/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_history

Атинянката Таис

Иван Ефремов


Иван Ефремов

Атинянката Таис

На Т. И. Е. — сега и завинаги

<p>ОТ АВТОРА</p> </h3> <p>Романът «Атинянката Таис» е изграден върху известен от антични източници исторически епизод: опожаряването на Персеполис — една от столиците на персийското царство — от знаменитата атинска хетера, участвувала в похода на Александър Македонски. Този епизод някога се отричаше от буржоазните историци, между които и от такъв голям познавач на Александровата епоха като В. Тарн.</p> <p>Съвременните изследователи, между които и такъв авторитет като М. Уилър, възстановяват достоверността на епизода. М. Уилър в своята неотдавна публикувана и току-що излязла на руски книга «Пламъци над Персеполис» дава нелишено от хумор обяснение за премълчаването на ролята на Таис от Тарн и други учени като него. Пуританските възгледи на Тарн, лицемерният буржоазен морал не са му позволили Да придаде толкова голямо значение на «жрицата на любовта», както по негово време са гледали на гръцките хетери.</p> <p>Трябва да отбележим, че по-рано, в края на осемнадесети век, в същата тази Англия възгледите по този повод са били далеч по-свободни и исторически по-правилни. За това свидетелствува например картината на Дж. Рейнълдс от 1781 г., която изобразява артистка с факел в ролята на Таис, подпалваща Персеполис.</p> <p>В превъзходната художествено-историческа биография на Александър Македонски, написана от Г. Лемб, в монографията на А. Бонар на Таис се отделя полагащото и се място, тъй като няма основание да се съмняваме в достоверността на Плутарх, Ариан, Диодор и други древни автори, които я споменават.</p> <p>Почти няма сведения за съдбата на Таис след смъртта на Александър — за завръщането й в Египет с Птолемей. А. Бонар, Г. Лемб и други са положителни, че Танс «е играла ролята на императрица в Мемфис».</p> <p>Изборът на епохата за този роман не е случаен и преди всичко е под влиянието на удивителната личност на Александър Македонски. Интересуваше ме неговото време като преломен момент в историята, преход от национализма на петия-четвъртия век преди н.е. към по-широките възгледи за света и хората, към първите прояви на общочовешкия морал, появили се в третия век със стоиците и Зенон.</p> <p>По това време човек е получавал второто си име по месторождението си или по местожителството си: атинянин, аргиец, белтиец, спартанец. Затова в романа читателят често ще се сблъсква с такива полуимена.</p> <p>През тази епоха са станали също и големи религиозни кризи. Широко разпространеното заменяне на древните женски божества с мъжки, все повече остаряващият култ към олимпийските богове, влиянието на индийската религиозно-философска мисъл са водели към развитие на тайни религиозни култове. Потъването в «нелегалност» на вярвания, в които живата човешка мисъл се опитвала да намери изход за разширяващите се представи за вселената и човека, сковани от изискванията на официалната религия, са много малко изследвани в историческите трудове, които изобилствуват с дати, смени на царства, войни, а пренебрегват духовното развитие на човечеството.</p> <p>Видя ми се интересно да представя най-древните религиозни култове — остатъци от матриархата, свързани с великата женска богиня, които изчезват, по-точно загубват влияние в епохата на елинизма. Затова главно действуващо лице у мен трябваше да бъде жена, допусната до тайните обреди на женските божества и, разбира се, достатъчно образована, за да не страда от тесногръд религиозен фанатизъм, да разбира това, което става.</p> <p>В епохата на Александър такава жена е могла да бъде само хетера от висша класа. Таис като реално историческа личност най-добре подхожда за тази цел. Хетерите, особено атинските, са били жени с високо образование и способности, достойни другарки на най-велики умове и на деятели на изкуството през това време. Самата дума «хетера» значи «другарка», «приятелка». По новите правила трябва да се пише «хетайра», но аз се принудих да оставя предишното название, а «хетайри» да наричам близките приятели на Александър Македонски, за да избягна смесването.</p> <p>Като съвременните гейши в, Япония, хетерите развличали, утешавали и просвещавали мъжете, без да се налага непременно да търгуват с тялото си, а по-скоро щедро да ги обогатяват със знания.</p> <p>Лоша услуга на хетерите е направил Лукиан от Самосата, известен писател на древността, Волтер на античността, подложил на грозно осмиване много древни обичаи и представил хетерите като вулгарни блудници, а Афродита като богиня на разврата. За съжаление под негово влияние това става традиция, която мнозина от късните автори възприемат.</p> <p>Първите глави на романа могат да се сторят претрупани с битови подробности и древногръцки думи особено за човек, зле запознат с античната история. Същото впечатление за претрупаност изпитва всеки, който за първи път попада в чужда страна с непознати обичаи, език, архитектура. Ако той е достатъчно любознателен, бързо ще надвие трудностите на първото запознаване и тогава завесата на незнанието ще се вдигне, разкривайки му различни страни от живота. Именно затова, за да се вдигне тази завеса, в моите произведения аз винаги претрупвам първите две-три глави със специфични подробности. Когато ги преодолее, читателят се чувствува в новата страна опитен пътник.</p> <p>На читателя е известна социалната страна в античността, че древногръцките държави са били или робовладелски демокрации, или тирании.</p> <p>На съвременния читател може да изглеждат прекалено много храмовете, статуите, преувеличено значението на художниците и поетите. Трябва да се знае, че целият духовен живот на това време се въртял около изкуствата и поезията, и по-малко около философията. Елините не са могли да си представят своя живот, без да се любуват продължително и многократно на предмети на изкуството и да съзерцават прекрасни постройки. Нещо подобно виждаме в съвременна Япония: съзерцаване на камъни, на цветя, самовглъбено сливане с природата в чайните над лотосови езера, под шума на течащи води и звънтенето на бамбукови камбанки.</p> <p>Още по-голямо значение за елина е имало съзерцаването на човешката красота и преди всичко на живи хора, а не само на статуи, картини и фрески. Твърде много време те посвещавали на атлетите си, на хетерите и танцьорките. Значението на художниците, хора, които въплъщават красотата, и на техните живи модели е било огромно и не е имало аналогия в по-късните времена и страни, с изключение на Индия през първото хилядолетие от нашата ера.</p> <p>Трудно е да си представим броя на скулптурите в храмовете, галериите, по площадите и градините, без да говорим за богатите частни къщи. Във всяка декада, на века са изпъквали десетки художници, създали стотици произведения (например Лизип с неговите хиляда и петстотин скулптури, Праксител — с 600, Фидий — с 800). Общият брой на художествените произведения, предимно скулптури, натрупани за няколко века разцвет на елинското изкуство, е колосален. Незначителна част от това огромно художествено наследство е дошло до нас само чрез римски мраморни копия. Металните скулптури в по-късни времена са били претопени от невежи завоеватели в оръдия и снаряди. Например от толкова плодовития скулптор, какъвто е Лизип, до нас не е дошла нито една оригинална статуя, защото той е работил предимно с бронз. Тези особености в историята на елинското изкуство трябва да се имат пред вид при четенето на романа ми. Знаменитите храмове са били центрове на култа на едно или друго божество и едновременно един вид школи за религиозни вярвания с особени мистерии за възпитаване на поколения от жреци и жрици.</p> <p>Читателите, добре запознати с географията, не трябва да се учудват на различията в географските описания в романа от съвременността. Четвърти и трети век преди н.е. са били период с много по-влажен климат. Цяла Азия изобщо не е била толкова суха, както сега. С това се обяснява отчасти, че са се водили сражения и са минавали в поход множество хора там, където сега няма вода и храна дори за един кавалерийски полк. Либийската пустиня е била богата с дивеч, а могъщите древни гори на Елада, Финикия, Кипър и Малоазиатското крайбрежие още не са били унищожени от изсичане, а по-късно пък опасани от безброй кози.</p> <p>Аз съм убеден, че търговските и културни връзки в древността са много по-силни, отколкото ние си представяме по непълната историческа документация. Нашата беда е главно в лошото познаване на историческата география на Изтока, която едва сега започва да се открива от европейците. Всяко голямо археологично откритие донася неочаквано «задълбочаване» на културите и усложняване на търговските връзки между отдалечените и мъчно достъпни области на обитаваната суша — Ойкумене.</p> <p>Особени изненади крият в себе си методите за антропологично изучаване на скелетния материал при погребенията. Преждевременно починалият наш антрополог и скулптор М. М. Герасимов сложи началото на портретна реконструкция на отделни типове древни хора и това веднага доведе до много интересни открития.</p> <p>От едно много древно неолитно погребение на двойка, което съдържа останки от мъж и жена, М. М. Герасимов възстанови два различни портрета: на жена с тънки монголоидни черти, по всяка вероятност китайка, и на европеид от южен тип — арменоид. Китайката и арменоидът, погребани заедно във Воронежка област, са прекрасен пример за това колко далече може да се търси смесването на народите от незапомнена древност. На писателите остава да отгатнат кои са били тези двама: пленници или знатна двойка — мъж и доведена от далеко жена, и да напишат интересна историческа новела.</p> <p>Реконструкциите на М. М. Герасимов от погребение в южните зони на СССР показаха наличие на дравидски и дори малайски видове хора от епохата на ранния неолит, бронзовата ера и края на първото хилядолетие преди нашата ера.</p> <p>Аз приемам много по-широко разпространението на дравидските народи (най-старите народи в Южна Индия), отколкото това обикновено се прави, и причислявам към тях най-старите народности, населявали някога Крит, централната част на съвременна Турция, южните области на нашата Средна Азия, протоиндийската цивилизация. Без съмнение и Източна Азия в доисторически времена е била много повече открита за взаимни влияния например с Китай и Западните краища, отколкото по-късно, когато става самоизолацията на Китай.</p> <p>В романа изцяло е запазена сега съществуващата историческа документация. Аз съм създал само неизвестната съдба на исторически лица, въвел съм някои нови персонажи, например началника на тесалийската конница Леонтиск, делоския философ, Ерис, Менедем, Еоситей.</p> <p>Единственото хронологично нарушение в романа е, че отнасям създаването на статуята на Афродита Милоска (Мелоска) към края на четвъртия век преди н.е. Традицията я датира във втори или трети век. Обаче точната датировка не е установена и до ден-днешен. Някои удивителни находки, неизвестни на предишните историци, аз считам само като първи свидетелства на твърде големи умозрителни открития на предишните цивилизации. Изчислителната машина за планетните орбити в действителност съществува; кристални лещи със съвършена шлифовка са намерени в междуречието и дори в Троя; изчислението на времето у индийците, постиженията в лечението, астрономията и психофизиологията са известни по исторически свидетелства и от древните философски книги.</p> <p>Описанието на най-древното светилище, на Великата майка и съпровождащите го обекти — шлифовани огледала, статуйки, фрески — аз съм заел от най-новите открития на неолитни селища в Централен Анадол: Чатал-Хююк, Хачилар, Алишар-Хююк, възникнали в десетото-седмото хилядолетие преди нашата ера, а може би и в още по-древни времена. Храмът в Хиераполис нееднократно се споменава от древните автори.</p> <p>Някои случки в романа може да изглеждат на читателя невероятни, например обредът с целуването на Змията. Обаче аз съм го описал документално. Има филм за обреда, снет през тридесетте години на нашия век в Северна Бирма от известния кинопътешественик Арманд Денис.</p> <p>Издръжливостта и здравето на елинските и македонските воини според нашите съвременни мерки са също така невероятни. Достатъчно е да се видят статуите на Дорифор, Апоксиомен, Дискобол, тъй наречения Диадох (или «елинистическия принц»), или да се припомнят разстоянията, изминати в непрекъснат поход от македонската пехота. Често се налага да чувам, че маратонският вестител на спартанския цар Леонит е пробягал маратонското разстояние и паднал мъртъв, а нашите спортисти бягат на по-голямо разстояние и остават живи. Познавачите на спорта обаче забравят, че младежът е пробягал своето «разстояние» въоръжен, след цял ден ръкопашен бой, което вече е същински подвиг. А преди това, както свидетелствуват античните източници, той е «пробягал» от Атина до Спарта и обратно, тоест пробягал е по обща сметка двеста километра!</p> <p>Накратко казано, суровият подбор на много поколения и живот, в който физическото развитие се е смятало за най-важно, са създали може би не само необикновено силни, но и извънредно издръжливи хора. Самият Александър и неговите приближени са останали в течение на вековете като поразителни образци на подобна издръжливост на рани и лишения, жизнена устойчивост в боеве и походи, да не говорим за тяхното мъжество, което не отстъпва на легендарната спартанска храброст.</p> <p>Според най-новия речник на древногръцки език от С. И. Соболевски (1967 г.) аз пиша дифтонгите (освен омикрон-ипсилон равно на у) двузвучно, без латинизация. Поради това разликата в четенето с някои общоизвестни думи не бива да учудва читателя. Навсякъде, където е възможно, аз се отказвам да предавам «тета» със звук «ф», «ета» — с «и» и «бета» — с «в», както това е било прието в стара Русия според четенето на тези букви по църковнославянската традиция, възникнала въз основа на южнославянските езици. Досега ние пишем «Вифлеем», а не «бетлеем», «алфавит», а не «алфабет», «Тива», а не «Теба». До неотдавна дори пишехме вместо «библиотека» — «вивлиофика».</p> <p>Позволявам си да припомня известния езиковедски анекдот за беотийските овци, нагърбили се с ролята на филолози. След яростна дискусия как да се чете «бета» и «ета» било намерено стихотворението на Хезиод за овчето стадо, което слизало от планината. Блеенето на овцете, предадено с буква «бета» и «ета», сложило край на спора, защото дори по време на Хезиод овните не можели да блеят на «ви».</p> <p>Най-утвърдените думи са оставени в предишния правопис. Избягвам формите на женските имена с окончание «ида», възприета поради желание да се запази поетичният размер в старите преводи — Лаида, Елида. Окончанията «ида», «ид» са аналогични на нашето бащино име и означават принадлежност към даден род: Одисеи Лаертид (син на Лаер), Тезей Ерехтеид (от рода на Ерехтей), Елена Тиндарида (дъщеря на Тиндар). Географските названия, завършващи на «ета» от времето, когато тя се е четяла като «и», са принудили да се дава множествено число на наименованията: Гавгамели, Сузи. В действителност трябва да се пишат русофицирани окончания, подобно на всички женски имена, които завършват на «ета»: Елена, Атина, Хера, или с други думи Гавгамела, Суза. Изключение правят наименованията, които завършват на дифтонга «ай»: Атини, Тиви. Те са най-близо към руското название за принадлежност: Атинско, Тиванско (Тебайско). Обаче, както и други вкоренили се думи, тяхното поправяне е въпрос на бъдещи специални трудове.</p> <p>Постарах се да изложа тук някои особености на моите възгледи върху описваната епоха съвсем не за да обоснова романа си като научно изследване. Това е литературно произведение, със свои възможности за използуване на материала.</p> <p>За разчитане на думите и разбиране на термините, които нямат пряко обяснение в текста, служи следващата по-долу.</p> <h2>СПРАВКА ЗА ЧИТАТЕЛЯ</h2> <p>I. Всички старогръцки думи и имена, с малки изключения, трябва да се произнасят с ударение на предпоследния слог. В двусложните думи и имена ударението пада фактически на първата сричка: Таис, Ерис. Изключенията в повечето случаи са привидни: в русифицираните или латинизирани думи — хоплит (хоплитос), Александър (Алексйндрос), Менедем (Менедемос), Неарх (Неархос), в които са премахнати гръцките окончания.</p> <p>II. Елинската Нова година се пада в първото новолуние след лятното слънцестоение, тоест в първите десет дена на юли.</p> <p>Календарът по олимпиади започва от първата олимпиада през 776 година преди н.е., по четири години във всяка олимпиада. Годините се наричат според олимпиадите от първата до четвъртата: първата година на 75-а олимпиада значи 480-а година преди н.е. За да се изчисли според олимпиадите по наше време, трябва да се знае, че всяка гръцка година отговаря на втората половина на съответната наша година и първата половина на тази, която идва след нея. Трябва да се умножи числото на миналите олимпиади на четири, да се прибави намалената с единица число на годините на текущата олимпиада и получената сума да се извади от 776, ако събитието е станало през есента или зимата, и от 775, ако е станало през пролетта или лятото.</p> <p>Изчисление на атическите месеци през годината:</p> <p></p> <p><i>Лято</i></p> <p>1. Хекатомбейон (средата на юли — средата на август)</p> <p>2. Метагейтнион (август — първата половина на септември)</p> <p>3. Боедромион (септември — първата половина на октомври)</p> <p></p> <p><i>Есен</i></p> <p>4. Пюанепсион (октомври — първата половина на ноември)</p> <p>5. Маймактерион (ноември — първата половина на декември)</p> <p>6. Посидеон (декември — първата половина на януари)</p> <p></p> <p><i>Зима</i></p> <p>7. Гамелион (януари — първата половина на февруари)</p> <p>8. Антестерион (февруари — първата половина на март)</p> <p>9. Елафеболион (март — първата половина на април)</p> <p></p> <p><i>Пролет</i></p> <p>10. Мунихион (април — първата половина на май)</p> <p>11. Таргелион (май — първата половина на юни)</p> <p>12. Скирофорион (юни — първата половина на юли)</p> <p></p> <p>III. Някои мерки и парични единици.</p> <p>Стадията е дълга 178 метра, олимпийската — 185 метра; египетският схен, равен на персийската парасанга — 30 стадии, около пет километра; плетър — 31 метра; оргия — 185 сантиметра; пекис (лакът) — 0,46 метра; подес (стъпка) — 0,3 метра; палайста (длан) — около 7 сантиметра; епидама, равна на 3 палайсти — 23 сантиметра; кондилос, равен на два дактила (пръста) — около 4 сантиметра.</p> <p>Талант е тежина от 26 килограма, мина — от 437 грама; като парични единици: талантът е равен на сто мини, мината е равна на 60 драхми.</p> <p>По-разпространени атически монети: сребърна дидрахма (две драхми) е равна на един златен персийски дарик. Тетрадрахмата (четири драхми) с образа на кукумявката на Атина е главната атическа единица за плащане (като сребърна, златото е влязло в обращение през епохата на Александър, когато цената на таланта и драхмата силно е паднала.</p> <p>Мерки за течности са хоес (кана), равно на малко повече от три литра, котиле (котленце), равно на около 0,3 литра.</p> <p>IV. Гръцкият поздрав «Хайре!» («Радвай се!») отговаря на нашия поздрав «Здравей!». На сбогуване са си казвали или «Хайре!», или при по-дълга раздяла — «Хелиайне!», равно на «Остани със здраве!» (просторечиво у нас: «Е, хайде със здраве!»).</p> <title id="t-pyrva_glavazemja_i_zvezdi"> <p>ПЪРВА ГЛАВА</p> <p>ЗЕМЯ И ЗВЕЗДИ</p> </h3> <p>Западният вятър се засилваше. Тежките маслиненотъмни от вечерното небе вълни тътнеха, разбивайки се в брега. Неарх с Александър и Хефестион плуваха далече напред, а Птолемей, който плаваше по-лошо и беше по-тежък, започна да губи сили, особено когато Колиадският нос вече не го прикриваше от вятъра. Той не смееше да се отдалечи от брега, страхуваше се да се приближи до разпенените край мрачно чернеещите скали вълни и се сърдеше на изоставилите го другари. Критянинът Неарх, мълчалив и упорит, ненадминат плувец, никак не се страхуваше от буря, на него и през ум не му минаваше, че да се преплува Фалеронският залив от нос до нос, е опасно в такова време за несвикналите с морето македонци. Но Александър и неговият верен Хефестион, атинянин, и двамата страшно упорити, устремени след Неарх, съвсем забравиха за загубилия се сред вълните другар.</p> <p>«Посейдонов бик» — грамадна вълна вдигна Птолемей на своите «рога». От тази височина македонецът забеляза малко заливче, заградено от остри каменни грамади. Птолемей престана да се бори и отпуснал натежалите си рамена, закри глава с ръце. Гмурна се под вълната, молейки Зевс да го насочи в прохода между скалите и да не се удари.</p> <p>Вълната се разби с оглушителен трясък и го изхвърли върху пясъка, по-далеч от обикновена вълна. Заслепен и оглушал, Птолемей, извивайки се, изпълзя няколко лакътя, внимателно се изправи на колене и най-после стана, като залиташе и разтриваше бучащата си глава. Сякаш вълните още го блъскаха и на земята.</p> <p>През шума на прибоя той дочу наблизо смях. Птолемей се обърна така рязко, че залитна и отново падна на колене. Смехът прокънтя съвсем близо.</p> <p>Пред него стоеше средна на ръст девойка, явно току-що излязла на брега. Водата още се стичаше по гладкото й мургаво от загара тяло, струеше от мокрите й гъсти тъмночерни коси, тя бе навела глава настрани и изстискваше с ръка виещите се къдрици.</p> <p>Птолемей се изправи с целия си огромен ръст и твърдо застана на земята. Погледна девойката в лицето и срещна веселия и дързък поглед на сивите й, изглеждащи синкави от морето и небето очи. Не бяха боядисвани, защото всичко изкуствено би било измито от бурните вълни на Егейско море, черните ресници не се наведоха и не трепнаха пред пламенния и властен поглед на сина на Лаг, който, двадесет и четири годишен, беше вече прочут като покровител на жените в Пела, столицата на Македония.</p> <p>Птолемей не можеше да откъсне поглед от непознатата, която беше изникнала от пяната и шума на морето като богиня. Бакъреното й лице, сивите очи и синкавочерните коси бяха съвсем необичайни за атинянка и поразиха Птолемей. По-късно той разбра, че бакъреният загар на девойката й позволяваше да не се страхува от слънцето, което толкова плашеше атинските елегантни дами. Атинянките почерняваха твърде силно, ставаха също като лилавобронзовите етиопки и затова избягваха да излизат без покривала. А тази — с бакърено тяло като Цирцея или една от легендарните дъщери на Минос със слънчева кръв, стои пред него с достойнството на жрица. Не, не е богиня, разбира се, и не е жрица тази средна на ръст, съвсем млада девойка. В Атика, както и в цяла Елада, избираха жриците измежду най-високите светлокоси красавици. Но откъде са тази спокойна увереност и отмерените й движения, като че ли е в храм, а не на пуст бряг, гола пред него, като че ли е оставила всичките си дрехи на далечния нос Фоонт? Харитите, които даряват жените с магическа очарователна привлекателност, се въплъщаваха в средни на ръст девойки, но те бяха винаги неделимо трио, а тук тя беше сама!</p> <p>Птолемей не успя да довърши мислите си, когато иззад скалата се появи робиня с червен хитон, сръчно обви девойката с груба тъкан и започна да изтрива тялото и косите й.</p> <p>Птолемей зиморничаво потрепера. Разгорещен от борбата с вълните, той започна да изстива — вятърът днес бе остър и за закаления от сурово възпитание македонец.</p> <p>Девойката отметна косите от лицето си и внезапно по момчешки свирна през зъби. Изсвирването се стори на Птолемей презрително и дръзко, съвсем неподобаващо на моминската и красота.</p> <p>Отнякъде изникна момче и недоверчиво се втренчи в Птолемей. Македонецът, по природа наблюдателен, развил тази си способност като ученик при Аристотел, забеляза как детските пръсти се вкопчиха в дръжката на къс кинжал, който стърчеше от гънките на облеклото му. Девойката продума нещо тихо, заглушено от плясъка на вълните, и момченцето изтича. Веднага се върна и вече приближило се доверчиво до Птолемей, му подаде къс плащ. Птолемей се зави с него и подчинявайки се на мълчаливата молба на девойката, се обърна към морето. След миг зад гърба му се чу прощалното: «Хайре!» Птолемей се обърна и избърза към непознатата, която затягаше пояса си не под гърдите, а по критски обичай на талията си, също така удивително тънка, както у древните жителки на приказния остров.</p> <p>Внезапно досетил се, той извика:</p> <p>— Коя си ти?</p> <p>Веселите сиви очи се присвиха от сдържан смях.</p> <p>— Веднага те познах, макар че приличаше на мокра… кокошка. Ти си слуга на македонския цар. Къде го загуби, него и спътниците му?</p> <p>«Не съм му слуга, а приятел» — щеше гордо да каже Птолемей, но се сдържа, не желаеше да издаде опасната тайна.</p> <p>— Но как си ни видяла?</p> <p>— Вие четиримата бяхте при стената, четяхте предложенията за срещи в Керамик. А ти дори не ме забеляза. Аз съм Таис.</p> <p>— Таис ли? Ти? — Птолемей не намери думи.</p> <p>— Какво те учудва?</p> <p>— Прочетох, че някой си Филопатор предлага на Таис талант — стойността на цяла трирема, и тя не е определила часа на срещата. Започнах да търся тази богиня…</p> <p>— Висока, златокоса, с гълъбови очи на Тритонида, която краде сърца, така ли?</p> <p>— Да, да, как позна?</p> <p>— Не си ти първият, далеч не си първият. Но прощавай още веднъж, конете ми се застояха.</p> <p>— Почакай! — извика Птолемей, чувствувайки, че не може да се раздели с девойката. — Къде живееш? Мога ли да дойда при тебе? С приятели?</p> <p>Таис изпитателно и сериозно погледна македонеца. Очите и, загубили веселия си блясък, потъмняха.</p> <p>— Ела — отговори тя, след като помисли малко, — ти каза, че знаеш Керамик и Царската Стоа. Между Керамик и Хълма на нимфите, на изток от Хамаксит, има големи градини. В края им ще намериш моя дом — две маслини и два кипариса! — Тя внезапно спря и като кимна на прощаване, се скри сред скалите. Утъпкана пътечка водеше нагоре.</p> <p>Птолемей се наведе, изтърси пясъка от изсъхналите си коси, бавно излезе на пътя и скоро се озова недалече от Дългите стени на Мунихион. Към гористите склонове на планините, обгърнати вече от привечерна синкава омара, се виеше опашка от прах след колесницата на Таис. Младата хетера имаше чудесни Коне — бързо се носеше двуконният й впряг.</p> <p>Груб вик отзад накара Птолемей да отскочи. Край него премина друга колесница, управлявана от огромен беотиец. Изправеният до него контешки облечен младеж с развяващи се кичури къдрави коси, със зла усмивка удари Птолемей с бич на дълга дръжка. Бичът болезнено опари едва прикритото тяло на македонеца. Оскърбителят не знаеше, че има работа със закален воин. В миг Птолемей грабна камък — имаше ги много от двете страни на пътя — и като го хвърли подире му, улучи атинянина във врата под тила. Бързината на отдалечаващата се колесница смекчи удара. Все пак оскърбителят падна и щеше да се изтърси, ако коларят не го задържа и не спря конете. Той обсипа Птолемей с проклятия, крещейки, Че е убил богатия гражданин Филопатор и подлежи на наказание. Разяреният македонец захвърли плаща, издигна над главата си камък, тежък един талант, и тръгна към колесницата. Коларят, преценил могъщите мускули на македонеца, изгуби желание да се бие. Поддържайки господаря си, който вече идваше на себе си, бързо се отдалечи, сипейки заплахи и проклятия с цялата сила на гръмливия си глас.</p> <p>Птолемей, успокоен вече, захвърли камъка, взе плаща и бързо закрачи по крайбрежната пътечка, която се катереше напряко по един рид и съкращаваше широкия завой на коларския път. Нещо се въртеше в ума му и го караше да си припомни: «Филопатор» — така викаше коларят, дали не е същият, който е писал на стената на Керамик предложение за Таис? Птолемей доволно се усмихна: излиза, че в лицето на оскърбителя си бе спечелил съперник. Наистина македонецът не можеше да обещае на хетерата за кратка връзка талант сребро като Филопатор. Може би само няколко мини? Но той бе слушал твърде много за Таис, за да се откаже лесно от нея. Въпреки че беше на седемнадесет години, тя се смяташе знаменитост на Атина. За умението й в танците, образованието и особената й привлекателност я бяха нарекли «четвъртата Харита». Гордият македонец нямаше да моли за пари роднините си. Александър, като син на напуснатата от цар Филип жена, също не би могъл да помогне на приятеля си. Военната плячка след битката при Херонея не бе голяма. Филип, който много се грижеше за своите воини, я подели така, че на другарите на царския син се падна не повече, отколкото на последния пехотинец. И на всичко отгоре изпрати Птолемей и Неарх в изгнание, разделяйки ги от сина си. Те се срещнаха едва тук, в Атина, повикани от Александър, когато баща му го изпрати с Хефестион да види Атина и да се прояви. И макар атинските присмехулници да казваха, че «от вълк може да се роди само вълче», действително елинската красота и големият ум на Александър направиха впечатление на виделите и патили граждани на «Очите на Елада», на «Майката на изкуствата и красноречието».</p> <p>Птолемей се считаше доведен брат на Александър. Майка му, известната хетера Арсиноя, някога е била близка с Филип и била омъжена от него за племенния вожд Лаг (Заека) — човек, който с нищо не се проявил, макар и да бил от знатен род. Птолемей завинаги остана в рода на Лагидите и отначало много завиждаше на Александър, съперничеше му в детските игри и военното обучение. Като порасна, той не можеше да не разбере изключителните способности на царския син и още повече се гордееше с тайното родство, което майка му откри под тежка клетва.</p> <p>А Таис? Че нали Александър му беше отстъпил завинаги първенството в работите на Ерос. Това ласкаеше Птолемей, но той трябваше да признае, че само ако поиска, Александър можеше да бъде пръв сред неизброимите поклонници на Афродита. Но той никак не се увличаше по жени и това тревожеше майка му Олимпиада, божествено прекрасната жрица на Деметра, която се славеше като магьосница, прелъстителка и господарка на свещените змии. Филип въпреки храбростта си, смелостта и постоянните оргии с първите попаднали му жени се страхуваше малко от великолепната си жена и на шега казваше, че се бои да не намери в постелята между себе си и жена си страшната змия. Между хората упорито се носеха слухове, несъмнено поддържани лично от Олимпиада, че Александър съвсем не е син на едноокия Филип, а на висшето божество, на което тя се отдала една нощ в храма.</p> <p>Филип се почувствува по-силен след победата при Херонея. В навечерието на избора си за военен глава на Съюза на елинските държави в Коринт той се разведе с Олимпиада и взе за жена младата Клеопатра, племенница на голям племенен вожд в Македония. Олимпиада, предвидлива и хитра, въпреки всичко бе направила един пропуск и сега жънеше неговите плодове.</p> <p>Първата любов на шестнадесетгодишния Александър, когато у него се събуди мъжът, бе никому неизвестна робиня от бреговете на Евксинския понт. Мечтателният младеж, бленуващ за приключенията на Ахил, подвизите на аргонавтите и Тезей, решил, че е срещнал една от легендарните амазонки. Тази светлокоса девойка, едва покрита с къса екзомида, гордо носеше своите кошници. Сякаш не робиня, а войнствена принцеса вървеше из обширните градини на царския дворец в Пела.</p> <p>Срещите на Александър не останаха тайна — по заповед на Олимпиада го следяха съгледвачи, които донасяха за всяка стъпка на младежа. Властната и мечтаеща за още по-голямо могъщество майка не можеше да допусне нейният възлюблен син сам да си избере любимата, при това от непокорните, незнаещи езика, варварски понтийски народи. Не! Тя трябва да му даде такава девойка, която ще бъде послушна изпълнителка на нейната воля, та и чрез любовта Олимпиада да може да влияе на сина си, да го държи в ръце. Тя заповяда да заловят девойката, да острижат дългите й не като на робиня коси и да я отведат за продан на пазара за роби, в далечния град Мелибой в Тесалия.</p> <p>Майката не познаваше добре своя син. Този тежък удар разруши у мечтателния младеж храма на първата му любов — много по-сериозна отколкото обикновена първа връзка на знатен младеж с покорна робиня. Александър без излишни въпроси бе разбрал всичко и майка му завинаги бе изгубила възможността, заради която бе погубила любовта и девойката. Синът не й каза нито думичка. Но оттогава никой — ни красиви робини, ни хетери, ни знатни девойки, не привличаше царския син. На Олимпиада не бе известно нито едно увлечение на сина и.</p> <p>Птолемей, без да се страхува от съперничеството на Александър, реши, че ще отиде при Таис заедно с приятелите си, между които и лудетината Хефестион, познат с всички хетери на Атина, за когото комарът и хубавото пийване бяха на преден план пред забавленията на Ерос, загубили вече за нето предишната острота на чувствата.</p> <p>Но не беше така с Птолемей. Всяка среща с непозната красива жена винаги пораждаше у него жажда за близост, обещаваше неизпитани дотогава отсенки на страстта, на тайната на красотата на тялото — цял свят от ярки и нови усещания. Очакванията обикновено не се оправдаваха, но неумолимият Ерос отново и отново го влечеше в обятията на весели приятелки.</p> <p>Не талантът сребро, обещан от Филопатор, а той, Птолемей, ще се окаже победител в борбата за сърцето на знаменитата хетера. И нека Филопатор да даде, ако ще, и десет таланта!.. Жалък страхливец!</p> <p>Македонецът поглади белега от удара, отекъл напреко на рамото, и се озърна.</p> <p>Наляво от брега в неспокойното, разпенено море имаше малък нос, заобиколен с ивица пясък, мястото, към което плуваше цялата четворка македонци… Не, тройка — той беше изпаднал от състезанието, а дойде по-рано. По суша добрият пешеходец винаги минава по-бързо от плувеца в морето, особено ако вълните и вятърът потискат попадналия в тяхна власт.</p> <p>Робите чакаха плувците с дрехи в ръка и се учудиха, когато видяха Птолемей да се спуска от стръмнината. Той изми пясъка и праха от тялото си, облече се и внимателно сгъна женския плащ, който му беше дало момченцето, слугата на Таис.</p> <p></p> <p>Две много стари маслинови дървета сребрееха в подножието на хълма, засенчвайки малка къща с ослепително бели стени. Тя изглеждаше съвсем ниска под гигантски високите кипариси. Македонците се изкачиха по няколкото стъпала в съвсем малка градинка, където цъфтяха само рози, и видяха върху синята част над вратата обичайните три букви, внимателно изписани с червена боя: «омега», «кси», «епсилон» и отдолу думата «кохлион» (спирална раковина). Но за разлика от къщите на другите хетери името на Таис го нямаше над входа, също така липсваше и обичайният ароматен сумрак в предната стая. Широко разтворените прозорци гледаха към многобройните бели къщи на Керамик, а в далечината зад Акропола се издигаше като женска гръд планината Ликабет, покрита с тъмни гъсти гори, доскорошно убежище на вълци. Пирейският път като жълт поток в тъмната просека на кипарисите струеше надолу към Атинското пристанище, заобикаляйки хълма.</p> <p>Таис любезно посрещна дружната четворка. Неарх — много строен, със среден за един елин и критянин ръст, изглеждаше малък и крехък в сравнение с двамата едри македонци и гиганта Хефестион.</p> <p>Гостите предпазливо седнаха на крехките кресла с крачка, наподобяващи дългите рога на критски бикове. Огромният Хефестион предпочете масивна табуретка, а мълчаливият Неарх — скамейка с възглавница.</p> <p>Таис седеше до приятелката си Нанион, тънка, мургава като египтянка. Нанион беше наметнала над съвсем тънкия си юнийски хитон син химатион, който беше обшит със злато в долния край с обичайния бордюр от стилизирани като куки вълни. По източна мода химатионът на хетерата беше наметнат през дясното й рамо и на гърба беше прихванат с тока на лявата страна. Таис беше облечена с розов хитон от прозрачна, доставена от Персия или Индия тъкан, набран в меки гънки и прихванат на раменете с пет сребърни игли. Сив химатион с кенар от сини нарциси я обвиваше от кръста до глезените на малките крака, обути със сандали с тесни посребрени ремъчета. За разлика от Нанион нито устните, нито очите на Таис бяха изписани. По загорялото и лице нямаше дори следа от пудра.</p> <p>Тя с интерес слушаше Александър и от време на време възразяваше или се съгласяваше с него. Птолемей малко ревнуваше, за първи път виждаше своя приятел, царския син, така увлечен.</p> <p>Хефестион, хванал тънките ръце на Нанион, я учеше на халкидската игра с пръсти — три и пет. Птолемей, гледайки Таис, не можеше да внимава в разговора. Той на два пъти нетърпеливо сви рамене. Забелязала това, Таис се усмихна, отправила към него присвити насмешливо очи.</p> <p>— Тя ей сега ще дойде. Не се мъчи, морски човече.</p> <p>— Кой? — изтърси Птолемей.</p> <p>— Богинята, светлокосата и светлооката, такава, за каквато ти мечтаеше на брега на Халипедон.</p> <p>Птолемей се канеше да възрази нещо, но в този миг в стаята се втурна висока девойка в златисточервен химатион, която донесе със себе си дъха на слънчевия вятър и на магнолиите. Тя се движеше особено стремително, което изтънчените любители можеха да намерят за прекалено силно в сравнение със змиевидните движения на египетските и азиатските арфистки. Мъжете дружно я поздравиха. За общо учудване невъзмутимият Неарх напусна скамейката си в засенчения ъгъл на стаята.</p> <p>— Егесихора, спартанка, моята най-добра приятелка — кратко я представи Таис, хвърляйки кос поглед към Птолемей.</p> <p>— Егесихора, песен по път — замислено каза Александър. — Ето случай, когато лаконското произношение е по-красиво от атическото.</p> <p>— А ние не намираме атическия говор за твърде красив — каза спартанката, — те дават придихание в началото на думата като азиатци, ние говорим отворено.</p> <p>— И самите вие сте отворени и прекрасни — възкликна Неарх.</p> <p>Александър, Птолемей и Хефестион се спогледаха.</p> <p>— Аз разбирам името на другарката си като «Водеща танца» — каза Таис, — то най-подхожда за лакедемонката.</p> <p>— Аз обичам повече песните от танците! — каза Александър.</p> <p>— Тогава няма да бъдеш щастлив с нас, жените — отвърна Таис и македонският царски син се намръщи.</p> <p>— Странна дружба между спартанка и атинянка — каза той. — Спартанците смятат атинянките за празноглави кукли, полуробини, затворени в къщи, както на Изток, без разбиране за мъжките работи. Атинянките пък наричат лакедемонките похотливи жени с леко поведение, които раждат тъпи войници.</p> <p>— И двете мнения са съвсем погрешни — засмя се Таис. Егесихора мълчаливо се усмихваше, наистина приличаше на богиня.</p> <p>Широката й гръд, извивката на правите й рамене и твърде изправената глава й придаваха осанка на кариатида от Ерехтейона, когато беше сериозна. Но лицето й, бликащо от веселост и младежка закачливост, бързо се менеше.</p> <p>За учудване на Таис не Птолемей, а Неарх бе сразен от лаконската красавица.</p> <p>Необикновено просто ядене бе поднесено от робиня. Чаши за вино и вода, нарисувани с черни и бели ивици, напомняха древните съдове от Крит, които се ценяха по-скъпо от златото.</p> <p>— Нима атиняните се хранят като тесалийци? — запита Неарх, плисна малко от чашата си за боговете и я поднесе на Егесихора.</p> <p>— Аз съм само наполовина атинянка — отвърна Таис, — майка ми бе етеокритянка от стар род, избягала от пирати на остров Тера под покровителството на Спарта. Там в Емборион се срещнала с баща ми и съм се родила аз, но…</p> <p>— Не е имало епигамия между родителите и бракът не е действителен — довърши Неарх, — затова имаш толкова старинно име.</p> <p>— И аз не станах невеста, която «носи в зестра бикове», а попаднах в училището за хетери при храма на Афродита Коринтска.</p> <p>— И стана славата на Атина! — извика Птолемей, вдигайки чашата си.</p> <p>— А Егесихора? — запита Неарх.</p> <p>— Аз съм по-голяма от Таис. Историята на живота ми, преминала по следите на змията, не е за всеки любопитен — презрително каза спартанката.</p> <p>— Сега разбирам защо си някак особена — каза Птолемей, — по образ си истинска дъщеря на Крит!</p> <p>Неарх се изсмя късо и злъчно.</p> <p>— Какво знаеш ти за Крит, македонецо? Крит е гнездо на пирати, пришълци от всички краища на Елада, Йония, Сицилия и Финикия. Сбирщината разруши и изпотъпка страната, унищожи древната слава на децата на Минос.</p> <p>— Когато говорех за Крит, имах присърце именно чудесния народ — господар на морето, отдавна отминал в царството на сенките.</p> <p>— И ти си прав, Неарх, като каза, че пред нас имаме тесалийска гостба — намеси се Александър, — ако има нещо вярно, че критяните са предци на тесалийците, а пък те — на пеласгите, както пише Херодот.</p> <p>— Но критяните са господари на морето, а тесалийците са конен народ — възрази Неарх.</p> <p>— Но не и скитници, те са земеделци, които отглеждат коне — изведнъж каза Таис, — поетите отдавна възпяват «хълмистата Фтиа в Елада», прочута с красивите си жени…</p> <p>— И с тътнещи от конския бяг равнини — добави Александър.</p> <p>— Според мене потомци на повелителите на морето са спартанците. — Неарх хвърли поглед към Егесихора.</p> <p>— Само по законите, Неарх! Погледни златните коси на Егесихора, къде е тука Крит?</p> <p>— Колкото до морето, аз видях критянка да се къпе в буря, когато никоя друга жена не би посмяла — каза Птолемей.</p> <p>— А който е видял Таис на кон, той е видял амазонка — каза Егесихора.</p> <p>— Поетът Алкман, спартанец, сравнява лаконските девойки с енетийски коне — разсмя се Хефестион, погълнал вече доста от вкусното синкавочерно вино.</p> <p>— Това е той, който възпява красотата им, когато те отиват с танци и песни да пренесат жертва на богинята, голи и с разпуснати коси, приличащи на гъстите гриви на златисточервеникавите пафлагонски кобили — забеляза Егесихора.</p> <p>— Вие двете много знаете! — възкликна Александър.</p> <p>— Това им е професията — те продават не само Ерос, но и знания, възпитание, изкуство и красота в чувствата — каза с вид на познавач Хефестион. — А вие знаете ли — подразни ги Хефестион — какво е хетера от висше общества в най-големия град на изкуствата и поезията в цялата Ойкумене? Най-образованата от образованите, най-изкусна танцьорка, рецитаторка, вдъхновителка на художници и поети, с неотразимо обаяние на своята женствена прелест… Ето това е Егесихора!</p> <p>— А Таис? — прекъсна го Птолемей.</p> <p>— На седемнадесет години тя е знаменитост. В Атина тя стои много по-горе от велики пълководци, владетели и философи от околните страни. И не можеш да станеш това, което е тя, ако боговете не те надарят с голямо сърце, на което от детинство са разкрити чувствата и същината на хората, изтънчени усещания и познаването на истинската красота много по-дълбоко, отколкото у повечето хора…</p> <p>— Ти говориш за нея като за богиня — каза Неарх, недоволен, задето Хефестион оцени спартанката по-ниско от Таис, — виж, самата тя не се чувствува такава…</p> <p>— Та точно това е истинският признак за душевна висота — каза неочаквано Александър и се замисли — … дълги гриви… — Думите на спартанката събудиха мъката му по черния белочел Буцефал. — Тук атиняните режат гривите на конете си, за да стърчат като четки, също като на шлемовете им.</p> <p>— За да не съперничат конете на атинянките, между които има малко такива с гъста коса — пошегува се Егесихора.</p> <p>— Лесно ти е на теб да говориш — изведнъж се намеси мълчаливата досега Нанион, — понеже косите на спартанките са станали пословични, както и свободата им.</p> <p>— Ако четиридесет поколения твои прадеди бяха ходили с голи бедра, с платнени пеплоси и хитони цяла година, тогава и твоите коси нямаше да са по-лоши.</p> <p>— Защо ви наричат «файномерис» — показващи бедрата си? — учуди се Птолемей.</p> <p>— Покажи им как трябва да се облича спартанката по законите на своята страна — каза Таис на Егесихора, — твоят стар пеплос е окачен в опистоцелата от времето, когато играехме сцена от Кадмийските предания.</p> <p>Егесихора мълком отиде във вътрешността на къщата.</p> <p>Неарх не я изпусна от очи, докато тя не се скри зад една завеса.</p> <p>— «Много странни дарове ни изпраща съдбата» — изпя насмешливо Хефестион, смигайки на Птолемей.</p> <p>Той прегърна срамежливата Нанион, шепнейки й нещо. Хетерата почервеня, послушно подложи устните си за целувка. Птолемей се опита да прегърне Таис, след като седна до нея, веднага щом Александър стана и отиде при масата.</p> <p>— Почакай, ще видиш своята богиня — отстрани го тя с ръка.</p> <p>Птолемей се подчини, учудвайки се как това младо момиче едновременно очарова и заповядва.</p> <p>Егесихора не се забави, появи се с бял дълъг пеплос, изцяло отворен отстрани и придържан само с къса плетена връзка на талията. Силните й мускули играеха под гладката кожа. Разпуснатите коси на лакедемонката струеха като злато по целия гръб и завършваха в богати къдри под колената, караха я още по-високо и по-гордо да вдига глава, откривайки яки челюсти и могъща шия. Тя танцуваше «Танца на косите» — «Кометике», като си акомпанираше сама на глас, високо се вдигаше на върха на пръстите и напомняше великолепните статуи на Калимах — спартански танцьорки, които се люлеят като пламък и ти се струва, че всеки миг ще литнат във възторжен порив.</p> <p>Въздишка на общо възхищение приветствува Егесихора, която бавно се движеше със съзнание за своята красота.</p> <p>— Поетът е бил прав! — Хефестион се откъсна от Нанион. — Колко много общо има с красотата на породист кон и с неговата сила!</p> <p>— Андраподисти — похитители на свободни хора — се опитали веднъж да грабнат Егесихора. Били двама възрастни мъже… Ала спартанките са научени да се сражават, а те мислели, че имат работа с нежна дъщеря на Атика, предопределена да живее в женската половина на къщата — разказваше Таис.</p> <p>Егесихора, дори непоруменяла от танца, приседна до нея, прегърна приятелката си, без да се стеснява от Неарх, който жадно гледаше краката й.</p> <p>Александър без желание стана.</p> <p>— Е, хайре, критянке! Бих искал да те любя, да разговарям с тебе, ти си необикновено умна, но трябва да ида в Киносарг — светилището на Херакъл. Моят баща ми заповяда да отида в Коринт, където ще има голямо събрание. Трябва да го изберат за главен военачалник на Елада, на новия съюз на полисите, разбира се, без упоритата Спарта.</p> <p>— Пак се делят! — възкликна Таис.</p> <p>— Какво разбираш под думата «пак»? Това се е случвало много пъти…</p> <p>— Аз мислех за Херонея. Ако спартанците се обединяха с атиняните, тогава баща ти…</p> <p>— Би загубил сражението и щеше да отиде в македонските планини и аз нямаше да се срещна с тебе — засмя се Александър.</p> <p>— Че какво ти донесе срещата? — запита Таис.</p> <p>— Спомен за красотата!</p> <p>— Да носиш кукумявка в Атина! Та малко ли са жените в Пела?</p> <p>— Ти не ме разбра. Аз говоря за това каква трябва да бъде жената! За тази, която носи примирение с живота, утешение и яснота. Вие елините я наричате «астрофаес» — звездосияйна.</p> <p>Таис в миг се свлече от креслото и се отпусна на възглавницата до краката на Александър.</p> <p>— Ти си още съвсем млад, а ми каза това, което човек запомня за цял живот — и като вдигна голямата ръка на царския син, тя притисна към нея страната си.</p> <p>Александър отметна назад черната й глава и каза с отсянка на тъга:</p> <p>— Бих те повикал в Пела, но това не ти трябва. Тук ти си прочута в цяла Атика, макар и да не си включена в еоите — Списъка на жените, а аз съм само син на разведена царска жена.</p> <p>— Чувствувам аз, ти ще бъдеш герой!</p> <p>— Защо не, тогава ти ще бъдеш моя гостенка винаги, когато пожелаеш…</p> <p>— Благодаря и няма да забравя. Недей да забравяш и ти — Ергос и Логос (Дело и Слово) са единни, както казват мъдреците.</p> <p>Хефестион със съжаление се отдели от Нанион, като успя все пак да уговори вечерна среща. Неарх и Егисихора се бяха скрили. Птолемей не можеше и не искаше да отложи посещението на Киносарг. Той изправи за ръка Таис от възглавницата и я привлече към себе си.</p> <p>— Ти и само ти ме плени. Свободна ли си и искаш ли да дойда при тебе пак?</p> <p>— За това не се договарят така на прага. Ела пак, тогава ще видим. Или и ти ще отидеш в Коринт?</p> <p>— Няма какво да правя там! Отиват Александър и Хефестион.</p> <p>— А хилядата хетери от храма на Афродита Коринтска? Те служат на богинята и не взимат пари.</p> <p>— Аз казах и мога да повторя — само ти!</p> <p>Таис хитро присви очи и подаде края на езика си между устните с чудно ярко и същевременно детинско очертание.</p> <p>Тримата македонци излязоха на сухия вятър и ослепяващата белина на улицата.</p> <p>Таис и Нанион, останали сами въздъхнаха всяка за нещо свое.</p> <p>— Какви хора — каза Нанион, — млади и вече толкова зрели. Могъщият Хефестион е само на двадесет и една, а царският син — на деветнадесет. Но колко хора и двамата вече са убили!</p> <p>— Александър е красив. Учен и умен е като атинянин, закален като спартанец, само че… — Таис се замисли.</p> <p>— Той не е като всички, съвсем друг е, но аз не мога да го кажа — подхвана Нанион.</p> <p>— Гледаш го и чувствуваш силата му, а също така, че е далече от нас, мисли си за нещо, което на нас и през ум не ни минава. Поради това е самотен дори и сред своите верни другари, макар че и те не са малки и не са обикновени хора.</p> <p>— А Птолемей? Забелязах, че ти харесва.</p> <p>— Да. Той е по-възрастен от царския син, а е по-близък, съвсем познат.</p> <p></p> <p>След завоя на пътечката, която заобикаля хълма Баратрон, се показаха гигантските кипариси. Неизпитана досега радост нахлу в сърцето на Птолемей. Ето я и нейната къща. Днес, след десетдневно пребиваване в Атина, тя му се видя бедна и проста наглед. Като че ли вятър подхвана македонеца, така бързо се озова на отсрещния склон. Пред направената от груби късове камък ограда спря, за да се успокои, както подобава на воин. Сребристозелените листа на маслините шепнеха над главата му. В този час покрайнината на града, с разпръснатите сред градини къщи, изглеждаше безлюдна. Всички, от малко до голямо, бяха отишли на празника, на възвишението на Агората и Акропола и при храма на Деметра — богиня на плодородието, отъждествявана с Гея Пандора — Земята, която всичко дарява. Както винаги Тесмофориите трябваше да се състоят през първата нощ на пълнолунието, когато настъпваше време за есенната сеитба. Днес се празнуваше завършването на изораването — един от най-древните празници на земеделските прадеди на атиняните, повечето от тях сега вече отказали се от най-почетния труд — да обработват лицето на Гея.</p> <p>Сутринта чрез Егесихора и Неарх Таис съобщи на Птолемей, че трябва да отиде при нея при залез слънце. Разбрал какво означава тази покана, Птолемей се развълнува така, че учуди Неарх, който отдавна беше признал превъзходството на другаря си в любовта. И сам Неарх се беше изменил след срещата си със спартанската красавица. Неговата мрачност, присъща му от детинство, изчезна, а под булото на увереното спокойствие, което той, бивш заложник, озовал се на чужбина, беше привикнал да носи от ранни години, започна да се проявява лукава закачливост, привична на неговия народ. Критяните бяха прочути като измамници и лъжци, защото се покланяха на Великата богиня и бяха уверени в смъртността на мъжките богове. Показвайки на елините гроба на Зевса, те извършваха най-страшно светотатство. Ако се съди по Неарх, елините сами бяха излъгали критяните — в цяла Пела нямаше по-верен и по-надежден човек от Неарх. И предадената от него покана на Таис без съмнение не беше шега. Слънцето бавно залязваше. На Птолемей се струваше, че е неприлично да стои пред градинската врата на Таис, но той искаше да изпълни точно нейното желание. Бавно се отпусна на още топлата земя, облегна се на каменната стена и зачака с неизчерпаемото търпение на воин. Последните отблясъци на зарята угаснаха на върха на Егалейон. Тъмните дънери на маслините се стопиха в здрача. Той погледна през рамо затворената врата, която едва се очертаваше под навеса на портика, и реши, че е станало време. Предчувствие на небивали преживявания го накараха да затрепери като момче, което се премъква на първа среща с харесала му отстъпчива робиня. Птолемей изтича по стълбата, чукна на вратата и неполучил отговор, я отвори — не беше заключена.</p> <p>В коридора под висяща на бронзова верига двойна лампада стоеше Таис в тъмна екзомида, къса като на амазонка. Даже при слабата светлина на маслената лампада Птолемей забеляза как горяха страните на младата жена, а гънките на тъканта върху високата й гръд се издигаха от учестено дишане. Очите й, почти черни на засенченото й лице, гледаха открито Птолемей. Македонецът замря, погледнал в очите й. Лента, с цвета на хитона й, пристягаше гъстите къдри на косата й на темето. «Като на Атина Лемния» — помисли Птолемей и веднага си каза, че Таис, сериозна и съсредоточена като воин пред сражение, с втренчен поглед и почти заплашително наведена горда глава, наистина прилича на страшната Лемнянка.