/ / Language: Bulgaria / Genre:adventure / Series: Траперите „Детелиновия лист“

Дервишът

Карл Май

Този роман в три тома описва съдбата на немско семейство, членовете на което са били разпръснати от враждебни интриги по целия свят. Борбата е за събирането на разделените братя и сестри, които тук и там носят своята тежка, незаслужена участ. Герои в тези три тома са отново нашите приятели: сър Дейвид Линдси, Крюгер Бей и «Детелиновия лист» — Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър. Романът е жив не само от задъхващото напрежение, но и от превъзходния хумор, който лъха от него. Като например трудната ситуация в която изпада лорд Линдси, когато опитвайки се да освободи красавица от харема, използва като ръководство либретото от Моцартовата опера «Отвличане от сарая». В «Дивия запад» «Детелиновия лист» срещат всред американската девствена гора стари другари и попадат на следите на престъпници и на един изчезнал. Преследването започва. В долината на смъртта — място на ужаса, нишките на съдбата се сливат. Нуждата от помощ на застрашените расте, а с това и напрежението. Списъците и ударите на мошениците растат, но с тях расте и броят на героите, които се борят за правдата. Винету и Олд Файерхенд се срещат с тях и както на читателя му става ясно след горещи преживявания, борби и опасности всичко приключва с щастлив край. Следата на последния изчезнал член от семейството води в Русия. Така заключителното действие се води сред заточеници, казаци и ловци на самури във вътрешността на Сибир. Карл Май чудесно знае да изобрази и този пейзаж с неговите жители. Тежките стъпки от танците на казаците, звънът на балалайките... Пълна противоположност на това са «Детелиновия лист», който пътешества чак до Сибир, за да търси последния изчезнал и го намира щастливо накрая. Продължение на «Дервишът»: «В долината на смъртта» (Band 62) и «Ловци на самури и казаци» (Band 63).

Карл Май

Дервишът

Първа глава

Сър Дейвид Линдсей

Един хубав, топъл летен ден бе изпънал снага върху стройните минарета на Константинопол. Хиляди следовници на всякакви вероизповедания и представители на всички раси се наслаждаваха при движението си по двата моста на чародейната гледка, която градът предлагаше отвън. Край кейовите стени лежаха параходите и ветроходите на всички морски народи, а по искрящите вълни се полюшваха причудливите корпуси на турски гондоли и каици, между които от време на време се стрелваха над водата лекокрили морски чайки, когато им се приискаше в игриво немирство да изпитат и удостоверят своята летателна ловкост.

Откъм Черно море се зададе с елегантен ход малка, изящна парна яхта, полегнала леко и грациозно настрани като някоя танцьорка, отдала се на омайните звуци на Щраусов валс.

Стройният, бърз плавателен съд зави край върха на Галата, мина под мостовете и легна в Златния рог под Пера на котва. Пера е градска част на Константинопол, обитавана предимно от европейци и техните пълномощни министри и консули.

Парната яхта имаше една особеност, която дори в европейски пристанища би трябвало да привлича погледите, а тук, сред ориенталците, толкова по-фрапантно биеше на очи — на форщевена, където обикновено се изписва името на кораба, бе монтирана около два метра висока рамка от дърворезба, която включваше една забележителна картина.

На нея бе изобразен мъж в естествен ръст. Всичко, което той носеше — панталон, жилетка, сако, обуща, също високият цилиндър — бе на сиви карета, даже огромният чадър в ръката. Лицето беше неимоверно дълго и слабо. Над широката, очертана от тънки устни уста бе надвиснал остър нос, хранещ изглежда намерението да се проточи долу до брадичката. Това придаваше на лицето един необикновено комичен израз.

Над паното се виждаха големите, златни печатни букви на името на яхтата: «Линдсей».

Когато малкият параход се насочи към пристанището хората по брега зяпнаха удивено картината. Близо до пътечката на пристана стоеше един дервиш[1], чиито тъмни, фанатично гледащи очи бяха също така отправени с удивление към нея. По лицето му премина тръпка, когато разчете надписа.

— Линдсей! — промърмори. — Та такова бе моминското име на жената на оня проклет немец! Нима тази фамилия все още не е изкоренена? Ще остана да наблюдавам. Жената навремето ме опозори. Трябваше да си отмъстя и смятах това отмъщение за отдавна завършено. Дали нещата стоят другояче, дали не са живи наистина и други членове на тази фамилия? Ще проуча!

Машината на яхтата бе спряна и капитанът слезе от мостика. Вратата на каютата се отвори и пропусна същата фигура, която се виждаше отпред на картината. Много дълга и суха, тя бе облечена в сив плат на карета. Високият извън всяка мяра цилиндър и исполинският чадър бяха също така карирани в сиво. През рамото минаваше ремък с провесен на него дълъг далекоглед.

И лицето приличаше досущ на това от картината, само дето на носа се виждаше и един дълъг белег, произхождащ очевидно от някой злостен алепов оток.

Капитанът се поклони.

— На сушата ли възнамерявате да идете, сър?

— Yes. Че къде иначе? На сушата естествено? Или пък трябва да взема да хукна по водата, а?

— Това наистина едва ли ще е възможно — засмя се капитанът. — Но защо така припирате за сушата? Константинопол трябва да се разглежда оттук. Оттук той прави грандиозно впечатление, ала във вътрешността е тесен, мръсен, с криви сокаци. Турчинът нарича столицата си «Сияйните страни на всемирния лик» и има право… но само оттук, където ние се намираме.

— Сияйни страни? Всемирен лик? Nonsense![2] Тези турци са превъртели. Единственото разумно нещо при тях са техните жени и девойки. Well!

По лицето на капитана плъзна ухилване, което той побърза да прикрие с поклон.

— Виждал ли сте вече някоя турска жена или девойка, сър?

— Of course![3] На тълпи — както тук, така и в Берлин, фамозна опера: «Отвличане от сарая» от Моцарт — моето любимо парче. Ще ми се някой път и аз самият да преживея нещо такова, капитане. Indeed.[4] Просто няма да си тръгна, преди да съм изживял и аз някое подобно приключение. Well. Погледнете тук!

Той измъкна от дълбините на джоба на сакото си една книжка, чиято обложка носеше немското заглавие: «Либрето. Отвличане от сарая. Голяма опера от Волфганг Амадеус Моцарт».

— Кога мога да ви очаквам обратно? — Капитанът хвърли мимолетен поглед на книжката. По лицето му заигра вежлива усмивка, от която бе видно, че познава приумиците на англичанина и отдавна се е отказал да им се удивлява.

— Изобщо не ме чакайте — изръмжа Линдсей. — Ще дойда, когато ми е угодно. Well!

Той премина с дълги крачки тясната пътека на пристана, служейки си с големия затворен чадър, както въжеиграчът с пръта за равновесие.

Когато мина край дервиша и видя пронизващите очи, отправени към него, се изплю презрително.

— Неприятна физиономия! Подозрителна мутра! Да можех да му тегля един ритник на тоя тип! Yes!

Капитанът се бе загледал след него. Кормчията приближи и повдигна многозначително широките си плещи.

— Откачен тип! — каза и изплю тютюневата си дъвка през релинга. — Ще си изгори пръстите при някоя от тия авантюри. Нека си го прави, стига само и нас да не завлича в кухнята на Дявола!

— Боже опази! Това горещо влечение за отвличане ще трае само докато си намери нещо друго. Едва до неотдавна бяха fowlingbulls — крилатите бикове, сега пък са туркините.

Така ще си я кара, все трябва да има някоя авантюристична приумица!

— Много правилно, кормчия! — заяви капитанът с натъртване, от което пролича, че желае да сложи край на тоя диалог. — И тъй като сър Дейвид Линдсей същевременно е добродушен господар, то на драго сърце съм готов десет пъти да обиколя с него земното кълбо. За такъв един мастър човек вече рискува нещо, без да говори глупости по негов адрес!

Онзи, за когото ставаше дума, междувременно се разхождаше с бавни крачки из Пера, изцяло погълнат от околната среда. Ето защо се случваше от време на време да се оглежда и съзираше при това и дервиша, чиято зелена чалма изпъкваше отдалеч.

— Какво иска човекът от мен? — запита се той. — Ей сега ще се оправя с него! Yes!

Пристъпи зад една криволица на улицата в един ъгъл и се спря. Дервишът довтаса — беше очаквал, че англичанинът е далеч пред него, и не съумя да прикрие изненадата си.

— Защо се мъкнеш подире ми, глупако! — нахока го сър Дейвид на английски.

Дервишът не знаеше значението на тези думи или пък се престори, че не го знае.

— Анламъйорум! (Не разбирам!) — отговори той.

— Хайде, разкарай се, иначе ще те подпомогна! Well!

Дервишът разбра от жестовете на англичанина, че трябва да тръгне пред него. Но пък нали искаше да го следва. Ето защо спря. Без много-много да се церемони, Линдсей насочи огромния чадър към него и го разтвори с такава сила и бързина, че здравите спици цапардосаха дервиша в лицето. Това бе оскърбление, толкова повече, че бе нанесено от един неверник и европеец. Но на дервиша бе известно могъществото и влиянието на английския пълномощен министър, така че той се обърна да си върви.

— Ха, ешек керата, интикалем аладжам бен! (Ей, проклетник, аз ще си отмъстя!) — подвикна през рамо.

— Какво бръщолеви оня? — промърмори си доволен сър Дейвид. — Ама че загубен език е тоя турски. Трябва първом да го научиш и едвам тогава да го разбираш. А английския си разбрах аз веднага, още като дете.

Той продължи да върви — на значително разстояние зад дервиша. После зави зад ъгъл, след това зад друг и сега вече бе почти сигурен, че няма да се срещне пак с турчина.

В стремежа си да се отърве от досадния надзорник, Линдсей се бе отдалечил от района на оживените улици и бе попаднал в една плетеница от сокаци и кьорсокаци, където нямаше как вече да се оправи. Това бе голямо неблагоразумие от негова страна и той много скоро щеше да го осъзнае. Вярно, жадният за приключения англичанин като истински космополит бе свикнал навсякъде да си пробива път. В действителност той бе дори хитър и находчив, при това неустрашим до безогледна дързост, само дето от време на време обичаше да се представя за малко глуповат. Тук обаче неговото чувство за ориентация из един път категорично отказа и тъй като не владееше турски, за него не съществуваше никакъв шанс да почерпи информация.

Огледа уличната обстановка и хората, край които минаваше. Там магаретар приближаваше, кретайки зад своя сивоушко, като го подтикваше с високи викове и размахваше усърдно пръчката. Тук с нецензурни думи, че и с порядъчни удари в ребрата, си проправяха път в тясната уличка запъхтени, облени в пот хамали. Един чистач на лули ходеше от къща на къща по своя полезен занаят. Продавач на карпузи възхваляваше с все глас плодовете си. Един носач на вода се стараеше да го надвика — ако бе възможно изобщо — по крясъци. Търговци от всякакъв сой седяха пред отворените врати на своите сводести магазини, разстлали околовръст стоката си, и се стараеха да примамят купувачи. А навсякъде наоколо се шляеха безстопанствени кучета, ровеха се из отпадъците в канавката за храна, джавкаха по минувачите и побягваха със силен вой, когато тук и там биваха отпращани с някой груб ритник.

Сър Дейвид се почувства повече от тягостно в това обкръжение. От време на време проклинаше полугласно под носа си. Няколко опита да поддържа твърдо една определена посока, за да се измъкне от тоя мизерен квартал, завършиха напълно безуспешно. Той все повече се задълбаваше в заблудата си.

— Damned![5] — започна да ругае. — Поне малко от малко да знаех в каква посока на света да търся оттук пристана на моята яхта! Тогава бих могъл да се ръководя от положението на слънцето. Това го научих от моя приятел Кара Бен Немзи.

Беше спрял, отправил поглед нагоре, вторачен в няколко перести облачета, които се носеха бързо по своя път. После продължи полугласния разговор със себе си, без да го е грижа за минувачите, които — къде подозрително, къде развеселено — се блещеха в оригинала, само облеклото на когото вече правеше достатъчно впечатление.

— Въобще си е подъл тип тоя Кара Бен Немзи! Много долно ме заряза този път. Иначе наистина изникваше винаги съвсем навреме, за да ме измъкне, когато някъде хубавичко съм я загазил и не мога да намеря изход. Кой го знае къде хайманосва сега — при апачите ли край Рио Пекос, при хадедихните в Джезирех, или при кюрдите? Е, все някъде си, само не и в тоя проклет сокак, където всъщност му е мястото, та да ме отведе отново сред хора, с които да може човек да си каже една разумна приказка.

Той може би още дълго щеше да стои така, ако един крепък удар не го бе изтръгнал от неговото песимистично съзерцание. Един хамалин не се бе побоял да отстрани от пътя си живото улично препятствие по този не особено нежен способ. Кресна на слисания сър Дейвид няколко ядовити думи, които тоя естествено не разбра, и запъшка нататък.

— Магаре! Овча глава! Дръвник! — заруга Линдсей след него. После продължи пътя си, мърморейки вкиснато.

Той се скита още известно време по този начин безполезно наоколо, додето търпението му се изчерпи. Заговори първия срещнат на английски и го попита за пътя.

Но чу само онова, което беше чул вече веднъж, и то от устата на натрапчивия дервиш:

— Анламъйорум! (Не разбирам!)

Към него се прибави едно съжалително свиване на рамене. После заговореният изостави чудноватия чужденец.

Същото се повтори още на няколко пъти. Към когото и да се обърнеше Линдсей — бил той стар или млад, бедно или добре облечен, — винаги получаваше все същия отговор:

— Анламъйорум! И накрая на почтения англичанин му прекипя.

— Дявол да го отнесе целия тоя Константинопол и всичките му там околни селища! — изръмжа той вбесен. — Сега вече няма да питам никого и ще тичам все подир носа си, додето… додето…

Внезапно прекъсна и зина толкова широко уста, като че някой печен гълъб се бе засилил да влети право в нея. После доловимо ясно я захлопна пак. По лицето му се разля радостно ухилване, като лятна слънчева светлина по земята.

— Великолепно! Отлично! Indeed! — възкликна все тъй ухилен, докато погледът му буквално милваше написаната на френски фирмена табела на едно кафене. — Тук живеят хора, с които сигурно ще можеш и да си поговориш по човешки. Там вътре отивам! Там ще ми дадат информация.

Той се упъти с дълги крачки към целта. Прекрачи прага с увереността на мъж, свикнал да заповядва, и се огледа изучаващо в неголемия общ салон. Пред очите му се разкри обичайната картина на едно източно кафене-кръчма. Нечистият под бе застлан тук и там с малки килимчета. Миндерлъци обхождаха стените. Навсякъде се търкаляха разхвърлени възглавници за сядане. Малкото маси бяха ниски — колкото столчетата за крака в жилищата от западните страни. Стените бяха голи, с изключение на няколко омазнени чибука, подредени в редица един до друг на нещо като полица за лули.

Посетители в цялото помещение имаше само трима. Бяха местни хора от ниско съсловие, както издаваше облеклото им. Клечеха мълчаливо един до друг с микроскопични филджани пред себе си, пушеха и като че не обърнаха внимание на чужденеца. Че единият от тях хвърли пронизващ поглед изпод сведените си клепачи към необикновената, сиво карирана фигура, убягна на англичанина в сумрака на голата стая.

От вратата на задната стена сега се появи един мъж, когото всеки познавач на средиземноморските страни би трябвало веднага да прецени като грък. Беше съдържателят на това «приветливо» място за отбивка. Той имаше хитрата, лукава физиономия на лисица. Не чертите, а очите обрисуваха характера на този мъж.

Един поглед към англичанина му бе достатъчен да знае кого има пред себе си. С три теманета, които определено биха удовлетворили всяко величие, той приближи до своя гост.

— Bienvenu, monsieur! (Добре дошъл, мосю!) — поздрави гладко и плавно на френски. — Смея ли да запитам с какво мога да услужа на Ваша милост?

С френския англичанинът естествено бе много добре запознат. И той си послужи следователно със същия език като съдържателя, само че от неговата уста не звучеше така завършено и изискано, както от устните на гръка.

— Преди всичко с някое друго обръщение! — каза по своя лаконичен, властен маниер. — Не съм «ваша милост». Ако се наложи мога и много немилостив даже да бъда.

— Пардон! Не можех да имам представа…

— Достатъчно! Наричайте ме просто мосю! Това стига.

— Както заповядате!

— И после бих желал — хм! — нещо за пиене бих желал.

На сър Дейвид в никой случай не допадаше тая пето или шесторазрядна гостилница. Вярно, беше ожаднял от лутанията си нагоре-надолу в слънчевия пек по душните улици, ала мисълта да пие нещо тук въпреки всичко с нищо не го примамваше, фактът, че независимо от това поиска нещо за пиене, дължеше своята причина единствено на особения манталитет на Линдсей.

Той никъде не забравяше, че е англичанин, син на гордия островен народ, господстващ над Световния океан. Ето защо бе на мнение, че никога не бива да се проявява стиснат, дори и в най-затънтеното кътче на земята. Към това се добавяше, че той беше сър Дейвид Линдсей, мъж от английската аристокрация. И като такъв винаги действаше според максимата: Аристокрацията задължава!

Изхождайки от тези две причини, той смяташе и тук да не се цигани. На драго сърце би запитал кратко и ясно за пътя и би си тръгнал после, но това не му подхождаше. Не желаеше да получава нищо даром, дори и информация.

— Кафе ли желаете, шербет, или…? Последната дума във въпроса си гръкът проточи така явно, че сър Дейвид наостри уши.

— Имате и нещо друго?

— За онези от моите гости, които не изповядват учението на Пророка, притежавам превъзходно гръцко вино — оригинално «Самос», старо, отлежало, истинска напитка на боговете.

— Хмм! «Самос»! Почти толкова добро, като шери и портварн! Бих желал да го опитам.

— В такъв случай ще се осмеля да ви помоля, мосю, да си дадете труда да дойдете във Винарната. Сър Дейвид присви леко лявото око.

— Винарна?

— Трябва да имате предвид — поясни съдържателят, — че моите клиенти в основни линии са привърженици на Пророка, който е запретил насладата на виното. Бих накърнил техните религиозни чувства, ако взема да сервирам пред очите им вино на иноверните, отбиващи се при мен. Това лесно би могло да създаде нездравословен климат между посетителите и да стане опасно за мира в моя дом. Ето защо Винарната! Там можете необезпокоявано да се отдадете на насладата на благородната напитка.

— Добре! — реши Линдсей. — Покажете ми помещението!

Той последва гръка през задната врата по един тъмен коридор, в чийто край съдържателят отвори отдясно една малка стая. Един поглед в нея бе достатъчен да потвърди подозрението на сър Дейвид, породило се при нескончаемото обяснение на съдържателя за правото на общ салон, обзаведено изцяло по източен маниер — с килимчета, миндери и две ниски маси. То не правеше впечатление да е предназначено за гръцки, арменски и други немохамедански посетители. Иначе тук щеше да има столове, пейки и високи маси. По-скоро, види се, бе такова, каквото Дейвид Линдсей веднага бе предугадил, а именно, че в това уютно скривалище сегиз-тогиз неколцина неверни синове на Пророка се подкрепят със забранения гроздов сок. Тук бяха подсигурени срещу неприятни обезпокоявания. Единственият прозорец на помещението се намираше на повече от два метра височина — почти под тавана, и беше толкова малък, че определено никой не би могъл да надникне отвън. А за окултните, жертвени часове пред олтара на бога на виното много добре подхождаха удобните миндерлъци, пасваше си и меката светлина на лампадата, спускаща се от средата на потона.

Линдсей разтегли тънките си устни в разположено ухилване.

— Харесва ми! Тук ще опитам вашето «Самос».

Доволен беше, че желанието му да пита за пътя го бе довело насам. Така можеше да съчетае приятното с полезното. Глътка оригинално гръцко вино в тая страна на вечното кафе не бе за пренебрегване. Той освободи от рамото ремъка с дългия далекоглед и остави страшилището заедно с огромния чадър в ъгъла. После се отпусна отмерено на мекия миндерлък.

Съдържателят стоеше мълчаливо. Сега се залови за последната забележка на госта.

— О, ще ви кажа, мосю, само с опит няма да се остане. Ако сте познавач, ще се наемете като нищо на цяла стомна от моето «Самос».

— Ще видим! Донесете виното!

Съдържателят побърза да се отзове на повелята. Излизайки навън, той се подхили. фактът, че чужденецът не се бе осведомил първо предпазливо за цената, изглежда му навяваше благоприятни умозаключения за неговата разплащателна способност. А от това достопочтеният кръчмар възнамеряваше възможно най-добре да се възползва.

Не мина много и той се върна при Дейвид Линдсей, поставяйки пред него една стомна и винена чаша.

— Мога ли да ви налея?

Сър Дейвид бутна услужливата ръка.

— Стой! Вие мохамеданин ли сте?

— Не! Християнин съм. Моята родина е Гърция.

— В такъв случай пийте с мен!

— О, много любезно! Вашата доброта е…

— Достатъчно! Скудоумие е да пиеш сам.

Докато съдържателят изчезна да донесе чаша и за себе си, лордът запали една пура, която си бе скътал за всеки случай. Същевременно измърмори самодоволен:

— Радва се на авантата старата лисица! Благодари за отличието да може да гуляе със сър Дейвид! Изглежда наистина не подозира, че му позволявам да пие с мен, за да отида на сигурно. Тоя обесник никак не е за вярване. Би могъл да ми сипе нещо във виното, за да ме приспи и ми опразни джобовете. Само че тоя номер при Дейвид Линдсей няма да мине. Ненапразно съм изкарал школата на Кара Бен Немзи. Научих се в непозната среда да бъда предпазлив.

Той прекъсна, тъй като съдържателят се върна с втората чаша. С физиономия на ощастливител, раздаващ злато с пълни шепи, той наля първо на англичанина и после на себе си.

— A vorte sante, monsieur! (За ваше здраве, мосю!) Пресуши чашата на един дъх и не му беше необходимо прекалено много време за тая цел. Сър Дейвид обаче отпи отмерено от виното.

— Питието е добро! — кимна. — Най-доброто, на което съм попадал в тоя превъзнасян град.

— Значи Константинопол не ви се нрави?

— Pas du tout! (Никак!)

— И все пак той бива наричан «Сияйните страни на всемирния лик».

— Хмм! Чух го вече веднъж днес. Считам обаче, че на тоя «лик» и неговите «сияйни страни» няма да навреди, ако някой път направи едно основно запознанство с гъба, сапун, спарче и четка за дъски.

— Само не го казвайте пред някой турчин!

— Защо не? Аз казвам истината на всеки, както ми е угодно. Като на оня проклет дервиш, който ме следваше от пристана като сянка. Когато работата ми дойде до гуша, изстрелях чадъра си в лицето му. Това бе език, който той сигурно разбра.

Гръкът повдигна замислено вежди.

— Имал сте сблъсък с някакъв дервиш? Оскърбил сте го с действие? Да ме прощавате за думите, но е било безразсъдно. Вие сте си навлякъл отмъщението на този свят мъж.

Англичанинът махна пренебрежително, отпи със задоволство една глътка и издуха дима от пурата си.

— Какво ме е грижа за онзи тъпак! Нека си търчи след други хора, но не и след сър Дейвид Линдсей. Яд ме е само, че за да се отърва от него, кръстосвах надлъж и шир и така попаднах в тоя квартал, където не мога да се ориентирам, и където никой не те разбира, когато го запиташ за пътя.

Умният и хитър грък не промени физиономия. Никой не би могъл да се досети какви важни мисли се завъртяха в ума му. Най-важно за него бе, че чужденецът току-що се идентифицира като сър Дейвид Линдсей. А той умееше правилно да оцени значението на тези думи. Един английски благородник, пътуващ — очевидно за свое удоволствие — из Ориента, обикновено има в себе си пари, даже много пари! Ето какви сметки си правеше хитрецът. Такава птица никога не беше долитала при него и скоро нямаше и да кацне. Човек не биваше да пропуска неизползван подобен шанс. Според светогледа на гръка парите бяха върховното божество. Той реши да пусне предпазливо пипала и после… да действа. Негов съюзник щеше да е виното.

Когато напълни отново празната чаша на госта, не забравяйки и своята, той се осведоми:

— Не говорите ли турски?

— Няма и двайсет думи!

— В такъв случай би трябвало при излизанията си да вземете със себе си и Драгоман — преводач.

— Не ми е по вкуса.

— Имате лош опит?

— Не! Напротив, пътувах дълго време из Балканските страни, придружаван от един такъв човек. По едно време се озовах много натясно и не на последно място трябва да благодаря на верността и благонадеждността на преводача, че в крайна сметка се избавих със здрава и читава кожа. Чувал съм обаче колко малко иначе може да се разчита на тези обесници. Освен това не обичам да имам постоянно до себе си чужд човек.

— Хмм! — повлече гръкът. — Мога да го разбера. Тези преводачи дерат чужденците, където могат, а мъж като вас, който сигурно не пътува с тънка кесия, биха оскубали най-безсрамно.

— Така си е! Аз съм сър Дейвид Линдсей и винаги имам у себе си достатъчно, за да съм подготвен за всякакви случаи. Плащам си също добре и на драго сърце, но не се оставям да ме правят на будала.

Съдържателят остана много доволен от резултата на тайното подпитване. Сега смяташе, че може да пристъпи към нещо друго.

— Тогава би трябвало поне да носите със себе си една карта на Константинопол.

— Имам и такава.

— И въпреки това сте се заблудил?

— Въпреки това! Каква ми е ползата да се зверя в картата, като не знам къде се намирам в момента?

За потвърждение на думите си сър Дейвид бе извадил портфейла си и бърникаше из многобройните преградки. Гръкът зорко следеше пръстите му. Не можейки явно да открие споменатия план на града, Линдсей разтвори сега ново отделение. За кратко време се мярна дебело снопче банкноти.

Очите на съдържателя ярко заискриха. Погледът му беше вторачен, дебнещ, алчен, като на хищно животно, видяло плячка току пред себе си. Той забрави всяко самообладание и всяка предпазливост. За него сега беше безспорно, че чужденецът не биваше да напусне къщата, без да се е разделил с пачката банкноти. Да става каквото ще! Там в портфейла се криеше цяло състояние — поне според схващанията на бедния кръчмар. То не биваше да му се изплъзне, независимо какво щеше да му се стовари на съвестта!

Сър Дейвид все още се ровеше равнодушно из разните книжа. Че държанието му бе предумишлено, че искаше да постави гръка на изпитание, и че с един бърз, таен поглед бе уловил рязката промяна в чертите на съдържателя, не му бе проличало.

Сега той знаеше къде е. Беше схванал опасността. През ум не му минаваше обаче да си плюе незабавно на петите. Напротив! Него го привличаше да остане в несигурното си положение и дръзко да изчака по-нататъшния развой на нещата, защото… нали пътуваше по целия свят с единствената цел да преживява приключения. А тук изглежда му се предлагаше едно — възбуждащо и гъделичкащо нервите, както само би могъл да желае. И той трябваше да му се наслади.

Сега затвори с шляпване портфейла и го прибра. После бръкна с дясната ръка в дългия пеш на сиво карираното сако и измъкна оттам търсения градски план.

— Сетих се най-после. Ето го! Как може само човек да бъде такъв забраван.

Разгъна мудно картата, тикна встрани винените чаши и я просна на ниската маса.

— Хайде, моля! Къде се намира вашата къща? Зная ли това, няма да е трудно после да се озова обратно на яхтата си.

Гръкът вече беше посегнал към плана и сега движението му изведнъж замря.

— На яхтата си?

— Да!

— Имате собствена яхта? Някоя от онези големи платноходки, които…

— Не! Парна!

— Sacre bleu! (Дявол го взел!) Вие трябва да сте червив с пари.

— Аз съм сър Дейвид Линдсей. И тъй, моля, къде се намира къщата ви?

Съдържателят с мъка се изтръгна от своето вцепенение. Наведе се със зачервена глава над плана. Последица от виното ли бе това, или трескава възбуда от онова, което сега чу? Тоя англичанин трябва да притежаваше милиони. Да можеше барем един-единствен от тях да му прибере! Цял един милион! Почти невъобразимо!

Кръвта зашумя в ушите на кръчмаря. Мъчително принуди мислите си да се съберат за желаната информация. Дълго се лута той по линиите на градския план, при което сър Дейвид го наблюдаваше тайно ухилен. Най-сетне десният му показалец спря на една определена точка.

— Ето тук! Това е нашата улица. Тук някъде се намира моята къща.

Линдсей приближи безконечния си нос към плана да впечатли точно настоящото си местоположение. Сега разбра колко много се е задълбал в заблудата си. Но сега имаше и увереността, че със сигурност ще може да намери обратния път. Въпреки недоверието си към гръка, не допускаше, че онзи би могъл умишлено да му даде погрешни данни. Каква полза би имал да го остави да броди из тоя квартал? Ако човекът наистина бе подмамен от претъпкания портфейл на своя гост — а това за Линдсей бе несъмнен факт, — то той щеше да предприеме нападението в собствената си къща, тук, в уединената задна стая. По-добра възможност за тая цел някъде другаде едва ли би могъл да му се предостави.

Докато сър Дейвид прехвърляше през ума съображенията си, отвън прозвуча някакво особено изсвирване. Линдсей наостри слух, но външно не даде да си проличи. Далеч по-малко власт над себе си имаше другият. Едно неволно негово движение — сякаш бе понечил да скочи — подсказа на англичанина, че изсвирването бе някакъв сигнал, предназначен за съдържателя.

И, наистина, гръкът посегна към стомната, напълни отново двете празни чаши и стана.

— Стомната е празна. Да, да, знаех си го аз отнапред — насили се той да се усмихне. — Моето «Самос» се услажда на всеки. Нали бива още веднъж да…?

— Разбира се! Донесете още една такава мяра! Виното сигурно няма веднага да ни повали.

— Не берете кахър! То не е турско. Начаса се връщам.

И беше вече вън от вратата. Линдсей разтегли тесноустната си уста до поразителна ширина. Дългият нос се наведе, додето можа, още към брадичката. В това положение се заслуша той след съдържателя.

Чу неясно някакви мъже да разговарят помежду си. Трябва да бе някъде в двора, недалеч от тесния прозорец. Погледна изпитателно нагоре.

После се надигна с бързина, която никой не би очаквал от мудния англичанин. С две стремителни крачки се озова до вратата. Наведе се. Действително, тя имаше вътрешно резе — голяма рядкост в една ориенталска къща, поне за стайна врата. Това устройство се дължеше навярно само на дискретната цел на задната стая.

С едно енергично посягане Линдсей зарези. После събра накуп всичко що бе възглавница наоколо върху ниския миндер под прозореца. Покатери се чевръсто, протегна се и се ухили доволен. Неговата внушителна дължина му даде възможност да достигне с глава точно до прозоречното отверстие. Според обичая на източните страни то не беше снабдено със стъкла, така че Линдсей долови звука на споменатите гласове съвсем ясно. Да погледне надолу в двора, нямаше как. Но разбираше всяка дума, макар въпросите и отговорите да не бяха високо разменяни.

Съдържателят разговаряше отвън с някакъв друг. Че при това те си служеха с френски, на Линдсей се стори като кажи-речи нечувано щастливо обстоятелство.

— Не бъди многословен! — тъкмо настояваше стопанинът на къщата. — Не бива дълго да се бавя. Той би могъл да стане нетърпелив.

— Като влезеш, ще му кажеш някакво оправдание. Той ще се задоволи. Трябва да чуеш какво имам да ти кажа. Осман, дервишът, е бесен. На всяка цена иска да си отмъсти на това «гяурско куче», което го ударило с чадъра в лицето.

— Зная вече. Англичанинът сам ми го разказа.

— И той не се страхува от ненавистта на дервиша?

— Смее се. Имай предвид, той е английски милионер. Тези мосю без изключение се отличават с една изумителна самоувереност.

— Nom de dieu (по дяволите), милионер!

— Пет! Не забравяй прозореца горе!

— Би трябвало да има невероятно тънък слух, за да чуе нашия разговор. Но по-нататък! Осман добре забелязал, че англичанинът иска да му се изплъзне, но се промъкнал след него и не изгубил дирята. Сега седи отпред в кафенето и ме прати при теб.

— Какво иска от мен?

— Отмъщението си!

Подслушвачът почувства, че в разговора възникна малка пауза. До момента въпросите и отговорите се бяха редували с припряна бързина. Сега изглежда гръкът се замисли. Линдсей смяташе, че знае защо. Той вероятно опитваше да съгласува искането на дервиша за отмъщение със собствените си планове, насочени към портфейла на клиента.

Сега отново започна да говори.

— Кажи му, че ще си го има отмъщението! Чужденецът в момента седи във Винарната.

— Зная. Та нали чух какво говори с него, след като го поздрави.

«Аха! — помисли сър Дейвид. — Типът, който тук така нищо неподозиращ ми излага любезните си принципи, е един от тримата кафеджии от предната стая. Почакай само, обеснико, ще се запознаеш ти с един мъж от Стара Англия, ти, заедно с дервиша и твоя приятел, кръчмарят!»

— Той е вече на втората стомна «Самос». Още ще му натрапя аз от тая услужлива напитка. Ефектът няма да се забави. Той има цял портфейл с банкноти. Ще му задигна парите едва когато се е нальокал до безсъзнание. Тогава дервишът Осман може да прави с него каквото си ще. Най-добре ще е да му свети маслото. Така няма да се опасяваме от неприятни последствия.

— А аз?

— Какво общо имаш ти?

— Глупав въпрос! Казваш, че чужденецът имал портфейл, пълен с банкноти. Парите се каниш да вземеш ти. Дервишът ще си има своето отмъщение. Аз на сухо ли трябва да остана?

— Ти ще получиш от мен малък дял като пари за мълчание. Повече не можеш да искаш. Та ти с нищо няма да допринесеш за нещата.

— Така си мислиш ти. Но аз мисля другояче. Ти даже много се нуждаеш от мен.

— Не знам за каква цел.

— Англичанинът трябва първом да бъде обезвреден. Ти се надяваш твоето вино да го катурне. Но какво, ако се заблуждаваш! Знаеш, че съм роден в Париж и първите трийсет години от живота си съм прекарал там.

«Ето откъде френският разговор! — помисли си подслушвачът. — Човекът изобщо не е местен жител, само се облича така. Вероятно въобще не говори турски!»

Междувременно обаче продължаваше да слуша. Довереникът на съдържателя водеше нещата си не лошо.

— През този период — продължаваше той — съм бил няколко пъти отвъд Канала. Опознах англичаните. Общо взето те добре си знаят мерилото. Пият портър, ейл, шери, пунш и всякакви ракии като вода. Виждал съм го със собствените си очи неведнъж и дваж и при това никога не губят ясно съзнание. Хладнокръвно престават да пият, когато им стане прекалено.

— Mille tonnerres! (Хиляди гръмотевици!) Това би могло да осуети целия ни план.

— Би могло! Ако не бях аз! Задръж човека само още четвърт час! През туй време аз ще ти набавя един прашец, който ще му сипеш във виното. Въздействието му ще…

— Не става! Той не е дете. Държи чашата непосредствено пред себе си и…

— Тогава тури праха в стомната!

— Това пък хич не върви! Той ме покани да пия с него. Трябва ли самият аз да изгълтам праха и да захъркам по-рано от него?

— А-а! Значи е предпазлив?

— Да, виждаш, че с нищо не можеш да ми бъдеш полезен.

— О, напротив! Щом нещата стоят така, толкова повече. От всичко, което разказа, не остава нищо друго, освен истински да се надпиваме с чужденеца. И сега кажи сам: Смяташ ли се способен за тая работа?

— Хмм! Аз не нося много.

— Знам. Но затова пък толкова по-издръжлив на пиене съм аз, както ще признаеш. Предостави човека на мен! Надрънкай му нещо. Как си ме срещнал в коридора и си ми разказал за него. Че съм роден французин и голям почитател на Англия. Дали не бих могъл за кратко да му правя компания. Лъжи, та се късай, само и само да прояви интерес към нещата! Не си паднал на главата си, я. Аз пък ще дам отговор на дервиша. Нека почака, докато работата се уреди. А сега офейквай, да не му се стори подозрително дългото ти отсъствие.

С един скок сър Дейвид се приземи от купчината възглавници. Беше чул достатъчно. Лицето му сияеше от удоволствие. Така добре му допадаше приключението.

— Eximius! Excellent! Indeed! (Забележително! Великолепно! Наистина!) — мърмореше си той, докато нареждаше припряно възглавниците по старите им места. — Когато моят приятел Кара Бен Немзи чуе това, ще трябва да признае, че вече с нищо не ме превъзхожда. И аз мога да подслушвам и надхитрявам врагове. Щастие само, че тоя тип беше французин, а не китаец, тунгусец или ескимос. Иначе от цялата тая беседа думица нямаше да мога да разбера. Сега обаче съм в течение на нещата. Нека само ми дойдат! Канят се да надпият Дейвид Линдсей! Чудо невидяно ще видят.

Стаята вече отново имаше обичайния си вид. Сър Дейвид се нуждаеше само още да избута резето, което той стори с едно бързо движение. После можеше да си седне пак на старото място и да изчака предстоящите събития. Намери време дори да запали пурата, угаснала по време на подслушването.

Едва сега се появи съдържателят с втората стомна. Той имаше гузна съвест. Ето защо бе подозрителен. Линдсей забеляза как гръкът плъзна преценяващ поглед между госта и прозореца. Вътрешно това го развесели. Външно обаче показваше равнодушна, почти глуповата физиономия.

— Накарах ви да чакате и моля за извинение — подхвана съдържателят.

— Тъй ли? — му бе отвърнато с въпрос. — Въобще не съм забелязал.

— Срещнах вън един добър приятел. Разбъбрихме се, както става, когато хората от дълго не са се виждали. Той обикаля страната по търговия. Обикновено го смятат за местен жител, но е роден французин, високообразован мъж, при това добър познавач и голям почитател на Англия.

Съдържателят сега започна да пее панегирика за своя приятел във всички тоналности. Влагаше цялото си старание да събуди у лорда любопитство да се запознае с тази запленяваща личност, ала сър Дейвид проявяваше жестокостта да го остави да чака в неизвестност и на всичко само кимаше с глава.

Накрая дъхът и изобретателността на гръка секнаха.

Той забеляза, че започва да оплита език, че в представянето му на начина на живот и съдбата на скъпия приятел зейват противоречия. И прекъсна. Едва сега Линдсей отвори уста, наглед, за да възнагради усилията на усърдния панегирист, в действителност, за да съкрати машинациите и доведе развръзката по-скоро.

— Че да бяхте го поканил тоя ваш приятел да изпие чаша вино с нас — каза. — Сега жертвате времето си за мен и се лишавате от неговата компания.

Ако камъкът, който пада някому от сърцето, причиняваше шум, сега щеше да чуе едно порядъчно тупване. Но така сър Дейвид само долови как другият дълбоко си отдъхна. Най-голямото му желание сигурно беше да отърчи и доведе апапина си, ала само проформа малко се превзе.

— Никога не бих си го позволил. Зная какво съм длъжен пред такъв избран клиент като вас.

— Глупости! Щях да се радвам да се запозная с човек, притежаващ толкова достойнства за величаене. Жалко, че си е тръгнал.

— Тръгнал? Хич даже! Той седи в предната стая и пие кафе.

— Не можех и понятие да си имам наистина.

— Не чухте ли разговора ни?

— Разговор? Не съм чул нищо.

