/ / Language: Bulgaria / Genre:adventure

Коледа

Карл Май

Коледното преживяване от младостта на Поразяващата ръка с неговия приятел Карпио намира продължение след дълги години в Дивия запад при неговия кръвен брат Винету. В зимния сняг на Скалистите планини приключва участта на бедния Карпио.

Карл Май

Коледа

Първа глава

Въведение

Коледа!

Каква мила и колко богата по съдържание дума! Убеден съм, че и в словесното богатство на всички народи за всички времена нито е имало, нито има друга дума с толкова дълбоко значение, която да събужда такива мили спомени. За вярващия християнин тя олицетворява изпълнението на дълго жадуваното желание за спасението на всички човешки същества, а за скептика означава ежегодно повтарящи се дни на всеобща празнична тържественост, на семейна радост и на светнали от щастие детски очи. Вердиктът «Исус Христос и вчера, и днес, и во веки веков!» озарява и най-скритото кътче от сърцето на вярващия, а скептикът навярно неволно ще подеме радостната песен:

Светът загиваше,
Христос се роди,
радвайте се, о, християни!
или поне няма да попречи на децата си да я запеят!

Сред палмите израсна отдавна очакваното клонче на Исая и над Витлеем засия звездата, която посочи пътя на мъдреците от Изтока към Коледните ясли. «Слава на Бога в небесата!» — запя небесното войнство над този град, където изгря онзи лъч светлина, който щеше да озари и ощастливи целия свят. «Мир на земята!» — прозвуча след небесната глория [1]. Оттам тръгна мирът, чийто символ и до ден-днешен си остава палмата, разпростря се над всички земи и завладя всички сърца, които бяха отворени за него. А на север, там, където не се развяват перестите палми, техните ветрила са се превърнали в борови клонки, които се кичат със свещи и звезди в тези хубави честити дни и точно за тях важат думите на пророка: «Тръгни и стани светлина, понеже твоята светлина идва и божественото великолепие изгрява над теб!» Тогава коледната елха се появява в целия си блясък както в дворците, така и в бедняшките колиби. Тогава проехтява камбанният звън, за да възвести рождението на Спасителя и в тихата нощ от всички олтари и амвони, от уста на уста се понася ангелският вик: «Ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде, защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, който е Христос Господ!»

Главно думите от две библейски притчи са ми направили най-дълбоко, незаличимо впечатление, които съм чул още като малко момче от устата на моята стара набожна баба. Дали се дължи на изкуството й да разказва, или на съдържанието на самите думи, не знам, ала си остава факт, че тези редове и до ден-днешен се числят към любимите ми библейски цитати. Първият от тях гласи (Йов 19,25): «Защото знам, че е жив Изкупителят ми и че той ще ме възкреси от гроба», а другият е именно възвестяването на ангела: «Ето, благовестявам ви голяма радост… защото днес ви се роди… Спасител…» Впечатлението, направено ми от тези думи, бе толкова голямо, че още в съвсем незряла възраст композирах музика по двата текста, а по втория дори се осмелих… да напиша стихотворение.

Споменавам всичко това не за да се хваля, което се потвърждава както от споменатата моя възраст, така и от употребата на думата «осмелих се», а моите уважаеми читатели скоро сами ще разберат, че по този начин преследвам съвсем други, далеч по-благородни цели. Засега ще кажа само, че на времето думите «Възвестявам ви голяма радост» бяха станали за мен и в едно друго твърде особено отношение истинско коледно послание.

Аз, най-бедният ученик от моя клас, страстно обичах музиката и освен редовното обучение в училище вземах допълнително частни уроци по хармония и т.н., поради което останах само на сух хляб, защото се прехранвах, като сам давах уроци, вземайки по петдесет пфенига на час, и следователно трябваше да плащам един час по хармония, струващ един талер, с шест часа, отделени от свободното ми време. Но го правех с удоволствие, а гладуването от онова време не ми е навредило и до ден-днешен.

Стигнал в теорията до мотета [2], но не и до практиката на композирането му, един хубав ден седнах, изпълнен с идеята (извинена единствено от младостта ми) да композирам коледен мотет към любимата си тема «Благовестявам ви голяма радост».

Речено — сторено! Моето opus operatum [3] трябваше естествено да остане в дълбока тайна, ала съвсем скоро след завършването му изчезна от чекмеджето ми. По-късно разбрах, че го е откраднал един мой съученик, който ме мразеше, и за да ме изложи, го бе пратил по пощата на моя учител, един възрастен добродушен кантор [4]. Дълго търсих моята изгубена светиня, докато най-сетне се отказах, смятайки, че никога няма да я намеря.

И както рядко едно нещастие идва само (а своеволното прекрачване границите на духовните възможности на един ученик лесно може да се превърне в нещастие за него), тъкмо тогава ми попадна едно забавно вестниче, където се обявяваше конкурс за написване на коледно стихотворение с първа, втора и трета награда от по трийсет, двайсет и десет талера. Любимата ми тема, бедността ми и още кой знае какви основателни и неоснователни причини «ме накараха да взема перото», както обичат да се изразяват поетите с призвание, отново седнах на стола и написах едно стихотворение от 32, словом и цифром тридесет и две четиристишия. На всеки човек е известно, и особено на редакторите, че колкото е по-дълго едно стихотворение, толкова по-лесно отива в кошчето за боклук, а и аз самият знаех поне, че стойността на една поема не нараства с дължината й. Но според предварителния план, по който я бях изградил, просто нямаше как да излезе по-къса. Напротив, ако бях изразил върху листа всички връхлетели ме мисли, поемата навярно би станала и хиляда стиха. След като направих и исканото мото, аз го пъхнах заедно със стихотворението в плик за три пфенига, запечатах го с червен восък за пет пфенига, залепих върху него горе вдясно над адреса на редакцията последните си пари във формата на пощенски марки и изпаднал в извънредно тържествено настроение, занесох писмото до по-следващата улица, където висеше пощенската кутия. След като то падна вътре, като накара кутията да изкънти на празно, аз още дълго останах да я съзерцавам. Сега тя ми изглеждаше съвсем иначе, но това бе лесно обяснимо, понеже дотогава никой разумен човек не беше искал от нея да погълне наведнъж трийсет и две строфи.

Но и самият аз се промених. Всеки, който ме наблюдаваше, щеше непременно да забележи, че имам нечиста съвест. Поведението ми никак не ми се струваше «мъжко», а походката ми стана несигурна. Вече никого не поглеждах право в очите, а най-често хвърлях скрити погледи встрани, за да видя дали някой не е разбрал, че съм написал трийсет и двете строфи. Хлябът вече не ми се услаждаше. Сънят ме отбягваше, а когато някой път все пак се унасях, започвах да сънувам какви ли не ужасии. Така например ми се присънваше и някаква голяма пощенска кутия във формата на огромна синя жаба, която бавно се приближаваше до леглото ми, скачаше върху мен и ме притискаше, докато най-сетне се събудех със силен вик.

Вършех работата си със същата добросъвестност, ала тя ми тежеше все повече. Страните ми станаха много бледи. Отслабнах и станах неразговорчив като камертон, който се обажда само когато го ударят. За мен това бе много трудно и лошо време! И то продължи прекалено дълго. Твърде рано, още в края на юли, бях поверил съдбата си на пощенската кутия, а «фаталният срок» изтичаше едва на първи октомври. На първи ноември щеше да се реши всичко. Ех, да можех някак си да върна моето свръхдълго стихотворение! Щях да се откажа не само от всяка награда, но дори щях да дам и най-тържествено обещание никога вече да не пиша стихове! И това означава много, извънредно много, понеже за мен не представляваше абсолютно никаква трудност да съчинявам рими, а дори и третата награда от десет истински лъскави талера щеше да е за мен едно малко съкровище.

Бях напълно убеден, че няма да получа нищо, тоест очаквах пълен неуспех, но все пак цялата работа можеше да има за мен и един положителен, макар и доста неприятен резултат. Направо ми бе невъзможно да се отърва от мисълта, че «почитаемата» редакция нямаше да върне стихотворението лично на мен, а заедно с няколко особени забележки щеше да го изпрати на нашия строг «Старец», за да се запознае с него. Всеки, който е бил гимназист или все още е такъв, знае много добре кого имам предвид с думата «Старец» и макар да не може напълно да разбере и изпита тайния ми ужас, все пак поне би могъл да има известна представа за положението ми. Вярно, че «негово строго величество» бе към мен винаги благосклонен и понякога се бе опитвал да облекчи недотам лесното ми положение. Дори изпращаше при мен сина си два часа седмично да му помагам в ученето, в замяна на което всяка събота ми даваха в кухнята говеждо с ориз, а после вместо десерт получавах правото да галя по гърба любимата котка на жена му. Ала в случай че «уважаемата» редакция превърнеше опасенията ми в действителност, то тогава вече нищо не ми бе гарантирано — нито яденето с ориз, нито чесането на котката!

И тъй над главата ми се събираха все повече буреносни облаци, които ставаха все по-застрашителни, и все по-черни. И до днес си спомням, че когато дойде първи ноември, един студен, но слънчев есенен ден с чисти и бели снежинки, в душата ми бе тъмно и мрачно. Бях започнал да броя не само дните, но и часовете. Те се бяха превърнали за мен в цели вечности, но земните вечности отминават, тъй че и тази вечност отмина. И ето на — най-сетне фаталният ден настъпи и… злата ми участ ме връхлетя!

След последния сутрешен учебен час на шести ноември ме извикаха при Стареца. Четирийсет стъпала нагоре и на всяко от тях по двайсет удара на сърцето ми прави общо осемстотин. Вероятно не са били по-малко. Почуках на вратата, после влязох и… не можах да видя нищо, понеже очите ми се замъглиха. Изминаха няколко секунди, преди погледът ми да се избистри, и тогава забелязах пред мен застанал величественият Старец, вперил очи в мен така, сякаш искаше да ме прониже.

— Май! — проехтя дълбокият му бас.

Поклоних се. Не знам каква физиономия съм направил в този момент, защото само той можеше да я види, а не ми каза нито дума в това отношение.

— Май!!

Отново се поклоних.

— Май!!!

Трети поклон. Но тайно в себе си реших да не се покланям повече.

— Вие… сте… един… много…

Погледнах го така остро, че той млъкна. В никакъв случай нямах намерение да се оставя да ме обижда. Тогава той се засмя и със съвсем друг тон продължи:

— Всъщност това ни най-малко не ме засяга. Лично ваша работа си е, ако сте решили да се излагате. И защо не? Та вие с часове говорите в четиристъпни неправилни стихове, а вашият немски е… хмм! Но можехте преди това поне да ми го дадете да го прегледам!

— Стихотворението ли? — попитах аз.

— Естествено! Щях да подчертая грешките, които все още имаше в него и изобщо не са били забелязани от редактора. Един такъв човек си няма никаква представа как трябва да изглежда хубавото стихотворение. Че откъде ли ще го знае?! Крава… индийско орехче…!

— Значи го върнаха, така ли?

— Да, като пробен отпечатък, или както му казват още като коректури. Придружава го едно писмо, но то не е до вас, а до мен. Естествено няма да ви дам да го прочетете… и през ум не ми минава! Ще отговоря, че освен името ви, друго не бива да се поставя под стихотворението. Иначе ще станете жертва на манията, обзела всички драскачи, а тя е най-опасната мания. Имате много по-важна работа от писането на стихове, хлапе такова!

От гърдите ми се изтръгна дълбока въздишка. Значи стихотворението ми от трийсет и две строфи бе одобрено и прието! Трета награда от десет талера! Като че пред очите ми отново се канеше да се спусне мъгла, но тъкмо в този момент Стареца продължи:

— Исках да ви кажа още нещо: отсега нататък ще ви заплащам на ръка часовете, които давате на сина ми. Два пъти по пет, значи десет гроша. Въпреки това събота вечер ще получавате вечеря. Заради дързостта ви и заради стихотворението по-късно специално ще се разправям с вас. Сега нямам време, трябва да се нахраня. Ето ви парите. Хайде, вървете си!

Той ми тикна в ръката един плик. Благодарих му с предрезгавял от вълнение глас и изхвръкнах през вратата, след като направих един особено дълбок поклон, макар че само преди малко бях взел твърдото решение повече да не се покланям.

И до ден-днешен не знам как съм слязъл по стълбите и как съм се озовал в моята «бърлога». Отворих плика. И какво имаше вътре? Едно кратко писмо от редакцията и… три банкноти от по десет талера! Както всяка жаба от приказките носи богатство, така и ужасната огромна синя жаба от моя сън ми донесе пари… и то не третата, а първата награда!

Какво направих след като се успокоих ли? Отговорът е излишен. Нито в добри, нито в лоши времена съм забравял, че молитвата е свято задължение и винаги облекчава.

Както става с нещастието (поне според поговорката), също така е и с щастието. То никога не идва само. Когато следобед отидох на урок при стария кантор, заварих го в извънредно добро настроение. Той винаги беше мил и благоразположен, ала този път бе необичайно разговорчив и весел. Направи няколко намека за «добре свършена работа», «издателски пари» и нямаше как да не се сетя, че несъмнено беше говорил със Стареца за моя голям успех. Когато след часа както обикновено (понеже никога не правя дългове) оставих един талер на обичайното място, той ми каза:

— Няма нужда, драги Май! Можете да задържите спечеления с толкова труд и пот талер.

— Господин кантор, този не е спечелен чак с толкова труд и пот.

— Не е ли? Че как така? Да не би да са ви го подарили?

— Не, спечелих го, обаче без особено тежък труд. Та нали знаете, че получих трийсет талера! Той ме погледна учудено и попита:

— Трийсет талера! Та вие сте цял Крез! И казвате, че съм знаел ли? Нито звук, нито нота, нито половина, нито шестнайсетина не съм чувал за подобно нещо!

— Но нали споменахте за това преди малко!

— Аз ли? И представа си нямам!

— Споменахте за «издателските пари».

— Да, вярно, но то е друго нещо, за което изобщо все още нищо не знаете. Че каква връзка има с вашите трийсет талера? Или не бива да ми казвате?

— Естествено, че мога да ви кажа! И тъкмо вие, господин кантор, сте човекът, на когото ще разкажа всичко с най-голямо удоволствие!

Докато му обяснявах, силно развълнуван, той крачеше нагоре-надолу из малката си стаичка, а щом свърших, възкликна:

— Трийсет талера, цели трийсет талера за едно стихотворение, за… колко бяха строфите?

— Трийсет и две четиристишия.

— Значи само четиристишия! Това прави двайсет и осем гроша за строфа и седем гроша за всеки ред! И на всичко отгоре честта да извоюваш първата награда! А аз си въобразявах, че върша кой знае каква… е, почакайте малко! Знаете ли стихотворението си наизуст?

— Да.

— Кажете го! Искам веднъж да чуя едно стихотворение, спечелило първа награда от трийсет талера!

Докато той продължаваше енергично да се разхожда нагоре-надолу, аз застанах в единствения свободен ъгъл и започнах да декламирам:

На блага вест съм приносител,
Бог прати ни небесен гост,
роди се нашият Спасител,
при нас дойде Исус Христос!
Ликуват в химни небесата,
звезди понасят в миг вестта
тамян ухае в кандилата,
в молитва свеждат се чела.
От църквите надалече
ехти тържествен меден звън
и звуци на хорал провлечен
тъй нежно носят се навън.
И пак е…

— Чакайте, чакайте! — припряно ме прекъсна той. — Стихотворението ми изглежда хубаво, даже много хубаво, но трийсет и два куплета… това е твърде дълго. Трябва да ви кажа нещо и не мога да чакам, докато стигнете до края му. Ето, я погледнете тук! Познато ли ви е това?

Той ми подаде печатна нотна тетрадка и впери в мен изпълнения си с напрежение поглед. Беше партитурата на мотет, където различните щимове бяха отделно отпечатани. Зачетох началото на текста: «Виж, възвестявам ви голяма радост…»

— Не четете това, не това, а заглавието! — нетърпеливо настоя той.

Изпълних желанието му и се стреснах, но от радост, защото беше моят мотет, изчезнал по толкова необясним начин.

— И това е нещо, и това е нещо, нали? — тържествуващо каза той. — Напечатаната музикална композиция е далеч-далеч по-ценна от отпечатаното стихотворение. Всеки може да съчини някое стихотворение, като изсмуче няколко рими от пръстите си, ама композиция — това е съвсем друга работа. Нея не можеш да я изсмучеш от пръстите си, тя идва от другаде! В този случай човек трябва да е научил нещо повече и преди всичко да е имал много свестен учител. А добри и свестни учители могат да бъдат само господата кантори, които умеят да свирят на орган и да ръководят църковния хор. Църковната песен е най-възвишеното…

— Но, моля ви, господин кантор — прекъснах аз словоизлиянията му, — безкрайно съм учуден. Не съм композирал мотета, за да бъде отпечатан. Исках просто само да се упражнявам и той трябваше да си остане в чекмеджето. Но после внезапно изчезна. Как е попаднал в ръцете ви и откъде знаете, че аз съм го написал? Името ми липсваше върху оригинала.

— Вярно, съвършено вярно — засмя се той. — Но наистина ли си мислите, че не познавам почерка ви, както и почерка на Крюгер?

— Крюгер ли? — попитах аз. — Кой Крюгер имате предвид?

— Глупав въпрос! Естествено Крюгер, който преди време беше принуден да ви отстъпи първото място по успех заради вашата работа върху квинсептакорда. Искал е да си отмъсти, но сега ще го накажа, като го накарам да се пръсне от яд!

— Все още не ви разбирам.

— Тъй ли? Иначе не загрявате толкова бавно. Е, тогава ще трябва веднага да ви покажа две други неща. Поне на едното вероятно ще се учудите или пък и ще се ядосате. Ето най-напред това! Чий е почеркът?

Той ми подаде голям плик с пощенско клеймо, върху което беше написано името му. Нужно ми бе да хвърля само един поглед, за да мога да кажа:

— Писал го е Крюгер. Веднага се разбира.

— Да. Този тип дори не се е потрудил да си преправи почерка. Вероятно си е помислил, че ще захвърля плика, без да го погледна. А сега разгледайте внимателно това!

Беше партитурата на моя мотет. След като хвърлих само един бегъл поглед на петолинията, не открих какво имаше предвид. Тогава той ми обърна внимание на следното:

— Поставете хартията срещу светлината и ще забележите местата, където е трил с гума.

— Какво? Изтрил е някои места?

— Да, трил е, за да нанесе нарочно някои грешки. Смятам, че намеренията му са ви ясни!

— Но това би било отвратителна постъпка, такава подлост…

— Оставете сега това! — прекъсна ме той. — Сам се заех с тази работа. Здравата го притиснах и той се видя принуден всичко да си признае. Въпросът ще се разгледа на заседанието ни. Междувременно аз взех един препис, естествено без допълнително внесените грешки, и за ваше добро и за да ядосам Крюгер, изпратих мотета на издателя. Той го прие и знаете ли какъв хонорар ще ви изплати?

— Хонорар ли? Значи пак пари?

— Разбира се! Ноти срещу банкноти или срещу звънтящи монети. Така постъпвам аз. На първо време той отпечата петстотин екземпляра и за тях плати двайсет и пет талера. Е, значи за един екземпляр ще получите едва петнайсет пфенига, ала туй все пак е по-добре, отколкото ако мотетът бе останал безполезно да се търкаля в чекмеджето ви. Издателят ми изпрати книжни пари, но аз ги смених срещу монети, защото среброто издава по-хубав звук. Това са цял куп пари. Ето ги. Гледайте да не изпуснете някоя монета!

Той дръпна чекмеджето на масата, бръкна вътре с две ръце и после протегна към мен пълните си с талери шепи. Този втори съвсем неочакван дар на съдбата направо ме слиса. Той се засмя, напъха ми парите в двата джоба на панталоните и каза:

— Вземете ги, вземете ги! Кой знае дали някога и през целия си живот ще ви се удаде да спечелите и един грош с някоя музикална композиция. Затова не се опъвайте. Та нали парите са ви така нужни! Впрочем, мотетът се репетира и ще бъде изпълнен тук в църквата. Крюгер сигурно ще се пръсне от яд, ако, разбира се, преди това не се види принуден да напусне, понеже проявената от него низост заслужава подобно наказание за пример на другите и аз съм убеден, че…

— Моля ви, господин кантор — успях най-сетне да го прекъсна, — вие винаги сте били приятелски настроен към мен и ми се струва, че няма да откажете да изпълните едно мое съкровено желание.

— Тъй ли? Хмм, вече подозирам какво ще е то! Кажете го!

— Недейте изправя Крюгер пред учителския съвет. Днес съм толкова щастлив, а накажете ли го, цялата ми радост от това щастие ще се изпари.

— Не искате ли твърде много?

— Мисля, че не. Всъщност той е истинската причина за хубавата изненада, която ми поднесохте. Сигурно нямаше да тръгнете да търсите издател за мотета ми, ако Крюгер не ви го бе изпратил в този вид, само и само да си съставите лошо мнение за мен.

При тези думи той ми подаде ръка, засмя се и каза:

— Много ме зарадвахте, като се застъпихте за Крюгер. Все още не съм направил донесение срещу него, за да му дам възможност да се отърве само с моето мъмрене и големия яд. Очаква го още здраво кастрене на четири очи и същевременно ще научи, че отърваването му от сериозно наказание се дължи единствено на вашата молба. Сигурно ще позеленее от яд, че мотетът е отпечатан, че ви е донесъл пари и че на всичко отгоре и той ще трябва да пее.

— Ще се съгласи ли?

— Да. Това ще е условието ми. Той има хубав глас и дори, за да се пръсне от яд, ще получи възможност да пее като солист в тригласната част в ла бемол мажор с текста: «Затова вървете във Витлеем. Там ще намерите малкия Исус да лежи в една ясла.» Това е едното нещо, на което толкова се зарадвах заради вас, а другото е свързано с вашето разбиране, че едва ли щях да предложа на някой издател композицията ви без споменатата причина.

— Естествено! Та тя е ученическа работа с много недостатъци и нищо друго!

— Вярно, много вярно! Думата «недостатъци» е добре подбрана и изразява точно онова, което исках да кажа. Тъй като не желаете да се занимавате професионално с музика, ще се научите да композирате колкото за «домашно ползване», както биха се изразили някои хора, но не и повече. Ала това ви стига. Обаче сега-засега и до тази цел ви остава още доста дълъг път. Е, вярно, с този мотет случайно сте сполучили, но дали някога пак ще постигнете такъв успех, в момента не може да се каже, понеже трябва още много, много да се упражнявате и да учите. Мисля, че най-вече ще ви се удават сериозни, религиозни сюжети. Просто те са ви в кръвта. В мотета ви всъщност не се срещат грешки. Написан е чисто. Но ви липсва упражняване, сръчност, вдъхновение. Представете си един добър ездач любител и го сравнете с професионалния ездач от цирка! Любителят в композирането сте вие. Липсва ви висшата школа. Не познавате добре коня си, не знаете и различните помощи, които трябва да му дадете по време на ездата. Подобно нещо не е достатъчно само да е вродено, а то иска както упражнение, тъй и постоянство. Един опитен ездач, минал през висшата школа, ще язди и обязди вашия мотет по съвсем друг начин. Разбирате ли ме?

— Да, господин кантор. Седя твърде вдървено на седлото. С коня имам само физически допир, но не и духовна връзка.

— Така е. Затова, както по-късно навярно и сам ще забележите, придадох на някои от вашите музикални фигури повече енергия и живот. След като чуете изпълнението на мотета, едва ли ще ми се сърдите.

После той ми подаде ръка, за да се сбогува.

— С удоволствие бих ви обучавал безплатно, защото сте беден, но при моето окаяно финансово положение ми е невъзможно. Все ще се справите някак и може би по-късно ще станете по-заможен от мен. Спомнете си тогава за вашия стар кантор, който ви е помогнал при вашия пръв мотет! И занапред гледайте все така сериозно на живота, както и досега. Хайде, за днес стига толкова! Довиждане!

Този благороден кантор, който винаги е бил толкова доброжелателен към мен, е от онези хора, за които и до ден-днешен, след толкова дълги години, съм запазил чувство за дълбока благодарност. По-късно читателите ще разберат защо споменавам тази случка, без да назовавам името му. Той беше човек на честта, но целия свой свят беше пренесъл в стаичката, където учехме музика, защото бе принуден да се откаже от всякакво семейно щастие. Жена му бе известна като истинска Ксантипа, която, както разправяха хората, със своя суров и непоносим характер принудила сина си да замине за Америка…

И така притежавах петдесет и пет талера! Какво невиждано богатство за мен! Беше твърде много. Бях здрав и можех да работя. Трийсет талера изпратих на бедните си родители. Двайсет скътах за непредвидени нужди, а пет определих за едно коледно пътуване, по време на което по изключение веднъж бях решил да не бъда пестелив. Пет талера за едно пътуване, което щеше да продължи най-много седмица! Че аз изобщо нямаше да мога да ги изхарча! Това означаваше повече от двайсет гроша на ден — сигурно щях да си поживея царски! Даже тайничко си казах, че евентуално щях да си позволя половин бутилка вино, разбира се, от възможно най-евтиното. Какво вино да избера и каква цена можех да си позволя — ето въпросите, занимаващи ме ежедневно в онези десетина минути, които обикновено ми бяха нужни, докато заспя. О, щастливо време, колко отдавна отмина!

Канторът удържа на обещанието си. Мотетът бе упражняван и Крюгер бе принуден да участва в тригласната част, а това породи в него такава омраза към мен, че си имах немалко ядове.

После се появи на бял свят и моето коледно стихотворение. Всеки от съучениците ми искаше да го има. Вследствие на това поредният брой на вестника масово се изкупи от книжарницата ни, а когато по-късно се състоя ежемесечното декламиране на свободно избрано стихотворение, всичките ми двайсет и трима съученици започнаха да погазват артистичните си способности с думите: «Коледа. Стихотворение от Карл Май.» Аз бях единственият, който почете един от класиците ни. Стана обичай стихотворението ми да се разнася насам-натам в различни бележници и при всеки подходящ или неподходящ случай да се изважда и да се чете. Така аз имах съмнителното щастие месеци наред да бъда затрупван с въпроси защо съм употребил този или онзи израз или защо съм избрал една, а не друга рима. Всичко живо започна да измисля стих след стих и рима след рима, докато накрая учителите ни така побесняха от всичките тези «мотети и монети», «Ромулус и фамулус», «слон и балкон», «Австралия и мания», че под председателството на Стария бе взето решение да се предприемат решителни мерки срещу тази безкрайна щуротия. Вярно, че последвалите мъмрения и други наказания постигнаха целта си, но за съжаление за мен имаха и тази неблагоприятна последица, че доскоро толкова уважаваната и «ухажвана» моя милост бе отбягвана вече тъй старателно, както минерална вода сред бутилки с шампанско, което от своя страна породи в мен основателното и непоклатимо решение да поставя условието всички мои бъдещи стихотворения да се публикуват едва след смъртта ми.

Но да се върна на вече споменатото коледно пътуване! Бях свикнал по време на всички ваканции да предприемам по някое по-продължително странстване. Вследствие на моите склонности, на плановете ми за бъдещето и по други причини, аз залягах над книгите по-продължително и по-старателно от моите съученици и затова от време на време ми беше необходимо здравата да се натоваря физически, да се пораздвижа, което най-добре можеше да стане чрез някой по-дълъг поход. Най-често към мен се присъединяваше и един мой много мил съученик, който, макар да не беше толкова беден като мен, все пак също бе принуден да бъде пестелив… Той бе сериозно и прилежно момче, което освен с мен, с други не обичаше много-много да приказва и затова го наричаха cyprinus carpio [5] или за по-накратко Карпио, защото, както е известно, и шараните не са особено многословни. Нямахме обичай да събираме наличните си пари в една обща каса, но за нас бе нещо естествено по време на пътуването ни всеки да може да разчита и на средствата на другия. Последицата от това беше, че онзи, който притежаваше повече пари, тайно се грижеше, щото по-бедният в дадения случай да не страда особено от моментното си безпаричие. Тогава можеха да се видят трогателни примери за истинска безкористност и пожертвувателност, макар да ставаше въпрос за съвсем малки суми, за грошове и за пфениги. Естествената последица от поведението ни беше, че в края на всяко такова пътуване всеки от нас разполагаше с точно същия остатък пари. Ако някой от нашите днешни финансови министри беше видял и чул с какво мъдро и разсъдливо чувство за отговорност обсъждахме и най-малкия разход, той сигурно щеше да научи много от нас. Веднъж даже преплувахме една река, за да си спестим два кройцера, които иначе щяхме да дадем на салджията да ни прехвърли.

Та това прекрасно момче страшно много искаше да участва в заплануваното от мен коледно пътуване, но смяташе, че този път едва ли ще имам особено желание да го взема, защото не можел да събере повече от два талера. В такъв случай в сравнение с него аз бях истински милионер! Ощастливих го с уверението, че за един такъв милионер не е никак трудно да издържа някакъв си бедняк. Просто трябваше да дойде с мен! Нямаше как да започнем странстването си от самото начало на коледната ваканция, понеже естествено прекарахме празничните дни заедно с родителите си, а когато после се видяхме на определеното за среща място, със светнали от радост очи той ми съобщи, че баща му му дал допълнително още един талер. И така финансите ни бяха в съотношение три към пет и съученикът ми значително се беше приближил до моя милион.

И накъде щяхме да поемем ли?

Обикновено се отправяхме към планините между Саксония и Бохемия. Там можехме да си въобразим, че странстваме из Пиренеите между франция и Испания или даже из Хималаите между Тибет и Индия. Там имаше градове и села, планини и долини, скали и поляни, реки и потоци, слънце и сняг, накратко всичко, каквото сърце ни поискаше. Повече не можехме и да желаем, а и нямаше да намерим никъде другаде. Бяхме обикнали онези местности, цел на «околосветските ни пътешествия», и сигурно щеше да е нужно някое съвсем необичайно обстоятелство, за да вземем решение да променим своя маршрут.

Всъщност тази наша силна привързаност към онези места си имаше и една твърде практична и прозаична причина, която смятам сега да издам, след като толкова дълго съм я държал в тайна. Мога да си го позволя без особена опасност за нас, понеже ние отдавна вече не се катерим по онези стръмнини, а освен това по този начин ще дам възможност и на други достопочтени люде да се възползват от ползата, която ни носеше нашата тайна.

Наистина имахме много важна причина постоянно да прескачаме от Саксония в Австрия и после да се връщаме обратно. И тази причина се казваше валутен курс. Не си мислете, че само истинските милионери имат нужда да се занимават с валутните курсове. О, не! Колкото по-малко имаш, толкова по-важен става курсът. Ние двамата сами сме го преживявали. С това, разбира се, не искам да кажа, че курсът на валутата е най-важното нещо за онзи, който няма нищо, а трябва да се съберат поне двама по-оправни паралии, разполагащи с някакви сигурни средства, като, да речем например, единият да има на разположение три, а другият — пет талера. Та те предприемат едно тъй наречено валутно пътуване, от което, особено ако са от отбраното съсловие на учениците, носещи пъстри шапки, могат да извлекат неподозирана изгода. Но трябва да си хитрец, а трябва и да си ученик! Защо ли? Веднага ще ви обясня.

Какъв е курсът на гулдена днес? Такъв и такъв. Хм!… Ако простосмъртният плаща с талери, а иска да измъкне гулдени, тогава талерът е в лошо положение. Но плаща ли с гулдени, а иска да има грошове, тогава гулденът е в неизгодна позиция. А поиска ли човек да се убеди как стоят нещата, тогава се оказва, че липсва бюлетин за валутните курсове. Обаче, ако дойде някой необикновен смъртен, да речем, един ученик, то едва ли някому ще мине мисълта, че има в джобовете си пари, макар наистина да разполага, да кажем, с три или пък дори и с пет талера. На него ще му кажат съвсем честно и почтено какъв е курсът на гулдена за деня, а ако се окаже, че не го знаят, в такъв случай самият той изважда от джоба си един изгоден за него валутен бюлетин, на който за съжаление е откъснато ъгълчето с датата. Той яде и пие, плаща и после весело си тръгва по пътя. Накъде ли? Е, да, точно там се крие невероятната тайна. Защото — ако този ден гулденът е зле, ученикът просто се връща на саксонска територия и там разменя един талер за австрийски пари. Ако гулденът е силен, то тогава ученикът отива в Бохемия и превръща кройцерите в грошове и пфениги. И ако това момче е паралия и може да издържи на тази дейност достатъчно дълго време, то никак няма да му е трудно да прибере в джоба си такива печалби, които да събудят завистта на обикновените простосмъртни. Двамата с Карпио при общ капитал от четири талера за осем дни отвъд границата на Бохемия сме печелели единайсет кройцера, а на саксонска земя печалбата ни е била шестнайсет пфенига, което придаде на нашето пътешествие неподозиран дотогава размах. Но за всичко това е необходима голяма прозорливост и силен предприемчив дух, за да може човек да прозре и предвиди сложната бъркотия в курсовете и незабавно да използва всеки изгоден случай. Например при проливен дъжд ние с часове като луди сме тичали от Саксония към границата на Бохемия или пък в обратна посока, само за да обменим петдесет кройцера в пфениги или пък петдесет пфенига в кройцери. Печалбата се влагаше в повидло [6], кисели краставички или в други хранителни и вкусни неща, а ако тя не достигаше, е, нали и другите налични пари бяха в джобовете ни, за да бъдат също лека-полека изхарчени. По този начин ние се придвижвахме напред на зигзаг между Саксония и Бохемия, имахме духовни и търговски вълнения колкото щете, овладявахме всички валутни курсове и изпитвахме едно истинско блажено чувство, присъщо на богаташа парвеню, защото ежедневно от сутрин до вечер така пилеехме пари, както след ваканцията за съжаление не ни беше вече възможно. Преживявали сме знаменити дни, когато не ни се виждаха скъпи нито бисквитите в Бохемия, нито прочутия сладкиш със сливи. Да не говорим за селските чифлици, където можехме да ядем без пари и да пием толкова много мляко, че сигурно и кравите ги хващаше яд.

Естествено през зимата, когато високо горе в планините снежните преспи достигаха до няколко метра, бе значително по-трудно да търчим подир курса ту в една, ту в друга посока, но както вече споменах, този път се бяхме запасили със значителни парични средства и поне веднъж можехме да си позволим да пътуваме като истински паралии, на които понякога и валутният курс е безразличен.

Снаряжението ни беше във всяко отношение превъзходно, така че можехме незабавно да предприемем изкачването на Мон-блан. Естествено не взехме чадъри, защото това ни се струваше женска работа и малко срамно. Нямахме и бастунчета, а тояжките сигурно ни очакваха нейде там, в храстите. Дълги палта? Пфу! Та ние бяхме немски момчета! Ръкавици? Ако човек трябваше да ги носи, щеше да се ражда с ръкавици на ръцете. Но ние имахме една обща рисувателна папка, направена от пет големи листа рисувателна хартия. Навита на руло, Карпио я носеше на гърба си в една стара осиротяла кутия за далекоглед. За съжаление в папката не се появи нито една рисунка, понеже винаги, когато намирахме някой достоен за увековечаване обект, пръстите ни бяха толкова вдървени от студ, че не бяхме в състояние да държим молива. Бях провесил на врата си моята ботаническа кутия, която съдържаше багажа ми за из път.

Шарана беше осигурил и две географски карти. Едната беше на Саксония, а другата — на Бохемия, защото нали точно между тях смятахме да се разхождаме за удоволствие и да се ровим из снега. Но още през първия ден се оказа, че картите бяха объркани с други, и както твърдеше моят съученик, това било направено от сестра му. Едната от тях беше на Швеция и Норвегия, а другата пък — на Алжир, Тунис и Триполитания. Единодушно решихме да не ги захвърляме, а да ги запазим за по-късните ни пътешествия из тези страни. Имахме и всичко необходимо за шев. Такива неща са нужни по време на път заради скъсаните копчета, но какво търсеше измежду вещите ни една кука за плетене на дантели, си остана за мен пълна загадка.

Много добре се бяхме запасили с пури. Всеки разполагаше с по два броя, по три пфенига парчето. Те бяха определени само за особено тържествени случаи и ние скроихме дръзкия план да не ги обявяваме за обмитяване, а да ги пренесем в Австрия като контрабандна стока. За тази цел ги напъхахме в кончовите на ботушите си. Но когато вечерта понечихме да ги извадим, те се бяха стрили на прах. Sic transit gloria mundi [7]!

Останалите предмети от снаряжението ни бяха по-скоро от лично естество и отговаряха на склонностите на своя притежател: конци, прахан, шипове за обувка за ходене по лед, които Шарана смяташе да използва ту за единия, ту за другия си крак, шишенце рибено масло, за да си мажем ботушите, но Карпио, или по-скоро пак сестра му по погрешка го беше напълнила с терпентин, както и една лупа, останала като наследство от неговия чичо. Когато го попитах за какво му е тя посред зима, той преобърна всичките ми познания надолу с главата със снизходителната забележка, че както през зимата, тъй и през лятото можело да се изчисли къде е меридианът на Комотау. Да изброявам и другите неща не би било особено деликатно. Най-много да спомена още, че Шарана носеше и някакво собственоръчно изобретение, представляващо секрет за брава! То трябваше да осигурява както безопасността на живота ни, но още повече и на парите ни, в случай че ни се наложеше да пренощуваме в някоя съмнителна къща. Но когато моят приятел се опита да постави изобретението си на вратата още в първата странноприемница, където отседнахме, се оказа, че той, или по-скоро, както сам твърдеше, неговата сестра беше забравила у дома нужните за целта винтове.

Бяхме си определили среща в градчето Рехау в Оберфранкен. Оттам, контрабандирайки четирите пури, ние поехме за Аш, а после продължихме към Егер. Нямаше какво да търсим в този толкова голям град за нашите финанси, тъй че само минахме през него и повървяхме още няколко километра до Тиршниц, където пристигнахме вечерта, капнали от дългия изморителен преход. Поръчахме си по една бира, както и картофи с извара за двайсет кройцера, а после поискахме стая за пренощуване, която ни струваше петдесет кройцера. Та тъкмо там преживяхме онова страхотно разочарование с пурите и там се случи провалът със «секрета» на бравата. Решихме да скрием парите си в печката, но след като поразмисли, Шарана извади оттам своя «депозит» и го пъхна под дюшека на леглото си. Каза, че никак не било разумно да съхраняваме и двете суми на едно и също място, защото, ако влезел някой крадец, сме щели да загубим всичко. Трябвало да разделим парите тъй, че негодникът да отмъкне само едната част, а другата да ни остане. Подчиних се на неговата превъзхождаща ме мъдрост, легнах си и бързо заспах, но твърде скоро бях събуден от някакъв шум, причинен от Шарана, който на зададения му от мен въпрос отговори, че преди малко на светлината на кибритените ни клечки забелязал зад печката парче тухла. Извадил я оттам и здраво я вързал в носната си кърпа, като по този начин направил едно страшно оръжие, с което можел да счупи главата на всеки влязъл с взлом крадец. Напълно успокоен и утешен от тази предпазна мярка на моя най-близък приятел, аз отново заспах и се събудих едва когато усетих, че опитвайки се да ме изправи, Шарана рязко ми дръпна и двете ръце и силно разгневен ми изкрещя следното си откритие:

— Слушай, парите ми са изчезнали! Всичките ми пари заедно с кесийката! Страшното ми оръжие се оказа безполезно. Въпреки всичко някакъв негодник се е промъкнал в стаята ни и е бръкнал в печката. Но за мен вечно ще си остане загадка защо е взел само моите пари, а не и твоите! Веднага ще изтичам долу! Ханджията трябва да ми възстанови сумата!

— Почакай малко! Парите ти бяха в печката, тъй ли?

— Естествено!

— Но нали самият ти ги извади оттам и ги скри под дюшека си! Я потърси!

Той ме послуша, намери ги и облекчено въздъхна.

— Ханджията има късмет! В случай на нужда щях да стигна и до съдия-изпълнител. Знаеш ли колко ще ни струва кафето?

— Без хляб десет кройцера.

— А хлябът?

— Без кафе също десет кройцера.

— Тогава ти ще си поръчаш кафе, а аз ще поискам да ми донесат хляб. После ще си ги поделим и ще платим само двайсет кройцера. Каквото спестим сега, можем после да си го добавим към обяда. Съгласен ли си?

— Да. Е, не е кой знае колко изискано, но ще гледаме по-бързо да изчезнем оттук, за да не ни мърморят много дълго.

— Да ни мърморят ли? Не можеш ли да си служиш с по-свестни изрази, които да подхождат на образовани хора? Тези бохемци ще вземат за изискано всичко, каквото направим, макар и да не са в състояние да го проумеят.

И тъй закусихме за двайсет кройцера, постарахме се хората да ни помислят за изискани люде и после пак поехме на път. Крайната ни цел за този ден беше фалкенау, където пристигнахме щастливо привечер, макар приятелят ми да имаше лошия късмет да загуби шиповете си за ходене по лед. И той самият не знаеше как се бе случило, още по-малко пък знаех аз. Тази незаменима загуба го натъжи дълбоко и заради него си придадох вид, сякаш тези шипове са ми били безкрайно скъпи и на мен. Изпълнени с тъга, ние мислено се простихме с тях и запазвайки мъжкото си самообладание, се насочихме към една обикновена планинска хижа, чиято външност отговаряше на възможностите на кесиите ни.

Тъкмо се канехме да влезем вътре, когато от нея излезе един стражар и изглежда, се учуди на намеренията ни. Той ни поздрави учтиво и попита:

— Навярно сте студенти, а, млади господа? Аз кимнах, но Шарана извади от вътрешния си джоб своята ученическа лична карта и я тикна в ръката на стражаря.

— Да, студенти сме. Моля, убедете се сам! Стражарят отвори личната карта, прочете написаното и след като му я върна, с особена усмивка каза:

— Драги млади господине, щом сте извършили вече всичко онова, което пише вътре, то вие сте човек с голямо бъдеще.

— Така си е! — гордо го увери моят добър приятел. — Там е ударен даже печатът на училището.

— Не го виждам!

Шарана внимателно огледа легитимността си и откри, че това, което държеше в ръцете си, беше хронология на управлението на немските императори от Карл Велики до Франц Втори. След като изгуби доста време в търсене на личната си карта и не я намери, той с възмущение избухна:

— Това пак е работа на моята сестра! Вместо документа ми е пъхнала в джоба този списък на императорите. Такива щуротии могат да извършат само лица, които не са от мъжки род, а от женски или от среден!

— Не се тревожете! — утеши го полицаят. — Не съм ви искал личната карта. На вас просто ви личи, че сте хората, за които се представяте, а ако при някои по-особени обстоятелства се наложи да се легитимирате, то това може да направи и вашият приятел с неговата лична карта.

— Носиш ли я? — попита ме Карпио.

— Да, защото не се осланям на сестрите си, които впрочем винаги знаят какво вършат. Господин вахмистър, могат ли хора като нас да пренощуват в тази къща?

— Хм — промърмори човекът. — Доста се учудих, като видях, че се каните да влезете вътре, понеже тук намират подслон само калфи и чираци. Я по-добре елате с мен при францел! Тъкмо отивам там и ще ви заведа.

Сигурно тази покана бе съвсем добронамерена, обаче Шарана побърза да се намеси:

— Това хотел ли е, или странноприемница? Скъпо ли е там?

При тези думи служителят на реда се изсмя добродушно, а после каза:

— При Францел? Скъпо? Още повече щом става дума за господа студентите? Ха-ха-ха-ха! Трябва да се запознаете с него! Той също е бил студент. Започнал е да следва, за да стане учител, ама се е отказал от тая работа, защото богата ханджийка се омъжила за него. За нищо друго не говори с по-голямо удоволствие, отколкото за следването си, и за него няма да има по-голяма радост от тази, ако в странноприемницата му отседнат студенти. Харесате ли му, тогава ще му доставите голямо удоволствие, ако не му платите и пукната пара. Само елате с мен! Всичко ще се уреди.

Той тръгна пред нас, а ние го последвахме. Моят приятел ме накара малко да поизостанем и угрижено ме попита:

— Слушай, дали ще се харесаме на този знаменит ханджия Францел?

— Че защо да не му харесаме?

— Ами защото всеки човек си има собствен вкус. Ако се заплесне по нас, навярно ще минем без плащане, но ако вземе първо да ни обслужи изискано и скъпо, а после се окаже, че не може да ни понася, като нищо е възможно с този един-единствен удар да загубим и двамата цялото си състояние.

— Опасенията ти са излишни. Никой не заплаща онова, което сам не е поръчал, а ние все пак ще внимаваме да не направим някоя прекалено голяма сметка. Намират се и такива хора като францел, както ни го описа полицаят. Те се гордеят с това, че са се подготвяли за нещо по-възвишено, и наистина вярват, че могат повече от другите. Ако човек не вземе да им противоречи, те просто преливат от любезност към него. Може би този францел е бил някой хубав младеж и само по тази причина е успял да се докопа до богата жена. Е, ще видим как стоят нещата!

— Слушай, Сафо, говориш като по книга! За пръв път го правиш по време на това пътуване.

Сафо! Ето на, че наяве излезе онова, което ми се искаше да премълча! Известно е, че кажи-речи, никой ученик не остава без прякор. Доскоро имах щастието да се обръщат към мен с моето обикновено име, ала след публикуването на онова коледно стихотворение нещата се промениха. Съучениците ми бяха потърсили някакво поетично име и понеже то трябваше да съдържа и шеговито-ироничен нюанс, се бяха спрели на странната идея да ме «кръстят» на някоя поетеса и ето как ми лепнаха прякора Сафо. Когато се възпротивих, те ми доказаха, че не можело да има по-подходящо име за мен, защото Сафо била най-известната поетеса на древността и се отличавала с ненадмината чистота и красота на стиха. Какво можех да направя? Бях принуден да се примиря.

Когато Карпио каза, че по време на това наше пътуване за пръв път съм говорел «като по книга», той имаше право. За да се чувства по-добре докато странствахме, аз се държах досущ като него, само че това не му беше направило впечатление, понеже у него нямаше и следа от наблюдателност. Моят мил, винаги сериозен и прилежен приятел притежаваше някои качества, които лесно можеха да поставят под въпрос цялото му бъдеще. Преди всичко той беше по детски или даже направо по бебешки безобиден и наивен, а това не му позволяваше да прояви никаква енергия и дееспособност и го караше да върши всичко наопаки. На туй отгоре той обичаше да придава и на най-дребните неща много по-голямо значение, отколкото имаха, а особено по време на странстванията ни виждаше и в най-прозаичните предмети или случки някакъв романтичен ореол, което обясняваше и защо бе взел със себе си шиповете, лупата, секрета за брави, както и други неща.

Друга своеобразна черта в характера му бе и голямата му разсеяност, която в тази възраст виждахме само от веселата й страна, но по-късно тя обещаваше да стане фатална за него. Доколкото ми беше възможно, полагах усилия да го накарам да е по-съсредоточен, ала за съжаление без ни най-малък успех. Нещо по-лошо. Ако някой му обърнеше внимание върху неговата разсеяност, тя само се засилваше. Той ставаше боязлив и притеснителен и в смущението си вършеше още по-големи грешки. И тъй, отказах се да го променям, опитвах се, доколкото ми беше възможно, да потулвам неговите номера а ла Ойленшпигел и когато бяхме двамата сами, се правех, че съм също като него тъй по детски непохватен. Вероятно така го бях привързал особено силно към себе си. Приличахме на две лекомислени деца. Само че той наистина бе такова. Но аз тайно бдях над него и преструвайки се, че върша всичко според желанията му, се опит вах според силите си да го предпазя от неприятности. Карпио си мислеше, че действа самостоятелно, но всъщност, без да съзнава, той следваше волята ми.

Понякога все пак у него се прокрадваше прозрението, че не той, а аз играех ръководната роля. Тъй беше и този път, когато изказах мнението си за ханджията францел, без изобщо да го бях виждал. Към моите мъдрувания добавих даже следното:

— Знаеш ли, Карпио, когато някого наричат не с фамилното му име, а с малкото, кръщелното, и то щом дори използват умалителната, галена форма, значи сигурно той е добряк. Тъй си представям ханджията и ще трябва да се отнасяме към него като към добряк, но все пак няма да е зле да му направим и известно впечатление.

— Как? Като разговаряме на латински ли?

