Габриел Гарсия Маркес

Блакаман Добрия, продавач на чудеса

Още първата неделя, като го видях, ми заприлича на магаре от цирка — с кадифените си тиранти с гигели от златна нишка, с пръстените си с разноцветни камъни по всичките пръсти и плитката гърмящи змии, покачен на една маса на пристанището в Санта Мария дел Дариен, сред шишенца с чудотворни илачи и билки за утеха, които самият той приготвяше и продаваше, крещейки до прегракване, по селищата на Карибския край, само че тогава, когато го видях за първи път, не се мъчеше нищо да продава на тълпата мърляви индианци, а настояваше да му донесат истинска отровна змия, за да покаже върху самия себе си действието на една измислена от него противоотрова — единствената ефикасна противоотрова, госпожи и господа, срещу ухапване от змии, тарантули и сколопендри, както и всякакви отровни млекопитаещи. На един изглежда му направи силно впечатление неговата решителност, та намери, кой знае откъде, и му донесе в — буркан една мапана от най-лошите, от онези, дето отровата им поразява най-напред дихателните органи. Той с такова нетърпение отхлупи буркана, че всички си помислихме да не вземе да я излапа, но щом се почувствува свободно, влечугото се стрелна навън от буркана и го ухапа по врата, от което на него дъхът му спря и секна красноречието му. Едва беше успял да изпие противоотровата, и всички шишенца, бурканчета и джунджурии се изсипаха върху тълпата, а той се загърчи на земята със своето огромно туловище, омекнало до такава степен, че изглеждаше като празно отвътре, но не преставаше да се смее с всичките си златни зъби. Каква шумотевица трябва да се е вдигнала, щом на един броненосен, дошъл от север преди около двадесет години на посещение на добра воля, обявиха карантина, за да не стигнела до борда отровата на змията, а хората, които чествуваха Връбница, наизлязоха от църква със светените клонки, защото никой не искаше да изпусне такъв сеир. В това време отровеният започна да се подува от диханието на смъртта и стана два пъти по-дебел, отколкото си беше, от устата му излизаше пяна с жлъч и той се обливаше в пот, но още се смееше толкова жизнено, че гърмящите змии гърмяха по цялото му тяло. От силното подуване връзките на гамашите му се скъсаха, дрехите му се разпраха по шевовете, пръстите му се нарязаха от налягането на пръстените, целият посиня като дивеч в оцетна саламура, а от задника му започнаха да излизат предсмъртни звуци. С една дума, за всеки, който е виждал ухапан от змия човек, беше ясно, че той се разлага още преди да е умрял, и толкова щеше да се раздроби, че после щяха да го събират с лопата, за да го сложат в чувал, но дори на прах да стане, мислеха си хората, все щеше да се смее. Толкова невероятно беше това зрелище, че морските пехотинци се струпаха по всички мостичета на кораба, за да му направят цветни снимки с фотоапарати с телеобективи, само че жените, дето бяха излезли от литургия, осуетиха намеренията им, като покриха умиращия с одеяло и сложиха отгоре му светените клонки — едни, защото не искаха морската пехота да оскверни трупа му с разни адвентистки машинарии, други, защото ги беше страх да гледат този езичник, който беше способен да си умре от смях най-напред и после от ухапването, а трети — с надеждата, че по този начин поне душата му ще се очисти от отровата. Всички го мислеха вече за умрял, когато той с едно движение на ръката свали от себе си клонките, все още доста зашеметен и съвсем изтерзан от преживяното, но вдигна масата без ничия помощ, покатери се отново като рак върху нея и пак се развика, че тази противоотрова била просто като ръка божия в едно малко шишенце, както всички видяхме със собствените си очи, макар че струвала само две квартални, тъй като я бил измислил не за да прави търговия с нея, а за доброто на човечеството, госпожи и господа, само че не се блъскайте, моля ви се, за всички има.