</p> <p>— Чакам те, мили — просто каза тя, наричайки за първи път така македонеца и влагайки в тази дума толкова нежност, че Птолемей нетърпеливо въздъхна и се приближи, протегнал ръце.</p> <p>Таис отстъпи леко, взе някъде иззад вратата широк химатион и като замахна с него, загаси лампадата. Птолемей се спря смаян в тъмнината, а младата жена се промъкна към изхода. Ръката й намери ръката на македонеца, здраво я стисна и го потегли след себе си.</p> <p>— Да вървим.</p> <p>Те излязоха през странична вратичка сред храсти и поеха по една пътека надолу към река Илис, която течеше през градините на Лицея и светилището на Херакъл до вливането си в Кефис. Ниско подалият се полумесец осветяваше пътя.</p> <p>Таис вървеше бързо, почти тичешком, без да се оглежда, и нейната сериозност се предаде на Птолемей. Той я следваше мълчаливо, любувайки се на походката и, изправена, със свободно изпънати рамена, която придаваше величественост на малката й фигура. Стройната и шия гордо възправяше главата й с тежкия възел коси на високия тил. Тя плътно се загъна в тъмния химатион, който при всяка стъпка се впиваше дълбоко ту от едната, ту от другата страна на талията й и подчертаваше гъвкавото и тяло. Малките й крака стъпваха леко и уверено, а гривните на краката — перисцелидите — сребристо звъняха на глезените й. Сенките на гигантски платани закриха пътя. Зад тази тъмна стена пламна със студена светлина беломраморна площадка — полукръг от гладки плочи. На висок пиедестал се възвишаваше бронзова статуя на богиня. Долу — едва чуто, бълбукаше Илис.</p> <p>Леко навела глава, богинята сваляше от раменете си тънко покривало и погледът на очите й от зелени светещи камъни приковаваше вниманието. Особеният, рядък за изображение на божества израз на съчувствие и откровеност поразително се свързваше с тайнствената дълбочина на всезнаещия поглед, сякаш богинята се навежда над смъртните, за да открие в тишината и безлюдието на звездната нощ всекиму негова собствена тайна. Лявата ръка на богинята протягаше разкошната роза, символ на женската същност, цветето на Афродита и на любовта — това беше знаменитата в целия елински свят «Афродита Урания в градините». Силното тяло, обвито в гънките на пеплоса, бе замряло в спокоен ентазис. Облеклото, необикновено отворено на рамената по древния азиатски или критски канон, оголваше гърдите, високи, сближени и широки като винени кратери, рязко противоречиви със своята чувствена сила на вдъхновената тайна на лицето и на строгата поза на Небесната Афродита.</p> <p>От всички художници на Елада Алкамен за пръв път бе успял да съчетае древната сила на чувствената красота с духовния полет, да създаде религиозен образ с непреодолима привлекателност и да го изпълни с обещание за пламенно щастие. Богинята е Майка и Урания едновременно.</p> <p>Таис с благоговение се приближи до богинята и като шепнеше нещо, обгърна краката на знаменитата творба на Алкамен. Тя замря в подножието на статуята и изведнъж отскочи назад при неподвижно застаналия Птолемей. Облегната на мощната му ръка, тя мълком и изпитателно погледна в лицето македонеца, опитвайки се да намери необходимия отзвук. Птолемей чувствуваше, че Таис търси в него нещо, но продължаваше да стои мълком, смутено усмихнат. А тя пак така внезапно с един скок застана в средата на мраморната площадка. Като плесна трикратно с ръце, Таис запя химна на Афродита с подчертан ритъм, както-пеят в храмовете на богинята, преди да излязат свещените танцьорки.</p> <p>— … Не изчезва усмивката от нейното скъпо лице и прекрасно е цветето на богинята. — С ритмичен танц тя отново се приближи до Птолемей.</p> <p>— Приеми, богиньо, песента и запали у Таис пламенна страст! — изведнъж гръмогласно запя Птолемей и сграбчи девойката.</p> <p>Този път тя не се отдръпна. Обви ръце около шията му, здраво се притисна до него. Химатионът падна на земята и през тънката тъкан на хитона горещото здраво тяло на Таис стана съвсем близко.</p> <p>— Ти, воине, си знаел химните на Афродита?! Не трябва да молиш богинята за огън. Внимавай да не изгориш в него — прошепна девойката.</p> <p>— Тогава… — Птолемей намери устните на Таис и двамата замряха. Неочаквано младата хетера с всички сили отблъсна широката гръд на Птолемей и се изтръгна.</p> <p>— Да идем по-нататък — със задъхване каза тя, — нарочно чаках този ден. Днес отведоха биковете в планината…</p> <p>— Че какво от това? — не разбра Птолемей.</p> <p>Таис се повдигна на пръсти и се приближи до ухото му:</p> <p>— По древния обичай на атинските земеделци, искам да бъда твоя, върху току-що разорана нива.</p> <p>— На нива ли? Защо?</p> <p>— Нощем, върху трикратно разорана нива, за да поема в себе си плодовитата сила на земята, да я пробудя…</p> <p>Птолемей обгърна здраво раменете на девойката в безмълвно съгласие и Таис се спусна надолу по течението на рекичката, а после зави на север към свещения Елевзински път.</p> <p>В долината на Илис падна дълбока тъмнина, луната се скри зад планинския гребен, звездите блестяха все по-ярко.</p> <p>— Как виждаш пътя? — запита Птолемей. — Познат ли ти е?</p> <p>— Познат ми е. Отиваме на нивата на Скирон. Там в нощта на пълнолунието жените празнуват празника на Деметра Законодателката.</p> <p>— Че позволено ли е на хетерите да участвуват в Тесмофориите? И какво се прави на нивата на Скирон? Ще се опитам да отида там, ако остана до пълнолунието в Атина.</p> <p>— Не можеш да идеш! Само на жени, само на младите, е позволено да ходят там през нощта на Тесмофориите след факелното надбягване. Но не и на хетерите!</p> <p>— Как си научила пътя?</p> <p>— Още преди да стана хетера. След факелното надбягване жриците на Деметра ме избраха между дванадесетте. И когато празника завърши за непосветените, ние голи пробягахме в късна нощ тези трийсет стадия, които отделят нивата от храма.</p> <p>— И после?</p> <p>— Не е позволено да се разказва за това. Женска тайна. И всички ние сме обвързани с тежка клетва. Но се помни за цял живот. И тичането към нивата също не може да се забрави. Тичаш под ярката висока луна сред мълчанието на нощта ведно с пъргавите и красиви другарки. Тичаме, едва докосвайки земята, цялото тяло е като струна, която очаква докосването на богинята. За миг те докосват клони, лек вятър милва разгорещеното тяло. И когато преминаваш през страшния кръстопът със стражите на Хеката… — Таис замлъкна.</p> <p>— Говори по-нататък. Ти така хубаво разказваш — нетърпеливо продума Птолемей.</p> <p>— Обхваща Те чувство на освобождаване от всичко. Спреш, а сърцето толкова силно бие. Разпериш ръце, поемеш дълбоко дъх и ти се струва: още миг и ще отлетиш далече сред мириса на трева, гора и море. Ще изчезнеш в лунната светлина като сол, хвърлена във водата, както лекият дим от огнището в небето. Няма нищо между тебе и майката Земя. Ти си Тя, а Тя е ти!</p> <p>Таис ускори за малко забавения си ход и зави наляво. Пред тях зачерняха редица дървета, които заграждаха нивата от север.</p> <p>Всичко наоколо мълчеше, само едва шепнеше вятърът, който разнасяше дъх на тамян. Птолемей ясно виждаше Таис, но нищо не различаваше в далечината. Те постояха, заслушани в нощта, която ги беше обгърнала с черно покривало, после слязоха по пътечката сред нивата. Многократно разораваната земя беше пръхкава, сандалите дълбоко потъваха в нея. Най-после Таис спря, въздъхна и хвърли химатиона, като направи знак на Птолемей да стори същото. Таис се изправи и вдигнала ръце над главата си, отвърза лентата и разпусна косите си. Тя мълчеше. Пръстите на ръцете и се свиваха и отпускаха милвайки косите на Птолемей, плъзвайки се по тила и шията му.</p> <p>Силна и свежа миризма се носеше от влажната, топла, неотдавна изорана земя. Сякаш самата Гея, вечно млада, изпълнена с плодоносните сокове на живота, се бе отпуснала във властна отмалялост.</p> <p>Птолемей усети в себе си титанична сила. Всеки мускул на мощното му тяло придоби бронзова твърдост. Като взе Таис на ръце, той я издигна към трептящите звезди, като с нейната красота хвърляше предизвикателство към равнодушната вечност.</p> <p></p> <p>Измина доста време, докато те отново се върнат сред околния свят, на нивата на Скирон. Навеждайки се над лицето на любимата си, Птолемей зашепна стих от едно любимо стихотворение. Сега той съжаляваше, че в сравнение с Александър знае толкова малко от тях.</p> <p>— «Асперос ейсаугазо астер емос!» («Ти гледаш звездите, моя звезда!»)</p> <p>Таис бавно извърна глава, взирайки се в Птолемей.</p> <p>— Добре си образован, мили. Глупави са моите съотечественици, които считат македонците за диви планинци. Но аз разбрах — ти си далече от Урания, по-добре ти е да си с Гея.</p> <p>Птолемей видя ресниците й, къдриците коса на челото й и тъмните кръгове около очите й. Озърна се. Краищата на нивата, които изглеждаха в тъмнината необятни, бяха съвсем близки. Дългата предесенна нощ бе завършила. Таис се приповдигна и учудено гледаше зората, която възхождаше зад Химет. Долу, между дърветата се чу блеене на овци. Таис бавно стана и се изправи пред първите лъчи на слънцето, които още по-рязко подчертаха бакъреночервения оттенък на загорялото й тяло. Ръцете й се вдигнаха към косите с вечния женствен жест на пазителка и обладателка на красотата, копнееща и призоваваща, изчезваща и отново възраждаща се, докато съществува човешкият род. Таис се наметна с химатиона, сякаш беше изстинала, и бавно тръгна до гордия Птолемей, замислена, с наведена глава.</p> <p>Когато излезе на Елевзинския път, Таис тръгна към храма на Афродита Урания напряко през Керамик.</p> <p>— Пак при твоята Небесна царица на любовта — засмя се македонецът, — като че ли просто не си атинянка. Аристотел казва, че древните народи — асирийци ли, какво ли, са започнали да се кланят на Урания под името Анахит?</p> <p>— А в Крит още по-рано, после в Китера, където Урания е изправена въоръжена, а след това бащата на Тезей, Егей, й е направил храм в Атина — без желание промълви Таис. — Но ти не трябва да вървиш с мене. Иди при приятелите си… Не, чакай! Застани отляво! — И Таис, без да се стеснява от минувачите, се притисна до Птолемей, а с дясната си ръка направи предпазващия знак на Хеката!</p> <p>Македонецът погледна в тази посока и видя само един стар, изоставен жертвеник, макар някога да е бил направен богато с мрачни изваяния от масивен тъмен камък.</p> <p>— Какво е това, което може да уплаши храбрата Таис, която не се страхува нито от нощта, нито от звездното небе и грозните кръстопътища, където властвува Хеката?</p> <p>— Жертвеник на Антерос — богът на противолюбовта, страшна и жестока нейна противоположност. Щом самата Афродита се плаши от могъщия Ерос, още повече ние, нейните служителки, се страхуваме от Антерос. Но мълчи! Да се махаме по-скоро оттука.</p> <p>— Разкажи ми за Антерос — помоли Птолемей, когато се изкачиха в мраморното сияние на площадите и храмовете над Керамик и над Стоя.</p> <p>— Друг път! Хелиайне! — Таис вдигна ръка като прощален жест и изтича по бялата стълба на храма на Урания.</p> <p></p> <p>Птолемей поднесе на Таис обикновено кедрово ковчеже, като докосна коляното й. Таис седеше в градината, наслаждавайки се на късните бледни рози и завивайки се с химатиона от пронизващия вятър. Сухите листа шумяха, сякаш призраци се промъкваха с предпазливи стъпки към своите незнайни цели.</p> <p>Таис въпросително погледна македонеца.</p> <p>— Моят анакалиптерион — сериозно каза той, а тя му отвърна със звънък смях.</p> <p>— Не се ли смееш напразно? — сурово каза Птолемей.</p> <p>— Че защо? Ти ми носиш подарък, който съпругът поднася след сключване на брак, сваляйки покривалото на невестата. А пък ти ми даряваш своя анакалиптерион в деня на сбогуване, и то след като много пъти си смъквал от мене всички покривала. Не е ли късно?</p> <p>— Разбери, атинянке, или пък критянке, в края на краищата не зная Каква си в действителност…</p> <p>— Не е ли все едно? Или ти мечтаеш за девойка, чиито предшественици са от еоите — Списъка на жените?</p> <p>— Доколкото разбирам, всяка истинска критянка е от по-древен род, отколкото всички атински прародителки — възрази Птолемей, — за мен това няма значение. Аз не съм ти подарил нищо и това е срамота. Но какво притежавам аз в сравнение с купищата сребро на твоите поклонници? А тук… — Птолемей коленичи на пода и отвори ковчежето върху коленете на Таис. Статуйката от слонова кост и злато беше без съмнение много стара; не по-малко от едно хилядолетие беше изминало от времето, когато неповторимото изкуство на скулптора от Крит беше създало този образ на участница в Тавромахия — свещената и смъртно опасна игра с особена порода гигантски бикове, отглеждани в Крит, а днес изчезнали.</p> <p>Таис внимателно я взе, помилва я с пръсти, въздъхна с възхищение и внезапно се разсмя толкова заразително, че този път и Птолемей се усмихна.</p> <p>— Миличък, че това нещо струва колкото оная купчина сребро, за което ти мечтаеш. Откъде я имаш?</p> <p>— От войната — кратко отвърна Птолемей.</p> <p>— Защо не я даде на своя приятел Неарх, единственият истински син на Крит сред вас?</p> <p>— Исках. Но Неарх каза, че това е женска работа и носи нещастие на мъжа! Той е податлив на древните суеверия на своята страна. Някога там са мислели, че женската богиня-майка е най-главна от всички небесни жители.</p> <p>Таис замислено погледна македонеца.</p> <p>— И тук много хора вярват и са вярвали в това.</p> <p>— А може би и ти?</p> <p>Без да отговори, Таис затвори ковчежето, стана и поведе Птолемей във вътрешната стая, на топло и при ароматните псестиони. Тези ечемичени банички с мед, опържени в масло, бяха много вкусни у Таис, която понякога готвеше сама.</p> <p>Като настани гостенина, Таис започна да шета край масата, приготвяйки вино и пикантен сос за месото. Тя вече знаеше, че македонците не обичат любимата на атиняните риба.</p> <p>Птолемей следеше безшумните й движения. В прозрачен сребрист хитон, с еолийска кройка от съвсем тънка тъкан, която внасяха от Персия, сред стаята, засенчена от зелени завеси, Таис изглеждаше обляна от лунна светлина, същинска Артемида. Тя беше разпуснала косата си като пирейско момиченце, беше я привързала с проста връзка на тила си и бе същинско въплъщение на весела, дръзка и неуморима младост. Това удивително се съчетаваше с уверената мъдрост на жена, която съзнава красотата си и умее да се бори с изненадите на съдбата — на това я беше научил животът на знаменита хетера в най-красивия град на Елада. Контрастът беше пагубно неотразим и Птолемей едва не застена, забил нокти в дланите си. Раздялата нямаше да бъде кратка. По-скоро той завинаги губеше Таис.</p> <p>— Не може да не замина. Царският син има неприятност — нова свада на баща му. Заедно с майка си е избягал в Епир. Страхувам се, че животът му е в опасност. Александър няма да изостави майка си, която се стреми към власт — опасно нещо за една бивша съпруга.</p> <p>— Нима те упреквам?</p> <p>— Не, но тъкмо това е лошото. — Птолемей се усмихна плахо и тъжно.</p> <p>Домъчня и за този млад и закален воин. Тя приседна до него, галейки твърдите му къдрави коси, подстригани ниско повоенному. Птолемей протегна шия да целуне Таис и видя нова огърлица. Тънка верижка от тъмно злато с причудлива плетеница се съединяваше в центъра с две блестящи звезди от ясножълт електрон.</p> <p>— Ново ли е? Подарък от Филопатор? — ревниво запита македонецът.</p> <p>Краткият тих смях, характерен за Таис, беше за него най-откровен отговор.</p> <p>— Филопатор и който и да е друг трябва да заслужи правото да ми подари още една звездичка.</p> <p>— Не разбрах. За какво право говориш? Всеки подарява, каквото иска или каквото може.</p> <p>— Ала не и в този случай. Погледни по-внимателно. — Таис сне верижката и я подаде на Птолемей.</p> <p>Всяка звезда един дактил в диаметър имаше по десет тесни сребристи лъча, а по средата буквата «капа», която също означаваше цифрата десет. Птолемей върна огърлицата и сви рамене в недоумение.</p> <p>— Извинявай, забравих, че си от Македония и може да не познаваш обичаите на хетерите, макар майка ти Арсиное…</p> <p>— Чакай, спомних си! То е нещо като отличие, нали?</p> <p>— В любовта.</p> <p>— И капата ли?</p> <p>— Не само като цифра, а и като име на богинята Котито. Същата, която почитат в Тракия и Коринт и по южните брегове на Евксинския Понт. Ти можеш да прибавиш тук трета звезда.</p> <p>— Афродита Мигонитида! Не знаех и няма да успея да ти я подаря.</p> <p>— Сама ще сторя това.</p> <p>— Не. Аз ще ти я изпратя от Пела, ако боговете бъдат милостиви към Александър и към мен — нашите съдби с него са се слели. Дали ще излезем сред необятната Ойкумене, или ще слезем под земята, но заедно.</p> <p>— Аз повярвах в Александър. Неговата цел ми е неизвестна, но той има сила, която не се дава на обикновени хора.</p> <p>— А аз нямам ли?</p> <p>— Такава сила, не. И аз съм доволна от това. Ти си моят силен, умен, смел воин и дори можеш да бъдеш цар, а аз — твоя царица.</p> <p>— Кълна се в Бялото куче на Херакъл, ти ще бъдеш царица!</p> <p>— Може би някога. Готова съм. — Таис се сгуши в Птолемей и двамата не гледаха вече напред към неизвестната съдба.</p> <p>От неизмеримата далечина на бъдещето времето бавно течеше над тях и неизбежно и неумолимо отминаваше в невъзвратимото минало. Отмина и тяхната среща. Таис вече стоеше на прага, а Птолемей, безсилен да се откъсне от приятелката си, се бавеше, притеснен от необходимостта да бърза в Хидафиней при Неарх, където щяха да доведат коне. Той не знаеше, че точният и изпълнителен критянин все още се промъкваше с оклюмана глава по малките улички на Керамик, след като се беше сбогувал с Егесихора.</p> <p>— Ти не ми каза какво ще стане, ако Александър остане жив и стане цар след баща си? — запита Таис.</p> <p>— Ще има дълъг поход, война и пак поход, помогни ми, Атино Келевтия, покровителко на пътищата! Той мечтае да стигне до края на света, до жилищата на боговете, там, където изгрява слънцето. И Стагиритът Аристотел по всякакъв начин разпалва у него стремежа към тоя подвиг.</p> <p>— И ти ли ще тръгнеш с него?</p> <p>— Докрай. А ти би ли дошла с мене? Не като с воин, а с военачалник.</p> <p>— Винаги съм мечтала за далечни страни, но пътищата за нас, жените, са недостъпни другояче освен в колесниците на победителите. Стани победител и ако съм ти още мила…</p> <p>Птолемей отдавна вече беше изчезнал зад далечната къща, но Таис дълго още гледаше след него. Докато докосването на една робиня не я изтръгна от нейната замисленост. Тя беше приготвила водата за къпане.</p> <p>Птолемей, преодолявайки силата на любовта, вървеше с бърза стъпка и не си позволи да хвърли прощален поглед към Таис — считаше се за лош признак да се озърнеш, когато си отиваш. Не погледна и нейното мраморно въплъщение — една от девойките на оградата на храма на Безкрилата Нике. Там една от тези Нике с тънък древен пеплос, с отметната назад глава, сякаш се канеше да литне или да се хвърли напред в неудържим порив, живо му напомняше неговата възлюблена. Македонецът, чудейки се сам на себе си, винаги отиваше до храма, за да погледне барелефа.</p> <title id="t-vtora_glavapodvigyt_na_egesihora"> <p>ВТОРА ГЛАВА</p> <p>ПОДВИГЪТ НА ЕГЕСИХОРА</p> </h3> <p>Метагейтнион, винаги горещ месец в Атика, беше особено зноен в последната година на сто и десетата олимпиада. Небето, толкова чисто и дълбоко, че го възпяваха дори чуждоземци, бе придобило оловен оттенък. Кристалният въздух, който винаги придаваше на всички статуи и съоръжения вълшебно очертание, започна да струи и да трепти, сякаш беше хвърлил върху Атина покривало от измамна и нетрайна променливост, от лъжа и лъжливи видения, толкова характерни за пустините по далечните южни брегове.</p> <p>Таис не отиваше с кон да се къпе — пътят беше станал много прашен — и само понякога на разсъмване излизаше да язди, за да изпита за кратко полъха на вятъра върху разгорещеното си тяло в бързото препускане.</p> <p>Следобедният зной тежко притискаше града. Всичко живо се беше изпокрило на сянка сред прохладата на храмовете и колонадите, в тъмнината на затворените с капаци жилища. Само нарядко изтракваха колела на мудно влачена каручка или копитата на потен кон, чийто ездач бързаше да се укрие на сянка.</p> <p>Егесихора влезе бързо както обикновено и спря, заслепена при преминаването от светлина към полумрака на спалнята. Без да губи нито минута, тя хвърли лекия хитон и седна до нозете на просналата се върху леглото, също така гола приятелка. По широко разтварящите се ноздри и често повдигащата се гръд, Таис разбра че спартанката е разгневена.</p> <p>— Какво ти е? — лениво запита тя.</p> <p>— Не знам. Яд ме е на всичко. Омръзнаха ми вашите атиняни — кресливи, бъбриви, сплетници. Та това ли са същите онези велики архитекти и художници, мъдреци и воини, за които толкова гордо са писали по времето на Перикъл? Или оттогава всичко се е променило?</p> <p>— Не разбирам какво те е прихванало? Да не са те отровили с нещо на симпозиума онзи ден? Виното ми се видя кисело…</p> <p>— На тебе виното, а на мен ми се стори кисел целият ми живот! Все повече хора се трупат в Атина. Те се озлобяват от теснотията, от шума, виковете, вечната липса ту на вода, ту на храна. В този пек всички гледат като врагове хората, които срещат. И гинекономите се сърдят без причина — скоро красива жена няма да може да излезе на Агората или на Акропола вечерно време.</p> <p>— Тук съм съгласна с тебе. В Атина е тясно, пък и в цяла Атика. Казват, че са се събрали петстотин хиляди души.</p> <p>— Света майко Деметра! В цяла Спарта няма повече от сто и петдесет хиляди. А при такова натрупване хората си пречат един на друг и се озлобяват. Гледат разкош, красота и завиждат, изпълвайки въздуха с изпарения на черна злъч.</p> <p>— Не е само теснотията, Егесихора! Това са последиците от предишните войни и особено от миналогодишната. Нашият красавец, царският син, сега македонски цар и в действителност владетел на Елада, показа вълчите си зъби, слава на Аполон Ликейски! И до днес още на робския пазар продават по сто драхми тиванец, а жените — по сто и петдесет. Град Тива е заличен от лицето на Гея. Цяла Елада се ужаси!</p> <p>— Освен Спарта!</p> <p>— Нима Спарта ще устои сама? Положението на вашия цар Агис е лошо — той искаше да остане сам, когато задружният бой би завоювал победа за гърците, и си остана сам срещу един могъщ враг.</p> <p>Егесихора се замисли и въздъхна.</p> <p>— Само три години минаха, откакто македонските момчета дойдоха при нас…</p> <p>— Само македонските ли? А какво става с Крит? Лакедемонката се изчерви, но продължи:</p> <p>— Филип е убит, Александър се възцари и сега е на негово място главен стратег на Елада, разруши Тива и сега…</p> <p>— Потегля в Азия срещу персите да продължи започнатото от баща си.</p> <p>— Получи ли новини от Птолемей? Отдавна ли?</p> <p>— През един от тежките дни на хекатомбейон. И оттогава — нищо. Наистина изпраща ми по едно писмо на година. Отначало пишеше по пет.</p> <p>— Кога ти е изпратил тази? — Спартанката докосна третата звезда на огърлицата, която блестеше на медното тяло на приятелката й.</p> <p>Таис наведе ресници и след малко каза:</p> <p>— Птолемей пише, че Александър проявил наистина божествена дарба. Също като Темистокъл той винаги може веднага да изобрети нов ход, да вземе друго решение, ако старото не допада. Но Темистокъл се стремеше на запад, а Александър отива на изток.</p> <p>— Кой е по-прав?</p> <p>— Отде да зная? На изток има баснословни богатства, безброй народи, необятни простори. На запад хората са по-малко и Темистокъл дори е мечтаел да пресели атиняните в Ентория, отвъд йонийско море, ала умря като изгнаник в планините на Тесалия. Сега гробът му е на западния нос на Персийския хълм, където е обичал да седи и да гледа морето. Аз бях там. Самотно място на покой и печал.</p> <p>— Защо печал?</p> <p>— Не знам. Можеш ли да кажеш ти защо тежка мъка, дори страх обхваща хората в развалините на Микене? Лошо, проклето, забравено от боговете място. В Крит показват гробницата на Пазифая и същото, подобно на страх чувство обхваща пътниците, сякаш сянката на царицата с искрящо име и ужасна слава стои пред тях.</p> <p>— Ти, мила, можеш да бъдеш наречена Пантодая. — Егесихора възторжено целуна приятелката си. — Хайде да идем на гроба на Темистокъл да потъжим заедно! Някаква злоба кипи в мене срещу този живот, имам нужда от утешение и не го намирам.</p> <p>— Ти си същинска телктера — вълшебница, която утешава, както казват поетите — възрази Таис, — просто ние остаряваме повече и в живота ни се мярка нещо друго, а очакванията стават повече.</p> <p>— Какво чакаш ти?</p> <p>— Не знам, някаква промяна, пътешествие може би.</p> <p>— А любов? А Птолемей?</p> <p>— Птолемей не е мой. Той е теликрат, покорител на жени, но аз няма да живея при него като затворница, било като атинска или македонска съпруга, и да ме наказват с рафанида, ако изменя. Мене ли?!</p> <p>А пък бих отишла с него далече, много далече! Хайде да идем на хълма Пирей още днес. Ще изпратя Клонария с бележка до Олор и Ксенофил. Те ще ни придружават. Вечерта ще поплуваме, когато спадне жегата, и ще прекараме там лунната нощ до разсъмване.</p> <p>— С двама мъже?</p> <p>— Тези двамата толкова се обичат помежду си, че сме им необходими само като приятели. Те са добри младежи, смели и силни. На миналата олимпиада Ксенофил участвува като борец от юношите.</p> <p></p> <p>Таис се върна у дома си още преди слънцето да започне да буйствува по белите улици на Атина. Странна замисленост я обзе на склона на хълма над Темистоклеона, където седяха заедно с Егесихора, докато двамата им спътници лежаха долу край лодката и разискваха скорошното пътуване до Парни за лов на диви свине. Егесихора повери една тайна на приятелката си. Еоситей — по-малкият братовчед на Агис, спартанският цар, ще отплува в Египет с голям отряд войска, която египетският фараон Хабабаш е наел за лична охрана. Сигурно се кани да прогони персийския сатрап. Ще отплуват едновременно шест кораба. И началникът на лакедемонците я вика да замине с него, предричайки на дивната дъщеря на Спарта слава в страната на поетите и древното изкуство.</p> <p>Егесихора прегърна силно Таис и започна да я придумва да отиде заедно с нея в приказния Египет. Ще може да иде и на Крит — с такава сигурна защита не бива да се страхува от никакви пирати или разбойници.</p> <p>Таис припомни на приятелката си какво им беше разказвал Неарх за погубената древна красота на Крит, за изчезналото предишно население, за бедността, обхванала острова, разорен от безспирни нападения и войни с различни племена.</p> <p>Дворците на Кносос и Фестос са се превърнали в купища камъни от пожарите и земетресенията, изчезнало е предишното население и никой вече не може да прочете надписите на забравения език. Само тук-таме по хълмовете още се издигат гигантски каменни рога, сякаш изпод земята се надигат биковете на Крепителя на земята Посейдон, и широки стълби се спускат към площадките за свещени игри. Понякога сред бурените изведнъж попадат на отломки тежки амфори, високи Два човешки боя, с извиващи се змии на издутите им страни, а до тях в чисти искрящи басейни се плиска вода, която все още бърза по тръбите на водопроводите…</p> <p>Таис взе сандъчето с критската статуйка — подарък от Птолемей, извади скъпоценната скулптура и като се излегна върху леглото, заразглежда я, сякаш я виждаше за първи път. Времето и тежките мисли през последните дни й бяха дали сякаш нови очи. Повече от хиляда години — това е страшно далечно време, още не е съществувала великолепната Атина, а героят Тезей още не е бил ходил в Кносос да убива Минотавъра и да смазва могъществото на великата морска държава! От тази неизмеримо дълбока далечина се яви при нея това живо, фино изваяно напрегнато лице, с огромни вторачени очи и малка тъжна уста. Прегънатите в лактите ръце бяха вдигнати с дланите напред — неизвестно дали знак за спиране или за внимание. Дългите крака, леко разтворени, девически тънки, изопнати, опрени на пръсти, бяха израз на момент на скок от земята за полет. Облеклото — от тънко злато, скроено като къса престилка с украса, и широк пояс, стегнат на невероятно тънката талия. Пристегнатият корсаж, закрепен с две презрамки, оставяше гърдите и оголени. На ключиците й в началото на здравата шия беше легнало широко огърлие. Именно легнало — поради силно изпъкналия гръден кош. Лента, минаваща под брадичката на девойката, привързваше високата коническа прическа. Таврополата беше много млада — четиринадесет години, най-много — петнадесет.</p> <p>Таис изведнъж разбра, че беше нарекла неизвестната критска девойка ловджийка на бикове — епитет на Артемида. Боговете са завистливи и ревниви за своите права. Но богинята не може нищо да направи на тази, която е отишла в недостъпното дори за самия Зевс минало и се е скрила като сянка в подземията на Аид. Вярно, Артемида може да се разсърди на живата Таис. Но какво ли общо има девствената ловджийка с нея, хетерата, служителка на Афродита?</p> <p>И Таис отново спокойно заразглежда статуетката. Нищо детско не беше останало в лицето и фигурата на бдителната девойка с опасна професия. Особено беше трогната Таис от скръбната й уста и безстрашния поглед. Тази девойка е знаела какво й предстои. Животът й не е бил много дълъг, отдаден на смъртоносната игра — танц с дългорогите петнисти бикове, олицетворяващи съкрушителния Земетръсец Посейдон. Девойките таврополи са били главните действуващи лица в този свещен ритуал, чийто древен смисъл, загубил се по-късно, се е заключавал в победата на женското начало над мъжкото, на богинята-майка над временния й съпруг. Силата на страшното животно се разпилявало в танца — в борбата с невероятно бързите скачащи девойки и юноши, специално подготвени за балета на смъртта от познавачи на сложния ритуал. Критяните вярвали, че с това се отклонява гневът на бога, бавно и неумолимо назряващ в недрата на земята и морето.</p> <p>Като че ли жителите на древния Крит са предчувствували, че тяхната висока култура ще загине от ужасни земетръси и приливи. Откъде са се появили тези нейни далечни прадеди? Откъде са дошли, къде са изчезнали? От това, което тя самата знаеше от митовете, от това, което разказваше Неарх на своите две запленени слушателки, на Крит още по времето, когато наоколо му са бродили полудивите прадеди на елините, са живели прекрасни, изискани хора, художници, мореплаватели, пътешественици в далечни страни. Необяснима е изтънчената поетична красота на критската култура сред грубите войнствени чергари по бреговете на Вътрешното море и тя може да бъде сравнена само с Египет…</p> <p>Разтърсвайки късо остриганите си остри коси, влезе Клонария — една от робините.</p> <p>— Там е дошъл оня. — Гласът на момичето трепна от дълбоко вкоренена ненавист към търговеца на човешка стока.</p> <p>Таис се опомни.</p> <p>— Вземи сандъчето с парите, отброй три мини със сова и му ги дай.</p> <p>Робинята се засмя. Таис се усмихна и с жест й заповяда да се приближи.</p> <p>— Ще пресметнем заедно. Три мини са сто и осемдесет драхми. Всяка сова е четири драхми, всичко четиридесет и пет сови. Разбра ли?</p> <p>— Да, кирия. Това за тиванката ли е? Не е много скъпо! — Девойката си позволи презрително да се усмихне.</p> <p>— Ти ми струваше по-скъпо — съгласи се Таис, — но недей да съдиш по цената за качеството. Има различни случаи и ако тебе са те купили скъпо, то могат да те продадат и по-евтино…</p> <p>Не успя Таис да довърши фразата и Клонария притисна лице до коленете й.</p> <p>— Кирия, не ме продавай, ако заминеш. Вземи ме Със себе си!</p> <p>— Какво приказваш? Къде ще заминавам? — учуди се Таис, отхвърляйки падналите коси от челото на робинята.</p> <p>— Може би ще отидеш някъде. Така мислим ние, твоите слуги. Ти не знаеш колко ужасно ще бъде за нас да се озовем у когото и да било след тебе, добрата, прекрасната.</p> <p>— Та малко ли са на света добрите хора?</p> <p>— Малко са такива като тебе, госпожо. Не ме продавай!</p> <p>— Добре, обещавам ти. Ще те взема със себе си, макар че не се каня да отивам никъде. Как е тиванката?</p> <p>— След като я нахраниха, толкова се ми, че изразходва всичката вода в кухнята. Сега спи, като че ли не е спала цял месец.</p> <p>— Тичай, търговецът чака. И не ме тревожи повече, ще спя.</p> <p>Клонария бързо отброи среброто и весело, като подскачаше, избяга от спалнята.</p> <p>Таис се обърна на гръб и затвори очи, но след нощното пътешествие и развълнуваните разговори с приятелката й сънят не идваше.</p> <p>Те стигнаха с лодката до халките на Пирейското пристанище, което беше вече претъпкано от народ. Като оставиха лодката на съхранение на двамата приятели, Таис и Егесихора под относителната прохлада на левконот — «белия» южен вятър, разчистил небето, тръгнаха покрай Голямата стоа, където търговията беше вече в пълен разгар. На кръстовището на Фалеронския и Средностенния пирейски път имаше малък пазар на роби. Утъпкана прашна площадка, застроена от една страна с дълги ниски бараки, които се даваха под наем на роботърговците. Груби плочи, дъсчени подиуми, изтъркани от краката на безброй посетители — вместо обширно възвишение от светъл мрамор под сянката на покрита колонада и заградени портици, каквито украсяваха големия робски пазар на петнайсет стадий по-горе в самата Атина.</p> <p>Двете хетери равнодушно заобиколиха по страничната пътека. Вниманието на Таис бе привлечено от група изтощени хора, изложени в крайнината на пазара на отделен дървен подиум. Сред тях имаше две жени, покрити как да е с парцали. Без съмнение те бяха елини, по-скоро тиванци. Повечето от жителите на разрушената Тива бяха отпратени по далечни пристанища и отдавна бяха продадени. Тази група от четирима мъже и две жени навярно бе докарана на пристанищния пазар от някой богат земевладелец, за да се избави от тях. Таис се възмути от тази продажба на свободни хора от някога прочутия град.</p> <p>Пред подиума застана висок човек с напудрено лице, обкръжено от много гъста брада на едри къдри, явно сириец. С небрежен жест на пръста си той заповяда на търговеца да изтласка напред по-младата от жените, чиито отрязани коси на гъсто снопче лежаха на тила й, прихванато от тясна синя лента около главата. По бухналото гъсто снопче на тила Таис прецени от какви великолепни коси се е лишила тиванката, красива девойка на осемнадесет години, с обикновения за елините среден ръст.</p> <p>— Цената? — важно подхвърли сириецът.</p> <p>— Пет мини и това е даром, кълна се в Атина Алеа!</p> <p>— Ти си луд! Да не би да е музикантка Или танцьорка?</p> <p>— Не, но е девствена и много красива.</p> <p>— Съмнителна работа. Военна плячка… Погледни очертанията на бедрата, на гърдите й. Плащам една мина, хайде, две, последно! Такава робиня не се продава в Пирея, а ще я заведат в Атина. Я съблечи я!</p> <p>Търговецът не помръдна и купувачът сам дръпна последната дрипа на робинята. Тя не пущаше вехтата тъкан и се извърна настрана. Сириецът ахна. Минувачите и зяпльовците се разсмяха високо. Върху кръглия задник на девойката се виждаха подути ивици от бич, пресни и червеникави, редуващи се с вече заздравели рани.</p> <p>— Ах ти, измамнико! — викна сириецът, който явно добре говореше на атическо наречие. Като хвана девойката за ръка, той напипа следи от ремъци по нея, които са стягали тънките й китки. Тогава повдигна евтините мъниста, надянати на врата на девойката, за да скрият следите от въжето.</p> <p>Съвзелият се търговец застана между сириеца и робинята.</p> <p>— Пет мини за опърничава девойка, която трябва да се държи на синджир! — негодуваше сириецът. — Няма да ме измамиш. Бива си я само за наложница и да носи вода. След разрушаването на Стовратната Тива девойките тук станаха много евтини, дори и красивите — къщите по всички пристанища на Вътрешното море са пълни с тях.</p> <p>— Хайде за три мини — съвсем даром! — каза притихналият търговец.</p> <p>— Не, нека плати този, който е поискал да се избави от несполучливата покупка на тази сган. — Сириецът посочи тиванците, помисли малко и каза: — Давам ти половината, все пак това са деветдесет драхми. Взимам я за моряците си на връщане. Казах последната цена! — И сириецът окончателно тръгна към друга купчина роби, седнали на каменен подиум на няколко крачки от тиванците.</p> <p>Търговецът се колебаеше, а момичето побледня или по-скоро посивя под праха и загара, който покриваше измъченото й гордо лице.</p> <p>Таис приближи до подиума, свали от синкавочерната си коса покривалото от лек газ, с което се спасяваха от праха богатите атинянки. До нея застана златокосата Егесихора и дори мрачните очи на продаваните роби бяха приковани към двете прекрасни жени.</p> <p>Тъмните упорити очи на младата тиванка се разтвориха, пламъкът на безпокойна омраза угасна в тях. И Таис изведнъж видя лице на човек, обучен да чете, да възприема изкуството и да осмисля живота си. Теоноя — божественият разум — беше оставил следа върху това лице. И тиванката съзря същото в лицето на Таис и ресниците й потрепераха. Сякаш невидима нишка се проточи от едната жена до другата и почти безумна надежда запламтя във втренчения поглед на тиванката.</p> <p>Търговецът се озърна, търсейки колесницата на красавиците, ехидна насмешка се очерта на устните му, но веднага бе заменена с почтителност. Той видя двамата спътници на Таис, които догонваха приятелките си. Добре облечени, обръснати по последна мода, те важно минаха през тълпата, която им стори път.</p> <p>— Давам две мини — каза Таис.</p> <p>— Не, аз дойдох по-рано! — извика сириецът, върнал се да види атинянките и вече съжалил, както е присъщо за всички хора, че покупката ще се падне другиму.</p> <p>— Ти даваше само мина и половина — възрази търговецът.</p> <p>— Давам две. Защо ти е това момиченце — и без това няма да се оправиш с него!</p> <p>— Няма да спорим, плащам три, както искаше ти. Изпрати за парите или сам ела в къщата на Таис между Хълма на нимфите и Керамик.</p> <p>— Таис! — почтително възкликна един човек, който стоеше по-далече, и още няколко гласа подхванаха:</p> <p>— Таис, Таис!</p> <p>Атинянката протегна ръка към таванската робиня, за да я свали от подиума в знак, че тя е нейна собственост. Девойката се вкопчи в нея като удавница за хвърлената й връв и страхувайки се да не изпусне ръката, скочи на земята.</p> <p>— Как се казваш? — запита Таис.</p> <p>— Хезиона. — Тиванката произнесе така, че нямаше никакво съмнение за верния й отговор.</p> <p>— Благородно име — каза Таис, — «Малка Изида».</p> <p>— Аз съм дъщеря на Астиох — философ от древен род — гордо отговори робинята.</p> <p></p> <p>Таис неусетно заспа и се събуди, когато капаците от южната страна бяха разтворени от Нот — южния морски вятър, който по това време на годината издухваше тежката жега от атинските улици. Свежа и ободрена, Таис обядва самичка. Знойните дни бяха отслабили пламенността на Афродитините поклонници, в близки дни не се предвиждаше нито един симпозиум. Във всеки случай две-три вечери бяха съвсем свободни. Много дни вече Таис не бе ходила да чете предложенията по стената на Керамик.</p> <p>Като чукна два пъти по масичката, тя заповяда да повикат при нея Хезиона. Девойката, от която лъхаше чистота, влезе, стеснявайки се от мръсния си химатион, и падна на колене в краката на хетерата с несръчна смесица от покорност и грация.</p> <p>След като я накара да хвърли плаща, Таис огледа безупречното тяло на своята покупка и избра скромен памучен хитон от своите дрехи. Тъмносин химатион за нощни похождения завърши облеклото на Хезиона.</p> <p>— Мастодетон — гръдна превръзка, не ти е нужна, аз също не нося. Дадох ти тази вехтория…</p> <p>— За да не се отличавам от другите — тихо доизрече тиванката, — но това съвсем не са вехтории, госпожо. — Робинята бързо се облече, умело подреди гънките на хитона и оправи връзките на рамената. Тя веднага се преобрази в изпълнената с достойнство девойка от образованите върхове на обществото. Като я гледаше, Таис разбра неизбежната наивност, която Хезиона предизвикваше у господарите си, лишени от онова, което притежаваше робинята. И преди всичко знанията, каквито нямаха сегашните атически стопанки, принудени да водят затворен живот, винаги завиждащи на образованите хетери.</p> <p>Таис неволно се усмихна. Завиждаха, защото не знаеха всички страни на нейния живот, не разбираха колко е беззащитна и леко уязвима нежната млада жена, попадайки във властта на този, който понякога се превръща в скот. Хезиона разбра по своему усмивката на Таис.</p> <p>Цяла пламнала, тя бързо прекара ръце по облеклото, като търсеше някакъв недостатък и не смееше да приближи до огледалото.</p> <p>— Всичко е добре — каза Таис, — бях се замислила за нещо мое. Но забравих. — С тези думи тя взе красив сребърен пояс и го закопча на робинята.</p> <p>Хезиона отново се заля в червенина, този път от удоволствие.</p> <p>— Как да ти благодаря, госпожо. С какво мога да се Отплатя за твоята доброта?</p> <p>Таис Насмешливо и лукаво се смръщи и (тиванката отново застана нащрек. «Много време ще мине — помисли си Таис, — докато това младо същество отново придобие човешко достойнство и спокойствие, присъщо на свободните елини. Свободни елини. Не е ли в това главното различие на варварите, обречени на робство, че те се намират в пълна зависимост от свободните. И колкото по-лошо се отнасят с тях, толкова по-зли стават робите и като последица на това се озверяват господарите им.» Тези странни мисли за пръв път й дойдоха на ум, а по-рано тя спокойно приемаше света такъв, какъвто е. Ами ако нея или майка и бяха похитили пиратите, за чието коварство и жестокост тя толкова много бе слушала? И тя ли щеше да стои сега пребита с бич на подиума и щеше да я опипва някой дебел търговец?…</p> <p>Таис скочи и се огледа в огледалото от твърд бронз със светложълт цвят, каквито донасяха финикийците от страна, която те пазеха в тайна. Леко смръщила упорити вежди, тя се помъчи да си придаде вид на гордата и страшна Лемния, който не вървеше на веселия блясък на очите й. Откъснала се безгрижно от заплетените мисли за това, което не е станало, тя понечи да отпрати Хезиона. Но една мисъл, оформила се като въпрос, не можеше да остане без обяснение.</p> <p>И Таис заразпитва новата робиня за страшните дни на обсадата на Тива И пленяването, като се мъчеше да прикрие учудването си: защо тази горда и възпитана девойка не се е самоубила, а е предпочела жалкия жребий на робиня?</p> <p>Хезиона бързо разбра какво точно интересуваше Таис.</p> <p>— Да, аз останах да живея, госпожо. В началото от изненада поради внезапното падане на великия град, когато в нашата къща, беззащитна и отворена, се вмъкнаха озверелите врагове, тъпчейки, грабейки и убивайки. Когато подгонват беззащитни хора, доскоро уважавани от всички граждани, издигнали се на почит и слава, като стадо, безпощадно бият изостаналите или упоритите, зашеметяват ги с удари с тъпите краища на копията и ги тикат с щитовете в оградено място като овце, странно вцепенение обхваща всички при такъв неочакван обрат на съдбата…</p> <p>Трескави тръпки преминаха по тялото на Хезиона, тя изхлипа, но с усилие на волята си се сдържа и продължи да разказва, че мястото, където са ги вкарали, в действителност наистина се оказало пазара за добитък в града. Пред очите на Хезиона двама щитоносци отвлекли майка й, още млада и красива жена, въпреки отчаяната й съпротива, и тя завинаги изчезнала. После някой отмъкнал по-малката й сестричка, а Хезиона, скрила се под яслите, за нещастие решила да се промъкне към крепостните стени, за да потърси там баща си и брат си. Не изминала и два плетра от оградата и я сграбчил един скочил от коня си воин. Той пожелал да я обладае още тук на мястото, пред входа на някаква изоставена къща. Яростта и отчаянието дали на Хезиона такива сили, че македонецът не можал да я надделее. Но той явно неведнъж е буйствувал в превзети градове и скоро успял да свърже и обуздае Хезиона така, че тя не можела да хапе, след което македонецът и един негов съратник един след друг изнасилвали девойката до полунощ. На разсъмване опозорената, измъчена Хезиона била отведена при прекупчици, които като ястреби вървели след македонската армия. Прекупчикът я продал на хипотрофа на Брауронския дем, а пък той след безуспешни опити да я обуздае и страхувайки се, че от побоищата девойката ще загуби цената си, я откарал на Пирейския пазар.</p> <p>— Аз бях обречена на богинята Бирис и ми беше забранено да опозная мъж по-рано от двадесет и две годишна възраст.</p> <p>— Не зная за тази богиня — каза Таис, — в Беотия ли господствува тя?</p> <p>— Навсякъде. Тук в Атина има неин храм, но аз вече нямам достъп там. Тя е богиня на мира у минийците, наши прадеди, крайбрежен народ преди нашествието на дорийците. Да служиш на тази богиня, значи да си против войната. А аз вече бях жена на двама войника и не убих нито един от тях. Щях да се самоубия по-рано, ако не трябваше да разбера какво е станало с баща ми и с брат ми. Ако те са живи и в робството, аз ще стана пристанищна блудница и ще ограбвам негодниците, докато събера пари, за да откупя баща си, най-мъдрият и най-добрият човек в цяла Елада. Само затова останах жива…</p> <p>— На колко години си, Хезиона?</p> <p>— На осемнадесет, скоро ще навърша деветнадесет, госпожо.</p> <p>— Не ме наричай госпожо — каза, ставайки, Таис, обзета от внезапен порив, — ти няма да бъдеш моя робиня, аз те пускам на свобода.</p> <p>— Госпожо! — извика девойката и ридания задавиха гърлото й. — Ти сигурно водиш рода си от богове. Кой друг в Елада би могъл така да постъпи?! Но позволи ми да остана в твоя дом и да ти служа. Аз много ядох и спах, но не винаги съм такава. Това е след гладните дни и след дългото стоене на подиума при търговеца на роби…</p> <p>Таис се замисли и не слушаше девойката, чиято страстна молба я бе оставила студена като богиня. И отново Хезиона се сви в себе си, и отново се разпусна като пъпка, когато улови внимателния и весел поглед на хетерата.</p> <p>— Ти каза, че баща ти е знаменит философ? Достатъчно ли е знаменит, за да бъде известен в Елада, а не само в Стовратна Тива?</p> <p>— Бившата някога Тива — горчиво каза Хезиона, — но Елада познава Астиох философа. Като поет може би не. Не си ли чувала за него, госпожо?</p> <p>— Не съм чувала. Но аз не съм познавач. Да оставим това. Ето какво съм намислила… — И Таис разказа на Хезиона своя план, който накара тиванката да потрепери от нетърпение.</p> <p>След убийството на Филип Македонски извиканият от него Аристотел напусна Пела и се премести в Атина. Александър му даде много пари и философът от Стагира основа в Ликия — свещената гора на Аполон Вълчия — своя школа, колекция от редки предмети и жилище за учениците си, които под негово ръководство изследваха законите на природата. По името на гората учреждението на Аристотел започна да се нарича Лицей.</p> <p>Използувайки познанството с Птолемей и Александър, Таис можеше да се обърне към Стагерита. Ако бащата на Хезиона беше жив, то където и да се намираше, мълвата за толкова известен пленник трябваше да стигне до философите и учениците от Лицея.</p> <p>От жилището на Таис до Лицея имаше петнайсет олимпийски стадия, половин час пешком, но Таис реши да отиде с колесница, за да направи съответно впечатление. Тя заповяда на Хезиона да надене на лявата си ръка гривна на робиня и да носи след нея сандъче с ценен камък — зелен с жълти припламвания — хризолит, донесен от далечния остров в Еритрейско море. Търговци от Египет го бяха подарили на Таис. От Птолемей тя знаеше за алчността на Стагирита към ценности от далечни страни и мислеше с този ключ да отключи сърцето му.</p> <p>Егесихора, кой знае защо, не дойде на обед. Таис пожела да се храни с Хезиона, но девойката я помоли да не прави това, защото иначе ролята й на прислужница, която тя искаше честно да изпълнява в дома на Таис, би станала фалшива и щеше да я лиши от доброто отношение на слугите и робините на хетерата.</p> <p>Свещените борове безмълвно и неподвижно се извисяваха в горещото небе, когато Таис и Хезиона бавно пристъпваха към галерията, заобиколена от високи стари колони, където старият мъдрец се занимаваше с учениците си. Стагиритът нямаше настроение и посрещна хетерата на широките стъпала от разкривени плочи. Строежът на нови здания едва беше започнал.</p> <p>— Какво е довело тук гордостта на продажните атински жени? — рязко запита Аристотел.</p> <p>Таис направи знак и Хезиона поднесе отворената кутийка и хризолитът — символ на короната на Крит — заискри върху черната тъкан, постлана на дъното. Презрителните устни на философа се разтвориха в лека насмешка. Той взе камъка с два пръста и като го обръщаше на разни страни, го заразглежда на светлината.</p> <p>— И така, ти си приятелка на Птолемей? Не беше даровит ученик той. Умът му беше много зает с войната и с жени. И ти, разбира се, искаш да научиш нещо от мен? — Той отправи към Таис остър, пронизителен поглед.</p> <p>Хетерата спокойно го посрещна, наведе смирено глава и запита дали му е известно нещо за съдбата на таванския философ. Аристотел не мисли дълго.</p> <p>— Чувах нещо, че бил умрял от рани ли, или че попаднал в робство. Но защо те интересува теб, хетерата?</p> <p>— А защо не те интересува теб, великия философ? Нима участта на твоя събрат, прочут в Елада, ти е безразлична? — избухна Таис.</p> <p>— Момиченце, думите ти стават дръзки!</p> <p>— Смили се, велики Стагирит! Аз от невежество се учудих на твоето безразличие към съдбата на един голям философ и поет. Че не е ли скъпоценен животът на такъв човек? Може би би могъл да го спасиш…</p> <p>— Защо? Кой смее да пресече пътя на съдбата, повелята на боговете? Победеният беотиец е паднал до равнището на варварин, на роб. Смятай, че философът Астиох вече не съществува и го забрави. Все едно ми е дали е захвърлен в сребърните рудници, или мели брашно на хлебарите в Кария. Всеки човек от свободните хора избира собствената си участ. Беотиецът е направил своя избор и дори боговете не биха се намесили.</p> <p>Знаменитият учител се обърна и продължавайки да разглежда камъка на светлината, даде да се разбере, че разговорът е свършен.</p> <p>— Далече си ти от Анаксахор и Антифонт, Стагирите! — извън себе си извика Хезиона. — Ти просто завиждаш за славата на Астиох, певец на мира и красотата! Мир и красота! Ето какво ти е чуждо на тебе, философе, и ти знаеш това!</p> <p>Аристотел гневно се обърна. Един от стоящите до него и слушащи разговора ученици с всичка сила удари Хезиона по страната. Тя извика и понечи да се хвърли върху набития брадат оскърбител. Но Таис я хвана за ръката.</p> <p>— Мръсница, робиня, как смееш!.. — извика ученикът. — Махайте се оттука, порнодионки!</p> <p>— Философите заговориха без преструвки — дръзко каза Таис, — да бягаме по-скоро от това обиталище на мъдростта!</p> <p>С тези думи Таис хитро изтръгна хризолита от слисания Аристотел, подхвана хамитиона си и се втурна да бяга по широката пътека между боровете към пътя, а Хезиона хукна след нея. След девойките се втурнаха няколко мъже, неизвестно дали прилежни ученици или слуги. Таис и Хезиона скочиха в колесницата, която ги чакаше, но момчето-колар не беше успяло да подкара конете, когато ги хванаха за юздите, а трима здравеняци, възрастни мъже, се спуснаха към открития заден вход на колесницата, за да смъкнат от нея двете жени.</p> <p>— Не ще избягате, блудници! Загазихте, развратници! — зарева един човек с широка, неподстригана брада, протягайки ръка към Таис.</p> <p>В този миг Хезиона изтръгна бича от коларя и с все сила го тикна в раззиналата крещяща уста. Нападателят се строполи на земята.</p> <p>Освободената Таис грабна торбичката, закачена на стената на колесницата, и като измъкна кутийката с пудра, засипа с нея очите на втория мъж. Кратката пауза не даде никакъв резултат. Колесницата не можеше да мръдне от мястото, а изходът от нея беше затворен.</p> <p>Работата ставаше сериозна. По пътя нямаше никакви минувачи и злобните философи можеха лесно да се разправят с беззащитните девойки. Момчето-колар, което Таис беше взела вместо възрастния коняр, безпомощно се озърташе наоколо, без да знае какво да прави с преградилите пътя му хора.</p> <p>Но Афродита беше милостива към Таис. Иззад завоя излетя четворка бесни коне, впрегнати в състезателна колесница. Караше ги жена. Златистите коси като наметало се развяваха от вятъра — Егесихора!</p> <p>— Таис, малакион (приятелче), дръж се!</p> <p>Знаейки, че спартанката ще направи нещо небивало, Таис се хвана за колесницата и извика на Хезиона да се държи здраво. Без да забавя хода, Егесихора рязко зави, заобиколи колесницата на Таис и изведнъж хвърли конете надясно като закачи своята ос с нейната ос. Брадатите мъже, които държаха конете, с викове побягнаха, за да не попаднат под копитата и колелата, някой се изтърколи в праха под краката на конете и закрещя от болка. Конете на Таис се понесоха, а Егесихора задържа малко четворката и с неженска сила раздели без повреди колесниците.