— Не. Това ще го отблъсне, защото вероятно няма да ни разбере. Изглежда, той е някой много жизнерадостен човек и ще трябва да се появим пред него страшно весели и изобщо в отлично настроение и да се държим така, сякаш сме стари познати. А що се отнася до това, как да му направим по-силно впечатление… а-а, тъй като размисля, се сещам какво ми каза Стария — че никак не ми било трудно с часове да говоря в рими. На теб също ти сече пипето и вече неведнъж си ми отговарял в доста прилични четиристъпни неправилни стихове. Защо не вземем да шашнем този францел с рими?

— Тази идея не е лоша. Ще направя каквото мога. Ами ако не му хареса?

— Тогава просто ще престанем и ще бъдем по-сериозни. Хайде! Изглежда, вече пристигнахме.

Полицаят ни беше превел през няколко тесни улички и в този момент свърна към някаква странноприемница, до чиято входна врата водеха четири-пет стъпала. Постройката с всичко около нея правеше доста внушително впечатление. Изкачихме стъпалата и се озовахме в коридор, където миришеше на обор. Там полицаят отвори една врата, хвърли изпитателен поглед в помещението за посетители и подвикна с весел глас:

— Помози Бог, Францел! Пак съм тук и ти водя изискани гости.

— Кои са? — попита някакъв мазен глас.

— Двама студенти от Бавария или кой знае откъде, които искат да получат някое топло местенце да пренощуват.

— Студенти ли? Е-хей, нека влизат! За такива господа имам колкото пожелаят местенца за нощувка. Ubi bene, ibi patria [8]!

Влязохме в стаята, която беше голяма, но ниска. Вляво, до каче за биене на масло, стоеше една жена. Тя се занимаваше, о, какво блаженство за мен, с прецеждане на мътеница! Беше ханджийката. Надясно от вратата седяха няколко мъже, най-обикновени хорица, и пиеха местната евтина наливна бира. Но точно срещу вратата се намираше голяма кръгла маса, където местата бяха заети от по-отбрано общество. Един от тези хора се беше изправил на крака и ни посрещна с любопитен поглед. Нямаше съмнение, че бе самият францел. Преди години сигурно е бил напет и хубав момък. И досега той все още мажеше черната си коса с помада и грижливо подреждаше чаровните си къдрици. Бяла престилка покриваше твърде обемистото му шкембе, а над нейния нагръдник се мъдреше пихтиеста, нежно потреперваща двойна гуша, преминаваща нагоре в гладко избръснато червенобузесто лице, което явно винаги излъчваше доброжелателна веселост. След като ни измери с кратък дружелюбен поглед, човекът се измъкна иззад масата, приближи се и протегна ръка, за да ни поздрави.

— Да, по изисканото ви държане си личи, че сте студенти. Бъдете ни добре дошли! Седнете тук при нас на тази маса и ни кажете какво ви се яде!

Разтърсих ръката му и по възможно най-сериозния начин му отвърнах:

— Въпроса вие инак поставете… и истината тозчас научете… за всеки видно е, че ние… не гладни сме, а ни се пие!

Францел стреснато отстъпи две крачки назад, ококори очи и смаяно попита:

— Ка… ка… какво? Не гладни… сте, а ви се… пие? Искате нещо за пиене? Добре! Какво да ви донеса?

— Туй, що иска нашата душица… е ей онази вкусна мътеница… чудесно питие, о, да, обичано в селото и града… не щем ни вино, нито бира… а мътеница колко чашата побира!

— Душица… мътеница… бира… побира! Я ми кажете, да не би да сте поет, истински професионален поет?

— Поет съм, да, но не за всеки… измислям често рими леки… но за добрия Франц аз незабавно… стихотворение измислих славно… понеже той е умен и отбира… от туй изкуство, както и от бира… дайте ни вий мътеница, не ракия… за здравето на Франц ще я изпия!

За моя радост и Шарана побърза да се намеси:

— За поздрав на стопанина и тази къща… и аз със радост чашата обръщам… но изпия ли я аз във ваша чест… я искам пълна пак в ответен жест!

Изпихме чашите и му ги върнахме. Изглежда, той не успя веднага да схване какво огромно щастие го бе сполетяло с нашето запознанство, но после францел изведнъж захвърли празните чаши върху канапето в ъгъла, улови ни за ръцете и ни задърпа към масата.

— Ами, как ли не, мътеница! Дайте вино, вино! Дошъл ни е на гости не само един поет, а двама! Fama crescit eundo [9]! Каква изненада, каква радост! Ана, донеси вино, вино! Знам какво трябва да се поднесе на такива духовно извисени господа! Сядайте, сядайте смело, понеже нали ви е известно — habenti dabitur et abundabit [10]!

Аз седнах, но махнах с ръка и възразих:

— О, не, не вино ни носете… а мътеница, ала запомнете… че мине ли ми жаждата, за Бога… и вино да си пийна аз ще мога!

— Е, тогава нека да е мътеница, нямам нищо против. Щом не желаете нещо друго. Но после ще трябва да ми разрешите да гледам на вас като на най-специални мои гости. Естествено не е нужно да плащате каквото и да било.

Шарана ми хвърли скришом един поглед, а след като не му обърнах внимание, здравата ме изрита под масата, което бе къде-къде по-красноречиво. Последва една доста бурна сцена. Посетителите, които до преди малко си бяха глътнали езиците от смайване, отново си възвърнаха способността да говорят. Онези от другата маса се приближиха и ни предложиха чашите си с бира, но ние им отказахме. Едновременно всички ни заговориха и всеки искаше да бъде чут и да получи отговор. Отвръщахме им в рими, което така впечатли францел, че той даде на жена си следното нареждане:

— Слушай, Ана, тези високоуважаеми господа няма да спят в обикновените легла за посетители, а ще отидат в специалната гостна стая, където е стъкленият шкаф. Знам какво значи да си образован — corvus corvo nigredinem obicit [11]!

Неговият латински ми доставяше невъобразимо удоволствие. Тъй като той цитираше само поговорки и мъдрости, силно подозирах, че ги е прочел в някой стар учебник и ги е запомнил, за да ги пуска понякога при удобен случай и така да може да минава за латинист. Беше запомнил латинските думи, но не и смисъла им и ето защо човек не биваше да се учудва, че най-често ги използваше не на място и казаното нямаше никакъв смисъл.

Последвалият разговор се водеше от нас в рими, а ханджията го «подправяше» с най-невероятните латински сентенции и думи, което обаче, както по всичко личеше, на повечето гости направи изключително впечатление. Не успяхме да научим кое училище бе посещавал и докъде бе стигнал в образованието си. Изглежда, той си имаше причини да не говори за това, а ние не проявихме чак такава бесцеремонност да му задаваме подобни въпроси.

Но не бива да пропусна да разкажа една дребна случка. Нейде по пътя моят Карпио беше забелязал, че един гвоздей от подметката на ботуша му го боде по стъпалото и за да се предпази, беше събул ботуша си и на съответното място бе подложил някаква многократно сгъната хартия. В този момент той усети, че пиронът е пробил и хартията и пак му причинява болки. Шарана довери тази неприятна работа на един от присъстващите, който се оказа обущар, и тъй като той прояви готовност да подбие връхчето на гвоздея, моят приятел събу ботуша си, за да го даде на своя избавител от това страдание. И точно тогава оттам изпадна нагънатата хартия, която бе пострадала доста от проникналата в ботуша вода и имаше направо жалък вид. Приличаше на стар, похабен и оръфан лист с валутния курс. Когато я вдигнах, забелязах, че по нея има нещо написано, само че вече не можеше да се разчете. Обаче все още доста ясно различимият училищен печат ми подсказа колко важен документ държах в ръката си. Подадох го на приятеля си с думите:

— Ей това тук ще спаси честта на сестра ти. Надявам се, че след като се върнем у дома, ще й поискаш прошка за онова обидно подозрение.

Шарана разгърна хартията, поклати глава, подаде я на полицая, който все още беше заедно с нас, и каза:

— Виждате колко добре съм съхранил документа си за самоличност. Никой негодник нямаше да може да го намери. Моля ви сам да се убедите, че действително си имате работа с ученици от едно кралско образователно заведение!

Когато полицейският служител видя в какво състояние се намираше личната му карта, той махна с ръка и дружелюбно му каза:

— О, моля ви, не се съмнявайте в способността ми да разпознавам хората още от пръв поглед. Веднага разбрах, че имам пред себе си духовно извисени личности.

— Е, добре! — кимна Шарана. — Признаваме вашата проницателност и щом се озовем пак отвъд границата, на едно подходящо място ще разкажем, че хората в австрийските земи могат да се гордеят със своята полицейска власт.

След като пъхна наново сгънатата лична карта във вътрешния си джоб, той кимна на полицая с такова покровителствено изражение на лицето, сякаш заемаше някой важен пост във виенското министерство на правосъдието.

Веднага щом изпихме по три чаши мътеница, ни сервираха и наливна бира. Заедно с нея ни предложиха и пури, които ханджията прехвали като най-хубавия сорт в Австрия. Ако не се лъжа, бяха от сорта «Виржиния», които от време на време наричат и с почетното и поетично прозвище «отровни глисти». Когато Карпио запали своята пура и забеляза усмивките, с които седящите наоколо хора го наблюдаваха, той направи с ръка величествено движение и пренебрежително каза:

— Разбира се, не искам по никакъв начин да обиждам вашата империя, но що се отнася до пурите, ние безспорно ви превъзхождаме. Ето например тази, за която казват, че притежавала отлични качества, за мен ще е твърде слаба за ежедневна употреба. Просто при нас има съвсем по-други пушачи, отколкото при вас, господа!

Но за съжаление неговият «глист» гаснеше толкова често, че ръката на Шарана непрекъснато сновеше с клечка кибрит между пурата и азбестовия пепелник. И тъй като при тази дейност наситеният със сяра дим често влизаше в носа и очите, моят приятел извади от джоба си някаква хартия, на която не обърнах внимание, накъса я на дълги тесни лентички и с тяхна помощ започна да си взема необходимото огънче от димящата наблизо газена лампа. Както е известно, по онова време още нямаше електрическо осветление.

Въпреки тези постоянни прекъсвания, когато аз изпуших първата си пура, той привършваше своята втора. Предложиха ни пак да си вземем, но щом отказах от името на двама ни, с възмутен тон Шарана отхвърли дръзкия ми опит да отговарям вместо него:

— Сафо, не се бъркай в моите работи! Вярно, че вятърничава личност като теб нищо не е в състояние да понася, но аз съм от стомана и гранит и много ми се ще да видя пурата или цигарата, която би могла да ме извади от равновесие!

— Само така! — съгласи се с него францел. — Добрият студент трябва да е «печен» и да е безчувствен към никотин и алкохол. Nummus ubi loquitur, Tullius ipes tacet [12]. И тъй, вземете си още една!

И моят скъп приятел наистина пак си взе една, но още не я беше изпушил докрай, когато книжните лентички, с които постоянно я палеше, се свършиха. Видях как лицето му изгуби руменината си, но не казах нищо, понеже не исках да го засегна.

После ханджийката донесе вечерята. Тя се състоеше от един огромен супник, пълен с боб, и друг, не по-малък — с пушено свинско месо. При вида на едрите апетитни мръвки с мен се случи това, което предстоеше да стане по-късно с персийския шах в Лондон — «потекоха ми височайшите лиги». Но изглежда, пищната вечеря не развълнува особено скъпия ми приятел. Докато моите очи твърде вероятно бяха светнали от радост, в неговите се четеше някакво самопожертвователно самовглъбяване и отказ от предложените земни радости, а печално увисналите ъгълчета на устата му придаваха онзи израз на готовност за лишения, с който един иначе съвсем разумен просяк уверявал, че никога нямало и през ум да му мине да приеме някоя банкнота от сто талера.

Като си представите само, че заедно с този боб и това месо не беше поднесена бира, а вино, сигурно ще ми повярвате, че не чаках дълго да ме канят. Но добрият ми Шаран изобщо не искаше да «кълве» и най-сетне, видял се натясно от съчувствени въпроси от много страни, заяви, че на обяд бил ял твърде много и все още не чувствал глад. Същевременно той ми отправи поглед, изпълнен с нямата молба да си мълча. Изпълних я, но Шарана ми се отплати с най-черна неблагодарност, защото, след като му обърнаха внимание на факта, че аз не съм лишен съвсем от апетит, от пиедестала на неподражаема величественост той отговори:

— Не всички хора са еднакво устроени. Докато едни предпочитат духовните и душевни удоволствия, други пък обичат да тънат в радостите на земните неща и в крайна сметка дори не се свенят да се отдадат до забрава на боба и пушеното свинско. Навярно не е нужно да говоря повече. Нали и сами знаете какво казват латинистите: de gustibus non est disputandum [13].

— Да, да — закима ханджията, възхитен от предложилата му се възможност отново да покаже своите познания. — Естествено страшно се радвам, че на вашия колега му е толкова вкусно, но все пак умея да ценя предимствата на духа и ще се изразя с думите на учените от древността: omne nimium nocet [14].

О, Францел, Францел! Да знаеше само какво му каза току-що! Тъй си помислих, но въпреки всичко продължих спокойно да ям, понеже и бездруго веднъж се бях вглъбил в материалното толкова дълбоко, че не можеше,да се иска от мен тъй бързо да се изтръгна от духовното си бобясване. За мой срам трябва да си призная, че в този момент цялата воля и способности на духа ми бяха в толкова жалко състояние, че ако изобщо ми се налагаше да кажа нещо по време на това изобилно хранене, то отдавна вече не беше в рими. Но за да спася донейде честта си, мога да спомена следната важна извинителна причина — не исках да си развалям превъзходното пушено свинско нито със сухи ямби и трохеи, нито пък с някакви си дактили.

Когато започнахме да се храним, стаята беше пълна с посетители, но тъй като се посветих с упорита мълчаливост на двата супника, а и моят скъп приятел също тъй безмълвно се бе съсредоточил в своята духовна или по-вероятно в своята телесна вътрешност, разговорът секна и понеже усърдието, с което продължихме споменатата вече дейност, придаваше все по-голяма убедителност на предположението, че скоро едва ли можеше да се изкопчи нещо от нас, то един по един гостите взеха да си тръгват.

Ето как стана така, че още преди да бяхме свършили вечерята си, ние останахме сами с ханджиите, ала това не трая дълго, защото влязоха нови посетители, които незабавно привлякоха вниманието ми.

Новодошлите бяха един старец, една по-млада жена и момче на около тринайсет години. Сигурно бяха много бедни. Личеше си по облеклото им, което едва ли можеше да ги предпази от студената зима. Беловласият, силно прегърбен мъж влезе в помещението, олюлявайки се, и от изтощение веднага се отпусна на най-близкия стол. Без да обръща внимание на каквото и да било, той затвори дълбоко хлътналите си очи и задиша толкова хрипливо, че очаквах всеки миг да изгуби съзнание. Любвеобилно и угрижено, момчето прегърна с едната си ръка раменете му,, а с другата започна да го гали по ужасно изпитите страни на лицето. И двамата не бяха поздравили — единият от пълно изтощение, а другият — от детско незнание. Обаче жената ни поздрави, сложи вързопа, който носеше, на земята до стария, сключи ръце и с умолителен глас попита:

— Дали ще се намери за нас някое местенце в обора?

— Просяци, само се преструват, а може би дори искат и да крадат — прошепна ханджийката на мъжа си.

Тя не беше тъй добросърдечна като него. Но той изобщо не обърна внимание на думите й, а след като хвърли състрадателен поглед на тримата, се осведоми:

— Защо в обора, а не в някое легло?

— Защото не можем да ви платим — отвърна непознатата с тежка въздишка.

— Защо дойдохте при нас? Тук не даваме подслон на чираци и на хора като вас! — побърза да се намеси ханджийката.

— Попитахме за такава странноприемница, но нямахме сили да продължим. Баща ми падна от изтощение.

Жената на францел понечи нещо да възрази, но той й направи знак да мълчи и поиска от непознатата да му покаже документите им за самоличност. Тя извади грижливо увития в кърпа паспорт и му го подаде. Той прочете написаното в него, поклати глава, отново огледа и тримата, а после с нескрито учудване каза:

— Идвате толкова отдалече… в този сняг и този студ! И сте тръгнали за Америка… с тези дрехи и без пари! Или лъжете, или не сте с всичкия си!

— Не лъжем — увери го тя, — та нали паспортът го доказва.

— Но който иска да отиде в Америка, трябва да има пари! Никой не може да се качи на парахода, без да плати!

— Моят мъж ни изпрати билети.

— Вашият мъж ли? Той вече отвъд океана ли е?

— Да. Замина още преди три години. Там работеше и пестеше, докато събра необходимата сума за пътуването.

— Само за билетите ли? Но човек се нуждае и от други пари, за да се добере до пристанищния град.

— Имахме ги. Продадохме всичко, каквото притежавахме. Е, вярно, не бяха много, защото сме бедни хора, а и купувачите също бяха бедняци като нас, но до Бремен все щяха да ни стигнат, ако баща ми не се беше разболял. Получи силен кръвоизлив и изминаха почти два месеца, преди да можем да продължим. Точно тогава малкото ни пари за път се стопиха.

— Но, Боже мой, трябвало е да се върнете у дома си!

— У дома ли? Че какво ли щяхме да правим там, след като нищо вече не е наше? Нали имаме билети за парахода, а отвъд океана ни очаква мъжът ми.

— Да, вярно! Но това е просто ужасно, посред зима и без пари да пътувате чак до Бремен само с просия. Аз и представа си нямам колко дни ще трябва да вървите до там. А знаете ли пътя?

— Ще питаме и ще го намерим.

— Е, едва ли ще стигнете много далеч, ако състоянието на стареца не се подобри.

— Ако може да издържи още ден-два, после ще имаме възможност да си починем. В Граслиц живее един наш роднина. Той е майстор на духови инструменти и при него ще останем, докато баща ми се пооправи.

— Искате да стигнете до Граслиц? Толкова на север при този сняг? Хора, вие сте се побъркали!

— А може и хич да не са побъркани — обади се жена му. — Само целят да събудят състраданието ни. Възможно е паспортът да е истински, но дали действително са тръгнали за Америка, или просто ей тъй се скитат наоколо, това е вече съвсем друг въпрос.

Щом чу тези думи, непознатата се разплака, разгърна пак кърпата, измъкна от нея и едно писмо, подаде го на ханджията и хълцайки, каза:

— Ние не сме скитници. Ако искате да се убедите, отворете този плик! Вътре са билетите за парахода!

— Не, приберете ги! Няма нужда да ги гледам — махна с ръка францел, трогнат от сълзите на жената. — А сега да видим какво ще правим с вас! Преди всичко сигурно сте гладни. Седнете ей на тази маса!

Жената му хвърли сърдечен и благодарствен поглед и последва поканата му. Но ханджийката промърмори нещо троснато, стана от стола си и изчезна в кухнята. След като излезе от стаята, францел доверително ми прошепна:

— Побесняла е от яд. Но аз ще постъпя както си искам. Мъжът си остава мъж, ако ще да има и хиляда жени! Annus producit, non ager [15], а тези измъчени хорица няма да ги изпратя в обора!

И ние двамата с Карпио също изпитвахме състрадание към тези клетници. Аз занесох пълната си чаша с вино на стареца, за да я изпие, а Шарана, чиято вечеря стоеше непокътната, даде чинията си на момчето, което се нахвърли на яденето с истински вълчи апетит.

Измина доста време, без ханджийката да се появи. Тогава обаче и францел се ядоса. Той стана от масата и отиде в кухнята, откъдето до нас достигнаха сподавените гласове на неравномерно композирана партия за дует. В първата част възбуденият сопран беше водещ глас, а басът успокояващо се намесваше само от време на време, но после постепенно положението започна да се променя, докато накрая басът премина към много мощни бързи пасажи, а сопраното издъхна в няколко все по-заглъхващи трели, от което стана ясно, че ханджийката се сбогува с кухнята през някаква втора врата. Веднага след това францел пак се появи със сияещо лице.

— Отиде при съседката, където ще продължи да надува нейната глава с вайканиците си — призна ни той. — Междувременно ще можем да правим тук каквото си искаме. Само гледайте!

Той взе големия, все още наполовина пълен супник с боба и го поднесе на хората. И наполовина пълния супник с месо сложи пред тях. После взе едно шише с вино, както и всичко, което беше на масата ни, и го даде на хората. Най-сетне и самият той седна при тях, а нас подкани:

— Господа студенти, елате и вие! Нека си побъбрим с тези добри хорица за Америка! Може би ще научим някоя новина, дошла отвъд океана, тъй като мъжът на тази жена й е писал писма.

— Интересува ли ви Америка? — попита го Шарана. Моят приятел имаше голяма слабост към тази страна отвъд Атлантическия океан, понеже там живееше някакъв негов роднина, от когото родителите му получаваха от време на време по някое писмо. Никога не бях успял да науча каква беше степента на това роднинство. Той обичаше да обгръща американския си братовчед във възможно по-голяма тайнственост и само нарядко иззад тази тъмна завеса изстрелваше по някой фишек. Първи фишек — Ел Дорадо! Втори фишек — милионер! Трети фишек — единствен наследник! Бях любопитен да видя дали и този път щеше да пусне същите фишеци.

Францел най-искрено си призна, че областта между Егер и Карлсбад му е далеч по-позната от необятните земи на United States of America, тъй че моят стар добър приятел и негов добър нов приятел веднага започна да ни цитира от онази глава на нашия «Учебник за горните класове», в която ставаше дума за Съединените щати. Заради гореспоменатите три фишека той я беше научил наизуст. В лицето на Францел Шарана намери един много внимателен слушател, в мое лице — много разсеян, а тримата новодошли изобщо не го слушаха. Те бяха твърде много заети с утоляването на глада си, за да обърнат по-сериозно внимание на сухите и скучни цифри за броя на жителите на различните там градове.

Трогателно бе да се види с колко любов и грижовност се отнасяше жената към баща си, а също и как момчето му даваше най-хубавото от собствената си чиния. Старецът беше толкова останал без сили, че едва се крепеше на стола и се налагаше да го хранят като дете. Виното му дойде добре, но той яде малко. Изглежда, преди всичко се нуждаеше от сън и погледнех ли изпитото му лице, имах чувството, сякаш това щеше да е неговият последен сън.

Преди да започне да се храни, жената каза на глас кратка молитва. Личеше си, че го прави редовно и от убеждение. Щом свършиха вечерята, тя отново изрече молитвата и помоли ханджията да й разреши да заведе баща си да спи. Но тогава баща й поклати глава и със своя морен и глух глас каза:

— Не, нека поседя тук още малко, дъще! Вървяхме дълго в сняг и мраз, докато зад всички прозорци в топлите стаи горяха свещите на коледните елхи. Но ние трябваше да следваме пътя си все по-нататък и по-нататък, без да имаме правото да се порадваме заедно с другите хора. Не можах да ви запаля нито една свещичка, нито нещо да ви подаря. В тези свети дни бяхте принудени да мръзнете и да гладувате, а тъй като не исках на всичко отгоре да ви натъжавам със сълзите си, полагах големи усилия да ги преглъщам. Но тук ми е добре. Тук ни приеха дружелюбно.

Тук е топло и ние сме сити. Нека тук отпразнуваме нашата Коледа!

Думите му бяха често прекъсвани от суха мъчителна кашлица. След като замълча, той сключи набожно ръце и устните му се раздвижиха в безмълвна молитва. Жената също сключи ръце и тихичко заплака. Момчето здраво стисна зъби и ни погледна, защото не беше сигурно как ще реагираме, ако не е повече в състояние да овладее напиращите сълзи, които все още с мъка преглъщаше. То беше едно малко храбро юначе.

Молещият се старец съвсем не ми приличаше вече на просяк. Когато планините издигат високо снага към небето, челата им се покриват със сняг, а когато снегът на старостта украси главата на човека, той също е вече близо до небето. А небесната близост буди във всяко чувствително сърце страхопочитание и благоговение. Старецът, който с треперещи устни се молеше да го приемат на небето, безмълвно плачещата жена и борещото се със сълзите си момче, всички те вече с нищо не напомняха за просяци, а ме накараха да се сетя за библейските думи: «Защото, гдето двама или трима са събрани в мое име, там съм и аз посред тях.» Колко по-различно беше впечатлението от настроението ни в този момент в сравнение с детинската веселост, царяща доскоро! Докато навън във вечерния мраз тези клети хорица с мъка са си пробивали път по затрупаните със сняг друмища, ние си бяхме убивали тук времето с ученически шеги. Хвана ме срам.

Изглежда, подобни чувства обзеха и ханджията. Той се покашля няколко пъти така, сякаш се опитваше да се отърси от смущението си, а после каза:

— Да, ще празнуваме тук Коледа! Аз ще се погрижа. Ей сега ще го донеса!

Той излезе навън в коридора и чухме как отсреща отвори друга врата, която, както разбрахме по-късно, водеше към всекидневната. Видяхме какво искаше да донесе, когато вмъкна в гостната накичено с какви ли не пъстри украшения коледно дърво, чиито свещи още не бяха изгорели докрай. Постави го върху масата, подкани ни да запалим свещите и пак отиде някъде. Момчето скочи на крака и със светнали от радост очи ни помоли да му разрешим да ни помага.

След малко Францел отново се появи. Той носеше някои свои дрехи, както и дрехи на жена си, а също голям сладкиш и един салам. Всичко постави под елхата, като прибави и пет лъскави гулдена. После каза:

— Ето това ви дарява прелестното дете Христос, което видя вашите сълзи и чу молитвата ви. Благодарете нему, а не на мен!

Каква радост настана! Очите на стареца се отвориха тъй широко, сякаш искаха да погълнат цялата светлина на коледните свещи. Жената не плачеше вече от мъка, а от щастие, а момчето я прегърна през врата и зарови лице в дрехите й, за да може да скрие сълзите и риданията, които отново се канеха да го надвият. Просто нямаше как, трябваше да бръкна в джоба си и да извадя един гулден, който прибавих към петте монети на ханджията. Щом Шарана видя това, ми прошепна:

— Да, вие двамата можете да давате, вие! Францел се е оженил за богата жена, а ти имаше пет талера. Моите обаче бяха само три. Аз съм най-бедният и не мога нищо… все пак, все пак и аз мога да дам нещичко. Само внимавай!

Той помоли за мълчание, изправи се до коледната елха и започна да декламира:

На блага вест съм приносител,
Бог прати ни небесен гост,
роди се нашият Спасител,
при нас дойде Исус Христос.

Защо стана така, че моето собствено стихотворение ми се стори толкова чуждо, сякаш не беше писано от мен, а от някой непознат, от съвсем друг автор? С всяка нова строфа то ми ставаше все по-чуждо и по-непознато, но затова пък толкова по-силно завладяваше сърцето и душата ми. Останалите също слушаха с благоговение. Старецът не откъсваше поглед от моя приятел. Очите му заблестяха. В тях се появи странна светлина. Дали бяха отраженията от горящите свещи на коледната елха? Или в тях грееха лъчите на някакво висше просветление, които сега осветяваха всяко кътче на сърцето му? Той сложи двете си ръце върху масата и разтвори длани, после бавно и уморено вдигна глава и се опита да поизпъне безпомощно свитите си рамене и в тази поза приличаше на човек, който сякаш се приготвя да улови някакъв невидим, идващ отгоре дар. Когато Карпио свърши, старецът с мъка се изправи на крака, застана до масата прав като свещ и умолително каза:

— Нека още веднъж го чуя! О, моля ви, повторете го от мястото, където говори свещеникът!

Шарана изпълни желанието му, а на мен и този път ми се стори, сякаш слушам непознати думи на съвсем друг човек:

И с длан върху мъртвешкото чело
свещеникът изрича благослов:
Блажен е онзи, кой в тегло живял е
с вяра в вечната любов!
Че блажен е който търси
своя истински живот
и с надежда в миг предсмъртен
се стреми към своя Бог!
Откриеш ли на небосклона
оназ спасителна звезда,
тя води право към амвона
на Божията светлина.
Затова е тази радост,
Бог прати ни небесен гост,
роди се нашият спасител,
при теб дойде Исус Христос!

Тогава старецът отново сключи ръце, отпусна се на стола, затвори очи и след като по лицето му се изписа блажена усмивка, съвсем тихо, така че само ние успяхме да доловим думите му, повтори:

— Затова е тази радост… Бог прати ни небесен гост… роди се нашият Спасител… при нас дойде Исус Христос!… Това се отнася и за мен… и за мен! И аз съм го търсил… търсил… и ето, че днес той дойде! Виждам го. Виждам неговата звезда. Виждам светлината, която струи върху полята на Витлеем. И как бяха онези думи? Имам предвид казаното от грешника, когото съзира Спасителя.

Карпио отговори:

Боже мили,
с мир в небето своя слуга ти приеми,
той видя тук този,
дето за Спасител прати ти!

— Да, да, тъй е, виждам го! — продължи старецът все още със затворени очи. Той отново размърда устни както преди, но този път не се молеше. Това ясно си личеше. Изглежда, клетникът търсеше думите, които беше чул, но не можеше да ги подреди в съответния смисъл. След малко попита: — А какво казваше в стихотворението грешникът, когато се моли за милост?

Карпио пак поде:

За молитва сключил длани,
шепне той преди смъртта:
«Боже, нека тъй да стане,
че спокойно да у мра!»
Не съди детето свое,
то жадува светлина.
Твоят блуден син в покоя
ще се върне пак сега.

— Не съди детето свое… — повтори пак старецът — то жадува светлина… Твоят блуден син в покоя… ще се върне пак сега!… Не, не, не!… Не го съди! — извика той, като широко отвори очи и се огледа наоколо с поглед, излъчващ страх. Но после клепачите му пак се затвориха. По лицето му се изписа лека затрогваща усмивка и малко след това едва чуто устните му промълвиха:

— Откриеш ли на небосклона… оназ спасителна звезда… ще стигнеш ти по нея до амвона… на Божията истина и светлина!… Истина… Светлина!… Уморен съм, искам да отида да спя… да спя!

Той отпусна глава назад, но скоро тя клюмна настрани върху рамото му.

— Господи, той умира! — разтревожено извика ханджията.

— Не, не умира — успокои го жената. — Само е изтощен от дългия и тежък път. Но сега трябва да поспи. Моля ви, кажете ми къде да го заведа?

— Да го заведете ли? Сигурно ще трябва да го носите.

— Не, той ще върви лека-полека, а аз ще го подкрепям.

— Аз ще ви помагам. Горе имаме една стая с три легла. Нека синът ви вземе ей онази лампа!

Те хванаха стареца под мишниците и му помогнаха да се изправи. Явно той се посъвзе и подкрепян от тях, бавно закрачи, но все още без да отвори очи. След като излязоха през вратата и останахме сами, Шарана се обади:

— Какво неочаквано коледно празненство, неочаквано и вълнуващо, каквото досега не бях преживявал. Но, Сафо, ти какво мислиш? Тези клетници не са някои съвсем прости хорица. Не ми се вярва да са от работническото съсловие. Старият толкова бързо схвана основната идея в стихотворението и тъй бързо запомни отделни строфи, че бих могъл да се закълна, че по-рано се е занимавал повечето с умствена, отколкото с физическа работа. Не си ли на същото мнение?

Учудих се, че моят постоянно разсеян приятел бе успял да направи подобни наблюдения, но се съгласих с него.

— Да. Дори предполагам, че това семейство е страдало под ударите на много сурова съдба. Естествено не мога да знам дали е заслужено, или не. Страхливият поглед, който старият тъй внезапно хвърли около себе си, също не ни дава никакво обяснение.

Страхът му може да Произхожда както от спомена за извършени злодеяния, така и от спомена за понесени неправди и страдания.

— Всъщност тези хора изобщо не ни засягат, но много ми се иска да разбера кои са и какви са били по-рано.

В този момент ханджията се върна, за да вземе подаръците и да ги занесе горе. След като се появи отново и седна при нас, той каза:

— Вечерта започна толкова весело, а краят й бе тъй сериозен! Но за нас тримата тя не бива все още да свършва. Радвам се, че веднъж при мен са дошли хора като вас. Ще изпием още една бутилка вино и ще останем на масата колкото е възможно по-до късно. А утре изобщо няма да ви пусна да си вървите!

— Ами жена ви…? — попитах аз.

— О, тя е разумна! Още повече, ако става дума за образовани хора, особено за студенти, защото и аз съм бил такъв. Тогава и тя с удоволствие се наслаждава на моите спомени. Старата хубава мъдрост «Multis ictibus dejicitur quercus» [16] й е също тъй добре позната, както и на мен. Но не може да понася просяци и друга подобна сган. Тогава ме калайдисва за всеки даден кройцер, а аз обичам да давам, защото някога и аз нямах нищо, като изключим, разбира се, моето класическо образование.

— Когато се върне от съседката, жена ви дали ще влезе тук?

— Няма.

— Значи коледното дърво, което иначе лесно ще ни издаде, може да остане тук, а?

— Да, но само докато и ние сме в стаята. После ще го занеса оттатък.

— Но нали утре тя ще забележи, че целите свещи са изгорели?

— Мътните го взели! Да, така е! — възкликна той. — После ще има разправии, които ми се ще да избегна. Какво да направим?… Чакай! Сетих се! Сега ще сложа нови свещи, ще ги запалим и щом изгорят наполовина, ще ги изгасим. Така тя ще ги помисли за старите. Човек трябва да е хитър, хитрец трябва да е, ви казвам, господин Са… Саф… Всъщност как се казвате? Изобщо не успях да запомня имената ви. Карб… и Саф…!

Обясних му, че Карпио и Сафо са само прякорите ни, и му казах истинските ни имена. Моят приятел използва думите ми като повод, за да прояви своята акуратност и своята щателност. Той заяви:

— Мога да ви докажа черно на бяло, че с пълно право нося току-що споменатото име. Ето ви моята легитимация!

Той бръкна във вътрешния си джоб, където беше пъхнал документа си за самоличност, за да е на по-сигурно място, обаче извади ръката си празна. Тогава Карпио претърси всички джобове на жилетката, на палтото и на панталона си, ала напразно, той пак беше изчезнал.

— Къде ли може да се е дянал? — смаяно попита Шарана. — Такъв документ е невъзможно току-така да се изпари.

— Да не би пак сестра ти да…? — подметнах с лек намек.

— Тя ли? — отвърна той, без да прозре коварното ми намерение. — Не, този път тя наистина няма никаква вина, понеже самият аз го пъхнах в ботуша си. По дяволите, дали пак не е там? Ала туй ще е такава разсеяна постъпка, каквато никога няма да взема да извърша. И нали обущарят подби връхчето на пирона! Но сигурното си е сигурно, ще проверя! В кой ботуш беше? Спомняш ли си, Сафо?

— Не — отговорих, за съжаление в противоречие на вечните закони на истината.

— Тогава ще трябва да погледна и в двата ботуша. Един подир друг той събу ботушите си. Личната му карта я нямаше. За всеки случай той си свали и чорапите, но се убеди, че й те не са предложили подслон на неговия документ. Ами сега? Накрая започнахме да търсим и под масата, където най-напред бяхме седели, и тогава забелязах захвърлените остатъци от книжните лентички, с които Шарана толкова често палеше пурата си. Взрях се в тях и… наистина!

— Драги Карпио, я погледни тук!

След като той внимателно огледа останките от полицейското разрешително за съществуване, лицето му взе да се удължава все повече и повече.

— Ей тук все още има почти една четвърт от училищния печат! — възкликна Шарана. — Та туй е от моята лична карта! Кой я е накъсал на лентички?

— Самият ти.

— Наистина ли? Но струва ми се, мога да си спомня, че ти ми ги подаваше, за да си паля пурата!

— Нищо подобно! Да не съм сестра ти… смятам, че няма да се съгласиш с такова твърдение.

— Тогава единствената възможност, която остава, е че самият аз съм бръкнал във вътрешния си джоб. Невероятно! През целия си живот не съм бил толкова разсеян! Ето че сега личната ми карта отиде по дяволите! Ако на полицията й хрумне да ме сбърка с някой търсен от нея убиец или пък с избягал банков директор, ще ме окошарят като нищо и ще трябва да чакам, докато моят скъп баща ме измъкне оттам.

— Я не се тревожи! Докато сме заедно и моята карта ще е достатъчна за доказване самоличността и на двама ни, понеже, първо, аз нямам сестра, която върши щуротии, второ, в подметката на ботушите си нямам гвоздей да ме боде, и трето, още не съм станал производител на едро на книжни запалки за пури. Впрочем ти нямаш абсолютно никаква прилика нито с убиец, нито пък с банков директор. Значи сега-засега няма да те тикнат в затвора.

Тези доказателства бяха толкова убедителни за него, че той бързо се успокои.

Книжните запалки насочиха мисълта на нашия добър Францел отново към пурите. Той пак ни предложи да си вземем. Аз не му отказах, но предупредих Шарана да не следва примера ми, защото въздействието на изпушената с помощта на личната му карта пура все още не бе преминало. Той презрително сви устни и не ме удостои с отговор. Но затова пък към ханджията се държеше все по-приятелски, все по-доверително, докато накрая стигна дотам, че му обеща за великденската ваканция да дойдем пак и да го снабдим с контрабандни пури. Щом францел чу това, по лицето му се изписа нескрита алчност и той попита:

— Контрабандни ли? Хмм! Човек наистина ги предпочита пред тези тук. Но нима разбирате и от този занаят?

— И още как! — отвърна Шарана, като направи такава физиономия, сякаш вече бе контрабандирал през границата огромни количества пури.

— Така ли? Ами къде ги разтоварихте?

— Непосредствено зад Егер. Още първата вечер след като прехвърлихме границата.

— Че при кого ли?

— Търговска тайна!

— Много ли бяха?

— Мисля, че да!

— По какъв начин ги пренесохте?

— По един много… много…

Понеже от смущение главатарят на бандата контрабандисти заекна, побързах да продължа вместо него:

— По един много прост, но хитър начин. Той е тясно свързан с временното местопребиваване на ученическата му карта.

— И колко бяха?

— Четири.

— Четири хиляди или четири центнера [17]?

— За нас не е важно дали контрабандната стока ще е еди-колко си хиляди бройки, или еди-колко си центнера, а важното е тя да е качествена и нашата наистина беше превъзходна — да речем например, като унгарското бяло брашно с номер нула. Ако по време на нашето великденско пътуване имаме същото щастие, ще има да се чудите и маете. Засега друго не мога да ви кажа.

И без това нямаше как повече да водим разговора си на тази тема, понеже бяхме прекъснати от бедната жена, която отново дойде при нас. Тя доведе и момчето си и ни каза, че баща й бил заспал и че ще се чувства щастлива, ако й разрешим да поседи още малко при нас в топлата стая. францел с удоволствие й разреши. Той й даде още една чаша вино и за да зарадва момчето, реши незабавно да приведе в изпълнение замислената «военна хитрост» срещу половинката си. Той донесе нови свещи, закрепи ги на елхата и ги запали. После, притиснала нежно до гърдите си своето дете, осветена от пламъчетата на коледното дърво, жената поседя така доста време, без да вземе участие в разговора ни. По лицето й се беше изписала меланхолична усмивка.

В резултат на необичайното количество вино Шарана се беше доста разбъбрил. Разказа цялата си биография или по-точно всички по-забележителни неща (според собствената му преценка), които му се бяха случили. Та тези забележителни случки се свеждаха главно до това, как поради необяснимата разсеяност на други хора го бяха сполетели какви ли не неприятности и неволи. Особена и съдбоносна роля в тези истории играеха неговите сестри и ако преживяванията му действително отговаряха на истината, то той явно е трябвало да използва всичките си духовни сили, за да предотврати пагубните последици за себе си от разсеяността на тези млади дами. След като малко по-късно се разпростря и върху нашата сърдечна дружба, той прояви любезната благосклонност мимоходом и съвсем бегло да спомене с добра дума някои мои положителни качества. Между другото вметна, че съм бил поет, който можел да се сравни единствено със Сафо, и че рецитираното преди малко коледно стихотворение било излязло изпод моето прочуто перо. Щом жената чу това, бързо попита:

— Вярно ли е? Наистина ли сте авторът на стихотворението, младежо?

Отговорих утвърдително на въпроса и с познатото леко изчервяване — един признак на онази похвална скромност, която краси всеки съвременен немски поет.

— Колко се радвам! Защото всъщност заради стихотворението пак слязох тук при вас. И на мен, и на моя баща ни направи толкова силно впечатление! Стори ни се, сякаш е било написано точно за нас. Затова много ми се иска да го имам и ми се ще да ви попитам дали ще се съгласите да ми го напишете.

Последните й думи бяха отправени към Шарана, който незабавно скочи на крака и измъкна бележника си. Вече споменах, че по едно време всички мои съученици носеха в себе си стихотворението ми. Шарана беше останал верен на тази привичка. Моят скъп приятел го извади от бележника си и го подаде на жената с такова чаровно «завършено» и «отработено» движение на ръката, което е присъщо само на ученици. Придружи го с усмивка.

— Имам го в два екземпляра. Единият е тук, върху този къс хартия; а другият е в главата ми. Моля, вземете преписа и ми оставете главата, така и двамата ще сме доволни.

Тя не се поколеба да приеме подаръка му. Начинът, по който го направи и по който благодари на него и на мен, затвърди мнението ни, че по-рано несъмнено бе имала далеч по-добър живот и съвсем друга обществена среда. Поведението й толкова силно впечатли моя приятел, че той започна да й прави различни тайнствени намеци, с които й даде да разбере, че той има възможност да й окаже и друга, къде-къде по-голяма услуга.

Когато тя му отправи ням въпросителен поглед, Шарана си запали нова пура и започна да разказва за Христофор Колумб и Америго Веспучи. Тържествено и задълбочено той направи преглед на периода от края на петнайсти век до началото на втората половина на деветнайстото столетие, като не изпусна нищо съществено от случилото се през това време в Америка. После спомена и за своя тайнствен роднина и най-накрая изстреля трите познати вече фишека — Ел Дорадо, милионер и единствен наследник. И когато вече сметна, че тя е достатъчно подготвена, Шарана предложи да й даде едно препоръчително писмо до своя роднина.

Онемях от смайване. На мен, на своя най-близък приятел, той никога не беше предлагал подобно препоръчително писмо, което можеше да стори без никакви опасения, защото нищо не знаеше за съкровеното ми желание да тръгна да обикалям света и следователно сигурно щеше да си каже, че никога няма да се озова в такова положение, че да ми се наложи да използвам писмото. А ето че в този случай го предлагаше на съвсем непозната жена, която с много голяма сигурност щеше да го предаде на съответното лице!

А самата жена? Тя се съгласи с предложението му може би само за да не го обиди. Навярно й беше ясно, че препоръчително писмо от един ученик не можеше да има кой знае каква стойност. Шарана помоли ханджията да му донесе хартия, писалка и мастилница, а после заяви на жената, че трябва да напише името й. Тя му го каза и така разбрах, че то е Елизе Вагнер. Докато пишеше, той се обърна така, че хартията да е скрита от погледа ми. Значи една напълно непозната жена можеше да узнае името и адреса на неговия бъдещ наследодател, но не и аз. Обаче не се почувствах обиден, тъй като вече бях свикнал да се съобразявам с чудатостите му. Дори му обърнах гръб, за да е съвсем сигурен, че няма да разбуля тайната му. Докато разговарях с ханджията, Шарана довърши писмото и го подаде на жената със скромния намек, че щяло да й бъде страшно полезно.

Тъкмо в този момент вратата се отвори и в стаята влезе ханджийката. Изглежда, милият францел малко се поизплаши, но заради нас успя да се овладее дотам, че нищо да не му проличи. А моят приятел така се сви на мястото си, сякаш той бе виновникът. Непознатата бедна жена посрещна появяването на стопанката с видима тревога, францел си запали нова пура, за да се подсили за предстоящото спречкване. Ханджийката бавно се приближи и най-сетне застана пред мъжа си.

— Какво си запалил тук, францел? — попита го тя със странно любезен тон, чието значение аз все още не знаех.

— Коледната елха — отвърна й той със същата любезност.

— А защо?

— Защото е Коледа.

— За кого?

— За мен.

— Откога?

— От скоро.

— Я виж ти, я виж ти! От скоро значи! Но от свещите е изгоряла само една четвърт, докато още преди те бяха намалели наполовина. Как ли е станало това?

— Ами вероятно сортът им е такъв. Колкото повече горят, толкова по-дълги стават.

— Не ми е известно да има такъв хубав сорт. Иначе много би ми се искало веднага да си купя от тях. Но сигурно нещата са станали иначе. Първо си изгорил половинките докрай, а после си поставил нови свещи, та да не забележа нищо. Мислил си, че както обикновено, няма да сляза пак толкова късно. Тъй ли е, францел, или не?

— Тъй ще да е.

— Добре, че поне си признаваш. И за кого си запалил свещите на коледната елха?

— За мен и за господа студентите.

— Значи само за вас, така ли?

— Да.

— Аха! Но сега не ми казваш истината. За себе си и за господа студентите можеш да ги палиш когато и колкото си искаш, можеш да пиеш вино и да пушиш пури също колкото си искаш, обаче… обаче…! — И точно тук гласът й изведнъж скочи с една септима по-високо и тя подпря ръце на хълбоците си. — Ами за кого горяха свещите преди малко, когато под клонките на дървото се намираха саламът, сладкишът, дрехите и парите, а този господин студент декламираше онуй толкоз хубаво стихотворение, от което разбрах всяка дума?

Този път Францел скочи на крака.

— Жено — викна той, — ти си подслушвала!

— Да, ей там зад прозореца, където в капака му има голяма дупка от чеп.

— Слушай, втори път не го прави!

— Тъй ли? Че защо да не го правя? Къщата е моя, гостилницата е моя, значи и онази дупка от чепа също е моя. Мога да гледам през нея когато си поискам. От цялата къща ти не притежаваш дори въпросната дупка и въпреки това раздаваш моите пари и моите вещи, а на всичко отгоре искаш и да ми заповядваш, така ли?

— Слушай, не ме обиждай в присъствието на студентите, иначе ще ти покажа какво означава sapienti pauca [18]!

Вероятно той знаеше значението на тези две думи толкова, колкото го знаеше и тя, но все пак те изпълниха своята цел, тоест, направиха й впечатление. Със своя латински той искаше само да й докаже духовното си превъзходство. Дали тя го призна, или пък придаде малко насилнически смисъл на думата «паука» [19] не знам, но тъй или иначе, му отвърна:

— Съгласна съм! Сега си удряй в главата твоите «сапиенти», но утре рано сутринта пак ще си поговорим! Тя ни обърна гръб и си излезе.

— Кълна се във всички светии — въздъхна той, след като пак седна на стола си, — тя наистина е подслушвала. Чула е и е видяла всичко! Тази проклета дупка! Е, още утре ще взема най-дебелата дъска, която видя, и ще я закова върху нея!

Но ханджийката бе само притворила вратата. Беше се спряла отвън и бе чула всяка дума. В този миг тя пак влезе, приближи се до мъжа си, доверително сложи длан върху рамото му и с усмивка каза:

— Францел, не съм виждала дъска, дебела колкото главата ти. Само че ти нея няма как да заковеш върху дупката. Иначе и гюле нямаше да я пробие. Виж го ти този човек, та той още не познавал жена си! Да не би да съм някоя скъперничка, а? Да не би винаги да те гледам в ръцете, когато харчиш пари? Нима всичко, което печелим, не е както твое, тъй и мое? Но на мен не ми е безразлично кой живее в тази къща, а ако ти решиш да правиш коледни подаръци или да раздаваш моите дрехи, то искам и аз да присъствам и преди това да ме попиташ. Онзи сладкиш аз съм го пекла и салама е направен с голяма мъка и сме го чакали дълго време, понеже прасето не щеше и не щеше да се угоява. В такъв случай искам поне да знам, когато ти подаряваш нещо от това месо. И тъй, повече да не правиш такива работи зад гърба ми! Човек не трябва само да раздава, ами и да умее да живее пестеливо! А сега я ела тук, ти, стари мой студенте, с такива широки пръсти! И аз искам нещо да ти подаря, макар и да не е салам със сланина. Ето! И с това ти пожелавам лека нощ!

При тези думи тя хвана главата му с две ръце и му «залепи» една здрава и звучна целувка, която всъщност между обикновените хорица се нарича «мляскане». После тя пак излезе, като този път наистина затвори вратата зад себе си. Подсмихвайки се, францел я изпрати с поглед, избърса си устата с ръкав, удари с юмрук по масата и рече:

— Не съм ли казвал винаги, че имам страшно добра съпруга? Ама си я бива, славна жена! Като нея няма втора по цялата необятна Бохемия! И как ме нарече? Ти, стари мой студенте с такива широки пръсти! Да, тя знае какъв мъж има в мое лице! Не съм като някои, дето на две магарета не могат сламата да разделят, а съм образован и учен човек, който си знае своя латински.

