/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic, / Series: Дюна

БогИмператор На Дюна

Франк Хърбърт

„Бог-император на Дюн“ от Франк Хърбърт е четвъртата част от най-четената фантастична поредица на нашето време. Първата част излиза през 1965 г. и веднага е отличена с наградите „Небюла“ и „Хюго“. За научната фантастика „Дюн“ е онова, което е „Властелинът на пръстените“ за фентъзи литературата. Тази изключителна поредица премахва бариерите на съзнанието и разширява неимоверно пространството и времето, за да освободи достъпа на фантазията до всички територии на необятното. Ако се чудите къде е генезисът на джедаите, империите на мрака, изтънелите прегради между добро и зло и още много други опори на съвременната фантастика, потърсете тук! Повече от три хиляди години са изминали от събитията, описани в „Децата на Дюна“. Аракис, някогашната пустинна и безплодна планета, сега е свят, потънал в зеленина. Останала е само една връзка между епичното минало и настоящето — Лето Атреидес, безсмъртният заради симбиозата си с пясъчен червей Бог-Император на галактиката. Пророчески взрян в бъдното, той вижда, че еволюцията на човешкия род приключва, ако не съумее да пробуди нови качества у него. И още — знае, че тези способности могат да бъдат съхранени единствено чрез собственото му унищожение. „Нужни бяха почти хиляда години, преди прахът на старата планета-пустиня Дюна да се спусне от атмосферата и се смеси с почвата и водата. Вятърът, наричан «носещ пясъка» не беше се появявал вече двадесет и пет века. Милиарди тонове прах и пясък биваха пренасяни от него само при една от онези ужасни бури. Свободните казваха: «Пустинята е хирург, орязващ кожата, за да се види останалото под нея.» Планетата и хората действително са като наредени на пластове. Можете да ги различите. Моята Сарийър е слаб отглас от онова, което беше някога. Днес аз съм длъжен да бъда Носещия пясъка.“

Франк Хърбърт

Бог-император на Дюна

ПЪРВА ЧАСТ

ПРОЛОГ

Откъс от речта на Хади Бенотто, обявила откритията от Дар-ес-Балат на планетата Ракис:

Тази сутрин имам удоволствието не само да ви съобщя за намирането на това изумително хранилище, в което, между другите неща, беше открита и монументална колекция от ръкописи, нанесени върху хартия от ридулианов кристал, но и с гордост да ви представя нашите аргументи в защита на автентичността на находката, като ви обясня защо вярваме, че сме попаднали на оригиналните дневници на Бог-Императора Лито II.

Преди всичко, нека ви напомня за историческото съкровище, известно като Откраднатите Дневници — томовете за познатата част от древността, които от векове насам са ценни помощници в усилията ни да вникнем в битието на нашите предшественици. Както всички вече знаете, Откраднатите Дневници бяха разчетени от Космическото Сдружение(*)1, така че методът на Кода на Сдружението бе ползван и за превода на тези наскоро открити томове. Никой не отрича автентичността на Кода на Сдружението, който — и само той — осигури съвременната интерпретация на ръкописите.

На второ място следва да отбележа, че тия томове са били писани с помощта на иксиански(*) диктател с наистина древна направа. Откраднатите Дневници не оставят никакво място за съмнение, че именно такъв е бил методът на Лито II за отразяване на неговите исторически наблюдения.

И на трето място искам да посоча не по-малката стойност на друга част от направените открития, а именно самото хранилище. Мястото и начинът на съхраняване на тези дневници несъмнено са иксиански артефакт — творение с толкова примитивна и същевременно смайваща конструкция, която хвърля нова светлина върху историческата епоха, позната като Разпръскването.

Както следваше да се очаква, самият склад беше невидим в тукашния смисъл на думата. Той се оказа зарит много по-дълбоко в сравнение със споменатото в мита и Устната История, а излъчваната и поглъщана от него радиация бе точно копие на тази на заобикалящата го среда, макар че механичната мимикрия не представлява особена изненада. Онова обаче, което изненада нашите инженерни специалисти, се оказа начинът, по който всичко е било изпипано с изцяло неусъвършенствани средства и по същество с примитивна техническа сръчност.

Виждам, че казаното дотук развълнува някои от вас тъй, както и нас в момента на откритието. Вярваме, че се взираме в първата иксианска сфера, в несъществувалата стая, от която са тръгнали всички подобни приспособления. А ако не е първата, ние вярваме, че трябва да е някоя от първите, която включва и е създадена на същите принципи като изначалната.

Позволете ми да задоволя вашето очевидно любопитство, като ви съобщя, че сега ще направим кратка обиколка на хранилището. Ще ви помоля само да пазите тишина в самото складово помещение, тъй като нашите инженери и други специалисти все още не са приключили с разгадаването на намерените тайни.

Тук стигам до четвъртата точка от моето изложение, която спокойно може да бъде приета като връх на откритията ни. Самата аз се вълнувам и ми е трудно да ви опиша още една находка на същото място, а именно действителен звукозапис — както е отбелязано — на Лито II, произнесен с гласа на неговия баща Пол Муад’Диб. И тъй като автентични записи на Бог-Императора са били въведени и се съхраняват в архивите на „Бин Джезърит“(*), ние пратихме на Сестринството(*) образец от намерените от нас, правени по една много стара система чрез микроскопични шупли, с официална молба за сравнителен анализ. Почти не се съмняваме, че ще се окажат автентични.

А сега, моля ви да обърнете внимание на преведените откъси извадки, които ви раздадоха на входа. Позволете ми да се извиня за тяхната тежест. Чух някои от вас да се шегуват по този повод. Ползвахме обикновена хартия с чисто практична цел — икономия на средства. Оригиналните томове са писани с условни писмени знаци, толкова умалени, че ще трябва силно увеличение, за да се прочетат. Казано по-точно, ще са необходими повече от четирийсет обикновени тома от типа, който държите в ръцете си, и то само за възпроизвеждане на съдържанието на един от кристалните оригинали.

Да, ще го видите. Ето, на левия екран е част от оригинална страница. Първата страница от първия том. Нашият превод е на екраните вдясно. Насочвам вниманието ви към нещо твърде показателно, а именно — поетичния гланц на думите, както и към смисъла, извлечен в процеса на превода. Стилът говори за силно изявена и последователна личност. Вярваме, че всичко това е могло да бъде написано единствено от същество, което непосредствено е боравило с паметите на живелите свои предходници и съзнателно се е потрудило да сподели необикновения опит на вече отминалите животи така, че да бъде разбираем за онези, които не притежават подобен дар.

А сега, погледнете действителното съдържание. Всички извършени справки са в пълно съответствие с казаното от историята за една личност, за която вярваме, че е единствената, способна да напише представеното пред вас.

Приготвила съм ви още една изненада. Позволих си да поканя небезизвестния поет Ребет Врийб през този предиобед, за да прочете кратък пасаж от превода на първата страница. Забелязахме, че дори след превеждането им, думите променят изначалния си характер, ако са прочетени на глас. Искаме да споделим с присъстващите изключителното преживяване, което имахме, четейки тези томове.

Госпожи и господа, приветствайте с „Добре дошъл“ нашия гост!

Част от прочетеното от Ребет Врийб:

Уверявам ви, че аз съм книгата на съдбата.

Въпросите са ми врагове. Тъй като моите въпроси взривяват! А отговорите скачат като подплашени жаби, притъмнявайки в небето на паметите, които няма къде да избягат от мен. Никой, нито един от отговорите не е задоволителен.

Колко много призми хвърлят отблясъци, когато влизам в страховитото свое минало! Аз съм късче от разтрошен кремък, прибран в кутия. Кутията се върти спираловидно и трепти. Подхвърля ме ураган от мистериозни тайни. А когато тя, кутията, бъде отворена, връщам се в настоящето като чужденец, попаднал в предисторическо място.

Бавно (бавно, казвам ви) научавам отново своето име.

Но това не означава да опозная себе си!

Личността, носеща моето име — този Лито, който е вторият, наричан така — намира други гласове в мислите си, други имена и други места. О, да, обещавам ви (както и на мен обещаваха), че отговарям на едно единствено име. Ако кажете „Лито“, аз откликвам. Страданието прави нещата верни, само страданието и още: Държа нишките, които водят!

Всички те са моя собственост. Само да си представя… да речем… човек, погинал от меч — и всичко се появява пред очите ми, обляно в кръв, сцена по сцена с всеки стон и всяка гримаса.

Помислям си за радостта от майчинството и се озовавам в родилните постели. Поредица от бебешки усмивки и сладкото гукане на идващите нови поколения. Първите стъпчици на прохождащите и първите победи на младите веднага се появяват пред мек, за да ги изживея споделени. Те се трупат една след друга, а аз виждам едно и също, което неизменно се повтаря.

„Остави всичко непокътнато“ — сам предупреждавам себе си.

Кой би могъл да оспори стойността на този опит и цената на познанието, с чиято помощ оглеждам всеки нов миг?

Ех, той не е нищо повече от миналото.

Не разбирате ли?

Само отминалото!

Тази сутрин съм се родил в някаква юрта към края на равнината, където се пътуваше с коне по повърхността на една вече несъществуваща планета. Утре ще бъда роден като някой друг и на друго място. Все още не съм решил какъв и къде. Обаче в това утро и в този живот, о-о-о! Когато очите ми се научиха да фокусират, огледах се навън към слънчевата светлина, обсипала утъпканата трева, и видях силни и енергични люде, заловили се с приятните дела на своя живот. Къде… ех, къде отиде цялата тази сила?“

Откраднатите Дневници

Почти половин километър беше разстоянието между първия и третия бегач, поели на север през Забранената Гора, потънала в лунни сенки. Последният от тях бягаше на по-малко от сто метра пред преследващите ги У-вълци, тоест вълци-унищожители. Чуваше се задъханото скимтене на животните, полудели от свирепата стръв, която ги давеше при гледката на настиганата жертва.

Първата Луна(*) се бе вдигнала почти над главите на бягащите и в гората беше доста светло; тези места се намираха в сравнително високия географски пояс на Аракис(*), но топлината на летния ден бе още осезаема. Бавното нощно движение на въздуха от Последната пустиня на Сарийър беше наситено с мирис на смола и с влажния дъх на отъпкани гниещи листа. От време на време лекият ветрец, идващ от Морето на Кайнс отвъд Сарийър, прекосяваше пътя на бягащите с едва доловим мирис на сол и риба.

По ирония на съдбата последният бегач в редицата се казваше Улот, което на езика на свободните(*) означава Обичания изоставащ от частта си войник. Улот бе нисък и склонен към пълнеене, което бе утежнило неговия режим на хранене по време на обучението, предхождащо сегашната операция. Дори след като отслабна за този отчаян поход, лицето му остана закръглено, а страхът от мисълта за излишната плът се четеше в големите му тъмни очи.

Улот много добре разбираше, че не ще може да бяга още дълго, Дишаше тежко и с хрипове. От време на време залиташе. Но нито веднъж не повика другарите си. Знаеше, че те не могат да му помогнат. Всички бяха произнесли една и съща клетва с пълното съзнание, че не трябва да разчитат на нищо друго, освен на някогашните добродетели и на предаността на свободните. Защото нищо не бе отменило тези принципи, макар животът на някогашните пустинни обитатели сега да имаше само архивно измерение, сведено до механично наизустените разкази на свободните, които работеха в едноименния музей.

Предаността на Улот го задължаваше да пази мълчание, съзнавайки напълно своята обреченост. Великолепна беше проявата на някогашните добродетели, въпреки факта, че никой от бягащите не бе натрупал друго познание, освен прочетеното в книгите и разказаното в легендите на Устната История за онова, на което сега те подражаваха.

У-вълците наближаваха Улот с необичайно едрите си сиви тела, стигащи до човешки ръст на височината на раменете. Те бягаха с грациозни скокове и стръвно скимтяха с високо вдигнати глави, а очите им не изпускаха обляната в лунната светлина фигурка — предстоящата жертва.

Единият му крак се закачи в някакъв корен и той едва не падна. Това сякаш го зареди с допълнителна енергия. Рязко ускори своя бяг, изпреварвайки преследвачите си с почти цяла дължина на телата им. Енергично размахваше ръце и дишаше шумно, с широко отворена уста.

У-вълците запазиха равномерното си темпо. Сребристите им сенки се мяркаха ритмично сред силната миризма на растителността на тяхната гора. Знаеха, че и този път са победители. Всичко, което ставаше, им бе добре познато.

Улот отново се спъна. Задържа се на една фиданка и задъхано продължи своя бяг с треперещи крака, които вече отчаяно протестираха срещу непосилните изисквания на момента. Не му бе останала сила, за да се откъсне още веднъж напред.

Една огромна вълчица от унищожителите се отклони и зае позиция откъм лявата му страна. После кривна навътре и със скок препречи пътеката. Огромните й зъби се впиха в рамото на бягащия и той залитна, но не падна. Остра миризма на кръв допълни букета на нощната гора. По-дребен мъжкар захапа дясното му бедро и Улот се строполи със силен крясък. Глутницата го връхлетя и писъкът му внезапно секна.

У-вълците не спряха да се хранят, а подновиха лова. Ноздрите им обдушваха горската земя и долавяха блуждаещите във въздуха завихряния, носещи топлинката на бягащите напред две човешки същества.

Следващият в редицата се наричаше Квутег. Името му беше старо и почитано на Аракис, познато още от времената на Дюн. Негов предшественик бе служил в Сийч Табър като управител на дестилационните инсталации за извличане на вода от мъртвите, но оттогава бяха минали повече от три хиляди години, загубени някъде из миналото, в което съвременниците вече не вярваха. Квутег бягаше с дълги скокове, а високото му и слабо тяло изглеждаше идеално приспособено за днешното жестоко усилие. Дългата му черна коса се развяваше след лицето с орлови очертания. Също като останалите, и той бе облечен в черен екип от плътно оплетени памучни нишки, очертаващ движенията на бутовете и жилестите бедра, както и на дълбоко и равномерно дишащия гръден кош. Единствено широчината на крачката, която очевидно бе малка за възможностите на Квутег, издаваше раната на дясното му коляно, получена след падането в изкуствените урви, опасващи Цитаделата на Бог-Императора в Сарийър.

Квутег чу писъците на Улот, внезапно завърналата се пълна тишина и подновеното ловно скимтене и вой на У-вълците. Опита се да заповяда на мислите си да не извикват пред него картината на още един приятел, унищожен от чудовищата — пазачи на Лито, но въображението му свърши своята магия пряко неговата воля. Квутег мислено изрече проклятие срещу тирана, но не го каза на глас, пазейки дъха си. Все пак имаше шанс да стигне до убежището на река Айдахо. Знаеше какво мислят за него другарите му, дори и Сиона. Винаги се бе славел със своя консерватизъм, със слабостта си към себещадене. Още като дете пазеше енергията си до мига, когато тя можеше да се използва с максимален резултат, разпределяйки запасите като истински скъперник.

Въпреки раненото коляно, той увеличи скоростта си. Знаеше, че реката е близо. Силната болка, от раната се бе превърнала в буен пламък, изгарящ крака и цялата половина на тялото. Познаваше много добре границите на своята издръжливост. И още — знаеше, че Сиона бе почти стигнала до водата. Като най-добър бегач от цялата група тя носеше херметично опакования пакет, който съдържаше всичко, задигнато от тях от крепостта в Сарийър. Квутег насочи цялата си мисъл към този пакет, продължавайки своя бяг.

Запази го, Сиона! С него ще го унищожиш!

Изгарящият от нетърпение вой на У-вълците проникна в съзнанието му. Бяха съвсем близо. Внезапно разбра, че е обречен.

Но Сиона бе длъжна да избяга!

Той рискува, обърна се и съзря, че един от хищниците постепенно заема флангова позиция. Прийомът на тяхната атака мигновено изпъкна като печатна схема в главата му. Когато напиращият по фланга звяр отскочи, Квутег направи същото. За частица от секундата някакво дърво го заслони от връхлитащата глутница; той се наведе под атакуващия отстрани вълк, сграбчи единия му заден крак и без да спира, завъртя животното като млатило за ръчно вършеене. Това за миг разпръсна останалите. Вълкът се оказа по-лек, отколкото бе очаквал; мислено се поздрави за внезапното хрумване и също като дервиш продължи да върти своя жив боздуган към нападателите, двама от които взаимно размазаха черепите си. Но не можеше да се пази отвсякъде. Мършав мъжкар се хвърли на гърба му и той политна към едно дърво, изпускайки живото си оръжие.

— Бягай! — изкрещя Квутег.

Цялата глутница се нахвърли върху него, докато самият той мигом захапа мъжкаря за гърлото, влагайки силата на последния остатък от своето върховно отчаяние. Вълчата кръв бликна върху лицето му и го заслепи. Претъркаляйки се, без да има възприятие за посоката, Квутег се вкопчи в друг вълк. Част от глутницата се превърна във виеща и въртяща се блъсканица, а неколцина унищожители се нахвърлиха върху собствения си ранен другар. Повечето обаче не изпуснаха плячката си. Зъбите им раздраха гърлото на Квутег от две страни.

Сиона също бе чула резкия писък на Улот, последван от издаващата всичко тишина и от воя на глутницата, когато вълците продължиха преследването. Гневът така я задуши, че имаше усещането, че ще се пръсне. Улот бе включен в рискованата авантюра заради своята дарба да анализира и обхваща с поглед цялото, зърнал само част от него. Именно той, въоръжен с вечната си лупа от своя комплект с принадлежности, беше разгледал внимателно двата странни тома, намерени заедно с плановете на Цитаделата.

— Мисля, че е шифър — бе рекъл Улот.

А Ради, горкият Ради, оказал се първият от тяхната група, който трябваше да загине, бе отсякъл:

— Не трябва да се товарим излишно. Остави ги. Улот бе възразил:

— Ненужните неща не се крият по този начин. И Квутег бе подкрепил Ради:

— Дойдохме за плановете на Цитаделата и ги намерихме. А тези книги са прекалено тежки.

Но Сиона се бе съгласила с Улот:

— Аз ще ги нося.

Така спорът приключи. Бедният Улот.

Знаеха, че той е най-слабият бегач от групата. Беше бавен в почти всичко, което се налагаше да вършат, но никой не оспорваше бистрия му ум. Заслужава пълно доверие. Улот бе заслужил пълно доверие. Сиона успя да овладее гнева си и вложи цялата си енергия в бягането. Дърветата профучаваха покрай нея в лунната светлина. Вече бе навлязла в безвремието на продължителното усилие, когато не съществува нищо друго освен собствените движения и собственото тяло, послушно изпълняващо онова, за което е било подготвяно.

Мъжете я намираха за хубава, когато бягаше. Знаеше го добре. Дългата й черна коса беше плътно привързана, за да не се вее от вятъра. Бе упреквала Квутег за глупостта му, когато той отказа да приеме нейния маниер.

Къде е Квутег?

Косата й не беше като неговата. Беше тъмнокестенява, понякога дори я бъркаха с черна, но нямаше смолисточерния цвят на неговата коса.

В резултат на случайната игра на гените чертите на лицето й бяха точно копие на образа на отдавна починал неин предшественик — лек овал, с щедро очертана уста и винаги будни очи над малкия нос. Тялото й бе слабо, източено от годините, прекарани в бягане, изпращащо силни сексуални сигнали към мъжете около нея.

Къде е Квутег?

Вълчата глутница притихна, което я обезпокои. Същото стана, когато настигнаха Ради. Както и Сетус.

Каза си, че мълчанието би могло да означава и друго. Квутег не беше от приказливите, а неговата сила и издръжливост бяха добре известни. Не даваше вид, че раната му пречи твърде много.

Усети онази специфична болка в гръдния кош, която познаваше от дългите километри, изминати в тренировки. Потта продължаваше да се стича под тънкия черен костюм за бягане. Херметично затвореният пакет със скъпоценното си съдържание, подготвен за преодоляване на водното пространство пред нея, беше прикрепен в горната част на гърба й. Помисли за картите на Цитаделата, сгънати в него.

Къде ли крие той своето съкровище — запасите от подправка(*)?

Сигурно някъде в Цитаделата. Точно там. И в картите задължително ще има указание, мелинджовата подправка, за която жадуваха „Бин Джезърит“, Космическото сдружение и всички останали, си струваше риска…

Както и двата тома с неразбираеми писмена. Квутег се оказа прав — хартията от ридулианов кристал тежеше. Но тя, Сиона, споделяше вълнението на Улот. Нещо важно бе скрито в тези шифровани редове.

Нетърпеливият вой на вълците-преследвачи отново отекна в гората зад нея.

Бягай, Квутег! Бягай!

И ето, точно пред себе си, между дърветата, тя видя широката просека, ограждаща река Айдахо. Зърна и лунната светлина, отразена във водата отвъд разчистеното пространство.

Бягай, Квутег!

Жадуваше да чуе звук от него, какъвто и да е звук. От единайсетте, тръгнали да бягат, останаха само те двамата. Деветима бяха заплатили с живота си участието в това рисковано начинание: Ради, Алин, Улот, Сетус, Ининег, Онемао, Хутие, Мемар и Оала.

Докато мислеше за всеки от тях, споменавайки имената им, тя изричаше мълчалива молитва към старите богове, а не към тиранина Лито. Най-голямо внимание отдели на молитвата си към Шай-хулуд(*).

Моля се на Шай-хулуд, който живее в пясъка.

Внезапно гората свърши и тя тръгна през огрян от луната окосен участък по протежението на реката. Отвъд тясната ивица от речен чакъл пред нея водата сякаш я подканяше да бърза. Брегът сребрееше на фона на тъмното бавно течение.

Едва не залитна, когато откъм дърветата се понесе висок крясък. Разпозна гласа на Квутег, извисил се над звуците, издавани от зверовете. Той я призоваваше, без да произнася името й, а в тази единствена дума бе събрано равнозначното на безчислени разговори — послание на живот и смърт.

Откъм глутницата се носеше неистов вой на доведени до изстъпление диви същества, ала от Квутег не се чуваше нищо. И тя разбра, че в същия този миг той изразходва последните капчици сила на своя живот. Забавя ги, помагайки ми да избягам. Водена от призивния му вик, тя се втурна към брега на реката и се хвърли във водата с отривист скок. Изпита вледеняващ шок след горещината на бягането. Преодоля мигновеното зашеметяване и тромаво се насочи напред, опитвайки се да плува и да възстанови дишането си. Скъпоценният пакет беше на повърхността и я почукваше по тила.

Тук река Айдахо не беше широка — не повече от петдесет метра; изтеглена в голяма крива, осята с пясъчни заливчета, оградени с коренища и надвиснали брегове, окичени със сочна зеленина и треви, защото водата бе отказала да се движи по правите пътища, които й бяха очертали инженерите на Лито. Сиона беше уверена в истинността на сведението, че У-вълците са предварително подготвени да спират пред водна преграда. Очертаните граници на техните територии бе реката от тази й страна и стената пред пустинята от другия край. Въпреки това тя преплува последните няколко метра под вода и излезе на повърхността в сянката на скосения бряг, преди да се обърне и да погледне назад.

Вълчата глутница се бе строила по дължина отсреща с изключение на един от преследвачите, слязъл до самия край на водата. Тялото му беше устремено напред с почти натопени в бавното течение лапи. Чу го как вие.

Сиона знаеше, че вълкът я вижда. Нямаше място за съмнение. У-вълците бяха известни с острото си зрение. В потеклото на горските вардияни на Лито имаше специални хрътки с втренчен, почти немигащ поглед, които той бе наредил да чифтосат с вълци, ползвайки силните им очи. Внезапно се запита дали този път вълците няма да преминат ограниченията на заложеното в тях. Те бяха ловци, които разчитаха най-вече на видяното. Ако вълкът до водата се осмели да влезе, останалите можеха да го последват. За момент задържа дъха си. Почувства смазващия товар на изтощението. Бяха изминали почти трийсет километра, а през половината от това разстояние зверовете ги следваха отблизо.

Вълкът до брега изви за последен път и се върна при останалите. Като по тайнствен сигнал те се обърнаха и побягнаха със скокове към гората.

Сиона знаеше къде отиват. На У-вълците бе разрешено да изяждат всичко, което убият в Забранената Гора. Ето защо те неспирно бродеха из нея като вардияни на Сарийър.

— Лито, ще заплатиш за това — прошепна тя.

Звукът на гласа й беше много слаб, почти като тихото шумолене на водата в тръстиката зад нея:

— Ще платиш за Улот, за Квутег и за всички останали. Непременно ще платиш!

Пое плавно напред, носена от течението на реката, докато краката й докоснаха първото прагче на тесния бряг. Със смазано от умората тяло се покачи нагоре, излезе от водата и спря, за да провери дали пакетът е останал сух. Херметизиращата замазка бе издържала. Тя погледна за миг в отражението на луната, а след това вдигна поглед към гората отвъд речния път.

С цената, която ние платихме. Десет скъпи приятели.

В очите й проблеснаха сълзи, но волята й имаше закваската на древните свободни и затова сълзите бяха само няколко. Рискованата операция с прекосяването на реката, прекият път през гората, докато вълците носеха патрулната си служба покрай северните граници, пресичането на Последната пустиня на Сарийър и овладяването на укрепленията на Цитаделата — всичко това постепенно се превръщаше в сън… Дори и бягството от преследващите ги хищници, а също и от глутницата на хората пазачи, която с абсолютна сигурност щеше да пресече и улови следата на нарушителите, след което да остане в засада… всичко това бе вече сън. Беше минало.

Аз се спасих.

Тя взе багажа с херметично затворения пакет и отново го притегна на гърба си.

Лито, аз преминах през защитните ти бариери.

После мисълта й се насочи към загадъчните томове. Почувства пълна увереност, че нещо, скрито в шифрованите редове, ще проправи пътя за нейното отмъщение.

Аз ще те унищожа, Лито!

Не — ние ще те унищожим! Това не подхождаше на маниера й. Щеше да го стори сама.

Тя се обърна и тръгна с широка крачка към овощните градини отвъд окосеното пространство, което сякаш маркираше пътя на реката. Крачеше и повтаряше своята клетва, прибавяйки на глас, според старото предписание на свободните, и пълното си име:

— Сиона Ибн Фуад ал-Сейефа Атреидска е тази, която те проклина, Лито. Ще платиш за всичко без остатък!

Следващият откъс е от направения от Хади Бенотто превод на томовете, открити в Дар-ес-Балат:

Роден съм като Лито Атреидски II преди повече от три хиляди стандартни години, считано от момента, в който се разпоредих за отпечатването на писаното тук. Моят баща беше Пол Муад’Диб. Майка ми Чани беше царска съпруга от свободните. Баба ми по майчина линия беше Фарула — прочута билкарка, също от свободните. Моята баба по бащина линия — Джесика, беше резултат от схемата за целенасочено размножаване на „Бин Джезърит“ в стремежа им да създадат мъжки екземпляр, споделящ висшите способности на светите майки(*) от Сестринството. Дядо ми по майчина линия беше Лайът Кайнс — планетологът, организирал екологичното преобразуване на Аракис. А моят дядо по бащина линия беше Атреидски, сиреч потомък на династията на Атрей, водеща началото си от самите корени на оригинала в Гърция.

Но стига вече с тези височайши подробности!

Дядо ми по баща загина като много други доблестни гърци, опитвайки се да убие смъртния си враг барон Владимир Харконен. Сега и двамата почиват в неловко положение в паметите от живота на моите предшественици, събрани в мен. Дори баща ми не е доволен. Аз извърших онова, от което той се страхуваше, и сега неговата сянка е принудена да споделя произтеклите последствия.

Изисква го самата Златна Пътека. А какво представлява Златната Пътека? — е вашият въпрос. Ами тя е чисто и просто оцеляването на целия човешки род. Нито повече, нито по-малко. Ние, които имаме мощта на прозрението, които знаем клопките по пътя на идващите хора, винаги сме го осъзнавали като най-голямата ни отговорност.

Оцеляването.

А какво мислите вие по въпроса — вие, с дребните си мъки и радости, дори с вашите страдания и възторзи — рядко ни интересува. Баща ми притежаваше тази дарба. У мен тя е още по-силна. От време на време можем да надничаме през и отвъд булото на Времето.

Тази планета Аракис, от която управлявам моята мултигалактична империя, не е онова, което представляваше в дните, когато бе позната като Дюн. Тогава цялата тя беше една пустиня. А сега е останало само късчето на моята Сарийър. Отдавна вече не бродят гигантските червеи, от които идваше мелинджът. О, подправката! Дюн беше много известна като извор на подправката — единствения възможен извор. Каква необичайна субстанция е тя! Нито една лаборатория не съумя да я копира. И остана най-ценното вещество, притежавано някога от човечеството.

Без мелинджа, който възпламенява способността за ранно обглеждане на линейното пространство от навигаторите на Сдружението, хората щяха да са принудени да прекосяват парсеците2 с хода на охлюва. Без мелиндж „Бин Джезърит“ нямаше с какво да дарява прорицателите или светите майки. Лишени от гериатричните му свойства, хората биха живели и умирали по някогашното отмерено им време — около сто години. А сега единствените количества подправка са в складовете на Сдружението и „Бин Джезърит“, в няколко скромни хранилища на останките от Големите династии, но преди всичко в моето гигантско складово съоръжение, за което те ламтят. Как биха искали да ме нападнат и ограбят! Но не смеят. Знаят, че ще го унищожа до грам, преди да отстъпя.

Не. Те идват с шапка в ръка и молят за подправка. А аз неохотно раздавам по малко като награда или не давам нищо като наказание. Ох, как мразят моята система.

Но тя е истинската ми сила, обяснявам им. Моето право да дарявам.

Ето, по този начин създадох Мира. И повече от три хиляди години те всички живеят в Мира на Лито. Той е нещо като насилствено спокойствие, което човечеството е познавало само през възможно най-кратките периоди от време преди моето господарстване. За да не забравите казаното дотук, запознайте се още веднъж с въпроса за Мира на Лито в тези дневници.

Започвам своя разказ за случилото се още през първата година на предприетото от мен, от първите конвулсии на протичащата метаморфоза, когато бях с почти човешки вид. Кожата от пясъчни твари (която баща ми отказа) и която многократно увеличи силата ми в допълнение към почти пълната ми неуязвимост към познатите начини на нападение и към остаряването в частност, все още покрива тяло с различни човешки черти: два крака, две ръце и лице, в рамка от навито и подгънато покритие от пясъчни твари.

Ех, това лице! Все още го притежавам като единственото парче човешка кожа, която излагам на показ пред света. Останалата моя плът е покрита със свързаните телца на дълбоко заритите някога обитатели и преносители на онова, което един ден може да се превърне отново в гигантски пясъчни червеи.

То и ще стане… някога.

Често мисля за своята окончателна метаморфоза — подобие на смърт. Знам как ще се случи, но не знам кога и не познавам другите играчи. Това е единственото, което нямам право да науча. Всъщност известно ми е само дали Златната Пътека продължава или свършва. Като правя необходимото за записването на тези думи, Златната Пътека продължава и аз съм доволен, поне заради този факт.

Вече престанах да чувствам как ресничестите пипалца на пясъчните твари опипват любопитно моята плът, капсулирайки водата от тялото ми зад своите плацентни прегради. Сега фактически ние сме едно — те образуват моята кожа, а аз съм силата, която движи цялото през по-голямата част от времето…

Сега, когато пиша тия редове, въпросното цяло може да се приеме за огромно. Представлявам това, което следва да се приеме за предчервейна форма. Тялото ми е дълго около седем метра, над два метра в диаметър и има пръстеновидни оребрявания по цялата си дължина; лицето ми на представител на атреидите се намира в единия му край, на височината на човешки ръст, а ръцете (все още като на нормален човек) са непосредствено под него. Краката ли? Е, те са почти атрофирали. Наподобяват плавници и са изтеглени назад по дължината на туловището. Цялото ми същество тежи приблизително пет някогашни тона. Вмъквам тези факти, тъй като знам, че ще имат историческа стойност.

А как се движа с цялата тая тежест? Почти изцяло с помощта на моята Царска кола, която е иксианска направа. Да не би да сте възмутени? Хората неотстъпно мразят и се страхуват от иксианците дори повече, отколкото мразят и се страхуват от мен. За предпочитане е познатото зло. А кой знае какво биха могли да изработят или изобретят иксианците? Кой ли знае?

Аз със сигурност не знам. Не всичко, по-точно.

Но изпитвам известна симпатия към тях. Те безпрекословно вярват в своята технологична въоръженост, в своята наука, в своите машини. И тъй като вярваме (независимо в какво), можем да се разбираме — иксианците и аз. Те изработват множество приспособления за мен и смятат, че по този начин печелят благодарността ми. Думите, които четете, са отпечатани с иксианско устройство, наричано диктател. Потекат ли мислите ми по предварително зададен начин, диктателът се активира и влиза в действие. Аз само мисля и думите се появяват на ридулиански кристални листи, дебели колкото една молекула. Понякога поръчвам отпечатването на отделни екземпляри, материята на които е по-малотрайна. Два такива екземпляра ми открадна Сиона.

Не е ли очарователна моята Сиона? И тъй като започвате да разбирате колко важна е тя за мен, можете дори да ме запитате дали щях да разреша да загине там, в гората. Изобщо не се съмнявайте. Смъртта е строго личен проблем. Рядко ще се намесвам в него. И никога в случай, когато някоя личност задължително трябва да премине през дадено изпитание, какъвто беше примерът със Сиона. Смъртта й във всеки от отделните етапи бе напълно разрешена от мен. Така или иначе, бих могъл да се сдобия с нов кандидат почти за нула време — както аз меря времето, разбира се.

Но тя е истинска чаровница, нали? Наблюдавах я там, в гората. Моите иксиански приспособления ми дадоха тази възможност и през цялото време се удивлявах на себе си, тъй като не бях предвидил подобна авантюра. Ала Сиона си е Сиона… Ето защо не сторих нищо, за да спра вълците. Щях да сбъркам, ако го бях направил. У-вълците представляват само едно от продълженията на моята цел, а тя е да бъда най-страшният хищник, съществувал някога.

Дневниците на Лито II

Следващият кратък диалог се приема за част от ръкописа, наричан „Фрагментът от Велбек“. Предполагаемият автор е Сиона Атреидска. Участници са самата Сиона и нейният баща Монео, който е бил (според историците) иконом и първи съветник на Лито II. Ръкописът носи дата от времето, когато Сиона е все още тийнейджърка и баща й я посещава в нейната квартира при училището на Говорещите с риби в Празничния град Онн, който е гъстонаселен център на планетата, известна днес като Ракис. Съгласно идентификационните документи на ръкописа, Монео тайно е посетил дъщеря си, за да я предупреди за опасността от собственото й унищожение.

СИОНА: Тате, как си могъл да оцелееш след толкова дълго време, прекарано с него? Той убива приближените си. Всички го знаят.

МОНЕО: Не! Грешиш. Не е убивал никого.

СИОНА: Не си струва да лъжеш.

МОНЕО: Истина е. Не убива никого.

СИОНА: Тогава как ще обясниш избитите, за които се знае?

МОНЕО: Убива ги червеят. Червеят на Бога. Лито обитава лоното на Бога, но не убива никого.

СИОНА: А ти как си оживял?

МОНЕО: Мога да разпознавам червея. Виждам го по лицето и движенията му. Знам кога приближава Шай-хулуд.

СИОНА: Той не е Шай-хулуд!

МОНЕО: Е, така са наричали червея във времето на свободните.

СИОНА: Чела съм. Но той не е Богът на пустинята.

МОНЕО: Замълчи, глупаво момиче! Нищо не знаеш за тези неща.

СИОНА: Достатъчно е да знам, че си страхливец.

МОНЕО: Колко малко разбираш наистина. Никога не си била там, където съм бил аз, а и никога не си виждала очите му и движенията на неговите ръце.

СИОНА: И какво правиш, когато червеят приближава?

МОНЕО: Оттеглям се.

СИОНА: Благоразумно е. Със сигурност знаем, че е убил девет Дънкан Айдаховци.

МОНЕО: Казвам ти, че не е убивал никого.

СИОНА: Не виждам разликата. Лито или червеят — нали са вече едно тяло?

МОНЕО: Но има две отделни същества — Лито като Император и червеят като Бог.

СИОНА: Ти си побъркан!

МОНЕО: Може би. Но аз служа на Бога.

„Аз съм най-запаленият от всички живели досега наблюдатели на хората. Съзерцавам ги както в себе си, така и отвън. Миналото и настоящето могат да се смесват в мен в чудни измамливи съотношения. И редом с продължаващата метаморфоза на моята плът забелязвам странни неща, които стават със сетивата ми. Сякаш долавям всичко в едър план. Имам изключително остри слух и зрение, а обонянието ми различава изумителни нюанси. Мога да откривам и идентифицирам феромони в концентрация три на милион. Знам го. От опит го знам. Не можете да скриете почти нищо от моите сетива. Мисля, че ще се ужасите, ако разберете какво откривам само благодарение на мириса. Вашите феромони ми казват какво правите и дори какво замисляте да сторите. Ами жестовете и положението на тялото! Веднъж наблюдавах половин ден възрастен човек, седнал на една пейка в Аракийн(*). Той беше пето поколение потомък на наиба(*). Стилгар, а дори не го знаеше. Наблюдавах ъгъла на извивката на врата му, припокриващите се гънки на кожата, напуканите устни и влагата около ноздрите, разширените пори зад ушите и кичурчетата сива коса, приплъзнали се под качулката на старомодния му влагосъхраняващ костюм(*). Нито за миг той не забеляза, че е обект на наблюдение. Представяте ли си? Стилгар би разбрал само за секунда-две. А този стар човек просто чакаше някого, който никога не идва. Най-сетне стана и се отдалечи с олюляване. Беше напълно схванат след продължителното седене. Знаех, че повече няма да го видя жив. Намираше се толкова близо до смъртта, а водата му със сигурност щеше да остане несъбрана. Е, и това вече нямаше никакво значение.“

Откраднатите Дневници

Според Лито тук бе най-интересното място на вселената, където той очакваше да пристигне неговият сегашен Дънкан Айдахо. Измерено с преобладаващите стандарти, ползвани от хората, помещението беше колосално и представляваше сърцевинната част на сложна поредица от катакомби, разположени под неговата Цитадела. Радиално изтеглените гигантски камери с височина трийсет и ширина двайсет метра бяха като спици от главината на колело. Царската кола, в която той чакаше, бе разположена в центъра на тази главина, представляваща сводесто кръгообразно помещение с диаметър четиристотин метра и височина сто в най-високата си част, която се намираше точно над него. Размерите му даваха увереност. В Цитаделата беше ранен следобед, но тук единствената светлина идваше от няколко хаотично движещи се светоглобуса(*), настроени на бледооранжев цвят. Тя не стигаше далеч в спиците, тръгващи от главината, но паметите, побрани в Лито, му казваха къде е точното място на всяко нещо — водата, костите и прахта на неговите предшественици и на атреидите, които бяха живели и починали още от времената на Дюн. Всичко бе събрано тук заедно с няколко големи съда с мелиндж, които трябваше да създадат илюзията, че това е целият му склад, ако нещата стигнеха до някаква екстремна ситуация.

Лито знаеше причината за приближаването на Дънкан. Айдахо бе научил, че тлейлаксианците подготвят друг — следващ гола(*), сътворен по предварително зададена спецификация на Бог-Императора. Настоящият Дънкан се страхуваше от подмяна след шейсетгодишна служба. Всеки път нещо от този род поставяше началото на подривна дейност у поредицата от Дънкановци. Един пратеник на Сдружението бе посетил наскоро Лито със специална мисия, за да го предупреди, че иксианците са снабдили настоящия с лазестрел(*).

Той се подсмихна. Сдружението бе все така чувствително до крайност по отношение на всичко, което би могло да застраши оскъдното им снабдяване с подправката. Смразяваше ги мисълта, че Лито е последната свързваща брънка с пясъчните червеи, от които бяха събрани първоначалните запаси на Мелиндж.

Ако водата стане причина за моята смърт, никога вече няма да има подправка.

Тази бе причината за страха. Сдруженските историко-счетоводители уверяваха, че Лито е седнал върху най-големия склад на мелиндж във вселената. И това познание превръщаше Сдружението в почти надежден съюзник.

Докато чакаше, Лито изпълняваше упражненията за китката и пръста, които бяха част от наследството на „Бин Джезърит“. Гордееше се с ръцете си. Покрити със сивата ципа на пясъчните твари, техните дълги пръсти и противостоящите им палци му служеха като на нормално човешко същество. Почти безполезните плавници, които някога представляваха неговите крака и стъпала, сега бяха по-скоро неудобство, отколкото повод за срам. Той можеше да пълзи, да се претъркаля и да отхвърля тялото си с изненадваща бързина, но ако паднеше на плавниците, изпитваше силна болка.

Какво ли бавеше Дънкан?

Лито видя в представите си колебаещия се мъж, вперил поглед през прозореца към променливия хоризонт на Сарийър. Днес въздухът сякаш бе оживял от горещината. Преди да слезе в подземието, зърна мираж на югоизток. Огледалото от топлина сякаш се наклони и отрази над пясъчното пространство образа на група свободни от Музея, които бавно се клатушкаха покрай разкрития за демонстрация сийч(*), предназначен за туристите.