Блъскаха се, естествено, и добре направиха, защото накрая не стигна за всички. Дори адмиралът от броненосеца си купи едно шишенце, убеден от него, че тази противоотрова помага и срещу отровните куршуми на анархистите, а моряците от екипажа не само че му направиха цветни снимки, каквито не успяха да му направят като мъртъв, но и го накараха да им дава автографи, докато ръката му се изкриви. Беше се стъмнило вече и на площада бяхме останали само най-захласнатите, когато той потърси с очи някой с лице на глупак да му помогне да прибере шишенцата и, разбира се, погледът му спря на мене. Това беше поглед, съдбовен не само за мене, но и за него, защото оттогава са минали повече от сто години, а двамата го помним още, сякаш е било миналата неделя. Работата е там, че докато прибирахме неговата панаирджийска аптека в един сандък с пурпурна подплата, който приличаше повече на ковчег за някой учен, той навярно видя в мене някаква вътрешна светлина, която не беше забелязал преди това, защото ме попита троснато кой съм и аз му отговорих, че съм единственият кръгъл сирак, чийто баща още не е умрял, и той се разсмя още по-силно, отколкото при отравянето, и ме попита после с какво се занимавам. Аз му отговорих, че с нищо не се занимавам, че само си живея, защото всичко останало е вятър работа и не си заслужава, а той със сълзи на очите от смях ме попита коя наука най-много ми се иска да овладея в света и чак тогава аз му отговорих искрено, че искам да стана гадател. Сега вече той не се разсмя, само ми каза, сякаш мислейки на глас, че за тази работа съвсем малко не ми достигало, защото вече съм имал най-лесното за усвояване: физиономията си на глупак. Същата вечер поговори с баща ми и за един реал и две квартални и тесте карти за познаване на изневери ме купи завинаги.

Такъв беше Блакаман Лошия — защото Добрия съм аз. Способен беше и астроном да убеди, че месец февруари не е нищо друго, освен стадо невидими слонове, но когато съдбата се обръщаше против него, сърцето му ставаше жестоко. В годините на своята слава той бил балсаматор на вицекрале и такъв внушителен вид им придавал, че те дълги години продължавали да управляват по-хубаво, отколкото приживе, и никой не се осмелявал да ги погребе, докато не им върнел отново мъртвешкия вид. Но престижът му се разклатил, когато измислил някаква безкрайна игра на шах, от която един капелан полудял, а две знатни особи направили опит за самоубийство. И тогава започнал да запада: от тълкувател на сънища станал хипнотизатор по рождени дни, от изваждач на зъби чрез внушение станал панаирджийски знахар, а по онова време, когато се запознахме, дори пиратите го гледаха с пренебрежение. Обикаляхме напосоки света с нашата торба с измами и животът ни представляваше непрекъсната тревога, защото се мъчехме да пробутаме на хората или анални свещички за бягство — дето правят контрабандистите прозрачни, или потайни капки — дето набожните жени пускат в чорбата на мъжете си, за да внушат на своите съпрузи-холандци страх от бога, или пък „всичко, което ви се доще да си купите по своя воля, госпожи и господа, тъй като ние не искаме нищо да ви налагаме, а просто ви съветваме, защото в края на краищата дори щастието не е задължително“.

Но колкото и да си умирахме от смях с неговите приумици, истината е, че едва се изхранвахме от печалбите, затова последната му надежда беше моето призвание на гадател. Преобличаше ме като японец, завързваше ме с корабно въже и ме затваряше в приличния на ковчег сандък, за да се опитам да отгатна, каквото мога, а той в това време изтърбушваше граматиката, търсейки най-бързия начин да убеди хората в своята нова наука, „защото ето го пред вас, госпожи и господа, това изтерзано от прилепите на Езекиел създание. Я вие там, с недоверчивото лице, хайде да видим дали ще се решите да го попитате кога ще умрете…“ Но аз нито веднъж не можах да позная дори каква дата е, затова той ме развенча като ясновидец. „Лошото храносмилане ти е повредило жлезата на ясновидството“ — рече той и след като ми удари един бой, за да си върне благоволението на съдбата, реши да ме заведе пак при баща ми и да си вземе обратно парите. Но тъкмо тогава му хрумна да потърси практическо приложение на електрическите токове от физическото страдание и се залови да направи шевна машина, свързана посредством, вендузи с онази част от тялото, където е болката. Тъй като аз по цели нощи пъшках от тоягите, с които той по моя гръб гонеше нещастието, наложи се да ме остави, защото с мене можеше да докаже ценността на изобретението си. И тъй, връщането ни се „отлагаше, а неговото настроение малко по малко се подобряваше, докато най-сетне машината започна толкова добре да работи, че не само шиеше по-хубаво и от най-сръчната послушничка, но и бродираше птички и цветя, в зависимост от мястото и силата на болката. Вече вярвахме, че сме победили злата участ, когато до нас стигна вестта, че командирът на броненосеца пожелал да повтори във Филаделфия опита с противоотровата и в присъствието на своя генерален щаб станал на каша от адмирал.

