/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Шепнещ Вятър

Фредерик Форсайт


Фредерик Форсайт

Шепнещ вятър

Казват, че нито един бял от хората на генерал Къстър не се спасил в битката при Литъл Бигхорн на 25 юни 1876 година. Това не е вярно — има един оцелял, двадесет и четири годишният следотърсач Бен Крейг.

Ето неговата история.

Опитният нос на следотърсача го усети пръв — слаб мирис на пушек, донесен от прерийния вятър.

Той яздеше на двадесетина метра пред десетимата кавалеристи от патрулния отряд, който предшестваше главната колона по западния бряг на река Роузбъд.

Без да се обръща, следотърсачът вдигна дясната си ръка и дръпна юздите. Зад него сержантът и деветимата редници направиха същото. Той скочи от коня и се затича към ниския хълм между конниците и реката. Там легна, запълзя по склона и надзърна над върха, като оставаше скрит във високата трева.

Лагеруваха между хълма и брега. Малък лагер, не повече от пет палатки, едно голямо семейство. Типитата показваха, че са северни шайени. Следотърсачът добре ги познаваше. Сиукските типита бяха високи и тесни, докато шайените издигаха своите с по-широка основа и по-ниски. Стените им бяха украсени с пиктограми, изобразяващи ловни триумфи, които също бяха типични за шайените.

В лагера живееха между двадесет и двадесет и пет души, но мъжете бяха на лов. Личеше си по конете. Те бяха само седем и пасяха край типитата. За да местят такъв лагер, трябваше да са поне двадесет.

Чу сержанта да пълзи към него и му даде знак да не се надига. След малко до него се появи синият униформен ръкав с три нашивки.

— Какво виждаш? — разнесе се пресипнал шепот.

Беше девет сутринта и слънцето вече започваше да прежуря. Яздеха от три часа. Генерал Къстър обичаше да вдига лагера си рано. Но следотърсачът усети миризмата на уиски в дъха на войника до себе си. Долнокачествено гранично уиски. И вонята бе отвратителна, по-силна от аромата на джанки, череши и шипки, които растяха по бреговете на Роузбъд.

— Пет типита. Шайени. В лагера има само жени и деца. Мъжете са на лов оттатък реката.

Сержант Брадок не го попита откъде знае. Просто прие, че е така. Той се изхрачи, изплю струя тютюн и се ухили с пожълтелите си зъби. Следотърсачът се спусна надолу по склона и се изправи.

— Предлагам да не ги закачаме. Търсим друго.

Ала Брадок беше прекарал три години във Великите равнини, където Седма кавалерия не бе имала много развлечения. След дългата и скучна зима във Форт Линкълн му се беше родило копеле от една перачка, която си докарваше някой и друг долар като курва, но той бе дошъл в Равнините да убива индианци и нямаше намерение да се лиши от това удоволствие.

Клането продължи само пет минути. Десетимата конници прехвърлиха хълма и препуснаха надолу в галоп. Следотърсачът отвратено наблюдаваше от върха.

Един от редниците, още съвсем зелен новобранец, яздеше толкова лошо, че падна от коня. Работата свършиха останалите. Всички кавалерийски саби бяха останали във Форт Линкълн, затова използваха револверите си колт от новия модел „Спрингфийлд’73“.

Щом чуха тропота на копита, индианките, които готвеха на огъня, се опитаха да съберат децата си и да избягат към реката. Закъсняха. Ездачите ги настигнаха, после обърнаха конете и препуснаха сред типитата, като стреляха по всичко, което се движеше. След като всичко свърши и старците, жените и децата бяха убити, те скочиха на земята и потърсиха някаква плячка в палатките. Отвътре се разнесоха още няколко изстрела.

Следотърсачът пришпори коня си и измина четиристотинте метра от хълма до лагера. Войниците започнаха да палят типитата. Изглежда не бяха останали живи индианци. Един от кавалеристите, все още едва съвсем младо момче, се беше навел от седлото и повръщаше закуската си от сухари и фасул. Сержант Брадок ликуваше. Бе намерил боен накит от пера и сега го закрепи на седлото до манерката, в която трябваше да има само изворна вода.

Следотърсачът преброи четиринадесет трупа, проснати на земята като счупени кукли. Един от мъжете му предложи трофей, но той поклати глава и отиде до брега на потока, за да напои коня си.

Тя лежеше полускрита в тръстиката и по голия й крак се стичаше кръв. Бяха я улучили в бедрото. Ако беше мъничко по-бърз, щеше да извърне глава и да се върне при горящите типита. Ала Брадок го наблюдаваше, проследи посоката на погледа му и го настигна.

— Какво откри, момко? А, още една гадина, при това жива.

Извади колта от кобура си и се прицели. Момичето обърна лице и ги погледна с кухи от болка очи. Следотърсачът хвана ирландеца за китката и го принуди да насочи оръжието си нагоре. Червеното от уиски лице на Брадок поморавя.

— Остави я жива, може да знае нещо — каза младежът. Нямаше друг начин. Сержантът се замисли, после кимна.

— Прав си, момко. Ще я отведем при генерала като подарък.

Прибра револвера и се върна при хората си. Следотърсачът скочи от седлото и навлезе в тръстиката, за да се погрижи за момичето. За нейно щастие раната бе чиста. Куршумът беше излязъл от другата страна на бедрото й. Той свали кърпата от врата си, изми крака й с чиста вода и направи стегната превръзка, за да спре кръвта.

Когато свърши, я погледна. Тя отвърна на погледа му. Буйната й коса, черна като гарваново крило, се спускаше по раменете й. Големи тъмни очи, забулени от болка и страх. Не всички индианки бяха хубавици от гледна точка на белите, но най-красиви от всички племена бяха шайенките. Шестнадесетинагодишно, момичето в тръстиката притежаваше поразителна, небесна хубост. Следотърсачът беше на двадесет и четири, възпитан в духа на Библията, и никога не бе познавал жена в старозаветния смисъл на думата. Сърцето му бясно се разтуптя и трябваше да откъсне поглед от нея. Той я метна на рамото си и се върна в опожарения лагер.

— Качи я на някой от конете им — извика му сержантът и отново надигна манерката си. Следотърсачът поклати глава.

— На носилка — отвърна той. — Иначе ще умре.

На земята край тлеещите останки от типитата имаше няколко индиански носилки. Направени от два дълги еластични пръта, пресичащи се на гърба на коня и с бизонска кожа, опъната между тях, носилките бяха много по-удобни за превозване на ранени от каруците на белите, които подскачаха на всяка неравност.

Следотърсачът хвана един от конете. Бяха останали само два — другите пет препускаха в далечината. Когато дръпна юздите му, животното се изправи на задните си крака. Вече беше усетило миризмата на бели хора, от която индианските коне можеха да обезумеят. Обратното също бе вярно — щом доловяха мирис на индианци, конете в американската кавалерия ставаха почти неуправляеми.

Той леко започна да духа в ноздрите на животното, докато то не се успокои и не го приеме. След десет минути носилката беше завързана и завитото с одеяло ранено момиче лежеше върху бизонската кожа. Патрулът се отправи обратно при Къстър и главните сили на Седма кавалерия. Беше двадесет и четвъртият ден на юни, лето Господне 1876-о.

Причините за тази лятна кампания в равнините на южна Монтана датираха отпреди няколко години. Най-после в свещените Черни хълмове на Южна Дакота бяха открили злато и в тези земи прииждаха златотърсачи. Ала Черните хълмове вече бяха дадени за вечни времена на сиукския народ. Разгневени от това коварство, индианците от Великите равнини отговориха с нападения срещу златотърсачите и керваните фургони.

Белите яростно реагираха на тази жестокост — разкази за ужасни варварства, често измислени или много преувеличени, разпалиха гнева до точката на кипене и белите селища се обърнаха към Вашингтон. Правителството с лека ръка анулира Договора от Ларами и даде на равнинните индианци няколко скромни резервата, съвсем малка част от онова, което тържествено им беше обещало. Резерватите се намираха в Северна и Южна Дакота.

Но Вашингтон също призна създаването на област, известна като Неотстъпените територии. Това бяха традиционните ловни полета на сиуксите, които все още изобилстваха на бизони и елени. Източната граница на областта минаваше на юг по правата линия, образувана от западните краища на двете Дакоти. Западната й граница беше въображаема ос с посока север-юг на двеста тридесет и два километра на запад, ос, която индианците никога не бяха виждали и не можеха да си представят. На север Неотстъпените територии стигаха до река Йелоустоун, която минаваше през Монтана и двете Дакоти, а на юг — до река Норт Плат в Уайоминг. Отначало индианците спокойно можеха да ловуват там. Ала настъплението на белия човек на запад не спря.

През 1875 година сиуксите започнаха да напускат резерватите в Дакота и да се насочват на запад към Неотстъпените територии. По-късно същата година Бюрото по индианските въпроси им даде краен срок до 1 януари да се върнат в резерватите.

Сиуксите и техните съюзници не оспориха ултиматума, а просто не му обърнаха внимание. Повечето от тях изобщо не чуха за него. Те продължиха да ловуват и когато зимата отстъпи на пролетта, тръгнаха след основния си дивеч — величествените бизони и грациозните елени и антилопи. През ранната пролет Бюрото повери на армията задачата да ги открие и да ги върне в резерватите.

Армията не знаеше две неща: колко индианци са напуснали резерватите и къде се намират. По първия въпрос военните просто бяха излъгани. Резерватите се управляваха от агенти по индианските въпроси, повечето от които бели и мнозина — мошеници.

От Вашингтон се получаваха редовни доставки добитък, царевица, брашно, одеяла и пари, които агентите трябваше да разпределят между подопечните си. Много от тях мамеха индианците, което беше довело до глад сред жените и децата и оттам до решението да се върнат в ловните полета.

Агентите имаха и друго основание да лъжат. Количеството на доставките се определяше от заявения брой индианци в резерватите, поради което намаляването му водеше до по-ниски печалби за самите агенти. През пролетта на 1876 година те съобщиха на армията, че липсват само шепа воини. Лъжеха. Липсваха много хиляди, всички заминали на запад през границата, за да ловуват в Неотстъпените земи.

Що се отнасяше до въпроса къде се намират, това можеше да се научи само по един начин. Трябваше да се прати войска в южна Монтана да ги търси. С тази цел съставиха план. Щеше да има три смесени колони от пехота и кавалерия.

От Форт Линкълн в Северна Дакота генерал Алфред Тери щеше да се отправи на запад покрай река Йелоустоун, северната граница на ловните полета. От Форт Шоу в Монтана генерал Джон Гибън щеше да поеме на юг към Форт Елис и после на изток покрай Йелоустоун, докато се срещне с колоната на Тери.

От Форт Фетърман, далеч на юг в Уайоминг, генерал Джордж Крук щеше да се насочи на север, да прекоси горното течение на Крейзи Уман Крийк и река Тънг и да продължи в долината Биг Хорн, докато не се срещне с другите две колони. Някъде помежду им, смяташе правителството, щяха да бъдат основните сиукски сили. Всички потеглиха на път през март.

В началото на юни Гибън и Тери се срещнаха там, където Тънг се влива в Йелоустоун. Не бяха видели нито един боен накит от пера. Знаеха само, че равнинните индианци са някъде на юг от тях. Двамата генерали заедно продължиха на запад.

На 20 юни обединената колона стигна до вливането на Роузбъд в Йелоустоун. Там взеха решение Седма кавалерия, която придружаваше Тери още от Форт Линкълн, да се отдели и да поеме към горното течение на Роузбъд в случай, че индианците са някъде там. Можеха да попаднат на индианците, можеха да попаднат и на генерал Крук.

Никой не знаеше, че на 17 юни Крук се е натъкнал на голям брой обединени сиукси и шайени и е бил разбит. Той се бе насочил обратно на юг, без да прати конници на север и да предупреди колегите си. Ето защо те нямаха представа, че от юг не идва подкрепление. Бяха съвсем сами.

На четвъртия ден от ускорения марш в долината на Роузбъд един от предните патрули се върна с разказ за победа над шайенско селце и една пленница.

Генерал Джордж Армстронг Къстър, който гордо яздеше начело на кавалерийската си колона, бързаше. Нямаше желание да спре цялата бойна част заради някаква си индианка. Той кимна в отговор на сержант Брадок и му нареди да се яви при ротния си командир. Евентуалната информация от индианката можела да почака, докато се установят на лагер.

През остатъка от деня шайенското момиче остана на носилката. Следотърсачът отведе коня зад колоната и завърза юздите му за един от обозните фургони. Тъй като вече нямаше нужда от разузнаване, той остана наблизо. Макар че отскоро бе в Седма кавалерия, вече твърдо не му харесваше онова, което правеше, не му харесваха и ротният командир и сержантът и смяташе прочутия генерал Къстър за надут задник. Младежът не притежаваше нужния речник, за да го изрази по този начин, а и във всеки случай пазеше мислите си за себе си. Казваше се Бен Крейг.

Баща му, Джон Нокс Крейг, беше емигрант от Шотландия, прогонен от малката си ферма от един алчен земевладелец. Този корав мъж се бе преселил в Съединените щати в началото на четиридесетте години. Някъде на Изток се запозна и ожени за шотландска презвитерианка като себе си и при липсата на много възможности в градовете се насочи на запад към границата. През 1850 година стигна до южна Монтана и реши да си подири късмета в търсене на злато из пустошта в подножието на планината Прайър.

По онова време той беше един от първите. Животът бе мрачен и суров, с люти зими в хижа от дървени трупи на брега на един поток. Само летата бяха идилични, гората гъмжеше от дивеч, а потоците — от пъстърва и прерията приличаше на килим от диви цветя. През 1852 година Джени Крейг роди първия си и единствен син. След две години се роди момиченце, което скоро почина.

Бен Крейг бе десетгодишен, дете на гората и границата, когато родителите му бяха убити от индиански боен отряд. Два дни по-късно един планински трапер, казваше се Доналдсън, намери момчето, гладно и изпито от скръб, сред пепелищата на изгорената хижа. Двамата погребаха Джон и Джени Крейг под два кръста на брега на потока. Завинаги ще остане неизвестно дали баща му бе успял да събере златен прах, защото ако индианските воини го бяха открили, щяха да го разпилеят, мислейки, че е пясък.

Доналдсън беше възрастен планинец, който поставяше капани за вълци и бобри, мечки и лисици, и веднъж годишно караше кожите в най-близката фактория. От съжаление към сирачето старият ерген го взе и го отгледа като свой син.

Когато го бе гледала майка ум, Бен беше имал достъп до една-единствена книга, Библията, и Джени му бе чела дълги откъси от нея. Макар че не владееше четмо и писмо, той беше запомнил наизуст части от „Добрата книга“, както я бе наричала майка му. Баща му го беше научил да промива злато, но Доналдсън го научи на тънкостите на пустошта — да проследява животни, да язди и стреля.

Двамата с трапера срещаха шайени, които също поставяха капани за дивеч, и Доналдсън разменяше с тях стоките, които купуваше от факторията. Индианците научиха момчето на своите умения и език.

Две години преди лятната кампания от 1876 година старецът бе погубен от същата онази пустош, в която беше живял. Не успя да улучи една стара черна мечка и обезумелият звяр го разкъса. Бен погреба втория си баща край горската колиба, взе каквото му трябваше и подпали останалото.

Старият Доналдсън винаги бе казвал: „Когато си отида, момко, вземи каквото ти трябва. Всичко ще е твое.“ Затова Бен взе острия като бръснач ловджийски нож в ножница, украсена по шайенски обичай, и пушката „Шарпс“, модел 1852-ра, двата коня, седлата, одеялата и малко храна. Повече не му трябваше. После слезе в равнината и потегли на север към Форт Елис.

През април 1876-а, докато работеше там като ловец, трапер и коняр, през форта мина Гибън. Генералът имаше нужда от следотърсачи, които познават земите на юг от Йелоустоун. Предлагаше добра заплата и Бен Крейг постъпи при него.

И така стигна до устието на река Тънг, където се срещнаха с генерал Тери, после продължи обратно с обединената колона към устието на Роузбъд. Там наредиха Седма кавалерия под командването на генерал Къстър да се отправи на юг срещу течението на потока и потърсиха хора, които знаят шайенски.

Къстър вече имаше двама следотърсачи, които говореха сиукски. Първият беше чернокож войник, единственият в Седма кавалерия, Айзая Дорман, който бе живял при сиуксите. Вторият беше главният следотърсач Мич Бойър, полуфранцузин, полусиукс. Но макар че шайените винаги се бяха смятали за първи братовчеди и традиционни съюзници на сиуксите, езиците им се различаваха. Крейг вдигна ръка и генерал Гибън го прати в Седма.

Гибън предложи на Къстър още три кавалерийски роти под командването на майор Бризбин, но Къстър отказа. Тери му предложи картечници „Гатлинг“, ала той отхвърли и тях. Когато се отправи срещу течението на Роузбъд, Седма кавалерия се състоеше от дванадесет роти, шестима бели и над тридесет индиански следотърсачи, обоз и трима цивилни, общо шестстотин седемдесет и пет души, сред които ковачи и мулетари. Къстър остави при Тери и полковия оркестър, така че последната му атака нямаше да е под звуците на любимия му марш „Гари Оуен“. Ала докато напредваха покрай реката, Крейг слушаше тракането на завързаните по канатите на обозните каруци чайници, котли, казани и черпаци и се питаше какви индианци се надява да изненада Къстър. При този шум и праха, който вдигаха трите хиляди копита, войската се виждаше и чуваше от няколко километра.

От Тънг до Роузбъд Крейг беше имал две седмици, за да опознае прочутата Седма кавалерия и нейния славен командир, и колкото повече виждаше, толкова повече се свиваше сърцето му. Надяваше се, че няма да срещнат много сиукси и шайени, готови за бой, ала се боеше, че е много вероятно.

Колоната цял ден продължи на юг покрай реката, но не се натъкнаха на други индианци. И все пак на няколко пъти, когато прерийният вятър задухваше на запад, конете ставаха плашливи, дори изпадаха в паника и Крейг бе сигурен, че усещат някаква миризма. Горящите типита не можеха за дълго да останат незабелязани. В прерията издигащият се стълб дим се виждаше от километри. Бяха изгубили елемента на изненада.

Малко след четири следобед генерал Къстър заповяда да спрат и да се установят на лагер. Слънцето се спускаше към далечните и невидими Скалисти планини. Бързо опънаха офицерските палатки. Къстър и неговите приятели винаги спяха в медицинската палатка, най-голямата и просторна. Разтвориха сгъваеми лагерни маси и столове, напоиха конете, сготвиха храна, запалиха огньове.

Шайенското момиче лежеше на носилката и се взираше в помръкващото небе. Готвеше се да умре. Крейг й подаде манерката си. Тя го погледна с големите си тъмни очи.

— Пий — каза той на шайенски. Момичето не помръдна. Бен изля малко студена вода върху устата й. Тя разтвори устни. Преглътна. Крейг остави манерката до нея.

Когато мракът се сгъсти, от втора рота дойде да го потърси ездач.

Войникът го намери и се върна да докладва. След десет минути се появи капитан Актън. Придружаваше го сержант Брадок, един ефрейтор и двама редници. Те слязоха от конете и наобиколиха носилката.

Всички гранични следотърсачи в Седма кавалерия, шестимата бели, неколцината кроу и тридесетината арикара, образуваха група с общи интереси. Те познаваха границата и животът по нея.

Вечер край лагерните огньове те често разговаряха. Обсъждаха офицерите, като започваха от Къстър и продължаваха с ротните командири. Крейг се изненада колко непопулярен е генералът сред хората си. Неговият по-малък брат Том Къстър командваше трета рота и войниците го обичаха повече. Ала най-омразен от всички беше капитан Актън. Крейг споделяше тяхната антипатия. Актън бе професионален военен, постъпил във войската преди десет години, точно след Гражданската война, и направил кариера в Седма, в сянката на Къстър, потомък на богато семейство от източните щати. Беше слаб, с изсечено лице и жестока уста.

— Е, сержант — каза Актън, — пленницата е ваша. Хайде да разберем какво знае. Говориш ли дивашки език? — попита той Крейг. Следотърсачът кимна. — Питай я коя е, от кои е и къде са главните сили на сиуксите. Хайде.

Крейг се наведе над момичето и заговори на шайенски, като използваше и думи, и многобройни жестове, тъй като диалектите на равнинните индианци имаха ограничен речник и имаше нужда от знаци за изясняване на смисъла.

— Кажи ми името си, момиче. Нищо лошо няма да ти се случи.

— Наричат ме Вятърът, който тихо говори — отвърна тя.

Кавалеристите стояха наоколо и слушаха. Не разбираха нито дума, но бяха наясно какво означава поклащането на главата й. Накрая Крейг се изправи.

— Господин капитан, тя казва, че името й е Шепнещ вятър. От северните шайени е. От семейството на Високия лос. Сутринта сержантът изгори техните типита. В селото имало десет мъже, включително баща й, и всички били на лов за елени и антилопи на изток от Роузбъд.

— А къде са главните сили на сиуксите?

— Казва, че не била виждала сиуксите. Семейството й дошло от юг, от река Тънг. С тях имало още шайени, но преди седмица се разделили. Предпочитали да ловуват сами.

Капитан Актън погледна бинтованото бедро на момичето и силно го стисна. Индианката ахна, ала не извика.

— Може би й трябва малко окуражаване — каза Актън. Сержантът се ухили. Крейг се пресегна, хвана капитана за китката и дръпна ръката му настрани.

— Така няма да стане, господин капитан. Тя ми каза каквото знае. Щом сиуксите не са на север, откъдето идваме ние, и не са на юг и изток, трябва да са на запад. Можете да го предадете на генерала.

Капитан Актън рязко се освободи от ръката му, сякаш беше заразна. После се изправи, извади сребърния си часовник и го погледна.

— Време е за плюскане в палатката на генерала — заяви офицерът. — Трябва да вървя. — Актън явно бе изгубил интерес към пленницата. — Сержант, когато стане съвсем тъмно, отведи я в прерията и я довърши.

— Може ли първо малко да се позабавляваме с нея, господин капитан? — попита Брадок. Другите избухнаха в одобрителен смях. Капитан Актън яхна коня си.

— Честно казано, сержант, не давам и пукната пара какво ще правите.

И пришпори жребеца си към палатката на генерал Къстър. Другите също яхнаха конете си. Сержант Брадок с похотлива усмивка се наведе към Крейг.

— Добре я пази, момко. Ще се върнем.

Крейг отиде при най-близкия обозен фургон, взе си чиния с осолено свинско, сухари и фасул, седна на един сандък с боеприпаси и се нахрани. Мислеше за майка си, която преди петнадесет години му беше чела Библията на слабата светлина на лоена свещ. Мислеше за баща си, който час след час търпеливо бе промивал пясък, за да търси жълтия метал в потоците, извиращи от планината Прайър. Мислеше и за стария Доналдсън, който само веднъж го бе набил с колана си, при това защото беше проявил жестокост към уловено животно.

Малко преди осем часа, когато мракът вече бе обгърнал лагера, той се изправи, върна чинията и лъжицата във фургона и отиде при момичето. Мълчаливо разпрегна носилката и я спусна на земята, вдигна индианката, с лекота я метна на гърба на коня и й подаде юздите. После посочи откритата прерия.

— Бягай — каза следотърсачът. Известно време момичето просто го гледаше. Крейг плесна коня по задницата. След няколко секунди той се скри от поглед — яко неподковано животно, което можеше само да намери пътя си на огромни разстояния в прерията, докато не усети мириса на себеподобните си. Неколцина индианци арикара любопитно наблюдаваха от петдесетина метра.

Дойдоха при него в девет часа и бяха разгневени. Двама редници го държаха, докато сержант Брадок го биеше. Когато се свлече на земята, го помъкнаха през лагера при генерал Къстър, който седеше на масата пред палатката си, заобиколен от група офицери.

Джордж Армстронг Къстър винаги бе представлявал загадка. Но беше ясно, че има две страни — добра и лоша, светла и тъмна.

Понякога генералът беше весел и склонен към момчешки шеги, обичаше приятната компания. Притежаваше неизчерпаема енергия и жизненост, вечно обмисляше някакъв нов проект: ту събираше диви животни в Равнините и ги пращаше в зоопарковете на Изток, ту изучаваше изкуството на препарирането. Въпреки дългогодишното си отсъствие той бе абсолютно верен на жена си Елизабет, в която беше лудо влюбен.

След някаква пиянска история в младостта си той бе въздържател и отказваше дори чаша вино с вечерята. Никога не ругаеше и забраняваше и на другите да ругаят.

По време на Гражданската война преди четиринадесет години Къстър беше проявил такава смелост, такова безстрашие, че бързо се бе издигнал от лейтенант до генерал-майор. Беше яздил начело на хората си под опустошителен преграден огън, ала никога не го бяха ранявали. Той бе герой на безброй цивилни, но собствените му подчинени му нямаха доверие и го мразеха, освен най-близките му другари.

Това се дължеше на факта, че Къстър беше отмъстителен и жесток към онези, които го бяха оскърбили. Макар че бе останал невредим, по време на войната той беше изгубил повече хора от всеки друг кавалерийски командир. Това се отдаваше на почти безумното му безразсъдство. Войниците не обичат командир, който ги води на смърт.

Къстър често наказваше с камшик и имаше повече дезертьори от всеки друг командир на Запад. Седма кавалерия постоянно намаляваше от нощните бягства на така наречените „прелетни птици“. Редовно трябваше да взимат нови попълнения, но никой не си правеше труда да ги обучава, за да ги превърне в добри и опитни кавалеристи. Въпреки дългата есен и зима във Форт Линкълн, през юни 1876 година тази част се намираше в плачевно състояние.

Генералът беше ужасно суетен и амбициозен и правеше всичко възможно, за да увековечи славата си с помощта на вестниците. Много от особеностите на поведението му, включително костюмът от еленова кожа и буйните кестеняви къдрици целяха тъкмо това, както и журналистът Марк Келог, който в момента придружаваше Седма кавалерия.

Но като командир, той имаше два недостатъка, които през следващите няколко часа щяха да доведат до гибелта му. Първо, генералът винаги беше подценявал врага си. Имаше репутацията на велик изтребител на индианци и сам й вярваше. Всъщност преди осем години бе избил едно спящо шайенско село, селото на вожда Черния чайник, разположено на река Уашита в Канзас, като през нощта беше обградил индианците и по изгрев слънце бе изколил почти всички, жени и деца. Шайените току-що бяха подписали нов мирен договор с белите хора и бяха смятали, че не ги заплашва никаква опасност.

През следващите години беше участвал в четири малки схватки с бойни групи. Общо загубите от четирите не надхвърляха и десет души. В сравнение с ужасяващия брой на жертвите от Гражданската война тези сблъсъци с местни индианци изобщо не заслужават да се споменат. И все пак читателите на Изток бяха жадни за герои и в техните очи нашареният дивак от границата представляваше демоничен злодей. Сензационните материали във вестниците и собствената му книга „Моят живот в Равнините“ бяха допринесли за тази му репутация.

Вторият му недостатък бе, че не слушаше ничии съвети. По време на похода покрай Роузбъд той разполагаше с изключително опитни следотърсачи, ала не обръщаше внимание на техните предупреждения. Това беше човекът, пред когото вечерта на 24 юни изправиха Бен Крейг.

Сержант Брадок обясни какво се е случило и подчерта, че има свидетели. Заобиколен от шестима свои офицери, Къстър впери очи в мъжа пред себе си. Видя войник, дванадесет години по-млад от самия него, висок около метър и осемдесет, облечен в дрехи от еленова кожа, с къдрава кестенява коса и тъмносини очи. Очевидно беше бял, дори не бе метис като някои от следотърсачите, и все пак носеше меки кожени обувки вместо твърдите кавалерийски ботуши и от плитката на тила му висеше орлово перо с бял връх.

— Това е много сериозно престъпление — заяви Къстър, когато сержантът свърши. — Вярно ли е?

— Да, господин генерал.

— И защо го направи?

Крейг разказа за разпита на момичето и за плановете за вечерта. На лицето на Къстър се изписа неодобрителна гримаса.

— Не позволявам такива неща в моята войска, даже с червенокожите. Вярно ли е, сержант?

В този момент се намеси седналият зад него капитан Актън. Той бе ловък и убедителен. Лично провел разпита. Действал само чрез преводач. Не измъчвали момичето. Последната му заповед била през нощта да я охраняват, но да не я докосват, за да можел генералът на сутринта да вземе решение.

— Мисля, че сержантът ще потвърди думите ми — завърши той.

— Тъй вярно, господин генерал, точно така си беше — отвърна Брадок.

— Ясно — рече Къстър. — Затворете го в карцера, докато свикаме военен съд. Повикайте сержанта от военната полиция. Крейг, като си пуснал оная пленница, ти си я пратил да предупреди главните сили на противника. Това е измяна и се наказва с обесване.

— Тя не замина на запад — възрази Крейг. — Отиде на изток, за да потърси семейството си или поне онова, което е останало от него.

— Въпреки това може да предупреди противника къде сме — изсумтя Къстър.

— И без това им е известно къде сме, господин генерал.

— Откъде знаеш?

— Следят ни през целия ден.

Десетина секунди всички смаяно мълчаха. Появи се сержантът от военната полиция Люис, едър як ветеран.