В криптата беше хладно, винаги хладно и със слабо осветление. Тунелните спици приличаха на тъмни дупки с постепенен низходящ и възходящ наклон, приспособени за движението на Царската кола. Някои се простираха отвъд фалшиви стени на цели километри; с иксиански инструменти бяха прокопани дълги галерии, предназначени единствено за него, представляващи и тайни пътища, и снабдителни тунели.

Докато размишляваше над предстоящия разговор, Лито почувства нарастваща нервност. Прецени я като интересно усещане, което би трябвало да го забавлява. Знаеше, че от известно време бе започнало да се засилва чувството му на привързаност към сегашния Дънкан. Все едно в главата му имаше голям съд, пълен с надежда, че мъжът ще оцелее след предстоящия разговор. Понякога и това се случваше. Вероятността Дънкан да се окаже смъртоносна заплаха бе наистина малка, но трябваше да бъде отчетена, след като съществуваше. Веднъж се бе опитал да обясни това състояние на нещата на един от по-раншните Дънкановци точно тук, в същата зала…

— Ще ти се стори странно, че аз, с притежаваната от мен мощ, мога да говоря за щастлива случайност — бе казал Лито.

Оня Дънкан гневно отговори:

— Ти никога не оставяш нищо на случая! Познавам те!

— Колко си наивен. Шансът е самото естество на нашия свят.

— Никакъв шанс! А зло. И ти си творецът на злото!

— Превъзходно, Дънкан! Злото доставя върховно удоволствие. От естеството на начините, чрез които се борим с него, съумяваме да заточим резеца на нашата съзидателна сила.

— Ти вече не си човешко същество! — бяха ядните до крайност думи на Дънкан.

Това обвинение раздразни Лито; бе го почувствал като песъчинка в окото. Но се задържа при останките от своята някогашна същност на човек с непреклонност, която в никакъв случай не би могла да бъде отречена, макар раздразнението да бе възможно най-логичното за момента състояние.

— Животът ти е заприличал на изтъркана, стереотипна фраза — обвини го на свой ред Лито.

При тези думи Дънкан извади от гънките на своята униформена роба малък по обем експлозив. Ама че изненада!

Обичаше изненадите, дори и лошите.

Ето нещо, което не бях предвидил! Каза същото и на Дънкан, който продължаваше да стои странно нерешителен на мястото си, макар че в този миг от него се искаше преди всичко да вземе решение.

— Това би могло да те убие — предупредително заяви голата.

— Съжалявам, Дънкан. Може само да ме понарани и нищо повече.

— Но ти сам каза, че не си го предвидил! — отекна пискливият вече глас на Айдахо.

— Ех, Дънкан, абсолютно сигурното предвиждане за мен е равнозначно на смърт. А колко неизразимо скучно нещо е смъртта.

В последния миг голата бе опитал да хвърли експлозива встрани, но взривното вещество се оказа доста нестабилно и избухна предварително. Оня Дънкан умря.

Е, тлейлаксианците винаги имаха готов следващия в аксолотловите си резервоари(*).

Един от бавно носещите се светоглобуси над Лито започна да примигва. Обхвана го възбуда. Сигнал от Монео! Верният иконом тревожно предупреждаваше своя Бог-Император, че Дънкан е тръгнал надолу в криптата.

Вратата на асансьора за хора, разположена между два входа на тунелите-спици в североизточната дъга на главината зейна. Дънкан пристъпи напред с бърза крачка; далечината смаляваше фигурата му, но очите на Лито съзряха и най-малките подробности — гънка на униформата в лакътя например, която беше свидетелство, че мъжът се е облягал някъде, прихванал брадичката си с ръка. Да, на бузата му още имаше отпечатък от пръстите на ръката. А миризмата на плътта му го изпреварваше с ясното послание, че концентрацията на адреналина му се е повишила.

Докато Дънкан приближаваше, Лито запази мълчание, зает с огледа на всички подробности. Походката на голата бе все още по младежки пружинираща въпреки продължителната му служба. Затова трябваше да бъде благодарен на минимално поглъщания от него мелиндж. Мъжът носеше старата униформа на атреидите — черна, със златен ястреб на лявата гръд. Интересно беше съдържащото се в нея послание: „Служа в името на честта на старите атреиди!“ Косата му все още приличаше на черна шапка от каракул, а чертите на лицето с остри скули бяха като изрязани от камък.

Тлейлаксианцитпе добре изпипват своите гола — отбеляза мислено Лито.

Дънкан носеше тънката чанта-куфарче за документи, изработена от тъмнокафявите нишки на подправката, която му беше служила дълги години. Обикновено вътре се намираха материалите, потребни за обосновка на неговите отчети, но днес тя беше издута от някакъв предмет с по-голяма тежест.

Иксиански лазестрел.

Приближаващият Айдахо не отклони и за миг вниманието си от лицето на Лито. То чак объркващо приличаше на лицето на един от атреидите — изпито и с наситеносини очи, чийто поглед човек с по-нестабилни нерви усещаше като физически натиск. Това лице сякаш се спотайваше в сивата качулка от кожата на пясъчните твари; Айдахо добре знаеше, че тя мигновено, подобно на клепач, спуска напред защитната си преграда. Самата кожа бе розова и оградена от Сивата рамка на качулката. Наистина, трудно беше да се избегне мисълта, че лицето на Лито представлява нещо безкрайно противно — късче човешка плът, хваната в капана на жизнена среда от друг свят.

Спрял само на шест разкрача от Царската кола, Айдахо дори не направи опит да скрие, че е изпълнен с гневна решителност. Не се замисли дали Лито знае за лазестрела. Сегашната Империя се бе отклонила прекалено много от стария морал на атреидите, заприличала на безличната непреодолима сила на огромно превозно средство, което прегазва всичко по пътя си. На това трябваше да се сложи край!

— Дойдох да поговорим за Сиона и за някои други неща — каза Айдахо и намести куфарчето така, че с лекота да извади лазестрела.

— Много добре — отговори Лито с изпълнен с досада глас.

— Спаси се само тя, но зад нея стои цяла шайка заговорници.

— Мислиш ли, че не го зная?

— Известна ми е опасната ти търпимост към размирниците! Това, което не знам, е съдържанието на пакета, който Сиона отмъкна.

— А, то ли те интересува? Сега тя разполага с подробните планове на Цитаделата.

За миг Айдахо се върна в ролята си на командир на императорската гвардия, стъписан от немислимото нарушаване на правилата на сигурността.

— И я остави да избяга с тях?

— Не, ти го стори.

Голата буквално подскочи при това обвинение. Макар и постепенно, взетото съвсем отскоро решение да стане убиец отново добиваше надмощие в него.

— Само това ли е взела? — попита той.

— При картите имаше и два тома копия на моите дневници. Откраднала е и тях.

Айдахо внимателно огледа безстрашното лице на Лито.

— Какво съдържат тези дневници? Понякога казваш, че са лични записки, а друг път ги обявяваш за история.

— По малко и от двете. Могат да се приемат и за учебник.

— Притеснява ли те фактът на задигнатите от нея томове?

Вместо думи, си позволи лека усмивка, схваната от Айдахо като отрицателен отговор. Тялото му моментално се напрегна, когато голата бръкна в чантата. Оръжието ли ще извади или отчетите? Въпреки че плътта му се отличаваше с огромна топлоустойчивост, той знаеше, че част от нея — и особено лицето — е уязвима за лазестрел. Айдахо извади някакъв доклад и още преди да започне да го чете, първите получени сигнали бяха достатъчни за Лито. Не подаваше информация, а търсеше отговори. Искаше да намери оправдание за извършването на действие, решението за което бе вече взел.

— На Гайъди Прайм(*) установихме възникването на култ към Алая — започна Дънкан.

Лито запази мълчание, докато той навлизаше в подробностите. Каква скука. Отклони вниманието си от доклада. В днешно време поклонниците на култа към отдавна умрялата сестра на баща му бяха само повод за мимолетно забавление и шеги. А Дънкановците вещаеха, че подобна дейност представлява скрита заплаха.

Айдахо свърши доклада си. Агентите му бяха за пример, не можеше да се отрече. Смущаващо съвършени.

— Нищо повече от съживяване на култа към Изида — рече Лито. — Моите жреци и жрици ще се позабавляват, сподавяйки този култ и неговите последователи.

Айдахо леко завъртя глава, сякаш отговори на някакъв вътрешен глас.

— В „Бин Джезърит“ знаят за култа — каза той. Това вече будеше интерес.

— Сестринството не е и помисляло да ми прости за отнетата програма за целенасочено размножаване — отбеляза Лито.

— Въпросът няма нищо общо с размножаването.

Не се издаде, че последното го бе поразвеселило. Всеки Дънкан винаги се показваше прекалено чувствителен към въпроса за размножаването, въпреки че някои от тях от време на време бяха ползвани и за разплод.

— Разбирам — кимна Лито. — Бин-джезъритките до една са повече от леко мръднали, но лудостта сама по себе си представлява резервоар на хаотично появяващи се изненади. А някои изненади могат да се окажат със стойност.

— В тази не виждам никаква стойност.

— Мислиш ли, че Сестринството стои зад този култ?

— Да.

— Обясни ми.

— Разполагат с капище. Наричат го „Светилището на Кристалния нож“.

— Сериозно?

— А главната им жрица се именува „Пазителка на Светлината на Джесика“. Това нищо ли не ти говори?

— Превъзходно! — Лито вече дори не се опита да скрие обзелата го веселост.

— Кое му е превъзходното?

— Съвместяват баба ми и леля ми в една богиня.

Айдахо отново бавно завъртя главата си вляво и вдясно, неуспял да вникне в нещата.

Лито си позволи почти незабележима вътрешна пауза, само за миг. Намиращата се в него баба не обръщаше особено внимание на този култ. Бе помолен да изолира нейната памет и идентичност.

— Какво е предположението ти за целта на култа? — попита той.

— Съвсем очевидна. Конкурентна религия, поставила си задача да подкопае твоя авторитет и власт.

— Прекалено просто е. Каквито и да са, в „Бин Джезърит“ няма тъпачки.

Айдахо продължи да чака обяснение.

— Искат още подправка! — каза Лито. — И повече свети майки.

— Затова ти досаждат, докато постигнат своето, така ли?

— Дънкан, направо ме разочароваш.

Айдахо продължи да се взира в Лито, който едва-едва въздъхна, макар че този жест бе престанал да е свойствен за новата му форма. Дънкановците обикновено бяха умници, така че отдаде принизената пъргавина на мисълта у стоящия пред него на скрития му план.

— Избрали са Гайъди Прайм за свой дом — повтори той. — Каква мисъл ти навява подобен факт?

— Там е имало крепост на харконите, но това е стара история.

— Мястото, където умря сестра ти, Дънкан, жертва на харконите. Правилно е да свързваш тях и Гайъди Прайм в едно. Защо не го направи по-рано?

— Не мислех, че е важно.

Лито сви устни. Споменаването на сестра му обезпокои Айдахо. По умствен път той си даваше сметка, че е само последният в една дълга редица от еднакви личности със съживена плът, всички те продукт на аксолотловите резервоари върху базата на оригиналните клетки. И този Дънкан не можеше да избяга от своите оживели спомени.

Знаеше, че атреидите го бяха спасили от робството на харконите.

Каквото и друго да бъда — помисли Лито, — аз все още съм атреид.

— Опитваш се да кажеш нещо, но какво е то? — запита Айдахо.

Лито реши, че е дошъл моментът за един крясък. И се погрижи да бъде силен:

— Харконите се презапасяваха с подправка!

Айдахо отстъпи цяла крачка назад.

Той продължи с по-тих глас:

— На Гайъди Прайм се намира скрито хранилище на подправка. Сестринството се опитва да го ликвидира, използвайки за прикритие религиозните си номера.

Голата се сконфузи. Веднъж изречен, отговорът беше очевидно прост.

А аз не се досетих — помисли той. Викът внезапно го бе върнал към ролята му на командир на императорската гвардия. Поназнайваше нещо за икономиката на Империята, макар и опростено до възможния минимум, а именно: не се разрешаваха лихвени надбавки и се плащаше в брой на барел стока. На единственото платежно средство беше изобразено подобие на закачуленото лице на Лито — Бог-Императора. В действителност всичко бе изградено върху основата на мелинджа — вещество, чиято стойност, макар и огромна, продължаваше да расте. Човек спокойно можеше да носи цената на цяла планета в ръчен багаж.

„Поддържай контрол върху монетарната система и съдилищата. Остави останалото на простолюдието“ — помисли Лито. Беше го казал старият Якоб Бруум и той дочу в себе си хихикането на възрастния човек. „Якоб, нещата не са се променили особено много.“

Айдахо дълбоко пое дъх и изрече:

— Дирекцията по вероизповеданията трябва да бъде незабавно уведомена.

Лито не се обади.

Приел го като знак да продължи, Айдахо премина към останалите отчети, но Лито го слушаше разсеяно. Съзнанието му приличаше на мониторна система, която просто отразява думите и действията на голата, единствено със спорадично усилване за вътрешен коментар:

А сега иска да говори за Тлейлакс(*).

Дънкан, тази почва е опасна за теб.

Но така се отвори нова широка магистрала за собствените му размишления.

Лукавите тлейлаксианци все още произвеждат моите Дънкановци от оригинални клетки. Вършат нещо забранено от религията и двете страни го знаем. Аз не разрешавам изкуствена обработка на хуманен генетичен материал. Но тлейлаксианците разбраха колко ценя Дънкановците като капитани на моята гвардия. Не мисля, че изпитват подозрения за евентуални забавления с тази материя. А на мен наистина ми е забавен фактът, че една река сега носи името Айдахо, както впрочем някога се наричаше една планина. Тази планина вече не съществува. Разрушихме я, за да вземем материал за високите стени, които днес ограждат Сарийър.

Разбира се, тлейлаксианците добре знаят, че от време на време използвам за размножаване Дънкановци в своята лична програма. Тези Дънкановци притежават потенциала на хибрида, както и още нещо… За всеки огън е необходим регулатор на тягата.

Възнамерявах да съеша този тук със Сиона, но това вече може да се окаже невъзможно.

Виж го ти! Казва, че иска от мен да „взема решителни мерки“ на Тлейлакс. Защо ли не ме запита направо: „Готвиш ли се да ме смениш?“ Изкушавам се да му го кажа.

Ръката на Айдахо отново бръкна в чантата. Самонаблюдаващата се мониторна система на Лито не пропусна да отбележи този факт.

Лазестрела или още доклади? Още доклади.

Дънкан остана нащрек. Той се нуждае не само от увереност за моето незнание по отношение на неговите намерения, но и от нови „доказателства“, че не заслужавам предаността му. Твърде дълго се колебае. Винаги го е правел. Многократно съм му обяснявал, че няма да си послужа със своето ясновидство, за да определя момента, когато ще напусна тази овехтяла вече форма. Но той се съмнява. Продължава да таи подозрения.

Това помещение с множество пещери поглъща гласа му и ако моята сетивност не беше от важно значение, тукашният мрак щеше да прикрие химическото потвърждение на собствения му страх. Аз приглушавам неговото незабавно осъзнаване и усещане на нещата. Каква скука е станал този Дънкан! Ето, преразказва цялата история за протеста и заговора на Сиона и несъмнено подготвя почвата за лично смъмряне във връзка с последните й изпълнения.

„Не може да се каже, че е обикновен бунт“ — твърди той.

Добре, че ми напомни! Глупак такъв. Всички протести и размирици са една и съща досада и скука. Всички са копирани по един и същи модел. Движещата им сила е пристрастяването към адреналина и желанието да придобиеш лична власт. А размирниците са кабинетни аристократи. Ето защо ги сменям с такава лекота.

Защо ли Дънкановците никога не ме чуват истински, когато им го казвам? И на този съм го казвал, докато все още спорехме. Беше при един от ранните сблъсъци тук, в криптата.

„Изкуството на управлението изисква никога да не се предава инициативата в ръцете на радикални елементи“ — настояваше той.

Какъв педантизъм. С всяко поколение се раждат радикали и това не трябва да се възпира. Ето смисъла на думите „предава инициативата“. Той иска да ги унищожи, да ги смаже и контролира. Той е същинското доказателство, че разликата между мисленето на полицая и на военния е незначителна.

Казах му: „Трябва да се боиш от радикалите само когато се опитваш да ги потискаш. Длъжен си да покажеш, че ще използваш най-доброто от техните предложения.“

„Но те са опасни. Опасни са!“

Мисли, че повтарянето на нещо сътворява истинността му.

Бавно, стъпка по стъпка, го въвеждам в моя метод и той дори дава вид, че слуша.

— Дънкан, точно там е слабото им място. Радикалите винаги разглеждат нещата с прекалено прости категории — бяло и черно, добро и зло, вие и ние. Залавяйки се по този начин със сложни обстоятелства и процеси, те проправят път на хаоса. Докато изкуството на управлението, както сам каза, е в овладяването на хаоса,

— Никой не може да се справи с всички възможни изненади.

— Изненади ли? Кой говори за изненади? Хаосът не е изненада. Той има предсказуема характеристика. Но преди всичко унищожава реда и заздравява силите на екстремистите.

— А не се ли опитват и радикалите да вършат именно това? Нима не целят максимално сътресение на установеното, за да наложат свой контрол?

— Точно това мислят, че правят. А всъщност създават нови екстремисти, нови радикали, които продължават същия процес.

— Какво ще кажеш обаче за радикал, който осъзнава сложността на явленията и процесите и отстоява пред теб своята теза?

— Той не е радикал. Това е съперничество за, мястото на водача.

— И все пак, какво трябва да се направи?

— Присъединяваш го към себе си или го убиваш. Ето как на фона на мърморенето и недоволството се е появила прастарата борба за мястото на вожда.

— Добре, но какво ще кажеш тогава за месиите?

— Като моя баща ли?

Дънкан не харесва въпроса. Знае, че макар и по специален начин аз съм своя баща. Още — знае, че мога да говоря с гласа и личността на баща си, че спомените от събраните в мен памети са точни, никога не подлежат на преиначаване и от тях не може да се избяга.

Макар и неохотно, той промърморва:

— Ами… Ако приемаш…

— Дънкан, аз съм ги събрал в себе си и добре ги познавам. Никога не е съществувал наистина самопожертвувателен бунтар, а само лицемери — съзнателни или несъзнателни, което е едно и също.

Това разбунтува малко гнезденце на стършели в паметите на моите предшественици. Някои от тях за нищо на света не биха се отказали от убедеността, че те и единствено те държат ключа за разрешаване на всички проблеми на човечеството. Е, по това си приличаме. Съчувствам им и ги разбирам дори когато им обяснявам, че и провалът е проява сам по себе си.

Обаче съм принуден да ги изключа. Не си струва винаги да мисля за тях. Сега те не са повече от спомени за отминали горчивини, също като този Дънкан, застанал пред мен с лазестрела си… О, богове! Изненадал ме е в дрямка. Извадил е лазестрела и го е насочил в лицето ми.

— И ти ли, Дънкан? И ти ли ме предаде? Et tu, Brute?

Всяка клетка в съзнанието на Лито беше напрегната до краен предел. Чувстваше как тялото му потръпва. Плътта на червея разполагаше със собствена воля. Айдахо заговори подигравателно:

— Кажи ми, колко пъти трябва да плащам дълга на предаността?

Долови скрития въпрос: „Колцина като мен са били тук?“ Дънкановците винаги искаха да го знаят. Всеки от тях го бе питал и нито един не бе останал доволен от отговора. Те вечно се съмняваха.

Лито заговори с възможно най-тъжния глас на Муад’Диб:

— Дънкан, не се ли гордееш с моето възхищение и уважение? Никога ли не си се запитвал каква е причината за желанието ми да те имам до себе си като постоянен другар и събеседник през вековете?

— За теб аз съм бездънен глупец, нали?

— Дънкан!

Винаги можеше да разчита, че гневният глас на Муад’Диб ще изведе голата от равновесие. И въпреки че Айдахо добре познаваше майсторството на Лито с мощта на Гласа(*), недостигнато от никого в „Бин Джезърит“, явно нямаше как да му устои. Лазестрелът заподскача в ръката му.

Това се оказа напълно достатъчно. Със светкавично претъркаляне Лито се озова извън колата, голата никога не бе го виждал да слиза от нея по този начин, а и не бе подозирал, че това е възможно. На Лито му бяха достатъчни само две предпоставки — реална заплаха, доловима за тялото на червея, и пълно освобождаване на силите на това тяло. Останалото се извършваше автоматично и ставаше толкова бързо, че дори той самият винаги бе изненадан.

Лазестрелът беше най-голямата заплаха. Можеше да го нарани сериозно, макар само малцина да си даваха сметка за способността на предчервейната форма на тялото да се справя с топлината.

Претъркаляйки се, той удари с туловището си Айдахо, така че лазестрелът бе отклонен точно в мига на изстрела. Единият от безполезните плавници, които някога бяха краката и стъпалата му, изпрати по нервите експлозия от болезнено жестоки усещания. За миг съществуваше само болката. Но примитивното съзнание на червея бе свободно да действа и рефлексите му причиниха стихиен пристъп на енергия, съпроводен с изхвърляне и сгромолясване на огромното тяло. Чу се изпращяване на кости. Спазъм в ръката на Айдахо го накара да изпусне лазестрела, който се плъзна далече по пода на криптата.

След като се претърколи отвъд голата, Лито спря, готов да повтори атаката, но това се оказа ненужно. Прогореният плавник продължаваше да изпраща болезнени сигнали и той почувства, че горната му част е засегната. Кожата на пясъчните твари вече бе покрила раната. Болката беше отстъпила на силно, неприятно пулсиране.

Айдахо помръдна. Нямаше никакво съмнение, че е ранен смъртоносно. Гръдният му кош бе видимо премазан. Опитите да диша бяха мъчителни; в предсмъртната си агония той отвори очи и се взря нагоре към Лито.

Колко упорито държат умиращите на това, което считат за свое притежание!

— Сиона — пошепна Айдахо.

Лито видя как в същия миг животът го напусна.

Интересно — помисли той. — Възможно ли е този Дънкан и Сиона… Не! Голата никога не бе крил подигравателното си презрение към нейните глупотевини.

Покачи се обратно на Царската кола със сподавен стон. Да, ударът беше попаднал близо до целта. Нямаше място за съмнение, че Дънкан се бе целил в мозъка. Без да знае, разбира се, че отдавна не притежаваше размерите на нормалния си човешки предшественик, а бе прераснал в отрупани на купчинки възли, разпръснати из цялото тяло. Лито не го беше казвал на никого, изключвайки дневниците.

„О, какви пейзажи съм виждал! И какви хора! Някогашните странствания на свободните и всичко останало… чак до митовете за Терра. Да, уроците по астрономия и заговорите, преселенията, разпръснатите ескадрили, бяганията с болящи нозе и дробове в толкова много нощи, както и онези пръснати петънца в космоса, където защищавахме нашите преходни притежания. Казвам ви, че ние сме същинско чудо и моите спомени не оставят никакво място за съмнение в това.“

Откраднатите Дневници

Жената, която работеше на малкото стенно бюро, беше прекалено едра за тясното столче, дето се бе настанила. Отвън сутринта бе преполовила, ала в стаята без прозорци, разположена дълбоко под града Онн, гореше единичен светоглобус. Бе настроен на яркожълта светлина, но и тя не можеше да разкраси семплата подредба на скромното по размери помещение. Стените и таванът му бяха покрити с еднообразни правоъгълни пана от тъмносив метал.

Мебелировката включваше още само тясно походно легло с тънък сламеник, покрит с одеяло в същия убито-сив цвят. Беше очевидно, че обзавеждането не е било предназначено за сегашната обитателка.

Тя самата беше облечена в тъмносин цял костюм, тип пижама, плътно опънат на широките й рамене, докато се бе прегърбила над бюрото. Светоглобусът осветяваше късо подрязаната й руса коса и едната страна на лицето, подчертавайки квадратната челюст. Тази челюст се движеше едва-едва при нечутото изричане на някакви думи, а въздебелите пръсти внимателно натискаха бутоните на тънко клавиатурно табло, поставено върху бюрото. Жената работеше с машината с очевидна почтителност, която бе заменила първоначалното страхопочитание и постепенно се превръщаше в ужасна възбуда.

Изписаните думи се появяваха на екран, прикрит в стенен правоъгълник, който ставаше видим едва след спускане на плота на сгъваемото бюро.

„Сиона продължава с действията си, които предвещават яростна атака на Вашата Свещена Личност“ — бе написала тя и продължаваше нататък. „Сиона неотклонно следва своята открито призната цел. Днес тя ми каза, че ще предостави копия от откраднатите книги на групи, на чиято преданост към Вас не може да се разчита. Назованите получатели са «Бин Джезърит», Сдружението и иксианците. Тя каза още, че в книгите се намират Ваши зашифровани думи и ще се постарае с тяхна помощ да направи опит за превод на Вашите Свещени Писания.

Господарю, не знам доколко важни са откровенията, скрити в тези страници, но ако нещо оттам, колкото и да е незначително, застрашава Вашата Свещена Личност, моля Ви да ме освободите от клетвата ми за вярност към Сиона. Не разбирам защо Вие ме накарахте да дам тази клетва, но се страхувам от нея.

Оставам Ваша покорна служителка. Найла.“

Столът изпука, когато жената помръдна и се замисли над написаното. Стаята потъна в почти пълното отсъствие на звуци, благодарение на плътната й изолация. Чуваше се само слабият шум от дишането на пишещата и далечното пулсиране на работещи машини, долавяно по-скоро като вибрации в пода, отколкото във въздуха. Найла се взря в посланието, останало на екрана. Предназначено единствено за очите на Бог-Императора, налагаше се то да бъде изпълнено не само с благочестива правдивост. Трябваше да е безупречно откровено, но точно тази откровеност според нея постепенно се губеше. Тя се наведе и натисна клавиша за командата, която щеше да кодира съобщението и да го подготви за предаване. Свеждайки глава, помоли се мълчаливо, преди да прибере бюрото в стената. Знаеше, че с тези действия се извършваше фактическото предаване на посланието. Самият Бог бе имплантирал в главата й секретно устройство; накара я да се закълне за пазене на абсолютна тайна и я предупреди, че може да дойде време, когато ще й говори с помощта на джаджата, поставена в нейния череп. Никога досега не го бе правил. Тя подозираше, че иксианците са създатели на приспособлението. Приличаше на тяхна изработка и с външния си вид. Но Самият Бог го бе имплантирал и тя имаше достатъчно основания да отхвърли подозрението, че вътре в мозъка й може да има компютър — и по този начин да попадне в периметъра, забранен от Великото Споразумение(*).

„Не прави приспособления, наподобяващи мозъка!“

Найла потръпна. После стана и премести стола на обичайното му място до леглото. Тежкото й мускулесто тяло опъваше тънката синя дреха. Долавяше се, че неотстъпно следи действията си, подобно на човек, който непрекъснато регулира някаква огромна физическа сила. Обърна се и огледа стената, където допреди секунди стоеше бюрото. Видя само правоъгълно сиво табло, досущ като останалите. Нито влакънце, нито косъм — нищо не привличаше вниманието на оня, решил да открие тайната, скрита зад паното.

Жената дълбоко пое тонизиращ дъх и излезе от стаята през единствената врата, водеща в сив коридор, слабо осветен от бели светоглобуси, поставени на голямо разстояние помежду им. Тук шумът от машините се чуваше по-високо. Зави наляво и след няколко минути беше при Сиона в малко по-обширна стая, в центъра на която върху маса бяха подредени нещата, откраднати от Цитаделата. Два сребристи светоглобуса осветяваха сцената — седналата до масата Сиона и правия до нея помощник на име Топри.

Макар и неохотно, Найла се възхищаваше от Сиона, докато Топри не събуждаше в нея нищо друго освен неприязън. Беше нервен дебеланко с изпъкнали зелени очи, чип нос и тънки устни над брадичка с трапчинка. Изговаряше думите сякаш с писукане.

— Погледни насам, Найла! Виж какво намери Сиона между страниците на тези две книги.

Влязлата затвори и заключи единствената врата на стаята.

— Топри, говориш твърде много — каза тя. — Истинско дрънкало си. Откъде знаеш, че съм сама в коридора?

Дебеланкото побледня. Лицето му ядно се смръщи.

— Страхувам се, че Найла е права — обади се Сиона.

— Какво те кара да мислиш, че съм искала тя да знае за откритите от мен неща?

— За всичко й се доверяваш!

Сиона се обърна към другата жена с думите:

— Найла, знаеш ли защо ти вярвам?

Въпросът беше зададен със спокоен, безизразен глас. Въпреки това трябваше да се пребори с внезапен пристъп на страх. Нима Сиона е разкрила нейната тайна?

Дали не съм оправдала надеждите на моя Господар!

— Нямаш ли отговор на въпроса ми? — отново запита Сиона.

— Давала ли съм ти някога повод да постъпиш по друг начин? — контрира на свой ред Найла.

— Това не е достатъчно основание за доверие — заяви Сиона. — Съвършенство няма никъде: нито в човека, нито в машината.

— Е, тогава защо ти ми вярваш?

— Думите и делата ти се покриват. Това е великолепно качество. Ето, не харесваш Топри и никога не си се опитвала да скриеш своята антипатия.

Найла погледна към шишкото, който се окашля.

— Не му вярвам — каза тя.

Думите влязоха неочаквано в съзнанието й и излетяха от нейната уста, без дори да се замисли. Едва след като ги изрече, осъзна действителната причина за неприязънта си: Топри би предал всекиго заради лична изгода.

Да не би да ме е разкрил?

Все още намръщен, той рече:

— Няма да стоя повече тук, за да слушам оскърбленията ти.

Понечи да излезе, но Сиона го спря с жест на ръката си. Мъжът се поколеба.

— Въпреки че говорим с някогашните думи на свободните и се кълнем в преданост един към друг, свързва ни още нещо — каза тя. — Всичко се определя от полезното действие. Преценявам единствено него. Вие, двамата, разбирате ли ме?

Топри кимна автоматично, но Найла направи с глава отрицаващ жест.

Сиона й се усмихна:

— Нали понякога не си съгласна с моите решения?

— Така е — с труд излезе от устата й.

— И въпреки че никога не си опитвала да скриеш несъгласието си, ми се подчиняваш. Защо?

— Заклела съм се да го правя.

— Вече казах — това не е достатъчно.

Найла разбираше, че я избива пот и това я издава, но не съумяваше да стори каквото и да било. Как да постъпя? Заклела съм се пред Бога да се подчинявам на Сиона, но нямам право да и го казвам.

— Длъжна си да отговаряш на въпросите ми — рече Сиона. — Заповядвам ти.

Найла затаи дъх. Винаги се бе бояла най-много от тази дилема. И сега нямаше изход. След като се помоли наум, каза тихо:

— Заклех се пред Бога да ти се подчинявам.

Сиона весело плясна с ръце и се засмя.

— Знаех си!

Топри също се захили.

— А ти не се обаждай — сряза го Сиона. — Опитвам се да ти предам един урок. В нищо не вярваш, дори в себе си.

— Но аз…

— Казах ти да мълчиш! Найла вярва. Аз вярвам. Точно това ни свързва в едно цяло. Вярата.

Той искрено се учуди:

— Вяра ли? Значи вяра в…

— Не в Бог-Императора, глупако! Ние вярваме, че висша сила ще уреди нещата с тиранина-червей. Ние сме тази сила от по-висок порядък.

Найла трескаво си пое дъх.

— Бъди спокойна — обърна се към нея Сиона. — Не ме интересува откъде черпиш силата си; достатъчно е да вярваш.

Найла се опита да се усмихне и най-после успя. Никога досега мъдростта на нейния господар не я бе поразявала така дълбоко. Значи, мога да говоря истината и това се отнася само до нещата, свързани с моя Бог.

— Нека ти покажа какво намерих в тези книги — каза Сиона и посочи няколко листа обикновена хартия върху масата. — Бяха между страниците.

Найла доближи до масата и погледна надолу.

— Това, най-напред — Сиона вдигна нещо, което тя не беше забелязала. Нещо тънко и плоско, подобно на…

— Не е ли цвете? — попита Найла.

— Открих го между два листа хартия, на единия, от които беше написано следното…

Сиона се наведе над масата и прочете:

— Кичур от косата на Ганима, с цвят от цвете със звездообразно венче, който тя ми донесе.

Вдигайки глава към Найла, другата жена каза:

— Откриваме, че нашият Бог-Император е сантиментален. Това е слабост, която не очаквах.

— Коя е Ганима? — попита Найла.

— Сестра му! Припомни си нашата Устна История.

— О, да. Молитвата на Ганима.

— А сега чуй и това тук — Сиона взе нов лист и прочете:

Брегът е сив, подобно буза на мъртвец,

в зеленото на прилива просветват облачни вълни;

стоя на мокрия и тъмен пясък до водата.

Студена пяна пръска стъпалата ми.

И вдъхвам мириса на пушещ плавей.

Тя отново погледна към Найла, добавяйки:

— Означено е като „Думи, които написах, когато ми известиха за смъртта на Гани“. Какво мислиш за чутото?

— Ами, той е обичал сестра си…

— Така е! Той може да обича. О, да! Сега вече е в ръцете ни.

„Понякога си доставям удоволствие словни експедиции, невъзможни за никое друго същество. Поемам навътре по осите, бележещи подредбата на паметите в мен. Подбирам си тема подобно на ученик, разказващ за ваканционно пътуване. Хайде, нека да бъдат интелектуалки от женски пол…! Продължавам своя път навътре в океана на събраните памети. Аз съм огромна крилата риба в дълбините. Устата на моето създание се отваря и поема всичко без остатък! От време на време устройвам лов на специални личности, отбелязани в нашите исторически записи. Каква скрита радост ме изпълва, когато връщам към живота такава личност, без да спирам да се подигравам на академичните претенции, които по общоприетото мнение съставят дадена биография.“

Откраднатите Дневници

Монео слезе в криптата, изпълнен с тъжно примирение към съдбата. Беше напълно невъзможно да избегне задълженията си точно в настоящия момент. Бог-Императора имаше потребност от малко време, за да жали за загубата на още един Дънкан… После животът продължаваше, отново и отново…

Подемникът се спускаше надолу с превъзходната си иксианска надеждност. Веднъж, само веднъж Бог-Императорът бе изкрещял на своя иконом: „Монео, понякога си мисля, че и теб са те изработили иксианците!“

Той усети спирането на асансьора. Вратата се отвори и вече можеше да погледне през подземното помещение, където се очертаваше тъмната грамада на Царската кола. Нищо не подсказваше, че някой е забелязал пристигането му. Въздъхна и пое дългия път през ехтящия мрак. В близост до колата, на пода, лежеше тяло. Добре познато.

Веднъж, още в началото на неговата служба, Лито му бе казал:

— Монео, това място не ти харесва. Виждам го.

— Не, господарю.

Със съвсем незначително напрягане на паметта можеше да чуе собствения си глас в онова наивно минало. Както и този на Бог-Императора.

— Ти, Монео, не мислиш, че мавзолеят е място, което успокоява и ободрява. Докато за мен то е източник на безпределна сила.

Спомни си, че бе проявил съобразителност да отвърне с обичайното за случая „Да, господарю“. Лито настойчиво бе продължил:

— Тук са само неколцина от моите предшественици. Водата на Муад’Диб също е тук. Както и Гани, и Харк ал-Ада, разбира се, но те не са мои предшественици. Не. Ако съществува истинска крипта на моите прапрародители, това съм самият аз. Един ден и ти ще бъдеш тук.

Монео забеляза, че спомненото бе забавило крачката му. Въздъхна и продължи малко по-бързо. Понякога Бог-Императора можеше да е жестоко нетърпелив, но засега не даваше никакъв знак в този смисъл. Нямаше предвид факта, че приближаването му е останало незабелязано.

Лито лежеше със затворени очи и само с останалите си сетива отбелязваше приближаването на Монео в криптата. Вниманието му бе съсредоточено върху мислите за Сиона.

Сиона е моят върл неприятел — каза си той. — Не са ми потребни думите на Найла за потвърждение. Сиона е жена на действието. Тя живее на повърхността на огромни енергийни сили и този факт ме изпълва с превъзходни приумици. Не мога да съзерцавам живи енергийни сили, без да се захласвам от възторг. Те осмислят моето съществуване и оправдават всичко, направено от мен… Дори и трупа на тоя глупец Дънкан, който е сега пред погледа ми.

Слухът му напомни, че икономът още не е изминал половината от разстоянието до Царската кола. Мъжът се движеше все по-бавно, после ускори крачката си.

Какъв подарък ми направи Монео с тази своя дъщеря — мислеше Лито. — Сиона е скъпоценно дръзка свежест. Тя е новото, докато аз съм сбор от всичко отминало, реликва на осъденото, на изгубено и разпиляно. Аз съм разхвърляните по пътя късове история, които потъват далеко от погледа в нашето минало. Никога досега не е възниквала дори представата за подобно струпване на всякакви вехтории.

Сякаш бе строил цялото минало в себе си за преглед, а така също и за да му даде възможност да види какво се е случило в криптата.

Всичко до най-дребната подробност е мое!

А Сиона… Тя приличаше на чиста плоча, върху която могат да бъдат записани велики неща.

Аз пазя тази плоча с безмерна грижа. Подготвям я, почиствам я.

Какво искаше да каже Дънкан, когато назова нейното име?

Монео неуверено доближи колата, но сетивата му, добре тренирани, бяха нащрек. Бог-Императора в никакъв случай не спеше.

Лито откри очи и видя как той спира близо до трупа. В този миг за него бе истинско удоволствие да съзерцава иконома. Носеше бялата униформа на атреидите без отличителни знаци, а видът му не говореше нищо. Ала лицето, познато почти колкото неговото собствено, беше напълно достатъчен знак. Монео търпеливо чакаше. Нищо не се бе променило в безизразните му черти. Гъстата, жълтеникаво-червена коса бе грижливо разделена по средата. Дълбоко в сивите очи се криеше прямота и осъзната сила на личността. Изражението си той променяше само в присъствието на Бог-Императора, а понякога пропускаше да го стори дори и тогава. Нито веднъж не погледна към тялото, проснато на пода на криптата.

Лито продължаваше да мълчи. Икономът се изкашля и каза:

— Натъжен съм, господарю.

Каква деликатност — помисли Лито. — Знае добре за моите угризения към съдбата на Дънкановците. Виждал е техните доклади и е зърнал мъртви немалко от тях. Известно му е, че само деветнайсет са починали от обичайно възприетото за естествена смърт.

— Носеше иксиански лазестрел — каза Лито.

Погледът на Монео веднага откри оръжието вляво от него върху пода на криптата, с което намекна, че вече го е забелязал. После върна вниманието си към Бог-Императора, внимателно оглеждайки голямото тяло.

— Ти си ранен, господарю?

— Дреболия.

— Но те кара да страдаш.

— Тези плавници са безполезни за мен. Ще изчезнат напълно след около двеста години.

— Трябва да се погрижа лично за тялото на Дънкан. Господарю, имали…

— Изгореното от мен е пепел. Да я оставим да бъде отвята. Мястото тук е подходящо за пепел.

— Както нареди господарят.

— Преди да се заемеш с тялото, извади от строя лазестрела и го вземи, за да го покажа на посланика на иксианците. Колкото до оня от Сдружението, който ни предупреди за случая, подари му лично десет грама от подправката. О, да. Нашите жрици на Гайъди Прайм да бъдат предизвестени за скрито хранилище на мелиндж, навярно някогашна контрабанда на харконите.

— Господарю, какво да сторим с него, когато бъде намерено?

— Използвай една част като платежно средство за тлейлаксианците, измайсторили новия гола. Остатъкът може да постъпи в нашите складове тук, в криптата.

— Добре.

Икономът прие нарежданията с кимване — жест, който почти не приличаше на поклон. Погледът му срещна очите на Бог-Императора.

Лито се усмихна мислено:

И двамата знаем, че няма да си тръгне, преди да подхване пряко въпроса, който ни интересува преди всичко останало.

— Видях доклада за Сиона — каза Монео.

Усмивката на Лито стана по-широка. В такива случаи беше истинско удоволствие да се беседва с иконома му. Думите подсказваха много неща, за които и двамата се разбираха без открито обсъждане. Слова и действия се намираха в точно съотношение и съгласуваност, което естествено бе доказателство, че той шпионира навсякъде. Не скриваше искрената си загриженост за своята дъщеря, но искаше да бъде ясно разбрано, че грижите за Бог-Императора са от първостепенна важност. Преминал сам по пътя на подобна еволюция, икономът добре схващаше сегашното крехко равновесие между несполуката и сполуката на Сиона.

— Монео, нима не я създадох аз? — запита Лито. — Нима не се погрижих за нейното потекло, отглеждане и възпитание?

— Господарю, тя е единствената ми дъщеря, моето незаменимо дете.

— Донякъде ми напомня за Харк ал-Ада. Изглежда, в нея няма много неща от Гани, макар че трябваше да е обратното. Може би се завръща към нашите предшественици в размножителната програма на Сестринството.

— Защо го казваш, господарю?

