/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic, / Series: Дюна

Домът На Ордена

Франк Хърбърт

В последната книга от поредицата Франк Хърбърт един кораб с екипаж от бегълци се отправя към непозната галактика, за да се укрие от ужасяващ враг. Изгнаниците използват генетични технологии, за да възродят емблематични фигури от миналото на Дюн, сред които са Пол Муад’Диб и лейди Джесика, които да има помогнат със специалните си таланти в борбата с врага. Въз основа на оригиналните бележки на Франк Хърбърт, синът му в съавторство с Кевин Дж. Андерсен пишат „Домът на Ордена“ — романът, който трябва да отговори на въпросите, които феновете на поредицата си задават от десетилетия насам. Какъв е произходът на Светите майки, какво е бъдещето на планетата Аракис, какъв ще е изходът от войната между Човекът и Машината?

Франк Хърбърт

Домът на Ордена

„Онези, които искат да повторят историята, трябва да държат в ръцете си обучението по история.“

Бин-джезъритска кода

Когато бебето-гола# беше извадено от първия бин-джезъритски# аксолотлов резервоар# старшата света майка# Даруи Одрейди се разпореди да подготвят скромна церемония в собствената й трапезария на последния етаж на Централата. Току-що бе съмнало и другите две участнички в Съвета — Тамалани и Белонда — не скриха раздразнението си при повикването, макар че Одрейди бе наредила на личния си готвач да сервира закуската.

— Не всяка жена може да седи на главното място на масата при раждането на собствения си баща — отбеляза саркастично Одрейди, когато останалите се заоплакваха, че имат премного неща за вършене, вместо да участват в някаква „нелепица за губи-време“. Само възрастната Тамалани си позволи иронична усмивка. Белонда остана с безизразно изражение на лицето си с премного плът, което нерядко бе равнозначно на смръщване.

Одрейди недоумяваше дали Бел се е освободила от негодуванието си за относителния разкош в жилището на старшата света майка. Тук чувствително се долавяше значимостта на заемания от нея пост, но разликата говореше много повече за поетите задължения, а не за някакво големеене спрямо нейните сестри. Малката трапезария й даваше възможност да наставлява помощниците и послушниците по време на хранене.

Белонда не престана да мести погледа си, очевидно нетърпелива да си тръгне. Големи, но безуспешни досега усилия бяха положени за пробив в студената черупка, която я държеше на разстояние.

— Чувствам се много странно, когато държа бебето в ръцете си и мисля: Това е баща ми — каза Одрейди.

— Чух го още първия път — изрече Белонда сякаш с корема си и с почти баритонов тътен, като че ли всяка дума беше свидетелство за лошо храносмилане.

Въпреки всичко тя бе доловила иронията в шегата на старшата света майка. Старият башар# Майлс Тег наистина беше баща на Одрейди. Самата тя бе съхранила клетки (изчегъркани от нокътя), за да се появи гола като част от дългосрочния „план за евентуални възможности“, ако все пак успееха да възпроизведат тлейлаксианските# резервоари. Но Белонда по-скоро би приела да бъде изгонена позорно от „Бин Джезърит“, отколкото да се съглася с коментара на Одрейди за жизнената важност на техническата въоръженост на Сестринството#.

[# Виж речника в края на книгата. — Б. ред.]

— Намирам го за несериозно в подобно време — каза Бел. — Онези женски откачалки няма да спрат да ни преследват докато не ни унищожат, а ти искаш да празнуваме!

С известно усилие Одрейди запази внимателния тон:

— Ако почитаемите мами стигнат до нас преди да сме готови да ги посрещнем, може би не сме съумели да поддържаме морала си в добро състояние.

Мълчаливият втренчен поглед на Белонда право в очите й предаде обезсърчаващо обвинение: Ужасните жени вече изтърбушиха шестнайсет от нашите планети!

Одрейди добре знаеше колко погрешно е да се мисли за онези светове като за притежание на „Бин Джезърит“. Хлабаво организираната конфедерация на планетарните правителства, образувана след Времената на глада и Разпръскването, разчиташе почти изцяло на Сестринството за жизнено важни услуги и сигурни комуникационни връзки, но старите фракции продължаваха упорито да бранят самостоятелността си: ПОСИТ#, Космическото Сдружение, Тлейлакс, изолирани остатъчни групички от жреческото съсловие на Раздвоения Бог и дори помощни части от Говорещите с риби, както и схизми — малки общества на разколници. Раздвоеният Бог бе завещал на човечеството една разделена империя, чиито фракции внезапно придобиха съмнително и спорно поведение поради необузданите атаки на почитаемите мами от Разпръскването. „Бин Джезърит“ — школа-пазител на повечето от старите форми — съвсем естествено се бе превърнала в тяхна главна цел.

Мислите на Белонда никога не се отдалечаваха прекомерно от заплахата на почитаемите мами. Одрейди отдавна го бе осъзнала. Понякога тя бе почти готова да я прогони, но понастоящем дори „Бин Джезърит“ се бе разделила на фракции, а и никой не би отрекъл превъзходните организаторски способности на светата майка. Под нейно ръководство архивната служба бе достигнала непознато досега съвършенство.

Дори без да говори, Белонда нерядко съумяваше да насочи вниманието на старшата майка върху преследвачите, които ги дебнеха със свирепо постоянство. Явно и този път бе решила да помрачи настроението на спокойна увереност в успеха, което Одрейди разчиташе да постигне.

Тя положи усилие да съсредоточи мислите си върху новия гола. Тег! Ако се стигнеше до възстановяване на първоначалната му памет и спомени, Сестринството отново щеше да разполага с възможно най-добрия башар. По-точно — със съчетание на башар и ментат#! Военен гений, чието необикновено умение бе родило митове в старата империя.

Но дали Тег би бил полезен срещу онази женска паплач, върнала се от Разпръскването?

Каквото и да става, почитаемите мами не бива да ни открият! Още не!

В башара бяха събрани премного смущаващи неясноти и възможности. Загадка покриваше периода непосредствено преди смъртта му по време на гибелта на Дюн. На Гамму той бе сторил нещо, разпалило необузданата дива ярост на почитаемите мами. Самоубийственото му поведение на Дюн не бе достатъчно, за да предизвика лудешката им реакция. Носеха се слухове и витаеха откъслечни данни и сведения за дните, които бе прекарал на Гамму преди опустошението на пясъчната планета. Може да се движи прекалено бързо, за да го проследи човешкото око! Беше ли успял да го направи? Дали това не бе още една проява на неподражаемите способности на атреидските гени! Може би мутация? Или поредният от митовете за Тег!

Влезе послушница с три закуски и сестрите ги изядоха набързо, навярно решили да прекратят незабавно малката пауза, тъй като загубата на време се бе оказала сериозна заплаха.

След като другите си тръгнаха, Одрейди продължи да чувства шокиращото последствие от неизречените страхове на Белонда.

Както и от моите страхове.

Тя стана, отиде до широкия прозорец и погледна над по-ниските покриви към част от пръстена овощни градини и пасища, заобикалящ Централата. Беше късна пролет и плодовете вече започваха да очертават форми. Последващо раждане. Днес бе роден нов Тег! Мисълта никак не я въодушеви. Обичайно тя й вдъхваше кураж и спокойствие, но тази сутрин беше различно.

Кои са реалните му сили? Какви са фактите, с които разполагам?

Възможностите и средствата, с които борави една старша света майка, бяха огромни и впечатляващи: пълна преданост и вярност на подчинените, военна мощ под командването на башар, обучен от Тег (в момента голяма част от нея закриляше учебната планета Лампадас), занаятчии и технически персонал, шпиони и агенти вредом из старата империя, безчислен брой работници, очакващи от Сестринството защита срещу почитаемите мами, а така също и всички свети майки, чиито Други Памети достигаха до зората на живота.

Без да изпитва ненужна гордост, Одрейди знаеше, че разполага с най-доброто и най-силното за една света майка. Ако личната й памет и спомени не й предоставяха необходимата информация, други около нея винаги можеха да запълнят възникналите празноти. Налице бяха и данните, въведени в машинната памет, макар че тя не криеше естественото си недоверие към този източник.

Одрейди осъзнаваше изкушението да се задълбае в различните животи, които носеше като вторична памет в качеството им на подпочвени пластове на съзнанието. Навярно би могла да намери в опита на Другите Памети блестящи разрешения на опасните затруднения, пред които бе изправена сега… Не, рисковано е! Можеше да се загуби за часове, запленена от многообразието на решенията, вземани от човешките същества. По-добре е да остави Другите Памети държани в равновесие и готови да дойдат при необходимост, когато бъдат потърсени. Осъзнаването беше средството за постигане на целта и силата на нейното влияние за идентифициране на нещата.

Причудливата метафора на ментата Дънкан Айдахо бе твърде полезна в случая.

Самоосъзнаване: насрещни огледала, които преминават през вселената, трупайки по пътя си нови изображения като извечно отражение. Безкрайното видяно крайно — аналогът на съзнанието, което пренася доловените късчета на вечността.

Никога не бе чувала изречени думи, които да се намират по-близо до неизразимото чрез слова осъзнаване. „Специализирана комплексност — бе определението на Айдахо. — Ние събираме, свързваме и отразяваме нашите системи на подреденост.“

И наистина, в „Бин Джезърит“ смятаха, че животът е създал човешките същества посредством еволюцията, за да бъде въведен ред.

Но с какво ще ни помогне този факт срещу ония разюздани жени, които ни преследват? На кой клон от еволюцията са те? Дали еволюцията не е още едно име на Бога?

Сестрите й прихваха презрително при такова „безполезно предположение“.

И все пак би могло да има отговори в Другите Памети. Ой, колко изкусително!

С какво отчаяно безразсъдство й се искаше да пренесе блокиралата си личност в минали съответствия и да почувства как са живели тогава. Побиха я тръпки от непосредствената опасност, съпътстваща силната съблазън. Тя усети как нещо нетърпеливо се блъска в окрайнините на съзнанието: „Така беше! Не, не е вярно. Така беше!“ Колко нетърпеливи са! Трябва да се фокусират и разделят, като внимателно се вдъхне живот на миналото. Всъщност не е ли това целта на осъзнаването и самата сърцевина на факта да си жив?

Подбери от миналото и съпостави с настоящето, да разбереш какви са последствията.

Ето, така схващаха историята в „Бин Джезърит“, дирейки отглас в изживените животи чрез древните думи на Сантаяна: „Онези, които не могат да си спомнят миналото, са осъдени да го повторят.“

Сградите на самата Централа, превъзхождаща по мощ и значимост всички бин-джезъритски укрепени селища, даваха израз на начина на мислене, откъдето и да ги погледнеше човек. Ръководната концепция се заключаваше в полезното оформяне. В работния център на „Бин Джезърит“ не бе оставено почти никакво място за нефункционалното, опазвано единствено по носталгични подбуди. Сестринството нямаше нужда от археолози. Самите свети майки олицетворяваха историята.

Бавно (много по-бавно от обикновено) гледката отвъд прозореца упражни успокоителния си ефект. Онова, което виждаха очите, беше ред, сътворен от „Бин Джезърит“.

Но във всеки идващ миг почитаемите мами можеха да сложат край на реда. Положението на Сестринството беше много по-тежко от преживяното по време на Тирана. Голяма част от решенията, които бе принудена да вземе сега, изглеждаха достатъчно противни. Работната й стая бе по-малко приятна и заради действията, които планираха тук.

Да отпишем ли нашия бин-джезъритски кийп на Палма?

Предложението се намираше в утринния отчет на Белонда, очакващ реда си върху работната маса. Одрейди постави утвърдително означение „Да“.

Отписваме го, понеже атаката на почитаемите мами е предстояща, а ние не можем да го защитим или евакуираме.

Хиляда и сто свети майки и само злата участ знаеше колко послушници, помощници и други подобни щяха да умрат или още по-лошо… заради малката думичка. Без да се броят „обикновените хора“, които съществуваха в сянката на „Бин Джезърит“.

Голямото напрежение, съпътстващо вземането на подобно решение, предизвика непозната досега слабост у Одрейди. Дали не беше от душевна умора? А има ли нещо такова като Душа? Чувстваше дълбоко изтощение там, където съзнанието не можеше да достигне. Уморена, уморена, уморена.

Напрежението се предаде дори на Белонда, а насилието бе деликатес за Бел. Само Тамалани изглеждаше незасегната, но Одрейди не се заблуждаваше. Там бе навлязла във възрастта на наблюденията от по-висш порядък, очакващи всички сестри, които успееха да достигнат до нея. Вече нищо нямаше значение, освен наблюденията и преценките. По-голямата част не биваха изобщо изричани с изключение на мимолетни забележки или сбръчкване на лицето. Напоследък Тамалани говореше съвсем малко, а забележките и коментарите й бяха колкото редки, толкова и наглед нелепи:

„Да се купят още не-кораби.“

„Да се уведоми Шийена.“

„Прегледайте отново записите на Айдахо.“

„Попитайте Мурбела.“

Понякога тя само изсумтяваше, сякаш се боеше, че думите могат да я издадат.

А преследвачите не спираха да кръжат, прекосявайки пространството в търсене на нишка към местоположението на Дома на Ордена.

В най-съкровените си мисли Одрейди виждаше не-корабите на почитаемите мами като корсари из необятните морета между звездите. Те не прелитаха под черни флагове с череп и кръстосани кости, но флаг все пак имаше. И символизираното от него не беше никак романтично: Убивай и плячкосвай! Трупай богатство в кръвта на другите. Черпи енергия и съграждай нови и нови кораби-убийци.

Нима не виждаха, че ще се удавят в червено мазило, ако продължават да следват същия курс?!

Трябва да има действително бесни люде в онова Разпръскване на човешки същества, откъдето са се пръкнали почитаемите мами. Хора, които изживяват живота си, водени от идея-фикс: „Пипнете ги!“.

Опасна беше вселената, в която подобни идеи бяха оставени да се носят свободно. Добрите цивилизации полагаха грижи да не подхранват такива намерения и дори да не им дават възможност да се родят. А когато все пак това се случеше, поради невнимание или заради лошо стечение на обстоятелствата, бързо трябваше да бъдат отклонявани в небитието, преди да са натрупали критична маса.

Одрейди бе много изненадана, че почитаемите мами не осъзнаваха този факт или не му отдаваха дължимото внимание.

„Издухани до дъно истерички“, ги наричаше Тамалани.

„Ксенофобия“ — опонираше с твърдението си Белонда и както винаги внасяше точна корекция, тъй като достъпът й до Архива даваше възможност за по-обхватен поглед върху действителността.

Одрейди смяташе, че и двете бяха прави. Почитаемите мами наистина имаха истерично поведение. Всички външни за тях бяха неприятели. Вярваха изглежда единствено на мъжете, които бяха превърнали в сексуални роби; и то пак само донякъде. Ала и това доверие подлежеше на непрекъсната проверка — по думите на Мурбела (единствената наша пленница от почитаемите мами) — така че хватката никога да не отслабне.

„Понякога могат да убият човек само заради наранено честолюбие и като пример за останалите“ — бе пояснила Мурбела. Думите й веднага пораждаха въпроса: И нас ли ни предупреждават? „Внимавайте! Нали виждате какво става с онези, които дръзнат да ни се противопоставят!“

Мурбела бе казала още: „Вие ги предизвикахте, когато това се случи, те няма да се спрат, докато не ви разсипят до основи.“

„Да привършим с онези отвън!“

Точно и недвусмислено. Правилните ни действия ще ги отслабят — помисли Одрейди.

Ксенофобия, доведена до смеховита крайност, може би?

Напълно вероятно.

Удари с юмрук по работната маса, давайки си сметка, че стореното ще бъде видяно и записано от сестрите, установили постоянно наблюдение върху поведението на старшата света майка. После заговори на глас за вездесъщите видеоочи и сестрите-вардияни, взрени в тях.

— Няма да седим и да чакаме в затворени отбранителни територии! Надебеляхме като Белонда (нека хапе от яд!), въобразили си, че сме създали недосегаемо общество и вечни структури.

Одрейди обходи с поглед познатата стая.

— Намираме се на място, което е една от нашите слабости!

Седна на стола зад работната маса, като мислеше върху проблема както от архитектурна гледна точка, така и в светлината на общинското планиране. Е, старшата света майка има това право!

Поселищата на Сестринството рядко се разрастват без определена цел. Дори когато това става върху съществуващи структури (както беше със стария кийп на харконите на Гамму), ползваха се планове за повторно изграждане. Изискваха се пневмоводи за съобщения и малки пакети. Светлопроводи и твърдолъчови прожектори за пренос на шифровани послания. Имаха за себе си мнението, че са най-добри в защитата на комуникационните връзки. Послушници и куриери на светите майки (подготвени по-скоро за самоубийство, отколкото за предателство на висшестоящите) пренасяха по-важните послания.

Тя сякаш виждаше — отвъд прозореца и планетата — своята мрежа, превъзходно организирана и снабдена с нужния персонал, където всяка бин-джезъритка се явяваше като продължение на останалите. Когато ставаше дума за оцеляването на Сестринството, сърцевина на всичко бе абсолютната преданост. Тук-там се срещаха отстъпници (някои от които особено впечатляващи, като бабата на Тирана например), но и за тях имаше граница. Повечето сътресения бяха временни.

Всичко посочено дотук представляваше модел, сътворен по запазената марка на „Бин Джезърит“. Следователно беше слабост!

Одрейди се съгласяваше с много от страховете на Белонда. Но да бъда проклета, ако позволя на подобни неща да помрачат цялата радост от живота! Все едно да отстъпим и да предадем всичко, както искат почитаемите мами — плячкаджийки.

— Преследвачите търсят как да отнемат силите ни — изрече тя гледайки право към тавана.

Също като диваците в древността, които изяждали сърцата на враговете си. Е, добре… Ще им дадем да хапнат нещо! И много късно ще разберат, че не могат да го преглътнат!

С изключение на предварителното обучение, разчетено за начална подготовка на помощници и послушници, Сестринството нямаше слабости и не прибягваше до поучителни съвети, ала Одрейди все пак притежаваше свой личен девиз: „Някой трябва да прекопае.“ Усмихна се на себе си, докато се навеждаше много по-свежа над зовящата я работа. Нейната стая и Сестринството бяха поверената й градина, която очакваше да бъде оплевена и засадена.

Както и наторена. Не бива да забравям за торта.

„Когато си поставих за цел да поведа човечеството по моята Златна Пътека, обещах му урок, който хората да запомнят завинаги. Познавам дълбоко залегнал в тях модел на поведение, който те отричат на думи, но потвърждават с делата си. Казват, че търсят сигурност и спокойствие — условия, които характеризират с думата «мир». Но дори когато я изговарят, не престават да отглеждат семената на хаоса и насилието.“

Лито II, Богът-Император

И така, нарича ме Кралицата-паяк!

Височайшата почитаема мама се облегна в масивния стол, поставен върху висок подиум. Повяхналата й гръд се разтърси от беззвучен злорад смях. Знае какво ще й се случи, когато попадне в моята паяжина! Ще я изсмуча до сухо, ето какво ще направя.

Беше дребна жена с безлична физиономия и нервно подскачащи мускули; наведе погледа си към обления в дневна светлина под на приемната зала, покрит с жълти плочки. Върху него лежеше бин-джезъритска света майка, овързана с шигърова жица#. Пленницата не правеше никакви опити да се съпротивява. Шигьровата жица беше идеална за целта. Ако се опита, ще отреже ръцете й!

Помещението, в което се намираше, допадаше на височайшата почитаема мама както с размерите си, така и с факта, че бе отнето от други стопани. С площта си от триста квадратни метра то е било разчетено за събиранията на навигаторите от Сдружението точно тук, Свързващия възел, като всеки участник е трябвало да се намира в огромен резервоар. Пленницата, просната на жълтия под, изглеждаше като прашинка в безкрая.

Тази никаквица премного се зарадва, когато ми откри как ме назовава тяхната така наречена старша света майка!

Височайшата почитаема мама помисли, че въпреки всичко утрото бе прекрасно. С изключение на факта, че вещиците не ставаха нито за измъчване, нито за ментално сондиране. Как да измъчваш някого, който във всеки момент може сам да реши да умре? Познаваха и начини за потискане на болката. Доста ги бива за примитивни същества!

На всичко отгоре е напоена и с шере… Когато тялото е натъпкано с отвратителното вещество, самото то се разгражда отвъд обхвата на сондирането още преди да бъде подходящо обследвано.

Височайшата почитаема мама направи знак на една помощница. Тя побутна с крак проснатата света майка, а след допълнителен жест отпусна и жицата, позволявайки съвсем малки движения.

— Как се казваш, дете? — попита височайшата почитаема мама с глас, одрезгавял от възрастта и фалшивото благоразположение.

— Наричат ме Сабанда — прозвуча младежки тембър, недокоснат от болката на сондирането.

— Би ли искала да гледаш как подчиняваме на волята си един мъжки никаквец и го превръщаме в роб?

Сабанда знаеше подходящия отговор. Беше предупредена своевременно.

— Преди това ще умра.

Изрече го спокойно, вдигнала поглед към лицето, дошло от миналото, което имаше цвят на изсъхнал корен, оставен прекалено дълго на слънце. Не липсваха и странните оранжеви петънца в очите на сбабичасаната вещица. Прокторите й бяха казали, че те са знак за обзелия я гняв.

Свободно отпуснатата златисто-червена роба с фигури на черни дракони по дължината на отворената предница и червеното трико под нея подчертаваха мършавата й фигура.

Височайшата почитаема мама не промени изражението на лицето си въпреки постоянно връщащата се мисъл за онези гадни вещерки: „Проклети да са!“ После попита:

— Каква беше задачата ти на мръсната малка планетна, където те хванахме?

— Обучавах младите.

— Струва ми се, че не оставихме жива нито една от тях. Защо ли се усмихва! За да ме унизи! Ето защо!

— Учеше ли младите да боготворят вещицата Шийена? — попита височайшата почитаема мама.

— Да ги уча да боготворят сестра? Това не би се понравило на Шийена.

— Нима искаш да кажеш, че тя се е съживила и ти я познаваш?

— Само за живите ли знаем нещо?

Каква яснота и безстрашие имаше в гласа на гадната света майка! Всички те притежават забележителен самоконтрол, но и това няма да ги спаси. Странно е все пак колко жилав се оказа култът към Шийена. Разбира се, трябваше да го изкореним така, както размазахме самите вещици…

Височайшата почитаема мама вдигна малкото пръстче на дясната си ръка. Чакаща недалече помощница приближи с готова инжекция. Може би новата дрога щеше да развърже езика на пленничката, а може би не. Нямаше особено значение.

Сабанда направи гримаса, когато спринцовката докосна врата й. Само след секунди беше мъртва. Слугите изнесоха тялото. Щяха да нахранят с него пленените футари. Не че и футарите бяха особено полезни. В плен не се чифтосваха, нито пък изпълняваха дори и най-простите команди. Свъсени, те просто чакаха.

„Къде дресьори?“ — можеше случайно да попита някой от тях. Или някаква друга безмислица да се процеди от хуманоидните им усти. Все пак футарите й доставяха известно удоволствие. Пленничеството извади на светлина тяхната уязвимост. Както и тази на примитивните вещерки. Ще намерим скривалището им. Въпрос само на време.

„Личността, която поема баналното и ординерното и го изпълва с нова светлина, може да окаже ужасяващо въздействие. Не искаме промяна на нашите идеи. Чувстваме се заплашени от подобни искания. «Вече знаем важните неща!» — твърдим ние. Тогава идва Променителят и започва да размята идеите ни след себе си.“

Майсторът Зенсуфи

Майлс Тег обичаше да си играе в овощните градини около Централата. Одрейди го доведе тук за първи път веднага щом защъпука. Ето и един от първите му спомени: току-що бе навършил две години и вече знаеше, че е гола, въпреки че не разбираше напълно смисъла на думата…

— Ти си специално дете — уведоми го Одрейди. — Създадохме те от клетки, взети от много възрастен човек.

Макар че беше не за възрастта си схватлив, а думите й прозвучаха неясно и смущаващо, тогава по-интересно му беше да тича из високата лятна трева под дърветата.

По-късно той прибави към този първи ден още отрязъци от време, прекарани в овощната градина, трупа същевременно впечатления за Одрейди и за другите, които го обучаваха. И схвана удивително рано, че тя се радва на разходките не по-малко от него. В един следобед от четвъртата си година й каза:

— Пролетта е любимият ми сезон.

— И на мен също.

Когато стана на седем и вече показваше блестящи мисловни качества, съчетани с онази холограмна памет, която бе една от причините, накарали някога Сестринството да му възложи немалко най-отговорни дела, внезапно видя градините с плодни дървета като място, докосващо в него нещо дълбоко съкровено.

Това бе първото му истинско осъзнаване, че носи в себе си спомени, които не може да освети с ясна светлина. Дълбоко смутен, той се обърна към Одрейди, огряна от следобедното слънце и каза:

— Има неща, които не мога да си спомня!

— Един ден и това ще стане — отвърна му тя.

Не успя да различи лицето й в яркия блясък, а думите й стигнаха до него сякаш от огромно сенчесто място, намиращо се по-скоро в собственото му тяло, отколкото в нейното.

Същата година се зае да изучава живота на башара Майлс Тег, от чиито клетки бе започнало новото му битие. Одрейди го бе осветлила донякъде по въпроса, показвайки му ноктите на ръцете си.

— Изчегъртах и малко кожичка от врата му, тоест още клетки, в които се намираше всичко потребно ни, за да те поведем към живота.

Тази година в овощните градини имаше нещо необичайно, наляло с непозната тежест по-едрите от друг път плодове, а и пчелите сякаш бяха полудели.

— Причина е пустинята, която се разраства, спускайки се на юг — обясни Одрейди.

Тя го държеше за ръка, докато двамата вървяха в окъпаното от роса утро под прекомерно едрите плодове на ябълковите дървета.

Тег се загледа на юг между стволовете им, хипнотизиран за миг от опъстрената с листа слънчева светлина. Беше учил за пустинята и помисли, че чувства върху самия себе си нейната сила въпреки че се намираше в градините.

— Дърветата могат да усетят, че краят им наближава — продължи старшата света майка. — Животът се множи с по-голяма сила, когато е заплашен.

— Въздухът е много сух — рече той. — Сигурен съм, че е от пустинята.

— Обърна ли внимание, че някои листа са покафенели и са се свили по краищата? Тази година ще трябва да напояваме по-обилно.

Отдавна му беше приятно, че тя рядко разговаря снизходително с него. В повечето случаи се чувстваше като равна с нея личност. Сега видя кафявите свити листа. Пустинята не бе пропуснала да намекне за себе си.

Навлезли дълбоко в градините, известно време те се вслушваха внимателно в гласовете на птиците и насекомите. Пчелите, заети с детелината в недалечното пасище, дойдоха да проучат обстановката, но Тег бе белязан със съответния феромон, както бе сторено с всички, имащи право на свободен достъп в Дома на Ордена. Те зажужаха покрай него, доловиха идентифициращия мирис и се върнаха обратно към заниманията си с разтворените цветове.

Ябълки. Одрейди посочи на запад. Праскови. Погледът му се отклони в указаната от нея посока. На изток от тях и отвъд пасището се намираха черешите. Видя смолата, избила по дебелите клони на дърветата.

Семена и млади фиданки са били донесени тук с оригиналните не-кораби преди около хиляда и петстотин години, обясни му тя, след което са били засадени с любов и грижи.

Тег видя картината с ръцете, разравящи пръстта, за да я утъпчат след това внимателно около младите фиданки; грижливото напояване, както и оградите, държащи добитъка в естествените пасища около първите плантации и сгради на Дома на Ордена.

По същото време вече бе започнал да учи за гигантските размери на пясъчния червей#, който Сестринството бе отвлякло тайно от Ракис. От смъртта на същия червей се бяха пръкнали съществата, познати като „пясъчните твари“. Ето, пустинята растеше именно благодарение на тях. Известна част от тази история бе свързана с отчетите и докладите от предишното му въплъщение — някакъв мъж, когото те наричаха башарът. Славен войн, загинал по времето, когато ужасните жени с прозвище почитаеми мами, разрушили Ракис. Чувстваше празноти в себе си — места, където трябваше да се намират някогашните спомени. Гласове от тия празни места се обаждаха и го викаха по време на сън. Понякога се унасяше и съзираше лица пред себе си. Почти чуваше изречени думи. Друг път се случваше да знае наименованието на вещ, преди то да му е казано. Особено имената на различни оръжия…

Много важни неща нахлуха в съзнанието му. Цялата тукашна планета ще се превърне в пустиня, а промяната е започнала, понеже почитаемите мами искат да избият бин-джезъритките, които са го отгледали.

Светите майки, направляващи живота му, често плашеха с черните си роби, суровия външен вид и наситено сините очи без нито една бяла точица. От подправката#, както казваха те.

Единствено Одрейди се отнасяше към него с истинска привързаност, както я разбираше той, а тя беше много важна личност. За всички тя беше старшата майка, която му бе казала да се обръща към нея по съшия начин, освен когато не са сами в градините. Тогава можеше да я нарича само майка.

При една утринна разходка около времето за прибиране на реколтата и непосредствено след третата стръмнина в ябълковите градини на север от Централата, те стигнаха до неголяма падина без дървета, обилно осеяна с много и различни растения. Одрейди сложи ръка на рамото му и го насочи към виещ се наниз от черни стъпала посред грамада от зеленина и ситни цветя. Явно беше в особено настроение. Почувства го в гласа й.

— Правото на собственост е интересен въпрос — подхвана тя. — Ние ли притежаваме тази планета или обратното?

— Харесват ми тукашните миризми — рече Тег.

Одрейди свали ръка от рамото му и лекичко го побутна да върви пред нея, преди да продължи:

— Майлс, нарочно сме ги засадили тук. Ароматни треви. Огледай ги внимателно, а после почети за тях в библиотеката. О, настъпи ги! — посъветва го, когато той се опита да заобиколи едно растение пред краката си.

Момчето стъпи здраво върху зелените израстъци и вдъхна разнеслите се остри миризми.

— Те са тук, за да бъдат газени и да изпускат аромата си — добави Одрейди. — Прокторите# са те учили как да се справяш с носталгията. А казали ли са ти, че миризмата често я предизвиква?

— Да, майко — отвърна той и се обърна към мястото, където бе смачкал растението. — Това е розмарин.

— Откъде знаеш? — попита тя със силно възбуден глас.

Тег сви рамене:

— Просто знам.

— Може да бъде и от оригиналната памет — с доволство прозвуча гласът й.

Продължиха разходката си в наситената с аромати хлътнина и старшата света майка отново заговори с равен глас:

— Всяка планета има собствен лик, върху който нанасяме щрихи от древната Земя. Понякога резултатът е бледа скица, но тук успяхме.

Тя коленичи и откъсна стръкче от яркозелени растение. Разтри го между пръстите си и го поднесе към носа.

— А това е пелин.

Беше права, въпреки че той не можеше да каже откъде го знае.

— Усещал съм мириса му в храната. Като подправката ли е?

— Подобрява вкуса, но не се отразява върху съзнанието — тя се изправи и го погледна сериозно: — Майлс, запомни добре мястото. Световете на нашите прародители ги няма, но тук са запазени част от корените ни.

Почувства, че му предава познание за нещо важно и се реши да я попита:

— Защо се колебаеше дали планетата не ни притежава?

— Моето Сестринство вярва, че ние сме домакини на тази земя. Знаеш ли нещо за домакините?

— Като Ройтиро, който е баща на моя приятел Йорги. От него знам, че най-голямата му сестра един ден ще бъде домакин на тяхната плантация.

— Правилно. Населявали сме някои планети по-дълго от всички останали хора, но знаем, че сме само домакини.

— Ако не сте собственици на Дома на Ордена, то тогава кой е такъв?

— Може би никой. Питам се каква е взаимната ни оценка както на моето Сестринство, така и на тази планета?

Той я погледна в лицето, а после загледа ръцете си. Дали точно сега Домът на Ордена не го изпитваше?

— По-голямата част от изискващото оценка се намира дълбоко в нас — рече Одрейди и го хвана за ръката. — Да вървим.

Оставиха зад себе си ароматната долчина и се заизкачваха към имението на Ройтеро. След малко старшата майка заговори:

— Сестринството рядко засажда ботанически градини, защото те са почти безполезни за зрението и обонянието.

— А за храна стават ли?

— Да, важни са преди всичко за живота ни. В тях се ражда храна. Всичко от долчинката зад нас отива в кухните.

Почувства как думите й се стичат и потъват в него, запълвайки празнините. Разбра как се планира за векове напред: дървета за подмяна на гредите на сградите и за очертаване на водните находища, растения за опазване на бреговете на езера и реки и за спасяване от дъждовна и вятърна ерозия на плодородния слой на почвата, както и за укрепване на морските брегове, а дори и за изграждане във водните басейни на места, където рибата ще може да се размножава. В „Бин Джезърит“ не забравяха да мислят както за подслона и формата на дърветата, така и за интересните сенки, които те хвърляха върху тревните площи.

— Дървета и други растения за поддържане на взаимната ни симбиоза — допълни тя.

— Симбиоза ли? — думата бе нова за него.

Тя му обясни с пример, за който знаеше, че му е известен от брането на гъби с други деца.

— Гъбите не могат да растат без компанията на приятелски корени. Всяка от тях поддържа отношения на взаимна симбиоза с определено растение. Всичко, което расте, взема необходимото му от някой друг.

Продължи да разяснява подробно, докато той, преситен от познание, ритна кичур трева и веднага забеляза познатия объркващ го поглед. Очевидно бе сторил нещо осъдително. Защо ли можеше да стъпи върху нещо, което расте, докато върху друго не биваше?

— Майлс! Тревата не позволява на вятъра да отнася горния слой на почвата в трудни за достъп райони, каквито са дъната на реките.

Добре познаваше този тон. Осъдителен. Погледна надолу към онова, което бе обидил.

— Добитъкът ни се храни с тези треви. Семената на някои от тях слагаме в хляба и в други хранителни продукти. А отделни видове камъш спират вятъра.

Нещо познато!

Търсейки начин да я накара да смени темата, той изрече по букви:

— В-е-т-р-о-п-р-е-г-р-а-д-и, така ли?

Тя не се засмя и той разбра, че е сбъркал с опита си да я подлъже. Отказа се и се заслуша в продължаващия урок.

Одрейди говореше, че когато пустинята стигне до тях, последни навярно ще си отидат лозите, чиито главни отвесни корени се спускат стотици метри надолу. А овощните градини ще измрат преди всички.

— Защо трябва да умират?

— За да сторят място на друг, по-важен живот.

— Пясъчни червеи и мелиндж.

Забеляза, че светата майка е доволна от познанията му за взаимната връзка между пясъчните червеи и подправката, нужна на „Бин Джезърит“ за съществуването му. Не знаеше каква точно е тяхната обвързаност, но си представи кръг: от пясъчните червеи към пясъчни твари до мелинджа и отново, а „Бин Джезърит“ си взема от кръга, онова, което е нужно!

Умората от продължителния урок не го бе напуснала и той попита: — След като всички растения тук така или иначе ще загинат защо трябва да ходя в библиотеката и да уча имената им?

— Защото си човек, а човешките същества притежават силното желание да подреждат, групират и слагат наименования на онова което познават.

— А каква е потребността от имена?

— Помага ни да предявим правата си върху нещо, което сме именували. Представяме си правото на някаква собственост, което обаче може да ни поведе в погрешна посока и затова е опасно.

Аха, отново се върна към собствеността.

— Моята улица, моето езеро, моята планета — поясни тя. — Поставеният от мен надпис остава завинаги. Освен ако не е дребна отстъпка от страна на завоеватели или само звук, който си спомняш, когато те обземе страх…

— Дюн — изрече той.

— Бързо схващаш!

— Почитаемите мами изпепелиха Дюн.

— Очаква ни същото, ако ни открият.

— Не, ако съм ваш башар!

Думите излязоха от устата му още преди да ги е помислил, но след като ги изрече, стори му се, че в тях има известна истина. Отчетите в библиотеката твърдяха, че башарът бе карал враговете си да треперят, още преди да се появи на бойното поле.

Сякаш прочела мислите му, Одрейди каза:

— Башарът Тег бе не по-малко прочут с умението си да създава условия, при които битката се оказваше ненужна.

— Но е побеждавал враговете ви.

— Майлс, никога не забравяй Дюн. Той загина там.

— Зная.

— Прокторите наредиха ли ти вече да учиш за Каладън#?

— Да. Но в учебниците ми по история се нарича Дън.

— Надписи, Майлс. Имената напомнят за интересни неща, но мнозинството хора не правят повече от една връзка. Отегчителна е историята, нали? Имената са удобни за припомняне и се ползват преди всичко от собствения ти род…

— Ние не сме ли от един и същ род?

Въпросът го бе измъчвал, но не и облечен в думите, които изрече сега.

— Ние и двамата сме атреиди. Не го забравяй, когато се върнеш към учението си на Каладън.

Щом поеха обратно през градините и пасището към удобната за наблюдение могилка с непосредствен изглед към Централата, Тег откри незабелязани досега неща в административния комплекс от сгради и заобикалящи го плантации. Не спря да мисли за това, докато се спускаха надолу по оградената пътека към входната арка на Първа улица.

„Жив скъпоценен камък“ — казваше Одрейди за Централата.

Минавайки под арката, момчето погледна нагоре към издълбаното с огън в нея име на улицата. Бе красиво изписано с меки линии на галахски# език с бин-джезъритска украса. Всички улици и сгради бяха обозначени с надписи със същия курсив.

Докато не спираше да разглежда около себе си и из Централата с танцуващия фонтан на площада пред тях, той ясно чувстваше дълбочината и значимостта на струпания тук човешки опит. „Бин Джезърит“ бе съградил това място и му бе отредил ролята на поддържащо звено, но Тег все още не можеше да вникне изцяло в начините, по които това беше постигнато. Нещата, дето бе схванал при учебните занимания и по време на разходките в плодовите градини — едновременно прости и сложни — сега придобиваха ново измерение. Всъщност това представляваше неясно изразена реакция на ментат, но той не го знаеше, а само усещаше, че безупречната му памет бе променила и разместила някои взаимоотношения, за да ги прегрупира. Спря внезапно и погледна назад към градината, откъдето бяха дошли и която сега се виждаше само в рамката на сводестия вход на покритата улица. Всичко бе обвързано. Отточната и отпадна маса от Централата се преработваше на метан и торове. (Бе посетил завода с един от прокторите.) Метановият газ задвижваше помпите и захранваше част от охладителните съоръжения.

— Какво гледаш, Майлс?

Не знаеше как да отговори. Но не бе забравил, че в един есенен следобед с Одрейди се качиха на орнитоптер# и облетяха Централата, за да му покаже тя множеството взаимни връзки, а пък той да добие „обща представа“. Тогава всичко бе само куп от думи, но сега те придобиваха точния си смисъл.

„Възможно най-добре затворения екологичен цикъл, който сме в състояние да постигнем — бе казала Одрейди в топтера. — Орбиталните спътници за регулиране на климатичните условия следят и определят необходимите параметри.“

— Майлс, защо стоиш на едно място и гледаш към градината? — в гласа й прозвучаха повелителни нотки, срещу които той не притежаваше никаква защита.

— В орнитоптера каза, че е красиво и добро, но опасно.

Само веднъж бяха пътували с подобен летателен апарат. Тя веднага направи съответната връзка. „Екологичният кръговрат.“

Момчето се обърна и я погледна в очакване.

— Да, оградени сме отвсякъде — каза тя. — Колко силно ни изкушава възможността да издигнем високи стени и да очакваме там протичането на промяната! Ето, гнием тук в удобно самозадоволяване.

Думите й го изпълниха с безпокойство. Почувства, че вече ги бе чувал на някое друго място и от друга жена, държала ръката му.

— Всички видове ограждения създават плодородна почва и се превръщат в развъдник на омразата на стоящите отвън — продължи тя. — А жътвата е горчива.

Думите не бяха съвсем същите, но урокът се повтаряше едно към едно.

Той тръгна бавно редом с Одрейди, а ръката му бе потна в нейната.

— Майлс, защо съвсем млъкна?

— Вие сте земеделци — каза той. — Точно с това се занимава „Бин Джезърит“.

Старшата майка веднага забеляза какво бе станало: подготовката му на ментат се бе задействала в него, без той самият да го осъзнава. По-добре беше да не започва все още…

— Майлс, всичко, което расте, е обект на вниманието и грижите ни. Добре схващаш, след като го забеляза.

Когато се разделяха, преди тя да се върне в своята кула, а той — в отреденото му жилище в учебния корпус, Одрейди каза: — Ще се разпоредя учителите ти да обърнат повече внимание на умелото използване на силата.

Този път Тег не я разбра правилно:

— Вече започнах тренировки с лазестрели. Казват, че съм много добър.

— И аз чух същото. Все пак има оръжия, които не са за ръцете. Единственият начин да разполагаш с тях е да се намират в ума ти.

„Правилниците и съдържащите се в тях разпоредби издигат укрепления, зад чиито стени ограничените умове създават сатрапии. Подобно състояние на нещата е рисковано и в най-добрите времена, но е направо гибелно при кризисни ситуации.“

Бин-джезъритска кода

Адска тъмнина в спалното помещение на височайшата почитаема мама. Логно — първа дама и старша помощница на Най-Голямата, влезе от неосветеното входно помещение, след като бе повикана, и потръпна в напълно тъмната стая. Консултациите без никакво осветление я докарваха почти до ужас и тя знаеше, че това доставя истинско удоволствие на господарката й. Все пак не биваше да го приема като единствена причина за пълната тъмнина. Дали пък почитаемата мама не се страхуваше от нападение? Неколцина Най-Големи бяха детронирани и лишени от власт, когато се намираха в леглата си. Не, не беше този решаващият мотив, макар че е възможно да бе оказал някакво влияние при подбора на обстановката…

Ръмжене и охкания в тъмнината.

Някои почитаеми мами с подхилване твърдяха, че височайшата се осмелява да вмъкне футар в леглото си. Логно го намираше за напълно възможно. Сегашната Най-Голяма си позволяваше много неща. Не беше ли плячкосала и някои от оръжията след краха на Разпръскването? Сестрите знаеха, че футарите са неподатливи на подчиняване посредством секс. Поне не секс с човешки същества. Може би успяваха да го сторят Враговете с Многото лица, кой знае!

В спалнята миришеше на козина. Логно затвори вратата след себе си и зачака. Височайшата почитаема мама не обичаше да я прекъсват, независимо какво правеше в скриващата всичко тъмнина. Но тя ми позволи да я наричам Дейма. Чу се пореден стон, а след него:

— Логно, седни на пода. Да, там, до вратата.

Вижда ли ме наистина, или просто мисли, че съм аз?

Нямаше смелостта да провери. Отрова. По този начин един ден ще падне в ръцете ми. Предпазлива е, ала все пак вниманието и може да бъде отвлечено. Въпреки че сестрите я презираха като средство за постигане на целите си, отровата беше приемлива като инструмент за унаследяване, но при условие, че извършителят разполага с допълнителни средства за поддържане на надмощие над останалите.

— Логно, викам те заради иксианците, с които разговаря днес. Какво казват за Оръжието?

