/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic

Създадена за любов

Хедър Греъм

Тя е Кендъл Мур — остроумна, красива и гордa южнячка, тласната от мъчителната брачна измяна в рискована игра с живота си… Той е Брент Маклейн — конфедерален офицер, който среща Кендъл на борда на военния кораб „Джени Лин“ в една нощ на безумие и любовен порив. Войната и предателството скоро ги разлъчват — Брент към кървавите сражения, Кендъл — към безразсъден полет надалеч от яростното отмъщение на презрения съпруг. Брент и Кендъл живеят само с обещанията на бъдещето, носени на крилете на славата. Съдбата за миг ги тласка в прегръдка, за да ги раздели и хвърли в опасен хазарт с живота и смъртта, където залог са свободата и честта. И да им обещае любов — завинаги.

Хедър Греъм

Създадена за любов

ПРОЛОГ

Чарлстън, Южна Каролина

Декември 1860

Нощта беше тъмна, времето — студено и влажно, но никога досега на осемнайсети декември в Чарлстън не беше царяло такова празнично настроение. Църковните камбани биеха, оръдията гърмяха, изстрели придружаваха веселбата.

На вълнолома, където бе позицията на батареята, все още се чуваха възгласите на тълпата. Хората бяха обзети от лудост.

Южна Каролина току-що бе обявила излизането си от Съюза.

Малцина не празнуваха окончателното отделяне, макар всички да бяха разбрали, че то е неминуемо, след като фермерският син от Илинойс, Линкълн, бе спечелил президентските избори. Още през май губернаторът на Южна Каролина бе изпратил до ръководителите на щатите, произвеждащи памук, писма относно излизането от Съюза.

Да, повечето интелигентни хора бяха разбрали, че този ден неминуемо ще дойде. Но някои, предани на Юга, не се присъединиха към пияните тълпи и мечтите за слава. Те знаеха, че това ще доведе до конфликт, че брат ще се изправи срещу брата и земята, която обичаха, ще бъде окъпана в кръв преди декларацията за независимост да стане факт.

Един от тези мъже стоеше сега на вълнолома, обърнал изсеченото си лице към морето, пъхнал силните си загрубели от работа ръце в джобовете на редингота. Беше южняк, но въпреки това тази вечер бе тъжен. Много беше пътувал, разбираше политиката и дяволски добре знаеше, че Линкълн няма лесно да се прости с който и да е щат…

Разбира се, още беше рано. Сега Южна Каролина бе сама. Но Мисисипи и Флорида бяха готови да разперят крилете на независимостта. Тексас, Джорджия, Арканзас щяха да последват примера на Южна Каролина и да излязат от Съюза.

Видни водачи на Юга вече се бяха обърнали към Брент Маклейн. Със сигурност и други щати щяха да гласуват за отделянето и да образуват южна коалиция. Ако проклетите янки решаха да се намесят, щеше да се наложи Югът да организира армия. И флота. А когато създаде флота, Югът ще призове своите предани синове на служба заедно с корабите им.

Мрачно вперил стоманеносивия си поглед към водата, Брент помисли с огорчение, че славата му на морски капитан, който се справя и с най-силната буря, който е способен да маневрира и в най-коварните плитчини, сега ще го тласне във водовъртежа на събитията. Някои добре информирани личности вече знаеха, че Северът ще се опита да блокира южните пристанища. Когато това стане, щяха да са необходими ловки и смели мъже, които да се промъкват през блокадата.

Брент почувства остра, пронизваща болка, по тялото му премина тръпка. Никой не можеше да спре хода на събитията — времето и съдбата бяха всесилни. Той се страхуваше, че всичко неповторимо и красиво, създадено от мъжете и жените на Юга, ще бъде разрушено. Представи си „Саут сийз“ — семейната плантация, величествена под магнолиите и мъха на Флорида и почувства как по тялото му се разлива топлина. Той отбягваше някои от така наречените благороднически занимания, но все пак обичаше салона, където майка му някога бе свирила на клавесин, ценеше хубавото бренди след лов и се възхищаваше на красивите гладки колони, които сякаш стояха на стража пред дома им.

Той бе построил „Саут Сийз“ заедно с баща си и брат си. Беше работил на полето рамо до рамо с освободените негри и индианците. Изградиха плантацията с пот, сълзи и кръв и той по-скоро би умрял, отколкото да позволи…

Въздъхна. Когато дойдеше време за бой, щеше да бъде готов. Но не вярваше, че янките са страхливци. Или че всичко ще свърши за няколко месеца. Беше плавал до много северни пристанища и не можеше лесно да се заблуди.

На вълнолома беше студено. Не знаеше защо продължава да стои, загледан в морето, с лице към пронизващия зимен вятър. По-добре би било да потърси подслон в удобната капитанска каюта на борда на „Джени Лин“. Малко бренди и можеше да забрави лошите си предчувствия.

Някакво леко движение на север по вълнолома привлече, вниманието му.

Видя жена — по-скоро силует, очертан на светлината от пристанището и блясъка на луната. Тя беше твърде далеч, за да я чуе — сигурно само движението й бе привлякло погледа му.

Сега тя не помръдваше, приковала поглед във Форт Молтри — преден пост на Съюза.

Отначало любопитство, после раздразнение, го накара да тръгне към нея. Наближаваше полунощ, никоя почтена жена не би стояла сама на пристанището по това време. Но когато с широки крачки се приближи към нея, той с изненада откри, че тя не би могла да бъде обикновена проститутка — дрехите й бяха много по-изискани. Под черното си кадифено наметало носеше вечерна копринена рокля с блестящ сребристоперлен цвят. Камбановидната й пола бе ушита по последна мода, а меднорусата й коса се спускаше като водопад… Явно бе дама с високо обществено положение, и въпреки това бе сама в тъмната нощ, когато дори някои почтени мъже бяха толкова пияни, че биха могли да я изнасилят или ограбят.

Той рязко спря на няколко стъпки от нея, а тя не помръдна, само продължи да трепери от студ.

Раздразнен, Брент изруга под нос. Женските съблазни не можеха да го заблудят. Познаваше много жени — и дами, и проститутки — и бе разбрал, че повечето представителки на „нежния пол“ са способни да се държат като бесни улични котки. Дори най-изисканите салонни маниери не винаги успяваха да прикрият ноктите на женския характер. Той си помисли студено, че всъщност предпочита компанията на някоя честна проститутка пред тази на южняшките красавици, които с цялата си привидна невинност бяха решени да го вкарат в леглото си.

Но той бе възпитан в галантния Юг. И не можеше да остави сама жена да стои на вълнолома, когато улиците бяха пълни с твърде въодушевени веселбари. Може би тя не заслужаваше помощта му, но… по дяволите, той трябваше да разбере какво прави тя тук по това време. Съвестта щеше да го измъчва, ако нещо й се случеше.

— Госпожо — започна той, но изведнъж спря, когато тя рязко се обърна към него с вик на изненада и тревога, явно възмутен, че някой прекъсва мълчаливото й бдение. Очевидно смяташе, че е сама.

Той откри, че е невероятно хубава. Погледът му срещна поразително красиви сини очи — тъмни и развълнувани като нощното море, очи, които омагьосваха, обкръжени от мигли като кадифе с цвета на нощта. Носът й бе малък и прав, скулите — изпъкнали, а лицето — нежно и аристократично. Устните й, рубиненочервени от студа, бяха мрачно стиснати, но личеше, че са чувствени и страстни.

Котка, която той с радост би срещнал в нощта, независимо колко остри са ноктите й.

— Госпожо — започна той отново, а откъм морето задуха силен вятър. Вихърът подхвана издутия като балон кринолин и преди да успее да каже още нещо, Брент усети, че протяга ръце да хване нейното олюляващо се тяло, за да не падне в ледените води под вълнолома.

Беше много лека и много, много студена. Докато я държеше в ръце, той чу нейния стон, подобен на въздишка. Лицето й побеля като платно, а крехкото й тяло се отпусна безжизнено.

— Господи — промърмори той. Гласът му бе рязък от тревога и раздразнение. Не биваше да се занимава с нея. Сега държеше в ръце припаднала жена и нямаше ни най-малка представа къде живее тя.

Няколко секунди остана нерешително — нещо необичайно за него — като се чудеше какво да прави с припадналата красавица. Не беше от Чарлстън и нямаше какво друго да й предложи освен гостоприемството на кораба си, а тъй като екипажът му бе на борда, това едва ли бе гостоприемството, което човек би трябвало да предложи на една благовъзпитана дама.

Ако тя действително бе такава. Независимо как изглежда, една дама не би трябвало да стои сама на вълнолома в разгара на празненствата в града. Той сви рамене. По-голямата част от екипажа му сигурно все още празнуваше. Тъй както не хранеше илюзии относно янките, той не се заблуждаваше и по отношение на жените. Беше прекарал достатъчно забавни нощи в спалните на „почтени“ вдовици.

Тя все повече изстиваше в ръцете му. Раздразнен, той отново изруга, решително се завъртя на пети и бързо понесе жената към каютата на „Джени Лин“.

За щастие повечето от моряците все още се веселяха в кръчмите и публичните домове на Чарлстън. Докато се качваше на „Джени Лин“, той срещна само Чарли Макферсън. Един буреносносив поглед на капитана бе достатъчен, за да предотврати язвителните забележки, които Макферсън се канеше да изрече. Брент тръгна по палубата към капитанската каюта, а Чарли се отдръпна и с любопитство погледна прекрасния товар, който капитанът носеше. Попита само дали Брент желае нещо.

— Малко бренди — отговори Брент. — А също и амонячна сол.

— Нямаме амонячна сол! — сви устни Чарли с отвращение.

— Тогава само бренди — нетърпеливо го сряза Брент. — И по-бързо.

— Добре, добре, капитан Маклейн.

Като мърмореше нещо за жените, Чарли тръгна да изпълни поръчката. Брент отвори с ритник вратата на каютата и внимателно положи жената на леглото.

Тя все още бе смъртно бледа и студена. Той взе едно дебело вълнено одеяло и се опита да я завие, но възмутен се отказа, защото обръчът на кринолина й отхвърляше одеялото обратно към него. Като ругаеше тихо от раздразнение, той пъхна ръце под неудобните копринени дипли на роклята, намери кукичките на кринолина, откачи ги и свали чудовищното модно съоръжение от притежателката му.

Гневът му малко поутихна, когато я докосна. Почувства извивката на бедрата й, стегнатия й закръглен задник. Коремът й бе гладък и плосък и докато сваляше кринолина, ръцете му докоснаха хълбоците й — удължени и порочно заоблени. Топлина нахлу в слабините му от интимността, която бе започнал с раздразнение, и това го ядоса още повече. Не знаеше, по дяволите, коя бе тя, и щеше да се проклина, ако чрез обвинения, че е компрометирал нечия дъщеря, го заставеха да се ожени за нея. Много пъти беше виждал да скрояват някому този уж невинен номер.

Тя леко изстена, когато той премести тялото й, но все още беше бледа, а гъстите й извити мигли лежаха неподвижно върху бузите. Брент я уви в одеялото, взе я в скута си и я притисна към себе си. Чарли се появи с брендито и Брент сърдито го помоли да налее една чаша.

— Къде я намери, капитане? — с любопитство попита Макферсън, огледа момичето и явно се заинтересува още повече, като откри изумителната й красота.

— На вълнолома — кратко отвърна Брент. — Това е всичко, Чарли. Оттук нататък аз поемам нещата.

Чарли почеса прошарената си брада, не му се искаше да пропусне интересното събитие — капитанът щеше да нощува на кораба заедно с тази странна красавица. При това студена като лед! Чарли едва се сдържа да не се изхили, умираше от желание да подразни капитана. Напоследък бе забелязал, че капитан Брент Маклейн се чуди как да се отърве от дамите, а не как да си осигури компанията им. Маклейн обичаше жените и стоманеносивият му поглед ги покоряваше. Но независимо дали избираше плячката си от улицата или от плантациите, той първо я оценяваше със своя самоуверен поглед и играеше креватните игри само с онези, които знаеха правилата. За него се говореше, че е безразсъден негодник и въпреки че не притежаваше изисканите маниери на мнозина свои връстници, той явно привличаше жените с грубостта си. Ръцете му бяха мазолести, мускулите — яки от работата, която вършеше, а природата бе изсякла чертите на лицето му със замах. Никога не се държеше като угодлив ласкател. Това, че помагаше на припаднала жена бе нещо много странно за него — обикновено, когато някое момиче почнеше да трепка с мигли и да губи съзнание, Брент се отдръпваше с презрение и оставяше някой друг да я „спасява“.

Но въпреки, че капитан Маклейн се веселеше, пиеше и любеше с най-хубавите жени, той бе общо взето благоразумен — джентълмен, роден и възпитан в Юга. Не беше първороден син, бе спечелил парите си с тежка работа и пот на чело и притежаваше чест и морал. Никога не съблазняваше невинни момичета.

С една дума, Чарли не вярваше, че Брент може да има нечестни намерения спрямо тази млада дама.

Но в такъв случай какво, по дяволите, правеше той с нея в каютата си? Никой нормален мъж не би могъл да погледне лицето и тялото на тази жена и през ума му да не минат порочни мисли.

— Чарли! — изръмжа Брент.

— Да, да, капитане — смънка Чарли и тръгна заднишком към вратата на каютата. — Ако аз бях на ваше място, щях да й сваля корсета. Веднъж видях как една дама умря на представление в Ричмънд. Казаха, че било заради корсета й. Да, капитане — повтори той и като срещна ледения поглед на Маклейн, забърза към вратата. — Това щях да направя аз.

Брент погледна жената, сърдито изръмжа и отпи голяма глътка от брендито.

После поднесе бутилката с огнената течност към устните й, наклони главата й назад и остави брендито да се стича в устата. Тя се задави, плю и се закашля, после леко простена, вяло махна с ръка и бавно отвори тъмносините си очи.

„В тях има болка“, помисли си Брент, толкова силна, че придава на очите й цвят, по-тъмен от цвета на морето; болка, по-яростна от бурите, които бушуват в разпенените океани. Но тя бързо изчезна и на него му се стори, че очите му са го измамили.

Изобщо не изглеждаше ужасена от това, че се свести в каютата. Хвърли поглед към него, поизправи се и с любопитство се огледа, за да види къде се намира. Отново отправи поглед към него.

— Къде сме, господине?

— На кораба „Джени Лин“, госпожо.

— Вие ли се погрижихте за мен? — запита тя и страните й най-после леко порозовяха. Очевидно бе разбрала, че кринолинът й липсва.

— Да — отвърна той безцеремонно.

Тя продължи да го гледа, като възприемаше думите му спокойно и с интерес. Той почувства, че гневът, му се усилва отново.

— Намерих ви на вълнолома — каза той рязко. — Припаднахте и ви донесох тук.

— Значи корабът е ваш?

— Той мрачно се усмихна.

— Да, госпожо. Мой е.

Тогава тя се изправи и той видя, че е доста висока. Отново установи, че е много красива. Без кринолина, който променяше фигурата й, тя бе гъвкава и грациозна и сега, когато се бе свестила, той откри, че кожата й е изключително нежна — като коприна. Бледността бе изчезнала и свеж цвят покриваше страните й — естествено бледорозово, което красиво допълваше ефекта от меднорусата коса, наситено черните мигли и тъмносините необикновени очи.

Тя закрачи нервно, но грациозно из тясната каюта.

— Извинявам се, капитане. Никога досега не ми се е случвало да припадам. Днес от многото вълнения май забравих да хапна.

— Разбирам — отвърна Брент и скръсти ръце на гърдите си, като разглеждаше странната си гостенка. — Сигурно сте били твърде заета с празника?

Тя сведе мигли.

— Не, сър, днес не празнувах.

— Привърженичка на Съюза ли сте? — запита я той.

— Не — промърмори тя. Погледът й падна върху захвърления кринолин, но изглежда това, че той го бе свалил не й направи впечатление. Очевидно се бе примирила напълно с положението си. — Аз съм от Южна Каролина. — Миглите й, досега сведени, изведнъж се повдигнаха и тя го дари с ослепителна усмивка. Устните й бяха красиво очертани, а зъбите — малки, бели и равни.

Кой безумец бе позволил на тази красавица да броди по улиците сама?

— А вие, капитане?

В този очарователен въпрос той долови внезапния й опит да насочи разговора от себе си към него. Добре, помисли си Брент и присви очи. Ще приема за момент играта.

— Аз ли? — попита, с ръце зад гърба си той обиколи гостенката и стигна до вратата. Оттам продължи да я наблюдава.

— Вие празнувахте ли днес? — настоя тя и отново го дари с една от своите ослепителни, кокетни усмивки.

— Дали съм празнувал? — повтори той с лека горчивина, сякаш за него въпросът бе нещо ново, което тепърва трябва да осмисли.

— Сър! — гласът й звучеше нетърпеливо. — Ако се стигне до война, на чия страна ще бъдете вие?

— На страната на моя щат — тихо отвърна той.

— Кой щат? — запита тя дрезгаво.

Забавлявайки се, той хвърли смръщен поглед към нейните сини, сини очи.

— Флорида, госпожо. Аз съм от Флорида.

— Флорида — повтори тя и бавно се усмихна. Пак сведе мигли и небрежно погледна картите, които покриваха бюрото му, като докосна края на една от тях с изящен пръст. Отново погледна към него.

— Винаги съм мислила, че там има само блата и индианци — и пустош. Вярно ли е това, сър?

Брент се засмя от все сърце.

— Не, мадам, прекрасни плантации красят пейзажа на Флорида. Почвата е богата и плодородна, времето — топло, слънцето — ярко. Океанът е винаги син, винаги красив.

Тя отново сведе мигли. Чудесно играеше ролята си на южняшка красавица и въпреки това не приличаше на никоя друга жена, която той досега бе срещал — проститутка или дама. Тя се преструваше само, когато искаше да получи определен отговор. Ясно бе, че усилено разсъждава. Всеки неин въпрос бе предварително обмислен и целеше нещо.

Изглежда тя, неговата гостенка, го поставяше на изпитание. Преценяваше го.

Внезапно го завладя гняв. Прииска му се да я разтърси. Не си ли даваше сметка колко безразсъдно се държи? Дори само като я гледаше, той се възбуждаше от лекото полюшване на бедрата й, докато тя крачеше из каютата. Почувства как кръвта му закипява… пулсира и прелива в него…

— Достатъчно, госпожо — каза рязко. — Нямам време да ви забавлявам или да задоволявам любопитството ви. Искам да знам коя сте, за да мога да ви върна на баща ви или съпруга ви.

Тя сведе мигли и тихо каза:

— Нямам нито баща, нито съпруг.

— Тогава, госпожо, кажете какво мога да направя за вас.

— Скоро ли ще отплавате?

— Със сутрешния прилив.

Откритият й поглед срещна неговия:

— Бих искала да тръгна с вас.

Много бавно, сякаш я оценяваше, Брент огледа гостенката си от глава до пети.

— Не ми приличате на проститутка — изрече той грубо.

Тя трепна и сведе мигли, но веднага пак вдигна поглед към него. В тъмносините й очи гореше огън и той помисли, че трепването е само плод на въображението му.

— Не съм проститутка, капитане. — Гласът й бе дрезгав и гореща вълна отново заля слабините му. — Просто искам да стигна до друго пристанище. Освен това — тя понижи глас и го погледна многозначително — ви намирам за доста привлекателен.

Отговорът й го завари неподготвен, но той недоверчиво повдигна вежди. Въпреки думите и държането й на него му се стори, че не всичко е истина. Беше поразително красива. Дрехите й бяха от най-добро качество. Гласът й — равен и отмерен.

Той седна до бюрото с картите, облегна се назад, качи краката си върху бюрото, запали тънка пура и я заразглежда с критичен поглед, който трябваше да я накара да се изчерви.

— Госпожо, вие май не си давате сметка за какво ме молите. Ако имате неприятности, не съм аз човекът, който ще ви помогне. Не съм от тези, дето се женят лесно…

— Нямам никакво желание да ви карам да се жените за мен! — възкликна тя с раздразнение. Като видя, че той повдига вежди и иронична усмивка се появява на устните му, тя отново сведе мигли и съблазнително каза:

— Искам само да сключим сделка.

Гласът й прозвуча като приятна мелодия.

— Наистина, капитане. — Тя погледна към кринолина си. — И без това съм сигурна, че вече съм компрометирана. А един истински джентълмен…

— Не разчитайте на това, че съм джентълмен — предупреди я Брент и дръпна от пурата.

Но още докато говореше, той почувства, че пулсиращото в него желание се усилва. Обхвана я със сивия си като гранит поглед. Искаше му се да я докосне, да види как розовите й устни се разтварят в очакване на неговите, как невероятно сините й очи се замъгляват от страст… Но не, той нямаше да позволи на никого — било то мъж или жена — да го използва.

— Какво значи това, госпожо — попита той. — Ако се надявате да подразните някой свой любовник и да го накарате от ревност да ме извика на дуел, само за да ви достави удоволствие, аз няма да участвам. Няма да погубя нечий живот заради суетата на една глупава жена, която се нуждае от внимание. Страхувам се, госпожо, че голяма част от кавалерите в околността ще загубят живота си.

Тя леко си пое въздух:

— Вече ви казах, господине, че никой няма да ми се притече на помощ.

Господи! Той се чудеше каква е тази сила, с която го покорява. Ако продължи още малко да го дразни, вече няма да го е грижа, ще разкъса остатъка от дрехите й и ще я вземе на пода…

Коя бе тя? Изискана куртизанка? Как иначе ще му се предлага с такава самоувереност? Може би вдовица, която отдавна е загубила мъжа си? Както и да е, тя явно не беше невинна девица и щом като искаше да скочи в леглото с него, той със сигурност нямаше нищо против, стига тя да не очаква от него обвързване.

— Искате да сключим сделка, но ви предупреждавам, че цената може да бъде висока. Кажете ми вашите условия — усмихна се той студено — и аз ще ви кажа моите.

Това вече явно подейства. Тя се изчерви, самоувереният й поглед трепна.

— Искам да стигна до някое друго пристанище. — Тя се поколеба за момент. — Вземете ме и ще бъда ваша.

Брент Маклейн повдигна вежди и известно време не каза нищо.

— Май трябва да ви донеса нещо за ядене.

— Значи приемате предложението ми? — прошепна тя.

— Още не — бавно отвърна той. — Но независимо дали приемам или не, не искам отново да припаднете. Трябва ми малко време да реша дали цената ви отговаря на едно такова пътуване.

За миг тя изгуби непоклатимото си спокойствие. Погледна го, сякаш искаше да прегризе гърлото му. Но после червенината се оттегли от лицето й и убийственият блясък изчезна от очите. Погледна го и се усмихна:

— Уверявам ви, капитане, че отговаря.

Той отвори вратата, на която се беше облегнал, и грубо повика Чарли. Когато любопитният Макферсън се появи, Брент поиска храна и му каза, че не желае да ги безпокоят. Подразни го това, че Макферсън се ухили като маймуна и едва не се препъна. Непознатата го дари с една от бляскавите си усмивки и той бе очарован. Докато чакаха, Брент се обърна рязко към нея:

— Аз съм капитан Брент Маклейн — каза студено. — А вие как се казвате? Ако ще шептя страстно името ви, поне да знам към кого да се обърна.

Тя пак се изчерви, но не отстъпи.

— Кендъл — ясно изрече тя. — Кендъл Мур.

Той разсеяно кимна и тръгна към отворената врата.

— Чарли, да те вземат дяволите, защо се бавиш толкова?

Чарли се появи с похвална бързина и го погледна с упрек.

Само за няколко минути бе успял да приготви поднос със студено пилешко, хляб, масло и вино.

— Добре, Чарли, благодаря ти — кимна късо Брент и затвори вратата под носа му.

После седна до бюрото и я погледна. Тя не каза нищо, настани се срещу него и се зае с храната лакомо, но с изящна изтънченост. Не се извини за апетита си. Той знаеше, че тайно го наблюдава, докато без притеснение отпива от виното. Изглежда се надяваше то да я отпусне…

Всъщност не й се пиеше, тя надигаше чашата от притеснение. Беше изплашена от мъжа срещу нея. Той имаше телосложението на Голиат и се движеше ловко като пантера. Лицето му не беше красиво, но привличаше вниманието. Издаваше смелост и характер. Скулите му бяха сякаш изсечени, челюстта — твърда и ъгловата. Погледът му бе спокоен, прям и открит. Човек, който ще иска много. Човек — опасен, ако го ядосат, в това беше сигурна. Ако го използват — а тя смяташе да го направи. Погледът му сякаш проникваше в душата й и я караше да трепери. Господи, не беше попаднала на човека, който й трябваше. Той не си губеше времето за любезности. Но тя искаше да се махне от Чарлстън, не можеше да провали плана си.

Отново го погледна тайно. Беше висок, с широки рамене и тесен ханш. От прилепналите към тялото му панталони и ботушите, стигащи до коленете, личеше, че краката му са дълги и яки като стволове на дървета, добре оформени и мускулести. Пръстите, с които барабанеше по бюрото, дълги, с удебелени кокалчета, издаваха силата ръцете му.

Тя отново започна да трепери. Чудеше се как ли такъв мъж ще докосне жена. Захапа парче месо, за да не забележи той, че трепери. Досега мъжете й бяха причинявали само страдания.

Отпи от виното, почти се задави. Беше направила грешка. От него струеше сила и мъжественост. Бяха в природата му, в начина по който дишаше и вървеше. Такъв човек щеше да е безмилостен. Чувстваше го по очите му, които я обгаряха, докато я наблюдаваше. Как ли ще го държа на разстояние? — питаше се тя отчаяно. „Ако се проваля и той открие, че го лъжа, няма да ми прости. Господ да ми е на помощ. Сигурно съм полудяла, никога няма да успея. Но трябва! Трябва!“

Как бе измислила това, самата тя не знаеше. Хрумна й, когато видя Брент Маклейн. Изрече толкова безразсъдни думи. Сега трябваше да довърши започнатото. Каквото и да станеше, щеше да си струва, защото щеше да се махне, преди събитията в Чарлстън да я направят завинаги пленница на чужда земя.

Аз съм луда…

Беше изяла всичко. С усилие преодоля треперенето на пръстите си, наля си още вино и отправи хладен поглед към него.

Защо е толкова разгневен? — чудеше се тя.

— Нахрани ли се, Кендъл? — попита той подигравателно.

Тя кимна.

— Ще бъдеш ли така добра да станеш? — Гласът му бе приятен. Прекалено приятен.

Той отново обхвана тялото й с поглед, като й даде да разбере, че мислено я разсъблича. Няма да й е за първи път, реши той. Беше млада и свежа, но бе преминала възрастта, в която едно южняшко момиче току-що навлиза в обществото. Дали това не беше игра, която тя често играе? Дали не си търси любовници по този начин? Странна невинност се четеше в очите й, те говореха за загадъчността, мъдростта и съблазните на нежния пол… С жестокост, която не можа да потисне, той презрително попита:

— Какво ви кара, госпожо, да мислите, че ви намирам достатъчно привлекателна, за да си платите пътуването?

Този път бузите й пребледняха, но това не беше онзи пепеляв цвят, който преди бе видял на лицето й. Не се гордееше от победата си, но все пак това беше справедливо. Знаеше, че откакто бе отворила очи, го наблюдава внимателно. Преценява физическите ми качества, помисли си той кисело. Изглежда бе издържал изпита.

Ужасена, Кендъл изведнъж разбра как се чувстват робите на търг, докато стоят на платформата. И за първи път пренебрегна плана си. Страшен гняв я завладя и тя заговори, без да мисли:

— Защото разбрах, че си падаш по рискованите сделки, копеле проклето! — изсъска тя, обърна се на пети и затърси бравата на каютата.

— О, не, госпожо! — изрева внезапно той, с няколко бързи стъпки се озова до нея и я сграбчи. — Достатъчно дълго ме дразнихте със смелото си предложение, с обещанието в очите ви. Ще ви имам тази вечер, Кендъл Мур. Сделката е сключена.

Тя наклони глава назад, очите й, дълбоки, бурни и загадъчни като океана, срещнаха неговите:

— Нека първо стигнем до някое друго пристанище! — ледено настоя тя. — Това е моето условие.

Той мрачно стисна устни. Стоманеният му поглед се заби в нея като жесток нож.

— Вашите условия? Добре, госпожо, но преди да се съглася, искам да изпробвам това, което ми предлагате.

Той грубо впи устни в нея. Завзе със сила устата й, езикът му се промъкна между зъбите й. Не й даде възможност да се отбранява. Пръстите му се вплетоха в косата й, той обхвана с ръка кръста й и я придърпа към себе си. Но внезапно… промени решението си. Искаше да й предаде треската, която го бе обзела, но се отказа. Отдръпна устните си, после с леко, възбуждащо движение сля дъха си със сладостта на нейния дъх. Тя ухаеше на мента и рози…

Отстрани се от нея, извади ризата от панталоните си и разкопча седефените копчета. Повдигна вежди, докато махаше сребърните копчета на ръкавелите си. Спря. Чакаше. Твърдо решен.

— Сега, Кендъл — каза й с пресипнал глас. Безмилостно. — Ако искаш да пътуваш, ще те взема сега.

Тя трепереше, уплашена от нападението му. Не можеше нито да му се противопостави със сила, нито да се отърси от нежността, която бе събудил в душата й. Той бе докоснал нещо вътре в нея, нещо което я караше да го желае, въпреки че беше опасен и настоятелен…

Но той щеше да разбере! Щеше да открие, че е измамница и да я изхвърли от кораба.

— Сега! — повтори той, сивите му очи я гледаха с неприкрито желание, което той не можеше да потиска повече.

Тя проследи с очи как ризата му пада на пода. Загледа се в широките му гърди, в трептящите мускули на раменете, в кестенявите косми, които преминаваха в тънка линия и се губеха в колана на панталоните му.

— Аз… — тя повдигна брадичка. Не беше типичен южняшки джентълмен, но сигурно щеше да удържи на думата си… — Обещайте — каза тя, като се опитваше да овладее треперенето на гласа си. — Обещайте, че ще ме закарате до някое друго пристанище.

Устните му бяха мрачно стиснати. Трябваше да й обещае, преди треперенето й да стане толкова неудържимо, че да изпадне в паника и да избяга. Не можеше да направи това! Тя не знаеше правилата на играта! Но трябваше да играе. Сега.

Усмихна се чувствено и посегна към копчетата на дрехата си. Остави сребристата рокля да се свлече като поток коприна, докато се опитваше да остане изправена и горда с разголени над корсета гърди.

— Гарантирам ви, че заслужавам цената на пътуването — промълви тя бавно, съблазнително развърза връзките на корсета си и го остави да падне на пода.

Брент отметна кестенявата си коса и се засмя:

— Госпожо, вече виждам, че заслужавате. Няма да ми е толкова трудно да ви закарам от едното легло на другото.

Кендъл се нацупи и сложи пръст върху устните си. После сви юмрук над сърцето си.

— Думата ви, капитане — промълви сладко, като трепкаше с мигли и се молеше да не направи грешка в тази игра, която бе съвсем нова за нея. — Думата ви…

Докато я гледаше, без корсет и банели, той откри с удоволствие, което спря дъха му, че тя е наистина съвършена. Погледът му срещна твърди, стегнати гърди с цвят на сметана, с розови връхчета. Под тях се очертаваше ясно линията на ребрата, стесняваше се в талия, която той можеше да обхване с длани. Пулсът му препускаше, той протегна ръка към връзките на гащичките й и ги проследи с поглед, докато те се свлякоха в краката му.

Коремът й бе плосък, краката — дълги и гладки. Сенките от бедрата й придаваха очарование на женствения триъгълник с цвят на мед, който опияняващо контрастираше с кремавата коприна на плътта й.

Докато тя стоеше гордо изправена, той отстъпи назад, поглъщайки тялото й с поглед, а сетивата му се превръщаха в лава. Седна на стола, на който тя се бе хранила, и започна да събува ботушите си. Бяха впили очи един в друг, но кой кого хипнотизираше, той не бе сигурен.

— Думата ви, капитане — настоя тя. Господи! Не можеше повече да стои така.

Той се усмихна небрежно и сви рамене.

— Давам ви думата си, Кендъл. Както вече казах, няма да ми е трудно да ви прекарам.

Наложи й се да прехапе устни. Той прие заплащането й, само защото пътуването беше толкова евтино. А тя стоеше гола пред този арогантен, но омайващо красив непознат. Сега, без дрехи, той й се стори още по-страшен.

Той хвърли ботушите си настрана, изправи се и бавно се приближи към нея. Бузата му се притисна до нейната, той потърси устните й и този път ги всмукна дълбоко в устата си. Ръцете му намериха раменете й, погалиха копринената кожа, после бавно се плъзнаха по гръбнака, възхитени от красивата му извивка. Той почувства нежното докосване на пръстите й по гърдите си…

Устните й се разтвориха и той отпи от вкуса на мента, езикът му се гмуркаше все по-надълбоко в устата й, а страстта му нарастваше. Тя му отговаряше с колебание, но по-важното бе, че не е безстрастна.

Изведнъж пръстите, които се притискаха така възбуждащо в гърдите му, се размърдаха, устата й се отдръпна. Тя видя с учудване, че очите му са подивели и се втурна към вратата на каютата.

— Господи! — възкликна Брент, направи крачка и я стисна за китката. — Луда ли сте? Не можете да излезете оттук напълно гола! — Той придърпа стройното й тяло към себе си. — И няма да ми избягате точно сега!

Хвърли я на леглото, забравил от гняв всякакво приличие. Тя отново го погледна, в сините й очи личеше, че се е върнала към здравия разум. Той свали панталоните си.

Всеки човек, отраснал в плантация, знае доста неща за живота. Въпреки това Кендъл не беше подготвена за Брент Маклейн. Той бе великолепен, както тя си го бе представяла. Кръстът и бедрата му бяха стройни, раменете и гърдите — нагънати от яки мускули, от слънцето кожата му бе бронзова на цвят и гладка като сатен при допир.

Но очите й се спряха върху ханша, здравите колони на бедрата и върху желанието му — твърдо и силно между тях.

„Великолепен е“, отново помисли тя, но с тази мисъл я завладя страшна паника. Не знаеше какво върши. Как ще се справи с първичната му сила? Ще крещи ли? Ще успее ли? Всъщност в черния ад на живота й едва ли имаше значение какво ще й се случи тази вечер. Можеха ли унижението и срама да бъдат по-лоши от това, което животът й бе донесъл досега? Би платила на драго сърце всяка цена.

Дланите му обгърнаха лицето й, беше се надвесил над нея. Тя започна да трепери, но той неочаквано се усмихна и усмивката му бе много нежна.

— Госпожо — промълви той. — Сключваме ли сделка или не?

Имаше избор. Дори сега имаше избор. Тя облиза с език устните си, когато видя страстта и добротата в очите му. Той шепнеше, но гласът му не трепна нито за миг.

— Сключваме — промълви тя.

— Тогава, госпожо — прошепна той дрезгаво, сякаш я галеше с глас, — не треперете! Ще ви любя много нежно.

Тя усети тежестта му и изгарящата я топлина, когато той се наведе над нея, желанието му се докосна до бедрата й като горящ факел. Той й бе обещал нежност и я дари щедро с нежност. Внимателно държеше главата й, докато обсипваше с целувки лицето й, брадичката, бузите, очите, челото. Накрая устата му се спря върху нейната, чувствено разтвори устните й с език, нахлу дълбоко, бавно и внимателно…

Ръката му взе гръдта й, поигра си с нея, палецът погали розовото връхче и устата му се спря върху него. Докато устните му дразнеха чувствителното място, тя усети онзи израстък да се движи надолу, да се плъзга по корема й, по хълбоците и бедрата, да потъва между тях. Кендъл се задъха и зарови пръсти в косата му. Чувстваше се така, сякаш неговото докосване я бе превърнало в течен огън, сякаш се разпадаше на атоми…

Устните му се разхождаха по ямичката между ключиците й, по другата й гърда, смучеха зърното, докато то се втвърди, докато и тя като него остана без дъх. Но той продължи да броди по плътта й с влажната топлина на устните и езика си, като от време на време се отдръпваше да види страстта, която бе обхванала тялото й, и да запали собственото си желание от тази гледка. „Създадена е за любов“, помисли си той. Отговаряше му с естествена красота, която го омагьосваше.

Опияняваше се, като я гледаше: косата й — ветрило от мед и огън, — разпиляна върху белия чаршаф, морскосините й ечи — огромни и замъглени, устните й — разтворени и влажни, прекрасното й тяло. Не му беше нужно да я докосва, за да се изпълни до крайност с желание. Но не можеше да спре. Не можеше да спре да пие от сладостта на това тяло.

Прокара върха на езика си между ребрата й и като чу приглушения й стон, почувства как треска обхваща слабините му. Полудял, галеше гърдите й, спускаше горещите си устни все по-надолу и по-надолу, държеше я, когато тя скачаше, сякаш да се възпротиви, но вместо това се извиваше и гърчеше, неспособна да се контролира. Шептеше думи в плътта й, дразнеше я, искаше я цялата с изследващи пръсти, целувките му следваха ръцете, гледаше желанието, което предизвиква в нея и си мислеше, че всеки сантиметър от тялото й е невероятно красив и страстно отговаря на ласките му…

Тя се напрегна, когато той се опита да разтвори краката й, но той нежно постави ръка върху бедрото й и вмъкна коляното си. Нежно и сладко тя се разтвори за него.

— Спокойно — прошепна той, — знам, че ме желаеш. Топла си, влажна и подканяща…

„Наистина го желая, господи, желая го“, мислеше си тя, без да вярва. Беше ли предполагала, когато го видя, че ще стане така? Течният огън пълзеше по нея, овлажняваше я, изгаряше я, защото той я докосваше, докосваше…

„Сега“, помисли си тя с остатъка от разума си… „Сега!“

Но в собствената си треска той измъчваше и двамата. Тя се бе превърнала в податливо, извиващо се същество с изключителна чувствена красота. Той започна отново да я целува, като я местеше, за да изследва всеки сантиметър от отзивчивата й плът, която без усилие се разтваряше за него, докосваше я, докосваше я страстно със зъби, език и пръсти, докато я чу да вика името му. Колко сладко звучеше то от нейните устни, колко чувствено…

— Докосни ме — нареди той с пресипнал глас.

Тя го направи с треперещи пръсти. Той пулсираше от живот, това беше толкова чудесно и страшно и тя имаше такава нужда от него да запълни празнината, която бе създал в нея…

И двамата не чуха тихите стъпки по палубата. Бяха оглушали за всичко друго освен за своя шепот и за биенето на сърцата си.

Внезапно вратата на каютата се отвори с трясък.

— Това е онзи проклет бунтовник — Брент Маклейн! — извика някой.

Брент понечи да се обърне, готов да прогони натрапника, когато усети дулото на пистолет в бузата си. Той стисна зъби и замръзна.

Гласът — дрезгав, стържещ — продължи:

— Кендъл, хитра лисицо, намерила си си южняшко копеле точно като за теб! Добре си го измислила, нали, Кендъл?

Всичко стана само за няколко секунди… Тя чу как някой отваря вратата с ритник, после думите. Както беше върху нея, Брент срещна очите й. Погледът му бе изпълнен с изненада от жестокото й предателство, изпълнен с омраза и стоманеносива ярост, с укор и гняв…

Вече не даваше пет пари за нея. Яростта му бе огромна. Той понечи да се обърне, бързо и ловко като пантера да скочи и да избие пистолета от ръцете на натрапника или да умре. Но беше твърде късно. Въпреки че Брент бе невероятно бърз, ловък и способен, нападателят бе дошъл подготвен, докато той се бе оставил в ръцете на тази…

Кендъл. Кендъл Мур. С нейната богата медноруса коса. С нейната загадъчност, тайнственост, красота и съблазнителност.

Не успя да види нападателя… или нападателите. Сигурен беше, че са повече от един. Не стреляха, но той усети ужасна болка, сякаш главата му избухна, когато го удариха с приклада.

Преди да му причернее, една единствена мисъл мина през главата му. Че се държи като глупак. Измамиха го. Тя бе примамката, бяха му поставили капан, за да го хванат. Гол и невъоръжен, той бе лесна плячка. Някой искаше да го премахне. Някой офицер на янките, някой от предишните му съмишленици, някой за когото той бе заплаха сега, когато войната бе неизбежна. Бяха използвали нея — тази разкошна, съблазнителна русалка. Тя го бе хванала, беше ги завела при него. Проклета вещица! Как ли се бе молила да дойдат навреме. Бяха я нарекли хитра лисица — и май бяха прави.

Какво бяха сторили с екипажа му? Господи, какво можеше да направи? Светът избледняваше пред очите му, той си отиваше. Съзнанието му се губеше в пространството и само една мисъл остана.

Ако оживее, ще ги открие.

Ще открие и нея. Тя ще съжалява за това, което му стори. Ще си плати. И то прескъпо.

Когато натрапникът заговори, никакви мисли не измъчваха повече Брент — той бе загубил съзнание. Мъжът бе висок, с черна коса и мустаци, с подстригана брада, удивително красив. С изключение на очите му. Бяха леденосини, груби, сякаш празни ями върху жестоките черти на лицето му.

— Кучка! — обърна се той към Кендъл. — Май ще е най-добре да те убия.

Той сграбчи припадналия Маклейн за раменете и хвърли голото му тяло на пода. Дръпна жената за ръката и стовари дланта си върху лицето й с такава сила, че главата й се блъсна в стената на каютата.

Но тя не издаде ни звук, ни стон, ни дума.

Вдигна нараненото си лице към него и изрече студено:

— Презирам те, Джон. Един ден ще ти избягам.

Той я дръпна от леглото и отново я удари, този път просвайки я на пода.

Но преди да успее да замахне пак, нечия здрава ръка го хвана за рамото.

— Джон, помогнах ти да намериш Кендъл, но не мога да стоя и да гледам как я пребиваш до смърт. Да се махаме оттук.

— Няма да се махна, докато не хвърля това бунтовническо копеле зад борда, Травис! — заяви Джон, устните му се изкривиха в презрителна усмивка и той зарита тялото на Брент.

Травис Деланд потръпна, мина покрай приятеля си от детинство и подаде на Кендъл чаршаф. Тя му благодари шепнешком и с мъка се изправи. Гордо повдигна брадичка и застана пред Джон, увита с чаршафа.

— Ако убиеш този човек, Джон, ще намеря начин да те дам под съд за убийство. И ще увиснеш на въжето.

— Джон — тихо каза Травис, — това наистина ще е убийство.

— Копелето е бунтовник! — изрева Джон.

— Все още не сме във война — възпротиви се Травис.

— Но ще бъдем! — избухна Джон. — И това копеле ще оглави флотата на южняшките предатели. — Хвърли убийствен поглед към Кендъл. — Между другото, Красавице на Юга, когато приключа с теб, ще си като мъртва. Ако ще ме бесят за убийство, поне да е за две.

— Джон…

— О, няма да я убия. Тя все още е непокътната. Ако беше прекарала още няколко минути с него, щеше да се наложи да ги убия и двамата. А така…

Изведнъж Кендъл се завтече към Травис, с огромни и умоляващи очи:

— Травис! Как можа да участващ в това! Защо ме караш да се върна при него?

Травис се почувства така, сякаш някой сграбчи сърцето му. Погледна Джон, видя кръвожадния му поглед. Погледна и Кендъл, видя нещастието и страха, скрити зад стената на гордостта.

Изведнъж му стана толкова тъжно, едва издържаше. Искаше му се да каже на Кендъл, че някога Джон е бил добър човек. Че някога се е смял, че някога е бил способен да я обича с нежността и вниманието, които тя заслужаваше…

Искаше му се да наругае господ. Искаше да знае що за справедливост е това — човек като Джон да е толкова разяден от болестта си, че непоносимите последици за неговата мъжественост да отровят съзнанието му. Да го превърнат в звяр. Бедната Кендъл. Бе видяла само жестокост от мъжа, комуто бе продадена срещу „ценно“ парче земя. Не можеше да я вини за това, че се бе опитала да избяга. Но Травис познаваше Джон, откакто се помнеше, и не спираше да се моли нещата да се оправят. Но те не се оправяха. Никога досега не беше виждал Джон да я удря. Не знаеше, че нещата са стигнали дотам. Бяха я намерили с друг мъж, а тя бе съпруга на Джон…

Погледна я и тъжно поклати глава.

— Той ти е съпруг, Кендъл. Трябва да се върнеш при него.

Джон събра дрехите й и ги хвърли към нея.

— Обличай се. Бързо. Преди да съм променил решението си, преди да пронижа и двама ви — теб и южняшкия ти любовник.

Като се тресеше, Кендъл отиде в ъгъла и започна да се облича. Тайно поглеждаше към капитана, за да се увери, че ударът в главата не е бил фатален.

— Прости ми, че те забърках в това! — тихо се молеше тя. — Прости ми, защото аз никога няма да те забравя. Ти си единственото хубаво нещо, което съм имала в живота си, и сега ще ми бъде много по-трудно.

Тя трепна, като видя, че Джон се навежда и запъхтян мята през рамо тежкото мускулесто тяло на капитана.

— Не й позволявай да мръдне, Травис. Веднага се връщам. — Джон излезе от каютата. Кендъл се завтече и се хвърли към Травис, а очите й се изпълниха със страх.

— Травис! Спри го! Аз може би заслужавам съдбата си, но този човек — не.

— Тихо, Кендъл — успокои я Травис. — Щом той се върне, дръж се смирено. Ще е по-добре за теб, а аз ще изляза да проверя какво става с капитана. Джон е с още петима мъже на палубата. Превзеха кораба неочаквано за екипажа.

Вратата на каютата се отвори с трясък. Джон влетя, злобно дръпна ръката на Кендъл и присви очи, а тя потисна вика си.

— Ела с мен, госпожо Мур. — Той горчиво се засмя. — Жена ми. Голямата красавица на Юга. Голямата развратница на Юга!

Кендъл наведе глава и стисна очи. Господи, как го мразя — помисли си тя. Но понеже се тревожеше за Брент Маклейн, охотно тръгна след жестокия си съпруг.

— Брент Маклейн — с присмех каза Джон. — Знае кого да избере, нали, Травис? Май направи голяма услуга на Съюза.

— Разбира се, Джон — промърмори Травис.

Той изостана назад, след като Джон Мур свали жена си от кораба. Обезумял, претърси палубата. Дишането му бе започнало да се нормализира. Някои от хората на Брент бяха завързани, но всички бяха живи. Но къде бе Маклейн?… Зад борда. По дяволите — зад борда!

Травис се спусна към пристанището. Видя го — гол в ледената вода, той се опитваше да се освободи от въжетата, с които бяха вързани китките му. Травис стигна до него и го издърпа до сушата.

— Лисица — мърмореше капитанът, — проклета красива лисица! Вкара ме в капан. Но ще я открия.

Брент Маклейн се вгледа в непознатия, който го бе извадил от водата.

— Благодаря.

Недей да благодариш на мен — помисли си Травис. И аз участвах в това, а то бе тъжно и грозно. И не обвинявай Кендъл. Не разбираш нищо.

Травис се усмихна със съжаление.

— Помни, че не всички янки са лоши хора — каза той.

— Оттенъци на сивото — промърмори капитанът.

Травис чу, че на кораба се раздвижиха — щяха да открият капитана си на пристанището. А Травис бе премръзнал. Той се изправи, хвърли последен поглед към капитана и се затича по вълнолома.

Оттенъци на сивото… — размишляваше той върху странните думи. — Да, идваше време, в което нещата нито изглеждаха, нито бяха вече така прости. Животът не се делеше само на черно и бяло.

ГЛАВА ПЪРВА

Ноември 1861

Водата бе красива. На места грейваше синьозелена и блещукаше ослепително като хиляди скъпоценни камъчета. Простираше се отвъд пролива и там придобиваше тъмносин цвят — дълбок и загадъчен като нощта. Предизвикваше. Завладяваше. А наблизо бе кристално бистра. Дребни рибки прорязваха като брилянти прозрачните й дълбини. Когато Кендъл присвиеше очи и ги оставеше да се замъглят, рибките ставаха цветни, вълшебни като дъга, напомняха далечен изблик на тайнствени надежди, готови да се сбъднат.