Лито премисли. Струваше ли си Монео да знае този особен факт? От време на време Сиона се губеше от предварително видяното. Златната Пътека оставаше, но тя изчезваше. А и нямаше прорицателски способности… Беше уникално явление и ако оцелееше… Реши да не намалява полезния капацитет на Монео с ненужна информация.

— Спомни си за собственото си минало.

— Наистина, господарю! В нея има толкова много скрити възможности, толкова повече от всичко, което аз съм притежавал. Но то я прави и опасна.

— И няма да те послуша — вметна Лито.

— Така е, но имам агент в нейния заговор.

Това ще е Топри.

Не бяха необходими ясновидски способности, за да разбере, че Монео разполага с агент. Още след смъртта на майката на Сиона Лито следеше с нарастващо внимание хода на последвалите действия. Съмненията на Найла набелязаха Топри. И сега икономът изкарваше на показ опасенията и постъпките си, предлагайки ги в замяна на продължаващата сигурност на своята дъщеря.

Колко жалко, че е станал баща само на едно дете от тази майка.

— Припомни си как се отнасях с теб в подобни положения — каза Лито. — Знаеш повелите на Златната Пътека не по-зле от мен.

— Бях млад и глупав, господарю.

— Млад и нетактичен, но никога глупав.

Монео се поусмихна на похвалата, все по-склонен да вярва, че вече е вникнал в намеренията на Лито. Колко опасно бе това! Подхранвайки вярата му, Лито каза:

— Знаеш, че много обичам изненадите.

Вярно е — помисли. — Монео добре го знае. Но дори с изненадата си Сиона ми напомня за това, от което най-много се боя: еднаквостта и скуката, способни да разрушат Златната Пътека. Виж как скуката ме постави временно в зависимост от Дънкан! Е, Сиона е точно обратното, контрастът, с помощта на който узнавам най-дълбоките си опасения. Загрижеността на баща й по отношение на мен е добре обоснована.

— Агентът ми ще продължи да наблюдава новите й съучастници — каза Монео. — Господарю, аз никак не ги харесвам.

— Съучастници ли казваш? Много отдавна и аз самият имах такива съучастници.

— Господарю, нима си бил бунтар? — с неподправена изненада възкликна икономът.

— Не се ли оказах приятел на такива?

— Но, господарю…

— Отклоненията в нашето минало са много повече, отколкото можеш да си представиш!

— Да, господарю.

Монео беше объркан, но любопитството му не намаляваше. Помнеше, че Бог-Императора понякога ставаше словоохотлив след смъртта на поредния Дънкан. Затова попита:

— Господарю, сигурно си видял много бунтове и бунтари?

Мислите на Лито неволно потънаха в спомените, извикани от тези думи.

— Ех, Монео — тихо каза той. — Моите пътувания в лабиринтите на предшествениците ми са запечатали в паметта безброй места и събития, които не искам да видя никога.

— Мога да си представя пътуванията във вътрешния ти мир, господарю.

— Не, не можеш. Виждал съм толкова много планети и хора, че те губят смисъл дори във въображението. През какви места съм преминавал! Калиграфското писмо на чуждоземски пътища се появява изневиделица от празното пространство и се отпечатва в най-вътрешните кътчета на моя свят. Ерозиралите скулптури на каньони, скалните островърхи грамади и галактиките са скътали дълбоко в мен сигурното убеждение, че съм прашинка.

— Не и ти, господарю. Със сигурност не и ти.

— Дори по-малко от прашинка! Виждал съм много народи и техните безполезни общества в повтарящи се едно след друго състояния толкова пъти, че безсмислието им ме изпълва със скука. Чуваш ли ме?

— Не исках да гневя своя господар — кротко рече икономът.

— Не ме гневиш. Понякога ме дразниш, но само толкова. Не можеш да си представиш какво съм видял — халифи и мджииди, раджи и башари(*), крале и императори, примитиви и президенти. Всичко! Феодални главатари на племена — един след друг. И всеки от тях като малък фараон…

— Прости дързостта ми, господарю.

— Проклети да са римляните! — извика Лито.

Каза го и на вътрешния свят на своите предшественици: „Проклети да са римляните!“

Смехът им го отклони от себевглъбението.

— Не разбирам, господарю — осмели се Монео.

— Вярно е. Не разбираш. Римляните разпръснаха фараонската болест така, както селските стопани хвърлят семената за жътвата — цезари, кайзери, царе, императори… Проклети фараони!

— Господарю, моите знания не стигат за всички тези титли.

— Аз мога да бъда последният от групата. Монео, моли се това да стане.

— Както заповяда моят господар.

Лито погледна надолу към мъжа.

— Ние с теб сме убийци на митове. Сънуваме едно и също съновидение. Уверявам те от високото място на олимпийски бог, че държавната власт е споделен сън. С мита умира и властта.

— Така си ме учил, господарю.

— Приятелю, човешката машина, наричана армия, е създала нашия сегашен сън.

Икономът се окашля.

Лито разпозна почти незабележимите сигнали на нетърпението му.

Той разбира нещата, свързани с тази материя. Знае, че възприемането на армиите като основен инструмент на властта е глупав сън.

Бог-Императора продължаваше да мълчи и Монео отиде до лазестрела, вдигайки го от студения под на подземието. Зае се да го обезврежда.

Лито го наблюдаваше, размишлявайки върху незначителната на вид сцена, която обаче представляваше еманация на мита за армията. Армията, благоприятстваща развитието на технологиите, тъй като мощта на машините е ясно осезаема и очевидна дори за късогледия.

Този лазестрел не е нищо повече от една машина. А всички машини излизат от строя или се заменят. Армията ги боготвори и се моли на техния олтар, едновременно очарована и изпълнена със страхове. Погледни как хората се страхуват от иксианците! От емоционална гледна точка в армията знаят кой е чиракът на дявола. Той отпуска юздите на технологията и вече нищо не може да върне духа в шишето.

А аз ги уча на друга магия.

Отново заговори на огромната тълпа в себе си:

Виждате ли? Монео обезвреди смъртоносното приспособление. Тук прекъсната връзка, там смачкан възпламенител.

Изсумтя. Долови с обонянието си миризмата на естери от предпазващо масло, оказали се по-силни от мириса на Монеовата пот.

Все още обърнат към своя вътрешен свят, Лито продължи:

Но злият джин не е мъртъв. Технологията ражда анархия. Тя разхвърля инструментите си напосоки, А заедно с тях следва и предизвикателството за насилие. Възможността да създаваш и ползваш дивашки унищожителни средства неизменно попада в ръцете на все по-малки групи, докато накрая групата се превръща в отделен индивид.

Икономът бе застанал на определеното му място пред него, държейки небрежно обезвредения лазестрел в дясната си ръка.

— На Парелла и на планетите от Дан се говори за нов джихад(*) срещу подобни неща — каза той.

Вдигна лазестрела и се засмя, искайки да намекне, че добре познава парадокса на подобни празни сънища.

Лито затвори очи. Тълпите в него напираха да спорят, но той им кресна да млъкнат и се замисли: Джихадите създават войски. Бътлъровият(*) джихад се опита да освободи нашия свят от машини, които наподобяват човешкия мозък. След Бътлъровци останаха да ги следват големите армии, а иксианците продължават да изработват съмнителни приспособления… За които аз им благодаря. Е, и какво тогава е анатемата? Мотивация за грабеж и опустошение, независимо от използваните инструменти. — Така и стана — тихо заключи той.

— Какво има, господарю?

Лито отвори очи.

— Отивам в кулата си. Трябва ми още време, за да ожаля моя Дънкан.

— Новият вече е тръгнал насам — рече Монео.

Ти, първата личност, която се натъква на моите хроники най-малко от четири хиляди години насам, пази се. Не приемай за чест първенстващото положение на четец на откровенията на туй иксианско хранилище. С много болка ще трябва да заплатиш. С изключение само на няколкото зървания, достатъчни ми да разбера, че Златната Пътека продължава, никога не съм искал да надничам отвъд онези четири хиляди години. Следователно не съм сигурен какво могат да означават дневниците ми за твоето време. Знам обаче, че хрониките потънаха в забрава и бяха пренебрегнати, а събитията, за които разказвам, цели вечности бяха подлагани на исторически изопачавания. Уверявам те, че способността да се взираме в нашето бъдеще може да се превърне в нещо много неприятно. Дори да мислят за мен като за бог, какъвто със сигурност бях, ще е безкрайно скучно. Неведнъж ми е хрумвало, че благочестивата скука е достатъчно добра причина за изнамирането на свободната воля.“

Надпис над входа на хранилището, Дар-ес-Балат

Аз съм Дънкан Айдахо.

Това бе всичко, което със сигурност искаше да знае. Не му се нравеха обясненията на тлейлаксианците и техните истории. Но от тлейлаксианците винаги се страхуваха. Не им вярваха и се страхуваха от тях.

Свалиха го до планетата с малка совалка на Сдружението; стигнаха до линията на тъмнината и зеленото блещукане на слънчевата корона на хоризонта и се спуснаха в сянката. Космодрумът никак не приличаше на онзи, който помнеше. Беше по-голям и заграден с пръстен от странни сгради.

— Сигурни ли сте, че е Дюн? — попита той.

— Аракис е — коригираха го от свитата на тлейлаксианците.

Много бързо го докараха в плътно затворена кола до някаква сграда в града, който назоваваха Онн, придавайки странно повишаваща се носова модулация на звука „н“. Стаята, дето го оставиха, правоъгълна и с дължина на страната три метра, беше истински куб. Нямаше следа от светоглобуси, но мястото бе облято с жълта светлина в топъл нюанс.

Аз съм гола — каза той сам на себе си.

Шокът бе стопроцентов, но трябваше да го преодолее. Да се намира там, където знаеше, че някога е умрял, стигаше напълно. Тлейлаксианците бяха взели клетки от мъртвата му плът и отгледали младеж в един от своите аксолотлови резервоари. Младежът се превърна в мъж с настоящото му тяло посредством процес, който първоначално го бе накарал да се чувства чужденец в собствената си плът.

Поразгледа долната си половина. Беше облечен в тъмнокафяви панталони и куртка от груба материя, дразнеща кожата. На краката си имаше сандали. Изключвайки тялото, това бе всичко, което му бяха дали, и тази крайна пестеливост говореше достатъчно за действителната природа на тлейлаксианците.

В стаята не се виждаха никакви мебели. Бяха го въвели през единствената й врата, която нямаше дръжка откъм вътрешната страна. Погледна към тавана и стените, после и към вратата. До впечатлението от безличната обстановка се прибави и усещането, че го наблюдават. Бяха му казали:

„Ще те потърсят жени от императорската гвардия“.

После си тръгнаха, подсмихвайки се многозначително помежду си.

Жени от императорската гвардия?

Тлейлаксианската свита задоволи почти садистичното си удоволствие, демонстрирайки своите способности за смяна на формите. Нито за миг той не беше сигурен, че знае какво ще се получи след поредната пластична деформация на тяхната плът.

Проклети лицетанцъори(*)!

Разбира се, помнеха всичко за него, включително и силното му отвращение към формосменителите.

Би ли могъл да повярва на нещо, дошло от лицетанцъори? Много малко. Всъщност казваха ли те изобщо нещо вярно?

Името ми. Знам своето име.

Притежаваше и своята памет. Сякаш с трясък му бяха върнали собствената идентичност. Предполагаше се, че гола не може да се върне към първоначалната си същност. Но тлейлаксианците го бяха постигнали и той се оказа принуден да повярва, защото разбра как бе станало всичко.

Знаеше, че в началото е напълно оформен индивид с плът на възрастен човек, но без име и спомени — същински палимпсест3, върху който биха могли да запишат почти всичко.

„Ти си гола“ — бяха казали те.

Това остана единственото му име за дълго време. Голата бе създаден като изпълнително малко дете и приучен да убие определен човек — един мъж, така приличен на истинския Муад’Диб, комуто бе служил и когото обожаваше, че Айдахо бе останал с подозрение за наличието и на друго тлейлаксианско творение. Но ако бе вярно, откъде бяха взели оригиналните клетки?

Нещо в собствените му клетки се бе противопоставило на убийството на атреид. Намери се с нож в ръката над свързаната фигура на лъже-Пол, който се взираше в него с ужас и яд.

Спомените нахлуха и заляха съзнанието му. Спомни си за голата, спомни си за Дънкан Айдахо.

Аз съм Дънкан Айдахо, учител по фехтовка на атреидите.

Не се отдели от хода на паметта си, докато стоеше прав в жълтата стая.

Умрях, като защищавах Пол и неговата майка в един пещерен сийч под пясъците на Дюн. Върнаха ме на тази планета, но Дюн я няма. Сега е само Аракис.

Вече беше прочел съкратената версия, предоставена му от тлейлаксианците, но не й повярва. Повече от три хиляди и петстотин години! Кой би могъл да повярва в запазването на тялото му след толкова много време? Освен ако… С тлейлаксианците всичко бе възможно. А той трябваше да се уповава на собствените си сетива.

— Съществуваха мнозина като теб — бяха казали инструкторите.

— Колко?

— Господарят Лито ще ти предостави сведение по въпроса. Господарят Лито!

Съгласно тлейлаксианската версия този Лито беше Лито II — внук на Лито, комуто Айдахо бе служил с фанатична преданост. Но сегашният Лито (пак според историята) се бе превърнал в нещо толкова странно, че голата изгуби всякаква надежда да проумее преобразуването.

Как би могъл човек бавно да се превърне в червей? И как би могло мислещо създание да преживее повече от три хиляди и петстотин години? Дори най-налудничавата реализация на гериатричните възможности на подправката не можеха да предизвикат подобна продължителност на живота.

Лито II, Бог-Императора?

Твърденията на тлейлаксианците наистина не бяха за вярване!

Айдахо си спомни за една странна двойка близнаци — Лито и Ганима — децата на Пол и на Чани, която бе умряла при раждането им. Тлейлаксианската история гласеше, че Ганима е починала след относително нормален живот, но Бог-Императора Лито продължава и продължава да живее…

— Той е тиран — бяха казали инструкторите. — Наредил ни е да те създаваме в нашите аксолотлови резервоари и да те изпращаме, за да му служиш. Не знаем какво се е случило с твоя предшественик.

И ето ме тук.

Още веднъж обходи с поглед безличните стени и тавана.

Долови слаби отзвуци от гласове. Погледна към вратата. Гласовете бяха приглушени, но поне един от тях принадлежеше на Служителките от императорската гвардия!

Вратата рязко и безшумно се отвори навътре. Влязоха две жени. Първото, привлякло вниманието му, беше фактът, че едната от тях носеше маска — качулка с неопределена форма от поглъщаща светлината черна материя. Навярно го виждаше добре през качулката, но собствените й черти оставаха неразпознаваеми дори за най-фините прибори за проникване отвъд прегради. Качулката беше доказателство, че иксианците или техните наследници все още работеха за Империята. И двете жени бяха облечени в униформи, оцветени в наситено синьо и с ястреба на атреидите, извезан от червена сърма на лявата гръд.

Айдахо ги огледа, докато затваряха вратата, обръщайки се с лице към него.

Маскираната имаше масивно, силно тяло. Движеше се с измамливата предпазливост на фанатичен почитател на мускулатурата. Другата жена беше висока и слаба, с бадемовидни очи и остри черти с изпъкнали кости. Имаше усещането, че я е срещал някъде, но паметта му се оказа неуслужлива в случая. Двете служителки носеха остри шиловидни ножове в калъфи на бедрото. Нещо в техните движения подсказа на Айдахо, че са крайно ловки с това оръжие.

Жената с по-финото тяло заговори първа:

— Казвам се Лули. Нека аз да се обърна към теб, командире. Моята спътничка трябва да остане анонимна. Разпореди се господарят Лито. Можеш да я наричаш „Приятелко“.

— Какъв командир? — попита той.

— Господарят Лито пожела ти да командваш неговата императорска гвардия — отвърна Лули.

— Така ли? Да отидем и да поговорим с него за това.

— В никакъв случай! — Служителката бе видимо стресната от подобна възможност. — Господарят ще те повика, когато му дойде времето. Засега той иска от нас да те настаним удобно и да се погрижим за доброто ти настроение.

— И аз съм длъжен да се подчиня?

Лули само недоумяващо поклати глава.

— Роб ли съм? — попита Айдахо.

Гвардейката се отпусна и позасмя:

— В никакъв случай. Но господарят Лито има важни въпроси, които изискват личното му внимание. Трябва да намери време за теб. Изпрати ни, защото мисли за своя Дънкан Айдахо. А ти дълго време си бил в ръцете на мръсните тлейлаксианци.

Мръсни тлейлаксианци. Това поне не се бе променило. Направи му впечатление една странна особеност в обяснението на Лули:

— „Своя Дънкан Айдахо“, така ли?

— Нима не си воин на атреидите? — запита тя.

Почувства се хванат натясно. Кимна утвърдително и леко обърна глава, за да погледне загадъчната маскирана жена.

— Защо си с маска?

— Не бива да се знае, че служа на господаря Лито — отвърна запитаната. Имаше приятен контраалтов глас, но Айдахо подозираше, че и тук маската изпълнява някаква роля.

— Тогава защо си тук?

— Господарят Лито ми се довери да определя дали не си прихванал нещо от гадните тлейлаксианци.

Айдахо внезапно преглътна с труд. Същата мисъл го бе споходила няколко пъти на борда на транспортното средство на Сдружението. Ако тлейлаксианците бяха в състояние да накарат един гола да убие свой близък приятел, какво ли още можеха да вградят в психиката на върната към живота плът?

— Виждам, че вече си го помислил — каза маскираната.

— Ментат(*) ли си? — попита той.

— О, не! — намеси се Лули. — Господарят Лито не разрешава обучението на ментати.

Айдахо погледна към нея, после отново насочи вниманието си към закачулената. Никакви ментати. Обясненията на тлейлаксианците не споменаваха нищо за подобна забрана. Дали наистина Лито бе забранил ментатите? Човешкият ум, трениран да преценява и пресмята като компютър, все още намираше приложение. Тлейлаксианците го бяха уверили, че Великото Споразумение остава в сила, значи механичните компютри продължаваха да са анатема. Разбира се, можеха и да не знаят, че атреидите ползват услугите на ментати.

— Какво е мнението ти? — попита маскираната жена. — Мръсните тлейлаксианци оказали ли са въздействие върху твоята психика?

— Не мисля…

— Но не си сигурен?

— Не съм.

— Не бой се, командир Айдахо — твърдо заяви тя. — Разполагаме с начини да проверим и средства да се справяме с такива проблеми, ако те възникнат. Гаднярите от Тлейлакс се опитаха само веднъж да ни измамят и платиха скъпо за своята грешка.

— Звучи успокояващо. Господарят Лито изпрати ли някакво съобщение за мен?

— Каза ни да те уверим — отговори Лули, — че все още те обича така, както са те обичали всички атреиди.

Очевидно бе впечатлена от собствените си думи. Айдахо се поотпусна. Като стар и високо ценен служител с големи достойнства, превъзходно подготвен от самите атреиди, за него не беше трудно да прецени някои аспекти на сегашната среща. Двете жени бяха много добре обучени за фанатично подчинение. Така че ако маската скриваше самоличността на тази амазонка, със сигурност имаше още много с подобна физика. Всичко това говореше за опасности около Лито, опасности, които продължаваха да изискват фините услуги на шпиони, както и изграден с богато въображение арсенал от оръжия.

Лули погледна към спътницата си и каза:

— Какво ще речеш, Приятелко?

— Може да отиде в Цитаделата — отвърна маскираната. — Това място не е читаво. Тук е имало тлейлаксианци.

— Топла баня и смяна на дрехите би било много приятно нещо — вметна Айдахо.

Лули не бе отместила погледа си от другата жена.

— Сигурна ли си?

— Мъдростта на господаря не се поставя под въпрос — отговори маскираната.

На Айдахо не му допадна фанатичната нотка в гласа на Приятелката, но бе напълно сигурен в честността на атреидите. Можеха да изглеждат цинични и жестоки за външните хора и враговете, но към своите бяха искрени и предани. А над всичко останало атреидите бяха лоялни към самите себе си.

И аз съм един от тях — помисли. — Но какво ли е станало с мен, за да дойда като заместник!

Вече беше напълно уверен, че и двете няма да отговорят на подобен въпрос.

Лито ще го направи.

— Ще тръгваме ли? — попита Айдахо. — Горя от нетърпение да отмия от себе си миризмата на мръсните тлейлаксианци.

Лули му се усмихна широко.

— Ела. Сама ще те изкъпя.

„Враговете ви правят по-силни. Съюзниците ви отслабват.

Казвам го с надеждата, че ще ви помогне да разберете защо постъпвам по този начин при сигурните признаци, че в моята Империя се струпват големи сили с едно-единствено желание — да ме унищожат. Вие, четящите тези думи, можете да знаете много добре какво се случи, но се съмнявам, че го разбирате.“

Откраднатите Дневници

Церемонията на „представянето“, с която започна срещата на затворниците, се проточи сякаш безконечно за Сиона. Тя седеше на първия ред и гледаше навсякъде, само не в Топри, който ръководеше ритуала на няколко крачки от нея. Никога не бяха използвали тази стая от сервизните помещения, издълбани под Онн, но тя толкова много приличаше на всички техни други места за събирания, че с пълно основание можеше да се приеме за стандартен модел.

Сборна зала на размирниците, клас Б — помисли Сиона.

Явно „залата“ бе предназначена за складова камера, така че фиксираните светоглобуси бяха пренастроени в еднообразен бял блясък. Беше дълга около трийсет стъпки и малко по-тясна. До нея можеше да се стигне само през лабиринтна серия от подобни камери, една от които — подходящо обзаведена със здрави и твърди сгъваеми столове — бе предназначена за спално помещение на сервизния персонал. Деветнайсет от приятелите-бунтари на Сиона бяха заели местата около нея с изключение на няколко, оставени за закъснелите, които все пак можеха да дойдат на сбирката.

Времето беше подбрано между нощната и утринната смяна с цел да се прикрие притокът на повече хора в плътно заетите сервизни помещения. Повечето от размирниците бяха пременени като работници в енергийния сектор — тънки сиви панталони и куртки за еднократна употреба. Неколцина, включително Сиона, бяха облечени в зелените униформи на машинни инспектори.

Гласът на Топри се носеше с настойчива монотонност в залата. За отбелязване бе, че сега той изобщо не писукаше, следвайки хода на церемонията. Всъщност трябваше да се признае, че се представяше доста добре за целта, особено в очите на нововербуваните. Самата Сиона бе започнала да гледа на него по друг начин след рязко изразеното недоверие на Найла. Дружката й умееше да говори с язвителна искреност, която веднага смъкваше маските. След последния им сблъсък бе научила за Топри доста неща.

Тя най-после се обърна и погледна към него. Студената сребриста светлина никак не бе подходяща за бледата му кожа. Служеше си с имитация на кристален нож(*) по време на церемонията — контрабандно копие, закупено от музейните свободни. Гледайки острието в ръцете му, тя си спомни за протичането на сделката. Идеята беше на Топри и тогава я бе приела за подходяща. Той я заведе на срещата в един бордей в покрайнините на Онн, излизайки от града с падането на здрача. Бяха чакали вечерта, така че тъмнината да скрие пристигането на свободните от музея. Не им се позволяваше излизане от техните жилища в сийча без специално разрешение от Бог-Императора.

Вече почти се бе отказала и се канеше да си тръгва, когато свободният пристигна като сянка на нощта, оставяйки свитата си за стража отвън до вратата. Топри и Сиона седяха на груба пейка, опряна о влажна стена в съвършено празна стая. Единствената светлина идваше от мъждив факел, прикрепен на пръчка, забучена в ронещата се кирпичена стена.

Първите думи на свободния я изпълниха с опасения:

— Носите ли парите?

Двамата бяха станали при неговото влизане. Въпросът му като че ли не направи никакво впечатление на Топри. Той потупа кесията под дрехата си, накарвайки я да звънне.

— Парите са тук.

Мъжът беше съсухрен, свадлив и прегърбен; облечен в имитация на робите на старите свободни, а отдолу носеше нещо лъскаво, което навярно бе бутафорен вариант на влагосъхраняващ костюм. Прихлупената качулка скриваше чертите на лицето. Факлата хвърля сенки, които танцуваха наоколо.

Той погледна първо към Топри, а после и към Сиона преди да извади изпод дрехата си предмет, увит в парче плат.

— Копието е автентично, но е изработено от пластмаса — каза мъжът. — Не може да среже и буца масло.

Измъкна острието от обвивката и го вдигна нагоре.

Сиона, която бе виждала кристални ножове само в музеи и рядко гледаните стари видеозаписи от семейните архиви, се почувства странно привлечена от острието. В нея сякаш трепна нещо отдавна изживяно и тя си представи стоящия пред нея беден свободен от музейната експозиция с пластмасов кристален нож като истински „пясъчен пират“ от онова време. А държаният от него предмет просветна подобно сребристото тяло на истински нож от зъба на червей на фона на жълтите сенки.

— Гарантирам автентичността на острието, от което е взето копие — каза свободният. Говореше с нисък глас, странно заплашителен поради липсата на ударение върху произнасяните звуци.

Сиона долови начина, по който той изразяваше жлъчта си — също като през тръбичка, състояща се от меки гласни звуци, и в нея внезапно звънна сигнал за тревога.

— Само опитай да ни измамиш и ще те смажем като вредна твар — рече тя.

Топри я изгледа смаяно.

Музейният свободен се прегърби още повече, сякаш потъвайки в себе си. Острието заигра в ръката му, но пръстчетата като на джудже все още бяха здраво свити около него, сякаш той стискаше нечие гърло.

— Каква измама, уважаема госпожо? О, не. Но си помислихме, че искаме прекалено малко за копието. Изработката и продажбата му, при цялата ни бедност, ни заплашва с голяма опасност.

Сиона го загледа, спомняйки си думите на старите свободни от Устната История: „Когато придобиеш душа за пазарището, целият свят на твоето съществуване се превръща в пясък.“

— Колко искаш? — попита тя.

Той назова сума, двукратно превишаваща първоначално казаното. Топри зяпна. Сиона погледна към него:

— Имаш ли толкова много?

— Не, но нали се съгласи с мен за…

— Дай му всичко, което носиш — рече тя.

— Всичко ли?

— Не го ли казах вече? До последната монета в кесията. — После погледна към свободния от музея. — Приемаш това, което плащаме.

В думите й нямаше никакъв въпрос и съсухреният мъж я разбра правилно. Зави острието в плата и й го поднесе.

Топри подаде кесията с монети, като съвсем тихо пошепваше нещо.

Сиона отново се обърна към музейния свободен.

— Знаем как се казваш. Ти си Тейшар, помощник на Гарун от Туоно. Манталитетът ти е на търгаш от сука(*). Караш ме да потръпвам от омерзение заради сегашния вид на свободните.

— Милостива госпожо, всички трябва да живеем някак си — възпротиви се той.

— Вече не си жив човек — отряза тя. — Изчезвай!

Тейшар се обърна и почти побягна навън, стискайки кесията с парите близо до гърдите си.

Споменът от оная нощ никак не бе подходящ за мислите й сега, когато наблюдаваше как Топри си служи с имитацията на кристален нож в церемонията на размирниците. С нищо не сме по-добри от Тейшар — помисли тя. — Копието е по-лошо от липсата му. Дебеланкото размахваше глуповатата имитация на острието над главата си, приближавайки към края на ритуала.

Сиона отмести погледа си от него и се взря в седналата отляво Найла, озъртаща се ту в една, ту в друга посока. Вниманието й сега беше насочено към групата на новопостъпилите, събрани в задната част на помещението. Найла трудно се доверяваше. Сиона сви нос, когато раздвижването на въздуха донесе мириса на смазочни масла. Недрата на Онн винаги миришеха на нещо машинно! Тя подсмъркна. Ама че стая! Никак не й хареса мястото на срещата. Лесно можеше да се превърне в капан. Стражата би могла да отцепи външните коридори и да изпрати въоръжена група за обиск. Тогава церемонията щеше да възвести завършека на техния бунт… Почувства се двойно по-неуютно от факта, че помещението бе избрано от Топри.

Една от малкото грешки на Улот — помисли тя. Бедният Улот, вече мъртъв, беше одобрил включването на Топри в заговора.

„Той е дребно длъжностно лице в сервизната служба на града — беше обяснил Улот. — Може да ни намира подходящи места за сбирки и за въоръжаване.“

Дебеланкото вече бе стигнал до самия край на ритуала. Прибра ножа в богато украсена калъфка и я постави на пода до себе си.

— Лицето ми е моят залог — каза той. После застана в профил към залата, ляв и десен. — Показвам ви се, за да ме разпознавате навсякъде и да знаете, че съм един от вас.

Глупава церемония — помисли Сиона.

Но не се осмели да наруши ритуала. И когато Топри извади от джоба си черна маска и я постави на главата си, тя също надяна своята. Всички в залата последваха техния пример. После в помещението настъпи раздвижване. Повечето от присъстващите бяха предупредени, че е поканен специален посетител. Сиона притегна на тила си връзката на своята маска. С нетърпение очакваше да види посетителя.

Шишкото отиде до единствения вход на залата. Настана суматоха, примесена с трополене, когато все още седящите се изправиха, събраха столовете и ги подредиха до стената срещу вратата на помещението. По сигнал, даден от Сиона, Топри чукна три пъти, почака за двукратен отговор, след което почука още четири пъти. Вратата се отвори и някакъв висок човек, облечен в тъмнокафява официална жилетка без ръкави, се вмъкна в стаята. Не носеше маска и лицето му оставаше на показ — с тънки черти и високомерна властност, плътно свити устни, остър нос и тъмнокафяви очи, потънали дълбоко под рунтавите вежди. Мъжът се оказа познат на повечето присъстващи.

— Приятели мои — изрече тържествено Топри, — представям ви Ийо Кобат, посланик на Икс.

— Бивш посланик — поправи го Кобат.

Гласът му беше гърлен и грижливо овладян. Той застана с гръб към стената, огледа маскираните хора в стаята и продължи:

— Днес получих нареждане от нашия Бог-Император да напусна Аракис в немилост.

— Защо?

Сиона рязко изрече въпроса си, без да спазва правилата на етикецията.

Кобат завъртя глава, приковавайки погледа си в маскираното й лице.

— Имало е опит за покушение върху живота на Бог-Императора. Той свързва оръжието на престъплението с моята особа.

Съратниците на Сиона освободиха пътека между нея и посланика, с което ясно подчертаха, че се съобразяват и подчиняват на говорещата.

— Тогава защо не те е убил? — продължи с въпросите си тя.

— По този начин сигурно ми казва, че не си струва да го прави. Освен това явно е решил да ме използва за преносител на послание до Икс.

— Какво послание? — Сиона пресече свободното пространство и спря на две крачки от Кобат. Внезапно забеляза жив сексуален интерес в опипващия я поглед.

— Ти си дъщерята на Монео — каза посланикът. Безшумно напрежение взриви залата. Защо разкриваше, че я е разпознал? Кого още познава от присъстващите? Защо ли го направи?

— Твоето тяло, глас и маниери са добре известни в Онн — продължи той. — Маската ти е ненужна глупост.

Сиона свали маската от главата си и му се усмихна:

— Съгласна съм. А сега отговори на въпроса ми.

Тя чу приближаването на Найла отляво; други две помощнички застанаха до нея.

Забеляза как Кобат веднага оцени обстановката — незабавна смърт, в случай че не изпълни желанието. Гласът му остана все така овладян, но отговори по-бавно, подбирайки грижливо думите си.

— Бог-Императора ми каза, че знае за съглашение между Икс и Сдружението. Правим опити да създадем механичен усилвател за навигаторите, които понастоящем разчитат на мелинджа.

— Тук го наричаме Червея — рече Сиона. — Какво би следвало да върши вашата иксианска машинка?

— Знаеш, че навигаторите на Сдружението се нуждаят от подправка, за да могат да видят пътя, определен за изминаване, нали?

— Искате да замените навигаторите с машина?

— Може да се окаже възможно.

— И какво послание носиш за своите хора във връзка с тази машина?

— Длъжен съм да ги предизвестя, че могат да продължат работата си върху проекта, но само, ако изпращат всекидневни отчети за резултатите.

Тя поклати глава в знак на несъгласие:

— Подобни отчети не му трябват! Посланието е безсмислено.

Кобат преглътна, без да крие обзелата го нервност.

— Сдружението и Сестринството смятат нашия проект за повече от интересен — каза той. — Дори участват в него.

Сиона кимна само веднъж:

— И плащат за участието си, като делят подправката с Икс. Кобат втренчено я погледна.

— Самата работа е скъпа, а подправката ни трябва и за сравнителни изследвания над навигаторите на Сдружението.

— Всичко това е лъжа и измама — не отстъпи тя. — Взетото приспособление никога няма да заработи и Червея го знае.

— Как се осмеляваш да ни виниш в…

— Замълчи! Току-що произнесох истинското послание. Червея е съгласен вие, иксианците, да мамите Сдружението и „Бин Джезърит“. Това го забавлява.

— Възможно е да сполучим! — настоя Кобат.

Тя му се усмихна подигравателно.

— Кой се опита да го убие?

— Дънкан Айдахо.

Найла силно въздъхна. Из залата се чуха и други сподавени звуци на изненада — някои шумно поеха дъх, други се смръщиха.

— Айдахо мъртъв ли е? — запита Сиона.

— Предполагам, но Червея отказва да го потвърди…

— Защо мислиш, че е мъртъв?

— Тлейлаксианците вече пратиха нов гола.

— Разбирам.

Тя се обърна към Найла и й направи знак; помощничката се отдалечи встрани и се върна с малък пакет, увит в розова хартия от сука, с която продавачите пакетираха дребните покупки. Подаде й пакетчето.

— Ето цената на нашето мълчание — каза Сиона, връчвайки го на Кобат. — Затова позволихме на Топри да те доведе тук тази нощ.

Посланикът взе пакетчето, без да сваля поглед от лицето й.

— Какво мълчание? — попита той.

— Поемаме задължението да не уведомяваме Сдружението и Сестринството, че ги мамите.

— Не ги ма…

— Не се прави на глупак!

Кобат преглътна с труд. Бе разбрал смисъла на казаното от нея: вярно или не, ако бунтарите разпространяха думите му, всички щяха да повярват. Проява на „здрав разум“, както обичаше да казва Топри.

Сиона погледна към дебеланкото, застанал непосредствено зад Кобат. Никой не се бе присъединил към бунта заради „здравия разум“. Нима Топри не си даваше сметка, че този „здрав разум“ би могъл да го издаде? Тя отново се обърна към Кобат.

— Какво има в пакетчето? — попита той.

В начина, по който го стори, нещо подсказваше, че вече знае отговора на въпроса си.

— Дреболия, която пращам на Икс. Ще я занесеш от мое име. Това са копия от двата тома, задигнати от крепостта на Червея.

Кобат бързо погледна към онова, което държеше в ръцете си. Нямаше съмнение, че ужасно му се иска да го захвърли, че поетият риск с присъединяването към бунта за него се е оказал товар, по-опасен от очаквания. Той изгледа със смръщено лице Топри, сякаш му казваше: „Защо не ме предупреди?“

— Какво… — посланикът отново се взря в Сиона и се изкашля. — Какви са тези… томове?

— Може би твоите хора ще ни обяснят. Предполагаме, че са думи на самия Червей, но така зашифровани, че не можем да ги прочетем.

— И защо мислите, че ние…

— Вас, иксианците, ви бива за такива неща.

— А ако не успеем? Тя сви рамене.

— Няма да ви обвиняваме. Но ако си послужите с тях за други цели или забравите да ни известите подробно за успеха…

— Кой може да е сигурен, че ние…

— Не сме заложили само на вас. Съществуват още екземпляри. Мисля, че нито Сестринството, нито Сдружението ще проявят колебание, ако им се удаде възможност да опитат с дешифрирането им.

Кобат мушна пакета под мишница и го притисна към тялото си.

— Какво те кара да вярваш, че Червея не знае за вашите намерения, както и за това събиране?

— Мисля, че знае много повече, та дори и кой е отнесъл томовете. Баща ми твърди, че той може да прозира в бъдещето за всичко.

— Значи баща ти вярва в Устната История!

— Всички присъстващи вярват в нея. По основните въпроси няма различия между Устната и официалната история.

— Тогава защо Червея не прави нищо срещу вас?

Тя посочи пакета под мишницата му:

— Може би отговорът е там.

— Или вие и тези загадъчни томове не са реална опасност за него! — Кобат не скри гнева си, тъй като никак не обичаше да взима решения по чужда воля.

— Възможно е. Кажи ми, защо спомена Устната История?

Посланикът отново долови познатата заплаха.

— В нея се казва, че Червея не е способен да има човешки чувства.

— Не това е причината. Имаш още една възможност да ми я съобщиш.

Найла доближи на две крачки до Кобат.

— Аз… Ами, казаха ми да прегледам отново Устната История, преди да дойда тук, защото вашите хора…

Той сви рамене.

— Защото я преповтаряме на глас, нали?

— Да.

— Кой ти го каза?

Посланикът преглътна, отправи боязлив поглед към Топри и сетне отново се втренчи в Сиона.

— Топри ли беше?

— Мислех, че ще му помогне да ни разбере — каза споменатият.

— И му съобщи името на своя водач — додаде Сиона.

— Вече го знаеше! — намери отново пискливия си глас дебеланкото.

— Коя по-специално част от Устната История ти беше казано да прегледаш отново? — запита Сиона.

— Ами… родословието на атреидите.

— Значи, сега си мислиш, че знаеш защо хората се присъединяват към мен и към бунта.

— В Устната История е казано как се отнася той към всички от атреидското родословно дърво!

— Тоест, вдъхва ни известна надежда, а после ни придърпва към себе си, така ли? — Гласът на Сиона бе измамливо безизразен.

— Точно така постъпи със собствения ти баща — кимна Кобат.

— А сега оставя мен да си играя на размирици, а?

— Аз съм само пратеник. Ако ме убиеш, кой ще пренесе посланието ти?

— Или посланието на Червея — вметна тя.

Кобат премълча.

— Не мисля, че разбираш Устната История — продължи Сиона. — Според мен не познаваш достатъчно добре и самия Червей, нито пък проумяваш неговите послания. Лицето на посланика почервеня от гняв:

— Какво ти пречи да станеш като всички други атреиди, една чудесна послушна част от… — той внезапно млъкна, дал си сметка какво бе изрекъл под напора на гнева.

— Още едно попълнение за приятелския кръг на Червея — довърши вместо него Сиона. — Също като Дънкан-Айдаховците, нали?

Тя се обърна към Найла. Двете адютантки — Анук и Тоо — изведнъж застанаха нащрек, но Найла остана невъзмутима.

Сиона кимна веднъж към нея.

Предварително инструктирани как да постъпят, Анук и Тоо заеха завардваща позиция до вратата. Найла се обърна и застана до рамото на Топри.

— Какво става…? — попита той.

— Искаме да знаем всичко важно, което бившият посланик може да сподели с нас — отвърна Сиона. — Трябва ни целия текст на съобщението.

Топри се разтрепери. По челото на Кобат изби пот. Той пак погледна за миг към него и се вторачи отново в Сиона. Този кратък жест й послужи като отдръпнат встрани воал; мигом прецени отношенията между двамата.

Усмихна се. Потвърждаваше се всичко, което бе вече научила.

Посланикът сякаш беше загубил дар слово.

— Можеш да започваш — подкани го тя.

— Аз… Какво…

— Червея ти даде лично послание за твоите господари. Искам да го чуя.

— Желае да удължат колата му…

— Значи очаква да се удължава. Друго?

— Трябва да му пратим голямо количество хартия от ридулианов кристал.

— С каква цел?

— Никога не обяснява целите на своите поръчки.

— Онези нещица, които забранява на останалите — кимна тя.

Кобат допълни с горчива нотка:

— И никога не забранява нищо на себе си!

— Изработвате ли сте подобни забранени играчки за него?

— Не знам.

Лъже — помисли Сиона, но реши да не го притиска по този въпрос. Достатъчно й беше да открие още една пукнатина в бронята на Червея.

— Кой ще те смени? — попита тя.

— Пращат племенница на Малки — отвърна Кобат. — Може би си спомняш, че той…

— Спомняме си Малки — прекъсна го. — Защо племенница на Малки ще става посланик?

— Не знам. Но бе разпоредено още преди Бо… преди Червея да ме отстрани.

— Как се казва?

— Хви Нории.

— Ще потърсим дружбата на Хви Нории — заяви Сиона. — С теб не си струваше да се сприятеляваме. Може би тя ще се окаже нещо по-различно. Кога се връщаш на Икс?

— Непосредствено след Празника с първия кораб на Сдружението.

— Какво ще кажеш на господарите си?

— За кое?

— За моето послание!

— Ще сторят това, което искаш.

— Така си и знаех. Можеш да си вървиш, бивш посланико Кобат.

Иксианецът едва не се сблъска с пазачите до вратата в бързината си да напусне помещението. Топри направи опит да го последва, но Найла го хвана за ръката и го задържа. Шишкото метна страхлив поглед към мускулестото й тяло, после отново се взря в Сиона, която изчакваше да затворят вратата след Кобат, преди да заговори.

