Карл Май
Бенито Хуарес
1. В Харар
Човешкият живот прилича на море с неговите неспокойни, вечно пораждащи се вълни. Милиони и милиони променливи фигури възникват от водния масив, за да се появят на повърхността в продължение на един-единствен кратък миг и отново изчезват… къде? Знае ли някой? Застанал на брега, наблюдателят отправя хиляди въпроси към съдбата, ала до ухото му не достига и думица. Съдбата говори и отвръща не с думи, а с дела. Развитието продължава своя безспирен ход и смъртният се вижда осъден да изчаква жадуваните събития с търпение, граничещо едва ли не с безсилието. Нито един час, нито една минута, нито една секунда не може да настъпи по-рано и никое деяние не дава своите плодове преди времето, предписано от Извечните закони.
Често човек стои пред някое произшествие с привидно съдбоносни последици, но дни и години минават и вече започва да му се струва, като че съществуващите причини са изгубили своята двигателна сила. Миналото сякаш е останало без последствия, а незнайните нишки на живота са загубили своята обтегнатост. Не се чува звук, не се вижда резултат и слабият човек е почти готов да се усъмни в справедливостта на Провидението. Ала Провидението следва неотклонно своя величествен неведом път и точно, когато той най-малко очаква, то се намесва в събитията със съкрушителен пестник и смаяният от възторг човек осъзнава, че до дъното на морето на живота водят ниши, които сега изплават на повърхността и се сплитат на възел, развързването на който се предоставя в негова власт.
Така беше и със съдбите, чиито нишки се събираха в Райнсвалден. Минаха месеци, години без да се чуе нищо за скъпите същества, тръгнали по широкия свят. Те бяха и си оставаха безследно изчезнали. Макар и неохотно хората ги признаха за загинали и над Райнсвалден натегна атмосфера на дълбока и неподправена печал.
Когато всички, и най-обстойните издирвания, останаха безрезултатните се видяха принудени да се примирят с неизбежното. Болката беше голяма и можеше да се смекчи единствено с времето, лекуващо като балсам. Лицата изразяваха тихо отказване от радостите на живота. Вече не се оплакваха, но дълбоко в душата си съхраняваха жив спомен за безследно изчезналите и не смееха да признаят, че все пак не са съвсем изгубили надежда.
Така изтекоха нови девет години и хората вече пишеха 1866, преди за поредицата събития, която изглеждаше приключена, да настъпи най-сетне едно продължение.
До западния бряг на Аденския залив, свързващ Червено море с Индийски океан, е разположена една страна, която дълго време минаваше за нещо като прочутото Тамбукту или легендарното Ел Дорадо. Най-дръзките пътешественици напразно бяха опитвали да я издирят и едва през 1866 британският офицер Ричард Бъртън бе успял да проникне дотам и да донесе сведения за тази изолирана държава.
Навярно е имало чужденци, дори европейци, които са стъпвали в Харар, но не са съумявали да изнесат сведения за тамошните условия, защото никои не се е връщал — всички са ставали роби.
Наистина по инициатива на англичаните, по-точно по настояване на благородния лорд Уилбърфорс, бе постигнато всеобщо споразумение на народите за забрана за търговията с роби. Бойните кораби на всички страни имаха не само правото, но дори и задължението да секвестират робските кораби, да освобождават пленниците и да бесят екипажа от капитана до юнгата. Но десетилетия наред само тези мерки не дадоха решаващ резултат. Имаше страни, в които търговията с роби продължаваше да цъфти. В средата на деветнайсти век например всеки посетител на Константинопол можеше да констатира, че там все още има къщи, в които се купуваха хора от всякакъв цвят. Особено доходен беше ловът на роби в местностите край Нил и териториите, разположени край Червено море и по източното крайбрежие на Африка. Към тях спадаше и Харар.
Харар не лежи непосредствено на брега. Тя може да се достигне от морските пристанища Сайла и Бербера, като се пътува през страната на сомалийците. Последните принадлежат към най-красивите представители на черната раса, горд и войнствен народ са и живеят във вечна вражда с всички свои съседи, тъй че пътуването между Харар и морския бряг е свързано с големи опасности. По тази причина много рядко се удава на някой роб да избяга от Харар и да достигне спасителното море.
Там, където Сомалийската пустиня започва да се издига на запад, сиреч към вътрешността на страната, а стърчащите досега голи скали и жълт пясък тук-таме отново показват признаци на растителност, под залязващото слънце се движеше един керван.
Той се състоеше от тежко натоварени камили и добре въоръжени мъже, почернели до тъмно — отчасти загорели от палещото слънце, отчасти мургави по природа. Въоръжението им включваше дълги фитилни арабски пушки, бойни боздугани от тиково и абаносово дърво и лъкове, с които изпращаха опасните си стрели. Освен туй всеки бе затъкнал в пояса си дълъг, остър нож.
Камилите не вървяха свободно. Бяха вързани една за друга, като оглавникът на всяко животно бе прикрепен за опашния ремък на предходното. Всички носеха тежко натоварени самари, с изключение на една, на чийто висок гръб се виждаше ату-ша[1], затворена от четирите страни със завеси от тънък плат за свободно пропускане на въздуха. Вероятно вътре се намираше женско същество, до чийто лик не биваше да има достъп неканеният.
Редом с тази камила яздеше на силно бяло муле предводителят на кервана. Той носеше дълъг бурнус и тюрбан със същия цвят. Оръжията му бяха като на другите, само дето дръжката на ножа, прикладът и ложата на пушката бяха обковани със сребро. Докато яздеше до камилата начело на шествието, острите му очи се взираха изпитателно към западния хоризонт. По едно време опъна поводите на мулето и се обърна към един от хората си:
— Осман, виждаш ли планинската теснина там отпред? Повиканият отговори смирено:
— Виждам я, о, ефенди.
— Там ще лагеруваме тази нощ — рече повелителят. — Ти вече си бил с мен в Харар. Ориентираш ли се все още в местностите?
— Твърде добре, о, емир.
— Хубаво. От теснината не е кой знае колко далеч до село Елаода, а оттам има само един час път до седалището на султан Ахмед. Ще се отправиш нататък, за да му докладваш, че утре заран ще бъда при него! — Човекът се подчини. Докато развързваше оглавника, с който животното му бе вързано в редицата за другото, попита тихо със знак към носилката, така че само емирът да може да го чуе:
— Да кажа ли на султана какво водим?
— Кажи му, че носим тюл, коприна, месинг, медни листове, ножове, барут, захар и хартия! Искам да разменя стоката за Оглуша — тютюн, слонова кост, масло и шафран. Но за робинята няма да споменаваш още нито дума!
— Да взема ли със себе си налога?
— Не. Султанът никога не се насища. Ако още отсега му пратя налога, по-късно ще ми поиска нови дарове.
Осман смушка камилата и тя се понесе на дългите си крака в най-бърз бяг. После керванът се насочи към теснината, упомената от емира. Когато ездачите слязоха от животните, наближаваше мигът слънчевият диск да докосне хоризонта. В онези райони това става някъде към шест часа и е времето, предписано от пророк Мохамед за Вечерна молитва.
Вярно, че бедуините повече или по-малко са до един разбойници, ала от друга страна са много религиозни и считат за най-голям грях някой да пропусне молитва. Ето защо членовете на кервана веднага се събраха и коленичиха да се молят. За целта е предписано обредно измиване. Но тъй като вода липсваше по тези места, те си служеха с пясък, оставяйки го да изтича между пръстите, сякаш беше вода.
Едва след като свършиха, камилите бяха освободени от товара, след което мъжете насядаха по земята да се отморят от дългата, продължителна езда. Неколцина бяха свалили носилката от камилата. Но създанието, което се намираше вътре, не се появи. Навярно имаше заповед да не напуска носилката и да спи вътре.
Емирът взе няколко от фурмите, които съставляваха неговата вечеря и наля малко вода от един мех в кожена чаша. Приближи се до носилката, дръпна донейде завесата и запита полугласно:
— Искаш ли да ядеш и пиеш?
Не последва отговор, но една ръка се протегна и прие плодовете и водата.
— Аллах е велик, ала моят ум не е на мястото си — промърмори той. — Все ще забравя, че тя не разбира нашия език.
Сетне пое празната вече чаша и се върна на мястото си. По негов безгласен знак се надигнаха няколко мъже и взеха пушките си. Отдалечиха се от лагера, за да го пазят както от евентуално нападение на врагове, така и да не избяга пленницата. След късо време всички бяха потънали в най-дълбок сън.
През това време Осман отдавна бе стигнал и подминал селото, без някой да го спре и препускаше към Харар. Когато пристигна, беше минал едва час, откак бе напуснал своя господар. След залез слънце портите на града се затваряха и никой не можеше да влиза или да го напуска без специално разрешение на султана. Осман похлопа, но трябваше да повтори неколкократно ритуала, преди да се появи вратарят.
— Кой е там? — запита той.
— Пратеник на султан Ахмед Бен султан Абубекр — отвърна запитаният.
— Как се казваш?
— Името ми е хаджи Осман Бен Меемед.
— Към кое племе принадлежиш? — продължи да пита пазачът.
— Аз съм свободен сомалиец.
— Жителите на Харар гледат с презрение на арабите и сомалийците, неоснователно разбира се, поради което вратарят заяви:
— Не мога да пусна някакъв си сомалиец. Ще бъда строго наказан, ако разваля рахата на султана заради един сомалиец.
— Ти наистина ще бъдеш наказан — отвърна Осман, — ако не съобщиш, че съм помолил да ми се отвори портата. Аз съм пратеник на емир Арафат.
Това изявление изглежда накара пазача да се замисли. Той знаеше, че сомалийският емир е предводител на търговски кервани и султанът винаги прави добри сделки с него. Ето причината да отвърне:
— Арафат? Тогава ще рискувам. Ще поверя портата на някой друг и лично ще отида да доложа за пристигането ти.
Едва сега Осман слезе от камилата и зачака да бъде пуснат. А пазачът остави своя помощник на портата и се упъти към палата на султана. Всъщност палат е доста силно казано. Прочутата столица — човек с пълно право би могъл да каже прочутата с лошата си слава — бе оградена от примитивни стени и имаше дължина половин час път и ширина едва ли и четвърт. Къщите наподобяваха каменни струпвания, а самият палат приличаше по-скоро на хамбар, отколкото на дом. Плътно до него се намираше едно съградено от груби камъни сводесто помещение, в което ден и нощ се чуваха да дрънчат вериги. Това беше градският затвор, в неговите дълбоки подземия никога не проникваше дневна светлина. Горко на затворника, установен там на местожителство! Той изобщо не получава от султана храна и вода, а дори и някой приятел и роднина да му носи ежедневно вода и обичайната там студена каша от просено брашно, пак му е писано да изгние с времето в собствената си мръсотия.
Тронът на владетеля — неограничен господар на живота и имуществото на своите поданици — представляваше проста дървена скамейка, като онези, които човек вижда у нас при най-бедните семейства. На нея той седеше по турски — или потънал в дълбок размисъл, или пък даваше прием, на който всеки присъстващ трепереше, защото и най-малкото влошаване на настроението на султана бе достатъчно да пролее кръвта на първия, който му падне.
И тази вечер Ахмед седеше на достолепието си място. Зад него по стената висяха стари фитилни пушки, саби, железни пранги за ръце и крака — символите на неговата неограничена власт. Пред него седеше везирът, редом с няколко мохамедански учени. На заден план клечеха по земята многобройни окаяни фигури, оковани във вериги. Всички те бяха роби и затворници. Султанът обичаше да декорира тронната си зала с такива нещастници, като знак за неговото могъщество и величие.
Странично от него стоеше един от тези живи за оплакване мъже, със синджира на китките и краката. Фигурата му бе висока и слаба, сгърбена повече от горест, отколкото от старост. Угасналият поглед и хлътналите страни свидетелстваха за глад и дълбоки душевни страдания. Единствената му дреха бе дълга риза, прокъсана на много места. Той изглежда току що бе говорил, защото всички погледи бяха отправени към него, също и очите на султана — зловещи и заплашителни, като на инквизиторски палач.
— Кучешки син! — кресна той на стария. — Лъжеш! Как може един християнски владетел да е по-велик и могъщ от един привърженик на Пророка? Какво са всичките твои крале пред Ахмед, султанът на Харар?
Очите на роба пробляснаха.
— Аз не бях крал, бях само един поданик, но един от най-благородните в нашата страна. И бях хиляди пъти по-богат и щастлив от теб. — Султанът разпери десетте си пръста. Тутакси от ъгъла изникна един от приближените му, нарамил тежка бамбукова сопа и нанесе на стария десет удара — такъв бе очевидно знакът. Робът не трепна. Изглежда бе привикнал на подобни обноски и ударите вече не му причиняваха болка.
— Няма ли да оттеглиш думите си?
— Не!
Владетелят заповяда да му нанесат петнадесет удара. След като заповедта бе изпълнена, той заговори:
— Аз ще ти докажа колко е голямо моето могъщество! Ти си едно християнско куче. Бях заповядал да се прекланяш пред Пророка, но досега ти не си го сторил. Днес ти повелявам за последен път. Ще се подчиниш ли, червей?
— Никога! — отвърна старият твърдо. — Ти ми отне свободата, можеш да ми вземеш и живота, но не и моята вяра. Как ще ми докажеш могъществото си? Точно тук то престава да съществува!
Ахмед сви постник и изрева яростно:
— Ще наредя да те хвърлят в най-дълбоката килия на зандана!
— Стори го! — рече робът, без да пада духом. — Аз искам да умра, копнея за смъртта. Тогава ще свършат моите страдания и ще намеря най-сетне мир и покой.
— Добре! Ти сам си го пожела! Отведете го в най-противната тъмница, която може да се намери!
При тази повеля на султана палачът улови стария и го изведе. Навън се присъединиха още неколцина и го помъкнаха към сградата на затвора. При отварянето на вратата насреща им бликна неописуема смрад, задрънчаха вериги, затворниците се завайкаха. Палачът и хората му не бяха взели светлина и робът не можеше да види нищо. Той бе отведен до един ъгъл, където придружителите му повдигнаха един тежък камък, след което джелатът го бутна с удар.
— Слизай, християнско куче! — захили се той. — До два дни ще бъдеш излапан!
Старият пропадна в някаква дупка, навярно два пъти по-дълбока от неговия ръст. Той удари лицето си в стената и силно се нарани, но нема време да си обърне внимание, защото едва бе чул камъкът да ляга върху неговия гроб и ето че почувства някакви животни да скачат около него и да хапят голите му крака.
— Боже мой, нима наистина ще бъда жив изяден! — извика той ужасено.
Това бяха плъхове, кой знае от колко време гладували и сега получиха нова жертва. Нещастникът ги отръска от себе си и започна да ги тъпче с крака. Сграбчваше ги с ръце, душеше ги, ала стотиците ухапвания по краката му причиняваха страшни болки. Килията, в която бе захвърлен, едва ли имаше повече от метър ширина, а дълбочината й бе някъде към три и половина метра. Той опря здраво гръб към единия зид и крака към отсрещния и опита да се изкачи по метода на коминочистачите. Успя. При придвижването му нагоре един камък от зида се разхлаби от натиска, който упражняваше и падна на земята. Няколко цвъркащи звуци дадоха да се разбере, че камъкът е пречукал някой и друг плъх.
— Ах, слава Богу! — възкликна затворникът зарадван. — Ето ти и оръжие!
Той отново се спусна долу, сграбчи камъка и заудря с него по земята наоколо. Плъховете тутакси го наваляха, получи многобройни ухапвания, ала той продължи да ги трепе методично един след друг, докато престана да мърда и последният. При опипванията наоколо, ръката му се натъкна на някакъв кръгъл, кух предмет. Изкрещя ужасен — беше хванал мъртвешки череп.
— Такава ще бъде и моята съдба! — произнесе той. — Господи, о, Господи, какво съм сторил, та да заслужавам такъв край! Проклет да е Кортейо, проклет да е Ландола!
Беше застанал в мрака на килията си, отправил пестници нагоре. В същия миг трепна от уплаха, защото някъде над него прозвуча глас:
— Ландола? Да, нека е проклет за вечни времена!
В гласа се долавяше толкова ярост, че робът потръпна.
— Какво беше това? — попита той. — Кой си ти, дето говориш по тези места испански, езикът на моята родина?
— Първо ти кажи кой си — отекна надолу, — ти, който изби дупка в зида на килията ми!
— Аз съм испанец от Мексико — отговори робът. — Името ми е Фернандо де Родриганда.
— Santa Madonna! — прокънтя гласът. — Дон Фернандо, братът на граф Мануел де Родриганда?
— Valgame Dios! Вие говорите за моя брат Мануел! Нима го познавате?
— Дали го познавам? Ами че аз бях…, но чакай! Изобщо не е възможно вие да сте дон Фернандо. Та той е мъртъв от години!
— А аз ви казвам, че не е мъртъв, макар и да бе обявен за покойник. Истината е, че бе отвлечен от Ландола и продаден тук.
— Сеньор, това, което ми разказвате, звучи като приказка и почти не мога да го повярвам. Но като поразмисля, не ми се струва невъзможно. Та нали и дон Мануел… За това обаче по-късно! Ще сляза при вас, дон Фернандо. Може би ще ми се удаде с ваша помощ да отстраня още един камък. Сетне отворът ще е достатъчно голям да мина отвъд. Ще ми помогнете ли, дон Фернандо?
— На драго сърце. Веднага се качвам.
Старият запълзя по тесните стени нагоре и с обединени усилия двамата затворници успяха да отместят втори камък. Сега дупката беше достатъчно широка да се провре един не особено пълен човек.
— Слизайте, дон Фернандо! Идвам след вас — рече другият.
— Само да не ни заварят заедно! — предупреди старецът.
— Няма кой да ни открие. Ние сме обречени да умрем от глад или да бъдем изядени от плъховете, така че ще ни оставят сами. А и да посетят някой от двама ни, достатъчно тъмно е да се пропълзи незабелязано през отвора. Ние трябва да поговорим. Идвам.
Старият се смъкна отново долу и другият го последва. Килията беше толкова тясна, че двамата стояха гърди до гърди, но това не ги безпокоеше. Напротив, графът бе изпълнен с блаженство, че има човек край себе си, в чието лице очакваше да намери приятел. Онзи го улови за двете ръце и пробъбра:
— О, дон Фернандо, нека ви стисна ръката! Чувствам се на седмото небе от радост след дългите страдания да открия съотечественик, тъй като аз съм родом от Манреса.
— От Манреса? Толкова близо до Родриганда? — изуми се дон Фернандо.
— Да. Аз съм само един обикновен човек и се казвам Миндрело. О, сеньор, толкова много имам да ви разказвам! Но кажете по-напред, откога сте извън Мексико?
— Отдавна, от дълго време. Нямах възможност да броя дните, седмиците и месеците, но мисля, че чезна в пленничество тук някъде от осемнайсет години.
— Dios! Но в такъв случай вие сигурно въобще не знаете, че вашият брат дон Мануел бе обявен за покойник?
— Не. Кога се е случило това?
— Преди седемнайсет години.
— Казвате, че Мануел е бил обявен за покойник. Наистина ли трябваше да е мъртъв? Като се замисля за това, което се случи с мен, струва ми се, че има хора, за които моето и неговото отстраняване е твърде изгодно.
— Мислите ли, действително ли си го мислите? — запита Миндрело припряно. — Без съмнение имате право. Но какво се случи с вас?
— Това засега може да почака — отвърна графът резервирано. — По-напред вие кажете какво знаете за родното ми място, за близките ми и как се озовахте по тия места!
— Що се отнася до вашата фамилия, сеньор, зная, че дон Мануел е смятан за покойник и че Алфонсо встъпи в наследство.
— Хайде, де! — смая се дон Фернандо.
През главата му веднага мина мисълта за второто завещание, което бе съставил в присъствието на Мария Хермоес. Беше скрито в средното чекмедже на неговото писалище. Не са ли го намерили? Той бе упоменал причините, поради които лишаваше Алфонсо от наследство, а ето, че оня все пак бе станал граф Родриганда! Завещанието беше или укрито, или пропаднало по някакъв начин.
— Алфонсо? — попита. — Как управлява той своите подчинени?
— О, като истински тиранин. Омразен е на цялата страна.
Хората се боят от него и шепнат разни неща. Не зная бива ли да говоря по тоя въпрос.
— Ще ви помоля да ми кажете всичко откровено.
— Та хората казват, че Алфонсо не е истински граф Де Родриганда.
— Не думай! — изплъзна се от устата на дон Фернандо. — И от какво си вадят заключения за такива ужасни неща?
— Носеха се разни слухове. Освен това самият аз участвах в събития, които потвърдиха, че Алфонсо не е истински Родриганда. Тъкмо участието ми е причина да се намирам тук — просто ме обезвредиха.
— Разказвайте, разказвайте! — настоя старият. Миндрело не последва веднага поканата. Изглежда искаше първо да събере мислите си. Сетне изложи известните събития от замъка Родриганда от появата на доктор Стернау и неговата самоотвержена и успешна намеса в съдбата на дон Мануел до избавлението на последния и сключването на брака между Стернау и контесата в Райнсвалден. След това Миндрело продължи:
— Княжеското възнаграждение, което получих за услугите си към дон Мануел, ме направи състоятелен мъж и аз се върнах обратно в Манреса. Към собствената си гибел! Чрез шпиони, които поддържали в Германия, на мерзавците станало достояние по какъв начин съм разстроил плановете им и сега яростта им се насочи към мен. От дон Мануел на първо време нямаше защо да се опасяват, понеже неговите показания щяха да придобият валидност едва след като Стернау откриеше истинския Алфонсо. Но толкова повече се страхуваха да не се раздрънкам аз и издам машинациите им. Един ден получих от един свой другар — трябва да знаете, че по-рано покрай другото се занимавах и с контрабанда — бележка, с която ме викаше на обичайното място за срещи. Познах подписа и поради това не се усъмних. В уговорения час се отправих нататък, но не за да приема някаква задача, а да обясня, че искам да се оттегля от тоя занаят. Едва стигнал въпросното място, ме връхлетяха и надвиха четирима мъже. Вързаха ме, запушиха ми устата и ме напъхаха в един чувал, после ме понесоха. Накъде — не можах да разбера.
Миндрело помълча известно време. Мислите по отколешните събития нахлуха бурно в него. Най-сетне той продължи да разказва:
— Когато след дълго, дълго време отвориха чувала, се оказах в едно тясно и мрачно помещение. Можете да си представите угнетението ми, когато по люлеенето и шума от вълните констатирах, че се намирам на корабна койка. Много по-късно, след като вече плавахме в открито море, ми бе позволено да изляза на палубата и да подишам чист въздух. Отведоха ме при капитана, същия онзи Ландола, който споменахте преди малко. Подигравателно ухилен, той обясни, че моето изчезване е в интересите на определени лица, затова ще трябва да стана моряк, а не се ли подчиня, ме очаква смъртно наказание. Скоро надуших, че тоя Ландола е търговец на роби и морски разбойник. Помислете, и аз да му съдействам! Да подпомагам търговията с клетите чернокожи! Да нападам и ограбвам мирни кораби и участвам в избиването на екипажите! Противопоставих се най-категорично, вследствие на което бях отново затворен и получих удари с пръчка, които разкъсаха месата на крайниците ми. И понеже въпреки всичко продължавах да се противя да вземам участие в подобни престъпления, Ландола заяви, че ми е определил най-голямото наказание, което може да съществува. Щях да бъда продаден като роб. Тогава плавахме нагоре по източното крайбрежие на Африка, Той хвърли котва пред Горад и слезе на сушата. След късо време бях отведен. Той наистина ме бе продал. Търговецът беше груб, недодялан ловец на роби, когото трябваше да последвам — окован с вериги към вътрешността на страната, по-точно към Доло. Там бях наново продаден. Тръгнах от ръка на ръка. Последният ми господар беше един свиреп негърски властелин. Какво изтърпях при него, човешкият език не е достатъчно богат да го разкаже. Трябваше да работя за трима и да върша най-долната, често най-отвратителната работа. Бях малтретиран, не получавах храна и наполовина да се заситя, но въпреки всичко, въпреки убийствения климат на местността, издържах. По едно време моят господар взе, че умря и тъй като неговият приемник не пожела да ме задържи, бях продаден на един мъж от Харар, който ме помъкна със себе си и подари на своя султан. Ето как се озовах насам.
— Кога стана това?
— Преди четиринайсет дни.
— А-а, затова не съм ви видял. Три седмици аз отсъствах, трябваше да работя на една кафеена плантация на султана. Но какво сторихте, та ви тикнаха в затвора?
— Още с пристигането си получих заповед да стана мохамеданин.
— И при мен случаят е същият, ала аз винаги се противопоставях.
— Аз също. Подложиха ме на изтезания, но понеже и сетне отказах да се позова на Мохамед, бях хвърлен в тая дупка.
Миндрело замълча. Вероятно очакваше отговор, но такъв не последва. Старият беше потънал в мисли, чутото бе толкова много, че му даде ключа за загадката, която до този момент бе за него неразрешима. Ако разтълкуваше нещата като Божия промисъл, неизбежно се налагаше надеждата, че ще бъде избавен от смъртта и дългогодишното робство. Неволно той бе сключил молитвено ръце и се бе отпуснал на колене. Миндрело не виждаше нищо, но го почувства и цялата му душа се присъедини към молитвата на графа. Възникналата дълга пауза бе нарушена от бившия контрабандист.
— Нека дойдем на себе си и проявим мъжество, дон Фернандо. Бог е милостив, той ще ни помогне, но само чрез самите нас!
— Да, имате право — потвърди заговореният, надигайки се от земята. — Да се посъветваме хладнокръвно по какъв начин можем да се измъкнем.
Като премислиха в детайли бягството, стигнаха до извода, че то е възможно само от килията на Миндрело. Онзи се провикна:
— Дали да не започнем веднага?
— О, с най-голямо удоволствие! Но за жалост за днес е твърде късно. Ще открият бягството ни рано-рано заранта и ще се спуснат по петите ни. Тогава наистина сме загубени.
— Добре, ще се помиря, дон Фернандо. Но едно все пак можем да сторим още сега. Бихме могли да опитаме дали ще се справим с камъка, който затваря моята килия.
— Тук действително сте прав. Удаде ли ни се, съзнанието, че сме в състояние да напуснем зандана, ще ни успокои. А не успеем ли, ще знаем, че трябва да търсим друг път за бягство.
— Хайде тогава да се прехвърлим в моята килия. Испанецът се заизкачва като гимнастик по стената и графът го последва. Без особен труд преминаха през отвора в другата килия. Тя имаше, както дон Фернандо се убеди, същата ширина и дълбочина като неговата. Значи и тук човек можеше да се изкатери по метода на коминочистачите.
Миндрело започна подем нагоре, прилепил гръб към единия зид и крака към другия. Дон Фернандо го последва по-бързо, отколкото се очакваше при неговата възраст. На метър и половина от земята килията правеше чупка встрани. Зидарията тръгваше полегато и пространството малко се разширяваше. Двамата достигнаха каменната плоча, затваряща пътя към свободата, без да са се уморили много.
— Сега се решава, дон Фернандо — рече Миндрело. — Елате насам и да опитаме!
Те се сместиха един до друг и, тъй като стената се издигаше под ъгъл около четиридесет и пет градуса, имаха стабилна опора и бяха в състояние да употребят значителна част от силата си за преместване на плочата. Изпървом им се стори тежка, но при втория напън я помръднаха и отместиха малко настрани, така, че се образува пролука, през която съгледаха звездното небе.
— Слава на Господа и на вей светии, слава! — пророни старият. — Тук нахлува свеж въздух, вместо убийственото зловоние там долу. Струва ми се, че звездите озаряват успеха на нашето начинание. Умеете ли да познавате часа по тях?
— Да. Минава полунощ.
— Значи е твърде късно да се залавяме за нашата работа. Колко е тихо и безмълвно наоколо. Харар е потънал в дълбока тишина. Там отсреща при хаджи Амандан още стоят торбите с фурми, които днес получи. Различавам ги въпреки тъмнината.
— Торби с фурми? — оживи се испанецът. — Ех, да можеше човек да отскочи и вземе малко! Не съм ял нищичко цял ден.
Очите на стареца опипаха изпитателно видимата зона. След известно време додаде:
— Вярно, че това желание би могло да се нарече неблагоразумие, ала от друга страна трябва и да помислим, че утре ще се нуждаем от всичките си сили. При мен жаждата е по-силна от глада, а знам, че под стряхата на хаджията виси един мех пълен с вода. Да рискуваме ли, Миндрело?
— Защо не? Кой ще ни забележи?
— Добре! Да избутаме изцяло камъка, но после ще пълзим, за да сме сигурни, че никой няма да ни види.
— За по-сигурно ще взема ножа си.
— Охо, имате нож?
— Да, преди време ми провървя да задигна един незабелязано.
Миндрело слезе и скоро се завърна, стиснал ножа между зъбите. Те напрегнаха повторно сили и отместиха плочата настрани. Вече можеха да се измъкнат навън. Легнаха на земята и запълзяха към постройката, под чиято стряха бяха наредени торбите с фурми. Над тях висеше мехът, за който бе споменал графът. Той се приближи и поиска да пие, ала събратът му по неволя го хвана за ръката.
— Защо ще пиете сега, дон Фернандо?
— А кога иначе?
— По-късно. Помислете, на нас мехът ни е по-необходим, отколкото на тоя хаджи. Предлагам да го вземем с нас.
— Но на сутринта ще открият, че липсва.
— Тая работа какво ни засяга? — Миндрело метна на рамо една пълна торба с фурми и продължи: — Вземете меха, а после ще си устроим истински пир.
След тия думи той плъзна като сянка с възможно най-голяма бързина към затвора и графът ще не ще го последва с меха. Първо спуснаха торбата и меха, след което слязоха и те. Долу имаше място, колкото горе-долу да стоят прави, но поне можеха да утолят глада и жаждата. После отново се покатериха горе, където имаха възможност да подишат чист въздух до времето, когато жителите на Харар стават от сън. Останаха да лежат под отвора за техния коптор и обсъждаха плануваното бягство. Едва когато далечни шумове ги известиха за разбуждалото на жителите, наместиха плочата в старото положение и се плъзнаха обратно в подземния затвор. Миндрело запита:
— Заедно ли ще останем, дон Фернандо?
— Не — отвърна старецът. — Би било непредпазливо. Много е възможно да поискат да видят или говорят с някой от нас. Ще се върна в килията си и временно ще поставим изкъртените камъни на междинната стена.
2. Продадена като робиня
Докато Осман, пратеникът на предводителя на кервана, чакаше пред градската порта, пазачът отиде да докладва на султана. Стигна в палата малко след като граф Фернандо бе отведен в затвора. Когато пристъпи в приемната зала, султан Ахмед все още седеше на своята тронна пейка. Лицето на владетеля беше навъсено, гневът от непокорния роб още не се бе уталожил. Всеки, който го познаваше, знаеше, че сега е рисковано човек да се приближи до него. Той изгледа вратаря с хвърлящи искри очи.
— Какво искаш толкова късно?
Запитаният се хвърли ничком на земята и едва повдигайки глава, съобщи:
— Пред портата един пратеник желае пропуск.
— Кой го праща?
— Арафат, емирът на керваните.
— Арафат? Аха-а, тук ли е най-сетне? Доста дълго ме накара да чакам и ще изпита моя гняв. Що за човек е пратил?
— Някакъв сомалиец. Ахмед подскочи яростно.
— Сомалиец? Как се осмеляваш, кучешки син, да ме безпокоиш толкова късно заради един жалък сомалиец? Върви при портата и кажи на оня проклет сомалиец: Дано Аллах те погуби! Нека се върне при своя господар и го уведоми, че очаквам даровете му два часа след разсъмване! А по това време няма да бъде пуснат никой жител на Харар, камо ли някакъв си сомалиец!
— Когато емирът пристигне с даровете, да го пусна ли, о, повелителю?
— Не, Арафат може да помисли, че нямам търпение да го видя. Нека подреме един час с хората си пред вратата. И това е една незаслужена милост за това куче, ако изобщо му позволя да стъпи в моя град.
Пазачът се отдалечи. Пред портата Осман изтрая до завръщането му. Той определено очакваше да бъде пропуснат и остана немалко удивен, когато до него достигнаха думите:
— Върни се при твоя господар и му съобщи, че сомалийци не пускаме!
— Аллах е велик! И защо?
— Защото султанът презира сомалийците.
— Казваш да се върна при моя господар? Казваш по-нататък, че султан Ахмед презира сомалийците? — разфуча се пред портата Осман. — Знаеш ли, че аз нямам господар? Ние сомалийците сме свободни мъже, а вие сте окаяни слуги и роби. Животът ви принадлежи на вашия тиранин, той ви го взема, когато му скимне. Презирал ни, казва, ама търгува с нас и се пазари като някой евреин. Ние, ние сме тези, които ви презират. И нека Аллах те прокълне, ако не го осъзнаеш и не си го запишеш в акъла. Много ти здраве, роб на джелата си!
Осман се качи на камилата и препусна бързо. Не след дълго над града се възцари нощна тишина. Двамата затворници навярно бяха единствените, които не потърсиха живителния сън.
На другото утро, два часа след зазоряване, при портата дойде пратеник на султана.
— Тук ли е търговският керван? — осведоми се той.
— He. — отвърна пазачът.
— В такъв случай трябва да дойдеш при султана. Вратарят пребледня. Не беше на добро, дето го викаше владетелят, ала нямаше как да не се подчини. Завари го седнал на трона и се хвърли на земята, изчаквайки да бъде заговорен. Присъстваха и няколко величия на султанството.
— Пристигна ли емир Арафат с даровете? — гласеше въпросът.
— Още не, о, повелителю.
— Защо се бави това куче? Не каза ли на сомалиеца, че го чакам два часа след изгрев слънце?
— Не, не намерих време да му го кажа — отговори пазачът разтреперан…
— И защо, кучи сине? — кипна владетелят.
— Защото препусна твърде бързо.
— Значи заради теб трябва да чакам? Затова ли те назначих за вратар? Аллах е велик и справедлив. От мен се изисква също да бъда справедлив.
Владетелят даде знак и пазачът бе повлечен навън. В един ъгъл на двора му бе раздадена здрава порция тояги, която той огласи с дивите си крясъци. Веднага му бе назначен приемник, който получи ключа от султана и хукна към портата. Владетелят се намираше в много опасно настроение. Беше казал наистина, че презира сомалийците, ала не го свърташе на място от алчност и нетърпение да получи даровете им.
Така мина почти целият предиобед, докато най-сетне бе съобщено за Арафат. Сега владетелят не го остави да дреме пред портата, каквото бе намерението му снощи, а разпореди веднага да го пуснат и доведат в палата. Не мина много време и предводителят на кервана се появи. Съпровождаха го петима мъже, които водеха една високо натоварена камила. Разтовариха я. Багажът се състоеше от подаръци, предназначени за султана. Нещата бяха приети от хората на владетеля, и на Арафат бе позволено да влезе, след като предварително бе свалил оръжията и събул обущата си. Беше посрещнат със смръщена физиономия.
— Защо не коленичите? — викна султанът.
— Ние прегъваме колене само пред Аллах — отвърна емирът гордо. — Свободни мъже сме и не се прекланяме никому.
— Защо идваш толкова късно?
Тонът бе толкова груб, че тъмните очи на емира блеснаха гневно.
— Защото така ми е угодно — рече той.
— Гледай го ти, моята воля ще съблюдаваш, а не собственото си благоволение!
— Дошъл съм да търгувам с теб, а не да ме хокаш и оскърбяваш.
— Езикът ти е твърде дързък! Нима съм те оскърбил?
— Който обижда пратеника, той обижда и онзи, който го е изпратил. Кажи, приемаш ли даровете ми и имаш ли желание да търгуваш с мен. Ако не — да продължавам пътя си.
— Какво носиш този път?
— Копринени дрехи, платове, месинг, мед, желязо, барут, хартия и захар.
— И какво искаш в замяна?
— Слонова кост, тютюн, кафе, шафран, масло, пчелен мед и гуми[2].
— Ще видя. Покажете даровете!
Сега пред султана бяха изложени нещата, с които Арафат искаше да го зачете преди подхващане на търговията. Те се състояха от барут, красиви дрехи и железарски изделия, изготвени най-вече в Германия. Погледът на султана бе особено привлечен от три револвера, които се намираха сред другите предмети.
— Тези оръжия са много полезни — обади се Ахмед. — Зная и как се борави с тях, но свършат ли мунициите, стават неизползваеми. Преди време оттук мина един ингилиз и ми подари един такъв пищов. Научи ме как да го употребявам, но едвам си бе тръгнал, зарядите свършиха и оръжието си стои безполезно.
— Аз имам много патрони — отвърна емирът. — Можеш да купиш всичките.
— Какво? Да ги купя? — провикна се султан Ахмед. — Подаряваш ми оръжия, а принадлежностите трябва да закупувам? Не знаеш ли, че патроните вървят заедно с тях?
— Не вървят с тях и в Аден бях принуден да броя сума пари за тях. Имам патрони и за две красиви пушки, които ти предлагам за покупка. Такива пушки тук още не е имало, с две цеви са и са правени в Америка.
— Донеси ги! — заповяда султанът.
— Ще ги донеса заедно с другите стоки, веднага щом кажеш, че си доволен от подаръците ми и може да се започне търговията.
Султан Ахмед погълна жадно още веднъж даровете с поглед и отговори:
— Аз съм най-могъщият владетел от всички страни на длъж и шир. Този налог не е достатъчен за един толкова велик султан, ала Аллах е милостив и от мен също се иска да бъда милостив. Донеси каквото имаш! Първо ще купувам аз, а след мен могат да направят покупки и моите хора.
— Тръгвам, но не си справедлив, като каза, че нямам нищо достойно за теб. Имам нещо, което никой султан не притежава.
— И какво е то?
— Една робиня.
— Много ми е притрябвала — изсмя се владетелят. — Животът и имуществото на всички мои поданици ми принадлежи. Всички жени и дъщери са мои, мога да са избера която ми хареса.
— Тук си прав. Но момиче като това, което аз притежавам, в Харар няма.
— Да не би нубийка?
— Не.
— Тогава някоя абисинка?
— Също не.
— Ами каква тогава?
— Тя е бяла — произнесе силно натъртено емирът. Ахмед трепна от радостно изумление.
— Аллах! Тя е туркиня!
— Не е и туркиня. Една туркиня би струвала най-много петстотин мариятерезиенталера[3] — а цената на робинята, която искам да продам, е няколко хиляди.
Султанът подскочи от престола и възкликна:
— Значи е бяла християнка, неверница! Една европейска робиня по онези места се считаше за най-скъпоценната стока, която едва ли би могла да се заплати.
— Да! — кимна в знак на съгласие емир Арафат. — Тя е християнска робиня.
— Много ли е бяла?
— Като избеляла от слънцето слонова кост.
— Красива?
— Няма хурия в рая, с която да бъде сравнена.
— Дребна?
— Не, израсла е висока и стройна като палма, отрупана със златисти плодове.
Виждаше се как ламтежът на Ахмед става все по-голям.
— Опиши ми я! — повели той. — Какви са ръцете й?
— Малки и нежни като на дете, а ноктите блестят като венчелистчета на трендафил и като първия светлик на утринната зора.
— А устата?
— Устните й са гранати, между които като бисери сияят зъбите. Онзи, който целува робинята, рискува да забрави живота, света, самия себе си.
— Аллах, ти си я целувал! — викна ревниво султанът, сякаш въпросната робиня вече бе притежание на неговия харем.
Арафат едва успя да потисне една усмивка на задоволство. Не бе трудно да проумее, че стоката му ще бъде продадена на много висока цена.
— Заблуждаваш се — отвърна той. — Никой мъж още не е докосвал устните на тази девойка.
— Със сигурност ли го знаеш?
— Да. Кой ще поиска да я целуне, след като не може да говори с нея?
— Аллах! Да не би да е няма и глуха?
— Не. Речта й звучи по-скоро като песента на бюлбюл[4], ала говори на език, който никой не разбира.
— Що за език е той?
— Знам ли, никога не съм чувал такива думи. Слушал съм как говорят араби, сомалийци, харарци, индуси, малайци, турци, французи, англичани, персийци, но езикът на никой от тях не е като на тази девойка.
— Откъде я имаш?
— Бях в Цейлон и срещнах там един китайски търговец на момичета. Видях робинята и реших да ти я доставя, макар и да дадох висока цена за нея.
— Тогава иди я доведи и донеси и другите стоки! Арафат се отдалечи с хората си, за да приведе в изпълнение повелята на владетеля. Междувременно револверите бяха окачени на показ в тронната зала. А когато и останалите присъстващи се оттеглиха по заповед на султана, той се нахвърли алчно върху подаръците и собственоръчно ги отнесе в съкровищницата. Вестта, че е пристигнал търговски керван, подмами жителите на Харар да се измъкнат от къщите си, но площадът пред палата все пак си остана пуст. Та нали хората знаеха, че първо той трябва да направи покупките си и едва тогава идваше ред на другите. Всяко натрапничество щеше да коства живота на човека.
Не след дълго емирът влезе през портата с камилите и хората си, мина по калдъръмените улички и спря пред палата. Животните бяха освободени от бремето, с изключение на онова, на чийто гръб бе носилката. Хората разстлаха по земята големи килими и изложиха стоките. Султан Ахмед дойде да ги разгледа. Беше сам, пък и кой ли смееше да присъства, докато той правеше избора си.
— Къде е робинята? — беше първият му въпрос.
— Там, в носилката — отвърна Арафат.
— Искам да я видя.
Търговецът поклати глава.
— Първо неодушевената стока, после живата.
Ахмед направи гневна физиономия и отвърна остро:
— Тук, в Харар, аз съм господарят. Всеки е длъжен да ми се подчинява. Искам да я видя!
— На моите неща аз съм си господар, — рече Арафат спокойно. — Който купи повече стока, ще има възможност да види и робинята, иначе не. Ако няма да мога да правя с имуществото си каквото поискам, хващам си пътя.
— А ако те задържа? — заплаши султанът.
— Да ме задържиш? Да ме затвориш? Мен? — извика Арафат, отстъпвайки крачка назад.
— Да, теб!
— Хиляди са сомалийците и арабите, които ще дойдат да ме освободят.
— Ще им се удаде единствено да видят твоя труп. Отвори носилката!
— По-късно!
— В такъв случай ще ти докажа, че аз съм господарят!
Ахмед закрачи към носилката. Тогава емирът му препречи пътя и викна заплашително:
— Зная, че тук си по-силен от мен. Не бива да ти посягам, но мога да правя с имуществото си каквото ми отърва. В момента, в който отвориш носилката и погледът ти падне върху робинята, ще й пратя един куршум в главата.
Арафат измъкна един пищов и запъна петлето. Султанът разбра, че се говори сериозно и отстъпи.
— Нека бъде волята ти, но те предупреждавам, поставиш ли още веднъж снизхождението ми на изпитание, ще има да се каеш! Покажи нещата си!
Ахмед бе твърде зает с мисли по момичето, за да отдели голямо внимание на стоките. Той приключи на бърза ръка с избора си без много да се пазари какъвто иначе бе навикът му. Само когато се появиха двете двуцевки, купи ги на висока цена заедно с всички муниции. Сумата, която трябваше да заплати, беше значителна, но не бе уредена веднага, та нали и емирът щеше да вземе едно-друго от него, така, че сметката щяха да уравнят накрая.
Търговецът беше много доволен от комерсиалния резултат. Беше реализирал доста по-висока цена, отколкото бе очаквал. Затова и не се противопостави, когато Ахмед най-сетне поиска да види момичето. Постави само условието това да не става тук, а вътре в палата. Султанът плесна с ръце. Тутакси се появиха неговите хора, на които даде заръка да отнесат закупените стоки. Четирима от тях свалиха носилката от камилата и я отнесоха в приемната зала, след което се оттеглиха. Самият той ги бе последвал с Арафат и когато останаха сами, му заповяда:
— Сега отваряй!
Онзи отметна завесите и пред погледите им се разкри женска фигура в дрехи от фин бял плат, чието лице султанът все пак не можеше да различи, тъй като пред него бе спуснат двоен воал. Той веднага заповяда да се отстрани и сега се показа един лик, толкова нежен, бял и красив, какъвто никога не беше виждал. Две големи, пълни със сълзи очи погледнаха към него. Руменината се бе оттеглила от страните. Той подскочи. Реши да не допусне това неземно създание да му се изплъзне и викна властно:
— Да слезе! Искам да видя снагата й.
Арафат даде знак на робинята и понеже тя не го разбра или не поиска да го разбере, той я улови за ръката и я изтегли навън. Тогава тя застана пред султана, висока и стройна, потръпваща от срам и все пак горда като княгиня.
Без да се двоуми, Ахмед заплати на търговеца покупната цена на красивата робиня от пет хиляди ашрафи[5]. След като емирът се отстрани с дълбок, почти подигравателен поклон, той хвана жената за ръка и я преведе през няколко стаи. После издърпа резето на една врата и я вмъкна в някакво помещение, което въпреки големината си, имаше за прозорец само един малък тесен отвор, през който се процеждаше оскъдна светлина. Трите страни на помещението бяха заети със сандъци и тръстикови кошници, вързани със здрави въжета, а от тавана висеше голяма глинена купа, пълна с масло, от която надничаха няколко фитила. Това помещение беше съкровищницата на султана, по чиито стени висяха великолепни оръжия и скъпи дрехи, а до четвъртата стена бе проснат персийски килим, отрупан с богато везани възглавници — достойно място за отмора за красавица като робинята. Ахмед й направи знак да седне и тя го стори. После й отправи различни въпроси на всички познати му езици, без да получи някакъв отговор, освен поклащане на глава, което в тамошните страни означаваше потвърждение.
— Тя не ме разбира, — заговори той на себе си — но аз знам как да си помогна. Тя е християнка, а робът, когото вчера наредих да тикнат в зандана, също е християнин. Той твърди, че е бил княз, а при това положение сигурно умее да говори всички езици на гяурите. Той ще бъде преводач. Но нека преди туй й дам да разбере, че се намира при владетеля на страната.
След тези думи султанът отстрани въжетата от всички сандъци и кошници. Робинята следеше движенията му с очи и за свое учудване видя такова количество злато и сребро под формата на монети и накити, че нямаше как да не разбере, че се намира при най-богатия мъж в страната. Вярно, сред съкровищата се намираха и предмети, които в Европа едва ли биха стрували и няколко гроша, но в Харар тези неща бяха рядкост и най-повърхностният поглед стигаше да се прецени, че тук е струпано богатство за милиони. Султанът имаше основателна причина да доведе бялата насам. Едно, дето искаше да й направи впечатление още от първия миг с богатствата си и второ — вече гледаше на нея като на любимката си от харема. Ето защо не я отведе при другите си жени, избягвайки по този начин свади и сцени на ревност. Накрая Ахмед собственоръчно й донесе храна и вода и след като затули отново съкровищата си, я напусна. Трябваше да надзирава хората си, заети с наместването на закупените предмети, и да заповяда на палача, изпълняващ същевременно и длъжността тъмничар, да доведе стария християнски роб.