— Затвори този човек, сержант. Строг карцер. Утре по изгрев слънце ще проведем кратък военен съд. Присъдата ще бъде изпълнена незабавно. Това е всичко.

— Утре е неделя — каза Крейг.

Къстър се замисли.

— Прав си. Няма да обеся човек в неделя. Тогава в понеделник.

Полковият адютант, канадецът капитан Уилям Кук, си водеше бележки за разпита. По-късно щеше да ги прибере в багажа си.

В този момент до палатката се приближи един от следотърсачите, Боб Джаксън. С него бяха четирима индианци арикара и един кроу. По залез слънце те бяха отишли напред и сега се връщаха. Джаксън бе наполовина бял, наполовина от племето на чернокраките. Неговият доклад накара Къстър възбудено да скочи на крака.

Точно преди да се стъмни индианските следотърсачи на Джаксън открили следи от голям лагер. Дирите водели на запад от долината на Роузбъд.

Къстър се развълнува поради две причини. Имаше заповед от генерал Тери да стигне до горното течение на Роузбъд, но после, ако получи нова информация, сам да реши как да действа. Това променяше всичко. Сега Къстър беше свободен да разработи своя стратегия и тактика, свой боен план, без да изпълнява чужди нареждания. И второ, изглежда, най-после бе открил главните сили на неуловимите сиукси. На тридесетина километра на запад минаваше друга река, Литъл Бигхорн, която течеше на север и се вливаше в Бигхорн, която от своя страна се вливаше в Йелоустоун.

След два-три дни обединените сили на Гибън и Тери щяха да стигнат до това място и да продължат на юг по течението на Бигхорн. Сиуксите щяха да се озоват в истинска лешникотрошачка.

— Вдигнете лагера — извика Къстър и офицерите му се пръснаха по своите части. — Ще се придвижим през нощта. — Той се обърна към сержанта от военната полиция. — Дръжте арестанта до себе си, сержант Люис. Завържете го за коня му. И не се отдалечавайте много от мен. Сега може да види какво ще се случи с неговите приятели.

Яздиха през цялата нощ. През пресечена местност. Хората и конете започнаха да се уморяват. В малките часове на неделя, 25 юни, стигнаха до хребета, най-високата точка между двете долини. Звездите ярко сияеха. Скоро откриха едно ручейче, което според Мич Бойър се казвало Денс Ашууд Крийк. То течеше на запад и се вливаше в Литъл Бигхорн. Колоната тръгна по брега му.

Точно преди зазоряване Къстър нареди да спрат, но без да се установяват на лагер. Уморените мъже се опитаха да поспят.

Крейг и Люис бяха яздили само на петдесетина метра след Къстър заедно с групата от щаба. Следотърсачът беше на собствения си кон, ала сержантът му бе взел пушката и ловджийския нож. Глезените му бяха завързани с ремъци за седлото, а китките — зад гърба му.

Когато спряха, Люис, безцеремонен, суров, но не и зъл човек, развърза краката му и му позволи да слезе на земята. Ръцете му останаха завързани, но сержантът му даде няколко глътки вода от манерката си. Настъпващият ден щеше да е горещ.

В този момент Къстър взе първото от няколкото си глупави решения, които щяха да определят съдбата му. Повика втория си заместник, капитан Фредерик Бентийн, и му заповяда да вземе три роти, четвърта, осма и единадесета, и да навлезе в скалистия район на юг, за да провери дали има индианци. От няколко метра разстояние Крейг чу възражението на Бентийн, когото смяташе за най-професионалния военен в Седма кавалерия. Ако по бреговете на Литъл Бигхорн наистина били съсредоточени главните противникови сили, било ли разумно да се разделят?

— Дадох ви заповед — изсумтя Къстър и му обърна гръб.

Капитанът сви рамене и се подчини. Сто и петдесет от общо шестстотинте войници на генерала се отправиха да търсят несъществуващия противник из безкрайните хълмове и долини.

Макар че Крейг и сержант Люис никога нямаше да го научат, след няколко часа Бентийн и неговите изтощени хора и коне щяха да се върнат при реката, твърде късно, за да помогнат, но и твърде късно, за да бъдат избити. След като даде тази заповед, Къстър отново потегли към реката.

Призори се върнаха неколцина индиански следотърсачи, които бяха изпреварили колоната. Близо до мястото на вливането на Денс Ашууд Крийк в Литъл Бигхорн намерили едно хълмче, обрасло с борове.

Двама арикара се покатерили на дърветата и оттам видели цялата долина. Когато научиха, че Къстър възнамерява да продължи, те седнаха на земята и започнаха да пеят предсмъртните си песни.

Слънцето изгря. Денят щеше да е мъчително горещ. Генерал Къстър, който носеше кремавия си костюм от еленова кожа, си съблече сакото, нави го и го завърза зад седлото. Остана по синя памучна риза с широкопола кремава шапка. Колоната стигна до хълмчето.

Генералът се изкачи до средата на склона и вдигна далекогледа си. Намираха се на брега на потока, все още на близо пет километра от реката. Когато слезе от хълма и се посъветва с останалите си офицери, слухът обходи колоната. Бил видял част от сиукско село.

Оттатък потока и на изток от реката имаше верига ниски хълмове, които препречваха гледката. Къстър обаче беше открил своите сиукси. Той не знаеше точно колко са и не послуша предупрежденията на следотърсачите си. Реши да ги нападне.

Възнамеряваше да ги стегне в клещи. Вместо да отсече индианците откъм юг и да чака Тери и Гибън да ги пресрещнат от север, той искаше сам да образува двете половини на лешникотрошачката с остатъка от Седма кавалерия.

Завързан на седлото и очакващ военния съд след сражението, Бен Крейг го чу да заповядва на първия си заместник, майор Маркъс Рино, да вземе други три роти, първа, втора и тринадесета, и да продължи на запад. Трябваше да стигнат до реката, да я форсират, да завият надясно и да атакуват долния край на селото откъм юг.

Генералът щеше да остави една рота да охранява обоза. С останалите пет роти Къстър щеше да препусне на север зад хълмовете и да се появи в северния край на индианците. Тогава щеше да прекоси реката и да нападне сиуксите. Щяха да ги притиснат между трите роти на Рино и неговите пет и да ги унищожат.

Крейг не можеше да знае какво се крие зад ниските хълмове, но можеше да наблюдава поведението на индианските следотърсачи. Те знаеха и се готвеха да умрат. Бяха видели най-многобройните обединени сиукски и шайенски сили в историята. Шест големи племена се бяха събрали, за да ловуват заедно, и сега лагеруваха на западния бряг на Литъл Бигхорн. Общо наброяваха между десет и петнадесет хиляди, произхождащи от всички племена в Равнините.

Младият следотърсач знаеше, че в обществото на равнинните индианци мъжът се смята за воин на възраст от петнадесет до четиридесет години. Една шеста от всяко равнинно племе бяха воини. Следователно край реката имаше две хиляди войни, които не искаха послушно да се завърнат в резервата, след като бяха установили, че равнините на северозапад гъмжат от елени и антилопи.

Нещо повече, и никой не подозираше за това, преди седмица те бяха разгромили генерал Крук и не се страхуваха от войниците в сини куртки. Не бяха и на лов като мъжете от семейството на Високия лос. Всъщност вечерта на 24 юни те бяха вдигнали голям празник по случай победата над Крук.

Имаше обяснима причина за едноседмичното забавяне: толкова бе продължил периодът на траур за собствените им жертви, дадени в битката на 17 юни. На сутринта на 25-и воините си почиваха от танците предната вечер. Не бяха отишли на лов и телата им все още бяха напълно нашарени.

Но Крейг разбираше, че селото не спи като онова на Черния чайник на брега на Уашита. Когато Къстър за последен път раздели силите си, минаваше пладне.

Следотърсачът видя майор Рино да потегля по течението на потока. Капитан Актън, който яздеше начело на втора рота, хвърли поглед към обречения да бъде обесен войник, позволи си да се усмихне и отмина. Зад него сержант Брадок се озъби на Крейг. След два часа и двамата щяха да са мъртви и останките от трите роти на Рино щяха да бъдат обкръжени на върха на един хълм, опитвайки се да издържат до идването на Къстър. Ала той никога нямаше да се появи и след два дни щеше да ги спаси генерал Тери.

Крейг проследи с поглед отдалечаването на други сто и петдесет войника от оредялата кавалерия. Макар че самият той не бе войник, нямаше много вяра в тях. Цели тридесет процента от хората на Къстър бяха новобранци без никакъв опит. Някои едва се държаха на конете, когато яздеха спокойно, но в сражение щяха да изгубят контрол над животните. Имаше и такива, които не можеха да боравят с пушките си.

Въпреки че служеха по-отдавна, други четиридесет процента никога не бяха стреляли срещу индианец, нито бяха участвали в битка, дори не бяха виждали индиански воин. Следотърсачът се зачуди как ще реагират, когато надаващите пронизителни викове пъстро нашарени бойци се понесат срещу тях, за да защитят жените и децата си. Обзе го ужасно предчувствие, което щеше да се окаже вярно. Ала тогава щеше да е късно.

Имаше още един последен фактор, който Крейг знаеше, че Къстър отказва да вземе предвид. Противно на легендите, равнинните индианци смятаха живота за свещен. Дори когато бяха на бойната пътека, те се стремяха да не дават тежки жертви и след като изгубеха двама-трима от най-храбрите си воини, обикновено отстъпваха. Но генералът нападаше техните родители, съпруги и деца. Дори само честта щеше да забрани на мъжете, да се откажат, докато не убият и последния „уашиху“. Нямаше да има пощада.

Когато облакът прах от хората на Рино изчезна в далечината, Къстър заповяда обозът да остане на място под охраната на една от останалите шест роти. С другите, трета, пета, шеста, девета и дванадесета, той потегли на север зад хълмовете, така че индианците в долината да не го виждат. Ала те също оставаха невидими за него.

— Вземете арестанта — извика генералът на сержант Люис. — Искам да види какво ще се случи с приятелите му, когато Седма кавалерия ги нападне.

После се обърна и препусна на север. Петте роти го последваха, общо двеста и петдесет души. Крейг разбра, че Къстър все още не осъзнава опасността, защото водеше със себе си трима цивилни — да наблюдават представлението. Единият бе очилатият журналист Марк Келог. По на място бяха двамата му млади роднини, за които се грижеше. Единият беше най-малкият му брат, деветнадесетгодишният Бостън Къстър, а другият — шестнадесетгодишният му племенник Оути Рийд.

Мъжете се движеха в колона по двама, дълга близо осемстотин метра. Зад Къстър яздеше неговият адютант капитан Кук, следван от ординареца на генерала за деня, редник Джон Мартин, който също бе и полкови тръбач. Истинското му име беше Джузепе Мартино, италиански емигрант, преди години тръбач на Гарибалди; все още не знаеше добре английски. Сержант Люис и завързаният Бен Крейг бяха на десет метра от Къстър.

Докато се изкачваха по склона, можеха да се обърнат на седлата и да видят майор Рино и хората му, които прекосяваха Литъл Бигхорн преди да нападнат откъм юг. В този момент Къстър забеляза мрачните лица на индианските следотърсачи и им предложи да се върнат. Те не чакаха втора покана. И се спасиха.

Продължиха да яздят около пет километра, докато най-после не видяха долината. Крейг чу едрият сержант да ахва.

— Мили Боже! — промълви той. Отсрещният бряг на реката приличаше на океан от типита.

Въпреки голямото разстояние Крейг различи формата и цветовете на палатките и разпозна племената. Там имаше шест отделни села.

Равнинните индианци пътуваха в колони по племена. Когато спираха да лагеруват, вдигаха отделни села. Лагерът им беше дълъг и тесен, шест кръга на отсрещния бряг на реката.

Допреди няколко дни индианците се бяха движили на север. Честта да скрият следите им се бе паднала на северните шайени, затова тяхното село се намираше в северния край. До тях бяха най-близките им съюзници сиуксите оглала. Следваха сиуксите санс арк и чернокраките. Втори от юг бяха минеконджоу, а в самия южен край, точно в момента атакувани от майор Рино, беше опашката на колоната, селото на хънкпапа, чийто вожд и върховен шаман на сиуксите бе ветеранът Седящия бик.

Имаше и други, които лагеруваха при най-близките си роднини, части от други сиукски племена. Войниците от Седма кавалерия обаче не можеха да видят, че нападението на майор Рино срещу южния край на племето хънкпапа на Седящия бик е истинска катастрофа. Индианците бяха контраатакували.

Наближаваше два следобед. Воините бързо пресякоха отляво пътя на Рино и го принудиха да отстъпи в горичка памукови дървета на речния бряг.

Мнозина бяха скочили от конете си в гората, други бяха изгубили контрол над животните и бяха паднали от седлата си. Някои бяха изпуснали пушките си и индианците радостно ги събраха. След минути оцелелите щяха да прекосят реката и да потърсят убежище на върха на един хълм, където щяха да останат обсадени в продължение на тридесет и шест часа.

Генерал Къстър проучи онази част от лагера, която можеше да види, Крейг наблюдаваше великия изтребител на индианци. Из селото се виждаха жени и деца, но не и воини. Къстър реши, че това е приятна изненада. Младият следотърсач го чу да вика на събралите се наоколо ротни командири:

— Ще прекосим реката и ще превземем селото.

После повика капитан Кук и продиктува писмо до капитан Бентийн, когото отдавна беше пратил в обратната посока. Писмото гласеше: „Хайде. Голямо село. Побързай. Донеси патрони.“ Той го даде на тръбача Мартино, който щеше да се спаси, за да разкаже тази история.

По някакво чудо италианецът успя да открие Бентийн, защото предпазливият офицер се отказа от безплодното си търсене, върна се и накрая се присъедини към Рино на обсадения хълм. Но по това време вече не можеше и да става въпрос да пробие вражеските редици, за да отиде при обречения Къстър.

Крейг се обърна след Мартино. Видя, че двадесет и четирима войници от шеста рота на капитан Йейтс без заповед просто тръгват подире му. Никой не се опита да ги спре. Следотърсачът пак погледна Къстър. Нищо ли не можеше да убеди този твърдоглав човек?

Генералът се изправи на стремената, размаха кремавата си шапка и извика на войниците си:

— Ура, момчета, пипнахме ги!

Това бяха последните думи, които чу отдалечаващият се италианец и които по-късно повтори по време на следствието. Крейг забеляза, че подобно на мнозина други с гъста кестенява коса, на тридесет и шест годишна възраст Къстър започва да оплешивява. Макар че индианците го наричаха Дългата коса, специално за лятната кампания той се бе подстригал късо. Може би поради тази причина по-късно индианките оглала нямаше да го познаят и воините щяха да решат, че не си струва да взимат скалпа му.

След това Къстър пришпори коня си и останалите двеста и десет души го последваха. След осемстотин метра колоната зави наляво, за да се спусне по склона, да форсира реката и да нападне. В този момент шайенското село оживя.

Воините излетяха като рояк стършели, нашарени в бойните си цветове, повечето голи от кръста нагоре, и като надаваха пронизителни викове, препуснаха през реката и излязоха на източния бряг пред петте роти. Сините куртки се заковаха на място.

Сержант Люис дръпна юздите и Крейг отново го чу да промълвява „Мили Боже“. Щом прекосиха реката, шайените скочиха от конете и се затичаха нагоре пеш. Залягаха и изчезваха във високата трева, изправяха се и след няколко крачки отново залягаха. Първите стрели обсипаха кавалерията. Един от конете беше улучен. Животното изцвили от болка, изправи се на задните си крака и хвърли ездача си.

— На земята! Конете назад!

Викаше генерал Къстър и хората нямаха нужда от втора покана. Крейг видя, че неколцина войници вадят револверите от кобурите си, прострелват конете си в главата и залягат зад телата им. Те бяха най-умните.

Защото на хълма нямаше къде да се скрият. От всяка рота отделиха по няколко души, които да отведат конете зад билото. Сержант Люис обърна коня си и поведе този на Крейг нагоре по склона. Скоро събраните на едно място коне на полка надушиха индианците, започнаха да бият с копита и да се изправят на задни крака, като влачеха войниците със себе си. Люис и Крейг наблюдаваха от седлата. След първия напор битката утихна. Ала индианците не бяха избити — просто обграждаха Къстър.

По-късно се твърдеше, че Седма кавалерия била разбита от сиуксите. Не е вярно. Разбиха я шайените с първоначалната си атака. Техните братовчеди сиуксите оглала им отстъпиха честта сами да защитят селото си и само им помагаха, като заобиколиха противника, за да му отсекат пътя за отстъпление. Крейг виждаше воините на оглала, които пълзяха във високата трева от двете им страни. След двадесет минути вече нямаше никаква надежда. Пищящите куршуми и свирещите стрели се приближаваха. Един от войниците, които държаха конете, бе улучен със стрела в шията и се строполи на земята.

Преди атаката индианците имаха малко пушки, сред които стари кремъклийки. До вечерта щяха да се въоръжат с нови „Спрингфийлд“ и револвери колт. Сега обаче те използваха главно стрели, които имаха две преимущества. Лъкът е безшумно оръжие и не издава местоположението на стрелящия. Този следобед много сини куртки бяха убити със стрели в гърдите и така и не видяха врага си. Второто преимущество беше, че високо в небето можеха да се изстрелят облаци от стрели, които падаха почти вертикално върху кавалеристите. Резултатът бе особено гибелен за конете. След час дванадесет животни бяха улучени от падащи стрели. Те се отскубваха от ръцете на войниците и препускаха надолу по пътеката. Други, макар и невредими, последваха примера им. Много преди да бъдат избити хората, избягаха конете, а с тях и всякаква надежда за спасение. Паниката плъзна като горски пожар. Неколцината ветерани офицери и сержанти изгубиха контрол над войниците.

Шайенското село бе на Малкия вълк, но той отсъстваше. Когато с един час закъснение се върна, мнозина го обвиниха, че го е нямало, за да защити хората си. Всъщност той бе предвождал разузнавателния отряд, който беше следил Къстър по течението на Роузбъд и после към Литъл Бигхорн.

В негово отсъствие водачеството пое следващия по старшинство воин, гост от южните шайени на име Куция белокож. Той беше тридесет и пет годишен, нито куц, нито бял. Когато група от тридесет войници под командването на офицер се опита да пробие обръча към реката, той ги нападна сам, пречупи бойния им дух и геройски загина. Нито един от тридесетимата не успя да се върне на склона. Когато видяха гибелта им, другарите им изгубиха последна надежда за спасение.

От хребета Люис и Крейг чуха молитвите и предсмъртните викове на сините куртки. Разплакан като дете, един съвсем млад войник се затича нагоре по склона към един от последните два коня. След секунди в гърба му се забиха четири стрели и той се строполи на земята.

Двамата мъже на конете вече бяха в обсега на индианците и покрай тях изсвистяха няколко стрели. На склона под тях бяха останали живи стотина души, но половината бяха ранени. От време на време някой воин, който искаше да се отличи в боя, яхваше коня си, с пронизителни викове препускаше покрай залегналите войници и без да обръща внимание на изстрелите, се връщаше невредим, но покрит със слава.

Всички войници си мислеха, че това са бойни викове. Крейг знаеше, че не е така. Викът на нападащия индианец не е за битка, а за смърт, за собствената му смърт. Той просто поверяваше душата си на Вездесъщия дух.

Ала всъщност Седма кавалерия беше погубена от страха да не ги хванат живи. За да не ги измъчват. Всички войници бяха чували безброй истории за ужасната смърт на пленниците в ръцете на индианците. Като цяло те не бяха верни.

Равнинните индианци не взимаха военнопленници. Нямаха условия за това. Но ако изгубеше половината си хора, противникът можеше да се предаде с чест. Седемдесет минути след началото на сражението Къстър определено беше изгубил повече. Ако противникът продължеше да се съпротивлява, обикновено го избиваха до крак.

Индианците подлагаха пленниците на мъчения само в два случая. Ако се докажеше, че плененият тържествено се е заклел никога да не се бие с това племе и е нарушил думата си. И ако беше проявил страхливост в боя. И в двата случая той бе изгубил честта си.

В сиукската и шайенската култура честта можеше да се възвърне със стоическа издръжливост на болка. И лъжецът или страхливецът трябваше да получи такава възможност. Някога Къстър се беше заклел никога повече да не се бие с шайените. Две жени от това племе го познаха сред падналите и пробиха тъпанчетата му със стоманени шила. За да чува по-добре. Следващия път.

Обръчът от шайени и сиукси се стягаше и паниката сред оцелелите избухна като пожар. По онова време битките се водеха при много лоша видимост — тогава нямаше бездимен барут. След час хълмът бе обгърнат в барутен дим и от него като призраци изплуваха нашарени диваци. Въображението надхвърли всякакви граници. След години един английски поет щеше да напише:

И когато лежиш в равнините афгански ранен,
и заидват жените с ножове в горещия ден,
пръсваш мозъка с пушката — горд, не сломен,
и отиваш при Бога геройски.

Нито един от последните оцелели на онзи склон нямаше да остане жив, за да чуе за Киплинг, ала всички постъпиха точно така. Крейг чу първите пистолетни изстрели, с които ранените си спестяваха мъченията, и се обърна към Люис.

Едрият сержант беше пребледнял. Едва сдържаха конете си. Не можеха да избягат надолу, защото там гъмжеше от сиукси оглала.

— Сержант, нали няма да ме оставиш да умра като завързано прасе! — извика следотърсачът.

Люис се замисли, скочи от коня, извади ножа си и преряза ремъците, с които глезените на Крейг бяха завързани за седлото.

В този момент за по-малко от секунда се случиха три неща. В гърдите на сержанта се забиха две стрели, долетели от не повече от тридесетина метра. Стиснал ножа в ръката си, той ги погледна изненадано, после се просна по очи на земята.

Още по-наблизо един сиукски воин се изправи от високата трева, насочи стария си мускет към Крейг и стреля. Явно беше използвал прекалено много черен барут. Нещо повече, бе забравил да извади шомпола. Оръжието избухна с грохот и пламък и превърна дясната му ръка в пихтия. Ако беше стрелял от рамо, щеше да изгуби по-голямата част от главата си, ала той стреляше от хълбок.

Шомполът изхвърча от дулото като трептящ харпун. Крейг само гледаше индианеца. Металната пръчка улучи коня му право в гърдите и прониза сърцето му. Докато животното падаше, Крейг, все още със завързани ръце, се опита да скочи от седлото. Строполи се по гръб, удари главата си в един камък и изгуби съзнание.

След десет минути и последният бял войник на хълма бе мъртъв. Макар че следотърсачът беше в несвяст и не видя нищо, краят настъпи невероятно бързо. По-късно сиукските воини щяха да разказват, че няколкото десетки оцелели, които продължавали да се съпротивляват, само за миг били отнесени от Вездесъщия дух. Всъщност повечето просто се самоубиха. Някои помогнаха на ранените си другари, други си пръснаха мозъка сами.

Когато Бен Крейг се свести, главата му се пръскаше и му се виеше свят. Той отвори едното си око. Лежеше на една страна със завързани зад гърба ръце, притиснал буза към земята. Пред лицето си видя стръкове трева. Когато мъглата в мозъка му се разнесе, чу наоколо меки стъпки, възбудени гласове и сегиз-тогиз ликуващи викове. Зрението му се проясни.

По склона тичаха боси крака и крака в мокасини — сиукските воини търсеха плячка и трофеи. Някой сигурно бе забелязал, че отваря очи, защото се разнесе триумфален възглас и силни ръце рязко го надигнаха.

Около него стояха четирима воини с нашарени лица, все още сгърчени от яростта на битката. Единият замахна с каменния си боздуган, за да му разбие черепа. Докато чакаше смъртта си, за миг той разсеяно се зачуди какво има от отсрещната страна на живота. Не последва удар. Вместо това чу глас.

— Стойте.

Той вдигна очи. Мъжът бе спрял коня си на три метра от него. Спускащото се към хоризонта слънце сияеше вдясно от рамото му и Крейг виждаше само силуета на ездача.

Косата му беше разрошена и падаше по раменете и гърба му като тъмно наметало. Не носеше копие, нито стоманена томахавка, така че явно не беше шайен.

Конят пристъпи настрани, слънцето се скри зад конника и блясъкът изчезна. Сянката на мъжа падна върху лицето на Крейг и той го видя по-ясно.

Конят не бе пъстър като повечето индиански коне, а бледобежов. Крейг беше чувал за него.

Ездачът носеше само набедреник и мокасини. Макар и облечен като обикновен воин, той излъчваше властността на вожд. На лявата му предмишница нямаше щит, което издаваше човек, презиращ личната сигурност, но в ръката му висеше каменен боздуган. Сиукс.

Бойният боздуган бе страшно оръжие. Дръжката му беше дълга две педи и в разцепения й край се набиваше гладък камък, голям колкото гъше яйце и завързан с предварително накиснати ремъци. Когато слънцето ги изсушаваше, те се стягаха и не позволяваха на камъка да падне. Такъв боздуган трошеше ръце, рамене и ребра и можеше да смачка човешки череп като орех. Използваше се само за близък бой и затова носеше много слава.

Мъжът отново заговори — на сиукски оглала, най-близкият език до шайенския, който следотърсачът разбираше.

— Защо сте завързали този уашиху?

— Не сме, велики вожде. Така го открихме. Завързали са го неговите хора.

Тъмният поглед падна върху ремъците, които висяха от глезените на Крейг. Индианецът потъна в размисъл. Гърдите и раменете му бяха покрити с рисувани кръгове, изобразяващи парчета град, от челото до разсечената от куршум брадичка се спускаше черна мълния. Мъжът не носеше украшения, но Крейг го позна по разказите, които беше чувал. Пред него бе легендарният Луд кон, неоспорим вожд на сиуксите оглала от дванадесет години, когато беше навършил двадесет и шест, мъж, почитан заради безстрашието и себеотрицанието си.

Откъм реката подухна вечерен ветрец, който погали косата на вожда, дългата трева и перото в плитката на следотърсача. То се отпусна върху рамото на младежа. Лудия кон забеляза и него. Това беше почетен знак, даван от шайените.

— Оставете го жив — заповяда индианецът. — Заведете го при вожда Седящия бик. Нека той да отсъди.

Воините бяха разочаровани, че пропускат толкова много плячка, ала се подчиниха. Изправиха Крейг и го повлякоха надолу към реката. След около осемстотин метра следотърсачът видя мястото на битката.

На склона лежаха двеста и десетте войници от Седма кавалерия, без следотърсачите и дезертьорите. Индианците ги събличаха в търсене на трофеи, след което извършваха ритуални осакатявания, различни при различните племена. Шайените нарязваха краката на убитите си врагове, за да не могат да ги преследват, сиуксите смачкваха черепите и лицата им с каменни боздугани. Други отрязваха ръце, крака и глави.

Петдесетина метра по-надолу Крейг видя трупа на Джордж Армстронг Къстър, съвсем гол, освен памучните чорапи, мраморно бял на слънчевата светлина. С изключение на пробитите тъпанчета, той не бе осакатен. Така щяха да го открият войниците на Тери.

Бяха взети пушките, пистолетите и голямото количество останали боеприпаси, кесиите с тютюн, часовниците, портфейлите със семейните снимки, всичко, което можеше да представлява трофей. После идваха шапките, ботушите и униформите. На склона гъмжеше от червенокожи мъже и жени.

Четиримата индианци качиха Крейг на един кон и го преведоха през реката. Докато минаваха през шайенското село, жените наизлязоха, за да обсипят с проклятия единствения оцелял уашиху, ала замълчаха, когато видяха орловото перо. Приятел ли беше, или предател?

Трупата продължи през лагерите на санс арк и минеконджоу. Накрая стигнаха до селото на хънкпапа. Лагерът кипеше.

Тези воини не се бяха сражавали с Къстър — те бяха пресрещнали и отблъснали майор Рино, чиито оцелели войници заедно с Бентийн и обоза в този момент се намираха оттатък Литъл Бигхорн, обкръжени на своя хълм, и се чудеха защо Къстър не се връща, за да ги спаси.

Воини от чернокраките, минеконджоу и хънкпапа тичаха във всички посоки и размахваха взетите от убитите на Рино трофеи. Крейг видя един рус или риж скалп. Заобиколени от надаващите писъци индианки, те стигнаха до типито на великия знахар и съдия Седящия бик.

Неговите сиукски придружители съобщиха, че идват по заповед на Лудия кон, предадоха го и се върнаха да търсят трофеи на хълма.

Грубо блъснаха Крейг в една палатка и оставиха две жени с ножове в ръце да го пазят.

Когато дойдоха да го вземат, вече отдавна беше тъмно. В типито нахлуха десетина воини и го измъкнаха навън. Горяха лагерни огньове и на тяхната светлина все още нашарените индианци представляваха страховита гледка. Но духовете се бяха успокоили, въпреки че на километър и половина от лагера от време на време се разнасяха изстрели, които показваха, че сиуксите продължават да пълзят нагоре по хълма на Рино.

През цялата битка в двата края на огромния лагер сиуксите бяха дали тридесет и една жертви. Макар че бяха участвали хиляда и осемстотин воини, които бяха избили противника си до крак, те все пак усещаха загубата. Вдовиците виеха над телата на мъжете и синовете си и ги приготвяха за Великото пътуване.