Qui tangit picem contaminabitur. [20] Тъй стоят нещата. А какво ще кажете вие, мои високоуважаеми млади приятели?

Преди някой от нас двамата да успее да му отговори, госпожа Вагнер стана от стола си и след като прокара длан по лицето си, където се бе изписала душевна болка, каза:

— Аз също видях и чух, че имате много свястна жена, и затова съжалявам още повече, че заради мен за малко щяхте да се скарате. Ако не бях принудена да се съобразявам с моя клет баща, още тази нощ щях да напусна дома ви. Но той трябва да се наспи, ако не искаме утре да падне нейде в снега и да измръзне. Наспи ли се, после няма да ви досаждаме нито миг повече. Приемете моите най-сърдечни благодарности и сбогом, господа!

— Но какво ви прихваща? — опита се францел да я задържи. — Нали сама чухте, че жена ми няма нищо против да останете у нас и… Ха! Отиде си, излезе заедно с момчето! А всъщност не прозвучаха ли думите й малко по-гордо, отколкото се полага на един гост, който не е в състояние да си плати? Какво ще кажете, господа?

— Жал ми е за нея — отвърнах аз. — Как ми се иска да бях достатъчно богат, за да мога да й помогна! Когато станем от сън утре сутринта, тя сигурно ще е изчезнала вече със своя баща и детето си.

— Дори няма да си го помисли! Първо ще се наспи, а после ще пие кафе. След туй ще видим дали старият ще може да върви, или не.

— Не чухте ли, тя ни каза «сбогом», а не «лека нощ»?

— Сигурно не бива да разбираме думите й тъй дословно, както си мислите. Но, господин Кап… Карпио! Какво има? Какво вие?

Моят скъп приятел беше подпрял лакти върху масата и беше закрил лицето си с длани. Когато след въпроса на ханджията свали ръцете си, забелязахме, че страните му бяха придобили оловен цвят, а погледът му бе замъглен. Долната му устна бе увиснала.

— Жена… жена ви! — простена той. — Тя е виновна!

— За какво?

— Имам… имам чувството… сякаш… ще умра.

— Глупости! Пурата е виновна. «Виржинията» е твърде силна за вас.

— Не… не! Вашата жена така… така ме изплаши!

— Изплаши ли ви? Че защо?

— Тя… така връхлетя тук… също като фурия!

— Ами, фурия! Жена ми не е фурия. Ето, вземете една пълна чаша и я изпийте! Туй е най-доброто средство, когато никотиновият дявол е захапал някого за стомаха.

— Не, не го е захапал, ами го повдига… повдига… и дори сякаш иска да го обърне наопаки.

— Пийте, пийте! Знам, че това помага.

Не ми беше известно дали препоръчваното от ханджията средство действително беше уместно, защото по онова време познанията ми, свързани с виното и въздействието му, бяха също толкова всеобхватни, колкото и знанията на един ескимос за смокините и бананите, но понеже францел тъй убедително увещаваше Шарана, то и аз се присъединих към съвета му и в крайна сметка моят приятел изпразни чашата, а после като болен от морска болест се заклатушка към канапето, за да легне на него. Помолих ханджията да ни остави да отидем да спим, но той се засмя и заяви:

— Нямам такова намерение! Ще поостанем тук заедно още някой и друг час. Трябва да използвам този случай, защото не ми се вярва много, че пак ще дойдете насам. Туй с контрабандата беше само шега, нали?

— Да, разбира се, че не сме контрабандисти. Всеки от нас беше пъхнал по две пури в ботушите си, макар да знаех, че имаме право да вземем и по-голямо количество. Не исках да развалям на Карпио удоволствието да се мисли за човек, който е опасен за държавата.

При тези думи споменатата личност се надигна от канапето, изтъпанчи се прав като свещ и с гробовен глас каза:

— Аз, опасен за държавата? Да! Ако положението ми не се подобри, тогава… може да стане ужасно, понеже… ето, веднага пак ще падна!

Той направи каквото беше казал. Францел весело се засмя, но аз се разтревожих за приятеля си и не отстъпих, докато най-сетне неуморимият ханджия не склони да ни покаже нашата стая. Задърпах Шарана да стане от канапето, а после го прегърнах с ръка през кръста, за да го водя. Той обаче припряно се освободи и възрази:

— Няма нужда да ме подкрепяш. Само ми се вие свят от силните пури, които… та аз изобщо нищо не съм ял.

— Струва ми се, че и виното има вина.

— Възможно е! Но за това ще поговорим по-късно, когато останем сами. Хайде!

Той ме хвана за ръката и докато францел ни светеше, се заклатушка по стъпалата нагоре, където се намираше нашата «гостна стая». След като ханджията ни отвори вратата й, за да влезем вътре, той ни пожела лека нощ, остави ни свещта и се оттегли. Огледахме се наоколо.

«Стая за гости»! Да, тя наистина беше такава. Известно е що за помещение нарича с това име еснафът, а именно — една стая, където са събрани и струпани всички възможни и невъзможни тъй наречени «хубави» мебели, както и други разкошни неща, останали още от прадядото, при което не бива да липсва и неизбежният остъклен шкаф. В това помещение рядко влизат хора, а още по-рядко го проветряват, минава за семейна светиня и може да служи за спалня само по веднъж на столетие на някой гост, когото искат особено да почетат.

И така, стаята, в която щяхме да спим, бе и според нашите схващания една «стая за гости» в истинския смисъл на думата. Там имаше две толкова широки легла, че на всяко от тях можеха да се поберат по трима души. Видяхме и вече споменатия остъклен шкаф, една маса, канапе и два стола. Но най-силно вниманието ни бе приковано от един трикрак долап, който съхраняваше около десетина сладкиша с ябълки, извара, сирене и какви ли не други вкусни неща. Още по-възхитително изглеждаше «небето» над нас. Там, а именно в дъсчения таван на стаята, бяха завинтени множество куки, а на тях висяха парчета шунка, пушена сланина, филета и какви ли не видове салами. Цялото това великолепие бе изпълнило помещението със силен аромат, който въздействаше на всички възможни нерви. Карпио, съвършено изнемощелият мой приятел, се изпъна в целия си ръст, с голямо блаженство дълбоко вдъхна това ухание, подсмихна се и каза:

— Приятелю Сафо, добрата ни съдба ни доведе в един истински рай. францел е съдбата ни, а къде се намира раят, едва ли е необходимо да ти обяснявам. Тук наоколо се чувства дъхът на неземни удоволствия, пред които всяка болест трябва да отстъпи. Няма да забравя последните два часа през целия си живот. Беше ми неописуемо ужасно зле. Струваше ми се, че приличах на голям издут чувал, пълен с мъки и страдания. През тези два часа изтърпях всичките десет хиляди гадости на земния живот и тъй ми се втръснаха, че им се наситих завинаги. Никотинът е змей, който никога повече няма да ме сграбчи с ноктите си, а алкохолът е змия, която ще укротя, защото човек не може изцяло и завинаги да се отърве от нея. В моите ужасни мъки и страдания реших пред теб, моя приятел, вместо клетва да дам най-свято обещание, само че още не знаех под каква форма. Но тъй като тук, в тази гостна стая, ми се възвърнаха изгубените жизнени сили, а също и отново мога да мисля горе-долу последователно, аз ти обещавам пред тези едри късове шунка и различни салами, които представляват позволените истински наслади на живота, че никога вече няма да допусна да бъда подведен да забравя човешкото си достойнство, макар и за един-единствен час. Никога устните ми няма да се докоснат до тютюн, а всяко питие, съдържащо алкохол, ще ми бъде разрешено само като лекарство. Давам това обещание пред тази почтена шунка и пред тези многоуважаеми салами. Ти си ми свидетел и ще имаш правото пред всекиго да ме наречеш безчестен човек, ако някога пак ме видиш да пуша или пък ме срещнеш пийнал. Ето ти ръката ми!

Моят иначе толкова мълчалив приятел в този случай държа доста дълга реч, което бе за мен необоримо доказателство, че обещанието му е напълно сериозно. Впрочем, ще избързам веднага да отбележа, че никога след това не го е нарушавал.

Поех протегнатата му ръка, разтърсих я сърдечно и казах:

— Радвам се, че ще вземеш присърце урока, който ти беше даден. Тютюнът на «виржиниите» не расте по дърветата на Австрия за хлапета, а само за възрастни мъже.

— Наричаш своя най-близък приятел хлапе?

— Да.

— И навярно си мислиш, че самият ти си мъж?

— Разбира се!

— Да не би да е единствено заради това, че пурите не те съсипаха тъй като мен?

— Да, и защото проявих достатъчно мъжко самообладание, за да не прекаля с това сатанинско растение, докато ти пуши като комин и се скъса непрестанно да си палиш пурите.

— Но пък в замяна на това ти изпи повече вино от мен.

— Защото разбрах, че мога да го понеса.

— Да, за твое щастие имаш стомах, на който му е безразлично дали след като е гладувал три дни ще му се наложи да храносмила цял куп чакъл, клещи и чукове. Само че това не е доказателство за някаква си мъжественост, с която ми се пъчиш. Онзи, който нарича най-близкия си приятел хлапе, самият той е още хлапе! Запомни го! Само стомахът ти е по-добър от моя. Това е цялото ти предимство, с което можеш да се похвалиш в съвременната световна история.

— Момчето ми, предупредих те да се пазиш от последиците на пушенето, а който предупреждава някого, доказва, че го превъзхожда. Даже и сега ми е на езика едно много настоятелно и оправдано предупреждение.

— Какво е то?

— Синко, я ми кажи как гласи седмата Божа заповед?

— Не кради! — отвърна Шарана тъй сериозно, като че ли беше на изпит. — Да не би да мислиш, че съм способен да стана крадец?

— Да. Който морално е пропаднал дотам, че да пренася контрабандно баварски пури в Бохемия, той е способен да извърши и най-голямото безобразие.

— Но също и ти, достопочтени мой татко! Можеш ли да докажеш, че някога съм откраднал?

— Дали мога, или не, е все едно. Важното е, че най-вероятно още тази нощ ще откраднеш, и то преди да са пропели трети петли.

— Тогава кажи ми най-сетне какво ли толкоз ще ме подлъже да извърша подобно прегрешение към твоята скромна собственост?

— Но аз не говоря за моята, а за собствеността на нашия великодушен домакин францел. Я се огледай наоколо, я погледни и нагоре!

— Аха, сега разбрах! — засмя се той.

— Не се смей! Онзи, който при мисълта за греха може да бъде в толкова весело настроение като теб, той вече е попаднал в ноктите му. Нито на обед, нито вечерта си слагал залък в уста. Гладът скоро ще започне да те измъчва и ще те изтръгне от сън. И тогава, веднага щом усетиш живителния аромат на всички тези произведения на месарската, колбасарската и саламджийската гилдии и щом същевременно духовният ти поглед падне върху онзи прекрасен долап със сладкишите, тогава те очаква най-тежкото възможно изкушение, защото във всеки салам живее по един дявол, а най-върховният сатана има навика да атакува с пушена шунка именно най-богобоязливите сърца. Мой дълг е да те предупредя. Остани си почтен човек! А сега лека нощ, скъпи ми синко!

— Лека нощ, драги ми прадядо! Действително ли искаш вече да лягаш да спиш?

— Да, понеже за здравето е винаги по-добре да си нощен пазач на смяна до полунощ, отколкото ако ти се падне да пазиш след полунощ. И това можеш да си го отбележиш.

— Искаше ми се още да те попитам дали заради парите ни не е по-добре да подлостя вратата.

— Все едно е дали ще го направиш, или не, защото не знаем дали изкушението за кражба ще се породи тук в стаята, или пък извън нея.

— Имаш ли кибрит?

— Да, цяла кутийка.

— Тогава остави го така, че да ти е подръка! Ще заключа вратата, ала знае ли човек дали е достатъчно здрава? На кое легло ще спиш? Ако ме питаш, аз си избирам дясното.

— Точно над което висят най-хубавите салами ли? Не, то ще е за мен. Ти легни на другото! По тавана над него няма нищо.

— Слушай, Сафо, струва ми се, че ме предупреди да се пазя да не се поддам на кражба, само защото ти смяташ да я извършиш.

— Това доказва, че сте от един дол дренки с Мохамед, който също е проповядвал една лъжлива вяра. А сега ме остави да спя! Още веднъж лека нощ!

— Лека нощ, благородни ми дядо! Приятни сънища! Изгасих свещта, оставих я на моя стол и си легнах. Тъкмо когато вече заспивах, чух гласа на Шарана:

— Слушай, дали ще го предаде?

— Кое?

— Е, ами моето препоръчително писмо.

— Ах, тъй! А къде живее твоят роднина?

— Не знам.

— Какво работи?

— Не знам.

— Как се казва?

— Не знам.

— Слушай, драги приятелю, ако твоят роднина съществува само във въображението ти, от твоя страна ще е голяма низост да пратиш тази клета жена за зелен хайвер, че…

— Мълчи! — прекъсна ме той. — Не съм такъв негодник. Моят роднина наистина съществува, но само за такива хора, за които аз пожелая да го има.

— Значи аз не съм от тях, а?

— Не си.

— Благодаря!

— Моля! Обиди ли се?

— Естествено! И това ми било моят най-добър приятел! — Хмм! Сафо, ще ти кажа нещо. Имам си твърде основателни причини на определени хора да не давам никакви сведения за този мой роднина.

— И кои са тези определени хора?

— Всички лица от мъжки пол, които са приблизително на моята възраст.

— Защо пък тъкмо те?

— Това е най-дълбока тайна, обаче пред теб ще я разкрия. Надявам се, че ще го разтълкуваш като необоримо доказателство за приятелството ми.

— Разбира се! И така?…

— Никое лице от мъжки пол на моята възраст не бива да узнае каквото и да било за моя роднина, защото… защото… хмм… защото…

— Е? Защото…? Казвай де!

— Защото… защото… е, на теб ще го кажа! Защото тогава този тип може да вземе да прехвърли океана и да се представи за мен, за да получи наследството.

— Мътните го взели! Карпио! Който го направи, ще е голям негодник!

— Негодници колкото щеш!

— Но би трябвало да притежава фалшиви документи!

— Фалшиви документи колкото щеш!

— И да е невероятен лъжец!

— Лъжци колкото щеш!

— Би трябвало да познава и теб, и семейството ти, да е запознат с подробности от живота ви!

— Такива хора има колкото щеш! Сам виждаш, че с твоите контрадоводи няма да успееш да ме биеш. Не, не, няма да допусна да ми отмъкнат изпод носа такова наследство. Трябва да знаеш, че моят роднина живее в една местност, която е истинско Ел Дорадо.

Аха! Ето ти на първия фишек! Бях убеден, че Шарана няма да може да заспи, преди да изстреля и другите два фишека.

— Чу ли? — попита ме той.

— Да.

— Там е едно истинско Ел Дорадо.

— Грешиш!

— Греша ли? Как така?

— Би трябвало да кажеш: едно истинско Дорадо. Ел е граматическият член за рода.

— Какво ме интересува граматическият член, щом казаното е вярно! Нали знаеш какво значи Ел Дорадо?

— Да.

— Една страна или местност, пълна с чисто злато и скъпоценни камъни. Тогава можеш да си представиш, че моят роднина е милионер.

Милионер — фишек номер две! Тъй като не отговорих, след малко той попита:

— Спиш ли вече?

— Не, но ми се иска да спя.

— Тогава почакай само още миг! Трябва да ти кажа, че моят роднина няма близки.

— Няма ли? Щом ти е роднина, значи все пак има!

— Че кои са те?

— Ами ти и твоето семейство.

— Ах, тъй, да… вярно! Но ние сме единствените му роднини. Знаеш ли какво следва от това?

— Какво?

— Че можем да се смятаме за негови единствени наследници. Ясно ли ти е?

Единствени наследници — фишек номер три. Вече и трите бяха изстреляни и вероятно приятелят ми щеше да ме остави на спокойствие.

— Това ми е ясно — отвърнах аз, — но нещо друго не проумявам.

— Какво?

— Че ме смяташ за единствения си истински приятел и въпреки това пред мен мълчиш също така, както и пред всички останали твои връстници от мъжки пол.

— Правя го за твое добро.

— Как така?

— Ти си много свястно и честно момче и именно заради това искам да те предпазя от изкушения.

— Глупости!

— Слушай, не са никакви глупости! Щом като в някое Ел Дорадо живее един милионер, чийто единствен наследник човек може да стане, то това само по себе си е такова страхотно изкушение, че съществува опасност дори и най-верният ти приятел да му се поддаде. Обичам те повече от всички други хора и именно тази обич е причината, която ме кара да те предпазя и от най-малкото изкушение.

— Тогава ме предпазвай и мълчи! Лека нощ!

— Приятни сънища!

Отново изминаха няколко минути и тогава Шарана пак попита:

— Още ли си буден?

— Не, спя!

— Но трябва да ти кажа още нещо. Току-що ми хрумна, че…

— По това време не бива нищо повече да ти хрумва! — прекъснах го аз. — Искам да спя!

— Но то е съвсем кратко!

— Кратко или не, все ми е едно! Ако не ме оставиш на мира, ще смъкна от горе едно парче шунка и ще го запокитя по главата ти!

— Хайде, скъпи Сафо, направи го! Сигурно е, че няма да го окача пак горе съвсем цяло, защото чувствам страшен глад. Той изведнъж ме нападна и сега обикаля около мен в леглото ми като ревящ лъв.

— Ах, щом имаш в леглото си ревящи лъвове, значи съм спасен.

— Спасен ли? Какво искаш да кажеш?

— Тогава ще си имаш толкова много работа с тези зверове, че навярно няма да се занимаваш с мен.

— Е, ако ревът им не те събуди, спи спокойно. Няма повече да ти досаждам.

Шарана удържа на думата си. Аз заспах, но само след около половин час отново отворих очи, защото чух моят приятел страхливо да вика:

— Сафо, Сафо, събуди се! Събуди се и ме свали! Бързо, бързо!

Гласът не идваше откъм леглото му, а нейде отвисоко.

— Къде си? — попитах аз.

— Вися горе под тавана. На един салам. Запали свещта! Дотогава все ще съумея да се задържа. Столът се прекатури.

Значи Шарана висеше на някакъв салам! Не можах да не се

разсмея.

— Но, човече, ако ти е омръзнал животът, все пак не е речено, че трябва да се обесиш тъкмо на някой салам!

— Стига тъпи вицове, ами побързай, иначе връвта ще се скъса.

Запалих свещта и вече можех да огледам положението. Моят приятел действително висеше на един колбас или по-скоро не на него, а до него. Под краката му се намираше разстланата пухена завивка, а върху нея — прекатуреният стол.

Тук трябва да отбележа, че тази стая беше по-висока от обикновените селски стаи и че повечето от завинтените на тавана й куки бяха дебели колкото и куките за закачване на тежките газени лампи. На една от тях висеше дебел бабек, на който Шарана беше хвърлил око. На куката висеше и четирикратно скатаната връв, която Шарана държеше с две ръце, докато другият й край беше прекарал под едната си мишница. Така той висеше по-на-високо, отколкото е могъл да достигне върху вече преобърнатия стол, нещо, което отначало не бях в състояние да си обясня. Впрочем, той не беше лош гимнастик, защото в противен случай нямаше да може да издържи в това положение толкова дълго и да дочака помощта ми.

Приклекнах леко и му подложих раменете си, за да стъпи на тях и оттам да скочи на кревата. Държейки все още в ръце смъкнатата връв, Шарана хвърли нагоре съжалителен поглед и с тъга каза:

— Жалко, това беше най-голямото и най-примамливото парче от всички. А ето че сега аз стоя долу, а то продължава да виси горе!

— Крадец! Колбасарски негодник! Шунков разбойник! Предупредих те! Можеше да си счупиш и врата, и всички кокали — сериозно го нахоках аз, макар че за мой срам трябва да си призная, че едва сдържах смеха си.

— Какво ме интересува дали вратът и костите ми са здрави, или не, щом имам тъжната увереност, че няма да преживея тази нощ!

— Толкова ли си гладен?

— Ужасно! Ти ми заграби леглото, тъкмо над което небето има вид на помещение за опушване на шунка, докато над моето всичко е тъй пусто и празно. Но нали нямаше как да стъпя на твоето легло, понеже щях да те събудя. Ето защо, преди още да изгасиш свещта, аз си набелязах ей онзи бабек най-отпред, чиято големина и красива форма напълно отговаряха на целта и желанието ми. За да заглуша и най-леките шумове, разстлах отдолу моята пухена завивка, върху която поставих стола. Но за съжаление, както скоро забелязах, така не достигнах на нужната височина, понеже нали не биваше да отрежа бабека, а трябваше да го откача от куката. В тъмнината не успях да намеря нещо, което допълнително да сложа върху стола, и така да…

— Да беше подложил няколко от онези сладкиши! — прекъснах го аз.

— Мълчи, безчувствен си като Чингис хан! — изропта той. — С това свое предателско предложение сам се издаваш, че прародителите ти имат тунгуски или лапландски произход. И тъй… не можех да стигна достатъчно високо и затова реших да се изтегля нагоре само на ръце. Нали знаеш, че винаги нося в джобовете си различни върви за из път?

— Върви за из път? Добре звучи, много добре!

— Какво? Подиграваш ли ми се?

— Не. Само се сетих за унгарските, руските и други конекрадци, които, като тръгнат да скитат, имат навика да вземат със себе си оглавници и юзди, които после за секунди слагат на чужди коне. И така, какво направи с твоите върви за из път, които всъщност, както изглежда, са били тайно предназначени да играят ролята на връвчици за колбаси?

— За да могат да ме издържат, ги направих на четири ката и вързах единия край на възел под мишницата си, понеже там е най-безчувственото място, както ни доказва например играта на различни гимнастически уреди. После отново стъпих на стола и така подхвърлих нагоре четворното въже, че да се закачи на куката.

— На тъмно е било направо майсторски номер!

— Действително, че успях чак след няколко опита. И така въжето минаваше горе през куката и под мишницата ми и можех да увисна на него. Започнах да го увивам около едната си длан, а с другата ръка взех да се изтеглям все по-нагоре и скоро щях да откача бабека. Продължих да се издигам с помощта на въжето и благодарение на това, че с единия си крак успях да стъпя и да се отблъсна от облегалото на стола. Но точно тогава той се преобърна, а после, лишен от тази опора, не бях в състояние да се повдигна нито на сантиметър и се видях принуден да те извикам на помощ.

— Не е било необходимо.

— О, беше, беше.

— Не. Трябвало е само да пуснеш въжето и да скочиш долу.

— Нима можеш тъй лесно да пуснеш въже, което е здраво усукано около дланта на ръката, на която си увиснал? Впрочем, нямаше и как точно да видя къде се намираше прекатуреният стол. Не, трябваше да те повикам. Я ми погледни ръката! Виж тези сини черти! Ако не се беше събудил веднага, въжето щеше да ми пререже месото чак до костта.

Имаше право, но аз предпочетох, без да проявявам състрадание, да му кажа:

— Заслужаваш си го! В Америка бесят конекрадците за врата, но в Бохемия бесят крадците на салами за ръцете и през мишниците. Я ми кажи всъщност как си представяше цялата работа?

Още утре сутринта или ханджията, или жена му веднага щяха да забележат, че тъкмо най-хубавият им колбас е минал по пътя на всички колбаси и…

— Нищо нямаше да видят! — бързо ме прекъсна той.

— Нали се канеше да отрежеш парче от него?

— Не.

— Целия ли щеше да го изядеш?

— Не, макар да съм толкова гладен, че съм готов да унищожа и два такива големи бабека.

— Не си искал да режеш парче от него, не си искал да го изядеш целия, така ли? Та трета възможност изобщо няма.

— За едно тъй безобидно и охранено пеленаче като тебе наистина няма, но гладният лъв, който ревеше преди малко в леглото ми, може всекиго да направи изобретателен. Бях скроил чудесен план. Погледни само бабека! От всички страни е свързан с връв, и то с единствената цел да не се спука и разпадне при варенето в котела за колбаси. Мислех много внимателно да отстраня тази връв и да изрежа малък триъгълник в обвивката му. Там щях да направя дупка в бабека и да измъкна от съдържанието му толкова, колкото да нахраня лъва, който в момента използва стомаха ми като клетка на зверове. След като го наситех, се канех да… хмм!!

— Какво си се канел? Казвай де!

— Драги монголецо, нали все пак разбираш, че бабекът трябваше да бъде напълнен с нещо друго!

— Естествено! Но с какво? Любопитен съм да чуя.

— Е, ами наоколо няма нищо друго за ядене освен онези сладкиши. Ако бях отрязал парче от тях, щяха да забележат, нали?

— Е, да, за съжаление всичките сладкиши са цели. Никой не е нарязан.

— Хмм, знаеш ли, Сафо, който реши да се нахвърли върху сладкишите, ще трябва направо да изяде един цял. Това няма да бъде открито толкова лесно, колкото, ако например отрежеш само едно парче.

— Слушай, Карпио, да не би да кроиш нещо подобно? Изправя ми се косата!

— Нямам такова намерение. Аз съм почтен човек, нали го знаеш!

— Да, почтен човек, който прави дупки в чужди колбаси. И така, с какво мислеше да го напълниш?

— Със… със… забелязах, че във възглавницата ми има малка дупка. Изглежда, калъфът леко се е разпрал, защото отдолу излиза перушина. Подозираш ли вече нещо, Сафо?

— Карпио, човече, крадецо на салами и перушина! Каква идея! Искал си да натъпчеш в бабека пух от възглавницата?

— Да, пух от възглавницата — гордо отвърна той.

— Какъв порочен и пропаднал свят! Тази мисъл е толкова долна и злостна, че чак тръпки ме побиват! Представям си как добрият Францел и жена му седят на масата и почват да режат от бабека. Изведнъж се разхвърчава перушина! Какви ли физиономии ще направят само! Каква ли духовна сила и прозорливост ще похабят, за да разкрият причините за туй чудо, че някаква свиня не е имала четина, а перушина!

— Те лесно щяха да разкрият загадката, защото скоро щяха да намерят къде съм изрязал триъгълното парче в обвивката на колбаса, но едва ли щяха да хвърлят вината върху нас.

— Върху нас! Ето това ме възмущава толкова много, а именно, че при разкриването на злодеянието и аз, невинният, щях да се изложа на опасността да ме вземат за крадец.

— Успокой се, уважаеми мой скъпи приятелю! Твоята съпротива е тъй голяма само защото не си гладен. И така, щях да натъпча бабека с пух, внимателно щях да залепя отрязаната кожица обратно където си е била и пак щях да овържа целия колбас с връвта. И заемеше ли отново старото си място на родната кука, тогава дори и посред бял ден нямаше да си личи, че в среднощна доба по такъв начин съм нахранил моя ревящ лъв. За съжаление от цялата работа нищо не излезе и на този звяр не му остава нищо друго, освен да гладува.

— Вече е три часът през нощта, ще трябва да издържиш до сутрешното кафе. Ако беше казал на Францел още преди да си легнем, че си гладен, отдавна щеше да си в обятията на Морфей като сит и доволен гражданин. А така, бичуван от фуриите, няма да можеш да заспиш чак до зазоряване.

— Как ми се иска да усетиш по гърба си бичовете на фуриите! Аз се отказвам от тях, понеже и бездруго този глад ми стига. Хайде да си лягаме да спим!

— Да, прибирай прочутите си «върви за из път»! Изправи стола на собствените му крака и постави пухената завивка на мястото й! И ще ти кажа още нещо: събудиш ли ме пак, за да те свалям от някоя кука, ще преживееш голямо разочарование. Ще те оставя там, където си, и ще продължа по пътя си без твоето изгладняло присъствие.

Духнах свещта и отново се върнах в обятията на Морфея, откъдето моят скъп приятел ме беше изтръгнал толкова безцеремонно. Когато се събудих, беше вече десет часът. Шарана лежеше на леглото си с отворени очи. Стенеше тихо и от глад беше пребледнял като платно.

— Но, Карпио, защо още лежиш? — попитах го учудено. — Изглежда, отново си буден, а? Защо, след като си толкова гладен, не си станал и не си слязъл долу да закусиш?

Той пое дълбоко дъх и простена:

— Аз… нямам апетит!

Този неочакван отговор ме накара незабавно да скоча на крака и да подхвърля на щателен оглед всички опушени и неопушени колбаси. Не открих никакви доказателства за моите подозрения.

— Навярно си мислиш, че пак съм ставал и съм се занимавал с тези окачени по тавана неща, а? — попита ме той някак уморено. — И през ум не ми е минавало. Сафо, казвам ти, че миризмата на всичките салами и шунки ми е вече противна.

— Наистина ли? — попитах го смаяно.

— Да. Честна дума! Не бих могъл да изям и една хапка от тях.

— Нищо не разбирам.

— Защото не знаеш в какво състояние се намирам. Нима не ти е известно, че има хора, които, веднъж щом им е минал гладът, после дълго не са в състояние да хапнат каквото и да било? Просто като че ли са се натъпкали до гуша.

— С перушина ли?

— Стига тъпи вицове! И аз съм като тях, натъпканите. Това, че тази нощ допуснах така да ми мине гладът, няма да ми се отрази добре. Повярвай ми, чувствам вътрешностите си така, сякаш всичко в мен се е слепнало! Кой знае колко дълго няма да мога да ям! Тялото ми е като вцепенено. Едва мога да си поема дъх.

— Но тези признаци се срещат и в случаите, когато човек преяде.

— Нищо не разбираш. Това са признаци на много силен глад, преминал, без да си сложил залък в уста.

— Често съм гладувал и аз, но никога тялото ми не се е вцепенявало, нито съм имал оплаквания, свързани с дишането.

— Цялата работа иде оттам, че двамата сме различно устроени. Моят глад е лъв, а твоят — носорог, а това са две животни, които спадат към различни видове. Сега аз ще…

Тук той беше прекъснат, защото францел почука на вратата и ни подкани най-сетне да слезем долу, иначе кафето съвсем щяло да изстине.

— Най-добре е да остана в кревата — въздъхна моят приятел. — Сякаш имам олово в крайниците си. Ела, помогни ми, издърпай ме да се изправя!

Изпълних молбата му. Той наистина изглеждаше зле. Страните му бяха силно хлътнали и пепелявосиви. Гледаше втренчено в една точка.

— Слушай, Карпио, по-добре да идем на лекар! — предложих му аз. — Невъзможно е състоянието ти да се дължи на гладуване. Имаш вид на човек, когото го хваща някаква болест.

— Глупости! — усмихна се той едва-едва. — Няма да допусна да се разболея. Ще се оправя. Нали се познавам. Само ми помогни, защото ми е трудно да се наведа.

Аз се приготвих бързо, но Шарана много ме забави. Държеше се така, сякаш не можеше нито да се обърне, нито да клекне. Никога не го бях виждал толкова непохватен. И по стъпалата слезе тъй бавно, като че коленете му се бяха схванали.

Нашият Францел седеше заедно с жена си в голямата стая за посетители вече на втората сутрешна закуска. Ханджийката имаше вид на току-що разцъфнала роза и ни поздрави с такава любезност, която доказваше, че гостоприемството й беше съвсем неподправено. Изобщо не ни позволиха да отворим дума за тръгване. Научихме, че на францел му се налагало да иде с шейната до Мария Кулм и за двамата бе съвсем естествено да ни вземе със себе си. И през ум не ни мина да възразим. Когато ти предлагат нещо с удоволствие, приеми го и ти с удоволствие. Радвахме се, че щяхме да видим това прочуто място за поклонение.

За съжаление моят болен приятел не бе в състояние да изрази радостта си като мен. Той изпи само глътка кафе, без да хапне нищо. францел го наблюдаваше, като не преставаше да клати глава. Не му се вярваше, че незадоволеният навреме глад може да доведе до такава пълна загуба на апетит.

Осведомих се за тримата посетители от снощи.

— Неблагодарници! — кратко отвърна ханджийката. На въпроса ми защо да са такива, Францел поясни:

— Когато станахме, те си бяха вече отишли. Накарали слугата да им отвори портата.

— Значи е станало както си мислех! Предсказах ви го още снощи, когато жената ни каза «сбогом» вместо «лека нощ».

— А чуйте сега и най-важното: когато жена ми погледнала в стаята, където нощуваха, видяла, че са оставили на масата подарените дрехи, сладкиша, салама и даже моите 5 гулдена. Не са пожелали да вземат каквото и да било.

— Пет гулдена ли? Ами шестия? — Само моите пет. Задържали са вашия гулден. Какво ще кажете за подобна неблагодарност и невъзпитание?

По онова време все още бях твърде млад и нямах право да твърдя, че познавам хората, но въпреки това ми мина мисълта, че ако бях на мястото на жената, вероятно и аз самият щях да постъпя по същия начин. Разбира се, предпочетох да не казвам гласно мнението си, но през целия ден тези клети хорица не ми излизаха от ума. Как ми се искаше да ги догоня, за да им призная колко много ми беше допаднала постъпката да оставят всички подаръци! При тяхното отчаяно положение отказът от тези неща беше такава жертва, която за съжаление нашите домакини не бяха в състояние да разберат и оценят.

До обяд останахме сами с францел, понеже жена му трябваше да приготви яденето, а си имаше и друга работа в странноприемницата. По едно време тя го извика в кухнята. Чухме ги да се смеят сърдечно, а когато след малко ханджията се върна при нас, той ми намигна и ме попита:

— Днес за обяд ще има картофени кюфтета, големи колкото главата ми. Много насищат. Ще хапнете ли и вие?

— Това е любимото ми ядене! — отвърнах аз.

— А вие?

Отправеният към Карпио въпрос очевидно криеше едва сдържано любопитство. Моят приятел обаче се потърси отвратен и каза:

— Нека само Сафо говори за любими яденета, защото за него е любимо всичко, което може да се яде. Но аз с моя изнежен стомах! Кюфтета? Пфу!

— Да, да, кюфтета! — закима францел с комична сериозност. — А бихте ли могли да ядете извара с картофи?

— Извара? Дума да не става! Нито грам! Повдига ми се!

— Я виж ти! Но преди сте могли да ядете извара, нали? Не знаех защо Францел му задава такива въпроси и побързах да отговоря вместо Карпио:

— Лапаше я направо с голяма лъжица. Даже завчера ядохме извара.

— Виж ти, виж ти! Тогава незадоволеният навреме глад наистина е много лоша работа. Не ми се е случвало такова нещо, а и не желая да ми се случва.

Ясно долавях, че в думите на ханджията се криеше някакво по-особено значение, ала нямах време много-много да размислям над тях, защото Францел веднага започна да говори за нещо друго.

Кюфтетата бяха чудесни, но Карпио даже не седна с нас на масата. Заяви ни, че можел да си възвърне апетита единствено чрез пълно въздържание — similia similibus curantur — клин клина избива, глад с глад се лекува!

След като се нахранихме, започна пътуването, което ми достави толкова голяма радост. Знаех, че и за Шарана нямаше по-голямо удоволствие от една разходка с шейна, и дълбоко съжалявах, че неговото неразположение не му позволяваше да го изпита напълно. Но Францел, иначе толкова човеколюбив ханджия, изглежда, вземаше страданието на приятеля ми повече като на шега, отколкото на сериозно, което така развали настроението на Шарана, че най-накрая той съвсем млъкна и само ми заяви, че след като се върнем, веднага щял да си легне да спи.

Но това не стана тъй бързо, както си беше мислил, макар да пристигнахме в странноприемницата толкова късно, че вече всички посетители се бяха разотишли. Ханджийката веднага ни уведоми, че под възглавницата на леглото, където беше спала непознатата бедна жена, е намерила нещо важно и същевременно го предаде на мъжа си. Видяхме, че това бе пликът с билетите за парахода. Не беше трудно да се разбере как е бил забравен. След като показа на францел паспорта си, тя пак го беше увила в кърпата. По-късно ни беше дала да видим плика, който явно после не бе скътала тъй грижливо, както паспорта. Когато си е легнала, тя е проявила предпазливост и е пъхнала под възглавницата си кърпата с толкова важните за нея документи. Или тогава, или по-късно от движенията й по време на сън пликът се е изхлузил от кърпата и жената изобщо не е забелязала, че е останал под възглавницата.

Ханджията не знаеше какво да направи с намерените билети, докато аз веднага реших да ги предам на собствениците им.

— Още рано сутринта ще занеса плика в полицията — каза францел.

— Не, няма да им го носите — обадих се аз.

— Защо?

— Защото на тези толкова бедни хора, принудени да живеят от милосърдието на другите, сигурно ще е много неприятно да си имат работа с полицията. Без съмнение се опасяват да не би да ги сметнат за скитници.

— Но какво друго да направя? Да изпратя плика по пощата до Граслиц? Нали се канеха да отидат там.

— И това не става, понеже не знаете тамошния им адрес, а не бива да се излагат билетите на опасността да изчезнат.

— Но някак си трябва да стигнат до Граслиц!

— Разбира се! Предлагам да се поверят на сигурни хора, които ще отидат до това градче и ще намерят госпожа Вагнер.

— Така би било най-разумно, но не познавам човек, който тъкмо сега да има намерение да отиде до Граслиц.

— Аз пък познавам двама души, които са готови да се нагърбят с тази куриерска работа.

— Че кои ли ще са те?

— Шарана и аз.

— Самите вие? Ще отидете до Граслиц? Струва ми се, пътят ви водеше към Карлсбад, че и още по-надалеч, а?

— Ние нямаме твърдо установен маршрут. Странстваме без някаква точно определена цел. Единственото нещо, с което трябва да се съобразим, е това, че на седми януари отново започваме да учим. Дотогава на всяка цена трябва да сме си у дома. А дали сега ще поемем за Карлсбад, или за Граслиц, ни е все едно.

— Жалко, много жалко! Харесвате ни и разчитахме, че ще прекарате при нас още ден-два. А останете ли тук поне и утре, е твърде възможно жената да дойде да потърси билетите.

— От къде на къде?

— Ами щом забележи, че ги е изгубила, бързо ще се върне, за да провери да не би да са тук.

— Съмнявам се, защото сигурно ще си помисли, че са изпаднали нейде по пътя. Ако не е била твърдо убедена, че ги е взела на тръгване оттук, навярно вече щеше да се е върнала при нас.

— Възможно е да е така. Значи наистина сте решили, въпреки проявената неблагодарност от тези хора, да хукнете подир тях и да ги намерите в Граслиц?

— Да. Онова, което за вас е неблагодарност, може би е последица от причини, останали и за вас, и за нас неизвестни. И тъй, ще направим един поход до там, защото се нуждаем от движение. Както вече споменах, безразлично ни е накъде ще полетим. Затова нека полетим към Граслиц!

— Е, чак за летене едва ли може да става дума, понеже започва да вали сняг и ако продължи така цяла нощ, утре всички пътища и пътеки ще са затрупани.

— Сега-засега това не ни тревожи. Единствената ни грижа е дали ще ни поверите плика с билетите.

— Че защо не? На такива свестни момчета като вас човек може да има доверие, а и изобщо се радвам, че ще се отърва от тези неща.

— Тогава утре тръгваме веднага щом се развидели. Надявам се, че все ще намерим някой човек, който да ни опише пътя.

— Няма нужда да търсите други хора, защото аз съм от Блайщат и много добре знам тези места. После ще ви начертая пътя върху хартия, която ще вземете.

— Съгласен!

— По-полека! — обади се Шарана. — Държиш се така, сякаш си само ти на този свят! Но и аз съществувам, почитаеми Сафо!

— Знам. Но мислех, че трябва аз да говоря, понеже ти, изглежда, си беше глътнал езика, а и освен това бях убеден, че няма да имаш нищо против, щом става въпрос да върнем имуществото на онези клети хорица.

— От само себе си се разбира, че ще участвам и аз, само не знам дали моят изтощителен вълчи глад ще ми разреши още утре да предприема един толкова труден и изморителен поход.

— Тъкмо това не бива да ви тревожи — намеси се Францел развеселено. — Известно ми е едно сигурно средство, което до сутринта ще ви изправи на крака. Но ще трябва да го вземете още тази вечер.

— Какво е то? — любопитно попита Шарана.

— Четири-пет парчета сладкиш с извара.

— С… из… ва… ра? — проточено рече моят приятел и потръпна. — Сигурно ще умра на място, ако причиня на стомаха си ужасното страдание да изям макар и едно-единствено парче.

— Но аз съм убеден, че по-рано съвсем не сте изпитвали отвращение към този вид сладкиши.

— Преди и сега, това са две съвсем различни времена. Нали знаете латинската поговорка за променящите се времена и хора?

— Разбира се, че я знам. Тя гласи: saepe luet porci facinus porcellus adulti. [21] А ако сега не искате да хапнете нещичко, то ще ми разрешите да се погрижа поне докато сте на път да не страдате от глад. Сега ще донеса хартия и ще ви начертая откъде да минете.

След като свърши тази работа и подробно ни обясни в каква посока да вървим, отидохме да спим. Горе забелязахме, че долапът със сладкишите не беше вече в стаята ни. Това обстоятелство не ми направи никакво впечатление, понеже и бездруго сладкиши не е обичайно да се съхраняват в спално помещение. Моят приятел се обади:

— Няма значение. Ще спя толкоз по-добре, щом не ми се налага да вдишвам миризмата на този сладкиш с извара, който ми е тъй неизказано противен.

След като на другата сутрин си изпихме доста рано кафето, ханджийката ни донесе голям тежък пакет с провизии за из път. Францел ни даде плика с корабните билети и един друг, по-малък плик.

— Нека не се сбогуваме сега кой знае колко тържествено, защото съм убеден, че на връщане пак ще се отбиете при мен. А дотогава ще ви дам един малък спомен от мен. Още от идването си вие така ни засипахте с рими, че пред вас се почувствах като някакъв малък хлапак. Затова нощес, докато спяхте, седнах и си дадох труда и аз да измисля някоя и друга рима. Изминаха може би около два часа, преди да свърша с тази работа. Вижте дали струва нещо. Но не отваряйте плика, преди да напуснете града! Ще ми позволите ли да ви дам още няколко пури, както и няколко парчета от сладкиша с извара?

При тези думи Шарана, който вече се чувстваше доста добре, протегна отбранително и двете си ръце и извика:

— Никога през живота си няма повече да пуша, а ако желаете да запазя за вас благодарствен спомен, то не изговаряйте повторно другата дума, докато сме все още в странноприемницата ви!

Сбогувахме се кратко, но сърдечно. Трябваше да обещаем и при най-малката възможност на връщане пак да се отбием при тях и да останем още един ден. После поехме към покрайнините на града. Край пътя видяхме и друга странноприемница. Тъкмо когато се канех да я подмина, Шарана ме спря и каза:

— Драги страннико, не продължавай! Тук вътре с усмивка ще те посрещне пак благородно гостоприемство!

— Нима вече отново ще отсядаме? Нали не сме тръгнали да правим «бирено» пътешествие и сме изминали едва двеста метра!

Но моят приятел знаеше как да ме придума. Доказа ми, че трябвало да огледаме съдържанието на пакета с храна, което не било възможно да стане на открито. А също искал да прочетем и стихотворението. Освен това една бира струвала само шест кройцера и щяла да стигне и за двама ни.

Помещението за посетители беше празно. След малко дойде една жена, наля ни от ечемиченото питие и си излезе. Останахме сами. Тогава с най-голяма тържественост отворихме пакета.

Той съдържаше масло, сирене, шунка, половин бабек, няколко парчета от сладкиш със стафиди и нещо увито в плат. Когато го разгърнахме, на бял свят се появиха десет гулдена и къс хартия, на който бе написано:

За вашето мило посещение

дължим ви туй възнаграждение.

Винаги ваш Францел.

Дадохме шумен израз на радостната си изненада. После Шарана взе да прави какви ли не предложения как по пътя да изхарчим тези пари, обаче аз му казах:

— Нищо няма да харчим, а ще ги спестим. Ще трябва да се задоволим с нашите пари, заделени за пътуването ни.

— Какво имаш там? — попита приятелят ми, щом видя кожената кесийка, която носех на гърдите си и в този момент измъкнах изпод жилетката.

— Това е моята тайна каса, където са скрити двайсетте талера, които съм заделил от хонорара си за непредвидени случаи. Тук ще сложа и тези десет гулдена.

— А не ти ли минава през ума, че може някой крадец да се досети къде носиш парите си?

— Тук изпод жилетката никой няма да успее да ми отмъкне кесията. Можеш да разчиташ на това. Слушай, туй между парчетата от сладкиша не е ли някакъв къс хартия, на която пише нещо?

— Тъй изглежда.

Той я измъкна и прочете следното:

«Защо сладкишът не е с извара, а със стафиди, ще разберете от стихотворението ми.»

— Какво пък толкова се занимава нашият Францел все с този сладкиш с извара? — подхвърлих аз.

— И за мен си остава загадка — отсече моят приятел с привидно безразличие, при което обаче очарователна руменина заля онези части на лицето му, където след време щяха да се срещнат връхчетата на мустаците му с бакенбардите.

— Вчера — продължих аз — той на няколко пъти спомена за сладкиша, и то с някаква особена интонация. Да не би това обстоятелство да е свързано някак си с изчезването на долапа със сладкиши?

— Нямам ни най-малка представа!

— Наистина ли?

— Да. Но нека поговорим за нещо друго. Какво ще кажеш за тази половинка бабек? Вижда ми се някак си твърде позната.

— Тъй ли? Ах… да… не е изключено да е половината от онзи бабек, от чиято кука ти помогнах да слезеш. Действително, несравнимият францел е срязал заради нас най-хубавия си колбас! О, Карпио, как щяхме да се изложим само, ако беше осъществил своя план!

— Щеше да е голяма беда! — съгласи се той с мен, поемайки си дълбоко дъх. — Представи си само… перушината!

— Да… перушината! Човече, заради теб щяха да ни изхвърлят на улицата! Ето какъв позор може да изживее човек, щом има за приятел един мошеник.

— Я мълчи! Нали всичко мина добре! Това беше само една идея, но никога нямаше да стигна до изпълнението й.

— Ами, ами!

— Никога! — увери ме той. — Можеш да ми вярваш, че умея да уважавам разликата между «мое» и «твое».

— Добре, добре! Вече знаем какво съдържа пакетът и нека сега прочетем стихотворението!

— Не можем ли да почакаме още малко, драги Сафо? Това «драги Сафо» прозвуча този път толкова «захаросано», че нямаше как да не ми направи впечатление. Затова се осведомих:

— Защо да чакаме? Имаш ли някаква по-особена причина?

— По-особена нямам, но иначе любопитството и напрежението ни ще се засилят още повече.

— Не съм привърженик нито на особено силно любопитство, нито на прекалено голямо напрежение. Тъй че да му хвърлим един поглед!

Извадих плика и го отворих. Тогава Шарана сложи длан върху ръката ми и каза:

— Сафо, ти си ми най-добрият приятел. Ще ми направиш ли една голяма услуга?

— Каква?

— Прочети стихотворението по-късно, ако искаш на Великден, или по Петдесетница, само да не е днес!

— Слушай, Карпио, с теб става нещо. Съвестта ти не е съвсем чиста. Ще го прочета.

— Тогава… ще обявя… края на приятелството ни!

— Е, хубаво! Нека гледаме на него като на нещо минало още отсега, защото, щом прибягваш до това отчаяно средство, аз пък на всяка цена съм длъжен да узная какво е написал Францел.

Измъкнах листчето от плика и прочетох написаното. О-о, и тогава всичко ми стана ясно. Клетият Карпио! Идеше ми да се разсмея на глас, но си наложих да остана сериозен и му подадох стихотворението с думите:

— Ето! Чети!

Той го прочете и пребледня като мъртвец.

— Туй… туй можеше и … и да не го пише! — заекна той.

— Ами кой току-що каза, че никога не би привел в изпълнение една толкова долна идея? Кой твърдеше, че винаги уважавал разликата между «мое» и «твое»? Кой ме измами и излъга? Прочети ми го на глас!

— Не… не мога!

— Чети! За наказание! После може би ще се отнеса по-милостиво към теб, ти… ти… крадец такъв! На сладкиши с извара!

— Обещаваш ли ми, че наистина ще бъдеш снизходителен? — попита той толкова малодушно, както никога досега.

— Да.

