/ / Language: Bulgaria / Genre:adventure

Кралят на петрола

Карл Май

Кралят на петрола — това е мошеник, който иска да вземе парите на един банкер. Винету и Олд Шетърхенд попадат на неговите следи. Техни спътници са прочутите уестмани: Хобъл Франк, Леля Дрол и веселия «Детелинов лист» — Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър.

Карл Май

Кралят на петрола

Първа глава

The finders

Онзи, който реши да тръгне за Калифорния по обичайния път от Ел Пасо дел Норте през Рио Колорадо, преди да достигне Тусон, главния град на Аризона, ще мине първо през старата мисия Сан Хавиер дел Бак, намираща се на около девет мили от Тусон. Тази мисия е основана през 1668 година и представлява великолепна постройка, която предизвиква учудването на преминаващите оттам хора, че сред дивите области на Аризона са се натъкнали на такъв разкошен монумент на цивилизацията.

С издигаща се на всеки ъгъл от сградата висока камбанария, фасадата на мисията е богато украсена с фантастични орнаменти. Главният параклис има голям купол, а над зидовете се проточват масивни каменни корнизи, леко издадени напред, назъбени като бойна кула и с изящни украшения. Една постройка, достойна за всеки голям град, за всяка резиденция.

Част от мисията е заобиколена от село, където по времето на нашия разказ живееха около триста индианци от племето папаго. Папагосите бяха, а и до ден-днешен са миролюбиво, трудолюбиво и благоразположено към белите племе, което с помощта на изкуствена напоителна система бе превърнало земите си в много плодородна област. Червенокожите усърдно садяха и отглеждаха ръж, пшеница, нарове, тикви, както и други плодове и храни.

За съжаление тези свестни и трудолюбиви хорица си патеха твърде много от набезите на бялата паплач, която бе избрала Аризона за свое сборище. В тази територия, заобиколена от планини и пустини, все едно че не съществуваха държавно управление и власт. Ръката на правосъдието изобщо не достигаше до там, или пък това ставаше в много редки случаи, и ето защо от Мексико и от Щатите се стичаха стотици и хиляди хора, скъсали веднъж завинаги със законите, за да водят такъв начин на живот, който се основава единствено на най-брутално насилие.

Вярно, че в Тусон се намираха войскови части, които имаха задачата да се грижат за обществената сигурност, но всичко на всичко това бяха две роти и следователно съвсем недостатъчни за един район от 300 000 квадратни километра, още повече че при дадените обстоятелства тези герои бяха радостни, ако престъпната паплач ги оставеше на мира. Едва ли можеше да се очаква някаква помощ от тях. Това беше твърде добре известно на хората, поставени извън закона, и ето защо те проявяваха дързост и нахалство, нямащи равни на себе си. Позволяваха си да се появят в непосредствена близост на Тусон и никой не се осмеляваше да се отдалечи макар и на четвърт час път от града, без да помъкне със себе си цял арсенал от оръжия. Един американски пътешественик описа царящите по онова време порядки по следния начин:

«Най-отчаяните негодници от Мексико, Тексас, Калифорния и другите щати намериха в Аризона сигурно убежище от ръката на наказателните съдилища. Убийци и крадци, главорези и комарджии съставляваха основната част от населението. Всичко живо трябваше да ходи с оръжие и кървавите сцени бяха неделима част от ежедневието. И дума не можеше да става за някакво правителство, а още по-малко за съдебна или военна закрила. Единственото занимание на гарнизона в Тусон беше да се напива и безучастно да гледа какво се върши наоколо. Така Аризона бе може би единствената територия в цялата страна, намираща се под закрилящата егида на цивилизовано правителство, където всеки използваше правосъдието в свой собствен интерес.»

И ето че в Сан Франциско се събраха смели мъже с чувство за чест и законност, за да основат Комитет за сигурност, който отначало трябваше да разгърне дейността си в Калифорния, но скоро и в съседна Аризона почувстваха здравата му десница. Ту на едно, ту на друго място из щата започнаха да се появяват дръзки и смели хора — сами или обединени в цели отряди, за да очистят страната от престъпниците. Те никога не си отиваха, без да оставят след себе си съвсем ясни следи на раздаденото от тях правосъдие.

При папагосите край Сан Хавиер дел Бак се беше заселил един ирландец, който навярно също не беше дошъл в Аризона по някакви особено почтени причини. Беше отворил магазин и твърдеше, че продава всевъзможни стоки, но в действителност от него не можеше да се купи нищо друго освен такова бренди, заради чието производство и продажба той заслужаваше единствено прозвището «отровител». Репутацията му беше такава, че свестните хора не се отбиваха при него и избягваха компанията му.

Беше хубав априлски ден, когато той седеше на една от грубо скованите дървени маси, поставени пред къщата му. Изглежда, бе в лошо настроение, защото потропа с празната си чаша по дъсчения плот и след като никой не се появи веднага, за да му я напълни, се извърна към отворената врата и гневно извика:

— Хей, дърта вещице! Нямаш ли уши? Бренди искам, бренди, разбра ли! Побързай, иначе ще дойда да ти помогна!

При тези думи от къщицата излезе стара негърка с бутилка в ръка и му напълни чашата. Той я изпразни на един дъх и накара жената отново да му налее, като измърмори:

— През целия ден не се мерна нито един посетител! Червенокожите негодници не щат да се научат да пият. И в такъв случай не мине ли някой случаен пътник, мога ей тъй да си седя тук и да си съсипвам собствения стомах!

— Няма седи сам — утеши го старата. — Гости идат.

— Откъде знаеш?

— Видяла.

— Къде са?

— По пътя от Тубак насам.

— О, наистина ли? Кои са?

— Не знае. Стари очи не разпознават лесно. Те ездачи, много ездачи.

При тези думи ирландецът стана и бързо сви зад ъгъла на къщата. Оттам можеше да огледа пътя за Тубак. После пъргаво се върна и подвикна на старата:

— Това са the Finders, ясно ли е, the Finders, и то всичките дванайсетина! Те умеят да пият юнашки, работата ще потръгне! Бързо вътре, трябва да напълним бутилки!

Двамата изчезнаха в къщата. След броени минути в селото влязоха дванайсет ездачи, спряха пред дома му и скочиха от конете, които оставиха свободно да обикалят наоколо. Това бяха мъжаги със запусната външност и дързък вид и тъй добре въоръжени, както тогавашните обстоятелства налагаха всекиму в онези области. Неколцина носеха мексиканско облекло, а другите пък идваха от Щатите, което личеше от пръв поглед. Но всичките имаха едно общо нещо: между тях не се намираше нито един човек, на когото да можеш да се довериш.

Те вдигаха шум и крещяха един през друг, подхвърляха си ругатни, а един от тях се приближи до отворената врата, измъкна револвера си, стреля веднъж към вътрешността на къщата и после извика:

— Хей, Пади! У дома ли си, или не, стари отровителю? Излизай с твоята сярна киселина! Жадни сме!

Както е известно, Пади е шеговито прозвище за ирландците. Кръчмарят се появи, стиснал по една пълна бутилка под мишница, като носеше в ръцете си дванайсет чаши. Той постави чашите на две от масите и докато ги наливаше, отговори:

— Ето ме, мешърс. Вече съм известен за вас. Моята негърка ви видя да идвате. Хайде, пийте и да бъде благословено присъствието ви в моя дом!

— Запази благословиите за себе си, стари мошенико! Който пие отровата ти, върши самоубийство.

— Убий се спокойно, мистър Бътлър! После ще те възкреся с друга бутилка. От седмици не сме се виждали. Как я карахте през това време? Добре ли върви работата?

— Добре? — отвърна Бътлър, като презрително махна с ръка и изля съдържанието на чашата в гърлото си. Неговите другари последваха примера му. — Хич не ни потръгна, мизерна работа като никога досега! Не направихме нито един-единствен удар, за който да си заслужава да говорим.

— Но защо? Нали са ви дали името the Finders, а и самите вие се наричате така. Не си ли отваряхте очите? Мислех си, че днес ще мога да направя с вас добра сделка.

— Което ще рече, че си се канел да купиш от нас очакваната плячка и пак да ни измамиш както винаги. Но този път няма нищо, наистина нищо. От индианците няма какво да вземеш повече, а срещнеш ли някой бял, то и той самият ще е такъв, дето гледа да бръкне в чуждия джоб. И към това се прибавя и Комитетът за сигурност, дано го вземат всички дяволи! Какво право имат тези негодници да ни се бъркат в работата? Какво ги засяга, ако жънем където не сме сели, нали и те не са посели нищо там! Наистина човек вече трябва да е готов да види дулата на няколко двуцевки да надничат иззад всеки храст, край който минава! Но зъб за зъб, око за око! Решили сме безмилостно да бесим всеки, който събуди у нас подозрение, че се числи към Комитета за бдителност. А може би си забелязал тук при теб подобни типове, а, Пади?

— Хмм! — промърмори кръчмарят. — Да не би да очаквате от мен да съм всезнаещ? Нима може по носа на някой човек да познаеш дали бди, или пък като вас коли и беси?

— Не се излагай, Пади! Лесно се различава птичарят от истинската кръвожадна ловджийска хрътка! Тъй е и с хората. Давам ти думата си, че от петдесет крачки ще позная всеки човек, който е член на този комитет. Но да говорим за нещо друго. Гладни сме. Имаш ли месо?

— Няма да се намери дори толкова, колкото да го закрепиш на върха на езика си.

— А яйца?

— Нито едно. И с часове да се скитате из околностите, пак няма да намерите никакво домашно животно за клане, нито дори кокошка. Затова са виновни такива като вас, дето опустошиха всичко наоколо.

— Ами хляб?

— Само царевични питки, а и те трябва тепърва да бъдат изпечени.

— Тогава нека негърката ти започне да ги пече. Самите ние ще се погрижим за прясно месо.

— Вие ли? Та нали вече ви казах, че нищо не може да се намери.

— Пфу! Все пак ние намерихме.

— Какво?

— Един вол.

— Хайде бе! Невъзможно! Че къде ли?

— Малко по-назад по пътя в долината на Санта Крус. Впрочем този вол е от един керван волски коли, който срещнахме, или по-скоро настигнахме и подминахме.

— Керван волски коли? Може би нови заселници?

— Вероятно. Бяха четири коли, всяка от които имаше по четири впрегнати вола.

— А колко са хората?

— Не знам точно. Освен коларите с кервана видях да яздят още неколцина конници. Но колко души е имало вътре в колите, не мога да ти кажа.

— Сигурно сте ги заговорили, а?

— Да. Канят се да отидат чак отвъд Колорадо, а тази вечер ще останат да нощуват тук.

— Тук ли? Хмм! Сър, надявам се да не се случи нещо, което би могло да създаде лоша слава на нашето хубаво селище!

При тези думи кръчмарят направи гримаса и такова движение с ръка, които бяха съвсем недвусмислени.

— Бъди спокоен! — отвърна Бътлър. — Ние умеем да пазим приятелите си. Наистина смятаме да плячкосаме кервана, но това ще стане едва оттатък Тусон. Тук ще си вземем само един вол, защото ни трябва месо.

— Може би с намерението да им го платите! Но на тези хора и през ум няма да им мине да продадат някое от впрегатните си животни.

— Глупости! Ти какво си мислиш, Пади? Ние вземаме, но никога не плащаме. Нали го знаеш. Разбира се, друго е, когато отседнем при теб. Ти си наш съучастник и не само че ти плащаме, но ти позволяваме дори да ни мамиш. Впрочем онези хора няма да ни окажат кой знае каква съпротива. Там имаше четирима воловари, които едва ли трябва да слагаме в сметката, две хлапета на коне и един скаут, нает от заселниците. Единствено от него можем да се опасяваме, но ние дванайсетимата бързо ще се справим със скаута. Той ще получи първия куршум. Както вече казах, не знам какви хора седят в колите, но от оня, който е толкова кекав да се завре под платнището, не можем да очакваме сериозна съпротива. Освен това най-отзад яздеше още някаква скица, за която наистина не съм в състояние да кажа дали е жена, или мъж, макар че беше нарамил пушка, а под палтото си, изглежда, носеше дори и сабя. Заговорих и тази странна птица, но получих много пестелив отговор, който не разбрах. Ако не се лъжа, беше на немски.

— Що за смахната работа! Онзи, който носи сабя по тези места, е откачен и несъмнено човек няма защо да се бои от него. Значи ще нападнете кервана?

— Разбира се.

— Тогава се надявам, че няма да ме забравите и ще направим сделка!

— Естествено. Веднага ще чуеш условията:

Тъй като в този момент старата негърка излезе от къщата, за да обслужи посетителите, двамата приближиха главите си още повече и шепнешком продължиха разговора си. Останалите единайсет души не им обръщаха никакво внимание, приказваха помежду си, вдигайки голям шум, при което тъй усърдно се занимаваха с брендито, че скоро изпразнените бутилки трябваше да бъдат сменени с пълни. Индианците от селището, междувременно тръгнали всеки по своята работа, заобикаляха кръчмата отдалеч. Те се страхуваха от белите, вдигащи такава врява, защото от опит знаеха, че е по-добре да стоят по-настрана.

И наистина имаха пълно основание. Ирландецът беше нарекъл дванайсетте ездачи the Finders. Под това име бе станала известна една разбойническа банда, от която всички се страхуваха. От дълго време тя се подвизаваше из Южна Аризона и си бе спечелила зловеща слава. Появяваше се ту тук, ту там, а често, разделена, едновременно връхлиташе различни селища и тъй като членовете й имаха много добри коне, тя бе толкова бърза, че все още никой, дори и мъжете от Комитета за бдителност, не беше успял да спипа някой от хората й. Finder означава човек, който намира, но в случая думата навярно по-скоро би трябвало да се преведе с изобретателен и находчив търсач, който винаги намира каквото търси, защото наистина никак не беше лесно да им се изплъзне каквато и да било плячка.

Изведнъж шумът пред кръчмата стихна и всички погледи учудено се насочиха към трима нови посетители. Видът на тези трима мъже наистина оправдаваше смайването на всеки, който ги виждаше за пръв път. Те скочиха от седлата и се отправиха към една от свободните маси, както изглеждаше, без да обръщат внимание на присъстващата компания.

Първият от тях беше дребно топчесто човече. Изпод плачевно провисналата периферия на филцовата му шапка, чиито цвят, възраст и форма никак не беше лесно да се отгатнат и биха представлявали немалка главоблъсканица дори и за най-проницателния човек, се виждаше гъста гора от сплъстената сиво-черна четина на брадата и мустаците, сред която надничаше нос със заплашителни размери, способен да служи на всеки слънчев часовник като колче, по чиято сянка се определя времето. В резултат на описаната буйна растителност освен този тъй разточително сътворен обонятелен орган от останалите части на лицето се виждаха само две малки умни очички, които, изглежда, бяха надарени с изключителна подвижност и в този момент с израз на дяволито лукавство оглеждаха «отровителницата» на ирландеца, но скритите погледи, които хвърляха, бяха отправени всъщност към дванайсетте Търсачи.

Описаната горна част от човечето бе положена върху едно тяло, което оставаше напълно скрито до коленете, защото беше навлечено със стара ловджийска шуба от козя кожа, шита очевидно за някоя значително по-висока персона. Цялата кръпка до кръпка и шев до шев, шубата придаваше на дребното човече вида на дете, което ей така, на шега, се е намъкнало в спалния халат на дядо си. Изпод тази прекалено дълга връхна дреха се подаваха две слабички сърповидни крачета, напъхани в разръфани легинси с толкова години на гърба си, че сигурно бяха окъсели на човечето още преди две-три десетилетия и сега позволяваха подробно да се огледат чифт ботуши, изработени по индиански маниер, в които при случай на нужда притежателят им можеше цял да се побере. Стъпалата му имаха онези изключителни размери, които оправдават названието крачища. В ръката си той държеше едно пушкало, което по-скоро приличаше на тояга, отсечена нейде в гората. Не се виждаха оръжията, които вероятно носеше затъкнати в пояса си, защото ловната кожена шуба ги скриваше.

Ами конят му? Това не беше кон, а муле, но очевидно толкова старо, че родителите му сигурно са живели малко след потопа. Козината по дългите му уши, които то въртеше като крила на вятърна мелница, беше опадала. Навярно вече от доста дълго време гривата му не съществуваше. Опашката му се състоеше само от голото чуканче и десетина косъма, които скучаеха по него и на всичко отгоре животното бе толкова кльощаво, че направо бе страшно за гледане. Но очите му бяха светли и живи като на младо жребче и имаха такъв израз, който поне у познавачите предизвикваше респект.

Другият, който последва дребосъка към масата, беше не по-малък оригинал от него. Дълга като върлина, ужасно мършава и съсухрена, кокалестата му фигура бе силно приведена напред, тъй че създаваше впечатлението, сякаш за очите му нямаше никаква друга перспектива, освен да се взират в двете стъпала, с които завършваха краката му, чиято дължина можеше да изплаши всеки човек. Над грубите си и здрави ловджийски обувки той бе закопчал чифт кожени гамаши, които покриваха и доста голяма част от бедрата му. Горната част от тялото му беше облечена в тесен елек, пристегнат с широк колан, в който и по който бяха затъкнати или висяха заедно с ножа и револвера най-различни дребни необходими предмети. Широките му кокалести рамене бяха загърнати с вълнено одеяло, чиито нишки едва-едва се държаха една в друга, а на късо подстриганата му глава се мъдреше нещо, което не беше нито кърпа, нито фуражка, нито пък някаква друга шапка — определението му изглеждаше съвсем невъзможно. През рамо носеше стара дълга пушка тип райфъл, която отдалеч изглеждаше като парче маркуч, завързано за цепеница.

