удоволствие:

— Боже, колко ми е хубаво!

Не продумаха повече. В стаята бе тъмно, едва се различаваха бледите квадрати на двата прозореца; само по тавана играеше отражение от печката — като кръгло кървавочервено петно. Севрин и Жак се взираха в него. Музиката бе престанала, затръшваха се някакви врати, после къщата потъна в дълбок сънен покой. Долу влакът от Кан разтърси обръщателния кръг, шумът едва достигаше до стаята приглушен, сякаш далечен.

Притискайки се до Жак, Севрин отново пламна от страст. И заедно с желанието в нея пак се събуди копнежът да му признае… Това я терзаеше от много седмици. Кръглото петно на тавана се уголемяваше, превръщаше се в истинско кърваво петно. То приковаваше погледа е призрачна сила, край леглото вещите заговориха, заразказваха на глас случилото се. Тя усещаше как заедно с нервната тръпка, пропълзяваща в плътта й, на езика й идваха и думите. Колко хубаво щеше да бъде да не крие вече нищо, да се слее напълно с него!

— Ти не знаеш, мили…

Жак, който също не отделяше очи от кървавото петно, схващаше чудесно какво ще му каже тя. Усещаше как в крехкото тяло, прилепено до неговото, се надига като вълна онова тъмно, огромно, неизвестно нещо, за което и двамата мислеха, без никога да го споменават. Досега той не я оставяше да говори от страх да не се появи пак онази тръпка — предвестница на някогашната болест, от ужас това да не промени съществуването им и престъплението да се изпречи помежду им. Но този път се чувствуваше безсилен дори да се наведе, за да запуши с целувка устата й, така блажено бе отмалял в топлото легло, в пламенните обятия на любимата. Нещата следваха своя ход, тя щеше да му каже всичко. Чакаше тревожно и дори се успокои, когато Севрин се смути и сякаш се поколеба, но после се реши и поде:

— Ти не знаеш, мили, че мъжът ми ни подозира.

В последната секунда си бе припомнила миналата нощ в Хавър и вместо признанието заговори за това.

— Ами? Сериозно ли? — измънка той недоверчиво. — Сутринта ми стисна съвсем любезно ръка.

— Уверявам те, че знае всичко. В този момент навярно се сеща, че сме тук, че се прегръщаме, че се обичаме. Имам доказателства.

Тя замлъкна, притисна го още по-силно в прегръдка, в която блаженството от страстта се усилваше от злобата. После прошепна, сякаш пробудена от вълнуващ сън:

— Ах, как го мразя! Мразя го!

Жак се изненада. Той нямаше нищо против Рубо. Смяташе го дори за твърде сговорчив.

— Гледай ти! Че защо? — запита Жак. — Та той изобщо не ни притеснява.

Тя повтори:

— Мразя го… За мен сега е истинско мъчение да го усещам до себе си! Ах, ако можех, веднага бих се махнала, бих останала с теб!

Развълнуван от тази гореща обич, на свой ред той я притегли до себе си, притисна я, усети, че е негова от глава до пети. Но приютена така, почти без да откъсва прилепените си до врата му устни, тя прошепна:

— Онова, което не знаеш, мили…

Признанието се бе задало съдбоносно, неизбежно. И този път той ясно съзнаваше, че нищо на света не може да го забави, защото се бе надигнало в нея с новото безумно и страстно желание да бъде негова. В къщата вече не се чуваше нищо, дори продавачката на вестници трябва да бе заспала дълбоко. Навън Париж също бе потънал в мълчание под снежната покривка, по улиците не потракваха коли; последният влак за Хавър, който бе заминал в нула часа и двадесет минути, сякаш бе отнесъл от гарата и последния живот. Печката не пращеше, въглищата бавно се превръщаха в жарава, оживявайки само кървавото петно на тавана — чудовищно горящо око. Беше толкова горещо, че над кревата, където двамата се прегръщаха безумно, сякаш бе надвиснала тежка, задушаваща мъка.

— Мили, онова, което не знаеш…

Тогава Жак възрази несдържано:

— Напротив, знам.

— Не, може би подозираш, но няма как да знаеш.

— Знам, че го е направил заради наследството.

Севрин леко замахна, усмихна се нервно, възкликна:

— Ах, да, наследството!

И тихо, тъй тихо като шумоленето на нощна пеперуда, докоснала стъклата и запърхала по-нависоко, му разказа детството си у председателя Гранморен, понечи да излъже, да не му довери връзките си с него, после отстъпи пред жаждата за искреност, изпита облекчение, почти наслада да каже всичко. От този миг думите й се заизливаха като непресъхващ поток:

— Представяш ли си, тук, в тази стая, миналия февруари, нали си спомняш неприятностите му с околийския… Хапнахме на същата тая маса, както с теб, толкова ни беше приятно! Естествено, той не знаеше нищо, изобщо нямах настроение да му разправям оная история… И ето че заради един пръстен, отдавнашен подарък, просто за нищо и никакво, кой знае как, той отгатна всичко… Ах, скъпи мой, ти никога, не, никога не би могъл да си представиш по какъв начин се държа с мен!

Тя потрепери, Жак почувствува как малките й ръце се впиха в голата му плът.

— С един юмрук ме повали на земята… После ме повлече за косите… После понечи да смаже с крак главата ми… Не, вярвай ми, докато съм жива, ще си спомням всичко това… И като ме заблъска, боже!… Време няма да ми стигне да ти повторя колко и какви въпроси ми зададе, докато най-сетне ми изтръгна всичко! Виждаш колко съм откровена, нали, признавам ти всичко, макар да не съм длъжна, макар нищо да не ме принуждава. А пък никога не бих се решила да ти спомена дори със заобикалки мръсните въпроси, на които трябваше да отговарям, защото иначе сто на сто щеше да ме пребие. Той сигурно ме обичаше, сигурно му стана много тежко, като научи всичко; и не крия, че щеше да е по-честно, ако му се бях доверила преди сватбата. Но трябва да ме разбереш. Това беше отдавна минало, забравено. Само дивак може да полудее тъй от ревност… Нима ти, скъпи мой, ще престанеш да ме обичаш само защото сега си узнал тия истории?