Тогава Шарана зачете и по гласа му личеше какви големи усилия полагаше да изговаря думите:

Цял сладкиш с извара от долапа

в среднощна доба Карпио излапа,

а после пък простена в страх:

«От глад едва ли не умрях!»

— Значи, докато съм спал, ти си изял един цял сладкиш с извара, а? — попитах аз.

— Да — призна той с гузно изражение на лицето.

— Значи цял сладкиш с извара, състоящ се от четири четвъртинки или от осем осминки! С това може да се справи най-много някой слон. А не ти ли прилоша?

— Беше ужасно! Още дълги години ще потрепервам, чуя ли само думата «извара». Не биваше да оставям нищичко от сладкиша, а когато го довърших със страшен зор, коварното тесто започна да се надига в мен.

— В този случай не ми е жал за теб, а за благородния лъв, на който е било съдено да се задуши тъй мизерно. Но ти можеше да предвидиш, че ханджийката е преброила сладкишите си.

— Помислих си го, но че ще ги брои и после, виж, за това не се сетих. Драги Сафо, можеш да ми повярваш — ако погълнеш квадрата на най-дългата хипотенуза заедно с квадратите на техните два катета заедно с една цяла тенджера, пълна със салата от кисели краставички и кисела сметана, чувството, което ще изпиташ, ще е нещо като безкрайно блаженство в сравнение с онова, което преживях аз.

— Хмм!

— А телесните мъки — продължи той след малко — не бяха единствената болка, която понесох, защото как, как само страдах и душевно! Така например това, че бях принуден да те гледам как нагъваш чудесните големи кюфтета, без да мога и аз да участвам в яденето, бе за мен голяма сатанинска жестокост, с която съдбата ме наказа. Ами после пътуването с шейната! Твоята веселост, твоите засмени очи, докато, дебел и подпухнал, аз се бях чучнал отзад на шейната като харпуниран в стомаха морж! Имах чувството, сякаш бях глътнал десет хиляди зъба, от които всички до един имаха зъбобол и се бяха разбеснели именно из вътрешностите ми. Давам ти дума, че…

— Чакай, спри! — не успях повече да сдържа смеха си. — Болките от десет хиляди гнили зъба! Туй сравнение е толкова блестящо и при това буди в мен такова състрадание, че няма как да не ощастливя пак с благоволението си клетия харпуниран морж.

— Какво? — възкликна Шарана и от радост скочи на крака. — Наистина ли ще… драги Сафо!… Тогава… тогава от обич и искрена благодарност бих могъл още начаса да…!

— Е, какво?

— … да изям още един сладкиш с извара — щях за малко да кажа, но естествено не и краден. Клети Сафо! Подозрението тегнеше и над теб и…

— О, не — прекъснах го аз. — Францел се оказа достатъчно хитър и умен веднага да прозре какво е положението с твоя «незадоволен и преминал глад», както и че си единствено виновният. И той, и жена му тайно страшно се забавляваха с теб.

— Благодаря! На мен не ми беше никак забавно. Значи ти не мислиш, че съм разгневил онези хора?

— Не! Но въпреки всичко не бива да се връщаме пак при тях. Върху твоята чест все пак остава лепнато едно петно от извара, което не може тъй лесно да се изтрие. Нека не говорим повече за това, а да побързаме да се махнем оттук!

— Добре, да тръгваме! Значи вече не си сърдит, така ли?

— Не съм.

Шарана побутна към мен чашата с бира, от която все още не бяхме отпили нито глътка, и ме подкани:

— Пий, Сафо!

— Ами ти защо не пиеш?

— Защото от благодарност желая да направя за теб тази голяма жертва и да ти дам всичката бира.

— Благодаря ти, но не я искам.

— Защо?

— Отдалече подушвам, че е прокиснала.

— Не усещам подобно нещо. Но в нея има удавена хлебарка. Не я ли виждаш?

— А-а, затова значи тази жертвоготовна благодарност, а?

— Да. Даже и хлебарката исках да предоставя единствено на теб. Хайде да тръгваме!

Отново завързахме здраво нашия пакет и излязохме. Не след дълго Фалкенау изчезна зад нас.

Думите на Францел от снощи, че ще вали сняг през цялата нощ, не се сбъднаха и поне на първо време пътят пред нас беше добре очертан и отъпкан. Разстоянието до Госенгрюн изминахме за два часа и половина. След като разпитахме, научихме, че търсените от нас хора са пристигнали там още предишния ден по обед, а после ги взел в шейната си някакъв състрадателен търговец на добитък, за да ги откара до Блайщат. И тъй, трябваше да се отправим към този град. Стигнахме го още преди обяд, макар че тук снегът беше натрупал значително повече, отколкото в околностите на фалкенау.

Блайщат не е голям. Ето защо много скоро намерихме гостилницата, където бе спирал с шейната си онзи търговец. Да, открихме даже и него самия, понеже беше пренощувал там и още в ранни зори потеглил за Хайнрихсгрюн, откъдето току-що се беше върнал. Той ни каза, че жената се грижела за баща си с вниманието и всеотдайността на истински ангел, но старецът навярно нямало дълго да живее, понеже едва смогвал да се крепи върху тясната седалка на шейната. Нищо не била споменала за престоя си в странноприемницата на Францел.

— Аз съм от Граслиц — продължи търговецът, — и с удоволствие щях да ги взема до там, ала още днес трябваше да пътувам до Хайнрихсгрюн, а пък следващата нощ да прекарам в Нойкирхен. Щом разбра, че познавам всички хора от Граслиц, жената ме попита за някакъв майстор на музикални инструменти, който бил роднина на мъжа й. Имаше намерение да отседне при него, защото го смяташе за заможен. За съжаление не можах да й дам никакви утешителни сведения, понеже този човек бе всъщност само чирак и всичко, каквото припечелеше, отиваше за ракия. На всичко отгоре заради неговото пиянство от доста време никой не му даваше работа и затова още преди около година той неочаквано замина. Накъде? И аз самият не знам.

— Жената продължи ли оттук пътя си?

— Да. Ханджията не пожела да й даде безплатно подслон, а тя нямаше пари. Мислеше, че по пътя по-лесно ще намери състрадателни хора и наистина е вярно, че самотно живеещите хора в полето или в гората са по-гостоприемни от жителите на населените места, където има странноприемници.

— Тъй като надеждата й да отседне при своя роднина е рухнала, за нея вече няма смисъл да отива до Граслиц. И все пак тя натам ли тръгна?

— Да.

— По обичайния път ли?

— Знам само, че се канеше да върви все нагоре по брега на Звода. Голяма мъка е да видиш такива хора. Смятат да се доберат до Бремен с просия. Но кой знае дали ще стигнат! Старият в никой случай. Мислех си, че всеки момент ще умре в шейната ми. Тя спомена, че имала билети за някакъв параход, но ако продължат да се придвижват тъй бавно, както досега, сигурно валидността на билетите ще изтече, преди да успеят да ги използват.

Последната забележка още повече усили тревогата ми за жената. Без да казвам каквото и да било на търговеца, аз извадих плика от джоба си и го отворих. Не вярвах да върша някакво прегрешение. И наистина! Вече платените параходни билети бяха издадени от един представител в Ню Йорк на съществуващия от една година Бременски Лойд, а пътуването бе определено за първите дни на февруари. Жената не би могла да прочете и разбере тези данни, понеже бяха на английски.

Отново тръгнахме на път. Той водеше все нагоре по брега на рекичката и бе доста труден, защото на места снегът ни стигаше до колене. Разпитахме навсякъде, където живееха хора, или пък срещнатите пътници, и така научихме, че онези клетници на няколко пъти са молили да пренощуват ту тук, ту там, но винаги са им отказвали. По онова време населението из тамошните райони бе самото толкова бедно, че през зимата едва намираше сух хляб, за да преживее криво-ляво.

. Привечер видяхме пред нас малка мизерна и полусрутена дъскорезница, чиито изпочупени зъбчати колела бяха замръзнали. Едва крепящите се в рамките си прозорци бяха целите в пукнатини и дупки, които бяха залепени с хартия. Когато се приближихме, един стар измършавял пес изскочи изпод дълбока снежна преспа, където си беше устроил леговище, и с предрезгавелия си лай вдигна такава олелия, която накара горната част на дървената порта бързо да се отвори. Там се появи лицето на стара жена с измъчен вид.

— Помози Бог, майчице! — поздравих аз. — Вие ли сте стопанката на тази дъскорезница?

— Не. Дъскорезницата отдавна не работи, понеже вода има, но пари — не. После се нанесох тук, защото това жилище не ми струва нищо. Аз съм куриерката между Блайщат и Граслиц.

— Търсим един старец и жена с едно момче, които вчера са били в Блайщат и са тръгнали за Граслиц.

— Мили Боже, тях ли търсите? Тогава идвате в лош час. Със стареца няма да можете да разговаряте, понеже е на смъртно легло. Какво искате от жената?

— Носим й нещо, което е загубила.

— Влезте тогава! Едва ли ще ви хареса при мен. Тук е печално, много печално.

Тя отвори и долната част на портата и ние влязохме в тесен празен коридор, чиято мазилка се ронеше. Минахме през лошо затваряща се врата и се озовахме в стая, за която думата «обор» би била незаслужена чест.

Там нямаше истинска печка, а видяхме само малко огнище от наслагани един върху друг неодялани камъни, където горяха дърва. Макар да беше светъл ден, помещението бе доста тъмно и колебливата светлина от огъня едва успяваше да се пребори с мрака. Не беше и кой знае колко топло. Подът не беше покрит с дъски и близо до огнището направо върху голата земя се търкаляха няколко тенджери и чинии. До прозореца се намираше стара маса с две малки столчета без облегалки, а срещу вратата имаше една постеля, която незабавно притегли погледите ни. Тя бе направена от купчина суха шума, върху която бе постлан стар мръсен чаршаф. Няколко нагънати парцала представляваха възглавницата, а одеялото се оказа, че е всъщност останките от мъжки кожух, загубил всичката си козина. Та в това легло лежеше старецът. До краката му клечеше момчето, а жената беше коленичила при горния край на постелята. Тя бе подложила едната си ръка под главата на баща си. Беше толкова погълната от своята болка, че изобщо не погледна към нас. Момчето ни позна и ни кимна тъжно с глава. Старецът лежеше съвсем неподвижно. При несигурната светлина на огъня не можехме да различим дали очите му са отворени, или не. Изглеждаше така, сякаш бе вече мъртъв.

Всяко място, където издъхва човек, е свято, ако ще би да е и най-мизерното кътче или най-бедняшкият дом по цялата земя. Ние едва смеехме да дишаме и по знак на куриерката се примъкнахме до двете столчета, където се настанихме безмълвно. Тя също дойде при нас и ни прошепна:

— Много е мизерно при мен, нали? Моят зет излезе лош човек, защото след смъртта на дъщеря ми ме изгони от дома си. Тогава се пренесох тук. От общината получавам всеки месец четиридесет кройцера милостиня, а иначе каквото ми е необходимо още, за да се преборя с глада, припечелвам, като изпълнявам различни поръчения. Но не ми е възможно да пестя или да си купя някакви други неща.

— Откога са тук тези хора? — попитах аз също тъй тихо като нея.

— Пристигнаха по обед. Цялата нощ са прекарали в снега и това ще струва сигурно живота на стария. Помолиха ме за едно местенце, където малко да си отпочине, и сърце не ми даде да им откажа.

— Яли ли са?

— Не, защото нямаха никаква храна, а днес и аз нямам нищо друго, освен малко парче хляб. Я чуйте!

Умиращият се раздвижи и полувисоко забърбори като на себе си накъсани думи:

— Студено ми е… сигурно умирам!… Положете ме… в леглото с балдахина… и ме покрийте… с меката копринена завивка!… След като умра… не подписвайте нищо, нищо… иначе ще ви докара до просешка тояга!

Момчето се разхълца състрадателно. Но майка му не помръдваше. Тя остана безмълвна, каквато е винаги най-дълбоката и съкрушителна болка. Чуваше се само пращенето на огъня и нищо друго. След доста време старецът отново поде:

— Блажен е онзи… кой… в тегло… живял е… с вяра във вечната… любов!… На небосклона… спасителна звезда… ще стигнеш… Божията истина…!

После той внезапно нададе силен вик, изправи се седнал на постелята, посочи с ръка сякаш нейде в далечината и със задъхан от ужас глас възкликна:

— Ще стреля, ще стреля… бягай, бягай, ще стреля! След това отново се отпусна върху мръсния чаршаф. Той взе да хъхри, дишането му започна да става все по-тежко и все по-бавно, докато най-сетне ми се стори като че съвсем спря. Но ето че точно тогава отново го чух със спокоен и ясен глас да казва:

— Дъще моя, вече си отивам. Но само тялото ми ви напуска.

Моята душа ще остане при теб и винаги ще те закриля. Благославям те, благославям ви. Нека Бог ви пази! Пред неговия трон непрестанно ще се моля за вас. Благодаря ви… сбогом… сбогом, мили мои… мили…

Последната дума замря на устните му. В стаята се възцари мъртвешка тишина. Даже и огънят бе престанал да пращи. Тогава жената се обърна към сина си и с такъв глас, сякаш и нейният живот гаснеше, му каза:

— Щефан, дядо ти умря. Напусна ни. Поплачи си, аз не мога! Едва в този момент, след като се обърна към момчето си, жената ни забеляза. Тя бавно се изправи, приближи се с походката на сомнамбул и с беззвучен глас попита:

— Учениците от завчера… Какво желаете?

— Забравили сте си билетите за парахода във фалкенау и ние ви ги донесохме — отвърнах аз.

Очите й сякаш гледаха нейде отвъд стената и имах чувството, като че тя говореше на някого, който не беше в стаята.

— Благодаря. Оставете ги тук на масата.

— Валидността им изтича в началото на февруари — продължих аз, тъй като въпреки съвършено неподходящия момент смятах за свой дълг да й съобщя това. — Понеже баща ви почина, Бременският Лойд сигурно ще ви върне сумата за неговия билет, защото при смъртни случаи парите за тези билети не се губят.

— Не знам дали ще стигна до Бремен — каза тя беззвучно, с пълно безразличие.

— Трябва да отидете. Един ваш приятел ми даде ей това за вас. Вземете го!

Имах чувството, че изобщо не можех да постъпя иначе, че трябваше да изрека тези думи и да измъкна моята «каса» изпод жилетката и да я дам на жената. Тя взе кесията ми и я прибра, без да я погледне, и както изглеждаше, без да я опипа.

— Само че не ги давайте за погребението! — добавих аз. — Ще ви трябват за из път.

— Добре — кимна ми тя някак механично.

— А ето в този пакет има малко храна. Донесох я за вас. Лека нощ, госпожо Вагнер!

— Лека нощ!

Подадох ръка на момчето и заедно с Карпио излязох навън. Куриерката ни последва. Пред къщата я попитах:

— Чухте ли всичко, което казах на тази жена?

— Да — кимна тя, — чух всяка дума.

— Повторете й го още веднъж, понеже, изглежда, не ме слушаше. Нека добре скрие кесийката, за да не й вземат парите, които са й нужни за пътуването. За погребението е длъжна да се погрижи общината, в чийто район е тази дъскорезница. А за да имате и вие нещичко за по-правилното изпълнение на поръчката ми, протегнете си ръката!

Тя направи каквото й казах, а аз изсипах върху дланта й моите пари за из път. После ние поехме в полумрака на вече настъпващата вечер обратно по пътя, по който бяхме дошли.

Бях действал като под някакво внушение и не съжалявах. Доста време моят приятел мълчаливо се мъкнеше подир мен, докато най-сетне не се сдържа и наруши мълчанието:

— Слушай, Сафо, до края на живота си няма да забравя тази стара дъскорезница и този смъртен час. Колко даде на жената?

— Всичко.

— Твоите спестени двайсет талера и нашите десет гулдена ли? Човече, та ти си страшно великодушен! Ама и аз не падам по-долу! И аз щях да й ги дам. Ами какво получи старата жена?

— Моите пари за из път.

— Колко ти бяха останали?

— Не знам.

— Той не знаел! Чудесно! Дава и последните си грошове. Ами какво ще правим сега? От какво ще живеем?

— Колко пари имаш още?

— Не знам точно.

— Не е и нужно. Във всички случаи ще ни стигнат да пренощуваме в Блайщат.

— Добре де, ами после?

— После пак ще отидем във фалкенау.

— Да не би да отседнем при францел?

— Защо не?

— Мътните го взели! Сигурно не е забравил толкоз бързо сладкиша с извара. Нямаше ли друг изход?

Аз спрях, хванах го за ръката и тържествено попитах:

— Карпио, ти някога виждал ли си ме да искам от някого пари на заем?

— Не… никога!

— Тогава чуй какво ще ти кажа! Нашето пътешествие приключи, защото ни се свършиха парите. Не можем да просим, затова ще поискам от Францел да ни даде нещичко на заем. Ще вземем колкото ни е необходимо, за да се върнем у дома. Съгласен ли си?

— Най-напред ми кажи кой ще връща сумата — само ти или и двамата?

— Само аз.

— Тогава ти давам безрезервното си съгласие. Но ще трябва ти самият да му поискаш заема. Заради онзи мой ненаситен вълчи глад чувствам, че няма да мога да кажа нито дума.

— Естествено, че аз ще го направя. А сега ела!

— Идвам, де. С всичко съм съгласен, но ако искането ни накара францел да побеснее от ярост и вземе, че ни изхвърли през прозореца, кракът ми никога повече няма да стъпи в Австрия, а ще потърся моето Ел Дорадо отвъд океана, където ще получа толкова много пари, колкото ми душа иска…

Втора глава

The Prayer-mann [22]

След разказаните дотук събития бяха изминали доста години. Бях преминал през суровата школа на живота и от малкото неопитно момче беше станал мъж. Но жестокостта на житейските бури към мен беше всъщност само привидна, защото самият аз си бях избрал този път и редом с всички трудности и лишения, които понасях, преживях и радости, намерих и удовлетворения, които при друг, по-спокоен начин на живот, едва ли биха ме споходили. Та нали един от най-богатите дарове, които получих, беше запознанството ми с моя великолепен и несравним Винету, приятелството с него, което надали има друго, равно на себе си. Само това приятелство би било едно напълно равностойно обезщетение за всички изстрадани мъки и лишения, но покрай неравната пътека на моите странствания цъфтяха и зрееха и други прекрасни цветове и плодове, от които можех да бера. Към тях преди всичко причислявам любовта, проявявана към мен от всички мои добри познати, докато в същото време за хората с нечиста съвест нямаше нищо по-страшно от имената на Винету и Поразяващата ръка.

Моето последно пътуване бях предприел заедно с този най-благороден човек измежду индианците. Тръгвайки от Рио Пекос, ние прекосихме Тексас и през индианската територия се насочихме към Мисури, откъдето той продължи да язди към планините, за да вземе нъгитс [23], а аз трябваше да изчакам завръщането му. Тъй като много мои читатели са ми задавали въпроса какви са били «парично-финансовите» отношения между мен и Винету, използвам случая да изясня някои неща.

Както по-рано, така и до ден-днешен, все още често се говори, че индианците знаят къде има големи златни находища, които нито те самите експлоатират, нито ги издават на белите. И най-мъчителната смърт не можеше да ги принуди да споделят тайната си с когото и да било. Но тук не става дума за обикновени мъже, а за хора, които произхождат от стари изтъкнати родове, където има обичай такива тайни да се предават от баща на син, но никога и на някой друг семеен член, а камо ли да се издадат на бледолик. Трябва още да се знае, че чувството за семейна принадлежност, а оттам и гордостта от необикновения, знатния произход, съвсем не е непознато за индианците. Вярно, че твърде често това чувство им се отрича, но който го прави, само издава своята неосведоменост и без да се замисля, повтаря като папагал твърденията на потисниците на червенокожата раса, които разпространяват подобни измислици само за да представят собствените си жестоки дела в по-малко осъдителна светлина. Сред червенокожите племена има прочути родове и се смята за голяма чест да се числиш към тях. Този факт не се променя ни най-малко от обстоятелството, че индианците нямат фамилни имена в нашия смисъл. В това отношение те са в същото положение, както, да речем, някои народи от древността или пък от съвременния Ориент, които също не са имали или нямат фамилни имена и въпреки това се числят към стари родове, прочули се в световната история.

Винету можеше да изброи дълга редица от своите прославени прадеди, които до един са били вождове. Той бе запознат с дейността им, знаеше всеки техен подвиг и бе получил от тях в наследство тайната на не едно и две златни находища, но и най-страшните мъчения нямаше да могат да го принудят да я издаде на когото и да било. Аз бях единственият, пред когото той бе правил леки намеци по този въпрос. Освен това Винету сам притежаваше несравнимо остро зрение и необикновено проницателен поглед за подобни находища на благородни метали. Знаех, че по време на многобройните си скитания от едно племе до друго и самият той беше откривал места, където се намираше злато или сребро. В такива случаи апачът често бе губил по цели седмици, за да прави тези места непристъпни или поне да ги прикрива така, че някой друг би могъл дълго да стои съвсем наблизо, без ни най-малко да подозира, че се намира пред огромно богатство.

Точно такива места посещаваше Винету, когато имаше нужда от пари. В Дивия запад това никога не ставаше, защото там чрез лов се сдобиваше с месо за храна, а и винаги можеше да разчита, че във всеки бивак или вигвам на приятели щяха да го посрещнат като добре дошъл гост. Но когато се наложеше да посети някой форт или пък селище, за да си купи муниции, или ако предприемеше далечно пътуване до «цивилизованите» райони, тогава му трябваха пари и той винаги предварително се запасяваше с нъгитс, които разменяше срещу монети или срещу «хартийки с изписани по тях числа».

Всъщност излишно е да споменавам, че в такива случаи кесията му беше отворена и за мен, ала това не ставаше кой знае колко често, защото аз не спадам към онзи тип хора, които завързват приятелства само за да извличат полза. Изпадна ли в нужда, аз по-скоро ще се обърна за пари към непознати, но никога и към приятели, понеже от опит, събиран от общуването ми с иначе съвсем свестни хора, знам, че паричният заем е истински убиец на приятелства. Каквото и да ми говорят другите, оставам твърдо убеден в следното: някой човек може да е колкото си иска доброжелателно настроен към мен, може да изпитва колкото си ще огромно уважение към мен и може да е колкото си иска твърдо убеден в моята платежоспособност, но въпреки всичко, щом поискам от него сто или петдесет, или пък само двайсет марки назаем, върху красивата лъскава повърхност на нашето приятелство веднага пада една малка капчица и не след дълго там остава петънце ръжда. Истинското приятелство винаги е готово за най-големи жертви, а приятелството между Винету и мен би пожертвало дори и живота на единия или на другия. Тази жертвоготовност представлява нещо възвишено, нещо свято, докато вземането на пари назаем е нещо от ежедневието ни, нещо толкова земно и прозаично, че би трябвало да се избягва между приятели и… и да става, да речем, само между двама бедни като църковни мишки ученици и милия францел от фалкенау.

Вярно, че когато Винету плащаше и за мен, това не можеше да се нарече «заем», а и неговите нъгитси не му струваха нищо. Но щом се отнася за друг човек, ако ще да е и най-добрият ни приятел, думата «плащам» придобива едно по-различно звучене, отколкото когато плащаш за самия себе си. Ако ме вземаше и мен до въпросния «плейсър» [24] и ми разрешаваше да напъхам в джоба си толкова нъгитс, колкото ми бяха необходими, е, тогава — добре. Но онова, което той имаше в своя джоб за мен, не бяха вече ничии или общи нъгитс, а бяха негово злато, негови пари. И когато Винету ги харчеше за мен, аз все имах чувството, че не бива да присъствам, че трябва да изляза, за да не гледам как плаща. Именно това чувство ме караше да търся начини по възможност да съм по-независим от неговите нъгитси.

Щом се озовяхме в някое населено място, където имаше пощенски връзки, аз незабавно се превръщах от уестман в писател. Вестниците с удоволствие приемаха моите работи и веднага ми плащаха, и то добре. Точно тези хонорари ми даваха възможност да бъда независим и точно тези вестникарски пари са в основата на осъществените от мен пътешествия. Винету чувстваше и разбираше нещата също като мен. На него никога и през ум не му е минавало да ми прави и най-малкия намек, че това писане за пари е съвсем излишно. Даже често, когато заплащането на труда ми не бе последвало незабавно и въпреки че всъщност не сме имали никакво излишно време, той най-търпеливо е чакал заедно с мен, докато си получа парите. И после се е радвал така, сякаш самият той е авторът, и то автор, останал съвсем без средства. С голямо удоволствие си спомням и до днес как вождът на апачите скастри един богат плантатор, чието момче бях извадил от водите на Мисисипи. Та понеже заради износеното ми прерийно облекло ме беше взел за някой окаян клетник, този човек се опита да ме възнагради с определена парична сума. Но Винету веднага застана между двама ни и докато очите му мятаха гневни мълнии, той каза:

— Нима може да се заплати с пари живота на един човек? Аз съм Винету, вождът на апачите, а този джентълмен е моят приятел Олд Шетърхенд. Той можеше да притежава милиони, ако ги приемеше от мен. Но не ги желае. А ти му предлагаш тези мизерни долари! Прибери си ги, ти сам се нуждаеш от тях!

И тъй заедно с Винету бяхме стигнали до Мисури, и то до Сейнт Джоузеф, където на времето имаше пет вестника, между които и един на немски език, а съществуващата връзка със Сейнт Луис, респективно с редакторите на тамошните вестници, бе толкова добра, че нямаше нужда да чакам още дълго, за да се изпълнят писателските ми въжделения. Бяхме се разделили с Винету — както вече споменах, апачът отиде да вземе нъгитс, понеже имахме намерение да прехвърлим Мисисипи и да се отправим на изток. А за тази цел естествено ни трябваха пари. Нямах представа къде точно бе отишъл вождът на апачите. Беше казал само, че след две седмици пак ще се присъедини към мен.

В онези години Сейнт Джоузеф беше западната крайна станция на железопътната линия Ханибъл — Сейнт Джоузеф и сред неговите седем хиляди жители имаше около две хиляди немци. Необходимо бе само едно съвсем кратко съобщение, че Олд Шетърхенд е в града, и всички собственици на «нюзпейпърс» [25] дойдоха и поискаха да им напиша статии. Задоволих всички желания за три дни и с получените пари си купих далеч по-изискани дрехи и бельо за пътуването ни на изток. Веднага се издокарах с новото облекло, защото тежките и неудобни траперски дрехи от кожа на лос много ми пречеха, докато пишех. После поработих и за Сейнт Луис, като помолих хората да ми изпратят спечелената сума в Уестън, накъдето смятах да се отправя, за да изчакам връщането на Винету, а и да изкарам още някоя и друга пара.

Този град, една трета от чиито жители са немци, се намира в един много богат стопански район, съвзел се икономически предимно благодарение на пристигащите преселнически кервани. По онова време там имаше пет църкви, две от които бяха немски. Немците в града живееха много уреден и заможен живот, имаха няколко дружества, а дори бяха организирали и ловна дружинка.

В Сейнт Джоузеф нямах нито минута спокойствие. Поканите от различни страни буквално валяха и тъй като, за да мога да работя, не им обръщах внимание, то самите хора започнаха да идват при мен, за да ме молят да им разказвам за живота ни в Дивия запад. Това не ми харесваше особено и за да не се повтори същото и в Уестън, реших там да премълча името си. Понеже конят ми бе познат на мнозина, а и навсякъде привличаше вниманието на хората и можеше да ме издаде, аз го поверих на грижите на един фермер и с параход по Мисури отпътувах от Сейнт Джоузеф, след като се бях доверил единствено на моя хазаин и му бях казал къде мога да бъда намерен в случай на нужда.

Тук трябва да подчертая, че от дълго време не бях имал толкова приличен външен вид, както в новите си дрехи.

Оръжията, колана с патроните, както и останалите предмети от екипировката си бях опаковал добре, така че много по-лесно щяха да ме вземат за всичко друго, само не и за уестман, който съвсем наскоро с опасност за живота си се е промъкнал през териториите на враждебно настроените команчи и кайови.

Когато стигнах в Уестън и се осведомих за някое място, където можех да намеря по-хубав подслон, ме насочиха към един хотел, който само според представите на американския Запад заслужаваше това название, но все пак за непретенциозни хора като мен беше достатъчно добър. Преди всичко търсех чистота и тъй като там я намерих, реших да остана в него през цялото време на престоя си в Уестън.

Стопанинът беше немец, а жена му бе едно дружелюбно същество, което просто блестеше от чистота. Когато влязох в помещението за посетители, келнерът също ме заговори на немски. Обръщаха се към него с «оберкелнер» [26], макар да нямаше друг обслужващ персонал.

Този млад около двайсет и осем годишен мъж беше изключително дребно и слабичко човече. Стигаше ми само до рамото, ала затова пък имаше толкова по-внушителни мустаци, на които, изглежда, много държеше, защото, когато нямаше друга работа, непрекъснато ги приглаждаше или засукваше. След като ме обслужи, той се върна при вестника си, в който преди това се беше зачел, и докато се занимаваше с него, нито за миг не престана да приглажда мустаците си ту наляво, ту надясно. Внезапно, явно изненадан, той силно извика, скочи на крака и се обърна към хотелиера, който, седнал близо до мен, безмълвно пушеше и ме наблюдаваше:

— Милорд, налага се да ви помоля днес и утре да ме освободите от работа!

Никога не бях чувал някой келнер да се обръща към работодателя си с «милорд». Дали обичаят в този хотел беше такъв, или дребното човече го правеше от прекалена учтивост?

— Точно днес ми искате отпуска? — попита хотелиерът. — Полудяхте ли? Отпуска, тъкмо когато ловците ще празнуват годишнината от основаването на дружинката си и ще има такъв бал с голяма тържествена вечеря!

— Съжалявам, милорд! — рече дребосъкът с поклон, с който искаше да подчертае съжалението си. — За вас съм готов да направя какви ли не жертви, обаче тази не! И то защото трябва да разговарям с него!

— С кого?

— С Олд Шетърхенд.

— Какво? Как? — възкликна съдържателят на хотела. — Олд Шетърхенд ли? Да не би да е тук, в Уестън?

— Не, но е в Сейнт Джоузеф.

— Откъде знаете?

— Пише го във вестника. Пристигнал е там преди няколко дни и веднага е написал някаква статия, която ще излезе утре.

Аха, значи хитрият издател на вестника обръщаше предварително внимание на читателите си върху моя разказ, за да продаде възможно повече бройки! Както е известно, американските вестници не разчитаха толкова на постоянни абонати, колкото на ръчната продажба по улиците.

— И затова ли искате да отидете до Сейнт Джоузеф? — попита го хотелиерът.

— Да.

— Че знаете ли къде живее?

— Не, но лесно ще науча.

— Нищо няма да научите.

— Защо?

— Защото изобщо няма да имате възможност да се осведомите за адреса му. Не мога да ви разреша да пътувате до Сейнт Джоузеф.

При тези думи келнерът направи повторно същия дълбок поклон и каза:

— Милорд, аз не само добре познавам дълга си, но и храня към вас най-голямата почит и най-голямото уважение, на които е способно сърцето ми, и все пак се виждам принуден да ви причиня болка със съобщението, че непременно ще предприема това пътуване.

— Но не и още днес, нали?

— Разбира се, че още днес, понеже е възможно утре Олд Шетърхенд да не е вече там.

— Но сигурно проумявате, че така ме поставяте в огромно затруднение.

— Ясно ми е, обаче и при най-добра воля не мога да го променя. Нали ви обясних, че трябва да отида на запад, както и че за мен всяка възможност да изпълня това свое намерение е по-важна и по-ценна, отколкото работата ми във вашия хотел!

— Но какво общо има Олд Шетърхенд с всичко това?

— Най-почтително ви моля да не задавате този въпрос, понеже отговорът му е повече от ясен. Ще помоля Олд Шетърхенд да ме вземе със себе си, щом тръгне за Дивия запад.

— Откъде знаете, че ще се отправи натам?

— Знам. Че накъде иначе ще се отправи? На уестман като него мястото му е в Запада.

— Възможно е току-що да идва оттам.

— Не. Позволете да ви кажа, че един вътрешен глас ми нашепва, че той не идва от Запада, ами се кани да отиде там. Никога вече няма да ми се предложи по-добра възможност да изпълня намерението си.

— Но не сте имали и по-добра възможност да печелите пари от тази при мен.

— За мен моето намерение стои по-високо от всякакви пари.

— И си мислите, че Олд Шетърхенд ще ви вземе със себе си, а?

— Убеден съм.

— Човече! Хич не си въобразявайте!

— Защо?

— Олд Шетърхенд сигурно няма да се занимава с вас. Известно е, че той предпочита да се скита само с Винету и доколкото му е възможно, гледа да не мъкне със себе си разни натрапници. Прави изключение само за прочути хора.

— И за мен ще направи изключение.

— За вас ли, дето не сте никакъв уестман?

— Да.

— Съмнявам се.

— С ваше позволение ще ви възразя, защото моят вътрешен глас ми казва, че за мен той ще направи това изключение.

— И през ум няма да му мине! Мога да ви предскажа, че пътуването ви до Сейнт Джоузеф ще бъде напразно. Изобщо не разбирам защо сте толкова запален по Запада. При мен ви е толкова добре, колкото едва ли сте мечтали. Печелите достатъчно, за да можете в близко бъдеще да откриете собствена странноприемница.

Този път келнерът се поклони два пъти вместо един и отвърна:

— И аз смятам мястото си тук толкова хубаво, че не бих се отказал от него, ако професията ми просто не ме принуждаваше да посетя Дивия запад.

— Глупости, професия! — извика хотелиерът, явно вече разсърден. — По дяволите такава професия, да отидеш в «мрачните и кървави поля», където ще те уморят бавно на кола на мъченията. Тя не е за вас.

— Милорд, настоятелно ви моля да имате благосклонността да се откажете от подобни възгледи. Ако има човек, който да чувства вътрешен порив да поеме в тази посока, то това съм аз. Вече неведнъж съм имал честта да ви го обяснявам, но за съжаление винаги е било безуспешно.

— И никога няма да се радвате на подобен успех. Колко пъти съм ви казвал, че вашето бъдеще е тук, в Уестън! Вие сте начетен, сръчен и пестелив млад човек и в нашия град ви очаква завидно бъдеще. Няма да мине много време и ще можете да откриете тук собствено заведение!

— Но затова ще са необходими повече пари, отколкото имам!

— Не, защото сте достоен за доверие човек и аз също с удоволствие ще ви помогна да отворите в града някой хотел, «салун» [27], или нещо подобно. И за мен ще е по-добре да имам вас за конкурент, отколкото някой пришълец, който изобщо няма да се съобразява с мен и ще постъпва безогледно.

— Добрината ви, милорд, няма да има никакъв успех, защото професията ми се различава от хотелиерската.

— Стига сте ми говорили за професия! Професия е онова, което ни носи пари.

— Когато след време се завърна от Запада с обогатени познания и опит, ще печеля повече пари, отколкото когато и да било с вашата професия. Убеден съм в това. Човек, който умее да различава големия преден зъбчат мускул от трапецовидния тъй добре, както аз съм се научил, той има пред себе си съвсем по -други цели от забогатяването с продажба на спиртни напитки.

— Нищо не разбирам от вашите какви ли не мускули. Знам само, че днес ми е невъзможно да се лиша от вас. Та заминете утре след като балът свърши!

— Няма как, защото, както вече казах, е твърде възможно да не заваря Олд Шетърхенд в Сейнт Джоузеф.

— Че осведомете се по телеграфа докога е там!

— Не му знам адреса.

— Сигурно ще го намерят.

— Убеден съм, но всеки сам най-добре си върши работата! Много лесно може да му хрумне да ми изпрати отрицателен отговор, за да се отърве от мен. Не, непременно трябва да отида лично при него.

Тогава и жената на хотелиера започна да моли келнера да остане поне до следващия ден. Опита се да му обясни, че е невъзможно тъкмо в този момент да се лишат от услугите му. Ала и нейните усилия се оказаха напразни. Той й отговаряше най-учтиво, наричаше я «милейди», правеше поклон след поклон, обаче не склони да се откаже от намерението си да отпътува за Сейнт Джоузеф още същия ден. Въпреки че се държеше и изглеждаше малко комично, този млад и решителен човек ми направи приятно впечатление. Не знаех какъв е всъщност и какво смяташе да прави в Дивия запад. Споменаването на онези два мускула ме накара да предположа, че той ревностно се е посветил на похвалното лекарско изкуство. В Америка лесно може да се случи някой лекар, макар и временно да влезе в ролята на келнер. За да помогна на съдържателя на хотела да излезе от това трудно положение, аз се намесих в разговора им:

— Нека господата ми разрешат една забележка! Пътуването до Сейнт Джоузеф ще е съвсем безсмислено, защото Олд Шетърхенд не е вече там.

— Не е ли? Сигурен ли сте? Кой ви каза? — попитаха ме и двамата един през друг.

— Знам със сигурност, понеже го чух от самия него — отговорих аз.

Само след миг двамата седяха вече до мен, а съдържателят на хотела се осведоми:

— Значи сте разговаряли с него, така ли?

— Да. Идвам направо от Сейнт Джоузеф.

— Виж ти, каква изненада! Хората казват, че бил немец. Знаете ли дали е истина?

— Истина е.

— Това страшно ме радва, защото и аз съм стопроцентов немец. Знаете ли къде е роден?

— Не съм го питал.

— Разбира се! Такъв човек не бива да се разпитва като другите хора. Значи не е вече в Сейнт Джоузеф. Ами къде ли е отишъл?

— Вероятно единствено той го знае.

— Извънредно неприятно! — възкликна келнерът. — Какво ли не бих дал, само и само да успея да поговоря с него!

— Що се отнася до това, мога да ви успокоя. Той имаше намерение да предприеме само някакъв излет и пак ще се върне.

— Наистина ли? А кога, кога?

— Не е съвсем ясно. Изглежда, той очаква Винету в Сейнт Джоузеф.

— Винету? И той ли ще дойде? Това е всичко, което бих могъл да си пожелая! Ще видя и двамата — Винету и Поразяващата ръка! Моля ви, бъдете любезен и ни кажете що за човек е той! Колко е висок, много ли е широкоплещест, какви са очите му, гласът и…

— Чакайте, чакайте! — прекъснах го аз и се засмях. — Че кой може да запомни всичките ви въпроси?

— Вярно! Бях страшно припрян.

Той стана, направи дълбок поклон пред мен и продължи:

— Позволете ми, милорд, да ви задам въпросите си един по един. И така, колко е висок?

— Колкото мен.

— Широкоплещест ли е?

— Също колкото мен.

— Хм! Позволете ми да ви кажа какво ми нашепва един вътрешен глас, а именно, че този мъж сигурно е значително по-висок и по-широкоплещест! Ами каква е стойката му?

— Напета.

— Походката му?

— Когато е без кон, върви на два крака, а ако язди — на четири.

— О, моля ви, без такива шеги! Към този човек храня такива чувства, които изключват подобни остроумия. Каква брада има?

— Малка брадичка под долната устна и мустаци.

— Значи също като вас. Ами облеклото?

— Траперски дрехи от кожа на лос.

— Украсени с човешки коси?

— Не, с червени кожени ресни.

— Да, известно е, че той не обича да се кичи с варварските отличителни знаци на победата над враговете като червенокожите. Разговаряхте с него, така ли?

— Да.

— За какво?

— За различни неща.

— Разказа ли ви преживяванията си?

— Не. Но аз ядох и пих заедно с него, ходихме заедно на бръснар, писах в неговата стая, излизах с него тук-там, а дори използвах неговия леген за миене, сапун, както и кърпата му за лице.

— Какви ги говорите, милорд! Та вие сте били в много близки отношения с него, за което ви завиждам. Дано имате добрината да ми разкажете нещо повече. Дали пак ще се видите с този прочут мъж?

— Сигурно.

— Моля ви, кажете ми кога?

— Аз ще съм първият човек, който ще научи кога ще се върне в Сейнт Джоузеф.

— И дотогава ще останете тук, така ли?

— Да.

— Тогава най-сърдечно ви моля да ме вземете със себе си и да ме представите на него. Ще го направите ли, милорд?

— Хмм! Той не обича особено да прави нови запознанства, а както разбрах, тъкмо сега иска да пътува само с Винету.

— Може би, ако ме изслуша, ще размисли и ще промени решението си. Вие само ме представете, за да мога да говоря с него!

— Преди малко чух, че имате желание да се присъедините към него, но все пак размислете и не забравяйте, че той не е нито водач, нито екскурзовод.

— Какво си мислите за мене, милорд! Много добре знам, че стотина най-изпитани и заслужили уестмани ще сметнат за голяма чест възможността да придружават него и Винету по време на някое пътуване, а аз съм всичко друго, но не и уестман. Обаче съм сигурен, че щом чуе какво искам, в никакъв случай няма да ме изгони.

— Е, и какво ще искате от него?

Келнерът се изправи на крака, отново се поклони и каза:

— Разрешете ми, милорд, да ви осведомя по-подробно за моята личност. Казвам се Херман Рост, немец съм и по професия съм бръснар. Имах огромно желание да се посветя на медицината, но родителите ми бяха твърде бедни, за да ми дадат тази възможност. Ето защо избрах споменатата професия, която може да се нарече и един от подготвителните етапи, водещи към поставената цел. Тази цел ми беше непрекъснато пред очите, докато чиракувах, и винаги съм работил най-прилежно. Двама гимназисти, които живееха при моя работодател, ми помагаха да уча латински. Сега го знам поне толкова, колкото е необходимо за един лекар. Изхарчих мизерните си спестявания, за да си накупя съответните учебници и книги и използвах цялото си свободно време да усвоя съдържанието им. Не можех и да мисля да посещавам някой университет, защото нямах средства. Ако исках да следвам във висше учебно заведение, то това можеше да стане само в Америка. И така, заминах за Хамбург и за да не плащам за билет, се наех да работя на борда на един ветроход, който тръгваше за Ню Йорк. Тук в Щатите отново станах бръснар, но с тази разлика, че успях да си уредя в същото време да посещавам Колумбия Колидж. Милорд, не ми се иска да ви досаждам с прекалено дълъг разказ. Достатъчно е да спомена, че преди половин година завърших университета в Сейнт Луис с добър успех.

Той направи кратка пауза, а аз му подадох ръка и казах:

— Всичко това ви прави чест, господин Рост. Признавам, че спечелихте уважението ми. Но как ви хрумна мисълта да станете келнер в този хотел?

— Вижда ви се странно, но за Америка това не е нещо необичайно. Аз съм медик, но не искам да чуя за такава медицина, каквато се практикува от нашите лекари. По-скоро споделям възгледа, че болното тяло, при условие че изобщо все още има някакви жизнени сили, няма нужда да приема чужди, често даже и отровни вещества, за да оздравее. Причинените от болестите смущения в човешкото тяло трябва да се отстраняват от самата природа, при което в никакъв случай не твърдя, че това мое схващане се отнася до всички болести и до всички лекарствени средства. Реших да вървя по този път и съм на мнение, че така наречените диви или нецивилизовани народи споделят моето убеждение, понеже именно те разчитат единствено на природата. Ето как в мен се породи идеята да отида в Дивия запад и при някое индианско племе да продължа изследователската си работа. Тогава още не притежавах необходимите средства и затова поех на път и стигнах до тук, където почнах да работя, изчаквайки удобен случай, за да се отправя към Запада. Днес прочетох във вестника, че Олд Шетърхенд е в Сейнт Джоузеф, и незабавно реших да се обърна към него. Може би ще ме вземе със себе си, а ако ли пък не, то ми е нужна само някаква препоръка от него или от Винету до някое приятелски настроено към тях племе, за да ми осигури дружелюбно посрещане от страна на индианците. Вие какво ще кажете, милорд?

— Наистина вече гледам на вас със по-други очи, отколкото когато за пръв път ви чух да казвате, че ще помолите Олд Шетърхенд да ви вземе със себе си. Бях убеден, че желанието ви няма да бъде изпълнено, още повече, като знам, че заедно с Винету се канят да се отправят не на запад, а на изток.

— На изток ли? Колко жалко!

— Но въпреки това го посетете! Поне няма да откаже да ви даде съвет, а ако и Винету е съгласен, не е изключено да получите от тях една препоръка във формата на тотем до някой приятелски настроен вожд. Най-добре ще е да си измолите такъв тотем за някое от подчинените на Винету апачески племена. Тогава можете да сте сигурен не само че ще ви посрещат добре, но и че ще ви помагат по всевъзможни начини и ще ви дадат какви ли не сведения. Това е моето мнение, а какво ще каже Олд Шетърхенд, е наистина съвсем друг въпрос.

— Но вие го познавате, милорд. Ще бъдете ли тъй добър да ми дадете едно препоръчително писмо до него, когато тръгна за Сейнт Джоузеф?

— Защо не? С удоволствие ще изпълня желанието ви, но не мога да ви обещая, че писмото действително ще има някакъв положителен резултат.

След тези думи той пак се изправи, поклони се три пъти и заяви:

— Моите най-покорни благодарности, милорд! Резултатът няма да закъснее. С ваше позволение, един вътрешен глас ми нашепва, че непременно ще получа тотем. Значи смятате, че един тотем за някое племе на апачите ще бъде най-полезен за мен, така ли?

— Да. Е, в такъв случай обаче ви очаква по-дълъг път, отколкото ако решите да отидете при живеещите по на север индианци. Но това ме навежда на един друг въпрос. Как сте с качествата и способностите, необходими за едно тъй дълго пътуване, както да издържите по-продължителен престой в дивата пустош?

— О-о, що се отнася до това, аз съм издръжлив, радвам се на добро здраве и съм се научил да се справям с коне. Тъй като никога не съм забравял главната си цел, още в Сейнт Луис старателно се упражнявах в боравенето с оръжия. Не съм прериен ловец, но все пак мога да се похваля, че от десет мои изстрела шест-седем попадат точно в средата на мишената.

— Постижението ви наистина не е лошо, но чуете ли разказите на някой добър уестман, сигурно ще разберете, че един истински скитник по саваните гледа с презрение на стрелбата по мишени.

Тук разговорът беше прекъснат, понеже келнерът трябваше да обслужи току-що влезлия посетител. Човекът беше облечен в черни дрехи и бе гладко избръснат. Много приличаше на свещеник и носеше малко куфарче. Мъчеше се да си придаде богобоязлив и достопочтен вид, ала както забелязах по-късно, на него никак не подхождаше блуждаещият му поглед.

— А-а, нашият prayer-man — каза хотелиерът, приближи се и му подаде ръка.

— Да, вашият prayer-man — отвърна с гъгнив и мазен глас новодошлият. — В този грешен свят проповедникът е по-необходим от всеки друг човек. Хората не желаят повече да бъдат наказвани от Бога. Тръгнали са по пътищата на престъплението и ако не искаме да дойде втори потоп и да унищожи всичко живо, всички останали верни на Бога трябва да се опитат да върнат заблудените в лоното на вярата. Тъкмо тук, по границата между цивилизацията и Дивия запад, се срещат децата на този свят и с примера си покваряват и погубват колебливите души, които може би все още могат да бъдат спасени.

— За съжаление е така! — съгласи се с него съдържателят на хотела. — Спомняте ли си, че при вашето последно пребиваване в този град говорихме за това, че търговецът, дето живееше срещу нас, е продал къщата и магазина си и се канеше да се премести в Мемфис?

— Не мога да си спомня вече.

— Бяха му платили цялата сума, но струва ми се, два дни след отпътуването ви в дома му с взлом влязоха крадци и парите изчезнаха.

При тези думи проповедникът ужасено плесна с ръце, вдигна смирен и благочестив поглед нагоре и извика:

— Каква греховност!

— А пък, ако не се лъжа, един или два дни преди това в Платсбърг се разигра друг подобен случай. Адвокатът Претър имал да дава на свой клиент две хиляди долара, но не могъл да го намери, защото бил заминал. И тогава пак дошли крадци, влезли с взлом и отмъкнали парите. Познавате адвоката, нали?

— Не, защото чадата на небесното блаженство избягват каквито и да било спорове и кавги.

— Мисля, че по онова време бяхте дошли от Платсбърг направо в Уестън, нали?

— Аз странствам по пътищата на моята небесна професия, а на земните нито обръщам внимание, нито ги запомням. Сега ще остана няколко дни тук, в Уестън. Мога ли да получа пак онази скромна стаичка, в която живях и преди?

— Да, тя е на ваше разположение.