Последният от тримата беше почти също толкова дълъг и слаб като втория. Около главата му беше увита подобно на тюрбан голяма кърпа с тъмен цвят, а самият той беше облечен с червена хусарска куртка, заблудила се в Далечния запад по някакъв необясним начин, и с дълги ленени панталони, напъхани в гумени ботуши, на които бе поставил две грамадни шпори. В колана му бяха затъкнати два револвера и един нож от най-добрата кингфилдска стомана. Пушката му беше една от онези двуцевни кентъкийски карабини, които в ръцете на притежателя си никога не засичат, нито пък пропускат целта. Решим ли да потърсим във физиономията на този човек някаква особеност, ще ни направи впечатление много широката уста, която имаше. Изглежда, нейните ъгълчета изпитваха голяма симпатия към ушите му и се приближаваха до тях най-доверчиво. При това чертите на лицето му излъчваха безкрайна чистосърдечност. Изобщо този симпатяга несъмнено беше човек, у когото нямаше никакъв фалш.

Последните двама имаха коне, които навярно бяха преодолели много трудности и несгоди, но можеха да издържат далеч по-голямо напрежение.

След като тримата насядаха и кръчмарят се приближи до тях и ги попита какво ще желаят, дребосъкът се осведоми:

— Какво имаш за пиене?

— Бренди, сър — отговори ирландецът.

— Дай ни три чаши, щом нямаш нищо друго!

— Че какво друго да имам тук? Да не би да искате да пиете шампанско? Нямате вид на хора, които могат да го платят.

— Да, за съжаление, за съжаление — каза скромно човечето и се усмихна. — А пък ти съвсем ми приличаш на човек, който има тук на склад неколкостотин хиляди бутилки шампанско.

Кръчмарят се отдалечи, донесе поръчката и после отново седна при Търсачите. Дребосъкът поднесе чашата към устните си, опита брендито, изплю го и изля съдържанието на чашата на земята. Двамата му спътници последваха неговия пример, а онзи с хусарската куртка разчекна още повече широката си уста и се обади:

— Пфу, по дяволите! Струва ми се, че този ирландски мошеник иска да ни вкара в гроба с брендито си! Не си ли на същото мнение, Сам Хокинс?

— Йес — отвърна дребосъкът. — Ама няма да успее. Ние тримата понасяме и къде-къде по-силна отрова, още повече че тая няма да я пием. Ами как пък ти хрумна да го наречеш «ирландски мошеник»?

— Как ми е хрумнало ли? Well! Онзи, който още от пръв поглед не разбере, че е ирландец, е такъв глупак, какъвто и със свещ да търсиш, пак няма да намериш.

— Много си прав! Но мен страшно ме учудва, че именно ти още от пръв поглед позна в него ирландеца, хи-хи-хи-хи!

Това «хи-хи-хи-хи!» беше много особен смях, при който в очичките на дребосъка се появяваха весели искрици и изглеждаше сякаш той се смее само за себе си. Звучеше като смях, станал вече привичка.

— Да не би да искаш да кажеш, че иначе съм глупак? — попита другият.

— Иначе ли? Защо само «иначе»? Не, Уил Паркър, ти винаги, винаги си бил такъв! Още преди петнайсет години ти казах, че си грийнхорн, такъв грийнхорн, какъвто няма равен на себе си. Няма ли да ми повярваш най-сетне?

— Не — заяви събеседникът му, без тази обидна дума ни най-малко да го смути. — След петнайсет години човек не е вече грийнхорн.

— Общо взето, да. Но онзи, който дори за петнайсет години не е научил нищо, той все още е и ще си остане грийнхорн, ако не се лъжа. И именно фактът, че не проумяваш това, е най-убедителното доказателство, че и до ден-днешен си останал грийнхорн. А какво ще кажеш за онези дванайсет джентълмени, дето ни зяпат толкоз любопитно?

— Не много добри неща. Виждаш ли как се смеят? На теб се смеят, стари Сам.

— На мен ли? От къде на къде?

— Защото няма да намериш човек, който да може да те гледа, без да се разсмее.

— Радвам се, Уил Паркър, страшно се радвам. И това спада към многото предимства, които имам пред теб. Щом някой ти хвърли поглед, му иде да се разплаче, горко да се разплаче, защото просто представляваш толкова тъжна гледка, съвсем тъжна гледка, хи-хи-хи-хи!

Изглежда, Сам Хокинс и Уил Паркър постоянно поддържаха в отношенията помежду си подобни развеселяващи спорове. Но никой не се сърдеше на другия. Третият беше мълчал досега. Ето че в този момент той бавно подръпна нагоре смъкналите се гамаши, за да му стане по-удобно, изпъна дългите си крака далеч пред себе си и след като по слабото му кокалесто лице се плъзна иронична усмивка, каза:

— Тези джентълмени не знаят какво да мислят за нас и какво да правят. Шушукат ли си, шушукат и пак доникъде не стигат. Ама отбрано общество, няма що… нали, Сам Хокинс?

— Да — кимна дребосъкът. — Остави ги да си блъскат главите, Дик Стоун! Затова пък ние знаем толкоз по-добре какво да мислим за тях. Нехранимайковци са, нали, стари Дик? ,

— Йес. Много ми мирише, че ще трябва малко да си поговорим с тях.

— И аз тъй мисля. Но не само ми мирише, а дори смятам и за сигурно, че юмруците ни ще се срещнат с носовете им. Това са тъкмо дванайсетимата, на чиито следи се натъкнахме.

— И които са тръгнали подир кервана, за да го наблюдават тайно.

— После един от тях се приближил до хората и ги разпитал. Това ми се струва подозрително, много подозрително! Я ми кажи, Уил, чувал ли си някога нещо за Търсачите?

— Дали съм чувал? — отзова се Паркър. — Навярно си изгубил паметта си, стари Куне, а? Та нали ти самият често си говорил за тях!

— Well, много добре го знам. Попитах само, за да разбера дали ти като грийнхорн най-сетне си се научил да внимаваш, когато с теб разговарят опитни хора. Значи все още помниш колко са на брой Търсачите?

— Дванайсет.

— Ами колко лица виждаш да седят ей там, скъпи Уил?

— Тринайсет — засмя се разведрено Паркър.

— Извади кръчмаря от сметката, глупако!

— Значи са дванайсет, а казват, че Търсачите също били дванайсет — отговори Паркър с непоклатимо спокойствие.

— Следователно…? Продължавай!

— Следователно може да се предположи, че може би са Търсачите.

— Така е, почитаеми Уил. Страшно ги подозирам, че са те. Предводителят им се казвал Бътлър. Все ще разберем дали сред тях се намира някой ескуайър (В случая почетна титла на кметове, адвокати, мирови съдии (ирон.) Б. пр.) с подобно име.

— Те пък ще вземат веднага да ти кажат!

— Не се безпокой! Ние възбудихме вече любопитството на тези джентълмени. По върховете на носовете им познавам, че скоро някой от тях ще дойде при нас да ни интервюира. Само не им давайте никакви сведения. Любопитен съм да видя как ли ще я подхванат тази работа.

— Във всеки случай не и любезно — каза Дик Стоун. — Ама и ние ще ги отрежем на бърза ръка не особено префинено.

— Защо? — попита Сам Хокинс. — Да не би да искаш да кажеш, че ще проявим грубост?

— И то каква!

— И през ум не ми минава! Ние тримата носим едно почтено име — the leaf of trefoil, Детелиновия лист, и не бива да го посрамваме. Известни сме като трима неразделни джентълмени, които са се прочули с това, че обикновено с хитрост и учтивост постигат повече, отколкото с грубост и насилие. И в този случай трябва да бъде тъй и само тъй.

— Well, но тогава тези типове ще си помислят, че се страхуваме от тях!

— Нека, нека си помислят, стари Дик. Извършат ли тази грешка, много скоро ще разберат, че са се лъгали, лъгали са се, и то как! Хи-хи-хи-хи! Детелиновия лист и страх! Мога да се закълна, че ще се спречкаме с тях. Искат да нападнат кервана, а ние не можем да го допуснем. И тъй, нека засега си мислят, че се страхуваме. Не след дълго ще разберат, че са се заблуждавали.

— Искаш да се бием с тях?

— Не.

— Но все пак, ако се окажат Търсачите, ще ги обезвредим, нали?

— Да.

— Едва ли ще стане без схватка!

— Мислиш ли? Пфу! Ей на този стар Кун — при тези думи той самодоволно посочи към себе си, — от време на време му хрумват някои мисли, които са по-добри от удари с нож и пушечни изстрели. Обичам да си правя шеги, а ако чрез тях постигам и някакво предимство пред противниците си, толкоз по-добре. Не ми се иска да проливам кръв. Човек може да надделее над враговете си и без да ги убива. В това отношение имам от кого да вземам пример.

— Много добре знам от кого вземаш пример.

— Наистина ли? Е, от кого?

— От Олд Шетърхенд, Олд Файерхенд и Винету, прочутия вожд на апачите. И тримата не проливат никога и капка човешка кръв, освен ако е съвсем наложително.

— Well, така е и въпреки това са известни и прочути като тримата най-големи герои на Запада. И аз искам да постъпвам така, да следвам примера им.

— И навярно също да станеш герой, а, стари Сам? — попита Уил Паркър с шеговито-ироничен тон.

— Мълчи, грийнхорн такъв! Сам Хокинс знае много добре какво представлява и с какво може да се справи. Нима не видя как излязох срещу две дузини индианци?

— Йес.

— А как чрез хитрост съм постигал успехи там, където петдесет, че и повече храбри уестмани биха се провалили и биха изгубили живота си?

— Йес. Истината не бива да се отрича. Юначага и половина си. Сам, дяволски голям хитрец си и мнозина са били принудени скъпо да заплатят грешката си, че са те взели за глупав.

— Well, тогава навярно и с тези дванайсетимата ще се справя, без да се окаже необходимо да им разцепвам на две главите или пък с куршумите си да им правя дупки в телата.

— Значи с хитрост?

— Йес.

— А каква?

— Още не знам, но ще се изясни. На първо време трябва да се преструваме, ще се държим като съвсем неопитни хора, нека ни се смеят.

— Като грийнхорни ли?

— Да, ще се правим на грийнхорни, което, разбира се, за теб, Уил Паркър, ще бъде много лесно, понеже наистина си такъв. Вижте ги само как се смеят на моята Мери, на мулето ми!

— Ама не е кой знае каква красавица, Сам!

— Красавица ли? Глупости! Грозно добиче е тя, едно невъзможно грозно добиче! Но въпреки това не бих я разменил и срещу хиляда най-благородни коня. Тя е умна, опитна и разбрана като… като… е, ами като Сам Хокинс, нейният господар, и стотици пъти ми е спасявала живота. Ама и аз никога не съм я изоставял в беда и ако изпадне в опасност, за нея бих рискувал и живота си. Моята Мери си е просто моята Мери, единствена и ненадмината, с която не може да се сравнява никое друго добиче. Но иначе си е опърничав, проклет и подъл звяр, с който човек би постъпил най-добре, ако го застреля на място.

— Значи съвсем прилича на твоята Лиди! — подхвърли Дик Стоун.

— Ех, ами какво да кажа за Лиди! — кимна Сам, при което малките му очички заблестяха и той погали с длан своята стара и странна пушка. — Лиди ми е също тъй скъпа като Мери. Не е засичала нито веднъж, никога не ме е изоставяла. Колко често са зависели от нея и свободата, и животът ми и тя винаги е изпълнявала дълга си. Вярно, че си има своите капризи, и то големи капризи, и който не ги познава, може да си изпати. Но аз ги знам, разучавал съм ги тъй, както лекарят изследва многовърхия цирей. Много добре знам нейните предимства и слабости, както и на кое място трябва да я помилвам и погаля, за да й поддържам доброто настроение. Няма да се разделя с нея, докато съм жив, а ако сте при мен, когато някога умра, направете ми услугата да ме погребете в земята заедно с моята Лиди. Тя никога не бива да попада в ръцете на друг, който няма да я познава и обича. Мери, Лиди, Дик Стоун и Уил Паркър, това са четирите същества, които са ми скъпи на сърцето. Освен тях не обичам и не притежавам нищо друго по целия широк свят.

Издайническа влага замени толкова веселите искрици, играли доскоро в очите му, но той бързо прекара двете си длани по тях и с предишния си бодър глас каза:

— Я вижте, онзи, дето толкоз тайно си шушукаше с кръчмаря, стана. Най-вероятно ще дойде при нас, за да ни поднася. Well, комедията може да започва, но само не ми я разваляйте!

Човек не бива да се учудва, а още по-малко пренебрежително да се усмихва на това, че Сам Хокинс беше дал такива галени имена на пушката и мулето си и че говореше за тях с такава нежност. Уестманите от старата гвардия (за съжаление тези хора са изчезнали с изключение на малцина, които могат да се преброят на пръсти) бяха съвсем друг вид хора, различаващи се от последвалата ги пасмина. В случая под понятието «пасмина» не се имат предвид само морално пропаднали люде. Тук тази дума е употребена в по-друго значение от обикновено. Ако някой милионер, банкер, офицер, адвокат, а защо не и самият президент на Съединените щати тръгне за Запада, въоръжен със съвременните оръжия за масово изтребление, страхливо пазен и охраняван от многобройна свита, за да не би някой комар да го ухапе по мазолите, и от сигурно място «опушка» стотици глави дивеч, без да има нужда от месото им, тогава истинският уестман ще причисли и този високопоставен и изискан господин към «rabble», тоест към споменатата пасмина. Индианецът, уестманът, който си разбира от занаята, «правеше месо» само ако се нуждаеше от него. Той улавяше необходимия му кон от стадото диви мустанги, на него му беше известно годишното време, когато бизоните се преселваха от юг на север и когато се връщаха, знаеше през кои местности минаваха, и ходеше на лов за тези животни само за да има какво да яде. Тогава се срещаха стада мустанги от пет хиляди глави. По онова време бизоните заливаха прериите по двайсет, трийсет, че и повече хиляди наведнъж. Къде отидоха тези огромни стада? Изчезнаха! Никъде из саваните няма да срещнеш нито един мустанг. Избити, унищожени! Високо горе в Националния парк сега се «пазят» или «закрилят» шепа бизони. Тук-там в някои зоологически градини все още могат да се видят отделни екземпляри, но в прериите, които по-рано бяха населявани от милиони бизони, те са вече измрели. Индианецът загива физически и морално, а истински уестмани могат да се видят само по илюстрациите в книгите. За всичко това е виновна онази «пасмина», както я наричат траперите и скватерите. Не казвайте, че причината била в настъпването на цивилизацията. Цивилизацията няма за задача да избива и унищожава. Колко често след като беше построена железопътната линия Юниън Пасифик са се събирали компании от стотици и повече «джентълмени», за да предприемат ловни излети, въоръжени с най-новите модели пушки! Те отпътуваха с влака на запад, караха машиниста да спира насред прерията и от безопасните си места във вагоните стреляха по преминаващите стада бизони. После продължаваха нататък, изоставяйки животинските трупове да се разлагат, и се хвалеха, че били прерийни ловци и си били направили страшно удоволствие. При това на всяко убито животно се падаха по десетина, че и повече, само ранени, които с мъка и при големи болки продължаваха да се влачат, докато по-късно загинеха нейде от окаяна смърт. Индианецът с безсилен гняв гледаше отдалече как го лишават от препитанието му, как го обричат на глад, но нищо не можеше да направи. Оплачеше ли се, изсмиваха му се в лицето, започнеше ли да се защитава, избиваха го също като бизоните, на които той гледаше като на своя собственост и затова ги щадеше.

Съвсем иначе постъпваше истинският уестман, някогашният ловец. Той не убиваше повече животни, отколкото имаше нужда да преживява. Бореше се за необходимото месо с опасност за живота си. Осмеляваше се да навлезе с коня си сред стадото бизони. Мереше сили с мустанга, който искаше да улови и укроти. Безстрашно излизаше дори срещу сивата мечка. Животът му представляваше една непрестанна, но рицарска борба с враждебни обстоятелства, с враждебни животни и враждебно настроени… хора. При това, ако не искаше да бъде «очистен», той трябваше да се осланя на самия себе си, на своя кон и на своята пушка. Затова конят му беше приятел, а пушката приятелка. Често не един ловец е рискувал живота си за своя кон! А с каква любов се привързваше към карабината си, към онзи мъртъв и бездушен предмет, на който въпреки това в благодарността си неговата фантазия му приписваше и придаваше душа! Той ходеше гладен и жаден, но най-напред гледаше да има храна и вода за коня му, а преди да помисли за себе си, полагаше първо грижи за своята пушка. Даваше им ласкави имена, а когато се разположеше да лагерува съвсем сам в тревата на прерията или върху мъха на вековната гора, им говореше като на живи хора. Именно към този вид уестмани спадаше и Сам Хокинс. Суровият живот из дивите пущинаци не бе покварил сърцето му и той си беше останал с чувствителна душа, но и изключително голям хитрец.

Случи се точно онова, което беше очаквал — след като се изправи, Бътлър се приближи и с господарски маниер се изтъпанчи пред масата, на която седяха тримата. Без да поздрави, с подигравателен тон той им каза:

— Каква прелестна гледка представлявате бе, хора! Струва ми се, че сте трима извънредно странни, извънредно смешни близнаци!