Дълго време Блакаман не се засмя. Бягахме с него през индиански клисури и в колкото по-затънтени места се отзовавахме, толкова по-ясно стигаха до нас слуховете: морските пехотинци нахлули в страната под претекст, че искат да изтребят жълтата треска, и обезглавяват всеки закоравял или потенциален грънчар, когото срещнат по пътя си, и то не само местните — за всеки случай, а също и китайците — от разсеяност, негрите — по навик, и индусите — защото са укротители на змии, а после видели сметката на фауната и на флората и на рудите — колкото успели, — защото техните специалисти по нашите въпроси ги научили, че хората от Карибския край притежават способността да се превъплъщават, за да мамят гринговците. Аз не разбирах откъде се беше взел този техен яд, нито пък защо ние толкова много се страхувахме. Най-сетне се скрихме на сигурно място — сред вечните ветрове на Гуахира — и чак там той събра смелост да ми признае, че неговата противоотрова била чисто и просто равен с терпентин, но той платил две квартални на един свой човек, да му донесе онази мапана без отрова. Настанихме се сред развалините на една мисия от колониално време, залъгвани от надеждата, че ще минат контрабандистите — на тях можеше да се довери човек, пък и те единствени бяха способни да тръгнат под това адско слънце през тази селитрена пустиня. Отначало ядяхме саламандри, опушени с разни лишеи по развалините. Когато се опитахме да сдъвчем неговите сварени гамаши, още имахме сили да се смеем, а накрая изядохме дори водните паяци из кладенците и едва тогава си дадохме сметка до каква степен ни липсват хората. Тъй като по онова време аз не познавах никакво средство срещу смъртта, просто си легнах на една страна, където по-малко ме болеше, и я зачаках, а три в това време бълнуваше за някаква си толкова ефирна жена, че можела, въздишайки, да минава през стените. Този измислен спомен също беше едно от неговите лукавства: с любовни страдания той искаше да се подиграе на смъртта. Но в часа, когато би трябвало вече да сме умрели, той дойде при мене, по-жив от когато и да било, и цяла нощ остана да бди над моята агония, като през всичкото време мислеше с такава настойчивост, че аз и досега не мога да разбера дали беше вятърът онуй, дето свиреше между развалините, или неговата мисъл, а на разсъмване ми каза със същата решителност като преди, че сега вече разбрал каква е истината: разбрал, че аз пак съм развалил късмета му, затова хубаво да си държа гащите, че както съм му го развалил, тъй трябвало да му го оправя.

Тогава се изпари и малкото ми обич към него. Той свали от гърба ми последните парцали, уви ме в бодлива тел, разтърка раните ми със селитрените камъни, топна ме като в саламура в собствената ми урина и ме закачи за глезените, да изгоря на слънцето, а на всичко отгоре викаше, че такава смърт не била достатъчна, за да омилостиви неговите преследвачи. Накрая ме хвърли в една килия за мъчения, където колониалните мисионери превъзпитавали еретиците — да изгния там в собствените си изпражнения — и с вероломство, от което все още си имаше предостатъчно, започна да имитира гласовете на разни животни за ядене, шумоленето на зрели царевици и бълбукането на ручеите, за да ме измъчва с представата, че умирам от нищета в рая. Когато най-сетне контрабандистите го снабдиха с храна, той слизаше в килията да ми донесе нещо да ям, колкото да не умра, но после ме караше да му плащам за милосърдието, като изтръгваше ноктите ми с клещи и с воденични камъни стържеше зъбите ми. Единствената ми утеха тогава беше мисълта, че животът ще ми даде време и възможност да си отмъстя за такава подлост с други, още по-тежки мъчения. Самият аз се чудех, че издържам вонята на собственото си гниене, а той ме обсипваше отгоре още и с остатъците от своята трапеза, хвърляше по ъглите парчета от разложили се гущери и ястреби, за да отрови докрай въздуха в килията. Не знам колко време беше минало, когато веднъж ми донесе един умрял заек, за да ми покаже, че предпочита да го остави да изгние, вместо да ме нахрани. Тогава търпението ми се изчерпа, остана само омразата. Грабнах заека за ушите и го запратих в стената, въобразявайки си, че не заекът, а той ще се пръсне“. И тогава, също като на сън, заекът не само възкръсна, надавайки уплашен писък, ами се върна в ръцете ми по въздуха.