Тя въздъхна и отвори очи. Нямаше надежда във водата, нито в омагьосващата красота на рибките край подводните скали. Горещият въздух яростно я заливаше, тя се намираше на безброй мили южно от линията Мейсън-Диксън, но все още бе на територията на Съюза. Беше в третия щат, който се бе отделил от Съюза, но макар щатът вече да принадлежеше на Конфедерацията, Форт Тейлър, а следователно и целият остров Кий Уест, беше част от Съюза.

Въпреки че жителите на малкия остров Кий Уест нямаха достатъчно сили да се противопоставят на съюзническите войски, Кендъл знаеше, че повечето от тях са на страната на Конфедерацията. Това я успокояваше, макар никога да не й позволяваха да напуска сама границите на Форт Тейлър. Все още обаче можеше да мечтае. Един ден някой войник ще прояви нехайство и тя ще избяга. Добри хора, привърженици на Конфедерацията, като разберат, че е родом от Южна Каролина, ще й помогнат да избяга от примката на Съюза. Ще им разкаже как е била принудена да се омъжи…

Сълзи замъглиха очите й и тя нетърпеливо ги избърса с опакото на дланта си. След толкова време беше смешно да плаче. И след нечувания риск, който бе поела миналата Коледа, след провала си имаше късмет, че е все още жива.

Обърна се отново към морето, очите й пак се замъглиха и във водата се появи блясъкът на кристалната дъга. Животът й можеше да бъде по-приятен — не, не приятен, поне поносим, — ако Джон не я мразеше толкова. Защо я бе пожелал така силно, след като я презираше още от самото начало?

Травис непрекъснато й повтаряше, че Джон я обича. Че нощем се моли болестта му да отстъпи, че копнее да я люби като истински съпруг. Но Кендъл не вярваше. Джон я притежаваше така, както синята униформа на Съюза, мечовете и оръжията си. За него тя беше символ — присъствието й говореше на света, че Джон Мур е мъж…

Ако поне веднъж се бе държал мило с нея, тя щеше да се опита да го разбере. Охотно щеше да се съгласява с него и никога нямаше да спорят.

„Може би сама съм предизвикала омразата му“ — помисли си тя мрачно. Но кой би могъл да знае…

Затвори отново очи и си спомни онзи далечен ден преди три години, когато за първи път видя Джон Мур в Крестхевън.

Крестхевън…

По закон имението трябваше да бъде нейно. Баща й бе създал плантацията. Докато двете с Лоли бяха малки, Уилям Тартън ги качваше на силните си рамене и ги разнасяше из имението от сутрин до вечер. Тя все още помнеше думите му.

— Синове! — смееше се той. — Не ми трябват! Кендъл, малката ми красавица, умът ти е остър като бръснач! Един ден Крестхевън ще бъде твой и ти ще засрамиш мъжете, защото аз ще се погрижа да знаеш всичко — от отглеждането на памук до готвенето. И ще се омъжиш за когото си избереш, скъпата ми дъщеричка. За мъж, способен да обича силно. Ще се омъжиш за човек умен, духовит, нежен и силен, не за някого, който ще ти осигури само добро положение в обществото.

Сълзи потекоха по бузите на Кендъл. „По дяволите, татко!“ — плачеше душата й. Ти ми даде дванайсет години, през които мечтах, и после умря. И въпреки че ми предаде своите знания и любов към земята, не успя да промениш майка ми.

Кендъл потръпна. Колко много обичаше баща си. Е, разбира се, обичаше и майка си. Елизабет Тартън бе отгледана да служи за украшение. Умееше да свири на клавесин, да дава чудесни приеми, но не се справяше с паричните въпроси.

Независимо от горещите молби на Кендъл, Елизабет се омъжи за Джордж Клейтън и го остави да се грижи за плантацията.

И той се погрижи наистина. Погрижи се да я срине до основи.

Така в живота й се появи Джон Мур. Той бе военен, разквартируван във Форт Молтри. Заедно със свои приятели бе отишъл в покрайнините на Чарлстън за конните състезания и там бе срещнал Джордж Клейтън. Джордж го беше поканил вкъщи. И тогава Джон Мур и Кендъл се срещнаха за пръв път.

Семейство Мур бяха невероятно богати. Без да каже нито дума на Кендъл, вторият й баща я бе предложил на този янки срещу огромна сума.

Кендъл отново потръпна. Пот изби по челото й. Ясно помнеше всичко, което последва. Спорът в дневната…

— Не! — беше извикала тя, потресена и ужасена. — Няма да се омъжа за янки. Ти си глупак, Джордж. Всички виждаме какво ни очаква! Страната ще се разцепи на две.

Джордж мрачно бе стиснал устни.

— Не ми викай, дръзка госпожичке! Откакто те знам, все важничиш, но аз не давам пет пари за това. Аз съм ти баща…

— Не си ми никакъв баща! Ожени се за майка ми, но никога няма да ми бъдеш баща. И няма да ме накараш да се омъжа, само защото пропиля имуществото на баща ми на комар и по жени!

— Какво?! Нахална кучка!

Джордж бе пристъпил към нея, разкопчавайки колана си.

— Ще те пребия от бой, госпожичке!

Заплахата беше безсмислена. Много пъти вече ги беше бил с Лоли. Но Кендъл никога не трепваше. Бе силна и волева. И макар Джордж да бе едър човек, той се бе отпуснал от мързел и пиянство.

— Само посмей да ме докоснеш, мръсна свиньо, и ще ти изтръгна сърцето! — извика му тя студено.

Спокойната увереност в гласа и ледените й, присвити очи бяха накарали Джордж да се поколебае. Той се обърна и запали една от любимите си хавански пури.

— Добре, момиче, вече си достатъчно голяма, за да те налагам с колана. Ще оставя съпруга ти да те научи на покорство.

— Няма да се омъжа за твоя приятел янки. Изобщо не се каня да се омъжа, за когото ти наредиш, Джордж. Когато реша да сторя това, то ще е за човек, когото аз избера.

Джордж се обърна към нея със злорада усмивка:

— Ще се омъжиш за него и още как! Защото ако не го направиш…

— Няма да се омъжа за него! Той е груб и противен и няма никакви обноски. Гледа жените, сякаш вече ги е съблякъл. Освен това е янки и аз никога няма да се омъжа, само и само за да ти угодя!

В този миг Кендъл бе погледнала към вратата. Там стоеше техният гост — Джон Мур. Сините му очи бяха отровно студени, а чертите му — груби. Тя съжали, че гостът е чул жестоките й думи, но не можеше да направи нищо.

— Извинявам се, мистър Мур, че станахте свидетел на моята невъздържаност, но аз няма да се омъжа за вас.

„Сигурно ще се откажат“ — помисли си тя. Но Джон Мур погледна втория й баща с изкривено от гняв лице, обърна се и излезе. Джордж се изсмя фалцетно:

— Кендъл, ти току-що обрече на нещастие целия си живот. Защото ще се омъжиш за него, момиче. Или ще го направиш, или ще дам скъпата ти сестричка Лоли на Мат Уортън. А него няма да го е грижа дали тя ще каже „да“ на брачната церемония. Много си пада по млади девици, особено синеоки и руси като нашето момиченце.

— Но тя е само на четиринайсет! — Кендъл се нахвърли срещу него с отчаяние и гняв. — Няма да посмееш да направиш такова нещо. Майка ще те убие!

Джордж изтърси пепелта от пурата си върху излъсканите дъски на пода.

— Знаеш, че майка ти е твърде болна, за да повярва на думите ти, скъпа. Тя има нужда от мъж до себе си. А аз ще се погрижа Мат да се добере до Лоли, без Елизабет изобщо да разбере какво става.

Кендъл усети, че кръвта се отдръпва от лицето й. Лоли приличаше много повече на майка им. Беше нежна и деликатна. Джордж щеше да я изтормози. А Мат Уортън оковаваше и биеше с камшици робините си. Две от съпругите му бяха вече мъртви, но никой не можеше да докаже, че той е виновен за смъртта им.

— Ако се омъжиш за този янки, госпожичке, аз ще подпиша споразумение, че нищо няма да се случи на скъпата ти Лоли. Само ти ще имаш право да й избереш съпруг. И ще се погрижа тя никога да не отива на места, където няма кой да я спаси. Сега разбираш какво искам да кажа, нали, Кендъл?

Кендъл усети, че Джон Мур я презира. Но първата брачна нощ я порази. Щом вратата се затвори зад тях, той я зашлеви и я запрати в другия край на стаята. Заповяда й да се съблече. Като се тресеше, но с гордост и омраза в очите, тя се подчини. Пръстите й трепереха и сякаш измина цяла вечност, докато се освободи от неудобната сватбена рокля на майка си.

Но после той остана само да я поглъща с поглед. В навъсените му сини очи се появиха омраза, мъка и мрачно отчаяние. Удари юмрук в стената и излезе от стаята, като затръшна вратата след себе си.

Това се повтори стотици пъти по време на брака им.

Травис й бе споменал, че Джон се разболял, докато бил във Флорида по време на войната с индианците. За малко да умре през 1856, но оживял. Само Травис, а сега и Кендъл, знаеха, че след нещастието Джон вече не е пълноценен мъж. Кендъл се опитваше да разбере какво го измъчва и прави жесток и злобен, но това бе невъзможно, защото срещаше само омразата му.

Първата година тя понасяше всичко с мълчаливо достойнство. Когато беше сърдит, той я биеше, но винаги внимаваше да не остави следи. Тя понасяше болката с вдигната глава, гордостта й бе като стена, която никой камшик не можеше да пробие. Непоносима бе единствено самотата. Много от приятелите на Джон в Ню Йорк бяха приятни, а градът — оживен и пъстър. И двамата създаваха пред хората впечатление, че всичко в брака им е наред.

Но година и половина след сватбата на Кендъл Лоли се бе влюбила. Писмата, които Кендъл получи бяха пълни с възторг и любов и въпреки че сестра й бе само на петнайсет години, Кендъл й даде съгласието си да се омъжи. Младият мъж, който споделяше любовта на Лоли, бе син на един от най-влиятелните и заможни плантатори в Чарлстън и Кендъл винаги го бе харесвала. Джин Макинтош бе галантен, както само един южняк би могъл да бъде — интелигентен, добър и образован, щеше да се грижи предано за Лоли и да я пази.

Сега, когато сестра й вече бе в безопасност, Кендъл се почувства по-свободна. С интерес надаваше ухо към новините, които пристигаха в Ню Йорк, и след като обесиха Джон Браун — водача на аболюционисткото въстание, тя бе сигурна, че предстои гражданска война. Нямаше намерение да бъде на север, когато Южна Каролина обявеше излизането си от Съюза.

Травис й помогна да убеди Джон, че се налага да посети майка си въпреки нарастващото напрежение. Но тя вече се бе опитала веднъж да избяга по улиците на Ню Йорк и сега трябваше да се досети, че Джон ще тръгне след нея.

— Господи! — простена тя и зарови лице в дланите си. Каква глупост! За малко да убият човек заради нея! Откъде можеше да знае, че се е натъкнала на капитан от Юга, когото северняците и без това мразеха и от когото се страхуваха? Всъщност това нямаше значение в случая. В положението, в което я откриха, само благоразумието на Травис бе възпряло Джон да не убие и двама им. А Травис я бе уверил, че човекът е жив…

Брент Маклейн.

Тя потрепери, като си спомни за него. Колко пъти след тази съдбовна нощ мислите й се връщаха към него! Колко пъти по тялото й преминаваха горещи и студени вълни, после я изпълваше пак тази течна, разтърсваща топлина. Често се будеше разтреперана и обляна в пот.

Колкото и да се опитваше, не можеше да го забрави.

Дрезгавият му провлачен говор. Наситеносивите му очи, твърди като стомана, когато ги присвиваше от гняв, и тъмни, почти сребристи, когато се замъгляваха от жарка страст.

Но се държеше арогантно! — припомни си тя. Арогантно и самоуверено, с подтиснат присмех и… прекрасно по своя суров, първичен, мъжествен начин. Никога нямаше да изтрие съзнанието й образа на голото му тяло, смайващо мускулесто, но елегантно, широките рамене, мускулите на корема, твърди като стомана. Движеше се с пъргавината на дива котка въпреки високия ръст и плътната си фигура. Всъщност трайно се налагаше приликата му с красиво диво животно, изпълнено със здраве, мъжественост и овладяна сила.

— О, господи… — прошепна тя отново. Пое си дъх бавно и дълбоко, като трепереше. Другото, което никога нямаше да забрави, бе изразът в очите на Брент, когато Джон стовари приклада на пистолета си върху черепа му.

Никога не бе виждала толкова студени и изпълнени с презрение очи. Никога не се бе чувствала така обладана от страх, дори когато срещна погледа на съпруга си…

Това, че Брент Маклейн оживя, бе добре за Юга. Тя чуваше да изричат шепнешком името му със страхопочитание в казармите на Съюза. Той винаги съумяваше да се промъкне през блокадата, зареждаше Флорида, Джорджия и Луизиана с провизии от островите и успяваше да мине под носа на съюзническите войски, без да го хванат.

Президентът на Конфедерацията Джеф Дейвис го бе произвел в офицер. Това Кендъл научи от южните вестници, които с настървение поглъщаше, когато Травис успяваше тайно да й ги достави. Два пъти Брент Маклейн бе хвален за смелостта си.

Господи, молеше се Кендъл, не позволявай да го хванат! — И добавяше: — Не позволявай да ме открие!

Тя отново потръпна въпреки горещината. И след милион години щеше да помни стоманеносивите стрели в очите му, когато я погледна за последен път. Заобиколена от хилядите войници на Съюза, тя пак се страхуваше. Беше сигурна, че той ще намери начин да я убие… освен ако Джон не се добере пръв до него. Беше вбесен, когато разбра, че Маклейн е жив. Двамата с Травис се бяха скарали така жестоко, че разривът между тях никога нямаше да се заличи.

Въпреки това Травис бе помолил да го преместят заедно с Джон във Форт Тейлър. Беше дошъл да я защитава. „Това е единственото, което може да направи за мен“ — помисли си тя. Травис беше благороден човек! Независимо че бе янки. „Не — помисли си Кендъл и прехапа устни, — не исках да кажа това“. Много от янките бяха благородни. Хората са си хора. Цветът на униформите им не определя степента на тяхното благородство. Това отдавна го бе разбрала.

Нещастието й идеше и оттам, че Южна Каролина бе нейният дом. Памуковите ниви бяха нейната родина. Тихото припяване на робите, докато работеха, бе музиката, която познаваше най-добре. Бе предана до мозъка на костите си на това място и нямаше да се поколебае да поеме риска и да стане Троянският кон в самата крепост на Съюза. Накъдето и да погледнеше, както сега към кулата на часовия, пред очите й изникваше синя съюзническа униформа.

— Кендъл!

Тя се затича по моста. Усмихна се, защото знаеше, че я вика Травис, а не мъжът й. Едно от предимствата тук бе, че Джон рядко се връщаше: постоянно плаваше покрай двата бряга, от Пенсакола до Джаксънвил, където ставаха повечето схватки. Флорида, чиито губернатори бяха предани на Конфедерацията, сега страдаше заради самата кауза, която подкрепяше с цялото си сърце. По-голямата част от войските й бяха призовани на бой във Вирджиния и Мисисипи, където се водеха основните сражения, и останалото без защита крайбрежие бе подложено на атаки.

— Здравей, Травис! — поздрави го тя.

Травис усмихнат се приближи по мостчето, откъдето се виждаше океанът. Обземаше го чувство за вина всеки път, когато се доближеше до нея, но въпреки това често търсеше компанията й. Беше влюбен в нея. Тя бе красива, но чувствата му не спираха дотук. Провлаченият й южняшки говор бе нежен, но изтъкан от гордост и сила. Каквото и да й се случеше, тя го приемаше с високо вдигнала глава и предизвикателно гледаше света с достойнство и невъзмутимост. При всички обстоятелства се държеше като истинска дама.

Ако не беше помогнал на Джон тогава да я открие, тя щеше да избяга… Травис заби нокти в дланите си. Беше съпруга на Джон, законно свързана с него. Затова се бе намесил. И защото се страхуваше, че Джон може да се опита да я убие, а тя, отчаяна, да не окаже съпротива.

— Искаш ли да излезем в морето? — предложи той. Видя как синевата в очите й грейва, също като разкошната вода, по която се плъзгаше слънцето.

— Наистина ли е възможно, Травис?

— Да — отвърна щастлив той. — Възложиха ми малка разузнавателна експедиция. Капитан Бренън каза, че е само формалност. Няма никаква опасност толкова близо до форта. И понеже Джон отсъства вече четири месеца, капитанът смята, че не би имала нищо против една малка разходка.

Кендъл отново се усмихна. Капитан Бренън беше добър човек. Не знаеше на какво точно се дължи нещастието й, но го усещаше. И тъй като беше по-висшестоящ от Джон, се опитваше да облекчава живота й с някои дребни жестове на внимание.

— О, Травис! Благодаря ти! — възкликна тя. — Кога тръгваме?

— Веднага.

— Само да си взема шала.

Тя вече тичаше към стълбите.

Травис въздъхна, наблюдавайки нейния бяг. Наистина бе красива. Горещината на острова бързо я бе накарала да последва опита на другите жени — да захвърли фустите и корсета, така модерни на континента. Роклята й беше памучна, в пастелни тонове и прилепваше към тялото й — не прекалено пищно, но женствено, добре оформено и грациозно. Кройката бе семпла, но не успяваше да скрие заоблените й млади гърди, които изпъкваха над тънката талия. Широкопола сламена шапка пазеше кожата й от безмилостните лъчи на слънцето и допълваше красотата й, хвърляйки загадъчна сянка върху синевата на очите, които сякаш променяха цвета си като изпъстреното с подводни скали море.

— Ще те чакам при портата! — извика Травис след нея.

Тя му махна в отговор и се завтече към малката стая, която делеше с Джон, когато той бе във форта, и в която се отпускаше на воля, докато го нямаше. Грабна шала си от леглото и се затича — без да я е грижа за благоприличието — към кея, където я чакаше Травис. Откакто пристигна във Форт Тейлър тя се запали по плаването. Обичаше океана и вятъра в косите. Обичаше полюшването на палубата под нозете си, солените пръски вода по кожата, които сякаш даваха нов живот на духа й.

— На какво ще плаваме? — попита тя, останала без дъх.

— На „Мишел“ — ухили се Травис. — Малко хора сме. Аз и моряците Джонс, Люис и Артър. Добре ли е?

— Чудесно! — засмя се Кендъл. Харесваше и тримата. Бяха тактични и внимателни. Нямаше да подхвърлят забележки от сорта на „Ще им видим сметката на тия изостанали южняци“ в нейно присъствие, нито пък щяха да си шушукат, че и тя е от „онези предатели, дето бичуват робите“. Казармите на Форт Тейлър бяха пълни с какви ли не хора. Повечето бяха свестни мъже, хванати в капана на тази война. Но имаше и такива наглеци, които бяха убедени — въпреки загубата, която Съюзът претърпя при Бул Рън, — че „ще разбият на пух и прах мерзавците от Юга и ще ги обесят като кучета“.

Травис хвана Кендъл за ръка и я поведе по кея към малката „Мишел“. На шхуната нямаше оръдия. Сякаш бе предназначена за разходки, а не за бой. Обикновено я използваха за разузнаване.

— Ще ти дам да държиш щурвала — смигна й Травис и обхвана кръста й, за да я качи на борда.

— Страшно се радвам! — поклати глава Кендъл. Дари с усмивка тримата мъже и седна близо до щурвала, а те вдигнаха котва и изведоха шхуната от пристанището. Докато моряците вдигаха платната, вятърът се плъзна по лицето й и на нея й се прииска да плава вечно по тези изумрудени морета.

Бризът бе лек и приятен. Кендъл погледна издутите платна, после Травис, който седеше до щурвала, и затвори очи. Един ден щеше да избяга от Джон. Флорида й предлагаше неограничени възможности. Имаше места — острови и заливчета, — където можеше да се скрие. В продължение на векове пиратите ги бяха използвали за скривалища. Не й трябваше кой знае какво. Бе израсла в лукс и удобства, но се бе научила и да работи, затова щеше да оцелее. Щеше да намери начин да се препитава, да си намери лодка, по-малка от „Мишел“, която да управлява сама. Тогава щеше да плава, да плава безспир.

— Погледни, Кендъл! — гласът на Травис прекъсна красивите й мечти. С разкопчана риза, облегнат небрежно на парапета, той сочеше нещо във водата. Кендъл проследи погледа му и видя два игриви делфина да скачат нависоко и да се гмуркат, следвайки „Мишел“. Тя се усмихна, но нещо в очите й подсказа на Травис, че не е трябвало да я изтръгва от приятните мечти и да я връща в суровата действителност. Усмивката му посърна. Той погледна към тримата мъже на щурвала, които оглеждаха заливите на малките островчета северно от Кий Уест.

— Кендъл — започна той. Спря, направи гримаса, но реши да продължи. — Кендъл, досега нямах възможност да ти кажа, че съжалявам за… за миналия декември. Аз… аз отраснах с Джон, нали знаеш. Беше най-добрият ми приятел, откакто се помня…

— Всичко е наред, Травис — прекъсна го тя, но гласът й звучеше глухо. — Направил си каквото си сметнал за добре.

— Не, нищо не е наред. — Тя бе притворила очи, сякаш да ги защити от него с гъстите си мигли. — Кендъл, аз… По дяволите! Все си мислех, че Джон ще се оправи. Но той не се оправя. Като наранено животно е, Кендъл. За човек като него е по-добре да бъде мъртъв. Иначе ще страда цял живот и ще умира бавно и мъчително. Джон трябваше да умре. Неговата болка не е в тялото, а в душата му. Духът му е отровен, осакатен.

Най-после Кендъл повдигна мигли и срещна топлите кафяви очи на Травис, потъмнели от мъката, която носеше в сърцето си. Бедният!

— Травис! Възхищавам се на твоята преданост към Джон. Той ти беше приятел и ти го обичаше. Винаги си бил и мой приятел. Ти направи живота ми поносим. Ти… ти възпря Джон да ме убие и ми помогна, когато исках да умра.

Травис се покашля и хвърли бърз поглед към моряците, за да се увери, че не ги слушат.

— Кендъл, ти май не ме разбираш. Смятам, че Джон прекали. Дори хората му мислят, че е луд. Искам… да ти помогна да избягаш от него.

Тя се изправи и го погледна невярващо.

— О, Травис! Слава богу! Ще отида където и да е, ще направя всичко, каквото трябва! Може би в Чарлстън! Ще внимавам. Ще ида у Лоли и няма да се показвам в града. Не, не в Чарлстън. Вторият ми баща ще ме върна на Джон, ако ме открие. Освен ако не успея да получа развод! Да, Травис! Точно така! Ще се обърна към съда в Южна Каролина! Те няма да ме върнат обратно, щом мъжът ми е янки!

— Кендъл! Кендъл! Дори по време на война, може би точно по време на война, не е лесно да се получи развод — охлади я Травис. — Вторият ти баща толкова много се страхува за парите си, че ще те изпрати обратно на Джон. Недей… недей да разчиташ на развод, Кендъл. Трябва да измислим как да изчезнеш…

— Капитане! Капитан Деланд!

Внезапният вик на моряка прекъсна думите на Травис. Той се намръщи и сложи ръцете на Кендъл върху щурвала.

— Извини ме — рече той, а на изпитото му лице се изписа объркване и тревога.

Кендъл пое щурвала и погледна със свъсени вежди към Травис, който се спусна към кърмата. Наклони периферията на шапката си, за да защити очите си от блясъка на слънцето. Джонс — около четиринайсетгодишно момче — сочеше развълнувано зад тях. Премигвайки, Кендъл успя да различи три дълги тесни лодки само с по една мачта и едно платно. Сърцето й заби силно. Лодки от издълбан дънер — мина през ума й. Всяка бе дълга около петнайсет фута. Лодките плавно се приближаваха към тях…

— Господи, пази ни! — разтревожено прошепна тя. Травис се спусна да я отстрани от щурвала.

Побиха я студени тръпки.

— Какво става? — попита тя с треперещ глас, когато Травис обърна към нея напрегнатото си лице.

— Индианци — отвърна той рязко. Отново погледна назад. — Джонс! Вдигни кливера!

— Индианци! — повтори Кендъл, без да вярва. Страхът й се превръщаше в паника. — Какви индианци? Защо?

Травис нетърпеливо поклати глава.

— Откъде мога да знам. Може би са семиноли или пък микасуки. От време на време възникват проблеми с тях след последната война. Мразят Съюза. — Травис се обърна и видя, че разстоянието между тях и лодките все повече се скъсява. — И точно днес намерих да те доведа! Проклето да е правителството на Съединените щати! През всичките тези години ни лъжеше, отне земите на семинолите и ги избута в блатата, а сега те нападат моята шхуна!

— Не си виновен, че съм тук — прошепна Кендъл, но гласът й издаде колко много се страхува. Като малка бе слушала страшни разкази за индианците във Флорида. Те подпалваха плантации, убиваха белите, колеха жени и деца…

— Заредете пушките! — извика Травис. — Поеми щурвала, Кендъл.

С потни длани тя сграбчи щурвала. Погледна назад и видя, че лодките ги обкръжават. Тримата моряци забързано зареждаха пушките си, със зъби разкъсваха торбичките с барут. Можеха да стрелят само веднъж. После трябваше да използват щиковете.

Травис също зареждаше своята пушка.

— Травис! Дай ми нож! Дай ми нещо! — помоли го Кендъл. Той погледна към нея колебливо, после към лодката, която се приближаваше откъм тяхната страна. Оскъдно облечен индианец, с нож между зъбите, се готвеше да скочи от лодката в „Мишел“. Травис бързо измъкна ножа, който висеше на бедрото му, и го подаде на Кендъл. После се прицели с пушката.

Кендъл се стресна от изстрела. Единият от индианците падна във водата, но другият се приземи на палубата гъвкаво като котка и приклекна, готов за атака. Кендъл скочи на крака, като стискаше ножа, и тръгна към кърмата на „Мишел“. Втората лодка се бе доближила до десния борд и трима тъмнокожи мускулести мъже, само с набедрени превръзки, скочиха на палубата, като надаваха смразяващи кръвта бойни викове. С ужас тя видя как забиха нож в гърлото на Джонс и той падна в разпененото море. Сред изстрелите и виковете на мъжете, водещи ръкопашен бой, се чу ясен глас, който произнесе на безупречен английски:

— Предайте се, янки! Ще пощадим живота ви! Поразен от учудване, Травис — също като Кендъл направи грешката да замръзне на място. Индианецът, който бе изрекъл думите, изби пушката от ръцете му и я запрати зад борда.

Кендъл се хвана за главната мачта и с ужас видя как Травис се изправя срещу боеца.

— Кой си ти? — попита той.

— Червената лисица — отвърна индианецът и се обърна към кърмата, където двамата моряци, обкръжени от четирима индианци, бяха загубили разсъдъка си от страх. Червената лисица кимна с глава и бойците му сграбчиха моряците, за да ги хвърлят зад борда.

— Почакайте! — възпря ги Травис. — Нали казахте, че ще пощадите живота ни.

Той млъкна, щом Червената лисица се обърна и впи в него тъмните си очи — сурови, но явно развеселени.

— Ти си смел човек, приятелю. Подарявам ви живота. Вземете една от лодките. Сега скачайте и плувайте до нея. Надявам се, че няма гладни акули.

Травис се изправи. Кендъл видя, че той леко трепери пред високия мускулест индианец, но не отстъпи назад.

— Ще тръгна след жената.

— Жената остава тук — решително каза Червената лисица. — Вие тръгвайте. Иначе ще умрете.

— Не мога да… — започна Травис, но не успя да продължи. Червената лисица се засмя, вдигна го като перце и го хвърли в морето. Кендъл чу остър, пронизителен вик… и разбра, че е извикала тя самата.

Червената лисица идеше към нея.

Тя пусна мачтата и размаха ножа заплашително. Няколко индианци се промъкнаха на палубата тихо като котки в нощта. Кендъл хвърляше погледи ту наляво, ту надясно, готова да забие оръжието там, където трябва. Но Червената лисица пак се изсмя. Заповяда нещо на своя език и останалите индианци се отдръпнаха, един от тях пое щурвала на „Мишел“.

Червената лисица се приближи — сам. Кендъл го наблюдаваше, страхът караше кръвта да препуска по вените й. Черната му права коса с остър блясък падаше по раменете, лицето му напомняше красива скулптура от гранит. Само извитите му в иронична усмивка устни и закачливите искри в тъмните очи издаваха чувства. Тя вече знаеше какво е да си мишка, притисната в ъгъла от котка.

— Жено, дай ми ножа — заповяда той.

— Никога — поклати глава тя. По-скоро страх, отколкото смелост, я накара да го направи.

Червената лисица сложи ръце на кръста си и се засмя от сърце.

— Огнена дама! — рече той и в суровия му глас се прокрадна възхищение. — Много ми се ще да се разправя с теб, но — той сви рамене, като явно се забавляваше — ти принадлежиш на Нощния ястреб. Аз се подчинявам на желанията му.

Кендъл нямаше представа, за какво говори той. Никога досега не бе срещала индианец. И нямаше значение кой от диваците я искаше, защото тя щеше да се бие до…

Докога? Единственият начин да избяга бе да се хвърли във водата…

Червената лисица пристъпи към нея и тя отчаяно замахна с ножа. Той леко отскочи и започна да я обикаля. Тя се въртеше заедно с него, нападаше и се отдръпваше. Наблюдаваха се внимателно. Кендъл скочи върху него и със задоволство го чу да ругае, когато остави кървава бразда по гърдите му. Но преди да успее да се отдръпне, той протегна ръка, хвана я за китката като в желязно менгеме и изби ножа от ръката й. Тя изпищя от болка и ярост, дръпна се с все сила и успя да се изтръгне.

Водата сигурно щеше да й донесе смърт. Тя не умееше да плува, а дългата рокля допълнително щеше да й пречи. Намираха са най-малко на миля от сушата.

Въпреки това тя се спусна към левия борд и се хвърли в морето. Потъваше все по-надълбоко в кристалните води, дробовете й натежаха, въздухът, който бе поела, я напускаше. Но изведнъж мускулите й се стегнаха, тя инстинктивно ритна яростно с крака и тялото й се издигна към повърхността.

Когато главата й се появи над водата и тя дълбоко пое въздух, една ръка стисна рамото й като нокти на хищен звяр. Беше Червената лисица. Красивото му лице издаваше раздразнение.

Кендъл се опита да го удари. Той натисна главата й във водата. Държа я дълго, а тя се мъчеше да се освободи, да поеме въздух. Изведнъж той я издърпа за косата.

Сега нямаше повече сили да се бори с него. Пред очите й пулсираха черни точки, които заплашваха да се превърнат в тъмна завеса. Тя едва се държеше, а той заплува, като я влачеше след себе си. Издърпа я за косата и тя се свести чак когато усети болката.

Двама от индианците поеха безжизненото й тяло, а Червената лисица се опря на силните си ръце и се прехвърли на борда.

Двамата я издърпаха на палубата. Известно време тя лежа неподвижно със затворени очи, топлото слънце галеше мокрото й тяло и морската сол съхнеше на бразди по кожата и. Най-после разумът й се пробуди.

Индианците си говореха тихо. „Мишел“ набираше скорост.

Тя отвори очи и се приготви да скочи още веднъж в морето. Но когато напрегна мускули, един бос крак стъпи заплашително върху корема й. Разярена, тя срещна погледа на Червената лисица.

— Махни си мръсния крак от мен!

Мъжът изръмжа, хвана ръката й и грубо я преметна, така че сега тя остана да лежи по корем. Опита се да се измъкне, но бе невъзможно. Той взе кожения ремък, който висеше на врата му, и без усилие стегна китките й. После завърза като каишка едно такелажно въже, така че да не може да му избяга надалеч.

Като не й остана нищо друго, Кендъл започна да го ругае, да го рита и удря с последни сили.

Когато го ритна силно в крака, дръпна въжето и раменете й сякаш се откъснаха. Болката бе изгаряща.

— Жено! — ядно рече той. — Причиняваш ми повече неприятности от войниците в синьо. Престани! Или ще забравя че си отредена за моя брат, Нощния ястреб, и ще изпълня отмъщението му вместо него.

Победена, Кендъл затвори очи, простряна неподвижно. Усети тихите му стъпки, докато той се отдалечаваше, после лекото подръпване на въжето, което й напомни, че е вързана.

Мокра, нещастна и разнебитена, тя лежеше на твърдите дъски на палубата и се опитваше да не мисли за положението, в което се намира. Трябваше да си почине, да събере нови сили.

Но „Мишел“ плаваше все на север. И тя не можеше да спре мислите си, страхът я завладяваше все по-силно и по-силно… Кой, за бога, бе този Нощен ястреб? И за какво ли има да й отмъщава?

ГЛАВА ВТОРА

Слънцето не остана на небосвода достатъчно дълго, за да изсуши дрехите й. Мракът се сгъстяваше и горещият ден се превръщаше в хладна нощ. Вкочанена от студ, Кендъл се чудеше къде ли я водят индианците.

Знаеше само, че е на север. Минаха покрай много острови, но тези места не й говореха нищо. Изглеждаше невероятно индианци да дойдат толкова на юг — чак до Кий Уест, — за да организират неочаквано нападение.

Похитителите й не я безпокояха изобщо. Говореха си на своя език през целия следобед. С изключение на изобилието от гола плът и дългите им, черни като антрацит коси, те приличаха на група моряци, тръгнали на приятна морска разходка. Обръщаха й внимание колкото на някое платно или въжена макара. Но това бе по-добре за нея.

Странно какво може да понесе едно човешко същество… Тя успя да запази достойнство и да не падне на колене, когато пред нея се появи Червената лисица с кама в ръка, макар да бе уверена, че ще умре. Сега… сега вече не бе сигурна, че още дълго ще успее да запази гордост. Беше й толкова студено! Коженият ремък около китките й изсъхваше и се стягаше — бавно и постоянно измъчваше кожата й. От часове не бе яла и в устата й соленееше.

Непресекващата, мъчителна болка може да подлуди човек — мислеше си тя. Да го накара да моли за пощада като хленчещо дете. Кендъл преглътна и почти изстена от сухотата, която мъчеше гърлото й. Знаеше, че на борда на „Мишел“ има вода. В малката каюта стояха много бутилки, пълни с кристално чиста питейна вода.

Червената лисица бе събудил интереса й. Не отговаряше напълно на представата й за див индианец. Дивакът щеше да убие всички на борда на „Мишел“, да я изнасили, да й пререже гърлото и да хвърли трупа й на акулите.

Пазеха я за отмъщението на Нощния ястреб — припомни си тя — и по тялото й пробягна тръпка. Но в такъв случай тя можеше да поиска вода и одеяло, за да не пипне някоя пневмония и да умре, което би отнело на Нощния ястреб възможността да си отмъсти.

Тъкмо отвори уста да повика Червената лисица, когато в тъмнината проблесна светлина. Тя видя зловеща сянка на индианец в лодка на около двайсет фута от тях. Една от лодките се бе приближила до „Мишел“. В нощта прозвучаха неясни думи, после воините на борда на „Мишел“ бързо да заспускаха платната. Тя чу как котвата цамбурна във водата. Изведнъж, без да каже нито дума, Червената лисица я хвана и въпреки протестите й, я метна на рамо. Тя извика, когато той с внезапен скок се озова в морето. Водата покри ръцете и косата й, тя потрепери от студ.

Само след миг Червената лисица я изтегли на сушата и я положи до огъня, който гореше върху ивица пясък. В тъмните му очи се появи известна загриженост.

— Студено ли ти е? — попита той. Кендъл не успя да кимне.

Той пусна въжето и се отдалечи от нея. Явно бе сигурен, че няма къде да избяга. Всичко наоколо бе пясък, а след пясъка — опасното черно море.

Тя се загледа в пламъците на огъня, после присви очи, за да огледа брега. Четирима воини изтегляха лодките на пясъка, други двама говореха нещо тихо на Червената лисица, после приближиха лодките. Измъкнаха от тях ризи и одеяла, а също и няколко кожени торби. Кендъл гледаше как Червената лисица надяна риза с дълги ръкави, взе една торба и одеяло и се върна.

Хвърли торбата пред нея.

— Дрехи!

Тя продължи да го гледа и той се наведе да я вижда по-добре. На устните му се появи подигравателна усмивка.

— Трепериш ли, бяла жено? Страхуваш се, че като зърнат бледата ти плът, моите воини ще се държат като жребци за разплод.

Този индианец не знаеше нищо за живота й — бе изтърпяла толкова унижения, че той не можеше да й причини нищо.

Тя се усмихна.

— Ако треперя, Червена лисицо, то е от студ. И не се спуснах да приема дрехите, защото ръцете ми са вързани!

В първия момент индианецът се изненада. Но после се ухили и странният блясък на възхищение се върна в очите му. Той измъкна нож от колана си и мина зад нея.

— Ръцете ти вече не са вързани, бяла жено. Можеш да отидеш зад дърветата и да се преоблечеш. Не се опитвай да избягаш. Няма къде да отидеш. Островът е малък и няма вода за пиене. Обкръжен е от подводни скали, където нощем акулите дебнат жертвите си.

Кендъл се изправи с мъка и разтърка ожулените си китки. Грабна кожената торба и се усмихна безрадостно на своя похитител.

— Няма да избягам, Червена лисицо. Дори и насън не бих се отказала от щедрото ти гостоприемство.

Тя направи няколко крачки в кехлибарения отблясък на огъня, но изведнъж се върна.

— Аз си имам име, Червена лисицо, и не ми харесва да ме наричат „бяла жено“. Името ми е мисис Мур. Наричай ме така, ако искаш да ти отговарям.

Индианецът скръсти ръце на гърдите си.

— Знам името ти, Кендъл Мур, но побързай! Уморен съм и не ми се чака дълго, за да ти дам храна и вода.

Кендъл се обърна и тръгна в тъмното, повече учудена, отколкото уплашена. Откъде този индианец знаеше името й? Сякаш „Мишел“ бе нападната с единствената цел да я пленят. На острова имаше не само пясък. Тя стигна до едно мангрово дърво. Учудването й нарасна, когато отвори кожената торба. Очакваше да намери вътре индиански дрехи, като шарените ризи, които индианците бяха надянали.

В торбата имаше рокля. Но не беше индианска, а памучна дневна рокля, която приличаше на роклята върху нея. В главата й се рояха мисли. Какво ставаше?

Все повече се убеждаваше, че индианците няма да й сторят нищо лошо — поне засега. Пазеха я за Нощния ястреб. Изглежда той притежаваше толкова власт, колкото и Червената лисица, и сигурно бе наредил да му я доведат невредима. Тази мисъл й вдъхна кураж.

Докато размишляваше, тя закопча и последното копче на сухата рокля и закрачи обратно към лагера.

Около огъня бяха опънати одеяла. Някои от мъжете държаха в ръцете си парчета месо и дъвчеха. Други вече се бяха увили в одеялата си.

Червената лисица седеше на земята с кръстосани крака точно там, където го бе оставила. Единствената изненада бе кафеничето върху парче корал в средата на огъня.

Кендъл извика от радост и смело седна срещу него.

— Кафе! Чудесно. Но първо бих искала да пийна малко вода.

Червената лисица нямаше намерение да се престарава в гостоприемството си. Подхвърли й манерка и ламаринена чаша. Тя отвори манерката и си наля щедро вода, изпи я на един дъх и отново наля. Изведнъж усети топлата му длан върху рамото си.

— Не толкова бързо. Ще те заболи стомахът.

Тъмните му очи изглеждаха загадъчни. Тя кимна и бавно, глътка по глътка изпи останалата вода, като го наблюдаваше дръзко. Пресуши и последната капка, а той нетърпеливо изръмжа и с очевидно раздразнение й наля кафе. След втората чаша размаха пред носа й парче сушено месо. Тя го взе, захапа лакомо и продължи да го гледа.

— Благодаря — сладко, но присмехулно прошепна тя. Преглътна първата хапка месо, което съвсем не беше лошо. — Много си любезен. Южняшко гостоприемство — в индиански стил, искам да кажа.

Червената лисица пак изръмжа:

— Яж, бяла жено.

— Мисис Мур.

Отговорът му се състоеше от ново изръмжаване.

— Ти вожд ли си, Червена лисицо?

— Да.

— На какво?

Тъмните му очи подозрително се свиха:

— Вожд съм на моето племе.

— Да, да, това го разбрах — нетърпеливо отвърна Кендъл. — Искам да кажа, ти семинол ли си?

— И да, и не. Аз съм син на великия Оцеола. Той беше наполовина крийк, наполовина семинол. А майка ми бе от племето Микасуки. Но ти приказваш прекалено много. Яж си храната, бяла жено. Искам да спя.

Кендъл се огледа наоколо. Още преди малко бе усетила тишината и сега забеляза, че всички бойци се бяха увили в одеялата си. Тя въздъхна. Учудваха я тези странни тъмнокожи мъже с черни очи и безизразни лица. Не й обръщаха никакво внимание, бяха оставили вожда си да се занимава с нея.

— Ние не сме зверове, бяла жено. Нито пък диваци. Не повече от всеки друг, чиято земя е нападната.

Кендъл се изчерви, когато срещна погледа му. После тихо, но дръзко попита:

— Тогава защо ни нападнахте? Защо ме отвлякохте?

— Нощният ястреб иска да те види — отвърна Червената лисица.

— Но това е глупаво! — възкликна Кендъл. — Никога през живота си не съм срещала индианец от Флорида! Нищо лошо не съм сторила на индианец!

Червената лисица стана, взе одеялото си и го хвърли върху нея.

— Мълчи и заспивай. Да не си и помислила да ни нападаш — събуждаме се при най-лекия шум, а ако ми попречиш да спя, ще те държа вързана през цялото пътуване.

Кендъл отметна одеялото от главата си и бавно отпи от кафето.

— Едва ли бих могла сама да се справя със седмина смелчаги като вас — отвърна тя сухо.

Не погледна към него, но със задоволство усети, че той я гледа объркан и притеснен. Накрая той взе одеялото си, направи няколко крачки и легна с гръб към нея, сякаш да я предизвика, а тя продължи да пие кафето си. После и тя почувства умора. Това, което му каза, бе самата истина. Би било самоубийство да се опита да открадне нож и да нападне в тъмното седем здрави и силни бойци. А нямаше къде да избяга — пред нея бе само безкрайното тъмно море и тясната ивица пясък.

Въздъхна уморено и потисна сълзите си. Протегна се и опита да се настани удобно върху твърдия пясък. Струваше й се че никога не би могла да заспи на толкова твърдо.

Но заспа. Силите й се изчерпаха, очите й се затвориха и тя не усети неудобство, когато положи буза върху грубото одеяло. Начаса потъна в сладка забрава.

Зората се пукна и небето на изток се обагри в розови ивици. Кендъл почувства топлината върху клепачите си, отвори очи, усети приятните аромати във въздуха и чу непознатата индианска реч.

Сложи ръка върху очите си да ги предпази от лъчите на слънцето, изправи се предпазливо и се огледа. Огънят все още гореше. Върху него пак бе поставено очуканото ламаринено кафениче. Но този път до него имаше и чугунена тенджерка, а миризмата на варена прясна риба предизвика стържене в стомаха й. Един индианец наблюдаваше тенджерката, а друг режеше още парчета риба.

— Добре ли спа, бяла жено?

Кендъл се сепна. Червената лисица стоеше зад нея. Не бе чула никакъв звук и й стана неприятно от това, че той бе способен да се приближи до нея толкова тихо. Погледна го намръщено.

— Горе-долу — отвърна тя и добави присмехулно: — Като се имат предвид обстоятелствата, червенокожи.

С удоволствие видя как чертите на индианеца се изопват — при него това беше израз на гняв. Усмихна се сладко и заговори с южняшки акцент. Гласът й бе като захарен сироп:

— Наистина бих искала още малко кафе! Мога ли да ви помоля, любезни ми червенокожи? Просто обожавам сутрешното кафе!

Червената лисица отвърна раздразнено:

— Добре, Кендъл Мур, ще те наричам по име.

Той посочи с пръст към огъня:

— Джими Ематла ще ти даде храна. — Иди при него.

Кендъл се усмихна. Джими Ематла сигурно беше индианецът, който готвеше. Тя се приближи към него. „Не изглежда лош“ — помисли си. Също като Червената лисица и той беше мускулест и грациозен, но тази сутрин не изглеждаше заплашителен като вчера. Тя знаеше, че останалите индианци я наблюдават и я одумват, докато си наливат кафе и сипват риба в чиниите си, но сега, когато изглеждаше примирена с положението си, те не я застрашаваха с нищо.

Какво ли биха си помислили, ако знаеха, че тя се чувства сред тях по-добре, отколкото сред своите.

Като видя, че Червената лисица стои на брега, където вълните се разбиваха в къдрава пяна, Кендъл взе чинията и чашата си и се насочи към него. Той се обърна намръщен, сякаш неговата пленница го преследваше, за да го дразни.

— Ако ме освободиш, Червена лисицо, няма да те дразня повече — каза му тя уж на шега, но в гласа й се долавяше откровена молба.

Той се вгледа в нея без да се усмихва, но и без да се мръщи.

— Няма да те освободя, Кендъл Мур.

Спокойната увереност в гласа му я изплаши повече от всякакви заплахи. Твърдо решена той да не разбере колко силно са я разтърсили думите му, тя повдигна чашата си към него.

— Много е вкусно. Изненадана съм. Не знаех, че семинолите обичат да пият кафе сутрин.

— Кафето е хубаво — равнодушно се съгласи Червената лисица. — От Колумбия е. — Той завъртя думата в устата си, сякаш изпитваше огромно любопитство към мястото с това име. Сви рамене, а следващите му думи я смразиха. — Имаме много кафе. Подарък ни е от Нощния ястреб.

Той се обърна, извика нещо на хората си и я остави на брега. Вълните се разбиваха, а кафето кипеше в стомаха й.

— Яж, Кендъл Мур — извика през рамо Червената лисица. — След малко тръгваме. Дълъг път ни чака.

Тя се отпусна в пясъка с гръб към него и се зае с рибата. Беше вкусна, ни една кост не бе останала във филето. „Тези семиноли — реши тя — знаят как да си служат с ножа“.

Събраха лагера само за няколко минути. Двама червенокожи заминаха с лодките, а Червената лисица и останалите бойци доста грубо я отведоха на борда на „Мишел“. Този път не я завързаха, явно бяха решили, че не е от онези, дето се самоубиват, а да се хвърли в морето сега, когато бяха далеч от всичко познато, би било сигурно самоубийство.

През този ден я измъчваха собствените й мисли. Останала сама, докато индианците се занимаваха с управлението на шхуната, тя си задаваше въпрос след въпрос. Къде я водеха? Защо? Кой бе Нощният ястреб? Как бе възможно да е сторила нещо лошо на индианец-семинол, след като никога в живота си не бе срещала такъв?

Късно следобед навлязоха в област, осеяна с малки, обкръжени от мангрови дървета островчета, които ставаха все повече и повече. Тя се поизплаши за безопасността на „Мишел“, но индианските навигатори явно добре познаваха тези води. Корпусът не се удари нито един път в многобройните подводни скали.

„Къде ли се намираме? — питаеше се тя. Дали сме близо до Флорида?“ Вероятно беше така, защото скоро навлязоха в река, и на ляво, и на дясно — докъдето стигаше поглед — се виждаха само избуяла трева, блата и кал.

Паника обхвана сърцето й. Господи, трябваше да избере океана! Сега вече нямаше нищо, нямаше къде да отиде. Видя как едно дърво се движи близо до калния бряг на реката, но когато наближиха, разбра, че не е дърво. Беше някакво огромно, уродливо същество от друга епоха. То плясна във водата и заплува бързо и гладко, само очите и върхът на муцуната му останаха на повърхността.

— Алигатор.

Като чу гласа, който прошепна думата в ухото й, Кендъл трепна и бързо преглътна.

Червената лисица изглеждаше доволен, че я е изплашил.

— Гладен е. Свечерява се и си търси вечеря. Една чапла ще глътне наведнъж. Глиган — на две хапки. Човек — на четири-пет. Може и шест.

Кендъл се вгледа в очите на индианеца. Бяха тъмни и непроницаеми на чезнещата светлина, но тя бе сигурна, че все още го забавлява. Обърна се и още веднъж погледна към брега на реката.

