/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic

Захарното петле

Константин Константинов


Константин Константинов

Захарното петле

— Кри-кри… кри-кри… — подсвирна тихичко откъм огнището гласът на щурчето. — Кри-кри, кри-кри, спиш ли?…

Ванката наостри уши, дигна глава от възглавката и нетърпеливо се обади:

— Хайде де!… Откога те чакам! Как ще спя: нали тая вечер ще ми разправяш? …

— Кри-кри, още малко! — отвърна щурчето. — Ей сега, нека приспя другите. Още малко! Ти почакай!

Отвън надничаше есенна нощ. Дъждът тихо тракаше по покриви и стъкла. Къщата се смълча. Угасиха лампите. Всички се прибраха. И Катето заспа. Само в ъгъла при иконата блещукаше кандилцето. Ванката притвори очи и заслуша. И щурчето почна бавно и тихичко своята вечерна приказка:

— Имаше веднъж малко панаирско петле. Смешно петле от червена захар. От ония лъскави, набучени на пръчици и наредени по сергиите петлета. Ей на, също такова, само че съвсем очукано и смешно: нито гребенът му гребен, нито опашката — опашка, а клюнът досущ като на гарга. То знаеше това и умираше от срам, сбутано между лъскавите алени хубавци, които сякаш току ще почнат да кукуригат.

— Ама че петле, а! Същинска чавка! — смееха се децата и се трупаха около другите наперени петлета.

— Не чавка, ами цял червей! — обаждаха се други и бързаха да купуват останалите петлета. И скоро върху широкия тезгях остана да стърчи само малкото смачкано петле. Никой не пожела да го купи. То стоеше на единствения си дървен крак и сърцето му се свиваше от мъка. Защото малкото смешно петле имаше сърце. Бог беше дарил другите с хубост, а нему даде само мъничко добро сърце. То виждаше засмените лица на децата, които отнасяха неговите хубави братя, и тежко въздъхна:

— Няма ли и аз да зарадвам някого? Защо тогава съм се явило на света?

Падна нощта. Панаирът опустя. Заръмя дъжд. Старият продавач почна да затваря дюкянчето. Сърцето на малкото петле още по-силно се сви.

Значи, свърши се! Него наистина никой го не ще… Изведнъж петлето усети, че нещо меко и пухкаво се долепи до гърба му. Бяха му израсли истински криле. То веднага се издигна и понесе във въздуха — вън от дюкяна, над покрива, над града. А на ухото му някой пошепна:

— Ще кацнеш там, дето чуеш, че те извикат! …

Ф-р-р-р! — хвърчеше над малките къщи с осветени прозорчета захарното петле и надничаше навсякъде. Какво ли не видя то през тая нощ! Наредени трапези с весели дечурлига, малки креватчета с кукли до възглавниците, купища играчки, разхвърляни из топлите стаи. Ала не чу никой да го позове — и хвърчеше по-нататък. Но когато минаваше над тъмната уличка накрай града, стори му се, че някой го извика:

— Ела! Ела при мене!

И заедно с мокрия вятър малкото захарно петле се вмъкна в счупения прозорец на схлупена обущарница. Ръждиво газениче мъждукаше на средата. В къта лежеше малко чираче и гореше в треска.

Ф-р-р-р! — тупна петлето до главата на болното дете. То отвори очи — и изведнъж цяло светна от радост.

— Моето петленце! Моето петленце! — прошепна то и простря ръце да го пипне. — Хем същото! Същото, дето днес го гледах и нямах пари да си го купя!

Малкото петле примираше от щастие. Най-после и то можа да зарадва някого. Но детето не смееше да го хване — от страх да го не счупи. Не смееше да го доближи до устата си — от страх да не загуби богатството си. А бузичките му побеляваха от треската. Устните му се напукаха, ненаквасени. Петлето разбра, че детето не ще посмее да го досегне и да разкваси уста с неговата киселка захар. Малкото му щастливо сърце изведнъж се изпълни с такава обич към чирачето, че не можа да издържи повече и се пръсна. Чу се малък трясък — и грозното захарно петле стана на няколко късчета. А детето вече бълнуваше, унесено от треската и от радост. Без да се помни, то смучеше късчетата от счупеното захарно петле. И на заранта бузичките му бяха бодри и заруменели от кръвта на червеното смешно петле.

— Спиш ли? … Спиш ли? … Спиш ли?… — подсмихна се щурчето.

— Слушай! — разтри сънено очи Ванката. — Май не ми се вярва мене това… за петлето…

— Тъй ли? — засмя се щурчето. — Кри-кри, кри-кри!… Щом има щурчета да разправят, защо да няма и такива петлета?… Кри-кри, кри-кри, кри-кри!…

Информация за текста

© Константин Константинов

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008

Издание:

Приказки от български писатели

Издателство „Български писател“, 1981 г.

c/o Jusautor Sofia

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8885]

Последна редакция: 2008-08-18 08:00:00