— Йес — кимна Сам много сериозно и скромно.

Това признание прозвуча толкова смешно, че Бътлър гръмко се разсмя. Докато спътниците му все още пригласяха на смеха му, той продължи:

— Всъщност кои сте вие?

— Аз съм първият — отговори Сам.

— Аз вторият — добави Дик Стоун.

— А аз пък третият — обади се Уил Паркър.

— Първият, вторият, третият! Какво е това? — попита Бътлър, който не разбра веднага какво имаха предвид.

— Е, ами близнаците поред естествено! — отвърна Сам с изключителна чистосърдечност в гласа.

Тези думи бяха последвани от втори залп смях. Бътлър беше бит и затова сърдито се тросна на дребосъка:

— Я стига тъпи вицове! Свикнал съм да разговарят с мен сериозно. Вижда се, че не сте близнаци. Исках да чуя имената ви. Хайде, цял съм в слух!

— Казвам се Гринъл — малодушно отговори Сам.

— Аз Бери — призна изплашено Дик.

— А аз съм Уайт — страхливо промълви Уил.

— Гринъл, Бери и Уайт — каза Бътлър, — имената ви знам вече, а сега ми кажете и с какво се занимавате!

— Трапери сме — заяви Сам Хокинс.

— Трапери? — захили се Бътлър. — Хич не ми приличате на хора, хванали някога бобър или ракун!

— Ами ние наистина все още не сме — скромно призна дребничкият Сам.

— Аха, още не сте! Значи тепърва се каните да уловите?

— Йес.

— Добре, много добре! И откъде идвате?

— От Кастровил.

— Какво правихте там?

— Имахме магазин за облекло. Тримата бяхме създали съдружническа фирма.

— Тъй, тъй! Навярно не ви потръгна, а?

— Йес. Взехме, че банкрутирахме. Давахме твърде много заеми, кредити, а нищо не получавахме.

— Правилно, правилно! Хората веднага са разбрали, че банкрутът не ви мърда. Значи търговци на облекло, а може би дори и шивачи. Трима шивачи, които от некадърност са фалирали и после дошли до изключително мъдрата идея пак да се позамогнат като трапери! Чухте ли ги?

Този въпрос той отправи към съучастниците си, които с иронично задоволство следяха разговора. За трети път те избухнаха в смях. Обаче привидно разгневен, Сам Хокинс извика:

— От некадърност ли? Страшно се лъжеш, сър. Добре знаехме, как стоят нещата. Естествено от фалита трябваше да влезе нещо и в нашите джобове, иначе нямаше да го допуснем.

Сам разтвори ловната си шуба от козя кожа, потупа широкия колан, откъдето се разнесе металически звън, и гордо добави:

— Тук са парите, сър.

Лицето на Бътлър придоби изражението на граблива птица, която дебне плячката си, и с възможно най-непринудения тон той попита:

— Имате пари? Тогава наистина сте се оказали по-умни, отколкото изглеждате. И колко спечелихте от банкрута?

— Над две хиляди долара.

— И ги носите у себе си?

— Йес.

— Цялата сума?

— Йес.

— През цялото си пътуване из тези несигурни места?

— Пфу! Нали имаме оръжия.

— Те дяволски малко ще ви помогнат. Ако например дойдат Търсачите, ще ви изпразнят джобовете и на тримата, преди да намерите време да си отворите очите. Защо не сте предпочели да поверите парите си на някоя банка?

— Така смятаме да направим.

— Къде?

— В Прескът.

— Нагоре ли мислите да отидете?

— Йес.

— Като трапери?

— Йес.

— Та имате ли капани?

— Не.

— И откъде ще ги вземете?

— Ще ги купим в Прескът.

— Небеса! Ама що за хора сте! И какво мислите да ловите там горе?

— Бобри и… и… и… — Сам смутено замлъкна.

— И… и какво друго? — настоя Бътлър.

— Сиви мечки.

При този отговор откъм другите маси долетя един наистина хомеричен смях. Бътлър също се разсмя, и то така, че му потекоха сълзи и едва можа да си поеме дъх. След като донякъде се поуспокои, той каза:

— Гризли искате да ловите с капани, гризли, които са високи по девет стъпки, а и сигурно тежат по девет центнера! Ще ги ловите с капани?

— Защо не? — навъсено изръмжа Сам. — Стига само капаните да са достатъчно големи и здрави!

— Но няма капани за гризли, а няма и да има!

— Тогава в Прескът ще поръчаме на някой ковач да направи.

— Как?

— Ние ще му обясним.

— Вие, тримата шивачи? Стига, малкия, стига, шишко, иначе ще се задуша! — Той отново избухна в гръмогласен смях и едва след известно време успя да продължи: — А дори и тази работа с гризли да беше възможна, човек пак може да се пръсне от смях само защото се каните да отидете чак до Прескът, за да ловите бобри.

— Всъщност няма да ги ловим в Прескът. Там ще купим примките и капаните. После ще продължим към Хила и към реката Сан Франциско.

— В която има не повече от педя вода. Е, откъде ще се вземат тогава бобрите?

— Остави я тая грижа на нас, сър! Чел съм една книга, в която е писано всичко, има и за бобрите.

— Хубаво, хубаво, чудесно! Щом сте толкоз умни да се ръководите по някаква си книга, тогава няма какво повече да говорим. Пожелавам ви да хванете толкова много бобри и мечки, колкото ви душа иска. Но там ще намерите и нещо друго.

— Какво?

— Диви индианци, които ще ви дебнат ден и нощ, за да ви нападнат.

— Ще се отбраняваме.

— Да не би с вашите оръжия?

— Йес.

— Например с ей това твое пушкало?

— Йес.

— Мътните го взели, тогава ще извършите невероятни подвизи. Я ни покажи тази тояга! Непременно трябва да я огледаме по-подробно.

Той взе пушката от ръката на Сам Хокинс и отиде с нея при своите съучастници, които се заеха да я разглеждат, пускайки най-груби шеги. И Дик Стоун бе принуден да покаже своята райфъл и пожъна същите подигравателни овации. После, след като върна пушките, Бътлър каза:

— Мешърс, бях много несправедлив към вас и затова трябва да ви помоля за извинение.

— Защо да си бил несправедлив?

— Защото за малко щях да ви взема за едни други хора.

— За какви други хора?

— За Детелиновия лист.

— Детелиновия лист ли? Тия пък кои са?

— Това са трима прочути ловци, които са неразделни и затова ги наричат Детелиновия лист. Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър.

— Ти познаваш ли ги?

— Не, там е работата, че не ги познавам, иначе нямаше да се изложа на опасността за малко да ви сбъркам с тях.

— Но поне би трябвало да знаеш как изглеждат!

— Та аз знам. Сам Хокинс е също тъй дребен и възпълен като теб, а както разправят, и другите двама били тъй мършави и високи като спътниците ти. Освен това обикновено Сам носел кожена ловна дреха, която била кръпка до кръпка, тъй че никаква индианска стрела не можела да я прониже. Ти също имаш подобна шуба. Това е само случайно съвпадение, но все пак за кратко време ме заблуди. Сега наистина знам как стоят нещата. Детелиновия лист не е фалирал при търговия със стари дрехи, а сигурно има и съвсем други, много по-добри коне от вашите. Пък и никога няма да се докосне до такива допотопни пушкала като вашите. Но понеже човек трябва да е извънредно предпазлив, а и както разправят, особено Сам Хокинс бил голям хитрец, ще взема допълнителни мерки за сигурност. Чувал съм, че някога Уил Паркър бил скалпиран и затова носел перука. И тъй, нека мистър Бери и мистър Уайт ми покажат главите си!

Значи Бътлър все още не се чувстваше съвсем спокоен. За щастие той беше погрешно осведомен. Не Уил Паркър, а Сам Хокинс бе имал ужасното нещастие да бъде скалпиран. Стоун и Паркър доброволно свалиха шапките си. Бътлър зарови ръка в косите им, убеди се, че бяха истински, и каза:

— All right, значи сте трима шивачи и заради вас самите се надявам, че умеете да боравите с пушките си също тъй добре, както по-рано и с вашите шевни игли!

— Бъди спокоен! — обади се Сам твърде самоуверено. — Каквото речем да улучим, улучваме го!

— Наистина ли?

— Наистина!

— Обзаложи се, обзаложи се и стреляйте! — зашепнаха му най-близкостоящите до него хора.

В Запада, където почти всеки мъж е добър стрелец, никой никога не пропуска удобен случай да участва в състезание по стрелба със сключване на облози. Стрелците обичат да мерят сили помежду си. Славата на победителя бързо се разнася от уста на уста, а и често залаганите суми са твърде големи. И ето че в този случай не само се предлагаше възможност за обзалагане, но и за едно забавно състезание по стрелба. Навярно тримата шивачи не се бяха научили да боравят с пушките си, а тъй като и оръжията им нищо не струваха, щеше да падне голям смях, ако успееха да склонят тримата мъже да им покажат своето «изкуство». Ето защо, за да подтикне Сам към участие, Бътлър се обади със съмнение в гласа:

— Е, да, да улучиш с шевната игла ръкава на някое палто, това може дори и слепец, но да стреляш, да стреляш е съвсем друга работа. Ти вече стрелял ли си някога, мистър Гринъл?

— Йес — отговори дребосъкът.

— По какво?

— По врабчета.

— С тази пушка?

— Не, с една цев, от която се издухват топчета и малки стрели.

— С цев ли? — Бътлър силно се разсмя. — И си мислиш, че и с пушката ще си добър стрелец?

— Защо не? Прицелването си е прицелване!

— Тъй ли? Ами на какво разстояние можеш да улучваш целта?

— Сигурно дотам, докъдето стига куршумът.

— Да речем, на двеста крачки?

— Well!

— Това е горе-долу ей до там, до следващата къща. Мислиш ли, че ще можеш да я улучиш?

— Къщата ли? — попита Сам и направи обидена физиономия. — Та нея и слепец ще я улучи, също както ръкава на дрехата с иглата!

— Да не би да искаш да кажеш, че целта трябва да е по-малка?

— Йес.

— И горе-долу колко да е голяма?

— Колкото дланта ми.

— И ти мислиш, че ще улучиш такава цел с туй твое пушкало?

— Йес.

— Глупости! Още при първия изстрел тази цев ще се пръсне, а дори и да издържи, тя е толкова изкривена, че куршумът й ще завие зад ъгъла на къщата и никога няма да отиде в права посока.

— Ами нека опитаме!

— Ще се обзаложим ли? Нали имаш пари.

— Не само пари, ами и желание.

— Колко залагаш?

— Колкото и ти.

— Значи един долар.

— Съгласен.

— Облогът е сключен! Но няма да стреляме по онази къща, защото сигурно собственикът й няма да ни позволи, а…

— Стреляйте по моята! — прекъсна го кръчмарят. — На задната и стена ще залепя парче хартия, голямо колкото дланта ми. То ще бъде целта.

Предложението му беше прието. Всички се отправиха към задната страна на постройката. Залепиха хартията и после Бътлър отброи двеста крачки. Той заложи един долар и Сам последва примера му. След това хвърлиха жребий, за да видят кой ще стреля пръв. Жребият се падна на Бътлър. Той застана на чертата, където бе измерено определеното разстояние, набързо се прицели, натисна спусъка и улучи хартията.

После дойде ред на Сам. Той разкрачи кривите си крачета колкото му беше възможно повече, вдигна своята Лиди в положение за стрелба, приведе се силно напред и взе да се цели доста продължително. В тази поза той приличаше на фотограф, навел се под черното покривало на своя апарат, за да фокусира обекта, който иска да снима. Всички се разсмяха. И ето че най-сетне изстрелът проехтя, Сам отхвръкна настрана, изпусна пушката и се хвана за дясната си буза. Смехът се превърна буквално в тържествуващ рев.

— Ритна ли те пушкалото, може даже и зле да те удари, а? — попита Бътлър.

— Йес, дори беше хубав шамар! — отвърна плачевно дребосъкът.

— Значи това чудо здравата рита. Изглежда ми по-опасно за самия теб, отколкото за другите хора. Я да видим дали си улучил!

По хартията не се забелязваше никаква следа от куршума на Сам. Дълго търсиха наоколо, докато най-сетне един от хората на Бътлър, който беше отишъл настрани, избухна в силен смях и подвикна на останалите:

— Елате насам! Ей го къде е на, който иска, да го види. Елате при мен! От дупката тече бренди!

На около десетина крачки встрани от къщата бе поставено буре, пълно с бренди. Куршумът беше отлетял натам и сега се виждаше как от току-що пробитата дупка съдържанието на бурето шуртеше на земята във вид на дебела колкото човешки пръст струя. Избухналият в този миг кикот, изглежда, нямаше намерение скоро да утихне. Но кръчмарят започна да ругае и проклина и настоя за обезщетение. Успокои се едва след като Сам обеща да му заплати исканата сума. После той заби един тънък дървен клин в дупката, за да я запуши.

— Дори къщата не успя да улучиш! — подвикна Бътлър на смаяния дребосък. — Нали ти казах, че куршумите ти ще завиват покрай всички ъгли на постройката. Доларът е мой. Ще рискуваш ли, мистър Гринъл, да заложиш още един?

— Йес — отговори Сам.

С втория си изстрел той улучи поне къщата, но съвсем долу, в самия ъгъл, докато целта се намираше горе в средата на стената. Така той стреля още четири-пет пъти, без да се приближи повече до хартията, и загуби също толкова долара. Това го ядоса и той извика:

— Става все така само защото залагаме едва по един долар. Мисля, че ако увеличим залога, ще мога по-добре да се целя.

— Нямам нищо против — засмя се Бътлър. — Колко залагаш?

— Колкото и ти?

— Да речем, двайсет?

— Йес.

Сам загуби и тези двайсет долара и ги загуби, защото пак улучи долу точно в същия ъгъл. Бътлър прибра парите и попита:

— Ако желаеш, да опитаме още веднъж, мистър Гринъл?

При тези думи той намигна на хората си тайно и самодоволно.

— Йес — отвърна Сам. — Все някой път трябва да успея.

— И аз така мисля. На колко?

— На колкото искаш.

— Петдесет долара.

— Йес.

— Или, да речем, по-добре на сто?

— Това е твърде голяма сума. Наистина съм убеден, че този път най-сетне ще улуча, но ми е жал да ти взема толкова пари, мистър… а всъщност как се казваш, сър?

— Бътлър — отговори човекът незабавно и следователно доста непредпазливо. Навярно, ако въпросът на Сам не го бе изненадал, той щеше да назове някое друго име.

— Добре, мистър Бътлър — продължи Хокинс. — И тъй, не на сто, много са.

— Nonsens! ((англ.) — Глупости! Б. пр.) Държа на онова, което съм казал. Пита се само дали ти ще имаш толкова кураж.

— Кураж ли? Един шивач винаги го има.

— Значи сто?

— Йес.

Бътлър беше толкова уверен, че ще улучи целта, а Сам, разбира се, пак ще я пропусне, че този път се прицели още по-бързо от преди. Може би размерът на сумата го накара да се развълнува, но, накратко казано, макар и съвсем близо до целта, куршумът все пак се заби в стената до хартията. Това естествено не му развали доброто настроение, защото несъмнено противникът му нямаше да има по-добро попадение. В най-лошия случай при равен резултат можеше да се стигне до допълнителен изстрел, а тогава победата му не подлежеше на съмнение.

В този момент Сам се прицели, но къде! В ъгъла на стената, там където бе улучвал винаги досега и където с изключение на първия му изстрел се бяха забили един до друг всичките му куршуми.

— Какво те прихваща, мистър Гринъл — учудено извика Бътлър. — Та ти се целиш в ъгъла!

— От само себе си се разбира — спокойно и уверено му отговори дребосъкът.

— От къде на къде?

— Едва сега разбрах номерата на моята пушка.

— Какво искаш да кажеш?

— Изглежда, си има собствена воля и капризи. Прицеля ли се в хартията горе в средата на стената, куршумът ми отива долу в ъгъла. Но ако се прицеля долу в ъгъла, тогава навярно ще попадне горе в хартията.

— Това е лудост!

— Но не от моя страна, а от страна на пушката. Внимавай!

Той натисна спусъка и куршумът улучи… точно в средата на целта.

— Сега виждаш ли, че бях прав! — засмя се дребосъкът. — Спечелих! Давай стоте долара, мистър Бътлър!

Сумите не бяха още заложени. Бътлър се поколеба да изпълни подканата му. Отначало му мина мисълта да откаже да му брои парите, но после му хрумна нещо друго, което сметна за по-добро. Той извади от джоба си златните монети, даде ги на Сам и попита:

— Преустановяваме ли?

— Както искаш.

— Или ще се обзаложим още веднъж?

— Нямам нищо против!

— Но не на сто, а на двеста долара!

— Сър, това е прекалено много!

— Не и за мен. Или те хвана страх?

— Страх ли? Хич окото ми не мигва!

— Значи двеста, но ги залагаме веднага!

— Добре! Нека моят другар Бери играе ролята на съдия и държи парите, а ние ще поставим нова хартия с малко кръгче точно в средата. Ще спечели онзи, чийто куршум се забие най-близо до него.

— Съгласен — заяви Бътлър, — но няма да стреляме от двеста, а от триста крачки разстояние!

— Е, тогава няма да улуча!

— И не е необходимо. Хайде, мистър Гринъл, вади двеста долара!