Така започна моят славен живот. Оттогава кръстосвам по света и за две песо смъквам треската на маларичните; за четири и половина връщам зрението на слепите; за осемнадесет пускам водата на болните от водянка; оправям недъзите на сакатите: за двадесет песо — ако са били сакати по рождение, за двадесет и две — ако са осакатели от катастрофа или при скарване, за двадесет и пет — ако са осакатели по време на война, земетресения, десанти на морски пехотинци или някакво друго обществено бедствие; общите болни лекувам вкупом, по особена тарифа, лудите — според лудостта им, децата — на половин цена, а малоумните безплатно. Да видим ще посмее ли някой да каже, че не съм филантроп, дами и господа, и нека сеньор главнокомандуващият на двадесетия военноморски флот заповяда на своите момчета да махнат барикадите, за да мине страдащото човечество: прокажените — наляво, епилептиците — надясно, сакатите — там, където няма да пречат, а най-отзад — по-малко спешните случаи, само че не ми се струпвайте, моля, че после не отговарям, ако се объркат болестите ви, та взема да ви излекувам от нещо, дето не сте го имали. И нека продължава музиката, докато медта на тръбите се стопи, нека хвърчат ракетите, докато ангелите се подпалят, и нека се лее ракията, докато убие мисълта. Идвайте дюстабанки, въжеиграчи, касапи и фотографи, за всичко аз плащам, дами и господа, защото дотук свършва лошата слава на двамата Блакамановци и започва голямата бъркотия. Тъй ви приспивам аз с красноречието на депутат — защото току-виж усетът ми изневерил и на някои вземе, че им стане по-лошо, отколкото им е било. Единственото, с което не се занимавам, това е възкресяването на мъртви, защото едва отворили очи, те убиват от гняв смутителя на своя покой и защото в края на краищата или се самоубиват впоследствие, или отново умират, от разочарование. Отначало ме преследваха свита учени, за да проверят законността на моята индустрия, и когато се убедиха, че няма нищо нередно, заплашиха ме с ада на Симон Мага и ми препоръчаха да се отдам на мъченически живот, за да стана светец, но аз им отговорих, без да подценявам техния авторитет, че тъкмо оттам съм започнал. А всъщност какво печеля аз, ако стана светец, след като умра. Аз съм си артист и единственото, което искам, е да продължавам да си живея безгрижно с шестцилиндровия фургон, дето го купих от консула на морските пехотинци, с шофьор от Тринидад, бивш баритон от операта на пиратите в Ню Орлеан, с моите копринени ризи, с разните ми ориенталски мазила, със зъбите ми от топаз, с кастореното ми сомбреро и кожените ми обувки от два цвята, да си спя без будилник, да танцувам с цариците на красотата, които се захласват от моето красноречие, и да не треперя, че някой божи ден ще секнат моите способности, защото за да продължавам този свой живот като на министър, ми стига моето лице на глупак и са ми предостатъчни сумата дюкяни, дето ги имам оттук, та чак отвъд залеза, където същите онези туристи, дето ни караха да им плащаме за адмирала, сега се пребиват за портрети с моя автограф, за алманасите с моите любовни стихове, за медалите с моя образ в профил. И всичко това имам без славата на вечния сън, без да стоя ден и нощ, изваян от мрамор, на кон, одрискан от ластовичките, както основоположниците на отечеството.