</p> <p>— Препускай, не се бави! — извика Таис, като удари здравата момчето в тила. Коларят се опомни и дорестата двойка коне се понесе с всичка сила, следвана по петите от четворката на Егесихора.</p> <p>Зад тях сред облаци прах се носеха стенания, проклятия, заплахи. Хезиона не издържа и изпадна в истеричен кикот, докато Таис не подвикна на момичето, чиито чувства още не бяха в ред след понесените изпитания.</p> <p>Преди да се опомнят те прелетяха през кръстовището на пътя за Ахарни. Задържайки конете, те завиха назад и вдясно, спуснаха се към Илис и потеглиха покрай рекичката към градините. Едва когато влязоха под сянката на огромните кипариси, Егесихора спря и скочи от колесницата. Таис притича до нея и силно целуна приятелката си.</p> <p>— Хубава ли излезе аматрохията? При надбягвания такова скачване на колелата е много опасно.</p> <p>— Ти наистина си наследница на Киниск, Егесихора. Но как се случи на пътя! Хвала на боговете!</p> <p>— Идвах да те взема, за да се разходим, а ти беше тръгнала за Лицея. Не беше мъчно да разбера, че търсиш бащата на Хезиона и това ме разтревожи. Ние не умеем да говорим с мъдреци, а пък те не обичат хетерите, ако ще да са и красиви, и умни. Според тяхното мнение съчетанието на тези свойства у жената е противоестествено и опасно. — Спартанката звънливо се разсмя.</p> <p>— И как пък се сети да дойдеш навреме?</p> <p>— Минах по-горе от Лицейската гора към планините, спрях там конете и изпратих коняря да стои на завоя и да чака кога ще си тръгнеш. Той дотича със съобщението, че ви бият философите. Аз едва успях, изоставих го на пътя…</p> <p>— Какво ще правим сега? Трябва да се скрием, за да не ни накажат — ти осакати враговете ми!</p> <p>— Ще ида при Седемте Бронза, където живее Диорей, ще му дам колесницата, а след това ще отидем да се окъпем на нашето любимо място. Нека твоят ефеб да върви след мене до завоя, а след това почакайте!</p> <p>И смелата спартанка се понесе със своята бясна четворка.</p> <p>Те лудуваха, плуваха и се гмуркаха до вечерта в уединеното заливче, същото онова, където преди две години бе изплувал Птолемей.</p> <p>Като се умориха, Таис и Егесихора се изтегнаха една до друга на пясъка, който кънтеше под ударите на вълните като бронзов лист по пода на храма. С писък и скърцане камъчетата се свличаха по спускащата се под водата скала. Благодатният вятър нежно докосваше уморените от горещината тела. Хезиона седеше до водата. Обхванала колене и положила върху тях брадичката си, тя си тананикаше нещо, което не се чуваше от шума на вълните.</p> <p>— Разгневеният Стагирит ще подаде жалба срещу тебе пред гинекономите — каза Таис. — Няма да ни прости той.</p> <p>— Той не ме познава — подразни я спартанката. — А ти му се представи. По-скоро той ще изпрати десетина от своите ученици да разгромят дома ти.</p> <p>— Ще се принудя да помоля приятелите си да нощуват в градината ми. Може би пък да наема двама-трима въоръжени пазачи — това ще е по-лесно, само че да избера по-храбри хора — замислено каза Таис, — омръзнаха ми моите атински приятели.</p> <p>— Не се страхувам от Стагирит, дори ако разберат кой е връхлетял върху философите — твърдо заяви Егесихора, — реших да отплавам със спартанците в Египет. Тъкмо исках да ти кажа на разходката.</p> <p>— Защо не ми каза досега? — Таис се повдигна, седна на колене и разбрала, че упрекът й е неуместен, се разсмя. След миг отново загрижено се начумери.</p> <p>— И ти ме изоставяш самичка в Атина?</p> <p>— Не, отде накъде — невъзмутимо й отвърна Егесихора, — ти идваш с мене.</p> <p>— Не съм обещала такова нещо нито на тебе, нито на себе си!</p> <p>— Така решиха боговете. Аз бях при гадателя, онзи, чието име не произнасят, както и на богинята, на която той служи.</p> <p>Таис трепна и побледня, зиморничаво свила гъвкавите пръсти на краката си.</p> <p>— Защо направи това, защо?</p> <p>— Мъчно ми е да се разделя с тебе, а трябваше да отговоря на Еоситей Еврипонтид.</p> <p>— Онзи от древния род на лаконските царе ли? И какво му каза?</p> <p>— Да!</p> <p>— А какво каза този, който вижда в бъдещето?</p> <p>— Че ти дълги години ще прекараш в пътешествие. И аз също, но моят път е кратък, макар че ще бъда с тебе до неговия край.</p> <p>Таис мълком гледаше пред себе си в каменистия сипей на склона трепкащите от вятъра стръкчета трева. Егесихора я наблюдаваше и ъгълчетата на пълната чувствена уста на спартанката увиснаха в странна печал.</p> <p>— Кога ще отплават? — изведнъж запита Таис.</p> <p>— На дванайсетия ден от боедромион. От Хитий.</p> <p>— А дотам?</p> <p>— Една неделя преди това трябва да отплаваме от Пирей. Неговият собствен кораб ще ни вземе с цялото ни имущество.</p> <p>— Нямаме много време — промълви Таис, стана и заизтърсва пясъка от корема, бедрата и лактите си.</p> <p>Стана и Егесихора, разделяйки с длан виещите се къдри на тежките си коси. Хезиона изтича при Таис с късче плат, което й служеше да изтрива солта, разтри я. Почти без да разговарят, приятелките стигнаха до дома на Таис. Егесихора, прикрила лицето си с покривало и съпроводена от един силен коняр, тръгна за дома си вече по здрач.</p> <p>На следния ден цялата Агора възбудено говореше за произшествието в Ликейската гора. Атиняните, големи любители на одумки и сплетни, се усъвършенствуваха в описанието на случилото се. Броят на «осакатените» непрекъснато нарастваше, към обед достигна петнадесет. Името на Таис се повтаряше ту с възхищение, ту с негодувание, в зависимост от възрастта и пола на говорещите. Но всички почтени жени бяха единодушни, че трябва да се даде добър урок на тази «метротен Креса» — критянка по майка, която в нахалството си не се е посвенила да наруши покоя на обителта на великия мъдрец. Гинекономите вече бяха изпратили свой представител при Таис, за да я извикат в съда да даде показания. И макар че лично Таис не се обвиняваше в сериозно престъпление и нея нищо друго не я заплашваше освен парична глоба дори при несправедлив обрат на делото, приятелката й можеше да понесе сурово наказание. Свидетели бяха видели жена, препускаща на колесница, а целият град знаеше, че тетрипа — четворка коне, можеше да управлява само хетерата Егесихора. Покровителите й бавеха делото, но скоро се изясни, че един от синовете на влиятелния и знатен Аристодем е осакатен от копитата и колелата. Още трима ученика на Стагирит искаха удовлетворение за строшени ребра, ръце и крака.</p> <p>В «тежките дни» на метагейтнион (трите последни дни на всеки месец, посветени на покойниците и на подземните богове) през нощта при Таис дойде Егесихора, придружена от робите си и цял отряд младежи, натоварени с вързопи най-ценно имущество.</p> <p>— Всичко приключих — заяви спартанката, — другото продадох.</p> <p>— А конете?! — уплашено извика Таис.</p> <p>Навъсеното лице на другарката й изведнъж просия.</p> <p>— Те са вече на кораба в Мунихион. И аз ще отида там още преди разсъмване. И така, прорицателят не излезе прав и волята на боговете ни разделя?!</p> <p>— Не! — възбудено рече Таис. — Аз също реших…</p> <p>— Кога реши?</p> <p>— Сега.</p> <p>Лакедемонката притисна приятелката си в своите силни обятия и изтри радостните си сълзи в косите й.</p> <p>— Ала на мен ми трябва време да се приготвя. Няма да продавам къщата. Ще я оставя на верния Акес. И градинарят, и жена му също ще останат. Другите — Клонария, Хезиона и коняря — ще взема със себе си. Трябват ми три дни…</p> <p>— Хайде така да направим: ние ще заминем за Егина, а след три дни ще се върнем да те вземем.</p> <p>— Не, по-добре не се завръщай, а ме чакай в Хераклеа. Ще намеря моряци, които на драго сърце и без да привлекат ничие внимание, ще ме превозят. Бързай! Всичко решихме.</p> <p>— Мила Таис! — Егесихора още веднъж я прегърна. — Ти смъкна камък от сърцето ми.</p> <p>И спартанката, тананикайки, заслиза по пирейския път начело на своя импровизиран отряд.</p> <p>«Аз го смъкнах, а ти ми го стовари» — помисли Таис, загледана след нея. Във висините над черните остриета на кипарисите сияеха любимите съзвездия, които толкова пъти бяха слушали нейните неми молби към Афродита Урания. Хетерата почувствува необичайна мъка, като че ли завинаги се прощаваше с великия град, средище на могъща красота, създадена от десетки поколения елински художници.</p> <p>Тя изпрати Клонария при Талмид, могъщ атлет, неин съсед. Въоръжен с кинжал и медна пръчка, той не един път бе придружавал хетерата, която обичаше понякога да скита нощем. Таис плащаше хубаво и Талмид безшумно се промъкваше след нея, като не пречеше на девойката да се чувствува сама през нощта под звездите със статуите на богове и герои.</p> <p>Таис бавно вървеше към Пеласгикон — стена от грамадни камъни, издигната в подножието на Акропола от далечни прадеди. Може би те са били могъщ народ, чиято кръв течеше в жилите на полукритянката? Тези камъни винаги привличаха Таис. И сега тя докосна с ръка един грамаден камък, притисна цялото си тяло до него, чувствувайки през тънкия си хитон неговата неизчерпаема топлина и твърдост.</p> <p>Тъмнината на безлунната, но ярко звездна нощ приличаше на прозирно черна тъкан. Само в прозрачния и светъл въздух на Елада може да се изпита подобно нещо. Нощта обгръщаше всичко Наоколо, като покривалото от най-тънка материя върху статуята на голата Анахит в Коринт, скривайки и в същото време откривайки незнайни дълбини от скрити чувства.</p> <p>Таис тихо се изкачи по изтърканите стъпала към Храма на победата. Иззад склона на Пникс блесна далечен огън — лампадата над Баратрон — страшната пукнатина, която напомняше на атиняните за гнева на Крепителя на земята Посейдои. Там хвърляха жертви на страшните подземни богове и на Ериниите. На Таис не й се искаше да мисли за Аид, пък и тя не бе извършила нищо, за да се страхува от отмъщението на богинята. Действително боговете са завистливи! Голямата красота, веселостта, успехът и преклонението — всичко, което беше разглезило Таис от петнайсетгодишна възраст, можеше да предизвика гнева им и тогава ще последват нещастия. Умните хора дори нарочно желаят успехите да се редуват с неуспехи, щастието с нещастие, понеже считат, че по такъв начин се предпазват от по-тежките удари на съдбата. Таис намираше това безсмислено. Нима може да си купиш щастие, като се прекланяш пред боговете и ги молиш да ти изпратят нещастие? Коварните жени-богини винаги ще успеят да ти нанесат такъв болезнен удар, че след него всяко щастие ще ти се види горчиво. Не, по-добре като Нике да се изкачиш на върха на високата скала и ако падаш от нея, то да паднеш веднъж завинаги…</p> <p>Таис откъсна очи от гледката на пламъка над Баратрон и си помисли, че утре трябва да изпече магис — жертвена баница за Хеката — богинята на кръстопътищата, която може отдалече да поразява и не пропуска закъснелите пътници. Да принесе жертва и на Атина Келевтия — богиня на пътищата. А не бива да забрави и Афродита Евплоя — богиня на благополучното плаване. За това ще се погрижи Егесихора.</p> <p>Леките бързи стъпки на Таис ясно отекваха под колонадата на любимия й храм на Нике Аптерос. Тя приседна на стъпалата и прощавайки се, дълго се взира в малките светлинки, които примигваха като разхвърляни от вятър светулки по улиците на скъпия град: във фара на Пирея и двата ниски фенера на Мунихион. Сигурно корабът на Егесихора вече беше отишъл в Саронския залив и се бе насочил на юг към близката Егина.</p> <p>Таис слезе на Агората и когато минаваше край стария изоставен храм на Нощта — «Никтоон», изведнъж две «нощни врани» (качулати сови) прелетяха от дясната й страна — двойно щастливо предзнаменование. Макар в околностите на Атина и в самия град да имаше много от тези свещени на богинята Атина птици, такова съвпадение се случваше за първи път на Таис. Въздъхвайки облекчено, тя забърза към мрачните и тежки стени на древното светилище на Майката на боговете. Със залеза на древната минойска религия светилището бе станало държавен архив на Атина, но тези, които продължаваха да вярват във всемогъществото на Реа и на женското начало на света, идваха тук нощем, за да допрат чело до ръбестия камък и да получат предупреждение за надвиснала опасност. Таис дълго притискаше ту челото си, ту слепите си очи до излъскания от вековете камък, но не долови нито някакъв лек шум, нито едва уловимо потреперване на стената. Реа-Кибела не знаеше нищо и следователно нищо не заплашваше хетерата в най-близко време. Таис почти изтича към Керамик, към дома си, толкова бързо, че недоволният Талмид замърмори след нея. Хетерата изчака атлета, прегърна го през врата и го дари с целувка. Леко замаян, юначагата я вдигна на ръце и въпреки веселия протест я понесе в къщи.</p> <p>В деня на отплуването, определен от Таис, времето се промени. Сиви облаци се трупаха по планините, ниско надвисваха над града. Бяха напрашили златистия мрамор на статуите, стените и колоните.</p> <p>Евриклидион, силният североизточен вятър, оправда своето име — «вдигащият широки вълни», и бързо подгонваше малкия кораб към остров Егина.</p> <p>Таис, застанала на кърмата, обърна гръб на отдалечаващия се бряг на Атика и се отпусна на успокояващото люлеене на голямото вълнение. От ума й не излизаше вчерашната среща с един непознат за нея човек, воин, със следи от рани на голата ръка и белег на лицето, полускрит от брадата. Непознатият я беше спрял на улицата на Триножниците, пред статуята на Сатира Перибоетон («Световноизвестен»), изваян от Праксител.</p> <p>Втренчено я гледаха проницацтелни светли очи и хетерата почувствува, че този човек не бива да бъде лъган.</p> <p>— Ти си Таис — каза той с дълбок басов глас — и напускаш нашата Атина заедно със златокосата спартанка.</p> <p>Таис, чудейки се, отвърна утвърдително с глава.</p> <p>— Лоша е работата на Атинската държава, щом красотата я напуска. Женската красота, красотата на изкуството, на занаятите. По-рано тук се стичаше всичко прекрасно. Сега то бяга от нас.</p> <p>— Струва ми се, незнайни човече, че моите съграждани са много по-заети да надхитрят съперниците си във война и търговия, но не и да се любуват на това, което са създали техните прадеди и земята им.</p> <p>— Ти си права, девойко. Запомни: аз съм приятел на скулптора Лизип и също съм скулптор. Скоро ние ще идем в Азия при Александър. И ти няма да отминеш същата цел — рано или късно ще се срещнем там.</p> <p>— Не знам. Едва ли. Съдбата ме влече на друга страна.</p> <p>— Не, така ще стане. Там е Лизип — той отдавна иска да се запознае с тебе. И аз също. Ала той има едни желания, а аз — други…</p> <p>— Късно е — каза хетерата с искрено съжаление. Вниманието на един от най-големите художници на Елада я ласкаеше. Красиви легенди се разправяха за любовта на Праксител и Фрина, на Фидий и Аспазия.</p> <p>— Но аз не казвам «сега»! Ти си много млада. За нашите цели е необходимо зряло тяло, а не слава. Но ще дойде време и тогава недей да отказваш. Хелиайне!</p> <p>Непознатият, без да каже името си се отдалечи с широки, пълни с достойнство крачки, а смутената хетера забърза към дома си…</p> <title id="t-treta_glavabjagstvo_na_jug"> <p>ТРЕТА ГЛАВА</p> <p>БЯГСТВО НА ЮГ</p> </h3> <p>Застанала на палубата на гемията, Таис мислеше за непознатия. Нима когато отслабват жизнените сили у народа и страната, тогава обеднява красотата у нея и тези, които я търсят, отиват в други страни? Така се случи с Крит, с Египет. Нима дойде редът и на Елада? Сърцето се свива дори само при спомена за чудния град на Девата. Какво са в сравнение с него Коринт, Аргос и разрушената вече Тива?…</p> <p>Несигурно стъпвайки по люшкащата се палуба, при Таис дойде Клонария.</p> <p>— Искаш ли да ядеш, госпожо?</p> <p>— Още не.</p> <p>— Кормчията каза, че наближаваме Хераклея. Гледай — Егина вече цялата се показа над морето.</p> <p>— Къде е Хезиона?</p> <p>— «Родената от змия» спи като прародителката си.</p> <p>Таис се разсмя и помилва девойката по бузата.</p> <p>— Недей да ревнуваш, събуди «Родената от змия».</p> <p>Хезиона набързо наплиска лицето си с морска вода и дойде пред господарката си. Таис запита тиванката какви са намеренията й по-нататък. Макар Хезиона да я бе молила да я вземе със себе си, хетерата мислеше, че тя прави грешка като напуска Атика, където има повече възможности да намери баща си. Най-големият робски пазар в Елада беше в Атина. Всекидневно на неговите подиуми се продаваха по няколкостотин души. Имаше надежда да се научи нещо за философа Астиох от търговците, свързани с всички градове на Елада и със страните около Вътрешното море. Хезиона призна, че бе ходила при гадател след нощното посещение на Егесихора. Той бе поискал някакъв предмет, който е принадлежал на баща й. Тиванката със свито сърце му бе дала малка гема с тънка верижка, която криеше в косите си. Върху зеленикав «морски камък» — берил — изкусен гравьор беше изрязал портрета на баща й; той го бе подарил на дъщеря си в нейния нимфеен (момински) ден — само преди три години. Гадателят подържа малко гемата в своите странни пръсти с квадратни краища, въздъхна и с твърда увереност заяви, че философът е мъртъв и че сигурно същата участ е постигнала брата на Хезиона още върху крепостните стени на града.</p> <p>— Сега ми оставаш само ти, госпожо — каза Хезиона, упорито наричайки така Таис въпреки забраната, — как да не те последвам и да не споделям съдбата ти? Недей ме отблъсква, моля те! — Девойката прегърна коленете на Таис.</p> <p>— Изглежда така е писано! — съгласи се Таис. — Но аз нито съм жена, нито дъщеря на аристократ, не съм от царски род, само хетера, играчка в ръцете на съдбата, изцяло зависима от случайността.</p> <p>— Никога няма да те напусна, госпожо, каквото и да стане!</p> <p>Таис изгледа тиванката хитро и с разбиране, леко изплезила език, и девойката пламна.</p> <p>— Да, да! Дори Афродита се страхува от силата на Ерос, а какво да кажем за нас простосмъртните?</p> <p>— Не обичам мъжете — с отвращение извика Хезиона. — А ако обикна… ще убия и него, и себе си!</p> <p>— Ти си била много повече момиченце, отколкото си мислех, като гледах твоето тяло — бавно каза хетерата, присвила очи, за да разгледа Хераклейското пристанище, което се беше показало.</p> <p>Чакаха ги, понеже бяха точно пресметнали колко време ще плават. Таис съзря Егесихора, заобиколена от група воини, чийто могъщ ръст личеше отдалече. През този ден корабът, който беше извел Егесихора от Атина и беше стоял в Хераклея да чака Таис, бе отишъл на тридневно плаване в Хития, недалеч от устието на река Еврота, дълбоко в Лаконския залив, където се товареха спартанските кораби. Ако евриклидионът продължаваше да духа, то плаването щеше да се съкрати на два дена. Но по това време на годината североизточните ветрове не бяха постоянни.</p> <p>Приятелят на Егесихора беше в Хития, където събираше своя голям отряд. Корабът се командуваше от неговия хекатонтарх — стотник, който не се хареса на Таис заради откритите погледи, с които искаше да прониже химатиона й. Но Егесихора хокаше воина, както и падне, без да се стеснява от откритото обожаване на по-малките началници и обикновените копиеносци, които изпълняваха ролята на гребци, и на стария едноок кормчия, чието единствено, кръгло като на циклоп око успяваше да забележи всичко, което ставаше наоколо. Най-малката неточност при удара с веслото, ненавременното завъртане на кормилото, което съвсем мъничко забавяше хода на кораба — всичко това предизвикваше остър вик, последван от злъчна шега. Воините бяха нарекли стария кормчия Финикиец, но го уважаваха.</p> <p>Водите на Лаконския залив, гладки като синьото огледало на дъщерята на Лебеда, подарено и от самата Афродита, сякаш забавяха хода на кораба като гъста напитка. На половината път, срещу носа на Кипарисите, морето стана тревистозелено. Дотук стигаха водите на Еврота — голяма река, в чието горно течение, на двеста и четиридесет стадии от пристанището, беше столицата на Лакедемон — Спарта. Отляво се издигаше стръмният скалист и суров хребет на Тайгет — прочуто в цяла Елада място, където отнасяха новородените, у които специалистите от старейшините намираха недостатъци в телосложението или в здравето им. Наближаваха устието на Сменос с пристанището Лае, изпълнено с много малки плавателни съдове. Корабът мина край него, заобикаляйки широкия нос, зад който се намираше главното пристанище на Лакедемон — Хитий.</p> <p>Спряха до брега на южния залив, там, където стръмният склон на носа завиваше на север, затваряйки вътрешната част на пристанището. Дълбоката вода беше неподвижна като тъмно огледало, макар Нот — южният вятър, който носеше дъждовни облаци, силно да се спущаше от крайбрежния склон и да удряше противоположния край на залива. Палубата на кораба остана четири лакътя по-ниско от пристанището и изтритите греди по неговите краища — стигаше до главите на Таис и на Егесихора, които стояха на кърмата. Двете хетери, облечени в ярки хитони, Таис със златистожълт, а спартанката — с черен като нощта, който чудно очертаваше златистата мед на косите й, бяха забелязани веднага. С викове «Елелей! Елелей!» към тях се спуснаха няколко воина и най-напред брадатият гигант Еоситей, който протегна двете си ръце на Егесихора. Тя отклони помощта на Еоситей и му посочи предната част на кораба, където под навес от тръстика тропаха с копита четирите коня. Спартанците замряха в не по-малък възторг, отколкото пред жените, когато воините и двамата коняри се заеха внимателно да изведат дърпащите се и неспокойно присвиващи уши жребци. Двойката по средата имаше онзи рядък цвят, който атиняните наричат левкофаест — ослепително бели, а страничната двойка — левкопири — или златисточервеникави, като цвета на своята стопанка. Съчетанието на бяло със златно се смяташе особено сполучливо, откакто беше пренесено от древния Крит изкуството за извайване на хризоелефантинни статуи на богове.</p> <p>От пристана спуснаха мостик. Един от средните жребци, който вървеше начело, изведнъж се отказа да стъпи на огъващото се дърво и скочи право на пристана. Корабът се наклони от мощния удар и вторият бял кон, който бе последвал другаря си, не успя да изскочи от кораба, а като се закачи с предните си копита за края на пристана, остана изправен на задните си крака. Корабът започна да се отделя от кея. Цепнатината между стената и борда започна да се разширява. Егесихора видя как от усилие да се задържи се напрегнаха всички мускули на коня. Голямата жила отстрани на корема му се изду. Спартанката се втурна към коня, но я изпревари скочилият от кея воин. Корабът се заклати, копитата на коня се захлъзгаха от гредите, но воинът с необикновена смелост и сила тласна животното в задницата и буквално го изхвърли на пристанището. Той не успя да избегне удара на задните крака и падна на разлюляната палуба, но веднага скочи невредим.</p> <p>— Слава на Менедем! — извика предводителят на спартанците, а Егесихора награди с гореща целувка силния воин.</p> <p>— Ха, ха! Внимавай, Еоситей, да не изпуснеш своята златокоса!</p> <p>— Не, няма да го бъде!</p> <p>Вождът на лакедемонците скочи на кораба, сграбчи Егесихора и за миг се оказа на пристана. По мостика поведоха златистите жребци, а Таис остана на кърмата, смеейки се на другарката си, която се силеше да се изтръгне от мощните прегръдки. Героят Менедем стоеше на палубата, замрял от възхищение пред чернокосата атинянка, чийто меден загар и сиви очи бяха подчертани от жълтия хитон. Спартанецът бе облечен само с епоксида — къс хитон, закачен на едното рамо. Единствена отлика на воин беше широкият му колан. В борбата с коня хитонът беше паднал от рамото, оголил спартанеца до кръста. Таис любопитно го разглеждаше, неочаквано спомнила си за копиеносеца на Поликлет, за модел на когото беше послужил също лаконски младеж. Менедем имаше също такова мощно тяло, шия и крака като знаменитата статуя. Гръдните мускули се очертаваха като големи плочи върху изпъкналата широка гръд и за малко не достигаха с долния си край правилната арка на леко изпъкналия край на ребрата. По-долу коремните мускули бяха толкова плътни, че вместо да се стесняват в талията, надвисваха над бедрата. Само такава броня от коремни мускули можеше да издържи удара от задните крака на буйния кон без всякаква вреда. Най-тясното място на тялото му беше в горната част на бедрата, макар мускулите им да се издуваха нашироко над и под коленете.</p> <p>Таис погледна в лицето смутения атлет. Той така се изчерви, че малките му уши и по детски кръглите му бузи се превърнаха в едно пурпурно петно.</p> <p>— Какво, Менедем — подхвърли му Егесихора, — ти май не можеш да повдигнеш Таис. Тя е пентасхилиобойон (цената на пет хиляди бика).</p> <p>Спартанката намекваше за цената, която Филопатор беше определил на стената на Керамик. Старинните сребърни монети на Атина, сечени още от Тезей с образ на бик, някога имаха стойността на бик и затова се наричаха бикове. В древна земеделска Атина откупът за невестата винаги беше в бикове, поради което в семейството девойката се наричаше «донасяща бикове». Най-големият откуп беше сто бика — хекатонбойон — на стойност близо две мини, и затова чудовищната цена за «откупа» на Таис предизвика вълна от гръмко учудване сред групата воини.</p> <p>Менедем дори направи стъпка назад, а Таис звънко се разсмя и извика:</p> <p>— Хайде, дръж!</p> <p>Инстинктивно воинът вдигна ръце и девойката скочи от кърмата. Умело подхваната от Менедем, тя седна удобно на широкото рамо, ала в този момент Хезиона сграбчи крака на атинянката с вик: «Не ме оставяй с войниците, госпожо!»</p> <p>— Вземи и нея, Менедем — сред общия смях каза Таис и атлетът леко понесе двете девойки към пристанището.</p> <p>На другия ден Егесихора и Еоситей през всичкото време яздиха, раздвижвайки почистените и изкъпани коне въпреки връхлитащия от време на време дъжд и вятър. Щом се изясни и слънцето изсуши хлъзгавата кал, спартанката предложи на Таис да отидат до столицата на Лакедемон. Пътят по долината на Еврота открай време се славеше като удобно място за препускане с коне. Двеста и четиридесет стадии, разделени на два етапа, не бяха далечен път за бегачите на Егесихора. Колесницата, в която пътуваха Еоситей и Менедем, през цялото време изоставаше от буйната четворка. Целият път до столицата Таис измина много бързо и увлечена в препускането — трябваше здраво да се държи при опасните завои, — тя съвсем не обърна внимание на околността. Преди това никога не бе ходила в Спарта. Колкото повече приближаваха до града, толкова повече хора поздравяваха Егесихора. Отначало Таис мислеше, че възгласите и приветствията с ръце бяха за Еоситей, стратег и племенник на цар Агис, но хората тичаха насреща им не по-малко ентусиазирано и тогава, когато колесницата на военните оставаше далече назад. Те навлязоха в гора от могъщи дъбове, чиито корони така тясно се сближаваха, че в гората цареше полумрак. Сухата земя, покрита с дебел пласт листа, натрупали се сякаш от сто години, приличаше на пустиня. Като минаха гората, подгониха конете и така препускаха чак до града. Егесихора спря едва пред статуята на Диоскурите, в началото на правата улица или алея, която се наричаше Дромос — Бяг. Спартанските младежи постоянно се състезаваха тук на бягане. Минувачите учудено разглеждаха колесницата с великолепните коне и двете прекрасни жени. Но ако в Атина при такова появяване би се събрала хилядна тълпа, то в Спарта пристигналите бяха обкръжени само от няколко десетици воини и ефеби, очаровани от красотата на девойките и конете. Все пак, когато спътниците им ги достигнаха и заедно тръгнаха по широката алея, засенчена от гигантски платани, възгласите и приветствията се възобновяваха с особена сила.</p> <p>Еоситей спря пред малко светилище, построено в самия край на Платановата горичка — така се наричаше алеята. Егесихора слезе от колесницата. Коленичила, тя извърши възлияние и запали късче ароматна смола от лавзониев храст. Менедем обясни на Таис, че този храм е посветен на Киниска, дъщеря на спартанския цар Архидем, първата жена в Елада, която е спечелила победа на олимпийските игри в състезание с тетрипи — много опасно състезание, което изисква голямо майсторство в конния спорт.</p> <p>— Нима тя е сестра на Агис? Светилището изглежда много старинно — с недоумение запита Таис.</p> <p>Спартанецът се усмихна с детска, малко наивна усмивка.</p> <p>— Не онзи Архидем, бащата на нашия цар, а един друг — древен Това е било много отдавна…</p> <p>Спартанците явно признаваха Егесихора за наследница на своята героиня, носеха й цветя и се надпреварваха да я канят у дома си. Еоситей отклони всички покани и поведе своите прекрасни спътнички в голяма къща с обширна градина. Много роби на различна възраст изтичаха да поемат конете, а спартанецът поведе любимата си и нейната приятелка към вътрешните, много скромно обзаведени стаи. Когато девойките останаха в женската половина, не така строго отделена от мъжката като в Атина, Таис запита приятелката си:</p> <p>— Кажи, защо не останеш, тук в Спарта, където си близка и където се харесваш на народа?</p> <p>— Докато имам четворката си, красотата и младостта си. А после? Спартанците са бедни, нали виждаш. Дори племенникът на царя отива наемник в чужда страна. Затова съм хетера в Атина. Моите съотечественици, струва ми се, са увлечени във физическо съвършенство и военно възпитание, а това сега е недостатъчно за успех в света. В древността е било другояче.</p> <p>— Искаш да кажеш, че лаконцицте са сменили образоваността и развитието на ума с физическа доблест?</p> <p>— Още по-лошо. Те са пожертвували своя свят от чувства и разум за бойно военно превъзходство и веднага са попаднали под жестока олигархия. В непрекъснати войни те са носили смърт и разрушение на другите народи и не са искали никому нищо да отстъпят. И сега моите съотечественици в Спарта са много по-малко, отколкото атиняните в Атина. И спартанките се отдават дори на робите си само за да има повече момчета, които се раждат много малко.</p> <p>— Сега разбирам защо не искаш да оставаш тук. Извини ме за моето незнание. — Таис прегърна Егесихора и тя се притисна към нея, както Хезиона.</p> <p>Спартанците не искаха да пуснат толкова бързо своите очарователни гостенки и всеки ден ги убеждаваха да отложат заминаването си. Най-после Таис решително заяви, че хората й ще се разбягат и е време да подреди набързо събраните си неща за път.</p> <p>Връщането беше много по-продължително. Таис искаше добре да разгледа непознатата страна. Затова Егесихора и Еоситей избързаха напред с четворката, а Менедем стана кочияш на Таис. Те пътуваха бавно. Понякога се отклоняваха от главния път, за да видят някое легендарно място или старинен храм. Таис беше поразена от извънредно многото храмове на Афродита, на нимфите и на Артемис. Скромните по размери светилища бяха скътани в свещени горички, с които беше осеяна буквално цяла Лакедемония. Поклонението на женски божества в Спарта отговаряше на високото положение на спартанските жени, които свободно се движеха навсякъде без придружители. Пътуваха самички на далечни разстояния. Участието на девойките в гимнастически упражнения, в атлетически състезания, в обществени празненства наравно с младежите не учудваха хетерата — тя беше слушала много за това. Празниците тук събираха не само голи юноши, които показваха своите достойнства, но и девойки, които гордо шествуваха покрай тълпата възхитени зрители към храма за жертвоприношение и за свещени танци.</p> <p>Всички хетери от висшата коринтска школа се смятаха за познавачи на танците и ръководеха младите ученички — аулетриди. Те учеха наизуст старинното съчинение на Аристокъл за танците. Но Таис за първи път в живота си видя великолепно изпълнение на танци от много хора на улицата в лаконската столица. В чест на Артемида, която тук почитаха като богиня на съвършеното здраве, съвсем голи девойки и младежи танцуваха «Кариотис» — много тържествен и величав танц, или «Лампротера» — танц на чистотата и светлината. Танцът «Хормое» се изпълняваше от по-възрастни хора, голи мъже и жени, играеха в кръг, хванати за ръце, като изобразяваха огърлица.</p> <p>«Ялкаде» — детски танц с чаши вода, съвсем очарова хетерата. Сълзи на възторг стиснаха гърлото й, когато тя следеше редиците прекрасни спартански деца, от които лъхаше здраве и удивително самообладание. Всичко това възкреси в очите на Таис обичаите на древния Крит и преданията за празниците на Бритомартис — критската Артемида.</p> <p>Влиянието на древната религия, начело с женските божества, тук се чувствуваше много по-силно, отколкото в Атина. В Спарта в сравнение с по-малкия брой хора имаше повече земя и лаконците можеха да оставят места за ливади и за гори. Наистина по пътя Таис видя много повече стада, отколкото на подобно разстояние от Атина до Сунион — крайният нос на Атика, където над страшна пропаст на крайбрежната скала се издига новият храм на Синеоката Дева.</p> <p>Менедем и Таис стигнаха в Хитейон едва след залез слънце и бяха посрещнати с пожелания за дълъг живот и много деца, каквито се изказват по време на нимфия — брачния обред. Това, кой знае защо, разсърди Менедем и той искаше да напусне своите весели приятели, когато неочаквано дойде дребен месениец и съобщи, че всичко е готово за утрешния лов. Военачалниците от самия стратег Еоситей до последния декеарх много се зарадваха.</p> <p>В обширните тръстикови храсталаци между Еврота и Хелас се беше завъдило стадо огромни глигани. Техните нощни нападения нанасяха големи вреди на нивите наоколо и дори на свещената гора, която цялата беше изровена от гладните свине. Ловът на глигани сред тръстики е особено опасен. Ловецът не вижда нищо наоколо си освен тесните пътечки, утъпкани от животните в различни посоки. Всеки миг тръстиката може да се разтвори и да изскочи разярен глиган с дълги, остри като ножове зъби или освирепяла свиня. Движенията на животните са мълниеносни. Уплашеният ловец често пъти не успява да се опомни и се намира на земята с разсечени крака от удара на бивниците на глигана. Глиганът все пак не е толкова зъл: удари ли, бяга по-нататък. Свинята е по-лоша. Съборила ловеца, тя го тъпче с острите си копита, хапе го със зъби и къса такива парчета месо и кожа, че след това раните не заздравяват години. Затова пък голямото напрежение, докато чакат звяра, и кратката и яростна битка с него привличат твърде много храбреци, които искат да изпитат своето мъжество.</p> <p>Воините така увлечено се заеха да обсъждат плана на утрешния лов, че двете хетери се почувствуваха изоставени. Егесихора не пропусна да напомни за великолепната си особа. Еоситей прекъсна съвещанието, размисли малко и внезапно реши:</p> <p>— Хайде и нашите гостенки да вземат участие в лова, като ще бъдем заедно, да бъдем — и в Египет, и в тръстиките на Еврота!</p> <p>Менедем така пламенно го подкрепи, че по-старите воини неволно се разсмяха.</p> <p>— Това е невъзможно, господарю — възрази месениецът. — Само ще погубим красавиците!</p> <p>— Чакай! — вдигна ръка Еоситей. — Ти казваш, че тука — той посочи плана на местността, начертан на земята — има древно светилище на Еврота. Сигурно то е издигнато на хълм.</p> <p>— Съвсем малка могилка, от светилището са останали само няколко камъка и колони — каза ловецът.</p> <p>— Още по-добре. А тук вероятно е поляната: нали тръстики не растат на хълм?</p> <p>Месениецът утвърдително кимна и началникът на воините веднага нареди да се измени посоката на преследването. Главните ловци ще се спотаят в края на тръстиковите храсти пред полянката, а двете хетери ще се скрият в развалините на храма. Другата част от воините ще съпровожда преследвачите, в случая че зверовете връхлетят. Малък щит и копие — това беше цялото въоръжение на храбреците, по-опитните добавиха към него дълги ками.</p> <p>Завили се в светлите си химатиони с цвета на сухите тръстики, Егесихора и Таис се стараеха да се разположат по-удобно върху широките плочи от преградите, зад още оцелелите подставки на ниските колони на светилището на Еврота. Строго им наредиха да не се изправят и да не помръдват, когато преследвачите подгонят глиганите към реката, и двете приятелки се стараеха предварително да заемат по-удобно положение. Поляната беше като на длан. Ясно се различаваха фигурите на Еоситей, Менедем и на още двама ловци, които се бяха скрили зад снопчета суха тръстика до високата стена от храсти на запад от поляната. За да покажат презрението си към опасността, лакедемонците бяха без дрехи като при военни упражнения и бяха си позволили само бойни наколенници. Хетерите разбираха, че всеки от тях рискува твърде много. Да се раздели с живота, за професионалния воин не представляваше нищо страшно — у всеки елин беше вдъхнато мъдро и спокойно отношение към смъртта. Надгробните паметници и в Атика, и в Лаконика, и в Бестия свидетелствуваха за смислено прощаване, за светла и тъжна памет на покойниците, без протест, без отчаяние или страх. Но за воина спартанец много по-страшно от смъртта беше осакатяването, което го лишаваше от възможността да се сражава в редовете на своите съотечественици, а свободният лакедемонец не искаше нищо повече.</p> <p>Чу се изпращяване на тръстика и на поляната се появи огромен глиган. Приятелките замряха, впити в камъка. Звярът душеше насам-натам, обръщайки тялото си ту на една, ту на друга страна. Неподвижният врат му пречеше да върти главата си и тази особеност на зверовете бе спасила живота на доста ловци.</p> <p>Зад тръстиковото снопче бавно се изправи Менедем. Отпуснал лявата си ръка така, че щитът закриваше долната част на корема и бедрата му, той леко свирна. Глиганът за миг се обърна и бе дълбоко ударен с копие в дясната страна; счупил дръжката със звънко пращене, той се хвърли върху атлета. Стърчащите му бивници глухо изтракаха върху щита. Но Менедем не удържа. Препъвайки се, спартанецът падна по гръб в плитка яма. С боен вик срещу звяра се хвърли и Еоситей. Глиганът обърна към него лявата си страна и всичко беше свършено. Смутеният Менедем започна да сипе укори срещу началника си, че се е намесил. Много по-интересно би било сам да довърши звяра!</p> <p>А след няколко минути, едва бяха започнали да вдигат шум преследвачите, от тръстиките внезапно изскочиха не по-малко от десетина едри глигани. Зверовете събориха двама воини, които бяха на десния край на поляната, понесоха се към реката, обърнаха се и нападнаха Еоситей и Менедем. Менедем се бранеше от освирепяла свиня, а Еоситей веднага бе повален от един голям глиган. Сивата четина беше високо настръхнала на мощния му гръб, разпенена слюнка хвърчеше от тракащите бивници, дълги колкото едно ходило. Еоситей, загубил щита си, избит от удара на звяра, захвърлил копието си, се притисна към земята и здраво стискаше дългия персийски нож. Глиганът с рязко блъскане на зурлата си се мъчеше да го подхвърли, за да го удари с бивниците си, поставяше на гърба на спартанеца огромната си глава и подгъвайки предните си крака, се силеше да забие зъбите си. А Еоситей се отместваше, следейки напрегнато чудовището, и все не успяваше да му нанесе смъртоносния удар. Егесихора и Таис следяха борбата, затаили дъх, забравили Менедем, който отбиваше нападенията на стара, опитна в битки свиня. Егесихора изведнъж се вкопчи в рамото на Таис: глиганът подбутваше Еоситей към купчинка пръст на неравната почва, още малко и стратегът нямаше да има къде да помръдне и тогава…</p> <p>— Ай-и-и-и! — нададе пронизителен писък «като вещица» Таис.</p> <p>Глиганът бързо отскочи встрани, за да види новия враг. Този миг бе достатъчен Еоситей да хване глигана за задния крак и да забие ножа в хълбока му. Глиганът се изтръгна, само Херкулес или Тезей биха могли да задържат такъв гигант, и се хвърли срещу Таис. Знаменитата танцьорка имаше реакциите на амазонка, успя да се отметне назад и да падне от другата страна на каменната плоча. Глиганът с цялата си тежест се удари в камъка, като изрови сред пъстрите лишеи дълбока, опръскана с кръв бразда. Еоситей взе копието, скочи към звяра, който вече беше изтощен от раната и не успя да отблъсне от себе си още един удар, който завърши схватката. Отляво се разнесе победен вик — другарите на Еоситей и Менедем бяха се справили най-сетне със своите зверове, пък и Менедем бе довършил свинята. Спартанците се събраха заедно, изтривайки потта и калта, хвалейки Таис, която все пак беше получила две големи синини при падането върху камъка. Преследвачите вече бяха отминали храстите пред поляната и ловът се пренесе на север, където бяха младшите военачалници. Четиримата ловци, които бяха се сражавали на поляната, решиха да отидат на Еврота да се измият и да поплуват след боя, докато слугите нарежат дивеча и приготвят месо за вечерния пир. Еоситей вдигна Таис на широкото си, доста издраскано рамо и я понесе към реката, съпровождан от шеговито ревнивата Егесихора и искрено загрижения Менедем.</p> <p>— Внимавай, Еоситей, предупреди ли нашите красавици за опасностите на Еврота! — извика Менедем след началника си, който широко крачеше със своето прекрасно бреме. Елините обичаха да носят обожаваните от тях жени — това беше признак на уважение и на благороден стремеж. Стратегът не отговори и едва когато пусна Таис на земята край брега, каза:</p> <p>— Егесихора знае, че Еврота тече изпод земята. В горното й течение около Фения в Аркадия, където са «Деветте върха», има развалини на град, който е носил името на жената на Ликаон, пеласгиеца, син на Калисто. Под деветоглавата планина Ароания има страшно дълбока клисура, където дори лятно време има сняг. От клисурата като малък водопад се спуска върху скалата потокът Стикс. Водата му е смъртоносна за всичко живо, разяжда желязо, бронз, олово, калай и сребро, дори и злато. Черната вода на Стикс тече бързо по черни скали, но след това става яркосиня, когато скалите се изпъстрят с вертикални ивици черно и червено — цветовете на смъртта. Стикс се влива в Критос, а той в нашата река, смесва се с нея и става безвреден. Но в някои дни, известни само на гадателите, струите на Стиксовия поток не се смесват с водата на Еврота. Казват, че може да се видят — те преливат като цветовете от дъга на старо стъкло. Този, който остане известно време в тази струя, го очаква аория — преждевременна смърт. Ето защо къпането в нашата река понякога може да причини нещастие.</p> <p>— А всички вие как постъпвате? Нима не се осмелявате?</p> <p>— Кълна се в Аргоубиеца, дори не помисляме за това — каза настигналият ги Менедем. — Всички ни чака аоротанатос (ранна смърт).</p> <p>— Тогава защо ни плашите? — укори Таис спартанците, като развързваше възела на панделката под тежкия сноп коси на врата си. Техните черни вълни се разпиляха по раменете и по гърба й. Сякаш в отговор на това Егесихора освободи своите златисти къдри и Еоситей с възхищение се плесна по бедрата.</p> <p>— Гледай, Менедем, колко са красиви една до друга. Златиста и черна, винаги трябва да бъдат заедно.</p> <p>— Ние ще си бъдем заедно! — възкликна Егесихора.</p> <p>Таис бавно поклати глава.</p> <p>— Не знам. Още не съм се споразумяла с Еоситей за навлона — цената на моето пътуване до Египет. Аз нямам толкова много сребро, както твърди клюката в Атина. Къщата ми там е много скъпа.</p> <p>— Защо тогава си се заселила наблизо до Пеларгикона — каза Егесихора. — Отдавна ти казвах…</p> <p>— Как го каза? — неволно се разсмя Таис.</p> <p>— Пеларгикон — Щъркелов склон. Така на шега лакедемонците наричат вашия Пеласгикон на Акропола. Хайде да идем по-нагоре по течението. Виждам там върбова горичка.</p> <p>Хетерите особено почитаха върбите като дървета, посветени на могъщите и смъртоносни богини — Хеката, Хера, Цирцея и Персефона. Върбите имаха голямо значение за заклинателните обреди на Богинята-майка в лунни нощи.</p> <p>Ниско надвисналите над водата стволове на старите дървета къпеха своите клони в бързите светли струи и сякаш преграждаха дълбокия залив със завеса. Таис зави здраво косите си, заплува към другия бряг, като остави назад приятелката си, която плуваше по-лошо и се страхуваше от водата. Белите водни лилии ненюфари, изцяло бяха покрили с листата си дълбокия вир до брега, огрян от пладнешкото слънце. Таис от дете обичаше струпаните на едно място ненюфари: струваше й се, че те са прекрасни речни нимфи или красива скъпоценна ваза, или искрящият седеф на раковина. Таис скоро се бе научила да се гмурка. Колко и харесваше да отива надълбоко под водните рози и да се радва на слънчевите струйки които прорязваха полумрака на водата! И изведнъж да изплува сред ослепителния зной на плаващата зеленина и цветове, над които се вият водни кончета, чиито криле преливат с цветовете на дъга!..</p> <p>И сега, както в детинството си, Таис изплува сред лилиите. Напипала с крак на дъното хлъзгав дънер, тя се изправи на него, широко разперила ръце над листата, и се озърна наоколо. Беше тихо. Само шуртенето на струите по камъчетата и по клоните нарушаваше знойната тишина на боедромион — последния месец на лятото. В подровения бряг чернееха гнезда на черешарки. Красиви, зеленозлатисти, птиците отдавна вече бяха отгледали малките си и ги бяха научили да летят. С остри човки, гиздави и пъргави, черешарките се бяха наредили на едно едно сухо клонче и се грееха на слънце след нощния хлад. «Скоро, много скоро те ще отлетят на юг в Либия, откъдето идват всяка година — помисли си Таис, — а още по-рано за там ще Отплувам и аз.» Тя се извърна да огледа тихата, напечена от слънцето лъка, тъмнозелената шума на старите върби и забеляза два халциона — рибарчета. Те блестяха с яркосинята пъстрота на късите си крилца над едно счупено дърво. Като дете Таис живееше край една малка река. Мили спомени я обгърнаха, помилваха я с тъжна радост и изчезнаха надалече. Светъл и горчив опит на живота! Тя опозна необятното море, неговата власт и сила, а също така и хорското море на живота. Но то не плашеше младата хетера. Изпълнена със сили и увереност в себе си, тя се стремеше далече към Египет, който за елините винаги е бил страна на мъдростта и тайнствеността…</p> <p>В протока, който приличаше на сумрачен коридор от дървета, сплели своите клони-ръце от противоположни брегове, тя не можа да намери веднага Егесихора. Спартанката удобно се беше настанила над водата върху дебел извит ствол, разпуснала великолепните си коси от двете страни на дървото, също като покривало от златиста коприна. Нейната, бяла кожа, пазена от слънцето, преливаше в млечноопалов блясък, характерен само за истинските хризеиди — златокоси. Таис, мургава, противно на атическата мода, се покачи на дървото и в сянката със синкавочерните си коси на критянка приличаше на опалена от слънцето жителка от южните страни.</p> <p>— Стига сме се излежавали, чуваш ли, викат ни — свивайки пръсти като нокти на хищник, Таис заплашително протягаше ръка към стъпалата на приятелката си.</p> <p>— Не се страхувам — каза спартанката и ритна Таис, която не се задържа на ствола и веднага полетя във водата. Егесихора също падна от дървото и с недоволен вик: — Косите ми! Напразно ги суших! — падна презглава в дълбокия вир.</p> <p>Двете хетери заедно доплуваха до брега, облякоха се и започнаха да се решат една друга.</p> <p>Къпането, което събуди детски спомени у Таис, предизвика пристъп на тъга. Колкото и да примамват далечните страни, винаги е тъжно да напуснеш родината си за дълго време. И атинянката запита приятелката си:</p> <p>— Кажи, не би ли искала да се върнеш в Атина сега, веднага?</p> <p>Егесихора учудено и насмешливо смигна с едно око.</p> <p>— Какво ти хрумна? Още щом ме видят, ще ме заловят…</p> <p>— Можем да спрем до Фреато и там да повикаме съда. — Таис припомни на спартанката един древен обичай на атиняните. Всеки изгнаник или беглец можеше да дойде с кораб до брега край Пирея, където имаше кладенец, и от борда на кораба да се оправдава пред съда срещу отправените към него обвинения. Мястото се считало за свещено и дори ако изгнаникът бивал признат за виновен, не го заплашвало преследване, докато се намирал на своя кораб.</p> <p>— Аз не вярвам в светостта на този обичай. Твоите съотечественици станаха вероломни през последните векове след Перикъл — отвърна Егесихора, — впрочем нямам и намерение да се връщам. И ти няма за какво да се страхуваш — моите спартанци ще те закарат точно на онова място…</p> <p>Страховете на Таис, че няма да и стигне сребро, за да плати за пътуването, се оказаха неоснователни. Еоситей позволи, разбира се, със съдействието на Егесихора, да вземе всичките си слуги и обеща да я отведе не до Навкратис, а право в Мемфис, където в бившия тирски стратопедон — военен лагер — трябваше да се настани отрядът на спартанските наемници.</p> <p>Таис много добре понасяше морското вълнение. Тя завинаги запомни енате фтинонтос — деветия ден на завършващия боедромион, когато корабът на стратега и наварха Еоситей съвсем доближи бреговете на Крит. Те плаваха, без да се отбият в Китера, направо от Йонийско море, използувайки последните недели на предесенното затишие и постоянния западен вятър. Лакедемонците винаги са били отлични моряци, а видът на корабите им внушаваше ужас на всички пирати по Критско море, колкото и да бяха те. Корабите минаха близо край западния бряг на Крит, заобиколиха Студения нос, иначе казано, Овчето чело, на югозапад в острова, където в гъстите гори според преданията още живееха древните демони. Гори покриваха целия остров, който сякаш беше само от планини, почти черни в далечината и със светли, белеещи се урви от варовик по крайбрежието.</p> <p>Корабът на Еоситей влезе в широкия открит за всички южни и западни ветрове Срединен залив. Веднага над него бяха разположени три древни града и между тях най-старият, който не отстъпваше на Кносос — Фестос, чието основаване потъва в тъмнината на миналото. Преди корабите да отидат в Прекрасните пристанища, където трябваше да се запасят с вода за дългия преход до Египет, те спряха в Матала. Там трябваше да престоят няколко дена.</p> <p>Тъмните, закръглени склонове на планинските хребети, покрити с гори, се спускаха до водата, разделени от сърповидните врязвания на светлите заливи, блестящи на слънцето с пяната на прибоя и трепкащите огледала на прозрачната вода. Сияещата синева на откритото море се превръщаше в лилава до бреговете на Крит, а съвсем близо до брега в зелена ивица, която морето плискаше с упорито равнодушие върху издълбаните черни ями и малки пещери в белия варовик.</p> <p>Мъгливата синева на платата прикриваше развалините на огромни постройки от невъобразима древност. Широки хилядогодишни маслинени дървета, изникнали сред пукнатините на разрушените от земетресения основи и стълби, сред огромни камъни. Мощни, разширяващи се към върха колони, още подпираха портици и лоджии; мрачно и страховито чернееха входовете в отдавна изоставените дворци. Явори и кипариси, извисили се, хвърляха сянка върху останки от стени, където изпод паднали отломки, там, където оцелели покриви запазваха вътрешните рисунки, се очертаваха човешки фигури в ярки и нежни краски.</p> <p>В едно от добре запазените здания Таис, завладяна от неясно влечение, изтича по оцелелите стъпала на горната площадка. Там, сред кръг от попукани колони, които на места бяха запазили тъмни петна — следи от пожарищата, под покрити със стъпаловидни плочи покриви, имаше кръгъл басейн. Великолепно одялани блокове мрамор със зелени жилки образуваха горния кръг на дълбок водоем. Водата протичаше през порест варовик, преградил изхода на извора; филтрирана, тя придобиваше особена прозрачност и течеше по отводна тръба, която поддържаше постоянното ниво на водоема в течение на много столетия: Ярката синина на небето през централния отвор на покрива придаваше синкав оттенък на свещената вода. Басейнът беше предназначен за обредни умивания на жреците и жриците, преди да идат до изображенията на страшните божества — Великата майка, и този, който разтърсва земята (Посейдон), погубил Критското царство и великия народ.</p> <p>Таис долови странна миризма. Може би камъните на басейна още пазеха аромата от лечебните треви и масла, с които някога, се славеше Крит. Стените на водоема завинаги бяха просмукали аромата на свещените умивания, които са се извършвали тук в течение на хилядолетия. Таис изведнъж свали дрехите си и се потопи в едва доловимо шуртящата вода, сякаш се докосваше до чувствата на своите далечни прадеди. Разтревоженото повикване на Егесихора я върна към действителността.</p> <p>Спартанката изпадна под влиянието на смътно усещане на страх, внушаван от величествените развалини със странно и неизвестно предназначение. Таис се облече и побърза да отиде при приятелката си.</p> <p>Егесихора беше спряла пред изображение на жена със светлосиньо облекло, с развяващи се едри черни къдри и бе повикала при себе си спътниците.</p> <p>Голямо око, което гледаше открито и насмешливо, горди тънки вежди, прав нос, малко въздълъг и с не толкова голяма горна част, както у елините, особена форма на устата, която съчетава чувствеността с детското очертание на късата горна устна, леко издадена долна част на лицето…</p> <p>Егесихора обхвана с длани необикновено тънката талия на приятелката си, като стегна гънките на хитона, и спартанците възторжено заръкопляскаха: в образа на Таис пред тях стоеше ако не сестра, то поне роднина на изписаната на стената на двореца жена.