/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic / Series: Викингите МакОлиф

Робинята на викинга

Хедър Греъм

Рианон, племенницата на английския крал, е отчаяна: за да се сложи край на размириците, тя трябва да стане жена на викинга Ерик. Още щом вижда дивната красавица, закаленият в безброй битки воин разбира, че тя е най-голямото предизвикателство в живота му. За първи път го заплашва опасността да загуби битката…

Хедър Греъм

Робинята на викинга

ПРОЛОГ

Той бе заченат по време на една буря, в нощ, предопределена от гнева и страстта.

Роди се, когато светкавица проряза небето, и по всичко изглеждаше, че бурите ще определят живота му и за в бъдеще.

Ярка светкавица разкъса нощния мрак и Иърин, кралицата на Дъблин, простена мъчително. Прониза я пареща, безмилостна болка. Прехапа устни, защото беше сигурна, че раждането ще мине леко, и защото не искаше да уплаши нито онези, които се бяха събрали около нея, нито краля, своя съпруг и повелител. Болката се засили, достигна връхната си точка и бавно отшумя. Иърин пое дълбоко дъх. После затвори очи и дори се усмихна, припомнила си нощта, за която беше сигурна, че е заченала детето. Двамата с Олаф бяха излезли на езда и бурята ги изненада далече от крепостните стени. Добре, че скалистият морски бряг беше осеян с пещери. Този ден тя беше сърдита на Олаф — макар че вече не помнеше защо. Ала гневът никога не беше пречка за пламтящата помежду им страст. Така беше станало и в онази нощ. Разменените ядни думи само подклаждаха огъня на желанието.

Иърин помнеше всяка подробност. Олаф й изкрещя нещо, после избухна в смях и я грабна в обятията си. Тя му отговори гневно, но веднага забрави причината за спора и падна в плен на буйната му целувка. Докато навън бурята бушуваше с пълна сила, Олаф я хвърли на земята, а когато блесна първата светкавица, двамата създадоха живота, който скоро щеше да се появи на бял свят. Иърин се радваше на детето, защото обичаше съпруга си повече от всичко на света. И никога нямаше да забрави как беше изглеждал в онзи съдбоносен ден нейният викинг. Помнеше кобалтово-сините очи, които умееха да гледат с неизказана нежност и да пламтят от луда страст. Помнеше нежността на силните му ръце, парещите му целувки, могъщата му прегръдка. Усещаше огъня на страстта му дълбоко в себе си като тръпките на светкавицата.

— О, Господи! — изплака тя, когато се надигна нов прилив на болка и в сърцето й се надигна страх. Раждането на Лейт беше много тежко и тя се беше молила второто дете да дойде на бял свят по-бързо и безболезнено. Но ето че болката отново гореше в нея и заплашваше да разкъса тялото й.

Иърин усети меката ръка на майка си върху челото си.

— Защо, мамо? — пошепна измъчено тя. — Защо трябва да бъде толкова болезнено?

Мейви й се усмихна с обич и се опита да прикрие загрижеността си.

— Не е просто да родиш наследниците на Вълка, мила. — Чу се шум и Мейви изненадано вдигна поглед. Под сводестата врата беше застанал Норвежкият вълк, кралят на Дъблин. Внимателният му поглед обходи стаята, после грамадният, внушителен рус крал закрачи към постелята на съпругата си.

— Ето ме, принцесо. Бори се за мен. Дари ме с още един син.

Иърин се усмихна. Олаф отново се възхити от крехката й хубост и прозря силата, която се криеше под нея. Очите й блещукаха в наситено зелено и бяха също така неразгадаеми като силата й, тази сила, която държеше сърцето му в плен. Силата, която щяха да притежават и децата й. В наследниците им щяха да се обединят страстта на ирландците и физическата мощ на суровите викинги.

Иърин докосна с нежност ръката му, щастлива, че мъжът й е до нея.

— Този път ще бъде момиче! — пошепна тя и отново се усмихна.

Олаф сериозно поклати глава.

— Не. Ще родиш син.

— Син ли?

— Да. Мергуин ми каза.

— О! — изпъшка Иърин, но стисна зъби и не извика. Олаф беше до нея, тя стисна ръката му и в измъченото й тяло се вляха нови сили. Прониза я поредната пареща болка, но този път въздишката й издаваше облекчение. Детето почти бе успяло да си пробие път.

— Идва! — извика щастливо тя.

Олаф беше до нея и при първото раждане и вече знаеше как трябва да я държи. Много скоро детето се плъзна от утробата на майката и разплаканата от щастие Мейви можа да потвърди, че наистина е син.

— Поне хубав ли е? — попита уплашено Иърин.

— Прекрасен — успокои я Олаф.

Прислужниците на кралицата побързаха да окъпят малкия и го подадоха на майка му. Като видя колко е голям синът й, Иърин смаяно отвори очи.

— Още едно русо бебе… — промърмори недоволно тя, а Олаф се засмя и целуна влажната коса с цвят на абаносово дърво.

— Май ще се наложи да почакаш за дъщеря, любов моя — подразни я той. — Пък и не е сигурно, че тя ще има твоята коса…

— Как смееш да ми говориш за още деца в такъв момент! — възпротиви се със слаб глас Иърин.

— Е, ще почакам да се възстановиш — но не много дълго — пошепна в ухото й той и я погледна с дълбока любов и привързаност.

— Ами очите му?

— Сини като бащините му — отговори с въздишка Мейви и намигна на зет си. Тя също не можеше да се нагледа на детето.

— Цветът може да се промени — отбеляза Иърин.

— Лейт има ирландски очи — напомни й Олаф.

— Разбира се, очите често се променят — подкрепи дъщеря си Мейви.

— Не, неговите няма. — Олаф беше напълно сигурен в думите си. Очите на детето бяха ясни и будни, юмручетата му здраво стиснати, гласът му звучеше заповеднически. — По всичко личи, че малкият знае още отсега какво иска — отбеляза доволно той.

— Като баща си — промърмори Иърин. Тя вече обичаше втория си син с цялото си сърце. Отпусна се в леглото и поднесе гърдата си към търсещата му уста. Малкият веднага намери топлото зърно, стисна я с юмручето си и започна да суче с такава сила и сигурност, че майката уплашено изохка, а после избухна в смях.

След малко Олаф забеляза, че очите на жена му се затварят. Гъстите черни мигли паднаха върху поруменелите й страни. Мейви проследи погледа му и кимна. Той понечи да вдигне сина си, но Иърин веднага се събуди. Отвори широко очи и в погледа й пламна паника. Ръцете й конвулсивно стиснаха бебето.

— Не го пипай! — проплака тя и Олаф разбра страха й. Не беше минало много време, откакто първородният им син Лейт бе отвлечен от датчанина Фригид, ожесточения враг на Олаф. Сега Фригид беше мъртъв — убит от ръката на Олаф, — но Иърин още не беше преодоляла страха си, че Лейт — или както сега новороденото бебе — може да бъде изтръгнат от ръцете й.

— Това съм аз, скъпа — успокои я Олаф. — Ще го взема, за да могат слугините да сменят чаршафите и да те измият.

Диво святкащите й очи отново се затвориха.

— Ерик — пошепна тя. — Ще го наречем Ерик. Лейт беше кръстен на моя брат, а второто ни бебе ще носи името на твоя.

Олаф я погледна с благодарност.

— Добре, нека бъде Ерик — съгласи се с готовност той. После отнесе новороденото до прозореца и втренчи поглед в личицето му. Косата на бебето беше гъста и почти бяла, очите му, все още широко отворени, бяха северно сини. И беше едро, много едро дете.

— Какъв юнак ще ми станеш… — промърмори в унес бащата.

— И добър викинг — чу се дълбок глас откъм вратата. Олаф се обърна рязко и изгледа изненадано възрастния мъж, който току-що бе влязъл в стаята. Мергуин. Старец без възраст, викинг и друид, дете на северен майстор на руни и легендарна ирландска жрица на стария друидски култ. Той служеше на Ард-Рий, краля на ирландските крале, бащата на Иърин, но прекарваше много време в дома на любимката си. Иърин беше най-малкото от десетте деца на Ейд Финлейт и друидът я беше научил на много неща за живота. Обичаше я, беше готов да я брани от всяко зло и се отнасяше лоялно към съпруга й.

По всичко личеше, че законите на времето и пространството не важаха за Мергуин. Ето, и сега беше пристигнал от усамотената си колиба в дивите гори, макар че никой не го беше повикал. Той просто знаеше, че детето ще се роди именно на този ден.

Нови светкавици прорязаха небето. Отблясъкът им озари лицето на жреца със странна светлина. В дългата му до пода брада засвяткаха искри. Светлината падна и върху детето и то сякаш запламтя в обятията на баща си.

— Викинг ли? — ухили се Олаф, поклати глава и посочи заспалата Иърин. — Само не го казвай високо — продължи предупредително той. — Майка му ужасно ще се ядоса.

Мергуин докосна лицето на бебето. Малкият посегна към ръката му и я стисна с всичка сила.

Олаф смръщи чело. Усети, че от друида се излъчва някакво предупреждение, и силно притисна бебето до широките си гърди, сякаш можеше да го защити от бъдещето му.

— Какво искаше да кажеш, стари черногледецо?

— Вълкът би трябвало да знае по-добре, вместо да ме ругае — отговори спокойно Мергуин. После млъкна и бавно пое въздух.

— Това дете, милорд, е твое. Ще стане викинг. И също като баща си ще кръстосва световните морета. Ще воюва в безброй битки и мечът му ще отрази безброй удари. И ще победи хиляди бойци с ума и силата на десницата си. Той…

— Какво той? — попита напрегнато Олаф. Той обичаше от все сърце новороденото, но все пак Ерик беше вторият му син. Ако Лейт беше предопределен да властва в Дъблин, дали Ерик щеше да се опита да му оспори това право?

Мергуин веднага усети загрижеността на норвежеца и поклати глава.

— Съдбата ще го отведе в друга страна. Но там го очакват сериозни опасности.

— Синът ми ще се справи! — отвърна му уверено Олаф.

Мергуин го погледна право в очите. Никога не беше лъгал Господаря на вълците.

— Над него ще властва Один. Синът ви ще пътува по моретата сред бури и гръм и също такава бурна страст ще пламти в сърцето му. Когато порасне, ще падне мрак. Но…

— Говори!

— Скоро ще дойде и светлина. — Лицето на Мергуин беше сериозно, а Олаф, Господарят на вълците, не знаеше дали да се моли на християнския Господ, който бе приел в угода на жена си, или да падне на колене пред Локи, Один и Тор, боговете на родината му.

Най-добре беше да се помоли на всички. Олаф стисна здраво зъби и мускулите му се напрегнаха.

Мергуин се уплаши, че могъщият воин ще задуши детето в прегръдката си, и го изтръгна от ръцете му. Топлината на детското телце проникна в него и старият жрец затвори очи.

— Малкият ще прилича много на баща си. Има страстна натура и непрестанно ще се излага на опасности, но…

— Какво но? — настоя гневно Олаф.

Макар че Мергуин се усмихваше, очите му оставаха мрачни.

— Дай му добро образование, милорд. Научи го да се бие и да действа с ум и хитрост. Погрижи се десницата му да е силна и слухът му остър. Той ще стане викинг и ще трябва да се пребори с коварен, жесток враг.

Мергуин спря за миг. Детето го гледаше с очите на баща си — едновременно огнени и ледени. Това бебе разбираше предсказанията му! Усмивката на друида стана още по-дълбока.

— Родил се е със смелост, с гордост. С непобедимия дух на майка си и силата и волята на баща си. Дай му разум и опит, Олаф. После го пусни да тръгне по широкия свят, както направи с теб баща ти. И той е като теб — ще съумее да изкове сам съдбата си.

Олаф смръщи чело.

— Без загадки, друиде.

— Аз не говоря със загадки. Казвам ти всичко, което знам. Пусни го да си отиде и сам ще победи демоните си. А после…

— После?

— Е, милорд, крайната победа ще бъде за него. Също като теб, синът ти ще намери жена със силата на Один. Силата на бурята, силата на светкавицата, силата на гърма. Волята й непрестанно ще предизвиква неговата. Заради нея ще го грози опасност, но от нея ще дойде и спасението. Тя е необуздана и сприхава лисица. Красотата й е ослепителна, но омразата й е по-дълбока от морето, което разделя неговата и нейната родина. Ала не се безпокойте, господарю на вълците, вълкът ще опитоми лисицата и победата ще бъде за него.

Мергуин помълча малко и добави с едва забележима усмивка:

— Или лисицата ще опитоми вълка и тогава…

ПЪРВА ГЛАВА

Носът на първия драконов кораб изникна на хоризонта в мига, когато първата светкавица проряза небето и след нея тресна оглушителна гръмотевица.

А след него се появиха толкова много драконови кораби, че закриха хоризонта и предизвикаха луда паника в града. Мощни и диви, те се люлееха по вълните като приказни чудовища и носеха със себе си страх от опустошение и клане.

Кръвожадните нормани бяха познати на мало и голямо по саксонското крайбрежие на Англия. Датчаните бяха опустошавали страната години наред и християнският свят трепереше и до днес при вида на бързите драконови кораби, бич за мирното население.

Този ден корабите дойдоха откъм изток, но никой, който видя викингската флота, не се учуди на тази странност. Хората виждаха само безбройните щитове, с които корабите бяха покрити от носа до кърмата, и им се струваше, че не гребците, а вихърът тласкаше мощните им корпуси към брега със силата на Божия гняв. Червено-белите платна устояваха на напора на вятъра и се издигаха заплашително към оловно-сивото небе.

Когато заби първата камбана, Рианон беше в параклиса. Беше дошла да се помоли за мъжете, тръгнали да се бият срещу датчаните в Рочестър. Молеше се за братовчед си Алфред и за Роуан, мъжа, когото обичаше.

Нито за миг не беше помисляла, че викингите ще нападнат града й. Повечето от хората й бяха тръгнали с краля, за да се сражават срещу окопалите се в южната част на страната датчани. Градът беше останал без защита.

— Милейди! — Егмунд, възрастен, но верен до смърт воин, който отдавна служеше на семейството й, я намери коленичила пред олтара. — Милейди! Драконови кораби!

За момент Рианон помисли, че старецът е обезумял.

— Драконови кораби? — повтори невярващо тя.

— На хоризонта. Носят се право към брега!

— От изток?

— Да, от изток.

— Рианон скочи, изтича навън и се втурна по дървената стълбичка към дървената тераса, която обикаляше целия господарски дом. Обърна се на изток и погледна към морето.

Те идваха. Точно както й беше казал Егмунд.

Прилоша й. Сърцето й заби в смъртен страх и тя с мъка потисна вика си. Целият й живот ли щеше да мине във война? Датчаните нападаха Англия като стада скакалци и носеха със себе си смърт и опустошение. Те бяха убили баща й. Никога нямаше да забрави как го бе държала в прегръдките си и се бе опитвала да възстанови дишането му.

А сега идваха да нападнат дома й и тя не разполагаше с войска за отбрана. Хората й бяха заминали с Алфред.

— Велики боже! — прошепна дрезгаво тя.

— Бягайте, милейди! — заклеваше я Егмунд. — Вземете един кон и препускайте като вятър към краля. Ако яздите като дявол, ще го настигнете още утре. Вземете лъка си и малка свита, а аз ще предам крепостта.

Рианон го погледна втренчено и на устните й се изписа измъчена усмивка.

— Не мога да избягам и ти го знаеш.

— Не можете и да останете!

— Няма да се предадем. Те не се интересуват капитулирал ли е един град или не. Все едно дали са го завладели с бой или по мирен път, злодеянията им нямат край. Ще остана и ще се бия.

— Милейди…

— Ще убия много от тях или поне ще ги раня. Знаеш това, нали?

Разбира се, че знаеше; Рианон го прочете в очите му. Тя беше забележително добра в стрелбата с лък. Но когато я погледна, тя разбра, че верният слуга все още вижда в нея малкото момиче, което години наред беше пазил като зеницата на окото си.

Не, старият Егмунд не гледаше на нея като на дете. Той виждаше в нея жената и сърцето му се свиваше от страх. Рианон беше замайващо красива с тези сребърно-сини очи и косата с цвят на златен залез. Тя беше племенница на Алфред и негова кръщелница. По негово нареждане беше получила най-добро образование. Можеше да бъде мека и нежна като котка, но много по-често от устата й се чуваха сочни ругатни и буен смях. Можеше да се мери с най-силните мъже и управляваше без усилия огромните земи, останали в наследство от баща й. Всеки викинг би видял в нейно лице скъпо струваща плячка, а Егмунд не можеше да понесе мисълта, че любимката му ще попадне в ръцете на тези варвари.

— Рианон! Умолявам ви! Служих на баща ви…

С две крачки младата жена се озова до него, взе костеливите му ръце в своите и го дари с топла, сърдечна усмивка.

— Скъпи ми Егмунд! Кълна се в Бога, че макар и да не мога да си обясня това нападение от изток, нямам никакво намерение да се предам! И няма да допусна да умреш за мен! Ще избягам едва когато се уверя, че нищо повече не може да се направи. Много добре знаеш, че дъщерята на баща ми няма да се оттегли, преди да е пратила на оня свят поне няколко варвари. Повикай Томас и разбери с колко мъже разполагаме. Предупреди крепостните и арендаторите. Побързай!

— Рианон, трябва да се скриете на сигурно място!

— Погрижи се да ми донесат лъка и един колчан стрели. Няма да напускам тази бойница, кълна се! — обеща тържествено тя.

Тъй като знаеше, че всяка нова дума е излишна, Егмунд хукна надолу по дървената стълба и започна да дава заповеди. Огромната порта бе затворена незабавно, малкото останали воини възседнаха конете си, а простите селяни се въоръжиха с коси и всичко, каквото им попадна в ръцете. По лицата им се четеше ужас.

Жестокостта на викингите беше известна надлъж и шир.

Едно момче донесе на Рианон лък и стрели. Младата жена стоеше неподвижно и се взираше в синьото море. Небето беше забулено от тъмни облаци, вятърът виеше с нестихваща сила, сякаш първичните стихии предсказваха нещастието, което скоро щеше да се разрази над крепостта. Рианон погледна корабите и цялата се разтрепери. Затвори очи, полагайки отчаяни усилия да не мисли за кланетата, които беше преживяла досега. Беше загубила най-скъпото си по вина на датчаните, така беше и с цяла Англия. Страхуваше се, но трябваше да се бие. И дума не можеше да става, че ще я пленят или убият без съпротива.

В това нападение имаше нещо странно. Защо Алфред не беше осведомен за движението на датчаните? Защо не я беше предупредил?

Корабите наближаваха брега. Нито морето, нито небето имаха сили да ги спрат.

Рианон беше толкова уплашена, че краката отказваха да й служат. Драконовите кораби ей сега щяха да достигнат брега. Дори само носовете им, украсени с онези отвратителни драконови муцуни, бяха достатъчни да всеят ужас в душите на хората. Крайно време беше малкото останали й моряци да нападнат. Рианон се помоли горещо воините й да имат възможност да изпратят поне по една стрела към широката страна на корабите. Така щяха да убият десетина викинги, преди да са нападнали крепостта. Тя затвори очи и произнесе кратка молитва: „Велики Боже, страх ме е, подкрепи ръката ми!“

После отново отвори очи. На палубата на кораба-водач стоеше мъж, който рязко се отличаваше от останалите. Едър, рус, представителен, той се плъзгаше по разбунените вълни, без да губи равновесие, с небрежно скръстени на гърдите ръце. Сигурно беше някой от пълководците им, мъж с впечатляващ ръст, широки рамене, тесни хълбоци, мускулест воин от Валхала. По гърба на жената пробягаха студени тръпки, но ръката й инстинктивно се протегна към колчана със стрели. После решително обтегна лъка си.

Пръстите й трепереха. Никога не беше убивала човек. Но сега трябваше да го направи. Знаеше как постъпват викингите с мирното население.

Ръката й се отпусна безсилно. Отново я побиха тръпки. Устата й пресъхна; по тялото й се разля издайническа горещина. Рианон затвори очи и пое дълбоко въздух, а когато отново ги отвори, не можа да разбере какво я беше връхлетяло. Ала вятърът й беше пошепнал, че златно-русият викинг ще стане част от живота й.

Тя прогони нетърпеливо това чувство и се закле, че вече няма да трепери. Беше ужасно трудно да се прицели в жив човек с твърдата решимост да го убие, но тя щеше да го направи. Трябваше само да си припомни смъртта на баща си.

Отново опъна лъка и този път пръстите й бяха забележително спокойни. Убий водача, бяха й втълпили баща й и Алфред, и хората му ще се разбягат на всички страни. Този рус великан със сигурност беше един от водачите. Трябваше да го убие. Ето какво беше искал да й каже шепотът на съдбата.

Ерик от Дъблин дори не подозираше, че в този миг някой може да заплашва живота му. Той бе дошъл не за да води война, а по покана на Алфред от Есекс.

Ерик стоеше на палубата, едър, могъщ и силен, възправен като златен бог на фона на потъмнялото небе, единият ботуш здраво опрян на носа. Вятърът рошеше косата му и тя светеше златна като стрелкащите се по небето светкавици, докато очите му блестяха в кобалтово синьо. Чертите на лицето му бяха мъжествени и с незабравима красота. Високите скули, съвършената извивка на веждите и твърдата брадичка се запечатваха завинаги в сърцата на жените. Пълната, чувствителна уста беше здраво стисната, сините очи оглеждаха, мустаците бяха грижливо подрязани, цветът им беше червеникав и се отличаваше от златнорусата коса. Кожата му беше добила бронзов тен. Носеше карминеночервена наметка, придържана със сапфирена брошка. Нямаше нужда от разкошно облекло, за да демонстрира благородния си произход. Само внушителната фигура и излъчващото самоувереност лице бяха достатъчни да всеят страх в душите на околните. За жените от всички раси и касти той беше извънредно привлекателно, възбуждащо явление. Природата го беше дарила с изключителна мускулна сила, която личеше по ширината на раменете, огромния обхват на гърдите и твърдите бедра. Коремът беше плосък и твърд като стомана. Краката, които без усилия устояваха на люлеенето, бяха калени от дългите години, прекарани в морето, от упражненията по езда, бягане и борба, от целия живот на викинг.

Ала Ерик в никакъв случай не можеше да бъде наречен типичен викинг. Той беше дете на две раси, на ирландската и на норманската. Баща му, великият господар на вълците, властваше над ирландския град Дъблин. Норвежкият вълк Олаф някога също беше викинг. После обаче се беше влюбил в ирландската земя и в своята ирландска съпруга и беше сключил твърде необичаен за времето си мирен договор с дядото на Ерик, великия ирландски Ард-Рий, краля на ирландските крале. Дядото на Ерик по майчина линия, Ейд Финлейт, все още управляваше в Тара и пазеше единството на ирландските властители. Далече на север, в ледената Норвегия, царуваше бащата на Олаф, главният вожд на норманите. Ерик беше получил многостранно образование. Беше следвал в големите манастири при ирландски монаси, за да узнае всичко за бога на християните, за да се научи да пише и да разбира литературата. От стария друид Мергуин беше научил да се вслушва в дърветата, в гората и вятъра.

Обаче Ерик беше втори син. Той воюваше под знамената на баща си и по-големия си брат и обичаше от сърце ирландските си роднини, но беше също така горд с норманския си произход. Северните му чичовци отрано почнаха да го вземат със себе си по море и от тях момчето получи друго възпитание.

Така Ерик стана викинг.

Възпитаха го като цивилизован човек, защото много хора възприемаха това време като „златен век“ за Ирландия.

Но Ерик беше станал свидетел и на онези грабителски нашествия, с които викингите се бяха прочули в цяла Европа и Азия, дори в Русия. Нямаше по-добри навигатори от норманите. Нямаше и по-смели бойци. И по-брутални нашественици.

Днес Ерик не беше дошъл да се бие. Макар че още като момче бе кръстосвал моретата с най-смелите викингски воини, той се беше научил на нещо много важно — да обича земята, в която живее.

Изпратиха го по море още докато беше момче. Придружаваше чичо си, чието име носеше. Обкръжен от най-добрите норвежки воини, прекоси безкрайни морета, реки и земи. Видя широката река Днепър, мина през портите на Константинопол, опозна навиците на мюсюлманските принцове. Събра знания за различните култури и народи, срещна безброй жени, купени или придобити като плячка. Цялото му поведение, начинът му на мислене бяха на викинг. Той беше онова, което правеше, и онова, което представляваше.

Промяната не дойде нито бързо, нито просто. Тя приличаше по-скоро на бавното топене на снега през пролетта, което постепенно проникваше в сърцето и душата.

Всичко започна на африканския бряг, където трябваше да се бият срещу халифа на Александрия и няколко души бяха дошли да платят със злато за живота и свободата си.

Тя беше подарък…

Името й беше Йемения и не знаеше нищо за злобата и омразата. Тя го научи какво означава мир, покой. Дотогава той познаваше само грубата сила, а тя го накара да разбере колко по-сладка е нежността. Беше овладяла повечето екзотични любовни изкуства в най-добрия харем на страната, но той я обикна много повече заради красотата на сърцето й, за абсолютната й преданост към него. Тя имаше огромни бадемовидни очи, коса, черна като нощта и дълга до земята. Кожата й имаше цвят на мед, вкусът й беше същият. Ухаеше на сладки подправки и жасмин.

Йемения умря за него.

Халифът замисляше предателство. Йемения бе узнала това и се опита да предупреди любимия си. По-късно Ерик узна, че хората на халифа са я сграбчили за прекрасната черна коса в мига, когато е тичала към него през залите на палата.

Убиха я, за да й попречат да говори. Прерязаха й гърлото.

Преди тази нощ Ерик никога не се държеше като онези, които викингите наричаха берзекери — воини, които убиваха без причина и без да мислят, водени единствено от дивата жажда за смърт. Ерик вярваше, че хладната глава е много по-полезна в боя, и не изпитваше удоволствие от безсмислените убийства.

Но тази нощ той се превърна в най-страшния берзекер.

Тръгна да търси убийците на Йемения, сам, бесен от гняв, и насече на парчета половината от личните стражи на халифа, преди господарят на палата да се хвърли в краката му и да се закълне, че не е нареждал да убият Йемения, че е искал само смъртта на Ерик. Като си припомни колко много Йемения обичаше живота и мира, Ерик успя някак си да се овладее и не разпори гърлото на халифа с меча си. Само опустоши безмилостно палата, а после седна да бди до любимото тяло; на другия ден обърна гръб на горещата, пустинна земя.

Оттогава беше минало много време. Много студени зими и много нови лета бяха влезли в страната и всички сезони бяха изпълнени с насилие. Ала Ерик беше разбрал, че Йемения е събудила в душата му нещо като постоянно желание за мир. Освен това го беше научила на много неща за жените.

Ерик беше колкото ирландец, толкова и викинг. И както баща му бе спечелил нова родина с безброй битки, така щеше да направи и той.

Всички викинги бяха воини. Дори кротката му, красива ирландска майка притежаваше непобедима гордост. Веднъж се бе осмелила дори да вдигне меч срещу собствения си съпруг. Днес се смееше на дързостта си, но Мергуин никога не се уморяваше да разказва историята.

Олаф Норвежки беше дошъл с корабите си в Ирландия, за да я завладее. Ирландците и техният Ард-Рий се бяха изправили срещу един необикновен нашественик, който заемаше земите им, но не рискуваше излишно човешкия живот и бързаше да построи наново всичко, което беше разрушил по време на войната. Ирландският крал на кралете и норвежкият нашественик сключиха мирен договор. Иърин и Дъблин бяха наградата, която получи баща му за мира. Майката на Ерик, която при една битка се бе опитала да вземе в плен ранения Олаф, беше посрещнала с ужас тази вест. Първия път бе успяла да се изплъзне от лапите на Вълка, когато нещата се бяха обърнали и той бе насочил оръжие срещу нея, но този път не беше възможно да се опълчи срещу волята на баща си. Ерик помисли за баща си и се усмихна. Олаф беше дал на Ирландия много повече, отколкото беше взел. Той призна върховенството на Ард-Рий и воюва под знамената му срещу Фригид Кривокракия, страшния датски натрапник. И докато воюваха, сам стана ирландец. Когато стана нужда да защитят дома и семейството си, Олаф и ирландската му съпруга бяха открили, че любовта им един към друг е не по-малко силна от страстта.

Усмивката на Ерик помръкна. Беше сигурен, че омразата към датчаните му е вродена. И беше дошъл в Англия, за да се бие срещу тях.

Алфред, саксонският крал на англичаните, го бе помолил за помощ.

Роло, верен спътник и дясна ръка на Ерик, стоеше като сянка зад гърба му.

— Не смяташ ли, че това е малко странно посрещане, Ерик? — попита той. Масивен като стар дъб, Роло посочи с пръст към брега. Ерик проследи посоката и смръщи чело. Ако това беше поздрав за добре дошли, той беше наистина странен. Големите дървени порти на града, които се намираха точно срещу пристанището, тъкмо се затваряха. По палисадите се подреждаха въоръжени мъже.

В гърдите на Ерик се надигна хладен гняв. Очите му засвяткаха заплашително.

— Това е капан — промърмори полугласно той. Изглежда, че беше точно така, защото когато корабите му влязоха в пристанището, всички ясно усетиха мириса на горещо масло, което скоро щеше да се излее върху им от крепостните стени.

— Кълна се в кръвта на Один! — изкрещя като бесен Ерик и шевът замъгли погледа му. Алфред беше изпратил свой верен човек в дома на баща му. Английският крал го бе помолил за помощ, а ето как го посрещна. — Той ме е измамил. Кралят на Есекс ме предаде!

По бойниците се появиха стрелци с лъкове. Ерик изруга отново, присви очи и изведнъж застина на мястото си.

Нещо улавяше светлината на светкавиците. Внимателният поглед на викинга скоро откри прикритата зад дървения парапет жена. Именно нейната коса улавяше блясъка на светкавиците. Цветът й не беше нито рус, нито червен или лешников, а имаше огнен оттенък, представляващ странна смесица от тези три цвята.

Тя стоеше между стрелците и крещеше някакви заповеди.

— Кълна се в Один! И в Христос и всички светии! — изрева отново Ерик.

Към корабите полетя облак стрели. Ерик видя, че една стрела лети право срещу него. В последния миг успя да се наведе и острието се заби в носа, без да причини някаква вреда. Чуха се стонове на ранени. Побеснял от гняв, Ерик стисна здраво зъби. Това предателство го правеше болен.

— Ей сега ще стигнем брега — обади се предупредително Роло. — Всичко е наред!

Ерик се обърна към воините си, очите и позата му излъчваха леденосинята студенина на арктически гняв. Той се бе научил да се бие с железен самоконтрол и да печели, без да дава воля на чувствата си. Те личаха само по ужасяващата студенина на погледа и здраво стиснатите зъби.

— Дойдохме тук по молба на краля! Помолиха ни да се бием за законния владетел! — извика гръмко той. Не знаеше дали думите му достигат до другите кораби, но гневът му беше видим за всички. — А те ни предадоха! — Той млъкна за миг и вдигна високо меча си. — Да се закълнем в зъбите на Один и в кръвта на Христос! И в дома на баща ми! Няма да допусна да ме предадат! — Млъкна отново и след миг изкрещя: — Бъдете викинги!

Воините подеха вика и гръмогласният им рев заглуши воя на вятъра.

Корабите се удариха в брега. Роло измъкна двуострата си бойна брадва, най-страшното викингско оръжие. Ерик извади меча си. Беше му дал името Венгеанс, отмъщение, и точно това възнамеряваше да стори.

Киловете на драконовите кораби застъргаха в пясъка. Обути в кожени ботуши, Ерик и воините му скочиха в плитката вода. Прозвуча рог и бойният крясък, започнал като вик, премина в непрекъснат вой, от който побиваха тръпки. Викингите бяха дошли.

Внезапно портите на крепостта се отвориха. Появиха се конници. Както ирландските и норвежки воини на Ерик, те бяха въоръжени със смъртоносни двуостри брадви, с пики, мечове и боздугани. Ала не бяха достойни противници за превъзхождащите ги по брой викинги и за бесния гняв на предводителя им.

Ерик никога не се биеше като берзекер. Още преди много време баща му го беше научил да държи под контрол гнева си и да действа с хладен разум. Затова и днес влезе в боя внимателно. Ръцете му не грешаха. Уби първия нападател и го свали от коня. Англичаните се биеха смело и докато размахваше меча си, Ерик неволно си мислеше колко излишно е това пилеене на човешки живот. Срещу викингите бяха излезли само няколко професионални войници от кралските отреди, така наречените „карлове“.

Повечето обаче бяха прости селяни, арендатори и крепостни, въоръжени с мотики и вили и с всичко, което беше попаднало в ръцете им.

Те умираха бързо и кръвта им напояваше земята. Все повече викинги се мятаха върху завладените коне, все повече мъже от Есекс се валяха мъртви в праха.

Отвсякъде се носеха викове. Ерик също беше възседнал един червенокафяв жребец, взет от паднал англичанин, и непрестанно размахваше меча си с име Отмъщение. Той отметна глава назад и нададе смразяващия кръвта боен вик на кралския дом Вестфалд.

По небето се стрелкаха светкавици. Заваля дъжд. Мъжете се плъзгаха и падаха в калта, но битката не преставаше. Ерик обърна коня си към портите. Знаеше, че Роло и отрядът му ще го последват. Стрелците все още бяха по местата си. Без да обръща внимание на летящата смърт, Ерик заповяда да донесат от кораба един от тараните. Въпреки стрелите и врящото масло, което се изливаше отгоре им, викингите успяха да пробият дебелата дървена порта. Войската се втурна към града. Последва ожесточен бой мъж срещу мъж и всеки миг приближаваше хората на Ерик към победата. Разбрал това, Ерик се провикна на английски към защитниците на града да се предадат. Започна плячкосването на града — мъжете бяха дошли с него през морето, за да се бият, и затова заслужаваха награда за труда си. Ала гневът на Ерик се беше уталожил, жаждата му за кръв отстъпи място на хладния разум. Не можеше да разбере защо Алфред, известен надлъж и нашир като велик воин и мъдър крал, го е измамил така подло. Тук нещо не беше наред.

Все повече мъже предаваха оръжията си, много от сградите пече бяха в пламъци. Дървените бойници бяха съборени, крепостната стена представляваше една голяма руина. Ерик заповяда на Роло да се погрижи за оцелелите. Те щяха да станат роби. Когато чу викове за помощ, обърна коня си. Знаеше, че хората му са се нахвърлили върху жените и момичетата на града.

Препусна в галоп към разрушения крепостен вал. Няколко от войниците му бяха заобиколили тъмнокосо момиче, не повече от шестнайсетгодишно. Роклята му беше разкъсана, то пищеше и трепереше от страх и отчаяние.

— Престанете — заповяда рязко Ерик, без да слиза от едрия жребец. Гласът му беше спокоен, но властен, и мъжете се подчиниха безмълвно. Когато всички, с изключение на хълцащото момиче, се успокоиха, Ерик огледа сцената с леден поглед и продължи: — Вярно е, че ни бяха приготвили капан, но все още не съм открил причината. Забранявам ви да злоупотребявате с тези хора, все едно мъже ли са или жени, забранявам ви да ги измъчвате. И градът, и жителите му са моя собственост. Ще вземем богатствата на този град и ще ги разпределим справедливо между всички. Но ви забранявам да убивате и да опустошавате нивите, защото имам намерение да направя тази част от Есекс своя.

Момичето не разбираше норвежкия език на нападателите, но изглежда бе проумяло, че е помилвано. Все още олюлявайки се и треперейки с цялото си тяло, то падна на колене в калта и целуна ботуша на Ерик.

— Недей така, момиче…

Ерик улови ръката й и заговори на английски. Девойката вдигна към него пълните си със сълзи очи, Ерик с усмивка поклати глава и махна с ръка на Хадрайк, един от най-верните си хора, да се погрижи за нея.

В мига, в който Хадрайк пристъп към господаря си, нещо изсвири във въздуха. Конят изцвили и се свлече на земята. Ерик веднага осъзна, че стрелата е била предназначена за него. Плъзна се светкавично от седлото и огледа внимателно постройките наоколо, горящите и оцелелите. Сред хората му се надигна гневен ропот. Само след миг изсвири втора стрела. Този път острието се заби в бедрото на Ерик. Прониза го остра болка. Той отметна глава назад, стисна здраво зъби и посегна към стрелата. Няколко мъже се втурнаха към него. Ерик се прикри зад умиращия кон и ги спря със заповеднически жест. Изби го студена пот и ръцете му затрепериха, но стисна здраво стрелата и я дръпна с все сила. От гърлото му се изтръгна болезнен вик, но стрелата вече беше извадена. Ръцете му се окървавиха, пред очите му падна черна пелена. В продължение на няколко секунди имаше чувството, че ей сега ще се строполи в безсъзнание в калта.

Ала гневът му вдъхна нови сили. Откъсна парче от наметката си, превърза раната и се изправи на крака, макар че се олюляваше. Зъбите му бяха здраво стиснати, ледените му очи претърсваха околните сгради. Точно зад гърба му се издигаше двуетажна постройка. Огънят не беше стигнал до нея, а на втория етаж зееше отворен прозорец, от който коварният убиец би могъл да се прицели в него.

— Не бързай толкова, Ерик — извика след него Роло, но Ерик само вдигна ръка и разтърси глава.

— Ще намеря онзи подлец и ще му се отплатя, както заслужава — отвърна ледено той и посочи мъртвия кон: — Имайте милост към бедното животно и го спасете от мъките му.

После закрачи към сградата, без да се тревожи, че може да го улучи още някоя стрела. Гневът замъгляваше погледа му, но беше сигурен, че зад прозореца не дебне никой. Който и да беше нападателят, сега търсеше да се спаси с бягство. Но Ерик нямаше намерение да му позволи това.

Той нахлу в сградата като вихър. Озова се в красив господарски дом, с голям входен салон и стени, украсени с щитове. Насред помещението имаше голямо огнище с отворена към покрива камина. През камината падаха едри дъждовни капки и нагорещените камъни издаваха заплашително съскане.

Ерик се обърна и огледа стълбата. Противникът му вероятно смяташе, че първата му работа ще е да се изкачи на втория етаж. Без съмнение, той се бе скрил тук някъде и сега го изчакваше да се обърне, за да го нападне в гръб.

Ерик изостави стълбата. Вместо това огледа внимателно помещението и откри маса с красива покривка, отрупана с чинии, кани и чаши с ейл и медовина. Закуцука към масата с ранения си крак и с доволна въздишка отпи голяма глътка медовина.

После зачака и след известно време търпението му бе възнаградено. Беше устремил поглед към вратата на кухнята, когато с ъгъла на окото си забеляза смътно движение под масата до камината, закрита с дълга покривка.

Приведе се незабележимо и измъкна ножа си от кончова на ботуша. После бавно закрачи към вратата. Движеше се така, сякаш нямаше определена цел. Само след един миг обаче издърпа покривката от масата и се нахвърли върху скрития противник.

Изруга ядно, когато към лицето му полетя облак брашно и го заслепи. Лек шум му подсказа, че човекът се готви да избяга. Ерик преодоля болката в крака и в очите и се метна към бягащия убиец. Ръцете му се сключиха около рамото и без усилия свалиха непознатия на пода. Той се стовари с цялата си тежест върху противника си и светкавично вдигна ножа, за да прониже сърцето му.

Ала когато чу писък на жена и най-после прогледна, Ерик разбра, че е взел в плен невероятното същество, което бе видял на бойницата, жената с огнена коса и смъртоносни стрели. Ръката му застина във въздуха.

Трепереща, Рианон лежеше под него, потискайки напиращия в гърлото й писък, обвинявайки се, че изобщо е извикала. Очите й бяха пълни със сълзи, но тя нямаше да им позволи да се излеят навън. Ирисът беше сивосин, почти сребърен, и макар че косата й беше странна смесица от слънце и огън, очите бяха обкръжени от абаносовочерни мигли. Кожата й беше нежна, с цвят на слонова кост и мека като листенцата на роза. Притиснати под неговите, гърдите й се вдигаха и спускаха неравномерно. Безупречното й тяло се очертаваше ясно под тънката, опъната вълнена туника, обшита по края с кожа. Ерик беше потънал в съзерцание на чувствените й устни, които внезапно се отвориха и го заплюха.

Мъжът се дръпна назад, бедрата му притиснаха още по-здраво нейните и с бързо движение ножът се опря в гърлото й. Видя как пулсът й се ускори, как преглътна конвулсивно. Изтри плюнката от лицето си и обърса ръка по гърдите й. Усети потръпването им и внезапно осъзна колко крехка и в същото време властна е женската фигура под тънката дреха.

— Ранихте ме тежко, мадам — заговори тихо той на нейния език. Рианон усети смъртната заплаха в думите му, но дори не се развълнува.

— Исках да те убия, викинге — отговори възбудено тя.

— Значи не сте стреляли, както трябва — отвърна подигравателно мъжът. После плъзна ножа по бузата й и отново го върна на гърлото. Усети треперенето й и дръпна оръжието си. Изправи се и я издърпа да стане. Резултатът от това усилие беше, че раната му отново започна да кърви. Пред очите му причерня. Трябваше първо да отиде при лекаря, за да превърже и почисти раната му, а после да тръгне да преследва автора на покушението. Все едно дали враговете бяха десетина мъже с мечове и бойни боздугани, или беше само тази огненокоса английска фурия. Тя умееше да си служи с лъка и краткият поглед в сребърносините очи го увери, че и сега чака само лек признак на слабост, за да го нападне. Още трепереше, но в очите й светеше омраза.

Макар че беше предупреден, нападението все пак дойде неочаквано за Ерик. Внезапно коляното й се заби с все сила в слабините му. Прониза го остра болка, дъхът му спря, но ръката му не се разтвори нито за миг. Заби нокти в китката й и когато се строполи на пода, я повлече след себе си. В последния момент успя да намери седалката на най-близкия стол и я принуди да застане на колене пред него. В този миг беше готов да я убие. Дощя му се да я зашлеви през лицето и да счупи тънкото й вратле. Пое шумно въздух, изпъшка и с усилие отвори очи. В продължение на един кратък миг в очите на пленницата проблесна животински страх, като при фазан, уловен в капан, но изчезна също така бързо, както се бе появил, и Ерик помисли, че се е излъгал. Тя се овладя бързо, но Ерик вече беше възвърнал достатъчно разума си и не я удари. Беше сигурен, че жената е проумяла размера на гнева му, защото изведнъж започна отчаяно да се извива в ръцете му, да се бори за свободата си. Ерик се улови, че на моменти забравя схватката, потънал в съзерцание на красотата й. Тази жена беше съвършена: нежни, фино очертани линии на лицето, дълъг, строен врат, полуприкрит от разпилените огнени къдрици. Очевидно беше от благороден произход: тънкият лен, меката вълна и кожата на туниката й бяха доказателства за високото й положение.

Ерик се забрави да я гледа и неволно разхлаби хватката си. Рианон се възползва от възможността и впи зъби в ръката му. Ерик пусна китката й, но я сграбчи за косата и злобно се усмихна, когато от гърлото й се изтръгна писък. Тази жена беше прекрасна, но беше и гъвкава и коварна — и със сигурност беше негов враг. Издърпа я близо до лицето си и очите му се забиха в нейните като стоманени острия.

— Какво става тук? — попита студено той,

— Какво става ли? — изпъшка задавено тя. — От морето дойдоха орди кръвожадни гарвани.

Ерик я стисна по-здраво и отново я дръпна към себе си.

— Повтарям: какво става тук, лейди?

По ресниците й надвиснаха сълзи. Пръстите й се впиха в ръката му и се плъзнаха по окървавените кокалчета. Открила слабото му място, тя не се забави нито за миг и го изрита по раненото бедро.

Пред очите му избухнаха искри. Ръката му се отпусна безсилно. Само след миг щеше да се строполи в безсъзнание на пода. Все пак успя да падне напред, за да я погребе под тежестта си. Докато се бореше да остане в съзнание, двамата се претърколиха по дъските. Краката им се преплетоха и при едно рязко движение на бедрата тънката туника се разкъса по дължина. Стресната до дън душа, жената изпищя. Смаян от нахлулите в сърцето му чувства, Ерик плъзна загрубялата си в безброй сражения ръка по голата плът. Остана възхитен от нежността и копринената й мекота. Жената стенеше задавено, бореше се като тигрица и при допира и триенето на тези силни, гъвкави бедра о неговите, в слабините му се надигна диво желание. Досега не беше изпитал плътско желание, дори когато се бе взирал унесено в очите й или бе докосвал копринената коса. Сега обаче усети през ризницата си твърдите й гърди, притисна ръка към вътрешната страна на бедрото и тялото му се разтърси от сладостни тръпки.

Ерик стисна здраво зъби и видя, че жената стреснато отваря очи. Тя се опита да се претърколи настрана, изруга го с неприлични думи и впи нокти в ръката му като дива котка. Издраска го до болка, преди да успее да сграбчи и двете й китки, да ги притисне над главата й и да впие леден поглед в лицето й.

Беше заповядал на Роло да пази гърба му, а къде, за Бога, се беше запилял този некадърник? Точно сега имаше належаща нужда от него. Силите му отслабваха с всеки миг, продължаваше да губи кръв. Беше участвал в безброй сражения, без да получи дори драскотина, а тази мръсница със сребърносини очи едва не го довърши! В този миг жената въздъхна едва чуто. Отмести очи от лицето му и Ерик видя как прехапа до болка долната си устна.

— Затова ще умреш! — изсъска яростно тя.

— За кое по-точно, милейди? — попита невинно Ерик. — За това, че слязох на вашия бряг, или за това, че не загинах въпреки умението ви да стреляте с лък? Или пък затова, че си позволявам да ви докосвам така интимно?

Той премести тежестта си, полагайки отчаяни усилия да прогони падащия мрак, и меко плъзна пръсти по голата плът на бедрото й.

Лицето й се обля в червенина, предизвикана от гнева, а може би и от други чувства. Ерик избухна в смях, но отново бе пронизан от пареща болка. Тази проклета жена го бе улучила със смъртоносната си стрела, после го беше хапала и драскала с ноктите си и той беше най-големият глупак, ако и сега откажеше да проумее, че красивият неприятел също носи смърт. Трябваше да надвие дивата жажда да я има, трябваше да затвори очите си пред красотата й, но нима това беше лесно след ожесточената борба помежду им и допирът до нежната гола плът?

— Не се страхувайте, английска вещице — успокои я подигравателно той и отново плъзна ръка по бедрото й, в опасна близост до мястото, където двата крака се срещаха. — Не сте нито любезна, нито нежна, нито възбуждаща, милейди. Намерението ми е да ви убия или да ви заробя. Това е всичко. Когато желая някоя жена, тя е истинска, омайваща и изкусителна. Не ме предизвиквайте, мадам, защото ако ви взема сега, ще дам воля на варварското у себе си.

— Какво друго може да се очаква от един викинг освен насилие и смърт? — изсъска гневно тя.

Ерик изскърца със заби, за да се пребори с лудото желание да я удари. Овладя нахлулата в сърцето му омраза и дори успя да се усмихне. По дяволите, къде се бавеше Роло? Пред очите му беше паднала червена мъгла, но даже и през нея жената под него беше прекрасна… и смъртоносна. Дългите огнени кичури загръщаха тялото й и Ерик усещаше копринената им мекота. Сивосините очи бяха широко отворени и го омагьосваха така, че забравяше струящата от зениците омраза.

Гърдите й се вдигаха и спускаха с такава сила, че едва не изскочиха от деколтето на туниката.

— Може би е най-добре да ви взема — пошепна като в транс Ерик. Когато ръката му докосна нежната й буза, тя извърна отвратено глава. Пръстите му помилваха шията й, сключиха се около едната гърда, после помилваха другата. Палецът му започна да описва ритмични кръгове около зърното, което веднага се скова под допира. Жената впи очи в неговите и Ерик прочете в тях смъртен страх.

— Не смейте… викинге! — изфуча разярено тя.

Ерик смръщи чело и се запита защо тази жена продължава да го нарича викинг и варварин, след като беше дошъл от цивилизованата Ирландия. Нямаше да търпи да обиждат народността на баща му, но все пак бе дошъл от страната на майка си.

Спря да я дразни с интимните си докосвания, защото гневът отново заплашваше да го надвие. Усещаше, че не му остава много време.

— Искам да разбера какво се случи! — настоя възбудено той.

В продължение на един дълъг миг жената го гледаше напълно спокойно. Ерик пусна китките й и посегна към ножа, който беше паднал далеч от десницата му. Тъкмо щеше да го пъхне в кончова си, когато бе обзет от нов пристъп на слабост. От раната избликна кръв.

Този път не бе сигурен дали ще успее да остане в съзнание, дали пред очите му отново ще се проясни.