Жак не бе помръднал, лежеше неподвижно, размисляйки, докато женските ръце обгръщаха врата му, бедрата му, сякаш около него се виеха живи змии. Беше удивен, никога и през ум не бе му минавала подобна мисъл! Как се усложняваше цялата история, а колко просто можеше да се обясни всичко с наследството! Всъщност предпочиташе съпрузите да не са извършили убийството за пари, това заличаваше презрението, което смущаваше мислите му дори когато Севрин го обсипваше с целувки.

— Аз да престана да те обичам, че защо?… Не ме е грижа за миналото ти. Това не ме засяга… Ти си жена на Рубо, би могла да бъдеш и на друг.

Настъпи мълчание. Двамата се прегръщаха до задушаване, той усещаше как заоблената и твърда гръд се притиска до него.

— Значи, си била любовница на оня старец! Все пак смешно е.

Тя го обсипа с целувки и преди да впие устни в устните му, прошепна:

— Само теб обичам, теб и единствено теб… Ах, другите, ако знаеше!… С тях, как да ти обясня, все едно, че не беше нищо, докато ти, мили, ти ми даряваш толкова щастие!

Тя го възпламеняваше с ласките си, предлагаше му се, желаеше го, сграбчваше го като обезумяла. За да не отстъпи веднага, той, изгарящ от страст като нея, трябваше да я отблъсва с ръце:

— Не, не, чакай малко… И какво стана със стареца?

Съвсем тихо, разтърсена до дъното на душата си, тя призна:

— Да, убихме го.

Тръпката на желанието се смесваше с тръпката на смъртта, споменът за която се надигаше в нея. Сякаш тя се таеше в сладострастието като начеваща агония. За миг Севрин остана без дъх, зави й се свят. После отново притисна лице до шията на любовника си и едва прошепна:

— Той ме накара да пиша на председателя да вземе експреса с нас и да не се показва преди Руан… Треперех в моето ъгълче, обезумяла от ужас пред бедата, към която се бяхме устремили! Срещу мен седеше някаква жена в черно, която мълчеше и ужасно ме плашеше. Не смеех да я погледна, въобразявах си, че чете мислите ни, че чудесно разбира какво се каним да направим… Така изминаха двата часа от Париж до Руан. Не продумах дума, не помръдвах, бях затворила очи, за да си мисли, че спя. Усещах го до себе си, също неподвижен, и примирах, защото знаех какви страшни мисли се въртят в главата му, без да мога да отгатна какво точно е решил да направи… Ах, какво пътуване беше с вихрушката от мисли сред сигналните свирки, сред тръскането и грохота на колелата!

Жак, заровил уста в гъстата й като руно коса, я обсипваше на равни промеждутъци, несъзнателно с дълги целувки.

— След като не бяхте в неговото купе, как така го убихте?

— Чакай, сега ще ти обясня… Мъжът ми имаше план. Истината е, че успя да го изпълни случайно… В Руан влакът спря за десет минути. Слязохме, той ме накара да идем до купето на председателя, давахме си вид, че искаме да се поразтъпчем. Като го зърна на вратичката, се престори на изненадан, сякаш е нямал представа, че председателят е във влака. На перона беше голяма блъсканица, тълпата направо нападаше второкласните вагони — на следващия ден в Хавър щеше да има празненство. Когато започнаха да затварят вратите, председателят лично ни покани да се качим при него. Аз избъбрих нещо, споменах за багажа, но той настоя, каза, че никой няма да го открадне, че можем да се върнем в нашето купе в Барантен, където той щял да слезе. Мъжът ми неспокойно се озърна, сякаш щеше да изтича за куфара. В този миг кондукторът даде сигнал и той се реши, бутна ме в купето, качи се и затвори вратата и прозореца. Как никой не ни видя? Това не мога да си го обясня до ден-днешен. Имаше толкова хора, железничарите направо се бяха объркали, така че не се намери нито един свидетел, който да ни познае. После влакът бавно излезе от гарата.

Севрин млъкна за малко, сякаш отново преживяваше сцената. Беше съвсем отмаляла, несъзнателно движеше лявото си бедро и го потъркваше ритмично в коляното на младия мъж.

— Ах, какво изпитах в първия миг, когато усетих, че потегляме! Бях като замаяна, отначало мислех само за куфара — как ще го вземем? Няма ли да ни издаде, ако го оставим там? Всичко ми се струваше толкова нелепо, невъзможно, някаква детинска измислица, кошмарно убийство, каквото само луд можеше да извърши! Мъчех се да се убедя, че мъжът ми ще отстъпи, че това няма… не може да се случи. Нищо подобно, само като го гледах как разговаря с председателя, разбирах, че чудовищното му решение е неизменно! А той се държеше спокойно, приказваше весело, както обикновено; само в ясните му очи, с които се втренчваше от време на време в мен, прозирах упоритата му воля. Щеше да го убие след километър, може би два, точно на определеното място, което ми бе неизвестно. Това беше очевидно, личеше дори по спокойния поглед, с който обгръщаше другия, чието съществуване много скоро щеше да бъде прекратено. Не казвах нищо. Треперех вътрешно и се мъчех да го прикрия, като се насилвах да се усмихвам, щом ме погледнеха. Защо тогава и през ум не ми мина да попреча?… Едва по-късно се опитах да си го обясня, удивлявах се защо не се развиках през прозореца или не дръпнах алармения сигнал! В онзи миг бях като вкаменена, чувствувах се напълно безпомощна. Сигурно ми се е струвало, че мъжът ми е прав; и след като не крия нищо от теб, мили, длъжна съм да ти доверя още нещо: въпреки себе си с цялото си същество бях с него срещу другия, защото бях принадлежала и на двамата, нали така, но той беше млад, а другият, ах, милувките на другия!… Пък и знае ли човек? Понякога вършим неща, които никога не бихме и помислили да извършим. Като се сетя, че никога не съм се решавала дори пиле да заколя! Ах, каква буря бушуваше в душата ми през тая кошмарна нощ!