В средата на селото на хънкпапа пламтеше по-буен огън, отколкото в останалите, и край него бяха насядали дванадесет вождове, най-висш сред които беше Седящия бик. По онова време той бе едва четиридесетгодишен, ала изглеждаше по-стар. На светлината на огъня махагоновото му лице сякаш беше още по-тъмно и набръчкано. Също като на Лудия кон, на Седящия бик някога му се бе явило видение за бъдещето на неговия народ и бизоните в равнините. Мрачно видение — белият човек щял да изтреби всички. Затова се знаеше, че вождът мрази уашиху. Блъснаха Крейг на земята на пет-шест метра от тях. Известно време индианците го наблюдаваха. Седящия бик даде заповед, която следотърсачът не разбра. Един воин извади ножа си и заобиколи зад него. Младежът зачака смъртоносния удар.

Ножът преряза въжетата на китките му. За пръв път от двадесет и четири часа той можеше да протегне ръце пред себе си. Изобщо не ги усещаше. Постепенно раздвижилата се кръв предизвика сърбеж, а после и болки. Лицето му обаче остана безизразно.

Седящия бик отново заговори, този път на него. Крейг не го разбра, но отвърна на шайенски. Разнесе се изненадан шепот.

— Великият вожд пита защо уашиху са те завързали за коня ти — обади се шайенският вожд Две луни.

— Бях ги оскърбил — отвърна следотърсачът.

— Сериозно ли? — Две луни продължи да превежда до края на разговора.

— Вождът на сините куртки искаше да ме обеси. Утре.

— Какво си им направил?

Крейг се замисли. Нима едва предната сутрин Брадок беше опожарил селото на Високия лос? Той започна разказа си с това и завърши с осъждането си на смърт. Забеляза, че Две луни кима при споменаването на лагера на Високия лос. Вече знаеха. След всяко изречение Крейг спираше и Две луни превеждаше на сиукски. Когато свърши, вождовете кратко се посъветваха. Две луни повика един от хората си.

— Иди в нашето село и повикай Високия лос и дъщеря му.

Воинът яхна коня си и препусна. Въпросите на Седящия бик продължиха.

— Защо дойдохте да воювате с червенокожия човек?

— Казаха ми, че идват, защото сиуксите трябвало да бъдат върнати в резерватите в Северна и Южна Дакота. Не ставаше и дума за убийства, докато Дългата коса не полудя.

Вождовете отново се посъветваха.

— Дългата коса е бил тук, така ли? — попита Две луни. Крейг чак сега разбра, че дори не са знаели с кого се сражават.

— Той е на склона оттатък реката. Мъртъв е.

Индианците размениха няколко реплики, после се възцари тишина. Съветът е сериозно нещо и няма нужда от бързане. След половин час Две луни попита:

— Защо носиш бялото орлово перо?

Крейг им обясни. Преди десет години, когато беше на четиринадесет, заедно с група шайенски младежи отидоха на лов в планината. Шайените имаха лъкове и стрели, Крейг носеше пушката на Доналдсън. Изненада ги един стар гризли, зъл ветеран, останал без зъби, но с достатъчно сила в лапите, за да убие човек само с един удар. Крейг каза как мечокът с мощен рев излязъл от гъсталака и ги нападнал.

В този момент един от воините зад Две луни помоли да се намеси.

— Спомням си тази история. Случи се в селото на братовчед ми. Ще ви я разкажа.

Край лагерния огън няма нищо по-хубаво от интересната история и сиуксите заслушаха. Две Луни превеждаше.

— Мечокът бил като планина и бързо се приближавал. Шайенските момчета се пръснали и се покатерили по дърветата. Но малкият уашиху внимателно се прицелил и стрелял. Куршумът улучил гризлито в гърдите. Звярът се изправил на задните си крака, висок като бор, умиращ, но продължаващ да върви напред. Бялото момче извадило празната гилза и заредило нов патрон. После стреляло. Вторият куршум влязъл в зейналата паст, пробил небцето и пръснал мозъка на мечока. Гризлито направило още една стъпка и се строполило на земята. Огромната му глава паднала толкова близо, че кръвта и слюнката опръскали коленете на момчето. Но то дори не трепнало. Пратили едно от момчетата в селото и воините дошли с носилка, за да одерат чудовището и да занесат кожата, за да направят завивка за бащата на братовчед ми. После вдигнали пир и дали на бялото момче ново име — Безстрашния убиец на мечки. И орлово перо на ловец. Така се прави в селото ми от сто луни преди да ни затворят в резерватите.

Вождовете закимаха. Историята им хареса. Пристигна група индианци на коне. Един от конете влачеше носилка. До огъня се приближиха двама мъже, които Крейг виждаше за пръв път. Ала косите им бяха сплетени по шайенски.

Единият беше Малкия вълк, който разказа, че ловувал на изток от реката, когато видял над Роузбъд да се издига дим. Проверил и намерил избитите жени и деца. Докато бил там, чул, че сините куртки се връщат, затова ги следил през цялата нощ и деня чак до тази долина. Но закъснял за голямата битка.

Другият бе Високия лос. Той се върнал от лов след като главната колона отминала. Все още скърбял за убитите жени и деца, когато се появила дъщеря му. Била ранена, но жива. Заедно с другите му девет воини яздили през цялата нощ и през деня, за да открият лагера на шайените и стигнали точно преди сражението, в което участвали. Високия лос търсил смъртта на Къстъровия хълм и убил петима уашиху, но Вездесъщият дух не го взел.

Последно изслушаха момичето на носилката. Шепнещ вятър беше бледа и раната я болеше, но говореше ясно.

Тя разказа за клането и за едрия мъж с нашивки на ръкава. Не разбирала езика му, но разбрала какво иска да направи с нея преди да я убие. Младежът с дрехите от еленова кожа й дал вода, нахранил се, качил я на кон и я пратил да се върне при своя народ.

Вождовете се посъветваха. Решението съобщи Седящия бик, но го бяха взели всички. Уашиху щял да остане жив, но не можело да се върне при народа си. Щели да го убият, а пък и той щял да им издаде къде са сиуксите. Щели да го поверят на грижите на Високия лос, който можел да се отнася с него като с пленник или гост. Напролет можел да си тръгне или да остане при шайените.

Край огъня се разнесе одобрително сумтене. Присъдата бе справедлива. Крейг тръгна с Високия лос и прекара нощта под охраната на двама воини. На сутринта индианците се приготвиха да вдигнат големия лагер. Но призори бяха пристигнали следотърсачи с вестта за още сини куртки на север, затова решиха да поемат на юг към планината Бигхорн и да видят дали уашиху ще тръгнат след тях.

След като го прие в рода си, Високия лос прояви щедрост. Намериха четири невредими кавалерийски коня и Крейг можеше да си избере един. Равнинните индианци не ги ценяха много и предпочитаха своите издръжливи мустанги, тъй като малко коне можеха да е приспособят към суровите зими. Освен това имаха нужда от сено, каквото индианците никога не събираха, и не можеха да се хранят с лишеи, мъх и върбова кора като индианските коне. Крейг си избра една яка наглед кобила с дълги крака, която според него можеше да оцелее, и я нарече Роузбъд по името на мястото, където беше срещнал Шепнещ вятър.

Лесно си намери хубаво седло. Скоро му върнаха и пушката и ножа, макар и с известна неохота. Той отиде до мъртвия си кон на върха на хълма и взе патроните за своята „Шарпс“. Там не бе останало почти нищо ценно. Индианците бяха взели всичко, което им беше харесало. Но не бяха проявили интерес към документите на белия човек и листата бяха пръснати из високата трева. Сред тях бяха бележките на капитан Уилям Кук от първия му разпит.

Вдигането на селото отне цялата сутрин. Багажът бе събран и жените и децата го натовариха на многобройни носилки. Потеглиха малко след пладне.

Мъртвите бяха оставени на същото място, положени в типитата, нашарени за отвъдния свят и облечени в най-хубавите си дрехи с накити от пера, отговарящи на положението им. Ала според традицията всички домакински вещи бяха пръснати на земята.

Когато на другия ден откриеха този мъртъв лагер, хората на Тери щяха да си помислят, че сиуксите и шайените са бързали да заминат. Не е така — обичаят изискваше вещите на покойника да бъдат разхвърляни. Тъй или иначе, всичко щеше да бъде разграбено.

В бъдеще равнинните индианци щяха да твърдят, че искали само да ловуват, а не да воюват, но Крейг знаеше, че армията ще се възстанови от загубата си и ще потърси отмъщение. Не скоро, ала щяха да дойдат. Великият съвет на Седящия бик също го разбираше и след няколко дни се разбраха племената да се разделят на по-малки групи и да се пръснат. Това щеше да затрудни сините куртки и да даде на индианците по-голям шанс да презимуват тук, вместо да ги върнат в резерватите, където щяха да гладуват.

Крейг яздеше с оцелелите от рода на Високия лос. Двама от десетимата ловци, които бяха изгубили жените си при Роузбъд, бяха загинали при Литъл Бигхорн, други двама бяха ранени. Единият можеше да язди, ала другият, който бе ранен в рамото, трябваше да пътува на носилка. Високия лос и другите петима щяха да си намерят нови жени. За тази цел се бяха присъединили към други две големи семейства — общо шестдесетина мъже, жени и деца.

Когато научиха за решението на великия съвет, те се събраха, за да определят накъде да тръгнат. Повечето искаха да се отправят на юг в Уайоминг и да се скрият в планината Бигхорн. Поискаха мнението на Крейг.

— Сините куртки ще дойдат там — отвърна той и с една пръчка начерта река Бигхорн. — Ще ви търсят тук на юг и тук на изток. Но аз знам едно място на запад. Казва се планината Прайър. Там съм израснал.

И им разказа за Прайър.

— По-ниските склонове гъмжат от дивеч. Горите са гъсти и клоните скриват дима на огньовете. Потоците и езерата са пълни с риба. Уашиху никога не ходят там.

Индианците се съгласиха и на първи юли се отделиха от главната група шайени и водени от Крейг, поеха на северозапад в южна Монтана. По пътя избягваха патрулите на генерал Тери, които се разгръщаха откъм Бигхорн, но не чак толкова на запад. Към средата на месеца стигнаха до Прайър и всичко бе точно така, както беше обещал следотърсачът.

Типитата бяха скрити под дърветата и почти не се забелязваха. Часовият, застанал на една скала, днес наричана Краун Бют, можеше да вижда на много километри. Никой не идваше. Ловците носеха много елени и антилопи от гората и децата ловяха тлъста пъстърва в потоците.

Шепнещ вятър беше млада и здрава.

Раната й бързо зарасна и тя пак можеше да тича, бърза като сърна. Когато момичето носеше храна на мъжете, Крейг понякога срещаше погледа й и сърцето му винаги се разтуптяваше. Шепнещ вятър външно не проявяваше чувствата си и се извръщаше, когато той я хващаше, че го наблюдава. Младежът не можеше да знае, че нещо в стомаха й сякаш се стопява и гърдите й като че ли ще се пръснат винаги щом зърне тъмносините му очи.

В началото на есента те просто се влюбиха.

Жените забелязаха. След като поднесеше храна на мъжете, тя се връщаше изчервена, предницата на кожената й туника бързо се издигаше и спускаше и по-възрастните жени весело се кискаха. Шепнещ вятър вече нямаше майка, нито леля и другите индианки бяха от различни семейства. Но имаха синове сред дванадесетте неженени воини. Чудеха се кой е грабнал сърцето на хубавото момиче. Караха я да им каже преди да й го е отмъкнала друга, ала тя им отвръщаше, че говорят глупости.

През септември листата започнаха да падат и лагерът се премести по-нависоко, за да се скрие под иглолистните дървета. През октомври нощите станаха студени. Но дивечът продължаваше да е достатъчно и конете опасоха последната трева преди да преминат на дървесна кора и лишеи. Роузбъд се приспособи като местните коне, но от време на време Крейг слизаше в прерията да донесе чувал трева, нарязана с ловджийския му нож.

Ако Шепнещ вятър имаше майка, тя щеше да каже на Високия лос, ала тъй като нямаше, накрая момичето само поговори с баща си. Гневът му беше ужасен.

Как можела да си помисли такова нещо? Уашиху били избили цялото й семейство. Този човек щял да се завърне при народа си, а там нямало място за нея. Нещо повече, раненият в рамото воин почти бил оздравял. Костите му най-после зараснали. Не много добре, но все пак зараснали. Ходещия бухал бил прекрасен и смел воин. Баща й я бил сгодил за него. Щели да обявят на другия ден. Това било окончателно.

Високия лос беше смутен. Може би и белият мъж изпитваше същите чувства. Отсега нататък трябваше да го наблюдават денонощно. Не биваше да се върне при своя народ, защото знаеше къде е лагерът им. Щеше да презимува с тях, но трябваше да го наблюдават.

Крейг ненадейно бе преместен да спи в типито на друго семейство. Там живееха още трима воини, които щяха да го следят, ако понечеше да се измъкне през нощта.

В края на октомври тя дойде при него. Младежът лежеше буден и мислеше за нея, когато острие на нож безшумно и бавно разряза кожата на типито. Крейг тихо се надигна и се измъкна навън. Шепнещ вятър стоеше на лунната светлина и го гледаше. Двамата за пръв път се прегърнаха и помежду им потече пареща топлина.

Момичето се откъсна от ръцете му, отстъпи и го повика. Той я последва между дърветата, докато не се отдалечиха от лагера. Роузбъд бе оседлана, зад седлото бе завързана бизонска кожа. Пушката му беше в дългия си калъф. Самарът се издуваше от храна и боеприпаси. Наблизо бе завързан и пъстър мустанг. Крейг се обърна, целунаха се и студената нощ сякаш се завъртя около него.

— Заведи ме в своята планина, Бен Крейг, и ме направи своя жена — прошепна тя в ухото му.

— Сега и завинаги, Шепнещ вятър.

Качиха се на конете и тихо заобиколиха скалата, после поеха надолу към равнината. По изгрев слънце стигнаха до подножията на планината. Призори един малък отряд индианци от племето кроу ги видя в далечината и зави на север към Форт Елис.

Шайените тръгнаха след тях. Бяха шестима и бързаха, преметнали пушки през рамо и затъкнали в поясите си томахавки. Имаха ясна заповед. Годеницата на Ходещия бухал трябваше да му бъде върната жива. Уашиху трябваше да умре.

Индианците от племето кроу се движеха на север. През лятото един от тях бе служил в армията и знаеше, че сините куртки са обявили голяма награда за белия предател, достатъчна, за да си купи човек много коне и стоки.

Не стигнаха до Форт Елис. На тридесет километра южно от Йелоустоун се натъкнаха на кавалерийски патрул, общо десет души, командвани от лейтенант. Бившият следотърсач им разказа какво са видели главно с помощта на знаци, но офицерът разбра и поведе хората си на юг към планината. Индианците изпълняваха ролята на техни водачи.

Това лято вестта за разгрома на Къстър обиколи Америка като леден вятър. На 4 юли 1876 година далеч на Изток най-видните представители на страната се бяха събрали във Филаделфия, града на братската обич, за да отпразнуват първия век на независимост. Новината от западната граница им се стори невероятна. Беше наредено да се проведе незабавно следствие.

След битката войниците на генерал Тери бяха обиколили фаталния склон в търсене на обяснение за катастрофата. Сиуксите и шайените бяха заминали преди едно денонощие и Тери не бе в настроение да ги преследва. Оцелелите от ротите на Рино бяха спасени, но не знаеха нищо.

Докато набързо погребваха разлагащите се трупове, събраха всички веществени доказателства от склона. Сред вещите имаше и документи, включително бележките на капитан Кук.

Не беше останал нито един жив от онези, които бяха стояли зад Къстър по време на разпита на Бен Крейг, ала записките на адютанта бяха достатъчно ясни. Армията имаше нужда от причина за катастрофата. И я откриха — диваците бяха били предупредени и напълно подготвени. Нищо неподозиращият Къстър се бе натъкнал на засада. Нещо повече, армията имаше изкупителна жертва. Този грандиозен провал в никакъв случай не можеше да се обясни с некадърност — но можеше да се обясни с предателство. Обявиха награда от хиляда долара за следотърсача, жив или мъртъв.

И сега, в края на октомври, отрядът индианци от племето кроу видя беглеца заедно с едно индианско момиче да се спускат от планината Прайър.

Конете на лейтенанта бяха отпочинали, нахранени и напоени. Офицерът бързаше на юг. Заложена бе кариерата му.

Малко след изгрев слънце Крейг и Шепнещ вятър стигнаха до Прайър Гап, проход между главния планински масив и единствения връх на Западен Прайър. Минаха през прохода и навлязоха в пустошта, пресечена местност с тревисти хребети и дерета, която продължаваше осемдесетина километра на запад.

Крейг нямаше нужда да се ориентира по слънцето. Той виждаше целта си в далечината, сияеща на утринното слънце под студеното синьо небе. Пътуваха към планината Абсарока, в която като момче беше ловувал със стария Доналдсън. Това беше ужасно място, дива гора и скалисто плато, където малцина можеха да ги последват. Въпреки голямото разстояние той различаваше ледените върхове Тъндър, Сейкрид, Медсин и Беъртуут. Там човек с добра пушка можеше да задържи цяла армия. Спря при един поток, за да напои запотените коне, после продължиха към върховете, които сякаш се забиваха в самото небе.

На тридесет километра след тях, забили погледи в земята за издайническите следи на подкованите със стомана копита, шестимата воини напредваха с тръс, който пестеше силите на техните коне и можеше да се поддържа в продължение на много километри.

На петдесетина километра северно оттам кавалерийският патрул бързаше на юг. Откриха следата по пладне точно на запад от Западен Прайър. Индианските следотърсачи изведнъж спряха и започнаха да обикалят наоколо, като се взираха в участък спечена от слънцето земя. Посочиха следите от стоманени подкови и от неподкованите копита след тях. На известно разстояние минаваха дири от още пет-шест коня.

— Така — измърмори лейтенантът. — Имаме си конкуренция. Няма значение.

После заповяда да продължат на запад, въпреки че конете започваха да се уморяват. След половин час изкачиха ниско възвишение и офицерът проучи хоризонта с далекогледа си. Нямаше и следа от бегълците, но видя облак прах, вдиган от шест фигурки на пъстри коне, които препускаха към планината.

Шайенските коне също се уморяваха, ала същото трябваше да се отнася и за бегълците пред тях. Воините напоиха конете си във водите на Бриджър Крийк, точно под съвременното градче Бриджър, и им дадоха половин час почивка. Един от тях долепи ухо към земята и чу тропота на приближаващи се копита, затова отново яхнаха конете си и продължиха. След километър и половина водачът им ги отведе зад едно хълмче, скри ги и се качи на върха да погледне.

На пет километра видя кавалерията. Шайените не знаеха нищо за документите, открити на склона, нито за наградата за избягалия уашиху и предположиха, че сините куртки преследват тях, задето са напуснали резервата. Затова зачакаха.

Кавалерийският патрул спря на мястото, където следите се раздвояваха. Индианските следотърсачи скочиха от конете си и разгледаха земята. Шайените ги видяха да сочат на запад и патрулът продължи в тази посока.

Шестимата воини препуснаха успоредно на сините куртки също както Малкия вълк бе следил Къстър покрай Роузбъд. Но по някое време следобед следотърсачите от племето кроу ги забелязаха.

— Шайени — съобщи един от тях.

Лейтенантът сви рамене.

— Няма значение, нека ловуват. Ние гоним друг дивеч.

Двете групи преследвачи продължиха до вечерта. Когато слънцето превали планината, разбраха, че трябва да дадат почивка на конете. Ако се опитаха да продължат, животните просто щяха да рухнат под тях. Освен това почвата ставаше по-твърда и следите бяха по-незабележими. По тъмно нямаше да могат да ги открият.

На петнадесет километра пред тях Бен Крейг си мислеше същото. Роузбъд беше едра, яка кобила, но бе изминала осемдесет километра с мъж и товар на гърба си по пресечен терен. Шепнещ вятър не беше опитна ездачка и също бе на края на силите си. Спряха на лагер край Беър Крийк, малко на изток от съвременния град Ред Лодж, но не запалиха огън, за да не ги видят.

Когато се спусна нощта, температурата падна. Завиха се с бизонската кожа и след секунди момичето се унесе. Крейг не заспа. По-късно може би щеше да има време за това. Измъкна се изпод кожата, уви се в одеяло и застана на пост до жената, която обичаше.

Не дойде никой, но той стана преди разсъмване. Бързо хапнаха сушено месо от антилопа и малко царевичен хляб, който Шепнещ вятър беше взела от типито си, пиха вода от потока и потеглиха. Преследвачите им направиха същото веднага щом първите слънчеви лъчи осветиха следите. Бяха на петнадесет километра и се приближаваха. Крейг знаеше, че шайените са някъде зад тях — не можеше да има прошка за онова, което бе извършил. Ала не подозираше нищо за кавалерията.

Земята бе по-твърда, пътуването — по-бавно. Преследвачите им ги настигаха и трябваше да ги забави, като скрие следите си. След два часа бегълците стигнаха до мястото на сливане на два потока. Отляво течеше Рок Крийк, буен и непроходим. Право пред тях беше Уест Крийк, по-плитък и не толкова скалист. Крейг слезе от коня, завърза другия за седлото си и поведе Роузбъд за юздите.

Насочиха се към Рок Крийк, влязоха във водата, после се върнаха и продължиха срещу течението на другия поток. Краката му замръзнаха в ледената вода, но той не спря още три километра по чакълестото дъно, после зави към гъстата гора.

Теренът рязко започна да се издига, слънцето се скри зад планината и отново стана студено. Шепнещ вятър се беше увила с одеялото си — яздеше без седло.

На пет километра след тях кавалерията стигна до потоците и спря. Индианските следотърсачи посочиха следите, които водеха към Рок Крийк, и след като се посъветва със сержанта си, лейтенантът заповяда на патрула да тръгне по лъжливата диря. Когато се скриха, там излязоха шайените. Те нямаше нужда да крият следите си. Но избраха десния поток и препуснаха покрай водата, като наблюдаваха отсрещния бряг за следи от коне.

След три километра ги откриха и навлязоха в гората.

По пладне Крейг стигна до място, което му се струваше, че си спомня от предишното си идване тук — огромно открито скално плато, платото Силвър Рън, което водеше право към планината. Макар че не го знаеха, те се намираха на височина над три хиляди и триста метра.

Той погледна надолу от ръба на скалите. Надясно видя фигури, които бяха спрели на мястото на сливането на двата потока. Нямаше далекоглед, ала при рядък въздух видимостта е изключителна. Това не бяха шайени, а десетима войници с четирима индиански следотърсачи. Военен патрул, който се връщаше по течението на Рок Крийк, след като бе открил грешката си. И тогава Бен Крейг разбра, че армията все още го преследва за това, че е освободил момичето.

Извади пушката си от калъфа, зареди патрон, опря я на един камък, настрои мерника на максимално издигане и се прицели към долината.

„Цели се в коня — винаги беше казвал старият Доналдсън. — В тези краища човек без кон трябва да се върне, откъдето е дошъл.“

Прицели се в челото на жребеца на офицера. Изстрелът отекна в планината като гръмотевица. Куршумът улучи животното отстрани на главата и то тежко се строполи на земята, като повлече лейтенанта. При падането той си изкълчи глезена.

Войниците се пръснаха в гората, освен сержанта, който се хвърли зад падналия кон и се опита да помогне на командира си. Конят не беше мъртъв и сержантът го избави от мъките с пистолета си. После замъкна офицера в гората. Не се разнесоха повече гърмежи.

Шайените скочиха от конете си на килима от борови иглички. Четирима от тях имаха пушки „Спрингфийлд“, взети от Седма кавалерия, но се отличаваха с типичната за равнинните индианци неточност. Те знаеха какво може да направи с оръжието си младият уашиху и от какво разстояние. Затова запълзяха нагоре. Това ги забави. Единият вървеше накрая и водеше конете.

Крейг разряза одеялото на четири парчета и овърза с тях копитата на Роузбъд. Платът нямаше да издържи дълго между стоманените подкови и скалите, но щеше да скрие следите им за около половин километър. После препуснаха на югозапад към върховете.

Платото Силвър Рън е широко осем километра и няма къде да се скрие човек. След три километра следотърсачът погледна назад и забеляза мънички фигури. Продължи напред. Не можеха да го улучат, нито да го настигнат. След няколко минути се появиха нови точици — кавалеристите бяха превели конете си през гората и също се бяха качили на платото, но на километър и половина източно от шайените. После Крейг стигна до цепнатината. Преди не беше стигал толкова нависоко и не знаеше за нейното съществуване.

Лейк Форк е стръмна и тясна, с обрасли с борове склонове и леден поток на дъното. Крейг тръгна покрай нея в търсене на по-полегато място. Откри го в сянката на връх Тъндър, ала изгуби половин час.

Като не щадеше нито своите сили, нито тези на конете, той излезе от отсрещната страна на клисурата и стигна до последното плато, Хелроуринг. В този момент над главата му изсвистя куршум. Отатък Лейк Форк един от войниците бе зърнал движение сред боровете.

Пред Крейг се простираха още пет километра открито пространство до извисяващия се връх Риъргард, сред чиито назъбени скали и пещери не можеше да ги проследи никой. В редкия въздух те се задъхваха за кислород, ала продължаваха напред. Скоро щеше да се стъмни и щяха да изчезнат сред върховете и клисурите между Риъргард, Сейкрид и Беъртуут. Зад Сейкрид се намираше водоразделът, а оттам щяха да се спуснат в Уайоминг. Щяха да избягат от враждебния свят, да станат мъж и жена и вечно да живеят заедно в пустошта. Докато светлината помръкваше, Бен Крейг и Шепнещ вятър оставиха преследвачите си назад и се насочиха към склоновете на Риъргард.

В мрака двамата се изкачиха над скалното плато и стигнаха до вечните снегове. Там намериха плосък перваз, петнадесет на шест метра, в дъното на който имаше дълбока пещера. Няколкото последни бора скриваха входа й.

Крейг спъна конете и те започнаха да ядат борови иглички под дърветата. Беше много студено, но нали имаха бизонска кожа?

Следотърсачът внесе седлото си и второто одеяло в пещерата, зареди пушката си и я остави до себе си, после опъна кожата край входа. Двамата с Шепнещ вятър легнаха и прехвърлиха другия й край отгоре си. Когато се постоплиха, момичето се раздвижи.

— Бен — прошепна Шепнещ вятър, — направи ме своя жена. Сега.

Той започна да изхлузва кожената й туника през главата й.

— Това, което правите, е грешно.

Толкова високо в планината цареше абсолютна тишина и въпреки че гласът бе старчески и немощен, произнесените на шайенски думи бяха съвсем ясни.

Гол до кръста в ужасния студ, Крейг след миг се озова на входа с пушка в ръка.

Не можеше да разбере защо не бе видял мъжа по-рано. Той седеше по турски под боровете почти на ръба на скалния перваз. Бялата му коса се спускаше по голия му гръб, лицето му беше набръчкано като изгорял орех. Бе невероятно стар племенен шаман, търсач на видения, дошъл на това уединено място да пости и да търси напътствие от безкрая.

— Ти ли го каза, свещени? — Следотърсачът използва почетното обръщение, запазено за големи мъдреци. Нямаше представа откъде идва старецът. Нито как се е изкачил на тази височина. Не можеше да си представи как е оцелял на този студ. Знаеше само, че някои търсачи на видения могат да нарушат всички известни природни закони.

Усети, че Шепнещ вятър застава до него на входа на пещерата.

— Това е грешно в очите на човека и на Ме-и-я, Вездесъщия дух — каза старецът.

Луната още не беше изгряла, ала звездите в чистия студен въздух бяха толкова ярки, че широкият скален перваз бе окъпан в бледа светлина. Крейг видя отраженията й в старческите очи, които се впиваха в него изпод дървото.

— Защо, свещени?

— Тя е обещана на друг. Той се е борил храбро срещу уашиху. Спечелил е голяма слава. Не заслужава такова отношение.

— Но сега тя е моя жена.

— Тя ще бъде твоя жена, планинецо. Но още не. Вездесъщият дух говори. Тя трябва да се върне при своя народ и при мъжа, на когото е обещана. Ако го направи, някой ден вие ще се съберете и тя ще е твоя жена, и ти ще си неин мъж. Така казва Ме-и-я.

Старецът взе тоягата от земята до себе си и с нейна помощ се изправи. Голата му кожа беше тъмна и набръчкана. Носеше само набедреник и мокасини. После се обърна, бавно навлезе сред боровете и изчезна.

Шепнещ вятър вдигна лице към Крейг. По бузите й се стичаха сълзи, но не падаха, а замръзваха преди да стигнат до брадичката й.

— Трябва да се върна при своя народ. Такава е съдбата ми.

Нямаше смисъл да спори. Той приготви коня й, а тя обу мокасините си и се уви в одеялото си. Крейг за последен път я прегърна, метна я на гърба на коня и й подаде юздите. Тя мълчаливо насочи животното надолу по склона.

— Вятър, който тихо говори — повика я следотърсачът. Тя се обърна и го погледна на лунната светлина. — Пак ще бъдем заедно. Някой ден. Така е предопределено. Ще те чакам, докато расте тревата и текат реките.

— И аз ще те чакам, Бен Крейг.