— Чуйте, милейди — заговори накъсано той. — Сега ще ми кажете кой е господар на този град и защо…

Очите му се затвориха. Светът се завъртя около него. Облегна глава на гърдите й, за да прогони падащия мрак.

Скоро щеше да умре. Великият воин, наследникът на Вълка щеше да умре, защото тази млада мръсница чакаше с нетърпение припадъка, за да сложи край на живота му.

— О! — Ерик усети раздвижването й. Жената го блъсна и тялото му се отпусна в предсмъртна летаргия. Тя коленичи пред него, погледна го и изглежда се успокои от празнотата в очите му, защото посегна към ножа. Ръката му се сключи около дръжката, но силите му бяха на привършване. Жената дръпна ръката, която стискаше ножа, и Ерик чу пъшкането й, накъсаното, отчаяно дишане. Тази негодница щеше да го убие. Ей сега щеше да му вземе оръжието.

— Милорд! Къде сте?

Най-после! Роло беше дошъл. По пода изтрополиха конски копита, спряха близо до него и Ерик разбра, че вече може да разчита на помощ. Пръстите му стиснаха ножа с последна сила.

Жената скочи на крака и задиша ускорено. После се обърна, за да избяга.

Ерик положи усилие и се изправи с нож в ръка. Жената се втурна към изхода, но после се обърна към него.

В продължение на един дълъг миг спусналата се пред очите му мъгла се проясни и образът й, обкръжен от ореола на залязващата светлина на деня, се запечата завинаги в съзнанието му. Висока на ръст, стройна и царствена, с разпилени по раменете огнени коси, загърната сякаш в златен облак.

Тя видя ножа, видя и ледения му поглед и неволно изпищя, притиснала гръб до стената. Викингът държеше живота й в свои ръце.

И двамата знаеха, че той можеше да я убие още сега, на това място. Вместо това Ерик се прицели грижливо и метна ножа така, че острието прониза тънкия плат на туниката и го заби в стената. Улучи одеждата й точно под сърцето.

После й се усмихна със смъртоносен хлад.

— Аз съм викинг, точно както твърдите, но въпреки това ще ви оставя жива. Само че се молете, лейди, молете се от сърце и душа на вашия Бог да не се срещнем още веднъж.

Гъстите й мигли прикриха смъртния страх и омразата в сребърните очи. От гърлото й се изтръгна задавен вик. Тя се обърна светкавично, разкъса прикованата си одежда и изскочи през вратата.

След миг в стаята връхлетя Роло.

— Ерик!

— Ето ме — отговори уморено мъжът. Роло се втурна към него, приведе се и му помогна да се изправи.

— Отведи ме в някое легло — изпъшка Ерик. — Извикай лекаря и ми донеси голяма кана медовина или ейл.

— Колко кръв! — пошепна ужасено Роло. — Трябва веднага да превържем раната ви. Не бива да умирате, принце!

Ерик се ухили мрачно.

— Няма да умра, можеш да бъдеш сигурен в това. Ще продължа да живея, за да си отмъстя за този злокобен ден. Ще узная какво се е случило, тук или на друго място. Алфред от Есекс скоро ще разбере, че срещу него могат да се изправят не само проклетите датчани, а и обединените сили на ирландците и норвежците.

На един висок хълм, увенчан с бели скали, от който се разкриваше ужасяваща гледка към разрушения град, седеше млад мъж. Сега той се надигна от прикритието си и хукна да бяга през храсталаците. Макар че краката му пареха болезнено, не забави ход нито за миг. Тръгна по старата римска пътека и скоро настигна двама мъже на коне. Благородници от Есекс, знатни лордове, приближени на краля. По-възрастният беше облечен в синя вълна и хермелин, по-младият носеше наситенозелени одежди, обшити с бяла лисича кожа.

— Хайде, момче, разкажи какво се случи — подкани го по-възрастният.

Момъкът заразказва задъхано.

— Всичко мина точно така, както го пожелахте, милорд. Лорд Уилтън от Есекс поведе воините си и почти веднага падна под мечовете на викингите. Никой не знаеше за поканата на краля, никой не подозираше, че викингските кораби са пълни с ирландци. Уилтън и Егмунд със сигурност са мъртви и ще бъдат заклеймени като предатели. Жителите на града посрещнаха викингите като омразни нашественици. Половината сгради горят. Хората, които оцеляха, са взети в плен. Мъжете ще бъдат заробени, жените ще станат жертва на викингската похот.

Възрастният мъж изкриви устни в жестока усмивка. Младият благородник попита загрижено:

— А какво стана с лейди Адела и лейди Рианон?

— Адела избяга, точно според плана. — Момчето помълча малко, защото се боеше от гнева на двамата мъже. — Обаче лейди Рианон не пожела да изостави верните си хора и остана в града. Даже взе участие в битката.

Младежът избухна в ядни проклятия. Крепостният побърза да обясни:

— Един от викингите я взе в плен в дома й. Малко по-късно обаче я видях да се измъква през една странична врата и да се скрива в гората.

— Наистина ли е била пленена от викинг?

— Да — кимна уплашено момчето, — но успя да избяга.

— Хм… Само че дали е успяла да избяга навреме? — ухили се другият и погледна подигравателно спътника си, който гърчеше лице. — Какво те е грижа? Моля се викингът да я е изнасилил, и то безмилостно! Готов съм да се обзаложа на най-скъпоценната си наметка, че вече няма да отблъсква така презрително предложението ми. Обезчестена и захвърлена от смъртен неприятел! Не мислиш ли, че ще бъде благодарна за трохите, които ще й подхвърля?

Младият мъж не го поглеждаше.

— Може би се лъжеш — прошепна беззвучно той. — Тя обича Роуан, той също я обича. Няма да приеме никой друг.

— Ще направи онова, което й се казва.

— Само кралят може да й заповядва.

Тези думи бяха последвани от корав, подигравателен смях.

— Сигурен съм, че след този ден кралят ще бъде бесен от гняв. Сигурен съм също, че няма да й позволи да се омъжи за онзи млад безделник. А сега е време да вървим. Свършихме работата си и денят е наш. Ще отидем при краля и ще му опишем прочувствено ужасните събития.

— Милорди! — Шпионинът напомни за себе си.

Старият го изгледа с коварно присвити очи.

— Какво искаш?

— Възнаграждението си! Обещахте ми сребро!

— Точно така — потвърди благородникът, подкара коня си към него и попита: — Сигурен ли си, че всички, чиито имена спомена, са мъртви?

— Съвсем сигурен. Изпълних всичките ви желания. Обещахте ми възнаграждение.

— Така да бъде.

Благородникът се усмихна. Очите на момъка се разшириха от ужас, защото скритата в ръкавица ръка посегна към меча. Не му остана време да извика; тънкото острие се заби безмилостно в сърцето му и той се свлече на земята в локва кръв.

— За Бога! — извика стреснато младият. — Наистина ли трябваше да бъдеш толкова жесток?

— Разбира се. — Лордът невъзмутимо изтри кръвта от меча си. — Как да не беше нужно? Помни думите ми, млади приятелю: когато извършиш предателство, не оставяй след себе си свидетели. — Той подкара коня право през потръпващия труп на младежа и заключи: — Хайде, време е да отидем при краля.

ВТОРА ГЛАВА

Сърцето на Рианон се блъскаше лудо в гърдите й, краката й пареха от болка, дробовете й бяха толкова измъчени, че едва си поемаше дъх. Все пак тя продължаваше да тича между вековните дървета, все по-далеч от града, който беше нейна родина и нейно наследство. Откак се помнеше, бе живяла във война, но никога не се беше чувствала толкова близо до отчаянието и ужаса като днес.

Едва когато навлезе дълбоко в гората, спря да си почине. Познаваше добре местността и се радваше, че скоро ще настъпи нощта. Откри една обрасла с дебел пласт мъх скала, седна и тежко пое въздух. После напрегнато се вслуша дали викингите не са тръгнали да я преследват. След малко дишането й се успокои. Никой не я преследваше. Сигурно не я смятаха за достатъчно ценна плячка. Вероятно не знаеха коя е, а може би им беше все едно.

Побиха я студени тръпки.

Той можеше да я убие. И ако не беше толкова тежко ранен, със сигурност щеше да тръгне подире й.

Тялото й се тресеше. Тя затвори очи и отново видя пред себе си викинга, рус и могъщ, усети едва доловимия му мъжки аромат, почувства милувката на ръцете му…

Рианон пое дълбоко въздух. Той можеше да се прицели право в сърцето й и да я прониже, но не го направи. Сигурно бе разбрал, че тя ще избяга и ще предупреди краля, но въпреки това я бе пощадил.

Не, не беше много вероятно постъпката му да е проява на милост. Преди това се беше държал направо брутално. Но какво ли искаше да каже, когато настояваше да научи какво се е случило? Тя обгърна с ръце тесните си рамене и й се дощя да изкрещи с цяло гърло страха, гнева и отчаянието си. Какво се беше случило ли? Орда викинги бяха дошли от морето и бяха плячкосали дома й!

Трябваше веднага да тръгне на път. Трябваше да намери краля.

Рианон скочи на крака и се запрепъва по тясната пътека, докато стигна до бистър горски поток. През цялото време се беше питала отчаяно дали викингите ще сринат града със земята. Толкова много хора бяха загинали. Благородници, професионални войници, крепостни, всички без изключение бяха тръгнали на смърт за родината си.

В очите й запариха сълзи. Егмунд беше мъртъв. Милият, мерен до смърт Егмунд с увисналите мустаци и тъжните кафяви очи. Не можеше да понесе мисълта за огромната загуба. Коленичи в калта и потопи лицето си в хладната, пенеста вода. Остави я да тече, за да измие мръсотията — и милувката на викинга. Разтрепери се отново, но се принуди да се изправи. Дъждът най-после беше престанал. Трябваше да върви нататък. Трябваше да тича дотогава, докато настигне Алфред.

Изведнъж усети огромно нетърпение да види отново братовчед си, да се приюти под силното му рамо, да му изплаче умората и тъгата си. Не искаше да го товари с грижите си, но Алфред беше единственият, който беше в състояние да отмъсти на викингите.

Алфред беше израсъл в безкрайни битки с норманските завоеватели. Викингите бяха нахлули в страната още преди раждането му и бяха посекли хиляди мъже от Дорсет, Линкълншир, Източна Англия, Кент, Лондон, Рочестър и Саутхемптън. Алфред беше най-младият кралски син и преди да стане крал, бе изгубил трима братя. Когато се появи благоприятен случай, плати на викингите огромна сума, за да сключат примирие, но те бяха коварни и нарушиха договора. След това не му остана друг избор, освен да продължи войната.

Рианон знаеше, че кралят е изключителен воин. Под знамената му се бяха събрали много повече мъже, отколкото при който и да било друг крал. Той беше смел, мъдър и с добро сърце и тя го обичаше повече от всичко на света. Наскоро датската армия бе обсадила Рочестър. Алфред веднага се беше заел да събира войските си и да подготви поход срещу нашествениците, за да помогне на хората, затворени в крепостните стени.

Любимият й Роуан беше с краля. Слава Богу, че не остана с нея, както възнамеряваше, защото никога нямаше да се предаде на нападателите и със сигурност щеше да загине. Вече беше загубила толкова много скъпи на сърцето й хора. Баща й, загинал в една от битките, които Алфред водеше срещу датчанина Гунтрум. Скоро след това майка й го последва в гроба. Не малко от хората й също бяха паднали под мечовете на викингите и тя нямаше да понесе, ако и Роуан си отидеше.

Рианон затича още по-бързо. Осъзнаваше, че за да стигне пеша до лагера на Алфред, ще са й необходими няколко дни. Първоначално възнамеряваше да избяга на кон, но викингът бе объркал плановете й. В онзи момент не можеше да мисли за нищо друго, освен за паническо бягство. И сега нямаше кон, беше уморена до смърт и отчаяна, но трябваше да продължи. Не смееше да остане нито минута повече в опасна близост до викингите.

Затова продължи да тича, като напразно се загръщаше с ръце, за да се предпази от студа. Трепереше при мисълта, че онзи огромен рус натрапник може да я залови. Никога нямаше да забрави лицето му. Остро изсечените черти, леденосините очи на дивак. Предупредителните му думи още отекваха в ушите й и я пришпорваха да тича по-бързо. Можеше само да се моли на Бога никога повече да не го срещне.

Припомни си как го бе видяла за първи път. Как само стоеше на палубата на кораба си, уверен, че и най-страшните светкавици няма да го улучат. Безсрамен и нагъл, той бе донесъл смърт и разрушение в родния й град и бе погубил толкова мили на сърцето й хора. Имаше право, като още от самото начало пожела смъртта му, защото бе усетила, че хората му нямаше да продължат нападението без него.

Той не трепна дори когато стрелата й полетя право към сърцето му! Едва в последната секунда отстъпи встрани и избягна смъртта. Рианон презираше гордостта и високомерието му, мразеше го заради пролятата кръв и плячкосването на дома й. Трябваше да избяга много по-рано, но беше изпитала отчаяно желание да го убие. И какво постигна с това? Едва не падна мъртва в краката му!

В тялото й плисна гореща вълна. Грамадната фигура на норманина и леденият гняв в очите му не можеха да се изличат от паметта й. Ръката му я пристягаше като окова, силата на мускулите му още пареше тялото й. Никога досега не беше изпитвала такава заваляваща омраза и страх. Никога нямаше да забрави очите му. Заради него любимият й роден град беше станал на прах и пепел, а Егмунд, лорд Уилтън, смелият Томас и още много други бяха мъртви.

Тя спря отново и се улови за стомаха, опитвайки се да се пребори с разкъсващата болка. Вдигна поглед към измамното небе и се помоли Адела също да е успяла да се изплъзне от ноктите на викингите. Адела беше леля й, вдовица на благородник от Есекс, и след смъртта на мъжа си беше неотстъпно до племенницата си — като компаньонка и приятелка. Рианон беше сигурна, че крехката Адела няма да преживее жестокостта на норманите.

Когато чу вляво от себе си шум като от пращене, тя замръзна на мястото си. Сърцето й направи огромен скок, после съвсем спря. Останала без сили, тя се прикри зад един дъб и падна на колене. Обзета от смъртен страх, видя отново лицето му… мръсно, покрито с брашното, което беше хвърлила в очите му, и въпреки това твърдо, студено, всяващо ужас. Усети силата на ръката му, пулсиращата мъжественост на тялото му. „Молете се — беше й казал той, — молете се да не се срещнем никога вече…“

От гърлото й се изтръгна измъчен стон. Дяволът я гонеше по петите. Нямаше как да му избяга.

След миг от отсрещния храсталак изскочи мършав червен кон.

Рианон избухна в луд смях. Обзета от истерия, тя се смя, докато очите й се напълниха със сълзи.

Толкова хора бяха загинали! Викингите й бяха отнели всичко и я бяха лишили дори от възможността да погребе по християнски падналите си приятели и служители. Лешоядите и вълците щяха да си напълнят стомасите с телата им.

Червеният кон я гледаше, сякаш е изгубила разума си, и тя също се запита дали пък нападението на викингите не беше по-мътило съзнанието й. Олюлявайки се, се изправи на крака и си каза, че няма време за губене. Трябваше да хване коня, защото с негова помощ щеше да стигне при Алфред още на сутринта.

Тя се приведе напред и помами животното. То изглеждаше съвсем кротко и очевидно нямаше намерение да бяга. Идваше направо от бойното поле и юздите му се влачеха по земята.

Рианон се запита кой ли е яздил този кон и как е загинал. Седлото беше надупчено и разкъсано. Рианон стисна здраво зъби, откопча ремъците и хвърли седлото в храстите. После прихвана края на туниката си и скочи на гърба на коня. Нощта отдавна беше настъпила, но това не я тревожеше. Дано само изгрееше луната, защото нямаше да намери пътя в мрака.

Докато животното препускаше в тръс, Рианон си припомняше живота си. Родителите й бяха още живи, когато се принудиха да избягат в Лондон, защото датчаните нахлуха в земята им. Първите натрапници бяха дошли само с три кораба и баща й, Егмунд и Уилтън бяха убили всички и бяха подпалили корабите им. После започнаха да прииждат все нови и нови датски орди и баща й реши, че дъщеря му също трябва да изучи изкуството на стрелбата с лък и боя с меч. Рианон стана отличен стрелец. Баща й непрекъснато се хвалеше, че момичето му е в състояние да улучи ухото на игла от сто стъпки разстояние, и макар че мъжете му умираха от смях, всички знаеха, че твърдението му не е далеч от действителността. Рианон наистина беше в състояние да улучи каквато и да е цел.

Защо не го направи и днес, когато положението беше на живот и смърт? Този въпрос не й даваше мира.

И защо викингът хвърли ножа си така, че да не я засегне? Инстинктът й подсказваше, че ако беше поискал, той можеше да я убие с един-единствен удар.

От гърлото й се изтръгна дълбока въздишка. Наоколо цареше пълен мрак. Вече нямаше да мисли за синеокия великан, нямаше да трепери, припомняйки си силата и топлината на тялото му и опасността, която дебнеше в леденосините очи…

„Молете се, милейди, никога да не се срещнем отново…“

Една сова изкрещя и Рианон така се стресна, че едва не падна от коня. Изгря луната. Тя щеше да освети пътя й.

Беше изтощена и отчаяна и изведнъж се почувства ужасно самотна. Без да иска, си припомни деня, когато донесоха тялото на баща й и го предадоха на майка й. Рианон не можеше да откъсне очи от лицето му, от красивите, горди черти, застинали в маската на смъртта. Тя изтри засъхналата кръв от челото му и видя дълбоката рана. Датска бойна брадва бе разцепила черепа му. Разплака се, положи окървавената му глава в скута си и започна да го милва, сякаш можеше да го съживи. Най-после майка й я отведе в стаята й и Рианон едва не изгуби вярата си в небесния отец.

А сега същото се беше случило и с Егмунд, Уилтън и Томас. И с още много други.

Рианон отметна глава и даде воля на мъката си. Викът й отекна надалече в нощта. Вик на сърцераздирателна болка и бездънно отчаяние. Но и клетва. Нямаше да позволи да отнемат и други скъпи на сърцето й хора Никога вече. По-скоро щеше да умре.

Алфред, кралят на Есекс, който се връщаше от параклиса, спря насред път и уморено се взря в развиделяващото се небе. Дъждът беше престанал и рубиненочервените ивици на хоризонта сякаш предсказваха кръвопролитие. Алфред беше много набожен човек и твърдо вярваше в единната и единствена католическа църква на Исус Христос, но тази сутрин небето излъчваше прастаро, езическо предупреждение.

Кралят въздъхна. Сега не можеше да влезе в къщата. Да види лицето на жена си, да слуша звънките гласчета на децата си. Да се прави, че не забелязва как го поглеждат отстрани децата и как смехът им замлъква и отстъпва място на напрегнато мълчание.

Той стисна ръце в юмруци. „Боже, ти, който си на небето, прояви безкрайната си милост и подкрепи ръката ми в тази битка, за да прогоня завинаги жестоките нашественици!“

Алфред не помнеше нито един миг от живота си, в който борбата срещу датчаните да не е висяла като заплашителна сянка над съдбата му. Първите му детски спомени бяха от поклонническото пътуване до Рим, предприето от четиригодишното момче, защото баща му и братята му не можеха да оставят бойното поле. Никой от тях не успя да остарее.

Между дървения параклис и продълговатата господарска къща имаше стар скален блок, оформен като седалка. Алфред се отпусна на хладния камък и учудено погледна стиснатите си юмруци.

Отначало се биеше срещу датчаните под командата на брат си, а когато той загина, едва беше навършил двадесет и една години. Млад мъж със слаба жена, бременна с първото им дете. Междувременно това дете беше станало на петнайсет години и Алфред беше благодарен, че е момиче и че нямаше да му се наложи да се бие в тази безкрайна война и да се погуби. Но след дъщерята се беше родил син и той скоро щеше да навърши необходимата възраст, за да вземе оръжие в ръцете си.

Алфред погледна отново към небето и се запита какво ли послание му носеха тези кървави ивици. Какво ли се беше случило? Или щеше тепърва да се случи? Макар да не притежаваше пророческата дарба на келтите, Алфред знаеше, че Англия все още пазеше езическите си обичаи и че първата поява на викингите беше предсказана от съдбоносна поличба. В горите продължаваха да бродят друиди, а въпреки че бяха приели християнството, повечето от хората му си бяха останали суеверни като езичниците датчани. Нещо предстоеше.

Алфред сключи ръце за молитва. Молеше се небесните знаци да предсказват победа. Досега Бог го бе дарил с безброй победи. Знаеше, че хората го смятат за най-великия крал от времето на легендарния Артур. Той беше кралят, поданиците прегъваха коляно пред него и се биеха за честта му. Той обаче искаше повече. Искаше мир. Искаше Англия да стане страна, в която всеки да има възможност да получи образование. Искаше децата да се учат да пишат и четат и в училищата да преподават най-добрите учители. За да постигне тази цел, имаше нужда от мир. Вече беше на тридесет и шест години. Не беше млад, но не беше и стар. Можеше да живее още много години. Имаше достатъчно време да постигне целта си.

Алфред падна на колене пред камъка, макар че току-що бе излязъл от параклиса. Взе шепа пясък и втренчи поглед в него.

— Боже на бащите ни, дай ми сили да унищожа веднъж завинаги датчаните! Дай ми сили да ги изгоня от земята си и да им покажа истинските пътища на твоята светлина.

Докато говореше, земята се разтрепери. Алън от Кент, един от най-верните му и достойни за доверие васали, препускаше право към него. Алфред се изправи на крака, а Алън скочи от коня и се хвърли на колене пред господаря си. Очевидно носеше лоши вести.

— Станете, Алън, и говорете. Какво се е случило? Да не би ирландският принц да се е отметнал от думата си и да е отказал обещаната помощ?

— О, не, кралю. Той пристигна, но това се оказа грешка. Вашето послание не е стигнало до брега. Хората в града се почувствали заплашени и нападнали първи. Лейди Рианон заповядала атаката. Ирландският принц бил посрещнат не с добре дошъл, а с дъжд от сгрели.

Ужасен, Алфред сграбчи Алън за рамото.

— Откъде знаете?

— Бях на път към лейди Рианон и случайно се натъкнах на един оцелял, който се опитваше да се добере до вас. — Алън не смееше да погледне краля си в очите и Алфред се запита какво ли премълчава. После си каза, че верният му васал е свел поглед от тъга и съчувствие към Рианон.

— Сигурен ли сте, че всичко това е вярно?

— Да, сигурен съм. Градът е почти напълно разрушен.

— Не съм и очаквал друго — промърмори кралят. Беше хванал един звяр за опашката, вярвайки, че е цивилизован. Ала познаваше страшната му слава и се молеше недоразумението да няма други последствия. Не му се искаше да мисли, че Ерик вече е тръгнал към Есекс с боен вик на уста и жажда за отмъщение в сърцето. Ирландският принц непременно бе помислил, че кралят на Англия го е предал. Рианон ли беше предателката? Невъзможно! Алфред не можеше да си обясни поведението на племенницата си и неспокойно се питаше какво ли всъщност се е случило там. Ала се обърна към Алън като крал. Просто нямаше избор. На първо място беше крал и не разполагаше с много възможности да опази поне част от Британия за саксонците.

— Къде е сега Ерик?

— Завзел е града.

— Не е ли тръгнал, към вътрешността на страната? Откъде знаете какви са намеренията му?

— Над града лежеше злокобна тишина. Сигурен съм в онова, което говоря, сър, защото минах по брега, за да се уверя със собствените си очи, преди да препусна като дявол към вас.

Алфред безмълвно благодари на Бога, че ирландският принц не е жаден за незабавно отмъщение. После кратко попита:

— А племенницата ми?

Алън загрижено поклати глава.

— Не я видях никъде. Но мъжът, когото срещнах, твърдеше, че е избягала.

Алфред се загърна в наметката си и вдигна поглед към пролетното небе.

— Алън, намерете Роуан и му наредете да събере хората си и да потърси лейди Рианон. Ако е жива и е на път към нас, любовта ще му покаже правия път.

— А вие, сър?

Алфред погледна верния си васал, но не каза нищо. Двамата с Алън бяха на една възраст. Постоянните битки ги поддържаха в добра физическа форма. Алън беше тъмнокос, с остри сиви очи и уста, която се изкривяваше в жестока гримаса. Хората ми са станали твърди като гранит, каза си развълнувано кралят.

— Аз ще отида при Ерик от Дъблин. Ще се опитам да поправя стореното зло. — Той се обърна и тръгна към дома си. Наметката се развя зад гърба му. След малко спря и отново се обърна към Алън: — Как можа да се случи това? Нали й пратих послание!

— Да, знам, изпратихме вестоносец. Само че мъжът, когото срещнах, изобщо не беше осведомен за такова послание. Може би Егмунд, който мрази норманите от дън душа, е отказал да предаде вестта на своята лейди. Само че викингите са го убили, така че никога няма да узнаем истината.

Кралят се усмихна мрачно.

— Разбира се, че ще я узнаем, Алън. И то съвсем скоро.

— Сър! — Викът прозвуча пронизително и отчаяно. Беше жена. Алфред се обърна стреснато и втренчи поглед в гъстата гора на изток. Тонът на гласа му беше добре познат. Заля го вълна на облекчение.

Рианон беше жива! Тя препускаше към него, възседнала мършав червен жребец, напряко през поляните. С разкъсани, мръсни дрехи, дива и прекрасна както винаги.

— Божичко! — прошепна Алфред и се втурна към племенницата си. Младата жена дръпна юздите, скочи на земята и се хвърли в ръцете му, заливайки се в сълзи.

Алфред я задържа да не падне, приглади назад разбърканата й коса и нежно я притисна до гърдите си. Сърцето му се блъскаше като лудо. Устните му шепнеха благодарствена молитва за щастливото й избавление.

Не знаеше защо я обича толкова много — дори повече от собствените си деца. Може би причината беше, че някога обожаваше майка й. Може би защото й беше кръстник и я беше държал над кръщелния купел. Не знаеше защо, но я обичаше като своя собствена плът и кръв и сега не можеше да и пусне от прегръдките си. Рианон беше доста висока за жена, но крехка и нежна. Трябваше да я отнесе в къщата. Забравил Алън, кралят се втурна към дома си и повика съпругата си.

Рианон се сгуши в него, изпълнена с безгранично доверие. Сребърносините й очи бяха замъглени от мъка.

— Нападнаха ни датчани, милорд. Драконови кораби. Слязоха на брега и изклаха хората ми.

Очите й се затвориха. Беше й студено, дрехите й бяха мокри, усещаше смъртно изтощение.

Внезапно в сърцето на Алфред нахлу бесен гняв. Можеше ли така лекомислено да се жертват десетки човешки животи! Той погледна към девойката в ръцете си и поклати глава.

— Не са били датчани.

Рианон отвори широко очи.

— Какво говорите, милорд! Нали бях там! Нападнаха ни като глутница гладни вълци и…

— Изпратих ти вест, Рианон. Помолих за помощ от Ирландия. Принцовете на Дъблин мразят датчаните не по-малко от нас.

Рианон поклати глава. Той не разбираше.

— Нямаше ирландци! — опита се да обясни тя. После здраво стисна зъби. Не можеше да забрави викинга, когото за малко не уби — златнорус и студен като зимата в родината си. — Дойдоха с драконови кораби! — пошепна безсилно тя. Не можеше да разкаже на Алфред за сблъсъка си с този мъж. Кой знае как щеше да се ядоса, че не е избягала веднага.

— Корабостроителите на принца вероятно са нормани, Рианон, както и повечето от хората му.

Рианон отново поклати глава. Беше уморена до смърт, но трябваше да разясни на краля, че го заплашва опасност.

— О, милорд, аз ли не се изразявам ясно…

— Не! — прекъсна я строго Алфред. Гневът му нарастваше. Беше като болен при мисълта колко много хора са пострадали невинно, боеше се, че предателството ще му струва подкрепата на ирландския принц, от когото се нуждаеше отчаяно. После нежно притисна Рианон към гърдите си. Не я обвиняваше, но трепереше от ярост. — Не, мила, ти се изразяваш достатъчно ясно, но не разбираш какво ти говоря аз! Някой е извършил предателство! Ти си заповядала на хората си да нападнат човека, когото помолих за услуга. Ти си вдигнала ръка срещу мен.

— Никога не бих те предала, Алфред! — изпъшка ужасено Рианон. — Нима наистина ме подозираш? Аз влязох в бой с врага! От дете са ме научили да се боря с викингите!

— Не те обвинявам, но искам да разбереш, че трябваше да посрещнеш ирландския принц с добре дошъл. Вместо това си го нападнала.

— Кълна ти се, че не знаех нищо!

Алфред я обичаше с цялото си сърце, но в този миг не можеше да я погледне в очите. Не можеше да си позволи да изгуби войските, на които беше разчитал. Победата беше толкова близо; тя се носеше сякаш във въздуха. Нямаше да понесе, ако някой я изтръгнеше от ръцете му в последната минута. Ирландският принц трябваше да остане негов приятел и ако утре поискаше наказание за виновните, Алфред беше готов да плати най-високата цена.

Кралят прескочи прага и отново извика жена си. Отнесе Рианон до огъня и я положи върху меки възглавници.

— Алсвита! — провикна се ядно той, но жена му вече тичаше по стълбата, носейки на ръце най-малката им дъщеря Алтрайф. Като видя ужасната гледка, Алсвита остави детето на пода, хвърли укорен поглед към мъжа си и прегърна треперещата Рианон.

— Какво е станало с нея? — попита уплашено тя и попипа разкъсаната туника.

Алфред не успя да скрие обзелия го гняв.

— Някой от хората й е решил да се противопостави на кралската заповед; това е всичко.

— Не! — изплака Рианон. — Това не може да бъде вярно!

Алфред целият се тресеше от трудно сдържана ярост. Девойката не разбираше причината за това вълнение и го гледаше смаяно.

— Не обвинявам теб, Рианон, но някой ме е предал — и теб също. За съжаление случилото се може да има тежки последствия, още по-смъртоносни от досегашните.

Рианон се изтръгна от прегръдката на кралицата и се изправи с треперещи крака, за да се защити.

— Какво може да бъде по-ужасно от пролятата кръв и пепелищата на града ми? Не разбираш ли, Алфред? Толкова смели мъже, най-добрите ми приятели, са мъртви…

— А вие забравихте ли, лейди, че аз съм кралят? — прекъсна я рязко той. — Няма ли най-сетне да проумееш, Рианон, че някой от твоите мили и верни приятели те е предал. Изпратих ти послание да посрещнеш с почести ирландския принц, който ще слезе на твоя бряг, защото е дошъл с мирни намерения, като наш съюзник!

— Не съм получила това послание, милорд! — изкрещя извън себе си Рианон. — Разбери най-после, сър, нямаше никакъв ирландски принц! Видях само орда викингски разбойници!

Алфред й обърна гръб, без да каже нито дума повече.

— Имай поне малко милост, Алфред! — извика след него Алсвита. — Нима можеш да бъдеш толкова жесток? Имай доверие в това измъчено момиче!

Кралят се обърна към жена си, но погледът му беше празен.

— Разберете, цялата съдба на Есекс зависи от отношенията ми с принца на Дъблин. Не мислите ли, че е страшно дългоочакваният мир да зависи единствено от разума или жаждата за отмъщение на един чуждестранен принц? — Той се загърна по-плътно в наметката си и продължи: — Ще замина още днес при него. — Гласът му звучеше делово. — Рианон е оцеляла и съм убеден, че в този дом ще бъде на сигурно място.

Алфред излезе от стаята с отмерени крачки и двете жени дълго не помръднаха. Алсвита изглеждаше още пообъркана от Рианон.

— Той те обича… с цялото си сърце — прошепна най-после тя.

Рианон се обърна към нея и се опита да се усмихне. Ала не се получи нищо.

— Да, може би наистина ме обича. Но не толкова, колкото Есекс.

— Той не обича дори мен колкото Есекс — отвърна сухо Алсвита. Забеляза, че Рианон трепери, и повика слугините, които се втурнаха от всички страни. — Бързо стоплете вода и донесете ваната пред огъня. Не искам лейди Рианон да се разболее!

Отвън се чу конски тропот, скърцане на въжета и звън на стомана. Мъжете трескаво се готвеха за път. Алсвита обгърна рамото на Рианон и я отведе до приготвената вана. После изми косите й, като през цялото време бъбреше за незначителни неща. Но Рианон не престана да трепери дори когато излезе от горещата вана и се сви пред огъня, увита в дебела ленена кърпа.

Алсвита, която все още беше много красива с медноцветните си очи и фините линии на лицето, седна до нея и се опита да я успокои.

— Ще поръчам заупокойни служби за твоите хора. Още тази вечер ще идем да се помолим за душите им.

Рианон кимна. В гърлото й беше заседнала буца.

— Алсвита, поне ти ми повярвай! Това не бяха ирландци, нали ги видях! Само викинги!

— Вярвам ти, Рианон. Ти казваш само онова, което си видяла. Мисля, че ти просто не разбираш. Този ирландски принц има баща норвежец и вероятно изглежда като викинг. Опитай се да свържеш нещата, мила! Викингите строят най-добрите кораби и флотата на дъблинския крал е създадена изцяло от тях. Алфред има нужда от тези хора, за да се справи с кръвожадните датчани. Ирландският принц, който трябва да бъде умилостивен, произхожда от Дъблин, но по баща е норманин.

Рианон не можеше да спре да трепери.

— Казвам ти, Алсвита, Алфред е сключил съюз с демони! Нали ги видях! Това не бяха ирландски християни, а езичници!

Езичници със златните коси на северното слънце и сините очи на ледения студ. Значи Алфред се беше съюзил с тях. Нищо чудно, ако скоро се срещнеше отново с викингския воин. Вероятно той беше един от първите служители на ирландския принц.

— Божичко! — прошепна безсилно тя и отново я побиха тръпки. Русият викинг със сигурност беше разказал на принца си за саксонката, която се бе опитала да го прониже със стрелите си. Алфред беше тръгнал на път, кипящ от гняв, и щеше да се ядоса още повече, когато видеше разрушения град.

— Как можа да бъде толкова равнодушен към мен и към хората ми? Защо прие с безразличие вестта за пролятата кръв? — попита през сълзи тя. — Аз съм част от рода му, настойник ми е, а сега застава срещу мен, понеже съм защитила онова, което ми принадлежи!

Алсвита мълча дълго, а когато заговори, гласът й прозвуча спокойно:

— Не бива да забравяш, че Алфред е крал, Рианон. Целият Есекс е негов.

— Той е жесток!

— Той е корав мъж и може да бъде непримирим. Съдбата го е направила такъв, няма друг изход, освен да бъде силен. Помни, че той е не само твой настойник, но и твой крал и защитник. И че те обича. — Алсвита помилва косата й и се усмихна съчувствено. — Той е отговорен за живота ти. Но не искаше да те нарани и никога няма да го направи.

Рианон много искаше да й вярва. Тя също обичаше краля. Алфред, Алсвита и децата им бяха семейството й. Те бяха всичко, което й беше останало. Тя притисна крака към гърдите си, уви се по-плътно с кърпата и се загледа в огъня. От очите й продължаваха да се стичат сълзи.

— Беше ужасно! — заговори като в транс тя. — Толкова смърт, толкова кръв… Знаеш колко обичах стария Егмунд. И Уилтън. Помисли за жените, които вече нямат любими, помисли за бедните сирачета. — Тя се стресна и вдигна глава. — Ами Адела! Не и видях никъде. Къде ли се е скрила? Дали е успяла да се изплъзне от ръцете на викингите и сега се скита отчаяно из горите?

— Алфред ще я намери — отговори уверено Алсвита.

— Господи, защо бях такава егоистка? Защо не казах на Алфред за Адела?

— Сигурна съм, че е успяла да избяга. Хората на Алфред ще я открият.

— Ами ако я намерят викингите?

— Ако се е скрила в гората, никой няма да тръгне да я търси. Нима ще тръгнат след жена, за чието съществуване дори не подозират?

Рианон не каза нищо. Викингите щяха да търсят нея, не Адела. Тежко раненият норманин щеше да изпрати хората си след нея и може би да намери Адела.

Тя не каза нищо на Алсвита. Не можеше да й опише срещата си с викинга. Не смееше да го стори. Алсвита беше жена на Алфред и непременно щеше да му разкрие истината.

— Да вървим, Рианон — настоя меко Алсвита. — Трябва да хапнеш нещо, а после да поспиш. — Тя се поколеба и изгледа замислено младата жена. — От какво толкова те е страх?

— Какво? — изгледа я стреснато Рианон.

— Какво има? Защо все още се страхуваш?

Рианон поклати глава.

— Не е вярно… Вече не ме е страх. Нали съм тук, при теб. На сигурно място.

Но тя не знаеше дали някой ден отново ще се почувства истински сигурна и защитена. Не можеше да забрави викинга. Не можеше да прогони от паметта си нито горещината на тялото му, нито ледения студ в очите му и гърления тон на гласа му. Да не говорим за последните му думи…

„Молете се, лейди… Молете се да не се срещнем никога вече.“

Не, тя нямаше да го види отново. Щеше да остане при Алсвита и децата, а Алфред щеше да тръгне на път с армията от наемници и да се бие срещу датчаните при Рочестър. Викингът щеше да изчезне завинаги от живота й.

Зъбите й затракаха. Да, тя щеше да се моли — точно както й беше предложил той. Щеше да се моли Алфред никога да не узнае как племенницата му се е забъркала в тази ужасна каша.

Алсвита загрижено я разтърси за рамото.

— Ела, искам да си легнеш. Знаеш ли, има още един човек, който много те обича.

— Роуан! — изкрещя Рианон и скочи. Господи, тя го бе забравила — него, единствената си любов! — посред цялата тази бъркотия, след всичко, което се беше случило.

— Да, Роуан. Но съм сигурна, че той е тръгнал с краля и не е вероятно да го видиш по-рано от утре. Първо ще хапнеш нещо, после ще се наспиш хубаво. Трябва да наваксаш безсънната нощ. Нали не искаш Роуан да те види в този ужасен вид?

— Не, разбира се, че не — съгласи се забързано Рианон. И на Роуан нямаше да разкаже за срещата си с викинга. Той не обичаше само Есекс, той обичаше нея и сигурно щеше да поиска да отмъсти на норманина от свитата на принца за поруганата й чест.

Когато най-после я сложиха в леглото, облечена в дълга бяла нощница, и я завиха със затоплените чаршафи, Рианон дълго не можа да затвори очи. Когато най-после заспа, в съня й не се яви Роуан, както й се искаше. Измъченото й въображение не я дари с образа на човека, когото обичаше, младия саксонец със засмени зелени очи и кестенява коса.

Вместо него пред духовния й взор изникна грамадният викинг със златна коса и брада и широки рамене, твърди като стомана, с очи, непоколебими и студени като северен глетчер, които се забиха като ножове в сърцето й.

В ушите й прозвуча гръмкият му смях, ръцете му отново я докоснаха, в тялото й се надигна предателска слабост. Как можа да допусне тази интимна милувка — по гърдите, по голите й бедра! Каква беше тази ръка, толкова смущаващо нежна за разлика от гневните очи и твърдото тяло?

Тя чу пошепнатите му думи, чу ги отново в неспокойния си сън: „Молете се, лейди, молете се да не се срещнем никога вече!“

Споменът за тези думи се бе врязал дълбоко в съзнанието й и Рианон се събуди с писък. После дълго не можа да заспи. Тялото й се разтърсваше от силни тръпки. Много скоро двамата щяха да се срещнат повторно, тя беше убедена в това, въпреки всичко. Той беше влязъл в живота й с бурята и грамадните морски вълни. И беше предопределен да промени живота й из основи.

ТРЕТА ГЛАВА

Ерик спа неспокойно. Накъсани сънища, късчета спомени профучаваха през главата му и го мъчеха. Пред очите му се носеха красивите джамии на арабите, просторните палати на тъмнокожите маври. Видя морето, припомни си как беше плавал по Сена, а един от най-ранните му спомени го отведе в учебната стая във впечатляващия каменен палат на баща му в Дъблин. Лейт беше винаги прилежен и умееше да се владее, нали беше наследник на кралството. Лейт познаваше много добре ирландската история и Ерик, който го ревнуваше до полуда, често се качваше на масата по време на уроците, размахваше несъществуващ меч и се кълнеше, че е готов да се изправи срещу целия свят.

Помнеше и гласа на майка си — мек, строг и мелодичен. Той забравяше мечтите си да завладее света, когато майка му събираше около себе си многобройните си наследници: Лейт, Крик, Брайън, Грайс, Конан и Конар се казваха момчетата, а момичетата бяха Елизабет, Мегън и Дария. Иърин им разказваше старите ирландски приказки и легенди, а децата седяха в краката й и благоговейно слушаха. После се появяваше Олаф и правеше отчаяни опити да привлече вниманието им със своите истории за Один, Тор, Локи и всички останали северни богове. В палата на Дъблин винаги имаше топлина. Топлина и любов.

Ерик се мяташе неспокойно в съня си и пред очите му се мяркаха все нови и нови образи, далечни и неясни. Дните, когато заминаваха за Тара, за да се срещнат с останалите ирландски крале, управлявани от дядо Ейд Финлейт справедливо и мъдро. Дните, когато го изпращаха в гората, за да се учи при прастария друид Мергуин. Дни, в които плющеше вятър и отекваха гръмотевици, а старецът стоеше с разперени ръце под дъжда:

— Почувствай го, момчето ми! Почувствай вятъра! Виж как лети соколът, а земята е легнала под краката ти. И запомни, че отговорите не се търсят у другите хора, а винаги в твоята собствена душа — ти и земята, вие сте едно!

Със спокойната си сила Мергуин го принуждаваше да чете. Да изучи латинските, франкските, норвежки, ирландски и английски текстове. Мергуин го гонеше през ухаещото на гнило блато и му обясняваше кои билки извличат отровите от тялото, от кои лишеи се приготвят лечебни компреси, как се спира опасен за живота кръвоизлив. Друидът не го щадеше, тормозеше го много повече от братята и сестрите му, докато един ден Ерик се възмути и му изкрещя:

— Не се старай толкова, старче! Аз съм принц! Аз съм син на Норвежкия вълк и внук на великия Ард-Рий.

Мергуин го измери от глава до пети и мушна в ръката му тежка брадва.

— Да, Ерик, ти си всичко, което твърдиш. А сега нека изпробваме дали силата на тялото може да се мери със суетността ти. Започвай да сечеш онези дървета и не преставай, докато не натрупаш огромен куп дърва, защото зимата обещава да бъде тежка.

Ерик така и не разбра защо тогава се подчини на стария жрец, макар да знаеше, че майка му го обича и дори баща му често търси съвет при него.

Друидът винаги беше прав.

Той знаеше още от самото начало, че Йемения ще умре.

Ерик простена и отново се замята в мекото легло. Тогава бяха отседнали в господарския дом на завладения град. Когато тръгна на път с чичо си, друидът искаше да го спре. Ерик вече отдавна не беше малко момче, но Мергуин дойде при него на брега. Брадата, косата и наметката му се развяваха от морския бриз и той приличаше на стар гарван. Мършавата му фигура устояваше без усилия на поривите на вятъра и той чакаше търпеливо, докато Ерик намери време да поговорят насаме.

— Не отивай — помоли го тихо друидът.

— Трябва, Мергуин. Обещах на чичо.

— Заплашва те опасност. Не мога да те предупредя да се пазиш от определена личност или събитие. Мога само да ти кажа, че сърцето, душата и животът ти ще бъдат подложени на голямо изпитание.

Ерик помнеше обичта, която в този ден бе изпитал към стария си учител, помнеше и как обгърна със силните си ръце костеливите му рамене.

— Аз съм ирландски принц, Мергуин. Не мога да не удържа на думата си, дори ако това ще струва живота ми. Трябва да мина през тази опасност, както е сторил и баща ми преди мен.

Мергуин го разбра и не каза нищо повече.

Ерик тръгна на път, срещна Йемения и сърцето, душата и животът му наистина бяха изложени на смъртна опасност.

Онази нощ той уби много мъже. Но нито броят на мъртвите, нито потоците кръв, които бе пролял, можеха да уталожат болката, която го разкъсваше и която стана част от него. Тя не преставаше да пари в душата му, да се промъква в сънищата му.

Ерик отново простена. Кракът го болеше и в неспокойния му сън се появи образът на Мергуин. Стар, прастар друид с мършаво, сбръчкано лице. Ерик направи опит да се усмихне:

— Махни се, друиде! Не влизай в сънищата ми!

— Ти не сънуваш — прозвуча гласът на жреца.

Ерик примигна и разтърси глава, но образът остана. Скочи от леглото, но му се зави свят и отново се отпусна във възглавниците. Пребори се със замайването и лека-полека стените престанаха да се въртят.

Друидът наистина беше при него.

Ерик смръщи чело и го изгледа изненадано.

— Ти си като стар прилеп от ада! Какво търсиш тук?

Мергуин приседна до него на леглото. Ерик извика от болка и здраво стисна зъби, защото старецът без бавене опипа раната на бедрото му.

— Кълна се в кръвта Христова, никога не съм усещал такава адска болка! — изскърца със зъби той.

Друидът загрижено поклати глава.

— Ерик, не бива да споменаваш на един дъх Христос, Один и ада! Посвети сърцето си на един бог, млади вълко, и отправяй молитви само към него с подобаващата почит!

— Как дойде тук? — попита развеселено Ерик.

Мергуин наложи раната му с някаква лапа и Ерик с изненада установи, че болката изчезна почти веднага. Докосването на костеливите ръце открай време притежаваше магическа сила. Друидът го наблюдаваше внимателно, без да отговаря.

— Попитах нещо! — не се стърпя Ерик.

Този момък има темперамента на Вълка, каза си Мергуин. Не, има и нещо повече. Измежду многобройните потомци на Олаф Белия този най-много прилича на баща си.

— Прочетох руните ти — отговори най-после той.

Ерик вдигна русите си вежди.

— Наистина ли си прочел руните ми? — попита той. Също като него, Мергуин беше син на ирландска майка — мнозина твърдяха, че е била вещица, — и на нормански майстор на руни. Руните бяха символни камъчета, които можеха да предсказват бъдещето — ако засегнатият вярваше в силата им. Много от хората на Ерик не тръгваха на път, особено по море, ако руните не бяха предсказали щастливо плаване.

— Исках да открия накъде си тръгнал — продължи Мергуин и пристегна превръзката на крака му. — Корабите ти бяха изчезнали на хоризонта, затова прочетох руните и веднага тръгнах след теб.

— Защо?

Друидът стана, протегна ръка и посочи към прозореца.

— Заради това тук! Има предателство!

Ерик смръщи чело и отметна завивките, за да стане.

— По-добре е да останеш в леглото. Раната пак ще започне да кърви — предупреди го Мергуин.

— Не мога да лежа. — Ерик закрачи към каната, приготвена на малка масичка. Кракът го болеше, но друидът не биваше да го забележи. Потопи главата си във водата и хладът го ободри.

— Раната щеше да зарасне по-лесно, ако беше извадил острието както трябва — продължи поучително друидът. — Но не, нашият безразсъден принц е трябвало да разкъса мускулите и кожата, за да се отърве колкото се може по-бързо от стрелата.

Ерик го изгледа остро и избърса лицето си с ленена кърпа.

— Нали се погрижи за крака ми! А предупреждението за предателство дойде твърде късно. Може би е най-добре да се върнеш там, откъдето си дошъл, и да ходиш по нервите на брат ми, който е затънал до гуша във велики проекти!

Без да му обръща внимание, Мергуин придърпа един стол към огнището. Пламъците осветиха невероятно дългата му брада, към която се отнасяше с извънредна грижливост и която изглеждаше като част от стоманеносивата му коса, спусната на гърба. Ерик сви рамене, отиде до вратата и я отвори. Намираше се на втория етаж на дървената господарска къща. Спалнята вероятно принадлежеше към покоите на лорда, защото мекото легло, в което беше спал, стоеше върху подиум, а дюшекът беше пухен. В стаята имаше няколко удобни стола, изкусно изработена камина, чийто перваз беше украсен с изображения на светци и демони. Стените бяха закрити с тежки гоблени, а стомните и купите на масата бяха майсторски изработени, дръжките им бяха украсени със скъпоценни камъни.

Да, това бяха покоите на лорда, който беше управлявал този град — и може би на неговата лейди. Възможно беше обаче да е спал в стаята на злата малка мръсница, която носеше отговорност за сегашното му състояние.

— Роло! — извика Ерик. След миг на стълбата се появи красивото момиче, което вчера беше спасил от нахвърлилите се върху него викинга. Малката беше измита и сресана. Тъмната й коса беше сплетена на плитка, туниката й беше дълга и затворена догоре. Лицето, увенчано с големи, пламтеше от смущение.