— Тогава нека веднага опитам да разбера дали това мое посещение в дома ви е благословено от Бога.

Той отвори куфарчето си, подбра една купчинка от различни брошури и книжки, пристъпи до мен, сложи ги върху масата пред очите ми и попита:

— Разбирате ли немски, уважаеми господине? Аз кимнах.

— Тогава вероятно имам удоволствието във ваше лице да поздравя един мой сънародник, който знае библейските слова:

«Дяволът обикаля наоколо като ревящ лъв и търси кого да изяде.» Все още не е късно да му се изплъзнете. Не изпускайте тази възможност, посегнете към спасителната котва, която ви предлагам ето тук, скрита в тези благочестиви писания, чиято ниска цена може да се прочете върху титулната им страница!

С едно такова движение, сякаш искаше да ме благослови, той ми обърна гръб и се запъти към своята маса, където седна и започна да ме наблюдава, за да види дали ще прочета и купя нещо.

Американецът държи много на религиозността. Затова в Съединените Щати се продават много повече книги с благочестиво съдържание, отколкото в другите страни. Пътуващи търговци печелят добри пари с нравоучително-религиозни вестничета и книжки. Такъв беше и този проповедник. Аз съм от онези хора, за които вярата в Бога стои по-високо от всички земни неща, но натрапчивото афиширане на набожността ми е противно и ако видя, че някой просто прелива от пресилено и сладникаво богоугодничене като този човек, тогава започва да ме сърби ръката и много ми се иска да му «угодя» по не съвсем нежен начин. В такива случаи неволно ми се натрапва в съзнанието баснята за вълка в овча кожа. Противно ми беше да се докосна до тези книжки и брошурки, но все пак се престраших, защото както хотелиерът, тъй и келнерът ме гледаха какво правя. Не ми се щеше да си навлека подозрението, че презирам религията, и прехвърлих лежащите пред мен писания.

Това бяха предимно проповеди и религиозни трактати на английски и немски език. Имаше също малки молитвеници и песнопойки, но повечето от заглавията ми се сториха отблъскващи. Прочетох: «Небесното спасение на една земна овца», «Псалтирни звуци на пет душевни струни», «Гръм от амвона за проклети човешки змии», «Религиозен далекоглед за откриване на пътя към блаженството». Може и да не съм прав, но подобни изрази ме възмущават.

С най-благородните и изискани думи езикът би трябвало да служи на най-възвишеното, което е създал или притежава човекът. Но в случая той бе унизен и принизен до пълна безвкусица. Само една-единствена малка книжка имаше заглавие, което поне не ми беше противно. То гласеше: «Шест вълнуващи празнични стихотворения, посветени на Коледа, Великден и Петдесетница» Струваше двайсет и пет цента, а това ще рече, че бе достатъчно скъпа. Задържах я, без да я разлистя, а останалите неща побутнах настрани, след като сложих върху тях парите. Тогава проповедникът пак дойде при мен, прибра монетите и книжките и каза:

— Приятелю, изборът ви е твърде скромен. Дълг е на всеки добър християнин да поддържа свещената религия. Но, изглежда, вие държите повече на земните блага, отколкото на небесните. Ето защо ви напомням, че когато му дойде времето, на всеки ще му бъде отмерено със същата мяра, с която е мерил и тук, на земята. Вашата пестеливост няма да ви възнагради на небето.

Нямах намерение да разговарям с този човек, но не успях да се въздържа и му отвърнах:

— Не се грижете за мен! Запазете си духовническите съвети за вас самия!

Той се накани нещо да ми отговори, но промяната, настъпила в дотогава безразличния израз на лицето ми, изглежда, го накара да размисли, че в момента ще е по-добре да си замълчи. С едно надменно движение на ръката той ми обърна гръб, постави печатните издания в куфарчето си, измъкна една книжка със стихотворения, каквато бях вече купил, и я подаде на съдържателя на хотела с думите:

— Като гост във вашия дом не мога да искам да ми платите. Подарявам ви тези шест вълнуващи празнични стихотворения за вашето душеспасение. Оказвам ви това богоугодно внимание и защото едното от тези стихотворения получих тук, в Уестън.

— Тук ли? От кого? — попита хотелиерът и разтвори книжката.

— От една много набожна дама, която неведнъж е купувала по нещичко от мен. Тя е жена на онзи ловец на животни с ценна кожа, когото от дълги месеци чакат да се върне и който все не идва. Синът й живее при нея и е «lawyer» [28], но никъде не е назначен на постоянна работа.

— А-а, имате предвид госпожа Хилър?

— Да, Хилър се казва, сега се сетих. Когато бях при нея последния път, тя ми прочете едно коледно стихотворение и то толкова ми хареса, че я помолих да ми разреши да го препиша. Поръчах да го отпечатат и ето че го продавам.

— Кое е то?

— Първото.

— Значи това със заглавието «Коледна радост край яслата с детето в обора във Витлеем».

— Да. Непременно трябва да го прочетете или по-добре нека аз ви го прочета, защото за тази работа е необходима специална дарба, за да може човек да схване смисъла на стихотворението и да трогне сърцата на слушателите си. И тъй, значи имам вашето разрешение!

Той взе обратно книжката от ръката на хотелиера, разтвори я и се приготви тържествено да прочете стихотворението.

«Коледна радост край яслата с детето в обора във Витлеем»! Ето ви пак едно пошло лъженабожно заглавие! Сигурно и самото стихотворение нямаше да струва повече от заглавието си. Не ми се искаше да го слушам и станах, за да изляза навън. Почти бях стигнал вече до вратата, когато проповедникът поде:

На блага вест съм приносител,
Бог прати ни небесен гост,
роди се нашият Спасител,
при нас дойде Исус Христос…

Лесно можете да си представите, че от смайване се заковах на място. Нима бе възможно да чувам моето стихотворение, наистина моето собствено стихотворение? Напрегнато продължих да слушам. Да, това, което гъгнивият му глас рецитираше, беше дума по дума моето стихотворение. Върнах се обратно при масата, където все още лежеше купената от мен книжка, разтворих я и прочетох: «Коледна радост край яслата с детето в обора във Витлеем — стихотворение за разкаянието на един закоравял грешник, който след прочитането на нашите издания, се завърна в лоното на вярата.»

Онемях! Дали трябваше да се смея, или да заудрям с юмруци?

Но преди още да успея да взема решение, дочух думите на проповедника:

— Ако искате да се убедите в силното въздействие на това стихотворение, то погледнете там онзи непознат! Проповедникът ме посочи с ръка и продължи:

— Той бе твърде пестелив, за да купи целия извор на Божията милост. Плати само за една капка от него, но и тази капка така го разтърси и завладя, че вече посяга към кесията си и ще поиска и другите книжки. Ще се опитам да избавя от вечната смърт клетата му душа!

Той незабавно извади от куфарчето си и другите печатни издания, които му бях вече върнал, отново ги разпростря пред мен и протегна отворената си длан, за да сложа в нея парите. Почувствах как това нахалство ме накара да изпадна в онова вътрешно състояние, което Винету обичаше да описва с думите: «Моят брат ей сега ще гръмне. Патроните са вече в устата му, а също и в юмруците.»

В такива случаи имах навика да започвам с дружелюбен тон, но онова, което следваше после, бе всичко друго, само не и дружелюбие. Така и сега, попитах проповедника с дружелюбна усмивка:

— Стихотворението наистина ми направи дълбоко впечатление. Познавате ли автора му?

— Да — отвърна той.

— Кой е той, какъв е?

— Беше прочут конекрадец. Четенето на нашите издания обаче го накара да се покае и взе, че малко преди смъртта си седна и написа тези стихове.

— Значи вече не е жив?

— Не е. Не знаете ли, че конекрадците ги бесят тук в Щатите?

— А-а, значи е бил обесен! Сигурен ли сте?

— Да, та нали той от мен получи книжките, накарали го да се разкае. А и бях при него, докато блажената му душа отлетя.

— Немец ли беше?

— Какви ги говорите, господине! Имало ли е някога някой немец да е станал конекрадец? Не, беше ирландец.

— Но както чух, нали сте преписали стихотворението от някоя си жена на име Хилър и едва след това сте го дали да се отпечата?

— Да, правилно — призна той, щом видя, че се е изтървал да каже нещо друго и след кратко мълчание, през което време успя да преодолее смущението си, продължи: — Тази дама е получила препис на стихотворението от един служител в затвора.

— А когато го преписвахте, забелязахте ли дали там бе написано и името на автора?

— Беше, но аз не го отбелязах, когато дадох стихотворението за печат, за да не излагам този клетник, който тъй щастлив отиде в отвъдния живот.

Бях задавал въпросите си все по-бързо и с все по-висок тон, ала, изглежда, той не обърна никакво внимание на това и ето че дори прояви безсрамието да ме подкани:

— Драги господине, вие познахте силата на истинското разкаяние и сигурно ще постъпите според това познание. Ето, вземете и останалите книжки! За тях ще ви поискам само два долара и петдесет цента!

Тук вече дойде краят на сдържаността ми. Започнах да го ругая:

— Мошенико! Хайде пък, да не сте точно вие човекът, който ще избави душата ми от вечната смърт! Я по-добре се погрижете за собствената си душа, която сигурно ще ви създава още доста ядове! Казвате, че поетът, написал тези строфи, бил конекрадец и като увиснал на въжето, блажено и щастливо отишъл на оня свят, защото вие, вие, безсрамният лъжец, сте го избавили от вечното проклятие с тези ваши писания? И дръзвате да твърдите, че някакъв ирландец може да напише подобно стихотворение на немски език? Дръзвате да ми предлагате блаженството и душеспасението, съдържащо се в тези печатни издания, за два и половина долара? Ето ви целия боклук! Четете си го сам, защото вие имате нужда от разкаяние и покаяние повече, отколкото и най-закоравелият конекрадец!

При тези думи аз му хвърлих брошурите и книжките в лицето. От смайване и гняв той остана близо минута като истукан, а после пристъпи съвсем близо до мен и ми тикна свитите си юмруци под носа.

— Какво направихте? И как ме нарекохте? Мошеник и безсрамен лъжец? Значи съм по-лош от конекрадец, така ли? Кажете още само една такава дума и ще ви направя на кайма!

Той вдигна ръка и се накани да ме удари.

— Долу ръцете! — заповядах му аз. — За пръв път през живота си се срамувам, че съм немец, само защото и вие сте такъв. Казахте, че авторът на тези строфи бил обесен ли? А знаете ли кой е той? Сега се намира точно пред вас и вие ще ми дадете всичките си книжки с това стихотворение, за да бъдат изгорени!

— Вие… вие… вие ли сте авторът? — изсмя се той язвително. — Та лицето ви има такъв неоспорим овчи из…

По-нататък проповедникът не успя да продължи, защото му зашлевих такъв шамар, че събаряйки два стола, той се просна на земята. Но незабавно пак скочи на крака, светкавично измъкна от джоба си дълъг нож и се нахвърли върху мен. Посрещнах го с вдигнат крак и така го ритнах в корема, че той отново рухна на пода. Преди още да се беше надигнал, аз се озовах при него, с лявата си ръка го стиснах за врата, енергично го дръпнах да се изправи, с десницата си избих ножа от ръката му, залепих му още две звучни плесници, завлякох го до неговото куфарче и му наредих:

— Давай стихотворенията! Трябва да бъдат изгорени! Не ми ли се подчиниш веднага, ще ти помогна час по-скоро да го сториш!

На «божия» човек, изглежда, това му стигаше. И все пак той сякаш се канеше да се опъне, но аз го стиснах още по-здраво за врата, което го вразуми и накара да се подчини. Той извади книжките със стихотворенията от куфара, хвърли ги върху масата, ухили се и заплашително каза:

— Нямам нищо против, защото, ако бъдат изгорени против волята ми, ще трябва да се заплатят. Тук, в Запада, все още има справедливост!

— Да, тук все още я има! Вече ти показах и съм готов да продължа и по-нататък да ти го доказвам. Тъй, сега-засега свършихме и няма какво да си кажем повече. Внимавай да не се срещнем пак по този начин! Повторно може и да не се отървеш тъй лесно от ръцете ми. Запомни го, «набожен» лицемер такъв!

Пуснах го, взех стихосбирките и сам ги занесох в кухнята, за да се убедя с очите си, че всичките ще бъдат натикани в печката и изгорени. Когато се върнах в помещението за посетители, проповедникът не беше вече там.

— Прибра се в стаята си — каза хотелиерът с нотка на съжаление и ме измери с полуукорителен, полуизпитателен поглед. — Всичко стана тъй бързо и неочаквано! Отначало му говорехте толкова любезно, а после изведнъж хвърлихте книжките в лицето му. А след това последваха страхотните шамари и онзи силен ритник в корема, а и хватката за врата!… Не бях виждал подобно нещо. Беше просто като гръм от ясно небе!

— Да, такова нещо и аз не бях преживявал — съгласи се келнерът. — Всичко свърши за две кратки секунди, сякаш предварително е било упражнявано. С ваше позволение, милорд, един вътрешен глас ми нашепва, че вероятно сте научили това страхотно стискане на врата от Поразяващата ръка! В този случай сигурно на всеки обикновен човек дъхът му секва!

— Наистина ли изгорихте всички стихосбирки? — осведоми се съдържателят на хотела.

— Да — кимнах аз.

— Тогава навярно ще трябва да ги платите.

— Pshaw! [29] На този тип и през ум няма да му мине да ме привлече под отговорност.

— Значи действително сте авторът на това стихотворение, а?

— Да.

— Странно! Той нали каза… хмм! Та той е благочестив и почтен човек.

По лицето на хотелиера се четеше, че той вярва на този «благочестив и почтен човек» повече, отколкото на мен. Не се чувствах задължен да променям мнението му и само се осведомих:

— Познавате госпожа Хилър, за която се спомена тук, нали?

— Да.

— И тя ли е немкиня?

— По-скоро ми се струва, че е австрийка. Човек няма често възможността да разговаря с тези хора.

— Семейството самотно ли живее?

— Много. Мъжът й е ловец на животни с ценна кожа и работи за една голяма фирма в Сейнт Луис. През цялата година се свърта тук само за два-три месеца. Това време обикновено посвещава на жена си и сина си и рядко се мярка сред хората. Вие едва ли сте запознати със сегашното състояние на търговията с животински кожи, защото един човек, който пише стихотворения, няма време за такива прозаични земни неща. Тя отдавна премина разцвета си, тъй като дивечът се среща все по-рядко. Ловецът, който иска да направи добри сделки, сега трябва да рискува повече от преди и да прониква в най-опасните райони на Роки Маунтънс [30], където все още може да се направи добър улов, но където не могат да се избегнат и опасните сблъсъци с индианци. Някои от изкачилите се в планините така и не се върнаха. Но Хилър винаги е бил с късмет. Той има навика всяка година да събира група от ловци и трапери, които му се подчиняват във всяко отношение. На тези хора той плаща според времето, което му служат, а не според броя на кожите, значи независимо от това, дали в отделния случай му е изгодно, или не. Но все пак, изглежда, винаги си прави добре сметката, защото, каквото и да става, той винаги изпраща в Сейнт Луис големи количества кожи. Ловците направо се надпреварват да бъдат наети от него, а както по всичко личи, индианците изпитват към него уважение и респект. До това заключение може да се стигне, ако се съди по факта, че са му дали бойно име, което те нямат обичай да правят, ако става въпрос за някой най-обикновен човек.

— А вие знаете ли това име?

— Да. То е Нана-по. Не ми е известно значението му, нито пък на какъв език е. Самият Хилър никога не говори за тези неща.

— Думата е съкратена. Пълният й вариант гласи Нана-попавич и е или от диалекта на племето юта, или от диалекта на шошоните, които имат родствени връзки помежду си. Името означава нещо като «моят по-голям брат» и според обичаите на индианците представлява почетно прозвище. Тъй като племето юта живее в район, който не е богат на дивеч с ценна кожа, предполагам, че шошоните са му дали това име. Ловецът сигурно е в дружелюбни отношения с тях и с качествата си е спечелил уважението им, иначе те не биха го нарекли свой по-голям брат. Убеден съм, че жителите на Уестън могат да се гордеят със своя съгражданин.

— За всички тези подробности не сме имали никаква представа — призна съдържателят на хотела. И оглеждайки ме с учудени очи, той продължи: — Но вие показвате такива знания, каквито човек не би могъл да предположи, че имате. Уестман не сте, защото тези хора нямат умението така да се държат и да се движат в облекло като вашето. Но сте запознат с диалектите на червенокожите и в същото време пишете стихове. Навярно сте от ученото съсловие, а?

— Прав сте. Аз съм от тъй наречените драскачи.

— И как се казвате, моля? Ще ме извините за този въпрос, но все пак човек трябва да знае как да се обръща към вас.

Понеже не ми се искаше да издавам самоличността си, а не беше изключено фамилното ми име и тук да е известно като истинското име на Олд Шетърхенд, в бързината си приписах друго, доста близко по звучене:

— Името ми е толкова рядко срещано, че вие вероятно никога не сте го чували. Казвам се Майер.

— Майер ли? Вярно, че е много рядко срещано — засмя се той. — Но все пак съм го чувал, защото ще трябва да ви призная, че и аз нося същото име. Имахте ли нещо по-определено на ум, когато попитахте за семейство Хилър?

— Да. Заради стихотворението е, което написах преди много години. Онзи, който го е запазил толкова дълго, сигурно има някоя по-особена причина, тъй че е лесно разбираемо защо ми се иска да разбера коя е тази госпожа Хилър.

— Че посетете я тогава! Вярно, тя също живее тъй уединено като мъжа си, но едва ли ще е толкова неучтива да не ви приеме.

— Както чух, при нея живее и синът й, нали?

— Да. Както вече споменах, той е следвал за юрист, но никъде не постъпва на работа, а си стои у дома и така се е заровил в купищата книги, сякаш иска да ги научи наизуст. Но иначе срещне ли го човек, той се показва като любезен младеж.

Наистина беше така, както бях казал на хотелиера — обстоятелството, че тази жена бе пазила стихотворението ми толкова дълго, ми бе направило силно впечатление. Откъде бе попаднало у нея? Тя беше или немкиня, или австрийка. Дали пък не произхождаше от моя роден край? Дали бе донесла със себе си стихотворението, или й бе изпратено от роднини? Далеч бях от мисълта да го смятам за толкова хубаво, че само заради художествените му достойнства да го беше съхранявала дълги години. По-скоро си казах, че сигурно трябва да има някаква друга причина за това и съм достатъчно искрен, за да си призная, че бях подтикван от силно любопитство да се запозная с тази жена. И тъй, помолих да ми опишат къде живее и реших веднага да я посетя.

Хубавата спретната къщичка имаше отстрани градина, където една жена подкастряше есенни рози. На главата си беше вързала кърпа, за да се предпази от силното слънце, и затова не се виждаше цялото й лице.

Когато се осведомих дали мога да разговарям с госпожа Хилър, тя ме попита кой съм и какво желая. Казах й името Майер и заявих, че искам само някои кратки сведения и че няма да й досаждам дълго.

— Влезте вътре, веднага идвам — покани ме тя и продължи работата си.

Отляво и отдясно на коридора имаше по една врата. Лявата беше заключена. Прекрачих прага на дясната и се озовах в малка, но доста странна гостна стая, украсена с оръжия и индиански трофеи. Нямах време дълго да се оглеждам, защото жената, която бях видял в градината, скоро ме последва и посочвайки ми един стол да седна, каза:

— Самата аз съм госпожа Хилър. С какво мога да ви услужа, мистър Майер?

Тя свали кърпата от главата си и я остави настрана. Така видях цялото й лице и от изненада отговорът ми заседна в гърлото.

Действителност ли беше, или поради необикновената прилика се заблуждавах?… Не, не се заблуждавах! И ето че още в същия миг ми стана ясно защо жената бе запазила стихотворението ми. То беше спомен може би за най-тежките и тъжни дни от миналото й.

— Искахте да се осведомите за нещо? — попита тя, докато аз все още се бавех с отговора си.

— Да, тъй е — обадих се най-сетне, — но както виждам, сега въпросите ми ще са по-други, отколкото си ги представях до преди малко. Те са от такова естество, че имам най-основателни причини да ви помоля да не ми се сърдите заради тях.

— Говорете спокойно! — подкани ме тя и ме погледна очаквателно.

— Не сме ли се срещали вече някъде, мисис Хилър? — попитах аз.

Тя пребледня и отговорът й прозвуча някак несигурно:

— Признавам, че лицето ви не ми е съвсем непознато. Навярно някога сме се виждали бегло тук, в Съединените щати.

— Не, не беше тук, а отвъд океана. Ако не се лъжа, на времето не се казвахте Хилър, ами госпожа Елизе Вагнер.

При тези думи лицето й съвсем се обезкръви и стана бяло като тебешир. Тя се отпусна на едно кресло, плесна с ръце и като вдигна към мен изпълнения си със страх поглед, въздъхна и рече:

— Боже мой! Нима това време още не ни е отминало и не е потънало в забрава? Нима в жестокостта си съдбата стига чак дотам, че да ни преследва даже тук, на границата с Дивия запад? Съвсем невинни не изстрадахме ли достатъчно, че дори и след толкова дълги години призракът на миналото пак се надига от гроба и застрашително се изправя на пътя ни?

Тя щеше да продължи да говори, но аз побързах да я прекъсна:

— Настоятелно ви моля да не се тревожите! Намеренията ми, довели ме при вас, са изцяло приятелски и без да се бавя, преди всичко ще ви кажа, че сме се виждали само два пъти съвсем за малко и че за вашия живот и минало не знам абсолютно нищо.

— Ах! — дълбоко си пое дъх тя. — Значи нямате лоши намерения? Как се изплаших! Моля ви, ще ми кажете ли къде сте ме срещали?

— Никак не е чудно, че не ме познахте, защото оттогава изминаха години, а аз бях момче. Всъщност нямам особена причина да ви безпокоя тук, във вашия дом, но трябва да ви призная, че и до ден-днешен съм запазил за вас скъп и съчувствен спомен. Когато преди час-два чух тук за вас, нямах още никаква представа, че мисис Хилър е онази госпожа Вагнер, на която желая всичко най-добро.

Лека-полека лицето й отново взе да придобива естествения си цвят, а очите й — блясъка си. Тя бавно се изправи.

— Но щом не сте знаели коя съм, тогава каква причина сте могли да имате, за да ме посетите? Вие наистина нямате вид на човек, за когото е цяло удоволствие да измъчва другите хора.

— Всъщност имах един, ако мога така да се изразя, литературен повод. Аз съм писател и често пътувам, а след като се завърна от пътешествията си, пиша книги. Веднъж преди години, още като ученик, извърших малък «поетичен» грях, за който си мислех, че отдавна ми е простен. Днес обаче разбрах, че такива грехове никога не се забравят. Отмъщението ме сполетя преди малко тук в Уестън, където се спречках с един богобоязлив човек, който за двайсет и пет цента напомни на съвестта ми за моето престъпление и при това за моя радост чрез заглавието ми доказа, че поне не съм закоравял и навеки загубен грешник, ами разкаял се и тръгнал по правия път.

Извадих стихосбирката от джоба си и след като обърнах първата й страница, я подадох на жената. Тя й хвърли един поглед и изненадано се изправи.

— Моето стихотворение… исках да кажа, моето любимо стихотворение. Значи е отпечатано. Кой го е направил?

— Един много набожен проповедник, който преди време го е преписал от вас.

— Тъй ли?… Спомням си го. Купих от него няколко неща с прекалено набожно-надут стил и си помислих, че трябва да му обърна внимание на вредата за доброто дело от подобен пресилен начин на изразяване на религиозни чувства. Той ми възрази, че нямало друг начин за пресъздаване на такива сюжети и тогава аз извадих това стихотворение, за да му докажа противното. Много го хареса и ме помоли да му разреша да го препише. Нямах причина да му откажа. Разбира се, изобщо не подозирах, че ще го даде за печат. Та нали той няма такова право! Де да не му го бях позволявала! Ами какво е това ужасно заглавие? Този човек едва ли е с всичкия си.

— Разказа ми даже, че авторът му бил конекрадец, който малко преди да го обесят заради злодеянията му, се разкаял и написал стихотворението. Но да не говорим повече за това! Засега е достатъчно да знаете, че именно тези строфи са причината за посещението ми. Струва ми се, с голяма сигурност мога да предположа, че някой, който…

— Ах, моля ви! — прекъсна ме тя. — Съвсем се отклонихме от темата на разговора си. Най-важното е, че… не казахте ли, че сте авторът на стихотворението?!

— Да.

Очите й се разтвориха толкова широко, сякаш искаше с поглед да ме погълне. Тя вдигна ръце и припряно продължи да пита:

— Тогава значи вие сте онзи ученик, с когото преди години… се запознахме заедно с приятеля му… във фалкенау… в Бохемия?

— Да, аз съм — кимнах й.

— След това ни последвахте до дъскорезницата, където моят стар добър баща умря, нали?

— Да.

— И ни дадохте… о-о, тогава не бях на себе си от мъка, иначе щях да… позволете ми! Трябва да го извикам! Днес е един от най-хубавите дни в живота ми! С вашето посещение ни доставяте неописуема радост, защото не знаете, не, не можете и да подозирате колко често сме мислили за вас, младия човек, който на времето ни направи такова благодеяние, за което никога няма да можем да му се отблагодарим.

Тя понечи да отвори съседната врата, но аз й попречих.

— Моля ви, ако не искате веднага да си тръгна, не споменавайте повече, че състраданието ми ме накара в онази дъскорезница да извърша нещо, което…

— Което какво…? — прекъсна ме тя, като бързо отново се обърна към мен. — Което навярно предпочитате да не бяхте сторили, така ли? Не, не може да е вярно! Ако се опитвате да твърдите подобно нещо, значи сам не се познавате! Знам, че и вие бяхте беден, А който въпреки бедността си, без да се замисли, дава всичките си пари на друг, още по-нуждаещ се от него, той никога няма да съжалява за постъпката си и завинаги ще си остане благодетелен. Отвореното му сърце е прекрасен Божи дар, който не могат да му отнемат и най-жестоките удари на живота. И тъй като заговорихме за това, искам преди да е дошъл и синът ми, да ви кажа още следното: напълно съм в състояние да ви върна парите, които ми дадохте на времето, но няма да причиня това зло нито на вас, нито на себе си. Лептата, дадена на вдовицата, или в този случай цялото, ама цялото състояние на един беден ученик, което той пожертва на олтара на любовта, на олтара на състраданието, не бива да се принизява до някакъв заем, върнат даже и с лихвите. Тази лепта трябва да си остане едно пожертвование, което някога ще бъде изплатено от Бога, справедливият ковчежник во веки веков. А може би той вече го е направил, защото, както виждам, от ученика, който тогава изсипа в шепите на куриерката даже и последните си кройцери, е станал истински мъж и този мъж, изглежда, не търси богатство само в златото и среброто. А заедно с онези пари, направили изобщо възможно пътуването ни до Бремен, аз получих от вас и един друг, далеч-далеч по-скъпоценен дар, за който не бих могла да ви се отплатя дори и с всичките земни богатства. Тогава вие ме спасихте от отчаянието. Гладувайки и мръзнейки, ние се влачехме от селище на селище, като преживявахме с просия, и с всеки изминал ден както външният ни вид, тъй и душевното ни състояние ставаха все по-окаяни и все по-отчайващи. И ето че изведнъж сред цялата тази неописуема телесна и душевна мизерия внезапно блеснаха свещите на коледната елха във фалкенау и сякаш от коледното небе над нас прозвучаха думите на вашето стихотворение: 

На блага вест съм приносител,
Бог прати ни небесен гост,
роди се нашият Спасител,
при нас дойде Исус Христос!

Тук жената направи кратка пауза. Беше се изправила пред мен с блеснали очи и пурпурно пламтящи страни. Както на времето в дъскорезницата, погледът й сякаш преминаваше през стената и стигаше някъде много надалеч, само че изразът му беше съвсем друг. Тогава той беше втренчен, безжизнен и бездушен, а сега в него имаше живот, излъчваше светлина и енергия. Тогава беше насочен към една безутешна пустиня от мъка, мизерия и нищета, а сега виждаше колко отдавна избавлението от тези страдания бе останало зад гърба й, а може би пък пред него все още блещукаха светлинките на малката коледна елха, появили се толкова неочаквано посред трудния и мъчителен път на клетниците. След малко тя продължи:

— През следващата нощ за малко не замръзнахме. После бедната състрадателна куриерка ни прие у дома си и аз коленичих до смъртното ложе на баща ми, за когото преди време и не подозирах, че му било писано да се раздели със земния живот в парцали. Когато се изправих, в мен се бореха мъката и отчаянието с чувството за дълг, който ми повеляваше заради сина си да стисна зъби и да се съхраня. Зад мен зееше бездънната пропаст на мизерията, до мен лежеше мъртвецът, за когото дори не знаех къде щеше да намери място за вечния си покой. Пред мен се въздигаха стръмни, голи и непознати скали, идващите дни, които трябваше да изкатеря с неимоверната си умора. И какви средства имах за това? Една суха коричка хляб беше всичко, каквото притежавах. Всичко! Пред очите ми причерня. Не виждах вече нито трупа, нито жената, чийто злощастен гост бях, нито сина си, а не видях дори и вас, макар от доста време да сте се намирали в стаята, без да ви обърна внимание. Но докато гледах в някаква безкрайна безжизнена пустота, аз дочух гласа ви. Отговорих ви, без да знам какво, а после вие си отидохте. След това седнах на едно от малките столчета и положих големи усилия да си събера силите и мислите. Синът ми се притисна до мен и ми каза, че в джоба ми имало нещо, което сте ми дали вие. Извадих кесията и долових звън на… пари! Господине, думата пари е грозна и вулгарна, но ще ви кажа следното: докато броях монетите, постепенно ми ставаше все по-светло на душата. В онези мигове не помислих за величието на вашата жертва, а само за това, че тя ми носеше спасение. Изведнъж почувствах как някаква огромна тежест се свали от раменете ми, нещо се отприщи в мен и вече можех да плача… да плача… да плача. Вече не знам как стана, но по едно време стихотворението ви се озова в ръцете ми, аз коленичих близо до трепкащите пламъци в огнището и със сълзи в очите прочетох вашето напомняне:

Изпрати ли ни изпитание,
Бог дава ни и сили
да понесем това страдание,
надежда крепка съхранили.

И тези редове бяха съчинени от ученик, от едно бедно, около петнайсетгодишно момче! Ами аз? Кажи-речи, се засрамих. Излязох навън пред дъскорезницата, а после навлязох и между дърветата на гората. Там коленичих и започнах да се моля. Господи, мили Боже, аз пак можех да се моля. Когато се върнах в стаята, като че всичко изглеждаше съвсем иначе. Мизерията и отчаянието бяха изчезнали, останала бе само безмълвна тъга. Куриерката ми каза, че и тя била получила от вас пари и че на следващия ден щяла поне веднъж да се наяде до насита. Моето момче ме гледаше с любещи очи, а върху лицето на мъртвеца се беше изписал спокойният и блажен израз на вечния покой.

Тогава аз не бях в състояние да разпитвам за вас и да ви открия, а пък после определени причини, за които не ми се иска да говоря, не ми позволяваха да ви пиша от Америка. Мога да ви кажа само, че името Вагнер е фалшиво и че ние трябваше да изчезнем, без да оставяме каквато и да било следа. Може би щяхме да успеем да научим какво е станало с вас, понеже знаехме името ви…

— Не, не го знаехте — прекъснах я аз.

— Но нали е написано под стихотворението!

— Не е цялото. Липсва му една сричка. Казвам се Майер. Когато забеляза, че се усмихвам, тя попита:

— Ще сбъркам ли, ако предположа, че сричката е излишна? Когато един ученик очаква, че стихотворението му ще бъде отпечатано, той едва ли ще постави отдолу някакво фалшиво име. Напротив, мисля, че ще се гордее да види собственото си име!

— Както изглежда, вие сте проникнали в най-съкровените дълбини на душата на немския ученик. И все пак съм принуден да потвърдя, че тук, в Уестън, името ми е Майер.

— Мога ли да узная по какви причини?

— Засега не. Вие си имате вашите тайни и аз си имам моите. Но във всеки случай, още преди да си замина от града, ще ги узнаете.

— Тогава нека сега видите сина ми. Канех се да го повикам, но ми се струва, че ще е по-добре да го изненадаме в стаята му. Елате, моля!

Тя ме преведе през една врата в обикновена, но много уютна всекидневна, чието обзавеждане, също както и подредбата на гостната, издаваше, че собственикът е уестман. Оттам преминахме в по-малка стая с един прозорец, където едната стена бе изцяло заета от етажерки, отрупани с книги, а на отсрещната страна се намираше писалище, пред което седеше млад човек. При влизането ни той се изправи и ни погледна въпросително. По фините му одухотворени черти си личеше, че се занимава с умствен труд. Въпреки мустаците му, веднага го познах.

— Виж този господин! — каза майка му. — Много съм любопитна да разбера дали ще отгатнеш кой е той.

Младежът ме огледа внимателно, но после поклати глава.

— Във всеки случай не го виждам за пръв път, обаче не мога да отгатна кой е. Възможно е да ми пречи тъмният загар на лицето му. Слънцето и вятърът са му придали вид на трапер.

— На трапер ли? — засмя се тя. — За да добиеш такъв загар, не е необходимо да се скиташ из прериите или девствените гори. Господин Майер сигурно още не е и помирисвал Запада, защото той е… е, нека ти помогна малко — той е поет.

— Поет ли? Майер… Май… Май… И ето че по лицето му се появи израз на радостно слисване, явно се досети кой съм. Подаде ми и двете си ръце и каза:

— Глупости… Майер! Каква изненада! По-голяма радост от тази не можеше да ни споходи! Сега ви познах и се учудвам, че това не стана веднага, макар на времето да бяхте едно дребничко хлапе, а сега изглеждате, кажи-речи, като индианец. Ами тогава веднъж трябва и аз да се пиша поет, като си позволя обаче да използвам вашите рими:

На блага вест съм приносител
и сякаш пак е Рождество,
че дойде в нашата обител
нам много скъпо същество!…

Той ми разтърси толкова продължително ръцете, че не остана и място за съмнение в искреността на голямата му радост. После ни побутна да се върнем обратно във всекидневната.

— Тук не е подходящо място за такава радостна среща. Моите книги създават толкова сериозна атмосфера, че непременно трябва да се прехвърлим в другата стая.

Почти всичките му книги бяха юридически, а по-късно ми се предложи случай да ги разгледам и да установя, че най-вече се отнасяха до валидното в момента австрийско право. Беше ми съдено да узная и причината за това.

Тези добри хора искаха преди всичко да научат възможно повече за моя живот. Казах им съвсем накратко, че съм пътешественик и писател и че няма защо да се оплаквам от финансовото си състояние. На първо време трябваше да се задоволят с това. Помолиха ме по време на престоя си в Уестън да живея при тях и аз бях убеден, че съгласието ми щеше да им достави голяма радост, обаче им отказах учтиво, но решително, понеже опитът ми в това отношение може да се изрази само с няколко думи и те са: с удоволствие посрещам гости, но самият аз не обичам да гостувам. Утеших ги с обещанието вечерта пак да дойда. Те бяха на мнение, че тази вечер в хотела няма да мога да работя, защото шумът от тържествената вечеря и бала нямаше да ми позволят да се съсредоточа.

Ловната дружинка премина през града с музика, а после се отправи към мястото, където щяха да се състоят състезанията по стрелба. И аз отидох да гледам. За своите цели господата стреляха добре, но сред тях не се намираше стрелец от уестмански калибър. Там видях и проповедника, който обикаляше наоколо, за да предлага печатните си издания. Изглежда, въртеше добра търговия. Тъй като цялата сцена по нищо не се различаваше от немските увеселения със стрелба по дървени фигури на пилета, не можеше задълго да привлече вниманието ми. Щом започна да се смрачава, аз се върнах в моя хотел, където всичко живо беше заето с подготовката на празничното пиршество. Съдържателят на странноприемницата беше ангажирал допълнително още няколко келнери, но те не бяха от този град, защото, изглежда, местните жители бяха твърде заможни и никой от тях не беше благоволил да се залови с подобна работа.

Тъй като бях жаден, преди още да отида в стаята си, аз седнах на една ъглова маса и си поръчах чаша бира. Точно в отсрещния ъгъл седеше някакъв мъж и също пиеше бира. В момента ние бяхме единствените посетители. Човекът явно скучаеше и от време на време хвърляше към мен любопитни погледи. Вероятно копнееше да завърже някой разговор и тайно ме преценяваше дали съм лицето, което можеше да му достави желаното удоволствие. Най сетне той стана, бавно и отпуснато прекоси помещението и когато се приближи до масата ми, спря и ме поздрави:

— Good evening, sir! [31] Хубав е днешният ден, нали?

— Well! [32] — кимнах аз.

Той ме заговори на английски, тъй че му отвърнах на същия език.

— Ловците имаха празник. Знаете ли?

— Йес.

— Отлични стрелци! Нали?

— Горе-долу!

— Какво? Само горе-долу ли?

— Йес.

— Че разбирате ли нещо от това?

— Йес.

— Навярно и самият вие сте добър стрелец, а?

— Но.

— Не ли? И въпреки всичко твърдите, че разбирате от стрелба?

— Йес.

— Как да го разбирам това, сър? Изобщо ми изглеждате твърде приказлив и занимателен човек, а аз скучая ей там, на онази маса. Ще ми разрешите ли да донеса бирата си и да седна при вас?

— Йес.

Отговарях на въпросите му винаги с една-единствена дума, но въпреки това той ме нарече «приказлив и занимателен човек»! Във всеки случай непознатият заслужаваше тази характеристика много повече от мен. След като седна при мен, той отново поде нишката на прекъснатия ни разговор:

— И тъй, как да го разбирам? Навярно искате да кажете, че и човек, който не може да стреля, е в състояние да прецени дали някой е ударил точно в центъра на мишената. Нали?

— Йес!

— Тази мисъл не е съвсем погрешна, но между това, да гледаш и сам да стреляш, все пак има голяма разлика. А да улучиш само веднъж центъра на мишената или да забиеш в него всичките си куршуми един подир друг, и това не е едно и също. Не сте ли на моето мнение?

— Йес!

— Би трябвало да ме видите някой път как стрелям! Имате ли такова желание, сър?

— Йес!

— Останете ли тук няколко дни, може и да преживеете това удоволствие. Кога смятате да си заминете? Още утре ли?

— Но!

— Значи не! Струва ми се, че не сте тукашен. Също както и аз. Прав ли съм?

— Йес!

— Хубаво! Значи в това отношение сме другари, което означава, че трябва да държим здраво един за друг. И така, нека взаимно се представим! Познавате ли ме?

— Но!

— Казвам се Уотър. Сигурно често сте чували това име, нали?

— Но!

— Не ли? Това ме учудва. А да ви е познато името Уели?

— Но!

Тук вече моята лаконичност най-после му направи впечатление и той недоволно промърмори:

— Йес — но, но — йес! Че отворете си устата малко повечко, де! Спокойно можете да рискувате, понеже не си хабите думите в разговор с някоя недостойна личност. Веднага ще разберете, че е така. Но я ми кажете най-напред как да ви наричам?

— Майер.

— Майер ли? Хубаво име, толкова е хубаво, че няколко милиона души са си го поделили в пълен сговор. Нали?

— Йес!

— И вие ми изглеждате също тъй сговорчив. Поне при вашия пестелив начин на изразяване няма опасност човек да започне някоя голяма кавга с вас. Я ми кажете, мистър Майер, всъщност с какво се занимавате?

— Writer [33].

— Writer? Тъй, тъй. Значи мастило и перо! Е, това, разбира се, е недостатъчно, за да дадеш добър изстрел. Навярно Дивия запад ви е също толкова непознат, както коремът ми за моя гръб. Две съвсем противоположни страни! Но време е да научите що за човек съм аз. Аз съм уестман. Знаете ли какво е това?

— Йес!

— Да, ама сигурно нищо не разбирате от тая работа. Аз съм не само какъв да е уестман, ами съм и прочут. И Уели също е такъв. Ние сме винаги заедно, с изключение на този ден, защото той е на път, ала скоро ще пристигне. Възможно е всеки миг да влезе в това помещение. Трябва да го видите какви чудеса върши с пушката! Да видите него и мен. Сигурно най-късно утре Уели ще е тук. Ще се радвам, страшно ще се радвам заради облозите и състезанието по стрелба.

— Облози ли? — попитах аз.

— Да, мистър Майер. И аз бях на онова място, тъкмо когато започна състезанието по стрелба. Там имаше неколцина ловци, които много се надуваха. Изсмях им се и се хванахме на бас. Трябва да видите какво ще стане утре. Ще спечеля няколко килограма долари, макар да нямам нужда от тях, защото притежаваме достатъчно, и Уели, и аз. Страшно богати сме. Джобовете ни са пълни със златен прах и нъгитси. Знаете ли какво е туй нъгитс?

— Йес!

— Е, да, сигурно знаете, ама навярно още не сте ги виждали. Я да ви ги покажа. Ето, погледнете!

Той бръкна в джоба си и извади половин шепа златни зърна с големината на грахово зърно, че и на лешник. Естествено това бяха избрани нъгитси, които той винаги носеше със себе си, за да ги показва и да се хвали. Колко непредпазлив човек! После той продължи:

— Имате ли някаква представа колко струват в пари? Кажете ми някаква цифра!

— Пет долара — отвърнах аз, макар да знаех, че тези нъгитси струваха поне пет пъти повече.

— Пет… долара? — засмя се той. — Мистър Майер, вие сте петорно побъркан! И трийсет да ми наброите, пак няма да ви дам туй злато. А сега чуйте какво ще ви кажа!

Той се надвеси над масата към мен и придавайки си голяма важност, ми прошепна:

— Имам поне половин центнер [34] от тези нъгитси, което прави над четиринайсет хиляди долара. Разбирате ли ме добре?

— Йес!

— А Уели има далеч повече от мен. Можете ли да предположите откъде разполагаме с такова количество златен прах и зърна?

— Но!

— А иска ли ви се да научите?

— Йес!

— Но дали сте дискретен, мистър Майер?

— Йес!

— Добре, тогава ще ви кажа.

Той пусна в джоба си златните зърна и продължи:

— Естествено вие не знаете какво се разбира под бонанса, плейсър или пък «finding-hole» [35]. Бонансата е място, където водата е «измила» от скалите някоя по-голяма златна буца. Но подобни места са изключително редки, а такава златна буца са намирали с тежест дори над петдесет килограма. Плейсърът е в най-общия смисъл находище, където има злато в каквато и да било форма. А нещата с файндинг-хоула стоят малко по-особено. Когато водата на буйните потоци свлича златото от планините, според големината на късовете тя ги влачи по-бързо или по-бавно надолу, като постепенно те придобиват овалната форма на камъните, срещани в речното корито. Ако нейде по-надолу на дъното на реката или потока има дупка или друга изровена падина, по-леките и по-малки златни зърна биват отнесени над нея, а по-едрите и по-тежки късове падат в дупката и постепенно я запълват. Такова място се нарича файндинг-хоул. Докато е под водата, то може да бъде открито само случайно, но нерядко се случва така, че водата внезапно променя посоката си и образува ново корито. Тогава старото изсъхва и златото може да се види. Постепенно ветровете го покриват с прахоляк, шума и други боклуци, под които файндинг-хоулът отново изчезва, но опитният златотърсач има остро зрение и въпреки това съумява да открие находището под земния пласт. Разбрахте ли всичко, сър?

— Йес.

— Пак само това ваше «йес»! Мистър Майер, уверявам ви, че ако не свикнете да си отваряте повечко устата, няма да стигнете далеч в този живот, защото, който не умее да си служи с говорните органи, остава да седи на едно и също място.

— Дори и ако седи върху някоя бонанса или файндинг-хоул?

— И тогава! Каква ще му е ползата от златото, ако само кисне върху него, а не отиде да го продаде? Впрочем, ето че сега за пръв път изговорихте няколко думи повече и ми се ще да се надявам, че ще запазите и по-нататък този по-добър маниер. Иначе сте много приятен и любезен събеседник, но ви давам съвета да не бъдете тъй пестелив на думи, както досега.

— Благодаря, мистър Уотър.

— Моля, моля! Може би сега ви се иска да узнаете дали съм намерил моите златни зърна в някоя бонанса, в плейсър или пък във файндинг-хоул, а?

— Йес!

— Естествено не съм открил бонанса, понеже такива огромни златни буци никому не падат тъй често като зрели круши в устата.

— Но в такъв случай би се чуло едно силно «храс» и жалко за зъбите.

— Вярно! Ето че вече пускате и шеги, макар и безкрайно плоски. Не се спънахме и в някой файндинг-хоул, защото винаги само глупците излизат такива късметлии, а не и умни хора като мен и Уели. Но ние открихме един плейсър, един много хубав плейсър и — което не винаги се случва — имахме достатъчно свободно време, за да го изпразним до последното зрънце. Ала след това бе наистина крайно време да свършваме и да си обираме крушите, защото взеха да прииждат какви ли не негодници, от които всеки честен човек трябва много да се пази. Щеше ми се да ви опиша и местността, ама нищо няма да схванете, защото дори не сте и грийнхорн, ами просто сте стопроцентово Нищо в Дивия запад. Истинска беда е когато си имаш работа с хора, дето все седят пред мастилницата и с перото си драскат върху хартията битки срещу вятърни мелници. Но понеже иначе сте горе-долу добър и образован събеседник, нищо няма да ми струва да ви нахвърлям поне някои по-общи неща.

Той дръпна една голяма глътка от чашата си и после продължи:

— Да не би да сте роден в хубавия щат Уайоминг? Или в Айдахоу?

— Но!

— Не ли? От една страна, това е добре, а от друга — твърде жалко за вас, мистър Майер. Добре е, защото спокойно могат да ви вземат за човек, с когото бива да се общува, тъй като там, на север, съм срещал, кажи-речи, само измет. А жалко, понеже по онези места златото направо се показва от земята и ако бяхте видели там за пръв път Божия свят, може би над люлката ви щеше да има нещо подобно на балдахин от самородно злато. Уверявам ви, че оттам хората смъкнаха милиони в злато и сребро. Естествено и на мен ми се прииска да взема своя пай и заедно с моя приятел Уели и неколцина други познати предприемчиви мъже се изкачихме в планините. Къпали ли сте се някой път в Стихи Крийк?

— Но!

— Слушайте, само в подобни случаи ще се съглася с вашето «не!», ала иначе — никога! Вие сте чудесен човек и затова се радвам, че не сте излезли толкоз глупав да се къпете в онзи поток, защото даже и през лятото Стихи Крийк е печално прочут със съвсем необяснимо ледената си вода. Казват, че дори и рибите измръзвали в него. Не мога да кажа дали името му е свързано по някакъв начин с ниската му температура, защото не се знае какво означава «стихи».

— «Стихи» е дума от езика на шошоните и означава «ледено студен».

Тайно ми доставяше голямо удоволствие да го гледам как от изненада направо подскочи на стола си, изправи се на крака и ме зяпна с широко отворени очи.

— Как… какво? — едва продума от смайване той.

— И студът на потока не е чак толкова необясним, защото Стихи Крийк се подхранва от ледените води на Фримонт Пийк.

— И туй ли знаете? Виж го ти това пиленце, как умеело да писука на шошонски и как си играе със снежните планини, сякаш са гумени топки! — извика той, седна пак на мястото си и като се засмя, продължи: — Но признавам, че тази шега е по-хубава от предишната ви. Виждам, че въпреки липсата на всякаква словоохотливост, от вас все пак може да излезе доста разумен човек, драги ми мистър Майер. И тъй, за Стихи Крийк трябва да кажа, че крие много злато. Знам го от собствен опит, понеже именно на неговия бряг открихме плейсъра, откъдето извадихме нашите нъгитси. Тъкмо бяхме опаковали всичко и се канехме на следващия ден да поемем по обратния път, когато се появиха четирима типове на коне и се лепнаха за нас. Положиха какви ли не усилия да ни разпитат кое как е, но не им дадохме никакви сведения. Те се ядосаха, още повече че бяха вече разбрали по надалеч разровената земя, че сме работили наоколо и навярно сме намерили доста злато. Нямаше как и да не забележат добре натъпканите кожени чували, в които се намираха по-малките торбички, пълни с нъгитс. Имах чувството, че като нищо щяха да ни убият, ала ние не изпускахме револверите от ръцете си. За да се отървем по-скоро от тях, поехме на път още същия ден.