Облегнат в килията си, дон Фернандо мислеше за планираното тази вечер бягство. Настоящето му положение бе крайно неудобно. Поради недостиг на пространство не можеше да легне, а да седне се ужасяваше, поради покриващите земята избити плъхове. И тъй, принуден беше да стърчи, поза твърде изнурителна за него. Как ли се чувстваше затворникът, обречен да очаква сред гмеж от паразити зловещата си смърт, без надежда за утеха, облекчение и спасение! По негово предположение бе някъде към обед, когато долови над себе си шум. Отместиха плочата, затваряща неговата килия. После един глас каза:
— Султанът иска да говори с теб. Пощадиха ли те плъховете дотолкова, че да можеш да ходиш?
— Ще опитам — рече мексиканецът предпазливо.
— Тогава идвай горе! Ще ти пусна стълбата. При мъждивата дневна светлина старецът успя да различи стълбата. Едва бе докоснала земята и той започна да се изкачва. Какъв късмет, че се бе разделил с Миндрело? Когато стигна горе, се намери в голо, оградено от каменни зидове помещение, където се търкаляха в оковите си над двайсет затворника. Ясно бе, че от неговата килия би било невъзможно да се измъкне незабелязано през всички тия хора. Освен това масивната врата бе снабдена отвън с две здрави резета, които нямаше начин да се отместят отвътре. Дон Фернандо благодари тихо на Бога, че го събра с Миндрело, от чиято килия се излизаше директно на открито.
Чак когато ярката дневна светлина падна върху него, старият видя как са го подредили плъховете. Цялото му тяло беше в рани от ухапвания, а ризата порядъчно разпарцалосана. Беше любопитен да узнае какво ли иска султанът от него. Завари владетеля в приемната зала. Държанието му бе сякаш се кани всеки момент да я напусне. Въпросът, който не се забави да отправи, предизвика удивлението на мексиканеца.
— Знаеш ли колко езика говорят неверниците?
— Те са твърде много.
— Ти разбираш ли ги?
— Основните от тях мога да говоря. Ние, християните, имаме няколко езика, които всеки образован човек разбира, макар и да не са му матерни езици.
— Тогава чуй какво ще ти кажа! Купих една робиня, гяурка. Тя говори език, който тук никой не знае. Ще те заведа при нея да видиш дали ще можеш да я разбереш. Удаде ли ти се, ставаш мой преводач — тогава милостта ми ще се разпростира над теб и няма да умреш в затвора. Ще й даваш уроци, за да научи езика на Харар и да може да разговаря с мен. Но нямаш право да виждаш лицето й, както и да говориш лошо против мен, в противен случай те чака хилядократна смърт — предупреди Ахмед смръщено.
— Аз съм твой слуга и ще ти се подчиня — отвърна старият и докато се покланяше дълбоко, какви ли не мисли минаха през главата му. Християнска робиня? Азиатка или европейка? Какъв ли беше езикът й? Сега щеше да бъде разделен с Миндрело. Не беше ли по-умно да се престори, че не разбира езика на робинята? Но може би се явяваше възможност да извърши едно добро дело.
— Ела, последвай ме! — прекъсна в този момент мислите му султанът и закрачи пред дон Фернандо.
Пред покоите заповяда на стареца да чака и влезе в съкровищницата да се погрижи робинята да бъде забулена. Едва сега Ахмед пусна Фернандо да влезе, затваряйки веднага след него вратата. Дон Фернандо обходи с изпитателен поглед помещението. Той тутакси предугади, че в сандъците и кошниците се намират богатствата на владетеля. Робинята почиваше на постелята. Над лицето й бе спуснат воал, през който можеше да вижда, без да се различават нейните черти. При влизането на графа тя се приповдигна с движение, сякаш бе силно изненадана от появата му.
— Говори с нея — повели султан Ахмед. — Виж дали ще можеш да разбереш нейния език!
Фернандо пристъпи няколко крачки напред, при което светлината от амбразурата падна върху лицето му и го освети ярко. Робинята направи повторен жест на изненада. Султанът го забеляза, но остана с впечатление, че й е чудно как е позволил достъп на друг мъж тук.
— Quelle est la langue, quo vous parlez mademoiselle? (Какъв е езикът, който говорите, госпожице?) — запита Фернандо на френски.
При тембъра на този глас тя се надигна още повече и позабави отговора. Причината вероятно се криеше в радостна уплаха. Той обаче помисли, че не разбира френски и повтори въпроса на английски:
— Do you speak English perhaps, miss? (Може би говорите английски, мис?)
— Bendito sea Dios! (Благословен е Бог!) — отговори най-сетне момичето на испански. — Вярно, че разбирам английски а френски, но нека говорим на испански!
Сега бе ред на дон Фернандо да се удиви. Но нещастието го бе приучило да бъде предпазлив. Затова той се овладя и запита, придавайки на гласа си възможно най-голямо равнодушие:
— Dios! Вие сте испанка? Останете обаче спокойно! Не издавайте изненадата си! В нашето положение човек трябва да бъде внимателен.
— Ще се съобразявам с предупреждението ви, въпреки че ми е трудно — отвърна тя. — Небеса, възможно ли е или очите ме мамят? Да, ние трябва да се владеем! Но каква радост, какво щастие, стига да не се заблуждавам!
— Какво имате предвид, сеньорита? — попита той заинтригуван.
— О, аз съм дори мексиканка — поясни тя. Малко остана на графа да не съумее да се овладее, но все пак се съвзе и отвърна:
— Мексиканка? Сеньорита, аз не бива да издавам чувствата си, понеже сме наблюдавани от зорките очи на тиранина, но казвам ви, много усилия ми коства да прикрия вълнението, което изпитвам. Та чуйте само, аз също съм мексиканец.
— Santa Madonna! Но тогава, аз сигурно не се мамя. Когато светлината от прозореца падна върху лицето ви, то ми се стори познато, също както и гласът ви, когато го чух. Нали вие сте нашият любим, обичан дон Фернандо де Родриганда?
Вече беше свръх човешките възможности да остане хладнокръвен, но как да е му се удаде. Въпреки това гласът му трепереше от възбуждение, когато запита:
— Нима ме познавате, сеньорита? А вие коя сте?
— Аз съм Ема Арбелец, дъщерята на вашия арендатор Педро Арбелец.
Настъпи пауза, по време на която не се чуваше никакъв звук, но през тази пауза порой от чувства нахлуха в сърцата на двамата пленници, на които бе съдено да се срещнат по такъв странен начин. Графът нямаше възможност да види лицето на Ема, но усети как при последните думи гласът й се прекърши. Сигурно и на него щяха да се появят сълзи в очите, ако султанът не се бе обърнал в този момент грубо към него:
— Както чувам, ти разбираш нейния език. Какъв е той?
— Говорят го в страна, която тук никой не знае.
— Как се казва?
— Мексико — рече преднамерено старият. Може би беше известно, че Миндрело е испанец и тогава имаше вероятност султанът отново да обрече Фернандо на смърт.
— Такова име не познавам. Трябва да е някоя малка мизерна държавица.
— Напротив, дори е много голяма. Във физиономията на Ахмед се четеше съмнение. Той никога не беше чувал името Мексико.
— Какво казва робинята? — попита той.
— Радостна е, че си я купил ти.
Лицето на владетеля се разведри и той продължи да се осведомява:
— От какъв произход е?
— Нейният баща е един от най-знатните мъже в страната.
— Това ми е ясно, защото тя е много красива. По-красива е от цветята и по-лъчезарна от слънцето. Как е попаднала в ръцете на емира?
— Още не сме говорили по този въпрос. Да я питам ли?
— Питай я! Нека ти разкаже, пък после ти ще го кажеш па мен.
Старецът се обърна невъзмутимо към Ема:
— Значи ти, ти си това, моя обична Ема! О, Господи, къде те виждам отново! Но да се върнем в настоящето! Султанът иска да знае как се озова по тия места. Трябва да му отговоря.
— По тия места? — попита тя. — Та аз изобщо не знам къде се намирам!
— Тази страна се нарича Харар, градът също. Мъжът, в чиято власт се намираме, е султан Ахмед Бен султан Абубекр, владетелят на страната. А сега отговори на въпроса ми!
— Бях отведена от един китайски пират в Цейлон. Там бях продадена на човека, който ме доведе тук.
— А как попадна в ръцете на китаеца?
— В продължение на много дни се носих по океана върху един сал, докато най-сетне ме прибра един холандски кораб, който пък, от своя страна, попадна край Ямайка в ръцете на китайския търговец на роби.
— На сал? Просто съм изумен! И как се озова в океана? Да не би от бреговете на Мексико?
— Не, та нали всички ние бяхме на един остров.
— Всички вие? Кои все пак имаш предвид, мила Ема?
— Е, ами сеньор Стернау, Мариано, двамата Унгер, Бизоновото чело. Мечешко сърце и Каря, сестрата на мищека.
— Цялата работа за мен е чиста загадка. Но едно име ми направи впечатление — Стернау. Кой е този сеньор?
— Нима не го познавате? Ах, да радостта от срещата ми с вас обърка мислите ми. Забравих, че нищо не знаете за станалите събития! Сеньор Стернау беше тръгнал да издири вас и капитан Ландола.
— Боже мой, но тогава Стернау е същият, за когото Миндрело вчера ми разказва! Той е немски лекар, а моята племенница Роза е негова съпруга?
— Да.
— Той е оперирал брат ми и му е върнал зрението?
— Да. Но откъде знаете всичко това, дон Фернандо?
— По-късно ще ти кажа. Виждаш, че султанът стана нетърпелив. Колко време мина, откак си напуснала родината?
— Вече шестнайсет години — въздъхна тя.
Шестнайсет години са дълъг период, но през тях красивата дъщеря на хасиендерото малко се бе променила. Тук, й Харар, където човек бързо се състарява, особено нежният пол, спокойно можеше да й се дадат двадесет години. И все пак бе интересно да се види какво въздействие оказа този отговор върху графа. Той стоеше вцепенен, със зинала уста. Мина доста време, преди да попита:
— Шестнайсет години? Че къде си била през цялото това време?
— На острова.
— На кой остров, Ема?
— Ох, пак забравих, че вие все още нищо не знаете! В Гуаймас Ландола успя да ни залови и ни отведе на един необитаем остров сред Великия океан, на който живяхме през цялото време.
— Боже милостиви! Като парализиран съм от смайване! В този момент султанът отново взе думата. Досега той бе слушал мълчаливо разговора. Но според него той все пак много се проточи, затова каза:
— Не забравяй, че чакам отговор! Какво ти разказа тя?
— Че се е разхождала по брега на морето и била нападната и пленена от китайски пирати.
— И емир Арафат я купил от тях на остров Цейлон?
— Да.
— Значи все пак ми е казал истината. Тя жена ли е или девойка?
— Девойка.
— Доволен съм. Каза ли тя някоя дума за мен? Графът се поклони дълбоко.
— Аз съм твой покорен роб и мисля постоянно за теб, о, султан. Затова се наех да насоча очите й към теб и да я запитам какво й говори сърцето, когато погледне към теб.
По лицето на султана се изписа едновременно и доволство, и любопитство. Той поглади брадата си с ръка и запита с видимо добро настроение:
— И тя какво отвърна?
— Каза, че ти си първият мъж, пред когото изобщо е доловила гласа на сърцето си.
— Как така?
— Защото твоят лик е пълен с величавост, а в очите ти е стаена сила. Твоята походка е горда, а достойнството на фигурата ти — съизмеримо с величието на халиф. Така каза тя.
— Много съм доволен от теб, робе, а също и от нея. Значи смяташ, че сърцето й ще ми принадлежи без да е необходимо да налагам заповеди?
— Мъжът никога не бива да постига насилствено любовта на жената. В очите му трябва да струи ласка, когато плъзга поглед по нея и любовта ще покълне от само себе си, както растението, което слънчевият лъч пробужда за живот.
— Имаш право! Към тази робиня аз ще проявя цялата си милост.
— Знаеш ли, о, повелителю, че любовта се изявява в думите, далеч преди да е подкрепена с дела? Тази робиня копнее да говори с теб на твоя език, за да може със собствената си уста да ти каже какви чувства напират в душата й.
— Желанието й ще бъде изпълнено. Ти ще бъдеш неин учител. След колко време ще може да говори с мен?
— Зависи от това кога ще започнем обучението и колко ще трае дневно.
— Това момиче заплени сърцето ми, едва изтрайвам да чуя от устата й, че иска да стане моя жена. Ето защо ти нареждам да започнеш уроците още днес.
— Ще се подчиня, о, султан.
— Три часа на ден достатъчно ли е, робе?
— Ако имам възможност да говоря ежедневно по три часа с нея, след една седмица тя ще владее дотолкова езика на Харар, че ще бъде в състояние да ти каже колко щастлив ще бъдеш с нея. Но дъщерите на нейната страна не са свикнали да гледат необлечени мъже. Моето облекло я стъписва.
— Ще имаш друго, много по-добро, няма да е нужно и да се връщаш в зандана. Ще получаваш също така месо, ориз и вода, колкото поискаш, та видът ти да стане по-добър!
— Благодаря ти! Кога ще започне за днес урокът?
— Веднага щом се преоблечеш. Аз няма да имам време да присъствам. Ще ти дам един евнух да ви пази. Сега ела!
— Мога ли по-напред да й кажа, че изпълняваш молбата й да изучи твоя език?
— Кажи й го!
Радостен, че е постигнал толкова много, Фернандо се обърна към Ема:
— Сега за съжаление трябва да тръгвам, но не след дълго ще можем да поговорим по-нашироко. Получих разрешение от султана да ти преподавам уроци на техния език. По-късно ще бъдем заедно тук в продължение на три часа. Дотогава трябва да обуздаем любопитството си. Но преди всичко друго искам да те успокоя с известието, че спасението е възможно. Тази вечер аз имах намерение да избягам. Може би ще ни се удаде да проведем все пак този план с теб още днес.
След тези думи той последва султана, който вече тръгна, заключи след себе си вратата и даде заповед на камериера си да свали синджирите от крака! а на роба, да му даде хубави дрехи и осигури богато ядене. Това стана и едва старецът бе поел обилната храна, получи нареждане да се яви отново при султана. Онзи посрещна графа, поведе го към съкровищницата и старателно зарези вратата след него. Той така и нямаше представа в какво ще се състои езиковият урок. При влизането си Фернандо завари Ема все така забулена. Срещу нея седеше черната фигура на евнуха.
Негърът знаеше, че белият е роб и се надигна с високомерна физиономия.
— Ти ли ще й бъдеш учителят?
— Да — отвърна графът късо.
— Тя обаче ще остане забулена!
— Това се подразбира.
— Не бива да я докосваш!
— Нямам подобно желание.
— И не бива да говориш нищо лошо за нас, иначе ще те доложа на султана!
— Как ще разбереш дали говоря добро или лошо, като не знаеш езика на който ще разговаряме? — усмихна се Фернандо.
— Ще го прочета по лицето ти.
Значи човекът все пак не беше толкова глупав, както някой би отсъдил по тлъстата му външност. Той се изправи, просна една постелка близо до робинята и нареди на графа:
— Тук ще ти е мястото, така заповяда султанът. Сядай и почвай!
— Колко да продължи урокът?
— Три часа.
— С какво ще отмерваш точно времето?
— С ей тоя часовник.
Евнухът измъкна от диплите на пояса си един пясъчен часовник. Дон Фернандо се настани на земята и започна:
— Сега, скъпа Ема, можем да разговаряме в продължение на цели три часа, без някой да ни разбере и смущава. Трябва само да се постараем черньото действително да смята нашия разговор за урок. Но тая причина от време на време аз ще казвам няколко харарски думи, които ти трябва да изговаряш след мен.
А за останалото не е необходимо да се насилваме толкова, както преди малко в присъствието на султана. И така, в продължение на шестнайсет години сте живели на пустинен остров?
— Когато, бяхме свалени там, той наистина бе, кажи-речи, пустинен, но ние успяхме да отгледаме дървета. Единственият ни стремеж беше да добием дървен материал, за да можем да построим лодка или сал.
— Разказвай, разказвай! Горя от нетърпение да чуя какво се е случило по време на отсъствието ми с вас и моите близки.
Ема подхвана разказа си. Той прикова във висша степен вниманието на графа. Много неща от онова, което преди тънеше в мрак, му се изясни. Разбра какъв вероломник е имал край себе си в лицето на Пабло Кортейо и отново чу, че Алфонсо не е негов племенник. Без колебание се присъедини към веруюто, че Мариано е подмененото дете и впечатлен от разказа, често с усилие се принуждаваше да си припомня, че седи тук, в качеството си на учител. Сетне все пак обясни значението на няколко думи от езика на страната и накара Ема да ги наизусти. Това бяха изразите: «Ти си един велик властелин», «Ти си наслада за жените!», «Твоят лик ободрява душата ми.» и «Бъди милостив, тогава ще те обича моето сърце!».
Ето как Ема стигна в разказа си до стоварването им на острова.
— Къде е разположен атолът? — запита графът.
— Изобщо нямахме понятие — отвърна дъщерята на хасиендерото. — Едва след изтичането на няколко години на Стернау се удаде да изчисли от наблюдението на звездите и някои други признаци, от които нищо не разбирам, че най-вероятно се намираме на четиридесет градуса южна ширина и приблизително на деветдесет градуса западно от остров Иерро[6]. Той каза, че атолът ни лежи на тринадесет градуса южно от остров Пасха и че бихме могли да го достигнем дори със сал, стига да имаме материал, от който да го построим.
— Какво нещастие. Толкова близо да е до вас спасението и същевременно толкова далеч! Значи нямахте никакви дървета?
— Не. А дори и да имахме, не притежавахме никакви сечива, за да ги обработим. С много труд малко по малко ни се удаде да огладим парчетата, които откъртихме от кораловите рифове, та що-годе да ни служат като брадви и ножове. Отстранихме най-долните клони на наличните храсти, принуждавайки га по тоя начин да придобият форма на дървета.
— Но от какво живеехте?
— Отначало от корени, плодове и яйца. Намирахме и миди, които ядяхме като стриди. По-късно изготвихме мрежи и въдици, за да ловим риба. Вождовете изработиха стрели и лъкове, с които убиваха птици. Един вид заек, който се въдеше в големи количества на острова, ние буквално развъждахме, осигурявайки си варено и печено.
— Варено и печено? Мислех, че Ландола не ви е оставил дори и огниво.
— О, огън имахме скоро, Стернау е пребродил много страни, чийто обитатели добиват огън с помощта на две парчета дърво. Но ние трябваше да бъдем много пестеливи, понеже се налагаше да икономисваме запасите си.
— А как стояха нещата с дрехите?
— Нашите се бяха съсипали на кораба, а на мъжете даже наполовина изгнили. Трябваше да си служим със заешки кожи, които се научихме да апретираме. Жилищата ни бяха крайно прости — землянки с отвори вместо прозорци. Несемейните се хранеха при двете съпружески двойки. Бяха при тях на храна, макар и не на квартира.
— При двете съпружески двойки? — попита графът. — Ах, да, да, разбирам — добави той усмихнато. — Храбрецът Мечешко сърце е взел Каря, дъщерята на мищеките, за жена. При индианците женитбата не се нуждае от кой знае какви формалности. Но как стоеше въпросът с другата съпружеска двойка?
Тя помълча известно време и ако някой би могъл да надникне зад воалите, щеше да забележи как по лицето й се разля гъста червенина. Сетне поде колебливо:
— Ох, уважаеми сеньор, помислете за нашето положение! Захвърлени на произвола, разчитащи единствено на себе си, за дълги години без каквато и да е надежда за спасение! А аз и моят Антонио толкова се обичахме. Решихме да станем мъж и жена и другите ни дадоха пълно право. При това непрекъснато мислехме, че ако някога имаме щастието да добием свободата си, ще ни благослови ръка на свещеник. Дали ще видя пак спътниците си по несрета! Как ли са се изплашили, след като заминах и не се върнах!
— Тъкмо как си напуснала острова съм любопитен да узная.
— О, беше нещо толкова трагично и ужасно, че изобщо не съм в състояние да го опиша. Да, още настръхвам, като си помисля.
Тежка въздишка приповдигна гърдите на Ема и въпреки воалите и широките дрехи, Фернандо забеляза, че по фигурата й премина трепет.
— Разказвай, Ема! — помоли той, — Макар и спомените да ти навяват страх, все пак трябва да го науча. Това, което аз преживях, няма да е по-малко ужасно.
— Най-сетне успяхме да отгледаме такива здрави и дълги дървета, че вече можехме да мислим за построяване на сал. Ах, много мъки ни костваше, докато се справим с пашите примитивни инструменти. Но стана достатъчно голям да побере и нас, и провизиите. Бяхме го съоръжили с кормило и мачта, а от заешки кожи бяхме изготвили платно. Най-после той лежеше край брега готов за отплаване и ние смятахме да рискуваме да прекосим прибоя, който бушуваше около острова и при най-спокойно време. Но ето че през нощта преди отплаването ме събуди вой. Ослушах се. Беше връхлетяла буря. Сетих се за припасите, които се намираха на сала, а исках да видя дали и той е достатъчно здраво прикрепен към сушата. Тъй като другите бяха работили много през деня, не ми се щеше да ги събуждам и отидох сама на брега. Видях, че салът се повдига и спуска от надигналите се вълни. Въжето, с което бе вързан, беше усукано от ивици кожа. Имаше голяма вероятност да се скъса, понеже заешката кожа не е жилава. На сала лежеше още едно такова въже. Впуснах се да го взема, за да подсигуря съоръжението ни с две въжета, но едва застанах върху стеблата, една огромна вълна се втурна, връхлетя сала и го откъсна. В следващия миг вече летях навън в бурното море. Свлякох се от ужас и загубих съзнание.
— По-нататък, по нататък — помоли старецът.
— Какво се е случило в началото, не зная. Още по-малко мога да кажа как е преминал салът през коралови пръстен.
— Това е лесно обяснимо. Морето се е покачило толкова високо, че скалите вече не са се подавали и не са представлявали препятствие.
— Като в сън чувах морето да реве около мен, като в сън долавях тътнежите на бурята и виждах светкавиците да прорязват нощта. Когато най-сетне дойдох в пълно съзнание, слънцето грееше, дъждът бе престанал, а морето бе започнало да се успокоява. Сега беше жизнено важен въпрос, дали припасите са все още налице. Бяха тук, вълните не ги бяха отнесли. Как се е противопоставял салът на този ураган не знаех, но наоколо беше само вода. Накъде се намираше островът? Какво да правя? Е, заплаках и се молих часове наред, докато настъпи нощта. Плаках и се молих тая нощ и през следния ден, но това не ме върна обратно на острова. Най-после от вълнение и изтощение потънах в дълбок сън. Когато се пробудих, бях загубила представа за времето, защото не знаех колко дълго бях лежала така. Сега помислих за онова, за което трябваше да се сетя най-напред.
— За кормилното весло и ветрилото, нали?
— Да. Струваше ми се, че бурята ме е отнесла на изток, значи трябваше да плавам на запад. Сега знам, че тъкмо обратното би било правилното. С напрягало на всичките си сили съумях да вдигна ветрилото. Нищо не разбирах наистина от корабоплаване, но как да е ми се удаде да придам такава посока на платното, че салът се понесе на запад. Денем стоях на кормилото, а нощем го връзвах здраво. Така минаха петнайсет дни и нощи. Да разправям ли какво изтърпях през това време? Не е възможно.
— Вярвам ти, клета моя Ема — увери графът. — За учудване е, че не си загинала или обезумяла.
— На шестнайсетия ден забелязах кораб и салът също бе видян. Спуснаха лодка и ме взеха на борда. Корабът беше холандски с курс към Батавиа[7]. От капитана узнах, че се намираме близо до остров Паумоту. Той каза, че бурята трябва да е тласкала сала с неимоверна бързина. Нареди на корабния шивач да ми ушие дрехи и ме утеши с надеждата, че в Батавиа сигурно ще намеря помощ. Когато по-късно прекосявахме Зондийския пролив, бяхме нападнати от китайски корсари, каквито там трябва да има много. Те победиха и избиха целия екипаж, бях пощадена единствено аз. Останалото знаете, дон Фернандо. Бях отведена на остров Цейлон и продадена. Емир Арафат пък от своя страна ме препродаде на тоя султан на Харар.
— Дете — произнесе графът съчувствено, — има един добър Бог, който е в състояние да насочи към най-доброто всичко онова, което ни изглежда като нещастие. Кой знае дали ако всички вие бяхте заедно, щеше да ви се удаде да достигнете до някой остров. Светото писание казва: «Той превръща своите Ангели във вятър, а слугите си в пламък». Волята Божия е била да ме намериш, а от това стигам до радостното убеждение, че Той ще изведе всичко до щастлив завършек.
— Ох, де да се изпълнеше тази ваша надежда! И ще ви кажа, дон Фернандо, предпочитам да умра, отколкото да стана жена на тоя човек!
— Нито ще умреш, нито ще му принадлежиш, дете мое. Довечера ние ще избягаме. Представи си само, в местния затвор се намира един честен мъж, който е живял в Манреса, близо до Родриганда! Мерзавецът Ландола е продал и него, понеже Кортейо поискал да бъде отстранен. Подозирам, че всички ние е трябвало да бъдем убити, ала ни е спасило сребролюбието на Ландола. С този испанец, който се казва Миндрело, съм уговорил бягството през тази нощ.
— Но как смятате да я захванете тая работа с бягството, дон Фернандо?
— На драго сърце бих ти казал, но чернилката за втори път вади часовника — пясъкът скоро ще изтече.
— А аз още нищо не съм чула за вашата съдба и преживелици.
— Ще ти разкажа, но за тая цел по-късно ще намерим време. Имаме на разположение само още няколко минути и трябва да ги употребим за повтаряне на думите, които научи. Тази нощ ще дойда тук с испанеца, а от теб не се иска нищо друго, освен да не вдигаш никакъв шум. А ако все пак възникне някаква мъчнотия, утре отново ще съм тук да продължим обучението.
Сега графът упражни с Ема споменатите фрази, при което евнухът кимаше одобрително с глава. Едва бе изтекъл за трети път пясъчният часовник, той се надигна, изпълнен с достойнство и каза повелително:
— Времето ти свърши. Следвай ме!
Подчинявайки се, Фернандо се изправи от своя кът. Но още преди да стигнат вратата, тя се отвори и влезе султанът.
— Аллах, вие сте точни! — рече той доволен. И обръщайки се към евнуха, запита: — Всичко ли чу?
— Всичко, о, повелителю — заяви запитаният с оня фалцетен глас, присъщ на евнусите.
— Той добро ли говори или лошо?
— Само много добро!
— Със сигурност ли го знаеш?
— С най-голяма сигурност, защото го чух. Султан Ахмед се ухили удовлетворен и се обърна към графа:
— Научи ли тя нещо?
— Да — отвърна онзи с твърда увереност.
— Какво е то? Мога ли да го чуя?
— Да, стига да заповядаш. Аз разговарях с нея много за теб. Запитай я за какъв те смята!
Изпълнен с любопитство, султанът отправи въпрос към робинята:
— Кажи, за какъв ме смяташ!
Графът направи знак на Ема и тя издекламира на харарски първата формула, която й бе втълпил:
— Ти си един велик властелин!
По лицето на султана плъзна усмивка на блаженство и той продължи да пита:
— Знае ли още нещо?
— Питай я дали счита, че си достоен за обич! — подкани старият.
— Нима мислиш, че някоя жена може да ме мрази и да ми устои? — запита владетелят.
— Ти си наслада за жените — прозвуча иззад булото.
— Питай я също дали и тя изпитва тая наслада! — подметна дон Фернандо.
— А за теб наслада ли съм? — поде наново Ахмед.
— Твоят лик ободрява душата ми! — гласеше отговорът. Видно бе, че султанът е възхитен от първия урок. Той кимна благосклонно на роба:
— Ти си най-добрият учител! Тази робиня още днес ще стане моя жена, а ти ще бъдеш възнаграден като да си пълноправен гражданин!
— Повелителю, не бързай толкова много! — помоли Фернандо. — Размисли, тя все още тъгува по близките си и едва от днес е твое притежание! Имай търпение няколко дни и я остави първо да се успокои! Колкото си по-любезен, толкова по-лесно ще завладееш сърцето й. Попитай самата нея какво ще ти каже!
— Наистина ли желаеш това от мен?
— Бъди милостив, тогава ще те обича моето сърце — гласеше последната заучена фраза.
— Тя ме обича, тя иска да ме обича! — възкликна възторжено Ахмед. — Ще направя, каквото ме помоли. А ти ще живееш в някое помещение на моя втори палат и няма да го напускаш, за да си ми под ръка винаги, когато се нуждая от теб!
Фернандо напусна съкровищницата. Евнухът обаче остана, а султанът се разпореди в присъствието на графа относно неговото преразквартируване. Той получи за жилище една стая във втория палат. В действителност под понятието втори палат човек не бива да разбира някоя импозантна постройка. Той не беше нещо повече от една къща, съседна на главната сграда, а жилището не беше нищо повече от една гола стая с рогозка, която служеше и за сядане, и за креват.
Че днес султанът е милостиво разположен към толкова строго наказания вчера роб, стана ясно, когато му бе занесена една лула и малък запас тютюн. За него това бе наслада, от която дълги години бе жестоко лишаван. И как само се бяха променили условията от вчера! Графът бе окрилен от радостна надежда, че бягството ще успее и всичко ще приеме добър край. А вярата, че Бог ще го подкрепи е основателна, той се убеди малко преди настъпването на нощта. В този час именно бяха доведени от пасището четири великолепни камили Е подслонени под един навес, където се намираше най-добрата част от господарската ездитна и товарна сбруя. Фернандо приближи до мъжа, който бе докарал животните, и запита:
— Защо не останаха камилите на пасището? Онзи отговори:
— Защото така заповяда султанът. Утре преди обяд той ще язди със своята най-възрастна съпруга до нейния баща, където тя ще остане за известно време. Аз трябва да държа в готовност две ездови седла, една женска агудш и един самар.
Графът се почувства като да му е направен голям подарък. Две ездови седла, тъкмо това устройваше него и Миндрело. Женската носилка беше за Ема, а на самара можеше да се натовари всичко необходимо. Ясно бе, че султанът отвежда първата си съпруга, за да има възможност да се посвети несмущавано на новата робиня.
— Мога ли да ти пометна? — попита дон Фернандо камиларя.
— Стори го! Аз съм уморен и на драго сърце бях си легнал — прозя се човекът, Какво по-приятно за графа от това. Той напои животните, даде им зоб, а когато с падането на здрача камиларят тръгна да си върви, му обеща да спи през нощта при камилите, за да не се случи нещо на любимите животни на султана. Една лула тютюн беше възнаграждението за това привидно великодушно предложение.
Междувременно Миндрело стоеше самотен в килия! а си и жадуваше да дойде вечерта. Когато според неговите пресмятания тя беше настъпила, той се покатери по стената и събори единия камък. Разкри се отворът, водещ към килията на графа.
— Дон Фернандо! — повика полугласно. Отговор не последва.
— Дон Фернандо! — повтори испанецът. Продължаваше да цари същата тишина.
— Уважаеми сеньор! Дон Фернандо! Не се чу никакъв звук.
— Боже мой, какво става? — промърмори испанецът, обзет от страх. — Да не му се е случило нещо? Или са го измъкнали от коптора? И в двата случая лошо ми се пише. Ще отида оттатък да се убедя.
Миндрело отстрани и втория камък от междинната стена и се вмъкна в съседната килия. Графът го нямаше там. При търсенето намери само мъртвите плъхове по земята. Изпълнен с безпокойство и тревога, той се върна обратно в килията си и зачака. Накрая, когато времето му се стори твърде дълго, се изкатери до входа да разбере по някакъв шум дали е все още оживено в града. Наостри слух, но всичко беше спокойно. На драго сърце би хвърлил едно око навън, ама нали знаеше, че сам няма да успее да помести камъка.
Така мина още дълго, пропито със страх време. Чакащият вече бе изоставил всякаква надежда, когато внезапно долови пад себе си шум. Някой се трудеше покрай камъка. Кой ли беше? Палачът ила графът?
Тогава по плочата ясно доловимо се почука на няколко пъти и един глас запята:
— Миндрело, тук ли сте?
Испанецът чу думите, понеже говорещият бе положил уста до камъка и отговори:
— Да, дон Фернандо!
— Бутайте отвътре, сам не мога да се справя! Той натисна плочата с всичка сила и накрая тя поддаде. Сега вече бе лесно да се отстрани окончателно препятствието и Миндрело изпълзя навън.
— Dios, какъв страх брах! — рече той. — Промъкнах се във вашата килия, дон Фернандо, и я намерих празна. Къде бяхте?
— Отведоха ме при султана и много нещо преживях, добри ми Миндрело, Но в подробности по-късно ще ви разправя.
От предпазливост те наместиха отново плочата върху отвора и се плъзнаха като сенки към палата. Караулът стоеше пред портата. Беше толкова тъмно, че се виждаше на не повече от три крачки разстояние. Пълзейки по земята, на двамата се удаде да стигнат незабелязано до човека. Старият се изправи бързо, сграбчи го с две ръце за гърлото и стисна с такава сила, че стражът изгуби дъх и зина широко уста, обладан от смъртен страх. В същия миг в нея бе натикан един парцал, а няколко мига по-късно бе така здраво свързан, че не бе в състояние да помръдне. Отнесоха го при навеса с камилите, които дон Фернандо вече бе оседлал.
Сега пътят към къщата беше открит. Те се прокраднаха предпазливо в приемната зала, откъдето графът отмъкна един нож, да е въоръжен за всеки случай. Когато дръпна внимателно рогозката, представляваща следващата врата, завари спалнята тъмна и никакъв звук не издаваше присъствието на султана. При по-внимателното взиране обаче двамата забелязаха една отвесна светла ивица.
— Това пък какво е? — прошепна Миндрело.
— Я гледай, — отвърна дон Фернандо също така тихо — той е още буден. Останал е при робинята, която се намира в съкровищницата.
— Caramba, така е още по-удобно!
— Днес бях вътре в продължение на три часа. Всичко ще се развие добре. Приближете се!
Те плъзнаха безшумно към леко открехнатата врата, през която се процеждаше споменатата ивица светлина. Старият разшири леко пролуката и сега имаха възможност да огледат цялата вътрешност на съкровищницата. В ложето почиваше Ема, а на известно разстояние срещу нея седеше унесен в образа й султан Ахмед. Графът прошепна тихо в ухото па Миндрело:
— Султанът е обърнат с гръб към нас. Днес забелязах, че вратата се отваря без скърцане. Успехът ни зависи единствено от това Ема да не се издаде при влизането ни и той да няма време да извика и да се брани. Аз ще мина напред да й дам знак, Фернандо отвори по-широко вратата и тихомълком се вмъкна. Ема го видя наистина, но тя отдавна го очакваше. Затова отмести спокойно поглед от него към лицето на Ахмед, без да покаже изненада.
Сега беше решителният момент! Две бързи крачки и Фернандо пипна владетеля за гърлото. Миндрело тутакси се озова до него, сгъна на топка един ъгъл от дрехата на оня и я напъха в устата му. Двамата се бяха снабдили с достатъчно въжета от яхъра, така че и тук връзването протече бързо. Сетне свързалият султан бе захвърлен върху постелята, от която мексиканката бе побързала да се изправи.
— Най-после! — въздъхна тя с облекчение. — Вече бях почнала да губя надежда.
Феркавдо не отговори, а пристъпи най-напред към вратата и я придърпа плътно, за да не пропуска светлина навън. После огледа султана. Онзи не беше изпаднал в безсъзнание и наблюдаваше сцената с поглед, в който се четеше необуздана ярост. Фернандо де Родриганда му се поклони дълбоко и предупреди със снишен глас:
— Отбележи си, при най-малкия шум, който причиниш, този нож ще прониже сърцето ти! — Той отне на султана гаечния ключ, с който освободи краката на спътника си от прангите и се обърна към Ема: — За теб имаме на разположение носилка. Въпреки това ще трябва да се облечеш в мъжки дрехи за заблуда на евентуалните преследвачи. Ние също се нуждаем от добър тоалет, за да минем за знатни пътници. Като гледам, тук има достатъчен запас от дрехи. Аз ще направя избора.
Фернандо го стори. После опъна един шнур от едната стена до другата и провеси няколко бурнуса, стъкмявайки по тоя начин своего рода параван, зад който мексиканката можеше да се преоблече. Действаха бързо и нямаше и десетина минути, когато дрехите вече бяха облечени. Те бяха пищни и напълно пригодни да вдъхнат уважение на племената на сомалийците към техните притежатели.
— А сега най-напред оръжия! — посъветва Фернандо.
— Да зная какви! — обади се ликуващо Ема. — Преди малко султанът донесе два револвера, две двуцевни пушки и необходимите патрони. Прибра всичко в онзи сандък там.
Сандъкът бе отворен и оръжията извадени. Към тях графът прибави няколко великолепни ятагана и три саби с инкрустирани ръкохватки, които сигурно имаха висока цена.
— Сега да отворим и другите сандъци и кошници и да видим къде се намират парите — рече Фернандо. — Ще имаме нужда от тях.
— Знам всичко кое къде е — каза Ема. — Той днес ми показа съкровищата си.
— Има ли злато?
— Да. Сандъкът там изглежда е пълен.
— А сребро?
— Намира се в трите сандъка, разположени един до друг. Той има и скъпоценни камъни и бижута.
— А-а, виж това е по-добре. Та нали е напълно възможно да наемем кораб, ако трябва дори да закупим и да отидем при вашите приятели па острова, а за тая цел ще са ни нужни пари. — Докато снемаше въжетата от посочените сандъци, запита: — Къде се намират скъпоценностите?
— В средния сандък, тук; има няколко ковчежета и кутии. Среброто, което откриха, се състоеше най-вече в мариятерезиенталери, а златото в испански дублони, английски гвинеи и френски наполеони. А бижутата, лежащи скрити тук, без да допринасят някаква видима полза, бяха на стойност няколко милиона. Понеже заемаха най-малко място, като се има предвид цената им, бяха присвоени всичките. Но от талерите графът взе само толкова, колкото смяташе, че ще са му необходими за из път, тъй като племената, с които щеше да влиза в досег, не признаваха друго за плащане. Останалото можеше да се състои от злато. Имаше в наличност достатъчно торбички за да наместят всичко. Към тези неща добавиха и една купчина скъпи покривки и килими, както и няколко изящни лули и тютюн.
След това двамата мъже започнаха да посят багажа за товарене при навеса с камилите, докато Ема остана на пост при султана. Пренасянето на плячкосаните предмети отне доста време, понеже трябваше да бъдат предпазливи и да избягват и най-лекия шум. Необходимо беше също така да се потърсят водни мехове и няколко торби за провизии, които щяха да бъдат закупени пътем и вече минаваше полунощ, когато Ема чу най-сетне, че могат да потеглят.
— Какви ли мисли се въртят сега из главата на Ахмед? — ухили се Фернандо. — Трябва да кипи от ярост. Горко ни, ако ни догони!
— Мислите ли, че може да ни догони? — запита Ема страхливо.
— Не вярвам, защото ще отмъкнем най-добрите му камили, а привечер ще сме оставили зад гърба си границата на султанството и неговата власт. Наистина е възможно да ни екстрадират, но ние ще се погрижим да си осигурим закрилник, аббан. Ха, хрумна ми една идея! Знаете ли, Миндрело, къде ще намерим най-добрия, най-верния и жертвоготовен аббан?
— Е?
— В тукашния затвор.
— Някой затворник? Ще може ли той да ни закриля? — Докато е затворник, разбира се, не. Но освободим ли го, благодарността му няма да знае граници.
— Ама разполагаме ли с време за тая цел?
— Ще се наложи да жертваме само половин час. Елате, Миндрело! Сеньората нека остане тук още малко на пост!
Миндрело изчезна с испанеца. При мекотата на обувките, които се носят в онези местности и които отмъкнаха от запасите на султана, не им бе трудно да вървят безшумно. Достигнаха вратата на затвора, без да бъдат забелязани. Стражът се бе облегнал на другия ъгъл, отдаден очевидно на дълбок размисъл.
— Ще го вържем и ще му запушим устата като на другите. — прошепна мексиканецът.
— С какво, дон Фернандо? — попита Миндрело. — Имате ли още въжета?
— Не, но с ножовете ще налепим на ленти дрехите му.
— Това ще направя аз, докато вие го държите.
— Добре. Значи напред!
С няколко бързи крачки застанаха пред човека. Преди да е успял да каже и дума, гърлото му бе здраво стегнато, а няколко мига по-късно лежеше вързан на земята с топка парцали в устата. Пазачът беше въоръжен само с тояга. Вратата на затвора нямаше ключалка, а две резета, които графът издърпа. При отварянето й ги лъхна ужасяваща воня. Затворниците се разбудиха и веригите им задрънчаха.
— Остани пред вратата на пост, за да не ме изненада някой! — каза Фернандо на испанеца, влезе и дръпна вратата след себе си.
В помещението зацари тишина на очакване. Хората бяха чули, че някой дойде, а при известната жестокост на султана, визитата можеше да носи смъртта на онзи, когото касаеше.
— Има ли някой свободен сомалиец тук? — запита графът.
— Да. — обадиха се два гласа.
— Значи двама сомалийци. От кое племе?
— От племето сареб, ние сме баща и син: Абу Мурад и Мурад Хамсади. — поясни единият.
— Добре, сега трябва да ме последвате без да вдигате шум. Колкото сте по-покорни, толкова по-добре за вас. Подчинението ще ви донесе свободата.
Фернандо измъкна гаечния ключ, който бе взел със себе си и пристъпи да освободи онзи, с когото бе разговарял от приковаващите го към зида вериги. Прангите на ръцете и краката обаче не му сне.
— Къде е другият? — попита сетне. Въпросният се обади и въпреки че поради царящата тъмнина можеше да се работи опипом, скоро и той бе освободен.
— Сега излизайте! — нареди графът.
Пред вратата двамата бяха принудени да спрат, докато Фернандо пренесе стража с помощта на спътника си във вътрешността и тикна отново резетата. После ги отведоха на известно разстояние, за да нямат възможност останалите затворници да доловят нещо от разговора. Старият каза:
— Говорете тихо, така че само ние двамата да ви чуваме. Защо сте затворени?
— Ние сме мирни хора — отговори Абу Мурад, — ала султанът заповяда да ни заловят, защото някой от нашето племе му откраднал един кон.
— От колко време сте затворени?
— От две години.
— Ужасно! Искате ли да бъдете отново свободни?
— Сърцето ни копнее да се вирнем при близките ни. Но кой си ти, о, ефенди, дошъл така тайнствено да ни разпитва?
— Понеже сте свободни сомалийци, ще ви се доверя. Аз и моят другар също бяхме затворници като вас, но надхитрихме султана и сега ще бягаме. Искаме да поемем по най-краткия път към морето и имаме нужда от водач, който да бъде и наш аббан. На морския бряг ние ще получим сребро, с което ще му заплатим. Ако искате да бъдете наши водачи и закрилници ще ви освободим от веригите и ще ви вземем с нас. Отговаряйте бързо, защото нямам време за губене!
— Ефенди, вземи ни с теб! — помолиха те.
— Добре! Ще се закълнете ли да защитавате мен и двамата ми спътници от вашите хора и от всякакви врагове?
— Заклеваме се!
— В името на Аллах и Пророка?
— В името на Аллах, Пророка и всички свети Халифи!
Е, тъй като сомалийците положиха тази клетва, която никой благочестив мохамеданин не нарушава, бяха освободени и от останалите окови. Те побързаха с испанеца към яхъра, а Фернандо се върна при Ема. Тя се зарадва и успокои, когато го видя да идва. Той я накара да вдигне високо косата си и върза около главата й като тюрбан парче фин индийски воал, така, че спокойно би могла да мине за юноша. Сетне графът подбра две кремъклийки, барут, куршуми, дрехи, ножове и ятагани за двамата сомалийци. Оставаше единствено да се намери верният ключ за портата. Харар имаше пет врати. И понеже към всеки ключ висете ламаринка с номер, нямаше начин графът да се обърка и вземе погрешен. Чак сега можеше да се отдалечи. Нарами багажа и помоли Ема да го последва. Когато стигнаха при навеса, двамата сомалийци ги чакаха с нетърпение.
— Ето ви дрехи, оръжия, барут и куршуми — рече графът. — Обличайте се бързо! Двата килима са за вашите камили, които ще набавим отвън. И побързайте, че времето напредна!
— Ефенди, — отвърна Абу Мурад — ние не те познаваме, но нашият живот е като твой; той ти принадлежи. На вас са ни известни всички пътища и ще те отведем до морето, без всякакви опасения за преследвачи. Ти няма да ни плащаш, защото ни даде свободата, която е много по-ценна от всичкото злато и сребро.
— Твоята реч е реч на благодарен човек. При това положение няма да ви платя, но ще ви направя подарък — ценен колкото верността, която искате да ни окажете. Ние разполагаме с четири камили, три от тях ще ни носят, а четвъртата е предназначена за багажа. По-младият ми другар наистина не е жена, но тъй като така и така имаме в наличност атуша, той ще я ползва. Ще излезем през портата, която води към Гафра. Вие двамата ще вървите край нас, давайки вид, че сте наши слуги. При портата аз ще се представя за султана. Ето и ключа. Ти ще я отключиш и отвън отново ще я заключиш. Засега това е всичко, което се иска от вас. Напред!
Камилите бяха възседнати к ездата започна… Когато достигнаха портата, вратарят спеше. Сомалиецът отключи и този шум го разбуди. Той приближи бързо, нарамил тоягата — символ на заемания пост. Тъй като нямаше време да запали светлина, не успя да разпознае ездачите.
— Кои сте вие? — запита той. — Стой! Без разрешение на султана никой няма право да минава през портата. Забранявам ви да отваряте!
— Какво си позволяваш, кучешки син! — ревна Фернандо, правейки опит да имитира гласа на владетеля. — Не знаеше ли, че ще яздя до бащата на моята жена? Или не можеш да познаеш господаря си? Утре ще има да ми пълзиш в прахта, син на чакал!
Изпълнен със страх, човекът се хвърли на земята и не посмя да каже повече и думица. Бегълците преминаха бързо през портата и сомалиецът отново заключи. От другата страна гореше лагерният огън на търговския керван, който още не бе приключил търговията си в Харар. Графът продължи да язди още известно време, след което нареди да спрат и слезе от камилата.
— Елате! — обърна се той към сомалийците. — Отсреща пасат животните на султана, а в един навес до тях има седла и мехове. Да опитаме да надхитрим пазачите и им отмъкнем две хубави камили.
Когато тримата стигнаха пасището, никакъв пазач не се упъти към тях.
— Къде ли може да са? — запита Абу Мурад.
— А-а, сигурно са оттатък при кервана, където не е толкова скучно като тук. — отвърна графът — Работата ни се улеснява. Вие си изберете камили, а през това време аз ще отида до навеса да подбера две седла.