— Тъй! Само предположих. Ние стояхме в двора.

— Представа нямам! По начало не се занимавам с хорските работи, но толкова повече се грижа за моите собствени. А сега побързайте! Идете да доведете приятеля си! Мисля, че като французин той ще съумее да оцени едно добро винце.

Съдържателят наговори няколко празнословия от рода на любезност, голяма чест, благодарност и т.н., после бързо се отдалечи. Няма и три минути по-късно се върна в съпровод на своя съучастник.

И сега се започна един малък запой, който на безхитростния наблюдател определено би направил впечатление на задушевност, непринуденост и миролюбивост. французинът пиеше много и бързо и опитваше по всякакъв начин да подтиква англичанина да не остава по-назад. Не след дълго стомната показа дъно, което даде на третия от съюза възможност малко да се покаже. Следващата кана поръча той за своя сметка. Сър Дейвид, който иначе не позволяваше някой да му плаща, този път не възрази. Та нали знаеше какво се има предвид. На практика трябваше да е «за сметка на заведението», но накрая той все пак щеше да плаща пиячката.

Французинът всячески се стараеше да развлича Линдсей. Бръщолевеше за какво ли не. После се осведоми за пътните планове на англичанина.

«Well! — помисли сър Дейвид. — Сега танцът може да започне! Нямам никакво желание да пилея повече време тук и да се напивам. Да вземе този въпрос като ключова дума!»

— Оттук — каза гласно — ще държа южен курс, през Суецкия канал ще отида в Червено море, ще акостирам по-нататък в Аден и накрая ще легна на котва в някое индийско пристанище.

— Значи Страната на чудесата ви е завъртяла главата! — кимна французинът. — Мога да го разбера. Или пътувате по сделки?

— Сър Дейвид Линдсей търговии не върти.

— Пардон!

— Искам да усъвършенствам в Индия вродените си психически способности. — Забелязвайки лишените от разбиране, въпросителни погледи на своите слушатели, той продължи сериозно и важно: — Вероятно ви е известно, че жреческата каста в Индия съхранява разни тайни знания за свръхсетивни явления и сили. Тя всъщност не позволява на никой външностоящ да проникне в нейната среда. Но аз разполагам с бляскави връзки. С мен ще бъде направено изключение, още повече, както вече казах, че имам вродени необикновени психически способности.

Кафеджията зяпна уста. Не знаеше какво да мисли за това изявление. Бръмбари ли имаше в главата си гостът? Или виното вече заплиташе разсъдъка му? Той се вторачи в спокойната, невъзмутима физиономия на англичанина, който не правеше впечатление нито на откачен, нито на пиян. Нещата за него бяха загадка.

Французинът обаче се усмихна тънко.

— Да не сте спиритист или окултист, мосю?

— Строго погледнато, не! Притежавам просто — скромно каза той — дарбата да гледам в бъдещето…

— Невъзможно!

— Притежавам по-нататък онова, което хората наричат «второто лице». Моето духовно око прониква през всяка стена до произволна далечина…

— Но моля ви, та това е… е… нечувано!

— И трето, мога да чета мисли.

Сър Дейвид ги приказваше така на едро, че двамата мошеници не знаеха как да го възприемат. Гръкът просто се умълча, французинът обаче накрая стигна до извода, че се касае за някакъв сплин на англичанина, и за да запази доброто настроение на жертвата си, прояви интерес към глупостите.

— Смайвате ни, мосю — залицемери той. — Трябва да призная, че у мен се поражда желание да получа доказателство за вашите способности.

— Хмм! С това отличие аз удостоявам всъщност само моите най-верни приятели.

— Направете в такъв случай едно изключение, моля!

— От мен да мине! Ще го сторя само за да не си мислите, че съм някой разказвач на лъжливи истории. Под такова подозрение сър Дейвид Линдсей не бива да попада. Ще ви предоставя желаното доказателство.

Съдържателят и неговият «приятел» нямаха и представа как хубаво се вмъкнаха сега в примката на хитрия англичанин. Те трябваше да седнат на миндера срещу вратата. Самият той извърши първо още няколко фокус-мокуса. После провеси далекогледа през рамо, стисна чадъра под лявата мишница и застана до входа с лице към двамата.

— Най-напред един поглед в бъдещето! — подхвана той. — Ето виждам ви двамата… крачите по един стръмен рид… непосредствено до вас зее мрачна бездна… препъвате се… падате! — Говореше с привидно нарастващо възбуждение. — Ето че от невиделица се появява спасителят… някакъв непознат, който ви мисли доброто… Дръпва ви рязко назад, хванал всеки от вас с една ръка. Предпази ви от сгромолясване в тъмните дълбини. Никога не го забравяйте, мосю! Той ви предварди от злото.

Сър Дейвид замълча. В стаята цареше гнетяща тишина. Двамата негодяи не намираха думи за отговор. Вероятно не бяха разбрали намека за планираното престъпление, от което ги предпазваше Линдсей.

Е, щяха веднага да го разберат. Той възнамеряваше вече да стане по-ясен.

— Сега един поглед в далечина, през стената на тази стая! — продължи Линдсей. — Там виждам… ха, та това е кафе-салонът, през който дойдох в къщата! Там седи… човек не би го сметнал за възможно… наистина, там седи мъжът със зелената чалма, дервишът, който търчеше подире ми като куче! Мисли и премисля. Почакайте! Я да взема пък да му прочета мислите. Нека това е изпитанието за моята трета способност.

Слушателите на чудатия прорицател и ясновидец станаха неспокойни. Размърдаха се на миндера и си хвърлиха по един скришен поглед. Сър Дейвид разбра, че трябва да побърза, ако иска да доведе играта до щастлив завършек. На суеверна боязън не биваше да разчита нито от страна на гръка, нито на французина.

— Дервишът — продължи той с повишен глас, преди още някой от ответната страна да е съумял да повдигне гласно възражение, — дервишът мисли… за мен! Желае да си отмъсти за цапването по носа. За тая работа трябва да му помогнат двама добри приятели. Той иска да има отмъщението си, а другите двама се домогват до парите ми. Да, да, мосю! Аз знам. всичко. Свършено е с вашия план. Аз не се оставям да ме съборят с пиене под масата и ми опразнят кесията…

По-нататък не стигна. Разобличените нехранимайковци скочиха.

— Куче, ти си чул!

— Почакай, ще има да се каеш!

Поискаха да се нахвърлят върху сър Дейвид, ала незабавно отскочиха, виждайки дулото на неговия револвер да зейва срещу тях.

— Стой!

Те останаха на едно място.

— Едно-единствено движение още и ще стрелям!

Не помръдваха. Но ругаеха, проклинаха и заплашваха. Междувременно англичанинът направи две крачки назад. Остави чадъра да се плъзне надолу, посегна с лявата ръка назад и отвори вратата.

— Моите почитания, мосю! Поздравете от мен дервиша Осман! Парите за виното ще сложа вън на прага. Останете със здраве и съхранете добър спомен за мен!

С едно бързо обръщане той се намери отвън, завъртя ключа — че той бе пъхнат в ключалката, беше видял на влизане, — хвърли една банкнота пред вратата и се измъкна безшумно на двора. Отбягна предната стая, за да не се сблъска с дервиша.

Зад него се надигна яростна гюрултия. Заключените опитаха да изкъртят вратата. Това скоро щеше да им се удаде, а и беснеенето им щеше да привлече някого на помощ. Ето защо сър Дейвид трябваше да побърза да изчезне от арената на своето приключение.

Той намери един изход към улицата и тъй като ненапразно бе проучил толкова внимателно градския план, без мъчнотии откри и обратния път към своята яхта. Равнодушно, сякаш е оставил зад себе си възможно най-скучната разходка, се прехвърли по трапа отново на борда.

Втора глава

Един немски художник

На следващия ден Дейвид Линдсей отново излезе на приключения. Вчерашната преживелица при гръцкия кръчмар му се бе харесала. Само че за всеки случай той взе друго направление. Изглежда все пак не смяташе за препоръчително да се мярка пак на пътя на двамата си събратя по чашка от миналия ден.

Веднъж му се стори, че в гъмжилото на улицата забеляза един зелен тюрбан. Но това не го разтревожи, макар и да се сети за дервиша Осман. Та нали толкова много дервиши обикаляха из този град. Защо трябваше да е тъкмо оня, чието биещо на очи покривало на главата бе зърнал така мимолетно!

Внезапно чу от някаква къща песен. Спря и се заслуша. Беше една западноевропейска мелодия. Тогава забеляза над вратата табела и от френския надпис разбра, че стои пред една европейска кафетерия. Влезе.

В коридора, ненавяващ асоциации точно за родния край, беше мрачно. Вляво имаше врата, която той по-скоро напипа с ръка, отколкото видя.

— Приветлива кръчмица! — изръмжа. — Но може би тук отново ще има някое приключение. Well!

Отвори вратата и се почувства приятно изненадан, когато влезе в един просторен салон, в който горяха толкова много лампи, че бе светло като ден. Прозорци нямаше, а само многобройни отверстия високо горе до тавана, през които се изтегляше тютюневия дим.

Видя голям брой посетители в турско и европейско облекло. Ориенталците бяха насядали ниско до пода на меки възглавници, пушеха мълчаливо чибуците или наргилетата си, а на чиниите пред тях се виждаха дребни филджани. Европейците обаче седяха на столове край високи маси, пиеха кафето си от по-големи чаши и пушеха пури или цигари.

Появата на причудливо облечения англичанин предизвика сензация.

— Аджа’иб чок аджа’иб! (Необикновено, твърде необикновено!) — промърмори един удивен турчин.

Разговорът край масите на европейците също секна. Всички очи се отправиха към сър Дейвид, а по някои лица плъзна подигравателна усмивка, при което тихо тръгнаха от уста на уста думи като «англичанин… смахнат… сплин… палячо».

Линдсей не го и беше еня за това внимание. Той се насочи към единствената маса, край която имаше едно свободно място, и се настани непринудено, след като бе помолил за разрешение седящия там господин.

Негърски момчета се плъзгаха като сенки насам-натам с лули, тютюн, тлеещи въглени и кафе, грижейки се за клиентите. Сър Дейвид си поръча кафе на френски, беше разбран и мигновено обслужен. Той свали далекогледа от гърба, облегна го заедно с чадъра на стената, опъна удобно дългите си крайници и извади една добре напълнена чантичка с пури. Същевременно хвърли изучаващ поглед на човека срещу себе си.

Той беше млад човек, на може би двадесет и четири години, с висока, крепка фигура и истинска адонисова глава със сериозни черти. Лъх на тежка меланхолия се ширеше по това лице и го правеше още по-привлекателно. Беше изпушил една пура до края, освободил се от угарката и очевидно се канеше да запали нова. Англичанинът му протегна своята чантичка.

— Моля… обслужете се!

Заговореният вдигна изненадано поглед и се поколеба. Сър Дейвид бръкна в джоба на жилетката, измъкна една визитна картичка и му я подаде.

— Сега ще се осмелите да посегнете, нали?

На визитката се четеше: «сър Дейвид Линдсей». Младият мъж направи жест на изненада и като че в него се надигна някакво възклицание, ала той го потисна, взе една от пурите и на свой ред извади после картичката си.

— Я гледай, вие също притежавате визитки? — позачуди се англичанинът. — Нямах представа, че европейските порядки са напреднали тук чак дотолкова!

— Аз не съм турчин.

На неговата картичка се четеше на немски: «Паул Норман, художник».

— Как? Немец? — удиви се Линдсей, отваряйки от изумление така широко голямата си уста, че тънките устни образуваха квадрат. — Аз ценя Германия. Имам там роднини, казват се Адлерхорст. Търсих ги, но за съжаление намерих всички следи засипани.

— Едва ли е за вярване — рече другият малко резервирано. — Хора не могат все пак да изчезват безследно!

Същевременно хвърли удивен поглед към него.

— И аз го смятах за невъзможно, но е така. Недвижимото имущество бе преминало в други ръце, а всички членове на фамилията изчезнали. Странна съдба, хм! Запалете си пурата, де, тя е истинска «Перу». Имам осем или девет хиляди при себе си.

— В джоба? — усмихна се художникът Норман.

— Nonsense! На яхтата си. Трябваше добре да се запася с любимите си пури, защото не знаех кога ще си бъда отново у дома.

— Значи нямате никаква определена цел?

— No. (Не.) Търся приключения.

— От какво естество?

— Излишен въпрос. Не съм в Турция, за да изживея нещо китайско.

— Следователно? — подпита Паул Норман, комуто разговорът започна да доставя удоволствие.

— Много просто — изръмжа Линдсей разсърден. — Нещо турско.

— И което би трябвало да е?

— Вие сте един бавнозагряващ немец, сър! Индия си има своите тигри, Африка лъвовете си. Дивия запад своите червенокожи…

— А Турция?

— Има своите хареми, сър.

— Хареми?

— Yes. Търся харемско приключение. Спомнете си Волфганг Амадеус Моцарт! Отвличане, опасност. Освобождение на отвлечена туркиня или нещо такова. Yes.

Едновременно с това кимаше емфатично. А носът му, притежаващ изглежда необичайна подвижност, климаше на своя отговорност даже трикратно.

— Виж ти! — възкликна Норман донейде изненадан. — Шегувате се!

— Защо? Никога не се шегувам! Сър Дейвид Линдсей съм. Yes.

Норман се усмихна леко, почти съчувствено.

— Вие се смеете? — рече англичанинът, без обаче да се показва оскърбен. — От три седмици дефилирам между Дарданелите и Босфора, за да преживея някъде нещо подобно. Но не намирам нищо. Nothing. (Нищо.) Скучна е тая Турция. Имам един приятел — също като вас немец, — комуто приключенията падат в скута като зрели ябълки. Кара Бен Немзи. Но сега се е завеял при апачите или хадедихните. Не знам. Yes.

Художникът изглежда имаше някакъв отговор на езика си, ала го задържа. Откритото му лице прие особен израз на напрежение и като под някакво спонтанно решение той каза:

— Ако действително възнамерявате нещо подобно, то това в никой случай няма да стане по начина, както сте го замислил.

— Че как другояче? Говорете, де! Вие ми харесвате и ще ми е приятно да чуя мнението ви. Well!

— Имам предвид, че преди всичко би трябвало да установите връзка с някой обигран мъж, запознат в подробности с тукашните условия.

— Много право! Но не познавам такъв мъж. Бих му заплатил добре, много добре… Кажете, да не би вие самият да сте добре запознат?

При това повдигна очаквателно тънките си вежди.

— Вече от три години обхождам Турция, а тук се намирам от девет месеца.

— Великолепно! Не бихте ли проявил желание да ми съдействате?

— При определени обстоятелства, да.

— Какви обстоятелства имате предвид?

— За да говоря за тях, би трябвало по-добре да ви познавам. При такова едно приключение човек лесно може да си сложи главата в торбата. От друга страна, аз обичам опасността и често съм я търсел с единственото намерение да упражня и изпитам силите си, но…

Той се канеше да продължи, ала англичанинът прекъсна въодушевено думите му:

— Силите да упражни! All right! (Чудесно!) И аз ще упражня моите тук, в Константинопол. Слушайте, вие сте моят човек! Yes. Богат ли сте?

— За съжаление — не.

— Нищо не вреди! Изровете някое приключение, някое чисто турско, повече нищо! За всичко друго ще се погрижа аз самият. Плащам добре, много добре! Well!

Паул Норман се загледа замислено надолу. След известно време весела усмивка заигра около устните му.

— Вие сте джентълмен — отвърна — и аз ви вярвам. Добре, ще помисля и проуча… Колко време ще останете тук?

— Колко време? Колкото ми харесва. Естествено! Well!

— А къде мога да ви намеря?

— На моята яхта. Лежи долу в пристанището. Ще я откриете веднага. Носи моето име и точния ми портрет.

— Да не би така, както седите сега тук?

— Yes. Защо не? Даже много, много сполучливо съм нарисуван. Вие какъв сте, мистър Норман? Пейзажист или портретист?

— Портретист.

— Отлично подхожда за мен — ще ви позирам да ме рисувате. Искате ли?

— Ако вие го желаете.

— Хубаво. Можем да започнем още утре. Част от възнаграждението ще платя предварително. Имате разни дребни разходи, зная вече!

С тези думи измъкна дебелия си портфейл, извади от него един плик за писмо, пъхна нещо в него и го залепи. После го подаде на художника. Паул Норман се поколеба да посегне, ала сетне все пак прибра аванса, тъй като носът на Линдсей изпадна в застрашително клатушкане.

— Значи утре — каза сър Дейвид. — Преди обяд. А сега… имате ли време?

— Съвсем малко. Имам сеанс.

— А-а… някоя картина?

— Да. И тъй като вие сте толкова открит с мен, нека бъда откровен и аз. Рисувам една дама.

— Как? Какво? Да не би някоя туркиня?

— Черкезка.

— By Jove! (Дявол го взел!) Красива ли е?

— Несравнимо!

— Well. Но как стана тъй, че вие, един чужденец, имате право да гледате и рисувате тази жена или девойка?

— Работата е много проста и все пак изключително необикновена. Вие знаете, че търговията с роби е забранена. Въпреки това тя все още продължава да си съществува. Много често най-красивите черкезки момичета биват отвеждани към Стамбул, за да бъдат продавани тук на големците от султанската империя. Отсреща в Черкезкия квартал познавам един търговец на момичета, който оперира само с първокласни красавици. Неотдавна получил една млада черкезка, която определил за султана. Обърнал се към миралая на гавазите и чул от него, че тая работа така лесно не може да се осъществи. Най-краткия и сигурен път бил да се обърне към султан валиде, майката на султана, и да й представи един портрет на момичето. Тя била достатъчно свободомислеща да се съгласи на подобно нещо. Тъй като обаче сега няма мохамедански художници, търговецът се принудил да потърси някой европеец и изборът му паднал на мен.

Сър Дейвид слушаше с най-голямо напрежение.

— Значи вече сте имал сеанси с нея?

— Пет.

— И наистина ли е толкова красива?

— Поразително красива.

— WellL — продума замислено Линдсей. После дигна глава, като да му бе дошла някоя добра идея. — Чуйте, мистър Норман, девойчето би било работа като за мен. Yes.

Художникът трепна.

— За вас? — проточи той.

— Yes. Искам да кажа, тогава бихме имали вече онова, което търся. Хората са грабнали клетото девойче от родината му и са го завлекли в робство. Well, аз ще я отвлека от тоя търговец.

— Момиче, което човек може да купи, той не отвлича.

— Жалко.

Носът му клюмна печално още по-ниско към брадата.

— Искам да кажа, че бихте могъл… да купите момичето.

— No! Това не е приключение. За тая цел не е имало нужда да идвам в Стамбул!

Художникът сведе, като че малко разочаровано, глава и замълча.

— Well! Ще трябва да изтрая очевидно до някоя друга възможност и тук разчитам изцяло на вас. Наредете да ви напълнят отново чашата!

— Благодаря! Бих желал да тръгвам. Дойде ми времето, а искам да бъда точен!

— Добре, тогава да вървим! Вие ми харесвате и аз ще ви придружа.

Те платиха и станаха. Когато излязоха от къщата, дервишът стоеше очаквателно наблизо — не беше се отказал значи от отмъщението си.

— Забелязал е все пак къде съм се пъхнал — промърмори англичанинът.

— Кой?

— Оня дервиш там. От вчера се мъкне след мен.

— Той принадлежи към кастата на виещите. Сигурно иска да ви задява с просия. Не му обръщайте никакво внимание.

Слязоха до водата и взеха един двувеслов каик. Каиците са дълги, тесни, много лесно управляеми и бързи гребни лодки, в които се седи обикновено според ориенталската привичка, сиреч с подгънати крака. Слязоха между Топхане и финдикли. Англичанинът, който и там предизвика всеобща сензация, придружи художника през няколко улици.

Накрая Норман спря и посочи една къща.

— Ние сме при целта и сега трябва да се разделя с вас. Тук живее Бариша, търговецът на роби.

— Well! Сам ще намеря обратния път към Пера. Значи идвате утре на яхтата ми?

— Да.

— Good bye! (Довиждане!)

Линдсей се обърна и закрачи бавно обратно по пътя, по който беше дошъл. Норман гледа след него, докато изчезна зад ъгъла. После не отиде в къщата на Бариша, а в отсрещното кафене и си поръча чаша мока. Докато чакаше, отвори плика — съдържаше петдесет фунта, значи хиляда марки.

— Това е божи промисъл — рече тихо той на себе си. — Нашата каса беше почти опразнена. Нямаше да мога да давам нищо на пазача, което би означавало край на разговорите с Чита. какво ли ще каже Херман, когато му разправя за тази странна среща!

Той обърна парите на англичанина в турски монети и излезе отново на улицата.

Трета глава

Черкезката робиня

Къщата на търговеца на роби Бариша беше, както повечето къщи в Стамбул, построена от дърво. Към улицата нямаше прозорци и помещенията получаваха светлина и въздух откъм двора. Входът не беше заключен, коридорът — тесен и нисък.

Норман почука на една врата отляво. Резето бе дръпнато и наяве излезе един голям нос. После се оттегли и едва тогава бе отворено.

Носът принадлежеше на лицето на собственика на тази сграда. Той отвърна на поздрава на художника с учтивост, от която бе видно, че портретистът е търпян и му се заплаща единствено защото без него картината нямаше как да се осъществи.

— Аз пак разгледах рисунката — рече старият. — Досега съм доволен, ама колко дълго има още да я правиш?

— Не знам с точност. Боите съхнат лошо, защото в жилището ти е влажно.

Че работеше бавно, за да може максимално по-дълго да бъде заедно с красивата черкезка Чита, това по никой начин не биваше да казва на Бариша.

— Колкото по-бързо приключиш, толкоз по-голям ще е бакшишът, който ще ти дам извън уговорената помежду ни сума. Върви, чернилката вече те чака! Днес идваш малко по-късно от обичайното.

През една врата Норман стигна до пруста, простиращ се край една отстраните на двора. Един черен негър клечеше там върху едно чердже. Това бе стария Али, който трябваше по време на сеанса да следи Норман да не размени някоя дума с черкезката.

И все пак на художника се бе удало да отвори сърцето на черния, и то с ключа на златото. Беше му обяснил, че трябва да говори с Чита, за да може да разучава лицето й в различните движения. Пазвантинът в началото се бе противил, ала накрая даде съгласието си при няколко условия: За всеки сеанс искаше по петдесет пиастъра, значи десет марки. Господарят му не биваше нищо да узнае. И най-сетне изричаните думи не биваше да съдържат нищо деликатно. Норман бе приел условията, надявайки се, че черньото постепенно ще показва все по-малка строгост.

Когато той стъпи сега на пруста, пазачът се надигна и отвърна на поздрава с широко ухилване. После отвори една врата и те влязоха в светло, приятно помещение, чиито синьо боядисани стени бяха украсени със златни стихове от Корана. До една от тях бе сложено червено канапе, а срещу него — стативът с картината, покрита с фин шал.

Черният сложи ръка на рамото на художника.

— Ти все още ми даваш петдесет пиастъра, за да можеш да говориш с Чита. Досега ти разрешавах да изричаш само думи, които не крият опасност. Ако ми даваш сто пиастъра вместо петдесет, ще ти позволявам и аз повече. Изгодно ли ти е това?

Сърцето на Паул Норман подскочи от възторг. До тоя момент той не беше разменял с Чита нито дума за обстоятелствата около нея или него. Норман почти нищо не знаеше за прекрасното същество. Знаеше само, че обича тази несравнима девойка, и че би дал живота си, ако това би могло да я направи щастлива.

— Предложението сериозно ли е? — отговори бързо. — А ако господарят ти ни изненада?

— Няма да успее. Аз ще стоя тук до вратата и ще вардя. Съгласен ли си?

— Да.

— Тогава давай стоте пиастъра!

Това бяха двадесет марки. Норман на драго сърце би дал много повече за разрешението, което сега получи срещу една такава нищожна сума. Черният огледа жълтицата с алчни очи и я прибра.

— Благодаря ти! Сега ще отида да доведа Чита.

Той тръгна, а Норман приближи до статива. Ръката му трепереше, когато свали покривалото от работата си.

Един шедьовър погледна насреща му — шедьовър на природата и шедьовър на майстора. Беше работил с любвеобилно сърце и сега така се углъби в съзерцанието си на прекрасната глава, че забрави за всичко около себе си. Стресна го един благозвучен глас.

— Аллах те поздравява!

Той се изтръгна от бляновете си; лицето му се покри с палеща червенина. Там пред черния, в средата на стаята, стоеше Чита, цялата фигура на която, дори главата, бе покрита с широка, бяла наметка, оставяща само едно отверстие за очите.

Мекият килим беше заглушил стъпките й, така че той бе пропуснал нейното влизане. Но бързо се съвзе и отвърна на поздрава възможно най-непринудено. Чита пристъпи към канапето и свали наметалото. После разпусна косите си и се обърна към него.

— Така добре ли е?

Той кимна утвърдително и се посвети на боите, докато си възвърне междувременно самообладанието. Когато се обърна отново към нея, тя вече се бе настанила в канапето.

Беше много грижливо облечена: шалвари от фина жълта коприна и късо елече от същата материя, но в тъмнорозов цвят. Полуотвореното елече позволяваше да изпъкне снежнобялата блуза от ефирен муселин. Цепнатите ръкави се спускаха далеч надолу и откриваха изящно изваяните ръце. Малките стъпала бяха пъхнати в сини копринени пантофки, принадлежащи сякаш на някое дете.

Но най-прелестна бе главата. Чита беше блондинка, с онези рядко срещани пепеляворуси коси, по чиито по-тъмни отсенки трепти блясъкът на среброто. Лицето носеше сладостния лъх на съвършената невинност. Към него се добавяше трогателният нюанс на душевна печал, който придаваше на нежните, детински черти едно своеобразно обаяние. Едно едва ли подлежащо на укротяване изобилие от коси се стелеше надолу на естествени вълни, така че Чита почти постоянно си имаше работа със своето русо богатство.

По цялата тая красота очите на негъра се плъзгаха с равнодушие, докато Норман се чувстваше могъщо завладян от нея.

Той бе взел четката и палитрата в ръце.

— Не би ли свела малко повече глава? — попита, колкото да каже нещо. Тя се подчини.

— Прекалено много е. Почакай!

Остави четката настрана, за да придаде с ръка на главата й желаното положение. Тя се дръпна плашливо назад. От очите й надничаше силен уплах.

— Какво правиш? — извика с треперещ глас. — Да умреш ли искаш? Та ти ме докосваш!

— Ти искаш ли всъщност да умра?

— Не, о, не! Но ако господарят узнае!

— Никой няма да му каже.

— И Али?

— Той ще мълчи. Очите й просветнаха.

— Говори ли с него?

— Да. Той нищо няма да чуе и види.

— Аллах да го благослови, добрия, милостивия!

— Значи ти е приятно, когато говоря с теб?

— Ох, как можеш въобще да питаш? — отговори тя. — През деня мисля за теб, а нощем те сънувам. Тогава си богат паша и идваш да ме купиш.

Покъртен, той коленичи пред нея, взе ръцете й в своите и попита с онзи тон на безкрайна нежност, на който човешкият глас, както изглежда, е способен само един-едничък път в живота:

— Би ли тръгнала драговолно с мен, ако те купя?

— С извънмерна радост! Бариша, моят господар, винаги ми казва, че ще ме купи султанът, и че тогава ще нося драгоценни одежди, златни накити и ще властвам над неговия харем. Но аз не искам да отида при султана. Ти, единствено ти трябва да ме купиш. Твоята усмивка е моят накит и твоята любов е моето одеяние. Аз не желая да властвам… искам само теб да обичам и на теб да служа през целия си живот. Но можеш ли да ме купиш? Господарят иска да получи много, много за мен. Ти богат ли си?

— Не — призна той скръбно. — Беден съм.

— Въпреки това предпочитам да бъда при теб. Не желая да отида при никого другиго. Бих предпочела по-скоро да умра!

И навеждайки се към ухото му, прошепна съвсем тихо, така че Али да не може да чуе:

— Освободи ме! Навсякъде ще те последвам!

— Да, ще го сторя — прошушна той обратно.

— Но това може да коства и твоя, и моя живот!

— С удоволствие бих го дал за теб. Наистина ли ме предпочиташ пред падишаха и неговите съкровища?

— Хиляди пъти повече.

— Тогава Аллах ще помогне, повярвай ми! Със сигурност ще дойда да те взема.

В този миг пазвантинът се обърна трескаво.

— Разделете се! Господарят идва!

В миг Норман застана пред статива с равнодушна физиономия и нанесе мазка с първата попаднала му боя. Тогава влезе вече и Бариша.

— Сега можеш да си вървиш! — каза с безцеремонен тон на художника. — Утре ела пак!

Норман се обърна бавно към него.

— За днес още не съм свършил — отговори.

— Не ме е дерт. Дошъл е един, който иска да види и говори с Чита. Може би ще бъде купена от човек, който ще заплати точно колкото султана.

После Бариша се обърна към момичето и я огледа с погледа на познавач.

— Таман в тоя вид трябва да те види. Ще го доведа тук. И тъй, франк, ела утре пак! Али може да те изведе.

Норман се подчини с озлостено лице. За да не събуди подозрение, побърза да подреди боите и забули картината. Чакащият човек стоеше в предното помещение. За изумление на художника, това бе онзи дервиш, за когото сър Дейвид му бе обърнал внимание.

Какви ли намерения таеше този тип? С нещо повече ли се занимаваше освен с просия? Норман почувства внезапно някаква тегоба, на която не бе в състояние да даде някакво удовлетворително обяснение.

Забърза към пристана, качи се на един каик и нареди да го откарат към Пера, където заедно с един приятел притежаваше жилище на Инджър бостан мейданъ.

— Вече се връщаш? — каза приятелят и се обърна от прозореца.

Не беше така висок и крепко сложен като художника. Русоляв, със светло лице, той не можеше да бъде друг, освен северняк.

— За съжаление сеансът бе прекъснат тъкмо когато тя бе най-красива.

Другият погледна рязко художника.

— Когато беше най-красива? — попита напрегнато. — Значи си говорил с нея?

— Да.

— И?

— Тя ме обича, Херман! Самата ми го каза! Струва ми се, че ще бъда най-щастливият човек, ако ми се удаде да я придобия за себе си!

Херман му стисна ръка.

— Радвам ти се за нея и ти желая всичко добро!

— Как? Мислех, че си изцяло против «романтичната лудост», както сам се изрази?

— Хмм — изръмжа Херман смутено, — да, от едно определено гледище, или по-скоро от много гледища, би трябвало да съм против. Едно такова момиче не притежава никакво образование, познания, накратко казано — нищичко; не може да го освободи човек, да го купи още по-малко, значи… и така нататък. При всички случаи това е глупост. И все пак аз… хм… станах снизходителен.

— Че откога пък?

— От завчера.

— Мога ли да узная причината?

— Ако обещаеш да не ми се присмиваш.

— Обещавам. Ти обикновено нямаш навика да се занимаваш с будещи смях неща.

— Тук може би все пак — каза Херман с половинчата усмивка. — Какво ще кажеш, ако аз също… — той запъна.

— Ти? — засмя се Паул Норман невярващо. — Това с теб не би могло да се случи.

Вместо отговор Херман посочи софата. Художникът разгледа изненадано лежащите там дрехи.

— Какво всъщност означава тая работа? Та това е комплектният всекидневен тоалет на една турска жена!

— Действително. По-късно ще го облека, за да изляза с него на улицата.

— Да не си мръднал?

— Надали! Отивам на среща.

— Би трябвало направо небето да се срути. Ти никога, ни най-малко не си се палил по някоя жена… а тук, в Стамбул, се залавяш, впускаш в авантюри!

— Може би е само авантюра, но може и работата да ме засегне по-дълбоко.

— Мога ли да узная за кого се отнася? Естествено за някое момиче?

— Не знам. Може и жена да е.

— С ума ли си?

— Точно толкова малко, както и ти, драги приятелю! Ела, ще ти разкажа. Запали си… а-а, ти вече пушиш! — Той помириса въздуха. — Превъзходен тютюн! Паул, ти си лекомислен. Тая пура струва най-малко…

— Нищичко!

— Ама да не би да си я…?

— Не, но ми я подариха.

— Кой?

— Вуйчо ти — отговори художникът, поглеждайки странишком приятеля.

— Вуйчо… ми? Ти си се побъркал!

— Хубаво. И тъй, без всякакви встъпления: Днес аз срещнах сър Дейвид Линдсей.

— Каквоо? Ипохондричния Дейвид? Да не се баламосваш с мен?

— Не. Слушай внимателно, момчето ми!

Норман му разказа най-изчерпателно срещата си с чудатия англичанин.

— Каза ли му, че аз съм един Адлерхорст?

— За теб изобщо не стана дума. — И така е по-добре. Да, тоя английски вуйчо трябва да е забавен чешит. Значи непременно иска да има някакво приключение?

— Да.

— Това му подобава. Вече се е бил във всички страни по света и често е изпадал във фатални положения. Би ме учудило, ако един ден си умре тихо и кротко в кревата. Ако позволиш да те посъветвам, много вземане-даване си нямай с него!

— Тъкмо напротив, Херман! Може би ще му позволя дори да изпълнява роля в моята работа с Чита! Но, нека изчакаме, а сега по-добре да се занимаем с твоя сърдечен въпрос.

— При който ти също ще трябва да играеш една важна роля, и то още днес.

— Каква?

— Ще охраняваш нашата среща.

— Ще го сторя, Херман. Но разкажи преди туй как и къде срази тази туркиня.

— Слушай тогава!

Той седна, запали си цигара и започна изложението си.

— Знаеш, че «Долината на сладката вода» е предпочитано място за излети и увеселения на местното население. С особено удоволствие го посещават жените, които излизат с известните покрити волски коли, за да се поразтъпчат и те веднъж непринудено на открито. Неотдавна не ми хрумна нищо по-добро, освен да посетя тази долина. Пребродих я във всички направления и ето как стигнах до една чинарова горичка, където бях изненадан от високи женски гласове и радостен смях. Би трябвало да се оттегля наистина, но искам искрено да призная: любопитството победи. Дощя ми се да понаблюдавам веднъж мохамедански жени и от дърво на дърво приближих значи дебнешком, докато съгледах едно открито място, на което лудуваха няколко млади жени.

— Млади жени? Хм!… Откъде знаеш? В тия безобразни чувалоподобни дрехи човек не би могъл да отличи даже и Венера от бабата на Дявола!

— Не, те играеха по леките си домашни одежди. Скоро очите ми се приковаха само към една. Казвам ти, прекрасно същество, пълно с чар и грация. Когато веднъж дойде по-близо до мен, ми обърна внимание малката й ръка, на която проблясваше разкошен скъпоценен камък. Напуснах скривалището си едва когато си тръгнаха и се насочиха към чакащите в окрайнината на дъбравата коли. Но настигнах колите тъкмо когато един от впряговете се подплаши. Коларят бе съборен, двете глупави добичета хукнаха с колата и аз подир тях. Пасажерките крещяха за помощ с все глас. Удаде ми се да хвана едното животно. Спрях воловете. Заведите на колата се бяха отместили при бесния бяг, а една от забулените жени ми протегна фината си бяла ръка. «Ти си франк — каза със сладък глас. — Отнеси моята благодарност в родината си!» И на тази ръчица искреше скъпоценният камък. Целунах я веднъж, дваж, триж… едва при третия път тя я издърпа под лекото хихикане на другите. По-късно колите се разделиха в града. Аз не възнамерявах да дебна биещо на очи, заблудих се значи и не съумях да открия жилището на красавицата.

— Много жалко!

— Онзи ден бях на пазара на търговците на муселин. По едно време дойде една забулена жена и поиска да й представят мостри. Беше същият глас и същата ръчичка с диамантения пръстен. Естествено нямаше как да поговоря с нея. Тъй като я изгубих из навалицата, хрумна ми на другия ден пак да отида на пазара. Едва що се бях озовал там и тя дойде.

— А-ха! И ти тоя път говори с нея?

— Да. Костваше ми една не съвсем незначителна сума, за да отпратя продавача до най-отдалечения ъгъл на дюкяна му. Тъй като двамата имаме общо имущество, а наличните ни пари значително се стопиха, почти се боя да не се разсърдиш за тези разходи…

— Глупости, Херман! Та нали вече ти казах каква сума получих от вуйчо ти. По-нататък!

— Ти ли си Розата от Долината на сладката вода? — прошепнах й аз.

Тя се поколеба с отговора.

— Позволи ми за миг да зърна лика ти! — помолих.

— Дързък си, чужденецо.

— Дойдох насам само заради теб. Едно предчувствие ми подсказваше, че ще се появиш и ти. Днес ще те последвам, за да видя къде живееш.

— В името на Аллах, не го прави!

— Ще се откажа, ако се наканиш да дойдеш пак.

— Ще дойда.

— Позволи ми веднъж да поговоря с теб необезпокоявано! Бъди милостива!

В този миг търговецът се върна. Бяхме разменяли думите си със светкавична бързина и все пак времето се бе оказало твърде късо, за да получа определен отговор. Не можех да остана, трябваше да платя и изчезна. Вън обаче спрях при съседа и се зазяпах привидно в изложените стоки. След малко излезе и тя, съгледа ме и мина досами мен.

— Не тръгвай след мен! — прошушна.

— Ако утре ми кажеш къде мога да те срещна! — нашепнах й.

Тя кимна и аз не я последвах. Любопитен бях дали ще сдържи думата си и, наистина, тя дойде. Само че търговецът не ни даде възможност да си поговорим. Но пък тя изпусна една бележка. На мен естествено ми изпадна носната кърпа и вдигнах двете неща.

— Какво съдържаше бележката?

— Ето я. Чети!

Той бутна листчето към приятеля си. На него бе написано с латински букви, но на турски:

«Херман Валерт ефенди! Ела днес в десет часа на голямото гробище между Мевлеви хане и Топджилер кьой. Ще бъда на северозападния ъгъл под бръшляна.»

— Как? Тя знае под какво име се водиш тук?

— Загадъчно, нали?

— Много. Но нещата ще се изяснят. Десет часа според турското часово време е два часа преди залез слънце. В женски дрехи ли се каниш да идеш?

— Не. Когато сама жена премине сама морския ръкав и после пилигримства по дългия път до гробищата, ще бие на очи. Ние просто ще посетим гробището, като вземем дрехите с нас. Мине ли се без опасност, ще си остана в обичайното облекло; появи ли се обаче нещо съмнително, ще навлека дамския тоалет. Гробището прилича на гора. Все ще намеря някое скрито кътче, където да мога незабелязано да се преоблека.

— Ако сега потеглим, ще стигнем малко преди уреченото време. Не си ли на това мнение?

— Да. Да навием на руло тънкия костюм; после ще може да се носи на ремък, без да обръща внимание.

След късо време те вече седяха в един каик и разпоредиха да ги прекарат през Златния рог.

Четвърта глава

На турското гробище

На отвъдния бряг Паул Норман плати на каикджията[6]. В мига, в който Валерт постави крак на сушата, към него пристъпи един облечен като обикновен работник човек.

— Ти ли си Валерт ефенди? — попита той.

— Да — отговори запитаният, учуден, че човекът знае името му.

— Имам да ти кажа, че трябва да се пазиш.

С тези думи поиска да се отдалечи, ала Валерт бързо го хвана за ръката.

— Къде трябва да се пазя?

— Не знам. Може би на гробището.

— Кой ти нареди да ми го кажеш?