И изчезна. Крейг остана с вперени в небето очи, докато студът съвсем не го вледени. Той въведе Роузбъд в пещерата и й приготви няколко шепи борови иглички. После се уви в бизонската кожа и заспа.

Луната изгря. Воините видяха Шепнещ вятър да се приближава към тях. Тя забеляза два лагерни огъня на склона на клисурата и чу тихото бухане на бухал отляво. Насочи се натам.

Не й казаха нищо. Това бе работа на баща й Високия лос. Ала все още не бяха изпълнили заповедта докрай. Уашиху, който беше нарушил техните закони, трябваше да умре. Изчакаха да се зазори.

В един през нощта над Беъртуут се струпаха гъсти облаци и температурата започна да спада. Мъжете край двата огъня трепереха и се свиваха под одеялата си, но нямаше полза. Скоро всички бяха будни и хвърляха съчки в пламъците, ала ставаше все по-студено.

Шайените и белите хора бяха зимували в свирепите Северна и Южна Дакота и знаеха какви студове свиват през зимата, но сега бе последният ден на октомври. Твърде рано. И все пак температурата падаше. В два часа заваля сняг като бяла стена. В лагера на кавалерията индианските следотърсачи се изправиха.

— Ние ще вървим — казаха те на офицера. Глезенът го болеше, ала той знаеше, че богатството и славата ще преобразят живота му в армията.

— Студено е, но скоро ще съмне — отвърна лейтенантът.

— Това не е обикновен студ — възразиха индианците. — Това е Студът на дългия сън. Никакви дрехи не могат да те предпазят от него. Уашиху, когото търсите, вече е мъртъв. Или ще умре преди изгрев слънце.

— Тогава вървете — отстъпи лейтенантът. Вече нямаше нужда от следотърсачи. Неговата плячка бе на върха, който беше видял да блещука на лунната светлина преди да завали снегът.

Индианците се качиха на конете си и поеха обратно през платото Силвър Рън. Докато се отдалечаваха, единият нададе дрезгав крясък на нощна птица.

Шайените го чуха и се спогледаха. Това беше предупредителен вик. Те също яхнаха конете си, угасиха огъня със сняг и тръгнаха да слизат надолу. Температурата продължаваше да спада.

Към четири сутринта дойде лавината. Падна от планината, понесе се към Лейк Форк и помете всичко. Останалите мъже и коне не можеха да помръднат — студът ги приковаваше там, където лежаха и стояха. Снегът затрупа цепнатината и отгоре останаха да стърчат само върхарите на боровете.

На сутринта облаците се разчистиха и слънцето се показа. Всичко тънеше в белота. В милионите си дупки животните от гората и планината разбраха, че е дошла зимата и че трябва да спят до пролетта.

Завит в бизонската си кожа, следотърсачът спеше в своята пещера.

Когато се събуди, не успя да си спомни къде е. В селото на Високия лос ли? Но не чуваше разговорите на жените, които приготвяха закуската. Отвори очи и надзърна изпод бизонската кожа. Видя неравните стени на пещерата и внезапно си спомни всичко. Надигна се и се опита да проясни ума си от последните мъгли на съня.

Белият сняг сияеше под слънчевите лъчи. Той излезе навън гол до кръста и напълни гърди с утринния въздух.

Все още със спънати предни крака, Роузбъд дъвчеше младите борчета по ръба на скалния перваз. Слънцето се издигаше отдясно. Крейг се взираше в далечните равнини на Монтана.

После отиде до предния край на перваза, легна по корем и погледна към платото Хелроуринг. От Лейк Форк не се вдигаше дим. Изглежда, преследвачите му си бяха отишли.

Върна се в пещерата и облече кожените си дрехи. Взе ловджийския си нож, излезе при Роузбъд и преряза въжето на краката й. Кобилата тихо изцвили и го докосна по рамото с меката си като кадифе муцуна. И тогава. Крейг забеляза нещо странно.

Светлозелените клонки, които дъвчеше Роузбъд, израстваха през пролетта. Той се огледа. Последните няколко бора, които бяха оцелели на такава височина, протягаха новите си клонки към слънцето. Младежът смаяно осъзна, че като диво животно трябва да е проспал лютата зима.

Беше чувал, че е възможно. Веднъж старият Доналдсън му бе споменал за трапер, който презимувал в една меча пещера и не умрял, а спал заедно с мечетата до звяра.

В дисагите намери последното парче сушено месо. Едва успя да го сдъвче, но се насили. После загреба шепа сняг, стопи го в длани и изпи водата. Знаеше, че не бива да яде сняг.

В кожените торби откри кръглата си траперска шапка от лисича кожа и си я сложи. Оседла Роузбъд, провери пушката си и останалите двадесет патрона, пъхна я в калъфа и се приготви за тръгване. Нави бизонската кожа, която му бе спасила живота, и я завърза зад седлото. Накрая в пещерата не остана нищо. Младежът хвана юздите на кобилата и я поведе надолу към платото.

Още не беше решил какво ще прави, ала знаеше, че в горите по по-ниските склонове има много дивеч. С помощта на капани сам човек спокойно можеше да преживее.

Бавно прекоси първото плато, като очакваше да зърне движение или дори да чуе изстрел от клисурата. Нищо. Когато стигна до цепнатината, от преследвачите му нямаше и следа. Той не можеше да знае, но индианските следотърсачи бяха съобщили, че сините куртки са изчезнали във виелицата и че беглецът също трябва да е загинал.

Отново откри пътеката и прекоси Лейк Форк. Докато пресичаше Силвър Рън, слънцето бързо се издигаше в небето. Започна да му става топло.

Когато боровата гора свърши и навлезе в широколистната, Крейг устрои първия си бивак. Беше пладне. С пролетни клонки и един метър канап направи капан за зайци. След час първият нищо неподозиращ гризач излезе от дупката си. Той го уби и го одра, после запали огън с огнивото си и с наслада изяде печеното месо.

Една седмица лагерува и възвърна силите си. Имаше предостатъчно дивеч, можеше да лови пъстърва в многобройните потоци и не му трябваше друго за пиене освен вода.

В края на седмицата реши да поеме към равнините, като пътува на лунна светлина и денем се крие. Трябваше да стигне до Прайър, където можеше да си построи хижа. Тогава щеше да разпита къде са шайените и да чака Шепнещ вятър. Не се съмняваше, че някой ден тя ще е свободна — нали така беше предопределено.

На осмата нощ оседла Роузбъд и напусна гората. Насочи се на север. Беше пълнолуние и земята бе окъпана в бледа светлина. Той язди цяла нощ и на сутринта спря на лагер в едно суходолие, където никой не можеше да го види. Не запали огън и се нахрани с месото, което бе опушил в гората.

На другата нощ зави на изток към Прайър и скоро прекоси дълга ивица твърда черна скала, която изчезваше в далечината и в двете посоки. Малко преди зазоряване стигна до още една. После навлезе в пустошта, където лесно можеше да се крие.

Веднъж видя добитък и се удиви на глупостта на заселника, оставил стадото си без охрана. Ако откриеха животните, индианците щяха да пируват до насита.

На четвъртата сутрин от пътуването си видя форта. Беше лагерувал на едно хълмче и когато слънцето се издигна над хоризонта, зърна укреплението в подножията на Западен Прайър. Наблюдава го в продължение на час в търсене на признаци на живот, звук на сигнална тръба, дим, издигащ се от войнишката столова. Ала нямаше нищо. Той се скри в сянката на храсталаците и заспа.

По време на вечеря обмисли какво да прави. Този район все още бе див и самотният пътник се намираше в постоянна опасност. Очевидно фортът беше построен наскоро. Предната есен не го бе имало. Значи армията беше установила контрол над земите на кроу. Допреди година най-близките фортове бяха Форт Смит на изток и Форт Елис на северозапад. Не можеше да отиде в последния, там щяха да го познаят.

Но ако в новия форт не квартируваше Седма кавалерия или хората на Гибън, нямаше причина да са го виждали и ако се представеше под фалшиво име… Крейг оседла Роузбъд и реши незабелязано да разузнае крепостта.

Стигна до форта на лунна светлина. На стълба не се вееше бойно знаме, отвътре не се процеждаше светлина, не се чуваше нито звук. Окуражен от тишината, той се приближи до портата. Над нея имаше две думи. Първата беше „форт“, много пъти я бе виждал. Но не си спомняше втората. От външната страна на високата двукрила порта висеше верига с катинар.

Крейг обиколи три и половина метровата стена. Защо армията беше изоставила форта? Дали го бяха атакували и унищожили? Може би всички вътре бяха мъртви? Но в такъв случай какво правеше тук този катинар? В полунощ той се качи върху седлото на Роузбъд и се хвана за горния край на коловете. След секунди скочи върху вътрешния парапет на два метра над земята и погледна надолу.

Можеше да различи казармените помещения за офицерите и войниците, конюшнята и кухнята, оръжейната и бъчвата за дъждовна вода, магазина и ковачницата. Всичко си бе на мястото, ала пустееше.

С пушка в ръка Крейг тихо се спусна по стълбата. Фортът наистина беше новопостроен. Личеше си по сглобките и краищата на гредите. Кабинетът на командира бе заключен, но изглежда, всички други врати не бяха. Имаше спалня за войниците и втора за пътници. Не откри нужници, което му се стори странно. До задната стена имаше малка черква, а в стената до нея — врата, залостена отвътре с греда.

Отвори я, излезе навън и вкара Роузбъд. После отново я залости. Знаеше, че не може сам да отбранява този форт. Ако го нападнеха индианци, щяха да прескочат стените със същата лекота като него. Но известно време можеше да го използва за база, докато не научеше къде е отишъл Високия лос.

През деня разгледа конюшнята. Имаше ясли, достатъчно храна за двадесет коня и прясна вода в коритото отпред. Крейг разседла кобилата и я изтърка с твърда четка, докато тя се гощаваше с овес.

В ковачницата откри кутия с мас и лъсна пушката си, докато металът и дървеният приклад не заблестяха. В магазина имаше капани и одеяла. Той взе няколко и си направи уютно кътче на ъгловата койка в сградата, предвидена за пътници. Нямаше само храна. Но накрая намери буркан с бонбони, които му заместиха вечерята.

Първата седмица сякаш отлетя. Сутрин Крейг ходеше да поставя капани и да ловува, следобед обработваше кожите на животните. Имаше достатъчно прясно месо и познаваше няколко растения, от чиито листа можеше да си вари супа.

В магазина откри калъп сапун и се изкъпа в близкия поток. Конят му можеше да пасе трева колкото си иска. В кухнята намери тенджери и тенекиени паници. Донесе нападали през зимата сухи съчки и кипна вода, за да се избръсне. Едно от нещата, които бе взел от колибата на Доналдсън, беше неговият стар бръснач — пазеше го в стоманена кутия. Удиви се колко е лесно със сапун и гореща вода. В гората или по време на поход с армията бе принуден да използва студена вода и да се бръсне без сапун.

Пролетта преля в ранно лято и все още не идваше никой. Той започна да се чуди къде да разпита за шайените. Страхуваше се да тръгне на изток към Форт Смит или на североизток към Форт Елис, където със сигурност щяха да го познаят. Ако научеше, че армията все още иска да го обеси, щеше да приеме името Доналдсън и да се надява, че няма да го разкрият.

След месец се появиха първите хора, но Крейг бе на лов в планината. Те бяха осем и дойдоха с три дълги стоманени машини върху черни въртящи се колела със сребърни главини. Не ги теглеха коне.

Водеше един от мъжете, другите седем бяха негови гости. Водачът се казваше професор Джон Ингълс, декан на факултета по Западна история в Университета на Монтана в Боузман. Неговият най-виден гост беше младшият сенатор от щата, който идваше чак от Вашингтон. Имаше трима депутати от Капитолия в Хелина1 и трима чиновници от министерството на образованието. Професор Ингълс отключи катинара и те влязоха пеш, като любопитно се оглеждаха.

— Господин сенатор, господа, добре дошли във Форт Херитидж2 — каза професорът. Лицето му грееше от удоволствие. Той беше един от онези щастливци, които притежават невероятно чувство за хумор и са безнадеждно влюбени в професията си. Професор Ингълс се занимаваше с историята на Стария запад и познаваше някогашна Монтана, Войната в Равнините, местните индиански племена, които бяха воювали и ловували там. Форт Херитидж бе мечта, която беше успял да осъществи със стотици заседания в университета. Този ден увенчаваше десетгодишните му усилия. — Този форт и факторията са точно копие на такова място от времето на безсмъртния генерал Къстър. Лично съм надзиравал строежа до най-малка подробност и мога да гарантирам за всичко.

Докато развеждаше групата из дървените сгради, той им разказваше как се е родил проектът с първата му молба до Историческото дружество на Монтана и Тръста за опазване на културното наследство и как открили средства в контролирания от Тръста Фонд за въглищни такси.

Професорът им обясни, че всичко било построено от местен дървен материал, дори гвоздеите били като едно време и не бил използван нито един стоманен винт.

Ентусиазмът му преливаше и заразяваше гостите.

— Форт Херитидж ще се използва за образователни проекти за деца и юноши не само от Монтана, но и предполагам от съседните щати. Вече имаме групови заявки чак от Уайоминг и Южна Дакота. В самия край на резервата на племето кроу има двайсет акра пасища за конете и през лятото ще съберем сено. Специалисти ще косят сеното по някогашния начин. Гостите ще виждат какъв е бил животът на границата преди сто години. Уверявам ви, че такова нещо няма в цяла Америка.

— Харесва ми, много ми харесва — каза сенаторът. — А как ще осигурите персонал?

— Това е нашата най-голяма гордост, господин сенатор. Вие не се намирате в музей, а в истински форт от седемдесетте години на деветнайсети век. Средствата стигат да назначим до шейсет младежи през лятото, когато са най-големите национални празници и ученическите ваканции. Ще използваме главно студенти от различните театрални школи в Монтана. Не можете да си представите колко много хора проявиха интерес. Вече имаме шейсет доброволци. Самият аз ще съм майор Ингълс от Втора кавалерия, командир на форта. Ще имам сержант, ефрейтор и осем редници, всички студенти, които могат да яздят. Коне ни заеха доброжелателно настроени към проекта собственици на ранчо.

— Ще има и млади жени, които ще играят ролята на готвачки и перачки — продължи той. — Дрехите ще са точно такива, каквито са се носели по онова време. Други студенти ще са трапери от планините, следотърсачи от равнините и заселници, пътуващи на запад, за да прекосят Скалистите планини. Един истински ковач се съгласи да дойде при нас и гостите ще видят как подковава конете. Ще използвам черквата на форта ей там и ще пеем химни от онези дни. Момичетата ще имат отделна спалня, разбира се, и групова отговорничка в лицето на моята асистентка Шарлот Бевън. Войниците ще спят в едната сграда, цивилните — в другата. Уверявам ви, не е пропусната нито една подробност.

— Но съвременните млади хора не могат без някои неща. Ами личната ви хигиена, пресните плодове и зеленчуци? — попита един конгресмен от Хелина.

— Абсолютно прав сте — възкликна професорът. — Наистина има три области, в които си позволихме да не имитираме миналото. Във форта няма да има заредени огнестрелни оръжия. Всички револвери и пушки ще са копия, освен няколко, които стрелят с халосни патрони. Що се отнася до хигиената, виждате ли онази оръжейна? Вътре има пирамиди с копия на пушки „Спрингфийлд“, но вътрешната стена е фалшива и зад нея има баня с гореща вода, тоалетни, кранове, мивки и душове. А онази огромна бъчва за дъждовна вода? Влиза се през таен вход отзад. Вътре има хладилно помещение за месо, зеленчуци и плодове. Всичко действа с газ. Няма електричество. Само свещи и газени лампи.

Намираха се пред вратата на спалнята за пътници. Един от чиновниците надникна вътре и отбеляза:

— Май че си имате гостенин.

Всички погледнаха койката в ъгъла. После откриха още следи. Конски фъшкии в конюшнята, въглени от огън. Сенаторът избухна в смях.

— Като че ли някой от гостите ви не е имал търпение — каза столичният политик. — Може пък да е истински пионер.

Всички се разсмяха.

— Браво, професоре. Сигурен съм, че всички сме единодушни. Заслужавате поздравления. Това място е гордост за нашия щат.

После си тръгнаха. Професорът заключи портата, като продължаваше да се чуди за койката и фъшкиите. Трите автомобила потеглиха по дълбоките коловози до дългата ивица черна скала, магистрала 30, и завиха на север към Билингс и летището.

След два часа Бен Крейг се върна от лов. Първият знак, че уединението му е било нарушено, бе залостената отвътре врата до черквата.

Провери голямата порта, но тя беше заключена. Навън имаше странни следи, каквито никога не беше виждал, като от колела на фургон, но по-широки и със зигзаговидни шарки в тях.

С пушка в ръка Крейг прескочи стената, но след едночасова проверка се увери, че вътре няма никого. Отвори вратата, вкара Роузбъд, изтърка я и я нахрани, после разгледа следите от стъпки на плаца. Бяха от обувки, подметките на някои от които също бяха оставили зигзаговидни шарки, ала нямаше следи от копита. Навън също. Всичко това беше изключително странно.

След две седмици пристигнаха законните обитатели на форта. Крейг пак бе на лов в подножието на Прайър.

Колоната се състоеше от три автобуса, четири автомобила и двадесет коня в големи сребристи фургони. Когато разтовариха всичко, колите си заминаха.

Още в Билингс бяха облекли костюми, подходящи за различните им роли. Всеки имаше мешка с втори чифт дрехи и лични вещи. Професорът ги бе проверил и беше настоял да не носят нищо „модерно“. Не се позволяваха електрически уреди. Някои трудно се бяха разделили с транзисторите си, но това изрично се посочваше в договора. Не бяха разрешени дори книги, издадени през този век. Професор Ингълс смяташе, че цялостното връщане с един век назад е извънредно важно и с оглед на пълната автентичност, и от психологическа гледна точка.

— След време наистина ще започнете да вярвате, че сте пионери, които живеят в решителен момент от историята на Монтана — каза им той.

Няколко часа студентите с растящо въодушевление разглеждаха новия си дом.

Кавалеристите вкараха конете си в конюшнята и си разпределиха леглата във военната спалня. На стената бяха закачени два плаката — на Ракел Уелч и Урсула Андерс, но незабавно бяха конфискувани. Всички се шегуваха и бяха радостно възбудени.

Цивилните работници, ковачът, търговците, готвачките, следотърсачите и заселниците от Изток се настаниха във втората голяма сграда. Осемте момичета бяха отведени в спалнята им от госпожица Бевън. До главния вход спряха два прерийни фургона, покрити с бял брезент и теглени от тежки товарни коне. Те щяха да привличат вниманието на бъдещите гости.

В късния следобед на малко повече от половин километър от форта Бен Крейг дръпна юздите на Роузбъд и тревожно впери очи напред. Портите зееха. Вътре бяха спрели два фургона и по плаца се движеха хора. На стълба над портата се вееше съюзното знаме. Забеляза две сини униформи. Бе чакал седмици, за да може да попита някого къде са отишли шайените, но сега не беше толкова сигурен.

След като се поколеба около половин час, той продължи напред. Влезе през портата точно преди двама войници да я затворят. Те любопитно го погледнаха, но не казаха нищо. Крейг скочи от седлото и поведе Роузбъд към конюшнята. По средата на пътя го пресрещнаха.

Госпожица Бевън бе симпатична жена, добродушна американка, русокоса, сериозна, с луничав нос и широка усмивка. Тя весело поздрави Бен Крейг.

— Здрасти.

Беше прекалено горещо, за да носи шапка, затова следотърсачът кимна.

— Добър ден, госпожо.

— От нашата група ли си?

Като асистентка на професора и специализантка във факултета, тя участваше в проекта още от самото начало и бе присъствала на многобройните разговори, довели до окончателния подбор на участниците. Ала никога не беше виждала този младеж.

— Предполагам, госпожо — отвърна непознатият.

— Това значи, че ти се иска, така ли?

— Ами, да.

— Е, малко е необичайно, защото не си на щат. Но вече е късно да прекараш нощта в прерията. Заведи коня си в конюшнята, а аз ще поговоря с майор Ингълс. Ела в кабинета на командира след половин час.

Тя прекоси плаца и почука на вратата. Облечен в пълна униформа на майор от Втора кавалерия, професорът седеше на бюрото си, потънал в административна работа.

— Сядай, Чарли. Младежите настаниха ли се? — попита той.

— Да. И имаме един нов.

— Как така нов?

— Младеж на кон. Около двайсет и пет годишен. Просто дойде от прерията. Прилича на закъснял доброволец. Иска да се присъедини към нас.

— Не съм сигурен, че можем да вземем повече. Всички места са попълнени.

— Е, честно казано, той си носи всичко необходимо. Кон, дрехи от еленова кожа, доста мръсни, седло. Зад седлото му даже са завързани пет животински кожи. Явно се е постарал.

— Къде е сега?

— Грижи се за коня си. Казах му да дойде тук след малко. Реших, че поне може да се срещнеш с него.

— Добре.

Крейг нямаше часовник и трябваше да измери времето по слънцето, но беше точен до няколко минути. Почука и го поканиха да влезе. Джон Ингълс бе закопчал куртката си и стоеше зад бюрото си. Чарли Бевън беше отстрани.

— Искали сте да ме видите, господин майор?

Професорът се смая от автентичността на младежа. Той стискаше в ръка кръгла шапка от лисича кожа. Открито, честно, загоряло от слънцето лице с тъмносини очи. Кестенявата, неподстригвана от много седмици коса бе завързана на опашка с кожен ремък. В тънката плитчица, която висеше отстрани на лицето му, беше закрепено орлово перо. Кожените му дрехи дори бяха с неравните шевове, каквито бе виждал на истински стари облекла.

— Чарли ми каза, че сте искали да се присъедините към нас, да поостанете тук.

— Да, господин майор, искам.

Професорът взе решение. В средствата имаше перо за извънредни случаи. Този младеж беше тъкмо такъв. Той придърпа един дълъг формуляр, взе перодръжката и потопи стоманеното перо в мастилницата.

— Добре, да попълним някои подробности. Име?

Крейг се поколеба. До този момент, изглежда, не го бяха познали, ала името му можеше да ги подсети. Но майорът беше пълен и малко блед. Като че ли току-що идваше на границата. Може би на Изток не се бе чуло за събитията от миналото лято.

— Крейг, господин майор. Бен Крейг.

Той зачака. Изглежда, че името не говореше нищо на офицера. Пълната ръка с чиновнически почерк записа: Бенджамин Крейг.

— Адрес?

— Моля?

— Къде живееш, синко. Откъде идваш?

— От ей там, господин майор.

— Ей там е прерията и пустошта.

— Да, господин майор. Роден съм и съм израснал в планината.

— Мили Боже! — Професорът бе чувал за семейства, които живеели дълбоко в пустошта, но това беше по-обичайно за Скалистите планини в Юта, Уайоминг и Айдахо. Той грижливо написа: „Без установено местообитаване“.

— Имена на родителите?

— И двамата са мъртви, господин майор.

— О, много съжалявам.

— От петнайсетина години.

— Тогава кой те е отгледал?

— Господин Доналдсън, господин майор.

— А, и той живее…

— И той умря. Разкъса го един мечок.

Професорът остави перодръжката. Не бе чувал за нещастни случаи с мечки, макар че някои туристи бяха ужасно нехайни с боклуците от пикниците си. Човек просто трябваше да познава пустошта. Така или иначе, този красив младеж очевидно нямаше семейство.

— Кой е най-близкият ти роднина?

— Господин майор?

— Трябва да можем да се свържем с някого в случай, че… нещо се случи с теб.

— Нямам, господин майор. Няма с кого да се свържете.

— Разбирам. Дата на раждане?

— Петдесет и втора. В края на декември, струва ми се.

— Значи си на двайсет и пет години, така ли?

— Да.

— Ясно. Номер на социалната осигуровка?

Крейг го зяпна. Професорът въздъхна.

— Господи, ти май си се промъкнал през ситото. Добре. Подпиши тук.

Той обърна формуляра, побутна го към Крейг и му подаде перодръжката. Младежът я взе. Не можеше да прочете думите „подпис на кандидата“, но виждаше оставеното място. Той се наведе и постави кръстче. Професорът взе листа и смаяно го погледна.

— Бедното ми момче, милото ми бедно момче… — Той показа формуляра на асистентката си. — Чарли, като служител в образователната система смятам, че това лято ще имаш още една задача.

Тя широко се усмихна.

— Да, господин майор, разбирам.

Госпожица Бевън бе тридесет и пет годишна, разведена, без деца. Този младеж от пустошта й изглеждаше още хлапак, наивен, невинен, уязвим. Нуждаеше се от нейната закрила.

— Добре — каза професор Ингълс. — Бен, върви и се настани, ако вече не си го направил. Ще се видим на масата за вечеря.

Храната беше вкусна, помисли си следотърсачът, и много. Поднесоха я в емайлирани тенекиени чинии. Той се хранеше с помощта на ловджийския си нож, лъжица и парче хляб. Неколцина от сътрапезниците му се усмихнаха странно, ала Крейг не ги забеляза.

Младежите в неговата спалня се държаха приятелски. Изглежда, всички бяха от градове, за които никога не беше чувал, навярно далеч на Изток. Тъй като не можеха да четат на светлината на свещите, а и денят беше бил уморителен, всички скоро заспаха.

Бен Крейг никога не бе проявявал любопитство към околните, но забеляза, че младите мъже са странни. Те твърдяха, че са следотърсачи, коняри и трапери, но като че ли не знаеха нищо за занаятите си. Ала той си спомни за новобранците на Къстър, които не бяха знаели нищо за конете, оръжията и индианците. През изминалата година нищо не се бе променило.

Преди пристигането на първите групи имаше две седмици за адаптиране и репетиции. През това време трябваше да приведат форта в идеален ред, да се упражняват и да слушат лекциите на майор Ингълс, провеждани главно на открито.

Крейг не знаеше за това и се приготви отново да отиде на лов. Тъкмо прекосяваше плаца, за да излезе през широко отворената порта, когато го спря един млад коняр, казваше се Брад.

— Какво носиш, Бен? — И посочи калъфа от овча кожа до лявото коляно на Крейг.

— Пушка.

— Може ли да я видя? Разбирам от оръжия.

Крейг извади своята „Шарпс“ от калъфа и му я подаде. Брад изпадна във възторг.

— Леле, каква красавица! Истинска антика. Каква е?

— „Шарпс“ петдесет и две.

— Невероятно. Не знаех, че са направили такива копия.

Брад насочи пушката към камбаната над портата и натисна спусъка.

Тъкмо се канеше да каже „бум“, когато оръжието го направи вместо него. Откатът го събори. Ако директно беше улучил камбаната, тежкият куршум щеше да я пръсне. Той обаче улучи под ъгъл и рикошира. Силният звън накара всички във форта да замръзнат на място. Професорът изскочи от кабинета си.

— Какво става? — извика той, после видя седящия на земята Брад, стиснал тежката пушка. — Какво правиш, Брад?

Младежът се изправи и обясни. Ингълс мрачно погледна Крейг.

— Бен, може би съм забравил да ти кажа, но тук огнестрелното оръжие е забранено. Трябва да заключа пушката ти в оръжейната.

— Значи никакви пушки, така ли, господин майор?

— Никакви пушки. Поне истински.

— Ами сиуксите?

— Сиуксите ли? Доколкото знам, те са в резерватите си в Северна и Южна Дакота.

— Но могат да се върнат.

Професорът разбра шегата и снизходително се усмихна.

— Разбира се, че могат да се върнат. Но мисля, че няма да е това лято. И дотогава това нещо ще бъде заключено в оръжейната.

Четвъртият ден беше неделя и целият персонал се събра на утринна служба в черквата. Нямаше свещеник и службата се ръководеше от майор Ингълс. По някое време той застана зад аналоя и се приготви за четенето. Голямата Библия бе разтворена на съответната страница.

— Днес ще четем откъс от Книгата на Исаия, глава единайсета, шести стих. Тук пророкът говори за времето, когато на нашата земя ще настане Божият мир.

И зачете:

— „Тогава вълк ще живее заедно с агне, и леопард ще лежи заедно с козле; теле, лъвче и вол ще бъдат заедно, и малко дете ще ги кара. Крава ще пасе с мечка, малките им ще лежат заедно, и лъвът…“

Той прелисти страницата, но два от тънките листове бяха залепнали и професорът спря, тъй като текстът нямаше смисъл. Докато се бореше със смущението си, от третия ред пред него се разнесе младежки глас.

— … И лъвът ще яде слама като вола. Младенец ще играе над аспидина дупка, и дете ще протегне ръката си към змийско гнездо. Не ще правят зло и вреда по цялата Ми света планина, защото земята ще бъде пълна с познаване Господа, както водите пълнят морето.

В черквата се възцари тишина. Всички бяха зяпнали към човека в мръсни кожени дрехи и с орлово перо, закрепено в косата. Джон Ингълс най-после успя да разтвори на нужната страница.

— Да, точно така. Тук свършва първото четене.

— Наистина не разбирам този младеж — след обяда каза той на Чарли в кабинета си. — Не може да чете и да пише, но цитира откъси от Библията, които е научил като дете. Той ли е странният, или аз?