Нямаше и четвърт час, и сомалийците обяздиха две бързи камили и сега бягащият керван, наброяващ шест животни, се приведе в движение. Когато Ема вчера съгледа пред себе си града и през ум не и мина, че днес ще го напусне, преоблечена като юноша.
3. Капитан Вагнер
Приблизително седмица по-късно един бриг плаваше под ветрилата си по протока Баб-ел-Мандеб. На мачтата на изящно построения морски съд се развяваше немският търговски флаг. Ала и без него се виждаше, че бригът е търговски, а не боен кораб. Но на палубата бяха монтирани четири оръдия, които все пак донякъде му придаваха войнствен вид. Наличието им можеше да се обясни с обстоятелството, че сигурността по онези морски райони не беше много голяма. И особено капитанът, занимаващ се с крайбрежна търговия, гледаше да е добре въоръжен, тъй като влизаше в съприкосновение с хора, на които никога не биваше да се разчита и които бяха в състояние да завладеят с вероломство плавателния съд.
Слънцето жарко напичаше. Подухваше наистина слаб бриз, ала все пак горещината беше толкова силна, че членовете на екипажа се бяха натъркаляли под опънатите ветрила, освободени от почти всичките си дрехи. Кормчията седеше на сянка под една тента, която бе закрепил по такелажа и надзираваше моряка на кормилото. Изглежда и на капитана бе станало твърде душно в каютата. Той се изкачи бавно, хвърли кратък поглед на палубата, втори към небето и се запъти към кормчията. Онзи понечи да се изправи съгласно устава, но капитанът му направи знак да си остане на мястото и се настани до него.
— Адска жега, Хинриксен! — подхвана лаконично той.
— Вярно, кептън Вагнер! — съгласи се кормчията.
— Благословен е за мен Северът, — продължи след кратка пауза капитанът — ама къде му текна на корабопритежателя да ни прати по тия брегове. Любопитен съм да зная дали тук действително ще развъртим добра търговия, както си е втълпил той.
— Преводачът е убеден!
— Тъкмо това ме дразни, че тук няма как да минеш без преводач. Да знаеше човек арабски, нямаше да е подложен на опасността да бъде измамен от тая другоземна пасмина. Я виж, някакъв плава насам! От коя ли страна е?
Бригьт държеше курс юг и в тази посока двамата сега забелязаха една точка, която не би могла да бъде нещо друго, освен плавателен съд. Кормчията посегна към далекогледа, но явно не му стана ясно.
— Никога, не се с мяркало подобно чудо пред очите ми. Погледнете сам!
Сега и Вагнер надникна през зрителната тръба. Не след дълго изрази мнението си с пренебрежителна усмивка:
— Трябва да е арабски кораб. До един час ще се срещнем и ще го заговорим.
Моряците също бяха забелязали непознатото платно и го разглеждаха с внимание. Двата съда все повече приближаваха един към друг, докато от брига вече и без далекоглед можеха да различат, че непознатият има една-единствена мачта, която бе наклонена към носа и носеше две чудато оформени платна, По палубата стояха мъже в тюрбани и оглеждаха изпитателно брига.
— Да заредя ли? — запита Хинриксен.
— Да. Изпрати ми и преводача!
Кормчията пристъпи към едно от оръдията и махна същевременно на облечения в арабска носия човек, който седеше на една рогозка отпред до шпира и пушеше дълга лула. Той се надигна бавно и се отправи към кормилото. Там заслони очи с длан, хвърли продължителен поглед на другия съд и запита капитана на що-годе разбираем английски:
— Искате да говорите с него?
— Да. — гласеше отговорът.
— Какво желаете да знаете за него?
— Най-напред — що за съд е?
— Това можете да научите и от мен. Той е патрулен кораб на валията на Сайла.
— Значи своего рода военен кораб?
— Да. Хората до един са въоръжени.
— Какво е предназначението на този вид кораби?
— Обикновено служат за търговия и превоз, както другите съдове и само при екстрени ситуации ги попълват с бойци. В Сайла трябва да се е случило нещо важно.
— Длъжни сме да го узнаем, тъй като и ние отиваме в Сайла. Ще превеждаш стриктно въпросите, които поставям и отговорите, които получавам.
Корабите вече бяха се приближили дотолкова, че можеха да се различават чертите на хората. Кормчията тъкмо възнамеряваше да даде сигнал с оръдеен изстрел арабинът да легне в дрейф, за да могат да говорят, когато от горната му палуба се разнесе пушечен залп. Той следователно изискваше самият бриг да обере ветрилата си. Капитанът високо се изсмя. Развесели го фактът, че съдът насреща му си придава престиж на военен кораб.
— Чухте ли го? — провикна се той към Хинриксен. — Тоя дребосък ни дава заповеди! Не хабете заряда! Нека му се подчиним и много съм любопитен какво ли ще поиска от нас. Лягайте в дрейф, момчета!
Маневрата бе проведена, бригът изгуби вятъра и направи завой. Арабинът стори същото и полегна почти борд до борд с немеца. На палубата си имаше петнайсетина въоръжени мъже. Застанал на мостика, арабският капитан викна насам:
— Как се казва корабът?
— «Нимфа»! — преведе бързо отговора на капитана преводачът.
— Откъде идва?
— От Кил.
— Къде се намира тоя град?
— В Германия.
— Това сигурно ще е някоя малка, жалка държавица, защото аз не я зная — рече арабинът самонадеяно. — Какво сте натоварили?
— Търговски стоки.
— А хора?
— Не. Пасажери нямаме.
— Нито даже избягали роби?
— Не.
— Ще дойда на кораба ви да проверя дали казвате истината.
За Вагнер това вече беше прекалено. Посредством преводача той запита:
— Кой си ти всъщност?
— Капитан на султана на Сайла.
— В Сайла има валия, а не султан. И аз няма да се подчиня нито на него, нито на слугите му.
— Значи се противиш и няма да оставиш да претърся кораба ти?
— Да, нямаш необходимите правомощия. Виж обратното е възможно. Ако аз поискам да дойда на твоя съд, не би могъл да ми попречиш.
— И все пак нямаше да ти позволя, защото съм военен кораб — отговори арабинът високомерно. — А теб ще принудя да пуснеш мен и хората ми на борда да претърся кораба ти.
— В какво ме подозираш?
— Търсим роби, избягали от Харар. Ти ни пречиш да претърсим кораба ти, значи тези роби са на борда.
— Те не са при мен. И няма как да бъдат при мен, понеже идвам от север и още не съм бил по вашите брегове.
— Така казваш ти, ама аз не ти вярвам. Ще вържа кораба ти с въже за моя и ще те отведа в Сайла! Нека там валията го претърси.
Заканата беше смехотворна и капитанът отвърна:
— Струва ми се, че разсъдъкът ти нещо не е наред. Как ще ме принудиш да взема въжето на борда? Приказките ти ме разсмиват.
— Сега се смееш, но скоро смехът ти ще се обърне на плач. Заповядвам ти да приемеш трима от моите хора, които ще донесат въжето на борда ти!
На Вагнер му дойде нещо на ум. Като почти всеки немски моряк и той беше приятел па хубавата шега. Сега му се удаваше възможност да се поразвлече и като кимна лукаво на хората си, се съгласи:
— Добре, да бъде волята ти, ще взема въжето на борда. Изпрати хората си и можеш да ме вземеш на буксир!
При един заповеден знак на арабина трима души скочиха с влекалото в една лодка, отнесоха го на брига и го привързаха здраво за носа. Държейки се като господари на кораба, те дадоха знак, че плаването може да започне.
— Проклетите хитреци! — ухили се кормчията. — Ами, че въжето им е прекалено слабо, за да ни мъкне и ще се скъса.
— Но е достатъчно здраво ние да ги помъкнем — рече капитана. — Изчакайте само да тръгнат.
Арабинът вдигна платната и обърна на юг. Вятърът изду лепените ветрила. Корабът се приведе в движение и обтегна силно влекалото. То щеше да се скъса, ако на капитанът не бе хрумнало да разнообрази шегата.
— Станете, момчета, и вдигайте платната! — изкомандва той. — Трябва да им помогнем.
Няколко минути по-късно бригът се намираше в пълен ход и понеже беше по-бърз от арабина, сблъскването беше неизбежно. Немецът сега се обърна чрез преводача към тримата араби:
— Викнете на хората си да плават по-бързо, иначе ще ги пратя на дъното!
Те поклатиха глави и не се осмелиха да предадат заповедта на предводителя си. Но оня забеляза опасността и кресна назад:
— Плавайте по-бавно, мискини! Не виждате ли, че ще ни блъснете?
— Ти плавай по-бързо, глупако! — нареди да му се викне Вагнер. — Да не си вземал на буксир съд, който те превъзхожда!
Още няколко мига и сблъсъкът щеше да последва. Тогава лично капитанът се залови за кормилото да промени малко курса.
— Не искам да ги потопявам, но все пак ще им дам един урок — каза той. — Ахой, момчета, внимавайте! Отсичайте всеки чужд такелаж, попаднал на борда ни!
В този момент бригът застигна арабина, който имаше по-ниска палуба. Ето защо не го удари по средата на широката кърма, а бушпритът му мина непосредствено над нея. Но тъй или иначе ударът беше достатъчно силен, за да послужи занапред за урок на арабите.
Ето какво стана. Десният борд на немеца плътно остърга левия на стражевия кораб, повличайки цялото му стъкмяване. То се напласти по здравия такелаж на брига и бе моментално отрязано от имащите готовност моряци. В следващия миг немецът се намираше пред арабина, вместо зад него. Влекалото отново се опъна и тъй като бе здраво вързано за кърмата па арабския съд, го завъртя и обърна с носа назад.
От палубата на немеца екна многогласен кикот, на който от арабина отвърнаха с яростни крясъци. Платната му увлечени и съборени, въжетата висяха на парцали и при своето обърнато положение корабът заплашваше да се наклони. Капитанът проклинаше и ругаеше, хората му крещяха и ревяха. Вместо да срежат въжето, с което бяха вързани за немеца, започнаха да стрелят с кремъклийките си по него, ала никой от отправените куршуми не причини някаква вреда.
Тогава един от тримата араби, намиращи се на борда на брига, пристъпи към капитана и каза чрез преводача:
— Заповядвам ти да спреш и поправиш нашия съд! Това вече беше връх на самонадеяността и смехотворността.
— Ти не можеш нищо да ми заповядваш! — отвърна Вагнер. Мъжът измъкна ножа от пояса си и заплаши:
— Не се ли подчиниш веднага, ще изпиташ гнева ми! Покорявай се, кучешки син!
— Охо, кучешки син ли рече? Ето ти отговора!
Вагнер замахна и без да си служи с преводач, залепи такава силна плесница на арабина, че оня залитна и се отърколи по палубата. В този момент и другите двама измъкнаха ножовете си и поискаха да се нахвърлят върху капитана, но погрешно си бяха направили сметката. Той притежаваше моряшки пестник, което означава твърда като стомана ръка. С два бързи удара ги извади от строя.
— Вържете тези безделници за мачтите, момчета! — заповяда сетне капитан Вагнер. — Нека им дадем да разберат какво означава да наречеш един немец кучешки син!
Заповедта бе изпълнена с най-голяма бързина. Матросите отнеха оръжията на арабите и ги вързаха така здраво, че ония не бяха в състояние да помръднат.
Междувременно положението на арабския съд бе станало по-опасно. Понеже бе теглен от брига за кърмата, бе започнал да черпи вода поради ниския си борд.
— Спрете, хаирсъзи! — ревна предводителят — Та не виждате ли, че ще потънем, ако не се подчините?
— Все ми е тая дали ще се издавите или не. — нареди немецът да се отговори. — Срежете въжето, щом искате да се спасите!
— Не бива да го режа. То не принадлежи на мен, а на валията!
— Е, тогава гълтайте морска вода за здравето на валията, додето се пръснете!
— Ама и ние самите можем да срежем влекалото. — подметна кормчията.
— Дори и през ум не ми минава! — заяви капитан Вагнер. — Аз им давам урок. Никога не съм бил по тия ширини, но много съм слушал за самонадеяността на тези хора. Тия роби и слуги, тия блюдолизци на незначителни и неизвестни владетели, се мислят за кой знае какви. Всеки друговерец смятат за куче, чието докосване ги омърсява. Аз не разбирам техния език, не зная и обичаите им, но моите обичаи те ще научат!
— Да, но ние плаваме за Сайла и значи ще влезем в контакт с валията. Той ще си отмъсти!
— Нека опита!
В този миг прозвуча многогласен крясък. Арабският съд се бе наклонил толкова, че заплашваше да потъне. Беше поел много вода, така че трудно и бавно би могъл да се изправи.
— Нима наистина сте такива глупаци? Хайде, режете въжето най-сетне! — заповяда капитанът на преводача да викне.
Но те бяха толкова объркани, че не го послушаха. Тогава Вагнер нареди на хората си да отрежат влекалото и да метнат в морето по посока на техния съд, намиращите се на борда на «Нимфа» трима арабски морски герои. Бригът вдигна всичките си ветрила и бързо се отдалечи.
Сайла не притежаваше пристанище и корабите са принудени да хвърлят котва в тамошния рейд, влизането в който е трудно поради наличните рифове. Така, че когато бригът стигна близо до града, трябваше да кръстосва цялата нощ и едва на утрото можа да се добере до входа. Поздрави града с оръдеен изстрел и пусна котва.
Сайла, наброяваща по онова време около четири хиляди жители, се състоеше може би от дузина големи, варосани в бяло, каменни къщи и няколко стотици колиби, издигнати от най-прости строителни материали. Изградените от коралови отломъци и кал градски стени нямаха нито бойници, нито топове и на много места бяха порутени. И понеже градът бе разположен на нисък пясъчен нанос, видът му откъм морето в никой случай не можеше да се нарече импозантен. Но въпреки това той господстваше над всички селища от околността заедно с пялото крайбрежие и беше сборен пункт и цел на многобройните кервани, които идваха от вътрешноста или заминаваха оттук да пласират стоките си към отдалечени от морето области.
От горната палуба на брига моряците забелязаха много хора, камили и коне, лагеруващи край града. Вероятно бяха пристигнали търговски кервани и това даде на капитана приятната надежда, че ще успее да направи тук добър гешефт. След като котвата бе спусната, приближи една лодка и на борда се качи един арабин, който всячески се стараеше да си придаде достолепно държане. Това беше пристанищният инспектор. Той поиска да види корабните документи, за да ги представи на валията, тъй като от него зависеше разрешението за приставане. Между другото запита и откъде идва корабът, какъв е товарът му и дали е срещнал съд с бягащи роби. Капитанът му връчи документите и даде чрез преводача поисканата информация. Инспекторът изглежда остана доволен и се отдалечи. Върна се чак след няколко часа м извести, че валията е дал позволение за престой и занимаване с търговия, но очаква да се плати обичайния налог, както и един хубав подарък за него.
— Валията — продължи той — ще ви прати няколко войника да ви закрилят от всякакви опасности. Тези войници ще се водят при вас на заплата и храна.
— Нямаме нужда от войници — отвърна капитан Вагнер.
— Ако попаднем в опасност, те няма да съумеят да ни защитят.
— О, те са много храбри! — увери пристанищният инспектор.
— Не вярвам, защото наблюдавах тъкмо обратното. Те са арогантни, безразсъдни и биха допринесли повече вреда, отколкото закрила.
— Как можеш да ги познаваш, като ми каза, че никога не си бил тук!
— Скоро ще узнаеш откъде ги познавам. Стига само да поговоря с валията и ще му докажа, че умея сам да се защитавам.
Инспекторът на пристанището бе угостен, получи бакшиш, от който изглежда остана доволен и се върна в града да докладва на валията.
Доста по-късно откъм северната врата, водеща към морето, се зададе въоръжен отряд, сред който се забелязваше една носилка. От нея изпълзя някакъв мъж в богато облекло и се качи с хората си на няколко лодки. Загребаха към брига. Когато достигнаха на разстояние, достатъчно за провеждане на разговор, предводителят нареди да спрат, извиси ръст да се види цялата му фигура и се провикна:
— Защо си искал да говориш с мен? Аз трябва да пратя войници на твоя кораб, за да го охраняват.
— Кой си ти, че се осмеляваш да изискваш подчинение от нас?
— Аз съм хаджи Шамаркай, управителят на този град, комуто са длъжни да се подчиняват всички, които се намират тук.
— Ако ти си валията, ела горе, за да мога да говоря с теб!
— Слез ти, аз съм по-високопоставен от теб!
— Не дойдеш ли, няма да има и търговия!
Това не се понрави на арабския чиновник; та нали по тоя начин щеше да му се изплъзне възприетият налог. Той се посъветва с хората си, след което се обади:
— Действията ти са подозрителни и не мога да ти се доверя.
— Давам дума, че нищо лошо няма да ти се случи.
— И ще мога да напусна кораба, когато пожелая?
— Да.
— Б такъв случай ще помисля дали да дойда.
— Помисли. Давам ти две минути време. След изтичането на този срок вдигам платна.
Валията отново започна да се съветва. Когато двете минути минаха, Вагнер даде заповед за вдигане на котва. Дрънченето на веригата реши нещата. Валията разбра, че чужденецът не се шегува и дойде на борда, когато бе спусната бордовата стълбичка. Огледа с мрачен поглед присъстващия екипаж и като преброи всичко на всичко само четиридесет души, запита, без да е поздравил:
— Това ли са всичките ти хора?
— Да. — отвърна Вагнер кратко.
— И с толкова малко дръзваш да ми се противопоставяш?
— Както видя, мога да си го позволя. Ние сме немци, а един-единствен немец като нищо се наема с двайсетима от твоите хора.
Тези горди думи наистина бяха доста самомнително изговорени, ала произведоха нужния ефект. Чиновникът се остави да го поведат към задната палуба, където се настани на един килим. Срещу него седна капитанът, отдясно застана кормчията, отляво преводачът. Половината екипаж стоеше наблизо, докато останалите наблюдаваха лодките. Двамата преговарящи се огледаха изпитателно. Обветреното лице на капитана, с неговите порядъчни черти, приятно контрастираше с лукавата физиономия на валията. Последният вече беше на години, ала въпреки леката отсянка на достопочтеност, която не можеше да му се отрече, голям ущърб на външния му вид нанасяше сладникаво-тържественото притворство, присъщо за арабите от крайбрежието. Едва след време той започна разговора:
— Дойдох да ти подиря сметка. Ти се осмели да се мериш с моите войници и ще изтърпиш наказанието си.
— Заблуждаваш се! — отвърна немецът. — Ти последва волята ми и се яви. С приемането на войниците ти означаваше да те призная за свой господар. Не знаеш ли, че за един капитан е позор, корабът му да бъде окупиран от чужденци?
— Желанието е само да се провери дали не са при теб избягалите роби.
— Толкова ли ценни бяха робите ти?
— Те не принадлежаха на мен.
— Я гледай! Ами, че на кого тогава? Трябва да държиш много на човека, чието притежание са били!
— Принадлежаха на султана на Харар.
— Ха! Значи са били хора без стойност — отсъди капитанът пренебрежително.
— Не е тъй. Били са двама бели християни и една млада, красива християнка, великолепна като планинските върхове в утринта зора.
С разкритието си за избягалите бели роби хаджи Шамаркак захвана една голяма непредпазливост, понеже веднага привлече вниманието на капитана. Бели християни, значи европейци! По всяка вероятност се касаеше за някаква подлост. Ето защо Вагнер попита:
— Знаеш ли от коя страна са били онези мъже?
— Да. Хората я наричат Исбанье. Следователно Испания. Предположението на Вагнер се потвърди.
— А робинята откъде беше? — продължи да пита.
— Султанът не знае.
— Какъв език говореше?
— Същият като на единия от затворниците. Те вързали султана и ограбили хазната. Отмъкнали по-нататък неговите камили и избягали с двама сомалийци, които сигурно са техни водачи и закрилници. На другото утро слугите намерили султан Ахмед и го освободили от въжетата.
— И той какво е предприел?
— Веднага изпратил много войни да ги преследват.
— В каква посока?
— Към морския бряг, тъй като бегълците нямат друга възможност да се изплъзнат, освен с кораб, а къде другаде ще го намерят, освен по крайбрежието. Цялата брегова ивица е заета. Султанът изпратил везира си към Бербера, а самият той дойде при мен в Сайла. Той е могъщ и ще не ще, човек трябва да прави каквото поиска, иначе ще отмъсти.
— Голямо ли е отмъкнатото съкровище?
— Много злато, красиви дрехи и скъпоценни камъни на стойност много милиони. Човек може да купи цяла страна с тях.
— В такъв случай робите сигурно са избягали!
— Не. Те наистина отвлекли най-добрите и бързи камили и вследствие на това стигнали брега преди преследвачите си, но ние знаем, че в последно време не се е появявал нито един чуждоземен кораб. Тия дни духаше силен южен вятър, който е толкова опасен тук, че всеки кораб трябва да отбягва нашето море. Освен това повечето мои кораби са разпратени да патрулират. Те ще срещнат бегълците, ако са намерили или още търсят плавателен съд.
Вагнер сведе замислено поглед. През главата му нахлу порой мисли. Двамата мъже бяха испанци, най-вероятно и момичето. Как бяха попаднали в ръцете на султана на Харар, прословут с жестокостта си? Сигурно бяха безогледно дръзки и съобразителни мъже. Навярно се намираха в тежко положение, но може би имаше начин да им се помогне. Като християнин и почтен немец капитанът сметна за свой дълг да направи нещо за тях. По тая причина запита равнодушно:
— И вие не можахте да узнаете нищичко за тях? Не сте открили никаква следа?
Лицето на валията прие злорад израз, очите му блеснаха коварно и с диво доволство отвърна:
— Намерихме не следа, а нещо по-добро.
— Какво?
— Първо кажи, че робите не са при теб!
— Не са. Досега не знаех нищо за тях.
— Исках да кажа, че заловихме единия от двамата сомалийци, служили за водачи на бегълците.
— Хайде, бе!
— Да. Аз разпръснах воините си да претърсят цялата крайбрежна територия. В близост до планината Елмес, там, където се снижава към морето, пленили един млад сомалиец. Те го изненадали, когато си отпочивал край един извор. Той не намерил време да избяга и бил заловен, но въпреки това се бранил като шейтан и дори наранил няколко мои бойци. Те го разпитвали, ала той не отговарял. А и когато ми го доведоха тук продължава да мълчи.
— Следователно не знае нищо за бегълците!
— О, напротив! Султанът на Харар тутакси го разпозна; той е по-младият от двамата сомалийци, които били баща и син.
— Аха! Тогава трябва да го разпитват, докато проговори.
— Не ще и думица да каже. Но утре ще бъде измъчван, докато отговори на въпросите ни!
— А ако предпочете да умре, вместо да отговори?
— Да върви тогава в Геената.
— Вие няма да заловите бегълците, защото корабите ви не чинят нищо.
— Да не искаш да ме оскърбиш?
— Не. Как ще заловите бегълците, ако са намерили някакъв плавателен съд? Имате ли оръжия и оръдия като моите? Имате ли кораб като моя, който плава толкова бързо, че никой беглец не може да му се изплъзне?
Валията погледна замислено към земята. Доводите на капитана изглежда го убедиха. Той отвърна със съжаление:
— Да, де да имахме кораб като твоя!
— Но нямате! — рече Вагнер, наблюдавайки го скришом. — Бих се обзаложил, че ако се ангажирам с тая работа, ще заловя бегълците.
— Султанът е определил голяма награда за тях. Двайсет камилски товара кафе.
— Небеса! Та това е цяло богатство!
По лицето на арабина плъзна неприятна алчност, която прикова разума и вниманието му и той възкликна:
— Колко ще поискаш от наградата, ако ти се удаде да ги заловиш?
Немецът се изсмя изкуствено.
— Ба, аз съм по-богат от теб; изобщо не се нуждая от възнаграждението! Но би ми доставило удоволствие да издиря бегълците.
— Стори го, стори го! — викна хаджи Шамакрай, възбуден до крайност, че ще получи цялата награда, без да си мръдне и пръста.
— Не става… — отвърна Вагнер със съжаление. — Трябва да остана тук и да продавам товара си.
— О, ако пожелая, ще го продадеш за няколко часа.
— И как смяташ да се захванеш?
— Тук има четири големи кервана от Амхара, Шоа, Каффа и Огаден. Аз самият имам нужда от много неща, жителите на Сайла също, а и султанът би закупил куп стоки, само и само да потеглиш.
— Според мен той сега е беден, та нали са му задигнали съкровището.
— Султан Ахмед има в себе си много сребро, което испанците не са му отмъкнали. Той е обрал всичките пари и на жителите на Харар. Всичко, което им принадлежи, е негово имущество.
— А керваните с какво ще платят?
— Със слонова кост и масло. А в Сайла ние плащаме с бисери, които вадим край бреговете си. Ако заповядам днес да купуват само от теб, до довечера няма да имаш никакъв товар.
Капитанът се позамисли. За него бе голяма изгода да разпродаде всичко за един-едипствен следобед, вместо да виси тук в продължение на седмици или да е принуден да плава от пристанище на пристанище, а от друга страна и разменните предмети му идваха добре дошли. Слоновата кост и бисерите — тук толкова евтини, в Германия имаха висока стойност, а полученото масло можете да продаде изгодно в Индия. Ето причината да каже:
— Султан Ахмед ще се съгласи ли?
— Незабавно! Трябва само лично да говориш с него. Аз ще те препоръчам, Но в този момент на валията хрумна мисъл, която отдавна трябваше да го осени. Той запита угрижено:
— Ама и ти също си християнин като испанците! В една страна ли живееш с тях?
— Не. Помежду ни има една голяма държава.
— Но религията ви е една?
— Не, вярата ни се различава от тяхната. Те са католици, а ние — протестанти.
— Какво означава това?
На капитана хрумна доста сполучливо сравнение. Той обясни:
— Нещо както при вас зуннита и шиити.
— А-а, тогава няма защо да се притеснявам! — успокои се валията. — Ние зуннитите мразим шиитите повече от неверниците. Вие също се мразите, така, че можем да бъдем сигурни в теб. Веднага тръгвам да говоря със султана и ще издам заповед за покупко-продажбата.
— А аз пък ти повтарям, че ще получиш двайсетте камилски товара кафе, когато заловим белите роби. Виждаш, че ти желая доброто. Да се надявам, че няма да се излъжа в теб!
Надеждата да получи двадесет товара кафе заедно с камилите, заплени до такава степен алчния служител, че той възкликна:
— Аз съм твой приятел! Как е името ти?
— Казвам се Вагнер.
— Името е много трудно за произнасяне, едва ли не разделя езика на две, но това не променя нашето приятелство. Защо не дойдеш с мен до Сайла? Трябва лично да говориш със султана на Харар!
— Ще мога ли да се върна безпрепятствено?
— Заклевам се в името на Аллах, брадата на Пророка и всички свети Халифи, че ще дойдеш и ще си тръгнеш като свободен мъж и, че ще заповядам да умъртвят всеки, който те оскърби. Можеш без страх да отнесеш стоките си в града и да продаваш.
— Виж това няма да направя, понеже не всички търговци биха могли да бъдат честни като теб. Ще наредя да извадят сандъците и пакетите на палубата и да ги разтворят, като на кораба ще могат да се качват само по десет души да разглеждат стоките, които аз няма да продавам поотделно, а на едро. А сега ще се приготвя набързо и ще дойда с теб на сушата.
Капитанът даде на кормчията Хинриксен необходимите заповеди и отиде в каютата си. Там имаше да свърши две неща. Първо облече парадната си униформа и накачи по себе си цял арсенал оръжия, понеже искаше да направи впечатление на знатния мъж. И второ, той притежаваше един арабски речник, който си бе набавил, за да контролира донякъде преводача. Сега го разлисти, мърморейки си полугласно:
— Ама и кой да ти го разбере тоя език? Сега трябва да се мъча и лутам, да събирам думите една подир друга. И как ли всъщност се казва «аз»? Аха, ето го! Азе ана. Ами «съм»? Това не го намирам, но тук е написано ейда, което значи «също». А нассрани означава християнин. Следователно ако кажа:
«Ана ейда нассрани», то ще има смисъла: «Аз също християнин» и сомалиецът веднага ще се сети, че възнамерявам да спася и него, и другите. Така ще се обнадежди. Добре де, ами «надежда» как ли е? Тук е записано: амел. Ако изобщо е възможно да го освободя, то ще стане само през нощта. Хм! Ето ти как е и полунощ — носф еллеел. Така, него ще запиша отдолу, въпреки че ми е трудно да прерисувам тези арабски букви. Вагнер взе едно малко листче и написа отдясно наляво: «Ана ейда нассрани… амел… носф еллеел.» — Тъй — промърмори той доволен. — В свободен превод това означава: «Аз също съм християнин, имай надежда, ще дойда в полунощ!» в случай, че ми се удаде да бутна скришно бележката на човека, той ще ме разбере. Вагнер, Вагнер, само да знаеше твоят старец вкъщи в какъв опасен роман се забъркваш, за да освободиш една дивно красива робиня! Е, най-важното е човек да има добро сърце, порядъчен ум и чифт свестни юмруци!
Капитанът нави бележката на малко ролце, мушна я в джоба си и се върна на палубата, където го очакваше валията. По-скоро приятел, отколкото подчинен, Хинриксен се обърна към него загрижено:
— Отправяте се към голяма опасност. Какво да правим, ако ви задържат?
— Сигурно няма да го сторят! Валията се закле, а един мохамеданин никога не нарушава клетвата си.
— Е, добре. Смятам, че до час и половина визитата ще е приключила. Не се ли върнете в рамките на два часа, започвам за обстрелвам града.
— Тъкмо това щях да ви кажа и аз.
— Няма ли да вземете ескорт?
— Не. Вярно, че в Ориента се казва: «Колкото е по-голяма свитата, толкова е по-знатен човекът», но от друга страна нехранимайковците могат да си помислят, че се страхувам. Впрочем на вас тук хората ще са по-необходими отколкото на мен. Наистина ще можете да продавате едва след завръщането ми, тъй като преводачът ще бъде с мен.
След като даде още някое и друго напътствие, капитан Вагнер слезе с валията и преводача в лодката. Скоро бяха на сушата. Пред северната порта чакаше носилката, с която беше пристигнал валията. Но, за да не оскърби госта си, той се отказа от нея и тръгна редом с него по невзрачните улички на града. Навсякъде се бяха стълпили хора и оглеждаха любопитно чужденеца. Те виждаха по богатото облекло, че той е командирът на кораба.
Когато валията и спътникът му стигнаха постройката, в която живееше, хаджи Шамакрай отведе немеца в една стая, където освен няколкото килима се мъдреше и някаква вещ, наподобяваща стол. Вагнер се настани на нея. Арабинът заповяда да донесат чибуци и кафета. Той изглежда възнамеряваше да се отдаде безметежно на тези наслаждения, ала немецът запита:
— Кога ще мога да разговарям със султана?
Седнал на една рогозка, преводачът — на него също бяха поднесени лула и кафе — преведе въпроса.
— След като се отморим и когато на него му е угодно.
— Я гледай ти, значи когато на него му е угодно? В такъв случай желая час по-скоро да му стане угодно, защото иначе ще се разкайваш.
— Защо?
— Защото не се ли върна навреме, хората ми ще започнат да обстрелват града.
Попадението беше право в целта. Валията скочи като ужилен от килима, погледна нагоре да не би полетата пече да летят насам и изстена:
— В твоята страна трябва да има много решителни мъже. Потърпи малко! Ще отида при султана да му разкажа за теб.
С тия думи чиновникът се отдалечи. Преводачът поднесе чашата до устните си, изпразни я и погледна учудено немеца. Обслужващият ги негър напълни отново чашите и поднесе други лули до връщането на валията.
— Ела! — каза той. — Султан Ахмед те очаква. Влязоха в една голяма стая. В задната й част подът бе издишат и застлан със скъпи килими. Там седеше султанът и пушеше дълго наргиле. Той хвърли изпитателен поглед на капитана и се обърна сетне към преводача:
— Коленичи, робе, когато говоря с теб!
Той беше свикнал в Харар поданиците му да разговарят с него само легнали по корем и смяташе, че проявява особено благоволение, като позволява на човека само да коленичи.
Преводачът се подчини и застана на колене. Вагнер не разбра арабските думи, но ги свърза с раболепието на слугата си и го запита:
— Защо си на колене?
— Султанът заповяда.
— Тъй, тъй! А кой е твоят господар?
— Вие.
— Кому значи трябва да се подчиняваш?
— На вас.
— Е, аз ти заповядвам да станеш!
— Султанът ще нареди да ме убият.
— Я стига! Преди това аз вече да съм му теглил един куршум в главата. Стани! Ние останалите ще говорим седнали, а ти ще стоиш прав, което е напълно достатъчно уважение.
Преводачът се надигна, но отстъпи боязливо няколко крачки назад, та да не го стигне ножът на султана. Оня го изгледа с пламтящи очи, посегна към пояса си, където бяха затъкнати оръжията му и изсъска:
— Защо се изправи, кучешки син? Падай веднага на колене, докато камата ми не е пронизала тялото ти!
Преводачът погледна разтреперан немеца и пророни:
— Иска да ме намушка, ако не коленича.
— Кажи му, че моят куршум ще го улучи преди ножът му да те е досегнал.
При тези думи Вагнер измъкна револвера си и го насочи към главата на султана. Преводачът пребледня и от страх не можа да каже нищо.
— Какво рече тоя гяур? — обърна се грубо към него владетелят.
— Че преди да си изтеглил камата, куршумът му ще те е улучил. — гласеше отговорът.
Лицето на тиранина прие неописуем израз. По тоя начин още никой не се бе одързостявал да говори с него. Но държането на немеца беше толкова решително, че той свали ръката си от пояса и след кратка пауза нареди да се пита:
— Защо забраняваш на този мъж да коленичи пред мен?
— Защото е мой слуга, а не твой — отвърна капитанът.
— При това знаеш кой съм?
— Да, понеже трябваше да бъда отведен при султана на Харар.
— Е, погледни ме, аз съм този!
Той изговори думите така, сякаш очакваше немецът да се хвърли смирено в нозете му. Онзи обаче отвърна съвсем спокойно:
— А ти знаеш ли аз кой съм?
Ахмед метна смаян поглед на немеца.
— Ти си моряк, аз обаче съм султан на голяма държава! — каза накрая.
— Държавата ти не е кой знае колко голяма — рече Вагнер хладнокръвно. — Разговарял съм с по-велики и прочути мъже от теб. Ти си господар на роби. Къде по-славно е да си владетел на свободни мъже. Аз забраних на моя слуга да коленичи пред теб. Ти трябва да съблюдаваш тази моя повеля, ако не искаш насилствено да си спечеля уважение.
След това изказване, капитан Вагнер се настани удобно до султана и положи двата револвера пред себе си. Досега валията бе стоял до него. Той никога не би посмял да седне без специална покана толкова близо до тиранина. Но в този момент се почувства окуражен от примера на Вагнер и също се настани, макар и на известно разстояние от двамата. Шашардисан, султан Ахмед изгуби и ума, и дума. Немецът явно го бе впечатлил, отделно дето го плашеха двата револвера. По тия причини той се отмести неволно от него и подметна:
— Да беше в Харар, щях да заповядам да ти теглят ножа!
— А да беше ти в нашата страна, отдавна да си изгубил главата си! — отвърна Вагнер. — В страните, където слънцето залязва, има обичай да се отсичат главите на султаните, които не се харесват на народа.
Владетелят зяпна с уста и отвори широко очи, сякаш вече се намираше на дръвника.
— И ти си присъствал? — запита неволно.
— Не, защото не съм палач. Но, както виждам, ти пушиш, а аз не съм свикнал да се лишавам от онова, което се нрави на другите. Да донесат лула и за мен!
Никога през живота си преводачът не беше посредничил на подобен разговор. Отначало той се бе страхувал за себе си, ала безстрашното на немеца, под чиято закрила от секунда на секунда се чувстваше по-сигурен, приповдигна куража му. Затова преведе тая реч буквално, въпреки че би могъл да я облече в по-учтива форма. Валията плесна с ръце и заповяда на появилия се негър да донесе лули. Вагнер разпали своята, дръпна няколко пъти с наслада и едва сетне заговори на султана:
— Сега можеш да започваш. Да поговорим по нашата работа!
Думите прозвучаха така, сякаш той беше най-високопоставеният и знатният от тримата, който определя какво да се говори. Но въздействието на неговата личност и държане бе тъй силно, че Ахмед напразно потърси начин да го укори. Това бе причината да отвърне:
— Хаджи Шамакрай ме запозна с твоята молба.
— Моята молба? — запита Вагнер с добре изиграно удивление. — Аз не съм изричал никаква молба и мислех, че ще чуя някакво твое желание.
Ето и такъв обрат султанът не бе очаквал. Немецът беше налучкал верния способ. На тиранин като тоя човек може да вдъхне почит единствено с мъжествено поведение, защото тиранинът в дъното на душата си е страхлив. Така и владетелят на Харар заедно със страха изпита двойно уважение към капитана, което бързо се превърна в доверие. Поради това отвърна необичайно меко:
— Да, така е, имам едно желание, но не знам дали ти си човекът, способен да го изпълни.
— Опитай! — рече Вагнер просто.
— Валията разказа ли ти всичко?
— Нямам представа. По-добре да го чуя още веднъж от теб самия!
Султан Ахмед последва подканата и направи изложение на събитията от Харар, както и за стъпките, които е предприел, за да спипа бегълците. Но премълча и потули всичко онова, което можеше да урони собствения му престиж. От разказа му бликаше ярост и гняв, които даваха да се разбере към каква изтънчена жестокост ще прибегне, стига бегълците да имат нещастието да попаднат отново в ръцете му. И накрая приключи с въпроса:
— Считаш ли за възможно да се намерят робите?
— Да.
— Как? Да не би чрез заловения сомалиец Мурад Хамсади.
— Не. Този сомалиец е храбър мъж, защото е рискувал много. Той ще предпочете по-скоро да умре, отколкото да издаде баща си.
— Ще го измъчвам до смърт.
— Няма да имаш тая възможност, още преди това той ще е свършил със себе си. На негово място бих сторил най-малкото това.
— Мурад няма оръжия в себе си.
— Човек може да се самоубие и без оръжия. Има случаи с роби, на които не е било оставяно нищо, тъкмо за да не извършат самоубийство и въпреки това са отнемали живота си. От друга страна, съмняваш ли се, че не се е уговорил подробно с баща си и останалите, преди да тръгне да следи за някой кораб? Увещавай го, придумвай го, измъчвай го, той пак ще направи онова, за което се е споразумял с тях.
— И какво ще е то?
— Не съм го виждал и не го познавам, така че не знам. Може да речем да избяга от затвора си. Нима няма да се намерят помагачи? Да не би да липсват сомалийци в града? И не би ли могъл привидно да ви обещае, че ще ви отведе при бегълците, а пътьом да ви се измъкне? Или да ви отведе на засада?
— Как би могло да се осъществи?
— Съкровището ти не е ли при испанците? Не могат ли да подкупят и вербуват достатъчно хора, за да те нападнат?
Султан Ахмед се замисли. Той дълго стоя със сведен поглед и накрая отвърна:
— Не бях помислил за тия неща. Ти наистина си толкова умен, че можеш да станеш везир на някой султан. А аз си мислех, че каквото е трябвало, вече съм го извършил.
— А най-простото, най-лесното, най-сигурното не си свършил. Казваш, че бягството е мислимо, само, ако бегълците се натъкнат по крайбрежието на някои кораб, който да ги прибере. Е, защо тогава не е организиран един такъв прием?
Ахмед изгледа Вагнер с най-голямо изумление.
— Да не си си изгубил акъла? Аз самият, от когото избягаха, чиито съкровища отмъкнаха, който ги преследва, за да ги залови, комуто те дори отвлякоха най-красивата робиня, да ги подпомогна в бягството?
— Че кой пък ти е казал това? — ухили се немецът с превъзходство. — Нима наистина не ме разбра? На твое място щях по най-бързия начин да се настаня в някой съд и да плавам край брега. Те сами щяха да дойдат да се молят да ги вземем. Самият аз щях да стоя скрит. Но веднага след качването им на борда със съкровищата, щях да се появя и да ги заловя.
Султанът подскочи и възкликна:
— Аллах, Аллах! Имаш право! Ти си по-умен от всички нас! Удивен, валията също направи знак на съгласие.
— Къде са били нашите умове, та не ни дойде тая мисъл! — обади се той. — Да, ти си не само безстрашен и дързък, но и умен и хитър!
— Ние ще наваксаме пропуснатото, и то веднага! — извика султанът.
— Не веднага, първо обмислете зряло нещата! — посъветва немецът.
— И защо? Та нали си прав! По този начин най-сигурно ще ги заловим.
— Сега е вече кажи-речи късно. Бегълците са изпратили младия сомалиец като съгледвач, но той не се е върнал. Следователно те знаят, че е пленен и ще бъдат много предпазливи. Сетне, те са забелязали вашите кораби. Познават ли сомалийците корабите на валията?
— Да. — отвърна хаджи Шамаркай.
— Е, тогава бегълците знаят, че ще бъдат преследвани от тези кораби. Те няма да се приближат към никой от тях.
— Така е, ти отново си прав. — рече султанът раздразнено. — Изобщо ти си мъдър и находчив. Дай ни някакъв добър съвет! Ако ги спипаме, ще ти дам трийсет камили с пълни товари кафе.
— В такъв случай ще ти дам съвета си: корабът, с който ще ги търсиш, трябва да е чуждоземен, да не събужда опасения у тях, но възможност европейски. На такъв съд испанците ще се доверят още щом го видят.
— Съветът ти е добър, но къде има друг такъв кораб освен твоя?
— О, той ще ти го предостави. — подметна хаджи Шамаркай, ухилен до уши от радост.
— Наистина ли ще го сториш? — запита тиранът.
— Ще го сторя, но поставям някои условия. Понеже нямам време за губене, товарът ми трябва да бъде продаден до довечера.
— Аз ще се погрижа това да стане. — заяви валията. — Обещах ти го и ще сдържа думата си.
— Аз самият ще купя от теб неща за всичкото злато и сребро, което имам в себе си. — врече се владетелят на Харар, който искаше час по-скоро да възвърне съкровищата си и красивата робиня. Какви са стоките ти?
Вагнер изброи с какво беше натоварен.
— Много добре, аз ще купя, валията ще купи и керваните ще купят. Имаш ли още условия?
— Да, от наградата, която си определил за залавянето на бегълците, не искам нищо за себе си. Нека всичко получи моят приятел Хаджи Шамаркай. Ти ще ми дадеш писмено обещание, което аз ще му подаря, веднага щом ги пипна.
При неговото великодушно «приятел» чиновникът бе готов едва ли не да му се овеси на шията. Султанът пък не можеше да проумее подобна безкористност.
— Правилно ли разбрах? Ти каза, че не желаеш нищо за себе си?
— Абсолютно нищо. Един обича лова, друг хазарта. А моята страст е да залавям бегълци. Радостта от улова ме възнаграждава предостатъчно. Мога ли сега да изкажа последното си условие?
— Кажи го!
— Трябва да видя пленения сомалиец. Двамата испанци сега ще изпратят неговия баща на разузнаване. Докато корабът ми плава край брега, аз ще го обследвам с далекогледа и няма начин да не го забележа. Бащата при всички случай ще прилича на сина. И при положение, че съм видял сина, веднага ще позная бащата.
— Аллах е велик, а твоята мъдрост колосална! — възкликна султанът. — Ти отгатна. Те много си приличат и по единия човек разпознава другия. Аз самият ще ти покажа затворника!
— Не бързай толкова, първо дай писменото си обещание!
— Ти ще ми подсказваш, а аз собственоръчно ще го напиша. Донесете пергамент, мастило, восък и перо! Ще пиша.
— Чакай малко! — спря го немецът. — Откъде ще вземеш кафето?
— Ще го пратя от Харар.
— Колко ще трае цялата тая работа?
— Като се има предвид времето, необходимо за пътуването ми дотам, получаване на кафето и пътя на кервана насам, значи до изтичането на една луна.
— Добре, тогава пиши!
Ахмед топна послушно перото и написа следната диктовка:
«Аз, Ахмед Бен султан Абубекр, емир и султан на султанство Харар, обещавам в името на Аллах и Пророка да изпратя тридесет товара хубаво кафе заедно с камилите, като дар на хаджи Шамаркай Бен Али Салеб — валия на град Сайла, не по-късно от изтичането на една луна, след като избягалите от мен хора попаднат във властта на капитан Вагнер.»
Той постави името си отдолу, свали печата, който висеше на врата му и натисна върху восъка.
— Така! Сега доволен ли си? — попита той.
— Да — отвърна Вагнер и обръщайки се към валията, добави: — Преди малко казах, че ще получиш този документ по-късно, но за да видиш, че говоря истината, ти го връчвам още сега.
Лицето на валията просия, той посегна с две ръце към пергамента и извика:
— Да, ти доказа, че си благороден мъж. Ти си мой приятел, ти си приятел над приятелите и благодетел над благодетелите! Кажи ми какво да сторя, за да възвелича името ти и прославя добротата ти!
— Не искам нищо друго, освен да удържиш обещанието си.
— Във връзка с продажбата на твоя товар? Ще го удържа. Незабавно ще издам заповед хората да купуват до вечерта само от тебе.
Хаджи Шамаркай се изправи и тръгна устремно. След излизането му, султанът остави лулата настрани и каза:
— Ела сега да ти покажа пленника!
— Как се казва?
— Мурад Хамсади.
Тиранинът закрачи напред и напусни стаята. Вагнер го последва. Поеха по един широк двор и навлязоха в друг по-тесен, който едва ли имаше и осем квадратни метра. Зидовете имаха височина около четири метра. С изключение на една тръстикова кошница, дворът беше празен.
— Тук е. — рече Ахмед. — Махни кошницата!
Вагнер го стори и за свой ужас видя пленника. Бяха изкопали дълбока яма, в която го бяха заровили така, че само главата му стърчеше над земята. Въпреки това той изглежда още се държеше и се намираше в съзнание, защото очите му погледнаха с безкрайна ненавист към султана и с гневно любопитство към немеца. Онзи бръкна незабелязано в джоба и извади известната бележка. Виждаше, че няма как да я даде на пленника, та нали му бе невъзможно да ползва ръцете си. Но вероятно би могъл да му покаже за миг написаното. Наистина беше трудно, тъй като освен султанът, присъстваше и преводачът. Независимо от това Вагнер реши да опита. Притисна я с палец в шепата си и я разви. Тя беше толкова малка, че се губеше в ръката му.
— Хубаво разгледай кучия син! — обади се султанът.
— Няма ли да опиташ да му развържеш езика?
— Не, сега това е безполезно. Ти ще заловиш баща му и другите без да е проговорил. Пък сетне ще си получи наказанието!
— А не съществува ли все пак възможност да се измъкне от земята? Ако се поразмърда, пръстта ще се разхлаби!
— Няма начин, Мурад е вързан за кол.
— Наистина ли? На мен пък ми се струва, че вече е поработил.