— Тя.

Веднага след това непознатият се отскубна и побягна. Нещата наистина бяха странни.

Западноевропеецът има привичката да вижда Ориента в романтична светлина. За съжаление обаче тази романтика при по-близко вглеждане обикновено се изпарява и не остава нищо друго, освен опасността, която връхлита чужденеца, защото той или не е имал никакво понятие за нея, или е подценявал нейната големина.

Но двамата приятели бяха от достатъчно дълго време в Близкия изток, за да съумяват да оценяват слънчевата му страна, без при това да си затварят очите пред сенчестата. Ето защо Паул Норман веднага попита:

— Въоръжен ли си?

— Та нали тук човек никога не излиза невъоръжен. Предполагам, че и ти си взел поне един нож.

— Разбира се.

— Ножът понякога е по-добър от пищова, който вдига прекалено голяма дандания. Работи тихо и човек може да си подсигури безопасността, преди други да забележат, че е бил принуден да се отбранява.

Те закрачиха край зида, който се проточва от двореца на Константин надолу до Йени бахче. Там е разположено гробището — целта на тяхната разходка.

Внезапно Херман улови приятеля си за ръката.

— Я погледни онази фигура там до водопровода. Да ме изплюскат, ако това не е някой англичанин, и то откачен.

Там, където водопроводът идва от Едирне капъсъ, отправяйки се към пътя за Родосто, крачеше една дълга, мършава фигура. Тя бе видна само отзад, но човек ясно различаваше, че цилиндърът, сакото, панталонът и дори обущата се състояха от фрапантна, карирана сива материя.

— Я гледай, какво ли го е довело насам? — засмя се Паул Норман. — Позволи ми да ти представя твоя вуйчо — сър Дейвид Линдсей!

— Как? Това той ли е?

— Телом и духом.

— В такъв случай наистина е вярно онова, което съм чувал за него. Той е смахнат.

— Не смахнат, но оригинал. Скоро ще имаш възможността да се видиш с него очи в очи. Той изчезна там зад дърветата. Ние обаче ще завием надясно, за да стигнем до портата.

Гробището обхваща една доста обширна площ и има няколко входа и изхода. Те влязоха през главния вход. Там бе застанал един сериозен турчин, който ги изгледа с подозрителни очи. Когато минаваха край него, той вдигна ръка.

— Стой! Аз съм пазвантинът на това място. Вие франки ли сте?

— Да — отговори Паул Норман. — Нали виждаш по облеклото ни.

— Действително, и затова имам задължението да ви предупредя.

— И за какво пък?

— Всъщност е против закона на Пророка неверници да пристъпят на места, където изповядващи исляма са заспали за вечния живот. И макар султанът в своята безкрайна доброта да е позволил влизането на франки тук, за да могат да видят как истински благочестивите тачат своите покойници, то на тях все пак са забранени някои неща.

— Хубаво, драги ми приятелю. Какво всъщност ни е забранено?

— Моето време е скъпоценно и ако аз надигна глас, за да ви говоря, вие сте задължени да възнаградите моята доброта с благодарност.

— Което значи, че искаш бакшиш?

— Да.

«Бакшиш» означава пари за почерпка, възнаграждение за сторена услуга. Това е думата, която човек в Ориента най-често има възможност да чуе. Паул Норман извади една монета и му я даде. Пазачът кимна доволен.

— Вашият разум е голям, а сърцето ви изпълнено с прозрение — каза той, — затова няма да ви измъчвам с многобройните разпоредби, които в действителност би трябвало да знаете, а ще ви кажа само две неща: Ако видите през деня някой правоверен да се моли, зачетете неговата молитвена вдълбоченост, без да го смущавате. А ако стигнете до отделението на жените — там, където е избуял бръшлянът, затворете очи и се отвърнете от тях, защото за вас красотите на нашите жени и дъщери не съществуват. Който тази разпоредба прегреши, той ще изтърпи строго наказание.

С тези думи той се обърна.

— Това си го знаехме и отпреди — засмя се Паул Норман. — Цялата работа имаше за цел само бакшиша. Добрякът не подозира, че тъкмо заради една от тази запретени красоти сме дошли насам. Насочваме се значи на северозапад и там трябва да има бръшлян. Да видим!

Веднага след това поеха по един път, който се губеше между гробове и групички кипариси в указаната посока. Край този път имаше една пейка — нещо рядко за едно ориенталско гробище — и на нея седеше богато облечен турчин, който огледа идващите с остър поглед.

— Погледни оня тип! — каза Херман Валерт. — Можеш да си впечатиш физиономията му. Някой път може би ще ти се наложи да рисуваш разбойнически главатар.

— Да, това е истинска обесническа физиономия. И как само ни зяпа! Като че е седнал тук единствено, за да дебне за нас.

Подминаха го.

«Разбойническият главатар» кимна със задоволство.

— Оня русият е. Описанието точно му пасва. Но той не иде сам. Защо е довел другия? Дали не е художникът, с когото дели жилището си? Добре, при това положение ще заловим двама чапкъни, наместо само един.

Той се надигна от пейката и последва бавно двамата до група дървета, сред която стояха известен брой смръщени мъже.

— Забелязахте ли двамата франки, които минаха оттук?

— Да, о, господарю!

— По-дребният е въпросният. Него трябва да заловите. Помогне ли му другият, арестувайте и него. Двама от вас да отидат до входа на бръшляновите беседки, да чакат там уговорения сигнал и веднага щом бъде даден, да влязат и го сбарат. Останалите нека заемат изходите за в случай, че му се удаде някакси да избяга от беседките. А аз ще се върна на моята пейка.

Приятелите междувременно бяха отминали групата дървета. Те добре бяха забелязали мъжете.

— Това са заптиета — рече Паул Норман. — Тая работа ми се струва доста странна!

— На мен също. Какво ли търсят насам?

— Във всеки случай не са случайно тук. Вероятно са хвърлили око на някого.

— Да не би на мен?

— Би било доста чудно наистина. Но на мен ми се разтупа сърцето. Предчувствие ли е това, или само сетнина от гузна съвест? Може би ще е по-добре все пак да се откажеш напълно от авантюрата.

— И през ум не ми минава! Аз трябва непременно да говоря с нея.

— Ето ти на. Първо ти на мен клатеше глава, а сега аз мога да я клатя на теб. Присъствието на тези заптиета сигнализира да бъдем дваж по-предпазливи. Към това се добавя и предупреждението долу при водата. Нещата във всеки случай вдъхват опасения.

— Дали не са открили намеренията й и да е била възпряна?

— Ба! Как ще ги открият?

— Може да е споменала на някоя съквартирантка от харема. Онази го е издала и сега искат да ме спипат на уреченото място.

— Това действително би обяснило много неща. Ако догадката ти е правилна, твоята възлюбена щеше да намери начин тайно да те предупреди.

— Такава ще е работата.

— Е, ние трябва да сме подготвени за най-лошото; не настъпи ли, толкова по-добре. Приемем ли значи, че заптиетата са тук само заради теб, то те със сигурност ще знаят какви са ти намеренията. Ще те проследят до ъгъла на гробищата, където ти е заръчано да бъдеш, за да те заловят там.

— Би било проклета история. Мохамеданинът не разбира от шеги, когато се касае за някоя хубавичка женска персона. Вярно, имаме пълномощни министри, ама… ама…

хмм!

— А-ха, предполагам, любовта ти вече поохладня!

— Напротив! Опасността не може да ме обезсърчи! Но ще бъда предпазлив. Знаеш ли, Паул, не могат все пак да ме заловят, без преди туй да са ме наблюдавали…

— Определено е така.

— Е, каквото повикало, такова се обадило. Ако дойдат да ме наблюдават, тогава наблюдавай ти тях! Веднага ще разбереш, ако са се нацелили на мен, и ще ми дадеш сигнал.

— Хубаво!

— С изсвирване.

— Не е благонадеждно. Може да свирнат и тия типове. Още повече че изобщо не знам дали ще мога да бъда толкова близо до теб, че да те предупредя със свирене. Я нека първо проучим терена. В краен случай ще браним кожите си.

— Е-е, няма да се оставя да ме заловят. Знаеш, че от неколцина типа не ме е страх, а освен това имам нож и револвер… ето го споменатият ъгъл.

Бяха стигнали посоченото в писмото място. От ъгъла единият зид бе гъсто обрасъл с бръшлян. Ластарите му бяха изтеглени върху подпори и образуваха цял низ от взаимно свързани шумнати беседки, под които в горещи дни хората намираха благотворна закрила от слънцето. Но коя ли от тях имаше в предвид?

— Сигурно не е забранено да надникне човек вътре — каза Норман. — Я погледни дали няма да съгледаш някъде твоя ангел, след което ще…

Спря по средата, защото точно пред тях се появи между зеления листак една стройна, ала плътно загърната женска фигура, сложи ръка на гърдите и бързо отстъпи отново назад.

— Това е тя, тя е! — възкликна Херман Валерт разпалено.

— Разпозна ли я всъщност? В тия чувалоподобни покривала жените си приличат като едно яйце с друго!

— Тя е. Кълна се в това.

— Добре. Върви тогава! Но на първо време нищо не й съобщавай за мен! Тук, както ти е известно, лешоядите се въдят в такива количества, че крясъците им изобщо не могат да направят впечатление. Забележа ли, че заптиетата имат някакви намерения спрямо теб, ще наподобя два пъти едно след друго пронизителния кряк на тази птица. Тогава ще знаеш как стоят нещата и можеш да бягаш.

— Но накъде?

— Във вътрешността на беседките, все покрай зида. Вероятно ще намериш и време да навлечеш женските дрехи. Да сложиш шалварите, наметалото и тюрбана върху твоя костюм, се иска не повече от минута. Смъкваш яшмака и никой няма да те побутне с пръст.

— А тя? Нея да я зарежа?

— Не можеш все пак посред бял ден да я отвлечеш, я! А като не те заварят при нея, нищо няма да могат да й сторят. Хайде действай! Скачай смело, водата няма да е толкова дълбока. Ще те чакам близо до главния вход. А сега ще си поиграя на твое провидение.

Паул Норман се върна малко назад. Край един гроб растеше траурен ясен, който бе свел клони около могилката до земята. Беше така гъсто зашумен, че човек въобще не бе в състояние да проникне с поглед през листата. Той раздели предпазливо няколко клона и констатира, че този листен купол представлява чудесно скривалище. Огледа се. Сега беше напълно незабелязан, шмугна се, пропълзя навътре и залегна върху хлътналата могилка.

Мястото сякаш бе създадено направо за неговите намерения. Подпомогнеше ли се с ръка, можеше да погледне на всички страни, без самият да бъде забелязан.

Доста напрегнат, зачака дали ще приближи някаква опасност.

След късо време чу стъпки. Проправи си бързо малко отверстие в клонака и погледна навън. Зад един голям кипарис стояха две от заптиетата. От бръшляновите беседки не можеха да бъдат видени, ала от погледите и жестовете им Норман разбра, че вниманието им е насочено натам. Единият извади няколко ремъка от джоба и ги пъхна в пояса.

«Аха! — помисли Паул Норман. — Значи вярно е все пак! Канят се да го арестуват. Тук са двама, другите сигурно са заели различните изходи. Трябва да дам сигнала.»

И веднага след това се разнесе на два пъти крясъкът на лешояда. Удаде му се толкова сполучливо, че заптиетата се заозъртаха на всички страни да видят птицата.

Откак Херман Валерт се бе вмъкнал в беседката, не бяха минали повече от пет минути. Минаха най-малко още толкова, после оттам прозвуча свирка и двете заптиета се втурнаха вътре.

— Мътните го взели! — промърмори Паул Норман. — Сега съм любопитен как ще се развият нещата. Ще го пипнат ли, или му се е удало да последва съвета ми?

Не се наложи дълго да чака, тъй като при входа се появи една женска фигура, фереджето се бе изместило и Паул Норман видя ясно лицето.

— По дяволите! — трепна той. — Та това изобщо не е момиче! Това е момче. Наистина, хвърлили са око на моя приятел Херман. Дано да е офейкал благополучно! А сега и аз да помисля за безопасността си. Намерят ли ме тук, лошо ми се пише. Ще се промъкна дебнешком през храсталаци и треволяци като индиански вожд през девствена гора. Къде ли се дянаха двете заптиета? Сигурно са продължили през беседките край зида — по същия път, по който е побягнал Херман. Аха, ей къде прошумоля «чаровницата». Много бих се радвал наистина, ако можех да я гостя с един ритник или някой порядъчен юмручен удар.

Предрешеното момче беше спуснало отново яшмака пред лицето си и се отправи сега към изхода.

Паул Норман се убеди, че в момента скривалището му е ненаблюдавано, и изпълзя навън. Оглеждайки се на всички страни, се запромъква между чинари, акации, кипариси и разни храсталаци, за да се махне възможно по-далеч от този район. Стигна до една широка, покрита алея, която нямаше как да избегне, и надникна предпазливо навън. Забеляза, че отдясно приближаваше едно заптие, а отляво стоеше друго и очевидно чакаше първото.

«Дали да се върна, за да не ме забележат? — попита се Норман. — Не. Така или иначе пак ще трябва да се покажа, а в такъв случай е по-добре да го сторя веднага. Срещу мен нищо не могат да удостоверят, така че няма от какво да се страхувам. Е, да си наложим една маска!»

Свали си шапката и се отпусна на колене до гроба, край който стоеше. Последният се намираше току до пътя и той много добре можеше да долови стъпките на приближаващото заптие, но си остана съвсем непринудено.

Заптието спря. Позна онзи, когото търсеше, и бе учуден да види него, християнинът, да се моли на гроба на един мохамеданин.

— Какво правиш тук? — попита след късо време.

Паул Норман обърна бързо глава, сякаш се бе стреснал.

— Моля се — отвърна сухо.

— Но ти нямаш право да го вършиш.

— Защо не?

— Защото молитвата на един неверник скверни вечното жилище на правоверния. Какво изобщо дириш тук на гробището?

— Това си е моя работа. Ти си върви по твоя път, а аз ще си ходя по моя!

— Ще го сториш, ако ти се удаде. Преди туй обаче трябва да те откарам при ефендито.

— При кой ефенди?

— Ще видиш. Върви напред! Нямам време за губене!

— А знаеш ли и какво означава да принуждаваш един франк? Какво съм сторил, та дръзваш да говориш с мен като с хаирсъзин?

— Нека ти го каже ефендито. Сега върви!

Паул Норман не се противи дълго на заповедта и ето как бе отведен до пейката, на която седеше турчинът с разбойническата физиономия — ефендито, за когото бе говорило заптието. Малко встрани стоеше момчето — беше свалило женската наметка. Обучените очи на художника го познаха веднага. Съглеждайки арестанта, ефендито сви мрачно вежди.

— Защо само тоя? — нахока той заптието. — Къде е другият?

Запитаният кръстоса ръце на гърдите и се поклони почти до земята.

— Твоят недостоен слуга видя само него и го арестува. Моите аркадаши ще озаптят и другия.

— Внимавай тогава тоя да не ни се изплъзне!

Но Паул Норман не беше склонен да приеме всичко безпрекословно. Той пристъпи към ефендито.

— Бях принуден да дойда тук. Кой ти дава правото да упражняваш насилнически действия спрямо мен?

— Мълчи! Аз съм Ибрахим бей, а ти си отваряй устата само когато те питам!

— Няма да млъкна, преди да съм узнал защо сте се заловили за мен!

— Ти си го знаеш, куче и прелъстител!

— Как? Ти ме ругаеш? Добре, тръгвам си, за да не бъдеш наказан за оскърбление на един немец.

С тези думи Паул Норман се обърна, но заптието го сграбчи за ръката, а турчинът му ревна:

— Не смей да бягаш! Направиш ли още една крачка и ще наредя да те вържат!

Художникът поиска да отговори, ала замълча, тъй като очите му се спряха върху един мъж, когото най-малко тук бе очаквал — добрият сър Дейвид Линдсей влезе в този миг през портата и съглеждайки художника, закрачи бързо насам с важни крачки.

— Heigh-day![7] Мастър Норман, вие тук?

С тези думи той му протегна ръка, ала тя бе отблъсната от заптието.

— Хайде чекил! — каза мъжът.

Линдсей погледна художника учудено.

— Какво иска тоя тип?

— Каза «хайде чекил», което означава: върви си обратно, разкарай се! Човекът е от конака, полицията.

— Pshaw! Какво го е грижа Дейвид Линдсей за полицията!

— Да, вас! Но аз съм арестант.

От смайване устните на англичанина се разтеглиха толкова широко, че отново образуваха кажи-речи четириъгълник, а носът изпадна във възбудени конвулсии.

— А-а! О-о! По каква причина?

Двамата разговаряха на английски. Турчинът ги слушаше мълчаливо. Сега се обърна към Линдсей — също на английски, макар и с ужасно произношение.

— Каква работа имате с моя арестант?

Сър Дейвид не даде вид да е чул въпроса на турчина.

— Go on![8] Разказвайте! — подкани той художника. Паул Норман осведоми за арестуването си от заптието и подозрението, под което се намираше със своя приятел, ала благоразумно премълча какви намерения ги бяха довели насам.

Докато разказваше, край групата мина една жена. Норман, който бе държал всички минаващи под око, хвърли един поглед към краката на забулената и кимна доволен. Беше познал обущата на Херман Валерт — на неговия приятел следователно бе провървяло да се изплъзне на преследвачите. Без да бъде обезпокоен от пашата и заптието, предрешеният мина край пейката и се добра до изхода.

Когато художникът приключи, Линдсей попита:

— Well! Не говорихте ли със заптието?

— Естествено, но то не се вслуша във възраженията ми.

— Не се и съмнявам! Просто не сте подбрал подходящите слова.

— Че какво иначе бих могъл да приведа?

— Това!

С тези думи англичанинът бръкна в джоба и тикна в ръката на заптието бакшиш. Който познаваше Дейвид Линдсей, знаеше, че при такива ситуации той никога не се проявява като стипца. А доказателствената сила на «довода» бе толкова убедителна, че заптието направи едно темане, далеч превъзхождащо онова, с което бе почел преди малко турчина.

— Твое височество, твоят най-покорен слуга очаква с копнеж заповедите ти.

— Well! Изчезвай! Away![9]

Беше забавна сцена. Както Линдсей, така и заптието не разбраха един от друг нито дума, ала жестикулацията от двете страни говореше език, чиято яснота не оставяше нищо повече да се желае. И каквото не се бе удало на владеещият турски Паул Норман, бакшишът на англичанина постигна с лекота. Заптието направи второ, още по-дълбоко темане и се отвърна от арестанта на Ибрахим бей, без повече да се интересува от него.

Ибрахим естествено беше бесен от намесата на англичанина.

— Кой ви дава правото да се набърквате в моите работи! — избъбри той на завален английски.

— Кой? Аз! Дейвид Линдсей. Well!

— Ще се оплача при консула на Англия.

— Well!

— Ще поискам удовлетворение.

— Well!

— Ще настоявам за най-строгото ви наказание.

— Well!

— Ще ме молите за прошка.

— No.

— И все пак ще го сторите. Аз съм Ибрахим бей, синът на Мелек паша. Познавате ли ме?

— No.

— Ще ме опознаете. Безчестието, сполетяло моя дом, трябва да бъде изкупено.

— Безчестие?… Как тъй?

— Искаха да ми отвлекат любимката на харема.

— Кой? Този мъж тук?

— Не, неговият приятел.

— Къде е приятелят?

— Още го търсим.

— А къде е жена ви?

— У дома, в харема.

— А-а! О-о! Странно! Искат да я отвлекат оттук, пък тя изобщо не е тук. А щом като не е тук, не може да бъде отвлечена естествено и за тая работа следователно никой не може да бъде арестуван.

Ибрахим бей не беше очаквал такова умозаключение. Той събра ядосано вежди.

— Приятелят на този мъж се нарича Валерт. Той е разговарял с моята жена. Аз се научих и написах едно писмо от нейно име, за да му определя среща тук. Наредих още на този роб да облече женски дрехи, та оня да го сметне за моята ханъм, и кучето наистина се пъхна с него в беседката. Не е ли това достатъчно доказателство? Ето защо го търся и ще наредя да го накажат.

— Yes. Наказание трябва да има. Но не е мистър Валерт виновникът, а вие.

— Аз? Пророкът да ме пази, не ви разбирам!

— Сигурно ще ме разберете, yes. Казвате, мистър Валерт искал да отвлече ханъмата ви. Това е невъзможно, понеже тя въобще не е била тук. В замяна на това пък вие сте го примамил насам, за да го погубите. Кой е виновникът в случая? Елате, мистър Норман. Тук ние приключихме работата си!

С тези думи той се обърна и закрачи към портата, последван от Паул Норман.

Ибрахим бей сви пестници и изръмжа няколко думи след тях, които не прозвучаха като благословия. После насочи вниманието си към вътрешността на гробището, където заптиетата все още се намираха в процес на търсене. Херман Валерт до тоя момент не бе излязъл през портата, следователно все още беше из гробището, според мнението на турчина.

Когато двамата се озоваха вън пред портата, Линдсей спря.

— Великолепно приключение! Безценно удоволствие! Много пари струва! Yes.

— Сърдечно ви благодаря за помощта, милорд.

— Не си заслужава да се говори. И не ми казвайте милорд, моля! Не искам да го чувам. Казвайте просто сър Дейвид! Напълно достатъчно сред приятели.

— С удоволствие ще се съобразявам.

— Well! Сега вече знаете как трябва да разговаря човек с едно заптие в тая страна?

— Действително ми дадохте добър урок — засмя се художникът. — Вярно, той може да се вземе под внимание само от онзи, който разполага с необходимите средства.

— Yes. Какво ще правим сега? Мистър Валерт да чакаме?

— Не е необходимо. Той отдавна се намира в безопасност.

— Значи изобщо не е вече в гробището?

— Не. Напусна го още преди нас. Но я кажете, как така се озовахте тъкмо на това място?

— Well! Много просто. Знаете, че търся някое хубавичко приключение. Чух, че турските дами обичат да посещават гробището и се събират там на компании да поклюкарстват. Следствие на това дойдох насам да се поогледам. Yes.

— Такава значи била работата. Но да вървим нататък! Приятелят Валерт сигурно вече ни чака.

— Къде?

— Долу при водата, където слязохме.

На старото място наистина бе спрял един каик, в който седеше Валерт. Паул Норман представи двамата един на друг. Линдсей огледа много внимателно немеца.

— Wonderful![10] Забележителна прилика! В сбирката си от картини имам портрета на един роднина, комуто приличате до най-дребната подробност. Странна игра на природата!

Херман Валерт би могъл с няколко думи да изясни прозаичната причина на тази «странна игра на природата», но си достави удоволствието да го отложи за по-подходящо време. Докато каикът браздеше водите на Златния рог, приятелите си заразказваха преживелиците — естествено на английски, за да може и Дейвид Линдсей да вземе участие в разговора.

Когато Херман Валерт пристъпил в беседката, многоуважаемата красива туркиня стояла в един ъгъл. Там вейките на бръшляна висели в такива дълги гирлянди, че човек можел напълно да се скрие зад тях.

— Приближи се! — прошепнала му тя. — Тук не биха могли да ни открият.

С блажено сърцебиене той се оставил да го насочи в интимния полумрак на клонака. После тя сграбчила ръката му, той стиснал здраво пръстите й и почувствал брилянтния пръстен, който така добре познавал. Тя била това… тази, която обичал.

И все пак скоро го налегнало някакво особено усещане. Не се чувствал съвсем така, както бленувал да бъде в близост до любимата. Забелязал, че липсва онази свенлива, плаха нежност.

— Как ти благодаря, че дойде! — прошепнала тя, но някакси не прозвучало напълно сърдечно.

— От колко време си тук? — попитал с доста хладен тон.

— Повече от час. Сърцето ми копнееше по теб. Почти се боях, че няма да дойдеш.

— О, на това със сигурност можеше да разчиташ!

— Не всички франки имат куража да се подхвърлят на една такава опасност. Нали не си показвал писмото ми на другиго?

— Кой го написа? — попитал вместо отговор. Напразно търсел някоя мила дума.

— Аз самата.

— Значи владееш четмото на франките?

— Разбира се, сега ни учат на много франкски неща. Но защо не дойде сам?

— Моят приятел ме придружава, без да знае за какво съм дошъл на гробището…

Млъкнал по средата, защото тъкмо в този миг Паул Норман дал уговорения сигнал.

— Какво се ослушваш? — попитала тя. — Кряска някакъв лешояд. Какво искаше да кажеш?

— Исках да кажа, че се намираме в опасност.

— О, не! Боиш ли се?

— Не се страхувам за себе си, а за теб. Заварят ли ме при теб, изгубена си.

— Кой ще ни завари?

— Заптиетата, които стояха вън под дърветата.

— Ти видя ли ги? О, от тях няма защо да се страхуваме!

— Напротив! Трябва бързо да те напусна. Ще те видя ли отново на пазара за муселин?

— Да, но само ако сега останеш при мен.

— Не мога. Животът ти е в опасност, а и моят също. Сбогом!

До този момент Херман Валерт не бил казал още нито една нежна дума, нито пък бил посегнал да я помилва. Сега поискал да се освободи от ръката й, ала тя го държала здраво.

— Ако ме обичаш, остани! — казала с подчертано натъртен тон.

Стиснала още по-здраво пръсти около китката му и протегнала и другата ръка изпод наметката. В този миг един слънчев лъч проникнал през бръшляна и попаднал на една малка метална свирка, която туркинята държала в ръката. Едва сега, при вида на този предмет, на Херман Валерт станало ясно къде бил: тя го била подмамила тук. Не бивало да се съобразява с обстоятелството, че женският пол е наричан по-нежният. И тъй, хванал ръката, която държала свирката.

— Предателка! — процедил през зъби. — Тая работа няма да ти се удаде!

После посегнал с другата ръка към гърлото под фереджето. Един по-силен натиск, хъркане… тя изгубила опора и се свлякла на земята.

«Такова прекрасно създание и същевременно такава долна предателка!» — помислил си, но едва отстранил фереджето, за да зърне поне още веднъж лицето й, и отскочил като ужилен.

— Всички дяволи… мъж!

В пристъп на върховен гняв ударил обесника по слепоочието и оня изгубил съзнание.

После се огледал. Съседната беседка била пуста, следващата — също. Побързал нататък. В четвъртата или петата имало също така гъсти бръшлянови драперии, както в първата. Напъхал се незабавно в нея. Човек можел да мине съвсем наблизо и пак да не го открие.

Свалил ремъка от рамото и освободил женския тоалет. Широките шалвари били бързо нахлузени и вързани долу… сега наметалото, тюрбана на главата и накрая фереджето. Напуснал скривалището, минал през съседната беседка и излязъл на открито.

Недалеч от него стояло по средата на пътя едно заптие, но с извърнато лице. Херман Валерт се шмугнал бързо сред храсталаците, стигнал до един околен път, който водел към главната алея, и закрачил бавно в изправена, изпълнена с достойнство стойка към портата. В близост до нея забелязал за свое неприятно удивление приятеля си— държан за ръката от едно заптие — в разговор с турчина, който преди туй му бил направил неприятно впечатление, и ипохондричния вуйчо Дейвид. Какво да прави? За миг му се мярнала мисълта да вземе страната на приятеля, който може би се намирал в опасност, ала тутакси отхвърлил идеята, тъй като навреме осъзнал невъзможността да реализира един такъв замисъл. В тоя си маскараден костюм по-скоро щял да му навреди, отколкото да му бъде полезен. Освен това бил убеден, че Дейвид Линдсей няма да изостави художника.

Ето как излязъл благополучно навън и се насочил незабавно към една маслинова горичка в съседство, за да свали под закрилата на дърветата маскарада от себе си. Когато това му се удало, без никой да го смути, отправил се отново към входа, за да наблюдава развитието на нещата отблизо. Скоро видял приятеля си и англичанина да се задават безметежно откъм портата. Сметнал за по-добре да не се присъединява към тях още тук, толкова близо до гробището, и избързал напред към пристана. Там наел един каик и зачакал. И не се излъгал в сметките си, че двамата ще се упътят към лодките, защото само след късо време се появил Паул Норман в читаво състояние заедно с намиращия се в изключително добро настроение сър Дейвид.

По време на разказа на Херман Валерт и оживените реплики стигнаха до отвъдния бряг. Когато поеха по пътя за жилището на двамата, непосредствено край тях премина младият човек, който бе предупредил преди туй Валерт. Паул Норман го позна и задържа.

— Стой!… Веднъж ти вече ни се изплъзна, но втори път няма да я бъде.

Заговореният беше може би деветнайсетгодишен и носеше скромното облекло на работник, но създаваше впечатление, като че това е само предрешване. Той се усмихна радушно, но със самочувствие, на художника.

— Каниш се да ме задържиш?

— Да.

— Не би могъл да го сториш, ако аз не го желая.

— Но признаваш, че днес говори там отвъд с този ефенди?

— Да.

— Кой те бе пратил?

— Това не бива да казвам.

— Ето вземи!

Паул Норман извади една монета от джоба и му я подаде, ала за негово учудване младият човек я отблъсна.

— Господарю, не оскърбявай душата ми! Аз съм Саид, арабаджита[11]. Бакшиш не вземам. Правя всичко, което господарката повели, но не го върша за пари.

Изненадан Валерт му подаде ръка.

— Много благородно от твоя страна, сега те познах. Ти беше в Долината на сладката вода, когато впрягът ти се подплаши?

— Да. Тогава ти спря разбеснелите се волове и спаси господарката от голяма опасност.

— Позволено ли ти е да говориш за нея?

— Не.

— Тя ли ти забрани?

— Да, но ми разреши да ти съобщя името и жилището й.

За малко от Валерт да се изплъзне един радостен вик.

— И как се казва?

— Закума.

Преведено това би означавало «Цветът на олеандъра».

— А жилището й?

— Сигурно ти е известно Еврейското гробище отвъд махалата Калидже оглу?

— Да.

— Там има две рекички, които се съединяват, за да се влеят после в пристанището. Точно в ъгъла, образуван от тяхното сливане, се намира една къща с градина около себе си. Там държи Ибрахим бей скрити най-красивите от своите жени.

— Значи също и Закума?

— Да. Не ти ли прави впечатление, че ми е позволено да ти кажа името и жилището на господарката въпреки нейната сдържаност?

— Тя навярно желае да я посетя?

— О, Аллах, какво ти хрумна? Не, това не бива да се случи. Но тя ти има доверие и се бои, че отнякъде я застрашава опасност. Дойде ли този момент, тя се надява да й се притечеш на помощ. Но отбележи си добре, само в този случай можеш да влезеш в къщата й. По тази причина нареди да те осведомя за името и жилището й.

— Но как ще знам кога ще надвисне над нея опасността? Още от тази нощ ще бъда при Еврейското гробище.

— В името на Пророка, не го прави! Това би могло да ви коства живота, а също и на други хора.

— Ще ни издадеш ли?

— Тогава бих издал и господарката, а това няма да сторя.

— В такъв случай не се страхуваме от нищо. Чуй какво ще ти кажа: нас ни подмамиха в капан и аз трябва да узная как е могло това да се случи. Довечера следователно ще бъдем край реката.

— Ти не познаваш Ибрахим бей. Той е жесток и няма да ви пощади, ако разбере, че дебнете около къщата му.

— И ние няма да го пощадим, ако попадне в ръцете ни. Може би пък ще ми се удаде да говоря с господарката ти.

— Това е невъзможно. Водата е дълбока и широка, дуварите високи, вратите яки, а пазвантите никога няма да отворят.

— Дори и с ключа на златото?

— Не. Твърде много се страхуват от строгостта на господаря. Той ще се погрижи да изчезнат от страната на живите.

— Позволено ли ти е да разговаряш с господарката си?

— Не със знанието на господаря, но от време на време мога да зърна тайно слънцето на нейния лик и да чуя нежния й глас. Тя ми спаси живота, в замяна на което сега аз се ослушвам за всяко нейно желание, за да го изпълня безпрекословно.

— Ти си добър и верен. Върни се у дома, в името на Аллах! Ние пак ще се срещнем.

— Не преди господарката да го пожелае!

— Кажи й, че ще рискувам живота си, за да я видя и говоря с нея. Тя нека прави каквото смята за добро, аз обаче ще слушам гласа на моето сърце.

Пратеникът се отдалечи в една пряка и изчезна. Линдсей, комуто Норман бе превеждал разговора на двамата, погледна със задоволство след него.

— Well! — каза и стисна чадъра под мишница като оръжие. — Ето ни го приключението. Yes. Ще проведем военен съвет.

Той отиде с двамата приятели до тяхното жилище.

— Сега бих желал само да знам — рече Паул Норман, — с кого си говорил на муселиновия пазар.

— Навярно не с нея.

— Значи и ти смяташ, че е бил нехранимайкото, който днес се бе преоблякъл като жена?

— Много вероятно. Че кой би могъл да различи под тия проклети покривала женско тяло от мъжко?

— Много вероятно. Че кой би могъл да различи под тия проклети покривала женското тяло от мъжко?

— Но диамантения пръстен! Тя го е носела. Оня наистина също го е имал според разказа ти.

— Това действително е загадка. Но аз сигурно ще я разреша. Уверявам те, ще превърна думите си в дело: тази вечер излизам, та ако ще да е само на разузнаване.

— Разузнаване? — обади се свадливо Линдсей. — Глупости. На никого няма да хрумне.

— Че защо пък не?

— Разузнаването е твърде малко. Да се изведе трябва тя, да се изведе! Well!

— Не толкова бързо! — предупреди художникът. — Такива неща си искат своето време и трябва зряло да се обмислят. При едно отвличане е необходимо и съгласието на онази, която ще бъде отвлечена.

— Съгласие? Щуротии! Няма кой да ти пита тепърва момичето. Жените в тия работи са прекалено плашливи и пипкави. Познато ли ви е мястото, където се намира къщата?

— Не така добре, както би трябвало. На Еврейското гробище наистина съм бил и тогава, доколкото си спомням, съм виждал и къщата. Но това е всичко.

— А водата? Двете рекички, които се съединяват край градинския зид? Широки ли са?

— Това не знам. Известно ми е само, че вливат водите си в пристанището при старата леярница за топове.

— By Jove! Де да е реката достатъчно широка!

— Какво би станало тогава?

— Имам една великолепна идея. Палим парната яхта… приближаваме до имота… приставаме край зида… прехвърляме се през него… грабваме момичето… поемаме обратно — нанякъде, където няма да ни спипат.

— Вие наистина си представяте отвличането много просто! — засмя се Херман Валерт.

— И то си е такова! Страшно просто, стига само човек да подхване правилно нещата. Yes!

— Да останем безпристрастни! Аз имам твърдото намерение да изляза днес и внимателно да огледам местността.

— Well! Съгласен. Ще огледам с вас местността.

— Един е достатъчно. Един бие по-малко на очи, отколкото двама или трима.

— No. Един не е достатъчно! Дошъл съм в Константинопол специално за да изживея едно такова приключение. Трябва ли сега да отстъпя удоволствието на други? Не, идвам с вас.

— Но дайте си сметка за облеклото! Ще признаете, че костюмът ви е доста фрапантен.

— Well, ще се облека другояче. Вече съм се движил като кюрд, защо не и един път като турчин?

— Какво? Бил сте вече в Кюрдистан?

— Yes. С моя приятел Кара Бен Немзи, който, стига да поиска, би отвлякъл целия харем даже на султана! Прекрасна страна, но отвратителни хора. Това тук отнесох като спомен. — Той вдигна лявата си ръка, на която липсваха два пръста.

— Значи сте имал там опасни преживелици?

— Yes. Изискани приключения![12] Ще ви разкажа някой път, но не веднага. Сега ще купуваме костюми.

— Костюми? Сигурно все пак само един!

— No. Имаме нужда от три костюма — по един за всеки от нас. Ако ни забележат, не е необходимо да се знае, че франки са извършили отвличането.

— Но, сър, ние не сме милионери.

— Never mind![13] Плащам всичко. А сега веднага на пазара за дрехи, после Еврейско гробище, разузнаване, отвличане! Yes.

Същевременно носът му се раздвижи така пъргаво, сякаш споделяше очарованието на собственика си от приключенския дух на следващите часове.

— Не знам дали нещата ще протекат толкова бързо! — охлади ентусиазма му Херман Валерт. — За себе си ще съм доволен, ако днешната рекогносцировка не излезе неудачна. Да вървим!

Тръгнаха.

На излизане от къщата англичанинът беше най-отпред. Той дръпна крака си обратно и остана зад вратата.

— Мътните да го отнесат тоя тип! — изръмжа.

— Кой тип? — попита Паул Норман.

— Оня дервиш. Ей къде е пак отсреща и се блещи нагоре към къщата.

— Само бих искал да зная с какво намерение ни наблюдава. Ще му дам да разбере, че не е непременно длъжен да пули очите си там, където тъкмо Дейвид Линдсей се намира. Yes!

Закрачи към дервиша.

— What do you want here? (Какво дириш тука?)

— Анлаямадъм. (Не те разбирам.)

— Away! (Марш, да те няма!)

— Аллах инхал ел Келб!

— Какви ги дрънка тоя? — обърна се за сведение Линдсей към художника.

— Изразът е арабски и означава: «Аллах да погуби кучето!»

— Куче нарича мен, един истински инглишман? Ето му отговора!

Замахна и нанесе на дервиша няколко звънки плесници. Дервишът остана като окаменял; не произнесе нито дума. Но във вътрешността му кипеше. Някакъв неверник бе дръзнал да удари един верен син на Пророка!

— Само да няма лоши последици, сър! — рече Паул Норман, когато продължиха. — За един християнин е изключително опасно да бие в Константинопол някой мюсюлманин.

— Why?[14] Да не би да трябва да чакам, докато срещна някога нехранимайкото в Лондон или Ливърпул?

Пета глава

Тъмни връзки

Дервишът не стоеше самоцелно на мястото си. Той не бе изпускал сър Дейвид от очи, откак яхтата му бе обърнала внимание. Така го бе последвал заедно с Паул Норман и до къщата на Бариша и сметнал там за необходимо да узнае нещо за художника, влезе при роботърговеца.

Когато последният го забеляза, веднага отвори вратата. Дервишите се ползват с репутацията на светци и към тях винаги се отнасят — поне простолюдието — с благоговение.

— Бъди добре дошъл! — поздрави го Бариша. — Някоя повеля на Аллах ли имаш да ми предадеш?

— Не. Идвам да измоля от теб едно сведение. Понастоящем богат ли си откъм красиви робини?

— Аз винаги имам най-красивите, на които можеш да се натъкнеш в Стамбул. Харем ли се каниш да си създадеш?

— Не. Знаеш, че моят орден ми го запретява. Но получих заръка от един високопоставен господар да му потърся робиня, която да възрадва очите му.

— Богат ли е господарят?

— Много. Винаги пресмята в кесии злато, никога в сребро.

— Не ти ли забранява орденът също да се взираш в лика на някоя кадъна?

— Моите очи не принадлежат на мен, а на онзи, за когото оглеждам робинята. Значи не аз, а той ще я съзерцава.

— В такъв случай ще ти покажа всички, които имам в наличност.

Той поведе дервиша към една стая, където биваха събирани обикновено момичетата. Дервишът бе очаквал да завари тук Норман и сега се запита тайно къде ли би могъл той да се дене. Предположи, че в къщата има навярно и още няколко момичета, при които ще намери търсения. Ето защо поклати недоволно глава, след като бе огледал всички робини.