— Дейма, те не разбират как действа. Не съм им разкрила нищо.

— Естествено, че не трябва.

— Ще поискаш ли отново събиране на Оръжието и Заряда?

— Подиграваш ли ми се, Логно?

— Дейма, никога не бих го направила!

— Надявам се.

Мълчание. Логно съзнаваше, че и двете обмислят едно и също нещо. Само триста единици от Оръжието оцеляха след гибелта. Всяка от тях бе за еднократно ползване при условие, че Съветът (който разполагаше със Заряда) даде съгласието си. Височайшата почитаема мама, която пазеше самото Оръжие, притежаваше едва половината от страховитата му сила. Оръжието без Заряда представляваше просто малка черна тръба, носена с една ръка. Получило Заряда си, то изхвърляше кратък откос безкръвна смърт с помощта на дъга с ограничен обхват.

— Онези с Многото лица — измърмори височайшата почитаема мама.

Логно кимна утвърдително в тъмнината към мястото, откъдето дойде измърморването.

А може би все пак ме вижда. Не знам какво е успяла да задигне по време на плячкосването, нито какво са й предоставили иксианците.

Онези с Многото лица — проклети да са навеки! — бяха виновни за гибелта. Те и техните футари! Лекотата, с която всичко с изключение на малка част от Оръжието бе конфискувано! Върховни сили. Трябва добре да се въоръжим, преди да се върнем в боя, Дейма е напълно права.

— А планетата Бузел… обади се отново височайшата почитаема мама. — Сигурни ли сме, че няма защита?

— Не открихме отбранителни средства. Контрабандистите казват, че не е охранявана.

— Но какво богатство има от Белите камъчета Сустоунс!

— Тук, където е била старата Империя, хората рядко дръзват да атакуват вещиците.

— Не вярвам да има само шепа от тях на онази планета! Сигурно е някакъв капан.

— Винаги е възможно, Дейма.

— Логно, не вярвам и на контрабандисти. Вземи още неколцина от тях и провери отново как стоят нещата с Бузел. Вещиците може и да са слаби, но не мисля, че са глупави.

— Слушам, Дейма.

— Кажи на иксианците, че много ще ни разочароват, ако не могат да направят копие на Оръжието.

— Но, Дейма, без Заряд…

— Ще водим разговори с тях едва тогава, когато самите ние решим, че трябва. А сега тръгвай.

На излизане Логно чу едно изсъскващо „Дааааа!“. Явно мракът на входното помещение бе за предпочитане в сравнение с обстановката в спалнята… Забърза към светлината в дъното.

„Склонни сме да се превръщаме в най-лошите от онези, срещу които сме се изправили.“

Бин-джезъритска кода

Ето, отново картини с вода.

Превръщаме в пустиня цялата проклета планета, а на мен ми се привиждат картини с вода!

Одрейди бе седнала в работната си стая с цялата обичайна сутрешна неразбория около себе си и усещаше как Морското Дете се носи по вълните, които го обливат. Вълните имаха цвят на кръв. Същността й на Морско Дете предусещаше кървави времена.

Знаеше, че тези картини идват от времето, когато нейният живот все още не бе попаднал под контрола на светите майки — детството в хубавия дом на морския бряг на Гамму. Не успя да потисне усмивката си, дошла въпреки нависналите грижи и безпокойства. Стриди, приготвени от тати. Блюдото, което и до днес предпочиташе пред всички останали.

Най-много спомени от детството си бе запазила от екскурзионните пътувания по море. Да се носи по водата бе сякаш най-близо до главното в личността й. Издигането и спускането на вълните, докосването до безкрайни хоризонти с непознати нови места непосредствено отвъд закривената линия на водния свят, пронизващото усещане за опасността, скрита в самата материя, която я държеше отгоре… Всичко бе събрано в едно, за да засвидетелства, че тя е Морското Дете.

Там и тати се успокояваше. Мама Сибия също изглеждаше доста по-щастлива, обърнала лицето си срещу вятъра с развята черна коса. От онези времена струеше покой и някакво вдъхващо увереност послание, произнасяно на език, по-стар и от най-старите й Други Памети.

Това е моето място, моята среда. Аз съм Морско Дете.

Собствената й представа за уравновесеност идваше също от онези времена. Способността да се запазва равновесие по водите на непознати морета. Както и умението да усещаш дълбоко в себе си сигурност, независимо колко големи са неочакваните вълни.

Мама Сибия бе вселила в Одрейди тази способност дълго преди светите майки да дойдат и да отведат със себе си „скритата издънка на атреидите“. Жената, която само отглеждаше чуждо дете като свое и се казваше мама Сибия, бе научила Одрейди да обича себе си.

В обществото на „Бин Джезърит“, където всяка проява на обич бе подозрителна, последното остана най-голямата тайна на Одрейди.

Дълбоко в себе си аз съм щастлива с това, което съм. Нямам нищо против да бъда сама. Впрочем нито една света майка не можеше да остане реално самотна, след като Другите Памети нахлуваха в нея при изпитанието с подправката.

Но мама Сибия, както и тати, разбира се, изпълняващи ролята на loko parentis1 по заръка на „Бин Джезърит“, бяха заложили в дълбочина твърдост и сила у своята повереница през годините на скритото й израстване. А за светите майки бе останало само задължението да умножат тази сила.

Прокторите се бяха опитали да изкоренят от Одрейди „силното желание за лични увлечения“, но така или иначе не успяха да разберат крайния резултат; съмненията им обаче останаха. Пратиха я на планетата Ал Дханаб. Това място умишлено бе поддържано като точно копие на най-лошото от Салуса Секундус#, за да могат набелязаните да привикват към условията на свят, където престоят е непрекъснато изпитание. В известен смисъл мястото беше по-сурово и от Дюн с високите си скали и сухи клисури, с палещите и пронизващи ветрове, с почти пълната липса или прекомерното обилие на влага. В Сестринството го бяха приели като пробен тест за всички, определени да оцелеят на Дюн. Нито едно от изпитанията не повлия върху тайното ядро на същината на Одрейди. Морското Дете остана непокътнато.

И сега то ме предупреждава.

Дали предупреждението беше и поглед в бъдното?

Тя винаги бе притежавала късче талант, онова леко бодване, известяващо я за опасност, надвиснала в непосредствена близост над Сестринството. Атреидските гени й напомняха за постоянното си присъствие. А може би опасността грозеше Дома на Ордена? Не, не… Болката говореше, че застрашените са други, но също важни.

Може би Лампадас? Този път нейното късче талант не съумя да се обади.

Специалистките, регулиращи целенасоченото размножаване, бяха направили опит да заличат опасната способност за предсказване от потомствената линия на атреидите, но успехът им бе ограничен. „Не смеем да рискуваме с вероятността да се появи нов Куизъц Хадерах#!“ Те знаеха за въпросната чудатост на своята старша света майка, но Тараза, последната предшественица на Одрейди, ги бе посъветвала да си служат внимателна с нейната способност. Според Тараза дарбата на Одрейди сработваше само когато „Бин Джезърит“ трябва да научи за предстояща опасност.

Старшата майка не възразяваше. Сполитаха я неочаквани мигове, в които зърваше заплаха. Като просветвания. Напоследък бе започнала дори да сънува.

Сънят се повтаряше трептящ и жив; всичките й сетива бяха настроени към вероятността за непосредствено сбъдване на онова, което съзнанието й виждаше. Вървеше по силно опънато въже над бездна, а някой (не се осмеляваше да се обърне и да го види) се приближаваше зад нея с брадва, за да отсече въжето. Чувстваше как то рязко и твърдо се огъва под босите й пети. Духаше студен вятър с мирис на изгоряло. Между другото, тя знаеше кой приближава с брадвата!

За всяка опасна стъпка трябваше да призовава цялата си енергия. Стъпи! Стъпи! Въжето се люлееше и Одрейди простираше встрани ръцете си, за да запази равновесие.

Падна ли, пропада и Сестринството!

„Бин Джезърит“ щеше да намери края си в дълбоката пропаст под въжето. Един ден Сестринството щеше да престане да съществува, подобно на всяко живо същество. Нито една света майка не би се осмелила да го отрече.

Но не и тук. Не трябва да падна от въжето. Не бива да позволим въжето да бъде срязано! Длъжна съм да премина над бездната, преди да пристигне оня с брадвата. Длъжна съм! Длъжна съм!

Тук сънят винаги свършваше, ала собственият й глас продължаваше да звъни в ушите й, докато се събуждаше в спалнята. Разтърсвана от тръпки. Като премръзнала. И нито капчица пот. Дори попаднала в спазмите на кошмар, юздите на „Бин Джезърит“ не й позволяваха ненужни разхищения.

Нужно ли е тялото да се изпоти? Не. Безполезно е.

Седнала в работната си стая със спомена за съня, Одрейди долавяше колко близко до реалността е метафората с тънкото въже: Фината нишка, на която нося окачена съдбата на моето Сестринство. Морското Дете усещаше приближаващия кошмар и се появи в картините с кървави води. Не, никакво обикновено предупреждение! А злокобно. Имаше желание да се изправи и да викне: „Пиленца мои, пръснете се из бурените! Бягайте! Бързо!“

Как ли щяха да подскочат вардияните-наблюдатели!

Задълженията на една света майка й налагаха да застане лице в лице с обзелите я вълнения, а действията й да говорят, че не я засяга нищо друго, освен решенията, които е длъжна да вземе. Паниката задължително трябва да бъде избегната! Не можеше да се каже че в днешните времена необходимите непосредствени решения бяха обикновени и незначителни. Въпреки всичко видимото запазване на спокойствие бе задължително.

Някои нейни потомци вече се бяха разбягали и потънали в непознатото. Споделили опита на живота си в Другите Памети.

Останалите пиленца в Дома на Ордена трябваше да знаят кога да побягнат. Когато бъдем открити. Поведението им следва да бъде продиктувано от потребностите на мига. Значение имаше единствено безупречната им подготовка. Само на нея можеше да се разчита.

Всяка нова бин-джезъритска общност, независимо от крайното й местоназначение, бе обучена да действа по подобие на Дома на Ордена — пълно унищожение, а не покорство. Съскащият огън трябва сам да погълне себе си заедно с ценната плът и записите. За пристигналия враг нека да остане безполезна смесица от огънати чирепи, поръсени с пепел!

Някои сестри от Дома на Ордена можеше и да успеят да се спасят. Но бягството при нападение бе определяно като лекомислие!

Ключовите фигури така или иначе предоставяха Други Памети. Необходима подготовка. Старшата света майка се въздържа. Поради причини от морално естество!

Къде да се бяга, а и кой би успял да се спаси, както и да не бъде заловен? Това бяха същностните въпроси. Какво щеше да стане, ако пипнат Шийена в края на новата пустиня, където тя чака пясъчните червеи? А те може и никога да не се появят, нали? Шийена, в допълнение с пясъчните червеи, представляваше религиозна сила с голям потенциал, чието ползване може да се окаже познато на почитаемите мами. Ами ако те заловят голата Айдахо или голата Тег? Ако само една от тези възможности се сбъдне, никой не може да е сигурен, че ще бъде намерено друго скришно място.

Ами ако?… Ами ако?…

Ядната неудовлетвореност от една пропусната възможност нашепваше: „Би трябвало да убием Айдахо в мига, когато го пипнахме! Никога не ще отгледаме голата Тег!“

Единствено членовете на Съвета, преките съветници и неколцина от дебнещите вардияни споделяха нейните съмнения. Въпреки това се отнасяха резервирано. И никой от тях не беше истински сигурен за двамата голи, дори след като изровиха не-кораба и го оставиха подвластен на съскащия огън.

Дали Тег е успял да види невидимото (включително не-корабите) в онези последни часове преди героичната си саможертва? Как е могъл да разбере къде да се срещне с нас в пустинята на Дюн?

И ако той беше съумял да го стори, то и опасно надареният Дънкан с неизброимите от поколения струпани атреидски (и други, още незнайни) гени също би могъл да го направи.

Самата аз бих могла да имам такава способност!

С внезапно шокиращо прозрение Одрейди за първи път осъзна, че Тамалани и Белонда следят своята старша света майка със същите опасения, с които тя неспирно наблюдава двамата голи.

Дори простото узнаване на факта, че едно човешко същество е в състояние да придобие чувствителност да открива не-кораби и други форми на защитно екраниране, би довело до небалансирано въздействие върху тяхната планета. А това със сигурност ще насочи почитаемите мами към пистата на безконтролно втурване напред. Из вселената бе пръснат неизчислим брой потомци на Айдахо. Той винаги бе протестирал, че не е „разплоден жребец на Сестринството“, но въпреки туй многократно го бяха ползвали като такъв.

Мислеше, че действа само за себе си. И може би е бил прав.

Всеки от потомците в основното родословие на атреидите би могъл да притежава въпросната дарба, за която Съвета подозираше, че е избуяла у Тег.

Къде бяха отминалите месеци и години? Както и дните? Още един жътвен сезон, а Сестринството остава в прашясала забрава, даде си сметка Одрейди. Добре познаваше звуковете и миризмите, присъщи на Централата. Хора из коридорите… В общата кухня готвеха пиле със зеле. Всичко бе нормално.

Но можеше ли да се каже „нормално“ за някого, който бе разбрал, че се намира посред картини с вода, и то точно в часовете, определени за работа? Морското Дете не би могло да забрави Гамму с нейните миризми, размяталите от бриза океански водорасли, с озона, изпълнил с кислород всяко вдишване, както и с великолепието на свободата, така ясно доловимо в начина, по който се движеха и говореха другите с нея. В морето разговорите достигаха до дълбини, до които тя никога не се бе спускала. Там дори незначителната приказка носеше скрити елементи, също като отмерената реч на океана, движеща се с теченията под повърхността си. Одрейди буквално се почувства принудена да си спомни как собственото й тяло се носи по вълните на онова море от детството. Долавяше нуждата да придобие отново силите, които бе познала там, да си възвърне онези закаляващи я качества, известни от времена с по-голяма искреност.

С потопено в солената вода лице и задържала дъха си колкото може по-дълго, сега тя плаваше в очистващо море, което отмиваше всички скърби и неволи. На практика това представляваше овладяване на стреса, сведено до самата си същност. Заля я огромната вълна на спокойствието.

Плувам, следователно съм аз.

Морското Дете я предупреди и пак то възстанови силите й. Без дори да помисли да си го признае, тя отчаяно имаше нужда от това възстановяване.

Предишната нощ се бе загледала в лицето си, отразено в един от прозорците на работния кабинет. Остана поразена от резултата.

постигнат от начина, по който възрастта и отговорностите в съчетание с умората бяха вдлъбнали бузите й и свели надолу ъгълчетата на устата: сега чувствените устни бяха свити, а меките очертания на лицето й — издължени. Единствено наситено сините й очи блестяха с привичните искри и мускулестото й тяло оставаше все така стройно.

Подтикната от внезапен импулс, Одрейди набра позивния код и се загледа в картината, прожектирана над работната маса, където се бе появило изображението на не-кораба, приземен на космодрума в Дома на Ордена — гигантска, изпълнена със загадки машинария, сякаш отделена от времето. В годините на полусън той се бе вдълбал в огромна, потънала надолу част от площадката за приземяване, като почти се бе вклинил в земята. Приличаше на великанска буца с едва почукващи двигатели, необходими му колкото да остане скрит от прозиращите почти навсякъде търсачи, особено онези на Космическото Сдружение, които с огромно удоволствие биха предали и продали „Бин Джезърит“.

Защо точно сега бе извикала картината?

Заради тримата, поставени там под ключ: последния оцелял тлейлаксиански Майстор Сцитал, както и Мурбела и Дънкан Айдахо — сексуално обвързаната двойка, попаднала във взаимен капан, чиято надеждност не отстъпваше с нищо на сигурността на не-кораба.

Нещата не се оказаха прости.

Рядко имаше прости обяснения на което и да е от големите начинания на „Бин Джезърит“. Не-корабът и затворените в него смъртни можеха да бъдат класифицирани единствено като огромно усилие. И скъпо! Много скъпо от гледна точка на потребяваната енергия дори като резервен вариант.

Наличието на пестеливо отмерване на споменатия разход недвусмислено говореше за енергийна криза. Едно от безпокойствата на винаги загрижената Бел. То да бъде доловено в гласа й, дори когато бе най-обективна: „Да се реже до кокал и нищо друго!“

Всички в „Бин Джезърит“ знаеха, че в днешно време неотстъпно ги следят наблюдателните очи на счетоводната служба, настроена твърде критично към безцелно изтичащата жизнена енергия на Сестринството.

Белонда влезе с бърза крачка и без предизвестие в работното помещение със свитък от записи на носител от ридулианов кристал в лявата си ръка. Стъпваше по пода така, сякаш го мразеше и му казваше: „На ти! И това! И още!“

Удряше го, сякаш си бе заслужил боя заради простия факт, че се намира под нозете й.

Одрейди почувства как сърцето й се сви, когато видя изражението в очите на Бел. Ридулиановите записи издадоха звука „Шляп!“, след като светата майка ги хвърли върху масата.

— Лампадас! — изрече Белонда с агонизиращ глас. Одрейди нямаше нужда да отваря свитъка. Кървавата вода край Морското Дете се бе превърнала в действителност.

— Има ли оцелели? — прозвуча напрегнато гласът й.

— Нито един.

Бел се свлече в стола с биологично саморегулиране, който винаги се намираше откъм нейната страна на масата на Одрейди.

Влезе и Тамалани, седна до Белонда. И двете бяха като поразени от гръм.

Нито един оцелял.

Одрейди разреши на една бавна тръпка да се спусне от гърдите й до ходилата на краката. В момента никак не я смущаваше, че другите сигурно са успели да забележат снемащата напрежението й реакция. Нейната работна стая бе виждала и по-срамни поведенчески прояви. — Кой докладва? — попита Одрейди.

Отговори Белонда:

— Новината дойде от шпионите на ПОСИТ#, за което свидетелства поставеният специален знак. Без съмнение информацията е предоставена от Равина.

Одрейди не знаеше какво да каже. Погледна през широкия нисък прозорец непосредствено до събеседничките й и видя прелитащи снежинки. Да, новината бе в съзвучие с картината отвън, където зимата тържествено бе повела бойните си сили.

Сестрите от Дома на Ордена не бяха никак доволни от втурването на зимата. Потребностите принудиха Службата за метеорологичен контрол да намали рязко температурата. Не можеха да прибягнат до плавно преминаване към зимни условия, нито да се отнесат милостиво към растителния свят, който сега трябваше да заспи смразен. Всяка нощ бе по-студена от предходната с три-четири градуса. За около седмица и нещо животът потъна в сякаш безкраен мраз.

Да, беше студено и напълно в тон с новината за Лампадас.

Една от последиците от промяната на времето бе мъглата. Одрейди видя как тя се разсейва, след като свърши леката снежна буря. Много объркващо време. Точката на оросяване бе доведена близо до температурата на въздуха, така че мъглата се стелеше на вълма в оставащите влажни участъци. Подобно на късчета тюл, тя се вдигаше от земята и се носеше през оголелите дървета на овощните градини като отровен газ.

Нито един ли не е останал жив?

Белонда поклати отрицателно глава в отговор на питащия поглед.

Лампадас, истински скъпоценен камък в мрежата от планети на Сестринството и дом на тяхната най-високо ценена школа, се бе превърнала в кълбо от пепел и втвърдена стопилка. Там бе останал и башарът Алеф Бурзмали заедно със специално подбраната си военна част, на която възложиха отбраната.

Всички ли са мъртви? — Всички са мъртви — гласно потвърди Белонда.

Бурзмали, любимият ученик на стария башар Тег, си бе отишъл безвъзвратно, а смъртта му не бе донесла и капка полза. Лампадас с великолепната си библиотека, брилятните преподаватели, първокласните ученици… Всичко бе вече минало.

— И Лусила ли? — попита Одрейди.

Светата майка Лусила, която заемаше поста на вицеканцлер на планетата, бе надлежно инструктирана да избяга още при първия знак за опасност, като вземе със себе си колкото може повече от обреченото, съхранявайки го в Другите Памети.

— Шпионите са категорични, че никой не е оцелял — отново натърти Белонда.

До „Бин Джезърит“ бе стигнало смразяващо предупреждение:

„Следващите може да сте вие!“

Възможно ли е човешко общество да бъде с притъпено до подобна степен чувство за болка, недоумяваше Одрейди.

Съвсем ясно си представяше как новината пристига в някоя база на почитаемите мами по време на закуската: „Унищожихме още една база на «Бин Джезърит». Казват, че десет милиарда са мъртви. Това е шестата планета за този месец, нали? Ще ми подадеш ли сметаната, драга?“

С почти остъклели от ужас очи Одрейди взе донесението и го прегледа. От равина е, без съмнение. Остави го бавно на масата и погледна другите участници в Съвета.

Старата, дебела и червендалеста Белонда. Ментат-старши специалист по архивно дело, сега тя носеше лещи, за да може да чете, но никак не я интересуваше какво мислят за нея останалите, след като са го разбрали. Белонда откри изгубилите остротата си зъби с широка гримаса, която казваше повече от думите. Бе видяла как реагира Одрейди на доклада. Отново би могла да настоява за подобаващо отмъщение. Нормална реакция от всеки, който е зъл по природа. Наистина трябваше да бъде върната към амплоато си на ментат, защото тогава можеше да се разчита на по-голяма аналитичност от нейна страна.

Бел е права по своему — помисли Одрейди. — Но никак няма да хареса онова, което съм намислила. Все пак трябва да внимавам какво говоря. Прекалено рано е да разкривам плана си.

— Има и обстоятелства, при които злината може да притъпи друга злина — каза Одрейди. — Трябва внимателно да анализираме нещата.

Ха така! Избухването на Бел е предотвратено.

Тамалани се раздвижи леко на стола си. Старшата майка погледна към по-възрастната жена. Там се държеше спокойно под маската си на критично търпение. Белоснежна коса над тясно лице — вид, типичен за мъдрост, дошла с годините.

Ала Одрейди видя зад маската крайната строгост на Там, която означаваше, че тя никак не харесва нито видяното, нито чутото тук.

В противовес на мекотата и гладкостта по плътта на Белонда, Тамалани бе направо костелива. Явно се поддържаше във форма, защото мускулите й наистина изглеждаха добре в границите на възможното. В очите й обаче се долавяше нещо, което опровергаваше външния вид. Усещането за отдръпване, за оттегляне от живота. Да, тя все още умееше внимателно да наблюдава, но някаква частица от нея бе започнала окончателно да напуска този свят. Прословутата й интелигентност се бе превърнала в своего рода опърничавост, разчитаща в повечето случаи на предишни наблюдения и взети някога решения, отколкото на видяното в настоящия момент.

Трябва да започнем подготовка за смяна. Мисля, че ще бъде Шийена. Тя е опасна за нас, но показаното от нея досега дава големи надежди. Пък и на Дюн Шийена позна вкуса на кръвта.

Одрейди съсредоточи погледа си върху рунтавите вежди на Тамалани. Бяха започнали леко да провисват, прикривайки с безпорядъка си клепачите й. Да. Шийена ще замени Тамалани.

Тъй като виждаше сложните проблеми, които трябва да бъдат разрешени, Там щеше да приеме решението. Одрейди знаеше, че трябва само да привлече вниманието й върху чудовищно големите размери на опасността, пред която бяха изправени, когато обяви необходимостта от смяната.

А ще ми липсва, дявол да го вземе!

„Не можете де вникнете в историята, без да знаете как наложилите се лидери се движат с нейните ходове. Всеки лидер има потребност от аутсайдери, чиято задача е да прославят неговото водачество. Проучете моята кариера — аз бях едновременно лидер и аутсайдер. Не бива да приемете, че просто съм създал Църква-Държава. Това бе само изпълнение не функцията ми като лидер и аз възпроизведох познати исторически модели. Примитивните изкуства от мое време ме представят като аутсайдер. Любима поезия — епичната. Предпочитан драматичен идеал — героизъм. Танцьори — безцеремонно прекратена практика. Спиртни напитки, които помагат на хората да почувстват какво им отнемам… Какво всъщност съм отнел? Правото за избор на роля в историята.“

Лито II (Тиранът) Превод на Ветер Бебе

Ще умра! — помисли Лусила.

Мили сестри, моля ви, помогнете ми да не стане, преди да предам скъпоценния товар, който нося в ума си!

Сестри!

В „Бин Джезърит“ рядко даваха външна изява на идеята за семейственост. Бяха обвързани в генетично отношение. А от Другите Памети нерядко знаеха точно къде и как. Не се налагаше да ползват специални наименования от рода на „втора братовчедка“ или „леля на майка ми“. Приемаха взаимните връзки така, както тъкачът гледа на своето платно. Знаеха как основата и вътъкът са станали тъкън. Думата беше по-подходяща от семейство, защото тъканта на „Бин Джезърит“ бе Сестринството, ала именно древният инстинкт на Семейството осигуряваше основата.

Сега Лусила мислеше за сестрите си единствено като за семейство. И то имаше нужда от събраното и носеното от нея. Постъпих глупаво, като потърсих подслон на Гамму!

Нейният повреден не-кораб бе заземен завинаги.

Каква сатанинска изобретателност демонстрираха почитаемите мами! Омразата, която предизвика у нея тази мисъл, я ужаси.

Евакуационните писти около Лампадас бяха осеяни със смъртоносни капани, а периметърът на Огънатото пространство гъмжеше от малки не-сфери, във всяка от които бе инсталиран полеви прожектор и лазестрел#, откриващ огън при установяване на контакт. Щом лазерът порази Холцмановия генератор на не-сферата, протичащата верижна реакция освобождава ядрена енергия. Полето на капана изжужава и през жертвата преминава беззвучна унищожителна експлозия. Скъпо, но ефикасно оръжие! След достатъчно на брой експлозии дори гигантски звездолет на Сдружението се превръща в осакатен завинаги скитник из празното пространство. Системата за отбранителен анализ на нейния не-кораб проникна в същността на капана, макар и прекалено късно. Все пак тя смяташе, че е имала късмет.

Сега обаче не можеше да каже същото, докато гледаше през прозореца на втория етаж от къщата в изолираната ферма на Гамму. Прозорецът беше отворен и следобедният бриз донасяше неизбежния мирис на петрол. Харконите бяха оставили върху тази планета толкова дълбок маслен отпечатък, че той навярно никога нямаше да бъде премахнат напълно.

Нейната свръзка тук беше пенсиониран от школата Сук# лекар, когото тя познаваше много по-добре от обичайната практика, защото бе една от малцината в „Бин Джезърит“, имащи достъп до определени тайни. Въпросната информация бе класифицирана както следва:

Тайните, за които не разговаряме дори помежду си, понеже можем да си навредим. Тайните, които не предаваме от сестра на сестра при споделянето на нашите животи, защото за тях няма отворена писта. Тайните, които се осмеляваме да научим само тогава, когато наистина стане необходимо.

Лусила се бе натъкнала на такъв случай заради една обвита с воала на тайнствеността споделена подробност от страна на Одрейди: „Знаеш ли, има нещо интересно на Гамму. Там цяла общност от хора се е обединила около консумирането на осветена, тоест чиста храна. Обичай, привнесен от имигранти, които никога не са били асимилирани. Стоят отделно от другите и се отнасят с неодобрение към създаването на потомство с външни партньори. Такива ми ти работи! Активизират обичайните останки на някогашни митове, разбира се от типа на всевъзможни мълви и слухове. Което пък засилва изолацията им, а те тъкмо това целят.“

Лусила имаше познания за древна човешка общност, съвпадащи напълно с направеното описание. Наистина й бе любопитно. Обществото, за което мислеше, бе отминало в небитието малко след Вторите космически преселения. Надлежното преравяне на Архива изостри още повече нейното любопитство. Определен стил и начин на живот, обвити в тайнственост слухове, описващи религиозни ритуали — особено един с много свещеници — както и почитането на специални дни с категорична забрана за всякакъв вид работа. А ги имаше не само на Гамму!

Една необичайно тиха сутрин Лусила влезе в работната стая на Одрейди, за да провери своето „конкретизиращо предположение“.

— Подозирам, че си ми подготвила нова задача.

— Виждам, че прекарваш доста време в Архивите.

— Струва ми се, че е полезно. Точно сега.

— Връзки ли установяваш?

— Проверявам догадка. Онази потайна общност на Гамму е еврейска, нали?

— Може би наистина имаш нужда от специална информация заради мястото, където се готвим да те изпратим — прозвуча прекалено официално.

Лусила потъна без покана в стола с биологично саморегулиране на Белонда.

Одрейди взе острие за писане, надраска нещо на лист за еднократна употреба и й го подаде така, че да остане скрито за видеоочите.

Лусила последва примера й — наведе се над написаното послание, задържайки го близо под главата си.

„Предположението ти е вярно. Ще трябва обаче да умреш, преди да откриеш тайната. Това е цената на тяхното сътрудничество, което говори за голямо доверие.“

Лусила унищожи съобщението.

Одрейди използва очна и дланова идентификация, за да отвори един от панелите на стената зад себе си. Извади малък ридулианов кристал и го подаде на светата майка. Той бе топъл, ала студена тръпка премина през гърдите й. Кое ли е толкова тайно? Даруи изтегли предпазния покрив иззад работната си маса и го завъртя в нужното положение.

Лусила постави с трепереща ръка кристала в контактното му гнездо и изтегли покривното устройство над главата си. Пред вътрешния й поглед веднага се появиха думи с възприятие на говор, отличаващ се с твърде старинен акцент, но специално обработен, за да остане разбираем:

„Хората, към които е привлечено вниманието ти, са евреи. Преди цяла вечност те взеха важно решение, за да се защитят. На повтарящите се вълни от погроми отговориха с изчезване от публичния живот. Космическите пътувания го направиха не само възможно, но и примамливо. Изпокриха се на неизвестен брой планети — собственото им Разпръскване — и сега по всяка вероятност само те живеят на някои от тях. Това не означава, че са изоставили някогашните си нрави и обичаи, дали им възможност да достигнат съвършенство в борбата за оцеляване. Старинната им религия със сигурност е запазена, макар и донякъде променена. Навярно равин от древността не би се чувствал на чуждо и непознато място по време на менората в Шабат в еврейско домакинство от твое време. Потайността им е толкова силно изразена, че можеш да прекараш цял живот до някого от тях, без дори да подозираш, че е евреин. Наричат го «пълно прикритие», макар да знаят, че крие опасности.“

Лусила попи подадената информация, без да зададе въпрос. Съхраняваното с подобна секретност следваше да се възприема като опасно познание от всеки, който дори подозира неговата наличност.

„В противен случай защо ще го пазят в такава строга тайна? Отговори ми!“

Кристалът продължи да излива секретни данни в съзнанието й:

„При заплаха от разкритие, те отговарят със стандартна реакция: «Обръщаме се към религията на нашите корени. Така се възражда най-доброто, взето обратно от миналото ни.»“

Нагласата бе позната на Лусила. Винаги е имало „смахнати възродители“. С пълна сигурност притъпяваше по-нататъшно любопитство: „Онези ли? Още една сбирка на възродители.“

„Системата на маскировка — продължи кристалът — не сработи в нашия случай. Разполагаме със собствени нелоши записи на еврейско наследство, както и с фонд от Други Памети, за да почерпим необходимото ни във връзка с основанията за опазване на тайни. Оставихме нещата в познатото състояние, докато аз, старша света майка по време на и след битката при Корино# (Колко отдавна, наистина!) разбрах, че Сестринството ни има потребност от тайна общност — група, готова да се отзове на всяко наше искане за помощ.“

Лусила усети надигащия се в нея скептицизъм. Искане?

Но някогашната старша света майка сякаш бе предвидила реакцията й:

„В случай, че имаме искания, които не могат да избегнат. Но и те от своя страна имат искания към нас.“

Почувства как се потапя в мистиката на потайното общество. Бе се оказало повече от свръхсекретно. Неумело зададените й въпроси в архивните служби в повечето случаи бяха отхвърляни: „Евреи ли? Това пък какво е? О, да — древна секта. Потърси сама. Не можем да губим излишно време за ровене в религиозни въпроси.“

Докато кристалът имаше какво да сподели:

„Евреите се забавляват, а понякога и се плашат от онова, което според тях е копиране и подражателство на собствената им практика. Нашата система на целенасочено размножаване, доминирана от женската линия при подбор и контрол на сексуалния партньор, се разглежда като еврейска. Евреин си само тогава, когато майка ти е еврейка.“

От кристала дойде и заключението: „Диаспората няма да бъде забравена. Опазването на тази тайна предполага нашето най-дълбоко уважение и честност.“

Лусила вдигна предпазния капак от главата си.

— Ти си много подходяща за изключително важната мисия на Лампадас — каза Одрейди, докато прибираше кристала в тайника.

Миналото си е минало, а сега е друго. Виж докъде ме докара със своята „важна задача“!

От удобното място за наблюдение, каквото се оказа къщата на Гамму, Лусила забеляза голям транспортьор за селскостопанска продукция, влизащ в градината. Изведнъж долу настана оживление. Отвсякъде заприиждаха работници, носещи към транспортьора низи от кошове, пълни със зарзават. Долови острата миризма на сока от срязани стъбла на тиквички.

Остана на прозореца. Нейният домакин я бе снабдил с местни дрехи — дълга рокля от сивкава материя и светлосин шал, за да скрие жълточервеникавата си коса. Беше много важно да не прави нищо, с което да привлече върху себе си ненужно внимание. Вече бе видяла как други жени се спират, за да погледат работата във фермата. Присъствието й тук можеше да бъде обяснено със същото любопитство.

Транспортьорът беше много голям и суспенсорното# му устройство бе вече поело товара на продукцията, подредена в шарнирно свързаните една с друга секции. Водачът стоеше в прозрачната кабина в челната част на превозното средство с ръце на лоста за управление и вперен напред поглед. Краката му бяха широко разтворени, а и той самият се бе облегнал върху полегати държачи, като докосваше с лявото си бедро ръчката за включване на двигателя. Беше едър мъж с тъмно и дълбоко набръчкано лице косата му сивееше. Тялото му сякаш представляваше продължение на машината, насочващо тромавото й движение. Когато минаваше, мерна само за миг Лусила, а после отново закова погледа си в широката площ за товарене, очертана от сградите под нея.

Вграден в машината си — помисли тя.

Дискутираше се за начина, по който хората биваха пригаждани към извършваното от тях. Ако се приспособиш прекалено много към едно нещо, други способности атрофират и се загубват. Превръщаме се в това, което правим.

Изведнъж си представи самата себе си като водач на някаква голяма машина и не забеляза да се различава особено от мъжа в транспортьора.

Огромното возило премина покрай Лусила и излезе от двора, без водачът й да отправи нов поглед към нея.

Нали веднъж, вече я бе погледнал. Защо да го повтаря? Домакините й бяха подбрали мъдро нейното скривалище, помисли тя. Рядко населена област с трудолюбиви работници наоколо и твърде слабо любопитство от страна на преминаващите. Тежката работа охлажда любопитството. Когато я доведоха, тя успя да забележи характерния облик на района. Бе по вечерно време и хората се прибираха бавно, с тежка стъпка по домовете си. Едва след края на работния ден може да се прецени плътността на урбанизиране. По местата с малобройно население се ляга рано. Нощната активност държи хората будни и с тръпнещо съзнание — може би заради вибриращото присъствие на околните.

Какво ли ме подтиква към самонаблюдение точно сега?

По време на първото отстъпление на Сестринството и още преди да започнат най-яростните атаки на почитаемите мами, Лусила бе преживяла тежки моменти, когато като спазъм я налиташе мисълта, че „отвън някой ни дебне, обзет от желанието да ни убие“.

Погром! С тази дума си послужи равинът, преди да излезе сутринта, „за да видя какво мога да направя за тебе“.

Знаеше, че мъжът е избрал думата от продължителен и горчив опит, събран в паметта, но едва след като самата тя преживя за първи път този погром на Гамму, можа да прецени степента на ограничение, наложено от обстоятелствата, които бяха извън неин контрол. Самата аз бях бегълка тогава. Сегашното положение на Сестринството имаше някои прилики с изстраданото под властта на Тирана време с изключение на факта, че Бог-Императорът очевидно (погледнато в ретроспекция) никога не е искал да изтреби „Бин Джезърит“, а само да го държи в ръцете на своето управление. И той наистина бе управлявал!

Къде ли е проклетият равин?

Беше едър, емоционален мъж със старомодни очила. Широко лице, обгорено от обилна слънчева светлина. Малко бръчки въпреки възрастта, която се долавяше в гласа и движенията му. Очилата приковаваха вниманието върху дълбоко вдлъбнати тъмни очи, някак особено бдителни.

— Почитаемите мами… — бе казал той (точно тук, в горната стая с голи стени), когато тя му обясни надвисналата опасност. — О, Боже мой! Наистина е трудно.

Лусила бе очаквала подобен отговор, а в допълнение успя да разбере, че и равинът знае достатъчно.

— На Гамму има щурман от Сдружението, който помага за издирването ти — добави мъжът. — Един от онези… Едрик е много силен и способен, както ме информираха.

— Нося от кръвта на Сиона. Той не може да ме види:

— Нито пък мен или някого от моите хора поради същата причина. Знаеш, че ние, евреите, се приспособяваме към голям брой обстоятелства.

— Тукашният Едрик е само присъствие — рече тя. — Малко са нещата, които е способен да направи.

— Все пак са го довели. Страхувам се, че няма да успеем да те измъкнем от планетата.

— Тогава какво да сторим?

— Ще видим. Нали разбираш, че моите хора не са напълно безпомощни?

Долови в гласа му искреност и загриженост за съдбата й. Заговори някак монотонно за противопоставянето на сексуалния натиск от страна на почитаемите мами, „което трябва да се прави дискретно, така че да не ги предизвиква“.

— Отивам да пошепна тук-там — каза накрая равинът.

Тя почувства странно спокойствие от думите му. Нерядко попадналият в ръцете на медици долавя някакво равнодушие, отдалеченост и дори жестокост. Вдъхна си смелост с мисълта, че лекарите Сук са подготвени да бъдат чувствителни към потребностите ни, състрадателни и помагащи. (За всички онези неща, които могат да се случат в критични ситуации.)

За да се успокои, съсредоточи усилията си, насочвайки цялото свое внимание върху персоналната мантра, която бе придобила при самообучението за смъртта.

След като трябва да умра, налага се да премина през урок по трансцедентално мислене. Трябва да си отида оттук спокойна и ведра.

Подейства й благоприятно, макар че все още чувстваше леко треперене. Мъжът бе излязъл отдавна. Нещо не беше в ред.

Права ли бях, като му се доверих?

Въпреки засилващото се усещане за обреченост, наложи си познатото от „Бин Джезърит“ простосърдечие, оглеждайки отново срещата си с равина. Прокторите й го наричаха „невинността, вървяща ръка за ръка с липсата на достатъчно опит, което обаче често се бърка с незнанието“. Всички неща се движат и носят свободно в това простосърдечие. То се намираше близо до способите, използвани от ментата. Информацията постъпва без наличие на предварително мнение:

„Ти си огледало, в което се отразява вселената. Отражението е всичко, което си готова да изпиташ. Изображения отскачат от сетивата ти. Възникват хипотези. Важни, дори когато са погрешни. Това е изключителна ситуация, при която повече от едно погрешно предположение може да доведе до вземане на надеждни решения.“

„Ние сме твоите слуги, готови да помогнат“ — бе казал равинът.

Думите му бяха напълно достатъчни, за да вселят тревога в една света майка.

Обясненията, дадени от кристала на Одрейди, внезапно се оказаха подходящи. Почти винаги става дума за изгода. Прие съждението като цинично, но подплатено с голям опит. Всички усилия да бъде изкоренено то от човешкото поведение неизменно се бяха разбивали в скалите на всекидневието. Социално ориентирани и комунистически системи само променяха броячите, които измерваха изгодата. Броячът на огромните управляващи бюрокрации бе властта.

Лусила не забрави да си припомни, че формите на проява винаги са едни и същи. Погледни фермата на равина! Скромно убежище за пенсиониран лекар Сук? Вече бе видяла Намиращото се зад външната фасада — слуги, самостоятелни жилища за по-богатите. А сигурно имаше и още. Независимо от системата, винаги бе едно и също — с най-хубавата храна, най-добрите любовници, неограничените пътувания, приказните условия за почивка…

Наистина става твърде досадно, когато си го видял толкова пъти, колкото ние.

Знаеше, че умът й буйства панически, но не можеше да го предотврати.

Оцеляване. Самата същност на изискващата система винаги е оцеляването. А аз заплашвам оцеляването на равина и неговите хора.

Той бе любезничил с нея.

Винаги внимавай е онези, които ласкаят, които нюхат, за да стигнат до цялата мощ, дето се предполага, че имаш. Как се гънат тълпите умилкващи се слуги, как тръпнат, за да изпълнят всяка наша заповед! И колко омаломощаващо действа всичко това.

Грешката на почитаемите мами.

Какво ли бави равина? Дали не пресмята колко може да получи за една света майка на име Лусила?

Отдолу някой тръшна врата, разтърсвайки пода под нозете й. Дочу забързани стъпки по стълбите. Твърде примитивно живеят тези хора. Стълбища! Лусила се обърна, когато вратата се отвори. Равинът влезе, внасяйки със себе си силна миризма на мелиндж. Застана до вратата, преценявайки настроението й.

— Уважаема госпожо, извини забавянето ми. Повикаха ме за разпит при Едрик, щурмана от Сдружението.

Това обясняваше мириса на подправка. Щурманите винаги се къпеха в оранжевия газ на мелинджа, а чертите на лицата им често бяха забулени от изпаренията. Сега Лусила сякаш виждаше пред себе си мъничката устичка и грозния израстък, служещ за нос. Устата и носът изглеждаха твърде малки за голямото лице с пулсиращи слепоочия. Представяше си колко застрашен трябва да се е почувствал равинът, заслушан в монотонния симултанен механичен превод на безличен галахски език.

— Какво иска?

— Теб.

— Дали…

— Определено не знае, но съм сигурен, че ни подозира. Впрочем той подозира всички.

— Пуснаха ли опашка по дирите ти?

— Не е необходимо. Могат да ме намерят винаги, когато поискат.

— Какво ще правим? — Лусила си даваше сметка, че говори прекалено бързо и много по-високо от обичайното.

— Драга госпожо — мъжът направи три крачки към нея и тя забеляза потта по челото и носа му. Страх. Лесно доловим мирис.

— Е?

— Намираме за доста интересни икономическите постановки на различни действия на почитаемите мами. — Думите му потвърдиха опасенията й. Знаех си! Направо ме изтъргува!

— Вие, свети майки, много добре разбирате, че винаги съществуват несъответствия в икономическите системи.

— Така ли? И какви по-точно? — постара се гласът й да прозвучи много внимателно.

— Недостатъчното ограничаване на търговията с която и да е стока винаги повишава печалбата, особено на дистрибуторите-ангросисти — тя усети предупреждаващо колебание в гласа му. — Така се стига до погрешния извод, че може да се регулира например притокът на нежелани наркотици посредством задържането им по границите.

Какво се опитваше да й каже? Думите му представляваха афиширане на елементарни истини, познати дори на послушниците. Повишените печалби винаги се използваха и за закупуване на безопасни пътеки покрай пазителите на границата, включвайки нерядко самите пазители в сметката.