При тези думи Вагнер се наведе към стърчащата от почвата глава и докато даваше вид, че опипва с лявата ръка почвата, задържа пред очите му дясната с бележката, за да я прочете, ако изобщо умееше да чете. Не забелязал нищо, султан Ахмед отвърна:
— Земята е здрава, не бери кахър.
— Но как може да го оставяш без надзирател?
— През деня стража не е нужна, ала нощем край него варди един воин, а тук до вратата стои още един. Невъзможно е да избяга.
— Ще дойда с теб до кораба. — произнесе султанът.
— И аз. — заяви повелителят на Сайла. Двамата имаха намерение да си изберат най-доброто от товара, преди да са дошли другите.
— Тогава побързайте, защото не остава време! — предупреди Вагнер, като погледна часовника си.
И едва бяха изречени тези думи, проехтя халостен оръдеен изстрел.
— Аллах, Аллах, какво е това? — запита султан Ахмед.
— Започнаха да стрелят! — извика хаджи Шамаркай.
— Защо? — осведоми се Ахмед стъписай.
— Защото мина времето и моят кормчия смята, че сте ме посрещнали враждебно. Трябва да побързам да го изведа от заблуждението!
— Да, побързай, побързай! Ние идваме след теб. — викна султанът.
Капитанът напусна с преводача къщата по най-бързия начин. Навън по улиците се бяха стълпили разтревожени мъже, които при появата му се уловиха за ножовете, ала все пак го оставиха да мине необезпокоявано. Като пристигна пред портата, той извади носната си кърпа и я размаха във въздуха, при което от кораба незабавно прозвуча едно «ура», а няколко мига по-късно се отблъсна една лодка, за да го вземе на борда. Когато стигна сушата, морякът на кормилото подпита:
— Е, как завърши разговорът?
— Всичко мина добре. — отговори Вагнер. — До вечерта, а навярно и за по-дълго, се отваря солидна работа. Но затова пък ще има допълнителна дажба и ако всичко приключи благополучно, в добавка и по една пълна месечна заплата. Отблъсквай!
— Ура за капитан Вагнер! — провикна се морякът и лодката се стрелна като чайка по вълните.
4. Измаменият султан
Кормчията Хинриксен посрещна Вагнер на борда със сърдечно ръкостискане. Личеше каква радост изпитва в този момент.
— Слава Богу! — рече той. — Вече ви бях отписал!
— Стреляхте цели десет минути по-рано!
— По тия места това не е прегрешение. Поне видяха, че сме мъже на място. А ако ви бе тръгнало на зле, може би тези десет минути щяха да ви отърват. Как протекоха нещата на сушата?
— Отлично. По-късно всичко ще ви разкажа. Сега ще започне търговията. Как стои въпросът с товара?
— Е, ами огледайте се!
Хинриксен го каза с голямо задоволство и имаше основание, тъй като цялата палуба беше запълнена с отворени сандъци и бали.
— Здравата сте се потрудили! — кимна капитанът одобрително. — Погрижете се и за порядъчно количество силен грог! До вечерта вероятно всичко ще сме продали.
— Наистина ли? — усъмни се кормчията.
— Да. Погледнете към сушата! Валията вече идва.
— А другият кой е?
— Ахмед, султанът на Харар. Те ще искат да вземат най-доброто за себе си. Що се отнася до нас, правим една надбавка от двадесет процента по нашите цени и продаваме само на сандъци и бали. Отбележете си го!
— Гръм и мълния, това се казва добра търговия! — С този радостен възглас Хинриксен побърза да се отдалечи, за да поеме задълженията си.
Когато двамата високопоставени гости се появиха на борда, бяха отведени най-напред в каютата. Беше предвидена трапеза, ала те отказаха — нетърпението им корабът час по-скоро да отплава, не позволяваше такова прахосване на време. Султанът бе помъкнал цяла торба с мариятерезиенталери и едно ковчеже със златни предмети — предимно гривни за ръце и нозе и огърлици, които беше задигнал от поданиците си. От своя страна хаджи Шамаркай показа перли, които най-вероятно също не бяха дошли по най-безкористния начин в негово притежание, така, че търговията можеше да започне. Двамата мъже поискаха да видят най-доброто. Изборът и пазарлъкът не траяха дълго, след което наредиха покупките да бъдат отнесени в лодката.
— Виждаш ли, че удържах думата си? — обърна се служителят към Вагнер, сочейки брега. — Ето ги, идват. Ако поддържаш добър ред, всичко ще върви много бързо.
Целият бряг бе зает с хора, които всячески се стараеха да се сдобият с превозни средства за пренасяне разменните стоки до борда. В близост до брига вече се навъртаха няколко лодки, но не смееха да приближат, тъй като валията и султанът все още бяха на палубата. Вярно, че изстрелът на кормчията най-напред ги бе изплашил, ала доверието им бързо се бе върнало, когато забелязаха как двамата господари безстрашно се отправиха към кораба.
— Кога ще можем да отплаваме? — запита Ахмед.
— Не знам точно. — отвърна Вагнер. — Трябва да се съобразявам с вятъра и прилива. Мога ли да изпратя вестител, ако през нощта задуха благоприятен бриз?
— Прати! Аз ще чакам и ще дам заповед на вратаря да го пропусне.
С тези думи Ахмед напусна с валията кораба и другите купувачи побързаха да дойдат насам. И от този момент настъпи глъч и оживление, каквото на борда още не бе виждано. При търговията по онези местности обикновено товарът се отнасяше на сушата, където възникваше истински пазар, често траещ доста дълго. Тук обаче всичко живо напираше към малката палуба със стремежа да се използва краткото време до вечерта. Преводачът имаше много работа, другите също и когато се мръкна и последният купувач бе напуснал брига доволен, кажи-речи целият екипаж бе пресипнал и при това порядъчно изморен. Но и сега не ги очакваше немалко труд докато смъкнат разменените стоки в трюма.
Хинриксен се упъти към кърмата, за първи път да поеме свободно дъх. Там се натъкна на капитана, който, привлечен насам от същото намерение, пушеше пура.
— Следобедът беше като никой друг! — рече кормчията.
— А навярно и нощта ще бъде като никоя друга. — подметна Вагнер. — Но засега нека оставим настрани тривиалните неща! Трябва да обсъдя с вас един друг въпрос.
— А-а! Значи отплаваме?
— Вие чел ли сте някой и друг роман?
— Хм! — изръмжа Хинриксен смутено. — Какъв все пак имате предвид?
— Е, безразлично какъв!
— По дяволите, точно такъв не съм чел!
— Значи изобщо никакъв?
— Хич никакъв! На борда кой ти мисли от работа за четене, а пък на сушата предпочитам кръчмата и добрата чаша. Четенето винаги ми причинява главоболие. Кратуната ми е с много деликатна направа.
— Много не й личи. — засмя се Вагнер. И тъй, днес ще преживеем нещо като своего рода роман. Чухте ли какво разказа валията?
— Аха! За избягалите испанци и красивата робиня?
— Да. Аз ще ги спася. А сега чуйте какво исках да ви кажа! Вагнер уведоми какво беше узнал и какви са намеренията му. Хинриксен го изслуша с внимание. Когато капитанът приключи, той удари с юмрук по румпела и изруга:
— Дяволът да отнесе тия негодяи султана и валията! Испанците трябва да си ги бива и би било жалко, ако попаднат в ръцете на преследвачите. В полунощ идвам с вас да освободим оня клет сомалиец.
— Това е невъзможно. Единият от двама ни трябва да остане на борда.
— Така е за жалост. И понеже вие знаете къде се намира сомалиецът, значи онзи, който ще остане, съм аз.
— Именно. Ще взема със себе си четирима от момчетата. Ще обмотаем греблата и ще направим една обиколка, за да пристанем от горната страна на града. Един ще остане в лодката, а ние останалите ще си хванем пътя.
— Ще имате ли нужда от кирки и лопати?
— Не, само от лизгари. Кирките вдигат прекалено много шум.
— Вярвате ли, че бегълците са още на сушата, а не са намерили някой съд?
— Дори съм убеден. По време на отсъствието ни подгответе брига за отплаване. Останалото що дойде от само себе си.
Малко след десет часа, когато по рейда и в града цареше дълбока тишина, от брига се отблъсна една лодка. Не се чуваше никакво скърцане, понеже и четирите весла бяха добре обвити. Капитан Вагнер седеше при кормилото, управлявайки така, че лодката да опише дъга. След около половин час достигнаха брега, ширнал се пуст в нощния мрак. Без да бъде разменена и една дума, един от четиримата моряци остана седнал, а капитанът слезе с останалите и се отдалечи.
След четвърт час стигнаха градската стена. Закрачиха край нея, докато откриха едно порутено място. Покатериха се предпазливо по развалините и се озоваха във вътрешността на града. Ослушаха се известно време внимателно, но не доловиха и най-малкия шум. Сега свалиха ботушите си и продължиха да се придвижват с най-голямо внимание. Стъпвайки безшумно, немците стигнаха незабелязано до къщата на валията.
Тук се налагаше удвоена предпазливост, тъй като султанът бе казал, че ще будува. А след като той щеше да е буден, слугите не можеха и да помислят за почивка. Четиримата мъже се прокраднаха край къщата и спряха до зида на големия двор. Един от тях се закрепи стабилно, а останалите се изкатериха горе по гърба му, след което издърпаха и него. Дотук всичко беше минало благополучно. Но, когато единият от моряците скочи отвъд, за да се спуснат другите по него, предизвика доста отчетлив шум.
— Скачайте бързо всички и залягайте! — прошепна капитанът.
Разпореждането наистина беше изпълнено, но звукът явно е бил чут, тъй като се доловиха приближаващи стъпки. Беше постът от входа за малкия двор. Шумът бе привлякъл вниманието му и изпълнен с подозрения, идваше насам. Като не забеляза нищо, поиска да се обърне. Но в този момент капитанът се изправи светкавично и с един удар по тила го свлече на земята.
— Тоя е отстранен — прошепна той. — Сега нататък! Те се промъкнаха тихо напред и стигнаха входа за малкия двор, в който се намираше пленникът. Вагнер напрегна очи да прониже мрака и се ориентира къде е вторият пост, какъвто трябваше да има според думите на султана. И ето, че чу някой да пита шепнешком и то на английски:
— Вие ли сте, кептън?
Кой ли беше? Кой говореше тук английски? И кой знаеше, че ще идва някакъв капитан? Но преди още Вагнер да съумее да даде отговор на невидимия събеседник, онзи прошепна отново:
— Можете да ми имате доверие! Аз съм постът, но приятел на пленника.
Сега и капитанът се осмели да се обади.
— Кой си? — попита той.
— Войник на валията. Абисинец съм и в Аден се научих да говоря английски. Ако не бяхте дошъл, тази нощ щях да предприема бягство с Мурад.
— Значи човек може да разчита на теб? Тогава бързо! Да го изровим!
Заловиха се за работа. Доста старания трябваше да се полагат за да не причинява лизгарът шум, но все пак се справяха. След половин час сомалиецът лежеше на земята. Да стои изправен не можеше, тъй като краката му бяха безчувствени. Налагаше се да го носят.
— При това положение ще дойдеш ли с нас? — запита капитанът войника.
— Разбираме, стига да ме вземете!
— На драго сърце. Напред!
След като сега вече нямаше стража, от която да се опасяват, за яките матроси бе играчка да прехвърлят освободения през зида. Отвън двама го метнаха на раменете си и групата потегли по обратния път. Едва когато оставиха градските стени зад себе си, се почувстваха в безопасност и капитанът можеше да разпита войника.
— Как стигна до идеята да освободиш Мурад?
— Защото в Сайла не ми харесва, пък и ми бе жал за него.
— Бил ли си и по-рано на пост при него?
— Да, вчера. Аз съм абисински християнин и сърцето ми се късаше, като гледах как се измъчва. Заговорих го, но тихо, за да не ме чуе другият пост. Той ме осведоми за всичко и добави, че испанците ще ме възнаградят добре, ако го освободя. Тази нощ щях да избягам с него, но тъй като не може да тича, бягството навярно нямаше да успее. Когато преди малко застъпих на пост, той ми довери, че някакъв християнин му показал бележка, на която било написано да се надява към полунощ. Накарах го да ми опише християнина и тъй като ви бях видял през деня, веднага се сетих за вас.
— А-а, ето какво било обяснението!
— Значи можеш да говориш с него?
— Да. Той говори сомалийски и арабски.
— Чудесно! Налага ми се да говоря с него, но не ми се ще да въвличам моя преводач в тайната, понеже се опасявам да не ме издаде. При това положение мога да ползвам теб. А сега да потичаме, та по-скоро да стигнем на борда.
Разстоянието до лодката бе преминато тичешком. Там се установи, че сомалиецът вече е в състояние да се държи на краката си. Тръскащите движения на неговите носачи бяха допринесли много за възобновяване на нарушеното кръвообращение. Качиха се в лодката и се отблъснаха от сушата. Под силните удари на веслата бригът бе достигнат за половин час. Кормчията Хинриксен ги посрещна при бордовата стълбичка.
— Нещо да се е случило? — попита капитанът.
— Нищо. — гласеше отговорът.
— Къде е преводачът?
— Спи. Нищо не усети.
— Това е добре. А сега изпрати боцмана с йолата до брега! Нека уведоми пасажерите, че се налага незабавно да отплаваме в открито море.
— Сомалиецът вече е при вас. Не е ли по-добре направо да ги зарежем в Сайла?
— Не. Те трябва да бъдат наказани.
Капитанът нареди да отведат сомалиеца и абисинеца в каютата, където имаше една камерка. В нея можеха да се крият без опасение, че ще бъдат открити. Сетне на палубата легна спокойствие, сякаш нищо не се бе случило. Отвън се чуха ударите на веслата на отдалечаващите се гребци. Вагнер се отправи след двамата към каютата, след като бе дал разпореждане на кока да свари ядене. Направи го от загриженост за освободения сомалиец, който но време на пленничеството си навярно съвсем малко се бе хранил. Завари Мурад да седи с абисинеца в камерката. С помощта на последния, узна цялата история на бягството. Тя беше точно такава, каквато я бе разправил валията. Мурад бил изпратен от другите да се огледа за кораб и при извора бил нападнат. Въпреки храбрата му съпротива бил победен и повлечен към Сайла.
— О, ефенди, как ще има да ти благодарят татко и останалите, дето ме спаси! — предрече той. Сигурно са брали голям страх!
— Те къде се намират сега? — попита капитанът.
— В планината Елмес.
— О, уви, сигурно са ги открили. Някъде близо до тях ли беше нападнат?
— Да, току-що ги бях напуснал и исках само да напоя животното си.
— Е, където си бил ти, там ще търсят и останалите. Няма да оставят кътче от планината непретършувано.
— И въпреки това те са в безопасност, тъй като там има едно скривалище, което е известно само на племето на моя баща. Никой външен човек не е чувал за мястото.
— А то къде е? Или и аз не бива за знам? — подпита Вагнер.
— Ти си наш спасител и ще узнаеш всичко. Преди много, много време моето племе обитавало крайбрежието. Живеело във вражда със съседите и тъй като често било нападано, нашите деди изградили едно скривалище, в което да крият на сигурно имуществото си. То се намира в една дълбока и широка цепнатина в снагата на планината. Те я зазидали, оставяйки отдолу само място за вход, а отгоре един отвор за приток на въздух. Върху зидарията нахвърлили пръст и разсадили трева и храсталаци. Пространството вътре е толкова просторно, че има място за десетина души и толкова камили.
— И сега там испанците те чакат с копнеж?
— Да. Те сигурно са подразбрали за пленяването ми наистина, но бяхме се уговорили да ме чакат пет дни, дори и да ме сполети някакво нещастие.
— Имат ли храна?
— По време на ездата бяхме купили фурми. А при извора, край който бях изненадан, ще намират вода и за себе си, и за камилите, ако напускат цепнатината нощем. Тя е недалеч от него.
— Знаеш ли имената на испанците?
— Единият нарича другия Дон Фернандо. Той самият се казва Миндрело.
— Момичето също ли е испанка?
— Не. Тя е от някаква страна, която се нарича Мексико. Името й е сеньора Ема.
Сомалиецът започна да разказва сбито на капитана всичко, което знаеше от тримата, ала още не бе свършил, когато се чу шум от силни удари на весла.
— Охо, султанът вече идва с валията! — възкликна Вагнер.
— Бог да ни пази! — проплака абисинецът. — Ние сме изгубени.
— Нямай грижа! — успокои го Вагнер. — Вие сте под моя закрила.
— Но тираните ще ме разпознаят още щом ме видят — продължи да се вайка войникът.
— Те няма да дойдат в тази камера. А когато спят, можете да излизате на палубата да подишате чист въздух.
— Ама те с нас ли ще пътуват? — запита войникът още по-уплашен.
— Да. Султан Ахмед и хаджи Шамаркай искат да заловят бегълците, а аз трябва да ги подпомагам. Но вие не се страхувайте! Вземам ги на борда, само за да станат очевидци на спасението на онези, чиято гибел желаят. Това ще бъде тяхното наказание!
Капитанът отиде на палубата. Там двамата вече го очакваха в съпровод с няколко слуги. Разпознавайки го на светлината на корабния фенер, султанът веднага пристъпи към него и заговори възбудено. Вагнер не можа нищо да разбере и едва когато бе доведен преводачът, проумя за какво става въпрос.
— Знаеш ли вече какво се случи? — запита владетелят на Харар. — Нашият пленник избяга!
— Хайде, бе! — удиви се Вагнер, привидно неприятно изненадан.
— Така е. Ти право каза днес — земята вече е била разхлабена.
— Кога разбра?
— Ти беше изпратил един човек да ни вземе. Ние наистина не разбрахме неговия език, но лицето и движенията му ни подсказаха, че трябва да дойдем. Преди да тръгна, поисках да хвърля едно око на пленника, ала кучето беше офейкало. Единият пазач береше душа, а другият липсваше… сигурно е драснал с него от страх пред наказание.
— Ти какво предприе?
— Ние не биваше да пропуснем отплаването на твоя кораб. Без много да губим време, изпратихме преследвачи да яздят на юг по протежение на брега. Той ще бяха натам, понеже в тая посока се намират и другите бегълци.
— Това е добре, това всъщност е най-доброто, което сте могли да направите. А сега се настанете! Заповядал съм да се опъне една палатка на предната палуба, от която ще имате възможност денем да наблюдавате брега. Преводачът ще има грижа за прехраната ви. И понеже всеки момент ще отплаваме, напускам ви, за да поема командата.
— Нима ще минеш посред нощ през рифовете?
— Така се надявам. През деня огледах внимателно мястото, а и вахтеният отпред на носа ще ме предупреждава. Вашата лодка ще вземем на буксир.
Двамата влязоха в палатката, която беше достатъчно голяма и оборудвана с матраци за сядане и спане. Скоро чуха да се разнася гласът на Вагнер. Котвеният шпил задрънча, котвата тръгна нагоре, най-долните платна бяха вдигнати и корабът бавно и предпазливо се задвижи към рифовете. Беше времето на отлива и човекът на носа въпреки тъмнината различи пенестите корони, между които се очертаваше едно по-тъмно място — безопасният изход. Скоро скалите останаха зад брига и сега можеха да се вдигнат и горните ветрила. Нощният бриз ги изду и красивият кораб гордо полетя в открито море.
Между двете пристанищни градчета Сайла и Бербера се издига планината Елмес, за която спасеният сомалиец бе говорил на капитана. На късо разстояние от морския бряг, тя се въззема нагоре от почти кръгла основа, образувайки пресечен конус. От южната й страна е разположена паланката Ламал, която обаче е по-правилно да се нарече номадски лагер, отколкото паланка. Селището дължи възникването си на един малък поток, който извира от планината, но скоро се губи в пясъка. От другата страна — полуизвърната към морето — протича изворът, край който бил заловен младият сомалиец.
Граф Фернандо благополучно беше оставил зад себе си заедно със своя ескорт една изпълнена с опасности езда от Харар до тази планина, от чиито височини човек можеше да обгърне с поглед морето. Сомалийците му бяха показали скривалището и бе решено тук да изчакат някой кораб. Но мина цял ден, без да се появи такъв. Тъй като в паланката Ламал живееше племе, на което човек не биваше да се доверява, през нощта бе решено Мурад да язди на северозапад с грижата да потърси кораб. Той трябваше да заобиколи Сайла и да се насочи към пристанището на Таджура, където навярно още не бяха стигнали вестоносците на султана. Младият сомалиец напусна скривалището, възседна камилата и препусна.
На следната вечер бегълците поведоха камилите на водопой към извора и намериха един строшен лък. Тук трябва да бе имало хора. Абу Мурад взе лъка и го опипа. Но едва го бе сторил, възкликна уплашено:
— Тук се е състояла борба!
— Как можеш да го знаеш? — запита дон Фернандо.
— Лъкът не е строшен, а срязан. Това би могло да стане само при битка. Нека продължим да търсим, възможно е да намерим още нещо!
Беше тъмно, така че можеха да действат само пипнешком.
Внезапно ръката на Миндрело се натъкна на някаква връв, на която висеше нещо кръгло.
— Тук намерих нещо. Какво ли е?
— Дай го насам! — повели сомалиецът. Той опипа предмета с пръсти. Но само след миг подскочи стреснато и възкликна поразен.
— Какво има? — осведоми се Фернандо.
— Това е талисманът, който висеше на врата на моя син. — проплака сомалиецът — Той е бил нападнат.
— Заблуждаваш се. Сигурно е напоил тук животното си и е изгубил талисмана.
— Не, човек не губи току-така талисман с такава дебела връв, той му е бил смъкнат от врата. Заловили са го и са го отвели в Сайла. Този лък принадлежи на войник на валията. Вярно, че не мога да го видя, но познавам формата на оръжието!
Много трудно беше да се прекратят вайканията му. Сетне решиха на заранта да прегледат още веднъж мястото и подкараха животните обратно към скривалището. Ема се изплаши не на шега, когато научи за прецедента. Нощта бе прекарана в безсъние и още с първия светлик на зората всички се отправиха към извора, включително и Ема. Първото нещо, което им се наби на очи, бе парченце плат. Сомалиецът го вдигна и разгледа внимателно.
— Виждате, че имах право! — рече Абу Мурад. — Това е крайче от дреха, и то от тая на моя син. Той се е бил тук и парчето е било откъснато по време на битката.
Яростта на бащата не бе за описване. Мина един тягостен ден. Отвреме-навреме някой от мъжете излизаше от скривалището и се изкачваше по планината да се огледа, но освен корабите на валията, които явно претърсваха крайбрежието и които сомалиецът познаваше, друг съд не бе забелязан.
— Виждате, че сме издадени! — зарида Абу Мурад. — Валията вече е наредил да ни търсят. Не се показвайте, иначе сме изгубени!
Денят мина. Той беше този, в който капитан Вагнер пристигна със своя бриг в Сайла. Дойде и нощта и си отиде, без да се случи нещо. Да изтрае още три такива дълги дни в бездействие за сомалиеца изглежда бе невъзможно. Тревогата по неговия син го съсипваше.
Поради тъмнината капитан Вагнер бе отплавал далеч навътре в морето. Едва на сутринта пое обратно към брега. Неблагоприятният вятър препятстваше бързото напредване и той бе принуден да губи времето си в кръстосване, поради което на свечеряване планината Елмес можеше да се различи само с далекоглед. Бавното пътуване действаше твърде зле на султан Ахмед и валията. И изобщо те си бяха създали друга представа за капитан Вагнер. Откак се намираха на борда, рядко им казваше по някоя дума, при това така троснато, сякаш бяха негови роби. Беше вече се стъмнило, когато той мина покрай тяхната палатка. Султанът се възползва от случая и подхвърли:
— Ако напредваме така, никого няма да заловим. Днес зърнахме бреговете само за няколко кратки мига. Как смяташ да сдържиш думата си?
— Мълчи! — заповяда му немецът чрез преводача, който постоянно се навърташе около него. — Не си в Харар, където е валидна тиранията ти. Дал съм ти дума, че ще заловя бегълците и ще я удържа!
— Как смееш да ми говориш така? — кипна султанът. Капитанът дигна пренебрежително рамене, насочи се към кока и му даде една хартийка.
— Сипи тоя прах в кафето на ония досадници! — каза той. — И те и слугите им трябва да бъдат упоени.
Беше взел праха от корабната аптека. Кокът го послуша и час по-късно пасажерите здраво хъркаха. Вагнер влезе в каютата да изчисли още веднъж къде точно се намира. После отиде в камерата на абисинеца и Мурад.
— Настана време. — рече той. — Приближаваме планината и до четвърт час ще е в обсега на нощния далекоглед. Пригответе се!
— Аллах, как ще се зарадва татко! — засия сомалиецът.
— Гори ли светлина в скривалището?
— Да. Те имат тънки факли и лоени свещи, които направихме по време на ездата ни.
— Значи от свещи не се нуждаем. Да вървим! Придружен от тях, Вагнер се качи на палубата и взе нощния далекоглед. Дълго оглежда брега, след което пристъпи към кормчията.
— Стоп! — изкомандва. — Тук ще хвърлим котва и спуснем двете лодки. Ние сме при целта.
Ветрилата бяха обрани, котвата спусната и когато корабът преустанови движението си, лодките бяха спуснати и попълнени с екипаж. Качиха се още само Мурад и Вагнер. Капитанът носеше някаква пълна чанта. Лодките се отблъснаха от кораба и взеха направление към брега. Когато пристанаха, двамата слязоха и закрачиха към планината, издигаща се като тъмен масив пред тях. Стараеха се да заглушават стъпките си. Сомалиецът предварително беше получил указания. По едно време той спря, пъхна ръка в чимовете и леко издърпа един. През отвора се процеди светлина. Капитанът надникна вътре.
Бегълците седяха на покритата с листа земя. Фернандо разговаряше с Ема. Каква почтеност лъхаше от лицето на този толкова изстрадал мъж и какъв чар предлагаха чертите на преоблечената като момче жена, каква грация и финес се долавяше във всяко нейно движение! Като всеки добър морски капитан, Вагнер владееше достатъчно испански. Поради това разбра полугласно изговорените думи.
— Искам само да видя родината и да погледна моите неприятели в лицето, после нека идва смъртта! — въздъхна Фернандо.
— Вие ще възтържествувате над враговете си и още дълго ще живеете! — окуражи го Ема. — Аз се надявам на Бог, той скоро ще ни изпрати тук спасител!
В този момент откъм входа прозвуча енергичен глас:
— Спасителят е вече тук!
Всички подскочиха смаяни, изумени, стреснати. Вратата се отвори и влезе Вагнер, ярко осветен от факела, а след него и Мурад.
— Моят син! — провиква се старият сомалиец, втурна се към него и го стисна в прегръдките си.
— Боже милостиви, кой сте вие? — попита дон Фернандо немеца с трепещ глас.
— Капитан Вагнер, бриг «Нимфа» от Кил. — гласеше отговорът. — Дошъл съм да ви взема на борда и да ви отведа където пожелаете.
— Господи Исусе в Небесата, най-после, най-после! Фернандо се отпусна благодарствено на колене, Ема се наведе да го подкрепи. Обгърна го с ръце, прилепи глава до неговата и щастливите им сълзи се сляха. И Миндрело се облегна просълзен на стената, а двамата сомалийци продължаваха да стоят прегърнати. Беше покъртителна сцена, от която и очите на моряка се овлажниха. Графът пръв възвърна говора си. Той се надигна, пристъпи към капитана, протегна ръце и заговори:
— Вие сте немец? Не, не, вие сте Ангел сияен, Божи пратеник, преводен от небето да ни спаси! Но откъде знаете за нас?
— Онзи там ми каза. — поясни Вагнер, посочвайки Мурад. Младежът разбра, че става дума за него.
— Той ме спаси от пленничество с риск за собствения си живот — даде воля на радостта си на арабски. — Той се възпротиви на султана на Харар, той е герой. Аллах да го благослови, макар че е неверник!
И сега се започна едно разказване на арабски и испански, докато на сърцата олекна и двамата испанци разправиха неволите на робството си.
— Но кажете, моля, как да ви наричам? — запита капитанът графа.
Едва сега тримата се сетиха да споменат кои и какви са всъщност. Вагнер остана донейде стъписал, когато чу какъв е този дългогодишен роб.
— Аз съм на ваше разположение! — заяви той. — Каквото мога да направя и да ви услужа, ще го сторя с цялото си сърце. Но за това можем да поговорим и на борда. Сега да помислим за най-належащото!
С тези думи той отвори ръчната чанта и извади няколко шишета вино, чаши и провизии. По време на вечерята бяха обсъдени стъпките в най-близо време. Разбраха се Вагнер да закара графа, Миндрело и Ема до Калкута. Двамата сомалийци и абисинецът бяха богато възнаградени от съкровището на султана. Беше уговорено да ги отведат в Аден, където щяха да бъдат в безопасност от гнева на тиранина.
По тоя повод Фернандо попита капитана:
— Навярно си мислите дали ще върна съкровищата обратно на султан Ахмед?
— Този въпрос ще си решите сам. — беше отговорът.
— В такъв случай сигурно ще ме сметнете за крадец, ако не му върна нищо. Аз ги задържам като обезщетение за изпълняваната от мен служба на роб.
— Не се и съмнявам, че на ваше място бих постъпил по същия начин.
— Ахмед си го заслужава. Впрочем аз се нуждая от една значителна сума за цел, която сега поради липса на време не мога да ви съобщя. По-късно ще узнаете всичко и ще одобрите действията ми.
Капитанът отиде до входа и остро изсвири. Моряците незабавно пристигнаха и започнаха да пренасят наличните предмети в лодката. Те останаха немалко учудени, когато съгледаха пещерата. Но изненадата им още повече нараства, когато констатираха тежестта на торбичките, подготвени за пренасяне. Въпреки това не подозряха какви ценности държат в ръцете си. Когато се качиха на борда, мохамеданите продължаваха крепко да спят. Междувременно кокът бе подредил за Ема каютата на капитана, а за графа временно бе опъната една палатка на задната палуба.
Сега можеха да отдъхнат до утрото от вълненията. Но едва слънчевият диск започна да изплува от морето на изток, бегълците вече бяха на крак. Тялото бе прекалено напрегнато, за да се отдаде на почивка. След кратка закуска, главните действащи лица се скриха, а мохамеданите бяха събудени. Те се изтръгнаха с прозявки от дълбокия наркотичен сън и наредиха да им бъдат поднесени кафетата. Докато сърбаха, капитанът случайно мина край палатката на султана. Оня не пропусна възможността да му викне:
— И днес ли ще се точим като вчера?
— Възможно!
— Тогава ти никога няма да заловиш хайманите. Ние се излъгахме в теб.
— Ти си прав, но в друг смисъл от тоя, който влагаш. Докато вие спахте, аз действах. Снощи ги залових.
— Аллах, Аллах! Снощи?
— Да. Не липсва нито един, робинята също. Дори и сомалиецът, избягал вчера с абисинския пост, е налице.
— Аллах да им е на помощ, двамата лошо ще си изпатят. Трябва да ги видя веднага, всички, незабавно! Чуваш ли? Къде са? Къде?
— На брега! Ще спусна за нас лодка. Твоята, с която дойде на борда, още е отзад на буксира. Но вземи всичките си хора!
Султанът Е валията се съживиха и раздвижиха. Търчаха от единия край на кораба към другия, ревяха противоречиви заповеди на подчинените си, като не забелязваха при това странните приготовления, извършващи се на борда. Тяхната лодка бе изтеглена отстрани на кораба и спусната бордовата стълбичка. От другата страна даваха вид, че спускат една лодка и за капитана, ала тя бе свалена само до половината бордова стена. При брашпила пък се навъртаха няколко души, а останалите се занимаваха с такелажа, но както изглежда, само за да убият времето. Един по-внимателен наблюдател, обаче непременно би разбрал, че корабът има готовност всеки момент да отплава в открито море. Най-сетне мохамеданите се пооправиха и се огледаха за капитана.
— Слизай! — изкомандва той, като привидно се спусна към другата лодка.
Но едва и последният слуга бе слязъл на бордовата стълбичка, Вагнер отново се появи на палубата. Един негов знак бе достатъчен да се вдигне котвата от дъното и да се опънат платната. Сетне се отправи към отсрещната страна, погледна през релинга към лодката на валията и подвикна на султана:
— Сега ще видиш, че удържах думата си и всички бегълци са в мои ръце. Кой от тях ти е най-ценният?
— Бялата робиня — отвърна Ахмед. — Ама ти защо не идваш?
— Защото мога да ти я покажа и без да идвам с теб. Погледни насам!
В същия миг Ема пристъпи към релинга и се показа на мъжете в лодката. Султанът подскочи втрещен и викна:
— Аллах, Аллах, това е тя! Трябва отново да се кача! Той се втурна през лодката към бордовата стълбичка, за която бе прикрепена. Но в този момент капитанът даде знак на един от хората си. Човекът вече беше отвързал въжето и го държеше в ръка. Сега го метна долу в лодката. Освободена, тя се разлюля силно под бързите крачки на султана и той се търколи на дъното, ала мигом стъпи на краката си и извика:
— Стой, какво правиш? Защо се отвърза от нас? Трябва да се кача, трябва да си взема робинята! Тя е моя собственост! А другите къде са?
— Тук!
Вагнер посочи Фернандо и Миндрело, които се бяха приближили до релинга и сега се показаха. По време на кратката продължителност на този инцидент, преводачът бе поел превода на разговора. Той и понятие нямаше, че търсените бегълци се намират на борда. Забелязвайки ги сега, прошепна крайно уплашен на капитана:
— Какво сте направил, сър? Това ще бъде и вашата и моята гибел! Султанът и валията жестоко ще си отмъстят.
— Pshaw! Не се страхувам от тях!
— Вие навярно не, но аз. Та нали често идвам до Сайла и Бербера!
— Е, ами не отивай повече!
— Това означава за мен голяма загуба.
— Която ще бъде обезщетена.
— Въпреки това не бива да продължава намесата ми като преводач в тая работа.
— Не е и необходимо. Ще говоря аз — обади се графът, доловил тихите думи на преводача. Сетне приближи релинга, та султанът да може добре да го види. Последният направи жест на смайване и възкликна:
— О, Аллах, те са там! Заповядвам ви веднага да ме вземете на борда!
— Това и през ум не ни минава! — ухили се Фернандо.
— Тогава слизайте вие при нас! Заповядвам!
— Да не си си изгубил ума? Че как ще ни заповядваш? Сега ние сме свободни мъже.
— Хайдуци сте вие! Къде са парите и съкровищата ми?
— При нас на кораба.
— Върни го!
— Би било смехотворно. Един княз на християните беше принуден да ти робува дълги години. Сега пък той те принуждава да му изплатиш една княжеска заплата. Остани със здраве и не забравяй урока, който днес получи от нас!
Лодката бе отнесена от кораба. Яростта на султана беше толкова голяма, че той не можа да произнесе и дума. Вместо него се обади валията:
— Повелявам ви да ни вземете на борда! Или искате да ви принудя?
— Ами опитай! — разсмя се Фернандо де Родриганда.
— Султанът ми даде документ, според който аз трябва да получа наградата.
— Поискай да ти я изплати. Условията са изпълнени. Ти трябваше да получиш наградата, веднага щом сме паднали в ръцете на капитана. Е, ние сме в ръцете му, значи оня ще трябва да ти издължи камилските товари!
— Кучешки син! — изскърца със зъби хаджи Шамакрай. — Вие ни измамихте.
— Но не и вие нас. Твърде глупави сте за тая цел! Сбогом!
Тогава валията посочи кораба с гневен жест и изкряска на хората си:
— Хващайте се за веслата! Да се прилепим отново към тях!
Те се подчиниха. Забелязвайки маневрата, Вагнер заповяда:
— Цялата команда, стани! Платната по вятъра, обърни кормилото!
Командата бе изпълнена мигновено. В момента, когато лодката щеше да се прилепи до кораба, той направи бърз завой. Съприкосновението се превърна в сблъсък. Лодката се обърна и изсипа пасажерите си във водата. От палубата наблюдаваха как плувците се мъчат да стигнат брега.
— Вижда се, че тиранинът ще се пръсне от злоба! — подметна дон Фернандо. — Горко на хората, върху които ще излее гнева си!
— Очаква ги моята участ, появя ли се отново в Сайла! — завайка се преводачът. — Валията ще ме затвори.
— В такъв случай има едно чудесно средство: Никога не отивай там, а аз от своя страна ще покрия предостатъчно загубите ти.
5. Островът сред океана
За късо време «Нимфа» бе в открито море. Бригът отплава за Аден, където оставиха преводача, двамата сомалийци и абисинеца да вървят по пътя си, богато възнаградени. Сетне обърна носа си на изток, към Индия, с курс Калкута. В началото бе говорено малко, тъй като всеки бе зает със собствените си мисли. И понеже в онези ширини горещините са нетърпими, денят мина в спане и мечти, защото воденето на кораба при този благоприятен вятър не изискваше кой знае каква работа. Но, когато след краткотраен здрач настъпи вечерта, пасажерите се събраха с капитана на задната палуба да обсъдят по-обстойно бъдещите стъпки.
Вагнер беше порядъчен, добросърдечен немец, който на драго сърце даваше помощта си, още повече сега, когато великолепната търговия, извършена в Сайла, повишаваше доброто му настроение, желанието да услужи, да допринесе възможно повече за благото на ближния. Подозирайки, че нещата касаят необикновени събития, той насочи разговора в тази посока.
От своя страна Фернандо де Родриганда, осъзнаваше много добре, че дължи спасението си на капитана, че неговото понататъшно съдействие ще му е от голяма полза. Реши да го направи изповедник на своята съдба. По тая причина сега започна да разправя на немския моряк всичко онова, което смяташе за необходимо. Вагнер слушаше мълчаливо, без да го прекъсва. Само честите, гневни изплювания на дъвчения тютюн издаваха какво въздействие упражнява върху него чутото. Но, когато графът приключи, изправи се, прекоси няколко пъти напреко палубата за вътрешно успокоение и накрая даде простор на възмущението си:
— Чудовищно! Отвратително! Ужасно! Не крещи ли цялото ви сърце за отмъщение?
— Това се подразбира! Сигурно ще си отмъстим, стига ония мерзавци да са все още сред живите.
— Все още сред живите? Такива негодяи умират трудно, дон Фернандо. Бих се обзаложил, че не им е дошло още времето да се пекат в пъкъла. Какво смятате да правите, дон Фернандо?
— Че искаме да отидем в Калкута, вие знаете…
— За да наемете кораб? — подметна Вагнер.
— Или да купим. — отвърна Фернандо. — Та нали за тая цел се подсигурих със съкровищата на султана. Разбирате ли от водене на параход, сеньор Вагнер?
— Бих си помислил. Най-важното е да има кадърен машинист, защото с двигателя капитанът малко работа си има. Защо питате?
— Защото ви имам доверие. Много ми се иска вие да ни откарате до острова.
— Аз? Хола! С най-голямо удоволствие — засмя се Вагнер. — Дон Фернандо, вие говорите с мен от душа. Ако действително желаете да опитате с мен, старият морски вълк, надявам се, с Божията помощ, да останете доволен от мен.
— А този кораб?
— Не се безпокойте. Ние направихме несравним гешефт. Остава само от Калкута да взема някакъв товар и съм готов. Моят кормчия ще го отведе благополучно у дома. Хинриксен е благонадежден и ще ме извини пред корабопритежателя.
— Великолепно! Значи се споразумяхме. Топ?
— Топ! — изрази съгласието си капитанът.
Вятърът духаше благоприятно, а корабът си беше добър ветроход. Затова Калкута бе достигната благополучно за малко повече от три седмици. Капитан Вагнер намери подходящ товар и докато хората му бяха заети да го заместват, той се огледа за параход. За жалост не попадна на никакъв — цената беше без значение, но тези, които лежаха в пристанището бяха или притежание на правителството или на компании, така че никой не можеше да се разпорежда на своя глава с тях. Вагнер вече започна да се съмнява дали ще постигне целта си, когато пристигна един англичанин със собствен стиймър[8] и понеже искаше да остане тук като офицер, обяви съда за продажба.
Вагнер веднага се възползва от благоприятната възможност. Прегледа плавателния съд и като установи, че е нов с отлични качества, го купила немного висока цена, задържайки па служба наличния екипаж. При баснословните богатства, натрупани в Калкута, многобройните й милионери и значителната търговия със скъпоценни камъни и перли, която се въртеше там, за Фернандо де Родриганда не бе трудно да продаде изгодно скъпоценностите си и да се види с достатъчна сума в ръцете си. Параходът бе незабавно платен и снабден с въглища, хранителни продукти и всичко необходимо. Пътниците също се екипираха. Ема отново се сдоби с дамско облекло, а графът позволи на себе си и верния Миндрело целия онзи лукс, от който двамата толкова дълго време бяха принудени да се лишават.
Относно намеренията си, той съблюдаваше дискретност. Довери се само на испанския консул, който го снабди с паспорт и други необходими документи и въобще го подпомогна във всяко едно отношение. И най-сетне, вече можеха да вдигнат котва за спасителната операция.
Най-главното бе да се знае местоположението на самотния остров. Ема наистина го бе посочила, както го бе определил Стернау, но той не бе разполагал с необходимите инструменти, така че въпреки всичките му познания, данните можеше и да не са задоволителни. Следователно трябваше да се търси в указания район, докато се открие островът.
Тъй като духаше благоприятен пасат, подпомаганото от ветрилата плаване протичаше бързо. Пътем бяха взети въглища от Коломбо, Сингапур и Бризбейн и в крайна сметка корабът достигна остров Дюси, югоизточно от остров Памоту. Според изчисленията на Стернау атолът трябваше да е разположен по дължината на Великденския остров.
Капитан Вагнер започна да кръстосва. Това той прави в продължение па няколко дни, по без успех. Тъй като тук лесно можеше да се натъкне на подводни коралови рифове, се налагаше да бъде извънредно предпазлив. Ето защо нощем не поддържаше пара и оставяше кораба на дрейф. По този начин постигаха двойна цел — избягваха опасността от сблъсък и икономисваха въглища, от които параходът можеше да приема ограничен запас. Една нощ Вагнер стоеше на командния мостик — сега той си позволяваше само няколко часа почивка през деня — и оглеждаше внимателно отрупания с блестящи звезди хоризонт. До него бе застанал графът с нощния далекоглед пред очите. В един момент капитанът направи рязко движение и помоли:
— Подайте ми тръбата, дон Фернандо!
— Ето! Виждате ли нещо? — попита графът заинтригуван.
— Хмм! Там отпред, съвсем ниско до океана, забелязвам една звезда, чиято светлина ми се струва необичайна. Почти съм готов да се обзаложа, че стои под хоризонта.
— Но тогава не би била звезда?
— Не, а изкуствена светлина, пламък. Вагнер поднесе зрителната тръба до очите и дълго време гледа изпитателно, Най-сетне я свали и заяви категорично:
— Не е звезда.
— Я гледай! Да не би да е фенерът на някой кораб, идващ срещу нас?
— Не. Това са пламъците на огън, който гори на суша.
— В такъв случай сме в близост до някой остров?
— Най-вероятно. Моята тръба никога не ме е подвеждала. Наистина от днешните изчисления зная точно в коя точка се намираме, и че там на моята карта няма обозначен остров, но от това мога само да заключа, че приближаваме някой непознат къс земя.
— Господи, какво ли да е търсения остров! Дали да не разбудя веднага сеньора Ема?
— Не, още не. Погледнете сега! Огънят изглежда догаря.
Фернандо също забеляза, че светлото петно бавно намалява.
— Може би е някакъв метеор, а не изкуствен огън — усъмни се той тревожно.
— О, не. Огън е, запален от човешки ръце. Погледнете, сега напълно угасна, докато преди две минути пламтеше високо! Какъв извод вадите от този факт, дон Фернандо?
— Че горивният материал е много слаб.
— Правилно. А това отговаря на търсения остров. Огън, подхранван от цепеници или някакъв друг солиден горивен материал, няма да спадне толкова бързо, а сеньора Ема ни каза, че дървата на острова са кът.
— Значи твърдите, че там, където видяхме светлината, сега се намират хора? Дали и те не са забелязали нашата светлина?
— Не. По моя преценка огънят беше отдалечен на около три морски мили от него. Неговите пламъци играеха високо, докато нашият фенер на топа дава малка, спокойна светлина?
— И ако ни забележат, ще ни сметнат за звезда?
— Много вероятно, но аз ще дам сигнал.
Вагнер заповяда да изстрелят няколко ракети. Командата беше изпълнена, но без какъвто и да е резултат.
— Не ни забелязаха. — рече капитанът. — Ако бяха видели нашият сигнал, при всички случаи щяха да отговорят, като разпалят огъня отново. Май ще трябва да чакаме до сутринта.
— Но кой може да издържи? — възкликна дон Фернандо нетърпеливо. — Не бихме ли могли да дадем пара и отидем по-близо?
— Не. Сеньора Ема каза, че островът е ограден от опасни рифове, от които сме длъжни да се пазим. Вярно, че имаме безветрие, ала от друга страна едно леко вълнение от запад на изток. Следствие на него бавно, но постоянно се придвижваме, тъй че на зазоряване ще видим какво имаме пред себе си. Известно време Фернандо остана спокоен. Но, когато в него се затвърди убеждението, че целта най-сетне е достигната, наруши възникналата пауза с въпроса:
— Дали да не изстреляме едно оръдие, капитане?
— Не бих дал такъв съвет. — отвърна Вагнер. — Ако островът не е търсеният, жителите му — вероятно канаки — ще се изпокрият, като чуят гърмежа. Но, ако с пукване на зората ги изненадаме, може би ще съберем сведения, които да са ни от полза.
— А ако все пак е търсеният…?
— Тогава с изстрела няма да постигнем нещо повече, освен дето ще смутим съня на тези клети хора!
Вагнер изпрати един човек на носа да се вслуша в шума на вълните и предупреди за евентуален прибой. Така се точеше четвърт час след друг. Капитанът помоли графа да отиде най-сетне да си легне. Но онзи така и не можа да се реши. Не го сдържаше на едно място и неспокойно крачеше напред-назад. Минутите за него се превърнаха в часове, а часовете в дни, докато най-после, малко преди настъпване на утрото, вахтеният предупреди:
— Прибой отпред откъм щирборда[9]!
— Обърни към бакборда[10]! — извика капитанът.
Корабът се обърна послушно наляво, оставяйки опасното място от дясната си страна. Не след дълго източният небосклон започна да просветлява. Няколко минути по-късно се различиха все още смътните очертания на един остров, ограден от пръстен коралови рифове, през който се забелязваше само една пролука. Океанът беше толкова спокоен, че поне днес нямаше да е трудно да се премине през този вход. След няколко минути масивът на острова отчетливо се разграничаваше. Виждаше се едно обрасло с храсти възвишение, но никаква следа от човешко жилище. И все пак храстите бяха така правилно подредени, че не възникваше ни най-малко съмнение за изкуственото им насаждение. Фернандо се изкачи на командния мостик.
— Е, капитане, какво мислите? — гласът му трепереше от вълнение.
Вагнер го погледна в очите със сериозен, овлажнял поглед.