Сам даде парите на Дик Стоун. Изглежда, Бътлър нямаше вече толкова, защото обиколи неколцина от спътниците си, за да вземе на заем. Когато събра сумата, той я връчи на Дик, който много добре знаеше защо Сам го предложи за съдия. След като залепиха ново парче хартия, отброиха триста крачки и Бътлър се приготви да стреля.

— Този път се прицели по-добре! — подвикна му един от неговите хора от съседната маса.

— Мълчи! — отвърна му гневно той. — Един шивач не може да ме бие!

— Но преди малко те би!

— Чиста случайност и нищо друго.

Сега той се прицели по-грижливо и по-продължително от преди. Куршумът му улучи хартията, макар и не в средата.

— Великолепен изстрел, страхотен изстрел, феноменален изстрел! — обсипаха го с похвали другарите му.

Той им кимна със самочувствието на победител и сметна, че е под достойнството му да гледа какво прави Сам. А дребосъкът се приготви за стрелба и подвикна на противника си:

— Мистър Бътлър, а сега внимавай!

— Защо?

— Този път ще улуча кръгчето точно в средата.

— Не си въобразявай! От такова разстояние изобщо не можеш да го различиш, та ти едва виждаш хартията.

— И не е необходимо, защото работата ми е не да го гледам, а да го улуча. Внимавай, едно… две… три!

При «едно» той предизвикателно зае необходимата стойка, при «две» се прицели, а при «три» се чу изстрелът му. От дванайсет или тринайсет гърла проехтя вик на уплаха или яд. Той наистина улучи самия център на мишената. Дик Стоун се завтече към него, подаде му парите и каза:

— Вземай ги бързо, стари Сам, иначе никога няма да ги видиш!

— Well, но и по-късно щяха да се видят принудени да ми ги дадат.

Той прибра парите и се отправи към къщата.

— Това е невероятен, проклет късмет! — гневно го посрещна Бътлър. — Не ми се е случвало да видя такава случайност!

— И на мен също — призна Сам, като казваше самата истина, понеже беше такъв отличен стрелец, че не се нуждаеше от никаква случайност.

Но Бътлър схвана думите му в друг смисъл и каза:

— Тогава върни парите!

— Да ги върна ли? Защо? Нима има причина?

— Защото току-що призна, че мишената е улучена не от теб, а от случайността.

— Добре! Но случайността си послужи с моята ръка и с моята карабина. Щом случайността е улучила мишената, значи тя е спечелила облога и парите са нейни. Срещна ли я някой път, ще й ги дам.

— Това някоя тъпа шега ли е, сър? — попита заплашително Бътлър, а в същото време неговите хора образуваха тесен кръг около двамата.

Сам не прояви ни най-малки признаци на безпокойство, а спокойно отговори:

— Сър, шивачите нямат навика да се шегуват, когато става дума за пари. Напълно съм сериозен. Ще продължим ли да стреляме?

— Не. Имах намерение да се обзалагам с теб, а не с твоята случайност. Тя винаги ли е все тъй благосклонна към теб?

Той скришом даде знак на спътниците си да се въздържат от враждебни действия. Това не се изплъзна от погледа на Сам и той отговори:

— Винаги, когато си заслужава труда, но не и за някакъв си паршив долар. В такъв случай куршумът ми предпочита да отиде в ъгъла.

Стрелците тъкмо се канеха да завият именно зад същия този ъгъл, за да се завърнат пред кръчмата, когато бяха пресрещнати от едно същество. И това същество беше… мулето на Сам Хокинс, което, изглежда, бе любопитно да види какво прави господарят му. Бътлър, който вървеше пръв, почти се сблъска с животното.

— Отвратително добиче! — извика той и удари с юмрук Мери по главата. — Това е истински, ама съвсем истински шивашки кон! На друг човек едва ли някога ще му дойде мисълта да яхне такъв звяр!

— Много правилно! — съгласи се Сам. — Само се пита, защо?

— Защо ли? Ами естествено от отвращение! Че защо иначе?

— Много е лесно да се каже «от отвращение», когато причината се крие другаде.

— Къде ли другаде може да се крие?

— В неспособността.

— Как? Какво имаш предвид? Да не би да искаш да кажеш, че никой друг не може да язди твоя козел?

— Не твърдя подобно нещо, сър. Исках да кажа, че само някой много добър ездач би могъл да го възседне.

Той изрече тези думи с толкова особен тон, че Бътлър незабавно го попита:

— Да не би да мислиш, че не съм достатъчно добър ездач, за да яхна твоя звяр?

— Не съм си помислял такова нещо, сър, макар че е много вероятно до една минута да те хвърли на земята.

— Мене ли? Най-добрият ездач между Фриско и Ню Орлиънс? Ти си луд!

С любопитен поглед Сам го измери от глава до пети, а после с недоверие в гласа попита:

— Ти си… най-добрият ездач? Не ми се вярва. Конструкцията ти не е подходяща за езда. Краката ти са прекалено дълги.

— Неподходяща конструкция! — изсмя се Бътлър. — Какво ли разбира главата на един шивач от езда! Преди малко, когато се приближаваше насам, се беше чучнал на гърба на твоето добиче също като маймуна върху камила, а си взел да ми приказваш за езда! Не ме карай да се смея! Така ще стисна мулето ти между бедрата си, че за пет минути ще рухне на земята!

— Или за една минута ще те хвърли!

— Сериозно ли говориш?

— Йес.

— Да се обзаложим ли?

— Залагам десет долара!

— И аз! Че няма да ме хвърли!

— А аз твърдя обратното!

— Добре, готово, давай десет долара!

Сам извади парите и ги даде на Дик Стоун. Бътлър взе на заем от своите другари и също даде сумата на Дик. Разбира се, той предпочиташе да я повери на някой от хората си, но не искаше да буди подозрения.

— Какъв мизерен облог! — обърна се към него кръчмарят. — За десет долара да яхнеш такова плашило! Този път сигурно ще спечелиш.

Бътлър хвана юздите на старата Мери и я отведе от ъгъла до откритото място пред кръчмата.

— Значи до една минута трябва да съм на земята! — подвикна той на Хокинс. — Но ако съм още на гърба му, печеля.

— Разрешаваш ли да говоря на животното? — попита Сам.

— Защо не? Говори му, свири му или му пей, прави каквото искаш!

Бяха се образували две групи. На една страна стояха Сам, Дик и Уил, а на друга — кръчмарят с хората на Бътлър. Последният се метна на седлото. Мулето съвсем спокойно му позволи да го яхне и остана тъй кротко и неподвижно, сякаш беше излято от бронз. В този момент Сам се обади:

— Хвърли го, мила моя Бъкинг-Мери ((англ.) — Скачаща, хвърляща Мери. Б. пр.)!

Мигновено Мери се изви, правейки висок «котешки гръб», подскочи във въздуха едновременно и с четирите си крака, после се изпъна, след което заедно с ездача и двамата пак се озоваха на земята, само че Бътлър не беше вече на седлото, а до Мери. Хората му изненадано извикаха. Той скочи на крака и гневно възкликна:

— Това добиче е самият дявол! Отначало седи кротко като агънце, а после неочаквано полита във въздуха като балон!

— В такъв случай щеше да е по-добре, ако ти беше въздухоплавател вместо ездач! Парите са мои — обади се Сам и прибра сумата.

— По дяволите! Не знам дали правилно разбрах. Ти не каза ли на животното да ме хвърли?

— Йес.

— Сър, не разрешавам подобно нещо!

— Пфу! Ти каза, че мога да разговарям с мулето както си искам.

— Но не и в моя вреда!

— Разбира се, че не, дори е в твоя полза. Необходимо е само да чуеш какво му казвам и ще знаеш какво ще предприеме животното и какво трябва да направиш ти, за да се предпазиш, ако наистина си такъв добър ездач, за какъвто се пишеш.

— Well, тогава следващия път сигурно ще спечеля. Няма да се оставя отново да ме хвърли на земята. Ще заложиш ли пак десет долара?

— С удоволствие.

За втори път Бътлър взе пари на заем, даде ги на Дик и качвайки се отново на седлото, се обърна към Сам:

— Хайде, кажи му на този тарикат какво да направи!

Сам весело се изкиска и подвикна на мулето:

— Свали го, мила моя Стрипинг-Мери!

Мери се втурна в галоп, срещу което всички усилия на Бътлър останаха напразни, описа дъга към долния край на къщата и щом го достигна, се затича към горния й ъгъл, и то тъй близо покрай стената, че десният крак на Бътлър се закачи в ъгъла и ако не искаше да бъде здравата изподран или дори да си счупи някоя кост, трябваше да се смъкне от седлото. Тъй той бе свален и пак се озова върху майката земя.

— Деветдесет и девет хиляди дявола! — изкрещя Бътлър побеснял, докато се изправяше на крака и опипваше коляното си. — Този звяр е дошъл направо от пъкъла. Естествено очаквах да се изгърби и да ме хвърли със скок във въздуха. Как можа да му заповядаш да ме свлече на земята?

Този въпрос беше отправен към Сам и той отвърна:

— Нали се уговорихме, че мога да му говоря, свиря или пея както си искам. Строго се придържам към уговорката. Парите са мои.

Той прибра сумата в джоба си. Бътлър закуцука към кръчмаря и с приглушен глас му каза:

— Дай ми двайсет долара! Моите хора нямат вече пукната пара.

— Пак ли ще се обзалагаш? — попита го ирландецът.

— Разбира се!

— И този път ще изгубиш!

— Съвсем сигурно това няма повече да се повтори!

— Ами ако все пак се повтори? Кой ще ми върне тогава парите?

— Аз, негоднико, аз!

— Но кога?

— Утре сутринта.

— Утре сутринта? След като ти е обрал всичките пари?

— Глупак! Дадох му ги само на заем. Навярно моите хора нямаше тъй спокойно да гледат какво става, ако не знаеха, че утре рано сутринта не само ще си взема парите обратно, но ще имам и много по-голяма сума.

— Аха, двете хиляди долара на този шивач, нали?

— Йес.

— Пази се, сър! Този тип съвсем не е толкоз глупав, колкото си мислехме.

— Пфу! Всичко е чиста случайност!

— Със стрелбата да, но едва ли и тази работа с мулето.

— И това е случайност! Туй животно е някое старо бракувано цирково добиче, което е купил за няколко долара. Знае тези два номера и толкоз. Всичко е случайност, чиста случайност. И тъй, давай парите! Засега трябва да си върна поне последните две десетачки.

След като кръчмарят му донесе парите от къщата, Бътлър подвикна на Сам Хокинс:

— Ще се обзаложиш ли още веднъж с мен?

— Да, но за последен път.

— Съгласен съм, но на двайсет долара!

— Йес.

— Ето ги парите. Освен това те уверявам най-тържествено, че този път твоето плашило няма да ме свали на земята каквото и да прави.

Той се качи на седлото, хвана късо юздите, притисна здраво Мери между бедрата си и наостри слух, за да чуе каква заповед щеше да й даде Сам — дали да го хвърли, или да го свлече, като го закачи някъде. Но дребосъкът не й нареди нито едното, нито другото, а извика:

— Изтъркаляй го, мила моя Ролинг-Мери ((англ.) Търкаляща се Мери. Б. пр.)! Мулето мигновено се тръшна на земята и взе да се търкаля като валяк. Ако Бътлър не искаше да бъде смачкан, а костите му изпотрошени, трябваше да пусне юздите и да си извади краката от стремената. Щом Мери усети, че се отърва от него, скочи на крака, приближи се в тръс до господаря си, нададе победоносен рев и потърка муцуна в рамото му.

Бътлър бавно се надигна от земята, опипа тялото си от горе до долу, отпред и отзад, като правеше неописуеми физиономии. Беше побеснял от гняв заради многократния позор, който беше понесъл, но не искаше това да си проличи. На туй отгоре всичките му кокали и мускули го боляха, защото се беше озовал под Мери като под валячна гладачка.

— Може би ще пожелаеш пак да се обзаложим, а? — подвикна му Сам Хокинс.

— Върви по дяволите, както с твоята случайност, тъй и с гадния си звяр! — отвърна Бътлър и седна.

— Понеже с дяволите нямам никаква работа, мистър Бътлър, ще отида там, където поискам.

— В Прескът ли?

— Йес.

— Още днес ли тръгваш?

Не. Ще останем да пренощуваме в Сан Хавиер дел Бак.

Потърсихте ли си вече подслон?

— Не. Не ни и трябва, ще спим на открито.

— Имате ли какво да ядете?

— Още не. Мислехме си, че тук ще получим нещо.

— Изгледите са лоши. Не е останало нищо. И тъй ще можете да задоволите глада си само ако пожелаете да сте наши гости. Бъди тъй разумен да приемеш поканата ми!

— Приемам я, сър. Кога ще вечеряте?

— Веднага щом пристигне месото. Ще те уведомя.

С това бе сложен край на облозите, а и на разговора между Сам и Бътлър. Двете групи отново се разделиха.

— Направи фантастичен удар! — каза Дик Стоун на Сам. — Де да бях на твое място!

— Съвсем не ти е нужно, защото, разбира се, ще делим, ако не се лъжа. Наистина ни смятат за шивачи, хи-хи-хи-хи! И този тип се казва Бътлър!

— Значи те са дванайсетте Търсачи. Лоша компания за вечеря!

— Не беше кой знае колко наложително да приемаме поканата им. Та нали в кобурите на седлата ни се намират провизии още за цял ден, което ще рече, че като нищо ще ни стигнат до Тусон. Но си имам основателна причина. Искам да ги задържим.

— Без схватка?

— Без.

— Но как?

— Ще видим като му дойде времето.

— Предпочитам да си бяхме тръгнали оттук. Това е много опасна компания за нас.

— Защо?

— Естествено ще искат да ти отнемат печалбата, ако не с хитрост, то с насилие. Навярно само заради това ни поканиха на вечеря.

— Туй е ясно като бял ден. Ама ще им бъде трудно. Не ме е страх от тях, още повече че разбрах колко лесно можеш да ги водиш за носа. Да ни вземат за шивачи, нас, Детелиновия лист!

— А са чували за Детелиновия лист и за кратко време действително са смятали, че това сме ние!

— Поради което Бътлър ви огледа главите. Ако този тип беше предприел изследователско пътешествие по моята кратуна, никога повече нямаше да му хрумне да смята Детелиновия лист за трима шивачи, хи-хи-хи-хи! Е, едно време и аз си имах на главата собствена кожа със собствена коса и още от дете я носех честно и с пълно право, и никой адвокат не се осмеляваше да ми я оспори, докато един хубав ден една или две дузини индианци от племето поуни се нахвърлиха върху мен и ми одраха и смъкнаха кожата с козината на живо. После отидох до Текама и си купих нова кожа, дето й викат перука, струваше ми три дебели връзки боброви кожи, ако не се лъжа. Но нищо, понякога такава нова кожа е по-практична от старата. Особено през лятото. Изпотя ли се, мога да я сваля, да я измия и да я среша, без да е необходимо да се дращя по главата. И ако на някой червенокож отново му хрумне да ми поиска скалпа, мога да му подаря този, без да му отварям работа, нито пък мен да ме боли.

— И колко глупаво от тяхна страна — обади се Уил Паркър — да повярват, че наистина искаме да ходим до Хила да ловим бобри, та дори и сиви мечки!

— Не беше чак толкоз глупаво, колкото си мислиш — заяви Сам. — Нали съвсем ясно видяха, че си грийнхорн, а от такъв човек можеш да очакваш всичко, дори да вземе да отиде на тавана на плевнята да лови в сеното тюлени и китове. Но нали те споменаха, че очакват месо. Откъде ли ще го вземат? Дали от Тусон? Едва ли. Вероятно пак някакво мошеничество. Сигурно ще го откраднат… behold ((англ.) — Я гледай, виж! Б. пр.), ето че онези пристигат, сега ще се запознаем с тях.

Той посочи напред към откритото място, където току-що се появи голяма дълга кола, теглена от четири вола, която бе следвана от други три волски каруци. Начело яздеше един много добре въоръжен конник. Това беше скаутът. До колата яздеха две момчета или двама младежи, въоръжени с ножове, револвери и двуцевни карабини. Воловарите нямаха коне. В две от колите седяха и други хора. Виждаха се любопитно да надничат изпод платнището.

Навярно скаутът бе имал намерение да накара колите да спрат пред кръчмата, но щом забеляза тайфата, лицето му помръкна и той продължи да язди нататък. Естествено колите го последваха.

— Проклятие! — обърна се един от Търсачите с тих глас към кръчмаря. — Изглежда, тази вечер от печеното нищо няма да излезе.

— Защо?

— Защото продължават. Кой ги знае чак къде ще спрат.

— Няма да стигнат много надалеч. Личеше си, че воловете са изморени. Ти обърна ли внимание на лицето на скаута?

— Не.

— Щом ви видя, той се намръщи. Разпитвали сте го твърде много и у него са се събудили подозрения. Навярно щяха да останат да пренощуват тук и само заради вас не спряха, но сигурно няма да отидат далеч, най-много да стигнат до края на селището, където ще намерят трева за добитъка.

— Ще тръгна подир тях да видя какво ще правят.

— Недей! Забележи ли те, подозренията му ще се засилят.

— Вярно — намеси се и Бътлър. — Трябва да изчакаме, докато се стъмни. После с неколцина от вас самият аз ще тръгна по следите им. Сигурно ще пуснат воловете да пасат на свобода, а ние ще отмъкнем един от тях и ще го заколим.

— И ще ви открият! — подхвърли кръчмарят.