Тя се поклони и заговори задъхано:

— Чаках да се събудите, милорд. — После му протегна приготвената табла. Ароматът беше изкушаващ. Печено пиле, пресен хляб и кана ейл. Ерик я погледна и кимна:

— Кажи ми как се казваш.

— Джудит, милорд.

— Къде е господарят ти, Джудит? Беше ли убит във вчерашната битка? Защо ме нападна? Какво знаеш за това?

Обърканото момиче поклати глава.

— Тук няма господар. Принц Гарт загина преди много години.

— Как така няма господар? — учуди се Ерик.

Мергуин, който продължаваше да седи с лице към огъня и с гръб към Ерик, надигна глас:

— Попитай я за господарката.

— Лейди Рианон — отвърна момичето.

— Така значи, лейди Рианон — усмихна се Ерик. — Да не е една стройна нимфа с червенозлатна коса, стигаща почти до бедрата? — И дяволски сръчна в изпращането на смъртоносни стрели, допълни на ум той.

— Да, това е моята господарка.

Ах, как му се искаше отново да я усети под себе си! Усмивката му издаваше високомерна небрежност:

— Е, къде е тази лейди Рианон? Защо ме нападна? Аз дойдох чук по покана на краля.

Момичето поклати глава.

— Дойдохте с викингски кораб, милорд. Всички видяха дракона на носа….

— Вярно е — отговори мрачно Ерик. — В Ирландия също се строят драконови кораби, защото те са най-добрите. И въпреки това трябваше да ме посрещнете с добре дошъл. Освен ако някой е предал и мен, и краля ви.

Той огледа внимателно момичето. Красиво като картинка, но само слугиня. Не можеше да му помогне.

— Благодаря ти, Джудит — проговори меко той и й махна с ръка да се оттегли.

— Мога ли да ви услужа и по друг начин? — попита плахо девойката и сведе очи.

— Да, намери ми Роло. Едър мъж с червена коса. Кажи му веднага да дойде при мен.

Момичето направи реверанс.

— Той също ви чакаше… — Тя млъкна смутено.

Ерик смръщи чело.

— Добре, добре, изпрати го при мен.

Девойката падна на колене пред него, целуна бързо ръката му, после скочи на крака и побягна. Ерик погледа малко след пея, после разтърси глава и се върна в стаята. Седна на масата и изведнъж усети вълчи глад. Разряза печеното пиле и се наслади на вкуса му. След малко погледна към Мергуин, който продължаваше да се взира в пламъците.

— Хайде, Мергуин, разкрий ми кой е извършил това ненужно предателство и коя е причината за вчерашното кръвопролитие.

Друидът вдигна рамене и продължи упорито да се взира в пламъците.

— Не мога да открия причината. Не съм ясновидец.

— О, разбира се, че не си — отвърна сухо Ерик и вдигна към устните си каната с ейл. Беше много жаден и набързо я изпразни. Някой почука на вратата и той му извика да влезе. Появи се Роло. Лицето му издаваше загриженост. Беше уловил за ръка някакъв духовник и го бутна към господаря си.

Ерик го изгледа с високо вдигнати вежди.

— Какво означава това? — попита на норвежки той.

— Говорете, отче, и то бързо — настоя мрачно Роло.

Дребният мъж навлажни устни, после втренчи поглед в русия великан пред себе си и в очите му светна изненада. Ерик носеше само къса кожена туника, раменете му бяха голи, мускулите им трептяха, кожата над тях блестеше. Ерик се надигна и развеселено установи, че монахът просто се губи пред него. Непознатият се прекръсти, направи колеблива крачка напред и произнесе няколко едва разбираеми думи. Ерик скръсти ръце пред гърдите си и го подкани със странна смесица от гняв и веселие:

— Хайде, говорете, отче. Ние не сме варвари.

Монахът очевидно нямаше доверие в думите му, но бързо успя да овладее езика си.

— Аз съм отец Пол и принадлежа към старинния орден на Свети Бийд. Кралят ме изпраща, Алфред от Есекс.

— Наистина ли? — усмихна се подигравателно Ерик. Цялото му тяло се напрегна. По гърба му пълзяха предателски тръпки.

— Моля ви, скъпи принце! Кралят е извън себе си от гняв и не знае за предателството нищо повече от вас, но се кълне, че ще разкрие истината. Изпраща ви медовина, вълна, кожи и накити, приготвени от най-добрите му златари и шивачи.

— Кралят ми изпраща подаръци, защото се бои, че иначе ще си ги взема сам — отвърна хладно Ерик.

Монахът се изправи с достойнство.

— Алфред е велик крал. Той е човек, който държи на думата си и не се страхува от битките.

— Добре казано — промърмори Ерик.

— И е истина — прибави спокойно Мергуин.

Монахът се взираше възхитено в гърба на друида. Ерик отиде при него и се облегна на перваза на камината. Превръзката на Мергуин оказваше своето въздействие и той имаше чувството, че в тялото му се вливат нова сила и енергия. Потърка брадясалото си лице и се обърна към монаха, който не беше откъснал поглед от гърба на друида.

— Какво желае кралят?

— Кралят има голямо желание… хм… кралят би желал да се срещне с вас лично. Очаква ви в края на гората, но би искал първо да получи един заложник, защото изхожда от това, че сте много ядосан.

— Няма да му дам заложник — започна Ерик, но Мергуин, все още едър и строен, приличен на стар гарван, се изправи и го прекъсна:

— Напротив, принце. Аз ще отида в лагера на английския крал, за да изпълня молбата му.

Ерик се намръщи. Друидът често беше трън в очите му, но му беше скъп като кръвен роднина и сега нямаше никакво намерение да рискува живота му.

— Не, няма да отидеш.

— И защо не?

— Защото си много стар за тази игра.

— Когато остарея, ще умра — отговори спокойно Мергуин, поклони му се с почит, после се обърна към смаяния монах и попита: — Тръгваме ли?

Духовникът не можа да каже нито дума. Роло избухна в смях.

— Не, бойте се, отче, Мергуин не е зъл магьосник. Той е нещо като личен еремит на моя лорд. Мергуин няма да ви превърне в птица. — Той спря за миг и погледна към стария жрец. — Или все пак ще го направиш, друиде?

Мергуин вдигна рамене.

— Не. Днес не.

— Не знам дали един луд е достатъчен…

— Кажете на краля си — прекъсна го рязко Ерик, — че получава най-ценния ми човек, моя личен учител, който много често е моята сила. Кажете му, че държи в ръцете си истинско съкровище, и ако отново има предателство, цяла Англия ще плати за него. И още му кажете, че ще го чакам когато му е удобно. Най-добре е да разговаряме в тази красива зала.

Двамата мъже излязоха от стаята, монахът още по-нервен, отколкото при пристигането си, Мергуин невъзмутим както винаги. Роло им държа вратата и тръгна след тях с развеселено лице. След като стаята се опразни, Ерик довърши обяда си и се облече. Роло се беше погрижил да внесат в стаята пътническия му сандък и той реши да се облече като син и внук на крале, за да застане достойно пред Алфред от Есекс. Избра ирландско облекло, топли вълнени чорапи, синя туника, обшита с кожи, и колан, украсен с изкусно изработен келтски кръст. Загърна се в обичайната си яркочервена наметка, закопчана с брошка с отличителните знаци на бащиния му дом — короната и вълка.

Когато се приготви, огледа помещението. Роло го беше настанил в най-хубавата стая на къщата и щом градът нямаше господар, значи това бяха покоите на господарката. Ерик отиде при сандъка в ъгъла и любопитно го отвори. Пред очите му се разкриха красиви женски рокли, дълги туники от най-фин лен, украсени с кожи и скъпоценни камъни.

Тук значи беше живяла лейди Рианон. Това беше нейната стая. Той я бе прогонил от родния й дом, или поне така изглеждаше. В сърцето му се надигна гняв. Някой беше извършил предателство и вероятно лейди Рианон е била в дъното на интригата. Прислужницата бе казала, че тази земя е нейна. Тя беше заповядала на войниците си да нападнат викингите и беше останала с тях до кървавия край.

Тази жена го посрещна със смъртоносна стрела. Нанесе му тежка рана. Гореше от желание да го убие.

— Вещица! — изсъска ядно Ерик. И тя наистина беше такава с тези сребърносини очи, огнената коса и кипящата омраза. Той посегна към тясната кама, чиято дръжка беше обсипана с бисери, и отново се замисли за случилото се. Може би щеше да стори по-добре, ако беше запратил ножа си право в сърцето й. Защото ако се срещнеха отново, тя непременно щеше да посегне на живота му. За малко да го стори още при първата им среща — нещо, което не се беше удавало на никой мъж досега. Тази жена се биеше като лисица и успя да го рани тежко; очевидно я бяха обучили да се прицелва в жив човек.

— Е, добре, горделивке! — промърмори полугласно той и завъртя камата в ръката си. — Скъпо ще си платите за тази глупост. Ще загубите земята си, дрехите си, всичко ще стане мое. И никога няма да ви го върна, кълна се! Може би така ще се научите на малко смирение. А ако някой ден ви срещна отново, сладка лейди, ще се погрижа да ви обуча в изкуството на покорството. — Той все още не можеше да забрави гнева, който тази жена бе разпалила в сърцето му. Още по-малко можеше да забрави самата жена. Дори когато очите й святкаха с омраза, те бяха прекрасни със сребърносините си ириси, обкръжени от гъсти черни мигли. Тя не събуждаше в сърцето му нежност, а плашещо желание. На лицето му грейна усмивка. Жалко, че беше благородна лейди. Иначе можеше да я поиска за наложница. А да попадне в ръцете на мъж, когото смята за викинг, със сигурност ще бъде непоносимо унижение за нея.

Той хвърли камата обратно в сандъка и го затвори. Никоя жена, все едно колко привлекателна беше, не означаваше за него повече от земята. И макар че отмъщението щеше да бъде много сладко, той предпочиташе да стане собственик на тази част от крайбрежието и на долините и възвишенията наоколо. Ако кралят не беше виновен за случилото се, той щеше да му поиска обезщетение под формата на земя. На тази земя. Като християнски принц не можеше да поиска една лейди, за да я направи своя наложница за временно забавление.

Ерик слезе по стълбата и завари повечето от хората си събрани около големия огън. Огромната зала беше пълна с кучета, а слугите вършеха работата си както обикновено. Щастие е да си роб, каза си с усмивка Ерик. Защото когато господарят беше почтен човек, слугите живееха добре при него — все едно кой водеше войни и кой заповядваше над страната.

Хадрайк, Роло и Майкъл от Армаг се бяха разположили удобно и пиеха ейл. Хадрайк беше син на един от капитаните на баща му и на ирландската му съпруга. Роло беше истински норманин, а Майкъл беше чист ирландец като кралица Иърин. Докато наблюдаваше верните си мъже, Ерик си мислеше, че баща му е имал голям късмет, като се е свързал в нерушим договор с човек като дядо му Ейд. Тези трима бяха най-добрите приятели. Биеха се един до друг, грижеха се един за друг и бяха безрезервно предани на Ерик.

И все пак, също като него, те бяха тръгнали да търсят… нещо. Може би като него мечтаеха за свое парче земя…

Роло вдигна очи към господаря си и се усмихна.

— Поръчах да приготвят празнична вечеря за краля на Есекс. Той ни изпрати за заложник млад благородник от Източна Англия, а пък ние изпратихме свита, която да придружи хората му. Мисля, че е време да тръгваме, за да го посрещнем пред портите на града.

— Добре, тръгваме. — Ерик пристъпи към огъня и протегна ръце към пламъците. После остро изгледа Хардрайк: — Има ли пленници?

— Не, Ерик. В края на битката пленихме доста мъже и жени, но никой от тях не принадлежи към господарския дом. Имаме селяни, слуги и занаятчии. Всички положиха клетва за вярност.

— Добре — кимна Ерик. Преговорите с английския крял щяха да бъдат трудни, но той нямаше да се откаже от земята, която си беше извоювал.

И все пак искаше момичето. Гореше от желание да грабне лъка и колчана със стрелите и да ги строши в дупето й.

Или да я остави няколко нощи само на вода и хляб, в някоя студена и тъмна стая…

Той обърна гръб на огъня и махна с ръка на хората си:

— Да тръгваме!

Майкъл, Хадрайк и Роло кимнаха и Ерик тръгна напред към двора. Вече беше ден. Свине и пилета се ровеха в калта. По-далеч се виждаше момче, което караше пред себе си вол. Повечето от хората му вече бяха станали. Няколко седяха удобно облегнати на хамбара и дялкаха нещо с ножовете си по обичая на скандинавците. Други стояха на пост и внимателно оглеждаха околността.

Насреща им излезе Денис от Корк. Водеше за юздата едър бял жребец и се беше ухилил с цялото си лице.

— Вижте какъв красавец, милорд Ерик! Добре хранен, добре оформен, силен и бърз. Смаях се, като го видях, и веднага си казах, че е достоен за вас!

— Наистина е хубав — съгласи се Ерик и меко плъзна ръка по копринената козина. Жребецът изцвили и запристъпва нервно от крак на крак. В това животно наистина се криеше сила. Ерик го потупа по ноздрите и засмяно се обърна към Денис: — Благодаря ви, приятелю! Много добре се грижите за мен.

Той се метна на седлото и даде знак на хората си. Отговори му дружен вик и малкият конен отряд потегли към портите на града.

Високо на хълма, от който като на длан се виждаше градът, Алфред наблюдаваше как опасният принц, когото бе поканил в страната си, препуска в галоп към него. Ерик от Дъблин не можеше да бъде сбъркан с никой друг; грамадната му фигура беше по-внушителна от всички слухове, които се носеха за нея. Той яздеше едрия жребец с лекотата на опитен воин, седеше гордо изправен на седлото и представляваше впечатляваща гледка с ръста и златнорусата си коса.

Кралят измерваше с недоверчив поглед ирландския принц. Нищо чудно, ако му беше заложил някой капан. Не, нямаше такъв. Сините очи, които се впиха в неговите, не примигнаха нито веднъж. Те бяха твърди… и може би жестоки. Гледаха го настойчиво, с известна сдържаност, но и с неоспоримо уважение.

— Алфред от Есекс? — попита ирландският принц.

Кралят кимна.

— А вие сте Ерик от Дъблин?

Ерик отговори с кратко кимане. Въздухът помежду им беше зареден с напрежение и тежеше от недоверие.

Алфред беше придружен от голяма свита — и ако се съдеше по облеклото, всички бяха благородници. Но в тези първи мигове нито кралят, нито ирландският принц обръщаха внимание на обкръжението си. Важността на срещата се определяше от първите им взаимни впечатления и доверието, което щяха да изпитат един към друг.

Алфред подкара коня си напред и подаде на Ерик стегнатата си в кожена ръкавица ръка. Ерик се поколеба едва забележимо и я пое. Кралят беше показал истинска смелост, като бе излязъл сам насреща му. Може би се доверяваше на славата му, че е човек на честта. Или толкова мразеше датчаните, че беше готов на всякакъв риск. Алфред беше среден на ръст, с остри лешникови очи. Ерик предположи, че нищо не е в състояние да убегне от тези очи. Още от пръв поглед личеше, че кралят е умен и мъдър.

И Мергуин вярва в славата му, каза си развеселено той. Ръката, която стисна неговата, беше корава и силна.

— Да отидем в града — предложи Ерик. — Жените вече приготвят празничната трапеза за посрещането на великия Алфред от Есекс.

Кралят кимна, без да го изпуска от очи. Ерик разбра, че Алфред е осведомен за завладяването на града и че е решил да не разговаря с него за това. Забеляза също, че кралят е много добър ездач и че като него се е сражавал с датския враг от най-ранните си години. Вероятно беше четири-пет години по-възрастен от него.

Ерик, крал Алфред и придружаващите ги минаха през градските порти. По всичко личеше, че благородниците не смееха да оставят краля си сам и не изпитваха особено доверие към чужденците. След като влязоха в голямата зала, Алфред заповяда на хората си да чакат отвън, а Ерик кимна на Роло и останалите да сторят същото. После нареди да донесат медовина, двамата с краля седнаха един срещу друг и отново се погледнаха, този път съвсем открито.

Ерик чакаше разговорът да бъде започнат от Алфред, защото той беше длъжен да даде обяснение. Лицето му беше сериозно и затворено.

Кралят се приведе напред:

— Не мога да ви опиша какъв живот сме водили до днес — всъщност не, смятам, че сте в състояние да ме разберете, защото датчаните много отдавна опустошават ирландските брегове.

— Баща ми непрекъснато воюваше с датчаните, дядо ми също, а аз съм се бил под знамената и на двамата.

— Така е и с мен.

Ерик отпи глътка медовина и се облегна назад. Погледна внимателно краля над ръба на чашата си и заговори направо:

— Кажете ми тогава, Алфред от Есекс, защо бяха нападнати корабите ми, след като пристигнах тук, за да отговоря на молбата ви за помощ.

Алфред поклати глава и също се облегна назад. Ерик беше впечатлен от сериозността му.

— Някъде дебне предател, но не знам къде. Кълна ви се, че няма да се успокоя, докато не разкрия истината. Много от хората ми смятат, че един от воините, посечени от хората ви, е бил предателят, защото предпочел да се бие срещу вас, вместо да ви посрещне с добре дошли.

— Какво ще кажете за момичето?

— Какво момиче? — учуди се кралят.

— Говоря за лейди Рианон. Тази земя е нейна. Може би предателката е тя?

— Не, никога! — отговори бързо кралят.

— Защо сте толкова сигурен?

— Тя е моя кръщелница. И моя кръвна роднина.

Ерик не беше много съгласен да свали подозренията си от лейди Рианон, но реши да премълчи.

— Аз ще поема този град и земите около него — съобщи кратко той.

— Вече го направихте — отвърна Алфред със сух — и може би горчив — хумор.

— Причинихме достатъчно зло на тази земя — рече тихо Ерик.

— Така е — съгласи се Алфред, приведе се през масата и очите му заблестяха трескаво. — Вие дойдохте, за да се биете с датчаните. Земята, която ще защитавате, не принадлежи към родината ви, но аз ще се погрижа да бъдете възнаграден, както подобава.

Ерик се надигна, отпи глътка медовина и бавно закрачи към камината. Облегна се на перваза и втренчи поглед в краля.

— Каква награда имате предвид?

Алфред стана и също отиде при огъня. Пламъците тлееха помежду им като страстната им омраза към общия враг.

— А вие какво искате?

— Само земя — отговори без заобикалки Ерик. — Искам околните долини и ивицата от крайбрежието северно оттук. Там има обширен залив, заобиколен от стръмни скали. Никой не може да завладее така добре защитена земя. Долината е много плодородна. Мога да издигна истинско пристанище, разбрах го още вчера на кораба.

Алфред се колебаеше.

Ерик вдигна хладно едната си вежда и кралят видя колко бързо очите на този мъж ставаха ледени.

— Много ли искам за кръвта, която се проля?

— Не е това. Веднага бих предал земята във ваши ръце, но тя не е моя.

— Тогава заповядайте на лорда, който е неин собственик, да си потърси друго парче земя. Скоро ще отнемем достатъчно от датчаните.

— Тази земя не принадлежи на никой лорд — промърмори неуверено Алфред. Ерик смръщи чело. — Тя е наследство на моята кръщелница, на лейди Рианон.

Ерик кимна бавно. Беше разбрал.

— Тя би трябвало да се зарадва, че може да ви окаже такава голяма услуга.

— Вече го направи — отговори кралят с обичайния си сух хумор. — Този град също е неин, баща й го завладя преди много години.

Образът на огненокосата фурия със сребърносините очи, в които се четеше жажда за убийство, се появи за миг пред духовния му взор и Ерик се ухили злорадо.

— Значи ще отнема не само града, но и земята на уважаемата лейди!

— Така е — отговори тихо кралят и се върна на масата. — Рианон е господарка на цялото крайбрежие. Баща й Гарт беше изключителен воин. Беше мой лоялен поданик и хората го помнят с добро. Ако проявя неуважение към дъщеря му, много от поданиците ми ще се изправят срещу мен.

— Няма да се откажа от тази земя — проговори безизразно Ерик. Наистина нямаше. Тук се бе проляла ирландска и викингска кръв. Освен това лейди Рианон не заслужаваше дори шепа кал.

Алфред смръщи чело. Гневеше се на неотстъпчивия принц, но много повече беснееше от постъпката на Рианон. Ерик от Дъблин нямаше да се откаже от изискванията си; кралят четеше това в ледения му взор и непоколебимата линия на брадичката. А това означаваше, че мечтите му за мир в Есекс ставаха неосъществими. Не, той трябваше да се бори, можеше и трябваше да победи. Той беше крал и искаше мир.

Но нима можеше да тръгне на бой, без да разполага с достатъчно воини? Беше получил помощ от Англия, но повечето войници бяха необучени и загиваха още в първата битка. На плещите му тежеше огромна отговорност. Пристигналите ирландци и викинга бяха закалени в безброй сражения и бяха неоценими за него. Воини като тях, смели и горди, силни и добре обучени, бяха цяло богатство. Той щеше да ги поведе към победата.

— Ако отнема имотите на Рианон, тук ще избухне нова война — изрази съмненията си кралят. — Хората ми ще се изправят срещу вашите.

— Е, щом е така, съмнявам се, че можем да стигнем до разбирателство. Освен това смятам, че има някои неща, които трябва да изясня лично с лейди Рианон — отговори меко Ерик.

— С Рианон?

— Все пак тя заповяда да нападнат корабите ми — обясни кратко Ерик и се запита защо беше решил да премълчи пред краля обстоятелствата около интимната част на срещата му с младата дама.

Алфред навлажни устните си.

— Добре. Ще ви дам лейди Рианон за жена и така цялото й притежание ще стане ваше. Ще получите много повече земя, отколкото искате.

— Какво? — погледна го смаяно ирландският принц.

— Ще ви дам лейди Рианон за жена и ще ви направя господар на земите й. Хората не могат да не приемат женитбата й за християнски принц, още повече, че тази женитба ни свързва в здрав съюз. Щом ви поверя собствената си кръщелница, вашите хора ще разберат, че предателството не е излязло от мен.

Алфред беше изненадан, че по остро изсеченото, красиво лице на принца се появи израз на изумено недоверие.

— Но аз не искам жена, сър — възпротиви се той.

Кралят му обърна гръб. Беше засегнат болезнено. Всеки благородник в двора му и в цялата страна щеше да се почувства почетен от такова предложение. Кръщелницата му беше по-красива и от най-красивите божии ангели. Рядко се срещаше същество, надарено с повече прелест.

И като добавка с най-добрата земя в Есекс.

— Ерик от Дъблин — заговори остро кралят и забарабани с пръсти по масата, — говорим за жена от моята собствена кръв, дете на есекския кралски дом и потомък на две от кралските фамилии на Уелс. Освен жена, аз ви давам и земя, която превъзхожда и най-сладките мечти на всеки завоевател, богата и плодородна земя, която не се среща често.

Ерик стисна здраво зъби. Той искаше да си отмъсти; не искаше съпруга. Веднъж вече беше разбрал какво значи да обичаш и бе изгубил любимата жена. Никога не беше гледал на Йемения като на своя съпруга, но не искаше друга да заеме мястото й. Сърцето му беше обградено с ледена броня. Едно беше да се забавляваш в компанията на талантлива проститутка и съвсем друго да се ожениш за благородна дама.

Освен това Алфред говореше не за коя да е жена. Той искаше да го ожени за момичето с огнена коса и изпълнено с гняв сърце.

Ерик едва не избухна в смях. Един такъв съюз можеше да се сключи само в ада!

— Алфред, по никакъв начин не исках да ви обидя. Но бих желал да ви напомня, че съм син на крал и внук на Ард-Рий на цяла Ирландия и на един от най-могъщите норвежки крале. Не съм просто натрапник, с когото сте принуден да преговаряте.

— Не ви приемам като такъв, сър. Предлагам ви своята собствена плът и кръв.

— Съмнявам се, че младата дама ще се съгласи да встъпи в брак с мен.

— Ще направи, каквото й кажа. Аз съм неин настойник и неин крал.

Ерик вдигна рамене. Пак го напуши смях. Това беше ирония на съдбата. Спомни си как я беше предупредил да се пази от новата им среща и си каза, че молитвите й очевидно не са били чути. И отговорен за това беше кралят с безумната си идея.

Внезапно Ерик усети хладен полъх и се обърна към отворилата се врата. На прага бяха застанали мъжете от двете свити и надничаха с очакване в залата. Всички се надяваха на съюз, който да изчисти неразбирателствата и да измие пролятата кръв.

Но той нямаше никакво желание да се жени! Презираше тази жена, презираше нахалството, с което тя отричаше всичко норманско, без да си направи труда да го разбере. Беше разглезена, своенравна и високомерна и той трябваше да й отмъсти за всичко, което му бе причинила. Не можеше да й окаже честта да я направи своя законна съпруга.

— По дяволите, човече! — изруга кралят. — Рианон е най-красивата жена в цяла Англия! Сърцето ми се разкъсва, че трябваше да я предложа именно на вас.

Ерик вдигна едва забележимо дясната си вежда и отговори спокойно:

— Алфред, лейди Рианон никога няма да се съгласи на тази женитба.

— Ще го направи — отговори уверено кралят. Неговата дума беше закон.

В сърцето му се бореха противоречиви чувства. Трябваше да превъзмогне себе си, за да предложи Рианон на Ерик, макар да знаеше, че тя обича Роуан, макар да й беше обещал благословията си. Но сега не можеше да си позволи слабост. Трябваше да забрави, че Роуан и Рианон се обичат. Победата над датчаните беше по-важна от Рианон или Роуан — и от любовта им.

— Това е единствената възможност — заключи кратко той.

Единствената възможност, повтори наум Ерик. Алфред беше решен да си осигури помощта му и беше готов да направи всичко — или почти всичко. Но нямаше да му отстъпи тази земя без бой, а само като му даваше племенницата си за жена.

Какво значение има това? — запита се внезапно Ерик и хладният разум отново взе връх. Женитбата беше договор и той щеше да го подпише — нищо повече. Жената щеше да стане негова, докато смъртта ги раздели, и може би това беше най-високата цена, която тя щеше да плати за стореното зло.

Освен това той щеше да получи дом. Собствена земя — и то много добра земя, зелена и плодородна, дори крайбрежна ивица с пристанище. Нямаше да я получи нито чрез наследство, нито като дар, а защото я беше заслужил.

Трябваше да стане господар на тази земя. Искаше да я вкуси, да я усети като своя. В сърцето му се надигна възбуда. Искаше това парче земя, искаше да живее тук и да управлява богатствата му. А жена си щеше да опитоми. По един или по друг начин, но щеше да я опитоми. Ако не успееха да заживеят мирно и тихо в този прекрасен дом, толкова по-зле за нея. Щеше да я изпрати в Ирландия и да се отърве от нея.

Женитбата беше делови въпрос. Тя беше част от сключването на договори, завземането на земи и съюзите между владетелите.

За миг си припомни какво беше изпитал, когато Рианон лежеше под него; спомни си допира на плътта й, гнева и страха в очите й и възбуждащата им сребърна синева. Помнеше дивото желание, което го беше обзело, и как можеше да я вземе в онези мигове — като викинг, като варварин, какъвто го беше нарекла.

Тази земя беше нейна! Тя го посрещна със смъртоносни стрели. Някой ги бе предал…

Ако предателката беше тя, ако кръвта на ирландци, нормани и англичани, която толкова ненужно беше напоила тази земя, тежеше на нейната съвест, тя щеше да си плати за стореното зло — и то скъпо, във всеки отделен ден от живота си. Ако кралят не се погрижеше за това, Ерик щеше да вземе нещата в свои ръце.

А като неин съпруг щеше да има възможност да го направи. Трябваше да се ожени за нея, както искаше кралят.

Никое от тези чувства и никоя от тази мисли не проличаха по каменното му лице. Алфред знаеше, че принцът насреща му размишлява по предложението му, но мислите му си оставаха тайна, скрита зад арктическия лед в очите му.

Ерик се върна обратно на масата. Напълни отново богато украсените чаши с прясна медовина.

— За дълга и трайна дружба — проговори тържествено той и предложи на краля едната от двете чаши.

— За смъртта на датчаните — гласеше тостът на краля. Кралят изпи медовината на един дъх и впи поглед в лицето на Ерик. Мъжът насреща му беше наистина впечатляващ!

Всяка жена би се радвала да има такъв съпруг, каза си той, опитвайки се да успокои бурята в сърцето си. Момичето трябваше само да го види и щеше да забрави предразсъдъците си. В него течеше кръвта на крале, силата на две войнствени нации. Имаше благороден вид и се държеше като лорд. С изключително едър ръст, мускулест, великолепен като първокласен боен кон, а чертите на лицето му бяха мъжествени и силно впечатляващи. Очите му излъчваха магнетична сила… Но понякога бяха студени като лед.

Да, всяко момиче щеше да пожелае такъв мъж. Образован и красив. Говореше много езици и беше овладял мъдростта на вековете, също както и военното изкуство.

Всяка жена….Освен Рианон.

Алфред побърза да прогони тази неканена мисъл. Той беше кралят и също познаваше мъдростта на книгите и военното изкуство. Като коравия рус воин пред него, той се бе научил да бъде жесток, разбира се, до известна степен.

Алфред отново вдигна чашата си.

— За женитбата ви, Ерик от Дъблин. А сега ще повикаме писарите и ще поставим печатите си под договора, като знак, че ще изпълним всичко, както е уговорено.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Макар че кралят бе напуснал Уорхем, градът гъмжеше от воини, които се подготвяха за предстоящия поход.

През целия ден се чуваха какви ли не шумове. Викове, команди, постоянно дрънчене на метал.

Рианон беше убедена, че никога вече няма да може да слуша тези шумове, без пред очите й да се появи кръвопролитието и смъртта. Не можеше да преодолее страха си и трепереше при всяко издрънчаване и скърцане.

Прекара целия ден при децата на краля. Алфред много държеше всичките му потомци да получат добро образование. Беше наел учители да им преподават латински, математика и всички останали науки. Рианон говореше уелски, смятан от Алфред за един от най-важните езици, тъй като от уелските крале зависеше дали ще има съюз срещу общия враг, датчаните, или междуособиците ще продължат.

Три дни след битката Рианон седеше с по-малките кралски деца и им преподаваше уелски. Ала не можеше да съсредоточи вниманието си върху урока, прекъсвана от постоянния шум на военните упражнения. Затова реши да излезе с децата на полянката зад къщата, която беше в границите на крепостните стени. Всеки в кралския дом имаше свои задължения и задачата на малките беше да хранят гъските.

Едмънд, най-голямото от децата, хукна напред с шепа овес, братята и сестрите му го последваха със смях. Рианон ги остави да тичат на воля, отпусна се на меката трева, изпъстрена с пролетни нарциси, и замислено задъвка едно стръкче.

Все още не можеше да повярва, че кралят се е обърнал към чужденците с молба да го подкрепят срещу датчаните. Викинги срещу викинги — това изглеждаше немислимо! Също толкова невероятно бе, че нашествениците бяха завладели дома й, където се бе родила, където беше живяла с обичните си родители.

Алфред със сигурност ще се погрижи да ги изгони, опитваше се да се убеди тя.

Ала сърцето й беше пълно с лоши предчувствия. Мъчеха я неразгадаеми съмнения. Никога не беше виждала краля толкова гневен, колкото в онзи злокобен ден, когато пристигна тук. Дали беше повярвал в твърденията й, че не е знаела за поканата?

Той я уверяваше, че е повикал на помощ ирландски принц, но тя бе видяла само банда кръвожадни варвари. Нима Алфред имаше нужда от такива хора? Цяла Англия го обичаше и уважаваше. Смелите му войски винаги бяха отблъсквали врага, а мъжете се биеха помежду си, за да бъдат приети в армията му. Скоро щеше да потегли за Рочестър и да освободи обсадения град. Рианон беше сигурна в това.

Децата се смееха весело. Пролетта беше дошла и малките празнуваха с бурна радост появата на новия живот. Рианон се обърна към тях и страхът и съмненията постепенно изчезнаха. На лицето й изгря усмивка. Толкова обичаше малкия Едмънд! Момчето имаше сериозните очи на баща си и тъмната му коса, но чертите на лицето му бяха наследени от майката. Прекрасно дете…

Неволно Рианон се запита как ли ще изглеждат нейните собствени деца, дали ще приличат повече на Роуан или на нея. Роуан много приличаше на краля: блестяща червеникавокафява коса, грижливо подрязани мустаци, гъста тъмна брада и изразителни лешникови очи. Беше по-едър от краля, строен и мускулест. Рианон беше убедена, че той е най-прекрасният мъж на света.

Тя легна във високата трева и за момент затвори очи. Роуан беше при Алфред и тя се молеше по-скоро да се завърне. Щом я вземеше в обятията си, всичко щеше да се оправи. Тя щеше да забрави преживения кошмар и страхът й от чужденеца с ледените сини очи щеше да изчезне.

А когато кралят прегазеше веднъж завинаги датските нашественици, щеше да се състои сватбата й с Роуан. Досега Алфред беше твърде зает с подготовката на военните действия, за да даде благословията си за този брак, но щом се върнеше, тя щеше да го помоли да обяви венчавката в църквата. Рианон знаеше, че Алфред се гордее с Роуан. Сигурно нямаше да има нищо против да му даде кръщелницата си. Винаги беше гледал с благоразположение на любовта им.

Прекрасно беше да лежи в тревата и да мечтае. Кралят щеше да я предаде на жениха, а Алсвита щеше да я дразни с шегите си и предупрежденията да се пази от първата брачна нощ. Но тя беше влюбена и не се боеше от брачното легло. Дългите, томителни целувки, които си бяха разменяли с Роуан, бяха много приятни, а останалото сигурно щеше да бъде още по-хубаво.

Мечтанията й бяха рязко прекъснати, когато земята се разтрепери под нея. Тя скочи на крака и видя широко отворените градски порти. Кралят се връщаше.

Рианон погледна към господарския дом и забеляза втурналата се навън Алсвита. Тя не се затича да посрещне мъжа си, а го изчака на входа. Алфред насочи коня си към къщата. Слезе, подаде юздите на притичалия коняр и поздрави жена си. Рианон не можеше да откъсне очи от кралската двойка, зарадвана от любовта им. След малко огледа внимателно редиците на завръщащите се воини, докато най-после откри Роуан. Любимият й изглеждаше уморен и нещастен и Рианон стреснато се запита какво ли се е случило на морския бряг, та видът му е толкова жалък. Подобно на Алфред и свитата му — Алън, Едуард от Съсекс, Уилям от Нортъмбриън и Йон от Уинчестър, — Роуан тръгна към господарския дом. Рианон предположи, че предстои някаква важна среща. Но може би Алфред щеше да й позволи да поздрави набързо любимия си, преди да е влязъл в залата.

— Елате, деца! — извика на малките тя. — Баща ви се върна!

Нямаше нужда да казва повече, децата вече тичаха към къщата. Рианон ги последва, отначало тичайки, но после тръгна по-бавно, както подобаваше на положението й. Ала когато стигна до къщата, се втурна през вратата не по-малко устремно от децата.

Слугите вече тичаха с пълни кани ейл за краля и гостите му. Алсвита поздравяваше сърдечно мъжете. Децата наобиколиха баща си и обсебиха вниманието му. Алфред хвърли кратък поглед към Рианон и бързо отмести очи. Девойката се смая, защото кралят винаги гледаше хората право в очите, все едно мъже ли бяха или жени. Едмънд тъкмо го поздравяваше и кралят прегърна сина си, при което окончателно обърна гръб на Рианон. Тя замръзна на мястото си. Още ли се гневеше? Та тя не беше виновна за нищо.

Опита се да си внуши, че й е все едно, но не успя. Тя обичаше Алфред с цялото си сърце не защото беше крал, а защото беше човек, заслужаващ доверие и обич. Обичаше острия му ум и шеговитите му забележки, слушаше с огромно удоволствие разказите му за бъдещето на Англия. Алфред много обичаше да си представя как един ден в кралството му отново ще разцъфтят науката и културата.

Рианон склони глава и поздрави учтиво Алън, Едуард, Уилям и Йон. Обичаше от сърце Йон и Едуард, който й бяха връстници, постоянно се шегуваха, имаха цветист език и винаги я защитаваха. Алън й се струваше твърде мрачен, а Уилям направо я плашеше. Ето и сега я наблюдаваше неотстъпно, при това навиваше на пръстите си дългите си тъмни мустаци и Рианон неволно се запита какво ли коварство е намислил пак. Този мъж винаги я караше да се чувства несигурна, затова и днес му кимна с хладна учтивост. Едва сега осъзна, че всички я гледат втренчено и че по лицата им се чете сериозна замисленост, съчувствие и неловкост. Нямаше представа с какво е предизвикала тези чувства. Кралските хора се връщаха в пълен състав, следователно ирландският принц се бе съгласил на преговори. Слава Богу, че бяха избегнали още една излишна и кръвопролитна битка.

Кралят все още държеше н прегръдките си малкия Едмънд и Рианон сметна, че й е позволено да изтича при Роуан. Втурна се към него и се хвърли в обятията му.

— Рианон! — прошепна с болка младежът.

Тук нещо не беше наред, Рианон веднага го разбра. Погледна Роуан в очите и се стресна — те бяха пълни със сълзи. Освен това не беше протегнал ръце да я прегърне. Дори улови ръцете й и я отдалечи от себе си. Това напълно я обърка.

— Какво е станало, Роуан?

— Аз… вече нямам право да те прегръщам — проговори меко той. Рианон се обърна и видя, че всички в залата са устремили поглед към нея — кралят студено и гневно, Алсвита объркано, останалите мъже загрижено и с неудобство.

Всички знаеха нещо, което тя не знаеше.

— Какво се е случило? — попита тихо тя.

Каквото и да беше, очакваше я нещо ужасно и тя го разбираше. Обърна се отново към Роуан. Чертите на лицето му бяха разкривени от болка. Ръцете му все още я държаха, но на почетно разстояние от тялото му. В сърцето й се надигна леден страх.

— Роуан…

— Кралят трябва да ти го каже — прошепна младежът, пусна я и се обърна с пресекващ глас към Алфред: — Бих желал да се оттегля, сир.

Кралят кимна. Рианон изгледа въпросително кръстника си и потрепери от студа в очите му.

— Какво се е случило? — повтори тя. Опита се гласът й да звучи овладяно, но не се справи много добре. Стори й се, че разбира. Алфред и хората му не бяха успели да прогонят викинга от земята й. Викинга ли? Не, ирландеца, поправи се горчиво Рианон. Кралят й беше обяснил, че нападателите са ирландци.

— Домът ми е изгубен, нали? — прошепна едва чуто тя.

— Излезте навън — заповяда рязко кралят. — Оставете ни сами.

— Алфред… — прошепна умолително Алсвита.

— Оставете ни сами! — повтори заповеднически кралят.

Рианон чу как мъжете се надигнаха и се запътиха към вратата, но не видя нищо. Погледът й беше устремен в лицето на краля. Сякаш някъде много отдалеч дойде гласът на Алсвита, която повика децата и най-после двамата останаха сами. В сърцето й нахлу паника.

— Говори най-сетне, Алфред! — помоли дрезгаво тя.

За момент повярва, че кралят ще се смили над мъката й, че ще заговори нежно и внимателно, за да смекчи жестокостта на следващите думи.

Гласът му прозвуча глухо, с тон, който не бе чувала никога.

— Ще те омъжа.

Да я омъжи? Та тя само до преди малко мечтаеше за сватбата си! Но ако трябваше да се омъжи за Роуан, в залата нямаше да цари тази потискаща атмосфера.

— Искаш да ме омъжиш? — попита тихо тя и гласът й прозвуча също така безизразно като неговия.

— И то веднага.

— За кого, ако ми е разрешено да попитам, благородни кралю? — Саркастичният тон на гласа й постигна желаното въздействие.

— Съжалявам, че трябва да те нараня, Рианон, но не мога да постъпя другояче. Сгодих те за Ерик от Дъблин. Сватбата ще се състои след две седмици.

Рианон не повярва. Думите минаха покрай ушите й и паднаха като студени дъждовни капки по раменете й. Тя поклати глава.

— Не си прави глупави шеги.

— Това не е шега, Рианон.

Прониза я режеща болка. Той наистина я беше обещал на чуждия принц. На един ирландец, на чужденец с норманска кръв. Беше я използвал като обикновена шахматна фигурка, за да възнагради натрапника за това, че беше нападнал града й.

— Алфред, ти не говориш сериозно. Не можеш да ми причиниш това. Аз обичам Роуан и той ме обича.

— Рианон, любовта е лукс, който в момента не мога да ти позволя. Роуан разбра, че нямам друг избор. Ти също трябва да ме разбереш.

Секундите минаваха. Рианон беше отчаяна. За първи път в живота си не знаеше как да се защити.

Ще го моля! Мисълта профуча като светкавица през главата й. Трябваше да падне на колене и да моли за милост.

— Не! Моля те! — изплака тя и се хвърли в краката му. — Може би наистина съм те засегнала тежко, Алфред, но те моля за прошка! Умолявам те, имай поне малко милост към мен! Моля те…

— Престани! Чуваш ли, млъкни! — изкрещя кралят. — Стани! Не си ме обидила с нищо. Това не е наказание. Ще направиш това, което ти се казва, защото аз реших така. Не съм те опозорил! Давам те на кралски син, на внук на ирландския Ард-Рий! И ти няма да ми създадеш нови трудности, като се изправиш срещу решението ми. — Той вдигна ръка и се отвърна от нея. — Стани.

Рианон го гледаше като упоена. Не можеше да повярва, че Алфред ще се отвърне така равнодушно от нея.

Тя се надигна бавно, втренчила поглед в гърба му. Отметна глава назад и заговори с треперещ глас:

— Не мога. Не искам. Твоят принц не е никакъв ирландец, защото норманският му лакей разруши града ми и изби хората ми. Няма да се омъжа за такъв човек.

— Ще го направиш! — изфуча гневно Алфред и отново се обърна към нея.

— Не — възрази меко, но уверено Рианон. Стана й студено, крайниците й се вдървиха. Кралят не се гневеше. Той не искаше отмъщение, затова нямаше смисъл да го умолява. Той беше завладян от една единствена идея — да отвоюва страната си от датчаните. Беше взел решение и дал съответната заповед. Той беше кралят и имаше право да го стори.

— Нямаш друг избор — продължи безизразно Алфред. — Ако продължаваш да се съпротивляваш, ще те затворя в стаята ти до деня на сватбата.

— Прави, каквото искаш! Но аз няма да се омъжа за онзи варварин, бъди сигурен в това! — изсъска разярено тя.

— Принуждаваш ме да извърша нещо, което няма да ти е приятно, Рианон!

Девойката не отговори.

— Алън! — извика остро кралят.

— Какво ще правиш? — проплака отчаяно тя. Не искаше да губи самообладание, искаше да запази достойнството си. А той бе повикал именно онзи от хората си, когото Рианон не можеше да понася… и щеше да му заповяда да направи нещо с нея.

По дяволите достойнството! Той беше неин роднина, неин настойник. Сълзи избликнаха от очите й и надвиснаха по дългите, копринени ресници. Бойкият й дух се събуди, достойнството й се изпари във въздуха и тя се хвърли към него. Побесняла от гняв, заудря с юмруци по гърдите му. Алфред я сграбчи за китките и ръцете й се отпуснаха безсилно. Рианон погледна краля в очите и разбра, че той се радва на гневния изблик, защото по този начин намира някакво оправдание за злото, което й беше сторил.

— Алфред, когото англичаните възвеличават като Велики! — изсъска подигравателно тя. — Никога няма да забравя какво направи с мен. И няма да се омъжа за викинга, да го знаеш.

За миг й се стори, че Алфред ще отстъпи. Устните му се отвориха, за да кажат нещо, ръцете му се вдигнаха да помилват косата й. Но не го направи. Блъсна я настрана и отново извика:

— Алън!

Верният му човек се появи при второто повикване. Рианон не откъсваше очи от краля. Алън посегна към ръката й, но тя се дръпна и направи крачка към Алфред.

— Няма да го направя! Не можеш да ме принудиш! Ще отида при монахините, ще избягам в Париж, ако потрябва, ще се скрия даже при датчаните!

Последните думи привлякоха вниманието му. Той се обърна и също пристъпи към нея.

— Не, лейди, няма да избягаш. Ще те държа зад заключена врата, докато минеш под венчило. И ако продължаваш да упорстваш, ще се моля бъдещият ти съпруг да е повече викинг, отколкото ирландец, и да предприеме всичко необходимо, за да те опитоми! Алън! — изрева гневно той. — Махнете я от очите ми!

Алън я сграбчи грубо за рамото. Рианон го погледна в лицето и видя в очите му злобни искри, сякаш се наслаждаваше на нещастието й.

— Пуснете ме, Алън! — проговори хладно тя. — Ще ви последвам, без да се противя. Само махнете мръсните си ръце от мен!

Усмивката му стана по-широка, погледът му се замъгли.

— На ваше място бих си държал езика зад зъбите, лейди — проговори подигравателно той.

— Нямам такова намерение — отвърна решително тя. Откъсна се и забърза към вратата. Само след секунда Алън я настигна и отново я сграбчи за рамото. В този момент се приближи Едуард.

— Моля ви, нека аз я отведа в стаята й — произнесе умолително той.

Рианон не поглеждаше към Алън. Не искаше врагът да забележи бликналите в очите й сълзи. Слава Богу, той се съгласи и Едуард я поведе по коридора. Тя се запрепъва напред, учудена, че слънцето все още грее, че отвън долита обичайният шум на оръжията.

Но този път кралската къща беше пуста.

— Много съжалявам, Рианон — прошепна Едуард. — Само ако знаеш колко ми е мъчно…

— Къде ме водиш?

— В къщата при извора.

Това беше малка, немебелирана постройка, използвана обикновено като склад. В момента беше празна. Един-единствен прозорец пропускаше светлина.

— Не ме заключвай! Пусни ме да избягам! — пророни умолително тя.

— Знаеш, че не мога да го направя — отговори тъжно той.

Все пак Рианон успя да изпъне крехките си рамене и да влезе сама в къщичката. Блъсна вратата на затвора си и се свлече на мръсния под.

Най-после можеше да изплаче насъбралите се сълзи. Ала се постара да заглуши хълцанията си, за да не я чуят постовете, които кралят без съмнение беше поставил наоколо. Плака така, докато падна нощта. Никой не дойде да я види. Никой не й донесе дори чаша вода. Цялата тъмна, тиха нощ тя седя свита на пода, обляна в сълзи, продължавайки да упорства в решението си.

По някое време задряма, но сънищата й бяха пълни с ужас. Ирландският принц я продаде на русия си нормански лакей и мъжът тайно се промъкна в стаята й. Стрелата й прониза бедрото му, по крака му потече кръв, от гърлото му се изтръгна вик: „Молете се, лейди, да не се срещнем никога вече!“

На следващата сутрин дойде кралицата. Рианон беше бледа, изтощена, ожесточена.

Единственото, което каза на Алсвита, беше, че иска да види краля.

Алфред я беше измамил. Кралят я беше предал в ръцете на врага, но тя нямаше да изпълни една несправедлива заповед. На измамата щеше да отговори с измама. И щеше да действа така, че никой да не заподозре нищо.

Алсвита я отведе при Алфред. Рианон коленичи пред краката му и пошепна, че се подчинява на волята му.

Не посмя да го погледне в лицето при тази лъжа, но знаеше, че тя е единственият път към свободата.

Алфред я прегърна сърдечно и в погледа му се върна старата нежност. Пошепна в ухото й, че се радва на решението й и й благодари, че я обича и винаги ще я защитава.

Мразя те! — изкрещя на ум Рианон.

Не, тя не можеше да го мрази. Помнеше баща си и знаеше, че Алфред всеки момент може да загине в битка като него. Прегърна го сърдечно; не можеше да му се покори, но го обичаше.

Ако не се престореше, че се е подчинила на волята му, шансът да избегне жестоката съдба ставаше нищожен. По този начин бе успяла поне да се освободи от къщата при извора.

На следващата сутрин Рианон отиде в обора. Много й се искаше да скочи на гърба на коня, с който беше дошла, и да избяга с него. Но знаеше, че трябва да бъде търпелива, силна и хитра. Със закъсняло разкаяние си каза, че не беше нужно да напада така гневно краля, защото сега трябваше стъпка по стъпка да завоюва отново доверието му. Днес просто щеше да прекара утрото тук и да милва меките муцуни на животните. Щеше да разговаря с тях и да избере най-бързия жребец. Имаше нужда от силен бегач, за да се изплъзне от кралските преследвачи.

Тя се усмихна и спря пред бокса на мършавия червен жребец, който беше намерила в гората. Помилва го и внезапно чу името си, прошепнато с тих, разкъсващ сърцето глас.

— Рианон!