Сега Жак държеше в обятията си това крехко, слабо същество, но то бе непроницаемо за него, не можеше да достигне до онези мрачни дълбини, за които му говореше. Колкото и да я притискаше до себе си, не успяваше да се слее с нея. Обзе го трескава възбуда, като слушаше за престъплението, разказано шепнешком в прегръдките му.

— Кажи, ти помогна ли му да убие стария?

— Седях в ъгъла — продължи тя, без да отговаря на въпроса му. — Мъжът ми бе между мен и председателя, които се бе настанил в другия ъгъл на същата седалка. Те разговаряха за предстоящите избори… От време на време виждах как мъжът ми нетърпеливо се навежда да хвърли поглед навън, за да разбере къде сме. Всеки път проследявах погледа му, за да си дам сметка за изминатия път. Нощта беше такава една, мъглива, тъмните дървета бягаха като развилнели. И неспирният грохот на колелата, кошмарна смесица от бесни и стенещи гласове, злокобно виещи на умряло зверове! Влакът летеше с пълна скорост… Внезапно блясваха светлинни, отекваше ехото от тракането на влака, преминаващ между постройките на гарите. Подминахме Марон, бяхме вече на две и половина левги от Руан. Следваха Малоне и после Барантен. Къде ли щеше да го извърши? Нима ще трябва да се чака до последната минута? Загубила бях вече представа за време и пространство, оставила се бях като падащ камък на волята на съдбата, която ме захвърляше главоломно в някаква мрачна бездна, но когато преминавахме през Малоне, разбрах — ще го извърши в тунела, един километър по-нататък… Обърнах се към мъжа си, очите ни се срещнаха — да, в тунела, след две минути… Влакът летеше, минахме стрелката при Диеп, видях стрелочника на поста му. Нижеха се хълмове, струваше ми се, че различавам ясно хора, размахали ръце, обсипващи ни с хули. После локомотивът изсвири продължително — влизахме в тунела… влакът се гмурна вътре, ах, какъв грохот се разнесе под ниския свод! Нали познаваш тези шумове, това звънтене на желязо, като чук, удрящ върху наковалня, а в онази минута на безумие на мен ми се сториха като страхотни гръмотевици.

Севрин трепереше, прекъсна за миг разказа си и каза с променен глас, почти весело:

— Нали е глупаво, мили, че само при спомена за това тръпки ме побиват. А ми е толкова топло при тебе, толкова ми е хубаво!… Пък и нали разбираш, няма вече от какво да се страхуваме: делото е приключено, без да смятаме висшестоящите, които нямат никакво желание да изясняват кое как е било… О, отлично го разбрах и вече съм спокойна.

После добави, като този път наистина се засмя:

— Ама ти например можеш да се поздравиш, защото хубавичко ни изплаши!… Я ми кажи… винаги ни се е искало да узная, всъщност какво видя?

— Това, което казах пред следователя, нищо повече: един човек колеше друг човек… Вие се държахте толкова особено с мен, че накрая започнах да ви подозирам. По едно време дори ми се стори, че разпознах мъжа ти… Но напълно се убедих доста по-късно…

Тя весело го прекъсна:

— Да, оня ден в градинката, когато ти казах „не“, нали си спомняш? Първия път, когато се озовахме сами в Париж… Не е ли странно? Тогава ти обясних, че ние не сме виновни, макар прекрасно да знаех, че си сигурен в обратното. А всъщност все едно, че всичко ти бях разказала, нали?… Ах, мили, често съм си мислила за това и знаеш ли, струва ми се, че оттогава те обикнах.

Те се притиснаха в страстен порив, силно, сякаш да се разтопят в обятията си. Тя продължи:

— Влакът препускаше в тунела… Много е дълъг тоя тунел! В него се пътува три минути. На мен ми се стори, че сме пътували цял час… Председателят престана да говори поради оглушителното тракане на колелата. В този последен миг мъжът ми явно не бе на себе си, защото не помръдваше. В трепкащата светлина на лампичката виждах само как ушите му стават моравочервени… Дали щеше да чака пак да се озовем сред полето? За мен вече това бе съдбоносно, неизбежно, ето защо желаех само едно — да не страдам повече в очакване, да се освободя веднъж завинаги! Защо не го убиваше, след като имаше такова намерение? Щеше ми се да грабна ножа и сама да свърша с него, толкова се бях напрегнала от страх и мъка… Мъжът ми ме погледна. Мислите сигурно бяха изписани на лицето ми. И изведнъж той се нахвърли и сграбчи председателя, който се бе извърнал към прозореца, за раменете. Той се стресна, но инстинктивно се освободи с едно рязко движение и протегна ръка към алармения звънец над главата си. Вече го докосваше, но мъжът ми отново го сграбчи и го натисна толкова силно на седалката, че го преви на две. Отворил уста от удивление и страх, председателят се развика нещо неясно, заглушен от грохота; в същото време чувах ясно как мъжът ми съска яростно една и съща дума: „Свиня! Свиня! Свиня!“ Шумът изведнъж намаля, влакът излизаше от тунела, пак се появи бялото поле и черпите дървета край нас се заизнизваха… Продължавах да седя в моето ъгълче вцепенена, долепена до облегалката, колкото може по-далеч от тях. Много ли продължи борбата? Едва няколко секунди. А ми се струваше, че никога няма да свърши, че всички пътници сега чуват виковете, че дърветата ни гледат. Мъжът, ми държеше ножа отворен, но не можеше да го забие, защото председателят риташе, мъчейки се да се освободи, а той не стоеше здраво на краката си поради тръскането на влака. Трябваше да се смъкне на колене, влакът летеше стремглаво и локомотивът изсвири — наближавахме прелеза при Кроа дьо Мофра… Тогава точно, сама не знам как, се хвърлих върху краката на председателя, който се бореше. Да, просто се стоварих като пакет и притиснах краката му с цялата си тежест, за да престане да шава. Нищо не видях, но почувствувах всичко — забиването на ножа в гърлото, дългото потреперване на тялото, настъпващата смърт след трите изхриптявания като скъсана часовникова пружина… Ах, тази предсмъртна тръпка, която и досега усещам в тялото си!