</p> <p>Странно тревожно чувство проникна в душата на Таис. Твърде дълбока бе древността на смъртта, от която бе излязла тази критска жена, твърде отдавна бяха отишли в подземното царство тези, които бяха строили дворците, бяха рисували портрети на красавици, бяха се сражавали с бикове и бяха плавали по морета. Таис побърза да излезе на слънце, викайки след себе си притихналите спътници и смутената Егесихора, която сякаш беше погледнала в непозволено място.</p> <p>На южния бряг на Крит слънцето заливаше земята с ослепителна светлина, но го нямаше чудния прозрачен въздух, присъщ на Елада. Синкава омара забулваше далечината и зноят изглеждаше още по-неприятен и по-силен, отколкото на атическите брегове.</p> <p>По хълмистото плато от развалините се бе проточила ивица каменни плочи, затънали в земята, обрасли с висока суха трева и покрити с лишеи. В края на този древен път, там, където той изчезваше в падина, се възправяше грамаден блок, а върху него изваяни високи рога на бик, сякаш един от подземните бикове на Посейдон се бе надигнал на повърхността, за да напомни на хората, че те са само ефимерни обитатели на Гея и че стъпват по несигурна почва, под която са се загнездили, назряват и се надигат за страшни сътресения невидими стихии.</p> <p>Дълги сенки падаха от рогата и се проточваха към Таис, стараейки се да я хванат със своите краища. Сигурно така свещените петнисти бикове на Крит са се насочвали към девойките, изпълнителки на обредния танц игра. Хетерата бързо премина между ивиците сянка до обления от слънце връх на втория хълм, спря се, погледна наоколо и с цялото си същество разбра, че земята на нейните прадеди е страна на мъртви, заличени от времето души, отнесли своите знания, майсторство, чувство за красота, вяра в боговете, песните и танците, легендите и приказките в тъмното царство на Аид. Не бяха оставили след себе си нито един надгробен паметник, каквито бяха елинските, в които най-добрите скулптори бяха отразили живата прелест, достойнство и красота на покойните. Като ги гледаха, потомците им се стремяха да приличат на прадедите си или да ги надминат. Таис не можеше да забрави чудесните надгробни паметници в Керамик, посветени на млади като нея жени, например столетния паметник на Хегесо, запазил образа на млада жена и нейната робиня. А тук не се виждаха некрополи. Затворили се в своя остров, недостъпен за никого в онези времена, критяните не бяха предали своето духовно богатство на околните народи.</p> <p>Богоравни деца на морето, те бяха затворили своя остров със завеса от морска корабна мощ, без да се страхуват от нападенията на диви народи. Таис не бе видяла никакви следи от укрепления, не бяха описани такива укрепления и от пътешественици. Прекрасните дворци до самите пристанища, богатите градове и складове, отворени към морето и незащитени откъм сушата нагледно свидетелствуваха за силата на морския народ.</p> <p>Непостижимото по красота изкуство на критяните не изобразяваше никакви военни подвизи. В дворците и храмовете липсваха образи на царе-победители, на изтезавани жертви, на свързани и унижени пленници.</p> <p>Природата — животни, цветя, морски вълни, дървета и сред тях красиви хора, предимно жени, жертвоприношения и игри с бикове, странни зверове, непознати нито в Елада, нито на финикийските крайбрежия. Високият им вкус и усет за прекрасното учудваше елините, които считаха, че надминават всички народи в Ойкумене.</p> <p>Лека, изпълнена с радост живопис, преливаща от светлина и чисти цветове. Изваяния, посветени на жени, на зверове и домашни животни, чудни раковини, направени от порцелан, и… някакви силни герои, които размахват мечове или вдигат тежки щитове.</p> <p>Нима е съществувала някъде си в света такава страна, която е отдала цялото си изкуство на хармоничната връзка между човека и природата и преди всичко на жената? Могъща, древна, съществувала хилядолетия? Нима не са знаели простия закон на боговете и на съдбата, че те не бива да бъдат съблазнявани с продължително благоденствие, защото идва разплата, страшната намеса на подземните божества? Ето че боговете ги наказаха, защото децата на Минос бяха забравили в какъв свят живеят. Сринали се бяха великолепните дворци, завинаги останаха непрочетени буквите, загубиха смисъла си фреските с изискана живопис… И чужди племена заселиха острова, като враждуваха помежду си и с всички други народи, които се отнасят към истинските обитатели на Крит така, както варварите от хиперборейските гори спрямо елините и техните прадеди, пеласгите.</p> <p>Спартанците вървяха след замислената Таис, гледаха я учудени и не смееха да нарушат нейния размисъл.</p> <p>Нима и слънчевата красота, създадена и натрупана в Елада, също така ще изчезне в Ереб, както искрящият поток изчезва в неизвестна пропаст? Ами Египет, накъдето тя така се стреми! И той ли ще бъде царство на сенките, спомен за миналото, който потъва в новия живот? Дали не постъпи лекомислено, като напусна Елада? Ами че пътят назад не е затворен. В Атина остана нейната къща и…</p> <p>Таис не довърши мисълта си. Тръсна безгрижно глава и затича надолу по пътеката, която се виеше между планинските разклонения, без да слуша учудените си спътници. Тя спря едва когато видя залива с отмерено полюшкващите се кораби. Скоро голямото море ще я отдели от всичко онова близко, което остана в Елада. Единственият близък човек с нея ще бъде Егесихора, приятелка от полудетски мечти и зрели разочарования, спътница в успеха…</p> <p>Кормчията казваше, че до бреговете на Либия оттук са четири хиляди стадии. И трябва да се плава още хиляда стадии покрай бреговете до Навкратис. При благоприятен вятър — десетина дни път. Египтяни ще ги поведат на други кораби по един от ръкавите на голямата делта на Нил. До Мемфис нагоре по реката трябва да преплават не по-малко от хиляда стадии.</p> <p>Афродита Евплоя — богинята на моряците — беше необикновено милостива към Таис. Много рядко в края на боедромион се случваше време, подобно на халционовите, рибарските дни преди есенното равноденствие. Корабите навлязоха вече в средата на шумното широко море, когато безветрието изведнъж се смени от знойния и слаб Нот. Гребците загубиха сили да гребат срещу вятъра и Еоситей заповяда да си отпочинат до вечерта, щадейки силите на свободните воини. Той нарочно не взе роби, за да могат корабите да поемат целия голям отряд.</p> <p>Върху синята повърхност на морето, която се губеше в далечината в синкава омара, се носеха плавни вълни на мъртво вълнение, което люшкаше неподвижните кораби като патета в езеро при вятър. От либийските брегове духаше слаб, но упорит горещ вятър, който донасяше тук през две хиляди стадии по средата на морето дъха на жестоките пустини. Също такова разстояние отделяше корабите и от критските брегове.</p> <p>Егесихора със страх се взираше в тъмносините падини между вълните, като се мъчеше да си представи страшната морска бездна, неизмерена от никого. Таис лукаво поглеждаше приятелката си, изпотена и загубила обичайния си вид на победоносна богиня. По палубата под навеса и в трюма лениво се излежаваха хората. По-здравите или по-нетърпеливите строяха облегнати на върбовите плетеници над бордовете и се опитваха да доловят прохлада в полъха на либийския Нот, под чийто лек напор корабите едва забележимо отстъпваха назад, на север.</p> <p>Намръщеният Еоситей, недоволен от забавянето, седеше в едно кресло на кърмата. Около него в различни пози се изтягаха на тръстиковата рогозка помощниците му, които бяха се съблекли като обикновени войници.</p> <p>Таис незабелязано повика Менедем.</p> <p>— Можеш ли да ми подържиш веслото? — и обясни на недоумяващия атлет какво иска да направи.</p> <p>Менедем втикна огромното весло по-дълбоко в отвора на клина, така че широката му страна да застане перпендикулярно на борда. Пред учудените погледи на всички, намиращи се на палубата, Таис смъкна дрехите си, мина отвън до околовръстната греда, като се държеше за плетената стена, стъпи на веслото, постоя малко, приспособявайки се към ритъма на люлеенето, и изведнъж се отблъсна с ръка от борда. С ловкостта на финикийска въжеиграчка Таис забалансира по веслото, изтича със ситни стъпки до края и скочи във водата, потъвайки дълбоко в тъмноцветна гъста вълна.</p> <p>— Тя се е побъркала! — викна Еоситей, а Хезиона с жален стои се втурна към борда.</p> <p>Черната глава на Таис, пристегната с традиционната лента на лемнийската прическа, вече се появи на гребена на вълната. Хетерата се показа над водата, изпращайки на гледащите я спартанци целувка със звънък смях. Еоситей, забравил всичко, скочи удивен от мястото си и приближи борда, придружен от Егесихора.</p> <p>— Това пък какво е? Да не би да е дъщеря на самия Нептун твоята чернокоса атинянка? Обаче очите и не са сини!</p> <p>— Не трябва да се търсят между нас, простосмъртните, потомци на боговете — засмя се спартанката, — нали видя тайнствената й прилика с тези, които са напуснали преди хиляди години критските дворци? От майка й — критянката — в нея са се възродили нейните прадеди. Критянинът Неарх ми е разправял, че те никак не се страхуват от морето.</p> <p>— Ние, спартанците, също владеем морското изкуство по-добре от всички други народи!</p> <p>— Но не по-добре от критяните! Ние се борим с морето, страхуваме се от него, а критяните дружат с морската стихия и винаги са готови да бъдат с нея — и в радост, и в тъга. Те гледат на морето като на любовник, а не го дебнат като враг.</p> <p>— Неарх ли ти е открил всичко това? Аз като че ли подочух нещо че уж сте се клели взаимно пред триликата богиня. Той те захвърлил като ненужна играчка и тръгнал по море, а ти по цели нощи си ридала на брега. Само да го видя…</p> <p>Началникът на воините не довърши, срещнал потъмнелия поглед на хетерата. Тя вдигна глава, нацупи се и изведнъж дръпна превръзката от главата си, разпущайки по раменете си целия сноп на златистите си коси. Едва протегна ръце към закопчалката на хитона и Еоситей я споя.</p> <p>— Какво искаш да правиш, безумнице?! Ти плуваш по-лошо от Таис…</p> <p>— И все пак ще я последвам, доверявайки се на критския усет, щом като никой от моите храбри съотечественици не може да надвие своя страх. Те повече обичат да клюкарствуват като атиняните!</p> <p>Еоситей подскочи като ударен с бич, хвърли яростен поглед на възлюблената си и без да каже дума, скочи през борда. Огромното тяло на спартанеца тромаво падна в провала между вълните с тежък и звучен плясък. Таис, която отдалеч наблюдаваше сцената между приятелката си и началника, като стрела се спусна под вълните на помощ на Еоситей. Тя разбра, че лаконският началник, макар и отличен плувец, не умее да скача отвисоко в развълнувано море и силно се е натъртил във водата. Еоситей, зашеметен и ударен от вълната, почувствува, че някой го изтика от дълбокото. Изскочил неочаквано, той се намери на гребена на надигаща се вълна, пое въздух и се съвзе, когато видя до себе си веселото лице на Таис. Разсърден от собствената си несръчност, уязвен още повече от спомена за големия плувец Неарх, спартанецът отблъсна протегнатата ръка на атинската хетера, беше се съвзел напълно и заплува настрана от нея все по-уверено с всеки замах на ръцете. С боен вик след началника си от неговия и от другите кораби в шумящата синя вода се посипаха десетки тела.</p> <p>— Дръжте я! — крещяха войниците, подреждайки се във верига като рибарска мрежа и заграждайки Таис, подобна на легендарна морска нереида. Атинянката леко се плъзгаше и плуваше все по-далече, а воините се мъчеха да я достигнат.</p> <p>Еоситей, разхладил се в морето, отново стана енергичен наварх.</p> <p>— Спрете я! Палавото момиченце ще изподави воините ми! — развика се той, като се надигаше над водата и заповядваше на Таис с енергични жестове да се върне.</p> <p>Тя разбра и пое назад, направо в полукръга на преследващите я спартанци. Те се спряха в очакване тържествено да хванат бегълката. Сред ликуващи викове Таис попадна в тесния кръг преследвачи, десетки ръце се протягаха към нея от всички страни, но в този миг хетерата изчезна. Воините се засуетиха, гмуркаха се в различни страни, но Таис умееше да се гмурка по-дълбоко от всички, успя да преплува под вода четвърт стадий и излезе далеч от линията на преследвачите. Докато те се обръщаха и набираха скорост, атинянката беше вече до кораба и се вкопчи за хвърленото й дебело въже. Менедем я изтегли на палубата за огорчение на «ловците». Като връх на позора мнозина от плувците бяха се изтощили от гонитбата и борбата с вълните и се наложи да ги измъкват на корабите. Еоситей, запъхтян, уморен, но вече без злоба, се изкачи по спуснатата му стълба и най-напред отиде при атинянката, която Хезиона вече бе завила с чаршаф и сушеше косите й с египетска кърпа.</p> <p>— Би трябвало да те оставя сред морето! — възкликна лакедемонецът. — И кълна се в Посейдон, следния път ще му принеса тази жертва!</p> <p>— И няма ли да се уплашиш от бунт? — запита Егесихора, застъпвайки се за приятелката си. — Впрочем аз съм уверена, че тя ще стигне преди нас, плувайки на делфин. Ето ги, пристигнаха. — Спартанката посочи белите петна пяна, които съпровождаха бързото движение на стремителните черни тела, привлечени от играта на своите събратя — хората.</p> <p>— Къде се е научила така да плува? — измърмори Еоситей. — И на всичко отгоре ходи по весло по време на вълнение: това е по-трудно, отколкото по въже!</p> <p>— Всички нас ни учиха как да пазим равновесие в училището за хетери в Коринт, без това не може да се изпълнява танцът на свещените триъгълници. А да плуваш изкусно не може да се научиш, трябва да се родиш нереида!..</p> <p>Хезиона разтриваше внимателно главата на Таис и кротко я мъмреше, упреквайки я, че предизвиква съдбата.</p> <p>— И как не те е страх, господарке, да застанеш гола пред такова сборище от воини. Те те гонеха да те уловят като делфин! — завършила, девойката се огледа наоколо, сякаш се страхуваше от ново нападение.</p> <p>— Ако около тебе има много и наистина смели и силни мъже, можеш да се считаш напълно в безопасност — със смях й отвърна хетерата, — че нали те са елини, и то спартанци. Запомни това, ще ти послужи! Освен всичко друго помни, че мъжете обикновено са по-стеснителни от нас. Ако ние спазваме обичаите, то излиза, че сме много по-смели, а те се смущават.</p> <p>— Защо пък точно спартанците?</p> <p>— Защото спартанците са гимнофили — обичат голотата като тесалийците за разлика от гимнофобите — от вас, беотийците, и македонците. В това отношение спартанците са на противна позиция от моите атиняни, както в Йония еолийците срещу ледниците.</p> <p>— За еолийците съм чела. У тях дори нашият месец Мунихион се нарича Порнопион.</p> <p>— Впрочем не всички елини считат облеклото за признак на благоприличие. А спартанците и тесалийците са приели обичаите и законите на древните критяни. У тях привилегия на висшата аристокрация е било да се появяват голи на празници и на пиршества.</p> <p>— Навярно оттам се е породила легендата за телхините — демоните на прелъстяването, които и досега живеят в Крит и в затънтените места на Йония?</p> <p>— Може би… Но да идем зад нашата преграда, иска ми се да си почина след морето. Клонария ще ме разтрие.</p> <p>— Аз, господарке, позволи ми!</p> <p>Таис кимна с глава и завита в чаршафа, се оттегли в малкото отделение под палубата на кърмата, което беше определено за нея, Егесихора и техните робини.</p> <p>Разтривайки Таис с ароматно масло, Хезиона я запита, връщайки се отново към темата, която я безпокоеше:</p> <p>— А египтяните какви са, гимнофили ли са, или не?</p> <p>— Гимнофили, най-древните гимнофили от всички народи, а слушала ли си за Афродита Книдоска?</p> <p>— Онази ли, която е изваял Праксител, твоят съотечественик?</p> <p>— Той е създал две статуи на Афродита по един и същи модел — от хетерата Фрина, облечена с пеплос и гола. И двете едновременно изложил за продан. Облечената я купили строгите управители на остров Кос, а съвсем голата, на същата цена взели жителите на Книдос. Тя била поставена в открит олтар, сияеща с въз жълторозовия мрамор на тялото си и казват, че спуснала се от Олимп в храма, лично Афродита възкликнала: «Кога ли пък Праксител ме е видял гола?!»</p> <p>Прозрачната повърхност на статуята й придавала особено сияние, обвивайки богинята със свещен ореол. Много години вече поети, художници и военачалници, занаятчии и земеделци препълват корабите, които пътуват за Книд. Афродита Книдоска е почитана много повече, отколкото онази в Кос. Тя е изобразена на монети. Някакъв цар предлагал да опрости всички дългове на острова за статуята, но книдосци отказали.</p> <p>Славата на Праксител споделила неговият модел — хетерата Фрина. Благодарните елини са поставили нейната портретна статуя от позлатен бронз на стълбата, която води в светилището на Аполон в Делфи. Такава е силата на божествено прекрасната голота и ти не се страхувай от гимнофилите. Точно те са истински хора!</p> <title id="t-chetvyrta_glavasilata_na_obogotvorenite_zverove"> <p>ЧЕТВЪРТА ГЛАВА</p> <p>СИЛАТА НА ОБОГОТВОРЕНИТЕ ЗВЕРОВЕ</p> </h3> <p>В Мемфис, наричан от египтяните Теглилка на Двете земи, имаше много елини, които живееха отдавна тук. Таис обикна този град, един от най-старите градове на древната земя, разположен на границата между Делтата и Горен Египет, извън дъждовната зима по долното течение на Нил и летния зной в южните части на страната.</p> <p>Гърците в Мемфис, особено младежите, се развълнуваха при идването на двете красавици от Атина. Поети, художници и музиканти се опитваха да завоюват сърцето на Таис, посвещавайки и стихове и песни, молейки я да им стане модел, но атинянката се появяваше навсякъде или заедно с Егесихора, или съпровождана от срамежливия великан, само при погледа на когото изчезваше всяко желание за съперничество с него. А царствената спартанка здраво се бе свързала с началника на лаконските наемници и не се увличаше от нищо освен от своите нечувано бързи коне. Тук за първи път виждаха жена, която управлява тетрипа. Младите египтянки се покланяха на Егесихора почти като на богиня, виждайки в нея олицетворение на онази свобода, от която те бяха лишени дори в най-знатните домове.</p> <p>Таис понякога се съгласяваше да участвува в симпозиуми като танцьорка, но ги напущаше, когато компанията ставаше буйна от сладкото вино на Абидос. Много често тя излизаше от Мемфис, за да иде в прочути градове или храмове, бързаше да се запознае със страната, която с много легенди и приказки блазнеше елините още от детинство. Не бързаше да си намери богат любовник и харчеше парите си за пътешествия из страната с безгрижие, което учудваше Егесихора и Хезиона, продължаваща да се счита робиня на Таис.</p> <p>Мнема, майката на всички музи, бе прибавила за Таис към даровете на Афродита великолепна памет. Памет, която побираше в себе си всички подробности от света, неизбежно пораждаща любознателност като тази, която имаха знаменитите философи на Елада. Новото и необичайното посрещаха Таис на всяка крачка и все пак първото й впечатление от страната не се промени и за учудване упорито възкресяваше в паметта й едно от ярките видения от далечното детство.</p> <p>Майка й беше я завела в Коринт да я посветят на храма на Афродита и да я дадат в училището за хетери. В града, разположен в подножието на голяма планина, бе много горещо. На малката Таис много й се пиеше, когато се изкачваха с майка си към горната част на Коринт. Завинаги запомни дългата тясна галерия — която водеше към известния в цяла Елада свещен извор. Вътре в едва засенената галерия духаше слаб ветрец, а от двете страни високото слънце изливаше по каменистите склонове море от светлина и жега. Отпред под кръгъл покрив, поддържан от двойни колони, нежно ромонеше и се разливаше бистра и студена вода. А по-нататък, зад басейните, където започваше стръмно планинско разклонение, отразената светлина заслепяваше очите. Горещината и задухата от напечените скали бяха по-силни от влажното дихание на извора.</p> <p>Ето я и Египетската галерия от вода и зеленина между двете огнено горещи пустини, простираща се на десетки хиляди стадии — огромно пространство за малките държави на Елада. Градини, храмове, храмове и градини, ниви, близо до водата, а от външния западен край на тази ивица живот безкрайни некрополи — градове на мъртвите — с безчетни гробове. Тук няма паметници, но затова пък се строят домове за покойниците: с размери на обикновено човешко жилище за богатите и знатните, с размери на кучешка колиба — за бедните и робите. А трите царски гробници — пирамиди с титаническия сфинкс на седемдесет стадии на юг от Мемфис — просто поразяваха въображението. Таис много бе слушала за гробниците на фараоните, но не можеше дори да си представи тяхното истинско величие.</p> <p>Геометрично правилни грамади, облицовани с огледално полирани камъни, поставени толкова плътно, че следите на шевовете между отделните блокове бяха едва забележими. В утринните часове всяка от големите пирамиди отпращаше в сивкавото небе вертикална колона розова светлина. С постепенното възхождане на слънцето огледалните страни на каменните грамади горяха по-ярко, докато по пладне пирамидата се превръщаше в звезда — средище на четири ослепителни лъчисти потока, които бликаха светлина над равнината по всички посоки. При залез над гробниците на фараоните се издигаха широки ивици червен пламък, пронизващи лилавото вечерно небе. Под тях като наточени огнени остриета горяха ръбовете на гробниците на царете-богове на Черната земя, както египтяните наричаха своята страна. Тези с нищо несравними творения сякаш бяха създадени от ръцете на титани, макар знаещи хора да уверяваха Таис, че пирамидите са построени от най-обикновени роби.</p> <p>— Ако човек здраво го бият — цинично усмихвайки се, казваше хелиополският жрец, който познаваше историята, — той ще направи всичко, което ще изглежда невъзможно за неговите потомци.</p> <p>— Най-големите постройки са в Египет — значи, хората тук са ги биели по-силно, откъдето и да е — ядовито каза Таис.</p> <p>Жрецът остро я погледна и присви устни.</p> <p>— Нима елините не бият своите роби?</p> <p>— Бият ги, разбира се. Но този, който много бие, има лоша слава!</p> <p>— Ти искаш да кажеш, жено… — започна жрецът.</p> <p>— Нищо не искам! — бързо възрази Таис. — Всяка страна си има свои обичаи и човек трябва дълго да живее в нея, за да ги разбере.</p> <p>— И какво не разбираш ти?</p> <p>— Голямата сложност на властта. У нас всичко е просто: или си свободен, или си роб. Ако си свободен, то или си богат, или си беден, прославен или с изкуство, или със знание, или с военна и атлетическа доблест. А при вас всеки свободен е с някаква си степен по-високо или по-ниско от другиго. На един е позволено нещо, на другиго по-малко, а на трети — съвсем нищо и всички са изпълнени със завист, всички са затаили обидата си. Струва ти се, че тук има само роби, затворени между две пустини като в голяма клетка. Аз почти не срещнах хора, които да са били в други страни на Ойкумене. Наистина тук съм отскоро…</p> <p>— Ти, елинке, си наблюдателна, дори прекалено — в думите на жреца, който говореше гръцки с леко мляскане, се мярна заплаха. — Аз по-добре да си отида…</p> <p>Храмовете на Египет поразиха въображението на Таис с резкия си контраст е Елада.</p> <p>Всеки гръцки храм, с изключение може би на най-древните, беше издигнат на високо място, открит, лек и светъл, той сякаш литваше в пространството, в морето и небето. Статуите на богини, богове и герои привличаха погледите с вълшебството на красотата. Границата, която отделяше боговете от простосмъртните, изглеждаше съвсем тънка, незабележима. Струваше ти се, че боговете се навеждат над тебе и слушат внимателно молбите ти и ей сега ще слязат от своите пиедестали, както в ония легендарни времена, когато те са дарявали с внимание всички хора — и земеделците, и войниците, а не са общували само с жреците като сега.</p> <p>Храмовете на Египет! Мрачни, притиснати от дебели стени, по-често от масивни колони, изпъстрени и покрити с много рисунки и знаци. Светилището е скривало от просторите на небето и земята, от вятъра и от облаците, от ромона на ручеите и плисъка на вълните, от човешките песни и гласове. Мъртвешко и страшно мълчание цареше в храмовете, които неусетно преминаваха в подземия. С всяка стъпка чезнеше умиращата светлина, сгъстяваше се мракът. Човек като че ли потъваше в тъмнината на минали векове. Докато в храмовете на Елада само една граница отделяше простосмъртния от обитателите на светоносния връх на Олимп, то тук ти се струваше, че има само една стъпка до царството на Аид, където от незапомнени времена в тъмнината бродят душите на умрелите. Това усещане на безкрайната нощ на смъртта потискаше младата жена. Таис бързаше да излезе навън при светлината и живота. Редици страшни в своето еднообразие статуи на лъвове с човешки очи или овчи глави пазеха храмовете и дворците. Образът на сфинкса, ужасната мъчителка от легендите на Елада тук в Египет беше приела мъжки образ, беше станала любим символ на власт и сила. Не само сфинксовете — всички богове на Египет, дори и най-висшите, имаха образ на зверове и птици, странно съчетали човешки и животински черти. Таис и по-рано беше виждала египетски амулети, статуйки и скъпоценни украшения, но винаги мислеше, че египтяните са искали да предадат с образа на животното само особеното предназначение на талисмана или на малката дреболия. В действителност излезе, че образите на боговете само в редки случаи имаха човешка външност. Много по-често вярващите се прекланяха пред полухора-полузверове или птици, понякога карикатурно уродливи като хипопотамообразния Туерис. Хипопотамите и крокодилите вдъхваха страх и отвращение на Таис и атинянката считаше недостойно да им се отдават божествени почести. Не бяха красиви и Анубис с глава на чакал, Тот с дълъг клюн на Ибис, злата лъвица Сехмет, кравата Хатор, овчето въплъщение на Хнум. Къде по-величествено впечатление правеха огромните статуи на хищни птици — ястреба Ра и сокола Хор, както ги изобразяваха в най-стари времена. Сложната йерархия на боговете тъй си и остана неразбираема за атинянката, както и многобройните чинове и звания по сложната стълбица на обществените отношения на египтяните. Във всеки що-годе значителен град начело стоеше местен бог, а големите храмове, които владееха много земя и много роби, също така отдаваха предпочитание на едно от множеството божества, които в течение на хилядолетното съществуване на страната много пъти сменяха или губеха своето челно място.</p> <p>Таис най-много се учудваше на звероподобието на боговете. И то у един народ, пред чиято мъдрост и тайни знания елините се прекланяха! Тя знаеше, че в Саис са се учили големите мъдреци на Елада — Солон, Питагор и Платон. И Херодот беше почерпил много знания в Египет. Но как можеше един жител на Египет да се прекланя пред чудовища като крокодил — просто и гнусно животно? Нима не може да се изрази характерът на бога другояче, а не като се постави на човешко тяло глава на чакал или ястреб? Ако египтяните не бяха толкова умели художници, човек можеше да помисли, че не знаят други начини да изразят духа на божеството.</p> <p>Ала скоро Таис видя и живо божество — свещения бик Апис, въплъщение на Птах — върховния бог на Мемфис. Като се ръководеха от двадесет и девет признака, жреците издирваха Апис сред хиляди бикове, които мирно пасяха по ливадите на страната, и му отдаваха божествени почести чак до смъртта му. След това търсеха ново въплъщение, а умрелия балсамираха също както другия жив бог — фараона. Мумиите на свещените бикове погребваха в огромен храм — «Серапейон», пазен от стотици каменни сфинксове.</p> <p>По таблиците, изписани по стените на погребалните камери, може ще да се проследят множеството поколения на богове-бикове от толкова стари времена, че «Серапейон»-ът беше почти наполовина засипан от пясък.</p> <p>И сега в Мемфис процъфтяваше почитането на черния бик с бяло петно на челото. Местните гърци се опитваха да очовечат култа на Апис, сливайки го в едно божество с Озирис под името Серапис. Религията на елините беше се откъснала доста от първобитното почитане на зверове-богове, дори на Крит, който по древност съперничеше с Египет, гигантски свещени бикове бяха почитани само като символи на Посейдон. Убиваха ги, пренасяха ги в жертва на олтарите или на игрищата. В Египет пък Апис беше считан за истинско божество, както и отвратителният крокодил или папуровата котка, която вие нощем. Всичко това бе несъвместимо с утвърдената вяра в собствената мъдрост на египтяните. Атинянката дръзна да изрази своите съмнения пред главния жрец на Птах на приема, устроен в нейна чест от елинските почитатели на Серапис. В разгара на спора тя доста остро изказа отвращението си към Себек, обоготворения крокодил. Присъствуващите при спора двама служители на този бог възнегодуваха. А Таис се засрами. В Коринт я възпитаваха да уважава религиите на източните страни. Само че преживените в Атина години посяха у нея презрение към всичко чуждо и неразбираемо за елините. Таис не можеше и да подозира колко тежко ще трябва да плати за това неподобаващо й изразяване на атинското превъзходство над цялата останала Ойкумене.</p> <p>Скоро след това Таис реши да отиде в нома Бяла Антилопа в горното течение на Нил, за да види второто чудо на света, описано от Херодот — Египетския лабиринт. Приятелката й решително се отказа и Таис потегли, съпроводена от Хезиона и верния Менедем, пуснат от стратега по молба на Егесихора.</p> <p>Те не плаваха дълго — само четиридесет стадии нагоре по реката и около стотина — по канала към прочутото езеро Мерид. По това време на годината съединителният канал и ръкавът на реката се изпълваха с тиня и пътят ставаше непроходим. Таис и спътниците й се принудиха да напуснат кораба и да се промъкват по плитчината с лека лодка, лавирайки между тръстикови храсталаци.</p> <p>За щастие есенно време липсваха комари — бичът на речните храсталаци и езерата в Египет.</p> <p>Специално наетият за пътешествието преводач — мемфиски грък, тревожно се озърташе, твърдейки, че в околностите на Крокодилополис има много зухоси — въплъщения на бог Себек, някои от които са дълги по двадесет лакти. А два сиви крокодила по тридесет лакти живеят тук от незапомнени времена.</p> <p>Менедем наивно попита защо след толкова години не са убили вредните чудовища. Той научи, че ако по време на неочаквано намаляване на водата загиват крокодили, особено младите, затъвайки в засъхващата тиня, труповете им се балсамират. Цели складове от крокодилски мумии се пазят в особени помещения в храмовете на Себек в Крокодилополис, древния Хетеп-Сенусерт, и дори в Лабиринта.</p> <p>Колкото и да бързаха лодкарите да заведат пътниците по-рано в Лабиринта, за да го разгледат, преди да се стъмни, те стигнаха там едва по пладне. Тук, на свещената земя не се позволяваше на чужденци да пренощуват, разрешаваха им да отсядат само в ксенон — гостоприемница — на осем стадии на север на същия провлак между блатото и реката, където бяха Лабиринтът и двете пирамиди. Ученият жрец от Хераклеополис беше казал на Таис, че Аменемхет Трети е изградил Лабиринта като погребален храм за себе си. Великият фараон умрял според изчисленията на жреца четиристотин години преди разрушението на Кносос и възцаряването на Тезей в Атина, шест века преди Троянската война и хиляда и петстотин години преди раждането на Таис.</p> <p>Не е чудно, че смелата хетера с трепет влезе в безкрайните анфилади от стаи на Лабиринта, който достигаше до бялата пирамида, двойно по-малка от мемфиските. Огромен коридор разделяше Лабиринта на две половини. Стените му бяха украсени с удивителни рисунки, чиито ярки бои никак не бяха избледнели в течение на петнадесетте века. Тук нямаше познатите канонически фигури на богове и фараони, които приемат даровете, убиват враговете си, унижават пленниците. Вместо тях имаше съвсем естествени битови сцени, нарисувани поразително живо и изящно: лов, риболов, къпане, гроздобер, животни на паша, танци и празнични сборища с музиканти, акробати и борци.</p> <p>С една дума, Таис се беше намерила в Египет от онова време, отразено от даровити художници по заповед на мъдрия цар.</p> <p>Таис, Менедем и Хезиона неуморно бродеха от зала в зала между бели колони, изпъстрени с релефни изображения в обичайния египетски стил, по украсени коридори, по стаи с фризове и орнаменти с необикновена красота — сини зигзаги, бели и лилави шарки, подобни на грубо изтъкани пътеки с още по-сложни пъстроцветни рисунки. Уморените очи не можеха да се ориентират сред изкусно сплетените спирали, извивки на колела с дванадесет спици, приказни лотоси с червени чашки на високи стъбла. Умело направените прорези по каменните плочи на таваните допускаха достатъчно светлина, така че в горните помещения на Лабиринта нямаше нужда от факли. Според думите на преводача долните помещения на Лабиринта повтаряли горната част на храма и там се пазели мумиите на свещените крокодили и имало особено интересни старинни светилища, изписани с изображения на сега изчезнали вече животни — гигантски хиени — бории и еднороги. Свещеникът, който ги развеждаше в Лабиринта, не им показа долните помещения, като обясни това със старинна забрана: там не пускаха чужденци. Денят започна да гасне. В залите и особено в коридорите стана тъмно. Време беше да се излезе от тази постройка с хиляда стаи. Жрецът ги поведе към изхода и уморените пътешественици на драго сърце го последваха. Близо до северната главна стълба, където от широките отвори, на стената свободно проникваше вечерна червеникава светлина, Таис се спря да разгледа релефното изображение на млада жена, изсечено в жълтеникавия камък с необичайно дори за Египет изкуство. Облечена в много тънко прозрачно облекло, завързано на възел под разголената й гръд, жената държеше неизвестен музикален инструмент. В обкръженото й от гъста мрежа схематично изобразени коси лице безсъмнено имаше етиопски черти и същевременно такова благородство, каквото Таис не беше виждала дори у знатни египтянки. Докато хетерата мислеше към кой народ да причисли древната музикантка, спътниците й бяха отишли напред. Леко докосване до голата й ръка я накара да потрепне. От полумрака на тъмния проход едва се бе подала жена с обичайната за египтянките бяла платнена стола — дълга дреха. Зад нея стоеше жрец с огърлица от сини порцеланови и златни мъниста. Той тръсна остриганата си глава и прошепна на завален език: «Долу там може, аз ще водя.» Таис се приближи до жената, кимна й, че е съгласна, и се обърна да повика Менедем и Хезиона — те бяха стигнали до края на коридора. Обаче не успя — изотзад я стиснаха силни ръце, запушиха с парцал устата й, заглушиха вика й и я понесоха. Таис се бореше отчаяно, но я подхванаха други, извиха ръцете й, свързаха я с ивици от разкъсаното й облекло и тя се остави без съпротива да я мъкнат по-нататък. Похитителите явно знаеха пътя и тичешком бързаха в непрогледната тъмнина, без да имат нужда от факли…</p> <p>Слаба светлина едва разсейваше мрака отпред, замириса на влажна трева и на вода. Най-после махнаха парцала, който я задушаваше, и я доведоха до каменна стена. Наблизо, не по-далеч от петнадесет метра, в последните лъчи на вечерната заря блестеше неподвижна тъмна вода. Добила възможност да говори, Таис гневно и с учудване питаше похитителите на гръцки и на развален египетски език какво искат от нея. Но тъмните фигури — те бяха шест, все мъже, с неразличими в слабата светлина лица, упорито мълчаха. Жената, подмамила Таис, бе изчезнала някъде.</p> <p>Изправиха на крака атинянката до самата стена, развързаха я и едновременно смъкнаха последните остатъци от облеклото й. Таис опита да се брани и получи удар в корема, от който дъхът й секна. Похитителите развързаха звънтящите предмети, които носеха със себе си — тънки, но яки каиши с токи като на конска сбруя. Привързаха китките на Таис за зазиданите в стената пръстени на височина на гърдите, обвиха кръста й, прекараха каишите между краката й и ги завързаха за скобите зад нея. Изумена, хетерата отново започна да ги пита какво ще правят с нея.</p> <p>Тогава един от хората се приближи до Таис. По гласа тя позна жреца, който бе заедно с жената и говореше на гръцки.</p> <p>— Братята заповядаха да поставим теб, богохулствуващата по събранията, пред лицето на бога. Да познаеш неговата мощ и да се преклониш пред него в последния си час!</p> <p>— Какъв бог? За какво говориш ти, злодей?</p> <p>Жрецът не отговори. Обърна се и каза няколко непознати думи на спътниците си. Шестимата заедно тръгнаха към водата, коленичиха и вдигнаха ръце. От гръмко произнесените провлечени като химн думи Таис разбра само едно: «О, Себек… ела и вземи…», но и това бе достатъчно. Внезапна догадка я накара да занемее. Почти загубила съзнание, тя завика дрезгаво и слабо, после все по-силно и звънко, викаше на помощ Менедем, които и да са хора, неподвластни на тия мрачни фигури, наведени край водата в тържествено песнопение. Жреците станаха. Говорещият гръцки каза:</p> <p>— Викай по-силно, Себек ще чуе! Ще дойде по-скоро. Няма да се измъчваш в очакване.</p> <p>В думите на жреца нямаше нито насмешка, нито злорадо тържество. Пълна безнадеждност обхвана Таис. Да моли за милост, да заплашва, да се опитва да убеждава тези хора, бе толкова безполезно, колкото и да моли зловещото животно, на което те служеха, полузвяр-полуриба, неподатливо на никакви чувства. Жрецът още веднъж огледа жертвата, направи знак на спътниците си и шестимата безшумно изчезнаха. Таис остана сама.</p> <p>Тя се дръпна, усети непреодолимата здравина на ремъците и отчаяно оброни глава. Разпуснатите й коси покриха тялото й и Таис потрепера от тяхното топло докосване. За първи път преживяваше смъртна мъка. Близостта на неизбежната гибел превърна целия свят в съвсем мъничко зрънце надежда. Менедем! Менедем, опитният и безстрашен воин, пламенно влюбен, не може да я остави на произвола на съдбата!</p> <p>Очите на Таис можеха добре да виждат в тъмнината. Тя се вгледа и разбра, че е вързана за пиедестала на някаква статуя в полукръгло разширение на подземен коридор, който излизаше на езеро или ръкав на реката. По-надалеч вдясно се очертаваше гигантска статуя. Това бе една от двете колосални седящи фигури, които стърчаха тридесет лакти над водата недалеч от пирамидата. Таис съобрази, че галерията е обърната на северозапад и се намира недалеч от северния вход. Стоплилата я искрица надежда започна да се разгаря. Тревогата от страшната опасност я поугаси, щом атинянката си спомни, че Лабиринтът има три хиляди стаи. Дори и да намерят път към нея, го ще бъде след много време, когато чудовищата зухоси я разкъсат на парчета и след като я изядат, и изчезнат във водораслите.</p> <p>Таис се замята, мъчейки се да се освободи от веригите си, цялата и млада плът протестираше против заплашващата я смърт. Болката от яките ремъци я отрезви. Стиснала зъби, тя сдържа риданията си и отново взе да се оглежда, инстинктивно търсейки спасение. Подът в разширения край на галерията се спускаше полегато към тясна ивица на мокрия бряг. Два тънки стълба подпираха стреха, поради която не можеше да види небето. Очевидно галерията стигаше до водата. Но защо без стъпала? Отново див ужас прониза Таис. Тя съобрази защо е наклонен този под, който стига до водата.</p> <p>— Менедем, Менедем! — звънко, с все сила закрещя Таис. — Менедем! — и изстина, спомняйки си, че при виковете й ще дойде този, за когото е предназначена. Тя млъкна, увиснала на ремъците. Камъкът смразяваше гърба й, краката й изтръпнаха.</p> <p>Когато загаснаха последните отблясъци светлина върху черната вода, Таис загуби представа за времето.</p> <p>Стори й се, че долавя слабо пляскане в непрогледната тъма на тръстиките, някъде там, където прекъсваше мъжделивото блещукане на отразените звезди. Глух басов рев, приличен на мучане, се понесе над блатото. Далечен и приглушен, той бе особено отвратителен с притаената в него заплаха, съвсем различен от всички звукове, издавани от познати на човека животни. Тръпнеща, стиснала юмруци, Таис напрягаше всичките си сили, за да не позволи на безумния страх да я овладее. Безкрайна бе храбростта на борещите се с бикове нейни прадеди, на неподдаващите се на рани амазонки, на твърдите като Леена<a data-toggle="modal" href="#note_1" type="note">1</a> атинянки. Но те всички са се сражавали свободни, в открит бой!.. Освен Леена, свързана като нея и непредала се на хората, лъжливи представители на закона…</p> <p>А тук, сред самотата и бездушното мълчание на блатото, в очакване на чудовището, Таис отново започна да се блъска в своите окови, докато укротена, губеща съзнание, не се подпря на студения камък. Нощта мълчеше. Повече не се чуваха плясъци в блатото.</p> <p>Таис се съвзе поради гърчове в отеклите си крака. Колко време бе минало? Поне да види небето над главата си, пътя на съзвездията. Тъпчейки на едно място, извивайки се, тя възстанови кръвообращението си. Отзад в подземната галерия и се стори, че долавя бавни, прокрадващи се стъпки. Кръвта нахлу в главата на Таис. Парна я радостна надежда. Менедем? Не, нима Менедем ще се прокрадва, замирайки на всяка стъпка, той ще връхлети като бесен бик, помитайки всичко по пътя си! И отново звънко охкане се понесе над нощното блато. Какво е това? Като че ли слаб ответ. Таис затаи дъх. Не, нищо! А стъпките отзад! Подставката на статуята прикриваше входа на галерията. Таис се ослуша и разбра, че в прохода няма никой; звуковете идваха от блатото и ехото ги отразяваше в подземието. О, могъща Афродито и Зевсе пазителю! Стъпки от тежки лапи по меката глинеста почва някъде зад стълбовете на портиката, която излизаше на езерото. Рядко и неравномерно шляпане на дълги паузи. Под самия бряг изплува назъбен гръб, пламнаха с мътен червен блясък две очи под издадени кости над веждите. Много бавно, така че на мигове чудовището изглеждаше неподвижно, на ниския бряг изпълзя безкрайно дълго тяло, което се извиваше наляво и надясно в такт с широко разперените лапи. Грамадната опашка беше още във водата.</p> <p>Червените светлинки изчезнаха: крокодилът бе повдигнал главата си и очите му не се виждаха. Разтвори се огромна уста, осеяна със смътно белеещи се зъби. Чудовището замря за дълго, вслушвайки се като че ли в нещо. Таис се напрегна, тресеше я, но главата й като никога бе ясна: преживяла първия смъртоносен страх, тя малко се успокои. Смътна надежда още блещукаше в нея. О, ако не я задържаха ремъците, тя знаеше как да се изплъзне от исполинския зухос! Зиналата уста се затвори с трясък, отново припламваха червени точки. Таис почувствува върху себе си студен и равнодушен поглед. Крокодилът не бързаше, вглеждаше се в тъмнината на галерията и сякаш изучаваше Таис. Много пъти през своя дълъг живот той беше поглъщал тук привързани безпомощни жертви. Зухосът се привдигна на лапи, като със звучно жвакане откъсна търбуха си от тинята. Гадните чудовища и по суша тичаха бързо, какво му струваше да притича едно разстояние, малко по-дълго от собственото му тяло? Като че ли доловил мислите й, крокодилът направи две бързи стъпки към пея. Таис така запищя, че чудовището отново се просна по корем, а след това изведнъж се обърна надясно. От тъмнината се дочу шляпане на бързи стъпки. Страшен нечовешки вик разкъса тишината на подземието: «Таис, аз съм тук!»</p> <p>За миг неясен силует се мярна пред входа.</p> <p>— Менедем! — като насън извика Таис.</p> <p>Наистина това бе Менедем. Лакедемонецът веднага се намери в подножието на статуята, напипа завързаните ремъци и ги дръпна с бясна сила. Веднага се скъса ремъкът на лявата ръка, десният ремък не се поддаде, но затова пък старата бронзова халка не издържа. Третият каиш разяреният Менедем разкъса като конец. Освободена от оковите си, Таис падна от слабост на колене и за секунда загуби съзнание. Менедем се обърна към чудовището. Без всякакво оръжие, гол, беше захвърлил дрехите си, за да тича по-бързо, целият покрит от глава до пети в мръсотия. Яростта на воина бе толкова голяма, че той направи две крачки към чудовището, разперил безоръжните си ръце, като че ли се канеше да удуши крокодила като куче.</p> <p>Чу се плясък от бягащи по калта крака. Червеникава пътека се проточи по водата край брега. Светлината блесна по-ярко и изведнъж пред портика се появи с факел в ръка Хезиона, полумъртва от непосилния бяг и страх. Вик на ужас се изтръгна от девойката, като видя чудовищния крокодил. А той сякаш не я забеляза, вперил упорит поглед в Менедем. Факелът в ръката на Хезиона потрепера и тя от страх и слабост падна на колене като господарката си.</p> <p>— Свети! — с все сила изрева Менедем. Той шареше с очи на всички страни и търсеше какво да е, с което да срещне нападението на чудовището. И изведнъж се досети. С един скок Менедем се намери до Хезиона, измъкна от нея факела, замахва с него към зухоса и той се стъписа. Менедем хвърли обратно факела на Хезиона, ала изправилата се на крака Таис го подхвана. Спартанецът дръпна към себе си дървения стълб на портика, раздаде се трясък. Менедем натисна с всичка сила. Старото сухо дърво не издържа. Всичко последвало стана толкова бързо, че остави само неясен спомен у Таис. Крокодилът се насочи към Менедем, а той му нанесе силен удар по муцуната с парчето от стълба. Чудовището не отстъпи, а се хвърли срещу воина с разтворена муцуна. Менедем само това и чакаше. С все сила заби стълба в гърлото на пълзящото влечуго, но естествено не можа да възпре напора на тежкия зухос, дълъг двадесет и пет лакти, и загуби равновесие, ала все пак успя с ритник да насочи свободния край на дървото към стената на пиедестала. Крокодилът с все сила блъсна гредата в твърдия камък и натика дървото още по-дълбоко в гърлото си. Яростните удари на опашката му разтърсиха галерията. За миг вторият стълб на портика стана на трески, стряхата рухна. Крокодилът с гърчене се преметна настрана, но тутакси се надигна и се гмурна в блатото, като изхвърли с опашката си цял поток кал.</p> <p>Менедем и Таис стояха, разтърсвани от нервни тръпки. Опомнила се, Таис се спусна към Хезиона. Момичето лежеше по очи до самия вход на подземието, цялото в лепкава кал, закрило с ръце лице и уши. Едва се докосна до нея, и Хезиона скочи с вик, но като видя господарката си невредима, хвърли се към нея.</p> <p>Менедем ги хвана за ръце.</p> <p>— Да бягаме! Това е проклето място. Зухосът може да се върне пак или ще дойде друг. Или жреците…</p> <p>— Накъде?</p> <p>— Там, откъдето дойдох: покрай брега, като заобиколим храма.</p> <p>И тримата тръгнаха по калта покрай външната страна на Лабиринта. Скоро бреговата ивица се разшири, земята там беше суха, можеше да се върви по-леко, но тогава силите изоставиха Таис. И Хезиона не беше в по-добро състояние… Като знаеше, че е опасно да остават тук, Менедем прихвана и двете жени под бедрата, умело ги метна на рамената си и угасил факела, затича в ситен тръс далеч от мрачната грамада на Лабиринта, натам, където едва се мяркаше светлинка в далечината от Дома на поклонниците, отдавна превърнал се в ксенон — гостоприемница.</p> <p>…Таис, която от цялото си облекло беше останала само с гривата на косите си и по сандали, се скри зад палмите, за да не привлича внимание. Менедем и Хезиона, след като се измиха набързо при кладенеца за напояване, й донесоха облекло от нещата, оставени преди това в ксенона от водачите им, Гъркът преводач беше изчезнал някъде, изплашен от изчезването на Таис и гнева на Менедем.</p> <p>Хезиона, разтривайки с лечебна мазнина раните на Таис, й разказваше, че спартанецът след безрезултатни търсения в горните стаи на Лабиринта, сграбчил някакъв си жрец и като го ударил в колоната, заклел се в Ереб, че ще го осакати, ако не му каже как е могла да изчезне елинката и къде може да я търси. Той успял да изтръгне нещо като признание, нещо като предположение, че са я отвлекли тези, които служат на Себек. Те принасяли жертви в подземията, които излизали до езерото в западната част на светилището. Ако заобиколят Лабиринта откъм страната на езерото и вървят наляво от главния вход, могат и да попаднат на изходи от галериите в долния етаж. Без да губи нито миг, Менедем се съблякъл, за да тича по-леко по водата, и се втурнал покрай масивните стени на храма. Нямало откъде да вземе оръжие — своето бил оставил на преводачите, за да не наруши законите на храма. Извикали подире му, че трябвало да вземе непременно светилник, но Менедем вече бил далече. Тогава Хезиона грабнала два факела, които били оставени в бронзови подставки, докоснала единия до пламъка на нишата-светилник и се втурнала да догони Менедем, лека и бърза като антилопа. По такъв начин тя тичала в сгъстяващия се здрач, ориентирайки се по мрачната стена отляво, непрекъснато завиваща от запад на юг. Останалото е известно на господарката…</p> <p>Таис силно разцелува вярната Хезиона. С още по-нежна награда бе удостоен Менедем, върху разкървавените длани на когото бяха завързани снопчета лечебна трева и ръцете му наподобяваха лапите на зухоса, едва не погубил Таис.</p> <p>Спартанският воин дълго обръщаше поглед към Лабиринта, който се издигаше недалече в първите лъчи на разсъмване. Отгатнала мислите му, Таис каза:</p> <p>— Не трябва нищо повече, мили. Кой може да намери негодниците в три хиляди стаи сред коридори и подземия?</p> <p>— Ако целият отряд на Еоситей дойде? Ние ще ги изгоним оттам като диви лисици от дупките.</p> <p>— Защо? И без това ние сме чужденци, които ядат крави, нечестиви в очите на местните жители на Египет. Само ще оскверним твърде много тяхната светиня. Тези, които са виновни, ще избягат, ако не са избягали, а наказанието както винаги ще падне върху тези, които нищо не знаят и в нищо не са виновни. Преди всичко съм виновна аз самата. Не трябваше да споря с жреците, да изразявам елинско презрение към чуждоземците и тяхната религия. И освен това трябва по-внимателно да скитаме из храмовете, пълни със засади, зли хора, страшни божества, на които още продължават тайно да принасят човешки жертви.</p> <p>— За първи път слушам най-после прави думи. Отдавна е време, мила моя! Ти не си ни радвала с твоите танци повече от месец, а забрави да яздиш още от идването ни тук.</p> <p>— Ти си прав, Менедем! И танците, и язденето изискват постоянни упражнения. Иначе ще станеш тромав като Туерис.</p> <p>— Туерис!</p> <p>Менедем дълго се смя, изтривайки сълзите си с опакото на превързаната си ръка, като си представи тази египетска богиня, седнала на дебели задни лапи, с невероятно увиснал корем и грозна глава на хипопотам.</p> <p>Новини от Изток очакваха Таис в Мемфис. На финикийското крайбрежие край река Исос бе станало сражение между Александър и Дарий. Пълна победа на македонците. Великият цар на персите бе се показал страхливец. Беше избягал навътре в страната, изоставяйки целия си имот, шатрите и жените си. Александър се движел на юг из Финикия, завладявайки град след град. Всичко се прекланя пред победоносния герой, син на богове. Необикновени слухове изпреварват македонците. В Долен Египет дошли богати търговци, избягали от крайморските градове. Те образували съюз и закупуват кораби, за да отплават в далечния Картаген. Сатрапът на Египет Мазахес е изплашен, а самозваният фараон Хабабаш заповядал на спартанските наемници да са готови. Отрядът бил изпратен в Буастис, където сред сирийските войници започнали вълнения.</p> <p>Привържениците на младия македонски цар виждат в него избавление от властта на персите. Той с могъща ръка ще подкрепи слабия, преклонил се пред Дарий син на наследствения фараон Нектанебо.</p> <p>Егесихора, пламнала от вълнение, поверително съобщи на Таис, че флотата на Александър се командува от Неарх и корабите му са в Тир. Древният Библос с прочутия храм на Афродита Ливанска или Анахит се предал почти незабавно, както и Сидон. Всички говорят, че Александър непременно ще дойде в Египет. Еоситей е мрачен, продължително се съвещавал с приближените си и изпратил бързоходец 9 Спарта…</p> <p>Таис изпитателно погледна приятелката си.</p> <p>— Да, аз го обичам — отговори Егесихора на неизречения въпрос, — той е особен човек, единствен между всички.</p> <p>— А Еоситей?</p> <p>Егесихора присви пръстите си с жест, който между хетерите означаваше равнодушие към поклонника: «Ако не оня, тогава тоя.»</p> <p>— И ти го чакаш?</p> <p>— Чакам го! — призна Егесихора.</p> <p>Таис се замисли. С Александър ще дойде и Птолемей — според слуховете той сега бил сред най-добрите пълководци на македонския цар, едва ли не най-близкия му човек, с изключение, разбира се, на Хефестион. Птолемей!.. Сърцето на Таис се разтуптя, приятелката й бе не по-малко проницателна и веднага запита:</p> <p>— А Менедем?