— Интересно — промърмори тя.

Усети шепота на индианеца съвсем близо до ухото си.

— Интересно ли, Кендъл Мур? Не си ли изплашена?

Тя се обърна и отново се взря в него, изправи гръб и рамене:

— Не.

— Не се прави на храбра, знам, че те е страх.

— Смяташ да ме хвърлиш на алигаторите?

— Не смятам да правя нищо друго, освен да те предам на Нощния ястреб. Само ти казвам, че тази земя не е гостоприемна към белия човек. Има тиня, която ще те погълне. Алигатори, които ще те разкъсат. Змии, които ще впръскат в теб толкова силна отрова, че ще умреш на място.

Въпреки волята си Кендъл потръпна. Червената лисица се обърна към кърмата, готов да я остави. Без да мисли, тя сграбчи ръката му и го дръпна към себе си.

— Кажи ми! Какво съм сторила на Нощния ястреб? — попита тя. — Кълна се, че никога нищо лошо не съм сторила на индианец! Никога не съм била във Флорида.

Червената лисица я гледа дълго. Кендъл стоеше напрегната и чакаше, уверена, че молбата й е стигнала до сърцето, което се криеше зад бронзовите му гърди. Но той освободи ръката си.

— Нощният ястреб не е убиец на жени. Казвам ти всичко това, защото си смела и безразсъдна. Не се опитвай да избягаш. Каквото и наказание да отреди за теб Нощният ястреб то няма да е така жестоко, както зъбите на отровната змия.

Кендъл притисна ръка към устата си, за да не извика, когато той закрачи към палубата. Господи! Той й бе казал между какво може да избира. Отмъщението на Нощния ястреб или зъбите на отровна змия. Или челюстите на алигатор. Или тресавището.

— Какво може да съм направила? — питаше се тя за кой ли път.

Откъм левия борд се чу пронизителен самотен крясък на птица и студени тръпки я побиха. Нощта настъпваше бързо, тъмнината хвърляше страшни сенки върху блатото. Комар иззвънтя около лицето й и тя го плесна с яд. Нещо цамбурна с плясък във водата, но мракът бе толкова гъст, че тя не можа да разбере какво е. Може би алигатор?

— Господи! — прошепна умолително тя. Завтече се по палубата, мина покрай двама индианци и забърза по стълбите към малката каюта. Чу доволния смях на Червената лисица, но не му обърна внимание.

Когато остана сама, очите й се насълзиха. Някъде далеч оттук съществуваше красота. Красота, заради която бе оцеляла досега. Голяма къща с високи бели колони, стигащи до небето — там сервираха храната на дълга дъбова маса, излъскана с пчелен восък. Там мъжете четяха в библиотеката, пушеха пури и пиеха бренди; красиви жени си приказваха сладко, памуковите полета се простираха докъдето поглед стига, и животът бе изящен като пухкавите облачета в летен ден…

Крестхевън.

Далеч оттук мъжете воюваха за този начин на живот. А тя отначало бе затворничка в казармите на Съюза, а сега пък я завлякоха в някакво блато…

„В Конфедерацията съм“, помисли си тя горчиво и тъжно се засмя. Най-после бе на територията на Конфедерацията. Мрачното блато бе част от Флорида, част от Конфедералните щати… Мъжете загиваха за тези буренаци, тресавища и алигатори. Мъжете воюваха…

Джон! О, Господи! Джон Мур бе виновен за всичко това. Съпругът й беше жесток човек и мразеше индианците. Може би по време на някоя от експедициите си се е натъкнал на тях и е сторил нещо на този Нощен ястреб. Какво ли е направил? Дали не е убил семейството му? Джон смяташе, че всички индианци са диваци, и с лекота би застрелял малко индианче така, както би убил и хищник.

Кендъл стисна ръце, без да усети, че ноктите й се забиват дълбоко в плътта и потича кръв.

Зъбите на отровните змии вече й изглеждаха за предпочитане пред това, което очакваше от Нощния ястреб.

Остана в каютата, докато чу викове на палубата. По движенията на индианците разбра, че хвърлят котва. Тръгна към стълбите, водещи на палубата, но се препъна в роклята си. Изведнъж някой освети стълбата. Червената лисица държеше фенер.

— Ела! — извика я той. — Можем да стигнем до брега само с лодките.

Какъв ли избор имаше, освен да го последва. Останалите ги чакаха в лодките.

— Вземи го — Червената лисица й подаде фенера, стисна перилото и се прехвърли със скок през борда. Реката беше съвсем плитка. Почувства как кръвта се отдръпва от лицето й при спомена за алигаторите, но Червената лисица явно не се страхуваше.

— Побързай! — викна й той нетърпеливо.

Караше я да нагази в тази река в тъмното! Тя отстъпи назад и поклати глава.

— Тръгвай! — с раздразнение повтори Червената лисица и протегна ръце към нея. — Дръж фенера нависоко! Ще те нося.

Тя прехапа устни. Не биваше да го ядосва точно в този момент — иначе току-виж промени решението си и я изостави насред блатото.

Тя вдигна фенера нависоко, той я пое в силните си ръце и я прехвърли през борда. Тя инстинктивно го прегърна през раменете и врата, за да не падне.

Тялото му беше топло, кожата — гладка, кафява и лъскава. Докато изучаваше отблизо изсечените му черти, Кендъл се изчерви, осъзнала внезапната интимност между нея и този непознат индианец. Очите му — на сантиметри от нейните — срещнаха погледа й. Кендъл заговори нервно:

— Твоят английски е отличен.

Той изръмжа. Изглежда говореше само когато това бе в негов интерес.

— Къде си се научил да говориш така добре?

Очите му отново срещнаха погледа й и тъмните им замислени дълбини й подсказаха, че отговорът няма да й хареса.

— Още като момче се научих да говоря езика на белите хора. Бях малък, когато белите измамиха баща ми с бялото знаме на примирието, и осемгодишен, когато Оцеола умря зад стените на техния затвор. Оцеола ни предупреди, че е добре да разбираме думите на белите, защото зад тях винаги се крие капан.

Кендъл замълча, а Червената лисица запори водата, която стигаше до кръста му. Оцеола бе умрял във Форт Молтри. Кендъл се бе родила две години след смъртта на вожда, но историята му бе станала известна сред децата на Чарлстън. Сега й изглеждаше странно, че Оцеола е умрял в съшия град, където бяха дадени първите изстрели на Гражданската война.

Отново се чу крясъкът на ужасните нощни птици и тя неволно стисна още по-силно врата на Червената лисица. Видя подигравателната усмивка върху устните му и ядосано му се сопна:

— Не познавам блатото, Червена лисицо. Но щом индианците са могли да го опознаят, би могъл и белият човек.

Той изви глава към нея, усмихна се и без да обръща внимание на забележката й, каза:

— Благодарение на Нощния ястреб все повече усъвършенствам английския си.

Погледите им се кръстосаха като шпаги. Най-после стигнаха до лодката. Кендъл разбра, че той отбива всяка от нейните прикрити заплахи със своя заплаха.

Той грубо я пусна в лодката, качи се и махна на индианците, които го чакаха, да тръгват. Започнаха да се придвижват бавно по плитката река, край чиито брегове растеше висока трева.

— Не сме далече — каза Червената лисица. Наистина не бяха далече, пътуването в лодката се стори на Кендъл съвсем кратко. Преди да успее пак да се разтревожи, забеляза светлина сред дърветата. Минаха завоя на реката и пред тях се разкри лагерът на семинолите.

Първото, върху което се спря погледът й, бяха странните постройки, които сякаш се сливаха с дърветата. Бяха построени върху колове няколко фута над земята и покрити с тръстика. Стените на някои от тях бяха от нацепени дървета, а други бяха открити за нощния въздух. Сечището сред пустошта бе осеяно с огньове, жени и деца в шарени памучни дрехи се суетяха около тях. Изведнъж се чу радостен вик и множество индианци се спуснаха към реката.

Кендъл се сви в лодката. Това бяха семинолите. Между жените, които тичаха към лодките, имаше и млади, и стари, и на средна възраст. Едни имаха груби черти, други бяха красиви, лицата им — изваяни с благородство като лицето на Червената лисица. По-малките деца бяха голи, по-големите — облечени като родителите си — само с парче плат около бедрата, или с ризи и панталони, каквито се носеха на запад. Шарените ризи, които бойците надянаха в прохладната нощ, бяха най-разпространени. Жените носеха подобни поли и рокли. Гледката на това село щеше да ме очарова, помисли си тя, ако не бях толкова изплашена.

Виковете и крясъците все повече се усилваха. Бойците се изправиха в лодките и техните роднини и приятели се спуснаха през водата да ги прегръщат. Издърпаха лодките на брега. Кендъл отмести поглед от посрещачите и се обърна към Червената лисица. Той оглеждаше брега. На лицето му се изписа широка усмивка, той се изправи и лодката силно се залюля.

— Аполка! Аполка!

Кендъл проследи погледа му. Млада жена в шарена басмена рокля, стройна и хубава, нададе радостен вик и се спусна към него. Когато се приближи, Кендъл видя, че индианката притежава истинска екзотична красота. Огромни кафяви очи с гъсти мигли красяха нежното й лице. Беше гъвкава и лека като сърна.

— Червена лисицо!

Той скочи от лодката толкова бързо, че тя едва не се преобърна. Кендъл стисна зъби и сграбчи грубите дъски, като отчаяно се опитваше да уравновеси лодката.

Когато най-после се убеди, че няма да падне в тинята, Кендъл вдигна поглед и видя как Червената лисица страстно прегръща жената. Надеждата й, че ще я оставят на мира за известно време, не се оправда, защото момичето се засмя, освободи се от Червената лисица и с любопитство погледна към бялата жена, говорейки оживено. Той й отвърна нещо на родния си език и двамата се загледаха в Кендъл. Тя вдигна брадичка и отправи към тях въпросителен поглед.

Червената лисица се усмихна:

— Май ще трябва да почакаш, Кендъл Мур. Мислехме, че Нощният ястреб вече ще е тук. Но времената са несигурни. Няма значение, той ще дойде. А засега последвай Аполка.

Кендъл се поколеба и погледна момичето, което продължаваше да я наблюдава с нескрито любопитство.

— Хайде, Кендъл Мур! — гласът му прозвуча грубо, но въпреки това Кендъл не се решаваше. В лагера имаше толкова много индианци. Колко ли са? — чудеше се тя. Сякаш бяха навсякъде… и все повече и повече се тълпяха да я разглеждат. Малки деца с кръгли, ангелски личица, старци — изтощени и съсухрени от тежкия живот под безмилостното слънце. Мъже и жени…

— Хайде, тръгвай! — подвикна й пак Червената лисица.

Аполка докосна ръката му и тихо каза нещо. Той нетърпеливо сви рамене, но отстъпи назад и скръсти яките си ръце пред гърдите.

Момичето пристъпи напред. Протегна ръка — тънка, загрубяла от работа, със слънчев загар — с дланта нагоре, сякаш предлагаше приятелството си. Кафявите като на кошута очи бяха нежни — не изразяваха съжаление, а симпатия. Тя се поколеба само за миг и после прие малката, но изненадващо силна ръка.

Кендъл потръпна, когато краката й потънаха в тинята край брега на реката. Но като знаеше, че ще трябва да мине през любопитната тълпа индианци, придаде на лицето си непроницаем израз, също като на Червената лисица, и тръгна гордо изправена.

Те протягаха ръце към нея, дърпаха дрехите й, пипаха косата й. Тя не трепна, продължи да върви с гордо вдигната глава. Чуваше смеха на жените и децата, които й се подиграваха, но потисна страшното желание да запуши ушите си с ръце, отчаяно да се опита да спре натрапчивите гласове.

Слава богу, не й сториха нищо!

Макар да не разбираше думите, Кендъл бе сигурна, че Аполка смъмри другите жени.

Най-после стигнаха до колиба, построена върху платформа, Аполка я побутна към една потрошена стълба, после се обърна и каза нещо на тълпата, която продължаваше да ги следва. Тя неохотно се разпръсна.

Върху ниска масичка в едностайната постройка гореше малка лампа. Кендъл се огледа и забеляза, че двата прозореца нямат решетки, но са много нависоко. В ъгъла на стаята имаше купчина шарени одеяла, а до лампата — груба глинена кана. Вода! — помисли си с надежда Кендъл.

В стаята нямаше нищо друго.

— Кендъл.

Името й звучеше странно в устата на младата индианка, но Кендъл се обърна, усещайки, че единствена Аполка тук се отнася към нея със симпатия. Индианката с жестове я попита дали е гладна. Кендъл охотно кимна. Умираше от глад.

Аполка се обърна грациозно и излезе, като затвори дървената врата след себе си. Кендъл чу тъп звук и разбра, че макар Аполка да бе решила да се държи любезно с нея, тя нямаше да поеме никакъв риск. Вратата явно имаше резе. И винаги щеше да е залостена. Закрачи нервно из стаята. Забеляза с удоволствие, че подът и одеялата са чисти. В каната имаше вода, тя жадно се нахвърли върху нея, после спря и си наложи да пие бавно. Стана й приятно, че водата е чиста и вкусна.

Още държеше каната, когато Аполка се върна. Подаде й дървена купа, пълна с каша, която изглеждаше ужасна на вид. Но Кендъл бе твърде гладна, затова прошепна тихо „благодаря“ и взе купата.

— Коонти — каза Аполка.

Думата не й говореше нищо, но Кендъл се усмихна на момичето. Аполка добави още нещо, после раздразнено поклати глава, осъзнавайки, че бялата жена не я разбира. Събра ръце и ги постави под главата си, изразявайки с този жест спане. Като не знаеше какво друго да направи, Кендъл кимна. Аполка изглеждаше доволна. Излезе, внимателно затвори вратата след себе си и я залости.

Кендъл въздъхна дълбоко и се отпусна на пода с купичката в ръка. Опита кашата и потрепера. Беше груба и на зърна. Дали не я бяха довели дотук, за да я отровят?

При тази мисъл разумът й отново заработи. Трябваше да избяга. Но как? Ако все пак успееше, щеше да се загуби в блатото. Докато срещне змия или алигатор, или докато тресавището я погълне…

— Господи! — промърмори тя, обгърна раменете си и се залюля, а страхът препускаше през нея като вихър. — Не, не, не — повтаряше отново и отново. — Трябва да има начин. Ще намеря начин.

Стегни се, Кендъл, каза си тя. Можеш да издържиш, ще намериш начин. Досега понесе всички удари на съдбата. Какво могат да ти направят? Никой не може да отнеме нито достойнството, нито духа ти. Ти издържа Джон, издържа живота в казармите на Съюза, докато войната бушуваше…

Тя спря да се люлее. Ще намери начин! Беше невредима, силна и здрава. Ще наблюдава всичко наоколо. Ще опознае всичко и ще избяга.

Отново взе купата с каша и се насили да яде. Не биваше да губи сили.

После отпи няколко глътки вода, угаси лампата и си направи възглавница от едното одеяло. Легна и се зави с другото. Трябваше да спи и да се храни, за да остане бърза, спокойна и здрава.

Но тази нощ не можа да мигне — сънят бягаше от очите й. Бе заковала поглед в прозореца, хипнотизирана от бледата луна, която надничаше любопитно.

Кой бе Нощният ястреб? Индиански воин като Червената лисица? Досега не й бяха сторили нищо лошо, защото я пазеха за него. Но какво щеше да стане, ако не успее да избяга, преди той да се появи?

Тя простена, обърна се и стисна очи. Нощният ястреб не убива жени — беше й казал Червената лисица. Въпреки това търсеше отмъщение. Какво ли смяташе да направи с нея? Да я изнасили? Да я осакати? И без да я убива, можеше да отсече пръстите й един по един и да засити алигаторите.

Тиха въздишка се откъсна от гърдите й. Престани! — скара се тя на себе си. Престани! Отново и отново повтаряше думата, сякаш броеше овце, за да доведе съня.

Най-после се унесе в неспокойна дрямка, измъчвана от кошмари, в които огромна мъжка фигура се приближаваше към нея, а нощните ястреби крещяха и тя трепереше, защото бягството бе невъзможно…

ГЛАВА ТРЕТА

— По дяволите! — изстена Кендъл и потръпна, защото в дланите й се бяха забили тресчици. Измъчваха я, докато усилено търкаше дрехите, които й бяха дали да изпере. Разбира се, една дама не би трябвало да употребява такива думи, но никога досега не се бе чувствала по-малко дама от Юга. Седна на пети и огледа ръцете си — ноктите й бяха напукани и изпочупени, кожата й беше загрубяла.

В изблик на ярост захвърли в реката ризата, която переше, и със задоволство видя, как бавното течение я отнесе далеч от погледа й. После въздъхна, защото това не можеше да й помогне. Голяма купчина дрехи лежеше до нея, а ако я захвърлеше по течението, семинолите може би щяха да й отмъстят с насилие, въпреки че това явно им бе забранено. Тя се облегна назад, твърдо решила да си почине. Вече цяла седмица живееше при индианците и се учеше.

Отначало се страхуваше, че ще я държат постоянно затворена в колибата, но страховете й не се оправдаха.

Животът в блатото не беше лесен. Тя разбра, че бойците напускат лагера още призори. По цял ден ловуваха елени и птици и разузнаваха, за да опазят територията си. Старците дялкаха пръчици и поправяха дреболии, докато разказваха един на друг истории от славното си минало. Децата наглеждаха пилетата и прасетата, а жените готвеха, шиеха и перяха — изпълняваха най-тежката и еднообразна работа.

Не оставяха никоя жена да седи със скръстени ръце. Още на първата сутрин призори изведоха Кендъл и й намериха занимание. Първата индианска дума, която научи, бе странното „коонти“, което чу в нощта на пристигането си. Това беше корен, който представляваше основната храна на индианците. Мелеха го и месеха от него хляб и каша като тази, която с мъка изяде през първата си нощ тук. Меленето на коонти бе извънредно тежка работа.

Кендъл отново погледна ръцете си и въздъхна. Трудно й бе да си представи, че някога минаваше, за ослепителната красавица на Юга, която поразяваше мъжете с безбройните си коприни, кадифета и кринолини; че само преди седмица войниците на Съюза я гледаха като галено дете. Прекалено късно бе осъзнала, че когато го нямаше Джон, животът й е бил лек и приятен. Наистина, намираше се в казармите на Съюза, но новините, които достигаха до нея, винаги разказваха за вълнуващи победи на Юга.

Кендъл погледна надолу, където две лодки почиваха на брега.

— Утре! — прошепна тя.

Както си бе обещала, държеше съзнанието си постоянно нащрек. Покорно изпълняваше всички задачи, които й поставяха, и наблюдаваше всяко движение в лагера с внимание. Смяташе, че индианците вече й имат доверие, изглежда бяха сигурни, че няма да се опита да избяга. Би било самоубийство…

Но нищо не се знаеше.

Тъмнината я бе уплашила през първата нощ. На дневна светлина можеше да разсъждава трезво и да претегли шансовете си. Ако се запаси с достатъчно храна и вода и успее да открадне лодка, всичко би трябвало да е наред. Ще тръгне по течението на реката и няма да напуска лодката. Алигаторите бяха опасни, но в лодката нищо не я грозеше, нямаше защо да се притеснява нито от тях, нито от тинята или змиите. Наистина отровните змии плуваха под повърхността на водата, но тя нямаше да протяга ръка да ги търси.

Лесно щеше да открадне лодка — бе сигурна в това. Семинолите вече бяха толкова уверени в нейното покорство, че всеки следобед я оставяха сама на брега на реката с прането. Всеки ден се повтаряше едно и също. Сутрин мелеше коонти, следобед переше. А през последните пет дни двете с Аполка отиваха на реката привечер да се къпят. Чувстваше се страшно уязвима, докато стоеше гола във водата, която гъмжеше от кой знае какви същества, а съвсем наблизо бяха и индианските воини. Но постепенно разбра, че семинолите притежават висок морал. Браковете, дори полигамиите, бяха свещени, а младите момичета бяха строго пазени. Аполка бе съпруга или жена — Кендъл не знаеше кое от двете — на Червената лисица и никой от мъжете не би си помислил да безпокои собствеността на своя вожд. Времето, което Кендъл прекарваше на реката заедно с нежната индианка, като се къпеше и учеше да плува, неведнъж се оказа избавление за нея в моменти, когато бе сигурна, че влагата и горещината ще я накарат да избухне. Тя трябваше да се пази от подобни изблици на отчаяние, защото бягството зависеше изцяло от покорството й. Когато не бяха раздразнени от това, че й липсва опит, останалите жени се отнасяха добре към нея. Аполка я бе приела, другите също неохотно се бяха примирили с нейното присъствие. Само за една седмица тя бе приета в племето като интересно животинче.

Хранеше се заедно с Аполка и двете й деца и всяка вечер прекарваше известно време в колибата на Червената лисица и семейството му, а после я връщаха в колибата с резето. Всяка вечер молеше Червената лисица да я пусне и всяка вечер той й отказваше. Но тя вече не се страхуваше от него. Вярваше, че той храни известно възхищение от нея, и че ако тя не беше подарък за отсъстващия Нощен ястреб, може би щеше да реши да я пусне. След като премина първоначалното й неудобство, тя свикна с колибата, която бе дом за Червената лисица, Аполка и двете им малки деца. Кендъл откри в себе си майчински инстинкт, докато си играеше с малките индианчета. Огромните им тъмни очи я гледаха със сериозно любопитство и те с желание се катереха в скута й, докато Аполка готвеше край общия огън.

Червената лисица още в началото реши Кендъл да не готви. След опита й да сготви каша от коонти той поклати глава — гозбата й имаше вкус по-лош и от тиня.

Кендъл сви устни и се зае яростно с прането.

— Само още една нощ, проклет високомерен дивак!

Тя прехапа устни, защото вътрешно призна, че Червената лисица изобщо не е дивак. Беше рязък и безцеремонен, но никога не й причини нищо лошо, независимо, че тя го предизвикваше. Беше нежен и предан на Аполка и двете момченца, които му бе родила. Беше по-добър съпруг и баща от много „цивилизовани“ бели мъже, които бе виждала.

Спря отново да си почине и тайно си призна, че не би имала нищо против да остане със семинолите. Копнееше за дома си, но нейният дом винаги щеше да бъде Чарлстън, Крестхевън и памуковите ниви, а това не бе мястото, откъдето я отвлякоха. Истината беше, че й бе много по-приятно с индианците, отколкото с Джон Мур. Ако не беше увереността на Червената лисица, че отмъстителният Нощен ястреб в края на краищата ще се появи, тя би останала с удоволствие и би се молила бунтовниците бързо да победят янките и тя да се върне в Чарлстън и да си получи обратно земята, която по право й принадлежеше…

Кендъл ядно тръсна глава и се опита да се отърси от мечтите си. Трябваше да се съобразява с действителността. Въпреки че околността — с изключение на острова Кий Уест — нямаше много жители, тук-там се срещаха заселници. Трябваше да избяга и да намери някого. Ако успееше, щеше да тръгне нанякъде. Може би не към Чарлстън, а към Атланта. Или към Ричмънд. Войната се разрастваше с всеки изминал ден и тя щеше да намери някакво занимание в полза на Конфедерацията. Със сигурност щяха да я приемат на работа в някоя болница.

С тези мисли в главата, Кендъл събра мокрото пране и тръгна обратно към лагера. Още една нощ. Утре следобед, когато покорно тръгне към реката, ще бъде готова да избяга.

Изведнъж, малко преди сечището, Кендъл се закова на място и помисли, че си е загубила разсъдъка. В лагера на семинолите имаше гости. Бяха около двайсетина мъже. Смееха се и се шегуваха с познатия й мек, провлачен говор. Бяха облечени в тъмнокафяво и сиво…

Войници на Конфедерацията! Това беше ескадрон на Конфедералните щати!

— Господи! — прошепна Кендъл с удивление и радост.

Нямаше да й се наложи да бяга през блатото! Тези галантни южняци щяха да я придружат до някое безопасно пристанище.

Тя притисна мокрото пране до гърдите си и забърза усмихната през дърветата към сечището. Но отново спря. Червената лисица и един бял мъж — висок, с широки рамене, бяха застанали точно на пътеката. Но какво толкова? — нетърпеливо се запита тя. Ще се обърне с молбата си към мъжа със златистокестенявата коса, който сега стоеше с гръб към нея.

— Господине! — извика тя, пусна прането и се затича радостно към него. — О, господине! Моля ви, помогнете ми. Тези индианци ме плениха и смятат да ме предадат на някакъв дивак, наречен Нощния ястреб, и…

Мъжът се обърна и тя загуби глас — замръзна на място, а сърцето й заби лудо в гърдите. Познаваше го. Твърде добре го познаваше. Той се явяваше в съня й вече цяла година — в еротичните й сънища и в кошмарите й.

Сивите му очи се впиха в нейните, потъмняха и се превърнаха в стомана, докато я наблюдаваше. Кендъл стоеше вкаменена от ужас и гледаше как изсечените черти на мъжа се напрягат и устните му се свиват в мрачна черта. Челюстта му се скова от силен гняв и тя забеляза как мускулите му потрепват под тъмнокафявата риза…

— Вие… — прошепна тя смаяна. Господи, беше се надявала да не го срещне никога повече. В най-страшните й кошмари той се появяваше като затворник в казармите на Съюза. Господи, господи, господи…

Много добре си го спомняше. Гласът, който издаваше заповеди, ръцете — твърди като стомана и… нежни…

Нежни ли? Та той щеше да я убие! Напрегнатото раздразнение, което се четеше върху лицето му, се запази и когато свали шапката си и галантно се поклони.

— Да, мисис Мур. Капитан Брент Маклейн. От флотата на Конфедералните щати. Познат по тези места като Нощния ястреб…

Прииска й се да изкрещи, но от гърлото й не излезе нито звук. Страх, по-силен от всичко, което бе познала досега в живота си, се надигна в нея, задуши дъха й и сви стомаха й. Никога досега не бе изпитвала такъв ужас. Нито от Джон, нито от Червената лисица, когато нападна „Мишел“…

Маклейн. Брент Маклейн. О, Господи. Не беше забравила израза в очите му онази нощ. Изразът, който все още светеше в тях. Погледът му сякаш я прониза, сякаш я набучи на кол върху кладата на дивата му ярост.

Свитите му устни се изкривиха в подигравателна усмивка, но очите му останаха все така яростни. Той пристъпи към нея и от гърлото й се откъсна вик. Обърна се и затича, стъпила сякаш на крилете на страха.

Стъпките й я отведоха обратно при скалата, на която переше, и при лодките, изтеглени на брега. Но докато тичаше, тя чу зад себе си безмилостни стъпки. Ударите на сърцето й кънтяха в ушите като пушечни изстрели. Той идваше след нея, преследваше я, а силата и издръжливостта му бяха много по-големи от нейните.

— Не! — задъхано шептеше тя и не смееше да погледне назад. Колкото и нелепо да бе, шансът беше на негова страна. Като преследвана лисица тя щеше да бяга, докато се сгромоляса на земята.

Клони шибаха лицето й, докато стигна до брега на реката, до лодките. Наведе се и запъхтяна се опита да издърпа една от лодките, но скоро разбра, че това е безсмислено. Носът на лодката бе добре закопан в земята и тя нямаше сили да я измъкне.

Бързо погледна през рамо и видя, че капитанът със стоманеносивите очи почти я застига, забавя крачка и се усмихва безмилостно. В паниката си тя отново задърпа лодката, а той се приближаваше като пантера. Тя бе плячката, звярът спокойно я дебнеше и се наслаждаваше на ритуала, преди да се нахвърли върху нея…

Лодката отказа да се помръдне, а Маклейн, напрегнал красивите си черти, с язвителна усмивка на устни, се намираше на не повече от двайсет фута. Тя усещаше топлината и напрежението, които се излъчваха от тялото му, силните мускули, готови за нападение.

— Не! — извика тя отново. Обърна се, събра полите си, скочи върху лодката и се огледа отчаяно за място, където да се скрие. Зад нея бе реката, наляво — лагерът на индианците. Пред нея се простираше лабиринт от обвити с мъх дървета, гъсти и заплетени като паяжина. Отчаяна, Кендъл затича по брега на реката.

— Върни се, глупачко такава!

Тя не усети предупреждението в гласа му, различи само ядна заповед. Знаеше, че той я преследва и че с радост би я удушил.

Дъхът й излизаше на разкъсани хлипания, тя шептеше несвързани молитви, а тинята засмукваше обувките й. Брегът се променяше, земята вече не беше твърда.

Изведнъж пред нея се появи висока трева — къде свършваше брегът и къде започваше реката? Мястото бе осеяно с мангрови дървета, кривите им корени се протягаха като чудовищни пипала.

— Кендъл, спри!

Кракът й се натъкна на скрит в тревата корен и тя отчаяно заплака. Загуби равновесие, олюля се и падна. Бурените драскаха ръцете и лицето й като бръсначи.

— О, Господи! — беше докосна нещо, което на допир приличаше повече на кожа, отколкото на кора; ужасена отскочи и изпищя, като видя, че за малко не е сграбчила една шарена змия. Отпусна се отново сред тинята и бурените, а ужасът й растеше.

— Не! Не, не, не… — Съпротивляваше се цялото й същество. Като нехаеше вече за бодлите на бурените, тя ги сграбчи и се изправи на крака. Пред нея имаше още едно мангрово дърво — още една точка, където знаеше, че може да стъпи на твърда земя.

— Кендъл!

Тя бързо се обърна. Брент Маклейн — с очи, мрачни като буреносен облак — се приближаваше към нея. Не се е променил — помисли си тя наивно, отново изхлипа и се олюля сред бурените и тинята. Не се е променил изобщо от онази декемврийска нощ…

О, Господи! Как не се беше сетила, че той именно е Нощният ястреб? Знаеше, че е родом от Флорида, знаеше, че създава проблеми на съюзническата флота по цялото крайбрежие — на изток и на запад…

Беше единственият човек, който имаше причина да й желае злото. Вярваше, че предумишлено го е вкарала в капан тогава. Защо не си бе спомнила отмъстителността в стоманените му очи, обещанието, че ще й го върне. Изсечените му от гранит черти, които не се бяха отпуснали, дори когато загуби съзнание бяха същите.

— Спри, глупачке! — извика той отново. Той стоеше в тинята с ръце на бедрата и я гледаше студено. Тъмнокафявият му редингот бе разкопчан, ризата — също. Тя видя как пулсът му бие в силните жили на врата, а под тях започваха кестенявите къдрави косъмчета по гърдите му. Стоеше предизвикателно разкрачен, мускулите на краката му изпъкваха под прилепналите панталони. Пръстите върху бедрата му бяха напрегнати. Бе стиснал устни толкова силно, че тя почти не ги забелязваше върху извивката на челюстите му. За момент загуби равновесие и затвори очи.

— Не се дръж като глупачка — предупреди я той, а язвителният му глас бе убийствено тих. — Няма къде да отидеш.

Кендъл отвори очи и заплашителната му фигура запълни полезрението й. Извърна се към мангровото дърво. Реката бе изчезнала. На нейно място се извисяваше трева, висока чак до кръста.

— Не мърдай! — изрече той тихо, но заплашително. — Ще дойда да те взема.

Тя чу как той пристъпи напред — тинята сякаш простена, когато освободи крака му. Погледна го с див страх, изхлипа и избра бурените пред опасността от убийствения му стоманен поглед.

Направи само крачка и с ужас откри, че вече не може да се помръдне. Безумно, отчаяно се опита да освободи крака си, но само затъна още по-надълбоко. Сякаш земята я бе сграбчила в прегръдката си. Държеше я здраво и я дърпаше надолу. Колкото повече се съпротивляваше, толкова по-силно я дърпаше. Тресавището я всмукваше все по-силно, и тя с ужас проумя, че спасение няма — черната тиня вече стигаше до кръста й и с всяко движение се издигаше все по-нагоре и по-нагоре…

— Казах ти да не се държиш като глупачка! — Мекият провлачен говор долетя до нея откъм мангровото дърво.

Брент Маклейн бе подпрял крак до един корен и нехайно се бе облегнал на дебел клон. Сивите му очи блестяха от удоволствие, личеше, че му е забавно. Той й се усмихна чаровно и зъбите му просветнаха на фона на загорялата му кожа. Но все още изглеждаше суров, тя усещаше как тялото му излъчва гневни искри, които изпълваха с напрежение пространството между тях.

За няколко страшни секунди Кендъл си помисли, че той възнамерява да стои така облегнат с доволна усмивка, жестоко изкривила устните му, докато тя потъва все по-дълбоко, докато тинята отнеме дъха й, докато стиска ребрата й като сухо изгнило дърво и я погълне.

— Знаете ли, мадам — О, извинете — мисис Мур, наистина представлявате страшна гледка. Чудя се дали така лесно щяхте да ме съблазните миналия декември, ако ви бях видял покрита с кал, а не наконтена във вечерната си рокля. Сребро. Да, това беше цветът й. Много добре си спомням… Разбира се, спомням си и как я свалих. Бяхте отлична съблазнителка! И колко хитър капан ми устроихте. Макар и малко опасен за вас. Ако аз ви бях съпруг, нямаше да оставя нещата да отидат толкова далеч, дори да бях сигурен, че ще отърва Конфедерацията от самия генерал Маклелън.

Кендъл се ужаси от горчивината в гласа и от неговата увереност, че са му заложили капан. За момент забрави, че тинята се покачва все по-нагоре. Не, тинята не се покачваше, а тялото й потъваше все по-надолу и по-надолу, все по-близо до смъртта. А той все още вярваше, че го бе съблазнила, за да го убият…

Щеше да я остави да умре. Нямаше да му се наложи дори пръста си да мръдне. Със задоволство щеше да гледа как природата раздава справедливост вместо него.

Изведнъж като огнена лава в нея нахлу гняв. Как може да е толкова арогантен и да се държи като съдник? И онази нощ също се беше държал като арогантно копеле!

— Вие сте абсолютен простак, капитан Маклейн! — изсъска тя, но изведнъж спря ужасена. В момента той бе единствената й надежда за спасение. Бързо смени тона си и забеляза как той язвително повдигна вежди, когато тя продължи като добре възпитано чарлстънско момиче:

— Не ви измамих, капитане, опитвах се да избягам…

— От собствения си съпруг? — с презрение я попита той.

Кендъл пое дълбоко дъх и се опита да не трепери. Тинята бе стигнала до гърдите й и при най-малкото движение се покачваше още по-бързо.

— Капитан Маклейн — заговори тя с най-сладкия си глас, — заклевам се, че съм невинна. Аз…

— Спестете ми това! — изръмжа той. Зад присмехулната му галантност се долавяше студенина. — За бога, скъпа моя, всяка жена с малко ум в главата ще повтаря, че е невинна, в момент като този. А аз никога не съм ви смятал за глупава, мисис Мур!

— Не е възможно да смятате, че съм на страната на янките! — избухна Кендъл.

— О, не, мисис Мур. Та вие се държите като истинска южнячка. И все пак вие сте омъжена за янки, който е достатъчно прочут на юг…

Гласът му секна, той свали редингота си и запретна ръкави. Клекна и потърси опора за краката си, а тя затаи дъх и се зачуди дали възнамерява да я изтегли, или ще набута главата й в тинята.

— Какво ще правите? — попита тя горчиво. Той се усмихна, но Кендъл не хареса нито напрегнатата извивка на изсечените му челюсти, нито блясъка в присвитите му сиви очи.

— Дали смятам да ви оставя да потънете? — меко попита той. — В никакъв случай, мисис Мур. Имам да уреждам сметка с вас. Няма да оставя някакво си тресавище да ми отнеме отмъщението!

Той легна върху корените и заби върховете на обувките си в земята. Протегна ръце към нея, силните му длани я стиснаха под мишниците като менгеме. Тя инстинктивно сграбчи ръцете му, радостна, че е помилвана, но въпреки това потръпна от докосването. Усети напрежението в изпъкналите му бицепси и тяхната страховита, гореща сила. Срещна очите му, толкова близо до нейните, и прехапа устни, за да не извика. Беше толкова спокоен, сдържан и въпреки това тя усещаше у него толкова жива ярост, че самата му сдържаност я накара да потръпне.

— Дърпай! — заповяда й той напрегнато.

Тя дръпна. Пръстите му се впиха в нежната й плът толкова силно, че болката бе мъчителна, но тинята отказа да я освободи. Лицето му се изопна от напрежение, той стисна зъби и отново нареди:

— Дърпай!

Кендъл отметна глава назад и извика от болка, защото тинята я притискаше отвсякъде. Тялото й не издържаше. Вече се канеше да го помоли да я остави да умре, когато изведнъж — толкова внезапно, че тя полетя в ръцете на враждебния бунтовник — тресавището я пусна и я изхвърли във въздуха. Те се претърколиха по корените на мангровото дърво и се озоваха в бодливите бурени.

Останаха да лежат задъхани под жаркото слънце. Кендъл затвори очи, без да обръща внимание на раните и болката.

Бе цялата в кал. От гърдите до пръстите на краката. Черни пръски загрозяваха лицето й, бяха се заплели в косата и полепнали по миглите.

Престана да мисли за състоянието, в което се намираше, и скочи на крака, като чу, че Брент Маклейн се изправя плавно и бързо като котка. Без да обръща внимание на полепналата по нея кал, той се наведе, сграбчи ръката й и грубо я метна през рамото си. Твърди кости и мускули се врязаха в корема й, тя ахна от обида и взе да се съпротивлява като яростно го заудря по гърба с юмруци.

— Пусни ме! Пусни ме! — бореше се тя отчаяно. — Това е отвличане! Тук има закони!

Той спря.

— Мисис Мур, няма закон в света, който да може да ви помогне сега. Предлагам ви да си затворите сладката уста, освен ако не искате да си кажете последната молитва.

Той тръгна отново с отмерени и решителни крачки, а висящата й глава се удряше в гърба му. Кендъл се стегна, стисна здраво зъби и затвори очи, за да не избухне в поток от унизителни сълзи.

— Не заслужавам това! — просъска тя предизвикателно.

— Това? Скъпа, още не си видяла и половината от това, което заслужаваш.

— Ти си невежо магаре! — изхлипа Кендъл и отново се задърпа. Съпротивляваше се безумно — извиваше се, риташе, удряше, драскаше. Изведнъж той хвана кръста й и я пусна на земята. Тя го погледна обезумяла и разбра, че са стигнали до сечището.

Чакаше ги публика. Заобиколени от семинолите и от войниците на Конфедерацията, те изглеждаха като герои от пиеса.

Тя знаеше, че от индианците няма да получи помощ. Но дали пък екипажът на Брент Маклейн няма да е по-снизходителен? Със сигурност нямаше да позволят дори на свещения си капитан да се отнася така към благородна млада жена. Тя се заозърта, търсейки бели лица.

— Помогнете ми! — извика. — За бога, помогнете ми! Този човек е полудял!

Гласът й заглъхна, тя разбра, че е изправена пред каменни лица и нетрепващи очи. Разбира се! — помисли си тъжно. Тези хора са били с Маклейн миналия декември в Чарлстън! Някои от тях са били нападнати на кораба и оставени да лежат там, където са паднали. Ръката на капитана изведнъж се стовари върху рамото й. Тя отново бе притисната и като обезумяло, хванато в капан животно, се нахвърли върху него. Успя да забие ноктите си в лицето му и остави кървава диря по загорялата му, изсечена буза от окото до брадичката.

— Дяволите да те вземат, проклета лисица! — изръмжа той, решително стисна челюсти, а сивите му очи се превърнаха в тънки процепи.

Кендъл спря за миг. Да, щеше да е по-добре да бяга. Тя се обърна и затича, но изпищя, когато той сграбчи косата й и я върна обратно. Не знаеше като Брент Маклейн, че един мъж или трябва да се справи бързо и ловко в такава ситуация, или да изгуби достойнството си пред семинолите, знаеше само, че е стигнала твърде далеч и бе толкова изплашена, че с радост би се върнала в тинята.

Той приседна на коляно, грубо дръпна косата й и я придърпа към себе си. Съпротивляваше се, но борбата й беше безсмислена, той я държеше здраво. Отметна роклята й така, че тя падна върху главата й и закри погледа й. После тя извика от унижение и болка, когато дланта му се стовари върху нея с твърди, решителни и разтърсващи удари. Само тънкия плат на пликчетата предпазваше голата й закръглена плът.

Колко дълго продължи това? Девет отмерени удара? Или десет? Престана да брои още на петия — толкова отчаяна и разярена беше. Но това не бе всичко. Той спря така ненадейно, както бе започнал, и се надигна толкова внезапно, че тя се просна на земята, омотана в собствените си дрехи, а косата й падна като мокра и кална завеса пред очите й. Не можеше да види омразното лице на капитана, който се извисяваше над нея като езически бог, чу само презрението в гласа му, когато повика няколко индианки. Заговори на английски, но те явно го разбраха, защото се спуснаха към нея.

— Измийте я! Мръсна е.

Кендъл видя как той се обръща на пети и се отдалечава. После затвори очи, а индианките се наведоха над нея.

Бягството бе невъзможно.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Брент Маклейн погледна ядосано зачервената си длан и закрачи към колибата на своя приятел, Червената лисица. Нямаше намерение да я удря толкова силно, но проклетата жена се държеше като дива котка и той се видя принуден. Смая се, като я видя тук и като чу нежния й, възпитан глас с мелодичната южняшка провлаченост; когато се обърна и видя изобилието от блестяща златиста коса, нежните аристократични черти и големите невинни очи, нещо в него се преобърна. Гневът му избухна като граната и той потръпна от силата на яростта си.

Може би защото беше все така красива? В тази пустош приличаше на красива червена роза. За миг я бе видял отново съвършенството на грациозната й фигура, заоблените гърди и бедра, нежната талия, удължените хълбоци, които тънката памучна рокля не можеше да скрие.

И невинността! Простодушната молба в гласа й, когато си мислеше, че може да завърти на сладкото си пръстче „галантния“ офицер на Конфедерацията! Беше си заслужила боя. Той нямаше намерение да си отмъщава по този начин, но тя напълно си бе заслужила наказанието, което й отреди.

Освен това — помисли си той мрачно, а очите му потъмняха, когато си спомни онази нощ — не й сторих нищо, което да съответства на нейното престъпление. Никога нямаше да го забрави. Бяха го хвърлили през борда в студените зимни води на чарлстънското пристанище. Отчаяно се бе борил да задържи дъха си — да вдиша би означавало да напълни дробовете си с морска вода. Потъваше, бореше се, опитваше се да освободи завързаните си ръце. Ако не беше онзи офицер янки, който се бе гмурнал в морето и го бе издърпал на брега…

И сега в жегата Брент потръпна, като си спомни онзи студ. Стисна зъби. Как бе копнял да отмъсти! Да погледне отново сините очи на Кендъл Мур и безпощадно да осъди дръзката им красота и невинност… И коварство.

Дълго бе разпитвал. И бе открил коя е. Беше се заклел да я намери, както нея, така и съпруга й — Джон Мур.

Мур… Брент наистина вярваше, че един ден ще го открие. Този човек опустошаваше бреговете на Флорида като обезумял. С повече от нормална преданост и самоотверженост към янките и войната на Ейб Линкълн.

Но не бе предполагал, че ще срещне отново синеоката съблазнителка, която го бе вкарала в капана. Каквито и да бяха личните му мечти за отмъщение, той беше капитан от и без това слабата флота на Конфедералните щати. Би било глупаво да нападне форта на янките на остров Кий Уест. Нямаше право да заведе хората си на сигурна смърт или да ги обрече на плен в затвора, прочут с това, че повечето от затворниците умираха там.

А Червената лисица с малка група бойци беше извършил подвиг, за който Брент не бе дори мечтал. Маклейн все още недоумяваше. Не беше разказал на Червената лисица какво точно е станало в Чарлстън. Но Червената лисица го познаваше добре и когато Брент бе дошъл в блатото да помоли вождовете на семинолите да помогнат с провизии на предните постове на Конфедерацията в южната част на страната, Червената лисица тихо попита какво измъчва белия му брат. Брент му довери само, че има да урежда сметка с един янки и още по-голяма сметка с неговата жена. Мечтите му за отмъщение все още не бяха ясни, те бяха нещо, с което щеше да се занимава след като войната приключи. Не си бе представял, че Червената лисица твърдо е решил да достави удоволствие на своя „брат“, като му подари обекта на неговото отмъщение.

Вождът се смееше, докато Брент изкачи стълбата до колибата му. Брент му отвърна с усмивка. Не беше виждал този израз на лицето на вожда още от времето на тяхното юношество, когато младият индианец му бе подарил ловния нож на Оцеола. Като всяко малко момче, Брент изпитваше огромно желание да притежава това съкровище.

— Приятелю — подзе Червената лисица, — все още не си спечелил войната с тази жена. Битката — да, но войната — не. Опознах я добре, тя не се оставя лесно да я победиш. Прилича на нас, семинолите. Могат да ни надвият със сила, но не и да ни победят.

Брент седна на земята с кръстосани крака и се усмихна на Аполка, когато му подаде димяща чаша кафе. Изчака я да излезе и насочи вниманието си към своя приятел.

— Учуден съм, Червена лисицо, че си успял да я доведеш. Сега, когато е тук, не съм съвсем наясно какво да правя с нея.

Червената лисица повдигна скептично вежди. Не можеше да повярва, че силен воин като неговия брат Брент не знае какво да прави с една непокорна жена, особено когато жената е млада, приятно закръглена и поразително красива.

Брент се засмя, но когато заговори, гласът му прозвуча мрачно:

— Не се притеснявай, Червена лисицо, смятам да довърша някои неща, които започнах с нея, но после какво? Иска ми се да й извия врата и да я насиня от бой, но…

Червената лисица го прекъсна, като изсумтя презрително:

— Но не можеш да направиш това с жена, приятелю. Кажи ми, какво ще стане, ако я предадеш на твоите висшестоящи?

Брент отпи от горещото кафе от цикория и сви рамене.

— Нищо особено, Червена лисицо. Жени-шпиони са били хващани и от двете страни на линията Мейсън-Диксън. Изглежда и янките са толкова галантни, колкото южняците. Най-лошото, което се е случило на жена, е било кратък престой в затвора. Знам, че и това не е никак приятно. Ранените умират като мухи в затворите и на Севера, и на Юга.

— По-добре човек да умре на бойното поле — тихо произнесе Червената лисица.

Брент замълча. И двамата помнеха как Оцеола се бе разболял и умрял във Форт Молтри. Гордият вожд бе свършил в затвора. Навремето Червената лисица дори не можа да се присъедини към семейството на баща си — беше негов незаконен син и затова правителството не му обърна внимание. Брент го бе помолил да се намеси, но Джъстин Маклейн не успя да постигне нищо. По това време антииндианските настроения бяха твърде силни. Джъстин опита всичко. Не забрави, че Оцеола бе пощадил сина му и се бе грижил за него като за член от семейството, докато го бе върнал в плантацията „Южни морета“.

Самият Брент също никога нямаше да забрави Оцеола. Силните красиви черти на вожда бяха завинаги запечатани в паметта му. И сега го виждаше както преди много години — възседнал коня си, да се приближава към мястото, откъдето Брент наблюдаваше разрухата на някогашното селище на плантатори южно от Миканопи. Плантаторът, когото Брент бе дошъл да посети, бе мъртъв, а голямата му красива къща — изгорена до основи.

На този ден през 1835 година Брент беше само петгодишен и не знаеше, че правителството на Съединените щати е анулирало всички договори, подписани с индианците от Флорида. Не знаеше, че белите нямат намерение да спазват каквито и да било договори, а само искат да изтикат индианците в резервати далеч на запад. Не знаеше, че много заселници се отнасяха към индианците като към дивеч.

Знаеше само, че към него се приближава човек с мъдри, тъмни очи, възседнал петнист кон. Тъмнокож мъж с превръзка на челото, в която бе втъкнато перо. Индианец. Брент бе измъкнал джобното си ножче и се бе приготвил за бой.

Оцеола бе спрял пред него и те дълго се гледаха втренчено — изплашеното дете и вождът, вече натрупал мъдрост, макар и млад на години. Най-после Оцеола бе проговорил.

— Остави ножа, момче. Ти притежаваш смелостта на истински боец. Но Оцеола не воюва с деца.