Жак я слушаше ненаситно, понечи да я прекъсне, за да я разпита. Но сега тя вече бързаше да свърши разказа си.

— Не, чакай… Когато се отдръпнах, минавахме с пълна пара покрай Кроа дьо Мофра. Видях ясно затворената къща, после бараката на пазача при бариерата. Още четири километра, най-много пет минути до Барантен… Тялото лежеше превито на седалката, кръвта течеше и бе образувала локва. А мъжът ми, прав, като зашеметен, се полюляваше от тръскането на влака, гледаше трупа и бършеше ножа с кърпичката си. И така мина една минута, без никой от нас да направи каквото и да било… Ако оставехме трупа при нас, ако не се махнехме оттук, може би всичко щеше да се разкрие на гарата в Барантен… Но той прибра ножа в джоба си и сякаш се пробуди. Видях как затършува, взе часовника, парите, всичко, каквото намери; после отвори вратата и се помъчи да го изтласка навън, но не смееше да го хване здраво, за да не се изцапа с кръвта. Подкани ме: „Хайде, помогни ми! Тикай го с мен де!“ Не можех да помръдна, бях се вцепенила. „Дяволите да те вземат! Ще ми помогнеш ли най-сетне да го изтикаме!“ Първо излезе главата, до стъпалото, а останалата част от трупа, понеже беше свита, не можеше да мине през вратата. А влакът летеше… Най-сетне при едно по-силно разтърсване трупът се разклати и изчезна сред грохота на колелата. „Пфу, свиня такава, край!“ После той взе одеялото и също го хвърли. Останахме само двамата, прави до кървавата локва на пейката, където не се решавахме да седнем… Широко отворената врата се люлееше от вятъра. Изведнъж мъжът ми се спусна по стъпалата и също изчезна. Сащисана, обезумяла, гледах и нищо не разбирах. Но той се върна и викна: „Хайде, бързо, следвай ме, ако не искаш да ни отсекат главите!“

Не помръдвах, той се ядоса.

„Тръгвай, верицата ти мръсна! Нашето купе е празно, връщаме се там.“ Нашето купе било празно! Значи, е успял да отиде дотам? Дали наистина жената в траур, която не говореше и почти не се виждаше, не беше още в ъгъла?… „Идваш ли, или да те хвърля и теб като оня!“ Той беше влязъл в купето и ме изтикваше грубо, като обезумял. И аз се озовах отвън, на стъпалото, вкопчила ръце в месинговата дръжка отстрани на вратата. Той слезе след мен и затвори грижливо вратата. „Тръгвай, тръгвай де!“ Но аз не се решавах, бързината на влака ме зашеметяваше, вятърът бурно свистеше и ме шибаше като камшик. Косите ми се разпукнаха, пръстите ми се вдървиха, страх ме беше, че ще изпусна дръжката. „Тръгвай, дявол да те вземе!“ Той ме избутваше, трябваше да вървя, като се задържах ту с едната, ту о другата ръка, пъплех, долепена до вагоните, а фустите ми се развяваха и се усукваха около краката ми. В далечината зад един завой се появиха светлините на гарата в Барантен. Локомотивът изсвири. „Върви, дявол да те вземе!“ Ах, какъв адски шум, как страшно се тресеше влакът, а аз вървях! Сякаш някаква буря ме бе грабнала и ме носеше като сламка, за да ме сплеска накрая в някоя стена. Зад мен бягаха полята, дърветата ме преследваха в бесен галоп, те се огъваха, виеха се, стенеха, чувах жалбите им. Когато се добрах до края на вагона и трябваше да прекрача, за да достигна стъпалото на следващия вагон и да се хвана за страничната дръжка, смелостта ме напусна, спрях се. Никога нямаше да ми стигнат силите. „Върви, дявол да те вземе!“ Той се бе надвесил над мен, тласкаше ме, затворих очи и сама не знам как продължих, инстинктивно, както впиват нокти животните, за да не паднат. Как никой не ни видя? Минахме край три вагона, единият от които бе второкласен и бе натъпкан с хора. И сега виждам наредените една до друга глави под светещите лампи; мисля, че сигурно ще ги позная, ако ги зърна някой ден: някакъв едър мъж с рижи бакенбарди и особено лицата на две момичета, които се наведоха през прозореца засмени. „Върви, дявол да те вземе! Върви, дявол да те вземе!“ И вече не помня какво стана, светлините на Барантен се приближаваха, локомотивът свиреше, последното ми усещане бе, че ме теглят, влачат ме, издърпват ме за косите. Мъжът ми сигурно ме е сграбчил, отворил е вратичката над мен, блъснал ме е в купето. Задъхана, полуприпаднала, аз се хвърлих в единия ъгъл, когато спряхме; не помръдвах, чух го как размени няколко думи с началник-гарата в Барантен. После влакът отново потегли, мъжът ми също се строполи изтощен на седалката. До Хавър не си продумахме… Ах, как го мразя, мразя го, разбираш ме, нали, заради всичките гадости, които ме накара да изпитам! А теб, теб, скъпи мой, те обичам, обичам те, ти ми даваш такова щастие!

След дългия, изгарящ я разказ това възклицание бе за Севрин като изблик на жаждата й за радост сред ненавистните спомени. Но Жак, когото тя бе възбудила до крайност и който гореше като нея, я задържа още малко:

— Не, не, чакай… И като натисна краката му, усети ли как умира?

В него отново се събуждаше онова неизвестно нещо, чудовищната вълна се надигаше, нахлуваше в главата му, извикваше кървави видения. Глождеше го любопитство, искаше да узнае какво е това убийството.