Закупил ли е част от прислушващия персонал на почитаемите мами? Не е ясно, но със сигурност не вярва, че може да го направи напълно спокойно.

Почака, докато мъжът усмири напълно мислите си, за да може — поне по неговите представи — да изложи нещата така, че да предизвика с най-голяма вероятност благосклонен прием от страна на една света майка.

Защо бе насочил вниманието й към граничните митничари? Очевидно той самият беше имал вземане-даване с тях. Служителите по охрана и контрол на границите винаги намираха благовидна причина и основание да преметнат висшестоящите: „Ако не съм аз, друг ще го направи.“

Осмели се да се надява, че е права.

Равинът се окашля. Следователно вече бе намерил нужните му думи и ги бе подредил както трябва:

— Просто не вярвам, че има начин да си тръгнеш жива от Гамму.

Не беше очаквала толкова безцеремонна присъда.

— Но бяха ми…

— Сведенията, с които разполагаш, са нещо по-различно — прекъсна я той.

Аха, ето какво стоеше зад прицела към границите и техните пазители!

— Рави, ти просто не ме разбираш. Предоставената ми информация не включва няколко приказки и предупреждения — Лусила почука с пръст челото си. — Тук се намират много скъпоценни животи, всевъзможен незаменим опит и толкова жизнено важни познания, че…

— Ох, любезна госпожо, много добре разбирам. Нашият проблем е, че ти не разбираш.

Вечно същите позовавания на възможността за разбиране!

— В този момент животът ми зависи от твоето благородство — добави той.

Ех, легендарната честност и доверие в „Бин Джезърит“, след като веднъж сме дали дума!

— Много добре знаеш, че по-скоро ще умра, отколкото да те предам — каза тя.

Мъжът разпери широко ръцете си в наистина безпомощен жест:

— Напълно го вярвам, драга госпожо. Въпросът не опира до предателство, а до нещо, което никога не сме разкривали на Сестринството.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Прозвуча доста безцеремонно (почти с Гласа#, макар да я бяха предупредили, че не бива да опитва силата му върху тези евреи).

— Принуден съм настоятелно да изискам от теб едно обещание. Трябва да имам думата ти, че няма да се обърнеш срещу нас, след като чуеш това, което се готвя да ти кажа. Налага се да обещаеш, че ще приемеш моето разрешение на дилемата.

— Искаш да зърнеш невидимото, а?

— Само защото аз те моля и те уверявам, че от наша страна зачитаме ангажимента си към Сестринството.

Лусила се взря в него, опитвайки се погледът й да проникне през преградата, която той бе издигнал между двамата. Външните му реакции бяха ясно забележими, ала не и загадъчната същност, скрита зад странното поведение.

Равинът зачака опасната жена да вземе решение. Светите майки винаги го караха да се чувства неуютно. Разбираше какво трябва да бъде това решение и чувстваше жалост към нея. Видя, че и тя съвсем ясно я разчете по изражението на лицето му. Можеха толкова много, но и толкова малко. Мощта им бе очевидна. А познанията им за Скрития Израел — твърде опасни!

Дължим им го все пак. Той не е от избраните, но задължението си е задължение. Честта е чест. Истината е истина.

„Бин Джезърит“ бе опазил Скрития Израел в не един и два трудни момента. А погромът бе нещо, което неговите хора добре познаваха и без дълги обяснения. Понятието бе проникнало дълбоко в психиката им. Техните избраници никога нямаше да го забравят благодарение на Неизразимото. А още по-малко — да простят.

Запазената в древния ритуал памет (с периодични връщания при общото Споделяне) хвърляше сияен ореол върху онова, което равинът знаеше, че трябва да направи. Ах, колко нещастна беше жената, застанала пред него! Тя също бе уловена в капана на спомените и обстоятелствата.

Във врящия казан! И двамата!

— Давам ти думата си — каза Лусила.

Той се върна до единствената врата в стаята и я отвори. Отвън бе застанала възрастна жена, облечена в дълга кафява роба. Влезе веднага, след като бе повикана с жест. Косата й, с цвят на отдавна изхвърлен от водата плавей, бе плътно стегната в кок на тила. Съсухреното й набръчкано лице бе тъмно като изсушен бадем. Очите й обаче… Синьо в синьото! И каква стоманена твърдост излъчваха те…

— Това е Ребека, една от нашите — каза равинът. — Сигурен съм, че виждаш какво опасно нещо е сторила.

— Изпитанието с Агонията — пошепна Лусила.

— Отдавна премина през него, след което ни служи добре. Сега ще направи същото за теб.

Лусила искаше да е сигурна, ето защо попита:

— Можеш ли да Споделяш?

— Никога не съм опитвала, но знам как се прави — Ребека приближи до нея, почти докосвайки я.

Двете леко се наклониха една към друга, докато челата им се допряха. Протегнаха ръце, за да стиснат яко раменете си.

Когато съзнанията им установиха контакт, Лусила заби мисълта:

„Това трябва да отиде при сестрите ми!“

„Обещавам, уважаема госпожо.“

Не би могло да се очаква измама след пълното смесване на съдържанието на умовете и при максималната искреност, наложена както от предстоящата сигурна смърт, така и от отровното действие на мелинджовия екстракт, което древните свободни# с пълно право назоваваха „малката смърт“. Лусила прие обещанието на Ребека. Екзалтираната света майка на евреите даваше в залог живота си. И още нещо! Остана без дъх, след като го осъзна. Равинът бе решил да я продаде на почитаемите мами. Водачът на транспортьора със селскостопанска продукция всъщност е бил един от агентите им, дошъл да потвърди, че в дома на фермата наистина се намира жена, отговаряща на описанието…

Искреността на Ребека затвори всички пътища за спасение:

„Пред нас е единствената възможност да опазим себе си и да заслужим доверието, което ни е било гласувано.“

Ето защо равинът бе насочил мислите й към пазителите на граници и нарушители!

Умно, умно. И аз приех нещата така, както той е очаквал да направя.

„За разиграването на марионетка няма да ти свърши работа само един конец.“

Важно напомняне на Зенсуни

Светата майка Шийена стоеше права до работната маса за размесване и скулптиране, а двете й ръце бяха покрити с ноктоподобни сиви оформители, надянати като екзотични ръкавици. Вече почти час черният сетивопластичен материал на масата придобиваше формата, която налагаха ръцете й. Чувстваше се близо до творението, което напираше да намери реално изображение от някакво бушуващо в нея кътче. Силата на съзиданието караше кожата й да потръпва и тя се запита дали току-що миналата откъм дясната й страна не го е забелязала. Северният прозорец на работната стая пропускаше сива светлина, докато другият, гледащ на запад, блестеше с оранжевото на слънчевия залез в пустинята.

Престер, старши асистент на Шийена в Пустинната наблюдателна станция, се бе спряла до вратата преди няколко минути, понеже последното нещо, което би сторил всеки от заетите тук, бе да я прекъсне по време на работа.

Светата майка отстъпи назад, отмятайки с опакото на ръката си кичур от осветлялата от слънцето черна коса, паднал на челото й. Черният пластичен материал бе застинал пред нея като предизвикателство, чиито плоски и заоблени страни почти съвпадаха с формата, която тя чувстваше в себе си.

Идвам тук, за да творя, когато ме нападнат най-силните страхове.

Мисълта позаглуши обзелия я творчески бяс, но тя с удвоени усилия се върна към скулптурата, решила да я завърши. Двете й ръце с надянатите оформители се впиха в пластичния материал, а черната форма следваше всяко нейно движение като вълна, гонена от полудял вятър.

Светлината откъм северния прозорец се стопи; автоматично се включи за компенсация сивожълтеникав светлик откъм граничните очертания на тавана, но не бе същото. Не, просто не беше същото!

Шийена се отдръпна от работата си. Усещаше се близо до замисъла, ала все още не достатъчно близо… Почти докосваше желаната форма в себе си, която напрегнато търсеше пътя към своето раждане. Но направеното пред нея не й отговаряше точно. Резкият удар на дясната ръка го превърна в черна топка, хвърлена върху плота на работната маса.

По дяволите!

Смъкна оформителите и ги пусна върху рафта до самата маса.

Хоризонтът, очертан в западния прозорец, все още бе белязан с оранжева ивица. Силата й бързо гаснеше, както бе угаснал и творческият импулс.

Отиде до западния прозорец и успя да види завръщането на последната за деня група за претърсване. Светлините за приземяване за миг се превърнаха в огнени стрелички в южната посока, където бяха обзавели равнинен участък за временно ползване на самия път, по който настъпваха приближаващите дюни. Заради бавното спускане на топтерите веднага разбра, че и днес те не са забелязали изригване на подправка или друг знак, че пясъчните червеи най-после са започнали да се развиват от заложените в пустинята твари.

Пастир съм на червеи, които може никога да не дойдат.

От прозореца я гледаха отразените и притъмнени черти на лицето й. Ясно виждаше знаците, оставени от Агонията с подправката. Стройното тъмнокожо бездомниче от Дюн се бе превърнало във висока и доста сурова на вид жена. Черната й коса все още настойчиво полагаше усилия да се измъкне от прическата, стегната на тила. Зърна и буйния блясък в плътно сините си очи, станалите също можеха да го видят. А това наистина беше проблем и източник на някои от нейните страхове. Липсваха видими признаци за спиране от страна на Мисионария Протектива# на подготовката й за нашата Шийена.

Ако червеите станеха пак предишните гиганти, то значи Шай-хулуд се е върнал! И Мисионария Протектива на „Бин Джезърит“ бе готова за внезапна атака върху един нищо неподозиращ човешки свят, възпитан в ритуално обожание. Митът се превръщаше в действителност по абсолютно същия начин, по който тя правеше опити да превърне скулптурата в реалност…

Света Шийена! Бог-Императорът е неин пленник! Вижте как пясъчните червеи й се подчиняват! Лито се върна!

Ще има ли отражение и върху почитаемите мами? Навярно. Макар и само на думи, те също служеха на Бог-Императора, наричан Гулдур.

Малка бе вероятността обаче да оставят „Света Шийена“ да държи първенство, освен от гледна точка на сексуалните подвизи. Добре знаеше доколко собственото й сексуално поведение, възмутително дори за стандартите на „Бин Джезърит“, всъщност бе форма на протест срещу ролята, която Мисионария Протектива се опитваше да й отреди. Претекстът, че само усъвършенства мъжкарите, подготвяни за сексуално обвързване от самия Дънкан Айдахо, не представляваше нищо повече от обикновено оправдание…

Белонда храни подозрения.

Светата майка-ментат Бел беше постоянна опасност за сестрите, които се отклоняват от определената линия на поведение. Ето и основната причина, поради която запазваше мощната си позиция във висшия Съвет на Сестринството.

Шийена рязко се дръпна от прозореца и се хвърли върху оранжево-керемидената покривка на походното легло. Точно пред нея се намираше графично изображение на великански червей, надвиснал над малка човешка фигурка.

Да, било е точно така и може никога да не се повтори. Какво се опитвам да кажа с картината? Ако знаех, сигурно щях да завърша онази скулптура.

Опасно беше да разговаря потайно с Дънкан с помощта на езика на ръцете. Все пак имаше неща, които Сестринството не знаеше. Поне засега.

Може би съществува начин и двамата да избягаме.

Къде обаче щяха да отидат? Тукашният свят се оказа обсаден от почитаемите мами, а и от други разрушителни сили. Тази вселена се състоеше от пръснати планети, заселени предимно с хора, чието единствено желание беше да прекарат в мир живота си. На някои места признаваха водачеството на „Бин Джезърит“, но в повечето региони се гърчеха под потисничеството на почитаемите мами, надявайки се най-вече сами да управляват себе си доколкото и както умеят — оня извечен блян за демокрация с винаги възможните неизвестни. Според доловеното от Мурбела представителки на Говорещите с риби и на светите майки in extremis2 бяха формирали тази гмеж. Демокрацията на Говорещите с риби се бе превърнала в автокрация на почитаемите мами! Белезите и нишките, водещи към това заключение, бяха твърде много, за да се отминат с невнимание. Но защо все пак ударението падаше предимно върху упражняваната от тях несъзнателна принуда с помощта на Т-сондирането, клетъчната индукция и необикновените сексуални умения?

Къде ли е пазарът за нашите познания и дарби с поведението ни на бежанци?

Тукашната вселена би престанала да функционира само с една борса. Можеше да бъде различена особена порода потайни плетеници. Те обаче се отличаваха с прекомерна хлабавост, основаваща се на стари компромиси и временни съглашения.

Веднъж Одрейди бе казала: „Прилича на стара дреха с разръфани краища и кърпени дупки.“

Вече я нямаше стегнатата търговска мрежа на ПОСИТ от времената на старата Империя. Сега съществуваше страшната бъркотия на разпокъсани части, държани от възможно най-рехави връзки. Хората се отнасяха с неприязън към неспасяемия кърпеж, винаги жадни за някогашните славни дни.

Що за вселена би ни приела само като бегълци; не като Свещената Шийена с височайшия си съпруг?

Пък и Дънкан едва ли можеше да бъде приет като брачен партньор с най-висше потекло. Всичко бе предвидено в оригиналния план на „Бин Джезърит“: „Шийена да се обвърже с голата Айдахо. Ние го контролираме, така че и тя е в ръцете ни.“

Мурбела обаче отведнъж бе съсипала целия план. Добре е и за двама ни. Кому е нужно сексуално овладяване? Ала все пак Шийена бе принудена да признае, че изпитва странни чувства към Дънкан Айдахо. Немият език на ръцете, докосванията им. Какво ли още трябва да измислят за Одрейди, когато тя дойде с всевиждащия си поглед? Не ако, а когато…

„Старша света майко, обмисляме как Дънкан и Мурбела да ти се изплъзнат. Разговаряме и за други пътища за възстановяване на паметта на Тег. Обсъждаме в личен план собствения си бунт срещу «Бин Джезърит». Да, Даруи Одрейди! Бившата ти ученичка е станала бунтарка, и то точно срещу тебе.“

Трябва да признае, че имаше смесени чувства и към Мурбела.

Тя привърза Дънкан, докато аз можех да се проваля.

Почитаемата мама-пленница се оказа увлекателен за изучаване случай, дори понякога забавен… На стената на трапезарията за послушници в кораба се мъдреше нейна закачлива, макар и доста глуповата творба:

Дано те има, Боже! Ето, литва сега към тебе моята молитва, че идолът на ниския перваз дали си ти, или съм просто аз? Добре, добре, изслушай ме тогава: нащрек ме дръж, каквото и да става; от тежък грях в злочестина голяма пази ме — по-добре ще е за двама; а в даскалото да съм идеал, какъвто никой тук не е видял; или да бъда толкоз съвършена, че сякаш за небето съм родена. Каквото и да си решил да правиш, мисли за себе си, но мен да не забравиш.

Последвалото стълкновение с Одрейди, уловено от видеоочите, бе наистина приятно за сетивата. Гласът на старшата майка прозвуча изненадващо рязко:

— Мурбела! Твое ли е?

— Боя се, че да — изречено без сянка на разкаяние.

— Аха, значи се и боиш? — все още рязко.

— Защо пък не? — определено предизвикателно. — Позволяваш си шеги с Мисионария Протектива! Не оспорвай. Това е било намерението ти.

— Всичко звучи толкова претенциозно!

Когато отново си спомни за сблъсъка, Шийена почувства единствено симпатия. Протестът на пленничката бе симптоматичен. Какво ли се подготвя за кипеж, преди да бъдеш принуден да го забележиш?

По същия начин се съпротивлявах на вечната дисциплина, „която ще те направи силна, детето ми“.

Мурбела като дете? Какви сили са надделели при нейното оформяне? Животът винаги представлява реакция на оказвания натиск. Някои се поддават на леките забави и развлечения, които ги оформят с разширени пори, подпухнали от прекалено невъздържание. Бакхус им се смее подигравателно. В изражението на лицата им се струпва похот. Една света майка не може да не го забележи след хилядогодишни наблюдения. Оформя ни натискът, независимо дали се противопоставяме или не. Многократно оказван и от различен вид натиск, предизвикващ последващо оформяне — ето, това е животът. А аз създавам нов натиск с потайното си противопоставяне.

Ако се вземе предвид сегашното състояние на повишено внимание към всякакви заплахи у Сестринството, навярно немите разговори с Дънкан с помощта на ръцете бяха безплодни.

Шийена наклони глава и погледна към черната топка върху плота за скулптиране.

Но аз ще продължавам да се съпротивлявам. Ще изградя съдбата си по начин, създаден лично от мен. Ще сътворя собствения си живот! „Бин Джезърит“ да върви по дяволите!

И ще загубя уважението на сестрите.

Имаше нещо наистина странно в начина, по който почтителният конформизъм бе вграден силом у тях. Те го бяха съхранили от своето най-дълбоко минало, изваждайки го редовно от време на време, за да го поправят и внесат онези необходими заглаждащи корекции, които епохата налага на всички човешки същества. И сега бе именно такъв ден, казано мимоходом, с безгласно благоговение.

Следователно ти си света майка, което не може да бъде по-вярно по логиката на каквато и да е друга преценка.

Тогава Шийена разбра, че ще бъде принудена да подложи на изпитание дошлата от древността практика до максималната възможна степен, дори с риск да я разруши. А формата от черен пластичен материал, търсеща излаз от беснеещото в самата нея кътче, всъщност бе само един-единствен елемент от онова, което тя знаеше, че трябва да стори. Назови го бунт, назови го с всяко друго име; то бе сила, която осезателно долавяше в гърдите си и която в никакъв случай не можеше да бъде пренебрегната.

„Ограничи се само с наблюдение и неизменно ще пропуснеш смисъла на собствения си живот. Целта може да бъде изразена по следния начин: живей живота си възможно най-добре. Животът е игра, чиито правила ще научиш единствено ако скочиш в него и го изживееш пълноценно. В противен случай губиш равновесие и непрестанно се изненадваш от променящата се ситуация. Онези, които са извън играта, хленчат и се оплакват, че късметът винаги ги подминава. Те отказват да проумеят, че могат и сами да създадат част от своето щастие.“

Даруи Одрейди

— Прегледала ли си последния запис с видеооко на Айдахо? — залита Белонда.

— По-късно! По-късно!

Одрейди знаеше, че усещането й за глад е дошло в отговор на въпроса на светата майка Белонда, зададен по същество.

Напоследък се чувстваше все по-притеснена от непрестанен натиск. Винаги се бе опитвала да се справя със задълженията си, гледайки на нещата от възможно най-голям ъгъл. Колкото повече се засилваше интересът й към разнообразието, толкова по-широк ставаше обхватът на нейния поглед, както и увереността, че е придобила нова полезна информация. Ползването на сетивата подобряваше тяхната дейност. Дълбоката същност неизменно бе обект на търсещите й интереси. Същността. Подобно на ловуването за храна, която обаче трябваше да утоли силен глад от по-висок порядък.

Дните й се превръщаха в копия на тази сутрин. Добре известна бе привързаността й към персонални посещения и проверки, но стените на работната стая я задържаха. Трябваше да бъде там, където винаги могат да я намерят. И не само да стигнат до нея, но и тя да е в състояние да изпрати необходимите указания или хора.

По дяволите! Ще наваксам пропуснатото време! Длъжна съм!

Защото най-силен натиск оказваше времето.

Шийена бе казала: „Нижат се дни, взети назаем.“

Много поетично! Но без почти никаква полза с оглед на реалните потребности. Трябваше да стигнат до колкото е възможно повече клетки на „Бин Джезърит“, преди да се стовари топорът. Всичко останало минаваше на заден план. Тъканта му бе раздрана и разпратена по места, за които никой в Дома на Ордена не можеше да знае. Понякога Одрейди виждаше поелото в неизвестни посоки като сбор от парцали и късове плат. Те се отдалечаваха в не-корабите със складирани пясъчни твари в трюмовете им, водени от традициите, познанията и паметите на „Бин Джезърит“. Сестринството го бе изживяло веднъж по време на първото Разпръскване, от което обаче не се завърна нито вест, нито кост. И нито една от тях. Нито една. Върнаха се само почитаемите мами. И ако някога те също са били частица от „Бин Джезърит“, сега представляваха жестоко извращение, готово за сляпо самоубийство.

Ще бъдем ли някой ден отново едно цяло?

Одрейди сведе поглед към работата, очакваща я на масата — още и още подборни графици. Кой ще замине и кой ще остане! Нямаше дори миг за почивка, за глътка въздух. От Другите Памети се обади предшественицата й Тараза в обичайния за нея стил „Нали ти казвах!“:

„Нека да видиш какво ми е било на главата.“

А някога се питах дали има място на върха.

Може и да има място най-горе (както обичаше да споделя с послушниците), но рядко остава достатъчно време.

Когато се замисляше за обикновено пасивното не-бин-джезъритско население, намиращо се „ей там, отвъд“, Одрейди се улавяше, че му завижда. На тези хора бе позволено да имат илюзии. Какъв разкош! Можеш да си представяш, че животът продължава вечно, че утрешният ден ще бъде по-добър от днешния, а боговете в небесата те гледат с неизменна загриженост.

Потръпна от неприязън към себе си, загдето си бе позволила подобно отклонение. Незабуленото око е за предпочитане, независимо от видяното.

— Да, прегледах последните записи — отвърна тя и погледна през масата Белонда.

— Има интересни инстинкти — каза светата майка. Одрейди се замисли. Видеоочите, пръснати из целия не-кораб, пропускаха съвсем малко. С всеки ден разбиранията на Съвета за голата Айдахо преминаваха от убеждение към теория. С какво количество спомени от животите на серийния прототип разполагаше настоящият гола?

— У Там възникват съмнения за децата им — каза Белонда. — Дали не притежават някакви опасни дарби?

Изреченото следваше да се очаква. Трите деца, които Мурбела роди на Айдахо в не-кораба, бяха незабавно отнемани от майката. Наблюдаваха грижливо развитието им. Наследили ли са необичайната бързина на ответна реакция, характерна за почитаемите мами? Още бе твърде рано да се каже. Според Мурбела въпросната способност се развиваше едва през пубертета.

Пленената от тях почитаема мама прие отнемането на децата си с ядно примирение. От своя страна Айдахо почти не реагира. Странно. Дали пък нещо не бе спомогнало за наличието у него на по-либерални възгледи за създаването на потомство? Почти като в „Бин Джезърит“?

„Още една размножителна програма на Сестринството“ — подигравателно се усмихваше той.

Одрейди освободи хода на мислите си. Дали „Бин Джезърит“ наистина имаше по този въпрос отношението, което бяха наблюдавали у Айдахо? Сестринството твърдеше, че емоционалните връзки са отломка от миналото, когато са били необходими за оцеляването на човешките същества, но вече са престанали да имат значение за планираното от „Бин Джезърит“.

Инстинкти.

Онези неща, които идват с яйцеклетката и семенната течност. А нерядко — ясно и високо: „Ей, глупчо, родът ти говори!“

Любови… Потомство… Копнежи… Всички тия извънсъзнателни мотиви, които налагат странно поведение. Опасно беше да се набъркваш в подобни неща. Специалистките-наставници по целенасочено размножаване го знаеха добре, дори когато постъпваха по този начин. В Съвета периодично протичаха дебати и винаги се предписваше строго наблюдение на последствията.

— Запознала си се със записите. Няма ли да чуя още нещо в отговор? — гласът на Белонда прозвуча доста жаловито.

Записът, направен с видеооко, който бе предизвикал интерес у нея, засягаше въпросите на Айдахо към Мурбела във връзка с евентуалното пристрастяване към сексуалните похвати на почитаемите мами. Защо? Равнозначните умения у самия него бяха резултат на тлейлаксианската технология, въвела необходимото в клетките му при престоя в аксолотловия резервоар. Въпросните Айдахови умения произтичаха от подсъзнателни действия, сходни с инстинктите, но резултатът не се отличаваше с нищо от постиженията на почитаемите мами — постоянно засилващ се екстаз, водещ до пълно изключване на разума, което неумолимо привързва жертвата си към източника на насладата.

Досега Мурбела бе предоставила само устно описание на своите способности. Очевидно в нея се бе стаил гняв от неприятния факт, че Айдахо я беше подчинил със същите похвати, които тя е била обучавана да прилага.

— Мурбела блокира, когато той постави под въпрос мотивите — каза Белонда.

Да, видях го.

„Можех да те убия, сам го знаеш!“ — бе пояснила майката на децата му.

Видеоокото ги показваше в легло в апартамента й на не-кораба, след като току-що бяха задоволили взаимното си пристрастяване един към друг. Пот блестеше по голата плът. Мурбела лежеше със синя кърпа на челото, а зелените й очи се взираха в следящата я видеотехника. Изглежда бе решила да не отмества погледа си от онези, които я наблюдаваха. Малки оранжеви петънца в очите й.

Гневът се сцеждаше от складирания в тялото й остатъчен заместител на подправката, който ползваха почитаемите мами. Сега бе преминала на мелиндж, но не се забелязваха неблагоприятни ефекти.

Айдахо лежеше до нея с пръсната в безпорядък черна коса около лицето, ярко контрастираща с бялата възглавница, на коя-то бе опрял главата си. Очите му бяха затворени, но клепачите потрепваха. Слабоват. Не се хранеше достатъчно, въпреки съблазнителните ястия, които му изпращаше личният главен готвач на Одрейди. Високо разположените скули бяха изпъкнали. Лицевите очертания май доста се бяха изострили през годините на принудително отделяне.

Одрейди знаеше, че заплахата на Мурбела е подплатена с физическа мощ и умение точно толкова, колкото е фалшива в психологичен план.

Да убие любимия си? Малко вероятно!

Мислите на Белонда се движеха в същото русло: „Какво цели, когато демонстрира бързината на движенията си? Вече сме го виждали.“

— Знае, че я наблюдаваме.

Видеоочите показаха как Мурбела преодоля умората след акта и скочи от леглото. Насочвайки се с бързина, при която движенията се замъгляват (много по-голяма от постиганата някога в „Бин Джезърит“), тя нанесе удар с десния си крак, като го спря само на косъм от главата на Айдахо.

Той отвори очи при първото й движение. Гледаше я без страх, без да трепне.

Какъв ритник! Смъртоносен, ако порази целта. Достатъчно е веднъж да бъде видян, за да плаши винаги. Движенията на Мурбела явно не се командваха от централния дял на кората на главния й мозък. Също като при насекомо, атаката се отключваше от нерви, възпламеняващи мускулната мощ.

— Нали видя! — тя свали крака си и погледна надолу към него. Айдахо се усмихна.

Докато гледаше, Одрейди си припомни, че Сестринството разполага и с трите им деца, все момичета. Експерт-наставничките на размножителния процес бяха направо във възторг. След време светите майки, родени от същото потекло, можеха да разполагат с качествата на почитаемите мами.

След време, което навярно ни липсва.

Все пак Одрейди споделяше възбудата на експерт-размножителките. Каква бързина! Щеше да е истинско чудо, ако се прибави към нервно-мускулната подготовка — бездънните ресурси на прана-бинду#, с които разполагаше Сестринството!

— Направи го заради нас, не за него — отсъди Белонда.

Одрейди не беше толкова сигурна. Мурбела мразеше постоянното наблюдение, на което бе обект, ала с течение на времето привикна някак си с него. Голяма част от действията й очевидно не бяха съобразени с вниманието на хората, намиращи се зад видеоокото. Сегашният запис показа как тя се връща в леглото до Айдахо.

— Ограничих достъпа до записите — изсумтя Белонда, — Някои послушници стават неспокойни.

Одрейди кимна разбиращо. Сексуалното пристрастяване. Въпросният аспект на способностите на почитаемите мами създаваше смущаващи раздвижвания в „Бин Джезърит“, особено сред послушниците. Твърде показателно. Повечето от сестрите в Дома на Ордена знаеха, че светата майка Шийена е единствената сред тях която ползва практически някои от специфичните похвати с явно пренебрежение към всеобщия страх, че подобно поведение би могло да се отрази отрицателно на менталните й способности.

Не трябва да се превръщаме в почитаеми мами! — обичаше да повтаря Бел. — Но Шийена е фактор с немалко значение. Тя ни помага да научим нещо важно за Мурбела.

Един следобед, когато намери пленничката сама и очевидно спокойна в своята квартира в не-кораба, Одрейди взе решение да опита с пряк въпрос:

— Преди Айдахо никой от вас ли не е бил изкушавай да… да се включи в приятно прекарано време, тъй да се каже?

Мурбела се сви с ядна гордост:

— Той ме пипна съвсем случайно!

Със същия гняв реагира на въпросите на Дънкан. Одрейди си го припомни, привеждайки се над работната маса, след което поиска оригиналния запис.

— Виж как се засяга — рече Белонда. — Забрана чрез хипнотичен транс да отговаря на подобни въпроси. Готова съм да заложа името си на авторитет!

— Ще изчезне при Агонията с подправката — подхвърли Одрейди.

— Ако успее да се справи!

— Предполага се, че хипнотичният транс е една от нашите тайни.

Белонда премисли направеното заключение: Никоя сестра, тръгнала с първото Разпръскване, не е успяла да се върне.

С големи букви в съзнанието им бе изписано: „Нима изменниците от «Бин Джезърит» създадоха почитаемите мами?“

Мнозина го предполагаха. Тогава защо тия жени прибягват до сексуалното обвързване на мъжкари? Брътвежите на Мурбела, позоваваща се на историята, не бяха задоволително обяснение. В основата си всичко противоречеше на бин-джезъритското учение.

— Трябва да преминем към обучаване — настоя Белонда. — Смущаващо е, че знаем толкова малко.

Одрейди веднага призна важността на казаното. Колко ли съблазнителна бе примамката? Послушниците се оплакват, че в сънищата си стават почитаеми мами… С пълно право се кахъреше Бел!

Създай или разбуди такива необуздани сили и ела да видиш сложната грамада на фантазиите на плътта. Можеш да водиш цели поколения, хванати за носа на техните щения и обективизираните представи на фантазиите им.

Ето къде се намира ужасната сила, с която са дръзнали да си послужат почитаемите мами.

Очевидно е, че те държат ключа към заслепяващия екстаз и са спечелили половината битка. Простичкият факт, че подобно нещо съществува, бе вече началото на пътя към поражението. Хората на нивото на Мурбела в онова Сестринство може и да не бяха го разбрали, но намиращите се на върха… Възможно ли бе просто да си служат с тази сила, без да държат сметка или поне да подозират нейната пронизваща мощ?

— Ако е така, как са могли нашите първи от Разпръскването да позволят да бъдат подмамени в подобна глуха улица?

Белонда бе вече предложила собствена хипотеза — по време на първото Разпръскване почитаеми мами казват на взети пленнички сред светите майки: „Добре дошла, света майко. Бихме искали да присъстваш на малка демонстрация на нашите сили.“ Полово шоу в качеството на интерлюдия, последвано от демонстрация за бързината на телесните движения на една почитаема мама. Следващата стъпка е прекратяване на обичайните поемания на мелиндж и инжектирането на заместител на адреналинова база, поръсен обилно с хипнонаркотик. Светата майка, въведена в хипнотичен транс, се превръща в сексуално впечатан индивид.

Изброеното дотук, към което се прибавя задължително силно страдание от абстинентния синдром при прекъснат мелиндж (подсказано също от Бел), би могло да накара жертвата да се отрече дори от корените си.

Съдба, помогни ни! Дали всички първоначални почитаеми мами са били свети майки? Готови ли сме да проверим тази хипотеза на свой гръб? Какво можем да научим по въпроса от двойката в не-кораба?

Пред внимателно гледащите очи на Сестринството се намираха още два източника на информация, но ключът към тях предстоеше да бъде открит.

Жена и мъж вече не са само партньори за размножаване, нито пък могат да бъдат един за друг опора и утеха. Прибавено е ново. Залозите са уголемени.

Мурбела каза вещо и то привлече без остатък вниманието на старшата света майка, когато се появи в направения запис, играещ сега по повърхността на масата:

— Ние, почитаемите мами, сами си го търсихме! Не можем да виним никого.

— Чу ли? — попита Белонда.

Одрейди рязко тръсна глава, понеже не искаше нищо да отвлича вниманието й от острата размяна на реплики.

— Не можеш да кажеш същото за мен — възрази Айдахо.

— Излишно извинение — обвини го Мурбела. — Просто си бил подготвен от тлейлаксианците да уловиш в капана първата Впечатка, на която си попаднал!

— И да я убия — внесе поправка Айдахо. — Ето какво са имали предвид.

— Но ти дори не направи опит да ме убиеш. Разбира се, не искам да кажа, че би успял.

— Тогава, когато… — Айдахо прекъсна думите си с неволен поглед към записващите видеоочи.

— Какво щеше да изтърси? — моментално се вклини Белонда. — Трябва да разберем!

Одрейди продължи мълчаливо да наблюдава задържаната двойка. Пленничката — почитаема мама, демонстрира изненадваща проницателност.

— Може би мислиш, че си ме пипнал случайно и без специална подготовка от твоя страна?

— Именно.

— Но в теб виждам нещо друго! Не напредна особено съобразно заложеното. Представи се в определени граници.

Айдахо се вглъби в себе си и очите му леко се замъглиха. Наклони назад глава, изпъвайки гръдните мускули.

Типично изражение на ментат! — прецени Белонда.

Повечето експерти по анализ биха предположили същото, но все пак трябваше да получат потвърждение от страна на самия Айдахо. Ако е ментат, защо да държи събрана в себе си толкова информация?

Заради другите неща, до които е стигнал благодарение на същите способности. Той се бои от нас — и с пълно право.

Мурбела заговори, без да крие подигравателната си усмивка: — Ти импровизира и внесе подобрение в онова, дето тлейлаксианците бяха заложили. В теб има нещо, което никога не допуска оплакване, независимо от обстоятелствата!

— Ето как сама се справя с чувството си за вина — изкоментира Белонда. — Достатъчно е да бъде убедена, че е вярно, така Айдахо не би могъл да я вкара в капана по никакъв начин.

Одрейди сви устни. От прожектираното си личеше, че голата се забавлява.

— Може би същото важи и за нас двете.

— Няма как да обвиниш тлейлаксианците, нито пък аз да укоря почитаемите мами.

Тамалани влезе в работната стая и се отпусна до Белонда в своя стол с биологично саморегулиране.

— Виждам, че и вие се интересувате от същото — тя посочи изображението на двете фигури.

Одрейди изключи прожекционния апарат.

— Направих проверка на нашите аксолотлови резервоари — продължи Тамалани. — Проклетникът Сцитал е задържал жизнено важна информация.

— В първия ни гола няма никакъв дефект, нали? — попита Белонда.

— Нашите от Сук не са открили нищо. Одрейди заговори с внимателно подбран тон:

— Сцитал трябва да запази нещичко, за да може да се пазари. Чудновата бе мисълта и на двете страни: Сцитал плаща на „Бин Джезърит“ за закрила от почитаемите мами и за убежището си в Дома на Ордена. Но всяка проучила добре нещата около него света майка знаеше, че друго движи последния тлейлаксиански Майстор.

Умни са, наистина са умни в „Бин Тлейлакс“. Много повече, отколкото предполагахме. Лепнаха ни петно с аксолотловите си резервоари. Самата дума „резервоар“ е поредната тяхна измама. Представяхме си контейнери с топъл амнионен флуид, като във всеки от тях е събрана сложна машинария, копираща (по фин, дискретен и подлежащ на регулиране начин) функцията на утробата. Резервоарът е налице, добре! Но вижте какво е съдържанието му.

Решението на тлейлаксианците удряше право в целта: ползвай оригинала! Природата го е създавала цяла вечност. Единственото, останало за „Бин Тлейлакс“, бе да добавят собствена регулираща система, свой начин за точно копиране на съдържащата се в клетките информация.

„Езикът на Бога“ — както казваше Сцитал.

На Шейтана бе по-подходящо.

Обратна връзка. Клетката направлява дейността на своята утроба. Впрочем — почти същото, което прави оплодената яйцеклетка. Тлейлаксианците просто бяха усъвършенствали процеса.

Одрейди въздъхна и за миг събра погледите на съдружничките си:

Нима старшата света майка има нови безпокойства?

Откровенията на Сцитал ме тревожат. Каква бе ползата ни от тях. О, колко ни отврати „подправянето“. После се пристъпи към усъвършенствания и рационализации. Те наистина бяха рационално обяснение на нерационални подбуди! Ами ако няма друг начин. Ако точно по този път стигнем до голите, които толкова ни трябват. Може би ще се намерят доброволци. Бяха намерени! Доброволци, и то какви!

— Витаеш в облаците! — измърмори Тамалани, а после погледна към Белонда, решила да каже нещо, но в следващия миг предпочела да не го прави.

Лицето на светата майка Белонда стана меко и ласкаво — чест спътник на мрачните й чувства. Тя изрече малко по-силно от гърлен шепот:

— Твърдо настоявам да елиминираме Айдахо. Колкото до тлейлаксианското чудовище…

— Защо правиш предложение с евфемизъм? — попита Тамалани.

— Да го убием тогава! А тлейлаксианецът да стане обект на всякакъв вид убеждения, които можем…

— Млъкнете и двете! — разпореди се Одрейди.

Тя притисна за малко длани към челото си и се вгледа в еркерния прозорец, зад който се лееше леден дъжд. Службата за метеорологичен контрол продължаваше да трупа нови и нови грешки. Обвиненията към нея бяха излишни, макар хората да не мразят нищо повече от непредсказуемото изкуствено:

„Искаме го, както е в природата!“ Каквото и да е то.

Когато я връхлитаха подобни мисли, Одрейди копнееше за съществуване, граничещо с реда, който тя винаги бе харесвала. Периодични разходки в овощните градини. Обичаше да го прави във всяко годишно време. Спокойна вечер с приятели и размяна на мисли в разговор с онези, към които чувства топлота. Привързаност ли? Да. Старшата майка си позволяваше още повече — обич на съмишленици. Както и хубава храна и напитки, подбрани за подобряване на настроението. Наистина го искаше. Колко добре е, когато всичко е вкусно. А по-късно… Да, по-късно — отоплено легло с мил спътник, чувствителен към нуждите ти така, както и ти към неговите.

Разбира се, повечето от тези неща просто нямаше как да се случат. Отговорности! Каква огромна с изискванията си дума. Как тежи и изгаря.

— Огладнявам — каза Одрейди. — Да поръчам ли да сервират тук обяда?

Белонда и Тамалани я загледаха.

— Едва единайсет и половина е — смутолеви Тамалани.

— Да или не? — настоя Одрейди.

Двете свети майки се спогледаха.

— Както искаш — заяви Белонда.

В „Бин Джезърит“ имаше поговорка (естествено Одрейди я знаеше), че в Сестринството нещата вървят по-гладко, когато стомахът на старшата света майка е доволен. Точно това реши въпроса.

Тя набра по интеркома личната си кухня:

— Дуана, обед за трима. Нещо специално. По твой избор. Когато обедът пристигна, оказа се едно особено предпочитано ястие на Одрейди — телешко месо в огнеупорен съд. Дуана бе показала очевидното си майсторство с подправките, с мъничкото розмарин в телешкото и с непреварения зарзават. Превъзходно. Наслаждаваше се на всяка хапка. Другите две жени работиха упорито през цялото време на храненето: лъжица — уста, лъжица — уста.

Дали пък тук не се намира част от обяснението защо аз съм старша майка, а не те?

Когато извиканата прислужница очисти останките от обеда, Одрейди се върна към един от любимите си въпроси:

— Какво се приказва в учителските стаи и между послушниците?

Не бе забравила своите собствени послушнически дни, когато беше се вслушвала в приказките на всяка възрастна жена в очакване на важни истини, но в повечето случаи научаваше само за незначителни случки със сестра еди коя си или за последните проблеми на проктора хикс. Понякога обаче бариерите падаха и я заливаше поток от важни сведения.

— Твърде много послушници жадуват да поемат с нашето Разпръскване — дрезгаво отговори Тамалани. — Потъващи кораби и плъхове, според мен.

— Напоследък има голям интерес към архивите — рече Белонда. — Сестрите с по-задълбочени познания идват за потвърждение дали една или друга послушница носи генетичния знак на Сиона.

Одрейди прояви интерес към новината. Общата им атреидска предшественица от отминалите във вечността времена на Тирана.

Сиона Ибн Фуад ал-Сейефа Атреидска — бе дарила потомците си със своята способност да остават скрити за търсачи, които виждат в бъдното. Всички разхождащи се свободно из Дома на Ордена имаха тази вродена защита.

— Важен генетичен знак, така ли? — запита Одрейди. — Съмняват ли се, че са предпазвани?

— Търсят сигурен отговор — проскърца Белонда. — А сега мога ли да се върна към Айдахо? Защото той едновременно носи и не носи генетичния знак. Притеснявам се. Явно някои негови клетки не са белязани с маркера на Сиона. Какво са сторили тлейлаксианците?

— Дънкан е запознат с опасността, а и самият той няма самоубийствени забежки — поясни Одрейди.

— Просто не знаем какво представлява! — оплака се Белонда.

— Възможно е да е ментат, а всички добре разбираме какво означава това — добави Тамалани.

— Разбираме и защо държим Мурбела — рече Белонда. — Заради ценната информация в нея. Но Айдахо и Сцитал.

— Достатъчно! — отряза ги Одрейди. — Кучето-вардиянин обикновено лае прекалено дълго!

Белонда реагира меко казано неохотно на думите й. Кучета-вардияни. Възприетото в „Бин Джезърит“ определение на постоянния контрол, за да има сигурност, че не си попаднал в плитки води. Прекалено дразнещо за послушниците, но просто част от живота на светите майки.

В един следобед, когато двете се оказаха сами в стаята със сиви стени за събеседване в не-кораба, Одрейди го бе обяснила на Мурбела. Застанали близо една до друга, почти лице в лице. С пресрещнати погледи. Твърде неофициално и дискретно; с изключение на осведомеността за всички видеоочи около тях.

— Аха, вардияните! — бе възкликнала Одрейди в отговор на въпрос на Мурбела. — Означава, че сме взаимни досадници. Но не прави от факта повече, отколкото е. Рядко стигаме до заяждане. Една дума е достатъчна.

Мурбела, чието овално лице бе изкривено от явно изразено неприязнено чувство, а широко отстоящите й зелени очи горяха, очевидно помисли, че старшата майка говори за обичаен знак или парола, ползвани от сестрите в подобни ситуации.

— Коя дума?

— Която и да е, по дяволите! Всяка подходяща. Нещо като взаимен рефлекс. Едновременно изречено „хайде“, което не ни притеснява излишно. Приемаме го, тъй като ни държи нащрек.

— Ти ще ме вардияниш ли, когато стана света майка?

— Имаме нужда от нашите кучета-вардияни. Без тях щяхме да сме по-слаби.

— Звучи потискащо.

— Не го приемаме по този начин.

— Според мен е противно — тя погледна в просветващите лещи на тавана. — Също като онези скапани видеоочи.

— Мурбела, постарали сме се да се погрижим за себе си. Веднъж станала бин-джезъритка, получаваш грижи и подкрепа през целия си живот.

— Удобно местенце — изрече го с нескрито презрение.