— Какво разбираш ти под «открият»? Дойде ли някой, ние ще седим при теб и ще ядем печено говеждо. Това е всичко. Но липсващият им вол ще лежи далеч извън селото, заклан и разрязан, обаче кой ще докаже, че е наша работа?

— Ами нали ще ядете тъкмо от онази част, която ще липсва на заклания вол!

— Това няма да е никакво доказателство, понеже ще кажем, че току-що сме я купили от някакъв непознат червенокож. И ако въпреки всичко продължат да ни досаждат, нали имаме пушки и ножове, за да държим на разстояние всеки досадник!

— А тримата шивачи с нас ли ще ядат?

— Да. Знаеш ли, Пади, каква идея ми хрумна?

— Каква?

— Ще ги напием.

— И после ще ги…?

— Да, после ще ги… правилно се досети.

— Тук, в моя дом?

— Да, вътре в стаята. Не е възможно да стане на открито. Не е изключено да има скрити свидетели.

— Но за мен е извънредно опасно да допусна да се извърши подобно престъпление в дома ми, в моята стая…

— Мълчи! От онова, което намерим в тези типове, ще получиш триста долара. Предостатъчно е за такова незначително безпокойство. Съгласен ли си?

— Да, защото виждам, че друг изход няма. Но се опасявам, че тези нехранимайковци няма да се напият тъй лесно.

— Напротив, много лесно ще стане. Не видя ли, че изляха брендито ти на земята?

— Всеки кръчмар забелязва подобно нещо.

— От това следва, че не са добри пиячи на бренди и не носят много. След няколко чаши ще са пияни до козирката.

— А аз съм на друго мнение: от това следва, че не са добри пиячи на бренди, тъй че няма да пият от тази отрова. Е, как ще ги напиете тогава?

— Хмм, и туй не е изключено. Съвсем нищо друго ли нямаш освен брендито?

Кръчмарят направи такава физиономия, която според него трябваше да изразява, че е голям хитрец, и отговори:

— За добри приятели и ако всичко бъде честно платено, имам тук нейде едно буренце с много силно калифорнийско вино «Калиенте».

— Калифорнийско «Калиенте»? Бре, да се не види, трябва да го извадиш! — намеси се Бътлър. — Един-единствен литър от него ще прати и тримата шивачи под масата, а за нас ще бъде истинско блаженство да си пийнем такова винце. Колко ще ни струва?

— Четиридесет литра за шейсет долара.

— Малко скъпичко, но съм съгласен. Значи ще получиш триста и шейсет долара от онова, което ни донесе тази нощ.

— Но защо ще се церемоните толкоз много с тези шивачи, сър? Ще ги каните да вечеряте заедно, ще си приказвате, а едва после ще ги оберете и тъй нататък? Нима няма по-кратък и по-хубав път?

— Има, разбира се, но, Пади, ето какво ще ти кажа: в държането на тези трима мъже има нещо, което не ми дава съвсем да повярвам, че са шивачи. Размислих. Изстрелите на дребосъка бяха майсторски, дори и първите му изстрели, попаднали далеч от целта. Видяхме го да се мери в хартията, но въпреки това със светкавично движение на пушката, което не забелязвахме, той пращаше куршум подир куршум в ъгъла на къщата. Погледни ги как седят и тримата! Изобщо не поглеждат насам, о, опазил бог! Но ти казвам, че независимо от това съвсем точно знаят всичко, каквото става тук, сякаш очите им непрестанно са насочени към нас. Известни ми са тези скрити изпитателни погледи. Ами стойката им! Като че са готови всеки миг да насочат револверите си насам и да натиснат спусъците. Ако някой от тях имаше перука, начаса бих се заклел, че са онзи Детелинов лист, който всява такъв страх. Но дори и да са други хора, пак трябва да сме предпазливи. Няма да се оставят тъй лесно да бъдат изненадани и победени, поне не без светкавично да видиш в ръцете им ножове и револвери.

— Но дванайсет или дори тринайсет души срещу трима! В такъв случай изходът е предрешен!

— Така е, но от дванайсетимата, което ще рече от нас, неколцина ще бъдат убити или най-малкото ранени. В такъв случай най-сигурното и най-безопасното ще е да направят главите с едно юнашко пиене и…

Бътлър замлъкна, посочи напред към откритото място и продължи:

— Ето че идва и странната скица, която яздеше зад колите. Изостанал е, не вижда вече кервана и очевидно не знае накъде да поеме.

Думите «странна скица» бяха много сполучливи и изразяваха същината на нещата по-скоро твърде бледо, отколкото пресилено. Яздейки, «скицата» бавно се приближаваше като на строго отмерени интервали правеше върху гърба на коня си равномерни движения подобно махалото на стенен часовник. Ту краката отиваха силно назад, а главата се навеждаше съответно напред, ту пък главата бързо се килваше назад, а краката отиваха напред. Тялото беше загърнато в дълга мушама, а главата увита в голям виенски шал за намятане върху рамене, чиито краища се спускаха по гърба на коня. Краката на «скицата» бяха обути във високи обувки с ластик. През рамото й висеше пушка, а под сивата мушама, изглежда, се криеше сабя. Лицето, което се виждаше изпод кърпата, беше голобрадо, пълно и червендалесто, тъй че особено при такъв маниер на обличане човек наистина не бе в състояние да каже дали върху бавно крачещата кльощава кранта седеше мъжки или женски индивид. Ами възрастта на загадъчното същество? Ако тази жена беше някой мъж, навярно имаше тридесет и пет години, но ако мъжът беше дама, сигурно тя беше вече прехвърлила четирийсетте. Ето че в този момент съществото се приближи до масите, спря коня си и с писклив фалцет поздрави:

— Добър ден, господа! Да сте видели случайно оттук да минават волски коли?

Всички досегашни разговори бяха водени, разбира се, на английски език, но този женствен господин или мъжкаранска дама си послужи с немски, ала тъй и не получи отговор, защото хората, към които бе отправен въпросът, не владееха този език. След като съществото повторно ги попита, Сам Хокинс се изправи, приближи се до коня и отвърна на немски:

— Не говорите ли английски?

— Не, само немски.

— Ще ми кажете ли кой сте?

Тогава, произнесено с още по-висок фалцет, той чу в отговор следното:

— Аз съм господин канторът емеритус (пенсиониран църковен певец, учител по църковно пеене и музика в оставка. Б. пр.) Матеус Аурелиус Хампел от Клоче край Дрезден.

— Клоче край Дрезден ли? Мътните го взели, ами че тогава сте саксонец, а?

— Да, чистокръвен саксонец, но сега пенсиониран.

— Ами аз също, макар да съм в Америка вече от толкоз дълги години, че, кажи-речи, съм забравил откъде ми е коренът. Навярно сте от хората с онези четири коли, господин кантор?

— Да. Но много ви моля да бъдете съвсем точен и изчерпателен! И тъй по-добре е да казвате: господин кантор емеритус! Тогава всеки веднага ще разбере, че съм напуснал църковната служба и мястото си на органист, за да отдам изцяло всичките си способности на хармоничната богиня на музиката.

В очичките на Сам проблеснаха весели пламъчета, но със съвсем сериозен глас той каза:

— Добре, господин кантор емеритус, вашите коли отдавна отминаха и предполагам, че ще спрат отвъд селото на открито.

— Колко такта имам да яздя още до там?

— Такта ли?

— Хмм, хмм… исках да кажа крачки.

— И аз не знам, защото също идвам тук за пръв път. Ще ми разрешите ли да ви заведа?

— С голямо удоволствие, любезни господине. Аз ще съм мелодията, а вие съпроводът. Ако по пътя не правим дълги четвъртини паузи, навярно едновременно с финала ще се озовем при колите.

Сам нарами своята Лиди, подсвирна на Мери, която го последва като послушно кученце, хвана юздите на коня на странния емеритус и закрачи в посоката, накъдето бяха поели колите. Ето че от гърба на крантата се разнесе високият фалцет:

— Вече знаете как се казвам, кой съм и какъв съм. Мога ли да науча и вашето име?

— По-късно.

— Защо не веднага?

— Защото тук се намират хора, които не бива да го чуват. После ще ви обясня как стоят нещата.

— Но защо после? Подобна несигурност доста ми прилича на някоя дисхармонична септима или нона.

— Това ще е такава непредпазливост, която може да навреди не само на мен, но и на вас. Вие сте в опасност, господин кантор!

— Моля, моля, кантор емеритус! В опасност ли? Това изобщо не ме засяга. За синовете на музите съществува единствено опасността да не бъдат признати творбите им. Но тук аз не мога да бъда аплодиран, защото никой не познава композициите ми, които впрочем засега се намират само в главата ми и все още ги няма на партитури.

— Значи вие композирате?

— Да, ден и нощ.

— Какво?

— Една голяма опера в дванайсет действия за три театрални вечери, за всяка вечер по четири действия. Знаете ли, нещо подобно на трилогия като «Пръстенът на нибелунгите» от Рихард Вагнер, само че този път не от него, а от мен, господин кантор емеритус Матеус Аурелиус Хампел от Клоче край Дрезден.

— Ами не можете ли да я композирате у дома си? Какво ви е подтикнало да дойдете в Америка, че на всичко отгоре и в Аризона, най-опасния район на Дивия запад?

— Какво ме е подтикнало? Геният ми, музата, че какво друго! Даровитият син на музите трябва да следва внушенията на своята богиня.

— Нищо не разбирам. Аз например не следвам никаква богиня, а собствения си разум.

— Защото нямате дарба. С разум не се композира опера, а още по-малко пък нова опера с оригинални герои, които не са виждани досега сред театралните кулиси и софити. Близо до Дрезден живее понякога моят приятел и покровител Хобъл Франк и той…

— Хобъл Франк ли живее там? Познавате ли го? — прекъсна го Сам бързо и изненадано.

— Да, и вие ли го познавате?

— Дори много добре, много добре! Продължавайте, продължавайте!

— И той ми обърна внимание на такива герои, от каквито се нуждая.

— Навярно е имал предвид себе си.

— И себе си.

— И кого още, господин кантор?

— За четвърти или дори за пети път ви моля най-учтиво да казвате «господин кантор емеритус»! Искам го наистина единствено заради точността и изчерпателността. Иначе някой може да си помисли, че се одързостявам да си присвоявам служебен пост, който съм напуснал още преди две години. И тъй Хобъл Франк, за когото впрочем още ще си поговорим, ми обърна внимание на такива много подходящи за мен герои. Най-напред, разбира се, изтъкна себе си, а после на втори план ме насочи към други трима мъже, с които по-рано бил извършил тук в Дивия запад изключителни подвизи и с които навярно сега отново се е срещнал.

— Един вожд на апачите, който се казва Винету, и двама прочути бели прерийни ловци, наричани Олд Шетърхенд и Олд Файерхенд.

— Good luck!( (англ.) — Възклицание на удивление, радостна изненада. — Б. пр.) Това са наистина най-прочутите джентълмени, които познавам!

— Какво? И вие ли ги познавате?

— И то как! Че кой ли не ги познава! И ако някой все още не е имал щастието да ги види, който и да е той, сигурно вече е чувал да се говори за тях толкова много, че, кажи-речи, ги познава тъй добре, сякаш е живял и пътувал заедно с тях.

— Значи и вие бихте могли да ми разкажете нещо за тях, а?

— Тъй ми се струва! Аз ли да не знам нищо за тях, хи-хи-хи-хи! Казвам ви, че от мен можете да чуете толкова много истории за тези джентълмени, че по тях ще композирате двайсет опери. Е, разбира се, че музиката ще трябва сам да си я измислите.

— Естествено, естествено! Хобъл Франк ми е разказвал всички приключения, които е преживял заедно с тези господа. Ще се радвам, ако и от вас науча още нещо, защото така ще се обогати материалът, който ще трябва да обработя.

— Ще чуете повече, отколкото ви е необходимо. Но не казахте ли преди малко, че Хобъл Франк пак се бил срещнал с тримата?

— Да, тъй казах. Предполагам, че е станало така, макар да не мога да го твърдя с пълна сигурност. Няколко дни не си бях в къщи. Когато се върнах у дома, намерих една бележка от него, с която ме подканяше по най-бързия възможен начин да отида при него, ако все още съм имал намерение да заминем заедно за Америка, за да се запозная лично с героите на моята опера. Естествено незабавно го посетих, но все пак закъснях, защото вилата «Меча лой», където той живее, беше заключена, всичко беше заключено, нямаше жив човек. От съседа успях да науча само това, че Хобъл Франк сигурно бил заминал за по-продължително време. Разбира се, предположих, че е тръгнал за Америка, и поех подир него.

— Но защо сте се забутали тъкмо в дивата Аризона? Имахте ли някаква причина да мислите, че той се намира нейде из този район?

— Да, защото веднъж ми разправя за огромните златни и сребърни богатства на Аризона и Невада, при което спомена, че, щом научи, че някой от предишните му спътници реши да се отправи натам, незабавно тръгвал на път и той.

А Хобъл Франк непрекъснато си пише писма с тях. И понеже замина тъй внезапно и без да ме изчака, предполагам, че е получил съответното известие от някой свой приятел, вероятно от Олд Шетърхенд.

— И значи затова, единствено затова сте предприели далечното си пътешествие?

— Да, сигурен съм, че ще го срещна тук.

— Heigh-ho ((англ.) Възклицание, изразяващо досада, несъгласие. Б. пр.)! За такава сигурност не давам и пукната пара. Нима си мислите, че тук хората се срещат тъй лесно, как то отвъд океана, в родината, да речем, както между Клоче и Цичевиг?

— Защо не? Страната си е страна, независимо дали се казва Саксония или Аризона. Защо в едната хората да се срещат по-трудно, отколкото в другата?

— Ама че въпрос! Първо, Аризона и Невада са двайсет пъти по-големи от Саксония и второ, трябва да се вземат предвид и условията. Имате ли някаква представа колко и какви индиански племена живеят тук?

— Изобщо не ме интересува!

— А известна ли ви е непроходимостта на тази страна, дивите и непристъпни пропасти и каньони, пустите планински райони, безутешността на пустините и особено на онези, които се намират между Калифорния, Невада и Аризона?

— И това не ме интересува!

— Разбирате ли езика на индианците, на местните бели?

— Не ми и трябва! Аз разговарям на езика на музиката.

— Но дивите индианци нито ще разговарят, нито ще се отнесат кой знае колко музикално с вас! Както изглежда, вие изобщо не знаете на какви опасности се излагате, като сте тръгнали да търсите Хобъл Франк.

— Опасности ли? Вече ви казах становището си по този въпрос. Един апостол на изкуството и син на музите няма причина да се страхува от опасности. Той стои толкова високо над обикновения живот, колкото и цигулката над гръмогласния контрабас. Апостолът на изкуството живее и диша в ефира на небесните акорди и няма нищо общо със земните дисонанси.

— Well! Тогава нека някой индсман ви одере скалпа, а после ще ви питам какви небесни акорди сте чували при тази манипулация! В тая страна има само една музика — ето я!

При тези думи той потупа с ръка пушката си, а после продължи:

— Под звуците на тоя музикален инструмент се танцува в Аризона и Невада, а…

— Танцува се… пфу! — прекъсна го канторът. — Кой говори тук за танци, кой изобщо ги е споменавал! Един човек на изкуството — никога! Танцуването е бърза и непрекъсната промяна на стабилното местонахождение, която води до неестетично потене.

— Тогава остава да ви пожелая дано тук не ви се наложи съвсем против вашата артистична воля да загубите центъра на тежестта си, а с него и някои други неща, може би дори и живота. За съжаление вече съществуват опасения, че много скоро ще ви се наложи да заподскачате такъв бърз танц, при който едва ли ще се размине без пот и кръв.

— Аз и танц? И през ум не ми минава!

— Охо! Ще бъдете принуден!

— Че кой ли ще поиска или може да ме накара?

— Господата, които седят ей там зад нас пред кръчмата.

— От къде на къде?

— Ще ви обясня по-късно.

— Защо не сега?

— Защото ще трябва да го казвам и на други, а не обичам да повтарям едно и също нещо по два пъти, щом не е абсолютно необходимо, още повече че пристигнахме там, закъдето бяхме тръгнали, ако не се лъжа.

Те бяха излезли от селото и в момента се намираха на пътя за главния град. По време на целия им разговор канторът бе продължил да прави странните си движения върху гърба на коня. Подобно на махало на стенен часовник той ту навеждаше тялото си напред, ту политаше назад, докато краката му заедно със стремената отиваха в противоположната посока, което, ако се съдеше по присмехулното присвиване на очичките на Сам Хокинс, изглежда, немалко забавляваше ловеца. В този момент двамата забелязаха четирите големи тежки коли на заселниците. Хората бяха слезли от тях и бяха разпрегнали воловете, които пасяха не особено буйната и гъста трева.

Колите бяха подредени така, че стояха съвсем близо една до друга, а окът на всяка от тях сочеше в една и съща посока, на юг, което бе голяма грешка в онези места, където заради индианците и скитащите се наоколо банди от бели, винаги беше уместно колите да образуват четириъгълник, тъй наречената «крепост». Хората бяха слезли и се суетяха насам-натам, всеки зает с някаква работа. Две жени търсеха трънливи акации, единствения дървен материал наоколо, за да запалят огън. Други две се занимаваха с тенджерите, в които щяха да сготвят вечерята. Няколко деца им помагаха. Двама мъже носеха кофи с вода. Друг преглеждаше колелата на колите. Тези тримата бяха все още твърде млади. Друг, четвърти мъж, който сигурно бе прехвърлил петдесетте, но все още напълно запазил физическите си сили, с много яко и набито телосложение, стоеше изправен сред тази суетня, надзираваше действията на хората и от време на време със силен и ясен глас даваше кратки заповеди. Изглежда, той беше предводителят на преселниците. Когато забеляза двамата новодошли, мъжът подвикна на единия от тях:

— Къде се губите пак, господин кантор! Постоянно се тревожим заради вас и…

— Моля, моля, господин Шмит — прекъсна го чудакът, — господин кантор емеритус, както вече съм ви казвал стотици пъти.