— Посланието е предназначено не само за иксианците, но и с равна сила за нас — каза тя. — Червея ни предизвиква и оповестява правилата на боя.

Топри се опита да измъкне ръката си от хватката на Найла:

— Ти пък какво…

— Слушай! — прекъсна го Сиона. — От мен също има послание. Кажи на баща ми да му предаде, че приемаме.

Найла освободи ръката му. Топри разтри мястото, където тя го бе хванала и рече:

— Ти сигурно не…

— Махай се, докато още можеш, и никога не се връщай — каза Сиона.

— Не бива просто така да ме подо…

— Заповядах ти да си ходищ! Липсва ти гъвкавост, Топри. През по-голямата част от живота си съм била в училищата на Говорещите с риби. Там са ме научили да разпознавам всяка недодяланост.

— Кобат си отива. Какво лошо има в…

— Той не само знае коя съм, а е разбрал и за откраднатото от мен в Цитаделата! Но не знаеше, че ще изпратя и пакета с него.

Действията ти ме убедиха, че Червея иска от мен да пратя томовете на Икс!

Топри се отдръпна заднешком към вратата. Атук и Тоо я отвориха широко, за да го оставят да излезе. Гласът на Сиона го последва:

— Не настоявай, че Червеят е говорил на Кобат за мен и пакета! Той не връчва нескопосни послания. Предай му, че аз го казвам!

„Някои твърдят, че нямам съвест. Как лъжат, за съжаление — дори себе си лъжат. Аз съм единствената истинска съвест, съществувала някога. Така, както виното запазва аромата на бурето, в което е лежало, аз съдържам есенцията на изначалната си древност, когато е хвърлено семето на съвестта. Именно заради това съм свещен. Аз съм Бог, защото съм единственият, който наистина знае своето потекло.“

Откраднатите Дневници

На срещата в Големия Дворец на институцията на Инквизиторите на Икс с кандидата за посланик при Двора на господаря Лито са записани следните въпроси и отговори:

ИНКВИЗИТОР: Даваш да се разбере, че искаш да разговаряш с нас за подбудите и съображенията на господаря Лито. Говори.

ХВИ НОРИИ: Вашите формални изложения-разбори, макар и официални, не са в състояние да отговорят на въпросите, които съм готова да поставя.

ИНКВ.: Какви въпроси?

Х. Н.: Питам се какво е накарало господаря Лито да приеме това отвратително преобразуване в тяло на червей и загубата на човешката си идентичност? Вие простичко отбелязвате, че го е направил от апетит към властта и към дълговечния живот.

ИНКВ.: Не е ли достатъчно?

Х. Н.: Попитайте себе си дали някой от вас би го сторил за толкова нищожна замяна.

ИНКВ.: Изхождайки от необятната си мъдрост, би ли ни осветлила тогава защо господарят Лито е приел да стане червей?

Х. Н.: Съмнявате ли се в способността му да вижда в бъдещето?

ИНКВ.: Ето! Подобна цена не се ли струва трансформацията?

Х. Н.: Но той отпреди е притежавал дарбата на пророк, също като баща си. Не! Твърдя, че е направил отчаяния си избор, защото е видял в нашето бъдеще нещо, предотвратимо единствено чрез подобна жертва.

ИНКВ.: И какво ще да е това необикновено нещо, което само той е прозрял в бъдещето?

Х. Н.: Не зная, но предлагам да го открием.

ИНКВ.: Ха така! Представяш тиранина като безкористен слуга за хората!

Х. Н.: А не е ли такава отличителната черта на рода атреидите?

ИНКВ.: В това ни карат да повярваме официалните историци.

Х. Н.: Устната История го потвърждава.

ИНКВ.: Каква друга положителна характеристика ще чуем от тебе за тирана-червей?

Х. Н.: Положителна ли само, господа?

ИНКВ.: Добре де, характерна черта.

Х. Н.: Моят вуйчо Малки ми е казвал, че господарят Лито проявява склонност към голяма търпимост спрямо подбрани свои приближени.

ИНКВ.: А други унищожава без видима причина.

Х. Н.: Мисля, че в такива случаи има достатъчно основания и вуйчо ми Малки е стигнал по умозрителен път до някои от тях.

ИНКВ.: Цитирай подобно умозаключение.

Х. Н.: Нескопосни посегателства към личността му.

ИНКВ.: Сега пък нескопосни посегателства!

Х. Н.: Също така, не търпи преструвки и лицемерие. Припомнете си екзекуцията на историците и унищожаването на техните трудове.

ИНКВ.: Той не иска истината да бъде узната!

Х. Н.: А е казал на вуйчо ми Малки, че те са лъгали за миналото. И обърнете внимание! Кой друг би могъл да го знае по-добре от него? Ето защо се съсредоточава във вътрешния си свят.

ИНКВ.: Какво ни доказва, че в него живеят всичките му предшественици?

Х. Н.: Няма да влизам в безполезен спор. Само ще отбележа, че вярвам в доказателствата за вярата на моя вуйчо Малки, както и в мотивите за тази вяра.

ИНКВ.: Запознахме се с отчета на твоя вуйчо и го тълкуваме по друг начин. Прекалено е привързан към Червея.

Х. Н.: Той говори за него като за най-способния дипломат в Империята, най-добрия майстор на водене на преговори и върховен експерт по всякакви въпроси.

ИНКВ.: Вуйчо ти не е ли споменавал за бруталността му?

Х. Н.: Според него той е цивилизован до мозъка на костите си.

ИНКВ.: Попитах за жестокост.

Х. Н.: Да, може да бъде и жесток.

ИНКВ.: Вуйчо ти се страхува от него.

Х. Н.: В господаря Лито няма и следа от наивност и простодушие. Всички трябва да се боят само когато той умишлено се представя за наивен. Точно това каза вуйчо ми.

ИНКВ.: Да, тези са били неговите думи.

Х. Н.: И още нещо! Вуйчо Малки веднъж сподели с мен: „Господарят Лито цени най-високо изненадващите дарби и разнообразието на човешкия род. Той е моят предпочитан събеседник и компаньон.“

ИНКВ.: След като ни предостави благодатта на своята мъдрост, кажи ни как сама тълкуваш думите на вуйчо си?

Х. Н.: Не се подигравайте!

ИНКВ.: Не се подиграваме. Търсим просветление.

Х. Н.: Тези му думи, както и много други неща внушават, че господарят Лито винаги търси новото и оригиналното, но неизменно държи сметка и се безпокои от потенциалната им разрушителна сила. В това вярва моят вуйчо.

ИНКВ.: Има ли какво да добавиш към вярата, която очевидно споделяш с вуйчо си?

Х. Н.: Не виждам какво да добавя към вече казаното от мен. Съжалявам, че изгубих времето на инквизиторите.

ИНКВ.: Но не и собственото си време. Утвърдена си за посланик в Двора на господаря Лито — Бог-Императора на познатия нам свят.

„Не трябва да забравяте, че поисквайки сам от себе си, имах на разположение всяка възможна експертиза, позната в нашата история Именно от този океан от отрупана енергия се ползвам, когато отправям предупреждение към манталитета на военните. Ако не сте чували стенанията и виковете на ранените и умиращите, вие не знаете нищо за войната. Слушал съм ги толкова много, че мисълта за тях ме преследва Самият аз съм викал след привършила битка. Страдал съм от рани във всички епохи — рани от юмрук, тояга и камък, от отнесен от снаряд крайник и от бронзов меч, от боздуган и оръдие, от стрели лазестрели, от тихомълком задушаващата прах след ядрен взрив, от удар с биологични оръжия, които почернят езика и задавят белите дробове, от бясната струя на пламък и мълчаливото пълзене на бавнодействащи отрови, както и от много други, за които не ще споменавам…! Виждал съм ги и сам познавам мъките от тях. На онези, които се осмелят да попитат защо говоря за тия неща, аз казвам: «С всички памети, събрани в мен, не мога да сторя нищо друго. Не съм мерзавец, а някога бях и човек.» BUK“

Откраднатите Дневници

В горещия сезон, когато спътниковите регулатори на времето бяха заставяни да се сражават с ветровете над обширните морета, вечерта често биваше срещана с дъждове в окрайнините на Сарийър. Пристигнал след едно от редовните си посещения и огледи на границите на Цитаделата, Монео бе изненадан от такъв внезапно ливнал дъжд. Часови от Говорещите с риби на южния портал му помогна да свали подгизналото си наметало. Беше набита здравенячка с ъгловато лице — истинска представителка на типа, предпочитан от Лито за стража.

— Скапаните спътникови регулатори трябва да бъдат програмирани за самоусъвършенстване — каза тя, поемайки наметалото му.

Монео потвърди с отсечено кимване, преди да поеме по стъпалата към жилището си. Цялата стража от Говорещите с риби знаеше добре за ненавистта на Императора към влагата, но никой не разполагаше с подробните наблюдения на иконома по този въпрос.

Червея е, който мрази водата — помисли Монео. — Защото Шай-хулуд копнее за Дюн.

Той стигна до жилището си, изсуши се и облече чисти дрехи, преди да слезе в криптата. Не си струваше да провокира враждебност у господаря Лито. Трябваше да проведе дълъг и откровен разговор с него за предстоящото пътуване до Празничния град Онн.

Облегна се на една от стените на спускащия се асансьор и затвори очи. Умората го връхлетя незабавно. Знаеше, че от много дни насам не беше спал достатъчно, а промяна в програмата не се предвиждаше. Той буквално завиждаше на Лито, очевидно освободен от потребността за сън. Няколко часа полуотпускане на месец бяха напълно достатъчни за Бог-Императора.

Мирисът на подземните помещения и спирането на подемника рязко го извадиха от кратката дрямка, подобна на котешки сън. Той отвори очи и потърси с поглед Бог-Императора, разположен в Царската кола в средата на огромното помещение. Вече напълно дойде на себе си и закрачи бързо по познатия дълъг път, долавящ с всяка своя фибра страховитото присъствие на Лито. Както бе очаквал, той и сега беше буден и с изострени сетива. Поне това му се стори добра поличба.

Лито беше чул приближаващия асансьор и видя сепването на Монео. Човекът изглеждаше уморен и това бе напълно разбираемо. Традиционното пътуване до Онн предстоеше с цялата си уморителна бизнес бъркотия с другопланетни посетители, ритуала на Говорещите с риби, опознаването на новите посланици, смяната на императорската гвардия, освобождаванията и назначенията, а този път и заради последния гола Дънкан Айдахо, комуто предстоеше постепенно и плавно навлизане в апаратните дела на Империята. Монео беше зает с непрекъснато растящата камара от всевъзможни подробности, пък и годините му си казваха думата.

Я да видя — помисли Лито. — Той ще навърши сто и осемнайсет тъкмо през седмицата след нашето завръщане от Онн.

Икономът можеше да живее много пъти по толкова, ако поемеше подправка, но той упорито отказваше. Бе навлязъл в онова особено състояние в битието на човека, когато започва да копнее за смъртта. Възпираше го единствено желанието му да види Сиона назначена на висшата длъжност, за която отдавна я подготвяше — директор на имперското общество на Говорещите с риби.

Моите хурии — както обикновено ги наричаше Малки.

А знаеше и за намерението на господаря да чифтоса дъщеря му с Дънкан. Изглежда бе дошло време.

Той спря на два разкрача от колата и погледна нагоре. Нещо в очите му напомни на Лито за изражението на езически жрец от времената на някогашната Терра — поднасяната с лукавство смирена молитва към добре познат олтар.

— Господарю, ти прекара дълги часове в наблюдение на новия Дънкан — каза Монео. — Дали тлейлаксианците са успели да фалшифицират клетките на тялото или душата му?

— Чист е.

Икономът въздъхна дълбоко. Очевидно не беше доволен.

— Може би възразяваш да го използвам за жребец? — попита Лито.

— Странно е да мисля за него едновременно като за предшественик и баща на моите наследници.

— Но той ми предоставя възможност за кръстоска от първо поколение между по-стар човешки образец и настоящи продукти на размножителната програма. А Сиона е двайсет и първото поколение, създадено от такава кръстоска.

— Не виждам каква е целта. Дънкановците са по-малко съобразителни и умът им не е така буден, както на останалите в твоята гвардия.

— Монео, моята цел не е създаването на изолиран индивид в поредицата на едно потомство. Мислиш ли, че не си давам сметка за геометричната прогресия, обуславяна от законите, които направляват програмата?

— Господарю, виждал съм стоковата ти книга.

— Тогава трябва да знаеш, че следя рецесивните резултати и ги изтръгвам от корен. Интересуват ме доминиращите ключови генетични белези.

— А какво ще кажеш за мутациите, господарю? — Лукавата нотка в гласа на иконома накара Лито да се взре напрегнато в него.

— Сега няма да се спираме на този въпрос.

Долови как Монео се връща обратно в черупката на разсъдливото поведение. С каква изключителна чувствителност откликва на настроението ми — отбеляза Лито. — Наистина вярвам, че в тази област притежава част от моите способности, макар че у него те оперират на подсъзнателно ниво. Въпросът му подсказва, че е възможно дори да подозира какви са резултатите, постигнати от нас чрез Сиона.

Проверявайки отново хода на мислите си, той подметна:

— За мен е ясно, че все още не разбираш какво се надявам да постигна с размножителната програма.

Монео внезапно се оживи:

— Моят господар знае за опитите ми да схвана правилата.

— В продължителен период от време законите се оказват непостоянни. Така че не съществува нищо, подобно на съзидателна способност, направлявана от закони и правила.

— Господарю, но ти сам говориш за закони, които направляват хода на твоята размножителна програма.

— Чу ли какво ти казах току-що? Опитите да се открият закони за съзиданието са като опит за разделяне на ума от тялото.

— И все пак нещо винаги се развива и създава друго. Знам по себе си.

Знаел по себе си! Милият Монео. Колко е ограничен.

— Защо винаги търсиш и се стремиш към производни тълкувания?

— Господарю, чувал съм те да говориш за преобразуваща еволюция. Така е наречена и твоята стокова книга. Но какво ще кажеш за изненадващата промяна…

— Законите се променят при всяка изненада!

— Не съзираш ли някаква промяна към добро в човешкия род, господарю?

Лито погледна надолу към него и помисли: Ако сега си послужа с ключовата дума, ще го открие ли? Може би…

— Монео, аз съм хищник.

— Хищ… — Икономът се прекъсна и поклати глава. Мислеше, че познава значението на тази дума, но самото й изричане го стресна. Не се ли шегуваше Бог-Императора?

— Как така хищник, господарю!

— Хищникът подобрява качествата на рода.

— Не може да бъде, господарю. Ти не ни мразиш.

— Разочароваш ме, Монео. Хищникът не мрази жертвата си.

— Но хищниците убиват, господарю.

— Аз също убивам, без да мразя. Жертвата задоволява глада. И затова е хубаво нещо.

Икономът погледна нагоре към лицето му в сивата качулка.

Нима не съм обърнал внимание на приближаващия Червей?

Боязливо затърси познатите белези. Не, огромното тяло не се разтърсваше от тръпки, очите не бяха изцъклени, ненужните плавници не се сгърчваха.

— За какво си гладен, господарю? — дръзна да запита той.

— Не съм гладен, а жадувам човешкият род да е способен да взима решения за действително продължителен срок от време. Ти, Монео, знаеш ли какъв е ключът към тази способност?

— Казвал си го много пъти, господарю. Да се променя начинът на мислене.

— За промяната, да. А имаш ли представа какво визирам, когато говоря за продължителен срок от време?

— За теб, господарю, то трябва да се измерва в хилядолетия.

— Монео, дори моите хиляди години са само незначителен промеждутък, сравнени с вечността.

— Ала твоят поглед във времето, господарю, задължително се различава от моя.

— Когато става дума за безкрая, всеки дългосрочен период от време всъщност е кратък.

— Но в никакъв случай не остава място за правила, господарю! — В гласа на иконома прозвуча истерична нотка.

Лито се усмихна, за да му даде възможност да се отпусне:

— Освен за едно. Обикновено решенията, взети за по-кратък период от време, се оказват неправилни в дългосрочен аспект.

Монео завъртя глава, обзет от пълно объркване:

— Но, господарю, твоята перспектива е…

— Времето изтича за наблюдателя, поставен в дадени граници. Не съществуват затворени системи. Дори само поразтеглям очертанията на вече заложен модел.

Мъжът под него отклони за миг вниманието си от лицето му и се загледа в просторните коридори на подземния мавзолей. И аз ще остана тук някой ден — помисли Монео. — Златната Пътека ще продължи, но аз ще свърша. Разбира се, това не беше важно. Единствено Златната Пътека, която той самият долавяше като непрекъсваема продължителност, единствено тя имаше смисъл. Отново съсредоточи вниманието си в Лито, но не към абсолютната синева на очите му. Наистина, спотайваше ли се хищник в това огромно тяло?

— Така, значи не проумяваш ролята на хищника, а? — каза Лито.

Думите му сякаш бяха току-що прочетена мисъл. Икономът се стресна и срещна неговия поглед.

— С ума си и ти разбираш, че някаква смърт ще споходи дори мен — продължи безизразно. — Но не можеш да го повярваш.

— Как да възприема нещо, което не съм виждал?

Никога не се бе чувствал толкова изоставен и наплашен. Какво целеше Бог-Императора? Слязох тук, за да обсъдя нещата около ритуалното пътуване. Както и да разбера какви са намеренията му за Сиона… Трябва ли сега да мисля, че е решил да се забавлява с мен?

— Да поговорим за Сиона — каза Лито.

Отново четене на мисли!

— Кога ще я подложиш на изпитание, господарю?

През цялото време съзнанието му беше изпълнено с тази мисъл, но след като я изрече, сам се изплаши от нея.

— Скоро.

— Господарю, прости ми, но сигурно знаеш колко много се тревожа за добруването на единственото си дете.

— Монео, и други са оцелявали след теста. Ти също, впрочем.

Икономът преглътна при спомена за прекомерно изострената си чувствителност около Златната Пътека.

— Майка ми ме беше подготвила, а Сиона няма майка.

— Да, но има Говорещите с риби. Има и теб.

— Злополуките не са изключени, повелителю.

Сълзи изпълниха очите на Монео.

Лито отмести погледа си от него и помисли: Раздира го предаността му към мен и любовта към дъщеря му. Колко затрогваща е грижата за потомството. А защо не може да проумее, че целият човешки род е моето единствено дете!

Обърнал се отново към него, каза:

— Правилно е наблюдението ти, че дори в моя свят стават нещастни случаи. Това не ти ли говори нещо?

— Господарю, не би ли могъл само този път…

— Монео! Нали не искаш от мен да облека във власт слабоволен ръководител?

Икономът отстъпи крачка назад.

— Не, господарю. В никакъв случай.

— Тогава имай доверие в силата на Сиона.

Човекът под него изпъна рамене.

— Ще сторя, каквото съм длъжен.

— Тя трябва да осъзнае задълженията си като една от атреидите.

— Да, господарю, разбира се.

— А това, Монео, не се ли отнася и за нас?

— Не го отричам, господарю. Кога ще я представиш на новия Дънкан?

— Най-напред е изпитанието.

Икономът сведе поглед към студения под на криптата.

Много често гледа към пода — помисли Лито. — Какво ли би могъл да вижда там? Дали не са хилядолетните следи, оставени от моята кола? О-о, не — взира се в дълбините на царствата от богатство и тайнственост, в които се надява да отиде скоро.

Монео отново вдигна очи към лицето на Лито.

— Господарю, надявам се, че компанията на новия Дънкан ще й се понрави.

— Бъди напълно сигурен. Тлейлаксианците са ми го изпратили без никакви изменения.

— Звучи успокоително, господарю.

— Със сигурност вече си отбелязал, че генотипът му е удивително привлекателен за жените.

— Забелязал съм, господарю.

— В тези спокойно съзерцаващи очи, в ясно изразените черти на лицето и в неговата коса, също като козината на чер козел, има нещо, което настройва женската психика на положителна реакция.

— Както кажеш, господарю.

— Знаеш ли, че в този момент е с Говорещите с риби?

— Уведомиха ме, повелителю.

Лито се усмихна. Разбира се, той не можеше да не бъде уведомен. После каза:

— Скоро ще го доведат за първото му представяне пред Бог-Императора.

— Господарю, лично проверих стаята за огледа. Всичко е подготвено.

— Понякога си мисля, че искаш да ме размекнеш. Оставяй и за мен някои подробности.

Монео се опита да прикрие бодването на страха. Поклони се и отстъпи заднешком.

— Слушам, господарю, но има неща, които съм длъжен да сторя сам.

Обърна се и бързо се отдалечи. Едва когато подемникът пое нагоре, икономът си даде сметка, че си е тръгнал без разрешение. Не може да не знае колко съм уморен. Ще ми прости.

„Господарят разбира много добре какво е на сърцето ти. Достатъчно е твоята душа да знае, че в този ден ти се търси сметка. Не трябват никакви свидетели. А ти не се вслушвай в душата си, но следи гласа на гнева и на беса си.“

Повелителят Лито към каещ се грешник из Устната История

Следващата оценка на състоянието на Империята в 3508-а година от царуването на повелителя Лито е взета от Съкратеното издание Велбек. Оригиналът се намира в архива на Управителното тяло на бин-джезъритския Орден. Сравнението показва, че заличаванията не отнемат съществени моменти в точността на самия отчет.

В името на нашия Свещен Орден и на неговото несломимо Сестринство, отчетеното в настоящето е прието за надеждно и заслужаващо да намери мястото си в архива на Управителното тяло.

Сестрите Ченои и Тоосуоко се завърнаха невредими от Аракис и потвърдиха в доклада си отдавнашното ни подозрение за екзекуцията на деветимата историци, които изчезнаха в Цитаделата през 2116 година от царуването на господаря Лито. Сестрите докладваха, че деветимата са били доведени до състояние на безсъзнание, след което са били изгорени на погребални клади, състоящи се от собствените им публикувани трудове. Разказът им съвпада точно с историите, които обикаляха Империята преди години. Говори се, че описанията за онова време са били създадени от самия повелител Лито.

Сестрите Ченои и Тоосуоко донесоха ръкопис на свидетел, чул лично отговора на господаря Лито, отправен към други историци, които потърсили словото на изчезналите си колеги:

„Те бяха унищожени, тъй като лицемерно лъжеха. Не се страхувайте от моя гняв заради невинните си грешки. Аз не обичам да създавам мъченици. При мъчениците се наблюдава тенденция да приемат за драматични събитията, заложени в отношенията между хората. А самата драма е една от целите на моето хищничество. Треперете, само ако създавате фалшиви разкази и гордо заставате като паметник върху тяхната основа. Сега си тръгвайте и никъде не говорете за това.“

Верността на ръкописно изготвения документ посочва личността на неговия автор — Икониер, който е иконом на господаря Лито през 2116 година.

Вниманието в случая е привлечено от начина, по който повелителят Лито използва думата хищничество. В голяма степен това е показателно от гледна точка на теориите, създадени от светата майка Сиакса, според която Бог-Императора сам гледа на себе си като на хищник в естествения смисъл на думата.

Сестра Ченои е била поканена да придружи Говорещите с риби в една свита, съпътствала господаря Лито в необичайно пътуване. Подобни събития са се случвали от време на време. В определен момент са я подканили почти да подтичва, вървейки пешком до Царската кола, докато разговаря със самия повелител Лито. Ето какво разказва тя за разговора.

Господарят Лито казал:

— Тук, на Царския друм, понякога чувствам себе си сякаш съм на парапет на бойна кула и се предпазвам от нападатели.

Сестра Ченои отговорила:

— Господарю, никой не ви напада.

Повелителят Лито рекъл:

— Вие, от „Бин Джезърит“, ме атакувате от всички страни. Ето, и ти сега търсиш как да повлияеш на моите Говорещи с риби.

Сестра Ченои разказва, че успяла да събере смелост, приготвяйки се да посрещне смъртта, но Бог-Императора само спрял колата си и погледнал над нея към своята свита. Тя казва още, че всички спрели и зачакали на пътя с добре оттренирана безучастност, спазвайки дължимата уважителна дистанция.

Повелителят Лито отбелязал:

— Ето го там моето мъничко множество и то ми докладва всичко за случая. Не отричай правотата на обвинението ми.

Сестра Ченои рекла:

— Не я отричам.

Тогава господарят Лито я погледнал и казал:

— Не се бой за себе си. Моето желание е да докладваш Думите ми на своя Дом на Ордена.

Според сестра Ченои, тя веднага осъзнала, че повелителят Лито знае всичко за нея, за нейната мисия и за подготовката й да изпълни ролята на живо звукозаписно приспособление.

— Той беше като същинска света майка — твърди тя. — Не можех да скрия нищо от него.

После господарят Лито й наредил:

— Погледни към моя Празничен град и ми кажи какво виждаш.

Сестра Ченой изпълнила заръката и отговорила:

— Виждам града в далечината. Хубав е в утринната светлина. Има толкова много зеленина в него, че мога да разказвам за нея през целия ден. Вляво и около целия град са къщите и градините на вашите служители и слуги. Някои от тях говорят за голямо богатство, а други за крайна бедност.

Повелителят Лито казал:

— Претрупахме този пейзаж. Всичко се задръсти. Къщи, градини… Никаква загадъчна новост не може да зарадва окото ти в подобна обстановка.

Сестра Ченои, окуражена от уверенията на господаря Лито, попитала:

— Повелителю, наистина ли имате потребност от загадъчни неща?

Той казал:

— В такъв пейзаж няма никаква външна духовна свобода. Не го ли долавяш? Липсват открити пространства, на които да се зарадваш. Всичко се затваря — врати, ключалки, катинари!

Сестра Ченои попитала:

— Нима хората вече не се нуждаят от усамотение и закрила?

Господарят Лито рекъл:

— Когато се върнеш, кажи на сестрите си, че аз ще възстановя гледката на откритата свобода. Подобна обстановка принуждава човека да се обръща към себе си и да търси там храна за своя дух. Повечето човешки същества обаче не могат да намерят и подобие на някаква свобода, тъй като не са достатъчно силни за тази цел.

— Господарю, ще предам точно вашите думи — казала сестра Ченои.

Повелителят Лито добавил:

— Длъжна си да го сториш. Освен това кажи на сестрите си, че „Бин Джезърит“ би трябвало да знае по-добре от всички останали какви са опасностите, съпътстващи целенасоченото търсене и създаване на дадена характерна черта, както и на определена генетично заложена цел.

Сестра Ченои твърди, че веднага доловила очевидната връзка с Пол Атреидски — бащата на господаря Лито. Нека бъде отбелязано, че нашата програма за целенасочено размножаване е създала Куизъц Хадерах(*) едно поколение по-рано. Превръщайки се в Муад’Диб, водачът на свободните, именуван Пол Атреидски, се изплъзна от наш контрол. Не остава място за никакво съмнение, че той е мъжки индивид, притежаващ абсолютно всички способности и силата на света майка, както и останалите достойнства, за които човешкият род продължава все още да плаща висока цена. Или, както казва повелителят Лито:

„Достигнахте до неочакваното. Създадохте мен — възможно най-голямата досега чудатост. А аз успях да създам Сиона.“

Господарят Лито отказва да ни даде повече подробности във връзка с дъщерята на своя иконом Монео. Въпросът е предмет на допълнително обследване.

По други проблеми, имащи важност за Дома на Ордена на Сестринството, нашите съгледвачи предоставят следната информация.

ГОВОРЕЩИТЕ С РИБИ: Женските легиони на повелителя Лито са подбрали свои представителки за участие в Празничния ден на Аракис, който се организира всяка десета година. От всички планетни гарнизони ще има по три участнички. (Вж. приложения списък на подбраните.) Както е обичайно, няма да присъства нито един мъж, дори съпрузите на офицерския състав на Говорещите. През отчетния период са настъпили незначителни промени в списъка на тези съпрузи. Допълнихме новите имена със съответната родословна информация, където я имаше. Обърнете внимание, че само две от тях могат да бъдат отбелязани като наследници на голите Дънкан Айдахо. Не разполагаме с нищо ново, достойно за отбелязване към съществуващите наши предположения и хипотези за използването на голи в програмата за целенасочено размножаване.

През този период не бе постигнат успех в усилията ни да установим някакво единение между Говорещите с риби и „Бин Джезърит“. Господарят Лито продължава да увеличава обхвата на отделни гарнизони. Освен това той търси алтернативни форми на заетостта на Говорещите, постепенно отнемайки основното военно предназначение на този женски състав. Както и е редно да се очаква, забелязва се нарастващо местно задоволство, респект и благодарност за присъствието на гарнизони на Говорещите с риби. (Вж. приложения списък на гарнизоните с увеличен състав. Забележка на редактора: Единствените гарнизони, които стриктно изпълняват възложената им мисия, се намират на планетите-домове на „Бин Джезърит“, иксианците, и тлейлаксианците. Броят на бойните кораби на Космическото сдружение не е увеличен.)

ЖРЕЧЕСТВО: С изключение на няколко случая на естествена смърт и смени, които са отбелязани в приложенията, не са настъпили значителни промени. Съпрузите и служителите, на които са делегирани права за изпълнение на ритуални функции, остават малко на брой, като правомощията им са все така ограничени заради изискванията за консултации с Аракис преди започването на каквато и да е дейност от важно естество. Според светата майка Сиакса и неколцина други, религиозната характеристика на Говорещите с риби постепенно дегенерира.

ПРОГРАМА ЗА ЦЕЛЕНАСОЧЕНО РАЗМНОЖАВАНЕ: С изключение на неочаквано установената връзка по отношение на Сиона и неуспеха с нейния баща, не съществува нещо значително за добавяне към непрекъснатото ни наблюдение и контрол над програмата за размножаване на господаря Лито. Налице е доказателство за известна случайност в неговия план, което впрочем се подсилва и от собственото му изявление относно генетичните цели, но не можем да твърдим със сигурност, че е говорил истината със сестра Ченои. Призоваваме ви да обърнете внимание на множеството случаи, когато или е лъгал, или без предупреждение рязко и драматично е променял предварително набелязани ходове.

Господарят Лито продължава да не дава път на евентуалното ни участие в програмата му за целенасочено размножаване. Съветниците му от нашия гарнизон на Говорещите с риби остават непреклонни в „плевенето“ на набелязаните от нас раждания, на които те се противопоставят. Благодарение единствено на най-строг контрол ние все още поддържаме на необходимото ниво броя на светите майки през подотчетния период. Протестите ни остават без последствия. В отговор на пряк въпрос от сестра Ченои повелителят Лито казал:

„Благодарете за това, което все пак имате.“

Взехме си съответната бележка от неговото предупреждение. Изпратихме изискано благодарствено писмо на господаря Лито.

ИКОНОМИКА: Домът на Ордена продължава да поддържа своята платежоспособност, но ограниченията и рестриктивните мерки остават в сила. Нещо повече. През следващия отчетен период като превантивно предпазно средство ще бъдат въведени и някои нови ограничения. Те включват както намаляване на използването на мелиндж за ритуални цели, така и нарастване на ставката за вашите обичайни услуги. Очакваме например удвояване на таксата за обучение на женския състав от Големите династии през следващите четири отчетни периода. С настоящото ви призоваваме да чувствате като свое задължение началото на подготовката на доводите ви в защита на това действие.

Повелителят Лито отказа да отговори на молбата за увеличаване на нашия дял от мелинджа. Не последва никакво обяснение.

Взаимните ни връзки с ПОСИТ(*) продължават на здрава основа. През предшестващия период Съюзът завърши окончателно един регионален картел на Стар Джуълс; от реализацията на този проект бяхме облагодетелствани с чувствителна възвращаемост на извършената от нас дейност като консултанти и посредници. Нарастващите печалби от изпълнението на спогодбата не само ще компенсират загубите ни, свързани с Гайъди Прайм, но и ще донесат приходи. Свързаните с Гайъди Прайм инвестиции обаче трябва да се считат за невъзвратими.

ГОЛЕМИТЕ ДИНАСТИИ: Трийсет и една от бившите Големи династии бяха поразени от икономически срив. Само шест съумяха да запазят статута на Малки династии(*). (Вж. приложения списък.) Посоченото продължава общата тенденция, забелязана през последното хилядолетие, когато предишните Големи династии постепенно се смалиха до общия невзрачен фон. Освен това следва да се отбележи, че шестте, спасили се от икономически погром, до една бяха крупни вложители в ПОСИТ, а пет от същите тези шест династии бяха сериозно ангажирани с проекта на Стар Джуълс. Единствената, която се оказа изключение, разполагаше с портфейл от разнообразни ценни книжа, включително и значителни инвестиции в древна китова кожа от Каладън.

Запасите от ориз нараснаха двукратно през настоящия период за сметка на авоарите ни от китова кожа. Причините за вземането на такова решение от наша страна ще бъдат разгледани в следващия отчет.

СЕМЕЕН ЖИВОТ: Както отбелязаха изследователите, през последните две хиляди години семейният живот върви към уеднаквяване. Изключенията са лесно предсказуеми: Сдружението, Говорещите с риби, придворните, променящите формите си лицетанцьори от Тлейлакс (които въпреки всички усилия продължават да бъдат инатливи хибриди) и наша милост, разбира се.

Следва да се отбележи, че условията на семейния живот непрестанно се хомогенизират, независимо от обитаваната планета, а това обстоятелство не може да бъде приписано на случайността. В тази особеност виждаме проявата на част от големия проект на господаря Лито. Да, и най-бедните семейства се хранят добре, но нещата, свързани с всекидневния живот, придобиват все по-статичен характер.

Припомняме ви едно становище на повелителя Лито, зафиксирано преди около осем поколения:

„Аз съм единственото представление в Империята, което си струва да бъде гледано.“

Светата майка Сиакса предложи свое теоретично обяснение на посочената тенденция, споделяно вече от мнозина сред нас. Св. м. Сиакса приписва на повелителя Лито мотив, основаващ се върху концепцията за хидравличното деспотство. Както добре знаете, свързаният с водата деспотизъм е възможен само когато дадено вещество или условие определя изцяло опазването на живота и същото то се намира в ръцете на относително малка и централизирана сила. Тази концепция за хидравличното деспотство е възникнала по времето, когато дебитът на водата за напояване довежда увеличеното местно население до исканото ниво на абсолютна зависимост. При затваряне на кранчето измират огромни маси хора.

Явлението се е повтаряло многократно в човешката история, като са се използвали не само водата и продуктите на обработваемата земя, но и въглеводородни горива от типа на нефта и въглищата, чието крайно потребление се е контролирало посредством тръбопроводи и други разпределителни системи. По времето, когато снабдяването с електроенергия се е извършвало с помощта на сложна плетеница от жици, увиснали в околния пейзаж, и този енергиен източник е изпълнявал ролята на хидро-деспот.

Според Св. м. Сиакса господарят Лито води Империята към все по-голяма повсеместна зависимост от мелинджа. Струва си да се отбележи, че процесът на стареене може да се нарече болест, за която подправката е специфичен начин на лечение, макар и неводещ до оздравяване. Св. м. Сиакса изказва предположението, че господарят Лито може да стигне дори до изобретяването на ново заболяване, единственият път, за чието забавяне е мелинджът. Дори да изглежда прекалено и пресилено, това не бива да се изключва. И в миналото са се случвали странни неща. Например, не е редно да се пренебрегва ролята на сифилиса в ранната човешка история.

ТРАНСПОРТ/СДРУЖЕНИЕ: Тристранната транспортна система, определена някога като типична за Аракис, а именно: по суша с тежки товари, носени от суспенсорни(*) приспособления, по въздуха с помощта на орнитоптери(*), и извън планетата с транспортните средства на Космическото сдружение, се превръща в основна и определяща за все по-голям брой планети в Империята. Икс е изключение.

Смятаме, че отчасти този факт се дължи на общопланетна дегенерация в смисъл на връщане назад към заседнал и статичен начин на живот. Донякъде това обстоятелство е резултат и на опитите да се копира модела на Аракис. За наблюдаваната тенденция немалка е ролята да повсеместната неприязън към иксианските изобретения. И — не на последно място — Говорещите с риби пускат в рекламирано обръщение модела на намаляващата им дейност в поддържането и опазването на обществения ред.

От дела на Сдружението в посочената тенденция най-голямо значение има абсолютната зависимост на навигаторите от мелинджа. От своя страна, ние следим отблизо съвместните усилия на Сдружението и на Икс за разработването на механичен заместител на ясновидските способности. Защото без мелиндж или друго средство за предварително определяне на курса на хайлайнерите(*) всяко пътуване с отвъдсветлинна скорост е почти сигурна катастрофа. Макар и да не сме прекалени оптимисти по отношение на този съвместен проект на Сдружението и на иксианците, винаги съществува възможност да направим отчет за състоянието на нещата тогава, когато обстоятелствата го наложат.

БОГ-ИМПЕРАТОРА: Ако не вземем предвид незначително увеличеното тегло, промяната в телесната структура на повелителя Лито е малка. Слуховете за отвращение към водата не са потвърдени, въпреки че в нашите архиви има достатъчно документация за ползването й като бариера срещу изначалните пясъчни червеи на Дюн, както и за водната смърт, практикувана от свободните за убиване на малки червеи, от които те извличали екстракт от подправка за своите оргии.

Събрани са достатъчно доказателства, подкрепящи убеждението, че господарят Лито е засилил наблюденията си над Икс, по всяка вероятност поради наличието на съвместен проект на Сдружението и иксианците. Несъмнено е, че успешното завършване на този проект ще намали силата на властта му в Империята.

Той продължава своите делови отношения с Икс и като поръчва резервни части за царската си кола.

Тлейлаксианците изпратиха на господаря Лито новия гола Дънкан Айдахо. Това е безспорно потвърждение за смъртта на предишния, макар и да не се знае как е загинал. Обърнете специално внимание на предходните нишки, указващи собственоръчното убийство на някои голи от господаря Лито.

Продължават да се натрупват и доказателства в потвърждение на факта, че господарят Лито си служи с компютри. Ако се окаже вярно — в разрез със собствените му забрани и с генералното обявяване на подобни машини извън закона след Бътлъровия джихад — наличието на сигурни данни за използването на компютри би засилило нашето влияние над него, дори до възможност за извършване на съвместни начинания, които отдавна са влезли в плановете ни. Пълновластният контрол над програмата за целенасочено размножаване например продължава да има първостепенна важност. Ние не ще прекратим изследванията си, но при следното условие:

Както във всеки от досегашните отчети, да взимаме под внимание и способността на повелителя Лито да вижда в бъдното. Няма място за съмнение във връзка с неговата дарба да предрича определени събития; тази даденост на прорицател е много по-мощна в сравнение с който и да е от предшествениците му и тя все още е фундамент на политическата му власт.

Ние не я оспорваме!

Имаме твърдата увереност, че той знае за всяко наше важно начинание много преди извършването му. Следователно длъжни сме да планираме действията си, водени от правилото, че никога няма да заплашваме съзнателно личността му или някой негов важен план, който сме в състояние да прозрем. И ще продължаваме да се обръщаме към Бог-Императора както следва:

„Кажи ни, ако те заплашваме с нещо, за да се въздържим.“

И още:

„Кажи ни какво важно дело си решил да сториш, за да ти помогнем.“

През настоящия период не е дошъл отговор на никоя от тези две молби-послания.

ИКСИАНЦИТЕ: Изключвайки проекта на Сдружението и Икс, няма почти нищо важно за отбелязване. Икс праща нова посланичка при двора на повелителя Лито; нарича се Хви Нории и е племенница на Малки, за когото някога се говореше като за веселяк и ползващ се с предимство компаньон на Бог-Императора. Не се знае каква е причината за тази смяна, макар и да има известни данни, че Хви Нории е била специално подготвян обект, предназначен за иксиански представител при императорския двор. Съществуват основания да вярваме, че и Малки е бил генетично подготвен за целта.

Изследванията ни продължават.

МУЗЕЙНИТЕ СВОБОДНИ: Тези дегенерирали останки от някогашните горди воини продължават да бъдат наш основен източник на надеждна информация за състоянието на нещата на Аракис. Те представляват основното перо в нашия бюджет за следващия подотчетен период, тъй като настояванията им за по-високо заплащане не спират, а ние не искаме да ги предизвикваме с отказ.

Интересно е да обърнем внимание на факта, че въпреки почти пълното разминаване с начина, по който са живели техните предшественици, изпълненията на ритуалите, както и способността им да наподобяват някогашния тукашен живот са безпогрешни. Отдаваме го на влиянието, което оказват Говорещите с риби върху подготовката им.

ТЛЕЙЛАКСИАНЦИТЕ: Не очакваме никакви изненади от страна на новия гола Дънкан Айдахо. Тлейлаксианците продължават да са твърде сдържани след някогашната реакция на повелителя Лито по отношение на техния единствен опит да внесат промени в клетъчната материя и душевното устройство на оригинала.

Неотдавна нов дипломатически пратеник от Тлейлакс поднови опитите относно получаване на нашето съгласие за съвместна дейност, чиято открито заявена цел е създаването на напълно феминистко общество без потребност от мъжки индивиди. По очевидни причини, включително и недоверие към всичко тлейлаксианско, отговорихме с обичайния си учтив и отрицателен коментар. Официалната ни делегация по случай Десетгодишния празник ще направи пълен доклад пред господаря Лито.