Оцеола бе сложил Брент да седне пред него на петнистия кон и го бе завел в лагера на семинолите. Бе изпратил съобщение на родителите му, но Брент остана няколко месеца при индианците, преди баща му, Джъстин Маклейн, да дойде да го вземе.

Това беше преди повече от двайсет и пет години. Войните с индианците бяха продължили, Оцеола не бе вече жив. Семинолите и микасуките се бяха съпротивлявали срещу прогонването на индианците в резерватите на запад, но белите ги изтикваха все по на юг и по на юг, докато стигнаха тук — на територията Евърглейд. Никога не се предадоха, никога не се оставиха да ги победят. Бяха се научили да изкарват прехраната си сред негостоприемното блато. Познаваха го така, както белият човек никога нямаше да го опознае.

— Как върви твоята война? — запита Червената лисица и прекъсна спомените на Брент.

Брент допи кафето си на един дъх, стана и закрачи по платформата, като търсеше отговор на въпроса.

— Като всяка война, Червена лисицо. Хората умират. Най-големите сражения се водят във Вирджиния. Хиляди загиват, покосени като жито в полето. Имаше една битка в Манасас, край рекичка, наречена Бул Рън. Там млади мъже и от двете армии мряха като мухи. Това нарекоха победа на Юга. Войските на Севера се разпръснаха и побягнаха към Вашингтон. Но всички разбраха, че войната няма да свърши бързо. В момента шансът е на страната на Юга. Но аз се страхувам, Червена лисицо. Северът има огромно население. Войниците им загиват, но други идват на тяхно място. Те са като вълна, която никой не може да спре.

Червената лисица наблюдаваше лицето на своя приятел. Най-после Брент млъкна и се загледа в спокойствието на падащия здрач. На свечеряване Евърглейд бе приказна земя. Слънцето залязваше — огромна пламтяща топка в оранжево и алено, — а покритите с мъх дървета и високите треви се полюшваха от лекия ветрец, който охлаждаше влажния горещ ден. Красивите силуети на чапли и жерави се открояваха на фона на златистия залез.

— Ти си против тази война — каза Червената лисица. — Защо се биеш тогава?

Брент сви рамене.

— Сент Огъстин е далеч на север от това блато, но и двете се намират във Флорида. Това е моят дом, както и твоят. Нейните войски се бият и умират далеч оттук. Земята е останала без защита и войниците на Севера върлуват по крайбрежието. Аз се бия за същото, за което и ти винаги си се бил. Да опазя това, което е мое.

Той замълча, после отново сви рамене и срещна погледа на индианеца.

— А може би се бия, за да опазя нашия начин на живот? Кой знае? За да имат лекарства старите и болните, да има храна за децата. Понякога превозвам оръжие, за да продължат мъжете да се избиват един друг. Не винаги разбирам какво правя, Червена лисицо. Знам само, че човек трябва да следва призванието си, да избере на чия страна е, да се бие и да отдаде силите си там, където е мястото му.

Червената лисица мълчеше и слушаше. После го погледна открито.

— Робството е лошо нещо. Подслонявали сме тук избягали негри, по чиито гърбове личаха дамги от желязото.

Брент не отмести погледа си.

— Аз не притежавам роби, Червена лисицо. Баща ми — да. Но той се грижи добре за тях. Те са нахранени, облечени, учат ги дори да четат и пишат.

— Джъстин Маклейн е добър човек. Но не са много плантаторите като него.

Брент сви рамене.

— Не са много и хората, които притежават роби. Повече от половината от войниците на Юга никога не са притежавали нищо друго освен парче земя. Робите са скъпи. Само богатите ги притежават. Богатите се бият, разбира се, за чест. Но някои плащат на други да се бият вместо тях и по-голямата част от войската се състои от бедни. Но индианците също са практикували някои форми на робството.

— Да, но и аз като теб не съм съгласен, че човек може да бъде собственост на някой друг. Човекът не е животно, което могат да бичуват, оковават и продават.

— И въпреки това ти ме подкрепяш — тихо каза Брент.

— Аз се боря против синята униформа. Боря се против кавалерията и пехотата, против които моят народ винаги се е борил. Семинолите намразиха синята униформа. Когато свърши войната, ще реша дали да продължа битката си с белия човек.

Червената лисица погледна приятеля си, но Брент не каза нищо. И двамата мислеха за едно — когато белите спрат да се бият един срещу друг, да оставят семинолите да живеят спокойно на територията Евърглейд.

— Но обясни ми, моля те, какво е това, което наричаш флота? Ти плаваш на своя собствен кораб със своите хора. Как може това да е флота?

Брент се засмя сухо, смехът му прозвуча горчиво.

— Когато Конфедерацията се образува, тя вече имаше готова армия. Хората напуснаха армията на Съюза и се присъединиха към Юга. Конфедерацията дори разполагаше с неколцина морски офицери. Но не притежаваше кораби. Затова призова гражданите си да й помогнат. — Брент сви рамене. — Това е най-добрият начин. Моята шхуна е здрава, по-здрава от това, което биха ми дали. Мога да се движа бързо в морето, а мога да навлизам лесно и в тесни реки. Войната току-що започна, а храната и облеклото вече не достигат.

Червената лисица понечи да отвори уста, но изведнъж млъкна, защото забеляза Аполка. Тя грациозно се изкачваше по стълбата, като се държеше само с една ръка, а с другата крепеше табла с храна за съпруга си и за неговия гост — красивия бял воин, когото индианците бяха нарекли Нощния ястреб. Това име ставаше все по-известно из пристанищата на Юга, до които Брент дръзко се промъкваше през блокадите на Съюза.

— Жена ми ни носи вечерята — каза Червената лисица. — Нека говорим вече само за приятни неща.

Брент се върна на мястото си и седна срещу Червената лисица, усмихвайки се на Аполка. Задушено месо от елен, със задоволство установи той и вдъхна апетитния аромат. Индианците бяха излезли на лов, за да нагостят него и хората му.

— Както винаги, Червена лисицо, си щедър в гостоприемството и аз ти благодаря!

— Добра готвачка е моята Аполка, нали?

— Най-добрата — съгласи се Брент и се усмихна отново на жената на вожда. Той не можеше да води разговор с нея, защото макар белите да наричаха всички индианци на Флорида с името семиноли, езиците на семинолите и микасуките бяха различни. И двете племена произхождаха от Джорджия Крийк, но от различни части. Брент знаеше добре езика мускоги, но микасуките използуваха диалект на езика хитичи, а Аполка бе микасуки. Обичаите на двете племена обаче бяха съвсем близки и смесените бракове между неколкостотинте индианци, останали на огромната територия на Флорида, не бяха нещо необичайно.

В племенно-родовото общество на индианците жените ядяха отделно от мъжете, затова след като им поднесе храната, Аполка понечи да тръгне надолу по стълбата, но изведнъж спря. Прошепна нещо на ухото на Червената лисица, вождът на семинолите се засмя от сърце и тъмните му очи весело заблестяха, като се обърна към Брент.

— Аполка ми каза, че Кендъл Мур е изкъпана, нахранена и затворена в колибата.

— Благодаря — тихо отвърна Брент. Сведе очи над чинията си и се зае с храната, без да усеща никакъв вкус. Как да си отмъсти?

Преди година едва не загина от нейната ръка, но пък сега постоянно си играеше със смъртта.

Тази жена нарани гордостта му. Неговият кораб стана жертва на коварната й атака.

Но нещо повече от желанието за мъст го караше да я търси. Нещо, което го бе измъчило днес, докато гледаше как тинята я засмуква.

Той все още я желаеше. Водеше го споменът за коприненото докосване на плътта й, топлината на стройното й тяло, израза в очите й.

Но бе измамница! — припомни си той. Опита се да го излъже. И успя! Беше се загубил в нея, в нуждата да я докосва, да я усеща, да я опознава…

Но тя ми отвърна със страст! — обади се в него друг глас. Никой не можеше да изиграе такава тръпнеща страст. Той бе усетил ускорения й пулс, повдигането на гърдите й, когато ги милваше с длани, жадните й, потръпващи устни. Помнеше как заобленото й тяло се извиваше към неговото… Дали пък всичко това не бе репетирано и добре изиграно?

Може би е така — въздъхна той. Тя ме съблазни и сега ще си довърши това, което така дръзко започна. Изтърпях толкова много заради нея.

Но освен желанието да си отмъсти той чувстваше дълбок копнеж. Тя не излизаше от мислите му. Ако можеше най-после да я има, може би щеше да пречисти душата си от тази магия, която не му даваше мира. Тази синеока магия със златисти коси…

Брент вдигна очи и видя, че Червената лисица не е докоснал храната си — наблюдаваше го.

— Имам едно предложение, Нощен ястреб.

— Така ли? — Брент любопитно повдигна кестенявите си вежди.

— Остави я на моите грижи.

— Кендъл?

Червената лисица кимна.

— Какво ще правиш с нея? Ще я изпратиш обратно на онзи янки, когото мразиш?

Брент замълча, изненадан от болката, която сви стомаха му.

— Изглежда, че е съблазнила и червенокожия човек, както и белия.

Червената лисица сви рамене.

— Признавам, че ми харесва. Тя не се предава, горда е. Не знам какво ти е сторила, но има висока цена. Ако не беше твоя, братко, щях да я задържа за себе си.

— Това е все едно да си вземеш вкъщи алигатор — сухо отвърна Брент.

Червената лисица се засмя.

— Вярно е, Брент Маклейн. Но опитомяването на всяко същество е задача, към която човек трябва да подходи с внимание. Никой не иска да язди в бой умърлушен кон. Никой не иска унила и потисната жена в леглото си. А тази жена няма да остави никой да я стъпче. Духът й е силен. Има сърце на велик воин. Ако човек я укроти внимателно, тя ще му даде това, което малко хора под слънцето получават.

— Хм, сигурно нож в гърба — промърмори Брент. Червената лисица повдигна вежди, но не каза нищо повече. Брент преглътна последното парче месо и остави чинията.

— Тя е твоя пленница, Червената лисицо.

— Не, вече не е моя. Аз ти я дадох. Предлагам само да я пазя, докато те няма.

Брент се изправи. Достатъчно дълго бе чакал, достатъчно бе надничал в душата си. Да говори за Кендъл Мур му бе много по-трудно, отколкото би си признал. Горещи светкавици го раздираха и предизвикваха болка в слабините му. Беше време да открие какво иска, защо споменът за нея продължава да го измъчва.

— Още веднъж ти благодаря, приятелю — каза той на Червената лисица. — Утре сутрин ще реша какво да правя с нея.

Индианецът се засмя многозначително.

— Приятен сън, Нощен ястреб. Няма да те безпокоим.

Брент се спусна по стълбата. Закрачи с широки и решителни стъпки към колибата със залостената врата. Мускулите му се свиха от напрежение и той здраво стисна челюсти.

Кендъл крачеше из тясната колиба разтревожена, почти на ръба на истерията.

Беше победена. Когато я заведоха на реката, за да я изкъпят, вече нищо не я интересуваше, чувстваше се като човек, който е бил толкова дълго болен, че всяко движение е болка за него. Трябваше да й помагат като на дете. Тя нямаше сили да се възпротиви, докато се занимаваха с косата й. Пък и имаше ли смисъл? Дори да беше се отървала от усърдните индианки, какво щеше да прави? Да избяга? Да, щеше да избяга и… пак да затъне в тинята.

Не беше покорна, а по-скоро — изпаднала в шок. По обратния път се движеше все така механично. Изпитваше глад и щом изяде вкусното еленско месо, оставено в колибата, силата й се възвърна и тялото й се съживи.

Но от това не й стана по-добре. Никога в живота й не я бяха били. И въпреки че бе изтърпяла и по-лоши неща, да я напляскат като малко дете й се струваше по-унизително от това да я ударят в момент на гняв. Мразеше го, искаше й се да му избоде очите. Но знаеше, че е в капан. Нямаше как да избяга, нямаше къде да отиде. Можеше само да крачи из колибата и да се тревожи, а напрежението й растеше в очакване на мъжа, който бе убеден, че го е съблазнила, за да причини смъртта му.

Арогантно копеле! — помисли си тя и злобно ритна чамовата стена на своя затвор. Как смее да допуска, че смъртта му заслужава толкова висока цена!

Тръпка премина по стройното й тяло, докато крачеше. Щеше да я убие. От удара бе изгубил съзнание и го бяха хвърлили в ледените води. Без съмнение щеше да я убие.

Но вече бе имал възможност да го направи. Можеше просто да стои и да гледа как тинята свършва работата вместо него. Но не, гневът му беше твърде силен. Така бе казал. Смяташе да довърши започнатото. Означаваше ли тази заплаха, че смята да я изнасили? Доста глупаво за мъж, който вече бе получил от нея повече от всеки друг. Гореща червенина се надигна в нея и обагри бузите й. Искаше й се да го разкъса, но си спомняше с отвратителна точност как се почувства, когато той я докосна, колко прекрасно и мъжествено изглеждаше загорялото му мускулесто тяло, как докосването на горещата му пулсираща мъжественост едновременно я изплаши и възбуди. Той се бе отнесъл към нея с огромно внимание, беше я докосвал толкова чувствено и изкусно, че тя с дива страст бе пожелала да задоволи глада на тялото си.

Но тогава той не я мразеше. И тя не го презираше.

Студената тръпка се спусна й като снежна лавина. Сега нямаше да е внимателен. Щеше да се отнесе към нея като към боклук, от който трябва бързо да се отърве.

Бе способен на жестокост, тя го усещаше.

Кендъл изведнъж спря, сви дланите си в юмруци и яростно заудря стената. Да го вземат дяволите! Да гори вечно в ада! Той вече бе започнал отмъщението си — беше я оставил да се тресе от ужас и тревога пред неизвестното!

Какво ли щеше да й направи? Да я бие, да я унижава?

Почти истеричен смях бликна от устните й. Нищо не можеше да бъде по-лошо от онова, което вече бе изтърпяла. Но тя всеки път оцеляваше. Каквото и да казваше или правеше с нея Джон Мур, тя винаги вдигаше гордо глава и го пронизваше с хладно превъзходство. Така бе оцеляла.

Но този човек не беше Джон Мур.

Беше млад, мъжествен и силен и изпепеляващата заплаха в стоманените му очи я предупреждаваше, че той е човек, който нямаше да я пощади, след като бе открил, че го е използвала. Пък и искаше да довърши това, което тя бе започнала.

Напрежението, което растеше в стомаха й, я покоси, стаята се завъртя пред очите й като сива мъгла и тя протегна ръце да се подпре на стената, за да не падне. Не, този път той нямаше да е страстен и нежен любовник. Единственото му желание щеше да е жестоко да си отмъсти.

— Трябва да говоря с него! Трябва да му обясня. Да го убедя, че не съм искала да му сторя нищо лошо — произнесе тя гласно.

Това беше трудна задача. Но тя ще седне и ще чака търпеливо. И ще помни, че никой не може да я победи, че ще оцелее, че можеха да я обиждат, но никой не можеше без нейно позволение да стори нещо на сърцето, душата и волята й.

Отпусна се на пода и стисна зъби, когато все още болезнената плът докосна твърдото дърво. Очите й се напълниха със сълзи от болка и унижение.

Нищо лошо не исках да ти сторя, Брент Маклейн, но от този ден нататък по-добре не се появявай пред очите ми! — кръстоса крака и закова поглед във вратата. Без да мисли оправи простата си памучна рокля, сякаш беше облечена в най-елегантния от балните си тоалети, готова да посрещне посетители от Крестхевън.

Нищо не е свършило още, капитан Маклейн. Без съд и закон ти ме осъди, призна ме за виновна. Но аз няма да треперя и да се моля в краката ти. Ще се опитам разумно да ти обясня всичко.

Никога нямаше да й повярва…

Тя се принуди да придаде на лицето си спокоен вид. Скръсти ръце в скута си.

Въпреки това, когато чу стъпките по стълбата, не можа да потисне лудото биене на сърцето си и накъсаното си дишане.

Вратата не се отвори с трясък, открехна се бавно и постепенно. Брент Маклейн стъпи на площадката и влезе, втренчил поглед в жената, която хладнокръвно го очакваше. Отново го обзе раздразнение. Тя изглеждаше така, сякаш седеше пред сребърен поднос за чай и първите й думи щяха да бъдат: Една лъжичка или две, капитане?

Той се приближи, без да сваля поглед от нея. Известно време само я гледа, после се върна и решително затвори вратата след себе си.

— Много по-добре изглеждате, мисис Мур.

— Ако преди не изглеждах добре, капитан Маклейн, то вината е изцяло ваша.

— Нима? — повдигна той кестенявите си вежди. — Не си спомням да съм ви бутнал в тинята.

Решението на Кендъл да остане спокойна започна да се изпарява, а раздразнението й растеше.

— Бягах от вас. Ако не бяхте ме изплашили до смърт…

— Изплашил? Не съм произнесъл нито една заплашителна дума, мисис Мур. За мен бе приятна изненада да ви открия тук — меко и провлачено каза той.

— Изненада? — опита се да е вежлива. — Едва ли, капитане. Червената лисица и неговите бойци ни нападнаха очевидно по ваша заповед.

Брент се засмя, но смехът му, сух като барут, не прозвуча весело, а беше готов да избухне в напрежението, което изпълваше влажния въздух.

— Заблудили сте се, мисис Мур. Никога не бих заповядал на Червената лисица каквото и да било.

— Не можете лесно да ме измамите, капитане.

— О, а вие вече успяхте да го сторите веднъж, мисис Мур, нали?

Тихият въпрос бе зададен толкова спокойно и любезно, че по гърба й полазиха тръпки. Той прекоси стаята и надникна през един от тесните прозорци, с ръце на бедрата.

— Само формално ли сте омъжена за Джон Мур, Кендъл?

Устата й изведнъж пресъхна. Не можеше да отговори.

Той се обърна и гласът му прогърмя заплашително:

— Е, Кендъл?

Не го оставяй да те сплаши! — напомни си тя. Дръж се… дръж се с достойнство.

— По закон съм негова съпруга — хладно отвърна тя. — Но всъщност, капитан Маклейн, вие не бихте разбрали…

— О, мисис Мур, умирам от желание да разбера — промърмори той подигравателно. — Моля ви, разяснете ми ситуацията.

Грешка направих като седнах — помисли си Кендъл. Той бавно закрачи зад нея. Тя го усещаше като огън, който изгаря гърба й. Всяка негова стъпка предизвикваше тръпки по гърба й, а всеки пристъп от тръпки все повече отслабваше решимостта й да запази самообладание. Не искаше да забележи страха й, въпреки това желанието й да се обърне към него бе огромно. Но не биваше! Не биваше той да разбере как й въздейства. И все пак трябваше да преглътне, преди да проговори — чувството бе същото като да остане на място, когато зад гърба й се промъква змия.

— Чакам, мисис Мур.

Шепотът докосна ухото й като огън. Но тя не помръдна.

— Много е просто, капитане. Родена съм край Чарлстън. Когато Южна Каролина се отдели от Съюза, разбрах, че войната е неизбежна. Не исках да остана на север, когато…

— И съпругът ви по случайност се оказа след вас? — язвителният въпрос долетя от дъното на колибата. — И се намеси точно в момента на… истината, така да се каже?

Кендъл замръзна:

— Да.

— Но вие ми казахте, че нямате съпруг.

— Аз… аз ви излъгах.

— Това вече го вярвам!

Тя извика, когато пръстите му се вплетоха в косата й и болезнено извиха врата й назад. Бе застанал зад нея с разтворени крака — сякаш мускулести стълбове — и бедрата му докосваха раменете й, докато я държеше безмилостно. Извиси се над нея, приковал поглед в очите й с яростна стоманеносива злоба. Тя не се опита да се освободи от хватката му, вдигна брадичка и отвърна на погледа му с нажежен син пламък.

— Ти, самовлюбено магаре! Никой не те преследваше! — Думите й завършиха с писък, защото пръстите му се впиха още по-силно в косата й, той злобно я дръпна и със замах я отхвърли от себе си.

— Тогава ми обяснете, мисис Мур, как така се случи, че бях хвърлен зад борда и се озовах в ледените води без надежда за спасение, ката давещ се плъх. Ако в тинята ви се стори зле, опитайте да стоите гола в морето посред зима.

Кендъл политна напред от силата на удара му. Изправи се и се обърна към него. Наистина бе глупаво да стои с гръб към такава змия, независимо от обстоятелствата. А докосването му я лишаваше от самообладание. Трябваше да се успокои! Трябваше да поговори разумно с него и да потисне страха и яростта си.

Стоеше изправена и го гледаше с ясното съзнание, че гневът му е като осезаема сила в пространството между тях. Но тя бе твърдо решила да победи.

— Сър — каза студено, — вие бяхте изваден от водата, и то от янки, ако смея да добавя. Както виждам, жив сте. Дали ще ми повярвате, или не е без значение. Случаят отдавна е минало и смятам, че вече осъществихте дребнавото си отмъщение. Бях отвлечена от диваци, замъкната в някакво блато, изплашена до смърт от тинята и бита по най-унизителен начин. Ако някой трябва да си отмъщава, то това съм аз, капитан Брент Маклейн. Сега ви моля, сър, като войник на Конфедерацията, като капитан на служба на Юга, да престанете с детинските си глупости и да предприемете необходимото, за да ме закарате до някое южно пристанище колкото е възможно по-скоро!

Няколко мига той я гледа невярващо, после се засмя и отметна назад кестенявата си коса.

— Детински глупости, така ли?

Гласът му звучеше меко. Тя малко се поотпусна.

— Капитане, знам само, че всеки офицер от флотата на Конфедералните щати би трябвало да помогне на една дама от Юга, изпаднала в беда.

— Мисис Мур, абсолютно сте права. — Той нехайно пристъпи към нея с ръце върху бедрата си, оценявайки я с усмивка, която накара сивите му притворени очи да придобият тъмен оттенък. — Ние от флотата на Конфедералните щати наистина се опитваме да бъдем галантни с дамите, изпаднали в беда. Но ми се струва, че напоследък е по-трудно да се открие една истинска дама, отколкото чифт копринени чорапи в Джаксънвил.

Гласът му бе съблазнително плътен и приятен. Дори тук, в пустошта, ухаеше на море. Докато говореше, той продължи бавно да крачи и накрая спря точно пред нея. Тя вдигна поглед, хипнотизирана и упоена от дрезгавия му глас. Изведнъж се бе променил. Разбира се! Тя му бе напомнила за честта на Юга. А той можеше да бъде джентълмен, когато поискаше. С широките си рамене и обшитата със злато униформа на капитан от Конфедерацията, с изсечените си черти, озарени от съблазнителната, леко подигравателна усмивка…

Кендъл бе напълно изненадана, когато силните му ръце се впиха в раменете й и я разтърсиха толкова силно, че косата й се разпиля по гърба и очите й бяха принудени да срещнат неговите.

— Така, както аз виждам нещата, вие се държахте към мен не по-добре от евтина мръсница и интригантка…

Думите му бяха прекъснати от болезнен шамар. — Кендъл освободи раменете си, вдигна ръка и го удари толкова внезапно, че той нямаше време да се опази от безумната й ярост.

— Долен простак! Тъпо копеле! — изсъска тя. Ругаеше, за да обуздае страха, който се надигна в нея, когато видя как той здраво стисна челюсти и как очите му се свиха в стоманени процепи и загубиха привидното си равнодушие. Дланта й бе оставила червена следа върху загорялата кожа на изсеченото му лице. Устните му побеляха, той напрегнато ги стисна и отвърна на погледа й. Изведнъж протегна ръка и я сграбчи за китката като змия, която досега се бе спотайвала.

— Пусни ме! — Тя отчаяно се задърпа.

Със свободната си ръка сграбчи ръката му и заби нокти в нея. Като обезумяла го зарита, дивите й удари попаднаха в глезените му и той изръмжа от болка.

Но по същия начин, както бе хванал китката й, той сграбчи крака й и тя полетя във въздуха, изгубила равновесие. Усещането за полет трая само секунда — в следващия миг се чу рязко тупване и тя се озова зашеметена по гръб на пода.

Преди да успее да надигне натъртеното си тяло, той стовари тежестта си върху нея и я възседна през кръста в хватка, от която бе невъзможно да се измъкне. Тя задъхано изруга. Погледна в суровата, безмилостна стомана на очите му и по-скоро първичният страх, отколкото смелостта, я накара да продължи борбата. Отчаяно се опита да се освободи от желязната хватка на краката му, като се извиваше и махаше към него с юмруци. Той тихо изруга, удивен от дивата й сила, но все пак успя да я усмири, да вдигне китките й високо над главата и да ги хване здраво само с една ръка.

— Мадам, предложихте ми нещо миналия декември, но така и не ми го дадохте. Е, скъпа, вече си в друго пристанище. С джентълмена, когото смятахте да измамите.

Тя лежеше неподвижно, но той усещаше съпротивлението — гърдите й се повдигаха предизвикателно, бедрата й се притискаха към хълбоците му. Както онази нощ тя предизвика в него диво желание, което завладя мислите и помрачи разсъдъка му. Беше красива. Дори сега, когато го гледаше, а омразата придаваше на кристално-сините й очи блясък на скъпоценни камъни, той не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, как устните й се бяха отдали на неговите с колебание, но и със страстно удоволствие, как тялото й бе оживяло при докосването на ръцете му, как пищните й гърди се бяха притискали към него…

Но тогава едва не ме уби — припомни си той. Беше го довела до състояние на пълна забрава и животинска страст, само за да види поражението му.

— Наистина, мисис Мур, не разбирам защо се съпротивлявате толкова много тази вечер. Миналия път бяхте повече от благосклонна да приемете прегръдките ми. Какво? Да не би сега наблизо да няма янки, които да ви измъкнат от ръцете на съдбата?

Тя замръзна, очарователните й очи предизвикателно го гледаха. Засмя се неуверено:

— Капитан Маклейн, може и да не повярвате, но за мен янките са толкова отвратителни, колкото и вие. Така че правете с мен каквото искате. Не мога да се боря с вас. Няма дори да се съпротивлявам.

Продължи да го гледа, като се молеше да го е засрамила и съвестта му да се е събудила. Той я загледа със загадъчен поглед, който не й говореше нищо. Силните квадратни челюсти и пълните му устни не изразяваха нищо. Повдигнал подигравателно вежди, той запита:

— Няма да се съпротивлявате?

Кендъл усети как горещина залива лицето й. Спомни си ясно онази нощ в Чарлстън. А двубоят между тях продължаваше. Тя почувства силните бедра, яките ръце, които я държаха в интимна хватка. Както онази нощ усещаше топлината и мъжественото му излъчване. Пулсът му биеше силно в мускулестия му врат и тя разбра, че е обзет от напрежение и възбуда. През тънкия плат на роклята си и грубите му панталони усети туптенето на неговата надигаща се мъжественост.

Преглътна. И двамата го усещаха, докато се гледаха в очите.

Той бавно се усмихна — леко движение, което изкриви устните му, но не се отрази в суровата стомана на очите му. Изведнъж освободи китките й, постави длан до главата й и затисна с пръсти косата й. Лявата си ръка сложи върху гърдата й и погали зърното с палец. Платът на роклята й не му пречеше. Почувства как при допира зърното се втвърди, усети съблазнителната закръгленост и топлина, буйните удари на сърцето й. Тя не се възпротиви, остана неподвижна, в очите й се четеше лека промяна — все още не се примиряваше, но дали бе изплашена?

От мен ли се страхува, питаше се той, или от себе си?

Внезапно му се прииска да я погали по бузата. Да й прошепне нежно в ухото, че красотата й го опиянява и обърква, че нежното й гъвкаво тяло го привлича и омайва.

Той диво прехапа устни, от тях потече кръв. Тя беше жената, която лукаво го измами. И сега дори пак умишлено съблазняваше душата му. Наведе се още по-близо към нея, устата му почти докосваше нейната.

— Да правя каквото искам, така ли, Кендъл?

— Не мога да ви спра — прошепна тя.

— Повторение на Чарлстън? — промърмори той.

Тя сякаш не можеше да накара устата си да проговори. Устните й едва оформяха думи.

— Не мога да ви спра — повтори.

Изведнъж устните му грубо се нахвърлиха върху нейните.

Езикът му се гмурна в устата й, без да чака покана, и тя усети вкуса на кръвта му. Промърмори нещо в знак на протест срещу това нахлуване, но сърцето й биеше лудо, тя едва дишаше, останала без сили от задушаващото усещане. Опита се да се извие и да го удари, но ръката му здраво притискаше косата й към пода. Тя сграбчи гърба му и отчаяно заби нокти в силните му, потръпващи мускули. За миг той прекъсна атаката си, после отново продължи. Но жестокостта му бе изчезнала. Устните му започнаха да се движат със старание, галейки нейните рани, които изискваха грижи. Кендъл стана жертва на внезапната промяна в докосването му, тя потръпна и се предаде, открила, че въпреки волята си все още изпитва желание към него.

Най-после той надигна глава. Лицето му бе напрегнато, а гласът — рязък, когато проговори:

— Това, което започна в Чарлстън, свършва тук.

Тя успя да долови, че у него се води някаква вътрешна борба. Знаеше, че действително мисли това, което казва. Ако сега отвореше уста и горещо го помолеше, ако го предупредеше за онова, което след малко щеше да открие, той сигурно би станал по-нежен…

Искаше да му каже, но не можеше. Думите не искаха да преминат между треперещите й устни.

Всичко, което можеше да направи, бе да лежи неподвижно. Той стана и решително започна да се съблича — изправи се висок срещу нея, а загорелите му рамене блестяха под тънкия сноп светлина, който се процеждаше през прозореца в дъното на колибата. Сивите му очи бяха тъмни и бурни като нощното море.

Вкаменена, тя го гледаше как пристъпва, как се навежда бавно към нея, тялото му — гъвкаво и мускулесто като на пантера. Той я придърпа към себе си и почна да разкопчава роклята й. Дрезгаво простена от нетърпение, платът не издържа на натиска му и се разкъса.

— Брент… — най-после устните й изрекоха името му, но не успя да каже нищо повече. Затвори очи, а ръцете му докоснаха кръста й, решително погалиха плътта и свалиха пликчетата — единствената дреха, останала на нея.

Тялото му се надвеси над нея. Тя усети нажежена сила. Стегна се, когато коляното му рязко разтвори бедрата й, но дори сега не успя да проговори. Той беше над нея, очите му търсеха нейните. Тя отвърна погледа му, но не можа да каже нищо.

Затвори очи, а устата му отново докосна нейната. Беше нежна милувка. Езикът му облиза устните й. Устните му стигнаха до брадичката й, влажната му, топла уста докосна ухото й, зъбите му нежно го стиснаха. Целувките му възбуждащо бродеха по тялото й. Докоснаха шията, намериха ключицата, после отново се върнаха на устните й.

Времето, разумът, животът… — всичко като че ли избледня, отдалечи се и се преобърна. Сякаш отново беше онази нощ в Чарлстън. Спомените за неговото докосване бяха толкова ясни, толкова приятни. Той я беше заплашвал, беше я предупреждавал, че ще отмъсти, беше водил вътрешна борба със себе си, а тя бе мълчала през цялото време. Сега всичко това вече нямаше значение. Ако е искал да я нарани, той не бе успял. Защото само я съблазни. Целувката върху устните й я оставяше без дъх и без сили да се съпротивлява. Неудържимото движение на езика му донасяше със себе си бурна сладост, изгаряща топлина, която изпълваше цялото й тяло.

Той я целуваше, обхванал гърдата й с ръка. Целуваше я, галеше, докосваше… опияняваше. Изведнъж тя усети, че загорелите му пръсти се вплитат в нейните.

Но това не бе всичко…

Тя чу тих звук. Лек вик, стенание. Идваше от нейните устни. Все още беше нежно, но здраво хваната, докато той продължаваше… отмъщението си. Изгарящите милувки на устата му покриваха тялото й, грапавият връх на езика му се плъзна по втвърдените зърна на гърдите й и като течна лава обиколи долната извивка. Тя трепереше, извиваше се, опитваше се да избяга от сладките усещания, които обхващаха цялото й същество при допира му, напрягаше се да освободи ръцете си, да се извие, да се движи.

О, отмъщение! Той щеше да е безмилостен. Пръстите му останаха здраво сплетени с нейните. Дяволските атаки на целувките му ставаха все по-интимни. Силата и здравината на тялото му я караха да се разтваря. Горещата, разтапяща съблазън на неговите докосвания и милувки покриваше голата невинност на плътта й, мокреше корема й, оставяше съскащи искри по бедрата, докато намери сърцевината на желанието й. Нито изплашеният вик, който се изтръгна от нея, нито дивите конвулсии, които я обхванаха, можеха да го отклонят от намеренията, от желанието му… От отмъщението му.

Тя искаше да умре. Мислеше, че вече е умряла, че скоро ще умре. Нощта бе избухнала в звезди, в мрак и отново в звезди. Задърпа отчаяно пръстите си, за да се освободи… или да докосне непознатата магия, която искреше така близка и така неразгадаема. Тя извика, извика името му…

Той беше там, върху нея, а устните му — върху нейните. Възпламенен, вкусваше силата на страстта си. Ръцете й бяха свободни — смътно осъзна тя. Също толкова смътно почувства промяната в него, внезапното му напрежение. Усети го — горещият връх на неговата мъжественост бе пред дверите й като нажежено острие. Господи… беше толкова възбудена, не си беше помислила, че…

Изведнъж магията бе изместена от пронизваща болка. Сълзи изпълниха очите й, опита се да не изкрещи, но от устните й се изтръгна стон и тя инстинктивно се изви, за да избегне нападението.

Не можеше да избяга. Усещаше го. Бяха стигнали твърде далеч. До края.

— Кендъл, по дяволите, Кендъл, малка глупачке, трябваше да ми кажеш, че ти… че ти никога… — дрезгавият му, смаян глас заглъхна, но дланите му обхванаха лицето й и я накараха да го погледне. В очите му се четеше учудване и сива буря бушуваше в тях.

— Ако ти бях казала, какво? — прошепна тя. — Щеше ли да ме пуснеш?

— Аз…

— Щеше ли да ми повярваш?

— По дяволите! — простена той яростно. Мускулите му се бяха стегнали в твърди възли, които я обгръщаха безмилостно. Но не можеха да се върнат. Тя не можеше да се върне.

— Щеше ли? — настоя тя.

— Не! — заяви той. — Но щях…

— Щеше да бъдеш по-нежен? — запита тя с ирония. Господи, цялата пламтеше. Гореше от болка… и от нещо друго. Течната лава, която той бе отприщил в тялото й, продължаваше да бушува. Нуждата, която за малко да задоволи…

— Щеше ли да ме пуснеш? — попита тя.

Очите му — тъмни, бурни, страстни — се вгледаха в нейните.

— Не! — изстреля той, стисна зъби и затегна хватката. — Не, нямаше да те пусна, и сега не мога да те пусна.

Накъсан стон се изтръгна от нея. Тя сведе мигли.

— По дяволите, Кендъл, не мога да те пусна! — повтори той, а тя не знаеше как да му каже, че не иска да я пусне. Че дори в този момент копнее да я люби.

— Прегърни ме — прошепна той меко. — Прегърни ме силно… целуни ме…

Устните му отново се впиха в нейните. Той вкуси солта на сълзите й. Пръстите му нежно погалиха бузата й и се вплетоха в косата й. Погледите им се срещнаха. Притворила клепачи, тя протегна ръце и го прегърна силно.

Той усети натиска на ноктите й, но вече знаеше, че не иска да го нарани. Започна да се движи, като сдържаше ненаситния глад, безразсъдното желание, което тя предизвикваше у него. Огънят, който бушуваше в слабините му. Господи, да се движи толкова бавно беше мъчително. Напрежението на тялото й понамаля, от устните й се изтръгна тих звук.

— Кендъл? — настоятелно прошепна той името й.

Тя наведе глава и я зарови в шията му, неспособна да го погледне. Но тялото й вече се поддаваше на неговото, извиваше се, полюшваше се в ритъм. Той усети копринения допир на гърдите й до своите, почувства как пръстите й отново сграбчват раменете му…

Изведнъж му бе дала свободата да лети.

Страстта, която досега бе потискал, избухна. Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й, обхванаха меките извивки на ханша й и я придърпаха, за да посрещне мощните му тласъци. Тя инстинктивно се притисна към него, огънят, който го мъчеше, обхвана и нея, пламна между тях, погълна и двамата и завладя света около тях.

За Кендъл не съществуваше нищо друго освен мъжа и усещането. Миналото избледня, животът изчезна. Тя препускаше, възседнала нощните ветрове, тъмнината и неудържимия глад, стремежа, който я бе обзел, смаяна пред чудото, усещаше, че копнее за някакъв неизвестен сладък край, до който не се бе докосвала… Наслаждаваше се на странната красота на прелестното мъчение и удоволствие, умираше по малко от желанието за завършек.

Той дойде. Миг на пълен екстаз и забрава — съществуваше само сладкият нектар, който избухна в тялото й и я остави лудо разтреперана, тръпките, които я заливаха една след друга, и пътуването надолу през снежни облаци към поле от нежно задоволство.

Брент нададе дълбок победен вик. Тя усети как тялото му се втвърдява, напряга, втвърдява… Топлина се разля отново по нея, изпълни я, обгърна я. Тя лудо се разтрепери в обятията му…

После прегръдката му се отпусна. Плавно.

Той внимателно се претърколи настрана. Не я докосваше, но тя го усещаше до себе си. Той се облегна на лакът и се вгледа в нея — сега, когато страстта му бе задоволена, любопитството му се събуди.

Кендъл затвори очи, опита да се отдръпне от него и извика възмутена, когато той безмилостно я дръпна обратно. Тя го беше пожелала. И то отчаяно. Магията беше прекрасна и тя все още бе във възторг от усещанията, които я доведоха до най-великото — екстаза.

Искаше да го запомни. Да се скрие в себе си. Да се наслади на спомена, докато е пресен, да създаде от него мечта.

Но повече от всичко искаше да се свие на пода. И да умре. Всичко се бе случило, защото той я мразеше. Искаше да й отмъсти. Беше я използвал. Беше довършил започнатото от нея преди много време в Чарлстън.

Никога нямаше да разбере колко голямо е било отмъщението му. Тази мисъл предизвика нови мъки в нея.

Тя стисна очи, дългите й мигли легнаха върху бузите като преграда, от която отчаяно се нуждаеше. Не искаше да се изправи срещу него, нито пък срещу въпросите му, които щяха да бъдат не по-малко настоятелни от горещата му страст. Не искаше да се изправи пред унизителния факт, който и двамата съзнаваха — че само първото му докосване тази вечер бе насилствено.

— Кендъл…

— Недей…

— Кендъл…

— Получи всичко, което искаше — получи си отмъщението.

— О, не, мисис Мур — меко каза той, — това е само началото.

— Брент…

— Отвори очи, Кендъл — произнесе той решително. — Трябва да поговорим.

ГЛАВА ПЕТА

Ако някога в живота си Кендъл бе изпитвала непреодолимо желание да избухне в плач, то бе сега. И ако някога бе взимала твърдо решение да не го прави, то също бе в този миг. Затвори очи и продължи да лежи неподвижно в прегръдката на Брент.

— Пусни ме — произнесе след миг тя безизразно и тихо добави: — Моля те.

Прегърна я още по-здраво, но само за миг. После за нейна изненада и облекчение той я пусна. Тя легна по гръб с ръце върху гърдите и леко повдигна едното си коляно.

Брент я погледна учуден, разкъсван между гняв и вина. Пак го беше измамила. Изглежда бе писано тази странна омайваща жена никога да не го остави на мира. В нея имаше нещо повече от това, което бе готов да признае.

Лунен лъч падна върху атлазената й кожа с цвят на магнолия. Изглеждаше като картина от ренесансов художник. Съблазнителната стойка, която бе заела, за да се предпази, сякаш бе самият образ на откраднатата невинност. Лежеше на пода, а златистата й коса се спускаше на разпилени къдрици върху раменете и гърдите и подчертаваше красотата, младостта и прелъстителната й непорочност. Миглите й падаха като ветрило върху бузите, а лунната светлина им придаваше загадъчност. Позата й го изкушаваше със своята невинност. Сребърната светлина се плъзгаше по гладката равнина на корема й и очертаваше красивите извивки на бедрата и удължените й хълбоци. Искаше му се да я докосне, да вкуси от сребристата коприна на плътта й. Въпреки че толкова скоро бе намерил удовлетворение, у него отново се надигна копнеж.

Тихо се изправи. Тя чу леките му стъпки, когато отиде да вземе панталоните си. От ъгъла на стаята той донесе едно одеяло и приклекна, за да я завие. Тя отвори очи, блеснали от лунната светлина, и го погледна с изненада. После миглите й отново се спуснаха, тя сграбчи одеялото и тихо прошепна:

— Благодаря.

— Недей да ми благодариш — рязко отвърна той. — Искам да чуя разказа ти.

— Какво не знаеш? — попита тя с горчивина.

— Омъжена ли си, или не за този янки?

— Омъжена съм.

— Защо?

— Защото бях продадена — безизразно изрече тя. Все още не желаеше да повдигне мигли и да го погледне. — Като най-обикновена робиня.

— Принудиха те да се омъжиш за него?

— Да.

Брент нетърпеливо изръмжа.

— Никой не може да те принуди да кажеш „да“ на брачната церемония.

Тя отвори очи и му хвърли поглед, в който гореше гняв.

— Така, както вие си го представяте, капитане, не. Но за съжаление не всички сме се родили мускулести мъже с такава сила и самоувереност, че да се обявим за неприкосновени.

— Разбирам — сухо рече Брент. — Пребили са те от бой и са те замъкнали пред олтара.

— Не — хладно отвърна Кендъл.

Затвори очи и се опита да му даде гръб. Но той нямаше намерение да я остави на мира. Тя усети как седна с кръстосани крака на пода до нея. Почувства ръката му върху рамото си, широката му длан дръпна одеялото, което тя притискаше към себе си.

— Обърни се, Кендъл. Искам да знам какво точно правеше на моя кораб миналата зима. И защо току-що обезчестих девица, омъжена отдавна.

Тя се извърна към него толкова бързо и неочаквано, че той напрегна мускули, за да посрещне нажежената злоба, която искреше от очите й.

— Обичали ли сте някога, капитане? — попита тя студено. — Не жена, а брат, приятел, майка си, може би? Ако сте обичали, ще разберете. Любовта е по-силна от изобретеното дори от най-вещия оръжеен майстор оръжие. Когато обичан човек е в опасност, ще откриеш, че си способен да извършиш неща, които иначе не би направил.

Той присви сивите си очи, но суровото му безпристрастно изражение не се промени.

— Продължавай. Чакам.

Кендъл стисна зъби и обърна поглед към тавана.

— Какво чакате, капитане? Чухте всичко, което имах да кажа. Баща ми умря. Майка ми се омъжи повторно. За негодник в елегантен редингот. Плантацията даваше добри доходи, но той успя да ги пропилее само за няколко години. Продаде всичко мъртво, което имаше за продаване, и се обърна към хора от кръв и плът. Сигурно за мен са му предложили по-висока цена, отколкото за сестра ми. Достатъчно висока, за да ми обещае писмено, че Лоли ще остане непокътната от алчността му, ако аз покрия сметките.

Той остана в мълчание толкова дълго, че тя извърна глава, за да го погледне.

Седи също като Червената лисица — мина й през ума — с изправен гръб, а раменете му — широки и правоъгълни. Гърдите му все още бяха голи, плътта — стегната и мускулеста. Ръцете му лежаха върху коленете, единствено загрубелите му дълги пръсти, които се свиваха и отпускаха, издаваха някакви чувства.

— Все още не си ми обяснила всичко — напомни й той, гласът му беше жестоко студен, също като нейния.

— Не предполагах, че трябва да ти обяснявам — отвърна тя. Искаше й се думите да прозвучат подигравателно и хапливо, но въпреки всичко, което се бе случило между тях, разговорът стигна до неминуемата болезнена кулминация. Червенина заля бузите й и язвителните й думи прозвучаха като шепот.

— Не е нужно да ми обясняваш очевидното — произнесе той бавно и без капка милост. — Но макар все още да ми предстои удоволствието да се срещна в пълно съзнание със съпруга ти, достатъчно съм чувал за него, за да разбера, че той вдъхва уважение сред хората. Мозъкът ми не побира мисълта как е възможно човек, който е заплатил за жена си огромна сума, да я остави недокосната в продължение на години.

— Три години, ако трябва да бъдем точни — озъби се Кендъл. Стисна здраво челюсти, като видя, че подигравателната й забележка не наруши безсърдечната му решителност. Само я погледна още по-мрачно и заплашително. Тя сведе очи към ръцете му. Беше свил юмруци така, че кокалчетата на пръстите му изглеждаха бели на фона на загорялата кожа. Тя преглътна и нервно прехапа устни, после изрече думите, които той очакваше да чуе.

— Джон Мур изглежда добре, но не е. Преди няколко години пипнал малария, от която едва оцелял. Никога не се възстановил напълно. Страда от мускулни спазми и остро главоболие. И от… пълна импотентност.

Най-после нездрав интерес трепна в присвитите очи на Брент.

— И ти беше тръгнала да бягаш от него, заради неговата импотентност?

Обвинението така я изуми, че тя остана слисана. После по тялото й като вълна се надигна ярост. Несправедливата му груба забележка предизвика у нея диво безумие. Тя скочи на крака, забравила одеялото, забравила всичко в решимостта си да изтрие злобното презрение от студеното му, самоуверено лице. Мъчителният гняв я накара да изкрещи и да се нахвърли върху гърдите му с юмруци.

— Проклето копеле! — изсъска тя, но ядният шепот заглъхна заедно с лудите удари, когато той я затвори в обятията си като в клетка. Притисна я към себе си и буреносносивите му очи срещнаха нейните. Голите, бели като сметана възвишения докоснаха неговите твърди, покрити с кестеняви косъмчета гърди и той грубо и болезнено й напомни за близостта, която преди малко бе споделила с един презиран мъж. Близост, която той нямаше нищо против да повторят…

Възможно ли е това да е същият човек? — запита се тя за миг. Нежният любовник сега се бе превърнал в студен, изпълнен с презрение непознат…

Отново се опита да се отдалечи от него, без да му причини болка. Той беше по-безмилостен от всякога. Когато проговори, мрачно свитите му устни едва помръдваха и дъхът му жегна лицето й.

— Като си се омъжила за янки, какво правеше в Чарлстън в деня, когато Южна Каролина се отдели от Съюза?

Кендъл успя да притисне длани към гърдите му, но това не й помогна. Ръцете му се плъзнаха към кръста й и той я придърпа още по-близо до себе си. Сви единия си крак в коляното, а другия протегна зад нея. Одеялото падна около бедрата й и тя изпита онази позната страшна уязвимост.

— Кендъл!

— Бях се върнала вкъщи, капитан Маклейн. Чарлстън е моят дом. Знаех, че Южна Каролина ще се отдели, ако Линкълн бъде избран. Трябваше да се върна. С помощта на един приятел убедих Джон, че се налага да посетя майка си, за да не би след изборите да започнат военни действия. Бях решила да изчезна. Нямах представа, че ме е проследил.

Той повдигна вежди и мрачно се усмихна. Изглежда му беше забавно.

— Значи така се натъкна на мен. И реши да ме използваш, за да избягаш от човека, за когото си законно омъжена?

— Да! Точно така! — пламенно извика Кендъл и се дръпна назад. Той само я стисна още по-здраво. — Това не беше заговор.

— И все пак ме измами.

— Да! — изкрещя тя отново. — И не си позволявай да ме съдиш! Бих измамила всекиго — дори Бог, — за да избягам. Не знаеш какво ми беше. Не знаеш какво преживях, не знаеш… не знаеш…

Гласът й секна и гневът й неочаквано се стопи. Тя сграбчи раменете му, отпусна се до него и зашепна горчиво:

— Ти си несломим, капитан Маклейн. Притежаваш груба, необикновена сила, с която поставящ хората на колене. Не знаеш какво е да те мразят, да те измъчват и обиждат само защото си млад и здрав, защото си нечия собственост.

За миг я притисна още по-силно към себе си, но тя не обърна внимание. Потръпваше до него, едва осъзнавайки топлината и сигурността на тялото му, приятния мъжествен мирис на гладкото и загоряло рамо под бузата й. Трепереше силно, дори се тресеше, но нямаше да си позволи да заплаче. Нито пък щеше да го моли да й повярва, да я разбере и да й прости.