Тя се обърна зарадвано; познаваше този глас. Роуан застана пред нея, едър и красив в ленената си риза, късата кожена туника и дебелите вълнени чорапи. На хълбока му висеше меч, очите му бяха мътни, лицето посивяло от мъка. Рианон разбра, че му е струвало големи усилия да се противопостави на заповедта на краля.

Тя пошепна името му и се втурна към него. Ръцете му се сключиха нежно около нея. Той я вдигна и я понесе към купата сено в ъгъла. Рианон вдигна ръка и докосна дългите му къдрици, падащи по тила. После помилва гъстата му брада.

— Роуан! — пошепна с любов тя. Сърцето й се късаше от болка.

Мъжът видя сълзите в очите й. Пръстите му нежно докоснаха устните й. Тя го обичаше толкова много и защото той беше един от мъжете, донесли мъртвото тяло на баща й у дома. Тогава я беше утешил и й беше вдъхнал нови сили. Беше й разказал много неща за Гарт и дори само за това Рианон щеше да го обожава винаги.

Роуан помилва страните й и втренчи поглед в лицето й, сякаш искаше да запечата образа й в сърцето си. Заля я нова вълна страх, защото разбра, че любимият й се е подчинил напълно на полята на краля и тя не може да очаква помощ от него.

— Трябваше да се оженим много по-рано — прошепна тъжно Роуан. — Ако го бяхме сторили, кралят нямаше да може да предприеме нищо…

— Още не съм станала жена на викинга — възрази укорително Рианон.

— О, мила… — Роуан я положи меко върху сеното и се отпусна върху нея. Изведнъж Рианон се напрегна като струна. Ароматът на сено я удари право в носа, потрепването на конските копита забуча в ушите й, тя усети търсещите му ръце. Денят навън беше прекрасен. А тя обичаше мъжа до себе си.

Ако ги завареха в тази поза, щяха да ги обвинят в неподчинение на кралската воля. Не, щеше да бъде още по-лошо, защото Рианон знаеше, че на карта е заложена не само волята на Алфред, а и неговата чест.

Честта на Алфред — и може би животът на Роуан.

Тя се изправи като ужилена.

— Роуан! Ако някой те е видял да влизаш… Страх ме е, Роуан!

— Тихо! Никой не ме видя. Нима смяташ, че бих рискувал живота ти?

— Моят живот! — Тя протегна ръка. Трябваше да го докосне. И друг път я беше прегръщал и целувал. Познаваше милувките му и изпитваше удоволствие от тях. Не се самозабравяше, но все пак изпитваше любов и сигурност в прегръдката му.

Внезапно си пожела с цялото си сърце да му се е отдала още преди месеци. Вчера я бяха продали на един езичник и добродетелта й надали щеше да има някакво значение за него. Поне щеше да отиде при него със сладкия спомен, че е била обичана. Усмихна се нежно и зашепна:

— Не мисли за моята чест, любими, тя вече няма значение. Страхувам се единствено за теб, Роуан! Кралят обяви волята си!

— Да, кралят каза думата си — съгласи се беззвучно мъжът. — Ограби ме и ме направи глупак в очите на хората.

— Няма да се омъжа за ирландския принц — закле се Рианон. После се надигна на колене и Роуан притисна лице в гърдите й.

— Господи, аз можех да бъда твой съпруг! — изхълца той.

— Няма да се омъжа за принца. Ще избягам. Роуан, любими… — пошепна задъхано Рианон. Не усещаше страстта му, усещаше само болката и тъгата му и изгаряше от желание да се отпусне с него на сеното и да се опълчи срещу целия свят. Внезапно чу мъжки смехове, които наближаваха обора. Някой идваше да вземе коне.

— Роуан! — прошепна изплашено.

— Няма да бягам, сякаш се срамувам от любовта си…

— Трябва! — прекъсна го Рианон и решително го отблъсна. — Заклинам те в Божията любов, Роуан! Не искам животът ти да стане жертва на любовта ни!

И тъй като Роуан не се помръдна, Рианон скочи на крака, за да избяга от обора. Ала видя отчаяния израз в очите му и отново се притисна до него.

— Пак ще бъдем заедно — увери го тя. — Няма да се омъжа за натрапника! — После изскочи навън като светкавица.

Слънцето беше високо на хоризонта. Новородени агънца подскачаха по зелените поля. Целият Есекс ухаеше на пролет. Ще избягам, закле се Рианон. Когато ирландците дойдат, кралят и целият двор ще бъдат заети с тях и тогава ще избягам.

През следващите дни Алфред и Рианон водеха война без думи и без оръжия. Рианон не каза нищо, когато дойдоха да й премерят великолепната булчинска рокля: дълга туника от лен, бяла в знак на девствеността й, обшита с черно-бял хермелин; долната риза беше от най-тънка коприна, донесена чак от Персия. Корсажът трябваше да бъде украсен с перли, освен това кралят й беше предоставил корона от аметист, с която да увенчае главата си. Рианон не пророни дори една дума на благодарност. Мисълта за бягство не напускаше съзнанието й нито за миг.

Когато останаха само три дни до сватбата, Алфред влезе в стаята на жените, където прислужниците пришиваха последните бисери към корсажа на роклята и довършваха меките чорапи, които Рианон щеше да носи под роклята. Кралят я измери с поглед, тя отговори само с хладно кимане. Сърцето й биеше като лудо. Как мразеше възцарилото се помежду им напрежение!

Алфред прескочи прага и даде знак на жените да излязат. Защо ли искаше да остане насаме с нея? Дамите се оттеглиха с дълбоки поклони. Рианон остана на мястото си, красива и горда и твърде крехка в бялата булчинска рокля.

— Наистина ли си разбрала, че е необходимо да се омъжиш? — попита тихо кралят.

Рианон не посмя да го погледне в очите. Смути се за миг и сведе глава. След малко обезкуражено махна с ръка.

— Подчиних се на заповедта ти.

— Наистина ли се подчиняваш?

— Винаги съм го правила.

— Това не е вярно. И не ми прощаваш.

Рианон вдигна глава. В очите й светеше страст.

— Не, не мога да ти простя.

Кралят стисна ръце в юмруци и заговори нетърпеливо:

— Рианон, и за мен не беше просто да взема това решение.

— О, сир, ти обичаш калта повече от хората, които стъпват по нея.

— Така е! — съгласи се гневно Алфред. — Обичам тази кал, тази Англия! — Той взе ръцете й и я повлече към прозореца, който гледаше на изток. Безкрайни хълмове, зелени и плодородни, покрити с жълти нарциси и нежни виолетки. — Да, лейди, аз обичам тази страна и ти също я обичаш! Твоят баща се би и загина за нея. Може и да отричаш, но ти също я обичаш. Ти споделяше мечтите ми — мечти за мир и културен разцвет! Не разбираш ли, че първо трябва да прогоня датчаните, да ги махна завинаги от страната си? За Бога, Рианон! — В гласа му звучеше трудно удържана страст. — Ти си израснала в благороднически дом и много добре знаеш, че женитбата много често е само договор и няма нищо общо с любовта. Възпитана си да изпълняваш задълженията си и да почиташ своя крал. Трябва да разбереш, че от брака ти с ирландския принц зависи съюзът, че цялото бъдеще на Англия е заложено на карта.

Рианон не се помръдна. Устреми сериозен поглед в краля и след малко отговори:

— А ти трябва да разбереш, че земята се състои от хора. Споделях мечтите ти, но имах и мои собствени мечти. А сега ти, моят крал, стъпка с един замах мечтите, надеждите и щастието ми. Как можа да бъдеш толкова жесток!

— Не съм те предложил на някой старик, а на млад и красив принц от благороден дом!

— Той е викинг.

В продължение на един дълъг миг кралят остана безмълвен. Рианон проследи как юмруците му се свиха и после отново се отпуснаха.

— Той е ирландец, Рианон. Но знай, че при необходимост бих те омъжил за самия сатана. Съжалявам за теб и Роуан, но за нещастие жената е част от страната си и ти, лейди, си важна част от твоята. Вече допуснах да ме нарекат предател, защото твоите хора се вдигнаха с оръжие срещу гостите, които бях поканил с молба за помощ…

— Алфред! Нали ти казах…

Кралят вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— И аз ти повярвах. Въпреки това те съветвам да проявиш предпазливост, защото мъжът, който ще те вземе, знае за ролята ти в онази злощастна битка.

— Как можех да помисля, че идват с мирни намерения! Драконови кораби…

— Нека не говорим повече за това. Надявам се, че няма да влошиш положението си или да ни изложиш пред очите на целия свят с поведението си. Обещах те на този мъж и ти ще спазиш обещанието ми. Нямам ти доверие, Рианон. Боя се да не откажеш, когато застанеш пред Господа. Обичах те като своите собствени деца. Но ако ме засрамиш сега, ако ме обезчестиш и предизвикаш нови кръвопролития, ще се отрека от теб и ще те прокълна от дъното на душата си. — Той спря за миг, за да види какво въздействие имат думите му. — Желая ти добър ден, Рианон. — После се поклони сковано и я остави. В очите й запариха сълзи и тя едва не хукна да го догони. Беше изгубила всичко, а сега щеше да загуби и него.

Тази нощ Рианон не можа да заспи. Лежеше будна и непрестанно си повтаряше последните думи на краля. Мъчеха я кошмари за викингски кораби, покрили морето, за бълващи огън дракони, които я нападаха и се виеха като змии. На няколко пъти се стресна с писък и се закле, че никога няма да се омъжи за викинга.

Но не можеше да позволи по нейна вина да се пролее още човешка кръв.

Мислите й бяха объркани. На сутринта отиде с Алсвита на изповед и за последен път се опита да се убеди, че не може да се подчини на краля си. Но не можа да каже нито дума на свещеника; избяга от църквата без опрощение.

Трябваше да види Роуан. Насаме. За последен път. Трябваше да усети отново любовта, от която отсега нататък щеше да бъде лишена. Вече не беше сигурна, че трябва да избяга. Ако го направеше, воините на ирландеца щяха да тръгнат на бой, за да спасят честта му, и кралят също щеше да се бие, защото не му оставаше друга възможност.

Рианон помнеше баща си, помнеше любовта му към майка й, помнеше разказите им. Татко й толкова обичал майка й, че просто я отвлякъл. Но й беше ясно, че Роуан не може да се опълчи срещу краля. Ала колкото повече наближаваше датата на сватбата, толкова по-голяма щеше да става мъката и на двамата. Всяка вечер се виждаха на масата, погледите им се срещаха отдалеч, а тя усещаше, че кралят непрестанно ги наблюдава.

Господи, колко й се искаше да извика на Роуан: „Вземи ме и ме отведи далече оттук, любими! Качи ме на най-бързия кон в кралството и ме отвлечи, за да живеем щастливо в планините на Уелс!“ Тя не чуваше и не виждаше нищо от музикантите и разказвачите на истории, които забавляваха събралите се на вечеря. Виждаше само Роуан и мечтаеше за кон, който може да лети.

Роуан не дойде, за да я отвлече. Обикновено избягваше дори да се приближава до нея по време на вечерята. Ала една вечер, когато до сватбата оставаха само два дни, се наведе над нея, преструвайки се, че иска да вдигне паднал на пода нож за разрязване на месо.

— Трябва да те видя! — пошепна в ухото й той. Сърцето й направи огромен скок.

— Излез на разсъмване. Ще те чакам при стария дъб край потока.

Рианон кимна. Не можа да издържи до края на вечерята и побърза да се оттегли в стаята си. Цяла нощ се мята неспокойно в мекото легло. Сърцето й беше пълно със съмнения. Можеше да спаси любовта си и да поругае честта на краля. Или да се подчини на повелите на честта и на своя дълг и да разруши завинаги душевния си мир.

За кой ли път сънува, че драконите от корабите оживяват. Пропадна в пропаст, пълна е бълващи огън змии, и изпищя отчаяно. На ръба на пропастта бяха застанали кралят и свитата му. Алън, Уилям, Йон — и дори Роуан. Никой не помръдваше. Тя протегна ръка за помощ и една силна десница я улови. Дълги, тънки, мазолести пръсти я сграбчиха, тя видя две блестящи сини очи и почувства как се издига нагоре. Чу гръмогласен смях и се озова право в обятията на викинга със златноруса коса, бронзова, мускулеста гръд и внушителна фигура.

„Молете се, лейди…“ — пошепна в ухото й той и тя отново изпищя. Най-после се събуди.

Дочака края на нощта, разтърсвана от силни тръпки, и стана, все още възбудена от страшните сънища.

Който и да беше този ирландски принц, все пак си оставаше наполовина езичник. Алфред искаше твърде много от нея. Тя не правеше разлика между норвежци и датчани. В очите й всички те бяха викинги. И сега трябваше да зависи изцяло от милостта на един варварски принц? Никога, гордостта й не го допускаше! Нямаше да понесе такъв живот!

Когато се огледа в стаята, в която бе прекарала толкова хубави часове с Алсвита и децата, Рианон усети, че уютното помещение е изгубило топлината си за нея.

ПЕТА ГЛАВА

Той седеше на гърба на великолепния бял жребец и гледаше към крайбрежието на юг. Вятърът развяваше наметката му, подчертаваше ширината на раменете и правеше фигурата му още по-величествена. Лекотата, с която седеше на седлото, издаваше опитния ездач.

Зад него кипеше трескав труд. Стотици работници издигаха отново разрушените крепостни стени. Свеж морски бриз галеше лицето му и навлажняваше страните му.

На устните му изгря лека усмивка.

Спомни си как веднъж, още като момче в Ирландия, бе стоял на върха на крайбрежните скали. Тъкмо размахваше дървения си меч, когато дотича Лейт и двамата организираха двубой по всички правила на изкуството. Лейт изпусна меча си, Ерик се изправи гордо и се обяви за победител.

— Не, глупако! — възрази със злобна усмивка брат му.

— Какво? Защо казваш „не“? Аз не съм глупак. Бях по-добър и те победих!

— Ти си глупак! Изобщо не си ме победил! Защото аз ще стана крал, а ти, братко, ще бъдеш мой васал. Ще се биеш за мен и ще ми се подчиняваш.

— Никому няма да се подчинявам! Ще взема съдбата си в свои ръце!

Иърин, която седеше наблизо на едно одеяло и си играеше с малката им сестричка, стана и ги раздели. Ерик обърна гръб на брат си и направи обидена физиономия.

— Той ли ще стане крал, мамо?

— Да. Но първото ви задължение е да се подчинявате на баща си — дано Бог му даде още много години живот! — поучи ги меко тя.

— Аз винаги ще слушам татко и ще го почитам — отвърна мрачно Ерик.

— И брат си — допълни все така меко Иърин.

Момчето помълча малко, после се отпусна пред брат си на коляно и заговори тържествено:

— Лейт, ще почитам и теб така, както почитам баща ни. И винаги ще вдигам меч в твоя защита. Но някой ден ще имам свое собствено кралство. — Той хвърли бърз поглед към майка си: — Дали някога ще притежавам своя собствена земя?

— Твоят баща е крал — усмихна се Иърин. — Дядо ти е най-високопоставеният ирландски владетел. Сигурна съм, че един ден ще имаш парче земя, което да наречеш своя собственост.

Ерик отиде при нея и опря ръце на хълбоците си.

— Не искам никой да ме съжалява, мамо. Аз ще завладея своята земя сам. Ще направя като татко: първо ще обиколя света като викинг и не може да не намеря парче земя, което да стане мое.

Иърин прегърна упорития си син и силно го притисна до гърдите си.

— Ти си ирландец, скъпи мой. Ще се погрижим да ти намерим кралство тук…

— Не, мамо. Аз сам ще си го завоювам.

— Дотогава ще минат години…

— Татко ще ме разбере.

И баща му наистина го разбра.

Ето че сега земята на неговите мечти се простираше пред очите му. А той трябваше да тръгне на война, за да я защити… и да вземе за жена една огнекоса красавица, изпълнена с омраза, която може би беше предала собствения си крал. Това беше част от договора и тя изглеждаше твърде малка отстъпка в сравнение с радостта в сърцето му и триумфа в душата му.

Докато разглеждаше пристанището, полята и скалите, Ерик имаше чувството, че е способен на великодушие. Щеше да й предложи мир. Ала се съмняваше в трайността на един такъв мир, защото помнеше погледа й, помнеше сребърните ками, които го пронизваха. Припомни си и начина, по който беше разговаряла с него. Не, между него и лейди Рианон не можеше да има мир.

Той побърза да се отърси от тези мисли. Сигурно щеше да вижда жена си твърде рядко. Ако успееше да се справи с нея с добро, щеше да го направи. Щеше да я остави сама и свободна да се дави с омразата си. Ала двамата щяха да бъдат свързани пред Бога и въодушевлението в душата му отново взе връх. Истинските мъже воюваха за своя земя, за да създават големи династии, и той не правеше изключение. Достатъчно дълго беше обикалял света. Вече му беше време да има наследници. Дано поне в това отношение жена му проявеше разбиране.

Странно, но при тази мисъл пулсът му се ускори и кръвта му закипя. Тази жена не предизвикваше в душата му нежни чувства, но беше засегнала дивите дълбини на сърцето му. Докато я държеше в обятията си, не изпитваше нищо друго освен гняв и болка, но слабините му пулсираха от желание. Искаше я и щеше да я има. Но размерът на това желание никак не му харесваше. Той не беше варварин. Челюстта му се опъна. Норвежците не бяха диви зверове.

— Ерик?

Роло се приближи към господаря си. Ерик обърна грамадния жребец. Зад него бяха застанали верните му мъже и чакаха заповед.

— Тръгваме към Уорхем! — провикна се той. Отрядът потегли на път и земята затрепери под безброй конски копита.

Наближиха кралската резиденция на смрачаване. Ерик заповяда да разпънат шатри за нощуване. Стените на града вече се виждаха, но той не беше готов да влезе в кралския дом. Обзет от странно неспокойство, желаеше да прекара още една нощ сам.

Вечеря отделно от воините си, загледан в светлините на града. Отпи голяма глътка медовина и се запита какво ли щеше да излезе от тази сватба. Момичето можеше да не изпълни заповедта на краля, а това означаваше война. Предстоящото събитие беше разгласено от всички църкви и не само неговата чест, а и тази на хората му бе заложена на карта. Ерик вдигна рамене. Трябваше да има доверие на краля. Алфред нямаше да се осмели да го измами още веднъж.

— Бъди нащрек, млади господарю!

Той се обърна и видя, че Мергуин го е последвал.

— Аз винаги съм нащрек, Мергуин. Ако си ме последвал през морето, за да ми дадеш добрия съвет да внимавам за себе си, знай, че вече съм научил този урок.

— Пак прочетох руните ти — отговори тихо друидът.

— Е? — попита заинтересовано Ерик и вдигна празната си чаша.

— Хегалез. А после празна руна.

— Хегалез предупреждава за бури, урагани, гръмотевици и непознати сили. А ние знаем какво ни предстои, защото сме тръгнали да се бием с датчаните при Рочестър.

— Някога на майка ти се паднаха същите руни — обясни все така тихо старецът.

Ерик остана с усещането, че Мергуин не е съвсем наред с главата. Май напредналата възраст му създаваше проблеми. Макар да беше убеден, че друидът е вечен, защото беше служил още на дядо му Ейд Финлейт, когато той бил малко момче. Все пак отговори меко, защото обичаше стария си учител с цялото си сърце:

— Не се страхувай за мен, Мергуин. Познавам правилата на боя и не се боя от смъртта. Не, по-скоро се страхувам от живот, в който мъжът би могъл да забрави, че един ден може да го връхлети смъртта, все едно герой ли е или жалък подлец. Ще се пазя, когато влезем в бой с датчаните, обещавам ти. Ще се държа винаги близо до Роло, а ти знаеш, че двамата сме като непробиваема стена.

Мергуин направи крачка напред. Облегна се на дървото, под което беше застанал Ерик, и въздъхна:

— Има мрак, който е много по-близо. Над главата ти се събират облаци и аз не мога да проумея значението им.

— Облаците са част от живота ми.

Друидът се изправи като свещ, погледна настойчиво питомеца си и го заплаши с пръст:

— Бъди нащрек, защото те заплашва предателство. То не е неприятел, който се вижда. Този враг е невидим.

— О, Мергуин — промърмори уморено Ерик, — ще запомня предупрежденията ти и ще се пазя колкото се може по-добре. Тази нощ обаче съм уморен и искам да спя. — Той потупа стареца по гърба и се отдалечи.

Щеше да прекара тази нощ далече от хората си. Искаше да усети земята под себе си и луната над главата си, имаше нужда от мрака и самотата на нощта.

Взе верния си Венгеанс, защото думите на друида бяха оказали нужното въздействие, а и той по природа си беше недоверчив. Повървя малко, докато стигна бистро горско поточе. Седна в тревата и се заслуша в ромона на водата. Мелодията беше мирна, приспивна и успокои разбунената му душа. Скоро Ерик разстла наметката си и се приготви за сън.

Утрото беше близо.

Рианон напусна безшумно кралския дом. Беше загърната в топла наметка, но знаеше, че днес няма да има нужда от скъпоценностите, които така грижливо бе зашила в подгъва й.

Трябваше да се срещне с Роуан. Искаше да го види, защото го обичаше, защото двамата бяха мечтали за съвместно бъдеще и защото трябваше да му каже сбогом. Беше престанала да мечтае за бягство.

Не можеше да избяга с любимия си.

Не страхът от Алфред я бе подтикнал към това решение. Не, тя щеше да се подчини на кралската воля само защото се страхуваше от кръвопролитието, което щеше да бъде неизбежното последствие от отказа й да свърже живота си с ирландския принц. Бягството й щеше да изправи Алфред срещу хората, които му бяха жизнено необходими в битката срещу датчаните. Никой нямаше да се предаде и безброй мъже щяха да загинат. Тя нямаше да допусне това. Вече беше видяла достатъчно кръв в собствения си град.

А ако ирландските нормани и мъжете на Есекс се избиеха помежду си, крайната победа щеше да бъде за датчаните. Рианон бе стигнала до убеждението, че й е невъзможно да поеме отговорността за такива ужасяващи събития.

Тя изтича в обора, избра си сива петниста кобила, осеяла я и препусна в галоп. Дори ако слугите бяха будни, със сигурност не я бяха забелязали. Стражата на портите я пропусна необезпокоявана.

Стигна до дъба и зачака.

На изток вече се зазоряваше, а Роуан не идваше. Сърцето й се изпълни с тъга. Толкова време бяха пропилели. Съдбата на Роуан беше още една причина да се откаже от замисленото бягство. Ако ги хванеха заедно, любимият й щеше да бъде осъден на смърт.

Тя чу шум в храстите и се обърна очаквателно, макар да се боеше от неприятна изненада. Хората на краля може би я бяха проследили и ей сега щяха да я отведат обратно в Уорхем. Не, любимият й най-после беше дошъл.

— Сърце мое!

Настойчивият шепот я направи щастлива. Тя се втурна по посока на гласа и се хвърли в обятията му, напълно забравила, че е годеница на друг. Той не я отблъсна и Рианон забрави, че е дошла да му каже сбогом. Роуан я притисна до себе си, впи устни в нейните и сърцето й заби като лудо. Пръстите му се заровиха в косата й, той я погледна дълбоко в очите, после отново я целуна и езикът му си проби път в устата й.

Само една целувка, каза си тя. Сладък спомен за предстоящите дълги, празни години. Бог щеше да я разбере и да й прости.

Скоро щеше да стане жена на викинга. Да се омъжи законно чрез неразрушима християнска венчавка.

Но сърцето й се пръскаше от болка и тя не можеше да се откъсне от топлата целувка на любимия си.

Той беше този, който накрая се откъсна. Притисна я до гърдите си и замря.

— Толкова те обичам! — прошепна Рианон. — Обичам те!

— Аз също, любов моя! Ще бъдем заедно!

— О, Роуан! Не можем да бъдем заедно, никога вече!

Мъжът изглежда не я чу. Само я привлече по-плътно до себе си и двамата паднаха във високата трева. Едва се беше развиделило и наоколо нямаше никой. Рианон забрави съмненията си, че някой я е проследил. Забрави, че е годеница на викинга, и се остави изцяло във властта на страстта. Кой можеше да я обвини, че е решила да прекара тези последни мигове с любимия си? Нима не й беше позволено да пошепне в ухото му няколко любовни думи? И да го целуне веднъж-два пъти за сбогом?

Роуан се взираше с нежност в лицето й и милваше бузата й. Въздишката му издаваше огромна мъка.

— Колебая се, а трябва да бързаме! — процеди през зъби той. Той не разбираше. Все още смяташе, че тя е дошла, за да избяга с него. Рианон поклати тъжно глава и Роуан смръщи чело.

— Трябва да побързаме, скъпа моя, иначе ще забележат изчезването ни. С радост бих дал живота си за теб, но тогава няма да бъдем заедно!

— Проклет да е кралят! — прошепна ядно Рианон.

— Не искам да чувам такива думи, любов моя. Това е държавна измяна!

Той целуна пръстите й и тя погледна с любов в кафявите му очи.

— Проклет да е, Роуан — повтори упорито тя. — Предателство е, че дойдохме тук, че се срещнахме насаме. Но аз дойдох само за да ти кажа довиждане. Нима думите могат да причинят по-голяма мъка?

— Не! Ние ще избягаме…

— Не, Роуан. Чуй ме. Не можем да избягаме.

Мина време, преди мъжът да проумее значението на тези думи.

— Той ще ни залови — обясни отчаяно Рианон. — И ще те убие!

— О, любов моя! Не мога да понеса, че ще принадлежиш на друг!

— Трябва, Роуан. Господи, какво да правя! Знаеш ли колко мислих? Нямам друг избор, освен ако не искам да стана причина за най-ужасното кръвопролитие! Исках да бъде различно, но не би! О, Роуан, сърцето ми се къса, че ти причинявам тази мъка!

Роуан беше поразен. Погледна я с такава безкрайна тъга, че Рианон изстена от болка.

— Господи, но аз те обичам! — изкрещя той и в думите му имаше толкова страст и мъка, че Рианон се хвърли в обятията му и забрави всичко около себе си, понесена от вихъра на буйната му страст. Устните му пиеха жадно нейните, целувката му беше сладка и омайна.

А после… дойде другото.

Тя не знаеше кой кого подтикваше или как се стигна чак дотам за толкова кратко време. Виновен беше мигът, виновна беше горчивата болка на любовта. Докосна нежно раменете му и те бяха голи. Ръцете му милваха голата й плът, а наметката и униката й бяха изчезнали. Устните й сами зашепнаха:

— Обичам те, обичам те! Дават ме на един отровен плъх, на безчестен викинг, но обичам само теб!

Любовният му шепот помилва страната й, накара кръвта й да закипи, замъгли разума й. При това знаеше много добре какво щеше да стане. Така трябваше. Тя го обичаше. А от неговите устни течаха като безспирен поток горещи любовни думи.

Не, не биваше така и тя го знаеше. Тя беше обещана на друг мъж. Щеше да стане негова жена пред лицето на Бога.

— Роуан! — Умолителният й вик го спря. Очите му срещнаха нейните и той видя тъгата и отчаянието в тях.

Страстта изчезна, сякаш никога не се бе появявала. Роуан я прегърна и замря на рамото й.

Рианон не усещаше вина. Притисна се нежно до него и се вслуша в песента на птицата, която се радваше на изгрева. Малкото мигове на страстна отдаденост щяха да се запечатат завинаги в паметта й. Те бяха най-ценното й богатство.

Само че Рианон не знаеше, че двамата отдавна не бяха сами.

Ерик, принцът на Дъблин, беше застанал като вкаменен само на четири метра от влюбените. През нощта бе сънувал змии.

Зли, коварни гадини, които бяха вдигнали глави срещу него, и той бе извадил меч, за да ги изтреби до крак. Размаха меча с цялата си сила, но не можа да се справи с тях. Йемения беше до него и той знаеше, че е лежала тук; усещаше нежното й докосване, милувката на косата й, крайниците й се преплитаха в неговите. Продължаваше да се бие със змиите, но те бяха безброй. Ала когато посегна към Йемения, от гърлото му се изтръгна отчаян вик и проби небето. Любимата му беше цялата в кръв. Взе я в обятията си и се опита да й вдъхне живот, но кръвта заля и двамата като потоп. Едва тогава осъзна, че това не е Йемения, че в обятията му лежи друга жена и косата й го е загърнала целия. Опита се да отмахне от лицето й напоените с кръв кичури, но тя започна да потъва в постоянно надигащото се море от кръв. Змиите я теглеха към дълбините му. Той посегна към нея и отново изкрещя…

Събуди се вледенен. Скочи на крака и стисна верния си Венгеанс.

Дишането му бавно се успокои. Укори се, че се е уплашил от един сън, докато наяве беше готов да се опълчи срещу цялата датска армия. Легна отново и се загледа в луната, измъчван от спомени. Очите му бавно се затвориха и този път заспа дълбоко.

Усети настъпването на утрото, целувката на развиделяването, първия слънчев лъч. Чу мекия ромон на потока и се озова в онова приятно, безтегловно състояние между съня и будуването. Някъде далече в гората се чу шум. Пращенето звучеше безобидно и той знаеше, че не го заплашва опасност. Затова не се изправи. Още в полусън установи, че крачките са на момиче. Малката се стараеше да стъпва безшумно и очевидно не желаеше компания. Ерик нямаше намерение да пречи на усамотението й, затова не издаде присъствието си.

След време обаче към нея се присъедини мъж.

Ерик чу откъслеци от шепота им. Беше склонен да предостави влюбените на щастието им, но не можеше да си тръгне, без да го видят.

Видя как започнаха да се събличат. Видя възхитителната белота на нейния гръб, защото косата й беше сплетена на плитка и увита на тила. Жената беше замайващо красива и Ерик не можеше да откъсне очи от меката закръгленост на гърдите й, от добре оформеното задниче и възхитително тънката талия. Шията й беше дълга и прелестна, раменете красиво извити и гъвкави. Той я наблюдаваше със затаен дъх и в същото време му се искаше да бъде някъде далеч, за да не пречи на страстната им прегръдка.

Следващите думи обаче се чуха съвсем ясно и Ерик внезапно съзна коя е жената насреща му.

Рианон. Годеницата му.

Не можеше да позволи това. Не беше искал да нахлуе така рязко в живота й, но тя му беше обещана и сега той трябваше да пази собствеността си.

Тя щеше да стане негова жена!

Гневът заплашваше да го надвие и трябваше да положи немалко усилия, за да се овладее.

Може би влюбените се бяха срещали и друг път тук, във високата трева, и се бяха любили.

Но той нямаше намерение да се остави да го мамят — сега и тук, или по-късно. Скочи на крака и светкавично посегна към меча си, за да даде урок поне на нахалния млад овен, който си беше позволил да докосва годеницата му.

Но не успя да стигне до любовната двойка, защото тишината на крайбрежната полянка внезапно бе разкъсана от конски тропот.

— Намерете ги! — изкрещя мъжки глас. — За честта на краля! Търсете ги!

Рианон изпищя и скочи на крака. Нямаше време да се облече, но любовникът й се надигна и я загърна с наметката й.

— Бягай! — пошепна в ухото й той. — Опитай се да стигнеш сечището!

— Не! Мен кралят няма да убие, но с теб ще бъде безмилостен! О, Роуан, ако пострадаш заради мен…

— Върви! — заповяда отново младежът и я блъсна право към мястото, където беше застанал Ерик.

— Не! Няма да направя нито крачка, докато не те видя да избягаш! Ако не ни намерят заедно, няма да те обвиняват за изчезването ми, нито пък за… — Гласът й пресекна от ужас.

— Добре, ще избягам — обеща неохотно момъкът и отново я бутна в противоположната посока.

Рианон се втурна слепешката в храстите. Ерик не се помръдваше, борейки се с бесния си гняв. Конниците бяха съвсем близо и той знаеше, че девойката отчаяно се опитва да им се изплъзне. След миг тя прекоси потока и се спъна точно пред краката му. Видя края на наметката му и инстинктивно се залови за него.

— О, сър, моля ви, помогнете ми! Настойникът ми е решил да ме омъжи за едно викингско копеле и тъкмо правя отчаян опит да се измъкна от преследвачите му. Съдено ми е да прекарам живота си с един отровен плъх, но…

Докато говореше, тя вдигна поглед и когато сребърносините й очи срещнаха неговите, думите заседнаха в гърлото й. Веднага по позна, но Ерик разбра, че все още не знае кой е той в действителност. Изненадата бе последвана от бездънен ужас, кожата с цвят на слонова кост побледня и стана бяла като сняг.

Завладяна от паника, Рианон установи, че е попаднала в ръцете на омразния викинг. Нима можеше да очаква помощ от такъв човек? Не, тя бе застигната от още по-голямо нещастие!

— О, не! — изпъшка тя. — Вие!

Трябваше да избяга от този мъж. Надигна се и светкавично се извъртя. Ала преди да е направила и една крачка, Ерик посегна и я улови. Ботушът му настъпи наметката й и тя се смъкна от раменете й. Той я обърна с лице към себе си и тя се озова гола в бруталната му прегръдка.

Дано я беше забравил!

Не, не беше.

Помнеше я много добре и това беше очевидно. Помнеше стрелите й — и без съмнение удара с коляно. Никога преди това не беше виждала такъв бесен гняв по мъжко лице. Краката й омекнаха. Този мъж беше лакей на ирландския принц — кървав слуга! Той щеше да я предаде на Алфред или направо на своя господар. А може би щеше да я убие и дори кралят нямаше да посмее да му попречи.

— Имайте милост! — пошепна тя и отметна глава назад. Плитката й се разплете и тежките къдрици се разсипаха по гърба й. Много й се искаше да се увие в тях, за да скрие голотата си.

Ала Ерик не обръщаше внимание на голото й тяло. Взираше се право в очите й и Рианон четеше в бездънните им дълбини тъмна, пареща омраза.

— Милост ли? — попита тихо той. Думата беше произнесена меко, но съдържаше смъртоносна заплаха. — Милост значи!

Той я придърпа по-близо до себе си и Рианон изпищя. Гърдите му бяха горещи и корави. Ръцете му стискаха така здраво китките й, че тя не можеше да се отмести нито на сантиметър и усещаше с всяка фирба на тялото си опънатите от гняв мускули. Ледът в очите му пронизваше сърцето й като остър нож.

— Бих се с вас, защото мислех, че сте дошли да нападнете града ми — обясни отчаяно тя. — Нямаше да ви причиня неприятности, ако знаех, че идвате по покана на краля. Моля ви, пуснете ме да си ида! Трябва да се смилите над мен, защото…

— Не, лейди, не. Нямам такова намерение.

— Но…

— Това няма нищо общо със смъртоносната стрела, с която искахте да улучите сърцето ми. Нито с онази, която прониза бедрото ми и болката ме измъчва и до днес. Не е свързано и с нежното ви коляно, което забихте в слабините ми, нито с елегантните ви юмруци, които барабаняха по гърдите ми. Не, лейди. Това е нещо, което бих могъл да забравя…

— Защо тогава…?

— Няма да ви окажа тази милост, защото именно аз съм отровният плъх, копелето, варварският викинг, за когото сте сгодена.

Устата й се отвори смаяно. Главата й се отметна назад и от гърлото й се изтръгна дрезгав, животински вик. Тя задърпа отчаяно китките си и се опита да се освободи. Писъците й ставаха все по-страшни. Леден страх стискаше сърцето й. Отново беше в ръцете на този мъж. Гола и беззащитна, притисната до могъщите му гърди. Толкова страшно беше да усеща силата на тялото му, мощните бедра и ръце.

— Вие! — изплака тя.

— Да, лейди, аз! Невъзможно!

— О, Господи, не! — изпищя отново тя и се нахвърли като тигрица върху него. Това беше последната й възможност за спасение: трябваше да се освободи и да избяга.

Ала не можа да се изтръгне от желязната му хватка. Изви глава и се опита да го ухапе. Когато и това не й се удаде, вдигна коляно, за да го забие в слабините му.

— Спрете! — изсъска мъжът и я блъсна на земята. Останала без дъх, Рианон вдигна очи към бъдещия си съпруг. Косата й я загръщаше цялата — като огнена мантия. Голите й гърди надничаха изпод блестящите кичури. Тя съзнаваше болезнено ранимостта си и когато се опита да стане, изплака от страх.

Ерик прекрачи над легналото й тяло и приклекна над нея. Тя вдигна юмруци и отчаяно заудря гърдите му, но ръцете му без усилия сграбчиха китките й и здраво ги притиснаха към земята отляво и отдясно на главата й. Тялото му се опря в нейното, кораво и безмилостно. Силно и могъщо като закалена стомана. Не можеше да се освободи.

И когато я погледна с гневно стиснати устни и стегна още повече жестоката си хватка, Рианон с болка осъзна, че сънят й е бил пророчески — норманският й враг се оказа принцът на Дъблин.

— Ето че се срещнахме отново, лейди — проговори неочаквано меко мъжът. Леденосиният огън на очите му проникна в душата й и я изгори. Рианон неволно се запита какво ли беше видял и чул от срещата й с Роуан.

Всичко…

— И при такива… интересни обстоятелства. А аз вече бях започнал да смятам, че съществува макар и малка възможност двамата да живеем в мир. Пристигам в Уорхем да празнувам сватбата си и какво заварвам? Годеницата ме чака гола-голеничка.

Той се надигна, настани се по-удобно върху бедрата й и изпъна крака. Студеният утринен въздух щипеше кожата й, а под острия му поглед гърдите й набъбнаха и връхчетата им се втвърдиха. Допреди миг Ерик сякаш не забелязваше голотата й, но сега се зае да я оглежда с видимо презрение и изразът на очите му запали буйни пламъци в тялото й.

Непокорният й дух се събуди. Тя се изви под него като змия и се опита да се изплъзне от натиска на бедрата му.

— Веднага ме пуснете да стана! — Гласът и прозвуча ледено.

— Не, лейди, не — възрази изненадващо меко мъжът. Ледените му очи я пронизаха и в сърцето й сякаш се забиха две остри от хладна стомана. Той се наведе плътно над нея и дъхът м; погали устните й: — Едва в деня, когато умреш, сладката ми.

Рианон отново потъна в черната пропаст на паниката. Все пак тя успя да се пребори със страха си и реши, че никога повече няма да му покаже ужаса, който изпитваше.

— Кажете на краля, че не ме искате! — зашепна като в треска тя. — Кажете му…

— Толкова ли ви се ще да предизвикате война? Нима искате страната ви да потъне в море от кръв? — попита рязко Ерик.

— Но вие не ме искате! — проплака Рианон и замлъкна, защото конският тропот се усили. Кралските хора бяха съвсем близо.

Викингът скочи, посегна към китките й и с един-единствен мощен тласък я изправи на крака, при което за миг я притисна грубо до гърдите си.

— Не, лейди, не искам да се оженя за вас! — увери я подигравателно той и я пусна. В продължение на няколко секунди Рианон го гледаше като замаяна, после инстинктът надделя и тя се обърна, за да избяга. Пръстите му безмилостно сграбчиха косата й и от гърлото й се изтръгна остър писък. Мъжът я притегли към себе си и зашепна в ухото й:

— Я не се дръжте като глупачка! Сега не е моментът да се правите на страхливка. — Гласът му прозвуча враждебно. — Досега винаги съм се възхищавал на смелостта ви.

Тя го погледна и думите се изляха като порой от устата й, преливащи от омраза:

— Не се боя от вас и никога вече няма да ме е страх. Нямате власт да ме нараните, никога!

Той се усмихна, но усмивката му беше мрачна. Очите му приличаха на вледенени норвежки фиорди.

— Предлагам ви да се научите да се боите от мен, лейди, и то колкото се може по-скоро. Има много неща, от които трябва да ви е страх.

Много й се искаше да вирне гордо брадичка, но беше гола и леденосиният му поглед се плъзгаше безчувствено и пренебрежително по цялото й тяло.

Конският тропот наближаваше. Ерик отмести очи, коленичи, вдигна наметката й и загърна раменете й. Рианон се изненада, че викингът закри голотата й. В очите й се появиха сълзи, но много скоро трябваше да разбере, че това не е бил акт на учтивост.

— Смятам, че достатъчно дълго показвахте онова, което от днес нататък ще ми принадлежи, не е ли така, милейди? — Той вдигна едната си вежда, без да изчака отговора й. Всъщност, изобщо не чакаше отговор.

Тъкмо когато се обърна и свирна на коня си, Рианон успя да възвърне гласа си.

— Никога няма да ви принадлежа!

Жребецът пристигна в галоп и Рианон извика смаяно. После тялото й се скова. Този кон беше неин. Александър, любимецът й!

— Това е моят кон! — извика тя.

— Моят — поправи я меко Ерик.

Господи, тя беше забравила, че с женитбата цялото й имущество ставаше негово!

Без да престане да се усмихва, мъжът я погледна студено.

— Моят кон — повтори той. — И както жребецът принадлежи на мен, така и вие, милейди, ще станете моя. И вие ще се научите да идвате, щом ви повикам. Ако ви повикам, разбира се. Употребяван кон е едно, но употребявана жена е нещо съвсем различно…

— Жалко копеле! — изсъска разярено Рианон, но думите й преминаха в гневен протестен вик, когато силните му пръсти се сключиха болезнено около рамото й.

— Не! — изплака панически тя, но Ерик не й обърна внимание и я вдигна във въздуха. Обезумяла от страх, тя се опита да го удари или да го издере, за да се освободи. Но каменният му поглед накара юмруците й да се отпуснат безсилно.

— Не прекалявайте, лейди!

Той я метна като чувал на коня и зае място зад нея.

— И не ме нападайте повече — продължи предупредително той. — Дори не помисляйте за бягство, защото при всеки опит да ме ударите, ще получите ответен удар — много по-бърз и със сигурност много по-силен от вашия!

Тези безчувствени думи я принудиха да преглътне гнева си.

— Варварин! — изфуча тя, но не посмя да се раздвижи.

Очите му се присвиха в тесни цепки.

— Да ви покажа ли какво значи това? — попита той.

Рианон остана безмълвна. Ерик пришпори коня си и тя се опита да сложи малко ред в обърканите си мисли, макар че трепереше в силната му прегръдка.

Хората на краля бяха точно зад тях и изведнъж самообладанието на Рианон се прекърши.

Тя беше опозорила Алфред. Точно сега, когато най-после се бе преклонила пред волята му, беше поругала честта му. Беше се примирила с предстоящата сватба и възнамеряваше да спазва условията на споразумението, сключено от краля. Но всичко се обърка. И макар че в действителност не беше сторила нищо лошо, мъжът, на когото бе обещана, я завари в твърде неловко положение с друг мъж. А годеникът й се оказа именно човекът, който се бе заклел да й отмъсти…

От краля не можеше да се очаква никаква помощ.

Роуан! — изплака вътрешно тя. Този омразен викинг ги видя заедно. Той щеше да намери Роуан и да поиска удовлетворение.

Щеше да се пролее кръв и само тя беше виновна за това.

Пред очите й причерня и тя се отпусна безсилно в ръцете на мъчителя си. Ала дори когато я обгърна непрогледната мъгла на безсъзнанието, не престана да усеща силната прегръдка на мъжа, от когото отчаяно се опитваше да избяга.

Той беше викинг… и неин господар.

ШЕСТА ГЛАВА

За съжаление милостивата забрава трая твърде кратко време. Събуди я здраво разтърсване. Още беше в ръцете на викинга. Той я вдигна и небрежно я пусна на земята. Рианон не успя да запази равновесие и се свлече на колене. Вдигна поглед към грамадния ездач пред себе си и се взря като замаяна в ледените сини очи.

— Дрехите ви, лейди — уведоми я сухо Ерик. Беше я отвел там, където в тревата бяха разпръснати нещата й. Колко й се искаше да изкрещи в лицето му презрението, гордостта и омразата си! Но погледът й бе привлечен като с магнит от малката купчинка: тънката долна риза, дългата туника, чорапите и кожените обувки.

Бузите й пламнаха. Не можеше да очаква учтивост при ситуацията, в която я бе видял. Но не можеше и да свали наметката си и да се облече в негово присъствие. Освен това не беше извършила нищо лошо — макар че викингът беше убеден в противното.

Тя вдигна гордо глава, но не посмя да го погледне в очите.

— Ако обичате…

— Не обичам — прекъсна я рязко той.

— Проявете поне малко учтивост!

— Отначало искахте милост, сега пък настоявате да проявя учтивост. Знаете ли колко усилия ми струваше да ви оставя жива? Облечете се и по-бързо!

Да върви по дяволите това копеле, каза си ядно Рианон и тялото й се разтрепери от гняв. Усети прилив на смелост — може би смелостта на безумието. Надигна се бавно и с достойнство и го изгледа с неприкрита враждебност. После загърна още по-плътно наметката си, вдигна едната си вежда и устните й се разкривиха в презрителна усмивка:

— Убийте ме, щом желаете, лорде. Това ще бъде по-добра съдба, отколкото да бъда ваша жена.

Опъването на брадичката му беше едва забележимо, но въпреки това Рианон усети как по гърба й пробягаха студени тръпки. Никога не беше виждала мъж с такова желязно самообладание.

— Наистина ли! — промълви учтиво той. — Съкрушен съм, че мислите така за мен, милейди. — После тонът му рязко се смени: — Облечете се. Веднага. — Гласът му прозвуча тихо и дълбоко като далечен гръм. Рианон се изпъна, за да откаже още веднъж. Усмивката й издаваше непоколебимост.

— Направете го.

— Кое? — попита остро Ерик.

Опитвайки се да потисне предателското треперене, Рианон го изгледа упорито. Беше възседнал коня си като трон, величествен и изискан в официалната си дреха, украсена с отличията на датски и норвежки принц. Юздата на коня беше обшита със северни перли, перли искряха и по брошката, която придържаше наметката му. Рианон беше изправена, но й се струваше, че стои безкрайно по-долу от него, увита в диплите на омачканата наметка, с разпусната, разрошена коса. Само сребърносините й очи святкаха с безкрайна упоритост.

— Направете го! — изкрещя тя. — Извадете езическия си меч и ме насечете на парчета!

След миг от гърлото й се изтръгна уплашен писък. Ерик наистина извади меча си. Жребецът изпръхтя и затропа с копита, а студеният, безмилостен викинг, който го беше възседнал, се приведе и опря острието на меча си в гърлото й. Рианон не посмя да се помръдне, защото върхът бе притиснал вената, която водеше към сърцето.

— Облечете се! Нямам намерение да ви убия, милейди. Не и когато ни очаква такова блестящо бъдеще. Но може би ще се наложи да сляза и да ви покажа как да се облечете.

— Как смеете! — изсъска с треперещ глас тя.

— Как смея ли? — Гласът му звучеше тихо, но беше изпълнен с гняв и усилие да го овладее. Той скочи от коня и се изправи над нея, без да отмества острието на меча от врата й. Погледна я право в очите и бавно го прибра в ножницата. Рианон не беше ниска, но той я надвишаваше с цяла глава. — Как смея ли, милейди? — повтори подчертано меко той. После посегна и светкавично улови наметката точно пред гърдите й. Дръпна я към себе си и Рианон потръпна от топлия дъх до устните си, когато продължи: — А вие как се осмелявате да разговаряте с мен по този начин, след като ви открих тук и в това състояние? Би трябвало да бъдете по-внимателна, моя малка саксонке. На забравяйте, че според вашите представи аз съм варварин. А варварите вършат всичко, каквото си поискат.

С тези думи той свали наметката й само с едно, почти елегантно движение. Рианон беше толкова изненадана, че в продължение на няколко секунди остана неподвижна. А когато осъзна, че отново е гола, едва не се обърна да избяга. В следващия миг обаче вдигна упорито брадичката си и го погледна право в очите.

— Точно по варварски — отбеляза презрително тя, обърна му гръб и се опита да скрие страха, който пълзеше по цялото и тяло. Каква ли щеше да бъде следващата му стъпка?

Тя посегна към ризата си, захвърлена под стария дъб, като през цялото време усещаше разяждащата мощ на погледа му. Пръстите й бяха сковани от студ и й струваше немалко усилия да нахлузи ризата през главата си. Без да го поглежда, тя облече и туниката си и стегна колана. Ерик не помръдваше, но нито за миг не я изпусна от поглед. Когато мълчанието помежду им стана злокобно, Рианон не издържа. Обу с треперещи ръце чорапите си и напъха стъпалата си в обувките. Когато най-после се облече, опипа земята за наметката си и се загърна в нея с цялото достойнство, на което беше способна. Едва сега чу кънтящите наоколо викове и си припомни, че кралските хора продължаваха да я търсят. Запита се отчаяно дали поне Роуан беше успял да избяга.

Усети движенията на викинга и го изгледа през рамо. В погледа му пламтеше недоверие. Той възседна отново коня си и я изгледа пренебрежително. Рианон разбра, че този спокоен и овладян мъж е прочел мислите й. Когато й протегна ръка, по лицето му не трепна дори мускулче. Все пак гневът се разливаше на вълни от цялото му същество и зареждаше въздуха с напрежение.