Жалко, че Блакаман Лошия не може да повтори тази история, за да се убедите, че в нея няма никаква измислица. Последния път, когато го видяха на този свят, беше загубил и последните останки от своето някогашно великолепие, душата му беше разбита, костите му — разместени от суровостта на пустинята, но все още си имаше чифт хубави гърмящи змии, за да може да се появи отново онази неделя на пристанището в Санта Мария дел Дариен със своя вечен, злокобен сандък, само че тогава не се опитваше да пробутва никаква противоотрова, а молеше с прегракнал от вълнение глас морските пехотинци да го разстрелят пред очите на всички, за да покаже на собствената си кожа способността на това свръхестествено същество да възкресява мъртвите, госпожи и господа, и макар че имате пълното право да не ми вярвате, след като сте понасяли толкова време моите коварства на измамник и фалшификатор, кълна ви се в праха на майка си, че днешният опит не е никаква мистификация, а чиста и свята истина, и ако все пак у вас остава някакво съмнение, то обърнете внимание, че сега аз не се смея както преди, а едва сдържам желанието си да плача. Много убедителен беше, като си разкопча ризата, с плувнали в сълзи очи, и започна да се тупа силно по сърцето, за да покаже най-хубавото място за смъртта, но въпреки това морските пехотинци не посмяха да стрелят, от страх да не загубят престижа си пред неделното множество. Един, дето навярно не беше забравил някогашните му шарлатанства намери, кой знае откъде, и му донесе в една консервена кутия няколко отровни корена, достатъчни да обърнат с корема нагоре всички морски гарвани в Карибския край, и той ги отхлупи с такова нетърпение, сякаш наистина щеше да ги изяде. И наистина ги изяде, „само че, госпожи й господа, не се разстройвайте и няма защо да се молите душата ми да почива в мир, защото тази моя смърт ще е само едно кратко посещение на онзи свят“. Този път се държа толкова честно и достойно, че не прибягна до никакво предсмъртно хъркане като на оперна сцена, ами слезе от масата като рак, преодолявайки първите съмнения, потърси на земята най-подходящото място, за да легне, погледна ме оттам като дете майка си и издъхна в собствените си ръце, все още сдържайки мъжките си сълзи, извит надясно и назад от тетануса на вечността. Този беше единственият случай, когато моята наука ми изневери, както може да се предполага. Сложих го в онзи сандък със съвсем подходящи размери, където се събра в цял ръст, накарах да го опеят, което ми струва петдесет златни монети по четири дуро, защото свещенослужителят беше облечен в златни одеяния, а освен това присъствуваха трима седящи епископа. Поръчах да му построят императорска гробница на един хълм, изложен на най-ласкавите ветрове на морето, с параклис само за него и с желязна плоча, на която написаха с главни готически букви, че тук почива Блакаман Мъртвия, напразно наречен Лошия, присмехулник, взел на мушка морските пехотинци, и жертва на науката. Всички тези почести ми се видяха достатъчни, за да отдам заслуженото на неговите добродетели, и тогава започнах да си отплащам за подлостите му: възкресих го вътре в гробницата, под желязната плоча, и го оставих там да се гърчи в ужас. Това стана много преди морето да залее Санта Мария дел Дариен, но гробницата си стои непокътната на хълма, под сянката на драконите, които се качват да поспят на гърба на атлантическите ветрове, и всеки път, като минавам по тези места, откарвам му цял автомобил рози и сърцето ми се свива от жал за неговите достойнства, но после долепвам ухо до плочата, за да го чуя как плаче сред останките от разкапания сандък, и ако усетя, че пак е умрял, отново го възкресявам, защото най-ценното в това наказание е той да продължава да живее в гробницата, докато съм жив аз, тоест завинаги.

Информация за текста

© 1968 Габриел Гарсия Маркес

© 1975 Валентина Рафаилова, превод от испански

Gabriel García Márquez

Blacamán el bueno vendedor de milagros, 1968

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

Издание:

Габриел Гарсия Маркес. Продавач на чудеса

Колумбийска, първо издание

Подбор: Валентина Рафаилова

Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1975

Редактор: Симеон Владимиров

Оформление: Кънчо Кънев

Художник: Христо Врайков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректори: Донка Симеонова, Ева Егинлиян

Дадена за набор на 1.VIII.1975 г. Подписана за печат на 28.X.1975 г.

Издателски № 1171. Тематичен № 240. Формат 84×108/32. Издателски коли 11,48. Печатни коли 15

Цена 1,06 лева

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16880]

Последна редакция: 2010-07-17 19:00:00