В същото време той спря коня си и слезе от него. Но как! Първо повдигна десния си крак, за да се смъкне от лявата му страна, но, изглежда, това му се стори твърде опасно. Ето защо извади лявото си стъпало от стремето, за да се опита да се спусне на земята отдясно на животното, но вероятно и тази маневра също му вдъхна безпокойство. После с двете си ръце се подпря върху предната издадена част на седлото, понадигна се и се избута назад, тъй че се озова върху задницата на коня. Оттам започна бавничко да се плъзга заднишком, докато най-сетне се спусна на опашката му. Животното беше кротко като агне и изморено, ето защо съвсем спокойно понесе извънредно странната и комична процедура. Сигурно преселниците много често бяха свидетели на тази «пързалка» и затова тя не им направи никакво впечатление, но добрият Сам Хокинс за пръв път виждаше подобно нещо и трябваше да положи големи усилия, за да не избухне в гръмогласен смях.

— Я стига с този емеритус! — отвърна му Шмит с енергичен и малко грубичък тон, който, изглежда, му беше свойствен. — За нас си оставате господин канторът. Щом сте се пенсионирали, това си е ваша работа, но за нас не е никаква причина вечно да предъвкваме тази чужда дума. Защо непрекъснато изоставате? Човек все трябва да внимава за вас!

— Пиано, пиано, драги Шмит! Много добре ще ви чувам и ако не крещите така. Хрумна ми една музикална идея. Струва ми се, че ако в оркестъра, който изпълнява някоя увертюра, липсва чело, то неговата партия може да се поеме и от третия тромпет. Нали?

— Ако ме питате мен, дайте я и на най-големия барабан! Добре знам, че ако искаме една кола да върви хубаво, колелата й трябва да се смажат, но нямам представа къде трябва да свирят тръбите по време на увертюра. А какъв е този палячо, дето сте ни го довели?

При тези думи той посочи към Сам Хокинс.

Без да му направи никаква забележка за грубите и обидни думи, канторът отговори:

— Господинът е… е… казва се… хмм, и аз все още не му знам името. Срещнах го в селото и го попитах за вас, а той бе тъй любезен да ме модулира до тук. Най-важното е, че и той е саксонец.

— Саксонец ли? — попита учудено Шмит, като огледа Сам от глава до пети. — Не е възможно! Ако някой вземе да скита из нашата Саксония в подобно облекло, незабавно ще го арестуват!

— Но за щастие сега не сме в Саксония — отвърна дружелюбно Хокинс — и затова вероятно ще ме оставят на свобода, ако не се лъжа. Тук ще видиш и какви ли не други дрехи, съвсем различни от моите. В Дивия запад не се намират на всяка крачка магазини за облекло. Ще ми разрешиш ли да попитам, господине, накъде си тръгнал с тези хора?

— На «ти» ли ми говорите? — отвърна с недружелюбен тон Шмит. — Свикнали сме да се обръщат към нас на «вие» и бих искал, преди да ви дам каквито и да било сведения, да науча кой сте, с какво се занимавате и накъде сте тръгнали.

— Well, мога да ти кажа. Казвам се Фалке, преселил съм се от Саксония, живея като уестман и всекиму отдавам честта и вниманието, които заслужава. Ето ти цялата ми легитимация. А дали сега ще отговориш на моя въпрос, си е твоя работа.

— Пак «ти» и «твоя» ли? Господин Фалке, вече ви казах, че сме свикнали да…

— Добре де, добре! — прекъсна го дребосъкът. — И аз вече казах, че всекиму отдавам честта и вниманието, които заслужава. Който гледа на мен като на палячо, ще трябва да търпи обръщението «ти», и ако това магаре още веднъж повтори тази дума, веднага си отивам и го оставям да тъне в собствената си глупост.

— Мътните го взели! Да не би мен да имате предвид? — избухна старият и заплашително пристъпи крачка напред.

— Да — отвърна дребосъкът, като го погледна в очите безстрашно и извънредно дружелюбно.

— Тогава гледайте незабавно да изчезнете, ако искате кокалите ви да останат здрави и читави!

— Вече казах, че ще си отида и ще ви оставя такъв, какъвто сте. Но преди това ми се струва, че като ваш земляк съм задължен да ви предупредя да се пазите.

— От кого?

— От дванайсетте ездачи, които днес са минали край вас.

— Не е необходимо. Самите ние сме достатъчно умни, за да знаем какво да правим. От пръв поглед онези типове не ни харесаха и когато поискаха да ни разпитат, не получиха никакви сведения. Както виждате, вашите хубави поучения са ни излишни.

Той обърна гръб на Сам Хокинс, за да му покаже, че не желае да си има повече каквато и да било работа с него. Ловецът понечи да си тръгне, но подтикнат от доброто си сърце, отново спря и каза:

— Мастър Шмит, още две думи!

— Какво има? — попита троснато старият.

— Щом наистина не ти трябват добри съвети, с удоволствие ще ги запазя за себе си. Разреши ми още един-единствен въпрос: само временно ли сте оставили колите си така една до друга?

— Защо питате?

— Защото така ще е най-удобно да ви оберат или дори да ви нападнат. Ако аз се разпореждах тук, от тези коли щеше да бъде образуван четириъгълник, в който през нощта щяха да се подслонят всички хора и волове… хи-хи-хи-хи, хората и говедата! Освен това от смрачаване до зазоряване трябва да оставите някой да бди на пост.

— Защо?

— Защото се намирате в Дивия запад, а не у дома си нейде в Дрезденска или Лайпцигска околия.

— Много добре знаем къде се намираме. Не е необходимо да питаме някакъв си палячо, за да го научим. И тъй, вървете си, иначе ще ви помогна това да стане по-бързо!

— Well, тръгвам си вече, ако не се лъжа, мислех ви само доброто, но щом магарето се смята за твърде умно, нека опита да поиграе полка върху леда.

Хокинс рязко се обърна и се отдалечи. Шмит ядосано викна на кантора:

— Голям хубостник ни доведохте, няма що! Имаше вид на някой Арлекин и при това такъв страшен грубиян. Благодаря за подобни земляци!

— Но към мен той беше много услужлив и любезен — осмели се да подхвърли емеритусът. — Навярно поведението му бе следствие от това, че аз разговарях с него «долче», както обичат да се изразяват музикантите, докато вие го срязахте доста «сфорцандо» ((муз.) Със силен тон, акцентирано. Б. пр.).

— Защото се домъкна тук като някой скитник и… Шмит беше прекъснат от силен вик. Двамата младежи, които придружаваха колите на коне и за които бяха споменали Търсачите, току-що се завръщаха от реката, където бяха измили покритите с прах животни. Единият от тях имаше много интелигентно лице и светъл цвят на кожата, типичен за европейците, макар че от силното слънце той бе получил твърде тъмен загар. Навярно имаше осемнайсет години и беше повече широкоплещест, отколкото висок. Още по-интересна бе главата на другия; от истинските му индиански черти лъхаше дързост, но все пак те не бяха тъй остри, както е обикновено при индианците, а и скулите му не бяха чак толкова силно изпъкнали. Цветът на лицето му можеше да се нарече матов бронз, с който светлосивите му проницателни очи и тъмнорусата коса ярко контрастираха. Имаше стройна фигура, но не беше по-малко як от придружителя си, с когото бяха връстници. И двамата бяха облечени по европейска мода и както изглеждаше, бяха превъзходно въоръжени. Също така и двамата седяха много добре на конете си и особено сивоокият, който сякаш беше излят от бронз върху гърба на жребеца си. Когато се приближи до лагера и видя как Сам Хокинс бързо си отиваше, именно той нададе онзи вик, който прекъсна думите на Шмит.

— Какво има? Какво искате? — попита го старият. Младият човек бързо приближи коня си и като го спря пред Шмит, макар и с чуждестранен акцент, му отговори на немски:

— Кой беше ниският човечец, който току-що си тръгна?

— Защо питате?

— Защото ми се стори познат. Но дрехите му са други, а и не успях да видя лицето му. Обаче походката му ми направи впечатление. Имаше ли брада?

— Да.

— Това съвпада! А очите му?

— Съвсем малки.

— Носът?

— Страхотен!

— И това съвпада! А дали имаше истинска коса?

— Откъде да знам? Та нима човек пита още при първата си среща с някой непознат дали косата му е истинска, или не!

— Не се прави така, обаче от пръв поглед може да се различи перуката от истинската коса. А знаете ли с какво се занимава?

— Каза, че бил уестман.

— И това съвпада. Не спомена ли името си?

— Каза го.

— Да не е Сам Хокинс?

— Не е. Казва се Фалке и е немец.

— Странно, но все пак обяснимо! Фалке на английски е «хок», което означава сокол. След като се преселят в Америка, много немци приемат английски имена. Защо тогава да не се нарече Хокинс някой, който се казва Фалке? Но не ми се вярва Сам Хокинс да е немец. Никога не го е споменавал и винаги се е държал като янки, тъй че сигурно се е родил на запад от Атлантика. Но тази фигура и тази особена дебнеща походка! Всеки добър уестман се е учил да се промъква тайно и незабелязано. А така е свикнал да ходи единствено Сам Хокинс. Но чакай, още един въпрос: докато разговаряхте, този човек не се ли изсмя?

— Да.

— И как?

— Подчертано подигравателно — когато спомена за хората и говедата.

— Искам да кажа с каква гласна, с кой звук се разсмя? Хората се смеят с «а» и «и», дори с «е» или с «о».

— Беше с «и» и приличаше повече на кискане, отколкото на смях.

— Наистина ли, наистина? — попита младежът, проявявайки още по-силен интерес. — Тогава все пак може би е той. Сам Хокинс се смее с едно много своеобразно «хи-хи-хи-хи», което може да се чуе единствено от него, и то твърде често. Звучи толкова лукаво и при това самодоволно. И някак си наполовина го преглъща. Но и по още нещо може да бъде разпознат. Не повтаряше ли непрекъснато един и същ израз?

— Нямам представа.

— Не каза ли някой път «ако не се лъжа»?

— Възможно е да е казал нещо подобно, но не съм му обърнал внимание.

— Значи все пак не е бил той. Сам Хокинс толкова често повтаря «ако не се лъжа», че това непременно прави всекиму впечатление. И в този случай щеше да стане така. Значи съм се заблудил.

Следвайки примера на своя спътник, той скочи от седлото на земята и остави коня си свободно да скита наоколо. Предчувствието му не го беше излъгало, но по някаква случайност Сам не си бе послужил с любимия си израз тъй често, че това да направи някому особено впечатление.

Втора глава

Осуетени планове

Дребосъкът се беше върнал в кръчмата и отново бе заел мястото си при Дик и Уил. Все пак, за да консумират нещо, те си поръчаха по още едно уиски, [1] но го разредиха с вода. Тази проява на трезвеност разсмя Търсачите, обаче те оставиха тримата на спокойствие.

Щом се смрачи, ирландецът запали един фенер и го окачи отвън, колкото едва-едва да осветява мястото пред кръчмата. В къщата щяха да влязат едва по-късно за вечеря. След известно време Бътлър стана от масата, направи знак на трима от спътниците си и заедно с тях пое нанякъде.

— Намислили са нещо — тихо се обади Уил Паркър. — Къде ли отиват?

— Не можеш ли да се сетиш? — попита го Сам.

— Не. Да не съм всезнаещ.

— И аз не съм, но стига само човек да не е такъв грийнхорн като Уил Паркър и сигурно ще се досети какво са намислили.

— Е, какво е то, стари премъдри Куне?

— Отиват за месо.

— Откъде ще го вземат?

— От преселниците.

— Ах, да! Те сигурно имат пушено месо и сега ще им го откраднат.

— Изобщо не мислят за него! На Търсачите им се яде прясно месо, а там при колите има шестнайсет вола. Разбра ли вече накъде духа вятърът, мой сладки Уил?

— Аха, воловете, вярно, вярно! — кимна Паркър. — От тези джентълмени наистина може да се очаква да откраднат някой вол, което е значително по-лесно, отколкото да се покатериш на охранявана кола и да отмъкнеш някой твърд пушен бут. Лягаш на земята, промъкваш се до животното, после бавно и предпазливо го подкарваш, докато го отведеш на сигурно място.

— Така е, да, тъй се прави, хи-хи-хи-хи! Изглежда, по-рано си бил изпечен крадец на добитък, ако не се лъжа.

— Мълчи, стари Куне! Ще ми е жал за тези хора, ако загубят някое от впрегатните си животни. Едва сега ли ти хрумна това предположение?

— Не, а веднага, щом Бътлър заговори за месо.

— И ти беше при преселниците, без да ги предупредиш?

— Кой ти каза, че не съм го сторил? Но ме нарекоха палячо, от чиито съвети никой не се нуждаел. Сам Хокинс палячо! Хи-хи-хи-хи! Достави ми страшно удоволствие. Е, вярно, не съм облечен съвсем като за прием, но пък и онзи кантор емеритус прилича на клоун къде-къде повече от мен, ако не се лъжа.

— Ти се смееш, но забрави ли, че сме поканени на вечеря?

— Естествено не съм забравил! Гладен съм като прериен вълк, на който слънцето цели две седмици е осветявало празния стомах.

— Значи искаш да се отзовеш на поканата и да ядеш крадено месо?

— Йес, и още как!

— Сам, трудно ми е да го повярвам, тъй като си душа човек и си честен до мозъка на костите. Но прави каквото искаш, аз обаче няма да участвам. Уил Паркър не яде крадено!

— И Сам Хокинс не го яде, освен ако не е убеден, че после ще бъде платено.

— Аха, ти мислиш …?

— Да — кимна дребосъкът, — нарекоха ме палячо и нищо не можах да направя, за да последват съвета ми, тъй че и нищо няма да се опитвам да предотвратя. Но наказание трябва да има, още повече когато то послужи за поука и превъзпитание, както ми се струва, че ще стане. Ще ям с най-голям апетит, но после ще се погрижа потърпевшите да бъдат напълно обезщетени.

— Щом е така, тогава и аз ще участвам във вечерята. Но ще трябва много да внимаваме. Ще се учудя, ако Търсачите ни оставят да си тръгнем оттук неоскубани.

— Ще се простят със собствената си перушина. Само внимателно гледай какво ще стане!

Бътлър и тримата му спътници се бавиха може би около три четвърти часа, но най-сетне се върнаха. Домъкнаха едно цяло говеждо филе, което внесоха в къщата, за да бъде изпечено. Докато печеното стане, изпразниха още няколко бутилки уиски. Щом най-сетне негърката съобщи, че вечерята е приготвена, Бътлър се приближи до масата на Детелиновия лист, за да покани тримата да влязат в кръчмата заедно с тях.

— Няма ли да е по-добре, ако ни изнесат тук онова, с което искате да ни нагостите? — попита Сам.

— Не може — гласеше отговорът. — Който иска да бъде наш гост, трябва да седне при нас. Впрочем може би знаете, че виното е най-сладко, когато се пие в компания.

— Вино ли? Че откъде ще го вземете? — престорено се учуди Сам.

— Да, откъде! Слиса се, нали? Казвам ти, че сте поканени от истински джентълмени. Видяхме, че не обичате уиски, и заради вас и във ваша чест придумахме кръчмаря да ни продаде единственото буренце с вино, което му се намира тук. Това е такова вино, каквото навярно още не сте пили. И тъй, елате, мешърс!

Той се отправи към вратата, зад която неговите хора бяха вече изчезнали. Така Сам получи възможност да пошепне на другарите си:

— Искат да ни напият и после да ни ограбят. Мислят си, че имаме детски стомахчета, защото отказахме да пием отровата на ирландеца. Хи-хи-хи-хи, ама ще се видят измамени, ако не се лъжа! Сам Хокинс пие като смок, а виждал ли е някой някога пиян смок? И тъй, слушайте, момчета, правете точно каквото и аз правя. Ще се престорим, че никак не можем да носим пиене, но въпреки това всички те първи ще паднат под масата.

— Ако още преди това не ни изколят! — забеляза Уил.

— И през ум няма да им мине! Нали би трябвало да очакват съпротива. Вярно, ще си помислят, че дванайсет срещу трима ще могат да ни надвият, но не и без да получат от нас няколко куршума или удари с нож. Следователно във всички случаи ще предпочетат да ни натряскат, та да не сме в състояние да се отбраняваме. И тъй, бъди спокоен, грийнхорн такъв! Все се страхуваш. Но Сам Хокинс не е новак като Уил Паркър и много добре знае доколко може да рискува.

По време на този кратък разговор те се престориха, че искат да нагледат конете си, които бяха наблизо, а след това влязоха в кръчмата.

Вдясно се намираше кухнята с едно съвсем примитивно огнище, където гореше огън. На него негърката беше изпекла месото. Вляво се виждаха две дълги маси от нерендосани колове и дъски, пред които бяха поставени две пейки от същия материал, тъй че за всички присъстващи имаше достатъчно място. Буренцето с вино бе сложено в ъгъла върху един пън. Ирландецът наточи от него две пълни кани. Започнаха да пият направо от тях. Нямаше чаши.