— Навярно са тръгнали по петите ви, а?

— Хмм! Въпросът ви отгатва истината! Спуснахме се надолу по Грийн Ривър. Край устието на Ню форк спряхме за по-продължителна почивка и там забелязахме, че ни преследват. Побързахме да продължим, но докато преминавахме през Южния проход, видяхме, че пак са по следите ни. През нощта при Суит-уотър за малко да ни изненадат и пречукат. Положението ни се видя твърде опасно и решихме да се разделим, за да ги заблудим. Хвърлихме жребий. На Уели се падна да се спусне надолу по Плат, а на мен остана пътят по сушата.

— Ами другите?

— Кои други?

— Нали сам казахте, че освен Уели с вас имало и други предприемчиви мъже!

— Да, вярно! Забравих да спомена, че след като открихме плейсъра край Стихи Крийк, без те да заподозрат каквото и да било, ние се отървахме от тях. Човек трябва да е хитър и находчив! И през ум не ни мина да делим с тях.

— А когато останахте сам, забелязахте ли пак някой от преследвачите си?

— Не!

— Бяхте ли се уговорили с Уели да се срещнете пак на някое определено място в определено време?

— Йес, тук, в Уестън, в тази странноприемница.

— Хмм! Казахте, че онези четиримата в нощта край Суитуотър за малко са щели да ви пречукат. Какво се случи тогава?

— Надушихме миризма от лагерен огън и се промъкнахме в посоката, откъдето идваше. Там видяхме само двама от тях, но пушките на другите също лежаха наблизо. Това ни беше достатъчно.

— И вие ли бяхте запалили огън?

— Естествено! Горе нощите са студени, а освен това нали трябваше да си изпечем месото.

— Ами кога и къде хвърляхте жребия?

— Именно край този огън, веднага след като открихме преследвачите си.

— Кога си тръгнахте оттам?

— На зазоряване.

— Споменахте, че Уели носел повече злато със себе си от вас. Защо е било така? Не го ли поделихте поравно?

— Що за въпрос! Уели пое със сал надолу по Плат, а салът може да носи много повече от един кон. Поне това би трябвало да знаете. Самият аз тежа центнер и половина, а моите нъгитси — половин центнер. Представете си само какво е трябвало да мъкне моят кон! По-скоро се влачех, отколкото да яздя — толкова бавно напредвах.

— Колко време ви бе необходимо, за да се спуснете от горното течение на Плат до тук?

— Кажи-речи, един месец.

— Продадохте ли вече вашите нъгитси?

— Не. Нали трябва да изчакам Уели. После ще съберем двата товара и ще ги пренесем до Сейнт Луис.

— Тогава да не би златото ви да е тук в хотела?

— Че къде другаде да е? Но какво става… отначало си отваряхте устата само за едно «Йес» и «но», а сега ме разпитвате надълго и нашироко. Има ли нещо, което да не ви харесва в разказа ми?

— Няколко неща не ми харесват, но понеже искам да бъда кратък, ще ви кажа само следното: напразно чакате вашия приятел Уели, защото той е ограбен и убит, а ако и вие не си плюете на петите и не изчезнете оттук, а продължите и пред други да сте все тъй приказлив, вероятно и вас ще сполети същата участ.

Той отхвърли глава назад, а после с чувство на превъзходство снизходително попита:

— Как беше това? Бил е ограбен… и убит ли? Да не би в главата ви да има само въздух? Как изобщо е възможно да ви хрумне една толкова безкрайно откачена мисъл? Или си позволихте само една глупава шега?

— Мистър Уотър! Именно хората, които според вашия израз «все седят пред мастилницата», поставят пред мозъка си съвсем други изисквания, отколкото, да речем, хората, които нейде по горното течение на Плат усещат миризма от огън и въпреки това не им хрумва толкова логичната мисъл, че и другите ще надушат пък техния огън.

— Думите ви звучат тъй, като че се каните да ме поучавате.

— Разбирайте го както искате! Когато преследвачите ти са толкова близо по петите, че понякога успяваш да ги зърнеш, изобщо не бива да палиш огън. Щом миризмата от огъня на четиримата мъже, които явно не са били добри уестмани, е достигнала до носа ви, е било необходимо само да пъхнете същия този нос в храстите зад гърба си, за да видите онези двама, чиито пушки сте забелязали по-късно да лежат на земята в бивака на негодниците. Те са ви подслушали, преди още да сте открили техния огън, а и малко по-късно, когато сте хвърляли жребия, за да се разделите и да поемете по различни пътища. Чули са целия ви разговор и са узнали, че според плана ви ще се срещнете тук, в тази странноприемница. Забелязали са, че вашият приятел е взел по-голямата част от златото и са тръгнали подир него, а вас на първо време са ви оставили да си вървите спокойно по пътя, защото са знаели, че ще ви отнемат златото тук, в Уестън. Тъй стоят нещата!

— Слушайте, мистър Майер, имате направо невероятно силно развито въображение, за което хората би трябвало да ви завиждат, ако плодовете му можеха да се превръщат в златни кюлчета. Нека допуснем, че говорите напълно сериозно, но тогава ще ми разрешите да ви сразя с един-единствен въпрос: защо онези типове не ни опушкаха, когато според вас са лежали скрити зад нас и са ни подслушвали? С два куршума всичко щеше да свърши и цялото ни злато щеше да им падне в ръцете. Е, какво ще кажете сега, несравними умнико?

— Имали сте да мъкнете над един центнер злато. А какво значи това, сте разбрали и вие самият. Предпочели са да ви оставят още малко живи, за да можете да отнесете скъпоценния товар до там, където те са щели да му сложат ръка, като си спестят всички мъки по пренасянето. Разбира се, човек може да предположи, че е имало и други причини за тяхното поведение. Припомнете си само какво сте направили самите вие горе при Стихи Крийк! Нали там сте отпратили другите си спътници, за да запазите плейсъра единствено за себе си! Може би и сред четиримата мъже е имало някой, който първо е трябвало да бъде отстранен. За мен е абсолютно сигурно, че те са последвали вашия приятел по реката. Той би трябвало да е пристигнал тук вече отдавна, доста преди вас. Или имате някаква причина да предполагате, че си е плюл на петите и е офейкал, за да отмъкне по-голямата част от златото за себе си?

— Не. Към мен той винаги е бил честен, добри приятели сме от преди повече от двайсет години и сме си били верни като… като… е, ами като Винету и Поразяващата ръка. Чували ли сте някога за тях?

— Йес!

— Слава Богу, че най-после пак чувам само едно «йес»! Откакто се разприказвахте толкова много, вече не ми харесвате чак дотам. Приличате ми на миеща мечка, която си е въобразила, че е станала президент на Съединените щати.

— Значи отсега нататък мога пак да се огранича с моите «йес» и «но».

— Нямам нищо против! Едва ли ще чуете от мен някакъв упрек.

— Well! Но преди това ми се ще съвсем накратко да ви предупредя: бъдете бдителен и никому не казвайте, че имате толкова много злато! На ваше място аз още утре щях да го обърна в пари и незабавно щях да замина за Платсмут.

— Защо пък натам?

— Защото там Плат се влива в Мисури и вашият приятел непременно се е мярнал там, ако спускането му по Плат Ривър е завършило успешно. Бих разпитал тамошните хора най-подробно и в случай, че не получа никакви сведения, ще тръгна нагоре срещу течението на Плат и ще продължа да търся. Просто дължите всичко това на Уели, който толкова дълги години ви е бил верен приятел.

Постепенно лицето му ставаше все по-мрачно и по-мрачно и ето че в този момент в изражението му се появи и гняв. Той избоботи:

— Слушайте, я престанете да ме ядосвате! Въобразявате си, че приятелят ми е мъртъв, а пък аз ви казвам, че е жив и скоро ще дойде! Вие и хабер си нямате от живота в Дивия запад. А аз съм уестман, който се оправя във всякакво положение. Да, дори мога най-дръзко да твърдя, че няма причина да се срамувам и от хора като Винету, Олд Шетърхенд, Олд файерхенд, както и от които и да било други. А вие сте седнали тук да ми говорите за грешки, които уж съм бил направил. Що за лудост е например твърдението ви, че някой щял да ме ограби и убие тук, в този град!

— Казах само, че е възможно с вас да се случи същото, което е станало с вашия приятел. Не е необходимо да е точно грабеж с убийство, а може да е само кражба.

— И това е смешно. Златото ми е дълбоко в сандъка, а той е не само добре заключен, ами на всичко отгоре дори съм го завинтил за пода на гардероба.

— Къде?

— В моята стая. Като се прибавят към това пушката ми, ножът и моите револвери, тогава много ми се иска да видя крадеца, който би успял да изпразни сандъка ми.

— Нима винаги сте в стаята си?

— Pshaw! Тя е здраво заключена и ключът й е в джоба ми. Впрочем, много смешно звучи, когато мишката дава съвети на лъва. Бъдете сигурен, че даже и Винету не би дръзнал да ми досажда със съветите си, без да съм го питал.

— Винету? Познавате ли го?

— И още как! И него, и Олд Шетърхенд, който не се разделя с него. И с двамата съм много близък приятел.

— А-а-а-а, мистър Уотър, тогава с моите съвети действително съм направил голям гаф. Тези двамата наистина ли са чак такива несравними уестмани?

— Несравними? Хмм! — промърмори той, самодоволно усмихнат, и бавно се огледа от горе до долу. — Познавам поне един, който като нищо издържа сравнението с тях. Но други едва ли биха дръзнали да се мерят с тях. Винету е истински великан и спокойно може да се показва на хората срещу пари, а пък Поразяващата ръка е още по-голям гигант.

— Good luck! [36] Сама по себе си такава фигура сигурно има огромна стойност.

— Нали? И представете си прибавени към това страхотната му физическа сила, невероятната сръчност и хитрост, накратко казано, точно вашата противоположност, и ще имате пред себе си образа на Олд Шетърхенд.

— Човек направо да ви завиди заради това приятелство.

— Така е, с удоволствие го признавам, особено като се има предвид, че дружбата ни е толкова стара и сърдечна, та, кажи-речи, е невъзможно да си представите тях двамата без мен.

— Но нали същото го казахте вече за Уели. Как да си го обясня?

— Много просто. Почти винаги и четиримата сме заедно.

— А-а… тъй… значи!

Неволно изрекох думите си провлечено, по начин, който явно не му хареса, защото ме попита:

— Да не би да не ми вярвате, сър?

— О, не, само ми прави впечатление, че когато се говори за двамата прочути уестмани, вас никога не ви споменават.

— Ето точно това винаги ме е ядосвало. Цялата слава се пада на тях, макар че спътниците им също я заслужават.

— Тъй ли? Мога да ви назова цяла редица от уестмани, които са пътували заедно с двамата: Олд файерхенд, Сам Хокинс, Дик Стоун, Пит Холбърс, Дик Хамърдъл, Дългия Дейви и Дебелия Джими, както и много други. Но за тях се говори. А имената Уотър и Уели никой не е чувал. Защо ли е така, сър?

— Слушайте, с какъв тон ми говорите! Казвайте направо каквото искате да кажете! Да не би да си мислите, че познавате всички спътници на двамата прочути ловци?

— Точно така мисля, мистър Уотър!

— С други думи, това означава, че съм ментосвал, а? Мистър Майер, това е обида за мен. Ако бяхте уестман, щях да ви предизвикам на двубой с ножове. Благодарете на Бога, че сте едно абсолютно Нищо! Ето защо ще се направя, че все едно не съм чул обидните ви думи и няма да ви закачам. Но не бива да искате от мен да продължавам да седя на една и съща маса с вас.

— Че аз изобщо не съм го искал.

— Тъй ли? Значи не сте го искали? Е, тогава бъдете така любезен да станете и да се преместите на друга маса!

— Ха! — възкликнах учудено.

— Да, да… точно така!

— Кой седна пръв на тази маса?

— Вие, но това изобщо не ме интересува. Да не би да си въобразявате, че аз, уестманът, ще отстъпя пред вас, абсолютното Нищо?

— За никакво въобразяване и дума не може да става.

— Ами за какво?

— За това, какво смятам за правилно.

— Ах, значи за това, което на вас ви се иска, така ли?

— Йес.

— И какво ви се иска?

— Да се върнете пак на предишното си място.

— Е, да видим тогава доколко ще успеете да осъществите желанието си. Ще остана седнал тук докогато на мен ми харесва. Любопитен съм да видя какво ще направите.

— Веднага ще разберете.

Междувременно бяха надошли повече посетители, които отначало не обръщаха внимание на разговора ни, воден на полувисок глас. Но постепенно Уотър беше повишил тон и най-сетне заговори толкова гръмко, че гласът му започна да ехти из цялото помещение, а това привлече всеобщото внимание върху нас. Изобщо не съм любител на кръчмарските сцени, но надменността, с която отхвърли добронамерения ми и съвсем основателен съвет, заслужаваше да го поставя на място. Изобщо не се поколебах и още докато надменно ми се усмихваше, а аз изговарях последните си думи: «веднага ще разберете», светкавично се изправих, както си седеше го вдигнах заедно със стола му, пренесох го през цялото помещение и го оставих там, където се беше намирал до неотдавна. Докато се връщах на мястото си, в стаята проехтя всеобщ кикот, примесен с викове «браво!»

Уотър незабавно скочи на крака, последва ме и когато бях вече седнал, ми изкрещя:

— Вие дръзнахте да ми посегнете! Спокойно изтърпях глупостите ви, понеже бяха толкова шантави, че ми дожаля за вас, но един уестман в никакъв случай не може да понесе каквото и да било насилие. Знаете ли какво ще направя сега?

— Е, какво? — попитах го спокойно усмихнат.

— Ще ви изхвърля на улицата.

— Хубаво! Изхвърлете ме, мистър Уотър! Вижте, аз ставам! Ето ме пред вас! Изобщо няма да се отбранявам. Отново се изправих и застанах пред него.

— Добре, добре! — каза той. — Веднага ще стане! И тъй, вън, вън!

Той започна да ме хваща ту от едната, ту от другата страна, после горе и долу, отсам и оттам или едновременно отпред и отзад, ала не успя да ме помръдне нито на сантиметър от мястото ми, понеже бях разтворил широко крака, леко бях присвил колене и всеки негов напън посрещах с правилно насочената тежест на тялото си. Който достатъчно добре е усвоил този номер, няма да бъде поместен от мястото си дори и от някой необикновено силен човек. Важното е нито за частица от секундата да не пропуснеш да се нагодиш към намерението на противника си и незабавно с все сила да противопоставиш правилно центъра на тежестта на тялото си на натиска на другия. Трябва, тъй да се каже, предварително да предугадиш този натиск. Не бива да чакаш, докато го почувстваш. Пропуснеш ли най-изгодния миг, тогава става твърде късно и неизменно губиш равновесие.

Човек лесно може да си представи, че всички посетители бяха станали от местата си и ни бяха наобиколили, за да видят какво ще стане. За тях бе цяло удоволствие да гледат какви усилия полагаше Уотър, за да изпълни заканата си.

— Lo, lo! Up! [37] Дръж го! По-здраво! Come on! [38] Вдигни го, блъскай, тикай! Huzza, huzza! [39] — ехтеше окуражително от всички страни. — Кой ще се обзаложи с мен? Аз казвам, че няма да го помръдне! Залагам един долар, два долара, пет долара! Сега, ето сега! Ах, пак нищо! Този човек стои като канара, като планина е! Десет долара залагам, десет! Кой има смелост да ми излезе?

Тези викове подтикнаха моя противник да напрегне силите си до краен предел. Той направи всичко каквото можа, ала без никакъв успех. Най-сетне се отказа, пое си дълбоко дъх и гневно извика:

— Или този тип е самият дявол, или е закован за пода! Никога не съм виждал подобно нещо.

— Веднага ще ви покажа и нещо друго, което навярно също още не сте виждали — засмях се аз. — Искахте да ме изхвърлите на улицата, сега пък аз ще се опитам да го направя с вас. Вие също ще трябва да се озовете навън, обаче аз няма да ви изхвърля, а ще ви изнеса. Само внимавайте!

За да извадя от игра ръцете му, преди още да предположи какво съм наумил да правя, аз бързо го завъртях с гръб към мен, с едната си ръка го сграбчих горе, за яката на връхната му дреха, а с другата — долу, за дъното на панталона му, вдигнах го с рязко движение, разтърсих го няколко пъти нагоре-надолу, което поне в момента му отне всяка възможност за съпротива, отидох до открехнатата врата, бутнах я да се отвори докрай и минавайки по коридора, го изнесох навън на улицата. Всичко живо, което се намираше в помещението, ме последва с гръмогласен смях.

— Къде да го оставя, мешърс [40]? — попитах аз.

— Вкарайте го пак в стаята, но през прозореца, за да можем да го посрещнем с овации! — предложи един от хората.

— Добре! Моля, заповядайте!

При тези думи аз пъхнах «прочутия приятел на Олд Шетърхенд и Винету» през прозореца с главата напред и когато се озова вътре до кръста, блъснах краката му така, че той се просна на пода. Всеобщо ръкопляскане и викове «браво!» придружиха този доста лек успех. После всички се върнахме в помещението за гости. От Уотър — ни следа. Смеейки се весело, Рост, временният оберкелнер, отвърна на учудените въпроси на хората, като посочи към един отворен прозорец на срещуположната стена.

— Ей оттам изскочи веднага щом се изправи на крака. Стана толкова бързо, че едва успях да го зърна.

Кикотът стана двойно по-силен. Впрочем, славният уестман бе постъпил много умно, като беше офейкал незабавно, защото след получения урок му бе отредено да играе твърде жалка роля. Що се отнася до мен, то присъстващите явно искаха да остана изцяло на тяхно разположение и предложиха всички да насядаме около една маса. Аз обаче измислих някакво доста убедително звучащо извинение и отидох в стаята си, за да подготвя масата си за работа. Въпреки големия шум от бала, имах намерение да пиша през цялата нощ.

Стаята ми бе свързана със съседното помещение чрез една врата. Ключът беше пъхнат в ключалката откъм моята страна. Без да храня някакви подозрения, аз се подчиних на старата уестманска привичка най-подробно да се запознавам с околността и ето защо отключих и отворих вратата. Пред нея бяха поставили голям гардероб, който беше толкова висок и широк, че изцяло закриваше вратата заедно с рамката й. Значи, който живееше в съседната стая, вероятно щеше да си мисли, че гардеробът е поставен просто до стената и между двете помещения не съществува никаква връзка.

Ето че стана време да се отзова на поканата на госпожа Хилър. Вечерята беше готова и веднага щом влязох, седнахме да се храним. Изглежда, бяха очаквали, че ще започна да им разказвам защо съм дошъл в Америка и какво съм преживял до този ден. Успях да отклоня всички подобни въпроси, естествено по такъв начин, че да не ги засегна. Малко по-късно разбрах защо в работната стая на сина се намираха почти само книги с юридическо съдържание.

Никой не ми каза истинската причина, поради която семейството беше напуснало своята родина, нито коя бе тази родина, нито пък от кое съсловие е бил Хилър. Но забелязах, че имаше някаква здрава връзка, свързваща ги с родината, която не биваше да бъде скъсана. Тези хора са били сплотявани от голяма несправедливост, пред която са били изправени напълно беззащитни. Както изглеждаше, върху тях е била хвърлена тежка вина и те просто бяха избягали, за да се изплъзнат от наказанието. Честта на семейството беше окаляна и ми се струваше, че до този ден всичките им усилия са били насочени към възстановяването на тази чест, за да могат спокойно да се завърнат в родината си. За тях бе важно да намерят доказателства за своята невинност, а за тази цел бяха необходими добри юридически, а може би и съдебно-полицейски познания. И тъй като не желаеха да се доверят на никакъв страничен човек, синът бе станал юрист и без да се стреми да заема една или друга служба в Съединените щати, беше залегнал изключително над книгите, за да изучи най-основно съответните закони, валидни в неговото отечество. Щом като се почувстваше вече зрял и достатъчно подготвен, той щеше да се залови с разрешаването на трудната си задача.

Образованието на момчето и пълното отдаване на тази голяма цел в живота бяха изисквали жертви, но те имаха най-вече паричен характер. Хилър е бил принуден да печели, а не е притежавал нито познанията, нито сръчността за каквато и да било професия, с която да може да ги изхранва. Именно това ме наведе на предположението, че всъщност семейството е от благородническо потекло и че преди да са били сполетени от нещастието, главата на фамилията се е посветил на някакви обществени задължения, един начин на живот, който изисква да притежаваш голямо състояние, и е бил възможен само при порядките в отечеството им, но отвъд океана, в страната на неуморния трескав труд, не носи нито цент. За свое щастие, както и за щастие на близките си, Хилър бил добър ловец и успял да намери работа в една от големите фирми за търговия с ценни кожи. С течение на времето той напреднал в професията си толкова, че получавал хубави приходи. Вярно, че през годината рядко имал възможност да си бъде у дома, а жена му и синът му непрекъснато се тревожели за него. Но и в този случай силата на навика постепенно бе направила своето, още повече че по време на ловните му походи никога не му се било случвало нещастие.

Този път обаче жената и синът му, с които седях на масата, бяха силно обезпокоени за него. Както вече правел от много години, той пак тръгнал на път в ранна пролет, за да купи от индианците, с които поддържаше търговски връзки, запасите от кожи, натрупани по време на есенния и зимния лов, само че до ден-днешен Хилър не се беше прибрал, макар да беше определил като краен срок за завръщането си у дома началото на юли. След многократните си, изпълнени със страх запитвания госпожа Хилър си беше идвала от Сейнт Луис с крайно оскъдния и незадоволителен отговор, че самата фирма все още нямала ни вест, ни кост от него, нито от някой от спътниците му и че вече отдавна очаквала с нетърпение тъй желаната голяма партида кожи. Както изглеждало, и търговската къща също се безпокояла. На всичко отгоре от известно време се разпространявала и нерадостната мълва за бойни действия между отделните индиански племена в северозападните райони на планините. Аз все още не бях чул нищо за това, защото с Винету бяхме дошли от юг, яздейки през земи, където нямаше бели заселници и където старателно трябваше да избягваме всяка среща с червенокожи.

За да успокоя госпожа Хилър и сина й, аз изтъкнах всички възможни причини, които биха могли да забавят толкова дълго завръщането му, обаче не успях да постигна желания резултат. Когато я попитах кои индиански племена е имал намерение да посети мъжът й, тя ми отговори:

— От търговски съображения той има обичай да пази това в тайна. Към мен, разбира се, няма защо да е толкова дискретен, но не би имало никаква полза да ви кажа имената на всички племена и хора, с които се среща, понеже за вас са напълно непознати.

— Лъжете се. Запознат съм с живота и обичаите на всички индиански племена в Северна Америка по-добре, отколкото си мислите.

— Е, да, ама отдалече, от вестниците и от книгите. Вие сте ни мил, високо уважаван гост и несъмнено във вашата професия сте способен и трудолюбив човек, но за вас е невъзможно да отнемете дори и една съвсем малка част от тревогите ни по моя съпруг. За тази цел са необходими мъже, които познават Запада и са достатъчно смели и опитни, за да дръзнат да се изкачат в Скалистите планини и да потърсят изчезналия ловец. А в този случай един немски писател и пет пари не струва, дори и да е най-прочутият. Извинете ме за тези думи, но наистина е така. Ще отида в Сейнт Луис и ще направя там предложение да изпратят горе няколко свестни ловци. Но те непременно трябва да са смели и умни хора и много добре да познават тамошните условия на живот, трудностите, индианците, а не да са несведущи и неопитни като всички онези, които не успяха да разберат какво значение имаше онази кожа.

— Каква кожа? — попитах аз.

— Ето на, веднага мога да ви дам доказателство, че превъзхождащият и самоуверен ум на европейците търпи тук пълен провал пред някакво си малко парче кожа.

— Хмм! Позволете ми да кажа, че не се страхувам от това доказателство, защото съм специалист в тази област.

— О, по начина, по който го разбирате, то и аз не съм несведуща. Но в случая става дума да се отговори на следния важен въпрос: какво означава, ако при вас дойде един индианец и ви предаде парче кожа?

— Това е или писмо, или има смисъла на някакво съобщение.

— Така си го мислехме и всички ние, ала никой не се оказа в състояние да ми каже нещо по-определено. Разпитвах и тук, и къде ли другаде не обиколих. Бях и в Сейнт Луис, където в търговските кантори има хора, от които човек може да очаква някакво обяснение. Разпитах над сто уестмани, ловци, трапери и други познавачи на индианските обичаи, ала отговорът им винаги бе само едно поклащане на главата и признанието, че това било само някакво обикновено парче кожа и нищо не означавало. И все пак то трябва да значи нещо, защото го донесе един индианец и каза, че е за скуоу [41] на Нана-по, а така наричат мъжа ми.

— Но нали споменахте, че сте нямали ни вест, ни кост от мъжа си! Защо премълчахте посещението на червенокожия?

— Защото не би имало никакъв смисъл да ви разказвам за него. Невъзможно е да знаете онова, което стотина уестмани не успяха да ми кажат. Значението на кожата ще си остане загадка, докато по тези места се появи някой мъж като Олд файерхенд или Олд Шетърхенд, когото веднага бих посетила, за да му я покажа.

— В такъв случай може да чакате и години, преди някой такъв човек да пристигне най-случайно в Уестън или в някое от близките селища.

— За съжаление! Но разправят, че Олд Шетърхенд, а даже и Винету, са се мяркали вече веднъж в Джеферсън Сити.

— Парчето кожа още ли е у вас?

— Да.

— Може би ще е достатъчно да го покажете и на мен.

— На вас ли?… Е, нямам нищо против! Вижте го, за да можете после да разправяте, че сте държали в ръцете си истински индиански тотем. Ще отида да го взема.

Тя донесе парчето и ми го подаде. То беше сгъната на четири кожа с големината на нормален хартиен лист. Нито от едната, нито от другата страна се забелязваше какъвто и да било знак, по който можеше да се направи изводът, че има някакво значение. Въпреки всичко за мен нещата веднага се изясниха.

— Е? — попита ме тя усмихнато. — Най-обикновено парче кожа, нали?

— Не.

— Не ли? Тогава наистина съм любопитна да чуя какво мислите. Но естествено отсега съм сигурна, че ще е нещо погрешно.

— Струва ми се, поне веднъж един немски писател може да докаже на цял куп уестмани, че в този случай ги слага в джоба си. Парчето кожа представлява писмо.

— Какво? Лъжете се! Заблуждавате се! — припряно възкликна тя. — Та по него не се вижда абсолютно нищо!

— По него не, обаче вътре в него.

— Вътре ли? Че да не би едно парче кожа да може да е кухо?!

— Всъщност то се състои от две парчета.

— Невъзможно! Би трябвало да се усети на пипане, а също и да се забележи по краищата.

— Ами! Пред нас са две много фино обработени парчета от кожата на миеща мечка, които много внимателно са слепени. Едното от тях е писмото, а другото само го покрива.

— А защо са залепили отгоре тази «покривка»?

— За да се запази написаното.

— Същото са могли да постигнат например и като го навият на руло.

— Покривното парче кожа служи и за нещо друго, което ми причинява безпокойство.

— Защо?

— Индианецът, донесъл писмото, е ваш враг, а следователно е бил такъв и на вашия съпруг. Всъщност по какъв начин получихте кожата?

— Не си бях у дома. Той я е донесъл и е казал, че била за скуоу на Нана-по. После побързал да си отиде. Разпитвах за него, но индианецът не е останал нито минута повече в града.

— Значи съм прав. Писмото е направено така, че да е необходимо известно време да го отворите и прочетете, а този срок е напълно достатъчен за приносителя му да изчезне. Съдържанието на посланието сигурно не е никак благоприятно за вас.

— За Бога! Да можехте само да го отворите!

— Мога!

— Би било невероятно чудо, след като толкова големи специалисти нищо не разбраха от него.

— Били са набедени специалисти. Знаете ли какво разбират под «подострям кожа» хората, които се занимават с обработката й?

— Не.

— С много остър нож ръбовете се изтъняват така, че да се залепят по-добре и никой да не може тъй лесно да забележи двете парчета, от които е направена кожата. Истинският специалист обаче веднага ще напипа, че краищата й са по-тънки.

— Но нали би трябвало да се усети, че в средата кожата е двойна.

— Тя и там е залепена.

— Няма ли да се повреди написаното, докато със сила дърпаме двете парчета, за да ги разделим?

— Няма да използваме сила, а ще ги накиснем във вода.

— Но нали и знаците ще се размият!

— Няма, защото не са изписани с водоразтворима боя. Моля ви, дайте ми ножица и донесете паница с вода!

Когато получих и двете неща, аз внимателно изрязах ръбчетата на коженото парче и от четирите му страни, а после го накиснах в напълнената с вода паница. След това трябваше да чакаме, докато се разтвори лепилото. Междувременно имахме време с помощта на слаб огън леко да загреем желязната плоча на печката, за да изсушим върху нея «писмото».

Излишно е да споменавам, че и двамата се вълнуваха и бяха обзети от изключително голямо напрежение. Не можеха и не можеха да проумеят как така «един немски писател» все пак знаеше повече от всичките уестмани, към които се бяха обърнали. Но увереността, която проявявах, скоро започна да разсейва съмненията им. Към голямото им напрежение се прибави и тревогата, предизвикана от твърдението ми, че индианецът е техен враг и затова съдържанието на писмото не е много радостно за тях.

След половин час извадих кожата от водата и успях да разделя двете части съвсем лесно, също като два залепнали един за друг мокри листа хартия. Майката и синът не можаха да различат коя от тях представляваше писмото, но въпреки че парчетата бяха мокри, аз веднага разбрах кое какво е. С написаното нагоре разстлах писмото върху топлата плоча на печката, но трябваше много да внимавам да не би от прекалена горещина боята на знаците да се разтече и размаже. После поставихме кожата върху масата между две лампи.

Двамата побързаха да се надвесят над кожата, за да прочетат какво бе написано, ала съвсем скоро разочаровано се изправиха.

— Та това не са букви, а изрязани с острие точки, чертички и фигурки! — каза жената.

— Това е едно чудесно изработено с цинобър [42] индианско писмо — отвърнах аз.

— Което вероятно никой няма да успее да разгадае. Колко се зарадвах, когато ме уверихте, че става въпрос за писмо! А ето че оставаме в предишната неизвестност.

— Успокойте се, мисис Хилър. Ще го разчета.

— Наистина ли? Че къде сте се научили?

— При индианците.

— Как? Какво? Били сте при индианците? Изобщо не сте ни го споменавали.

— Човек не бива да говори, ако не е необходимо. Разрешете ми първо да помисля над значението на знаците и фигурите! Това отнема повече време от четенето на писмо с обичайните букви.

След десетина минути бях вече готов. Както бях предвидил, съдържанието му не беше радостно. Питах се дали няма да е по-добре да го премълча, но все пак реших да бъда искрен към тези хора. Не биваше да скривам от жената положението, в което се намираше нейният съпруг. Узнаеше ли го, все пак бе възможно да го спаси с помощта на фирмата за търговия с ценни кожи. С няколко уводни думи я подготвих за лошата вест, а после й обясних:

— Най-напред ей тук горе различаваме един индианец, украсен с пера, от чиято уста излиза тънка линия, наподобяваща дъха на човека, която сочи към четириъгълник с изобразени в него четири каубоя. Това е името на автора и изпращача на писмото, а именно вожда на кикатсите, един клон от племето на индианците врани, кроус, или както още сами се наричат — упсароки. Той се казва Яконпи Топа. В превод това означава «Четири пастира», с което се имат предвид каубои. На времето, когато този индианец тръгнал да се скита в търсене на име, задължение на всеки млад червенокож, успял да убие четири каубоя и занесъл скалповете им в своя вигвам. Оттам идва и името му.

— Но от къде на къде на този ужасен убиец му е хрумнало да ми изпраща писмо? Моят мъж никога не си е имал работа нито с него, нито с кикатсите — каза жената.

— Моля за малко търпение. Ей сега ще разберете. По-нататък виждате пет змии с човешки глави. Четири от тях са гологлави и имат дълга коса, каквато носят индианците. На петата глава има шапка, а това винаги означава някой бледолик. Змиите представляват индианци змии, значи снейкс, които наричат сами себе си шошони. Сега вече знам, че мистър Хилър търгува с тези шошони.

— Вярно е. Искаше да посети и тях. По какво го разбрахте?

— Змията с шапката е вашият съпруг. Другите четири змии са шошони. Между тях се виждат шест птици, легнали по гръб, с присвити към тялото крака. Значи са мъртви. От змиите една пунктирана линия, която сигурно изобразява куршуми, води надолу към птиците. Това ще рече, че четирима шошони и вашият мъж са застреляли шест кикатси, защото птиците означават индианци врани, тоест кроу-индианци или кикатси.

— Невъзможно е! На моя мъж не може да му хрумне да избива индианци.

— Онова, което разчитам тук и ви казвам, е безспорен факт. И най-големият приятел на индианците може да изпадне в такова положение, че да му се наложи да застреля неколцина от тях. Например, ако червенокожите го нападнат.

— Но в такъв случай това ще е неизбежна самоотбрана, а не убийство.

— Напълно сте права, но за съжаление индианците никога не правят и не признават тази разлика. Но по-нататък! Ей тук виждате доста врани, образували кръг около змиите, които са вързани. Това означава, че кикатсите са пленили убийците.

— Господи! Също и моя съпруг?

— За съжаление!

— Какво ще стане с него сега? Кажете ми!

— Запазете спокойствие! Нищо лошо не му се е случило. Още е жив.

— Все още? А после? Дали се канят да го убият?

— Моля ви, мисис Хилър, успокойте се! Вероятно всичко ще свърши добре. Ето тук забелязвате изобразена една планина, по която висят окачени кожи. Това означава много голямо количество кожи. Обикновено уестманите казват — цяла планина от кожи. Следователно кикатсите са плячкосали всичкия запас от кожи, които са намерили при вашия мъж.

— Нещастието става все по-голямо. Какво ли ще кажат хората в Сейнт Луис, когато разберат, че очакваните…

— Сега не се вайкайте, ами внимателно ме слушайте! Първо на първо, човешкият живот има по-голяма стойност и от най-огромния куп кожи. Затова нека преди всичко помислим за мистър Хилър. И освен това естествено той не е мъкнал със себе си всички закупени количества кожи, а от време на време е изпращал отделни партиди. Тези пратки сигурно са пристигнали или предстои да пристигнат в Сейнт Луис. По-нататък: ей тук виждате четири змии, вързани за един стълб. Главите им лежат на земята в краката им, но за щастие сред тях няма шапка. Това означава: заради избитите кикатси четиримата шошони са измъчвани до смърт! Но съпругът ви не е между тях. За него ще научим повече от следващите знаци. Както виждате, по-нататък има два реда фигури. От първия ред една тънка диагонална черта води до горния външен ъгъл на четириъгълника от първата фигура, а от втория ред друга диагонална черта сочи към един от долните му ъгли. Това означава: или — или, тоест или ще стане това, което е изобразено в единия ред, или ще се случи онова, което личи от другия ред!

— И какво представляват тези редове? Страшно много ме измъчвате!

— Имайте търпение, де! Ей тук се вижда парче кожа, а по-долу, на другия ред — също. Това е писмото, което сте получили. Кога ви го донесоха?

— Преди по-малко от месец.

— Добре, тогава имаме още три месеца срок.

— Какъв срок? За какво?

— Да спасим вашия мъж. Ето, погледнете! Тук лежи една вързана змия с шапка на главата, което ще рече — съпругът ви е пленен и е още жив. Следва изображението на четири луни, а това означава времето от четири месеца. После виждате тази змия вързана на един кол, а главата й с шапката се търкаля долу. Смисълът на рисунката е: белият е още жив, но четири месеца след предаването на писмото ще умре на кола на мъченията. Обаче аз ще…

— Но това е ужасно! — прекъсна ме тя, като плесна с ръце. — Нима няма…

— Изслушайте ме по-нататък! — прекъснах я на свой ред. — На другата редица от фигури след писмото идва змията с шапката. Този път тя има ръце и държи с тях две пушки, за които с нещо като въже са навързани и други пушки. Това означава голямо количество пушки. Следва фигурата на вожда с неговия знак — четиримата каубои или пастири. Но тук фигурата има две ръце, протегнати към пушките. От змията до вожда горе пак са подредени четири луни, а под тях различавате две длани с разперени пръсти, върху които се допира един-единствен пръст. Това е знакът или жестът за броене на пари. Между тези длани е поставено едно слънце, символът на годината, ала той се отнася до броя на пушките — те трябва да са триста шестдесет и пет. Вождът е избрал тази цифра, а не някое друго, според нашите представи «кръгло число», защото за него слънцето е било най-простият и най-удобен знак, за да изрази даден брой. След тази група от рисунки виждате змията с шапка, яхнала кон, който галопира нанякъде, тоест бързо се отдалечава. И така цялата редица от фигури има следното значение: ако пленената змия, значи съпругът ви, до четири месеца заплати на вожда с триста шейсет и пет пушки, ще бъде освободен и ще може да си отиде. За мое учудване най-отдолу откривам две истински букви, а именно едно малко «ф» и едно голямо «Х». За съжаление не съм в състояние да ви кажа какво е значението им.

— Но аз, аз мога! — извика тя припряно и радостно. — Покажете ми ги, покажете ми ги! Да, наистина, ето къде са — Ф. Х. Това е благородническото «фон» заедно с началната буква на фамилното ни име, значи е признак на живот от страна на моя мъж!

— А същевременно е и знак, че той е съгласен със съдържанието на писмото. Запомнихте ли всичко, или да ви го повторя?

— Моля ви, предайте ми накратко съдържанието му още веднъж!

— С удоволствие! И така: мистър Хилър е бил заедно с четирима индианци змии и понеже това изображение е и значително по-лесно, вождът представя и него като змия, но го отличава от другите с шапка на главата. Тези пет змии са убили шест индианци врани от племето кикатси и затова са били пленени от кикатсите. С четирите червенокожи змии не са се церемонили много-много и са ги умъртвили на кола на мъченията. Но с петата «бяла» змия, което ще рече с вашия мъж, са решили да постъпят другояче. Може би участието му в убийството на индианците врани не е било пряко, а може би разсъдливостта на вожда се е оказала по-силна от жаждата му за мъст и той се е вслушал в повелята й да се сдобие с достатъчен брой пушки, за да може да въоръжи онези свои воини, които все още не разполагат с огнестрелно оръжие. Ако се потвърдят слуховете, споменати от вас преди малко, тогава горе в планините предстоят враждебни действия, чийто изход лесно може да се наклони в полза на по-добре въоръжената страна. И така вождът изпраща писмо до жената на пленника и с него й казва следното: изпратиш ли ми до четири месеца след получаването на писмото триста шейсет и пет пушки, ще освободя мъжа ти и той ще може да яхне коня си и да поеме накъдето пожелае, обаче не го ли направиш, в такъв случай неизбежно ще умре на кола на мъченията също като четиримата шошони. Мистър Хилър е прочел писмото и го е подписал. Следователно е бил съгласен да го изпратят до вас.

— А дали е съгласен и с доставката на пушките?

— Не мога да го твърдя. Ако е такъв уестман, какъвто ми го описвате, сигурно ще е против.

— Но нали тогава ще умре!

— Смъртта му не е толкова сигурна, колкото предполагате. Никой ловец няма да е на мнение, че снабдяването на индианците с равностойни на неговите оръжия ще е изгодно за него. Освен това четири месеца са доста дълго време, през което могат да се случат много неща. Що за уестман би бил, онзи, който за сто и двайсет дни не намери никакъв удобен случай да избяга! Често съм бил пленник на индианците и никога не съм оставал четири…

— И вас, и вас ли са ви пленявали? — прекъсна ме тя.

— Да, и то неведнъж. Ето че увлечен в приказки, казах повече, отколкото исках, но няма значение, понеже тъй както се развиват нещата, и без това ще узнаете и други подробности за мен. И така, за да освободите мистър Хилър, не е необходимо веднага да хвърлите в краката на вожда Яконпи Топа толкова пушки, колкото дни има годината. Сигурно той няма да има нищо против да преговаря с вас, ако междувременно мъжът ви вече не е избягал. Впрочем, ако действително се реши да се изпратят оръжията, за тази цел ще са нужни неколцина безстрашни юначаги, които от нищо не се боят и няма да допуснат да бъдат измамени, защото в противен случай вождът ще вземе пушките и пак няма да освободи пленника. Знам такива случаи.

— Тогава решението ми е вече взето. Още утре рано сутринта тръгвам за Сейнт Луис и пак ще взема писмото, за да разговарям там с господата за пушките.

— Не прибързвайте! Има някои важни моменти, които трябва добре да се обмислят.

— Кои са те?

— Яконпи Топа съобщава, че е отнел от мъжа ви огромно количество кожи, ала не пише дали смята да му ги върне.

— Но това се разбира от само себе си!

— О, не! Ако искаше да му ги даде, след галопиращия кон в писмото си щеше да изобрази тази грамада. Също така споменава само за вашия съпруг, но не и за неговите бели спътници. Нали мистър Хилър не тръгна сам?

— Взе със себе си още шест души.

— Виждате ли! Значи и те са пленници на кикатсите, освен ако вече не са умрели на кола на мъченията.

— А не е ли възможно изобщо да не са заловени?

— Възможно е, ала не е вероятно. Предполагам, че са били заедно с него при индианците змии, нали?

— Разбира се.

— Ако мъжът ви беше попаднал в ръцете на кикатсите без тях, спътниците му непременно щяха да узнаят за пленяването му и щяха да изпратят вест до вас или до Сейнт Луис по възможно най-бързия начин. А в случай, че бяха свободни, отдавна да бяха пристигнали нови пратки с кожи.

— Това е съвсем ясно.

— Нали? И друго: пет «змии» заедно с мъжа ви да убият шест «врани»? Мистър Хилър е бил приятел на индианците и дори само по търговски съображения би направил всичко възможно да предотврати подобно злодеяние. В тази работа има нещо гнило. Поне не всичко е така, както се представя в писмото от Яконпи Топа. Трябва да сме предпазливи и да не постъпваме прибързано. Защо индианците врани са убили четиримата шошони толкова бързо, а са оставили жив единствения бял? Ако Яконпи Топа е пленил съпруга ви с всичките му шестима придружители и говори в писмото си неопределено само за бял, тогава не е изключено за триста шейсетте и пет пушки да освободи някой от спътниците му, а другите пет да останат заедно с мъжа ви в плен, за да може да ви изнудва и да поставя все нови и нови условия. Както виждате, да разчете човек едно такова индианско писмо съвсем не е най-трудното. Той трябва и внимателно да го премисли. Тези червенокожи господа са големи хитреци и аз ви казвам, че това писмено послание пред нас е един малък шедьовър на дипломатическото изкуство. Вероятно писмото щеше да подлъже и вашите уестмани да тръгнат по съвсем погрешен път.

— Я ми кажете, мистър Майер, не бихте ли могли утре да ме придружите до Сейнт Луис?

— Да отидем при господата търговци на кожи?

— Да.

— Благодаря! Не съм свикнал да търча подир подобни люде.

— Или да телеграфирам да ми изпратят някой пълномощник, с когото ще мога да преговарям?

— Това ще е вече нещо по-друго.

— Много ми се иска и вие да присъствате.

— Аз ли? Немският писател?

Тя помълча малко със забит в земята поглед, после вдигна глава, подаде ми ръка и каза:

— Простете ми! Просто не знам какво да мисля за вас, нито какво да кажа или да направя. Нещастието, сполетяло мъжа ми, ме кара да се тревожа за него и затова не ми се удава да се държа към вас така, както подобава при обикновени обстоятелства. И все пак имам чувството, че ще откривам все нови и нови неща във вас. Разчитате едно индианско писмо, което други уестмани бяха взели за най-обикновено парче кожа. Успяхте дори да прочетете какво има между редовете, а после с такава лекота вникнахте в толкова сложни и оплетени житейски отношения между какви ли не хора, че изпитвам огромното желание още сега да ви помоля: вървете и доведете мъжа ми! Струва ми се, че ще очаквам завръщането ви, кажи-речи, спокойна, защото имам чувството, че няма да ви се случи беда, че ще преодолеете всички пречки и ще ми го доведете у дома. Не знам как да си го обясня. Преди малко ми хрумна мисълта да потърся помощ от Олд Шетърхенд, но сега тя вече не ми минава през ума.

— И не е необходимо, мисис Хилър.

— Мислех си: де да беше тук и да поемеше нещата в свои ръце! Е, да, ако поне благоволеше да ни даде някой добър съвет!

— Вече го направи.

— Направи ли го? — учудено попита тя.

— Да.

— Кога?

— Току-що.

— Аз… не ви разбирам. Задавате ми гатанки, които… аз… аз… Тя не довърши изречението си и ми отправи боязлив поглед, в който се криеше ням въпрос. Избухнах в сърдечен смях и я избавих от неловкото й положение:

— Да, вие разговаряте с мъжа, чието име току-що споменахте. Имам странния навик да съм всъщност немски писател, но покрай другото да съм и Олд Шетърхенд.

От смайване тя онемя. Но синът й, който само от време на време сдържано се намесваше в разговора ни само с по някоя и друга дума, изведнъж скочи на крака така, че събори стола зад гърба си, и извика:

— Олд Шетърхенд! Истината ли казвате?

— Разбира се.

— Вярвам ви, вярвам ви! Но моля ви, все пак ми го докажете! Заради… клетата ми майка, която толкова се тревожи за баща ми!

— С удоволствие! Какви доказателства искате?

— Поразяващата ръка е получил от Винету рана от нож във врата и…

— Ето, вижте… тук е белегът! Така ли е? Тогава той хвана майка си за ръцете, накара я да стане от стола, притисна я до гърдите си и ликуващо извика:

— Той е, той е Олд Шетърхенд. Няма защо повече да се тревожим. Той ще доведе татко, дори и ако се наложи да го измъкне измежду хиляди червенокожи!

— По-полека, по-полека! — предупредих усмихнато. — Говорите за мен така, сякаш съм монета от един долар, която е вече в джоба ви! Не е дреболия човек да тръгне да язди чак до кикатсите. Това изисква време, а ние го нямаме.

— Така ли? Защо?

— Защото се каним да отидем на изток.

— На изток ли? Че какво ще правите там? Да не би да пишете стихове или книги? Съвсем не мога да си представя Олд Шетърхенд да върши подобна работа.

— И аз не мога, уважаеми младежо! Но взема ли перото, тогава преставам да съм Поразяващата ръка и се превръщам… в някой си мистър Майер, който например смята да пише през цялата нощ чак до обяд на следващия ден. А пътуването ни на изток е твърдо решено и само някоя необикновено важна причина би могла да ни накара да го отложим.

— Но нали такава причина е вече налице! Или може би е нещо най-обикновено да се освободи баща ми от плен и така да се избави от смърт на кола на мъченията?

— Да, поне за нас е нещо обикновено. Отдавна сме свикнали на подобни неща.

— За нас… ние…? Кого имате още предвид, че говорите в множествено число?

— Не се ли досещате?

— Да не би да е Винету?

— Да.

— Наистина ли? И Винету ли е тук?

— Все още не е тук, но скоро ще дойде.

— Ура, ура! Винету също ще се появи! Винету и Поразяващата ръка! Майко, не съм преживявал още такъв ден като днешния! Винаги съм имал голямо желание пак да срещна добрия мил ученик от фалкенау. Ето го пред нас. Днес го видях. Освен това сама знаеш как съм работил ден и нощ, за да изпълня волята ви и да стана добър юрист. Не съм вдигал глава от книгите и не знаех друга почивка освен четенето на онези вестници, където пишеше за Винету, вожда на апачите, както и за неговия бял приятел и кръвен брат. Или отивах при познати, при които се водеха разговори за тези двама уестмани и техните спътници. Тогава често си мислех каква голяма радост бих изпитал, ако ми се усмихнеше щастието да видя някого от тях, или пък защо не и двамата наведнъж. И ето го Олд Шетърхенд в нашата гостна стая и на всичко отгоре се оказва, че той е и онзи малък ученик. Освен това ще дойде и Винету, несравнимият, от когото се възхищават всички и спомене ли се името му, хората изпадат във възторг!

До преди малко толкова кроткият и мълчалив младеж, изглежда, беше загубил всякакъв контрол над себе си и ликувайки, танцуваше около масата. Ако бях все още неговият «малък ученик», сигурно щеше да ме прегърне като майка си. Но понеже същевременно в мое лице виждаше и Олд Шетърхенд, младият Хилър не се осмели да ме сграбчи.