Изведнъж усети, че той помръдна. Едната му ръка остана върху извивката на бедрото й. Другата се раздвижи. Връхчетата на пръстите му леко я погалиха по гърба. Нежно милваха плътта й и я успокояваха. Кендъл не смееше да трепне. Дъхът й замря в гърлото, а той продължи бавните си движения. Приспиваше я, хипнотизираше. Как искаше да го обгърне с ръце, да открие у него силата, която й се бе изплъзнала, да намери пристанище, защитено от бурите на живота и жестоките измами на съдбата.

„Не!“ — крещеше тя в мълчалива агония. Беше омъжена. Законно свързана с човек, който водеше не война, а сляпа битка срещу Бога и срещу самия себе си. А ръцете, които й предлагаха кратката утеха, бяха на човек, търсещ само отмъщение. Мъжът, когото беше измамила, сега мамеше нея. Сдържан и загадъчен, той сякаш представляваше някаква независима сила.

Беше й отмъстил както трябва. Заради него я отвлякоха и доведоха в това блато, гъмжащо от змии. Силната длан, която я галеше сега, бе извършила унизителното отмъщение снощи.

Тялото й настръхна, изненадано от докосването му. Беше я направил своя любовница без любов. А тя му се бе отдала без срам. Беше отвърнала пламенно на желанията му.

Беше се отзовала нежно, страстно и жадно, а той бе човекът, който я унижи и обиди! Сетивата й, непробудени досега, бяха оживели от неговото докосване и бяха предали сърцето, душата и достойнството й.

— Моля те — уморено простена тя. — Казах ти всичко. Истината. Използвах те, но не исках да ти причиня нищо лошо. Моля те, пусни ме.

Той спря да я гали. Пръстите му се вплетоха в косата й, но не за да я наранят или накажат. Дръпна златните къдрици и я принуди да го погледне отново. За момент, който сякаш трая вечно, той се вгледа изпитателно в очите й.

— Истината ли, Кендъл?

— Истината — прошепна тя. — Заклевам се.

Не знаеше дали й вярва или не. Стоманеносивите очи бяха забулени в мъгла, която винаги скриваше душата му. Решително стиснатите челюсти никога нямаше да се отпуснат. Красивите черти притежаваха силата на якото му тяло — грубо изсечено от силата на волята и твърдостта на характера му.

Докато го наблюдаваше, сърцето й лудо се мяташе в гърдите. Все още лежаха в нелепо интимна прегръдка, а бяха врагове и едва се познаваха. За миг й се стори, че той отново ще доближи устни до лицето й и ще я пожелае с брутална целувка. А тя не знаеше какво предпочита. Да остане сама? Да възвърне достойнството и гордостта си?

Или отново да изживее дивата красота на единението с мъж? Бурята от подлудяващи, болезнени копнежи, осъществяването на най-съкровените мечти.

Затвори очи и с усилие си напомни, че той я бе взел само за да си отмъсти. Дори да е изпитвал друго чувство, то е било само низка похот. Той наистина бе способен да я нарани. Тя бе открила душата си пред него и му бе позволила да го стори. След малко, обляна в сълзи, щеше да го замоли да я пусне, защото не може да изтърпи повече тази болка, тази красота, този смут…

Той не се наведе да я целуне, а я положи на пода. Без да мисли, тя сграбчи одеялото и закри с него тялото си като с щит. Чак когато той се отдалечи, се осмели да вдигне мигли.

Беше надянал панталоните си и сега обуваше ботушите. После взе ризата си. Не се постара да я закопчава, само я намушка в колана на панталоните.

— Тръгваш ли? — чу Кендъл собствения си глас.

— Ще се върна — отговори той и се наведе за куртката си.

Кендъл потръпна. Дали от твърдото убеждение в думите му, което я караше да усеща едновременно жар и хлад, което я тревожеше и плашеше? Или пък бе ужасена от това, че той може да излезе и да я зареже като уредена сметка, като платен дълг? Не можеше да бъде сигурна и болката от това раздвоение бе страшна и обезсилваща. Навлажни устни и се опита да прикрие уплахата в гласа си.

— Къде отиваш?

— Да проверя момчетата. Има нови. Не ми се иска някой от младите глупаци да се събуди с гърмяща змия в леглото си.

Обърна й гръб и се запъти към вратата. Тя искаше да го пусне и да повярва, че излизането му е без значение. Но не успя да се въздържи и го повика. Гласът й трепереше, въпреки че се обърна към него студено и предизвикателно:

— Капитан Маклейн!

Той спря с ръка на бравата и се обърна към нея, сивите му очи бяха присвити и изглеждаха тъмни като пушек.

— Какво смятате да… да правите с мен сега?

Известно време той я гледаше с непроницаем израз на лицето, неумолим като гранит на бледата лунна светлина.

Най-накрая проговори, резкият му отговор беше болезнено груб:

— Още не знам. Не съм решил.

Той решително затръшна вратата. Кендъл трепна. И докато гледаше след него, усети как я обземат гняв и недоволство.

Чу рязък стържещ звук. Не беше решил какво да прави с нея, но очевидно бе наясно поне в едно: нямаше й доверие. И не беше готов все още да я освободи. Беше спуснал резето. Както и преди, тя си оставаше негова затворничка.

Дълго се взира във вратата. После погледна скута си и одеялото, което прикриваше голотата й. А ето ги и грубите дъски на пода, където бе изгубила девствеността си сред буря от гняв и нежност. Почувства тялото си така, както не бе успяла да го усети, докато той беше наблизо и обсебваше разума и сетивата й с първичната си, жизнена мъжественост. Усети болката. Пронизващото чувство, което се бе върнало да й напомни за оня вихър; за придобитото познание, за невинността и гордостта, които бе изгубила в урагана от страст и мъст.

Даде воля на сълзите си. Плака, докато сините кладенци пресъхнаха, а после сухи ридания продължиха да разтърсват тялото й. А най-лошото бе, че не знаеше за какво точно плаче…

От лагера все още долитаха шумове, когато Брент с един скок прекоси стълбата и присви колене, за да се приземи безшумно. Спря за миг — вълнението, което го бе обзело, поутихна, щом съзря как хората му разговарят оживено, макар и трудно, с индианците. Носеха добро уиски от Кентъки на борда на „Джени Лин“ и го бяха взели със себе си, когато оставиха кораба при устието на реката само с няколко души стража. Южняците и индианците очевидно си пийваха заедно.

Мъжете не забелязаха приближаването му — нещо необичайно за семинолите и за добре обучените му моряци. Брент се намръщи, за да прикрие смеха си и изкрещя заповед, която бързо накара всички да млъкнат и да го погледнат виновно.

— Какво значи това, момчета? Някой янки дори с вързани очи щеше да ви види сметката!

Моряците се изправиха объркани и козируваха. Смутени, семинолите направиха същото. Брент се засмя.

— Свободно, момчета, още е нощ. Но призори индианците идват с нас до кораба, за да ни помогнат да занесем амуниции на войниците в залива. После потегляме към Гълф Коуст. Във Форт Пикънс имат неприятности и ни помолиха да ги подкрепим. Плаването няма да е леко, боят — също.

— Разбрано, капитане — в един глас отвърнаха мъжете. Но не помръднаха от местата си, само подадоха със съжаление недопитите бутилки на червенокожите си приятели. Гледаха го, сякаш очакваха още нещо. В замъглените им очи се четеше любопитство и завист.

— Е, какво? — сопна се той.

Чарли Макферсън пристъпи напред.

— Чудехме се какво става с шпионина на янките. Обзалагам се, че няма да играе повече номера на нищо неподозиращи хора. Нали, капитане?

Брент за миг притвори очи. Въпросът не беше неуместен, нито пък непочтителен. Чарли, Лойд, Крис Дженкинс и Андрю Скот бяха на палубата онази нощ в Чарлстън. Янките бяха ударили с приклад Крис, а Андрю си беше счупил ръката. Чарли не можеше да дойде на себе си дни наред. Лойд едва се възстанови от сабления удар в корема.

Хората му бяха сплотени. Подкрепяха изцяло Конфедерацията, но повечето от тях бяха в екипажа му още преди да го последват в набързо скалъпената флота. Представляваха малка, но силна група, решена на безумно смели начинания, която често успяваше с хитрата си тактика да причини на янките такива щети, каквито дори хилядна армия не би могла да нанесе.

Той им дължеше отговор, но известно време не продума, принуден да вземе мигновено решение, а душата му все още бе обзета от съмнения.

— Момчета, смятам, че сбъркахме в преценката си за тази дама.

Брент изчака всички да осмислят думите му, оглеждаше ги с присвити очи. Те се навъсиха. Раздразнение се прокрадна върху лицето му. Беше сигурен какво мислят. Всички бяха видели Кендъл Мур. И сега го наблюдаваха с разочарование, което говореше по-ясно от думите. Тя бе омайваща. Толкова очарователна, че щеше да излезе от всяка ситуация невредима, толкова красива, че би убедила дори господ, че дяволът не е нищо повече от непослушен малчуган.

Някой се изхили в тишината на огряната от пламъците нощ. Брент настръхна, но преди да успее да продума, Андрю Скот се намеси. Младият артилерист пристъпи напред.

— Готов съм да изслушам доводите ви за това, че сме сбъркали, капитане. — Той се обърна към останалите и се засмя: — Виждали ли сте някога капитан Маклейн оплетен в мрежите на жена? Дамите се тълпят около него като мухи на мед, но още никоя не е успяла да го превземе!

Настъпи кратка тишина. Навъсените лица ставаха все по-любопитни — и все повече се изпълваха със завист.

— Разказвай, капитане — настоя Макферсън.

— Няма кой знае какво за разказване. Нашата млада дама си е южнячка, родена край Чарлстън. Принудили я да се омъжи насила за янки, тя жадувала да се върне вкъщи. Използва ни наистина. Но не е искала да ни стори нищо лошо.

Отново се възцари тишина, мъжете се раздвижиха.

Робърт Къти се обади. Беше плантатор от Южна Джорджия, който не се присъедини към Брент, докато президентът Дейвис не призова „Джени Лин“ на служба.

— Какво ще правим тогава с нея, капитане? — Робърт беше джентълмен до мозъка на костите си и за него красивите жени на Юга бяха най-ценното, което Конфедерацията притежаваше. — Не можем да върнем дамата от Чарлстън на жестокия янки.

— Ами ако грешим? — тихо попита Чарли. — Не бива да пускаме на свобода шпионин на янките, още повече пък в някой от южните градове. Представям си на какво е способна жена като тази. Ще завърти на малкото си пръстче някой генерал и ще узнае плановете на цяла войска.

Всички се включиха в спора. Брент вдигна ръка.

— Спокойствие, моля!

Когато млъкнаха, той продължи с вдигната нагоре ръка.

— Оставяме я тук. Ако е шпионин, няма да може да стори нищо лошо. А ако не е… е, поне ще й спестим компанията на янките, докато свърши войната. Червената лисица ми обеща да я пази. Няма по-сигурна гаранция от думата му. Сега се разпръснете и се опитайте да поспите. И за Бога, не лягайте на земята. Не мога да си позволя да изгубя някой от вас заради гърмяща змия.

Сложил ръце на кръста, той наблюдаваше как хората му се разотиват и приемат гостоприемството на индианците. Чу тихи стъпки зад себе си и мигновено се обърна.

Джими Ематла, чиито тъмни очи бяха леко замъглени, защото не беше свикнал да пие алкохол, се приближи към него.

— Какво има, Джими? — попита Брент на езика мускоги. Индианецът все по-добре овладяваше английски, но от уважение Брент говореше с него на родния му език.

— Взимаме десет души да носят боеприпасите. Аз водя. Десет души и пет лодки. Стигат ли?

Брент се усмихна на наперения индианец, горд със своите мъниста и широка шарена риза от памук.

— Напълно, Джими Ематла. Благодаря ти. Човекът, с когото ще се срещнеш в залива, се казва Харолд Армстронг. Не носи униформа. Казах му да не се появява, докато не се стъмни. Покажи се чак когато го видиш и чуеш крясък на присмехулник. Това означава, че наоколо е чисто.

Джими Ематла кимна, после широко се усмихна. Повдигна полупразна бутилка уиски, разклати я и се загледа очарован в кехлибарената течност.

— Много е хубава огнената вода, Нощен ястреб. Благодарим ти за подаръците, които носиш в знак на приятелство с нашия вожд.

Брент се усмихна, после се поколеба и се зачуди защо го обзема безпокойство. Джими Ематла пъхна бутилката уиски в ръцете му, той я пое, отпи голяма глътка от парещата течност, която изведнъж изпълни гърлото му, и леко се намръщи. Погледна Джими Ематла и сам се изненада от думите си:

— Джими, оставям бялата жена при вашия вожд. Искам да те помоля за услуга. Червената лисица има много грижи. Ще ми се и ти да я наглеждаш.

Зъбите на индианеца просветнаха като бяла лента в мрачната нощ, той се ухили:

— Ще пазя твоята жена, Нощен ястреб. Никой няма да я докосне.

Брент наклони глава и тихо прошепна:

— Благодаря.

Индианецът неочаквано се засмя:

— Нощта си отива, бели приятелю. Тръгваш призори. Няма да те задържам, за да можеш да се насладиш на жената, докато имаш време.

Брент сви рамене и надигна бутилката уиски:

— Май първо ще се насладя на малко огнена вода.

Отново кимна на Джими Ематла, после обърна поглед към огъня. Усети тихите стъпки на отдалечаващия се индианец — семинолите уважаваха нуждата на човек от уединение. Останал най-после сам, за да подреди хаоса от мисли в главата си, Брент седна пред огъня и се загледа в топлите златисто-оранжеви пламъци.

Би трябвало да се тревожи за войната. Войските на Конфедерацията се справяха добре на юг, но ставаше все по-ясно, че Флорида е в опасност. Щатските власти още в началото бяха превзели някои укрепления, но Съюзът все още държеше повечето от най-важните точки. Съюзническите войски нападаха крайбрежието по всяко време. Наистина още не бяха опитали да проникнат навътре в страната, но с напредването на военните действия все повече войници на Флорида бяха принудени да се бият на север. И въпреки че генералите на съюзническата армия действаха не по-добре от изкуфели старци, флотата на Съединените щати се ръководеше от изключително способен човек — Гидеон Уелс. Той работеше бързо и умно. Досега Брент винаги бе успявал да пробие блокадите на Съюза. Но докога щеше да продължава това?

Той замислено прехапа устни и продължи да гледа огъня. Джаксънвил беше толкова уязвим за атаките на Севера и съвсем близо до Сейнт Огъстин и дома му. Флорида разчиташе на подкрепата на конфедералното правителство в Ричмънд, в замяна на това мъжете на Флорида воюваха за южните идеали далеч от дома си.

— Какво става с нас, галантните южняци? — произнесе той. — Май сме галантни глупаци. Не можем дори да докоснем идеала, за който се бием.

Кендъл. Дори Кендъл. Гласът й бе изпълнен с благоговение, когато говореше за Юга. Би могла да бъде разпален участник в събранието, което така яростно бе призовавало за отделяне… а може би просто беше умела лъжкиня.

Не. Това, което му разказа не можеше да е лъжа. Почти беше изнасилил девица. „Не“, защитаваше се той, „не я изнасилих“. Но беше решил да я има независимо от протестите й и бе изпълнил намерението си. И двамата знаеха, че не би приел никаква съпротива.

А всичко, което бе мечтал да докосне и усети, беше истинско. Огромната жива страст, която бе почувствал у нея, беше истинска. Бе извикала от болка при нахлуването му, но не беше успяла да потисне вълната на собствената си чувственост, вълната, която лекуваше болките и се издигаше високо, за да се разбие на брега във величествени пръски от бляскаво удоволствие…

Той отпи още една глътка уиски, а мускулите му се свиха при мисълта за нея. Джими Ематла беше прав. Трябваше да тръгне призори, а още седеше край огъня с бутилка уиски за компания, докато тя го чакаше на по-малко от сто фута.

Но как ли го очакваше? С омраза и гняв? Или с желание да изпита отново страстта, която току-що се бе научила да задоволява? А може би се питаше дали е успяла да го измами със сълзливата си история? Ами ако бракът й е хитра измама, скроена от хората, които нападнаха кораба му…

Той притвори очи и огънят се превърна в безформена жълта мъгла. Бракът беше истински. Беше разпитал в Чарлстън и му бяха казали, че Кендъл Мур е съпруга на Джон Мур от флотата на Съединените щати.

Брент унило погледна бутилката и изпи останалата течност. Изправи се и я хвърли, вече празна, в огъня. Тихо премина през лагера и се изкачи по стълбата към колибата. Тялото му бе изтъкано от жар и стегнати възли. Както и да го очакваше, той не можеше да стои далеч от нея.

Колибата беше тъмна. Той постоя на прага, докато очите му свикнаха с мрака. Беше тихо. Най-после забеляза, че тя лежи в дъното, завита с одеялото.

Той свали ботушите си и тихо прекоси стаята. Внимателно коленичи до нея, като се чудеше дали това не е преструвка, за да го изненада неподготвен. Но когато я докосна нежно по рамото, тя леко се обърна към него и от гърдите й се откъсна въздишка. Миглите й лежаха като черно ветрило върху бузите. Изтощена, беше потънала в дълбок сън. Накъсаната въздишка бе дошла след порой от сълзи.

Брент замислено се вгледа в лицето й. Нежната, деликатна красота на чертите й правеше впечатление дори на бледата лунна светлина и вълнуваше душата му. Безупречната й кожа беше чиста, съблазнителна и гладка като алабастър. Искаше му се да зарови пръсти в разпилените златисти коси, които се стелеха около нея. Но не го направи. Продължи да я гледа, окъпана в меките лъчи на луната. Когато тя се извърна към него, одеялото се смъкна и пред погледа му се разкриха раменете и примамливите възвишения на гърдите й. Отново усети напрегнато свиване на мускулите. Извивките на крехките рамене, лекото повдигане на твърдите млади гърди го караха да губи самообладание. Но беше решил да се ръководи от разума, а не от нагона си.

Война бушуваше в него.

И докато я гледаше на лунната светлина, той с изненада осъзна, че не е облякла роклята си. Не се беше въоръжила с дрехи срещу него. Разбира се, стискаше одеялото пред себе си като щит. Но в съня ръцете й се отпуснаха. Пръстите се разтвориха. Одеялото падна настрана. Само красивото й лице си оставаше все така неспокойно. Дори сънят не можеше да облекчи болката и скръбта, изрязали бръчка върху челото й, нито да изтрие засъхналите по бузите сълзи. На колко ли е години? — зачуди се Брент. — На осемнайсет? Двайсет? Двайсет и две най-много. Твърде млада, за да изглежда толкова измъчена.

Той стана и свали дрехите си. Сгъна ги грижливо. Желанието препускаше през него, но той обузда горещите талази, които се бяха надигнали неканени.

Причината да легне спокойно до нея и гальовно да я придърпа към себе си, не беше решимостта да остане безучастен, а изненадващото чувство на нежност, нахлуло в душата му.

Той легна на една страна и положи глава върху протегнатата си ръка. С другата я прегърна и постави длан върху гладкия й корем. Дългата, копринена линия на гърба й докосна гърдите му, хълбоците й се сгушиха до бедрата му. Той усети мъчителна болка дълбоко в себе си, но реши да не й обръща внимание.

Харесваше му да лежи така. Харесваше гладката мекота на кожата й, когато се допираше до него — топла и отзивчива. Харесваше извивката на хълбока й, притиснат до твърдите му бедра. Инстинктивното надигане на неговата мъжественост не представляваше опасност за нея сега. Изглежда и тя се наслаждаваше на женствения уют, който Кендъл без да знае предлагаше.

Отдавна не беше спал с жена. Отдавна не беше лежал сред нежни, виещи се около него кичури коса, обгърнат от нежен аромат, който дава спокойствие и уют.

И никога не беше спал с жена, която да му въздейства като Кендъл; която да изпълва тялото и душата му с гняв… и с копнеж; която да го предизвиква и вбесява и да събужда в него страст, лишаваща от разсъдък…

Брент затвори очи и леко се раздвижи. Тя несъзнателно отвърна на движението му и нагласи тялото си по-удобно до неговото. Сгуши се в мъжката му прегръдка.

Той леко повдигна ръка към дълбоката долина между гърдите й. Пръстите му усетиха тихото туптене на сърцето й и през тялото му премина тръпка. Желаеше я и щеше да я има.

Но можеше да почака. Да потисне треската на тялото и разума чрез сън. С въздържание да я държи в обятията си и да се надява, че свежият нощен въздух ще отрезви душата му и ще му помогне да открие дали красивата пленница е ангел или хитра лисица… или пък най-коварното оръжие, което някога Северът е насочвал срещу Юга.

ГЛАВА ШЕСТА

Стана й студено и тя се раздвижи. Леки тръпки преминаха по тялото й и разкъсаха топлия пашкул, в който бе толкова уютно.

Все още полусънена, усети нещо необичайно. Една ръка я галеше нежно по гърба, плъзгаше се лениво по раменете и гръбнака й, кръжеше бавно около вдлъбнатината над закръгления ханш. Тръпките преминаха в треска. От деликатното докосване в нея се надигаха огнени вълни и оставяха след себе си гореща диря в леда, който смразяваше тялото й.

Огънят се плъзна по гръбнака и спря за малко върху тила. Продължи надолу… жигосваше плътта й и раздухваше пламъци, които проникваха дълбоко в нея, после се разпиляваха и отново тръгваха по гръбнака.

Тя се виеше и стенеше от приятното усещане, но продължи да се наслаждава на дрямката.

Дрезгав, настойчив шепот изпълни с топлина ухото й.

— Събуди се, Кендъл. Почти съмна. Искам те отново, преди да тръгна…

Гласът я накара да се събуди напълно, протегна се и отвори очи. Беше усетила студ, защото одеялото бе дръпнато настрана. А огънят в тялото й бе запален от мъжа зад нея.

Колибата вече не беше осветена от сребърните лъчи на луната. Мъгливи оранжеви и алени отблясъци се опитваха да надвият мрака.

Ръката му докосна рамото й, нежно я обърна по гръб и тя видя лицето на мъжа и дълбоките тъмносиви очи, които подигравателно наблюдаваха съпротивата й. Страстта му бе гола и неприкрита — също като решителния поглед, който не търпеше възражения. Кендъл затвори очи и преглътна. Съзнаваше, че би било смешно да се противи. Гореше от желание за него. Той я прелъсти, докато тя спеше и сега бе прекалено късно да скрие потръпването на тялото си и да се отрече от пламенните ласки, с които вече бе отвърнала. С какво удоволствие би му отказала! Да можеше да лежи безчувствена и да го гледа с презрение, каквото и да вършеше с нея…

Но дори грубото му настървение я възбуждаше. Караше я да копнее по неописуемото усещане, по жаждата, която се разливаше по тялото й като живак и я зашеметяваше…

Той си тръгваше. Току-що бе казал, че я е събудил, защото си тръгва. А още не й беше съобщил какво смята да прави с нея. Припомни си, че я бе взел само от желание да си отмъсти.

Без да отваря очи, попита:

— Пак ли отмъщение, капитане?

Той дълго не отговаряше. Тя вдигна поглед и видя, че я наблюдава замислено и с любопитство. Но в мига, в който очите им се срещнаха, той се усмихна, наклони глава към нея и прошепна до устните й:

— Не. Този път не е отмъщение. А желание.

Устните му настоятелно се впиха в нейните. Опита вкуса им, проучи всеки милиметър и закачливо ги захапа. Облиза ги с език и леко ги стисна със зъби. Разтвори уста и я принуди да пусне езика му, но когато тя отстъпи, той го извади и я остави да го търси… да играе с него така, както той бе играл с нея, да открива сама устата му. Тя се увлече в търсенето, осъзнаваше само топлината, доволна и въпреки това ненаситна за допира на голото му тяло. Наслаждаваше се на силата на ръцете, които я държаха в обятията си, на гърдите, притиснати до нейните.

Той се отдръпна от нея, тя потърси погледа му с очи, широко отворени от учудване. Докосна устните й с пръст.

— Снощи беше хубаво, но за теб насладата се сля с болката. Тази сутрин ще изпиташ само насладата.

Кендъл нямаше сили да откъсне поглед от него. Истината за положението, в което се намираше, все повече избледняваше в съзнанието й. Но тази истина бе болезнена и тя смътно разбираше, че въпреки всичко трябва да му се противопостави.

Тихо попита:

— Защо?

Той не отговори. Докосна с пръст бузата й и приглади един немирен кичур коса. Намести се върху нея, без да бърза. Движеше се бавно, почти лениво. Имаше време… достатъчно време да се наслади на всяко нежно докосване. Кендъл го усещаше с цялото си тяло — покритите му с косми крака, притиснати до нейните гладки бедра, загорелите мускулести ръце, които я прегръщаха, силни и нежни. Лицето му — грубо от наболата кестенява брада — драскаше кожата й, докато устните му търсеха челото, бузите, шията, гърдите. Ясно чувстваше възбуденото му желание. Нажеженото пулсиране до бедрата й я плашеше и измъчваше, докосваше я като метално острие и раздухваше огъня, който гореше дълбоко в нея. От краткия си опит се бе научила да чака. А очакването я караше да трепери от страст. Нямаше път назад. Жадуваше за него, искаше да я изпълни с тази дръзка сила, която я покоряваше и разкъсваше, но същевременно й даваше чувство за цялост.

Задъха се, когато той взе гърдата й в уста, задържа я и с език погали втвърденото зърно. Сластно и бавно. Тя се изви и зарови пръсти в косата му.

Той не бързаше… Нежното мъчение продължи, атаките върху сетивата й се усилваха. Прокара ръка отстрани по извивките на тялото й, погали ханша и се наслади на дългите бедра. Кендъл едва усети как той премести тялото си и даде свобода на изкусните си ласки. Устните му се върнаха при нейните, дланта му — корава и груба, но вълнуваща — премина по корема й, закръжи надолу и зарисува шарки по вътрешната страна на бедрото й. Тя затрепери, омаяна от това изпепеляващо усещане. Извърна се, опитвайки се да избяга от ръката, която отнемаше разума й и я превръщаше в тръпнещо, стенещо същество, изцяло подвластно на волята му.

Опита се да скрие чувствата си, като зарови глава в неговите гърди. Но той не й позволи. Хвана брадичката й с ръка и срещна погледа й. После я пусна и постави длан между гърдите й. Сърцето й биеше лудо. И двамата го усещаха. Дишането й беше учестено и накъсано.

Трепереше цяла, желаеше го, беше готова за него.

— Попита ме защо — тихо прошепна той. — Ето… — ръката му здраво хвана рамото й и погали бедрата й — ето защо.

Тя искаше да му каже нещо. Но звуците не се откъсваха от гърлото й.

Той обви тялото й с ръце и затвори очи.

— Прегърни ме, Кендъл. Докосни ме. Люби ме.

Тя покорно го взе в обятията си и той внимателно се намести върху нея. Вклини силните си крака между бедрата й, без да срещне съпротива. Очите й, широко отворени, го гледаха и не отказваха нищо. Той наблюдаваше лицето й, докато плавно навлезе в нея. Тихият звук, който се откъсна от влажните й, разтворени устни удвои чувственото удоволствие от женската прегръдка. Вече не можеше да контролира възбудата си, страстта, която бе потискал досега, се освободи от оковите и той се задвижи в нея в див всепоглъщащ ритъм. Кендъл отново се задъха, захапа якото му рамо, а пръстите й блуждаеха безумно по гърба му, сграбчваха го, пускаха, после пак се впиваха в него и го милваха.

— Прегърни ме — прошепна той — с цялото си тяло.

Тя сляпо се подчини и обви крака около него. Тихо извика, защото това движение го накара да навлезе още по-дълбоко и го направи част от нея. Отново чу шепота му — нежно й говореше колко много го възбужда. Колко добре го кара да се чувства…

Лицето му, напрегнато от растящото желание, се надвеси над нея.

— Говори ми, Кендъл, кажи ми какво усещаш.

Тя затвори очи, осъзна, че се извива и притиска към него, за да посрещне мощните му тласъци, че се разтреперва отново и отново, а удоволствието стига непоносими висоти. Но не успя да намери думи. Дори в най-интимния момент от тяхното страстно и красиво сливане не можеше да проговори. Червенина изби по бузите й, искаше й се да се скрие, докато безсрамно и ненаситно го приема в себе си.

— Кендъл…

— Не… не мога…

Дрезгав смях изпълни въздуха — смях на мъж, доволен от победата си.

— Ще се научиш, скъпа, с времето ще се научиш.

Смехът и думите му внезапно секнаха, когато тя простена и трескаво го сграбчи. И тогава проговори. Извика името му, а по тялото й запрепуска удоволствие и разкошни тръпки завладяха стройната й фигура.

— О, Брент… Брент…

Той още веднъж потъна в нея корав и силен, тялото му настръхна, разтърси се от мощна тръпка и се отпусна. Опияняваща почуда я изпълни заедно с избликва нето на неговото семе. Това бе върхът на удоволствието. Любовта, на която той я бе научил, притежаваше величествена сила. Тя се предаваше на волята му, но и той отстъпваше пред нея. Това я радваше.

Брент се отмести, но коляното му остана свито върху краката й. Облегна се на лакът и собственически обхвана кръста й с ръка. Кендъл го гледаше втренчено и се опитваше да успокои дишането си, молеше се това шеметно, опияняващо удоволствие, това чувство за насита да не изчезне. Но когато усещането заглъхна, тя отново с мъка осъзна обстоятелствата. Той не говореше, само я гледаше, в ъгъла на устните му се появи усмивка, а очите му си оставаха все така тъмносиви.

Премести ръката си, лениво прокара пръсти по ребрата й, приглади една къдрица и отново удобно намести длан върху кръста й.

— А трябва да ходя на война — промърмори той и поклати глава с мрачно съжаление, сякаш това бе някаква поразителна несправедливост.

Кендъл изтръпна и бързо сведе мигли, после вдигна очи предизвикателно в отчаян опит да скрие страха в сърцето си.

— Поне знаете къде отивате, капитан Маклейн.

Той повдигна вежди и на устните му се появи дяволита усмивка.

— Изведнъж станахме много официални, мисис Мур. Но трябва да призная, че след като смятате за добре да използвате малкото ми име само при определени случаи, наистина чудесно подбирате моментите. Да шептите „капитан Маклейн“ не би допринесло много за разпалването на страстта ми.

Очите на Кендъл застрашително светнаха, той видя, как тя сви устни и стисна челюсти. Инстинктивно вдигна ръка да хване китката й, преди дланта й да се стовари върху бузата му. Гневната ярост остана в очите й дори когато разбра, че е уловена, а той се изсмя горчиво. Явно се забавляваше. Притисна китките й от двете страни на главата и се наведе да постави целувка върху здраво стиснатата й уста.

— Ти ми кажи, Кендъл, какво да направя с теб.

— Да ме вземеш със себе си — тросна се тя. — Сигурно ще минеш през някое южно пристанище.

— Сигурно — съгласи се той закачливо и се усмихна на опитите й да се освободи от хватката му.

— Тогава…

— Не мога да те взема с мен, Кендъл. Отправям се към Гълф Коуст, където ще се водят военни действия. Няма да е безопасно.

— Но първо можеш да ме свалиш някъде. Точно така! А аз ще се придвижа до Джаксънвил или Фернандина…

Веселата усмивка напусна лицето му и той заговори с рязка горчивина.

— В нито един град по крайбрежието не е безопасно. Най-малко пък в Джаксънвил.

Изненада се, като видя как цветът изчезна напълно от бузите й и ги остави сиви като пепел.

— Нали… няма да ме изпратиш обратно във Форт Тейлър?

Брент се намръщи.

— Няма.

— Ох…

Произнесе го с въздишка на облекчение и бързо сведе мигли. Въпреки това той усети, че тя трепери и сърцето му заби по-силно. Тя наистина мразеше този янки, за когото бе омъжена, а освен това твърдо криеше страха си от него.

— Бъди спокойна, Кендъл, няма да те изпратя обратно.

Тя прехапа долната си устна, миглите й все още бяха спуснати, после ги повдигна и се вгледа в него с виолетово-сините си очи.

— В такъв случай… какво ще направиш?

Той се засмя тихо, смаян от тревогата й.

— Можеш да останеш тук — рече усмихнат. — Червената лисица предложи да те пази за мен.

— Да ме пази… за теб? Аз да не съм ти някакъв кораб, Брент Маклейн! И не искам да остана тук! Умолявам те като джентълмен…

— Кендъл, ясно си спомням, че още онази нощ в Чарлстън ти казах да не разчиташ на това, че съм джентълмен.

Отново видя как в очите й блесна гняв, тя стисна челюсти и непреклонно нацупи устни. После миглите й затрепкаха и тя го загледа със сладка невинност.

— Капитан… Брент, не разбираш ли? Война е! Искам да бъда там, където мога да знам какво става…

— Кендъл — опита се да я прекъсне той.

Сладкият й глас стана още по-нежен и тя продължи, без да обръща внимание на думите му.

— Не искам да гния в някакво забравено от бога блато с шепа червенокожи и алигатори!

Най-после Брент я пусна и седна, загледан в прозореца, откъдето утринта предупреждаваше за настъпването си с все по-ярка светлина.

— Кендъл, скъпа — твърдо произнесе той, а тихият му провлачен говор бе изпълнен със сарказъм, — и да ми се правиш на южняшка красавица, и да ми изпадаш в истерия — нищо няма да ти помогне. Оставаш тук.

Тя не продума толкова дълго, че накрая той се обърна да я погледне. Беше седнала и прикриваше голотата си с ръце, здраво прегърнала колене. Мрачни очи, тъмносини като нощното небе, се вгледаха в него, тя отново прехапа яростно устни.

— Докога? — попита шепнешком.

Той я изгледа. По дяволите! Бе способна да се завърне от унеса на дивата страст и след миг да изглежда като предизвикателна девица с широко отворени очи и разпилени коси, подчертаващи красотата й, която сякаш завинаги щеше да остане чиста…

Въздъхна примирено.

— Докато се върна. Докато измисля къде да те заведа — някъде, където скоро няма да има сражения.

Лека тръпка премина по тялото й. Дали от облекчение? Той не знаеше. Тя отметна коса през рамо и пак го погледна предизвикателно.

— Ако остана, капитан Маклейн, искам да се разберем, че повече няма да меля това проклето коонти. И няма да пера нищо друго, освен собствените си дрехи!

Брент тихо се засмя, привлече я в обятията си и я свали обратно на пода — изкушението бе твърде силно, за да му устои.

— Брент — възпротиви се тя, останала без дъх, и прегърна раменете му с изящните си ръце.

Но той я гледаше безмилостно.

— Слушай, Кендъл. Важно е. Искам да ми обещаеш, че няма да причиниш никакви неприятности на индианците. Блатото може да бъде рай, но може да бъде и страшен ад. А сега, когато янките постоянно кръстосват крайбрежието, е още по-опасно. Като войник на Конфедерацията, който стана твой любовник, няма да те върна на съпруга ти, от когото си направила всичко възможно да избягаш. Но ти гарантирам, че ако се натъкнеш на янки, те ще те върнат толкова бързо на Джон Мур, че ще ти се завърти главата. Това няма да има нищо общо с южняците, това ще бъде за тях просто едно почтено дело.

За първи път видя в очите й да се появяват сълзи, но тя премигна и бързо ги преглътна. Питаше се с горчивина и болка как ли е живяла с Джон Мур.

— Искам да ми обещаеш, Кендъл — твърдо каза той.

Тя отново сведе мигли.

— Няма да се опитвам да бягам от индианците. Харесвам Червената лисица. И Аполка. Аз… — В гласа й се прокрадна болка, тя спря за миг, после продължи безизразно. — Просто искам да си отида вкъщи. Но всъщност май вече нямам дом. В Чарлстън също ще трябва да се крия.

Това не беше молба за съчувствие, а самата истина. И в този миг Брент й прости всичко. Той нежно взе лицето й в ръце и се вгледа в очите й.

— Кендъл, войната няма да продължава вечно.

Тя се засмя горчиво.

— Знам. Чувала съм го и от двете страни. „За месец ще направим янките на пух и прах“. „Тия южняци ще побягнат към къщи за нула време“.

— Добре, Кендъл. Няма да свърши скоро. Но все някога ще свърши. Ще те закарам до някое южно пристанище. Но дотогава се примири с живота тук, признай, че не е толкова лошо. Едва ли можеш да наречеш Червената лисица дивак.

— Не, но Нощния ястреб… — промърмори тя.

— Наистина ли мислиш така? — запита той с престорена учтивост, без да обръща внимание на присмеха. — Толкова ли съм див?

— Разбира се.

Той погледна към прозореца, осветен в алено от лъчите на зората. После се обърна отново към нея.

— Радвам се, че оценяваш дивото в мен, скъпа, защото моите първични инстинкти пак се обаждат, а войната ще е дълга и страшна.

Дори не си помисли да го отблъсне. С тиха въздишка го прегърна, посрещна с радост милувките и желанието, което така бързо го бе обзело. Колкото повече го опознаваше, толкова по-неудържимо бе опиянението от познанието… и очакването.

А денят настъпваше. Животът й, цялото й същество се бе променило изцяло само за една нощ и то заради този мъж, който бе станал неин любовник. Бе открила красивите дълбини на страстта между мъж и жена и в неговите обятия можеше да забрави всичко. Трагичните вихри на войната, които опустошаваха страната; горчивата мъка, която изпълваше нейния живот.

Не знаеше какво изпитва той към нея. Не разбираше напълно чувствата му. Знаеше само, че иска да го обича силно, да отвръща на страстта му със страст, да запази завинаги спомена за него в тялото и душата си. Искаше да не се разделя с мечтите за любов и благородство в дългите самотни нощи, които я очакваха…

Той дълго я държа в прегръдките си. Накрая стана. Кендъл зарови лице в одеялото — не искаше да гледа как се облича и си отива. Беше изморена, изтощена и не можеше да се помръдне. Той беше внесъл безпорядък в чувствата й, бе насилил душата й, но сякаш й бе хвърлил спасителен пояс, който тя все още стискаше колебливо, но с отчаяна надежда. Беше доволна от яростното му любене, радостна от това, че той също се нуждае от спомен, но и невероятно уморена от всичко, което изпита.

Беше ужасна мисълта, че той си тръгва.

— Нощният ястреб — промърмори тя. Говореше, за да попречи на сълзите от отчаяние да потекат по бузите й. — Червената лисица. И изведнъж Аполка. Защо сте се нарекли Червена лисица и Нощен ястреб? Тези имена са на английски.

Тя усети, че той свива рамене, но не посмя да погледне към него, докато обличаше ризата си и я напъхваше в панталоните.

— Цивилизацията, скъпа, белият човек — отвърна той. — По времето на войните с индианците белите започнаха да им дават прякори. За да преговарят с тях, много от семинолите и микасуките приеха тези прякори — често използваха названията на горските животни — Орел, Опосум, Катерица, Лисица. Сега, като белите, индианците все по-често приемат името на баща си, но всъщност обществото им е матриархат. Майката на Червената лисица се наричаше Малката лисица. Той има и индианско име — всички семиноли и микасуки имат и „истинско“ име, което получават по време на Танца на зелената пшеница. За баща си Червената лисица е Асияхоло. Белите не можеха да произнасят името му правилно.

Кендъл чу приближаването на ботушите му. Усети, че се навежда над нея.

— И самата дума „семинол“ е интересна. Заселниците твърдяха, че означава „беглец“, защото индианците бягаха на юг, за да предотвратят войни между племената и с белите. Но това не е съвсем вярно. „Стремящ се към свобода“ е истинското значение на думата и Червената лисица също се стреми към свобода. Както и да потъпкват и колят народа му, той се стреми към свобода. — Гласът му секна и той неочаквано приклекна до нея. Обърна я така, че да срещне погледа й. Стисна я в грубата си прегръдка и заговори развълнувано. — Да избягаме на свобода, Кендъл. Това е всичко, което се опитваме да направим всъщност. Червената лисица, ти… аз. Вярвай му. Кендъл. Но ако нещо се случи с него, в залива има един човек, който ще ти помогне, ако му кажеш името ми. Казва се Харолд Армстронг. Ще го намериш при устието на река Маями в първата нощ на всяко пълнолуние. Крясъкът на присмехулник означава, че наоколо е чисто. Разбра ли?

Кендъл се вгледа в очите му и кимна. Полагаше отчаяни усилия да спре напиращите сълзи. С учудване забеляза, че за толкова кратко време той бе станал смисъл на живота й. Една нощ прекараха заедно, само една нощ. И то нощ, започнала с омраза.

— Разбрах — прошепна тя.

Стори й се, че отново ще я целуне. Едно горещо сливане на устните преди раздяла. Но той рязко я пусна. Изправи се и тръгна към вратата. Спря, не смееше да се обърне. Стомахът му се сви на топка, усети болка в гърдите. Чакаха го битки, а да напусне тази жена, която доскоро мечтаеше да унищожи, се оказа най-мъчителната крачка в живота му. Само да хвърлеше още един поглед към нея — одеялото, с което се бе загърнала, не скриваше почти нищо от тялото й — нито двата хълма с цвят на магнолия, нито златния водопад на разпръснатите коси, нито примамливите виолетово-сини езера…

— Ще се постарая да те отърва от меленето на коонти — въздъхна той.

— Да, моля те! — промълви тя. Гласът й издаде, че е готова да заплаче. Прехапа устни, преглътна и заговори с равен, присмехулен тон, за да победи вълнението, което щеше да я задуши: — И гледайте да не ви убият, капитан Маклейн. В тази пустош не се чувствам зле, но не ми се стои тук дълго…

Гласът й секна. За миг той се вкамени, а тя впери поглед в широкия гръб в сива униформа.

Брент отвори вратата и излезе. Този път не спусна резето. Тя чу забързаните му стъпки надолу по стълбата. До ушите й долетяха мъжки гласове. Заповеди, произнесени на английски и мускоги, разцепиха въздуха. Мъжете неочаквано запяха „Дикси“. Звучеше нелепо в това затънтено блато. Но песента отшумя като вятър в далечината.

Тя не заплака. Седеше, впила неподвижен поглед в сламения таван на колибата. Звуците на природата постепенно изместиха човешката реч. Слънчеви лъчи проникнаха в стаята през малките прозорчета и до ушите й достигнаха музиката на Щурците, крясъците на жеравите и грухтенето на алигаторите…

Но в съзнанието й си остана незаглушен припевът на „Дикси“. Той не й даваше покой. И широкият гръб на мъжа със сивите очи. Уви се в одеялото и усети, че отново ще избухне в плач. Плака, докато сълзите й свършиха. После изтощена потъна в забравата на съня.

Внезапно се стресна и отвори очи. Огледа се наоколо, чудейки се какво ли я бе събудило. В колибата беше тихо. Не видя никого.

Намръщи се, осъзнала, че нещо в стаята се бе променило. Ослепителната светлина беше изчезнала, но все още не се беше стъмнило. Слънцето вече клонеше на запад и над лагера бавно се спускаше мрак. Беше спала цял ден. А индианците не я бяха обезпокоили.

Кендъл стана. Зъзнейки от студ, тя обви раменете си с ръце и затвори очи. Брент Маклейн бе тръгнал преди часове и навярно се намираше вече далеч оттук. Но не й се искаше да мисли за самотата, която я очакваше отсега нататък. След бурята в душата й се възцари покой. Сега се чувстваше по-богата. Имаше надежда. Бе избягала на свобода…

На лицето й изгря усмивка. Завъртя се и пъргаво се облече. Приглади с длан косите си и пристъпи прага на колибата.

В лагера животът си течеше както обикновено. Наоколо се гонеха босоноги деца. Огньовете, на които индианците приготвяха храната, горяха. Жените тихо приказваха, заети с домакинската си работа — едни шиеха дрехи от пъстроцветен плат, други нижеха гердани от мъниста, трети готвеха вечеря за мъжете.

— Решила си да останеш при нас?

Тя се огледа. На пътеката, която водеше към обраслата с храсти река и тресавището, осеяно с мангрови дървета, стоеше Червената лисица. Той се приближи до нея, метнал на плещите си млад елен. От шията на елена стърчеше стрела. Вождът се връщаше от лов. Имаше вид на истински повелител — пера красяха буйната черна коса, а ризата му бе обшита със сребърни полумесеци. Вместо набедрената превръзка и панталоните, които носеше на шхуната, сега бе облякъл къса, поръбена с кожа поличка. Гамаши от еленска кожа покриваха глезените му. От врата му висяха стрели и торбички за барут и сачми.

— Спала съм цял ден — промърмори тя засрамена. По бузите й изби руменина. Чувстваше се неудобно. Тъмните очи на индианеца проблеснаха, сякаш да покажат, че разбира нуждата й от сън. Той се изсмя, но не каза нищо. Докосна я по лакътя и я поведе към дома си.

— Не винаги сме живели в такива колиби, Кендъл — заразказва той. — На север къщите в селата ни бяха от здраво дърво. Но белите често ги опожаряваха. И ни изтикваха все по на юг. А тук понякога бушуват урагани и помитат всичко по пътя си. Научихме се да изникваме отново и отново от земята като корените на мангровото дърво. Никой не може да ни унищожи, защото бързо се възстановяваме и издигаме наново разрушените си домове. — Той се поспря за миг и се обърна усмихнат към нея: — Разбрах, че вече не искаш да мелиш коонти.

Кендъл се изчерви. Гневните думи, които бе изрекла пред Брент, сигурно я караха да изглежда в очите на индианеца като ленива и разглезена плантаторска съпруга. Всъщност жените дори на най-заможните плантатори не водеха лек и безгрижен живот. Обикновено колкото по-голямо бе имението, толкова повече работа имаше за стопанката на къщата. Независимо колко роби притежаваше семейството.

— Не се страхувам от черната работа. Щом оставам при вас, ще се трудя наравно с всички.

Червената лисица се усмихна загадъчно и продължи хода си.

— Значи по свое собствено желание реши да останеш при нас.

— Да — прошепна Кендъл, задъхвайки се от усилието да изравни крачка с индианеца.

Неочаквано той рязко се закова на място и тя политна към широкия му гръб. Погледна я усмихнат:

— Отсега нататък няма да мелиш коонти. Искам да научиш децата ми да говорят английски.

Кендъл го погледна изненадана.

— Но ти самият говориш чудесно английски.

Той нетърпеливо махна с ръка.

— Аз съм мъж и нямам много време. Иска ми се и Аполка да научи езика на белите. Пък и не е работа на мъжа да учи жена си.

Кендъл го дари с усмивка. В края на краищата белите и червенокожите май не се различаваха толкова много.

— Но аз не говоря твоя език!

— Ще го научиш лека-полека от децата и Аполка. Вече знаеш няколко думи на мускоги, например, талахесе.

Кендъл повдигна вежди и се засмя:

— Знам само, че това е столицата на държавата ви.

— Означава древен град — отсече той и остави елена на земята пред дома си. Потупа я по рамото и я поведе към колибата. Посочи напред и с весели пламъчета в очите изрече:

— Чулуота — лисича дупка!

Ненадейно я хвана през кръста, понесе я и я пусна чак на най-горното стъпало на стълбата.

— А в замяна аз ще те посветя в тайните на тази земя. Ще разбереш къде текат реките, когато ти се струва, че всичко наоколо е само бурени и храсталаци. Ще ти кажа как да познаваш по цвета отровните змии и да усещаш, когато някоя се шмугне край теб. Ще те науча да чуваш стъпки дори в съня си и да предсказваш кога от небето ще се излее дъжд.

Кендъл наблюдаваше с любопитство каменното лице на индианеца и осъзна, че той й предлага приятелство, с което малко бели биха могли да се похвалят. Дружба, която Брент отдавна бе извоювал, и на която се радваше въпреки предразсъдъците на обществото. Огледа се и видя, че Аполка търпеливо очаква съпруга си, а двете й малки момченца се притискаха към нея и с широко отворени очи чакаха да поздравят баща си и странната бяла жена.

Смехът на Кендъл се понесе във въздуха като звънлива мелодия. Тя се усмихна на Аполка, после отново погледна към Червената лисица.

— Ще се постарая да ти доставя радост. Ще уча децата ти на английски и ще опознавам с теб природата.

Индианецът кимна доволно. Подхвърли ловния си нож на Аполка, която сръчно го хвана. Той й посочи елена и отново се обърна към Кендъл.