— Ами ножа, усети ли как се забива ножът?

— Да, с тъп звук.

— Аха, с тъп звук… Сигурна ли си, че не е било тъй, сякаш раздираш нещо?

— Не, не, само един удар.

— А после, после той не се ли разтърси, кажи де!

— Да, три пъти, ох, да, цял, от глава до пети, при това тъй продължително, че усетих потреперването дори на краката му!

— Потрепервания, след които се вкочанил, нали?

— Да, първото много силно, другите две — по-слаби.

— И умря, а на теб какво ти стана, като усети, че умира под ножа?

— На мен ли? О, не знам.

— Не знаеш ли? Защо лъжеш? Кажи ми откровено, какво почувствува… Мъка ли?

— Не, не, никаква мъка.

— Удоволствие?

— Удоволствие ли? О, не, никакво удоволствие?

— Тогава какво, любима моя? Моля те, кажи ми всичко. Ако знаеше… Кажи ми какво изпитваше…

— Боже мой, нима може да се разкаже?… Това е нещо ужасно, то сякаш те пренася някъде далеч, ах, толкова далеч! В тази минута преживях много повече, отколкото през цялото си съществуване.

Стиснал зъби, бъбрейки нещо неясно, този път Жак я облада; и тя него. Всеки от тях притежаваше другия, изпитваха любов, лумнала от смъртта, болезнената страст на зверове, които се разкъсват по време на съвкупление. Чуваше се само хриптящото им дишане. Кървавият отблясък на тавана бе изчезнал; печката бе угаснала, стаята започваше да се охлажда от силния студ навън. В покрития със сняг Париж — нито звук! В един миг от съседната стая долетя хъркането на продавачката на вестници, после всичко сякаш потъна в черната пропаст на заспалата къща.

Жак, който продължаваше да държи Севрин в прегръдките си, усети как тя изведнъж се отпусна и заспа тъй неочаквано, сякаш бе поразена от гръм. Пътуването, дългото очакване в дома на Мизар, цялата тази трескава нощ просто я бяха смазали. Тя измърмори по детски „лека нощ“ на Жак и веднага заспа; чу се равномерното и дишане. Кукувичката извести три часа.

Жак задържа Севрин в прегръдките си още почти час; лявото му рамо изтръпна. Не можеше да затвори очи, сякаш невидима ръка упорито ги отваряше в тъмнината. Сега не различаваше нищо в стаята, потънала в мрак, забулващ печката, мебелите, стените; трябваше да се обърне, за да види двата белезникави квадрата на прозорците, неподвижни и призрачни като в сънищата. Въпреки смазващата умора главата му пламтеше, предъвкваше възбудено едно и също нещо. Всеки път, когато се напрягаше с всички сили и вече му се струваше, че заспива, го връхлитаха същите натрапчиви мисли, явяваха му се същите видения, предизвикващи у него същите усещания. Докато лежеше, вперил широко отворените си очи в мрака, виждаше с точността на зареден механизъм всички подробности на убийството. То непрекъснато се повтаряше без никаква промяна, завладяваше го, довеждаше го до изстъпление. Ножът се забиваше с тъп звук в гърлото, тялото потръпваше три пъти, животът си отиваше със струята топла кръв, червена струя, която усещаше как облива ръцете му. Двадесет, тридесет пъти се заби ножът, потръпна тялото. Това видение добиваше огромни размери, задушаваше го, излизаше извън него, взривяваше нощния мрак. Ах, да нанесе такъв удар с нож, да задоволи изконното си желание, да узнае какво е онова усещане, да улови мига, в който човек преживява повече, отколкото през цялото си съществуване!

Жак все повече се задъхваше, каза си, че сигурно Севрин му тежи и затова не може да заспи. Отдръпна се полека и я намести до себе си, без да я събужда. Отначало се поотпусна, задиша по-спокойно, помисли си, че сънят най-сетне ще го споходи. Но усилията му останаха напразни, невидимите ръце отново отвориха клепачите му; и в тъмнината пак се появи кървавият призрак на убийството — ножът се заби, тялото потръпна. Червен дъжд браздеше мрака, раната на врата зееше огромна като разрез, направен с брадва. Тогава Жак се отказа от борбата, остана легнал по гръб, в плен на натрапчивото видение. Мозъкът му заработи с десеторна сила, разбуни целия му организъм. Познаваше това състояние отпреди, още от юношеството си. Мислеше, че се е излекувал, защото от много месеци притежанието на тази жена бе заличило желанието да убива; и ето че сега то се бе пробудило по-силно от всякога, докато я притискаше в обятията си, а тя шепнешком му разказваше за убийството. Беше се отдръпнал, стараеше се да не я докосва, пламващ при най-малкия допир с нея. Непоносима горещина пълзеше по гръбнака му, сякаш дюшекът под него се бе превърнал в жарава, сякаш огнени острия се забиваха в тила му. По едно време извади ръцете си над завивката, но те веднага измръзнаха, побиха го тръпки. Уплаши се от собствените си ръце и ги прибра, скръсти ги първо на корема си, после ги пъхна под себе си, притисна ги с цялото си тяло от страх пред някоя гадна постъпка, която би могъл да извърши въпреки желанието си.

Жак всеки път броеше часовете, които кукувичката отмерваше. Четири, пет, шест. Щеше да си отдъхне, като се развидели, надяваше се утрото да прогони кошмара. Затова се обръщаше жадно към прозорците. Но в стъклото се отразяваше смътно само блясъкът на снега. Той чу как в пет без четвърт, само с четиридесет минути закъснение, пристигна директният влак от Хавър, което показваше, че движението е възстановено. Едва след седем часа видя да избледняват стъклата, бавно, с млечна белота. Най-сетне в стаята нахлу онази смътна светлина, сред която мебелите сякаш изплуват — появиха се печката, шкафът, бюфетът. Но Жак все така не можеше да затвори очи — трябваше да гледа! Още преди да се развидели съвсем, съзря или по-скоро отгатна върху масата ножа, с който вечерта бе разрязал сладкиша. И вече не откъсна поглед от този нож — малък, със заострен връх. Все по-плътно нахлуващата през двата прозореца утринна светлина сега като че ли се съсредоточи само върху тънкото острие. И той отново уплашено скри ръце под гърба си, защото усети как те се раздвижват възбудено и отказват да се подчинят на волята му. Нима вече не бяха негови? Нима бяха чужди ръце, наследени от прадедите в ония далечни времена, когато човекът е душел зверовете?