— Какво смятате да правите? — прошепна с пресекващ глас тя.

Ерик притисна коляно в хълбоците на коня и животното тръгна право към нея. Рианон понечи да го избегне, но не успя. Без усилия, викингът я вдигна пред себе си на седлото и железните му пръсти се сключиха около талията й. Тя усети твърдостта на бедрата му и стоманения пръстен на ръката му. Ерик пришпори коня и Александър препусна в галоп. По едно време мъжът се обърна назад и когато Рианон направи същото, за да разбере какво е искал да види, усети на челото си меката милувка на брадата му.

Зад тях бяха Уилям и Алън. Слава Богу, разстоянието помежду им беше значително.

— Ако това беше страната на майка ми — промърмори Ерик, — просто щях да ви пусна на земята и да ви върна на баща ви, без да изгубя честта си.

Тя вече нямаше баща; сигурно щеше да я върне на краля. А Алфред щеше да я заточи в най-далечния си град. До края на живота й щяха да я презират, но щеше да бъде свободна. Свободна от този мъж. И въпреки това сърцето й заби като лудо. Не искаше да я пусне на земята. Колкото го мразеше, толкова обичаше Алфред и Есекс, все едно какво й беше причинил кралят.

— Това ще бъде добре дошло за мен — проговори хладно тя.

Без да й обръща внимание, Ерик продължи:

— Ако това беше страната на баща ми, тогава курвата щеше да бъде продадена в робство. — В гласа му зазвуча недвусмислено предупреждение: — По най-бързия начин продадена на орда мръсни датчани. А във вашия случай мога да твърдя със сигурност, че много скоро ще се намери берзекер, който да ви изтръгне от ръцете ми.

Рианон се скова и гневно изпъшка. Ала го прокле само на ум, защото ръцете му се сключиха с такава сила около нея, че не можеше да се помръдне. В очите й пареха сълзи, но нямаше как да вдигне ръка, за да ги изтрие.

— Вече съм във властта на един викинг. Какво значение има от Норвегия ли е дошъл или от Дания?

— Или от Ирландия.

— Да, или от Ирландия!

— Тук има съществена разлика, милейди. Надявам се сама да откриете колко значителна е тя.

— Презирам ви! — изсъска вбесено тя.

— Престанете! — заповяда остро той, тъй като ездачите наближаваха. Натискът на ръцете му се засили. — Наистина ли сте такава егоистка, та умирате от желание да напоите земята си с норманска, ирландска и английска кръв?

Рианон веднага млъкна, питайки се отчаяно дали наистина щеше да успее да предотврати кръвопролитието. Сигурно беше, че викингът ще откаже да я вземе за жена. Ако я върнеше обаче, войната между англичаните и ирландските му приближени ставаше неизбежна.

— Смятам, че е по-добре само ние двамата да се бием помежду си — прибави меко Ерик и топлият му дъх опари бузата й. Рианон се смая от нахлулата в тялото й горещина. — Трябва ни само малко късмет, лейди, и повече нито един мъж няма да стане жертва на вашето предателство.

— Не съм предателка! — възпротиви се тя и се обърна да го погледне в очите. Те бяха студени. Викингът никога нямаше да й повярва.

Ерик бързо отмести поглед.

— Е, по този начин поне се запознахме — произнесе тихо той.

— Ерик от Дъблин! — провикна се за поздрав Уилям и тъмният му, обвинителен поглед се впи в очите на Рианон. — Кралят покорно ви моли за прошка за начина, по който бяхте посрещнат.

— Аз съм на път към краля — отговори хладно Ерик.

— Момичето ще…

— Аз лично ще я отведа при него — прекъсна го решително принцът. После провря коня си между двамата мъже и го пусна в галоп. Бързото движение на коня тласна Рианон към мускулестата му гръд и тя отново усети силата, скрита в мъжкото тяло.

Този викинг беше най-смелият воин, когото познаваше. Беше видял Роуан и сигурно щеше да го убие.

Много скоро стигнаха пред портите на града. От всички страни към крепостта се стичаха мъже — войници на краля и ирландско-норвежки отряди. Рианон не можа да открие Роуан между тях и горещо се помоли любимият й да е успял да се скрие в гъстата гора.

Вратите се отвориха. Едрият жребец препусна право към кралския дом.

Кралят ги очакваше в двора. Проследи с поглед как викингът спря само на метър от него, как вдигна Рианон от седлото и я пусна на земята.

Девойката застана пред кръстника си със сковано тяло и треперещи крайници. Едва успя да се задържи на краката си. Страхът заплашваше да избие в луда паника. Едно беше да усеща презрението и омразата на викинга и съвсем друго да види гнева и омразата в студения поглед на Алфред. Той направи крачка към нея и тя разбра, че отлично е осведомен за срещата й с Роуан. Единственото, което не знаеше, беше, че тя е отишла там с твърдото намерение да се подчини на волята му.

Алфред беше убеден, че кръщелницата му го е предала — нарочно и коварно.

Кралят вървеше право към нея. Погледна я в очите и я зашлеви в лицето с такава сила, че тя падна на колене и от гърлото й се изтръгна писък. Чу как викингът скочи от коня зад нея, и усети треперенето на земята под тежките му ботуши. Тътенът се усили, защото войската влизаше в града — безброй англичани, норвежци и ирландци на коне.

— Ерик от Дъблин — проговори кралят, — освобождавам ви от военния съюз и от обещанието за женитба.

Рианон чу как викингът пристъпи към нея, сграбчи я за лакътя и я изправи на крака. В сърцето й бушуваше буря. Много искаше да се освободи от хватката му, но не посмя. Само прехапа устни, за да не изпищи.

— Алфред, кралю на Есекс — отговори тържествено Ерик, — моля да ме приемете в дома си, за да разговаряме насаме. Двамата най-добре ще решим как да отстраним възникналите трудности.

Кралят кимна бавно.

— Бъдете добре дошъл, Ерик от Дъблин. Сърдечно добре дошъл в дома ми.

Рианон не можеше да се помръдне. Натискът на мъжките пръсти се засили дотолкова, че й причерня пред очите. Тя погледна в сините северни очи и усети излъчващата се от тях сила. Вдигна упорито брадичка и отговори на погледа му.

— Милейди? — проговори хладно Ерик, но тонът му беше всичко друго, само не и учтив. Все пак тя успя да последва Алфред с високо вдигната глава.

Викингът не пускаше ръката й. Когато влязоха в залата, слугите на краля се поклониха и зачакаха заповеди. Нервно усмихнатата Алсвита забърза към госта, поклони се грациозно пред него и хвърли бърз поглед към пепелявото лице на Рианон. После прикова очи в набразденото от бръчки чело на съпруга си, което единствено издаваше бушуващата в сърцето му ярост. Когато предложи на Ерик ейл, хляб и херинга, гласът й пресекваше от уплаха. Слугите се втурнаха да поднасят и Ерик пое чаша с ейл, но отклони предложеното ядене. Кралят вдигна ръка и каза на жена си:

— Махни Рианон оттук!

Обзе я паника. Ръката на викинга притисна като в клещи рамото й и я поведе към един от столовете край камината.

— Момичето ще остане — проговори твърдо той и я притисна да седне. После се изправи зад стола й като статуя.

Рианон преглътна и отчаяно се обърна към Алсвита. Но и от нея не получи помощ. Кралицата отстъпи назад и със сериозно лице се изправи зад съпруга си.

— Няма да позволя на воините си да се бият още веднъж заради една жена — заговори бавно и отмерено Ерик.

Рианон скочи, за да изкрещи, че няма никаква вина за кръвопролитието, но желязната му ръка се впи болезнено в рамото й. Каква по-ясна заповед да си държи езика зад зъбите!

— Имате пълното право да се откажете от дадената клетва — отговори Алфред.

— Правото, кралю на Есекс, но не и желанието. Ще взема тази лейди и земята й, но при следните условия: преди да я направя своя жена, ще се бием с датчаните при Рочестър. Рианон ще бъде отведена в манастир и ще остане там, докато се установи, че не носи в утробата си плода на друг мъж. Ако бъда убит, земята, за която претендирам, да премине в собственост на баща ми и той да разполага с нея по свое усмотрение. В случай, че бъда убит, желая също така момичето да бъде предадено на семейството ми. Нека то реши какво да стане с нея.

— Значи съюзът между нас не е нарушен и ще тръгнем заедно срещу датчаните?

Викингът вдигна чашата си.

— Съюзът е в сила.

— Всичко ще стане, както желаете — обеща Алфред и двамата мъже си стиснаха ръцете. Пръстите на Рианон се впиха в дървените облегалки на стола и кръвта се смрази във вените й.

— Случилото се няма да остане ненаказано — продължи кралят и хвърли кратък поглед към кръщелницата си. Никога не бе виждала в очите му тази хладна враждебност. Само беше чувала, че кралят може да бъде безмилостен и жесток спрямо предателите.

Но към нея винаги се бе отнасял милостиво. Той я обичаше. Беше строг с нея, но я обичаше. Сега вече не.

В гласа му звучеше трудно удържан гняв:

— Обещавам ви, че годеницата ви ще се научи на приличие и покорство. А мъжът, който знаеше какво обещание съм дал и въпреки това престъпи заповедта ми, ще бъде наказан, както заслужава.

— Не, Алфред — отговори спокойно викингът. — Аз сам ще потърся удовлетворение за поруганата си чест.

Ръцете му върху раменете й пареха като огън. Рианон усещаше думите му с всяка фибра на тялото си. Това не беше заплаха, беше само спокойно обявяване на намеренията. През всичките дни, които й оставаха, щеше да плаща за онова, което беше извършила. Тя усещаше това с абсолютна сигурност, но беше като упоена. Страх изпълни душата й, но не за самата нея, а за Роуан.

Внезапно вратите се отвориха с трясък. Алфред се обърна гневно и разбра, че в залата са влезли Алън и Уилям. Двамата влачеха окървавения и пребит от бой Роуан.

Рианон щеше да стори много по-добре, ако беше запазила мълчание. Трябваше да спаси последния остатък от честта си, но не можеше да понесе вида на любимия си, да преглътне страшната участ, която го заплашваше.

Тя забрави всичко на света освен нежната привързаност, която изпитваше към него. Изплъзна се от силните ръце на викинга и скочи със сърцераздирателен писък. Понечи да изтича при него, но само след една крачка Ерик я улови и тя падна на гърдите му.

Роуан беше близо до припадък, но все пак успя да й се усмихне измъчено, преди да се свлече на пода между двамата мъже. Те го блъснаха напред и той падна по лице пред краля.

— Сър — заговори Уилям и мрачният му поглед обходи залата, — не знаем дали двамата са били заедно, но го намерихме пред портите на града, недалеч от мястото, където беше конят на милейди.

— Вървете — заповяда кратко кралят.

— Но, сър… — възпротиви се Уилям.

— Тя е недокосната, господарю — прошепна Роуан и от устата му бликна кръв. Рианон отново изпищя. Роуан изплю един зъб и като замаян отмести поглед към викинга.

Кралят пристъпи към него, приведе се и сграбчи края на туниката му. Главата на Роуан издрънча в каменния под. Рианон изплака и безумно задърпа ръцете, които я стискаха безмилостно. Ами ако Роуан беше мъртъв?

— Моля ви в името на Бога, пуснете ме при него! — проплака тя.

— Престани! — изрева кралят. — Не ти ли е достатъчен позорът, който ми причини? — Той попипа шията на Роуан и вече по-спокойно продължи: — Жив е… поне засега.

По бузите й потекоха горещи сълзи. Внезапно викингът я пусна и тя политна напред. Коленичи до Роуан и разбра, че любимият й наистина е жив. Прегърна главата му и безмълвно заплака.

Кралят извика на слугите си да отнесат безжизненото тяло. Рианон усети докосване по рамото, което беше всичко друго, но не и грубо. Някой я вдигна на крака и я задържа да не падне. Викингът.

Отнесоха Роуан. Кралят и Ерик продължиха разговора си, но тя не разбираше нито дума, защото трескаво се молеше да не стане причина за смъртта на любимия си. Не можеше да знае какво разбира викингът под удовлетворение за поруганата си чест. Как да постъпи: дали да моли за милост към Роуан, дали да се унижи дотам, че да падне в краката му?

Не. Веднъж вече й бе отказал милост.

— Така да бъде — рече кралят. — Още сега, в този час. — Той повика един слуга и му нареди да доведе личния му лекар и една акушерка. После се обърна към Алсвита: — Отведи Рианон в стаята й.

Викингът пусна жертвата си. Кралицата посегна към ръката й.

Рианон се отдръпна уплашено. Изгледа всички поред и се запита какво ли още бяха измислили, за да я унижат.

— Да вървим, Рианон! — настоя Алсвита.

Тя погледна краля, който се беше затворил в омразата си, после се обърна към грамадния викинг, който сега я наблюдаваше с лениво, безразлично любопитство. Той вдигна рамене, сякаш нищо нямаше значение за него.

— Все още смятам, че сватбата може да почака — каза той на краля.

— Обещах ви тази дама, а тя е под мое покровителство. Смятам я за едно от децата си. Ще се радвам да науча истината още сега.

— Сигурен съм, че и аз бих могъл да открия тази истина, кралю на Есекс, и да построя семейния си живот в съответствие с резултата.

— Тя все още е част от кралския дом на Есекс, а аз държа на обещанията си.

Вратата се отвори отново и в залата влезе личният лекар на краля, следван от едрата си помощница. Жената изгледа Рианон с присвити очи, в които светеше злоба. Устните й се разкривиха в усмивка, сякаш се радваше на онова, което й предстоеше.

Едва сега Рианон осъзна какво възнамеряват да правят с нея и очите й се разшириха от срам и ужас.

— Не! — изплака страхливо тя. Ако имаше и най-малката възможност, щеше да избяга. Но тъй като нямаше избор, овладя паниката и гнева си и успя да пристъпи спокойно напред, не към краля, а към норманско-ирландския лорд. Болката в гърдите й беше непоносима, но лицето й изразяваше каменно спокойствие. Викингът вече я бе нарекъл уличница. Беше обявил, че ще потърси удовлетворение, но онова, което щяха да направят с нея, беше нещо много по-страшно.

— Нещата не са винаги такива, каквито изглеждат, милорд. Не съм виновна в предателство спрямо вас и макар че ме видяхте… — Тя млъкна за миг, за да пребори треперенето на гласа си. Трябваше да говори с достойнство, решителност и достатъчна настойчивост, за да го убеди. — Не съм престъпила заповедта на краля, нищо че той, който се кълне, че ме обича, не ме удостоява с доверието си. Не допускайте да ми причинят това! — помоли горещо тя.

Побиха я тръпки, защото знаеше, че методите, към които щеше да прибегне той, за да открие истината, са много по-брутални. Но беше убедена, че нищо не може да бъде по-унизително от онова, което възнамеряваха да й сторят.

Не. Каквото й да направеше лекарят, то нямаше да промени факта, че съдбата й беше завинаги свързана с викинга.

Въпреки това й се стори, че в очите му проблеснаха искри на възхищение, макар че молбата й бе отхвърлена.

— Не аз ви причинявам това, милейди — отговори меко той.

— Тогава ви обещавам, че ще ви мразя до края на дните си — прошепна тя и стисна ръце в юмруци. Не можеше да приеме, че няма начин да се изплъзне от предстоящото унижение. Но при никакви обстоятелства нямаше да помоли повторно викинга.

— Милейди — въздъхна отегчено Ерик, — признавам, че нямам особени основания да бъда любезен с вас, но тази идея не е моя. Алфред е вашият крал. Той е ваш настойник. Аз имам свои средства да открия истината, която ме интересува. Вашият крал каза думата си, милейди, а в тази къща той е законът. Когато отидем в моята къща, аз ще бъда вашият закон.

Думите му не звучаха особено ободрително.

Той я заплашваше недвусмислено и въпреки това кралят беше този, който възнамеряваше да я подложи на срамното унижение. Тя се обърна като ужилена и впи поглед в Алфред.

— Давам ви думата си, че Роуан каза истината! — извика тя.

— Вече не вярвам на думата ти, Рианон. Ти доведе всички ни до ръба на пропастта.

Алсвита улови ръката й. Рианон видя надвисналите по ресниците й сълзи и не посмя да срещне погледа й.

— Не се противи, в името на Роуан! — помоли тихо кралицата.

— Хванете я! — изгърмя кралят.

Алсвита нямаше сили да изпълни тази заповед. Две едри жени излязоха от кухнята и уловиха Рианон. Тя изпищя и започна да се дърпа. Но без успех. Изведоха я от залата и я завлякоха в пристройката, където беше малката й спалня. Хвърлиха я на леглото и я притиснаха безмилостно въпреки ожесточената й съпротива. Разкъсаха дрехите й и победена от унижението и срама, Рианон престана да се брани. Алсвита седна до нея и нежно приглади косата й. Рианон положи огромни усилия и остана неподвижна, затворена в себе си. Студени ръце зашариха по тялото й. Когато разтвориха краката й и проникнаха в най-интимната й женска същност, от очите й потекоха сълзи. Някъде много отдалеч се чу гласът на доктора, който съобщи на Алсвита, че дамата е още девствена и ципата й е напълно здрава.

Никога през живота й не я бяха унизявали така дълбоко. Беше толкова засрамена и отчаяна, че не можа да събере сили дори да помоли за милост към нещастния Роуан.

Заслепена от омраза, тя се закле, че никога няма да прости на викинга, втурнал се така неочаквано в живота й, за да го разруши из основи. Беше й все едно дали Бог ще й прости или не. Отсега нататък щеше всеки ден да се моли Ерик от Дъблин да бъде изличен завинаги от лицето на земята. Щеше да се моли още смъртта му да бъде мъчителна и страшна и викингът да проклина деня, в който се е родил.

Ерик премина покрай редиците на строените воини. От време на време подхвърляше по някоя забележка, хвалеше нечие снаряжение или предупреждаваше някой млад англичанин, че ако продължава да бъде така небрежен с щита си, левият му хълбок ще остане незащитен. Стигна до края на дългия строй и спря, за да наблюдава военните упражнения. Кралят също ги проследи от гърба на коня си. Утре щяха да заминат за Рочестър. Обсаденият град нямаше да издържи още дълго на напора на датчаните.

През миналата нощ Ерик и Алфред бяха седели дълго до огъня. Макар да се знаеше, че саксонецът не пие много, двамата бяха изпразнили няколко рога от френското вино, донесено от Ерик. При това Алфред разказа на Ерик, че познава от по-рано датчанина Гунтрум. През лето Господне 878 двамата бяха водили голяма битка, завършила с победа за Алфред. При това саксонският крал лично беше кръстил неверника и Гунтрум бе спазил условията на християнския мир — поне известно време. Сега обаче обсаждаше Рочестър и Алфред възнамеряваше да се разправи с него веднъж завинаги.

Събитията в града на Рианон го бяха разстроили дълбоко.

— Имате ли представа какво може да се е объркало? — попита замислено Ерик.

Кралят поклати сериозно глава:

— Изпратих свой човек, един млад момък, който беше заслужил доверието ми, с изричното нареждане да бъдете посрещнат като мой уважаван гост. Повече не видях пратеника. Всеобщото мнение е, че посланието ми не е достигнало до лейди Рианон. Смятам, че един от мъртвите е скрил вестта от нея. — Той погледна Ерик и бързо продължи: — Тя не би се противопоставила на думата ми, не и при тези обстоятелства! Отрича да е знаела нещо за идването ви и аз й вярвам.

Ерик не каза нищо.

— Все още можете да се отречете от обещанието си — увери го сериозно кралят. — Ако я смятате за виновна…

— Нямам намерение да наруша дадената клетва — прекъсна го решително Ерик. Нямаше да изложи на риск нито сключения военен съюз, нито обещаната му земя заради една проклета жена. Нали я видя с Роуан край потока! Може би ги беше прекъснал, преди да са осъществили любовния акт. Ерик не вярваше, че някой ден ще се убеди напълно в невинността й. Тя беше изкусителка, осъзнаваше напълно красотата и властта си над мъжете и Ерик изпитваше съжаление към бедния момък, който я обичаше толкова силно.

Гневът му се беше уталожил. Притежаваше силен собственически инстинкт и го знаеше. Щом станеше негова жена, щеше да я научи да спазва определените от него закони и никога да не смее да му се противопоставя. Не му беше приятно да си спомня деня, когато я бе заловил с Роуан, защото гневът му всеки път избухваше с нова сила. Но имаше и още нещо. Той не я обичаше, това беше сигурно, и се отнасяше към нея с най-голямата възможна предпазливост. И все пак тя бе успяла да замае главата му. Тази жена беше необикновено красива, страстна и пълна с живот. И можеше да бъде толкова изкушаваща, колкото мечтата за чест и слава. Ерик вече знаеше, че силно я желае. В слабините му гореше огън, който не можеше да бъде угасен, и въпреки това беше решен да стои далеч от нея. Имаше доверие в Алфред; кралят никога не би си позволил да го излъже. Вярваше и на лекаря му. Човекът не би измамил и него, и краля, особено по един такъв деликатен въпрос като девствеността на годеницата му. Съгласих се само от гордост, каза си с усмивка той, когато Алфред настоя за тази унизителна проверка на добродетелта. Тази жена трябваше да разбере, че когато е необходимо, Ерик не се влияе от нищо и от никого, че може да бъде недостъпен и непоколебим. Освен това нямаше никакво намерение да й позволи да тъгува цял живот за изгубената си любов към Роуан.

Имаше мигове, в които изпитваше съчувствие към нея. Не можеше да забрави обезкураженото, забулено от сълзи достойнство в погледа й, когато се обърна за помощ към него в дома на английския крал. При това вината беше изцяло нейна. Но Ерик не беше забравил какво значи да обичаш. В това отношение Рианон можеше да разчита на разбиране от негова страна. Сигурен беше, че би рискувал всичко за Йемения. Ала не можеше да мисли за годеницата си, без в гърдите му да забушува луд гняв. Никога нямаше да й прости измяната. Положението, в което я изненада, беше недвусмислено. А тя вече беше обещана на него.

Все пак Ерик се питаше дали огънят, който гореше в тази жена, и красотата й също не са причина да запази съюза с краля. Може би не беше способен да обикне отново, но изгаряше от желание да притежава лейди Рианон.

— Все още съм доволен от съюза, който сключихме — обърна се той към краля. — И се радвам, че утрото минава без кръвопролития.

— Така е — промърмори кралят и се загледа право пред себе си. Сякаш изобщо не беше забелязал Ерик.

Викингът проследи погледа му и видя, че Роло препуска право към тях. Веднага усети, че сериозното лице на капитана му е свързано с проблемите около годеницата му.

— Какво има? — попита рязко той, щом Роло спря коня си пред него.

Конят изпръхтя.

— Хората ни са недоволни — отговори кратко Роло.

Ерик вдигна въпросително едната си вежда.

— Изискват да видят кръв, изискват отплата.

— От кого? — попита хладно Ерик.

— От уелсеца на име Роуан.

— Защо? — Никой освен него не бе видял двамата влюбени, следователно никой не знаеше каква драма се беше разиграла на разсъмване.

— Носят се разни слухове. Нали познавате нашите. Настояват да се биете, за да защитите честта си.

Ерик въздъхна нетърпеливо:

— Искат да убия момчето, така ли?

— Да — отговори унило Роло. Много добре знаеше, че не бива да рискуват размирици сред ирландско-норвежката войска. — Момчето трябва да излезе срещу вас. Трябва да ви даде удовлетворение. Ако нямате намерение да оставите момичето на него, трябва да го убиете.

Щом Роло млъкна, над полето се възцари потискащо мълчание. Мъжете като един обърнаха глави към близката горичка.

Оттам излезе самотен ездач. Роуан. Воините се разстъпиха, за да му сторят път.

Ерик видя посивялото му лице и неволно се възхити на гордата небрежност, с която седеше върху коня си. Роуан спря пред Ерик, но още преди да е успял да заговори, Алфред от Есекс раздели двамата врагове.

— Как се осмелихте да дойдете тук, Роуан? Проявих великодушие, като ви оставих жив — а вие отново се опълчвате против волята ми!

Роуан сведе глава.

— В името на Бога най-покорно ви моля за прошка, сир. — После вдигна поглед и се обърна към Ерик. — Но аз я обичам и вие вече знаете това, Ерик от Дъблин. Не искам да проявя неуважение към вас, защото сте гост на моя повелител. Но въпреки това ви предизвиквам на бой, сър, както е мое право и както изисква нашият стар закон.

— Наистина ли искате да се биете с мен… и с Венгеанс? — попита тихо Ерик и потупа верния си меч.

Лицето на младия мъж побеля като платно, но той кимна решително.

Ерик помълча малко и отговори все така тихо:

— Момичето не заслужава това, драги. Никоя жена не го заслужава.

— Напротив, Рианон заслужава много повече — възрази меко Роуан.

Ерик много искаше да му каже, че е безумец и глупак, но смяташе, че всеки мъж има право да защити честта си с оръжие.

— Добре тогава, на разсъмване — отсече рязко той. — Тук, на това поле.

Роуан вдигна ръка в знак на потвърждение.

— Тук, принц Ерик, на това поле.

— Дано Бог бъде милостив към душата ти! — прошепна глухо кралят.

Роуан кимна мрачно с глава и Ерик смаяно установи, че харесва младия мъж, който беше проявил куража да тръгне на сигурна смърт. Роуан обърна коня си и препусна към града, следван от дивите бойни викове на ирландските и норвежки воини. Викът бе понесен от вятъра и отекна като смъртоносно ехо.

Ерик вдигна ръка и сърдито им махна да млъкнат. Крясъкът утихна. Белият жребец затропа с копита, усетил недоволството на господаря си. Ерик обърна коня си и изгледа гневно хората си.

— Толкова ли сте жадни за кръвта на един съюзник? Разберете — дошли сме да се бием с датчаните и ако ви доставя радост да сеете смърт, то нека убиваме датчани.

Той препусна в галоп към крепостния вал, без да си прави труд да се насочи към портата. Белият жребец прескочи препятствието с лекота и се понесе към безкрайните поля, защото господарят му имаше нужда да охлади бушуващия в сърцето му гняв.

Ерик остана безкрайно учуден, когато Рианон слезе на вечеря.

Роуан не присъстваше. Много му се искаше да разбере дали годеницата му е чула за предстоящия двубой. Огледа я и реши, че никой не е сметнал за необходимо да я осведоми. Защото когато блестящите й сребърни очи се спряха върху него, те бяха пълни с такова отвращение, с такава безумна смелост, та изглеждаше напълно невероятно да е научила за предизвикателството на Роуан.

Тя не благоволи да отиде при него, не се появи и в близост до краля. Правеше се, че изобщо не забелязва двамата мъже.

Прекрасна, обкръжена със странен ореол, тя влезе в залата и пристъпи с толкова гордост и презрително достойнство, та никой не би помислил, че е виновна и в най-малкото прегрешение. Ерик беше предположил, че след случилото се през деня няма да се осмели да се яви пред лицето на краля, но тя очевидно беше на друго мнение. Рианон беше най-прекрасната жена в тази зала — а вероятно и в цяла Англия, каза си недоволно той. Тази вечер носеше сивосиня туника, чийто цвят отговаряше напълно на цвета на очите й, разбира се, ако не се вземеше предвид коравия, изпълнен с омраза и гняв израз, който се появяваше винаги, щом погледът й се спреше върху него. Косата й беше вдигната в сложна прическа, която придаваше завършеност на ясните линии на шията и лицето. Пристъпваше като фея, стройна и крехка. Когато стана време да седнат на масата, тя си намери място в края на дългата трапеза.

Ерик се поклони хладно в посока към годеницата си и продължи да я наблюдава с нещо като развеселено любопитство. Утре щяха да я предадат в ръцете на една религиозна общност, чиито привърженици обещаваха да гарантират девствеността й до сватбата. Повечето жени в нейното положение нямаше да посмеят да се явят на вечеря, но не и тя. Тя беше тук, избягвана и проклинана от мнозина, и въпреки това величествена.

Ерик забрави присъствието й, защото скоро се увлече в сериозен разговор с краля. Двамата имаха да обсъдят още много подробности от предстоящия поход. Поднесоха им безброй ястия — пълнени пъдпъдъци, облепени отново с перата им, херинга, свинско, печен на жар дивеч. Ейл и медовина се лееха в изобилие. Когато всички се нахраниха, Алсвита даде знак на прислугата да изнесе остатъците.

— В чест на нашите гости! — извика тя. — Тук е Падрайк, сенешалът на великия лорд на гърма, Ерик от Дъблин.

Ерик се изненада, когато ирландският му разказвач се изправи и се запъти към средата на залата, където всеки можеше да го види. Огънят зад него придаваше необходимата атмосфера на разказа. С голяма драматичност и красноречие той се зае да описва семейството на Ериковия баща. Разказа за ирландските крале и за битките, бушували между тях. Изразяваше се елегантно, с умело подбрани думи, а понякога преминаваше в стихове. След като оказа подобаващата почит на семейство Финлейт, стигна до Ейд Финлейт, който беше обединил ирландските крале; който бе дал дъщеря си за жена на норманина Олаф Белия, смелия норвежки вълк, за да дари мир на Ирландия и да й вдъхне нови сили. После заговори за Ерик, за странстванията му по света, за смелостта, с която беше защитавал кралството на баща си, за безбройните битки, в които се бе сражавал и печелил.

Когато най-после замлъкна, мъжете избухнаха в одобрителни викове. Алсвита се изчерви от радост, защото Алфред беше въодушевен, Ерик гледаше изненадано, а събраното общество се беше забавлявало чудесно с увлекателния разказ на талантливия ирландец.

Скоро обаче шумът заглъхна и в залата се възцари мъртвешка тишина. Ерик се огледа любопитно и видя, че мястото на Падрайк е заето от Рианон. Тя разпусна косата си и пламъците заиграха по гъстите кичури. Роклята й блесна и тя цялата сякаш се превърна във видение от течаща коприна и чувствена красота.

— Изслушахме историята на уважаемите нормански гости с най-голямо внимание — започна с мек глас тя. — Благодарни сме на славните ни съюзници, затова ги молим да изслушат със същото внимание и нашите саксонски истории за жестоки битки, болка и… триумф.

Жални тонове на лютня огласиха залата и Рианон се раздвижи в ритъма на музиката. Сякаш самата мелодия бе проникнала в крайниците й и грациозно я полюляваше. Направи няколко стъпки, обърна се, отметна глава назад и вдигна ръце. Всички в залата притихнаха и приковаха очи в неземното видение. Не се чуваше и най-малък шум. Остана само нежната мелодия на лютнята, лекото пращене на огъня и прошумоляването на женските крака по пода. Тази жена беше магьосница и всички бяха попаднал под властта й. Скоро огромното помещение потъна в мрак, цветовете се замъглиха, остана само едно светло петно, сред което танцуваше прекрасната изкусителка.

Без да престава да танцува, Рианон заговори. Повече пееше, отколкото декламираше, и мелодията беше много тъжна. Тя също разказваше история. Английска история.

Очите й бяха втренчени с гордо, подигравателно предизвикателство в лицето на Ерик.

— Историята, която ще разкажа, е за Линдесфарн — произнесе безизразно тя. Очите й излъчваха непоколебима воля. Най-после Ерик разбра защо беше слязла в залата тази вечер. Искаше да си отмъсти. Искаше да се пребори — с него.

— Ще разкажа историята на едно прекрасно място, лишено от Божията милост, от хубостта и спокойствието си. Линдесфарн… Ще ви разкажа историята за диваците, нападнали този прекрасен земен кът, историята за жестоките варвари.

Тя се усмихна и отново затанцува — грациозна, замайващо красива, омагьосваща.

И никой в залата не беше в състояние да се раздвижи или да каже дума, за да попречи на разказа.

Ерик също не беше сигурен, че би могъл да се помръдне.

Нищо, щеше да изслуша историята й.

Щом искаше борба, той с готовност щеше да се бори с нея.

Линдесфарн…

Ако не се мамеше, историята беше опасна. Алфред наблюдаваше Рианон с недоверие. Пръстите му се бяха впили в облегалката на стола.

Но и той не се надигна да я спре. Никой не мърдаше.

Разказът беше опасен. Момичето беше опасно. То имаше силата да омагьосва хората.

СЕДМА ГЛАВА

Залата потъна в полумрак. Рианон хвърли някакво прахче в огъня и в пламъците затанцуваха странни сияния. Музиката продължи — прозрачна и хипнотизираща. Невероятните цветове на пламъците обгръщаха отвсякъде крехката фигура, косата й приличаше на сребърен ореол около гордата глава. Тялото беше гъвкаво и омайно, тя сякаш не стъпваше по земята, а се носеше във въздуха, подобно на Саломе, танцуваща за главата на Кръстителя.

— Линдесфарн! — Тя повтори името няколко пъти, после описа монасите, живели в този стар, известен в целия християнски свят манастир. Разказа за живота им и танцът й стана плавен, за да представи царящия в това уединено място мир. Ала скоро повиши глас, лютнята промени мелодията и в залата надвисна предчувствие за беда.

Светкавици пронизвали небето, за да ги предупредят. Дъжд се леел, духали бурни ветрове. Хората се уплашили и все се питали какво са сторили, та Бог им изпраща това нещастие. Защото тази църква и този манастир, беззащитни на малкия остров край брега на Нортъмбриън, били свято място, привлекателно за всички поклонници от Англия. Свети Кътбърт живял там преди повече от век и проповядвал Божието слово… Годината била 793. Бурите ставали все по-страховити.

Рианон продължаваше да се върти в кръг, подобна на красавиците от далечните екзотични страни с огнената си коса, святкащите като скъпоценни камъни очи и чувствената, сякаш безтегловна крехкост на младото тяло. Тя застина на мястото си, после се свлече на пода и тоновете на лютнята се издигнаха към високия свод. Музиката отекна като гръм, после внезапно замря…

След минута разказвачката продължи историята си. Описа как Линдесфарн бил нападнат от дива орда. Как нападателите убивали с голите си брадви, как полята се напоили с кръв и скъпоценните книги били хвърлени във вечния адски огън, запален от езичниците, дошли да опустошат святото място. За да бъде ефектът още по-силен, Рианон направи умела пауза.

— Викинги, милорди. Не датчани. Норвежци!

Тя разпери грациозно белите си ръце. После бавно се надигна и застина неподвижна. В залата цареше мъртвешка тишина. Ерик също не се помръдна, макар да беше разгадал намерението й. С последните си думи тя се опитваше да го очерни в очите на английските му домакини. Очите й потърсиха неговите в затъмненото помещение и той разбра. Тя никога нямаше да му прости, че е нахлул в живота й и го е променил из основи.

Много му се искаше да скочи на крака и да я зашлеви с все сила. Не вярваше, че годеницата му жадува за кръв, не, тя просто искаше да го накара да страда заради онова, което беше. Защото той беше викинг. Изглежда, тя не му признаваше нито капка ирландска кръв, но сега това нямаше значение. Той наистина беше викинг и стрелата й го улучи право в сърцето. Рианон вероятно беше наясно, че годеникът й не може да предприеме нищо. Ако се обърнеше към нея с гняв, щеше да предизвика кървава баня, защото хората му веднага щяха да го последват. Разказаната от нея история беше толкова потресаваща, че всеки от присъстващите в залата англичани трябваше само да си припомни отдавнашното минало, за да се изпълни с омраза и жажда за отмъщение.

Рианон бе поела огромен риск. Ерик ясно виждаше как брадичката на краля трепери от гняв.

Засега нямаше от какво да се страхуват. Залата беше все така смълчана; всички погледи бяха приковани в замрялата на пода танцьорка. Косата й блестеше в златночервени пламъци и тъй като отново беше направила пауза, за да засили драматичния ефект от думите си, красотата й бе станала почти болезнена. Колко ли мъже бяха готови да идат на смърт за такава жена…

По дяволите, каза си мрачно Ерик, тя изгаря от желание да ме види мъртъв, но аз нямам намерение да осъществя мечтите й.

След малко Рианон отново се раздвижи и гласът й прозвуча изненадващо меко. Ерик, който я наблюдаваше с присвити очи от мястото си до краля, отново се запита как тази жена бе посмяла повторно да унижи Алфред, след като беше изстрадала достатъчно много за неподчинението си. Но въпреки бесния си гняв, Алфред щеше да изчака. Кралят много добре знаеше, че и най-малкото му движение може да предизвика бунт сред хората му. Рианон беше умна. Опасно умна, защото докато мъжете седяха и слушаха омагьосани разказа на тази неземна красавица с невинно мек глас, тя продължи историята си. Разказа за дядото на Алфред, за баща му и братята му. С умело подбрани красиви думи описа най-голямото предизвикателство на живота му, сблъсъка с датчанина Гунтрум в лето Господне 878. Пред слушателите оживя битката при Етандюн и не саксонците бяха тези, които се обърнаха в бягство, а датските натрапници. Гунтрум бе принуден да се закълне, че ще напусне Есекс и ще си остане в Дейнлоу на север. Датчанинът прие християнската вяра, но както беше всеобщо известно, викингите бързо нарушаваха думата си и ето че днес Гунтрум отново заплашваше саксонците.

Най-сетне Рианон млъкна. Вдигна бавно ръце и ги простря към небето, после се надигна на пръсти и сякаш цялата се устреми към висините.

Постоя така и бавно се свлече на земята. Сведе глава и застина неподвижна. После вдигна брадичка, острите й очи обходиха присъстващите и от гърлото й се изтръгна пронизителен вик:

— Слава на теб, Алфред, кралю на Есекс!

Огънят пламна ярко и освети притихналата зала. В първата минута никой не посмя да наруши мълчанието, но после се разрази същинска буря. Всички изразяваха одобрението си, десетки чаши се вдигнаха за здравето на краля. Само след минута отново се възцари тишина. Представлението, изнесено от Рианон, беше толкова скандално, че докато я слушаха, присъстващите забравиха не само причината, поради която се бяха събрали тук, но и факта, че разказът й дълбоко унижаваше нормалите. Всички воини на Ерик, ирландците, норвежците и потомците на смесени бракове, всички се вдигнаха на крака и приветстваха обаятелната разказвачка.

Ала когато дойдоха отново на себе си, мъжете се спогледаха смутено, млъкнаха и насядаха по местата си с оскърбени лица. Ерик, който не беше помръднал от високия си стол, знаеше, че скоро всички погледи ще се устремят към него.

Той трябваше да защити честта им, трябваше да посрещне предизвикателството, да накаже дръзката смутителка, да противопостави нещо на гнева им. Но ако набиеше жената, която само до преди миг беше възславила така красноречиво краля на Есекс, мъжете, които допреди няколко часа я бяха проклинали заради неподчинението й, щяха да наскачат като един в нейна защита. Тази малка вещица бе съумяла да го постави в извънредно опасно положение и той ядно се закле, че един ден ще я накара да си плати за днешното коварство.

Рианон не помръдваше. Синята роба падаше на вълни около нея. Очите й бяха приковани в него и той виждаше ясно сребърното им блещукане. Очи на дива котка. Тази жена напълно съзнаваше какво е сторила и се наслаждаваше на триумфа си.

Ерик остана на мястото си още няколко минути, после величествено се надигна. Червената наметка с избродираните знаци на вълка привлече възхитените погледи на всички присъстващи.

Той стана от масата и тръгна към годеницата си. Никой не смееше да се помръдне. Когато го видя да се приближава, Рианон потръпна и в очите й се появи бдителност. Тя се надигна бързо и грациозно, но Ерик веднага забеляза, че не е толкова спокойна, колкото искаше да изглежда. Кръвта пулсираше във вените й, гърдите й се вдигаха и спускаха неравномерно.

Ерик спря пред нея, усмихна се и направи дълбок поклон.

Рианон не беше очаквала това. Беше сигурна, че викингът ще загуби самообладание и ще поиска възмездие, което в този случай кралят не можеше да му даде, защото разказът й изцяло отговаряше на истината. Норвежците бяха нападнали Линдесфарн и бяха поругали святото място. Никой не можеше да го оспори. При този спомен всички трябваше да проумеят, че новият съюз няма да им донесе нищо добро.

Усмивката на Ерик стана още по-широка, но Рианон виждаше обтегнатите мускули на челюстта и здраво стиснатите зъби. Очите му бяха приковани в нейните и не й позволяваха да се извърне. Този път никой не хвърли магически прах в огъня и въпреки това помещението отново потъна в полумрак. Само те двамата останаха обгърнати в златно сияние. Въздухът беше зареден с напрежение и от време на време сякаш прескачаха искри. Секундите минаваха, но Рианон не можеше да откъсне поглед от смъртоносната синя магия на очите му. Главата й остана гордо вдигната и тя се закле, че никога няма да отстъпи пред този мъж. Тишината започна да става непоносима; само огънят пращеше и трепкащите му светлинки танцуваха по стените. Рианон усети нервно треперене в стомаха. Не огънят го бе предизвикал, а могъщата сила, която се излъчваше от викинга срещу нея. Ръцете под наметката бяха голи и блестяха бронзови, а мускулите под кожата играеха при всяко движение, да, при всеки дъх. От цялото му същество се излъчваше воинска смелост, огромна увереност в собствените сили. Но Рианон усети и една друга сила, тази на духа му. В тези няколко секунди тя осъзна, че има насреща си не самоуверен глупак, а мъж, който обмисля внимателно всяко свое решение, преценява и претегля, преди да го приеме или отхвърли. Ако сметнеше, че е правилно да потърси отплата, щеше да го стори. А щом веднъж беше решил, нямаше да промени мнението си и всеки път щеше да отблъсква решително нападенията й.

Без да я изпуска от очи, Ерик се обърна към краля:

— Благодаря ви, Алфред, че ми предложихте този най-прекрасен бисер на родината си. Тя засрами сенешалите от страната на майка ми и превърна норвежките бардове в недодялани глупаци. Никой мъж не е в състояние да разкаже една история с толкова музикален глас и да я придружи с толкова грациозни и прелестни движения.

Той посегна към ръката й. Рианон понечи да се възпротиви, но пръстите й вече бяха стиснати в желязната му хватка. Докато я държеше, Ерик обърна ръката й и меко плъзна палец по дланта. Очите й все така бяха приковани в неговите.

С ъгълчето на окото си Рианон забеляза, че кралят се е надигнал. Възцарилото се в залата напрежение се усещаше почти физически, като бродеща мъгла, като парещата горещина от докосването му.

— Тя е наистина възхитителна — продължи Ерик. — Бях готов да скоча и да се втурна на бой срещу собствените си прадеди, но навреме се сетих, че те отдавна са само духове, които волно препускат с вятъра. Казвам ви, Алфред от Есекс, бях омагьосан. Прекрасната лейди до мен, чиято хубост ме посрещна с добре дошъл на английския бряг, ме покори завинаги.

Внезапно пръстите му се сключиха с такава сила около нейните, че Рианон едва не изпищя. Очите му засвяткаха с леден огън, с цялата буреносна студенина и буйност на севера, после той се обърна гъвкаво към краля, без да пуска ръката й.

— Драги ми Алфред, аз съм толкова влюбен, че не желая да чакам нито миг повече, докато я направя своя съпруга. Нека забравим различията, които са ни разделяли в миналото. Нека забравим онова, което е било, и подпечатаме съюза си тук и сега. Не бих желал да бъда непочтителен, но не искам да прекарам нито ден повече без нея. Искам я непрекъснато до себе си — ден и нощ.

Кръвта на Рианон се вледени. Тя не можеше дори да диша, камо ли да проговори. Какво стана с триумфа й! В продължение на няколко мига се наслади на победата, но той й я отне и я обърна срещу нея.

Алфред смръщи чело. На трапезата се надигна вик. Викингите избухнаха в смях, англичаните гръмогласно изразиха одобрението си.

— Не! — пошепна беззвучно Рианон.

Не можеха да й сторят това; не беше нито почтено, нито правилно. Вече беше късно, луната беше високо в небето; във въздуха беше надвиснало предчувствие за буря. А утре сутринта мъжете щяха да тръгнат на бой и сватбата щеше да се отложи.

Алфред наблюдаваше двойката със смръщено чело. Алсвита шепнеше нещо в ухото му и Рианон беше сигурна, че го съветва да не се поддава на езическото влияние. Християнският крал не можеше да подкрепи една северна церемония и да пренебрегне църковната венчавка.

— Не! — пошепна отново тя и внимателно се опита да освободи ръката си от желязната му хватка. Невъзможно. Ерик продължаваше да стиска китката й, неумолим и непреклонен. Рианон затрепери от страх. Толкова пъти го беше наранявала и много добре знаеше, че всеки мъж би я презрял заради положението, в което я беше изненадал. Не, той беше истински викинг и не го беше грижа нито за приличието, нито за морала, той си проправяше със сила път към онова, което беше пожелал, вземаше го брутално — а после го захвърляше.

Кралят се колебаеше.

— Това е невъзможно! — надигна се отец Пол. — Не можем да направим сватбата тук и в такъв късен час!

— Но бихме могли да отидем в църквата, където Бог присъства винаги, не е ли така, отче? — попита меко Ерик. — Разгласяването е направено, годежът е в сила. Помолих да отложим венчавката, но сега настоявам за правото си. — Той удари с юмрук по гърдите си и драматично се отпусна на коляно, без нито за миг да изпуска ръката на Рианон. Сведе глава пред годеницата си, но тя видя очите му и разбра, че в този жест няма покорство, а само студен гняв.

— Кълна се в Бога, че ще сторя всичко за великия и благороден саксонски крал Алфред! Готов съм да погледна смело смъртта в лицето, за да защитя честта му, но откакто видях несравнимата хубост на кралската родственица, нямам мира и бих желал да я направя своя жена, преди да тръгна на бой!

Норвежците затропаха като луди по масата с чаши и юмруци. Много от тях бяха пияни, както и ирландските им другари.

Повечето саксонци също са пияни, каза си с мъка Рианон.

Съдбата й беше решена. Когато крясъците се засилиха, тя погледна лицето на краля и разбра, че той преценява какво да стори. Утре щяха да тръгнат на път, за да прогонят Гунтрум от Рочестър. В този последен ден владетелят не можеше да си позволи да рискува дружбата и доброто разбирателство между войниците си. Сватбата беше отложена по желание на ирландския принц, но кралят не можеше да не разбере, че Ерик е тръгнал по единствения възможен път, за да запази мира между воините.

Шумът в залата стана оглушителен и никой не чуваше думите си. Най-после кралят проговори:

— Така да бъде! Сватбата ще се състои веднага!

Отговори му гръмогласен рев. Роло скочи на крака и вдигна високо чашата с ейл.

— Да пием за сватбата! Ще ядем и ще пием, ще празнуваме, докато приготвят булката!

По лицето на краля танцуваха огнени отблясъци. Той не се радваше на прибързаната венчавка, но нямаше друг избор.

Рианон усещаше такъв натиск върху пръстите си, че не смееше дори да диша. Имаше чувството, че крехките й стави ей сега ще се прекършат. Обърна се и видя, че викингът я наблюдава предупредително. Без да се тревожи от оглушителния шум в залата, той пошепна в ухото й и тя чу ясно всяка дума:

— Не ми създавайте повече ядове, лейди. Не се противете. Толкова ли малко цените човешкия живот, че искате да предизвикате кървава баня?

— Не!

Той вдигна ръка и посочи залата:

— Мъжете са готови за война. Ирландците, англичаните, норманите. Ала настроенията се променят бързо, както знаете, освен това в общество като нашето за всяка обида се отмъщава веднага. Направих онова, което беше нужно. Сега ще изиграем последното действие от драмата, която започна по ваша вина.

Рианон отчаяно задърпа ръцете му, но не можа да се освободи. Няколко жени вече се бяха запътили към нея, за да я приготвят за сватбата. Това беше съдбата й и тя трябваше да я приеме, въпреки начина, по който бе посрещнала Ерик от Дъблин с добре дошъл в Уорхем.

Ръката му отново я притисна предупредително и съпротивата й отслабна. Този мъж беше издялан от бронз и стомана; надали имаше воин, който би могъл да го победи в битка, да не говорим за една слаба жена. Омразата му към нея беше голяма, гневът — още по-страшен.

— Та вие не искате да стана ваша жена! — зашепна настойчиво тя. — Знам, че не ме искате! Не е възможно, след всичко, което се случи! Спрете този дяволски театър — знам, че можете! — Челюстта му беше опъната, очите му почиваха студени и корави върху лицето й и тя се разтрепери от ужас: — А какво ще кажете… какво ще стане със съмненията ви, че нося в утробата си плода на друг мъж? Лекарите понякога грешат. Може би съм ви измамила. Отложете венчавката, за да отида в манастира и да…

— И да се молите ден и нощ да загина в битката, знам това, лейди. Няма смисъл да се противите. Не съм забравил нищо. По отношение на вас не храня никакви опасения.

— Но нали ме видяхте в гората!