— Това ли са всички, които имаш?

— Да.

— Много жалко.

— Защо?

— Беят, който ме праща, ми описа в подробности от какво естество трябва да е онази, която би купил. Сред тези тук не се намира нищо подобно.

— Тя каква трябва да е всъщност?

— Нямам позволение да говоря за къзъм на господаря. Щом като нямаш други, ще трябва да си вървя.

Бариша не му мисли дълго.

— И тоя бей е много богат?

— Много. Вече ти го казах. Той се радва на особената милост на султана.

— При това положение ще ти призная, че действително притежавам още една робиня, една-единствена. Тя е най-красивата, каквато някога съм имал, и аз се тъкмях да я предложа на султана.

— Аллах да благослови падишаха! Но защо тъкмо тая робиня трябва да има? Не притежава ли вече най-доброто от всички страни? Не бива ли и някой друг да се порадва на една красива ханъм?

— Забравяш, че султанът заплаща най-добре. Той никой път не отбива от цената и една пара.

— Имаш право. Той никога не се пазари. Или плаща каквото му е поискано, или не плаща хич нищо. Ако робинята му хареса и не ти даде цената, не можеш да се оплачеш от него на кадията. Още ли не си го разбрал?

— За съжаление вече на няколко пъти.

— Тогава прави каквото ти повелява разсъдъкът! Покажи ми робинята, та да мога барем да реша дали бива да говоря за нея на моя господар!

— Ще те заведа при нея. Но чакай отвън, докато се върна. Искам първо да я уведомя.

Бариша тръгна, а дервишът се върна временно в предната стая. Там се намираше, когато Паул Норман бе заставен да напусне любимата. Двамата се изгледаха на разминаване с не особено радушни погледи. Когато после търговецът дойде, дервишът попита:

— И франките ли купуват робини?

— Не, само последователите на Пророка имат позволението да се насладят още на тази земя на радостите от отвъдното блаженство.

— Но ти все пак посрещаш неверници?

— От време на време. Те се появяват по разни причини. Защо питаш?

— Видях франка, който беше досега при теб.

— Той се намираше при робинята, която ще ти покажа. Султанът, за когото е определена, не може естествено да дойде да я огледа и затова възнамерявам да му пратя нейния портрет. Тоя франк е рисувач, който изготвя картината.

Бариша го въведе в стаята, напусната току-що от Паул Норман. Чита все още седеше на дивана, ала бе спуснала фереджето пред лицето си. Картината на статива беше покрита.

— Повдигни се пред този благочестив мъж и си отстрани яшмака! — повели търговецът.

Чита стана и разбули лице. Дервишът нададе силен вик — лицето му показваше израз на безкрайна изненада. Почти оставяше впечатление, че е дълбоко изплашен. Костваше му видимо усилие, за да си възвърне прежното равнодушие.

Младата черкезка се изчерви от срам. физиономията на този човек й беше противна. Тя спусна булото пред лицето си, ала дервишът пристъпи бързо и отново го вдигна.

— Какво ще кажеш за нейната красота? — попита Бариша гордо.

— Тя е това, което беят желае.

Тъмните очи на дервиша запламтяха с огън, който дори на търговеца нямаше как да не направи впечатление.

— Виждам, че ти харесва много! — каза по тая причина подпитващо.

— Да. Ще препоръчам на бея да я купи. Откъде е родом?

— От другата страна на Кавказ.

— Ти самият ли я доведе оттам?

— Не. Докараха ми я в Стамбул с кораб. Един от моите посредници я е купил.

— Как е името й?

— Чита.

— Кой е баща й и как се казва селището, където е родена?

— И двете неща са ми неизвестни.

— Странно. Значи тоя гяур, тоя неверник я гледа и й прави портрет? Той къде е?

— Тук. Още не е готов, но въпреки това много й прилича.

Бариша отстрани покривалото, а дервишът разгледа внимателно картината.

— Да — рече той, — много й прилича. Кажи ми цената, която искаш!

— От султана щях да поискам пет кесии злато[15].

— Той или щеше напълно да ти ги даде, или хич нищо. Аз ти предлагам четири, които ще получиш веднага, без нито един пиастър да е отбит.

— Имаш ли разпореждане да ми назовеш тази сума?

— Не, но знам че моят доверител ще плати, колкото предложа аз. Той ще се реши да я купи, ако пожелаеш да ми позволиш да му покажа картината.

— Искаш да я вземеш с теб? Но аз не те познавам.

— Спрямо Аллах ли искаш да прегрешиш? Вярваш, че един син на моя свят орден ще ти открадне някаква рисунка?

— Не вярвам. Но мога ли все пак да узная кой е господарят, на когото искаш да я занесеш?

— Ибрахим бей, синът на кюрда Мелек паша.

— Познавам го. Той е любимец на султана. Ще получиш картината. Един от моите слуги ще ти я носи, докъдето пожелаеш, и после ще ми я върне.

С това всъщност посещението приключи — дервишът намери повече, отколкото бе търсил, ала той въпреки всичко не забрави за какво е дошъл.

— Пророка е забранил един правоверен да си заръчва да му изготвят картина на тялото и лицето — подхвърли непринудено. — Този портрет следователно ще трябва да бъде унищожен.

— В такъв случай Ибрахим бей трябва да го плати. франкът не ми го рисува безплатно.

— Аз ще говоря с рисувача. Можеш ли да ми кажеш къде живее?

— Непосредствено до Инджър бостан мейданъ в Пера. Хазяинът му е грък и се казва Миледас.

— С питане ще го открия. Може би сделката ще се постигне бързо.

Дервишът беше много възбуден, ала не допускаше да се забележи. Дори се отказа да измине пътя пешком — щеше прекалено дълго да трае. Нае от най-близкия мегдан едно магаре и го подкара, колкото държаха силите на животното, по моста Пера отвъд към Стария Стамбул, където бе жилището на Ибрахим бей.

Ибрахим бей не заемаше никаква държавна служба, наистина, ала баща му приживе бе изтъкнат сановник. Хората не бяха забравили този факт и ето как стана, че синът можеше да се похвали с едно не незначително влияние в дворцовите среди. Беше известно, че е тъпкан с пари и притежава голям брой красиви жени.

Въпреки всичко не се чувстваше така щастлив, както би помислил човек. И това си имаше своите причини. Върху една от тези причини тъкмо размишляваше — седеше сам в стаята си с дългата тръба на наргилето в ръка пред златния поднос с малка кафяна чашка, приблизително наполовина колкото едно яйце.

Спокойствието му бе нарушено — влезе един черен слуга, поклони глава почти до дюшемето и зачака господарят да го заговори.

— Куче! — изръмжа беят. — Не ти ли казах, че искам да бъда сам? Да наредя ли да те нашибат?

Робът се поклони още по-дълбоко.

— Осман, дервишът — каза той смирено. Свъсеното лице тутакси се разведри.

— Какво е станало с него?

— Моли за милостта да зърне твоя лик.

— Нека влезе! Но не подслушвай, чакал, иначе ще наредя да ти отрежат ушите!

Черният тръгна и дервишът влезе.

Той в никой случай не показваше смирението на слугата. Вярно, беше свалил вън зелените си чехли, но не бе променил ни на йота гордия си изправен стоеж.

— Какво носиш там? — попита Ибрахим бей.

— Една картина.

— Как? Картина? Гяур ли си станал?

— Не. Но християнин я е рисувал. Позволяваш ли да ти я покажа, господарю?

— Огледай се! Бива ли тук да гледам един портрет, още повече работа на неверник?

Беят посочи стените, чийто небесносин фон бе изпъстрен със златни стихове от Корана. Ислямът разрешава за украса само витите, спираловидни орнаменти и религиозни мъдрости; картини забранява.

— Считаш ме за неверен последовател на Пророка? — попита дервишът. — Това, което ти нося, можеш да разгледаш без угризения на съвестта. То е една изненада за теб. Погледни тук!

Той смъкна при тези думи покривалото от донесената картина. Едва очите на турчина се бяха спрели на нея и той нададе силен крясък, като скочи така припряно от възглавницата, че запрати надалеч кожения поднос, а скъпоценният стъклен съд на наргилето се строши.

— О, небеса! О, джендем! — изтръгна се от него. — Право ли виждам?

— Познаваш ли я? — запита Осман.

— Ана фон Адлерхорст!

— Заблуждаваш се.

— Тя е! Мълчи! Това е нейното лице, нейната уста, нейните златни коси! Това са нейните очи, прекрасните звезди, за чийто поглед бях готов и вечното си блаженство да дам!

— И все пак не е тя. Картината е на нейната дъщеря.

— На нейната дъщеря? Как е възможно?

— Би ли могла онази жена да изглежда сега така? Би ли била сега още толкова млада?

— Не. Прав си. Но как може да има тук в Стамбул картина на нейната дъщеря?

— Аз също не мога да си го обясня. Но въпреки това е сигурно, че тази, чиято рисунка тук виждаш, е дъщерята на жената, която превря твоята любов. — Няма как наистина да е другояче. Защото това е безусловно портрет на някоя проклета Адлерхорст. Но къде е тя самата?

Дервишът Осман се любуваше на въздействието, което картината бе предизвикала.

— Ее, господарю, това не е ли изненада? — попита с превъзходство.

— Да, да, действително е изненада, и то голяма!

— Искаш ли да купиш рисунката?

— Купувам я. Плащам каквото е поискано за нея — в брой и веднага!

— Ще ти струва пет кесии в злато.

— Пет кесии? Да не ти е мръднала чивията?

— Може би ще я получиш и за четири кесии, ако платиш веднага.

— Една картина все пак не може да струва толкова много!

— А пък каза, че ще платиш веднага, колкото и да е поискано!

— Можех ли да смятам една такава цена за възможна?

— Действително не. А аз имам и обяснение. Толкова много не струва картината, а робинята.

— Ах! Тя е робиня!

— Да, черкезка робиня. Открих я при търговеца Бариша, когото, разбира се, познаваш.

— Как се е озовала дъщерята на тази… на тази… като робиня в града на султана?

— Това е тайна, до която навярно ще се доберем.

— Как обаче стигна до мисълта да отидеш при тоя продавач на робини?

— Следвах един англичанин, който се казва така, както Ана фон Адлерхорст, когато беше още момиче — Линдсей.

— Как? Линдсей?

— Да. Това привлече вниманието ми и аз го последвах.

Той разказа, а беят го изслуша с изключителна напрегнатост.

— Купувам я, купувам я! — изрече припряно. — Веднага ще препусна до търговеца, макар да нямам време, защото трябва да отида отсреща до гробището… а-а, та ти още нищо не знаеш. И аз трябва да ти покажа една картина.

— Как? Ти също имаш картини?

— Една-единствена.

Той измъкна от джоба една фотография и я поднесе пред очите на Осман. Дервишът се дръпна назад като попарен.

— Бруно фон Адлерхорст! Шейтана го праща!

— Не е той! Би ли могъл сега да е още толкова млад?

— Не. Имаш право. И впрочем той отдавна е мъртъв.

— Да, замина за Джехеннах[16], при всички джинове на вечните мъки. Проклятие за него!

— Тогава този тук може да е само негов син!

— Така мисля и аз. Но той носи друго име.

— Това е лесно възможно. Къде се намира?

— Тук, в Стамбул.

— Аллах да ни варди тогава от него!

— Ти си едно дете. Та той нищо не знае за нас.

— Как се добра до тази фотография?

— Наредих да ми я набавят. Това куче още днес ще седи в зандана, а аз ще имам грижата никога вече да не съгледа свободата.

— Защо?

— Турил е око на една от моите кадъни.

— Правиш си майтап.

— Чуй как станало всичко!

И сега Осман узна от Ибрахим бей за произшествието в Долината на сладката вода, срещата на пазара и накрая за противомерките, които беят бе взел.

— А как се сдоби с фотографията на франка? — поиска да знае Осман.

— След като открих жилището му, подкупих хазяина, който задигна скришом снимката. Тоя хазяин е грък и се казва Миледас.

— Как? Миледас? Да не би да живее в близост до Инджър бостан мейданъ?

— Да, съвсем наблизо.

— Какво съвпадение! Та там живее и художникът на тая картина!

— Аллах! При него действително живее някакъв художник, знам това. Непознатият се казва Валерт, а художникът — Норман; двете имена са немски… Дали братът и сестрата знаят един за друг?

— Изключено!

— Как тъй?

— Братът нали начаса би я изтръгнал от търговеца! Знаеш ли въобще дали и на самия него му е известно същинското име?

— Определено му е известно — беше достатъчно голям тогава, за да съхрани спомен за името си. Но времето лети. По-късно ще говорим за тези неща. Сега трябва да отида до Бариша, за да купя робинята. Ще наредя да оседлаят един кон. Ти избързай напред и доложи за мен.

— Трябва ли да остана там, докато дойдеш?

— Да. Ще следиш всичко да протече нормално. Търговецът ще отведе черкезката до моята къща край водата. Ти ще ги следваш незабелязано, за да видиш дали ще бъде предадена както подобава. После ще го съпроводиш дотук, за да бъдеш свидетел, че си е получил парите. Сега върви!

— А рисунката?

— Остави я тук.

Дервишът тръгна.

Ибрахим бей застана пред картината и я заразглежда. Зъбите му бяха здраво стиснати, а между веждите бе врязана мрачна бръчка. Лоши спомени минаваха през душата му.

— Ана фон Адлерхорст! — изръмжа на себе си. — Аз носех рай в сърцето си, а ти създаде от него пъкъл. Аз си отмъстих. Но завършекът на моето отмъщение ще настъпи сега: твоята дъщеря, твоето пълно подобие, ще стане моя робиня.

Той загърна отново картината и започна да се разпорежда. Един от слугите трябваше незабавно да отиде до къщата край водата, за да се подготвят хората там за посрещането на новата робиня.

Когато Ибрахим бей слезе от седлото пред къщата на роботърговеца, Бариша го посрещна.

— Каза ли ти дервишът какво искам?

— Да, о, господарю. Нека твоите очи намерят наслада върху цветето, което се каниш да откъснеш.

— Знае ли тя вече за мен?

— Нито дума.

— Не бива и нищо да знае, защото може да не ти се покори. Ако ми хареса и я купя, ще я закараш на предопределеното й място, което дервишът ще ти опише. Ще я примамиш да излезе, като й кажеш, че ще я поразходиш до Долината на сладката вода. По този начин ще избегнеш всички мъчнотии, които би могла да ти създаде. Забранявам ти също да казваш някому кой я е купил. А сега искам да я видя.

Ибрахим бей бе въведен в стаята, в която художникът обикновено работеше, а черният отиде да доведе Чита. Когато съгледа красивата черкезка, той едва бе в състояние да овладее възбудата си.

Все пак му се удаде да се покаже хладен. Поклати отрицателно глава и заговори високо, та да може както Чита, така и пазвантинът да го чуе.

— Похвалиха ми я повече, отколкото заслужава — каза рязко. — Не ми върши работа.

После си тръгна. В предната стая обаче спря при търговеца.

— Изслушай волята ми! Давам ти четири кесии злато за момичето и една кесия сребро за картината, нито пара повече. В другия случай можеш да опиташ дали падишахът ще ти плати. Искаш ли?

— Кога ще получа парите?

— Веднага след като си я предал. Дервишът ще те придружи до дома ми, където златото те чака в готовност.

— Тя е твоя, господарю! Ти никога няма да видиш някоя кадъна, която да е по-красива от тая къзъм.

С това сделката бе сключена. Ибрахим предостави коня си на дервиша Осман и се отправи към брега, за да го превозят с някой каик до гробището отсреща, където трябваше да бъде арестуван Херман Валерт.

— Сега можеше да станеш повелителката на един влиятелен мъж — сопна се грубо Бариша на младата черкезка, когато Ибрахим напусна къщата. — Ама ти така кривеше сурат, че той веднага се дръпна уплашен. Да не би да си болна?

— О, не!

— И все пак си болна. Страните ти са бледи. Мисля, че имаш нужда от въздух и слънчева светлина. Чувала ли си за Долината на сладката вода?

— Където жените се разхождат? — попита тя бързо.

— Да, това място имах на акъла си. Не ти ли се ще да идеш и ти един път нататък?

— О, с удоволствие, с най-голямо удоволствие!

Очите й грееха.

— Е, тогава ще наема една кола. Трябва да излезеш на открито.

— Аллах да те възнагради!

— Искам да ти създам радост, но очаквам да си толкова по-бодра, когато дойде отново някой купувач.

Негърът отиде да заръча една араба — двуколка, теглена от волове, в която Чита се качи, без да подозира, че вече никога няма да се върне тук.

Завесите на колата бяха плътно дръпнати. Никой не биваше да види скъпоценния товар, който носеше. Бариша закрачи отстрани, а дервишът Осман ги следваше, яздейки, на известно разстояние, сподирян от учудените погледи на срещаните минувачи, които никога през живота си не бяха виждали дервиш от ордена на виещите на такъв хубав и с такава драгоценна сбруя ат.

Шеста глава

Затворничките на бея

Пътят минаваше през Свети Димитър и Пири паша. Когато оставиха зад себе си тази градска част, Осман препусна напред. Искаше да бъде първият, който ще посрещне Чита, за да се наслади на нейния ужас.

Пратеникът на Ибрахим вече беше пристигнал. Цветнокожите междувременно бяха приготвили всичко за посрещането. Късо време след това колата заскрибуца през отворената порта и спря на двора.

— Слизай! — заповяда Бариша. — Ние сме на самото място.

Парцелът на Ибрахим образуваше остроъгълен триъгълник, край двете дълги страни на който протичаха двете рекички, за да се слеят в острия ъгъл. Непосредствено до водата, мити от нея, се издигаха може би шест метра високи, яки зидове. В зида, който образуваше основата, се намираше входната порта, изработена от здраво, обковано с желязо дърво и снабдена с тежки резета и ключалки.

През тази порта се достигаше в двора, а от него в постройката, зад която се простираше триъгълната градина, насадена със сенчести дървета и красена от цъфтящ храсталак. Чита слезе и се озърна учудено.

— Мислех, че пътуваме за Долината на сладката вода? — попита с недоумение.

— Да, това и правим — отговори Бариша с хитра усмивчица.

— Ама тя не може да е тук!

— Съвсем вярно. Докарах те по-напред насам, за да те заведа при жените, с които ще пътуваш. Виж мъжа там… последвай го нагоре до чертозите! Той ще ти покаже жените. Аз ще чакам тук, докато се върнеш.

Успокоена донякъде, Чита се насочи към вратата, сред която стоеше мъжът.

Той имаше мършава, в никой случай небудеща доверие физиономия, а в пояса му бе втъкнат камшик — сигурен знак, че изпълнява тук някоя изтъкната служба. Той огледа приближаващата с остри очи и отстъпи встрани, за да я пропусне.

— Аз съм заместникът на бея, управителят на тази къща — каза й. — Тя е хубава, ако си забелязала. Следвай ме!

На лицето му бе изписан ехиден израз. Обърна се рязко и закрачи с Чита по един ходник, водещ към вътрешен двор, в чиято среда се намираше басейн, обграден от каменни седалки. Дворът бе образуван от четиристранна колонада, на която се крепеше горният етаж. Снабдените с гъсти дървени решетки прозоречни отверстия даваха да се разбере, че там се намира харемът.

Иначе жива душа не се мяркаше. Мъжът съпроводи Чита до тясно дървено стълбище, в чието подножие един дебел негър с тлъсто подпухнало лице и обърнати устни се поклони дълбоко пред управителя.

— Това е Омар, от този момент твой пазач, комуто си длъжна да се подчиняваш — каза мъжът на Чита. — Той ще ме уведомява дали е доволен от теб.

Чита погледна смаяно негъра през отверстието на яшмака.

— Мой пазач? — попита сащисано. — Комуто съм длъжна да се подчинявам? Право ли чух?

— Аз никога не повтарям думите си. Ако все още не знаеш къде си, там идва един, който ще ти го каже.

В този миг през вратата влезе дервишът Осман. Навярно беше чул високо казаните думи на управителя.

— Както изглежда — обърна се той към Чита, — Бариша въобще не ти е казал по каква причина се намираш тук?

Чита се изплаши. Тя веднага позна мъжа, който бе идвал днес при търговеца и бе прекъснал идилията й с Паул Норман. Дебнещият, подигравателен израз на физиономията му й правеше отблъскващо впечатление.

— Той ми каза — отвърна тя, — че трябва да взема оттук някакви жени, с които ще пътувам до Долината на сладката вода.

— Значи те е метнал. Няма да ходиш при никаква вода, ами ще си останеш тук. Тая къща принадлежи на могъщия Ибрахим бей, който те купи.

— Купил? — прошушна Чита ужасено.

— Да. Трябва да го знаеш все пак. Той беше преди малко при теб, за да те огледа.

— Онзи ли? Та аз изобщо не му се харесах!

— Лъжеш се. И той само те е измамил. Отсега нататък ще живееш тук.

— О, Аллах!

Чита се облегна на стената, за да не се строполи. Ударът беше толкова неочакван, че я срази с двойна сила.

Дервишът Осман си тръгна и управителят заедно с него. От външната страна на вратата издрънча резе — Чита беше заключена.

Черният обаче отвори една друга врата и посочи към нея.

— Върви! Ще ти покажа твоите покои — каза с мазен глас. И когато тя не се отзова веднага на тази заповед, той измъкна камшика, какъвто и той имаше в пояса, и го размаха заплашително.

— Подчинявай се, иначе ще те принудя!

Тогава тя залитна в коридора, а черният я тикаше напред и напред, докато стигнаха една стая с няколко лежащи край стените възглавници.

— Чакай тук, докато те отведа по-нататък — каза той. — Снеми сега забрадката! Трябва да те огледам, за да те опозная.

Същевременно протегна ръка към фереджето й, ала Чита се отдръпна назад. Всичко в нея въстана срещу това унижение.

— Не смей да ме докоснеш!

Черният страшно се удиви от неочакваната съпротива.

— Как, каниш се да се противиш? Виждаш ли камшика тук?

— Няма да посмееш да ме удариш!

— Кой ще ми попречи? Още не си любимката на бея, а една робиня, която имам право да наказвам с бой. И тъй, ще я бъде ли скоро?

Отново посегна да й махне булото, ала Чита се изплъзна от ръцете му и избяга в най-отдалечения ъгъл на стаята.

Сега черньото изпадна в бяс. Замахна с камшика, ала ударът остана неизпълнен, тъй като на вратата внезапно се появи помощ. Една жена приближи с бързи крачки незабелязано от него и му изтръгна изотзад камшика.

— Куче, искаш да удряш? — обърна се господарски към него. — Откажи се от тая работа! Ето ти го на теб самия!

Черният се бе извърнал към нея. В следващия миг получи един така добре прицелен удар, че нададе висок, болезнен крясък, и слагайки ръце на лицето, политна към стената.

Със своята красота и властно държане спасителката направи дълбоко впечатление на Чита.

Тя беше едно от онези същества, които могат да се родят само в Ориента. Облечена изцяло в червена коприна, с разпилени по раменете и стелещи се почти до земята буйни коси, с искрящи очи и високо вдигнат над черния роб камшик, тя изглеждаше създадена за повелителка.

— Успя ли да те удари? — осведоми се тя с благозвучен глас.

— Не. Но се канеше.

— Ти ли си новата?

— Не зная. Дойдох тук, за да взема някакви жени за разходка. Одеве чух, че Ибрахим бей ме бил купил.

— Тогава си ти. Нямай повече страх! Ти стоиш под моя закрила!

После се обърна към негъра.

— Пъзливец ниеден! Дръзваш да посягаш само на слаби и беззащитни! Жалък роб на един също така жалък господар, кой ти заповяда да употребиш камшика?

— Дервишът и управителят — изхленчи оня.

— В такъв случай ще си поговоря със сериозен тон с тоя управител. Кажи му да се пази от мен! Къде ще живее моята приятелка?

— Отсреща, в предната страна на двора.

— Не, с това не съм съгласна. Тя ще остане тук при мен.

— Беят така заповяда.

— Беят? Какво ме е грижа за неговата воля? Ти можеш да пълзиш пред него в прахта, аз обаче не… Подготви ли посрещането й?

— Да. Новата робиня трябва да вземе баня и да си подбере дрехи. После ще дойде господарят да я поздрави.

— Тя ще вземе банята си при мен. Тук може и да се облече и нагизди. Донеси всичко при мен!

Той се поколеба. Тогава тя вдигна отново камшика.

— Ще се подчиниш ли?

— Господарят ще ме накаже!

— И хак ти е! Получи си бастонадата и му оближи после за благодарност ръката! А сега побързай!

Черният се измъкна като бито куче.

— Казвам се Закума — рече спасителката. — Ела, аз ще те водя!

Хвана Чита за ръката и я отведе в едни женски покои, великолепно подредени по ориенталски маниер. Момичето трябваше да се настани на един копринен диван, докато красивата домакиня седна на ниска възглавница.

— Сигурно си мислиш, че съм някое зло и проклето създание — каза тя, усмихвайки се с доволство, — но скоро ще ме опознаеш по-добре. Как ти е името?

— Чита.

— Което означава «Цвете». Да, ти изглеждаш като цвете, едно сладко ухаещо цвете. Сякаш слънцето те е окъпало в лъчите си и е оставило по теб най-красивите и топли от тях. Чувствам, че ще те обикна. Сега сме сами. Негърът ще се рови из дрехите и ще му е необходимо доста време, докато ти избере нещо подходящо. Никой не ни слуша. Ето защо нека си споделим каквото е нужно да знаем една за друга. Имала ли си вече господар?

— Не.

— Видя ли бея?

— Да. Той беше при търговеца да ме огледа.

— Намираш ли го за привлекателен?

— О, не. Аз… аз… аз… го ненавиждам! Чита изстреля изявлението с жар, а очите й се напълниха със сълзи.

— Оскърбил ли те е?

— Не, но… но…

Чита запъна по средата изчервена. Онова, което искаше да каже, като че бе твърде деликатно за нея, за да може да го изрече. Закума се наведе към нея, впи тъмните си очи и се усмихна с разбиране.

— Едва преди няколко минути те видях и не са много думите, които сме си разменили, ала въпреки това те познавам. Искаш ли да бъдеш откровена с мен?

— О, на драго сърце!

— Обичаш ли?

Чита вдигна поглед, поколеба се да отговори, после захлупи лице в шепи и избухна в късащи сърцето ридания. Това бе единственият й отговор.

Закума не продължи да пита. Захапа долната си устна, сякаш и тя имаше да преодолее някаква сърдечна болка. Скочи внезапно от мястото си и пристъпи до решетката, за да се вгледа дълго в смълчаната, самотна градина, над която вече се спускаше булото на здрача.

После се обърна отново към стаята.

— О, Аллах, защо си позволил да се родят толкова нещастници? Ти не си толкова добър, колкото пише из книгите!… О, кажи ми — помоли тя с благ тон, — кажи ми, че искаш да бъдеш моя приятелка, моя сестра!

— Мога ли да се осмеля?

— Аз те моля. А сега говори, още ли не си била в харем?

— Никога.

— Тогава не знаеш какво представлява харемът — той е пъкъл за жената, която носи сърце в гърдите си. В харема цари най-злочесто робство; в харема витае най-ужасна смърт; в харема от всички ъгли се хилят насреща ти несрета и неволя. Там заповядва човек, комуто трябва безволево да се покоряваш, докато душата ти жаднее по свободата. В харема… ох, какво ли да ти разправям! Та то изобщо не подлежи на разказване. Ама когато Пророка е говорел за страхотиите на Джеханнах, той още не е познавал най-ужасяващите глъбини на Вечното проклятие, защото неговият най-зловещ, отвратителен кът е… харемът!

Закума замълча. Очите й пламтяха, дъхът свистеше.

— Ти също ли си нещастна? — попита Чита.

— Нещастна и злочеста като никоя друга. Но аз не съм създадена за хрисимо търпение… аз се браня. Вярно, че ме продадоха, но въпреки това аз си останах господарка и всички окаяни роби треперят пред мен. Така е и така ще си остане, докато… — тя приближи уста до ухото на Чита и тихо продължи: — … докато се освободя. Аз няма да остана тук.

— Аллах! Възнамеряваш да бягаш?

— Да.

— Вземи и мен, ох, вземи и мен със себе си! Аз съм толкова нещастна, че ми се иска да умра.

— Да умреш? Не, още не сме стигнали дотам. Моят живот тъне в окаяност, ала все пак ми е твърде скъпоценен, за да не пожелая да го защитавам. Къде си родена?

— Не знам. Никога не ми е била известна моята родина.

— Откъде те доведоха в Стамбул?

— От другата страна на морето.

— Кое море? Има морета с разни имена.

— Не зная. Живеех усамотено в едно малко селце. Един навъсен, суров мъж ми даваше да ям и пия. После дойде един кораб и ме докара тук.

— Как се казваше селото, в което си живяла?

— Не знам.

— А мъжът?

— И това не мога да ти кажа. Трябваше да го наричам «господарю».

— В такъв случай сигурно изобщо не са ти позволявали да говориш с някого?

— С никого, освен със старата майка на мъжа, а и тя никога не отговори на някой мой въпрос. Беше също така люта като него.

— Клетата приятелка! Научиха ли те барем да се молиш?

— Да.

— На кого?

— На Аллах.

— Тогава значи и ти си мохамеданка… Иначе никого ли не познаваш?

Чита помисли за художника.

— Да — отговори. — Познавам един франк, който… който… който… Запъна. Закума сложи ръце на страните на приятелката си и се вгледа изучаващо в сините очи.

— Обичаш ли франка?

Вместо отговор Чита обви ръце около нея и оброни лице на рамото й.

— Така ли е? — прошепна Закума.

— Да.

— И аз познавам един европеец, русин.

— О, Аллах! Ти също ли го обичаш?

— Цялата ми душа е негово притежание. Всичките ми мисли летят към него. Но, в името на Аллах, не говори на никого другиго за това!

— Всъщност много ли други има още тук?

— Да, и те са злостни и одумници. Копнеят за един поглед на Ибрахим. Предлагат му прелестите си за някой мизерен дар. Те не са жени, не са хора, нямат душа, нямат сърца. Те са жалки робини без женско достойнство! Ако се догадят за тайната ни, ще ни издадат и ние сме изгубени.

— Не са ли ти приятелки?

— Не. Те ме мразят.

— Защо? Засегнала ли си ги?

— Аз не говоря с тях и значи няма как да ги засегна. Но сторих нещо, което никоя обитателка на един харем не прощава на друга — покорих сърцето на повелителя.

— Ах, значи той те обича?

— Не знам дали съм по-красива от ония, ала знам, че той би ги продал до една, ако пожелая при това условие да го обикна.

— Ти не си ли му жена?

— Не.

— Не си ли длъжна да му се покоряваш?

— Той действително има правото да изисква от мен подчинение. Но ти би ли му се подчинила?

Такъв въпрос Чита не беше очаквала. Това за нея бе тема, върху която въобще не беше се замисляла. Самотна и изоставена беше прекарала всичките си години и още не познаваше живота. Знаеше само, че трябваше да бъде продадена, за да принадлежи на оня, който плати цената й. Какво обаче означаваше това, тя и понятие си нямаше. С други думи беше едно дете в най-прекрасното значение на тази дума.

— Не трябва ли да му се подчинявам?

— Не във всяко отношение.

— И къде е границата?

— Дете! Толкова си неосведомена, като че едва що си се родила. Но не е нужно да се кахъриш. Ти се намираш под моя закрила. Той няма да посмее и косъм от главата ти да докосне.

— Нима имаш толкова голяма власт над него?

— Да. Той се страхува от мен. Защо, много скоро ще узнаеш… Къде видя твоя франк?

— При търговеца Бариша.

— Значи той също те е видял?

— Да.

— Даде ли ти шарет, че те обича?

— Да, той ми го каза.

Сега Чита събра кураж да разкаже всичко на новата си приятелка.

— Клетото дете! — промълви Закума, когато разказът приключи. — Значи няма да те завари, когато отиде утре при Бариша.

— Аллах, какво ли ще направи?

— Ще разпитва и дири, но няма да те намери.

— Тогава ще погина от скръб. Но може би Али, пазвантинът, ще му каже кой ме е купил.

— Възможно е и Али да не го знае. Но бъди спокойна, художникът ще разбере къде се намираш.

— Кой ще му го каже?

— За това ще говорим по-късно. Необходимо е по-напред да се знае как се казва и къде живее. Назова ли ти той името си?

— Да. Името му звучи чуждо. Положих усилия да го съхраня. Паул е неговото име, а Норман се казва фамилията му.

— При франките така е прието. И къде живее художникът?

— За това не го питах.

— Лошо! Не е бивало да забравяш.

— Нали мислех, че пак ще го срещна.

— Е, все ще го открием. Търговецът сигурно знае жилището му. Значи при него ще трябва да се направи справка.

— Но кой би могъл да го свърши?

В този миг отвън прозвучаха стъпки. Дойде черният, придружен от няколко момчета, които носеха предназначените за Чита вещи.

Така бе сложен край на поверителния разговор. Банята наистина отпадна, но не и преобличането. Имаше дрехи от материи, чиято ценност запленяваше сърцето, и великолепни накити, каквито само в Ориента се носят. Понеже обитателките на харемлъка са изолирани от външния свят и едва влизат в досег с живота, те се посвещават единствено на задачата да се харесат на своя господар и ето как прекарват времето си в труфене и кичене.

Беше донесена и една лампа с форма на ваза, тъй като вечерта междувременно бе настъпила. На нейната светлина момичетата се заеха — след като негърът се бе отдалечил отново с момчетата — да подбират подхождащи за Чита неща.

Тя обу шалвари от розова коприна и към тях извезано със сърма елече от същата материя. На челото й Закума закрепи една диадема от венециански златни монети, а на шията закачи огърлие от алтъни. После отстъпи няколко крачки назад, за да я огледа.

— Колко си красива! Като те види беят и ще се прехласне.

— Дано по-добре изобщо не ме погледне!

— Много скоро ще го стори — веднага щом се върне от гробището.

— Той на гробището ли е?

— Да. Иска… но по-късно ще ти разправя. Истински се радвам на страданията, които ще му причиниш.

— Хич нищо не искам да му причинявам — нито радост, нито страдания.

— Ти си едно дете, едно мило, красиво дете, което и представа си няма за какво живее. Говориш, сякаш още изобщо не знаеш, че ние жените сме удостоени с дара да пленяваме сърцето на мъжа. Да, ние сме в състояние най-върховното блаженство да предложим на мъжа, но и преизподнята да му пресъздадем. И ето как и беят ще… я чуй!

Закума прекъсна, защото в този момент долу от градината бе прозвучал тих птичи глас. Звукът се повтори.

— Ах, той е тук! Слава на Аллах!

— Кой?

— Ще го видиш. Сега ще те посветя в една тайна, която би могла да ми коства живота. Почакай!

Закума отнесе лампата в съседното помещение, за да стане тъмно тук при тях. После отстрани дървената решетка и спусна една връв, с която изтегли някакво въже.

— Какво означава това? — попита Чита страхливо.

— Получавам визата.

— Кой идва?

— Моят довереник.

— Аллах! Някой мъж?

— Едно момче, или по-скоро младеж, който ще ни помогне да напуснем това място.

— Но ако го уловят?

— О, той е умен. Няма да се остави да го спипат. Не ще и съмнение, че предварително се е убедил в липсата на подслушвач наблизо.

По време на тези думи Закума бе вързала въжето за една от железните куки, на които се крепеше решетката, и сега даде сигнал. Няколко мига по-късно Саид се появи на прозоречното отверстие и скочи в стаята.

— В безопасност ли сме? — попита го Закума.

— Да, господарке — отвърна той. — Аллах! Та ти не си сама!

— Нямай грижа! Приятелката ми няма да ни издаде. Тайно брах голям страх. Той заловен ли е?

— Не.

— Значи се е спасил! Хвала на Аллах! Удаде ли ти се всъщност да го предупредиш?

— Да, но за съжаление не така настоятелно, както ми се искаше. Щях да разговарям по-дълго с него, ала при него имаше един чужденец, така че не биваше да му казвам нищо повече, освен че трябва да се пази.

— И знаеш със сигурност, че се е спасил?

— Да. По-късно отново говорих с него. Тогава присъстваше и трети — някакъв франк с костюм, какъвто още не бях виждал. Те говориха за теб. Трябва да ти предам, че тази вечер ще дойдат насам.

— Как? Правилно ли разбрах? Насам?

— Да.

— Кои бяха хората с него?

— Не знам; не беше удобно да питам.

— Да, но можеше да ги наблюдаваш.

— Невъзможно беше. Видях наблизо дервиша, който не биваше да ме вижда при франка, и се отдалечих.

— Твоята вест ме обезпокои. Той значи не възнамерява да дойде сам, а заедно с другите двама?

— Да. Аз наистина го помолих да се откаже, но те ми наредиха да ти кажа, че ти би могла да вършиш каквото ти е угодно, ала те щели да действат според най-добрата преценка.

— Това е непредпазливо. Те ще се сринат в провала, а и мен ще повлекат заедно с тях.

— Ако поискаш, ще чакам, докато се появят и ще повторя предупреждението си.

— Как се каниш всъщност да излезеш вън при тях?

— О, това не е трудно. Управителят е неумолим и жесток, но не умен мъж. Все ще намеря някой претекст. Та какво да им кажа значи, ако ги срещна?

Закума се замисли за няколко мига.

— Кажи им, и преди всичко на него, да дойде чак утре… към полунощ, съвсем сам. Не зная наистина по какъв начин ще му се удаде да се прехвърли през водата и зида, но ще го чакам в градинския ъгъл. Впрочем дервишът само случайно ли беше там, където се намирахте?

— Не. Аз го наблюдавах. Той преднамерено се придържаше в близост до жилището на чужденеца.

— Тогава предупреди франка! Засега друго поръчение за теб нямам. Пази се да не те открият!

Закума му подаде ръка, към която той притисна с жар устните си. После се спусна в градината. Тя отвърза въжето, хвърли го след него и затвори отново прозоречното отверстие с решетката.

— Много рисковано начинание! — отбеляза Чита. — Ако ви забележат, ще умрете и двамата.

— О, аз няма да се оставя толкова лесно да ме убият! — отговори Закума, докато отиваше да донесе лампата от съседното помещение. — Имам си закрилница. Ето я.

При тези думи Закума бръкна в широкия копринен пояс, който опасваше хълбоците й, и измъкна една малка кама. Изящното оръжие имаше фино, двуостро лезвие и дръжка, състояща се от масивно злато с голям, рядък бисер в края.

— Кама! — издума Чита. — Мислиш ли, че някой ще се уплаши от това малко оръжие?

— О, с положителност! Погледни, ще приближа острието до светлината. Забелязваш ли, че върхът има малко по-тъмен цвят? Той е намазан с отрова. Човекът, комуто само леко одраскам кожата, след минута-две ще се свлече мъртъв на земята. Хората го знаят. Необходимо е само да посегна към камата и всички ще се разбягат от мен.

— Доказвала ли си им вече, че оръжието ти е наистина толкова опасно?

— Да. Боцнах с него едно куче и то едвам го почувства, но след броени секунди изпъна крайници и беше мъртво.

— В такъв случай оръжието действително е от голяма стойност за теб. Само го дръж здраво, че да не ти го отнемат!

— Вече опитаха, ала на никого не се удаде, защото ми е много скъпо — не само заради отровата, но и понеже ми е един прекрасен спомен от… него.

— Имаш предвид русина?

— Да.