За да не вижда повече ножа, Жак се обърна към Севрин. След голямата умора тя дишаше спокойно като дете. Разпилените й тъмни коси, падащи по раменете, покриваха възглавницата; и между къдриците, под брадичката, зърна нежната й млечнобяла, леко порозовяла от съня шия. Загледа я, сякаш я виждаше за пръв път. А пък я обожаваше, носеше винаги в сърцето си нейния образ, желаеше я дори когато караше влака; веднъж се бе пробудил от мечтите по нея точно когато въпреки сигналите едва не префуча с пълна скорост край една гара. Но сега бялата й шия го завладяваше, омагьосваше го внезапно, неумолимо; все още ужасен, осъзнаващ какво става, той усети как в него нараства неудържимо повелята да отиде до масата, да грабне ножа, да се върне и да го забие до дръжката в женската плът. Чуваше тъпия звук, с който влиза острието, виждаше как тялото потръпва три пъти, как смъртта го вкочанява, а под него остава кървава локва. Жак се бореше, мъчеше се да се отскубне от това призрачно видение, но чувствуваше как с всяка изминала секунда волята му отслабва, как тази натрапчива мисъл го завладява, как го води към онзи предел, когато покорени отстъпваме пред властния инстинкт. Всичко се обърка, разбунените му ръце надделяха въпреки усилията му да ги обезвреди, отскубнаха се, изкопчиха се. Той ясно осъзна, че вече не ги владее, че те ще задоволят зверския си порив, ако продължава да гледа Севрин; и с последни сили скочи от леглото, строполи се на пода като пиян. Надигна се, едва не падна отново — краката му се заплетоха в разхвърляните по земята фусти. Залиташе, потърси като обезумял дрехите си, преследван от една-единствена мисъл — по-бързо да се облече, да грабне ножа и да изтича на улицата, за да убие някоя друга жена. Този път желанието му бе непреодолимо — трябваше да убие някоя жена. Не можа да намери панталона си, пипна го три пъти, преди да осъзнае, че е в ръцете му. Измъчи се безкрайно, докато сложи обувките си. Макар да бе просветляло напълно, стаята му се струваше изпълнена е червеникав дим, мразовита мъглива зора, която поглъщаше всичко. Тресеше го, най-сетне се облече, взе ножа, скри го в ръкава си; реши да убие първата срещната навън жена, но изведнъж чаршафите прошумоляха, откъм леглото се чу дълга въздишка; той се закова пребледнял до масата.

Севрин се бе събудила.

— Ах, миличък, нима излизаш вече?

Жак не отговори, не я погледна, надяваше се пак да заспи.

— Къде отиваш, мили?

— Няма нищо — избъбри той, — по служба… Поспи още, ще се върна.

Тя измърмори неясно, със затворени очи, полубудна.

— Ох, как ми се спи, как ми се спи… Ела да ме целунеш, мили!

Но той не помръдваше, защото знаеше, че ако се приближи до леглото с нож в ръката, ако само я погледне тъй изящна и прелестна в голотата си, последните останки от волята му ще бъдат сломени. Нямаше да устои, ръката сама щеше да се вдигне и да забие ножа в шията й.

— Мили, ела да ме целунеш…

Гласът й заглъхна, тя прошепна тихо и ласкаво още нещо и заспа. Обезумял, Жак отвори вратата и избяга навън.

Беше осем часът, когато се озова на улица Амстердам. Не бяха изчистили още снега от тротоарите, стъпките на редките минувачи почти не се чуваха. Изведнъж зърна стара жена; тя зави зад ъгъла към улица Лондон, Жак не я последва. Почти се сблъска с някакви мъже, спусна се към площад Хавър, като стискаше ножа, чието острие беше скрито в ръкава му. Около четиринадесетгодишно момиченце излезе от една къща насреща; той прекоси платното на улицата, но то влезе в съседната хлебарница. Измъчваше го такова нетърпение, че не изчака, а се спусна да търси по-нататък. Откакто бе излязъл от стаята с ножа в ръка, вече действуваше не той, а другият, когото толкова често бе усещал да се надига вътре в него, непознатият, дошъл от далечни времена, изгарящ от наследствената жажда за престъпление. Той бе убивал някога и искаше пак да убива. Обзет от тази натрапчива мисъл, Жак виждаше всичко наоколо си като насън. Всекидневието му сякаш бе унищожено, той вървеше като сомнамбул, без да си спомня миналото, без да си представя бъдещето, в плен на своето желание. Тялото му се движеше само, неговото собствено „аз“ отсъствуваше. Две жени го докоснаха, задминаха го, той ускори крачка; настигаше ги вече, но един мъж ги спря. Тримата се смееха, заприказваха се. Присъствието на мъжа му попречи, спусна се след друга, хилава, мургава, невзрачна жена, загърната с тънък шал. Тя явно отиваше на някаква омразна, тежка и зле платена работа, защото никак не бързаше, а на лицето й бе изписана безнадеждна тъга. След като бе намерил жертва, Жак също не бързаше, изчакваше, за да избере удобно място, където да я промуши. Тя без съмнение забеляза, че младежът я следи, и го изгледа с неизразима печал, удивена, че някой все още би могъл да я пожелае. Отведе го до средата на улица Хавър, но се обърна още два пъти да го погледне и така му попречи да забие в гърлото й ножа, който той вече измъкваше от ръкава си. Жената имаше такива страдалчески, умоляващи очи! Реши да я убие, когато слезе от тротоара. Но после внезапно зави в противоположна посока по следите на друга. Постъпи така неволно, без да разсъждава, единствено защото втората жертва бе минала край него точно в този момент, нищо повече!