— А вие сте глупачка, че ми напомняте за това именно в този миг — уведоми я той с такава хладност и самообладание, че по гърба й пролазиха студени тръпки. — Вече ви казах, че в моя дом аз съм законът, милейди. За мен е много просто да открия онова, което лекарят търси с усилия. И в случай, че сте измамили есекския кралски дом и носите под сърцето си дете, ще го износите докрай. — Очите му пламтяха като в треска, гласът му се понижи драматично: — Тази вечер се опитахте да ме уверите, че познавате в дълбочина историята на норвежкия народ. Нима наистина смятате, че сте разбрали викингите? Всъщност, все едно, защото само след миг ще научите нещо много важно за хората, които носят името викинга. Знам, че не ви е грижа за ирландската ми кръв. Да, лейди, вие не ме смятате дори за християнин. Следователно в отношенията си с вас винаги ще се проявявам като езичник, като викинг. Когато на север се роди нежелано дете, работата се урежда бързо и просто. Детето се оставя на снега и студа, боговете от Хел идват и си го вземат.

— Нима ще убиете едно невинно дете?

— Казах ви само как постъпват северняците в такъв случай, скъпа. Надявам се да се възползвате от тези сведения при следващото си приказно представление.

— Но… — Тя се раздвижи неспокойно и впи очи в неговите. Огънят зад гърба й гореше буйно, коленете й омекнаха и тя усети отново горещината на мъжественото му тяло. Искаше да го удари, да го нарани. Но се страхуваше, че ако го докосне, огънят ще я сграбчи, а това чувство беше неразбираемо и опасно. Нямаше друг мъж, когото да мрази така силно, и в същото време той оказваше невероятно въздействие върху сетивата й. Сърцето й биеше като лудо, не можеше да си поеме дъх. Боеше се от гнева му и го мразеше от дълбините на сърцето си. Но от нищо друго не се боеше така, както от предстоящата нощ.

— Ще ви мразя до края на дните си — изсъска ядно тя.

Мъжът се усмихна и сковано се поклони.

— Имате моето позволение, лейди, чак до чертозите на Валхала. Но това няма да ми попречи да се оженя за вас… нито ще ви помогне да избегнете брачното легло тази нощ.

И той се обърна да си върви.

— Почакайте! — извика след него Рианон и отчаяно затърси правилните думи. Ерик се обърна и я погледна въпросително. — Наистина ли… наистина ли бихте изоставили сина си на снега и студа? Та вие никога няма да знаете! — изплака тя. — Ако… ако вие…

— Ако тази нощ спя с вас, искате да кажете? — осведоми се хладно той. — Изглежда, думите ви създават много повече трудности, лейди, отколкото интимните действия. Това ли е, което искахте да кажете?

— Да! — изфуча разярено тя. — Ако тази нощ спите с мен, никога няма да узнаете чие дете нося в утробата си.

— Все пак аз съм и викинг — обясни любезно той. — Насилието, опозоряването и убийството са в кръвта ми. Не се бойте, лейди, всичко ще бъде както трябва. Вече взех решение и ще го изпълня.

— Но ако…

— Няма „ако“, милейди. Каквато и да е истината, аз ще я узная много скоро.

— Не! Почакайте, чуйте ме! Аз не съм годеница, която ви е по сърце. Имала съм не само Роуан, но и безброй други любовници! — Паниката й беше толкова голяма, че не съзнаваше какви глупости излизат от устата й.

Когато Ерик внезапно я привлече към себе си, от гърлото й се изтръгна уплашен писък. Той дръпна главата й назад и тя усети лудото биене на сърцето му.

— По-спокойно, лейди, по-спокойно. Това е нашата сватбена нощ. И не смейте да кажете „не“ в църквата и да посрамите още веднъж всички ни! Най-сериозно ви заявявам, че търпението ми е на изчерпване. Ако наистина искате да узнаете как си отмъщават викингите, трябва да направите още само една крачка!

Рианон престана да диша. Стомахът й се присвиваше от нервни тръпки. Внезапно осъзна, че съдбата й, животът й, цялото й съществувание е в ръцете му, че до края на дните си ще принадлежи на този безсъвестен златен великан.

— Моля ви! — проплака отчаяно тя. — Защо не размислите! Не правете това! Годините, които ни предстоят…

— Вярно е, лейди, предстоят ни още много години съвместен живот. И те започват тази нощ!

Той я пусна небрежно, обърна се и се отдалечи. Саксонските слугини, които страхливо чакаха наблизо, пристъпиха към булката, за да я отведат в женските покои.

Докато я къпеха и обличаха, имаше мигове, в които много й се искаше да падне на колене, да заудря с юмруци по гърдите си и да си оскубе косата. Представи си една такава сцена и си каза, че викингът въпреки всичко няма да допусне церемонията да пропадне.

Алсвита четкаше косата й, докато останалите жени подреждаха диплите на роклята. За да я успокои, кралицата й донесе кана вино и Рианон установи много скоро, че са сложили нещо в питието й. В състоянието, в което беше изпаднала, дори се зарадва на упойката, защото поне престана да трепери и в тялото й се разля някакво странно спокойствие. Все още мечтаеше за бягство, но външно приемаше участта си със завидно равнодушие. Така щеше да спечели няколко часа мир.

Да влезе в църквата и да каже „не“. Можеше да изчака, докато я отведат пред олтара — и да откаже да го вземе за съпруг.

И въпреки това Ерик щеше да доведе церемонията докрай, Рианон беше сигурна в това. А присъстващите просто нямаше да обърнат внимание на отказа й. Повечето женитби ставаха по този начин, защо нейната трябваше да прави изключение? Знаеше, че не може да очаква съчувствие от никого, даже от Алсвита, защото кралицата произхождаше от кралския дом на Мерсия и женитбата й с Алфред беше сключена също по политически причини. Вярно е, че в течение на годините между двамата беше възникнала истинска любов, но това беше само щастлива случайност. Рианон знаеше, че двамата бяха преживели трудни времена, че кралицата дълго време бе смятала съпруга си по-скоро за самомнителен, отколкото за добър или набожен, а веднъж дори го бе проклела от дън душа за коравосърдечието му.

Колкото по-дълго продължаваха приготовленията, толкова по-равнодушна ставаше Рианон. След един час вече беше съвсем спокойна и овладяна. Изглеждаше ослепително красива в ушитата специално за този случай туника, косата й блестеше като излъскана мед, кожата й ухаеше на розова юда. Без да се противи, тя се остави да я поведат към църквата. Видът й беше тържествен, сякаш най-после бе осъзнала сериозността на положението.

Каквото и да беше упойващото средство, дадено й от кралицата, то беше дар от Бога, защото й позволяваше да върви с високо вдигната глава и гордо достойнство. Знаеше, че мрази краля, но не се възпротиви, когато той улови ръката й. Знаеше, че се отвращава от викинга — не, той нямаше право да се загръща с наметка на ирландец! — който я очакваше пред олтара и беше облечен също така празнично като нея. Когато я видя, устните му се присвиха и в очите му светна весело любопитство.

Рианон не можеше да не признае, че Ерик изглежда много изискано, макар че бе започнала да вижда всичко около себе си като в мъгла. Бъдещият й съпруг беше по-висок от всички останали мъже, главата му блестеше златна над събраното множество. Прекрасен жених, наистина прекрасен.

Златен е, защото е викинг, опита се да си припомни тя. И е силен и могъщ, защото е кален в безброй битки. Свикнал е да раздава смъртоносни удари.

Отец Пол заговори. Рианон усети натиска в ръката на краля, когато я предаде на викинга. Уплаши се, защото годеникът й беше горещ като огън. Огледа се и видя горящите факли и лицата на сънародниците си, и всичко се завъртя пред очите й… Лицето на Алсвита, лицата на краля, Алън, Уилям… Викингът и неговите ирландци в странни одеяния. Едно лице събуди любопитството й и тя се усмихна, защото то принадлежеше на прастар мъж. Кожата му беше сбръчкана и надиплена, брадата му стигаше до пода. Той я наблюдаваше с учтиво любопитство, тя отговори на погледа му и сърцето й направи огромен скок. Остана безкрайно учудена, когато устните й се усмихнаха. Мъжът отговори на усмивката й и й кимна, сякаш искаше да я убеди в нещо много важно.

Отец Пол се покашля нервно. После заговори за християнската вяра и важността на брачните клетви. Сигурно беше говорил много дълго, защото викингът внезапно го прекъсна:

— Продължавайте, човече!

Дойде мигът, в който й заръчаха да уважава съпруга си и да му се подчинява.

— Уважение? Подчинение? Към един викинг? Разбира се, че няма да го направя — отговори с изискано достойнство Рианон.

В църквата се възцари неловко мълчание. Само след миг Рианон бе обърната с лице към жениха си и притисната с все сила да яркочервената наметка, извезана с емблемата на вълка. Мъжът докосна небрежно брадичката й и макар че милувката му не изразяваше нежност, тя не беше и болезнена. Кобалтово-сините очи се впиха в нейните.

— Разбира се, че ще ме уважавате, лейди, а ви обещавам, че и ще ми се подчинявате — прошепна той и се обърна към отец Пол: — Продължавайте!

Бяха казани още много неща. Но вече никой не чакаше отговорите й. Просто я обявиха за законна съпруга на Ерик.

Макар че бяха венчани с християнска церемония, тя завърши с хор от езически викове и крясъци. Рианон бе предадена в ръцете на мъжа си. За момент усети върху себе си коравия му поглед — а после устните му се впиха в нейните.

Трябваше да го отблъсне. Притисна ръце към гърдите му, но те бяха само леки перца, носени от вятъра. Поиска да отвърне глава, но не можа, защото пръстите му бяха заровени дълбоко в косата й. Ерик я стискаше безмилостно и се наслаждаваше на целувката. Устата му се сля с нейната, настойчивата му целувка разби на пух и прах съпротивата й. Езикът му се втурна към устните й и ги принуди да се разтворят. Проникна до най-интимните дълбини на устата й с дълго удържана страст. Безсилна да се съпротивлява, Рианон разтвори докрай устните си и се остави на горещата милувка на езика му. Когато най-после си пое дъх, усети аромата му — чист, но мъжествен, заплашително мъжествен. Отново се опита да се освободи. Но ръцете му бяха много силни, целувката — властна. Той бе завладял устата й и изискваше отговор. Това я уплаши и окуражи едновременно. В тялото й се разля гореща вълна, слабините й се присвиха от неизпитвана досега сладост. Не й достигаше въздух и тя едва не загуби съзнание, но остана пленница на шокиращата сила и интимност на целувката, дори когато Ерик отдръпна устните си.

Рианон се олюля и едва не падна, но мъжът й я подкрепи. Тя погледна в странния син огън на очите му и вдигна треперещи пръсти към подутите си устни. Мъжете продължаваха да надават ликуващи викове, езически крясъци, които се извисиха в безкрайно кресчендо. Стълпиха се около Ерик, тупаха го по гърба и изказваха благопожелания. После дойдоха Алсвита и съпругите на английските благородници, за да целунат Рианон по бузата. Младата съпруга не съзнаваше какво става около нея. Все още я владееше една сладка омая, в тялото й се разгаряше плашеща горещина.

Не, тя се отвращаваше от докосванията му. Припомни си позора, с който я беше покрил, припомни си и какъв е по рождение — и по собствен избор, както изглеждаше. Но в края на сватбената церемония тя бе установила и нещо друго — че щом викингът я докосне, в тялото й се разгарят буйни пламъци. Почувства се като зверче в клетка, което отчаяно търси изход между гъсто разположените решетки.

Скоро той изчезна от очите й. Жените тържествено я поведоха навън. Воините по пътя им ги спираха, целуваха я по бузата и се усмихваха. Гръмогласните им поздрави минаваха покрай ушите й. Повечето бяха на градус, защото виното и бирата се лееха в изобилие, а и самите събития през тази паметна нощ бяха опияняващи.

Рианон излезе от църквата и свежият пролетен въздух охлади пламналото й лице. Чу смехове, някой засвири на лютия, разнесоха се бавни, упойващи удари на барабан. Някой започна да танцува под лунната светлина и внезапно Рианон се озова в средата на кръга. Виното отново се лееше, този път от роговете на викингите, и когато й подадоха пълен рог, Рианон го надигна с готовност и пи на големи глътки.

Най-после я отведоха в една от пристройките, разположени на известно разстояние от главната сграда. Когато влезе, булката установи, че пристройката се състои от едно единствено помещение, насред което беше поставено огромно легло с чисти ленени чаршафи, пухени възглавници и балдахин с прозрачни завеси. При вида на леглото Рианон пребледня и се разтрепери, но жените бяха до нея. Разнесе се весел смях и всички започнаха да разказват една през друга за собствените си сватби. Чуха се няколко дръзки подмятания колко ли добре изглежда блестящият викингски воин от талията надолу и дамите започнаха да хихикат с ръка на устата.

Съблякоха сватбената й рокля и в продължение на няколко секунди я оставиха съвсем гола. После нахлузиха през главата й прозрачна копринена нощница. Рианон затвори очи и се почувства по-разголена и уязвима отколкото когато и да било преди. Нощницата не скриваше нищо, дори подчертаваше линиите и извивките на тялото й. Милостивата замаяност, която й бе помогнала да изтърпи сватбата, лека-полека отшумяваше. Кралицата беше изчезнала. А толкова й се искаше да я помоли за още една доза наркотик, която да й помогне да преживее предстоящия ужас.

Изведнъж в спалнята се възцари мълчание. Жените замръзнаха по местата си и Рианон се обърна като ужилена в тънката си нощница. На вратата стоеше Ерик, принцът на Дъблин.

Трябваше да се наведе, за да влезе. Дузина мъже останаха до вратата, подвиквайки грубички окуражителни думи на новоизпечения съпруг. И, както преди час до огъня в залата, Рианон усети, че светът излиза от равновесие, че безжизненото й тяло се плъзга към чужд, непознат свят, владян от магьосници, друиди или чужди богове. Звуковете се размиха и станаха съвсем неясни. Ясен остана единствено мъжът, а тя се боеше от него. Ала сърцето й биеше до пръсване и тя се чувстваше по-жива отвсякога, изгаряна от син огън. Беше я страх от него, но той стоеше пред нея като бог, царствен, неумолим. Откакто го бе видяла за първи път, не можеше да го прогони от мислите си. А сега беше негова жена. Но не за да бъде обичана. Той искаше само да я притежава.

Ерик я погледна и тя усети как по кожата й плъзнаха пламъци и проникнаха в най-интимната й същност. Съпругът й я огледа от глава до пети и мъжете зад него се умълчаха.

— Вървете! — заповяда хладно той и влезе в покоите си. Една жена нададе кратък вик и всички се спуснаха към вратата. Мъжете също бързаха да се оттеглят.

Вратата се затвори. Още известно време се чуваха смехове и непристойни забележки, но постепенно настъпи мълчание. Светът потъна в мрак.

Остана само викингът.

Сложил ръце на хълбоците, Ерик се усмихна. Целият беше студен като сините си очи.

Дълбоко в себе си Рианон се закле да не губи самообладание, все едно какво щеше да дойде.

Ала усмивката му веднага я извади от равновесие.

Ерик не я изпусна от очи нито за миг, макар че беше зает с брошката на наметката си. Захвърли я върху един стол и въпреки твърдото си намерение Рианон се разтрепери. Отчаяно си пожела да беше пила повече от подправеното вино на Алсвита.

— Лейди… жено! — прошепна настойчиво викингът. После откопча колана с меча и небрежно го пусна на земята.

Куражът я напусна, стопи се като лед под пролетното слънце. Рианон изгаряше под погледа му, изпълнен с горчива ирония. Когато вдигна очи, златната, гола сила на гърдите му я заслепи.

Тогава Ерик направи първата крачка към нея и тя видя, че усмивката му е мрачна и челюстта със здраво стиснати зъби образува студена, вцепенена линия.

От гърлото й се изтръгна въздишка. В кръвта й не остана и следа от сладката омая. Обзе я див страх. Късно осъзна, че е отишла твърде далеч. Беше се била срещу него, бе го ранила, а после го измами и направи всичко възможно да настрои сънародниците си срещу него. Да, наистина бе отишла твърде далеч.

Проклетата ми смелост, каза си ядно тя. Проклети да бъдат гордостта и честта и дори Есекс!

Той направи още една крачка към нея, тя изпищя и се хвърли напред, за да се мушне покрай него и да потърси убежище в нощния мрак. Но не успя да избяга. Пръстите му уловиха развяващата се коса и той я дръпна към себе си като кукла на конец. Сблъсъкът с тялото му беше като удар в корпус от жива стомана. Горещият му дъх опари тила й.

— О, лейди! Наистина ли смятате, че тази нощ ще ми се изплъзнете? Толкова дълго чаках, за да получа жадуваната отплата! — Ръката му се уви около талията й и без усилия я вдигна във въздуха. Очите му се впиха в нейните като ледени острия.

И я хвърли като чувал върху белия лен на сватбеното ложе.

ОСМА ГЛАВА

Стресната до смърт, Рианон се опита да поеме въздух, но не посмя да помръдне. Ерик се усмихваше, но очите му бяха присвити и тя разбра, че в този миг си припомня едно по едно позорните й дела. Треперейки от отвращение, тя проследи целенасочените му движения, докато той се съблече изцяло и застана пред нея, без да я изпуска от очи. Чорапите, туниката, тънката ленена риза — всичко беше нахвърляно върху леглото до нея. Тя все още не смееше да се раздвижи. Не смееше дори да диша.

Пламъците осветяваха могъщите мускули на гърдите му и танцуваха по къдравите златни косъмчета. Рианон се опита да гледа само в лицето му, но собствените й очи не искаха да се подчиняват и непрестанно се местеха по тялото му. По гърба й пробягаха тръпки. Възбуждащите златни кичурчета на гърдите му се стесняваха в тънка ивица към талията и отново се разрастваха буйно по-надолу. Образуваше се нещо като гнездо за могъщия отличителен знак на пола му. Рианон устреми поглед към гордо изправената му мъжественост и гърлото й пресъхна. Кръвта пулсираше в тялото й. В главата й цареше пълен хаос. Искаше да вика, да се брани, да се разтвори във въздуха. Обзета от дива паника, направи отчаян опит да прикове поглед в очите му — и се ужаси от безмилостната подигравка и непоколебимата гордост, която светеше в тях. Този мъж излъчваше странна, дива хубост; тя беше в наклона на главата му и дори в присмехулно святкащите очи. Беше в гъвкавата, първична елегантност на внезапното движение, когато пристъпи към леглото.

— Обещавам ви, че ще запомните тази нощ завинаги!

— Не! — изплака тя и бързо се изправи на колене, сигурна, че викингът е измислил някакъв ужасен начин, за да й причини болка. Не можеше да остане бездейна, изложена на бруталността му, да чака безпомощно на какви мъчения ще я подложи.

Опита се да скочи от леглото, но още преди да се е надигнала, Ерик беше сграбчил раменете й. Натисна я обратно върху меките чаршафи и спокойно се намести върху нея, грамаден и безмилостен. Възседна я, стисна я здраво между коленете си и улови китките й. Без да каже нито дума, Рианон започна да се отбранява, но не постигна нищо, защото мъжът над нея беше много силен. После усети дръзката му, груба милувка… също както усещаше очите му като забити в сърцето й ками. И душата, и тялото й бяха негови пленници.

— Какво да направя първо? — попита подигравателно мъжът. — Да ви изнасиля ли или да ви напердаша?

— Пуснете ме да си ида.

Тя успя да освободи ръцете си, но Ерик веднага ги улови, притисна ги от двете страни на лицето й и се отпусна върху нея. Дъхът му стопли устните й и проникна между тях. Рианон бе обгърната от аромата на мъжкото тяло, странно чист и опияняващ, но не по-малко плашещ от докосването му. Той беше толкова близо до нея, че брадата му милваше кожата й. Нощницата не представляваше никаква преграда.

— Ах, лейди! — прошепна в ухото й Ерик. — Имаше време, когато бях твърдо решен да се въздържам. И то само за да ви докажа, че съм продукт на един закон, много по-стар от английските канони. Бях решил да се проявя като възпитан и деликатен съпруг, мадам, и да ви покажа всички най-добри страни на мъжкия пол.

Рианон не разбираше накъде бият тези закачки, но дълбокият тон на гласа му беше всичко друго, само не и нежен.

Тялото му я изгаряше. Дори когато й говореше, тя усещаше властната сила на великолепната мъжка фигура, закалена в безброй жестоки битки, на притиснатия в слабините й постоянно набъбващ член, който я унижаваше много по-силно от всяка дума. В този момент беше готова дори да умре, ако по този начин щеше да му се изплъзне, защото интимното пулсиране на тялото му и ужасяващото презрение в гласа му превръщаха всяка произнесена дума в подигравка. Не можеше да понесе мекото търкане на брадата му по лицето си, не можеше да изтърпи вибрирането на гърдите му върху своите, когато мускулите се опъваха и разпускаха.

Ще умра, каза си тя. Той ще ме убие.

— Но после, о, после дойде време, когато трябваше да положа огромни усилия, за да запазя реномето си на цивилизован мъж! Вие ме посрещнахте с дъжд от стрели, бихте се с мен като дива котка. Все пак аз вярвах в невинността ви. Дори когато вече бяхте моя годеница и ви залових в гората с любовника ви, направих опит да проявя разбиране. А вие отново ме предизвикахте, мадам, с вашия дяволски танц и с убедителния си разказ за норвежкото варварство. Измъчихте до смърт сърцето и душата ми. Припомнихте ми прадедите, които преди цял век дошли в Линдесфарн и го изтрили от лицето на земята. Чух бойните викове, видях реки от кръв и усетих онази тъмна, дива жажда за насилие, която е скрита във всеки от нас. Рианон…

Името й беше едва доловим шепот. Ерик се надигна, без да я изпуска от ръцете си. Пръстите му стискаха все така здраво китките й, той я повлече след себе си и я изправи пред огъня.

— Нарекохте ме варварин и така ще бъде! Суровата и примитивна страна на характера ми ще излезе на бял свят! Вече ви видях в цялата ви прекрасна голота. Видях как трескаво сваляте дрехите си за любовника си и ви помислих за добре обучена курва. Видях и движенията ви, когато танцувахте. Изкусителното полюшване на хълбоците и омайващото потрепване на гърдите извикаха в тялото ми властна жажда за кръв. Накрая разбрах, че няма да издържа. Вие не ми оставихте нищо друго, освен да последвам примера на прадедите си — да бъда брутален, безмилостен и… жаден. — Последната дума беше гърлен, заплашителен, страстен шепот. Рианон се уплаши до дън душа.

— Не! — изплака тя и отчаяно се задърпа от яката му хватка. Но бързо установи, че не е постигнала нищо. Той я бе пуснал нарочно, за да освободи собствените си ръце и да може отново да я сграбчи. Сега я придърпа към себе си за края на нощницата. Когато улови тънката материя, пръстите му се плъзнаха по набъбналите й гърди. Коприната сякаш се стопи под горещото му докосване. Рианон посегна отчаяно към остатъците, но Ерик не й позволи да закрие голотата си. Толкова равнодушен, колкото и безмилостен, той дръпна от раменете й и последните късчета плат. Тя го изруга и се опита да го удари, но той я грабна и я метна на леглото, този път съвсем гола. Рианон напразно се опита да се изправи. Тъй като тялото й беше сковано от страх, направи отчаян опит да го умилостиви.

— Та вие не сте варварин! Вие сте ирландец, християнин. Не бях права в оценката си за вас още от самото начало! Вие сте изключително мил…

— Наистина ли ме смятате за мил? О, лейди, не лъжете! — изкрещя разгневено Ерик и се отпусна отгоре й. Настани се върху нея така, че тя да усети всяко движение на мускулестото му тяло. Докосна устните й със своите и тя едва не изпищя. Изви се като змия и отново се опита да се изплъзне. Вече нямаше смисъл да го моли за милост.

— Звяр! Див вълк, подло куче…

— О, думите ви наливат още масло в огъня, красавице моя! Ей сега ще разберете, че ние сме управлявани единствено от страстта и желанието и от нищо друго!

Рианон събра всичките си сили и се опита да му нанесе силен удар, но той сграбчи светкавично ръцете й и ги натисна във възглавниците. Тя започна отново да го ругае с най-грозни думи, но това беше всичко, което можеше да направи, за да се пребори със страха си.

— Вълк, куче, див звяр, варварин! — повтори подигравателно той. — А вие какво искахте да постигнете, когато танцувахте пред мъжете в залата, милейди?

Рианон замлъкна, уплашена от отговора. Очите му бяха впити в нейните и от тях се излъчваше онази странна сила, по-опасна дори от стоманените му мускули. Устните му се разкривиха в суха усмивка. Той помилва гърдите й, плъзна ръце към тънката й талия. Рианон се замята насам-натам, стисна здраво устни, за да не изкрещи, но когато пръстите му се плъзнаха по чувствителните места около зърната на гърдите й и ги размачкаха, не издържа. Независимо от волята й връхчетата на гърдите й се надигнаха и набъбнаха в ръцете му. Ужасена от реакцията на тялото си, Рианон замря неподвижна. Какъв срам, какво унижение! Ала огънят в нея се разпалваше все по-буйно и макар че много й се искаше да изпищи, не го направи. Остана да лежи неподвижна, молейки се изразът на лицето да не я издаде, стараейки се да изглежда недостъпна и изпълнена с презрение. Ерик я наблюдаваше с поглед на орел, проникваше дълбоко в очите й и напрегнато чакаше реакцията й.

От гърлото й се изтръгна ядна ругатня. Побесняла от гняв и отвращение, тя започна да се мята под него, но единственият резултат беше, че го усети още по-силно и интензивно. Усети члена му между бедрата си, усети дяволската горещина и дивото му пулсиране и сякаш полетя към бездънна пропаст…

— Рианон… — Отново името й, повече прошепнато, отколкото изговорено на глас. Ерик плъзна палец по връхчето на едната й гърда, после я захлупи с шепата си и започна да я милва. Пръстите му се плъзнаха в долчинката между двете гърди и Рианон се почувства така, сякаш някой галеше кожата й с току-що наострен нож.

— Значи аз съм викинг, звяр. Аз съм онова, което очаквахте, което си представяхте. Но има и нещо повече. То е свързано с красотата ви, лейди, с невероятната ви красота. Исках да бъда мил и нежен — наистина исках. Смятах да отмина с мълчание смъртоносните стрели, които изпратихте към мен. Исках да забравя, че нарочно потърсихте прегръдката — и не само нея — на друг мъж, макар че бяхте сгодена за мен. Исках да ви оставя на мира, докато мине битката при Рочестър. Но вашата замайваща красота надви волята ми. И сега се опитвам да се преборя със себе си. Тези ваши очи! Сега са като сребърните звезди на нощта, а в следващия миг ще станат като метличините по полята. Могат да изразяват и обич, и гняв, блестят като на дива котка, стават топли, когато се смеете, после пък са хитри и заклинателни, а накрая се превръщат в самата невинност. Ами косата ви! Червена като огъня, златна като слънцето. А гърдите, които милвам! Розови и пълни, твърди и прекрасни. Наричате ме викинг, варварин. Да аз съм див и брутален. И горя от желание, лейди! Бих дал живота си, за да проникна в утробата ви, да ви притежавам цялата и завинаги…

Гласът му звучеше хипнотизиращо, тялото беше твърдо като стомана, в очите пламтеше син огън. Гласът му проникна дълбоко в нея и тя простена и потръпна по начин, който не остана скрит за внимателния му поглед. Лицето му беше съвсем близо. Красиво изсечените му черти бяха тъмни и сериозни, устните бяха опънати в тънка линия.

Как й се искаше да превъзмогне страха си! Беше тръгнала като безумна срещу него, защото не разбираше с какво се е захванала. Ужаси се от чувството, което предизвикваха ръцете му по тялото й, стресна се от топлината и внезапно пламналото в слабините й желание. Не можеше да понесе парещото, мощно пулсиране на огромния му член, не можеше да търпи нито миг повече допира на коравото му тяло, притиснато до нейното. Но какво да прави?

— Хайде, започвайте! — изкрещя бясно. — Бийте ме, насилете ме, правете, каквото си щете! Но най-после го направете!

В стаята се възцари смъртна тишина. След малко Ерик се надигна и продължи да милва гърдите й с пръсти и длани, да ги гали по такъв неочаквано нежен начин, че отново й се дощя да изкрещи — този път от внезапно нахлулото удоволствие, което я унизи повече и от най-страшната болка.

— Не — произнесе твърдо Ерик и седна на петите си. Продължаваше да я гледа, но в очите му не можеше да се прочете нищо.

— Какво? — прошепна недоумяващо Рианон.

— О, Рианон! Нямам намерение да ви бия, нито да ви изнасиля, не разбирате ли! Вие сте олицетворение на изкушението, мадам, и мога да ви уверя, че тази нощ събудихте в сърцата на мъжете доста лоши мисли. Говоря не само за саксонците, а и за викингите и ирландците. Но ви казвам истината, като твърдя, че полагам огромни усилия да се овладея, за да не упражня насилие спрямо вас, и то не е само защото съм варварин.

Е, поне се опитваше. От гърлото му се изтръгна ядна ругатня, той скочи и се заразхожда нервно в просторната спалня. Само до преди миг беше твърдо решен да й отмъсти за всичко, което му беше причинила, като я подиграе и унижи, а после се отвърне хладно от нея и я остави сама през първата брачна нощ.

Оказа се, че не е толкова просто. Тя беше негова жена и бе разпалила в тялото му адски огън. Имаше всички права върху нея, а такава жена заслужаваше да бъде изнасилена от най-бруталния берзекер, пристигал някога в тази страна.

Не биваше да има милост към жена, която се биеше като мъж, а женските й прелести я правеха още по-опасна. Не можеше да й позволи да се усъмни дори за миг в гнева му или в стоманенотвърдата му воля.

Нима можеше да забрави мига, когато беше започнала да се разсъблича за любовника си? Може би кралските хора бяха издали идването си, преди влюбените да са успели да стигнат до края. Но той ги видя, видя очите й, които святкаха като най-ярките нощни звезди, видя изписаната на лицето й нежност.

Но аз не я обичам! — опита се да си втълпи Ерик. Не ми трябва нейната нежност. Обаче знаеше, че не може да обладае жена, която се гърчи от отвращение.

Не, Рианон не се гърчеше, но никога нямаше да спре да се бори с него и това едновременно го ядосваше и възхищаваше. Даже и в такъв момент куражът не я изоставяше. С ъгъла на окото си бе забелязал, че отново се готви за бягство.

Той я издебна и се изправи пред нея тъкмо когато тя понечи да скочи от леглото. Пръстите му сграбчиха косата й, в гласа му прозвуча неприкрита заплаха:

— Не го правете! И дори не помисляйте, че можете да избягате от мен. Даже да се скриете на края на света, ще ви намеря и ще ви върна. Сега сте моя, също като меча на хълбока ми или белия жребец.

— Вие не правите разлика между една жена и най-обикновен кон — изсъска вбесено тя.

— Не е така, лейди. Белият кон е добро животно, а вие тепърва трябва да докажете, че сте годна за употреба.

Рианон се оттегли зад стена от обидено мълчание. Но само след няколко секунди замахна и го удари с все сила през лицето. Шумът от плесницата отекна като гръм в утихналата стая. На бузата му се появиха червени ивици.

Реакцията му я уплаши повече, отколкото ако беше отговорил на удара. Ерик не се раздвижи, изразът на лицето му не се промени; ако не беше толкова близо, за да види гневното туптене на пулса в гърлото му, Рианон щеше да помисли, че изобщо не е усетил плесницата. Но тя беше достатъчно близо, за да го види, видя и леденото було, спуснало се над сините очи, внезапното и едва забележимо опъване на мъжествените черти — единствените признаци на бесния му гняв. Беше убедена, че той ще отвърне на удара, затова бе понечила да се отдръпне. Ала пръстите му стискаха здраво косата й и тя не можа да се помръдне. От гърлото й излезе задавено ридание, но все пак отметна глава назад и се опита да се освободи.

Голите й гърди се триеха в мускулестия гръден кош на викинга. Ерик усети как твърдите им връхчета докосват възбуждащо кожата му и въпреки гнева — а може би именно заради него, — той усети как в слабините му се надигна диво желание. Внезапно, настойчиво и ненаситно, то надви желязното му самообладание, което бе изградил с толкова усилия. Устните й бяха само на сантиметър от неговите.

— Вие сте моя жена — проговори неочаквано меко той. — И дори да не храня желание да ви причиня зло, ще сторя всичко, за да ви направя своя още тази нощ, все едно с насилие или с нежност.

Очите му се впиха в нейните. Напуканите й устни се отвориха.

— Не! — пошепна едва чуто тя.

— Напротив.

Ерик пусна косата й, сложи ръка върху тила й и я привлече към себе си. После внимателно я положи по гръб на леглото. Тялото й се разтрепери, но лицето й не изразяваше нищо. Очите й не се отместваха от неговите.

Преди да е успяла да се раздвижи, Ерик легна до нея и преметна крак върху бедрата й. Сините и сребърните очи оставаха впити едни в други.

— Казахте, че няма да ме биете или изнасилите. Обещахте…

— Не съм обещал нищо, но не ви бия, нито ви насилвам, нали?

— Но ще…

— Няма да ви насиля. Престанете да се борите с мен. Битката е изгубена. Изгубена още преди да престъпите прага на спалнята.

— Не… — пошепна Рианон и разтърси глава. В широко отворените й очи се четеше бездънно отчаяние. Знаеше, че протестът й е напразен. Ерик се усмихна и сложи ръка върху гърдите й, за да усети лудото биене на сърцето й. После ги помилва с връхчетата на пръстите си, но макар че тялото й се разтърси от силни тръпки, тя спря дъха си и остана безмълвна.

Нямаше сили да се противи, страхуваше се да го стори; страхуваше се дори да се движи. Опитваше се да си втълпи, че се отвращава от него, беше сигурна, че той ще остане неин враг до края на живота й, но в невероятната му дързост и самомнителност имаше някаква хипнотизираща сила. А в гласа му звучеше омая, на която не можеше да устои… нито на докосването му.

Тялото й трепереше като в треска. Не можеше да му избяга, не можеше да се изплъзне изпод мускулестото бедро, да се освободи от силните му ръце и от хипнотизиращата мощ на очите му. Сведе поглед и проследи движенията на едрата бронзова ръка, която милваше порозовялата кожа на гърдите й. Мразеше този мъж и би трябвало да мрази и ръцете му, но онова, което усети, беше само възхищение. Обзе я никога неизпитвана възбуда. Някъде дълбоко в утробата й пламна огън, толкова дълбоко, че не можеше да стигне до него, за да го угаси. Едва след време разбра, че огънят гори на мястото, където мазолестата му ръка триеше връхчето на гърдата й и че това триене проникваше дълбоко в нея, чак до самата й същност, до най-скритите дълбини на женствеността й.

— Моля… — пошушна безсилно тя.

— Без моля.

— Какво ще стане, ако…

— Вие сте лъжкиня, Рианон — прошепна меко Ерик, но не престана да я гали. Тази жена го подлудяваше, тя съчетаваше в себе си мечтата за небесния рай и дяволското удоволствие.

— Но…

Мъжът се усмихна лениво и подигравателно.

— Престанете да се съпротивлявате. Не съм монах и няма да живея във въздържание. А вие не сте сладката и нежна невеста, която не разбира нищо. Скоро ще узнаем истината за срещата ви с Роуан. Няма от какво да се плашите. Макар че ме нарекохте варварин, аз не съм в състояние да сторя зло на едно невинно дете. Ако наистина носите плода на друг мъж, детето ще бъде предадено на църквата. Никога не бих убил дете, лейди, дори и да е вашето.

— Аз… не ви вярвам. — Рианон облиза устни и не продължи. Възраженията й бяха безсмислени. Викингът скоро щеше да открие, че срещата й с Роуан е била напълно невинна.

Беше уплашена до дън душа от факта, че миговете, прекарани с Роуан, никога не бяха събуждали в душата й чувствата, които я изпълваха в момента. Обичаше Роуан, но целувките и допирът на ръцете му до тялото й никога не бяха разгаряли в утробата и онзи странен, възбуждащ огън, който беше разпалил омразният викинг.

Ерик се усмихна и този път усмивката му беше много по-различна: момчешка, изпълнена с копнеж, замислена.

— Имам девет братя и сестри и всички са живи, лейди. Шестима братя и три сестри. Мама изгуби само едно дете, но тъгува за него дълго и искрено. Може би съм варварин, но от най-ранно детство са ми втълпили, че животът е нещо свято, особено животът на едно дете. Истината е, че днес смятах да ви оставя да спите спокойно. Вярно, исках да ви накажа, но имах намерение да ви оставя недокосната, докато мине битката, докато разбера със сигурност, че съм спечелил дадената ми от Алфред земя. Не вярвам, че сте стигнали до края с любовника си, но тъй като се възползвахте от връзката си с него, за да ме отблъснете, смятам да ви науча да приемате последствията от думите и делата си.

— Какво съм направила? — изплака отчаяно Рианон. Светлината на свещите танцуваше по лицето му; обграден от този неземен ореол, той изглеждаше колкото плашещ, толкова и възбуждащ. Да приеме… това? Не можеше да приеме един чужденец, не можеше да го изтърпи толкова близо до себе си. Този викинг със златна коса и брада, с властни северни очи и стоманено тяло. Той говореше спокойно, изглежда, не бързаше за никъде, но тя усещаше огъня в тялото му, твърдия му член върху бедрото си, прескачащите помежду им искри на напрежение. Отново я обзе панически страх, когато откри, че е притихнала под милувките му. Опита се да издърпа поне едната си ръка изпод неговата, но разбра, че е безсмислено. Мускулите му бяха по-твърди от метал.

Ерик сграбчи китките й и ги изви над главата й с присмехулно лице. После огледа внимателно съвършеното й тяло.

— Не забравяйте, че безсъвестните ви закачки тази вечер можеха да струват живота на много достойни мъже, лейди. Съюзите лесно се развалят. Дойдох в Англия, за да се бия за Алфред, защото вярвам в делото му и го смятам за велик крал, равен по ум и доблест на дядо ми Ейд Финлейт. Той е мъдър, набожен и воюва смело. Дойдох, за да намеря своето парче земя, да потърся свой замък и свой град, и няма да допусна вие — или който и да било друг — да разруши мечтата ми.

Той млъкна и сведе глава и макар че Рианон светкавично се извърна, устата му заключи нейната в жадна целувка. Езикът му раздели устните и проникна дълбоко в устата й. Той я насилваше с езика си, милваше я и пак я насилваше. Рианон имаше чувството, че устните й се разтапят под неговите. Искаше да се отдръпне, но не можеше, а целувката беше толкова чувствена и настойчива, че не й остана нищо друго, освен да й отговори. Ерик се откъсна за миг от нея, после отново завладя устните й и започна да я целува като умиращ от жажда, докато устата й се поду и тя едва не загуби свяст.

Когато най-после я освободи, той целуна бузата й и слезе към ухото и шията. Горещият му дъх беше не по-малко омайващ от милувката на устните. Рианон навлажни уста с език и понечи да протестира, но не й беше останал дъх дори за една дума. Ерик освободи китките й, но преплете пръсти в нейните и легна с цялата си дължина върху нея. Тя усети коравата милувка на члена му върху бедрата си и се стресна от силата, с която бедрата му разтвориха краката й и се наместиха удобно между тях. Пулсиращата му мъжественост беше съвсем близо до нея и от гърлото й се изтръгна вик на отчаяние. Устата му отново покри нейната и заглуши плахия протест. След малко устните му отново тръгнаха на път. Плъзнаха се бавно и чувствено по шията й и спряха точно на мястото, където пулсираше вратната вена. Езикът му заблиза нежната кожа и се устреми надолу. Бавно, много бавно устните му се сключиха около връхчето на гърдата и Рианон смаяно извика. Никога не беше усещала тази пареща наслада. Ерик все още се владееше. Езикът му закръжи около розовото зърно, зъбите го захапаха внимателно, после устните тръгнаха към другата гърда. Рианон издаваше гърлени животински звуци, главата й се мяташе като безумна по възглавниците. Бедрата й се извиваха срещу неговите, пръстите им все още бяха сплетени; тялото му завладя нейното без остатък.

Устата му си проправи път през долчинката между гърдите й и се посвети на второто розово връхче. Той го засмука дълбоко в устата си и в тялото й отново се разгоряха буйни пламъци.

Езикът му я милваше непрестанно, описа няколко кръга около набъбналото зърно и слезе надолу.

Рианон усети как твърдата му коса и брада милват възбуждащо корема й. Устните му се движеха от едната страна към другата. Зъбите му нежно хапеха плътта й, езикът му я изгаряше. Ръката му следваше пътя на устните и засилваше още повече възбудата й. Дланта му се сключи около бедрото й, после слезе към скрития влажен отвор между краката й. Внезапно Рианон откри, че ръцете й са свободни, че пръстите й са се заровили в косата му. Тялото й се скова, тя дръпна с все сила един рус кичур и дрезгаво зашепна някакъв неразбран протест. Ерик улови отново ръцете й и ги сключи над главата й. Очите му я гледаха с хладна решителност, устните му се усмихваха. После главата му отново се сведе над бедрата й.

Краката й бяха разтворени и той лежеше между тях. Рианон пъшкаше, стенеше и с всички сили се опитваше да попречи на интимността, която чуждият мъж си бе позволил. Изви се като змия и задърпа диво ръцете си, но Ерик нито за миг не разхлаби хватката си. Изтощена, тя падна на леглото и разбра, че няма друг избор, освен да се отдаде изцяло на вълнуващото, никога неизпитвано чувство, предизвикано от галещия му език. Това не беше дори милувка, устните му я докосваха съвсем леко, нежно, въздушно. Ерик спря за миг, после проникна по-навътре. Рианон продължаваше да се брани, опитваше се да се пребори с него и със себе си, но още докато го правеше, топлината му проникваше в плътта й… дълбоко и все по-дълбоко. Огънчетата, които лумваха тук и там в тялото й, пламнаха сега с плашеща сила. Без да съзнава какво прави, тя се задвижи ритмично под него. Не разбра кога бе престанала да се съпротивлява. Вече не искаше да избяга, искаше само да открие докъде ще стигне този изпепеляващ огън. Бавно, вибриращо треперене изпълни утробата й, желанието стана почти непоносимо. Сладост се разля по вените й, надигна се към сърцето и запулсира с бесен ритъм в слабините й. И тогава светът експлодира, заслепи я дъжд от звезди, вътрешностите й се разтопиха в екстаз, толкова вълнуващ, че изглеждаше недействителен. Никога не беше помисляла, че може да съществува такова завладяващо удоволствие. Неподвижна, останала без дъх, обградена от мрак след огнения дъжд, Рианон лежеше и усещаше как постепенно идва на себе си.

Ерик лежеше върху нея. Шепотът му проникна в замъгления й разум:

— Любовникът ви позна ли ви такава?

Очите й се отвориха. Вълнуващата, възбуждаща омая изчезна, пронизаха я гняв и възмущение. От гърлото й се изтръгна вик, тя се опита да го удари, но ръцете й паднаха безсилно върху раменете му, защото устните му отново завладяха огнено и страстно нейните. Тя усети милващата му ръка върху бедрото си и след миг гоящият, буйно пулсиращ член проникна устремно в утробата й.

Пронизана от остра божа, Рианон изпищя, но писъкът й заглъхна в целувката му. Ерик застина неподвижен, за да може тялото й да привикне с натрапника. Ридания се надигнаха в гърдите й и тя се заизвива под него, ноктите й се впиха в гърба му.

Той зашепна нещо в ухото й, но Рианон не разбра нито дума. След малко започна да се движи. Тя беше убедена, че няма да преживее тласъците му, че ще бъде разкъсана и кръвта й ще изтече. Ала за нейна изненада болката отшумя бързо. И когато се скри някъде много далеч, дълбоките, парещи и толкова чувствени тласъци отново запалиха в утробата й десетки пламъчета. Пламъчета, които се разпространяваха бързо, които танцуваха във вътрешността й и караха кръвта й да кипи. Смаяна, Рианон разбра, че екстазът се връща, този път още по-огромен, плашещ и прекрасен едновременно. Главата й забуча, пръстите й се впиваха все по-дълбоко в гърба му. Тласъците я подлудяваха. Мускулите му се опъваха под докосването й и веднага се отпускаха, по телата им заблестяха капчици пот. Земята се разлюля под нея и отново и отново членът му проникваше меко и все пак с огромна сила в най-интимната й същност, завладяваше я цялата.

Ерик отметна глава назад и от гърлото му се изтръгна дълбок, дрезгав вик. Жилите на тила му се опънаха, раменните мускули се издуха и вкоравиха. Рианон усети как семенната течност се излива в утробата й и дълбоко в нея се надигна ликуващ вик. Ярко слънчево кълбо избухна пред очите й и веднага премина в мрак. Ей сега щеше да падна в безсъзнание… Всъщност, може би вече беше умряла…

Ерик се отдръпна настрана, после нежно я притисна до себе си. Едва сега Рианон усети болка, огромната рана, зейнала между бедрата й. Обърна се като ужилена в ръцете му и заудря с юмруци по гърдите му. Гневът й се усили, когато Ерик избухна в смях, улови без усилия китките й и меко я привлече към себе си.

— Копеле! — изсъска тя.

— И то много радостно — уведоми я той и я изгледа с присмехулно святкащи сини очи. — По всичко личи, че устремът на любовника ви е бил спрян навреме.

— Тогава ме пуснете да си ида. Честта ви е възстановена, направихте си удоволствието, какво повече искате! — изкрещя невъздържано Рианон.

— О, аз искам много, много повече. Искам всичко, всяка дреболия, която сте готова да дадете.

— Нищо няма да ви дам, нищичко!

— О, разбира се, че ще го направите, скъпа — ухили се победоносно викингът. — Сигурен съм, че сте готова за мен.

ДЕВЕТА ГЛАВА

— Никога, кълна се! — отговори с обидено достойнство Рианон. — Всичко, което ще получите от мен, са горещи молитви за скорошната ви смърт.

— Защото ме мразите ли, мадам? — ухили се отново Ерик. — Или защото ви доставям дяволско удоволствие?

Тя изруга нещо под носа си и понечи да му обърне гръб, но той сграбчи раменете й и я закова на място с ледените сини очи.

— Тогава се молете да загина в бой. Това ще бъде най-доброто за вас. Защото ако оцелея, ще се наложи да се молите за собствената си душа. Имам намерение да ви я поискам за награда. Ще искам всичко и ще го получа — даже ако се наложи да извадя на показ варварската си същност. Знайте, че винаги получавам онова, което ми се полага.

Рианон най-после успя да се освободи. Уви се в тънките чаршафи и му обърна гръб.

— Както виждам, вече започнахте да се молите да загина с геройска смърт.

Когато тя не отговори, Ерик меко я побутна по рамото. Рианон потрепери и се обърна към него. Нима наистина искаше да я люби още веднъж? Невъзможно! Но той точно това искаше. И щеше да го направи. Това беше първата им брачна нощ.

При мисълта за нова близост в тялото й отново лумнаха буйни пламъци. Дали наистина го мразеше заради онова, което беше… или още повече го мразеше заради онова, което бе съумял да изтръгне от нея? И за това, че напълно съзнаваше този горчив факт?

Нямаше да му даде нищо повече. Очите й се разтвориха широко, защото вече бе научила един много важен урок — той беше по-силен от нея и умееше да я подчини на волята си само с едно единствено докосване.

Но Ерик не я докосна.

— Заспивайте — проговори спокойно той. Светлината на догарящия огън падаше върху лицето му, върху тайнствената синя мощ на очите му, гордите черти на лицето и грижливо подрязаните брада и мустаци, върху силните рамене. Рианон беше запленена. Този мъж беше по-силен от всички, които беше познавала досега. Побиха я тръпки. Ерик я погледа още миг, после отметна завивките и стана от леглото. Както си беше гол, извади меча си от ножницата. Рианон го наблюдаваше с нарастваща паника. Видя го да вдига острието и да го оглежда едва ли не с обич. После плъзна палец по наточената стомана, обърна се и закрачи към леглото.

В гърдите й се надигна смъртен страх. Той я беше излъгал! Ей сега щеше да я прониже!

Лицето й побеля като платно. От гърлото й се изтръгна писък:

— Не можете да направите това!

Той спря и вдигна въпросително едната си вежда. После избухна в смях.

— Ако продължавате да се държите така, нищо чудно много скоро да си заслужите един добър пердах. Но да ви прережа гърлото… не. Със сигурност няма да го направя.

Той се върна в леглото и сложи меча до главата си.

— В една чужда страна човек никога не е сигурен — промърмори като на себе си той, обърна й гръб и придърпа одеялото над раменете си.

Рианон остана безмълвна. Изпитваше такова силно облекчение, че не беше способна да разсъждава разумно. Искаше да скочи от леглото и да загаси свещите, защото имаше нужда от тъмнина, за да добие отново власт над тялото и мислите си. Но не смееше да се помръдне, само лежеше тихо и се вслушваше в равномерното му дишане.