И двамата знаеха вече защо до преди малко бях тъй мълчалив за себе си. Признаха, че съм постъпил правилно в Уестън да се нарека иначе, защото в противен случай нямаше да имам нито миг покой и щях да се видя принуден само да разказвам приключенията си и да отговарям на хиляди въпроси. Впрочем, и така получих, макар и бледа представа за подобна бурна атака с порой от въпроси, тъй като и майката, и синът, изглежда, съвсем забравиха собствените си беди и неволи и непрекъснато искаха да слушат истории за мен и Винету.

Колкото и странно да беше, за тях двамата нямаше никакво съмнение, че ние ще им помогнем не само със съветите си, но и с най-активни действия. Говореха за пътуването ми с Винету до земите на кикатсите като за нещо съвсем естествено, което изобщо не подлежеше на обсъждане. Добре знаех, че това не бе израз на някакво безогледно нахалство, а беше неизбежна последица от репутацията, която си бяхме създали, или по-скоро от романтичните легенди, които се разпространяваха, особено за Винету. Него си го представяха единствено като човек, готов по всяко време да отмъсти за всякаква неправда, както и като закрилник на всички хора, изпаднали в беда. Според описанието на характера му и преди всичко на неговото великодушие, действително можеше да се очаква, че вождът на апачите би зарязал и най-важната си работа, щом ставаше въпрос да се избави някой друг от сполетялата го неволя.

За да бъда искрен, трябва да кажа, че макар да не го издавах, нямах абсолютно нищо против да помогна на тези добри хорица, първо, защото ме привличаше приключението само по себе си, и второ, защото ми се струваше, че срещата ни преди години ме задължаваше да проявя съчувствието си към тях не с думи, а с дела. Но не биваше да вземам решение, съобразявайки се единствено с моите чувства, без предварително да се бях допитал до мнението на Винету. Ето защо ми се виждаше уместно да се държа така, като че нямах нищо против да ги посъветваме, но без изгледи за непосредствено участие.

Обаче те не ми повярваха. Даже бяха толкова твърдо убедени в противното, че синът изрази желание да се присъедини към нас, защото, щом чужди хора щели да рискуват живота си, за да освободят баща му, за него било невъзможно да остане да чака у дома си. Видях голяма мъка, докато го уверя, че той никак не беше подходящ за подобно участие и присъствието му само щеше да увеличи и без това очакваните трудности и опасности.

След като нито едно от възраженията ми не се оказа в състояние да разклати тяхната увереност в нашата активна помощ, къде ядосан, къде усмихнат, най-сетне изтърсих моето последно основание:

— Но какво ще стане с новите ми дрехи, за които похарчих толкова много пари, за да ме вземат хората отвъд Мисисипи за някой що-годе порядъчен човек? Щом съм ги купил, иска ми се и да ги нося, но ми е жал за тях, защото ще се съсипят по време на една толкова продължителна езда.

— Ще ги оставите тук, при нас — каза госпожа Хилър, — и ще си ги вземете веднага щом се върнете. После пак ще можете да се издокарате в тях както сега. Представете си само какъв поход ще бъде! Веднага щом обявите, че заедно с Винету замисляте подобно начинание, отвсякъде ще се стекат толкова много хора, че ще се появите при кикатсите с цяла армия, и ако ги нападнете, сигурно бързо ще извоювате съвсем лесна победа без никакви рискове.

— Лесна победа без рискове? Извинете, мисис Хилър, но ако вярвате в такива неща, вие много се заблуждавате, което в случая е простимо. Колкото по-многочислена е групата, толкова повече намаляват шансовете за успех. Преди всичко друго задачата с изхранването им предлага неимоверни затруднения. Не познавате земите, през които ще трябва да се мине. Пътят е поне хиляда и петстотин американски мили и води през обширни области, където човек не може да се сдобие и с грам месо или където няма да има вода и храна за конете. А не сте помислили и за най-важното обстоятелство: сега е вече есен, а горе в планините зимата настъпва по-рано, отколкото тук. Не е изключено да се случи така, че например днес да грее чудесно слънце, а още на следващия ден да затънете в натрупалия сняг. Човек трябва да се съобразява с възможността да не успее да се спусне от планините и да му се наложи да прекара цялата зима в някоя затънтена планинска долина. Какво ще стане там с многочисления отряд? Повтарям ви: изобщо не бива да разчитате на това, че ние ще променим досегашния си план и че ще се върнем на запад, за да посетим враните. Но дори и да го направим, можете да сте сигурна, че ще върнем всеки, който предложи да ни придружи.

— И ще предприемете това продължително и опасно пътуване съвсем сами?

— Да.

— Вие двамата ще излезете на цяло племе? Но това е невъзможно!

— Няма да ни е за пръв път именно по този начин да постигнем целите си.

— Нищо не мога да кажа, защото не разбирам от тези неща. Но съм убедена, че каквото вие смятате за добро, наистина е добро, макар по време на скитанията си моят мъж винаги да е вземал със себе си възможно повече придружители.

— Това е нещо друго. Неговата цел е ловът на животни с ценна кожа, както и търговията с индианците. В такъв случай само за транспортирането на кожите, с което той сам не може да се справи, са му необходими достатъчно голям брой хора. А по време на нашите пътешествия ние преследваме други цели и когато става въпрос да се постигне нещо чрез хитрост, защото грубата сила би изисквала значително повече жертви, ние сме принудени да се крием, а това изобщо няма да е възможно, ако ни придружава многочислен отряд. Но ето че вече времето ми свърши и ако ми разрешите, ще си тръгна, за да се залавям на работа.

— Да телеграфирам ли до Сейнт Луис?

— Не. Изчакайте, докато Винету пристигне! Нека чуем и неговото мнение.

— Убедена съм, че сърце не би му дало да ни откаже помощта си.

— Е, е! Човек никога не бива да е прекалено сигурен, че желанието му ще се сбъдне. А вие ще си мълчите, че Олд Шетърхенд е тук в града, нали?

— Щом така желаете, добре. Но бих предпочела да разкажа на всички, че днес ми е бил на гости и изобщо, че е мой скъп стар познат. Ще се видим ли утре пак?

— Така мисля, в случай че междувременно не намерите някоя причина да ме изгоните, когато дойда. Лека нощ!

Изпратиха ме чак до улицата. Отправих се към моята странноприемница, откъдето още отдалече ме посрещна танцова музика. Прозорците на голямото помещение за посетители бяха отворени. Оттам струеше силната светлина на лампите и се носеше глъч и олелия, вдигана от гостите, които се бяха стекли тъй масово, че не се виждаше празен стол.

За миг хвърлих един поглед вътре и съзрях там да седи и Уотър, бъбривият уестман, който бе имал незаслуженото щастие да намери толкова много злато. Значи се беше вече съвзел от дадения му урок. До него се намираше… проповедникът. Изглежда, двамата се бяха вдълбочили в някакъв твърде оживен разговор. Ако Уотър се покажеше тъй разговорчив и към търговеца на сладникаво-религиозни книжки, то човек можеше единствено да му препоръча да пази своя пълен със злато сандък още по-бдително.

Тъкмо се канех да се отправя към вратата, за да вляза вътре, когато улових един поглед, хвърлен от проповедника към една друга маса, поглед, който ми се стори много странен. Приличаше ми на знак с очи, който горе-долу искаше да каже: «Не се безпокой, добре се справих. Сигурно ще влезе в капана ми.»

На въпросната маса седяха не по-малко от шест души. Сред тях имаше един, който беше бутнал стола си малко по-назад и изглежда, не участваше в разговора на другите. Несъмнено петимата бяха жители на Уестън, докато онзи ми приличаше на пришълец. Той не откъсваше очи от Уотър и проповедника и още в същия миг успях да забележа как след отправения към него странен поглед по загорялото му от слънцето лице се появи израз на задоволство. След това наблюдение за мен нямаше повече никакво съмнение, че по някаква неясна за мен причина този човек бе в тайно разбирателство с търговеца на нравоучителни писания. Дали в тази причина се криеше нещо добро, или лошо? Трябваше ли да предупредя Уотър? Не. Би било глупост, понеже не знаех абсолютно нищо. Но ако не се бях спречкал с уестмана, можех незабавно да отида при него, да седна на неговата маса и така да накарам проповедника да се махне оттам. Ала при така създаденото положение това не беше възможно. Отправих се към стаята си. Там запалих лампата, донесена по мое желание, и се залових с работата си, която исках да свърша още на следващия ден.

Под мен се разнасяше музиката. Но още по-силно звуците й нахлуваха през отворения прозорец. За да не попреча съвсем на свежия нощен въздух да влиза в стаята ми, аз го оставих отворен, обаче затворих капаците му. После извадих ключа от външната страна на вратата и я подлостих отвътре с резето.

Събух си ботушите и вместо тях обух на краката си далеч по-удобните и безшумни мокасини. От този миг нататък въпреки ехтящата под мен музика работата ми потръгна гладко и без никакво прекъсване.

След известно време дочух как в съседната стая някой влезе и заключи вратата отвътре. Значи в нея живееше гост на хотела, което обаче можеше да ми е напълно безразлично. Само ми направи впечатление, че той не си легна да спи, ами неспокойно започна да се разхожда нагоре-надолу.

Ето че в един момент за танцьорите долу настъпи почивка. Музиката замлъкна и по тази причина съвсем ясно долових, че някой почука на вратата на съседната стая.

— Кой е? — попита човекът, който не можеше да намери покой.

— Сам знаеш — гласеше отговорът. — Побързай, за да не ме спипат!

Да не го спипат ли? Това нямаше как да не ми направи впечатление. Който се бои да не го спипат, обикновено не върви по правия път. Новодошлият бе принуден да говори по-високо, за да може онзи в стаята да го разбере. Ето защо и аз чух думите му. Думата «спипат» ме накара тихичко да стана, да се промъкна до свързващата врата и да наостря слух. Човекът, който почука, бе пуснат да влезе вътре, след което отново заключиха вратата. После долових въпроса:

— Възможно ли е някой да ни подслуша?

— Не — гласеше отговорът.

— Но докато бях отвън в коридора, забелязах, че до твоята стая се намира още една!

— Тя е необитаема.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Разпита ли?

— Не, защото може би щеше да направи някому впечатление. В нашето положение се налага да сме безкрайно предпазливи. Но преди някой и друг час, а също и току-що, бях на двора и видях, че капаците на прозореца са затворени. Следователно в стаята никой не живее. Но даже и да има някой, няма да може да ни чуе. През тези зидани стени е невъзможно да се долови и дума.

Значи човекът, който говореше, не знаеше, че зад гардероба има врата.

— Седни! — продължи той. — Ти наблюдава този Уотър. Какво мислиш сега? Не си променил мнението си, нали?

— Не. С него сигурно ще ни е по-лесно, отколкото с неговия предпазлив…

Там-там-тарам! Музиката поде отново с удари на барабан и повече нищо не успях да чуя. Кои ли бяха двамата мъже в съседната стая? Очевидно проповедникът и непознатият, комуто той бе хвърлил онзи странен поглед, който ми бе направил впечатление. А кого ли имаха предвид с думите «неговия предпазлив…»? Тъй като бяха споменали Уотър, предположих, че тази откъслечна фраза трябва да се отнася до Уели, неговия приятел. И ако с предположението си отгатвах истината, тогава, въпреки че Уели е бил предпазлив човек, все пак той бе мъртъв. Моето предсказание се беше сбъднало. Но този ход на мисълта ми водеше и по-нататък: ако всичко бе така, както си го представях, значи отвъд, в стаята до мен, се намираха убийците на Уели, или поне двама съучастници в престъплението.

Тази мисъл ме накара да забравя работата си и аз се приближих до вратата на моята стая, за да се убедя дали капачето на ключалката плътно я закрива и така не позволява да се забележи светлината отвън, защото като нищо на излизане от съседната стая на двамата мъже можеше да им хрумне да надникнат през нея. После пак се прокраднах до свързващата врата, тихо превъртях ключа, натиснах дръжката и я отворих.

Слухът ми е много изострен, но въпреки това можех само неясно да долавям разговора им, но не и да го разбирам. Напразно се вслушвах доста време, докато най-сетне долу полката свърши. Тогава дочух думите:

— Значи му показа златните зърна, така ли?

— Естествено! Нямаше как.

— И какво каза той?

— Настърви се също както дяволът за човешка душа. Този тип е алчен като никой друг.

— Най-важното е дали се е съгласил със сделката.

— Веднага.

— Ти колко му поиска?

— Сто хиляди долара.

— А-а! И какво каза за тази сума?

— Стори му се много голяма. Предложи ми петдесет хиляди.

— И толкоз е било достатъчно — прозвуча в отговор с такъв смях, по който недвусмислено познах проповедника. Другият взе да му приглася, а после продължи:

— Да, щеше да е достатъчно срещу нищо, но все пак се опитах да измъкна от него повече и стигнахме дотам, че се споразумяхме за седемдесет и пет хиляди.

— Кога ще ги плати?

— Веднага щом встъпи във владение на файндинг-хоула.

— Как ще стане плащането?

— С чек. Незабавно отидохме заедно при банкера, където той написа документа. После се разбрахме, че когато дойда и го представя, веднага ще ми бъде изплатена сумата. И тъй банкерът ме познава лично, а това ще отстрани по-късно каквито и да било съмнения.

— Значи онзи тип ще вземе чека със себе си, така ли?

— Естествено! Горе при файндинг-хоула ще трябва да го подпише и да ми го даде.

— И ще се гмурка ли?

— Ами да. Той е добър плувец, а и неговият немски племенник също се е научил добре да плува и да се гмурка. Та те ще са принудени да вадят нъгитсите от леденостудената вода и ако това не им струва живота, ние ще ги довършим.

— По дяволите, ама че удар! Тогава ще имаме златото, което сега е в Уотър, нъгитсите от «хоула», както и седемдесет и петте хиляди долара. Успеем ли с този номер, ще можем да се оттеглим на спокойствие.

— Не виждам никаква причина да не успеем.

— Такива причини често се появяват тъкмо тогава, когато никой не ги очаква. Може винаги да си имал късмет и все пак тъкмо когато се каниш да извършиш последния най-важен удар, каруцата се преобръща. Например с Уели за малко щяхме да ударим на камък. Този тип се оказа далеч по-умен и хитър от бъбривия Уотър, който, кажи-речи, е готов сам да напъха златото си в джобовете ни. Добре, че горе го оставихме спокойно да продължи ездата си. Така той домъкна до тук тежкото злато вместо нас и ще можем съвсем спокойно да му го вземем.

— Как ли ще се опули!

— Ще се насладя на слисаната му физиономия.

— Слушай, бъди предпазлив!

— Не бой се! Много добре знам доколко мога… В този момент долу се започна нов танц и не беше възможно да разбера повече каквото и да било. Само на няколко метра от мен се обсъждаше някакво небивало мошеничество! То все още не ми беше известно в истинските му размери, но според дотук чутото, а и според направените от мен заключения, нещата стояха така: един от тези негодници беше показал нъгитси на друг човек, който бе чичо на някакъв немски племенник и го беше метнал, че ги е намерил в един файндинг-хоул, с чиято експлоатация нямал възможност да се залови и затова искал да го продаде. Чичото се бе съгласил с предложението и беше обещал да им даде седемдесет и пет хиляди долара, платими срещу чек, в случай че «хоулът» се окаже тъй богат, както му бе описан. Всичко дотук ми беше ясно, но откъде ли тези мерзавци имаха показаните златни зърна? Дали бяха взети от Уели? Кой ли беше чичото и кой — племенникът? Къде живееха? За коя ли банка бе станало дума? Чичото и племенникът бяха добри плувци. Бях чул за какво се канеха да ги използват. Щяха да ги заведат до файндинг-хоула, уж за да го видят, да го купят и да платят на място. Но всичко това бе чисто мошеничество. В действителност искаха да им отнемат чека и по-късно да го осребрят в споменатата банка. А двамата измамени щяха да понесат не само тази загуба, ами щяха да бъдат принудени и да вадят нъгитсите от файндинг-хоула.

Тук трябва да се обясни какво представлява една подобна работа! Нека приемем, че такава златоносна дупка се намира в коритото на някой планински поток, чиято вода идва от високите ледени полета. Та тази дълбока дупка се изпълва от течащата над нея вода със златни късчета и зърна, отмити нейде по-горе от скалите, които поради сравнително по-голямата си тежест падат на дъното й. За да бъдат извадени, човек трябва да се съблече и да се гмурка до дъното на леденостудения поток. И това естествено се повтаря, докато долу нищо не остане. Според количеството на златото гмуркането може да продължи със седмици, а понякога дори и с месеци. Ако приемем, че само с едно-две гмуркания в ледената вода човек като нищо може да си навлече тежка простуда, то лесно ще стигнем до убеждението, че цялостното изпразване на хоула неизбежно ще доведе до сигурна смърт. Именно такава ужасна работа щяха да бъдат принудени да вършат чичото и племенникът! Само за скрояването на подобен план бе необходима направо сатанинска жестокост, а да не говорим за изпълнението му. Ето защо взех непоколебимото решение на всяка цена да предотвратя това пъклено дело.

С онова, което ми беше известно до този момент, не можех да предприема нищо. Ако се опитах да направя донесение в полицията срещу тези типове, просто щяха да ми се изсмеят, понеже не бях в състояние да докажа каквото и да било. Трябваше да имам доказателства и се надявах по време на по-нататъшния разговор да узная достатъчно, за да съумея и без непосредствени конкретни доказателства да си направя някои изводи, които да притежават силата и стойността на доказателства. И така с голямо напрежение зачаках да настъпи следващата музикалнотанцова пауза, по време на която вероятно отново щях да чувам и разбирам думите им.

Най-сетне музиката пак престана и аз се прилепих колкото ми бе възможно по-плътно до задната стена на гардероба, който очевидно беше празен, защото иначе намиращите се в него дрехи щяха да заглушават шумовете от съседната стая толкова много, че дори и моят превъзходен слух нямаше да се окаже достатъчно остър, за да доловя ясно разговора между двамата негодници.

И така, наострих уши, ала не успях да чуя нито дума. Почаках още, ала напразно. Останах на поста си до започването на следващия танц, но не долових и най-слабия шум.

Сигурно двамата мъже нямаше да седят толкова дълго, без да разменят нито една дума. Несъмнено бяха излезли от стаята, без да ги чуя, понеже долитащият от долу шум беше много силен.

Какво трябваше да направя? Дали пак да седна на стола си и да продължа да работя? Но затова ми липсваше необходимото съсредоточаване. Тази история не ми даваше нито минута покой. Изгасих лампата и след като заключих вратата отвън, слязох долу. Голямото помещение за посетители се намираше вдясно. Отляво имаше малка стаичка, предвидена всъщност за портиера, но тъй като липсваше такъв, оберкелнерът се беше нагърбил и с неговите задължения. Там висяха и ключовете от стаите на хотела.

Тъкмо в този момент от стаичката излезе оберкелнерът и се запъти към помещението, където хората гуляеха. Спрях го и го попитах:

— Господин Рост, проповедникът все още ли е вътре?

— Да, — отговори ми той. — От няколко часа.

— Но веднъж излезе за известно време, нали?

— Не, не е.

— Слушайте, знам, че времето ви е ценно, но въпросът е изключително важен и аз ще ви се доверя, с молбата да не споменавате нищо пред никого. В замяна ще се застъпя за вас пред Винету и Олд Шетърхенд. Проповедникът сигурно е напускал помещението! Може би не сте имали възможност да го наблюдавате непрекъснато, а?

— Мистър Майер, уверен съм, че се лъжете. Тъкмо на него му обръщах значително повече внимание, отколкото на другите посетители, защото от доста време пие като смок. Изглежда, той и мистър Уотър са си поставили за цел да разберат кой от тях може да носи повече пиене. Едва смогвам да им напълня чашите. В такъв случай неизбежно трябваше да забележа, ако е излизал, макар и само за пет минути. Не е ставал от стола си.

— Къде се намира стаята му?

— В задната постройка, точно над обора.

— Какво? Не е ли откъм лицевата страна с изглед към улицата?

— Не е!

— Ами Уотър? Да не би да живее в стаята до мен?

— Не. Той е чак в края на коридора.

— Но кой тогава нощува до мен?

— Никой.

— Невъзможно. В съседната стая имаше хора.

— И в този случай сигурно сте се заблудили, мистър Майер. Нали преди всичко аз би трябвало да знам, ако съседната до вас стая е заета. Обикновено аз настанявам пристигащите посетители по стаите им.

— Хмм! Тук ли е ключът от онази стая?

— Да, ето го!

При тези думи той свали ключа от пирона и ми го показа.

— Ще ми разрешите ли да го взема за минутка? Искам да се кача горе за малко. Но моля ви, никому не казвайте каквото и да било!

— Няма — кимна той. — Давам ви честната си дума. Най-напред отидох в моята стая, за да запаля отново лампата. После излязох с нея в коридора, за да отключа съседната стая. Ключът ставаше. Влязох вътре, затворих вратата зад гърба си и с лампата осветих всяко ъгълче. Този случай беше толкова важен за мен, че рядко съм претърсвал друго помещение тъй старателно, както тази стая. Не биваше да ми се изплъзне и най-малката прашинка.

И наистина успях да открия една следа. По пода имаше пръснати миниатюрни зрънца от емфие, а през деня бях забелязал, че проповедникът страстно смърка емфие, защото в кратките минути, когато бях имал възможност да го наблюдавам, той посегна с пръсти към кутийката с емфие поне двайсетина пъти. Продължих да търся и намерих още тютюневи трошици, които, макар да не представляваха непрекъсната линия, все пак образуваха горе-долу ясно видима следа от вратата до прозореца, а това ще рече — напреки през цялата стая. Този подозрителен тип се беше разхождал възбудено нагоре-надолу преди появяването на своя съучастник и във вълнението си многократно беше смъркал по щипка емфие, при което малко тютюн се беше пръснал по пода. И тъй, оберкелнерът сигурно се лъжеше. Въпреки всичко проповедникът е бил в тази стая.

Отново излязох навън, заключих вратата, оставих угасената лампа в стаята си, заключих и нея и тогава слязох долу, за да занеса на мястото му ключа, който бях получил от келнера. Проповедникът беше отмъкнал тайно този ключ, за да се срещне в необитаемата стая със своя съзаклятник. Но откъде ли знаеше за коя врата става и защо ли не беше провел разговора със съучастника си в задната сграда, там, където се намираше неговото помещение? Може би защото тази тайна среща щеше вероятно по-лесно да направи впечатление на тамошната прислуга, отколкото на гостите, заели стаите откъм лицевата страна на хотела, където в бъркотията и олелията на празничната вечер едва ли някой щеше да обърне внимание на отделните лица.

Какво ли трябваше да направя? Да седна долу сред посетителите и да наблюдавам проповедника? Не, защото лесно щеше да забележи, че проявявам интерес към него, а и не обичам дима и задушния въздух в такива претъпкани помещения. Да пиша? Мислите ми бяха заети със съвсем други неща и добре знаех, че в момента никаква работа нямаше да свърша. И тъй, реших да се поразходя и междувременно да обмисля цялата история, в която обаче не виждах нито откъде да започна, нито за какво да се заловя.

От улицата пак хвърлих поглед през прозорците в голямото помещение. Но там не се виждаше вече непознатият, когото подозирах, че е в таен съюз с проповедника. Самият продавач на псевдорелигиозни книжки обаче все още седеше на една маса с Уотър и тъкмо в този миг вдигна чашата си, за да се чукне с него. Дали не си беше поставил за цел да го напие така, че да падне под масата? Откъснах едно листче от бележника си и написах следното предупреждение:

«Мистър Уотър, внимавайте да не се напиете и тази вечер пазете златото си особено бдително!»

Сгънах листчето, дадох го на едно хлапе, което от улицата любопитно надничаше в странноприемницата, посочих му на кого да го предаде и му казах да не отговаря на никакви въпроси, а веднага да си тръгне. Обещах му после да получи двайсет цента. Момчето влезе вътре и аз видях, че постъпи както му бях поръчал. Двамата размениха само по две-три думи, след което уестманът пъхна бележката в джоба си без изобщо да я прочете.

— Е? — посрещнах момчето, когато се върна при мен.

— Той ме попита от кого е бележката, а аз му казах, че ще разбере, щом я прочете. Тогава той рече, че след година щял да отговори, и я пъхна в джоба си.

Хлапето получи своето възнаграждение и си отиде. Бях изпълнил дълга си. В момента не можех да направя повече. След като се поразходих около половин час, тази история почти престана да ме занимава и се върнах в странноприемницата, за да продължа в стаята си прекъснатата работа. Макар че ми потръгна, успях да я свърша едва по обед на следващия ден. Бях поръчал да ми донесат сутрешното кафе в стаята. За обяд слязох долу в помещението за гости, където подреждането и почистването от вчерашната бъркотия бе завършило току-що.

Бях единственият посетител, тъй че оберкелнерът имаше възможност изцяло да се посвети на приятната задача да избере за мен най-хубавото от остатъците на тържествения гуляй и да ги даде да ги притоплят.

По-късно се появи и Уотър. Изглеждаше отпаднал и недоспал и с несигурни крачки се отправи към масата, където беше седял предишния ден и до която после го бях занесъл заедно със стола му. Сега той не ме удостои дори с поглед. Попитан от келнера дали желае да се нахрани, Уотър енергично отказа:

— Не, нито залък! Но ми донесете бутилка вино, и то от най-силното! Ухапе ли те куче, върху раната трябва да сложиш кучешка козина.

— Да не би и вас да ви е ухапало? — усмихнато го попита оберкелнерът.

— Само малко, но проповедникът беше като труп! Разбрахте ли как се беше напил, мистър Рост?

— Да, разказаха ми двамата келнери, които бяхме взели да ни помагат. Нали те са го влачили нагоре до стаята му.

— Така е. Тъй се беше натряскал, че не можеше нито да ходи, нито да си стои на краката. Трябваше да се погрижа за него и повиках онези хора да помогнат. Мъкнахме го през двора до задната постройка и оттам до стаята му направо го носихме. Той мярна ли се вече тук?

— Не.

— Нищо чудно, защото, както се беше насвяткал, едва ли и до вечерта ще… по дяволите, та той изобщо не е могъл да дойде тук, понеже няма как да излезе от стаята си!

— Че защо?

— Защото ключът от стаята му е в джоба ми. Въпреки че беше страшно пиян, все пак бе много загрижен за сигурността си. Макар че само ломотеше, успях да разбера желанието му. От продажбата на книжките си беше спечелил доста пари и се тревожеше за тях. Безпокоеше се да не би някой да се възползва от състоянието му, да се вмъкне при него и да го обере. Ето защо ме помоли да го заключа и да прибера ключа.

— Странно желание, което може да хрумне само на някой пиян — подхвърли оберкелнерът.

— Защо?

— Толкова ли не можеше сам да се заключи и ключът му да остане при него?

— Прав сте и аз тъй му казах, ала възможно ли е да направиш нещо срещу това, което веднъж си е наумил един пияница? Принуден бях да изпълня желанието му. Той претърпя страхотно поражение, понеже твърдеше, че можел да понесе поне пет пъти повече от мен, но въпреки сериозната му съпротива падна под масата преди мен. Но сега трябва да отида да видя какво е състоянието му.

Уотър стана и излезе.

Този човек се радваше на удържаната победа по пиене, но аз имах съвсем друго мнение за проведеното между тях алкохолно състезание. Искането на проповедника да бъде заключен от Уотър в стаята си никак не ми приличаше на неоснователното и причудливо желание на един пиян. По-скоро в мен се промъкна подозрението, че търговецът на евтини книжки и брошурки само се беше престорил на толкова натаралянкан, за да постигне някоя съвсем определена цел. Продължих да разсъждавам в тази насока и тогава ми хрумна мисълта, че може би ставаше въпрос за създаване на алиби. Ако бях отгатнал истината, то през изтеклата нощ златото на Уотър сигурно бе изчезнало. В такъв случай не беше ли мой дълг веднага щом се върне, да го накарам да провери дали неговите нъгитси са си все още на мястото? Всъщност, да, но всъщност и не. При напрегнатите отношения между двама ни, създадени от самия него, не е чудно, че предпочетох «не»-то пред «да»-то.

Имах и една друга твърде основателна причина за решението си да мълча. Дори и ако подозренията ми се оправдаеха и златото беше изчезнало, със сигурност можеше да се очаква, че всички издирвания щяха да останат безрезултатни. Проповедникът щеше да докаже, че дълго е седял в пивницата на хотела и там така е направил главата, че е трябвало да го занесат до стаята му, където чак до този момент е останал заключен. Неговият съзаклятник, с когото ги бях подслушал в съседната стая и който бе извършил престъплението, беше изчезнал със златото. Никой не го познаваше. Не можех да докажа, че двамата с проповедника са в таен съюз. Изобщо нямаше да ми повярват, че в стаята до мен е имало двама мъже, защото даже и оберкелнерът вече бе изразил съмненията си. Неговото свидетелствуване щеше да противоречи на показанията ми, а нали той пазеше ключовете от стаите. Към всичко това се прибавяше и обстоятелството, че за мен златото на Уотър не беше толкова важно, колкото подслушания снощи план, насочен срещу тъй наречения чичо и неговия племенник. Именно него исках да осуетя, стига да имах и най-малката възможност. Обаче издадях ли, че съм подслушвал на свързващата врата със съседната стая, тогава съвсем глупаво сам щях да се лиша от едно оръжие и щях да направя невъзможно предотвратяването на тежко престъпление, чието осуетяване зависеше изцяло от мен. Ето защо сега се налагаше да мълча.

След кратко време Уотър се завърна. Доведе и проповедника, който се правеше на много отпаднал и изтормозен, макар че външният му вид съвсем не свидетелстваше чак за такъв махмурлук. Даже яде с голям апетит, докато Уотър твърдеше, че му е невъзможно да преглътне и един залък. И това обстоятелство ми показа кой от двамата е бил по-пиян.

Отначало заговориха за техния сключен облог, а после и за други неща, при което не пропускаха нито един що-годе удобен случай да подхвърлят обиди по мой адрес. Но аз се преструвах, че не ги чувам, и скоро си тръгнах, за да посетя първо госпожа Хилър, а после да направя и една разходка, която щеше да ме ободри след безсънната нощ. Когато споменах пред мисис Хилър, че искам да се поразходя, тя ме помоли да й разреша заедно със сина си да ми правят компания, защото желаела да използва случая да бъде с мен възможно по-дълго време. Учтивостта не ми позволяваше да кажа «не», нито да й обясня, че под «разхождам се» един уестман разбира нещо по-друго от това, бавно да влачи крак до някоя дама и да полага усилия да бъде за нея приятен събеседник.

И така от продължителната разходка, която бях запланувал, излезе едно скучно мъкнене из улиците на града, което ни доведе до мястото на вчерашното тържество и състезания по стрелба. Мислехме само да минем оттам, без да спираме. Понеже празникът беше свършил, очаквахме да заварим околността пуста и безлюдна, ала видяхме, че и днес там се стреляше и имаше доста хора, които зяпаха към мишените с такова любопитство, че младият Хилър отиде до там, за да разбере каква е причината. Той не се върна при нас, а отдалеч ни направи знак да се приближим. Научихме, че ще се състои извънредно интересна стрелба с облози, предложена и организирана още вчера от някой си мистър Уотър, и че са се стекли много повече кандидати и зрители, отколкото очаквали.

Бил съм свидетел на стотици състезания по стрелба между много опитни ловци в Дивия запад, а понякога и сам съм участвал. Ето защо нямах никакво желание още повече да си развалям и без това лошото настроение, като прехласнато зяпам нескопосаната и левашка стрелба на тези хора. Но любопитството на госпожа Хилър бе твърде голямо и ето как се видях принуден с присъствието си неволно да увелича тълпата от зяпачи.

Самото състезание по стрелба с награди, предвидено за този ден, всъщност бе вече свършило. Беше продължило повече от час и бе приключило твърде неочаквано за местната ловна дружинка, понеже победител беше излязъл Уотър. Хората бяха помислили, че вече е преминало вълнението, неизбежно при всяко подобно съревнование за някаква награда, и се канеха да се разотидат по домовете си. Но ето че на главозамаяния от чувството си за превъзходство Уотър му беше хрумнала мисълта да удвои спечелената награда от петдесет долара на сто и да я заложи срещу същата сума на по пет изстрела. Никой от ловците не беше проявил куража да рискува толкова много пари срещу победителя, но за всеобщо удивление проповедникът беше заявил, че приема облога. Един богобоязлив продавач на религиозна книжнина, който изявява готовност да участва в състезание по стрелба с един уестман, и то обзалагайки се на сто долара! Това бе предизвикало невероятен фурор. Казах си, че едва ли ще има друг по-изненадан от самия Уотър и признавам, че този облог ми се виждаше далеч по-интересен от предишната стрелба. Тъкмо когато се приближихме до стрелбището, на висок глас започнаха да обявяват условията. Всеки щеше да си служи със собствената пушка, а петте изстрела трябваше да се дадат за две минути. Цифрите от различните улучени кръгове на мишената щяха да се събират и онзи, който набереше най-големия сбор, щеше да бъде обявен за победител.

По моя преценка разстоянието до мишените възлизаше на около сто и двайсет крачки, тъй че да улучиш центъра на мишената беше просто детска игра. Ако в случая имаше нещо за чудене и зяпане, то това беше обстоятелството, че всеки щеше да стреля със собствената си пушка и следователно проповедникът също притежаваше такова огнестрелно оръжие и не само че притежаваше, ами и винаги го мъкнеше със себе си. Значи продажбата на религиозно-назидателни писания бе за него само средството, което водеше към целта. Междувременно той беше хукнал към града, за да вземе от странноприемницата оръжието си, и тъкмо в този миг го видяхме да се връща.

Аз стоях доста далече от него, но все пак успях да забележа, че байцваната с киселина цев имаше матов блясък. Това събуди любопитството ми и накарах Хилър да се приближи до проповедника и без да бие на очи, да се опита да разбере дали близо до затвора й на цевта има щанцован някакъв фабричен знак. За младежа не беше трудно да узнае каквото исках, понеже там имаше доста любопитни хора, които вземаха пушката в ръка и я разглеждаха. Той се върна при мен и ми съобщи, че на цевта прочел «Ролинг, Шелбивил, Тен».

Това име ме накара да се стъписам. В Дивия запад има, или по-скоро имаше, ловци, прочули се благодарение на пушките си. Когато един такъв човек се появеше някъде, оръжието му започваше да минава от ръка на ръка. Хората го оглеждаха и оценяваха тъй, както познавачите подробно разглеждат някой рядък расов кон. Всеки, видял такава пушка, разказваше за нея на други места и ето как ставаше така, че опитният и скитал се насам-натам уестман познаваше повечето хубави пушки отвъд Мисисипи по фирмения им щемпел или по името на собственика им в момента. Понеже се бяхме скитали къде ли не, двамата с Винету можехме с пълно право да твърдим, че тъкмо с тези неща сме особено добре запознати. Известни ми бяха само две пушки, които имаха щемпела на «Ролинг». Едната беше собственост на един от помощник-вождовете на Винету, който беше «нонтон» [43] на индианците пиналенхо. Другата принадлежеше на Еймос Санел, един стар, добродушен ловец на дивеч с ценна кожа, с когото се бяхме срещнали по време на есенния лов на бизони на север в Монтана. Няколко седмици прекарахме заедно и с разрешението му стреляхме не веднъж и дваж с неговата превъзходна едноцевна пушка. От двете страни на затвора й той беше поръчал да гравират цветя, чиито тичинки отдясно на цевта образуваха буквата Е, а пък отляво — С. Но за да ги различи човек, просто трябваше предварително да знае, че тичинките се преплитат в две букви. Не бяхме чували този свестен и храбър старец да е умрял, и затова предположих, че в случая ставаше въпрос за някоя трета пушка от фирмата «Ролинг», намираща се в ръцете на проповедника. Но и това бе напълно достатъчно, за да събуди в мен желанието поне за малко да я взема в ръце.

Всеки от двамата обзаложили се получи по една отделна мишена с дванайсет кръга. Кръг номер дванайсет беше най-вътрешният и той затваряше в себе си черния център на мишената. Най-външният кръг беше номер едно. Значи колкото по-точен беше изстрелът, толкова по-голямо бе и числото. Хвърляха жребий кой да стреля пръв. На Уотър се падна да започне. Парите бяха поверени в ръцете на една дама.

Тук трябва да кажа, че когато той вдигна пушката си за първия изстрел, аз направих няколко крачки напред, за да се приближа до него. Уестманът в мен все пак се пробуди. Уотър удари осмица. Като се има предвид, че неотдавна беше стрелял, това бе лош изстрел. После улучи даже и седмица, след което обаче уцели точно центъра на мишената. Последваха единайсетица и деветка. И така общо той събра четирийсет и седем точки. Ако с това умение бе успял да победи местната ловна дружинка, то наистина никак не беше трудно да предлагаш на членовете й облози и да ги печелиш.

Ето че в този момент напред излезе проповедникът. Вниманието ми се удвои, защото със стойката, в която застана, и с този поглед, отправен към мишената от присвитите му очи, той не беше вече някакъв си продавач на нравоучителни книжлета. Ако в този миг го бях видял за пръв път, веднага щях да кажа, че е уестман, и то не от лошите.

Съвсем леко приведен напред, той вдигна пушката в положение за стрелба по начин, с който се отличават добрите стрелци на Запада. Прицели се кратко и натисна спусъка.

Улучи десятка.

— Това беше първият изстрел — засмя се той. — Ще последва и нещо по-добро, мешърс!

Вторият изстрел отново му донесе десет точки. Третият и четвъртият удариха в центъра на мишената, а петият улучи единайсетица. Следователно общо той събра петдесет и пет точки.

Уотър наведе глава. Миналия ден той сигурно много беше хвалил качествата си на уестман пред проповедника, защото е вярвал, че търговецът на религиозни книжки си няма никаква представа от «far west» [44], а ето че сега бе принуден да преглътне факта, че този уж несведущ и неможещ човек го беше бил в стрелбата с осем точки и му беше взел сто долара. Победителят отговори на овациите, като самоуверено и надменно се поклони на всички страни, и после се отправи към споменатата дама, за да получи от ръката й своята награда. Но още преди да се беше приближил до нея, той се спря, обърна се и вдигна ръка, в знак, че иска да чуят думите му. Подозирах какво решение бе взел. Там, където има някаква възможност отново да се загуби спечеленото, дяволът винаги е готов да продължи своята коварна и злорада игра.

— Ladies and gentlemen! [45] — извика той. — Не искам да постъпя по-малко почтено от мистър Уотър. Преди малко той предложи наградата си за нов облог. И аз ще направя същото. Залагам двеста долара на по пет изстрела. Кой ще ми излезе с тази сума?

Никой не му отговори. Погледнах към Уотър. Дали нямаше да се опита отново да си възвърне загубеното, а освен това да спечели допълнително нови сто долара? Изглежда, той размисляше. Досега беше загубил само петдесет долара, но вече ставаше дума за четворно по-голяма сума и като че тя му се виждаше твърде значителна.

Госпожа Хилър сложи длан върху ръката ми и тихо каза:

— Ето нещо за вас.

Щом синът й чу тези думи, той възрази:

— Но би трябвало да са у него пушките му. С чуждо оръжие дори и най-големият майстор няма да постигне петдесет и пет точки от пет изстрела.

Нищо не отговорих, понеже в случая смятах участието си в тези облози за изключено. За мен бе важно само веднъж да взема в ръце пушката на проповедника и да я разгледам. Ала било писано да стане иначе.

Победителят повтори предложението си още няколко пъти, но безрезултатно. Същевременно той оглеждаше хората наоколо, при което погледът му падна върху мен. По лицето му се изписа подигравателно изражение и това ме наведе на мисълта, че подведен от силното желание да си отмъсти, той ще се заяде с мен. И наистина! Проповедникът вдигна ръка, посочи към мен и извика:

— Look here! [46] Ей тук е застанал един тип, който се държи така, сякаш има акъл за хиляда души! Вчера мистър Уотър, който е един умен и несравним уестман, бе така обсипан от същата личност с какви ли не мъдрости, като че в сравнение с него мъже от рода на Огнената ръка и Поразяващата ръка са просто някакви глупави хлапета. Че погледнете го, де! По професия е писател, значи дъвче хартия и пие мастило, но се надува така, сякаш знае всички трикове и номера на целия Див запад. Ето, сега му се предлага случай да докаже, че освен да приказва, може и да направи нещо. Аз ще му подвикна: come on!

Всички погледи се насочиха към мен, ала изписалото се по лицата на присъстващите изражение не беше особено ласкаво за мен. Госпожа Хилър и синът й бяха направо възмутени от подобно поведение, но аз останах спокоен и изобщо не отговорих.

— Ето, сами виждате, че не е в състояние да каже и една дума! — продължи проповедникът. — Когато става въпрос за дела, такива самохвалковци като него се изплашват до смърт!

Тук през смях се намеси и Уотър, чиито думи и чувства напълно бяха изказани от проповедника:

— Хич не си правете труда! Този човек през целия си живот не е държал в ръката си пушка.

— Или може би няма пари, а? — подвикна отново проповедникът. — Ами тогава нека заложи само сто срещу моите двеста долара, добре, дори и петдесет! Виждате ли как се смути? Вече се изпоти от страх.

— Ако бях на ваше място, щях да му позволя да участва в стрелбата, без да залага каквито и да било пари. Та той бездруго няма да улучи мишената — предложи Уотър.

— Добре, добре! Значи срещу моите двеста долара той няма да залага нищо! — съгласи се проповедникът, подигравателно ухилен. — С удоволствие ще си рискувам парите, само и само да покажа на уважаемите зрители как стреля един човек, който е свикнал да дъвче хартия.

За всеки друг тези думи щяха да са голямо унижение и излагане, обаче за мен цялата работа бе страшно забавна. Придадох си много смутено изражение на лицето и не се възпротивих на стоящите наоколо хора да ме тикат и бутат напред както си искат. Интересът към стрелбите с облози непрекъснато бе нараствал, но сега, когато ставаше въпрос за един такъв майтап, той бе достигнал своята кулминация. Победителят, постигнал петдесет и пет точки само с пет изстрела, залагаше своите двеста долара срещу нищо, с единствената цел да достави на присъстващите едно весело развлечение. Хората вече предварително се смееха и ме побутваха към него. Когато се изправих пред проповедника, той подигравателно се разсмя и каза:

— Е, ето ви и вас най-сетне! Ами как… как ви беше името?

— Майер — отвърнах аз.

— Да, Майер… Майер! Все пак името Майер няма в случая никакво значение, понеже важното е да се улучи мишената. Значи ще се състезавате с мен в стрелба, а?

— Но… аз нямам пушкало! — колебливо възразих.

— Пушкало ли? Пушкало! Добре казано! Чухте ли, мешърс? Той рече пушкало! Пушкало, ха-ха-ха-ха! Веднага ще ви помогнем в тази беда, мистър Майер, като ви разреша да стреляте с моето пушкало. Пушкало, ха-ха-ха-ха! И тъй, съгласен ли сте?

— Да… да, ами навярно трябва да се съглася.

— Да, трябва! Няма да се измъкнете! И така, залагам двеста долара и ако ме биете, те са ваши. Ей онази лейди ще ви ги даде. Разбрахте ли ме?

— Йес!

— Ще хвърляме ли жребий кой да стреля пръв?

— Йес!

— Или направо аз да започвам?

— Йес!

Изглежда, той смяташе, че е под достойнството му да стреля след мен, тоест след като аз пропусна мишената.

— Добре! — съгласи се той. — Значи аз стрелям пръв. Мешърс, отдръпнете се! Представлението веднага започва.

Хората все още стояха стълпени около нас, но сега отстъпиха назад, за да ни направят място. Върху дупките от куршуми в двете мишени бяха залепени нови листчета. После моят противник пристъпи напред, за да даде първия си изстрел. Вече беше вдигнал пушката си в положение за стрелба, когато отново я свали и за да го чуят всички, силно извика:

— Милейдис и мешърс, не си мислете, че и сега ще ударя петдесет и пет точки! Би трябвало да се срамувам да предлагам на моя противник една съвършено непреодолима граница. Затова ще стрелям както ми падне. И тъй, гледайте внимателно!

Той улучи първо деветка, после една осмица и след това пак деветка. За четвъртия си изстрел се прицели по-старателно и резултатът беше единайсетица. Накрая дойде и една десетка. Следователно той събра четиридесет и седем точки.

— Не е кой знае колко много, но за такъв загубеняк е повече от достатъчно — изсмя се той. — Ето ви пушката… тоест пушкалото, ха-ха-ха! А тук са и патроните.

Съвсем спокойно приех неговия «загубеняк» и хванах пушката за цевта с приклада нагоре, за да я разгледам.

Бурен смях бе последицата от тази привидна несръчност, а Уорън извика:

— Залагам двайсет долара, че с петте си изстрела няма да събере и трийсет точки. Кой приема облога?

Никой не прояви необходимата смелост. Само Хилър се обади:

— Залагам двайсет долара срещу вашите. Кой ще държи парите? Съгласни ли сте да са у майка ми?

— Да, добре! — изсмя се Уотър. — Безразлично ми е кой ще ги държи някоя и друга минута, защото после тъй или иначе ще ги получа.

Преди всичко огледах затвора на пушката и от двете му страни. Забелязах цветята, образуващи буквите С и Е. Следователно оръжието беше на нашия стар познайник Еймос Санел. Как ли бе попаднало в ръцете на сегашния си собственик? Дали с помощта на някое престъпление? В момента нямах време да се занимавам по-дълго с тази мисъл. Преди всичко ме успокои фактът, че държах в ръцете си пушка, която познавах. Все пак поне в първия изстрел не можех да бъда сигурен, понеже бе напълно възможно междувременно за оръжието да не са били полагани особено добри грижи. Първият изстрел трябваше да ми послужи за изпробване точността на пушката. Но накъде да стрелям? Искаше ми се да бия моя противник с четиридесет и осем точки. За това бяха достатъчни четири попадения точно в центъра на мишената. Значи първият куршум бе всъщност излишен и можеше да ми послужи за споменатото изпитване на оръжието. Реших изобщо да не стрелям в целта.

— Хайде, давай! — нетърпеливо завикаха зрителите. — Стреляй, де! Кога ще се започне най-сетне?!

Вдигнах пушката в положение за стрелба възможно най-непохватно и левашки, прицелих се в един чеп на дебелата дървена преграда зад самото стрелбище, поставена там, за да «улавя» куршумите, и натиснах спусъка. Неуспехът ми бе ознаменуван с гръмогласен кикот, но за мен резултатът бе твърде успокоителен, защото бях улучил чепа.

— Тоя разстреля защитната стена — ликуващо изкрещя проповедникът. — Хора, отдръпнете се, защото е опасно да му стоите отстрани. Убеден съм, че като нищо ще успее да стреля и успоредно на лакътя си.

Овации от всички страни възнаградиха тази нескопосана шега. Отново заредих и същевременно забелязах, че физиономията на Хилър бе станала още по-угрижена. Затова на висок глас го подканих:

— Мистър Хилър, не се безпокойте за четиридесетте долара! Нека вашата майка ви ги даде отсега, защото сигурно ще спечеля.

Думите ми предизвикаха неописуем смях, а след като шумът поутихна, Уотър извика:

— Нали чухте, че този тип съвсем е откачил! Ако иска да събере повече от постигнатите досега четиридесет и седем точки, той би трябвало да улучи четири пъти центъра на мишената!

— Така и ще направя — отвърнах аз.

— Охо! Това вече не е нищо друго, освен чиста лудост!

— Pshaw! Изглежда, всички до един са слепи. Необходимо беше да изпитам пушката и можех да го направя, прицелвайки се в дванайсетицата, обаче го сметнах за ненужно заради един такъв бездарен стрелец като проповедника. Който след толкова усилия с пет куршума събира едва петдесет и пет точки, нека запази любимата си дума «загубеняк» за собствената си персона. И така, внимавайте! Оттук нататък всичко ще стане по-бързо.