</p> <p>Таис не отговаряше, мъчейки се да се справи с преживяванията си — мисълта за миналото, объркването на чувствата й през последната година в Атина, новото, което дойде с беззаветната любов на лаконския атлет, доверчив като дете и мъжествен като митичен герой.</p> <p>— Не можеш ли да решиш? — подразни я Егесихора.</p> <p>— Не мога. Знам само едно: или единия, или другия. Никога не ще мога да лъжа.</p> <p>— Ти винаги си била такава. Затова не си имала и няма да имаш богатство като Фрина или Теро. На теб то не ти и трябва — ти просто не умееш да харчиш пари. Малко прищевки и въображение.</p> <p>— Наистина малко! Нищо не мога да измисля, с което да поразя съперничките или поклонниците си. Затова пък е по-леко, когато…</p> <p>— Да, Менедем не е богат, да не кажа, че просто е беден!</p> <p>С бедността Таис се бе сблъскала, когато намисли да купува яздитни коне. Продаваше се рядка с тъмносив косъм кобила от Азир — от онази порода либийски коне, които уж били докарани още от хиксите. Конете от Азир се славеха с издръжливост при жега и безводие. Салмаах, както наричаха кобилата, не бе много красива — с пепеляв цвят, дълги предни крака и увиснала задница. Обаче това означаваше за конника мека походка и дори блясването на бялото на очите в ъглите, признак на лош нрав, не пропъждаше купувачите. Но когато етапа ясно, че Салмаах е триабема, тоест върви с особен «трикрак» тръс, веднага един танийски търговец я купи на много висока цена. Таис хареса дивата либийка и Салмаах усети у атинянката онази спокойна, покоряваща и добра воля, към която животните и особено конете са чувствителни. В края на краищата Таис сполучи да размени коня с хризолита, онзи същия, който бе предназначен за Аристотел, за да помогне на Хезиониния баща.</p> <p>Менедем намери кожа от пантера, за да покрие хълбоците на коня над малкия потник, употребяван от ездачи с бойни наколенници или с тесни азиатски гащи. Таис яздеше боса като древните жени на Термодонт и непременно щеше да нарани коленете си. Конската пот при яздене в горещини в допир с кожата на човека предизвиква възпаление и рани.</p> <p>Меката кожа на хищната котка, приятна при докосване, все пак затрудняваше язденето. Амазонската стойка на Таис, със силно свити крака, така че петите й почти достигаха до задницата на коня, опрени в бедрените кости, изискваше особена сила в коленете. Ездачката се държеше, притискайки с крака горната част на конското туловище. Меката хлъзгава кожа на пантерата изискваше удвоени усилия от краката при препускане. Впрочем Таис бе дори доволна от това. След двуседмични страдания предишната й желязна хватка на коленете се възвърна, за което учителят и по езда, пафлагоиец, я нарече истинска дъщеря на Термодонт. Макар че тръсът на Салмаах бе равен, Таис предпочиташе да препуска в галоп, съревновавайки се с неукротимите коне на Егесихора, които се чувствуваха блестящо в благодатно сухия климат на Египет. По главните пътища около Мемфис винаги бе тясно от кретащи магарета, коли, процесии на поклонници, натоварени с кошници роби-носачи. Но те имаха щастието да открият водещия на юг по долината на Нил свещен път, засипан само тук-таме с пясък. На чистите участъци можеше да се язди безпрепятствено в продължение на сто стадии и Егесихора с увлечение се впускаше в лудешка езда. Когато Таис възсядаше своята Салмаах, Егесихора вземаше в колесницата Хезиона.</p> <p>Беше краят на четвъртата година от сто и десетата олимпиада.</p> <p>В Египет бе настъпило времето на петдесетдневния западен вятър — диханието на свирепия сет, който изсушава земята и озлобява хората.</p> <p>Непознаващите вятъра сет елинки продължаваха излетите си. Веднъж ги връхлетя червен облак с горещ повей на жар като от пещ. Завъртяха се, заиграха пясъчни вихри, стъмни се, изплашените коне на Егесихора се изправиха на задните си крака. Едва се справиха с конете, и то чак след като Хезиона скочи от колесницата и смело хвана двата коня до процепа за халките на юздата и помогна на Егесихора да ги обърне на север към града. Салмаах остана съвсем спокойна, послушно обърна гръб на бурята и побягна със своя мек тръс успоредно с колесницата, която скоро започна да скърца от попадналия в главините на колелата пясък.</p> <p>Конете постепенно се успокояваха. Бегът им стана равномерен. Егесихора препускаше сред шума и свистенето на вятъра, изпреварвайки пясъчните облаци като войнствената Атина. Те стигнаха мястото, където пътят заобикаляше в тъмно дефиле. Тук имаше полуразрушен погребален храм, на чиито стъпала те понякога почиваха. Таис първа забеляза на белите камъни човек в дълга платнена египетска дреха. Той лежеше, закрил лице с присвита ръка, а с лявата закриваше главата си. Атинянката скочи от коня и се наведе над тежко дишащия старец. Дадоха му малко вино, разредено с вода, и той седна приведен. За учудване на приятелките старецът обясни на съвсем чисто атическо наречие, че му е прилошало от пясъчната буря и той, не виждайки помощ, решил да изчака.</p> <p>— По-скоро да дочакам своя край, тъй като вятърът сет духа с упоритост, достойна за този бог — завърши старецът.</p> <p>Три чифта силни женски ръце го наместиха в колесницата, Хезиона се настани на Салмаах зад Таис и четиримата благополучно се добраха до Мемфис.</p> <p>Старецът помоли да го заведат до храма «Нейт», намиращ се до големия парк на брега на реката.</p> <p>— Нима си жрец в този храм? — запита Егесихора. — Но ти си елин, макар да си с египетска дреха.</p> <p>— Тук аз съм гост — отвърна старецът и с повелителен жест повика Таис. Атинянката послушно се приближи до стъпалата, по които бавно, се изкачваше старецът.</p> <p>— Ти ли си атинската хетера, хвърлена на крокодилите и спасила се? Какво търсиш в храмовете на Черната земя?</p> <p>— Сега вече нищо. Мислех да намеря мъдрост, която да насити душата ми повече, отколкото философските разсъждения за политика, война и познания на нещата. На тях съм се наслушала в Атина, но на мен не ми трябва война или държавна уредба.</p> <p>— И не намери ли нищо тук?</p> <p>Таис презрително се засмя:</p> <p>— Тук се покланят на зверове. Какво да чакам от народ, чиито богове още не са станали хора?</p> <p>Старецът изведнъж се изправи, изразът на очите му се промени. Таис почувствува как погледът на непознатия прониква в скритите глъбини на душата й, безмилостно разголва тайните й мисли, надежди и мечти. Атинянката не се уплаши. В краткия и живот, въпреки изобилието от впечатления и срещи, нямаше нищо срамно или недостойно, нямаше нито подли постъпки, нито злобни мисли. Любов, радост от това да се чувствуваш винаги красива, винаги желана, нестихваща любознателност… Нейните сиви очи без страх срещаха острия като копие поглед и старецът за първи път се усмихна.</p> <p>— Като преценявам ума ти, ти си заслужила малко повече знания, отколкото биха ти дали жреците на Египет. Бъди благодарна на името си, че те са благоволили да разговарят с тебе.</p> <p>— На моето име ли? — възкликна хетерата. — Защо?</p> <p>— Нима не знаеш, че като дъщеря на Елада носиш много древно име. То е египетско, означава «Земя на Изида» и свръх това е дошло от древния Крит. Слушала ли си за Бритомартис, дъщеря на Зевс и Карма? Ти ми напомни нейното изображение.</p> <p>— Колко интересни неща казваш, отче! Кой си ти, откъде си?</p> <p>— Аз съм от Делос, елин, философ… Но виж, приятелката ти едва удържа конете, пък и Салмаах е нетърпелив.</p> <p>— Ти знаеш дори името на коня ми?</p> <p>— Не бъди наивна, дете. Още не съм загубил слуха си, а ти двадесетина пъти го назова.</p> <p>Таис се изчерви, засмя се и каза:</p> <p>— Бих искала да те видя.</p> <p>— Това е нужно. Ела в който ден искаш, рано сутрин, когато намалява беснеенето на сет. Застани под навеса на портика, плесни три пъти и аз ще дойда при теб. Хайре!</p> <p>Рижите и белите коне шеметно се понесоха по безкрайната палмова алея към северната част на града. Салмаах, облекчена от двойния товар, весело препускаше край тях. Таис замислено гледаше оловната вода на великата река, чувствувайки, че срещата със стария философ ще бъде от значение в нейния живот.</p> <p>Егесихора полюбопитствува с какво толкова слабият и незначителен старец заинтересува приятелката й. Щом научи за намеренията на Таис отново да «броди по храмовете», както се изрази спартанката, тя заяви, че Таис в края на краищата ще намери собствената си гибел. Дали да помоли Менедем да не я пуска по храмовете, или да не я спасява повече, когато я хвърлят на лъв, хипопотам, огромна хиена или на каквото да е още от божествените чудовища? Но и това средство не ще помогне: атлетът, независимо от страшния му вид, е влажна глина в пръстите на своята хубавица!</p> <p>Егесихора имаше право. Срещата с философа разпали любопитството на Таис. На следния ден тя дойде в храма «Нейт», когато току-що се разпалваха червеникавите отблясъци по оловното небе.</p> <p>Философът или жрецът се яви веднага щом се чуха плясканията на мъничките длани под навеса на портика. Философът бе облечен в предишното бяло памучно одеяние, което отличаваше египтяните и особено египтянките от всички други чужденци. Кой знае защо, идването на Таис го зарадва. Като я прониза отново с острия си като копие поглед, той й направи знак да го следва. В дъното на стената от огромни камъни вляво минаваше проход, осветен само от тесничка пролука отгоре. Досадното свистене на вятъра не се чуваше тук, покой и усамотение придружаваха Таис. Светлината напред изглеждаше ярка. Те влязоха в квадратна стая с тесни като процепи отвори на прозорци. Тук не се усещаше вкусът на праха, както бе в този час по целия град. Високият таван, боядисан в тъмни цветове, създаваше впечатление на нощно небе. Като се оглеждаше, Таис каза:</p> <p>— Странно са строили египтяните!</p> <p>— Строили са отдавна — поправи я философът, — несъвършено, но са се грижили за тайнствеността на усамотението, загадката на мълчанието и съкровените мигове на неочакваното.</p> <p>— Нашите храмове, съвсем открити и светли, са сто пъти по-прекрасни — възрази атинянката.</p> <p>— Ти грешиш. Там също има тайна, само че не такава, която се губи в тъмнината на миналото, а тайна на единение с небето. Със слънцето — денем, със звездите и луната — нощем. Нима ти не си чувствувала просветление и радост сред колоните на Партенона, в портиките на Делфи и Коринт?</p> <p>— Да, да!</p> <p>Свитъци папирус, пергамент, изписани дъсчици лежаха върху масивни сандъци. В средата на стаята имаше голяма широка маса с петолъчни звезди и спирали, яркосини върху сивия фон на каменната плоскост. Делоският философ поведе атинянката към масата и я настани да седне насреща му върху неудобна египетска табуретка. Философът дълго мълча, упорито вгледан в Таис. И странно, удивително спокойствие се разля по цялото й тяло. Таис се почувствува така добре, че с цялото си сърце се устреми към сериозния навъсен, скъп на думи старец.</p> <p>— Ти ме учуди със забележката си за обоготворените зверове на Египет — каза философът, — какво знаеш ти за религията? Посвещавана ли си в някакви тайнства?</p> <p>— Никога. Нищо не знам. — Таис искаше да бъде скромна пред този човек. — Аз съм хетера от ранна възраст и не съм служила в никакъв храм освен в този на Афродита Коринтека.</p> <p>— Откъде тогава знаеш, че боговете се издигат заедно с човека? Та това значи, че човек търси боговете в себе си, а за такива убеждения ти се излагаш на опасност, и то много сериозна.</p> <p>— Ти напразно ме смяташ толкова умна, мъдрецо. Аз просто…</p> <p>— Продължавай, дъще моя. На мен, който нямам потомство, не току-тъй ми се ще да те нарека така. Това свидетелствува за близост на нашите души.</p> <p>— Изучавайки митовете, аз забелязах как боговете на Елада са ставали постепенно по-добри и по-добри от древността до наши дни. Артемис, ловджийка и убийца, станала лечителка. Аполон, брат й, в старо време безмилостен палач, убиец, алчен и завистлив, сега е лъчезарен бог-животворец, пред когото хората радостно се прекланят. Моята богиня — Афродита, в древните храмове е била с копие като Атина. Сега е станала Урания, която носи на хората светата небесна любов. — Страните на Таис пламнаха.</p> <p>Жрецът-философ я погледна още по-приветливо и Таис доби смелост.</p> <p>— Четох и Анаксагор. Учението му за «Нус» — за световния разум, за вечната борба на двете противоположни сили: злото и доброто, приятелското и враждебното. Антифон, който е учил, че хората са равни и предупреждавал елините да не презират чуждите народи… — Таис се запъна, спомняйки си собствените грешки, за които едва не плати с живота си.</p> <p>Философът се досети.</p> <p>— А сама не можа да надвиеш това презрение — каза той, — заради което и попадна при крокодилите.</p> <p>— Не можах и не ще мога да приема безсмисленото почитание на богове в животински образ: уродливи хипопотами, отвратителни зухоси, глупави крави, птици без ум. Как могат мъдри хора, пък и които и да било хора със здрав разум…</p> <p>— Ти забравяш, по-скоро не знаеш, че религията на египтяните е няколко хилядолетия по-стара от елинската. Колкото по-надълбоко в тъмнината на вековете, толкова повече тъмнина има около човека и в неговата душа. Тази тъмнина се е отразявала във всички негови чувства и мисли. Безброй животни са го заплашвали. Зависим от случая, той дори не схващал съдбата, както я схващаме ние елините. Всеки миг би могъл да бъде последен. В безкрайна върволица са минавали пред него богове за всеки миг — зверове, дървета, камъни, ручеи и реки. После едни от тях изчезнали, други се запазили до наши дни. А нима ние, елините, не се покланяхме доскоро на реки, които имат такова важно значение за нашата маловодна страна?</p> <p>— Но не и на зверове!</p> <p>— А също на дървета и на животни.</p> <p>За учудване на Таис жрецът-философ й разказа за култа към свещените кипариси на Крит, свързани с Афродита. Но повече от всичко я порази древното поклонение на богини с образ на кон. Дори Деметра или критската Рея от светилището във Фигария на река Нед в Аркадия е изобразена с конска глава. Свещената кобила е имала особена власт нощем и била вестителка на гибел. Нито философът, нито Таис можеха да подозират, че след повече от две хиляди години от тяхната среща на един от най-разпространените езици в света страшен нощен сън кошмар ще се нарича както някога «нощна кобила».</p> <p>Богинята-кобила се превръща в триликата богиня-муза. Нейните три лица отговарят на Мисълта, Паметта и Песента. Едва по-късно, когато женските божества отстъпили на мъжките, триликата муза станала Хеката, Девите-музи се увеличили на девет и били подчинени на Аполон, ръководителя на Музите.</p> <p>— Сега разбирам защо древните имена на нимфите и амазонките били такива: Левкипа — бяла кобила, Меланипа — черна, Никипа — победителка, Айнипа — милостиво убиваща кобила.</p> <p>— А по-късно, когато животните-божества загубват своето значение, имената се променят — потвърди философът. — При Тезей вече има Иполита, Иподамия — владетелка, укротителка на коне, жени-героини, а не нимфи, подобни на животно по образ. Тук също е станало извисяване на религията, както ти вярно забеляза.</p> <p>— Но тогава… — Таис се спря.</p> <p>— Говори, на мене можеш всичко да кажеш.</p> <p>— Тогава защо образът на Богинята-Майка, Великата богиня, е нежен и ласкав, макар че е много по-древен от мъжките божества-убийци?</p> <p>— Ти пак грешиш, като считаш, че тя е само богиня на любовта и плодородието. Нима не си слушала за басаридите — опиянените от свещени листа полубезумни жени от Тесалия и Тракия, които в своя бяс разкъсвали на парчета агнета, козлета, деца и дори мъже. Жените вилнеели, размахвайки елови клони, обвити с бръшлян — символ на Артемис или Хеката. Същото е било в Атина през време на Ленейските игри — празненство на «дивите жени» през дните на зимното слънцестоене през месец Посидеон. Образът на богинята-разрушителка, богиня на смъртта, се противопоставя на образа на майката. Съединително звено между тях е бил образът на любовта — единственият, който ти знаеш.</p> <p>Таис сложи пръст на слепоочията си.</p> <p>— Много е сложно за мен. Нима в далечните тъмни времена Дори женските божества са били толкова свирепи, както по-късно мъжките?</p> <p>— Свирепи не. Но безмилостни като самия живот, защото какво друго са били те, ако не отражение на живота, на висшите сили на съдбата, които властвуват еднакво и над боговете, и над хората… Едновременно безмилостни и милосърдни.</p> <p>Таис седеше объркана и притихнала. Философът стана и постави голямата си топла длан върху непокорните къдри на челото й. Отново необичайно успокоение се разля по тялото на хетерата, доверие и чувство на пълна безопасност изостряха съзнанието й.</p> <p>— Слушай внимателно, атинянко Таис. Ако разбереш това, което ще ти кажа, ще станеш моя духовна дъщеря… Можеш да вярваш във всичко, каквото ти харесва, но вярата става религия едва тогава, когато здраво се свързва с правилата на живота, с преценката на постъпките, с мъдростта на поведението, с поглед, устремен в бъдещето. Ние, елините, сме още твърде незрели — нямаме морал и не разбираме човешките чувства, както в Далечния Изток. Вярата на египтяните никога не ще узрее да стане религия, но и у нас има философи — ти сама спомена двамина, забрави Платон и още няколко мъдреци…</p> <p>— Не съм забравила Платон. Но великият мъдрец, създавайки план за идеалната държава, забрави жените и тяхната любов. Струва ми се, че той е признавал любов само между мъжете — затова не го смятам за нормален човек, макар и да е прочут философ, олимпийски борец и държавник. Но ти си прав, аз забравих Аристотел, макар че с него съм лично позната — загадъчно се усмихна Таис.</p> <p>Делосецът се понамръщи.</p> <p>— Не. Този познавач на явленията в природата е не по-малко див от египтяните по моралните въпроси. Можеш да го изключиш. По-важно е друго: само в началото на възникването си всяка религия живее и властвува над хората, дори и над най-умните и силните. После вместо вяра започва тълкуване, вместо праведен живот — обреди. И всичко свършва с лицемерието на жреците в борбата им за живот в ситост и почит.</p> <p>— Какво говориш, отче?!</p> <p>— Това, което чуваш, Таис! Не е ли все едно — женско божество или Аполон, Артемис или Асклепий? Красив живот на земята без страх, просторен на шир и длъж, като светъл, постлан с мрамор път — ето каква е моята мечта и грижа.</p> <p>— И ти дойде от Делос в Египет.</p> <p>— За да науча корените на вярата ни, произхода на боговете ни, да разбера защо Досега елините живеят, без да разбират задълженията и целите на човека сред другите хора и заобикалящата ги Ойкумене. Ти разбра вече, че в Египет няма защо да се търсят морални закони — няма ги в религията на древните ловци, запазила се у земеделците край Нил. Но има други народи… — Философът замълча и прекара ръка по челото си.</p> <p>— Ти се умори, отче. — Таис стана и докосна с поклон коленете му.</p> <p>— Ти разбра! Силите ми отпадат. Чувствувам, че не ще видя моя Делос и не ще напиша всичко, което научих в Египет.</p> <p>— Не се измъчвай, почини си, яж тукашното розово грозде и вкусните плодове на бодливата палма — загрижено каза хетерата и старецът се усмихна. — Да, да, аз ще ти донеса следващия път. Кога ще ми позволиш да те посетя отново?</p> <p>Без да получи отговор, Таис тръгна самичка по тъмния проход, който страшно й напомняше преживяното в Лабиринта.</p> <p>Светлината и зноят на пладнето отведнъж я заляха с гореща вълна, уморителният вой на «петдесетдневника» отначало дори й се стори приятен. Но надвечер в нейния изцяло пронизван от течение дом сред тревожния бяг на сенките на разлюлените от течението пламъци на светилниците нещо отново потегли Таис към тъмнината на храма, към странния стар елин, който за първи път в живота й даде светлия покой на освобождението. Като момиче Таис бе сънувала Афродита Урания. Тя си припомни съня, който бе се повтарял, няколко пъти през последните години: Таис, боса и гола, се изкачва по необятно широка стълба към зелена стена от гъсти миртови дървета, промъква се между техните преплетени клони и излиза сред силна светлина, но не пронизваща, топла, но не знойна. Тя се приближава до статуята на Афродита Урания. Богинята от полупрозрачен розов родопски мрамор, обляна от небесна светлина, слиза от пиедестала и прегръща раменете на Таис със сияйна, невероятно красива ръка. Урания се вглежда в лицето на Таис. Чувство на необичайна радост и покой изпълват младата хетера. Но тя не обича този сън — с течение на годините все по-остра бе разликата между чистия покой на обич, излъчван от Урания, и налудничавото изкуство и тегоба на онази любов, която създаде славата на Таис, образована хетера и прочута танцьорка на най-учения народ в света, за какъвто се мислеха атиняните. И ето че радостният покой, изпитан преди само в полудетинските сънища за Урания, споходи Таис наяве при срещата и с философа.</p> <p>А в Мемфис се носеха слухове за божествения син на македонския цар Филип. Александър обсаждал Тир, жителите упорствували, но изкусни македонски техници решили да направят провлак между материка и острова, на който се намира градът. Гибелта на древното финикийско пристанище била неизбежна. Когато Тир падне, освен Газа няма кой вече да се съпротивява на победоносния Александър. Трябва да го очакват в Египет.</p> <p>Флотата на Александър, отрязвайки Тир, прониква все по-далече на юг и неотдавна един елински кораб отиващ към Навкратис, срещнал пет кораба уж под личната команда на Неарх.</p> <p>Егесихора стана дръзка и нервна, нещо, което по-рано не се бе случвало с лакедемонката. Може би горещият либийски вятър с неотслабващата си сила проникваше в душите на хората и ги правеше нетърпеливи, сприхави, нечувствителни и груби. Таис отдавна бе забелязала, че понася жегата по-леко от Егесихора. Вятърът сет по-слабо й влияеше и тя се стараеше по-рядко да се среща с приятелката си, за да не предизвика случайно кавга. Заедно с вярната Хезиона или с Менедем Таис отиваше край брега на реката. Там тя дълго седеше на плаващия пристан. Изобилието на течаща вода хипнотизираше елините и всеки потъваше в своите мисли — дълбоки, скрити, неясни…</p> <p>Веднъж Таис получи покана от делоския жрец, предадена устно от момче, служител в храма «Нейт». На другия ден в ранни зори Таис с вълнение се готвеше да тръгне, облякла скромна дреха.</p> <p>Делоският философ седеше на спускащите се към Нил стъпала на храма, потънал в съзерцание на удивително тихото развиделяване.</p> <p>— Била ли си в Тива, която ние, елините, наричаме Диосполис? — посрещна той атинянката с въпрос и след утвърдителното й кимване продължи: — Видяла ли си там подставката на златния кръг, открадната от Камбис преди два века при завоюването на Египет?</p> <p>— Виждала съм я. Обясниха ми, че кръгът бил от чисто злато, тридесет лакти в диаметър и един лакът дебелина. Възможно ли е това?</p> <p>— Да. Кръгът е тежал около тридесет хиляди таланта. На Камбис са били нужни пет хиляди камили, за да го отнесе, насечен на десет хиляди парчета в Персия.</p> <p>— Защо са отлели такава безсмислена грамада злато?</p> <p>— Глупаво е, но не е безсмислено. Най-големият фараон-завоевател е искал да докаже на цялата Ойкумене вечността на Египет, на неговата власт, на вярата му във великия кръговрат на нещата. Възцаряването на владетели-мъже, богове и герои предизвикало безразсъдно желание за увековечаване. Жените знаят колко е крехък животът, колко е близка смъртта, а мъжете мечтаят за безсмъртие и убиват непрекъснато по всякакъв повод. Такова е древното, противоречие; то е неразрешимо. И човекът създава за себе си, за другите, ако може, за цялата страна затворен кръг, където той е в центъра, а най-горе — всемогъщият и страшен бог.</p> <p>— Какво искат да постигнат с това?</p> <p>— Непоклатимост на властта и благополучие за царете и велможите, сила на вярата за жреците, устойчивост на мислите у народа, безропотно покорство у робите.</p> <p>— И затова ли Египет запази своята вяра през хилядолетия?</p> <p>— Не само Египет. Има страни, които са се затворили в себе си, за да запазят своите царе, богове, обичаи и живота си за хилядолетия. Аз ги наричам затворени в кръг. Такъв е Египет, а също Персия, Сирия. На Запад — Рим, а много далеч на Изток — Средната страна на жълтокожите хора с полегати очи.</p> <p>— А ние в Елада? Нали съществува у нас разбирането, че всичко тече?!</p> <p>— Като се почне от Крит, цяла Елада, Йония, а заедно с нас и Финикия — сме отворени страни. За нас не съществува кръг, който затваря живота. Вместо него има спирала.</p> <p>— Слушала съм за сребърната спирала…</p> <p>— Знаеш ли? Не е дошло време да говорим за това. Огромна област заема наследството на изчезналите деца на Минос. В Либия на запад се простира тя и много далече на изток, където на десетки хиляди стадии отвъд Хиркания се намират древни градове. И отвъд Паропамизиите, отвъд пустинята Арахозия, до реката, наричана Инд. Казват, че от тях са останали само развалини, както в Крит, но откритата душа на тези народи живее у други хора след хилядолетия.</p> <p>— Защо ми откриваш това знание, отче? С какво ще мога да ти помогна аз, служителката на Афродита?</p> <p>— Ти служиш на Ерос, а в нашия елински свят няма по-могъща сила. В твоята власт са срещите, разговорите, тайните думи. Ти си умна, силна, любознателна и мечтаеш да се извисиш духовно…</p> <p>— Откъде знаеш, отче?</p> <p>— Много нещо ми е разкрито от сърцата на хората и мисля, че ти скоро ще тръгнеш на изток с Александър в недостъпните простори на азиатските степи. Всяка умна жена е поет по душа. Ти не си философ, нито историк, не си и художник — всички те са заслепени, всеки от своята задача. Не си и завоевателка, защото у теб от амазонките е останало само изкуството да яздиш и смелостта. Ти по природа не си убиец. Затова си по-свободна от който и да е човек в армията на Александър и аз те избирам за мои очи. Ти ще видиш това, което аз никога не ще мога. Близка смърт ме очаква.</p> <p>— Как ще ти разкажа тогава?</p> <p>— Не на мен. На други. Край теб винаги ще има умни, издигнати хора, поети, художници, защото тях ги привлича твоята същност. И това ще бъде още по-хубаво, отколкото ако разказвах аз. Ще остане в паметта на хората, ще влезе в песните на поетите, в писанията на историците, ще се разнесе в легенди из Ойкумене и ще стигне до тези, които трябва да знаят.</p> <p>— Страхувам се, че грешиш, отче. Аз не съм тази, която ти трябва. Не съм мъдра, невежа съм, Ерос, танците, песните, възхищението на мъжете, завистта на жените, бясното препускане ми замайват главата.</p> <p>— Това са само временни белези на силата ти. Аз ще те посветя, ще ти предам вътрешния смисъл на нещата, ще те освободя от страха.</p> <p>— Какво трябва да правя?</p> <p>— Утре вечер ще дойдеш облечена в нова линостола, придружена от спътник, и ще почакаш на стъпалата, докато Никтур, Пазачът на небето, не се огледа във водите на Нил. Ще уредиш работите си така, че да отсъствуваш девет дни.</p> <p>— Слушам, отче. Но кой ще бъде спътникът?</p> <p>— Ще се появи в определеното време. Твоите месечници съответствуват ли на лунните?</p> <p>— Да — със заекване след известно колебание призна Таис.</p> <p>— Не се смущавай. Няма тайни и нищо недостойно в здравото тяло на жената освен само за глупците. Дай ми лявата си ръка.</p> <p>Таис го послуша. Делосецът сложи дланта й на масата, разтвори пръстите й и няколко секунди се рови в малко сандъче от слонова кост. Той извади пръстен от електрон с червен хиацинт с необикновен наситен розов оттенък. На плоския камък бе издълбан равнобедрен триъгълник с широка основа, с върха надолу. Поставяйки го на показалеца на Таис, философът каза:</p> <p>— Това е символ на властта на великата женска богиня. Сега си върви!</p> <title id="t-peta_glavamuzata_na_hrama_nejt"> <p>ПЕТА ГЛАВА</p> <p>МУЗАТА НА ХРАМА «НЕЙТ»</p> </h3> <p>Върнала се рано от храма, Таис лежеше по очи на своето широко ложе, сложила глава на ръцете си, и размахваше крака във въздуха, докато Клонария разтриваше гърба й с орехово масло, а обидената Хезиона се занимаваше в ъгъла да преправя по тялото и току-що купената ленена дреха — линостола.</p> <p>Както винаги Егесихора не влезе, а влетя, пръскайки мирис на розово масло и сладка арабска смола.</p> <p>— Ти пак ли си тичала в храма «Нейт» — предизвикателно запита тя приятелката си, — скоро ли ще свърши това? С нетърпение чакам идването на македонците — те ще те оправят…</p> <p>— Спартанците не успяха ли? — подразни я Таис.</p> <p>— Днес елинските художници и поети в Мемфис устройват симпозиум — отминавайки закачката на приятелката си, каза Егесихора, — само да не дойдеш.</p> <p>— Какво ще стане?</p> <p>— Тогава не бих ти завидяла. Те могат така да те подиграят с песни и рисунки, че има дълго да ги помниш.</p> <p>Таис се замисли.</p> <p>— Имаш право. Ще ида.</p> <p>— Мисли му. И ще трябва да танцуваш, така че сега дай да си отпочинем хубаво!</p> <p>Егесихора се изтегна до Таис и повика с ръка Хезиона. Тя просто засия, захвърли ленената дреха на масата и обилно поливайки с масло спартанката, захвана усърдно да я масажира.</p> <p>Двете приятелки се отпуснаха в полудрямка и заспаха, покрити с едно одеяло от мека кападокийска вълна.</p> <p>Симпозиумът в просторната къща с голяма градина, собственост на най-богатия гръцки търговец в Мемфис, събра нечуван брой гости въпреки лошото време. Надменните персийски аристократи, които доскоро презираха елините, а след нахлуването на Александър и битката при Граник ги отбягваха, сега, когато царят на царете претърпя жестоко поражение при Исос, започнаха да търсят компанията на влиятелните гърци. Появата на Хризосфира и Аргиропеса («Златоногата» и «Среброногата»), както бяха нарекли Таис и Егесихора техните поклонници — поетите, предизвикаха възторжени викове. Двете приятелки дойдоха, придружени от спартанските военачалници, начело със стратега Еоситей.</p> <p>В стъклени кратери с причудливи извити разноцветни ивици виночерпци смесваха с вода гъсто виолетово вино от лозята в Горен Египет, и светлорозово, доставяно от Сирия през Навкратис. Чуваше се тиха музика, обединявайки в едно тъгата на двойните елински флейти и резките стонове на египетските, загадъчният като далечен призив звън на систрони, бръмчащите струни на китара, лира и голяма арфа. Нарядко се обаждаха хорово египетски мандолини с кръгъл гриф и звънчета, заглушавани от ударите на дайретата. Подчинявайки се на изкусния ръководител, целият сбор от разногласни инструменти създаваше печален ритмичен хор със звънливи, възторжени изблици на високите ноти и с грубовато звънтящи удари, под чийто ритъм толкова хубаво и проникновено играеха танцьорки от Елада, Египет и Финикия.</p> <p>Двете знаменити хетери се появиха в еднакви прозрачни сребристобели хитони, но с различни накити, подчертаващи по своему и мургавината на Таис, и божествено златната прическа на Егесихора. Огърлие от огненочервен гранат (пироп или нофек) — камъкът на есенното равноденствие — обвиваше високата шия на атинянката, а дълги обици от едри аметисти — амулети срещу опиване святкаха от двете страни на кръглото и весело лице. Егесихора също носеше такива обици от берил — морски камък, а широката египетска огърлица от лапис-лазури и бял сирийски зеленикав ахат означаваше скорошното идване на лятото за този, който разбира езика на скъпоценностите.</p> <p>Симпозиумът започваше, както е прието в Елада, с лека закуска, после танци, изпълнения на певци, поети и разказвачи, заедно с това опиянението и гуляят постепенно нарастваха и тогава уважаваните хетери и артистки напускаха разпалената мъжка компания. Но още бяха далече от загубване на чувството за мярка и красота. Гостите жадно слушаха и гледаха, забравяйки да допиват чашите си. Елините смятаха, че са по-горе от варварите, тоест от всички чужденци, дори само за това, че отбягваха да преяждат. Диви и грозни изглеждаха на гърците обичаите на сирийци и перси — през цялото време да ядат или да пият, да чупят орехи и да цъкат семки, да се шегуват и да приказват неприлично, да прегръщат първата попаднала им жена, вместо спокойно да размислят, да се вглъбят в себе си, радостно да се наслаждават от красотата.</p> <p>Под звъна на звънчетата и систроните бавно и плавно се разгъваше звездния танц на египетските девойки: с червени венчета във високо вдигнатите коси, в дрехи с дълги дипли от много тънък лен, те вървяха в редица, стройни като стебла, съсредоточени и тържествени. Тяхната редица завиваше надясно към слънцето — в «строфе», и представяше движението на звездите. Разкъсвайки редицата, се движеха в «антистрофе» — наляво, по-бързите девойки, чието одеяние се състоеше само от препаска с пъстри стъклени мъниста. Танцьорките в бяло се навеждаха, докосваха пода с протегнати ръце, а между тях, вдигнали сключени ръце под главите, се извиваха с плавни змийски движения смугли тела. Внимателно и благоговейно се изпълняваха древните египетски танци — нито едно некрасиво, рязко или просто излишно движение, нищо не нарушаваше прелестта на тези струящи и навеждащи се млади тела. Елините замряха в нямо и почтително възхищение.</p> <p>Но когато под стремителния тътен на струните и ударите на дайретата се втурнаха аулетридите, за да сменят египтянките, и започнаха да се въртят, да извиват и да люлеят бедрата си с движения от апокиниса — любим танц на хетерите с еротична смелост и свобода, силата на Ерос възпламени елините. Чуха се възторжени викове, по-високо се вдигнаха чашите с вино, разливаха се по пода в чест на Афродита.</p> <p>— Гъркините тук танцуват възхитително — възкликна Еоситей, — но аз чакам твоето излизане — и властно прегърна Егесихора.</p> <p>Тя послушно се притисна до рамото му и възрази:</p> <p>— Първа ще бъде Таис. И ти се лъжеш, като мислиш, че аулетридите танцуват хубаво. Погледни, наред с изпълнените със съвършенство движения те имат доста груби, некрасиви пози, рисунъкът на танца е безреден, претрупано разнообразен. Това не е много високо изкуство, като у египтянките. Те са над всяка похвала.</p> <p>— Не знам — избоботи Еоситей, — аз, изглежда, не обичам танц, ако в него няма Ерос.</p> <p>— И в тях има, само че не в тази форма, каквато ти разбираш — намеси се Таис.</p> <p>Пред пируващите се появиха няколко разнообразно облечени юноши и зрели мъже. Предстоеше излизането на поетите. Еоситей се изтегна на ложето и прикри очи с ръка. Таис и Егесихора станаха от местата си и седнаха пред масата. Поетите принадлежаха към циклистите, посветили се на цикъла омировски сказания. Те се събраха в кръг и хорово изпяха поемата за Навзикая със съпровод на две лири. Сравнявайки се с Леех Митиленски, поетите строго следяха за напевността на хекзаметричната форма и увлякоха слушателите със силата на стиховете за подвизите на Одисеи, близки от детинство на всеки автохгонен — роден елин. Едва бяха заглъхнали последните думи от ритмичната декламация, когато отпред излезе весел млад човек в сиво-синя дреха и черни сандали, с високо, по «женски» преплетени каишки на глезените. Той се оказа поет-рапсод, другояче казано, певец-импровизатор, акомпаниращ си на китара.</p> <p>Рапсодът се приближи до Таис, наведе се, докосна коленете й и важно се изправи. Зад него се появи свирец на лира в тъмен хитон, със старомодна гъста брада. Подчинявайки се на кимването на юношата, той удари струните. Силният глас на рапсода се разнесе из залата, построена по изискванията на акустиката. Поемата — възпяваща прелестите на Таис — предизвика весела възбуда сред гостите. Започнаха да припяват на рапсода, а поетите-циклисти отново се събраха в дитирамбен кръг и образуваха хоров акомпанимент. Всеки нов епитет в края на строфата на импровизирания химн, подхващан от деветки яки гърла, гърмеше из залата. Анаитис — възпламенителка, Тарготелея, Анедомаста — с дръзки гърди, Киклотомерион — кръглобедрена, Телхорион — чаровница, Панторпа — даваща най-голяма наслада, Толмеропис — с дързък поглед…</p> <p>Еоситей слушаше, мръщеше се, поглеждайки Егесихора. Спартанката се смееше и пляскаше с ръце от възторг.</p> <p>— Косите на Таис — продължаваше поетът — това е дека оймон меланос кианойо (десет ивици враненочерна стомана) по доспехите на Агамемнон! О сфайропигеон телктерион (пълна с обаяние)! Киклотерезоне…</p> <p>— О моя Хризокома Егесихора! — прекъсна го с могъщия си бас Еоситей… — Левкополоя — носеща се на бели коне! О филетор евнехис — любима с прекрасни обятия! Мелибоя — наслада на живота.</p> <p>Гръм от ръкопляскания, смях и одобрителни възгласи заглушиха двамата. Смутеният рапсод замря с отворена уста. Таис скочи, смеейки се, и протегна ръце на поета и акомпанятора, целуна и единия, и другия. Брадатият свирец на лира задържа ръката й и с очи сочеше пръстена на делоския философ.</p> <p>— Утре вечер ще бъдеш в храма «Нейт».</p> <p>— Ти откъде знаеш?</p> <p>— Аз ще те придружавам. Кога да дойда и къде?</p> <p>— После. Сега трябва да танцувам за всички.</p> <p>— Не, не си длъжна! — властно каза брадатият акомпанятор.</p> <p>— Говориш глупости! Как може? Аз трябва да се отблагодаря за рапсодията, да покажа на поетите и гостите, че не са пели напразно. И без това ще ме принудят…</p> <p>— Мога да те избавя. Никой не ще моли и не ще те принуди!</p> <p>— Иска ми се да видя невъзможното.</p> <p>— Тогава излез, уж за да се преоблечеш, постой в градината. Може да не си сменяш дрехите, никой не ще поиска да танцуваш. Аз ще те извикам…</p> <p>Настоятелните гласове «Таис, Таис!» се засилваха. Изгаряща от любопитство, атинянката избяга в страничния коридор, закрит с тежка завеса. Въпреки съвета на брадатия тя не слезе по четирите стъпала в градината, а остана да наблюдава леко открехнала плътната тъкан.</p> <p>Брадатият остави лирата и направи знак на притичалите помощници.</p> <p>— Докато Таис се приготви, аз ще ви покажа чудеса от източните страни — гръмко обяви той.</p> <p>Близко до масата поставиха две стъклени кълба. Кръгли огледала хвърлиха върху тях снопове лъчи от силни светилници. Запалени със златиста светлина, кълбата започнаха да се движат от ремъци, теглени от помощниците. Други с леки удари по металически огледала изтръгваха дълъг, равномерно вибриращ, идващ отдалече звън. Брадатият разпери ръце и веднага помощниците му поставиха две кадилници отдясно и отляво. Той устреми в гостите бляскави, пронизващи очи и каза:</p> <p>— Който иска да види Тюхе, богинята на Щастието, и да поиска от нея да изпълни желанието му, нека гледа, без да откъсва очи, в едното от кълбата и да повтаря името и в такт с ритъма на огледалата.</p> <p>Скоро цялата зала хорово викаше: «Тюхе, Тюхе!» Кълбата се завъртяха по-бързо. Изведнъж брадатият пъхна двете си ръце в кожения си пояс и изсипа две шепи благовония върху въглените. Дим със силен мирис, подет от лекото течение във въздуха, бързо се разнесе по залата. Брадатият отстъпи назад, огледа пируващата тълпа и каза:</p> <p>— Ето, пред вас е Тюхе в сребърнотъкана дреха, със зъбчата златна корона върху червеникави коси! Виждате ли я?</p> <p>— Виждаме я!</p> <p>Мощният хор от гласове показваше, че в странната игра бяха взели участие всички гости.</p> <p>— И така, какво искате: да танцува Таис или милост от Тюхе?</p> <p>— Тюхе, Тюхе! — така дружно зареваха гостите, протягайки ръце към нещо невидимо за Таис.</p> <p>Брадатият отново хвърли благовония върху въглените, направи няколко странни жеста — и хората се вцепениха. Тогава той рязко се извърна и прекрачи зад завесата. Таис едва успя да отстъпи. Брадатият каза:</p> <p>— Да вървим!</p> <p>— А те? — тихо запита тя загадъчния човек.</p> <p>— Скоро ще се свестят. И тези, които бяха по-далеч, ще свидетелствуват, че не са искали тебе и са призовали Тюхе.</p> <p>— Тя наистина ли им се яви?</p> <p>— Те виждаха това, което им заповядах.</p> <p>— Ти къде си научил изкуството така да заповядаш на тълпата?</p> <p>— Сетеп-са е отдавна познат в Египет, а аз съм бил и в Индия, където владеят това изкуство по-добре.</p> <p>— Кой си ти?</p> <p>— Приятел на този, който ще те чака утре след залез слънце. Да вървим, ще те заведа до дома ти. Не бива Таис да се разхожда сама през нощта.</p> <p>— От какво да се страхувам, щом съм с такъв повелител на хората?</p> <p>— Съвсем не е така, но засега ти няма да разбереш това. Моята власт е затворена само в развита леме (воля), а тя може да бъде приложена само в подходящ и подготвен момент.</p> <p>— Сега разбирам. Твоето магьосничество е само непознато за нас изкуство. А аз помислих, че си син на Хеката, богиня на нощните привидения.</p> <p>Брадатият кротко се засмя. Той мълчаливо доведе Таис до дома й, уговори се за срещата и изчезна. Слугините спяха, само Хезиона бе край светилника и шиеше, чакайки господарката си. Тя очакваше, че Таис ще се прибере на разсъмване с факли и шумна тълпа спътници. Чула гласът и в нощната тишина, Хезиона с тревога и недоумение изтича на входа. Таис успокои своята доброволна робиня, изпи меденото питие и си легна. Извика до себе си Хезиона, каза й за десетдневното си заминаване и даде на тиванката нареждания за времето на отсъствието си. Девойката помоли да иде с Таис и отказът на господарката й я хвърли в отчаяние.</p> <p>— Ти ме отхвърляш, господарке, отиваш без мен. Аз нямам никого на света освен теб, а сега не съм ти нужна. Какво да правя като те обичам повече от живота? Ще се убия!..</p> <p>Досега Хезиона рядко бе плакала. Сдържана, малко сурова, тя рязко отказваше да взима участие в танци или симпозиуми, отхвърляше мъжките домогвания.</p> <p>Таис каза на Хезиона да легне до нея, милваше я по главата и страните и когато риданията стихнаха, обясни на тиванката причината, поради която не можеше да я вземе със себе си нито миналия път, нито сега. Хезиона се успокои, седна в леглото, гледаше господарката си с възхищение и някакъв страх.</p> <p>— Не се страхувай, няма да се променя — разсмя се Таис, — и ти ще бъдеш с мен както и преди. Но не завинаги — ще дойде и твоят ред, ще се появи този, заради когото ще идеш където ти видят очите. Ще познаеш сладостта и мъката на мъжката любов.</p> <p>— Никога! Аз ги мразя!</p> <p>— Така ще бъде, докато не се излекуваш от ударите на войната. Любовта ще вземе своето. Ти си здрава и красива, смела, не е възможно да избегнеш мрежите на Афродита!</p> <p>— Аз ще обичам само теб, господарке!</p> <p>Смеейки се, Таис я целуна.</p> <p>— Аз не съм трибада, богинята не ме е надарила със смута на двойната любов. И тебе също. Затова. Еросът на мъжката любов за нас е неизбежен. Той непременно ще раздели жените, а съдбата ще ги разпилее. Бъди готова за това! Но нашите имена означават слуги на Изида. Може би пък и да ни е съдено да бъдем заедно?</p> <p>Хезиона се спусна на пода, упорито сви вежди, щастлива от мисълта, че Таис не я отблъсва. А тя веднага заспа, уморена от впечатленията през дългия ден.</p> <p></p> <p>Таис и вчерашният поет-вълшебник седяха надвечер на стъпалата на храма «Нейт», над тъмната река, очаквайки възхода на Стража на Небето.</p> <p>Брадатият поет каза, че делоският философ е забранил да се знае името му. Той е велик мъдрец, макар че е известен само на тези, които знаят учението на орфиците, питагорейците и гимнософистите. Няколко месеца е живял на запад в Либийската пустиня, където открил запустелите срутили се древнокритски светилища. Именно оттам е тръгнал през всички елински страни култът на тройната богиня Хеката, богинята-змия на Крит и Либия. Нейните прекрасни жрици-прелъстителки, или Ламии, са станали в Елада страшни демони на нощта. Демон е станала и богинята-сова, превърнала се при жителите на Сирия в Лилит — първата жена на първия човек. Сирийската лунна богиня също е изобразявана с тяло на змия, а в Египет понякога с лъвска глава. Нейт всъщност е тази същата трилика змия — богинята на Либия. Главната богиня на Атика — Атина Мъдрост — се е родила край брега на езеро Тритон в Либия, като тройна змия-богиня. Навсякъде в древните религии главна е трояката богиня на Любовта, оттам са и трите Музи, трите Нимфи. В късните митове тя непременно бива сразена от мъж-бог или герой, като Персей.</p> <p>Делосецът казва, че когато богините и боговете на древните религии преминават у нови народи, те винаги се превръщат в зли демони. Трябва да се опорочи миналото, за да се утвърди новото. За съжаление такива са хората…</p> <p>Великата Богиня-Майка или Ана, която съчетава в себе си образите на Мъдростта, Любовта и Плодородието, се е обърнала сега към хората от друга страна: станала е богиня на Злото, Разрушението, Смъртта. Но паметта на чувството е по-силно от всичко, древните вярвания постоянно изплуват на повърхността изпод прикритието от новите. Образът на Ана се е разделил и са се създали богините на Елада: Ур-Ана е Афродита, Ди-Ана е Артемис, Ат-Ана е Атина. Артемис, богиня на Луната, най-древна от всички, е запазила своя троен облик и е станала Хеката, богиня на злите чарове, нощните кошмари, предводителка на нощните демони, а брат и Аполон убиецът е станал светлият бог на слънцето и лечението…</p> <p>— И не се страхуваш да говориш за боговете, като че ли са хора? — разтревожено попита Таис, която дотогава слушаше брадатия, без да го прекъсва.</p> <p>— Делоският учител вече ти каза… освен това аз съм поет, а всички поети се покланят на женската богиня. Без нея поетът не съществува, той се обръща само към нея. Тя трябва да се покори на истината в неговите думи. Защото поетът търси истината, опознава неща, които не интересуват нито Музите, нито Любовта. Тя е богиня, ала същевременно е и жена като теб!</p> <p>— Ти ми говориш така, като че ли аз…</p> <p>— И затова е поет — раздаде се зад тях тих, слаб, но ясен глас.</p> <p>Двамата скочиха и се наведоха пред делоския жрец.</p> <p>— Вие дори не забелязахте, че Никтурос вече се огледа във водата на реката.</p> <p>Брадатият, изгубил изведнъж важния си вид, промърмори нещо за оправдание, но делосецът със знак го прекъсна:</p> <p>— Поетът винаги трябва да бъде начело, това е неговата същност. Ако нещо, в което има още сили, е презряло, вкочанясало — то трябва да бъде разрушено, и поетът става разрушител, насочва натам своя удар на присмеха. Ако нещо хубаво е още слабо, неукрепнало или дори унищожено — то трябва да се създаде отново, да му се влее сила. Тогава поетът става мечтател, възхвалител и творец! Затова той постоянно има две лица, още по-добре, ако са три, като на Музата. Но тежко на него и на хората, ако то е само едно. Тогава той разнася вреда и отрова.</p> <p>— Осмелявам се да, ти възразя, мъдрецо от Делос — брадатият вдигна глава. — Защо говориш само за поетите? Нима философите не са също толкова отговорни за своите думи?</p> <p>— Аз не говоря за степента, която е еднаква за всички. Ти знаеш колко по-силна е магията на словото и звука от тихия глас на софиста. Властта на поета над хората е много по-голяма, затова и…</p> <p>— Разбрах, учителю, и още веднъж се прекланям пред мъдростта ти. Не хаби повече думите си.</p> <p>— Не, виждам, че ти все още не си обладан изцяло от дълбоката сила на поета, макар и да си посветен в Петте Листчета на Лотоса… Понятието «стих» произлиза от корена на думата «борба», но поетът в своето друго значение непременно трябва още и да разделя воюващите. Той е помирител, както е било от древно време. Защо е така?</p> <p>Брадатият смутено разпери пръсти, показвайки с този жест, че той е от Митилене, и делосецът се усмихна.</p> <p>— Тогава слушай и ти, Таис, защото това ще ти помогне да разбереш много неща. След възцаряването на мъжките божества, дошли от север заедно с ахейските, данайските и еолийските племена, които покорили пеласгите — «морския народ», преди петнадесет века, неспокойният самоуверен мъжки дух сменил реда и мира, характерен за женското господство. Герои-воини сменили чудните владетелки на любовта и смъртта. Жреците обявили война на женското начало. Но поетът служи на Великата богиня и затова става съюзник на жената, която, макар и сама да не е поет все пак е Муза.</p> <p>Новите народи отделят слънцето от луната. Мъжкото божество на Анатхи-Ищар, дарявайки го с най-голямо могъщество, смятайки го начало и край на всичко живо. Ти току-що казваше Таис, и то съвсем правилно, че боговете на старата религия стават зли демони в новата. Ще добавя още, че богините като владетелки на злите магии все повече биват измествани настрана. Това става и на изток, и на запад, и в Елада. Заедно с богините си отива и поезията, намалява и броят, и силата на поетите. Предчувствувам, че това ще донесе нещастие в далечното бъдеще.</p> <p>— Защо нещастие, мога ли да те попитам, отче? — каза Таис, която досега стоеше мълчалива.</p> <p>— Единната същност на човека се разкъсва на две. Мислителят поет все по-рядко се среща. Все по-силно преобладава разумът — Нус, Фронема, много по-свойствен на мъжете, вместо паметта — Мнема, Естесис и Тимос — чувството, сърцето и душата. И мъжете, загубвайки поетическата си сила, заприличват на питагорейски изчислители или на отмъстителните и пресметливи божества на сирийските и западните народи. Те обявяват война на женското начало, а заедно с това загубват духовното общение със света и с боговете. Разплащайки се с божеството, те пресмятат като пари своите заслуги и грехове и вместо опрощение получават пагубното чувство за вина и безсилие.</p> <p>— Кога е започнало това, отче? Защо е станало така?</p> <p>— Много отдавна! Когато човек загубил вяра в себе си и започнал да се надява на измислените от него инструменти, като все повече се откъсвал от обществото и губел вътрешните си сили. Жената е живяла другояче и повече се е запазила, станала по-силна от мъжа по дух, в любовта и в познанието на собствената си същност. Така смятат орфиците… Но стига толкова. Нощта настъпи, време е да вървим…</p> <p>Учестеното дишане показваше вълнението на Таис. Тя тръгна след мъжете през малко дворче към каменен пилон, издигнат над галерията, която водеше в склона на хълма. Известно време вървяха мълчешком и внимателно стъпваха в тъмнината. После Таис дочу как брадатият поет попита делоския философ:</p> <p>— Трябва ли да разбирам казаното от теб, че ние, елините, нарочно не се стремим да създаваме нови оръдия и машини, за да не се разделяме с чувствата на Ерос, красотата и поезията?</p> <p>— Струва ми се, че е така, макар може би и да не съзнаваме това.</p> <p>— Умно ли е това?</p> <p>— Ако цял свят отива към разрив между поета и философа, между чувствата и разума, към приемане на всеразумния и всемогъщия бог, който наказва, от живата природа към градовете, под закрилата на стени и машини, тогава нашият път ще ни изведе до гибел.</p> <p>— Но ще бъде славна гибел! Ще ни възпеят во веки веков!</p> <p>— Прав си, за хиляди години в бъдеще Елада ще си остане прекрасна мечта за всички що-годе умни хора Независимо от всички наши недостатъци и грешки! Стигнахме.</p> <p>Делосецът се спря и се обърна към Таис. Хетерата замря. Философът се усмихна одобрително, хвана я за ръка и прошепна нещо на поета. Той изчезна в един страничен коридор, а философът отведе Таис в много високо кръгло помещение, осветено с димящи факли от ароматично дърво. Философът махна с ръка и веднага загърмяха невидими барабани. Те биеха гръмко, ускорявайки темпа, скоро гърмящият водопад от звуци връхлетял върху Таис, я накара да потреперва с цялото си тяло, като я увличаше с ритъма и силата си. Философът се наведе към атинянката и повишавайки глас, й заповяда:</p> <p>— Свали всичко от себе си! Сандалите също.</p> <p>Таис се подчини, без да мисли. Делосецът одобрително я помилва по косата, каза да измъкне гребена и да свали лентата.</p> <p>— В тебе тече кръвта на Великата богиня. Застани в центъра на кръга!</p> <p>Таис застана в центъра все още потръпваща от тътена, а делоският мъдрец изчезна. Внезапно като че ли от стената се появиха девет жени с венци от червени цветя върху разпуснатите си коси, голи като Таис; не бяха египтянки, нито елинки, от неизвестна на Таис народност. Една от тях, най-възрастната, яка, с широки гърди, с калпак ситно къдрава коса, с тъмнобронзова кожа, изтича до Таис. Останалите се наредиха в кръг около тях.</p> <p>— Прави като нас! — заповяда старшата на хубав гръцки език и хвана атинянката за ръка.</p> <p>Жените тръгнаха във верига, като високо вдигаха колене и се държаха една друга за отпуснатите коси. Темпът се ускоряваше и премина в тичане. Разделяйки се, те се въртяха като пумпал — стробилос, замряха, после се заизвиваха в игдибме — дивия танц на Троянската богиня, бясно закършиха бедрата си и отново се понесоха, отметнали глави и прострели ръце, като че ли бяха готови да прегърнат цялата Ойкумене. Грохотът на барабаните се превърна в непрекъснат рев, танцьорките правеха сложни движения, понякога извикваха хрипливо нещо с пресъхнали уста. Една след друга жените падаха на пода и се търкулваха към стената изпод краката на танцуващите. Таис, отдала се всецяло на дивия ритуал, не забеляза, че са останали двете със старшата танцьорка. Другите осем се бяха проснали на пода в изнемога. Старшата продължаваше да танцува, обляна в пот, и учудено гледаше Таис, която не изоставаше от нея, и само беше пламнала с гореща руменина. Неочаквано танцьорката се спря, вдигнала високо ръце. Музиката, ако можеше да се нарече така този неимоверен грохот, също така внезапно млъкна. Старшата се поклони ниско на Таис и остро изстена. Лежащите по пода танцьорки веднага се вдигнаха. Атинянката остана сама, все още тръпнеща от възбуда.