— Не се безпокой. Мисля, че се досещам каква е съдбата му — отвърна асистентката му. — Родителите му са предпочели да живеят усамотени в пустошта. Когато са умрели, той неофициално и съвсем незаконно е бил осиновен от възрастен стар ерген, който го е отгледал като свой син. Затова не е ходил на училище. Но отлично познава три неща: Библията, на която го е учила майка му, живота в последната оцеляла пустош и историята на Стария запад.

— Откъде познава историята на Запада?

— Сигурно от стареца. В края на краищата, ако преди три години е умрял, да речем, на осемдесет, той е роден преди края на миналия век. Тогава животът тук е бил доста примитивен. Сигурно е разказвал спомените си на момчето.

— Тогава защо младежът толкова добре играе ролята си? Възможно ли е да е опасен?

— Не, няма такова нещо — заяви Чарли. — Просто си фантазира. Вярва, че има право да ловува, когато си иска, както е било едно време.

— Значи се вживява в ролята си, така ли?

— Да. Но нима всички ние не се вживяваме?

Професорът избухна в смях и се плесна по бедрата.

— Разбира се, тъкмо това правим. Той просто е много по-добър от нас.

Тя се изправи.

— Защото го вярва. Той е най-добрият актьор. Остави го на мен. Ще се погрижа за него. Две от момичетата вече са му хвърлили око.

В спалнята на Бен Крейг все още му се струваше странно, че другарите му се събличат по къси памучни гащета, докато той предпочиташе да спи с обичайните дълги до глезените гащи. След седмица това доведе до проблем и някои от младежите се обърнаха към Чарли.

Тя завари Крейг да цепи дърва за кухнята, след като ги бе донесъл от гората.

— Може ли да те попитам нещо, Бен?

— Разбира се, госпожо.

— И ме наричай Чарли.

— Добре, госпожо Чарли.

— Ти къпеш ли се, Бен?

— Да се къпя ли?

— Аха. Да се съблечеш и да измиеш тялото си, цялото, не само ръцете и лицето.

— Ами, естествено, госпожо. Редовно.

— Радвам се да го чуя, Бен. Кога се къпа за последен път?

Той се замисли. Старият Доналдсън му бе обяснил, че трябва да се къпе редовно, но в ледените планински потоци човек не го правеше много често.

— Ами, миналия месец.

— Точно така предполагах. Какво ще кажеш пак да се изкъпеш? Сега?

След десет минути го видя да извежда оседланата Роузбъд от конюшнята.

— Къде отиваш, Бен?

— Да се изкъпя, госпожо Чарли. Както ми казахте.

— Но къде?

— На потока. Къде другаде?

Той всеки ден бе отивал в прерията за обичайните си телесни функции. Миеше си лицето и ръцете в коритото на конете. Поддържаше зъбите си бели с едночасово почистване с подострена върбова клонка, но можеше да го прави, докато яздеше.

— Ела с мен.

Тя го заведе в оръжейната, отключи вратата с ключа на колана си и го покани вътре. Зад пирамидите имаше фалшива стена. Чарли натисна скрития бутон и тайната врата се отвори. Вътре имаше стая с мивки и вани.

През двете години, които бе прекарал във Форт Елис, Крейг беше виждал вани, но дървени. Тези бяха от емайлирано желязо. Знаеше, че ваните се пълнят с кофи гореща вода от кухнята, но жената завъртя странното кранче в единия край и оттам потече вода, която вдигаше пара.

— Ще се върна след две минути, Бен, и искам да намеря пред вратата всичките ти дрехи, освен кожените, които имат нужда от химическо чистене. После влез във ваната с четка и сапун и се изтъркай. Целия. След това вземи това и измий косата си с него.

Тя му подаде шишенце със зелена течност, която миришеше на борови клонки.

— Накрая облечи бельото, което намериш на онези лавици. Когато свършиш, ела навън. Разбра ли?

Крейг се подчини. Никога не беше влизал във вана и откри, че е приятно, макар че се затрудни с кранчетата и едва не наводни пода. Когато свърши и изми косата си с шампоан, водата бе мътносива. Намери запушалката на канала и я издърпа.

От лавиците в ъгъла си избра памучни гащета, бял потник и топла риза, облече се, вплете орловото перо в косата си и излезе. Тя го чакаше. До един стол. С ножици и гребен в ръце.

— Нямам много опит, но във всички случаи ще е по-добре от нищо — каза Чарли. — Седни.

И подстрига кестенявата му коса, като остави недокосната само дългата плитка с перото.

— Така е по-добре — накрая заяви тя. — И вече ухаеш приятно.

Жената върна стола в Оръжейната и заключи вратата. Очакваше топли благодарности, но завари следотърсача с мрачен, дори нещастен вид.

— Госпожо Чарли, ще дойдете ли да се поразходим?

— Разбира се, Бен.

Тази възможност я зарадва. Сега можеше да разбере нещо за този тайнствен и странен продукт на пустошта. Излязоха през портата и той я поведе през прерията към потока. Мълчеше, потънал в размисъл. Чарли овладя желанието си да го заговори. До рекичката имаше километър и половина и те изминаха разстоянието за двадесет минути.

Прерията ухаеше на готова за косене трева и младежът на няколко пъти вдигна поглед към планината Прайър, която се извисяваше на юг.

— Приятно е да излезеш сред природата и да погледаш планината — каза Чарли.

— Това е моят дом — отвърна Крейг и отново замълча. Когато стигнаха до поточето, той седна на брега. Чарли събра полите на памучната си рокля и седна срещу него.

— Какво има, Бен?

— Може ли да ви попитам нещо, госпожо?

— Казвай ми Чарли. Да, разбира се, че може.

— И няма да ме излъжете, нали?

— Няма да те излъжа, Бен. Ще ти кажа истината.

— Коя година сме сега?

Тя се смая. Беше се надявала на някакво признание, нещо за отношенията му с другите младежи в групата. Чарли се вгледа в големите тъмносини очи и се зачуди… тя бе десет години по-възрастна, но…

— Сега е хиляда деветстотин седемдесет и седма година, Бен.

Очакваше нехайно кимване, но реакцията му не беше такава. Младежът сведе глава между коленете си и скри лицето си в шепи. Раменете под кожената дреха започнаха да се разтърсват.

Тя само веднъж бе виждала мъж да плаче. До една катастрофирала кола на магистралата от Боузман за Билингс. Чарли коленичи и постави ръце на раменете му.

— Какво има, Бен? Какво й е на тази година?

Бен Крейг беше изпитвал страх. Например от гризлито на склона над Литъл Бигхорн. Ала сега го обзе ужас.

— Аз съм роден през хиляда осемстотин петдесет и втора — каза той накрая.

Тя не се изненада. Знаеше, че има някакъв проблем. Прегърна го и го притисна към гърдите си, като го галеше по косата.

Чарли бе съвременна млада жена, жена на своето време. Беше чела всичко за тези неща. Половината западни младежи се увличаха по мистичните философии на Изтока. Тя знаеше за теорията за прераждането или поне за вярата в него.

С този проблем, с тази самозаблуда се занимаваше науката психиатрия.

— Всичко е наред, Бен — люлеейки го като дете, промълви Чарли. — Всичко е наред. Всичко ще се оправи. Ако вярваш в това, няма нищо. Остани през лятото при нас във форта и всички ще живеем така, както са живели преди сто години. Наесен можеш да се върнеш в Боузман с мен и аз ще намеря хора да ти помогнат. Ще се оправиш, Бен. Повярвай ми.

Тя извади памучната кърпичка от ръкава си и избърса лицето му, изпълнена със съчувствие към мъжа от хълмовете.

Върнаха се във форта. Доволна, че бельото й е модерно и разполага със съвременни лекарства, спокойна, че болницата в Билингс е само на няколко минути с хеликоптер, Чарли започваше да харесва дългата памучна рокля, простия живот и ежедневието на живота в граничния форт. А сега знаеше, че и докторатът й е в кърпа вързан.

Лекциите на „майор Ингълс“ бяха задължителни за всички. Поради топлото юнско време той ги изнасяше на плаца и студентите седяха на пейки пред него. Стативът и илюстративният материал бяха наблизо. Когато говореше за истинската история на Стария запад, той беше в стихията си.

След десет дни стигна до периода на Войната в Равнините. Зад себе си беше закачил големи снимки на главните сиукски вождове. Бен Крейг смаяно зяпна образа на Седящия бик, макар и сниман през по-късните му години. Знахарят на хънкпапа бе намерил убежище в Канада, но се беше върнал и заедно с оцелелите от народа си се бе оставил на милостта на американската армия. Снимката на статива беше направена точно преди да го убият.

— Но един от най-странните бил вождът на оглала Лудия кон — каза професорът. — Поради лични причини той не позволявал да го снимат. Вярвал, че фотоапаратът ще му вземе душата. Той е единственият, с чиято снимка не разполагаме, затова никога няма да знаем как е изглеждал.

Крейг отвори уста и отново я затвори.

В друга лекция професорът подробно описа кампанията, довела до битката при Литъл Бигхорн. Крейг за пръв път научи какво се е случило с майор Рино и неговите три роти, както и че капитан Бентийн се е върнал и се е присъединил към защитниците на обсадения хълм. Зарадва се, че повечето са били спасени от генерал Тери.

В последната си лекция професорът се занимаваше с 1877 година, когато отделните групи на сиуксите и шайените били върнати в резерватите. Когато Джон Ингълс попита има ли въпроси, Крейг вдигна ръка.

— Да, Бен. — Щеше да му е приятно да чуе въпроса на единствения си студент, който никога не бе прекрачвал прага на начално училище.

— Господин майор, някъде споменава ли се за вожд на име Високия лос или за воин на име Ходещия бухал?

Професорът се смути. Във факултета имаше цял тон справочници и той помнеше наизуст по-голямата част от съдържанието им. Очакваше някакъв прост въпрос. Той затършува в паметта си.

— Не, струва ми се, че не съм чувал за тях. Защо питаш?

— Чувал съм, че Високия лос се отделил от главната група, избегнал патрулите на Тери и презимувал в планината Прайър.

— Хм, такова нещо не ми е известно. В такъв случай трябва да са ги открили на пролетта. Трябва да попиташ в Лейм Диър, центъра на резервата на северните шайени. Някой в колежа „Дъл Найф“ може да знае.

Бен Крейг запомни името. Наесен щеше да отиде в Лейм Диър, където и да се намираше това, и да попита.

През уикенда пристигнаха първите групи. После започнаха да прииждат почти ежедневно.

Обикновено идваха с автобуси, някои с частни автомобили. Имаше ученици и семейства. Но всички паркираха в отдалечен район на осемстотин метра от форта и бяха докарвани до портата с покрити фургони. Като част от стратегията на професор Ингълс за „докосване до атмосферата“.

И действаше. Децата, а посетителите бяха главно деца, се радваха на пътуването с фургон, което бе новост за повечето от тях. През последните двеста метра до портите можеха да си представят, че наистина са гранични заселници.

Крейг получи задачата да работи с животинските си кожи, да ги опъва на слънцето, да ги осолява и остъргва, да ги готви за омекотяване и дъбене. Войниците се упражняваха, ковачът надуваше меха в ковачницата си, момичетата с дълги памучни рокли перяха в големи дървени корита и „майор“ Ингълс развеждеше групите, обясняваше им всяка дейност и защо е била необходима за живота в Равнините.

Двама студенти индианци играеха ролята на приятелски настроени туземци, живеещи във форта като следотърсачи и водачи в случай, че се наложи войниците да защитят някоя група заселници в равнините, нападнати от напуснал резервата си боен отряд. Те носеха памучни панталони, сини дочени ризи, пояси, дълги черни перуки и цилиндри. Любимите атракции, изглежда, бяха ковачът и Бен Крейг с кожите.

— Сам ли ги ловиш? — попита един ученик от Хелина.

— Да.

— Имаш ли ловен билет?

— Какво?

— Защо носиш перо в косата си като индианец?

— Дадоха ми го шайените.

— Защо?

— Защото убих едно гризли.

— Страхотна история — каза придружаващият групата учител.

— Не е — възрази момчето. — Той е актьор като останалите.

С всеки следващ фургон новопристигнали Крейг търсеше да зърне водопад от черна коса и две големи тъмни очи. Ала тя не идваше. Юли свърши и започна август.

Бен помоли да му дадат три дни да излезе в пустошта. Тръгна преди разсъмване. В планината намери горичка диви череши, взе брадвата си и се захвана на работа. Когато отсече, издяла и оглади лъка, опъна донесената от форта връв, тъй като нямаше животински сухожилия.

Наряза стрелите от твърди и прави ясенови фиданки. Един разсеян див пуяк му осигури пера. Върховете направи от кремък. Шайените и сиуксите бяха използвали колкото метални, толкова и кремъчни върхове. Обитателите на равнините повече се бяха страхували от вторите. Стрелата с железен връх може да се издърпа, но кремъкът обикновено се чупи и изисква сложна и болезнена операция. Крейг направи четири стрели. На третата сутрин уби елена.

Когато се върна, животното бе прехвърлено зад седлото му, все още със стрелата в сърцето. Занесе го в кухнята, закачи го, изкорми го, одра го, наряза го и накрая даде на готвачката тридесет килограма прясно месо.

— Какво не ти харесва на моите ястия? — попита тя.

— А, не, чудесни са. Хареса ми паят с пъстрите парченца.

— Казва се пица.

— Просто реших, че не е зле да хапнем малко прясно месо.

Докато следотърсачът се миеше на коритото, готвачката взе окървавената стрела и бързо отиде в кабинета на командира.

— Прекрасен екземпляр — заяви професор Ингълс, когато я разгледа. — Виждал съм такива в музеите, разбира се. Даже перата от пуяк могат да се определят като типично шайенска работа. Откъде я е взел?

— Каза, че сам я бил направил — отвърна готвачката.

— Невъзможно. Вече никой не може да обработва кремък така.

— Той има четири — настоя готвачката, — и тази беше забита в сърцето на животното. Довечера ще имаме прясно еленско.

Изядоха го на скара извън стените на форта и всички го харесаха.

Професорът наблюдаваше Крейг, който режеше парчета изпечено месо от бута с острия си като бръснач ловджийски нож. Спомни си уверението на Чарли. Може би. Но той се съмняваше. Дали нямаше вероятност този странен младеж да стане опасен? Той забеляза, че четири от студентките му се опитват да привлекат вниманието на дивия момък, ала неговите мисли, изглежда, витаеха някъде надалеч.

Към средата на месеца черното куче на отчаянието започна да обзема Бен Крейг. Той се опитваше да запази убеждението си, че Вездесъщият дух не го е излъгал; не го е предал. Дали момичето, което обичаше, също бе сполетяно от това проклятие? Никой от въодушевената група не знаеше, че той вече е решил. Ако до края на лятото не откриеше любовта, заради която се беше подчинил на търсача на видения, щеше да се върне в планината и със собствената си ръка да отиде при нея в света на духовете.

След седмица двата фургона отново влязоха през портата и конярите спряха запотените товарни коне. От първия се изсипа купчина възбудени малки деца. Крейг прибра ножа си, който беше точил на камък, и се запъти натам. Една от учителките стоеше с гръб към него. До кръста й се спускаше буйна гарвановочерна коса.

Тя се обърна. Американка от японски произход с кръгло лице. Следотърсачът се отдалечи. Гневът му кипеше. Той спря, вдигна стиснатите си юмруци към небето и извика:

— Ти ме излъга, Ме-и-я! Излъга ме, старче! Каза ми да чакам, но ме хвърли в тази пустош, забравен от Човека и Бога.

Всички на плаца между сградите спряха и го зяпнаха. Един от „питомните“ индианци рязко се обърна.

Изпод цилиндъра в него се взираше старческо лице, набръчкано и потъмняло като изгорял орех, древно като скалите на връх Беъртуут, обрамчено с кичури снежнобяла коса. Очите на търсача на видения излъчваха безгранична тъга. Той бавно поклати глава. После безмълвно кимна, вперил поглед някъде зад Крейг.

Младежът погледна зад гърба си и след като не видя нищо, отново се обърна. Под цилиндъра неговият приятел Брайън Хевишийлд го зяпаше така, като че ли се е побъркал. Той пак погледна към портата.

Слизаше групата от втория фургон. Множество деца се трупаха около учителката си. Дънки, карирана риза, бейзболна шапка. Тя се наведе да разтърве две боричкащи се момчета и избърса чело с ръкава на ризата си. Козирката й пречеше. Жената свали шапката си и буйната й тъмна коса се разсипа до кръста й. Смутена от усещането, че някой я наблюдава, учителката се обърна към него. Овално лице, големи тъмни очи. Шепнещ вятър.

Крейг не можеше да помръдне. Не можеше да говори. Знаеше, че трябва да каже нещо, да тръгне към нея. Ала не можеше — просто я гледаше. Тя се изчерви, смути се, сведе поглед и събра децата около себе си. Водени от Чарли, след час те стигнаха до конюшнята. Бен Крейг тимареше Роузбъд. Знаеше, че ще дойдат. Конюшнята беше включена в обиколката.

— Тук държим конете — започна Чарли. — Някои са кавалерийски животни, други принадлежат на заселниците, които живеят тук или само минават. Бен се грижи за своя кон, Роузбъд. Бен е ловец, трапер, следотърсач и планинец.

— Искам да видя всички коне — извика едно от децата.

— Добре, миличък, ще видим всички коне. Само не се приближавайте много, за да не ви ритнат — предупреди ги Чарли и поведе групата покрай яслите. Крейг и момичето останаха един срещу друг.

— Прощавайте, че се зазяпах във вас, госпожо — каза той. — Аз съм Бен Крейг.

— Здрасти. Аз съм Линда Пикет. — Тя му подаде ръка и Крейг я стисна. Беше топла и малка, каквато си я спомняше.

— Може ли да ви попитам нещо, госпожо?

— Към всички жени ли се обръщаш с „госпожо“?

— Ами, да. Така са ме учили. Не бива ли?

— Много е официално. Като едно време. Какво искаш да ме попиташ?

— Спомняш ли си ме?

Момичето сбърчи чело.

— Не. Срещали ли сме се?

— Много отдавна.

Тя се засмя. Беше същият смях, който си спомняше от лагерните огньове пред типитата на Високия лос.

— Тогава трябва да съм била малка. Къде сме се срещали?

— Ела. Ще ти покажа.

После изведе озадаченото момиче навън. На юг зад оградата се издигаха върховете на Прайър.

— Знаеш ли коя е тази планина?

— Беъртуут ли?

— Не. Беъртуут е един от върховете на запад. Това е планината Прайър. Там се срещнахме.

— Но аз никога не съм ходила там. Като малка братята ми ме водеха на екскурзии, но никога там.

Крейг се обърна и се вгледа в любимото лице.

— Учителка ли си?

— Да. В началното училище в Билингс. Защо?

— Ще се върнеш ли тук?

— Не знам. По-късно ще идват още групи. Може да ме пратят с тях. Защо?

— Искам да дойдеш. Моля те. Трябва да те видя пак. Обещай, че ще дойдеш.

Госпожица Пикет се изчерви. Беше прекалено красива, за да не я ухажват непрекъснато. Обикновено отблъскваше нахалниците със смях. Този младеж бе странен. Не й правеше комплименти, не й се усмихваше. Изглеждаше тържествен, сериозен, наивен. Тя се вгледа в честните кобалтовосини очи и нещо в нея трепна. Чарли излезе от конюшнята с децата.

— Не знам — отвърна момичето. — Ще си помисля.

След час групата си замина.

Мина седмица и тя се върна. Една от колежките й в училище трябваше да остане при болен роднина и Линда предложи да я замести. Денят беше горещ. Тя носеше проста памучна рокля.

Крейг беше помолил Чарли да провери в графика за група от началното училище в Билингс.

— Да не си хвърлил око на някоя, а, Бен? — попита тя. Не бе разочарована, тъй като знаеше, че връзката с разумно момиче може много да помогне за връщането му в реалния свят. Радваше се на бързината, с която младежът се учеше да чете и пише. Беше му намерила две прости книжки. Наесен щеше да му намери квартира в града и работа като продавач или сервитьор, докато напише доктората си за неговото възстановяване.

Когато децата и учителките слязоха от фургоните, той чакаше.

— Ще се поразходиш ли с мен, госпожице Линда?

— Да се поразходим ли? Къде?

— В прерията. За да поговорим.

Тя възрази, че трябва да се грижи за децата, ала една от по-възрастните й колежки весело й намигна и й прошепна, ако иска, да отдели време на новия си обожател. Линда искаше.

Отдалечиха се от форта и намериха купчина камъни в сянката на едно дърво. Езикът на Крейг сякаш се бе завързал на възел.

— Откъде си, Бен? — доловила смущението му, попита тя. Младежът кимна към далечната планина.

— Там ли си израснал, в планината?

Той отново кимна.

— Тогава къде си ходил на училище?

— Не съм.

Линда се опита да смели тази информация. Да прекара цялото си детство в лов, без да ходи на училище… Странно.

— В планината сигурно е много тихо. Без автомобили, радио, телевизия.

Той не знаеше за какво говори момичето, но предположи, че има предвид неща, които издават шум, различен от шумоленето на дърветата и песните на птиците.

— Това е звукът на свободата — отвърна Крейг. — Кажи ми, госпожице Линда, чувала ли си за северните шайени?

Промяната на темата я изненада, но и я облекчи.

— Разбира се. Всъщност прабаба ми от страна на майка ми е била шайенка.

Той обърна глава към нея и орловото перо затанцува на горещия вятър. Тъмносините му очи умолително се впиха в момичето.

— Разкажи ми за нея. Моля те.

Като малка веднъж баба й бе показала чернобяла снимка на сбръчкана старица, нейната майка. Въпреки годините големите очи, финият нос и високите скули показваха, че някога е била хубавица. Линда му разказа каквото знаеше, каквото бе чувала от вече покойната си баба.

Шайенката била омъжена за воин и имала син. Но към 1880 година в резервата избухнала епидемия от холера и детето и мъжът й умрели. След две години един граничен проповедник се оженил за младата вдовица, без да се интересува от неодобрението на другите бели. Той бил от шведски произход, едър, русокос мъж. Родили им се три дъщери, най-малката, бабата на госпожица Пикет, през 1890 г.

Тя на свой ред се омъжила, за бял, разбира се, и родила син и две дъщери, най-малкото момиче — през 1925 година. Втората й дъщеря Мери дошла в Билингс да търси работа и постъпила като чиновничка в новосъздадената Фермерска банка.

Неин колега бил сериозният и усърден касиер Майкъл Пикет. Оженили се през 1945 година. Баща й не бил ходил на война поради късогледството си. Имала четирима по-големи братя, всички едри русокоси момчета. И през 1959 година се родила тя. Беше само на осемнадесет.

— Не зная защо, но съм родена с черна коса и тъмни очи. Изобщо не приличам на мама и татко… А сега е твой ред.

Той не й обърна внимание.

— Имаш ли белези на десния крак?

— Рожденото ми петно ли? Откъде знаеш?

— Моля те, покажи ми го.

— Защо?

— Моля те.

Линда се замисли, после вдигна памучната си рокля и разкри стройното си златисто бедро. Все още бяха там. Две леко набръчкани трапчинки, входната и изходната рана от куршума на редника край Роузбъд Крийк. Момичето сърдито дръпна роклята си надолу и саркастично попита:

— Нещо друго?

— Само още нещо. Знаеш ли какво значи на шайенски Емос-ест-се-хаа’е?

— Господи, не!

— Значи Вятърът, който тихо говори. Шепнещ вятър. Може ли да те наричам Шепнещ вятър?

— Не знам. Сигурно. Щом ти харесва. Но защо?

— Защото преди се казваше така. Защото мечтах за теб. Защото те чаках. Защото те обичам.

Линда се изчерви и скочи.

— Това е лудост! Ти не знаеш нищо за мен, нито аз за теб. Пък и съм сгодена.

Тя тръгна към форта и повече не пожела да разговаря с него.

Ала се върна. Бори се със съвестта си, хиляди пъти си повтаряше, че е побъркана глупачка. Но постоянно виждаше тъмносините му очи. Трябваше да каже на този нещастен младеж, че няма смисъл да се срещат повече — поне така се залъгваше.

Една неделя, седмица преди началото на учебната година, Линда се качи на туристически автобус от центъра на града и слезе на последната спирка. Крейг като че ли знаеше, че тя ще дойде. Чакаше на плаца, както всеки ден. Роузбъд беше оседлана.

Помогна й да се качи зад него и поеха към прерията. Кобилата знаеше пътя до потока. Слязоха до водата и той й разказа, че родителите му умрели, когато бил малък, и един планинец го отгледал като свой син. Обясни й, че вместо книги и карти е изучавал следите на всяко диво животно, звуците на всяка птица, силуета и характера на всяко дърво.

Тя му каза, че нейният живот бил съвсем различен, обикновен и удобен, планиран до последната подробност. Че годеникът й бил младеж от добро и невероятно богато семейство и можел да й даде всичко нужно на една жена — така казвала майка й. Затова нямало смисъл…

И тогава Бен я целуна. Линда се опита да го отблъсне, ала когато устните им се срещнаха, силата напусна ръцете й и те безпомощно обгърнаха шията му.

Устата му не миришеше на алкохол и пури като на годеника й. Той не опипваше тялото й. Момичето вдиша миризмата му: еленова кожа, дим, борове.

Тя рязко се отскубна от него и закрачи обратно към форта. Крейг я последва, но повече не я докосна. Роузбъд тръгна след тях.

— Остани при мен, Шепнещ вятър.

— Не мога.

— Ние сме предопределени един за друг. Много отдавна.

— Не мога да ти отговоря. Трябва да помисля. Това е лудост. Аз съм сгодена.

— Кажи му, че ще трябва да почака.

— Невъзможно.

От портата излизаше фургон — отиваше към паркинга. Линда го настигна и се качи. Бен Крейг яхна Роузбъд и пое след фургона.

На паркинга пътниците слязоха и се качиха на автобуса си.

— Шепнещ вятър! — извика той. — Ще се върнеш ли?

— Не мога. Ще се омъжа за друг.

Няколко възрастни жени навъсено изгледаха младия конник с див вид, който очевидно досаждаше на хубавото момиче. Пневматичните врати изсъскаха и се затвориха и шофьорът запали двигателя.

Роузбъд уплашено изцвили и се изправи на задните си крака. Автобусът потегли и набра скорост по черния път, който щеше да го отведе до асфалтовата магистрала. Крейг пришпори кобилата и препусна след него.

Животното се ужасяваше от чудовището до себе си и нервно пръхтеше. Вятърът се усили. Пътниците в автобуса чуха вик.

— Шепнещ вятър! Ела с мен в планината и бъди моя жена!

Шофьорът погледна в огледалото, видя разширените ноздри и диво облещените очи на коня и натисна газта. Автобусът заподскача по неравната повърхност. Няколко жени изпищяха и притиснаха пълничките си дечица към себе си. Линда Пикет се изправи от мястото си и отвори прозореца.

Автобусът бавно изпреварваше препускащата кобила. Роузбъд бе обзета от паника, ала вярваше на силните колене, които притискаха ребрата й. През прозореца се показа тъмнокоса глава. Вятърът донесе отговора й до него.

— Да, Бен Крейг, ще дойда.

Ездачът дръпна юздите и изчезна в облак прах.

Тя внимателно написа писмото. Не искаше да го разгневи, вече го бе виждала разярен, а само да му обясни положението. Остана доволна едва на четвъртия опит. Подписа го и го прати. Цяла седмица не се случи нищо. После дойде срещата.

Майкъл Пикет беше стълб на своето общество, президент на Фермерската банка в Билингс. Започнал като скромен касиер точно преди Пърл Харбър, той се бе издигнал до заместник-управител. Упоритата му и съвестна работа привлече вниманието на основателя и собственик на банката, стар ерген без роднини.

При пенсионирането си този господин предложи да продаде банката си на Майкъл Пикет. Искаше някой да продължи неговата традиция. Пикет взе заеми и я купи. След време изплати повечето си задължения. Ала в края на шестдесетте години започнаха да се появяват проблеми — надхвърляне на лимитите, пресрочени плащания, лоши дългове. Пикет беше принуден да продава акции на пазара. Кризата бе преодоляна и ликвидността — възстановена.

Една седмица след получаването на писмото на дъщеря му господин Пикет не беше поканен, а повикан на среща с бащата на годеника в неговия дом, внушително ранчо на брега на Йелоустоун югозападно от Билингс. По време на годежа се бяха видели там, но в трапезарията.

Въведоха банкера в огромен кабинет с под от полирани дъски, скъпа ламперия и многобройни дипломи и животински глави по стените. Мъжът зад скъпото бюро не се изправи да го посрещне, а посочи единствения свободен стол пред себе си. Когато господин Пикет седна, домакинът мълчаливо впери поглед в него. Банкерът се смути. Струваше му се, че знае какъв е проблемът.

Магнатът не бързаше. Извади дебела пура, запали я и когато тютюнът се разгоря, побутна напред лист хартия. Банкерът го прочете — беше писмото на дъщеря му.

— Съжалявам — рече Пикет. — Тя ми каза. Знаех, че го е написала. Но не го бях виждал.

Собственикът на ранчото се наведе напред, предупредително вдигна показалец и очите му гневно проблеснаха. Лицето му под вечната му каубойска шапка бе мораво.