Одрейди заговори меко и с разбиране:

— Не съвсем, но доста по-различно. През целия си живот се натъкваш на предизвикателства. А връщаш на Сестринството дължимото само в границите на възможностите си.

— Кучета-вардияни!

— Винаги се грижим една за друга. Някои от заелите властови постове може да проявяват от време на време авторитарни склонности, дори да започнат да фамилиарничат, но това става само до степен, която е внимателно подбрана в зависимост от изискванията на момента.

— И никога истинска сърдечност или чувствителност, така ли?

— Така казва правилото.

— Може привързаност, но не и обич?

— Вече ти казах правилото.

Одрейди веднага улови недвусмислената реакция по лицето на Мурбела.

Аха, най-после! Ще поискат да се откажа от Дънкан!

— Разбирам, бин-джезъритките не могат да обичат.

Тъга прозвуча в гласа й. Но пленничката все още имаше на какво да се надява.

— Случват се и любови — каза Одрейди, — ала сестрите ми се отнасят към тях като към отклонения.

— Значи, ако правилно съм разбрала, това, което чувствам към Дънкан, е отклонение?

— Да. И сестрите ще направят опит да го отстранят.

— Лечение! Оздравителна терапия за поразения от болест!

— Сестрите считат, че любовта е признак на развала.

— Виждам докъде си я докарала с твоята развала3! Белонда измъкна Одрейди от станалото преди време, сякаш бе следвала пътя, по който се движеха мислите на старшата света майка:

— Въпросната почитаема мама никога няма да ни принадлежи изцяло! — Бел обърса петно от обедния сос в ъгъла на устата си и заключи:

— Губим си времето с опити да я направим една от нас. Поне вече не нарича Мурбела „курва“ — помисли Одрейди. — Има подобрение.

„Всички правителства страдат от постоянно повтарящо се зло — властта привлича патологично обременени личности. Впрочем, властта сама по себе си не корумпира, а просто всмуква като магнит онези, които са склонни към подкупничество. При подобни хора се наблюдава склонност за опиване от насилие — състояние, към което те бързо се пристрастяват.“

Мисионария Протектива текст QIV

Ребека остана на колене върху жълтия кахлен под, както й бе заповядано; не се осмели да погледне нагоре към височайшата почитаема мама, която бе толкова опасна, макар и седнала нависоко и далече от нея. Два часа бе чакала тук, почти в средата на огромната зала, докато височайшата и нейните спътнички похапваха обеда, поднесен от раболепни слуги. Ребека внимателно бе проследила маниерите на прислугата и реши да им подражава.

Очните орбити още я боляха от трансплантацията, която равинът й направи преди по-малко от месец. Сега очите й имаха син ирис и бяла еклера, без да подсказват с нищо за Агонията с подправката. Защитата бе временна. След по-малко от година новите очи щяха да я издадат с възвърнатата си плътна синева.

Каза си, че болката е най-малката от всички трудности. Органична присадка подаваше необходимите дози мелиндж, скривайки зависимостта й. Общото количество бе пресметнато за около шейсет дни. Ако тукашните почитаеми мами я задържат по-дълго, липсата щеше да я хвърли в зверски страдания, несъпоставими по сила с първоначалните. Но най-голямата непосредствена опасност се криеше в шерето, чието количество й бе дозирано с подправката. Ако тези жени го откриеха, подозренията им щяха да бъдат напълно потвърдени.

Справяш се добре. Бъди търпелива. Обаждаше се Другата Памет от останалите на Лампадас. Гласът отзвънна меко в главата й. Тембърът му беше като този на Лусила, но Ребека не можеше да бъде сигурна.

Гласът бе станал по-близък в месеците след Споделянето, когато й се представи като „Говорител на твоя Мохалата“. Тези курви не могат да имат нашите познания. Не го забравяй, то ще те окуражава.

Присъствието на други в нея, което не отнемаше и частица от вниманието й върху ставащото наоколо, я бе изпълнило с нещо повече от страх. Назоваваме го Едновременно протичане — бе пояснил Говорителят. — Едновременното протичане усилва нашето съзнание. Когато тя се опита да го обясни на равина, той бе реагирал гневно: „Опетнена си с нечисти помисли!“ Бяха в кабинета му — късно през нощта.

— Отнемаш време от дните, които са ни отредени! — бе извикал той.

Работният кабинет представляваше помещение под земята, чиито стени бяха покрити със стари книги, ридулианови кристали, свитъци. Беше предпазен от сондиране с помощта на най-сполучливите иксиански приспособления, усъвършенствани от неговите хора.

В подобни случаи равинът й разрешаваше да сяда до писалището му, като я гледаше, облегнат в стария си стол. Разположен ниско до него светоглобус# хвърляше върху брадата му светлина, дошла сякаш от древността; тя се отразяваше от очилата, носени почти само за служебна важност.

Ребека симулира, объркване:

— Нали каза, че от нас се иска да спасим съкровището от Лампадас. Нима „Бин Джезърит“ не ни засвидетелства почтеност?

Видя тревогата в очите му:

— Вчера чу как Леви обсъжда въпросите, задавани тук. Защо бин-джезъритската вещица идва при нас? Ето какво ме питат.

— Нашата версия е последователна и правдоподобна — възпротиви се Ребека. — Сестрите ни научиха как дори Прорицателят да остане безпомощен.

— Не знам… Не знам — завъртя тъжно глава равинът. — Какво е лъжа? Какво е истина? Нима сами се осъждаме със собствените си уста?

— Заставаме срещу погрома, равин! — тя си послужи с довод, който обикновено усилваше твърдостта му.

— Казаците! Да, права си, дъще. Във всяка епоха има казаци и не само ние сме познали камшиците и сабите им, когато се втурват в селото, носейки гибел в сърцата си.

Ребека помисли колко странно е умението му да остави у събеседника си впечатление, че въпросните събития са скорошни и сам той ги е видял. Никога прошка, никога забрава. Лидице бе вчера. Колко незаличим спомен бе това за Скрития Израел. Погром! С приемствеността си носеше почти същата сила, която имаше присъствието на „Бин Джезърит“ в нейното съзнание. Почти. Даде си сметка, че точно на това се противопоставяше равинът.

— Страхувам се, че вече не си с нас — каза той. — Какво ти сторих? Какво? Правя всичко само в името на честта.

Мъжът погледна към приборите на стената, които отчитаха количеството на енергията, събрана през нощта от вятърните мелници с вертикални оси, разположени около и по всички постройки във фермата. Приборите показваха, че машините отпяват във високото, трупайки енергия за утрешния ден. Бяха подарък от „Бин Джезърит“ — късче свобода от Икс. Независимост. Ама че странна дума.

Без да погледне към Ребека, той рече:

— За мен цялата история с Другите Памети е много трудна за възприемане. Винаги е било така. Паметта би трябвало да носи мъдрост, но в случая е друго. Всичко се свежда до начина, по който се обръщаме към нея, както и за какво и къде си служим с придобитото познание.

Равинът се обърна, все още с лице в сянката:

— Какво казва гласът в теб? Гласът на онази, за която ти мислиш като за Лусила?

Ребека не пропусна да отбележи, че му е приятно да произнася това име. Щом Лусила може да говори чрез дъщеря на Скрития Израел, значи още е жива и не е била предадена.

Докато отвръщаше, жената сведе погледа си:

— Казва, че разполагаме с онези вътрешни изображения, звуци и усещания, които идват след повикване или влизат без покана, когато е нужно.

— О да, при потребност! А какво е тя, ако не сетивни сведения от плътта, която може да е била там, където ти не бива да ходиш… и да вършиш осъдителни неща?

Други тела, други спомени — помисли Ребека. След като го бе опознала от опит, разбираше, че никога няма да го напусне доброволно. — Може би наистина съм станала бин-джезъритка. Ето от какво се бои той.

— Ще ти кажа нещо — рече равинът. — „Критичното пресичане на живо съзнание“ не представлява нищо повече от онова, което, осъзнаваш като собствени решения, поели от самата теб сякаш нишки към живота на другите.

— Да видим собствените си действия като реакцията на другите — точно така го приемат сестрите.

— Това е мъдрост. Към какво се стремят те според уважаемата госпожа вътре в теб?

— Влияние върху съзряването на човешкия род.

— Хм. И вярва, че събитията не са отвъд нейното влияние, а просто са недостижими за сетивата й. Да, почти умно. Но зрялост… Ех, Ребека, не се ли намесваме в план от по-висш порядък? Имат ли право човеците да поставят граници на сътвореното от Йехова? Мисля, че Лито II го е разбрал, А уважаемата дама в теб го отрича.

— За него казва, че е Отвратителен тиранин.

— Наистина е бил, но и преди Лито е имало мъдри тирани, а без съмнение ще има и други след нас.

— Наричат го Шейтан.

— Да, притежавал e собствена сатанинска сила. Споделям техните страхове. Но мисля, че по-скоро е имал способността да споява като цимент, отколкото да вижда в бъдното. Така че просто е придал форма на онова, което е зърнал.

— Същото казва и дамата. И още: съхранил е техния граал.

— Да, те отново са на границата на мъдростта.

Дълбока въздишка разтърси равина и той пак се загледа в приборите на стената. Енергията за утрешния ден.

После върна вниманието си към Ребека. В нея бе настъпила промяна. Не можеше да не го забележи. Твърде много бе заприличала на онези в „Бин Джезърит“. Напълно разбираемо впрочем. Всички ония хора от Лампадас бяха окупирали мислите й. Но те не бяха като свинете в Гадара4, подкарани към морето заедно с бесовете в тях. А аз не съм Иисус.

— Как гледаш на разказаното от тях за старшата майка Одрейди, която често пращала по дяволите собствените си архивисти заедно с цялата им служба? Ама че работа! Не са ли архивите като книги, в които запазваме събраната своя мъдрост?

— Равин, да гледам ли на себе си като на архивист?

Въпросът и го пообърка, но същевременно хвърли светлина върху проблема. Той се поусмихна и рече:

— Ще споделя нещо с теб, дъще. Донякъде съм съгласен с въпросната Одрейди. Архиварите винаги мрънкат за щяло и нещяло.

— Да ги приема ли също за мъдро решение?

О, с каква стеснителност зададе въпроса си!

— Да, дъще, повярвай ми, че е мъдро. Колко внимателно архивните служители прикриват и най-слабия намек за свое мнение. Само редят дума след дума. Какво високомерие!

— Рави, как преценяват с кои думи да си послужат?

— Аха, капчица истина стигна до теб, дъще. Онези от „Бин Джезърит“ не са придобили мъдрост; причината е в техния граал.

Тя го видя изписано на лицето му: Опитва се да ме изпълни със съмнения за животите, които нося в себе си.

— Нека ти кажа още нещо за „Бин Джезърит“ — рече мъжът.

Но умът му внезапно се превърна в бял лист. Нито дума, никакъв мъдър съвет. Не беше му се случвало от години. Оставаше му само една възможност — откровеността.

— Може би много дълго, моя Ребека, те са вървели по пътя към Дамаск5, неосветен от заслепяващ пламък. Чувам твърденията им, че техните действия целят добруването на човешкия род. Но някак си не мога да го приема, нито пък вярвам, че Тиранът е успял да го забележи.

Когато Ребека отвори уста, за да му отговори, той я спря с вдигната ръка:

— Хуманност в зрялата й форма, така ли? И може би техният граал? Но не е ли откъснат и изяден зрелият плод?

Сега тя си спомни за тези думи, намирайки се на пода на голямата зала в станцията на Свързващия възел, сякаш ги виждаше въплътени не толкова в пазените в самата нея животи, колкото в действията на взелите я в плен.

Височайшата почитаема мама привърши с яденето. Обърса ръцете си в дрехите на една жена от слугинския състав.

— Нека се приближи — нареди височайшата.

Болка прониза лявото рамо на Ребека и тя залитна, както бе на колене. Назоваемата Логно се бе промъкнала изотзад с дебнещи стъпки на ловец и забила шокова палка в плътта на пленницата.

Смях отекна в залата.

Ребека се изправи със залитане и бавно тръгна непосредствено пред болезнения остен; когато стигна до основата на стълбите, водещи нагоре към височайшата почитаема мама, познатото бодване я спря.

— Долу! — подсили командата си Логно с последващо ръгване. Ребека се свлече на колене и се загледа в стъпалата право пред себе си. По жълтите плочки се виждаха тесни пукнатини. Усети някакъв прилив на сили при вида им. Височайшата почитаема мама каза: — Логно, остави я. Искам отговори, а не писъци. После заповяда на Ребека:

— Погледни ме, жено!

Пленницата вдигна очи и се загледа нагоре към лицето на смъртта. Лице без нищо отличително, но излъчващо огромна заплаха. Какви безизразни черти… Почти като на глупав човек. И каква дребна фигура. Ала всичко установено дотук само засили чувството й за опасност. Дребната жена явно разполагаше с огромна мощ в себе си, за да командва ужасните люде наоколо.

— Знаеш ли защо си тук? — попита височайшата. Ребека отговори с възможно най-раболепния си тон:

— О, височайша почитаема мамо, бе ми казано, че искаш от мен да разкажа за системата от познания за Прорицание в истината и за други неща на Гамму.

— Била си омъжена за Прорицател! — прозвуча като смъртно обвинение.

— Той е починал, височайша почитаема мамо.

— Не, Логно! — предупреждение за помощницата, която рязко бе насочила помощното си средство към падналата на колене. Тази отрепка не познава нашите правила. А сега отстъпи встрани, откъдето пламенността ти няма да ми пречи.

— Слушай, отрепко, ще се обаждаш само в отговор на зададени въпроси или когато ти наредя! — внезапно изкрещя височайшата почитаема мама.

Ребека се сви от страх, като да следваше удар. В главата й пошепна Говорителят:

Беше почти Гласът. Вече бъди нащрек.

— Познавала ли си някоя от онези, които сами се зоват бин-джезъритки?

Ето, дойде!

— Всеки, е виждал вещиците, височайша почитаема мамо.

— Какво знаеш за тях?

Разбирам защо ме доведоха тук.

— Само това, което съм чувала, височайша почитаема мамо.

— Смели ли са те?

— Говори се, че винаги се стараят да избегнат рисковете, височайша почитаема мамо.

Достойна си за нас, Ребека. Разбрала си какво представляват курвите. Така мраморният блок се търкаля в собствения си канал надолу по склона. Те мислят, че не ни харесваш.

— Богати ли са в „Бин Джезърит“? — продължи с въпросите височайшата.

— Мисля, че вещиците са бедни в сравнение с вас, почитаема мамо — отвърна Ребека.

— Защо го казваш? Не говориш ли така само за да ми се понравиш!

— Почитаема мамо, могат ли вещиците да изпратят голям кораб от Гамму, само за да стигна дотук? И къде са сега те? Крият се от вас.

— Да, къде са? — попита почитаемата мама.

Ребека сви рамене.

— Беше ли на Гамму, когато оня, когото те наричат башар, успя да избяга? — поинтересува се височайшата.

Знае, че си била.

— Височайша почитаема мамо, бях там и чух, което се разправя по въпроса. Но аз не му вярвам.

— Вярвай само в онова, в което ти кажем да вярваш, никаквице! За какви приказки спомена?

— Че се придвижвал със скорост, неуловима за окото. Че избил много хора… с голи ръце. И още, че задигнал не-кораб и избягал в Разпръскването.

— Отрепка такава, повярвала си за бягството му.

Виж какъв страх я подгони! Не може да скрие, че трепери.

— Говори за Прорицанието в истината — разпореди се разпитващата.

— Почитаема мамо, това не го разбирам. Помня думите на моя съпруг Шолем. Мога да ги повторя, ако искаш.

Височайшата почитаема мама спря за миг и огледа отвсякъде помощниците и съветниците си, които вече започваха да показват, че им е доскучало.

Защо просто не убие това нищожество?

Ребека, видяла насилието в очите, които гледаха към нея с оранжеви искрици, буквално се сви в черупката си. Отправи мислите си към своя съпруг, когото наричаше с галеното име Шоел. Думите му носеха спокойствие. Бе показал „Същинския си талант“ още като дете. Някои го наричаха инстинкт, но Шоел никога не бе използвал тази дума:

„Вслушвай се в гласа на стомаха си. Ето какво винаги казваха учителите ми.“

Изразът звучеше толкова земно, че според него веднага бе отблъсквал дошлите да търсят „потайната мистерия“.

„Няма никаква тайна — бе настоявал Шоел. — Само подготовка и упорита работа като при всичко останало. Упражняваш онова, което се нарича «petite perception» — сиреч способността да откриваш съвсем слаби промени в реакциите на хората.“

Сега Ребека виждаше такива незначителни промени у онези, които гледаха надолу към нея.

Искат да съм мъртва. Защо?

Говорителят бе готов със съвет:

Височайшата демонстрира властта, която има над останалите. Не постъпва така, както другите искат, а прави онова, което според нея не би им харесало.

— Височайша почитаема мамо — осмели се да заговори Ребека, — толкова богата и силна си ти, че не може да няма някое прислужническо местенце, на което да правя всичко, за да съм ти от полза. — Искаш да постъпиш на служба при мен? Каква зла усмивка! — Ще бъде щастие, височайша почитаема мамо.

— Не съм тук, за да те правя щастлива.

Логно направи крачка напред:

— Дейма, тогава ощастливи поне нас. Нека си поиграем малко с…

— Млъкни!

Ах, каква грешка! Да бъде наречена тук с интимното си име, заобиколена от останалите.

Логно се дръпна назад и без малко да изпусне шоковата палка.

Височайшата почитаема мама погледна с оранжеви искрици в очите си надолу към Ребека:

— Връщаш се към мизерното си съществуване на Гамму, нещастнице. Ще постъпим милостиво. След като видя какво можем да ти дадем, продължавай да живееш без него.

— Височайша почитаема мамо! — възпротиви се Логно — Подозираме, че…

— Аз пък подозирам теб, Логно. Върни я обратно жива! Чу ли? Да не си помислила, че не можем да я намерим, ако въобще някога ни потрябва?

— Не мисля така, височайша почитаема мамо.

— А теб, отрепко, ще продължаваме да те следим — добави височайшата.

Клъвна! Смята те за примамка, с която да улови по-едра плячка. Наистина интересно. А носи мислеща глава и си служи добре с нея въпреки отвратителната си природа. Нали така е стигнала до властта.

През целия път обратно към Гамму, затворена в един от вонящите отсеци на кораб, ползван някога от Сдружението, Ребека не спря да мисли за крайно затрудненото си положение. Онези курви със сигурност не очакваха от нея да изтълкува погрешно намерението им. А може би точно това и да искаха… Сервилност, раболепие. Душата си дават за такива неща.

Знаеше, че постигнатото е резултат както от Шоеловото Прорицание в истината, така и от помощта на съветите от Лампадас.

„Натрупваш множество малки наблюдения, които сетивата ти са доловили, без те изобщо да са стигнали до съзнанието — беше й обяснил някога Шоел. — Когато обаче се съберат в достатъчно количество, казват неща на език, дето не се говори от никого. Думите просто са ненужни в случая.“

За нея това бе едно от най-странните обяснения, които някога беше чувала: преди личното й изпитание с Агонията. По-късно — нощем в леглото — успокоени от мрака и докосването на любимото тяло, наистина не се нуждаеха от думи, макар че споделяха и тях.

— Езикът ти пречи — бе казал Шоел. — Трябва да се научиш да разчиташ собствените си реакции. Понякога намираш слова, за да опишеш нещо, друг път не…

— Без нито една думичка ли? Дори за въпроси?

— Нужни са ти думи? Какво ще кажеш за тези: Доверие? Вяра? Истина? Честност?

— Шоел, това са хубави думи.

— Но не стигат до целта си. Не разчитай на тях.

— А ти на какво разчиташ?

— На собствените си вътрешни реакции. Прочитам себе си, не лицето пред мен. Винаги разпознавам лъжата, след като пожелая да обърна гръб на лъжеца.

— Значи така го правиш, а? — тя удари силно голото му рамо.

— Други постъпват различно. Една личност например ми каза, че разпознава лъжеца по желанието си да го хване под ръка и да се поразходи с него, без да престане да го успокоява. Може да го приемеш за глупаво, но върши работа.

— Мисля, че дори е доста умно, Шоел — каза го от любов, макар наистина да не разбираше какво точно означава.

— Скъпоценна моя обич — той подложи ръка под главата й. — Прорицателите имат Усет за истината, който действа през цялото време, след като веднъж е разбуден. Моля те, не ми казвай, че съм умен, защото тези думи всъщност изрича любовта ти.

— Не ми се сърди, Шоел — Ребека мушна глава в свивката под рамото му и го погъделичка заради слабостта си към мириса на неговите мишници. — Искам да знам всичко, което е в теб.

Той леко премести главата й, за да й бъде по-удобно, и каза:

— Знаеш ли какво повтаряше моят инструктор на Трето ниво? „Не трябва да знаеш нищо! Научи се да бъдеш напълно наивен.“

Тя се изненада:

— Как, съвършено нищо ли?

— Пристъпваш към обекта с абсолютно чиста плоча и нямаш нищо както върху себе си, така и вътре в теб. Каквото и да дойде, то само се изписва.

Стори й се, че започна да вниква:

— Абсолютно нищо не трябва да се намесва.

— Правилно. Ти си първобитен дивак и невежа, без дори следа от съвършенство, който се движи гърбом към върховната си изява. И така, стигаш до целта, макар да не си я търсил.

— Е, Шоел, сега каза нещо наистина умно. Обзалагам се, че си бил най-добрият ученик, когото някога са имали, най-умният и…

— Намирах всичко това за безкрайна глупотевина.

— Не и ти!

— Докато един ден нещо в мен трепна леко. Не беше шавване на мускул или нервен спазъм, което друг би могъл да установи. А просто трепване…

— Къде го почувства?

— В никакъв случай не мога да посоча точното място. Обаче преподавателят ми на Четвърто ниво ме бе подготвил за него: „Хвани го внимателно. С нежни ръце…“ Един от учениците помисли, че онова нещо трябва наистина да се задържи с ръце. Ой, как се смя учителят.

— Постъпил е несправедливо. — В късния час тя докосна с буза вече наболата му брада, без сама да чувства нужда от сън.

— Предполагам, че е било дори жестоко. Но когато трепването дойде, аз го усетих и разпознах. Не познавах подобно чувство. Изненада ме допълнително, защото, след като го различих, разбрах, че е било в мен през цялото време. Беше ми съвсем познато. Ето как трепна в душата ми Усетът за истината…

Тя веднага помисли, че би могла да усети и в себе си същото раздвижване, причинено от този Усет. Учудването в гласа му говореше, че наистина е доловил събуждането на нещо ново.

— И оттогава стана мое — продължи той. — Принадлежи ми толкова, колкото и аз на него. Никога не сме се разделяли.

— Сигурно е прекрасно — изрече тя със страх и завист в гласа си.

— Не е! Дори мразя част от него. Да гледаш на човеците по този начин е все едно да ги видиш изкормени и с висящи вътрешности.

— Да, отвратително!

— Наистина, но има и нещо добро в замяна, обич моя. Някои от хората, които срещаш, приличат на красиви цветя, протегнати към теб в ръката на невинно дете. Невинността. Собствената ми невинност откликва, което пък засилва Усета за истината. Ето какво ми даваш ти, обич моя.

Не-корабът на почитаемите мами пристигна на Гамму, но до космодрума свалиха Ребека в лихтера за транспортиране на отпадъчна маса и боклуци. Направо й призля при вида и миризмата на сметта и изпражненията, но прие всичко спокойно. У дома! Аз съм си у дома и Лампадас оцеля.

Ала равинът не споделяше нейния ентусиазъм.

Пак бяха седнали в работния му кабинет, но сега тя се чувстваше несравнимо по-уютно с Другите Памети; и много по-спокойна. Той може би го забеляза.

— Повече от всякога приличаш на тях. Нечисто състояние.

— Рави, всеки от нас има недостойни предшественици и аз много се радвам, че познавам някои.

— Това пък какво е? Какво искаш да ми кажеш?

— Ние сме наследници на хора, вършили зли дела, равине. Не ни е приятно да откриваме злодеи и варвари в останалите назад наши предшественици, но те са си там.

— Какви приказки слушам!

— Рави, светите майки веднага могат да извикат всеки от тях. Не забравяй, че именно победителите създават потомство. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Никога не съм те чувал да говориш толкова дръзко. Какво е станало с теб, дъще?

— Оживях, но знам, че понякога победата се постига срещу определена морална цена.

— Какво става? Думите ти продължават да са зли и нечестиви. — Зло ли? Варварство е дори твърде меко казано за някои от злите дела, извършени от нашите прародители. А те са били преди всеки един от нас, рави.

Ясно виждаше, че го наранява и долавяше жестокостта в собствените си слова, но не можеше да ги спре. Защо избягваше от съзнанието му истината в казаното от нея? Нали бе почтен човек?

Ребека реши да говори по-внимателно, но се оказа, че думите й продължават да го засягат дълбоко.

— Рави, ако бе станал свидетел на някои от нещата, които бях принудена да науча от Другите Памети, щеше да се върнеш тук, за да потърсиш нови дефиниции за понятието зло. Стореното от някои наши предшественици е по-страшно и от най-лошото, което можеш да си представиш.

— Ребека, Ребека! Знам, че такива са били изискванията на…

— Недей се извинява с „такива бяха времената“! Ти, който си равин, трябва да го знаеш много по-добре от другите. За къде си тръгнал без чувство за морал? Да, понякога наистина не чуваме…

Той скри лицето си с ръце и започна да се люлее напред-назад със стария стол, който тъжно заскърца.

— Рави, винаги съм те обичала и уважавала. Заради теб преминах през Агонията и я преодолях. Дойдох на Лампадас пак заради теб. Не отричай всичко, което научих от казаното сега.

Мъжът свали ръцете си, преди да отговори:

— Не го отричам, дъще. Но позволи ми да имам своята болка.

— Да, Рави, ала от всичко, което съм научила, вече съм дълбоко убедена, че няма невинни. Длъжна съм да свикна с тази истина веднага, без минута отлагане.

— Ребека!

— Може би вина не е точната дума, но живелите преди нас са вършили неща, за които трябва да се плати.

— Това го разбирам, дъще. Да се направи сметка…

— Не ми казвай, че разбираш онова, за което почти нищо не можеш да знаеш — тя се изправи и го погледна отвисоко. — Не става дума за счетоводна книга. Докъде можеш да стигнеш по този начин?

— Аз съм твой равин, Ребека. Не бива да говориш подобни неща, особено на мен.

— Рави, колкото по-далече отиваш, толкова по-страшни са жестокостите, от което и цената става все по-висока. Да, ти не можеш да се върнеш толкова много назад, но аз самата съм длъжна да го сторя.

Тя се обърна и си тръгна, без да обръща внимание нито на плачливия му глас, нито на болката, с която я повика по име. А когато затваряше вратата, го чу да казва:

— Какво направихме? О, Израел, помогни ми.

„Писането на история е до голяма степен процес на отвличане на вниманието. Повечето исторически писания го отклоняват от потайните влияния, скрити зад големите събития.“

Башарът Тег

Когато го оставяха на свободен режим, Айдахо често обследваше своя не-корабен затвор. Имаше толкова много да се види и научи за иксианското творение! Беше като истинска пещера на чудесата.

В днешния следобед спря за кратко неуморната си разходка из отредените му за квартира помещения и се загледа в малките видеоочи, вградени в светещата повърхност на входния портал. Те също го наблюдаваха. Винаги. Имаше странното усещане, че вижда себе си в онези любопитни точици. Какво ли мислеха сестрите, докато го изучаваха? Едрото дете-гола от отдавна мъртвия кийп на Гамму се бе превърнало в дългурест мъж с тъмна кожа и коса. Сега косата му беше по-дълга отколкото по времето, когато влезе тук в последния си ден на Дюн.

Очите на „Бин Джезърит“ го изследваха дори и под кожата му, така да се каже. Бе сигурен за подозрението им, че е ментат, и се боеше от тълкуванието, което биха могли да направят на този факт. А можеше ли един ментат да се надява да го скрие за неопределено време от светите майки? Глупости! Знаеше, че те вече го подозират и в овладяването на Усета за истина.

Той помаха с ръка към видеоочите и каза:

— Неуморим съм. Мисля, че ще продължа да оглеждам.

Белонда мразеше всяка проява на шеговитото му отношение към правилата на надзора. Всъщност никак не харесваше и неговото бродене из кораба. А и не се опитваше да скрие мнението си от него. Винаги долавяше незададения въпрос в смръщената й физиономия: Дали търси начин да избяга?

Наистина го правя, Бел, но не по подозирания от теб път.

В не-кораба за него бяха определени граници. Нямаше право да влиза във външното силово поле, в някои участъци на машинните отделения, където двигателят (както му бе казано) беше временно изваден от строя, в Стражевите помещения, в оръжейния арсенал, както и при пленения тлейлаксианец Сцитал. От време на време виждаше същия този Сцитал при едно от преградните съоръжения, където двамата се изучаваха през заглушителното поле, отделящо ги един от друг. Действаше и информационна бариера — секции от корабните дневници-записи, от които пазачите му бяха решили да не получава никакъв отговор на зададените въпроси.

Но в границите също имаше какво да се види и научи за цял един живот, дори ако той продължи в очакваните от него разумни предели от около триста стандартни години.

Стига почитаемите мами да не ни намерят.

Айдахо се чувстваше като преследвана от тях плячка, по-ценна дори от жените в Дома на Ордена. Нямаше никакви илюзии за съдбата си, ако преследвачите стигнат до убежището му. Знаеха, че е тук. Обучените лично от него в сексуално обвързване мъже, изпратени да внесат разложение сред почитаемите мами, определено дразнеха ловците.

А когато сестрите пък твърдо се убедят в способностите му на ментат, те със сигурност ще узнаят, че в ума му са въведени паметите на повече от един живот на обикновен гола. Оригиналът нямаше въпросната дарба. Ще се усъмнят, че е Куизъц Хадерах в латентно състояние. Виж как внимателно дозират порциите мелиндж за него! Очевидно бяха ужасени от мисълта, че могат да повторят грешката, която бяха допуснали с Пол Атреидски и неговия син. — Тирана. Три хиляди и петстотин години робия!

Но общуването с Мурбела налагаше да си служи със съзнание на ментат. При всяко поредно противоборство с нея той не очакваше да стигне до отговори нито в момента, нито по-късно. Типичен подход със съсредоточаване във въпросите. Ментатите трупат въпроси по начина, по който останалите събират отговори. Въпросите създават свои собствени схеми и системи. Така се стига до най-важните форми. Наблюдаваш вселената, служейки си с изработени от теб модели, в които всичко включва изображения, думи и етикети с наименования (временни до едно), размесени без остатък със сетивни импулси, които пък отразяват вътрешните мисловни построения по познатия начин на отскачане на светлината от светла повърхност.

Началният инструктор-ментат на Айдахо бе събрал временно значими думи за основното предварително мисловно понятие-идея: „Следи за последователни движения на вътрешния си екран.“

Още при първото колебливо потапяне в ментатския силов капацитет Айдахо успя да долови засилваща се сетивност по отношение на промените в собствените си наблюдения, винаги придружаващи ставането на ментата.

Белонда се оказа най-сериозното му изпитание. Той ужасно се боеше от пронизващия й поглед и безпощадните въпроси. Ментат сондираше ментат. Посрещаше набезите й внимателно, със сдържаност и постоянство:

Е, каква е сега целта ти?

Като че ли не знаеше!

Налагаше си да носи маската на търпението. Страхът идваше напълно естествено и не си струваше да не го показва. Белонда дори не криеше желанието си да го види мъртъв.

Айдахо прие факта, че преследвачите скоро ще открият единствения източник на уменията, с които той бе принуден да си служи.

Реалните възможности на един ментат се заключават в неговото мисловно построение, наричано големия синтез. То налага проява на търпение, което за не-ментатите бе невъзможно дори като представа. В школите го определяха като извънмерно постоянство и настойчивост. Ти си дивак-преследвач, знаещ да разчита най-незначителните знаци и следи, малките отклонения в реда на окръжаващата те среда. Можеш да определиш накъде водят те. Същевременно оставяш съзнанието си отворено за обхватните движения както извън, така и вътре в себе си. Ето как се стига до простодушието — основната изходна позиция на ментата, подобно на онова у Прорицателите, но много по-мощно.

„Открит си към всичко, което е в пълните възможности за изява на вселената — бе казал първият му инструктор. — Умът ти не е компютър, а прибор за насрещен отзив на възприеманото от сетивата.“

Айдахо винаги бе знаел, че и сетивата на Белонда са неизменно отворени. Тя го наблюдаваше с леко насочен навътре внимателен поглед, а в ума й не преставаха да се въртят няколко предварително изработени представи. Защитата му се основаваше на нейния основен недостатък; отварянето на сетивата е невъзможно без идеализъм, който обаче бе чужд на Белонда. В повечето случаи тя не поставяше най-добрите въпроси, което го принуждаваше да недоумява. Може ли Одрейди да приеме дефектен ментат? Противоречеше на всичко, сторено от нея!

Търся въпросите, които създават най-ясните изображения.

Когато го правиш, никога не бива да мислиш за себе си като за умник, който знае формулата за намиране на решение. Оставаш готов за поява на нови въпроси, както и на нови модели и системи. Проверка, повторна проверка; оформяне, повторно оформяне. Непрестанен процес — без спиране и без доволство. Това е личната ти павана6, подобна на същата у други ментати, но изпълнявана със собствени стъпки и фигури.

„Никога не си истински ментат. Ето защо наричаме процеса Без Цел в Безкрая.“

Словата на учителите сякаш бяха прогорили следа в съзнанието му.

Струпвайки наблюденията си върху Белонда, той оценяваше по достойнство мнението на онези големи майстори, които го бяха учили: „От светите майки не излизат най-добрите ментати.“

Изглежда, че никой в „Бин Джезърит“ не бе в състояние да се измъкне напълно от върховното задължение, което се вменяваше при Агонията с подправката — лоялност към Сестринството.

Учителите му го бяха предупредили за опасността, съпътстваща абсолютните представи. Те ставаха причина за сериозен дефект у ментата: „Всичко, което правиш, усещаш и казваш, е само опит. Не съществува крайно заключение. Нищо не спира до смъртта, а може би и след нея, тъй като всеки живот предизвиква безкрайно, макар и не винаги силно вълнение. Индукционните сили действат като подтик и ти изостряш чувствителността си спрямо тях. Докато дедукцията внушава илюзии за абсолютни понятия. Силен шут на истината, преди да си се превърнал на парчета.“

Когато въпросите на Белонда засягаха отношенията му с Мурбела, той долавяше неясни емоционални реакции. Забавление? Ревност? Можеше да приеме наслаждението (дори ревността) като задължителни сексуални изисквания на взаимното им пристрастяване. Толкова ли значим е екстазът?

В днешния следобед Дънкан сновеше из квартирата си, чувствайки се не на място, сякаш бе новодошъл, който все още не приема познатите помещения като свой дом. Говорят емоциите ми.

В годините на принудителен престой мястото, което бяха определили за него, бе станало обитаемо. Тук беше неговата „пещера“, дето преди сигурно е представлявала ВИП-апартамент от големи стаи с леко закривени стени — спалня, библиотека-работен кабинет, всекидневна, облицована в зелено баня със суха и мокра очистващи системи, както и дълга зала за физически упражнения, споделяна с Мурбела.

В стаите бе поместена неповторима сбирка от следи и предмети, говорещи за неговото присъствие — стол-люлка точно в десния ъгъл до командното табло, прожекционен апарат за връзка с корабните системи, а така също и записи върху ридулианов носител, струпани на ниската странична маса. Виждаха се и неизличими петна, намекващи за всекидневни необходимости — тъмнокафявото леке от разсипана храна например.

Без да спира, той премина в спалната част от апартамента. Тук светлината бе по-слаба. Способността му да идентифицира познатото отново бе потвърдена по отношение на миризмите. Мирисът, подобен на този от слюнка откъм леглото — останка от снощния сексуален сблъсък.

Подходящата за случая дума. Сблъсък.

Въздухът в не-кораба — филтриран, рециклиран и подправен с благоухания — нерядко го дразнеше. Не оставяха без бърза намеса и най-малкия пробив в лабиринта към външния свят. Понякога Айдахо дълго време притихваше и душеше, с надежда да открие и най-слабата следа на нещо, което не е определено от затворническите предписания.

Не, няма път за бягство!

Излезе от квартирата си, тръгна по коридора към ръкава за спускане в далечния му край, през който се озова в най-долната част на кораба.

Наистина, какво ли става отвън в света, отворен към небето?

Малкото, казано му от Одрейди за събитията там, го изпълваше със страх и усещане на попаднал в капан. Няма къде да избягам! Но постъпвам ли умно, като споделям страховете си с Ши-йена? Мурбела само се изсмя: „Аз ще те пазя, любими. Почитаемите мами няма да ти сторят зло.“ Още един лъжлив сън.

А Шийена… Колко бързо усвои немия език на ръцете и духа на съзаклятничеството. Какво съзаклятничество? Не… Съмнявам се, че която и да е света майка ще стори нещо във вреда на сестрите си. Дори лейди Джесика се върна при тях накрая. Но нали аз не искам от Шийена да действа срещу Сестринството, а само да ни предпази от безразсъдството на Мурбела!

Огромната мощ на преследвачите помагаше единствено за предварителното определяне на унищожителния им набег. Ментатът трябваше само да следи тяхната разрушителна ярост. Но те привнасяха още нещо, свързано с отвъдния свят на Разпръскването. Какво представляваха футарите например, за които Одрейди бе споменала със забележителна небрежност? Получовек-полузвяр, така ли? Предположението бе на Лусила_. А къде ли е самата Лусила?_

Стигна до Големия трюм — товарното помещение на кораба с дължина цял километър, подслонило последния гигантски пясъчен червей от Дюн преди пристигането му в Дома на Ордена. Мястото все още носеше мирис на подправка и пясък, изпълвайки мислите с нещо, което си бе отишло много отдавна и умряло много далече. Знаеше защо идва толкова често тук. Понякога го правеше дори без да се замисли, впрочем също като този път. Илюзията за неограничено пространство със следи от прах, пясък и подправка го изпълваше с носталгично усещане за изгубени свободи Но имаше и друго. То му се случваше само на това място.

Ще стане ли и днес?

Усещането, че се намира в Големия трюм ще изчезне без предупреждение. И после… Проблясването на небе, подобно на мрежа от разтопен метал. При появата на гледката той си даваше сметка, че в действителност не вижда мрежа. Разумът му превеждаше онова, на което сетивата на можеха да поставят определение.

Проблясваща мрежа, разлюляна от безкрайни студени вълни.

После мрежата ще се раздели и той ще види двамина — мъж и жена. Колко обикновени и същевременно необикновени ще изглеждат те! Баба и дядо в някогашно облекло — работен комбинезон, покриващ гърдите на мъжа, и дълга рокля с шал за главата на жената. Заети с работа в цветна градина. Според него гледката беше повече от мираж: Виждам го, но не е точно това, което виждам.

Накрая те винаги го забелязваха. Чуваше гласовете им.

„Марти, пак се появи ей там“ — казваше мъжът, за да привлече вниманието на жената към Айдахо.

„Чудя се как преминава погледът му — споделяше Марти. — Изглежда невъзможно.“

„Мисля, че е разтеглен прекалено тънко. Питам се дали познава опасността, на която се излага.“

Опасност.

Ето думата, при която винаги биваше рязко измъкван от миража.

— Днес не си ли на командното табло?

Само за миг му се стори, че гласът е на странната жена от видяното преди малко, но почти веднага разпозна Одрейди. Въпросът й идваше някъде отблизо, зад гърба му. Обърна се и откри, че е забравил да затвори люка. Тя го бе последвала в трюма с тихата дебнеща крачка, която избягва пръснатите тук-там купчинки пясък, за да не застърже под краката и да издаде скрито присъствие.

Имаше вид на уморен и нетърпелив човек.

Какво я кара да мисли, че трябва да съм на командното табло?

Старшата майка каза сякаш в отговор на незададения му въпрос:

— Напоследък те намирам все по-рядко на таблото за упражнения. Търсиш ли нещо, Дънкан?

Той тръсна глава за отрицателен отклик, без да проговори.

Защо внезапно се почувствах в опасност?

Беше странно усещане, свързано с присъствието й. Но си спомняше и други случаи. Веднъж, когато тя бе погледнала подозрително към ръцете му…

Страх, свързан с таблото и клавиатурата. Нима съм показал ментатския си глад за данни? Предполагат ли, че там съм се скрил насаме със себе си?

— Имам ли изобщо право да оставам сам? — прозвуча яд в насрещния му въпрос.

Тя завъртя бавно и отчетливо главата си вляво и вдясно като допълнение към отговора:

— Можеше да измислиш нещо по-подходящо.

— Днес идваш за втори път — продължи с обвиненията той.

— Дънкан, трябва да кажа, че изглеждаш добре — ловко измъкване от заядливата гама.

— Така ли мислят наблюдателите ти?

— Не бъди дребнав. Дойдох, за да поприказвам с Мурбела. От нея разбрах, че си долу.

— Предполагам, че знаеш за поредната й бременност? Бе ли въпросът му опит да я предразположи?

— За което покорно благодарим. Идвам да ти кажа, че Шийена желае отново да те посети.

Защо пък ще му го съобщава тя?

Думите й го отпратиха към бездомничето от Дюн, станало пълноправна света майка (най-младата за всички времена, както твърдяха). Шийена, неговата вярна приятелка, загледана в последния голям пясъчен червей. Дали той бе успял да продължи рода си? И защо Одрейди проявява интерес към посещението й?

— Иска да обсъдите неща, свързани с Тирана.

Тя веднага видя предизвиканата изненада.

— Какво бих могъл да прибавя към онова, което Шийена знае за Лито II? Нали е света майка?

— Познавал си много отблизо атреидите. Аха! Всъщност ментатът е на мушката й.

— Самата ти каза, че ще иска да говорим за Лито, а не е съвсем правилно да се мисли за него като за Атреидски.

— Но беше! Превърна се в нещо с повече първичност и стихийна сила в сравнение с когото и да е преди, ала все пак бе един от нас, както и да го погледнеш.

Един от нас! Припомни, че и тя също е атреидка. А лично на него — за никога несвършващия дълг към рода и семейството!

— Ти го казваш.

— Няма ли да прекратим тази глупава игра?

Трябваше да бъде внимателен. Знаеше, че и тя е видяла припламналата му червена лампичка. Светите майки бяха дяволски обидчиви. Той я погледна, без да се осмели да заговори, като ясно разбираше, че Одрейди е отчела този многозначителен факт.

— Вярваме, че в теб са събрани спомени за много повече от живота на един гола.

Продължи да мълчи, оставяйки я да добави: — Хайде, Дънкан! Ментат ли си?

По начина, по който прозвучаха последните й думи — колкото обвинение, толкова и въпрос, — той разбра, че играта на криеница е свършила. Усети почти облекчение.

— Ами ако съм?

— Когато тлейлаксианците се заеха със създаването ти, постараха се да смесят клетките на много повече от един Айдахо.

Айдахо-гола!

Отказа да мисли за себе си като за подобна въображаема възможност.

— Защо Лито изведнъж стана толкоз важен за вас? — не се опита да избегне утвърдителния елемент в своя въпрос.