</p> <p>Някъде отгоре се чу гласът на делоския философ:</p> <p>— Съвземи се, върви надясно!</p> <p>Таис забеляза тесен като процеп изход от кръглата зала и тръгна натам, едва пристъпвайки като в мъгла. Зад нея с тежък звън се хлопна врата и стана съвсем тъмно. Протегнала ръце, Таис направи няколко предпазливи крачки. Изведнъж, някъде отгоре върху нея се изля поток солена вода с мирис на море. Зашеметената атинянка отстъпи, но си спомни затворената врата зад себе си и отново тръгна. Проходът извиваше под прав ъгъл, един-два пъти. След втората извивка едва забележима светлина просветна в ъгъла. Мокра от глава до пети, още неизстинала, Таис с чувство на облекчение забърза напред и се спря, окаменяла от страх. Тя се намираше във висока без покрив зала, издигаща се като кладенец към нощното небе. Цялата площ на пода бе заета от басейн с вода. Само там, където бе Таис, имаше тясна ивица от истински морски камъчета, която полегато водеше към водата. Вълните тихо се плискаха в камъчетата, отнякъде духаше вятър, разклащаше и се мъчеше да загаси пламъка на единствения факел, който хвърляше червени отблясъци върху черната вода. Зъбите на Таис изтракаха няколко пъти, тя зиморничаво присви рамене, мъчейки се да спре треперенето, но потискащото чувство на необясним и неволен страх не изчезваше.</p> <p>— Не се страхувай, дъще моя! Аз съм с теб. — Делоският философ се показа на отсрещната страна на басейна и бавно започна да го обхожда по облицования с гранит край.</p> <p>— По ритуала трябва да те приковем и към скалата, за да те изяде морското чудовище. Обаче ти вече се изложи на къде по-страшно изпитание в Лабиринта и ние решихме да отменим първата степен. Тук аз ще разсипя въглища от три свещени дървета — дъб, орех и върба, те се употребяват за погребална клада и означават власт; мъдрост и очарование. Ти ще нощуваш върху въглищата като върху мъртвешко ложе. Вземи — философът взе от нишата в стената наръч черна овча вълна и я даде на Таис, — ще прекараш тук сама нощта и ще лежиш ничком до ранни зори. Като се развидели, иди обратно в галерията, ще свърнеш наляво по мъждукането на светилника и ще влезеш в тъмна пещера, където ще прекараш деня. Като чуеш звън, иди отново върху чакълестия насип — до следващото зазоряване. Този път лежи по гръб, гледай небето и повтаряй древния химн на Гея. Така ще бъде още две нощи. Аз ще дойда да те взема. Налага се да постиш. Вода за пиене има в пещерата, в амфора до леглото. Хайре!</p> <p>Таис, разтърсвана от треска, разстла част от вълната върху чакъла и след като трудно се настани на това необикновено ложе, опита да се покрие. Едва доловимото плискане на вълните я приспиваше…</p> <p>Тя се събуди от студ, чувствуваше болка от впилите се в тялото камъчета. Миришеше на овца, черната вода в басейна изглеждаше нечиста, косите й бяха разбъркани и сплъстени от соления душ. Таис вдигна глава и видя, че небето е загубило кадифената си чернота и започва да посивява. Спомнила си заповедта на делосеца, тя събра вълната накуп, внимателно разтри изтръпналото си тяло и тръгна към подземието. Усещаше глад, устата й беше пресъхнала, струваше й се, че е много мръсна. Таис недоумяваше. Нима в тези тъй прости неудобства се състоеше изпитанието за посвещение? Посвещение в какво? Внезапно атинянката си припомни, че философът не беше й казал нищо за това. И тя нищо не попита, обзета от детинско доверие към чудния старец. Щом той смята за необходимо да я посвети, значи, така трябва! Но неудобствата през нощта, след която нищо не се случи, я настроиха скептично. Тя просто спа, наистина спа на отвратително ложе, в мрачен странен кладенец. Защо? Какво се промени у нея?</p> <p>За свое учудване атинянката намери в подземието леген за измиване и всичко нужно за тоалета си. След като се изми и с мъка разчеса гъстите си коси, Таис пи вода и въпреки глада се почувствува много по-добре. Светилникът догоря и угасна. Настъпи непрогледна тъмнина. Таис опипом се добра до леглото, покрито с мека тъкан, и дълго лежа в дълбок размисъл, докато сънят не я обори. Събуди се от звънък удар върху мед и тръгна към басейна, постла по-удобно вълната и легна на скърцащите камъчета, загледана в яркото звездно небе.</p> <p>Наспала се още през деня, тя лежа цялата нощ будна, без да откъсне очи от звездите. Неусетно я обхвана странно чувство на полет. Земята заедно с нея се понесе стремително към небето, готово да я приеме в обятията си: «Радвай се, майко на боговете, жена на многозвездното небе!» — припомни си тя разбрани по новому думите на древния химн. На Таис и се струваше, че се е сляла с щедрата широка Гея, чакаща сливане с черната искряща от звезди безкрайност. Като че всеки миг великата тайна на света щеше да й се открие. Таис разпери ръце, цялото й тяло се изпъна, стон на мъчително нетърпение се откъсна от устните й. А черното покривало на нощта както и преди висеше над нея като неизмерима бездна, загадъчното блещукане на светлината не се приближаваше. Рязкото спадане на нейния порив не огорчи, а обиди атинянката. Тя се видя отстрани, жалка, мъничка, гола в дъното на кладенеца, в безизходния кръг на високите и гладки каменни стени. Мнимото й сливане с Гея бе дръзко светотатство, непостижимо остана миналото, бъдещето не обещаваше величие и светлина. На Таис й се прииска да скочи и да избяга далече като самозванка, която се е втурнала в нещо забранено и най-после е разбрала собственото си нищожество. Нещо още я задържаше на място, може би волята на делосеца.</p> <p>Постепенно Таис се покори на покоя на звездната нощ и чувството на увереност в себе си замени предишното й смущение. Обаче когато се прибра в пещерата, за да се унесе в тревожен сън, безпокойството й се върна, засилено от глада и неразбирането защо я карат да върши всичко това.</p> <p>Третата нощ насаме със звездите край брега на символичното небе започна другояче. След прекараните два дни в тъмнина звездите изглеждаха особено ярки. Една от тях прикова вниманието на Таис. Нейният остър лъч проникна през очите й в сърцето и се разля по тялото й със синкавия огън на чудодейна сила. Устремила поглед към звездата, съсредоточена, тя си припомни магическите възгласи при обредните танци, които спомагат да обединиш в едно сили и чувства, и започна да повтаря: «Гея-Таис, Гея-Таис, Гея-Таис…» Безредният поток от мисли стана муден, почвата под Таис се люшна и я понесе неусетно плавно като кораб по море нощем.</p> <p>Най-после Таис разбра целта и смисъла на своето изпитание. Без съмнение там, по островите на Вътрешното море човек, оставен насаме с морето в нощната тишина, по-лесно бива обзет от първобитното сливане с природните сили на Гея, като се унася във вечното плискане на вълните.</p> <p>Жалката символика не й позволи бързо да се отдаде на дълбоко чувство, да влезе в потока на времето, както Ахелой-Аргиродинес<a data-toggle="modal" href="#note_2" type="note">2</a>, който влачи сребърните си вълни от неизвестността на бъдещето в мрака на подземното минало. Ако още отначало усилията й бяха искрени и силни, можеше да постигне и подем на духа сред този почти театрален декор.</p> <p>Като че ли измина много къса нощ и пъстротата на звездите започна да изстива, посребрена от близкото разсъмване. Подчинявайки се на внезапно желание, Таис стана и устремена с цялото си тяло, се хвърли в дълбините на черната вода. Чудна топлина я заля, водата, която преди й изглеждаше застояла, нечиста, по свежест съперничеше на морската. Едва доловимо течение като с гальовна ръка милваше, успокояваше раздразнената й кожа. Таис се обърна по гръб и отново устреми поглед в небето. Зазоряването струеше от източната пустиня, а Таис не знаеше дали трябва пак да се оттегли в мрака на пещерата, или да чака знака тук. Смущението й бе прекъснато от познатия удар върху меч. На чакълестия насип се появи старият философ.</p> <p>— Ела при мене, дъще! Време е да започнем обреда.</p> <p>Почти едновременно с думите му буйната зора на ясния ден се издигна високо в сумрачното небе, отрази се в гладките стени на кладенеца и Таис се видя в кристалнопрозрачната вода на басейна от полиран тъмен гранит. Като се обърна, тя бързо изплува до чакълестия насип. Заслепена от дългия престой в пещерата и полумрака на нощите, тя излезе от водата и се прикри с мокрите си вълнисти кичури коса.</p> <p>Зад гърба на делосеца се появи брадатият поет с някакъв черен камък в ръка.</p> <p>— Ти трябва символично да бъдеш поразена от гръм и пречистена от него, той ще те удари с камък паднал от небето. Отметни косите си назад, наведи глава.</p> <p>Таис мълчаливо се подчини — тъй голямо бе станало доверието й към стария философ.</p> <p>Удар не последва. С шумна въздишка поетът отстъпи назад, закрил лице със свободната си ръка.</p> <p>— Какво ти е, митиленецо? — извиши глас старецът.</p> <p>— Не мога, отче, толкова е прекрасно това създание на творческите сили на Гея. Виж какво съвършенство е! Помислих, че ще оставя белег и ръката ми отмаля.</p> <p>— Разбирам чувствата ти, но обредът трябва да се изпълни. Помисли къде белегът най-малко ще се забелязва.</p> <p>Виждайки нерешителността на поета, делосецът сам взе камъка.</p> <p>— Отметни ръце зад главата си! — отсечено заповяда той на Таис и нанесе рязък удар с острия край на камъка върху вътрешната страна на ръката, по-долу от мишницата. Таис леко извика, потече кръв. Жрецът събра малко кръв и я смеси с водата в басейна. Превързвайки ръката на атинянката с ивица платно, доволен, той каза:</p> <p>— Виж, за този белег ще знае само тя и ние двамата.</p> <p>Поетът с наведена глава подаде на Таис чаша козе мляко с мед, напитка, с която божествената коза Амалтея откърмила Зевс в пещерата на Крит. Таис внимателно я изпи до дъно и почувствува как гладът й преминава.</p> <p>— Тази напитка означава възраждане към живота — каза философът.</p> <p>Поетът постави върху главата на Таис венец от силно дъхави петолистни бели цветове и подаде светлосиня стола, по чиято пола вместо обичайните ресни се нижеше украса от пречупени кръстове, която се стори зловеща на атинянката. Делоският философ както винаги отгатна мислите й.</p> <p>— Това е знакът на огненото колело, пренесен у нас от Индия. Виж, краищата на кръстовете са отворени против слънцето — обратно на въртенето на слънцето. Колелото може да се върти само по слънцето (по въртенето на слънцето) и означава добрина и благосклонност. Но ако ти видиш подобни колела-кръстове с краища, които са препънати по слънцето така, че колелото да се върти само срещу въртенето на слънцето, да знаеш, че имаш работа с хора, които са избрали пътя на злото и нещастието.</p> <p>— Като танца на черната магия, който танцуват през нощта обратно на слънцето около този, на когото искат да напакостят ли? — запита Таис и делосецът кимна утвърдително.</p> <p>— Ето трите цвята на триликата богиня-муза — каза поетът, препасвайки Таис с пояс от плат на бели, сини и червени хоризонтални ивици. Той направи на атинянката нисък египетски поклон, докосвайки с длан дясното си коляно, и безмълвно излезе.</p> <p>Делосецът поведе Таис от подземието през залято от ослепителна светлина дворче към горния етаж с пилон над вратата.</p> <p>Следващите седем дни и нощи бяха запълнени със странни упражнения в съсредоточаване и отпускане, с напрежение и блажена почивка, редуващи се с откровенията на мъдреца за такива неща, каквито добре образованата Таис никога не бе и подозирала. Изглеждаше, че в нея беше настъпила голяма промяна — към добро или към по-лошо, тя още не можеше да прецени. Във всеки случай от храма «Нейт» на свобода ще излезе друга Таис, по-спокойна, по-мъдра. Тя никога никому не разказа за суровите дни, за необикновените чувства, избухнали като пламък, който изпепели овехтелите одежди на детската й вяра. За страданията, поради изчезването на очарованието от успехи, които й се струваха толкова важни, за постепенното утвърждаване на нови надежди и цели тя би могла да разкаже само на дъщеря, която прилича на нея. Животът вече не се простираше над нея като капризно лъкатушещ път, който минава през неизброими завои от светлина към тъмнина, от горички към рекички, от хълмове към морски брегове. И навсякъде я чака нещо незнайно, ново, примамливо.</p> <p>Сега Таис си представяше жизнения път прав като полет на стрела, пресичащ равнината на живота, в началото широк и ясен, после все по-тесен, мъглив и накрая изчезващ зад хоризонта. Но удивително еднакъв по цялото протежение като открита галерия, оградена от еднакви колони, която се простира оттатък в далечината до края на живота на Таис…</p> <p>Дейра, «Знаещата», както тайно се наричаше Персефона, се вмъкна в душата й, където досега неоспоримо господствуваха Афродита и нейният палав син. Това необикновено чувство не напускаше младата, пълна със здраве жена през цялото време на пребиваването й в храма «Нейт» и по странен начин спомагаше да възприема ясно поученията на делоския философ. Старецът и откри учението на орфиците, наричани така, защото считали възможно излизането си от подземното царство на Аида, като Орфей, който, спасил своята Евридика.</p> <p>Учение, възникнало далеч в минали векове от смесването на мъдростта на Крит и Индия, съединило вярата в превъплъщаването с отричането на безизходицата от кръговете на живота и съдбата. Великият принцип «всичко тече, изменя се и отминава», отразен в името на великата кримска богиня Кибела-Рея, се сблъсква с въпроса — ще има ли възвръщане към миналото?</p> <p>— Да, ще има винаги! — отговаряли мъдреците от Сирия и Питагор — знаменит ученик на орфиците, Пеласт от остров Самос, който отклонил орфиците настрана от древната мъдрост, увлякъл се в играта с числата и знаците под влиянието на мъдреците от Ур-Салим.</p> <p>— Няма да има — казваха философите от старото орфическо течение. — Не колело, което вечно се върти само в кръг, а спирала — ето истинското течение за промяната на нещата и в него е спасението от колелото.</p> <p>«Боговете не са създали вселената, тя е произлязла от естествените физически сили в света — така учеха орфиците. — Космосът е преди всичко порядък. От Хаоса, Хронос (Времето) и Етера (пространството на ефира) се образувало яйцето на Вселената. Яйцето започнало да се разширява, едната му половина образувала небето, другата — земята, а между тях възникнал Биос — животът.»</p> <p>Задоволявайки потребностите на мислещите хора на своето време, орфиците не подозирали, разбира се, че след двадесет и шест века много големи умове на гигантски израсналото човечество ще приемат подобна концепция за произхода на Космоса, изключвайки само Земята като център на Вселената.</p> <p>Дванадесет века преди Таис се родил митът за Самсон, ослепен юнак, прикован към мелница и осъден вечно да върти колелото й. От старо време още хората сравнявали небосвода с мелница. Как да се освободят от колелото, от безизходните кръгове на живота и съдбата?</p> <p>Орфиците решили този проблем по своему. Досега може да се намерят техните поучения върху златните медальони, които те надявали на шиите на своите покойници. Когато измъчваната от жажда душа на умрелия се лута из подземното царство по полетата на белите лилии — асфоделий, тя трябва да помни, че не трябва да пие вода от река Лета. Нейната вода, тъмна от засенчващите я по брега високи кипариси, носела забрава за миналия живот. Душата ставала безпомощен материал до цикъла на ново раждане, разруха, смърт и така безкрай. Но ако се напие от свещения извор на Персефона, скрит в горичка, тогава душата запазва паметта и знанията си, напуща безизходното колело и става господар на умрелите.</p> <p>Заедно с дошлото от Азия учение за превъплъщаването орфиците запазили древните местни обреди.</p> <p>— От теб — каза делоският философ — се иска да запомниш от учението на орфиците, че духовното бъдеще на човека е в негови ръце, а не е подчинено всецяло на бога и съдбата, както вярват всички, от Египет до Картаген. По този път не трябва да правиш отстъпки и отклонения, иначе, като глътка вода от Лета ще изпиеш отрова от зло, завист и алчност, които ще те хвърлят в далечните бездни на Ереб. Ние, орфиците от Йония, учим, че всички хора са еднакви по пътя на доброто и равноправни в постигане на знания. Различието между хората по рождение е огромно. Да се преодолее то, да се съединят всички хора, а така също да се преодолее различието между народите, е възможно само по един общ път — пътя на знанието. Но трябва да гледаме какъв е пътят, който обединява народите. Тежко, ако той не е насочен към добро, и още по-зло, ако някой народ смята себе си над всички останали, за избраник на боговете, определен да господствува над другите. Такъв народ ще накара другите да страдат, обграден с ненавист от всички страни, и ще хаби всичките си сили, за да постигне цели, нищожни в сравнение с необятността на живота. Ние, елините, неотдавна тръгнахме по този път на диващина и злоба, по-рано са минали по него египтяните и жителите на Сирия, а сега на запад зрее още по-лошото владичество на Рим… То ще достигне много голямо могъщество. И това могъщество ще бъде по-лошо от всички други, затова, защото римляните нямат елински начин на мислене, те са невежи, устремени към онова, което имат за цел военните завоевания и ситият живот с кървави зрелища.</p> <p>— Да се върнем към теб — прекъсна се сам старият философ, — не можеш да бъдеш орфик от нашата степен, ако покрай целта забравяш цената, с която хората са постигнали всичко. Не говоря за обикновени неща, достъпни за ръката на занаятчията, а имам пред вид големите постройки, храмове, градове, пристанища, кораби, всичко, за което е нужно усилието на много хора. Никакъв храм, дори и най-прекрасният, не трябва да те пленява, ако е построен върху костите и мъките на хиляди роби, ничие величие не може да бъде достойно, ако за постигането му са били убити хора, има умрели от глад или загубили свободата си. Не само хора, но и животни, защото техните страдания също натежават върху везните на съдбата. Затова много орфици не ядат месо…</p> <p>— Отче, а защо боговете искат кървави жертви? — запита Таис и цялата се сви, зърнала гневен пламък в очите на учителя.</p> <p>Той помълча, после каза грубо и отсечено, съвсем различно от предишната му спокойна реч:</p> <p>— Диви жертви на диви богове принасят убийци…</p> <p>Таис се смути. Неведнъж — по време на разговорите с делосеца тя имаше чувството, че нахлува в нещо забранено и кощунствува, като дърпа завесата, която отделя простосмъртните от боговете.</p> <p>— Да не говорим за това, за което ти още не си готова!</p> <p>И делоският философ отпрати Таис.</p> <p>През следващите дни той я учи на правилно дишане и как да развива особена гъвкавост на тялото, която да й дава възможност да заема пози за съсредоточаване и бързо съвземане. От дете калена физически, чудесно развита, въздържана в храна и питие, тя се оказа толкова способна ученичка, че старецът се тупаше по колената от удоволствие, въодушевявайки атинянката.</p> <p>— Аз мога да те науча само на похвати. По-нататък, ако искаш и ти се удаде, ти сама ще вървиш, тъй като пътят не се измерва с една година! — добавяше той, докато проверяваше колко добре запомня Таис.</p> <p>На шестия ден — числото на живота у питагорейците — старецът най-подробно разказа на Таис за прамайката на всички божества — Великата Богиня. Вероучителите лъжат, когато се мъчат да докажат, че още отначало божеството е било мъж. Преди хилядолетия всички народи са се покланяли на Великата Богиня, а в семейството и рода начело стояли жените. Когато първенството преминава към мъжа, пътищата се разделят. Древните религии били заличени от лицето на Гея или просто се опълчили с ненавист срещу жената, като я нарекли извор на злото и всичко нечисто.</p> <p>На Изток, безкрайно далеч оттук, има огромна средна страна, съвременница на унищожената критска. Там жълтоликите хора с полегати очи считат мъжкото начало Ян за олицетворение на всичко светло, а женското начало Ин — олицетворение на всичко тъмно на небето и земята.</p> <p>В знойните долини на Сирия обитава не по-малко древен, мъдър народ, който в началото се покланял на Рея-Кибела като критяните. После женското име на богинята се превърнало в мъжко — Йехова. Доскоро в Горен Египет съществувал култ към Йехова и двете богини, негови жени: Ашима-Бетхил и Анатха-Бетхил. След време жените изчезнали и останал един бог. На Изток съвместното поклонение на великата богиня Ашторет или Иштар, и на Йехова се разделило на две различни вери. Първата взела много от обожествяването на жената в Крит, от критската колония Газа и древния град на мъдростта Библос. Знаменитият храм «Соломон» е построен по подобие на критските дворци с помощта на строители от Гебал-Библос.</p> <p>Вярата на поклонниците на Йехова обявила жената за нечиста, злодейка, която с греховете си е причина за изгонване на хората от първобитния рай. От страх пред смъртно наказание жената не смее да се покаже дори на мъжа си гола, не смее да влезе в храм… Колкото една вяра е по-безсмислена, толкова по-здраво се вкопчват за нея непросветените хора, колкото е по-тъмна душата им, толкова те са по-фанатични. Непрекъснатите войни, кланетата между най-близки народи са резултат от възшествието на мъжете върху престола на боговете и на царете. Всичко поетично, свързано с Музата, изчезва, поетите стават придворни ласкатели на жестокия бог, философите оправдават действията му, техниците създават нови бойни средства.</p> <p>Ако пък царят е поет и се покланя на Музата в образа на прекрасната си любима, то тя бива убита. Такава е била историята на комагенския цар Соломон и Суламита. Тя трябвало да бъде убита, защото нарушила забраната и не скривала голотата си.</p> <p>— Но у нас в Елада толкова много поети и художници възпяват женската красота — каза Таис.</p> <p>— Да, при нас женските и мъжките богове не са се разделили много и там е щастието на елините, за вечна завист на всички народи. В Елада светът е открит за жените и затова те не са така невежи, както другите народи, и децата им не израстват диваци. У нас не убиват тези, които с цялата си красота позират на художници и ваятели, а ги прославят, понеже се смята, че да се предаде красотата на хората, не е по-малко почетно, отколкото майсторът да я въплъти във фреска или в мрамор. Елините са разбрали силата на Ерос и голямото значение на поезията за възпитание на чувствата. Ние не можахме да направим така, че жените да съчетаят всичките си качества в едно лице, но поне създадохме два вида жени, в двата нейни най-важни облика: стопанка на къщата и хетера — приятелка.</p> <p>— Коя от тях е по-важна?</p> <p>— И двете. И двете са единни във Великата Богиня-Майка, Господарка на Дивите Зверове и Растенията. Но помни, че Великата Богиня не живее в градовете. Нейна обител са хълмовете и горите, полята и планините, населени със зверове. А също и морето, тя е и морска богиня. Пророците от Сирия смятали морето за прародина на всичко греховно, с него е свързана Рахаб — съблазнителка и наследница на вавилонската богиня Тиамат. Те възклицавали: «Стига вече море!» И египтяните също се страхуват от морето…</p> <p>— Колко е чудно! Струва ми се, че не бих могла дълго да живея без море — каза Таис, — а и град, който е на морски бряг, не ме плаши.</p> <p>— А нима ти не знаеш кой облик да избереш? — усмихна се философът. — Не мисли! Съдбата те е избрала за хетера, докато си млада. Ще поостарееш и ще станеш майка и много ще се промениш, но сега ти си Цирцея и си длъжна да изпълняваш своето призвание.</p> <p>На въпроса на Таис какво призвание, делосецът й обясни, че женското божество — Музата, макар и да не е кръвожадна, съвсем не е толкова добра, както изглежда на влюбените в нея поети. Всред обикновените хора има такава поговорка — да бъдеш поет, да обичаш поет или да му се надсмиваш, е еднакво пагубно. Древните лунни богини на Крит и Сирия били украсявани със змии, за да напомнят, че прекрасните им образи скриват Смъртта, а лъвовете дебнат своите жертви в краката им. Такива са и сестрите им: богинята-сова, с горящи от мъдрост очи, летяща нощем, възвещаваща смърт като «Нощната кобила» Деметра или безпощадната соколица Кирка (Цирцея), вестителка на гибел, владетелка на острова на плача — Айайя, на север от Вътрешното море. Кирка — вълшебница на любовта, която превръща мъжете в зверове според техните качества — свине, вълци или лъвове. Артемис Елате (Ловджийката), грижеща се за здравето на всички диви зверове и за хората, като унищожава слабите, болните, малоумните и грозните.</p> <p>Великата богиня Муза е гола като дарителка на истината, не е свързана нито с дадено място, нито с времето. Тя не може да бъде, но ти овладяваш силата да не се подчиняваш сляпо нито на хората, нито на любовта, нито на измамните думи, на лъжливите приказки и писания. Защо ще се страхуваш от несподелена любов? Тя само ще утвърди твоя път, възбуждайки скрити сили. Ами аз тъкмо за това те обучавах!</p> <p>— Ами страшните спътници на Антерос — отмъщението и разплатата?</p> <p>— Защо ти е да ги следваш? Не бива да унижаваш и мъчиш мъжа, така както и ти да не се унижаваш. Придържай се към тънката граница на умното поведение, иначе ще изпаднеш до положението на унижавания, и двамата ще се блъскате в тинята на презрения живот. Спомни си за народите, които смятат себе си за избрани. Те са принудени да подтискат останалите било с военна сила, с глад или лишаване от знания. Неизменно в душите им нараства чувство за вина, неосъзнато, сляпо й толкова по-страшно. Затова те се лутат да търсят божество, което опрощава вината. Като не намират такова сред мъжките богове, нахвърлят се на древните женски богини. А други трупат в себе си вината и като се озлобят, стават мъчители и палачи на другите, тъпчат достойнството и красотата у човека, завличайки го в мръсотията, в която затъват те самите. Тези са най-опасни. Някога орфиците имали неметори — тайни жреци на Зевс Метрон, Зевс Измерител, задължението на които било своевременно да отравят подобни зли хора. Но отдавна вече го няма култа на Зевс Измерителя, няма ги неговите тайни жреци. А броят на мъчителите в Ойкумене расте. Понякога ми се струва, че дъщерята на Нощта Немесия<a data-toggle="modal" href="#note_3" type="note">3</a> задълго е заспала, упоена от своя венец от нарциси, които даряват забрава.</p> <p>— Ама ти знаеш ли тайната на отровата?</p> <p>— Не. И ако я знаех, нямаше да ти я разкрия. Ти си определена за друго. Не трябва да се съчетават различни пътища. Това ще доведе до грешки.</p> <p>— Ти си ме учил: орфиците не погубват хората. Искаше ми се да узная, в случай…</p> <p>— Случай няма! За всичко е необходимо Разбиране и Разкриване — двете големи съставки на Справедливостта. Каквото и да ти се случи в живота, никога не стъпвай на черен път и се мъчи да отклоняваш хората от него. За това ти си достатъчно въоръжена! Може да си идеш в къщи. Уморих се, дъще моя! Хелиайне!</p> <p>Таис падна на колене пред учителя. Изпълнена бе с благодарност и на лицето на делоския философ се отрази успокоение, когато тя целуна ръката му.</p> <p>— Ако тук си се научила на скромност… не, ти си се родила с този щастлив дар на съдбата! Радвам се за теб, прекрасна Таис! — Делосецът с мъка се изправи от креслото.</p> <p>Остра печал, предчувствие за дълга раздяла с любимия наставник накара Таис да забави излизането си. Тя тръгна към главния вход, но спря, като се досети за странното си и ярко облекло. По улиците не бива да върви с него. А може би тези дрехи са й дали временно? Като в отговор насреща й изтича през двора познатото момче, служител на този безлюден храм. То се поклони ниско и я отведе в страничния притвор, където бе отишла първия път. Там тя намери своите дрехи и сандалите. Момчето каза:</p> <p>— Ще те придружа до дома ти.</p> <title id="t-shesta_glavanishkata_na_lakonskata_sydba"> <p>ШЕСТА ГЛАВА</p> <p>НИШКАТА НА ЛАКОНСКАТА СЪДБА</p> </h3> <p>След деветте дни, прекарани в тясната и тъмна храмова стая, главата й бе леко замаяна. Вятърът сет бе стихнал. Въздухът бе прозрачен. На осемдесет стадии оттук на север отново ясно се виждаха гигантските пирамиди. Двете тесни езерца зад храма бяха почти пресъхнали. Повдигнала полата на ленената систола, Таис тръгна по утъпканата глина между езерцата през големия парк, избягвайки шумните улици. Тя се чувствуваше несигурно сред тълпата.</p> <p>Едва бе излязла от оградата на парка и бе завила край нея към крайбрежието, когато чу зад гърба си бързо и отсечено войнишко тичане. Без да се обръща позна Менедем.</p> <p>— Откъде, мили? — гальовно приветствува тя спартанеца.</p> <p>— Бродех около храма. Днес е десетият ден и краят на твоя плен. Късно се досетих, че ще тръгнеш през езерата. Измъчих се без теб. Та аз тогава дори не успях да се сбогувам: проклетият магьосник ми взе очите на симпозиума. Благодаря на тиванката, която ми обясни всичко, че иначе бих строшил кокалите на този митиленец.</p> <p>— Не ревнувай! — Таис сложи ръка върху тежкото войнишко рамо.</p> <p>— О, не, съвсем не! Сега знам коя си ти, господарке!</p> <p>Таис се спря.</p> <p>— Да, да! — продължаваше спартанецът. — Ето! — Той взе ръката й, наведе се и целуна пръстена със знака на триъгълника на пръста й.</p> <p>— Ти орфик ли си? — с почуда възкликна Таис. — И ти ли си посветен?</p> <p>— О, не. Моят по-голям брат е жрец на Рея. От него съм научил тайни, които инак не съм способен да разбера. Обаче те ме привличат, както привлича завесата между живота й смъртта, между любовта и красотата. И аз мога да чувствувам, макар и да не разбирам, а съм само един прост войник, възпитан за сражения и смърт. А истинският орфик не убива дори зверове и птици, не яде месо…</p> <p>Таис изведнъж почувствува прилив на необикновена нежност към този грамаден мъжага, нежен и чувствителен като момченце, що се отнася до боговете и любовта.</p> <p>— Да идем у дома — каза Менедем, — аз искам да се отпразнува твоето посвещение.</p> <p>— Да идем — съгласи се Таис, — добре, че ме посрещна!</p> <p>За срещите си с Таис Менедем бе наел глинена къща в западния край, между палми и зеленчукови градини. Тук долината на реката се стесняваше и къщата се намираше недалеч от третата главна алея. Обзаведено бедно дори за спартанец, жилището на Менедем винаги будеше умиление у Таис. Тя забравяше, че от лаконска гледна точка Менедем още не е станал пълнолетен, не е станал андрос, с други думи, не е тридесетгодишен, и все още се подчиняваше на мъжката дисциплина, много по-жестока, отколкото обществения режим на свободните спартанци.</p> <p>Два-три красиви съда, няколко кожи — това бе всичко, с което можа да украси жилището си скромният войник. А през тези дни в дома се бе появил старинен бронзов триножник.</p> <p>Менедем предложи на Таис да свали дългата линостола, а после я вдигна и я постави на триножника като жрица-проницателка или богиня. Учудената атинянка се подчини, любопитна какво ще стане по-нататък.</p> <p>Спартанецът донесе от кухнята горящи въглени, изсипа ги в две те кадилници отстрани и ароматът на скъпоценна арабска смола за почна да се издига около Таис в дълги струи дим.</p> <p>Менедем я хвана за ръката, още веднъж прилепи устни върху пръстена с триъгълника и навел глава, бавно коленичи. Той остана в тази поза толкова дълго, че Таис се почувствува неудобно и от тържествената му поза, и от неудобното положение върху високия триножник. Тя внимателно се размърда, страхувайки се да не обиди Менедем. Спартанецът заговори:</p> <p>— Ти си толкова умна и прекрасна! Аз вярвам, че не си обикновена простосмъртна. Благодаря ти за божествената радост! Не мога да изразя голямото си щастие. Езикът ми не ме слуша, но дори в съня си виждам милата усмивка на Афродита. Аз нямам какво да ти дам освен живота си, а то е толкова малко — живот на войник определен за смърт!</p> <p>— О, ти си най-добрият от всички за мен, мой сотер (спасител)! Радвам се под крилото на твоята сила и те обичам. — Таис се наведе към спартанеца, сложи двете си ръце върху къдрокосата му глава. — Стани по-скоро!</p> <p>Менедем вдигна очи и Таис почувствува в тях възхищението и радостта на чиста и мъжествена душа. Смутена, щастлива и разтревожена от голяма отговорност за възлюбления, за когото тя стана и богиня, и живот за очите, атинянката се постара с веселост да пропъди тревогата, която се промъкваше отнякъде.</p> <p>Този ден им се видя много кратък и Менедем едва смогна да се приготви за нощната стража в стратопедона.</p> <p>Без да слуша възраженията й, Менедем я сложи на рамото си и затича с нея надолу край крайбрежието, там нае лодкар и каза да я отведе до северния край на града. Едва след това той се понесе към лагера. Неуморен бегач, той винаги успяваше навреме.</p> <p>Уморената Таис седеше в лодката, гледаше прозрачната и прохладна вода — в това време на годината Нил бе особено чист. Може би думите на Менедем бяха навели тъга за предчувствие на тяхната близка раздяла? Гласът на воина бе глух и печален, когато разказваше на Таис за полученото от Еоситей писмо от цар Агис, с което го викаше да се върне в Спарта. Пристигането на македонския цар Александър в Египет и покоряването на тази страна от него е неизбежно. Безсмислено е шепа спартанци да се съпротивяват на персийския победител. Отпадаше и нуждата да останат по-нататък в Египет. Фараонът — слуга на жреците, се отправил за Елефант, а неговият ковчежник вече загатнал на Еоситей, че плащането на парите скоро може да се прекрати. Сатрапът на Дарий също не давал никакви заповеди. Страната сега е в ръцете на жреците.</p> <p>— И ти си длъжен да заминеш със своите ли? — изплаши се Таис.</p> <p>— Това е неизбежно. Но как мога да се разделя с теб? По-добре чаша конеон<a data-toggle="modal" href="#note_4" type="note">4</a>…</p> <p>Таис сложи пръст на устните на воина.</p> <p>— Не говори така! Искаш ли аз да тръгна с теб? Да се върна в Елада?</p> <p>— Това е повече от всичко, за което бих могъл да мечтая. Но… — спартанецът се запъна.</p> <p>— Какво има?</p> <p>— Ако аз се върна в къщи, след завършване на война, а иначе… Само че ти никому не говори за това — струва ми се, че ще има война.</p> <p>— Срещу елинския съюз и Александър ли?</p> <p>— Ами срещу кого другиго?</p> <p>— Вие, спартанците, сте страшно смели и глупаво твърдоглави. Зле ще свършите. Но ти не можеш ли да останеш тук с мен?</p> <p>— Като какъв? Като коняр на Салмаах ли? Или да плета венци?</p> <p>— Защо си толкова жесток? Ще размислим, ще намерим изход. Има още време. Скоро ли ще отплува Еоситей?</p> <p>— След идването на Александър.</p> <p>— Колко жалко, че ти не можеш да отидеш при Александър.</p> <p>— А, ти разбираш!.. Да, като спартанец, той не ни обича. Ти знаеш, че той дори отхвърли името на Спарта на трофея…</p> <p>— Това е преодолимо. Той ми е приятел.</p> <p>— Твой приятел?! Да, разбира се, съвсем забравих за Птолемей. Аз трябва да бъда със своите. И при слава, и при смърт, все едно.</p> <p>— Разбирам. Затова не мога да допусна, че ще отидеш на служба при македонците.</p> <p>През целия път Таис се мъчеше да измисли нещо за Менедем, но нищо не измисли.</p> <p>Щом Таис навлезе сред персийските ябълки на своята градина, Хезиона се втурна към нея с радостен плач. И Таис прегърна тиванката като сестра. Дотича и Клонария, като ревниво поглеждаше към «Родената от змия» и се мъчеше да я откъсне от господарката си.</p> <p>Те веднага накараха Таис да легне на твърдата скамейка за масаж. Двете девойки се заловиха за работа, укорявайки я, че съвсем се е запуснала.</p> <p>— Сега ще се наложи цяла нощ да се трепем, за да приведем тялото на господарката в приличен вид — говореше робинята, като сръчно работеше с бронзовите щипци и гъбата, натопена в настойка от корени на бриони, която премахва космите и възстановява гладкостта на кожата.</p> <p>Хезиона в това време приготвяше дъхаво питие с любимия на Таис мирис на ирис и нейрон. Тънкоперестите листа на нейроца с техния остър мирис на възгорчива свежест тук в Египет можеха да бъдат доставени в изобилие. В Елада те се развиваха само за кратко време през месец елафеболион.</p> <p>Превръщането на Таис в гладка като статуя и дъхава жрица на Афродита бе прекъснато от идването на ликуващата Егесихора, която разцелува приятелката си, но конете я чакаха и тя избърза, с обещанието да дойде да нощува…</p> <p>Пламъкът на люкносите<a data-toggle="modal" href="#note_5" type="note">5</a>, приглушен с пластинка жълт оникс, осветяваше спалнята със слабо златисто блещукане. До леглото гореше нощна лампичка и ясният профил на Таис на този фон изглеждаше на Егесихора като изрязан от тъмен камък. Таис вдигна високо ръка и блесналият пръстен привлече вниманието на спартанката.</p> <p>— Ти го носиш отскоро. Кажи от кого ти е подарък — каза Егесихора, разглеждайки гравирания камък.</p> <p>— Не е подарък, а знак! — възрази Таис.</p> <p>Спартанката насмешливо подсвирна.</p> <p>— Всички аулетриди носехме такива знаци. Беше удобно. Обърнеш върха на триъгълника надолу — всеки разбира: заета. Върхът към тебе — свободна. Наистина пръстените бяха бронзови и камъкът — синьо стъкло.</p> <p>— А рисунката същата ли е? — лукаво се усмихна Таис.</p> <p>— Същата — триъгълникът на Великата Богиня… Не, нашите бяха тесни, по-остри. На твоя пръстен широко са разтворени страничните линии като на Астарта. И освен това камъкът е правилен кръг. А ти разбираш ли смисъла на този знак?</p> <p>— Не съвсем — с нежелание отговори Таис, но Егесихора не я слушаше и вдигна глава. Някъде от дълбочината на къщата долитаха слаби звуци, лееше се печална мелодия.</p> <p>— Хезиона — поясни атинянката — сама си направи сиринкс от тръстика.</p> <p>— Странна е тя. Защо не я омъжиш, ако не искаш да я учиш за хетера?</p> <p>— Трябва да се опомни от целия този ужас, от насилията и робството.</p> <p>— Докога ще се опомня? Време е!</p> <p>— Различните хора се лекуват различно време. Защо й е да бърза? Когато Хезиона стане истинска жена и се влюби, ще изгрее нова красива звезда. Пази се тогава, златокоса!</p> <p>Егесихора презрително се усмихна.</p> <p>— Та с мен ли ще съперничи твоята нещастна тиванка?</p> <p>— Всичко става. Нали скоро ще дойде тук войската на Александър…</p> <p>Егесихора изведнъж стана сериозна.</p> <p>— Легни до мене, лице до лице, та никой да не подслушва!</p> <p>Спартанката разказа на приятелката си това, което беше вече известно: Еоситей се кани да напусне Египет. Стратегът на спартанците иска Егесихора да замине с тях. Той не иска и не може да се раздели с нея.</p> <p>— А ти?</p> <p>— Дойде ми до гуша със своята ревност. Не искам да се деля от теб и искам да дочакам Неарх.</p> <p>— Ами ако Неарх отдавна те е забравил? Тогава какво ще правиш?</p> <p>— Тогава… — Лакедемонката загадъчно се усмихна, за миг скочи от леглото и се върна с малка кошничка, изплетена от листа на финикова палма. С такива кошнички богатите ходеха на пазар да купуват козметика. Егесихора седна на края на леглото, подви крака, възпети от мемфиските поети като «изваяни от сребро», и извади сандъче от непознато на Таис дърво. Любопитна, тя също седна и докосна с пръсти гладкия сивкав капак.</p> <p>— Дървото е нартекс, в чийто ствол Прометей донесъл от небето огън на хората. Александър има цяла ракла от нартекс. В нея пази препис от «Илиада», поправена от твоя приятел Аристотел. — И Егесихора весело се разсмя.</p> <p>— А кой избяга от Атина заради този приятел? — отвърна на предизвикателството Таис — Но откъде са ти известни такива подробности за Александър?</p> <p>Спартанката мълчаливо извади от сандъчето лист папирус, изписан от двете страни със ситния старателен почерк на Неарх.</p> <p>— «Неарх, син на Мерион, изпраща пожелания за здраве на Егесихора и добавя следното…» — Спартанката изсипа на кревата шепа скъпоценни камъни и два обковани със злато флакона от искрящо «тигрово око».</p> <p>Знаменитите хетери разбираха от скъпоценности не по-зле от бижутерите. Таис освободи лампиона от ониксовата пластинка и другарките се надвесиха над подаръка. Огненочервените пиропи («огнени очи»), огромен рубин с шестолъчна звезда отвътре, наситено син «царски» берил, няколко светловиолетови хиацинта, два едри розови бисера, странен плосък бледолилав камък с метален блясък, какъвто хетерите не познаваха, златисти хризолити от Еритрейско море. Неарх разбираше от скъпоценни камъни и бе направил наистина царски дар на своята любима, толкова отдавна разделена от него.</p> <p>Егесихора, зачервена от гордост, взе в шепи скъпоценните камъни, наслаждавайки се на отблясъците им. Таис я прегърна, целуна я и я поздрави.</p> <p>— О, щях да забравя, извини ме. Замаяна съм от подаръка.</p> <p>Спартанката разгъна късче червена кожа и подаде на Таис малка колкото малко пръстче статуетка на Анаитис или Анахит — изкусно издялана от масивен сапфир. Богинята бе в жива поза, която рязко се отличаваше от обичайната и сковано неподвижна поза, отметнала едната ръка зад главата си, а с другата — прикрепваща тежката си обла гръд. Синият камък преливаше в копринен оттенък при изпъкналите места.</p> <p>— Това Неарх изпраща на тебе, с молба да не го забравяш.</p> <p>Атинянката взе скъпоценната вещ със смесено чувство на досада и облекчение. Птолемей също би могъл да й изпрати нещо за спомен, а щом е изпратил, забравил е Таис. Хвала на Мигонитида, щом Александър и пълководците му дойдат тук, тя няма нужда да мисли как да се раздели от предишния си любим, станал пълководец на могъщия завоевател.</p> <p>— За Птолемей ли се замисли? — С женска проницателност спартанката притисна горещата си длан към страната й.</p> <p>— Не! — сепна се Таис. — А ти какво ще правиш?</p> <p>— Ще чакам Неарх! — убедено отговори Егесихора.</p> <p>— А Еоситей?</p> <p>— Да иде в Спарта, в Македония, ако ще в Ереб.</p> <p>— Не се ли страхуваш от неговата ревност?</p> <p>— Не се страхувам от нищо!</p> <p>— Знам, че ти си тимолеайна, смела като лъвица, но един съвет от мене: остави на съхранение това сандъче при мене.</p> <p>— Мъдър съвет!</p> <p>В края на последния атически месец на пролетта — скирофорион, Египет необичайно се развълнува. Техниците на Александър бяха построили огромен вълнолом и бяха превзели непристъпния Тир след седеммесечна обсада. Осем хиляди защитници на града бяха избити, тридесет хиляди жители бяха продадени като роби. Три хиляди, измъчвани от жажда, бити с камшик, под жестокото слънце издигаха насип от пясък пред стените на Газа. Градът бе решил да се съпротивява, забравил урока на могъщия Тир, измамен от уверенията на Дариеви пратеници, че царят приближава с неизброима войска.</p> <p>До стените на Газа стигна не Дарий, а пясъчният насип. По-висок от нейните кули, от гребена му македонците поразяваха защитниците като на равно място. С това не се ограничи хитростта на техниците. На места македонците подкопаха насипа и стените на Газа рухнаха. В последното яростно сражение Александър получи тежка рана. Гадателят Аристандър предупреждаваше пълководеца, че ще се изложи на голяма опасност, ако вземе участие в боя. Горещият нрав попречи на Александър да се вслуша в съвета. Кръгъл камък от «апарат», както наричаха бойните метателни машини, проби щита му, удари го в лявото рамо и му счупи едно ребро и ключицата. Когато го изнасяха от сражението сред тъжни викове, Александър се усмихваше и приветствуваше своите воини с вдигната дясна ръка.</p> <p>До един бяха избити мъжете, защитници на Газа, а жените и децата бяха продадени в робство. Александър заповяда да се разрушат всички храмове. В Тир той се ограничи с това, че постави в Главния храм на Бел бойна обсадна машина, а на централния площад по негова заповед домъкнаха кораба на Неарх.</p> <p>Пътят за Египет бе открит, в Мемфис очакваха Александър към края на лятото — в боедромион, щом като се съвземе от раната си. Много богати хора бягаха през морето. Красиви къщи с обширни градини в северната част на Мемфис се продаваха съвсем евтино.</p> <p>Спартанците се стягаха за път. Два кораба на стратега Еоситей дойдоха от Навкратис. Те стояха привързани, готови да поемат отряда от сто хоплити охрана, имуществото на стратега и конете на Егесихора. Спартанката ходеше като изгубена, когато узна решението на другарката си да се завърне в Елада. След две безсънни нощи Таис измисли за спартанеца работа в Атина. Домът на Таис засега бе непокътнат с всички неща, оставени в него. Тя предлагаше на Егесихора да живее при нея. Срокът на преследването за свадата с философите беше изтекъл в метагейтнион тази година.</p> <p>Лакедемонката молеше Таис и Менедем да не я оставят сама в Мемфис. — Защо искаш да останеш? — учудваше се атинянката. — Ще отплуваме заедно с Еоситей със спартанските кораби.</p> <p>— Невъзможно! От любов към Менедем предишната ти съобразителност ти изменя — възразяваше Егесихора, — в Спарта не ще мога да се откъсна от Еоситей. И той замисля голяма война…</p> <p>— Пак ли? Нима не им стигна на твоите съотечественици? Наситих се на войнствената им жестокост. Дори от невръстна младост младежите спартанци се упражняват в тайни хайки срещу илоти.</p> <p>— Какво лошо има в това? Учат ги на мъжествена свирепост в отношението им към роби. Да потискат у робите дори мисълта за освобождение.</p> <p>— И робовладелецът е роб, по-лош от илотите!</p> <p>Егесихора сви рамене.</p> <p>— Отдавна съм свикнала с атинското волнодумство, но вие ще си платите за него!</p> <p>— Спарта ще падне по-рано като остарял лъв и ще стане храна на гадните хиени.</p> <p>— Спорим за военни и държавни работи, като че ли сме мъже — нетърпеливо каза Егесихора, — и ти не отговаряш на молбата ми. Остани заедно с Менедем и с мен до идването на македонците. Те нищо няма да направят на твоя любим. Мога да гарантирам за него.</p> <p>— Аз също ще мога да го опазя.</p> <p>— Тогава направи това за мен!</p> <p>— Добре, ще склоня Менедем!</p> <p>Лакедемонката щеше да задуши приятелката си в яките си прегръдки, покривайки смуглите й страни с целувки на благодарност.</p> <p></p> <p>Катастрофата както винаги се разрази неочаквано като гръм.</p> <p>Двете приятелки се разхождаха по крайбрежната улица, свикнали с възхитените възгласи на срещаните граждани и гражданки, които се стичаха към реката в меката надвечер в края на египетското лято.</p> <p>Пълноводният Нил течеше по-бързо. По размътените му води сновяха по-малко лодки за развлечение, отколкото при маловодие.</p> <p>Менедем беше останал на пост в спартанския лагер. Вместо него на една крачка зад Таис ситнеше Хезиона, прикривайки лице от нескромните погледи с една гънка на копринената кърпа на главата си. Безкрайната процесия от пешеходци бавно се движеше в две посоки, оглеждайки мемфиските знаменитости. Тук се обличаха несравнимо по-скромно, отколкото в Атина и особено в богатите градове Ма малоазийското и сирийското крайбрежие. След двете приятелки, привличайки вниманието с ръста си — повече от четири лакти, шествуваше Еоситей, съпроводен от трима грамадни лохагоси — началници с високи гребени като четки от конски косъм, които стърчаха над тълпата като някакви страшни богове. Не се мяркаха нито египетски, нито персийски войници.</p> <p>Там, където Нил заобикаляше старата дига, която служеше за поставяне на подвижен мост, крайбрежната улица се разширяваше в голям площад, засаден с големи дървета. Две палмови алеи се разделяха в западната страна на площада, украсена с два блестящи полирани обелиска.</p> <p>По дясната алея се вдигаше прах. Насреща препускаше конник със син плащ на ангареон — персийската конна поща. На копието му висеше снопче коса по подобие на лъвска опашка, което означаваше, че е изпратен със специално поръчение. Конникът спря коня между обелиските и започна да се вглежда в разхождащата се тълпа. Опитният му поглед бързо намери тогова, който му трябваше. Слезе от коня и с несръчна походка на човек, който прекарва живота си в езда, тръгна напряко през хорския поток и спря пред хетерите, небрежно разбутвайки любопитните. Егесихора побледня така, че Таис се изплаши за приятелката си и я прегърна, привличайки я към себе си с познатия жест на покровителство. Синият вестител ниско се поклони.</p> <p>— Идвам от дома ти, господарке. Там ми казаха, че ще те намеря на разходка край реката. Кой ли може да се измами, като те зърне? Ти си Егесихора, спартанката!</p> <p>Хетерата мълком кимна, като облиза устните си.</p> <p>Пратеникът измъкна от пояса си плик от тънка червена кожа.</p> <p>— Неарх, критянинът, началник на флотата на божествения Александър, ти изпраща това писмо и иска незабавно отговор.</p> <p>Егесихора пое мъничкия плик и нерешително го стисна с тънките си пръсти. Таис й дойде на помощ.</p> <p>— Къде може да те намери човек довечера за отговор и награда?</p> <p>Пратеникът съобщи ксенона на пощенската станция, където бе отседнал, и Егесихора с жест на ръката си го освободи. Точно навреме. Еоситей направи опит да вземе писмото, но Егесихора отстъпи, скривайки кожения свитък под пояса на хитона си.</p> <p>— Хей, я ела! — завика стратегът след отдалечаващия се пратеник.</p> <p>Човекът със синия плащ се обърна.</p> <p>— Отговаряй, откъде е писмото? Кой те е изпратил? Или ще те заловя и под ударите на бич ще кажеш всичко.</p> <p>Пратеникът почервеня, отри изпрашеното си лице с края на плаща.</p> <p>— Военачалнико, ти ме заплашваш въпреки обичая и закона. Писмото идва отдалече, от могъщ човек. Всичко, каквото зная, са онези думи, които трябваше да кажа, когато давах свитъка. Ще трябва да препускаш много парасанги през десетки пощенски статмоси<a data-toggle="modal" href="#note_6" type="note">6</a>, преди да узнаеш откъде е изпратено писмото на златокъдрата.</p> <p>Еоситей се опомни, освободи пратеника и се доближи плътно до Егесихора. Той гледаше изпод вежди с тежък и зъл поглед.</p> <p>— Боговете проясняват мислите ми. Твоето нежелание да заминеш… Дай ми писмото! То е важно и за военния път на моя отряд.</p> <p>— Най-напред ще го прочета аз. Махай се!</p> <p>Тонът на Егесихора бе непреклонен. Еоситей отстъпи една крачка и хетерата за миг разтвори свитъка. Таис, която я наблюдаваше, видя как се изглади суровата бръчка между веждите й и леката безгрижна усмивка на предишната атинска Егесихора пробягна по устните на другарката и. Тя пошепна нещо на Хезиона. Девойката отстъпи встрани, наведе се и подаде на спартанката тежък камък. Преди стратегът да се досети, Егесихора зави камъка с писмото и силно и ловко, не по женски го хвърли в реката. Свитъкът изчезна в дълбоката вода.</p> <p>— Ти ще заплатиш за това! — каза стратегът под смеха и подигравките на мемфисците, които наблюдаваха тази сцена.</p> <p>Еоситей понечи да я хване за ръката, но Егесихора се изплъзна и веднага се скри в тълпата. Военачалникът сметна, че е под достойнството му да преследва жена и надменно се запъти обратно в лагера, съпроводен от помощниците си. Таис и Хезиона догониха заруменялата Егесихора. Весела, със светнали от възбуда очи, тя изглеждаше толкова красива, че всички се обръщаха към нея.</p> <p>— Какво пише? — запита атинянката.</p> <p>— Неарх е в Навкратис. Предлага ми да отплувам да го посрещна или да го чакам в Мемфис. Преди това тук ще дойде Александър… — леко задъхана, каза Егесихора.</p> <p>Таис мълчеше, разглеждаше приятелката си, като че ли не я познаваше. Слънцето бързо се спускаше зад стръмнините на Либийската пустиня, меката светлина на здрачния покой ясно бе очертал фигурата на Егесихора. Таис сякаш видя странна сянка, която беше хвърлила покривало на обреченост върху лицето на спартанката. Черни кръгове бяха легнали под очите й, тъмни бразди бяха подрязали тънките ноздри и бяха засенчили очертанието на смелите устни. Като че ли другарката й стана някак чужда, отдалечи се и застаря с десетки години. Таис въздъхна, посягайки към златните къдри на лакедемонката, разбрала, че това е само игра на сенките от бързия египетски залез и с облекчение въздъхна. Обхваната от веселие, Егесихора се разсмя, не разбирайки настроението на приятелката си. Смътно предчувствие на нещастие помрачи настроението на Таис.</p> <p>— Миличка, ти трябва да изчезнеш за известно време — тя хвана под ръка приятелката си, — докато отплува спартанският отряд.</p> <p>— Никой не ще дръзне, особено сега, под сянката на непобедимия — възрази Егесихора.</p> <p>Таис не бе съгласна.</p> <p>— Еоситей и неговите спартанци са хора с особено мъжество. Те не се страхуват нито от смъртта, нито от съдбата. Ако не искаш да отплуваш от Египет, свързана в трюма на някой кораб, съветвам те да размислиш. Ще ти намеря такова убежище, че никакви разузнавачи няма да те открият.