— Няма да стане — изсумтя той. — Няма да стане, ясно ли ти е? Никое момиче не може да се отнася така с моето момче.

Пикет сви рамене.

— И аз съм също толкова разочарован — отвърна банкерът. — Но младежите… понякога променят решенията си. И двамата са млади, може би малко прибързват?

— Поговори с нея. Кажи й, че е направила голяма грешка.

— Разговаряхме. И аз, и майка й. Тя иска да развали годежа.

Собственикът на ранчото се облегна на стола си и се огледа. Мислеше си колко далеч е стигнал от началото си като обикновен каубой.

— Не и когато става въпрос за моето момче — повтори той. После взе писмото и побутна няколко листа към госта си. — По-добре прочети това.

Големия Бил Брадок наистина се беше издигнал много. Дядо му бе дошъл на запад от Бисмарк, Северна Дакота, където беше роден — незаконен син на кавалерист, загинал в равнините. Бе постъпил на работа в един магазин и до края на живота си беше останал там, без да се издигне, но и без да го уволнят. Баща му бе последвал скромния му пример, но внукът беше станал каубой.

Момчето бе едро, яко, роден побойник, склонен да решава споровете с юмруци, почти винаги в своя полза. Ала беше и умен. След войната отрано забеляза една нова възможност: хладилния камион, с който можеха да превозват първокачествено монтанско говеждо на стотици километри.

Започна сам с камиони, премина в месарския бизнес и накрая контролираше цялата верига от вратата на ранчото до скарата. Създаде собствена търговска марка, говеждо „Големия Бил“ — „Сочно прясно месо направо във вашия гастроном“.

Купеното преди десет години имение бе истински шедьовър, най-хубавото в цялата долина на Йелоустоун. Съпругата му, покорна женица, почти невидима, му беше родила син, който не приличаше много на баща си. Разглезеният двадесет и пет годишен Кевин всъщност се ужасяваше от него. Но Големия Бил го обожаваше и не жалеше нищо, за да му угоди.

Пребледнял и потресен, Майкъл Пикет прочете документите.

— Не разбирам — каза той.

— Е, Пикет, всичко е съвсем ясно. За една седмица изкупих всичките ти дългове в щата. Това значи, че сега съм мажоритарен собственик. Банката ти е моя. Бая пари ми струва. И само заради дъщеря ти. Хубавичка е, признавам, ама е глупава. Не знам, а и не ми пука кой е оня другият, дето го е срещнала, но й кажи да го зареже. Нека напише ново писмо на сина ми и да признае, че е сгрешила. Годежът им няма да се развали.

— Ами ако не успея да я убедя?

— Тогава й кажи, че ще е виновна за пълното ти съсипване. Ще ти взема банката, къщата, всичко, каквото имаш. Кажи й, че няма да можеш да си купиш и чаша кафе на кредит. Чуваш ли ме?

Майкъл Пикет шофираше по отбивката към шосето. Беше отчаян. Знаеше, че Брадок не се шегува. Бе постъпвал по същия начин с хора, които се бяха изпречвали на пътя му. Освен това го беше предупредил, че сватбата трябва да се изтегли в средата на октомври, след един месец.

Семейният съвет бе мрачен. Майка й ту я обвиняваше, ту я увещаваше. Какво си мислела, че прави? Имала ли представа какво била направила? Бракът с Кевин Брадок щял с един замах да й донесе всички неща, за които другите се бъхтели цял живот: красива къща, деца, най-добрите училища, положение в обществото. Как можела да се откаже от всичко това заради едно глупаво увлечение по някакъв безработен актьор, който през лятото играел ролята на граничен следотърсач?

Родителите й бяха повикали двама от братята й, които живееха и работеха в града. Единият предложи да отиде във Форт Херитидж и да си поговори с натрапника по мъжки. Двамата младежи подозираха, че отмъстителният Брадок може да се погрижи да ги уволнят. Онзи, който отправи предложението, работеше за щатското правителство, а Брадок имаше влиятелни приятели в Хелина.

Измъченият й баща с нещастен вид бършеше дебелите си очила. Именно неговото нещастие накрая убеди Линда Пикет. Тя кимна, стана и отиде в стаята си. Този път написа две писма.

Първото бе до Кевин Брадок. Линда признаваше, че е проявила глупаво, момичешко влечение към един млад каубой, с когото се запознала, но с това било свършено. Съжалявала, че му писала, и го молела за прошка. С нетърпение очаквала да стане негова съпруга до края на октомври.

Второто писмо беше адресирано до господин Бен Крейг, Форт Херитидж, окръг Бигхорн, Монтана. И двете писма бяха пратени на следващия ден.

Въпреки маниакалния си стремеж към автентичност, в две неща професор Ингълс бе отстъпил на съвременността. Макар че във форта нямаше телефонна линия, в кабинета му имаше радиотелефон, който работеше със зареждащи се кадмиево-никелови батерии. Имаше и пощенска служба.

Пощенската служба в Билингс се беше съгласила да доставя цялата поща за форта в офиса на главната туристическа автобусна компания и се бяха разбрали да пращат чанта с обратната поща по шофьора на следващия автобус. Бен Крейг получи писмото си след четири дни.

Опита се да го прочете, но се затрудни. Благодарение на уроците на Чарли започваше да свиква с печатните букви, но почеркът на Линда не бе по силите му. Крейг занесе писмото на Чарли, която го прочете и съчувствено го погледна.

— Съжалявам, Бен. От онова твое момиче е. Как се казваше, Линда ли?

— Моля те, прочети ми го, Чарли.

— „Скъпи Бен — започна тя. — Преди две седмици направих нещо извънредно глупаво. Когато ти ми извика от коня си и аз ти отговорих от автобуса, струва ми се, ти казах, че можем да се оженим. Когато се прибрах вкъщи, осъзнах колко съм била неразумна.

Всъщност съм сгодена за прекрасен младеж, когото познавам от няколко години. Просто не мога да се откажа от него. Ще се оженим идващия месец.

Моля те, пожелай ми щастие и късмет, каквито ти желая и аз. С прощална целувка, Линда Пикет.“

Чарли сгъна писмото и му го подаде. Потънал в размисъл, Бен Крейг се взираше в планината. Тя постави ръка върху неговата.

— Съжалявам, Бен. Случва се. Кораби, които се разминават в нощта. Явно е проявила момичешко увлечение към теб и аз я разбирам. Но е взела решение да остане при годеника си.

Крейг не знаеше нищо за корабите. Той продължи да гледа към планината, сетне попита:

— Кой е годеникът й?

— Не знам. Не пише.

— Можеш ли да провериш?

— Виж, Бен, нали няма да правиш глупости?

В миналото двама младежи си бяха разменили удари заради Чарли. Навремето бе намирала това за много ласкателно. Ала вече не. Не искаше нейното диво младо протеже да се бие заради някакво си момиченце, дошло три пъти във форта, за да разбие уязвимото му сърце.

— Не, Чарли, няма. Просто съм любопитен.

— И няма да отидеш да се биеш в Билингс, нали?

— Чарли, просто искам онова, което е мое в очите на Човека и Вездесъщия дух. Както много отдавна беше предопределено.

Пак говореше с гатанки, затова тя настоя.

— Но не Линда Пикет, нали?

Крейг се замисли за малко и задъвка стрък трева.

— Не, не Линда Пикет.

— Обещаваш ли, Бен?

— Обещавам.

— Ще видя какво мога да направя.

Чарли Бевън имаше една приятелка от боузманския колеж, която беше станала журналистка и бе постъпила на работа в „Билингс Газет“. Обади й се и я помоли да провери в архива дали някъде се споменава за годеж на млада жена на име Линда Пикет. Не отне много време.

След четири дни получи по пощата изрезка от началото на лятото. Господин и госпожа Пикет и господин и госпожа Брадок имали удоволствието да съобщят за годежа на дъщеря си Линда и сина си Кевин. Чарли вдигна вежди и подсвирна. Нищо чудно, че момичето нямаше намерение да развали годежа си.

— Това трябва да е синът на Големия Бил Брадок — каза тя на Крейг. — Нали знаеш, царя на говеждите пържоли?

Следотърсачът поклати глава.

— Не — примирено въздъхна Чарли, — ти сам си намираш месото. Без ловен билет. Е, Бен, бащата наистина е много богат. Живее в огромно ранчо на север оттук, близо до Йелоустоун. Знаеш ли къде е реката?

Крейг кимна. Когато служеше при генерал Гибън, бе обходил всяка педя земя от южния й бряг, от Форт Елис до сливането й с Тънг, далеч на изток от Роузбъд Крийк, където бяха обърнали назад.

— Можеш ли да разбереш кога ще е сватбата, Чарли?

— Нали помниш обещанието си?

— Да. Да не се приближавам до Линда Пикет.

— Точно така. Тогава какво си намислил? Малка изненада, а?

— Аха.

Чарли отново се обади по телефона. Септември премина в октомври. Времето остана спокойно и меко. Метеоролозите предвиждаха истинско циганско лято чак до края на месеца.

На 10 октомври с туристическия автобус пристигна брой на „Билингс Газет“. След началото на учебната година потокът от посетители бързо оредяваше.

В пратения от нейната приятелка вестник Чарли откри цяла колона от редактора на отдела за обществени събития и я прочете на Крейг.

Журналистът възторжено описваше предстоящата сватба на Кевин Брадок и Линда Пикет. Церемонията щяла да е на 20 октомври във великолепното ранчо на юг от Лоръл Таун. Като се имало предвид топлото време, тържеството щяло да се проведе на обширните морави в имението. Започвало в два часа. Сред гостите щели да са каймакът на обществото и бизнеселитът на щата Монтана. Чарли продължи до края на страницата. Бен Крейг кимаше и запомняше.

На другия ден командирът на форта събра всички на плаца. На 21 октомври затваряли лятната атракция „Форт Херитидж“ за през зимните месеци, съобщи той. Постигнали невероятен успех и от целия щат получавали поздравителни писма от представители на образователните и законодателните институции.

— През четирите дни до затварянето ще има много работа — каза професор Ингълс на младите си подчинени. — Предпоследния ден трябва да се раздадат заплатите. Трябва да почистим форта и да го приготвим за суровата зима.

След това Чарли отведе Бен Крейг настрани.

— Е, Бен, краят наближава — каза тя. — Когато свършим, всички пак ще облечем нормалните си дрехи. Всъщност, предполагам, че това са твоите нормални дрехи. Е, ще получиш пачка долари. Можем да отидем в Билингс и да ти изберем маратонки, дънки, спортни ризи и няколко якета за зимата. После искам да дойдеш в Боузман с мен. Ще ти намеря хубава квартира и ще те запозная с хора, които могат да ти помогнат.

— Добре, Чарли — отвърна следотърсачът.

Същата вечер той почука на вратата на професора. Джон Ингълс седеше на бюрото си. В ъгъла бумтеше печка с дърва. Професорът топло поздрави облечения си в кожени дрехи гостенин. Бе впечатлен от момъка, от познанията му за пустошта и старата граница и от факта, че нито веднъж не бе излязъл извън ролята си. С такива знания и университетска степен можеше да му намери място във факултета.

— Бен, момчето ми, с какво мога да ти помогна?

Очакваше да е в състояние да му даде бащински съвет за бъдещето.

— Имате ли карта, господин майор?

— Карта ли? Да, имам. На кой район?

— От форта на север до Йелоустоун, господине.

— Добра идея. Винаги е полезно да знаеш къде си и какви са земите наоколо. Ето.

Той разгъна картата на бюрото и му обясни. Крейг беше виждал военни карти, но на тях нямаше почти нищо освен особеностите, забелязани от малцината трапери и следотърсачи. Тази обаче бе покрита с линии и пъстри петна.

— Това тук е фортът, от северната страна на планина Западен Прайър. На север е Йелоустоун, на юг — Прайър. Това е Билингс, а това е градът, от който идвам аз, Боузман.

Крейг прокара показалец по сто и петдесет километровата линия между двата града и попита:

— Това Боузманският път ли е?

— Точно така са го наричали някога. Сега е асфалтово шосе, разбира се.

Младежът не знаеше какво е асфалтово шосе, но реши, че може да е дългата ивица черна скала, която беше видял на лунната светлина. На едромащабната карта бяха представени десетки по-малки градчета, както и ранчото на южния бряг на Йелоустоун при сливането й с Кларкс Крийк. Той благодари на майора и му върна картата.

В нощта на 19 октомври Бен Крейг си легна веднага след вечеря. Никой не намери това за странно. Всички младежи бяха прекарали деня в чистене, смазване на металните части преди зимния студ и прибиране на инструментите в здрави бараки за следващата пролет. Другите в спалнята си легнаха към десет и бързо заспаха. Никой не обърна внимание, че под одеялото следотърсачът е напълно облечен.

Той стана в полунощ, нахлупи лисичата си шапка, сгъна две одеяла и безшумно излезе. Никой не го видя да отива в конюшнята, където оседла Роузбъд. Беше се погрижил кобилата да получи двойна порция овес, за да има повече сили.

После се вмъкна в ковачницата и взе вещите, които беше набелязал предния ден: брадва с калъф за носене на колан, лост и резачка за метал.

С помощта на лоста разби скобата и катинара на вратата на оръжейната и когато влезе вътре, с резачката за метал преряза веригата, прекарана през предпазителите на спусъците на пушките. Всички бяха копия, освен една. Той взе своята „Шарпс“ модел 52-ра година и излезе.

Изведе Роузбъд от конюшнята, отиде при малката задна врата край черквата, отлости я и излезе от форта. Двете му одеяла бяха зад седлото заедно с бизонската кожа. Пушката висеше в калъфа си до лявото му коляно, а до дясното беше колчанът с четирите стрели. Носеше лъка преметнат на гърба си. Когато се отдалечи на половин километър, яхна кобилата.

По този начин Бен Крейг, пионер и следотърсач, единственият човек, останал жив от клането при Литъл Бигхорн, напусна лето Господне 1877-о и навлезе в последната четвърт на двадесетия век.

По залязващата луна прецени, че е към два след полунощ. Имаше време да измине тридесетината километра до ранчото, без да изтощи силите на Роузбъд. Откри Полярната звезда и се насочи няколко градуса на запад от нея.

Прерията отстъпи на обработваема земя и Крейг стигна до колове, между които бе опъната тел. Използва резачките и продължи. Без да подозира, напусна окръг Бигхорн и навлезе в Йелоустоун. Призори се озова на брега на Кларкс Крийк и пое на север покрай него. Когато слънцето позлати хълмовете на изток, той видя бяла ограда и надпис: „Частна собственост. Не влизай“. Разчете буквите и тръгна покрай оградата, докато не откри частен път, водещ към портала.

След осемстотин метра видя самия портал, а зад него — огромна къща, заобиколена от великолепни плевници и конюшни. Порталът беше препречен с раиран прът. Имаше и къщичка на пазача. Бен се отдалечи на около половин километър, навлезе в гъста горичка, разседла Роузбъд и я остави да пасе. Той също си почина, но не заспа, а остана буден като диво животно.

Всъщност журналистът бе подценил пищната церемония, която Големия Бил Брадок беше подготвил за сватбата на сина си.

Той бе настоял младоженката да бъде подложена на пълен медицински преглед от семейния лекар и унизеното момиче не беше имало друг избор, освен да се подчини. Когато прочете доклада, той повдигна вежди.

— Какво пише, че била? — попита Брадок.

Докторът погледна мястото, към което сочеше дебелият като кренвирш показалец.

— А, да, няма съмнение. Тя е напълно intacta3.

Магнатът се ухили похотливо.

— Късметлия е моят Кевин. А останалото?

— Всичко е абсолютно нормално. Красива и здрава млада жена.

Най-модерните дизайнери, които можеха да се наемат с пари, бяха превърнали имението в приказен замък. На голямата един акър морава бе издигнат олтар, отдалечен на двадесетина метра от оградата, след която започваше прерията. Пред олтара бяха наредени удобни столове за хилядата гости, с пътека в средата, по която под звуците на Менделсон щеше да мине прелестната двойка — първо Кевин, придружаван от кума, а после и тя, водена от глупавия си баща.

Зад столовете бяха масите и бюфетът. Не бяха пестени средства. Имаше пирамиди от кристални чаши, океани френско шампанско от най-скъпа марка. Брадок искаше най-видният му гост да не може да намери нито един дефект.

От Сиатъл бяха докарани омари, раци и стриди. За онези, които предпочитаха нещо по-силно от шампанско, имаше кашони „Чивас Регал“. Когато вечерта преди сватбата си лягаше, Големия Бил се тревожеше единствено за сина си. Момчето пак се бе напило и на сутринта щеше да има нужда от един час под душа, за да влезе във форма.

Докато новобрачната двойка се преобличаше за заминаването си на меден месец на частен остров на Бахамите, за развлечение на гостите си Брадок беше организирал родео от Дивия запад. Единствените хора от помощния персонал, които не бяха специално наети, бяха служителите от охраната.

Вманиачен на тема лична безопасност, Бил поддържаше малка частна армия. Освен тримата-четирима, които постоянно се намираха близо до него, останалите работеха като каубои в ранчото, но можеха да боравят с огнестрелно оръжие, имаха боен опит и изпълняваха заповедите му до последната буква. За това им плащаха.

За сватбата бе събрал и тридесетимата край къщата. Двама бяха на портала. Ръководени от бивша зелена барета, личните му телохранители щяха да са плътно до него. Останалите бяха разположени на ключови места като сервитьори и разпоредители.

През цялата сутрин върволица от лимузини и луксозни бусове превозваше гостите от летището в Билингс до портала, където ги проверяваха и ги пропускаха. Крейг наблюдаваше от прикритието си. Малко след пладне пристигна проповедникът, последван от музикантите.

През друг вход влязоха колите на снабдителите и участниците в родеото, но те не се виждаха. Към един часа музикантите започнаха да настройват инструментите си. Крейг чу звука и оседла Роузбъд.

Първо пое към откритата прерия, докато къщичката на пазача не се скри от поглед. После се върна до бялата ограда и я прескочи. Озова се на голямо пасище, отдалечено на четиристотин метра от най-външните плевници и обори. Наблизо пасеше стадо породисти кастрирани бичета.

В другия край на пасището Крейг стигна до портата към плевниците, мина пред нея и я остави отворена. Докато прекосяваше настлания с плочи двор, го спряха двама патрулиращи охранители.

— Ти сигурно си от трупата, нали?

Крейг ги погледна и кимна.

— Изгубил си се. Иди ей там и ще видиш останалите зад къщата.

Той тръгна по алеята и изчака двамата да се скрият, после се върна и продължи към музиката. Сватбеният марш му бе непознат.

Безупречен в белия си смокинг, Кевин Брадок стоеше пред олтара заедно с кума. Двадесет сантиметра по-нисък от баща си и двадесет килограма по-лек, той имаше тесни рамене и голям задник. Няколко пъпки, към които кожата му имаше склонност, украсяваха бузите му, отчасти скрити от пудрата на майка му.

Госпожа Пикет и родителите на Брадок седяха от двете страни на пътеката на първия ред. В другия край на пътеката се появи Линда Пикет, хванала баща си под ръка. Беше възхитително красива в бялата си копринена сватбена рокля, докарана от Париж. Лицето й бе бледо и напрегнато. Гледаше право напред и не се усмихваше.

Когато закрачи към олтара, към нея се обърнаха хиляда глави. Зад гостите стояха многобройни сервитьори. Зад тях се появи самотен конник.

Майкъл Пикет остави дъщеря си до Кевин Брадок и седна до жена си. Тя бършеше очите си. Проповедникът вдигна глава.

— Скъпи гости, днес сме се събрали тук, за да свържем този мъж и тази жена в свещен брак — започна той, когато маршът утихна. Дори да беше забелязал ездача, който го наблюдаваше от петдесетина метра, не го показа. Десетина сервитьори отскочиха когато кобилата направи няколко крачки напред. Дори охранителите около моравата зяпаха двойката пред олтара.

Проповедникът продължи:

— В което свещено състояние тези двама души сега ще бъдат свързани.

Госпожа Пикет хлипаше. Брадок я погледна ядосано. Проповедникът с изненада видя, че от очите на младоженката се отронват сълзи и бавно потичат по бузите й, но предположи, че плаче от радост.

— И ако някой може да представи основателна причина, поради която те да не могат законно да се свържат, нека говори сега или завинаги да замълчи.

Свещеникът вдигна поглед от текста и се усмихна на множеството.

— Аз ще говоря. Тя е сгодена за мен.

Гласът бе младежки и силен и стигна до всяко ъгълче на моравата. Кобилата препусна напред. Сервитьори полетяха на земята. Двама охранители се хвърлиха към конника. И двамата бяха изритани в лицето и се проснаха сред последните два реда гости. Викаха мъже, пищяха жени, проповедникът зяпна.

Роузбъд препусна още по-бързо. Ездачът дръпна юздите и обърна главата й наляво. С дясната си ръка се пресегна надолу, прегърна момичето през тънката талия и го вдигна. За секунда тя полетя пред тялото му, после се плъзна отзад, прехвърли крак през бизонската кожа и го хвана през кръста.

Конят прескочи първия ред и бялата ограда и продължи през високата прерийна трева. На моравата настана пълен хаос.

Всички гости крещяха. Стадото заобиколи зад ъгъла и излезе на грижливо окосената морава. Един от четиримата телохранители на Брадок се затича покрай проповедника, извади пистолета си и се прицели в отдалечаващия се кон. Майкъл Пикет извика: „Нееее“, хвърли се към него, хвана го за ръката и я блъсна нагоре. Докато се бореха, пистолетът изгърмя три пъти.

Това беше достатъчно и за хората, и за бичетата. Запреобръщаха се столове, по моравата се пръснаха блюда с омари и раци. Един местен кмет се просна върху пирамида кристални чаши и падна на земята сред дъжд от скъп кристал. Проповедникът се скри под олтара, където се срещна с младоженеца.

На главната отбивка бяха паркирани две патрулни коли на местната шерифска служба с четирима полицаи. Бяха дошли, за да насочват автомобилите, и ги бяха поканили да се почерпят. Полицаите чуха изстрелите, спогледаха се, захвърлиха бургерите си и се затичаха към моравата.

По пътя единият се блъсна в бягащ сервитьор, хвана го за реверите на бялото му сако и викна:

— Какво става тук, по дяволите?

Другите трима зяпаха хаоса с отворени усти. Старшият заместник-шериф изслуша сервитьора и каза на един от колегите си:

— Иди в колата и кажи на шерифа, че имаме проблем.

В събота следобед шериф Пол Люис обикновено не седеше в службата си, но имаше административна работа, която искаше да свърши преди началото на новата седмица. В два и двадесет на вратата се появи дежурният главен заместник-шериф.

— Имаме проблем в ранчото. — Държеше телефон. — На сватбата на Брадок. Ед се обажда. Току-що отвлекли младоженката.

— Какво?! Свържи ме.

Червената лампичка на телефона му запремигва. Той грабна слушалката.

— Ед, Пол се обажда. Какво става, по дяволите?

Шерифът изслуша доклада на колегата си от ранчото. Също като всички полицаи, той не можеше да понася дори самата мисъл за отвличане. Защото бе мръсно престъпление, обикновено насочено срещу съпругите и децата на богаташите. И защото беше федерално престъпление, което означаваше, че Бюрото ще му вземе случая от ръцете. За тридесет години в местното шерифско управление, десет от които като шериф, той беше имал три случая на взимане на заложници, всички приключили без жертви, но нито едно отвличане. Предполагаше, че става въпрос за банда с бързи коли, дори хеликоптер.

— Конник ли? Да не си се побъркал? Накъде тръгна?… Прескочил оградата и изчезнал в прерията? Добре, някъде трябва да има скрита кола. Ще поискам помощ от съседните окръзи и ще завардя главните пътища. Виж, Ед, вземи показания от всички, които са видели нещо — как е влязъл, какво е направил, как е хванал момичето, как е избягал. После ми се обади.

За половин час събра всички резерви и прати патрулни коли по главните шосета на север, юг, изток и запад. Магистралната полиция щеше да проверява всички коли. Търсеха красива брюнетка с бяла копринена рокля. Малко след три часа Ед се обади от колата си в ранчото.

— Става нещо много странно, шерифе. Имаме близо двайсет показания от свидетели. Ездачът бил пуснат, защото всички смятали, че е от трупата, която щяла да представя родео от Дивия запад. Носел дрехи от еленова кожа, имал плитка с орлово перо. И лък.

— Лък ли? Какъв лък? За цигулка ли?

— Не такъв лък, шерифе. Истински лък и стрели. Нататък става още по-странно.

— Не мога да си представя как. Нищо, продължавай.

— Всички свидетели твърдят, че препуснал към олтара, навел се да вдигне младоженката и тя също протегнала ръце към него. Казват, че сякаш го познавала и го прегърнала, докато прескачали оградата. Иначе щяла да падне и сега щеше да е тук.

Огромна тежест се вдигна от плещите на шерифа. С малко късмет нямаше да има отвличане, а приставане. Той се ухили.

— Сигурни ли са тия твои свидетели, Ед? Дали не я е ударил и зашеметил?

— Явно не. Обаче всял пълен хаос и нанесъл много щети. Венчавката е провалена, бюфетът е разбит, младоженецът е бесен, а булката я няма.

Шерифът се ухили още по-широко и каза:

— Ужасно. Известно ли ни е кой е извършителят?

— Може би. Бащата на младоженката каза, че дъщеря му изпитвала известно влечение към един от ония млади актьори, дето цяло лято бяха във Форт Херитидж. Нали се сещаш?

Люис знаеше всичко за форта. Дъщеря му беше завела внуците му там и страшно им бе харесало.

— Както и да е, заради това тя развалила годежа си с Кевин Брадок. Родителите й я убедили, че се е побъркала, и възстановили годежа. Младежът се казвал Бен Крейг.

Докато заместник-шерифът се върне към своите свидетели и шериф Люис се свърже с Форт Херитидж, се обади професор Ингълс.

— Може да няма нищо — започна той, — но един от младите ми служители напусна и избяга. През нощта.

— Откраднал ли е нещо, професоре?

— А, не, той си има кон и дрехи. Но има и пушка. Аз я бях конфискувал, но той е разбил оръжейната и си я е взел.

— Има ли разрешително за нея?

— Мисля, че никога не е чувал тази дума. Той е добър младеж, но е малко див. Роден е и е израснал в планината Прайър. Изглежда, че родителите му са били планинци. Никога не е ходил на училище.

— Вижте, професоре, случаят може да се окаже сериозен. Възможно ли е този младеж да е опасен?

— О, надявам се, че не.

— Какво друго носи?

— Ами, ловджийски нож. Липсва една брадва. Има и шайенски лък и четири стрели с кремъчни върхове.

— Ваши антики ли е откраднал?

— Не, сам ги е направил.

Шерифът бавно преброи до пет.

— Случайно да се казва Бен Крейг?

— Да. Откъде знаете?

— Просто ми отговаряйте, професоре. Знаете ли дали е имал връзка с една хубава млада учителка от Билингс?

Чу професора да се съветва с някой на име Чарли.

— Изглежда, че е дълбоко влюбен в това момиче. Мисли си, че тя го приема, но ми казаха, че му писала, че къса с него. Приел го тежко. Дори попитал къде и кога ще е сватбата. Надявам се да не е направил някоя глупост.

— Не точно. Просто я откраднал от олтара.

— О, Господи!

— Вижте, може ли да се прехвърли от коня в кола?

— Божичко, не! Той не може да шофира. Никога не се е качвал в автомобил. Ще остане с любимия си кон и ще лагерува в пустошта.

— Накъде ще се насочи?

— Почти със сигурност на юг към Прайър. През целия си живот е ловувал там.

— Благодаря ви, професоре, много ми помогнахте.

Шерифът се обади на патрулните коли по пътищата, после се свърза с хеликоптерния пилот на окръг Карбън и го помоли да обиколи района. След това зачака неизбежния телефонен разговор с Големия Бил Брадок.

Шериф Пол Люис беше добър полицай, невъзмутим, твърд, но учтив. Предпочиташе да помага на хората, вместо да ги закопчава, но законът си бе закон и той не се колебаеше да го налага.

Дядо му беше служил в кавалерията и бе загинал в равнините, оставяйки вдовица и невръстен син във Форт Линкълн. Вдовицата се беше омъжила за друг войник, когото бяха пратили на запад в Монтана. Баща му бе израснал в щата и се беше женил два пъти. От първия брак през 1900 година му се бяха родили две дъщери, а от втория на преклонна възраст през 1920-а му се бе родил син.

Шериф Люис беше на петдесет и осем и щеше да се пенсионира след две години. После знаеше няколко езера в Монтана и Уайоминг, където пъстървата щеше да се възползва от неговото внимание.

Не го бяха поканили на сватбата и не се чудеше защо. През годините на четири пъти той или хората му бяха разследвали пиянски сбивания, в които беше участвал Кевин Брадок. Барманите винаги бяха получавали щедри обезщетения и не бяха повдигали обвинения. Шерифът не се бе задълбочавал много в спречкванията между млади мъже, но трябваше да се намеси, когато Кевин Брадок беше пребил момиче, отказало да удовлетвори доста странните му вкусове.

Люис го бе хвърлил в ареста и щеше да му предяви обвинение, но момичето внезапно се беше отказало — беше си спомнило, че просто е паднало по стълбището.