Търсачите си бяха наумили да пият малко, докато тримата им гости се натряскат до козирката. Тъй че каните почти непрекъснато обикаляха в кръг и Търсачите се преструваха, че пият здравата, но всъщност едва-едва отпиваха. Виното наистина беше хубаво. То им хареса и глътките им взеха да стават все по-големи и по-големи.

И печеното беше превъзходно. Хората юнашки лапаха и вече почти го бяха изяли, когато вечерята им бе прекъсната. На прага на вратата се появи споменатият водач на преселниците, а зад гърба му старият Шмит заедно с останалите трима мъже. Те носеха пушките си в ръка, докато гуляйджиите бяха оставили оръжията си настрана. След като новодошлите хвърлиха кратък поглед на тази сцена, скаутът пристъпи няколко крачки напред и каза:

— Good evening, mylords ((англ.) — Добър вечер, господа! Б. пр.) Ще ни разрешите ли да ви пожелаем добър апетит?

— Защо не? — отвърна Бътлър. — С удоволствие бихме ви поканили да участвате, но вече изядохме почти всичко. А няма и кокали, които бихме могли да ви предложим.

— Съжаляваме. Значи дори кокали няма, а? Ами че тогава навярно сте успели да си набавите даже филе?

— Йес, крехко бизонско филе.

— Нима все още се скитат бизони насам? Сигурно е било някое питомно добиче, а?

— Възможно, но ни го продадоха като бизонско филе.

— Къде, ако ми разрешавате да попитам?

— В Родее Ранчо в долината на Санта Крус, откъдето минахме.

— Но тогава трябва да сте носили доста обемист пакет, какъвто ние не забелязахме, когато ни догонихте и изпреварихте.

— Защото всеки от нас си носеше своето парче, ако нямате нищо против, сър — каза Бътлър подигравателно.

— Well, мастър. А как се случи така, че ни липсва един вол?

— Едно говедо ли ви липсва? Ами че колко бяхте преди това?

Търсачите възнаградиха тази грубиянска шега с гръмогласен смях. Но това не смути скаута и той продължи:

— Да, изчезна ни един от впрегатните волове. Джентълмени, нямате ли някаква представа къде може да е отишъл?

— Да не би да сте ни го поверили да го пазим? Търсете си го!

— Естествено така постъпихме и го намерихме.

— Тогава се радвай, сър, и ни оставете с вашето говедо на мира! Нямаме нищо общо с този звяр.

— Все пак вероятно имате! Работата е станала така: волът е бил подмамен настрани и убит с един хубав майсторски удар с нож, довел до незабавната и безшумна смърт на животното. Това е методът на действие, типичен за крадците на добитък, които заколват плячката си още съвсем близко до местопрестъплението.

— Well, значи мислите, че волът ви е бил откраднат?

— Не само че мислим, но сме и убедени в това.

— Ами тогава преследвайте крадците! Може би ще ги спипате. Това е най-добрият и единствен съвет, който мога да ви дам.

— Вече го последвахме. Странно е, че от заклания вол липсва тъкмо само филето.

— Не го намирам за странно, а е съвсем лесно обяснимо. Крадците сигурно са знаели, че филето е най-хубавото и най-вкусно месо от всяко добиче.

— Well, значи са били на едно и също мнение с вас, тъй като виждам че и вашето печено е било от филе, вероятно от филето на някой впрегатен вол, а не от бизон.

При тези думи Бътлър се изправи на крака и заплашително попита:

— Какво означава това, сър? Да не би да виждаш някаква връзка между нашето печено и филето на откраднатия вол?

— Да, виждам и се надявам, че нямате нищо против.

Мигновено пушката на Бътлър се озова в ръката му, а и другарите му наскачаха, за да грабнат оръжието си.

— Човече — извика той на скаута, — знаеш ли какво правиш, на какво се осмеляваш? Нима твърдиш, че ние сме крадците, които търсите? Погледни насочените към теб пушки и повтори обвинението си!

— Нямам такова намерение! Изпълних си дълга и вече свърших с вас. Аз съм водачът на тези мъже зад гърба ми. Те са немци и не знаят английски. Онова, което казах, беше от тяхно име и сега мога да си вървя. Аз съм техен скаут, но не и техен говедар. Нека самите те направят каквото трябва да се направи.

Той обърна гръб и си тръгна. От своя гледна точка този човек имаше право. Тъй да се каже, той бе наемник и вършеше само онова, за което му се плащаше. Впрочем, като се осмели да се изправи пред застрашително насочените дула на тези опасни хора само заради един изчезнал вол, той направи вече твърде много. Навярно немците си бяха мислили, че ще доведе цялата работа докрай, защото след като той си тръгна, отначало те продължиха да стоят пообъркани и безпомощни, докато най-сетне на стария Шмит му хрумна по какъв начин може да разбере станалото. Той се обърна към Сам Хокинс, който заедно с двамата си приятели продължаваше спокойно да се храни и привидно не обръщаше никакво внимание на разиграващата се около него сцена.

— Господин Фалке, чухте ли какво каза нашият водач?

— Горе-долу — отговори дребосъкът и пъхна парче месо в устата си.

— Ние нищо не разбрахме. Смята ли той, че тези хора са крадците?

— Да.

— А каза ли им го?

— Да.

— И какви са последствията?

— Последствията? Хмм, последствията са, че си отиде.

— По дяволите! Нима ще трябва да позволя ей така да ми крадат воловете?

— Ще трябва ли? Та вие вече сте им позволили да ви го откраднат, ако не се лъжа.

При последните думи на Сам Шмит наостри уши. После продължи:

— Но това трябва да бъде наказано!

— От кого?

— От съда. И трябва да получа обезщетение!

— От кого?

— От тези негодници.

— Тогава поговори със съда, а и с негодниците.

— Но не разбирам английски!

— И да разбираше, пак нищо нямаше да постигнеш.

— Та помогнете ми де! Нали сте немец, значи сте ми сънародник и сте длъжен да се заемете с нас.

— Длъжен ли съм? Та какво можеш да очакваш от помощта на някакъв си палячо? Ако беше последвал съвета ми да образувате «крепост» с колите и ако си бяхте пазили добитъка, нямаше да ви откраднат вола. Нищо не мога да направя за теб, ама нищичко.

— Но можете да си седите тук, да се съюзявате с негодниците и да ядете от краденото печено, нали?

— Да, мога, защото ме поканиха да взема участие във вечерята, ако не се лъжа.

При последните думи на Сам Шмит отново наостри уши. Та това беше точно онзи израз, който, както му казаха, Сам Хокинс обичал да употребява! Но после немецът гневно удари приклада на карабината си в пода и извика:

— Благодаря за такива сънародници, сам ще си помогна!

— Как?

— Със сила. Ние сме четирима и имаме пушки!

— А тук срещу вас са застанали дванайсет безогледно дръзки мъже, които също разполагат с хубави пушки. Не върши глупости! Волът няма да се съживи от това, че излагаш живота си на опасност.

— И аз го знам. Но нима ще изгубя парите, които ми струва?

— Тези хора нямат пари, а дори и да имаха, нямаше да успееш да им ги измъкнеш със сила.

— Да не би да трябва да използвам хитрост?

— Ти не си човекът за такава работа. От мечката не става лисица, нито от дървеняка хитрец, ако не се лъжа.

Шмит се канеше вече да му отговори грубо заради «дървеняка», но последните думи на Сам го възпряха. Той бързо го попита:

— Ако не се лъжа! Вече три пъти го повторихте. Наистина ли се казвате Фалке?

— Да, ако не се лъжа.

— А ето пак тези думи, които обичал да употребява един друг уестман.

— Кой?

— Ши Со ми каза името му, но аз пак го забравих.

— Ши Со ли? — попита Сам видимо изненадан. — Кой е той?

— Един наш млад спътник, чийто баща е вождът на навахите Нитзас-ини.

Тогава Сам направи движение, което изразяваше радостта му, и възкликна:

— Нитзас-ини? Синът му е с вас? От Германия ли се връща?

— Да, заедно с нас прехвърли океана.

— Отлично, отлично! Щом нещата стоят така, тогава не сте се обърнали към мен напразно за помощ. Върнете се спокойно в бивака си. Ще получите обезщетение за вашия вол.

Ако до преди малко Сам се обръщаше към него на «ти», то сега го заговори на «вие». Сигурно новината, която току-що бе научил, го накара да промени отношението си към Шмит.

— Казвате го само ей тъй, колкото да се отървете от мен, нали? — попита го Шмит с недоверие в гласа.

— Не. Давам ви думата си, че ще получите пълно обезщетение, а може би и нещо отгоре. Колко струва волът?

— Сто и трийсет долара.

— Ще ги получите. Щом аз ви го казвам, значи е истина, ако не се лъжа.

— Ето пак «ако не се лъжа»! Тогава навярно сте онзи уестман, когото има предвид Ши Со?

— Сигурно съм аз, защото знам, че тези думи много често ми се изплъзват от езика ей тъй, без да искам. Станали са ми привичка, от която напразно полагах усилия да се отърся. Преди години много често се виждах с Ши Со, когато гостувах на племето на неговия баща. Кажете му, че още с пукването на зората ще дойда в бивака ви, за да го поздравя. Ами къде беше той, когато привечер бях при вас?

— Беше отишъл с коня си до реката.

— А скаутът ви, когото също не видях?

— Беше тръгнал да се опита да застреля някой див пуяк. Ще му държа аз едно конско евангелие, дето ни заряза тук тъй позорно.

— Няма да имате никаква полза. Щом не му плащате, за да ви пази от опасности заедно с цялото ви имущество, нямате право да искате от него да излага собствения си живот на опасност. А сега си вървете! Безсмислено е да стоите повече тук, така само още повече ще раздразните тези хора.

— Ще удържите ли на думата си?

— Разбира се, можете да разчитате на това.

— Тогава ще си вървя и никога вече няма да допусна да ми откраднат каквото и да било.

— Ако не постъпвате по-разумно, отколкото днес, ще има още често да търпите загуби, докато най-сетне поумнеете.

— Не се безпокойте. Отсега нататък ще бъда много внимателен, когато някой рече да ми даде добър съвет.

— В такъв случай веднага ще се възползвам да ви дам съвета никога вече, поне в Дивия запад, да не преценявате хората по облеклото. Тук не дрехите правят човека, запомнете го!

След като Шмит заедно с тримата си придружители напусна кръчмата, Бътлър попита дребосъка:

— Не разбрахме нито дума, какво искаше този тип?

— Обезщетение.

— И ти какво му отговори?

— Отпратих го.

С това Сам не каза някоя лъжа, но и не каза, че е обещал исканото обезщетение. Отговорът му задоволи Търсача и той добави:

— Имал е късмет, че те е послушал. Не сме свикнали много-много да се церемоним с разни дъчмани ( презрително прозвище на немците в САЩ. Б. пр.) А сега сядай отново! Нека покажем, че тези глупци не са ни развалили апетита!

Яденето и пиенето пак започнаха. Първото занимание не продължи дълго, тъй като бе останало твърде малко за унищожаване, но затова пък толкова повече пиха. Когато бурето се изпразни наполовина, Сам взе да се преструва, че вече е започнал да се напива, а Дик и Уил последваха примера му.

Това извънредно много зарадва Търсачите. Те виждаха как планът им се увенчава с успех, повярваха, че само след броени минути жертвите им ще заспят и затова здравата взеха да надигат каните. Тъй минаваше четвърт час след четвърт час. Сам се престори, сякаш едва съумява да държи клепачите си отворени, ала и очите на Търсачите започнаха да се затварят, но не само привидно, а наистина, защото те се бяха напили. А нали преди това бяха погълнали и твърде много уиски.

Първият, който бе напълно надвит от алкохола, беше ирландецът. Той приседна до огнището, задряма, главата му взе да клюма все по-ниско и по-ниско, и най-накрая, без да се пробуди, се отърколи на пода в цялата си дължина.

След като Сам вдигна с предводителя на Търсачите безброй наздравици, Бътлър така се напи, че се видя принуден здраво да подпре лакти върху масата, за да може да държи главата си с ръце. Той много добре усещаше, че виното се кани да го надвие, и не искаше да се изложи пред хората си. Ето защо им намигна скрито, както поне той си въобразяваше, та да си помислят, че само се преструва. Съвсем естествената последица от това беше, че и те решиха за необходимо да си придадат същия вид, което им бе добре дошло. Така сред допреди малко тъй шумната и буйна компания скоро настъпи най-голяма тишина и спокойствие.

Тогава Сам Хокинс се изправи, за да напълни каните. Той продължи да буди ту един, ту друг от Търсачите и да го кара да пие, докато бурето се изпразни до капка.

Най-сетне то бе пресушено, а Търсачите до един заспаха дълбок сън, но не и съня на праведниците. Сам се опита да разбуди неколцина от тях. Те ломотеха нещо с надебелял език, без да могат напълно да се разбудят и да дойдат на себе си, след което отново се отпускаха на местата си. Един от тях втренчи помътнели очи в някаква точка пред себе си и попита:

— Бътлър, напиха ли се най-после?

— Да, до козирката — отвърна Сам.

— Тогава да ги изхвърлим навън и да им забием ножовете си между ребрата! После ще си поделим парите и ще ги заровим.

А след като Сам си замълча, онзи проломоти с натежал език:

— Защо нищо не казваш? Да не би да искаш да ги оставиш да си ходят? Няма да стане. Смъртта им е решена. Да… да започна ли… аз… с моя… нож?

— Да — обади се Хокинс.

— Тогава… ще се заема… с малкия… де.. де… дебелак и… Той посегна с ръка към пояса си, за да извади ножа, изправи се на крака, но не успя да се задържи прав и отново се смъкна на пода, където остана да лежи като в несвяст.

— Ето на, чухме го — прошепна Дик Стоун. — Решили са да ни убият, а след като ни ограбят, да ни закопаят в земята. Значи предположението ти се оказа вярно, стари Сам. Какво ще правим сега?

— Ще направим най-простото — ще ги вържем. Тук сигурно ще се намерят ремъци и въжета.

Наистина, имаше ги предостатъчно и тримата скоро вързаха ръцете и краката не само на Търсачите, но и на кръчмаря и на старата негърка, която също беше много пияна. Тогава Сам остави двамата си приятели да ги пазят и се отправи към лагера на немските преселници. Когато го наближи, той чу младежки глас:

— Who is there? I shoot! — Кой е там? Ще стрелям!

— Сам Хокинс — отговори той.

— Вече? Великолепно! Приближи се, сър! Добър признак е, че идваш толкова скоро. Поне така предполагам.

— Можеше и да е лош. Ами ако ми се наложеше да бягам?

— Тогава с теб щяха да са и двамата ти спътници. Без тях сигурно няма да избягаш и затова мисля, че щом са останали в селото, всичко се е развило добре. Влез вътре, сър. Прекачи се през ока на колата!

— Твърде съм дребен за тази работа, предпочитам да пропълзя отдолу.

Сам забеляза, че колите са подредени в четириъгълник и животните вкарани вътре в него. Значи бяха последвали съвета му, но за съжаление едва след като загубата ги бе накарала да поумнеят. Човекът, застанал на пост, който му беше извикал, протегна ръка, за да го поздрави. Беше Ши Со, синът на индианския вожд. Говореше на най-чист английски. Сам го попита:

— Млади приятелю, надявам се, че говорите немски, щом сте бил шест години в Германия, а?

— Доста добре.

— Тогава събудете хората и приказвайте на немски, тъй като те са немци. Но я чуй! Кой ли идва?

Те се заслушаха в нощта. Откъм селото се приближаваше тропот на копита.

— Един ездач е, един-единствен — прошепна Ши Со. — Кой ли може да е?

— Това не е ездач. Много добре познавам тропота от тези копита. Идва моята добра стара Мери, която ме е последвала. Нали я познавате от по-рано?

— Да, знам я. Но моля ви, не ми говорете на «вие», а на «ти»! Индианец съм и такъв ще си остана, не искам да изменям на привичките на племето си.

— Само така, момчето ми! Значи не си се възгордял отвъд океана, а? Тогава старият Сам ще продължава да те обича. Ти имаш да ми разказваш много неща, но сега не му е времето за приказки. Ще трябва да ги отложим за по-късно.

Мулето се приближи до ока на колата, където Сам все още стоеше, и потърка глава в рамото му. От разговора, проведен на висок глас, спящите хора се разбудиха и взеха да прииждат, за да питат кой е дошъл. Не можеха да видят Сам, защото огънят беше угаснал. Този път Шмит го посрещна съвсем различно отпреди и издаде нареждане отново да запалят огъня. Когато пламъците осветиха мястото, Сам пожела най-напред да научи имената на присъстващите. Ши Со му представи хората. Тримата по-млади, но вече женени преселници, се казваха Щраух, Еберсбах и Улман. Младият приятел на Ши Со се наричаше Адолф Волф. Това бе достатъчно за Сам. Той каза, че подробности можел да научи и по-късно, а най-напред трябвало да се занимаят с настоящето. Жените и децата също се приближиха. Разбира се, и скаутът не можеше да остане настрана, тъй че, когато Сам започна по своя особен начин да разказва за днешната си среща с Търсачите, всички се бяха насъбрали около него. Освен младия светлокос индианец останалите го виждаха за пръв път. Щом чуха как бе спечелил облозите, а после как беше приспал Търсачите с виното и ги бе обезвредил, въпреки простотата и скромността в начина му на разказване всички разбраха, че това дребно странно човече в никакъв случай не е най-обикновен уестман, а да не говорим за скитник. Това бе почувствано и от стария Шмит. Ето защо, когато разказът на Сам свърши, той му протегна ръка и с извинителен тон каза:

— Разбирам, че трябва да ви помоля да ми простите. Сбърках в преценката си. Дано не сте злопаметен и го забравите.