— Ние сме при целта, дон Фернандо!
— Наистина ли? Определено ли го вярвате? — възкликна високо от радост старецът.
— Пет! — предупреди Вагнер. — Ще събудите сеньората!
— А защо не бива да бъде събуждана Ема?
— Защото искам да й поднеса сюрприз. Когато се събуди трябва да види приятелите си на борда.
— Какво основание имате да вярвате, че този остров е търсеният?
— Защото се съгласува с описанието, което ни даде сеньората. Започвам и по отношение на мореходството да изпитвам най-голямо уважение към Стернау. Въпреки липсата на всякакви инструменти, той е определил доста точно разположението на атола. Трябваше по-рано да потърся тази точка.
— Но аз не виждам жилища! Капитанът дигна усмихнато рамене.
— Те са зад възвишението, защитени там от бурите. Позволете да хвърлим котва и да спуснем една лодка! Жителите на това островче сигурно тънат в дълбок утринен сън.
Половината екипаж, който още почиваше, бе предпазливо разбуден, след което заповедта на капитана бе изпълнена по възможно най-безшумния начин. Той слезе с графа и четирима гребци в лодката. Моряците знаеха целта на пътуването и любопитстваха дали най-сетне търсеният остров е открит. Лодката се отблъсна и премина през отвора на рифа в лагуната. На брега бе вързана, гребците останаха в нея, а капитанът и Фернандо закрачиха навътре в острова.
Мъжете заобиколиха хълма и първото, което видяха, бе една редица ниски колиби, изградени от клони и пръст, чиито врати бяха затулени с кожи. Наоколо забелязаха предмети, чиято цел тепърва щяха да отгатват. Храстите околовръст колибите бяха по-крепки, отколкото тези горе на хълма. Повечето им клони бяха отстранени, така, че ясно личеше стремежът да израснат от тях стволове за построяване на сал. Двамата мъже обаче забелязаха и нещо друго.
Точно пред тях, до последния храст бе застанала една необикновено висока широкоплещеста фигура. Беше облечена с панталон и жилетка, изработени от заешки кожи. Краката бяха обути в сандали, а на главата се виждаше шапка, изплетена от някакъв вид дългопереста трева. Дългата, красива брада на този мъж достигаше далеч под гърдите, а дългата, тъмна коса преливаше по раменете. Благородните черти бяха обрулени от ветровете, а големите, открити очи, отправени с израз на молитвена съсредоточеност към зараждащата се утринна зора, показваха сила на духа. Беше Стернау. За какво мислеше този мъж? Под какви чувства се надигаха и спадаха широките му гърди?
Там на изток, където се разгаряше зарята на новия ден, лежеше Америка, а още по нататък родината с всички скъпи същества — майката, сестрата, съпругата. Бяха ли все още живи, или са починали от горест и печал? На това място тук, той, като първият, който напускаше сутрин колибата, се отдаваше на молитва в продължение на дълги, дълги години. Тук коленичи и сега. Стернау не беше забелязал двамата мъже, които стояха встрани зад буша. Не можеше да види и кораба, тъй като бе зад хълма. Сне шапка и започна да се моли на немски, без да подозира, че ще бъде чута всяка негова дума:
Своя път предостави и каквото сърцето ти измъчва, всичките си грижи съкровени на Онзи, който Небето насочва!
На облаците, въздуха и ветровете даващ пътища, посока, бяг.
Той друм и за тебе ще открие, по който да върви и твоя крак?
Гласът му наистина не звучеше високо, но беше плътен, благозвучен. В него бе залегнала възвишеност, смирение и вяра в Бога, които предизвикаха сълзи в очите на капитана, а и графът бе овладян от силно вълнение. Молещият се продължи с шестата строфа на познатата песен:
Надявай се, о, клета душа, надявай се и не губи кураж!
Бог ще те изтръгне от ада, понеже тежка мъка имаш и ще те дари с милост голяма; изчакай само времето и вече ще съзреш тогава на най-красива радост слънцето!
Сега дон Фернандо поиска да пристъпи напред, ала Вагнер го задържа, защото коленичилият продължи да се моли:
— Да, Боже милостиви, Татко на всички деца. Утеха за скърбящите, Подкрепа за угнетените, твой съм аз и на теб се уповавам. Тук в пустошта на ширния. Световен океан прозвучава един глас до теб, един крясък на най-дълбока злочестина, един вик за милост и състрадание. Сърцето ми е на път да се сломи, животът гасне в дълбока печал. Спаси ни, о, Властелин на Всемира! Отведи ни оттук, където вълните на несретата заплашват да ни задушат! Изпрати някой Ангел в човешки образ да ни избави от бавна изнемога в бездните на отчаянието! Но ако волята ти е била да дочакаме тук смъртта си, смили се над онези, които у дома се молят за нашето избавление! Дай им крепко сърце да понесат, каквото си им отредил! Влей утеха и покой в тяхната душа, изсуши сълзите и успокой риданията им! Амин!
Исполинът се изправи. Сълзите се лееха по страните му, ала чертите запазваха упованието в Бога. Внезапно той трепна, като да бе получил тежък удар. На рамото му бе легнала една ръка и един глас произнесе на немски:
— Вашата молитва е чута и спасителят, който ще ви избави, е тук!
Стернау се обърна стреснато и видя пред себе си капитана, а зад него графа. Политна назад и отново падна на колене. Очите му бяха широко отворени, устните се раздвижиха в стремежа да проговорят, ала дума не произлезе. Той създаваше впечатление едва ли не на безумец, на скован от страшен ужас човек, Вагнер осъзна грешката си. Той не бе помислил, че и радостта убива. Беше постъпил крайно неблагоразумие.
— Боже Господи, какво направих? — изплаши се той. — Овладейте се, моля ви, овладейте се!
Най-сетне от устните на Стернау бавно се отрони:
— О… о…! Aa! О, Боже, о, Боже! Възможно ли е? Кой сте вие?
— Немски капитан, който иска да ви отведе оттук. Корабът ми е закотвен зад хълма.
Вагнер очакваше, че сега Стернау ще се вдигне от коленичилото положение, но това не стана. Напротив, силният мъж се сгърби бавно, ръцете му се отпуснаха, главата се наклони и исполинското тяло се свлече безсилно на тревата. Двамата мъже видяха как фигурата му затрепери, чуха неговите раздиращи сърцето хлипания и не го смутиха. Капитанът предугаждаше, че в този поток сълзи ще се разтвори въздействието от неговата необмислена постъпка и имаше право. След известно време Стернау полека се изправи, изгледа двамата все още с израз на съмнение и заговори:
— Нима наистина е вярно? Хора ли са това там? Дошъл е кораб? Господи, Боже мой, какво блаженство! Благодаря ти за него, ала то едва не ме умъртви!
— Простете ми! — помоли капитанът. — Бях твърде непредпазлив, но вие ми бяхте описан като мъж, пред когото мислех, че ще мога да се появя и без необходимата подготовка.
— Аз? Аз съм ви бил описан? Невъзможно!
— И все пак е така! Няма как да се заблудя дотолкова, че да не Ви разпозная веднага по фигурата като хер доктор Стернау.
— Вярно, вие ме познавате! Каква загадка? Кой ви е разправял за мен? Откъде идвате?
— Този хер ми разказа за вас.
С тези думи Вагнер посочи графа. Стернау го огледа. Страните му се зачервиха, а очите заблестяха.
— Вие казахте «този хер», но не искахте ли по-скоро да кажете «този сеньор»? — попита той. Капитанът потвърди учуден.
Тогава фигурата на Стернау се изправи в целия си ръст, гърдите му поеха дълбоко дъх и той извика:
— Аз ви помолих да ми кажете откъде идвате. Но…
— Идваме от… — понечи да отговори капитанът. — …от Харар — прекъсна го Стернау.
— Да, от Харар — отвърна Вагнер още по-учуден.
— А този сеньор е дон Фернандо де Родриганда и Севиля? — продължи Стернау.
— Така е, аз съм — обади се за първи път споменатият, и то на испански.
— О, Боже милостиви, аз бях тръгнал да спасявам вас, а стана така, че вие идвате да избавите мен! Разпознах ви по чертите, приличате си извънредно много с дон Мануел.
Стернау разтвори ръце и двамата преминали през тежки изпитания мъже, които никога не се бяха виждали, се притиснаха здраво до сърцата си, сякаш бяха приятели от детинство.
— Уф! — разнесе се в този момент вик откъм една от колибите. И след пауза на безкрайно удивление викът бе последван от едно трикратно: — Уф! Уф! Уф!
Мечешко сърце, вождът на апачите, се беше събудил, доловил гласовете и при излизането си от колибата нададе този възглас. Кожата на входа на съседната колиба незабавно се отметна и се появи Бизоновото чело, вождът на мищеките. Погледът му падна върху двамата непознати и се прикова на графа. Главатарят направи могъщ скок напред и извика смаян:
— УФ! Дон Фернандо!
Той го беше виждал по-рано в хасиендата дел Ерина при Педро Арбелец и сега веднага го позна. Графът също го разпозна.
— Бизоновото чело! — извика той.
Ръцете му пуснаха Стернау и в следващия миг вождът лежеше в прегръдките му. Един испански граф и един полудив индианец — радостта изравнява всички, а по отношение на сърцето двамата бяха равностойни.
Високите възгласи на двамата индианци разбуниха и останалите. Появиха се двамата Унгер, а след тях и една женска фигура — Каря, сестрата на мищека. Всички те носеха облекло подобно на това на Стернау, липсваха само шапките, но въпреки всичко не правеха впечатление на подивели хора. Разнесоха се несдържани ликуващи викове, примесени със стотици въпроси. Един политаше от обятията на друг в тези на трети. Сетне се впуснаха нагоре по хълма да видят кораба и когато го забелязаха, размахаха във въздуха ръце и не бяха в състояние да се овладеят от възторг. Само един се отнасяше по-пасивно — Антон Унгер, наричан от индианците Гърмящата стрела. И в неговите очи блестяха сълзи на радост, но тя бе примесена с печал. Забелязвайки настроението му, капитанът приближи.
— Не се ли радвате, че най-сетне намерихте спасението?
— О, радвам се — гласеше отговорът. — Но моята радост щеше да бъде безкрайно по-голяма, ако…
Унгер не довърши изречението и замълча.
— Ако…? Продължете, моля!
— Ако можеше да се сподели от още някой.
— Мога ли да попитам кой е този някой?
Антон Унгер поклати меланхолично глава и се извърна. Вагнер не намери време да настоява, защото Стернау пристъпи към него и запита:
— Хер капитан, можем ли да отидем на борда?
— Разбира се! Естествено! — засмя се Вагнер, изпълнен с доволство.
— Но още сега, веднага?
— И да напуснем острова? — продължи да се смее Вагнер.
— Не, просто за да почувстваме под краката си съда, на който дължим спасението си.
— Така да бъде. Елате! В лодката има място за всички. Сега започна истинско надбягване до лодката. Стернау беше първият, който я достигна. Дори двамата, иначе толкова сериозни, индианци заскачаха като школници. Когато всички се качиха; лодката се стрелна към кораба. Капитанът беше оставил предварителни инструкции. Оръдията бяха заредени и при преминаването на лодката през рифовете, от борда прогърмя изстрел. В същия миг се вдигнаха всички флагове и вимпели и разреждали изстрел след изстрел до появата на спасените на борда. Ема беше спала спокойно и не бе усетила, когато преди време лодката се отблъсна от борда. Първият изстрел я разбуди от дрямката. Тя се стресна. Какво се бе случило? Скочи импулсивно от постелята, навлече с най-голяма бързина дрехите и се изкачи на палубата. Тогава видя да се издига пред нея дълго търсеният остров. Първобитно изглеждащи фигури се качваха на борда. Една от тях застина втрещено, но затова пък с толкова по-голяма бързина после се втурна към нея. Беше Гърмящата стрела.
— Ема! — изкрещя той френетично.
— Антон! — ликуваше тя.
Паднаха в обятията си. Смееха се и плачеха. Милваха се и целуваха като деца, които не могат да овладеят радостта си. Застанал край тях, почтеният капитан се наслаждаваше на тяхното щастие. По едно време запита:
— Е, хер Унгер, сега вашата радост достатъчно голяма ли е?
— О, тя е неизмерима! — гласеше отговорът. — Но кажете ми, как се озова Ема на вашия кораб? Всички ние я смятахме за мъртва, загинала злочесто на сала.
— По-късно ще узнаете всичко подробно. Сега елате долу в каютата. Закуската е приготвена и след дългите години ще вкусите най-сетне човешка храна.
В този момент погледът на Стернау падна върху един мъж, който бе приковал засмени очи в неговата фигура и който той най-малко от всичко очакваше да види на кораба. Отначало се сепна озадачен, ала после се втурна към него с разперени ръце.
— Миндрело, добрият ми Миндрело! Не се мамя. Това сте вие!
С плувнали в сълзи очи, испанецът отговори на поздрава на Стернау.
— Да, аз съм, сеньор, и не ми е по силите да изкажа радостта си от срещата с вас.
— Но, как тъй попаднахте на този кораб сред Южните морета?
Миндрело описа накъсо преживелиците си. Стернау го изслуша с безкрайно напрежение и накрая рече покъртен:
— Бедният Миндрело, значи аз нося косвена вина да преживеете толкова ужасии. И как само сте посивял през всичките тия години! Доколкото е по възможностите ми, аз ще сторя всичко, за да забравите изтърпените страдания. А и фамилията Родриганда умее да цени верните си служители.
Малко по-късно в каютата цареше веселие. Беше решено на острова да се състои прощален обяд, след което капитанът искаше да потегли незабавно в открито море.
— Но накъде? — запита Стернау.
— Към Мексико, при татко. — помоли Ема.
— Към Мексико, при Пабло Кортейо, измамникът! — обади се с нотка на закана дон Фернандо.
— Към Мексико, при мищеките! — викна Бизоновото чело.
— Към Мексико, при апачите! — прибави Мечешко сърце.
— Е добре, към Мексико! Отиваме всички заедно! — реши Стернау.
— А къде ще акостираме? — попита капитанът — Там, откъдето поехме в морето, сиреч към нашето нещастие.
— Значи в Гуаймас?
— Да. А когато пристигнем, ще знаем какво да правим по-нататък.
Закуската премина под смях и сълзи. Възторг и щастие в миг се сменяха с тъжните мисли по домашните. По-късно се върнаха на острова. Капитанът взе флага със себе си и даде позволение да го придружат всички от хората му, от които можеха да се лишат на борда. На трапезата присъстваха най-изисканите ястия и вина от провизиите, взети от Калкута. Облечените в кожи Робинзоновци се хранеха като князе, но когато дойде ред на шампанското, Вагнер го отмести и каза:
— Дами и господа, нека оставим тази пенлива напитка за после. Ще ви помоля преди това да се насладите заедно с мен на нещо по-сериозно и съдържателно. Последвайте ме!
Те се надигнаха от набързо стъкмените в тревата места за сядане и тръгнаха след него по хълма към най-високата точка на острова. Там бе застанал боцманът с немския флаг, а край него се виждаше кошница благородно рейнско вино. Шишетата бяха отпушени и чашите напълнени. Капитанът заговори:
— Дами и господа! Преди да се сбогуваме с острова, имам да изпълня един свещен дълг. Този остров не е отбелязан на нито една карта и лежи сред океана без име и владетел. Германия — отечество на четирима от нас, никога не е изтласквала някой народ от собствената му страна, за да я присъедини към своите територии. Има много владетели, но няма единен господар; няма и колонии. Но ще дойде време, когато ще се сдобие и с двете и само като подсилване на моите убеждения, вземам в притежание на нашата страна от името на бъдещия немски кайзер този малък, малоценен остров и му давам честта да носи името на препатилото семейство Родриганда. Да живее Германия! Да живеят нейните владетели! Да живее Родриганда!
— Да живее, трижди да живее! — ликуваха наоколо островитяните и техните освободители.
Чашите иззвънтяха. Капитанът размаха флага и докато при този знак от кораба загърмяха оръдията, заби пръта на знамето дълбоко в земята.
— Така! — каза той. — Аз ще отбележа името Родриганда в моята карта и ще се погрижа то да се разпространи. А сега да се връщаме при шампанското! Вярно, че не обичам Французите, но пия вината им!
Сетне обсъдиха близкото бъдеще и взеха важни решения. Имаше много за разказване. Лицата станаха сериозни. Бяха взети някои неща, без никаква стойност, а като спомен за тъжните времена, които вече се намираха зад заточениците. Още в първата половина на следобеда корабът вдигна котва и оставяйки дълъг димен шлейф след себе си понесе щастливите пасажери към един нов живот.
6. Черният жерар
Приблизително 120 английски мили от горната страна на вливането на Рио Пекос в Рио Гранде дел Норте, на острия завой недалеч от Пресидио де Сан Висенте, е разположен на мексиканския бряг на тази могъща река форт Гуаделупа, който е познат от по-рано на нашите читатели. През 1947 година Ема Арбелец беше на гости със своята приятелка Каря в Гуаделупа у едно роднинско семейство. По обратния път компанията й предприе един ловен излет в северните прерии, където бяха нападнати и пленени от команчите, ала сетне освободени от Гърмящата стрела и Мечешкото сърце. Споменатото семейство беше това на единствения търговец във форт Гуаделупа. Той се казваше Пирнеро и минаваше за най-богатия мъж в цялата околност. Беше дошъл кой знае откъде в страната, взел за жена една миловидна, заможна мексиканка — сестрата на Педро Арбелец — и се захванал с търговия, която бе процъфтявала все повече и повече, докато Пирнеро вече можеше да се нарече преуспял човек.
Жена му беше починала, оставяйки на неговите грижи дъщерята — тяхното единствено дете. Този смъртен случай не го засегна много дълбоко. Пирнеро притежаваше ведър нрав, който скръбта не можеше да помрачи. Той живееше щастливо и безгрижно, което ще рече без каквито и да било грижи, освен една-единствена — неговата дъщеря. Хубавичката Резидиля, изглежда нямаше желание да се омъжи. По този въпрос Пирнеро по-преди беше доста равнодушен. Сега обаче (старостта приближаваше и много му се щеше да има кадърен приемник, знаейки същевременно, че дъщеря му е задомена и обезпечена. Миловидната блондинка имаше достатъчно обожатели, с които наистина се шегуваше и веселеше, ала никого не бе поощрила и предпочела. Така бе станала на двадесет години, после на двадесет и пет и най-сетне прехвърли тридесетте. Тя все още си беше привлекателна. Сякаш не бе мексиканка, които, както е известно, в тази възраст за съжаление вече са процъфтели. Нейните руси коси също сочеха някакъв друг, вероятно германски произход, но тя и баща й рядко отваряха дума по тоя въпрос, той умееше да цени интересите си. Пирнеро притежаваше голяма къща и обширни пасища извън форта, по които имаха работа немалък брой вакуероси. Освен етажа и сутерена, къщата му имаше и винарска изба. В избите държеше на склад стоките си, в сутерена беше развил магазин и една малка кръчма, а на етажа бяха разположени жилищните и спални помещения.
Днес — един летен ден на 1866 година — по течението на реката духаше силен вятър, какъвто никой ловец и пастир не обича и въпреки това в салона на кръчмата, която нямаше ни един посетител при такава буря предлагаше най-доброто място за пребиваване. Сеньор Пирнеро не беше в добро настроение. Той седеше до прозореца и гледаше мълчаливо навън, където прахолякът се завихряше на плътни облаци. Резидиля седеше край другия прозорец и шиеше един червен нагръдник, предназначен за подарък на една слугиня. В един момент бащата започна да барабани по стъклото. Това бе сигурен знак за неговото лошо настроение, а страдаше ли от него, Резидиля слушаше отдавна познатите упреци, за които тя обаче нехаеше. По-скоро й доставяше удоволствие и я забавляваше начинът, по който той с чудновати встъпления и ходове все повече приближаваше към въпроса за женитбата.
— Проклет вятър! — изръмжа той навъсено. Резидиля не отговори. Ето защо след известно време онзи добави:
— Почти буря!
Тя и сега предпочете да замълчи, тогава той отправи въпроса непосредствено към нея — Нали, Резидиля?
— Да. — отвърна тя едносрично.
— Да? Какво да? — запита баща й, разсърдел от лаконичния отговор.
— Ее, ами проклета буря.
— Така! И проклет прах!
Резидиля отново премълча. Сега той се обърна с лице към нея и каза:
— Ако не си набавиш по-свястно чене, как ще я караш с твоя мъж, когато се омъжиш един ден?
— Една мълчалива съпруга е далеч по за предпочитане от някое плямпало! — отвърна тя.
Пирнеро се изкашля на няколко пъти. Той се почувства бит и беше затруднен да продължи разговора. Едва след време отново подхвана:
— Ама че вятър! Нескончаема буря!
Резидиля не сметна за необходимо да удостои с отговор тази духовита забележка. Оня поклати глава, забарабани по стъклото и изръмжа:
— И нито един клиент!
Тъй като дъщеря му и сега не отговори, той отново се обърна към нея:
— Да не би да нямам право? Или пък ти виждаш някакъв клиент в салона? Никакъв клиент, никакъв! Това е лошо за една девойка, за която е време да си търси мъж! Или ти може би…
— Не! — пресече го тя. — Не желая никакъв!
— Никакъв! Хмм! Детинщини! Мъжът за момичето е онова, което е обувката за стъпалото.
— За да стъпва по него, нали? — засмя се тя.
— Глупости! Имах предвид, че не може едното без другото.
Но въпреки че намери отговор за оправдание, отново се почувства жегнат. Това го загложди и вече се бе замислил с каква обходна маневра да стигне пак до целта, когато отвън Падна един дървен ригел, съборен от бурята от покрива.
— Видя ли го? — запита той. — Мертека там отвън?
— Да. — отбеляза Резидиля едносрично.
— Сега на покрива има дупка. Кой трябва да я поправи, а? Аз сам!
— Че кой друг? Да не би аз?
— Ти? Глупости! Зетът! Защото е негово задължение да поддържа всичко в изправност. Там, където няма зет, няма и ред. Ясно?
Добрият папа Пирнеро си падаше малко нещо пестелив и дребната повреда, която беше причинила бурята, го ядоса. При подобни случаи той ставаше двойно по-приказлив и обсъждаше неща, за които обикновено си мълчеше. Това бе и причината сега да продължи.
— Но като говоря за зет, имам предвид порядъчен мъж! Не някой дрипльо и парцалко като оня дългуч, който прескача чат-пат насам!
Пирнеро не забеляза, че по страните на дъщерята плъзна лека руменина. «Дрипавият дългуч», изглежда, не й беше съвсем безразличен.
— Нали се сещаш за кого говоря? — запита бащата.
— Да. — отвърна Резидиля.
— Така че, той не, само него не ми води! Аз съм наследил честолюбието си от моите отдавна починали родители. Знаеш ли какъв беше баща ми?
— Да. Коминочистач.
— Тъй. Това са хора, които изпълзяват високо нагоре. А моят дядо?
— Продавач на хрян.
— Хубаво! Ти не може да не осъзнаваш, че в него вече е била залегнала тази предприемчивост, благодарение на която станах богат мъж. Припомняйки човек на дъщеря си един такъв произход, не може да не включи отечеството и родния град. Или си забравила откъде съм родом?
— Не. — едва потисна тя усмивката си. — От Саксония.
— Да, от Саксония, където израстват красивите девойки. Никъде другаде няма по-красиви, но те трябва да се омъжват, в противен случай ще се спаружат. Ясно? Ти също не си паднала далеч от дънера. Аз бях хубав мъж, наследих хубостта от моята майка, тя пък от нейната и ти по себе си можеш да видиш, че се е прехвърлила по бащина линия на теб. А що се отнася до моя роден град, сигур знаеш името му?
— Разбира се, Пирна.
— Точно така, Пирна. Той е най-красивият град в целия свят. Той е прочут със своя красив език. Ето и причината да науча толкова лесно испански, защото пирнишкият и испанският са много сродни. Както вече си разбрала, аз приех честта да нося името на моя роден град: Пирна — Пирнеро. Затова майка ти веднага се омъжи за мен. А ти не искаш никой, дори и, както си мисля, да е от Пирна. Кой тогава ще закрепи покривния ригел, който вятъра събори!
Пирнеро щеше да продължи все в тоя дух, ако отвън не се бе чул конски тропот. Някакъв мъж яздеше насам, но не скочи от коня пред прозореца, а влезе в отворения двор, откъм страничния фронтон на къщата. Съдържателя видя новия клиент и изръмжа, сега истински ядосан:
— Та това е той, оня безделник! Който не ми е притрябвал дори, когато нямам посетители. Само такъв да не ми каже, че иска да стане мой зет.
Резидиля се наведе още по-ниско над работата си, за да не се забележи червенината, която я заля, а междувременно посетителят влезе в салона. Той поздрави вежливо, настани се на една маса и поиска чаша джулеп — изстудено питие, ползващо се с популярност в южните райони на Съединените щати и граничните им територии.
Посетителят беше висок и крепко сложен, а лицето му беше обрамчено от гъста тъмна брада. Трябва да бе надхвърлил малко тридесетте, ала лесно можеше да мине за значително по-млад. Носеше доста излинял мексикански панталон, а нагоре — вълнена блуза, която беше отворена отпред и разкриваше голите му гърди, изложени допреди малко на бурния вятър. На кръста му бе опасан кожен пояс. В него бе затъкнат нож и два револвера висяха в кобурите си. Пушката, която облегна до себе си на масата, изглежда не струваше и грош, както впрочем цялото му облекло оставяше впечатление на взело-дало. Но онзи, който погледнеше неговите волеви, леко меланхолични черти и надникнеше в големите му, тъмни очи, навярно после не би съдил по дрехите. Когато положи широкополата си шапка на масата, се видя един дълбок, наскоро зараснал белег от рана, който пресичаше напреко челото му.
— Какъв джулеп искате? — запита съдържателят грубо. — Мента или кимион?
— Моля да ми донесете мента, сеньор! — гласеше отговорът.
Пирнеро отиде вън от дюкяна и донесе поръчката. После отново се настани до прозореца. Посетителят отпи от чашата и също като притежателя насочи вниманието си през прозореца навън. Един по-внимателен наблюдател обаче би забелязъл, че погледът му отвреме-навреме прелиташе крадешком към девойката отсреща, която сетне свеждаше изчервена очи. Старият все пак намери проточилото се мълчание за твърде отегчително. Той се поокашля и за трети път подхвърли, разбира се, сега към госта:
— Проклет вятър!
Непознатият пропусна фразата, а когато след продължителна пауза съдържателят запита:
— А? Нали?
Равнодушният отговор гласеше:
— Не е лош.
— И какъв ужасен прах!
— Ами!
— Ами? Какво искате да кажете? Или това не е прах?
— Прах е. Но какво от туй?
— Какво от туй? Ама че въпрос! — разсърди се Пирнеро. — Като ти литне към очите…
— Ще си ги затвориш — вметна чужденецът.
— Да ги затворя?… Е, да, да, това ще е най-доброто. Забавният съдържател отново се почувствува бит, ала побърза да добави:
— Но дрехите, дрехите се съсипват.
— При такива случаи човек облича по-износени! Тези думи наляха вода във воденицата на Пирнеро. Той се обърна рязко към ненавистния посетител:
— Да, вашите са достатъчно износени. Та нямате ли по-добри?
— Не.
Отговорът бе даден с такова безразличие, че събуди негодуванието на стария. Мексиканецът много държи на външния си вид. Облича се в пъстри живописни дрехи, обича да носи лъскави оръжия и украсява конската сбруя с какви ли не златни и сребърни дрънкулки. Нищо подобно не се забелязваше по непознатия Дори нямаше шпори на големите си, недодялани ботуши, а тези на мексиканците винаги са с огромни колелца.
— И защо нямате?
— Твърде скъпи са за мен.
— А-а, значи вие сте един окаян голтак?
— Да. — отвърна запитаният с равнодушие. Но все пак забеляза, че дъщерята се изчерви и го стрелна с поглед, в който се четеше молба за извинение.
Пирнеро не видя нищо и продължи с въпросите си:
— И какъв сте всъщност?
— Ловец.
— Ловец? И от това преживявате?
— Естествено.
Стария му метна презрителен поглед.
— В такъв случай мога само да ви съжалявам! — каза той отвисоко. — Как може в днешно време да преживява един ловец? Е, по-рано беше друго. Тогава имаше мъже, които вдъхваха на човек почит. Слушали ли сте за Мечешко сърце?
— Да, той беше най-прочутият апач.
— Или за Бизоновото чело?
— Той беше Крал на ловците на бизони.
— А за Гърмящата стрела?
— Той беше немец.
— Мой съотечественик! — произнесе съдържателят гордо. — Аз, трябва да знаете, съм от Пирна, откъдето Елба протича за Дрезден. Но най-велик от всички ловци беше Господарят на скалите, също така немец. Впрочем чувал ли сте изобщо за Черния Жерар?
— Разбира се, та какво за него?
— И той трябва да е дяволски тип. Сега се скита тук по границата. Тоя уестман се казва Жерар, а за това, че носи черна брада, го наричат Черния Жерар. Той и от дявола не се страхува. Неговият изстрел никога не пропуска и ножът му винаги попада в целта. Преди време беше турил око най-вече на разбойническите банди в Ляно Естакадо. Откак дойде насам от Севера, пътищата, кажи-речи, се очистиха от измет. Аз съм му много задължен, защото по-рано на десет пъти веднъж получавах стоките си. Такъв мъж да беше мой з… — Той размисли и спря посред думата. В присъствието на тоя клиент и през ум не му минава да подхваща любимите си опявалия. Ето защо продължи в друга посока: — Много ми се ще да знам какъв ли е по народност. Сигурно и той е немец, и то от края на Пирна, защото там хората са необикновени храбреци. Вие от коя страна всъщност сте родом?
— От Франция — отвърна ловецът.
— Проклятие! Значи сте французин?
— Точно така.
— Тъй, тъй! Хм! Хмм! Това е добре, сеньор!
Пирнеро се обърна рязко и не направи опит да продължи разговора. След известна пауза се надигна и напусна стаята, давайки знак на дъщеря си да го последва. Тя се подчини и го намери в килера.
— Ти — поде той, — чу ли какъв е оня?
— Да, французин. — отвърна Резидиля.
— При това положение съм длъжен да те предупредя.
Знаеш ли, че ни натресоха един австрийски принц, който ще става император на Мексико?
— Разбира се, нали навсякъде само за това говорят.
— Е, нека ти кажа, че австрийците до един са хубави хора. Те наистина смятат по гулдени, които имат стойност само седемнадесет гроша, ама мен какво ме касаят останалите три. Аз нямам нищо против австрийците и този принц Макс трябва да е добър човек. Но това, дето се е оставил да го домъкнат французите, не се харесва на мексиканците и те не искат и да знаят за него. Те казват, че оня Наполеон III е измамник, няма да изпълни обещанията си и по-късно ще изостави и принц Макс. Те не искат да имат император, искат президент и той трябва да е Хуарес.
— Който сега пребивава й Ел Пасо дел Норте?
— Да. Поради това французите дават мило и драго да го заловят. Те вече владеят цялата страна и едва не го спипаха в Чиуауа. Но той се измъкна благополучно към Ел Пасо дел Норте. Толкова далеч нагоре към Индианската граница ония наистина не смеят да отидат, но се говори, че искат да изпратят наказателен отряд и да го ликвидират. Ето защо човек трябва да е предпазлив и да се пази от всеки французин.
— Но не и ти. Какво ти влиза на теб в работата Хуарес?
— О, дори много! — отвърна Пирнеро с важна физиономия. — Досега съм премълчавал пред теб, че имам необикновен усет към политиката…
— Ти ли? — прекъсна го тя с безгранично изумление.
— Да, аз. Всички хора от Пирна сме много вещи в политиката. Трябва да ни е в наследство. Отвъд в Пресидио де Сан Висенте притежавам още някоя друга земя и тъй като там гласът ми се чува, не ми е безразлично дали ще управлява Макс или Хуарес. Макс е добър, ала не може да се задържи. Той е зависим от французите. За да основе една мексиканска империя, Наполеон е направил два заема. От тях изпрати някакви си жалки четиридесет милиона в Мексико, а за самата Франция задържа петстотин милиона. Това е очевидна измама и бедният Макс не знае как да си помогне. Напротив, Хуарес познава нашата страна. Той иска да прогони французите, затова и ние го искаме. За тая цел обаче са необходими пари. Преди време той изпрати парламентьор до президента на Съединените щати, за да сключи съюз и да получи заем. Преди няколко дни пратеникът се завърна с известието, че Щатите не искат и да знаят за някакъв си мексикански император, насаден от французите и ни отпускат тридесет милиона долара. Няколко милиона са вече на път. Те ще бъдат доставени на Хуарес по суша. Французите са надушили за паричната пратка и е много вероятно да поискат да я задигнат. Тя ще се придвижва с възможно най-бързи дневни преходи. И ако в краен случай не може да бъде отнесена по-нататък, ще бъде докарана в Гуаделупа и временно скрита в нашата къща. По тая причина Хуарес ще разквартирува тук един силен гарнизон, и по същата причина двойно трябва да се предпазваме от французите. Те ще изпратят насам разузнавачи да ни подпитват и аз подозирам, че човекът, дето седи сега вътре, е един такъв шпионин. Той говори много малко и не отделя поглед от прозореца, за да не изтърве нещо. Нито веднъж не погледна към теб.
Резидиля много добре знаеше как стаят нещата, но не се издаде.
— Не мисля, че има очи на шпионин. — обади се тя.
— Тъй ли? Тук се заблуждаваш! Трябвала знаеш, че на един дипломат веднага му става ясно какъв човек има пред себе си. Затова предпочитам изобщо да не се показвам пред този французин. По израза на лицето ми той може да забележи, че принадлежа към голямата школа и да се усъмни. Ето защо, ти сама ще го обслужваш. Но те моля в името на Небето, не се оставяй да отгатне, че съм привърженик на Хуарес!
Резидиля потисна една усмивка и отговори:
— Не се безпокой! Аз имам от теб дипломатическа жилка. Той няма да ме оплете.
— Да, да, и аз съм убеден, че имаш такава жилка. Това е наследствена черта, която се предава от баща на дъщеря, без да се знае от кого всъщност води началото си. И тъй, връщай се в салона и хубаво си опичай нещата! Можеш да бъдеш дори малко мила с него, та да му омекне фасона! Един добър дипломат трябва да залавя неприятелите си с усмивка, това знам аз.
Резидиля се върна обратно в салона на кръчмата, където клиентът бе седял съвсем сам по време на дългия и необикновен разговор. Лицето й имаше дяволит израз. Зае мълчаливо мястото си до прозореца. Но тъй като и той мълчеше, тишината стана твърде потискаща и тя реши да започне разговор, тръгвайки при това право към целта.
— Наистина ли сте французин, сеньор? — запита.
— Да. — отвърна той. — Нима ви изглеждам на човек, който ще ви излъже, сеньорита?
— Не. — призна тя чистосърдечно. — Само си помислих, че се шегувате. По тия места хората много не обичат французите.
— И аз не ги обичам.
— Я гледай! — възкликна тя учудено. — Въпреки че и вие самият сте французин?
— Да. Като казах французин, имах предвид, че съм роден във Франция, но никога няма да се върна в отечеството си.
— Нима сте бил принуден да го напуснете?
— Не, тръгнах доброволно, ала повече не искам да си имам работа с родината.
— Трябва да е много печално.
— Не толкова печално, колкото други неща, като да речем невярност и предателство.
— И вие сте ги изтърпял?
— За жалост.
При тези думи меланхоличният израз ясно си пролича по лицето и в погледа му. Но отговорът разпали любопитството на красивата девойка. Сега искаше на всяка цена да узнае нещо повече, поради което запита:
— Да не би някоя любима да е проявила невярност?
— За съжаление, да.
— Сигурно е било лошо и безсърдечно момиче, сеньор.
— Тя ме засегна много и помрачи живота ми.
— Значи сте я обичал много?
— Много — потвърди той късо и просто.
Но тъкмо това заплени чувствителната душа на девойката. Някой друг пред дама сигурно щеше да го премълчи, поне тя така си помисли.
— Трябва да се опитате да я забравите, сеньор!
— Не става. Вярно, че сега вече не я обичам, но тя ме направи толкова нещастен, че е невъзможно да я забравя.
— Нещо не проумявам, сеньор. Как може да бъдете нещастен, след като вече не я обичате?
— Защото моето нещастие всъщност не е последица от нейната невярност, а от предателството й.
— Ах, тя е говорила лошо за вас? И то беше лъжа?
— Не, сеньорита, за съжаление беше истината. При тези думи Резидиля се почувства объркана и отчуждена. Тя не можеше да си даде равносметка за своето състояние, но продължи да пита:
— Вие само се шегувахте, нали?
— Защо ще си правя шеги с вас, сеньорита? Не, не, казах ви пълната истина.
Тя сведе глава, по лицето й се прочете разочарование, а и гласът й прозвуча по-студено, когато каза:
— В такъв случай прощавайте, че ви отегчих с въпросите си! Но колкото пъти сте идвал при нас, винаги сте бил толкова мълчалив и тъжен, че ми е жал за вас. От очите ви сякаш всеки момент могат да се отронят сълзи.
— Да, срещат се понякога хора, които носят цял поток сълзи в себе си и все пак са горди, когато това се забележи.
— О, аз добре го забелязах. И тогава си помислих, че една приятелска дума навярно би ви зарадвала. Има лица, които не ни се виждат чужди, сеньор. Не сте ли го разбрал и вие?
— Да, но едва тук, при вас, сеньорита. Момичето се изчерви. Ето защо той продължи извинително:
— Не бива да ми се сърдите за тези думи. Но ако ви действат зле, ще си тръгна и никога повече няма да се върна.
— Не, не го правете сеньор — отвърна бързо тя. — Все пак би ми било много приятно да ви виждам по-малко тъжен, отколкото досега и ако не желаете да ми кажете нищо за себе си, на драго сърце бих узнала името ви.
— Наричат ме Мазон, сеньорита!
— Мазон? Да това е френско име. А собственото ви?
— Казвам се Жерар.
— Жерар? Ах точно както Черния Жерар, за когото татко спомена преди малко. Вие също имате такава черна брада, каквато той носел. А можете ли да ми кажете значението на името Жерар?
— То означава Силният или Защитникът, така някога ми каза моят учител.
— Силният? Да, това ви отива. А който е силен, може да бъде и добър защитник.
— За жалост аз не бях, дори тъкмо обратното.
— Какво имате предвид, сеньор?
Запитаният погледна печално навън в далечината и отвърна:
— Аз бях garrotteur[11].
— Garrotteur? He разбирам, какво означава това?
— Да, тази дума сигурно никога не е стигала до вашия невинен ум. В такъв случай знайте, сеньорита, че в големите градове, в които живеят съвместно милиони хора, хиляди от тях вечерта не знаят откъде на сутринта ще намерят хляб. Но по-лошо от това са хилядите, които вечерта си казват «Ако тая нощ не си откраднеш твоя хляб, утре трябва да гладуваш». Те са роби на престъпността. Повечето не са съвсем виновни, а много дори невинни. Бащата тласка сина, майката дъщерята, към престъпления, не се развива чувство за порядъчност и ето как тези хора живеят на стъпалото на лисицата или лъва, чиято природа повелява плячка и кражба. Те са класът хищници на човешкия род.
— Боже милостиви, трябва да е много трагично!
— По-трагично, отколкото си мислите.
— А вие, сеньор! Нали искахте да кажете нещо за себе си?
— Именно. Аз бях едно такова хищно животно.
— Невъзможно! — възкликна Резидиля стъписана.
— Напротив, за жалост! Наистина не обвинявам никого, но навремето послушах моя баща. Ние бяхме бедни, ала научени да презират работата. Баща ми беше слаб и крадеше. Аз обаче — по професия първоначално ковач — гаротирах, което ще рече: бродех нощем по улиците, мятах една примка на гърлото на срещнатия минувач и стягах, додето изгубеше съзнание, след което опразвах джобовете му.
— О, Боже мой, колко е ужасно всичко това! — промълви Резидиля трепереща.
Беше пребледняла като мъртвец. Тъй седеше мъжът, единственият, когото би могла да дари с любовта си, а той й разказваше, че е престъпник. Защо бе нужна тази ужасна откровеност?
Тя трепереше с цялото си тяло.
— Да, ужасно е! — продължи Жерар Мазон с равнодушие на човек, който е оставил най-лошото зад себе си. — Но дойде още по-лошо. Запознах се с онова момиче. Залюбихме се и аз й давах всичко, което ограбвах. Един ден завързах познанство с един много лош човек. Той ми предложи голяма сума да извърша едно престъпление. Аз привидно се съгласих, но защитих жертвата и отнех на убиеца за наказание всичките пари. Вече ми се искаше да стана честен човек и дадох всичко на Миньон, която обаче ме измами, заслепи се по някакъв знатен господин, предпочитайки го пред мен и прогуля с него плячката. А когато я заплаших, каза, че ще ме доложи на властите.
— Вие какво направихте тогава? Убихте ли я?
— Не! — отвърна той презрително. — Тръгнах си и започнах работа. О, по онова време много нещо понесох, препирах се и се борих със самия себе си, та нали аз си бях най-злият противник. Но твърдо бях решил да стана порядъчен мъж и станах, защото каквото поискам сериозно, го осъществявам. Но едва в обществото на честните хора истински осъзнах своите грехове и това ме прокуди от родината в чужбина, където желая да изкупя престъпленията си и после да умра.
Настъпи безмълвна тишина. В очите на девойката заблестяха бисерни сълзи. Бяха ли това сълзи на болка и отричане, или в техния влажен блясък бе залегнало отражението на Библейските думи за разкаялия се грешник, който за Небето е по-голяма радост от деветдесет и девет праведника? От гърдите й се изтръгна дълбока въздишка, тя вдигна очи, изгледа го сериозно и запита:
— Но защо ми разказахте всичко това, сеньор?
— Исках да ви го кажа. — отговори той. — Когато мислех, че обичам онази Миньон и бях измамен, когато тръгнах за Америка, скитах из планините, пустините и саваните и станах ловец, скаут, който се ползва с добро име, опознах самотата на сърцето си. А когато сетне ви открих, разбрах какво значи истинска любов и повече не можех, без да ви зърна. Вие ме претегляте, както Божията майка привлича вярващите. Но забелязах, че и вашите очи се отправят споделящо към мен и това пробуди чувството ми за ясен дълг. Вие не бива да дарявате сърцето си на една недостойна личност, и ето защо, ето причината, сеньорита, да ви разкажа какъв съм бил, за да се отвърнете от мен. А и за мен това беше, сякаш съм говорил пред изповедник или дори пред самия Бог. Който е опознал греховете си и се разкайва те ще му бъдат опростени. Сега си тръгвам и повече няма да се върна. Вие обаче ще останете предпазена от омърсявало с прокълнатия! Но ще ви помоля да мълчите за всичко онова, което ви разказах. Иначе бихте причинили вреда на мнозина, за които сега съм полезен, понеже ще бъда принуден да напусна тази местност.
Жерар се надигна и взе пушката си. Той понечи да тръгне, без да си е доизпил чашата. В този момент Резидиля също се изправи и му препречи пътя. Лицето й бе още по-пребледняло.
— Сеньор, — заговори тя, — вие бяхте толкова искрен към мен. Бъдете такъв и сега и ми кажете, нали не сте шпионин на французите?
— Не, не съм.
— И не държите на тях?
— Не. Мразя императора, който властва само с кръв и лъжи. Бих дори го убил, защото и сега води един добросърдечен, честен принц съм гибел! Но неговото време все ще дойде! Аз съм на страната на мексиканците и обичам Хуарес. Това за вас достатъчно ли е, сеньорита?
— Да, напълно. Сега съм спокойна.
— Останете тогава със здраве!
— Наистина ли искате да си тръгнете, сеньор Мазон?
— Да. Завинаги от вас, но не и от Гуаделупа. Хората тук ще ме видят отново.
Погледът му се впи в нейния. Очите и на двамата бяха пълни със сълзи и бе видно, че ако разтвори ръце да я прегърне, тя няма да се оскърби. Но той се овладя — не биваше да свързва нейната съдба със своята — и тръгна. Когато напусна салона, Резидиля все още стоеше на мястото си, скри лице в шепи и избухна в хълцания, под които тялото и затрепери.
— Казва се Жерар — ридаеше тя. — Да, той заслужава това име, той наистина е Силният, защото е победил сам себе си. Той е Защитникът, защото сам себе си е пожелал да защити. Колко тежко трябва да му е било! И колко тежко ще бъде и на мен… може би невъзможно, сега вече наистина невъзможно!
Жерар, още на вратата беше чул нейните хлипания, ала не се обърна и излезе на двора. Възседна коня, пристегна подбрадника на шапката, метна пушка на гърба и смушка животното. Пренебрегвайки изхода, то прехвърли с дързък скок високата ограда и полетя в галоп към реката. Оттам ловецът пое в западна посока. Не го беше грижа за бурята, която фучеше насреща му. Едва сред прерията установи коня. Просна се на земята, оставяйки изнуреното животно да попасе. Беше поискал да избяга от любовта си, без да провери дали това изобщо е възможно.
Някогашния грешник се бе превърнал в разкаяник, но не покаяник в зебло и посипана с пепел глава, а каещ се грешник с пушка в ръка, поставил си задачата да изтреби престъпната сган на саваната. Беше предпочел да премълчи пред Резидиля, че самият той е Черният Жерар.
Колко лежа така, не знаеше. Конят му се бе заситил и сега почиваше спокойно в тревата. Но ето, че внезапно подскочи, гривата му се изправи, наостри уши и запръхтя по начин, който за притежателя е сигурен знак, че наблизо има човек или някакво враждебно същество. Жерар светкавично се изправи и огледа с острите си очи далечината на прерията. Забеляза един ездач, който препускаше право към него. Напрегнатите черти приеха израз на задоволство.
— Успокой се! — подвикна на коня. — Това е Мечешко око, нашият приятел.
Конят много добре разбра името и незабавно легна, без да проявява повече признаци на безпокойство. Още отдалеч личеше, че ездачът е индианец. Той наистина не носеше индиански дрехи и украса от пера, а ново мексиканско облекло, ала неговата фигура, лежаща далеч напред на шията на коня, безпогрешно отличаваше в него индианеца. Само човек, живял дълги години в саваната, язди по тоя начин.
Когато пристигна при ловеца, с един-единствен скок се озова до него, посред пълен галоп на коня. Той знаеше, че продължаващото да се носи като вихър животно, ще се върне в широк завой при него. Явно, че тук ставаше дума за среща и това бе доказателство за остро развитото чувство за ориентация на двамата мъже, които знаеха къде точно да се срещнат в откритата, лишена от ориентири прерия. По-малко опитни ловци не биха се справили. Индианецът беше още млад и всеки, който познаваше навремето Мечешко сърце, не можеше да не констатира голямата прилика между двамата.
— Моят брат остави дълго да го чакат — посрещна го французинът.
— Да не би моят бял брат да мисли, че Шошинте не умее да язди? — отвърна индианецът. — Забавих се, защото доста неща трябваше да чуя.