Не искаше да бъде негова съпруга; с цялото си сърце желаеше смъртта му. Тя обичаше само Роуан.

Не, никога вече не можеше да обича Роуан. Не и след като викингът я беше направил своя. Тя се отвращаваше от него, но той я караше да тръпне, да тръпне и да гори…

Тя преглътна, защото не можеше да понесе гледката на широките, бронзови рамене. Най-после събра смелост, надигна се и изтича до сандъка в края на леглото, където все още горяха двете свещи. Приведе се, духна пламъчетата и спря като закована, устремила поглед в меча.

Можеше да го грабне и да прониже сърцето на натрапника. Така той никога вече нямаше да я наранява и унижава. Никога вече нямаше да бъде негова жена…

Не… Тя се усмихна съжалително, разгневена на самата себе си, защото знаеше, че не може да направи това. Не можеше да вдигне оръжие срещу един спящ човек, все едно колко го мразеше.

— Кучка! — процеди през стиснати зъби викингът и само треперенето на гласа му издаваше обзелия го бесен гняв. Рианон не бе чула движението му, не бе усетила дори дъха му! Но той вече бе скочил от леглото, застана пред нея и я притисна до гърдите си. Беше побеснял от гняв, а тя изплака от страх, защото крехките й кости ей сега щяха да се строшат в силната му прегръдка.

— Наистина искате да ме убиете! Стрелите ви не улучиха целта, затова решихте да ме разпорите, както си спях! Та аз съм ваш съпруг!

— Против волята ми! — изкрещя тя, за да се защити. Не можеше да му признае, че не е била в състояние да извърши това предателско дело. Трепереше с цялото си тяло, но въпреки това успя да го погледне с обидено достойнство.

Ерик я стисна още по-силно и тя усети пулсиращото му голо тяло. Хвърли я отново на леглото, но този път не й обърна гръб. Ръката му се уви около талията й и я придърпа съвсем близо до него. Толкова близо, че гърдите и хълбоците му се опряха в гърба й и той можеше да усеща и най-малкото й движение.

А тя усещаше с всяка фибра на кожата си могъщото мъжко тяло. Топло, силно, живо…

— Спете най-после! — нареди строго Ерик. — Ако още веднъж се раздвижите, ви обещавам още тази нощ да ви науча на послушание с двайсет удара с камшик. А по-късно ще ви покажа, че мога да бъда и истински варварин — жесток и безмилостен.

В очите й се появиха сълзи, но тя не се помръдна. Не смееше дори да диша, толкова мразеше интимния допир на телата им.

Рианон не затвори очи. Прекара следващите часове будна и нащрек. Не се обърна, не се раздвижи, не помръдна дори пръст — не смееше даже да примигне. Когато очите й най-после се затвориха и заспа, изобщо не осъзна, че се е сгушила плътно до топлото му тяло.

Не разбра и че Ерик лежа буден много по-дълго от нея.

Той бе излъгал не само нея, но и себе си.

Тази жена беше прекрасна. Кожата й беше нежна като листенцата на роза. Гърдите й се надигаха и спускаха, твърди и разкошни, увенчани с възбуждащи розови връхчета, които веднага се втвърдяваха под милувката му. Гърбът й беше силен и гъвкав, хълбоците изкусително закръглени, а талията й можеше да се обхване с една ръка. Ерик все още кипеше от гняв. Въпреки яростта, която изпълваше сърцето му, бе проявил деликатност и внимание. Бе разпалил огъня в очите и тялото й и много добре знаеше, че първото любене й е доставило истинско удоволствие. И въпреки това тя се държеше, като че я беше набил. Продължаваше да се бори с него.

И още обичаше другия мъж.

Животът се състои от факти, каза си той, и те често са жестоки. Един ден тя щеше да го приеме. Беше негова жена, докато смъртта ги раздели.

В сърцето му бушуваше и друг гняв. За да я засрами, бе избрал подигравателен тон, но беше казал истината. Те бяха врагове, ожесточени врагове, тя щеше да се бори с него и при всеки удобен случай да му показва отвращението си. Това беше факт, който не можеше да се отрече, и в него имаше ирония, защото в мига на екстаза той си бе припомнил и другата страна на любовта, нежностите и веселия смях.

В тази нова страст нямаше нежност. Имаше само толкова силно желание, че трябваше да се пребори с дивия звяр във вътрешността си, с вълка, който виеше от желание за тази жена. Не искаше нежност, искаше да я вземе, а после да я отблъсне и да запази в спомена си истинската любов и образа на Йемения.

Ерик стисна здраво зъби. Тя не искаше да признае ирландската му кръв. Виждаше само дивака. Тогава да върви по дяволите, изруга ядно той. Щеше да загаси огъня в тялото си и да бъде само онова, което тя виждаше в него.

Той затвори очи. Усети меката пълнота на гърдите й и тялото му пламна като в треска. Стисна ръце в юмруци. Беше й заповядал да заспи, но той не можеше.

Устните му започнаха да я милват. Ръцете му се плъзнаха към гърдите й. Знаеше, че ще носи образа й в сърцето си, че той ще го придружава дори в огъня на битката и ще подслажда самотните му нощи. Притисна устни до кожата й и усети сладката сол на първото им сливане. Рианон се раздвижи насън. Тялото й инстинктивно се нагоди към неговото.

Ерик завладя устните й и намести краката си между бедрата й. Когато проникна устремно в утробата й, тя уплашено отвори очи. Но вече беше късно да протестира. От гърлото й се изтръгна задавен вик, ръцете й заблъскаха гърдите му, но само след миг пръстите й се сключиха около раменете му, ноктите й се забиха в твърдите мускули.

Ерик се отдели от устните й и я погледна. Очите й бяха затворени, дъхът идваше на тласъци между полуотворените устни. Дали пък не искаше да го измами? По-скоро мамеше себе си. Не, тя беше благословена с красота и чувственост и ако съумееше да я държи в подчинение, скоро щеше да се научи да отговаря на желанията на тялото си.

— Ти си моя — пошепна в ухото й той. — Моя жена. Помни това. Никога не ме забравяй.

И започна да се движи в нея.

Този път даде воля на страстта си и я увлече със себе си в големия порой. Яздеше я диво и горещо и когато достигна върха, сякаш със семенната течност в тялото й се изляха и последните остатъци от гнева и напрежението му. Тя му принадлежеше и от днес нататък щеше да го знае.

Усети тръпките на тялото й, усети как се отпусна под него. До края на нощта лежа върху нея, докато накрая тя изплака от болка и ядно се опита да се отърси от тежестта му.

Най-после я освободи и тя му обърна гръб и се сви на кълбо. Мина доста време, преди раменете й да се отпуснат. Все пак успя да заспи отново.

Никога не беше виждал такава красавица. Не можеше да откъсне поглед от голия й гръб и с мъка се сдържаше да не я люби отново. Опита се да си припомни как трескаво бе събличала дрехите си за онзи млад глупак, как едва не беше поругала честта му. Но си припомни само съвършената линия на гърба й и сиянието на белите бедра.

Ерик легна по гръб, затвори очи и се опита да мисли за предстоящия двубой с Роуан. Беше твърдо решен да остави младия мъж жив. Затова щеше да има нужда от цялата си воля. Скоро след двубоя войската щеше да потегли към Рочестър, за да прогони Гунтрум от земите на Алфред. Походът щеше да бъде дълъг и изискваше много усилия и съсредоточаване, затова имаше нужда да даде почивка на духа и ръцете си.

Ала не можа да заспи.

Най-после чу пронизителния вик на петел, на небето се показаха първите червени ивици. Беше време да се срещне с Роуан.

Надигна се, облече се бързо, запаса колана и намести верния Венгеанс в ножницата.

Спря насред стаята и загледа спящата Рианон. Огряна от първите утринни лъчи, тя изглеждаше още по-невинна, още по-красива. Смъртоносно красива, каза си неволно Ерик и усети, че гневът му отново се разгаря. Безумието й можеше да струва живота на един млад мъж. Ерик знаеше много добре, че боят с меч често завършва със смърт.

Роло го чакаше пред прага на сватбените покои. Беше довел огромния бял жребец и носеше ризницата и шлема на приятеля си. Двамата не размениха нито една дума; не направиха дори жест. Ерик облече ризницата, нахлупи шлема си и спусна наличника. После възседна Александър.

— Готов ли е кралят?

— Кралят и младият Роуан ни очакват на полето.

Ерик кимна.

— Какво възнамерявате да правите?

— Ако се наложи, ще го убия.

— Никога ли не помисляте, че жертвата може да сте вие? — ухили се с обич грамадният викинг.

— Не, никога, защото да мислиш за смъртта означава да привлечеш вниманието й. Освен това днес съм твърдо убеден, че предимството е на моя страна, защото момчето няма моя дългогодишен опит в битките.

— Точно там е най-крещящата разлика между саксонците и нас — промърмори под носа си Роло.

— Прав си — съгласи се замислено Ерик. — Но нищо не може да се направи.

Двамата стигнаха полето, където вчера се бяха състояли военните маневри, мястото, където предизвикателството беше произнесено и прието. Кралят препусна насреща им, следван от Роуан. Алфред гледаше мрачно и очевидно беше в лошо настроение. Ерик не можеше да не забележи, че лицето му е бледо и тъжно.

Двубоят трябваше да се състои, нямаше друго решение. Но кралят още отсега тъгуваше за загубата на своя млад воин. Нито за миг не се беше усъмнил, че победата ще бъде за Ерик.

Конниците спряха едни срещу други. Кралят вдигна ръка:

— Само мечове. Двубоят ще се проведе от гърба на коня и ще продължи на земята само когато единият от двамата противници бъде хвърлен от седлото.

Ерик кимна. Роуан, блед, но решителен, също кимна. Ерик спусна наличника на шлема си. Сега зад сребърната маска се виждаха само очите му, както винаги огнени и ледени едновременно. Белият жребец затропа с копита и се вдигна на задните си крака, придружителите се отдръпнаха и двамата противници препуснаха към стартовата линия. Прозвуча боен рог; Ерик и Роуан се приготвиха за бой.

Рогът прозвуча повторно и Ерик заби пети в хълбоците на Александър. Земята се разтрепери, разхвърчаха се големи парчета кал. Викингът се понесе като светкавица към противника си. Роуан също яздеше едър боен кон. Двете животни се втурнаха едно срещу друго, дъхът им излизаше на тласъци и се кълбеше на бели облаци в хладния утринен въздух. Конете приличаха на страшни змейове от отдавна минали времена. Копитата им отекваха гръмовно в твърдата земя.

След миг ездачите се сблъскаха.

Стомана се удари в стомана. Ерик размаха Венгеанс и нададе див боен вик, от който всички присъстващи настръхнаха. Мечовете се удариха със звън. Сблъсъкът беше страшен.

Устните на викинга бяха здраво стиснати. Още с първия удар разбра, че англичанинът е добре обучен, но силите му не достигат. Освен това размахваше меча вяло и бавно. Ерик вдигна отново оръжието си, стовари го върху меча на Роуан и младият мъж се олюля. В следващия миг вече стоеше на земята.

Ерик веднага скочи от седлото и се възползва от моментното си предимство. Роуан се закри с щита си, но политна назад и се подхлъзна в една локва. Все пак успя да се надигне, но тялото му трепереше. Ерик замахна с меча си и оръжието на противника му отлетя надалеч. Само след миг го последва и щитът. Роуан падна на земята, изпъшка и устреми поглед в сините очи на противника си, които пареха безмилостно през процепите на наличника.

Ерик спокойно отпусна Венгеанс и опря острието му в гърлото на младия мъж. За миг остана неподвижен, после повдигна меча и разряза бузата на Роуан. Младежът инстинктивно попипа раненото място и изненадано устреми поглед в противника си.

Ерик се обърна към краля:

— Честта ми е възстановена. Този мъж е смел и ако му е съдено да умре от меч, нека това стане в битката срещу датчаните.

Без да чака отговор, той се обърна и се запъти към белия жребец.

Ала чу зад себе си шум от движение и се обърна рязко, учуден, но и неприятно изненадан, защото помисли, че противникът му е решил да го нападне в гръб. Тези англичани, мина през ума му пренебрежителна мисъл, бързи са с меча, но само когато неприятелят им обърне гръб!

Само че Роуан беше без оръжие и когато Ерик се обърна, младият мъж падна на едно коляно и сложи ръка на сърцето си:

— Благодаря ви, че пощадихте живота ми, принце на Дъблин. От днес нататък съм ваш верен човек. — Той вдигна плах поглед към Ерик, после бързо сведе глава. — Освен това вече знаете, че в действителност никога не съм лягал със… съпругата ви. — Последните думи бяха само неясен шепот.

Ерик го погледна одобрително.

— Станете — проговори с достойнство той. — Скоро всички ще застанем лице в лице със смъртта.

После се обърна и възседна Александър. Поздрави краля и препусна обратно към отредения му дом. Беше време да се приготви за похода към Рочестър.

Рианон се събуди бавно. Първата й мисъл беше, че никога не е спала толкова дълбоко. Хладните завивки милваха голото й тяло, главата й почиваше върху мека възглавница. Толкова й се искаше да остане още малко в този прекрасен свят на сънищата…

Но изведнъж се стресна и скочи. Отвори очи и огледа празното легло.

Ерик беше изчезнал. Беше я оставил сама.

Въпреки това споменът я накара да потръпне. Споменът за изминалата нощ, за подигравката в очите му, за милувките и обещанията му… не, за заплахите, които беше произнесъл!

Споменът за него я накара да простене задавено. Дълбоко в тялото й веднага се надигна онова странно парене, което бе изпитала през нощта. Гърдите й набъбнаха, връхчетата им се втвърдиха, лицето й пламна.

— Не, не! — проплака отчаяно тя и зарови лице във възглавницата.

После се сети, че е гола, и реши да стане и да се облече, преди мъжът й да се е върнал. Още беше ранно утро, твърде рано, за да приеме, че армията вече е тръгнала.

— Лейди!

На вратата се почука. Появи се Магдалена, една от прислужниците на кралицата. Носеше вода за миене и погледна Рианон с плаха усмивка.

— Вашият лорд излезе, затова дойдох да ви помогна в обличането.

Рианон кимна и се опита да се усмихне. Магдалена беше една от най-добрите камериерки. Едра, стройна, с посивели коси, винаги любезна. Никога не се беше омъжвала. Алсвита я беше изпратила, защото знаеше, че няма да смущава младата булка със смехове или глупави забележки.

— Благодаря — прошепна Рианон и захапа долната си устна. — Да, време е да се облека.

Магдалена влезе и постави кофата с вода на сандъка.

— Сигурна съм, че ще искате да отидете на полето, където скоро ще има двубой с мечове.

— Какво? — прошепна изумено Рианон. Седна в леглото и придърпа един чаршаф над раменете си. После смръщи чело и попита: — Какъв двубой може да има днес?

— Ами нали Роуан предизвика съпруга ви! О, лейди, толкова е хубаво двама мъже да се сражават заради една жена и да умрат заради нея… — въздъхна замечтано Магдалена и скръсти ръце на гърдите си.

— Да умрат… заради мен — повтори невярващо Рианон, но след миг я обзе паника. Роуан беше решил да се бие за нея. А тя все още го обичаше, макар че миналата нощ я беше променила завинаги.

Той не беше противник за Ерик. Нямаше нито опита, нито силата му. Не беше изкован от стомана, не притежаваше нито могъщата воля, нито студеното самочувствие на викинга.

— Не! О, не! — изплака отчаяно тя и скочи от леглото. Напълно забрави, че е увита само в един ленен чаршаф, толкова бързаше да спре двубоя, преди още да е започнал.

— Лейди! — извика подире й Магдалена.

Рианон не я чу. Хукна навън като подгонена сърна и хладният утринен въздух изпълни сърцето й с мъка. Забърза по тясната пътека, която водеше към кралския дом, но внезапно застина на мястото си и сърцето й спря да бие.

Ерик беше сам. Мечът му беше в ножницата. Двубоят не беше започнал. От острието не капеше кръв.

— Милорд! — изкрещя тя.

Лицето му беше скрито зад наличника на шлема и тя виждаше само очите му — син огън, син лед. Той скочи от коня и се запъти с бързи крачки към нея. Тя преглътна и сведе глава. Още преди да е наближил, прегъна колене и падна в калта.

— Моля ви! — Развълнуваният й глас звучеше гърлено и дълбоко. — Моля ви, не отивайте там! Не убивайте Роуан! Той не е виновен в нищо, кълна се! Вие… — Тя млъкна и бузите й се оцветиха в тъмночервено. Толкова й беше трудно да се моли. — Знаете, че никога не сме били любовници!

Ерик се наведе, улови я за лактите и я принуди да се изправи. Рианон вдигна поглед към лицето му и видя само две безмилостно святкащи сини очи.

— Какъв е този отвратителен навик да се мотаете необлечена? — попита дрезгаво той.

Стресната, Рианон се уви по-плътно в чаршафа.

— Говоря за живота на един мъж! — проплака отчаяно тя.

— За живота на любовника ви?

— Никога не ми е бил…

— Това е вярно. Не успяхте да осъществите любовния акт, но той е получил от вас много повече, отколкото биха могли да очакват повечето законни съпрузи. Припомнете си само нежната сцена в гората…

— Моля ви… — Тя отвори уста, за да възрази, но Ерик я обърна с гръб към себе си и тежката му ръка в желязна ръкавица я побутна обратно към сватбените покои. Тя хвърли бърз поглед назад и се запрепъва към къщата. Ерик я последва. Магдалена беше застанала на вратата. Мъжът я удостои само с кратък поглед, след като вдигна наличника си, но това беше достатъчно. Жената потръпна от ужас и хукна като подгонена към палата.

Ерик затвори вратата след себе си и постоя известно време с гръб към Рианон. След малко се обърна и заговори делово:

— Разбирам, че животът на този мъж е много ценен за вас.

— Всеки човешки живот е ценен за мен — отговори тихо Рианон и преглътна с мъка.

— Освен моя, нали? — попита подигравателно той и хвърли ръкавиците си на леглото.

— Моля ви, умолявам ви! Не го убивайте!

— Колко е вълнуващо да чуя от устата ви такива думи.

— Защо се наслаждавате на положението? — упрекна го горчиво тя.

— Права сте, мадам, наслаждавам ви се от все сърце. Продължавайте да се молите.

Той млъкна и застана заплашително пред нея, опрял ръце на хълбоците. Рианон преглътна отново и стисна здраво устни. После нерешително вдигна глава към него. Видя непоколебимата извивка на устата му и отново коленичи. Тънкият ленен чаршаф и разпиляната огнена коса я загърнаха като в кралска мантия. Очите й се напълниха със сълзи и станаха още по-прекрасни.

— Ако не вземете участие в този злокобен двубой, ако не го убиете, аз се кълна, че когато се върнете от битката… че ще ви дам всичко, което искате.

Ерик се облегна на вратата, скръсти ръце пред гърдите си и я изгледа развеселено.

— Вие сте моя жена — възрази меко той. — Винаги мога да взема онова, което искам.

— Така е — прошепна плахо Рианон и се изчерви, — но нали казахте, че искате повече от тялото ми. Исках да кажа, че няма повече да се съпротивлявам.

— Все ми е едно ще се съпротивлявате ли или не, лейди. Знаете, че когато се върна, нещата между нас ще продължат.

В сърцето й се надигна луд гняв, но тя стисна здраво зъби, сведе очи и започна отначало:

— Не, сър, има неща, които не се вземат насила, и такива, които не всеки съпруг може да получи. — Упоритостта надделя и тя вдигна към лицето му изпълнен с непоколебима твърдост поглед. — Пощадете го, моля ви… заради мен. А аз ще ви възнаградя за добротата ви.

Ерик се приведе към нея и тя усети силата на тялото му, вдъхна едва доловимия му мъжествен аромат. Потръпна от сладост, гърдите й набъбнаха, в слабините й пламна огън.

Ерик посегна към нея, вдигна брадичката й и очите му се приковаха в нейните.

— Какво ще направите, Рианон? Как ще ме възнаградите, ако проявя великодушие?

— Ако той остане жив, заклевам се, че ще дойда при вас като най-добрата уличница. Ще изпълня всяко ваше желание. Ще се любя с вас с цялата си отдаденост.

— И всичко това за да го оставя жив? — попита иронично Ерик.

— Да!

— Заклевате ли се, че ще ме обезщетите по този приятен начин?

— Да, заклевам се!

Мъжът пусна брадичката й и тя сведе глава, но не можа да издържи дълго. Очите му не изразяваха нищо и стомахът й се сви от нов пристъп на страх. Той не приемаше предложението й!

— Споразумяхме се — проговори спокойно Ерик и вълна на облекчение заля Рианон. Но само след миг челото й се смръщи, защото беше сигурна, че по устните му е пробягала коварна усмивка. — Приемам любезното ви предложение, лейди. Вече горя от нетърпение походът да свърши по-скоро и да се върна при вас, за да получа възнаграждението си. И се кълна в Бога, скъпа моя съпруго, че ще поискам от вас да спазите и най-дребното условие на договора.

— Ще го направя — отговори решително Рианон.

Ерик направи крачка към нея и тя се надигна бавно. На вратата се почука и тя побърза да се увие по-плътно в чаршафа.

Влезе Роло и напомни на Ерик, че е време за тръгване. Кралят искал да го види незабавно.

Ерик грабна ръкавиците си, извади от сандъка походното одеяло и пътните чанти, които се прикрепяха за седлото, и ги метна през рамо. После мина покрай Рианон, без да й обърне внимание. Тя го наблюдаваше неотстъпно, изненадана от бързината, с която се бе съгласил с предложението й. Тя беше заложила на карта цялата си гордост и само Бог знаеше какво й струваше това, а той се ограничи с кратко съгласие и веднага забрави за присъствието й!

— Лейди?

В стаята влезе Магдалена и веднага се запъти към сандъка на Рианон, за да извади някоя всекидневна рокля. Устата й непрестанно бъбреха, но в началото Рианон не чуваше почти нищо.

— Нашите хора са изпълнени със страхопочитание! Такава благородна борба! Вие сте щастлива жена, лейди.

Рианон я погледна изумено и направи крачка към нея.

— Каква борба?

— Нали ви казах, че вашият принц беше предизвикан на двубой от Роуан! Младият мъж почти веднага изпуснал меча си, но както ми казаха, Ерик от Дъблин само порязал бузата му, а после му заповядал да стане и му подарил живота, защото сега най-важното било да победят датчаните.

Устата на Рианон пресъхна.

— Кога… кога е станало всичко това?

— Ами на разсъмване. Целият двор говори само за това, лейди!

За втори път тази сутрин Рианон се обърна и като вихър се понесе навън. Блъсна вратата и изскочи на пътеката, все още увита само в тънкия чаршаф.

Мъжете тъкмо възсядаха конете си. Всички бяха готови за път. Рианон забеляза Ерик и хукна към него. Наличникът му вече беше спуснат, но очите му святкаха от гняв.

— Проклятие, жено! Вървете и се облечете прилично!

— Копеле! — изкрещя ядно тя.

Загубил търпение, мъжът скочи от коня. Грабна я на ръце и я понесе към сватбените покои. Рианон го заудря като побесняла, но единственият резултат беше, че одраска нежните си ръце в желязната ризница.

— Копеле! Направихте ме на глупачка! Използвахте ме! Надсмяхте ми се! Проклет да сте! Син на плъх и курва!

Ерик блъсна вратата с крак, без да обръща внимание на Магдалена, която беше зяпнала от почуда. Отнесе Рианон до леглото и я тръшна върху възглавниците.

— Ругайте ме, колкото си искате, лейди, но ви предупреждавам, че ако чуя само още една пренебрежителна дума по адрес на родителите ми, наказанието ще бъде страшно! А сега най-после се облечете прилично, защото ще ме разгневите още повече!

Рианон отметна назад буйната си коса и го изгледа с цялата смелост, на която беше способна в момента, защото вътрешно трепереше от страх. Не очакваше такъв бесен гняв, такава пареща заплаха в сините очи зад стоманения наличник.

Никога няма да му позволя да разбере, че се боя от него! — закле се решително тя.

— Това ли е всичко? — Успя да произнесе думите със смесица от гняв и досада.

Ерик отстъпи назад и в очите му проблесна подигравка. Рианон беше сигурна, че се е усмихнал под шлема си.

— Не, лейди, не е всичко. Вашият скъп Роуан е жив — аз спазих своята част от уговорката, макар че го направих малко преди възхитителното ви предложение. Чакайте ме да се върна, лейди, и знайте, че непременно ще поискам онова, което ми обещахте. Възнаграждение за великодушието!

Той се поклони учтиво, обърна се и тръгна с дълги крачки към изхода. Вратата се затвори зад гърба му.

Рианон чу звука на бойните рогове, които призоваваха за път. Отговори им тропотът на безброй конски копита. Скочи, забравила за нареждането на съпруга си, отвори вратата и се загледа след ездачите, все още увита в тънкия чаршаф.

Видя Ерик, гордо изправен на гърба на Александър. Беше в пълно бойно снаряжение, наличникът на шлема скриваше лицето му. Само очите му святкаха в тесния прорез, а наметката с емблемата на вълка се развяваше от утринния вятър.

Той не поглеждаше назад. Строени в редици, воините го следваха. Ерик даваше заповеди с остър глас и мъжете бързаха да ги изпълнят. Земята трепереше под равномерните удари на конските копита. След малко викингът нададе бойния си вик и препусна в галоп към мястото, където го очакваше кралят на Англия.

Ерик от Дъблин, Господарят на вълците.

Съпругът на Рианон от Есекс.

ДЕСЕТА ГЛАВА

— Хората от Рочестър се държаха цяла зима срещу датчаните — разказваше Алфред на Ерик, докато яздеха покрай английските войски. Ерик, възседнал белия си жребец, слушаше внимателно и в същото време оглеждаше дългите редици воини.

Неговите хора бяха в голямата си част на коне, докато твърде малко саксонци умееха да яздят. Саксонските воини бяха облечени в кожи. Професионалните войници, така наречените карлове, имаха добро оръжие, но простите хорица, дребните занаятчии и селяни, бяха грабнали първото, което се беше изпречило пред очите им, за да се бият. Някои бяха нарамили вили, други коси, а повечето бяха въоръжени с тежки боздугани, отсечени от дебели дъбови клонове.

В сравнение с тях воините на Ерик бяха забележително добре подготвени за предстоящата война. Хората от Дъблин, както ирландците, така и норвежците, бяха изучили добре занаята си. Примирието, сключено между ирландския дядо и норвежкия баща на Ерик, бе дало своите плодове в цяла Ирландия. Ирландците се научиха да строят кораби и да водят война с методите на норвежците, които бяха викинги като вечните им врагове — датчаните.

За голямата част от християнския свят викингите са едно, размишляваше Ерик — нашественици, опустошители, насилници, грабители и убийци.

Жена му също смяташе така. За нея всички викинги бяха еднакви.

Ядосан от топлата вълна, разляла се по тялото му при спомена за Рианон, той реши да съсредоточи вниманието си върху краля и започна да му задава въпроси и да дава съвети за предстоящата война.

— Щом датчаните са стояли толкова дълго пред стените на града, сигурно са построили защитни съоръжения. — Той спря за миг, обърна се и отново огледа дългите редици воини, които се точеха по пътя. После се усмихна на Алфред. — Готов съм да се обзаложа, че когато датчаните чуят с каква огромна войска сте потеглили към Рочестър, те ще се откажат от обсадата.

— За страхливци ли ги смятате?

Ерик сериозно поклати глава.

— Викингите не са страхливци и вие много добре го знаете, Алфред. Всеки викинг жадува за победа, за чест и богата плячка. Викингът не се бои дори от смъртта, бои се само от безчестната смърт, защото тя ще го опозори в очите на другарите му. Животът в чертозите на Валхала е възнаграждение, отредено само за смелите. А никой не е вечен. По-добре е да загинеш като герой на бойното поле, отколкото да остарееш и да се сбръчкаш в постоянни опити да се пребориш с безкрайното време.

Цял живот съм се бил срещу датчаните — отговори тихо Алфред. — Знам за викингите всичко, което знаете и вие, Ерик Олафсон.

Ерик се ухили.

— Не съвсем, защото аз съм син на норвежки викинг. И не се отказвам от наследството си. Тук съм, за да се бия заедно с вас срещу един натрапник. Но не забравям, че аз също съм син на един такъв натрапник — и на една истинска християнска принцеса на Ирландия, — и това представлява истинско предизвикателство за мен. Много е интересно, знаете ли? Има хора, които твърдят, че баща ми е обсебил насила голяма част от Ирландия. Други пък са убедени, че Ирландия е завладяла него, че той е повече ирландец, отколкото са местните хора. — Той погледна Алфред и отново се усмихна. — Все едно колко пъти сте побеждавали датчаните, сир, те ще продължават да воюват и също ще побеждават. Саксонските момичета ще раждат датски деца, а имената, които датчаните са дали на реките и потоците, на планините и хълмовете, също ще оцелеят във времето. Викингът, все едно от коя народност, винаги оставя своя знак там, откъдето е минал.

Алфред слушаше внимателно.

— Е, аз вече приех един викинг в своя дом, не е ли така? Направих го свой роднина!

— Сър?

— Да, викинг. Мъж, който пристигна по море с драконов кораб. Любопитен съм, Ерик Олафсон. Какъв печат ще поставите върху парчето английска земя, което получихте? Или Англия ще постави своя печат върху вас?

Ерик се засмя, без да се обиди.

— Много е просто. Англия вече ме владее. Видях земята, за която винаги съм мечтал, и вие ми я подарихте. Затова не се бия за вас като наемник, нито като един от многото принцове, които сте помолили за помощ, а като западен саксонец, какъвто сте и вие самият. Това ме прави много по-опасен за датските ми братовчеди.

— Нали казахте, че ще избягат?

— Допускам това. Те не са страхливци, но и няма да влязат в открит бой, когато противникът значително ги превъзхожда. Затова трябва да ги притиснем до стената.

— Ще видим, Ерик, ще видим — отговори сериозно Алфред и изгледа замислено младия принц. — Споменахте земята, която получихте, но не казахте нито дума за другото ви саксонско завоевание.

— И кое е то?

— Жена ви — отговори изненадано Алфред.

— Аха — промърмори Ерик.

— Дамата е моя роднина и кръщелница — напомни му кралят.

Ваша роднина, сир, но вече не сте й настойник — гласеше любезният отговор.

— Все пак аз продължавам да съм загрижен за нея — проговори като на себе си кралят.

Ерик помълча малко.

— Разчитам, че сте я оставили в добро състояние — прибави по-тихо Алфред.

— А вие как мислите, в какво състояние съм я оставил? — попита рязко Ерик.

Червенина обля бузите на краля и той се загледа право, пред себе си.

— Имахте известни основания да й се гневите…

— И макар че съм ирландски принц, аз си оставам викинг — довърши равнодушно Ерик. — Уверявам ви, че не съм я нарязал на малки парченца и не съм я изял за закуска. Освен това не съм я ударил нито веднъж и не съм злоупотребил с нея, Алфред.

Кралят все още не беше доволен. Той пое дълбоко дъх, без да отмества очи от пътя пред себе си.

— Разбрахте ли дали бракът ви е в съответствие с… условията, които уговорихме?

— Искате да кажете дали намерих невестата си недокосната, както ме беше уверил личният ви лекар? — попита развеселено Ерик. — Да, лекарят ви се оказа прав.

— Значи сте доволен от женитбата си, а Рианон е щастлива?

— О, не бих казал, че съпругата ми е кой знае колко щастлива — разсмя се Ерик. — Но мога да потвърдя, че се помирихме. А пък ако тя още не се е примирила с мен, това ще стане в най-близко бъдеще.

Алфред не беше особено доволен от отговора, но не посмя да разпитва още, защото нямаше право да разисква подробностите на един брак, сключен по негово изрично желание.

След малко обаче на лицето му изгря усмивка. Вече беше сигурен, че тази нощ с Рианон не се е случило нищо лошо.

— Какво има? — попита учудено Ерик.

— Много умело се справихте с Роуан — отговори с уважение Алфред.

Ерик въпросително вдигна едната си вежда.

— Е, той остана жив и вече не е ваш враг. Доколкото чух, обеща да ви служи вярно и предано.

— Кажете ми, Алфред, а вие доволен ли сте от споразумението, което сключихте с дявола?

— Какво споразумение с дявола?

— Нали двамата сключихме съюз!

Кралят избухна в смях.

— Ще разбера това, когато се изправим срещу датчаните — отговори той.

— Ако имаме такъв случай — поправи го сериозно Ерик.

— О, разбира се, че ще имаме — увери го Алфред. — Ако не сега, то със сигурност следващия път.

— Сигурен съм, че ще извлечете добра печалба от сключената сделка — рече Ерик.

— А вие вече получихте една голяма част от Западна Саксония — напомни му Алфред. — Но сте прав, аз също ще получа своята част от сделката.

— Странно — промърмори Ерик, когато двамата продължиха пътя си. — Имам впечатление, че говорите повече за една жена, отколкото за земята.

— Може би сте прав.

— Тогава ми позволете да ви уверя — отговори бавно Ерик, опитвайки се да прикрие несигурността в гласа си, — че Рианон е добре и винаги ще живее добре с мен. Тя е моя жена — и това беше вашата воля, не моята. Но аз съм грижлив към онова, което ми принадлежи. Ще бъда честен с вас, кралю, и ще ви кажа, че й нямам доверие. Нито за миг. Сигурен съм, че ще ви посрещне с диво ликуване, ако при завръщането си й поднесете главата ми на табла. И до известна степен намирам, че цялата тази работа е извънредно забавна. Защото аз ще живея, Алфред, въпреки всички лоши предсказания и клетви — и ако няма друга причина, то само защото тя желае нещо друго. Докато не ме мами и не плете интриги зад гърба ми, няма от какво да се бои.

— Може би се страхува именно от вас — проговори тихо Алфред.

Ерик поклати глава.

— Не. Тя се отвращава от мен, може би, но не се бои. Струва ми се, че щеше да бъде по-добре, ако поне малко се страхуваше. Все още не знаем какво точно се е случило при слизането ми на брега. Ако не е била тя, кой тогава се е противопоставил на волята ви? Въпреки това съм сигурен, че тя ви обича с цялото си сърце.

— Обичаше ме — отговори с тъжна въздишка Алфред, който още не можеше да се примири с мисълта за изминалата нощ. Без съмнение, Рианон се беше съпротивлявала. И също така несъмнено Ерик беше осъществил съпружеските си права. При тези обстоятелства не можеше да се очаква, че кръщелницата му храни особено мили чувства към него.

Повечето жени лягаха в брачното легло, без да имат избор, опита се да си втълпи Алфред. Но не можеше да прогони мисълта, че е постъпил непочтено с момичето, което толкова обичаше. Ерик беше подарил живота на Роуан. Той беше цивилизован мъж и показваше християнски дух, но въпреки това…

Нещата, които ставаха между мъжа и жената, не можеха да се сравнят с нищо друго.

— Рианон не ме е предала — проговори безизразно той. После усети умора от разговора, а му се стори, че и събеседникът му показва признаци на досада. — Вече се стъмва. Ще лагеруваме под онези възвишения. Утре ще стигнем Рочестър. — Той се обърна и предаде заповедта на хората си. Дългата редица спря.

Кралят познаваше земята си. Бяха спрели недалеч от една рекичка и скритата крайбрежна долина им осигури защита за нощта.

Мъжете се разпръснаха. Ерик и хората му издигнаха свой собствен лагер, саксонците направиха същото. Не запалиха огньове, за да не ги видят датчаните.

Ерик се отдалечи от лагера, какъвто беше навикът му в нощта преди битката. Спря под един стар дъб и се загледа към нощното небе. Нощта беше ясна и хладна. Чуваше лекия плисък на водата и предпазливите движения на воините си. Когато погледна на север, забеляза огньовете пред Рочестър. Датчаните сигурно бяха издигнали дървени огради и земни насипи. Вероятно се бяха окопали добре, макар че по природа бяха нападателни. Ерик съзнаваше това, защото всички викинги си приличаха.

Но не можеше да се съгласи с твърденията на жена си, че не е нищо друго, освен натрапник. Жена му…

Той се отпусна под дървото и започна да разтрива ръцете си. Рианон беше капризна малка мръсница, с която трябваше да се постъпва твърдо и решително. Не… тя беше много повече.

Никога нямаше да забрави огъня в очите й, когато го гледаше. Нямаше да забрави омразата й, стрелите, с които го посрещна, силата й…

Но имаше и нещо друго, което не можеше да бъде забравено. Нима можеше да забрави как го обгръщаше копринената й коса? Или извивките на хълбоците й, пълните гърди и движенията на тялото й под неговото? Хладният нощен въздух сякаш съдържаше частица от сладкия й аромат. Ерик отново вкуси с устни нектара на тялото й, чу лудото биене на сърцето й. Затвори очи и я видя пред себе си. Ярките цветове, страстния блясък, гнева, отдаването…

Да, миналата нощ тя беше изцяло негова. Или не?

Той очакваше борба. Очакваше гняв и сълзи. Знаеше, че тя е срещу него, и знаеше, че за съвместното им бъдеще е абсолютно необходимо той да победи.

Съзнаваше и истината в твърдението на Алфред, че Рианон е най-красивата жена в цяла Англия.

Ръцете му се свиха в юмруци и той опъна пръстите си, за да намали напрежението, което заплашваше да го надвие. Колко красива беше на сутринта, когато го молеше на колене за живота на любовника си…

Само заради това се беше унижила пред него!

Прекрасна, съвършена в ролята на молителка, както беше съвършена във всички роли досега. Пожелаваше я винаги, когато я погледнеше, и желанието му беше толкова страстно, че объркваше сетивата му, запалваше пожар в слабините му и раздвижваше всеки нерв в тялото му. Нима беше лошо да желаеш така собствената си съпруга?

Но тя не беше просто негова жена. Беше рисковано да я желае така отчаяно. Тя беше опасна жена, способна да му забие меч в гърлото, ако някоя датска брадва не свършеше работата вместо нея.

И въпреки това му обеща…

Обеща да му даде онова, което вече е дала на друг, каза си горчиво Ерик. Той бе събудил страстта й, бе разпалил в тялото й чувственост, която не можеше да се отрече, но това не означаваше, че тя го обича. По-скоро я е отвратило още повече от мен, заключи ядно той. Никога нямаше да забрави как изглеждаше в гората с Роуан. Омаята, която се излъчваше от нея, нежността, с която даваше всичко от себе си на любимия…

Ерик потърка лицето си. Той не я обичаше. Любовта беше чувство, което бе познал в безгрижното си минало. Не беше такъв глупак, че да се влюби в жена си.

Беше твърдо убеден, че Рианон се надява с цялото си сърце съпругът й да бъде убит във войната. Но той щеше да оцелее. Каквото и да му струваше, щеше да остане жив. Не беше излъгал краля. Щеше да се върне при жена си, все едно какво го очакваше там. Убеден в това, той стана и се върна в лагера. Роло вече го чакаше с пълен рог ейл. Ерик го пое и благодарно отпи голяма глътка.

— Утре ще победим — усмихна му се Роло. — Усещам го. Вятърът ми го каза.

— Внимавай — промърмори предупредително Ерик, — започнал си да говориш като Мергуин.

Роло избухна в смях.

— Именно Мергуин ми го каза. Знаете ли, Ерик, старият мърморко ми липсва. Защо не е с нас да ни ходи по нервите?

— Трябва да призная, че и аз усещам липсата му.

— Защо не тръгна е нас? Знам, че не обича да тръгвате на война без него.

— Нужен е другаде.

— Къде?

— Оставих го да се грижи за жена ми — отговори кратко Ерик. Изпи бирата си и върна рога на Роло. — Лека нощ, приятелю. Не е хубаво да си прекалено уверен в победата. Смъртта застига първо непредпазливите.

— Някой ден смъртта идва при всеки човек — отговори спокойно Роло.

Ерик се ухили и извади меча си от ножницата. Острието заблестя на светлината на звездите.

— Вярно е — съгласи се спокойно той. — Но някой ден не означава утре. Не искам да умра утре, дори ако това означава да прекарам вечността в компанията на воините от Валхала.

Той се приготви за сън, но Роло го повика по име:

— Ерик! Нима не знаете, че ви смятат за християнски принц?

— Няма да умра дори и заради всички обещания за небесен рай, Роло — засмя се в отговор Ерик — Няма да умра, кълна ви се.

Първият й ден като омъжена жена беше за Рианон доста неприятно преживяване.

Имаше чувството, че всички са се наговорили да я гневят. Бузите й пламтяха, сърцето й биеше като лудо и всеки път, когато се опитваше да се успокои, пред духовния й взор заставаше присмехулното синьо на коравите, арктически очи на съпруга й и гневът отново пламваше в сърцето й. Не можеше да го забрави. Ароматът му беше навсякъде — във възглавницата, където беше спал, по чаршафите, във всяко кътче на стаята. Той я нападаше неочаквано и я мъчеше така, че й се искаше да изпищи. Нощта беше като жива пред очите й и това беше ужасяващо. Помнеше всяка дума, всяко докосване. Помнеше със засрамваща яснота какви неща беше искал от нея, как я бе подчинил на волята си, как я беше прелъстил.

И тогава установи, че не е чак толкова страшно да бъде негова жена. Беше я принудил да му принадлежи, но по-страшното бяха чувствата, които се бяха събудили в душата й, и страстта, която беше показала твърде лесно.

Тя изплака тихо и скри лице във възглавницата. Не можеше да забрави. Онова, което му бе дала миналата нощ, не му стигаше. Той искаше повече… Беше й го казал тази сутрин, когато го бе молила за живота на Роуан. И тя му беше обещала. Трябваше да му даде всичко, което искаше. Беше дала клетва, че ще отиде при него по същия начин, по който бе отишла при Роуан.

Роуан! Обзе я луда паника. Не можеше да си спомни лицето му. Помнеше всяка черта на омразния викинг, ужасяващите му сини очи, които проникваха чак до сърцето й. Никой не я беше познал така интимно, никой не я беше развълнувал толкова дълбоко.

Тя седна в леглото и ядно удари с юмрук по възглавницата. Той нямаше да получи от нея нищо повече! За него това беше само удоволствие. Не беше дошъл с намерение да се жени, но я направи своя съпруга, за да получи онова, което искаше. Интересуваше се само от битките и плячката. Тя беше играчка в ръцете му и той беше убеден, че е в състояние да й наложи волята си.

Как ли се беше смял вътрешно, докато я принуждаваше да се моли за живота на мъжа, когото вече беше пощадил…

Не, той я измами и тя имаше пълното право да не изпълни споразумението, на което я беше принудил. Той не биваше да очаква отзивчивост от нея. Дори Господ не можеше да иска това! Той нямаше да я подчини на волята си, никога. Бог да й е на помощ, но тя нямаше да се предаде, нямаше да му позволи да я затвори в ада.

Мъжкият му аромат отново я удари в носа. Тя скочи и захвърли възглавницата надалеч. Мъжът й беше тръгнал на война. С Божията помощ може би щеше да загине. Дано проявеше тази почтеност.

Не, Ерик нямаше да умре. По гърба й пробягаха студени тръпки. Боеше се за мъжете. Боеше се за краля. Но знаеше, дълбоко в сърцето си знаеше, че Ерик ще се върне.

Изруга гневно и изтича към вратата. Магдалена седеше под едно дърво наблизо. Рианон я повика и жената веднага дотича.

— Какво да направя за вас, милейди?

— Искам да изчеткаш косата ми. И да ми помогнеш да се облека. Побързай, Магдалена!

— Разбира се, милейди.

Магдалена се справи бързо с непокорните червени къдрици. Едновременно с това устата й не спираше да бъбри. Изрази многословно възхищението си от внушителната гледка на строените за поход бойци.

— Кралят винаги изглежда прекрасно, макар че никой не може да каже точно защо. Не е нито по-едър, нито по-силен, нито по-представителен от другите мъже. Но той е Алфред Великият. Мъжете го казват, не аз. Във всички кралства го наричат Алфред Велики. Великолепен е нашият крал! Обаче, милейди, вашият лорд може напълно да се мери с него. Толкова е изискан, изглежда така сигурен и красив върху огромния си кон. А когато погледът му падне върху някоя жена, тя направо припада. Казвам ви, милейди…

— Моля ви, Магдалена, престанете! — заповяда остро Рианон, но веднага се усмихна, за да смекчи рязкостта на думите си. — Мъжете тръгнаха на война — допълни бързо тя. — Трябва да се молим за тях.

— О, съпругът ви няма да умре, милейди! Той е истински бог! Прекрасен е, едър и златен. А пък мускулите му… Ах! Казвам ви, милейди…

— Магдалена!

— Ще го сънувам — промърмори замечтано прислужницата, без да обръща внимание на предупрежденията. Отпусна четката за коса, седна на леглото и помилва завивките по начин, който окончателно вбеси Рианон. — Казвам ви, бих искала да се омъжа за някой от новодошлите! Тогава и аз ще имам прекрасен викинг за съпруг като вас…

— Той е ирландец. — Рианон сама се учуди на остротата в гласа си.

— Не, той е викинг, от глава до пети — възрази уверено Магдалена.

— Престани! Кралят и нашите смели мъже ще се бият, ще рискуват живота си, за да прогонят викингите. Не бива да говориш така!

— О, разбира се! — Магдалена скочи на крака и закърши ръце. — Не исках да кажа нищо лошо, милейди.

— Знам, че не искаше — отговори с досада Рианон. — А сега ми помогни да облека ризата и туниката. После ще сплетеш косата ми и си свободна.

— Кралицата желае да ви види — припомни си внезапно Магдалена.

Рианон въздъхна. Нямаше настроение да слуша съчувствените думи на Алсвита. Вече беше късно за съчувствие. Но все някога трябваше да се яви пред нея и пред другите жени, затова по-добре беше да го стори веднага.

Облече се бързо с помощта на Магдалена и енергично закрачи към кралския дом. Децата я поздравиха бурно и тя се улови, че вдига едно по едно малките и ги милва, за да не погледне кралицата в очите. След известно време Алсвита я покани да седне и да хапне нещо и нещата се развиха много по-лошо, отколкото беше очаквала. Алсвита се опита да й обясни, че първата брачна нощ е катастрофа за всяка жена, даже ако е имала късмет да попадне на нежен съпруг, когото обича. Когато започна да я уверява, че по-нататък ще стане по-добре, че болката ще премине, Рианон втренчи мрачен поглед в масата. Не можеше да говори, не смееше дори да диша.

— Толкова ли те боля? — попита съчувствено кралицата.

— Не! — процеди през стиснати зъби Рианон.

— О, мила моя…

Рианон се изправи и скри стиснатите си юмруци под туниката, за да не загуби самообладание.

— Той изобщо не ми е причинил болка! — извика ядно тя. — Но моля те, Алсвита, точно за това ли трябва да разговаряме?

— Не, разбира се, че не. — Внезапно кралицата млъкна и погледна зад нея. Рианон разбра, че някой е влязъл в залата и стои мълчаливо зад гърба й. Обърна се и неволно се усмихна.

Старият мъж с безкрайно дълга брада и набраздено от безброй ветрове и бури лице. Днес беше облечен в дълго палто и странна шапка и я наблюдаваше със сериозни, неразгадаеми очи.

— Рианон — обади се забързано Алсвита, — това е Мергуин, един от хората на Ерик…

Рианон не можа да разбере дали кралицата беше искала да каже „слуга“. Но когато погледна стареца, разбра, че никой мъж и никоя жена не биха се осмелили да го нарекат така.

— Аз съм Мергуин — представи се спокойно той. — Някои ме наричат друида от гората, други ме смятат за луд, но аз съм служил на ирландския Ард-Рий и на близките му още когато вие не сте били родени. Дойдох да те заведа у дома.

— У дома? — В първия миг сърцето на Рианон спря, после заби като лудо. У дома. В неговия дом? Не, нямаше да тръгне, не можеха да я принудят.

— Ще се върнем на брега. Там ще чакаме Ерик.

— О! — въздъхна облекчено тя. Но отново понечи да се възпротиви, защото беше решила да възразява на всичко, заповядано от мъжа й.

После обаче си каза, че не може да остане тук. Обичаше Алсвита и децата, но в последно време се беше отчуждила от тях. Алфред беше заминал на война, Роуан също. И Ерик, разбира се.

— Може би е по-добре да останеш… — започна Алсвита.

— Не, не! Много ти благодаря, но предпочитам да си отида у дома. — Тя се усмихна на друида и тихо промълви: — Мергуин.

Очите му привличаха нейните като с магнит. Тъмни, знаещи очи. Припомни си как й се бе усмихнал по време на венчавката. Това беше единственото, което помнеше ясно, което й бе вдъхнало надежда. Усмивката на един мъж, когото не познаваше.

Прилича ми на вечно недоволен стар мърморко, помисли бегло тя.