— Ах, значи той ти е подарил камата?

— Да, той ми я даде. Получил я в далечна Индия от някакъв княз.

Вън приближиха тътрещите стъпки на черния. Той се появи на вратата.

— Беят идва. Той ще иска да види новата робиня. Подготви се да го посрещнеш.

Ибрахим бей идваше всъщност от гробището. Ловитбата излезе несполучлива и той се намираше в такова лошо настроение, че посрещналият го пред входа управител веднага го забеляза.

— Доведоха ли новата робиня?

— Тя дойде, о, господарю.

— Къде живее?

— В помещението, което си й определил.

Това, разбира се, не отговаряше на истината, но негърът още не бе събрал кураж да доложи какво го е сполетяло от страна на Закума.

По тая причина Ибрахим се отправи към другата страна на първия етаж, където черният пристъпи насреща му, треперещ от страх.

— Отвори!

— Не тук, о, господарю — избъбри робът. — Тя се намира отсреща при Закума.

— Кой го заповяда?

— Закума.

— Куче! Кой е тук господарят и повелителят, аз или тая ханъма?

— Ти, о, господарю. Но тя се появи, когато водех новата робиня, и аз трябваше да й се подчиня.

— На нея значи, не на мен! За тая работа сега ще си… дай камшика!

Ибрахим искаше, както бе свикнал да прави, да нашари черния със собствения му камшик.

— Милост, господарю! — пропелтечи, изпълнен със страх, черният. — Камшикът го няма.

— Няма го? Къде е?

— У Закума.

— Закума и пак тая Закума! Как може да й даваш чак и камшика си!

— Тя ми го изтръгна и ме удари с него.

— Баба страхлива! По-късно ще получиш за тая работа двайсет удара по ходилата!

Двайсет удара по голите стъпала бе крайно тежко наказание.

— Милост, о, господарю! — примоли се робът и падна на колене. — Нима трябваше да се оставя да бъда отровен от нея? Та нали има оная кама.

— Че вземи й я!

— Това никой не е в състояние да стори.

— Защото всички сте плашливи кучета. Дали ще ти отменя наказанието, това сега ще зависи от новата робиня. Как се приспособява тя към положението си?

— Плачеше в началото.

— А после?

— После стана добра къзъм. Чух я да разговаря оживено със Закума. Намира се в жълтата одая.

Ибрахим се упъти сега нататък. Беше много любопитен как ли Ще го посрещне красивата черкезка.

Когато влезе, завари Чита да лежи на дивана, а лампата заливаше снагата й с мека, нежна светлина. Дръпна рязко вратата след себе си и тикна резето. После я заразглежда, облегнат на стената, без дума да обели.

Закума имаше право. Той я бе видял, наистина, при търговеца, но само за един кратък миг. А сега тя бе много по-изискано, в по-добра светлина облечена, отколкото през деня. В тази минута той твърдо реши да я избере за любимката си на харема.

— Чита! — подхвана тихо.

Тя остана да си лежи безметежно, обръщайки само леко глава към него.

— Казвам ти добре дошла! — продължи.

— И аз на теб.

— Наистина?

— Не бива ли? Та нали си господарят на къщата.

— Само че аз желая да ме приветстваш не като повелител, а като мъж, когото обичаш.

— Аз… не те обичам.

— Но ще ме обикнеш! Ще заповядам на всичките си слуги да гледат на теб като на повелителката на тази къща. Всяко твое желание ще бъде изпълнявано. Ела, дай ми ръката си!

Беше се настанил до нея и поиска да улови ръката й. Тя отскочи като пружина и се дръпна в края на дивана.

— Как? Бягаш от мен? — попита той малко изненадан. — Защо?

— Ти искаш любов, а аз я нямам.

— Тя ще си дойде от само себе си.

— Към теб? Никога!

— А известно ли ти е, че съм те купил, и че си моя собственост? Платил съм за теб, следователно ще ми се подчиняваш!

Говореше спокойно, защото маниерът и начинът, по който го отхвърляше, го забавляваше. Съпротивата на това красиво, детско същество му харесваше.

— Лъжеш се. фактът, че си платил пари за мен, далеч още не предполага, че ти принадлежа. Султанът е забранил робството. Аз съм свободна.

— Малка глупачка! Чух, че си говорила със Закума. Тези думи са съвсем същите, които знам и от нейната уста. Не се оставяй да те подлъгва! Аз й желаех щастието, ала тя не беше достатъчно умна да го приеме. Сега нека си остане робиня и да прислужва на тази, която ще дарявам с моята нежност. Сърцето ми сега принадлежи на теб. Искаш ли да бъдеш моя султанка?

— Не.

— Не си прави майтап!

— Не си правя майтап. Казвам ти откровено какво мисля.

Той сбърчи сега лице и се покашля нетърпеливо.

— Къзъм, да се надявам, че досега говореше само на шега. Ела тук!

Протегна ръце към нея. Тя скочи от дивана и избяга до отсрещната стена.

— По-добре да умра! — каза решително.

— Да не си чалдисана? Ти ми принадлежиш и си длъжна да ми се покоряваш! Ела насам… тук, до мене!

Тя остана дръзко на мястото си.

— Имам и правото, и силата да те накажа за непослушание. Бих могъл да те довлека тук, ала това е в разрез с моето достойнство. За да те заставя да се покоряваш, си имам своите слуги. Това, което сега отхвърляш, ще си го просиш после от мен. Аз ти предлагам значи моята любов! Ти ще бъдеш моята кадън, майката на моите синове. Ще властваш над мен и аз не искам да бъда нищо друго, освен твоят главен слуга. Но в замяна искам любовта ти. Казвам ти още един път: Ела, бъди моята султанка!

— Никога! Избери си някоя друга!

— Отказваш да ме приемеш? Добре, по-късно ще считаш за най-голяма милост, ако ти позволя да ме дариш с ласките си.

Ибрахим отвори вратата и даде знак на пазача, очакващ отвън заповедите му, да влезе.

— Отведи тая робиня долу до пейката за пердах и шибни по пет пъти всяко от голите й ходила, та табаните й да цъфнат!

Дебелият разтегна физиономия в широко ухилване и пристъпи към Чита.

— Ела!

Поиска да я улови, ала тя се изплъзна в ъгъла. Последва я и там, но отскочи обратно до вратата с висок крясък.

— Какво има, келеш? — попита Ибрахим ядосано.

— Камата е у нея! — изграчи черният. Едва сега господарят му съгледа опасното оръжие в ръката на момичето.

— Чумата да те тръшне, пъзливецо! — изфуча той. — Вземи й оръжието, бърже!

— Ай… вай… ще ме наръга!

— Куче, ще се подчиниш ли?

Протегна властно ръка. Черният призова целия си кураж и приближи отново до Чита. Вече посягаше към нея… тогава ръката й с камата се вдигна и в миг той офейка ужасено пак при вратата.

— Опитай сам, господарю!

— Хубаво, сам ще я разоръжа, ама после ще ти забия камата в месищата, мискин!

Ибрахим тръгна с малки крачки към Чита. Считаше за невъзможно, че би посегнала да намушка и него.

— Давай тук камата! — повели. — Такава играчка не е за теб!

Същевременно опита да й хване ръката. Последва светкавично движение от нейна страна и в следващия миг — Ибрахим бей едва намери време да отскочи назад — камата бе срязала ръкава му. Съвсем мъничко по- нататък и щеше да е труп.

— Змия! — процеди той. — Искаш да убиеш господаря си, а? Ще има да се каеш за това! Като не можем да те приближим, ще те заключим, додето гладът заръфа тялото ти, а жаждата съсипе душата ти. Тогава на драго сърце ще се подчиняваш само и само да съхраниш живота си.

— Досущ като при мен! — прозвуча внезапно отстрани, където Закума се появи сега от отворилата се врата към съседната стая. — Заключете ни, де! Тогава ще имаме удоволствието да не те виждаме повече.

— Ти си сестрата на Шейтана! — изкряска беят вбесен.

— Да. И тази сестра на Шейтана умее да отваря отвътре заключени врати. Напразно си се охарчил за Чита, Ибрахим. Аз сключих съюз с нея. Тя е моя сестра и следователно никога няма да може да ти стане жена.

— Ах, ще се покорите вие двете и още как! Имам достатъчно средства да ви принудя. Ама сега това куче трябва да си получи наказанието. Марш! Ще те науча аз как да съблюдаваш за в бъдеще по-добре заповедите ми.

С тези думи Ибрахим блъсна негъра пред себе си, за да нареди да го угостят с полагащата му се бастонада. Само късо време след това из всички помещения на къщата се понесе ревът на налагания.

Седма глава

Първата следа

След като си закупиха тоалет от чаршията за дрехи, Паул Норман, Херман Валерт и сър Дейвид Линдсей се отправиха към парната яхта, където вечеряха заедно. После се преоблякоха и тръгнаха на път.

Когато оставиха зад себе си Хаскьой, откъдето пътят водеше за Пири паша, градските улици престанаха и те можеха да угасят фенерите, които според местните порядки трябваше да носят със себе си из града. Прибраха ги.

По-късно стигнаха до рекичката, описана от довереника на Закума, и я последваха нагоре до сливането на двата ръкава. Тъмно беше наистина, ала все пак се виждаше на няколко крачки разстояние.

Край тях течеше водата, отвъд която се издигаше зидът. Но колко бе широка в действителност рекичката, не можеше ясно да се различи.

— Де да носех чадъра си — обади се Линдсей, — щях да съумея да премеря ширината и дълбочината. Ще взема да огледам по-внимателно. Well!

Той приближи непосредствено до водата и клекна. После се протегна възможно по-напред и се помъчи да различи отсрещния бряг.

— Е? — попита Паул Норман.

— Дълбоко е — осведоми англичанинът, — много дълбоко.

— По какво съдите?

— Държа ръката си във водата и чувствам, че е много спокойна и тече без плискане на вълни. Следователно трябва да е дълбоко.

— А колко широко?

— Хм! Твърде тъмно е, за да се установи.

— Приблизително?

— Well! Ще трябва да се наведа още малко напред. Стига само равновесие… By Jove!

Веднага след това се чу порядъчно цопване и добрият сър Дейвид изчезна от Божия свят.

— Той падна вътре! — извика Херман Валерт изумено. — Дълбоко е и може да се удави.

— Смъквай тогава дрехите! Трябва да му помогнем. Чуй!

Точно пред тях се разнасяше някакво плацикане.

— Това вие ли сте, сър Дейвид? — попита Паул Норман. Пръхтене и пухтене в отговор.

— Сър, чувате ли ни?

— Yes — изгъргори се.

— Наранихте ли се?

— No. Обаче сега знам колко е дълбоко.

— Е?

— Стига ми точно до брадичката. Yes.

— И колко широко?

— Над три метра.

— Има ли отсреща земя за стъпване?

— No. Само вода.

— Значи зидът се издига направо от водата?

— Yes.

— Крайно неприятно… Слушайте! Излизайте бързо, там идва някой.

— Че защо да излизам?

— Тук все пак не бива да ви видят, я.

— Well! Оставам си във водата. Тук е най-сигурно. Тук няма кой да ме търси. Само да не хукнете много надалеч!

Двамата изчезнаха, а сър Дейвид се спотаи. Стъпките приближиха и пешеходецът вече се канеше да отмине, когато Линдсей, чиято глава се намираше на равнището на земята, позна за своя радост младия прислужник, който следобеда бе предупредил Херман Валерт.

— Пет! — обади се Дейвид Линдсей. Младият човек се наведе и видя подаващата се от водата глава.

— Машаллах! Човек! Кой си ти и какви ги вършиш там вътре?

— Пфу, как вони тук на тиня! Отвратително! Не мога да си извадя краката.

— Кой си ти, искам да знам.

Единият говореше на английски, другият пък на турски, та затова и не се разбираха. По едно време Линдсей измъкна с последно усилие крака от тинята и се изкачи на брега.

— Не знам какво говориш, малкия. Пет! Хей! Норман! Валерт!

Извика двете имена предпазливо, с приглушен тон. Двамата приятели се бяха отдалечили донякъде и залегнали на земята.

— Вие ли викате, сър Дейвид? — попита Паул Норман. — Кой е там?

— Малкият, храбър юначага, който днес преговаряше с нас!

— А-а, ти ли си бил, Саид — обади се Херман Валерт зарадван. — Това е добре, говори ли с нея?

— Да.

— Какво каза тя?

— Трябва да дойдеш утре в полунощ, но сам.

— Хубаво. И къде?

— Тук, в този ъгъл на градината. Как ще стигнеш там вътре, предоставяме наистина на твоята находчивост.

— Ще дойда, та ако ще и през дувара да мина.

— И се пази от дервиша. Той те наблюдава, самият го видях.

— Знам вече. Имаш ли още нещо да кажеш?

— Не. Вече твърде много време изгубих. Господарят чака.

— Кого? Теб?

— Да, и магарето, което трябва да отида да докарам от близкия мегдан.

— Я гледай, Ибрахим тук в къщата ли е?

— Да. Иска да се върне в палата си. Изпрати ме да му доведа животното и магаретаря. И тъй, утре вечер ела! Аз ще вардя да не те открият.

И бързо се отдалечи към града.

— Дяволски турски — рече англичанинът. — Какво каза момъкът?

Херман Валерт му преведе разговора.

— Великолепно, направо великолепно! — извика Линдсей радостно възбуден. — Най-сетне стана работата!

— Само приказките засега. Още не знам дали от това ще излезе някакво отвличане.

— Че какво иначе?

— Да изчакаме!

— Нямам никаква охота да чакам.

— Значи искате да си заминете по-рано?

— Имам предвид нещо друго. Нека направим така:

идваме заедно… вие влизате… ние оставаме отвън, пък после ще си проличи какво трябва да се прави. Well!

— Добре де, от мен да мине. Но как да вляза вътре?

— Да, там е белята. Една стълба май ще е най-доброто.

— Без съмнение! Но прекалено бие на очи.

— Бие на очи? Защо? Който си проточи твърде надалеч носа, ще го цапнем по него и… Heavens[17], имам една идея!

— Можем ли да я узнаем?

— Я ме помиришете!

— Благодаря, не съм любител на подобни аромати.

— Аз също, ама трябва да се примиря все пак с цамбурването си. Сега ще доведат магарето за пашата. Значи той после ще мине с него от тук. Какво ще речете, ако намажем и него с тая помада?

— Щура идея! — засмя се Херман.

— Няма да му навреди. Днес ви постави такъв долен капан. Проклет негодник!

— Нещата биха могли да станат неприятни за нас.

— По кой начин?

— Само ще му обърнем внимание върху себе си.

— Глупости. Та нали носим други дрехи. Няма да може да ни познае.

— Паул, какво ще кажеш по въпроса?

— Че от вашите щуротии и на мен ми хрумна една идея. Какво би било, ако се сдобием тук с ключа за портата?

— И как може да стане тая работа?

— Вероятно няма да е чак толкова трудно. Тук няма вратари, които да се грижат за отварянето на портата. Тук на къра, където рядко някой ще похлопа, те са излишни. Ибрахим сигурно влиза и излиза в различни часове, също и нощем. Предполага се следователно, че има ключ в себе си.

— Това е възможно. Да не би да искаш да кажеш да му го задигнем?

— Разбира се, ще си поиграем малко на Риналдо Риналдини. Навярно никой освен магаретаря няма да има при него. А с тия двамата би трябвало да се справим.

— При всички случаи. Не намерим ли ключ, поне страх ще всеем на мерзкия тип. Но сега елате настрани, за да не ни видят… струва ми се, че чувам стъпки.

След минута-две мина довереникът на Закума с едно магаретарче и животното му.

— Как се казва негодяй на турски? — попита англичанинът, когато стъпките отзвучаха.

— Чапкън.

— А безнравствен тип?

— Оварда.

— Хубаво. Благодаря. Сега може да идва.

Не бяха заставени дълго да чакат и отново чуха ударите от копитата на магарето. Младежът подтичваше отпред с един окачен на прът фенер в ръката; отзад ситнеше магарето, което бе толкова дребно, че краката на Ибрахим почти докосваха земята. Беят се намираше в ужасно настроение — днес бе имал «карък» ден. Из един път бе стреснат в мрачните си размишления — точно до него от невиделица, като израснала от земята, се появи една фигура и му изрева в ухото:

— Чапкън! Оварда!

После почувства две ръце около гърлото си. Поиска да нададе вик за помощ, ала само съумя да изхърка и скоро изгуби съзнание.

Когато магаретарчето чу вика на Линдсей и се обърна, помисли, че се касае за разбойническо нападение. Улови поводите на магарето, останало без ездач от вмешателството на Линдсей, метна се на седлото и препусна, без и един звук да даде да се чуе.

— От оня се отървахме! — ухили се сър Дейвид. — Сега тоя тук. Мисля, че е изгубил малко съзнание.

— Не говорете! — прошепна му Паул Норман. — Ако още чува, ще разбере от английския ви кои сме.

— Той е в несвяст! — обади се Херман Валерт. — Да му претърсим джобовете!

Скоро намериха в сетрето един тежък ключ.

— Ето го! — зарадва се Валерт. — Сега да се махаме.

— Стой, не толкова бързо! — възрази Норман. — Ако му липсва само ключът, той ще се усети, че точно на него е било хвърлено око. Трябва да му вземем всичко. Най-добре цялото сетре заедно с часовника и всичко останало, та да помисли, че са го ограбили хайдуци и ключът е задигнат покрай другото.

Съветът намери одобрението на останалите.

— Дали сега малко да не го топнем, а? — попита англичанинът, когато бяха прибрали всичко.

— Не, нека не си пилеем времето… освен това биха могли да минат оттук непознати и да ни объркат плана.

— Жалко, много жалко. От сърце бих се радвал. Е, да изчезваме тогава!

След малко повече от половин час отново се намираха на яхтата и смениха дрехите си. Неволната баня нищо не бе навредила на англичанина, тъй като нощта бе много приятна и топла. Когато огледаха отблизо грабежа си, видяха, че часовникът беше много скъпа вещ, инкрустирана със скъпоценни камъни. Отвориха капака. В същия миг Херман Валерт изпусна силен крясък, дръпна часовника към себе си и се вторачи във вътрешната страна на капака. Очите му като че се канеха да изскочат от орбитите.

— Мили Боже… какво виждам! — провикна се той.

— Какво има? — попита Линдсей. При звука на гласа му Херман се досети, че с възгласа си се бе издал.

— Милорд — каза, овладявайки вълнението си, — дължа ви едно обяснение.

Сър Дейвид Линдсей погледна учудено немеца, който бе станал съвсем блед.

— Обяснение? Как тъй? Не ви разбирам.

— Веднага ще ви стане ясно.

Той откопча от врата си един златен медальон, отвори го и го подаде на Линдсей.

— Познавате ли този портрет?

Англичанинът взе медальона и хвърли един поглед на миниатюрата, изпълнена върху слонова кост. В следващия миг като че го скова някакво вцепенение. Очите му бяха широко отворени, а от слисване устата се превърна в такава зееща паст, че пребледнелият нос сведе угрижено върха си, сякаш искаше да види по кой начин би могъл да отстрани пакостта. Най-сетне вцепенението се отдръпна от чертите му:

— Ани… Ани Линдсей… моята сестра… Yes! Устата се затвори полека, а носът побърза да се върне доволен в прежното си положение.

— Как… как се… добрахте до тоя портрет?

— Тази жена е моята майка — поясни Херман Валерт с треперещ глас.

— Вашата… вашата майка! Тогава… ама тогава вие сте един… един Адлерхорст?

— Вие го казахте. Бруно фон Адлерхорст беше мой баща, а вашата сестра е моя майка.

— Адлерхорст… баща… майка… сестра… човече… момко… скъпи приятелю… та тогава аз съм ви безспорен вуйчо!

— Другояче май няма как да бъде.

— Excellent[18], сър… искам да кажа: well, my boy![19] Отлично приключение, indeed! Трябва да те притисна до сърцето си! All right, yes!

Той обви като някой полип дългите си ръце около него, пресова го няколко пъти и го разцелува после по страните, с което съумя да се справи единствено след като носът му направи решителен завой встрани.

— Мистър Валерт, сър… момко, направо съм извън себе си от радост! Защо не ми го каза веднага?

— Нямаше подходяща възможност — засмя се Херман, комуто дълбоката радост на иначе толкова студения англичанин се отрази благотворно.

— Well! Сега ми кажете и другото си име!

— Херман!

— Херман фон Адлерхорст значи! Well. И къде са твоите? В Германия ми казаха, изчезнали били безследно.

— Баща ми е мъртъв, а къде се намират майка ми, сестра ми и двамата ми братя, не знам…

Прекъсна го удивеният вик на Паул Норман. Той познаваше наистина историята на своя приятел, ала още не му се бе случвало да види медальона. При бурното си приветствие на племенника Линдсей беше оставил настрани висулката и Паул Норман я взе, за да я разгледа на свой ред. Тогава му се изплъзна смаяният възглас.

Херман погледна учудено приятеля си, който бе зяпнал миниатюрата, загубил и ума, и дума.

— Какво ти е всъщност?

— Чита… това е Чита! Съвсем точно, до последния щрих!

— Твоята възлюбена?

— Да.

— Заблуждаваш се. Подобна прилика би била все пак нещо твърде странно.

— Не се заблуждавам, Херман! Аз съм художник и умея добре да отделям в една картина същественото от несъщественото. С най-голяма точност това са същите рязко изразени линии, същата коса и същите очи.

Херман Валерт-Адлерхорст и сър Дейвид Линдсей се спогледаха безмълвно. Предположението, което се породи в тях, бе все пак твърде авантюристично.

— Ами, глупости! — каза на края Херман. — Съдейки от думите ти, вече си мислех, че съм намерил сестра си. Но ако нямам никакво друго доказателство, освен голата прилика, то лека-полека ще събера, ако търся, една дузина сестри.

— Ей, не отсъждай прибързано! В цялата тая работа има един пункт, който ме кара да се замисля: Чита не познава своите родители.

— Това действително е фрапиращо, но при тези условия не е кой знае каква рядкост. Вярно, моята малка сестра Лиза беше навремето едва на годинка и естествено също така малко като твоята красавица ще може да си спомни родителите. Колко годишна е всъщност Чита?

— Седемнайсет.

— Чудно… Лиза сега би трябвало да бъде точно на такава възраст. Паул, Паул, ако все пак нещо от твоята догадка…!

— Nonsense! — намеси се Линдсей. — Толкова далеч още не сме стигнали. Я разправи по-напред, как стана така, че да не знаеш нищо за близките си.

— Това е една много трагична история. Тя ме направи това, което съм сега — един ненамиращ покой скитник, поставил си като жизнена задача да търси изчезналите членове от семейството.

— Много добре! Отлично! Ще помогна, заедно ще търсим. Well!

— Баща ми, както си спомняш, беше консул в Аден. Освен мен родителите ми имаха още двама сина — аз бях най-големият — и една дъщеричка, която беше поверена на една дойка.

— Колко беше голям, когато изгуби близките си?

— На осем години. Баща ми минаваше за много богат мъж, който можеше да бъде доволен от съдбата си. Той обаче копнееше по родината си. Освен това искаше ние децата му да получим добро възпитание, а за тая цел Аден не бе подходящото място. Ето защо той реши да се завърне със семейството си в Германия.

— Well! Осъществи ли намерението си?

— Да. Но това бе нашата гибел. Качихме се на един самбук и направихме едно чудесно плаване по Черно море. Още си спомням някои думи на татко, защото той най-често се занимаваше с мен — най-голямото му дете. Показваше ми и обясняваше всичко, което заслужаваше внимание. Един ден забелязах в държането му известна тревога. Когато го попитах, отговори, че наближаваме район, който арабските корсари често правели несигурен.

Носът на Дейвид Линдсей отново се раздвижи, сякаш вземаше персонално участие в разказа.

— Известно ми е това местенце. Трябва да е било на ширината на Рас Хатиба.

— Да, може да е така. Татко каза някакво име, което звучеше подобно. Чувал ли си някога за джехеините?

— Yes. Моят най-добър приятел е преживял при тях едно опасно приключение. — Кара Бен Немзи, yes.[20]

— Е, оказа се, че опасенията на баща ми не са били безпочвени. На другия ден бяхме нападнати от един въоръжен съд. Нашата бъзлива команда тутакси смъкна платното и се предаде. Диви фигури се изсипаха на борда и се юрнаха към нас. Татко, който започна да се отбранява, бе убит пред очите ми. Майка и ние децата бяхме затворени.

Споменът за това ужасно преживяване, разрушило живота му, завладя разказвача. Той сложи ръка пред очите, за да прикрие напиращите сълзи. Приятелите мълчаха. После Херман поднови разказа си:

— Ала най-ужасното предстоеше тепърва. Турският екипаж, който бе едно безволево оръдие в ръцете на морските разбойници, трябваше да обърне и да се насочи към Суакин на африканския бряг. Никога няма да забравя името. Знаете, че това селище от дълго време е прочут пазар за роби. Едва бяхме пристанали и ни повлякоха към пазара, за да ни изложат за Продан. Да, изложени за Продан… това е правилният израз. Бяхме оглеждани и опипвани от купувачите като някаква стока. Тогава бях още твърде малък, за да преценя изцяло ужасния развой на нещата. Едва много по-късно ясно осъзнах какво трябва да е ставало в сърцето на майка, когато е гледала как откъсват от нея и отвеждат едно подир друго децата й.

Херман отново замълча, овладян от възбуда. Линдсей кривеше невероятни гримаси, за да прикрие вълнението си, а Паул Норман избърса очи. Той отдавна знаеше историята, ала неговото живо въображение му представяше някогашните събития с такава осезаема яснота пред очите, че тя отново го разтърси.

— На мен първи дойде редът. И днес виждам сломения поглед, с който майка се раздели с мен. Бях така изтощен от плач, че понасях безразлично всички сетнешни събития. Но трябва да кажа, че имах късмет, ако изобщо може да се говори за късмет при моето положение. Попаднах в ръцете на един богат турски търговец от Хартум, който беше мил и любезен към мен, и това не ми даваше да чувствам, че в крайна сметка не съм нищо повече от един… роб. Позволете да прескоча следващите години! Въпреки доброто отнасяне те бяха изпълнени с мъка и никога не забравях последния поглед на майка. И в сънищата ме преследваше горещият копнеж по нея, и все по-твърда ставаше волята ми да търся изгубените веднага щом съзрея достатъчно за тази цел. Отдаде ми се възможност да бъда полезен на моя господар и да му свърша няколко услуги, които той сметна за толкова големи, че ми дари свободата.

Сър Дейвид бе обладан от могъщо вълнение.

— Клетото момче — каза със своеобразно гримасничене. — Колко годишен беше тогава?

— Двадесет.

— Нечувано! Невероятно! Човек от кръвта Линдсей дузина години роб! Клетият младеж… клетата сестра!… Yes.

— Според европейските схващания не бях придобил онова, което хората наричат образование, но арабския и турския владеех напълно — писмено и говоримо. Освен това като слуга, а по-късно и като заместник на господаря, си бях имал много работа с немци, французи и англичани. Общуването със съотечествениците ме предпази от забрава на матерния език, а френския и английския усвоих с лекота. Ето как можех да пристъпя с добри надежди към своята жизнена задача. Няма значение как стана, но заради езиковата си многостранност получих назначение в немската тайна разузнавателна служба. Учудваш ли се, Паул? Не си го подозирал, нали? Смяташе ме за беден учен, който обхожда чужбината със студийни цели. Но аз не съм толкова без средства, както си мислиш, и както по известни причини се представях и аз самият. За моите цели беше по-добре и внушаваше по-малко подозрение, ако минавах за беден. Но аз разполагах с достатъчно средства. И ти ще се учудиш, ако ти кажа кои в Стамбул се числят към моите познати. Така че прости ми за моята привидна липса на откровеност. Виждаш, че съм имал своите важни причини.

— Как бих могъл да ти отправя упрек, скъпи Херман!

— А майката, братята и сестрата? — намеси се Дейвид Линдсей. — Узнал ли си вече нещо за тях?

— Ни най-малкото. Трябва да призная, че постъпих в тайната разузнавателна служба, защото тази професия ме води надалеч из мохамеданските страни. Надявах се при тези пътувания да се натъкна на някоя следа от близките. Но досега всичко беше напразно. Едва днес…

Той беше прекъснат. Напоследък Линдсей се бе държал доста особено. Въртеше се на мястото си, правеше най-причудливи гримаси и въобще се държеше така, сякаш не можеше да дочака кога ще вземе и той думата. Сега пресече словоизлиянията на Херман.

— Heigh-day.., в такъв случай аз знам повече от теб! Не само следа, ами цял-целеничък Адлерхорст даже имам. факт! Yes.

Херман го погледна сащисано.

— Не те разбирам.

От удоволствие тънката уста на Линдсей се разтегна от едната ушна висулка до другата.

— Винаги казвам това, което мисля. Yes.

— Открил си някой Адлерхорст?

— Yes.

— Сиреч някой от братята ми?

— Yes.

— И кой пък? Мартин или Готфрид?

— Мартин.

— Къде?… Къде?

— В Америка.

— В… Америка? Невъзможно!

— Защо невъзможно? Не се шегувам. Дейвид Линдсей съм. Yes.

Не е трудно да си представи човек в каква възбуда изпадна Херман от това известие. Думите следваха една след друга и скоро той бе научил всичко, което Линдсей знаеше.

Както вече бе споменато, Херман бил първият член от семейството, за когото се намерил купувач. Какво бе станало с майката, братята и сестрата, той не знаеше. Сега научи понататъшното. Мартин, който по онова време броял пет години, останал последен. Колкото и малък да бил, все пак живо впечатил в паметта си ужасното събитие. След Херман била Продадена дойката, после дошъл на ред шестгодишния Готфрид и след това майката с малката Лиза. Накрая останал непродаден само малкият Мартин. Но колкото и да се стараел сегашният му господар, така и не намерил купувач за слабичкото дете. Нищо друго не оставало на роботърговеца, освен да опита да го пласира на някой друг пазар за роби. Малкият Мартин бил качен на един кораб и отплавали — накъде, по-късно не можел да каже. Но в открито море робският кораб бил спрян от един европейски параход и претърсен. Всички пленници получили свободата си. Към малкото момче изпитал съчувствие един богат американски плантатор, който измолил да го вземе със себе си и да се грижи за него. Да, сторил и нещо повече: направил щателна проверка в Германия за евентуално живи роднини на детето. Така узнал, че съществувал само един сродник — братът на Ана фон Адлерхорст, който обаче живеел в Англия. Дейвид Линдсей веднага проявил готовност да се заеме със сирачето, ала плантаторът междувременно бил обикнал Мартин и отказал да го даде. Линдсей се примирил, толкова повече, че малкият се бил привързал към своя настойник и бил добре настанен при него. Независимо от това той не пропускал от време на време да се осведомява за своя племенник. Ето как сега сър Дейвид бе в състояние да информира Херман, че брат му живее като управител на плантацията на своя настойник. Чувствал се добре; само едно хвърляло сянка върху неговия живот — неизвестната съдба на неговата фамилия.

— Well — заключи Линдсей изложението си, — в крайна сметка аз тръгнах да издирвам близките му. И така стана, че се препънах тук във втория ми племенник, а може би и дори в племенницата. Ще открия също и майката, и другия ти брат. Дребна работа за Дейвид Линдсей. Yes.

Херман Валерт-Адлерхорст и Паул Норман изслушаха напрегнато, със затаен дъх неговия разказ. Херман бе така разтърсен, че дълго време не намери дума за отговор. Сърцето му бе преизпълнено. Най-сетне дойде на себе си.

— Днес е най-прекрасният ден от моя живот — каза той на Дейвид Линдсей. — Да даде Бог твоите изпълнени с упование надежди да не те разочароват и аз да се събера някой ден с близките си. Със своята радостна вест ти постави началото, а и аз съвсем неочаквано се натъкнах на една странна следа.

— Как? Какво? Следа? — попита англичанинът. — Кога? Къде?

— Я погледни този часовник!

С тези думи той подаде на Линдсей часовника, който по време на целия разказ не бе изпускал от ръка.

— Heavens! Та това е гербът на Адлерхорст! А под него… тук ясно се вижда името Бруно фон Адлерхорст. Какво означава това?

Паул Норман също посегна към часовника и го разгледа внимателно.

— Това означава — отвърна Херман, — че мъжът, от когото взехме часовника, трябва да знае и ще ни каже откъде го има.

— Yes. Още утре заран ще навестя човека.

— Да не би да се каниш да му кажеш, че сме му свили часовника!

— Damned, прав си! Но какво да правим в такъв случай?

— Ще трябва да обмислим. Не бива да предприемаме нищо, преди да сме го обсъдили най-подробно помежду си.

— Well. Да останем засега още при твоето семейство. Имаше ли баща ти врагове?

. — По онова време бях твърде малък, за да мога да отговоря със сигурност на този въпрос. Знам само, че един турчин посещаваше много често нашето семейство. Това общуване внезапно намери края си. Изглежда татко е имал някакво спречкване с него.

— А-ха! Как се казваше турчинът?

— Вече не си спомням.

— Жалко. На мнение съм, че твоята фамилия е станала жертва на някакво отмъщение.

— За това вече съм мислил и аз.

— Тъй ли? Защо?

— Имахме един лакей, французин на име Флоран. Той винаги се държеше много мило с нас децата, ала въпреки това аз не можех да го понасям. Той също беше при нас, когато ни нападнаха джехеините. От онзи миг повече не съм го виждал.

— Може би е бил убит?

— Не, съвсем определено знам, че не беше нито сред мъртвите, нито сред пленниците. Къде се бе дянал? На първо време този факт въобще не ми направи впечатление. Но по-късно, като мъж, ме обезпокои.

— И какво си помисли?

— Флоран не бе в добри отношения с майка. Навремето не бях обръщал внимание на това, ала по-късно грижливо го обмислих. Майка беше винаги радостна, когато Флоран напускаше стаята, докато в негово присъствие всеки път бе мълчалива и сдържана.

— Интересно! Странно! Как си го обясняваш?

— Мисля, че Флоран е престъпил границите, делящи го от господарите, и е бил скастрен от майка ми.

— Възможно. Така кажи-речи мисля и аз.

— И къде ще е отишъл Флоран при нападението на джехеините? Той из един път изчезна като издухан. Дали не е играл някоя предателска игра?

— Възможно! Но как би могъл да встъпи в съюз с разбойниците?

— Това наистина и аз не знам.

— Дали в играта не е имал пръст и «турчинът», за когото преди малко разправи?

Херман сви рамене.

— Не мога да кажа. Тогава бях твърде малък. Но още нещо трябва да спомена. Когато излязохме днес от къщи, лицето на дервиша прикова вниманието ми. Точно така би трябвало да изглежда днес, или поне много да му прилича, оня Флоран.

— Сигурно ще е само случайност!

— Естествено. Но защо тоя обесник ще ни посвещава така упорито вниманието си?

— Не знам. Дейвид Линдсей съм. Какво ми влиза в работата тоя турски просяк? Yes!

— Да оставим миналото и да се позанимаем по-добре с настоящето! — отклони посоката на разговора Норман. — Я нека видим по-добре какво съдържа кесията, която отмъкнахме на Ибрахим.

Преброиха съдържанието — възлизаше на няколкостотин пиастъра.

— Не съм и мислел, че някога бих могъл да стана пладнешки разбойник — ухили се Линдсей. — Но от първия си успех съм много доволен. Жалко, че тоя начин на изкарване на насъщния обикновено завършва с бесилото. А ето и ключа! Юначага, който… By Jove, ама че сме загубени!

— Защо — попита Херман.

— Дали това всъщност е истинският ключ?

— Да се надяваме!

— Да се надяваме… това не може да ме задоволи. Та нали имахме възможност там на къра да го пробваме дали отключва.

— Това е вярно. А ние хич не се и сетихме!

— Never mind! (Не вреди!) Трябва само да наваксаме пропуснатото.

— Как? Да излизаме още един път от града?

— Yes. Веднага ще отърча дотам.

— Не, скъпи вуйчо! Остани си отпочини за утре! Ние двамата ще я направим тая разходка.

— Well. Нямам нищо против. Впрочем изобщо не мога да изразя колко благотворно ми подейства това твое обръщение «скъпи вуйчо». Така ми е приятно, като че някой ме е дарил със сто хиляди фунта. Yes!

Сега се посъветваха сериозно относно следващите стъпки. После определиха за сборен пункт едно кафене в Стария Стамбул и се разделиха. Паул и Херман се запътиха още веднъж към намиращия се извън града Калидже оглу.

* * *

На следващото утро приятелите станаха доста рано. Херман се прехвърли с един каик отвъд в Стария Стамбул. Там направи една разходка до «Света София» и по дългия прав път надолу, който води до Бахче капъсъ на брега.

По този път си купи сутрешния брой на «Басирет» и откри разбойническото нападение над Ибрахим бей вече публикувано с преувеличения и разкрасявания. Беше поместена дори награда за извършителя. И което бе най-поразително: часовникът бе описан и даже гербът бе споменат.

Стигнал до брега, Херман отправи поглед към кафенето, намиращо се край дълбоката бухта, край която бе разположена Старата митница. Сър Дейвид Линдсей беше вече там и помаха на Херман още отдалеч.

— Morning[21], момче! Добре че си тук най-сетне. Чувствам се като Самсон сред филистимците.

— Как тъй?

— Защото не разбирам тоя дяволски език. Зная само две думи «Аллах» и «бакшиш», повече нищо. А това все пак не е достатъчно, нали? Не виждаш ли как съм се натресъл?

— Че как пък?

— Е-е, ами да не би да съм пил нещо, а?

Той посочи кръглия камък, служещ за маса, пред който бе седнал на друг по-нисък. Чашата беше празна.

— Не си ли поръча нещо?

— Yes. Десет хиляди пъти изрекох думата кафе, ама не получих никакво.

— Кафе не е на арабски или турски, а на френски. Трябва да кажеш «кахве».

— Кахве значи! Много добре. А как се казва чаша?

— филджан.

— А една?

— Числото едно се казва «бир».

— Много добре. Значи… бир филджан кахве!

— Да, или пък само «бир кахве»!

— Отлично. Но бих желал още да науча. Типовете, които седят тук наоколо, получиха и кафе, и лули. Изревах аз думата табак, ама никой не поиска да ме разбере. Дяволът да ги отнесе тия чернопомазани келнери! Yes.

— Тук не се казва табак, а тютюн.

— Тютюн? Щурава дума. Но стой! Правилно! Та аз преди я знаех! Само пак съм я забравил. Yes. Навремето от моя приятел Кара Бен Немзи научих цяла камара турски и арабски думи. Ама всичко отново изфирясало. Away! Well. Never mind… И как всъщност се казва лула?

— Чибук.

— А бир означава едно, значи… бир чибук тютюн.

— Не. Употребата е другояче. Ако искаш да получиш лула табак, трябва да кажеш: бир люле тютюн.

— Бир люле тютюн. Благодаря, момче. Сега може да се започне. Ще пиеш ли едно с мен?

— Да.

— Но ме остави аз да поръчам!

— На драго сърце, опитай!

— Значи първо… бир ка…ка…кавасе!

— За Бога! Та тогава ще ти доведат някое заптие! Не се казва кавасе, а кахве.

— Дяволското! И после… бир тюле лютюн!

— Отново погрешно! Казва се бир люле тютюн.