— Можеш да започнеш с уроците още сега, докато Аполка приготвя вечерята. Сутрин ще идваш с мен. — За миг се умълча. В тъмните му очи проблеснаха весели пламъчета. — Скоро няма да се нуждаеш от чак толкова много почивка. Нощният ястреб не ще се върне скоро. Войнишката жена не бива да се излежава до късно, освен ако не е будувала, за да достави удоволствие на мъжа си.

Тя се изчерви. Не беше сигурна какво предпочита — да зашлеви индианеца, или да прихне от смях. Последното й се стори по-разумно, особено след като той вече й бе обърнал гръб.

Аполка побутна децата към нея и Кендъл им се усмихна весело. Наведе се и ги прегърна. Малките ръчички й отвърнаха със същото.

Диваци ли? — помисли си тя. Съвсем доскоро в невежеството си бе смятала, че всички индианци са диви. А сега изведнъж се чувстваше щастлива, защото две хлапета с кожа като шоколад се гушеха доволни в нея.

Въздъхна и ги притисна силно към себе си. Видя как Аполка с леки стъпки се приближи до елена. Нощта се спускаше над лагера. Небето бе спокойно, оранжеви отблясъци пронизваха кипарисовата горичка.

Това съвсем не беше Чарлстън. Нито Ричмънд, Атланта или Ню Орлеанс… Но се чувстваше по-добре, отколкото в казармите на Севера. Тук бе най-подходящото място за един южняк, когато наоколо бушуваше война. Може би всичко щеше да свърши много по-бързо, отколкото очакваше Брент. Югът трябваше да победи. Оскъдните вести, които достигаха до Кендъл, й подсказваха, че генералите на Юга са по-добри, а също и военната им стратегия.

Децата я задърпаха, за да привлекат вниманието й. Бяха толкова доверчиви! Да, тук май наистина не беше чак толкова лошо.

Сърцето й се разтуптя.

Тук бе най-хубавото място на света, мястото, където един ден Нощният ястреб щеше да се върне за нея…

ГЛАВА СЕДМА

13 март, 1862

От кърмата на „Джени Лин“ Брент Маклейн се взираше напрегнато на юг. Оглеждаше устието на река Флорида, заобиколено от висока борова гора. Лицето му бе стегнато в сърдита гримаса. Стоеше непоклатим, а остра болка раздираше душата му.

Джаксънвил гореше.

Флорида губеше войната.

Корабът „Хатерас“ от флотата на Съединените щати бе акостирал в Сидър Кий на шести януари и моряците му бяха разрушили железопътната линия и пощенската станция и разграбили няколко вагона с амуниции. Бяха пленили множество шхуни и платноходки. Само двайсет и трима войника на Конфедерацията пазели железопътната гара — малко преди това били изпратени два ескадрона на север, за да посрещнат очакваното нападение срещу Фернандина.

Войниците не достигаха. Янките превземаха едно подир друго селищата — Сейнт Огъстин, Фернандина, а сега и Джаксънвил.

Пушек се кълбеше над дърветата. Затъмняваше ясното небе и закриваше блясъка на слънцето. Брент затвори очи. Стисна зъби. Чакането го влудяваше. Както и пълната безпомощност. Как му се искаше да се покатери по мачтите, да разкъса дрехите си, да се хвърли във водата и да заплува към града! Би направил всичко, за да стигне до „Саут Сийз“.

„Но аз съм капитанът“, повтаряше си непрекъснато той. Не биваше да действа необмислено. Нямаше право ненужно да излага на опасност нито кораба и екипажа си, нито самия себе си. Беше длъжен да чака, докато лодката се върне с новини.

— Ахой, капитане!

Брент се завтече към Чарли Макферсън, който се изкачваше по въжената стълба.

— Хайде, Чарли, бързо! Казвай какво става!

Чарли видя тревогата, изписана върху лицето на Брент. Сведе поглед и тъжно поклати глава. Не беше лесно да съобщи на капитана, че родният му град е опустошен до неузнаваемост.

— Чарли! — изръмжа Брент.

— Янките са завзели Сейнт Огъстин, както и Джаксънвил, капитане. Четвърта Нюхемпширска го държи в ръцете си. Армията на Юга се е изтеглила от града. При отстъплението сами са разрушавали всичко по пътя си. Горят най-вече дъскорезниците. Нашите войници са ги запалили, за да не попаднат в ръцете на янките. Изгорили са тонове дървен материал, една леярна и железодобивна фабрика. Потопили са и няколко кораба. Затова трябва да внимаваме, капитане.

Брент не продума. Тишината бе злокобна. И Сейнт Огъстин, и Джаксънвил се намираха съвсем близо до „Саут Сийз“. Мраз стисна сърцето на Чарли, като гледаше мъката и гнева в очите на капитана.

Покашля се и се опита да го успокои:

— Не е чак толкова зле. Доколкото успяхме да видим с Крис, къщите си стоят непокътнати. Е, наистина янките малко са се развилнели, ама не е чак толкова страшно. А ако бяха в Чарлстън или Ричмънд… голямо клане щеше да падне. Тук смятат, че имат поддръжници сред населението, затова внимават.

Брент стисна решително устни и се спусна към каютата си. Мъжете на палубата се спогледаха в недоумение.

Върна се бързо. Беше съблякъл сивата униформа, обшита със злато, и бе надянал бежови панталони, бяла риза и тъмносин редингот. Всички знаци, издаващи ранга му във флотата, бяха свалени. Пъхна револвера под колана на панталоните си, а от ботуша му стърчеше нож. Мяташе смъртоносни погледи към хората си.

— Тръгвам — отсече той. — Нека трима от вас дойдат с мен. Ако има доброволци. Напълно е възможно да прекараме остатъка от войната в затвора. Но по-вероятно е да ни застрелят. Без униформа могат да ни сметнат за шпиони, а и янките, и южняците първо стрелят, а после питат.

Андрю Скот, който заедно с Чарли бе участвал в разузнавателната експедиция, пристъпи напред.

— Готов съм да дойда с вас, капитане. Но помислили ли сте, че и двата града са окупирани, а главнокомандващият нареди да се върнем обратно на запад, ако се окаже, че е твърде късно да помогнем тук.

— По дяволите главнокомандващия! — изруга Брент. — На този кораб командвам аз. Ще се върнем веднага щом стане възможно.

Андрю се поколеба за миг, леко разтревожен от безумните пламъци в очите на капитана. Но както винаги, Брент Маклейн изглеждаше хладнокръвен. Решен на всичко и хладнокръвен. Никога нямаше да ги поведе без хитър замисъл в главата. А не бяха ли прочути точно заради него? Не само на юг. Миналия януари след неуспешната атака срещу Форт Пикънс се отправиха към Ню Орлеанс и там им показаха нюйоркски вестник. Една карикатура в него изобразяваше кораба на Брент Маклейн, промъкващ се през блокадата на Севера — точно под носа на янките.

Да, наистина беше безумно смел. Северняците още не бяха видели всичко, на което е способен.

— Идвам с вас, капитане — реши Андрю. Половината от екипажа мигновено пристъпи напред.

Брент ги огледа изпитателно:

— Крис, Андрю и…

Чарли застана решително пред него:

— Няма да тръгнете без мен, капитан Маклейн!

Брент стисна устни, за да не се изсмее. Чарли трепереше от страх, но нямаше да отстъпи.

— Добре, Чарли, съгласен! Останалите, слушайте внимателно. Бъдете готови всеки миг да изчезнем оттук. Внимавайте някой да не забележи „Джени Лин“. Можем да тръгнем нагоре по реката, но аз бих предпочел открито море. По-бързи сме от янките. Крис, Андрю, Чарли — сваляйте моряшките дрехи. Ще се престорим на търговци — привърженици на Севера. Уж бягаме на юг, защото сме чули, че южняците са нападнали крайбрежието.

Въпреки че се тревожеше до смърт, Брент изчака да падне нощта. Четиримата насочиха лодката на север. Като забеляза военните кораби на Съюза в пристанището на Джаксънвил, Брент усети непоносима болка в сърцето. Само преди пет месеца „Джени Лин“ бе хвърлила котва тук, защото трябваше да се извършат някои незначителни ремонти. Сега на същото място стоеше малък военен кораб, от мачтите му се вееше американското знаме. Пулсът му се ускори. Може би точно в този миг войниците рушаха облицованите с чамово дърво стени на неговия роден дом. Баща му и брат му не бяха наблизо. Джъстин и Стърлинг Маклейн се бяха присъединили към кавалерията на Флорида и преди два месеца отрядът им бе заминал на север, за да се бие заедно с войската на Северна Вирджиния. Но сестра му Дженифър и жената на Стърлинг — Патриша — бяха останали тук заедно с петгодишния му племенник Патрик.

За миг Брент затвори очи. За първи път благодари на Бога, че майка му не е жива. Беше починала през 1858. „Саут Сийз“ за нея бе като дете. С любов бе подреждала всяка стая, всяко ъгълче и ниша. Бе посветила живота си на две неща — семейството и дома си.

Съществуваше малка вероятност, съвсем нищожна, янките да са се смилили над плантациите, разположени между Сейнт Огъстин и Джаксънвил.

Лодката се плъзгаше тихо по водата. Брент наблюдаваше заревото от пожарите. Стори му се, че жилищата и обществените сгради край кея са непокътнати.

Но той се славеше като голям враг на Севера. Семейство Маклейн бяха прочути. Знаеха ги като преуспяващи плантатори и военни, предани на Юга. Дали янките щяха да пощадят дома, който принадлежеше на двама офицери от кавалерията на Юга и на един морски капитан?

— Насочи лодката към онова малко заливче — нареди той на Чарли, който гребеше. — Ще се наложи да продължим пеш. Разпръснете се. Ще се срещнем в града.

Издърпаха лодката на ивицата пясък, врязана в морето, и я прикриха с клони. Половин миля ги делеше от пристанището. Брент даде знак да тръгнат пълзешком. Виждаха часовите на янките — тъмни сенки, движещи се по доковете и кейовете.

Докато Брент ги наблюдаваше, двама от тях се срещнаха и запалиха лули. Изглеждаха спокойни. И как не? — с горчивина си помисли той. Войниците на Конфедерацията им бяха предали града без съпротива.

— Не очакват военни действия — прошепна Брент на Чарли, който лежеше на пясъка до него. — Това е добре.

Добре, но за какво? Те не планираха да извършат някакъв голям удар. Преди всичко Брент се стремеше да се сдобие с кон и да се добере до „Саут Сийз“. Но нямаше право да въвлича хората си в тази авантюра.

— Какво ще кажеш да отидем при Лил? — запита Чарли. — Брент замислено свъси вежди. Лил държеше на главната улица кръчма, прочута сред моряците. Сигурно янките си пийваха след победата и това щеше да ги улесни в действията им.

— Ще влезем през кухнята — прошепна той. — Движете се покрай бараките. И по-бързо. Един по един. Ако ви заловят, гледайте да ги заблудите.

— Кой е пръв? — попита Андрю.

— Аз — отвърна Брент. — Ако не успея да стигна до онази постройка, връщайте се на кораба. Първо Крис, после Андрю и Чарли.

Брент напрегна мускули. Приготви се. Чакаше двамата часови да се разделят и да тръгнат към другия край на пристанището. После безшумно се понесе напред като стрела в нощта.

Останал без дъх, спря до склада. Притисна се към стената и изчака за миг. Затвори очи, за да овладее лудия ритъм на сърцето си. Най-после дишането му се успокои, той погледна към далечния бряг и вдигна ръка. Мигновено в тъмнината се стрелна втора сянка. После трета, а след нея — четвърта. Накрая и четиримата се събраха, притиснати към спасителната стена на склада.

Брент мълчаливо посочи следващата сграда. Един по един се запромъкваха напред, без да изпускат от очи стражата.

По улиците се мотаеха войници и това затрудняваше придвижването им. Но имаше и достатъчно прикрития — вагони, складове за провизии, дървета, храсти.

Като по чудо успяха да се промъкнат незабелязани. Прескочиха оградата с шипове зад кръчмата на Лил.

Шумна, необуздана веселба изпълваше пивницата. Заглуши стъпките им, когато се отправиха към задния вход. Брент надникна през прозореца на кухнята.

Вътре нямаше никого, само огромната печка бумтеше. Брент предпазливо натисна бравата и даде знак на другите да чакат. Влезе и приклекна до печката. След малко чу шумолене на коприна и през летящите крила на вратата към салона се появи жена. С леки стъпки, полюшвайки широката си пола, тя се приближи към печката. Брент се хвърли към нея и затисна устата й с ръка. Страхуваше се да не извика от изненада и да го издаде.

— Аз съм, Лил — прошепна задъхано. — Брент Маклейн.

Тя се отпусна с облекчение в ръцете му и затвори големите си тъмнокафяви очи. Той я пусна. Тази жена неведнъж бе приютявала в кръчмата си и него, и екипажа му в пиянските им нощи.

— Брент Маклейн! — промълви тя и страстно го притисна в обятията си. — Ти си луд, Брент! В града гъмжи от янки. За тях си по-ценен от съкровище. Какво, по дяволите, правиш тук, скъпи?

Брент сви рамене и се усмихна на хубавичката жена. От нея се носеше аромат на люляк, широката й пола женствено шумолеше, а красивото й овално лице сякаш нямаше възраст. Бе пристегнала талията си толкова силно, че пищната й фигура наподобяваше пясъчен часовник и гърдите й заплашваха да се излеят от предизвикателното деколте. В погледа й се четеше откровена покана, примесена с възбуда от опасността. Само допреди известно време той би приел на драго сърце. Лил бе сгрявала тялото му много нощи и нямаше да бъде вярно, ако сега кажеше, че изобщо не го вълнува. Но той искаше колкото е възможно по-скоро да стигне до „Саут Сийз“ и после да изчезне. А дори да не беше така…

Като че ли не бе способен вече да пожелае друга жена. Не знаеше дали би могъл да затвори очи, да се преструва и да изпита удоволствие…

— Трябва да разбера какво се е случило, Лил. Отвън в храстите ме чакат трима мъже. В безопасност ли сме тук?

Лил кимна и той отвори вратата. Андрю, Крис и Чарли безшумно се вмъкнаха вътре. Лил се приближи до двукрилата врата и погледна в салона на кръчмата. С грациозна походка се върна при тях.

— Само да викна стария Пит, да хвърля по едно око на янките, и ще видя какво мога да направя за вас, момчета.

Старият Пит, освободен негър, бе останал при Лил дори след като тя му разписа документите. Беше по-добър пазач и от куче.

Четиримата южняци размениха погледи, пълни с напрежение, докато чакаха завръщането й. Не след дълго тя се върна усмихната. Заговори с нисък глас, като гледаше към Брент.

— Все още не се е случило нищо особено. Преди да напуснат града, нашите подпалиха всичко, което би могло да се използва от янките. Що се отнася до населението на града — някои избягаха, други останаха. Янките претърсиха всички сгради, но общо взето се държат добре. Е, имаше грабежи и пожари. Изглежда офицерите ги стягат. Надяват се да намерят поддръжници сред населението, които сами да упражняват контрол над града.

Тя изсумтя презрително.

— А как е в околностите? — с безпокойство запита Брент. Болка просветна в очите на Лил.

— Не знам, Брент, наистина не знам. Изземват памука, тютюна, добитъка, провизиите. Друго не знам. Но хич не се притеснявай за сестра си и жената на Стърлинг. Нали ти казах — държат си здраво хората. Няма случаи на изнасилвания или жестокост към жените. Завзеха града наистина без кръвопролития. Но най-добре да изчезваш оттук, Брент.

— Никъде няма да ходя, преди да проверя какво става със „Саут Сийз“ — отсече Брент. — Лил, мисля си за онзи килер в мазето ти…

— Но, Брент…

— Намери ми кон и го вържи зад къщата. И скрий момчетата в мазето, докато се върна.

— Няма да те пуснем сам, капитане — възпротиви се Чарли.

— Заповядвам ви да останете тук. Няма да ви въвличам в авантюри. Ако не се върна, Лил ще разбере какво става. Качвайте се на „Джени Лин“ и тръгвайте към залива, където ще получите по-нататъшни заповеди. Разбрано?

И тримата кимнаха унило. Лил не се въздържа:

— Ти си упорит глупак, Брент Маклейн.

— Да — съгласи се той. — Сега ще ми намериш ли кон?

Затънтените улички на града бяха странно притихнали.

Във въздуха все още се носеше мирисът на дим. Но едва ли бе възможно град, току-що напуснат от една войска и завзет от друга, да не бъде тих. Цяла северна Флорида със затаен дъх очакваше какво ще й се случи.

Тягостната тишина бе нещо естествено. Хората, останали в града, залостваха врати и прозорци и се молеха домът им да бъде пощаден от гнева на завоевателите. Майките не смееха да пуснат децата си навън. Мрачни, навъсени лица посрещаха неканените гости…

А янките — помисли си Брент — се държаха разумно след победата си. Може би не даваха пукнат грош за Флорида? Стигаше им, че могат да грабят оръжие, провизии и кораби…

Обърна се към хълма на запад и сръга с пети мършавите хълбоци на краставата кранта, която старият Пит бе съумял да задигне. Имаше късмет, че Лил успя да му осигури това четириного подобие на кон — отстъпващите войски бяха взели със себе си всичко, способно да се движи. В града не останаха коне. Кавалерията на Флорида — и хора, и коне — беше офейкала.

Брент потегли, убеден, че постъпва безразсъдно. Очакваше да го пипнат още в мига, когато бе възсядаше умърлушеното животно. Отпусна се и даде воля на мечтите си, които го понесоха на юг.

„Гледай да не те убият“ — беше му заръчала Кендъл на раздяла. Омайващият й провлачен говор, който тя превръщаше в сладка песен, когато пожелаеше, сега бе прозвучал язвително. Но той беше усетил всичко, скрито в тези думи. Щеше да се бори за живота си. От онзи ден нататък споменът за нея непрекъснато го следваше. В битките… На кораба… Мечтаеше за нея. Представяше си, че идва при него. Образът й бе кристално ясен. Пред очите му се явяваше всичко, което бяха преживели заедно и което им предстоеше… Един ден щяха да наваксат пропуснатото.

По някакъв странен начин тя се бе превърнала в част от желанието му да види дома си. „Саут Сийз“ принадлежеше на Джъстин, но около плантацията имаше достатъчно земя. Земя, върху която мъж и жена да вдигнат свой дом. А Кендъл бе създадена за разкошен дом. Тя щеше да бъде най-ценното украшение в него с величествената си осанка, с опияняващите си сини очи… Щеше да очаква пред портата него… съпруга си. В гостната щеше да бъде очарователна дама, а в спалнята — лъвица… Но сега бе жена на друг.

Пет пари не даваше за това. Щом свършеше войната, тя щеше да се разведе, напук на върлите моралисти, които щяха да се пръснат от злоба. Само трябваше да я пази далеч от янките, докато този ден настъпи.

На устните му се появи усмивка: беше си я представил в тресавището. Стори му се, че се е случило много отдавна. Как ли се справят двамата с Червената лисица? Не се притесняваше дали Кендъл ще издържи при индианците, повече го глождеше мисълта дали индианците няма да вдигнат ръце от нея.

Усмивката, изпълнена с копнеж, застина на лицето му. Въздухът бе изпълнен с гъст дим. Не идеше от града, а бе навсякъде около него.

Той сръга коня. Животното неочаквано намери сили и се понесе в галоп. Брент препускаше в нощта заедно с вятъра, който разпръскваше саждите, по тялото му премина болезнена тръпка.

Устреми се по пътя. Времето и пространството изгубиха значение. Стигна до разклона и зави, без да намалява ход. Но когато наближи алеята с магнолиите, която водеше към „Саут Сийз“, дръпна юздите на коня. Тялото му се сви и замръзна върху седлото. Взря се в далечината.

Без да сваля очи, скочи на земята и тръгна пеш по алеята. Стигна до средата и чак тогава се затича. Внезапно се закова на място. Бавно се свлече на колене.

Къщата бе изчезнала. Само трите високи колони стояха непоклатими. Като призрачни стражи се открояваха на фона на изпълненото с дим нощно небе. На лунната светлина изглеждаха нелепо бели сред черното пепелище.

Не знаеше колко време е стоял така на колене. Тъпа болка сковаваше мисълта му. Когато дойде на себе си, осъзна, че се моли.

Благодари на Бога, че майка му не е жива.

Обзе го гняв, гняв и мъка, но не помръдна от мястото си. Стоеше и гледаше. Настръхна, когато чу уморени стъпки по обгорялата земя зад себе си.

— Мастър Брент? — Въпросът прозвуча така, сякаш този, който го задаваше, не бе сигурен дали не говори на призрак. Брент се обърна. Пред него стоеше измършавял негър.

— За Бога! Това наистина сте вие, мастър Брент!

— Здравей, Томас — пресипнало поздрави Брент стария негър, който някога бе камериер на баща му. Сграбчи ръката му и с мъка се изправи на крака.

— Томас, къде е Дженифър? Патриша? И Патрик?

— Хич не се безпокойте, млади господарю. Мис Патриша взе момчето и отиде при нейните в Ричмънд. Мис Джени — тя не искаше да ходи никъде и остана тук. Ама нищо й няма. Янките не пипат бараките на негрите. Много искат да ни накарат да се запишем в тяхната войска, та затуй ни оставиха на мира. Мис Дженифър е при мами Лий.

— Заведи ме при нея, Томас — уморено го помоли Брент.

— Добре, господарю, с удоволствие. Ама знаете ли, мастър Брент, опасно е да ходите по тия места. Янките дават мило и драго за главата ви.

— Знам, Томас, благодаря ти. Изчезвам веднага. Но първо трябва да видя Джени.

— Насам, господарю, насам. Мами Лий сега е в малката къщичка. Преди войниците да побягнат, прибирахме болни и ранени в господарската къща. Мис Джени отдавна се изнесе, та да направи място за войниците.

Брент тъжно поклати глава, когато минаха покрай развалините. Неочаквано спря и се почеса по челото, загледан в останките от родния дом.

Тихо подсвирна:

— Не са се задоволили само да подпалят къщата, ами са я взривили!

— Да, господарю. Хайде, елате да влезем вътре, да не би янките да се появят и да ви видят.

Брент знаеше, че съществуват плантатори, които държат робите си в мизерия. Някои негри живееха в полусрутени плевни. Дълбоко в себе си той бе против робството.

Но когато пристъпи в уютната, прясно боядисана къщичка на готвачката, си даде сметка, че за семейство Маклейн никак не приляга определението „жестоки господари“. Ярки пламъци играеха в огнището, край прозорците се полюшваха пердета с цвят на кафе, а един поовехтял килим от гостната на господарите покриваше дъсчения под.

Отначало не забеляза старата готвачка. Погледът му се спря на крехката блондинка, цялата в дантели и волани, която седеше край огъня, навела глава над ръкоделието си.

— Джени — промълви той с пресипнал глас.

Тя мигновено вдигна поглед и тъмносивите й зеници се разшириха от учудване. Ръкоделието изхвърча от ръцете й и тя се спусна към него.

— Брент!

Като хала се хвърли в обятията му и го прегърна с такава сила, че той се олюля.

— О, Брент! Толкова се радвам! Но ти не бива да стоиш тук — опасно е!

Той обгърна крехките й рамене и я заоглежда; върху устните му грейна усмивка.

— Джени… изглеждаш прекрасно.

Отново я притисна към себе си, думите му бяха самата истина, но от неизреченото го болеше. Не й каза, че за толкова кратко време е пораснала сякаш с години. Все още нямаше седемнайсет, но откакто я бе видял за последен път, от девойка тя се бе превърнала в жена — красива, зряла, с чудна фигура и… с дълбока мъка в очите.

— Какво се случи, Джени? — с тревога я попита той, без да я пуска от обятията си. Отново осъзна колко нелепо нещо е войната. По-големите братя често дразнеха сестрите си, но после ги защитаваха и им предлагаха рамо, на което да изплачат сълзите си.

А Джени беше останала сама.

Но се бе справила чудесно. Очите й бяха помръкнали, чертите — преждевременно зрели, но иначе напомняше пролетен цвят. Късите буфан ръкави на роклята й падаха ниско под раменете и разкрасяваха корсажа. Тънката й талия бе пристегната, а светлосинята пола падаше на дипли около бедрата й. Част от косата си бе навила на лъскави масури, а под тях се спускаше водопад от къдрици и плитки.

За него тя бе най-скъпото, осъзна той и топлина стопи леда, загнездил се в сърцето му. Разрухата на „Саут Сийз“ го нарани, болка и гняв го разкъсваха отвътре, но къщата можеше да се построи наново. А Джени бе от плът и кръв и нищо не би могло да я замести.

— Какво се случи, Джени? — повтори той.

Тя се отдръпна от него и направи опит за усмивка.

— Първо дай една целувка на мами Лий, Брент, и ела да седнеш при мен. Мами ще ни приготви чай. Искаш ли нещо за хапване? Войниците и моряците май винаги са гладни!

Брент покорно целуна старата жена, която бе член на семейството, откакто се помнеше. Тя го притисна в обятията си и избърса сълзите от очите си.

— Сядайте, мистър Брент. Ще ви донеса чай и ще ви оставим сами.

— Много ти благодаря, мами Лий — отвърна Брент, потискайки нетърпението да чуе разказа на сестра си. — Не искам нищо за ядене. На кораба имам добър готвач.

След малко вече седеше с кръстосани крака на пода и си отпиваше ароматен чай с бренди.

— Има ли вести от татко или от Стърлинг? — попита първо той.

— Преди месец получих писмо от татко, подписано и от двамата. Добре са, но отрядът им е получил заповед да се присъедини към войската във Вирджиния — въздъхна тя, после се усмихна. — Татко се гордее с теб, Брент. Пише, че чак във Вирджиния се носят легенди за подвизите ти!

Върху лицето на Брент се появи болезнена гримаса — думите й му напомниха потискания досега въпроса:

— Направиха го заради мен, нали? Подпалиха „Саут Сийз“, за да ми отмъстят.

Джени приглади полата си. Не знаеше къде да се дене от смущение, докато търсеше отговор.

— Така е, нали Джени?

— Ами… не само заради тебе, Брент. Също и заради татко, и заради Джъстин. Брент, може да не повярваш, но те сякаш не искаха да го правят. Когато дойдоха, аз стоях пред вратата с насочена пушка. Казах им, че няма да влязат, докато съм жива. Лейтенантът, комуто бяха възложили задачата, беше много мил. Поставиха експлозиви от всички страни на къщата и той се приближи към мен. Мислеше, че ще го застрелям. Но май повече го беше страх, че къщата ще се запали, а аз няма да помръдна. Заразправя ми колко съжалявал, че се налага да напусна дома си, но заповедите идвали отгоре. Брент, като чух, че янките пристигат, онемях от ужас. Нали знаеш, всички истории, които съм слушала… Бях сигурна, че ще ме изнасилят и ще прережат гърлото ми. Но лейтенантът се оказа истински джентълмен! Каза, че ако искам, мога да го застрелям, но той бил длъжен да ме отмести. Е, не го застрелях. И, Брент, той влезе в къщата след мен, а имаше опасност всичко да хвръкне във въздуха. Влязох да взема семейната библия — нали знаеш, майка толкова я ценеше — а той се втурна след мен и ме измъкна. — Тя замълча за миг. — Казва се Джейкъб Халоран. Ако някога се натъкнеш на него, не го убивай.

Известно време Брент не продума. Отпи голяма глътка чай.

— Война е, Джени. Не винаги знаеш кого убиваш.

— Има почтени янки — прошепна Джени.

Брент повдигна чашата си:

— Има и отвратителни южняци. Войната не променя хората, Джени. Просто хубавото и лошото в тях се проявяват по-ясно, отколкото в мирно време. Почтеният човек винаги си остава почтен. Линията Мейсън-Диксън не разделя хората на добри и лоши. — Той неочаквано се изправи и й подаде чашата си. — Но все пак сме на война, Джени. Имаш ли представа какво направиха с експлозивите, след като приключиха?

Джени сви рамене:

— Извадиха ги от фургон с боеприпаси — това си спомням. Може би са ги закарали у Мърфи. Ще използват къщата му за щаб. Защо питаш? — Очите й се разшириха, тя скочи на крака и без да мисли, запрати чашите на пода. Сграбчи раменете му. — Какво смяташ да правиш, Брент? Чуй ме, братко. Цялата войска на Конфедерацията побягна, защото янките многократно ги превишават по численост. Какво си мислиш, че можеш да направиш сам?

— Малък саботаж, Джени. Един вид отмъщение.

Очите й отразиха страха, който я завладя.

— Брент, ти май не разбираш! Тук гъмжи от янки. Нашите си отидоха, Брент. Дори битка нямаше, янките мирно и тихо завзеха всичко.

— Това ми е ясно, Джени.

— „Саут Сийз“ не струва колкото живота ти, Брент Маклейн!

— Така ли? — намръщи се той. „Саут Сийз“. Памукът. Пристанището на Джаксънвил. Някога препускаше на воля по своята земя. С песен на уста караше реколтата към фабриките на север.

Вечер седеше пред огъня с книга в ръка и пиеше уиски. Ходеше на лов с чистокръвни хрътки, възседнал расов жребец. Следваше неписаните закони на честта — единственото, което му бе останало от някогашния Юг.

„Саут Сийз“…

И след толкова години най-после бе открил жената, с която искаше да сподели всичко това. Жена, която ценеше някогашния начин на живот…

„Саут Сийз“. Законът на честта. Несбъднатото щастие.

Ако не воюваше точно за това, за какво, по дяволите, изобщо се биеше?

Погали с палец дълбоката линия, която се бе врязала между веждите на сестра му.

— Аз приех назначението във флотата на Конфедерацията, Джени. Заповядано ми е да доставям провизии на нуждаещите се и да предизвиквам хаос в редовете на янките при всяка възможност. Не се безпокой, Джени. Има много причини, поради които няма да се оставя да ме убият. Аз съм Нощният ястреб, помниш ли? Непоколебимият Нощен ястреб. Значи смяташ, че са закарали експлозивите у Мърфи?

Джени кимна унило.

— Само внимавай, Брент. Обещаваш ли? Много хора в последно време си смениха цвета. Сега твърдят, че винаги са били на страната на Севера.

— Ще внимавам, Джени. Обещавам ти. Казах ти вече, че нямам никакво желание да умирам.

Тя го погледна с любопитство.

— Нещо се е случило с теб, братко.

Той се ухили:

— Май се влюбих.

— Сериозно? — очите й блеснаха.

— Ще ти разкажа за това някой друг път. А сега да се залавям за работа.

ГЛАВА ОСМА

— Обзалагам се, че си обезумял, Брент Маклейн!

Чарли разпалено зашепна, когато двамата с Брент се показаха над повърхността на водата край „Мариана“ — огромен военен кораб, закотвен в пристанището на Джаксънвил. През нощта морската вода бе леденостудена.

Брент не обърна внимание на думите му. Повдигна високо над главата си торбичка, увита в непромокаема мушама.

— Ще се окажа безумец, само ако фитилите са се намокрили. Запомни, Чарли, в успеха е разликата между лудия и гения.

Съвсем лесно успя да задигне експлозивите от фургона. Стражите се бяха отпуснали. И защо не? Янките бяха навлезли в Джаксънвил с бодра крачка. Единственият им проблем се оказа разрухата, оставена от отстъпващата войска на Конфедерацията. Нямаше защо да се страхуват от саботаж или нападение. Джаксънвил бе в ръцете им.

Най-трудно беше да убеди Дженифър, че няма да постъпва безразсъдно от гняв, заради опустошаването на плантацията.

Наистина се бе държал като безумец, но то бе, преди да види с очите си, че „Саут Сийз“ вече не съществува, макар сърцето му да го предчувстваше.

Сега разумът му надделя и той действаше предпазливо. Отмъкна експлозивите и цяла нощ се спотайва. На следващия ден неотстъпно наблюдаваше янките и изпрати съобщения на хората си чрез Джени и Лил. Изчака още едно денонощие и сега…

Много добре съзнаваше какво му предстои да извърши. Пристанището и корабите се охраняваха строго. Затова му се наложи да преплува посред нощ студените води. Единственият начин да стигне до кораба незабелязан беше да се доближи откъм кърмата.

— Как, по дяволите, ще запалим клечките с мокри ръце — това не ми е ясно — измърмори Чарли. Отчаяно риташе във водата, за да се задържи на повърхността.

— Штт! — изсъска Брент. — Само ми помогни да се метна на борда и после изчезвай оттук. Аз ще паля. Ти върни лодката обратно на кораба. Ще стигна до брега и ще ви догоня при реката. Няма да се връщаме повече тук. Ще ни търсят под дърво и камък. Янките нямат подходящи съдове, с които да поемат нагоре по реката. Не ще успеят да направят нищо до утре сутринта. А дотогава ще съм при вас.

Чарли не отвърна, само изруга, когато, опитвайки се да помогне на Брент, изпусна една торбичка с барут във водата.

— Нищо няма да стане, Брент.

Тъй като бяха сами, Чарли бе изоставил всякакви официалности. Беше станал старши лейтенант във флотата на Конфедерацията, но това не му пречеше да изпълнява нарежданията на Брент, който продължаваше да бъде негов капитан. Както и по-рано.

— Трябва ни само една торбичка, поставена на точно място. Барутът, който се намира на кораба, ще свърши останалата работа. Повдигни ме, Чарли. Трябва да се хвана за въжето и да се покатеря на палубата.

Докато Чарли се опитваше да помогне на Брент, от устата му се изсипа поток моряшки ругатни, той бе готов да улови експлозивите, ако Брент ги изпуснеше.

— Да, да. Съвсем си си изгубил ума, Брент Маклейн.

Брент сграбчи въжето и обви крака около него. Мускулите му трепереха от напрежение, докато се изкачваше нагоре. Държеше дългия фитил между зъбите си и напредваше бързо. Главата му се подаде над палубата. Не забеляза никого. Даде знак на Чарли, преди да се прехвърли безшумно през борда.

— Тръгвай! — прошепна Брент. Старши лейтенантът изчезна под водата.

Първата клечка не успя да запали. Изсъска и угасна. Брент се огледа тревожно наоколо, преди да драсне втора. Палубата с оръдията се намираше точно под него. Ако успееше да предизвика пожар, „Мариана“ щеше да хвръкне във въздуха като фойерверк.

Смръщи чело — дали фитилът не бе прекалено дълъг?

Щеше да гори цяла вечност. Сви рамене. Не му се умираше. Искаше да има достатъчно време, за да се отдалечи.

Въздъхна с облекчение — следващата клечка успя да подпали фитила…

Изправи се и викна:

— Ахой, янки! След миг корабът ви ще избухне! Скачайте всички през борда!

Хвана се за едно въже, скочи върху планшира и се гмурна във водата. Но преди да изчезне под повърхността, чу забързани стъпки — на кораба биеха тревога.

Край ухото му изсвистя куршум, отправен наслуки към водата. Мина съвсем близо край него. Дробовете му щяха да се пръснат, но той сви тяло и се гмурна още по-надълбоко. Пое на север, събра всички сили и загреба с мощни тласъци. Назад останаха доковете на пристанището и корпусите на десетките кораби. Едва тогава главата му се показа над водата и измъчените му дробове поеха големи глътки въздух.

— Копеле проклето!

Пронизителният вик разцепи нощния въздух. Моряците скачаха от кораба и се хвърляха във водата. Брент реши, че няма време за бавене. Гмурна се отново и усети вибрациите на водата — „Мариана“ беше избухнала.

Както бе очаквал, корабът се оказа плаващ барутен погреб. Изплува и видя, че пристанището изглежда така, както на тържествата по случай националния празник. Объркани, янките сновяха насам-натам. Цареше суматоха. Водата стана по-топла, въпреки че Брент се намираше на голямо разстояние от горящия кораб.

Потопи се отново и заплува с все сила. Гмуркаше се и гребеше, докато се увери, че е достатъчно далеч. Студената вода го караше да бърза. Навлезе в тесен скалист залив. Дори оттук виждаше пожара.

Надяваше се, че всички на кораба са обърнали внимание на предупреждението му. Водеше война, но не беше хладнокръвен убиец.

Задъхан, полежа известно време на брега. После стана и се запъти между крайбрежните дървета към гъстата гора зад тях. Мокрите дрехи и нощният студ го караха да трепери.

Призори щеше да стигне реката, където „Джени Лин“ го чакаше, скрита на сигурно място.

— Ахой! Кой там?

Въпросът бе изстрелян още щом Брент сграбчи с уморени ръце стълбата на „Джени Лин“. По тялото му се стичаше вода. Успокои се, като разбра, че хората му са нащрек.

— Капитан Маклейн! — извика той.

— Вие ли сте, сър? Качвайте се на борда!

Не му трябваше помощ, но не се възпротиви, когато два чифта яки моряшки ръце се протегнаха над планшира и го изтеглиха на палубата.

Бързо се изправи и видя, че хората, които го посрещнаха, бяха Крис и Лойд.

— Къде е Макферсън? — попита той разтревожен.

— Върна се преди половин час, капитане. Дадохме му малко бренди и го изпратихме да си почива. Не се наложи да увещаваме стария Чарли да си пийне…

— Старият Чарли е лейтенант Макферсън, момчета — с лек укор изрече Брент. Той и екипажът му бяха нещо необичайно в Конфедералната флота. Бяха го назначили за капитан, но при известни условия. На кораба му имаше само леки оръдия. Беше малък в сравнение с фрегатите и военните кораби, предназначени за тежки битки. Основната му работа бе да доставя провизии и боеприпаси, където е необходимо и колкото е възможно по-бързо. „Джени Лин“ се промъкваше през блокадите, но докато много от останалите кораби, които се занимаваха със същото, с удоволствие печелеха пари от войната, „Джени Лин“ служеше единствено на правителството в Ричмънд.

Екипажът се състоеше от хора, предани на Конфедерацията, но те плаваха без печалба за себе си, само поради една причина — Брент Маклейн. Брент знаеше, че се намира в странно положение — трябваше да внимава така, сякаш ходи по въже. Дисциплината на кораба бе от огромно значение, но той бе принуден да я смекчава, ако желаеше екипажът му да играе по строгите правила. Предлагаха му по-големи кораби, но той тактично отказваше, като напомняше на командващия флотата, че успехът му зависи от способността на кораба да маневрира.

— Добре, сър! — смънка Лойд. — Сега накъде? Нагоре по реката или в открито море?

— Нагоре… — започна Брент, но бе прекъснат от развълнувания вик, който долетя от марса.

— Съюзническо знаме на хоризонта! Шхуна! Приближава се откъм устието, сър!

— По дяволите! — Брент тихо изруга, спусна се към мачтите и се изкачи на марса. Шхуна, приблизително толкова голяма, колкото „Джени Лин“, току-що взимаше завоя на тясното устие.

По-голям кораб от този не би могъл да премине — в това Брент беше сигурен. Ако човек не познаваше добре реката, рискуваше да заседне в плитчините при устието.

Той дръпна бинокъла от моряка на вахта и огледа кораба, като се чудеше да се бие ли, или да бяга. Имаше вероятност да потопят врага и по-този начин да блокират реката зад себе си.

— Всички на палубата! Артилеристите — по местата! Готови!

По тихата палуба затрополяха крака, изпълнителни моряци, твърдо стиснали устни, затичаха нагоре-надолу. Брент слезе от марса и застана до Лойд, готов да даде команда за огън.

Зачака. Корабът трябваше да се приближи достатъчно близо, за да го улучат, но не чак толкова, че да стреля пръв по тях.

Макферсън, въпреки че бе изтощен, зае мястото си до щурвала и се зае с управлението на „Джени Лин“.

Брент свиваше и отпускаше юмруци, а шхуната се приближаваше все повече. Още не. Още не. Пет, четири, три, две…

Изведнъж стълб вода изригна като нефтен фонтан откъм бакборта и „Джени Лин“ се разлюля. Първият снаряд на янките не улучи целта.

Изчакването на Брент даде резултат. Сега беше негов ред.

— Огън! — изрева той, а в това време пръски вода се издигнаха и заляха палубата.

— Оръдие номер едно — огън! — заповяда Лойд на четиримата артилеристи.

„Джени Лин“ се разтресе от изстрела и застена. Но екипажът й нададе победен вик. Снарядът бе пробил корпуса на шхуната.

— Номер едно — зареди! Номер две — готови за стрелба!

— Спрете огъня! — нареди Брент и вдигна ръка. Наблюдаваше потъващия кораб на Съюза.

Изстрелът се оказа фатален за вражеския съд — нямаше съмнение, че корабът ще потъне. Можеха да продължат стрелбата, но нямаше да постигнат нищо друго, освен да залеят реката с кръв.

— Капитане, вижте! — Лойд посочи засегнатия кораб. — Изпращат лодка, сър. Трима души са, развяват бяло знаме.

Като видя, че малката лодка се приближава към тях, Брент присви очи. Двама моряци гребяха, а един офицер стоеше на, носа и крепеше знамето. Трябва да е храбър човек — помисли си Брент. — Осмелил се е да тръгне, когато оръдията на „Джени Лин“ могат всеки миг да стрелят отново.

— Спрете огъня! — отново заповяда той. — Нека разберем какво иска капитанът на янките.

— Може да е измама, сър — намеси се Лойд.

Брент поклати глава.

— Струва ми се, че не е. Ние имаме предимство. Корабът им потъва бързо. Мисля, че това е смел ход, за да предотвратят кръвопролитието.

— Както кажете, сър.

— Помогнете им да се качат на борда. „Джени Лин“ уважава бялото знаме и доблестната капитулация.

След миг пред Брент стоеше млад лейтенант с внушителни кестеняви мустаци, които преминаваха в ниско подстригана брадичка. Той поздрави отривисто и се представи:

— Бартоломю Гриър — лейтенант от военноморските сили на Съединените щати.

Брент с усилие потисна усмивката, която се появи на устните му при вида на скованата стойка на лейтенанта, и отвърна на поздрава:

— Капитан Маклейн. Какво има, лейтенанте?

— Сър, предавам се. Моля за милост от името на екипажа ми. Ако стреляте още по „Йорквил“, само ненужно ще отнемете живота на моряците ми. Корабът вече не представлява опасност за вас.

— Виждам, лейтенанте — спокойно отвърна Брент. — Нямаше нужда да се жертвате. И без това не смятахме да стреляме повече.

Младият човек видимо се отпусна и Брент усети странно вълнение. Този янки бе извършил едно честно и благородно дело. Брент си спомни разговора с Дженифър. Наистина, почтени хора се срещаха и в сини, и в кафяви униформи.

Лейтенантът отново настръхна, сякаш ужасен от това, че за миг е издал своето облекчение.

— Признавам, капитане, разчитах на вашето милосърдие. Знаем, че вие сте отговорен за пожара на „Мариана“. Но нито един човек не загина.

Брент сви рамене и притвори очи.

— Смъртта е част от войната. Но се стараем да убиваме колкото може по-малко.

— Тъй вярно, сър — съгласи се уставно лейтенант Гриър. — Но на ваше място аз щях да стрелям докрай.

— Не се безпокойте, лейтенанте. Бих вдигнал кораба ви във въздуха, ако се беше наложило.

Лейтенантът изведнъж се огледа и видя, че неговите двама моряци и екипажът на Брент напрегнато следят разговора.

— Сър — обърна се той към Брент, — бих искал да разменим няколко думи насаме.

Заинтригуван, Брент кимна.

— Заповядайте в каютата ми.

Повика Лойд и му посочи двамата янки, които с тревога очакваха съдбата си.

— Потегляме нагоре по реката. Погрижи се за нашите… гости. Предложи им по чаша кафе и им дай тютюн. Може би ще прекарат остатъка от войната в лагер за военнопленници. Нямаме време да вземем и останалите. Ако са истински моряци, ще доплуват до брега.

Десет минути по-късно Брент седеше срещу северняка от Другата страна на тясното си бюро. Лейтенант Гриър пълнеше лулата си, а по лицето му се четеше страхопочитание. От доста време екипажът на „Йорквил“ не си позволяваше никакъв лукс. Северът също страдаше от недостиг на провизии.

Брент изчака лейтенантът да запали лулата и да издиша дълга струйка дим. После повтори въпроса си:

— Е, лейтенанте?

Севернякът видимо се напрегна, поколеба се за миг, после погледна Брент открито.

— Както вече казах, сър, вие водите честна борба. Задължен съм ви. Затова ще наруша устава и ще ви предупредя…

Брент присви очи и усети как мускулите му се втвърдяват. Изпита същото необяснимо чувство на страх, което бе преживял, докато яздеше към „Саут Сийз“ и вече предчувстваше, че…

— Продължавайте, лейтенанте.

Севернякът леко се размърда на стола си. Брент разбираше, че в него се води някаква вътрешна борба. От едната страна стояха правилата, а от другата — личното му желание за справедливост.

— Много сте прочут, капитан Маклейн. Сигурно знаете. Домът ви беше единствената къща, която изгорихме между Сейнт Огъстин и Джаксънвил.

Брент не отговори. С повдигане на вежди даде знак на лейтенанта да продължава.

— И двете страни вършат несправедливости — промърмори лейтенант Гриър, загледан в лулата си, после вдигна поглед към Брент. — Говори се, капитане, че сте приятел с някакво индианско племе, изтикано в блатата. Преди време тези индианци отвлекли съпругата на офицер, служещ във Форт Тейлър. Някои твърдят, че вие имате нещо общо с това, понеже дамата е южнячка. Говори се още, че съпругът й се държал като луд. Потеглих от Кий Уест преди седмица, капитане. Изглежда лейтенант Мур действа да го изпратят срещу семинолите. Сигурно ще успее. Капитанът във Форт Тейлър беше уведомен, че пазачите на фаровете по южното крайбрежие получават провизии от индианците. Ако те са се присъединили към Конфедерацията, за Съюза няма да бъде недопустимо да тръгне на бой срещу тях.

Докато лейтенантът говореше, Брент не продума и не помръдна. Миглите му почти не трепнаха. Див страх бе вледенил гръбнака и крайниците му. Страх, ужас и чувство за непоносима неизбежност.

Щеше да закъснее. Беше твърде късно. Твърде късно. Блатото се намираше далеч.

Беше изложил на опасност Червената лисица. Това му причиняваше по-силна болка дори от загубата на „Саут Сийз“. Разтърсваща паника и тревога сграбчиха сърцето му. Кендъл… Тя беше тук в онази първа нощ. Точно тук — в каютата му на „Джени Лин“. Помнеше нейния образ. Очите й — големи и сияйни, прелъстителни и покоряващи. Помнеше гласа й, походката, помнеше как я бе докосвал и тя него…

Изправи се внезапно и със замах отвори вратата на каютата.

— Чарли! Заповядай на кормчията да обърне! Ще заобиколим кораба на янките и ще излезем в открито море! Вдигнете платната, посока — юг!

Поспря за малко до вратата и чу как Чарли, без да задава въпроси, повтаря заповедите му.

После се обърна към северняка, който го гледаше с нескрита тревога в очите.

— Не се притеснявайте, лейтенанте — тихо каза Брент. — Ще оставим вас и хората ви на брега. Не заслужавате да гниете в затвора. Ще кажем, че сме ви изхвърлили, защото сме нямали време да ви предадем на властите.

Лейтенантът затвори очи и почти незабележимо потръпна.

— Благодаря, капитане — прошепна той.

— Няма защо. Аз съм ви задължен.

Брент остави пленника в каютата си. Нямаше военни тайни, които севернякът да открие сред картите му.

Забърза към палубата. Щеше да им се наложи да минат с гърмящи оръдия покрай пристанището на Джаксънвил. И маневрирането край потопения кораб на янките също нямаше да е лесно.

Но тези проблеми почти не го вълнуваха сега. Щеше да се справи. Твърдо бе решил да успее, защото залогът беше голям. Червената лисица бе човек, който живееше според закон на честта, по-суров от законите на Севера или на Юга, човек, който бе рискувал много за Конфедерацията. Сам бе направил своя избор и нямаше да приеме заплащане или благодарност за делата си, нямаше да приеме утеха, ако тези дела доведяха до трагичен за него изход.

Но дори по-дълбоко от вътрешния му вопъл за индианеца, който го бе научил на приятелство, бе отчаянието, измъчващо тялото му, когато си помислеше за Кендъл.