</p> <p>Егесихора отново се разсмя.</p> <p>— Не мога да си представя, че главният стратег, закален воин, роднина на царя, ще може да мисли в такъв решителен час за жена, за хетера, па макар и толкова прекрасна като мен.</p> <p>— Грешиш. Той иска всецяло да те владее. Именно затова, защото си прекрасна като богиня, обкръжена от всеобщо внимание и преклонение. Да се раздели с тебе, а още повече да те отстъпи някому, та ако ще и на самия Аргоубиец, за него е унижение, по-лошо от смърт. Неговата или твоята… Най-напред твоята, но не преди да си изпила до дъно чашата на униженията, с които ще ти отмъсти за надмощието ти над него и за непокорството.</p> <p>Таис млъкна. Мълчеше и Егесихора, без да вижда нито минувачите, нито запалените факли на пристанището.</p> <p>— Да идем в къщи при тебе — трепна тя, — трябва да напиша отговора.</p> <p>— Какъв?</p> <p>— Ще чакам тук. Страхувам се от кораби — моите съотечественици може да ме причакат на което и да е място преди Навкратис. Страхувам се да оставя конете си — къде да ги скрия? Още повече, че ти се съгласи да останеш тук с мен за известно време — и Егесихора силно прегърна вярната си приятелка от детски години.</p> <p>Спартанката помоли Таис да напише с нейния четлив почерк кратък, изпълнен с любов отговор, сложи печат с изпратения от Неарх пръстен и зае от приятелката си два златни дарейка, за да накара пратеника веднага да тръгне обратно до следната станция.</p> <p>Робът-градинар скри писмото в набедрената си препаска и веднага се затича в ксенона на пощенската станция, недалече от древната стъпаловидна пирамида на фараон Джосер.</p> <p>Егесихора до късно очакваше завръщането на изпратения и едва когато узна, че пощенският пратеник се е съгласил да тръгне рано сутринта, се запъти за дома си с факли и двама силни спътници.</p> <p>Едва ли някой в Мемфис би се осмелил да посегне на любимата на самия стратег, но нощем всички никтериди (прилепи) са еднакви.</p> <p>Таис късно заспа и затова се успа повече от обикновено. Разбуди я Клонария, която се втурна с вик:</p> <p>— Госпожо, госпожо!</p> <p>— Какво се е случило? — Таис скочи от леглото си.</p> <p>— Току-що идваме от пазара — припряно заразказва робинята — и там всички говорят само за едно, за убийството на пратеника, дошъл вчера от Делта. Намерили го на разсъмване пред вратата на станцията…</p> <p>— Бързо извикай Хезиона! — прекъсна атинянката Клонария.</p> <p>Хезиона дотича от градината и веднага бе изпратена със заповед да доведе Егесихора. Таис заповяда да приготвят широки бели египетски наметала и да сложат юзда на Салмаах. Облякла къс хитон за езда, тя нетърпеливо се разхождаше по терасата, докато чакаше приятелката си. Най-после, разтревожена от забавянето, заповяда на Клонария да изтича до Егесихора. Дребна работа беше за якото момиче разстоянието от четвърт схен. Когато запъхтяната робиня се върна сама, Таис разбра, че опасенията й се сбъдват.</p> <p>— Хрисокомата и «Родената от змия» са заминали заедно с четворката — съобщи Клонария.</p> <p>— Накъде?</p> <p>— Никой не знае. Ето по този път. — Робинята посочи на юг.</p> <p>Егесихора явно бе решила да скрие своите скъпоценни коне в градината, близо до гробищата на древните царе край пресечената пирамида. Собственик на градините беше елин по баща и един от верните поклонници на Златокосата.</p> <p>Таис се метна на Салмаах и изчезна сред праха, преди робинята да успее да продума.</p> <p>Западните скали се спущаха до самата река. Като ги заобиколи, Таис рязко спря Салмаах. Иззад храстите се появи четворката на Егесихора и бавно се приближаваше към нея. Един поглед бе достатъчен — станало бе нещо страшно!</p> <p>Приведена над арбилето — предната страна на колесницата, стоеше Хезиона с клюмнала глава. Косите й бяха разрошени от вятъра, хитонът смъкнат, оголил рамото й. Като подкара Салмаах напред, Таис съвсем ясно разбра, че прашните златисти къдрици, развявани от вятъра между прорезите на дясната страна на колесницата, са краищата от косите на другарката й. Като отиде по-близо, тя видя заления с кръв хитон на Хезиона, тъмни петна върху жълтата боя и страшните, бавно падащи капки в прахта зад конете.</p> <p>Хезиона, по-бяла от атинските стени, бе навила юздите върху издадената арбила, която поддържаше горния процеп на стожера. Момичето почти не управляваше конете, само ги задържаше. Салмаах се теглеше встрани от колесницата, подушила кръв и смърт. Таис скочи от кобилата, хвърли поводите и бежешком догони колесницата. Егесихора лежеше, опряла хълбок на арбилата, ниско свела натежалата от косите й безжизнена глава. Прескачайки през краката на спартанката, Таис прегърна изпадналата почти в безсъзнание Хезиона, пое поводите и спря квадригата.</p> <p>Хезиона дойде на себе си. С мъка отваряйки устни, тя едва промълви:</p> <p>— Не бива. Отзад идат убийците!</p> <p>Таис не отговори, наведе се над милата си приятелка, повдигна главата й, видя безцветните устни и блестящите през полупритворените клепачи изцъклени очи. Широката рана под лявата ключица, нанесена отгоре с бойно копие, бе смъртоносна. Таис извърна още топлото и гъвкаво тяло на приятелката си настрани, положи я на дъното на колесницата. За миг и се стори, че Егесихора, жива и невредима, се е свила удобно на кълбо и е заспала по пътя. Изтръгналото се ридание разтърси цялото тяло на атинянката. Преодоляла мъката си, Таис се зае с Хезиона. По десния й хълбок минаваше дълъг разрез от нанесения удар. Убиецът не бе попаднал в целта и бе разсякъл само кожата и горната част на мускулите, обаче кръвта продължаваше бавно да се стича по бедрото на широка, ивица. Таис пристегна раната с покривалото си за глава и подкара конете, като подсвирна на Салмаах, която със ситен тръс тръгна до тях. Стигнаха до ручей чиста вода, без да разменят нито дума с Хезиона. Таис даде на девойката да пие, изми лицето и окървавените й ръце и замря в размисъл. Хезиона искаше да каже нещо, но не посмя да наруши мълчанието й. Лицето на хетерата, изкривено от скръб и отчаяние, ставаше все по-застрашително и същевременно странно се проясняваше.</p> <p>Внезапно Таис тръгна към колесницата, огледа я, поправи изкривилия се кринон — халката на процепа. Хезиона я последва, но Таис мълком и посочи Салмаах. Хезиона вече се беше посъвзела и неочаквано леко възседна коня. Оправяйки юздите, Таис хвърли поглед към тиванката и се убеди, че може да се държи на седлото. Зад тях по правата част на пътя се показаха подозрителни, препускащи със ситен тръс фигури в бели египетски наметала. Таис се усмихна зло и нададе пронизителен вик. Конете бясно препуснаха. Изплашена Салмаах отскочи встрани и едва не изтърси Хезиона. Тиванката легна върху гърба й, вкопчена за гривата. Таис препускаше лудешки, както никога не би направила дори в присъствието на Егесихора, която някога я бе учила да управлява четворка.</p> <p>Егесихора, златокосата, среброногата, прекраснораменната! Нейната неразделна другарка, посветена във всичките й тайни, спътница по всички пътища! Ридания отново разтърсиха Таис, но мисълта за убийците и за отмъщение, гневът и яростта изместиха всички други чувства. Тя се носеше като олицетворение на Ериния, застинала в стремежа си да постигне целта. Не бе успяла да научи от Егесихора тази музикална работа с пръстите, необходима за хармонично съгласуване движенията и на четирите коня. Таис помнеше, че между големия пръст и показалеца на дясната и лявата ръка се държат юздите на едната двойка, а средният и безименният — държат юздите на външния впряг, който минават през пръстените върху холките. Завоите на квадригата в нейните ръце бяха нескопосани. Таис препускаше безогледно, като едва успяваше да избегне сериозните препятствия.</p> <p>Устремът на Таис се предаде и на Хезиона, която препускаше на Салмаах успоредно с нея. Кобилата ту настигаше колесницата, ту я изпреварваше, ту оставаше назад, когато пътят ставаше прав и равен като писта на стадион.</p> <p>От откъслечните несвързани извиквания на Хезиона Таис разбра, че другарката й е била издебната на пътя към градините, отдалечени на три схена от центъра на Мемфис. Егесихора помолила Хезиона да я придружи, за да й помогне да се справи с конете, ако приятелят й не бъде там. Таис разбра, че Егесихора е чувствувала надвисналата над себе си опасност и не е искала да бъде сама.</p> <p>Изминали повече от два схена и стигнали до малка горичка, където двама души с копия преградили пътя на колесницата. Егесихора се понесла право срещу тях… Хората отскочили встрани, а в това време някой, скрит в клоните на голямото дърво, запратил копие върху Егесихора. Тя паднала веднага, смъртоносно поразена. Хезиона че си спомня много добре какво е станало по-нататък. Мислела само за едно: да откара Егесихора в града при господарката си. Сигурно е спряла засилилите си четири коня, завила е обратно по тесния път, когато убийците отново са се появили. Някой хвърлил нож по нея и я наранил.</p> <p>Тя избягала въпреки струящата кръв. Когато преследвачите останали далеч назад, тя позабавила препускането на конете и намотала юздите върху издатината на арбилата, за да измъкне копието от тялото на Егесихора. Изтръгнала с усилие оръжието и веднага й прилошало.</p> <p>Тогава дошла Таис и я намерила в това състояние. Самите богове са довели господарката тук, иначе убийците щяха да настигнат колесницата.</p> <p>Те препускаха в бесен галоп по многолюдните улици сред изплашените викове и заплахи на разбягалите се минувачи и носачи. Като вихър летеше четворката към вратата на стратопеда. Постовият войник, затъпял от силното слънце, отначало дори не помръдна, познал четворката на Егесихора. После, забелязал, че нещо не е наред, нерешително наведе копието, преграждайки пътя. Таис нямаше намерение да задържи озверелите коне. Със звън полетя избитият от ръцете щит, изхрущя под колелата копието, отхвърленият към стълба спартанец диво зави, вдигайки тревога. Колесницата се понесе през обширния двор за военни упражнения към оградения с решетъчна бариера навес. Тук обикновено седеше стратегът Еоситей. В дъното на навеса беше жилището му. Еоситей, привлечен от виковете, изскочи изпод навеса. Безсилна да спре тетрипата, Таис я изви настрани и заби оста в решетката. С трясък полетяха късове сухо дърво, колесницата разби оградата и като се блъсна в стълба, спря конете, които се изправиха на задните си крака, като размахваха предните копита, отметнали назад озъбени муцуни.</p> <p>От всички страни се стичаха изплашени военачалници. От бараката край вратата се изсипа и се построи отряд хоплити — воини с металическа броня. Хезиона препусна през вратата след колесницата и пристигна на помощ на Таис.</p> <p>Атинянката скочи от колесницата право пред краката на вцепенилия се стратег.</p> <p>— Убиец, жалък страхливец! — завика тя, изпънала се пред гиганта с целия си дребен ръст, като го сочеше с пръст. — Иди виж какво си сторил със собствените си ръце! — Таис посочи колесницата. От удара в стълбата тялото на Егесихора се бе катурнало назад и се бе свлякло до стъпалото. Изглеждаше, сякаш спартанката е заспала, сложила глава върху гъстите си златни коси, широко разперила ръце в неудобна поза.</p> <p>Еоситей се опомни. Сграбчи Таис за ръка и я дръпна на сянка навътре под навеса.</p> <p>— Ти си се побъркала, жено! Как смееш да ме обвиняваш, мен, потомъка на спартанските царе, прочутия воин?</p> <p>— Чухте ли лъжливите думи на хиената?! — обърна се Таис към събраните край счупената решетка потресени воини. Тя презрително се разсмя. — Тайно изпратените от него убийци са хванати. Те вече признаха всичко!</p> <p>Таис говореше с такава непоколебима увереност, че Еоситей посивя от злоба.</p> <p>— Млъкни, мръсна блуднице! — изрева той, затискайки устата на Таис с огромната си длан. Хетерата го ухапа за пръстите и стратегът зарева от болка и дръпна ръката си.</p> <p>— Златокосата не искаше повече да бъде с него. А вие трябваше да напуснете Египет — бързо обясняваше Таис, — тогава той подкупил трима… — Атинянката едва успя да избегне силния юмрук.</p> <p>В този миг Хезиона изплака:</p> <p>— Аз съм свидетелка! — скочи върху гърба на Еоситей, впила нокти в очите му. Стратегът я отхвърли като котка и я запрати в ъгъла, побеснял се втурна срещу Таис, грабна широкия си киликийски нож. Таис разбра, че ей сега ще бъде убита. Без да се страхува, тя стоеше пред гиганта, гневно и отмъстително загледана в очите му.</p> <p>В последния миг неизвестно откъде изникналият Менедем прикри Таис с тялото си.</p> <p>— Марш, кученце, роб на уличница! Хей, заловете мръсната жена.</p> <p>Никой от войниците не помръдна въпреки известната спартанска дисциплина. Всички обичаха Егесихора и Таис и обвинението беше твърде правдоподобно.</p> <p>Еоситей разбра, че тази негова нерешителност го заплашва да бъде разобличен. Той отблъсна Менедем, сграбчи Таис за хитона, дръпна я към себе си, платът изпука, но веднага Менедем му нанесе такъв удар в гърдите, че стратегът отлетя няколко крачки и падна, като удари главата си в стената. Когато скочи, по лицето му не се четеше нито страх, нито злоба. Изкусен воин, той измами обезоръжения атлет със страничен удар с кинжал и внезапно, като се извърна и приклекна с единия крак, нанесе страшен удар отдолу в черния дроб.</p> <p>Сякаш в тежък, непробуден сън Таис видя как се отпуснаха силните мускули на верния и атлет. Като покосен, сключил ръце над раната си, Менедем падна на колене, от устата му бликна тъмна кръв. Еоситей се наведе, стараейки се да измъкне дълбоко забилото се оръжие. В този миг Менедем с последни сили нанесе удар по темето на Еоситей с двете си сключени в пръстите ръце. В тялото на умиращия атлет последните сили бяха толкова, че шията на стратега изхрущя и той се свлече в краката на Таис, протегнал като за последен удар ръката си с окървавения кинжал.</p> <p>Таис се приведе над Менедем. Воинът успя да й се усмихне. Всеки истински елин умираше с усмивка, което винаги покъртваше чужденците. Устните на Менедем помръднаха, но Таис не разбра нито дума. За нея светлината угасна и тя падна в безсъзнание върху широката гръд на Менедем, притиснала към него страната си.</p> <p>Военачалниците на спартанците мълком вдигнаха Таис и я повериха на грижите на Хезиона. Менедем беше мъртъв, а Еоситей глухо мучеше, въртейки глава, без да може да помръдне парализираните си крака и ръце.</p> <p>Главният помощник на стратега, спартанец от знаменит род, се приближи до Еоситей, изтегли меча си и му го посочи. Според осветения от векове обичай лаконците винаги доубиваха смъртоносно ранените с тяхно съгласие, ако те бяха в съзнание. Стратегът помоли с очи да бъде убит и след миг той вече не съществуваше.</p> <p>Хезиона свести своята господарка и я молеше да почака, докато заместникът на стратега им даде кола. Хетерата отстрани тиванката и скочи.</p> <p>— Трябва да вървим. Нека доведат Салмаах! — отвърна тя на изплашения поглед на Хезиона. — Аз трябва да погреба Егесихора и Менедем, както древните герои на Елада. Сама! И това трябва да направя незабавно, докато са още красиви — шепнешком добави Таис. — Къде е Архимах, заместникът на стратега?</p> <p>Хезиона все още задържаше господарката си, за да я попричеше и да прибоде дрехата й. Таис намери в тълпата възбудени военачалници добре познатия й Архимах, заместника на стратега, суров, възрастен воин, и се уговори с него за реда на погребението. А после с двама по-млади военачалници тръгна към града, след като изпрати Хезиона в дома на Егесихора със затворена кола. Вътре в нея върху купчина наметала бяха положили тялото на Златокосата и на Менедем. Архимах даде цял отряд, а търговецът на дървен материал изпрати тридесет роби с шестдесет каруци с трупи от ароматен кедър. Таис заплати за тях и за пет дънера арабски ароматни дървета, даде всичките си останали пари, половината от скъпоценностите и леглото си от абаносово дърво със слонова кост…</p> <p>Разложението още не бе докоснало телата на двамата най-скъпи за атинянката приятели, и те лежаха един до друг на гигантска клада, съединени в смъртта, с глави на север, облечени в празнично облекло. Дорестите коне, убити, както са правили в древността, за да съпровождат Егесихора в нейния път по полетата с асфодели в Аид, лежаха отляво. Гривите им и лъскавата козина караха да изпъкват дългите коси на спартанката, които сякаш струяха надлъж по тялото й и стигаха почти до стъпалата на босите й крака. От дясната страна на Менедем положиха белите впрегатни коне, а в краката и на двамата поставиха колесницата.</p> <p>Кладата се издигаше на издатината под стената на западната височина, почти срещу дома на Егесихора. Таис се изкачи на височина пет лакти, в ъгъла на кладата, и застина в прощална тъга, гледайки за последен път прекрасните лица на преждевременно загиналите скъпи хора. В пълно бойно въоръжение стояха наоколо другарите на Менедем — мълчаливи, мрачни, настръхнали, с наведени напред копия. Преди един час те бяха погребали своя стратег до стената на малкото елинско гробище на източния бряг на Нил. Ридаеха робините на двете хетери със сдържани викове, както подобаваше в Елада. Бързо бяха отстранили двама слуги, които бяха започнали да вият по египетски обичай. Сега само резките вопли на дървените погребални флейти-гингри нарушаваха неспокойната тежка тишина. Жрецът се готвеше да извърши последното възлияние и тихо отправяше молитва към владетеля на подземното царство. На почтително разстояние стоеше огромна тълпа мемфисци — поклонници на златокосата укротителка на коне и обикновени любопитни.</p> <p>Лицата на Егесихора и Менедем изглеждаха прекрасни. Леко привдигнатите вежди на спартанката й придаваха несвойствено за нея изражение на мило недоумение. А Менедем се усмихваше с онази тиха усмивка, която бе изпратил на Таис с последния си дъх.</p> <p>Таис още не беше успяла да осъзнае колко дълбока е загубата й.</p> <p>Сега тя най-остро от всичко чувствуваше изчезващата красота на своите близки, които лежаха на общо погребално ложе, подобни във всяко отношение на древните герои на Елада.</p> <p>Тя се озърна. Редиците на спартанците продължаваха да стоят неподвижно, воините бяха отправили очи към загиналите. С един скок атинянката слезе от кладата. Веднага й подадоха запален факел. Тя го вдигна високо над главата си и замря за миг. Воините, предавайки копията си през един на своите другари, започнаха да взимат насмолени пръчки, да ги палят от мангалите, които димяха в четирите ъгли на кладата.</p> <p>Таис заобиколи кладата, спря край главите на покойниците и пъхна факела под купчина тънки кедрови трески. Почти невидим от слънцето пламък полъхна горещо, издигна се до края на носилката и се изви с рядък синкав дим. Лаконските воини бързо подпалиха кладата от всички страни, запращяха конските гриви и опашки, разнесе се рязка миризма на запалена коса. През танцуващия пламък Таис погледна за последен път към мъртвите. Стори й се, че Менедем размърда ръка, сякаш се прощаваше, и атинянката се извърна. Като спусна над лицето си лек египетски шал, който служеше тук през лятото вместо наметало, Таис, без да се обръща, тръгна към дома си, придружена от Хезиона.</p> <p>Утре, когато изстине жарта от огромната клада, спартанците ще съберат пепелта от телата на Егесихора и Менедем, смесила се с пепелта от нейните коне, и ще я хвърлят в средата на Нил, който тече към Вътрешното море, на чиито северни брегове бяха израснали и двамата. А един ден по-късно спартанците Ще отплуват надолу по реката към Навкратис, откъдето минава пътят им към Лакедемон. Спартанците настояваха Таис да замине с тях, но хетерата отказа. Тя не можеше веднага да тръгне от Мемфис. Пък и сега нямаше за какво да се връща в Елада. От Атина идваха тревожни слухове за вълнения, предизвикани от речите на Демостен, и целият елински свят, разтревожен от нечуваните победи на македонския цар, сякаш се готвеше да тръгне на изток в по-рано забранени предели.</p> <title id="t-sedma_glavaprobuzhdaneto_na_heziona"> <p>СЕДМА ГЛАВА</p> <p>ПРОБУЖДАНЕТО НА ХЕЗИОНА</p> </h3> <p>Пет дни Таис не излезе никъде. Тя лежеше просната по очи в полумрака на спалнята, и допускаше при себе си само Хезиона, която се мъчеше да накара господарката си поне малко да хапне. Приятелските чувства към тиванката, които укрепваха лека-полека, въпреки нарочното старание на Хезиона да се държи като прислужница, сега в тези горчиви дни се усилиха и се превърнаха в истинска привързаност. Трудно беше да не обикнеш смелата, чиста и красива дъщеря на Беотия.</p> <p>Едва на шестия ден вечерта Таис излезе от къщи, за да отиде в храма «Нейт». Но с огорчение узна, че делоският философ и неговият ученик-поет са заминали. Мемфис, който уж се развълнува от тройното убийство, бързо го забрави: новите събития, свързани с приближаването на Александър, занимаваха еднакво и елини, и египтяни.</p> <p>Таис нае кон за Хезиона и сега почти всеки ден те правеха далечни разходки на коне. Таис дресираше Салмаах. Хезиона никога не мислеше, че е възможна такава ловкост и такова взаимно разбиране между ездачка и кон. Таис обичаше да се спуска по невъобразими стръмнини из пясъчните урви на нилските брегове. Салмаах слизаше, като подгъваше задните си крака, а ездачката се отмяташе назад и докосваше с тила си задницата на коня; коленете на Таис се събираха върху високата холка. Струваше ти се, че след миг конят ще се преметне презглава, ще полети надолу и ще изпочупи костите на ездачката. Отстъпвайки пред молбите на Хезиона, Таис избираше удобна равна площадка и се залавяше с танци. Хезиона привързваше своя кон, заставаше в края на площадката и запяваше провлачено тесалийска мелодия, като си съпровождаше с удари върху малко дайре. Салмаах отначало се противеше, докато след няколко дни разбра какво се иска от нея. Чувството за ритъм е вродено у всички породисти коне, то се е създало в течение на милиони години приспособяване към правилен бяг. Без отсечен ритъм не може да се издържи продължителен тръс. Ударите от копитата на добрия бегач трябва да приличат на отмерения звън на капки от клепсидра — воден часовник. Необходимостта от ритмично темпо се отнася и за човешкия бяг. То е необходимо навсякъде, където от живото тяло се изисква продължително напрежение и особена издръжливост.</p> <p>Скоро Салмаах танцуваше под дайрето на Хезиона като истинска танцьорка и нищо чудно — нали я ръководеше лично «четвъртата Харита» на Елада. Архаичният танц на жени с кон — хипогинес, по предание е бил създаден от амазонките. Легендарните жени на Термодонт го изпълнявали в равнината на Темискира<a data-toggle="modal" href="#note_7" type="note">7</a> — на пафлагонското крайбрежие на Евксинския понт. Това ставало винаги при пълнолуние, под ярката светлина на високата луна през дните на елотиите — празненства в чест на Артемис. Сега хипогинесът е почти изчезнал, само понякога безстрашни тесалийки, професионални акробатки на кон, го изпълняват в Атика или Спарта, специално поканени от богати организатори на празненства. С тези занимания Таис безуспешно се стараеше да намери забрава и да запълни пустотата в живота си, която от ден на ден не намаляваше, а, напротив, се увеличаваше. При елините не съществува вярата в радостна задгробна съдба, с която изпълват своя беден живот народите от други религии, като очакват отплата и среща с близките си, които са загубили, там, отвъд смъртта. Достойнството, с което синовете и дъщерите на Елада посрещат своя край, почива върху чувството на до дъно изпита чаша на собствения си живот, на пламенната любов към земята и морето, към тялото и страстта, към красотата и ума.</p> <p>Необикновената доблест и физическото съвършенство на спартанците, удивително нежната връзка на критяните с морето, изобретателността, предприемчивостта и вечната жажда към нещо ново при атиняните са станали пословични и са се прочули по цялата Ойкумене.</p> <p>А сега у Таис не беше останало нито чувство за пълнота на живота, нито радост. Предишната й закачливост угасна, отстъпвайки място на тъжни мисли за бъдещето. Дойде време и Хезиона да се замисли как да излекува душевната рана на своята господарка и приятелка. Тя дори започна да съжалява за заминаването на тайнствения учител на Таис, от когото по-рано толкова я ревнуваше. Делоският философ би ускорил «оздравяването» на господарката й, тежко ранена от невидимото оръжие на съдбата и боговете. Хезиона с женски усет отгатваше, че възраждането на Таис е неизбежно. Твърде много сили имаше в младото тяло, твърде много жив интерес към всичко на света бе наследила тя от истинските си атински прадеди.</p> <p>Спаднаха водите на великата река. Нил стана прозрачен и бавен като през зима. Таис разпределяше времето си между Салмаах и тясна, лека лодка. Трите Заедно се возеха с лодка: господарката, «Родената от змия» и Клонария. Хетерата не отвърна нито на едного от многобройните поклонници, които ставаха все по-настойчиви. Хезиона въобще отблъскваше всичко мъжко и само Клонария се бе влюбила в един възрастен гръцки търговец. Той предлагаше да я откупи от Таис, но робинята се отказала, защото се страхуваше да напусне дома на Таис, където се чувствуваше в безопасност и където бе свикнала на добро отношение. Таис извика търговеца и му заяви, че ще даде Клонария без откуп, но при условие да се сключи брак. Търговецът обеща да помисли. Той бе вдовец, но между Родос, откъдето бе Клонария, и неговата родна Лидия не съществуваше епигамия. Обаче нищо не пречеше да се сключи специално споразумение за «вземането» на Клонария и Таис реши да настоява. Налагаше се да напуснат къщата. Собственикът й поиска да повиши и без това високия наем. Само неопределеното положение в Египет в навечерието на идването на Александър пречеше на собственика да смени Таис с по-богати наематели.</p> <p>Хезиона с тревога следеше как едно след друго изчезваха от голямото ковчеже украшенията на господарката й. Дори през най-богатия период на живота си Таис живееше, скромно в сравнение с неудържимото разточителство на другите известни хетери. Смъртта на Егесихора отне половината от сърцето й, а гибелта на Менедем я лиши от любов и надеждна опора. Таис, като изостанал при препускане кон бе изгубила посока и се въртеше в кръга на бавните дни без желания, не виждаше повече смисъл да живее в Египет и не знаеше накъде да тръгне, за да запълни по-скоро душевната си пустота. Само препускането и опасните фокуси със Салмаах понякога възстановяваха предишната Таис с пламнали страни и с блясъка на палавите и същевременно сериозни очи — тази смесица от вдъхновено достойнство и девическа палавост, която й придаваше неотразима прелест.</p> <p>През дните на «мъртвите», «тежките дни» (трите последни дни на всеки месец) на пианепсион Таис особено остро почувствува, че предишният свят е завинаги загубен. Никога повече не ще се върне онзи безгрижен и спокоен живот с неизбежното очакване на нещо още по-хубаво, още по-красиво, с божествената увереност в собствената си красота, с чувство за здраве и щастлива съдба, което се появява само в разцвета на младостта. Таис бе навършила само двадесет и три години — за една елинска жена и дори за танцьорка възраст на пълен разцвет й се струваше, че младостта си отива, а заедно с младостта си отива и нейната предишна хубост. Липсата на желания плашеше Таис с призрака на бъдещата старост. Ех, ако не бе заминал мъдрецът от Делос! Колко й бе необходим сега приятел-наставник! Тя по-скоро би намерила в себе си сили и би се възродила за нов живот.</p> <p>Таис повери къщата на грижите на Хезиона и отново се уедини в храма «Нейт». Явно предупредени от делосеца, жреците я приеха благосклонно. Хетерата си хареса стаята-библиотека на горния етаж на пилона и сред гръцките книги намери Платоновия диалог «Горгий». Таис помнеше насмешливата усмивка на делоския учител в отговор на пренебрежителния й отзив за Платон. Тогава тя не почувствува, че е допуснала грешка и реши при случай да препрочете великия философ. И наистина в диалозите му Таис видя дълбоката загриженост за хората на Атина, която по-рано тя не бе разбрала, старание да възвиси елините на Атина така, че да отговаря на духа на града на Девата. Тя усети остро в сегашното си настроение мъката на мъдреца по миналото на Атина, от което след войната със Спарта беше останал само празния съд на минало великолепие. Това, което тя по-рано виждаше само като отегчително наставление, се оказа твърда вяра, че само високият морал и човечните отношения между хората могат да създадат истинска световна държава. Според Платон грижата за подобряване отношенията между хората е най-главното. На властниците, които хвърлиха елините в безправие и учеха поданиците си само на злоба и предателство, нищо не се удаваше освен позор и безславие. Интересно към какво се стреми Александър? Къде ще насочи по-нататък своята съкрушителна армия? За какво ще използува своята голяма мъдрост и непрекъснатото покровителство на боговете? Впрочем, какво засягаше всичко това Таис? Накъде ще тръгне самата тя, какво ще й донесе любовта към приключения и несвъртането на едно място? Време е да напусне Мемфис. Може би дори само за да облекчи загубата на Егесихора и Менедем. Напоследък към нея упорито се стремеше някой си Стемлос, единствен син на един от най-богатите търговци в Мемфис. Току-що излязъл от възрастта на ефеб, той едва ли е по-голям от самата Таис. Чувствува се като момченце пред богиня. Но нали и силният Менедем често пъти също беше като момче! Добър, доверчив, безстрашен! Дали да не приеме предложението на Стемлос? О, не, никой не й трябва!</p> <p>Като четеше седмото писмо на Платон, Таис живо почувствува, че мъдрецът се прекланя пред древната и по неговите думи свята религия на орфиците. И все пак предишната неприязън към учението на Платон остана. Тъкмо защото в неговата проповед беше подложено на унижение физическото, естественото начало у човека. Нея, която притежаваше много по-широк поглед върху света и хората, я отвращаваха древното сковаване на ума и чувствата у закоренелия робовладелец. Няколко дни, без да напуска храма, Таис се отдаде на размисъл и четеше, докато не се пресити и не се отказа от опитите си да предвиди своето бъдеще. С облекчение и с почти предишното палаво чувство на здраве и сила тя чу гласа на служителя, който й съобщаваше, че «красива девойка с розов хитон моли Таис да излезе при вратата на вътрешния двор».</p> <p>«Красивата девойка» излезе Хезиона, със светла премяна, която не беше присъща на суровата тиванка. Хезиона неузнаваемо се бе променила и много се бе разхубавила от времето, когато бе попаднала в дома на Таис от робския пазар.</p> <p>Хезиона забеляза учудването на своята господарка и цяла поруменя.</p> <p>— Заповядано е на всички жители в Мемфис да се облекат в най-хубавите си дрехи.</p> <p>— Как? Александър ли?</p> <p>— Да!</p> <p>Таис плесна с ръце, за да повика момчето-послушник.</p> <p>— Кажи на почтените жреци, че им благодаря за гостоприемството. Трябва да си отида, но скоро ще се върна…</p> <p>На Таис дори през ум не й минаваше колко много се лъже. Едва след девет години, вече като царица на Египет, тя ще престъпи отново прага на храма «Нейт».</p> <p>Отдавна улиците на Мемфис не са били толкова оживени. Таис и Хезиона с мъка си пробиваха път към къщи през развълнуваните тълпи. Египтяните, обикновено сдържани и учтиви на улицата — в това те си приличаха със спартанците, — днес бяха просто неузнаваеми. Не даваха път на старите и на жените, блъскаха се като атиняните на агората. Дори на Таис, понеже не бяха я познали, бяха подхвърлени обидни думи заради вехтото, й непразнично облекло. Тя не отговаряше, навела глава и покрила лицето си с шарфа.</p> <p>Мемфисците възторжено посрещнаха Александър и искаха да устроят в негова чест голям празник. Но великият победител изчезна така внезапно, както се бе появил, веднага щом като прие знаците на покорност от страна на сатрапа и жреците, които обявиха свалянето на фараона.</p> <p>Таис не искаше да се среща с Александър и съдбата й помогна. Късно вечерта на втория ден от връщането на Таис Неарх я намери. Атинянката веднага позна мореплавателя, макар той доста да се бе изменил, в говора му се бяха появили властни и резки нотки. Брадата му, въпреки модата у пълководците на Александър, предизвикателно стърчеше. Критянинът като че ли не се зарадва на отколешната си приятелка, пристъпи към изтичалата насреща му Таис, здраво стисна ръката й и промълви само една дума:</p> <p>— Егесихора?</p> <p>Устните на хетерата затрепераха, очите й се насълзиха. Като сдържа дъха си, тя наведе глава. Така стояха те един пред друг мълчаливи. Ръцете на Неарх мачкаха гривните от меко злато на китките й. Най-сетне Таис се съвзе, повика Хезиона…</p> <p>— Седни, изпий едно вино.</p> <p>Неарх послушно, с непривична за него мудност се отпусна в едно тежко кресло с резба, машинално си наля неразредено вино.</p> <p>Хезиона смутена, с наведени очи донесе сандъчето със скъпоценностите на Егесихора, което беше останало у Таис.</p> <p>Критянинът трепна, когато видя своите дарове. Таис задържа Хезиона, която искаше да излезе, и я подтикна към Неарх.</p> <p>— Тя е свидетелка на последния час на Егесихора! Разказвай!</p> <p>Хезиона се заля в сълзи, свлече се на килима, но бързо се съвзе и доста свързано разказа на Неарх всичко, което той искаше да узнае.</p> <p>Изпод притворените клепачи на младия началник на флота се търкулнаха няколко сълзи. Критянинът седеше неподвижен, само отпуснатата на страничната облегалка на креслото ръка потрепваше, а тънките пръсти стискаха шията на изваяния лъв. Поддавайки се на внезапен порив, Хезиона се надигна от килима и притисна бузата си към тази ръка. Неарх не я отдръпна, а протегна другата си ръка и започна да милва косите на тиванката, полуобърнат към Таис, която допълваше нейния разказ.</p> <p>— И моят Менедем отиде да придружава Егесихора в подземията на Аид… — Таис се разплака.</p> <p>— И проклетият Еоситей е също там! Ех, спартанци! — глухо с омраза и заплаха възкликна Неарх и стана.</p> <p>— Егесихора също е лакедемонка! — тихо възрази Таис и критянинът не можа нищо да каже.</p> <p>— Утре на разсъмване ще принеса жертва в нейна памет. Каня те — каза Неарх след кратко мълчание. — И тебе — обърна се той към Хезиона. — Ще изпратя колесница или носилки…</p> <p>— Добре — отвърна Таис и за двете, — но ти забрави това. — Тя поднесе сандъчето на Егесихора.</p> <p>Неарх отстъпи една крачка, отстранявайки с ръка сандъчето.</p> <p>— Не, не бива. Давам го на тази, която е изтръгнала Егесихора от убийците, на твоята приятелка.</p> <p>Разтърсена от вълнение, Хезиона стана пурпурночервена.</p> <p>— Какво ти е, навархо? Нима може да се даряват толкова скъпи неща на бедна девойка, та аз не съм робиня само поради добрината на господарката си! Не мога да приема това!</p> <p>— Вземи! За спомен от ужасния час, преживян заедно с моята скъпа златокоса. А остави на мен да преценя твоите достойнства!</p> <p>Хезиона неуверено погледна Таис. Хетерата вдигна вежди — един вид трябва Да приеме, и тиванката ниско се наведе, поемайки сандъчето от ръцете й, под тъжния поглед на критянина.</p> <p>Неарх се спря на прага.</p> <p>— Имам поръчка за тебе устно от Птолемей. Още първия ден той те потърси. А сега отплава с Александър по море. Не те е забравил. Ако искаш да видиш него, Александър и Хефестион, ще отплаваме заедно. Аз чакам пратеник от Залива на героите и трябва да се присъединя към Александър. Нашият божествен пълководец и приятел иска да основе нов град — може би бъдещата столица на своето царство. Има едно подходящо място там, където преди едно хилядолетие имало критско пристанище.</p> <p>— Къде е това? — заинтересува се Таис.</p> <p>— На крайбрежието… Оттук трябва да се отплава в Навкратис и по-нататък към Канопус, после покрай морския бряг на запад. Впрочем ти знаеш това място от Омир: жилището на морския старец Протей.</p> <p>— «Сред морето, сред шумни вълни, има остров, разположен срещу Египет. Жителите там го наричат Фарос» — веднага си спомни Таис и речитативно го изпя.</p> <p>— Да, Фарос. И това Омирово място особено се харесва на Александър. Нали знаеш колко обича той Омир. Е, добре, тръгваме ли?</p> <p>Таис се смути.</p> <p>— Голям ли е твоят кораб?</p> <p>Неарх за първи път през цялата вечер се усмихна.</p> <p>— Най-големият ми кораб стои на площада в Тир пред главния храм. В знак на победата. Също както и обсадната машина на Деиад, началника на всички Александрови техници, в знак на победата е поставена вътре в храма на Газа.</p> <p>Таис плесна с ръце от възхищение.</p> <p>— Защо ти е да знаеш размерите на моя кораб? — продължи критянинът. — Ще ти дам отделен кораб, два, три, колкото искаш.</p> <p>Може би за първи път атинянката почувствува могъществото на младия македонски цар и на неговите не по-малко млади помощници.</p> <p>— И така, ти си съгласна да отплуваш за Фарос? Но защо ти е голям кораб? Тук имаш по-малко имущество, отколкото в Атина. — И Неарх обгърна с поглед небогатата обстановка в скромния дом на Таис.</p> <p>— Трябва да взема със себе си моя кон — стеснително отговори Таис, — не мога да се разделя за дълго време с него.</p> <p>— Разбирам, само това ли? Какво още?</p> <p>— Освен мене, конярят и още две жени.</p> <p>Неарх гордо каза:</p> <p>На твое разположение ще бъде цял кораб с опитни моряци. Очаквам моя пратеник след два дена. Тогава ще отплаваме за Ешмун и за малкия Хермопол покрай Навкратис. Ти си била там, нали?</p> <p>В спомените на Таис се мярнаха тъжни равнини и безброй солени езера, пясъчни ивици, необятни храсталаци от тръстика — цялата онази тъжна бариера на Делта, която отделя Египет от сияйната синева на морето.</p> <p>Сметнал мълчанието на атинянката за нерешителност, Неарх каза:</p> <p>— Птолемей ме помоли да ти дам толкова дарейки, колкото пожелаеш. Утре ще ти ги изпратя.</p> <p>Таис замислено поклати глава.</p> <p>— Не, не бива. Аз още не съм видяла Птолемей. А и той мене.</p> <p>Неарх се усмихна.</p> <p>— Напразно се съмняваш. Птолемей ще падне в краката ти в мига, в който те види!</p> <p>— Аз се съмнявам в себе си. Но от теб ще взема на заем триста дарейки.</p> <p>— Разбира се, вземи, донесъл съм много пари…</p> <p>Едва стихна дрънкането от оръжията на неговата охрана и Хезиона стремително се хвърли към Таис и по навик се плъзна на пода и прегърна коленете й.</p> <p>— Господарке, ако ме обичаш, ще вземеш този царски дар — тя посочи ковчежето на Егесихора.</p> <p>— Обичам те, Родена от змия — нежно отвърна Таис, — но това не ще го взема, защото е подарено на теб. По волята на съдбата и на боговете то е твоя собственост.</p> <p>— Аз няма къде да пазя скъпоценности!</p> <p>— Скрий ги засега у мен. Тъкмо време е да имаш вече своя стая. Искаш ли да ти дам малката?</p> <p>— О, господарке, бих искала да спя на килима пред твоето легло!</p> <p>— Заради това обръщение аз всеки път ще те бия — и Таис наистина здраво я плесна. — Не подобава да спим заедно в една стая. Чувствувам, че скоро ще се пробудиш…</p> <p></p> <p>Тъжният обред на възпоменателното жертвоприношение с печални гръцки песни не трая дълго. Всички се разотидоха, дори и Таис, а Неарх дълго още стоя на мястото, където бе изгорена Егесихора.</p> <p>Едва след два дена критянинът отново дойде при Таис.</p> <p>— Дойде бързоходец от Александър — заговори веднага Неарх — и сега няма нужда да бързаме за Фарос. Там вече е основана Александрия, а великият стратег заедно с Птолемей, Хефистион и други близки отива в Либийската пустиня, в оазиса, където се намират знаменитият оракул на Амон и неговият свещен дъб.</p> <p>— Далече ли е то?</p> <p>— Над три хиляди стадии из пустинята.</p> <p>— И три хиляди обратно ли? Че това е цял месен път!</p> <p>— За Александър е по-малко.</p> <p>— Тогава защо въобще да заминаваме за Фарос?</p> <p>— За тебе не е необходимо. Но на мен Александър ми заповяда да избера място за пристанището. Ще отпътувам. Не за дълго.</p> <p>— Ще ме вземеш ли със себе си? На твоя кораб? Без коня, само мен и Хезиона?</p> <p>— На драго сърце. Но защо ти е?</p> <p>— Да видя Фарос. Исках да се срещна с морето, а съвсем не с Птолемей. Конят ще остане тук, а също и робинята.</p> <p>Клонария разказа на своя търговец за скорошното заминаване и той забърза «да я вземе» у дома си и да подпише брачния договор. В стопанството на търговеца щеше да се намери място за известно време и за Салмаах.</p> <p>Бързоходният кораб на началника на флота понесе Таис и Хезиона надолу по западния ръкав на Нил. Неарх плаваше с военна бързина, без да спира никъде освен за снабдяване с пресни продукти По-голямата част от пътя Таис прекарваше на палубата, седнала под навеса на кърмата заедно с критянина и завита поради острия вятър със син персийски плащ от тънка вълна, донесен от Неарх за Егесихора. И Хезиона седеше тук в любимата си поза, подгънала крака върху меки килими в три ката — невиждан разкош по това време в Атина, пък и в Египет, достъпен само за дворцови хора и за жреци от най-висока степен. Трима роби — двама едри мизийци и слаба, зла финикийка — стояха малко по-настрана, готови да изпълнят всяка заповед на Таис.</p> <p>Неарх разказваше за всичко, което смяташе за интересно в похода на Александър. Повече изследовател и мореплавател, отколкото военен по душа, той си припомняше най-много за поразилите го с красотата и мощната си природа места по йонийското и Финикийското крайбрежие, отколкото за сраженията. За малките заливи с бели варовикови стръмни брегове, сякаш мраморни чаши, пълни със синя кристалнопрозрачна вода; за дълбоките заливи сред красиви планини, с тайнствено чернеещи подводни скали, покрити с огромни гъби или кървавочервени корали; за тесните планински долини на Киликия, обрасли с исполински чинари, за кипариси, високи шестдесет лакти, непознати в Елада, за толкова приличните на Крит и Елада планини и долини, обаче много по-просторни и по-безлюдни, с непокътнати обширни борови и кедрови гори, светли и чисти, разведрявани от планинските ветрове. Там по хълмовете по-ниско се простираха, сякаш градини на богове, цели гори от смокини, с виещи се като зелени облаци корони; цели редици кестени, посадени от гигантите, мощни орехови и нарови дървета. Още по-ниско, до самото крайбрежие — бадемови храсти, гигантски храсталаци от вкусни лешници, ароматичен мирт и лавър, фъстъци, рошково дърво с черни шушулки, по сладост равни на фурмите. Цялото това богатство от храна почти недокоснато от човек, макар и не много далеч от градовете, можеше да изхрани множество хора, да направи живота им къде-къде по-лек отколкото по бреговете на Пелопонес или Крит, ако не бяха постоянните пиратски нападения. Но градовете-полиси изискваха все нови и нови роби за строеж и за обработване на стопанството и азиатските крайбрежия бяха обезлюдени, опустошени от ловци за «живи оръдия».</p> <p>Неарх разказваше за градовете. Едни с радост отваряха вратите на победителите македонци, други отчаяно се отбраняваха и затова биваха разграбвани: Милет, Халикарнас, Тир, Газа.</p> <p>Всеки път, когато ставаше дума за завзети градове и за сражения, Неарх говореше за Александър. Другар в детинските игри, в младежките приключения, изпаднал в немилост престолонаследник пред очите на своите близки другари, без да говорим за преданите хетайри-другари — цветът на македонската конница от знатни родове, той се превръщаше от неопитен воин в божествен пълководец. Александър извърши такива неща, за каквито не можеше да мечтае никой от елините, дори неговият баща Филип, който отдавна мислеше за война с Персия. Въпреки съветите на опитните в политиката мъже Александър отхвърлил коварните похвати на свой баща и действувал винаги открито, държал на думата си, точно изпълнявал обещанията си. Неговата дарба за мълниеносни решения превъзхождала дори дарбата на Темистокъл. Той не отстъпвал от намисленото. Действувал с такава увереност, че това изглеждало на пълководците му като божествена проницателност. В първата голяма битка при Граник старшите военачалници можеха да го порицаят за непредпазливост. Но след гигантската битка при Исос, когато Александър с тридесет и пет хиляди македонци и тесалийски конници разгромил стотици хиляди войници на Дарий с незначителни от своя страна загуби, неговите приближени започнали да се отнасят към Александър с благоговеен страх. Предишната простота и дори фамилиарност в отношенията с него били заменени от преклонение. Навикът, на Александър внезапно да се хвърля в най-опасните места на боя го оприличавал на Ахил, когото той смятал за свой прародител. И той се сражавал също така яростно: за кратко време получил две тежки рани — в бедрото и в рамото, от които се оправил нечовешки бързо.</p> <p>— Навярно го заобикалят най-големите красавици на Йония, Сирия, Египет? — запита Таис.</p> <p>Неарх се разсмя добродушно.</p> <p>— Ще се учудиш! Представи си, Александър няма никого, ако не се смята една невзрачна вдовица, която той взе в палатката при себе си, след като по-възрастните пълководци го посъветваха да не предизвиква недоумение сред войниците и да си вземе любовница… Десетки хиляди млади жени се продават в робство — вземай коя да е. В битката при Исос той плени цялото имущество на Дарий и неговото семейство, заедно с майка му, жена му и двете му дъщери. Жената на Дарий, Статира, се славила като първа красавица на Азия, пък и царските дъщери са красиви.</p> <p>— И той не я ли взе?</p> <p>— Не. И не позволи на никого от приближените, заявявайки, че тези жени ще бъдат заложнички.</p> <p>Таис взе от глиненото блюдо шепа карийски бадеми — любимо лакомство в Елада, по което в Египет се бе затъжила.</p> <p>— Значи ли това, че той никак не обича жените? — запита тя.</p> <p>— Не бих могъл да кажа. Когато Птолемей му намекна, че персийките от царското семейство са прекрасни, Александър почти озлобен отговори: «Да — и това е същинска мъка за очите ми!» Не, той чувствува женската красота и се прекланя пред нея!</p> <p>— Тогава защо избягва жените?</p> <p>— Мисля, че Александър не е съвсем обикновен човек. Той е безразличен към яденето и пиенето. Виждал съм как го отвращава лакомството на приятелите му, които уреждат пиршества след всяка победа. Той не е алчен, макар че нито един човек в Елада още не е притежавал такива съкровища. Любимото му занимание е да чете нощем, а през деня да общува с криптосите — тези, които разучават пътищата, и да разговаря с философите.</p> <p>— Ами вдовицата?</p> <p>— Тя не обича Александър, страхува се от него и се крие в задното отделение на шатрата като мишка.</p> <p>На свой ред и Таис се разсмя.</p> <p>— Ти самият как го разбираш като близък другар? Или има още по-близки? Птолемей ли? Или Хефестион?</p> <p>— Хефестион може би, защото е пълна противоположност на Александър. Птолемей е хитър, макар че Александър цени високо неговата съобразителност и бързина на решенията му. Аз познавам морето, а за него то е чуждо. Ние, неговите най-близки приятели, в последно време като че ли се отдалечихме от него. Трудно е да се предвидят решенията на Александър, постъпките му често са необясними.</p> <p>— Например?</p> <p>— Понякога Александър се държи като мъдър владетел, милостив е към победените, уважава чуждите обичаи и храмове, изпълнен е с най-добри намерения към жителите на завладените градове. А понякога прилича на див, необуздан варварин. Разрушава градове до основи, устройва кръвопролитно клане. Македонците още при Тива показаха на какво са способни.</p> <p>— О, да! — изтръгна се от Хезиона.</p> <p>Неарх втренчи поглед в нея и продължи:</p> <p>— Същата участ имаха Милет и Халикарнас, да не споменавам вече за Газа. Съпротивата вбесява Александър, той се разпорежда с противника като дивак и забравя всичките си красиви думи за равенство между хората от Азия и от Елада. Струва ми се, че мъжеството и безстрашието заслужават поне уважение. Та мъжество притежават най-добрите. Как е възможно да се убиват мъжествените и смелите, а да се оставят да живеят само слабите духом и телом? Нито един добър стопанин-скотовъдец не ще постъпи така с животните си, а камо ли с хората.</p> <p>— В тази диващина има още по-лоша страна — внезапно, силно почервеняла, каза Хезиона, — между избиваните и продаваните като добитък има хора, които са съвсем неповторими: художници, лекари, философи, певци, артисти. Всеки полис, град-държава, се слави със своите майстори, с успехите си в създаване на прекрасното, в науката и занаятите. Нужно ли е да те уверявам, че за всичко това са необходими векове за постепенно усъвършенствуване, дори хилядолетия, както е в Египет, Елада и в загиналия Крит. Унищожавайки един град — малко островче с всички носители на изкуството и знанието, ние ограбваме сами себе си и цялата Ойкумене, лишаваме се от създадената през вековете мъдрост и красота…</p> <p>Вдигнал вежди, Неарх помисли и енергично закима глава в знак на съгласие.</p> <p>— Кажи, опитал ли си да говориш за това с Александър? — запита Таис.</p> <p>— Опитвах. Отначало ме слушаше, защото знае, че аз въобще рядко говоря, и то само за важни неща.</p> <p>— А после?</p> <p>— Забравяше всичко, щом го обземеше Ахилесова ярост. Той не прилича на Филип, а много повече на майка си Олимпиада.</p> <p>— Каква е била тя?</p> <p>— Защо била? Тя е жива — попрехвърлила четиридесетте и е както преди красива — с особена, малко дива красота. Знаеш ли, че тя е царска дъщеря от древен род от планинската Тимфея, сираче, посветена на Диойис, станала негова жрица и, разбира се, менада.</p> <p>— Значи, тя изпада в лудешки екстаз? И Александър е наследил тази й способност. Сега по-добре разбирам необяснимото му поведение.</p> <p>— Сигурно е така! Той изпада в буйство, когато се натъкне на съпротива било при сблъскване с врага, било при спор с приятели. Опитва се да преодолее препятствието с буен устрем, без да щади нито своя живот, нито чуждия, не зачита достойнството на човека, за което в спокойни минути много често говори, възразявайки на своя учител Аристотел.</p> <p>— Така става с хора, на които много им върви, с любимците на Тюхе, съдбата — замислено каза Таис.</p> <p>Събеседниците дълго мълчаха, заслушани в ромона на водата под веслата на кормилото.</p> <p>Корабът се движеше с опънати платна. Постоянният източен вятър ускоряваше пътуването. Тъжният вик на говедарите и ревът на магаретата долитаха отдалече. Докъдето стигаше погледът, се простираха храсталаци донакс — камъши, вълнуващи се от вятъра като кафеникаво-зелено море. По-близо до бреговете на каналите и пресъхналите ръкави растяха тръстики с кичести съцветия, трептящи в такт с течението.</p> <p>— А тази, най-красивата от всички, жената на Дарий, ти виждал ли си я? — неочаквано запита хетерата.</p> <p>— Виждал съм я. Тя е много красива.</p> <p>— По-хубава ли е от мен? И… от Егесихора?</p> <p>— Съвсем не. Висока, тънка. Мрачни черни очи под широки черни вежди. Голяма уста с тънки устни, малко хлътнали страни, дълга шия, краката — не можеш да ги видиш от тяхното плътно облекло. И черни коси, тънки като змии — ето ти целия й образ. Според мене къде-къде по-зле от тебе или… — погледът на Неарх се спря върху тиванката, обляна от гъста руменина — от Хезиона.</p> <p>«Родената от змия» скри лице в шепи, а Таис весело скочи, прегърна Неарх и го целуна под очите, избягвайки острата брада.</p> <p>— Ти заслужаваш награда. Ще танцувам за теб. Извикай музикантката. Струва ми се, че тук има флейтистка, а с китарата ще се справи Хезиона.</p> <p>Неарх и всички спътници бяха във възторг от неочакваното представление, защото за елините, финикийците и египтяните няма по-голямо удоволствие в живота от танците на красиви жени.</p> <p>… Тихите «алкионови» дни свършиха с настъпването на зимното слънцестоене, но времето бе спокойно и тогава, когато корабът на Неарх излезе из ръкава на Нил и тръгна покрай брега на морето към запад, гонен от постоянен източен вятър. Двамата сръчни кормчии не се откъсваха от рулевите весла. В тази широка ивица жълтеникава вода, размътена от налитащия прибой, плитчините често изменяха местоположението си. В разводнения пясък, примесен с нилска тиня, дъното на кораба можеше да затъне в плитчините така, че никакви усилия на гребците и на платната не биха могли да придвижат пленения кораб. Затова през нощта кормчиите не смееха да плават и спираха в малки заливи.</p> <p>Таис и Хезиона се намираха под покровителството на Афродита: богинята направи плаването леко и бързо. Скоро корабът навлезе в чиста вода, извън носените от Нил пясъци, и се упъти към виждащата се в далечината бяла ивица пяна отвъд остров Фарос. На провлака между лимана на Мариотида и широкия пролив, там, където само преди месец беше малкото рибарско селище Ракотис, се бяха струпали осем кораба с греди и камъни. В този утринен час се носеше гъст дим от кухнята в лагера на войниците и от колибите на робите; подхванат от вятъра, той се носеше на запад по пустинното Либийско крайбрежие.