И въпреки това го харесваше. Усещаше нещо особено у него, нещо топло, заслужаващо доверие.

— Да, с удоволствие ще си отида в къщи.

Алсвита веднага се втурна да дава нареждания за багажа, за конете и свитата, която трябваше да ги придружи, но Рианон изобщо не я слушаше. Старият друид беше приковал вниманието й.

Тя целуна за сбогом кралицата и децата и двамата с Мергуин потеглиха на път. Възседнаха конете, които ги чакаха в двора пред палата. Повечето мъже бяха тръгнали с краля, но Рианон не можеше да пътува без свита. Двама млади момци, не по-възрастни от самата нея, вече бяха готови за път, а старата Кейт от кухнята пълнеше с храна чантите на седлата, за да имат прилична вечеря.

Алсвита многословно изрази съжалението си, но Рианон я целуна бързо по бузата и се настани удобно на гърба на червената кобила от кралския обор.

Като се имаше предвид възрастта му, Мергуин се справи учудващо добре с коня си. Метна се на седлото с лекотата и пъргавината на младеж. Забеляза погледа на Рианон и я изгледа сърдито.

— Когато стана твърде стар и вече не мога да бъда полезен, млада лейди, аз сам ще се оттегля в заслужена почивка. — После изпухтя презрително и Рианон неволно се запита какво ли искаше да каже с думите „заслужена почивка“. Сведе глава, за да прикрие усмивката си, после се обърна към децата и им помаха за сбогуване. Най-после щеше да си иде у дома.

Уорхем едва беше останал зад гърба им, когато Рианон приближи коня си до този на друида.

— Той ще се върне, нали? — попита тихо тя. — Вие знаете това. Ерик от Дъблин ще преживее и тази битка.

Друидът я изгледа любопитно.

— Да. Ерик ще се върне.

— А кралят?

— Кралят е предопределен за велики дела.

— Значи и той ще се върне?

— Този път да.

— Какво означава „този път“?

Друидът впи поглед в очите й.

— Това е само началото, милейди. Той нападна гнездото на стършелите и скоро тук ще настане същински ад. Но това са предстоящи събития и духът ми не е в състояние да ги прозре.

— Откъде знаете всичко това? — попита Рианон.

Снежнобелите му вежди се повдигнаха иронично.

— Откъде го знам ли? Огледай се — заговори тържествено той. — Вслушай се в дърветата, в бученето на земята, в шума на морето. Слушай и ще знаеш.

Рианон отметна косата си назад.

— Вие знаехте, че Ерик ще се ожени за мен. Още преди Алфред да е взел решение.

Друидът кимна.

— И искате да ме убедите, че такава е била волята на съдбата?

— Написана във воя на вятъра.

— А аз ви казвам — провикна се ядно тя, — че нищо не е написано във вятъра, нищичко! Нито във вълните на морето, нито в горския ветрец! Ние сами определяме съдбата си и аз ще живея живота си, както аз искам, въпреки вашия проклет ирландски принц!

Мергуин сякаш не забеляза избухването й. Гласът му прозвуча развеселено:

— Сега той е и твой принц, не е ли така, милейди? — После пришпори коня си и препусна напред. Рианон не можа да продължи. Остана загледана след него, питайки се нов враг ли си е спечелила в негово лице или се е сдобила с могъщ, изпитан в превратностите на живота приятел.

След малко пришпори коня си и препусна след него. Беше на път към дома. Това беше единствената й утеха.

Конните отреди препускаха напряко през полята към укрепения лагер на датчаните. Пешите войници ги следваха бавно. Обсаждащите бяха издигнали високи дървени огради, бяха изкопали дълбоки ровове, но когато първите английски войски достигнаха до тях, стана ясно, че датчаните имат намерение да отстъпят.

Ерик препусна по продължение на крепостната стена и огледа внимателно обстановката. Трябваше да бъде сигурен, че хората му претърсват гората, в която бяха избягали датчаните. Не искаше никой да им се изплъзне, защото много добре знаеше, че бързо щяха да се съберат и да ги нападнат от засада.

Могъщ като бог върху едрия бял жребец, Ерик се втурна срещу враговете. Първият му противник беше грамаден воин със сива брада, който размахваше двустранно наточена бойна брадва. Ерик трябваше да се наведе, за да избегне смъртоносния полет на оръжието. Само след миг размаха меча си и улучи мъжа в тила. Датчанинът се строполи на земята и духът му отлетя към Валхала.

Битката няма да трае дълго, каза си доволно Ерик.

Двамата с Роло се биеха един до друг и след известно време установиха, че са останали сами сред море от мъртви неприятели. Забелязаха някакво движение вляво от себе си, в коритото на един от потоците в края на гората. Размениха бърз поглед, обърнаха конете си и препуснаха нататък.

Група саксонци бяха обградени от цяла орда датчани — ако се съдеше по вида им, повечето бяха берзекери. Съотношението беше един към двама. Ерик се ухили на приятеля си.

— Какво ще кажеш, да се включим ли?

— Кой иска да живее вечно? — гласеше равнодушният отговор.

— Така е, кой иска да живее вечно! — повтори с усмивка Ерик.

И двамата се хвърлиха в битката. Земята беше твърде неравна, за да се бият на коне, затова Ерик скочи от седлото. Веднага бе нападнат от млад датчанин с яркочервена коса, който му изкрещя, че е най-добре веднага да си вземе сбогом с живота.

— Ти си син на коза! — изръмжа датчанинът.

Ерик парира бесния му удар, отскочи назад и заби острието на меча си в гърлото на нападателя. После прекрачи през изстиващото му тяло и промърмори:

— Момко, ти никога не си виждал жена като майка ми…

После огледа коритото на потока. Сърцето му заби по-бързо, когато забеляза, че дузина тежко въоръжени датчани в тежки ризници и шлемове са обкръжили един-единствен саксонец.

И този саксонец беше Роуан.

Макар да беше сигурен, че няма да се измъкне жив, младежът се биеше смело и дори се подиграваше на нападателите:

— Хайде, елате да ви видя, жалки глупаци, елате всички едновременно! Аз ще умра, но преди това ще убия поне един от вас. Кой има желание да дойде с мен на небето? Хайде, започвайте! Не ме зяпайте като стари баби, смърдящи дяволски изчадия! Кой смее да се приближи до мен?

Ерик усети, че Роуан е уплашен, но смелостта, която светеше в очите му, беше повече от забележителна.

Само след минута датчаните щяха да се нахвърлят едновременно върху него.

Без да губи време, Ерик скочи на седлото и препусна в галоп към саксонеца. Размаха верния си меч и датчаните, изненадани от неочакваното нападение, изкрещяха и отскочиха назад. След като прониза първия, Ерик скочи от коня си и продължи да размахва меча.

Роуан нададе победен вик и също се хвърли в боя. След няколко мощни удара се озова в средата на воините, които го бяха нападнали. Ерик се озърна и установи, че Роло също се е присъединил към тях. Вече бяха трима.

Битката свърши бързо. Повече от половината датчани лежаха по земята в гротескни пози. Оживелите хукнаха да бягат.

В този миг откъм гората се зададе Алфред, зает да оглежда бойното поле и да брои падналите си войници. Лицето му изразяваше загриженост.

— Не успяхме да ги задържим — проговори най-после той.

— Мисля, че все пак убихме достатъчно много — възрази сухо Роло.

— Така е, а смелият Роуан повали дузина неприятели — допълни доволно Ерик.

Момъкът го погледна и се изчерви. После вдигна поглед към краля си.

— Ако ирландският принц не бе дошъл навреме, сега щях да бъда мъртъв, сир.

Ерик сви рамене, огледа бойното поле и се обърна към краля:

— Трябва да съберем убитите и да ги погребем. За в случай, че датчаните решат да се върнат, за да ограбят мъртвите…

— Ще се погрижим за всички — увери го спокойно кралят. Очите им се срещнаха. Двамата бяха участвали в безброй битки и знаеха как постъпват викингите. Често се случваше да разпарят коремите на пленниците и да изваждат вътрешностите им или да ги изгарят живи. Смъртта беше най-доброто, което можеше да очаква ранените, а най-доброто за мъртвите беше адът.

Ерик възседна отново белия си жребец и последва краля към градските стени на Рочестър. Портите се отвориха и изгладнелите жители на града се втурнаха навън, за да поздравят освободителите си.

През първата нощ, прекарана в Рочестър, победителите имаха възможност да установят, че датчаните наистина са избягали набързо. Бяха изоставили пленниците си и много коне. Алфред остана много доволен от ценната придобивка.

Празнуваха в голямата зала на владетелския дом. Настроението беше приповдигнато. Английските разказвачи величаеха делата на краля си, а един от ирландските бардове на Ерик изпя песен за смелостта, проявена от принца му в този паметен ден. Ерик слушаше развеселено, но когато младият Роуан стана и вдигна чаша към него, на лицето му се изписа учудване.

— Пия за принца, който на два пъти спаси живота ми! Кълна се във вечна лоялност към него!

Прозвучаха въодушевени викове. Ерик се надигна, изненадан от това, че се бе почувствал неловко. Роуан се изправи пред него, поклони се, после се отпусна на едно коляно.

— Вечно ваш слуга, милорд — проговори покорно той.

Ерик посегна и го вдигна на крака. После го потупа по рамото.

— Не, Роуан — отговори меко той, — вие не сте мой слуга. Нека бъдем приятели.

Одобрителните викове станаха още по-бурни. Младежката, доверчива усмивка на Роуан засегна една дълбоко погребана струна в душата на Ерик. Младежът не беше страхливец, не беше и глупак. От него се излъчваше сила, скромност и искреност.

Роуан беше обичал Рианон и Рианон беше обичала Роуан. Беше му лесно да им прости младежката влюбеност. Е, не съвсем лесно, защото доста време беше измъчван от гняв и ревност, както трябваше да признае. Но сега харесваше младия мъж и го съжаляваше. Любовта му заслужаваше съчувствие.

И той беше обичал като него.

Двамата се погледнаха в очите и в този миг от един ъгъл се разнесе странна музика.

Звуците идваха от една дълга флейта и цялата зала се умълча. Развлеченията започваха.

Тъмнокожо момиче с тъмни, бадемовидни очи излезе пред огъня. Косата й беше с цвят на абанос и падаше на меки вълни до бедрата. Тя постоя няколко мига неподвижна, после тялото й меко се раздвижи в ритъма на музиката, а след него се раздвижиха и крайниците й.

Девойката беше невероятно красива и грациозна. Изглеждаше толкова екзотична с косо разположените си очи и медноцветната кожа, а когато се въртеше, прозирните воали, с които беше обвита, се развяваха и разкриваха съвършената й фигура.

Ерик наблюдаваше танца й с усмивка. Скоро обаче нещо в танца й му напомни едно друго представление, състояло се наскоро. Рианон. Тя се движеше също така грациозно и разказваше за отдавна минали времена с мекия си, изкусителен глас на сирена…

Дори сега, докато наблюдаваше бадемооката танцьорка, не можеше да мисли за нищо друго, освен за жена си. Той стисна здраво зъби и изруга полугласно. Не искаше да мисли за нея. Поне когато беше буден. Не искаше и да я сънува.

Роло седна до него. Загърната в облаците дим, които се пиеха над огнището, младата девойка танцуваше като магьосница, лека и мимолетна като тях.

— Тя е пленница, изоставена от датчаните в прибързаното им бягство — обясни Роло. — Каза ми го домакинът. Пленили я при един набег в Средиземно море и се говори, че си търси нов господар. Не виждате ли, че очите й често се устремяват към вас?

— Така ли? — Ерик не беше забелязал нищо. Гледаше момичето, но мислеше за нещо съвсем друго.

Танцьорката пристъпи към него и се завъртя в бърз, екзотичен ритъм. После започна един по един да се освобождава от воалите си. Разкриха се медноцветни рамене и високи, твърди гърди. Беше обута с тесни шалвари, а гърдите й бяха стегнати само с тънка копринена лента. Тя се завъртя още по-бързо с босите си крака, приближи се до Ерик и когато музиката се усили, внезапно замря. После отметна глава назад и падна на колене пред него.

В залата се възцари задъхана тишина. Ерик съвсем ясно чуваше ускореното дишане на момичето. То вдигна бавно глава и го погледна с огромните си очи.

Той усети, че мъжете са втренчили погледи в него, усмихна се и изръкопляска.

— Момичето е робиня — заговори високо кралят. — Всички видяха, че се обрече на вас.

Нищо в гласа на Алфред не издаваше мислите му. Ала Ерик беше сигурен, че кралят много добре знае какво трябва да се направи. Затова се обърна към него и отвърна спокойно:

— Днес се бих под вашето знаме, Алфред. Всяка плячка, която завладяхме, е ваша. Имате право да я разпределите между хората си.

Кралят го погледна изненадано, после махна с ръка и освободи робинята. Тя се надигна с нещастно изражение на лицето и се запъти към изхода, като постоянно спираше и се обръщаше назад.

Ерик не откъсваше поглед от краля.

— Нито вие, нито аз виждахме това момиче, Алфред. И двамата мислехме за друго подобно представление.

— Да. И то ви донесе жена.

— А на вас военен съюз. Женитбата беше част от договора ни.

Кралят присви очи.

— Значи имате намерение да вземете робинята?

Ерик се ухили и бавно поклати глава.

— Не, сир. Имам намерение да я дам на един свой приятел.

Кралят вдигна смаяно едната си вежда.

— Ще я дам на Роуан — поясни Ерик. — Момчето изгуби много и смятам, че заслужава малко радост.

Внезапно Ерик усети огромна умора и се отпусна на стола си. Той беше на път да загуби ума си! Защо даде момичето на друг? Трябваше да я задържи, за да покаже на всички, че сам си е господар, че не позволява една жена да го води за носа, дори ако тази жена е роднина на краля и негова законна съпруга. Погледна към Алфред и кралят отговори на погледа му.

— Много съм доволен от нашия съюз, Ерик — промълви тихо той. — С радост бих ви дал всичко, с което се сдобихме днес.

— И момичето ли?

— И момичето — отговори твърдо Алфред, макар че устните му издайнически потръпнаха.

Ерик се поколеба.

— Не я искам — каза най-после той. — Лека нощ, Алфред, кралю на Англия. Тя ми напомни, че горя от нетърпение да се върна в града, който възнамерявам да направя свой дом. Много е разрушено и трябва да се построи наново.

Той стана и излезе от залата. Вече беше разпоредил в коя от стаите да отнесат вещите му.

Изтегна се на широкото легло и затвори очи. Верният Венгеанс беше до него, в непосредствена близост до десницата му. Никога не спеше без меча си, особено на чуждо място.

Събитията на деня преминаха още веднъж пред уморения му взор, после нервите му се отпуснаха и той заспа. Отново видя момичето с бадемовидните очи да танцува полуголо пред него, но това беше Рианон, съпругата му.

Косата й се вееше като наметка от пламъци и падаше по голите й крайници. После я видя да ляга по гръб и чу лекия ромон на горски поток. Тя му махна с ръка и се усмихна. В очите й пламтеше желание. Той се отпусна между нежните й бедра и притисна гъвкавия й гръб в сочните зелени листа, осеяли сладко ухаещата плодородна земя.

Помилва косата й и плъзна ръце по тялото й. Тогава усети върху пръстите си нещо лепкаво: кръв.

Стресна се и скочи от леглото.

Наоколо всичко беше спокойно и тъмно. Вратата към залата беше отворена и той видя налягалите около огъня мъже.

Рианон не е в опасност, опита се да си втълпи Ерик. Защо постоянно ме преследват видения за нейната смърт?

Тя е тази, която иска да ме види мъртъв, опита се да си припомни той.

Имаше нужда от сън. Единствената рана, която беше получавал в бой, беше от нейната стрела. И въпреки това денят беше дълъг и напрегнат, нищо, че беше завършил с победа. Утре щеше да стане рано и да препусне право към дома си.

Беше изпълнил своята част от споразумението и щеше да продължи да я изпълнява. Защото датчаните нямаше да се примирят с поражението и скоро щяха да тръгнат отново да плячкосват и грабят.

Ерик се отпусна обратно в леглото и затвори очи.

Заспа бързо, но беше неспокоен. Отново и отново сънува, че страшна заплаха дебне жена му, и на няколко пъти скачаше от леглото.

Невъзможно. Рианон не беше в опасност. Мергуин беше при нея и щеше да я пази от всички заплахи.

На разсъмване се предаде и стана. Изскочи раздразнено от стаята си и откри Роло до огъня. Скрил глава в ръцете си, едрият викинг хъркаше звучно. Ерик го блъсна с ботуша си.

— Събуди нашите — заповяда рязко той. — Време е да тръгваме.

Роло примигна и скочи на крака. После се развика към другарите си.

Ерик излезе навън и вдъхна дълбоко хладния утринен въздух. По тревата блещукаха капчици роса, околните хълмове бяха забулени в мъгла. Рочестър беше прекрасен град. Ненапразно датчаните го обсаждаха толкова дълго.

Ерик беше сигурен, че един ден ще се върнат.

Той повика едно момче и му нареди да изведе коня му от обора, както и да извести на краля, че норвежко-ирландската войска тръгва само след няколко минути.

Хората му вече бяха събрани на двора, натоварени с отмъкнатата от датчаните плячка. Ерик се изненада, когато видя Роуан, възседнал коня си, готов за път. На седлото зад него седеше танцьорката.

— Кралят няма да тръгне с нас — извика му той и се запъти към него.

— Знам. Той ми позволи да служа при вас — отговори кратко Роуан.

Ерик го погледна замислено. Момъкът проявяваше многостранни таланти — дали пък накрая нямаше да се окаже търсеният предател? Добре, Роуан можеше да тръгне с него, но от днес нататък щеше да бъде под постоянно наблюдение — и той, и Рианон.

— Да вървим — заключи Ерик и се обърна към отряда си. Изкрещя някаква заповед и препусна към градските порти.

Отивам си у дома, мислеше той. Отивам при жена си…

Дойде времето скъпата ми съпруга да изпълни всички обещания, които ми даде, каза си той и на лицето му изгря усмивка. А той щеше да се погрижи тя да удържи дадената дума. Да спази всяко обещание поотделно.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Хубаво беше да се върне отново в къщи.

В дома й всичко беше непокътнато, а през времето, когато беше отсъствала от града, много от разрушените сгради бяха построени отново.

Освен това намери Адела жива и здрава.

Адела, братовчедката на майка й, беше почти шестдесетгодишна. Весела, жива дама с остри очи и още по-остър език. Беше прекарала много години с Рианон. До преди ден се беше крила в къщата на един селянин. Ала когато узна за връщането на господарката и видя с какво уважение и колко учтиво се отнасят към нея викингите, оставени да пазят града, тя побърза да се върне във владетелския дом. Когато я видя, Рианон избухна в плач, засмя се и я притисна в обятията си, а Адела с удоволствие се настани отново в старата си стая.

— Питър и семейството му бяха много мили с мен, макар че беше рисковано да ме крият в къщата си — разказваше оживено тя, радостна, че след освежителна баня и дълъг сън в собственото си удобно легло е облякла отново красивите си дрехи. — За съжаление нямат никакви удобства и трябваше да спя на пода, върху наръч слама, представяш ли си! Ако знаеш как ме боли отзад! Но какви ги разправям? Ти как си, скъпа моя?

Въпросът бе зададен с такова съчувствие, че Рианон трябваше да премисли добре отговора си.

— Добре съм. Избягах при Алфред, а после… после Алфред дойде тук.

— Знаех си, че е бил кралят! — прекъсна я Адела. — Но не се осмелих да се покажа, защото не знаех какво ще ми сторят. Онзи златен великан още първия ден забрани на хората си да притесняват мирните граждани, но откъде да знам как ще постъпят с роднина на господарката! Разказвай! Как така се върна при нас?

— Златният великан стана мой съпруг — отговори с безизразно лице Рианон.

— О! — извика изненадано Адела. — Е, да, това можеше да се очаква. Но какво стана с Роуан?

— Ами… — отвърна Рианон, опитвайки се да се усмихне, да вложи поне малко хумор в отговора си, — нали разбираш, че женитбата с Роуан стана невъзможна?

— О, милото ми дете! — извика съчувствено Адела и в сините й очи просветна нежна обич. После на лицето й изгря сияеща усмивка. — Викингът е великолепен мъж! Само да беше чула с какъв плътен, дълбок глас дава заповеди!

— Разбира се, че вече съм го чувала да дава заповеди с прекрасния си глас — отвърна раздразнено Рианон.

— Той е смел воин, но иначе е милостив господар.

— Милостив ли! — извика с горчива ирония Рианон.

Адела кимна сериозно.

— Когато влезе в града, веднага забрани на хората си да плячкосват и убиват. О, мила моя Рианон! Толкова ли страдаш?

— Разбира се, че не — излъга бързо Рианон. — Кралят пожела да ме омъжи и аз се подчиних на волята му. Това е моята земя, хората са мои поданици, все едно какво си мисли викингът. Няма да се откажа от онова, което ми принадлежи. Повечето бракове се сключват по сметка, така че би трябвало да бъда доволна. Но сега искам да ми разкажеш какво става в града. Радвам се, че Питър и семейството му са добре. — Тя прегърна отново леля си. — И благодаря на Бога, че мога да прегърна поне теб, след като бедният Егмунд и толкова други хора са мъртви!

Егмунд бил погребан по християнски, с всички почести, също и останалите, увери я Адела.

— Гробовете са под големия дъб край източната порта. Ако желаеш, ще отидем да се помолим за душите им.

Рианон вече беше посетила гробовете. Беше обиколила арендаторите и слугите и беше изразила съжаление за понесените загуби, освен това им беше обещала помощ в построяването на новите им домове. Накрая даде на всички един ден почивка, заповяда да изнесат месо от складовете на господарския дом и да го опекат, отпусна и бъчви с ейл. Никой от викингите не се възпротиви на благотворителните й дела. Даже едрият червенокос норвежец с широки рамене, който очевидно беше назначен за управител на града и когото наричаха Зигурт. Може и да не беше много доволен, че е изпразнила склада на господаря му, но не обели нито дума. Всъщност, той рядко си отваряше устата, дори когато седеше на масата заедно с нея, Адела и Мергуин.

Въпреки това Рианон постоянно усещаше присъствието му. И знаеше, че той следи всяка нейна стъпка.

На разсъмване тя застана зад една бойница и се загледа към своя малък, обграден от каменни стени град. По всичко личеше, че за слугите, арендаторите и селяните животът продължава, както досега. Мъжете работеха по полята. Беше пролет и всеки бързаше да засее нивата си. Хората имаха нужда от храна, за да живеят.

Тя въздъхна тихо и проследи с поглед излизащите на полето волове. Сега господари бяха викингите. Ерик беше оставил в града няколко от хората си, които, макар да бяха извънредно учтиви с нея, постоянно я наблюдаваха. Не се опитваха да се месят в делата й, но когато слизаше за вечеря, те бяха в залата. На мястото на стария Егмунд седеше викинг. Макар да твърдяха, че са ирландци, Рианон продължаваше да ги смята за викинги.

Побиха я студени тръпки. Дали след двайсет или трийсет години хората щяха да говорят така и за децата й? Остави ги тези, те не са англичани, те са викинги…

При тази мисъл започна да й се гади. Решението можеше да бъде само едно: тя и златният великан, който така непоколебимо налагаше волята си, просто не биваше да имат деца. Той беше чужденец.

Не, Ерик не ми е чужд, каза си внезапно Рианон. Не и след сватбената нощ. Бузите й се обляха в червенина и тя си припомни дългата езда към крайбрежието в компанията на Мергуин и двамата млади воини. Старият друид заслужи възхищението й. Той умееше да я развлича, като й разказваше разни истории, например как Свети Патрик прогонил змиите, или за Ейд Финлейт, великия Ард-Рий, който успял да обедини почти всички ирландски крале, за да се опълчи срещу викингите.

— И въпреки това — бе отбелязала Рианон — викингите са завладели Дъблин.

Мергуин се усмихна и вдигна рамене.

— Но те сключиха съюз с Ард-Рий. Оттогава цари мир, като се изключат някои незначителни датски нападения. Ард-Рий прекарва много време в Дъблин, а многобройните му внуци управляват страната и подчиняват на волята си непокорните благородници. Олаф Белият, Вълкът от Норвегия, говори много по-често на ирландски, отколкото на собствения си език. Облича се в ирландски одежди и строи здрави ирландски укрепления. Той е много повече защитник на Ирландия, отколкото неин покорител.

— Сега е така — възрази отново Рианон, — но е дошъл като завоевател.

— Децата му са част от Ирландия. Също както детето, което носиш под сърцето си, ще бъде част от обединеното кралство на Алфред.

Рианон пое дълбоко въздух и го изгледа сърдито.

— Аз не нося дете…

— Напротив, напротив.

— Откъде знаете? Това е невъзможно, не разбирате ли!

Старецът сви рамене.

— Както желаеш. Но ще родиш син и ще го наречете Гарт.

Рианон повторно трябваше да си поеме дъх. Защото знаеше, че ако има син и й бъде позволено сама да избере името му, непременно ще го нарече на баща си, когото беше обичала толкова много, макар да го беше виждала твърде рядко. Но нима викингът щеше да й позволи да избира? Пък и откъде старецът знаеше такива неща?

— Сигурно сте говорили с Алфред — прошепна невярващо тя. Мергуин не отговори и тя разбра, че се е излъгала. А сега, докато се взираше занемяла в зелените поля, си припомни онзи разговор дума по дума. Не, той не можеше да знае! Никой не можеше да знае след толкова кратко време!

Лицето й се опъна. Не можеше да роди детето на един викинг. Той сигурно искаше законен наследник, но тя не можеше да понесе мисълта, че ще му даде дори частица от онова, което желаеше.

Затвори очи, припомни си сватбената нощ и отново се запита дали пък наистина не е бременна.

— Мили Боже, не позволявай това! — прошепна горчиво и потрепери. — Никога вече няма да слушам глупостите на онзи стар езичник! — закле се тържествено тя.

Но изведнъж се изправи на пръсти и се загледа напрегнато в далечината.

Към града препускаха конници. Отначало видя само неясна сива маса на хоризонта. Но после, когато наближиха, започна да различава отделните фигури. Видя и развяващото се знаме.

Пръв препускаше едър бял жребец, а ездачът му носеше блестящата стоманена ризница, с която Ерик от Дъблин беше тръгнал на бой. Той яздеше с вдигнат наличник, сребърният шлем увенчаваше гордата му глава. Движеше се със самочувствието на бог. Зад него препускаше един от верните му хора, издигнал високо знамето с емблемата на вълка.

Връщаха се! Но защо толкова скоро? Рианон се молеше кралят да извоюва победа, но не очакваше войната да свърши толкова бързо. Не очакваше да види съпруга си само след няколко дни раздяла.

Прозвучаха рогове, за да възвестят завръщането на воините. Рианон се улови за парапета и дълго стоя неподвижна. Сърцето й беше до пръсване. След време, което й се стори цяла вечност, реши да слезе долу и да го посрещне с показно покорство.

Нищо не му дължеше, защото той я бе измамил, но въпреки това щеше да слезе и да го поздрави.

Забърза надолу по стълбата и се скри в стаята си. Огледа се нервно и усети, че цялата й тяло се разтърсва отново от онези странни тръпки. Това бяха нейните покои, но той ги беше завладял насила. Сандъците му бяха тук — пълни с дрехи, оръжия, карти и книги, написани с голямо старание от ирландски монаси. Тя бе претърсила нещата му, отначало колебливо, после все по-уверено. Съвсем сериозно бе обмислила възможността да си избере друга спалня, но макар че я беше срам да го признае дори пред себе си, тя се страхуваше от него. А може би онова, което усещаше, нямаше нищо общо със страха. Та тя почти не го познаваше. Може би трябваше да го помоли и той щеше да й разреши да спи отделно. Но ако разбереше, че е отишла против волята му, щеше да я грабне и да я върне обратно, пък и законът му даваше пълното право да го стори.

Не само ирландските, но и английските закони бяха на негова страна.

Тя грабна четката и започна да разчесва косата си. После плъзна ръка по туниката си и реши да остане с нея. Днес беше облечена в бял лен с избродирани цветя на деколтето и на ръкавите. Не беше празнична одежда, но пък беше красива и подчертаваше цвета на косата й.

Защо размишляваше с какво е облечена? Вероятно беше редно да даде на битката помежду им по-цивилизовани форми. Но те щяха да си останат неприятели. До смъртта.

Рианон слезе по стълбата в главната зала и бавно прекоси помещението. Адела седеше до прозореца с бродерия в ръце, но като видя Рианон, се усмихна несигурно и стана.

— Значи великанът се връща.

Рианон хвърли бърз поглед към леля си и преглътна напиращата на устните й глупава забележка.

— Да, Адела, връща се. Ела с мен. Ще те запозная с него. Не бива да се страхуваш.

— О, но аз изобщо не се страхувам от съпруга ти! — увери я усърдно старата дама и я последва през тежката двойна врата.

Двете излязоха на двора. Портите тъкмо се отваряха. Зигурт и Мергуин вече бяха излезли и чакаха лорда си.

Сърцето на Рианон биеше като безумно. Тя излезе на слънце и здраво стисна ръце в юмруци. Сигурно е яздил цяла нощ, помисли си неволно тя, щом пристига толкова рано.

Конете се втурнаха в галоп през портите. Ерик все още яздеше начело. Сега стискаше сребърния си шлем под мишница, флагът с емблемата на вълка се развяваше гордо зад гърба му. Той хвърли бърз поглед към събралите се да го посрещнат и скочи от коня. Оборските ратаи хукнаха да поемат юздите. Ерик се изправи в целия си ръст, величествен в бойното снаряжение, и се усмихна на Мергуин и Зигурт. После отмести поглед към стълбището, пред което беше застанала Рианон, все още стиснала ръце в юмруци. Когато очите му се плъзнаха по лицето й, тя реши, че е забелязала в тях подигравка. А може би беше предизвикателство.

Едър и могъщ, мъжът й стоеше под светлината на слънцето и я разглеждаше спокойно с невероятните си сини очи. Рианон неволно се запита дали пък не очакваше тя да отиде при него. Нямаше да го направи. Всъщност, това вече нямаше значение, защото Зигурт се втурна към господаря си и първият му въпрос беше за изхода на битката. Ерик го удари по рамото и го увери, че обединената войска е постигнала пълен успех. После поздрави Мергуин и го попита за здравето му. Едва тогава закрачи към Рианон и младата жена престана да диша.

Внезапно си припомни първото му влизане в главната зала на дома й; припомни си грубата физическа сила на първата им среща и първата им битка.

Ерик застана пред нея, стиснал шлема под мишница, още по-величествен и грамаден в ризницата си. Сега вече беше сигурна, че в очите му освен ирония има и предизвикателство.

— Милейди, съпруга моя, толкова се радвам, че излязохте специално за да ме посрещнете.

Тя изобщо не гореше от желание да го поздрави и той много добре го знаеше. Въпреки това Рианон се усмихна и лицето й сякаш се разкъса.

— Исках да ви попитам за краля, Ерик от Дъблин.

— Кралят е добре. Няма ли да се осведомите и за мен?

— Не съм сляпа, милорд. Отлично виждам, че здравето ви е отлично. Или не съм права?

— Наистина отлично. Само един белег на дясното бедро ми създава ядове, но той е от минало сражение. От битката с датчаните се връщам непокътнат. Убеден съм, че сте много радостна от тази новина.

Усмивката замръзна на лицето й.

— Много, много радостна.

Ерик се приведе напред, взе ръката й и пошепна в ухото й:

— Каква лъжкиня сте, милейди. Всъщност сте желали от цялото си сърце да ме донесат тук с висящи черва и посечено тяло.

— Не, милорд, с цялото си сърце се надявах, че никога вече няма да се върнете — отговори със сладък глас Рианон и продължи по-високо: — Сигурно сте много уморен след дългата езда.

— Изобщо не съм уморен — отговори равнодушно Ерик. — Препусках като самия дявол, защото тук ме чака обещание… за дом.

Рианон се обърна, за да влезе в залата и да сложи край на комедията, която бяха принудени да играят пред другите. За съжаление това не беше краят. Роло щеше да влезе с тях, както и останалите военачалници, трябваше да им поднесат ейл и да приготвят набързо някакво ядене. Време беше да се погрижи за гостите. А после щеше да се постарае изобщо да не му се мярка пред очите.

Рианон се втурна вътре и едва не се сблъска с Адела. Ерик очевидно я виждаше за първи път, защото смръщи чело и дръпна Рианон за дрехата.

— Коя е тази?

— Адела, милорд! Слугиня на жена ви.

— Адела е моя леля — поправи я бързо Рианон и я изгледа сърдито.

Адела направи прелестен реверанс и очите й засвяткаха дяволито.

— Много се радвам, че се завърнахте здрав и читав, милорд.

Ерик се усмихна, после се изсмя с глас.

— Адела значи! Добре, седнете на масата с нас да пием за добре дошли. Сигурен съм, че съпругата ми гори от желание да вдигне чаша за най-новата победа на Алфред.

Рианон не му отговори. Всяка негова дума беше двусмислена. Очевидно му доставяше огромно удоволствие да й се подиграва. Не, аз никога няма да стана негова жертва, закле се тържествено тя, никога няма да се предам. Нека се забавлява, колкото си иска; но който се смее последен, се смее най-добре.

Роло изникна внезапно иззад гърба на господаря си и я поздрави с целувка по ръката. Скоро залата се изпълни с хора. Когато забеляза между влезлите воини добре познато лице, сърцето на Рианон заби като лудо и после замря.

Роуан. Бившият й любим беше последвал съпруга й в залата, в която се бе надявал да живее.

Тя усети как кръвта се отдръпна от лицето й. Усети и нещо по-страшно. Очите на мъжа й не се откъсваха от лицето й, макар че в момента отговаряше на любопитната Адела.

Роуан.

Той тъкмо се смееше на шегата на един от другарите си, когато погледът му падна върху нея. Усмивката веднага изчезна от очите му. Кимна сериозно за поздрав и побърза да се обърне настрана.

Тежка ръка в ръкавица стисна рамото й и я обърна. Рианон вдигна побледнялото си лице и се взря смаяно в горящите сини очи на Ерик Норвежки.

— Така е, скъпа съпруго — проговори спокойно мъжът, — младият Роуан е при мен. Жив и здрав, както бяхте така добра да забележите.

Рианон го изгледа мрачно и се отдръпна. Ерик я пусна без съпротива.

— Защо е тук? — попита тихо тя. — Каква нова жестокост сте измислили?

— Никаква, мадам. Той сам реши да ми служи.

— Не вярвам на нито една ваша дума!

— Да не би да съм го оковал във вериги? Не, скъпа съпруго, както виждате, младежът се разхожда спокойно. Случайно имах възможността да го спася от лапите на няколко датчани и доколкото разбирам, по този начин той желае да ми се отблагодари.

— Спасили сте живота му? — Самодоволството в думите му я изкара из търпение. — Може би сте велик воин, но сте глупак, норвежки вълко — продължи с фалшива любезност тя. — Може би аз продължавам да съм влюбена до уши в Роуан. Може би и той все още е влюбен до уши в мен. И може би ще ви сложим рога точно тук, в тази къща.

Ерик мълча дълго и макар че по коравото му лице не потрепна нито едно мускулче, Рианон ясно усети гнева му. Стомахът й се сви и тя си пожела да не беше казвала последните думи.

След минута Ерик вдигна едната си златна вежда и впи очи в жена си. Какво ли мисли сега, запита се отчаяно Рианон. Но той само сви рамене, улови ръката й и се приведе към ухото й. Когато устните му се плъзнаха по кожата й, Рианон едва не изпищя.

— Няма да стане, лейди. Наистина няма да стане. Роуан държи на честта си и няма да ме измами. Вие също няма да ме измамите, защото ако го направите, ще ви напердаша така здраво по голия задник, че ще си научите урока за цял живот.

Рианон трескаво се опита да се освободи от яката му хватка, но не успя.

— Пуснете ме! — помоли задъхано тя. — Залата е пълна с ваши сънародници. Няма ли да ги поздравите като домакин?

— Не, мадам. Аз съм лордът тук. Смятам да се окъпя и да сменя дрехите си, преди да се нахраня.

— Само не очаквайте аз да забавлявам хората ви — възпротиви се ядосано Рианон.

— Не съм казал такова нещо — усмихна се Ерик. — Очаквам да забавлявате мен.

Очите й се разшириха от ужас и тя задърпа отчаяно ръката си.

— Ерик, не е възможно да…

— Разбира се, че е, скъпа моя. Нежните ви думи по адрес на Роуан веднага извикаха в паметта ми един много приятен миг. Видях съпругата си, загърната единствено в зашеметяващата красота на косата си, да ми обещава всичко, което поискам, в случай, че запазя живота на Роуан. Да ми обещава всички радости на брачното легло. Всички.

— Но двубоят вече беше свършил!

— Нима можех да ви обещая, че няма да го убия, ако вече го бях сторил, скъпа моя?

— О! Много добре знаете какво исках да кажа. Вие ме измамихте. Вече бяхте взели решение. Седяхте си най-спокойно на коня — на моя кон! — и не направихте нищо, за да прекратите тази глупава игра.

— Обещахте да ми дадете всичко, което ми се полага.

— Нищо не ви дължа.

— Напротив — възрази меко Ерик и в сините му очи блеснаха пламъци. Ръцете му я стиснаха още по-здраво. — Дължите ми много и аз дойдох да си получа дължимото.

— Не сега. Не тук!

— Адела! — извика остро Ерик, без да й обръща повече внимание. Старата дама се обърна и викингът я дари с такава ослепителна усмивка, че веднага завладя сърцето й. За разлика от нея Рианон трепереше като в треска. — Лейди, бъдете така добра и наредете на слугите да отнесат голямата вана в покоите на съпругата ми. Погрижете се също да има достатъчно гореща вода и може би малко вино. Освен това, лельо Адела, ще ви бъда много задължен, ако се погрижите за удобствата на хората ми. Сигурен съм, че знаете как да се справите, защото сте изпълнявали тези задачи преди появата ни да е объркала обичайния ред в дома. Тъй като никой не ни е очаквал толкова скоро, вероятно ще мине известно време, преди да се опече месото и да се приготви обедът. Нали ще бъдете така любезна да се погрижите за всичко?

— О, разбира се, милорд — отговори с усмивка Адела и веднага се запъти към кухнята, за да даде необходимите разпореждания.

Рианон се уплаши още повече и предприе последен опит да разубеди мъжа си:

— Ерик, подобно държание от наша страна ще бъде много неучтиво…

— Или ще тръгнете с мен, милейди, или ще ви отнеса на рамо. Все ми е едно по какъв начин ще го сторите, но ви заявявам, че ще ме придружите.

— Правите го само защото Роуан е тук, с вас! — обвини го ядно тя.

— Не, скъпа, не. Правя го, защото ще ми достави радост — и не само на мен.

Когато я погледна, над очите му сякаш се спусна ледено було. Рианон потръпна от студ, но само след миг студът изчезна и отстъпи място на пареща топлина. Устата й пресъхна, тялото й потръпна от очакване. Тя го мразеше — наистина го мразеше — и се отвращаваше от онова, което щеше да й стори. Но си припомни сватбената нощ и отново усети ръцете му, които се плъзгаха по тялото й. Усети устата му, която пареше плътта й, и отчаяно разтърси глава. Роуан беше тук, в залата. А тя обичаше само Роуан.

Но той никога не беше събуждал това парене в тялото й.

— Няма да тръгна с вас!

— Хайде, започнете поредната битка, лейди, и аз ще ви победя, както съм ви побеждавал и досега — подразни я подигравателно той.

— Няма да печелите всеки път.

— Напротив. Още от най-ранна възраст са ме научили да печеля. За мен съществуват само победата и смъртта, затова приемам всички битки на сериозно.

Рианон отвори уста, за да възрази, но не каза нито дума. Мъжът й знаеше какво иска и никога не произнасяше празни заплахи. Ерик се приведе и я метна на рамото си. Смеховете и оживените разговори в залата внезапно замлъкнаха, но макар че Рианон заудря с юмруци по гърба му, Ерик се обърна с весел тон към присъстващите:

— Пийте здраво, хора, и се наслаждавайте на мира, който идва след битката! Моята лейди и аз ще се присъединим към вас, след като си свършим работата.

Чуха се изпълнени с разбиране смехове. Ерик се обърна, притисна жена си към желязната ризница и леко я понесе нагоре по стълбата. Рианон продължи да го заплашва и да удря с юмруци по гърба му, но това не го разтревожи ни най-малко. Когато влязоха в спалнята обаче, я хвърли с такава сила върху леглото, че тя се уплаши дъските да не се строшат на парченца. Рианон веднага се подпря на лакът, готова да се нахвърли върху мъжа си, но замръзна в това положение, защото забеляза, че голямата дървена вана вече е внесена в стаята и момчетата от кухнята изливат вътре ведро след ведро гореща вода. Старият прислужник Джоузеф постави на масичката бутилка вино и две чаши. Никой не смееше да я погледне. Ерик благодари любезно на прислужниците и ги освободи. После шумно затвори вратата, облегна се на рамката и втренчи поглед в Рианон.

— Е? — попита след малко той.

— Какво е?

— Елате да ме обслужите, скъпа моя.

— Вие да не сте полудели! Май сте получили опасен удар с бойна брадва, скъпи.

— Колко прекрасно звучат в устата ви тези думи! Не съм си загубил ума. Дори напротив, паметта ми е отлична. Много добре си спомням какво ми обещахте, скъпа.

— Вие ме измамихте! — извика възмутено тя.

Ерик прекоси стаята с големи крачки. Беше толкова красив в бронята си и дебело подплатената риза отдолу. Рианон скочи, преди да е успял да стигне до нея.

— Ерик!

— Елате при мен, Рианон, и ми помогнете да сваля бронята. Иначе ще съжалявате, кълна ви се.

— Не ме заплашвайте!

— Това е сериозно обещание, което със сигурност ще изпълня.

— Не мога.

— Можете. Сигурен съм, че често сте помагали на мъжете да свалят бойното снаряжение. Затова елате и ми помогнете. Имам нужда от вас. Може пък това да е всичко, което искам.

Рианон се обърна с лудо биещо сърце. Постара се да се овладее, после отметна решително глава и колебливо закрачи към него. Ерик вече беше оставил шлема си на един сандък и сега посегна към края на дългата риза, която беше основната част на бойните доспехи. Отпусна се на едно коляно и Рианон му помогна да издърпа плетената ризница през главата си. Беше толкова тежка, че падна от ръцете й и металът издрънча.

— Няма нищо — усмихна се Ерик. — Слугата ми ще я вдигне. Погрижете се за ремъците.

Той се изправи, а Рианон мина мълчаливо зад гърба му и развърза кожените ремъци, с които беше прихваната туниката, за да не се размества ризницата. Ерик захвърли нетърпеливо и тази дреха и остана по ленена риза, ботуши и чорапи. И сам може да се справи с тях, каза си Рианон и му обърна гръб.

Само че мъжът седна на най-близкия стол, вдигна единия си крак и се ухили.

— Какво правите? И сам можете да си събуете ботуша.

— Да, бих могъл. Но предпочитам да ми помогнете. — Усмивката му беше любезна. — Обещавам ви, че винаги ще ви помагам в събличането, стига да поискате.

— Благодаря ви, но не храня подобно желание — отговори твърдо Рианон. Ерик я погледна и зачака, все още с усмивка на устните. И макар че беше далече от него, Рианон усети как в тялото й се надигна топла вълна, плисна се в корема й и се разля по страните й.

— О, мили Боже! — изплака неволно тя, после коленичи пред него и изу единия ботуш. Когато се зае с втория, Ерик притисна босия си крак до бедрото й. Рианон издърпа с все сила тежкия ботуш и скочи на крака. Сините очи все още бяха впити в нейните, устата му се усмихваха лениво.

— Благодаря — проговори меко Ерик и се надигна. Обърна се с гръб към нея и свали ризата и панталоните.

Като видя голия му гръб и твърдия задник, Рианон преглътна конвулсивно. Мускулите се опъваха при всяко движение. Неспособна да се овладее, тя му обърна гръб и се загледа в стената. След миг го чу да влиза във ваната.

Минаха няколко безкрайни минути.

— Мога ли вече да си вървя? — попита тя, стараейки се гласът й да звучи овладяно.

— Какво искате?

— Искам да изляза. Да се махна от тази стая. Да се погрижа за гостите.

— Да се погрижите за гостите? Да не искате да кажете, че горите от желание да обслужвате орда диви викинги?

Рианон окончателно престана да се владее. Нямаше да проси, нямаше да му се моли. Нямаше да иска разрешение. Изруга ядно и се запъти към вратата.

Гласът му я шибна като с камшик.

— Не го правете!

За нейно голямо учудване дъхът заседна в гърлото й и сърцето й заби като лудо. Не отвори вратата, но остана пред нея.

Не съм страхливка, втълпяваше си отчаяно тя. Но много добре знаеше, че ако се опита да излезе, той ще скочи гол от ваната и ще я спре. А после… кой знае какво щеше да направи после.

Тя се обърна бавно, скръсти ръце пред гърдите си и впи поглед в очите му.

— Казахте, че ако ви помогна да се съблечете…

— Необходима ми е още помощ — отвърна любезно той.

— Какво искате?

— Искам да ми изтриете гърба. Уморително е да се сражаваш, разбирате ли. Копнея за мир и удобства.

На един проклет викинг не се полагат мир и удобства! — изруга на ум Рианон, но не посмя да произнесе думите гласно. Вместо това се постара да се пребори с парещите тръпки в тялото си и се запъти към ваната. Не биваше да поглежда голото му тяло. Изтръгна от ръката му кърпата и сапуна и затърка гърба му с отчаяното желание да му обели кожата. Непрекъснато преглъщаше, докато триеше широките бронзови рамене, защото усещаше силата и жизнеността им, а ръцете и отговаряха с предателска горещина. Златната му коса пареше пръстите й.

— Готова съм — прошепна задавено тя и хвърли сапуна във ваната.

Ерик светкавично улови китките й и я дръпна към себе си. Тя падна на колене и се озова точно срещу замъглените му очи.

— Не сте готова. Едва сега започвате.

— Аз…

— Изтрихте ме толкова меко и нежно, че гърдите ми също закопняха за милувката ви. Никога не са ме къпали така.

Рианон сведе глава, защото не можеше да понесе погледа му. После стисна зъби, грабна отново кърпата и започна да търка гърдите му, без да поглежда към онази част на тялото му, която беше скрита под водата. Пръстите й се плъзгаха по набъбналите мускули и ръцете й затрепериха толкова силно, че едва не изпуснаха кърпата.

— Молих се да умрете! — изсъска задавено тя, но отново не посмя да го погледне. Сините очи бяха устремени безмилостно към лицето й.

— Е, вероятно сте се молили на християнския бог. Трябваше да се обърнете към боговете на баща ми. Може би Тор щеше да склони да ме изведе от битката и да ме отнесе в чертозите на Валхала — вместо да ме върне здрав и читав във вашата спалня.

— Вероятно сте прав — отвърна Рианон, възвърнала смелостта си. — Следващия път ще го сторя.

После понечи да стане, но Ерик отново улови китките й.

— Не сте готова, скъпа моя.

— Напротив.

Викингът цъкна съжалително с език и Рианон се изчерви цялата. Не посмя да го погледне, но знаеше, че няма изход; сключените около китките й пръсти бяха от желязо.

— Като си припомня дългите самотни нощи, когато лежах буден и си мислех за сладките ви обещания…

— Лъжете, милорд. Сигурна съм, че сте се сражавали, без изобщо да мислите за мен. По-скоро сте мислили за новоспечеленото си парче земя, отколкото…

— Права сте — прекъсна я сериозно Ерик. — Много мислих за земята си. — Очите им се срещнаха и на устните му изгря усмивка. — Обичам тази земя. Обичам я, защото е красива, макар и гола. Обичам смеха на децата, които играят по поляните. Копнея за мир, за да мога да се грижа за хората и да увеличавам богатствата на земята. Вие също я обичате — заключи меко той.

Той наистина обичаше земята, Рианон бе усетила това още от самото начало. Колкото и да не й се искаше, трябваше да признае, че съпругът й уважава и човешкия живот — учудващо качество за мъж, които беше прекарал голямата част от живота си по бойните полета.

Алфред също беше велик воин. Алфред, който толкова ценеше науката, семейството, дома и огнището, своя бог. Макар че постоянно водеше войни, Алфред беше мъж, способен на милост и съчувствие.

Не й беше лесно да си представи, че този мъж, неин враг и едновременно с това неин съпруг и господар, също можеше да бъде човек, способен на милост и съчувствие. И че я познаваше по-добре, отколкото й беше приятно.

— Аз обичам хората си, милорд — отговори тихо тя и сведе очи.

— Така е, но тези хора са неразривно свързани със земята. По всичко личи, че с