Срещата им бе толкова кратка, но от нея научи какво е любов. Тя бе пуснала корени, които се бяха вплели в сърцето му и го дърпаха назад дори когато беше свободен да си отиде.

Кендъл.

Виждаше я пред себе си. Бурните й виолетово-сини очи, косата й — мантия от мед, обгръщаща я в разкош и див безпорядък.

Тя бе олицетворение на красота и изящество. Притежаваше онзи неосезаем дух на Юга, онова, за което се биеха, онова, което искаха да опазят. Неуловимият дух, който свързваше бедния фермер и плантатора, за да победят по-силния враг. Ставаше въпрос за нещо много по-дълбоко от въпроса за робството. По-дълбоко от краля Памук. Духът може би наистина беше недосегаем, но Кендъл — не. Тя бе жива и жизнена и в нейната топлина и красота той можеше да открие онова, което жадуваше да докосне…

Всичко, за което воюваше. Гордостта на южняка, неговата чест, слава и безгранична непоколебима любов.

ГЛАВА ДЕВЕТА

„В страната на памука искам да се върна и спомените стари с обич да прегърна. Гледай, гледай, гледай, Диксиленд.“ Кендъл се засмя, довърши песента с необичайно насечения ритъм и закачливо дръпна косата на Чикола.

— Памук, Чикола. Слушай внимателно — памук. Можеш да го видиш през лятото. Простира се в далечината като безкрайно поле от облаци.

— Безкрайно поле — повтори сериозно Хаджо, по-големият с една година брат на Чикола, посочи небето и каза: — Облаци.

— Да. Чудесно. Хайде сега. „В страната на памука искам да се върна. Там, там, там, да живея там, на юг, там и да умра, в моя роден Диксиленд!“

Двете деца запяха заедно с нея. Кикотеха се и я поглеждаха с очакване всеки път, когато гласовете им потъваха във високата борова гора, ограждаща малкото сечище. Кендъл ги водеше там всеки следобед да играят и да учат. Не бяха далеч от лагера и често не само Аполка, но и другите жени довеждаха децата си да слушат странната бяла жена, която изглеждаше толкова щастлива сред тях.

Наистина беше щастлива. Необикновено доволна. Нямаше вести от външния свят, но й се струваше невъзможно нещата да вървят зле. Отдаваше се на мечти, безбрежни като памуковите поля. Щеше да бъде в безопасност навсякъде зад линията Мейсън-Диксън, щом веднъж отблъснеха янките. Щеше да получи развод на всяка цена и после…

Брент Маклейн.

Мечтите й бяха наивни и глупави, осъзнаваше тя в редките моменти, когато позволяваше на разума си да надделее. Беше прекарала една нощ с него. И един кратък час на борда на кораба му преди повече от година. Но оттогава постоянно мечтаеше за него и когато този блян се появи пред нея от плът и кръв, разумът й изневери. Мислеше непрекъснато за него. Беше влюбена.

Но какво изпитваше той? Знаеше, че е омъжена. Беше я потърсил само за да си отмъсти. После я увери, че никога няма да я изпрати обратно на съпруга й и обеща да се върне при нея. Но дали това не беше само израз на неговото благородство, независимо от думите му, че не е джентълмен? Или пък градеше планове за тяхното бъдеще? Той беше герой на Конфедерацията, притежаваше неотразима мъжественост и богат опит с жените. И кой знае? Нищо чудно във всяко пристанище да го чака по една годеница. А и съществуваха много по-подходящи партии от нея — даваше си сметка тя.

Очите й се замъглиха и тя стисна устни. Странно, сега това нямаше значение за нея. Беше омъжена, но пет пари не даваше за закона, който я обвързваше. Повече от всичко на света желаеше да бъде с Брент Маклейн. Щеше да се чувства щастлива навсякъде, ако той беше до нея.

— Кендъл.

Една ръчичка дръпна полата й. Тя видя разтревоженото лице на Чикола и осъзна, че гледа с празен поглед пред себе си. Усмихна се, седна на един широк дънер и взе детето в скута си.

— „Дикси“, моето момче, е написана от сина на един борец против робството. Южняците веднага я запели. Как ти се струва това?

Чикола сбърчи нос — нямаше представа за какво говори тя.

— Пей още — помоли я той.

— За днес стига, пиленца — твърдо отвърна тя. — Време е да се прибираме вкъщи. Стъмва се.

Двегодишният Чикола и тригодишният Хаджо кимнаха сериозно и при вида на техните замислени личица би се разсмяла, ако не бе бодването в долната част на гръбнака й, което задуши смеха. В гората зад нея имаше някой. Беше сигурна. Червената лисица бе удържал на обещанието си — беше я научил къде криволичат рекичките и какви звуци издават обитателите на тресавището. Вече умееше да чува не само с ушите, но и с цялото си тяло.

Не разбираше откъде идва страхът й. Намираха се съвсем близо до лагера. Семинолите бяха предпазливи и понякога мъжете се промъкваха между дърветата да проверят дали всичко е наред.

Необяснимият смразяващ страх премина в ужас още преди да чуе стъпките, разбудили гората, и присмехулния припев на „Джон Браун гние в гроба“.

Изплашена, Кендъл скочи с вик и хвана Чикола с едната си ръка, а с другата притисна Хаджо към себе си.

В тихия следобед сякаш мигом се изви вихрушка, настъпи суматоха. Гората бе залята от войници в сини униформи, които прииждаха на вълни между дърветата. А войникът с леденосините очи, войникът, който крачеше с яростна решителност към нея, бе човекът, когото тя не желаеше да срещне никога вече и горещо се бе молила на Бога за това.

Джон Мур.

Кендъл отново изпищя, дръпна двете деца и ужасена хукна с тях към лагера. Отчаяно се молеше да стигне там преди…

Преди Джон да я улови.

Тичаше сляпо, водена от инстинкта. Но напразно.

Лагерът на семинолите вече се беше превърнал в ад от ужасени писъци. Войници нахлуваха в колибите със затъкнати на пушките щикове и търсеха мъжете, останали в сечището, след като бойците бяха тръгнали на лов и разузнаване. Кендъл обгърна с очи лагера.

Червената лисица! Трябваше да го открие. Да намери пристан в неговата сила. Но той не бе в лагера! Пък и да бе тук, какво би могъл да стори, освен да умре храбро?

— Кендъл! Кендъл Мур!

Викаше я Джими Ематла. Кендъл го съзря и се затича към него. Чакаше нея и децата, за да ги отведе в гората и да ги скрие в тресавището.

— Джими! — неистово извика тя с вяра в смелостта и чувството за дълг на гордия боец. Тъмните му очи, вперени в нея, я насърчаваха да бърза и да избяга със синовете на неговия вожд.

— Не!

Тя спря ужасена. Един щик разпори корема на Джими Ематла и той се свлече на земята. Сълзи изпълниха очите й. Дори не видя лицето на северняка, нападнал индианеца. Синя мъгла се спусна, а после червената кръв изпълни полезрението й.

Тревожен писък я накара да се обърне към колибата на Червената лисица. Аполка я бе видяла и тичаше към нея и децата, по бузите й се стичаха сълзи, а красивите й черти бяха изкривени от страх.

В следващия миг се случи нещо ужасно, което щеше да се запечата завинаги в паметта на Кендъл. Аполка тичаше, без да вижда нищо около себе си. Млад войник, който отстъпваше от боя с един индианец, не забеляза, че тя е само изплашена жена опитваща се да стигне до децата си.

Обърна се. Щикът му се вряза в индианката. Очите на младата жена за миг срещнаха погледа на Кендъл. Разширени от разкъсващата болка, те сякаш умоляваха. Аполка отвори уста, но от гърлото й не излезе звук. Очите й проблеснаха и ослепителното тъмнокафяво сияние на любовта и смеха изчезна завинаги от тях. Тя се свлече в краката на войника.

Кендъл извика, притисна момчетата към себе си и ги повали на земята, за да ги предпази от страшната гледка. А край тях продължаваха да се носят бойни викове, ридания и викове на ужас. Тежки стъпки разтърсваха земята, военни команди раздираха въздуха.

Когато Кендъл вдигна очи, пред погледа й се разкри ужасяваща картина. Жени и деца бягаха към гората. Някои успяха да избягат, други бяха посечени. Какво ли можеха да сторят сами срещу белите завоеватели? Повечето мъже не се бяха върнали от лов и войниците бяха нападнали коварно лагера, в който имаше само беззащитни старци, жени и деца.

Кендъл отново нададе вик, този път от болка. Груби пръсти сграбчиха косата й и я изправиха на крака. Извиха главата й и тя срещна студените, злобни очи на съпруга си.

Той беше висок, с широки рамене, тъмна коса и се перчеше с ниско подстриган мустак. Би могъл да мине за красив, ако не бяха жестокият израз на изпитото му лице и студът в очите. В тях нямаше капка милост. Нищо човешко не трепна в твърдия поглед, който отправи към Кендъл. Изразът му си остана непроменен и той усука още по-здраво косата й около пръстите си, за да й причини болка.

— Пусни хлапетата — заповяда той грубо.

Кендъл видя пушката, която той стискаше в свободната си ръка, — от върха на щика капеше кръв и се сливаше с умиращия залез.

Въпреки болката, тя се опита да спре клането и извика като обезумяла:

— Спри! Джон! Моля те! Умолявам те! Това не е война, това е убийство!

— Пускай тия индиански копелета!

Писъците и борбата край тях продължаваха. Дали имаше някой познат измежду войниците? Кендъл отчаяно се огледа. Търсеше човек благороден и справедлив. Съществуваха и такива янки, в това бе убедена — неведнъж ги беше срещала във Форт Тейлър.

Но тук нямаше такива. Екипажът на Джон явно бе грижливо подбран. Вероятно бяха предпочетени войници, участвали във войните със семинолите, войници, които мразеха индианците.

— Хайде, Кендъл. Или ще им видя сметката пред теб.

Не можеше да помръдне главата си. Той я държеше здраво за косата. Напрягаше се да си спомни думите на мускоги, които й трябваха в момента, и извика на момчетата, като ги оттласна от себе си:

— Бягайте! Бягайте, малки лисичета. Скрийте се в гората и стойте там, докато дойде баща ви.

Те не помръднаха. Изплашени, стискаха полата й. Бяха прекалено малки, за да разберат какво става.

— Тръгвайте! — изкрещя Кендъл и ги забута с все сила. Най-после момчетата се откъснаха от нея.

Джон не каза нищо повече. Тънките му устни се свиха още повече и изчезнаха под модния мустак. Извъртя я и я блъсна в ръцете на един млад войник, юноша на не повече от осемнайсет години, с болезнен израз на лицето.

— Отведи я в лодката — заповяда той.

Младежът кимна безизразно. Очевидно не бе очаквал от войната такова клане, но беше твърде зашеметен, за да направи нещо друго, освен да се подчинява на заповедите. Той хвана Кендъл здраво и я повлече към реката. Тя успя да се обърне назад.

От гърлото й се надигна вик. Затисна устата си с опакото на дланта и зъбите й се впиха в собствената плът. Но не усети болка.

Чикола я бе послушал. Виждаше го — малките му тъмни крачета го носеха далеч от ужаса в лагера. Вече наближаваше редицата от кипариси в края на сечището. След миг гората щеше да го погълне.

Но Хаджо се бе изплашил и побягнал към топлината и сигурността, която от малък познаваше. Отчаяно се притискаше към безжизненото тяло на майка си. Един отстъпващ войник се спъна в детето и инстинктивно се обърна да си отмъсти. Вцепенена от безсилен ужас, Кендъл видя как войникът удря с пушката си момчето по главата. То падна върху майка си.

Кендъл изпищя истерично. Яростта й даде сила и тя успя да се освободи от ръцете на смаяния войник, който я държеше.

— Спрете! — изкрещя тя и се спусна обратно. — Спрете! Убийци! Кървави убийци! Спрете, спрете!

Без да я е грижа какво върши, тя се нахвърли срещу първия войник в синьо, изпречил се пред нея. Той обърна глава, изразът на лицето му беше гневен, но не и жесток. Това бе простодушно лице на мъж на средна възраст, с бръчки, обзет от треската на боя. Кендъл се вгледа в него с широко отворени очи, изпълнени със сълзи, и безумието изчезна от лицето на мъжа. Той огледа касапницата наоколо, после погледът му се върна върху красивата жена.

— О, господи — промълви той.

Кендъл едва осъзна това, което последва. Джон Мур се приближи зад нея и грубо я сграбчи за раменете. А откъм реката кънтяха тежки стъпки.

Силен вик огласи мрачно притихналото сечище:

— Какво, по дяволите, става тук?

Смътно, отначало съвсем смътно, Кендъл разпозна гласа.

Травис.

Видя го — красив във военната си униформа, той крачеше към средата на кръга от безмълвни войници. Двайсетина мъже от ротата му спряха зад него и зачакаха, неловко смълчани пред сцената на боя, който не беше битка, а жестоко клане.

Невярващ на очите си и отвратен, Травис закрачи нервно, вперил поглед в труповете на жени, деца и старци. Сред мъртвите имаше неколцина мъже, оставени от Червената лисица да пазят лагера в тресавището, което досега не познаваше нищо друго освен мир и тишина.

Травис продължаваше да крачи, все още без да осъзнава картината. Накрая погледна с дива ярост войниците.

— Какво се е случило тук? Дяволите да ви вземат, ние не сме във война с индианците! Бием се срещу Конфедералните щати, а не срещу шепа деца.

— Какво ти става, Травис?

Ядният въпрос дойде от устата на Джон, пръстите му се впиха в раменете на Кендъл.

— Убихме няколко дивака. Малките зверчета също са опасни. Като пораснат, ще нападат белите.

Лицето на Травис се зачерви от гняв, после побеля.

— Аз съм по-старши, Джон. Заповедта беше да се пазарим за Кендъл и да предупредим вожда да не помага на южняците.

— Лейтенант Мур е прав, капитане — обади се ленив глас откъм войниците на Джон. — Какво лошо има в това, че сме убили няколко дивака? Преди двайсет години ни беше заповядано да ги унищожим до крак, стига да можем.

Травис помълча за миг, после продължи рязко:

— Един месец допълнителен наряд, редник. За неподчинение. И за да ви е ясно отсега нататък, ще ви обясня какво лошо има в убийството на индианците. Ние сме военнослужещи от флотата на Съединените щати. Непосредствената ни задача е да запазим Съюза. Заповядано ни е да се бием, не да извършваме убийства. Ние сме представители на народа. Народ от богобоязливи и миролюбиви хора. Воюваме за чест. А в клането на жени и деца няма чест!

Травис внезапно се извърна към Джон, тревогата и яростта му бяха толкова силни, че почти не трепна, като видя Кендъл.

— По дяволите, как позволихте да се случи това, лейтенант Мур?

Джон изсъска през зъби:

— Гадните диваци отвлякоха жена ми, капитане. Заповядано ни беше да дойдем и…

— Да преговаряме, не да убиваме!

Джон замълча. Кендъл усети гнева му.

— Ти си гледай твоята война, Травис. Аз ще си гледам моята.

Напрежението между двамата мъже сгъсти въздуха. Наоколо цареше мъртва тишина — никакъв полъх на вятъра, никакво шумолене в дърветата. Птиците мълчаха, дори щурците бяха спрели своята песен.

После се чу тих звук — бръмченето на мухите, които кацаха върху кръвта на мъртвите. Може би дразнещото жужене на насекомите, или пък внезапното осъзнаване, че са заобиколени от хората си, накара Травис и Джон да млъкнат, разбраха, че сега не е нито време, нито място за лични свади, които превръщаха приятелството им във вражда.

Погледът на Травис се премести върху Кендъл. Очите му бяха пълни с мъка, молеха за прошка и тя разбра — Травис бе дошъл само защото е вярвал, че индианците я държат в плен. Но вече знаеше, че тя предпочита да бъде пленница на семинолите, отколкото робиня на Джон Мур.

Травис се обърна към мъжете:

— Връщайте се в лодките. Веднага.

Заповедта му бе последвана от тътрене на крака. Кендъл. Джон и Травис останаха сами сред сечището, заобиколени само от мъртвите.

— Е, освободихме жена ти, Джон — рече Травис с лек укор. — Не изглежда да са я измъчвали жестоко.

— Така ли? — попита Джон. — Сигурно. Най-вероятно се е подмазвала на червенокожите като разгонена кучка.

— По дяволите, Джон — прекъсна го Травис, смутен от присъствието на Кендъл.

— Защо я защитаваш, Травис? И двамата знаем по какво си пада жена ми. Но май напразно се тревожа за проклетите диваци… Ти тръгна след Кендъл с такова нетърпение, защото може би зад гърба ми двамата с нея сте били нещо повече от приятели?

Травис застина. Лицето му пребледня от гняв, в очите му пламна огън. Стисна юмруци.

— Няма да те извикам на дуел, Джон. Защото съм ти приятел. Все още. Но като твой приятел те предупреждавам. Ако продължаваш така, няма да остане човек на този свят, към когото да се обърнеш. И ако нараниш Кендъл по някакъв…

— Кендъл е моя съпруга, Травис, и ще правя с нея каквото сметна за необходимо! — Джон избухна в нов пристъп на гняв. — Нямаш право да се бъркаш в семейството ми. Дори президентът Линкълн няма право да се бърка, нито пък проклетият адмирал Фарагът!

Травис отново застина, сякаш ударен от гръм.

— Когато тази война свърши, Джон…

— Не смяташ ли, че трябва да изчезваме оттук? — прекъсна го студено Джон. — Може да попаднем в засада на индианците и ако един от тези диваци опре нож в гърлото ти, няма да мрънкаш повече заради малко пролята кръв. Самият ти водиш хора, чийто живот зависи от теб.

Травис изруга тихо и се обърна.

Кендъл бе слушала спора им с напрежение. Сега затвори очи, искаше й се по този начин да изтрие ужаса край себе си. Но никога нищо нямаше да го заличи. Опита се да се отскубне от ръцете на мъжа си, но ноктите му се бяха впили безмилостно в рамото й.

— О, не, любов моя сладка — изсъска Джон и я сграбчи за врата. — Време е да се връщаме вкъщи и да празнуваме. Един любящ съпруг спасява жена си от варварството на червенокожите.

Ръката му бавно полази по врата й и заплашително го стисна, а очите му през цялото време оставаха безизразни и каменно-студени. Тя отвърна на погледа му хладнокръвно. Той не можеше да я нарани. Физическата болка нямаше да заглуши вината и агонията на сърцето й.

— Възнамерявам да се покажа като невероятно благороден човек, любов моя. Смятам да те приема с обич, без да обръщам внимание на това, че си омърсена и опозорена от индианците. Но искам да ми разкажеш всичко. Да, искам да знам защо изглеждаш толкова добре, мисис Мур.

Изведнъж я обзе отчаяние. Представи си Червената лисица — как той се завръща от лов и открива жена си и детето си убити. Заради нея. Предпочиташе да бе умряла заедно с всички.

— Джон — тихо продума тя, — по-добре ме убий! Иначе един ден аз ще го направя.

Той стисна още по-здраво устни. Пусна врата й и я удари по брадичката с опакото на дланта си.

— Опитай, кучко — чу го тя да съска.

Пред очите й притъмня. Не усети как съпругът й я сграбчи грубо и я понесе на рамо като чувал.

Опита се да полежи спокойно и започна да брои чеповете по дъсчения таван над главата си.

Отчаяно се мъчеше да заспи. Имаше малка надежда Джон да остане до късно вечерта на военния съвет и като се прибере да не я безпокои, ако е заспала.

Все още не бе имал възможност да се изправи срещу нея. Тя се свести чак когато малките лодки, с които войниците бяха навлезли в тресавището, пристигаха в някакъв залив. След като се качиха на една от двете шхуни, закотвени в залива. Джон Мур бе принуден да се посвети изцяло на управлението на кораба. Поройни дъждове и бурни ветрове се изсипаха яростно върху тях.

Два дни им бяха необходими, за да стигнат до Кий Уест. През това време Кендъл почти не видя Джон. Бяха я изолирали в малка каюта и само един млад мичман идваше да й донесе храна и да я попита как се чувства. Изглежда мислеше, че са я спасили от някакво страшно изпитание. Кендъл нямаше сили да му обясни, че не е така. Прекара пътуването, редувайки вцепенението с плач. Когато успяваше да заспи, чуваше писъците, когато затвореше очи, виждаше Аполка в мига, преди да умре. В неспокойния й сън отново и отново Хаджо тичаше към мъртвото тяло на майка си и умираше върху гърдите й.

Господи, колко бе благодарна на бурите, които размътваха морето! Молеше се корабът да потъне, да се разбие в коварните скали край брега на Флорида. Сега вече страхът не можеше да я завладее. Не я интересуваше какво прави Джон с нея. Радваше се на заблудата му, че дивите червенокожи мъже са получили от нея това, което той не бе способен да получи никога.

Мечтите й бяха умрели завинаги така, както индианците в лагера. Сякаш връзката между душата и тялото й бе разкъсана.

Щом пристигнаха във Форт Тейлър, веднага я повикаха при капитан Бренън. Тя с горчивина му разказа истината — че индианците не са я заплашвали с нищо и че малките деца и жените са били жестоко избити. Чак после разбра, че причината да я разпитват няма нищо общо с индианците. И тя не каза нищо повече, разтревожена за Брент и екипажа му.

Това се бе случило преди часове. Капитан Бренън прояви загриженост за нея и се съгласи с Джон, че сигурно има треска и бълнува, щом го моли да й помогне да избяга от съпруга си. Бренън беше добър човек. Каза й, че се тревожи за нея, потупа я по рамото и се опита да я успокои:

— Хайде, хайде, мисис Мур. Преживяхте такъв ужас. Бяхте отвлечена и принудена да живеете сред диваци. Станахте свидетел на кръвопролитие, след като прекарахте толкова време сред тези… хора. Трябва да разберете колко трудно е за един човек да приеме всичко това. — Той погледна към Джон и Кендъл едва се сдържа да не се изсмее. Всички вярваха, че е била изнасилена от „диваците“ и че горкият Джон се владее отлично — обожава жена си и се държи тъй, сякаш случилото се няма никакво значение.

Бренън дори приписа жестокостта му на покровителственото отношение на Джон към нея. Да, щяха да го смъмрят. Но нямаше да го накажат. Нападението срещу индианците бе наречено „непростимо, но разбираемо“.

И Кендъл с горчивина трябваше да признае пред себе си, че много южняци биха постъпили по същия начин. Войните със семинолите все още бяха твърде живи в паметта на всички бели и само неколцина бяха способни да разберат какво всъщност се бе случило. Малцина познаваха и ценяха индианския закон на честта.

Кендъл не успя да преброи чеповете в дъските. Странните тъмни кръгове се превръщаха в съзнанието й в човешки лица. Първо се появяваше лицето на Червената лисица. Как се завръща и открива, че вече няма народ, дом, жена и деца.

После на негово място идваше лицето на Брент Маклейн. Все още беше жива и изпитваше болка. Той я бе направил уязвима, защото чрез него разбра, че съществува човек, който иска да я прегръща, да се грижи нежно за нея и да я обича…

Дори ако думите оставаха неизречени.

Никога вече нямаше да го види. Беше заключена в каютата. И пред вратата й крачеше стража — стъпките му отекваха равномерно като цъкане на часовник.

Изведнъж тя застина и стисна здраво клепачи. Беше чула стъпки, различни от стъпките на часовия. Стъпки, резки и твърди.

Джон.

Обърна се в леглото, сви се на кълбо и зарови лице във възглавницата. Опита се да диша бавно и равномерно, но настръхна като котка, щом чу скърцането на вратата.

Тя усети, че той спира до вратата. Миг след това стъпките му събудиха стаята и той започна да съблича парадната униформа. Тя отвори очи и впери поглед в него. И двамата знаеха, че не спи.

— Така… — започна той тихо. — Значи се сприятели с индианците, които те отвлякоха?

В гласа му се долавяха странни нотки. Тя предпазливо се обърна по гръб, без да го изпуска от очи. Беше очаквала необуздан гняв, но сега в позата и гласа му имаше нещо още по-заплашително, отколкото ако се бе втурнал към нея.

— Да — отвърна тя студено. — „Диваците“, които избихте бяха много почтени хора.

— Навярно и мъжете?

— Да.

— Разбирам — кимна той, сякаш водеха приятен разговор, и седна на леглото до нея. — Кажи ми, Кендъл — промърмори Джон и прокара студени пръсти от скулите до гърдите й, което я накара да потръпне от отвращение. — Кажи ми — повтори той и се усмихна на реакцията й, — как беше? Така ли се отдръпваше, когато диваците те докосваха? Или ги посрещаше с радост? Имаше ли някой, с когото предпочиташе да спиш? Много ще ми е интересно да науча обичаите им. Разбрах, че групата, която ви е нападнала, се е състояла от шестима или седмина мъже. Всички ли минаха през теб, сладка женичке? Или ти от самото начало успя да разбереш кой е водачът и да го омагьосаш?

Щеше да постъпи глупаво, но не можеше да се въздържи. Усмихна му се, в очите й заблестя дълбока омраза.

— О, не, Джон. Не си избрах един индианец. Любех се с всички. Всяка нощ обикалях от колиба на колиба и от самото начало ми хареса…

Думите й бяха прекъснати от собствения й вик, защото ръката му стисна злобно брадичката й. Тя се опита да се изправи, но той стисна за китките й.

— Лъжкиня! — произнесе спокойно.

— Не разбирам за какво говориш!

— Изобщо не си докоснала индианец.

Страшно предчувствие загложди стомаха й, но тя не откъсна поглед от него и гласът й не трепна.

— Разбира се, че лъжа. Презирам те, Джон Мур. Бих казала каквото и да е. Имаше само един индианец…

Отново изречението й бе прекъснато от вик на изненада и болка — той бе извил китките й толкова силно, че тя помисли, че ще се счупят.

— Лъжкиня — повтори той тихо. — Много добре знаеш за какво говоря.

— Не…

— Не те е докосвал индианец, добре знаеш. Капитан Бренън ме уведоми за последните сведения. Южняците доставяли оръжие по цялото крайбрежие на южна Флорида. Някакви семиноли малко по на север от твоето тресавище, край езерото Окичоби, отглеждали добитък, който после мистериозно се озовавал в Джорджия и Луизиана. Знаеш ли как е ставало това, Кендъл? Със сигурност знаеш. Защото вождът на племето, което току-що унищожихме, е един дивак, наречен Червената лисица. А той бил скъп приятел на Брент Маклейн.

Кендъл се опита да не издаде чувствата си дори с трепване на мигли.

— Ти си се побъркал…

— Не съм. Но ти ще умреш, ако той се приближи някога до теб. Той вече е мъртъв, Кендъл. Набелязан. Ще го намеря. И ще ти го донеса на тепсия.

Тя усети как кръвта се отдръпва от лицето й, но му отвърна с хладнокръвен шепот:

— Не, Джон, грешиш. Ти си мъртвият. Когато той разбере какво си направил, в целия свят няма да има място, където да се скриеш.

— Това ще ти хареса, нали, Кендъл? — Той говореше така спокойно, че опасенията й бързо се превърнаха в трескав ужас. — Винаги си искала да умра.

— Не, отново грешиш. Не исках да се омъжвам за теб, но не те мразех…

— Докато разбра, че си имаш работа с половин съпруг?

— Не, докато разбрах, че твоята жестокост е болестта, която никога няма дори да се опиташ да излекуваш.

Той отново се усмихна с мраз в очите.

— Радвай се, Кендъл. Има шанс да победя болестта. Пристигна нов лекар, специалист по тези болести. Даде ми лекарства — експериментирал е с тях години наред и е постигнал зашеметяващи резултати. Смята, че има шанс да възвърна здравето си за по-малко от месец, с твоята помощ и съдействие, разбира се.

Кендъл поклати глава.

— Късно е, Джон. Не бих могла да те докосна след това което се случи. Когато те погледна, виждам само кръвта на невинните, кръвта на децата…

Той се изсмя и смехът му я разтърси.

— О, ще ме докоснеш, и още как. И то съвсем скоро. Ти си ми съпруга, или забрави?

Той пусна китките й, още веднъж се усмихна студено, изправи се и разкопча колана си. Кендъл го наблюдаваше. Отново усети как кръвта й се отдръпва, сякаш засмукана от тиня.

Той я погледна.

— Не тази вечер, любов моя. Рано е още. Тази вечер ще ти изнеса урок.

Тя добре разбра какво означават думите му. Знаеше, че само ще усили гнева му, но въпреки това каза с ледена ярост:

— Ще постъпиш глупаво, ако ме биеш, Джон. Какво ще си помислят приятелите ти?

— Абсолютно нищо, мадам. Тук няма човек, който да не убие жена си затова, че е приютила южняк между краката си.

Кендъл го погледна и бавно вдигна брадичка.

— Ти си болен, Джон. Наистина си болен. Но знаеш ли? Не можеш вече да ме нараниш. Затова си така обезумял, нали? Защото го знаеш!

Тя въздъхна и се опита да го отблъсне. Замаха с ръце и задраска с нокти, когато той я сграбчи за раменете и я обърна по корем.

Но скоро разбра, че въпреки всичко е уязвима за болката. Извика, щом ремъкът изплющя по плътта й. Когато той стигна до десетия удар, тя почти бе изгубила съзнание.

Сякаш отдалеч дочу доволното му пъшкане. Той пропълзя в леглото до нея.

— Уверявам те, любима, че когато му дойде времето, ще ме докоснеш. И ще ми дадеш повече, отколкото си дала на южняка.

— Никога!

Знаеше, че не я бе чул. Беше се обърнала с гръб към него и пресъхналите й устни едва отрониха думата.

Но никога в живота си не бе изричала нещо, в което да е така убедена.

Можеше да прави каквото си поиска с нея, но никога нямаше да получи нищо. Можеше да я насини от бой, да чупи костите й една по една.

Тя пак щеше да победи. Щеше да го превъзхожда.

Защото той никога нямаше да има това, което тя щедро даваше на Брент — своята любов.

Но увереността в победата сега бе малка утеха. Как ли щеше да успее да избяга отново?

ГЛАВА ДЕСЕТА

От момента, в който се бе отправил на юг, изпитваше чувството, че бяга.

Само ако тичаше достатъчно бързо, можеше да стигне навреме. И ако успееше, можеше да спре ужаса, надвиснал над…

Щеше да я намери. Да я прегърне. Да я защити…

Като пантера в клетка кръстосваше палубата на „Джени Лин“, а корабът следваше линията на брега. Крачките му ставаха все по-нервни. Искаше да бърза, да лети. Чувството, че бяга, бе обзело цялото му тяло. Мускулите му бяха напрегнати, свити, готови за бяг.

Той знаеше, че кораби на Съюза сноват край брега, но сега малко го бе грижа за това. На драго сърце би ги хвърлил във въздуха. Знаеше, че е способен да го направи. Решението му да се добере до тресавището бе толкова категорично, че се чувстваше непобедим. „Джени Лин“ се беше натъкнала на съюзнически кораб, три пъти по-голям от нея, и бе преминала край него с гърмящи оръдия. В крайна сметка потъна не малката шхуна, а вражеският съд.

Най-после „Джени Лин“ стигна до устието на реката и хвърли котва. Брент и десетина души от екипажа му поеха в лодки по сложния лабиринт от реки, водещи към блатото.

Но много преди да наближат брега с боровете, сред които бе лагерът на семинолите, Брент скочи от лодката. Заплува в плитката вода и скоро се озова до твърда земя.

Най-после можеше да тича. И той се втурна напред.

Мускулите го боляха от напрежение, той усещаше как сърцето му бие лудо от страх.

Не спря, докато се озова в лагера. Закова се на място, затвори очи, после отново ги отвори, осъзнал внезапно, че ужасът пред него не е само кошмарно видение.

Безжизнени тела се въргаляха навред. От полуразрушена колиба с главата надолу висеше мъж. Момиченце лежеше до загасналия огън и стискаше в ръцете си сламена кукла.

Очите на куклата, както очите на мъртвото дете, сякаш бяха приковани в Брент. С усилие на волята той тръгна към момичето, наведе се, докосна нежно твърдата студенина на лицето му и притисна клепачите към тъмните невиждащи очи.

— О, господи, Исусе Христе. Капитане, погледнете.

Брент откъсна поглед от детето и видя Чарли зад себе си.

— Аполка, капитане. И малкото й дете.

Брент се изправи на натежалите си крака и се приближи. Коленичи до Аполка и детето.

Мухи нападаха труповете. Сякаш това бе най-страшното престъпление, най-страшната обида.

— Веднага се заемете с погребението — дрезгаво прошепна Брент, едва успяваше да произнесе думите. Сякаш някой обтягаше струни в съзнанието му. Все по-силно и по-силно. Пречеха му да си поеме дъх. Пронизваха го, душеха го. Аполка. Красива, нежна и добра като млада сърна. Бе прекарала своя живот в нежни грижи за децата си и обич към съпруга си…

Защо? Това бе най-безбожното деяние. Светотатство. Що за човек беше злодеят, убил същество, което се бе стремило само към любов?

Брент почти не усети как Чарли се отдалечава, за да изпълни заповедта му. Той се наведе над Аполка и сина й и ги прегърна. Сълзи разтърсиха тялото му. Сълзи на покруса, ужас и гняв. Почувства агонията на предателството. Своето предателство. Спрямо Червената лисица. Спрямо неговия приятел.

Нощта бавно се спускаше. Залезът беше красив. В този час на деня земята се къпеше в злато и пурпур, които бързо чезнеха в бледовиолетово и мораво. Моряците стояха сред сечището и безмълвно отдаваха почит към скръбта на техния капитан. Не смееха да се приближат, за да отнесат телата на Аполка и Хаджо.

Набитите му рамене се тресяха. Капитанът плачеше беззвучно. Над кипарисите, в небето и водата тежеше тишина.

Слънцето пълзеше все по на запад, но той не помръдваше. Моряците също.

Изведнъж във въздуха се появи нещо, нещо, което не беше звук. Чарли Макферсън се обърна пръв, другите го последваха.

Зад тях стоеше Червената лисица със своите бойци. Носеха не оръжие, а лопати. Чарли осъзна с болка, че вождът вече е бил тук и сега се е върнал да изпълни това, за което Брент вече бе помолил хората си.

Нямаше да ги погребат по обичайния начин. Обикновено семинолите полагаха своите близки в дървени ковчези, отнасяха ги дълбоко в сенчестата гора и ги оставяха там заедно с личните им вещи, които щяха да им трябват в отвъдния свят. До воина почиваше неговият меч, до ловеца — лъкът и стрелите му. До детето — играчка. До жената — шал.

Сега обичните им хора трябваше да бъдат заровени в земята. Защитени от дивите животни и мухите. Живите също трябваше да се пазят. Червената лисица знаеше това. Бе намерил жена си и децата си зверски убити от белия човек и знаеше, че ще трябва да ги погребе така, както белите го правеха.

Индианецът стоя дълго в края на сечището, загледан в кестенявата коса и тресящия се приведен гръб на Брент Маклейн. Лицето на вожда бе сурово, скулптура от гранит. Загоряло и твърдо, то не издаваше нито мъка, нито гняв. Времето и животът и несломимата му вродена гордост бяха дали на Червената лисица сила и издръжливост, които дори смъртта не можеше да пречупи.

Най-после той се приближи към Брент. Коленичи до него, внимателно пое сина си от ръцете на белия човек и го притисна към гърдите си, сякаш детето бе само заспало. Брент отправи безжизнен поглед към тъмните бездънни очи на Червената лисица.

— Пролях сълзите си, приятелю. Това трябва да направи дори най-силният мъж. Но те изсъхнаха. Заклех се на вятъра да отмъстя, но ехото заглъхна. В самотните нощи, които ме очакват, може би пак ще проливам сълзи. Със сигурност един ден ще отмъстя за престъплението срещу моя народ, срещу самия живот. Но сега ще предам моите любими същества на земята. Няма да позволя нито миг повече да служат за храна на мухите. Както бурите се надигат в океана, така ще се надигне мъстта на Червената лисица. И както те връхлитат изневиделица, така ще връхлетя и аз върху врага. Стани, приятелю. И ми помогни да изпълня дълга си към сина от моето семе и към Аполка, която държеше сърцето ми в своите нежни ръце. Ти също ги обичаше. Знам това добре. И сълзите на мъжа, който никога не плаче, са утеха за мен.

Брент се надигна. Червената лисица протегна ръце и той прие студеното, неподвижно тяло на детето. Индианецът коленичи до жена си. Докосна бузата й и погали с нетрепващи пръсти красивите й скули. Взе тялото й в ръце и се изправи с достолепие.

— Хайде — обърна се към Брент. — Трябва да се сбогуваме с тях.

Погребаха Аполка, прегърнала детето си. Според обичая поставиха до нея домакинските й принадлежности.

Високата борова гора се превърна в дом за мъртвите. Семинолите оставиха близките си да почиват и след церемонията подпалиха колибите. Индианци и южняци отплаваха, а зад тях гората пламна — оранжево сияние в мрака.

Червената лисица напусна завинаги своя дом и поведе народа си към лагера на микасуките. Племето на неговите родственици бе отвоювало от тресавището късче земя на североизток от гората, в която доскоро семинолите живееха щастливо. В лодката на вожда Червената лисица и Брент оглавиха смесения отряд от червенокожи и бели и поеха по реката и тесните й притоци.

Известно време пътуваха смълчани в нощта. После Брент изрече думите, които му тежаха.

— Заради мен ти изгуби всичко — дом, жена и дете…

— Не заради теб, Нощен ястреб — тихо го прекъсна Червената лисица. — Нито заради твоята Конфедерация. Ние винаги сме воювали. Винаги сме умирали. Ти не си виновен за случилото се. И всеки път сам съм решавал какво да правя. И сега пак ще избера битката.

Брент замълча. После потърси очите на приятеля си в почти непрогледния мрак.

— Къде е Чикола? Не видях…

— Тялото му? Не, той е жив. Избяга в гората. Сега, приятелю, задай въпроса, който сигурно те човърка.

Брент не се поколеба. Погледна открито индианеца.

— Какво се случи с нея… с Кендъл? — едва успя да прошепне.

— Тя се съпротивлявала — отвърна Червената лисица с гордост и задоволство. — Не с пистолет или нож, а с волята си. Чикола ми разказа как се опитвала да го защити. Джими Ематла, който все още е жив, но сигурно няма да посрещне зората, докато лежал на земята, смъртно ранен, чул разговора между нея и синята униформа.

Тялото на Брент се вкамени и изстина като тяло на мъртвец.

— Какво са говорили? — попита напрегнато.

— Джими Ематла сам ще ти каже.

Червената лисица беше прав. Джими Ематла нямаше да види повече слънцето. Смъртта вече бе сложила своя отпечатък върху очите му, когато вождът въведе Брент в колибата, където индианецът очакваше храбро края си.

Той посрещна Брент с радост. Жените около него бързо се оттеглиха, щом Брент коленичи до сламеника.

— Нощен ястреб — промълви Джими Ематла, затвори очи и сграбчи ръката на Брент с изненадваща сила.

— Ематла — отвърна Брент и стисна дланта му. Болка се изписа върху лицето на индианеца. — Не говори. Трябва да пазиш силите си.

Ематла поклати глава и навлажни пресъхналите си устни.

— Ще умра заедно с нощта, приятелю. Сигурен съм. Благодаря на боговете, че доживях да те видя. Измених ти. Нощен ястреб. Моля те за прошка.

— Никога не си ми изменял…

— Напротив, обещах да пазя жените. Но войниците нахлуха като вълните на морето. Оказах се безпомощен като баба.

— Никой не е способен да се изправи сам срещу цяла рота.

Ематла сви рамене, едва събра сили да продължи. Повдигна натежали клепачи и срещна погледа на Брент.

— Ти трябва да се изправиш сам срещу цяла рота, Нощен ястреб. Тя доказа, че не отстъпва по смелост на никой храбрец. Не се опита да спаси себе си, а направи всичко възможно да опази децата на Червената лисица. Някои оживяха само благодарение на това, че тя се отскубна от ръцете на по-силния от нея войник, втурна се обратно към лагера и потърси милост в сърцата на нашествениците. Един от тях я нарече своя жена, а тя му каза, че ще го убие. Сърна срещу пантера. Нещо в него ми подсказа, че е убиец. Той ще я убие или ще я накара да съжалява, че е жива.

Брент си пое въздух на пресекулки.

— Благодаря ти, че ми казваш всичко това, Джими.

Ематла наклони глава, сякаш да кимне. Когато отново заговори, гласът му бе толкова немощен, че Брент трябваше да приближи ухо до устните му.

— Сред тях имаше един… бял човек в синя униформа, който… не убиваше. Убийствата го отвратиха. И…

— И? — Брент вдигна глава. Пръстите му несъзнателно сграбчиха одеялото, което пазеше Джими Ематла от нощния хлад.

— Травис… нарекоха го Травис. Той би…

— Какво, Ематла? Мисли! Кажи ми. Човекът, когото нарекоха Травис би направил какво?

— Би ти помогнал. Мисля, че той… обича жената. Кендъл. Тя се втурна към мен. Вярваше ми. Кендъл…

Името прозвуча като тиха въздишка. Това бе последната дума, която излезе от устата на Джими Ематла. Слънцето посягаше към небето, когато от гърдите на индианеца се откъсна предсмъртен стон. Той потрепера и се отпусна. На лицето му се изписа спокойствие. Беше оставил зад себе си суматохата и суетата на този свят.

— Хубав номер им изигра на янките в Джаксънвил, Брент Маклейн — започна Чарли и размаха пръст срещу Брент, — но във Форт Тейлър няма да си развееш байрака. Там и пиле не може да прехвръкне!

— Не съм си помислял дори да вляза в пристанището на Форт Тейлър с вдигнато знаме! — избухна Брент и нервно прокара пръсти през косата си. — Ти май забравяш нещо, Чарли — Форт Тейлър е в ръцете на Съюза, но това не означава, че на острова не живеят хора, предани на Юга?

— И какво ще направиш, капитане? — сухо попита Чарли. — Ще помолиш всички янки, ако обичат, да си вдигнат ръцете?

— Не, смятам да използвам същата тактика като в Джаксънвил. Но този път ще отида сам.

— Единствената ти възможност — прекъсна ги Червената лисица — е морето.

Брент погледна индианеца. Тримата се бяха събрали да поговорят, след като слънцето се издигна високо. Червената лисица продължи:

— Дори да проникнеш в града, каква полза? Не можеш да вдигнеш крепостта във въздуха, защото Кендъл е вътре. Само търпението ще я спаси, Нощен ястреб. Сега сигурно я държат под ключ. И зорко я пазят. Но скоро синята униформа ще замине. И стражите ще се отпуснат. Възможно е пак да излезе с янките на разходка в морето. Тогава ще настъпи твоят час.

— Не можем да седим и да чакаме! — възпротиви се Чарли.

— Наоколо бушува война! Сега би трябвало да патрулираме край западния бряг, а после да натоварим памук и срещу него да купим в Лондон оръжие!

— Аз мога да отида за нея — тихо предложи Червената лисица.

— Не — категорично отвърна Брент. — Не искам пак да си ти, приятелю. И без това в сърцето ми вече зее пропаст, която ще остане там до края на дните ми…

— Но това е глупаво! — възпротиви се Червената лисица, изправи се и раздразнено закрачи из колибата. — Вече ти казах — сам решавам. Освен това искам да си отмъстя на тези хора и мисля, че имам право. Те извършиха престъпление срещу мен.

— Ти си индианец! А това е война между бели!

— Тя се превърна в моя война!

Брент се замисли. Раздразнението му растеше. Сякаш напрежението и гневът между двамата всеки миг щяха да избухнат.

Дълбоко пое въздух и възвърна самообладанието си.

— Червена лисицо, те очакват да ги нападнеш. Обзалагам се, че сега следят с много по-голямо внимание малките лодки, отколкото корабите на Юга, които се промъкват през блокадата им.

Чарли се намеси гневно:

— Индианец не би могъл да остане жив във водите на янките. А ние също не можем да се доближим до тях с развято знаме. Какво ни остава тогава?

— Един янки… — прошепна Брент.

— Какво? — едновременно попитаха Чарли и Червената лисица.

— Един янки. Казва се Травис. Джими Ематла ми разказа за него, преди да умре.

Брент внезапно щракна с пръсти и се обърна към Чарли. Отново бе негов капитан.

— Чарли, трябва да стигнем до устието на реката и да намерим Харолд Армстронг. Да разберем какво знае той и какво е уловил от телеграфа. Янките държат Сидър Кий, но на Харолд сигурно му е известно какво става. Трябва да разберем кой точно е този Травис. И да накараме Харолд да ни свърже с някого на Кий Уест, за да узнаем кога Джон Мур заминава. Ще приложим твоята стратегия, Червена лисицо. Ще чакаме търпеливо. — Той замълча и стисна челюсти. Търпеливо ли? А проклетият янки може би в този миг я убиваше, или пък вече я бе убил. Не. Мур нямаше да й стори нищо лошо. Поне нямаше да й счупи костите. За него тя беше нещо като трофей.

Брент преглътна и продължи:

— Червена лисицо, ако решиш, може да дойдеш с нас. Залагаме на този Травис.

Кръглата луна се издигна високо в тъмносиньото небе, когато на брега се появи черен силует.

Крясъкът на присмехулник разкъса тишината на нощта.

Въпреки това мъжете се промъкнаха тихо между дърветата и се събраха на брега. Успокоиха се чак когато Харолд Армстронг избухна в гръмогласен смях, разтърси ликуващо ръката на Брент и го потупа по рамото.

— Негодник проклет! — обяви Харолд. — Колко недели не съм те виждал, капитан Маклейн! А тук всичко върви като по часовник. Нищо не ни е липсвало — нито на мен, нито на останалите заселници. Индианците редовно изпращат провизии. Хайде, елате в къщата, момчета. Заедно с вкусното говеждо и домашното вино ще ви нагостя и с последните новини.

— Добре звучи, Хари — съгласи се Брент. — Трябва да разберем какво става. Особено във Форт Тейлър.

— Ще се постарая. Кажи на момчетата си да внимават. Тук горе няма много змии, но снощи намерих едно гнездо твърде близо до къщата. Хайде, елате.

Брент даде знак на хората си и те го последваха.

Не много далеч нагоре по реката Съюзът имаше малка крепост, която някога бе използвал във войните срещу индианците. Но в този девствен район имаше само шепа бели, за които не си струваше да се тревожат. Войниците на Съюза не ги закачаха — не си даваха сметка, че тези отрудени мъже и жени, изградили домовете си до самия край на безмилостното тресавище, са хората, на които се дължат победите на Юга.

След малко Брент, Червената лисица и Чарли Макферсън седяха около масата на семейство Армстронг и слушаха жадно новините на Харолд, докато нагъваха огромни парчета прясно говеждо, което жена му, Ейми, бе приготвила, преди да остави мъжете насаме.

— Ще става все по-трудно и по-трудно, капитане. Особено по море. Откакто във Вирджиния спуснаха онзи броненосец…

— Онзи… какво? — попита Чарли Макферсън.

— Броненосец, моряко, броненосец. Нашите измъкнаха стария „Меримак“ от пристанището, където янките го бяха потопили, и го прекръстиха на „Вирджиния“. — В светлите очи на Харолд се прокрадна завист. — Ех, да го бях видял! Сигурно е порил водите право към янките. Потопил много от техните кораби, а снарядите изобщо не могли да го повредят. Отскачали от него.

— Проклятие! — възкликна Чарли и лицето му светна. — Знаех си, че ще ги бием по море тия янки!

— Чакайте, момчета — охлади ги Харолд, поклати глава със съжаление и сипа ябълково вино в чашите им. — Победата не трая дълго. На следващия ден янките го посрещнали със свой броненосец. „Монитър“ и „Вирджиния“ водили бой в продължение на часове — това трябва да е била най-голямата морска битка, която човек е виждал досега! Накрая и двата кораба отстъпили. Ама вие нищо не знаете! Скоро целият свят ще чуе за това. Казвам ви, момчета, войната вече няма да е като преди. Тези два кораба доказаха, че всичко, което познавахме досега, е безнадеждно остаряло!

Друг път Брент щеше да полюбопитства, да се смае от гениалните корабостроители на Юга.

Но сега го интересуваше само едно.