— Нашият червей се превърна в пясъчни твари.

— А те растат и се умножават?

— Очевидно.

— Ако не ги държите под контрол или ги изтребите, Домът на Ордена може да се превърне в следваща Дюн.

— Проумял си го, нали?

— Заедно с Лито.

— Следователно си спомняш за много животи. Великолепно. Станал си нещо като нас самите.

Каква непоколебимост имаше в погледа й!

— Мисля, че е доста по-различно.

Трябва да я отклоня точно от тази писта!

— Спомените ти се върнаха по време на първия сблъсък с Мурбела, така ли?

Кой го е усетил? Лусила ли? Тя беше тук и би могла да го предположи, хранейки подозрения към сестрите си.

Налагаше се да представи ясно страховитото с неяснотата си състояние на нещата:

— Не съм друг Куизъц Хадерах!

— Не си ли?

Премерено и целенасочено. Помисли, че тя си го е позволила, за да разкрие същността на жестоката възможност.

— Знаеш, че не съм!

Бореше се за живота си и го съзнаваше напълно. И не толкова люто с Одрейди, колкото с онези другите, които не сваляха поглед от видеоочите, а после превъртаха пак и пак направените записи.

— Кажи ми нещо за поредицата ти от памети — прозвуча като заповед, която не можеше да не изпълни.

— Познавам онези животи… Приличат на преживяното от един човек.

— Дънкан, събраното в теб може да се окаже много ценно за нас. А имаш ли спомен за аксолотловите резервоари?

Въпросът й отпрати мислите му към сондиране на мъгляви дълбочини, извикали в съзнанието странни неща, свързани с тлейлаксианците — огромни купчини човешка плът с неясни очертания за несъвършените очи на новороденото, замъглени и извадени от фокус изображения, нещо като почти спомени за излизане от родилни проходи… Какво общо би могло да има всичко това с резервоари?

— Сцитал ни предостави необходимите познания, за да създадем своя собствена аксолотлова система — каза Одрейди.

— Система ли? Интересна дума. Трябва ли да разбирам, че сте копирали и мелинджовото производство на тлейлаксианците?

— Майсторът се пазари за повече от онова, което ще му дадем. Но ще дойде време и за подправката, така или иначе.

Одрейди чу твърдостта на своя отговор, докато се питаше дали Айдахо е доловил известната несигурност в гласа й. Може би няма да имаме време, за да го постигнем.

— Сестрите, които разпръснахте, се намират в затруднено положение — каза той, като предостави на вниманието й частица от съзнанието си на ментат. — Изгребвате запасите си, за да им пращате, а те не могат да бъдат неизчерпаеми.

— Разполагат с познанията ни за аксолотловата техника, а имат и пясъчни твари.

Дънкан не каза нищо, буквално шокиран от вероятността за безбройни Дюн, възпроизведени в една безкрайна вселена.

— Ще разрешат проблема с доставката на мелиндж било с помощта на резервоарите, било с червеите, а може би и с двете — добави тя.

Е, тук можеше да си позволи откровеност. Твърдяха го прогнозните статистики. Все в някоя от разпръснатите общности на светите майки те трябваше да имат успех! — Колкото до резервоарите — рече той, — имам странни съновидения…

Почти бе готов да каже „размисли“.

— Така и трябва да бъде — Одрейди накратко го осведоми за количествата въведена женска плът.

— И за получаването на подправка, тъй ли? — Допускаме го със сигурност.

— Отвратително!

— Типично за младостта — укори го тя.

В подобни моменти я мразеше с пълна сила. Веднъж се бе отзовал ядно за начина, по който светите майки се отдръпват от „общия поток на човешките емоции“, а тя реагира със същите думи. Типично за младостта.

— За което няма лекарство, по всяка вероятност — язвително каза той. — Неприятен дефект на личността ми.

— Да не би да си помислил, че ще обсъждаме въпроси от етично естество?

Стори му се, че долови същата ядна нотка в гласа й, но додаде:

— Дори не от етично. Движим се по различни правила.

— Правилата често са извинение за пълно омаловажаване на страданието.

— Нима долавям слабо ехо на съвест у една света майка?

— Колко жалко! Сестрите ми ще ме изпратят на заточение, ако помислят, че зачитам законите на съвестта.

— Можеш да бъдеш подтиквана, но не и принуждавана да спазваш правила.

— Много добре, Дънкан! Наистина те харесвам повече, когато демонстрираш открито, че си ментат.

— Нямам вяра на твоето харесване.

Тя се изсмя високо:

— Ой, как ми напомняш за Бел!

Айдахо я изгледа слисано, насочен от смеха й към внезапно просветление в пътя, по който да избяга от вардияните си, да се измъкне от неспирните бин-джезъритски номера и да живее живота си така, както сам го разбира. Спасението се намираше не във внимателното организиране на бягството, а в недостатъците на самото Сестринство. Абсолютните построения, измислени и издигнати от тях около него, за да го спрат — именно те бяха пътят на спасението!

И Шийена го знае! Ето я примамката, размахвана под носа ми.

Понеже Айдахо не заговори, Одрейди предложи:

— Разкажи ми нещо за онези други животи.

— Грешка. Мисля за тях като за непрекъснат низ.

— А за смъртта на всеки един?

Не отговори веднага, търсейки подходяща за случая форма. Серия от памети, в която поредната смърт казва не по-малко от съхранения живот. Той самият е бивал убиван толкова пъти от Лито!

— Смъртите не прекъсват моите памети.

— Странен вид безсмъртие — каза тя. — Нали знаеш, че тлейлаксианските Майстори се пресътворяват сами? Какво ли обаче са искали да постигнат с теб, смесвайки различни голи в едно и също тяло?

— Попитай Сцитал.

— Бел е сигурна, че си ментат. Ако е вярно, ще бъде дълбоко щастлива.

— Не мисля.

— Но аз ще се погрижа да бъде и очарована. Боже мой! Въпросите ми са толкова много, че не зная откъде да започна. — Тя го заоглежда внимателно, хванала брадичката си с лявата ръка.

Въпроси ли?

Изискванията на ментата потекоха в руслото си, прекосяващо мозъка на Айдахо. Остави въпросите, които сам бе задавал многократно на себе си, да се движат сами, оформяйки собствени матрици.

Какво са искали да постигнат с мен тлейлаксианците?

За настоящото прераждане не биха могли да включат клетки от всички негови бития като гола. А той имаше в себе си всички памети… Коя космическа връзка се бе погрижила да струпа в сегашното му изпълнение онези животи — до един? Дали това бе нишката към миражите, които виждаше в Големия трюм? Внезапно в съзнанието му се появиха полупамети — тяло в топъл флуид, хранено с помощта на тръбопроводи, масажирано от машини, сондирано и разпитвано от тлейлаксианските наблюдатели. Долавяше мърморене от полуспящи себеподобия. Думите нямаха никакъв смисъл. Помисли си, че чува чужд език, произнасян от собствените му уста, макар и да разпознаваше ординерния галахски говор.

Обхватът на доловеното в действията на тлейлаксианците го изпълни с ужас. Те обследваха цял космос, до който единствено „Бин Джезърит“ се бе осмелил да се докосне. Фактът, че в „Бин Тлейлакс“# го бяха направили по егоистични подбуди, не намаляваше с нищо значимостта му. Безкрайните прераждания на тлейлаксианските Майстори се бяха оказали възнаграждение, заслужаващо риска.

Слугите-лицетанцьори копираха всеки живот и който и да е разум. Величината на тлейлаксианския сбъднат сън внушаваше същото страхопочитание, което предизвикваха достиженията на „Бин Джезърит“.

— Сцитал приема спомените от времената на Муад’Диб — каза Одрейди. — Някой ден можеш да сравниш своите бележки с направените от него.

— Този вид безсмъртие е разменна монета за пазарлъци — предупреди я той. — Може ли да го продаде на почитаемите мами?

— Би могъл. Хайде. Да се връщаме в твоята къща.

Когато влязоха в работната му стая, тя посочи с жест стола до командното табло, а той се запита дали старшата майка продължава да преследва тайните му. Одрейди се наведе над него и натисна някакви бутони на клавиатурата. От прожектора над главите им се появи сцена на пустинята с хоризонт от хълмисти дюни.

— Домът на Ордена — заговори тя. — Широката ивица по дължината на нашия екватор.

Заля го възбуда и той попита:

— Пясъчни твари, казваш. А има ли нови червеи?

— Шийена ги очаква скоро.

— Трябва им огромна маса подправка като катализатор.

— Там наистина жертвахме голямо количество мелиндж. Нали Лито ти е говорил за катализатора. Какво още си спомняш за него?

— Убивал ме е толкова пъти, че ме боли, когато си помисля.

На Дюн тя бе разполагала със записите от Дар-ес-Балат.

— Знам, че собственоръчно те е убивал. Изхвърлял те е след пълното ти изчерпване, така ли да разбирам?

— Понякога оправдавах надеждите му и ми бе позволявана естествена смърт.

— Златната Пътека… Струваше ли си тя всичко това?

Не можем да стигнем нито до смисъла на Златната Пътека, нито до вълненията и кипежа, предизвикани от нея. Каза го.

— Интересен избор на дума. Един ментат мисли за вечността на Тирана като за предизвикан кипеж.

— Разпръскването изригна благодарение на него.

— Предизвикано също и от Времената на глада.

— Мислиш ли, че той не е очаквал гладуванията? Одрейди не отговори, принудена да замълчи от ментатската му проява.

Златната Пътека: човешкият род „изригва“ във вселената. И никога вече не бива ограничаван само на една-единствена планета, нито пък е подвластен на една-единствена съдба. Нашите яйца вече не остават в един полог.

— Лито мислеше за човешкия род като за цялостен организъм — каза той.

— Но ни включи в списъка на своя блян против волята ни.

— Вие, атреидите, винаги постъпвате по този начин. Вие, атреидите!

— А може би сте ни изплатили онова, което ни дължите?

— Не съм го казал.

— Ментат, даваш ли си сметка за сегашната ми дилема?

— Откога пясъчните твари започнаха да действат?

— Повече от осем стандартни години.

— С каква бързина се разраства нашата пустиня?

Нашата пустиня!

Тя посочи към прожектираното изображение:

— Сега е над три пъти по-голяма, отколкото беше преди появата им.

— Толкова бързо!

— Всеки ден Шийена се надява да види малки червеи.

— Те не излизат на повърхността, преди да достигнат около два метра дължина.

— Шийена казва същото.

Айдахо произнесе със замислен тон:

— И всеки от тях с перличка от съзнанието на Лито за неговия „безкраен сън“.

— Думите са негови. А той никога не е лъгал за неща от подобен род.

— Лъжите му са много по-изкусни. Като на света майка.

— Обвиняваш ни, че лъжем, тъй ли?

— Защо иска да ме види Шийена?

— Ех, ментати! Мислите, че въпросите ви са отговори — Одрейди тръсна глава с подигравателна тревога. — Тя трябва да научи колкото може повече за Тирана в качеството му на обект на религиозно обожание.

— Мътните го взели! Защо?

— Култът към Шийена доби масови измерения. Разпространен е из цялата стара Империя и дори отвъд нея, проповядван чрез оцелели жреци на Ракис.

— От Дюн — поправи я той. — Не мисли за планетата, като за Аракис или Ракис. Обърква ума ти.

Одрейди прие забележката. Явно Айдахо бе вече ментат в пълната си сила. Зачака търпеливо.

— Шийена говореше на пясъчните червеи от Дюн — каза той. — И те й отговориха. — Пресрещна въпросителния й поглед. — Имаш ли да кажеш нещо за старите ви трикове с Мисионария Протектива, а?

— Тиранът е познат в Разпръскването като Дур или Гулдур — вметна тя, давайки храна на ментатското му простосърдечие.

— Подготвили сте й опасна задача. Знае ли?

— Да, знае, а ти можеш да я направиш по-малко опасна.

— Тогава открийте ми информационните си системи.

— Без никакви ограничения ли? — постара се да вложи в думите си увереността в реакцията на Бел.

Той кимна утвърдително, не смеейки да се надява, че старшата ще приеме.

Подозира ли колко отчаяно го искам?

Болезнено бе познанието му за начина, по който би могъл да избяга.

Неограничен достъп до информация! Ще го сметне като търсене на илюзията за свобода.

— Дънкан, ще бъдеш ли мой ментат?

— Имам ли право на избор?

— Ще предложа на обсъждане искането ти в Съвета и ще те уведомя за нашия отговор.

Отваря ли се вратата за бягство?

— Принуден съм да мисля като почитаема мама — каза той. Думите му бяха предназначени за видеоочите и вардияните, които щяха многократно да анализират желанието му.

— Че кой би могъл да го стори по-добре от живеещия с Мурбела? — попита Одрейди.

„Развалата, наречена корупция, носи безброй маски.“

Ту-зен от Тлейлакс

Не знаят нито какво кроя, нито какво мога да направя — мислеше Сцитал. — Прорицателите им не успяват да стигнат до мен.

Поне това бе спасил от катастрофата — изкуството да мами усвоено от усъвършенстваните си лицетанцьори.

Движеше се почти безшумно в отредената му част от не-кораба, зает с наблюдение, каталогизиране и измерване. Всеки негов поглед претегляше хора или място с ума на обучения да търси недостатъци.

Тлейлаксианският Майстор винаги бе знаел, че някой ден Бог може да му постави задача, за да провери неговата ангажираност.

Много добре!

Ето я задачата. Бин-джезъритките, които твърдят, че споделят Великата Вяра, се кълнат фалшиво в нея. Те бяха нечисти. Вече нямаше другари, които да го пречистят след връщането му от чужди места. Бе изхвърлен във вселена-пауинда, стана пленник на слуги на Шейтана и бе преследван от курвите на Разпръскването. Но нито една от тези зли сили не знаеше възможностите му. Никой не подозираше как Бог ще му помогне пред лицето на най-голямата опасност, в която бе изпаднал.

Сам пречиствам себе си, Господи!

Когато жените на Шейтана го измъкнаха от ръцете на курвите, обещавайки му подслон и „всякаква помощ“, той знаеше, че го лъжат.

Колкото по-страшно е изпитанието, толкова по-голяла е вярата ми.

Само преди няколко минути бе наблюдавал през проблясващия преграден щит утринната разходка на Дънкан Айдахо из дългия коридор. Силовото поле, което ги разделяше, задържаше звука, но Сцитал видя движението на устните на Айдахо и разчете ругатнята.

Ругай ме, гола, но ние те създадохме и все още можем да си послужим с теб.

Бог бе вмъкнал Свещено Премеждие в тлейлаксианския план за настоящия гола, но Бог винаги е имал по-големи планове. За вярващия бе повеля да се вмести в Божествените предначерталия, а не да иска от Бога да следва кроежите на хората.

Сцитал се подложи на поредното изпитание, подновявайки светия си обет. Всичко бе извършено в съответствие със старинното състояние на с’тори7, закодирано в „Бин Тлейлакс“. Защото с’тори съществува без думи, дори без име.

Магията на неговия Бог бе единственият мост за Сцитал. Той го чувстваше с цялата му значимост. Бидейки най-младият Майстор в най-голямата кехла, знаеше още от самото начало, че ще е избраният за тази свръхотговорна задача. Увереността му бе една от силите, които виждаше всеки път, когато погледнеше в огледало.

Бог ме е оформил така, за да заблуждавам пауиндите!

Незначителното му детско присъствие бе затворено в сивкава кожа, чиито метални пигменти блокираха сондите за сканиране. Дребната му фигурка не привличаше вниманието на виделите го и прикриваше мощта, която е придобил след серия превъплъщения по подобие на тези на гола. Само в „Бин Джезърит“ носеха по-стари от неговите спомени, но той знаеше, че те бяха подвластни на злото.

Сцитал разтри гърдите си, при което си спомни за скритото там с такова умение, че от него не бе останал никакъв белег. Всеки от Майсторите носеше същата неентропна капсула, събрала клетки за посев на голямо множество: събратя от централната кехла, Лицетанцьори, технически специалисти и други, които щяха да бъдат привлекателни за жените на Шейтана и за голям брой слабовати от света на пауинда!… Пол Атреидски и обичната му Чани също бяха там. (Ой, колко им бе струвало издирването на двамата — вече мъртви, — за да намерят останали от тях клетки!) Там се намираше и оригиналният Дънкан Айдахо с другите любимци на атреидите — ментата Туфир Хауът, Гърни Халик, наиба# на свободните Стилгар… Достатъчно готови слуги и роби на хората от света на Тлейлакс.

Но върхът на най-ценното в неентропната капсулка — онези, които копнееше да види в реално съществуване — буквално спираха дъха му, щом само си помислеше за тях, Безупречните лицетанцьори! Перфектните мимици. Недостижимите възможности за записване на личността на набелязаната жертва. Способни да заблудят даже вещиците от „Бин Джезърит“. Дори с шере не можеше да им се попречи да присвоят мисловния апарат на всеки друг! Той виждаше капсулката като най-силния коз в проточилото се пазарене. Никой не трябва да знае за нея. А засега попълвате каталога си от слабости и недостатъци…

За свое удовлетворение бе забелязал достатъчен брой пробиви в защитните системи на не-кораба. В преминалата серия от животи бе трупал умения така, както събратята му Майстори бяха събирали приятни за тях дрънкулки. Те явно го смятаха за прекалено сериозен, но сега той бе намерил мястото и времето, за да покаже на какво е способен.

Изследването на „Бин Джезърит“ винаги го бе привличало. От много дълго време бе струпал маса познания за тази школа. Знаеше, че там има митове и погрешна информация, но доверието му в Божиите цели и намерения му вдъхваше сили, за да продължава да бъде сигурен, че служи на Великата Вяра независимо от суровостта на Светото Изпитание.

Част от каталога си на „Бин Джезърит“ той бе озаглавил „Типичности“, взето от често чуваната приказка: „Това е типично за тях!“

Типичностите му доставяха истинско удоволствие. За тях бе типично да приемат у другите грубото, незаплашително поведение, което сами не биха допуснали от своя страна. „Стандартите на «Бин Джезърит» са по-високи.“ Сцитал го бе чувал дори от вече мъртвите си спътници.

„Притежаваме дарбата да виждаме себе си така, както ни виждат останалите“ — бе казала веднъж Одрейди.

Сцитал го включи в типичностите, въпреки че думите й се разминаваха с Великата Вяра. Само Бог вижда истинската ти същност! Хвалбата на Одрейди звучеше повече от високомерно.

„Не си служат с обичайните лъжи. Истината им служи по-добре.“

Често и с почуда мислеше за гореказаното. Самата старша света майка го цитираше като едно от правилата на „Бин Джезърит“. Оставаше фактът, че вещиците изглежда гледаха цинично на истината. Тя дори твърдеше, че го има в Зенсуни#:

Чия истина? Променена по какъв начин? В какъв контекст! Вчера след обед двамата бяха седнали в едно от помещенията на жилището му в не-кораба. Той бе поискал „консултация по проблеми от взаимен интерес“ — израз, който ползваше като евфемизъм за пазарлък. Бяха сами, ако не се броят видеоочите, както и вливанията и излизанията на не една и две от бдителните сестри.

Квартирата му беше достатъчно уютна — три стаи със стени от пластичен материал в отморяващо зелено, меко легло и столове, пригодени за малкото му телце.

Не-корабът бе иксианска направа и той бе сигурен, че пазачите му дори не подозират колко много знае по въпроса.

Колкото самите иксианци.

Навсякъде иксиански машини без нито един иксианец. Хранеше съмнението, че няма нито един иксианец в Дома на Ордена. Вещиците бяха всеизвестни със собствените си грижи по поддържането.

Одрейди се размърда и заговори бавно, наблюдавайки го внимателно.

„Не са импулсивни“ — често бе чувал за тях.

Тя го запита дали се чувства удобно тук, като показа, че загрижеността й не е само привидна.

Сцитал огледа всекидневната, преди да отбележи:

— Не съм видял нито един иксианец. Старшата с неудоволствие сви устни:

— Само по този случай ли поиска да поговорим?

Разбира се, че не, вещице! Просто упражнявам способността си да разсейвам. Не би трябвало да очакваш от мен да спомена неща, които искам да останат скрити. Защо ще привличам вниманието ти върху иксианците, след като знам, че е невъзможно опасни пришълци да се разхождат свободно по тази отвратителна планета? Ах, много прехвалената иксианска връзка, която ние, тлейлаксианците, поддържаме толкова отдавна. И ти също го знаеш! Неведнъж наказвахте иксианците; те го помпят.

Макар и с нежелание, иксианските технократи могат да дразнят „Бин Джезърит“, помисли си той, но ще вложат цялото си старание, за да не събудят яростта на почитаемите мами. За потайна търговия свидетелстваше и наличието на този не-кораб, въпреки че цената му трябва да е била смазваща и добавена към необикновеното многодумство. Много са гадни онези курви от Разпръскването. Бе почти сигурен, че те също имат нужда от Икс. А Икс можеше потайно да предизвиква курвите, като се договаря с „Бин Джезърит“. Все пак границите бяха твърде тесни, а шансовете за предателство — многобройни.

Премисленото му вдъхна спокойствие, докато пазарлъкът течеше. Заядливо настроената Одрейди го объркваше многократно с мълчанията си, през които го фиксираше неотстъпно по онзи смущаващ начин, който вещиците добре владееха.

Залозите бяха големи: не по-малко от оцеляването и на двамата при непрестанното присъствие и действие на твърде деликатни фактори — надмощие, контрол върху човешките ресурси и увековечаване на собствения жизнен маниер в качеството му на доминиращ модел.

Остави мъничък отвор, който да мога да разширя — помисли си Сцитал. — Пусни моите лицетанцьори. Дай ми слугите, които ще изпълняват само моите заповеди.

— Искам съвсем малко — каза той. — Трябват ми лично спокойствие и собствените ми слуги.

Одрейди продължи да го гледа по обременяващия начин, характерен за „Бин Джезърит“, който сякаш смъкваше маските, за да надникне дълбоко в душата.

Но аз нося маски, през които не си проникнала.

Виждаше, че го намира отблъскващ, поне тъй говореше погледът й, спиращ се на всяка от характерните му особености. Подозираше реда, в който текат мислите й:

Фигурка на елф с тясно личице и дяволити очички. Косица, израсла на челото.

Премести се по-надолу:

Тесни устенца, но с остри зъби, от които кучешките стърчат.

Сцитал знаеше, че е съчетание от най-опасно смущаващите човешкия род митологии. Одрейди с пълно право би си задала следния въпрос:

Защо в „Бин Тлейлакс“ са избрали точно този външен вид, след като притежават ключа на генетичния контрол и могат да си позволят нещо по-представително?

Само за да те смущавам, боклук пауиндски!

И веднага се сети за още нещо типично:

„Бин Джезърит“ рядко прави боклук.

Сцитал обаче бе виждал мръсните последствия от не едно тяхно действие:

Виж какво стана с Дюн! Превърна се на пепел, понеже вие, жени на Шейтана, избрахте тази свещена земя за бойно поле с курвите. Дори завърналите се от нашия Пророк получиха награда. Всички са мъртви!

Почти не се осмеляваше да оглежда собствените си загуби. Нито една тлейлаксианска планета не бе избегнала участта на Дюн.

„Бин Джезърит“ е причината за всичко! Попита Одрейди за пръснатия боклук по Ракис.

— Виждаш го, но само когато си в пълна безизходица.

— Затова ли предизвикахте насилието на онези курви? Тя отказа по-нататъшна дискусия по темата.

Един от починалите спътници на Сцитал бе казал: „Бин Джезърит“ оставя прави следи. Може и да ги приемеш за нещо сложно, но щом ги огледаш отблизо, пътят им става гладък. Спътникът му и всички останали бяха изклани от курвите.

Оцелели бяха само клетките в неентропната капсула. Достатъчно за мъдростта на починалия Майстор!

Одрейди поиска още техническа информация за аксолотловите резервоари. Ой, как умно подреждаше думите във въпросите си!

Пазареше се за оцеляване и всяко късче слово носеше голяма тежест. Какво бе получил в замяна за пресметливо отмерваните късчета данни за аксолотловите резервоари? Да, тя вече му позволяваше да излиза от време на време от кораба, но за него цялата планета бе не по-малък затвор. Къде би могъл да отиде, та да не го открият вещиците?

И какво ли всъщност правеха със собствените си аксолотлови резервоари? Дори за това не бе сигурен. Вещиците лъжеха със смайваща лекота.

Грешка ли бе от негова страна да им повери и малкото предоставено познание? Въпреки че сега си даваше сметка, че им бе казал много повече от биотехническите подробности, за които сам си бе сложил преграда. Те разбраха как Майсторите са постигнали частичното безсмъртие — непрестанното отглеждане на гола-заместител в резервоарите. Това също бе изгубено! Прииска му се да и го изкрещи гневно, разстроен от загубата и несполуката.

Въпроси. Нищо повече от въпроси…

Парира въпросите й с многословни аргументи за „моята потребност от слугите ми Лицетанцьори и от собствено командно табло към корабната система“.

Тя остана лукаво непреклонна, като не спря да опипва възможността за евентуална допълнителна информация:

— Сведенията за производство на мелиндж в резервоарите ни може да ни накара да бъдем по-либерални към нашия гост. Наши резервоари! Наш гост!

Тези жени са като стена от пластостомана. И нито един резервоар за негово лично ползване…

Цялата мощ на тлейлаксианците е вече спомен.

Възвърна спокойствието си, като си припомни: очевидно Бог проверява съобразителността му.

Мислят, че ме държат в капан.

Но ограниченията им бяха болезнени. Без слуги-лицетанцьори, така ли? Много добре. Ще си потърси друга прислуга.

Все пак изпитваше дълбоко страдание с множеството си животи, щом си спомнеше за изгубените лицетанцьори — непрекъснато променящите се свои роби.

Да вървят по дяволите тези жени с тяхната фалшива претенция, че споделят Великата Вяра! Вездесъщи послушници и свети майки, непрестанно душещи наоколо. Шпионско племе! И видеоочи под път и над път. Потискащо.

При първото си идване в Дома на Ордена той бе усетил боязън от пазачите си, а отсъствието на възможността да се усамотява започна да го гнети все по-силно, когато доби представа за хода на делата в техния Орден. По-късно взе да го приема като ограждане в кръг, от който всички гледат навън при появяваща се заплаха.

Нашето си е наше. Не те пускаме да влизаш!

Бе разпознал поведението на родителя или по-скоро правилото за човешкия род от ерата на матриархата: „Дръж се прилично иначе ще те накажем!“ А наказанията на „Бин Джезърит“ задължително трябваше да се избягват.

Тъй като Одрейди продължи да иска повече от онова, което той бе готов да даде, Сцитал съсредоточи вниманието си върху една типичност, за която със сигурност знаеше, че е вярна:

Те не могат да обичат.

Все пак трябваше да признае нещо. Както любовта, така и омразата не бяха чисто рационални категории. За него подобни емоции бяха като черен фонтан, затъмняващ целия околен въздух — примитивно пръскало за окъпване на нищо неподозиращи люде.

Страшна бърборана е тази жена!

Наблюдаваше я, без да се вслушва напълно в думите й. Какви бяха недостатъците им? Страхуваха ли се от потайната игра на чувствата? Неприязънта им бе добре поддържана, но изкуственото поддържане не винаги е успешно. В големия брой свои животи бе срещал вещици, които видимо се наслаждаваха, слушайки музика. Щом попита Одрейди за това, тя доста се разгорещи, но според него разигра сцена, за да го насочи към погрешно мнение:

— Не можем да си позволим ненужно отвличане на вниманието!

— Нима не прослушвате в спомените си големи музикални изпълнения? Казват, че в стари времена…

— Какъв смисъл има от музика, свирена на инструменти, кои-то днес са непознати за повечето хора?

— Така ли? За какви инструменти говориш?

— Къде би намерил пиано например? Отново престорено гневно.

— Ужасно трудно за настройване, още по-трудно за изпълнение.

Как хубавичко се преструва.

— Никога не съм чувал за… Пиано ли каза? Като балисета# ли е?

— Далечни братовчеди са. Може да бъде настройвано до приблизителен тон. Индивидуална особеност на инструмента.

— Защо е толкова подчертано вниманието ти към това… пиано?

— Защото понякога мисля, че липсата му е много лоша. Все пак да създаваш съвършенство от несъвършенствата е най-висшата форма на изкуство.

Съвършенство от несъвършенствата!

Правеше опит да разконцентрира вниманието му с думи от Зенсуни, подхранвайки илюзията, че вещиците споделят Великата Вяра. Беше многократно предупреждаван за тази специфична особеност на „Бин Джезърит“ по време на преговори. Подхождат към всичко по обиколен път, за да разкрият чак в последния момент преследваната цел. Той обаче знаеше добре за какво се пазарят тук. Вещицата искаше да получи познанията му без остатък, като при това се стараеше да ги вземе даром. Но колко примамливо звучаха словата й!

Сцитал почувства как бдителността му се засилва. Изреченото досега отговаряше съвсем точно на нейното твърдение, че единствената цел на „Бин Джезърит“ е усъвършенстването на човешкото общество. Или, казано с други думи, тя мислеше, че може да го поучава! Още нещо типично: „Гледат на себе си като на учители.“

Когато той си позволи да се усъмни в направеното твърдение, Одрейди каза:

— Напълно естествено е, че създаваме напрежения в обществата, върху които оказваме влияние. Но го правим така, че да можем да контролираме тези напрежения.

— На мен ми звучи фалшиво.

— Защо, Майсторе Сцитал?! Моделът е много добре познат. Правителствата често прибягват към споменатия подход, за да предизвикат вълна от насилие спрямо подбрани мишени. Самите вие сте го правили! И вижте докъде стигнахте.

Дръзва да твърди, че тлейлаксианците са виновни за сполетялата ги погибел!

— Следваме завета-урок на Големия Предвестник — рече тя, споменавайки на ислямият Пророка Лито II. Думите й прозвучаха като чуждици в нейната уста, но той остана слисан. Явно тази жена добре знаеше как тлейлаксианците благоговеят пред Пророка.

А съм чувал, че бин-джезъритките Го наричат Тирана!

Тя попита, продължавайки на ислямият:

— Не бе ли Негова цел да посочи път за избягване на насилието, с което даде ценен урок на всинца ни?

Нима си прави шеги с Великата Вяра?

— Ето защо го приехме — продължи вещицата. — Той не играеше по нашите правила, но помогна за сбъдването на целите ни.

Осмели се да заяви, че тя приема Пророка!

Не й възрази, макар че провокацията беше голяма. Мнението на една света майка за себе си и за своето поведение бе наистина деликатно нещо. Не само той ги подозираше в непрекъснато пренастройване на въпросното мнение, без никога да отскачат далече в една или друга посока. Без омраза, но и без любов към себе си. Увереност, да! Дори влудяваща самоувереност. Която обаче не се нуждае нито от омраза, нито от обич. А само от хладен разум, когато всяка преценка е готова за внасяне на поправки, точно както тя самата бе казала. Това рядко се нуждаеше от похвала: Добре свършена работа, така ли? Че какво друго си очаквал?

— Бин-джезъритското обучение засилва характера — прозвуча най-популярната и типична мъдрост.

Сцитал направи опит да поспори с нея за току-що казаното:

— Почитаемите мами нямат ли същата подготовка? Погледни Мурбела!

— Общи приказки ли искаш да слушаш? Не показва ли тонът й, че се забавлява?

— Сблъсъкът между две системи за обучение е твърде подходящ начин за преценка на всяко противоборство — осмели се да мъдрува и той.

— И по-силната ще се окаже победител, разбира се. Абсолютна подигравка!

— Не се ли е повтаряло винаги едно и също? — запита Сцитал с неовладян напълно гняв.

— Нима на една бин-джезъритка се налага да напомня на тлейлаксианец, че лукавствата също са оръжие? Не сте ли си служили с измама? Мнима слабост, която отклонява вниманието на враговете, за да паднат в капана. Уязвимостта също може да бъде създавана и отглеждана.

Разбира се! Тя знае за продължилата цяла вечност измамна поза на тлейлаксианците, които създадоха за себе си представата за неспособници и тъпаци.

— Така ли очакваш да се справите с общите ни врагове?

— Сцитал, решили сме да ги накажем. Каква безмилостна решителност!

Научените нови неща за „Бин Джезърит“ го изпълниха с лоши предчувствия.

Одрейди, извела го на добре охранявана следобедна разходка извън кораба в студеното зимно време (плещести проктори ги следваха неотстъпно само на крачка разстояние), спря и се загледа в малката процесия, идваща откъм Централата. Пет бин-джезъритки, две от които послушници, облечени в красиво гарнирани с бяло роби. Останалите три носеха дрехи в убито сиво, непознати му като цвят досега. Влязоха с движена от самите тях каруца в една от овощните градини, подгонени от хапливия вятър. По черните клони тук-там пляскаха стари листа. В каруцата имаше дълъг вързоп, омотан в бяло. Може би труп? Формата поне отговаряше…

Реши да попита Одрейди, а тя го нагости с подробен разказ за погребалната практика в „Бин Джезърит“.

Случайно бе станал свидетел на лишената от всякаква официалност церемония по изпращането на тялото на мъртвец. За нито една света майка не е бил изготвян некролог, а още по-малко — прахосвано време за ритуали. Нали паметта й оставаше да живее в нейните сестри?

Той се опита да възрази, че това е непочтително, но Одрейди безцеремонно го прекъсна:

— Имайки предвид явлението смърт, всички връзки с живота са временни! Донякъде внасяме промяна в нещата посредством Другите Памети. Вие правехте същото, Сцитал. Сега вече включваме и някои от похватите ви в нашата торба с трикове. Да, да! Такова е мнението ни за познания с подобен характер. Съвсем малка корекция на модела.

— Каква непочтителна процедура!

— Нищо подобно. След като отиват в пръстта, по-добре е поне да се превърнат в тор. — Тя продължи да описва извършваното в случая, като не му остави и секунда за по-нататъшни възражения.

Обясни му, че процедурата е рутинна, както я бе видял в овощната градина докараха голяма механична сонда, която направи в земята дупка с подходящи размери. Трупът, увит в евтиното платно, бе положен във вертикално положение, а върху него засадиха плодно дърво. Овощните градини се оформяха с мрежово разположение, като в единия ъгъл се оставяше празно място с някакво подобие на паметник, където се отбелязваха местата на извършените погребения. Тя му посочи въпросното съоръжение — зелено и правоъгълно, с височина около три метра.

— Мисля, че тялото ще бъде заровено около С-21 — поясни, докато гледаше работата на сондата и погребалния екип в очакване, опрян на каруцата. — В този случай ще бъде трено ябълково дърво.

Как безбожно доволно прозвуча гласът й!

Когато сондата бе изтеглена, а каруцата наклонена, за да се плъзне тялото в дупката, Одрейди започна да подпява нещо, с което отново изненада Сцитал:

— Каза ми, че отбягвате музиката.

— Само една стара песенчица.

„Бин Джезърит“ оставаше загадка и повече от всеки друг път той прозря слабостта на типичностите. Как да преговаряш с хора, чиито модели на мислене и поведение не следваха приемлива пътека? Тъкмо си решил, че вече ги разбираш, а те внезапно поемат в нова посока. Бяха нетипични! Всеки негов опит да ги разбере предизвикваше срив на чувството му за ред. Беше напълно сигурен, че не е получил нищо реално след целия проточил се пазарлък. Малко повече свобода, която обаче представляваше само илюзорна представа за истинската. До него на практика не стигна нищо, поискано от вещицата със студеното лице. Измъчваха го непрестанните му опити да свърже в нещо по-значимо ситните късчета от наученото за „Бин Джезърит“. Ето например твърдението им, че могат да се справят и без тежките бюрократични системи. С изключение на Архивната служба на Белонда, разбира се, но всеки път, когато той споменаваше за нея, Одрейди възкликваше: „О, небеса, пазете ни!“ или нещо подобно.

— Е, сега искам да попитам и да разбера как се оправяте без чиновници и специални служби за водене на отчет на направените записи? — прозвуча искрено озадачен гласът му.

— Когато нещо трябва да се направи, правим го веднага. Да погребем сестра ли? — Тя посочи сцената в овощната градина, където лопатите вече бяха заиграли и сега отьпкваха пръстта върху гроба.

— Ето как става. И винаги присъства някой, който носи отговорност.

— Кой? Кой поема грижата за това непристойно…

— Няма нищо непристойно! То е част от нашето обучение. Обикновено несправилите се сестри надзирават. Докато послушниците извършват работата.

— Ами те… Искам да кажа, не е ли унизително за тях? Сестри, неиздържали изпитанието, ако добре съм те разбрал. Както и послушници. По-скоро би било наказание, отколкото…

— Наказание! Хайде, стига, Сцитал. Само една песен ли знаеш? — Тя отново посочи погребалната група. — След като минат необходимата подготовка, всички наши хора доброволно приемат възложената им работа.

— Ами, как да го кажа, за бюрократичните…

— Ние не сме глупаци!

Тлейлаксанецът пак не я разбра, но този път тя реши да отговори на поредното мълчаливо затруднение, в което се бе озовал:

— Със сигурност знаеш, че бюрократите винаги се превръщат в лакоми аристократи, след като придобият властта и започнат да командват.

Беше му трудно да схване връзката. Накъде го насочваше? Продължи да мълчи, а тя добави:

Почитаемите мами имат всички черти, типични за тежката бюрокрация. Министри за това, височайши почитаеми мами за онова, мощно малцинство на върха и мнозинство от изпълнители по-долу. Те целите са паст, зейнала от глада на младите. И също като ненаситните хищници никога не се замислят, че изтребват до крак онуй, с което се хранят. Много показателно взаимоотношение: продължавай да унищожаваш плячката си и ще се срутиш заедно с цялата система!

Беше му трудно да повярва, че вещиците наистина виждаха почитаемите мами в тази светлина, затова й го каза.

— Сцитал, ако оцелееш, ще разбереш, че думите ми са верни. Бесни викове на немислещи жени, доловили потребността от ограничения и смяна на позициите. Необходими са много нови усилия, за да изтръгнат още и още от своята плячка. Хванете! Притиснете! Не, така само ще ускориш пълното изтребление. Според Айдахо те вече се намират във фазата на вмъртвяване, когато започва съхнене откъм върха.

Казва го гола, така ли? Следователно тя го ползва като ментат!

— Откъде ти хрумна подобна мисъл? Не би могла да е дошла от нашия гола.

Продължавайте да вярвате, че е ваш! — Той само потвърди мнението ни. Един пример от Другите Памети подаде сигнала.

— Ох, така ли?!

Всичко, свързано с Другите Памети, го безпокоеше. Може ли да се вярва на твърденията им? Въпреки че и собствените му многобройни животи имаха голяма стойност. Отново поиска от нея да потвърди думите си.

— Припомнихме си за връзката между едно животинче, наричано заек-снегоходко, и хищната котка рис, която го преследва за храна. Популацията на риса винаги следва нарастващия брой на зайците, когато внезапно прекомерното потребление хвърля хищниците в периоди на глад и рязко вмъртвяване.

— Колко интересен термин — вмъртвяване!

— Служи за описание на онова, което подготвяме за почитаемите мами.

Когато срещата им приключи (без той да придобие нищо), Сцитал се почувства по-объркан отвсякога. Наистина ли бяха решили да го сторят? Проклетите жени! Не може да се вярва на нито една тяхна дума.

А след като Одрейди го върна в квартирата му на кораба, последният тлейлаксиански Майстор остана дълго време загледан в преградното поле на оня коридор, по който Айдахо и Мурбела минаваха често на връщане от площадката за упражнения. Знаеше, че трябва да бъде точно там, когато те излизат през широкия входен портал. Винаги бяха изпотени и задъхани. Този път обаче никой от събратята му по затворническа орисия не се появи, въпреки че прекара в наблюдение повече от час.

Ползва голата като ментат! Което би трябвало да означава, че той има достъп до командно табло към корабните системи. Наистина, не бива да лишава ментата си от необходимите му данни. Аз пък трябва да намеря начин да се срещна насаме с него. Да, винаги мога да прибягна към езика с подсвирване, въведен във всеки гола. Не бива да изглеждам прекалено угрижен. Малки отстъпки при преговорите, може би. Оплакване, че жилището ми ограничава свободата на движение. Нека видят, че затворничеството ме изнервя и губя търпение.

„Образованието не е заместител на интелигентността. В това трудно поддаващо се на дефиниция качество само отчасти се подразбира способността да се разрешават загадки. Докато създаването на нови загадки, отразяващи донесеното от сетивата ти, може да придаде завършен вид на споменатото определение.“

Първи Урок за ментата

Докараха Лусила пред височайшето присъствие на почитаемата мама в тръбообразна клетка — една камера в друга. Оплетена шигърова жица я приковаваше в средата на съоръжението.

— Аз съм височайшата почитаема мама — изрече вместо поздрав седналата на масивния черен стол.

Дребна жена с трико е червено и златисто.

— Предназначението на клетката е да те пази, ако решиш да си послужиш с Гласа. За нас няма опасност. Имаме имунитет, оформен като рефлекс. Просто убиваме. Много от вашите загинаха по този начин. Познаваме Гласа и го ползваме. Не забравяй това, когато те пусна от клетката.

Тя отпъди с жест прислугата, внесла предпазното съоръжение:

— Вървете си!

Лусила огледа помещението. Без прозорци. Почти квадратно. Осветено от няколко сребристи светоглобуса. Яркозелени стени. Типично място за разпит. Бяха я докарали с клетката малко преди зазоряване.

Зад височайшата почитаема мама нещо изщрака и встрани се отвори панел, откъдето в стаята чрез скрит механизъм се плъзна друга, по-малка клетка. Имаше правоъгълна форма, а в нея по първоначалното й впечатление стоеше изправен гол мъж. Той се обърна и я погледна. Футар!

Имаше широко лице, видя и кучешките му зъби.

— Иска чеше гръб — изрече футарът.

— Да, мили. Ще те почеша по-късно.

— Иска яде — продължи футарът, загледан в Лусила.

— По-късно, драги.

Футарът продължи да оглежда Лусила.

— Ти дресьор? — попита съществото.

— Разбира се, че не е дресьор!

— Иска яде — продължи да настоява футарът.

— По-късно, казах! А сега седни и ми помъркай.

Футарът клекна в клетката и от гърлото му се разнесе ръмжене.

— Нали са сладури, когато се размъркат? — попита височайшата почитаема мама, но очевидно не очакваше отговор.

Присъствието на странното същество озадачи Лусила. От такива като него се очакваше да преследват и унищожават почитаеми мами. А беше в клетка, между другото.

— Къде го хванахте? — попита тя.

— На Гамму — отговори другата жена, без да знае какво разкрива.

Значи тук е Възела — помисли Лусила, разпознала предишната вечер съединителната станция от лихтера. Футарът спря да мърка.

— Яде — проръмжа той.

Светата майка също би хапнала нещо с голямо удоволствие. Не я бяха хранили от три дни и с усилие сдържаше спазмите на глада. Малките глътки вода от литровото шише, оставено в клетката, свършиха добра работа, но и то бе вече почти празно. Слугите, които я докараха, се изсмяха на молбата й за храна:

— Футарите обичат крехко месо!