— Да чуеш? И къде?
— Бях в Пасо дел Норте при Хуарес, вождът на мексиканците, когото уведомих, че ще му предоставя петстотин храбри воини на апачите, за да си възвърне Чиуауа. Споделих с него също, че ще се срещна тук с моя бял брат и той ме помоли да ти кажа, че трябва да посетиш сеньорита Емилия в Чиуауа.
— Веднага ще го направя, защото и самият аз го считам за необходимо.
— Колко време ще ти отнеме?
— Не знам, може би една седмица.
— Ще ме срещнеш с моите воини след една седмица, считано от днес, точно по обед при големия дъб в планината Тами-сос.
— Добре. Аз коне ще си търся по пътя, а ти вземи моя със себе си, за да е бодър и силен после.
— Тогава нека Великия дух закриля моя бял брат! Хоуг!
Мъжете се разделиха. Мечешко око препусна обратно на запад, водейки коня на Жерар, а французинът се упъти отново към форт Гуаделупа, но този път пеш. Като стигна в негова близост, залови един неоседлан кон, който пасеше в полето, метна се на гърба му по маниера на вакуеросите и пое — отначало ходом, после в кариер. Фактът, че си бе взел кон, в никой случай не биваше смятан за кражба. Където из Запада конете обикалят волно, човек може да си залови първия най-добър, стига само след като го освободи, той да е в състояние да се върне обратно. Всеки собственик разпознава животните си по жигосания знак.
Някогашният ковач и garrotteur с течение на годините беше станал отличен уестман. Той седя на коня до обед, след което от първото по-добро стадо, край което отмина, си залови друг. И продължи все така в галоп, докато на следващия ден, малко преди свечеряване, видя пред себе си Чиуауа. Не биваше да рискува да мине нито през деня, нито през нощта открито през разставените постове, можеше да се промъкне между тях само с опасност за живота. Ето защо върза коня си в гората и изчака напълно да се стъмни. След това се приближи до града, в който познаваше всяка къща, знаеше всеки таен ход.
Само мъж като Жерар бе в състояние да премине успешно през веригата постове и издигнатите укрепления. Доскоро се намери в една редица от градини, които му бяха добре известни. Прехвърли се през една ограда, сниши се към земята и нададе три пъти крясъка на черноглавия лешояд, когато се събужда от сън. Изглежда сигналът не беше чут, тъй като трябваше да го повтори, преди да чуе отварянето на една портичка. Някакъв тъмен женски силует бавно приближи, установи се на къса дистанция и тихо попита:
— Кой е там?
— Мексико — прошепна той.
— И кой идва?
— Хуарес.
— Изчакайте малко!
След тези думи силуетът се отдалеч и се върна едва след четвърт час, но сега се приближи съвсем до Жерар и каза:
— Ето ви дрехата, освободила съм пътя.
Тя му подаде едно монашеско расо, което той навлече и после продължи:
— Днес трябва да бъдете двойно по-предпазлив! Тя повика при себе си майора.
— Това ми е много приятно. Той при нея ли е вече?
— Не. Ще дойде едва след два часа.
— Добре. Ето ви пушката ми, съхранявайте я грижливо!
Жерар се уви в расото и закрачи наляво, където в зида се намираше една малка вратичка. Озова се в двор, в едната страна на който, се проточваше колонада. Тясно стълбище водеше нагоре към мястото, където дворът беше най-тъмен. Той се изкачи и се намери пред отворена дървена врата. Влезе, премина в мрака през няколко други врати и най-сетне застана пред една, която беше заключена. На почукването отговори едно тихо: «Влез!». Резето бе незабавно избутано и вратата се отвори.
Едно блестящо, ослепително море от светлина плисна насреща му и в средата на това море от блясък и светлина стоеше една женска фигура с необикновена красота. Тя пристъпи към прерийния ловец, който в последната стая отново бе смъкнал расото.
— Най-после, най-после сте отново тук, скъпи Жерар! — възкликна тя.
Емилия го придърпа към дивана и се настани до него. Странна картина представляваха двамата — той със старата си, мръсна, напоена с кръв блуза, а тя в скъпа копринена рокля.
— Както виждам, имате намерение да излизате? — взе думата той.
— Да. Смятах да отида два часа на тертулия и после да изчакам майора. Но на драго сърце се лишавам от това удоволствие!
— От кое удоволствие искате да се лишите? — засмя се той. — От тартулията или от майора?
— От първото. Визитата на майора не е удоволствие.
— Вярвам.
— Затова пък се надявам, толкова по-дълго да се насладя на удоволствието от вашето присъствие.
— Което изцяло зависи от това, какво ще узная днес. Изглежда се подготвят неща, за които може би ще намеря ключа в Чиуауа.
— А как стоят нещата при президента?
— Досега недобре. До този момент Хуарес беше принуден да премине към отбрана, но той само изчаква подходящия миг, за да настъпи от своя страна. Това ще стане веднага, щом пристигне очакваната парична пратка.
— Парична пратка? Ах, дано, дано пристигне! Трябва да знаете, че президентът ми е длъжник със заплата за три месеца. Тук аз минавам за богата и съм принудена да поддържам голяма къща, за да мога да служа на делото. Само, че касата ми е напълно изчерпана. Зная, че сега Хуарес живее в нищета, но аз вече бях принудена да направя няколко заема. Ореолът, с който сега съм оградена, дълго няма да се задържи.
— Да, президентът действително е почти оголен от средства. И щом въпреки всичко ви изпраща пари, можете по това да съдите, че умее да цени изгодата, която му носите.
— Праща ми пари? — зарадва се Емилия.
— Да, чрез моя милост. В продължение на две седмици разнасям парите със себе си. Трябва да ме извините, но аз наистина не можех да дойда по-рано.
— Извинен сте, скъпи Жерар, защото зная вашата загриженост за мен. Но, я ми кажете, колко са!?
— Половингодишната заплата. Три месеца за съжаление просрочени, но затова пък и три авансово. Доволна ли сте?
— Много, много! В хартийки?
— Да. Как бих могъл да мъкна толкова монети със себе си?
— Какви са хартийките? Северноамериканските могат да ме компрометират.
— Добри банкноти на Английската банка.
— Ах, великолепно и много съобразително!
— Ето, вземете!
Жерар бръкна в кончова на окаяния си ловен ботуш и измъкна един пакет. Жената го отвори, преброи парите и додаде:
— Правилно отговарят! Сега отново съм богата! А вие, скъпи Жерар, направете ми услуга първо да хапнете нещо.
— С най-голямо удоволствие, тъй като умирам от глад. Емилия излезе, сервира му обилна вечеря, на която той обърна порядъчно внимание. Докато се хранеше, тя обсъждаше странични теми. Сетне вдигна посудата, седна отново до него и го подкани:
— Сега да поговорим по нашата работа! Че има нов президент, знаете ли?
— Някой, който иска да стане президент? Още не съм чул нещо по тоя въпрос. Кой е той?
— Някой си Пабло Кортейо от Мексико сити. Бил е управител на граф Фернандо де Родриганда.
— Като е в Мексико сити, каква надежда може да храни? Та нали столицата се намира в ръцете на французите!
— Казах, че е от Мексико сити, а не, че е там. Понастоящем се намира там долу в провинция Чеапас.
— Има ли привърженици?
— Той беше един от първите, които се застъпваха за французите, а Пантерата на Юга още се колебае. Докато Хуарес беше още могъщ, оня не смееше да провъзгласи намеренията си, а сега явно си мисли, че обстоятелството са благоприятни за него. Той подстрекава южните провинции, в които французите още не са отбелязали голям напредък.
— А успехите, които е реализирал?
— Изглежда, не са особено големи. Но Пантерата на Юга проявява нерешителност. Това е опасно. Вие знаете, че той има доста съмишленици.
— И все пак не ми се струва тоя Кортейо да може много да ни навреди.
— Кой знае! Възможно е да има пари, а в това отношение мексиканецът е доста податлив. Но най-странното е, че самият той вербува по-малко хора, отколкото неговата дъщеря.
— Той има дъщеря? Навярно млада и красива?
— Защо млада и красива?
— Защото за тези две качества не представлява трудност да създават рекламен шум, разбира се, стига именно тях да е заложила във везните. Вие например сякаш сте създадена тъкмо за тая цел — да подкрепите някой вербувач.
— Аз вече го правя, като действам за Хуарес. Що се отнася до дъщерята на Кортейо, тя е като бостанско плашило.
— Познавате ли я? Виждали ли сте я?
— Не. Познавам я само по портрет. Хората разправят, че сеньорита Хосефа се смята за красива. И тя наистина трябва да има такова мнение за себе си, иначе не би изготвила и раздала хиляди свои портрети.
— Вие имате ли някой тук?
— Да.
— Покажете го, моля ви!
Емилия измъкна портрета от едно сандъче и го постави пред Жерар.
— Ето я, за тази дръглива особа става въпрос!
Жерар Мазон хвърли любопитен поглед и се изсмя високо.
— Грандиозно, но само като обект за изследване на грозотата. Не мога да проумея самомнителността на това женище.
— Е, нека й оставим щастието да я съзерцават и осмиват хиляди хора! А вие какви други новини имате?
— Наполеон най-сетне започна преговори със Съединените щати върху съдбата на Мексико.
— В такъв случай ерцхерцог Макс е на края на императорската си кариера. Съединените щати няма да търпят император на Мексико.
— Мислители?
— Разбира се. Това ясно пролича от нотата, която Съуърд, секретарят на Съединените щати, изпрати в 1864 година до Дейтън, своя пълномощен министър в Париж.
— Какво гласеше тя?
— «Изпращам ви копие от решението, което на четвърти този месец беше взето единодушно от Парламента. То изразява реакцията на тази държавна институция срещу признаване на една монархия в Мексико. След всичко, което съм ви писал по-рано за сведения на Франция с цялата си откровеност, едва ли е необходимо изрично да подчертавам, че в съдържанието на взетото решение е залегнало всеобщото мнение на народа на Съединените щати относно Мексико.»
— Охо, добре сте я запомнила! Та вие сте я научила наизуст.
— Онзи, който държи на Хуарес колкото мен, е длъжен да запечатва в ума си съвсем точно подобни ноти.
— Според нея действително всички надежди за Макс са изгубени. И как реагирал френският император?
— В своето чувство за могъщество, той запитал американския пълномощен министър: «Война ли искате или мир?» Смятал, че гражданската война в страната създава достатъчно проблеми на Съединените щати и една евентуална война с Франция ще ги стресне. Но сега явно на Наполеон е дошъл по-добър ум и, както казахте преди малко, е влязъл в мирни преговори с тях. Това е непогрешим признак, че изоставя ерцхерцога… Но, скъпи Жерар, вие отново трябва да се отправите към вашия пост. След две минути майорът ще се появи. Той винаги е точен.
— В такъв случай ми дайте ключа и фенера!
— Ето. Дрехите са отвън.
Емилия отвори едно отделение на писалището си, извади един ключ и малък дискретен фенер и му ги подаде. Той ги взе и запита:
— Колко време ще остане тоя майор при вас?
— Пита се, колко време ще ви е необходимо да приключите със записките си.
— Не мога да кажа предварително. Дайте ми един час!
— Добре, след един час, смятано от сега, майорът ще ме напусне. Не се оставяйте да ви завари! Аз ще използвам претекст главоболие.
Жерар излезе от стаята през една, странична врата и се озова в малко помещение, служещо за съхранение на излишните прибори. Беше тъмно. Ето защо запали фенера и на неговата светлина забеляза на един стол метнати дрехи на слуга. Съблече своите и облече тях. Скоро долови гласове. Майорът беше дошъл. От тази стаичка той вече на няколко пъти бе подслушвал и познаваше гласа му.
— Dios, колко сте красива днес, сеньорита! — чу го да казва. — Ласкаете ме, — отговори Емилия, — напротив, трябва да имам доста уморен и изтощен вид.
— И каква е причината, уважаема моя?
— Целия ден страдам от силно главоболие.
— О, мигрена?
— Да. И на драго сърце бих отложила разговора, ако позволението ми да ме посетите не бе така категорично.
— Какво нещастие! И ще ме отпратите?
— Не веднага. Искам да видя докога ще мога да контролирам нервите си. Настанете се!
Жерар остана доволен от това въведение. Затвори фенерчето и го пъхна в джоба. После напусна стаичката, излезе в осветения коридор и огледа дали няма някой. Като не забеляза никой, се промъкна безшумно надолу, измъкна ключа и отвори някаква врата. Ключът беше шперц — отваряше всички врати в къщата. Жерар се вмъкна бързо и се намери в помещенията, обитавани от майора, и които той добре познаваше, понеже вече беше идвал тайно тук. Емилия беше наела цялата къща, а това жилище бе отстъпила на майора.
Жерар се заключи отвътре, измъкна фенерчето и го отвори. Намираше се в антишамбъра, където не се задържа. В съседство бе разположена работната стая на майора, ако изобщо можеше да се говори за работа на един френски майор в Мексико. Тя имаше два прозореца, чиито кепенци бяха затворени и не пропускаха светлина. Следователно Жерар нямаше защо да се опасява, че ще бъде открит отвън. Тук бяха разположени три маси, на които бяха разхвърляни карти, планове, бележници и записки. С тези неща прерийният ловец започна обстойно да се занимава. Той прегледа внимателно всичко и трябва да бе открил важни неща, защото извади листове от едно чекмедже й започна да си води бележки и прави преписи от различни документи. Всичко това ставаше с трескава бързина, тъй като явно времето от един час бе твърде късо отмерено за важните сведения, които намери.
После Жерар Мазон се постара да постави всичко в точното положение, в което го бе заварил и прибра бележките си в преписите. Угаси и фенера, понеже вече не се нуждаеше от него. В тъмното се отправи обратно към вратата на антишамбъра и внимателно отключи. По коридора се задаваше някакъв слуга. Той го изчака да подмине, излезе, заключи бързо и се отправи безшумно към стаичката, от която беше дошъл.
Мазон стигна там благополучно, без някой да го забележи и се преоблече. Той винаги слагаше други дрехи, когато отиваше в жилището на майора, та ако оня случайно го мернеше да го помисли за слуга. Зарадван от сполучливия удар, пристъпи до другата врата и се заслуша. Майорът изглежда имаше намерение да си върви, защото го чу да казва:
— Наистина се чувствам крайно нещастен, дето не мога да остана повече.
— Аз също се чувствам нещастна, че заради болките съм принудена да се сбогувам с вас.
— Кога мога да дойда отново?
— След четири дни.
— След четири дни? — учуди се французинът. — Защо чак след толкова много време?
— Защото се надявам дотогава да съм се оправила. Мигрената е упорито зло.
— Е, в такъв случай по-добре да не уточняваме деня. Ще дойда веднага, щом оздравеете.
— Приемам с удоволствие.
— Ще имате ли добрината да ме уведомите, сеньорита?
— Разбира се.
— Благодаря. Ще бъда щастлив да дойда и ви поздравя с оздравяването. Лека нощ!
Майорът тръгна. Жерар позабави влизането си, та нали майорът би могъл да се върне под някакъв претекст или причина. Емилия обаче сама отвори вратата и запита към тъмната стая:
— Тук ли сте?
— Да. Той разказа ли ви нещо?
— Не!
— Жалко! Дойдох, за да науча колкото може повече.
— Е да, но бях принудена да бъда по-мълчалива, отколкото го налага едно ловко подпитване. От друга страна, мислех си, че днес ще откриете каквото ви е нужно.
— За щастие ми се удаде.
— Ах, открихте ли нещо?
— Да, твърде много.
Емилия го погледна очаквателно.
— Нямам време за губене, защото нещата, които узнах, изискват бързи действия. Мога само да ви кажа, че намерих копие от една Заповед на Базен, според която в близките дни оттук трябва да потеглят три роти, за да завладеят форт Гуаделупа.
— Ама, че беда! Та това е много лошо!
— Не чак толкоз! Вече съм подготвен: Все още не съм ви казал, че до няколко дни ще имам на разположение над петстотин апачи, предвождали от моя приятел Мечешко око.
— О-о! Мечешко око! Не е ли той младият вожд на апачите, който навсякъде търси дирите на безследно изчезналия си брат Мечешко сърце?
— Да, същият! С негова помощ ще унищожа трите роти.
— Само да знаех какво целят французите с превземането на тоя малък, незначителен форт! Каква полза би могъл да им допринесе?
— За да отгатне, не е нужно човек да е бил във военно училище. Този стратегически ход без съмнение касае Хуарес. Искат да го ликвидират в Ел Пасо дел Норте изотзад от Гуаделупа. Само по тази причина това място има стойност за французите. Но аз ще се погрижа да не го получат. Зная маршовите им отсечки. Нещо повече, дори се запознах с картите и плановете им.
— Тези французи забравят, че Хуарес далеч не е още на края на силите си. Половината Мексико само чака неговия знак, за да се дигне.
— И това ще стане в най-скоро време, можете да бъдете уверена. А сега тук приключих и трябва да тръгвам. Жерар се изправи.
— Сбогом Жерар! Кога ще дойдете пак?
— Не знам, но мисля, веднага щом е възможно. И тъй, лека нощ!
Той напусна стаята по пътя, по който беше дошъл и размени при старата градинарка, която го посрещна, монашеското расо срещу пушката. Нямаше и представа, че се насочва право в ръцете на голяма опасност. Когато се бе промъкнал на идване през аванпоста, Жерар мина в близост до един от часовите. Онзи долови някакъв лек шум и наостри слух, ала не чу нищо повече.
— Сякаш някой мина оттук? — каза си постът. — Сигурно е било някакво животно.
Той закрачи безшумно напред-назад и по едно време му се допуши. В края на краищата французите се намираха в страната на цигарите. Пък и те самите бяха почитатели на това удоволствие и му се отдаваха без изключение. Дори и някой пост да бе заварвал, че пуши, командирите с охота затваряха очи.
Човекът измъкна цигара и кибрит. И на светлината на клечката му се стори, че забелязва по разхвърляната земя до един окоп няколко дълбоки стъпки. Наведе се и освети.
— Я гледай, значи наистина! — промърмори той. — Следите са още пресни. Оттук се е промъкнала гадината. Кой ли може да е?
Палейки клечка след клечка, ясно проследи посоката, която беше взел човекът.
— Тоя обесник е минал между нас и се е промъкнал в града — измърмори си той. — Значи е наумил нещо опасно и аз съм длъжен незабавно да докладвам тая история.
Той повика най-близкия пост и сподели какво е забелязал, Съобщението тръгна от човек на човек и стигна до офицера, който, от своя страна, го предаде на коменданта. Той прие нещата сериозно. Като командващ най-външните постове на разгънатите френски войски, той веднага се отправи с необходимия конвой на самото място да вземе съответните мерки.
— Разказвай! — нареди на войника.
— Чух някакъв шум… — започна онзи.
— И не извика? — прекъсна го комендантът.
— Беше толкова тих, като мишка. Не можех и да помисля, че е причинен от човек. — оправда се човекът.
— И после?
— Тогава ми хрумна да хвърля едно око. Почвата тук е рохкава. Ако беше минал човек, нямаше начин да не остави следи. Запалих една клечка и наистина открих отпечатъци.
— Добре! Първоначалната немарливост ще ти се размине, защото си се постарал да я коригираш. Запалете фенерите!
Това стана и дирята бе проследена до мястото, където се губеше по твърдата почва.
— Шпионинът е в града, но още не е излязъл — констатира комендантът. — Където веднъж му се е удало да влезе, ще опита и да излезе. Всички вие оставате тук! Щом дойде, залавяте го без каквито и да било предупредителни викове! Но залягайте, хората в тия местности са опитни! В противен случай като дойде, може и да ви види. Междувременно аз ще препоръчам и на останалите външни постове най-голяма предпазливост.
Той тръгна. Беше оставил петнадесет мъже до един въоръжени, следователно повече, отколкото бе нужно за залавянето на един-единствен, който при това щеше да попадне в клопката, без да подозира нищо. Войниците лежаха безмълвно на земята и чакаха. Нижеха се час след час. Вече си мислеха, че онзи, когото очакваха, изобщо няма да напусне града или пък се е измъкнал от някое друго място. Тогава до ушите им достигна лек шум, като бучка пръст изхвърлена от подметката на ботуш.
— Той идва. Внимавайте! — прошепна предводителят, един капрал.
Непосредствено след това видяха да се промъква тихо и предпазливо някаква фигура. Следния миг фигурата лежеше на земята, притисната от трийсетина ръце.
— Nom d’um chien![12] — изруга човекът на френски. — Че какво пък искате от мен?
— Теб самия. — отвърна капралът.
— Аха, да видим дали ще ме получите!
Жерар направи огромно усилие да се освободи, но не успя. Твърде много народ се бе струпал върху него. Разбра, че трябва да се примири. Оръжията не желаеше да ползва, защото това само би влошило сетнешното му положение. А тръгнеше ли доброволно с тях, шансовете му се увеличаваха. Ето защо след кратък размисъл се обади:
— Тогава ме пуснете, момчета! Та аз изобщо не възнамерявам да бягам. Нямам никаква причина да се крия от вас.
— Охо! — отвърна сержантът. — Запалете фенерите и го осветете!
Французите светнаха и огледаха заловения.
— Я гледай, той бил и въоръжен! Отнемете му оръжията и го вържете!
Един от войниците свали пояса на Жерар и притегна с него двете му ръце към тялото, като мислеше, че тази мярка е достатъчна. Но опитният прериен ловец умее да се възползва от всяко обстоятелство. Когато човекът опаса колана около тялото и ръцете му, той ги задържа колкото може по-настрани, така, че оня не го стегна здраво. При това загрижен за сигурността на китките, войникът не постави пояса около гърдите и мишниците, а под лактите, което осигуряваше по-голяма свобода на Жерар. Още докато ставаше от земята, почувства, че с един по-сериозен напън ще му се удаде да издърпа дясната ръка от пояса, а лявата сетне от само себе си щеше да се измъкне.
— Кой си? — започна капралът разпита.
— Вакуеро — заяви Мазон.
— Не приличаш на такъв. Откъде си?
— От Алдама.
Алдама е отдалечена само на няколко часа езда от Чиуауа.
— Какво търсеше в града?
— Посетих годеницата си.
— Защо не дойде по правия път?
— Не си ли отивал и ти скришом при твоето момиче?
— Не ми говори на ти иначе ще отнесеш някой приклад!
— Към всеки се обръщам така, както той към мен.
— Ама аз съм войник на императора! Впрочем ти говориш дяволски добре френски, като някой парижанин. Какъв е номерът?
— Много просто, аз съм си парижанин.
— И вакуеро в Алдамо? Това ми се струва подозрително. Нека мосю комендантът реши какво ще прави с теб! Напред!
— Да, да вървим при коменданта, защото и аз мисля, че ти самият нищо не можеш да решиш — отвърна Жерар.
— Хм, не ми изглеждаш на обикновен вакуеро!
— Възможно!
— Добре, добре, ще те отведем в караулното, пък там ще си покаже. Напред!
Закрачиха. Беше тъмно и ако на Жерар се удадеше да освободи едната си ръка, вероятно би успял да избяга. Но трябваше да зареже оръжията си, а те му бяха израсли на сърцето. Старата двуцевка години наред го бе придружавала, изхранвала и защитавала. Можете ли сега да я изостави? Не. Уестманът държи на пушката си точно толкова, колкото и на самия себе си. И тъй, Жерар се остави да го водят, без да направи опит за бягство. Той се надяваше, че все ще се набери някакъв изход.
Стигнаха града. Главната квартира бе установена в зданието, което ние у нас наричаме кметство. Тук се помещаваше и комендантът, беше заел първия етаж, чиито прозорци бяха ярко осветени. Там бе организирана тертулията, в която бе искала да вземе участие и Емилия. В сутерена се намираше караулното помещение. Вътре седяха на чашка няколко подофицери, а сред тях и една военна лавкаджийка. Мъжете беседваха шумно и гръмогласно.
— Да, с Хуарес е свършено! — предвеща един сержант. — Той изпуши последната си лула и да видим как сега червените обесници ще го направят свой император.
— Ха, какво ли зависи изобщо от него! — обади се друг. — Та целият тоя поход беше една детска игра. Все едно да пропъдиш мухи с носна кърпа. Пък повече труд и не бих си дал за оня ерцхерцог.
— За кого? Че какво ли разбираш ти! Най-малкото за него е цялата тая дандания. Той беше взет само за парлама, за да не се разглежда нахлуването на войските ни от Великите сили като френска окупация. Чучелото скоро ще се умори от работата и на драго сърце ще абдикира. Да, сигурно ще има възможност да каже още някоя и друга добра дума и сетне да се омита вкъщи. После Базен става президент и неговата задача е да създаде такива търкания, че Наполеон да е принуден да се намеси и да обяви страната за френско владичество.
— А Великите сили?
— Ба! Нещата тогава вече ще са опечени и никой няма да може да ги промени. Разбира се, преди това ще трябва да падне още някой друг под ножа, а сред тях и оня нехранимайко Черния Жерар!
— Да, нехранимайко е. От него нашата войска има повече страх, отколкото от десетина други шпиони. Как ми се ще да пипна наградата, която е определил Базен за главата му!
— Колко беше тя?
— Отначало три, а после пет хиляди франка. Той е по-полезен на Хуарес от цяла армия. Този човек е по-опасен от Пантерата на Юга, който е също прочут, ала по-скоро с лошата си слава… Хей, кого ли ни водят там?
Жерар бе тласнат от конвоя през вратата. Погледът му пробяга по подофицерите и се прикова на лавкаджийката. Траперът се стъписа. В нейно лице той разпозна Миньон, своята някогашна любима. Нещата с нея отиваха твърде далеч. Тя не само, че го беше предала и измамила, че му беше отмъкнала парите и се лепнала за някакъв аристократ, ами сега се бе довлякла след него в Мексико.
— Спипахте ли го? — запита сержантът стражата.
— Да, ей го! — отговори капралът. — Вакуеро е от Алдама, както твърди. Но на мен ми се струва, че под тая блуза се крие нещо друго.
В този момент лавкаджийката се изправи, изгледа още веднъж с остър поглед пленника в очите и извика:
— Вакуеро ли? Не се оставяйте да ви измами! Това е Жерар Мазон, ковачът от Париж?
— Мазон? Ковачът? От Париж? — заваляха въпроси наоколо.
— Да, той беше garrotteur — изсъска тя.
— Garrotteur? — удиви се сержантът — Nom d’une pipe[13], ще му се сгорещи положението! Че е парижанин, той си признал. Е, как стоят нещата, приятелче? Истина ли е, което каза мадмоазел?
Въпросът беше отправен към Жерар, който, откак позна момичето, повече не я удостои с вниманието си. Сега отвърна:
— За вас има ли тежест онова, което заявява една повлекана?
— Повлекана? — кресна лавкаджийката вбесена. — Очите ще ти издера, мерзавец такъв!
Тя поиска да се нахвърли върху Жерар, ала сержантът я задържа.
— Спри! — повели той. — Който оскърбява теб, оскърбява и нас. Той ще се разкайва за думите си. Преди всичко трябва да доложа на коменданта.
Той вече се канеше да излезе, когато на вратата се появи един лейтенант.
— Каква е тая врява? Какво се е случило?
Войниците отдадоха чест, а сержантът докладва:
— Тук има един пленник, който се промъкна в града, а после искаше отново да се измъкне.
— А-а, онзи, за когото бе съобщено преди три часа?
— Тъй вярно!
Лейтенантът изгледа Мазон проницателно в очите.
— Кой е той? — попита.
— Представя се за вакуеро от Алдама. Лавкаджийката обаче твърди, че бил ковач от Париж. Оказа се твърде непокорен.
— На всичкото отгоре и непокорен? Това влошава положението му. Как се казва?
— Жерар Мазон.
Офицерът отстъпи крачка назад и възкликна:
— Жерар? Войници, знаете ли кого сте заловили? Този мъж вероятно е Черния Жерар, който ни създава толкова проблеми.
— Черният Жерар! — разнесоха се наоколо възгласи. Офицерът направи знак за тишина и запита пленника:
— Правилно ли е предположението ми? Отговаряй!
В Жерар заговори чувство на гордост. Дали да им тръсне една лъжа, отричайки се по този начин от името си? Не. А да признае и да влоши положението си? И това не вървеше. Искаше му се първо да види как ще го посрещне комендантът. Ето защо дигна рамене и отвърна:
— Установете го, лейтенант!
— Казва се мосю лейтенант. — сопна му се офицерът. — Впрочем е все едно дали ще признаеш или не. Веднага ще разбера каква е работата. Мълви се, че прочутата пушка на Черния Жерар има приклад, излят от злато, покрито отгоре с олово, и че ударите, които раздава с нея, са винаги смъртоносни, понеже прикладът е много тежък. Взехте ли оръжията му?
— Да. Ето ги. — извести сержантът.
— Вземете един нож! Оловото е меко. Вижте дали отдолу не се крие злато!
Жерар видя, че е издаден. Онова, което разправяха хората за пушката му, си беше факт. Този приклад му служеше не само като оръжие, а същевременно и като портфейл. Ако имаше някакъв разход, достатъчно бе само да дялне приклада и да се разплати. Беше станал известен с него.
— Diable[14], затова значи пушката е толкова тежка! — обади се сержантът.
Той измъкна ножа си и отстрани част от оловото. Отдолу тутакси се показа блестящо злато.
— Злато е, чисто злато! — смая се сержантът.
— Сиреч това е Черният Жерар! — заяви лейтенантът ликуващо. — Аз лично ще отида при коменданта да му занеса тази токова важна новина.
Той тръгна. Останалите заоглеждаха пленника със страхопочитание. В караулното помещение цареше тишина. Дори лавкаджийката мълчеше. Нейният някогашен любим беше станал прочут и опасен горски скитник. Този факт така завладя мислите й, че тя забрави говора си.
Без да губи време, лейтенантът се отправи нагоре към коменданта. В залата се бе събрал голям брой дами и господа. Дамите бяха мексиканки, а господата мексиканци и френски офицери. Сред исконните жители имаше сърца, които бяха истински предани на Хуарес и пламтяха от омраза към чуждите нашественици. Но тук тези душевни пориви трябваше да остават прикрити, не биваше да проличават и в погледа. В момента, когато лейтенантът се появи, във всеобщото веселие бе настъпила пауза. По тая причина всички очи се впериха в него. По вида му ясно се виждаше, че носи важна новина. Комендантът викна насреща му:
— Толкова развълнуван, лейтенант! Какво носите? Лейтенантът застана чинно.
— Имам честта да доложа, мосю полковник, че заловихме Черния Жерар.
— Черния Жерар? Възможно ли е?
Известието предизвика всеобща възбуда. Французите бяха във възторг, че най-върлият враг е в ръцете им, докато мексиканците тъкмо обратното — бяха неприятно засегнати. Ако този прочут съмишленик наистина беше пленен, отечеството и Хуарес понасяха голяма загуба. Но в желанието си да видят опасния мъж, всички бяха единни, ето защо изслушаха с внимание съобщението, което лейтенантът предаде на коменданта. Последният заповяда да отведат пленника в служебната му стая. Лейтенантът вече искаше да се отдалечи, а събраните се спогледаха, когато една дама, която се славеше с благоразположението на коменданта, се обърна към него с молбата:
— Мосю, не ни огорчавайте?! Всички ние горим от желание да видим този мъж. Нима ще постъпите толкова нерицарски, като отблъснете молбата на присъстващите дами?
Комендантът се замисли за миг. Беше поласкан от мисълта да представи на отбраната компания пленника си, поради което нареди:
— Така да бъде, доведете го тук, лейтенант! Донесете и оръжията му! Нека огледаме тая прословута пушка.
Лейтенантът се отдалечи и след кратка пауза на безмълвно очакване влезе с ловеца, придружаван от група въоръжени войници.
— Ела насам! — заповяда комендантът. Жерар не даде вид да е чул заповедта.
— Насам, казах!
Полковникът посочи с пръст мястото, където трябваше да застане пленникът. Но понеже той и сега не се подчини, лейтенантът му нанесе силен удар. В същия миг Жерар се извъртя и му тегли един здрав ритник в стомаха. Оня залитна и се строполи, изтървавайки оръжията, които носеше.
— Ще ви науча как се посяга на Черния Жерар! Инцидентът и думите на пленника предизвикаха голямо вълнение. Французите насочиха вниманието си към опозорения другар, докато мексиканците вече отписаха дръзкия ловец. От своя страна дамите бяха въодушевени от безумната смелост на тоя мъж, който макар вързан, заобиколен от врагове се реши на подобна постъпка. Офицерите нададоха гневни викове, а лейтенантът поиска да се нахвърли върху Жерар, ала полковникът заповяда тишина.
— Да пропуснем този акт на грубост, — заговори той, — наказанието няма да остави дълго да го чакат. Обещавам, че за деянието си той ще бъде нашибан до кръв! — И обръщайки се към Жерар, запита: — Заповядах ти да се приближиш. Защо не се подчини?
Пленникът го изгледа мрачно, без следа от страх.
— Не съм наемник под ваша команда, а мъж от саваната, който заслужава уважение. Хората са свикнали да разговарят с мен на «вие» и аз няма да дам нито един отговор, ако не употребявате учтивата форма.
Комендантът се усмихна презрително.
— А аз съм свикнал да разговарям с хора, които раздават ритници, само на «ти».
— Това въобще не ме интересува, мосю. Човек съблюдава обичаите на страната, в която се намира. Присъстващите сеньори и сеньорити ще ми дадат правото, че мексиканската нация е учтива и кавалерска. Един способен уестман не стои по-долу от кой да е офицер. Преди малко вече ме заплашиха с приклад, а сега преминаха към истински удари. Задължение ми беше да приуча вашия лейтенант на по-добри обноски в присъствието на мексикански дами.
Погледите на дамите се отправиха към дръзкия ловец, изпълнени с възхита. Офицерите обаче заръмжаха гневно, докато комендантът не даде знак за мълчание и отвърна на пленника:
— Бих могъл да продължа с моето «ти» и да приемам мълчанието като признание на моите въпроси. Но нашите дами са любопитни да чуят какво ще кажете по-нататък, затова ще ви говоря на «вие», щом е толкова голямо желанието ви. Вие ли сте Черния Жерар?
— Да.
— Каква работа имахте в града?
— Направих едно посещение.
— На кого?
— Това си е моя тайна.
— С каква цел?
— Прогонване на враговете.
— Охо! И кои разбирате под «врагове»?
— Французите.
— Трябва да се признае, че сте доста откровен. Бих го окачествил едва ли не като нахалство. Наричате французите врагове, и то след като самият сте французин.
— Бях французин, но никога не съм бил оръдие на императорска жажда за кръв. Обичам Мексико и неговите жители и на драго сърце рискувам живота си, за да се освободят от настоящето неправомерно правителство.
Комендантът застина от това убийствено пренебрежение. Накрая каза:
— Повече нищо няма да можете да направите за така нареченото «освобождение», защото това, което току-що изказахте, е напълно достатъчно за произнасяне вашата присъда. Ще напуснете тази зала, само за да бъдете разстрелян. Но преди това ще бъдете нашибан за ритника, докато месото се отдели от костите ви. Имате ли нещо да кадете във връзка с последната си воля?
— Сега не. И изобщо ще ви помоля да предоставите на мен сам да реша кога ще произнеса последната си воля.
— Вие наистина сте невменяем! Откъде сте родом?
— От Париж, откъдето се домъкнаха толкова безумци.
— Не се подигравайте, в противен случай бих могъл да утежня присъдата! Действително ли имате съюзници в града?
— Ако знаехте колко са, щяхте да се ужасите.
— Говори се, че сте се сприятелил с Хуарес. Знаете ли плановете му?
— И неговите и вашите.
— Хайде стига сте ги разтягал! Какво ли пък ще знаете за нашите планове!
— Всичко. Последиците ще го покажат!
— Нещо се преситих да слушам гръмките Ви фрази, затова да сменим темата! Ония оръжия ваши ли са?
— Да.
— Покажете ги, лейтенант!
Споменатият нареди пушката, револверите и ножа на трапера на масата пред коменданта. Онзи взе пушката и огледа приклада.
— Това е злато. Откъде го имате?
— В планината открих една златна жила.
— Хайде бе! Не желаете ли да продадете сведенията си!
— Че за какво? Благодаря, нямахте ли намерение да ме разстреляте? Никога не бих казал мястото, дори да ми предложите пълната стойност на жилата. Никой почтен мексиканец не би го сторил.
— Злостен сте. А убивал ли сте и французи с тая пушка?
— Да.
— Много?
— Броя само едрия дивеч, французите не.
— Morbleu![15] — избухна комендантът. — не забравяйте пред кого се намирате!
— Пред човек, от който ни най-малко не ме е страх!
— Тъй, тъй, виждам, че си търсите по някаква причина смъртта И тя наистина няма да ви отмине, макар и не толкова скоро, както казах преди малко. Както изглежда, много нещо може да се узнае от вас, но тъй като от досегашното ви Държане предугаждам, че няма да отговаряте доброволно, ще трябва да ви подложа на малко мъчения.
— И какво толкова искате да узнаете?
— На първо място, кои са тукашните ви познати.
— Е, това наистина няма да узнаете.
— Ще видим, ще видим! — ухили се подигравателно офицерът. — Сетне пък ще имате добрината да ме осведомите за плановете на вашия приятел Хуарес.
— Я стига, та това е напълно излишно! Вие и без това ще ги узнаете, още щом ги приведе в изпълнение.
Мексиканците попиваха всяка дума на ловеца, кажи-речи без дъх да си поемат. Французите скърцаха зъби от ярост и беряха срам заради полковника, впуснал се в един такъв недостоен разговор. От последния отговор и той самият така се разгневи, че подскочи и ревна:
— Търпението ми вече преля! Разговарях тук с вас само за да ви покажа на присъстващите дами и господа. Сега обаче ще демонстрирам как се укротява подобен обесник. Ще получите петдесет удара, петдесет удара, от които и костите ви ще запращят, а после отново ще ви представим?!
Жерар поклати презрително глава, а очите му заискриха.
— Преди малко доказах, че не търпя да ме удрят и блъскат — отвърна той — защото по тоя начин бих се опозорил!
— Какво ми влиза в работата вашата чест! Отведете го!
— А мен пък вашата! — викна Жерар. — Ще ви покажа кой ще получи удари и ще изгуби честта си!
В следващия миг той измъкна ръцете си от пояса. Откъсна пагоните на коменданта и му нанесе такъв юмручен удар, че онзи рухна като пън на пода. Веднага след това сграбчи оръжията си — тикна ножа в пояса, револверите в кобурите и стисна пушката за цевта. Всичко това се случи, преди някой да е успял да се осъзнае.
— Да видим сега как ще се понрави златото ми! С този възглас той връхлетя като буря войниците, разпиля ги с един-единствен удар на ужасния приклад, стрелна се между тях към най-близкия отворен прозорец и изчезна с подигравателен смях:
— Буенас ночес, сеньоритас!
Войниците се търкаляха по земята. Офицерите и всички останали известно време стояха като вцепенени. Сетне обаче се разрази суматоха, неподдаваща се на описание.
— Навън! Надолу! След него! Незабавно!
С тези викове офицерите се втурнаха към вратата и войниците ги последваха. Но нито един не дръзна да възпроизведе скока през прозореца. Останаха само мексиканците и докато вън пред къщата безредни викове и крясъци огласиха нощта, неколцина от тях пристъпиха да прегледат коменданта.
— Ама че удар! Та той е мъртъв! — оповести един.
— Не, само е в несвяст — обади се втори. — Да го сложим на дивана!
Няколко от дамите бяха изпаднали в безсъзнание. Част от другите останаха да ги подпомогнат, споделяйки си тихи, възторжени забележки за Жерар, някои побързаха към прозорците да видят дали се е изплъзнал дръзкият ловец. Не беше необходимо да се безпокоят. Жерар се бе приземил благополучно и отскубнал поводите на най-близкия от вързаните долу коне. Възседна го с пъргав скок и препусна с такава бързина, че беше стигнал близката улица, преди първият от преследвачите да се е появил на стълбището.
Сега въпросът бе да се измъкне от града и премине през постовете. Град Чиуауа тънеше в мрак, ала това не представляваше затруднение. Той се носеше вихрено по улицата. На изхода й бе застанал един пост. Преди да е успял да пита кой е и да насочи пушката си, ездачът профуча край него. Но часовоят знаеше дълга си. Изстреля цевта, давайки сигнал за тревога и скоро полето се огласи от високи подвиквалия, насочени към Жерар:
— Стой! Кой е там?
Той не отговори, после непосредствено пред него блеснаха няколко изстрела и ловецът веднага усети, че конят му е улучен. Смушка го с пети и продължи главоломния бяг. При всеки скок обаче животното все повече отпадаше. Когато крясъци, викове и изстрели заглъхнаха назад и пред него се ширна свободното поле, Жерар остави зад себе си още едно известно разстояние и обузда коня, за да избегне някое злополучно падане, ако той рухнеше посред галоп. Животното спря, олюлявайки се. Траперът скочи и продължи бързо пеша. Познаваше добре местността и нямаше как да сбърка мястото, където бе скрил коня си на идване. Единствено оставаше някой да не го бе открил случайно. Продължи да крачи със същата бързина. Достигна гората и намери животното здраво и читаво. Отвърза го, измъкна се от дървесата и се метна на гърба му. Едва сега се почувства в пълна безопасност. Преметна пушката през рамо и се разсмя.
— Еех, ама че номер беше! Ще има да помнят Черния Жерар! Сега нека дойдат да ме заловят!
Той насочи коня на север и препусна — отначало в тръс, сетна в галон. Животното си бе отпочинало и го отнасяше напред с неотслабващ темп. Човек изобщо не може да си представи на какво е способен кон, роден на воля. Утрото не беше настъпило кой знае колко отдавна, а траперът имаше едно значително разстояние зад гърба си. Малко след обяд забеляза едно хергеле.
Откачи ласото, устрои малък лов и след десетина минути имаше под себе си свеж кон, с който продължи пътя към Ел Пасо дел Норте.
7. Прикладът
Късно следобед в неделя старият Пирнеро седеше до прозореца си и зяпаше улицата. Навън се лееше обилен пороен дъжд — причина, достатъчна да влоши някому настроението. А при търговеца и кръчмаря то бе стигнало върха. За да го потисне донейде, той издебна дъщеря си, когато излизаше и нареди да му донесе халба царевична бира, която сам вареше. Тя му поднесе бирата и се отправи към обичайното си място, където се занимаваше с някакво ръкоделие. Старият направи порядъчен гълток, остави халбата и извести:
— Проклет дъжд!
Както обикновено дъщерята не отговори. Ето защо той скоро продължи:
— Също потоп. Нали?
Понеже и сега не последва отговор, той се обърна към нея и запита ядосано:
— Как? Каза ли нещо? Или нямам право?
— О, да. — отвърна Резидиля късо.
— Ако бях навън и се удавех, на теб нямаше хич да ти пука, а?
— Но, татко! — възмути се тя.
— Че какво? Да не би да не е възможно? Да допуснем, че се удавя и те оставя сама. Каква ще я караш, а? Ще продължиш да въртиш заведението и всичко останало? Без мъж? Как ли не!
Ходът на мисълта на бащата беше забавен. Принудена да се разсмее, Резидиля се пошегува:
— Сигурно няма да излезеш и се удавиш само и само да ми докажеш, че се нуждая от мъж?
— И защо не? Напълно съм в състояние! Един добър баща трябва да направи всичко възможно, за да вразуми детето си. Но… я гледай, кой ли идва?
Отвън се разнесе тропот от копитата на кон. Някакъв ездач препускаше насам под дъжда и спря пред вратата.
— А-а! възкликна старият. — Дрипльото, шпионинът! Днес няма да излизам заради него, та ако ще десет пъти да забележи моята дипломация. При такова време човек си стои в салона.
Новодошлият наистина беше Жерар. Резидиля се изчерви още щом го видя. Когато той влезе, старият Пирнеро едва-едва отвърна на поздрава, ала дъщерята му кимна мило. Поръча си чаша джулеп, която му донесе Резидиля и се настани. Дълго време в салона цареше тишина, единствено старият барабанеше по стъклото. Най-сетне все пак му дойде охота за бъбрене и той подхвана:
— Проклет дъжд!
— Да. — отвърна Жерар, потънал в мисли.
— Също потоп!
— Е, толкова лошо чак не е!
— Какво, не е като потоп? Вие сте на друго мнение от мен? — Пирнеро се извърна да изгледа посетителя гневно, защото днес не му беше много до дипломатически усмивки. Тогава видя как водата се стича от прогизналите дрехи на ловеца по пода, — Не е като потоп, казвате? само се погледнете! Още двама такива клиенти да дойдат и сме се удавили!
Жерар едва сега забеляза локвата и се извини.
— Прощавайте, сеньор Пирнеро! Но не можех да остана и вън!
— Кой го иска? Но можехте да дойдете в сухи дрехи. Та нямате ли си жена, която да ви натъкми?
— Не.
— Не? Да, това сега ви е от полза. На други хора да мокрите стаите! Човек трябва да се задомява! Прав ли съм?
— На драго сърце съм съгласен с вас.
— На драго сърце? В такъв случай виждам, че сте разумен, макар и да не сте такъв ловец като Черния Жерар. Много ми се ще да го видя!
Ловецът се подсмихна.
— До неотдавна трябваше да бъдете в Чиуауа. Той е бил там.
— Тоя съвет не ми върши работа. Сега там са французите.
— Той тъкмо заради французите отишъл. Така чух.
— И какво ще търси при тях, а?
— Да разкрие плановете им.
— Значи да ги шпионира? Глупости! По-скоро си мисля, че французите идват при нас да правят шпионаж. На тях по им подобава.
Пирнеро метна един гневен поглед па клиента. Черния Жерар не се подведе и продължи равнодушно:
— И все пак той е бил там, само че са го заловили.
— Caramba! Вярно ли?
— Да. — потвърди Жерар с лека усмивка.
Той от сърце се радваше, че старият е така пристрастен към Черния Жерар. Онзи обаче забеляза усмивката и запита начумерено:
— И вие сигурно се радвате? Не сте ли и вие Французин?
— Действително, ала въпреки това не одобрявам решението на императора да изпрати войски в Мексико.
— Как? Какво? Не го одобрявате?
— Не.
При този отговор старият забрави политическите си дарования, подскочи от стола, прекрачи към посетителя и викна:
— И вие наистина смятате, че ще го повярвам? Аз вярвам само едно, а именно — вие самият сте френски шпионин, който се мъкне при нас да подпитва. Нарочно говорите против вашия император. Ама аз не съм толкова глупав, колкото си мислите! Тия работи са ми ясни. Прозрях Ви, защото се издадохте.
Резидиля се разтревожи и пребледня. Жерар обаче запита спокойно:
— И с какво толкова съм се издал?
— С радостта си, че французите са заловили Черния Жерар.
— Е, да но и вие самият ще се зарадвате, като ви кажа, че му се е удала възможност да натрие носа на французите. Той веднага им избягал.
— Хайде бе! Наистина ли? Тогава бъдете така добър да разкажете!