— Имаш ли връзки на Кий Уест, Хари? — попита той. — Трябва да разбера някои неща, които стават във Форт Тейлър.

— Разбира се! Що за разузнавач си мислиш, че съм аз, капитан Маклейн?

Брент се засмя на укора.

— Смятам, че си много добър, Хари.

Хари придърпа един стол, седна и се загледа с любопитство в Брент.

— Да, капитане, но ти казвам, че не можеш да влезеш във Форт Тейлър. Онзи лейтенант се е побъркал, откакто индианците отвлякоха жела му. Чувам, че си я е прибрал обратно.

— Знаем, Хари.

— Ами да! — Харолд Армстронг се вгледа с интерес в Червената лисица, но Брент не му даде повече сведения.

— Какво знаеш за лейтенант Мур, Хари?

— Чувам, че прекарвал времето си, като се опитвал да те настигне, капитане.

— Можеш ли да разбереш, кога ще отплава пак?

— Разбира се.

— Искам да знам също колкото е възможно повече за един офицер. Името му е Травис…

— Деланд — бързо допълни Харолд.

Брент му хвърли изненадан поглед и Армстронг забързано продължи.

— Капитан трети ранг от флотата на Съединените щати. Пряко подчинен е на капитана, когото са назначили във Форт Тейлър.

— Какво се говори за него тук?

Харолд сви рамене.

— Май добре се разбира с хората на Кий Уест. Истински джентълмен. Твърд, но добър и учтив. Защо питаш?

— Защото ще се опитам да поговоря с него — Брент стана, протегна се и нетърпеливо потупа Чарли по гърба. — Събери екипажа. Тази вечер потегляме.

— По дяволите! — промърмори Чарли, пресуши чашата вино и бутна стола си назад. — Крис и Лойд тъкмо си намериха две хубави момичета, а сега точно аз трябва да им съобщя, че тръгваме!

Харолд Армстронг се засмя.

— И добре ще направиш! Сигурно говориш за момичетата на Белър. Той е свещеникът. Злобар, все с пушката си ходи. Цяло ято дъщери има — от тригодишни нагоре — и ги пази като стар булдог! Моряците ви сигурно са с по-големите момичета. Че се радват до немай-къде — в това съм убеден. Но по-добре, че потегляте. Белър е отгледал дъщерите си като истински дами и няма да позволи на някакви моряци да си играят с чувствата им, ако разбирате какво искам да кажа.

— По дяволите! — отново промърмори Чарли.

И това беше всичко.

Час по-късно „Джени Лин“ излезе от реката в открито море.

Ако Брент бе тръгнал няколко минути по-късно, или ако черен буреносен облак не бе закрил луната точно в този миг, екипажът му сигурно щеше да забележи малката разнебитена лодка, която се плъзна безшумно край тях.

„Джени Лин“ вече бе далеч, когато Харолд, изправен на песъчливия бряг, съзря лодката и предпазливо се приближи, за да разбере какво става.

Смаян, видя как дълги нежни пръсти се показаха над планшира и после се отпуснаха безжизнени. Насочи лампа към лодката и подсвирна.

Вътре лежеше момиче. Лицето му бе бледо като луната и красиво като ефирната й светлина. Пелерина от златни коси се спускаше по раменете на момичето и падаше над грубите дъски. Както бе вперил поглед в нея, тя запърха с мигли и отвори очи. Не разбра дали очите й са черни или толкова тъмносини, че сякаш се сливаха с виолетовото море. Тя се опита да навлажни пресъхналите си устни и да проговори. За да я чуе, Харолд се наведе, прехласнат от невероятната й красота.

— Какво има, момиче? — попита той разтревожено.

Тя повдигна ръка към него. Отпусна я. Нямаше сили да я задържи.

— Помогнете ми — промълви тя, после гласът й доби сила и от напуканите устни се откъсна шепот. — Помогнете ми. Моля ви, помогнете ми.

— Добре, добре. Разбира се, че старият Хари Армстронг ще ти помогне, момиче. Не се тревожи. Спокойно. Ще те заведа в къщи, ще те нахраня и стопля пред огнището.

— Хари? — попита тя настоятелно. — Харолд Армстронг?

— Да, мадам. Хари Армстронг на вашите услуги.

— Слава богу. Казвам се Кендъл Мур. Брент… капитан Маклейн каза да дойда при вас. Ще ми помогнете ли? Ще ме скриете ли от янките?

— Янките няма да намерят колибата ми никога, мадам. И никой приятел на Брент Маклейн няма да страда край мен. Само се дръжте, мадам. Сега сте добре. В безопасност сте.

— О, благодаря ви. Много ви благодаря… Шепотът заглъхна. Клепките й се спуснаха над очите. Досега едва се държеше в съзнание и щом чу утешителните думи, потъна в сладка забрава.

Харолд огледа по-внимателно момичето — не, жената! — почеса се по челото и вдигна очи към морето.

Сигурно това беше съпругата на онзи янки. Жената, която индианците бяха отвлекли. Причината, поради която капитан Маклейн сега плаваше към Кий Уест…

За малко се разминаха — помисли си със съжаление Харолд, — само за няколко минути.

Наведе се над лодката и повдигна лекото тяло. Пое обратно през пясъка и боровата гора, свърна по пътеката, водеща към къщата му, а мозъкът му се опитваше да открие липсващите нишки.

Какво се беше случило между тях — индианците, капитан Маклейн и тази жена с глас, нежен като магнолия? И как, по Дяволите, се беше озовала тук? Как бе изминала целия път от Кий Уест в стара разнебитена лодка? В прогнила дървена лодка.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Кошмари помрачиха съня й. В тях тя отново и отново чуваше гласовете. Своя глас. Рязък и пронизващ. А после гласа на Травис… нежен, успокояващ, умолителен.

— Кълна се, Кендъл, ще измисля нещо. Слушай, назначиха Джон на „Мисисипи“. Няма да се върне дълго време.

— Не мога да остана тук, Травис, не мога! След това, което се случи.

— Кендъл, не мога да те пусна. Знам, че Джон те е наранил. Затова дойдох. Ако имаш търпение, сигурно ще ми хрумне нещо. Дай ми време да обработя Бренън. Сега той вярва, че укрива шпионин на Конфедерацията.

— Аз наистина съм на страната на Конфедерацията! Никога не съм отричала! Тревожа се не за това, което се случи с мен, Травис, а за индианците. Джон нареди да започне това клане! О, Травис, никога няма да забравя! Никога, докато съм жива. И ще мразя янките…

— Кендъл? — думите бяха изречени съвсем тихо. — Кендъл, аз съм янки. Мразиш ли ме?

— О, Травис, не, разбира се, че не. Ти си мой приятел! Но моля те, разбери ме. Не мога да се отрека от това, което съм, и никога няма да забравя какво направи Джон от името на Съюза.

— Не е честно, Кендъл.

— А хората тук се държат така, сякаш заслужавам да бъда обесена! Не мога да го понеса.

— Кендъл, във война сме! Те знаят, че си била с един от най-големите врагове на Съюза. О, Кендъл! Разбирам те. Моите хора не се държат така. Ти не предполагаш колко много приятели имаш сред тях. Довери им се.

— Но как? Джон смята, че ще оздравее. А аз не бих понесла това, Травис! Ще се чувствам така, сякаш ме докосва с кървави ръце, ще чувам писъците…

Кендъл се замята в съня си, защото кошмарът бе толкова ярък, толкова истински. Виждаше Травис пред себе си — в очите му се четеше любов, загриженост и безпокойство.

— Кендъл, почакай, ще измисля как да те измъкна ще намеря безопасно място за теб.

В този миг тя погледна отворената врата зад Травис. И докато той й шепнеше успокоителни думи, тя грабна тежката синя кана за вода от масичката до леглото и я стовари с всички сили върху главата му.

„Прости ми, Травис!“

Кендъл тихо простена и се замята в леглото. Някой сложи студена кърпа върху челото й. Вече не беше в казармите, а в малка рибарска къщичка на западния бряг на острова.

— Бог е с теб, мила. Бог е с теб.

Жената, която произнесе думите, изглеждаше по-стара, отколкото беше в действителност. Бе изгубила големия си син в първата битка при Манасас. А втората битка й отне по-малкия. Двамата бяха застанали на две различни страни. Единият бе загинал в синя униформа, другият — в сива. Жената бе споменала на Кендъл, че е четирийсетгодишна. Изглеждаше на шейсет.

Пътуването се оказа по-трудно, отколкото Кендъл бе предполагала. Съвсем скоро остана без вода! А горещите дни и хладните нощи — всичко се бе сляло в мъгла…

Стресна се и се събуди. Изненада се от мекото легло. Лежеше в прохладни чаршафи и гърлото й вече не беше пресъхнало.

Отвори очи и видя срещу себе си прозорец с широко разтворени капаци. Ослепителни слънчеви лъчи струяха срещу нея. Величествена лоза се виеше около рамката на прозореца, отвън надничаха прекрасни пурпурни цветя. Орхидеи.

— Ти се свести, миличка.

Кендъл се обърна и погледът й срещна пълна жена с металносива коса, завита на спретнат кок, и ясни сини очи, които блещукаха като диаманти. Беше облечена в семпла домашно тъкана рокля от памук, но седеше на стола си до леглото с изправен гръб като истинска дама, а гласът й бе мек и възпитан. Кендъл се усмихна стеснително, разумът й се бореше с объркването.

— Аз съм Ейми Армстронг, скъпа. Снощи те намерихме на брега. Хари казва, че ти си Кендъл Мур, приятелка на Брент.

Кендъл кимна. Кошмарите й бяха останали в миналото. В миналото. Всичко бе свършило. Беше избягала. И открила тих пристан. Харолд Армстронг наистина съществуваше и тя успя да се обърне към него за помощ, както Брент я бе посъветвал…

— Значи съм открила мястото — промълви с въздишка Кендъл.

— Точно така, скъпа! — весело отвърна Ейми Армстронг, стана от стола, оправи чаршафите и нагласи възглавницата й.

— Сега стой мирно, а аз ще ти донеса нещо за ядене. Сигурно умираш от глад. Не ми е ясно как си оживяла в тази лодка. И как си успяла да стигнеш дотук. Голям моряк си ти, Кендъл Мур!

Наистина ли? — помисли си Кендъл. Първо се ориентираше по островите, а после по слънцето и звездите. Травис я бе научил на толкова много неща за морето. А Червената лисица й бе показал как да чете небето и ветровете.

Но освен всичко друго имаше късмет. Ако не бе стигнала до реката навреме и ако Хари Армстронг не бе в този момент на брега, тя сигурно сега нямаше да е жива.

— Не съм никакъв моряк, мисис Армстронг — прошепна тя. — Бях просто много отчаяна. — Прехапа устни и после се усмихна на добрата жена. — Искам да ви благодаря, мисис Армстронг. И на съпруга ви, разбира се. Не знам нищо за вас — дори не знам къде точно се намирам, — но съм ви безкрайно благодарна, че ме спасихте. Не ми носете нищо. Аз ще стана и ще ви помогна с каквото мога.

— Не ставай глупава, момиче! — възрази Ейми Армстронг и тежкото й тяло се понесе чевръсто към вратата. — Оставаш в леглото! Пострадала си доста. Може би не ти се иска да го признаеш, но все още си много слаба. А един приятел на Брент…

— Не съм сигурна, че съм приятел на Брент, мисис Армстронг.

— Как да не си! — възкликна Ейми Армстронг и продължи към вратата. Хвана бравата и се обърна с гримаса към Кендъл.

— Много добре знаем коя си, скъпа. Известно ни е всичко, което се е случило. Щом този индианец Червената лисица смята, че си струва да умре за теб, това ми е достатъчно. А пък Брент — хм, той почти се е побъркал от тревога! Няма да се поколебая да кажа, че обичам Брент Маклейн, и като виждам какво изпитва той към теб ми се струва съвсем естествено да прехвърля чувството си и върху теб. Така че изобщо не се притеснявай от положението си. Тук не е Чарлстън. Нито пък Джаксънвил. Старата гвардия я няма да пази морала ни! — Тя поклати тъжно глава. — Чудя се има ли изобщо стара гвардия вече.

Въздъхна, но после решително се отърси от тъгата.

— Днес, скъпа, ще лежиш в леглото. Утре ще ти разреша да станеш.

— Моля ви, почакайте! — примоли се Кендъл и се надигна да спре жената. — Казахте, че Брент…

— Няма да чуеш нито дума повече от мен, момиче, преди да се нахраниш и отпочинеш!

Ейми Армстронг излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Както и да я молеше Кендъл, когато се върна с табла, отрупана с храна, Ейми твърдо отказваше да говори.

— Като се събудиш утре сутринта, ще говорим.

— Но аз току-що се събудих!

— Слаба си като новородено жребче! Сега ще поспиш още малко, а утре те очаква гореща баня и разходка в градината.

— В градината?

— Да! Имаме чудесна градина. Хари е специалист по градинарство. По-точно — беше преди войната. Сега аз гледам растенията, а той е все зает — лови ценни за конфедератите сведения. Хайде сега, подремни си.

— Изобщо няма да заспя! — запротестира Кендъл.

Но заспа и сънят й бе дълбок и отморяващ, непрекъсван от кошмари. Сутринта тя помогна на Ейми да напълни голямо ведро с топла вода и потъна в забравата на горещата баня. Затвори очи от удоволствие и затова не забеляза ужаса и гнева в очите на нейната домакиня, когато тя съзря жестоките белези върху нежната кремава кожа на гърба й.

Ейми сви устни, но не каза нищо.

— Джули Смит, едно тукашно момиче, ми даде прекрасна рокля за теб. Мисля, че ще ти е съвсем по мярка. Ти си висока и стройна. Малко по-слаба си от нея, което е добре, защото не можах да ти намеря корсет.

Роклята наистина беше разкошна. От месеци Кендъл не бе обличала нещо подобно. Беше с блед прасковен цвят и бял корсаж отпред. Ейми дори намери панделка в същия цвят като роклята и я върза около шията й.

— За тази рокля непременно ти трябва кринолин! Пазя един в сандъка.

Кендъл се засмя.

— Толкова сте добра, мисис Армстронг! Чувствам се така, сякаш ще ходя на градинско увеселение с цигулари и танци до среднощ!

— Ейми, миличка! Наричай ме Ейми. Да, спомням си, когато бях млада като теб, и аз обичах тези увеселения. Казах ли ти, Кендъл, че и ние сме от Чарлстън? Произходът ни е оттам, искам да кажа. Живеем тук вече двайсет години.

— Съвсем сами?

— О, не. Край брега са се заселили стотици като нас. Мястото е красиво. Е, горещо е. Но много красиво. Орхидеите тук виреят чудесно! Ела, ще ти покажа.

Къщата на Армстронг бе заобиколена от приказен свят. Стена от високи борове я ограждаше от три страни. Отзад имаше зеленчукова градина, а край дъсчената пътека отпред растяха ярки цветя. Хибискус, орхидеи и още много други с екзотични имена, които Ейми назоваваше, докато минаваха край тях.

— По тази пътечка се стига до плевнята. Имаме две крави, две магарета и три красиви породисти кобилки. Можеш да пояздиш, ако искаш, но само зад оградата. Много е лесно да се изгубиш, ако не знаеш къде отиваш!

Кендъл се усмихна, после се намръщи и стисна Ейми за ръката.

— Ейми, моля те, кажи ми сега за Брент. Виждала ли си го? Знаеш ли къде е?

Възрастната жена се поколеба с тревога в очите, но след това веселата усмивка се върна на умореното й добро лице.

— Мисля, че съвсем скоро ще се върне тук.

— Но ти знаеш къде е той сега.

— Да.

— Къде е, Ейми? Моля те, кажи ми!

Ейми въздъхна.

— Добре, Кендъл. Тръгна да те търси.

— О, не! — изстена Кендъл. — Ще го хванат! Ще го убият!

— Стига! — скара й се Ейми. — Брент не е глупак. Няма да се втурне напред, без да знае какво върши. Решил е да открие някакъв човек, Травис се казва.

— О, не! — отново изпъшка Кендъл. Брент и Травис. Обичаше и двамата, и двамата държаха безкрайно на честта и гордостта си. Предан федералист и предан конфедерат. И двамата — упорити и предани на делото си. Щяха да се стрелят един друг и отново тя щеше да е виновна, както и за клането в лагера на индианците…

— Стегни се, моето момиче! — посъветва я Ейми. — Червената лисица и Брент са заедно. Цялата армия на Съюза не може да се сравни с тях двамата. Ще видиш. А сега времето за почивка изтече. Тук нямаме роби, Кендъл. Можеш да дойдеш с мен в градината и да ми помогнеш. Най-добре да ръснеш малко храна на пилетата зад оградата. Мразя да ми се навъртат близо до къщата. А Хари сигурно ще се върне тази вечер изгладнял, защото помага на един капер да ремонтират шхуната му. Хайде да вървим.

Кендъл механично я последва. С радост се захвана за работа. Но въпреки нескончаемия порой от думи, които Ейми изливаше, мисълта на Кендъл бе прикована само от едно.

Щеше да полудее от страх. Брент и Травис. Какво щеше Да се случи между тях? Травис разполагаше с многоброен отряд. Брент — с необуздана сила и непобедима воля. Освен това щеше да носи в сърцето си гняв и желание да отмъсти, защото явно знаеше какво се бе случило…

А Червената лисица — него щеше да го води сляпата ярост и болка. Щеше да убие първия срещнат в синя униформа. Червената лисица… Как щеше да го погледне в очите? Беше й дал толкова много, а заради нея бе изгубил всичко.

Тя нямаше сили да понесе повече загуби. И то по нейна вина. По-добре Джон Мур да я беше убил.

Янките май все се правят на глупаци — мислеше си Брент, докато премигваше срещу слънцето. — Не виждат по-далеч от носа си. Ако не внимаваше, и той щеше да се отпусне като тях.

Ако южняците имаха толкова хора, колкото и янките, и поне една фабрика за снаряди южно от линията Мейсън-Диксън, войната може би щеше да свърши за няколко месеца — помисли си той.

От разузнавача на Хари Брент беше научил, че лейтенант Мур не е във Форт Тейлър. Изпратили го на север при флотата на адмирал Фарагът.

Разбра също, че капитан Травис Деланд ще води рутинна разузнавателна експедиция край южните острови Кийс със своята „Лейди Блу“, шхуна с шест оръдия на борда.

„Джени Лин“ мина под носа на „Лейди Блу“ и после се запромъква между рифовете, носена на крилете на вятъра. Скри се зад малко островче с мангрови дървета, толкова малко, че никой освен най-придирчивия картограф не би го отбелязал на картата си.

Сега трябваше само да чака. „Лейди Блу“ ги следваше с пълен ход. Въпреки че янките се бяха настанили на островите Кийс отдавна, те изглежда все още не бяха свикнали с опасните подводни скали. При тази скорост и посока федералната шхуна всеки миг щеше да се разбие в някой от кораловите рифове. Тогава щеше да се появи „Джени Лин“ и да измъкне янките от водата. Така Брент щеше да спипа Травис Деланд.

— Капитане — започна неловко Чарли, застанал до Брент на палубата. — Погледнете. Добре маневрират. Това, дявол да го вземе, е първият янки, който ще успее да се провре между скалите!

Брент се намръщи, като видя, че „Лейди Блу“ наистина се промъква успешно. Без да намалява скорост, тя плавно завиваше надясно. Капитанът й явно познаваше рифовете.

— Не можем да си позволим да стрелят по нас, капитане. Нито пък можем да ги посрещнем в ръкопашен бой. Сигурно са четирийсет души екипаж, а ние сме само двайсет.

— Двайсет и пет — поправи го Брент. — Червената лисица и неговите бойци са на борда, Чарли. Но и аз нямам желание да стрелят по нас. Във федерални води сме и не можем да се мотаем тук. Ще трябва да стреляме по тях. Чарли, кажи на Лойд да вдигне артилеристите на крак. Бързо!

— По местата! Веднага!

Палубата на „Джени Лин“ оживя от тропота на крака.

— Оръдие номер едно — зареди!

— Номер едно — заредено!

— Ударете я с първия изстрел — нареди Брент. — Един точен смъртоносен удар веднага щом заемем позиция.

Застанал на щурвала, Чарли изведе кораба от прикритието му точно в мига, когато федералната шхуна премина рифовете и се отправи към тях.

— Огън! — заповяда Брент.

Оръдието изгърмя. След миг шхуната се разклати и политна към десния си борд, а носът й избухна в пламъци. Суматохата на кораба се чуваше въпреки разстоянието, което го делеше от „Джени Лин“.

— Дай ми бинокъла, Чарли — нареди Брент. Погледна към пробитата шхуна. По горящата палуба тичаха хора. Някои се хвърляха в морето. Изведнъж прокънтя заповед и уплахата им попремина. Моряците се втурнаха към носа да потушат пожара.

— Приближете се, преди артилеристите им да заемат местата си! — тихо заповяда Брент.

„Джени Лин“ се плъзна леко по водата към борещия се за живот кораб. Но преди да се приближат, Брент изпрати на мачтата един моряк да попита дали янките се предават.

Знаеше, че всеки на тяхно място би се предал. Шхуната не можеше да поеме още един удар, особено от това разстояние. Капитанът би обрекъл моряците си на сигурна смърт, ако откажеше да се предаде.

На мачтата на „Лейди Блу“ се издигна бяло знаме.

„Джени Лин“ тръгна срещу федералната шхуна. Хората на Брент гледаха навъсено, готови всеки миг да хвърлят куките за абордаж. На палубата стоеше висок мъж в колосана капитанска униформа и го очакваше заедно с двама офицери отстрани.

Брент изведнъж се сепна, като видя младия капитан с умните кафяви очи и изпитото лице.

Оказа се, че той отдавна познава Травис Деланд. Офицерът срещу него беше човекът, който го бе издърпал от ноктите на смъртта в пристанището на Чарлстън.

— Отново се срещнахме, янки — тихо рече Брент.

— Да, отново.

— Не превръщайте битката в клане, капитане. Заповядайте на хората си да спрат огъня.

— Какви са условията на капитулацията, капитан Маклейн? — твърдо попита Деланд.

— Искам да поговоря с вас насаме — сухо отговори Брент. Леко извърна глава, щом чу как Червената лисица се приближи и безмълвно застана до него. — Освен това искам да ми предадете хората, които са участвали в клането в тресавището. Те ще застанат в честен бой срещу индианците, чиито семейства и домове са унищожени. Останалите ще бъдат освободени. В южните лагери за военнопленници вече не достига храната. Не от омраза към янките — нашите войници също гладуват.

Моряците на борда на федералната шхуна се умълчаха за миг. После Травис Деланд заговори.

— Моите хора не участваха в това нападение, капитан Маклейн. Давам ви думата си на джентълмен. Никога не бих се включил в подобно клане на невинни.

— Не ви обвинявам, капитан Деланд. Но на кораба ви се намират и други хора освен вашия екипаж. Имам сведения, че сред вас има войници, които действително са извършили убийства под покровителството на съюзническата флота и лейтенант Джон Мур.

Неочаквано от редиците на янките се откъсна човек и разкъса със зъби пакет барут.

— Потопете южняците, капитане! Потопете ги! Ние сме повече от тях!

В мига, в който севернякът повдигна заредената си пушка, от „Джени Лин“ се чу изстрел. Не беше необходимо Брент да се обръща, за да разбере, че е стрелял Крис — той беше отличен стрелец и бе улучил моряка от наблюдателния пост на главната мачта.

Без да издава чувствата си, Травис Деланд проследи с поглед мъжа, който се свлече на земята. После се обърна към Брент.

— Не мога да предам хората си на вас, за да ги измъчвате и екзекутирате.

— Никой няма да бъде измъчван, нито пък екзекутиран. Те ще се бият в честни схватки с индианците. Вашите смелчаги в синьо преди нямаха нищо против да пролеят индианска кръв. Защо не и сега?

Травис не свали поглед от Брент.

— Крокер, Хейнс, Дънфри и Холмс — пред строя!

— Не! Капитане, тези диваци ще… — един от янките започна да протестира.

— Страхливец! — изкрещя Травис. Обърна се към тримата моряци: — Вие започнахте войната с индианците. Сега се бийте с храброст!

— Човек за човек — изрече Брент тихо, но гласът му достигна до палубата на „Лейди Блу“. Кимна на Червената лисица. Индианецът и тримата му бойци с плавни и ловки движения прескочиха перилата на борда и се приземиха върху „Лейди Блу“, за да застанат срещу своите противници.

— Всички оръжия зад борда! — заповяда Брент.

Травис не трепна:

— Оръжията зад борда!

— Никой да не се намесва — спокойно каза Брент. Посочи към наблюдателния пост. — Крис ще стреля по всеки, който се намеси, независимо дали на страната на янките или на страната на индианците. Боят ще бъде справедлив.

Травис кимна в знак на съгласие.

Прозвуча див боен вик и Червената лисица се хвърли срещу един от мъжете в синьо. Моряците се спуснаха в безумието на боя, извадили същите онези оръжия, с които бяха Убивали жени и деца в лагера на семинолите.

Битката бе честна, но завърши бързо. Червената лисица и хората му се биха, изпълнени с желание за отмъщение. Пред очите им бяха техните посечени жени и окървавени деца.

И четиримата янки загинаха. Отново се възцари тишина. Травис вдигна ръка и хората му покриха телата на мъртвите.

— А сега, капитане, ако бъдете така добър да дойдете за малко на борда на „Джени Лин“, скоро ще се разделим.

— Не отивайте, капитане! — извика един артилерист. — Това е южняшки номер!

— Не се дръжте като глупаци — уморено отвърна Травис. — Досега вече можехме да сме на оня свят, стига да беше пожелал.

Без да мигне, той се прехвърли през борда и стъпи на палубата на „Джени Лин“. Брент леко наведе глава.

— Заповядайте в каютата ми, капитане. Сигурно помните пътя.

Когато влязоха в капитанската каюта и Травис застана мирно, Брент го покани:

— Седнете.

Извади тънка пура от кутията от тиково дърво на бюрото, запали я и всмукна дълбоко дима. Подпря се на бюрото и предложи кутията на северняка. Възелът на ревността се стегна около сърцето му. Джон Мур беше негодник, изпратен от дявола, но доколкото Брент умееше да преценява хората. Травис Деланд притежаваше силен и благороден характер. Явно бе близък приятел на Кендъл и я обичаше, според предсмъртните думи на Джими Ематла. Какво ли мислеше Кендъл за Деланд? Какво изпитваше към него?

Травис прие пурата, която Брент му предложи.

— Искате Кендъл, нали, капитане? — тихо попита Травис.

Брент кимна.

— Не мога да нападна форта. Нямам достатъчно оръжие, нито хора, а едва ли Конфедерацията ще ми ги отпусне за тази цел. Имаме по-важни задачи. — Брент се поколеба за миг, после продължи. — Не всички индианци в лагера загинаха. Един от оцелелите станал свидетел на разговора между вас, Джон Мур и Кендъл. Освен това чул и думите, които Кендъл и… съпругът й си разменили. Деланд, този човек ще я убие. Индианецът каза, че вие сте човек на честта. Капитане, искам да ми помогнете. Искам Кендъл. Но не мога да я освободя без вашата помощ.

Травис Деланд въздъхна дълбоко. Тъмните му очи се впиха в Брент.

— Би трябвало да се учудя, капитане, че прочутият Нощен ястреб губи ценното си време да търси някаква жена на островите Кийс. Но това не ме учудва, защото аз самият много обичам Кендъл. Но не мога да ви помогна. Тя вече избяга.

— Какво? — Брент замръзна на място.

Травис се поколеба и Брент забеляза, че болка помрачи погледа му.

— Кендъл беше с мен, когато индианците я отвлякоха. Този воин, който беше с вас преди малко, ги предвождаше. Помислих, че я държат против волята й и затова последвах Джон, но пристигнах на мястото твърде късно. Твърде късно разбрах, че Кендъл е била щастлива там. Както и да е, скоро след като се върнахме в казармите, открихме, че сътрудничеството между южняците и индианците, за което отдавна се досещахме, е факт. Джон разбра, че Кендъл е била с вас. — Той спря за миг, мускулите на лицето му отразиха колко трудно му бе да разказва всичко това. — Чух писъците й още същата нощ, когато се върнахме във форта. Чух ги, докато вървях между бараките. Никой не би й помогнал, капитане. Сигурно разбирате, че янките няма да изпитат съжаление към жена, която не само е сложила рога на съпруга си, но и го е направила с капитан от флотата на Юга. Не ги съдете, Маклейн. Те всички мислят, че Джон й е дал хубав урок и че сега вече ще й прости и всичко ще си тръгне по старому. Но аз… аз познавам Джон. Веднага щом той замина, отидох да я видя. Обещах й, че все някак ще я измъкна. Но тя беше като полудяла. Каза, че Джон щял да оздравее и че тя не можела да чака. Престори се, че ме слуша. И неочаквано ме удари с кана по главата. Когато се свестих, открих, че е избягала от форта пеш. Отидох в града и там научих, че е отплавала в малка лодка. Търсим я от няколко дни, капитане.

„Къде е тя сега, по дяволите?“ — въпросът отекваше като вик в съзнанието на Брент, но той не каза нищо. Тръгна към вратата на каютата.

— Свободен сте, капитан Деланд.

Травис постоя неловко за миг, после се отправи към вратата.

— Може би трябва да знаете, Деланд — тихо продума Брент, — че смятам един ден да открия Джон Мур. И тогава ще го убия.

Травис се поколеба и замачка шапката си в ръце.

— Може би ще дойде ден, когато аз ще ви изпреваря.

Мина край Брент, но изведнъж се спря.

— Ако не знаете, да ви кажа: вчера адмирал Фарагът е завзел Ню Орлеанс.

Предчувствие за обреченост обхвана Брент. Ню Орлеанс. Най-големият град на Юга…

— Благодаря ви, че ми казахте, капитане. Надявам се пак да се срещнем, когато войната свърши.

— Аз също — промърмори Травис. — Капитане…

— Да?

— Потърсете я. Търсете Кендъл, докато я намерите. Тя добре се справя в морето, но е сама. Единственото й предимство е, че сега Джон се намира в Ню Орлеанс. Но не знам накъде е поела. Намерете я.

— Ще я намеря.

Думите бяха произнесени тихо. С равен глас. В стоманеносивите очи, които го наблюдаваха проницателно, Травис прочете, че няма причина да се съмнява в обещанието.

— Предайте й, че… че я обичам.

Маклейн не отговори. Язвително му пожела:

— Приятен ден, капитан Деланд.

— Приятен ден, капитане.

Веднага щом капитанът на янките се качи на борда на своя кораб, моряците на „Джени Лин“ откачиха куките.

Завиваха покрай носа на острова, когато Брент се върна на палубата и се насочи към Чарли, който стоеше на щурвала.

— Ще прекарам цялата тази проклета война в преследване на една глупава женска! — прогърмя гласът му. — Дръж посока на север, Чарли. Следвай островите. И удвои хората на марса, кажи им да не откъсват очи от водата! Да търсят… всичко, което плава. Глупава жена! — избухна той и яростно удари щурвала.

Чарли не можеше да бъде лесно подведен. Той разбра, че Брент е силно разтревожен. Но нямаше време да мисли за това, защото изведнъж Лойд извика от марса:

— Шхуна на хоризонта, капитане. Отдясно!

— Под какъв флаг? — напрегнато попита Брент.

— Няма флаг, сър. Да сваля ли нашия?

Флагът със звездите и лентите се вееше гордо на мачтата на „Джени Лин“. Брент поклати глава и извика:

— Не, оставете го. Готови сме да посрещнем всяка шхуна. Внимавайте дали ще издигне флаг.

— Издигат, сър. Звезди и ленти! Конфедерати са. Сигнализират, че искат среща.

— Ще се срещнем тогава. Но за всеки случай нека всички да заемат местата си! Все още се намираме във водите на янките.

Но нямаше защо да се притесняват. Срещу тях се носеше капер, тръгнал от Ричмънд за Бахамските острови. Младият капитан каза на Брент, че не са посмели да вдигнат флага, преди да видят техния.

— Надявах се да ви настигна, капитан Маклейн. Приближихме се към Бискейн много внимателно, бяхме чули, че там южняците имали човек, който щял да ни помогне. Трябваше да ремонтираме корпуса — преди няколко дни един снаряд ни уцели. Както и да е, онзи човек — името му било Харолд Армстронг — ми заръча, ако ви настигна, да ви предам, че жената е при него. Нищо друго не каза, капитане, само това.

Брент въздъхна от облекчение.

— Благодаря, капитане. Спестихте ни страшно много време.

— Чухте ли за Ню Орлеанс? — попита каперът.

— Да, току-що.

— „По дяволите торпедата — пълен напред!“

— Какво?

— Това го казал адмирал Фарагът, когато корабът му минавал край фортовете на Юга. Янките непрекъснато го цитират. Съюзът струпва все повече и повече кораби. Ние сякаш не можем да ги настигнем.

— Наистина не можем — отвърна Брент. — Е, още веднъж ви благодаря. И внимавайте — тук сте на територията на янките, както знаете. Малко по на юг блокадата се затяга още повече. Знаят, че караме провизии и боеприпаси от Бахамските острови.

— Ще внимавам. И искам да ви благодаря, сър.

— За какво?

— Никога не съм предполагал, че ще срещна Нощния ястреб. Имате доста почитатели в Ричмънд, сър. И доста врагове във Вашингтон.

— Знам. Но това е войната.

Брент се сбогува с капитана на шхуната и се обърна към Чарли:

— Чарли, ще спрем на едно място, преди да продължим проклетата война!

Поклати глава с раздразнение и обърна гръб на Чарли.

— Малко ще поспя. Кажи на Червената лисица, че Кендъл е при Хари. Проклета жена! — промърмори той. — Мисли си, че може да изиграе не само янките, но и цялото море. Подлудява ме. Ще я убия!

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

— Помни ми думите, Кендъл — започна Харолд Армстронг и насипа пръст около току-що пресадената хидрангея, — ще дойде ден, когато това място ще стане по-оживено дори от Ричмънд!

Отпусна се върху пети, отупа пръстта от ръцете си и се усмихна на Кендъл.

— Тук можеш да видиш цветя и от Южна, и от Северна Америка. Ветровете пренасят цветния прашец. На света няма друго място като Евърглейдс. Диво. И обточено с величествената ивица на плажа… — Той въздъхна, доволен от щедростта на природата.

Кендъл се засмя.

— Да, Хари, твоята земя е красива. — Усмивката изчезна от лицето й. — Червената лисица също ми показа хубостите на Евърглейдс, но… не знам дали притежавам силния дух на първите заселници, за да заживея тук завинаги. Сигурно ще се чувствам самотна. А красотата крие и опасности — тресавища, змии и…

Тя спря, защото Хари се засмя весело:

— Казваш ми, че нямащ силен дух, момиче. А сама си прекосила морето в малка лодка. Според мен ти притежаваш достатъчно силен характер.

Кендъл поклати глава с въздишка.

— Постоянно мечтая да си ида вкъщи.

Когато не се тревожа за Брент, Травис и Червената лисица и всичко, което се случва сега, докато аз седя и чакам — довърши тя наум.

После тихо продължи:

— Мечтая войната да свърши. Янките най-после да се уморят от опитите си да ни покорят и да ни оставят да живеем както си искаме. Един ден ще се върна в Чарлстън. Ще намеря начин да победя втория ми баща и да възвърна предишното величие на Крестхевън. О, Хари! Татко построи плантацията с толкова любов! Голямата стълба изглежда така, сякаш се вие в безкрайността, а когато давахме приеми, къщата се изпълваше с красиви жени в шумолящи кринолини и елегантно облечени мъже! Татко се интересуваше от теология и споровете в салона бяха така вълнуващи!

На устните на Хари се появи бледа усмивка. Чудеше се защо го боли толкова много, когато тя говори за дома си. Растенията бяха неговата любов сега, след като децата му бяха загинали. Спокойно и без да се колебае, беше взел решение да се премести във Флорида. Въпреки че въпросът за робството не вълнуваше нито него, нито Ейми в това усамотено кътче, той бе родом от Южна Каролина и когато щатът се отдели, а после и новата му родина го последва, Хари разбра, че и той трябва да даде своя малък принос в конфликта.

И докато слушаше думите на Кендъл, той виждаше отминалите дни в нейните красиви сини очи. Дните на величието. Онзи безгрижен, изпълнен с достойнство живот. Скъпият на всяко сърце закон на честта, който не можеха да отменят никакви писани правила.

Но всичко това си бе отишло. Не разбираше защо. Югът като че ли печелеше войната. Само че Ню Орлеанс вече бе паднал и Хари много добре знаеше, че Югът страда от недостиг на провизии и боеприпаси. Но не искаше да казва това на Кендъл. Младата жена бе превзела не само сърцето на съпругата му, но и неговото.

А той обичаше да я гледа как се усмихва. Да чува смеха й.

— Да, да — промърмори той и потупа нежно изящната й ръка. — Ще ми помогнеш ли да окърша доматите?

— Разбира се, Хари.

Хари се затътри към зеленчуковата градина зад къщата, но изведнъж се закова на място, когато във въздуха се разнесе някакъв печален вой. Погледна на изток към плажа и на лицето му се появи широка усмивка.

— Хари? — разтревожено попита Кендъл. — Какво беше това?

Той се засмя сърдечно и топлите му очи проблеснаха от радост.

— Сигнал, момиче! Долу на плажа Били Макгретър сигнализира с черупка от раковина.

— Какво означава това?

— Капитан Маклейн се е върнал, моето момиче!

— О!

Беше успял! Кендъл посегна с трепереща ръка към гърлото си. Радостни тръпки и страшни предчувствия запрепускаха по цялото й тяло и я накараха да се почувства безсилна. Толкова много искаше да го види! Копнееше, жадуваше за него… и той беше тук. Но какво да направи? Да остане на мястото си и да го очаква с хладно безразличие? Или да се отдаде на порива на сърцето си и да се спусне по пътечката към плажа, където реката се срещаше с океана, да види как той слиза на брега и после да се втурне в обятията му, без да обръща внимание на нищо друго, освен на радостта от срещата им?

Изпълнена с трепет, тя затвори очи за миг. Ами ако той я мразеше заради трагедията, която бе причинила? Ами ако беше пожелал да я спаси само защото е джентълмен, въпреки че отрича. Кавалер от най-висша класа, неспособен да я изостави в ръцете на врага.

Дилемата бе разрешена, когато Ейми излезе тичешком от къщата, оставяйки вратата да се затвори сама, и се завтече, като загрижено бършеше набрашнените си ръце в престилката.

— Тук са! — извика тя радостно. — Какво чакате вие двамата? Хайде да посрещнем нашите момчета както подобава.

Кендъл намери сили да се затича веднага щом Ейми, задъхана от усилието, профуча край нея. Пътечката между боровете сякаш нямаше край и докато Кендъл тичаше, съмнения терзаеха душата й. Съществуваше ли наистина връзката между тях? Или тя я бе създала сама във въображението си заради отчаяната нужда от него? Възможно ли бе той наистина да е така прекрасен, както образът му в съзнанието й?

Колкото повече се приближаваше към брега, толкова повече боровете оредяваха. Почвата под краката й постепенно се смени от тъмен пясък. Внезапно гората свърши. Наоколо се виждаха само упорити храсти, вкопчени тук-там в пясъка покрай солената вода.

Така, както я бяха понесли без заповед напред, краката й се заковаха далеч от брега на реката.

„Джени Лин“ беше закотвена в устието. Моряците не използваха лодките, а направо скачаха във водата, за да доплуват до брега. Смееха се, пръскаха се един друг и надаваха възторжени викове. Кендъл се зачуди дали съзнават, че поне за този кратък миг са се откъснали от войната. Но тя не можеше да сподели тяхната радост от тихия пристан, защото трескаво търсеше с очи фигурата на един южняк. Дишаше на пресекулки не само от тичането — сърцето й туптеше с ритъма на хиляди оръдия. Стоеше вкаменена и гледаше. Най-после го видя.

Беше облечен в своята сива униформа със златни ширити — същата, с която го бе видяла последния път. Ботушите му стигаха до коленете, но те не успяваха да предпазят панталоните му от пръските, докато цепеше водата с дълги крачки. Както и моряците, той изглежда не се тревожеше от това, че ще се намокри. Движенията му бяха целеустремени и забързани.

Кендъл забеляза, че си е пуснал мустак и брада, които поддържаше ниско подстригани. Много му отиваха. „Той е въплъщение на истинския кавалер“, помисли си тя, а любовта и гордостта й от него разпращаха по тялото й порой от тръпки. Въображението никога не можеше да надмине действителността…

— Брент! О, Брент!

Забравила страха, забравила приличието, забравила, че една дама в нейното положение рискува да опетни доброто си име, тя намери сили и се затича. Без да я е грижа нито за роклята, нито за зяпачите, тя се втурна срещу него и зашляпа във водата.

Сивият му поглед най-после се спусна върху нея. Иронична усмивка разтегли устните му и той зачака.

Когато тя се приближи към него, той протегна ръце да я прегърне и я притисна към себе си. Искаше й се да заплаче от радост. От радост, че го усеща до себе си, че се притиска към мъжката му сила и топлина. Желязната му прегръдка не й причини болка, Кендъл изпита само бурно щастие.

— О, Брент!

Той я пусна и насмешливо повдигна вежди:

— Щях да забравя, че се канех да те удуша.

— Да ме удушиш? — Жадно го поглъщаше с поглед. Искаше да докосне лицето му, да изследва пълните му устни под красивата извивка на мустака, да изглади чертите на тревогата край очите и напрежението, изписано на челото му…

— Да, мадам, да ви удуша — твърдо отвърна той и тя бързо си спомни с каква лекота пронизващият му стоманен поглед се врязваше в нея. — Когато се срещнах с вашия капитан Деланд…

— Травис! — промълви Кендъл ужасена. — О, Брент, не си го убил, нали?

Беше прекалено разтревожена, за да усети настръхването на тялото му. Дори не забеляза как той стисна челюсти. Брент примигна и каза присмехулно:

— Не съм го убил. Твоят приятел янки е добре.

— О, слава Богу — прошепна Кендъл. Но когато се освободи от прегръдката му и отново обви ръце около врата му, тя видя, че зад него стои Червената лисица. Лицето му беше непроницаемо и гордо както винаги. Сълзи бликнаха в очите й и тя с дива сила се откъсна от Брент, спусна се към индианеца, сграбчи ръцете му и падна на колене в плитката вода пред него.

— О, боже! Червена лисицо! Толкова много съжалявам. Безкрайно, безкрайно съжалявам. Прости ми!

— Стани, Кендъл — нареди Червената лисица и приклекна, за да я повдигне. Тъмните му очи я погледнаха с нежност. — Недей да молиш за прошка заради жестокостта на другите.

— Червена лисицо… — прошепна с треперещи устни името му и го прегърна, притисна се към него. Опитваше се някак да му върне отнетото, да му предложи своето съчувствие. Той неловко я обгърна с ръце и я потупа по гърба.

— Ще понесем всичко с твърдост, Кендъл — прошепна й на мускоги. Трябваха й няколко секунди, за да си го преведе на английски. После се отдръпна и срещна погледа му с очи, все още изпълнени със сълзи.

— Синът ти Чикола побягна към гората…

— Жив е. В безопасност е при близките на майка му.

— О, слава Богу!

Червената лисица погледна над копринената глава, сгушена до голите му гърди. Брент Маклейн бе вперил поглед в тях и за миг стоманата в очите му стана уязвима като сребриста мъгла. После той видимо се стегна. Непроницаемата стомана безмилостно пропъди сянката. Той повдигна вежди.

— Да излезем от водата, мисис Мур. Напоследък трудно се намират обувки.

Гласът му изплющя върху Кендъл като камшик, тя се обърна към него и се запита какво ли толкова е направила. Сърцето й бе опънато като тетива, която сякаш всеки миг щеше да се скъса. Защо така жестоко й напомняше, че е съпруга на янки? Предупреждаваше ли я? Дали не искаше с презрението си да й напомни, че законът я обвързва с друг, а той е свободен? Можеше да й се наслаждава, но нима беше забранено един мъж да се радва на прелъстителната жизненост? „Ръка за ръка с южняшкото благородство върви южняшката арогантност“, помисли си Кендъл с внезапен гняв и възмущение. Той се чувстваше в правото си да слага ръка на нея като на своя собственост винаги, когато пожелаеше, но може би никога нямаше да се почувства задължен да се ожени за нея.

Ейми Армстронг видя болката, объркването и гнева, които затрептяха в изразителните очи на младата жена. Пристъпи напред, като се пазеше от водата.

— Хайде, идвайте всички вкъщи. Брент Маклейн, доведи тези твои буйни момчета със себе си. Цял бут говеждо ви чака на печката.

— Благодаря, Ейми — разсеяно промърмори Брент. Излезе от водата и се обърна към хората си. Някои от тях вече бяха стъпили на брега. — Всички са свободни освен часовите. Лойд. Крис, когато посещавате дъщерите на свещеника, помнете, за Бога, че сте моряци от флотата на Конфедерацията!

— Слушам, сър!

— Тъй вярно, сър!

Въпреки почтителните си отговори двамата млади моряци си размениха развеселени погледи и зашляпаха към брега, където ги очакваше свободата. Брент обгърна с ръка пухкавите рамене на Ейми и й прошепна нещо, което я накара да се разсмее като младо момиче.

Кендъл стоеше до колене в реката и изтръпна, когато Брент закрачи по пътеката. Моряците минаха край нея и свалиха шапки, но тя почти не забеляза тяхната проява на уважение.

— Хайде, Кендъл.

Всички бяха отминали напред, а Червената лисица постави ръка върху рамото й.

Тя надникна озадачена в тъмните му очи.

— Какво сбърках, Червена лисицо?

— Нищо не си сбъркала, Кендъл.

— Тогава защо…

— Нощният ястреб е силен човек, справя се с всичко. Не се бои от битките и от смъртта. Но сега е обзет от нещо ново за него. Учи се какво е страх.

— Страх ли? Но Брент не се страхува от мен!

— Изплашен е от това, което изпитва към теб. Открива какво е ревността. Хайде, ела дадохме му добър урок, но не бива да прекаляваме. Харесва ми да го уча, но той ми е приятел, а приятелите трябва да учим внимателно.

Червената лисица и Кендъл тръгнаха заедно след останалите към възвишението, където се намираше приветливата къща на семейство Армстронг.

Кендъл все още не знаеше къде са построили домовете си останалите заселници, но някои хора от екипажа на Брент вече бяха разбрали това. Почувствали се свободни, мъжете търсеха развлечения. Явно тук се намираха и други млади дами, освен дъщерите на свещеника, защото моряците до един бяха изчезнали. Ейми каза на Кендъл, че със сигурност ще се върнат, когато храната бъде готова, и че ще водят в прегръдките си по една гостенка!

Кендъл стоеше в кухнята и режеше зеленчуци за супата, а в съседната стая седяха само Брент, Червената лисица, Чарли Макферсън и Хари. Чарли и Хари пафкаха с лулите си, а Брент беше запалил пура. Четиримата пиеха бренди и обсъждаха войната.

— Ще имаме неприятности по Мисисипи! Големи неприятности, повече, отколкото с Фарагът при Ню Орлеанс! — мрачно изрече Хари. — На западния фронт имат един генерал, който май си знае работата. Казва се Грант.

Както се бе облегнал на кораловата полица над камината, Брент изсумтя. Кендъл премести поглед от тумбестата печка към него и видя, че я наблюдава замислено. Той не отмести очите си и сякаш се ядоса, само при вида й.

— Няма какво да се притесняваме от Грант, след като си имаме Джеб Стюарт, старият Стоунуол Джаксън и Робърт Лий в армията на Вирджиния — убедено заяви Чарли.

Хари се намръщи и погледна към Брент. Чак когато проследи погледа на капитана към кухнята, където бе Кендъл, той се ухили и попита:

— Какво ще правиш сега, Брент Маклейн?

Брент неохотно обърна поглед към Хари.

— Какво?

— Накъде се отправяте — ти и твоята шайка?

— О… на запад. Трябва да натоварим някои неща от залива. После потегляме към Лондон. Ще оставим Кендъл там. Ще я настаним някъде под чуждо име…

— Какво? — извика Кендъл и изпусна цял морков в тенджерата.

— Казах, че ще те заведа в Лондон — с раздразнение повтори Брент.