</p> <p>Архитектът на Александър Динократ бе направил много. На мястото на бъдещия град се бяха проточили канавки и редица забити в земята колчета, които обозначаваха контурите на бъдещите здания, храмове, улици и площади.</p> <p>Началникът на града, възрастен македонец, набразден с белези от рани, посрещна Неарх с голяма почест. Под защитата на стена, която още миришеше на влажна вар, опънаха две палатки, изтъкани от тънка вълна на планински кози от Памфилия. Легла, възглавници, покривки имаше много в кораба на командуващия флота. Под неговото всемогъщо покровителство Таис и Хезиона се настаниха разкошно.</p> <p>Срещата с морето разбуди у Таис спомена за миналите години. Понатъжена, тя отново изживяваше незабравимите мигове на своя кратък, но богат с впечатления живот край родния шум на морето, плясъка на широкия прибой и вечно изменящите се извивки на пенестите ивици. Тук бяха се събрали много чайки и техният клатушкащ се полет и острите тревожни крясъци навяваха мисли за Еа — острова на плача, обиталище на Цирцея сред пустинното йонийско море.</p> <p>За да разсее неочаквано споходилата я тъга, Таис поиска от Неарх лодка и гребци. Критянинът предложи да придружава гостенкате си и те заплаваха през пролива към легендарното убежище на морския старец. Слънцето беше превалило след пладне и вятърът внезапно утихна. От небесните висини полъхна палещ зной, ярки слънчеви петна бавно се залюшкаха върху успокояващата се вода. Лодката наближаваше острова — нисък, песъчлив и съвсем пуст. Дори чайките притихнаха. Неарх свърна наляво към западния край на Фарос. Носът на лодката се заби в песъчливия склон. Нагазил във водата, Неарх пренесе двете жени на брега. Заповяда на гребците да чакат и поведе Таис и Хезиона през напечените пясъчни дюни, обрасли със сухи тръни. Зад възвишенията широката ивица утрамбован от прибоя пясък се ограждаше откъм морето с права каменна стена. Гигантските блокове, още по-големи от тези в атинския Пеласгикон, бяха подредени с точност, която напомняше египетски и критски постройки.</p> <p>— Какво е това? Кой е живял тук в отдавнашни времена? — тихо запита Таис.</p> <p>Без да отговори, Неарх поведе атинянката към края на стената и й посочи разпилените от земни трусове блокове, които лежаха в прозрачната вода. По гладката повърхност на блоковете личаха рисунки във вид на квадрати, обозначени с правилни дълбоки браздички. Една част от квадратите бе вглъбената, другата част бе оставена наравно с повърхността на камъка. Получил се бе мрежест рисунък на тъмни и светли квадрати.</p> <p>Таис веднага си спомни къде е виждала нещо подобно.</p> <p>— Крит, наистина ли? — с пламнали очи възкликна тя.</p> <p>Неарх й отвърна с широка доволна усмивка:</p> <p>— Там на по-дълбокото има развалини. Гледай: сякаш е колона!</p> <p>— Искам да разгледам това — каза Таис, — водата не е студена, въпреки, че е зимно време. Не е като у нас в Елада.</p> <p>— Не можеш накара тукашните да се потопят! — весело каза Неарх и неочаквано помръкна.</p> <p>Таис се досети: спомнил си е за Егесихора. Тя го погали по ръката.</p> <p>— Аз ще се гмурна. — Таис изтича към брега.</p> <p>Хезиона се понесе след нея, но Неарх изпревари и двете.</p> <p>— Щом е така, най-напред ще тръгна аз. А-е-о!.. завика той, продухвайки дробовете си, така както правят ловците на сюнгери.</p> <p>Като се съблече, критянинът се гмурна, а след него и Таис. За нейно учудване Хезиона също се оказа до нея. Таис знаеше, че тиванката плува добре, но не я смяташе способна на нещо повече. Разтревожена, тя направи знак на Хезиона да се издигне, но девойката упорито тръсна глава и отиде на още по-дълбоко в сумрачната сянка, където Неарх ги викаше с ръка. Върху полегата плоскост на много голям каменен блок при ивицата светлина ясно се виждаше голямо изображение на октопод с причудливо извити пипала. Една колона, паднала с широкия си капител надолу, се стесняваше към основата по критски модел. Не й достигна въздух, за да я разгледа. Таис тръгна нагоре. Хезиона изведнъж изостана. Движенията на ръцете й се забавиха. На помощ се спусна Неарх, енергично тласна нагоре тиванката и свари навреме да я прихване на повърхността на морето. Като дойде на себе си, Хезиона виновно наведе очи и вече не се опита да се състезава с плувци като Неарх и Таис. А те се гмуркаха, докато не премръзнаха. Когато се измъкна на сухата плоча, напечена от слънцето, Таис за втори път през този ден се учуди. Хезиона не бързаше да се облече, а спокойно сушеше косите си и някак си не се стесняваше от Неарх, който скачаше и се изправяше на ръце, за да се сгрее, и предпазливо разглеждаше спътничките си, като приличаше на вежлив гимнофил.</p> <p>Предизвикателният загар на Таис, който някога поразяваше атинските кокетки, избледня в Египет, медната й кожа бе станала по-светла. Едва позлатената от слънце Хезиона изглеждаше прелестна дори редом със знаменитата хетера. Краката й, също така силни както на Таис, щяха да изглеждат прекалено яки, ако не бяха така хубаво очертани. Косите и бяха бухнали от вятъра и обрамчваха главата и с богата купчина, твърде тежка за тънката девическа шия. Хезиона наистина бе навела глава встрани. Дълбоки сенки, скрили големите й очи, придаваха на моминското лице израз на морна печал. Тя бе опряла едната си ръка в дълбоката извивка на бедрото, а с другата изтърсваше от тялото си пясъка с бавни, плавни, галещи движения. Лек полъх на крайбрежния вятър отхвърли косата на Хезиона върху челото и тя, потреперила от студ, вдигна глава. Изведнъж се смути и закривайки се с косите си, избяга зад съмнителната защита на високите снопчета суха трева.</p> <p>Неарх почувствува странно усещане на жал и влечение към трагичната, нежна и пламенна Хезиона. На него, изгнаник и заложник от детинство, тази девойка, у която се долавяше чувствителна, светла душа, му се видя близка и родна. Таис отгатна по блясъка на очите впечатленията на критянина и тихо продума, обличайки се:</p> <p>— Не бързай, мореплавателю, и тя ще ти бъде добра другарка!</p> <p>— Няма да бързам. Разбирам, че тя трябва да се пробуди. А ти ще ми дадеш ли Хезиона?</p> <p>— Как мога да не я дам? Тя не е робиня, а свободна и образована жена. Аз я обичам и ще се радвам на щастието й. Само че ти внимавай. Една невярна стъпка и… ти имаш работа не с обикновена съдба и не ще я вземеш като другите.</p> <p>— А ти ще ми помогнеш ли?</p> <p>— Преди всичко няма да преча.</p> <p>Неарх привлече към себе си Таис и я целуна по оголеното рамо.</p> <p>— Не бързай с благодарностите си — засмя се Таис и припомнила си нещо, леко отблъсна Неарх.</p> <p>Тя извика Хезиона, с рязко движение разтвори гривната на лявата й ръка, знак, че е робиня, смъкна я и я хвърли в морето. Тиванката не успя нищо да каже, а Неарх трикратно изпляска с ръце, изразявайки одобрение.</p> <p>Те преминаха през пролива по посока на високия стълб, който отбелязваше мястото на бъдещия вълнолом, и на западния край на пролива намериха още останки от критски постройки.</p> <p>Неарх каза, че много пъти вече го учудва верният усет на Александър. Градът построен така солидно преди хилядолетия, разбира се, е бил важно пристанище по търговския път на великата критска морска държава. А сега ще послужи и за държавата на сина на Филип.</p> <p>Таис гостува в бъдещата Александрия до новолуние, плувайки в морето и във ветровити дни. Пристигна част от македонския отряд, който бе придружавал Александър в оазиса на Амон. За учудване на всички Александър тръгнал от оазиса направо за Мемфис — труден и опасен път през Либийската пустиня. С него останали Птолемей, Хефестион и братът на кърмачката на Александър — Клейт, по прякор Черния, гигант с невероятна сила. Походът към светилището на Амон през зимата не бе чак толкова труден — вода намираха във всяка голяма падина. Пътят на изток към Мемфис бе по-опасен и труден. Грамадните пясъчни планини сякаш димяха и се придвижваха от вятъра, като препречваха целия път от четири хиляди стадии с непрекъснато редуване на вериги от пясъчни хълмове.</p> <p>Неизвестно защо Александър се бе решил на този подвиг, който нямаше какво да прибави към неговата слава.</p> <p>Неарх сви рамене:</p> <p>— А аз го разбирам.</p> <p>— А пък аз не. Обясни ми.</p> <p>— Александър трябва да навлезе дълбоко в Азия след Дарий през пустини и степи изпълнени със зной. Той иска да изпита себе си и да се закали.</p> <p>— А какво е казал оракулът на Амон?</p> <p>— Никой нищо не знае. Жреците на оракула и гарамантите, пазители на дъба, посрещнали Александър с най-големи почести. Сутринта той влязъл в храма сам, а придружаващите го чакали целия ден и цялата нощ. На разсъмване Александър напуснал убежището на Амон, казвайки, че е научил от бога всичко, което е искал и от което се нуждаел.</p> <p>— Какво да правим сега?</p> <p>— Ще отплуваме за Мемфис. Още днес. Или ти искаш още да постоиш край морето?</p> <p>— Не! Затъжих се за Салмаах.</p> <p>И отново се проточиха безкрайните равнини на Делтата, които след чистия простор на морето изглеждаха още по-печални. Критянинът пак разказваше за походите на Александър. Само че сега Таис често отиваше на носа на палубата и го оставяше с тиванката. Тя забеляза, че погледите на Хезиона към Неарх стават все по-нежни и по-мечтателни. Една вечер Хезиона се промъкна тихичко в общата им каюта, където Таис се бе усамотила по-рано и лежеше, без да спи. Усетила, че девойката едва сдържа смеха си, Таис запита какво се е случило.</p> <p>— Гледай — Хезиона поднесе към светлината на люкноса морска гъба с гигантски размери.</p> <p>— Подарък от Неарх — досети се Таис, — рядко нещо, този леген е тъкмо за нея.</p> <p>В ъгъла на каютата имаше много голям, посребрен, кръгъл плосък леген (или басейн) за измиване, който можеха да носят само двама яки роби.</p> <p>— Да опитаме ли? — Весело предложи Хезиона. Тя търкулна легена като колело и го прекатури на пода.</p> <p>Грохотът разтърси кораба и изплашеният помощник-кормчия се турна в каютата. Очарован от усмивките на жените, той веднага изпрати двама моряка, които напълниха легена с вода.</p> <p>Таис потопи гъбата в басейна, която попи почти всичката вода, каза на Хезиона да влезе в него и като вдигна с усилия гъбата, стовари я върху тиванката. Радостен вик се изтръгна от устата на Хезиона, дишането й пресекна от водопада студена вода.</p> <p>— Гледай любовта на Неарх да не те потопи като тази гъбка — пошегува се Таис, а девойката отчаяна завъртя глава.</p> <p>Обаче на четвъртия ден от плаването Хезиона не отиде на кърмата и остана в каютата. Таис поиска обяснение от командуващия.</p> <p>— Обикнах я. А тя… Страхувам се, че Хезиона изобщо не ще се оживи. Дано не съм провалил всичко. Помогни с нещо. Вие, изкусните жрици на Афродита, трябва да знаете такива неща.</p> <p>— Разчитай на мене — успокои го Таис. — Макар и да ми е чудно да бъда съюзник на мъж, но съм уверена, че ти няма да оскърбиш моята Хезиона.</p> <p>— Трябва ли да говорим за това?</p> <p>— Не трябва! — И Таис влезе под навеса в каютата и остана там до нощта.</p> <p>Изминаха още два дни. Корабът приближаваше Ешмун в мрака на безлунна нощ. Таис лежеше в каютата будна, замислена върху думите на Неарх, че Александър искал да отиде на края на света, на изток. А тя какво да прави сега?</p> <p>Неочаквано в каютата се втурна Хезиона, просна се стремително на килима пред ложето и като криеше лицето си, протегна ръце към Таис по копринената завивка.</p> <p>Таис силно притегли Хезиона към себе си, целуна я няколко пъти по сгорещените страни и като я отдалечи леко от себе си, погледна в кестенявите й очи с безмълвен въпрос.</p> <p>— Да, да, да! — страстно зашепна тиванката. — И той ми сложи тази гривна и този пръстен. Лично ги е купил в Навкратис, да не си помислиш, те не са онези, не са на Егесихора!</p> <p>— И пак ли ще идеш при него?</p> <p>— Ще ида. И то ей сега!</p> <p>— Почакай малко. Ще те науча как да станеш още по-красива. Макар че ти и така си хубава… Свали епоксидата!</p> <p>Таис измъкна комплект бои за тялото и дъхави есенции. Тя критически огледа приятелката си и запита лукаво:</p> <p>— Чак толкова лоша ли е мъжката любов?</p> <p>— О, не! — горещо възкликна тиванката, почервеняла и добави: — Само че не зная какво трябва, за да му е добре на него.</p> <p>— Както муза на поет, ти трябва да се приближаваш до него като богиня, готова да се отдадеш на свещения обред без страх и без край, и без предел. Ако ти така…</p> <p>— Да, да! Аз знам, той е началник на флотата при великия Александър, а аз?! Ала все едно. Аз съм щастлива, а после каквото реши съдбата! Кой може да спори с нея?</p> <p>— Дори боговете не могат и не смеят — съгласи се Таис. — Само ние, простосмъртните, за да не загинем, трябва да бъдем силни духом.</p> <p>— А какво дава тази сила?</p> <p>— Дългата подготовка, здрава закалка, строго възпитание.</p> <p>— И за хетерите ли е същото?</p> <p>— За нас — още повече. Доста девойки, надарени от Афродита много повече от другите, са се издигали, приемайки поклонението като царици, а са свършвали като жалки робини на мъжете и на виното, като прекършени цветя, Всяка хетера, станала знаменитост, ще загине, ако не бъде отрано душевно закалена — в това се състои и смисълът на обучението в храма на Афродита Коринтска.</p> <p>— Не разбирам.</p> <p>— Скоро ще разбереш. И когато разбереш, че не трябва да бъдеш прославена единствено само с любов, не ще е късно да се заемеш с танците, с изкуството на весел събеседник-разказвач.</p> <p>— Колко бих искала да стана танцьорка като тебе!</p> <p>— Защо не, ще се погрижа. Знам в Мемфис една финикийка, тя ще те научи на тайните.</p> <p>— О, не ми трябват тайни. Аз обичам Неарх и освен него никога никого не ще обичам.</p> <p>Таис втренчено погледна тиванката.</p> <p>— И това се случва, но много рядко!</p> <title id="t-osma_glavachervenikavijat_ravanlija"> <p>ОСМА ГЛАВА</p> <p>ЧЕРВЕНИКАВИЯТ РАВАНЛИЯ</p> </h3> <p>Птолемей видя Таис да язди тъмнопепелявата кобила, когато се връщаше от разходка до пирамидите заедно с Александър, Хефестион, Черния Клейт и Леонтиск, началник на тесалийската конница. Александър яздеше Буцефал, искаше да раздвижи любимия си кон в ранния час на деня. Обикновено той го яздеше само в бой, избягваше да прегрява врания кон в далечни пътувания под палещото слънце на Азия. Буцефал вдигна умната си широкочела глава с бяло петно и продължително зацвили, приветствувайки кобилата. Салмаах кокетно затанцува, сдържана от силната ръка на Таис.</p> <p>Три възгласа на учудване прозвучаха почти едновременно. Тримата приятели безпогрешно познаха «четвъртата Харита». Тесалиецът замря, разглеждайки дребната, облечена скромно жена, пред която се спряха тримата могъщи мъже, между тях и божественият пълководец.</p> <p>— Тя, моята мечта — атинянката — извика Птолемей, скачайки от коня, и хвана Салмаах за юздата.</p> <p>— Самоуверен си! — с насмешка забеляза Хефестион. — Твоя без тебе ли?</p> <p>— Аз казах — мечта! — упорито повтори Птолемей, без да откъсва изпитателен поглед от Таис.</p> <p>Тя бе сложила двете си ръце на гривата на коня, вдигнала високо глава, и гледаше само Александър като омагьосана от погледа му. Леко сбърчила вежди, Таис преметна крак и се плъзна на земята от лявата страна на коня. Тя изглеждаше съвсем мъничка пред тримата гиганти на огромни коне. Александър, Хефестион и Клейт бяха с цяла палеста (педя) над четири лакти, а височината на Таис беше три лакти и три палести. Въпреки това хетерата не губеше достойнство и дори дръзката си независимост, която беше удивила Птолемей още в Атина. Сега той я поглъщаше с очи. В разцвета на женската си сила, загубила предишното си детско изражение, тя бе станала необяснимо привлекателна, далечна и още по-желана. Конят на Таис отстъпи встрани и Птолемей трябваше да я гледа срещу слънцето. Силната златна светлина проникна през леките дрехи на хетерата и обгърна тялото й със сияещ огън, сякаш самият Хелиос бе взел в обятията си прекрасната дъщеря на Елада и Крит. По начина да гледа в далечината, като че ли виждаше нещо незнайно за останалите, Таис изведнъж му напомни Александър. Птолемей затрепера и наведе очи, за да не се издаде.</p> <p>Александър слезе от коня, хвърли поводите на Буцефал на Клейт и отиде при Таис.</p> <p>Александър държеше главата си по-високо, отколкото при първата среща, и присвиваше долните си клепачи с гордо и проницателно изражение.</p> <p>— Хайре — каза Таис, протягайки длан към брадата на пълководеца.</p> <p>— За какво искаш да ме молиш?</p> <p>— За нищо, царю — отговори Таис, наричайки Александър с титлата на владетелите на Персия. — През изминалите години ти стана толкова велик, че ние, простите смъртни, неволно застиваме в молитва пред тебе.</p> <p>Александър се ослуша в думите на Таис, не, в тях не се долавяше ласкателство.</p> <p>— Нека ме прости моят прародител Ахилес, но наистина ти си станала по-красива от Елена Троянска, дъщерята на Тиндар!</p> <p>И царят на македонците още веднъж огледа хетерата, ала атинянката някак си по-другояче усети любопитството му в сравнение с Птолемей.</p> <p>«Очите й са кристално чисти, като извор на Артемис — мислеше Александър, — сиви със златисти и синкави проблясъци, спокойни и доброжелателни. А устните й като че ли са изрязани от яркочервен камък — така ясен е техният рисунък, рязък, както и дългият разрез на клепачите под тънките вежди. Кожата й е като светла мед, прозрачна и копринена, сякаш тънка огнена пелена, която гори на олтар в ясно пладне…»</p> <p>След кратко мълчание, което се нарушаваше само от издрънчаването на юздечките и ударите на копитата, Александър каза:</p> <p>— Помниш ли думите ми в Атина: «Ти ще ми бъдеш гостенка, когато пожелаеш»? Искаш ли сега?</p> <p>— Разбира се, искам! Особено след като ме учуди със спомена за кратката ни среща.</p> <p>— Аз отколе се канех да те повикам — намеси се Птолемей, — на твое разположение са каквито щеш коне, палатка, роби — имам в изобилие от всичко това…</p> <p>Птолемей се запъна под погледа на Александър. Пълководецът гледаше своя съратник без яд, но със съжаление — тъй й се стори на Таис.</p> <p>— Моят път едва започва — каза царят, — но ти можеш да ни придружаваш. Не в боевете и в настъпленията, а ще ни следваш с мирната половина на моята войска — заедно с художници, философи, артисти. Птолемей ще се погрижи за тебе — той умее да прави това. — Слабата усмивка разсея смущението в спътниците на царя.</p> <p>Таис наведе глава с тежкия възел на високо вчесаните си коси и по детски присви в дъга устните си.</p> <p>— Благодаря ти, царю!</p> <p>— Наричай ме както преди, Александър. И ела на празника, който уреждам за града. Покажи там високото изкуство на елинските жени.</p> <p>Александър с учудваща за неговата мощна фигура пъргавина се метна на врания си кон, покрит по персийски обичай с потник, закрепен с три ремъка, и с блестяща златна персийска юзда във формата на полегнала буква «Х» (Хи), със златни розетки на кръстосаните ремъци и под ушите. Таис скочи на протритата кожа от пантера, накара Салмаах да се изправи на задните си крака и ловко да се обърне след препускащите македонци. После отново обърна коня и бавно пое към мястото, където я чакаше Хезиона, която се бе разделила за няколко дни с Неарх. Началникът на флотата бе обещал да се върне за големия симпозиум. Тяхната раздяла не можеше да бъде продължителна.</p> <p>Мемфис бе обзет от празнично настроение. Хората приветствуваха младия «фараон» Александър, възхищаваха се от красотата, силата, чувството за превъзходство и власт, които се излъчваха от обоготворения пълководец.</p> <p>Както винаги народът се надяваше на големи промени в своята съдба, които трябваше да изменят тъжния му живот само с един замах от новия цар, открай време се надяваха на по-добро и не разбираха, че ходът на историята е бавен и труден. Нищо не можеше да се измени към по-добро за тези хора, които сега живееха. Само военни бедствия, погроми, пожари и наводнения връхлитаха вечно сивото съществуване на човешките маси със зашеметяваща изненада. Опитът на историята съществуваше само за мъдреците.</p> <p>Сред тези, които приветствуваха победоносните македонци и елини, имаше не малко подобни на Таис, весели зрънца от живота, с тяло и мускули като от бронз, с корава душа, които се считаха господари на Ойкумене.</p> <p>— Ще ми помогнеш ли, Хезиона? — запита хетерата един ден преди симпозиума, уреждан от Александър за високопоставените от Мемфис в така наричаните Южни градини.</p> <p>— Ти си много храбра, щом като искаш да излезеш пред такава сбирщина от хора. Дали Салмаах няма да се уплаши?</p> <p>Таис лениво се протегна и извади флакон от мътно старинно стъкло. От него изсипа в мъничка чашка капчица въззелен, неприятно миришещ прашец.</p> <p>— Ще го сложа във вода и ще напоя утре Салмаах. Необходимо е съвсем мъничко от тази азиатска трева, за да може човек или животно да смъкнат от себе си веригите на стеснителност или страх. Сложиш ли малко повече, тялото ще бъде подвластно на сърцето и понеже нямам опит, ще й дам само една капчица.</p> <p>От напълнените със смола каменни съдове, сложени върху колони, пламъкът се изтръгваше в тъмното небе на лъкатушни димни ивици. Дълбок навес закриваше събралите се от северния вятър. По гладките плочи на двора музиканти и гръцки хор с артисти изпълняваха «Трагедия» («Песен на козли») — откъс от приключенията на Дионис по време на неговото индийско пътешествие. Александър много обичаше тази легенда.</p> <p>Великият победител се бе излегнал, обкръжен от своите приближени, пийнали и надменни. Само Неарх и Леонтиск бяха седнали малко настрана, заслушани във великолепната тиноска певица. Висока, с черен като нощ пеплос, тя приличаше на Хеката. Само че вместо мрачни кучета, спътници на богинята, две весели разголени, както се полагаше, флейтистки акомпанираха на ниския й глас, на чиято сила можеха да завидят и военачалниците. Широко разливащата се песен измиваше като морето човешките огорчения, караше ги да бъдат по-спокойни, по-внимателни и по-добри.</p> <p>Задумкаха барабани. Ритъмът се изостри от ситните удари на дървените палки. Роба разпалиха кадилници, извиващи се ивици от тежък ароматен дим се издигнаха над плочите на импровизираната сцена.</p> <p>Голи финикийски танцьорки, все слаби, теснобедрени, смугли и с малки гърди, се заизвиваха и завъртяха сред дима на кадилниците. Те бяха шест. Ту се разделяха, ту се хвърляха една срещу друга и дръзко, грубо и недвусмислено изобразяваха бясно овладяло ги желание. Жертви на богинята Котито, обладани от една цел — по-бързо да се освободят от нейната тежка власт.</p> <p>Прегракнали одобрителни викове се понесоха от всички страни. Само Александър и начумереният Черен Клейт не изразиха възхищение. Неарх и Леонтиск също останаха спокойни. Роби поднесоха на всички нови чаши вино. Угаснаха кадилниците, телата на танцьорките блестяха от пот, пронизителните ситни удари замлъкнаха. Под замиращите удари на барабаните финикийките се скриха.</p> <p>Веднага, без никакво прекъсване, пред дворцовата сцена се спусна завеса от съвсем тънка сребриста тъкан, опъната от единия факелен стълб до другия. Зад нея поставиха големи огледала от посребрени листове мед, отразяващи ярката светлина на големи маслени лампиони.</p> <p>Звъннаха струни, провлачено запяха флейтите и нови осем голи девойки се появиха в светлата ивица от огледалата зад завесата. Всички бяха нисички, яки и пълногръди. Косите им не се мятаха като тънки змии по рамената им като на финикийките, а бяха късо остригани като на митичните амазонки. Малките крака стъпваха дружно в едно общо движение. Тесалийките бяха дъщери на древна страна на магьосници и техният танц изглеждаше като магическо действие, като тайна мистерия.</p> <p>Полюляващата се сребриста тъкан отделяше като в омара танцуващите от полумрака под навеса на пируващите. Гъвкавите тела на тесалийките се подчиняваха на друг музикално-напевен ритъм. Танцът бе широк, плавен и във все повече ускоряващото се темпо младите танцьорки, не по-малко буйни от финикийките, като че ли се носеха из просторните тесалийски равнини, пресичани от препускащи коне. Зрителите оцениха полето на тяхната фантазия, гледаха смълчани, обхванати от чувства на тиноестезис — възприятия със сърцето, което за елините олицетворява душата. Леонтиск, натъжен от нещо, се наведе към Неарх и тихичко каза:</p> <p>— Някога си отдавна видях тесалийки, които изпълняваха танц на амазонки. Колко прекрасно беше!</p> <p>— И би искал пак да видиш, нали? — загадъчно усмихнат, запита критянинът. Та той знаеше всичко от Хезиона.</p> <p>— Готов съм да дам цял талант на тази, която ще успее да изпълни танца на амазонките.</p> <p>— Защо не, плащай — невъзмутимо каза Неарх и протегна шепата си.</p> <p>Началникът на тесалийската конница учудено се разсмя. В това време вдигнаха завесата. Червеникавите петна от смолистите факли отново заиграха по плочите на двора. Девойка в много къса екзомида, която откриваше лявото рамо и едната гръд, с разпуснати коси, застана До левия факелен стълб. Неарх позна Хезиона. Отначало не я забелязаха. Тиванката вдигна над главата си дайре и с резки удари привлече вниманието на пируващите. Зазвънтяха звънчетата, закрепени към ръба на инструмента, и в ярко осветения кръг се втурна Таис върху Салмаах. Освен юздата нямаше нищо върху коня и освен бойната гривна на амазонките нямаше нищо върху ездачката. Грациозно пристъпващият кон премина на една страна от единия стълб до другия, изправи се на задните си крака и навел встрани мъничката си суха глава, приветствуваше, размахвайки предните си копита. Оттам Салмаах в такт с ударите на дайрето се върна обратно, последователно подхвърляйки встрани ту задницата си, ту гърдите си, а Таис седеше изправена с неподвижни рамене.</p> <p>Като направи три кръга, атинянката внезапно пусна Салмаах в галоп. Хезиона бясно удряше дайрето, а македонците, всички отлични ездачи, се развикаха в ритъма на ездата.</p> <p>Подражавайки на легендарните стиганори<a data-toggle="modal" href="#note_8" type="note">8</a>, Таис при пълен галоп заставаше на едно коляно, обръщаше се с лице към опашката, опъваше се по гръб, прегръщаше широката извита шия на кобилата. След това отново изправяше коня на задните крака, Салмаах се въртеше бързо и красиво, като правеше по два кръга в различни посоки. Сподирена от възторжените викове на зрителите, Таис отпусна коня в равномерен тръс и се изправи с целия си бой на гърба му, като се придържаше за кичурите на дългата грива и балансираше безупречно.</p> <p>Роби незабелязано постлаха двора с тежки палмови дъски. Таис отново възседна коня, престана да се усмихва, лицето й стана сериозно. Дайрето на Хезиона поде ритъма на горд танц и подхвана редуване с ударите на копитата. Салмаах, подчинявайки се на коленете на хетерата, тропаше и с четирите си копита по кънтящото дърво. Два, четири удара с предните крака, после няколко стъпки назад и отново кънтящото ситнене с предните. Два, четири, осем, дванадесет — последователните удари зачестиха, конят ту се устремяваше напред, ту приклякваше назад. Таис се обтягаше назад, извиваше се като дъга с насочени към тъмното небе гърди.</p> <p>Хезиона нямаше сили да остане спокойна и танцуваше на място, като с все сила думкаше дайрето. Възбуденият кон също започна да подскача, сякаш галопираше, удряше едновременно с трите си копита, подхвърляше задница и вдигаше глава.</p> <p>Внезапно Таис скочи от гърба на Салмаах. Опирайки се на коня с дясната ръка, тя започна да изпълнява странен обреден танц. Повдигната на пръстите на десния си крак, хетерата високо вдигаше левия, хващаше глезена му с протегната напред лява ръка. Изопнатото като лък медно тяло на Таис описваше триъгълник, сякаш затворена отгоре буква «гама», върху тъмнопепелявата кожа на коня. След това двете ръце се протягаха до височината на раменете в такт със силното извиване на тялото, а десния крак минаваше в положението на левия. И отново за миг се очертаваше триъгълник. Салмаах, подскачайки, се движеше в кръг, готова да обърне другата си страна. Таис скочи на гърба на коня, плъзна се долу от другата страна и започна да повтаря триъгълника на странния танц. Непрекъснат рев се носеше под навеса. Леонтиск понечи да се втурне напред. Възпря го Неарх. Птолемей изглеждаше външно спокоен. Вкопчил здраво ръце, той ги притискаше към гърдите си и хвърляше погледи към тесалиеца. Дори Александър се надигна и едва не събори широкоплещестия приведен човек, който стоеше до него и следеше танцуването на Таис така, като че ли от това зависеше целият му живот. Последен скок на Салмаах. И Таис отново е на гърба й; конят, изправен на задните си крака, се покланя на всички страни. След това Таис накара кобилата да коленичи с глава към Александър, а самата тя скочи на земята и го приветствува под възторжените викове на зрителите. Тълпата беснееше. Салмаах се изплаши, скочи, присви уши и въртейки очи, започна да се дърпа заднишком към «сцената». Хезиона я хвана за юздата.</p> <p>Александър повика Таис. Но хетерата наметна обшито с ресни египетско наметало и избяга. Трябваше колкото се може по-бързо да измие острата конска пот. Пък и да се облече за пиршеството.</p> <p>След няколко минути Таис се появи под навеса в оранжев хитон с три ленти — синя, бяла и червена, вплетени в гъстите й черни вълнисти коси.</p> <p>Преди още Птолемей или Леонтиск да успеят да кажат нещо, хетерата приближи до Александър. Царят на македонците хвана двете й ръце, целуна я и я постави до трикраката гръцка маса между себе си и широкаплещестия, леко приведен човек, с къса брада на мършавото си лице, с умен и уморен поглед.</p> <p>— Разгледай я добре, Лизип!</p> <p>Таис трепна. Тя виждаше за първи път знаменития ваятел, напуснал Елада, за да придружава победителя на персите. Скулпторът прегърна Таис през рамо и започна да разглежда безцеремонно лицето й като художник или лекар. Хетерата видя, че той съвсем не е прегърбен, а така изглежда поради навика да се навежда напред, вглеждайки се в лицата.</p> <p>— Защо, царю? — Таис не можа да се обърне към македонеца по име, макар и да знаеше, че Александър е на 24 години — само една година по-голям от нея, — не обичаше да фамилиарничи.</p> <p>— Александър иска — отговори вместо царя Лизип — да те извая някога в образа на царица на амазонките. Още от детинство той е мечтал да повтори историята на Тезен и Иполита, но с огорчение научил, че конничките от Термодонт отдавна са изчезнали, останала е само легендата. Обаче ти днес се яви като истинска тяхна наследница. Виж как те поглъща с очи нашият герой Леонтиск!</p> <p>Таис се наведе пред Александър с пресилена молба:</p> <p>— Пощади ме, царю! Триста години вече художниците изобразяват как смелите елински воини се разпореждат с амазонките, как ги убиват, отмъкват в плен. Забелязал ли си, че амазонките дори обикновено са спешени, за да не надвишават в никакъв случай мъжете?</p> <p>— Какво имаш пред вид? — с любопитство запита Лизип.</p> <p>— Всички съдове — червенофигурни, чернофигурни, от времето на първата олимпиада и дори преди това. Всякакви художници — знаменити и неизвестни: Ефрон, Евхаридес, Андокидес, Архесилай, нима можеш да ги изредиш всички? И навсякъде героите Тезей, Херакъл, Ахилес влачат за косите нещастните амазонки, бият с тояги коленичилите, забиват в гърдите им мечове и копия. Почти не съм видяла рисунка, където амазонките да са изобразени на коне, както им подобава, още по-малко — където да побеждават мъжете в бой.</p> <p>— Но това е на съдове, и то старинни! — възрази Лизип.</p> <p>— Съвсем не! Спомни си сцени от похищението на Антиопа върху барелефите от храма на Аполон! Ами нашият в Партенон! А нима си забравил огромната картина на Микон от Пинакотеката в Атина, в лявото крило на Пропилейте, където елински войници безпощадно избиват амазонки. Тя е рисувана преди един век или повече.</p> <p>— Какво искаш да кажеш с това? — навъси се Александър.</p> <p>— Когато мъжката гордост е уязвена, вие започвате да си измисляте за свое оправдание небивалици. А художниците се стараят да изобразят тази лъжа колкото е възможно по-правдиво.</p> <p>— Защо пък художниците? — каза Лизип.</p> <p>— Та те са също мъже! И на тях също им е непоносима дори мисълта за женското превъзходство.</p> <p>Приближилият незабелязано Леонтиск запляска с ръце.</p> <p>— От какво се възхищаваш? — злобно запита Птолемей.</p> <p>— От ума на амазонката. И от истината.</p> <p>— Ти виждаш истина?</p> <p>— Макар дори само в това, че всички тези поражения, които с такова удоволствие са изобразявали атиняните, не отнеха само на амазонките мъжеството, както на беотийците и на атиняните. Херакъл завзе Темискира, тяхната столица, част от амазонките загинаха край Атина, и все пак те са отишли пред стените на Троя да се сражават срещу елините. Това не могат да им простят потомците на тези, които амазонките биха и ги сплашиха със своята безчувственост към раните!</p> <p>Александър се разсмя весело, а Птолемей не можа да възрази на тесалиеца. Лизип запита Таис:</p> <p>— Кажи, защо ти хрумна да излезеш в хипогинеса гола?</p> <p>— Преди всичко поради легендите. Истинските амазонки, посветените на Артемис девойки от Термодонт, живели хиляди години преди нас, винаги са се сражавали голи и са яздили коне без потници. А пък това че са изгаряли едната си гърда, за да стрелят с лък, е глупава измислица, защото няма нито едно древно изображение на едногръда амазонка. Мъжемразките са стреляли или направо пред себе си, или над конските уши, или когато са препускали покрай врага, са се извръщали и стреляли откъм задницата на коня. Истински амазонки може да видите по старите клазоменски вази и кратери. Те са яки, дори твърде набити голи девойки, яхнали силни коне, съпровождани от брадати коняри и кучета, йонийските и карийските жени, привикнали на свобода, не могли да се примирят с грубите дорийски завоеватели. Най-смелите, силните, младите отишли на север към Евксинския понт, където създали град Темискира. Това не е народност, а свещените деви на Артемида, а после на Хеката. Невежите историци и художници ги объркват със скитските жени, които са също прекрасни ратнички и ездачки. Затова твърде често изобразяват амазонките облечени от глава до пети в скитски дрехи или като кападокийки с техните къси екзомиди.</p> <p>— Ти трябва да си учила история в Лицея или в Академията! — възкликна учуденият Лизип.</p> <p>Игриви пламъчета заиграха в очите на Таис.</p> <p>— От Лицея едва си спасих кожата, след като се запознах с Аристотел.</p> <p>— Той нищо не ми е разказал за това — прекъсна я Александър.</p> <p>— И не ще ти разкаже по същата причина, поради която рисуват избиването на амазонките. Но кажи, ваятелю, слушал ли си жената да е научила на нещо друго освен на любов възрастните хора? Като че ли само Сафо, но как й се отплатиха мъжете! А ние, хетерите-приятелки, не само развличаме и утешаваме, а също така учим мъжете да умеят да виждат красивото в живота…</p> <p>Таис замълча, за да успокои възбуденото си дишане. Мъжете с нескрит интерес я гледаха, всеки по своему възприемаше казаното.</p> <p>— И още нещо — заговори Таис, обръщайки се към скулптора, — ти, чието име не току-така означава «Освободител на коне», ще ме разбереш, както и всички тези — хетерата посочи Леонтиск и македонците — повелители на коне. Когато яздиш по опасен път или препускаш в бесен галоп, нима не ти пречи персийският потник или каквато и да е друга постилка? А ако между теб и коня няма нищо, нима не се сливат в едно движение твоите жили и мускули с тези на коня, които се движат съгласувано с твоите? Ти откликваш на най-лекото изменение на ритъма в препускането, усещаш нерешителността или смелостта на коня, разбираш какво може той… И колко здраво те задържа кожата му при внезапен тласък или запъване, колко чувствителен е той към заповедния жест на пръстите на краката ти или притискането на коленете!</p> <p>— Хвала на истинската амазонка! — извика Леонтиск. — Ей, вино за нейното здраве и красота! — И той вдигна Таис на прегънатата си ръка, а друг поднесе към устните й чаша скъпо розово вино.</p> <p>Хетерата отпи, заровила пръсти в късите му подстригани коси.</p> <p>Птолемей се разсмя пресилено едва сдържайки напиращата да избухне ревност.</p> <p>— Ти говориш хубаво, това ми е известно — каза той, — но прекалено се увличаш и не си права. Искам да знам как можеш да накараш буен кон да почувствува тия мънички пръстчета. — Той небрежно докосна крака на хетерата, обут с лек сандал.</p> <p>— Свали сандала! — заповяда Таис.</p> <p>Птолемей се подчини, без да разбира нищо.</p> <p>— А сега пусни ме на пода, Леонтиск! — И Таис изопна ходилото си така, че опряна на големия пръст на крака си, се завъртя на гладкия под.</p> <p>— Сега разбра ли?! — подхвърли тя на Птолемей.</p> <p>— С такова пръстче, ако нанесеш точен удар, може да го лишиш от потомство — засмя се Леонтиск, допивайки виното си.</p> <p>Симпозиумът продължи до сутринта. Македонците ставаха все по-шумни и по-разпуснати. Александър седеше неподвижно на скъпоценното кресло на фараона от абаносово дърво със злато и слонова кост. Сякаш мечтаеше за нещо, загледан над главите на пируващите.</p> <p>Птолемей посягаше към Таис с жадни ръце. Хетерата се отдръпваше по скамейката към креслото на Александър, докато великият повелител не сложи на рамото й тежката си и надеждна ръка.</p> <p>— Ти си уморена. Можеш да си идеш в къщи. Лизип ще те придружи.</p> <p>— А ти? — неочаквано запита Таис.</p> <p>— Длъжен съм да бъда тук, както съм длъжен да правя още много неща, независимо дали искам това, или не — тихо и както й се стори, с досада отговори Александър. — Аз бих искал друго…</p> <p>— Царицата на амазонките например! — каза Лизип.</p> <p>— Мисля, че амазонките, посветили се на Артемис и единствено на целта да бранят своята самостоятелност, никак не са били годни да бъдат любими. И ти, царю, би изпитал само мъчения — каза хетерата.</p> <p>— Но не и с тебе, нали? — Александър се наведе към Таис, пламнал като момиче.</p> <p>— Аз също не съм за тебе. На теб ти трябва царица, повелителка, ако въобще може жена да застане редом с тебе.</p> <p>Победителят на персите втренчено изгледа Таис и без дума да каже, я освободи с един жест на ръката си.</p> <p>Щом стигнаха под сенките на дърветата, Лизип тихо запита:</p> <p>— Ти си посветена от орфиците? Какво име си получила при посвещението? Много ли ти е открито?</p> <p>— Малко — откровено призна хетерата. — А орфическото ми име е Тия…</p> <p>Като научи за делоския философ, Лизип престана да е недоверчив и започна да й разказва, че във вътрешността на Персия той срещнал близкия на орфиците култ към Зороастър. Поклонниците на Зороастър почитали доброто в образа на мъжкото божество Ормузд, което вечно се бори със злото — Ариман. Дрехата на Ормузд е със същите три цвята на Музата: бял, червен и син. Лизип посъветва и Таис, ако отиде в Персия, да носи там трицветни ленти.</p> <p>— Аз трябва да се срещна с тебе веднага щом Дарий бъде напълно победен и си уредя в Персия постоянно ателие. Ти си труден модел за един художник. У тебе има нещо, което се среща много рядко.</p> <p>— Ами дали няма да остарея дотогава? — разсмя се Таис.</p> <p>— Глупавичка си, ти не познаваш Александър! — отвърна Лизип. Той бе убеден, че крайната победа над персите е близка, че Александър е упорит в достигането на тази гигантска цел.</p> <p></p> <p>В къщи я чакаше Хезиона заедно с Неарх. Възторженият критянин поздрави Таис с небивалия успех.</p> <p>— Тоя предводител на конницата, той цял-целеничък е поразен от Ерос! — със смях си припомни Хезиона. — Ти като Иполита покори знаменит герой!</p> <p>Таис помоли Неарх да разкаже с какво се е прославил Леонтиск.</p> <p>В битката при Исос армията на Александър била притисната в крайбрежната долина от огромни персийски сили. Конницата им, няколко пъти по-многобройна от македонската, връхлетяла от височините към брега, преминала рекичката и атакувала дясното крило на Александър, съставено от тесалийска конница.</p> <p>Тесалийската конница, наистина с помощта на тракийски конници и отлични критски стрелци, под командата на многоопитния пълководец Парменион успяла да удържи крайбрежието, докато гвардията на Александър — тежката конница на «другарите» — хетайри и щитоносци — подготвила страшния удар в центъра на персийските сили, като обърнала в бягство Дарий и осигурила победата.</p> <p>За героизма в битката на крайбрежието тесалийските конници били отличени с правото първи да разграбят Дамаск. Оказало се, че в Дамаск били събрани всички снаряжения на персийската армия: коли, роби, пари и скъпоценности. Затова сега Леонтиск има много богатства. Александър го наградил заедно с другите отличили се в битката, като разпределил помежду им три хиляди таланта, заграбени на бойното поле в лагера на персите.</p> <p>— Наистина може би Птолемей има повече богатства. Този военачалник е мъдър и търпелив, умее да събира и да изчаква. Аз смятам, че ще те има той, а не пламенният, като Александър, Леонтиск — завърши разказа си критянинът.</p> <p>Таис само тръсна глава под лукавия и изпълнен с любов поглед на Хезиона.</p> <p></p> <p>Още преди да настъпи първият месец на пролетта — мунихион, Таис отново беше на кораба на Неарх заедно с приятелката си и Салмаах. Те плаваха по източния ръкав на Нил, през Бубастис до прекопания по заповед на Дарий Първи канал, който обединява Египет с Еритрейско море и Персия. Преди триста години египетският фараон Нехо заповядал да се копае този канал, онзи същият Нехо, под чиято заповед финикийски моряци извършили безпримерен подвиг, като обиколили цяла Либия от Египет до Херкулесовите стълбове и пристигнали отново в Египет. Обаче трудът на египетските роби останал незавършен. Едва след две столетия Дарий Първи, разполагайки с огромен брой военнопленници, завършил пътя от ръкава на Нил до Сукота, намиращ се при Горчивите езера в преддверието на Залива на героите — тясно разклонение на морето между Арабската и Синай-ската пустиня. В Сукота Таис щеше да напусне кораба на Неарх, разделяйки се за първи път за дълго с Хезиона, може би завинаги. Неарх отиваше към Ефрат да строи флота, та в случай на нужда да потегли срещу Вавилон. В дълбоко обмислените планове на великия пълководец взимаха под внимание и възможността за поражение. В този случай Александър не искаше да се повтори тежкият Анабазис<a data-toggle="modal" href="#note_9" type="note">9</a> — походът на гърците към морето, през планините и стените на Кападокия и Армения. Тогава никой не е преследвал гръцките наемници и все пак те понесли големи загуби. А тук, в гърба им, ще бъде огромната персийска войска, Александър смяташе за най-добър изход да отстъпи към Ефрат, да качи войската си на корабите и да избяга по вода от преследвачите. В случай на победа Неарх също бе длъжен да отиде във Вавилон. Именно там двете приятелки се надяваха да се срещнат.</p> <p>Последната нощ пред Сукота те прекараха, без да мигнат, в помещението на Таис. Възстуденият синайски вятър проникваше през плътните пердета, люшкаше мъждукащия пламък на светилника и караше приятелките по-плътно да се притискат една до друга. Хезиона си припомни годините, прекарани при Таис. Двете до насита си поплакаха, тъгуваха и за Егесихора, и за собствената си раздяла.</p> <p>Иззад ниските и тъжни източни хълмове се надигна ослепителното слънце, когато на пристанището бяха хвърлени дебелите въжета за превързване. Птолемей се появи в обшит със сребро финикийски плащ, с цяла тълпа приятели. Те приветствуваха пристигналите с високи възгласи, изплашиха Салмаах както на Мемфиския симпозиум. Таис сама заведе пръхтящата и ритаща и с предните, и със задните си крака кобила на пристанището и я предаде на опитни коняри. Тя и Хезиона бяха отведени с колесница по северния бряг на малко солено езеро към изток, където в дъното на една долина бе разположен станът на висшите началници на Александър. Неизбежният симпозиум свърши рано. Неарх бързаше. В полунощ с подпухнали от плач очи Таис се върна от изпращането в приготвената за нея разкошна палатка, принадлежала по-рано на някакъв персийски големец.</p> <p>Хетерата никога не бе мислила, че ще бъде толкова голяма мъката й от раздялата с бившата робиня.</p> <p>Още не бе зараснала раната от загубата на Егесихора и Менедем. Атинянката се чувствуваше особено самотна тук, на пустинния склон, пред похода към неизвестността. Като че ли доловил състоянието й, въпреки късния час при нея дойде Птолемей. Той увлече Таис с разкази за Персия и тя отново изпадна под обаянието на ума му, на изкусната му реч и удивителната наблюдателност. В началото на похода македонецът водил пътен дневник, в който накратко, но точно отбелязвал чудните събития. Ако критянинът Неарх забелязваше главно природата на морското крайбрежие, то Птолемей се оказа на висота не само като военен, но и като изследовател на обичаите и живота на народите от покорените страни. И, разбира се, голямо внимание Птолемей бе отделял на жените, на обичаите в любовта и брака, което също така силно интересуваше и Таис. Той разказваше за странни народи, които живеели навътре в Сирия и Арабии. Те поставяли много ниско жените, смятали Афродита Пандемос за богиня на разврата и не разбирали нейния висок дар за хората. Не го разбират, защото се страхуват от любовта, пред която се чувствуват непълноценни и явно уродливи, тъй като необикновено се страхуват от голотата на тялото. Именно у тях жената не смее да се покаже гола дори пред мъжа си. Непълноценни в Ерос, те са алчни за храна и скъпоценности и много се страхуват от смъртта, макар че животът им е пуст и грозен. Помислете си, та те дори не разбират рисунките и картините, не могат да различават изображенията. Безполезно е да им се обяснява красотата, създадена от художниците.</p> <p>— Нима те съвсем отбягват жените? — учуди се Таис.</p> <p>— Съвсем не! Те жадуват да имат колкото се може повече жени. Но всичко това се обръща в скотщина и грубост. Техните жени са робини, те могат да възпитават само роби. Такава е отплатата на невежите и наплашени техни жени.</p> <p>— Ти си прав — разпали се Таис. — Лакедемонките са много свободни, а по-храбри от спартанците като народ няма в целия свят. Героизмът им е легендарен, както и славата на жените им.</p> <p>— Може би — без желание се съгласи Птолемей и като забеляза златната верижка на шията на хетерата, запита сурово. — Имаш ли добавени звездички след моята?</p> <p>— Разбира се. Но малко — само една. Остарях.</p> <p>— Добре би било всички така да стареят — промърмори Птолемей, — покажи ми! — И без да дочака, сам издърпа верижката навън.</p> <p>— Дванадесет лъча! И «мю» в средата — също така дванадесет или това е име?</p> <p>— И име, и цифра. Но не е ли време — зад хълмовете започва да светлее.</p> <p>Птолемей излезе, без да се сбогува. Таис не бе го виждала толкова мрачен и в недоумение сви рамене, мушна се под лекото топло покривало и се отказа дори от масажа, който се готвеше да й направи новата робиня За-Ашт — финикийка. Зла и горда като жрица на незнаен бог, тя успя да завоюва уважението на господарката си и от своя страна започна да й засвидетелствува симпатията си. Мрачните очи на За-Ашт ставаха по-топли, когато се спираха върху Таис, особено когато господарката й не можеше да види нейния поглед. Целия ден Таис прекара в шатрата си. Печалната равнина наоколо не възбуждаше любопитство, а големият отряд македонска конница трескаво се подготвяше за далечния поход. През цялото време пристигаха нови стотни, събрани от македонците, временно заселили се в Делтата на заграбените участъци плодородна земя.</p> <p>По древния път през Едом за Дамаск изпращаха войската в Тир — главното място за събиране на армията. Започваше първият етап на пътя от четири и половина хиляди стадии, както пресмятаха опитните водачи и разузнавачите на пътя.</p> <p>През пустинни плата, планини, покрити с вековни гори, през долини и крайбрежия минаваше този път, свидетел на походите на множество народи, на забравени кръвопролитни сражения, и горестния път на отвличаните в робство. Хиксоси, асирийци, персийци — кой ли само не се е стремял в течение на хилядолетия да иде в плодородния и богат Египет. Дори скитите от Далечния Изток, от кавказките си владения, и те бяха минавали оттук, достигайки границите на Египет.</p> <p>Пехотните отреди на елитни войници използуваха стотици колесници, отнети от персите, и вече отправяха своето имущество в Тир, не желаейки да се разделят с придобитите богатства, и сами отиваха там. Александър с присъщата си стремителност изпревари Птолемей и вече беше в Тир.</p> <p>Таис каза на Птолемей, че не иска да използува колесница. Ужасното друсане на тези коли по каменистите планински пътища би помрачило пътуването й. Македонецът се съгласи и заповяда да доведат Салмаах, та познавачите да прегледат кобилата преди дългото пътешествие. Дойде и Леонтиск, едва ли не най-добрият познавач на коне в цялата армия на Александър. Няколко дни, като се смятаха и прекараните на кораба, прибавяха в храната на Салмаах ленено семе, за да се очисти стомахът й. Сега сивкавата й козина, добре изчистена от пафлагонските коняри, блестеше като тъмна коприна.</p> <p>Леонтиск прекара нокти по гърба-на Салмаах със силно натискане. Конят трепна и се дръпна. Тесалиецът скочи върху него и се понесе из равнината. Равномерното удряне на копитата накара познавачите одобрително да закимат с глава, обаче началникът на тесалийската конница се върна недоволен.</p> <p>— Тръска при галоп! Виж предните копита макар и по-закръглени, но не са по-големи от задните. Надкопитните кости са твърде корави, скоро тя ще подбие копитата си по каменистите пътища на Сирия…</p> <p>Таис изтича към кобилата, прегърна я през шията, готова да защити своята любимка.</p> <p>— Не е вярно! Тя е добра ти сам се възхищаваше от нея на празника. Виж я как стои, краката й един след друг в една линия.</p> <p>— Краката и са въздълги. Би било добре да са по-къси…</p> <p>— Виж какви широки гърди!</p> <p>— Да, но възтясна задница. После виж, тя има дълги и изтеглени слабини, цяла педя и два пръста отгоре. И макар да си лека, ако тя извървява по двадесет парасанга, няма да може да си поеме дъх.</p> <p>— Най-напред не тя, ами аз няма да мога да си поема. Или ти ме равняваш със себе си?</p> <p>Тесалиецът се разсмя. Отвесната бръчка между веждите му изчезна, свъсените му упорити вежди се вдигнаха и атинянката откри в страшния воин съвсем млад човек, почти момче. За разлика от спартанците, които смятаха за зрелост едва тридесетата година, македонците започваха да служат войници от четиринадесет-петнадесет години и към двадесетата си година ставаха закалени, изпитали всичко ветерани. Началникът на тесалийската конница, види се, също беше млад ветеран, както мнозина висши началници на Александър.</p> <p>— Прости ми. Привързана си към своята кобила като истински кавалерист. И Салмаах съвсем не е лош кон. И все пак, ако тръгнеш за Азия с нас, трябва да ти дадем друг кон, а Салмаах ще остане при тебе, па макар и за танци.</p> <p>— Откъде ще взема друг кон! — каза Таис, обидена за своята кобила. — И при това да е още по-добър от моята красавица.</p> <p>Тя потупа Салмаах по високата шия, а конят погледна със зло око Леонтиск, сякаш разбрал, че го погубват.</p> <p>Леонтиск хвърли поглед към Птолемей и македонецът махна някому с ръка.</p> <p>— Ей, доведи кон за господарката Таис!</p> <p>Хетерата не успя нищо да запита, когато отнякъде се донесе ясен ситен тропот. Едно момче, сдържайки червеникав кон с медни отблясъци, излезе напред и едва спря буйното животно, като се обтягаше назад и дърпаше поводите.</p> <p>Този кон беше целият медночервеникав, без нито едно петънце, блестящ и сякаш искреше. Подстриганата грива и великолепната тънка в основата опашка, съвсем черните, преливащи към синкаво очи чудно украсяваха животното. Атинянката никога не бе виждала кон с такава козина.</p> <p>В очите на Таис веднага се хвърлиха удълженото му тяло с яки бедра и много по-късите, отколкото у Салмаах, крака, предните с по-големи копита от задните. Дълга, полегата лопатка, дълга шия, широка задница — всички тези качества бяха очевидни дори и за непознавач. Високо вдигнатата глава и вирнатата опашка придаваха на коня особено горд вид. Поради широко издутите ноздри муцуната на коня изглеждаше сериозна, почти зла. Но щом погледнеш в големите добри очи на животното, изчезваше всякакъв страх. Таис смело се приближи до коня, взе поводите от ръцете на момчето, потупа го по шията и червеникавият жребец изцвили леко и късо.</p> <p>— Приема те! — доволно възкликна Птолемей. — Е, хайде, взимай го! Отдавна търсех за тебе енецки кон с такива качества, които се срешат само в един от сто от най-чистокръвни.</p> <p>— Как се казва?</p> <p>— Боанергос (Дете на гръмотевицата). Шестгодишен е. Възседни го, опитай.</p> <p>Таис свали военното наметало, с което се бе завила поради вятъра, погали пак червеникавия жребец и скочи на гърба му. Конят сякаш само това чакаше, веднага тръгна с широк плавен тръс, като постепенно го усилва