Вторият ми изстрел изтрещя. Улучих един сантиметър навътре от ръба на черния център на мишената. Следващият куршум попадна още по-близо до средата на централния черен кръг, а с четвъртия и петия изстрел пронизах самия център на мишената. Знам много добре, че рискувах прекалено, като разчитах да улуча четири пъти последователно дванайсетицата, но има стрелци, а за щастие и аз съм от тях, които предварително получават чувството, че попадението ще е точно в средата на мишената. Това е горе-долу като при добрия играч на билярд, който предварително е уверен, че последователно ще направи сто точки. Той знае, че именно в дадения момент е напълно спокоен и че всички други необходими предпоставки за успех също са налице. И действително прави стоте точки.

Сега вече поведението на зрителите се промени коренно. Отначало всички бяха като онемели, но после избухна истинска буря от аплодисменти. Видях как госпожа Хилър даде на сина си четиридесетте долара и как се запъти към дамата, която държеше другите двеста. Но тъкмо когато тя се канеше да ми даде парите, проповедникът бързо се втурна към нас и се развика:

— Чакайте, чакайте! Тези пари са мои! Всичко беше само шега.

Мигновено около нас се образува кръг от зяпачи, които бяха любопитни да видят как щеше да се реши този спор помежду ни. Моят противник посегна към парите, но аз отблъснах ръката му и го предупредих:

— Веднъж вече ви дадох един урок. Не се опитвайте да ме предизвиквате да ви дам и втори, защото той може да се окаже и по-болезнен. Вие заложихте двеста долара, а аз си ги спечелих. Те са мои. Съветвам ви спокойно да понесете тази загуба, иначе е възможно да ви изляза по съвсем друг начин.

— Да не би да ме заплашвате? — ядосано ми се сепна той. — Не сте вие човекът, който би могъл да изплаши дори и някоя бълха, свила се в дрехите ми.

— Намерението ми е не толкова да се занимавам с бълхите в дрехите ви, колкото с паразитите в съвестта ви.

— Какво ли знаете за моята съвест? Ако пак ви се ще да изтърсите някоя щуротия, хайде, казвайте я!

— Well! Откъде имате тази пушка, набожни човече?

— Откъде ли? Естествено, че съм я купил!

— Кога я купихте?

— Отдавна. Преди повече от десет години!

— Това е лъжа!

— Лъжа ли? Господине, не се осмелявайте да ме обиждате!

— Pshaw! Познавам тази пушка. Чували ли сте някога името Еймос Санел?

Този въпрос го изненада толкова много, че не успя веднага да се овладее. Той пребледня като смъртник, но после бързо се съвзе и с несигурен глас ми отговори:

— Това име ми е… то ми е… непознато.

— Тогава да ви кажа, че Еймос Санел е или може би беше ловец на животни с ценна кожа, с чиято пушка… която сега е ваша, често съм стрелял. Затова и успях четири пъти да улуча центъра на мишената. Докато е жив, такъв човек никога нито продава, нито подарява подобно оръжие. Следователно съм принуден да предположа, че или му е било откраднато, или едва след смъртта му е попаднало в други ръце. Какво ще кажете вие?

— Нищо друго, освен че трябва да ми докажете, че моята пушка е собственост на този Еймос Санел.

— Нищо по-лесно от това! Името му е гравирано!

— Я виж ти! Гравирано? Дами и господа, я огледайте пушката по-внимателно и ако намерите по нея някакво име, нека ме обесят на място!

Той я подаде на застаналите наоколо хора да я разгледат. Никой не намери буквите. Тогава аз им посочих двете страни на затвора и обясних:

— Крадецът, или може би дори убиецът, сигурно е огледал пушката много внимателно, обаче е бил твърде глупав, за да забележи, че в тези цветя се крият началните букви на името. Взрете ли се по-внимателно, ще различите как тичинките образуват едно Е и едно С, което ще рече Еймос Санел!

Сега вече те наистина лесно откриха буквите и се отдръпнаха от проповедника. Той яростно ми изсъска:

— Мошеник, при зареждането случайно сте забелязали приликата на тичинките с двете букви и набързо сте съчинили тази лъжа, за да ми отмъстите.

— За някоя и друга минута ще ви остана длъжник за вашия «мошеник» и поради основателни причини на първо време ще ви оставя да си вървите заедно с пушката. В момента става дума само за нашето състезание по стрелба. Аз искам да си получа наградата, а вие не желаете да я изплатите. Нека присъстващите решат. Ще се подчиня на тяхната присъда. И така, ladies and gentlemen! Мои ли са парите?

— Да — разнесе се наоколо.

— Well, тогава ще ги взема, а ако някой се опита да ми попречи, ще си има работа с мен!

Отново се обърнах към дамата, но проповедникът побърза да се изпречи между двама ни и извика:

— Стой! Няма да го допусна. Това беше един облог и парите все още не са изплатени. Съдът ще реши, че в такъв случай никой не може да бъде принуден да плати!

— Дрън-дрън! Вие сигурно имате такъв страх от съда, че и през ум няма да ви мине да се обърнете към него за помощ. Впрочем, съд… съществува и един такъв съд, който човек сам създава и аз незабавно ще ви запозная с неговата дейност. Преди малко ви останах длъжник за думата «мошеник» и сега искам да ви се издължа. Наградата за нея са три шамара, които незабавно ще ви зашлевя. Не се нуждая от квитанция. Я елате насам, вие, благочестиви човече!

Проповедникът понечи бързо да се отдалечи, обаче аз го стиснах за врата, завъртях го с лице към мен и той получи обещаното заплащане с такава бързина, че изобщо не направи опит да се защити. После го блъснах така, че отлетя надалеч и там падна на земята и тогава най-сетне взех двестате долара от ръката на жената. Прибирайки парите в джоба си, аз поздравих присъстващите, чието мнение за мен коренно се беше променило след четирите толкова успешни попадения, и когато се отдалечих с госпожа Хилър и сина й, бяхме изпратени с многогласни викове «браво!».

— Това бе едно наистина великолепно приключение! — обади се младият Хилър. — Благодарение на нашата малка разходка спечелихте хубава сума.

— Pshaw! Действително не ми беше до парите. Взех ги само за да го накажа. Впрочем, и вашето доверие в мен бе възнаградено, макар и печалбата ви да е по-малка. У вас ли отиваме?

— Да, естествено у дома!

— Позволете ми най-учтиво да ви откажа! Подозирам, че проповедникът съвсем скоро се кани да изчезне от града, а аз имам основателни причини да отида в хотела. Казах за него някои неща, които му навлякоха презрението на хората, и предполагам, че той вече усеща как тук започва да му пари под краката. Ще ви придружа до жилището ви. Може би вечерта пак ще се видим.

— Чак вечерта ли? — попита синът. — Нима се налага да си тръгнете толкова внезапно? За мен всяка минута, която мога да прекарам заедно с вас, има голяма стойност. Ще работите ли сега?

— Не.

— А очаква ли ви някакво друго важно задължение?

— Не.

— Ах, позволете ми да остана с вас! Ще изпием по една бира в странноприемницата. Така ще ми направите голяма услуга. Толкова рядко излизам!

Не държах особено на подобно предложение, но нямаше как да проявя неучтивост и се съгласих.

След като изпратихме майка му до дома й, ние се отправихме към странноприемницата, където в присъствието на жена си и на оберкелнера съдържателят ме посрещна с учудения въпрос:

— Мистър Майер, какво се е случило? Първо дотича проповедникът и сипейки по ваш адрес какви ли не ругатни, ни заяви, че ще отпътува, понеже сте го изгонили от града. След като отиде в стаята си, се появи и мистър Уотър, който също ви проклинаше, и ме попита къде е проповедникът. Щом разбра, че се кани да заминава, и той отсече, че му се налагало да напусне хотела, защото не искал да живее под един покрив с човек като вас.

— Двамата не се ли видяха? — попитах аз.

— Не.

— Значи първо дойде проповедникът, а после и Уотър, така ли?

— Да.

— Тогава първият от тях все още не знае, че вторият се кани да напусне Уестън, нали?

— Не, не знае. Защо ме питате?

Предпочетох да не му казвам истинската причина. Ако моите доста смели заключения бяха верни, то сега, при събирането на багажа си, Уотър трябваше да открие, че… изобщо не успях да довърша мисълта си, защото в същия миг, пребледнял от уплаха, той се втурна в помещението и се приближи до хотелиера с думите:

— Незабавно изпратете да повикат шерифа и полицая! Обрали са ме! С взлом са влезли в стаята ми и са откраднали всичките ми златни зърна и целия златен прах!

Човек лесно може да си представи какво впечатление направиха думите му. В случая не ставаше въпрос за най-обикновена кражба. И собственикът на хотела знаеше, че златото на Уотър тежи около половин центнер. Затова той го подкани накратко да му разкаже как се е случило всичко. Обраният уестман се опита да овладее обзелата го възбуда и каза следното:

— Побързах да отида в моята стая, за да си събера багажа. Сандъкът със златото беше в гардероба. Не може току-така да бъде изваден, понеже съм го завинтил за дъното на гардероба с осем големи бурми. Бурмите минават през дъното на сандъка и ако човек поиска да ги развие, ще трябва първо да изпразни цялото му съдържание, тоест да извади златото. Но това струва толкова усилия, че всеки взломаджия ще се откаже да го краде заедно със сандъка. Обаче всичкото злато е изчезнало. Как? Сандъкът беше заключен, а и гардеробът също. През деня носех двата ключа винаги в джоба на панталоните си, а през нощта ги пъхах под възглавницата. И ето на, когато отворих гардероба, а после и сандъка, за да го отвинтя, видях, че е празен! Веднага изпратете да извикат полицая и шерифа! Никой не бива да напуска хотела! Обявявам за арестуван всеки, който се намира в сградата! М особено този немец, дето се нарича мистър Майер.

При тези думи всички очи се извърнаха към мен.

— Защо пък тъкмо този господин? — учудено попита хотелиерът.

— Защото вероятно той е крадецът. Нали му разказах всичко! Това беше голяма непредпазливост от моя страна, за която дълбоко се разкайвам.

Имайки предвид силната възбуда, в която беше изпаднал Уотър, приех обвинението му съвсем спокойно. Хотелиерът не обърна никакво внимание на думите му, а само го подкани да го придружи до стаята, където бе извършен обирът. Преди да прекрачи прага на вратата, Уотър се обърна назад и подвикна на келнера:

— Мистър Рост, не изпускайте от очи този немец докато се върна! Изобщо не бива да излиза от стаята!

Равнодушието ми твърде учуди Хилър. Жената на хотелиера, както и оберкелнерът, ме помолиха да не вземам насериозно думите на разгневения златотърсач. Все още бил сърдит заради ефектния и енергичен урок, който му бях дал предишния ден.

— Нима собствениците на хотела не подозират, че вие сте Олд Шетърхенд? — тихо ме попита Хилър.

— Нямат ни най-малка представа — отвърнах му.

— На ваше място бих им казал.

— Защо?

— Защото после ще вземат съвсем друго становище относно отправеното ви обвинение.

— О, тези хора знаят много добре, че не аз съм крадецът, а ако някому хрумне да обърне внимание на това смешно и глупаво подозрение, тогава ще им кажа името си и то ще ги накара да си променят мнението.

— Да, така е, понеже името Олд Шетърхенд е толкова уважавано, че само то би ви послужило като доказателство за вашата почтеност.

В този момент хотелиерът и Уотър се върнаха. Бяха изпратили вече един човек да отиде в полицията.

— Ако полицейските чиновници не хвърлят повече светлина в тази работа, тя ще си остане завинаги тайна. Не мога да проумея как се е случило всичко това!

— И аз не мога — призна си Уотър. — Само по себе си станалото ми е съвсем необяснимо, но затова пък толкоз по-добре знам кой е негодникът, който ме докара до просешка тояга, или по-скоро се е опитал да го стори. Той все още е тук и се надявам, че ще съумеят да го принудят да признае къде е скрил златото ми. Ето, сядам тук и няма да му позволя да мръдне от мястото си, докато не дойде полицията!

Хвърляйки ми отровни, изпълнени с омраза погледи, той седна между мен и вратата. И този път не се обадих, ала хотелиерът му каза:

— Още горе във вашата стая ви обясних, че с вашето подозрение сте по съвсем погрешна следа. Във всеки случай трябва да търсите крадеца другаде, а не тук, в моя хотел.

— Pshaw! Знам по-добре от вас!

— Той едва ли би посмял да седне тук при нас!

— О-о, има нахални типове, които именно с това, че остават, се опитват да отклонят подозрението от себе си и да го прехвърлят върху невинни хора. Известни са ми тези трикове, понеже съм стар и опитен уестман, който не позволява толкова лесно да го водят за носа!

В същия момент се появи шерифът заедно с един полицай, който застана до вратата. Шерифът попита къде е ограбеният мистър Уотър. Уестманът скочи на крака и се представи. Разказа му същото, което преди малко беше споделил и с хотелиера, и накрая не скри и насочените към мен подозрения. След това шерифът се осведоми:

— Казахте ли и на други хора къде се намира златото ви?

— Не, никому.

— И поддържате подозренията си?

— Да, още повече че снощи този немец съвсем необмислено се изпусна за кражбата.

— А-а! Това наистина кара човек да се замисли. Той сбърчи чело, огледа ме, кажи-речи, съжалително, пристъпи към мен и ме попита:

— Немец ли сте?

— Да, а вие янки ли сте?

— Слушайте, човече, тук аз задавам въпросите, а не вие!

— Че кой ли ще ми забрани да питам кой и какъв е човекът, който разговаря с мен?

— Мътните го взели! Аз съм шерифът!

— Хубаво! Но това трябва да се каже, понеже ние, хората, просто не сме всезнайни. Сега съм на ваше разположение и с удоволствие ще отговарям на въпросите ви, стига само да са учтиви.

— Трябва да ви разпитам и ако поискам, ще ви арестувам.

— Последното едва ли ще направите.

— Че кой ще ми попречи?

— Аз!

Той направи крачка назад, огледа ме с подигравателно изражение, засмя се и каза:

— Вие? Да ми попречите? Я бъдете тъй любезен да ми обясните как ще стане тази работа!

— Няма ли да е по-добре да ви покажа?

— Well! — кимна той. — Страшно съм любопитен да видя! Без да се бавя, аз го сграбчих за дрехите пред гърдите и за едното бедро, вдигнах го, занесох го до отворения прозорец и там му обясних:

— Ей оттук ще ви изхвърля навън, сър. Но тъй като до този момент все още не сте ми заявили, че ме арестувате, на първо време пак ще ви върна там, откъдето ви взех. Ха така, ето че пак си стъпихте на краката.

Занесох го обратно и го оставих пред моята маса. От смайване и изненада той изглеждаше като парализиран, но съвсем скоро се показа толкова по-енергичен.

— Слушайте, та вие посегнахте на шерифа! — прогърмя гласът му. — Знаете ли какво означава това?

— Да съм посегнал? Хайде бе! Вие ме подканихте да ви покажа как ще стане всичко и аз изпълних желанието ви. Тук има и свидетели.

— Човече, с вас мога да разговарям и по-иначе, отколкото, изглежда, си мислите. Поискам ли да ви задържа, тогава няма да се изправя пред вас така, че най-удобно да ме сграбчите. За тази цел съм довел тук полицая.

— Лека-полека получавам чувството, че познавам законите на щата Мисури по-добре от вас, държавния чиновник. Без съдебна заповед тук не може да бъде извършен никакъв арест. Не го ли знаете? Къде ви е заповедта? Но даже и да я имахте, аз съм чужденец. Би трябвало да се обърнете първо към «circuit court» [47] или към някоя друга, по-висшестояща инстанция.

— По дяволите! Та това беше цяла лекция по правата и задълженията на полицията! — извика той, полагайки усилия да скрие смущението си. — Значи трябвало да съм учтив и любезен към вас, така ли? Well, ами тогава да опитаме! Мистър Майер, вие ли откраднахте златото?

— Не!

— Не ли? Е, тогава ще потърсим малко във вашата стая.

— Няма да го допусна, защото според законите на щата Мисури и за обиск е необходима съдебна заповед.

— Удивен съм! Изглежда, вие, чужденецът, сте изучили нашите закони буквално до последната запетайка!

— Както се вижда, това е просто необходимо!

— Е, и аз съм запознат с тях не по-зле от вас. За да извърша тук обиск, не ми е нужна заповед, защото сигурно собственикът на хотела няма да ми откаже съгласието си.

— Стаята ми изобщо не засяга собственика! Според законите на щата Мисури всеки гост на даден хотел е пълноправен собственик на стаята, в която живее и за която плаща. Следователно не е необходимо неговото разрешение, а моето.

Естествено шерифът също знаеше тези закони. Само дето си беше въобразил, че не е нужно да ги спазва и когато става въпрос за някакъв си чужденец. Значи нямаше право на обиск… нито да ме арестува… но все пак нали аз бях обвинен? И на всичко отгоре това мое поведение! Той преглътна яда си и каза:

— Сър, не прекалявайте и не ми усложнявайте службата! И за вас ще е по-добре, ако се съобразите с обстоятелствата и не ми се опъвате.

— Знам, че е така, но съм заподозрян несправедливо и забранявам да бъда така нагрубяван с думи и изрази, сякаш срещу мен има вече стотина доказателства. Излъгали са ви, сър! Не съм единственият, пред когото обраният мистър Уотър е говорил за златото си. Попитайте хотелиера и оберкелнера!

Двамата признаха, че без да го питат, уестманът и на тях беше разказал цялата история за откриването на находището и дори им беше показал сандъка със златото.

— А попитайте също и ей онзи там! — добавих аз, посочвайки към вратата, на прага на която току-що се появи проповедникът.

Негодникът все още не знаеше, че кражбата е вече забелязана и шерифът е дошъл. Уотър скочи на крака, застана покровителствено до него и каза на полицейския служител:

— Този джентълмен е мой добър приятел, който наистина също знае всичко, но аз гарантирам за него.

— Well! И той ли живее тук?

— Йес!

— Тогава съм принуден да го разпитам, въпреки вашето поръчителство. Мистър Майер, кажете ми, ще бъдете ли тъй разумен да ме пуснете в стаята си да се поогледам?

— Да — отвърнах му аз, — но при условие че претърсите също стаята и багажа на проповедника.

— Съгласен!

— Не, не съм съгласен! — извика Уотър. — Няма да позволя да обиждате приятеля ми! Мога да докажа, че по времето, когато без съмнение е извършена кражбата, ние седяхме заедно на една маса. После двамата отидохме в неговата стая, където го заключих и прибрах ключа в джоба си. Заемете се по-енергично само с този мистър Майер, който още с бруталните си действия доказа, че съвестта му не е чиста.

Това повторно обвинение най-сетне ме ядоса и ме подведе да кажа следните необмислени и прибързани думи:

— Що се отнася до този мним джентълмен, то аз съм готов да ви разкажа за него такива неща, които вероятно много ще ви изненадат. Нека най-напред ни докаже, че пушката на Еймос Санел е негова законна собственост. Освен това и в друго отношение го познавам доста по-добре, отколкото, изглежда, подозира. Ще ви приведа необорими доказателства, че на съвестта му тежи дори и иначе толкова предпазливият Уели.

— Какъв Уели? — попита ме шерифът. — Какво е станало с този Уели?

— Скоро ще узнаете. Преди всичко заповядайте на вашия полицай да не мърда от вратата и да не пуска навън този продавач на богоугодни писания! Предполагам, че няма да се поколебае да… стой, стой!

Когато подслушвах разговора му с неговия съзаклятник, проповедникът беше казал, че за него ще е цяло удоволствие да присъства на разкриването на кражбата. Ето че сега бе настъпило времето за това удоволствие. Само че нещата стояха съвсем не така, както си ги беше представял. Моите обвинения му дойдоха като гръм от ясно небе. Още по време на стрелбата с облози под краката му бе започнало да пари, но сега той явно почувства, че става съвсем горещо, и в мига, когато поисках даже и строго да го охраняват, негодникът бързо се съвзе от уплахата, обзела го при споменаването на името на Уели, и с два светкавични скока изчезна през вратата. В ръцете си той не носеше нищо. Следователно вещите му все още се намираха горе, в неговата стая. От това можеше да се заключи, че ще отиде да вземе поне пушката си. Ето защо подканих присъстващите заедно с мен да се втурнат към задната постройка, за да го задържим. Бързо се отправих към вратата, но шерифът ми препречи пътя и предупредително нареди:

— Сър, моля ви да останете! Вие сте обвиняем и нямате право да излизате навън.

— Но това би било равно на арестуване, а както вече споменах, няма да търпя подобно нещо.

— Не ме разбирайте криво! Не сте арестуван, а само ви моля да останете тук, докато се върна. Ще ми обещаете ли това?

Искането му ми се видя толкова смешно, че избухнах в смях и пак си седнах на мястото.

— Well, ще остана да ви чакам, докато се върнете, но побързайте, защото иначе проповедникът ще избяга и премъдрият мистър Уотър никога вече няма да види своите нъгитси!

Всички излязоха тичешком през вратата, оставяйки ме с Хилър в стаята под любезния надзор на полицая. Наистина беше глупаво от моя страна да издам на проповедника, че съм проникнал в тайните му, но след като шерифът извърши друга, още по-голяма глупост, не можех повече да се ядосвам на моята. В този момент ми беше безразлично дали щеше да им избяга, или не.

Вярно, че като помислех за подслушания коварен план, засягащ тайнствения чичо и племенника му, на мен ми ставаше ясно, че с бягството на проповедника сметките ми много щяха да се объркат. Бих се надявал, че той ще остане и по един или друг начин щеше да ми се предложи случай да узная нещо повече за тези двама мъже. Ако успееше да избяга, цялата ми проницателност нямаше да ми помогне. Тогава навярно щях да се видя принуден да се откажа от всяка надежда да науча кои са онези хора, които предстоеше да бъдат подмамени в планините при въпросния файндинг-хоул.

Хилър беше щастлив, че съм му разрешил да дойде с мен, но не можеше да проумее защо все още не им казвах името си.

Твърде много време измина, преди шерифът да се появи заедно със своите придружители. Когато най-сетне се върнаха, за съжаление беглецът не беше между тях.

Полицейският служител забеляза погледа, който му отправих, и каза:

— Сър, не се смейте!

— Че нима се смея? — попитах аз.

— Да, макар и тайно. Просто ви личи!

— Сър, онова, което забелязвате, не е подигравка, а любопитство. Ще ми позволите ли да се осведомя дали проповедникът е отишъл в стаята си да поспи?

— Забранявам ви подобни шеги! Човекът избяга и ние напразно тичахме подир него чак докато излязохме извън града.

— Когато стигнахте до стаята му, той беше ли вътре?

— Да, обаче беше заключил вратата.

— Трябваше да го обградите от две страни — откъм вратата и откъм прозореца.

— Така и направихме, но когато застанахме под прозореца, видяхме, че е отворен. Човекът вече беше скочил долу и бе изчезнал.

— Взел ли е нещо от вещите си?

— Само пушката. После мистър Рост донесе една стълба, с нейна помощ влезе в стаята през прозореца и ни отвори вратата. Претърсихме помещението, но намерихме само един куфар.

— Какво имаше вътре?

— Религиозни книжки. Каквото не е продал вчера.

— Хмм! Мога ли да отида за малко да се поогледам?

— Какво ще правите там? Да не се смятате за по-прозорлив от един полицейски чиновник?

— Не, но се случва понякога един човек да открие нещо, на което другите не са обърнали внимание.

— Ето на, пак същото — намеси се Уотър. — Мистър Майер е убеден, че никой друг не може да се мери по акъл с него. Именно това самомнение затвърждава в мен възникналото подозрение. Той е крадецът.

С това вече най-сетне чашата преля. Изправих се, приближих се до него и заявих:

— Човече, с теб дълго бях търпелив, но сега вече търпението ми се изчерпи. Кажеш ли още една-единствена обидна дума, така ще те запокитя към тавана, че ще залепнеш там!

Ето че шерифът се обади заповеднически:

— Никакви заплахи! Мой дълг е да водя тук полицейско разследване и в никакъв случай няма да допусна обраният да бъде хокан по такъв начин и заплашван от заподозрения в кражбата. Елате с мен да се качим горе! Ще огледам първо мястото на престъплението, а после и вашата стая!

— Добре! Обещах да не ви преча на претърсването и ще удържа думата си. Обаче след това ще си направя удоволствието да ви покажа какво трябва да направи човек, за да може да различи виновни от невинни и как да се отнася към един джентълмен като с джентълмен. Може би после на тавана ще има залепени не един, а двама.

— Слушайте, човече, това, което казахте, е достатъчно, за да ви сложим белезниците! И бездруго ги носим и ако…

Той млъкна и погледна към прозореца, откъдето долетя силен конски тропот. Отвън се появиха един индианец и два великолепни жребеца с индианска сбруя. За да надникне в стаята, червенокожият се наведе от седлото така, че дългата му разпусната черна коса, кажи-речи, стигна до земята. Хотелиерът бързо се приближи до прозореца и ние чухме индианеца със звучен глас да пита:

— Това е странноприемница, нали? Дали моят брат Олд Шетърхенд е отседнал тук?

— Олд Шетърхенд ли? — учудено попита хотелиерът. — Че нима той е тук, в Уестън?

— Да. Още вчера е пристигнал и понеже тази е най-добрата странноприемница, предполагам, че живее тук. Аз съм Винету, вождът на апачите.

— Винету, Винету! — възкликнаха всички и се втурнаха към прозореца. А аз още в следващия миг се озовах на улицата при него.

— Винету, братко мой, поздравявам те!

— Шарли, братко мой, подай ми ръката си! Тъмните му очи усмихнато огледаха новите ми дрехи и той продължи:

— Моят брат Шарли ще трябва да свали тези дрехи на бледоликите и пак да носи своето кожено облекло. Но днес ще останем тук. Харесва ли ти в тази къща?

— Странноприемницата е хубава, а живеещите в нея хора са добри, но в момента вътре има полицаи, защото беше откраднато злато. Един бледолик ме обвинява, че аз съм крадецът.

— Уф! Поразяващата ръка крадец! Но този бледолик веднага те помоли за извинение, нали?

Вътре в стаята можеше да се чуе всяка наша дума. Затова едва забележимо намигнах с око, един знак, който Винету веднага разбра, и отговорих:

— Не. Въпреки всичките ми уверения той продължава да твърди, че аз съм крадецът. Шерифът също му вярва и току-що ме заплаши, че ще окове ръцете ми в железа.

— Уф! Нека моят брат върви пред мен. Веднага идвам. Лекото намигване беше за нас знак да подхванем с голяма сериозност и важност една работа, която вътрешно ни разсмиваше. Светкавично по лицето на Винету пробяга весела усмивка, която обаче още в същата секунда премина в гневна и заплашителна гримаса. Добре разбрах думите му «веднага идвам», и се върнах в стаята, оставяйки всички врати по пътя си широко отворени.

Хората се бяха отдръпнали от прозореца. Сега вече знаеха кой съм и ме гледаха със съвсем други очи. Но как се удивиха само, когато откъм коридора доловиха тропот на копита и след малко на прага се появи Винету върху жребеца си! Той се наведе, за да влезе в стаята, дръпна поводите на врания си кон, един подир друг огледа всички присъстващи с искрящите си пронизващи очи и попита:

— Кой от тези бледолики е шерифът?

— Аз съм — отвърна полицейският служител с такъв глас, сякаш се намираше пред някой владетел.

— И ти дръзваш да наричаш крадец Олд Шетърхенд, моя прочут брат, който би предпочел да подари всичко, каквото притежава, отколкото да посегне дори на чужда сламка? Pshaw!

В думата «pshaw» се долавяше такова презрително снизхождение, както и едно толкова величествено състрадание, че човекът, към когото беше отправена, не можа нищо да отговори, а само неволно отстъпи няколко крачки назад, като че ли вече никак не му се искаше да има нещо общо с цялата работа, изведнъж станала толкова деликатна. Сигурно на всеки, който не познаваше Винету, това впечатление, оставяно от неговата личност, ще му се стори съвсем необикновено, ала прочутият вожд на апачите беше нещо много повече от един обикновен човек. Естествено уважението и респектът, които внушаваше на хората, не се дължаха на положението му на вожд, а по-скоро бяха плод на личното му обаяние, на всички негови качества и достойнства и затова навсякъде, където се появеше, той предизвикваше възхищение и страхопочитание.

Също като мен, когато се намирах в Дивия запад, и Винету винаги носеше ловни дрехи с индианска кройка, изработени от кожа на лос. Краката му бяха обути в леки мокасини, украсени с игли от бодливо свинче. Апачът никога не носеше шапка. Синкавочерната му коса бе сплетена на главата в особен шлемовиден кок и когато яздеше на седлото, тя падаше по гърба му като грива, достигайки, кажи-речи, гърба на коня. Нито едно орлово перо не украсяваше тази индианска прическа. Той не носеше никакви отличителни знаци на вожд и все пак от пръв поглед си личеше, че не е обикновен воин. Виждал съм го сред най-различни вождове, издокарали се всичките с перата на бойния орел, а и освен това накичени с какви ли не символи на победата. Неговата царствена стойка и достойно поведение, свободната, непринудена и горда стъпка винаги му придаваха най-благородната осанка измежду всички. Един-единствен поглед, отправен към него, бе достатъчен, за да разбереш, че пред теб е застанал забележителен мъж. На шнурче около врата си носеше скъпоценната лула на мира, своя амулет, както и тройна огърлица с нанизани нокти от сиви мечки гризли, които беше убил със собствените си ръце, излагайки се на смъртна опасност. Чертите на сериозното му, по мъжки красиво лице, чиито скули едва забележимо изпъкваха, бяха почти римски, а кожата му беше светлокафеникава, с който цвят се примесваше и лек бронзов оттенък.

Та именно този великолепен воин се намираше сега насред стаята, яхнал своя кон. Изпълнени с нямо възхищение, всички погледи не можеха да се откъснат нито от лицето му с толкова повелително изражение, нито от безукорната му фигура, възседнала врания жребец с такава царствена осанка. Стъпалата му бяха наполовина пъхнати в стремената, украсени със зъби от гърмящи змии. Преметнато през широките му яки рамене, на гърдите и гърба му висеше навитото на руло ласо, което беше изработено от красивата му сестра Ншо-чи. Освен всичко това около кръста си подобно на пояс Винету бе запасал пъстро сантилско одеяло, където беше затъкнал и напъхал ножовете, револверите и всички други предмети, които уестманът обикновено носи в колана си. На гърба му висеше двуцевка, чиито дървени части бяха обковани със сребърни гвоздеи. Това беше прославената надлъж и нашир Сребърна карабина, чиито куршуми никога не пропускаха целта си. Томахокът на апача беше пъхнат в нещо като калъф от кожа на опосум.

След като шерифът страхливо отстъпи назад, вождът се обърна към останалите с въпроса:

— А кой е бледоликият, чиито нъгитси са откраднати?

— Аз съм — обади се Уотър.

— Твърдял си, че Поразяващата ръка бил крадец? Уотър не се осмели да каже «да».

— А когато моят бял брат отхвърлил обвинението, ти си продължил да твърдиш същото?

Безупречният уестман и този път не отговори.

— Човече, ще те стъпча с коня си! Ча!

Последното възклицание беше заповед за врания жребец да скочи. Винету дръпна малко по-силно юздите, смуши го с пети и двамата прелетяха над масата. Всички извикаха от страх, макар че този смел скок бе изпълнен толкова безупречно, че конят изобщо не докосна масата. Уотър се отдръпна до самата стена. С ново рязко дръпване на поводите апачът накара жребеца да се изправи на задните си крака и така да последва избягалия до стената уестман, докато най-сетне се изправи толкова близо пред него, че Уолтър можеше да го докосне с ръка.

— За Бога, недей, недей! — закрещя той, обзет от панически страх. — Не знаех, че този превъзходен джентълмен е прочутият Олд Шетърхенд!

— Койот!

Койотът е прериен вълк, който яде мърша и сам не се осмелява да напада жив дивеч. Заради своята страхливост и силната си воня той е толкова презиран от индианците, че името му се смята за голяма обида. Но Уотър изобщо не посмя да възроптае. За да се предпази от конските копита, които се размахваха пред лицето му, той вдигна високо лактите си и се развика:

— Назад, мистър Винету! Та конят ще ме ритне в главата!

— Ще го отдръпна, ако признаеш, че си койот. Такъв ли си?

— Добре де, добре! Аз съм всичко каквото пожелаеш, дори и койот!

Тогава апачът обърна врания жребец както беше на задните си крака, после го накара пак да стъпи на земята и с предните си копита и каза:

— А сега навън всички, които са обиждали моя бял брат Олд Шетърхенд! Тук има място само за него и приятелите му!

После апачът малко разигра коня си между масите, което при енергичността и пъргавостта на животното изглеждаше твърде опасно, макар то да се подчиняваше и на най-слабото притисване с бедра. Уотър незабавно изхвръкна през вратата. Малко по-бавно го последва и шерифът, който вече беше изпреварен от полицая. По-късно научихме, че тримата отишли в една друга стая, която, както се изразил шерифът, не се използвала като «манеж за дресура на индиански кранти».

Да влезеш на кон в голямото помещение за посетители на един хотел — това можеше да хрумне само на Винету, който беше такъв ездач, че не би повредил нищо, дори и ако столовете и масите бяха от стъкло. Нашите жребци бяха братя, коне от най-благороден произход, без каквито и да било недостатъци, с огнен темперамент, смели, издръжливи, умни и въпреки своя плам — кротки като агнета. Самият Винету им беше дал индианска дресировка. Името на неговия жребец бе Илчи [48], а моят се казваше Хататитла [49], което е дума от езика на апачите. Последните две «а» от нея се изговарят с ударение. Винаги когато идвах при Винету, моето животно ми бе на разположение за времето, прекарано заедно с вожда на апачите. То беше моя собственост и щом се разделяхме с Винету, аз му го оставях да се грижи за него.

След като вече споменатите лица излязоха от стаята, вождът на апачите слезе от седлото и изведе жребеца си навън, за да го завърже заедно с Хататитла. Копитата му не бяха оставили следи по пода, защото не бяха подковани.

Собственикът на хотела се обърна към мен:

— Веднага си помислих, че не сте само някой скитащ се мистър Майер, който пописва от време на време. Жена ми може да го потвърди. Изключително неприятно е, че в моя хотел стана такава голяма кражба, но тази беда далеч се компенсира от високата чест, че вие и прочутият вожд на апачите сте отседнали при мен. Надявам се, че и Винету ще остане да живее тук, нали?

— За днес мога да ви уверя, че ще останем, но за утре — не, защото ми се струва, че още сутринта ще се отправим на запад — отвърнах аз.

Щом чу тези думи, Хилър побърза да ме попита:

— Значи няма да тръгнете на изток, както искахте първоначално, а?

— Няма. Винету се е спуснал от Сейнт Джоузеф и ако не беше отложил за по-късно намерението си да поемем на изток, непременно щеше да носи други дрехи, купени в онзи град, а сигурно щеше да остави някъде в околностите му и конете ни под нечии грижи.

Моите думи бяха вода в мелницата на оберкелнера, който се приближи към мен, направи дълбок поклон и каза:

— Извинете ме, ако не съм бил достатъчно любезен, но не знаех кой сте! Значи, понеже сте Олд Шетърхенд, затова можахте с такава сигурност да кажете, че няма да го срещна в Сейнт Джоузеф. Безмерно съм щастлив от възможността, която ми бе отредена, да ви обслужвам в нашия хотел и ви моля да ми разрешите да споделя, че един вътрешен глас ми нашепва, че тъкмо сега би могло да се изпълни съкровеното ми желание да направя моите индианско-медицински изследвания.

— Обърнете се към Винету!

— О, той ще направи каквото вие пожелаете, милорд!

— Възможно! Но засега все още не знам по какви причини е променил първоначалния ни план и затова по-определен отговор мога да ви дам едва след като узная намеренията му.

Хилър се радваше не по-малко от Рост на появяването на моя червенокож брат, първо, защото той бе щастлив само заради това, че изобщо го вижда, и второ, защото вече вярваше, че надеждата да бъде спасен баща му значително укрепва. Когато апачът отново влезе в стаята и седна при мен и него, младият човек изпъна рамене на стола си и остана да седи като истукан в тази почтителна стойка чак докато Винету се отдалечи.

Би било голяма заблуда, ако някой си помисли, че настанил се при нас, апачът е започнал да ни разказва за себе си, за своето пътуване или пък за намеренията си. Но аз и не очаквах подобно нещо от него. Той изобщо беше мълчалив човек и говореше само тогава, когато сметнеше, че е необходимо. Бях се научил да узнавам много повече неща от очите и израза на лицето му, отколкото от думите му. След като услужливият келнер побърза да го попита какво желае, Винету му каза само една дума «вода!» и погледът му се спря върху мен. Разбрах го и с кратки думи му разказах за обира, при което бегло засегнах и отношенията, създали се между мен, Уотър и проповедника. Една уместна и точна дума за него беше предостатъчна. Когато свърших, той се изправи на крака и каза:

— Нека моят брат не се смее на глупостта на тези хора, а да изпитва към тях състрадание! Винету иска да огледа обора. Ела!

Оборът беше чист и в момента — съвсем празен. Ние вкарахме конете си вътре и поръчахме да им донесат вода и храна, която, преди да им я дадем, проверихме дали е качествена. Същевременно Винету нареди да не пускат други животни при тях. Желанието ни бе изпълнено най-охотно.

Както вече споменах, оборът се намираше в задната постройка. Близо до неговата врата една стълба водеше нагоре към стаята на проповедника. Там се срещнахме с шерифа, Уотър и полицая, които слизаха по стъпалата. Коренно променил досегашното си нелюбезно поведение, полицейският служител се приближи до мен и с такъв тон, сякаш му бях началник, ми докладва:

— Още веднъж се качихме горе, за да огледаме, но нищо не намерихме. И в стаята на мистър Уотър не успяхме да открием каквото и да било. Мистър Шетърхенд, нали преди малко и вие изразихте желание да отидете до горе?

— Имах такова желание като мистър Майер, който благодарение на вашите обвинения се чувстваше принуден на тази стъпка — хладно отговорих аз. — Но сега цялата работа не ме засяга повече.

— Но аз си мислех… мислех… че… хмм!

— Какво си мислехте? — помогнах му да се отърве от смущението си.

— Тъй като сте Олд Шетърхенд, а този превъзходен джентълмен е Винету, и понеже е известно, че вие майсторски умеете да разчитате следи, които други дори не могат да забележат, то ми се искаше… най-учтиво да ви помоля, все пак да опитате, дали може би няма да откриете нещо, което ние сме пропуснали.

Хвърлих бърз поглед към Винету. Лицето му бе напълно безизразно. Следователно той не беше нито за, нито против и предоставяше решението единствено на мен. Ето защо съвсем кратко отвърнах:

— Елате!

Те ни поведоха нагоре по стъпалата, за да ни покажат стаята. Последвахме ги. Щом видя кой се заема с издирването, хотелиерът, който до този момент бе стоял на двора, също тръгна подир нас. Шерифът отключи вратата и се накани да влезе вътре.

— Чакайте! — обадих се аз. — Вие ще влезете след нас. Иначе може да заличите някои следи, ако вече не сте ги заличили. Вождът на апачите пръв ще прекрачи прага!

Винету разбра какво исках от него, направи в стаята само една крачка и се спря за минута-две. Не можехме да наблюдаваме лицето му. После той продължи до средата на помещението, тъй че ние имахме възможност да го последваме. До дясната стена стоеше леглото, а до лявата имаше една маса и стол, върху който беше поставено куфарчето на проповедника. Винету се наведе и вдигна от пода някакво въже, захвърлено под масата.

— Това е без всякакво значение! — пренебрежително махна с ръка шерифът.

— Не прибързвайте! — отвърнах му аз.

Апачът закрачи към отворения прозорец, показа се навън и спусна от него въжето, за да измери докъде стигаше то. После го хвърли обратно в стаята, но отново подаде глава навън, за да огледа нещо. След това той пъргаво се метна върху перваза на прозореца, а оттам се спусна по стълбата, която все още бе облегната отвън. Когато се върна при нас, в ръката си държеше кух свредел с къса дръжка.

— Бледоликите нямат нито очи, нито могат да мислят — каза той. — Проповедникът не е бил пиян и не е спал. Имал е както инструменти, тъй и помощник, комуто ги е спуснал ей с това въже. Помощникът му е отишъл да открадне златото. След като свършил тази работа, той върнал инструментите, вързал ги долу под прозореца за въжето, а проповедникът ги изтеглил горе. Ала те не са били здраво стегнати един за друг, така че един от тях изпаднал и останал заплетен във вейките на дивата лоза, обрасла отвън зида. Ето го! Такива инструменти не се пъхат току-така в джобовете на дрехите. Следователно той не го е носил със себе си, когато е побягнал, още повече че бягството му е било толкова бързо и ненадейно. Те са все още нейде тук. Нека бледоликите отново разхвърлят леглото.

Полицаят издърпа една подир друга всички завивки, както и дюшека. Явно че между тях нямаше нищо, на което да не му беше там мястото, нямаше нищо и под кревата.

— Нека бледоликите изпразнят куфара! — нареди след това Винету.

Шерифът заяви, че вече са го правили и не са намерили абсолютно нищо. Освен печатните издания в куфара нямаше нищо друго. Но Винету го взе в ръка, подържа го няколко секунди, усмихна се и ми го подаде. Веднага почувствах, че беше твърде тежък за празен куфар.

— Нека моят брат Шетърхенд измери дълбочината му отвътре и отвън! — подкани ме той.

Измерих с педя дълбочината и разбрах, че куфарът сигурно има двойно дъно. Огледах го и видях, че наистина е така. Измъкнахме вложената част, чиито краища достигаха чак до горния ръб, и изсипахме на пода тайното му съдържание, което се състоеше от шперцове, свредели, пили и други подобни инструменти. Те бяха изработени така, че да заемат колкото е възможно по-малко място. Върхът на едно толкова тясно и тънко длето, което можеше да служи за изваждане на по-дребни винтчета, беше пречупен. Винету внимателно го разгледа и после попита:

— Бледоликите не намериха никакви следи и в стаята, където е било откраднато златото, нали?

— Така е, абсолютно нищо — отвърна шерифът.

— Нека ни заведат там!

Минахме през двора и влязохме в постройката, чиято лицева страна гледаше към улицата, а там отидохме в стаята на Уотър, която беше ъглова, също като моята. В нея имаше повече и по-хубави мебели, отколкото в стаята на проповедника. Гардеробът зееше отворен. Празният, все още завинтен за дъното му сандък се виждаше вътре. Винету се наведе, протегна ръка и няколко пъти разигра насам-натам отворения му капак.

— Всичко това е безсмислено! — заяви Уотър. — Отключих го самият аз, а преди това ключът му не е излизал от джоба ми. Винету бръкна с ръка зад сандъка и затърси нещо там.

— Уф! — възкликна той и като се изправи, ни показа малко остро парченце метал. — Този гардероб не е поставен до стена, а пред някаква врата.

— Така е! — обади се хотелиерът, немалко учуден, понеже също както и в моята стая гардеробът закриваше напълно вратата. Следователно Винету не е имало как да я забележи.

— Отворете стаята, към която води тази врата! — нареди Винету. — Оттам е разкъртена задната стена на гардероба и понеже крадецът не е разполагал с ключа на сандъка, е развинтил шарнирите на капака. По-късно, докато пак ги е завинтвал се е отчупило връхчето на длетото, което намерих. Успял е да вкара винтчетата само наполовина. Усетих го веднага щом бръкнах зад сандъка.

Донесоха ключа. Отидохме в съседната стая и отворихме свързващата врата. Пред нас се показа задната стена на гардероба и веднага забелязахме, че една част от нея е била отстранявана. Гардеробът беше мебел с лека изработка, каквито обикновено се срещат в стаите на хотелите. Дърводелецът бе само заковал дъските на задната му стена, а с помощта на кухия свредел крадецът беше освободил главичките на пироните и така му е било възможно да извади две от дъските. М ние направихме същото, след което пред очите ни се разкри вътрешността на гардероба. Тогава видяхме наполовина завинтените бурми на капака. Всичко беше точно така, както бе казал Винету. Поради липсата на ключ крадецът не беше отворил отпред ключалките на сандъка, а беше развинтил шарнирните панти от задната му страна.

— Това е направо смайващо! — възкликна шерифът.

— Кой би го помислил! — съгласи се с него и Уотър. Хотелиерът сръга леко златотърсача с лакът в ребрата и му подхвърли следната саркастична забележка, която ме накара да се подсмихна:

— Е, мистър Уотър, сега какво мислите за вашата голяма мъдрост? Кой се оказа толкова глупав да се остави на проповедника да го напие така, че в дълбокия си сън да не чуе шума, който в случая е бил неизбежен? Искахте заради мистър Шетърхенд да напуснете хотела ми, чиято репутация е възможно да пострада единствено по вина на вашата глупост. Ако желаете, вървете си, защото никак не държа на такива гости като вас.

Скастреният уестман не обели нито дума. А Винету продължи с обясненията си:

— Крадецът е имал и съучастник, който е стоял долу. Подавал му е златото на части, като най-вероятно го е спускал в някакъв съд, вързан за въже.

— Не му е бил нужен никакъв съд — обади се Уотър. — Цялото злато беше в здраво завързани пакети. Но откъде може да се знае, че е било прехвърлено през прозореца?

Без да продума, Винету посочи към няколко пръснати по пода златни зърна, както и малко златен прах, които водеха към прозореца.

— А-а, някой от пакетите се е отворил! Да, така е! Значи трима души са ме ограбили! Този проповедник, комуто пожелавам дяволът да му вземе душата, и още двама, които не познавам. Ще намеря следите му и ще го преследвам, а спипам ли го, тогава…

Повече не чух, защото Винету сметна, че е направил достатъчно, и си тръгна. Последвах го. Когато долу се канеше вече да свърне към голямото помещение за посетители, с едно движение на ръката аз го възпрях и отново го поведох към стаята на проповедника. Апачът мълчаливо ме придружи. Горе му предадох подслушания от мен разговор. Той внимателно ме изслуша, а когато свърших, по лицето му се появи онази одобрителна усмивка, която винаги толкова много ме удовлетворяваше, и накрая ми каза:

— И сега навярно моят бял брат иска още веднъж да претърси онзи куфар?

— Да, затова дойдохме тук, преди шерифът да ни е изпреварил и да го е конфискувал.

Прелистихме всички книжки и брошури, но без никакъв успех. После отново се заловихме със самото куфарче. Нямаше нито таен джоб, нито някакво друго добре маскирано двойно дъно, но на едно място ленената подплата се беше разлепила и в нея се виждаше направен разрез с нож. Бръкнах вътре и извадих три късчета хартия. Друго нямаше под плата. Първото листче съдържаше само имена, написани едно под друго, а най-отгоре като заглавие се четеше «To the Finding-hole» [50]. Имената бяха следните: Канзас Сити, Канзас Ривър, Рипъбликън Ривър, френч-манс форк, Пайн Блъф, Лодж Поул Крийк, Айрън Маунтън — Чъгуотър Крийк, Лейк Джоун, — Ларами Ривър, Медисин Боу Ривър, Плат Ривър, Суитуотър Ривър, Пасифик Крийк, Биг Сан-ди Крийк, фримонт Пийк, файндинг-хоул.

Второто листче представляваше полица за пет хиляди долара, издадена от Емил Райтер на името на франк Шепард.

Третият къс хартия беше много важен. Написаните върху него редове гласяха буквално:

Признание

Аз, Емил Райтер заявявам под клетва, че завчера следобед в три часа със собствената си пушка застрелях фермера Гай Финел и обещавам при представяне на това писмено признание пред съдия — следователя да не направя никакъв опит да отрека извършеното от мен убийство.

Емил Райтер, Стийлвил.

Отбелязаната отдолу дата сочеше, че редовете са писани почти преди една година. Името на извършителя на престъплението ми напомни за моя учител по музика, за онзи възрастен мил кантор, който беше дал мотета ми за печат. Синът му беше заминал за Америка и се казваше Емил Райтер. Сигурно това бе случайно съвпадение и нямах никаква причина да предположа, че написалият тези редове е именно синът на моя кантор.

Какво ли го беше накарало да документира писмено признанието си? И каква ли причина можеше да има човекът, за когото бе написано, да му го изиска и да го запази, без да съобщи за убийството на властите? Дали настоящият притежател на бележката, проповедникът, беше това лице? Ако наистина бе той, тогава намеренията му едва ли бяха добри. Може би Емил Райтер е бил принуден да подпише и полицата, за да купи с нея мълчанието на свидетеля. Но в такъв случай бе близко до ума предположението, че онзи, който я бе получил, тоест франк Шепард, и пр