Най-много обаче я измъчваше липсата на мелиндж. Тази сутрин почувства първите абстинентни болки.

Скоро ще трябва да свърша със себе си.

Групата от Лампадас я умоляваше да издържи:

Бъди храбра. Ами ако откачената почитаема мама ни забрави?

Кралицата-паяк. Ето как Одрейди наричаше тази жена.

Височайшата почитаема мама продължи да я оглежда с опознавателна цел, без да сваля ръка от брадичката си. Отстрани приличаше на слабоволев човек. Лице без характерни черти, в което погледът открива само безличие.

— Знаеш, че накрая ще загубите — каза височайшата почитаема мама.

— Я си подсвирвай в тъмното покрай гробищата — рече Лусила и веднага трябваше да обясни израза.

По лицето на височайшата почитаема мама се изписа учтива проява на интерес.

Колко забавно.

— Всяка от помощниците ми щеше моментално да те убие за последните ти думи. Това е една от причините, поради които сме сами. Любопитна съм защо го каза.

Лусила насочи погледа си към клечащия футар.

— Не са се пръкнали за една нощ. Създадени са по генетичен път от животински първообраз с ясно определена цел.

— Внимавай! — Очите на височайшата почитаема мама припламнаха в оранжево.

— Усилията на цели поколения бяха необходими за създаването на футарите — каза Лусила.

— За нас пък е удоволствие да ги преследваме и залавяме!

— И ловецът понякога става преследван.

Височайшата почитаема мама скочи на крака с плътно оранжеви очи. Футарът се развълнува и почна да вие. Това успокои жената. Тя бавно потъна обратно в седалката. Махна с ръка към съществото в клетката:

— Всичко е наред, миличко. Скоро ще ядеш, а после ще те почеша по гърба.

Футарът поднови мъркането си.

— Продължавате да мислите, че сме се завърнали като корабокрушенци — каза височайшата почитаема мама. — Да! Не се опитвай да го отричаш.

— Червеите нерядко се връщат — отвърна Лусила.

— Какви червеи? А, онези чудовища, които унищожихме на Ракис?

Привлекателна бе мисълта да раздразни стоящата пред нея почитаема мама и да предизвика драматичната й реакция. Уплаши я достатъчно обаче, и тя непременно ще те убие.

Молим те, сестро! — отзова се плачевно тълпата от Лампадас. — Дръж се.

Мислите ли, че мога да избягам оттук? — успя да ги заглуши тя с едно-единствено, но прекалено слабо изключение. — Не забравяйте! Ние сме също като някогашната играчка-човече: седем пъти на глава — осмия пак на крак.

Припомни й го малкото червено изображение-кукла на смеещ се Буда със скръстени върху дебелото коремче ръце.

— Очевидно имаш предвид завръщащите се останки на Бога-Император — каза Лусила. — Аз обаче говорех за друго.

Височайшата почитаема мама направи пауза, за да обмисли току-що казаното. Оранжевото притъмня в очите й.

Играе си с мен — помисли Лусила. — Нали се кани да ме убие и да нахрани с плътта ми любимеца си.

Помисли за тактическата информация, с която ще разполагаш, ако наистина успеем да избягаме! Ние значи!

Просто нямаше как да се отрече точността на заявения протест. Още бе светло, когато свалиха нея и клетката от помощния лихтер. Подстъпите към бърлогата на Кралицата-паяк бяха проектирани за труден достъп, но самото планиране развесели Лусила. Много старо и отдавна излязло от мода. Стеснявания по подходните пътеки с наблюдателни кули, щръкнали от земята като тъмносиви гъби, които се появяват на определените им места от мицела. Остри завои в застрашените важни участъци. Никое обикновено наземно средство не би могло да се справи, ако е навлязло в завоите с неподходяща скорост.

Тя си спомни, че Тег споменаваше последния факт в критичните си бележки за станцията на Възела. Абсурдна защита. Достатъчно бе някой да ползва тежко снаряжение или да прехвърли от другата страна грубите инсталационни съоръжения, и всички обекти оставаха изолирани. Подземно свързани, естествено, но в сферата на действие на експлозивите. Приложи двустранна лигатура, отрязвайки ги от захранващия източник, и те ще паднат един по един.

Ей, идиоти, за вас вече няма от скъпоценната енергия!

Видимото усещане за сигурност бе важно и почитаемите мами го поддържаха. За успокоение! Защитниците бяха принудени да захранват с голямо количество енергия ненужни екрани, само и само да внушат на жените лъжливото чувство за сигурност.

Коридорите! Помни за коридорите.

Да, коридорните връзки на гигантската сграда бяха огромни, с цел да бъде улеснено движението на немалките резервоарни балони, в които бяха принудени да живеят щурманите на Сдружението. Вентилационни системи ниско долу по цялата дължина за улавяне и извеждане на разходвания мелинджов газ. Представи си капаците на люковете, които се отваряха и затваряха с дразнещи сътресения. Докато хората от Сдружението никога не са показвали, че обръщат особено внимание на силните шумове. Кабелните линии за пренос на енергия към подвижните суспенсорни устройства приличаха на дебели черни змии, виещи се по преходните съоръжения във всяко помещение, където тя бе надникнала. Просто нямаше как да спреш някой щурман да не си навре носа там, където би поискал.

Повечето от хората, които тя беше видяла, носеха водещи пулсатори. Включително почитаемите мами. Следователно случваше им се да се изгубят. Всичко се намираше под гигантската покривна могила с фалическата символика на кулите си. За новодошлите гледката се оказваше впечатляваща. Плътно изолиране от грубата външна действителност (където не отиваше никой от значимите тук хора, освен ако не бе решил да ловува или да наблюдава робите и техните според него забавни труд и игри). Твърде често в очите й се набиваше запуснатост — свидетелство за минимални разходи за поддръжка.

Не правят особени промени. Наземният план на Тег продължава да е в сила.

Виж колко важни могат да се окажат наблюденията ти! Височайшата почитаема мама я извади от обзелия я унес:

— Възможно е дори да те оставя жива. Но само при условие че задоволиш любопитството ми.

— А как можеш да бъдеш сигурна, че няма да залея любопитството ти с купища чисти лайна?

Вулгарността видимо развесели жената отсреща, тя почти се разсмя. Очевидно никой не я бе предупредил да внимава с „Бин Джезърит“, когато техен човек прибягва към открита вулгарност.

Никакъв Глас, а? Мисли, че не разполагам с друго оръжие!

Височайшата почитаема мама бе казала достатъчно и сторила немалко, за да даде в ръцете на всяка света майка сигурни козове. Изпращаните от тялото и говора сигнали съдържаха дори повече от необходимата информация. А от неизбежното количество допълнителни данни трябваше да се вземат проби.

— Намираш ли ни привлекателни? — попита тя. Необичаен въпрос.

— Всички хора от Разпръскването притежават странна привлекателност — отвърна Лусила.

Нека мисли, че съм видял мнозина от тях, включително и враговете й.

— Във вас има нещо екзотично, искам да кажа достатъчно странно и ново — добави.

— А сексуалните ни възможности?

— Естествено е да се приемат като аура за казаното. Понеже действат възбуждащо и са като магнит за някои хора.

— Но не и за теб.

Атакувай брадичката! — подсказа тълпата. — Защо пък не?

— Височайша почитаема мамо, внимателно оглеждах брадичката ти.

— Така ли? — прозвуча с искрена изненада.

— Очевидно се е запазила от детските ти години. Можеш да се гордееш със спомена за младежкия си вид.

Хич не й се понрави, но не иска да го покаже. Още един удар в същото място.

— Обзалагам се, че любовниците ти често те целуват по нея. Вече е гневна, ала не бива да изпусне яда си.

Ще ме заплашваш, а? Ще ме предупреждаваш да не си служа с Гласа!

— Целуне брадичка — намеси се футарът.

— По-късно, драги. А сега ще млъкнеш, нали? Изкара си го на горкия любимец.

— Явно има какво да ме питаш — изрече Лусила с възможно най-благия си тон, което бе още едно предупреждение за добре запознатите:

Аз съм от онези, които заливат всичко с гъст шербет. „Прекрасно! Колко е приятно, когато сме с вас. Толкова е хубаво! Как добре сте се справили! Лесно. Бързо“ Сложи поредното наречие по свой избор. Височайшата почитаема мама имаше нужда от известно, макар и кратко време, за да се съсредоточи. Усещаше, че е изпаднала в неизгодно положение, ала не разбираше какво точно се е случило. Запълни мига със загадъчна усмивка, след което продължи:

— Вече казах, че ще те пусна.

Тя натисна нещо отстрани на стола си; една от секциите на тръбообразната клетка се отдели заедно с плетеницата от шигърова жица. Същевременно от подов панел точно пред нея се издигна нисък стол.

Светата майка седна на стола, като коленете й почти докосваха водещата разпита.

Краката. Не забравяй, че убиват с краката.

Сви пръстите на ръцете си и едва тогава си даде сметка, че вече ги е стегнала в юмруци. Проклето напрежение!

— Трябва да хапнеш и да пийнеш — каза височайшата почитаема мама.

Тя отново натисна нещо на страничния плот на стола си. До Лусила се приближи поднос — чиния, лъжица и чаша, пълна догоре с червена течност.

Изфуква се с играчките си.

Вдигна чашата.

Отровно ли е? Първо го помириши.

Вдъхна напитката. Стимулиращ чай и мелиндж.

Колко съм гладна!

Върна празната чаша върху подноса. Продължаваше да усеща с езика си острия мирис на мелиндж.

Какво е решила да прави с мен? Нима ми угажда?

Чувстваше как потокът на подправката я отпуска. Оказа се, че в чинията е сервиран боб в пикантен сос. Изяде го, след като опита ястието за нежелателни прибавки. В соса имаше чесън. За частица от секундата тя се обърна към Паметите, търсейки справка за прибавката — ползвана във фината кулинария като резултатно средство срещу върколаци, както и за силно въздействие при метеоризъм.

— Харесва ли ти храната ни?

Лусила обърса брадичката си и каза:

— Много е вкусна. Заслужаваш поздравления за главния си готвач. Никога не прави комплимент на главния готвач в частно заведение. Главните готвачи могат да бъдат подменяни. Само съдържателката е несменяема.

— Великолепен привкус на чесън — допълни.

— Поровихме се в част от библиотеката, задигната от Лампадас.

Със злорадство: Виждате ли какво сте изгубили? И завърши:

— Колко брътвеж почти за нищо.

Дали не иска да и стана библиотекарка? — мълчаливо изчака Лусила.

— Според някои мои помощници там може да има нишки към гнездото ви на вещици или поне нещо, което да ни подскаже как по-бързо да ви унищожим. И толкова много езици!

Нима й трябва преводач? Бъди пряма!

— Какво ви интересува?

— Съвсем малко. Кому биха потрябвали сводни материали за Бътлъровия джихад#?

— Тогава също са съсипвали библиотеки.

— Не се отнасяй снизходително към мен. По-схватлива е, отколкото мислехме. Продължавай с безкомпромисния тон.

— Аз също имам усещането за снизходително отношение.

— Слушай, вещице! Мислиш си, че можете да бъдете безмилостни при защитата на своето гнездо, но наистина нямате представа за истинската липса на милост.

— Според мен все още не си ми казала как мога да задоволя любопитството ти.

— Искаме научните ви познания! — Височайшата почитаема мама понижи тона си. — Да бъдем разумни. С ваша помощ бихме могли да превърнем в действителност една утопия.

И още: да сразите всичките си врагове и всеки път да стигате до оргазъм.

— Смяташ, че науката държи ключовете към утопията?

— И към по-добра организация на нашите дела.

Помни: Бюрокрацията облагодетелства конформизма… Спомага за въздигане на „фаталната глупотевина“ до статут на религия.

— Типичен парадокс, височайша почитаема мамо. Науката трябва да носи силата на новото. На промяната. Ето защо тя и бюрокрацията са винаги във война.

Познава ли корените ни? — Помисли за силата! Както и за онова, което можете да държите в ръцете си! Не знае. Лусила истински се зарадва на представите на почитаемата мама за упражняването на властта. Пълен контрол над вселената, ала без да бъде потърсено равновесие. Погледът ви винаги е отправен навън, никога навътре. Не сте се подготвяли да улавяте собствените си фини реакции, а само сте трупали мускулна маса (сила, власт), за да можете да превъзмогнете всичко, което според вас е препятствие. Слепи ли бяха тези жени? Тъй като Лусила не заговори, почитаемата мама каза:

— В библиотеката намерихме доста неща за „Бин Тлейлакс“. Вещице, присъединили сте се към тях в много отношения. Цяла камара проекти; как да се неутрализира невидимостта на не-кораб, как да се проникне в тайните на живата клетка, във вашата Мисионария Протектива, както и в нещото, наречено „Езикът на Бога“.

Лусила леко се усмихна. Страхуваше ли се тя, че някъде може да има истински бог?

Нека захапе мъничко! Бъди откровена.

— Нищо не сме правили заедно с тлейлаксианците. Хората ти са изтълкували неправилно намереното. Не искате никой да ви гледа отвисоко, така ли? А как ще го приеме Бог според вас? Ние разпространяваме различни религии, които ни пазят и помагат. Такова е предназначението на Мисионария Протектива. Докато тлейлаксианците имат само една…

— Организирате религии?

— Не съвсем. Организационният подход към религията е винаги апологетичен. Ние не го приемаме.

— Започваш да ме отегчаваш. Защо намерихме толкова малко за Бог-Императора?

Напад!

— Може би вашите хора са унищожили събраното.

— Аха, значи проявявате интерес към него. Както и вие, Мадам Паяк!

— Позволявам си да мисля, височайша почитаема мамо, че Лито II и неговата Златна Пътека са били обект на изследвания в много от академичните ви центрове.

Жестоко!

— Нямаме академични центрове!

— Изненадва ме интересът ти към него. — Нищо специално.

А оня футар се хвърли от дъба, поразен от мълния! Наричаме неговата Златна Пътека с думите „фиктивна гонитба“. Той я запрати в безбрежните ветрове и отсече: „Виждате ли? Натам отива.“ Това бе Разпръскването.

— Някои предпочитат да го наричат „Стремежът“.

— Успя ли наистина да предскаже бъдещето ни? Може би точно това те интересува?

Удар в десетката!

Височайшата почитаема мама се изкашля с ръка на устата.

— Твърдим, че Муад’Диб създаде бъдещето. Лито II го унищожи. Но ако можех да знам…

— Моля те! Височайша почитаема мамо! Хората, които искат от оракула да предскаже бъдещето им, всъщност търсят да узнаят къде е зарито съкровището.

— Разбира се!

— Да узнаеш цялото си бъдеще, и нищо не ще те изненада така ли? За това ли говорим?

— Да, казано обаче с много думи.

— Следователно не искаш да разбереш бъдното, а да продължиш завинаги сегашното.

— Не бих могла да го кажа по-добре.

— Но не пропусна да отбележиш, че съм ти досадила!

— Какво?

Оранж в очите й. Внимателно.

— Завинаги без изненади, а? Възможна ли е по-голяма скука?

— Ой! Стига… Нямах това предвид.

— Е, височайша почитаема мамо, остава ми само да ти кажа, че не разбрах какво си мислила.

— Няма значение. Утре ще се върнем към въпроса. Помилване!

Дребната жена се изправи:

— Влизай обратно в клетката.

— Ами яде? — жалостиво се заинтересува футарът.

— Долу съм ти приготвила чудничко нещо за хапване, мили. После ще те почеша по гърба.

Лусила влезе в клетката. Височайшата почитаема мама хвърли след нея една възглавница с думите:

— Сложи я под шигъровата жица. Виждаш ли колко любезна мога да бъда?

Плътно щракна вратата на тръбообразния затвор, футарът в неговата си клетка се плъзна обратно към стената. С рязък звук панелът също зае старото си място.

— Стават много неспокойни, когато огладнеят — поясни височайшата почитаема мама.

После отвори вратата на стаята и се обърна, вгледана за миг в Лусила:

— Тук никой няма да те безпокои. Отказвам на всички достъп до тази стая.

„Много неща, които правим напълно естествено, стават трудно изпълними веднага след като се опитаме да ги превърнем в предмет на интелектуални усилия. Възможно е да знаеш толкова много по дадена тема, че да се превърнеш в пълен невежа.“

Втори Урок за ментати

Одрейди периодично сядаше да обядва с помощниците и техните проктор-наблюдатели — непосредствените вардияни в този мозъчен затвор, от който мнозина никога нямаше да излязат.

Мислите и постъпките на помощниците подаваха достоверна информация към дълбините на съзнанието на старшата света майка за състоянието на нещата в Дома на Ордена. Помощниците реагираха с настроенията и опасенията си по-открито от светите майки. Пълноправните сестри бяха усвоили почти до съвършенство изкуството да не бъдат видени откъм най-лошите си страни. Те също не се опитваха да крият основното във всекидневните си дела, ала всяка от тях можеше да хлътне в някоя от овощните градини, да затвори след себе си врата или просто да се скрие от визуалното поле на наблюдателите-вардияни.

При помощниците бе доста по-различно. Напоследък в Централата почти липсваше нещо прилично на мъртъв сезон. Дори в трапезариите по всяко време течеше постоянен поток от хранещи се. Работните смени, разположени в шахматен ред по твърд график, позволяваха на всяка света майка да разпредели задълженията си в рамките на денонощието. Одрейди не биваше да прахосва време и енергия за въвеждането на ред на подобно ниско ниво. В часа за вечерно хранене тя спря до вратата на залата на помощниците и моментално долови внезапното смълчаване.

Дори начинът, по който те поднасяха храната към устите си, свидетелстваше за нещо. Къде отиваше погледът им, когато пръчиците за хранене се вдигаха нагоре? Защо беше рязкото бодване и бързото сдъвкване, преди да последва почти конвулсивно преглъщане? Да, тази трябва да бъде наблюдавана. Тя отглеждаше някакво вълнение в себе си. А онази ей там, която се замисляше с пълна уста след всяка хапка, сякаш бе изпълнена с недоумение къде точно са скрили отровата в подобен буламач? Зад тия очи сигурно има творческо съзнание. Трябва да бъде проверена за длъжностна промяна.

Одрейди влезе в залата за хранене.

Подът, изработен от пластичен материал и очевидно издръжлив на издраскване, приличаше на голяма шахматна дъска в бяло и черно. Според послушниците подредбата му е била поискана от светите майки с цел действително да го ползват като дъска за игра: „Някоя от нас застава тук, друга — там, а трети се разполагат по централната линия. След като бъдем поставени по местата си, започват да ни разместват, а победителят взема всичко.“

Одрейди седна почти в ъгъла на една маса до прозорците, гледащи на запад. Помощниците се посместиха със спокойни и дискретни движения.

Залата бе част от най-първия градеж на Дома на Ордена. Той имаше дървена конструкция, чиито греди с голям светъл отвор — огромни, много тежки и с матовочерно покритие — минаваха по цялата дължина. Около двайсет и пет метра без нито едно съединение. Някъде из Дома се намираше гористо насаждение от генетично манипулирани дъбове, устремени към слънчевата светлина в грижливо поддържани плантации. Дърветата се извисяваха на минимална височина трийсет метра преди първия от главните клони и с повече от два метра широки стволове. Бяха засадени по време на построяването на сградата с тази зала и подготвени за смяна на гредите, когато времето ги отслаби. Нормалната им експлоатационна възраст бе определена на хиляда и деветстотин стандартни години.

Помощниците около старшата майка я наблюдаваха с голямо внимание, но без никакъв намек за директно взиране като че ли тя въобще не бе там.

Одрейди обърна глава и погледна през западните прозорци към залеза. Отново прах. Разстилаше се от пустинята подобно на пелена и сякаш разпалваше залязващото слънце, което блестеше като далечен въглен, готов всеки момент да изригне с неудържимо огнено зарево.

Старшата света майка потисна една въздишка. Подобни мисли отново пресъздаваха картината на кошмара й — бездната, опънатото въже. Знаеше, че ако затвори очи, ще почувства под стъпалата си люлеенето му. И преследващата я фигура с брадвата — все по-близо!

Хранещите се покрай нея помощници се размърдаха неспокойно, сякаш доловили същото. Може би наистина бяха усетили нервността й. Внезапно дочут звук от триеща се тъкан я измъкна от познатия кошмар. Вече бе разпознала нова нотка в шумовете, разнасящи се из Централата. Стържещ звук, неприсъщ за обичайните движения — тропването на отместен стол или отварянето на кухненска врата. Почти проскърцващо стържене. Почистващите смени се оплакваха от пясъка и „отвратителната прах“.

Одрейди погледна през прозореца към източника и носителя на новия дразнител — вятър от юга. Мътно замъгляване с цвят между жълто и землистокафяво бе изтеглило завесата си по хоризонта. След като вятърът се оттегли, отложеният от него прах ще се окаже из ъглите между и по сградите, както и по подветрените страни на хълмите. Имаше кремъчен мирис с алкален оттенък, дразнещ леко ноздрите.

Тя погледна надолу към масата едва когато сервиращата помощница постави пред нея порцията й.

Почувства приятна промяна в сравнение с бързото хапване в работната стая или личната й трапезария. Когато се хранеше сама там, помощниците внасяха храната толкова тихо и отсервираха с такава мълчалива ефикасност, че понякога се изненадваше защо не вижда нищо пред себе си. Докато тук храненето бе почти само шум, суетня и разговори. Главният готвач Дуана обикновено влизаше с познатото къткане: „Не ядете достатъчно!“ Одрейди по принцип обръщаше внимание на смъмряния от подобно естество. Наблюдателите-вардияни имаха и някои добри страни.

Вечерята бе от месо на свинохли в сос от соя и меласа с възможно най-малкото количество мелиндж и слаб мирис на босилек и лимон. Леко сварен свеж зелен фасул с чушки; За пиене — сок от тъмночервено грозде. Хапна късче свинохлинско и го прецени за приемливо, макар и оставено по-дълго на огъня за нейния вкус Готвачките сред помощниците се бяха представили почти както се очакваше от тях.

Тогава защо е това усещане, че има прекалено много храна?

Тя преглътна и свръхсетивността й разпозна прибавките. Храната тук не бе предназначена за попълване на енергийните ресурси на старшата света майка. Някой от кухнята бе потърсил разчетите й за деня и се бе погрижил да натъкми съответно поднесеното.

Ядивото е капан — помисли тя. — Нарастване на пристрастеността.

Никак не харесваше хитроватите прийоми на готвачките в Дома на Ордена, които не огласяваха нещата, слагани от тях в приготвяната храна „за доброто на обядващите“. Те знаеха, разбира се, че всяка света майка лесно идентифицира съставките и може да регулира обмяната в съответствие със своите потребности. Ето, точно сега я наблюдаваха, изправени пред въпроса каква ще бъде преценката на старшата майка за тазвечерното меню.

Докато се хранеше, тя слушаше останалите в трапезарията. Никой не й натрапи присъствието си — нито физически, нито говоримо. Звуковете почти се върнаха към нивото си отпреди нейната поява. Настойчиво разговарящите винаги променяха тона си при влизането й, за да продължат с леко намалена сила.

Във всички щракащи мозъци около нея се въртеше един и същ неизречен въпрос:

Защо е тук тази вечер?

Одрейди долови умереното страхопочитание у някои от стоящите по-близо. Въздействащо с остротата си страхопочитание. Помощниците шепнели помежду си (както донасяха прокторите):

„Тараза е в нея.“ Искали да кажат, че Одрейди притежава като Най-Първа своята починала предшественица. Двете бяха историческа двойка, достойна за изучаване от помощническия състав.

Дар и Тар, станали легенда.

Дори самата Белонда (милата зла старица Бел) ползваше обиколни подстъпи към Одрейди именно поради тази причина. Фронталните й атаки бяха по-малко, а още по-малко надуваше фанфари в обвинителните си доводи. На Тараза отдаваха спасяването на Сестринството. До голяма степен това тушираше противопоставянето. Тараза бе казала, че в основата си почитаемите мами са варвари, а насилието им, неподлежащо на цялостно отклоняване може да доведе до кървави изстъпления. Последвалите събития бяха го потвърдили в по-голяма или в по-малка степен.

Оказа се права, Тар, но само донякъде. Никой от нас не бе очаквал подобна жестокост и насилие.

Класическата неръкотворна икона на Тараза (колко уместна като паралелна представа на арена за борба с бикове) насочи почитаемите мами към такива епизоди на безумна сеч, че цялата вселена стана язвителна към потенциалните поддръжници на брутално третираните от тях жертви.

Какво правя за нашата защита?

Нещата не се свеждаха толкова плътно до факта, че плановете за защита са неподходящи. Те можеха да се окажат напълно лишени от връзка със случващото се.

Точно това целя, разбира се. Трябва да бъдем пречистени и подготвени за върховно усилие.

Белонда се бе захилила подигравателно на предложената идея: „Заради нашата смърт ли? По тази причина ли трябва да бъдем пречистени?“

Явно ще бъде подтикната към Двойствено поведение, когато научи за плана на старшата майка. Упоритата в злината си. Белонда ще ги приеме възторжено. А ментатът Белонда ще настоява за отлагане и очакване на „по-благоприятен момент“.

Докато аз търся лично свой път, независимо какво мислят сестрите.

Впрочем много от сестрите бяха на мнение, че Одрейди е най-странната старша майка, която изобщо са имали. Въздигната по-скоро случайно. Най-Първата Тараза.

Бях с тебе, Тар, когато умря. Аз прибрах онова, което носеше личността ти. Случайно въздигане, а?

Голям брой сестри не одобриха Одрейди. Но когато се появи противопоставяне, те се върнаха обратно при „Най-Първата Тараза — неповторимата старша майка в нашата история“.

Наистина забавно! Тараза Отвътре първа се разсмя и попита:

Дар, защо не им разкажеш за грешките ми? И най-вече за погрешната ми преценка за теб.

Дъвчеше замислено хапка свинохлинско. Закъснявам за посещение при Шийена. На юг в пустинята и съвсем скоро. Шийена трябва да е готова, за да смени Там.

Променящият се пейзаж внезапно изпълни с огромните си пространства всичките й мисли. Повече от хиляда и петстотин години владееха Дома на Ордена. Оставили сме знаци навсякъде. Не само с участъците на селекционираните лозя и плодови градини. Не бива да се забравя и за следата в колективната психика при гледката на промените, протичащи в познатата собствена земя…

Седящата до Одрейди помощница тихо се изкашля. Дали се готви да се обърне към старшата майка? Рядко срещана възможност. Ала младата жена продължи да се храни, без да заговори.

Мислите на Одрейди се върнаха към предстоящото пътуване в пустинята. Шийена не бива да знае предварително. Трябва да бъда сигурна, че именно тя ни е нужна. Имаше въпроси, на които само Шийена може да отговори.

Предполагаше, че при спиранията си по време на обиколката почти няма да се натъкне на изненади. Както у сестрите или в растителния и животинския свят, така и в същинските основи на Дома на Ордена тя ще види едновременно големи и незначителни промени — всички онези неща, които ще поразят, както смятат повечето, превъзнасяното спокойствие на старшата майка. Дори Мурбела, която в никакъв случай не биваше да излиза от не-кораба, определено го долавяше.

Днес сутринта тя, седнала гърбом към командното си табло, се бе заслушала с подновено внимание в наблюдаващата я Одрейди. Раздразнена, но бдителна бе заловената почитаема мама. Гласът й издайнически говореше за съмнения и небалансирани преценки.

— Всичко ли е преходно, старша майко?

— Това познание е запечатано в теб благодарение на Другите Памети. Никоя планета, земя или море, никоя част от суша или водно пространство не са тук завинаги.

— Отвратителна мисъл! (Изречено с пълно несъгласие.)

— Където и да се намираме, можем да бъдем само домакини.

— Непотребна гледна точка.

(Сега пък казано с колебание и включващо въпрос защо старшата майка е подбрала точно този момент, за да й го съобщи.)

— Чувам гласа на почитаемите мами в думите ти, Мурбела. Те са наситили с лакомия сънищата ти.

— Ти го казваш. (Дълбоко засегната.)

— Почитаемите мами мислят, че могат да постигнат вечна сигурност — малка планета, както сама знаеш, пълна със сервилно население.

Мурбела отговори с гримаса.

— И повече планети — отряза Одрейди. — Винаги повече и повече, и повече! Ето как те се завърнаха на ята.

— За някоя и друга троха в старата Империя.

— Отлично, Мурбела! Започваш да мислиш като една от нас.

— С което ставам пълна нула!

— Ни рак, ни риба, но самата себе си, тъй ли? Дори и такава, ти си само домакин, Мурбела. Пази се! Когато мислиш, че притежаваш нещо, все едно, че вървиш по подвижен пясък.

Сега в смръщената гримаса имаше и недоумение. Ще трябва да се направи кое-що, така че лицето на Мурбела да не показва толкова ясно чувствата й. Тук бе допустимо, но един ден…

— Следователно всяко притежаване носи опасност. Е, и? (С все по-остра хапливост.)

— Изричаш някои точни думи, но не мисля, че вече си намерила в себе си място, където ще можеш да устоиш през целия си живот.

— Само докато някой враг ме открие и ми дръпне ножа, нали? Обучението на почитаемите мами прилепва като туткал!

Но в онази нощ тя разговаряше с Дънкан по начин, който ми подсказва, че вече е готова. Наистина вярвам, че картината на Ван Гог е подготвила и заострила чувствителността и. Нейният глас ми го шепне. Трябва отново да видя записа.

— Кой ще те убива, Мурбела?

— Никога няма да издържите на нападение на почитаемите мами!

— Вече изразих основното, което ни засяга: никое място не е сигурно завинаги.

— Още един от ненужните ви проклети уроци!

Сега, седнала в залата за хранене на помощниците, Одрейди си спомни, че не е намерила време да проследи отново как видеоокото е записало онази вечер на Дънкан и Мурбела. От гърдите й се изтръгна нещо подобно на въздишка. Прикри я с изкашляне. Не бива да се дава възможност на младите жени да виждат старшата света майка разстроена…

Към пустинята и Шийена! Инспекционна обиколка; колкото по-скоро успея да отделя време за нея. Ех, време!

Помощницата до Одрейди отново леко се изкашля. Старшата я погледна с крайчеца на окото си — руса, с черна къса дреха, гарнирана с бяло — в преходната Трета степен. Никакво движение на главата по посока на Одрейди и без странични погледи.

Ето какво ще намеря по време на инспекционната обиколка! Страхове. И в пейзажа, където винаги виждаме онези неща, когато се опитваме да избягаме от времето: неокастрени дървета, понеже секачите ги няма, след като са хукнали с Разпръскването, отишли са по гробовете си, или са вече в незнайни места, включително и на принудително крепостничество. А ще се натъкна ли на архитектурни Прищевки и Фантасмагории, привлекателни само защото са останали недовършени от заминалите си строители? Не. Ние просто не си падаме много по Прищевките.

В Другите Памети се пазеха примери, които тя жадуваше да намери: стари сгради, станали по-хубави, понеже са се оказали недовършени. Разорен строител или собственик, разгневил се на любовницата си… Някои неща са по-интересни именно поради това — старите стени, развалините. Времето скулптира.

Какво ли би казала Бел, ако заръчам някоя Фантасмагория в любимата ми овощна градина?

Помощницата до Одрейди изрече:

— Старша майко?

Превъзходно! Толкова рядко имат смелостта.

— Да?

Съвсем тихо питане. Трябваше да бъде по-високо. Дали ще чуе?

Чула бе:

— Позволих си го, старша майко, тъй като въпросът е спешен, а и знам за интереса ви към плодовите градини.

Великолепно! Помощницата бе малко тромава на вид, но това явно не се отнасяше за ума й. Одрейди я гледаше мълчаливо и внимателно.

— Старша майко, аз съм онази, която подготвя картата за вашата спалня.

Аха, бе попаднала на надеждна личност, заслужила доверието да работи за нея. Още по-добре.

— Скоро ли ще получа картата?

— След два дни, старша майко. Актуализирам местата на припокриване, където ще отбележа дневното разширяване на пустинята.

Кратко одобрително кимване. Редът бе въведен от самото начало една помощница да следи винаги за актуализирането на картата. Събуждайки се всяка сутрин, Одрейди искаше да разпалва въображението си с променящата се ситуация като първото впечатление, запечатало се в съзнанието й.

— Старша майко, сутринта оставих на работната ви маса доклад, озаглавен „Надзор и управление на овощна градина“. Може би още не сте го прегледали.

Бе видяла само заглавието. Приключи късно с всекидневните упражнения, а и нямаше търпение да посети Мурбела. Колко много неща зависеха от пленницата!

— Плантациите около Централата трябва или да бъдат изоставени, или да се предприемат действия за по-нататъшното им поддържане — каза помощницата. — Това е същността на доклада.

— Представи го дословно.

Нощта падна и светлина заля залата, докато Одрейди слушаше. Сбито изложение. И изразително. Долавяше се ясната нотка на предупреждение, в която старшата разпозна почерка на Белонда. Без утвърждаване от Архивната служба, но данните на метеоролозите постъпваха именно там и помощницата направо бе заимствала някои оригинални термини от тях.

Млъкна след края на доклада.

Каква да бъде реакцията й?

Одрейди най-добре знаеше, че овощните градини, пасищата и лозята бяха не само буферна зона срещу неприятелски набези, но и приятна за окото декорация на околния пейзаж. И още нещо: те помагаха както за поддържането на морала, така и за обилието на храна по масите в Дома на Ордена.

Поддържат и моите морални устои.

С какво спокойствие чакаше помощницата! Къдрава руса коса и овално лице. Приятна външност, макар че устата бе възширока. Храната стоеше в чинията, без да бъде докосвана повече. Скръстени в скута ръце. Тук съм, за да ви служа, старша майко.

Докато Одрейди премисляше как да откликне, включи се паметта с едновременен поток от някогашен инцидент, насложил се върху непосредствените й наблюдения. Добре си спомняше за онзи тренировъчен полет с орнитоптер. Две обучавани помощници с инструктор посред бял ден високо над мочурливите райони на Лампадас. Беше в двойка с възможно най-неподходящата, но все пак одобрена от Сестринството помощница. Очевиден избор по генетични показатели. Специалистките по целенасоченото размножаване искаха от нея в потомството да премине някаква твърде специфична характеристика. Със сигурност не беше емоционално равновесие или интелигентност! Одрейди помнеше името й — Линчини.

Линчини бе извикала на инструктора: „Ще управлявам този проклет топтер!“

Светът около тях се завъртя с премятащи се небеса, върхове на дървета и мочурливо езерно крайбрежие. Ето как изглеждаше всичко: ние сме на място, а останалото се движи. През цялото време действията на помощницата бяха погрешни. С всяко нейно решение влизаха във все по-опасни спирали. Инструкторът я изключи от системата за управление посредством прекъсвач, до който само той имаше достъп. Заговори едва когато овладя апарата във височина и по хоризонтала:

Лейди, това ти беше за последно. Никога вече няма да се докоснеш до щурвал! Липсват ти необходимите реакции. При подобни на теб обучението трябва да започне преди пубертета. — Искам! Искам! Ще го подкарам това скапано нещо! Ръцете й не спираха да подскачат по ръчките на извадената от действие система за управление пред нея.

— Елиминирана си, лейди. Няма да получиш свидетелство за правоспособност!

Одрейди, най-сетне си отдъхна, като си даде сметка, че през цялото време не бе спирала да мисли как Линчини можеше да ги убие.

Обръщайки се рязко назад към нея, помощницата изкрещя:

— Кажи му! Кажи му, че е длъжен да се подчинява на една бин-джезъритка!

Явно намекваше, че колежката й, с няколко години по-напред от нея в обучението, вече има право да издава заповеди.

Одрейди, с безизразни черти на лицето, не каза нищо.

Нерядко мълчанието е най-доброто, което трябва да се каже — бе надраскано на едно от огледалата в тоалетната, с чувство за хумор, естествено. Още като го видя, а и по-късно, тя го прие като добър съвет.

Върна се към мисълта за стоящата до нея помощница, питайки се защо се бе появил оня стар спомен. Подобни неща рядко се случваха без някаква цел.

Сега обаче в никакъв случай не бива да се мълчи. Дали не с хумор? Да! На него почти винаги може да се разчита като форма на послание. Остричкият хумор на Одрейди (влязъл в действие по-късно) бе научил Линчини на нещо за самата нея. Принудителен хумор.

Тя се усмихна на помощницата, седнала до нея в залата за хранене, и каза: — Ще ти хареса ли да бъдеш кон?

— Какво? — сепна се младата жена, но съумя да отвърне на усмивката й. Дори без тревога. И даже с топлота. Отдавна се шушукаше за близостта, която си позволяваше старшата майка.

— Сигурна съм, че не ме разбра — прибави Одрейди.

— Не, старша майко — изречено със същата усмивка и спокойствие.

Позволи си да огледа внимателно младото лице. Бистри сини очи, все още недокоснати от поглъщащото синьо на преминалите през Агонията с подправката. Уста като на Бел, но без проклетията. Мускули и интелигентност, на които спокойно може да се разчита. Щеше да предугажда с успех потребностите на старшата майка. Гаранция даваха поверената й задача с картата и изготвеният доклад. Прецизна. Както и дарена с интелигентност от висок порядък. Без особена вероятност да се изкачи на самия връх, но подходяща за ключови постове, където достойнствата й ще се окажат полезни.

Защо ли седнах точно до нея?

Често избираше някоя по-специфична сътрапезница при посещенията си по време на хранене. Преди всичко помощници. От тях можеше да научи толкова много. Естествено до работната маса на старшата майка редовно намираха път докладите с лични наблюдения на прокторите за една или друга обучавана. Понякога обаче Одрейди решаваше къде да седне, без да може да си обясни защо го е сторила. Както направих и тази вечер. Защо именно нея?

Рядко се започваше разговор, ако не го предизвика старшата майка. Обичайно тя завързваше диалога внимателно, с въпроси от по-личен характер. Всички около тях се вслушваха жадно.

В такива случаи Одрейди нерядко прибягваше до почти религиозна искреност, с която помагаше на по-неспокойните да се отпуснат. Помощниците бяха… Добре, те си бяха помощници, докато старшата майка бе върховната вещица за всички. Нервността й изглеждаше напълно естествена.

Някоя зад Одрейди прошепна:

— Тази вечер бутна Стреги на жаравата. На жаравата.

Знаеше смисъла на израза, разбира се. Още, когато сама бе помощница. И така, името й е Стреги. Да не се споменава засега. В имената има магическа сила.

— Харесва ли ти храната днес? — попита Одрейди.

— Прилична е, старша майко — не бе направен и опит за оставяне на погрешни впечатления, но Стреги очевидно бе объркана от рязко сменената тема на разговора.

— Била е на огъня малко повече, отколкото трябва.

— Старша майко, когато се готви храна за толкова хора, може ли да се угоди на всеки?

Говори онова, което мисли, и го прави добре.

— Лявата ти ръка потрепва — отбеляза Одрейди.

— Притеснявате ме, старша майко. А и току-що се връщам от площадката за упражнения. Днес бяха много уморителни.

Старшата се вгледа за миг в потрепванията.

— Предписали са ти повдигане с права ръка.

— По ваше време било ли е толкова болезнено, старша майко?

(В онези много стари времена?)

— Точно колкото и днес. Болката поучава, както ми казваха тогава.

Напрежението поизчезна. Споделен опит, гласеше за подобни случаи жаргонът на прокторите.

— Не разбрах казаното за конете, старша майко — погледна в чинията си Стреги. — Не може да е конско месо. Сигурна съм, че…

Одрейди се изсмя високо, привличайки изненадани погледи. После хвана ръката на Стреги и благо се усмихна:

— Благодаря ти, мила. От години никой не ме е разсмивал толкова искрено. Надявам се, че слагаме началото на дълга и изпълнена с веселие връзка.

— Благодаря и аз, старша майко, но…

— Ще ти обясня малката си шега за коня, която в никакъв случай не целеше да те обиди или унижи. Все едно, че искам да вдигнеш детенце на раменете си и да тръгнеш с него по-бързо, отколкото то би могло да се движи, носено от още слабите си крачета.

— Както пожелаете старша майко.

Без възражения или въпроси. Да, въпроси имаше, но отговорите щяха да дойдат своевременно и Стреги го знаеше. С магията на времето. Отдръпвайки ръката си, Одрейди попита:

— Как се казваш?

— Стреги, старша майко. Ейлоена Стреги.

— Бъди спокойна, Стреги. Ще проуча внимателно доклада ти за овощните градини. Те са ни нужни както от морална гледна точка, така и заради храната, която ни осигуряват. Още тази вечер се обади в отдел Пренасочване. Кажи им, че искам да бъдеш в работния ми кабинет утре сутринта в шест часа.

— Ще бъда там, света майко. Да продължа ли с означенията по вашата карта?

Въпросът прозвуча малко припряно, понеже Одрейди се бе изправила и се готвеше да си тръгне.

— Засега да, Стреги. Но поискай от Пренасочване да определят нова помощница и почни да я обучаваш. Скоро ще си прекалено заета, за да имаш време за картата.

— Благодаря, старша майко. Впрочем пустинята се разширява доста бързо…

Одрейди посрещна със задоволство думите, разпръснали мрачното настроение, което сякаш висеше над нея през по-голямата част от деня.

На кръговрата бе даден още един шанс, преобръщайки всичко за пореден път под напора на онези скрити сили, които обикновено се наричат „живот“ и „любов“, а носят и други ненужни наименования.

Тъй се върти. Тъй се обновява. Тайнство. Каква ли магия би могла да отвлече вниманието от това чудо?

В работната си стая тя пусна заповед до Службата за следене и контрол на времето, след което изключи апаратурата и отиде до еркерния прозорец. Домът на Ордена светеше в бледочервено в нощта — отразената от облачната покривка светлина, идваща от земята. Придаваше романтичен вид на покривите и стените но Одрейди почти веднага я прогони от съзнанието си.

Романтика ли? Наистина нямаше нищо романтично в онова което бе сторила в залата за хранене на помощниците.

Най-после го направих. Поех опасно задължение. Сега Дънкан трябва да възстанови спомените на нашия башар. Деликатна задача.

Продължи да се взира в нощта, потискайки свиванията в стомаха си.

Не само поех с личността си опасно задължение, но въвлякох в него и оставащата част от моето Сестринство. Ето как стоят нещата, Тар.

Това значи, че остроумният ти план си го бива.

Канеше се да вали. Одрейди го долови във въздуха, идващ през вентилаторите около прозореца. Нямаше нужда да чете сводните на Службата за следене и контрол на времето. Впрочем, напоследък почти и не го правеше. Защо да се безпокои ненужно? Обаче докладът на Стреги носеше скрито предупреждение.

Тук валежите ставаха все по-редки, така че трябваше да се очакват с радост. Сестрите ще наизскочат да походят под дъжда въпреки съпътстващия го студ. В мисълта й имаше и тъга. С всеки дъжд пристигаше един и същ въпрос:

Последен ли е?

Хората от Службата полагаха героични усилия, за да оставят суха разрастващата се пустиня и същевременно да осигурят напояване на районите с отглеждани култури. Одрейди не проумяваше как бяха успели да съчетаят приближаващия дъжд с нейната заповед. Но не след дълго те нямаше да могат да изпълняват подобни повели, издадени дори от старша майка! Пустинята ще бъде краен победител, защото точно този процес приведохме в действие.