— С най-голямо удоволствие, сеньор Пирнеро. Жерар Мазон разказа приключението си, без да даде да се разбере, че самият той е героят. По понятни причини пропусна да спомене и съвместната работа с Емилия. Пирнеро го изслуша с пълно съпричастие.
— Да, да! — възкликна той накрая, — Черния Жерар те не могат да заловят. Знае си работата той! Значи им казал истината? И дори вие се радвате?
— Естествено. Вярно е, че съм роден във Франция, но обичам Мексико и завинаги ще остана тук. Ето защо мразя Наполеон, който залива в кръв тази красива страна и ще дам всичко от себе си за неговото прогонване.
— Вие ли? — запита старият с особено натъртване. — Я оставете това! Вие не сте в състояние да сторите абсолютно нищо. Тия неща се вършат от мъже като Жерар. Аз съм му много благодарен, задето очисти пътищата от всякаква сбирщина. А не знаете ли случайно дали е семеен?
— Доколкото знам, още не.
— Хмм, това е добър ход от негова страна, който ми харесва. Но пък не бива да продължава много дълго. Такъв мъж трябва да има жена, която да му донесе състояние. Така ще си има домашно огнище, нещо твърде ценно, когато някой път вятърът събори някой ригел от покрива. А да знаете в кои местности най-вече обича да ловува?
— Навсякъде, където се среща дивеч, Но научих, че в близко време ще има работа насам при реката.
— Насам при реката? Caramba! Да не би и във форт Гуаделупа? Това наистина ще ме зарадва безкрайно много. Обича ли Черния Жерар да пие джулеп?
— Най-много една чашка.
— Или много или малко! Онзи, който иска да пие джулеп във Форт Гуаделупа, непременно трябва да се отбие при мен и ето как, мисля, ще мога да го видя.
— Убеден съм, че той ще намине към вас.
— Наистина ли? Чуваш ли Резидиля?
Щерката не отговори. Намираше се в твърде неловко положение. Начинът, по който баща й говореше за женитба, за нея беше цяло мъчение.
— Е, не чу ли? — изръмжа старият сърдито.
— Да — отговори тя.
— Добре. А най-доброто е, че аз веднага ще го позная по пушката. Нейният приклад е от чисто злато, от който той отчепква, когато му се налага нещо да плати. Ето това се казва пушка! Не като оная стара цепеница, която сте облегнал там до вас. Ама я кажете, вие къде всъщност нощувате, а?
— Навсякъде и никъде.
— Което ще рече, нямате постоянно местожителство! И все пак трябва да имате къща или поне някоя колиба, където да се подслоните през зимата.
— Когато се заснежи, си строя там, където се намирам. През зимата се ловува, през пролетта се обработват кожите, след което се отнасят до някой форт или град за продажба.
— Това знам аз добре, ала благодаря за такъв живот. Вземете си жена, та да се застоите някъде! Вие наистина сте французин, но ако не приемате нищо от Наполеон, все ще си намерите жена — някоя индианка или пък някое бедно, трудолюбиво момиче. Богата, разбира се, напразно ще търсите, защото самият вие надали някога ще имате една прилична жилетка. Къде всъщност ще dime днес при това отвратително дъждовно време, сеньор?
— Тук.
Старият удължи физиономия и изгледа посетителя подозрително.
— Тук, при мен? Хм, хмм. Че имате ли пари? Вие винаги пиете само по една чаша джулеп. Това не е признак за богатство.
— Татко! — осмели се да се обади умоляващо дъщерята.
— Какво пък? — попита оня. — Е, да, ти имаш състрадателно сърце. Аз обаче предпочитам да заложа на сигурно. Ако този сеньор заплати предварително постелята, може да остане у нас.
— Ще платя. Колко ще струва? — запита Жерар усмихнато.
— Един куартильо.
Един куартильо възлиза приблизително на десет наши пфенига.
— Само един куартильо? — учуди се ловецът.
— Да, защото все пак ще лежите на слама.
— Защо? Та аз мога да си заплатя леглото.
— Няма да я бъде. Я се погледнете само! Резидиля се изчерви до ушите, но не посмя да направи забележка.
— Добре. — съгласи се Жерар. — Ето ви един куартильо за постелята и едно тлако за джулепа. Сега доволен ли сте, сеньор Пирнеро?
— Да. Едно тлако е половин куартильо.
— И тъй като сега всичко е наред, — рече Жерар — позволете да отида да си легна.
— Да спите? Още сега? Посред бял ден? В ред ли сте?
— Уморен съм. А това, както разбирате, може да се случи понякога на един ловец.
— Да, да, най-малкото на някой добър. Всъщност какво застреляхте днес?
— Още нищо.
— Ето ти на! Ама хайде да не ви задържам, вървете в името Божие и спете колкото щете! Резидиля, отведи госта при вакуеросите!
При вакуеросите? Значи трябваше да спи в пристройката. На ловеца впрочем това беше безразлично, макар, че повече би го зарадвало след дълги месеци най-сетне да отпочине в прилично легло.
— Буенас ночес, сеньор Пирнеро! — каза ловецът, вземайки пушката си.
— Буенас ночес, сеньор! — отговори старият и се настани отново до прозореца, за да продължи скучните метеорологични наблюдения. Резидиля спря Жерар отвън до вратата.
— Простете на баща ми! — помоли тя. — От време на време той става особен, ала иначе е много добър.
— Няма какво да прощавам, сеньорита. — отвърна ловецът.
— Негово право е да настанява клиентите си където му е угодно.
Аз и на сламата ще спя добре, защото съм яздил за шест дни едно разстояние от триста левги.
Резидиля плесна изумено с ръце.
— Триста левги! Как е възможно?
— За целта ми бяха необходими осем коня, не съм слизал от гърбовете им.
— О, тогава е цяло чудо, че не сте признали. Елате бързо!
— Останете тук, сеньорита! Навън вали и ще се измокрите. Зная къде да намеря вакуеросите.
— Ах, действително ли мислите, че ще ви оставя да спите на сламата? С тези мокри дрехи? На, елате с мен!
Момичето тръгна нагоре по стълбите и Жерар я последва. Резидиля отключи горе някаква врата, пропусна го да влезе и той се озова в стая с едва ли не аристократична обстановка.
— Ама това не е спалня за непознати! — смая се той.
— Действително не. — усмихна се тя доволно. — Тук преспиват нашите роднини, когато ни идват на гости. Тук се бе установила й моята братовчедка Ема Арбелец, когато бе последния път у нас. Оттогава тя изчезна. Седнете засега! Гладен ли сте?
— Не, но съм много уморен.
Резидиля излезе за малко. С тия негови дрехи той наистина никак не пасваше на това прелестно помещение, ала все пак се настани в едно меко кресло. Когато Резидиля се върна, той беше заспал. Тя постави един свещник на масата, наля вода в легена и огледа съчувствено Жерар.
— Бедният! — съжали тя ловеца — Колко ли трябва да е уморен, за да заспи толкова бързо! Тук обаче е пушката му и аз мога да се убедя.
Та посегна внимателно към карабината и я вдигна. Беше много тежка. Огледа съсредоточено приклада и погледът й се прикова към мястото, където френският сержант беше отстранил оловото.
— Злато, истинско злато! — прошепна тя. — Значи това е той! Моето предчувствие не ме подведе! Ох, как се радвам! Но след като самият той не говори по тоя въпрос, аз също ще си мълча и ще се правя, че не знам.
Тя остави отново пушката и докосна леко спящия, за да го събуди.
— Резидиля! — прошепна той насън. Момичето се изчерви, бутна го по-силно и той се разбуди.
— Я гледай, заспал съм! Извинете ме, сеньорита! — помоли я.
— Няма защо да молите за извинение. Желая ви приятна и дълга почивка. Буенас ночес, сеньор Мазон!
— Буенас ночес, сеньорита!
Загрижеността, проявена към него от Резидиля, му подейства безкрайно благотворно. Въпреки голямата умора, полежа още известно време буден в леглото, но със затворени очи наистина. Сетне потъна в дълбок сън.
По това време Резидиля седеше отново долу при баща си, който, както обикновено, правеше наблюдения на времето. Тя си мислеше за спящия горе мъж и за откритието, което бе направила с помощта на неговата пушка. От мислите я откъсна гласът на баща й.
— Проклето време!
Резидиля не се отзова, поради което след кратка пауза онзи продължи:
— Чу ли?
— Да. — отговори тя. — Лошо време.
— Да не би да нямам право?
— Напротив, скъпи татко!
— Ето на! Отвън зле, а в салона още по-зле!
— Как тъй?
— Как тъй ли? — възнегодува той. — Специално ли искаш да го знаеш на всичкото отгоре? Тогава изслушай всичко! Че какво вижда човек, като зяпа там навън, а? И какво вижда, като се озърне в стаята? Теб, все теб, отново и отново само теб, столовете и пейките, старите чаши и шишета и повече нищичко!
— Добре де, но ти какво друго всъщност искаш да видиш тук?
Въпросът бе твърде необмислено зададен, защото старият само дебнеше как да си дойде отново на любимия разговор. Тя го осъзна, ала прекалено късно, тъй като той тутакси отвърна:
— Какво друго искам да видя тук! По дяволите, че какво друго, освен един зет? Той ми липсва, само той. Не го ли схващаш?
— И чак толкова ли ти е притрябвал? — усмихна се тя.
— На мен не, на теб!
— На мен? — възкликна тя, разсмивайки се гласно. — Зет? За тая работа би трябвало все пак да имам дъщеря!
— Ама, че дивотии! Да ме осмиваш ли искаш, а? Не ме прави зъл! Кротува си човек тук, вперил поглед в мизерното време навън или в старите пейки и маси вътре, и какво получава в замяна? Нищо, ама нищичко! Да имаш барем един зет тук, та човек да може да се поразговаря с него, когато е в лошо настроение!
— Стига на него това да му харесва!
— Защо не? За какво ще е тоя зет, ако не да закрепи мертека на покрива и да служи като гръмоотвод при лошо настроение? Ако ти в най-скоро време не си вземеш мъж, аз самият ще ти доведа един, който щеш не щеш, ще трябва да приемеш. И знаеш ли кой ще е той? Отгатни!
— Че кой може да отгатне! Кажи си го по-добре ти!
— Е, кой друг, освен Черния Жерар!
— Черния… Жерар? — запита тя бавно и с особено ударение.
— Да, той! Него здравата си го бива, точно какъвто трябва да е моят зет.
— А ако не ти допадне?
— Той ли? Охо, ще ми допадне и още как. Само като си помисля за пушката му от чисто злато!
— Това е страничен въпрос. Ако той изглежда например като… като…
— Ее, като…?
— Да речем като ловеца, който току-що отведох да спи?
— Я стига тъпи вицове, момиче! Черния Жерар изглежда другояче. За оня хич не ми говори! Кога е застрелял нещо? Какви са възможностите му за пиене и плащане? И сега се е опънал на сенцето и хърка посред светъл, бял ден. О, не, не, Черния Жерар сигурно изглежда съвсем другояче. Аз си го представям… ах… пак идва някой.
В същия миг премина някакъв конник, който спря пред пътната врата и слезе. Съдържателят го огледа, без да се надигне от мястото си, и подхвърли на дъщеря си:
— Знаеш ли какво е психология?
— Да. Наука за душевността.
— Така. Аз съм психолог, познавач на хората. Погледни тоя кон! Как го намираш?
— Много изпосталял.
— А ездача?
— Още по-сух и много дребен.
— А облеклото му?
— Съвсем изпокъсано.
— А оръжията му?
— Стари и не лъснати до блясък.
— Е, виждаш ли, това е достатъчно за един психолог. Този човек има дръглив кон, значи е стипца; дрехите му висят на парцали, значи е мърляч; оръжията му са калпави, значи е гол като тояга. Сигурно и той ще изпие само един джулеп като сънльото. Хич не са ми дотрябвали такива клиенти: — Той отвежда коня си в конюшнята. Следователно ще поиска да остане.
— Може и да му секне желанието. Най-напред ще се убедя дали е в състояние да плати. Ние, хората от Пирна, сме умни и хитри. Тоя факт ще му направи впечатление още от самото начало.
След няколко минути непознатият влезе. Той имаше такъв невзрачен вид, че би могъл дори да се стори малко подозрителен на някой, непознаващ условията на саваната. Той поздрави учтиво на завален испански, настани се, освободи се от пушката и попита:
— Нали това място е форт Гуаделупа?
— Да. — отвърна съдържателят късо.
— А вие навярно сте сеньор Пирнеро?
— Да.
— Би ли могъл човек да получи един джулеп?
— Да.
— В такъв случай ми донесете един!
— Добре, но само един.
— Защо не повече? — запита клиентът учуден.
— Това си е моя работа.
При тези думи съдържателят метна изразителен поглед на външността на клиента и полека се надигна. Непознатият забеляза погледа. Той потисна усмивката си, дигна рамене и поемайки мълчаливо чашата, отпи порядъчно. Пирнеро се настани отново до прозореца и се загледа навън. Тъй като гостът си мълчеше, а и дъщерята не се обаждаше, тая тишина накрая все пак му стана тягостна. Ето защо, след известно време изръмжа на себе си:
— Проклето време!
И понеже никой не отвърна, той се обърна, изгледа предизвикателно посетителя и проточи:
— Ее?
— Какво? — отзова се непознатият.
— Проклето време!
— О, напълно прилично! — засмя се онзи.
Пирнеро подскочи. Помисли си, че го занасят.
— Как го рекохте? — запита гневно.
— Така, както го чухте. — гласеше отговорът. — Времето си е съвсем прилично.
— А-а, да ме ядосате ли искате?
— И през ум не ми минава!
— Пък сте и последният, на когото бих се ядосал.
— Как тъй?
— По различни причини! На първо място вашият кон е един козел.
— Хубаво. По-нататък!
— После нямате един свестен парцал по тялото си.
— Много правилно! И още какво?
— И трето, оръжията ви не струват и пукната пара.
— Откъде знаете?
— Та то се вижда от пръв поглед. За тая работа не е нужно човек да е психолог или да притежава кой знае какви дипломатически дарби.
Непознатият кимна усмихнато и отвърна:
— Вече съм напълно убеден, че съм при сеньор Пирнеро.
— Как така? — слиса се съдържателят.
— Разказвали са ми за вас и намирам, че всичко отговаря на истината.
— Каква истина? Caramba, какво са ви надрънкали за мен?
— Че сте добряк.
— Да, да, такъв съм наистина! По-нататък!
— Че постоянно седите до прозореца.
— И това отговаря. После?
— И съзерцавате времето.
— Правилно, Нататък!
— Че вследствие на това започвате всеки разговор с времето, сеньор Пирнеро.
— Така ли? Хмм! На мен още не ми е направило впечатление. Сетне!
— Че с голяма охота говорите за женитби и зетьове. Пирнеро изгледа събеседника си изпитателно. Не му беше ясно дали да се радва или сърди.
— А вие как мислите? — попита.
— Изобщо не мисля, така ми го предадоха моите другари. Ама я дойте още един джулеп, сеньор!
Непознатия допи чашата си и я протегна на съдържателя. Оня го измери отново с поглед и бавно поклати глава.
— Повече не наливам. Платете първия!
— Аха, смятате ме за някой безделник, който не може да плати? — засмя се клиентът. — Добре, добре! Ще се уверите. — Той бръкна в джоба, измъкна една кожена торбичка и я отвори. — Ето ви сметката. — При тези думи измъкна едно нъгит с големината на лешник и го подаде на съдържателя. Този посегна зарадван, огледа го от всички страни, претегли го на ръка и възкликна смаяно:
— Злато, действително чисто злато! Ascuas! Имате ли още?
— Няколко пълни торбички.
— Откъде?
— От мините го накопах.
— Къде?
— О, това си е моя работа, сеньор Пирнеро! — ухили се посетителят.
— Ама че нъгит! Оценявам го по приятелски на двайсет долара.
— Трийсет.
— Да го претегля и обменя?
— Иска ли питане.
Съдържателят се надигна и отиде да донесе везните. Двамата постигнаха съгласие за цена от двадесет и пет долара, които Пирнеро веднага наброи.
— Значи искате още един джулеп? — попита той услужливо.
— Незабавно ще го получите.
Нъгит бе причина посетителят да израсне толкова бързо и високо в очите на Пирнеро. То бе причината да го обслужи с такава готовност. Той вече се разкайваше за предишното си държане и се намести до прозореца да поразмисли по какъв начин да оправи нещата. И понеже не му хрумна веднага нещо подходящо, подхвана по обичая:
— Проклето време!
— Хмм! — изръмжа посетителят.
— Но си има и добра страна — промени тона Пирнеро.
— Много правилно. Особено за мен, тъй като идвам от Ляно Естакадо.
— Вярно ли?
— Да. А когато човек дни наред е издържал без вода в зноя на оная местност, можете да си представите каква живителна подкрепа е един дъжд.
— Да, действително — съгласи се охотно съдържателят. — — Но я кажете, сеньор, сам ли дойдохте насам?
— Да.
— Невъзможно! На подобно начинание може да се осмели само някой безумно дързък мъж.
— Е, аз се осмелих. Пък и виждате, че съм съвсем сам.
— Наистина. Но аз си помислих… хм!
— Какво? Какво си помислихте, сеньор Пирнеро?
Съдържателят изгледа клиента си проницателно и отвърна замислено:
— Сигурно знаете какво е политика и дипломация?
— Да.
— В такъв случай знаете, че един мъж, който притежава политическа и дипломатическа дарба, не може всичко да каже.
— Правилно! Аха, вие навярно притежавате такава дарба, сеньор?
— Това исках да кажа. Вероятно знаете откъде съм?
— Не.
— Е, аз съм от Пирна.
— От Пирна? — запита другият припряно. — Пирна към Дрезден?
— Знаете ли го?
— Гръм и мълния! Знам го, разбира се. Та аз също съм немец — провикна се непознатият на немски.
— Немец! — смая се зарадван Пирнеро. — И откъде по-точно?
— От Рейнска Бавария.
— Свети небеса! Наистина ли?
— То се знае. Бях пивовар и три години работих в Дрезден. После бях нает от един американец, който искаше да вари като нашата отлежала немска бира в Сейнт Луис. Но беше твърде неблагоразумен, започна погрешно и цялата история отиде по дявола. Сетне се помъкнах към Запада и сам не знам как станах златотърсач и ловец.
— Хола, това е добре, това ми харесва. Един немец, с когото да мога да си побъбря за родния град. Сега, от мен да мине, да вали порой, докогато си ще. Резидиля, донеси вино, днес имам празник! Съотечественико, вие сте мой гост, нищо няма да плащате. Имате ли родители или някакви близки?
— Само брат.
— А как е името ви?
— Щраубенбергер, Андреас Щраубенбергер.
— И Ви брат също е в Америка?
— Не. Няколко години нищо не съм чувал за него. Той сигурно изобщо не знае къде съм, защото аз никога не съм бил приятел на драскането. Исках да забогатея като златотърсач и после да го изненадам. Той живее край Майнц.
— Също като пивовар?
— Не, като помощник-лесничей в замъка Райнсвалден при един лесничей фон Роденщайн.
— Добре, да го оставим да си лесничейства! Ние с вас сега имаме доста работа. Но преди всичко друго трябва да ми отговорите правдиво на един въпрос. Въпреки калпавите си дрехи не изглежда да сте някой нехранимайко, а и старостта още не ви е налегнала. Колко сте годишен?
— Трийсет и шест.
— Хмм! Женен?
— Ахааа! — подсмихна се ловецът. — Най-сетне дойде ред и на прословутото подпитване. Аз, слава на Бога, още не съм си метнал жена на врата.
— По дяволите! Имате ли жилище?
— Не.
— Можете ли да манипулирате с бира и ракия?
— Като пивовар? И още как!
— Да поправяте мертеци на покрива?
— Защо не?
— Да го вземе дяволът! Като можете всичко това, защо се скиторите самотен по света? Та нали имате достатъчно злато да се заседите, пък и сигурно има някой тъст, при който да сте добре дошъл.
— Благодаря. Имам си други задължения.
— Че какви ли пък?
Щраубенбергер се засмя, направи комична гримаса и запита, изпълнен с тайнственост:
— Знаете ли какво е дипломат, какво е политик? Е, в такъв случай не може да не знаете, че който притежава политически и дипломатически дарби, не казва всичко. Мога да споделя с вас само дотолкова, че съм дошъл да издиря някого.
— Да издирите някого? Кого?
— Хмм! Познавате ли Черния Жерар?
— Лично още не. Но недочух, че в близко време ще намине насам.
— А-а, това е добре! Бях убеден, че ще го срещна при вас.
— Познавате ли го персонално?
— Не.
— Тогава нека ви кажа, че тия дни той отново е погодил един от своите номера — яздил е до Чиуауа.
— Всички дяволи! Там сега трябва да са французите.
— И наистина са там. Те са го спипали и взели в плен.
Щраубенбергер направи движение на уплаха и възкликна поразен:
— Ах, значи няма да го срещна! Трябва незабавно да се връщам.
— Накъде? — попита съдържателят, не по-малко изплашен.
— Нагоре на север. Длъжен съм да докладвам, че Черния Жерар е заловен от французите.
— На кого?
— Виж, това си е моя работа!
— Гръм и мълния, Вие действително сте добър дипломат. Но аз мога да ви помогна. Не е нужно да се връщате, защото… Черния Жерар е отново свободен. Той веднага се измъкнал на французите.
— Наистина ли? — видимо се разведри ловецът.
— Знаете ли със сигурност?
— С най-голяма сигурност. Научих го от един ловец, който сега дреме при мен на сламата.
— Що за ловец е?
— Знам ли? Но няма много нещо по него. Не разполага с пари, дрехите му никакви, а за пушката му не бих дал и четвърт долар.
— Човек не бива да съди по външния вид. Често такива пушкала са по-добри от модерните карабини. А що се отнася до облеклото и въобще за екипировката, видяхте по мен какво става, когато човек преценява някой уестман по външността. Слънцето на Ляно изгори дрехите и ботушите ми и ей ги — висят на парцали по тялото. Конят ми е издръглявял като козел, както казахте преди малко, а пушката ми изглежда по-скоро на сопа на нощен пазач, отколкото на оръжие. Но това не ми пречи да имам в себе си шест торбички нъгитс и пари в Ню Йорк. Златото, което намерих в мините, продадох, и предадох на съхранение в Ню Йорк. Там ще го пазя за други времена. Мога ли да видя ловеца, за когото споменахте?
— Не, той спи. Утре сутринта ще имате възможност да разговаряте с него.
— Добре, значи оставам тук.
— Еех, това е много хубаво. Вие сте мой гост. И няма да ви струва нито пфениг, защото за мен е радост да си побъбря с вас за Саксония. Та сте били в Дрезден, казвате?
— Да.
— И в Пирна?
— Няколко пъти.
— В такъв случай сигурно знаете, че Дрезден получава Елба от нас?
— Естествено.
— Моите предшественици бяха значителни хора в Пирна. Баща ми беше коминочистач.
— Хайде бе!
— Да, вие се учудвате, и то с право. Коминочистачът е символ на смъртта от високо. Той има професия, която контролира най-опасните елементи на сградата и закриля човечеството от пагубното въздействие на саждите. А моят дядо… отгатнете какъв беше той?
— Не е ли по-добре вие да ми го кажете?
— Хубаво. Той търгуваше с хрян. Удивлявате се? Хрянът именно е символ на пикантността. Той подправя наденицата и свинските котлети, а когато е настърган, принуждава човек и да се поразреве. В него има нещо възвишено трагично, което напомня за Шилер, Гьоте и Хайне, ето защо моят дядо е бил носител на пикантното и трагичното. Аз се гордея с моите предци и ще хвърля всички сили, достойнствата на родословното ми дърво да продължат да се развиват от мен и моята дъщеря. Ако сте любител на хряна, скоро ще видите какви успехи се постигат с него. Храните ли се вечер?
— Това се подразбира.
— Добре, тогава ще се запознаете с моята кухня и моята дъщеря. Един зет би бил извънредно доволен от двете.
В тоя дух двамата продължиха разговора, а по време на вечерята Щраубенбергер имаше достатъчно време да опознае чудатостите на своя домакин. Резидиля се държеше далеч от тях. Тя предпочиташе да мисли несмущавано за мъжа, който спеше горе и който й беше по-близък от всички коминочистачи и продавачи на хрян по света. По тая причина тя бе потърсила стаята дълго преди двамата мъже да решат да се разделят.
На заранта Жерар бе първият, който се появи в салона. Резидиля го усети и побърза да отиде и му пожелае добро утро.
— Спахте ли добре, сеньор? — попита тя.
— Повече от добре. Благодаря ви, сеньорита! — отвърна той, облягайки пушката си на масата.
— Вие също не сте яли. Да ви донеса ли един шоколад?
— Бъдете така добра.
Резидиля се упъти към кухнята, а той се настани край масата. Не след дълго влезе Пирнеро и поздрави кисело:
— Добро утро!
— Добро да е! — отвърна Жерар.
— Наспахте ли се?
— Да.
— Има си хас. Още не бях виждал такъв поспаланко като вас. Всъщност спите ли по толкова много и в саваната?
— Може би.
— Е, тогава не е за чудене, че още не съм видял някакъв дивеч в ръцете ви. Един добър дипломат от пръв поглед ще познае, че не сте никакъв уестман, а истински мармот.
Както мнозина, Пирнеро притежаваше неприятното качество сутрин след ставане да бъде в лошо настроение. Жерар бе принуден да играе ролята на изкупителна жертва. Съдържателят се намести на стола си до прозореца и се вторачи навън. Все още продължаваше да вали, макар и не толкова силно като вчера. След известно време той се обади вкиснат:
— Проклето време!
Жерар не отговори. След малка пауза оня продължи:
— Почти като вчера!
А когато Жерар и сега не се произнесе, саксонецът се обърна към него и подвикна:
— Е-е?
— Какво има? — попита ловецът спокойно.
— Проклето време! Почти като вчера.
— Действително!
— Не вярвам да дойде.
— Кой?
— Кой ли? Ама че въпрос! Черния Жерар. Кого другиго ще имам предвид?
— Охо, за него времето е без значение. Ще дойде, ако изобщо има такова намерение.
— Мислите ли? Трябва да знаете, че го чакат тук. Вчера, докато вие си нанкахте, дойде един ловец, който иска да се срещне с него тук.
— Откъде идва?
— От Ляно Естакадо. Май ви впечатли, а? Така е, вие едва ли сте човекът, който ще язди по оная територия, въпреки че сте три пъти по-голям и силен от него. И само какъв мъж! Джобовете му са пълни с нъгитс.
— Наистина ли? От коя страна е? Сигурно янки?
— Не, немец.
— Те са благонадеждни хора. Как се казва?
— Андреас Щраубенбергер.
— Не ми е известно това име.
— Възможно е, защото… а, ето го, идва!
Щраубенбергер влезе. Поздрави, после плъзна един поглед на времето и втори на Жерар. Констатацията, изглежда, го задоволи, тъй като седна до него и запита:
— Вие ли сте сеньорът, който спеше вчера следобед?
— Да. — потвърди Жерар.
— Това наричам аз великански сън. Трябва да сте били адски уморен.
— Вярно.
— Хмм! Мислите ли да поостанете тук?
— Вероятно само няколко часа.
— И после накъде?
— Отвъд, към планините.
— Caramba! Тогава молете Бога да ви закриля! Там гъмжи от червенокожи.
— Това не ме засяга.
— Не бъдете лекомислен, сеньор! Ако държите на перчема си, не може да не ви пука. Но щом въпреки всичко сте си наумил да се повлечете нататък, можете да ми свършите една услуга. Познавате ли Черния Жерар?
— Много се чува за него.
— Добре! Опитайте да узнаете къде се намира и ако го срещнете, кажете му, че тук има един, който го чака!
— А ако ме запита кой е този един?
— Тогава му кажете, че той е Малкия Андре.
— Ascuas, Вие сте Малкия Андре?
— Така е. В действителност се казвам Андреас Щраубенбергер. Френските ловци обаче трансформираха Андреас в Андре и понеже по фигура не съм исполин, бях преименуван в Малкия Андре. Това е моето прерийно име.
— Чувал съм го, сеньор, и зная, че сте способен ловец. Впрочем можем в краен случай да разговаряме и на немски.
— На немски? Знаете ли немски, сеньор?
— Малко, независимо че съм французин.
— Как е вашето име?
— Мазон.
Съдържателят бе изслушал мълчаливо разговора. Сега се обади:
— Как, вие знаете немски?
— Да.
— Но в такъв случай вие не сте толкова смотан тип, както си мислех.
Дребосъкът се усмихна и подхвърли, с комично намигане:
— Вероятно дори намирате, че той има данни да стане ваш зет!
Съдържателя отново го прихванаха.
— Зет? Той? — разрази гнева си. — С един-единствен джулеп? Човек, който дори не притежава цяла жилетка? Нека само посмее! Не се нуждая от зет като тоя бродяга ни в дъжд, ни в пек. Погледнете го как окаяно стърчи там! Само да кажа «пфу» и е припаднал! Не, няма да я бъде!
Пирнеро започна да шари напред-назад из салона, спря по едно време пред Жерар и изпълнен с подозрение, запита на испански:
— Сеньор, да не сте хвърлили око на дъщеря ми?
— И двете — отвърна Жерар спокойно.
— Тогава си вземайте гърмящата цепеница и се смитайте! И ако се мернете още веднъж при мен, жив ще ви скалпирам! Ясно?
— Тъй да бъде! — отговори Жерар. — Ще ви послушам, сеньор Пирнеро. Но така, както си «стърча», все пак няма да ме изгоните!
Жерар прокара ръце по себе си.
— Какво имате предвид? — удиви се старият.
— Имам предвид — в тези дрехи. При лошо време — иди-дойди, няма кой да ти обърне внимание. Ама при хубаво време веднага бие на очи колко е скапана тая жилетка. Нямате ли в дюкяна никоя друга дреха като за мен?
Старият навъси чело и запита:
— Сеньор, с просия ли ще ме задявате? Защото вие изобщо нямате пари!
— Кой ви го каза? Аз нещичко съм поспестил и за едни дрехи все ще стигне.
— Да, за памучен панталон и памучна жилетка може и да стигне. За вашия ръст обаче имам един-едничък костюм и той е скъп.
— От какво се състои?
— Индиански мокасини, панталон от еленова кожа, също такава ловна риза — ощавена в красиво бяло, и ловно яке от лосова кожа. Към тях шапка от ниско остригана боброва кожа, отделно пояс и всичките му принадлежности.
— Хм, устата ми пресъхна от съблазните ви!
— Помоему ще има да си седи разсъхната десетина години. Костюма никога няма да получите, че и с какво ли пък ще платите!
— Хмм! Но човек сигурно може поне да го види?
— Да го види? Е, да, в края на краищата това няма да му навреди. Може пък да срещнете някого, когото да препратите при мен. Ще ви го покажа.
— Добре, да вървим тогава в дюкяна.
— В дюкяна? О, не, не! — отвърна бързо — бързо старият. — Човек, който пие само един джулеп и флиртува с очи с дъщеря ми, няма работа в дюкяна. Ще ида да донеса костюма. Изчакайте тук, преди да съм ви разкарал!
С тия думи той излезе. След малко се върна с дрехите и ги просна на дългата маса. Двамата ловци разгледаха нещата и ги намериха отговарящи на всички изисквания.
— Demonio! — възкликна в заключение Малкия. — Подобна работа е рядкост. Да имах вашата фигура, сеньор, веднага бих си купил тоя тоалет!
Той имаше предвид Жерар. Пирнеро се провикна:
— Той и да купи! Изобщо да си го избие от главата!
— Но нека поне облече нещата, та да видим как стоят — помоли Малкия Андре.
— Хмм, нямам нищо против! — отвърна старият. — Аз самият съм любопитен да огледам кройката. А възможност като днешната едва ли скоро ще се удаде. — И обръщайки се към Жерар, продължи: — Можете да отидете зад стария шкаф и да облечете дрехите. Но само за две минути!
Жерар ги взе усмихнат и отиде зад шкафа, който беше достатъчно голям, за да го прикрие напълно. Когато беше готов и бе нахлупил дори широкополата шапка, се върна. Двамата мъже го зяпнаха с изумление, сякаш не бяха го виждали.
— Ascuas! — обади се Малкия, — какво преобразяване!
— О, едва сега се вижда какво прави дрехата от човека! — извика Пирнеро. — Не изглежда ли като истински, като същински уестман? Не му ли стои всичко като излято?
При тези думи той завъртя Жерар насам-натам и рече.
— Тъй, сега бъдете така добър. Преоблечете се отново и се измитайте! Сега поне се видя за какво ставате.
— За какво? — полюбопитства Жерар.
— Поставка за боне или окачалка за дрехи.
— Благодаря, сеньор! Но все пак мислите, че нещата ми стоят добре?
— Превъзходно. Ама за вас това е без каквато и да е полза!
— Но нека чуем поне каква е цената!
— Защо не? Това е моят най-хубав и скъп костюм. Струва осемдесет долара.
— Не е ли малко?
— Да не сте мръднали? Сметнал съм осемдесет долара за напълно достатъчна цена. Сваляйте!
— Това и през ум не ми минава, сеньор Пирнеро. Чувствам се много добре в дрехите и ги задържам.
— Ахаа, такава ли била работата? — развика се старият заплашително. — Смъквайте всичко! Старият Пирнеро на вересия не дава!
— Кой пък е казал, че не искам да платя?
— Вие? И откъде ще вземете такава сума?
— Само ще трябва да поизчакате малко. Значи осемдесет долара? Имате ли везни за злато подръка?
— Не е нужно да отивам и да ги мъкна. Да не би и вие да имате нъгитс?
— Потърпете!
— Е, добре! Отивам за везните. Но, сеньор Андре, вас упълномощавам тоя човек да не офейка междувременно!
— Вървете спокойно, сеньор Пирнеро — отвърна дребосъкът с цялата си сериозност. — Понечи ли да напусне салона, преди да сте се върнали, ще му тегля един куршум в главата.
Думите дадоха кураж на стария да тръгне за везните. Когато излезе, Резидиля се приближи безшумно. Тя беше чула разговора от кухнята и сега идваше да стане свидетел на победата на Жерар. Какво впечатление правеше той сега в сравнение с по-рано!
В този момент бащата се върна.
— Е-е, къде са вашите нъгитс? — подигра се той.
— Не става въпрос за нъгитс.
— Че за какво тогава?
— Веднага ще видите!
Жерар взе ножа си, посегна към пушката, положи я на масата и замахна два пъти по тежки приклад. При втория удар отскочи голямо парче чисто злато.
— Demonio! — изплъзна се от устата на слисания старец.
— Ascuas! — извика дребосъкът. — Сеньор, кой сте вие?
— Купувачът на този костюм — усмихна се Мазон и издяла още няколко парчета.
Пирнеро стоеше вцепенен.
— Е, сеньор, — подсмихна се Жерар — тази пушка действително ли е толкова старо и негодно пушкало, както се изразихте?
В този миг Андре го улови за ръката и възкликна:
— Вие сте Черния Жерар или мътните да ме отнесат!
— Можеше да се отгатне — кимна прочутият ловец.
— Но защо не казахте по-рано?
— Исках да се позабавлявам.
Пирнеро се удари с длан по челото.
— Ох, ама че магаре съм, трижди пъти магаре!
— Аз пък мислех, че сте голям дипломат? — погледна го Жерар засмян.
— Скакалец — ето какъв съм, не политик — призна старият.
— Но аз веднага ще поправя грешката си.
Той улови дъщеря си за ръка и поиска да я издърпа насам.
Тя се възпротиви.
— Ето я, сеньор! — оповести онзи. — Бъдете мой зет. Лицето на Резидиля пламна в дълбока червенина. Жерар забеляза и поклати глава.
— Сеньор Пирнеро, не правете втора грешка! Сеньоритата има правото да си избере мъж, когото тя хареса.
— Но я кажете, сеньор, защо не открихте по-рано кой сте? — запита старият смутено.
— Никой не биваше да знае, че Черния Жерар очаква някого тук.
— И този някой съм аз? — осведоми се Андре.
— Вероятно!
— Е, в такъв случай искам да ви кажа, че…
— Стой! — повели Жерар с предупреждаващ поглед към Пирнеро. — После ще говорим за това. Сега да си вървя ли, сеньор Пирнеро?
— Боже опази! — възкликна съдържателят бързо.
— И мога по-късно отново да се върна? Но нали щяхте да ме скалпирате, ако се появя пак?
— О, сеньор, това беше само една шега. Ние от Пирна обичаме да се шегуваме.
— Е, тогава претеглете това злато и ми върнете остатъка, ако е в повече от за осемдесет долара.
Така и стана, след което старият отнесе везните. Докато търчеше нагоре-надолу из къщата, разгласявайки на прислугата, че непознатият скитник е прочутият Черен Жерар — дясната ръка на президента Хуарес, Малкия Андре се обърна към Жерар:
— Защо ми дадохте знак да мълча, сеньор?
Жерар се настани срещу него и отвърна:
— Преди всичко останало, ето ръката ми! Ние сме ловци и вече сме слушали един за друг. Не е необходимо да спазваме учтивата форма и нека бъдем просто на «ти» и се обръщаме по име.
— Топ Топ! — изрази радостта си Малкия, подавайки ръка.
— Добре. И после трябва да знаеш, че е по-добре да си мълчиш пред Пирнеро, понеже охотата му към приказки е твърде голяма, за да му се повери някоя важна тайна.
— Това ми е много неприятно. Знаеш ли защо съм тук?
— Очаквах пратеник на генерал Хънърт. Ти ли си този човек?
— Да — кимна Андре.
— И носиш пари на Хуарес?
— Да и то милиони.
— Зная го от Хуарес, той ме натовари да те издиря тук и се поставя на ваше разположение.
— Същото ми каза и генералът, че именно тук ще те срещна. Сега чакам от теб последните указания.
— Каква сила сте? — попита Жерар.
— Шейсет човека. Четиридесет войници на Съединените щати и двайсет способни уестмана.
— Как носите парите?
— На мулета. Но те са много изтощени.
— Проклятие! Значи преди всичко друго трябва де се погрижим за бодри животни. Колко ще са ни необходими?
— Петдесет, драги Жерар.
— Още днес ще ги събера. Останалото, най-вече как ще стигнете до Хуарес, е моя работа!
— Генералът смята, че е най-добре парите да бъдат доставени тук, откъдето Хуарес ще може да ги прибере.
— Така мислех и аз. Но междувременно възникнаха неща, които налагат промяна в първоначалния план. Следващите дни във форт Гуаделупа очакваме посещение на французите.
— Carajo! При тези обстоятелства, тук действително не са в безопасност.
— Не мисля точно така. Ние не сме толкова неподготвени за тяхната визита и французите ще си строшат главите. Имам на разположение петстотин апачи, с чиято помощ се надявам да се справя с тях.
Малкия Андре се разпали.
— Може би не се нуждаеш от нас? Горя от желание да присъствам на хубавия урок, който ще получат червените панталони.
Жерар се усмихна.
— За съжаление не става. Вие не бивате да се застоявате, тъй като парите са крайно необходими на Хуарес, пък и едно вмешателство на чужди войски би било опасно. Лесно би се стигнало до дипломатически усложнения, каквито Хуарес си има повече от достатъчно. Не, остава си статуквото — отправяте се по директния път към Хуарес. Вярно, този път води през териториите на команчите, но няма защо да се опасявате от тях, тъй като ще яздите в компанията на моите петстотин апачи.
— Наистина ли? Това е великолепно. А къде ще ни посрещнат апачите?
— Днес по обед ще обсъдим този въпрос с моя приятел вожда Мечешко око. Имаме уговорена среща в планината Тамисос.
Ако желаеш да ме придружиш, стъкми се за ездата, след половин час потеглям!
Когато малко по-късно Жерар напусна салона, за да се отправи към планината, Резидиля го очакваше в коридора.
— Сеньор, заминавате ли вече? И след като сте дошли едва вчера!
— Нима не бива? — усмихна се той. — Та вашият баща ми посочи вратата!
— О, не го вземайте толкова сериозно, той и понятие нямаше, че сте Черния Жерар! Сега ще мине за вас през огън и пламък?
— Сърдите ли ми се, че скрих името си?
— Как бих могла, сеньор? Вие сте си имал причини, а аз… та нали аз знаех кой сте… от вчера!
Жерар я изгледа изненадано.
— Как отгатнахте?
— Спомняте ли си, че горе, в стаята, бяхте заспали на стола?
— Да.
— Е, аз през това време огледах внимателно вашата пушка.
— Наистина ли? И защо?
— За да видя дали прикладът е от злато.
— Sapristi[16] — възкликна той изумен. — Каква причина имахте да го направите?
— Вече подозирах кой сте. Ще ми простите ли нескромното любопитството?
— На драго сърце, сеньорита. Имах съображения да не давам гласност. Вашият баща обича да бъбри, независимо че е голям политик и дипломат.
— Мога ли поне да зная закъде заминавате? Жерар забеляза с каква загриженост го наблюдава и се изпълни с щастие.
— Защо, сеньорита?
Тя се изчерви и премълча. Тогава той я улови за ръцете и промълви:
— Благодаря, Резидиля! Виждам, че сте угрижена за мен, а това ми дава кураж да се надявам, че сте простила миналото ми. Девойката отправи поглед, изпълнен с топлота към него и отвърна:
— Та вие се изповядахте така искрено, че би било грохота да ви се сърдя, Жерар. Аз виждам само онова, което сте, а не което сте били.
Той притисна ръката й до устните си, поиска да каже нещо в отговор, ала вълнението го завладя и устните му само се раздвижиха безмълвно. Сетне напусна къщата. Резидиля дълго гледа след него с туптящо сърце, докато един завой на пътя скри и кон и ездач.
8. Един застрашен трон
Когато Ернавдо Кортес завоювал Мексико, кралят на Испания му рекъл да изкаже някоя своя молба, която веднага ще бъде удовлетворена. Тогава хитрият испанец се сетил за Дидо, основателката на Картаген. Той сторил същото, което направила прочутата царица — изпросил си толкова земя, колкото може да обхване една кравешка кожа. Тъй като молбата прозвучала доста решително, била удовлетворена. Тогава той наредил да нарежат една голяма кравешка кожа на тънки като косъм ивици и хванал по тоя начин площ, която била далеч по-голяма, отколкото предполагал кралят. Тези владения и основания там град все още съществуват. Като спомен за онзи остроумен номер е наречен Куернавака, сиреч «Кравешка кожа».
Старият замък е един голям четириъгълник, който от архитектурна гледна точка няма никаква стойност. Превърнат сега в казарма, той не притежава нищо, което да напомня за миналото великолепие и разкош. Градът е малък и, както всички мексикански градове, регулярно построен, макар улиците да са къде лошо павирани, къде изобщо не. За тротоари и светилен газ и дума не може да става, няма дори петролни лампи по улиците. При все това в малкото невзрачно селище се намираше резиденцията на императора на Мексико, Макс, който отседна тук като частно лице. Причината се криеше във великолепното местоположение на градчето.
То е разположено в една долина, отдалечена едва на тридесет левги от столицата Мексико, защитена от всички страни от ветровете. Запленена от красотата и изобилието на тропическата природа, поетичната душа на императора бе избрала това Ел Дорадо като място за отмора. То бе любимото му кътче за пребиваване. Когато държавните дела и императрицата позволяваха да се отърси за няколко дни от праха на столицата. Негово Величество бързаше да потърси в Куернавака покой за духа и тялото. От време на време Макс се оттегляше тук с няколко доверени лица, за да се посвети далеч от френските интриги и влияние — на подобрението на своите проекти. Трудно е да се измисли нещо по-малко императорско от скромната вила, която императорът беше наел.
Но каква околност! Градината създаваше впечатление за някакъв вълшебен свят. Съзерцателят оставаше с илюзията, че е пренесен в царството на феите. И въпреки това всичко беше природа, нямаше нищо изкуствено! Ничия градинарска ръка не бе осквернила дивата девственост на ограждащите вилата розови горички. Огромни кактуси и алое, могъщи палми от най-различни видове, диви лимонови и портокалови дървета, самотни величествени кипариси извисяваха снага над шир високостеблени рози, които сияеха в какви ли не цветове. И сякаш Кралицата на цветята изпитваше ревност към тези горди представители на едно преливащо от тъмно до светлозелено листно царство, та около стволовете и клоните им бяха увили вейка всевъзможно оцветени рози — тук снежнобели, там тъмночервени, пурпурно пламтящи, виолетови, розови… стремящи се всички към висините и изпълващи ефира с пъстро оперени птици, виеха ленти дълги пътечки. Това беше един Рай в умален вид, един Едем, който би екзалтирал дори Хафез[17] — персийският поет, възпял любовта и розите.
По една от тези пътечки се разхождаше император Макс, придружаван от мъж в напращяла от злато национална носия. Човекът беше тъмнокос, черноок, с невисока, ала жилеста фигура. Обветреното му лице проявяваше силна подвижност, а в очите му гореше онзи плам, който е присъщ само на южняка. Това беше генерал Мехиа — индианец по произход, верният приятел на императора, който го придружаваше във всички страдания чак до смъртта. Двамата разхождащи се бяха вглъбени в сериозния разговор.
— Вероятно придавате на нещата твърде черен рисунък, драги генерале — рече императорът по своя благ начин, докато късаше една роза, за да се наслади на аромата й.
— Да пожелае Бог Ваше величество да е прав! — отвърна Мехиа. — да пожелае Бог да мога да говоря, както бих искал!
Императорът преустанови крачките си, изгледа изпитателно генерала и запита учудено:
— Кое ви пречи?
Запитаният плъзна поглед по розовия порой, помълча известно време и отвърна бавно:
— Забранява ми го величието на императора.
Макс погледна към земята и рече полушеговито, полутъжно:
— Толкова ли е блестящо моето величие, та чак да заслепява? Не бих казал, че съзерцанието на моя трон оказва такова съкрушително въздействие!
— И все пак аз държа на изявлението си.
— Но в Куернавака аз не съм император, а частно лице!
— Това е милост, която привържениците на Ваше величество оценяват с благодарност. Въпреки всичко, човек не бива да казва на частното лице онова, което би могло да засегне и оскърби императора.
Тогава Макс положи неспокойно ръка на рамото на индианеца и помоли:
— Говорете в името Божие, скъпи генерале! Императорът няма да ви се разсърди.
— И все пак, Ваше величество!
— В такъв случай заповядвам ви! Думите бяха изговорени с тон, който изключваше всяко противоречие. Ето защо верният генерал заяви:
— При това положение ще се подчиня, дори да се подхвърля на риска да загубя най-височайшето благоволение.
— Благоволението ми към вас ще се запази. Приемете, че разговаряте с приятел, с доверено лице, което може да понася и неприятности. Бяхме стигнали до моите реформаторски проекти. Вие не ги одобрявате!
— За жалост не ми е възможно! Един от августейшите предци на Негово Величество е бил проникнат от същото усърдие.
— О, имате предвид Йосиф II?
— Да. Възнаграждението за неговия стремеж било неблагодарност и разочарование.