Предоставено с уважение:

свети майки Сиакса, Ийтоб, Мамулут, Екнекоск и Акели

„Колкото и странно да ви изглежда, големите битки като тази, за каквато може да приемете описваната в моите дневници, невинаги са зрително осезаеми за участниците в нея. Твърде много зависи от бляновете на хората в най-потайните кътчета на душите им. Винаги съм се интересувал в еднаква степен от създаването на мечтите и от оформянето на действията. Между редовете на дневниците трябва да се почувства борбата с личното мнение на човечеството за самото себе си — една морна битка на бойно поле, където мотиви от най-тъмното наше минало могат да излязат от извънсъзнателния резервоар и да се превърнат в събития, с които сме длъжни не само да живеем, но и да се сражаваме. Това е чудовище с глава на хидра, дето винаги напада изотзад. Така че аз се моля за вас, за да можете, след като сте изминали моя дял от Златната Пътека, да не бъдете вече невинни деца, танцуващи под звуците на музика, която не са в състояние да чуят.“

Откраднатите Дневници

Найла се движеше с бавна и равномерна крачка, изкачвайки витите стъпала, водещи до залата за аудиенции на Бог-Императора, на самия връх на южната кула в Цитаделата. При всяко прекосяване на югоизточната арка на кулата, през тесните отвори на прозорците я пресрещаха златисти лъчи, пресичащи пътя й. Тя знаеше, че в централната част на стената има асансьорна шахта за измайсторения от иксианците подемник, достатъчно голям, за да изкачва до върха огромното тяло на господаря, така че не съществуваше проблем за нейната значително по-скромна фигура. Но не се чувстваше засегната от факта, че е длъжна да се задоволи със стълбището.

Ветрецът, преминаващ през тесните отвори на прозорците, донасяше мирис на опален кремък и пясък. Ниско полегналото слънце разпалваше по вътрешната стена петънца, подобни на отблясъци от изкопана руда, които просветваха като рубини. От време на време изкачващата се хвърляше поглед през тесните отвори към дюните. Но не спря нито веднъж, за да се наслади на околния пейзаж отвисоко.

„Найла, търпението ти е героично“ — бе й казал веднъж господарят Лито.

И сега тя усети топлинка при спомена за думите му.

Лито следеше изкачването й по дългата стълба, която се виеше около тръбообразната асансьорна шахта, сътворена от иксианците. Наблюдаваше Найла с помощта на иксианско приспособление, показващо нейния приближаващ се образ в част от обхвата на триизмерното изображение пред погледа му.

С каква точност се движи — помисли той.

Знаеше, че тази прецизност идва от една пламенна и искрена непринуденост.

Младата беше облечена в синьото униформено одеяние на Говорещите с риби и късо наметало без ястреба отляво. След като мина покрай часовата будка в подножието на кулата, тя смъкна безформената маска, която носеше по личното му нареждане при посещенията си. Нейното едро мускулесто тяло не се различаваше от телата на много други от състава на гвардията, но лицето й не му напомняше на никое в паметта му — почти правоъгълно, с уста, която сякаш прекосяваше и двете бузи, като причината за подобна илюзия бяха дълбоките раздалечени гънки в ъгълчетата й. Найла имаше светло-зелени очи, а плътно стегнатата коса беше с цвета на слонова кост. Челото й подсилваше представата за правоъгълно лице, защото се спускаше почти отвесно; светлите й вежди често оставаха незабележими поради непреодолимата острота на погледа. Носът й напомняше тясна неизпъкнала линия, завършваща близо до устата с тънки устни.

Когато говореше, големите й челюсти се отваряха и затваряха също като на някой праисторически звяр. Силата й, позната на малцина извън корпуса на Говорещите с риби, беше направо легендарна. Лито бе виждал как вдига с една ръка стокилограмов мъж. Присъствието й на Аракис бе уредено без намесата на Монео, макар икономът да знаеше, че господарят използва своите Говорещи с риби за тайни агенти.

Той отклони погледа си от бавно пристъпващото изображение и го насочи към широко открилото се свободно пространство на пустинята в южна посока. Цветовете на далечните зъбери затанцуваха пред вътрешния му поглед — кафяво, златисто и тъмно-кехлибарено. На далечната огромна острозъба скала се виждаше розова ивица, подобна на отсенката върху перата на бяла чапла. Белите чапли вече ги нямаше никъде, освен в паметта му; достатъчно беше само да изтегли пред вътрешния си поглед светлия пастел на каменна ивица, наподобяваща панделка, и изчезналата отдавна птица прелиташе покрай него.

Той знаеше, че продължителното изкачване ще надвие дори Найла. И наистина тя най-после спря, за да почине там, където винаги спираше — на две стъпала след означението за три четвърти от дължината на цялата стълба. Това също бе част от пословичната й прецизност — една от причините, поради които я бе повикал обратно от далечния гарнизон на Сепрек.

Някакъв ястреб, останал от времената на Дюн, прелетя покрай отвора само на няколко разтега, с крила до стената на кулата. Птицата бе приковала вниманието си в сенчестия участък при основата на Цитаделата. Лито знаеше, че там изскачат дребни животинки. Отвъд линията, очертана от ястреба, далеко на хоризонта се надигаха облаци.

Колко странно бе всичко това за старите свободни, събрани в него — облаци, дъжд и открити водни пространства на Аракис!

С изключение на този последен къс от пустинята — моята Сарийър — премоделирането на Дюн в днешната потънала в зеленина Аракис продължи без сянка от пощада още от първите дни на моето царуване — напомни той на вътрешните гласове.

Помисли, че влиянието на географията върху историята остава почти незабележимо. Човешките същества определено обръщаха по-голямо внимание на влиянието на историята върху географията.

Кой притежава тази течаща река? Тази злачна долина? А полуострова? А планетата?

Нито един от нас.

Найла отново тръгна нагоре, приковала погледа си в оставащата част от стълбата. Мислите на Лито се върнаха към нея.

В много отношения тя е най-полезният помощник, когото съм имал. Аз съм нейният Бог. Тя ме боготвори, без да се замисля. Дори когато на шега поставям под съмнение нейната преданост, приема го като обичайно изпитание. Защото знае, че може да премине през всички изпитания.

Когато я изпрати при заговорниците и й нареди да изпълнява заповедите на Сиона, Найла не попита за нищо. При някакво съмнение от нейна страна, дори изречено на глас, мислите й бяха достатъчни, за да възвърне вярата си. Ала последните й послания недвусмислено показваха, че се нуждае от Свещеното Присъствие, за да възстанови отново вътрешната си сила.

Спомни си първия разговор с нея, когато жената буквално трепереше, разтърсвана от желанието си да угоди:

— Дори ако те прати да ме убиеш, трябва да се подчиниш. Тя никога не бива да научи, че служиш на мен.

— Повелителю, никой не може да те убие.

— Но ти трябва да изпълниш заповедта на Сиона.

— Разбира се, господарю. Изпълнявам това, което наредиш.

— Длъжна си да й се подчиняваш за всичко.

— Ще бъде изпълнено, господарю.

Ето още едно изпитание. Найла не подлага на съмнение моите проверки. За нея те са като ухапвания на бълха. Господарят нарежда, така ли? Тя се подчинява и изпълнява. Не бива да има никаква промяна в това отношение по моя вина.

„В старите времена от нея щеше да излезе превъзходна шейдаут(*)“ — помисли Лито. Поради тази именно причина бе й дал кристален нож, автентичен и запазен още от Сийч Табър.

Някога бе принадлежал на една от жените на Стилгар. Найла го носеше скрит в калъфка под горните си дрехи по-скоро като талисман, отколкото като оръжие. Връчи й ножа съгласно правилата на древния ритуал, но самата церемония го изненада, защото събуди в него спомен за емоции, които смяташе за забравени отколе и завинаги.

— Това е зъбът на Шай-хулуд.

Бе й подал острието със собствените си ръце, покрити със сребриста кожа.

— Вземи го, за да станеш част от миналото и от бъдещето. Но ако го опетниш, миналото няма да остави за теб никакво бъдеще.

Найла взе ножа, а след него и калъфката.

— Пусни малко кръв от върха на пръста си — нареди й той.

Тя се подчини.

— А сега го прибери. И никога не вади ножа, без да пуснеш кръв с него.

Найла изпълни и второто му нареждане.

Докато следеше приближаващото й изображение, той долови отсенка на скръбно чувство в мислите си, предизвикано от спомена за церемонията. Ако не е било обработено и фиксирано по способа на свободните, острието прогресивно се превръщаше в чуплива и безполезна вещ. Щеше да се съхрани като кристален нож докато Найла е жива и малко време след това.

Захвърлих късче от миналото.

Тъжно е, че някогашната шейдаут се бе превърнала в днешна Говореща с риби. И един истински кристален нож беше използван, за да привърже още по-здраво служителя към неговия господар. Той знаеше, че според някои, неговите Говорещи с риби всъщност са жрици — вариант на отговора, който самият Бог-Император бе дал на светите майки.

Създава друга религия — мълвяха в „Бин Джезърит“.

Пълна глупост! Не съм създал религия. Аз съм религията!

Найла влезе в светилището на кулата и застана на три крачки от колата на Лито, без да поглежда нагоре като израз на пълно подчинение.

Все още в плен на спомените си, Лито каза:

— Погледни ме, жено!

Тя изпълни заповедта.

— Създадох една свещена, но крайно отблъскваща действителност! — поде той. — Религията, витаеща около моята личност, ме изпълва с отвращение!

— Тъй вярно, господарю.

Зелените очи на Найла, разположени над златистите възглавнички на бузите й, се бяха взрели в него без въпроси, без разбиране, без интерес към някакъв отговор.

Ако я изпратя навън да ми събере звезди, тя ще отиде и ще се опита да го направи. Сега е решила, че я подлагам на ново изпитание. Мисля, че би могла и да ме мрази истински.

— Тази проклета религия ще свърши с мен! — изкрещя той. — Защо би трябвало да искам стоварването на друга вяра върху моя народ? Религиите рухват от само себе си, също като империите и отделните личности! Абсолютно едно и също е.

— Да, господарю.

— Религиите създават радикали и фанатици, подобни на теб!

— Благодаря, повелителю.

Мимолетното подобие на гняв се скри, потъвайки в дълбините на морето от памети. Върху коравата повърхност на вярата на Найла не бе останала дори драскотина.

— Топри ми прати отчет с посредничеството на Монео — продължи Лито. — Разкажи ми нещо повече за този Топри.

— Топри е червей.

— Нали така наричаш и мен, когато си със заговорниците?

— Подчинявам се на всичко, казано от моя повелител.

Едно на нула.

— Значи, той не заслужава никакви грижи, така ли?

— Сиона го оцени съвсем точно. Груб е и непохватен. Казва неща, които другите ще повторят, и по този начин излага себе си на показ. Само секунди след първите думи на Кобат тя вече знаеше, че Топри е шпионирал.

Всички говорят едно и също, дори Монео — помисли Лито. — Явно не е добър агент.

Постигнатото съгласие го развесели. Дребните машинацийки размътваха водата, но за него тя оставаше напълно прозрачна. А изпълнителите все още отговаряха на замисъла на проектите му.

— Сиона не те ли подозира? — попита той.

— Не съм непохватна.

— Знаеш ли защо те повиках?

— За да изпиташ верността ми.

Еех, Найла. Колко малко знаеш ти за изпитанията.

— Искам да чуя твоето мнение за Сиона. Желая да го видя изписано на лицето ти, да го проследя в движенията ти и да го доловя в гласа ти. Готова ли е тя?

— Господарю, Говорещите с риби имат нужда точно от такъв човек. Защо рискуваш подобна загуба?

— Форсирането на нещата е най-сигурният начин да изгубя онова, което ценя у нея. Трябва да дойде при мен с непокътнати сили.

Найла сведе поглед и изрече:

— Както нареди моят господар.

Лито добре познаваше този отговор — недвусмислена реакция в случаите, когато тя бе пропуснала да разбере смисъла на казаното.

— Найла, а ще оцелее ли Сиона след теста?

— Както го представяте… — Жената повдигна поглед към лицето му и сви рамене. — Не знам, господарю. Тя безспорно е силна и издръжлива. Единствена оцеля след гонитбата с вълците Но я движи омраза.

— Напълно естествено. Кажи ми, какво смята да прави тя: нещата, които ми открадна?

— Топри не ви ли е уведомил за книгите, в които се твърди, че съдържат вашите Свети Слова?

Учудващо е как може да извлича полза от думите, служейки си само с гласа — помисли той и заговори отсечено:

— Да, да. Иксианците също имат екземпляр, а не след дълго Сдружението и Сестринството ще залегнат здравата над тях.

— Какви са тези книги, господарю?

— Мои думи, предназначени за моя народ. Искам да бъдат прочетени. Трябва също да знам какво е казала Сиона за картите на Цитаделата, които взе.

— Повелителю, според нея под вашата Цитадела се намира огромно хранилище на мелиндж, а картите ще й помогнат да го открие.

— Те не могат да й помогнат. Тунел ли ще прекопава?

— Търси иксиански инструменти и приспособления за целта.

— Икс няма да й ги осигури.

— Господарю, има ли го хранилището на подправка? — Да.

— Разказват се много истории за защитата на вашето хранилище. Вярно ли е, господарю, че Аракис ще бъде разрушена, ако някой се опита да открадне подправката?

— Това ще срути Империята. Нищо няма да оцелее — нито Сдружението и Сестринството, нито Икс и Тлейлакс, нито дори Говорещите с риби.

Тя потръпна и каза:

— Няма да позволя на Сиона да прави каквито и да са опити за кражба на вашата подправка.

— Найла! Заповядвам ти да се подчиняваш за всичко на нея. Така ли ми служиш?

— Какво да сторя, повелителю?

Стоеше, подгонена от страх пред гнева му, може би за първи път тъй близко до състоянието да изгуби вярата си в него. Бе предизвикал тази криза, знаейки какъв ще е краят. Ето, жената постепенно се отпусна. Успяваше да следи мисълта й, сякаш я беше изписала със светещи букви. Върховното изпитание!

— Връщаш се при Сиона и пазиш живота й със своя собствен — каза той. — Това е задачата, която подготвих за теб и ти я прие. Ето защо бе избрана. Затуй имаш и нож от домакинството на Стилгар.

Дясната й ръка се спусна до кристалното острие, скрито под връхната дреха.

Колко точно е наблюдението — помисли Лито, — че оръжието поставя човека в предсказуем модел на поведение.

Погледна с възхита якото тяло на Найла. В очите й не се виждаше нищо друго, освен обожание.

Максималният риторичен деспотизъм. Как го презирам…!

— Тръгвай тогава! — гръмко се окашля той. Найла се обърна и напусна Свещеното Присъствие. Струваше ли си всичко това!

Но тя му бе казала, което искаше да знае. Тя беше подновила вярата си и разкрила със съвършена точност нещо, което Бог-Императора не можеше да забележи в избледняващия образ на бунтарката. Трябваше да се вярва на инстинктите на Найла.

Сиона е достигнала до искания от мен момент на взрива.

„Дънкановците винаги намират за странно решението ми да комплектувам бойни сили от жени, но моите Говорещи с риби са съвременна армия в пълния смисъл на думата. Макар че могат да бъдат сприхави и порочни, жените се различават коренно от мъжете, когато се посветят на бойното изкуство. Люлката на животосъздаването безспорно ги предразполага към поведение, целящо полагането на по-големи грижи за опазване на същия този живот. Те доказаха, че са най-добрите пазителки на Златната Пътека. Подсилих тази важна особеност в моя план относно тяхната подготовка и обучение. За известно време те биват отделяни от рутинните си задължения. Предоставям им специален жизнен модел, за който да си спомнят с удоволствие до края на дните си. Обучаваните достигат до определена възраст в компанията на свои сестри и се подготвят за събития със знаменателен характер, но трудни за рационално разбиране. Споделеното в такава среда винаги намеква за неща от по-висш порядък. Омарата на носталгията обвива годините, прекарани с техните сестри, превръщайки ги в нещо различно от предишното. Ето как днешният ден изменя историята. Съвременниците като цяло не обитават едно и също време. Миналото винаги се променя, но малцина осъзнават това.“

Откраднатите Дневници.

След като изпрати парола на Говорещите с риби, Лито се спусна в криптата късно вечерта. Бе преценил, че е най-добре да започне първия разговор с новия Дънкан Айдахо на тъмно, за да може голата да чуе собственото му описание, преди да види тялото на предчервея. Встрани от централната ротонда на криптата се намираше малка зала, издълбана в черния камък, съвсем подходяща за случая. Помещението беше достатъчно просторно, за да побере Лито и Царската кола, но таванът падаше ниско. Осветяваха го скрити светоглобуси, чиято сила можеше да се регулира. Имаше само една врата, състояща се от два дяла: единият се завърташе нашироко, за да пропусне колата, а другият бе достатъчен за нормалните човешки размери.

Лито влезе с превозното си средство в заличката, застопори големия портал и отвори малкия. После насочи съзнанието си към предстоящото изпитание.

Постепенно обземащата го досада се превръщаше в сериозен проблем. Голите от Тлейлакс започваха да се повтарят до втръсване. Един път дори стигна дотам, че изпрати на Тлейлакс нареждане да не му пращат Дънкановци, макар онези добре да знаеха, че по подобен въпрос могат да не го послушат.

Понякога си мисля, че го правят само и само за да поддържат непокорството живо!

Тлейлаксианците разчитаха на особено важен фактор, защото знаеха, че именно той се явява в тяхна защита при други случаи.

Присъствието на някой Дънкан се нрави на Пол Атреидски в мен.

Ето как Лито го бе обяснил на Монео още през първите дни на иконома в Цитаделата:

„Дънкановците трябва да идват тук с много повече, отколкото им дава тлейлаксианската подготовка. Следва да се погрижиш моите хурии да ги опитомяват, като в допълнение отговарят на някои техни въпроси.“

„На какви въпроси да отговарят, господарю?“

„Те знаят.“

Разбира се, с годините Монео бе научил всичко за въпросната процедура.

Лито чу гласа му извън смрачената зала, тихия шум от ескорта на Говорещите с риби и колебливите, но ясно долавящи се стъпки на новия гола.

— През тази врата — каза икономът. — Вътре ще бъде тъмно и ще я затворим след теб. Спри и чакай господаря Лито да заговори.

— А защо ще бъде тъмно? — прозвуча гласът на Дънкан, пълен с агресивност и опасения.

— Ще ти се обясни.

Айдахо бе тласнат в залата и вратата се затвори плътно зад него.

Лито знаеше какво вижда голата: смесващи се сенки и тъмнина, в която не можеше да се разбере дори откъде идват думите му. Както постъпваше винаги досега, той си послужи с гласа на Пол Муад’Диб:

— Приятно ми е да те видя отново, Дънкан.

— Но аз не те виждам!

Айдахо бе воин, а воинът атакува. Фактът убеди Лито, че голата е напълно възстановеният оригинал/Традиционното моралите4, с което тлейлаксианците повторно събуждаха предсмъртните му спомени, винаги оставяше известна несигурност в неговото мисловно съзнание. Някои от Дънкановците вярваха, че някога са заплашвали един истински Муад’Диб. И този бе в плен на същата илюзия.

— Чувам гласа на Пол, но не го виждам — каза Айдахо.

Не се опитваше да скрие обзелото го чувство на смут и безсилие, а буквално го изля с гласа си.

Защо един атреид разиграва подобна глупава игра? Пол наистина загина много отдавна, а това е Лито, който пренася възкръсналите спомени от паметта му, както и от паметите на мнозина други, ако може да се вярва на приказките на тлейлаксианците.

— Обяснили са ти, че си само последният в дълга редица от копия — каза Лито.

— Не си спомням нищо подобно.

Долови истеричните нотки в гласа на Дънкан, едва-едва прикрити с перченето на воина. Тази проклета реставрационна тактика на тлейлаксианците, прилагана след изваждането от аксолотловите резервоари, и сега бе довела до обичайния мисловен хаос. Настоящият Дънкан бе пристигнал в почти шоково състояние, изпълнен със силно подозрение, че не е с ума си. Лито знаеше, че трябва да прибегне към най-фини средства, за да вдъхне доверие и успокои клетника. Щеше да бъде от полза и за двамата.

— Дънкан, много неща се промениха — каза той. — Но едно си е останало същото. Аз и сега съм Атреидски.

— Разправят, че тялото ти…

— Да, то наистина се е променило.

— Гадни тлейлаксианци! Опитаха се да ме подготвят да убия някого, подобен на тебе… Внезапно си спомних кой съм, а после се появи… Може ли да е бил гола на Муад’Диб?

— Не. Бил е имитатор-лицетанцьор, уверявам те.

— Говореше и приличаше толкова много на… Сигурен ли си?

— Актьор, нищо повече. Оцеля ли?

— Разбира се. По този начин разбудиха спомените ми. Обясниха ми цялата проклетия. Вярно ли е?

— Вярно е, Дънкан. Направо ми е отвратително, но си позволявам да го направя заради удоволствието, което изпитвам, когато сме заедно.

Потенциалните жертви винаги оцеляват — помисли Лито. — Поне Дънкановците, както виждам. Ставаха и провали: цбит фалшив Пол и прахосани голи. Но под ръка имаше достатъчно много клетки, запазени грижливо от оригинала.

— А как стоят нещата с твоето тяло? — попита Айдахо.

Сега Муад’Диб можеше да се оттегли; заговори с обичайния си глас:

— Приех пясъчните твари като своя собствена кожа. Оттогава те ме променят.

— Защо?

— Ще ти обясня, когато трябва.

— Тлейлаксианците казват, че приличаш на пясъчен червей.

— А какво е мнението на моите Говорещи с риби?

— Те твърдят, че си Бог. Защо ги наричаш така?

— Заради едно старо, но остроумно хрумване. Първите жрици говореха в сънищата си с риби. По този начин са научили ценни неща.

— Откъде знаеш?

— Аз съм онези жени, както и всичко, дошло преди и след тях.

Дочу трудното преглъщане на Айдахо.

— Сега разбирам защо е тъмно. Даваш ми възможност да се адаптирам.

— Дънкан, винаги си бил бързак.

Освен когато си досадно бавен.

— Откога се променяш?

— Повече от три хиляди и петстотин години.

— Значи е вярно казаното ми от тлейлаксианците.

— Вече рядко се опитват да лъжат.

— Това е много време.

— Твърде много.

— А тлейлаксианците… Много пъти ли са ме копирали?

— Да.

Сега ще ме попиташ колко пъти.

— Колко?

— Бих ти предоставил документацията за самостоятелно ползване.

И така, почва се — помисли Лито.

Този момент от разговора изглежда винаги задоволяваше интереса на Дънкановците, също както те неизменно задаваха въпроса: „Колко като мен?“

Не се различаваха с нищо по отношение на плътта, а между голите с общ произход не преминаваха общи възпоминания.

— Спомням си своята смърт — каза Айдахо. — Мечовете на харконите, много от които се опитват да стигнат до теб и Джесика.

Лито си послужи отново с гласа на Муад’Диб:

— Бях там, Дънкан.

— Аз съм заместник, нали? — попита Айдахо.

— Така е.

— А как другите… Искам да попитам, как умря той?

— Всяка плът се износва. Отбелязано е в записките.

Лито зачака търпеливо, питайки се колко време ще бъде необходимо, докато отдавна омръзналата му история престане да задоволява любопитството и на този гола.

— Как изглеждаш всъщност? — запита Айдахо. — За какво тяло на червей разказват тлейлаксианците?

— Някой ден от него наистина ще тръгнат определен вид червеи. Метаморфозата е доста напреднала.

— Как да разбирам това определен вид?

— Създанието ще притежава повече нервни възли и разклонения. Ще може да осъзнава.

— Не би ли светнал? Искам да те видя.

Лито включи прожекторите. Блестяща светлина заля залата. Черните стени и осветителната система бяха замислени така, че да е максимално фокусирана в Лито, всеки детайл от тялото, на когото се виждаше напълно отчетливо.

Погледът на Айдахо опипа мигновено сякаш шлифованото сребристосиво туловище, отбеляза началото на пръстеновидните секции на пясъчния червей, змиевидните извивки, както и малките изпъкнали места, които някога са били крака и стъпала, а сега едното бе като че ли по-късо от другото. После вниманието му се върна към ръцете и китките, които не бяха загубили нищо от предишната си форма, докато най-сетне се прикова върху закачуленото лице с розова кожа, почти скрито в огромната, сякаш безкрайна маса и абсурдно напомнящо вулканичен разлив.

— Е, Дънкан — рече Лито, — беше предупреден.

Айдахо посочи мълчаливо тялото в предходна форма на червей.

Лито запита вместо него:

— Защо, нали?

Голата кимна.

— Дънкан, аз все още съм Атреидски и твърдя пред теб с цялата чест на това име, че причините бяха от непреодолимо естество.

— Какво би могло…

— Постепенно ще разбереш.

Айдахо само поклати глава с отрицаващ жест.

— Стигането до истината не е приятно — каза Лито. — Налага се първо да научиш други неща. Вярвай на думата на един Атреидски.

С течение на вековете той бе открил, че призивът му за искрена преданост на Айдахо към всичко, свързано с атреидите, неизменно успокоява буйния извор на въпроси от лично естество. Формулата отново сработи.

— Изглежда, че трябва да служа отново на атреидите — рече Айдахо. — Звучи ми познато. Така ли е?

— В много отношения е така, стари приятелю.

— Може би стар за теб, но не и за мене. Каква ще бъде службата ми?

— Говорещите с риби не ти ли казаха?

— Обясниха ми, че ще съм командир на твоята елитна гвардия, подбрана измежду тях. Не го разбирам. Армия от жени?

— Трябва ми доверен другар, който може да води моята гвардия. Възразяваш ли?

— А защо от жени?

— Съществуват някои различия в поведението на двата пола, които превръщат жените в особено ценен субект за въпросната роля.

— Не отговори на въпроса ми.

— Мислиш, че са неподходящи ли?

— Някои от тях са доста ячки и твърди, но…

— Нима други са били, хм, меки с тебе?

Айдахо пламна.

За Лито поведението му беше очарователно. Дънкановците бяха измежду малцината човешки същества, които днес можеха да го направят. Съвсем разбираема реакция, защото оставаше продукт на тяхната ранна подготовка, на чувството им за лична чест — истинска постъпка на рицар.

— Не разбирам как се доверяваш на жени, за да те защитават — отбеляза най-сетне Айдахо. Червенината бавно се оцеждаше от бузите му. Той отново погледна към Лито.

— Винаги съм им вярвал така, както вярвам и на теб, а залогът е моят живот.

— Ние от какво те защитаваме всъщност?

— Монео и Говорещите с риби ще те въведат в нещата.

Айдахо пристъпваше от крак на крак и тялото му сякаш се поклащаше в такта на сърдечния ритъм. Огледа малката зала, без да концентрира никъде погледа си. После рязко, воден от внезапно взето решение, се втренчи в Лито.

— Как да се обръщам към теб? Това беше очакваният знак на приемането.

— Господарю Лито, става ли?

— Да… господарю — Айдахо впи погледа си право в наситено сините му очи на свободен. — Вярно ли е, както казват Говорещите с риби, че в теб са спомените на…

— Дънкан, тук сме всички — обади се той с гласа на дядо си по бащина линия.

А след него:

— Е, Дънкан, дори жените са тук — чу се гласът на Джесика, баба му по същата линия.

— Познаваш ги добре — каза Лито, — а и те също те знаят.

Айдахо бавно и накъсано си пое дъх.

— Ще ми трябва малко време да посвикна.

— Моята първоначална реакция беше същата.

Голата внезапно се разтърси от гръмък смях; според Лито безобидната шега не го заслужаваше, но той търпеливо запази мълчание. Айдахо попита:

— Твоите Говорещи с риби трябваше да се погрижат за доброто ми настроение, нали?

— Успяха ли?

Мъжът се взря в лицето на Лито, разпознавайки отличителните черти на атреидите.

— Вие винаги знаете всичко за мен — рече той.

— Така е по-добре — отбеляза Лито. — Вече започваш за възприемаш, че аз не съм само един Атреидски. А всичките взети заедно.

— Веднъж и Пол го каза.

— Така беше! — отговори Муад’Диб, доколкото първообразът можеше да бъде предаден с гласа и акцента.

Айдахо преглътна и отклони погледа си към вратата на залата.

— Ти отне нещо от нас — смутолеви той. — Усещам го. Тези жени… После и Монео…

Ние срещу теб — помисли Лито. — Дънкановците винаги взимат страната на хората.

Другият отново съсредоточи вниманието си върху неговото лице:

— А какво ни даде в замяна?

— Мира на Лито! В цялата Империя.

— Да, виждам, че всички до един са върховно щастливи! Поради тази причина ли ти трябва лична гвардия?

Лито се засмя.

— В действителност моят мир е наложено спокойствие. А човешкият род има дълга история на активни действия срещу спокойствието.

— И затова ни предоставяш Говорещите с риби.

— Както и една йерархия, в която няма как и кого да объркаш.

— Женска армия — тихо повтори Айдахо.

— Висшата сила, която укротява мъжа — вметна Лито. — Сексът винаги е бил средство за възпиране на агресивния мъжкар.

— И с това ли се занимаваш?

— Те предвардват или омекотяват крайните изблици, които могат да причинят още по-болезнено насилие.

— И ги караш да вярват, че си бог. Не мисля, че това ми харесва.

— Проклятието на самотата е също така болезнено за мен, както и за теб!

Айдахо потръпна. Не това бе отговорът, който очакваше.

— Що за игра играеш, господарю Лито?

— Много стара, но с нови правила.

— Твоите правила!

— А може би трябва да върна всичко обратно на ПОСИТ, Ландсрада и Големите династии, така ли?

— Тлейлаксианците казват, че вече няма нищо, подобно на Ландсрада. Защото не разрешаваш самоуправление с действителна стойност.

— Е, добре. Бих могъл да отстъпя за „Бин Джезърит“. Или пък за иксианците или тлейлаксианците, а? А може би искаш да изнамеря някой нов барон Харконен, който да поеме властта над цялата Империя? Дънкан, кажи само една дума и аз ще абдикирам!

Погълнат от лавината на различни по смисъл значения, Айдахо отново поклати глава с отрицаващ жест.

— Поставена в неподходящи ръце — каза Лито, — монолитната централизирана власт се превръща в опасно и променящо с лекота характера си средство.

— А твоите ръце подходящи ли са?

— Не съм сигурен за своите ръце, Дънкан, но ще ти кажа, че съм напълно сигурен за ръцете на онези, които си отидоха преди мен. Защото ги познават.

Айдахо се обърна с гръб към Лито.

Какъв очарователен, типично човешки жест — помисли той. — Отказ, съчетан с приемане на собствената си уязвимост. Заговори на обърналия гърба си.

— С немалко право възразяваш на факта, че си служа с хората, без те напълно да го осъзнават и приемат.

Сега мъжът се извърна в профил, после завъртя глава, за да срещне погледа на закачуленото по-горе лице, и накрая се изпъна малко напред, втренчвайки се в наситено сините очи.

Изучава ме — помисли Лито, — но за мярка разполага само с лицето.

Атреидите бяха обучавали своите хора да четат фините сигнали на тялото и Айдахо беше добър в тази област, но видяното сега бе извън неговите възможности; той просто не достигаше дъното.

Голата се окашля:

— Кое е най-лошото, което би поискал от мене? Колко характерно за един Дънкан — помисли Лито.

Този се оказа истинска класика. Щеше да засвидетелства предаността си към Атреидски, комуто е дал клетва, но винаги ще извести, че няма да премине през личната граница на своя собствен морал.

— От теб ще бъде поискано да ме защитаваш от всичко, което може да ме застраши, а така също и да пазиш моята тайна.

— Каква тайна?

— Че имам уязвимо място.

— Че не си Бог?

— Не в този върховен смисъл.

— Твоите Говорещи с риби разказват за бунтовници.

— Които са реалност.

— Защо?

— Защото са млади и не съм успял да ги убедя, че моят път е за предпочитане. Много трудно е да убеждаваш младите, независимо за какво. Те се раждат, знаещи всичко.

— Досега не съм чувал никой Атреидски да се отнася така подигравателно към младите.

— Може би, защото съм невероятно стар — старост върху много още старост. И задачата ми става все по-трудна с всяко отминало поколение.

— Каква е задачата ти?

— Ще започнеш да я разбираш, докато двамата вървим по-нататък.

— Какво ще стане, ако те подведа? Твоите жени поемат ли моята роля?

— Опитвам се да не товаря с грях Говорещите с риби.

— В такъв случай ще натовариш мен, нали?

— Ако приемеш.

— Но ако видя, че си по-лош от харконите, ще се обърна срещу ти.

Колко характерно за един Дънкан. Те съизмерват злото единствено с харконите. Твърде малко знаят за него.

— Баронът поглъщаше цели планети, Дънкан — каза Лито. — Какво по-лошо от това?

— Да погълне Империята.

— В мен е моята Империя. Аз съм бременен с нея. Ще умра, когато я родя.

— Ако можех да повярвам…

— Ще поемеш ли командването на личната ми гвардия?

— Защо аз?

— Ти си най-добрият.

— Опасно дело, бих казал. От същата работа ли умряха моите предшественици?

— Някои.

— Бих искал да знам спомените на останалите!

— Не можеш да разполагаш с тях и да бъдеш самият ти.

— Все пак искам да се запозная…

— Ще стане.

— Значи, атреидите все още имат нужда от остър нож, така ли?

— Възлагат ти се задължения, подходящи само за Дънкан Айдахо.

— Каза, че ние… — Мъжът преглътна думите си и погледна към вратата, а после отново срещна погледа му.

Лито заговори, както би го сторил Муад’Диб, но със собствения си глас:

— Когато за последен път се изкачихме заедно до Сийч Табър, взаимната ни преданост беше пълна. Оттогава нищо не се е променило, съвършено нищо.

— Там беше баща ти.

— Бях самият аз!

Заповядващият глас на Пол Муад’Диб, идващ от грамадата памети на Лито, винаги хвърляше голите в трепет. Айдахо пошепна:

— Всички вие, събрани… В едно тяло… — Не довърши думите си.

Лито замълча. Решителният момент бе дошъл. Айдахо се усмихна с така добре познатото му изражение „Каквото ще да става!“ и отсече:

— Тогава ще говоря на първия Лито и на Пол, дето най-добре ме познават. Послужете си хубаво с мен, защото наистина ви обичах.

Лито затвори очи. Такива думи винаги го натъжаваха. Знаеше, че най-слабото му място беше обичта.

Монео, заслушан в разговора, се притече на помощ. Той влезе и попита:

— Господарю, да отведа ли Дънкан Айдахо при гвардията, която ще командва?

— Да.

Оказа се единствената произнесена от него дума.

Икономът хвана Айдахо за ръката и го изведе.

Добрият Монео — помисли Лито. — Толкова е отзивчив. Познава ме напълно, но все повече губя надежда, че някога ще ме разбере.

„Познавам злината на своите предходници, защото аз съм тези хора. Равновесието е изключително деликатно. Знам, че само малцина от четящите тези редове са мислили някога по същия начин за своите предшественици. Дори не им е хрумвало, че е възможно те да са успели да се съхранят. А опазването на живота само по себе си понякога предполага взимането на жестоки решения, както и безпричинна бруталност, срещу които цивилизованото човечество работи с безподобна настойчивост. Каква цена сте готови да заплатите за това ограничаване и сподавяне? Готови ли сте да приемете собственото си изчезване!“

Откраднатите Дневници

Сутринта, обличайки се, за да поеме за първи път командването на Говорещите с риби, Айдахо се опитваше да отпъди мисълта за кошмара. Беше го разбудил на два пъти през нощта; и двата пъти той излиза на балкона и гледаше към звездите, докато сънят продължаваше да вилнее в главата му.

Жени… Жени без оръжие е черни доспехи, втурнали се към него с прегракналата от рев оглупяла тълпа… Размахваха ръце, почервенели от кръв… А когато налетяха върху му, устните им се отвориха и оголиха ужасни кучешки зъби!

В същия миг се събуди.

Утринният светлик не бе успял да разпръсне следите от кошмара.

Бяха му подготвили стая в северната кула. Балконът гледаше към широко отворено пространство, изпълнено с дюни, което се простираше до далечната грамада на острозъбо подобие на скала, приличащо в основата си на село от пръстени жилища.

Закопчавайки куртката си, Айдахо съзерцаваше открилата се пред него гледка.

Защо Лито подбира само жени за своята армия!

Няколко миловидни Говорещи с риби бяха предложили да прекарат нощта с новия си командир, но той им отказа.

Не подхождаше на атреидите да си служат със секса като средство за убеждаване!

Погледна новото си одеяние — черна униформа със златен кант и червен ястреб на лявата гръд. Поне това бе познато. Никакви отличителни знаци за чин.

— Те познават лицето ти — бе казал икономът. Монео, какво странно човече.

Внезапно дошлата мисъл го накара да преосмисли подробно фактите. Монео в никакъв случай не бе нещо незначително. Да, много е овладян, а й по ръст сме еднакви. Оставяше впечатление за прибрана в себе си, съсредоточена личност…

Айдахо огледа стаята, подредена съзнателно с вкус към разкош и представа за удобство — меки възглавници и различни уреди и приспособления, скрити зад пана от оцветено в кафяво полирано дърво. Банята, подходящо покрита с пастелно сини плочки, разполагаше с комбинация от душ и вана, в която поне шест души можеха да се къпят едновременно. Обстановката като цяло подканяше към самоугаждане и задоволяване на различни страсти. Накратко — жилище, предразполагащо към отпускане и наслада от припомнени някогашни удоволствия.

„Умно измислено и добре направено“ — каза си той.

Внимателно почукване по вратата, последвано от думи, изречени от женски глас:

— Командире? Дойде Монео.

Айдахо погледна към прегорелите от слънцето цветове на далечната островърха скална грамада.

— Командире? — настоя малко по-високо гласът.

— Влизай! — извика той.

Монео влезе и затвори вратата след себе си. Беше облечен в кител и панталони с ослепително бял цвят, който сякаш караше очите да се съсредоточат в лицето му. Икономът обиколи с поглед стаята.

— Значи, тук са те настанили. Пустите му жени! Предполагам, че са се представили като много мили, макар че не бива да го правят.

— Откъде знаеш какво ми харесва? — попита Айдахо и още в същия миг си даде сметка за глупостта на своя въпрос.

Не съм първият Дънкан Айдахо, видян от Монео.

Икономът се позасмя и сви рамене.

— Не исках да те обиждам, командире. Е, ще останеш ли тук?

— Гледката ми допада.

— Но не и мебелировката. — Изразеното становище отново бе ясно до категоричност.

— Може да се подмени — каза Айдахо.

— Ще се погрижа.

— Идваш, за да ми обясниш моите задължения, нали?

— Доколкото съм в състояние. Знам как странно ти изглежда всичко. Тукашната цивилизация е твърде различна от познаваната от теб.

— Мога да го преценя. Как е умрял моят предшественик?

Монео отново сви рамене. Очевидно този жест беше стандартна реакция, макар в него да не се долавяше нищо обезличаващо.

— Не се оказа достатъчно бърз, за да избегне последствията от едно взето решение.

— По-точно.

Монео въздъхна. Дънкановците винаги бяха такива — твърде взискателни.

— Уби го бунтарството му. Желаеш ли повече подробности?

— Ще ми помогнат ли с нещо?

— Не.

— Още днес искам подробен отчет за бунта, но преди това ми кажи защо няма мъже в армията на Лито?

— Нали ти си тук.

— Знаеш какво имам предвид.

— Създал си е любопитна теория за армиите. Много пъти съм я обсъждал с него. Но няма ли да закусиш, преди да ти я обясня?

— Не може ли двете неща едновременно?

Монео се обърна към вратата и кратко извика:

— Хайде!

Резултатът беше незабавен и очарова Айдахо. Групичка от млади Говорещи с риби влетя в стаята. Две от тях извадиха иззад едно пано сгъваема масичка и столове и ги поставиха на балкона. Други поставиха на масата посуда за двама. Трети внесоха храна — пресни плодове, топли кифлички и димяща напитка, от която се носеше лека миризма на подправка и кофеин. Всичко бе направено бързо, тихо и ефектно, а това говореше за продължителна практика. После излязоха, както бяха влезли — без нито една дума.

Минута след началото на любопитната сцена Айдахо се видя седнал срещу Монео на масата.

— Всяка сутрин ли е така? — попита той.

— Само ако го искаш.

Опита напитката, която се оказа смес от мелиндж и кафе. Позна плода по вкуса му — мек пъпеш от Каладън, наричан парадай. Предпочитаният от мен.

— Много добре ме познавате — промърмори Айдахо.

Икономът се усмихна.

— Имаме известна практика. А сега, на въпроса ти.

— За любопитната теория на Лито.

— Да. Той твърди, че изключително мъжкият състав на армията я превръща в оръжие, прекалено опасно за поддържащата я гражданска база.