Тя отвори централните крила на прозореца. Вятърът на това ниво бе притихнал. Само облаците се движеха над главата й. Носеха се напред, подгонени от ветровете на голяма височина. От времето сякаш се излъчваше чувство за нещо спешно. Въздухът бе хапещо студен. Следователно бяха пререгулирали температурата, за да завали. Затвори прозореца. Не изпитваше никакво желание да излезе навън. Една старша майка не може да си отпусне време за играта на последен дъжд. Всеки път по един дъжд. И вечното неумолимо движение на пустинята към тях.

И така, можем да работим по картата и да наблюдаваме. Но какво ще стане с преследващата ме сянка на призрачната фигура с брадвата? Има ли карта, от която да разбера къде е тя през настоящата нощ?

„Религията капсулира отмрели митологии — догадки, скрити предположения за доверие по отношение на вселената, взети решения в стремеж към лична власт; всичко примесено с късчета просветеност. И винаги една неизречена заповед: Не ти е дадено да питаш! Всеки ден ние нарушаваме тази заповед, впрягайки човешкото въображение за възможно най-широко разгръщане на съзидателната сила.“

Кредо на „Бин Джезърит“

Мурбела седеше с кръстосани крака на площадката за упражнения, сама и потрепваща след доскорошните усилия. Преди по-малко от час старшата майка бе тук в днешния следобед. И, както често се случваше, сега имаше усещането, че е била изоставена посред трескав сън.

В съня продължаваха да кънтят думите, които Одрейди бе изрекла на тръгване:

— За една послушница най-труден се оказва урокът, че винаги трябва да преодолява поредната граница. Способностите ти ще помогнат да стигнеш по-далече, отколкото можеш да си представиш. Затова не предполагай, а се протегни отвъд!

С какво отговарям? Че съм научена да мамя?

Одрейди се постара да повика и събуди поведенческите модели от времето на детството и на обучението при почитаемите мами.

Научих се да мамя още съвсем малка. Как да симулирам нужда от нещо и как да привлека нечие внимание. Голям брой „как да“ в схемата за подлъгване. Добре научи какво искат големите около нея. Ако пожелаеха, можех и да повърна. Това се наричаше „възпитаване“. Защо обучението на „Бин Джезърит“ се различава толкова много?

— Не желая от теб да си честна към мен — бе казала Одрейди. — Бъди честна към себе си.

Мурбела помисли с отчаяние, че надали ще може да изкорени цялата измама от своето минало. Защо пък трябва да го правя? Нови и нови измамничества!

— Проклета да си, Одрейди!

Едва когато думите бяха изречени, тя си даде сметка, че ги е произнесла на висок глас. Понечи да сложи ръка на устата си, но се отказа. Треската рече вместо нея:

— Каква е разликата?

„Образователната бюрокрация притъпява любопитството като чувствителност у детето. — Обяснение на Одрейди. — Младото същество трябва да бъде обезкуражено. Никога не му давай възможност да научи колко добре може да се представи. Това води до промяна. Заема голяма част от времето на ръководния орган за разговори и набелязване на действия по отношение на изключителните ученици. И не оставя никакво време за анализ на положението на традиционно мислещия учител, който се чувства застрашен от изгряващи таланти и ги стъпква поради дълбоко залегналото желание да бъде висшестоящ и на сигурно място в безопасна околна среда.“

Говори за почитаемите мами. Традиционно мислещи учители ли?

Напълно вярно: зад фасадата на мъдрост „Бин Джезърит“ бе нетрадиционен. Тук обичайно не говореха за преподаване, а просто го правеха.

О, богове! Искам да бъда като тях!

Мисълта направо я шокира и тя скочи на крака, впускайки се в бърза серия упражнения за китките и ръцете.

Осъзнатото я попари по-силно от известното й досега. Не почувства в себе си желание да разочарова тукашните учители. Искреност и честност. Всяка от обучаваните го чуваше.

„Основни начала в инструментариума на учебния процес“ — както би казала Одрейди.

Намалила вниманието си заради последните мисли, Мурбела падна зле при едно премятане и започна да разтрива удареното рамо.

Първоначално бе решила, че бин-джезъритското твърдение непременно е лъжа.

Откровена съм с теб дотолкова, че съм длъжна, да те уведомя за неизменната си честност.

И действията им потвърждаваха заявеното. Гласът на Одрейди не напускаше трескавото й бълнуване: „Такава е преценката ти.“ В техния начин на мислене, в паметта им и в интелектуалния им баланс имаше нещо, което никоя почитаема мама не бе притежавала. Тази мисъл я накара да се почувства незначителна. Навлизам в развалата. Най-болезненото място в трескавите мисли, които я гнетяха.

И аз имам своето дарование! Без него не бих станала почитаема мама.

Все още ли продължавам да мисля за себе си като за такава? В „Бин Джезърит“ знаеха, че не им е посветила напълно личността си. Кои мои умения биха искали да имат? Не и умението ми да мамя, естествено!

Действията отговарят ли на словата? Това е мярката ти за сигурност. Никога не разчитай само на думите.

Мурбела запуши ушите си с длани:

Млъкни, Одрейди!

Как Познаващият истината прави разлика между искреност и по-общовалидна преценка?

Тя свали ръцете си:

Може би наистина съм болна.

Огледа дългото помещение. Нямаше никой, който би могъл да заговори. О, да, гласът бе на старшата майка.

Ако успееш да убедиш себе си, че си откровена, можеш да поприказваш куп гламавщини (великолепна стара дума — погледни в речника, щом не вярваш!) и пак ще се съгласят с теб. Но не и някой от нашите Познаващи истината.

Мурбела отпусна раменете си. Заснова без посока и цел по тренировъчната площадка. Наистина ли няма къде да избяга?

Премисли за последствията. Ето как ще откриеш нещата, които са стойностни. Също и за какво служат всички наши многопластови истини.

Прагматизъм ли?

Точно в този миг я намери Айдахо и реагира веднага на лудешкия блясък в очите й:

— Какво е станало?

— Мисля, че съм болна. Истински болна. Реших, че е нещо, сторено ми от Одрейди, но…

Той я подхвана и не я остави да падне.

— Помогнете ми!

За първи път бе доволен от наличието на видеоочи. След по-малко от минута дойде лекар. Наведе се над младата жена, която Айдахо не бе пуснал от ръцете си, макар и седнал на пода.

Прегледът мина бързо. Лекарят от Сук — вече посивяла възрастна света майка с традиционния ромбовиден знак на челото си — се изправи и каза:

— Пренапрежение. Не се опитва да стигне до границите си, а да мине отвъд тях. Трябва да я върнем в класа за овладяване на сетивността, преди да й позволим да продължи. Ще изпратя прокторите.

Вечерта Одрейди намери Мурбела в прокторското отделение, подпряна на възглавници в леглото, а две прокторки една след друга обследваха мускулните й реакции. Последва кратък жест и те оставиха старшата майка насаме с пациентката.

— Опитах се да избегна усложняване на нещата — рече Мурбела. Откровеност и честност.

— Опитът да се избегнат усложненията нерядко ги създава. — Одрейди се отпусна в стол до леглото и хвана послушницата за едната ръка, долавяйки веднага подскачането на мускулите под кожата. — Ние имаме поговорка: „Думите са бавни, усещанията — бързи.“ — Отдръпна ръката си. — Какви решения вземаше?

— Нима ме оставяте да вземам решения?

— Не се подхилвай! — Старшата направи знак да не бъде прекъсвана и продължи: — Подцених значението на предишната ти подготовка. На практика почитаемите мами са те привели в състояние на неспособност да вземаш решения. Типично за обществата, жадни за власт. Научи техните народи да се мотаят насам-натам, пилеейки времето си, докато го имат: „Вземането на решения не води до нищо добро!“ Свикни ги да стоят настрана и да отбягват поемането на отговорност.

— Трябва ли да видя връзката с моя припадък? — казано с възмущение и обида.

— Мурбела! Най-жалките продукти на онова, което описвам, са почти безнадеждните случаи със същества, доведени до пълна негодност за вземане на каквото и да е решение. Другата възможност е да ги изоставиш, след което да ги насметеш като животни, докарани до пълно отчаяние.

— Но нали сама каза да преминавам всякакви граници! — извиси се почти като вой.

— Своите граници, жено. Не моите. Нито на Бел или на някой друг. А своите.

— Реших, че искам да стана като теб — този път изречено много тихо.

— Чудесно! Но не вярвам някога да съм правила опити да се самоубивам. Особено когато съм била бременна.

Мурбела неволно се усмихна. Старшата майка се изправи:

— Сега спи. Утре отиваш в специален клас, където ще поработим върху умението да впримчваш яко в мрежите си необходимите решения, но със сетивността и чувствата в рамките на твоите възможности. Не забравяй какво ти казах. Ние се грижим за нашите хора.

— Аз от вашите ли съм? — почти прошепнато.

— От мига, когато повтори клетвата пред прокторите. — Одрейди угаси светлината, докато излизаше.

Мурбела я чу как казва някому до вратата:

— Престанете да се суетите около нея. Има нужда от почивка. Затвори очи. Трескавият сън бе отминал, но на неговото място се настани паметта й:

„Аз съм бин-джезъритка. Съществувам само за да служа.“ Чу се да произнася тези думи пред прокторите, но от страна на спомена бе поставено ударение, което липсваше в оригинала. Знаеха, че постъпвам цинично.

Би ли могло да се скрие нещо от тези жени?

Тя почувства в спомена си ръката на проктора върху своето чело и отново чу думите, които сега придобиваха друг смисъл:

Помагам на свещената невидима сила на човека. Това, което правя в момента, ти ще повториш някой ден. Моля се на твоя дух да се случи. Нека бъдещето остане неясно, защото от такава тъкан са сътворени желанията ни. И защото по този начин човешкото същество неизменно намира своята tabula rasa8. Разполагаме само с мига, когато и където посвещаваме безспирно себе си на свещената невидима сила, споделена и съзидавана от нас самите.

Думи — едновременно традиционни и неповторими Мурбела съзнаваше, че не е била подготвена нито физически, нито емоционално за това откровение. Сълзи се застичаха по бузите и.

„Действието на забранителните закони засилва тенденцията към заякчаване на явлението, което те следва да възпират. В исторически план това е деликатно състояние на нещата, върху което всички правни професии са поставили основите на сигурното си съществуване.“

Бин-джезъритска кода

При неспирните си обиколки из Централата (по-редки напоследък, но и по-интензивни поради същата причина), Одрейди внимателно търсеше прояви на отпускане преди всичко в участъците с повишена важност, където на пръв поглед всичко вървеше прекалено добре.

Старшата на наблюдателите-вардияни бе формулирала собствена стражева приказка:

„Покажи ми звено с безупречно гладък оперативен режим, за да ти посоча някого, който прикрива грешките си. Истинските кораби се люшкат.“

Често си служеше с нея, поради което сестрите (и дори някои помощници) я ползваха като идентификационна фраза при коментарите си за старшата майка:

„Истинските кораби се люшкат“ — сподирено от тихо кикотене.

Белонда бе заедно с Одрейди при днешната ранна сутрешна проверка, без да констатира, че „веднъж месечно“ се бе превърнало във „веднъж на два месеца“, ако въобще му дойдеше времето. Днешната инспекция закъсня с цяла седмица след последния срок! Бел имаше намерение да използва възможността за „поредните си“ предупреждения във връзка с Айдахо. Тя помъкна и Тамалани въпреки че от Там се очакваше да проверява по същото време дейността на прокторското тяло.

Защо пък две срещу една? — питаше се Одрейди.

Не мислеше, че Бел и Там подозират истинските й намерения. Е, всичко щеше да стане така, както бе предвидено в плана на Тараза. Тар, когато му дойде времето, нали?

Крачеха из коридорите с дебнеща, но наперена походка, а тренираните им очи долавяха всичко. Обстановката бе добре позната, ала те продължаваха да търсят новости. На лявото рамо на Одрейди се виждаше закрепена радиомикрофонна апаратура, прилична на тежест за водолаз, поставена на неподходящо място. Сега не бива да оставам извън комуникационния обсег.

Зад кулисите на всеки център в „Бин Джезърит“ се намираха поддържащите звена, служби и съоръжения: клинично-болничен възел, кухня, морга, отговорници за събиране и извозване на смет, системи за преработване на отпадни маси (свързани със сметоколекторите и каналните води), транспортни и комуникационни средства, осигуряване на кухните с провизии, зали за тренировка и физически упражнения, школи за помощници и послушници, квартирни блокове за различните вероизповедания, центрове за срещи и брифинги, тест-съоръжения… Обслужващият персонал често се сменяше заради Разпръскването и назначаването на хората на нови длъжности и постове, но нищо не излизаше извън контрола на проницателното и изкусно ръководство, типично за „Бин Джезърит“. Въпреки всичко, винаги оставаха непоети задачи и незаети места.

Докато трите преминаваха бързо от един в друг участък, Одрейди заговори за Разпръскването на Сестринството, без да се опитва да крие силната си тревога от „атомната фамилия“, в каквато се бяха превърнали.

— За мен е трудно да гледам как човешкият род се разпръсква в безгранична система — рече Тамалани. — Възможностите за…

— Игра с числа от безкрайна редица. — Одрейди прекрачи един счупен бордюр на тротоарната пътека. — Трябва да се коригира. Включихме се в тази безкрайна игра, откакто се научихме да прескачаме Огънатото пространство.

Чу се безрадостният глас на Белонда:

— Не е игра!

Одрейди си даваше сметка за чувствата й. Така и не зърнахме празно пространство. Винаги още и още галактики. Там е права.

Страшничко е, когато фокусираш вътрешния си поглед върху онази Златна Пътека.

Спомените за извършените проучвания даваха на Сестринството статистически ориентир, но почти нищо друго. Толкова по-голям брой обитаеми планети, а значи и очаквано допълнително количество, което може да бъде оформено по познатия земен модел…

— Какво еволюира там? — заинтересува се Тамалани.

Въпрос, на който нямаше отговор. Попитай какво може да дойде от безкрайността, и единственият разумен отговор е „всичко“.

И добро, и зло; и бог и дявол.

— Ами ако почитаемите мами внезапно напуснат? — попита Одрейди. — Интересна възможност, нали?

— Тези предположения са ненужни — измърмори Белонда. — Дори не знаем дали Огънатото пространство ни въвежда само в една вселена или в цяло множество… Или пък съществува безкрайно число разширяващи се и свиващи се гигантски мехури.

— Може ли Тиранът да го е разбирал по-добре от нас? — отново зададе въпрос Тамалани.

Те спряха и Одрейди се загледа към една стая, където пет помощници от класа на напредналите и един проктор изучаваха прожекторно изображение на регионалните мелинджови запаси. Кристалът с информацията изпълняваше сложен танц в прожекционния лъч, подскачайки на върха му като топче в струята на фонтан. Одрейди видя крайния резултат и се обърна, преди да се намръщи. Там и Бел не успяха да зърнат изражението на лицето й. Ще трябва да ограничим достъпа до данните за мелинджа. Прекалено вредно е за морала.

Административни теглила! Всичко се струпваше обратно върху старшата майка. Делегирай големи права на едни и същи хора, и затъваш в бюрокрацията.

Одрейди знаеше, че разчита твърде много на вътрешния си усет за административно управление. Системата подлежеше на чести проверки и актуализиране, ползвайки автоматичен режим само във възловите точки. „Машинарията“, както бяха свикнали да ги наричат. По времето, когато станаха свети майки, всички вече притежаваха определена чувствителност към „машинарията“ и продължиха да си служат с нея и по-нататък, без да задават излишни въпроси. Ето къде бе опасността. Одрейди настояваше за постоянни подобрения (дори незначителни!) и за включване на настъпващите промени в дейността на Сестринството. Случайността! Никакви абсолютни модели, които могат да бъдат открити й ползвани срещу тях. Отделната личност може и да не забележи промените в обсега на своя живот, но при по-продължителни периоди от време те със сигурност подлежаха на отчитане и измерване.

Групата на Одрейди слезе на кота нула, където минаваше главната магистрала на Централата. „Пътят“, както я наричаха сестрите. А за домашно ползване бе шегата „По бин-джезъритския път“, както пък назоваваха режима на постоянни тренировки.

Пътят се простираше от площада при кулата на Одрейди до южните окрайнини на градската зона — изопнат на разстояние от почти дванайсет клика, запълнени с високи и ниски здания. Всички по-ниски сгради имаха една обща отличителна черта — бяха градени достатъчно яко, за да са в състояние да растат още нагоре.

Одрейди направи знак на някакво открито превозно средство и трите се озоваха на място, подходящо за продължаване на разговора. Старшата майка прецени, че лицевата част на пътя има старомодна външност. Здания като издигнатите тук — до едно с високи правоъгълни прозорци от изолиращ пластичен материал бяха опасвали бин-джезъритските „пътища“ през по-голямата част от историята на Сестринството. В посока към центъра бе изтеглена линия от брястове, обработени генетично с оглед на височината и тесния профил. В тях гнездяха птици, а утрото светеше от прехвръкващи червени и оранжеви петна — авлиги и златни косове.

Не е ли опасно за нас предпочитанието да продължаваме с познатия декор и постановка?

Одрейди излезе първа от транспортното средство при Пътеката на пийналия, премисляйки как хуморът в „Бин Джезърит“ намира проява в любопитни наименования. Поклащащи се по улиците. Името на Пътеката на Пийналия идваше от леко поддалия фундамент на една сграда, придал й вид на залитнал пияница. Единственият от групата, излязъл от правата линия.

Също като старшата майка. Само че другите още не го знаят.

Когато стигнаха до Пътя за кулата, радиотелефонното устройство изжужа.

— Старша майко! — Тя чу наблизо до ухото си гласа на Стреги и без да спира, подаде сигнал за открита линия. — Поискахте ми отчет за състоянието на Мурбела. От централата на лекарите-Сук казаха, че отговаря на изискванията за класни занимания.

— Да я изпратят тогава.

Продължиха надолу по Пътя за кулата; всички сгради бяха едноетажни.

Одрейди огледа бегло ниските здания от двете страни на улицата. Върху едно от тях бе вдигната двуетажна надстройка. Може би някой ден и тук ще има истински Път за кулата, така че шегата (каквато бе днес) ще изгуби смисъла си.

Бе спорно, че именуването е само способ, създаващ удобство. Можеха да си послужат с него и в област, която си оставаше деликатна тема за Сестринството.

Одрейди спря внезапно на оживена пешеходна пътека и се обърна към спътничките си:

— Какво ще кажете, ако предложа да кръстим с имената на отишли си от нас сестри някои улици и забележителни места?

— Днес от теб слушам глупост след глупост! — осъдително отбеляза Белонда.

— Те не са си отишли — добави Тамалани.

Одрейди отново тръгна с предишната си дебнеща походка. Бе го очаквала. Мислите на Белонда изглеждаха изречени на глас:

Нали носим в Другите Памети „отишлите си“! Одрейди предпочете да не спори в момента, но считаше, че идеята й заслужава внимание. Някои сестри умираха, без да преминат през процедурата на Споделянето. Основните писти на Паметите биваха дублирани, но се случваше да се губят нишки към нечия приключила без време кариера. Така например си бе отишла Шуонгю от кийпа на Гамму, убита от атакуващи почитаеми мами. Все пак в множество Памети се бяха запазили нейните добри страни, както и странностите й… Човек никога не знае дали се учи повече от нечии грешки или от успехите.

В една относително безлюдна отсечка Белонда ускори крачката си и се изравни с Одрейди, преди да заяви:

— Трябва да ти поговоря за Айдахо. Приемам го като ментат, но тези многократно запазени памети… Прекалено опасен е!

В момента минаваха покрай морга и силната миризма на антисептични препарати бе заляла улицата. Сводестият портал на входа бе отворен.

— Кой е умрял? — попита Одрейди, без да обърне внимание на тревогите на Белонда.

— Проктор от Четвърта секция и един мъж от поддържащия персонал на овощна градина — отговори Тамалани, която винаги знаеше последните новини.

Белонда явно се вбеси от проявеното незачитане към нея и дори не направи опит да го скрие:

— Ще минеш ли към въпроса?

— Какъв въпрос? — попита много внимателно старшата майка.

Излязоха на южната тераса и спряха до каменния парапет, откъдето се отваряше панорама към плантациите с лозя и плодови градини. На утринната светлина се виждаше нещо като лека мъгла, която обаче никак не приличаше на предишните — наситени с влага.

— Много добре знаеш какъв е въпросът! — не се оставяше да бъде склонена Белонда.

Одрейди не отмести погледа си от изгледа в далечината, притиснала се към студената каменна преграда. Мислеше, че мъглата отвъд има друг цвят. Различен беше и отразеният спектър на слънчевата светлина, преминаваща през нея. Тази светлина бе някак си остра и подвижна. Погълната по друг начин. Ореолът бе по-прибран. Издуханата прах и пясъкът припълзяваха във всяка пукнатинка също като водата, но драскането и стържещият шум веднага издаваше истинската им природа. Също като упоритостта на Бел. Без никакъв омекотител.

— Ето я светлината на пустинята — посочи Одрейди.

— Престани да не ми обръщаш внимание — настоя Белонда. Старшата майка реши да не отговаря. Прашният сноп лъчи можеше да бъде охарактеризирал като произведение на изкуството, макар и неприличащ на оная вдъхваща спокойствие светлина на влажните утрини, позната от платната на древните художници.

Тамалани застана до Одрейди.

— Красиво е по свой собствен начин — рече тя.

Далечно звучащият й глас подсказа, че и Там, също като самата нея, е потърсила сравнение в Другите Памети.

Ако това е начинът, по който си подготвен да търсиш и да виждаш красотата. Ала нещо дълбоко в Одрейди твърдеше, че не тази е красотата, за която тя бе копняла.

Плитките блатисти низини под тях, където някога беше избуявала зеленина, сега бяха сухи и оттам идваше усещането за земя с извадени вътрешности; по начина, по който древните египтяни са подготвяли мъртвите си — изсушени до вътрешността на костите за своята вечност.

Пустинята е майстор на смъртта, повиващ земята в нитрон9, за да балсамира красивата ни планета с всички скрити в нея скъпоценни камъни.

Белонда стоеше зад тях, без да престане да мърмори и да клати глава, отказвайки да погледне онова, в което щеше да се превърне светът им.

Старшата майка леко потръпна от внезапния прилив на едновременно протичащ поток. Паметта я заля — тя почувства как рови из руините на Сийч Табър и намира телата на балсамирани от пустинята корсари на подправка, оставени завинаги в пясъците от убийците им.

А какво е Сийч Табър сега? Вкаменена стопилка, в която няма никакъв знак от изпълнената с гордост негова история. Почитаемите мами — убийци на история.

— Ако си решила да елиминираш Айдахо, длъжна съм да протестирам, че го ползваш като ментат.

Придирчива досадница е Бел! Одрейди забеляза, че сега възрастта й личеше повече от всякога. Дебелите лупи за четене дори в момента бяха закрепени на носа й. Увеличаваха размера на очите така, че те напомняха изпъкналите очни ябълки на голяма риба. Фактът, че ползваше лупи, а не много по-удобните и практични протезни лещи, говореше достатъчно много за нея. Бел просто парадираше със суетата си с обратен знак, сякаш оповестяваше: „Стоя по-високо от приспособленията, нужни на отслабналите ми сетива.“

Белонда изглежда окончателно се разгневи на старшата майка:

— Защо си ме зяпнала по този начин?

Одрейди, внезапно осъзнала чувствителната слабост на своя Съвет, пренасочи вниманието си към Тамалани. Хрущялната й тъкан не бе спирала да се разраства, което бе уголемило ушите, носа и брадичката. Някои свети майки регулираха процеса с контрол върху обмяната на веществата или прибягваха до редовни хирургически интервенции. Ала Там не би се съобразила с подобна суетност:

Аз съм си такава. Приемете го или точка по въпроса!

Съветниците ми са Прекалено възрастни. А аз… Аз би следвало да съм по-млада и по-силна, за да се справя с проблемите, увиснали на раменете ми. О, проклета да е малката ми грешка да изпадам в самосъжаление!

Върховната опасност бе само една — действие, насочено срещу оцеляването на Сестринството.

— Дънкан е превъзходен ментат! — изрече Одрейди с цялата значимост на заемания от нея пост. — А и не ползвам никоя от вас извън възможностите, които имате.

Белонда запази мълчание. Познаваше добре слабостите, присъщи на „живите компютри“.

Ментати! — мислеше си Одрейди. Приличаха на крачещи архиви, задаващи въпроси точно когато имаш най-голяма нужда от отговори.

— Не ми е потребен още един ментат — рече тя. — Имам нужда от създател на новото.

Тъй като Белонда продължаваше да мълчи, старшата майка допълни:

— Освобождавам ума му, не тялото.

— Настоявам за щателен разбор, преди да отвориш за него всички източници на данни!

Ако се вземеха предвид обичайните изпълнения на Белонда, исканото сега от нея бе умерено. Но Одрейди не вярваше на думите й. Тя мразеше безкрайните сесии, изпълнени с преразказ на архивни отчети. Докато Белонда ги обичаше безумно. Кому бе интересно например дали светата майка хикс предпочита мляко без каймак в овесената си каша?

Одрейди й обърна гръб и погледна към южния дял на небосклона. Прах! Ще трябва отново да дишаме прахта! Белонда щеше да бъде подкрепена от асистентите си. Само представата за това изпълни старшата майка с досада.

— Край на анализите! — отряза тя по-остро, отколкото би искала.

— Запазвам гледната си точка по въпроса — отбеляза засегнатата Белонда.

Гледна точка ли? Не сме ли само прозорци от сетива, отворени към нашата вселена?

Инстинкти и всевъзможни спомени… Дори архивите… Нито едно от посочените неща не говореше само за себе ся, а беше свидетелство за непреодолими натрапвания. Добиваше тежест само след формулиране в светлината на живото съзнание. И единствено формулиращият можеше да наклони везните. Всеки порядък е условен! Защо тези данни, а не някои други! Светите майки знаеха, че събитията протичат в собствения си поток, в своята относителна окръжаваща среда. Защо една сестра-ментат да не действа, изхождайки от това познание?

— Отказваш ли се от съвет?

Питането дойде откъм Тамалани. Дали не заставаше на страната на Бел?

— Случвало ли се е някога? — не скри яда си Одрейди. — Отказвам обаче поредната въртележка из архивните лабиринти на Бел.

— Значи в действителност… — намеси се споменатата.

— Белонда! Не ми говори за действителност!

Нека се попържи малко! Света майка и ментат! Не съществува никаква действителност. Само собствен ред, който сме наложили върху всичко. Изходното становище на „Бин Джезърит“.

Имаше случаи (и настоящият бе един от тях), когато Одрейди искаше да се е родила в по-ранна епоха — да е римска матрона в период на продължителен мир, наложен от аристокрацията, или пък ужасно разглезена дама от викторианската епоха. Но бе попаднала в капана на своето време и на обстоятелствата.

Завинаги ли съм в този капан!

Бе длъжна да приеме и тази възможност. Може би бъдещето на Сестринството, затворено от потайни пътеки и скришни места, където неизменно витае страхът от разкритие. Бъдещето на преследваните. И тук, в Централата, да имаме правото само на една грешка.

— Проверката ми стига! — Старшата майка повика частно превозно средство и набързо се върна в работния си кабинет.

Какво ще правим, ако преследвачите ни намерят?

Всяка от тях бе разработила собствен сценарий — малка пиеса, съдържаща планирани реакции. Но светите майки без изключение бяха реалистки и знаеха, че пиеската може да се окаже по-скоро препятствие, отколкото изход.

Утринната светлина придаваше остри очертания на всичко, което ги заобикаляше в работната стая. Одрейди се отпусна на стола си и почака, докато Тамалани и Бел се настанят на своите места.

Край на отвратителните сесии за подробни анализи. Все по-ясно чувстваше потребност от нещо, което да е различно от архивите, по-ценно от всичко, дето бяха ползвали досега. Вдъхновение. Зае се да разтрие краката си, чувствайки как, мускулите й треперят. Бе изкарала няколко денонощия без пълноценен сън. А и инспекционната обиколка я изпълни с усещане за безизходици и разочарование.

Само една-единствена грешка може да бъде фатална за нас, а аз съм готова да заложа съдбата си на решение, от което няма връщане назад.

Дали не усложнявам прекалено нещата, разчитайки на неизвестността?

Съветниците й се противопоставяха на рисковани решения. Според тях Сестринството бе длъжно да се движи напред в постоянна сигурност, предварително запознато с естеството на терена. Срещу всяко тяхно действие ясно се очертаваше нещастието, което ги очакваше и при най-малката погрешна стъпка.

А аз съм на въжето, силно опънато над пропастта.

Имаха ли възможност да експериментират, да опитат различни ходове? Всички бяха включени в играта. Бел и Там преценяваха неспирен поток от предложения, но досега не бяха стигнали до нещо по-ефективно от Разпръскването.

— Трябва да имаме готовност за незабавно премахване на Айдахо при най-малък знак, че е Куизъц Хадерах — каза Белонда.

— Без работа ли останахте? Хайде, махайте се оттук и двете!

Когато те се изправиха, в работната стая около Одрейди се появи някаква враждебност. Какво се бе объркало? Белонда я гледаше отвисоко с пренеприятното си изражение на цензор. А Тамалани изглеждаше по-умна, отколкото бе в действителност.

Какво й ставаше на тази стая?

Работното място и полагаемите му се функции са били оценени от хората още преди подправката да влезе в историята им. Откъде идваха в момента отчуждеността и неприкритата враждебност? Масата бе същата, столовете се намираха на обичайните си места с предлаганото от тях удобство… Бел и Там предпочитаха такива с биологично саморегулиране по очертанията на тялото. Би трябвало да са се сторили чудновати на по-ранните присъстващи в Другите Памети, които старшата майка подозираше в принос към собственото й мнение по въпроса. Може би ридулиановите кристали проблясваха странно от светлината, която пулсираше в тях с примигване. Изненадващи биха могли да са и посланията, които от време на време танцуваха над повърхността на масата. Оръдията на труда й съвсем спокойно можеха да удивят част от някогашните човешки същества, споделили с нея съзнанието си. Но защо всичко ми се струва някак си чуждо?

— Какво ти е, Дар? — загрижено я попита Тамалани.

Одрейди я отпрати с жест, но и двете не помръднаха от местата си.

В съзнанието й ставаха неща, които нямаше как да бъдат приписани само на дългите безсънни часове и недостатъчната почивка. Не за първи път имаше усещането, че работи в чужда среда. Предишната нощ, когато хапваше нещо леко на същата маса, чиято повърхност бе засипана със заповеди за назначение — пълно копие на днешната ситуация — тя внезапно осъзна, че не прави нищо друго, а просто седи и втренчено гледа несвършената си работа.

Кои сестри могат да бъдат отделени и от кои длъжности заради отвратителното Разпръскване? Да се очаква ли от тях подобряване на шансовете за оцеляване на незначителното количество пясъчни твари, което вземаха със себе си? Какви бяха подходящите дажби от мелиндж? Дали да почакат, преди да изпратят още свети майки в неизвестността? Да разчитат ли на шанса Сцитал да промени решението си и да им даде допълнителни сведения за получаването на подправка в аксолотловите резервоари?

Одрейди си спомняше, че долови усещането за чужда и дори враждебна атмосфера, докато дъвчеше сандвича. Тя го погледна, сетне леко го разтвори. Какво ли ям? Оказа се пилешки черен дроб и резенчета кромид, сложени върху парче от най-качествения хляб в Дома на Ордена.

Част от непознатото усещане явно бе резултат от съмнението й в правилата и установения от самата нея ред.

— Изглежда си болна — каза Белонда.

— Само уморена — излъга Одрейди, съзнавайки, че те го разбират, но без да се запита дали ще й възразят. — Вие също трябва да сте уморени — загриженост на близък човек прозвуча в тона й.

Бел пак не бе доволна:

— Даваш лош пример!

— Кому? На себе си ли?

Светата майка не пропусна да долови шегата:

— По дяволите! Много добре го знаеш!

— Знаем добре как изразяваш привързаността си — рече Тамалани.

— Включително и към Бел.

— Не ми трябва проклетата ти привързаност! Просто защото е вредна.

— Става такава, Бел, само ако й позволя да ръководи решенията ми. Само тогава.

Гласът на Белонда се снижи до груб шепот:

— Дар, според някои ти си опасна романтичка. Знаеш какво може да ти причини тази особеност.

— Дали не искаш да кажеш, че обединявам около себе си сестрите и с друга цел, освен собственото ни оцеляване?

— Понякога от тебе направо ме заболява главата, Дар!

— А за мен е задължение и право да ти докарвам главоболие. Когато главата престане да те боли, ставаш невнимателна. Добрите чувства те дразнят — нещо, което въобще не може да се каже за неприязнеността.

— Познавам несъвършенствата си.

Не може да си света майка и да не го знаеш.

Работната стая отново върна познатата си фамилиарна атмосфера, ала Одрейди вече знаеше какво бе предизвикало усещането й за нещо чуждо. Мислеше за това място като за част от някогашната история, гледайки го така, сякаш то отдавна е изчезнало. Което наистина щеше да стане, ако планът й успееше. Вече знаеше какво трябва да направи. След известно време ще разкрие първата си стъпка.

Внимателно.

Да, Тар, внимавам не по-малко от теб.

Там и Бел може и да бяха възрастни, но умът им бе достатъчно остър, винаги когато това бе нужно.

Одрейди внимателно се загледа в Белонда и каза:

— Не забравяй за нашите норми и модели. Според тях никога не отговаряме с насилие на насилието. — Успя да спре с вдигната ръка несъгласието й. — Да, насилието поражда и струпва още насилие, а махалото се люлее до мига на пълното унищожение на насилника.

— Какво си намислила? — попита Там.

— Може би трябва да помъдруваме как още да раздразним бика.

— Не бива. Не е дошло времето.

— Но и не трябва да седим тук в тъпо очакване да ни открият. Лампадас и други наши поражения ясно говорят какво ще стане, когато те дойдат. Когато, а не ако.

Докато говореше, Одрейди усети как под нея зейва пропаст, а призрачната преследваща я сянка с брадвата този път е по-близко отвсякога. Искаше да потъне напълно в кошмара, като се обърне и разпознае преследвача, но не посмя да го направи. Това е била грешката на Куизъц Хадерах.

Не виждаш бъдещето, а го създаваш.

Тамалани поиска да разбере защо старшата майка повдигна този въпрос и попита:

— Дар, нещо друго ли реши?

— Нашият Тег-гола е на десет години.

— Според нас е прекалено млад, за да правим опити за връщане на оригиналните му спомени — обяви Белонда.

— Защо създадохме отново Тег, ако не искаме да бъде инструмент за насилие, така ли? О, да! — Одрейди спря за миг, за да прекъсне възражението на Там. — Той не винаги е решавал с ответна сила проблемите ни. Миролюбивият башар може да накара враговете да отстъпят и с разумни доводи.

Там се отзова замислено:

— Но почитаемите мами едва ли някога ще узреят за преговори.

— Освен ако не ги доведем до екстремно състояние.

— Според мен предложението ти предполага прекалено бързо движение — вметна Белонда, на която можеше да се вярва, че своевременно ще стигне до крайното заключение на ментат.

Одрейди пое дълбоко дъх и сведе поглед към работната си маса. Най-после мигът бе настъпил. Още онази сутрин, когато бе взела голата-бебе от гадния „резервоар“, тя чувстваше, че този миг й предстои. И отново — когато по-късно разбра, че то ще бъде подложено на тежко изпитание, преди наистина да е дошло времето за него… Въпреки гласа на кръвта.

Пресягайки се под масата, докосна устройството, което даваше сигнал за повикване. Двете съветнички чакаха мълчаливо. Знаеха, че ще каже нещо важно. Старшата майка можеше да бъде сигурна в едно: сестрите й я слушаха с голямо внимание и напрежение, което би доставило истинско удоволствие на човек с по-ясно изразен егоцентризъм от този на една света майка.

— Политика — рече Одрейди.

Ново пришпорване на вниманието! Дума с голям заряд. Когато влизаш в бин-джезъритската политика, насочвайки силите си за придобиване на известност, същевременно ставаш и пленник на отговорността. Натоварваш се със задължения и необходимост да вземаш решения, които те обвързват с живота на избралите да го оставят в ръцете ти. Ето кое в действителност спояваше Сестринството с неговата старша майка. Единствената дума бе достатъчна, за да каже на съветниците и на наблюдателите-вардияни, че Първата сред равните е решила.

Всички чуха тихия шум, предизвикан от нечии стъпки, спрели до вратата на работното помещение. Одрейди допря пръст до една бяла пластина в близкия десен ъгъл на масата. Вратата зад нея се отвори и те видяха Стреги, очакваща заповедите на старшата.

— Доведи го — каза Одрейди.

— Да, старша майко — изречено с почти безизразен глас от многообещаващата помощница.

Тя излезе за малко от полезрението й и се върна, повела за ръка Майлс Тег. Косата на момчето бе почти руса, ала вече попъстрена с по-тъмни ивици, които говореха, че светлият цвят ще изчезне с настъпването на зрелостта. Лицето му бе тясно, а носът започваше да придобива онази ястребова острота, характерна за мъжете от рода на атреидите.

— Стреги, моля те, почакай отвън.

Замълча, докато вратата се затвори.

Момчето стоеше и гледаше към нея без никакъв признак на нетърпение.

— Гола Майлс Тег — каза Одрейди, — нали си спомняш Тамалани и Белонда?

Детето погледна бързо към двете жени, но запази мълчание, очевидно невпечатлено от напрегнатото внимание, с което го наблюдаваха.

Тамалани се намръщи. Още в самото начало бе обявила, че не приема да наричат „гола“ едно дете. Голите биваха създавани от клетки на труп. А това момче бе клонирано, също като Сцитал.

— Ще го изпратя в не-кораба при Дънкан и Мурбела — каза Одрейди. — Може ли някой да върне Майлс към оригиналните му спомени по-добре от Айдахо?

— Лирична справедливост — прие Белонда, без да изрече гласно възраженията си, макар и да знаеше, че няма да им ги спести, когато момчето излезе. Прекалено млад е!

— Какво означава лирична справедливост? — попита Тег с леко писклив глас.

— Когато башарът беше на Гамму, той възстанови оригиналните спомени на Дънкан.

— Наистина ли е мъчително?

— Да, поне според него.

Някои решения трябва да бъдат безмилостни.

Възприемането на факта, че човек може сам да взема своите решения, очевидно се превръща в сериозно препятствие.

Как смекчавам удара?

Понякога това смекчаване беше невъзможно, защото за предпочитане бе превръзките да бъдат смъкнати с рязко, макар и изпълнено с разкъсваща болка движение.

— Може ли този… Дънкан Айдахо да ме върне към спомените ми отпреди?

— Може и ще го направи.

— Не сме ли прекалено прибързани? — запита Тамалани.

— Занимавах се с отчетните материали за делата на башара — обади се Тег. — Оказа се прочут военен и ментат.

— С което се гордееш, без съмнение. — Бел изглежда се зае да смекчава прословутите си възражения по отношение на момчето.

— Не особено — пресрещна той погледа й, без да трепне. — Мисля за него като за друга личност. Интересно ми е, впрочем.

— Друга личност — промърмори светата майка, поглеждайки със зле прикрито несъгласие към Одрейди. — Добре го подготвяш!

— Както го е сторила и родната му майка.

— Ще си спомня ли за нея? — внезапно попита Тег. Одрейди му се усмихна съзаклятнически, както и двамата правеха нерядко по време на разходките в плодовите градини:

— Да, ще си я спомниш.

— А останалото?

— Ще се върнеш към всичко: жена си, децата, битките. Всичко.

— Отпрати го! — настоя Белонда.

Момчето отново се усмихна и погледна към старшата майка в очакване на нейната заповед.

— Хайде, Майлс — каза тя. — Кажи на Стреги да те заведе до новата ти квартира в не-кораба. По-късно ще дойда да те представя на Дънкан.

— Може ли да се кача на раменете на Стреги?

— Попитай я.

С импулсивно движение Тег се спусна към Одрейди, привдигна се на пръсти и я целуна по бузата.

— Надявам се, че истинската ми майка е приличала на теб.

Старшата го потупа по рамото:

— Твърде много. А сега си върви.

Когато вратата зад него се затвори, Тамалани отбеляза:

— Но не му довери, че си една от дъщерите му!

— Има време.

— Айдахо ще му каже ли?

— Ако трябва и е изрично посочено.

Този път Белонда очевидно нямаше интерес към дребните подробности, затова попита:

— Какво предвижда планът ти, Дар?

Тамалани отговори вместо нея:

— Войсково поделение за наказателна операция под командването на нашия ментат-башар. Очевидно е.

Аха, клъвна!

— Така ли е? — настоя Белонда.

Одрейди погледна твърдо и към двете и заяви:

— Тег бе най-добрият от всички, които сме имали. Ако някой може да накаже нашите врагове…

— Ще бъде по-добре да започнем подготовката за следващия — рече Тамалани.

— Никак не съм очарована от влиянието, което Мурбела ще окаже върху него — добави Белонда.

— Да разчитаме ли на Айдахо? — запита Тамалани.

— Той ще изпълни всичко, поискано от един атреид.

Старшата майка го изрече с повече увереност, отколкото чувстваше в себе си, а думите й подсказаха за нов източник на предишното усещане — чужда и донякъде враждебна атмосфера.

Гледам на нас така, както ни вижда Мурбела! Следователно поне мога да мисля като почитаема мама!

„Ние не преподаваме история, а пресъздаваме опита. Вървим по веригата на следствията — стъпките на звяра в неговата собствена гора. Погледни зад думите ни и ще видиш обширното пространство на социално поведение, до което никой историк не се е докоснал.“

Паноплия Профетикус# на „Бин Джезърит“

Сцитал продължи да си подсвирква, докато се спускаше по коридора срещу квартирата си, изпълнявайки следобедното упражнение. Надолу и обратно. Подсвирквайки.

Да свикват с моето подсвиркване!

После стъкми и текст към издаваните звуци:

„Семето на тлейлаксианците не разговаря.“

Думите не спираха да се превъртат в съзнанието му. Не знаят как да ползват неговите клетки, за да хвърлят мост над празното генетично пространство и да разберат тайната.

Трябва да дойдат при мен с дарове.

Преди известно време Одрейди бе спряла, за да го види, „тръгнала за поредната ми разговорка с Мурбела“. Често споменаваше в разговорите си с него пленената почитаема мама. Очевидно имаше някаква цел, но той не можеше да я проумее. Може би заплаха? Винаги е възможно. В края на краищата ще разбере!

— Вярвам, че не се боиш — бе казала Одрейди.

Застанали бяха пред улея за подаване на храната, където той чакаше обеда си. Менюто никога не бе напълно по вкуса му, но все пак — приемливо. За днес бе поръчал морска храна. Каквато и да е.

— Да се боя ли? От теб? О, драга ми старша майко, та аз съм безценен за вас само докато съм жив. От какво да се боя тогава?

— Съветът ми още не е взел решение по последните ти искания.

Очаквах го.