— Той е процедирал твърде прибързано. Изпреварил е условията.
— И все пак е бил роден и израсъл в тези условия. Не са му били чужди, познавал ги е добре. Но неговият порив за щастието на народа го накара да не дооцени тези условия.
— Вие съдите строго, но може би не съвсем несправедливо, генерале.
— Благодаря за одобрението и ще си позволя едно сравнение.
— Между него и мен?
— Да.
— В такъв случай сравнението надали ще може да се направи в моя полза! — подметна императорът с блага усмивка.
— О, Ваше Величество е наследил патоса на благородния праотец, но се намира на една напълно чужда земя. Мексиканците казват за Вас: «Emperador gue guizo lo mejor» «Императорът, който иска най-доброто», но те са убедени, че Ваше величество не може да наложи правилно разбиране на политическите отношения.
— Искате да кажете, че аз имам много повече причини от Йосиф да действам бавно и да се предпазвам от всяка прибързана стъпка?
— Такава е аналогията. Ще приведа примера за новия учител, който в деня на назначението си искал да направи реорганизации, без да познава учениците си.
— Благодаря за сравнението! — усмихна се императорът.
— Простете! — помоли Мехиа. — Но не каза ли някога самият Негово величество, че свещен дълг и висша наслада за един владетел е да бъде учител и възпитател на своя народ? Ние се намираме в страна, чиято земя дими от кръв. Заобиколени сме от народ, който действа насилнически повече от всеки друг. Присъствието ни е незаконно, тъй като тепърва възнамеряваме да създаваме закони. Христос е влязъл в Йерусалим и цялото население е крещяло «Осанна», ала три дни по-късно бил прикован на кръста!
Императорът отново закрачи бавно и мълчаливо и едва след дълга пауза запита:
— Имате предвид осанната при моето тържествено влизане?
— Да, Ваше величество.
— Следователно се съмнявате в истинността на тогавашната екзалтация?
— С пълно право, Ваше величество. Кой посрещна Негово величество? Населението? Не. Французите и техните клакьори! Възторжените възгласи бяха предизвикани изкуствено, сега за съжаление го зная. Един владетел на Мексико не бива да бъде креатура на друг. Той трябва да черпи своята сила и власт от самото Мексико, не бива да се предоверява, нито да фантазира и бленува, и не да броди из страната с любвеобилни реформи, а с меч в ръката.
Генерал Мехиа бе говорил разпалено. Беше казал истината, до която сам бе проникнал. При това бе забравил да придаде па лицето си онова одеяние, което човек си налага, когато разговаря с коронована глава. Император Макс крачеше замислено до него. Лицето му беше станало сериозно, но той и с дума не намекна, че се е оскърбил. Индианецът продължи:
— Призовете мексиканците! Те ще въстанат и последват възванието. Тогава Негово величество ще стане истински предводител и император на народа и ще покаже, че е владетел със собствена сила. Хората ще признаят Негово величество, ще се подчинят. Да, те ще ликуват за Негово величество! Макс поклати глава.
— Не мога да споделя вашия ентусиазъм. Помислете за Хуарес, Пантерата на Юга, за множеството други водачи на банди, които желаят да си играят на императори! Помислете по-нататък за Англия, Съединените щати, за Испания… други да не споменаваме.
— О, — възрази генералът — над Мексико може да владее само мечът. Който иска да се разпорежда на едни или други партии, трябва да има здрава, безцеремонна десница, да не се поддава на мекушавост. Едва неговите сетнешни приемници могат да помислят да сменят меча с палмовата клонка.
— Значи на вас ви е нужен един Атила, един Тамерлан?
— Не, един Карл Велики, който умее и да побеждава и да обединява, без да прибягва към опустошение.
— Сега човек е длъжен да се съобразява с политиката.
— Какво могат да направят дипломатите пред свършен факт?
— А Хуарес, моят най-силен противник?
— Ще бъде обезвреден. Яд ме е като си помисля за дребните селяндури, които се титулуват генерали и имат единствената цел да смъкнат вълната на стадото. Да вземем например оня Кортейо…
— Аха — прекъсна го императорът, — който се умилква на Пантерата на Юга?
— Да, онзи Кортейо, чиято дъщеря разпространи своите портрети, за да съумее с красотата си да привлече привърженици.
— Вие виждали ли сте портрета й? Аз за жалост още не — усмихна се императорът.
— Не? Ах, Негово величество не бива за дълго да се лишава от това върховно удоволствие.
Генералът бръкна в червения копринен шарф и измъкна един портфейл.
— Да не би да притежавате някой екземпляр? — запита императорът.
— Да, позволете да ви го представя, Ваше величество. Човек трябва да познава противниците си.
Той подаде портрета на императора. Последният го разглежда в продължение на няколко мига, сетне го върна отново на генерала и промълви състрадателно:
— Клетата девойка!
Мехиа само смръщи чело. Той обичаше императора, ала беше човек на действието и ненавиждаше добродушието. Отвърна с натъртване:
— Клета? О, Ваше величество, аз не съчувствам на тази дама. Да, тя наистина се осмя, но е една опасна интригантка, която аз при всички случаи бих обезвредил.
— Значи смятате и нейният баща за опасен?
— Съвсем определено.
— Като претендент за короната?
— О, не — разсмя се Мехиа. — но намирам за опасен всеки, бил той мъж или жена, който не е с мен, а против мен.
Индианецът мислеше да продължи, но не успя, тъй като зад тях прозвучаха стъпки и когато се обърнаха, съгледаха камериера на императора. Той се казваше Грий, играеше в Куернавака ролята на управител и беше станал по онова време често споменавана личност. По лицето на императора пролича, че това обезпокояване не му е приятно. Очакваше да чуе от Мехиа още откровени неща.
— Какво има? — попита Макс.
— Прощавайте, Ваше Величество, мосю маршал Базен е тук — доложи Грий. — Той желае да говори с Негово величество.
— Идвам веднага.
— О, Негово Превъзходителство ме следва.
— Тогава да се връщаме.
Макс понечи да тръгне към вилата. Лицето на Мехиа помрачня. Императорът го забеляза.
— Да ви освободя ли, генерале? — попита.
Той много добре знаеше, че двамата мъже много не могат да се понасят.
— Ще помоля Негово Величество да остана, за да не се създаде впечатление, че се страхувам от французите. При положение, разбира се, че не се касае за някоя секретна работа.
— В такъв случай останете! — кимна императорът. — Впрочем, трябва да е важно онова, което е накарало маршала да ме потърси в Куернавака. Той не обича това място.
В този момент Базен се зададе. Не беше в униформата си на висш офицер и когато стигна до императора са поклони, дълбоко наистина, но не по начина, който налага една искрена преданост. Погледът и лицето му изразяваха самочувствие, което в близост до императора би трябвало по-добре да овладее.
— Простете, Ваше Величество — каза той, — че се осмелявам да наруша красивата идилия на това място!
— О, вие винаги сте добре дошли, драги маршале — отвърна вежливо на френски Макс.
— В такъв случай толкова повече съжалявам за носените от мен неприятности.
— Напоследък не са много приятните неща, които получавам от вас, така, че и настоящите няма много да ме сюрпризират!
В думите се долавяше лека язвителност, ала Макс погледна толкова добродушно, че Базен нема време да се докачи. Той запита:
— Ще заповяда ли Негово величество незабавно представяне на нещата?
— Умолявам за това.
— В присъствието на генерала?
Базен стрелна Мехиа с не особено приятелски поглед и се поклони пред него кажи-речи формално. Този въпрос всъщност представляваше една безцеремонност спрямо императора и оскърбление за мексиканеца. Двамата обаче не го взеха под внимание. Макс отговори:
— За важна тайна ли се касае?
— Не, напротив, за публично достояние.
— Е, мосю льо марешал, тогава започвайте веднага!
— Отнася се за онзи Пабло Кортейо, за когото на няколко пъти съм споменавал на Негово величество.
— Спомням си — кимна Макс.
— Този човек досега беше достоен само за присмех, но вече има изгледи да стане опасен. Той набира хора.
— Това би било върхът! — възкликна императорът изненадан.
— Дори в самата столица. Вчера са били заловени няколко негови вербовчици. Изглежда, притежава агенти и в Главната квартира.
— Значи Пабло Кортейо надлежно трябва да се следи!
— Той вероятно е свързан с Пантерата на Юга, Ваше Величество.
— Това вече зная.
— Научих още, че с помощта на един американски бриг на Пантерата са били предоставени няколко хиляди пушки заедно с голямо количество куршуми и барут.
— Къде е станало това?
— В Коацалкос. Подгонили са брига, но той бил превъзходен платноход и се изплъзнал.
— Неприятен признак за живот от страна на президента на Съединените щати.
— Ще уведомя императора в Париж за случая.
— Наполеон надали ще се занимае успешното тая работа.
Маршалът пропусна забележката и отвърна:
— Убеден съм, че доставките на оръжие са в непосредствена връзка с появата на този Кортейо, толкова повече че арогантността му стигна дотам, та наредил да разлепят през нощта по кръстовищата афиши.
— Доста дръзко начинание! — заяви императорът. — Къде е станало?
— В самата столица. Аз веднага взех ответните мерки й лично побързах да дойда при Ваше величество и помоля да се даде ход на предложението, което вече имах честта неколкократно да направя.
— Кое предложение имате предвид?
— Относно Кортейо. Самият той се намира на юг, ала дъщеря му живее в Мексико сити. Оставена е необезпокоявана и въпреки това се одързостява открито да подстрекава против правителството и Ваше величество.
— Не желая да воювам с жени!
— Аз също! — Извести маршалът гордо. — Но не бих посъветвал една държавна измяна да остане ненаказана. Мога ли да предоставя един екземпляр от онзи афиш на Негово величество за един поглед?
— Дайте!
Маршалът измъкна листа от джоба си и го предаде на императора. Той се зачете, наблюдаван зорко от Базен. Когато на едно място ликът на императора внезапно потъмня, по лицето на французина пробяга светкавица на доволство. Той можеше да изпрати афиша и по някой друг, но бе дошъл лично, за да си достави това удоволствие.
Императорът привърши й връчи афиша на Мехиа.
— Прочетете и вие, генерале!
Генералът взе листа и прочете следното:
«До всички честни мексиканци и волни индианци! Неприятелят нахлу в нашата страна. Той вече дълго време се намира в нея. Опустошава нашите реколти, разрушава плодовете ни нашия труд, прелъстява нашите жени и дъщери и избива пашите мъже, братя и синове.
Човекът от Париж, някога сам презрян беглец, се осмели да ни прати регент, който се титулува император на Мексико. Този човек е креатура на Наполеон, чиито храчки най-покорно лиже. Мексиканци, ще търпим ли всичко това? Не! Ние ще се вдигнем като един и ще прогоним тези чужденци от страната!
Пантерата на Юга вече точи своите нокти и е готов за скок. Нека и ние грабнем оръжията! За всичко, необходимо за победата над враговете, е погрижено. Притежаваме оръжия, муниции и провизии, ала липсват мъже, които желаят да покажат, че са честни мексиканци и свободни индианци.
Ето защо е наложително набиране на хора във всички селища. За кратко време ние ще сформираме армия, пред която французите ще си плюят на петите. Вербовчиците са разпратени. Вие ще чуете техните гласове и ще ги познаете по това, че ще споменават моето име. Присъединете се към тях, последвайте ги до сборните пунктове, към които ще ви поведат! Сетне слънцето на свободата ще изгрее над Мексико, а ние ще изхвърлим угнетителите на отечеството от планините след вълните на морето, което ще ги погълне, както е станало някога с фараона.
Когато Мехиа прочете написаното, императорът запита:
— Е, генерале, какво ще кажете?
Запитаният вдигна презрително рамене.
— Жалко скалъпена работа!
— Но във висша степен опасна! — вметна Базен. — Открито се проповядват размирици. Трябва да се направи нещо повече от дигане на рамене.
Думите се отнасяха до Мехиа. За да предварди едно остро отвръщане от негова страна, императорът побърза да се намеси:
— Аз съм напълно съгласен. Но какво ще кажете да се предприеме?
— Най-напред да се арестува дъщерята на този човек — обяви Базен.
Макс поклати глава.
— Тя е безопасна.
— Доказа тъкмо обратното, Ваше величество! — напомни Базен.
— Просто е смешна. Вече го казах на генерала.
— После трябва да се претърси жилището на Кортейо.
— Това може да стане.
— По-нататък — да се конфискуват именията му.
— Има ли той такива?
— Доста значителни.
— Извинете! — намеси се Мехиа. — Доколкото зная, тези имения са на граф Родриганда, на когото Кортейо беше само секретар.
— Смятам Родриганда за отговорен, дето е назначил един държавен изменник — отвърна маршалът.
Императорът направи отбранителен жест.
— Никакво насилие, драги маршале! — викна той. — Вие сте, главнокомандващ и можете да вземете необходимите военни мерки. Но тази работа подлежи на моята компетентност. Ще наредя да се направи домашен обиск, ала момичето няма да бъде задържано. Нека бъде изпратена в изгнание. Да излезе от страната и да даде друга насока на прелъстителското си изкуство.
Базен се възпротиви, но не успя да се наложи и в крайна сметка си тръгна с потиснат гняв. Когато си бе заминал, императорът се обърна към Мехиа:
— Прочетохте ли внимателно афиша?
— Да, Ваше величество.
— Също и онова място?
— Кое място има предвид Негово величество?
— В което се казва, че съм креатура на Наполеон и лижа плюнките му.
— За съжаление бях принуден да прочета и това оскърбление!
— По него съдя, че преди малко имахте право. Но аз ще докажа на тези господа, че в никой случай не съм креатура на Наполеон. Наблюдавахте ли Базен, докато четях?
— Много внимателно, Ваше величество.
— Забелязахте ли нещо?
— А-а, Негово величество има предвид онзи поглед на доволство?
— Който той ми хвърли, когато прочетох това място! Аз неволно го погледнах. Какво ще кажете по въпроса?
— Мисля, че един маршал не е най-подходящият човек да носи някакъв конфискуван плакат в качеството на куриер. За тая цел си има достатъчно подчинени.
— Имате право. Той го стори от злорадство. Да вървим вкъщи, скъпи Мехиа! Все пак малко се поразвълнувах и искам да поговоря с императрицата. Нейната близост винаги оказва успокоително въздействие на моята душа.
Те напуснаха градината и закрачиха към вилата.
Това се случи в предобеда. Следобедът ни отвежда в столицата Мексико. Хосефа Кортейо стоеше в стаята си пред огледалото. Възнамеряваше да се облече за излизане.
С течение на времето, въпреки цялата си съпротива, бе принудена да се откаже от плановете си за сключване на брак с Алфонсо. Той от години пребиваваше в Испания, беше останал несемеен наистина, но повече не се и появи в Мексико. Ето как страстта на Хосефа постепенно бе утихнала и нейният импулс за дейност се бе насочил към висшата политика. Цялото й същество напираше да стане дъщерята на президента на Мексико, до която всички се домогват.
— Не ти ли се струва, че нещо измършавях, Амайка? — попита Хосефа старата си прислужница — индианката.
— О, не, сеньорита.
— Значи смяташ, че съм станала още по-красива?
— Съвсем сигурно! Въобще има хора, които с годините стават все по-красиви и вие принадлежите към тях, сеньорита.
— Тогава ме облечи, но много изкусително, скъпа Амайка!
Смятам да отида до литографа. Поръчала съм нови десет дузини портрета.
— И те са отново предназначени като подарък за привържениците на вашия баща?
— Да. Не намираш ли, че идеята да се дава моят портрет на всеки привърженик е доста сполучлива?
— Съвсем определено! Нещо повече, идеята е грандиозна! Те навярно щяха да продължат тоя разговор на небивалици, ако отвън не бяха прозвучали стъпки. Появи се една прислужница, зад която се виждаха няколко души. Беше алкалдът с неколцина полицаи.
Когато служителите нахълтаха, без някой да е доложил за! тях, Хосефа се надигна и извика властно:
— Какво означава това, сеньори? Не знаете ли как следва да се отнася човек с една дама?
— Знаем много добре — отвърна алкалдът, — и ще се отнасяме с вас точно така, както сте заслужили. Познавате ли ме?
— Да — отговори тя.
— И тъй, идвам от името на императора…
— Императора? — пресече го тя стреснато.
— Да. Къде се намира вашият баща?
— Замина. Към Оаксака, както ми каза. Но не зная точно къде.
— Кога смята да се върне?
— Не беше определено.
— Познавате ли Пантерата на Юга?
— Не.
— И той никога не е бил тук?
— Никога.
— Но вашият баща го познава?
— Това не знам.
— Хм, значи излиза, че сте невинна, сеньорита. Вероятно все пак сте мярнали афиша, който днес беше разлепен по къщите?
— Не.
— Да, но на него се чете името на вашия баща.
— Не зная нищо по този въпрос, сеньор. Когато баща ми отсъства, тук живеем доста уединено. Нима афишът произлиза от моя баща?
— Много вероятно, тъй като е подписан с неговото име.
— Та не може ли някой друг да използва името, сеньор алкалд?
Човекът я изгледа объркано. Мисълта, която тя подхвърли, изглежда го убеди.
— Хмм, да, това действително е възможно — призна той.
— И каква е прокламацията на афиша, сеньор? — запита го тя.
— Бунт и държавна измяна.
— О, в такъв случай баща ми със сигурност не е съпричастен. Той не е държавен изменник.
— Но въпреки това се намира в съюз с Пантерата на Юга, сеньорита!
— На мен не ми е известно. Най-вероятно се касае за клевета.
— То ще си проличи. Ще хвърля едно око най-напред при вас.
— О, Santa Madonna! Тук в моята стая?
— Да, и изобщо в цялата къща.
— Тогава търсете, за Бога! Няма да откриете нищо, защото сме невинни.
Чиновникът започна да изпълнява дълга си по чисто мексикански маниер, което ще рече, бавно и през пръсти, макар да му бяха необходими няколко часа. Когато приключи, вече се свечеряваше.
— Не открих нищо, сеньорита — рече той чистосърдечно.
— Знаех си — потвърди надменно Хосефа.
— Аз мисля, значи, че вие сте невинна, сеньорита.
— Напълно сигурна съм, сеньор.
— При това положение много съжалявам, че трябва да ви съобщя нещо неприятно.
— Да ме плашите ли искате, сеньор?
— Далеч съм от тая мисъл, но съм длъжен да изпълня заповедта на императора.
— О, Dios! Сега вече наистина ме обхваща страх, сеньор!
— Няма защо да се страхувате. На вашата личност все пак няма да се случи нищо. Необходимо е само да смените местожителството.
— Местожителството? Как да го разбирам?
— Е-е, ще бъдете екстернирана.
При тези думи Хосефа пребледня. Такова нещо не очакваше.
— Екстернирана? — запита. — И каква е причината, сеньор?
— Бунт и държавна измяна.
— Добре де, ама вие сам казахте, че съм невинна.
— Вие да, но не и баща ви. Впрочем раздали сте ваши портрети.
— Само на приятели.
— Тези приятели обаче по някакво нещастно стечение на обстоятелствата са до един държавни изменници. И тъй, уведомявам ви, че трябва да напуснете града в рамките на двадесет и четири часа и страната до не повече от седмица.
Слисана до немай-къде, Хосефа едва не се свлече.
— Ама аз не мога да тръгна. Татко не е тук! — извика тя. — И него ли интернират заедно с мене?
— Не. Него спипаме ли го, ще увисне на бесилото.
— О, Madonna, какво нещастие! А какво ще стане с имуществото ни?
— Можете да го вземете със себе си.
— А прислугата?
— Могат да тръгнат с вас или да останат — тяхна воля. Не приемайте нещата толкова лошо, сеньорита! Някои вече бяха прокудени от страната и все пак отново се върнаха.
Служителят се отдалечи с полицаите. Индианката беше изслушала целия разговор. Когато онзи си замина, тя подхвърли с лукаво намигане:
— О, сеньорита, колко сте умна и хитра!
— Нали, Амайка? Той действително ме смята за невинна!
— Да, да, тези мъже често са много глупави! Но нима сега вие наистина ще трябва да напуснете страната?
— Може би, а може и не. Татко ще реши довечера.
— Ах, непознатият пратеник вчера беше от него?
— Да. Татко има намерение тази вечер да се вмъкне преоблечен вкъщи. Ти ще се погрижиш да не възникнат затруднени. За никого не съм си у дома, Амайка!
Заповедта на алкалда все пак я изведе от равновесие. Чувстваше се безпомощна и с копнеж очакваше пристигането на баща си.
Беше късна вечер, а Хосефа продължаваше да седи в очакване в стаята си. Беше изпратила индианката долу до входа, за да отвори веднага, щом се появи Кортейо. Внезапно врата се отвори тихо и влезе някакъв мъж, когото Хосефа не познаваше. Тя се стресна не на шега, ала бързо се окопити.
— Кой сте вие? И какво търсите тук?
Непознатият направи къс поклон и запита с глух глас:
— Тук ли живее сеньор Кортейо?
— Да. При него ли идвате?
— Не, при вас.
— Я гледай, и какво желаете от мен? Как се вмъкнахте?
— През дворната стена.
Този отговор предизвика у Хосефа ужас. Та нали през стената можеше да се промъкне само крадец или някакъв друг подозрителен тип.
— Защо не влязохте през входа? — запита.
— Защото не исках да ме забележат — поясни той. — Но сега разбирам, че тази предпазливост е била ненужна, тъй като едва ли друг би ме разпознал, след като и ти самата ме сметна за непознат.
С тия думи смъкна перуката и фалшивата брада и чак сега Хосефа позна баща си. Полетя към него. Той я стисна в обятията си и я дари с целувка, на което тя отговори. Подобни нежности бяха рядкост при тях.
— Ти ли си? — извика тя. — Наистина не те познах!
— Да, дегизировката ми е отлична — наду се оня. — Но е и крайно необходима, защото видят ли ме тук, свършено е с мен!
— От Пантерата на Юга ли идваш?
— Така е. Ти как я караш?
— Добре, до днес. Но следобед дойде алкалдът за домашен обиск.
— Домашен обиск? Действително ли ме смятат за толкова глупав — да се присъединя към Пантерата и напусна града, без да към привел работите си в такъв порядък, че да не ме сполети беда? И естествено нищо не намериха?
— Абсолютно нищо. Та нали всички неща са заровени.
— Е, значи всичко е наред, Хосефа.
— Напротив, не е. Аз съм интернирана.
— Хайде бе, наистина ли? — понита Кортейо без проява на страх. — И сигурно по заповед на императора?
— Да.
— Това е последица от днешния ми афиш. Смехотворно!
Колко надалеч всъщност се разпростира властта на тоя император Макс. Необходимо е само да се поотдалечиш и той вече не е в състояние да те досегне. Тогава ще бъдеш в пълна безопасност. Впрочем ти ще напуснеш града още днес.
— Още днес? Защо? — запита тя.
— Ще ме придружиш до хасиендата дел Ерина.
Кортейо изрече думите с равнодушие, но с лека усмивка. Хосефа подскочи, сякаш бе паднал гръм пред нея и извика:
— До хасиендата дел Ерина? Вярно ли? При стария Педро Арбелец? И какво се каниш да правиш там? Та нали Арбелец е наш върл враг!
— Тъкмо затова се радвам да го посетя.
— Нещо не схващам.
— Ще ти обясня. Преди това обаче ми донеси нещо да ям и пия, но не издавай никому моето присъствие!
Дъщерята тръгна да приготви една бърза закуска за баща си. Сетне се настаниха един до друг в нейната стая и продължиха разговора.
— Моят пратеник благополучно ли пристигна при теб? — запита той.
— Да. — отвърна тя. — Каза, че днес ще се вестиш.
— Е, тогава чуй кое ме накара да дойда, да те взема от Мексико сити! Пристигнали са оръжия за нас. Пантерата вече започна бой. За съжаление успехът е съмнителен, тъй като французите са твърде много. Трябва да се нападнат от две страни — от север и от юг. Ето защо наредих да вербуват хора и по същата причина ще тръгна нагоре на север, за да сформирам един голям отряд.
— Но аз защо ще идвам?
— Защото имам нужда от теб, пък и нали трябва да напуснеш града.
— И защо към хасиендата дел Ерина?
— Защото е разположена извънредно подходящо за целите ми. Знаеш ли къде се намира сега Хуарес?
— Казват, че е в Ел Пасо дел Норте.
— Така. Трябва да отида при него и да постигна обединение. Задължително е да го направя наш приятел, понеже само с обединени сили можем да се справим с французите.
— Но, татко, аз мислех, че искаш да ставаш президент? Ако обаче се уловиш за Хуарес, никога няма да станеш!
— Глупости, тъкмо това ще оправи нещата! Веднъж да сложа ръка на ресурсите му, после… хмм!
— А-а, разбирам — после може да вдърви по дяволите.
— Да. По-нататък узнах, че на път за Хуарес е един английски емисар. Той му носи оръжия, муниции и пари. Трябва да го издебна и да му отнема всичко. Като притежател на тези средства ще бъда добре дошъл за Хуарес.
— А ако научи, че само притежаваш онова, което всъщност е било предопределено за него?
— Кой ще му го каже? Аз не. Аз съм единственият, който го знае.
— Къде се намира емисарят?
— Ще отпътува с кораб от Ел Рефугио нагоре по Рио Гранде. Там ще го заловя. Познай как се казва този човек!
— Как ще позная. Кажи го ти!
— Лорд Дридън.
Хосефа подскочи.
— Дридън? Той?
— Да, комуто отмъкнахме милионите.
— И когото Хуарес освободи от ръцете на Пантерата?
— Да! — кимна Кортейо с просияло лице.
— Какъв късмет, какъв шанс! Значи ще дойда с теб до Рио Гранде?
— О, не, Хосефа. Ще останеш в хасиендата дел Ерина.
— Ще се съгласи ли Педро Арбелец? Кортейо се изсмя грубо.
— Ще бъде принуден. Да не мислиш, че ще му оставя хасиендата?
— Че тя е негова собственост!
— Сега. Но ще стане моя. Тя ще бъде отправна точка, база за моите начинания. Там ще вербувам и събирам хората си. Оттам ще се появя като изневиделица и там… нали знаеш най-важното? В нейна близост се намира Пещерата на кралското съкровище.
— Ах, искаш да го извадиш? — възкликна възторжено тя.
— Да, но първо трябва да го намеря. Доколкото узнах от Алфонсо, мястото е тайна на мищеките. Ще заловя неколцина от това индианско племе и ще ги мъча и изтезавам, додето издадат тайната. Тогава ще съм богат, неимоверно богат и ще ми е лесно да стана президент на Мексико.
— Искаш да купиш хасиендата от Арбелец?
— Това и през ум не ми минава. Просто ще му я отнема. Извън града ме чакат триста храбри мъже. Аз ги вербувах. Те ще образуват ядрото на въоръжената сила, която ще събера около себе си. С тях лесно ще превзема хасиендата. Ако Арбелец рече да се отбранява, ще намери гибелта си.
— Така е разумно. Значи ще яздя с тези хора? Още тази вечер?
— Да. Нямаме време за губене.
— А какво ще стане с къщата, мебелите и всичко останало?
— Ще остане така, както си е. Погрижил съм се да се запази в порядък.
— Трябва да взема Амайка със себе си, татко!
— Не става. Старата само ще ни пречи.
— Необходима ми е като прислужница.
— Сама ще си прислужваш по пътя.
— Ама това е абсолютно невъзможно, татко! Дъщерята на един… президент!
— Ба! Все още не си.
— Но щом ще яздя с триста сеньори, искам все пак да се понаглася. Наистина ми е нужна слугиня за обличане.
— В такъв случай трябва да си останеш тук. На мен дъртата хич и не ми е дотрябвала. Сега опаковай онова, което смяташ да вземеш със себе си! През това време аз малко ще си отпочина. Точно в полунощ потегляме.
Кортейо говореше толкова категорично, че Хосефа не посмя да противоречи. Тя се подчини на заповедта и малко след полунощ един отряд от триста мъже, сред които се намираше една-единствена дама, галопираше на север.
9. Матава-се се завръща
След шестнадесетгодишно изгнание на самотния остров в океана, Стернау и спътниците му отново слязоха в Гуаймас и решиха да се отправят най-напред към хасиендата дел Ерина. Капитан Вагнер получи задача да заобиколи нос Хорн и да пристане във Веракрус, където да очаква нови заповеди. Сетне останалите потеглиха на път.
В Гуаймас чуха, че Мексико е окупирано от французите и човек рискува да се натъкне на бандите, който се скитат из страната, за да грабят и убиват. Ето защо се погрижиха преди всичко да се снабдят с добри оръжия и по предложение на Стернау избраха не пътя през Сиера де лос Аламос, а се насочиха по протежението на река Яки на североизток, за да стигнат Чйуауа. Този пункт беше разположен толкова далеч на север, толкова отдалечен от столицата, че се предполагаше да не е обхванат от политически и военни размирици. Те не подозираха, че Чйуауа вече е завзета от французите. В Ла Хунта, където реката се разделя на два ръкава, те възнамеряваха да завият на север. Но тук узнаха, че Чйуауа вече е въвлечена във войната и че президентът Хуарес се е изтеглил в Ел Пасо дел Норте, за да събере сили за нов удар. Във въздуха витаеше смътната угнетеност на предстоящи боеве.
— Сега какво? — запита дон Фернандо. — Вече сме изстрадали твърде много, за да се впускаме в някоя сериозна опасност.
— Убеден съм, че няма защо да се страхуваме от французите — отвърна Стернау.
— Затова пък от гверилясите[18], които налитат от всички страни французите.
В този момент думата взе Мечешко сърце:
— Нека моите братя не яздят към Чйуауа, а дойдат с мен до пасищата на апачите. Там ще бъде голяма радостта от завръщането на Мечешко сърце и той ще може да събере много воини на апачите, с които моите бели братя ще отидат без всякакъв риск до хасиендата.
— Далеч ли са пасищата на апачите от Чйуауа? — осведоми се дон Фернандо.
— Апачът язди един ден до града — гласеше отговорът.
Стернау кимна в знак на съгласие.
— Аз познавам онази местност — каза той — и смятам, че най-доброто е да последваме съвета на нашия приятел.
— Да, нека отидем при апачите! — помоли и Ема. — Недалеч оттам се намира форт Гуаделупа, където имам роднини, които ще се зарадват като ме видят. При тях бях тогава, когато Мечешко сърце и Антонио ме спасиха от пленничеството при команчите.
— Как се казват тези роднини? — запита Стернау.
— Семейство Пирнеро. Той е немец, а неговата съпруга беше моя леля, сестра на татко.
— За нас действително е от голяма полза, че имате роднини във форт Гуаделупа. Ако бъдем принудени да направим престой, за вас няма да е нужно да оставате при апачите. Предложението беше прието. Последваха левия ръкав на реката, след което завиха към Сиера Мадре. Тези планини бяха успешно преодоляни и пътниците взеха направление към Рио Кончос. Видът на кервана беше доста войнствен. Бяха снабдени с добри коне и силни, издръжливи товарни животни. Както мъжете, така и жените бяха въоръжени и не се бояха от срещи по пътя. В близост до Рио Кончос стигнаха до пътя, който води от Чиуауа за Ел Пасо дел Норте. Под път обаче в случая не бива да се разбира някоя добре построена съобщителна артерия. Едва се забелязваше следата на потека, но всеки, който искаше да отиде от единия от двата града до другия, трябваше да язди по тези равни прерии.
Намерението им всъщност бе само да прекосят този път, но тъй като трябваше да се съобразяват с близостта на френски отделения, предпазливостта беше наложителна. И за да не бъде пропусната някоя следа, Стернау и Мечешко сърце яздеха напред. Вярно, че се намираха в открита прерия, ала тук-таме се мяркаше по някой гъсталак, който закриваше гледката. Един такъв се налагаше сега да се заобиколи. Те завиха около него и моментално се заковаха — едва не се бяха сблъскали с един ездач, който идваше от другата страна на храсталака. И той дръпна незабавно юздите на коня си, изненадан не по-малко от тях.
Беше дребен мъж в траперско облекло. Оръжията му бяха стари, цевта на пушката заръждавяла и изобщо правеше впечатление на човек, който принадлежи на тези диви местности, още повече, че бе яздил добре. Конят му бе благороден мустанг и притежаваше индианска школовка, което лесно можа да се забележи, когато го накара да отскочи пъргаво встрани, за да се подготви светкавично за боя.
— Zounds![19] — извика на английски. — Кои сте вие?
Стернау бе подновил дрехите си в Гуаймас и тъй като там не се намери нещо друго, носеше като всички свои спътници обичайната мексиканска носия; Мечешко сърце и Бизоновото чело не правеха изключение. Ето защо човекът сметна двамата за мексиканци. Той мигновено бе вдигнал пушката си и я държеше готова за стрелба.
— Good day![20] — отговори и Стернау на английски. — Питате ни кои сме. Ние обаче сме двама и следователно имаме пълното право първи да зададем този въпрос. И тъй, кой сте, сър?
Дребосъкът бе принуден да гледа отдолу нагоре високата фигура на Стернау, ала по лицето му не се забелязваше и следа от страх. Той отвърна с готовност:
— Имате право, сър. В прерията двама срещу един имат предимство, макар на мен да не ми пука дали насреща ми са един или петима. Освен това нямам причина да се срамувам от името си. Може би сте слушали за един ловец, когото хората наричат Малкия Андре?
— Не.
— Хм, в такъв случай сигурно не сте от тази хубава местност?
— Наистина не.
— Тогава нещата се изясняват. Този Малък Андре съм аз, но всъщност се казвам Андреас Щраубенбергер.
— Щраубенбергер? — запита Стернау изненадан. — Та това е немско име!
— Да, аз съм немец.
— Добре, свалете за бога пушката! — заговори Стернау на немски. — Аз също съм немец.
Дребосъкът направи движение на радостна изненада и отпусна цевта.
— Немец? Ах, каква радост! От кой край?
— От околностите на Майнц.
— На Майнц? Там живее моят брат.
— Къде по-точно?
— В една дупка, наречена Райнсвалден.
— Я гледай, да не би почтения Лудвиг Щраубенбергер? При този бърз въпрос на Стернау Малкия Андре подскочи на седлото.
— Какво? Как? Вие познавате моя брат Лудвиг? — запита той.
— Много добре!
— Гръм и мълнии! А аз исках да ви застрелям!
— Тая работа все пак щеше да ви се удаде малко трудничко — засмя се Стернау.
— Охо, вие сте израсъл достатъчно на дължина и ширина — рече лукаво дребосъкът. — Значи нямаше начин да дам сватбарски изстрел. Но откъде всъщност идвате и накъде отивате?
— Идваме откъм морето и искаме да отидем до Ел Пасо дел Норте или форт Гуаделупа, както намерим за по-удобно.
— При кого в Ел Пасо дел Норте?
— При Хуарес.
— А във форт Гуаделупа?
— При някой си Пирнеро.
— А-а, познавам го добре! Той е немец от Пирна в Саксония. Но, хер, Хуарес вече няма да го намерите в Ел Пасо дел Норте.
— Нима? Че къде тогава?
— Тук или там, в гората или прерията, Стернау изгледа остро събеседника си.
— Вие знаете мястото, но го премълчавате!
— И така трябва да бъде, защото още не ви познавам.
— Името ми е Стернау.
— Стернау? — запита дребосъкът замислено. — Хм, струва ми се, че вече съм чувал това име. Ах, да! Сеньорита Резидиля го спомена. Един Стернау бил преди години в хасиендата дел Ерина и после изчезнал.
— Аз съм този.
Малкия разтвори широко уста и се втренчи в лицето на събеседника.
— Вие? Вие сте същият? Невъзможно!
— Защо да е невъзможно?
— Ами, че тогава вие щяхте да бъдете онзи ловец, който някога беше наричан от всички уестмани и червенокожи Господарят на скалите.
— Имате предвид Матава-се? Аз съм.
— Ами нали бяхте безследно изчезнал! — извика Малкия поразен.
— Вярно! Но ето че отново се завърнах.
— Направо не е за вярване! Знаете ли с кого сте изчезнал?
— Естествено! Че нали аз най-добре трябва да го знам.
— Е, и с кого?
— О-о, искате да ме изпитате, за да видите дали действително говоря истината?
— Да — отвърна Андре откровено. — Та то ще е истинско чудо Господарят на скалите из един път да се появи. Я гледай, кои ли идва? Кои са онези там?
Тъкмо в този момент се приближиха останалите. Скрит досега от храсталака, Андре не можеше да ги види.
— Точно тези, с които бях изчезнал. Този до мен тук е Мечешко сърце, вождът на апачите.
— Гръм и мълния! — удиви се дребосъкът.
— Онзи, който язди е Бизоновото чело, вождът на мищеките.
— Ама че новини!
— Зад него яздят двама братя. Единият е зетът на хасиендерото на дел Ерина, ако сте слушали за него.
— Гърмящата стрела?
— Да.
— Поспрете за малко! Иначе умът ми ще откаже да служи!
Каква среща! Не съм го и мечтал!
— Сега вярвате ли, че съм истинският Стернау?
— Да, определено. Ето ръката ми! Нека слезем, искам да ви кажа нещичко, което е от особена важност за вас.
Андре скочи от коня, а Стернау и Мечешко сърце последваха примера му. Сега пристигнаха и всички останали.
— О, кого пък сте срещнали тук? — запита дон Фернандо.
— Един немец, мой съотечественик — поясни Стернау. — Като ловец той е наричан Малкия Андре и иска да ни съобщи нещо важно. По тоя повод нека си дадем малка почивка!
Слязоха и се настаниха на тревата, а конете бяха оставени свободно да пасат. За свое учудване, сега Андре видя и две дами, ала очите му бяха привлечени от външността на стария граф, чиито снежнобели коси се спускаха на вълни по раменете, а брадата достигаше пояса.
— Може би говорите испански? — попита Стернау дребния ловец.
— Да, колкото да се оправя — отвърна Малкия.
— В такъв случай ще ви помоля да си служите с този език, за да бъдете разбран от всички. И тъй, какви новини носите?
— Най-напред, че Хуарес вече не се намира в Ел Пасо дел Норте. Той е недалеч оттук. Но нека първо ви запитам: за кого държите — за французите или мексиканците?
— Нито за едните, нито за другите. Щом сте чувал за мен, сигурно ви е известно, че никога не съм вземал нечия страна.
— Да, това е вярно и напълно достатъчно. Трябва да знаете, че французите държат Чиуауа в окупация. Оттам са тръгнали три роти на път за форт Гуаделупа, за да го завладеят. Това обаче няма да им се удаде, тъй като Хуарес потегли с петстотин апачи на помощ на форта.
— Уф! — възкликна Мечешко сърце, като чу за апачите.
— Предводителят на апачите е Мечешко око.
— Мечешко око? Кой е той? — запита вождът. Индианецът приема своето същинско име едва, когато стане воин. Когато Мечешко сърце видя за последен път брат си, той още беше момче без име. Малкия Андре се досети. Той обясни по индианския начин на изразяване:
— Когато Мечешко сърце изчезна, той имаше един малък брат. Той стана храбър боец. И понеже търсеше своя брат, се нарече Мечешко око. Не го намери, но не губеше надежда и продължаваше да издирва безследно изчезналия. Сега е най-прочутия главатар на апачите.
— Уф!
Само тази сричка излезе от устата на Мечешко сърце, ала в нея се съдържаха чувства на братска любов, благодарност и задоволство. Никой не умее като индианеца да изрази цял свят от чувства с един-единствен звук.
Малкият Андре продължи изложението си:
— Сега Хуарес разполага с необходимите средства за ефективни действия срещу французите. Съединените щати изпратиха няколко милиона долара, които апачите отнесоха на президента в Ел Пасо през териториите на команчите.
— Уф! — извика индианецът. — Малкият мъж лично ли присъства?
— Да, аз бях с тях.
— Значи ти си брат на моя брат?
— Да.
— Уф! Тогава бъди и мой!
Индианецът протегна ръка на Андре, която той сграбчи и разтърси.
— Ние отнесохме парите на Хуарес — поде наново дребосъкът. — Той незабавно потегли да пресрещне французите с всичките си налични хора и апачите. Ще ги унищожи, където и да ги срещне, а сетне ще предприеме директен поход към Чиуауа, за да я превземе. Оголен от войски след заминаването на тези триста войника, градът ще бъде принуден да се предаде.
— Защо не останахте при Хуарес? — попита Стернау.
— Бях изпратен от него да разузная как най-добре може да се превземе това селище. В действителност беше определен Черния Жерар, ала той си измоли да отиде във форт Гуаделупа. Там има познати, които иска да защити.
— Черния Жерар? Кой е той? — осведоми се Стернау — Прочут ловец от френски произход, но които малко обича своите съотечественици.
И този Жерар сега е във форт Гуаделупа? Колко е далеч дотам? Два дни езда?
— Почти толкова. Вдруги ден по това време спокойно можете да бъдете там.
— А къде се намира Хуарес?
— Някъде южно от форта. Той язди срещу французите — В такъв случай сигурно ще се натъкнем на неговата следа, ако яздим оттук по права посока към форт Гуаделупа.
— Непременно.
— Добре, така и ще направим. Да се надяваме ли, че ще ви видим отново, когато сме при Хуарес. Човек не знае на каква опасност ще се подхвърли.
— Имате право и вероятно ще последваме съвета ви. А я кажете как се озовахте в Америка! Вашият брат никога не е споменавал за вас.
— Вярвам. Ние сме скарани.
— О-о! Колко жалко! И защо!
— Заради едно момиче. Аз я обичах, Лудвиг също. Дора предпочете мен и тогава той стана войник. Писахме си на няколко пъти но кратко само най-необходимото. И нещата си останаха такива.
— Значи сте женен?
— Не. Дора ми измени. Да върви по дяволите любовта! Сетне и аз тръгнах по други краища. В крайна сметка се озовах в Америка като пивовар. Ама работата не стана. Тогава нарамих пушкалото и станах ловец. Това е накратко целият ми живот. И след като ви казах всичко, ще трябва да тръгвам, защото нямам време за губене.
Андре стана и се запъти към коня си. Другите също се изправиха и си взеха сбогом, а Ема се възползва от възможността да поразпита накъсо за роднините си. Срещата с дребния ловец допринесе различна полза на Стернау, както и надеждата в известната тъмнина скоро да настъпи просветление. Когато Андре подаваше ръка, на всеки се струваше, че се сбогува със стар познат и те гледаха след него, додето изчезна от хоризонта. Не след дълго пътниците отново възседнаха конете.
— Сега ще е най-добре да понапрегнем животните — посъветва Стернау. — Щом искаме да открием дирята на апачите, необходимо е да стигнем до нея на дневна светлина. После можем да си починем. Хайде, в галон!
Тогава Мечешко сърце застана начело. Въпреки че не каза нито дума, на всички стана ясно, че местността му е позната и иска да поеме водачеството. Един час след обяд на животните бе позволена кратка почивка. Веднага щом се повъзстановиха, пътят отново бе поет със същата бързина. Конете в онези райони постигат кажи-речи невероятното.
Стана така, че те издържаха почти до вечерта на следващия ден, когато бе достигната планината Тамисос. Още не бяха стигнали прохода, водещ през нея — виждаше се само неговият излаз на запад в прерията — и в този момент Мечешко сърце спря коня си и се наведе към земята.
— Уф!
Стернау яздеше отпред и огледа тревата. Беше отъпкана. Следата бе толкова тясна, сякаш оттук е яздил един-единствен конник. Но опитният уестман никога няма да се подведе.
— Пътят на апачите — обади се Стернау.
— Тук са яздили моите воини — потвърди Мечешко сърце с просветнали очи.
— Какво ще прави моят брат?
— Ще последва гласа на неговото сърце — заяви вождът на апачите.
Без да каже дума повече, той смушка коня си и препусна на юг, по следата, която се проточваше право към подножието на сиерата.
— Накъде тръгна? — попита граф Фернандо угрижено.
— Следва своите апачи — отвърна Стернау.
— О, те са яздили оттук?
— Да. Ще продължим без него към форт Гуаделупа, но преди това някъде ще пренощуваме.
— А Мечешко сърце?
— Него оставете! Той е индианец и знае как стоят нещата. Пък и ще ни намери.
Тези думи успокоиха графа и ездата бе продължена. Времето на другата сутрин бе чудно хубаво. Когато слънцето издигна своя диск, по стръковете и листата като милиарди гранати заблестяха капчиците роса. Небето беше чисто, а цветята възнасяха нагоре ухание, като великолепна утринна молитва към своя Създател.
Пирнеро се бе измъкнал от постелята и чудесното време го примами да излезе пред къщи. Той закрачи бавно надолу по късата уличка, мина през портата на укреплението и се озова пред талазите на Рио Гранде, край която бе разположен форт Гуаделупа. Докато се наслаждаваше по този начин на великолепието на утрото забеляза по водите надолу от форта една тъмна точка, която бавно приближаваше и хвърляше от двете си страни блестящи лъчи.
— Я виж, ти лодка! — измърмори Пирнеро учуден. — А онова, което проблясва и искри отдясно и ляво, е водата, раздвижена от веслата.
Той изчака, докато дойде по-наблизо. Тогава удивлението му нарасна. Прокашля се, сякаш се намираше пред изключително събитие и продължи да мърмори:
— Кану от дървесни кори, каквито имат индианците и траперите! По тукашните места това е рядкост. Само един човек седи в него. Кой ли може да е?
Едва когато кануто още повече приближи, се видя каква голяма бързина развива. Пасажерът трябвала притежаваше не само изключителна сила, но и необикновено умение в управлението на един такъв съд. Сега той приближи. Забеляза Пирнеро и насочи кануто към брега. Там скочи от него и го изтегли от водата с обиграно движение, Носеше само някакви стари полуразпарцалосани панталони и жилетка, по която нямаше ни едно копче. И тъй като беше без риза, гърдите и жилестите ръце оставаха голи. Той взе от лодката едно кожено ловно яке и го облече. Тази дреха само навяваше предположения по-рано да е била яке, сега по-скоро имаше вид на кожен мех, който в продължение на години е лежал в някоя локва и вече бе наполовина изгнил. Сетне се присегна и измъкна още една вещ, която, изглежда, някога е била шапка. В момента приличаше на стара, изпокъсана пунгия, която той нахлузи на черепа си. В пояса си човекът носеше два револвера, нож, томахавка, торбичка за тютюн, куршуми и няколко други дреболии. Накрая извади от лодката и една пушка, която хвана грижовно, човек би казал, с един вид почтителност. Виждаше се, че много цени старото пушкало. А когато се обърна, разкри своеобразна гледка. Слабото му лице бе ощавено като кожа от вятъра, слънцето и природните условия; малките сиви очи имаха остър и пронизващ поглед; дългият, голям нос наподобяваше клюн на лешояд и въпреки всичко в тази необикновена физиономия имаше нещо, което незабавно будеше доверие.
— Good morning![21] — поздрави той на английски.
— Buenos dias![22] — отговори Пирнеро на испански.
— Това е форт Гуаделупа, предполагам!
— Да.
— Малка дупка?
— Неголяма.
— Мн