— Щура идея! Без армия няма да има…

— Познавам доводите против. Но той казва, че мъжката армия се състои от оцелелите след операция за пресяване на мъжките индивиди, които не оставят потомство, както е било в праисторическата човешка глутница. Според него прекалено любопитен е фактът, че винаги по-възрастните мъже са изпращали по-младите в боя.

— Какво означава терминът „операция за пресяване“?

— В нея са включени тези, които пресичат опасната граница, защищаваща мъжете за разплод, жените и най-младите. Които първи пресрещат хищника.

— И какво застрашава цивилните?

Айдахо вкуси от пъпеша, който се оказа великолепно узрял.

— Господарят Лито казва, че при липса на външен враг изградената само от мъже армия винаги се обръща срещу собственото си население. Без изключение.

— В битка за женските индивиди, така ли?

— Възможно е. Обаче, очевидно, той не приема нещата за толкова прости.

— Мисля, че теорията не е странна.

— Не си я чул цялата.

— Има ли още?

— О, да. Той твърди, че в армия само от мъже винаги се долавя ясно изразена тенденция към хомосексуална активност.

Дънкан напрегнато погледна през масата към него и каза:

— Аз никога…

— Не, разбира се. Той говори за идеализирано възвисяване, за неправилно насочени енергии и за всичко останало по въпроса.

— Останало от кое? — Айдахо настръхна от гняв срещу възможното покушение към собствената му представа за мъжественост.

— Младежки начин на мислене, събрани вкупом пораснали момчета, нарочно изречени и сторени шеги с единствената цел да причинят болка, вярност само към другите членове на ордата, такива ми ти работи…

Голата запита с хладен тон:

— А ти какво мислиш?

— Спомням си… — Монео се обърна към балкона и заговори сякаш на гледката навън — …нещо, което той каза, и знам, че е вярно. Бил е всеки войник в човешката история. Предложи ми поредица от примери за прочути воини, замръзнали навеки в своята младост. Отказах. Внимателно съм чел собствената си история и сам стигнах до това заключение.

Икономът се обърна и се вгледа право в очите му.

— Помисли за това, командире.

Дънкан естествено се гордееше с честността към себе си и почти се докачи от казаното. Съхранени култове към младостта и младежките години в армията? Да, имаше нещо вярно. Имаше примери и в собствения си опит…

Монео кимна утвърдително:

— Хомосексуалният — потенциален или практикуващ — който поддържа текущото си състояние поради причини, определени от чисто психологически подбуди, проявява в поведението си склонност към задоволяване посредством отреагиране на причиняващи болка стимули… като едновременно търси подходящи възможности за себе си и ги налага на другите. Повелителят Лито твърди, че това състояние на нещата води началото си от изпитанията, на които се е подлагало поведението в праисторическата орда.

— Вярваш ли му?

— Да.

Айдахо хапна от пъпеша, Сладостта му се бе загубила някъде. Преглътна и остави лъжицата.

— Ще трябва да помисля по въпроса — каза той.

— Разбира се.

— Защо не ядеш? — попита голата.

— Станах преди зазоряване и тогава хапнах — Монео побутна блюдото си. — Жените не спират с опитите да ме изкушават.

— Случва ли се да успеят?

— Понякога.

— Прав си. Теорията е наистина любопитна. Има ли още от нея?

— Ами, казва още, че когато преодолее младежко-хомосексуалните си задръжки, армията от мъже се превръща в изнасилвач. Нерядко изнасилването приключва с убийство, а това не е поведение, чиято цел е оцеляването.

Айдахо се намръщи.

Пестелива усмивчица прелетя по устните на иконома, преди да добави:

— Господарят Лито твърди, че само присъщата на атреидите дисциплина и моралните им задръжки са действали превантивно срещу крайностите по ваше време.

Айдахо въздъхна тежко.

Монео се облегна, спомнил си нещо, което Бог-Императора веднъж бе казал:

„Независимо от упорството в търсенето на истината, самоосъзнаването често пъти е неприятно. Ето защо сме зле настроени към Прорицателя.“

— Проклети атреиди! — възкликна Айдахо.

— И аз съм Атреидски — меко каза Монео.

— Какво? — стъписа се голата.

— Благодарение на неговата програма за целенасочено размножаване — обясни икономът. — Сигурен съм, че тлейлаксианците не са пропуснали да го отбележат. Аз съм пряк потомък от чифтосването на сестра му и Харк ал-Ада.

Айдахо се наклони към него и процеди:

— Е, Атреидски, обясни ми тогава с какво жените се изявяват като по-добри войници от мъжете?

— Те се развиват по-лесно, достигайки завършен вид.

Обърканият Дънкан поклати глава.

— Непреодолима е силата на физическия закон, с помощта, на който жените преминават от младенческа в зряла възраст — добави Монео. — Както казва господарят Лито: „Износи девет месеца едно бебе и вече няма да си същият.“

Айдахо също се облегна на стола си и попита:

— Какво може да знае той по въпроса?

Другият само сведе поглед, изчаквайки го да се досети за двойствената природа на Лито — мъжка и женска едновременно. Осъзна този факт внезапно и напълно. Монео забеляза реакцията му, припомняйки си една сентенция на Бог-Императора: „Думите ти придават на човека вида, който ти искаш да има.“

Мълчанието продължи доста дълго и икономът се окашля. После каза:

— Безкраят на паметите, събрани в повелителя Лито, връзва и моя език.

— Честно ли се отнася с нас? — попита Айдахо. — Аз му вярвам. Но той извършва толкова… Имам предвид тази програма за размножаване. Откога е започнал?

— От самото начало. В деня, в който я отне от „Бин Джезърит“.

— Какво иска да постигне с нея?

— Много бих искал да знам.

— Но ти си…

— Един Атреидски е главен негов помощник, да.

— Не успя да, ме убедиш, че армията с женски състав е възможно най-добрата.

— Работата по подобряване на вида продължава.

Най-сетне гневът и чувството на неудовлетвореност на Айдахо намериха целта си:

— Това ли съм правил с тях през първата си нощ тук? Размножаване?!

— Възможно е. Говорещите с риби не взимат предпазни мерки срещу забременяване.

— Проклетник такъв! Да не би да съм животно, та да ме мести от обор на обор като…

— Жребец ли?

— Да!

— Но господарят Лито отказва да си служи с модела на тлейлаксианците, включващ генно инженерство и изкуствено оплождане.

— Какво пък са решили тлейлаксианците, че…

— Те са направо жалки и смешни. Дори аз го разбирам. Техните лицетанцьори са същински хибриди, по-скоро организми-колонии, отколкото човешки същества.

— Другите като мен били ли са негови… жребци?

— Някои от тях. Имаш и наследници.

— Кои са?

— Единият съм аз.

Айдахо се вторачи в очите на Монео, внезапно захвърлен в плетеницата на всевъзможни взаимни връзки. За него те се оказваха напълно неразбираеми. Очевидно икономът беше много по-възрастен от… Но нали съм. Кой от двамата бе наистина по-възрастният? Кой беше предшественик, кой — наследник?

— Понякога и самият аз се затруднявам — внимателно поде Монео. — Ако един факт може да ти помогне с нещо — господарят Лито ме уверява, че ти не си мой наследник, поне в естествения смисъл на това понятие. От друга страна обаче много добре се вместваш като баща на някои от моите наследници.

Айдахо завъртя глава с отрицаващ жест.

— Понякога мисля, че само Бог-Императора може да разбере истинското състояние на нещата — примирително рече Монео.

— Това е съвсем отделен въпрос! — възкликна Айдахо.

— Цялата каша с бога…

— Повелителят казва, че е създал свещено неприличие.

Айдахо не очакваше подобен отговор. А какво всъщност исках да чуя? Може би защитна реч в полза на господаря Лито, така ли!

— Свещено неприличие — повтори Монео.

Думите се откъснаха от устата му със странен привкус на злорадство.

Дънкан фокусира опипващия си поглед върху иконома. Той мрази своя Бог-Император! Не… Страхува се от него. Но нима не мразим винаги онова, от което се страхуваме?

— А защо му вярваш? — запита Айдахо.

— Питаш ме дали споделям общоприетата религия, така ли?

— Не това! Той вярва ли ти?

— Така мисля.

— Защо? Защо го мислиш?

— Защото твърди, че не желае да се създават повече лицетанцьори. И много държи на следното: веднъж разделен на двойки, неговият човешки род да се плоди така, както го е правел винаги.

— По дяволите, какво общо има тук плоденето?

— Пожела да научиш в какво вярва той. Мисля, че вярва в свещения случай. Според мен това е неговият Бог.

— Същинско суеверие!

— Имайки предвид обстановката в Империята, може да се каже, че е дръзко суеверие.

Айдахо закова погледа си в иконома.

— Проклети атреиди — измърмори той, — вие, които дръзнахте всичко!

Монео не пропусна обстоятелството, че неприязънта в гласа му бе примесена с възхищение. Дънкановците винаги започват по този начин.

„Каква е най-голямата разлика между вас и мен? Вече я знаете. Това са събраните наследени спомени. Моето съзнание се залива от тяхната ярка светлина. Докато вашето работи слепешката. Някои го наричат инстинкт или пък съдба. Спомените оказват своето силно влияние върху всеки от нас и върху всичко, което мислим и вършим. Вие си представяте, че не сте подвластни на тяхното влияние, така ли? Аз съм Галилей. Изправям се тук и ви казвам: «И все пак тя се върти.» Това, което се движи, може да упражни сила по начин, на който не би дръзнало да се противопостави нищо смъртно. А аз съм тук, за да го сторя.“

Откраднатите Дневници

— Когато беше дете, тя ме наблюдаваше, спомняш ли си? Щом мислеше, че не я забелязвам, следеше ме като пустинен ястреб, кръжащ над леговището на набелязаната жертва. Сам си ми го казвал.

Докато говореше, Лито полуизвръщаше тялото си. Така закачуленото му лице се доближаваше до Монео, който леко подтичваше край колата.

Наскоро бе съмнало над пустинния път, който следваше извивките на високия изкуствен хребет от Цитаделата в Сарийър до Празничния град. Пътят беше изтеглен като лазерен лъч през пустинята, докато достигнеше това място, където описваше широки дъги и се спускаше по терасираните каньони, преди да пресече река Айдахо. Въздухът беше изпълнен с плътна мъглявинна влага, рееща се на парцали край далечната река. Лито бе отворил кълбообразното покривало, което инак обхващаше плътно челната част на колата му. Влагата караше неговото тяло да тръпне от смътно осъзната опасност, макар да долавяше още мириса на ласкавата пустиня в мъглата и човешките му ноздри й се наслаждаваха. Нареди на тържественото шествие да спре.

— Защо спираме, господарю? — запита Монео.

Той не отговори. Колата изскърца, когато вдигна огромната си маса, подобно на дъга, при което главата му остана на високо, така че да може да погледне над Забранената Гора до Морето на Кайнс, блестящо далече вдясно. Обърна се и на другата страна, за да види останките от Защитната стена(*), които се виеха като сянка в утринната светлина. Хребетът беше издигнат на височина от почти две хиляди метра, за да затвори Сарийър и прегради пътя на влагата. От наблюдателната си позиция Лито успя да забележи отдалечената клисура, където по негово нареждане бе построен Празничният град Онн.

— Нещо ми хрумна и то ме спря — каза той.

— Няма ли да прекосим моста, преди да си отпочинем? — попита икономът.

— Аз не почивам.

Отново погледна напред. След поредица от остри завои, които оттук приличаха на виещ се червей, главният път пресичаше реката по плетеницата на моста, изкачваше се до буферен превал и след това се спускаше към града, напомнящ наниз от блестящи върхове в далечината.

— Дънкан ми се струва потиснат — каза Лито. — Проведе ли с него дългия си разговор?

— Точно както поиска ти, господарю.

— Добре, минали са само четири дни. Обикновено им трябва повечко време, за да се съвземат.

— Господарю, той беше зает с твоята гвардия. Отново излязоха навън през последната нощ.

— Дънкановците не обичат да вървят по открити пространства. Те мислят за всичко, което може да бъде използвано за евентуалнана атака срещу мен.

— Знам, господарю. Лито се обърна и погледна иконома си в упор. Монео носеше зелено наметало върху бялата униформа. Бе застанал до отвореното кълбообразно покривало, точно както го изискваха правилата на службата му при подобни пътувания.

— Ти си много изпълнителен, Монео — каза Бог-Императора.

— Благодаря, господарю.

Стражите и царедворците стояха на почтително разстояние зад колата. Повечето от тях се стараеха да бъде избягнато дори и най-слабото подозрение за подслушване на разговора между иконома и господаря Лито. Но не и Айдахо. Той бе разставил на равни разстояния част от гвардията на Говорещите с риби от двете страни на царския път. Сега стоеше наблизо и гледаше към колата.

Носеше черна униформа с бял кант, подарена от Говорещите с риби, както му бе обяснил Монео.

— Този много го харесват. Бива го за това, което върши.

— А какво върши?

— Пази личността ти, господарю.

Всички гвардейки имаха плътно опънати по тялото зелени униформи, с по един червен ястреб на атреидите на лявата гръд.

— Много внимателно го наблюдават — отбеляза Лито.

— Да, обучава ги на разговора с ръцете. Казва, че е способ на атреидите.

— Съвършено точно. Чудно, защо предишният Айдахо не го правеше.

— Господарю, ако не знаеш…

— Шегувам се, Монео. Предишният Дънкан не се чувстваше застрашен, докато не стана прекалено късно. Този възприе ли нашите обяснения?

— Така ми беше съобщено, господарю. Добре започва службата си при теб.

— Защо носи само нож на колана?

— Жените го убедиха, че единствено специално подготвените измежду тях трябва да носят лазестрели.

— Монео, предпазливостта ти е безпочвена. Кажи им, че е прекалено рано да се боим от него.

— Както нареди господарят.

Лито много добре виждаше, че новият командир на гвардията му недолюбва присъствието на царедворците. Стоеше твърде далече от тях. Повечето, както му бяха казали, изпълнявали цивилни функции. За днешния ден, когато можеха да демонстрират цялата си сила в присъствието на Бог-Императора, те се бяха нагиздили и окичили с най-фините си и лъскави труфила. Разбираше колко смехотворни изглеждаха на Айдахо. Но същевременно можеше да си припомни далеч по-глуповати лъскавотии и затова реши, че този ден би могъл да се приеме за стъпчица към доброто.

— Представи ли го на Сиона?

При споменаването на нейното име веждите на Монео замръзнаха и цялото му лице се смръщи.

— Успокой се — рече Лито. — Дори когато ме шпионира, аз високо я ценя и се грижа за нея.

— Господарю, подушвам опасността, стаена в дъщеря ми. Понякога ми се струва, че тя се взира и в най-потайните ми планове.

— Умното дете познава баща си.

— Не се шегувам, господарю.

— Да, виждам го. А ти забелязваш ли, че Дънкан става все по-нетърпелив?

— Те обходиха предварително пътя до самия мост…

— И какво откриха?

— Същото, което намерих и аз — неколцина от музейните свободни.

— Следващата петиция, така ли?

— Не се гневи, господарю.

Лито отново се взря напред. Задължителният показ на открито, дългото и тържествено пътуване с ритуалните изисквания за осигуряване на безопасността, за която бдяха Говорещите с риби — всичко това го безпокоеше. А сега — още една делегация с прошение!

Айдахо приближи с широка крачка и застана зад Монео.

В движенията на голата се долавяше заплаха. Нима толкова скоро — помисли Лито.

— Защо спираме, гос’дарю? — попита Айдахо.

— Често спирам тук — отвърна той.

Беше самата истина. Обърна се и погледна отвъд приказната плетеница на моста. Пътят се извиваше надолу извън висините на каньона към Забранената Гора, след което продължаваше през полетата покрай реката. Неведнъж бе стоял на това място, за да наблюдава изгрева. Ала в днешното утро, когато слънцето заливаше със светлина познатия пейзаж, имаше нещо, което раздвижи спомените от миналото…

Полята на царските плантации се простираха далеко зад гората, а когато слънцето се вдигна над далечната криволица на хоризонта, меките вълни на нивите сякаш, пламнаха в искрящо злато. Зърното им напомни на Лито за пясъка и за бързо движещите се дюни, които някога напредваха неуморно по същата тази земя.

И отново ще напредват.

Житното зърно не приличаше напълно на светлокехлибарените песъчинки от извиканата в спомените му пустиня. Лито обърна погледа си назад към заключените със скални грамади далечни пространства на неговата Сарийър — светилището на минатото му. Цветовете видимо се различаваха. Въпреки всичко, когато отново върна погледа си към Празничния град, заболя го заради множеството от души, което още веднъж преобразуваше себе си в бавния преход към нещо, дълбоко разминаващо се с познатото и по-скоро враждебно.

Какво толкова има в утрото, та ме кара да мисля за своята изгубена човешка същност! — удиви се той.

Знаеше, че е единственият от цялата царствена свита, загледана в познатата сцена на хлебните нивя и гората, който все още мисли за пейзажа на бахр бела ма — океана без вода.

— Дънкан, виждаш ли онова място в края, близо до града? — рече Лито. — Там беше Танзеруф.

— Земята на Ужаса, така ли? — не можа да преглътне изненадата си Айдахо, след бързия поглед към Онн. После отново се взря в Бог-Императора.

— Бахр бела ма — каза Лито. — Беше скрит под тучна растителност в течение на повече от три хиляди години. От всички днешни обитатели на Аракис само ние двамата сме виждали истинското лице на пустинята.

Айдахо отново се загледа към Онн и попита:

— Къде е Защитната стена?

— Проходът на Муад’Диб е точно там, където вдигнахме града.

— Онази поредица от ниски хълми, това ли…? Какво е станало с нея?

— Стъпил си отгоре й.

Голата спря погледа си на Лито, след това отново го сведе към пътя и всичко наоколо.

— Господарю, ще тръгваме ли? — попита Монео.

Този човек с неспирно цъкащия часовник в гърдите си е истински камшик на дълга — помисли Лито. Трябваше да се срещне с именити посетители, а го очакваха и други въпроси от първостепенна важност. Времето го притискаше. Пък и не му се нравеха разговорите на Бог-Императора с Дънкановците за отдавна отминати епохи.

Изведнъж си даде сметка, че стои на същото място много повече от всеки друг път. Царедворците и стражата почти зъзнеха в утринния въздух след бързото им придвижване насам. Дрехите на някои подхождаха повече за парад, отколкото да ги пазят от студа.

Значи отново — помисли Лито — маскарадът може би е форма на защита.

— Имаше дюни — обади се Айдахо.

— Разтеглени на хиляди километри — съгласи се той.

Мислите на, Монео не спираха своя бяг. Познаваше много добре начина на говорене на Бог-Императора, ала днес в него се долавяше отсенка на тъга. Може би заради неотдавнашната смърт на предишния Дънкан. Понякога, бидейки тъжен, Лито не обръщаше внимание на важни обстоятелства. Естествено, не трябваше да се обсъждат настроенията или прищевките на Бог-Императора, но и те можеха да бъдат използвани.

Ще трябва да предупредя Сиона — помисли Монео. — Ако младото глупаче реши да ме послуша!

Тя се бе оказала много по-непокорна от него. Много по-голям бунтар. Явно Лито го беше опитомил, настройвайки чувствителността му към Златната Пътека и към изискванията на дълга, за които и бе подготвян, но използваните методи нямаше да дадат същия резултат в случая със Сиона. В своите наблюдения на стореното дотук икономът бе научил неща за собствената си подготовка и обучение, за които не бе и подозирал.

— По нищо не може да се познае — бе казал Айдахо.

— Ето там — посочи Лито, — където свършва гората. Там беше пътят към Разделената скала.

Монео изключи гласовете им. Безкрайно удивително е как Бог-Императора съумя в крайна сметка да ме подчини. Може би, защото винаги внасяше изненада и удивление. Действията му не подлежаха на сигурна прогноза. Внимателно, почти крадешком той се вгледа в профила на Бог-Императора. Какво ли ще излезе накрая!

По време на част от по-раншните си занимания бе чел подробно тайните архиви на Цитаделата, които щяха да останат в историята като описание на процеса около трансформацията на Лито. Но симбиозата с пясъчните твари оставаше загадка, дето не успяваха да разкрият дори думите на самия Бог-Император. Ако можеше да се вярва на събраните отчети, ципата на пясъчните твари бе направила тялото му почти неподвластно на времето и физическото насилие. Огромната опръстенена сърцевина можеше да поеме дори пораженията, нанесени с лазестрела!

Отначало пясъчните твари, а след тях и червеят бяха част от гигантския цикъл, от който идваше мелинджът. И този цикъл сега бе стаен в Бог-Императора и отмерваше своето време…

— Продължаваме — рече Лито.

Монео прецени, че е пропуснал нещо. Излезе от обзелата го унесеност и видя усмихнатия Дънкан Айдахо.

— Някога на това му викахме витаене в облаците — строго каза Лито.

— Продължавай, господарю — сконфузи се икономът. — Аз бях…

— Беше тръгнал да събираш вълната на небето, но всичко е наред.

Настроението му се подобри — реши Монео. — Струва ми се, че мога да благодаря на Дънкан.

Лито зае обичайната си позиция в колата и затвори част от кълбообразното покривало, оставяйки само главата си на показ. Царската кола изскриптя по ситните камъчета върху платното на пътя, когато бе приведена в движение.

Айдахо застана рамо до рамо с Монео и пое в бавен бяг до него.

— Има приспособления за движение над повърхността, а той използва колелата — прошепна новият гола. — Защо го прави?

— Господарят Лито ги предпочита пред антигравитацията.

— Какво тогава движи колата? Как я управлява?

— Не си ли го питал?

— Нямаше удобен случай.

— Царската кола е иксианска направа.

— Какво значи това?

— Говори се, че господарят Лито я задвижва и управлява с мисъл, насочена по подходящ начин.

— А ти не знаеш ли как точно?

— Подобни въпроси не му харесват.

Дори за най-приближените до него Бог-Императора си остава загадка.

— Монео! — извика Лито.

— По-добре се върни при стражата — бързо каза икономът, давайки знак на голата да изостане.

— Предпочитам да мина с тях по-напред — отговори също тъй бързо Айдахо.

— Господарят Лито не го иска! А сега се върни.

Монео побърза да заеме мястото си встрани и надалече от лицето на Лито, след като видя, че Айдахо изостана, премина през групата на царедворците и спря при задната редица-пръстен на стражата. Лито погледна към него:

— Е, Монео, струва ми се, че се справи много добре.

— Благодаря, господарю.

— Знаеш ли защо Дънкан иска да бъде пред всички?

— Разбира се, господарю. Там следва да е твоята гвардия.

— А нашият закрилник подушва опасност.

— Господарю, не те разбирам. Не мога да проумея защо постъпваш по този начин.

— Прав си, Монео.

„Женското усещане за участие в общата дейност всъщност е присъствие в основата на семейния живот — грижа за децата, събиране и приготвяне на храна, споделяне на радости, любов и скръб. Погребалните церемонии и воплите на оплаквачките са дело на жените. Религията също е започнала като монопол на женското начало, но е била отнета от тях след като обществената и значимост е станала прекалено голяма. Жените са били първите медицински изследователи и практици. Никога не е съществувало видимо равновесие между половете, тъй като властта възприема определена роля така, както възприема и познанието.“

Откраднатите Дневници

За светата майка Терциус Ейлийн Антеак днешното утро се оказа катастрофално. Тя пристигна на Аракис със своята приятелка — прорицателката Маркус Клер Люсейел; двете слязоха с официалната си свита преди около три часа с първата совалка от хайлайнера на Сдружението, останал в стационарна орбита. Като начало им отредиха стаи в дъното на квартала за посланици в Празничния град. Стаите бяха невзрачни и не добре почистени.

„Още малко и щяхме да се озовем в бедняшките квартали“ — бе отбелязала Люсейел.

На другия ден се разбра, че не са им предоставили никакво средство за комуникация. Всички екрани останаха тъмни, въпреки дългото натискане на превключвателни бутони и въртенето на избирателните шайби.

Антеак ядно се обърна към респектиращата фигура на командира на свитата от Говорещите с риби — жена със заплашителен поглед под смръщените вежди и мускули на тежкофизически работник.

— Искам да се оплача на началника ти!

— По време на Празненствата не са разрешени оплаквания — проскърца гласът на амазонката.

Светата майка вторачи поглед в нея с изражение на лицето, за което се знаеше, че със старческите си черти успява да разчувства дори онези, които добре я познават.

Амазонката само се усмихна и каза:

— Нося съобщение. Длъжна съм да ти известя, че срещата ви с Бог-Императора е преместена на последно място.

Повечето участници в бин-джезъритската група чуха тези думи, чийто смисъл бе разбран и от придружителите с най-скромно положение. Всички полагащи се дялове от подправката щяха да бъдат твърдо заковани или (боговете да ни пазят!) дори прекратени през този период от време.

— Трябваше да сме трети по ред — възрази Антеак, макар и с чувствително по-благ глас.

— Такова е нареждането на Бог-Императора!

Светата майка знаеше какво иска да каже с тона си една Говореща с риби. По-нататъшното противопоставяне вещаеше опасност.

След катастрофалното утро, сега и това!

Тя седна на ниска табуретка в малката, почти празна стая на несъответстващото на ранга им жилище. До нея се намираше сложен в ниското сламеник — не повече от полагащото се на обикновен църковен слуга! Стените бяха в сиво-зеленикав мръсен цвят, а в ъгъла висеше почти изживял дните си светоглобус — толкова повреден, че излъчваше само в жълто. Стаята оставяше впечатлението на изпразнена камера, в която някога се е съхранявало нещо. Долавяше се мирис на мухъл. По черното пластмасово покритие на пода се забелязваха вдлъбнатини и драскотини.

Приглаждайки черната си връхна аба на коленете, Антеак се наклони към послушницата-пратеник, която бе клекнала с наведена глава точно пред светата майка. Пратеничката бе русо създание, с очи на кошута; уплахата и вълнението бяха оросили с пот лицето и врата й. Носеше прашна светлокафява роба, чийто край беше белязан от мръсотията по улиците.

— Сигурна ли си, напълно ли си сигурна? — заговори тихо Алтеак, за да успокои горкото момиче, което не спираше да трепери, съзнавайки важността на своите думи.

— Да, света майко — отговори то, без да вдига очи.

— Повтори още веднъж — настоя Антеак и помисли: Просто печеля време. Чух я съвсем точно.

Носителката на посланието вдигна поглед към нея и се загледа право в плътно поелите синьо очи — така, както бяха научени да постъпват всички послушници и служители на църквата.

— Както ми бе наредено, свързах се с иксианците в тяхното посолство и предадох поздравите ви. После попитах има ли нещо за вас.

— Знам, момиче, знам! Разказвай по същество. Пратеничката преглътна и продължи:

— Говорителят се представи като Отви Иаке, временно завеждащ посолството и заместник на бившия посланик.

— Сигурна ли си, че не е бил лицетанцьор?

— По нищо не личеше, света майко.

— Добре. Познаваме този Иаке. Можеш да продължиш.

— Иаке каза, че очакват пристигането на новия…

— Да, Хви Нории е новата посланичка. Очакват я днес.

Пратеничката навлажни с език устните си. Антеак мислено отбеляза, че се налага да върне бедното създание на програма за по-ниско ниво на обучение. Пратениците трябваше да имат по-ефикасен самоконтрол, въпреки че в конкретния случай причина можеше да бъде и важността на посланието.

— После ми каза да почакам — продължи послушницата. — Излезе от стаята и след малко се върна с тлейлаксианец. Сигурна съм, че беше лицетанцьор. Някои белези…

— Момиче, и аз съм сигурна, че си права — прекъсна я Антеак. — А сега отивай… — Не довърши, защото в стаята влезе Люсейел.

— Какви са тези послания от иксианци и тлейлаксианци, за които чувам? — попита влязлата.

— Пратеничката сега ги повтаря — каза Антеак.

— А защо не бях повикана?

Светата майка погледна нагоре към приятелката си — прорицателка, припомняйки си, че Люсейел може би бе една от най-добрите, практикуващи изкуството, но същевременно отдаваше прекомерно значение на йерархията. Беше млада и притежаваше чувствените овални черти на типа на Джесика, а подобни гени нямаше как да не бележат тенденция към своеволие и упоритост.

Тя меко отвърна:

— Твоята прислужница каза, че медитираш — Люсейел кимна, седна на сламеника и се обърна към пратеничката:

— Продължавай.

— Лицетанцьорът рече, че носи съобщение за светите майки. Използва множествената форма — подчерта момичето.

— Знае, че този път сме две — отбеляза Антеак.

— Всички го знаят — кимна Люсейел.

Антеак съсредоточи цялото си внимание към послушницата.

— Момиче, хайде премини в транс и ни предай буквално думите на лицетанцьора.

Девойката кимна утвърдително, седна, както бе коленичила, на петите си и скръсти ръце в скута. Пое три пъти дълбоко въздух, затвори очи и остави раменете си да провиснат. Когато заговори, гласът й прозвуча пронизително и с носов акцент:

— Предай на светите майки, че през тази нощ Империята ще бъде освободена от Бог-Императора. Ще го поразим днес, още преди да е стигнал до Онн. Не можем да чакаме.

Дълбока въздишка разтърси пратеничката. Очите й се отвориха и тя погледна към Антеак.

— Иксианецът Иаке ми каза да побързам със съобщението до вас. После докосна горната страна на лявата ми ръка по познатия начин, с което допълнително ме убеди, че не е…

— Иаке е един от нашите — потвърди Антеак. — Предай на Люсейел посланието на пръстите.

Пратеничката погледна към другата света майка: „Нападнаха ни лицетанцьори и не можем да мръднем.“

Когато Люсейел се раздвижи и понечи да стане от сламеника, Антеак каза:

— Вече направих необходимото за защита откъм вратите. После се обърна към послушницата:

— Момиче, можеш да си вървиш. Ти изпълни задачата си по подходящ начин.

— Слушам, света майко — момичето-пратеник вдигна почти грациозно гъвкавото си тяло, но движенията му не оставяха никаква следа от съмнение, че е разбрало смисъла на казаното. По подходящ начин не е добре свършено.

Когато девойката излезе, Люсейел каза:

— Трябвало е да намери някакъв претекст, за да огледа посолството и да разбере колцина от иксианците са били заменени.

— Не мисля като теб — възрази Антеак. — Тя се справи горе-долу добре. Но щеше да е още по-добре, ако бе намерила начин да получи по-пълна информация от Иаке. Боя се, че го загубихме.

— Разбира се, очевидна е причината, поради която тлейлаксианците ни пращат съобщението — замислено процеди Люсейел.

— Те наистина ли ще го нападнат?

— Естествено. Само това могат да сторят глупците. Но се питам защо изпратиха посланието до нас.

Антеак се съгласи с кимване и каза:

— Сега мислят, че нямаме друг избор, освен да се присъединим.

— Ако се опитаме да предупредим господаря Лито, тлейлаксианците ще разберат за нашите пратеници и за техните контакти.

— Ами ако тлейлаксианците успеят? — попита Антеак.

— Не се очаква.

— Ние не познаваме истинския им план, а само общото разположение на силите във времето.

— Онова момиче… Сиона. Взима ли участие? — внезапно попита Люсейел.

— Същия въпрос си зададох и аз. Чула ли си пълния отчет от Сдружението?

— Само в резюме. Това достатъчно ли е?

— Да, по всяка вероятност.

— Трябва да внимаваш с изрази от типа на по всяка вероятност — отбеляза Люсейел. — Не бихме искали някой да те вземе за ментат(*).

— Предполагам, че няма да ме жертваш — сухо отвърна Антеак.

— Мислиш ли, че Сдружението има право за Сиона?

— Не разполагам с достатъчно данни. Ако наистина са прави, тя е нещо изключително.

— Също като бащата на господаря Лито, така ли?

— Един навигатор от Сдружението успя да се скрие от оракулското око на бащата на господаря Лито.

— Но не и от самия господар…

— Внимателно прочетох пълния отчет на Космическото сдружение. Впрочем Сиона не прикрива много-много себе си и своите дела…

— Казват, че се губи. Просто изчезва от техния взор.

— Тя единствена — вметна Антеак.

— Както и от взора на господаря Лито. — Те не знаят.

— Имаме ли смелост да се свържем с нея?

— А имаме ли смелост да не го сторим?

— Всичко би могло да е съмнително, ако тлейлаксианците… Антеак, трябва поне да направим опит да го предупредим.

— Нямаме никакви средства за връзка, а на вратата сега варди стража от Говорещите с риби. Те пускат нашите хора да влизат, но не и щом се движат в обратната посока.

— Да поговорим ли с някоя от тях?

— Помислих си го. Винаги можем да се позовем на страха си, че са заместители-лицетанцьори.

— Стражи на вратата — тихо рече Люсейел. — Възможно ли е той да знае?

— Всичко е възможно.

— Когато става дума за господаря Лито, това е единственото, което не подлежи на съмнение — отбеляза Люсейел.

Антеак си позволи тиха въздишка, докато ставаше от столчето без облегалка.

— Как жадувам за отминалите дни, когато разполагахме с толкова подправка, колкото ни трябваше.

— Трябваше е само поредната илюзия — възрази Люсейел. — Вярвам, че добре си научихме урока, независимо от това какво мислят по въпроса тлейлаксианците.

— Ще го сторят непохватно, независимо от крайния резултат — измърмори Антеак. — О, богове! Никъде няма добри убийци.

— Винаги съществуват голите Айдахо — отбеляза Люсейел.

— Какво каза? — Антеак напрегнато се взря в спътницата си.

— Че винаги има…

— Е, и?

— Голите са прекалено бавни в тялото.

— Но не и в главата.

— За какво намекваш?

— Възможно ли е тлейлаксианците… Не, дори те не биха могли да…

— Айдахо, изпълнен от лицетанцьор, а? — пошепна Люсейел.

Антеак мълчаливо кимна.

— Изкарай го от акъла си. Не вярвам да са чак толкова глупави.

— Подобна оценка за тях е твърде опасна — напомни Антеак. — Трябва да се приготвим за най-лошото. Нека повикаме някоя от стражата на Говорещите с риби.

„Непрестанните военни действия пораждат характерни само за тях обществени условия, които са били еднакви във всички времена. Хората се намират постоянно в състояние на изострена бдителност, готови да парират атаките. Възниква абсолютната власт на неограничения диктат. Всичко ново се превръща в опасни погранични райони — нови планети, нови икономически сфери за овладяване и ползване, нови идеи или нови средства, нови посетители — всичко става подозрително, феодалните форми прерастват в силна власт, понякога маскирана като политбюро или друга подобна структура, но винаги присъстваща. Последователността по наследствена линия, определя контурите на властта. Господства кръвта на мощните правоимащи. Заместници на регентите от върховете разпределят и преразпределят богатствата. И те знаят, че са длъжни да контролират хода на наследяването, защото в противен случай мощта им бавно се губи. Е, сега схващате ли смисъла на Мира на Лито!“

Откраднатите Дневници

— В „Бин Джезърит“ уведомени ли са за новия график? — попита Бог-Императора.

Свитата му бе навлязла в плиткия проход, който преливаше в серпантините, виещи се към подстъпа на моста над река Айдахо. Слънцето бе изкачило първата четвъртина от утринния си преход и неколцина от царедворците Вече сваляха наметалата си. Айдахо крачеше с малка група от Говорещите с риби на левия фланг, а по униформите им се забелязваха първите следи от прах и пот. Ходът и бавното подтичване със скоростта на царското тържествено пътуване не беше от лесните дела.

Монео се препъна и съобрази, че не е отговорил на въпроса.

— Да, уведомени са, господарю.

Промяната в програмата се оказа нелека, но икономът бе свикнал с вечната непостоянност и смяната на събитията по време на Празничните дни. Винаги поддържаше готовност за алтернативни планове.

— Все още ли е валидна молбата им за постоянно посолство на Аракис? — попита Лито.

— Да, господарю. Получиха обичайния отговор.

— Простичкото „не“ е напълно достатъчно. Не си струва повече да им се напомня, че ненавиждам техните религиозни преструвки.

— Слушам, господарю.

Монео спазваше точно предписаното разстояние до колата на Бог-Императора. Тази сутрин Червея даваше отчетливи позивни за присъствието си; познаваше добре знаците на тялото му. Несъмнено причината беше влагата във въздуха. Тя винаги предизвикваше неспокойствие у него.

— Религията неизменно води до риторичен деспотизъм — рече Лито. — Преди появата на „Бин Джезърит“ най-добри в този смисъл бяха йезуитите.

— Какви са пък те, господарю?

— Би следвало да ги знаеш от нещата, които си чел.

— Не съм сигурен, господарю. Кога са живели?

— Не е толкова важно. Разбрал си достатъчно за риторичния деспотизъм от проучването на „Бин Джезърит“. Естествено там не започват със самозаблуждаване по въпроса.

Светите майки не дойдоха в подходящ момент — каза си Монео. — Ще ги предизвика с поученията си, които те мразят. А това може да доведе до сериозни затруднения.

— Как реагираха бин-джезъритките? — попита Лито.

— Беше ми предадено за тяхното разочарование, но не са настоявали повече.

Най-добре ще е да ги подготвя за нови разочарования — помисли икономът. — И още, трябва да ги държа на разстояние от делегациите на Икс и Тлейлакс.

Тръсна глава. Обстоятелствата можеха да предизвикат много неприятен обрат. По-добре да се предупреди Дънкан…

— Това води до изява на прорицателски дарби и оправдание за всякакви мръсотии — каза Лито.

— Господарю, а риторичният деспотизъм…?

— Да! Той скрива злото зад самодоволните стени на фарисейщината, непробиваеми за всички доводи срещу него.

Монео внимателно следеше състоянието на тялото на Бог-Императора, отбелязвайки начина, по който ръцете нервно потрепваха — сякаш съвсем случайно — и по който се сгърчваха големите пръстеновидни оребрявания. Какво ще стане с нас, ако Червея изскочи от него точно тук! Пот покри челото му.

— Той се подхранва от умишлено изкривения смисъл на понятията, с цел да се дискредитира противопоставянето — каза Лито.

— Господарю, възможно ли е това?

— Йезуитите го наричат „осигуряване на основните принципи на властта“. То неизменно води към прояви на двуличие, което от своя страна се познава по разминаването между думи и дела. Те просто не се покриват.

— Господарю, трябва по-внимателно да се запозная…

— И в края на краищата се стига до господаруване в грях, тъй като двуличието е предпоставка, поощряваща лова на вещици и търсенето на изкупителни жертви.

— Отвратително, господарю.

Шествието пое по завой, на който скалната преграда бе махната, отваряйки пролука към моста в далечината.

— Монео, следиш ли ме внимателно?

— Да, господарю. Със сигурност, да.

— Обяснявам ти действието на религиозния инструмент за овладяване на основните принципи на властта.

— Не отричам, господарю.

— А защо си така уплашен?

— Господарю, разговорите за религиозната власт винаги ме карат да се чувствам недобре.

— Понеже ти и Говорещите с риби я притежавате в мое име, така ли?

— Разбира се, господарю.

— Основните принципи на властта наистина крият в себе си голяма опасност, тъй като привличат хора с болен разум, които я търсят заради самата нея. Разбираш ли ме?

— Да, господарю. Ето защо ти толкова рядко удовлетворяваш молбите за назначение в органите на твоята власт.

— Отлично казано, Монео!

— Благодаря, господарю.

— В сянката на всяка религия се стаява по някой Торквемада5. Знам, че никога не си срещал това име, тъй като наредих то да бъде заличено от всички архиви.

— А защо, господарю?

— Защото е обиждащо с низостта си явление. Превръщал е в живи факли хората, несъгласни с него.

Икономът снижи гласа си:

— Също като историците, които те разгневиха, така ли, господарю?

— Монео, да не би да подлагаш на съмнение моите действия?

— В никакъв случай, господарю.

— Правилно. Историците умряха спокойно и без болка. Никой от тях не почувства пламъците. Докато Торквемада с удоволствие е принасял на своя бог писъците на агонизиращите си жертви.

— Колко ужасно, господарю.

Кортежът мина по друг завой с гледка към моста. Видимо сякаш не бе помръднал от мястото си.

Икономът отново огледа внимателно своя Бог-Император. Червея също бе останал на мястото си. По-точно, не бе дошъл прекалено близо. Едва-едва се чувстваше заплахата на неподлежащо на предсказание присъствие, на едно наистина Свещено Присъствие, което можеше да убива без предупреждение.

Монео потръпна.

Какво се криеше зад тази странна проповед? Той отлично знаеше, че малцина някога са чували Бог-Императора да говори по такъв начин. Случката бе едновременно привилегия и бреме. Беше част от цената, заплатена за Мира на Лито. Поколение след поколение преминаваха в определения за тях ред под върховните повели на този мир. Единствено кръгът на малцина избраници в Цитаделата знаеше всичко за редките пробиви в него — случаите, когато Говорещите с риби биваха изпращани на място, където се очакваше насилие.

Очакване.

Монео погледна към притихналия в момента Лито. Очите на Бог-Императора бяха затворени, мрачно изражение бе покрило лицето му. Още един от сигналите на Червея, но лош сигнал. Той отново потръпна.