— Дали люле тютюн, или тюле лютюн, все ще му е тая на тоя народ. Дяволът ще ти запомни един толкова безсмислен език! И бир тук означавало едно. Под бир[22] аз пък разбирам нещо съвсем друго и човек няма да седне да ти изпие само едно, а няколко. Май ще е най-добре да поръчаш все пак ти.

— Така си и мислех! — засмя се Херман. Благодарение на него получиха две чаши кафе и две прясно натъпкани лули заедно с тлеещи въгленчета. Сър Дейвид запуши разположено и заоглежда пъстрата картина наоколо. Херман, напротив, размишляваше върху задачата, която си бе поставил, и към чието изпълнение с откриването на часовника като че бе приближил с една малка крачка.

Поседяха така известно време в мълчание и отдадени на мислите си. Внезапно Линдсей остави лулата настрани.

— Как може турчинът да е толкова тъп! — каза той. — Не бих го счел за възможно!

— Че кое пък?

— Там, където природата е дала всичко, в изобилие, човек естествено трябва да си взема порядъчно. Тук расте табак, расте и кафе. Ама я погледни чашите им — големи колкото напръстник! А тоя чибук мога да ти го изпуша за десет минути двайсет пъти!

Херман не знаеше какво да каже на тоя странен начин на впускане в етноложки разсъждения. Сериозно думите на вуйчо си определено не взе, тъй като вече достатъчно познаваше тоя чудак. На края очите му проблеснаха дяволито.

— Не всякога предимството се крие в големината — каза той.

— А в?

— В естеството на нещата. Имам предвид, че често е за предпочитане малкото количество пред голямото, дребното пред едрото. Така например ако човек има дупка на главата или оток на…

— О, извинявай! Не бе казано в тоя смисъл. Линдсей махна добродушно.

— Погледни по-добре каква е онази лодка там!

— Султански каик.

— Жени седят в него. Четири, шест, осем!

— Жените на султана.

— Как? Че имат ли право да се разхождат?

— Да, забулени естествено.

— Heavens! A къде иначе се дяват?

— На различни места — в Сарая, Бешикташ, Долмабахче, а и другаде.

— И на никому ли не се отдава възможност да ги зърне?

— Нито на един-единствен. Прислужват им само пазачи, най-главен от които е Кислар агата.

— Какво значи то?

— Кислар означава девойка, а ага — господар. Двете думи заедно следователно означават: Господарят или Повелителят на девойките.

— Бих желал да съм Кислар ага!

— Благодаря много!

— Защо?

— Първо, той е роб.

— Хм!

— Второ, непременно трябва да е черен.

— Пфу!

— И трето, бере си страшни ядове с тези толкова много жени. Вярно, неговият пост е най-високият в Сарая. Заема еднакъв ранг с Великия везир.

— Всички дяволи! Все пак не се сменям за него. Значи никой друг не вижда жените?

— Не. Това би означавало неминуемата му смърт. Само в особени случаи е възможно някакво изключение.

— Кога например?

— Когато някой друг владетел възнамерява да се ожени за една от дъщерите на султана. Тогава на неговия пратеник евентуално ще бъде позволено да види лицето на въпросната и да говори също с нея, за да може да докладва на своя господар.

— Необикновена страна е тая Турция. Я да говорим по-добре за други неща, които са по-достижими от съзерцанието на една харемска красавица. Снощи отидохте ли пак с приятеля ти до Калидже оглу?

— Да. Ключът стана.

— Well. В такъв случай сражението е вече наполовина спечелено.

— А снощната история вече е описана във вестника надълго и нашироко. Слушай!

Херман прочете репортажа на вуйчо си.

— Вие решихте ли вече нещо?

— Да, смятаме за най-добре да хванем бея натясно. В изненадата най-лесно ще му бъде измъкнато нещо за близките ми.

— Аламинут присъствам и аз. Кога тръгваме?

— Още сега, ако те устройва.

— Много ме устройва!

Платиха и станаха. Жилището на бея, което бяха узнали от вестника, бе отдалечено само на четвърт час път. Входът на къщата беше тесен. Зад вратата бе просната една рогозка, на която седеше някакъв почернял от слънцето бабаит.

Едва съгледал двамата мъже, той скочи и отказа да ги пропусне.

— Дур! (Стой!) Вътре не се влиза! Аз съм капъджията.

— Какво рече тоя? — попита Линдсей.

— Бил вратарят и не иска да ни пусне.

— Не иска?… Сър Дейвид Линдсей не е свикнал да бъде отпращан от някакъв си вратар. Разбра ли, my boy?

— Нека по-напред опитаме с добро — успокои го Херман.

— Моля — каза англичанинът. — Но аз я познавам тая сган — или бакшиш, или пестник. Yes.

Херман се обърна към капъджията, който не беше разбрал ни думица от разговора — най-много думата бакшиш — и все още препречваше разкрачен входа.

— Желаем да говорим с твоя господар Ибрахим бей.

— Той сега не приема никого. Гледа си кефа. Елате някой друг път!

— Само че ние трябва да говорим точно сега с него. Махни се от пътя!

Капъджията не даде вид, че ще се отзове на повелята. Без да му мисли много, Херман улови човека за гърдите, отстрани го собственоръчно от пътя си и го постави зад себе си — достъпът бе свободен.

Никой не би сметнал, че немецът ще е способен на подобна проява на сила, най-малко вратарят. Той не бе в състояние дума да обели и стоеше с широко отворена уста, гледайки слисано след двамата, които спокойно закрачиха нататък.

Стигнаха в двора. Там завариха няколко черни, които при вида на англичанина нададоха високи възгласи на удивление. Подобно облечен човек те никога не бяха виждали.

— Къде е Ибрахим бей? — попита Херман един от хората.

Негърът посочи към едно стълбище, на чиито диреци се подпираха двама лениви роби.

— Направете място! — заповяда им Херман късо. Думите му нямаха никакъв резултат — те останаха да си стоят и зинаха още по-широко муцуни. Тогава Херман ги избута встрани с едно крепко движение на лактите. През образувалата се междина двамата посетители се изкачиха по стълбите, сподирени от гълчавата на робите, които едва сега се съвзеха от изненадата. Стълбището водеше до нещо като чардак, на който излизаха няколко врати. Една от тях тъкмо в този момент се разтвори с трясък и беят изскочи с високо проклятие да се осведоми за причината на тая дандания. Съгледа двамата и… направи като прислугата си: отвори широко уста и очи.

— Добро утро — поздрави Херман. — Както зная, ти говориш английски.

— Не добре — отвърна оня сащисан.

— Кой език освен турския владееш най-свободно?

— френския.

— Добре, да говорим тогава на френски. Но не тук. Отведи ни, моля, в приемната.

Ибрахим бей мудно осъзнаваше, че тези двама чужденци се бяха одързостили да се вмъкнат при него без общоприетото предварително уведомяване. Като в просъница им отвори вратата и ги пропусна да влязат. Те се намериха в едно помещение, подредено с цялото му ориенталско великолепие, в което стопанинът тъкмо се бе отдал на насладата от сладкото бездействие — кефа. Той се отпусна на една издута възглавница, ала не покани двамата да се настанят на свой ред.

Възвърна си бавно самообладанието и измери натрапниците с поглед, от който говореше негодувание и презрение, но и известна доза угриженост. Какво ли искаше от него немецът, комуто бе поставил клопка на гробището? Немецът, притежаващ една толкова поразителна прилика с мъжа, в чийто живот и семейство той бе играл съдбоносна роля? Този млад човек наистина ли бе някой от синовете на убития? И ако това бе така, с какво намерение се бе появил той тук? Някакво подозрение, някаква следа ли го водеше насам… и възнамеряваше ли да му дири сметка?

— Сигурно давате мило и драго да разберете какво всъщност правим при вас? — поде Херман на френски.

— Естествено!

— Е, не е нещо чак толкова важно. Само купих една вещ, която искам да ви покажа. Тази заран се натъкнах случайно на един търговец, който ми предложи за покупка някакъв часовник.

— Часовник? И какъв?

— Златен, много добра работа, инкрустиран с диаманти и украсен с герб.

— Бива ли да му хвърля едно око?

Херман извади часовника и го поднесе пред очите на Ибрахим, така че да го разгледа, но да не може да си го вземе.

— Онзи, който са ви отнели ли е? За него ли пише във вестника?

На първо време Ибрахим не знаеше какво да отговори. Ако младият немец беше син на убития, то щеше да познава часовника на баща си и естествено щеше да попита как е попаднал в негово притежание. От друга страна, не можеше да отрече, че е негова собственост, защото нали бе точно описан в «Басирет»..

— Моят действително изглеждаше подобен на този — отвърна по тази причина уклончиво.

— Само подобен? — усмихна се Херман. — Аз съм убеден, че е вашият, тъй като от вътрешната страна на капака носи герба и вензела на някой си Адлерхорст, точно тъй, както се съобщава в «Басирет».

Сега всеки изход на Ибрахим бе преграден и той трябваше да вземе открито становище.

— Ако сахатът действително притежава тези белези, то той наистина е моята собственост.

Същевременно протегна ръка да си вземе часовника, ала Херман го тикна спокойно в джоба си.

— Ваша собственост? Ще трябва първо да го докажете. Аз по-скоро мисля, че принадлежи на мен.

Ибрахим смени цвета си. Значи тоя млад мъж беше все пак синът на някогашния консул. Но как се бе озовал насам? Та нали знаеше, че всички членове на фамилията Адлерхорст бяха продадени в робство. В случая имаше само един изход: да отрича всичко.

— Много съм учуден. Как бихте могъл да твърдите, че този сахат, който през всичките години е бил мое притежание, ви принадлежи?

— Защото аз съм синът на Бруно фон Адлерхорст.

Ибрахим беше очаквал този отговор, но въпреки това се изплаши. Окопити се обаче бързо. Беше убеден, че са унищожени всички документални доказателства, с които би могла да се докаже фамилната принадлежност на тоя фон Адлерхорст. Как тогава щеше да се легитимира младият немец като един Адлерхорст?

— Ако вие наистина сте Адлерхорст, признавам, че имате основателни претенции за притежание на сахатника — изрече той с крепка увереност. — Но, моля, покажете ми по-напред като доказателство документите си!

Беше налучкал верния подход, както разбра от въпросителния поглед, който Херман хвърли на сър Дейвид. На практика той притежаваше само документи, издадени на името Валерт. Медальонът с портрета на Ана фон Адлерхорст не можеше в юридически смисъл да бъде признат като доказателствено средство.

Но в затрудненото положение Линдсей умело му се притече на помощ.

— Да не си мислите, че тоя млад мъж винаги мъкне със себе си кръщелното свидетелство и имунизационния си картон? Аз, сър Дейвид Линдсей, ви заявявам, че този мосю е мой племенник, което означава: синът на моята сестра, Ана Линдсей, по мъж Адлерхорст. Това достатъчно ли е? Ако не, само се поразходете до британската легация! Yes!

Беше казано ясно и натъртено и Ибрахим не се осмели повече да възразява.

— Мога ли да попитам как е достигнал до ръцете ви този часовник? — продължи дознанието Херман.

— Не съм задължен да ви давам информация.

— Не? Аз пък ще ви докажа, че сте длъжен. Членовете на моето семейство изчезнаха, станаха жертва на едно престъпление. Този часовник ми дава в ръката следа, която аз на всяка цена ще проследя.

Ибрахим се надигна от мястото си. Веждите му се свиха заплашително, а очите засвяткаха.

— Аз съм верен последовател на Пророка, а вие един гяур, когото всъщност изобщо не би трябвало да приемам у дома си! Само една дума от моя страна и ще ви тикнат в хапсоната, похитител неден!

Ибрахим смяташе, че е изиграл най-големия си коз, ала скоро бе принуден да съзнае, че ефектът не се появи.

— Похитител? Как тъй?

— Ее, аз притежавам доказателство, че сте искал да подмамите на гробището моята любимка от харема!

Херман се усмихна.

— Вашата любимка? Вярно е — отвърна спокойно. — Но не мислите ли, че за това е могло да има друга причина, а не отвличането на тази жена?

— Друга не зная.

— Но пък аз, да! Аз търся близките си, които са били продадени като роби. Следата ме доведе при вас. Кой може да ми се докачи, че като чужденец съм пренебрегнал бариерите, поставени тук между общуването на мъж и жена? Сторих го само за да узная нещо за моето семейство.

Изявлението беше поднесено с такава убедителна сила, че Ибрахим не намери какво да отговори. Той представа си нямаше, че Херман придаде на нещата този майсторски поврат единствено за да измъкне самия себе си от примката.

— Не знам нищо за вашето семейство.

— И никога не сте се срещал с някой Адлерхорст?

В този миг в главата на лукавия Ибрахим проблесна една мисъл.

— Вярно, че веднъж срещнах един немец, който се казваше така или нещо подобно.

— Къде?

— В Монако.

— А-ха, в свърталището на хазарта?

— Да. Беше се увлякъл в играта и изгуби всичко. На края заложи часовника си и аз го спечелих.

— Добре го намислихте, но… лъжете!

— Това е оскърбление! — кипна Ибрахим.

— А аз повтарям: Лъжете! Когато един играч вече няма пари и залага по тая причина някакъв друг предмет, то работа е само на банката да приеме залога. Следователно само банката може да е спечелила часовника, не обаче и вие.

— Аз после го откупих от нея.

— Преди малко го бяхте спечелил, а сега купил. Чудесен подход да си извоюва човек доверие. Аз не се оставям да ме заблудят. Впрочем мога да положа свещена клетва, че в деня на смъртта на баща ми часовникът все още беше негово притежание.

— Приказвате каквото на вас ви отърва! Още сега ще отида при представителя на Германия и ще му се оплача каква визита прави един немец на един турски сановник.

— Ще го приема като така добре дошло, че дори ще помоля да ви придружа. По-добре ще е да се явим двамата едновременно, та работата да се опрости.

— Well, и аз ще тръгна с моя племенник — намеси се англичанинът. — Може да ви хрумне също да се оплачете от мен в британската легация.

— Изпитвам съмнение във вашата вменяемост — изсъска Ибрахим. — Ако не беше такъв случаят, другояче щях да разговарям с вас. Цялото ваше държане е странно във висша степен. Оскърбихте ме, посегнахте на моя слуга и аз ще ви заставя да ми дадете удовлетворение!

— Тъй, тъй! Но дотогава нека си кажем сбогом.

— Виждам се принуден да оставя часовника във ваши ръце, макар да е моя собственост!

— А аз се виждам принуден да го взема със себе си, защото беше собственост на моя баща… Хайде, вуйчо!

Тръгнаха.

— Проклет хаирсъз! — изръмжа яростно в брадата си Ибрахим. — Дали си има някакъв хабер от моите тайни? Че пък и баш в неговата ръка ли трябваше да падне тоя сахат! Ама че серсемска история!

Линдсей слезе с Херман по стълбите. Долу в двора чернилките бяха събрали глави и като ги съгледаха чевръсто се разпиляха на всички страни.

— Какво ще кажеш за бея? — попита отвън Херман.

— Кучето има истинска мошеническа физиономия.

— Мисля, че сме на вярната следа! Тоя Ибрахим е престъпник. Това, което му казах, пред никой друг мюсюлманин нямаше да посмея да го изрека. Трябва да не му е чиста съвестта на нехранимайкото. Ще го държа под око, защото сигурно знае за близките ми повече, отколкото иска да признае.

Трябваше да дадат път на едно малко, бляскаво шествие. Четирима носачи приближаваха с разкошна носилка, пред която подтичваха двама мъже с бели тояги в ръце. Завесите на носилката бяха дръпнати, така че не можеше да се види кой се намира вътре. Хората подминаха в ускорен ход.

— Забележителен обичай — отбеляза Линдсей. — Това трябва да бе някой знатен господин!

— Беше една от султанските носилки. Аз трябва да знам коя е нейната цел. Може би е нещо по моята специалност. Остани със здраве, вуйчо! Ще се срещнем довечера!

Когато носачите стигнаха до портата на Ибрахим, спряха. Един турчин слезе и закрачи бавно, с достолепна стойка към двора. Виждайки го, един от черните се хвърли смирено на земята — беше го познал.

— О, Аллах! Великия везир!

Всички останали последваха примера му. Че той дойде по такъв небиещ на очи начин, трябваше да си има особени причини. Обикновено тоя най-височайши от всички сановници се движеше по улиците със същата пищност като самия султан. Той сигурно бе имал намерение да не предизвиква специално внимание.

Крачейки по двора той бутна с крак един от коленичилите роби.

— Повелителят ти вкъщи ли си е?

— Да, о, господарю!

— Тичай и му кажи, че идвам!

Робът скочи от земята и се стрелна. Везирът го последва полека. Скоро след това се зададе забързан стопанинът на къщата, като се поклони толкова дълбоко, че почти докосна с лице земята.

— Аллах да благослови идването ти, о, Велики везире! — поздрави той. — Дано ти даде хиляда години и щастливо сбъдване на всички желания!

— Води ме!

Ибрахим не съпроводи високия си гост до помещението, в което преди малко бе говорил със сър Дейвид и Херман, а друго, много по-скромно.

Великия везир се настани на една възглавница и извади от джоба скъпоценен кехлибарен мундщук. Това бе знак, че иска да получи лула. Един роб донесе чибук и министърът завинти мундщука. Едва като тютюнът се разпали, той благоволи да погледне към бея, който все още стоеше покорно пред него.

— Седни при мен и се наслади и ти на дара на Аллах! Тютюневите облачета възвисяват душата и подсилват разума. Аз имам да говоря с теб.

Това бе голямо благоволение и Ибрахим побърза да се отзове на поканата. Великия везир сръбна глътка от кафето, което един коленичил роб му поднесе.

— Моето идване те изненада — продължи той. — Никой не бива да си има хабер, че съм бил при теб, и ти на никого да не го споменаваш!

— Заповядай, о, Велики везире, и аз ще си отрежа езика от гърлото!

— Такова нещо няма да ти заповядам. Толкова жесток не съм към своите роби, камо ли към един верен слуга като теб. Твоят баща, Мелек паша, имаше големи заслуги за добруването на султана и ти вървиш по неговите стъпки. За теб също така ще стоят открити големи почести и слава, след като издържиш още едно изпитание. Днес съм дошъл, за да те пратя в изгнание.

Ибрахим стана бял като тебешир.

— Господарю, не виждам никаква вина у себе си! — изломоти.

— Аз и не казвам, че си заслужил изгнание; отпращам те само защото вън можеш да ни окажеш по-големи услуги, отколкото тук. Но тъй като ти се радваш на благожелателството ми, искам да те питам предварително, няма ли да се побоиш от една такава жертва?

— Заповядай и аз ще се подчиня!

— Това и очаквах. Има ли някаква връзка, която да те държи здраво тук в Стамбул?

— Не.

— В такъв случай жертвата, която искам от теб, няма да е прекалено голяма — съзнанието, че ще изпълниш своя дълг и в замяна ще бъдеш богато възнаграден, ще облекчи раздялата ти. Преди обаче да ти кажа за какво се касае, искам да се запозная с възгледите ти. Твоята досегашна дейност ти даваше възможност да опознаеш външните ни отношения. Обичаш ли Англия?

— Не.

— Защо не?

— Англичанинът никога не е бил безкористен приятел. Той е умен търговец, който не познава друга цел, освен да преследва по цял свят изгодата си.

— Възможно е да си прав. Обичаш ли французина?

— Не го мразя. Той мяза на някоя встрастена в гиздене кокона, която се има за най-красивата.

— А немецът?

— Немецът е доверчив, почтен и освен това силен като мечка, когато се стигне до битка.

— Сега слушай. Както знаеш, преди време целият северен бряг на Африка ни принадлежеше. Сетне първо Мароко отказа да ни се подчинява. След това французите ни грабнаха Алжир, а сега са насочили зъркелите към Тунис. Узнах, че се водят тайни преговори с бея на Тунис. Той желае, за да остане автономен, Италия да вземе Триполи. Съзаклятничи срещу нас. Ето защо ми е необходимо да науча какви тайни спогодби се правят.

— Как се каниш да го научиш?

— Чрез теб.

— О, Аллах! Аз не съм всезнаещ!

— Не е нужно да си. Трябва само да си държиш очите и ушите отворени.

— Значи имаш предвид, че аз трябва да се нагърбя с тая мисия?

— Да. Искам да те пратя в Тунис, а ти ще ми съобщаваш правдиво всичко, което узнаваш.

— Трудно ще е, може би невъзможно. Никой няма да допусне един пратеник на султана да узнае нещо. Хората ще се отдръпват от мен и ще се отнасят с най-голяма предпазливост.

— Няма да го сторят, защото ти няма да живееш като бей, а като човек, изпаднал в немилост, който следователно има всички поводи да се гневи на султана и на мен да мъсти.

— Твоята мъдрост е голяма; тя мисли за средства, за която аз някога не бих се сетил.

— Нека думата не те ядосва — ти ще работиш като наш шпионин. Това е хитрина, стара колкото историята на света.

— В такъв случай сигурно ще трябва да приема някакво друго име?

— Да.

— Какво?

— Още не сме го определили. Документите ти ще гласят съобразно него. Ти няма да си бей, а само ефенди.

— Защо не по-добре нещо друго — занаятчия или търговец?

— Един такъв не би имал достъп до бея на Тунис, а ти трябва да стигнеш в негова близост, ако искаш да постигнеш целта ни. Ефендито е чиновник или учен, който лесно може да се приближи до даден властелин.

— Кога трябва да отпътувам?

— Работата е спешна. Трябва да заминеш тайно, още тази нощ. Аз ще се погрижа за подходящ кораб, който да те отведе направо в Тунис.

физиономията на Ибрахим придоби малко умислен вид. Имаше все пак някои неща, които не позволяваха да се зарадва на едно такова прибързано отпътуване.

— Мислите ти изглежда не са весели — отбеляза Великия везир. — Сподели с мен какво те кахъри. Ако е възможно, с удоволствие ще изпълня желанията ти.

— Господарю, аз имам… харем!

— Харизал си сърцето си на някоя от твоите робини? Та нали се знае, че притежаваш най-красивите девойки в Стамбул.

— Жената е създадена да радва сърцето на мъжа. Онзи, към когото сияят чифт красиви очи, изпълнява дълга си с двойно по-голямо усърдие.

— Прав си. Затова нямам нищо против, ако пожелаеш да вземеш със себе си няколко от твоите робини.

— Няма ли да направи впечатление, че един ефенди, един скромен учен или чиновник, притежава повече от една кадъна?

— Познавам достатъчно ефендита, които имат по няколко кадъни. Теб колко ще те придружат?

— Само две.

— Тогава не съществува никакъв риск. Та нали можеш да кажеш, че са ти сестри, или пък че едната ти е сестра, а другата — жена. Сега отивам при султана и ще свикам министрите да се посъветваме. После ще получиш инструкциите си. Ръката на султана ще се отвори за теб, за да не ти липсва нищо. Сега те напускам. Наложи на хората си мълчание за моето посещение!

Великият везир се сбогува с благоразположена физиономия. Долу мина край робите, които се хвърлиха отново на земята, без да им обърне внимание. Носачите го чакаха. Той се качи и те го понесоха тичешком обратно към Сарая.

Осма глава

Разочарования

С нетърпелив копнеж очакваше Паул Норман да наближи следобедният час, когато отново щеше да има щастието да работи по портрета на любимата. И докато си припомняше вчерашното блаженство го връхлетя и внезапен страх.

Дервишът не му се харесваше. Защо този човек бе поискал точно Чита да види, той, който бездруго не можеше да я купи? Единственият отговор на този въпрос бе, че действаше по заръка на някой друг. И при тази мисъл на Паул Норман му се сви сърцето. Вярно, тя беше определена за султана, но нали ако някой друг платеше добре, щеше също така лесно да я получи.

С тези мисли той се отправи още в предобеда — Херман беше отишъл при Линдсей — към търговеца на роби Бариша. До неговата къща спря нерешително за няколко минути. Да влезе ли? Сега, по това необичайно време? Няма ли да събуди подозрението на мнителния Бариша?

Но нещо не му даваше мира. Изостави всякакви колебания, закрачи по коридора и похлопа на вратата, през чието прозорче Бариша винаги се грижеше да завре дългия си нос. Той и сега се появи.

— Ти ли си? — учуди се старият. — Влизай!

После отвори и проучи младия мъж с озадачен поглед.

— Защо идеш заранта, след като времето ти за рисуване е следобед?

— Днес следобед няма да имам време, затова исках да те питам дали ще позволиш да си свърша сега работата.

— Аз вече нямам картината.

Паул Норман имаше чувството, че е получил удар по главата.

— Че какво си я направил? — попита беззвучно.

— Продадох я.

— Та тя още не беше довършена.

— Нищо не вреди.

— Също така още не е платена. До този момент тя си е моя собственост и ти нямаш право да я продаваш.

— Не си прави майтап! Аз ти заръчах картината. Тя значи принадлежи на мен!

— Не се шегувам. Искам си картината!

— Трябва ли още един път да ти го казвам? Тя е продадена!

— Сигурно заедно с робинята?

— Да. Да не си мислиш, че бих продал пишманската ти мацаница без момичето. Никой не би дал и пиастър за нея!

— Кой я купи?

— Нямам право да ти кажа.

— Е, ще го узная при съдията.

— Че иди, де! Никой кадия и никой муллах няма да поиска от мен да му назова мъжа, който е купил робиня от мен.

— Но ще те принуди да ми назовеш мъжа, който има моя картина.

— Няма да ме принуди. Достатъчно е само да отрека всичко. На това отгоре после ще те накажат, защото ти, неверникът, си хвърлил подозрение върху един последовател на Пророка, че престъпил повелите на Корана, като е наредил да му рисуват картина. Бъди разумен значи! Откажи се от картината! Аз ще ти я платя.

— Тя не ми е за Продан.

— Охо! Цената беше вече уговорена!

— За готова картина, но не за недовършена. Искам си обратно картината или настоявам да я довърша за този, комуто принадлежи.

— Не говори глупости! Ето ти триста пиастъра — плащам ти, като че съм падишах.

— Така ли мислиш? За триста пиастъра не бих ти я оставил.

— Върви при Шейтана или при когото щеш, само се пръждосвай оттук!

Паул Норман разбра, че от Бариша повече няма да узнае, и се отдалечи със стаен гняв. Съумя да се овладее единствено за да не събуди у стария подозрение по каква причина всъщност се интересува от купувача.

Значи необяснимият страх, който преди туй бе изпитвал, все пак не бе го измамил: Чита беше продадена! Но на кого? Напразно си блъскаше главата. Най-доброто беше да потърси Херман Валерт.

Вкъщи трябваше доста дълго да чака приятеля, който още не се бе върнал от посещението си при Ибрахим.

След обяд той най-сетне се появи. Изплаши се, като чу какво се е случило. Дълго се съвещаваха помежду си, но колкото и да умуваха, не стигнаха до резултат.

— Зад цялата тая работа не се крие никой друг, освен дервишът — рече Херман. — Но по чие поръчение е действал?

— Даа, де да можехме да го узнаем! Но чакай, дали Али, негърът, няма да ни издаде къде се намира Чита? Аз винаги съм му плащал добре, а със сигурност може да се допусне, че срещу един добър бакшиш той ще издрънка тайната.

— Не бива да се показваш пак пред дъртия.

— Действително. Ще трябва значи да измислим някое средство, с което да подмамим търговеца да излезе за малко от къщи.

— Така става. Само се пита как да го осъществим.

— Нека помислим! Впрочем има още време. Не бива веднага да се пристъпва към нещата. Би могло да обърне внимание. Предлагам да навестим вуйчо ти. Може би той ще знае някое средство.

Не, Линдсей също не знаеше средство. Но за да отвлече вниманието на Паул Норман и го поразсее, предложи едно пътуване за разходка и двамата се съгласиха. Да знаеше Норман, че това пътуване щеше да се проточи до късна вечер, щеше, разбира се, да откаже. Думите на Линдсей, че има време да събере сведенията си, не бе схванал в смисъл, че ще трябва да чака чак до утре. Не, още днес трябваше той да е наясно! Тя беше продадена, значи собственост на някой друг… Какво ли не можеше да се случи до утре?

По тази причина до вечерта бе обладан от тревога. Едва тръгването към харема на Ибрахим бей го насочи към други мисли и го откъсна от размишленията около загубата на любимата.

До полунощ имаше около час и половина, когато тримата биеха път към Калидже оглу пак във вчерашните си костюми.

— Естествено кумът ще бъда аз! — обърна се ненадейно Линдсей към Херман.

— Кумът?

— Well. На сватбата.

— На чия сватба?

— Е де, е де, на твоята.

— Искаш да кажеш веднага да я взема?

— Yes.

— Нека почакаме… такива работи обикновено не се развиват така бързо. Преди всичко не съм говорил с нея още и дума по въпроса.

— Well, аз ще разменя някоя думица с нея.

Херман спря удивен.

— Да не би да се каниш да влезеш заедно с мен в градината?

— Ами вън ли трябва да остана и да пържа понички?

— Това не, но…

— By Jove, тук няма никакво «но».

— Моля, сър Дейвид, влюбените не обичат да ги смущават! — намеси се Паул Норман. — Ние ще оставим Херман естествено сам, но ще го пазим.

— Хубаво. Добре. Съгласен. Ама как пък ще го пазим? Да не би отвън?

— Не. Ще влезем с него.

— Well. Така мисля и аз. Вие сте разумен човек. Но чувам да се плиска вода, а ето го вече и високият зид.

— Да, това е същата вода, в която вчера се плацикахте. Да изчакаме минутка. Трябва да помислим какво ще правим, ако ни открият.

— Можем да се уговорим само едно — отвърна Херман. — Тъй като няма как да се прехвърлим през зида, трябва да излезем пак през портата, дори ако се наложи да си пробиваме път със сила. Няма от какво да се боим. Всеки има по два револвера, което прави трийсет и шест изстрела. С тях можем да пратим по дявола всички създания, живеещи зад стените. Най-важно е само кой да съхранява ключа.

— Мистър Норман — рече англичанинът. — Аз самият не мога, а Херман ще е така зает със спасителната операция, че не бих желал да му го поверя.

Те се запромъкваха сега предпазливо край рекичката и зида, докато този сви надясно. Един тесен мост прехвърляше там водата. По него стигнаха до зида, представляващ основата на остроъгълния триъгълник.

Крачка по крачка, на пръсти, се прокраднаха край него, додето стигнаха портата… ключът наистина ставаше.

— Отворено е… хайде! — прошепна Паул Норман. С тези думи прекрачи пръв. Първата им работа вътре беше да заключат пак вратата. После тримата нашественици спряха за минута-две да се ослушат. И полъх не се чувстваше, а постройката се издигаше пред тях масивна и тъмна.

— Сега бързо към ъгъла! — шушна Линдсей и вече вдигаше крак да тръгне директно към целта, ала Паул Норман го дръпна за ръката.

— За Бога, сър Дейвид, накъде така?

— Е, ами към ъгъла, разбира се! Нали го казах.

— Ама не пък напряко по двора и по плочите! Не, не бива да се боим от заобикалки и трябва да се придържаме само все край зида.

Тръгнаха крадешком надясно покрай зида в индианска нишка и при ъгъла свърнаха наляво. Там растеше гъст храсталак и разнасяше ухание на жасмин и див люляк. По този начин стигнаха толкова далеч, че можеха да обгърнат с поглед задната страна на постройката. На нея съгледаха един осветен прозорец, затворен с дървена решетка.

Градината обхващаше значителна площ и мъжете трябваше да изминат в тъмата едно доста голямо разстояние. Най-сетне намериха върха. На около двадесет крачки пред него, съвсем до левия зид се извисяваше далеч над стената и пращаше клони извън нея як чинар.

При предишното си посещение приятелите не бяха се натъкнали на това обстоятелство, тъй като се бяха намирали от другата страна на градината. Паул Норман спря при дървото и погледна нагоре.

— Хм! Тоя чинар май като за наш късмет е израсъл тук.

— В какъв смисъл? — попита Дейвид Линдсей.

— Погледнете нагоре, де! Клоните се открояват на звездното небе. Два или три се насочват хоризонтално към зида и се прехвърлят извън него. Може ли да се катерите, сър Дейвид?

— Yes, като катерица.

— Аз и приятелят ми Херман също. В случай че ни открият, сега вече няма да е необходимо да се впускаме веднага в битка.

— Да не би да искате да кажете, че трябва да се скрием на това дърво?

— О, не! Въпреки тъмнината там навярно биха ни забелязали. Не, в дадения случай трябва да се изтеглим на зида. Там ще можем да залегнем и останем, докато опасността отмине.

— Excellent! Я да взема да се покатеря. При тези думи Линдсей обгърна с дългите си ръце дървото. Паул Норман обаче го издърпа назад.

— Моля, сър Дейвид, не бихте ли го предоставил на мен?

— Защо?

— Не знам дали се катерите добре.

— И аз също толкова малко знам дали вие умеете. Yes. Той се засили и направи няколко мощни скока. На около три метра над земята обхвана ствола с ръце, уви крака около него и тласък след тласък пое нагоре. Скоро достигна един от клоните, легна по дължина и се заизтласква към зида. Всичко ставаше така бързо и сигурно, сякаш сър Дейвид през живота си не се беше занимавал с нищо друго, освен с обиране на птичи гнезда. На края се плъзна от клона върху зида и започна да го изследва.

— Отлично! — прошепна Паул Норман. — Той е по-ловък, отколкото го смятах за способен. Ето, че вече се връща.

Англичанинът легна отново на клона, прибута се обратно до стеблото и се плъзна по него.

— Разкошно приключение! Не бих го дал за сто фунта. Yes.

— Как намирате зида?

— Много подходящ за нашите цели. Покрит е отгоре с плочи — над три фута широки, така че спокойно можем да си клечим, без да ни видят отдолу.

— Това е добре. Да вървим нататък.

След някоя друга крачка достигнаха ъгъла. Там имаше нисък храсталак, чиито върхари не стигаха до височината на зида; от отрупани един върху друг чимове беше оформена пейка. Тримата мъже претърсиха шубрака и се убедиха, че в него няма никой.

— И тъй, аз ще чакам тук — каза Херман. — А вие къде ще се скриете?

— Ще се върнем назад дотолкова, колкото е безусловно необходимо, и ще залегнем в тревата край пътя, който води от сградата насам. Елате, сър Дейвид!

— Можем още малко да поседим тук — рече Дейвид Линдсей. — На Херман все пак е заръчано да дойде едвам в полунощ.

— До дванайсет не остава много, така че считам за най-добре… но чуйте!

Те се ослушаха. Откъм постройката можеше да се долови някакъв шум.

Спотаиха се мигновено в шубрака. Стъпките приближаваха. Скоро съгледа една фигура, ала не бяха в състояние да различат чертите на лицето.

— Пет! — обади се тя — Херман Валерт ефенди!

При споменаването на това име те разбраха, че пред тях стои техният съюзник, и излязоха напред.

— И в името на Аллах! — възкликна изплашен довереникът на Закума. — Трима души! Нали трябваше сам да се явиш!

— Взех приятелите си, за да бдят над моята сигурност.

— За това аз и без друго ще се погрижа. Сам човек е много по-сигурен от трима. Отпратете ги!

— Не става. След като са веднъж вече в градината, нека си останат. Кога ще дойде господарката?

— Закума ме прати да проверя дали си тук. Как стигнахте в градината?

— През входната порта. Но не се грижи за нас, ами иди доведи Закума!

— Много добре ще трябва да се грижа аз за вас. Защото май не всичко е наред. Господарят е тук.

— Ибрахим?

— Да. И дервишът Осман е при него. Когато тоя е тук, винаги има нещо, на което човек да не се радва. Пристигнаха още следобед и се държат много потайно. Нищо не можах да видя и узная, но изглежда опаковат едно-друго, досущ, като че се стягат за път.

— Да не би да вземат Закума със себе си?

— Не вярвам. На няколко пъти дебнах тайно, но не забелязах да е опаковано нещо от имуществото на жените.

— В кое помещение живее тя?

— В онова, чийто прозорец можете да видите, че свети.

— А как ще слезе?

— Там отпред до зида лежи една стълба, която градинарят използва при подрязване на дърветата. Ще я облегна и Закума ще слезе по нея.

— Но ако някой случайно намине и я забележи?

— Аз ще стоя отпред в двора на стража и веднага ще доложа, ако има нещо необичайно. Аллах да е с вас!

Той тръгна. Дейвид Линдсей и Паул Норман също се отдалечиха. Последваха посипания с пясък път, който водеше от ъгъла на градината към къщата. От двете страни, с къси промеждутъци, той бе обточен с декоративни храсти. При една от тези групи Норман спря.

— Тук ще е най-доброто място. Да залегнем в тревата зад храста!

Сториха го и сега имаха възможност да наблюдават точно прозореца, зад който живееше Закума. Светлината се процеждаше през малките зирки на дървената решетка. Нейният съюзник междувременно бе облегнал стълбата, качи се горе и почука тихо на решетката. Видя Закума да седи на дивана с Чита. Първата дойде до прозореца.

— Тук ли е?

— Да, чака в ъгъла.

— Сегичка.

Закума загаси светлината и заслиза към градината по стълбата. Слугата стоеше долу и я държеше здраво.

— Господарке, той не е дошъл сам — доложи. Взел е и другите двама със себе си.

— Каква непредпазливост! Те при него ли са?

— Не. Пазят по към къщата.

— Тогава върви в двора и си дръж очите и ушите отворени!

— Позволи ми преди туй един въпрос, о, господарке! С този франк ли ще бягаш?

— Но да не ме издадеш?

— Няма. Аллах ми е свидетел, че съм ти верен.

— В такъв случай ще ти кажа, че е много вероятно да тръгна с него.

— Ох, вземи ме със себе си, господарке!

— Такова е намерението ми. Ти ми оказа големи услуги и ето защо на драго сърце ще те взема с мен. А сега върви… не бива да губим време.

Слугата се отдалечи към двора, а Закума побърза към градинския ъгъл.

През туй време Херман седеше с трепетно очакване на пейката, под храстите. Той в никой случай не подценяваше големината на рискованото начинание; още по-голямо обаче бе щастието да знае, че любимата ще дойде при него.

Долови леките й стъпки още преди да е съумял да види забулената й фигура. И ето че тя приближи, очакваната. Той се изправи и разтвори ръце, за да я притегли към себе си. Но отново ги отпусна, чувайки нейния любезен, ала хладен глас.

— Аллах те поздравява — каза тя сдържано. — Поиска да говориш с мен.

— Ти ли си Закума, която видях вън от града в Долината на сладката вода?

— Видя само ръката ми, която ти подадох, за да ти благодаря.

— О, аз зърнах не само ръката ти, а и самата теб без було, когато лудуваше с дружките си зад храстите! Сърдиш ли ми се?

— Не би било справедливо от моя страна, защото ти рискува живота си за мен. Седни и позволи да се настаня и аз до теб!

Поканата прозвуча наистина мило, ала в никой случай не така, както би го рекла една жена, чието сърце чезне по любимия. Той се отпусна и тя седна до него. Възникна малка, кажи-речи неловка пауза.

— Защо искаше да говориш с мен? — поде тя най-сетне.

— Не можеш ли да се досетиш, Закума?

— Ти си ме шпионирал и си ме видял без яшмак, аз съм ти харесала, добре. Сега ме посещаваш, за да разказваш в твоята родина, че си сербез и толкова неотразим същевременно, та си проникнал в един харем и си покорил една от ханъмите.

— В такъв случай мислиш погрешно, много погрешно.

— И кое е правилното?

— Че те обичам! Обичам те с цялата си душа!