— Грешите, като ме поставяте в затруднено положение — меко каза той. — Ограничавате възможностите си за избор. Намалявате собствената си сила.

Бяха му потребни няколко дни, за да подготви това изказване. Сега зачака резултата.

— Всичко зависи от начина, по който човек си служи с инструмента. Майстор Сцитал. Някои инструменти се чупят, когато не ги използваш както трябва.

Проклета да си, вещице!

Усмихна се, показвайки кучешките си зъби:

— Опитите продължават до пълно биологично изчезване, така ли е, старша майко?

Тя използва един от редките си хумористични прийоми:

— Да не би да очакваш от мен да се грижа за доброто ти здраве? Сцитал, всъщност за какво се пазариш?

Аха, вече не съм Майстор Сцитал. Ударих я с плоската страна на острието!

— Разпръсквате сестрите си, надявайки се, че някои от тях ще избегнат унищожението. Какви са обаче икономическите последствия от тази истерична реакция?

Последствия! Те винаги говорят за последствията.

— Сцитал, търгуваме, за да спечелим време — прозвуча наистина напълно сериозно.

Той не отговори, правейки кратка пауза за размишление. Видеоочите ги наблюдаваха. Никога не го забравяй! Икономика, вещице! Кого и какво купуваме и продаваме? Изведнъж му хрумна, че нишата до стената край мястото за подаване на храна беше необичайна за търсене на споразумение. Лошо управление на икономиката. Грижите за това управление, както и разискванията на планирането и стратегията би трябвало да намерят друг интериор — зад затворени врати, в помещение с много празно пространство и изглед, който не разсейва присъстващите от обсъжданите въпроси.

Серията спомени за множеството негови животи обаче не го приемаше. Належаща потребност. Хората развиват търговските си взаимоотношения там, където могат — по палубите на плаващи кораби, из безлични улици с блъскащи се служители, както и в обширните зали на някоя борса с течаща на висящ екран информация, достъпна за всички присъстващи.

Планирането и стратегията можеха да идват от онези помещения, но видимата им част трябваше да бъде като обичайната информация от борсата — удобна за възприемане от всички.

Следователно, нека видеоочите наблюдават.

— Какви са намеренията ви спрямо мен, старша майко?

— Да се грижим за твоя живот и добрата ти кондиция.

Внимателно, внимателно.

— Но не ми давате нужната свобода на действие.

— Сцитал! Говориш за икономика, а искаш свобода, така ли да те разбирам?

— Важно ли е за вас запазването на силите ми?

— Трябва ли да го вярваш?

— Може би. Но не го вярвам.

Храноводът реши точно в този момент да предостави менюто му — пържена бяла риба във фин сос. Помириса, за да определи подправките. Вода във висока чаша с лек аромат на мелиндж. Зелена салата. Старанието им заслужаваше една от най-високите му оценки. Почувства слюнката в устата си.

— Е, Майстор Сцитал, приятен обяд. Тук няма нищо опасно за здравето ти. Не е ли това доказателство за доверие?

Понеже той не отговори, Одрейди продължи:

— Всъщност какво общо има доверието с нашия пазарлък?

Що за играчка ми спретва пък сега?

— Запознаваш ме с намеренията ви спрямо почитаемите мами, но не ми казваш какво сте решили за мен. — Гласът му прозвуча умишлено жалостиво, което в случая бе наложително.

— Искам да накараме почитаемите мами да осъзнаят, че са смъртни.

— Същото правите и с мен!

Не се ли появи задоволство в очите й?

— Сцитал…

Колко мек бе нейният глас.

— По този начин хората наистина осъзнават, че слушат. Чуват какво им говориш. — Тя погледна към подноса. — Би ли поискал нещо специално?

Тлейлаксианецът се изпъна в максималния си ръст с думите:

— Едно малко стимулиращо питие. Помага ми, когато трябва да мисля.

— Разбира се. Веднага ще наредя да ти го пратят.

Вниманието й се отклони от сводестата ниша към голямата стая в предоставеното му жилище. Той следеше как погледът й се спира от място на място, от предмет на предмет.

Всяко нещо е там, където трябва да бъде, вещице. Да не би да съм животно в пещерата си! Вещите следва да са ми подръка, за да ги намирам, без да се замислям. Да, това до стола ми са стилуписки. И така, ползвам писки. Но избягвам алкохола. Забеляза ли?

Току-що пристигналият стимулант имаше вкус на горчива трева, която той идентифицира мигновено. Казмин. Генетично модифицирано кръвоподсилващо растение от фармакологията на Гамму.

Дали иска да му напомни за Гамму? Колко дълбоко непочтени са тези вещици!

Беше му се присмяла на тема икономика. Усети как мисълта го бодна, когато се обърна в края на разрешения му коридор, за да продължи упражнението си с бърз ход обратно към своето жилище. Всъщност какво бе споявало някога старата Империя? Много неща — някои маловажни, други съществени — но в по-голямата си част с икономически характер. Свързващи линии и средства разглеждани най-често като удобства. А какво им бе попречило да се самоунищожат? Великото Споразумение#:

„Издухваш някого и после ние те издухваме.“

Спря отвън до вратата, споходен от внезапна мисъл.

Това ли беше? Може ли възмездието да се окаже достатъчно за озаптяването на лакомия пауиндски свят? Дали не ставаше дума за клей, съставен от неясноти? Неодобрение от страна на равнопоставени? Ами ако равнопоставените не се впечатляват от никакво сквернословие? Нищо не може да се направи. Което доказваше някои неща за почитаемите мами. Със сигурност при това.

Разбра, че копнееше за сагра — специалната стаичка, в която да разголи душата си.

Ягхистп го няма! Аз ли съм последен Машейх?

Почувства истинска празнота в гърдите си. Всяко вдишване бе усилие. Може би ще е по-добре, ако разговаря малко по-откровено с женорята на Шейтана.

Не! Самият Шейтан ме изкушава!

Влезе със смирен дух в обиталището си. И все пак…

Трябва да ги накарам да платят. Да ги накарам да платят скъпо. Скъпо, скъпо, скъпо.

Всяко скъпо бе придружено с крачка към стола. Когато седна, дясната му ръка автоматично се пресегна за ’писка. Скоро долови как мозъкът заработва по-бързо, а мислите дефилираха като на великолепен парад.

Просто не знаят колко добре познавам иксианския не-кораб. Той е тук — в главата ми.

Прекара следващия час, обмисляйки как да запише преживяното, за да може да разкаже на приятелите си какъв е бил триумфът му над пауиндите. С Божията помощ!

Думите ще трябва буквално да искрят, пълни с драматичната атмосфера и напрегнатите моменти на преживяното изпитание. Така или иначе, историята винаги се пише от победителите.

„Казват, че старшата майка не бива да обръща внимание на каквото и да е — безсмислен афоризъм, докато не се стигне до действителното му значение: слуга съм на всички свои сестри. Те критично следят своя слуга. Не мога да посвещавам прекалено много време както на общи и значителни неща, така и на дреболии. Старшата майка е длъжна да действа проницателно, защото в противен случай усещането за безпокойство прониква до най-отдалечените кътчета на нашия Орден.“

Даруи Одрейди

Нещо от онова, което Одрейди назоваваше „моето си аз като слуга“, крачеше редом с нея, докато обикаляше в днешното утро помещенията на Централата, вместо да отнема част от времето си на площадката в залата за упражнения. Видяното не й хареса. Недоволстващ слуга!

Прекалено сме се вдълбали в трудностите си, почти неспособни сме вече да отсеем дребните от сериозните проблеми.

Какво се бе случило със съвестта им?

Макар че някои го отричаха, Одрейди знаеше достатъчно за наличието на бин-джезъритска съвест. Тук, в Ордена, бяха поизопачили и променили формата й, така че да не се разпознава лесно.

Нямаше желание да ровичка темата. Решенията, вземани в името на оцеляването, както и Мисионария Протектива (с техните неизчерпаеми йезуитски аргументи), без никакво съмнение се отклоняваха от онова, за което човешката преценка бе много по-нужна. Очевидно Тиранът добре го е знаел!

Да си човешки мислещо същество, това бе въпросът. Но преди да можеш да бъдеш човек, трябва да го почувстваш със сърцето си.

Няма нужда от отговори с клинична обосновка! Всичко се свеждаше до измамлива простота, чиято действителна природа се проявява едва след като си послужиш с нея.

Като мен.

Отправяш навътре погледа си и разбираш за кого и за какво се приемаш. Нищо друго не върши работа.

И така, каква съм? Кой задава въпроса? — с пронизваща настойчивост се включиха Другите Памети.

Одрейди се разсмя на глас и минаващата наблизо проктор на име Праска я загледа учудено. Старшата майка помаха с ръка към нея, преди да каже:

— Хубаво е да си жив. Запомни го.

Праска леко се усмихна, сетне продължи по делата си.

Е, кой пита: каква съм аз?

Опасен въпрос. Самото му задаване те отпраща във вселена, където нищо не е съвсем човешко. Не отговаряше на неопределеното, което тя търсеше. Всичко около нея — клоуни, диви животни и кукли на конци — реагираха на подръпването на скритите нишки. Старшата майка също чувстваше нишките, които я привеждаха в движение.

Продължи по коридора към тръбопровода, който щеше да я отведе до жилището й.

Движещи нишки. Какво стана с яйцето? Разказваме надълго и нашироко за „разума в зараждането му“. Но какво съм била преди да ме оформи последвалият натиск?

Не бе достатъчно да се търси нещо „естествено“. Не и някой „благороден дивак“. В живота си бе виждала мнозина от тях. Една бин-джезъритка съзираше достатъчно ясно конците, които ги движеха.

Одрейди усещаше действието на разпределителя на задачите в себе си. Бе в много добра форма днес. Понякога избягваше или не се съобразяваше с неговата сила. И надзираващият нареждаше:

„Стегни се! Не се оставяй на течението! Плувай! Или прави нещо, или се отказвай!“

Дишайки тежко, с усещането за приближаваща опасност от паника, тя осъзнаваше, че с мъка е опазила хуманната си същност.

Премного се опитвах да мисля като почитаема мама! За да обработвам и манипулирам всеки, когото срещна. И всичко това в името на оцеляването на „Бин Джезърит“!

Според Бел нямаше граници, отвъд които Сестринството ще се откаже да премине, за да запази „Бин Джезърит“. Modicum10 истина действително не липсваше в изказаната хвалба, но това бе истината на всички хвалещи се. Вярното бе, че имаше неща, които една света майка не би сторила, дори за да спаси „Бин Джезърит“.

Не бихме сложили препятствие върху Златната Пътека на Тирана.

Оцеляването на човечеството имаше преимуществена важност пред опазването на Сестринството. В противен случай прехваленият граал на човешкото съзряване губи своя смисъл.

Да, но колко опасно бе да си лидер на вид, непрестанно настояващ да му бъде наредено какво да прави! Как хората почти отчаяно отказваха да разберат до какво водят исканията им. Да, и лидерите грешаха. А техните грешки, умножени по броя на следващите ги, които изобщо не си правеха труда да питат, водеха неизбежно към големи нещастия.

Поведение на леминг11.

Сестрите й наистина я наблюдаваха внимателно. Докато са на власт, подозрителното отношение към всички правителства не бива да отслабва; включително и към това на Сестринството. Не вярвайте на ничие управление! Дори на моето!

И сега не спират да ме следят. Прекалено малко убягва от тяхното внимание. Ще научат навреме за плана ми.

Изискваше се постоянно духовно очистване, за да съумее да осмисли правилно факта на голямата си сила над Сестринството. Не съм търсила съзнателно тази власт. Повериха ми я. Продължи да премисля: Властта привлича поддаващите се на корупция. Подозирай всеки, който я търси. Добре знаеше, че подобни хора са податливи на всякаква развала, ако вече не са безвъзвратно изгубени.

Маркира наум, че става все по-наложително да напише и предаде в Архивната служба кода-меморандум (Нека Бел се поизпоти!):

„Трябва да предоставяме власт върху нашите дела само в ръцете на онези, които не показват апетит да я вземат и задържат, и то при условия, засилващи тяхната неохота.“

Абсолютно точна снимка на „Бин Джезърит“!

— Добре ли си, Дар? — обади се гласът на Белонда от вратата на транспортния тюбинг наблизо. — Изглеждаш някак странно…

— Мислех за нещо, което трябва да направя. Слизаш ли?

Белонда внимателно я гледаше, докато разменяха местата си.

Полето на тръбния транспортьор подхвана Одрейди и мигновено я отдалечи от изпитателния поглед.

Влезе в работния си кабинет и видя масата отрупана с неща, които според помощниците й само тя можеше да уреди.

Политика — припомни си, докато сядаше, подготвяйки се да се заеме със задълженията си. Оня ден Там и Бел я чуха ясно, но и двете имаха съвсем смътна представа за онова, което ще им бъде поискано да подкрепят. Бяха обезпокоени и вниманието им не спираше да нараства. Както и трябваше да бъде.

Тя помисли, че елементи на политиката са включени почти във всичко. Политическите сили се очертаваха все по-ясно на преден план веднага след отстраняването на емоциите. Ето още една „лъжа!“ на прастарата глупост за „разделянето на църквата от държавата“. Темата за религията бе възможно най-податлива на емоционална жар.

Ненапразно избягваме чувствата.

Не всички чувства, разбира се. Само тези, от които не можеш да се спасиш в момент на необходимост — любов, омраза. Ето в какво вярваше Сестринството. Бездънна глупост!

Златната Пътека на Тирана направи грешката им недопустима. Златната Пътека остави Сестринството в състояние на постоянна треска. Невъзможно е да се свещенодейства до безкрайност!

Нямаше отговор и на постоянния въпрос на Бел:

„Какво наистина е искал той от нас?“

Към какви действия ни е тласкал? (Точно както ние манипулираме другите!)

Защо да се търси смисъл там, където го няма? Ще тръгнеш ли по пътека, за която знаеш, че няма да те отведе доникъде?

Златна Пътека! Път, прокаран в едно въображение, безкрайността е никъде! И ограниченият ум се сепва. Ето къде ментатите откриват своите непостоянни конкретизации, задавайки винаги повече въпроси от предложените отговори. Ето къде е празният граал на онези, чиито носове почти не се отделят от безкрайната окръжност, но не спират да търсят „единствено възможния отговор на всички неща“.

В търсене на своя собствен бог.

Трудно й беше да ги укорява. Умът се отдръпваше, изправен пред безкрайността. Празното пространство! Алхимиците от всички времена изглеждаха като събирачи на парцали, приведени над вързопите си с думите: „Някъде трябва да съществува порядък. Ако продължа, сигурен съм, че ще го намеря.“

Ала единственият ред, до който винаги достигаха, бе редът, създаден от самите тях.

Ой_, Тиранино. Ти, забавни човеко. Да, ти го видя. И каза: „Ще създам ред, който да следвате. Ето я пътеката. Виждате ли я? Не! Там не търсете. Това е пътят на Императора-Без-Дрехи (голота, видна само за децата и лудите). Насочете вниманието си, където ви посочвам. Това е моята Златна Пътека. Нали е хубаво името й? Тя цялата е там и винаги ще бъде там.“_

Тиране_, ти си поредният клоун. Насочваш ни към безкрайно възобновяване на клетки от онази изгубена и самотна купчина пръст на общото ни минало._

Знаеше_, че вселената на хората никога не може да бъде нещо повече от сбор на общности и слаб клей, свързващ ни, когато сме Пръснати. Традиция на раждане от едно място, което е толкова отдалечено в миналото ни, че носените от потомците картини са в по-голямата си част неверни. Светите майки притежават оригинала на случилото се, но не можем да наложим този оригинал на хора, които не желаят да го приемат. Разбираш ли, Тиране? Чухме те: „Нека дойдат да го поискат! Тогава и само тогава…“_

Ето защо ни запази ти, атреидско копеле! И точно заради това трябва да се заловя за работа.

Въпреки опасността, която грозеше нейния усет за хуманност, Одрейди знаеше, че ще продължи да се представя пред себе си като почитаема мама. Длъжна съм да мисля по техния начин. Проблемът на ловеца — преследвачът и жертвата мислят почти сходно. Не толкова съобразно принципа „иглата-в-купата-сено“, а по-скоро като въпрос на преследване по терен, осеян с познато и непознато. Измамните уловки на „Бин Джезърит“ й даваха увереност, че познатото ще затрудни почитаемите мами поне толкова, колкото непознатото.

Но какво ни сториха те?

Интерпланетарните връзки облагодетелстваха преследваните. Ограничени икономически за хилядолетия. Доста малко възможности, с изключение на връзките между Значимите хора и Търговците. Значими (или важни) пак означаваше това, което винаги е значело — богати люде, властници, банкери, висши чиновници, хора за свръзка. Военни. Всъщност определението важеше и за още много и различни категории — посредници, артисти, медицински персонал, квалифицирани технически специалисти, шпиони… както и други експерти. Не беше кой знае колко по-различно от времето на майсторите-масони на старата Земя. Разликата бе преди всичко в броя, качеството и съвършенството. За някои границите пак бяха свободни толкова, колкото са били винаги.

Разбираше, че е важно да огледа нещата обстойно, търсейки недостатъците.

Основната човешка маса от т.нар. привързани към планетата говореше за „мълчанието на пространството“, влагайки в това понятие смисъла, че самите те не могат да си позволят цената на такова пътуване или друг вид връзка. Повечето хора знаеха, че стигащите до тях новини преминават през въпросната бариера и са подготвени с оглед на специални интереси. Винаги е било така. Теренът и възможностите за преодоляване на издайническото разпръскване налагаха вида на ползваните комуникационни системи — тръбни връзки, вестители, световоди, невролъчение и съответно голям брой видоизменения. Спазването на секретност и шифроването бяха важни не само за връзките между планетите, но и на самите тях.

Според Одрейди почитаемите мами можеха да ползват преминаващото през комуникационната система, стига да намерят място за включване. Преследвачите трябваше да започнат с дешифриране на системата, но възникваше въпросът откъде води началото си нишката към Дома на Ордена.

Обезопасените срещу проследяване не-кораби, изработени от иксианците, както и щурманите на Сдружението, съдействаха за щита на мълчанието, спуснат между планетите, като се изключат малкото ползващи привилегии светове. На преследвачите не биваше да се дава и най-бегла възможност за достъп до начална точка на включване!

Ето защо настъпи такава изненада, когато една възрастна света майка от някаква наказателна планета на „Бин Джезърит“ се появи в работната стая на старшата малко преди обедната почивка. От Архивната служба пристигна идентификационно съобщение. Име: Дортужла. Изпратена преди години при специален режим на заточение за непростимо нарушение. Според Паметите, било някаква любовна афера. Одрейди не поиска подробности. Все пак на екрана дойде още нещо. (Белонда отново се бе намесила!) Старшата отбеляза повишаването на емоционалния градус по време на заточаването на Дортужла. Неуспешни опити на любовника да попречи на раздялата.

Спомни си за слуховете, съпътстващи немилостта, в която бе изпаднала Дортужла: „Престъплението на Джесика!“ Впрочем, посредством тези слухове се събира голямо количество ценна информация. Къде, по дяволите, бяха изпратили провинилата се? Няма значение. Засега не бе интересно. По-важно беше следното:

Защо е тук? Защо си е позволила пътуване, което може да доведе ловците?

Одрейди зададе същия въпрос на Стреги, когато тя й съобщи за пристигането. И Стреги не знаеше:

— Старша майко, според нея трябва да докладва нещо само на вас.

— Само на мен ли?

Старшата майка едва не се изсмя, имайки предвид непрестанния мониторинг (следене бе по-точната дума) на всяко нейно действие.

— Все пак не каза ли защо е дошла?

— Хората, които ми наредиха да прекъсна работата ви, старша майко, определено са на мнение, че трябва да я видите.

Одрейди стисна устни. Фактът, че заточена сестра е успяла да стигне толкова далече, вече бе разпалил любопитството й. Една настойчива света майка може да преодолее обичайните бариери, ала тукашните не бяха от такъв характер. Явно причината за идването й вече е оповестена. Други я бяха чули и разрешили достъпа й. Очевидно Дортужла не бе разчитала на бин-джезъритските хитрини, за да убеди сестрите си. По този път би си издействала единствено незабавен отказ. Не е имала и време за подобни глупости. Следователно тя познаваше веригата на старшинството, по която се издаваха заповедите. Постъпката й говореше за внимателна преценка, а това само по себе си бе вече послание, съдържащо се в носеното от нея, независимо какво беше то.

— Да влезе.

Светата майка бе поостаряла на затънтената планета. Годините си личаха най-вече по бръчиците около устата й. Качулката на връхната дреха скриваше косата, ала надничащите изпод нея очи бяха живи и внимателни.

— Защо си тук? — запита Одрейди, като тонът на въпроса й казваше: „Дяволски по-добре ще е, ако е заради нещо важно.“

Разказаното бе достатъчно искрено. Заточеничката и три близки й свети майки разговаряли с шайка футари от Разпръскването. Съществата бяха открили мястото, където е въдворена Дортужла, и поискали от нея да предаде съобщение до Дома на Ордена. Светата майка естествено бе проверила искането им с помощта на Усета за правдивост, както се изрази тя, с което припомни на старшата, че дори у обитателите на затънтените окрайнини могат да съществуват определени достойнства.

След като бе преценила съобщението за достоверно и бе получила съгласието на споменатите сестри, Дортужла действала достатъчно бързо, без да забрави за задължителната предпазливост.

— Цялото съобщение е в нашия не-кораб — бе нейната преценка за правилния начин, по който е трябвало да постъпи, а според думите й корабът бил малък, от тези на контрабандистите:

— Дори и сам човек може да го управлява.

Сърцевината на съобщението бе превъзходна. Футарите искаха да се съюзят със светите майки — срещу почитаемите мами. Според Дортужла трудно било да се определи точната величина на силата, която представлявали въпросните създания:

— Не пожелаха да ми кажат, когато ги попитах.

Одрейди разбира се бе запозната с твърде голям брой приказки и истории за футарите. Бяха ли предназначени те за избиване на почитаемите мами? Имаше основания да се вярва на това, но поведението им изглеждаше объркващо, особено след като получиха сведенията за развоя на събитията на Гамму.

— Колцина са в представилата ти се група?

— Шестнайсет футара и четирима от дресьорите. Сами се назовават „дресьори“. И казват, че почитаемите мами разполагат с опасно оръжие, което могат да използват еднократно.

— Преди спомена само за футари. Какви са пък тези дресьори? Можеш ли да ми кажеш нещо и за тайното оръжие?

— Дресьорите имат вид на човешки същества, леко отклоняващи се от първообраза си. За тях се знае от Разпръскването. Трима мъже и една жена. Колкото до оръжието, не успях да науча нищо повече.

— Приличат на хора, така ли?

— Каза го точно, старша майко. Първоначално имах странното впечатление, че са лицетанцьори. Но нито един от критериите не съответстваше на видяното. Отрицателни феромони. Жестове, изражения — всичко отрицателно.

— И го забеляза само от една среща?

— Не мога да обясня как.

— А футарите?

— Отговарят на предварителните описания. Външният им вид е на хора, ала с безпогрешно изразена свирепост. Произхода им бих отнесла към семейството на котките.

— Чух го и от други места.

— Говорят на галахски език с характерни съкращения. Нещо като кратък откос от думи: „Кога яде?“, „Ти хубава лейди“, „Иска почешеш глава.“ „Те тук?“… Реагират незабавно на действията и думите на дресьорите, но не се страхуват от тях. Останах с впечатлението, че между футарите и дресьорите има взаимно уважение и привързаност.

— След като знаеш за риска, защо помисли, че трябва да дойдеш и ми съобщиш незабавно?

— Това са същества от Разпръскването. Предложението им за съюз е пробив в местата, откъдето идват почитаемите мами.

— Сигурна съм, че си попитала за тях. И за още факти, свързани с Разпръскването…

— Не получих никакъв отговор.

Само недвусмислено предадена информация. Човек не можеше да погледне с пренебрежение на наказаната сестра, независимо от петното върху миналото й. Разбира се, имаше още много въпроси. Одрейди ги зададе, внимателно следейки изричаните слова.

Служебните задължения на Дортужла, както може би и дългите години, прекарани в изгнание, бяха внесли определена мекота в поведението й, ала без да повлияят с нищо на якостта на бин-джезъритската сърцевина. Говореше с напълно естествена колебливост. Жестовете й преливаха един в друг. Гледаше към старшата майка с мек и любезен поглед. (Ето го недостатъкът, осъждан от сестрите й: цинизмът на „Бин Джезърит“, държан на разстояние.)

Одрейди прояви искрен интерес към Дортужла и заради факта, че тя разговаряше с нея като сестра със сестра; зад думите й се долавяше силен и улегнал разум. Този разум със сигурност бе допълнително закален от тежките години в колонията на заточените. Сега с постъпките си навярно се стараеше да компенсира грешките от младостта. Дори не правеше опит да се покаже като приспособенка и използвачка на свързаните с нея текущи събития. Отчетът й бе сбит до същността на нещата. Все пак трябваше да се признае, че е преценила възможностите с подобаваща точност. Зачиташе безусловно преценката и предпазливостта на старшата майка по отношение на опасното посещение, но продължаваше да вярва, че „трябва да разполага с тази информация“.

Сигурна съм, че не е капан.

Поведението и реакциите на събеседничката й бяха безукорни. Открит поглед, очи и лице, издаващи овладяно присъствие на духа, без никакви опити за прикривания или шикалкавене. Всяка майка можеше да направи подходящ прочит, преминавайки през току-що описаното изражение. Дортужла бе извършила действията си дотук, водена от усещането за спешния характер на събитията. Да, веднъж беше постъпила безразсъдно, но отдавна вече не бе глупачка.

Какво е името на наказателната планета?

Прожекционният апарат на работната маса го възпроизведе: Бузел.

Названието на планетата изостри вниманието на Одрейди. Бузел! Пръстите й заиграха по клавиатурата, за да потвърдят спомените. Бузел — свят, покрит в по-голямата си част от океански води. Студено. Много студено. Ерозирали острови, нито един, от които не бе по-голям от масивен не-кораб. Някога в „Бин Джезърить“ за Бузел се говореше като за наказание. Нагледен урок с възпитателен характер: „Внимавай, момиче, или ще бъдеш пратена на…“ После Одрейди си спомни и другата характерна забележителност — су-камъните. Бузел бе мястото, където бяха натурализирали едноногото морско същество, наричано колистер, от чиято полирана раковина се получаваха прелестните тумори — едни от най-търсените скъпоценни камъни във вселената.

Су-камъните.

Дортужла носеше един от тях непосредствено над подгъва на деколтето си. Светлината в работния кабинет бе причина за появата на фина смес от проблясващо в дълбочина морскозелено и бледомораво. Камъкът беше малко по-голям от очната ябълка на човек, а с присъствието си говореше за състоятелност. На Бузел сигурно не обръщаха внимание на подобни украшения. Събираха ги по плажовете.

Су-камъни. Важен и показателен факт. Схемата на „Бин Джезърит“ предвиждаше стабилни делови връзки на изгнаницата с контрабандистите. (Не-корабът като нейна собственост бе достатъчно доказателство.) Ето нещо, което задължително трябва да се огледа е внимание! Разговорът на сестра със сестра нямаше никакво значение, тъй като те все пак далеч не бяха равнопоставени — старша майка и заточеничка от наказателна планета.

Контрабанда. Голямо престъпление за почитаемите мами и за някои други, които не се бяха сблъсквали с престъпното наличие на недействащи закони. Огънатото пространство не промени съществено нещата около контрабандата, а ако все пак имаше някаква разлика, тя се заключаваше в улесняването на по-малките рейдове. Неголеми не-кораби. Все пак колко малък може да бъде един от тях? Пропуск в познанията на старшата майка! Архивите услужливо внесоха нужната поправка: „Диаметър в метри — 140.“

Достатъчно малък, наистина. Су-камъните бяха товар с естествена притегателна сила. От своя страна Огънатото пространство представляваше критична икономическа преграда: каква е стойността на товара, съотнесен към размера и масата? Ще ти се наложи да платиш много соларии за пренасянето на нещо огромно и тежко! Су-камъните привличаха контрабандистите като магнит. Впрочем те проявяваха специален интерес и към почитаемите мами. Обичайна икономика ли? Винаги един голям пазар! Привлекателни за контрабандистите също като мелинджа, след като Сдружението започна да проявява безподобен либерализъм в това отношение. От много поколения насам Космическото Сдружение винаги бе трупало подправка в разпръснати складове и (несъмнено) в голям брой места за допълнителна поддръжка.

Мислят си, че могат да си гарантират имунитет откъм почитаемите мами! Да, предложеното може да се превърне в преимущество. Доведени до гневно изстъпление, почитаемите унищожиха Дюн, позната като единствен природен източник на мелиндж. Все още неуспели да се замислят за последствията (доста странно!), те издухаха и тлейлаксианците, чиито аксолотлови резервоари заляха старата Империя с подправка.

Ние пък имаме на разположение създания, които могат да възкресят Дюн. Притежаваме и единствения жив тлейлаксиански Майстор. Под ключ в ума на Сцитал се намира начинът, по който аксолотловите резервоари могат да бъдат превърнати в рог на мелинджово изобилие. Само ако успеем да го прикоткаме да се разприказва…

Непосредственият проблем бе дошъл с Дортужла. Жената толкова съвестно предостави узнатото от нея, че заслужаваше пълно доверие. Дресьорите и техните футари, както тя разказа, са обезпокоени от нещо, което не искаха да разбудят. Дортужла бе постъпила достатъчно мъдро, за да не си послужи с убеждения и доводи от склада на „Бин Джезърит“. Да не говорим как биха реагирали на това хора от Разпръскването! Все пак какво ги бе уплашило?

— Някаква друга заплаха освен почитаемите мами — предположи изгнаницата, за която това явно бе допустимата граница на конкретност и като такава представляваше една от възможностите, дето следва да бъдат обсъдени.

— Основното е желанието им да сключат съюз — каза Одрейди.

— Обикновена причина за обикновен проблем.

Въпреки че бе прибягнала до Усета за правдивост, Дортужла се застъпваше за действие, сведено само до внимателна проверка на направеното предложение.

Защо изобщо е трябвало да се ходи до Бузел? Дали само защото почитаемите мами са го пропуснали или просто са преценили планетата като незаслужаваща внимание за яростните им набези?

— Едва ли — отвърна Дортужла.

Одрейди се съгласи. Заточеничката, независимо от характера на стореното някога от нея, сега притежаваше немалка собственост, а още по-важен бе фактът, че една света майка разполага с не-кораб, пренесъл я до старшата. Следователно тя знаеше местоположението на Дома на Ордена. От което преследвачите не можеха да се възползват, разбира се. Защото бяха напълно сигурни, че всяка света майка ще предпочете да се самоубие, нежели да издаде тайна с подобна значимост.

Проблемите не идваха сами. Преди всичко бе редно сестрите да се доверят една на друга. Дортужла бе сигурна, че тълкува правилно мотивите на старшата майка. Одрейди превключи на разговор с въпроси от лично естество.

Получи се. Събеседничката й очевидно се забавляваше, но бе напълно готова за предложеното.

Светите майки от отдалечени и самотни планети-постове обикновено имаха т.нар. „други интереси“. В по-ранни времена са ги наричали хобита, ала често пъти вниманието, посветено на тези интереси, стигаше до екстремни величини. За Одрейди почти всички подобни интереси представляваха пълна досада, като особено показателен й се стори фактът, че Дортужла наричаше своите тъкмо с думата хоби. Колекционираше стари монети?

— Какви?

— Имам две сребърни от ранна Гърция и един великолепен златен обол12.

— Автентични?

— Да, истински са.

Думите й свидетелстваха, че се е допитала до Другите Памети за опознаване. Прекрасно. Ползваше способностите си по начин, който допълнително я усъвършенстваше дори когато става дума за хобито й. Вътрешната и външната проява съвпадаха.

— Всичко е много интересно, старша майко — продължи Дортужла. — Наистина ми стана приятно от посланието ти, че продължаваме да бъдем сестри. За мен твоят интерес към платната на старите майстори е успоредно хоби. А и двете знаем защо поех риска да дойда тук.

— Контрабандистите…

— Разбира се. Почитаемите мами не са пропуснали да забележат присъствието ми на Бузел. Контрабандистите ще продадат всичко на предложилите повече. Трябва да приемем, че те добре ще се възползват от ценната си информация за този свят, су-камъните и местната света майка с помощниците й. А и не бива да забравяме, че дресьорите ме намериха.

По дяволите! — помисли Одрейди. — Тя е оня тип съветнички, каквито искам да имам до себе си. Питам се колко ли съкровища като нея са погребани някъде отвъд, след като са ги низвергнали за дребни нарушения? Защо толкова често изхвърляме от веригата способни и талантливи хора? Стара слабост, която Сестринството все още не е преодоляла.

— Мисля, че научихме нещо важно за почитаемите мами — каза Дортужла.

Нямаше нужда да го потвърждава с кимване. Ето я същността на причината, довела заточеничката в Дома на Ордена. Роякът на преследвачите-плячкаджии бе залял старата Империя с убийства и палежи навсякъде, където те подозираха поселища на „Бин Джезърит“. Но, чудно защо, ловците не бяха докоснали Бузел, въпреки че не можеше да не знаят къде се намира той.

— Защо? — попита Одрейди, влагайки във въпроса собствените си мисли.

— Никога не разрушавай своето бъдещо гнездо — рече Дортужла.

— Мислиш ли, че вече са на Бузел?

— Още не.

— Но според теб това е мястото, което искат за себе си?

— Обяснение, което първо се набива на очи.

Старшата света майка я погледна изпитателно. И така, Дортужла има още едно хоби! Тя дълбае в Другите Памети, за да изрови и усъвършенства способности, оставени там на склад. Кой би могъл да я укори? Сигурно на Бузел времето едва-едва се влачи…

— Заключение на ментат — отсече осъдително Одрейди.

— Да, старша майко — бе прекалено смиреният отговор.

От светите майки се очакваше да ровят из Другите Памети само след специално разрешение от Дома на Ордена, и то с помощта и под ръководството на по-опитни сестри. Значи, Дортужла продължава да се бунтува. Продължава да изпълнява желанията си така, като го е правила преди много време със забранения любовник. Добре! „Бин Джезърит“ имаше нужда от такива размирници.

— Искат Бузел непокътнат — рече изгнаницата.

— Този воден свят?

— Ще бъде подходящ дом за земноводни слуги. Но не за футари или дресьори. Проучила съм внимателно нещата.

Събраните доказателства действително говореха за план на почитаемите мами да доведат прислужници, взети в плен — навярно земноводни създания, които да събират су-камъни. Мамите определено бяха способни да си набавят земноводни роби. Познанията, необходими за създаването на футарите, изглеждаха предостатъчни за появата на множество различни форми на висш осезателен живот.

— Хм, роби… Опасен дисбаланс — процеди през зъби Одрейди.

За пръв път Дортужла даде израз на силна емоция — неприязън, свила устните й в тъничка линия.

Сестринството много отдавна бе създало един от твърдо установените си модели — неизбежно сриване на робството и крепостничеството. Изграждаш резервоар, пълен с омраза. Безпощадни врагове. Ако не вярваш, че ще успееш да изтребиш всички свои неприятели, по-добре не се и опитвай. Сдържай надигащите се в теб чувства и внимавай за действията си, осъзнавайки, че потисничеството ще направи враговете ти по-силни. Онеправданите ще дочакат своя ден и тогава бог да е на помощ на насилника! Острието сече с двете си страни. Потиснатият винаги имитира и се учи от своя потисник. Когато масите и столовете са прекатурени, сцената е готова за следващото действие на мъст и насилие, само че ролите вече са разменени. Отново и отново разменяни — ad nauseam13.

— Никога ли няма да пораснат? — замислено попита Одрейди.

Дортужла не можа да отговори, но имаше предложение за незабавен ход:

— Трябва да се върна на Бузел.

Заслужаваше си да го премисли. Още веднъж заточената света майка поведе по точки пред старшата. Колкото и неприятно да беше това решение, и двете знаеха, че не разполагат с по-добро. Футарите r дресьорите щяха да се върнат. Нещо повече — след като почитаемите мами бяха хвърлили око на планетата, бе почти сто процента сигурно, че идващите от Разпръскването се намират под наблюдение. Отвратителните жени бяха длъжни да реагират и това можеше да разкрие много неща за тях.

— Според почитаемите Бузел е примамка към капан — каза Одрейди.

— Бих могла да пусна приказката, че съм изгонена и заточена от сестрите си — предложи Дортужла. — Което подлежи на лесна проверка.

— Да заложиш себе си като примамка, така ли?

— Старша майко, ами ако все пак съумеем да ги прилъжем за преговори?

— С нас? Каква смайваща идея!

— Знам, че в тяхната история не се споменава често за разумни преговори, но все пак…

— Гениално! Нека обаче го направим още по-примамливо. Да речем, че съм твърдо убедена в необходимостта да отида при тях с предложение за отстъпление и покорство от страна на „Бин Джезърит“.

— Старша майко!

— Нямам никакво намерение да се предаваме. Но каква по-убедителна причина, която може да ги накара да разговарят с нас?

— Бузел не е подходящо място за такава среща. Всичко там е много бедно.

— Във Възела гъмжи от почитаеми мами. Ако те предложат станцията за място на срещата, би ли се оставила да те убедят?

— Трябва много внимателно да се подготви и планира всичко, старша майко.

— О, много внимателно. — Пръстите на Одрейди заиграха по командното табло. — Да, довечера — отговори тя на появил се въпрос, след което отново се обърна към Дортужла през огромния безпорядък на работната си маса: — Искам да се срещнеш с моя Съвет, както и с някои други хора. Ще ти дадем необходимите данни и указания и още сега лично те уверявам, че ще бъдеш натоварена с операцията. Важното е да ги накараме да приемат Възела за място на срещата… Вярвам, че разбираш колко малко ми се нрави да бъдеш използвана като примамка?

Дълбоко замислената Дортужла дори не понечи да отговори и Одрейди, след като почака още миг, каза:

— Възможно е и да не обърнат никакво внимание на встъпителните ни ходове и да те очистят. Каквото и да се случи, нямаме по-добра примамка от теб.

А изгнаницата показа, че още не е загубила чувството си за хумор:

— Старша майко, не ми харесва много идеята сама да се окача и да се люшкам на куката. Затова дръж здраво конеца. — Тя се изправи и хвърли неспокоен поглед към купчината работа за Одрейди на масата:

— Толкова много неща имаш да вършиш, а се боя, че те задържах дълго след времето за обед.

— Ще се храним тук заедно, сестро. Засега ти си по-важна от всичко останало.

„Всички държави са въображаеми построения.“

Бин-джезъритски архив

Лусила предупреди себе си да не изпада в настроение на въображаема близост към яркозелената стая и посещаващата я от време на време височайша почитаема мама. Това бе Възелът — укрепената бърлога на онези, които искаха пълното унищожение на „Бин Джезърит“. Тук бе врагът. Денят бе седемнайсети.

Безпогрешният мисловен часовник в нея, заложен да отброява времето при Агонията с подправката, й подсказа, че вече се е настроила към ритъма на планетата. Будна в зори. Никой не й съобщава времето за храна. Почитаемата мама бе й определила по едно хранене на ден.

И футарът — винаги в клетката си. За да й напомнят: и двамата сте в клетки. Така се отнасяме към опасните животни. Понякога може и да ги пуснем за малко, за да разтворят краката си и да ни доставят удоволствие, но после ги връщаме обратно.

Възможно най-минималното количество мелиндж в храната. Не поради скъперничество. Нито пък заради намаляване на богатството им. А просто напомняне: „Ето какво ще получиш, стига да си разумна.“

Кога ще дойде днес?

Височайшата почитаема мама не пристигаше по график. Внезапни появявания за допълнително объркване на пленницата? Навярно. Явно я очакваха по-важни дела. А редовен график за опасния любимец ще бъде изготвен, когато има време!

Може и да съм опасна, лейди, но не съм любимата ти животинка!

Лусила чувстваше присъствието и на сканиращи приспособления — нещица, предназначени не само да бъдат в помощ на очите. Те надничаха в плътта, оглеждайки за скрити оръжия и за функционирането на вътрешностите. Дали в нея има някакви чудати имплантанти? Ами ако в тялото й се намират и допълнителни органи, внедрени по хирургичен път?

Нито едното, нито другото, Мадам Паяк. Разчитаме на неща, които придобиваме още с раждането.

Знаеше коя бе най-голямата непосредствена опасност — ще се почувства в неподходящо за обстановката състояние. Вражеските ловци я бяха поставили в страшно неизгодно положение, но не бяха извадили от строя нито една от бин-джезъритските й способности. Можеше да умре по своя воля преди съдържанието на шери в тялото и да е паднало под количеството, позволяващо неволно предателство. Все още разумът й служеше, както и цялата тълпа от Лампадас…

Една стена на клетката на футара се спусна и създанието се измъкна. Аха, Кралицата-паяк бе тръгнала насам. И по обичайния ред пускаше заплахата пред себе си. Днес рано. По-рано от всеки друг път.

— Добро утро, футар — каза Лусила с приветлив и почти весел глас.

Съществото я погледна, но не отвърна нищо.

— Сигурно мразиш да си в клетката? — продължи Лусила.

— Не обича клетка.

Вече бе разбрала, че тези създания умеят в определена степен да си служат с думите, но все още нямаше точна представа за обхвата на словния им запас.

— Предполагам, че те държат и гладен. Би ли искал да хапнеш от мен?

— Яде! — казано с подчертан интерес.

— Искам да съм твой дресьор.

— Ти дресьор?

— Щеше ли да ми се подчиняваш, ако бях? — Масивният стол на Кралицата-паяк се появи, издигайки се от мястото, където бе скрит в пода. Още не бе дошла, но се предполагаше, че е чула разговора.

Футарът се бе загледал в Лусила със странно напрегнат поглед.

— Наистина ли дресьорите те държат гладен в клетката?

— Дресьор? — Във въпроса прозвучаха отчетливи модулации.

— Искам да убиеш височайшата почитаема мама.

— Убие Дейма!

— И да я изядеш.

— Дейма отрова — изречено с обезсърчен тон.

Охо! Ето ти капка свежи данни!

— Не е отровна. Месото й е също като моето.

Футарът се доближи до нея, доколкото му позволяваха рамките на клетката. С лявата ръка обърна долната си устна. Появи се червен възпален белег, по всяка вероятност от изгаряне.

— Виждаш? — попита създанието и отпусна ръката си. Чудно как го е сторила. От нея не идваше и най-малък полъх на отрова. Човешка плът плюс дрога на адреналинова база, от която очите ставаха оранжеви при разгневяване и някои други състояния, обяснени от Мурбела… Както и усещане за абсолютно превъзходство.

Докъде впрочем се простираха възможностите на футара да разбира същността на задаваните въпроси?

— Беше ли горчива отровата?

Съществото направи гримаса и се изплю.

Действие, по-бързо и по-силно от думите.

— Мразиш ли Дейма?

Оголени кучешки зъби.

— Страхуваш ли се от нея?

Усмивка.

— Тогава защо не я убиеш?

— Ти не дресьор.

На него му трябва команда за убиване от дресьор!