Дали самият Лито подозираше за моментите на крайно насилие, упражнявано от него? Именно очакванията пораждаха тръпките на ужас и страх, които от време на време разтърсваха Империята. Бог-Императора знаеше къде да изпрати части от гвардията, за да сподавят някой бързопреходен метеж. Знаеше още преди настъпването му.

Достатъчно бе само да си го помисли и устата на Монео пресъхваше. Той вярваше, че в отделни случаи Бог-Императора може да прочете мислите на всеки човек. Естествено Лито си служеше и с шпиони. Сегиз-тогиз някоя закачулена фигура преминаваше покрай Говорещите с риби и се изкачваше до орловото гнездо на Бог-Императора на върха на кулата, или пък слизаше в подземието. Шпиони, разбира се, но икономът подозираше, че те са ползвани само за да потвърждават онова, което Червея вече знаеше.

Сякаш за да засили страховете, обзели Монео, Лито каза:

— Не се мъчи силом да проумееш как действам. Нека то стане от само себе си.

— Ще се опитам, господарю.

— Не, недей да се опитваш. Вместо това ми кажи дали вече ся известил за липсата на промени при разпределянето на дажбите от подправката?

— Още не, господарю.

— Не бързай с известието. Реших да сторя нещо друго. Ти знаеш, разбира се, че ще има нови предложения за подкупи.

Икономът въздъхна. Сумите, предлагани за подкуп, бяха станали абсурдни. Но господарят му изглежда се забавляваше от неспирното им покачване.

„Предразположи ги — бе казал той по-рано. — Виж докъде ще стигнат. Престори се, че най-сетне можеш да бъдеш подкупен: накарай ги да ти повярват.“

Докато минаваха по друг завой с гледка към моста, Лито попита:

— Династията Корино(*) предлагала ли ти е подкуп?

— Да, господарю.

— Помниш ли мълвата, според която един ден тя ще възстанови някогашната си сила и мощ?

— Спомням си я, господарю.

— Нека Корино загине. Това е задача, достойна за Дънкан. Да го подложим на изпитание.

— Господарю, толкова скоро ли?

— Знае се, че мелинджът може да удължава човешкия живот. Нека също така стане известно, че той може и да скъсява живота.

— Както наредиш, господарю.

Монео скъта добре в себе си смисъла на своя отговор. Така постъпваше в случаите, когато не можеше да даде гласност на възраженията, напиращи в него. Също така наясно бе, че господарят Лито разбира всичко и то го забавлява. Звучеше обидно…

— Монео, не се опитвай да бъдеш нетърпелив с мен — каза Лито.

Икономът потисна горчивината в себе си още по-дълбоко. Тя водеше до язвителност, а сетне и към опасност. Бунтарите бяха язвителни. Дънкановците ставаха злостни, преди да ги стигне смъртта.

— Господарю, времето има различен смисъл за теб и за мен — каза той. — Бих искал да зная какъв е този смисъл…

— Би искал, но няма да стане.

Долови укора в тия думи и млъкна, упорито насочвайки мислите си към затрудненията с мелинджа. Господарят Лито рядко говореше за подправката и обикновено това бяха нареждания за отпускане на дажби или за тяхното отнемане, за използване на определени количества като награда или за изпращане на Говорещите с риби към някое новооткрито хранилище. Монео естествено знаеше, че най-голямото складирано количество подправка е скътано на място, известно единствено на Бог-Императора. Още в първите дни, когато постъпи на тази служба, покриха главата му с качулка и самият господар Лито го поведе по някакви криволичещи коридори. Успя да долови само, че те са дълбоко под повърхността.

Когато свалих качулката, бяхме под земята.

Мястото го бе изпълнило със страхопочитание. В помещение с огромни размери лежаха грамадни сандъци с мелиндж. Хранилището бе изсечено в самородна скала и осветено от светоглобуси със старинна изработка — преплетени орнаменти и спираловидни нарези по тях. Подправката сякаш излъчваше сини отблясъци на тъмносребристия фон на осветлението. Мирисът й не можеше да се обърка — канеленогорчив. Наоколо прокапваше вода. Гласовете отекваха о камъка.

— Някой ден всичко това ще изчезне — бе казал господарят Лито.

Стъписаният Монео бе попитал:

— Тогава какво ще стане със Сдружението и „Бин Джезърит“?

— Каквото става и сега, но ще трябва да се положат много по-големи усилия.

Озъртайки се в гигантската зала с огромното складирано количество подправка, икономът можеше да мисли само за нещата, за които със сигурност знаеше, че в същия миг се извършват в Империята — кървави убийства, пиратски набези, шпионаж и интриги. Бог-Императора бе сложил преграда на най-лошото, но и оставащото беше достатъчно отвратително.

— Съблазънта — бе пошепнал Монео.

— Именно, съблазънта.

— Господарю, никога ли вече няма да има мелиндж?

— Един ден аз ще се върна обратно в пясъка. И тогава подправката ще тръгне от мен.

— От теб ли, господарю?

— И нещо не по-малко чудновато: ще възкръснат пясъчните твари, които са хибридно същество с мощно разплодно действие.

Разтреперан от чутото, Монео не можеше да откъсне поглед от тъмнеещата фигура на Бог-Императора, който говореше за такива чудеса.

— Пясъчните твари — продължаваше господарят Лито — ще се съединят в грамадни живи мехури и ще скрият дълбоко под земята водата на планетата. Както е било във времената на Дюн.

— Всичката вода ли, господарю?

— По-голямата част от нея. В границите на около триста години пясъчният червей отново ще царува по тези места. Това обаче ще бъде нов вид червей, можеш да ми вярваш.

— В какъв смисъл нов, господарю?

— Той ще притежава животински сетива, но и нови умения и хитрост. Издирването и добивът на подправката ще са по-опасни, а съхраняването й още по-рисковано.

Монео бе погледнал към скалния таван на пещерата, докато въображението му се изкачваше през камъка до самата повърхност.

— Господарю, и отново ли всичко ще се превърне в пустиня?

— Водните канали ще се запълнят с пясък. Растенията ще се задушат и загинат. Дърветата също. Пясъчната смърт ще вилнее вредом, докато в безплодните земи не бъде чут тих сигнал.

— Какъв ще е той, господарю?

— Сигналът на следващия цикъл; идването на Твореца, пристигането на Шай-хулуд.

— И това ще бъдеш ти, господарю?

— Да! Огромният пясъчен червей на Дюн ще излезе още веднъж от дълбините. Тази земя отново ще бъде царството на подправката и на Шай-хулуд.

— А хората, господарю? Какво ще стане с тях?

— Повечето ще загинат. Хранителните растения и обилната зеленина ще изсъхнат и изчезнат. Останали без храна, месоядните животни ще умрат.

— Всичко ли ще погине от глад, господарю?

— Недохранването и някогашните болести ще върлуват по земята, докато останат най-издръжливите… И най-жестоките.

— Трябва ли да е така, господарю?

— Другите възможности са още по-лоши.

— Научи ме, за да разбера и тия пътища, господарю.

— С времето ще ги научиш.

Сега, докато се движеше редом с Бог-Императора в утринната свежест по време на тържественото пътуване до Онн, на Монео не му оставаше нищо, освен да признае, че наистина бе разбрал какво представляват другите възможни злини.

Той знаеше, че за повечето покорни поданици на Империята истинното познание, което бе в главата му, лежеше скрито в Устната История, митовете и небивалиците, разказвани от обезумели проповедници, които ненадейно се появяваха на една или друга планета, за да съберат след себе си временни последователи.

Но аз знам какво правят Говорещите с риби.

Знаеше също така и за зли и порочни люде, които не ставаха от мястото си на масата и се тъпчеха до пресищане с редки деликатеси, наблюдавайки мъченията на свои събратя.

До пристигането на Говорещите с риби, когато кръвта заличаваше тези сцени.

— Харесваше ми начинът, по който ме наблюдаваше дъщеря ти — каза Лито. — Така и не разбираше, че аз го зная.

— Господарю, боя се за нея! Тя е моя кръв, моя…

— И моя, Монео. Нима аз не съм Атреидски! Когато се страхуваш обаче, служиш по-добре.

Икономът хвърли боязлив поглед към тялото на Бог-Императора. Белезите, сигнализиращи за присъствието на Червея, бяха твърде близо. Той погледна най-напред към следващото ги шествие, а после и към пътя пред тях. Вече бяха стигнали до мястото на стръмното спускане, където следващите на къси разстояния серпантини се гърчеха във високите стени на отрупаните от хората скални късове на грамадата, която опасваше Сарийър.

— Монео, Сиона не ме дразни, нито засяга.

— Но тя…

— Слушай, Монео! Ето тук, скрита в загадъчната си обвивка, се намира една от най-големите тайни на живота. Защото най-силно желая точно това: да бъда изненадан, да се случи нещо ново пред мен.

— Господарю, аз…

— Ново! Не е ли това сияйна, прекрасна дума?

— Както кажеш, господарю.

Лито беше принуден да си припомни: Монео е мое творение. Аз го създадох.

— Икономе, твоето дете е почти безценно за мен. Отнасяш се с пренебрежение и порицаваш нейните съучастници, но сред тях може би е човекът, когото тя ще обикне.

Монео неволно погледна към Дънкан Айдахо, движещ се в синхрон със стражата. Голата се бе втренчил напред, опипвайки всеки завой, още преди да стигнат до него. Никак не му харесваха високите стени, обграждащи ги отвсякъде — идеално място за нападение. Той бе пратил напред разузнавачи за през нощта, които още се спотайваха по високите места, но пред шествието се точеха и други клисури преди реката. А стражата бе недостатъчна за разстановка по целия път дотам.

„Ще разчитаме и на свободните“ — бе го успокоил Монео.

„Свободните ли?“ — на Айдахо явно никак не се бе понравило онова, което беше чул за живите експонати от Музея.

„Поне ще могат да вдигнат тревога, ако нахлуят похитители“ — бе казал икономът.

„Значи си се виждал, с тях и си поискал да го сторят?“

„Разбира се.“

Монео не беше се осмелил да спомене за Сиона пред Айдахо. Имаше Достатъчно време. Но сега Бог-Императора загатна за нещо обезпокоително. Наистина ли кроеше промяна в плановете си?

Той върна вниманието си към него и снижи глас:

— Господарю, как ще обикне някого от съучастниците си? Нали спомена за Дънкан.

— Казах любов, а не чифтосване!

Монео потръпна, спомняйки си собственото си съешаване и цялата подредба на нещата, а после и откъсването от…

Не! Най-добре да не се връща към тези спомени!

Имаше привързаност, дори истинска обич… Но по-късно, докато в първите дни…

— Ти отново се рееш в облаците.

— Прости ми, господарю, но когато говориш за любов…

— Мислиш, че аз не зная нищо за нежните чувства?

— Не това, господарю, но…

— Смяташ, че в мен няма спомени за любов и любене, така ли? Колата сви към иконома, принуждавайки го да отскочи встрани, уплашен от гневно смръщеното лице на Лито.

— Господарю, моля да ме…

— Това тяло може и да не познава такава нежност, но всичките памети в мен му принадлежат!

Монео забеляза как се засилват белезите за присъствието на Червея и как постепенно взимат превес в туловището на Бог-Императора. Не оставаше място за съмнение относно естеството на обзелото го предчувствие.

Грози ме смъртна опасност. Както и всички останали.

Долавяше и най-слабия звук около себе си — проскърцването на Царската кола, кашлицата и тихия разговор откъм свитата, шума от стъпките по платното на пътя. От Бог-Императора се разнесе мирис на канела, току-що издишан. Въздухът между обградилите ги каменни стени все още не бе изгубил утринния си хлад, а откъм реката идеше влага.

Дали мокротата бе предизвикала неспокойствието на Червея?

— Монео, слушай ме внимателно, все едно, че животът ти зависи от това.

— Да, господарю — пошепна той, много добре разбирайки, че животът му наистина зависи не само от вниманието, с което слуша, но и, с което наблюдава.

— Част от мен обитава завинаги подземните недра без всякаква мисъл. Тази част има своите реакции. Тя прави някои неща без каквото и да е познание или логика.

Монео кимна в знак на съгласие, приковал вниманието си в лицето на Лито. Очите му не бяха ли вече почти оцъклени?

— Аз се оказвам принуден да отстъпя встрани и да наблюдавам събитията, нищо повече. Подобна реакция може да доведе до твоята смърт. Не аз правя избора. Чуваш ли?

— Чувам, господарю — пошепна Монео.

— При такова събитие не остава място за избор! Просто го приемаш. Нищо друго. Ти никога не ще го разбереш или познаеш. Какво искаше да кажеш?

— Страхувам се от непознатото, господарю.

— А аз не се страхувам. Отговори ми защо!

Монео бе очаквал подобна криза и сега, когато тя дойде, я посрещна едва ли не с благодарност. Знаеше, че животът му зависи от неговия отговор. Погледна към Бог-Императора със задъхана от бързане мисъл.

— Господарю, може би заради спомените на всички памети, събрани в тебе…

— Е, и?

Очевидно отговорът се оказа непълен. Отново заложи на думите.

— Ти виждаш всичко, което ние знаем… Всичко, както е било някога — непознато! Изненада за теб… Изненадата просто трябва да бъде нещо ново, което не познаваш, не е ли така?

Говорейки, Монео осъзна, че е поставил предпазлив въпросителен знак на нещо, което би следвало да бъде дръзко заявено; но Бог-Императора само се засмя.

— Заслужаваш дар за мъдростта си. Какво е желанието ти?

Внезапно облекчение отвори път за други страхове. Икономът тихо изрече:

— Може ли да взема Сиона обратно в Цитаделата?

— Това ще ме принуди да я подложа по-скоро на изпитанието.

— Господарю, тя трябва да бъде разделена от съучастниците си.

— Много добре.

— Моят повелител е милостив.

— Не, себичен съм.

Бог-Императора се отвърна от Монео и замълча.

Оглеждайки по дължина разделеното с пръстени тяло, икономът забеляза, че белезите на Червея бяха поотстъпили. Все пак всичко приключи благополучно. Но в същия миг се сети за свободните с тяхната петиция и страховете му се върнаха.

Беше грешка. Само ще го предизвикат отново. Защо ли казах, че могат да връчат молбата си!

Свободните сигурно чакаха някъде напред, построени на отсамната страна на реката, размахали в ръце глупавите си хартийки…

Продължи да крачи мълчаливо, а мрачното му предчувствие се засилваше с всяка следваща стъпка.

„Отсам се носи пясък; и там се носи пясък. Оттатък чака тлъст човек; оттука чакам аз.“

Гласът на Шай-хулуд от Устната История

Отчет на сестра Ченои, намерен сред нейни документи след смъртта и:

Подчинявам се едновременно на догмите на „Бин Джезърит“ и на разпорежданията на Бог-Императора, като изваждам тези слова от моя доклад, прикривайки ги така, че да бъдат намерени след смъртта ми. Тъй като господарят Лито ми каза: „Ще се върнеш при твоите игуменки с посланието ми, но тези думи запази в тайна засега. Ако не постъпиш както ти заповядвам, гневът ми ще връхлети Сестринството.“

Както ме предупреди и светата майка Сиакса, преди да тръгна: „Не бива да правиш нищо, което може да го накара да стовари гнева си върху нас.“

Докато подтичвах до господаря Лито по време на краткото ритуално пътуване, за което вече говорих, реших да го попитам за приликата му със света майка. Казах:

— Господарю, знам по какъв начин светата майка придобива спомени от паметта на своите предшественици, пък и от други памети. Как е станало с Вас?

— В замисъла и неговото изпълнение — отвърна той — бе залегнала нашата генетична история и действието на подправката. Моята сестра-близнак Ганима и аз бяхме разбудени в утробата на майка ни и доведени до осъзнаване преди раждането; в присъствието на спомените на нашите предшественици, запазени в техните памети.

— Господарю… Сестринството ни нарича това абоминация6.

— С пълно право — рече Бог-Императора. — Делата на нашите предшественици могат да се окажат смайващи. И кой знае предварително каква сила ще дава тон на събраната пасмина — доброто или злото?

— Господарю, как се справихте с тази сила?

— Аз не я преодолях — отговори повелителят Лито. — Но упоритото постоянство в приложението на фараонския модел спаси Гани и мен. Сестра Ченои, запозната ли си с този модел?

— Господарю, ние от Сестринството имаме добра подготовка по история.

— Вярно е, но мислим за това по различен начин. Говоря за едно заболяване на системата за управление, прихванато от гърците и предадено на римляните, които пък го пръснали нашир и длъж така, че то никога повече не е изчезвало напълно.

— Какви са тези гатанки, господарю мой?

— Не са гатанки. Мразя подобни неща, но те ни спасиха. Гани и аз сключихме здрави вътрешни съюзи с нашите предходници, които се съобразяваха с фараонския модел. Те ни помогнаха да създадем смесена идентичност с отдавна заспалата тълпа.

— Господарю, намирам го обезпокоително.

— И добре правиш.

— А защо ми го казвате сега, повелителю? Не сте отговаряли по този начин на никоя от нас поне доколкото зная.

— Сестра Ченои, казвам ти го, защото ти слушаш внимателно, защото ще изпълниш моето нареждане и защото никога вече няма да те видя.

Бог-Императора изрече всички тези чудати неща, а после попита:

— Защо не ми зададеш въпроса кое е това, дето Сестринството ви нарича безумна тирания!

Окуражена от начина, по който разговаряше с мен, осмелих се да кажа:

— Господарю, известни са ни някои от Вашите кървави екзекуции. Безпокоим се от тях.

Тогава той направи нещо необичайно. Затвори очи, докато продължавахме да се движим, и подхвана:

— Понеже съм запознат с твоята предварителна подготовка да записваш точно онова, което чуваш, ще говоря за тебе. Сестра Ченои, все едно, че си страница в един от моите Дневници. Пази добре тези думи, тъй като не искам да бъдат изгубени.

Уверявам моето Сестринство, че по-надолу следва казаното, записано точно с думите, изречени от господаря Лито:

„Със сигурност знам, че когато престана да съществувам с разума си между вас, когато вече ще представлявам само едно страховито създание в пустинята, мнозина люде ще се върнат в спомените си за мен като за тиранин.

Напълно правилно. Бях тираничен.

Тиран, който макар и не напълно човек, не бе изгубил разума си и просто беше друг. Ала дори обикновените тирани имат мотиви и чувства, несъвпадащи с приписваните им от лъжливи историци, така че за мен ще мислят като за голям тиранин. Тоест чувствата и мотивите ми представляват завет, който ще запазя, за да не би историята да го преиначи прекалено много. Защото тя определено притежава способността да възхвалява и преувеличава някои характерни черти, пропускайки други.

Хората ще се опитат да ме разберат и да ме поставят в рамките на своите слова. Те ще търсят истината. Но истината винаги носи двусмислието на думите, използвани за нейното изразяване.

Не ще ме познаете. Колкото повече усилия полагате, толкова повече ще се отдалечавам, докато най-сетне изчезна във вечния мит — Жив Бог!

Това е, разбираш ли ме? Аз не съм водач; камо ли вожд. А Бог, Запомни го. Съвсем различен съм от водачите и вождовете. Боговете не носят отговорност за нищо с изключение на генезиса. Боговете приемат всичко, следователно нищо. Боговете трябва да бъдат идентифицирани, но остават анонимни. Боговете не се нуждаят от духовен свят. Моите духове ме обитават, готови да се отзоват при първо повикване. Споделям го с теб, тъй като ми е приятно да го сторя и да ти разкажа какво научих за тях и с тяхна помощ. Те са моята истина.

Пази се от истината, любезна сестро. Макар и жадно търсена, тя може да се окаже опасна за търсещия. Митовете и вдъхващите вяра лъжи се откриват по-лесно и в тях не е сложно да се повярва. Ако стигнеш до някаква истина, макар и временна, налага се да внесеш болезнени промени. Скривай истините в думи. Тогава естествената неопределеност и двусмислие на нещата ще бъдат в твоя защита. Думите се възприемат много по-лесно от внезапните делфийски болки, причинени от безсловесни знамения. С думите можеш да изпееш като в хор:

«Защо никой не ме предупреди?»

И ето, аз ви предупреждавам. Направих го с пример, не с думи.

Неизбежно е, но и моите слова са много повече от необходимите. Сега ти ги записваш в превъзходната си памет. Някой ден Дневниците ще бъдат открити. Е, и? Още думи! Предупреждавам те, че ако ги четеш, правиш го на свой риск. Безсловесното движение на страховити събития лежи непосредствено под повърхността им. Оглушей! Не бива да чуваш, а ако си чула, не трябва да запомняш. Колко облекчаващо е да забравиш… И колко опасно!

Думи като моите отдавна са обвити от тайнствена сила. Съществува едно скрито за хората познание, което може да се използва за господство над забравящите. Моите истини представляват съществената част на митовете и лъжите, на които тираните винаги са разчитали, за да постигнат с хитрост и интриги егоистичните си цели за сметка на масите.

Разбираш ли? А сега споделям и най-голямата загадка на всички времена — тази, с която внасям ред и спокойствие в собствения си живот. Ето, разкривам ти я:

— Единственото оцеляло от миналото почива в тебе, неизразимо с думи.“

После Бог-Императора замълча. Осмелих се да попитам:

— Това ли е всичко, което моят господар иска да запазя?

— Да, това са думите — каза той.

Стори ми се уморен и обезверен. Гласът му звучеше като на човек, изричащ завещание. Припомних си предупреждението му, че повече никога няма да ме види; обзе ме страх, но бях благодарна на своите учители, че уплахата не се почувства в гласа ми.

— Господарю Лито — рекох аз, — за кого са писани дневниците, които споменавате?

— За потомството след хилядолетия. Сестра Ченои, сега докосвам онези смътни читатели в бъдещето. Мисля за тях като за далечни братовчеди, изпълнени със семейна любознателност. Те са петимни да стигнат до дъното на драмите, които само аз зная да разказвам. Те искат да установят лични връзки със собствените си животи. Те искат да научат смисъла на словата, истината.

— Господарю, но вие сам ни предупредихте да внимаваме с истината — рекох аз.

— Съвършено вярно! Всичко в историята е послушен инструмент в ръцете ми. О, струпал съм цялото минало и притежавам всеки факт; и въпреки че фактите са на мое разположение, за да ги използвам както намеря за добре, дори когато си служа с тях правдиво, аз ги променям. За какво говоря сега? Какво е дневникът или записаните преживявания? Думи.

Господарят Лито отново потъна в мълчание. Аз прецених внимателно важността на неговото предзнаменование, съпоставих го с предупреждението на светата майка Сиакса и отново го преосмислих с казаното ми от Бог-Императора по-рано. Той ме определи за свой пратеник, така че се почувствах под негова защита, която ми даваше по-голяма свобода в сравнение с тази на останалите. Тогава дръзнах да го попитам:

— Господарю Лито, споменахте, че повече няма да ме видите Да разбирам ли, че скоро ще умрете?

Заклевам се, че моят разказ е истинен и че господарят Лито се разсмя. После ми рече:

— Не, мила ми сестро, ти ще умреш. Няма да доживееш до света майка. Но не се натъжавай, защото присъствието ти днес тук, както и фактът, че се връщаш с моето послание при Сестринството, запазвайки тайната на думите ми, те превръща в личност придобила много голяма важност. Ти ставаш неделима част от мита за мене. Нашите далечни братовчеди ще те умоляват да бъдеш техен застъпник пред Бог-Императора!

Господарят Лито пак се засмя, но благосклонно, поглеждайки ме сърдечно. Изпитвам затруднение да предам описваната случка с точността, която си налагам за всеки отчет от подобно естество, но в мига, когато господарят Лито ми наговори тези силни думи, почувствах дълбоко приятелско единение, сякаш нещо почти материално се настани между нас, обвързвайки ни по начин, който не мога да предам точно. Едва сега разбирам вложения от него смисъл в безсловесната истина. Да, случи се, и все пак не мога да го опиша.

ЗАБЕЛЕЖКА НА АРХИВИСТА: По силата на настъпилите междувременно събития намирането на този отчет не бива да се разглежда като повече от бележка под линия в историята, любопитна най-вече поради факта, че в него се съхранява една от най-ранните отпратки към тайните Дневници на Бог-Императора. За проявяващите интерес към по-нататъшно изследване на въпросния отчет, може да се направи справка в масива на Архивните Записи по подзаглавия както следва: Ченои, Света Сестра Куинтиниус Виолет; Отчет на Ченои; Отхвърляне на подправка, медицински аспекти. (Бележка под линия: Сестра Куинтиниус Виолет Ченои почина в петдесет и третата година от своето сестринство, като за причина се посочва несъвместимост с мелиндж при опит да придобие статут на света майка.)

„Наш предшественик, наричан Асур-назир-апли, известен като най-жесток от жестоките, овладя трона с убийството на собствения си баща и постави началото на царството на меча. Неговите завоевания включват и района на езерото Урумия, който му отвори път към Комаген и Хабур. Синът му получаваше данъкът Шуитес от Тир, Сидон, Гебел, а дори и от Йеху — син на Омри, само споменаването на чието име хвърля огромна маса хора в ужас. Завоеванията, започнали с Асур-назир-апли, пренесоха победоносното ни оръжие в Мидия, а по-късно в Израел, Дамаск, Едом, Арпад, Вавилон и Умлиас. Помни ли някой днес тези имена и места? Дадох ви множество следи: опитайте се да назовете планетата.“

Откраднатите Дневници

Въздухът сякаш не помръдваше в изсечения в скалите главен царски път, спускащ се към равния подстъп до моста през река Айдахо. Пътят завиваше надясно, загърбвайки сътворената от човека безкрайна грамада от камък и земна маса. Вървящият до Царската кола Монео някак неочаквано зърна павираната ивица, водеща от тесния край на хребета до металопластовата плетеница, изтеглила моста на километър разстояние.

Реката, все още в пропастта, се извиваше към него навътре и вдясно, след което се спускаше през каскада от стъпала към далечния край на Забранената Гора, където усмирителните стени слизаха почти до равнището й. Там, в околностите на Онн, се намираха овощните и зеленчуковите градини, предназначени за изхранването на града.

Взрял се в далечния отрязък от реката, Монео съзерцаваше окъпания в светлина връх на каньона, докато водата долу течеше в сенчести тонове, накъсани единствено от слабите сребристи просветвания в поредицата стъпала на каскадата.

Право пред него пътят до моста блестеше на слънчевата светлина, белязан от тъмните, издълбани от ерозията дерета край двете му страни, които подобно на стрелки указваха точното място за преминаване. Изгряващото слънце вече го бе сгорещило. Въздухът над пътя започваше едва-едва да трепти като предупреждение за настъпващия ден.

Ще стигнем читави в града, преди да ни захлупи най-страшната жега — помисли икономът.

Той почти подтичваше, ядосан от отегчителното търпение, което винаги го навестяваше на това място; погледът му беше прикован напред в очакване да зърне ония молители — свободните от Музея. Знаеше, че те ще се появят от някое от деретата. Някъде тук, от тази страна на моста. Уговорил го беше предварително. Нямаше никаква възможност да бъдат спрени. А знаците, свидетелстващи за присъствието на Червея, все още се забелязваха по тялото на Бог-Императора.

Лито долови присъствието на свободните преди още някой от свитата му да ги бе зърнал или дочул.

— Чакайте! — извика той.

Монео целият се превърна в слух.

Лито претърколи тялото си на колата, повдигна предния край на кълбообразното покривало и се вторачи пред себе си.

Икономът добре познаваше това негово състояние. Бог-Императора явно бе обезпокоен от нещо пред тях. Свободните бяха тръгнали. Той отстъпи крачка и продължи да се движи около границата на полагаемата му се позиция. Най-после дочу шума.

Беше звук от разпиляван чакъл.

Първите музейни свободни се появиха, излизайки от издълбаните от ерозията дерета от двете страни на пътя на не повече от стотина метра пред царското шествие.

Дънкан Айдахо се стрелна напред, а после забави хода си, подтичвайки до Монео.

— Това те ли са? — попита Айдахо.

— Да — отговори икономът, следейки неотклонно Бог-Императора, положил отново туловището си върху колата.

Свободните от Музея се събраха на пътя и хвърлиха горните си роби, под които бяха скрити облеклата им в червено и лилаво. Монео направо зяпна. Бяха се издокарали като поклонници в черни одежди под цветните си горни дрехи. Намиращите се най-отпред размахаха свитъци хартия, а цялата група започна да пее и танцува, приближавайки към царската свита.

— Петиция, господарю — извикаха първите. — Чуйте нашата молба!

— Дънкан! — изкрещя Лито. — Разпръсни ги!

Още при вика на своя господар Говорещите с риби се втурнаха през тълпата на царедворците. Айдахо им махна да се отдръпнат и рязко се затича към наближаващите. Гвардията образува фаланга, чието острие беше самият той.

Лито рязко затвори кълбообразното покривало на колата си, увеличи скоростта и отново изкрещя:

— Разпръсни ги! Разпръсни ги!

Музейните свободни, след като видяха втурналата се напред гвардия и увеличилата скоростта си кола, направиха движение встрани, сякаш отварят пътека в средата на пътя. Монео, който беше принуден да тича, за да не изостане, дочу бягащите стъпки на царедворците след себе си в мига, когато забеляза неочакваната промяна в програмата на свободните.

Като един човек пеещите хвърляха наметалата на поклонници, под които се оказаха с черни униформи, идентични с носената от Айдахо.

Какви ги вършат! — недоумяваше Монео.

Още неотговорил на мълчаливия си въпрос, той видя как приближаващите лица се смесиха и преляха в подигравателни изражения, като всяко от тях беше почти еднакво с това на Дънкан Айдахо.

— Лицетанцьори! — изпищя някой.

Самият Лито се оказа доста объркан от светкавичния развой на събитията, шума от множеството бягащи крака и отривистите команди откъм формиралата се фаланга на Говорещите с риби. Той бе ускорил колата, преодолявайки разстоянието между себе си и стражите, като междувременно включи сигналната камбана и специалната система за звуково въздействие. Бял шум заля всичко наоколо, изваждайки от ориентация дори неколцина от Говорещите с риби, макар и предварително подготвени за него.

В същия момент просителите бяха хвърлили наметалата на поклонници, преминавайки към процедурата на трансформация, при която образи на Дънкан Айдахо се замяркаха навсякъде. Лито чу писъка: „Лицетанцьори!“ и разпозна източника — чиновник от царското счетоводство, придружаващ свитата.

Първоначалната реакция на Бог-Императора беше близка до забавление.

Стражата и лицетанцьорите се сблъскаха. Лито разпозна бойните тлейлаксиански заповеди. Плътна група от Говорещите с риби наобиколи облечения в черно свой командир. Гвардейките просто изпълняваха често повтаряното указание да защитават началника си.

Но как ще го различават от останалите?

Лито почти спря колата си. Видя отляво как Говорещите с риби размахват зашеметяващите палки. Слънчева светлина проблесна в изтеглените ножове. После се чу приглушеното жужене на лазестрелите — звук, който баба му веднъж бе описала като „най-ужасния в целия свят“. Откъм челния отряд се носеха поредни вълни на дрезгави викове и писъци.

Лито реагира още с първия шум, идващ от лазестрелите. Той завъртя вдясно Царската кола, превключи от колела на суспенсорни(*) приспособления и насочи возилото си обратно като боен таран в скупчените лицетанцьори, които се опитваха да влязат в мелето откъм неговата страна. Описвайки къса дъга, нанесе удар от срещуположната посока и почувства сблъсъка на плът с металопласт; плисна червена кръв, а колата се отби от пътя в едно от страничните дерета, издълбани от дъждовната вода. Край него свистяха отрязани кафяви стени. Той се устреми нагоре и прелетя над речния каньон до високо, опасано със скали място, далеч над царския път, удобно за наблюдателен пункт. Тук спря и се озърна, вече извън обсега на ръчните лазестрели.

Ама че изненада!

Почти се разсмя, а от огромното му тяло се разнесе сумтене, съпроводено с леки гърчове. Полека-лека забавното настроение го напускаше.

От удобната си позиция виждаше моста и мястото на атаката. Из цялото бойно поле и в страничните канали безпорядъчно се търкаляха тела. Разпозна фините наметала на царедворци, униформите на Говорещите с риби и окървавените черни одежди на предрешени лицетанцьори. Оцелелите от свитата му се тълпяха в дъното на полесражението, докато гвардейките бързаха между падналите и нанасяха рязък удар с нож в тялото на всеки от тях, за да бъдат сигурни, че няма да оживее.

Той обиколи с бърз поглед мястото на битката, търсейки черната униформа на своя Дънкан. Нито една такава не се виждаше върху изправен човек. Нито една!

Тъкмо сподавяше внезапно бликналата вълна на смущение, когато зърна плътничка група от Говорещите с риби, останала сред царедворците и заобиколила някаква гола фигура…

Наистина гола!

Това бе Дънкан! Гол! Но да! Дънкан Айдахо без униформа не можеше да бъде лицетанцьор.

Отново го напуши смях. Отвсякъде изненади. Какъв ли шок са преживели нападателите. Явно не се бяха подготвили за подобна реакция.

Той се спусна към главния път, превключи отново на колела и се отправи към моста. Прекоси го с усещането за нещо deja vu, давайки си сметка за безчислените бродове на събраните в него памети и за тяхното преминаване през последиците от поредната битка. Когато излезе извън обсега на моста, Айдахо се откъсна от групата на стражите и се затича към него, като рязко заобикаляше телата на падналите. Лито спря колата и се загледа в голия бегач. Приличаше на гръцки воин-вестоносец, втурнал се към своя предводител, за да му съобщи за изхода от битката. Сгъстените бои на историята мигом заляха съзнанието му.

Дънкан се приближи, плъзна стъпалото на единия си крак о земята и спря до колата. Лито отвори кълбообразното покривало.

— Лицетанцьори, да са проклети до един! — задъхано рече Айдахо.

Без да се опитва да скрие обзелата го веселост, Лито възкликна:

— Що за хрумване да си свалиш униформата!

— Коя, моята ли? Те не ме оставиха да се бия!

Монео тичешком приближи с група от стражата. Една от Говорещите с риби подхвърли синьо гвардейско наметало на Айдахо с думите:

— Опитваме се да скалъпим цяла униформа от падналите.

— Моята собственоръчно я разкъсах — кимна Айдахо.

— Избяга ли някой от лицетанцьорите? — попита Монео.

— Нито един — отговори голата. — Признавам, твоите жени са добри бойци, но защо не ме оставиха да вляза…

— Защото са получили указания да те пазят — прекъсна го Лито. — Те винаги пазят най-доброто…

— Четири от тях умряха, за да ме спасят!

— Господарю, загубихме общо повече от трийсет души — обади се икономът. — Все още ги броим.

— Колко са лицетанцьорите? — попита Лито.

— Изглеждат най-малко петдесет, господарю — отговори Монео с тих глас и покрусено изражение на лицето.

Лито се позасмя.

— Защо се смееш? — попита Айдахо, — Повече от трийсет наши хора…

— Тлейлаксианците се оказаха толкова вързани в ръцете! Не си ли даваш сметка, че само преди петстотин години щяха да бъдат много по-ловки и опасни. Виж какъв глупав маскарад са тръгнали да правят! Без да очакват твоята блестяща ответна реакция!

— Но имаха лазестрели — каза Айдахо.

Лито изви грамадата на тялото си откъм предните пръстенообразни ребра и посочи една дупка, прогорена в навеса по средата на колата. Следи от разтопен металопласт ограждаха отвора.

— Удариха на още няколко места отдолу — каза той. — За щастие, не повредиха нито суспенсорно устройство, нито колело.

Айдахо се загледа в дупката, направена в покривалото, отбелязвайки, че е разположена на височината на тялото на Бог-Императора.

— Не те ли уцелиха? — попита той.

— О, да — нехайно каза Лито.

— Не си ли ранен?

— Лазестрелите не са опасни за мен — излъга, без да му мигне окото. — Когато имаме време, ще ти покажа.

— Но за мен са — натърти Айдахо. — Както и за твоите стражи. Всеки от нас трябва да има защитен пояс.

— Защитните приспособления са забранени в цялата Империя — напомни Лито. — Носенето на защитен пояс е престъпление, което се наказва със смърт.

— Така, ето че стана дума и за защитите — вмъкна се в разговора Монео.

Айдахо помисли, че той иска да му обяснят нещо около защитните устройства и започна:

— Поясите са източник на силово поле, което отблъсква всички предмети, опитващи се да проникнат с опасна скорост. Те имат само един недостатък. Ако силовото поле бъде пресечено с лъч от лазестрел, като резултат произтича експлозия, чиято мощ съперничи на тази на голяма термоядрена бомба. Нападател и нападнат си отиват заедно.

Икономът сепнато погледна към Айдахо, който кимна потвърждаващо.

— Ясно е защо бяха забранени — продължи той. — Нали Великото Споразумение срещу ядрените оръжия е все още в действие и резултатите от него са добри?

— Дори са по-добри, след като иззехме всички атомни играчки от династиите и ги прибрахме на сигурно място — обади се Лито. — Но сега не е място и време да обсъждаме подобни въпроси.

— Можем обаче да разгледаме друго — рече Айдахо. — Много опасно е да се върви през открити пространства. Би трябвало да…

— Така изисква традицията и ние ще я спазим — настоя Лито.

Монео се наведе близо до ухото на Айдахо.

— Безпокоиш господаря — каза той.

— Но…

— Не си ли забелязал колко по-лесно е да се държи под контрол нещо, което се движи по дадена заповед? — попита Монео.

Айдахо буквално подскочи и се обърна, взирайки се в очите на иконома, с внезапно появило се прозрение. Лито се възползва от възможността и започна да дава нареждания:

— Монео, погрижи се да не остане никакъв знак от нападението: било петно от кръв, било откъснато парче от дреха, нищо…

— Да, господарю.

Айдахо се обърна при шума на приближаващите около него хора и видя, че всички оцелели, дори ранените с набързо стъкмени превръзки, се тълпят, обзети от желание да чуят словата на Бог-Императора.

— Всички вие — каза Лито, обръщайки се към тълпата, заобиколила колата му, — не казвайте нито дума за случилото се. Нека тлейлаксианцнте се тревожат.

После се обърна към Айдахо:

— Дънкан, как лицетанцьорите успяха да проникнат в район, където само на музейните свободни е разрешено да се движат?

Айдахо неволно погледна към Монео.

— Господарю, грешката е моя — рече икономът. — Аз сам препоръчах на свободните това място за връчване на тяхната молба. Дори успокоих Дънкан Айдахо, че няма да се случи нищо лошо.

— Спомням си, че ми съобщи за петицията — каза Лито.

— Господарю, мислех си, че идеята ще те позабавлява.

— Тъжбите и прошенията не забавляват, а отегчават. Особено ми дотягат молбите на хора, чиято единствена цел е чрез промени да бъдат запазени старите форми.

— Господарю, ти говори много пъти за скуката, съпътстваща тези пътувания към…

— Но не съм тук, за да спасявам от скука другите!

— Не разбирам, господарю.

— Музейните свободни нямат дори понятие от някогашния начин на живот. Бива ги единствено да повтарят заучени движения.

Естествено то понякога им доскучава и започват да настояват за въвеждане на промени. Именно това ме отегчава и дразни. Няма да позволя никакви промени. А сега кажи ми откъде научи за предполагаемата петиция?

— От самите свободни — отвърна Монео. — Делега… — Той сам прекъсна обясненията си и се намръщи.

— Знаеше ли кои са членове на тази делегация?

— Разбира се, господарю. В противен случай не бих…

— Но те са мъртви — вметна Айдахо.

Монео го погледна, без да разбере смисъла на думите му.

— Твоите познати са били убити и заменени с възприели образа им лицетанцьори — поясни голата.

— Проявих небрежност — каза Лито. — Трябваше да те науча на всичко необходимо за изобличаване на лицетанцьорите. Е, необходимата корекция ще бъде внесена, след като дързостта им вече започва да граничи с глупостта.

— Защо ли са толкова дръзки? — попита Айдахо.

— Може би се опитват да отвлекат вниманието ни от нещо друго — предположи Монео.

Лито се усмихна на иконома си. Силно смутен от опасността за лична заплаха, умът му явно работеше добре. Бе подвел своя господар, приемайки мимиците-лицетанцьори за свободни. И сега си даваше сметка, че продължителността на службата му може да се окаже в съдбоносна зависимост от способностите, заради които Бог-Императора някога спря избора си на него.

— Имаме време да се подготвим — рече Лито.

— И от какво би трябвало да отклоним вниманието си? — попита Айдахо.

— От друг заговор, в който те също участват — отвърна Лито. — Сега мислят, че ще ги накажа сурово за станалото, но отношенията ни с тлейлаксианците ще се запазят заради теб, Дънкан.

— Не предполагаха, че тук няма да успеят — слабо възрази Айдахо.

— Бяха го заложили като непредвиденост, за която обаче се усещаха подготвени — уточни Монео.

— Вярват, че няма да ги унищожа, тъй като разполагат с оригиналните клетки на Дънкан Айдахо — разсече възела на догадките Лито. — Разбираш ли, гола?

— Е, прави ли са? — попита споменатият.

— На път са да сбъркат.

Лито тръсна глава и се обърна към Монео:

— Нищо от случилото се не бива да стигне с нас до Онн. Да се осигурят нови униформи и нови стражи да заменят мъртвите и ранените… Всичко да бъде, както е било.