— Така казва всеки, който иска да спечели една жена за по-приятно прекарване на времето.

— За по-приятно прекарване на времето? О, Закума, колко зле ме преценяваш! За мен това е свята сериозност! Знаеш ли старото предание, че при раждането на момче Аллах извиква в небесата името на момичето, което ще му принадлежи, макар то да се роди едва по-късно?

— Чувала съм. Това е християнска легенда.

— Е, когато те видях, имах усещането, че при раждането ми Аллах не е извикал никое друго име, а твоето… че моята душа не би могла някога да се съедини с някоя друга, освен с твоята! От този миг аз принадлежах единствено на теб и за мен бе безспорен факт, че бих рискувал живота си за теб! Ето защо бях безкрайно щастлив, когато животните ти се подплашиха и можах да те спася. Чух гласа ти, съзерцавах ръката ти, която имах право да целуна… а после, после те видях отново на пазара! Не беше ли това воля на съдбата? О, Закума, моят екстаз не можеше да се измери със земните мерила! Сега ще твърдиш ли все още, че съм дошъл днес при теб само за по-приятно прекарване на времето?

Беше говорил с дълбока задушевност и наведено към нея лице, за да наблюдава какво впечатление ще породят думите му. Закума не беше се разбулила, тя и сега остави лицето си покрито, ала оброни глава към гърдите, сякаш заслушана в неговия глас.

— Наистина ли толкова ме обичаш и желаеш да стана твоя жена? — попита най-сетне с угнетен тон.

— Да, Заклевам ти се, че сърцето ми се стреми единствено към теб!

— Ти си християнин, нали?

— Да.

— Позволено ли е един християнин да вземе за жена мохамеданка?

— Не. Но любовта не познава препятствия.

— Добре! — каза рязко тя и обърна глава към него. — Ако ти обещая любовта си, ти ще изоставиш ли вярата си, за да ме притежаваш, и преминеш в моята?

Такъв въпрос не беше очаквал.

— Не — отвърна колебливо.

— Значи не ме обичаш!

— О, Закума, цялото ми сърце ти принадлежи… до гроб… но моето вечно блаженство…

— Значи си на мнение, че аз трябва да изоставя вярата си за твоя угода?

— Смея да се надявам.

— Тогава очакваш от мен по-голяма жертвоготовност, отколкото ти самият притежаваш. На мен обаче моята вяра ми е също толкова скъпа, колкото на теб твоята.

— Не можем ли да си принадлежим, без да се отказваме от вярата си?

— Не, тъй като ти току-що обясни, че един християнин няма право да има за жена една привърженичка на исляма. Херман се изправи и каза печално:

— Когато удовлетвори желанието ми за тази среща, не мислех, че разговорът ни ще има такъв край. Ти ме притегляше към себе си с цялата си мощ; струваше ми се, като че небесата се отварят за мен, а сега…

Той не довърши изречението и се извърна.

— Принудена бях да говоря с теб по този начин — отвърна тя и му се стори, че долавя вибриране в думите й. — Ти си мъж наистина, ала още млад; въображението те е овладяло и увлякло. Ти още не познаваш живота и мислиш, че ще се сдобиеш с вечно щастие, като се вслушаш в един сърдечен порив, породен все пак само от един миг и поради това следователно ще има и скорошен край.

Той се обърна стремително към нея.

— Нека бъдем искрени един към друг! Приемът, който намерих при теб, не е такъв, какъвто предлага едно любещо сърце. Ти не ме обичаш, нали?

— Не — отговори тя тихо.

Бе само една кратка дума и все пак тя съдържаше всичко, което би могло да му причини болка и страдание.

— Защо тогава ми позволи да дойда? — попита той горчиво.

— Седни по-напред спокойно и нека продължим разговора!

— Какво бихме могли още да обсъждаме? Каза, че не ме обичаш — това е достатъчно. Нямам какво да търся повече тук и мога да си вървя.

— Значи искаш да изоставиш една нещастница, която желае да те помоли за съдействие, за помощ.

Херман вече се бе извърнал да си тръгне, но при последните й думи отново се обърна.

— Помощ? — попита. — И ти си нещастна?

— Безгранично! Единствено заради това ти позволих да дойдеш в градината.

— Понеже си във властта на тоя мерзавец Ибрахим?

— Да.

— Трябва да те освободя?

— Да.

— Кога?

— Скоро.

— И къде трябва да те отведа?

— Където искаш. Ще те последвам до всяко място… само да се махна оттук!

— Като каква се каниш да ме последваш, след като не ме обичаш? Разбира се, не като моя жена?

— Не, това е невъзможно. Но те моля да бъдеш мой приятел и да ме отведеш оттук като приятелка, като сестра.

Тя се изправи, отметна булото от лицето си и сложи умоляващо ръце върху ръката на Херман. А той едва ли знаеше какво да отвърне. Неговата любов говореше с настойчивост в нейна полза, ала разумът му повеляваше предпазливост.

— Искаш ли? — попита тя. — Моля те, дай ми ръката си в знак, че не таиш яд към мен, задето ми е невъзможно да ти даря сърцето си!

Протегна му ръце, говорейки така сърдечно, молещо, че в прилив на съчувствие и рицарщина той сграбчи ръцете й и ги стисна.

— Бог е този, който дава любовта. Единствено той знае как кърви сърцето ми… но каквото прави той, то е добро. Да, искам да бъда твой брат!

— Аллах да те благослови за тази дума! Чувствам, че щях да изгубя сърцето си по теб, ако все още ми принадлежеше.

— Ах, ти обичаш друг?

— Да.

— Каква откровеност! Пронизваш ми душата като с нажежено желязо.

— Има лекари, които церят болести с нажежено желязо.

— Да, да, ветеринарите — отговори той горчиво. — Или шарлатаните при примитивните народи.

— Това желязо ще допринесе и твоята рана да се излекува бързо и зарасне.

— И ти желаеш да те отведа оттук?

— От цялото си сърце!

— При него?

— При него!

— И за да можеш да идеш при него, аз трябва да те освободя?

— Моля се на Аллах да го сториш.

Херман въздъхна дълбоко.

— Странно! — отрони скръбно. — Дойдох да поставя сърцето си в твоите крака; дойдох да ти кажа, че без теб не мога да живея… а сега ти искаш да те спася за някакъв си друг! Нямаш си представа какво изискваш от мен!

— Не само си имам представа, но и го зная. Това е най-голямата жертва на земята — жертва, която само един силен и великодушен мъж може…

— И ти ме смяташ за толкова силен и великодушен?

— Да. Когато видях как хвана за рогата пощръклелите животни и ги укроти, веднага си казах, че си като него! А и иначе така му приличаш! Имаш неговото лице, неговите черти, неговите очи, неговата уста, неговия глас. Приличаш му като един брат на друг.

— Какъв е той?

— Офицер.

— На служба при султана?

— Не, на служба при руския император.

— Как тогава си се запознала с него?

— Аз съм родом от Кавказ. Баща ми беше един от най-храбрите вождове; през целия си живот той се би срещу русите. Веднъж бе взел в плен един от техните офицери и го доведе при нас в планините. Ние се запознахме и се влюбихме един в друг. По-късно той беше разменен срещу друг пленник, като на сбогуване ми обеща да дойде да ме вземе и да ме направи своя жена. След сключване на мира татко отпътува за Москва; взе и мен със себе си. Осведомих се за любимия и узнах, че след завръщането му от пленничество царят го изпратил в далечна Азия. Ала мирът не продължи дълго, борбата започна отново и татко падна убит. Останах сама и според стария закон трябваше да се подчиня на съвета на вождовете. Искаха да ме дадат за жена на един от тях, но аз се възпротивих. Ти не знаеш какво означава това при онези полудиви племена. Дадоха ми време за размисъл, а когато и тогава останах вярна на любовта си, бях откарана до морския бряг, качена на един кораб и продадена в Стамбул. Вече нямах минало; не бях спасила от него нищо освен моята любов, моята горест и една намазана с отрова кама, която някога любимият ми беше дал.

— Клетата? А твоят любим?

— Ох, той никога не ще узнае накъде съм била замъкната!

Закума се свлече на пейката и тихо зарида. Всичко това бръкна дълбоко в душата на Херман. Нежно отстрани ръцете й от очите.

— Не плачи! Може би има как да го издирим. Аз ще го търся.

Закума стисна благодарно ръката му и го погледна в очите.

— Виждаш, че не съм се излъгала в теб? Първо ми се разгневи, а сега даже искаш да ми помогнеш да го намеря!

— Мога ли да науча името му?

— Трябваше да го наричам Богумир.

— Това е руско име и означава Готфрид. Значи той по рождение е русин?

— Не. Той не спомена нищо за семейството си, но аз го чух да говори с немците, които живееха в околностите на Тифлис и от време на време идваха в нашите планини, на езика на тяхната родина. Те казаха, че го говорел толкова добре, сякаш бил роден там!

— Назова ли той някакво друго име?

— Пред мен — не.

— Но все пак трябва да е имал и друго! Не може да се е водил само под личното си име!

— Не. Той беше капитан и го наричаха… ах, не можех да запаметя тая дълга, трудна, чужда дума. Той също никога не я изговаряше, а Богумир беше по-кратко и по-интимно.

— Но ти все пак трябва да знаеш приблизително фамилното му име!

— Запомних само началото — първите две срички.

— И как гласяха те?

— Орьол.

— Как се казваше по-нататък, не знаеш? Припомни си добре! Как може да бъде намерен един мъж, чието име не се знае?

— Беше ми твърде трудно за моя език. Според мен звучеше като «че» или «чу».

Изненадан, той пусна ръцете й.

— Небеса… спомни си добре! Съществуваше ли «ч»?

— Да.

Той отстъпи крачка назад; дишането му стана шумно.

— Какво ти е? — попита тя озадачено. — Да не си нещо изплашен?

— О, не — отвърна й възбудено. — Това не е страх, а радост!… Значи той приличаше на мен?

— Като брат на брата, вече ти казах.

— И се казваше Богумир, значи Готфрид. Господи Исусе направи и по-нататъшното да отговаря!… Закума, спомни си точно: не звучеше ли името, което не си могла да запаметиш, може би — много добре внимавай — Орьолчашча?

— То е! Да, то е! Орьолчашча, капитан Орьолчашча!… Какво означава това?

— Адлерхорст.

— Не зная такава дума.

— Тя е немска. А сега ти се заклевам, че ще дойда да те измъкна от тази къща, защото мъжът, когото обичаш, е мой брат!

Тя го погледна безмълвно.

— Твой… брат? — попита едва след време.

— Да. Името съвпада, а аз съм приличал на него.

— О, Аллах, Аллах! Кой би го помислил?

— Едва ли се заблуждавам, фамилното име е много рядко — а и малкото също е правилно, — ох, чувствам, че е така, както казвам!

— Аллах е всемогъщ и всемилостив. Сега сигурно ще узная и къде се намира Богумир?

— За съжаление не мога да ти кажа, тъй като аз самият не знам.

— Ти? Ти не знаеш къде се намира брат ти?

— Не. Мога само да ти кажа, че едно нещастие, едно престъпление разпръсна членовете на моето семейство по целия свят. От дълго време аз търся изгубените и днес благодарение на теб открих първата диря от единия брат.

— Чудно!

— Да, наистина е чудо. Аз ще я проследя тази диря и ще открия брат си.

— Какво щастие! Сега избавлението ми се усмихва!

— Да, ти ще бъдеш свободна. Искаш ли да тръгнеш с мен?

— Кога?

— Сега!

— Това навярно няма да е възможно. Имам една заслужаваща съжаление приятелка, на която обещах да бягаме заедно и… не ми се гневи… обещала съм и на едно друго лице да го взема със себе си.

— На кого?

— На младия арабаджи, който е и ваш съюзник.

— Добре. Но твоята приятелка защо иска да се махне?

— Пашата пожела да я направи своя султанка, ама тя обича друг.

— Нейният любим в Стамбул ли живее?

— Да, поне засега. Той е франк.

— Тя едва от вчера се намира тук и се е запознала с него, когато е трябвало да й рисува портрет.

— Как… къде… каквооо? Момиче! Закума! Твоята приятелка да не би да се казва Чита?

— Да, така се казва. Познаваш ли я?

— Не беше ли при стария роботърговец Бариша?

— Да, пашата я купил от него. О, Аллах, ти наистина я познаваш!

— Ох, познавам дори нейния любим.

— Художника?

— Да. От тази заран той я търси с мъка на сърцето.

— Значи ще я вземеш оттук със себе си и ще му я заведеш?

— Не, и през ум не ми минава. Нека сам дойде да си я вземе!

— Че защо? Трябва ли клетницата още дълго да чака?

— — Не. Тя ще дойде с нас, още тази вечер, защото художникът е вече тук в градината. Той е един от двамата приятели, които се намират при мен. Веднага ще го доведа.

— О, Аллах! — отвърна Закума и сключи молитвено ръце.

Херман бързо се отдалечи, но не по настлания с пясък път, а по моравата, която заглушаваше шума от стъпките му. Той не знаеше наистина къде точно се крият приятелите му, ала като наближи храсталака чу тихо повикване.

— Херман?

— Да.

Същевременно Паул Норман се надигна, сър Дейвид пък изпъна дългата си фигура.

— Та теб те нямаше цяла вечност! — изръмжа той. — Тръгва ли с нас?

— Да, веднага. Но няма да вземем само нея, а и нейната приятелка и слугата й. Тази приятелка се казва, мисля, Чита.

— Чита? — изстреля Паул Норман. — Херман, казваш го по толкова особен начин… да не би пък…

— Да — засмя се Херман. — Това е твоята Чита!

— Боже в Небесата!

— Закума й обещала да я вземе със себе си.

— Да вървим тогава… но бързо!

Паул Норман се понесе с най-голяма бързина към ъгъла. Другите двама го последваха по-бавно. когато Норман стигна до пейката, първият му въпрос към Закума бе:

— Да не би оня да й е причинил някое зло?

— Не, той не посмя да я докосне.

— Иначе щях да изпотроша на негодника всичките ребра! Значи Чита ти разказа за мен?

— Непрекъснато, без пауза, часове наред! — засмя се Херман. — Но нека не губим време. Закума сега ще отиде да доведе Чита.

— Но как ще се прехвърлим през дувара? — попита Закума.

— Не се кахъри, ключът от портата е у нас. Още вчера го задигнахме от пашата.

— Значи вие сте били онези, които са го нападнали?

— Да. Сега можем да си го признаем. Но ти побързай, за да не се налага дълго да те чакаме.

Закума не остави да й се казва повторно. Побърза към постройката, качи се по стълбата и влезе през отворения прозорец във все още неосветената стая.

Паул Норман не бе способен да понася мълчаливо щастието си.

— Кой би го помислил? — засмя се той с приглушен глас. — Чита продадена тук! Ние ще задигнем любимите си от един и същи харем! Поразително!

Херман стоеше със смесени чувства мълчаливо настрани.

— Приятелю Херман — прошепна Паул Норман закачливо, — ти трябва да имаш рибя кръв във вените си!

— За съжаление — не. Но Закума ми призна с цялата си откровеност, че обича друг.

— И го казваш с толкова равнодушен тон? Разбира се, ти се шегуваш! Ако не те обичаше, щеше да се въздържиш да я вземеш със себе си, а и тя щеше да се въздържи да те последва.

— И все пак е така. Тя спомена едно име, което ме изкара от релси. Обичала някакъв руски офицер, който се казвал Орьолчашча.

— Орьол… Орьол… — изрече вуйчото. — Странно име! Човек може да си скърши езика, когато го изговаря.

— А за нас то е от извънредно голяма важност.

— Защо?

— Орьол означава адлер, а чашча — хорст, заедно значи Адлерхорст.

— The devil![23]

— Според онова, което Закума ми каза, излиза, че той не е руснак, а немец.

— Това би трябвало да е значи следа от изчезналия… Heavens! Не беше ли това вик за помощ?

— Да, вик за помощ от женска уста! Бързо, елате!

Приятелите се устремиха безшумно от ъгъла към постройката. Когато оставиха храсталаците зад себе си и къщата се откри пред тях, видяха отворения прозорец на Закума ярко осветен.

— Тя не е там — отбеляза с тревога Паул Норман.

— Не — отговори Херман. — Би се пазила да освети стаята по тоя начин, след като иска да бяга. Да отидем по-нататък!

Побързаха да приближат по меката трева. Бяха отдалечени едва на двадесет и пет крачки от постройката, когато видяха в стаята на Закума двама мъже.

— Всички дяволи! прошепна Дейвид Линдсей. — Та това е Ибрахим бей!

— И дервишът! Тук нещо не е наред!

— Ибрахим държи свещ… идва до прозореца… ах! Ибрахим се подаде със свещта.

— Шейтан! — чуха го да ругае. — На прозореца е облегната стълба.

В миг дервишът Осман застана до него.

— През прозореца ли е влязла?

— Съвсем определено.

— Значи е била в градината. Какво е правила там?

— Това се питам и аз!

— Да не би оня проклет Херман Валерт…

— Нещо да не ти хлопа дъската?

— Какво иначе ще дири в градината? Трябва бързо да проучим нещата! Може би е още тук.

Двамата мъже се дръпнаха рязко от прозореца и излязоха от стаята, така че помещението сега потъна в мрак.

— Тоя ни съобщи от прозореца какво се кани да прави — подигра се Херман. — По тоя начин веднага разбрахме къде сме.

— Не се шегувай! — отвърна Паул Норман. — Той е спипал Закума, както може да се заключи от думите му. Ние навярно все още бихме имали време да се измъкнем през портата, ама имаме ли право да оставим жените?

— No! — обади се Дейвид Линдсей категорично.

— Значи по дървото и после върху стената!

В следващата минута бяха при чинара, покатериха се и плъзнаха от клона върху зида. Тъкмо го бяха достигнали и чуха вече стъпки и гласове.

— Приближават — прошепна Херман.

— Нека си приближават! — отвърна Паул Норман. — Мисля, че тук сме в безопасност.

— А какво ще стане, ако на някой от ония хрумне същата мисъл?

— Смяташ, че ще се покатери?

— Да.

— Е, тогава не ни остава нищо друго, освен да го съборим с някой изстрел.

— По тоя начин ще вкараме Закума в беда, понеже ще се докаже, че е била при нас в градината.

— Де да имаше някакво средство да им отровим желанието да се катерят!

— Аз знам едно. Като сме легнали с глава един към друг, помогни ми, моля те, Паул, да държим здраво клона, та ако на някой от типовете скимне да го възседне, да го хързулнем обратно.

Клонът, по който бяха пропълзели от стеблото до зида, имаше значителна дебелина и надвисваше на около четири фута над него. Херман се надигна и го притегли бавно към себе си. Норман също го хвана и двамата залегнаха — с глави един срещу друг, — държейки здраво клона.

— Добра идея! — прошепна художникът.

— Нали? Покатери ли се някой от нехранимайковците, просто ще пуснем клона. Той ще излети и ще го запрати, без оня да се е усетил какво е станало. Пет… те са вече тук!

Данданията, с която Ибрахим и дервишът Осман предупреждаваха всички да си отварят очите, междувременно бързо приближаваше. Бели и черни, пъстро размесени, бяха Образували фронт — дълъг, колкото бе ширината на градината — и настъпваха така към ъгъла. Тъй като градината ставаше все по-тясна, хората все повече се сгъстяваха и скоро се намираха плътно един до друг. Всички носеха обичайните за Константинопол книжни фенери и бяха въоръжени кой с каквото му бе попаднало в бързината под ръка.

Левият фланг на тая чудата войска спря близо до чинара, докато десният се отправи към ъгъла да провери тамошните храсталаци. Ибрахим се намираше по средата и до него Осман, дервишът.

— Надничайте внимателно зад всеки храст! — разпореди Ибрахим и зачака мълчаливо резултата от претърсването. Но хората не намериха нищо.

— Значи сме се излъгали — рече Ибрахим, — а Закума само си е позволила една разходка.

— Да ме прощаваш, о, бей! — обади се сега дервишът. — Какво ако някой е бил тук и вече се е оттеглил?

— Че по кой пък начин?

— През дувара.

— Дотам не може да стигне никой.

— И все пак е възможно. Виж това дърво тук! Колко лесно е човек да се покатери и да се прехвърли отсреща.

— Но не и да се спусне отвъд. Дуварът е твърде висок, а долу тече вода.

— Това е вярно, но тъкмо затова Аллах ми праща една сияйна мисъл. Може да е имало някой в градината, да се е изкатерил оттук и да се е проснал горе, за да си чака на рахат, докато си тръгнем. Трябва да се хвърли все пак едно око, я.

— От мен да мине. Омар, покатери се!

Тлъстият черен роб остави фенера си, пристъпи към дървото, обгърна го с ръце и опита да се избута нагоре.

Тъй като диалогът се бе провел на турски, сър Дейвид не беше го разбрал. Но виждайки сега усилията на черньото, приближи уста до ухото на Паул Норман.

— Помислих си го. Искат да се качат.

— Дебелият няма да се справи.

Човекът наистина пъшкаше и стенеше като локомотив на товарен влак. Колкото пъти увисваше, веднага се свличаше пак обратно.

— Емин, избутай го! — нареди Ибрахим ядосано. Емин се впусна да помага, неколцина други го последваха и в крайна сметка на обединените им сили се удаде да изтикат дебелия толкова нависоко, че той успя да докопа най-долния клон. Но вместо да се изтегли сега върху него, оня се залюля няколко пъти напред-назад освободи ръце и тупна на земята.

Тогава дервишът свали мръснобялото си наметало и хвана стеблото, за да се покатери сам. Виждаше се, че не притежава опит, ала все пак стигна догоре. Останал без дъх, седна най-напред на един клон да се отмори.

— Виждаш ли нещо на дувара? — попита го Ибрахим напрегнато.

— Не.

— Е, слизай тогава!

— О, ще се прехвърля отсреща. Ако има някой горе, той ще е пропълзял по-нататък, та да не бъде веднага открит.

При тая недостатъчно плътно тъмнина дервишът навярно щеше да види тримата приятели, ала го заслепяваше светлината на фенерите. Той легна предпазливо на клона и се заизбутва към зида.

— Идва! — прошепна Херман. — При три пускаме клона да отскочи. Едно… две…

— Да не се изтърсиш! — предупреди в този миг Ибрахим.

— Какво ти дойде на акъла, господарю! — отговори дервишът засегнат. — Аллах ме е дарил с изкуството да се катеря като котка. Няма чалъм да падна.

— Три! — изкомандва тихо Херман. Клонът отскочи с голяма мощ; дервишът бе запратен към по-горните клони, после се стовари с трясък на земята.

Всички се развикаха от страх. Осветиха уплашени дервиша, който въпреки святостта си се заизвива с проклятия на земята.

— Строши ли си нещо? — попита Ибрахим угрижено.

— Не знам, трябва първо да проверя! — изстена Осман, после се повдигна бавно и предпазливо от земята.

Тъкмо този миг бе дебнал Херман. Бързо нашепна на художника:

— Сега те са отправили очи към негодника. Значи сигурно мога да рискувам.

Надигна се светкавично, улови клона и го придърпа незабавно към себе си.

— Така, ето че пак го имаме! — заликува той. — Първо, това е добре, в случай че на още някой му хрумне да се покатери насам, и второ, ония там можеха да забележат, че клонът има съвсем друго положение. Обесникът му направи яко падане.

— Ядва се — каза тъкмо в този момент дервишът.

— Благодари на Аллах, че не се увреди. Не е добре за някой, дето може да се катери като котка.

— Ох, умея си го аз добре! — увери Осман ядно при тая насмешлива забележка. — Кой обаче би могъл да помисли, че клонът ей тъй из един път ще отскочи нагоре!

— Отскочил нагоре? Никога не съм чувал за клони, които по свое усмотрение умеят да се движат.

— Ама тоя пък се раздвижи!

— Да. Той действително се огъна под теб и когато ти се изръси отскочи пак нагоре. Но така прави всеки клон.

— Не, тоя се стрелна, когато се намирах върху него. Затова бях запратен. Той сега трябва да стои много по-високо, отколкото преди.

— Че погледни нагоре, де! Той си е досущ в старото положение.

фенерджиите осветиха и всички очи се насочиха към клона.

— Непонятно! — изръмжа дервишът. — Бих се заклел, че отскочи.

— Сега излекува ли се от мнението, че има някой на дувара?

— Дано Аллах го прокълне и всичко, що има на него!

— Значи нямаш мерак да се катериш още един път?

— Хили си се! Аз се отказвам. Нека опита някой друг!

— Безсмислено е. Хайде да вървим — имаме да вършим нещо по-добро!

Мъжете се отдалечиха. Скоро тримата приятели престанаха да чуват стъпките им, а и сиянието от фенерите постепенно се изгуби в градината.

— Беше спасение от беда! — обади се Паул Норман, отдъхвайки дълбоко. — Херман, твоята идея беше наистина безценна!

— Слава Богу, тя ни спаси, а да се надяваме и жените. А сега какво ще правим?

— Във всеки случай няма да останем горе. Положението тук е дяволски неудобно. Ако на ония им скимне пак да проведат разследване, тук може и да ни намерят, докато градината сигурно няма втори път да претърсват. Там ще можем по-лесно да ги отбягнем и се скрием, отколкото тук.

— Ами да слизаме тогава!

Те се спуснаха и се промъкнаха към ъгъла, за да изчакат там дали няма да се случи още нещо.

Но всичко си оставаше тихо. Едва след доста време чуха стъпките на много хора, които вървяха от външната страна на зида, покрай водата, по посока града. Същевременно върхарите на стърчащите над стената дървета се осветиха ярко — знак, че хората отвън носеха фенери със себе си.

Тримата приятели нямаха и понятие, че Ибрахим откарваше с две носилки Закума и Чита в упоено състояние към един кораб.

Та чакаха още дълго време, докато на края търпението им се изчерпи.

— Така няма да стигнем до целта — отбеляза художникът. — Или се е случила някаква беда, или жените са възпрепятствани от някое произшествие. Предлагам да проверим каква е ситуацията, макар и това да е свързано с известен риск.

— Как бихме могли да проверим?

— Просто ще отидем до къщата. Нека видим дали стълбата е още облегната на нея.

Прозорецът на Закума беше тъмен, а стълбата вече не бе там; намериха я да лежи до зида.

— Застанете на пост в двата ъгъла! — каза художникът.

— Аз ще се кача.

Двамата се отдалечиха надясно и ляво. Паул Норман облегна стълбата и се покачи. Решетката беше поставена пак отвътре. Стъкла нямаше. Следователно би трябвало да се чуе, ако имаше някой в стаята. Той се заслуша напрегнато, ала не съумя да долови ни най-малък шум.

— Чита! — прошепна накрая. Никакъв отговор.

— Закума!

Всичко остана тихо. Тогава той слезе и отнесе пак стълбата на мястото й.

— Горе вече няма никой. Ония очевидно таят някакви подозрения и са настанили жените в други помещения. Ще трябва утре вечер пак да идваме.

— Какво ли може да се е случило, че са спипали Закума?

— разсъждаваше Херман.

— Кой знае?

— Как, казваш го толкова спокойно? Аз изпитвам направо ужасен страх. Преди малко покрай стената минаха толкова много хора. Какво ли, ако са отвели жените?

— Накъде биха ги отвели?

— Може да ги е обхванала мнителност и да са ги преселили в палата на Ибрахим. Тогава свършено с отвличането.

— Охо, аз и в този случай не губя надежда! Та нали арабаджията, нашият довереник, знае жилището ни и сигурно ще ни донесе вести.

— Може би и него са спипали като Закума.

— Прав си наистина. Още сутринта, при първа възможност ще поразузная тук.

— И да насочиш подозрението към себе си!

— О, не, ще съумея да го предотвратя. Но утрото вече се сипва. Трябва следователно да си плюем на петите.

— Мътните да го отвлекат тоя Ибрахим, па и целия му харем заедно с него! — изръмжа Дейвид Линдсей.

Приятелите се отправиха бързо и безшумно към зида и се прокраднаха край него до портата. Отвориха я необезпокоявано и заключиха отново след себе си. После напуснаха мястото на безрезултатното приключение.

Едва на порядъчно разстояние спряха да се посъветват дали е по-добре да отидат на яхтата, или в жилището при Инджир бостан мейданъ. Взеха решение за яхтата. Тъкмо достигнаха малкия съд и премина една пътническа лодка. Те не й обърнаха никакво внимание. Бяха крайно изтощени и си легнаха да подремнат малко — Паул Норман със заповед към прислугата да го събудят навреме.

Беше вече доста късно утро, когато художникът се надигна от постелята. Другите двама още спяха и той не се реши да ги обезпокои. Остави им известие за намеренията си и се отправи извън града, към арената на вчерашните преживелици.

При портата рязко и решително приведе в движение дървеното чукче. Един черен отвори.

— Какво искаш? — попита.

— Ибрахим бей, господарят, тук ли е вече?

— Не.

— Кой се разпорежда тук?

— Управителят.

— Доведи го тогава при мен!

— Кой си ти?

— Вестител, изпратен до него по важна работа.

Това помогна. Пуснат бе Да влезе и му бе доведен управителят.

— Кой те праща? — попита човекът.

— Бариша, търговецът на момичета.

— Тоя стар никаквец! Какво иска?

— Трябва най-първо да питам за картината на султанка Чита. Тя още не е довършена. Може би беят ще желае да бъде изрисувана докрай.

За картината той знаеше от разказа на Закума. Сега се възползва от това.

— Тогава трябва някой път пак да дойдеш. Беят ненадейно отпътува.

— Накъде?

— На никого не каза.

— Кога ще се върне?

— Сигур няма да е скоро, защото взе със себе си своите любимки — Закума и Чита.

Паул Норман много се уплаши. Постара се да научи нещо повече, ала скоро установи, че и самият управител не знае друго.

Взе едно магаре и подкара към Пера и палата на Ибрахим, та представяйки се за пратеник на висш чиновник, да събере сведения и там. Но и там узна само, че беят заминал през нощта с някакъв параход.

Едва сега пое обратно към яхтата, за да отнесе лошата вест. Там вече го очакваха с нетърпение.

— Какво научи? — попита Херман.

— Заминали са.

— Кои? Да не би жените?

— И тримата: Ибрахим, Закума и Чита.

— Боже Господи! Какво нещастие!

— Да се знаеше само накъде се е отправил негодяят! Ще го гоня до края на света!

Херман се плесна по челото.

— Стой… аз знам! Как можех и само за миг да се съмнявам!

— Nonsense — изръмжа Линдсей. — Как пък ще го знаеш?

— Нали си спомняш, че вчера след посещението на Ибрахим тръгнах подир султанската носилка. Имаш ли представа кой слезе от нея пред къщата на Ибрахим?

— No.

— Великия везир в собствената си персона. Сега още ли си в съмнение, че внезапното отпътуване на турчина се намира във взаимовръзка с вчерашната височайша визита?

— Може да е така! Но с това все пак не напреднахме нито крачка. Кой ще ни каже сега накъде се е запилял нехранимайкото? Може би Великият везир?

— Не се надсмивай! За неща от тоя род аз си имам своите източници. Давам ти дума, че още преди вечерта ще ти назова целта на пътуването на Ибрахим.

Той си взе шапката и бързо се отдалечи, без да обърне внимание на въпросите, извикани след него.

Дейвид Линдсей и Паул Норман трябваше дълго да чакат завръщането на Херман. Час след час минаваха и от нетърпение Линдсей даваше такива противоречиви заповеди, че хората му поклащаха замислено глави. Най-сетне, в късния следобед, Херман се завърна — разгорещен и останал без дъх.

— Е? — попита Паул Норман.

— Ибрахим е заминал за Тунис и аз ще отпътувам след него при първа възможност.

— За Тунис? — попитаха двамата като от една уста.

Какво се кани да прави там?

— Ще обясня нещата възможно най-кратко. Вчера ви разкрих, че работя за Германия в тайната разузнавателна служба. Това води със себе си, че аз трябва да държа очите си по-отворени, отколкото кой да е друг космополит. Благодарение на няколко особени услуги си извоювах доверие; сега бивам използван само в случаи, когато се касае за щекотливи, изискващи предпазливост разузнавания. Та ето как от вас се запътих веднага към… не, името няма значение за работата, И тъй, отидох до моя шеф. Той се учуди, когато му разказах за посещението на Великия везир при Ибрахим и отдаде голяма важност на тая вест. Веднага пусна в ход нишките си и още след два часа вече знаех всичко.

— Какво? — запита Паул Норман.

— Какво? — повтори англичанинът.

— Че вчера Дивана се е събрал и решил Ибрахим да бъде изпратен в Тунис, за да следи зорко ходовете на Мохамед ес Садок бей, комуто Портата няма доверие. Разбирате ли ме?

— No — отговори Дейвид Линдсей. — Пет пари не давам за тоя Тунис, а за Мохамед още по-малко. Yes.

— Ще ви обрисувам с няколко щрихи положението в Северна Африка, франция се стреми към притежание на Тунис, а Мохамед ес Садок бей, който едва от скоро придоби независимост от Високата порта, се страхува за своето владичество. Ето защо търси помощ от Италия, с която преговаря за Триполи. Но забележете добре: Триполи принадлежи на Портата. Следователно можете да се досетите, че султанът понастоящем е в обтегнати отношения със своя бивш васал, беят на Тунис.

— Това е лесно разбираемо — рече Паул Норман. — А Германия? Какво общо има тя с тая работа?

— Германия? Нейните интереси са залегнали другаде. Но не може да й е безразлично, като гледа как франция разширява колониите си до безкрайност. Ето защо опитва да провали домогванията на своята западна съседка към Тунис, а от друга страна, подкрепя Италия в нейните стремежи към Триполи. Ясно ли се изразих?

— Yes. Много ясно. Изключително понятно! — изрази похвала сър Дейвид.

— По тази причина Германия следи внимателно стъпките на Портата, които тя предприема срещу бея на Тунис. По тая причина се отделя голямо внимание и на пътуването на Ибрахим за Тунис. И знаете ли кой ще го държи под око?

— No — рече Линдсей, поклащайки глава.

— Но аз знам — обади се Паул Норман. — Преди малко ти каза, че ще пътуваш след оня за Тунис. Може би дори имаш…

— Да, имам — засмя се Херман. — Необходимо бе само да спомена, че на драго сърце ще потегля след турчина, и веднага получих мисията. Заминавам утре с първия параход.

— И аз ще пътувам с теб — допълни художникът.

— Nonsense! Утре! Защо не днес? Защо не веднага?… Ей, кептън!

— Сър!

Капитанът застана с няколко крачки пред англичанина.

— Кога можем да отплаваме?

— Накъде, сър?

— Към Тунис.

— След три часа. По-рано не става, защото толкова време ще отнемат формалностите в пристанищната служба.

— Well! След три часа! Yes!

Докато капитанът побърза да се отдалечи, за да даде необходимите заповеди, Линдсей се обърна към двамата немци:

— Паспортите?

— Аз моя винаги го нося в себе си — обясни Херман.

— Аз също — прибави художникът.

— Well. Отидете бързо с тях до немското консулство, за Да ви ги подпечатат за Тунис.

— Аз вече го сторих — засмя се Херман. Сър Дейвид се ухили.

— След изтичане на три часа тръгваме! Yes!… Go ahead! (Напред!) Трябва да пипна обесника Ибрахим, трябва да знам откъде има часовника и искам за руснака Ер… Ор… Ур…

— Орьолчашча!

— …да, Орьолчашча, нещо повече да узная. Тук с отвличането не ни провървя. Never mind. В Тунис толкова по-добре ще успеем. Well!

Докато Паул Норман тръгна да уреди паспортните си формалности, Херман се зае с пренасянето на своите вещи и тези на приятеля на яхтата.

Точно след три часа отплаваха. На палубата англичанинът стоеше между двамата немци в своя сив, кариран костюм. От физиономията му лъхаше крепката увереност на човек, убеден, че онова, което възнамерява, непременно ще сполучи.

Девета глава

Сред руините на Картаген

Столицата Тунис не е разположена непосредствено край морето, а на брега на едно езеро, което я отделя от него. Ето защо при морския бряг има отделно, външно пристанище, което за Тунис има съвсем същото значение, както Бремерхафен за Бремен или Куксхафен за Хамбург. То се нарича Голета.

От Тунис до Голета човек може да стигне с кола, на кон или като пешеходец, а в по-ново време дори с железница. Шосето, което води до пристанището, е винаги оживено. И особено ако е съобщено за нови кораби, тогава търговци и любопитни се стичат към рейда.

Любопитните, които и днес стояха на брега, така и не можеха да проумеят малкото нещо, приближило тук преди два часа и пристанало между големите кораби, сякаш бе напълно равноправно с тях.

И преди всичко се звереха в чудата сива карирана фигура, изрисувана отпред на носа. Никой от ориенталците не смяташе за възможно, че би могло да има в действителност такъв човек. Но когато каютата сега се отвори и от нея пристъпи живото й въплъщение, смайването премина в гласно удивление.

Дейвид Линдсей ни най-малко не се поинтересува от любопитните погледи и възгласи, а попита капитана по привичния си, спокоен маниер:

— Пратиха ли вече мистър Норман или мистър Валерт известие къде ще живеят?

— Още не, сър.

— Well. И бездруго ще го узная.

— На сушата ли отивате, сър?

— Yes.

— Кога бихме могли да ви очакваме?

— Не е уточнено. Вкарайте яхтата във вътрешното пристанище! Чакайте ме там! Well!

Той закрачи по пристана към брега и се вряза в човешкото гъмжило, което почтително се разстъпваше пред него и сащисано го оглеждаше.

Тук имаше маври, араби, туареги, тибуси, негри, евреи от какви ли не страни — мъжки и женски пол от всички нюанси на цветовата гама, кой от кой в по-различна, по-пъстра носия и парцали.

Носачи, магаретарчета, файтонджии, прислужници за временно ползване и веслари напираха към него с убеждението, че този необичайно облечен мъж навярно ще раздава и необичайни бакшиши. Той обаче избутваше всички с огромния си чадър, а когато това не бе достатъчно, пускаше в ход юмруци и лакти.

Тъй като Тунис сияеше толкова близо зад вълните на езерото, а той от известно време бе ограничен само на кораба си, пожела да удостои дългите си крака с едно здравословно движение — сиреч да отиде пеша до града.

Докато се помайваше бавно нататък и плъзгаше очи по всички направления, където имаше нещо за гледане, погледът му падна и върху една жена, която още преди туй бе забелязал на брега, и която очевидно също като него хранеше намерението да се разходи до града. Имаше представителен външен вид и младежки гъвкави движения.

— By Jove! — промърмори Линдсей — разкошна жена. Вероятно от някой знатен харем. Ама за съжаление съм сам и не говоря турски. Де да беше тук Норман или Херман! Но не — те щяха да ми грабнат тая султана изпод носа. Я да опитам дали не говори френски.

— Той свали на минаване високия цилиндър на сиви карета.

— Bonjour, mademoiselle![24]

— Bonjour, monsieur![25]

— Я гледай, вие говорите френски!

— Както чувате!

— Wonderful! Имате ли право всъщност да разговаряте с някой мъж?

Тя го изгледа учудено през булото.

— Тук действително ще бие твърде на очи, ако говоря с вас! — отвърна колебливо.

— Няма ли някое местенце, където по-добре бихме могли да побъбрим, отколкото тук?

— Желаете ли го, мосю?

— Yes — изплъзна му се отново на английски.

— Е, тогава ще ви кажа нещо. Изчакайте тук, докато продължа донякъде по брега, и после дайте знак на някой от тези лодкари. Качете се и му кажете само думата «Картаген».