Вървейки след нея, Жак стигна до гарата. Жената бе пъргава, най-много двадесетгодишна, русокоса, вече понапълняла, с красиви бликащи от жизнерадост весели очи; ситнеше пъргаво, потраквайки с токчета. Тя изобщо не забелязваше, че някакъв мъж я следи; изглежда, бързаше, защото измина чевръсто стъпалата към площад Хавър, качи се в голямата зала, премина я тичешком и се спусна към гишето на околовръстната линия. Поиска билет за първа класа до Отьой, Жак също си купи, последва я през чакалните и през перона чак до купето и седна до нея. Влакът веднага потегли.

„Имам време — мислеше си той, — ще я убия в някой тунел.“

Но седналата отсреща стара дама — единствената пътничка освен тях — се оказа позната на младата жена.

— Как, вие ли сте? Къде отивате толкова рано?

Младата жена махна с комично отчаяние и се разсмя добродушно:

— Ама човек не може да мръдне, без да срещне познати! Надявам се, че няма да ме издадете… Утре мъжът ми има имен ден и щом отиде днес на работа, и аз хукнах! Отивам в Отьой при един градинар, където видял някаква орхидея, която страшно му харесала… Нали разбирате, искам да го изненадам.

Старата дама клатеше глава одобрително и разнежено.

— А как е бебенцето?

— Дъщеричката ли! Ах, тя е истинска кукла! Нали знаете, че я отбих преди седмица. Само да я видите как лапа кашичката си… Всички сме много добре, просто да му стане неудобно на човек!

Тя се разсмя още по-високо, белите й зъби блеснаха между алените устни. Жак, който седеше от дясната й страна, стискаше ножа, криейки го зад гърба си, и разсъждаваше, че ще му е много удобно да го забие. Трябваше само да вдигне ръка, да се извърне наполовина — и тя нямаше да може Да гъкне. Но в Батиньолския тунел се въздържа, защото се сети за панделките, с които бе завързала шапката си.

„Сигурно има възел, който можела ми попречи — размисляше той. — Трябва да бъда сигурен, че ще улуча!“

Двете жени продължаваха да разговарят весело.

— Виждам, че наистина сте щастлива.

— Щастлива! Ах, малко е да се каже! Все едно, че сънувам… Преди две години не представлявах нищо. Нали си спомняте, не беше никак весело у леля ми и на всичко отгоре, нямах една стотинка зестра… Когато той идваше у нас, направо тръпнех, толкова се бях влюбила в него. Но беше тъй красив и богат… А сега е мой, мой съпруг, и си имаме детенце! Да си призная, наистина не заслужавам чак толкова!

Докато разглеждаше как са завързани панделките, Жак зърна под тях голям златен медальон, скачен на кадифена лентичка; трябваше да пресметне всичко точно.

„Ще я сграбча за шията с лявата ръка, ще преместя медальона и ще натисна назад главата й, за да открия шията.“

Влакът непрекъснато спираше и потегляше отново. Мина през късите тунели към Курсел и към Ньой. За секунда щеше да свърши всичко.

— Ходихте ли на море това лято? — запита старата дама.

— Да, в Бретан, за шест седмици, в едно затънтено местенце, същински рай. После през септември бяхме в Поату при свекър ми, който има там големи гори.

— А през зимата няма ли да идете на юг?

— Ще идем, към средата на месеца ще бъдем в Кан… Вече сме наели къща. Има прелестна градинка, а морето е насреща. Изпратихме там човек, който да подреди всичко за пристигането ни… И двамата не сме зиморничави, ама толкова е хубаво на слънце… После през март ще се върнем. Догодина ще си стоим в Париж. След две години, когато детето поотрасне, ще пътуваме. И знам ли още какво, има толкова начини да живее човек чудесно!

Тя преливаше от такава радост, изпитваше такова желание да сподели щастието си, че се обърна дори към непознатия Жак и му се усмихна. При това движение възелът, в който бяха вързани панделките на шапката, се дръпна встрани, отмести се и медальонът; розовата шия с малка трапчинка, сякаш потънала в златиста сянка, се откри.

Жак впи пръсти в дръжката на ножа и взе непоколебимо решение:

„Точно на това място ще го забия. Да, веднага, в тунела преди Паси.“

Но на спирката Трокадеро се качи негов познат, железничар, който му заговори по работа — за някаква загуба на въглища, в която уличили един машинист и огняря му. От този миг всичко се обърка, никога по-късно не можа да си припомни какво точно бе станало. Смеховете бяха продължили, младата жена излъчваше такова щастие, че то проникна дори в него и го поуталожи. Може би бе отишъл с двете жени до Отьой, но не си спомняше кога бяха слезли. Самият той, като дойде на себе си, видя, че е край Сена, без да може да си обясни как е стигнал дотам. Напълно ясно съзнаваше единствено, че бе хвърлил от брега ножа, който до този момент бе стискал скрит в ръкава си. Не знаеше нищо повече, затъпял, сякаш неговото „аз“ го бе напуснало, както и онзи, другият, който си бе отишъл заедно с ножа. Сигурно бе скитал с часове по улици и по площади несъзнателно, където са го водили краката му. Неясно се изнизваха хора, къщи. Сигурно бе влязъл някъде, в някакво препълнено с посетители заведение, за да хапне, защото ясно бе видял белите чинии. Представяше си определено и една червена обява, залепена на някакво затворено магазинче. И после всичко потъваше в черна пропаст, в небитието, където не съществуваха нито време, нито пространство и където той лежеше бездейно може би от векове.