Имаше и друга информация, която шерифът никога не бе споделял с никого. Преди три години му се беше обадил негов приятел от градската полиция в Хелина. Заедно бяха завършили полицейския колеж.

Колегата му бе разказал, че неговите полицаи направили обиск в нощен клуб. Търсели наркотици. Взели имената и адресите на всички посетители. Сред тях бил Кевин Брадок. Дори да бил имал дрога, бил се избавил от нея навреме и трябвало да го освободят. Но клубът бил посещава главно от гейове.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се господин Валентино, личният адвокат на Големия Бил.

— Сигурно сте чули какво стана следобед, шерифе. Вашите заместници се появиха след няколко минути.

— Чух, че не всичко минало според плана.

— Моля ви, без обиди, шериф Люис. Случилото се е жестоко отвличане и престъпникът трябва да бъде заловен.

— Разбирам ви, господине. Но имам доста показания от гостите и обслужващия персонал, според които младата дама доброволно се е качила на коня и че преди е имала любовна връзка с въпросния младеж. Това по-скоро ми прилича на приставане.

— Глупости, шерифе. Ако момичето беше искало да развали годежа си, нищо не му пречеше. Отвлякоха я. Престъпникът незаконно е влязъл в имението, изрита двама от охранителите на господин Брадок в лицето и направи страхотни поразии. Господин Брадок възнамерява да повдигне обвинения. Вие ли ще пипнете този хулиган, или да го направим ние?

Шериф Люис не обичаше да го заплашват.

— Надявам се, че вие и клиентът ви не мислите да вземете закона в свои ръце. Това ще е изключително неблагоразумно.

Адвокатът не му обърна внимание.

— Господин Брадок е дълбоко загрижен за безопасността на снаха си. Той има право да я издирва.

— Сватбената церемония била ли е изпълнена?

— Какво да е била?

— Синът на вашия клиент и госпожица Пикет наистина ли са законно женени?

— Ами…

— В такъв случай тя не е снаха на клиента ви. Не му е роднина.

— До получаване на друга информация тя все още е годеница на сина на моя клиент. Той ще действа като заинтересован гражданин. Ще арестувате ли този хулиган? Винаги можем да се обърнем към властите в Хелина.

Шериф Люис въздъхна. Знаеше какво влияние има Бил Брадок върху някои депутати в щатската столица. Но не се страхуваше и от това. Въпросът беше, че Бен Крейг несъмнено бе нарушил закона.

— Веднага щом го открием, лично ще се погрижа за него — отвърна той. Когато затвори, шерифът си помисли, че може би е разумно да стигне до влюбените преди хората на Брадок. Обади се на хеликоптерния пилот. Наближаваше четири. До залез слънце оставаха два часа.

— Джери, искам да прелетиш над ранчото на Брадок. После продължи на юг към Прайър.

— Какво да търся, Пол? — попита пилотът.

— Самотен ездач, язди на юг, най-вероятно към планината. Зад него язди момиче в бяла булчинска рокля.

— Майтапиш ли ме?

— Не. Някакъв каубой преди малко отмъкнал годеницата на синчето на Бил Брадок от олтара.

— Ей, тоя тип ми харесва — отвърна пилотът.

— Просто го открий, Джери.

— Не се безпокой. Ще го открия. Край.

След пет минути хеликоптерът прелетя над ранчото и пое на юг. Поддържаше височина триста метра — достатъчно ниско, за да забележи всеки движещ се конник на земята, и достатъчно високо, за да покрие петнадесеткилометров район наляво и надясно.

Надясно видя шосе 310 и оградата, която минаваше на юг към градчето Уорън и навлизаше в Уайоминг. Пред него се издигаха върховете на Прайър.

Големия Бил Брадок не бездействаше. Той остави персонала си да се справя с анархията на моравата и заедно с телохранителите си отиде в кабинета си. Макар да беше известен със сприхавостта си, никога не го бяха виждали толкова разярен. Известно време той просто мълчаливо седеше на бюрото си. Около него в очакване на заповеди се бяха събрали дванадесет души.

— Какво ще правим, шефе? — накрая попита един от тях.

— Мислете — изсумтя магнатът. — Мислете. Той е сам човек на кон, тежко натоварен. Може да се отдалечи на ограничено разстояние. Къде ще отиде?

Бившата зелена барета Макс вдигна поглед към закачената на стената карта на окръга.

— Не на север. Ще трябва да прекоси Йелоустоун. Прекалено е дълбока. Значи на юг. Може би обратно към оня форт в хълмовете?

— Точно така. Искам десет души на коне. Въоръжени. Тръгнете на юг, разгърнете се на осемкилометров фронт. Бързайте. Настигнете го.

Когато десетимата каубои оседлаха конете си, той излезе и каза:

— Имате две радиостанции. Поддържайте връзка. Ако го видите, повикайте подкрепление. Когато го притиснете, вземете момичето. Ако заплаши нея или вас, знаете какво да правите. Мисля, че ме разбирате. Искам момичето, никой друг. Тръгвайте.

Конниците излязоха през главната порта, разгърнаха се и препуснаха. Беглецът имаше четиридесет минути преднина, но конят му носеше двама души, пушка и тежка бизонска кожа.

Когато Брадок се върна в кабинета си, Валентино му докладва:

— Шерифът, изглежда, изобщо не бърза. Но все пак ще организира издирване. С патрулни коли по пътищата и може би с хеликоптер.

— Не искам той да стигне пръв — изсумтя Големия Бил. — Но искам да знам каква информация получава. Макс, иди в радиозалата. Искам да следят всички полицейски честоти в окръга. Вземи моя хеликоптер и изпревари конниците. Открий оня тип. Отведи ги при него. Ще ни трябват още вертолети. Наеми още два от летището. Хайде, върви.

Всички грешаха. Професорът, шерифът, Брадок. Следотърсачът не се насочваше към Прайър. Знаеше, че е прекалено очевидно.

На осем километра южно от ранчото той спря, взе едно от одеялата и уви с него Шепнещ вятър. Одеялото беше яркочервено и скриваше снежнобялата й рокля. Ала Крейг никога не бе чувал за хеликоптери. След това зави на югозапад към мястото, където миналата пролет беше пресякъл дългата ивица черна скала.

От километър и половина разстояние забеляза редицата изправени стълбове с опънати жици. Това бяха телефонните линии, минаващи над железопътната линия Бърлингтън.

В три и половина от кръжащия във въздуха хеликоптер се обади Джери.

— Пол, нали каза, че имало само един ездач? Там има цяла армия.

— Какво точно виждаш, Джери?

Гласът изпращя по радиостанцията.

— Видях поне осем конници. Яздят в редица. На юг. Приличат на каубои. И не носят багаж. Освен това има още един хеликоптер, доста напред, кръжи над подножието на планината близо до новия форт.

Люис тихо изруга. Искаше му се да е в хеликоптера, вместо в службата.

— Джери, ако бегълците са напред, опитай се пръв да стигнеш при тях. Ако копоите на Брадок се доберат до момчето, няма да остане дълго живо.

— Ясно, Пол. Ще продължа да ги търся.

В ранчото главният радист каза:

— Господин Брадок, хеликоптерът на шерифското управление е точно над нашите хора.

— Значи си имаме свидетел — отбеляза Макс.

— Кажи на момчетата да продължават да търсят — заповяда Брадок. — По-късно ще се оправяме с властите.

Когато в пет без пет му се обадиха, шериф Люис се зарадва, че е останал в офиса си.

— Пипнах ги — извика един възбуден глас.

— Представи се.

— Първа патрулна кола. На шосе триста и десет. Той току-що прекоси шосето, язди на югозапад. Зърнах го преди да се скрие зад дърветата.

— Къде си на триста и десет?

— На шест и половина километра северно от Бриджър.

— Потвърди, че обектът е на запад от шосето — нареди Люис.

— Потвърждавам, шерифе.

— Остани на шосето в случай, че се върне.

— Ясно.

Шериф Люис проучи картата на стената. Ако продължеше напред, ездачът щеше да стигне до друга железопътна линия и до много по-голямата междущатска магистрала 212, която минаваше през планината до окръг Парк, щата Уайоминг.

По магистралата патрулираха две коли. Той ги помоли да продължат на юг и да внимават за конник, който се опитва да пресече от изток на запад. После се обади на пилота.

— Видели са го, Джери. Много на запад от теб. Току-що прекосил шосе триста и десет. Язди на югозапад. Можеш ли да се насочиш натам? На около шест и половина километра северно от Бриджър. Пак е в открита местност.

— Ясно, Пол, но скоро ще имам проблем с горивото, а и се смрачава.

Шерифът отново погледна картата.

— Край Бриджър има летище. Остани във въздуха, докато можеш, после кацни там. Може да се наложи да пренощуваш. Аз ще кажа на Джейни.

В ранчото подслушаха целия разговор. Макс проучи картата.

— Не се насочва към Прайър. Прекалено е очевидно. Отива към пустошта и връх Беъртуут. Иска да прекоси планината и да изчезне в Уайоминг. Хитро. Точно Така щях да направя и аз.

Радистът на Брадок съобщи на десетимата конници да завият на запад и да прекосят магистралата. Те се съгласиха, но не посмяха да предупредят, че в продължение на двадесет и пет километра са яздили прекалено бързо и конете им са изтощени. А и вече се спускаше мрак.

— Трябва да пратим две коли с хора по междущатската магистрала — каза Макс. — Той ще я пресече, ако иска да стигне до пустошта.

Пратиха два големи джипа с осем души.

Когато наближи междущатската магистрала, Бен Крейг слезе от коня, покатери се на едно дърво, което растеше на върха на малко хълмче, и разгледа преградата. Тя се издигаше над равнината и успоредно на нея минаваше железопътна линия, разклонение на бърлингтънската. От време на време в двете посоки профучаваха автомобили. Местността беше пресечена и обрасла с висока трева. Крейг слезе от дървото и извади огнивото си.

Откъм изток духаше слаб вятър, който подхвана огъня и го разпространи към пътя. Към помръкващото небе се издигнаха облаци дим. Вятърът ги понесе на запад по-бързо от напредващите пламъци и пътят изчезна.

На осем километра северно оттам патрулните полицаи видяха дима и дойдоха на юг да проверят какво става. Когато облаците се сгъстиха, полицаите спряха. Късно. След секунди бяха обгърнати в дим. Не можеха да направят нищо освен да се върнат назад.

Тирът, който пътуваше на юг към Уайоминг, се опита да избегне приближаващите се светлини. Спирачките работеха отлично и камионът спря. Другият зад него нямаше този късмет.

Тировете са много маневрени, докато не се огънат в средата. Вторият камион се блъсна в първия и двата препречиха платната в двете посоки. Понеже пътят бе издигнат над равнината, другите автомобили не можеха да ги заобиколят отстрани.

Полицаите успяха да се обадят по радиостанцията преди да се наложи да напуснат колата си и заедно с шофьорите на тировете да избягат от дима.

Съобщението беше достатъчно. Скоро на юг се насочиха противопожарни коли и тежки кранове, за да се справят с бедствието. Това отне цялата нощ, но призори магистралата отново бе отворена. Уайоминг беше предупреден и трафикът на юг от планината спря.

В целия смут, невидим в дима, един самотен ездач прекоси пътя и навлезе в дивите земи на запад. Мъжът бе завързал кърпа на лицето си, а момичето, което яздеше зад него, беше увито с одеяло.

На запад от магистралата конникът скочи от седлото. Мускулите под лъскавата козина на Роузбъд трепереха от изтощение; а им оставаха да изминат още цели петнадесет километра. Шепнещ вятър се премести на седлото.

Тя свали одеялото от раменете си и снежнобялата й рокля засия в сумрака. Косата й се спускаше на вълни до кръста й.

— Къде отиваме, Бен?

В отговор младежът посочи на юг. На последните лъчи на залязващото слънце Беъртуут се издигаше като пламък над горите, страж на един друг, по-добър живот.

— През планината към Уайоминг. Там никой няма да ни намери. Ще ти направя къща и ще ловувам. Ще сме свободни и ще живеем вечно.

Тя се усмихна, защото ужасно го обичаше, вярваше на обещанието му и бе щастлива.

Личният пилот на Брадок нямаше друг избор освен да обърне. Горивото му свършваше, а и вече беше прекалено тъмно. Той кацна в ранчото с последните си резерви.

Десетимата конници влязоха в градчето Бриджър и попитаха къде могат да пренощуват. Нахраниха се в ресторанта и си направиха постели от одеялата на седлата си.

Джери кацна на летището край Бриджър и управителят му предложи легло за през нощта.

В ранчото бившата зелена барета се зае с плана за по-нататъшните действия. Десет души от частната армия бяха изолирани в Бриджър с изтощени коне. Още осем бяха блокирани в колите си на магистралата. И двете групи щяха да останат там през цялата нощ. Макс се обърна към Бил Брадок и останалите дванадесет. Той бе в стихията си и подготвяше кампания също като във Виетнам. На стената висеше голяма карта на окръга.

— Първи план — каза той. — Преграждаме прохода. Тук има дълбока клисура, която продължава чак до Уайоминг. Казва се Рок Крийк. До него минава магистралата и излиза от южната страна. Оня задник може да се опита да мине през тревата, за да избегне височините от двете страни. Веднага щом освободят магистралата, нашите момчета трябва да отидат там и да завардят пътя на щатската граница. Ако се появи, знаят какво да правят.

— Съгласен съм — изсумтя Брадок. — Ами ако продължи да язди през нощта?

— Не може. Конят му сигурно едва се влачи. Според мен е прекосил пътя, защото се движи към гората, а после към планината. Както виждате, той трябва да влезе в националния горски парк „Къстър“, да се изкачи чак тук, да прекоси клисурата Уест Форк и после да излезе на това плато, Силвър Рън. Оттук и вторият план: ще го изпреварим с двата наети хеликоптера, като по пътя ще вземем десетте момчета от Бриджър. И ще ги свалим на платото, където те ще се скрият зад скалите. Когато излезе на Силвър Рън, той ще е лесна мишена за тях.

— Добре — каза Брадок. — Какво друго?

— Трети план. Призори останалите навлизаме в гората на коне и го подгонваме нагоре към платото. И в двата случая ще го хванем като животно.

— Ами ако в гората се обърне срещу нас?

Макс се усмихна.

— Имам достатъчно опит в джунглите. Още трима-четирима са служили във Виетнам. Искам всички да дойдат с нас. Ако се опита да се бие в гората, той е мой.

— Как ще стигнат дотам конете, след като пътят е затворен? — попита някой.

Макс посочи на картата.

— Има един малък второстепенен път. От билингската магистрала продължава двайсет и пет километра на запад от ето тук, минава през пустошта и свършва при Ред Лодж, точно в началото на клисурата Рок Крийк. Ще закараме конете с фургони през нощта, призори ще ги яхнем и ще тръгнем след него. А сега предлагам да поспим три-четири часа и да станем в полунощ.

Брадок кимна в знак на съгласие.

— Още нещо, майоре. Аз идвам с вас, Кевин също. Време е двамата да видим края на човека, който днес ме унизи.

Шериф Люис също имаше карта и стигна до същите заключения. Той поиска съдействие от град Ред Лодж и за изгрев слънце му обещаха дванадесет коня, отпочинали и оседлани. Джери щеше да презареди и по същото време да е готов за отлитане.

Той се свърза с властите, които разчистваха магистралата, и научи, че пътят ще е свободен до четири сутринта. Шерифът помоли първо да пуснат неговите две коли. Можеше да стигне в Ред Лодж в четири и половина.

Нямаше проблем да намери доброволци дори в неделя. Може да е скучно да си полицай в спокоен окръг, но истинското преследване обикновено вдига адреналина. Освен Джери имаше на разположение един частен пилот с транспортен самолет, който щеше да му докара десет души за гонитбата. Трябваше да са достатъчно за един ездач. Шерифът дълго и втренчено се взира в картата.

— Само не влизай в гората, хлапе — измърмори той. — Там може да е ужасно трудно да те открием.

През това време Бен Крейг и Шепнещ вятър стигнаха до гората и навлязоха сред дърветата. Под покрова на смърчовете и боровете цареше пълен мрак. След половин километър Крейг направи лагер. Разседла уморената Роузбъд и свали от нея всичко — момичето, пушката, одеялата. Кобилата си намери поточе с прясна вода и сочни борови иглички.

Следотърсачът не запали огън, но Шепнещ вятър нямаше нужда от огън — тя се сви под бизонската кожа и заспа. Крейг взе брадвата и се отдалечи. Нямаше го шест часа. Когато се върна, подремна за час, после вдигна лагера. Знаеше, че някъде напред е потокът, където много отдавна беше забавил кавалеристите и шайените. Искаше да се прехвърли на отсрещния бряг преди преследвачите му да се приближат на достатъчно разстояние, за да стрелят по него.

Роузбъд бе отпочинала, макар че не се беше възстановила напълно. Той я поведе за юздата. Въпреки почивката, силите й се изчерпваха, а им оставаха още много километри до безопасността на върховете.

Вървя напред в продължение на час, като определяше посоката по звездите. Далеч на изток слънцето обагри върховете на свещените Черни хълмове в Дакота. Стигнаха до първата клисура — стръмното дере, известно като Уест Форк.

Знаеше, че и преди е бил тук. Можеше да го прекоси, стига да откриеше пътя. Отне му час. Роузбъд се напи със студена вода и като се подхлъзваха и залитаха, успяха да минат на отсрещния бряг.

Крейг даде на кобилата още малко почивка и намери скрито място, откъдето можеше да наблюдава потока под тях. Искаше да види колко души го преследват. Техните коне щяха да са свежи, определено, но този път имаше нещо ново. Тези преследвачи разполагаха със странни машини, които летяха в небето като орли с въртящи се криле и ревяха като разгонен лос. Предния ден ги беше видял над пустошта.

Верни на обещанието си, аварийните служби разчистиха междущатската магистрала малко след четири сутринта. Водени от магистрален патрул, двата автомобила на шериф Люис изпревариха чакащите коли и потеглиха за Ред Лодж, който се намираше на двадесет и пет километра южно оттам.

След осем минути ги изпревариха два големи джипа, пътуващи с опасна скорост.

— Да ги настигна ли? — попита шофьорът.

— Остави ги — отвърна шерифът.

Джиповете профучаха през събуждащия се Ред Лодж и навлязоха в каньона, където магистралата граничеше с Рок Крийк.

Дерето ставаше по-тясно, склоновете — по-стръмни, завоите — все по-остри. Отдясно зееше сто и петдесет метрова пропаст, на дъното на която течеше потокът, отляво се издигаше стръмният горист склон на планината.

Първата кола взе петия завой прекалено бързо и шофьорът със закъснение видя наскоро падналия бор, който лежеше напряко на пътя. В колата пътуваха петима души — с десет крака. Четири бяха счупени. Към тях можеха да се прибавят три ръце, две ключици и навехнат таз.

Шофьорът на втория джип имаше ясен избор — да завие надясно и да падне в потока, или да се блъсне в склона. Той избра втората възможност. Спечели планината.

След десет минути, докато най-леко раненият се олюляваше назад по шосето, за да потърси помощ, иззад поредния завой изскочи първият освободен тир. Спирачките все още работеха идеално. Той спря навреме, но ремаркето му се люшна. После влекачът, сякаш в безмълвен протест срещу тези унижения, се преобърна настрани.

Шериф Люис и неговата група от седмина заместник-шерифи бяха пристигнали в Ред Лодж, където ги посрещна местният полицай с обещаните коне. С него бяха и двама служители от горското управление. Единият разгъна карта на капака на колата си и им посочи особеностите в националния горски парк „Къстър“.

— Този поток, Уест Форк, разделя гората на две от изток на запад — каза той. — От тази страна има пътеки и къмпинги за летовници. Ако прекосите потока, ще се озовете в истинска пустош. Ако вашият човек е направил така, ще се наложи да тръгнем след него. Там не може да се проникне с автомобил.

— Гъста ли е гората?

— Да — отвърна лесничеят. — Заради по-топлото време листата още не са опадали. После идва боровата гора, след това скалното плато. Чак до високите върхове. Вашият човек ще се справи ли там?

— Доколкото разбрах, той е роден и израснал в пустошта — въздъхна шерифът.

— Няма проблем, имаме модерна техника — обади се вторият лесничей. — Хеликоптери, самолети, радиостанции. Ще го открием.

Групата тъкмо се канеше да остави колите и да потегли, когато се получи съобщение от шерифската служба. Препредаваше го авиодиспечерът на билингското летище.

— Два големи хеликоптера са готови за излитане — каза мъжът от контролната кула. Двамата с шериф Люис се познаваха от години. Бяха ходили заедно за пъстърва, а едва ли има по-здрави връзки.

— Ще трябва да им дам разрешение. Наети са от Бил Брадок. Според плановете за полета ще летят за Бриджър. Джери ми каза, че имате проблем там. Нещо, свързано със сватбата в ранчото, нали така? Съобщиха го по всички сутрешни новини.

— Задръж ги. Дай ми пет минути.

— Готово. — Диспечерът се обърна към пилотите на двата хеликоптера. — Разрешението за излитане се забавя. Очакваме да кацне пристигащ самолет.

Шериф Люис си спомни думите на Джери за въоръжените конници, насочващи се на юг от ранчото в преследване на бегълците. Беше логично да замръкнат далеч и да пренощуват в откритата прерия или в Бриджър. Но ако ги бяха отзовали в ранчото, защо не яздеха на отпочинали коне? Той се обади на друг свой приятел, шеф на Федералното управление на авиацията в Хелина.

— Дано е нещо важно, Пол. Не обичам да ме будят в неделя сутрин.

— Имам проблем с двама бегълци, които са решили да се насочат към планината Абсарока. Тръгнал съм с група заместник-шерифи и двама лесничеи да ги заловя. Наоколо има някои загрижени граждани, които, изглежда, искат да превърнат операцията в лов на пуйки. После ще се появят медиите. Можеш ли да затвориш достъпа до Абсарока за днес?

— Естествено.

— Два хеликоптера чакат разрешение за излитане на билингското летище.

— Кой е в кулата в Билингс?

— Чип Андерсън.

— Ще го уредя.

След десет минути пилотите получиха сигнал от кулата.

— Съжалявам, самолетът промени курса си. Имате разрешение за излитане, освен забранената от ФУА зона.

— Каква забранена зона?

— Цялата планина Абсарока до височина хиляда и петстотин метра.

По отношение на въздушното пространство и сигурността във въздуха думата на Федералното управление на авиацията е закон. Пилотите нямаха намерение да изгубят разрешителните си. Те изключиха двигателите и перките бавно престанаха да се въртят.

Големия Бил Брадок и останалите му десет души бяха пристигнали призори по второстепенния път, който стигаше до Ред Лодж откъм северозапад. На осем километра от града в края на гората те свалиха конете от фургоните, провериха оръжията си, скочиха на седлата и навлязоха сред дърветата.

Брадок също имаше портативни приемници и поддържаше връзка с радиозалата в ранчото. Когато слънцето огря върхарите, той научи, че хората му с джиповете са катастрофирали, а другите десетима са останали в Бриджър без хеликоптери, с които да стигнат до платото над бегълците. Първите два плана на майора останаха в историята.

— Сами ще пипнем това копеле — изсумтя говеждият магнат. Синът му, който едва се държеше на седлото, отпи от манерката си. Групата продължи в гората в редица, широка четиристотин метра. Внимаваха за пресни следи от копита. След тридесет минути един от тях откри дирята. Следи от копитата на Роузбъд и от мокасини. Той се свърза по радиостанцията си с другите, които отидоха при него. Оттам нататък продължиха заедно. На километър и половина след тях бяха шериф Люис и неговите хора.

Лесничеите имаха по-набито око и им отне по-малко време. Десет минути.

— Колко коне има този човек? — попита първият лесничей.

— Само един — отвърна Люис.

— Тук има следи от повече. Поне четири.

— По дяволите — изсумтя шерифът, обади се в службата си и поиска да го свържат по телефона с адвокат Валентино в дома му.

— Моят клиент е дълбоко загрижен за сигурността на младата дама, шериф Люис. Може да е организирал издирване. Уверявам ви, че действа напълно в правата си.

— Ако с тези млади хора се случи нещо, господине, и ако някой от тях бъде убит, ще го разглеждам като убийство. Предайте това на клиента си.

И изключи преди адвокатът да успее да възрази.

— Пол, този човек е отвлякъл момиче и има пушка — измърмори старшият му заместник Том Бароу. — Може да се наложи първо да стреляме и после да задаваме въпроси.

— Има много показания, според които момичето е скочило на коня му доброволно — ядосано отвърна Люис. — Не искам да гръмна момчето заради няколко натрошени стъкла.

— И два ритника в лицето.

— Добре де, и два ритника в лицето.

— И пожар в прерията, както и затваряне на междущатска магистрала.

— Добре, списъкът става малко дългичък. Но той е сам с едно красиво момиче, един изтощен кон и пушка от хиляда осемстотин петдесет и втора година. А, да, и лък и стрели. Ние имаме всякаква техника, за разлика от него. Мисли трезво. И гледай да не изгубиш следите.

Бен Крейг лежеше невидим в гъсталака и наблюдаваше първите конници, които стигнаха до потока. От петстотин метра можеше да различи високата фигура на Големия Бил Брадок и много по-дребната на сина му, който се въртеше на седлото, за да облекчи триенето на задника си. Един от мъжете до Брадок не носеше западни дрехи, а камуфлажна униформа, кубинки и барета.

Нямаше нужда да разузнават, за да търсят пътека по стръмния склон до водата, нито път, по който да се изкатерят от отсрещната страна. Просто тръгнаха по следите на Роузбъд, както очакваше Бен. Шепнещ вятър не можеше да върви с копринените си пантофки и кобилата не можеше да крие следите си в меката почва.

Те се спуснаха към бистрата вода и спряха да утолят жаждата си и да наплискат лицата си.

Никой не чу стрелите, никой не видя откъде дойдоха. Когато изпразниха пушките си срещу дърветата над отсрещния бряг, стрелецът беше изчезнал. Без да оставя следи с меките си обувки, той се промъкна през гората до коня и момичето и ги поведе нагоре към върховете.

Стрелите стигнаха до целта си, пронизаха меката плът и когато стигнаха до костта, кремъчните им върхове се отчупиха. Двама мъже лежаха на земята и викаха от болка. Макс, ветеранът от Виетнам, се затича нагоре по южния бряг, залегна и огледа гъсталаците, в които бе изчезнал мъжът. Не видя нищо. Но ако противникът им все още се намираше там, преградният огън на Макс щеше да защити групата при потока.

Хората на Брадок помогнаха на ранените да се върнат по същия път, по който бяха дошли. Те крещяха през цялото време.

— Ще трябва да ги заведем в болница, шефе — каза единият от телохранителите.

— Добре, да се качват на конете и да вървят — отвърна Брадок.

— Те не могат да яздят, шефе. Не могат и да вървят.

Нямаха друг избор, освен да отсекат клони и да направят две носилки. Когато бяха готови, четирима души трябваше да ги носят. Изгубила шестима мъже и един час, групата на Брадок се събра на отсрещния бряг, покривана от майор Макс. Четиримата носачи започнаха да се спускат обратно по склона. Те не знаеха, че индианските носилки спестяват много труд и усилия.

Шерифът беше чул изстрелите и се страхуваше от най-лошото. Но в тази гъста гора бе глупаво да препускат — другата група можеше да ги застреля. Скоро срещнаха носилките.

— Какво им се е случило, по дяволите? — попита Люис.

Хората на Брадок му обясниха.

— Той избяга ли?

— Да. Майор Макс прекоси потока, но онзи беше изчезнал.

Носачите продължиха към цивилизацията, а групата на шерифа забърза напред към потока.

— И престанете да се хилите — изсумтя Люис, който бързо губеше търпение. — Никой няма да спечели тази битка с лък и стрели. За Бога, сега сме хиляда деветстотин седемдесет и седма година!

От лявата страна на задника на двамата ранени, които току-що беше видял да лежат по очи на носилките, стърчеше шайенска стрела с пера от пуяк. Пресякоха потока, като се подхлъзваха и теглеха конете си за юздите, и накрая се събраха на отсрещния бряг. Тук вече нямаше къмпинги за летовници. Тази земя не се беше променила от ранните дни на света.

Но Джери бе на триста метра над дърветата и кръжеше над пустошта, докато не откри групите, които прекосяваха потока. Това стесни района на търсене. Бегълците трябваше да са пред преследвачите, някъде по линията между реката и планината.

Пилотът имаше технически проблем. Поради гъстия листак, не можеше да се свърже по радиостанцията с шериф Люис. От своя страна, шерифът чуваше пилота да го вика, но не можеше да разбере какво казва. Пращенето бе много силно и накъсваше думите.

— Открих го — всъщност казваше Джери. — Видях го.

Беше зърнал самотен кон, воден за юздите, възседнат от увито в одеяло момиче. Бегълците прекосяваха горска полянка, когато наклоненият настрани хеликоптер ги бе засякъл. Но само за миг — после отново изчезнаха под дърветата.

Бен Крейг вдигна поглед към чудовището, което ревеше над тях.

— Мъжът вътре ще каже на преследвачите къде си — обясни му Шепнещ вятър.

— Как могат да чуват при толкова много шум? — учуди се той.

— Няма значение, Бен. Имат си начини.