— С каква цел?

— Руините на Картаген лежат там отсреща. Ще се отправим нататък, защото там ще бъдем ненаблюдавани!

— Well!

— А когато човекът ме настигне, посочете ме и му кажете «берабер алмак».

— Какво означава то?

— Да я вземем с нас. Той след това ще пристане и ще ме пусне да се кача.

— Marvellous![26] Well, само вървете! Аз ще си свърша моята работа.. Значи махам и берабер алмак! Хубаво!

Тя тръгна. Той не забеляза многобройните учудени погледи, които се приковаха в него — мислеше само за приключението, усмихнало му се така неочаквано тук. Дейвид Линдсей, разбира се, бе умна глава… ала импулсът към романтични преживявания често го караше да забравя всяка разсъдливост. Към това се добавяше и становището на европееца, който с думата туркиня или мохамеданка веднага свързва и понятието харем или голяма опасност. А всичко, що бе свързано с опасност и риск, него го привличаше.

— Среща сред руините на Картаген! — промърмори той. — Картагенците не са и предполагали, че сред техните руини ще подклаждам едно харемско приключение! Изискано приключение! Yes.

Сетне кимна на един лодкар и се качи. Мъжът се усмихна особено, когато неговият пасажер му назова думата «Картаген», и хвърли лукав, изпълнен с разбиране поглед към крачещото напред момиче. Изглежда вече бе посветен в тоя род тайни.

— Берабер алмак! — разпореди сър Дейвид, когато моментът настъпи.

Лодкарят веднага се насочи към брега и красавицата бе взета. Тя седна срещу англичанина.

Сега тръгнаха в по-бавен ход напреко през вътрешното езеро.

— Сигурно не сте турчин? — попита тя безобидно.

— No. Англичанин съм.

— О, Аллах, значи гяур!

— Не се стряскайте, моля! Ние християните не сме канибали. Yes.

— Това ме успокоява — отвърна тя по детински сериозно.

— Аз по-скоро съм готов да ви окажа всяка добрина. Трябва само да ми дадете възможност.

— О, Аллах, бих могла да ви я дам.

— По-напред обаче трябва да ми изпълните една молба. Предоставете ми удоволствието да зърна красивото ви личице. Та нали и вие виждате моето.

— Не знаете ли, че това е забранено?

— Yes. Зная. Но нали сме сами.

— Лодкарят…

— О, той ще мълчи като рибата във водата наоколо.

— Е, ще рискувам. Вие сте мъж, на когото може да се окаже такава услуга.

Тя раздели на две страни фереджето. Действително, беше красива. Устата бе пълна, страните леко окръглени, погледът прелъстителен. Момичето му хареса.

— Ее, доволен ли сте?

— Yes, много — отговори с цялата си искреност. — Я кажете, вашият харем голям ли е?

— Да.

— Колко са жените в него?

— Шест. Сред тях ние трите дъщери.

— Значи баща ви е притежателят?

— Да.

— Щастлива ли сте?

Тя го измери с изненадан, изучаващ поглед. Такъв въпрос явно не бе очаквала и се замисли как да се държи с този странен чужденец.

— Н…не — дойде едва след време колебливо от устата й.

— Well! Много добре! Отлично!

— Как? Вие се радвате?

— Yes. Дори много! Ще ви кажа причината, когато сме сами. Сега е твърде рисковано!

С това разговорът замря — за голямо неудоволствие на момичето, което нищо не можеше да проумее от поведението на англичанина. Не беше се влюбил в нея, това веднага й бе станало ясно. Но какво ли тогава искаше от нея?

Лодката пристана и Линдсей слезе със своята «султана». Тъй като предстоящото приключение бе приповдигнало настроението му, възнаграждението бе толкова богато, че лодкарят се подхили доволно в брадата си и изгледа почти съчувствено щедрия дарител.

Но сър Дейвид вече нехаеше за мъжа, а веднага се отправи с придружителката си към руините. Така не забеляза хитрия поглед, който весларят прати след него.

— Влезе в мрежата! — продума лодкарят на себе си. — Здравата ще се изръси, додето се отърве от бандата.

От тази страна на водния басейн местността не бе така оживена. Много рядко се мяркаше някой самотен пътешественик, който се скиташе из руините на толкова могъщия и богат някога търговски град Картаген.

След късо разстояние момичето спря.

— Сега ми кажете защо се радвате, че не съм щастлива! — започна тя без всяка подготовка.

— Well, защото при това положение лесно ще се съгласите с моето намерение.

— Какво намерение?

— Аз ще ви направя щастлива. Yes!

— Ще ме правите щастлива? И как се каните да я подхванете тая работа?

— Много просто, мадмоазел. Ще ви освободя от вашето скръбно обкръжение.

— Ще ме освободите?

— Well. Отвлека. Yes.

— От…влечете?

— Yes.

— От бащиния ми харем?

— Yes.

Момичето отново го проучва известно време с поглед. Сериозно ли говореше наистина? Толкова ли наивен беше в действителност, или само си даваше вид, че не забелязва как се подзема с него?

— Защо не потърсите за тая цел някоя англичанка?

Смаян от тоя глупав въпрос, носът му като че се удължи.

— В свободна Англия хареми и робство няма. Yes.

— Че да се ожените ли искате?

— Nonsense! Не да се женя! Само отвлека!

Сега изглежда тя схвана къде беше с него. Един ипохондричен англичанин, повече нищо! Който й идваше обаче направо добре дошъл и тя реши да влезе в тон на приумиците му.

— Но това ще е трудно, много трудно — каза, като продължиха пътя си.

— Well! Толкова по-добре. Но накъде ме водите?

— Виждате ли колоните там отсреща? В подножието им се намира една колиба — там ще бъдем сами и ще можем необезпокоявано да си поговорим.

— Кому принадлежи?

— На един много добър мой познат. Беше роб на татко, но като награда за неговата преданост той го освободи. Изчакайте тук малко! Ще ми се първо да надникна дали няма външни хора.

— Well, ще изчакам.

Тя тръгна, а сър Дейвид се облегна, изпълнен с очакване, на един могъщ каменен блок отпреди много столетия, не сваляйки очи от колибата, в която изчезна момичето. Мина доста време, преди отново да я види. Появи се заедно с едно друго момиче и един мъж и посочи към него. Огледаха го много старателно.

«Някакъв мъж? — помисли си той. — Well, ще има добър бакшиш, ако се държи разумно.» Сега неговата спътница се върна.

— Ее, как стоят нещата? — попита я напрегнато.

— Сигурността ни е гарантирана. Елате!

— Значи това беше освободеният роб на баща ви?

— Да.

— Но при него имаше някаква женска особа!

— Няма защо да се безпокоите. Това е скъпата ми сестра, която също като мен е направила една разходка към руините.

— А-а! О-о! Сестра! Симпатична ли е?

— Много красива даже!

— Млада?

— Две години по-млада от мен.

— Има ли си мъж или любим?

— Не.

— Well! Елате, хайде!

Колибата беше построена от грубо одялани камъни и в никой случай не създаваше впечатление за уют. Пред вратата стоеше бившият роб — длъгнест, мършав тип с кривогледи очи и загърнат в облекло, за което изразът парцали би бил най-охарактеризиращ. Видът му не будеше особено доверие, още повече че във въжето, което му служеше за пояс, бе втикнал два дълги ножа.

— Саллам алейкум! — поздрави той и се поклони смирено.

— Bonjour! — отговори Дейвид Линдсей. После извади една жълтица от добре натъпканата си кесия и му я подаде.

Физиономията на човека разцъфна в доволство. Той направи един още по-дълбок метан.

— Хиляди благодарности, мосю! — отвърна сега и той на френски. — Влезте в моето окаяно обиталище! Аз съм ваш закрилник и ще вардя никой да не ви обезпокои!

Линдсей се отзова на поканата. Трябваше наистина дълбоко да се приведе, за да мине през ниската врата. Вътрешността на колибата представляваше четириъгълно помещение, което не съдържаше нищо друго, освен една дълга рогозка, върху която за разкрасяване бе проснато чердже. В единия ъгъл се виждаха няколко потрошени гърнета и друга подобна мръсна посуда, а в другия се мъдреха някакви шишета и една винена чаша. Никакво отверстие не служеше за прозорец.

На черджето седеше младата сестра. Тя поздрави сър Дейвид на френски.

— Сестрата ми разказа за вас — каза. — Бъдете значи добре дошъл, макар че не бива да се показваме пред никого, нито пък с някого да говорим. Само заради сестра си ще направя изключение. Седнете!

Линдсей се освободи от шапката и чадъра и се настани плътно до нея на застелката, за да има място и за по-голямата сестра. Онази обаче не даде вид, че ще сяда. Погледна първо още един път през вратата и после попита:

— Знаете ли, че в Тунис е обичай да се приветства госта с добре дошъл?

— Обичаят навсякъде е такъв, а и вие вече нали го сторихте.

— Но още не сме пили с вас питието за добре дошъл.

— Охо, питие? Че къде пък го държите?

— Там в шишетата. Искате ли едно, та да можем да пийнем и ние с вас?

— Тъй да бъде.

— Ама собственикът на колибата е беден, не може да раздава виното даром.

— Excellent! Ще получа питие за добре дошъл и после ще си го платя. Well. Колко струва това шише?

— Десет франка. Много ли е за вас?

— Не мога да кажа още сега, тъй като не знам доколко го бива виното. Но като за ваша угода не е прекалено.

— Тогава платете?

— Ха… веднага?

— Да.

— Значи отсрочка до тръгването няма? Добре, ето парите, малко дяволче.

Той й даде десетте франка, а тя донесе едно от шишетата, напълни чашата и му я подаде.

— Ето, пийте! Аллах да ви съхрани за дълго!

— Well! Само пийте вие по-напред!

Тя надигна чашата и я изпразни на един сулук.

— Не лошо! — удиви се той. — Имате много добра глътка, почти като моя стар кормчия. Дайте сега и на сестра си!

— Не, ваш ред е. Вие сте гостът.

— Well! Давайте тогава!

Поднесе предпазливо чевръсто напълнената чаша най-напред до обонятелния си орган. Очите му се свиха, а подозрителният нос заснова нагоре-надолу. После надигна решително чашата и удари един бърз гълток. Последвалата физиономия не подлежеше на никакво описание. Тънките устни се сляха, като че бяха решили никога вече да не се отварят, а носът започна да се надига и свежда в серия бързи движения, сякаш бе дълбоко възмутен от неправдата, която му бяха причинили. А после последва изригване, което човек би могъл да нарече направо вулканично. Нещо разтърси цялото му тяло и той захвана на един дъх да кашля и киха. Докато на него сълзи му се стичаха по страните, двете момичета се кискаха високо и безсърдечно на болезнената сетнина от тяхното «добре дошъл».

— Какво толкоз има… абчиих!… да се кикотите, лудетини такива! — заруга той. — Та това дяволско… абчиих!… дяволско нещо гори… абчиих!… като пъкъл! И вие наричате това… абчиих!… наричате това приветствие за добре дошъл? Че от какво пък е направена тая напитка?

— От спирт.

— Е, да, да, това вече го почувствах! И от какъв само! Heavens! Ама какво още има вътре освен спирта?

— Портокалови кори, дива любеница и чесън.

— Дива… и чес… The devil, да не сте откачили? Тогава наистина не е за чудене, дето хапе като побесняло! И тая ракия я пиете като някой стар фелдфебел?

— Сестра ми също. Вижте!

При тези думи момичето подаде чашата на сестра си, която я гаврътна на един дъх.

— Е, на, това си е! фаринксите ви действително трябва да имат естеството на някой стар кончов от ботуш. Диви любеници и чесън! Десет франка!

— Да не би да ви иде твърде скъпичко?

— No. Заради вас — не. Ама бива ли вие като мохамеданки да пиете такова нещо?

— Естествено, та това не е вино.

— Тоя Мохамед можеше и да бъде по-разумен, ако ви беше разрешил виното, а запретил тая пъклена настойка! Wonderful! Такива нежни девойчета, пък къркат подобно чистилище! В Ориента човек наистина не бива на нищо да се диви. Yes.

Сега сестрата зае мястото си от другата страна и тъй като черджето не беше много дълго, тримата седяха плътно един до друг. На англичанина това бе все пак малко неприятно. Та нали в никой случай не си бе поставил за цел някакъв флирт. Него го интересуваше единствено харемското приключение, сиреч ако е възможно да отвлече някоя туркиня от харема й. Но сега в него се появи леко съмнение дали пък наистина е на правия път, защото тези две жени не му правеха впечатление да се чувстват нещастни, нито заслужаващи рискованото начинание на едно отвличане.

— Е, деца — каза той с малко угнетен тон, — доверчиви сте — да, това е вярно. Ама как собствено стоят нещата с отвличането?

Момичетата се спогледаха с разбиране.

— С нас тая работа ще е трудна, много трудна — отговори едната. Ние сме под ключ.

— Това хич нищо не значи. Впрочем нищо такова и не виждам. Та нали се шляете тук съвсем свободно!

— Ох, така е само привидно. Отдалеч иначе ни наблюдават много зорко.

— Също без значение. Необходимо е само да ви закарам до яхтата си и сте свободни.

— Това не е така лесно, както си мислите. Нас ни надзирават, без да го забележите. Не бихте стигнал с нас до кораба си.

— Хмм, харесва ми.

— Ние можем да бъдем отвлечени само от нашето жилище в града. Но баща ни е много бдителен и строг. Той ще ви убие, ако ви свари на местопрестъплението.

— Убие? Тая работа толкова леко няма да му се удаде. Yes!

— И после съществува още една пречка. Аз с други думи няма да се съглася да бъда отвлечена сама.

— Няма? Защо? Да не би да трябва да отмъкна всичките тия шест, за които говорихте?

— Не, защото три от тях са вече жени, и на това отгоре стари.

— Тогава нека си останат, където са си!

— Но ние другите три — сестрите — се обичаме и сме се заклели да не се изоставяме. Ако вие на един път не ни…

— By Jove! На един път три!

— Това условие е толкова тежко, че вие хич и не щете да знаете сега за мен, нали?

— Тежко? Nonsense. Ама как стои работата с третата сестра? За нея досега още нищо по-конкретно не съм научил. Тя млада ли е?

— Най-младата от нас.

— И красива?

— Най-красивата от нас.

— Well. Ще дойда да ви взема и трите.

— Давате ли дума, ръката си?

— Yes. Ето ръката. Но, деца, кажете ми сега и защо толкова копнеете да се махнете от къщи. Виждам все пак, че се разхождате с цялата си свобода. Имате си чудесния чеснов спирт с диви любеници — какво повече желаете от това?

— Първата и същинска причина е, че баща ни е истински тиранин.

— Магарето!

— Дава ни твърде малко да ядем.

— Е, е, не изглеждате чак изпосталели от глад!

— Освен това не можем да се понасяме с жените му. Те са дърти, свадливи и големи клюкарки. Мразят ни, защото сме млади и хубавички. По тая причина ни създават ядове, колкото си щеш.

— Добре! Сега вече разбирам: змийски зъби и нощни шапчици! Но по-нататък, та аз хич не знам как да ви наричам и се обръщам към вас.

— Забранено ни е да си казваме имената.

— На вас жените много неща са забранени, което не ви пречи да ги вършите.

— По-добре ни наричайте така, както вие искате.

— Това е романтично и ми харесва. Съгласен съм значи и ще ви дам имена. Тъй като съм се наместил между вас и работите ми потръгнаха като на патриарха Яков, който нали също отвел със себе си в родината две сестри, то казвайте се като тях — дясната Рахил, лявата Лия. Съгласни?

— Да!

— Хубаво! — продължи той. — Я сега да поговорим за намеренията си. Как си представяте вие нещата? Вкупом ли трябва да ви взема?

— Да, естествено.

— За да се оженя сетне за вас?

— Е-е, да не би не?

— No, не върви. Като християнин няма как да се оженя за туркиня, а за три толкова по-малко. Хубава история би била. И тъй, отбележете си добре: ще ви освободя на драго сърце и с най-голямо удоволствие… но да се оженя за вас — не мога.

— Нищо не вреди. Та нали има и други, много други!

— Heavens! — изтърси той.

— Не е ли вярно?

— Така е! Ама вие наистина ли сте на мнение, че трябва да вадя за други печените кестени от огъня?

— Не искате ли? Тогава ни оставете да си седим тук! Или се оженете за нас напук на всички пречки!

— Поврага! Heigh-day, какви ли очи ще облещят в клуба в Лондон, ако взема да се изтърся с вас трите! Но въпреки всичко ще ви отвлека. Заел съм се и ще го доведа докрай. Съвсем сам. Ще има да се чудят и маят!

— Кога ще стане тая работа?

— Най-добре още днес!

— Още днес? Как мислиш, Лия?

— Ти как мислиш, Рахил?

— Мисля, че ще е мъчно.

— Да, но възможно все пак.

— Само когато всички други спят.

— По-рано не. Сега обаче още нищо не можем да уточним. Не сме си у дома.

— Well! В такъв случай ви съветвам да си отидете вкъщи.

— Това ще е най-доброто. Но как можем да ви пратим хабер?

— Не знам. Би трябвало вие да го знаете.

— Имате право. Ох, де да можехте да посетите баща ни! Тогава всичко щеше да се уреди много по-просто.

— Че той посреща ли гости?

— Дори често. Но за съжаление не обича чужденците.

— Много глупаво от негова страна.

— Да, много умен нашият баща не е, но… алчен за пари, и това е може би слабото място, за което можете да се заловите.

— Как тъй?

— Трябва да му дадете малко пари.

— Бакшиш?

— О, бакшиш човек дава само на някоя по-нискостояща персона. С това така бихте го оскърбил, че нашият план завинаги ще стане неизпълним.

— Well. Отказваме се значи. И какъв е всъщност тоя стар киселяк?

— Търговец на скъпоценности.

— Има дюкян?

— Не. Та тъкмо там е работата, я. Той се оттегли от занаята. Купува и продава единствено още от чиста страст. Мнозина от тези, които идват при него, биват отпращани. Той никому не показва своите съкровища, прави се на заклет сиромах и изнася на показ само няколко неща. Те обаче често са големи рядкости. Който го разбере, той е неговият човек.

— Аз също обичам рядкостите.

— Искате да опитате?

— Yes.

— Но такива рядкости са много скъпи?

— Е, колкото едно кралство все пак няма да струват.

— Трябва да напипате ахилесовата му пета, не бива, в името на Аллах, да се скъпите и пазарите; по тоя начин ще си спечелите уважението му. Може би дори ще ви покани да пиете кафе с него в двора.

— Това някое голямо отличие ли е?

— Да. Той го прави много рядко; на един франк никога не е оказвал тази чест. Получите ли обаче вие поканата, спечелили сме.

— Как тъй?

— Тогава ще можем да ви съобщим как да ни изведете от къщата. Зад мястото, на което гостът обикновено седи, има една предназначена за жените решетка. Стане ли по някое време татко да се отдалечи за малко — а ние ще му дадем съответния повод, — ще останем сами и тогава ще ви запознаем с нашия план.

— Много добре! Но ако не се отдалечи?

— При това положение скришом ще ви мушнем една бележка, в която ще бъде записано всичко необходимо.

— Хубаво. А как се казва старият?

— Али ефенди. Ама вие не бива на никого да споменавате името му, нито пък да питате някого за него.

— Защо не?

— Това би ни издало, тъй като вие носите биещо на очи облекло. Когато ние, трите сестри, сме изчезнали, никой не бива да си има представа накъде сме побягнали.

— Но как ще открия жилището ви, като не бива да питам за него?

— Следвайте ни отдалеч и наблюдавайте къде ще влезем.

— Добре, ще дойда.

— Но не преди да се е стъмнило напълно. В противен случай татко ще ни види, когато застанем зад решетката. А сега нека да си доизпием и да вървим!

Рахил и Лия пресушиха после шишето сами, понеже той отказа да вземе повторно участие. После тръгнаха.

Двете момичета отидоха до езерото и наредиха да ги прехвърлят. Линдсей също нае един лодкар и слезе на сушата веднага след като двете красавици напуснаха ладията.

В сър Дейвид заговори разкаянието, задето се впуска в една такава авантюра; от друга страна обаче той не беше човекът, който ще се спре на половината път. Освен това бе дал дума на момичетата и я бе скрепил с ръкостискане… Не, назад не можеше да се върне. Пък и от тая история може би щеше да произлезе някое преживяване, от което по-късно да не е нужно да се срамува.

Естествено минувачите отново гледаха с удивление след него, ала той пет пари не даваше за това, и следва момичетата по няколко от тесните, криви улици и сокаци, докато се вмъкнаха в една врата.

Чак тогава Рахил обърна глава и му кимна. Верен на уговорката, той отмина равнодушно, като че къщата въобще не му влизаше в работата. Но тайно я огледа много внимателно.

фасадата създаваше впечатление за някой стар, порутен дувар. Нямаше ни едно-едничко отверстие, освен вратата. Това бе всичко, което можа да констатира. Подобно построена бе и съседната къща, край която свиваше тясна уличка. Той навлезе в нея. Там сигурно имаше градина, ала зидът бе твърде висок, за да може да надникне през него.

— Интересна ситуация! — рече си ядосано. — През пътната врата не мога да ги изведа, значи трябва да се излезе отзад и през тази съседна градина. Откъде обаче да взема необходимата за целта стълба? Е, и бездруго трябва да чуя първо какво ще кажат момичетата.

Той си впечати улицата и къщата, така че да е сигурен, че ще ги намери вечерта. Дотогава не оставаше много. Ето защо намери едно обзаведено в европейски стил кафене и пуши и пи там, докато започна да се смрачава.

Десета глава

«Отвличане от сарая»

Беше станало тъмно. Дейвид Линдсей потегли.

Все пак се чувстваше малко особено. Не че точно се страхуваше — страх той не познаваше, — но изпитваше някаква вътрешна напрегнатост, приличаща малко дори на тегота. А пък и не бе за чудене. Докато пушеше и пиеше, той се бе опитал да си втълпи, че прави едно добро дело на момичетата, ала в крайна сметка вече не бе толкова убеден в това. Само една мисъл го укрепваше в неговото необикновено начинание: съвсем сам и на своя глава да излезе на това приключение. И ако то се удадеше… какво ли щяха да кажат Норман и Херман!

Тези съображения му възвърнаха в заключение цялото самочувствие, така че при напускане на кафенето изпъна ръст и дръзко килна цилиндъра към тила. Не след дълго вече бе намерил улицата и къщата. Вратата беше заключена.

Почука.

В момента го глождеше любопитство за тоя Али ефенди, бащата на трите момичета, които днес щяха да бъдат отвлечени. Едва след повторното хлопане чу тътрещи стъпки и после вратата се открехна само доколкото позволяваше осигурителната верига.

— Кой е? — прозвуча насреща му гърлен женски глас на арабски.

— Не ви разбирам — отвърна той тихо. — Не владеете ли френски?

— Да. Почакайте!

До процепа на вратата сега бе приближен един стар фенер, а над него се появи сбръчкано женско лице, което му хвърли изпитателен поглед.

За него беше вече известено от двете момичета и понеже бяха забравили да го попитат за името, бяха описали точно персоната му. Старицата бе получила в тази връзка инструкциите си, ала въпреки това тя не го пропусна веднага, когато видя, че е очакваният — той не биваше да се догади, че вече знае за него.

— При кого искате да отидете? — попита сега на френски.

— При Али ефенди.

— Какво желаете от него?

— Ценител съм на редки и старинни предмети, а чух, че той притежавал сбирка от такива неща. Yes.

— Той не обича по това време да го безпокоят. Каква му е файдата да се мъкнат при него чужденци, за да зяпат вещите му, и да си тръгват после, след като са изрекли само една гола благодарност!

— Не принадлежа към такива чужденци. No.

— Да не би да се тъкмите да купувате?

— Да, стига нещо да ми хареса.

— В такъв случай ще се осмеля да ви пусна. Почакайте в коридора!

Старата отстрани синджира, пусна го да влезе и веднага заключи пак вратата. После бързо се отдалечи с фенера.

Оставиха го доста дълго да чака в мрака. Най-сетне старата се върна и го освети отново в лицето.

— Можете да дойдете.

При тези думи му даде знак с ръка, че трябва да я последва, и го поведе от коридора по един тесен страничен пруст, където отвори една врата и го пропусна.

Дейвид Линдсей застана в малка варосана стая, в която нямаше нищо друго освен една стара прогнила маса с два още по-недъгави стола. Той намести единия, седна предпазливо и зачака. Един светилник от ръждива желязна тел, в който гореше лоена свещ, разпространяваше оскъдна светлина.

През една друга врата сега влезе стопанинът на къщата. Носеше дълъг кафтан на големи, едри цветя и червен фес. Беше стар, а дългата, стелеща се на вълни брада придаваше на външността му нещо достолепно, което обаче пронизващият поглед много накърняваше.

— Мархаба! — поздрави той, като направи с ръка едно изискано, почти снизходително движение, без да се поклони, както му е обичаят.

— Какво означава тая дума? Разбирам само френски.

— Bonsoir!

— Аха, добър вечер! Добър вечер, мосю Али ефенди. Прощавайте, задето ви безпокоя, но чух за вашите скъпоценности и бих искал да ви помоля да ми покажете някой неща от тях.

— Всъщност не обичам да го правя. Зарязах занаята.

— Зная! Но сред познавачи на изкуството и колекционери това все пак е нещо по-различно.

— Е, да, ако наистина бяхте познавач и колекционер!

— Такъв съм.

Старият го огледа изучаващо.

— Нумизматик ли сте?

— Yes. Oui.

— Е, тогава ще проявя готовност да ви покажа няколко стари монети, които са много ценни.

После излезе. Дейвид Линдсей опря чадъра с цилиндъра в ъгъла и зачака търпеливо. Старият се върна с една кожена торбичка в ръка. Извади една грижливо увита в копринена хартия монета, отстрани обвивката и я подаде на англичанина.

— Това е една голяма рядкост, разпознавате ли я? Беше стара френска монета от пет су, но с толкова захабени, а може би и умишлено изтъркани повърхнини, че от отпечатъка вече нищо не се различаваше. Сър Дейвид я проучи внимателно.

— Well. Стара медна монета.

— Да, ама откъде и от кое време?

— Не зная наистина. Трябва откровено да призная, че моите познания тук ме изоставят.

— Е, тогава се вслушайте в религиозно смирение и благоговение: този екземпляр принадлежи към онези сто монети, които пророк Мохамед, благословил го Аллах, наредил да насекат като възпоминание за завладяването на Мека.

Англичанинът нямаше никаква охота да вярва, че Мохамед по онова време е притежавал машина за сечене на монети, ала трябваше да поддържа Али ефенди в добро настроение, ако изобщо искаше да постигне целта си. Ето защо каза с тон на удивление:

— Хайде бе! Ами че тогава тази монета действително е с висока стойност. На колко се оценява?

— Петдесет франка.

Ама пък за Дейвид Линдсей това бе твърде много; той я върна.

— Може да струва толкоз, но аз съм убеден, че няма да я продадете.

— Защо не? Аз имам още няколко със същата ценност.

— Покажете ги!

— Ето, тая сребърна пара е почти също толкова ценна. Я се вгледайте по-внимателно!

Линдсей му стори услугата, ала и при тази монета двете страни бяха толкова гладки, та човек нямаше как да разбере, че е била някога шест австрийски крайцера.

— За съжаление и нея не разпознавам.

— Не? И все пак тя е много ценна. Мохамед Втори наредил да я изсекат като възпоминание за неговото чудно покоряване на Константинопол.

Тоя изтъкнат произход на монетата сега наистина вече по нищо не й личеше.

— Колко ще струва?

— Трийсет франка.

— Мисля, че и тая монета ви е израсла така на сърцето, та няма да се решите да я продадете. Yes. Покажете ми друга!

Али ефенди извади сега на бял свят още три-четири парчета, които били също така от значителна стойност, ала и те бяха изгубили за жалост всеки отпечатък като първите две. Когато сър Дейвид и сега не даде вид, че ще купи някоя, старият се разгневи.

— Мислех, че сте познавач и колекционер, ама не забелязвам нищо такова!

— О, напротив! Само смятах, че няма да ви се иска да се разделите с тези редки монети.

— Защо не?

— Well. Колко ще искате, ако купя накуп всичките, които ми показахте?

— Аз никога не отбивам от цената, защото винаги посочвам най-ниската. Имайте го предвид. Който предлага по-малко, той ме оскърбява и по-добре нищо да не предлага. Монетите струват сто франка, ако ще ги продавам на един път. Към тях прибавям и торбичката.

Забележката беше смехотворна, защото мръсната торбичка не струваше и пфениг. Заради целта обаче англичанинът си придаде доволен вид от причинената неправда.

— Well, няма да се пазаря. Купувам ги. С тези думи той извади кесията си, наброи сумата и прибра в замяна торбичката.

Али ефенди чевръсто напъха парите в дълбокия джоб на кафтана си.

— Вие направихте — рече с достойнство — една много добра сделка и сигурно пак ще дойдете.

— No, няма да го сторя, тъй като не съм задълго в Тунис.

— Тогава ми се ще днес да ви покажа още нещо, в случай че искате да видите и други работи.

— Какво е то?

— Един драгоценен пръстен, който е носила любимата жена на Пророка.

— Покажете ми го!

Пръстенът беше една обикновена златна, може би и само позлатена, халка. Линдсей го получи само срещу петдесет франка. После купи за сума ти пари и една кама, която бил носил халифът Абу Бекр[27], както и наконечника на една стрела, изваден уж от раната на прославения пълководец Тарик.

— Тъй — каза той после, като носът му със странни движения даде израз на своето негодувание, — сега имам онова, което жадуваше душата ми, и мога да потеглям.

Посегна към шапката и чадъра. Старият обаче не желаеше да го пусне да си върви току-тъй — та нали в плана му бе залегнало да го заведе в двора.

— Ако имате желание да изпиете с мен един филджан кафе — каза по тая причина със снизходителна любезност, — бих искал да ви покажа още една голяма забележителност, която ще ви възрадва. Елате!

Той изведе сър Дейвид Линдсей през две малки одаи вън на един двор с площ само няколко квадратни метра, в заден план на който действително се виждаше споменатата от момичетата дървена решетка. Един-единствен фенер гореше тук. Точно под него имаше малка издигнатост от камъни, върху които бяха сложени няколко дъски с просната отгоре им черга.

— Настанете се! Аз ще заръчам кафе и веднага се връщам.

Едва Линдсей се бе обърнал с гръб към решетката и бе побутнат през отворите й.

— Добре дошъл! — прошепна женски глас. — Ние сме тук.

— И трите? — прошепна той обратно.

— Да.

— Well. Как значи ще стане работата?

— Още не знаем точно. Трябва първо да разберем кога татко ще отиде да спи.

— Досадно! Ама аз все пак трябва да знам.

— Търпение само! Той веднага ще се върне. Купихте ли нещо?

— Yes.

— Това е добре. Значи той има добро настроение.

— Така изглежда.

— Ама като че е още малко кисел. Ако проявите желание да му купите още нещо, ще е добре. После сигурно ще се оттегли да брои и увива парите — това е най-голямата му радост. Ах, ето че идва вече. Бъдете вежлив и любезен!

Зад стария крачеше жената, която преди малко бе отворила на англичанина. Тя носеше кафе и две лули.

Али ефенди измъкна нещо от джоба си и го връчи тържествено на Линдсей.

— Ето, погледнете това тук и се дивете!

— Какво е то всъщност?

— Отгатнете!

— Някакъв свитък стара амбалажна хартия.

— Правилно! Но с неимоверна ценност!

— По кой начин?

— Това е то. Вие наистина сте неверник, но сигур знаете, че Коранът е нашата свещена книга?

— Знам го много добре.

— И че е била доверена на Пророка от Архангел Джебраил?

— Yes.

— Архангелът следователно я е свалил от небето и тъй като щяла да се намокри от облаците, я увил.

— Hang all![28] — изригна сър Дейвид, като от изумление при тая арогантност не само зина уста, ами ококори широко и очи.

— Какво означава това?

— Това е една хубава стара английска ругатня — рече със задоволство сър Линдсей.

— Не ругайте пред една вещ от такава святост!

— Извинете! Че откъде пък там горе ще е взел ангелът хартията?

— Аллах е всемогъщ, той може да прави хартия от нищо.

— Хмм, простичко обяснение!

— То е единствено правилното. Да не би да не вярвате?

— Да си призная откровено, ми се ще да ви кажа, че сте един голям шарла…

В същия миг бе така силно сръчкан през решетката, че преглътна нелюбезния остатък.

Али ефенди поглади вълнистата си брада.

— Какво искахте да кажете? Да не би да се усъмнявате в автентичността на тази вещ?

— Well. Yes. Мисля само, че вероятно трудно ще ви се удаде да докажете произхода на хартията — поде сър Дейвид, но сещайки се навреме за мисията си, додаде: — макар самият аз да считам работата за вероятна… yes!

— Вероятна? Това е твърде малко. Дори и най-лекото съмнение е оскърбление за мен!

Сър Дейвид изглежда все още се канеше да упорства в своето неверие, ала получи в този момент две толкова красноречиви сръгвания в ребрата, че не му остана нищо друго, освен да прекрати съпротивата.

— Като поразмисля добре — запъна той смутено, — то действително трябва да кажа, че смятам хартията… damned… за автентична.

— Желаете ли да я купите?

— Още не съм я разгледал както трябва. Тук е доста сумрачно.

— О, по нея не се вижда нищо особено.

— Някакъв адрес, който ангелът е написал?

— Не. За какво адрес? Та нали той лично я е връчил на Пророка.

— И как пък тъкмо във вашите ръце е попаднала?

— По наследство. Аз съм един от истинските потомци на Пророка, шериф[29]. Това обяснява всичко… И тъй, искате ли да я купите?

— Каква е цената?

— Триста франка.

— Heavens, това е…

Той спря тутакси по средата, защото два юмрука обработиха повторно гърба му.

— …това е направо на безценица!

— Нали? Една такава светиня и само триста франка! Би трябвало да поискам петорно повече. Но което веднъж съм казал, то важи.

В този миг старата се появи на двора и извести, че бил дошъл съседът, за да говори с господаря за градинския зид.

— За жалост ни обезпокоиха — рече Али ефенди със съжаление. — Може би няма да мога да се върна веднага. И тъй, ще я задържите ли?

— Да — отговори Линдсей след едно ободряващо смушкване в ребрата.

— Аллах ви е просветлил акъла, макар да сте един неверник… Ето хартията.

Сложи я пред сър Дейвид и тръгна. Но едва се бе изгубил и решетката зад англичанина се отмести настрани.

— Елате вътре! — каза тихо един женски глас. — Бързо!

Веднага след това Линдсей бе издърпан от една ръка в отвора и оттам до някаква осветена стая, където се срещна отново със своите две красиви приятелки в компанията на по-младата сестра.

— Добре го направихте — оцени Лия. — Погледнете насам… ето я нашата сестра. Харесва ли ви?

— Yes.

— И бива ли да дойде и тя с нас?

— Естествено. Yes.

— Тогава да излезем в градината!

Лия изведе англичанина през една врата на едно открито местенце, където той въпреки вечерния мрак скоро забеляза едно дърво. На него види се дължеше микроскопичният четириъгълник гордото прозвище градина.

— Виждате ли стълбата там? — попита Лия. — С ваша помощ днес ще избягаме. Тук в съседство е градината на нашия комшия. Прехвърляме се в нея и после само един дувар ще ни дели от тесния сокак отвъд.

— Знам го.

— Това е добре. Не е необходимо значи да ви го описвам. В тази улица ще ни чакате.

— Кога.

— Баш в полунощ.

— Well, ще се явя точно навреме и се надявам да не ни попречат.

— Не се страхувам от това, защото благодарение на вас татко е в много добро настроение. Той ще отиде рано да спи.

— Аллах да му даде приятна почивка! Деца, вие наистина можете да се радвате, че ще се махнете от вашия баща.

— Защо?

— Той е най-големият апаш на Тунис. Yes.

— Не разбираме.

— Е, неговите монети не струват и една пара, а тая стара амбалажна хартия никога не е била в ръцете на вашия Пророк! Yes. Това Дейвид Линдсей никога няма да му го забрави. И ако все още изпитвах наистина някакви угризения на съвестта, сега определено ще го извърша.

— Какво то?

— Вашето отвличане, yes. Дъртият шмекер ще има утре да се чуди, как е станал ей така из един път бездетен баща. Значи в полунощ?

— Да. Ама със сигурност ли ще дойдете?

— Съвсем сигурно. Yes.

— Тогава връщайте се сега на стола си. Той не бива да подозира, че сте отсъствал.

Момичетата го съпроводиха обратно и тикнаха след него решетката. Дълго седя Линдсей сам в оскъдно осветения двор и бе минал може би повече от половин час, когато старият най-сетне се върна.

— Ето ме пак — каза той привидно запъхтян. — Разговорът беше много важен, иначе щях по-рано да бъда тук. Желаете ли още една лула?

— Благодаря! Стига ми!

— А тристате франка?

— Получавате ги веднага.

Сър Дейвид плати и тикна амбалажната хартия в джоба. После достойният стопанин го отведе до коридора и там много вежливо си взе сбогом с него. Сега старата вратарка го придружи до пътната врата, ала преди да отвори, сложи ръка на неговата.

— Няма ли да ми дадете един малък бакшиш?

Той бръкна в джоба си и изпълни молбата. Тя изглежда остана много доволна от дарението, защото го пусна да излезе с многобройни благодарности.

Шляейки се с противоречиви мисли по улиците и преките на Тунис, Линдсей тъкмо бе с намерение да прекоси едно малко площадче, когато вниманието му бе привлечено от една по-добре построена къща, пред чиято врата имаше два големи фенера. Над входа се виждаше надпис с големи златни букви.

— «A la Maison Italienne» (Към Италианската къща) — прочете той. — Аха, известната странноприемница, в която отсядат повечето чужденци. Я да влезем! Може би тук ще имат чаша портър или ейл и на човек да хрумнат други мисли.

Той има късмет — първата персона, която съгледа в общия салон, бе Паул Норман.

— А-а, значи вече сте получил известието ни? — възкликна художникът зарадван.

— Кое известие?

— Че сме отседнали в Италианската къща.

— No. Изобщо не останах на борда и сега случайно наминах насам.

— Това наричам аз късмет! Ние ви ангажирахме две стаи. Мислех, че ще дойдете следствие нашето съобщение. Къде пък сте бил през цялото това дълго време?

Носът на Линдсей изпадна в клюмащо движение, сякаш подозираше, че зад този безобиден въпрос се крие някакъв умисъл. Както изглежда на неговият притежател не бе приятно да говори за изтеклите часове, ала силно изразеното самочувствие на англичанина, който на никой човек в света не позволяваше да дава отрицателна критика за неговите постъпки, а и съждението, че спътниците му рано или късно ще трябва да бъдат посветени в работата, го подведоха да проговори.

— Тайна, сър! — каза важно. — Дълбока тайна, yes.

— Тайна? — засмя се Паул Норман. — Звучи почти като да се каните да опразните цял сарай.

— И се каня. Yes.

— Може би и вече сте бил вътре?

— Yes.

— Шегувате се!

— Сър Дейвид Линдсей съм. Никога не се шегувам. А имахте ли и вие някакъв успех?

— За съжаление — не. Бяхме при консула, в полицията, даже при Лиман рейси — напразно!