— Господарю, има и мъртви царедворци — каза икономът.

— Попълни ги с други.

Монео се поклони.

— Да, господарю.

— И нареди да се донесе ново покривало за колата ми!

— Както заповяда господарят.

Лито върна колата няколко крачки встрани, обърна я в посока към моста и повика Айдахо:

— Дънкан, идваш с мене.

Първоначално бавно и с подчертана неохота, долавяща се във всяко негово движение, голата се отдалечи от другите; после ускори крачката си, изравни се с отвореното кълбообразно покривало на Царската кола и тръгна редом, без да откъсва погледа си от Лито.

— Дънкан, какво те притеснява?

— Наистина ли мислиш за мен като за твоя Айдахо?

— Разбира се. По същия начин, по който ти мислиш за мен като за твоя Лито.

— Тогава защо не знаеше за предстоящото нападение?

— Имаш предвид моето прехвалено умение да виждам в бъдещето?

— Да!

— Лицетанцьорите отдавна не бяха влизали в обсега на вниманието ми — каза Лито.

— Предполагам, че вече е настъпила промяна.

— В неголяма степен.

— А защо?

— Защото Монео беше прав. Не бива да позволяваме нещо да отвлича вниманието ни.

— Можеха ли наистина да те убият там?

— С голяма вероятност. Дънкан, знаеш ли, че малцина си дават сметка каква трагедия ще бъде моята смърт.

— Какво мислиш, че кроят тлейлаксианците?

— Предполагам, някакъв капан. С хубава примамка. Те вече ми дадоха знак.

— Какъв знак?

— Налице е нова ескалация на безразсъдните мотиви, които движат някои от моите поданици.

Бяха преминали по моста и започваха да се изкачват към наблюдателната позиция на Бог-Императора. Айдахо вървеше, обзет от мълчалива възбуда.

Когато стигнаха до върха, Лито вдигна поглед към далечните острозъби скални грамади и безплодните земи на Сарийър.

На полесражението отвъд моста се чуваха продължаващите скръбни вопли на загубилите свои близки хора. С острия си слух Лито долови гласа на Монео, който ги предупреждаваше, че времето за оплакване е съкратено. В Цитаделата те имаха и други любими същества, а всички добре познават гнева на Бог-Императора…

Сълзите им ще пресъхнат и на лицата им ще цъфнат усмивки, когато стигнем до Онн — каза си Лито. — Мислят, че се отнасям с презрение към тях! Какво значение има това? Някаква си мигновено чезнеща неприятност сред кратко живеещите и кратко спомнящите си за своя живот хора.

Гледката на пустинята го успокои. Оттук не можеше да види реката в клисурата, без да се обърне в противоположната посока и да погледне към Празничния град. Дънкан остана състрадателно мълчалив до колата. Премествайки леко погледа си вляво, Лито видя един от краищата на Забранената Гора. На фона на пейзажа, потънал в сочна зеленина, той внезапно си спомни за Сарийър като за съвсем незначителна останка от огромната като планета пустиня, някога толкова могъща, че всички хора се бояха от нея — дори и дивите свободни, които бродеха там.

Реката е причината — помисли Лито. — Ако се обърна, ще видя сътвореното от мен.

Пресечената от човешка ръка клисура, през която се мяташе река Айдахо, беше продължение на прореза, с който Пол Муад’Диб прогори Защитната стена, за да преминат неговите легиони, яхнали пясъчни червеи. През мястото, където сега течеше вода, Муад’Диб бе извел своите свободни от кориолната буря(*) и ураганния й прах, за да влязат направо в историята и във всичко това…

Лито чу познатите стъпки на иконома и шума, вдигнат от него, докато с мъка се катереше към наблюдателната позиция. Монео се изкачи и застана до Айдахо, изчаквайки за миг, за да си поеме дъх.

— След колко време ще можем да продължим? — попита голата.

Монео му направи знак с ръка да замълчи и се обърна към Лито:

— Господарю, получихме съобщение от Онн. От „Бин Джезърит“ ни уведомяват, че тлейлаксианците ще ни нападнат преди моста.

Айдахо изсумтя:

— Не са ли позакъснели?

— Не е по тяхна вина — сви рамене Монео. — Но капитанът на Говорещите с риби няма как да го повярва.

И други участници в свитата на Лито запристигаха бавно, преодолявайки височината до наблюдателната позиция. Някои сякаш бяха поели наркотик и все още се намираха в шоково състояние. Говорещите с риби пъргаво се движеха сред тях, налагайки ведро разположение на духа.

— Снеми охраната от посолството на „Бин Джезърит“ — нареди Лито. — Прати им съобщение, че ще ги приема последни, но не бива да се опасяват от този факт. И още, кажи им, че последните ще бъдат първи. Те ще разберат смисъла на думите ми.

— Какво ще наредиш за тлейлаксианците? — попита Айдахо.

Лито не отместваше погледа си от Монео.

— Да, тлейлаксианците. Ще им подадем сигнал.

— Какъв, господарю?

— Когато ти наредя, но не по-рано, ще направиш необходимото за публично бичуване и изгонване на тлейлаксианския посланик.

— Господарю!

— Какво, не си ли съгласен?

— Ако трябва всичко да остане в тайна… — икономът погледна през рамо към другите присъстващи, — как ще обясниш налагането с камшици?

— Няма да обяснявам нищо.

— Някаква причина все пак?

— Никаква.

— Господарю, но ще тръгнат слухове и при…

— Монео, просто отвръщам на удара им! Нека почувстват невидимата моя част, която действа без знанието ми, тъй като то не може да разтълкува нещата.

— Но, господарю, голям страх ще налегне всички.

Айдахо избухна в дрезгав смях. Той пристъпи, за да застане между Монео и Царската кола, след което каза:

— Напротив, много милостиво подхождаш към посланика! Някога имаше владетели, които щяха да опекат този глупак на бавен огън.

Икономът направи опит да поясни през рамото му:

— Господарю, подобна постъпка ще е потвърждение за тлейлаксианците, че си бил нападнат.

— Те вече го знаят — отвърна Лито. — Но не ще могат да разпространяват мълвата.

— И когато никой от нападателите не се завърне — вметна Айдахо.

— Схващаш ли, Монео? — нетърпеливо каза Лито. — Когато стигнем читави в Онн, тлейлаксианците ще разберат, че са претърпели пълно поражение.

Икономът погледна към Говорещите с риби и царедворците, които смаяни слушаха техния разговор. Рядко някой от тях бе присъствал на подобна размяна на мисли и обяснения между Бог-Императора и най-близките му помощници.

— Кога господарят ще даде сигнал за наказанието на посланика? — попита Монео.

— По време на приема.

Лито долови бръмченето на идващите топтери, зърна отблясъците слънчева светлина от крилете и перките им, а след като присви очи, успя да различи и новия навес за колата, висящ под една от машините.

— Разпореди се да върнат повредения в Цитаделата и да го поправят — каза той, все още взрян в наближаващите летателни устройства. — Ако има любопитни, придружителите да информират, че това е обичайна поправка на покривалото, износено от веещия пясък.

— Да, господарю — въздъхна икономът. — Ще бъде, както заповядаш.

— Хайде, Монео — подкани го Лито. — Не унивай. Ела, ще продължим заедно.

После се обърна към Айдахо и тихо му нареди:

— Вземи неколцина от стражата и огледайте пътя напред.

— Мислиш ли, че ще има друга атака? — попита голата.

— Не, но охраната не бива да стои без работа. И си намери нова униформа. Не искам да носиш каквото и да е, оцапано от мръсните тлейлаксианци.

Айдахо чинно се отправи да изпълни заповедта.

Лито даде на Монео знак да дойде съвсем близо до него. Когато икономът се наведе над колата и лицето му се озова на по-малко от метър от това на господаря му, Бог-Императора снижи още повече гласа си и каза:

— Ето и за теб един специален урок, Монео.

— Да, повелителю, трябваше да предвидя опасността от лице…

— Не, не става дума за лицетанцъорите! Урокът е за дъщеря ти!

— За Сиона ли? Тя какво би могла…

— Кажи й следното: макар и в по-деликатен вариант, тя е също като онази сила в мен, която действа, без да го съзнава. Благодарение на нея аз мога да си спомня какво е да бъдеш човешко същество. И да обичаш…

Икономът буквално зяпна, без да разбира нищо.

— Само й предай това, което ти казах — повтори Лито. — Не се опитвай да го тълкуваш. Просто й повтори моите думи.

Монео се отдръпна с обичайното:

— Както наредиш, господарю.

Лито затвори кълбообразния похлупак, превръщайки навеса и покривалото в едно цяло, готово да бъде заменено от екипажите на приближаващите топтери.

Мъжът до него се обърна и огледа хората, застанали в очакване край площадката на избраната от Бог-Императора наблюдателна позиция. И тогава забеляза нещо, което не беше открил по-рано, очевидно поради суматохата. Някои царедворци бяха накичени с фини приспособления за усилване на слуха. Подслушвали са! А слухови апарати можеха да дойдат само от Икс.

Ще трябва да предупредя Дънкан и гвардията — помисли Монео.

Възприе току-що установения факт като симптом на деморализация. Как можеха да забраняват подобни неща, когато повечето от царедворците и от Говорещите с риби знаеха, или най-малкото подозираха, че Бог-Императора ги купува от иксианците?

„Започвам да мразя водата. Кожата на пясъчните твари, която движи и направлява протичащата с мен метаморфоза, вече е овладяла прекалената чувствителност на червея. Монео и мнозина от гвардията знаят за моето отвращение. Но само икономът подозира истината: този факт представлява важен ориентир за изминатото разстояние по поетия път. Вече мога да чувствам наближаването на края му, който няма да дойде така бързо, както тече времето за хората, но ще настъпи в достатъчно кратък срок, сравнен с изтърпяното от мен. Водата гъмжеше от пясъчни твари по времето на Дюн и това действително беше проблем в ранните етапи на нашата симбиоза. Тогава поривът бе държан под контрол благодарение на волевото ми усилие, докато успяхме да стигнем до момента на необходимото равновесие. Сега съм длъжен да избягвам водата, тъй като вече няма пясъчни твари, а само полузаспали създания, представляващи моята кожа: Без тях, които единствени могат отново да върнат пустинята, няма как да се появи и Шай-хулуд, защото пясъчният червей ще дойде само когато земята изсъхне достатъчно. Аз съм единствената му надежда.“

Откраднатите Дневници

Пладне преполови, преди императорският кортеж да се спусне по последния склон в покрайнините на Празничния град. Тълпата, опасала улиците, за да го поздрави, бе удържана на място от стегнати редици на Говорещите с риби, носещи зелените си атреидски униформи и кръстосали в плътна ограда зашеметяващите си палки.

С наближаването на царската свита викащата тълпа буквално подлудя. Тогава гвардейките започнаха да повтарят:

— Сайънок! Сайънок! Сайънок!

Ехото от монотонно изричалата дума се замята напред-назад между сградите, оказвайки странно въздействие върху тълпата, явно непосветена в нейния смисъл. Вълна на мълчание заля претъпканите широки улици, докато стражата продължаваше да я повтаря. Хората гледаха със страхопочитание въоръжените с палки жени, опънали защитен кордон около преминаващото величие, неспирно произнасящи непознатата дума и впили погледите си в Бог-Императора.

Айдахо, влязъл в крачка с маршируващите стражи от Говорещите с риби зад Царската кола, чу за първи път монотонното повтаряне и почувства как космите на врата му щръкват.

Монео също крачеше до колата, без да поглежда вляво или вдясно. Веднъж, доста отдавна, той бе попитал господаря Лито за смисъла на думата.

— Предоставил съм на Говорещите с риби един-единствен ритуал — бе казал Бог-Императора. Двамата се намираха в залата му за аудиенции под централния площад на Онн, а Монео беше преуморен от продължителния ден, прекаран в насочване на потока от знаменитости, претъпкали града в чест на десетгодишните празненства.

— Господарю, каква е връзката на ритуала с тази дума?

— Самият той се нарича Сайънок или Празникът на Лито. Представлява обожаване и преклонение пред личността ми в мое присъствие.

— Стар ли е, господарю?

— Свободните го спазваха още преди да станат такива. Но ключовете към тайнствата на празника изчезнаха заедно с някогашните люде. Единствено аз си го спомням. Възстанових го по мой начин, за моя образ и подобие, както и за постигане на поставените лично от мен цели.

— Значи свободните от Музея не си служат с него?

— В никакъв случай. Той е мой и само мой. Държа на това, тъй като всъщност аз съм този ритуал.

— Каква странна дума, господарю. Никога не съм чувал нещо подобно.

— Монео, тя има множество значения. Ако ти ги кажа, ще ги запазиш ли в тайна?

— Да, щом господарят ми го нарежда!

— Никога не го споделяй с другиго, нито пък споменавай пред Говорещите с риби за този наш разговор.

— Заклевам се, господарю.

— Много добре. Сайънок означава отдаване на уважение и почит към някого, който говори истината. Както и почитане на нещата, за който се беседва точно и честно.

— Но, повелителю, нали всъщност откровеността означава, че говорещият вярва в това, което казва?

— Така е. Сайънок обаче съдържа и идеята за светлината, която разкрива действителността. Ти продължаваш да хвърляш светлина върху онова, което виждаш.

— Господарю, думата действителност е много неясна и двусмислена…

— Съвършено вярно! Затуй Сайънок означава още и процеса на ферментация, на кипеж… защото истинността — или вярата, че я познаваш, което е едно и също — винаги въвежда елемент на вълнение и възбуда.

— Господарю, и всичко това е събрано в една дума, така ли?

— И още много неща! Сайънок съдържа също така и призоваването за молитва, както и името на Записващия ангел Сихая, който разпитва новопредставилите се пред него.

— Господарю, какъв голям товар, събран само в една дума!

— Словата могат да носят толкова товар, колкото пожелаем. Единственото изискване е наличието на съответствие и традиция, върху които да продължава съграждането.

— Повелителю, защо да не споменавам за това пред Говорещите с риби?

— Защото думата е запазена само за тях. Те се чувстват обидени, когато я споделя с мъж.

Преминавайки редом с Царската кола през Празничния град, Монео си спомни нещо, което го накара плътно да стисне устните си. Много пъти бе чувал Говорещите с риби да възпяват монотонно Бог-Императора в негово присъствие — след онова първо обяснение на думата, към чийто странен характер той самият неволно бе добавил собствени значения, изхождайки от личния си опит.

Тя има смисъл на тайнство и престиж. Означава власт. Включва и отсечката на молба и призив за разрешение да се действа в името на Бога.

— Сайънок! Сайънок! Сайънок!

Думата оставяше неприятно усещане в ушите му.

Вече бяха влезли навътре в града, почти до централния площад. Светлината на следобедното слънце нахлуваше по царския друм иззад процесията, осветявайки нейния път. Така се засилваше и блясъкът на разноцветните одеяния на събраното гражданство. И още — осветяваха се вдигнатите нагоре лица на Говорещите с риби, изтеглили редиците си от двете страни на шествието.

За първи път неспиращото монотонно повтаряне разбуди тревога у Айдахо, който крачеше до колата с отряд от стражата. Реши да попита гвардейката до себе си за смисъла на тази дума.

— Тя не е за мъже — бе нейният отговор. — Понякога обаче господарят я обяснява на някой Дънкан.

Аха, някой Дънкан! Беше му се случвало да пита и Лито, но в отговор получаваше само загадъчно увъртане:

— Не след много време ще научиш това, което те интересува.

Айдахо препрати монотонния звук към общия фон и се огледа около себе си с любопитството на същински турист. Подготвяйки се за задълженията си като командир на гвардията, той се бе опитал да научи нещо повече за историята на Онн, при което откри, че споделя шеговитото учудване на Лито от факта, че в непосредствена близост течеше река Айдахо.

Тогава бяха в едно от големите открити помещения на Цитаделата — проветриво място, изпълнено с утринна светлина; по широките маси Говорещите с риби служителки от архива бяха разгърнали карти на Сарийър и на Онн. Лито се бе покачил с колата си по наклонена пътека без стъпала и гледаше отвисоко, а Айдахо стоеше срещу него пред маса, отрупана с карти, и проучваше плана на Празничния град.

— Странно е проектиран — отбеляза замислено той.

— И с едно основно предназначение — публичен показ на Бог-Императора.

Айдахо погледна нагоре към опасаното с пръстеновидни ребра тяло върху колата и спря погледа си на закачуленото лице. Недоумяваше дали някога ще съумее да наблюдава без известно притеснение това чудато туловище.

— Но само веднъж на всеки десет години — подхвърли той.

— Да, в Деня на Всеобщото участие и споделяне.

— Затваряш ли го през останалото време?

— Тук са посолствата, представителствата на търговските посредници и комисионери, училищата на Говорещите с риби, кадрите за обслужване и поддръжка, музеите и библиотеките.

— На каква част от общата площ се намират те? — Айдахо почука леко с кокалчетата на пръстите си по картата. — Най-много една десета от града, нали?

— Не, по-малко.

Айдахо замислено зашари с очи по разгърнатия план.

— Гос’дарю, подобно проектиране разчетено ли е и за други цели?

— Преди всичко определяща е била потребността от публичен показ на моята личност.

— Трябва да има чиновници, правителствени служители, дори и общи работници. Къде живеят те?

— Обикновено в предградията.

Айдахо посочи един от краищата на картата:

— В тази ли поредица от жилища?

— Дънкан, обърни внимание на балконите.

— Опасващи площада — кимна той и се наклони, за да ги види по-отблизо. — Че този площад е широк цели два километра!

— Виж как балконите са поставени назад по пръстена на спиралите. Елитът обитава именно тези спирали.

— Значи оттам те гледат в ниското към самия площад, нали?

— Не ти ли се нрави?

— Липсва дори защитна енергийна преграда!

— Що за примамлива цел съм аз?

— Защо го правиш?

— В основата на проекта и изграждането на Онн е заложен един великолепен мит. Лично аз го поддържам и разпространявам. В него се твърди, че някога по тези места са живели хора, чийто владетел е бил длъжен да се разхожда веднъж в годината между тях в пълен мрак без оръжия и броня. Митичният властелин бил облечен в светещ костюм, докато се движел сред потъналите в нощта тълпи от свои поданици. А самите поданици носели тъмни дрехи и никой не ги претърсвал за оръжие.

— Какво общо има това с теб и Онн?

— Ако владетелят останел жив след нощната си разходка, очевидно бил добър господар.

— Ти не претърсваш ли за оръжие?

— Не и открито.

— И мислиш, че хората виждат теб в мита — фразата не бе изказана като въпрос.

— За мнозина е така.

Айдахо се вгледа в лицето на Лито, потънало дълбоко в сивата качулка. Плътно наситените сини очи се взираха на свой ред в него, без да казват нищо.

Мелинджови очи — помисли Айдахо.

Лито бе споделил с него, че вече не поема подправка. Тялото му осигуряваше количеството, на което бе привикнал.

— Не ти харесва моето свещено, но гадно тяло, както и спокойствието, наложено от мен със сила — усмихна се разбиращо той.

— Не ми харесва играта ти на бог!

— Но един бог може да насочва нещата в империята си точно така, както диригентът ръководи изпълнението на някоя симфония със своите движения. Моето изпълнение е ограничено в рамките на Аракис. Длъжен съм да дирижирам симфонията оттук.

Айдахо поклати глава в знак на несъгласие и отново погледна градския план, преди да попита:

— Какви са тези апартаменти в жилищата отвъд спиралите?

— По-семпли места за престой на посетители.

— Но те не могат да виждат площада.

— Не, могат. Иксиански приспособления предават образа ми по стаите.

— Вътрешният пръстен гледа право надолу към теб. Как излизаш на площада?

— В средата се издига сцена, откъдето ме представят на моя народ.

— Хората поздравяват ли те с викове? — Айдахо отново се вгледа в очите на Лито.

— Позволяват им се поздравителни викове.

— Атреидите винаги са считали себе си за част от историята.

— С каква проницателност разбираш смисъла на виковете.

Командирът отново насочи вниманието си към картата на града:

— Тук ли са училищата на Говорещите с риби?

— Да, точно под лявата ти ръка. Там се намира и академичното учебно заведение, където пратиха Сиона. Тогава тя беше на десет години.

— Сиона… Длъжен съм да науча повече неща за нея — замислено изрече голата.

— Уверявам те, че нищо не ще попречи за изпълнението на твоето желание.

Продължавайки да бъде движеща се частица от ритуалното царско странстване, Айдахо излезе от обзелия го унес, осъзнал, че силата на монотонния звук, издаван от Говорещите с риби, беше намаляла. Пред него Царската кола бе започнала да се спуска към камерните помещения под площада по дълга, снижаваща се пътека без стъпала. Айдахо, все още в обсега на слънчевата светлина, погледна нагоре към блесналите редуващи се спирали, за истинския вид, на които картата не го бе подготвила. Хората се трупаха по балконите на големия пръстен, опасващ площада — смълчани, вгледани към шествието.

Привилегированите не го поздравяват с викове — помисли Айдахо. Мълчаливата тълпа по балконите предизвикваше лоши предчувствия.

Той пристъпи в тунела на снижаващата се пътека и скоро горният му край скри площада. Монотонното припяване на Говорещите с риби постепенно заглъхваше при слизането. Но пък звукът от маршируващи нозе около него му се стори странно усилен.

Любопитство замени потискащото го тревожно предчувствие. Айдахо се огледа около себе си. В тръбообразното тяло на тунела с равен под имаше изкуствено осветление, а самото тяло беше много, много широко. Айдахо прецени, че седемдесет души ще са в състояние да вървят рамо до рамо във вътрешността на площада. Тук нямаше поздравяващи тълпи, а кордон от разпръснати на доста голямо разстояние Говорещи с риби, които вече не произнасяха монотонния звук и само следяха неотстъпно с поглед преминаващия свой Бог.

Припомнил си видяното на картите, Айдахо доби впечатление за разположението на този гигантски комплекс под площада — същински затворен град в Града — място, където единствено Бог-Императора, царедворците и Говорещите с риби можеха да се движат без конвой. Ала картите не казваха нищо за дебелите носещи колони, за чувството, породено от огромните охранявани пространства, загадъчното и донякъде зловещо спокойствие на които сега бе нарушавано от тропота на краката и скърцането на Царската кола.

Изведнъж Айдахо погледна към оградилите пътя Говорещи с риби и забеляза, че устните им се движат едновременно, изричайки беззвучно една дума. Той разпозна думата.

Сайънок.

„Толкова скоро ли е следващият Празник?“ — попита господарят Лито.

„Изминаха десет години“ — отвърна майордомът. Мислите ли, че от този разговор може да се съди за непознаване на хода на времето от страна на Бог-Императора?

Устната История

В отрязъка от време за частни приеми, предшестващ самия Празник, мнозина обсъждаха факта, че Бог-Императора е посветил много повече от протоколно допустимите минути на новия иксиански посланик — млада жена, именувана Хви Нории.

Тя бе доведена в средата на предиобеда от две от Говорещите с риби, все още подвластни на възбудата от първия ден. Помещението за частни приеми, намиращо се под площада, беше ярко осветено. Светлината бе заляла зала с дължина петдесет и широчина трийсет и пет метра. Стените бяха декорирани с антични килими на свободните, чийто ярък рисунък бе изработен от драгоценни камъни и благородни метали с втъкани нишки от умопомрачително скъпата подправка. Преобладаваше тъмночервеният цвят, толкова обичан от старите свободни. Подът на помещението беше почти прозрачен и художествено оформен с екзотични риби от хвърлящи лъчи кристали. Отдолу струеше поток от светлосиня вода, чиято влажност беше напълно изолирана от залата за приеми, ала все пак се намираше необичайно близо до Лито, който стоеше на покрита с мека материя платформа, издигната в самия край на залата срещу вратата.

Още първият му поглед към Хви Нории разкри забележителната прилика с нейния вуйчо Малки, но пък сериозната тържественост на движенията и спокойствието на широката й крачка твърде много я различаваха от него. Имаше обаче същата тъмна кожа, както и овалното му лице с правилни черти. Кафявите меки очи устояха на погледа на Лито. Да, за разлика от сивата коса на Малки нейната беше искрящо черна.

Хви Нории излъчваше вътрешно спокойствие, което Лито долови веднага с нейното приближаване. Тя спря на шест крачки под и пред него. От фигурата й струеше класическа уравновесеност, която никак не бе случайна.

Лито почувства с нарастващо вълнение присъствието на типичните за иксианците интриги в новия посланик. Това бе напълно в съгласие със собствената им програма за създаване и подготовка на подбрани индивиди, предназначени за специфични функции. А функцията на Хви Нории беше печално очевидна: да очарова Бог-Императора, търсейки пролука в защитната му броня.

Въпреки това той долови в себе си нарастващо наслаждение от нейната компания в набиращата ход среща. Посланичката бе застанала в неголямо петно от дневна светлина, въведена в залата от система иксиански призми. Светлина изпълваше и отдалечения край, където се намираше Лито, като силата й беше концентрирана върху посетителя, за да загасва постепенно отвъд Бог-Императора, зад когото се различаваше къса редица от Говорещите с риби — стража от дванайсет жени, подбрани специално заради пълната им неспособност да чуват или говорят.

Хви Нории носеше семпла горна дреха в пурпурен цвят, а единственото й украшение беше сребърна огърлица-медальон, с отпечатан символ на Икс. Меки сандали с цвета на дрехата надничаха изпод подгъва, достигащ до самия под.

— Нали знаеш — попита я Лито, — че съм убил един от предшествениците ти?

Тя леко се усмихна и каза:

— Господарю, вуйчо Малки не пропусна да ми го съобщи още при ранната ми подготовка.

Щом заговори, Лито прозря, че част от нейното образование е било дело на „Бин Джезърит“. Бе овладяла техния начин за контрол над реакциите и отговорите, на усет за полутоновете и премълчаването. Въпреки това той разбра, че привнесеният от „Бин Джезърит“ пласт е фин и не е проникнал в естествената ласкавост на нейната природа.

— Освен това са ти казали, че не ще пропусна да спомена за случая — рече той.

— Да, господарю. Знам още, че моят прародител е имал безразсъдството да влезе тук с оръжие и да се опита да ви навреди.

— Както постъпи и непосредственият ти предшественик. Уведомиха ли те вече за случая?

— Господарю, научих веднага, след като пристигнах. Неспасяем глупак. Защо пощадихте живота му?

— Както не постъпих с твоя роднина, нали?

— Да, господарю.

— Предшественикът ти Кобат беше по-ценен за мен като пратеник с послание.

— Значи, казали са ми истината — кимна тя. И пак се усмихна: — Никой не може да разчита сто процента на чутото от своите помощници и началници.

Изводът беше толкова открит, че на Лито не му се удаде да скрие усмивката си. Дори се разсмя с глас, докато си даваше сметка, че младата жена наистина притежава Мисловността на Първоначалното Разбуждане или първичния разум, който идва още с шока на осъзнаване при раждането. Тя бе жива в буквалния смисъл на думата!

— Следователно не ме виниш, че съм премахнал твоя роднина-предшественик? — попита той.

— Но нали се е опитал да ви убие! Господарю, казаха ми, че сте го смазали със собственото си тяло.

— Вярно е.

— А после сте обърнали оръжието към вашата свещена личност, за да покажете, че то не може да ви навреди… Бил е най-добрият лазестрел, който могат да изработят иксианците.

— Свидетелите са докладвали истината — кимна Лито. А в себе си помисли: Което показва доколко може да се разчита на свидетели!

В името на историческата точност той самият знаеше, че бе обърнал лазестрела към оребреното си с пръстени туловище, а не към ръцете, лицето или перките. Тялото му, намиращо се в предчервейна форма, се отличаваше със забележителната си способност да поема силна топлина. Химическата инсталация вътре в него превръщаше тази топлина в кислород.

— Никога не съм се съмнявала в истинността на казаното — рече тя.

— Защо Икс повтори този глупав случай? — попита Лито.

— Не са ми обяснили, господарю. Може би Кобат сам е взел решение да постъпи по такъв начин.

— Не го вярвам. Стигнах до извода, че твоите хора искат само смъртта на подбрания от тях убиец.

— Смъртта на Кобат?

— Не. Смъртта на оня, когото са избрали да си послужи с оръжието.

— Кой е той, господарю? Нищо не са ми казали.

— Не е важно. Спомняш ли си, какво съм изрекъл по времето, когато твоят роднина постъпи като глупак?

— Заплашил си ни с ужасно наказание, ако идеята за насилие влезе в умовете ни.

Тя сведе глава, но не преди Лито да зърне твърдата непоколебимост в очите й. Бе си послужила с най-доброто в себе си, за да притъпи своята ярост.

— Обещавам ти, че нито един от твоите хора няма да избегне гнева ми — каза Лито.

Тя рязко насочи погледа си в лицето му.

— Да, господарю.

Този път нищо не можа да прикрие собствения й страх.

— Никой няма да се изплъзне от моя контрол, дори и онази безполезна колонийка, която наскоро създадохте на… — и той изреди на един дъх стандартните координати на новата колония, която иксианците бяха организирали в пълна тайна, далеко отвъд границите на онова, което те смятаха за крайни предели на неговата Империя.

Хви Нории с нищо не показа, че е била изненадана.

— Господарю, мисля, че бях избрана за посланик тъкмо поради моето предупреждение, че вие не можете да не знаете за случилото се.

Лито се загледа в нея с повишено внимание.

С какво ли сме се сдобили! — запита се той.

Казаното говореше за наблюдателност и прозорливост. Знаеше как иксианците бяха решили, че голямото разстояние и още по-големите транспортни разходи ще осигурят надеждна изолация за новата колония. Хви Нории смяташе, че нещата не стоят по този начин и го бе казала. Но тя вярваше, че нейните началници са я избрали за посланик именно заради предупреждението й, което бе красноречиво свидетелство за тяхното внимание и предпазливост. Иксианците разчитаха, че имат приятел в тукашния двор, който едновременно може да бъде смятан и като приятел на Лито. Кимна утвърдително след подреждането на мозайката в главата си. Малко след като се възкачи на трона, той бе разкрил на хитреците от Икс точното местоположение на предполагаемия им секретен Център — средищната област на технологичната федерация, намираща се под тяхно управление. Според иксианците дотогава тайната им е била запазена, тъй като бяха заплатили гигантски подкупи на Космическото Сдружение. Лито бе успял да ги постави на място с помощта на далновидното наблюдение и последвалите го умозаключения, както и с включване в действие на спомените за местата, където са събрани повече техни жители.

В миналото той ги бе предупредил, че ще ги накаже, ако се осмелят да действат срещу него. Те останаха смаяни и обвиниха Сдружението в предателство. Забавлението за Бог-Императора бе пълно и той избухна в такива залпове от смях, че иксианците ужасно се сконфузиха. А после ги уведоми с хладен и осъдителен тон, че не му се налага да си служи с доносници или шпиони, както и с обичайните приспособления на правителствената власт.

Не повярваха ли, че е Бог?

През определен последващ период от време те зачитаха поставените изисквания. А Лито не злоупотреби нито веднъж със създадените взаимоотношения. Желанията му бяха скромни — някаква машинка или приспособление. Обявяваше своите потребности и иксианците доставяха поредната технологична играчка. Само веднъж се опитаха да пробутат смъртоносен инструмент в една от поръчаните машини. Той унищожи цялата делегация, още преди да успеят да свалят опаковката на вещта.

Хви Нории изчакваше спокойно някакъв знак от размишляващия Лито. С нищо не показваше нетърпение.

Красива е — помисли той.

Свикнал на обичайното продължително общуване с иксианците, сега усещаше как новото развитие на нещата раздвижва енергията в тялото му. Обикновено кризите, страстите и потребностите, които го подтикваха и довеждаха до определено състояние, постепенно отминаваха. Нерядко дори чувстваше, че е надживял отреденото му време. Но сега присъствието на Хви Нории беше свидетелство, че е потребен. Този факт бе приятен за него. Допусна, че иксианците може да са постигнали частичен успех с машината за усилване на линейното прозрение, необходимо за щурманите на Сдружението. Някакво слабо пиукане в потока на протичащите големи събития сигурно е останало извън обсега на вниманието му. Дали наистина биха могли да създадат подобна машина? Какво чудо щеше да е тя! Умишлено се отказа да използва способностите си и за най-незначителното търсене на възможност за нейната реализация.

Искам да ме изненадват!

А сега любезно се усмихна на Хви.

— С какво са те подготвили да ме ухажваш, за да спечелиш благоволението ми?

Тя дори не мигна.

— Предоставиха ми комплект от запаметени отговори за особени случаи. Научих ги и въпреки изискването да си служа с тях, не съм склонна да го сторя.

Точно това, което те искат — помисли Лито.

— Кажи на шефовете си — рече той, — че ти си нужната примамка за мен.

Тя сведе глава с думите:

— Ако това се нрави на моя господар.

— Да, нрави ми се.

После Лито с удоволствие се зае с кратко проучване във времето—с цел да разбере какво ще бъде непосредственото бъдеще на Хви, преплитайки в него нишките от собственото й минало. Бъдещето се оказа с променлив характер — поток, чиито движения бяха подвластни на множество отклонения. Познанството й със Сиона бе следвало да бъде строго официално, освен ако… Разнообразни въпроси заляха съзнанието му. Един щурман от Сдружението бе съветник на иксианците и очевидно бе открил съществуващото във времето смущение около Сиона. Дали щурманът наистина вярваше, че би могъл да си осигури защита срещу способността на Бог-Императора да предвижда нещата?

Темпоралното проучване отне няколко минути, но Хви Нории никак не изглеждаше притеснена. Лито я изучаваше внимателно. Приличаше на човек, неподвластен на времето — извън него по дълбоко миролюбив начин. Никога не бе срещал обикновен смъртен, способен да чака така без каквато и да е проява на нервност.

— Хви, къде си родена? — попита той.

— На самата Икс, господарю.

— Искам да знам подробно за сградата, местоположението й, родителите ти, съседите, приятелите и семейството, училищните години. За всичко.

— Не си спомням моите родители, господарю. Казаха ми, че са умрели, когато съм била съвсем малка.

— Ти повярва ли?

— Разбира се, но само в началото. После започнах да си фантазирам разни неща. Дори си представях, че Малки е баща ми, ала по-късно… — Тя поклати глава с отрицаващ жест.

— Не обичаше ли вуйчо си Малки?

— Напротив. О, аз го обожавах.

— Както и аз — кимна Лито. — Кажи ми сега нещо за приятелите си и за училището.

— Учителите ми бяха специалисти, дори доведоха неколцина бин-джезъритки, за да ме подготвят в овладяването на чувствата ми и способността да наблюдавам както трябва. Малки казваше, че ме очакват велики дела.

— А приятелите ти?

— Не мисля, че съм имала истински приятели, а просто хора, доведени специално, за да общуват с мен поради специфични страни и цели на моето образование.

— Някой говорил ли е с теб за онези велики дела, за които си била предназначена?

— Господарю, Малки казваше, че ме подготвят с цел да ви очаровам.

— На колко години си, Хви?

— Не знам точната си възраст. Предполагам, че съм на около двайсет и шест. Никога не съм празнувала рожден ден. Случайно научих, че има рождени дни от моя учителка, която извини с него отсъствието си. Повече не я видях.

Отговорът й действително го очарова. Наблюденията му го убеждаваха напълно, че тлейлаксианците не са посягали на иксианската й плът. Тя не идваше от техните аксолотлови резервоари. Тогава каква беше причината за цялата тази потайност?

— Вуйчо ти Малки знае ли на колко си години?

— Навярно. Но не съм го виждала от много години насам.

— Никой ли не ти е казвал някога на колко години си?

— Не.

— Предполагаш ли защо е така?

— Може би, защото са мислили, че ще попитам, ако то ме интересува.

— А интересуваше ли те?

— Да.

— Тогава защо не си попитала?

— Отначало мислех, че някъде е било записано. Потърсих. Не открих нищо. И разбрах, че никой няма да отговори на моя въпрос.

— Хви, твърде много ме зарадва отговорът ти и онова, което той казва за тебе. Аз също не знам нищо за твоето минало и произход, но мога да направя осветяващо предположение за родното ти място.

Очите й се приковаха в лицето му с осезаема настойчивост, в която нямаше нищо престорено.

— Родена си в същата машина, която шефовете ти се опитват да усъвършенстват за потребностите на Сдружението. Там си била и зачената. Малки може наистина да е баща ти. Но това няма никакво значение. Хви, знаеш ли нещо за тази машина?

— Господарю, предполага се, че не би трябвало да зная за нея, но…

— Още една липса на дискретност от друга учителка, така ли?

— Този път от самия ми вуйчо.

Лито избухна в гръмогласен смях:

— Какъв мошеник! Какъв очарователен мошеник!

— В смисъл, господарю?

— Така си е отмъстил на твоите наставници. Не му се нравеше идеята за напускането на моя двор. По онова време ми каза, че неговият заместник е неспасяем глупец.

Хви Нории сви рамене.

— Сложна личност е моят вуйчо — отбеляза тя.

— Слушай ме внимателно. Някои от връзките ти тук, на Аракис, могат да се окажат опасни за тебе. Ето защо аз ще те пазя, доколкото ми стигат силите. Разбираш ли ме?

— Така мисля, повелителю. — Тя го гледаше със сериозен израз.

— А ето и посланието към твоите господари. За мен е ясно, че се вслушват в думите на някакъв щурман от Сдружението, както и че по опасен начин са се присъединили към тлейлаксианците. Кажи им от мое име, че целите им са доста прозрачни.

— Господарю, не знам нищо за…

— Хви, известен ми е начинът, по който те използват. Поради тази причина можеш още да кажеш на шефовете си, че ти ще бъдеш постоянен посланик при моя двор. Няма да посрещам други иксианци. И ако господарите ти не обърнат внимание на тези предупреждения и продължат опитите си да оказват влияние върху желанията ми, аз ще ги смажа.

Сълзи наляха очите й и потекоха по бузите, но Лито остана доволен, че тя не си позволи друга форма на проява на чувствата си, като падане на колене например.

— Вече ги предупредих — каза тя. — Наистина го направих. Заявих им, че са длъжни да те слушат.

Видя, че говори истината.

Какво чудесно създание е тази Хви Нории — помисли.

Изглеждаше като същинско въплъщение на добротата, очевидно отгледана и възпитана в притежание на това качество от иксианските си господари, които внимателно бяха пресметнали неговия ефект върху Бог-Императора.

Изхождайки от огромната тълпа на събраните в него спомени, Лито можа да я види като идеализиран образ на монахиня, любезна и самопожертвувателна, образец на самата преданост. Такъв беше изначалният характер на нейната природа и на обитаваното от нея място. Най-лесното за Хви Нории беше да е правдива и открита, но същевременно способна да прикрие дори главното, само и само за да не причини болка на другите. Той определи това й качество като най-дълбоката промяна, която „Бин Джезърит“ е бил в състояние да извърши. Реалният почерк на поведението на Хви бе дружелюбен, чувствителен и изначално благ. Лито почти не съзря манипулативна пресметливост във всичко това. Посланичката се прояви с незабавната си отзивчивост и благоразумие, както и с превъзходната си дарба на слушател (още един успех за „Бин Джезърит“). В нея нямаше нищо открито съблазняващо и този факт също дълбоко го привличаше.

Както веднъж бе обърнал внимание на един от по-ранните Дънкановци при подобна ситуация:

— Трябва да проумееш тази особеност, за която мнозина очевидно подозират! Понякога непреодолимо ме държат в плен въображаеми прояви на чувството, че нейде в моята непрекъснато променяща се външна форма се намира тяло на възрастен човек с всички необходими функции.

— Всички ли, господарю? — бе попитал Дънкан.

— Всички! Чувствам изчезналите си части. Мога да усетя краката си, съвсем обикновени и действителни поне за сетивата ми. Мога да усетя функционирането на своите човешки жлези, някои от които вече не съществуват. Дори мога да почувствам половите си органи, за които по мисловен път знам, че изчезнаха преди векове.

— Разбира се, ако знаеш…

— Познанието не потиска подобни чувства. Изчезналите части все още се намират в личните ми спомени и в многочислената идентичност на всички мои предшественици.

Докато Лито гледаше стоящата пред него Хви, за миг си даде сметка, че той фактически няма череп, а онова, което някога бе негов мозък, сега представляваше масивна плетеница от ганглии, плъзнали из цялата плът на предчервейната форма. Но все още чувстваше болка в мозъка на някогашното му място, все още усещаше кънтящия си череп.

Изправилата се пред него Хви сякаш оплакваше неговото загубено завинаги човешко същество. Мъката се оказа прекомерна и той отчаяно изстена:

— „Защо ме измъчват твоите господари?“

— Не ви разбирам, повелителю.

— Като те изпращат!

— Няма да ви сторя никакво зло, господарю.

— Най-много ме боли от това, че ти съществуваш!

— Не знаех. — Сълзите й не спираха да се стичат от очите. — Никога не са ми обяснявали целта на действията си.

Той си наложи да се успокои и каза тихо:

— А сега си върви, Хви. Заеми се със собствените си дела, но се върни веднага, когато т