Следотърсачът също си имаше начини. Той извади старата пушка от калъфа и зареди тежкия патрон. За да си осигури по-добра видимост, Джери се беше спуснал на сто и осемдесет метра височина и кръжеше над гората с леко наклонен надолу нос, търсейки друга поляна, която преследваните можеха да пресекат. Крейг внимателно се прицели и стреля.

Куршумът проби пода, мина между разкрачените бедра на пилота и прониза покрива на кабината. Гледан от земята, хеликоптерът описа безумен кръг и отлетя настрани и нагоре. Джери се успокои едва когато се отдалечи на километър и половина и се издигна на хиляда метра височина.

— Пол — крещеше той в микрофона, — копелето току-що ме улучи. Махам се оттук. Трябва да се върна в Бриджър и да направя оглед на щетите. Ако куршумът е попаднал в главната перка, направо можеш да ме отпишеш.

Думите му не стигнаха до шерифа. Той бе чул далечния екот на старата пушка, беше видял балетното изпълнение на хеликоптера и отдалечаването му към хоризонта.

— Ега ти техниката — измърмори единият лесничей.

— Мълчи — скастри го Люис. — Просто дръжте пушките си в готовност и внимавайте. Това е истинско преследване.

И друг преследвач бе чул изстрела. Намираше се много по-близо, на около осемстотин метра. Макс беше предложил да изпревари главната група.

— Той води кон, господин Брадок, и това означава, че аз мога да се движа по-бързо от него. Няма да чуе приближаването ми. Може би ще успея да го сваля на безопасно разстояние от момичето.

Брадок се съгласи. Макс се запромъква напред, като се прехвърляше от прикритие на прикритие и внимателно се оглеждаше. Изстрелът му показа накъде да върви — на около осемстотин метра напред и малко надясно. Той започна да скъсява разстоянието.

Бен Крейг прибра пушката в калъфа и продължи пътя си. Оставаше му само малко повече от километър до края на гората и платото Силвър Рън. Над дърветата планината бавно се приближаваше. Знаеше, че е забавил преследвачите си, но не ги е накарал да се върнат. Все още неотклонно вървяха след него.

Високо в дърветата зад него се обади птица. Познаваше я, познаваше вика й. Отговори й друга, със същия вик. Това бяха техните предупреждения. Той пусна юздите на Роузбъд, отдалечи се на пет-шест метра от следата, останала от копитата й, и се затича назад между дърветата.

Макс проследи отпечатъците от конски подкови в пръстта — водеха към поляната. С камуфлажната си униформа и намазаното си с черна боя лице той беше невидим в сумрака под дърветата. Ветеранът проучи мястото и се ухили, когато видя проблясъка на месинговата гилза в средата. Такъв глупав номер! Знаеше, че не бива да се приближава до нея. Мъжът бе някъде тук и го причакваше. Прекалено очевидна примамка. Педя по педя той проучи листака от отсрещната страна.

И тогава видя една клонка да помръдва. Храст, голям гъст храст. Лекият ветрец караше листата да се поклащат, ала винаги в една и съща посока. Клонката помръдна в обратната. Макс впери очи в храста и различи бледо жълто-кафяво петно на метър и осемдесет над земята. От предния ден си спомняше траперската лисича шапка на конника.

Носеше любимото си оръжие, пушка М–16 с къса цев, лека и абсолютно надеждна. Десният му палец безшумно превключи на автоматична стрелба и майорът натисна спусъка. Половин пълнител опустоши храста — жълто-кафявата шапка изчезна, после отново се появи на земята, където бе паднала. Едва тогава Макс напусна прикритието си.

Шайените никога не използваха каменни боздугани. Предпочитаха томахавки и с тях посичаха враговете от конете си или ги хвърляха бързо и точно.

Томахавката улучи майора в десния бицепс, проряза мускула и се заби в костта. Пушката падна от безчувствената му ръка. Той я погледна с пребледняло лице, извади я и когато яркочервената кръв бликна, затисна раната с лявата си ръка. Обърна се и се затича надолу по пътя, по който беше дошъл.

Следотърсачът пусна петнадесетметровия ремък, с който бе раздвижил клонката, взе томахавката и шапката си и се върна при коня си.

Брадок, синът му и останалите му трима души откриха майора облегнат на едно дърво. Макс дишаше тежко.

Шериф Люис и неговите хора бяха чули изстрелите, втори за този ден, и бяха побързали напред. Старшият лесничей погледна раната, каза „турникет“ и отвори пакета си за първа помощ.

Докато превързваше Макс, Люис слушаше разказа на Брадок. После презрително погледна магната и изсумтя:

— Би трябвало да ви арестувам. И щях да го направя, ако не бяхме толкова далеч от цивилизацията. Махнете се оттук, господин Брадок, и не се намесвайте повече.

— Ще остана! — извика Големия Бил. — Този дивак открадна момичето на сина ми и сериозно рани трима мои хора…

— Които изобщо не трябваше да са тук. Аз ще го арестувам и ще му предявя обвинения, но не искам жертви. Затова ще ми дадете оръжието си. Всичкото, при това веднага.

Към Брадок и групата му се насочиха няколко пушки. Няколко заместник-шерифи събраха оръжието. Шерифът се обърна към лесничея, който бе превързал ръката на майора.

— Какво предлагате?

— Евакуиране, колкото се може по-скоро. Може да се върне с придружител до Ред Лодж, но това е на трийсет километра през пресечена местност, оттатък Уест Форк. Тежка езда. Може да не издържи.

— Нагоре е платото Силвър Рън. Там радиостанциите би трябвало да работят. Можем да повикаме хеликоптер. Как смятате?

— Хеликоптер — отвърна лесничеят. — Ръката му има нужда от незабавна операция, иначе ще я изгуби.

Продължиха напред. На поляната намериха изпуснатата пушка М–16 и месинговата гилза. Лесничеят я разгледа.

— Стрели с кремъчни върхове, томахавка, пушка за бизони. Кой е тоя човек, шерифе?

— Мислех, че знам — отвърна Люис. — Сега се съмнявам.

— Е, определено не е безработен актьор — отбеляза лесничеят.

Бен Крейг стоеше в края на гората и се взираше към равното плато. Оставаха осем километра до последния поток и още три до планината. Той погали Роузбъд по меката като кадифе муцуна.

— Само още малко преди залез слънце — каза й следотърсачът. — Още малко и ще сме свободни.

Качи се на седлото и подкара кобилата напред. След десет минути преследвачите му стигнаха до платото. Младежът беше на километър и половина от тях.

Когато излязоха от гората, радиостанциите проработиха. Шериф Люис се свърза с Джери и научи съдбата на малкия хеликоптер „Сикорски“. Джери се намираше на летището в Билингс и бе взел по-голям „Бел Джетрейнджър“.

— Кацни тук, Джери. Не се безпокой за снайпериста. Той е на повече от километър и половина. Имаме ранен. А, и кажи на оня цивилен доброволец със самолета, че имам нужда от него. Искам да прелети над платото Силвър Рън, не по-ниско от хиляда и петстотин метра. Да търси ездач, който се насочва към планината.

Минаваше три и слънцето се спускаше на запад към върховете. Когато се плъзнеше зад Спирит и Беъртуут, бързо щеше да се смрачи.

Пръв стигна Джери с джетрейнджъра и разтърси синьото небе, после кацна. Качиха майора на борда и с него тръгна един от заместник-шерифите. Полицейският пилот излетя и се свърза по радиостанцията с билингската болница, за да поиска разрешение за кацане и да предупреди, че кара ранен.

Останалите конници продължиха по платото.

— Има един поток, за който той сигурно не знае — каза старшият лесничей, който яздеше до шерифа. — Лейк Форк. Дълбок, тесен, със стръмни брегове. С кон може да се прекоси само на едно място. Ще му трябват години, за да го открие. Там ще можем да го настигнем.

— Ами ако чака в дърветата, насочил оная пушка срещу нас? Не искам да изгубя никой от вас.

— Тогава какво ще правим?

— Спокойно — отвърна Люис. — Той не може да стигне до Уайоминг. Не и с въздушното наблюдение.

— Освен ако не продължи през нощта.

— Конят му е изтощен, момичето е обуто с бели копринени пантофки. Времето му изтича и той го знае. Просто няма да го изпускаме от поглед и ще чакаме самолета.

Самолетът пристигна малко преди четири. Бе се наложило да повикат пилота от службата му в Билингс. Младежът работеше като продавач в магазинна спортни принадлежности. Започнаха да различават върхарите на дърветата по стръмните брегове на Лейк Форк.

По радиостанцията на шерифа изпращя гласът на пилота.

— Какво ви интересува?

— Пред нас има мъж, който води кон с увито в одеяло момиче на гърба. Виждаш ли го?

Издигнал се високо във въздуха, самолетът „Пайпър Къб“ се наклони и зави към потока.

— Виждам го. Там има тясна клисура. Той влиза сред дърветата.

— Не се приближавай. Има пушка и е адски точен.

Самолетът се издигна над потока на три километра пред тях.

— Все още го виждам. Води коня надолу към потока на дъното на клисурата.

— Няма да стигне до отсрещния бряг — изсъска лесничеят. — Сега можем да го настигнем.

Препуснаха. Брадок, синът му и останалите трима телохранители с празни кобури бяха последни.

— Не се спускай — отново предупреди шерифът. — Ако се приближиш, той може да стреля от дърветата. Вече стреля по Джери.

— Джери е бил на височина сто и осемдесет метра — изпращя гласът на пилота. — Аз се движа със сто и двайсет възела на височина един километър. Така или иначе, той, изглежда, е намерил пътя за оттатък. Излиза на платото Хелроуринг.

Шерифът погледна лесничея и изсумтя.

— Все едно и преди е идвал тук — смутено каза лесничеят.

— Може и да е идвал — отвърна Люис.

— Невъзможно. Без наше знание няма как да го е направил.

Групата стигна до ръба на каньона, но гъсто растящите борове скриваха изтощения младеж, който теглеше коня си и неговия товар от отсрещната страна.

Лесничеят знаеше единствения път през клисурата, но следите от копитата на Роузбъд показваха, че го знае и беглецът. Когато излязоха на второто плато, той отново бе само тъмно петно в далечината.

— Започва да се смрачава и горивото свършва — каза пилотът.

— Една последна обиколка — настоя шерифът. — Къде се намира той?

— Стигна до планината. Катери се по северния склон. Но изглежда, че конят изнемогва. Постоянно се препъва. Предполагам, че по изгрев слънце ще го настигнете. Успешно преследване, шерифе.

Самолетът обърна в помръкващото небе и полетя към Билингс.

— Ще продължаваме ли, шерифе? — попита един от заместниците му. Люис поклати глава. Въздухът беше рядък, всички се задъхваха за кислород, нощта бързо се спускаше.

— Не и по тъмно. Ще останем тук до утре сутрин.

Направиха лагера в края над потока, с лице към върха на юг, който на избледняващата светлина изглеждаше толкова близо, че сякаш се извисяваше точно над хората и конете.

Извадиха дебели шуби, подплатени с агнешка кожа, и ги облякоха. Събраха съчки и запалиха огън. По предложение на шерифа Брадок, синът му и останалите му трима телохранители направиха лагера си на стотина метра от тях.

Не бяха имали намерение да пренощуват толкова високо на платото. Не си носеха завивки й храна. Седяха на конските чулове около огъня и вечеряха с блокчета шоколад. Шериф Люис се взираше в пламъците.

— Какво ще правиш утре, Пол? — попита Том Бароу.

— Ще продължа към върха сам. Без оръжие. Ще вдигна бяло знаме и ще взема високоговорителя. Ще се опитам да го уговоря да слезе заедно с момичето.

— Може да е опасно. Той е диво хлапе — предупреди го лесничеят.

— Днес той можеше да убие трима души — замислено отвърна шерифът. — Можеше, но не го направи. Трябва да разбере, че при тази обсада няма как да защитава момичето. Предполагам, че няма да застреля полицай с бяло знаме. Първо ще ме изслуша. Струва си да опитам.

Леден мрак обгърна планината. Като теглеше, буташе и умоляваше Роузбъд, Бен Крейг измина последния преход до скалния перваз пред пещерата. Кобилата спря разтреперана, с мътен поглед. Той свали момичето от гърба й.

Следотърсачът даде знак на Шепнещ вятър да влезе в пещерата, развърза бизонската кожа и я разгъна. Взе колчана с останалите две стрели и пушката, свали лъка от гърба си и ги остави наблизо. Накрая разкопча ремъка и свали седлото.

Облекчена от товара си, Роузбъд направи няколко крачки към нискораслите дръвчета и сухите храсти. Задните й крака поддадоха и тя седна по задница. После се подгънаха и предните й крака и животното се претърколи настрани.

Крейг коленичи до главата й, взе я в скута си и започна да я гали по муцуната. Тя тихо изцвили и след миг храброто й сърце спря.

Младежът също умираше от умора. Не беше спал две денонощия, не бе слагал почти нищо в уста и беше яздил и вървял близо сто и петдесет километра. Но му оставаше още работа и той се насили да се изправи.

Отиде до ръба на скалния перваз, погледна надолу и видя на север двата лагерни огъня на преследвачите си. Наряза клони и фиданки от мястото, където бе седял старецът, и запали огън. Пламъците осветиха перваза, пещерата и облечената в бяла коприна фигура на единственото момиче, което беше обичал и щеше да обича.

Той приготви вечеря от храната, която носеше от форта. Двамата седнаха един до друг на кожата и за пръв и последен път ядоха заедно.

Знаеше, че без кон преследването е почти свършило. Ала старият търсач на видения му беше обещал, че момичето ще стане негова жена, бе му казал, че такава е волята на Вездесъщия дух.

Разговорът между уморените мъже на платото утихна. Те седяха в мълчание, с лица, огрени от пламъците, и се взираха в огъня.

Тишината в редкия въздух бе абсолютна. От върха повя лек ветрец, но не я смути. После се разнесе вик.

Донесен от планинския вятър, той стигна до тях в нощния мрак. Протяжен и ясен, вик на млада жена.

Не вик на болка или мъка, а онзи пресеклив, заглъхващ вик на човек в такъв екстаз, че не се поддава на описание или повторение.

Заместник-шерифите се спогледаха, после сведоха глави и шерифът видя, че раменете им се разтърсват.

На сто метра от тях Бил Брадок се изправи. Другите се опитваха да не срещат очите му. Той се втренчи във върха с лице, представляващо маска на ярост и омраза.

В полунощ температурата започна да пада. Мъжете отначало помислиха, че просто става по-студено заради голямата височина и рядката атмосфера, затрепериха и се увиха в шубите си. Ала студът проникваше през дънките им и те се примъкнаха по-близо до огъня.

Температурата стигна до нулата и продължи да пада. Заместник-шерифите погледнаха към небето и видяха, че се трупат гъсти облаци, които скриха върха от поглед. Високо на склона на Риъргард блещукаше далечен огън, после изчезна.

Мъжете бяха от Монтана и бяха свикнали с лютите зими, но още бе едва краят на октомври. В един часа лесничеите прецениха, че е двадесет градуса под нулата. В два всички бяха на крака, вече и не мислеха за сън и потропваха с крака, за да поддържат кръвообращението си, духаха в шепите си и носеха още дърва за огъня, но без резултат. Заваляха първите снежинки — изсъскваха над пламъците и се стопяваха.

Старшият лесничей отиде при шериф Люис.

— Двамата с Кал смятаме, че трябва да се върнем в парка „Къстър“ — каза той. Зъбите му тракаха.

— Там по-топло ли ще е?

— Може би.

— Какво става, по дяволите?

— Ще ме помислите за побъркан, шерифе.

— Не се безпокойте.

Снегът се усили, звездите се скриха, към тях се приближаваше ледена бяла пустош.

— Това място е границата между земите на индианците кроу и шошоните. Някога, преди идването на белите, тук станала голяма битка. Индианците вярват, че духовете на воините все още витаят из тази планина, и я смятат за вълшебно място.

— Красива легенда. Но какво общо има тя с проклетото време?

— Предупредих ви, че звучи шантаво. Но според тях тук идва и Вездесъщият дух и носи Студа на дългия сън, на който не може да издържи никой човек. Разбира се, това е просто странно климатично явление, но мисля, че трябва да се върнем. Ако останем, до изгрев слънце ще замръзнем.

Шериф Люис се замисли и каза:

— Оседлайте конете. Тръгваме. Съобщете на Брадок и неговите хора.

След няколко минути лесничеят се върна във виелицата.

— Той казва, че щял да се скрие в клисурата и нямало да мръдне оттам.

Треперещи от студ, шерифът, лесничеите и заместник-шерифите прекосиха потока и се върнаха по платото Силвър Рън в гъстата борова гора. Температурата се покачи до нулата. Те запалиха огън и останаха живи.

В четири и половина сутринта бялата мантия на планината се откъсна и се понесе надолу към платото — безшумно прииждаща вълна, която се плъзна като стена над скалата и затрупа клисурата до ръба. Спря на километър и половина по-нататък. Небесата започнаха да се разчистват.

След два часа шериф Пол Люис застана в края на гората и погледна на юг. Планината бе чисто бяла. Порозовяващото небе на изток обещаваше ясен нов ден. През цялата нощ беше държал радиостанцията си до тялото си, за да я топли, и тя все още работеше.

— Джери! — извика шерифът. — Имаме нужда от теб. Бързо. Излезе виелица и положението изглежда доста сериозно… Не, в края на гората сме, откъдето вчера ти евакуира наемника. Ще ни намериш тук.

Четириместният джетрейнджър изплува от изгряващото слънце и кацна на студената гола скала. Люис качи двамата си заместници отзад и седна до пилота.

— Карай към планината.

— Ами снайперистът?

— В момента едва ли някой ще стреля. Ще имат късмет, ако са живи.

Хеликоптерът пое по пътя им от предния ден. Лейк Форк си личеше само по върхарите на няколко бора и лиственици. Нямаше и следа от петимата, които се бяха скрили в клисурата. Полетяха към върха. Шерифът търсеше мястото, където беше видял огъня на фона на небето. Пилотът бе нервен — никакво спускане под сто и осемдесет метра.

Люис го видя пръв. Мастиленочерно петно на белия фон на планината, входа на пещерата и пред нея — покрития със сняг скален перваз, достатъчно широк, за да кацне хеликоптерът.

— Кацни, Джери.

Пилотът предпазливо се подчини, като следеше за движение сред скалите. Нищо не помръдваше. Машината кацна на перваза, без да изключва двигателите, готова за отлитане.

Шериф Люис скочи от вратата с пистолет в ръка. Заместниците го последваха с пушки и залегнаха пред входа на пещерата. Никакво движение.

— Излез — извика Люис. — С високо вдигнати ръце. Няма да ти направим нищо лошо.

Нищо не помръдваше. Той изтича на зигзаг до пещерата и надникна вътре.

На земята имаше някаква дрипа. И нищо повече. Шерифът предпазливо се приближи. Дрипата очевидно бе животинска кожа, изгнила и мухлясала от годините, с отдавна изтляла козина. Люис все пак я вдигна.

Тя лежеше отдолу в бялата си копринена булчинска рокля, сякаш спеше на брачното си ложе. Но когато я докосна, беше студена като мрамор.

Шерифът прибра пистолета си и без да мисли за невидимия следотърсач, взе момичето на ръце и го изнесе навън.

— Дайте шубите и я увийте — извика на хората си той. — Качете я на хеликоптера и я стоплете с телата си.

Заместниците побързаха да съблекат топлите си шуби и увиха момичето. Един я качи на задните седалки и започна да разтрива ръцете и краката й. Люис натика другия полицай на свободното празно място и извика на Джери:

— Закарай я в клиниката в Ред Лодж. Бързо. Предупреди ги, че идваме с измръзнал човек. Поддържай максимално висока температура в кабината. Може би има някакъв шанс. После се върни да ме вземеш.

След като изпрати с поглед джетрейнджъра, шерифът проучи пещерата и перваза пред нея. Когато свърши, седна на един камък и отправи поглед на север към невероятната гледка.

В клиниката на Ред Лодж екип от лекар и медицинска сестра пое момичето, съблече замръзналата булчинска рокля, разтри дланите и ходилата, ръцете, краката и гърдите й. Повърхностната температура бе под равнището на измръзване, а вътрешната — в опасната зона.

След двадесет минути докторът долови слаб пулс — младо сърце, което се бореше за живот. Сърцето на два пъти спира и той на два пъти го съживи. Телесната температура започна да се покачва.

Веднъж момичето спря да диша и лекарят вкара в дробовете й собствения си дъх. В стаята беше топло като в сауна и краката й бяха увити във включено на максимум електрическо одеяло.

След час единият й клепач затрепери и синкавите й устни започнаха да порозовяват. Сестрата провери вътрешната температура. Вече бе над опасното равнище и се покачваше. Пулсът стана равномерен и се засили.

След още половин час Шепнещ вятър отвори големите си тъмни очи и прошепна:

— Бен?

Лекарят каза кратка благодарствена молитва към стария Хипократ и всички след него.

— Казвам се Люк, но няма значение. Вече мислех, че сме те изпуснали, малката.

Седнал на своя камък, шерифът видя, че джетрейнджърът се връща. Забеляза го от много километри в неподвижния въздух и чак после чу гневния рев на перките, които цепеха въздуха. На върха беше абсолютно спокойно. Когато Джери кацна, шериф Люис повика седналия отпред заместник.

— Вземи две одеяла и ела тук. — Когато колегата му слезе при него, той посочи с ръка. — Донеси и него.

Младежът сбърчи нос.

— Уф, шерифе…

— Просто го направи. Той някога е бил човек. Заслужава християнско погребение.

Скелетът на коня лежеше малко настрани. Кожата, плътта, мускулите и сухожилията отдавна бяха изтлели. От опашката и гривата навярно бяха станали чудесни гнезда. Но изтърканите от жилавата трева в равнините зъби все още си бяха на мястото. Юздата се бе превърнала почти на прах, но стоманената юздечка лъщеше между зъбите.

Кафявите копита бяха непокътнати, както и четирите подкови, много отдавна заковани от някой кавалерийски ковач.

Скелетът на мъжа беше на няколко метра оттам. Лежеше по гръб, сякаш бе умрял в съня си. От дрехите му не беше останало почти нищо — само парчета потъмняла еленова кожа, полепнала по ребрата. Заместникът разгъна едното одеяло и започна да събира костите. Шерифът се върна при вещите на ездача.

Много сезони вятър, дъжд и сняг бяха превърнали седлото и самара в купчина изтляла кожа. Ала сред тях лъщяха няколко месингови патрона. Люис ги взе.

Целият червено-кафяв от ръжда, ловджийският нож бе пъхнат в останки от украсена с мъниста ножница, която при допира му се разсипа на прах. Коженият калъф на пушката беше разкъсан от птиците, но самото оръжие лежеше, обвито в скреж и покрито с ръжда от годините.

Озадачиха го двете стрели в колчана и брадвата. Изглеждаха почти нови. Имаше и тока, закрепена за стар кожен ремък, оцелял от всички стихии на времето.

Шерифът взе вещите, уви ги във второто одеяло, за последен път погледна, за да се увери, че не е останало нищо, и се качи в хеликоптера. Заместникът седеше отзад при другия вързоп.

Джетрейнджърът се издигна в небето и пое към зелената маса на националния горски парк.

Шериф Люис сведе очи към покрития със сняг Лейк Форк. Щяха да организират експедиция, за да приберат труповете, но той знаеше, че никой не е оцелял. Докато се взираше в скалите и дърветата, шерифът се чудеше за младежа, когото беше преследвал в тази жестока планина.

От хиляда и петстотин метра височина той се озърна надясно към Рок Крийк и видя, че по междущатската магистрала отново има движение. Прелетяха над Ред Лодж и Джери се свърза със заместник-шерифа, който бе останал там. Той съобщи, че момичето било в интензивното отделение и било живо.

На шест и половина километра северно от Бриджър чернееха стотината акра опожарена прерия, а на тридесет километра оттам бяха грижливо поддържаните морави и породистите говеда в ранчото на Брадок.

Хеликоптерът прекоси Йелоустоун и шосето на запад за Боузман и започна да се спуска. Скоро кацнаха на летището в Билингс.

— Роден от жена, човек е краткодневен4.

Беше краят на февруари и в малкото гробище в Ред Лодж цареше лют студ. До прясно изкопания гроб бе положен евтин чамов ковчег.

Свещеникът мънкаше в студа, двамата гробари търкаха ръце и чакаха. До гроба стоеше само една жена с дебело палто, но гологлава. По раменете й се стичаха вълни гарвановочерна коса.

Под тисовете в другия край на гробището стоеше едър мъж и наблюдаваше, но не се приближаваше. Носеше шуба, подплатена с овча кожа, и на гърдите му блестеше шерифска звезда.

Беше странна зима, помисли си мъжът под дървото. Очевидно по-скоро облекчена, отколкото опечалена, овдовялата госпожа Брадок бе напуснала усамотението си и беше поела председателството на „Брадок Бийф Инк.“. Бе си направила прическа и редовно ходеше на козметик, носеше елегантни дрехи и водеше светски живот.

Тя посети в болницата младата жена, за която синът й за малко не се беше оженил, хареса я и й предложи безплатна къща в ранчото и работа като лична секретарка. После под формата на подарък върна на господин Пикет контролния пакет акции на банката.

— Пръст при пръстта, пепел при пепелта, прах при праха — напевно произнесе свещеникът. Вятърът донесе две снежинки, които кацнаха върху буйната черна коса като шипкови цветове.

Гробарите хванаха въжетата, изритаха подпорите и спуснаха ковчега в гроба. След това се отдръпнаха и зачакаха, забили лопатите си в купчината прясна пръст.

Боузманските патолози бяха направили всичко по силите си. Те установиха, че костите са принадлежали на човек, висок малко под метър и осемдесет, който почти със сигурност се е отличавал с огромна физическа сила.

Нямаше счупвания, нито следи от рани, които можеха да са предизвикали смъртта. Затова заключиха, че е умрял от измръзване.

Стоматолозите проявиха изключителен интерес към зъбите — прави, бели и равни, без нито един кариес. Определиха възрастта на младежа на около двадесет и пет години.

Други специалисти се бяха заели с останките от други материали. Радиовъглеродните тестове показаха, че органичната материя категорично произхожда от средата на седемдесетте години на деветнадесети век.

Най-голямата загадка бяха колчанът, стрелите, лъкът и брадвата, които според същите анализи бяха съвсем нови. Прие се предположението, че група индианци наскоро са посетили пещерата и са оставили трофеите си при човека, който преди много години е умрял там.

Ловджийският нож бе почистен от ръждата и възстановен, датиран по костената му дръжка и подарен на професор Ингълс, който го закачи на стената в кабинета си. Шерифът взе старата пушка. Тя също бе професионално реставрирана и закачена на стената зад бюрото му. Когато се пенсионираше, щеше да си я вземе.

— С вярата във възкресението и отвъдния живот. Амин.

Гробарите зариха гроба. Свещеникът каза няколко думи на жената, потупа я по ръката и забърза към топлото си жилище. Тя не помръдна.

След като госпожица Пикет даде странните си показания в болницата, издирването беше преустановено. Пресата заключи, че през нощта мъжът сигурно е избягал в Уайоминг, като е оставил момичето да умре в пещерата.

Гробарите оградиха гроба с планински камъни и го засипаха с четири чувала чакъл.

После докоснаха шапките си и се поклониха на младата жена, взеха си лопатите и си тръгнаха. Едрият мъж тихо се приближи и застана зад нея. Тя продължаваше да не помръдва. Знаеше, че е зад нея. Знаеше и кой е. Той си свали шапката.

— Така и не намерихме вашия приятел, госпожице Пикет — каза мъжът.

— Да.

Държеше цвете — една-единствена червена роза с дълго стъбло.

— И сигурно няма и да го намерим.

— Няма.

Той взе розата от пръстите й, пристъпи напред, наведе се и я сложи на гроба. После погледна дървения кръст, подарен от добри хора в Ред Лодж. Преди да го лакира, местният дърводелец беше пирографирал няколко думи:

ТУК ЛЕЖИ

ГРАНИЧЕН СЛЕДОТЪРСАЧ,

ПОЧИНАЛ В ПЛАНИНАТА

ОКОЛО 1877 Г.

ИЗВЕСТЕН ЕДИНСТВЕНО НА БОГ

ПОЧИВАЙ В МИР

Мъжът се изправи.

— Искате ли да ви закарам у вас?

— Не, благодаря. С кола съм.

Той си сложи шапката и леко докосна периферията й.

— Желая ви всичко хубаво, госпожице Пикет.

После си тръгна. Пред гробището беше паркиран служебният му автомобил от окръжната шерифска служба. Той вдигна поглед. На югозапад слънцето огряваше връх Беъртуут.

Младата жена остана още малко. Накрая се обърна и се запъти към изхода.

Настигна я лек ветрец от планината, разтвори дългото й палто и отдолу се видя заобленият й корем. Беше бременна в четвъртия месец.

Информация за текста

© 2001 Фредерик Форсайт

© 2001 Крум Бъчваров, превод от английски

Frederick Forsyth

Whispering Wind, 2001

Сканиране, разпознаване и редакция: Dave, 2008

Издание:

ИК „Бард“, 2001

ISBN 954–585–275–5

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9749]

Последна редакция: 2008-12-12 09:00:00