Когато дойде на себе си, Жак разбра, че е в тясната си стая на улица Кардине — лежеше напълно облечен напреки на кревата. Инстинктът бе го довел дотук като пребито от умора куче, довлякло се до колибката. Не си спомняше кога се е изкачил по стълбата и кога е заспал. Събуди се от някакъв страшно тежък сън, изплаши се, като осъзна внезапно кой е, сякаш току-що се бе свестил след тежък припадък. Може би бе спал три часа или три дни. И изведнъж в паметта му изплува всичко — нощта, прекарана със Севрин, признанието й за убийството, как се бе втурнал като хищен звяр, жаден за кръв. Този звяр вече го нямаше, той бе овладял собственото си „аз“ и недоумяваше как въпреки волята му се бяха случили всичките тия неща. После се сети, че младата жена го чака, и скочи от леглото. Погледна часовника си, беше вече четири; с празна глава, като след кръвопускане, побърза да отиде на малката задънена улица Амстердам.

Севрин спа дълбоко до обед. Когато се събуди, се изненада, че Жак още го няма; запали печката, облече се и понеже умираше от глад, към два часа се реши да отскочи до един съседен ресторант. Прибра се, след като направи някои покупки — Жак дойде след нея.

— Ах, мили, толкова се безпокоях!

И увисна на шията му, загледа го в очите.

— Какво се е случило?

Изтощен, отрезнял, той й отговори спокойно, безстрастно:

— Нищо особено, натресоха ми една неприятна работа. Като те хванат, та иди се измъквай.

Тогава тя сниши глас и каза смирено, нежно:

— Представяш ли си, въобразих си, че… Ах, каква отвратителна, каква мъчителна мисъл ми мина!… Казах си, че след признанието ми може би не ме искаш вече… Внуших си, че си си отишъл и никога, никога няма да се върнеш.

Очите й се изпълниха със сълзи, тя избухна в ридания, притисна го като обезумяла в обятията си.

— Ах, скъпи мой, ако знаеш каква нужда имам някой да е мил е мен!… Обичай ме много, защото само твоята любов може да ми помогне да забравя. Сега, когато ти разказах всичките си мъки, няма да ме изоставиш, нали? Ах, моля те, недей!

Жак се трогна от вълнението й. Малко по малко напрежението отслабна, той се отпусна. Прошепна:

— Не, не, обичам те, не се страхувай.

И съкрушен от мисълта за ужасната съдбоносна болест, от която никога нямаше да се излекува, той също заплака. Плачеше от срам и безпределно отчаяние.

— Обичай ме, обичай ме и ти! О, колкото можеш по-силно, защото аз се нуждая дори повече от теб от любов!

Тя изтръпна, заразпитва го:

— Имаш грижи ли? Разкажи ми.

— Не, не става дума за грижи, а за неща, които не съществуват, които ме измъчват, от които се чувствувам страшно нещастен и за които не мога да говоря.

Двамата се прегърнаха, сляха страшната си болка. Писано им бе да страдат вечно, без изкупление, без прошка. Заплакаха, чувствуваха, че са във властта на слепите сили на живота, изтъкан от борба и смърт.

— Хайде — каза Жак, като се отдръпна, — време е да тръгваме… Тази вечер ще бъдеш в Хавър.

Зареяла нанякъде поглед, Севрин помълча мрачно и прошепна:

— Ах, ако бях свободна, ако мъжа ми го нямаше!… Колко бързо щяхме да забравим всичко!

Жак рязко замахна и каза, сякаш мислеше на глас:

— Все пак не можем да го убием, нали?

Тя го изгледа втренчено, а той потрепери, удивен от изреченото — преди и през ум не бе му минавала подобна мисъл. След като искаше да убие някого, защо да не убие този човек, който им пречеше? Когато се разделяха, защото той трябваше да отиде в депото, тя го прегърна и го обсипа с целувки.

— Скъпи мой, колко те обичам. И ще те обичам още повече, още повече… Ще бъдем толкова щастливи!

IX

През първите дни след завръщането си в Хавър Жак и Севрин бяха неспокойни и много предпазливи. Дали Рубо, след като знаеше всичко, нямаше да ги издебне, да ги изненада и побеснял, да си отмъсти? Спомняха си някогашните му ревниви изблици, грубите му прояви на бивш работник, готов да се разправя с юмруци. Като го виждаха глух и сляп за всичко, с помътнели очи, струваше им се, че замисля хитро някаква гадост, клопка, в която да ги заклещи. Цял месец се срещаха с безкрайни предпазни мерки, винаги нащрек.

А Рубо все по-често отсъствуваше от къщи. Може би изчезваше така, за да се върне внезапно и да ги завари в прегръдките един на друг. Но опасенията им не се оправдаха. Напротив, отсъствията му ставаха все по-продължителни, той вече изобщо не се прибираше, измъкваше се, щом се освободи, и се връщаше на минутата, за да поеме работата си. Когато имаше дневни дежурства, притичваше в десет часа да закуси за пет минути, а после не се връщаше преди единадесет и половина; привечер, в пет часа, изчезваше, щом колегата му го заместеше, и често не се вестяваше през цялата нощ. Едва му се събираха по няколко часа сън. Така беше и по време на нощните дежурства — излизаше от пет часа сутринта, явно ядеше и спеше другаде, но, тъй или иначе, не се прибираше преди пет часа вечерта. Дълго време въпреки нередовния живот той продължаваше да е примерен служител, винаги се явяваше навреме, понякога толкова изтощен, че едва се държеше на краката си, но оставаше на поста си и изпълняваше добросъвестно задълженията си. Постепенно обаче започна да прави пропуски. На два пъти Мулен, другият помощник-началник, трябваше да го чака по цял час; една сутрин дори, като разбра, че Рубо няма да се върне след закуска, колегиално го замести, за да му спести мъмренето. Този процес на бавен упадък започна да се отразява на цялата му дейност. Денем не беше вече усърдният, строг към другите и към себе си служител, който изпращаше и посрещаше влаковете едва след като лично ги е проверил и е отбелязал и най-дребните подробности в доклада си до началник-гарата. Нощем заспиваше непробудно в голямото кресло в кан