— Аз и злопаметен! — засмя се дребосъкът. — И без туй паметта ми е достатъчно претоварена, за да я обременявам и с грешките на другите. «Палячото» ви е вече простен, а и ще бъде забравен, ако не се лъжа.

— Значи твърдите, че тези дванайсет души са Търсачите?

— Да.

— И че е трябвало да ви убият заедно със Стоун и Паркър?

— Да.

— А също, че негодниците са се канели да нападнат и ограбят и нас?

— И това.

— Тогава имаме достатъчно основание да ги обесим или поне да ги вкараме в затвора. През нощта ще ги охраняваме, а утре ще ги предадем на властите.

— Не, ще постъпим другояче.

— Как?

— Ще ги пуснем да си ходят.

— Да си ходят? Такива престъпници, от които току-що сте се отървали здрави и читави? Имате ли мозък в главата?

— Може би е там. Поне съм сигурен, че не е в ботушите ми, мастър Шмит. Веднага се вижда, че съвсем наскоро сте дошли отвъд океана и още сте чужд в тази страна. Ако оттатък някой ви нарече «тъпак», веднага ще го завлечете при съдията, обаче тук се постъпва иначе. Истинският мъж разчита само на себе си! За какви власти ми говорите? Къде са те? А дори и да ги има, дали са достатъчно силни? И аз мога ли да докажа каквото твърдя?

— Струва ми се, да!

— Не мога. Смятам, че тези мъже са Търсачите, защото са дванайсет на брой, а един от тях се казва Бътлър. Нима това е доказателство за съдията? Твърдя, че са искали да ни убият, понеже един съвсем пиян човек бил издрънкал нещо. Казвам ви, че ще ви нападнат, тъй като го предполагам. Какво ще каже съдията за всичко това? А дори и да приеме оплакването ни и да ги затвори, тогава толкова ще се забавим и ще си имаме такива главоболия, че ще се пръснем от яд и гняв.

— Е, добре! Вие казахте: «Истинският мъж разчита само на себе си.» Тогава нека ние образуваме съд. Ще осъдим негодниците на смърт и ще ги разстреляме.

— Опазил ме бог! Не съм убиец. Само когато защитавам живота си, съм в състояние да пролея човешка кръв.

— Значи наистина искате да ги пуснете?

— Да.

— И няма да бъдат наказани?

— Напротив! Искам да ги пусна именно защото трябва да бъдат наказани.

— Господине, това е несъстоятелно, това е безсмислено! Да не би да ме будалкате?

— Не ми е до будалкане. Не би ми направило чест да будалкам един новак. Безсмислено ли казахте? Мастър Шмит, в тази работа си има смисъл, и то какъв, ако не се лъжа. Но, за да се схване смисълът й, е необходим само малко акъл в главата. Имате ли го, хи-хи-хи-хи?

— Господине, започвате да ме обиждате! — избухна Шмит, който въпреки предишното си обещание не можа да обуздае темперамента си.

— Да ви обиждам ли!? Нищо подобно. Но винаги отговарям така, както са се обърнали и към мен. Нима преди малко не попитахте дали имам мозък в главата си? Ще ви обясня защо има смисъл. В момента нямаме никакви доказателства, а само предположения, следователно трябва да тръгнем на лов за доказателства. Пуснем ли онези типове да избягат, те ще нападнат кервана ви и тогава ще ги пипнем за яката. Така ще разполагаме с необходимото доказателство и като нищо могат да се простят с живота си, ако не се лъжа.

— Какво? Да се оставим да ни нападнат?

— Ами да.

— Но нали така сами ще се изложим на опасност, при която можем да загинем.

— Нищо подобно! Всичко зависи от това, как ще подхванеш нещата — дали както трябва, или наопаки. Разчитайте на мен! Сам Хокинс, старият Кун, все ще измисли някой хитро скроен капан, в който ще се хванат Търсачите. Пак ще си поговорим. Трябва да се посъветвам с Дик Стоун и Уил Паркър. Най-важното засега е да се изпълни обещанието ми — да получите обезщетение за откраднатия и убит вол. Ще дойдете ли да си го вземете?

— Веднага, стига да е възможно да го получа. Пита се само дали Търсачите ще заплатят цялата сума.

— Защо да не я платят?

— Защото са взели само филето, а останалото месо го прибрахме, за да го изядем самите ние.

— Все едно. Волът е мъртъв и трябва да се заплати! И тъй, елате с мен да си вземете обезщетението! Но внимавайте пред тях да не ме наречете с тукашното ми име Сам Хокинс! Имам си съображения и засега не желая тези хора да го научат.

— Кои ще тръгнат с вас за селото?

— Само вие, мастър Шмит, не се нуждаем от повече хора. Нека другите останат тук да се приготвят за път и да впрегнат воловете в колите, за да може след завръщането ни керванът незабавно да потегли на път за Тусон.

— Сега веднага, още през нощта? Но нали трябва да си починем! Канехме се да продължим едва на сутринта.

— Това е вече невъзможно. Тъй както стоят нещата, на всяка цена се налага да се откажете от нощната си почивка.

При тези думи откъм мястото, където стояха жените, се разнесе дълбок мощен бас, който на най-чист саксонски диалект каза: (За съжаление диалектите са непреводими на чужди езици. Б. пр.)

— Слушайте, тая няма да я бъде! И хората, и добичетата се нуждаят от порядъчна почивка. Тъй че тук оставаме!

Сам учудено отправи поглед към жената, която се обади. Не беше очаквал възражения от женска страна, и то с такъв тон. Тя имаше едрококалеста фигура с твърде мъжки и решителен вид. Ако огънят беше по-силен или ако беше ден, дребосъкът щеше да забележи, че под острия й нос се намираше тъмна линия, която и при най-добро желание не можеше да бъде наречена иначе освен мустаци.

— Да, зяпайте ме колкото си щете! — продължи тя, когато забеляза слисания поглед, отправен й от уестмана. — Туй е то! През деня се пътува, а през нощта се спи. Амче тъй всеки може да дойде и да ни обърне реда с главата надолу!

— Но, мила госпожо, предложението ми има за цел единствено вашата безопасност, вашата изгода — отговори Сам.

— Я не ме занасяйте! — отвърна тя с пренебрежителен жест. — Никой свестен човек не се скита тъй посред нощ и при такваз тъмнотия из Америка. Е, да, ако си бяхме в родината, тогаз по бих се съгласила, ама щом се намира из чужди континенти, човек трябва най-спокойно да изчаква докато се разсъмне. Разбирате ли ме?

— Естествено, че ви разбирам, мила госпожо, но ми се струва…

— Мила госпожо ли? — прекъсна го тя. — Не съм ви никаква мила госпожа! Знайте ли всъщност коя съм аз и как се казвам?

— Разбира се, че сте съпругата на някой от тези четирима джентълмени.

— Джентълмени! Я стига с тоя английски, когато пред вас е застанала една немкиня! Аз съм госпожа Еберсбах, по баща Моргенщерн, овдовяла Лайермюлер. Ей оня там — при тези думи тя посочи към един от тримата по-млади от Шмит преселници, — е моят настоящ мъж и съпруг, господин майстор-ковачът Еберсбах. И веднага ще ви кажа, за да го знаете веднъж завинаги, че той няма да ви играе по свирката, а ще слуша мен, щото съм с единайсет години по-възрастна от него и следователно сигурно съм по-опитна и имам повече акъл от него. Аз оставам тук, а значи и той остава. В среднощна доба човек не тръгва да се скита по света.

Тъй като никой от преселниците не се обади, живите очички на Сам Хокинс развеселено огледаха всички наоколо, след което той каза:

— Щом господата са свикнали да се подчиняват на тая толкоз енергична лейди, не ми остава нищо друго, освен да помоля поне този път да се направи едно изключение.

Той имаше намерение да продължи, обаче жената бързо го прекъсна:

— Хайде де, не думайте! Изключение! Като че ли ще го позволя! Зле ме познавате! К’во сте ме зяпнал тъй? Няма що да правите такваз физиономия. Знайте ли, аз съм човекът, с когото другите тук се съобразяват. Разбирате ли ме? Амче кой плати сичките разноски? За парахода, че и за пътя по суша дотук? И кой ще трябва пак да се бърка в джоба? Аз! Аз съм капиталът! Вече знайте сичко, а сега ние пак ще си легнем да спим!

Отново никой от мъжете не възрази, мълчеше дори и Шмит, който все пак, изглежда, беше предводителят им и преди свечеряване се бе държал със Сам толкова грубо. Ето защо ловецът се изправи и с безразличен глас каза:

— Както искате. И тъй, ще си кажем лека нощ, ако не се лъжа. За последен път ще можете да го пожелаете някому, защото съм убеден, че този сън ще ви е последен, хи-хи-хи-хи!

Той им обърна гръб, за да си тръгне, но жената бързо се приближи, хвана го здраво за ръката и попита:

— Последният ни сън ли? К’во искате да кажете, дребосъче такова, а?

Действително тъй, както беше застанала до него, тя го надвишаваше с цяла глава. Той се престори, че не е чул как го нарече тя, и отговори:

— Искам да кажа, че утре сутринта няма да се събудите.

— Че защо?

— Защото ще сте мъртви.

— Мъртви ли? Хич и през ум не ми минава! Госпожа Розали Еберсбах има още дълго да живее!

— Да не си мислите, че и дванайсетте бандити, с които ще си имате работа, ще са съгласни да се съобразяват с госпожа Розали Еберсбах?

— Тия нищо не могат ни направи. Нали са вързани и пленени, както сам ни казахте.

— Но щом с двамата мои другари напуснем кръчмата, те ще се освободят и ще ви нападнат.

— Ще я напуснете? Искате да си отидете?

— Естествено!

— Накъде?

— Към Тусон.

— Амче защо? Всъщност не е ли ваш дълг да охранявате тез пленници, докато стигнем на безопасно място? Че к’во ще си помисля аз за вас, щом ни зарежете тъй и изчезнете като масло на слънце?

— Мислете каквото си щете!

— Хубави приказки, няма що, много хубави приказки! Не сте ли чували още, че мъжете трябва да са внимателни към дамите и да ги закрилят? И госпожа Розали Еберсбах е също дама, разбрахте ли?

— Съвсем правилно! Но който иска от мен да го закрилям, ще трябва и да се съобразява с мен. Разбрахте ли и вие? Вас ще ви нападнат. Ако това стане тук, след като пак сте легнали да спите, сте загубени. Но не стане ли, нищо не можем да докажем. За да получим доказателства, се налага да отидем в Тусон, където ще помоля коменданта да ни даде отряд войници, за да ни помогнат. Тогава ще превъзхождаме Търсачите и по численост толкова, че ще успеем да ги заловим, без да се стигне до стрелба и някой от нас да бъде ранен. Ето защо трябва незабавно да тръгнем и още сутринта да пристигнем в Тусон, за да сме готови с клопката, която искаме да поставим на Търсачите, преди още те да са я забелязали. Не можете ли да го проумеете, госпожо Еберсбах, по баща Лайермюлер?

— Защо не ми го казахте веднага? — попита тя със съвсем друг тон. — Впрочем не съм по баща Лайермюлер, а това ми е името като вдовица. Щом разговаряте с мен тъй разумно, тогаз и аз ще бъда разумна. Защото и аз не съм вчерашна. Запомнете го. Значи ще трябва да впрегнем воловете и да се приготвим да продължим пътя си. Но туй, дето само Шмит щял да дойде с вас, няма да го бъде! И аз искам да огледам онези типове. Почакайте малко само да взема една карабина!

Тя отиде до нейната кола, където се намираше пушката. Когато се върна с оръжието, мъжът й я помоли:

— Розали, остани тук! Тази работа не е за жени. Аз ще отида вместо теб.

— Ти ли? — отвърна му тя. — Само си за тая работа! Я не се прави на голям мъжага и герой, нали знаеш, че хич не мога да го търпя. Оставаш тук да чакаш, докато се върна!

И тя се присъедини към Сам, който, кискайки се под мустак, се отправи към селото заедно с нея и Шмит. Когато стигнаха до кръчмата и влязоха вътре, видяха, че от стягащите ги ремъци и въжета Търсачите са се събудили от пиянския си сън и тъкмо в този момент разгневеният Бътлър настойчиво говореше нещо на Стоун и Паркър.

— Какво иска тоя? — попита Сам Хокинс двамата.

— Че какво ще иска — отвърна Стоун. — Естествено е учуден, че те са наши пленници, а не е обратното. Пита дали това била благодарността ни, че ни разрешили да ядем и пием с тях.

— Да, така е — извика гневно Бътлър, като се напъваше да скъса ремъците си и се опитваше поне да седне. — Откъде ви хрумна тъй да се отнесете с нас, докато спим? Посрещнахме ви най-гостоприемно, не сме ви обиждали, не сме ви причинили и най-малкото зло, а в замяна…

— Не сте ни причинили и най-малкото зло? — прекъсна го Сам. — Вярвам ти, че това страшно ви ядосва… впрочем защо да приказваме надълго и нашироко? Известни са ни плановете ви, жертва на които щяхме да станем ние, и в знак на благодарност имаме намерение да ви предадем на съдията.

При тези думи Бътлър саркастично се изхили и попита:

— И кой ще ви повярва без доказателства?

— В пиянството си сами се издадохте.

— Дори да е било така, никой съдия няма да се вслуша в думите на един мъртво пиян човек. Краката на доказателствата ти страшно се клатят, сър. Нека съдията дойде, спокойно ще го погледнем в очите. Та какво сме ви сторили? Косъм не е паднал от главите ви!

— Защото бяхме достатъчно умни да ви изпреварим. Но и на самите нас ни е ясно, че няма смисъл да правим оплакване пред съда. Вярно, можем да се закълнем в онова, което чухме, ала толкова много време ще изгубим да се разправяме с вас и съдията, че предпочитаме да се откажем.

— Това е най-мъдрата мисъл, която може да ви хрумне за ваше добро. Но сега се надявам да ни развържете!

— По-полека, по-полека, сър! Преди това имаме още малко да си поговорим.

— Тогава побързай! Какво искате още?

— Да заплатите вола, който сте заклали.

— Какво ви засяга този вол!

— Засяга ни, и то много, защото се присъединихме към немските преселници. И те искат да отидат горе в планините, за да ловят бобри и мечки с капани също като нас. И тъй станахме техни спътници и сме задължени да се погрижим да си получат обезщетението.

— Това хич не ви засяга! — изкрещя Бътлър. — Нищо няма да дадем.!

— Няма значение, защото каквото не дадете, ще си го вземем сами.

— Значи искате да ни ограбите?

— Не, а само да се погрижим за доброто ви име на честни хора, които си плащат всичко. Мастър Бътлър, колко ли може да струва онзи вол?

— Все ни е едно. Вече нямаме никакви пари. Та нали с облозите ни обра и последния долар.

— Но не се ядосвахте кой знае колко, защото пак щяхте да си ги върнете, като ни ограбите. Да кажем сто и петдесет долара, а?

— Ако щеш и сто хиляди. Нищо не можем да платим.

— Вярно, с пари не можете, но не е и необходимо. Джобовете ви надали са съвсем празни.

— Zounds! ((англ.) — Ей богу, бога ми! Б. пр.) Да не би да се каните да ни изпразните джобовете?

— А защо не?

— Сър, това ще е грабеж!

— Няма значение. Ще се радваме веднъж и ние ей тъй любителски да опитаме занаята ви.

— Ние не сме разбойници и ако посегнете на нашите вещи, ще се оплачем пред съдията!

— Много ще ни бъде приятно! Ще ни се да чуем какво ли ще каже съдията, щом ви види. И тъй, Дик и Уил, хайде, започвайте! Я да претърсим джобовете им!

С най-голямо удоволствие двамата се заловиха на работа. Доколкото им беше възможно, Търсачите се съпротивляваха, но безуспешно. Всичките им джобове бяха изпразнени. Намериха се много предмети и особено няколко скъпоценни часовника, за които спокойно можеше да се твърди, че са откраднати или ограбени. Сам взе часовниците, показа ги на Шмит и го попита:

— Обесниците нямат никакви пари. Ще приемете ли тези часовници като обезщетение?

— Щом нямат монети, да — отговори предводителят на преселниците, — само се питам дали така няма да съм в загуба. Би трябвало да ги продам, а никой търговец няма да ми плати истинската им стойност.

— Не се тревожете. Няма да загубите и цент. Сигурно тези часовници имат четирикратната стойност на вашия вол. Можете да ми вярвате.

— Но съвестта ми, господине!

— Какво искате да кажете?

— Ще ми разреши ли тя да приема тези предмети?

— Защо не?

— Ами ако са крадени?

— Вероятно са такива.

— Тогава те са собственост на обраните хора, а не мои.

— Това е вярно, но тези хора никога няма да си получат обратно часовниците. Най-вероятно са мъртви, но и да не са, без каквито и да било скрупули можете да ги вземете. Тук властват съвсем различни порядки от онези в родината.

— Но в случай, че законните собственици не са вече живи или не е възможно да бъдат издирени, човек е длъжен да предаде подобни предмети на властите!

— Какво имате предвид тук под «власти»? Никой от местните чиновници не би си направил труда да издирва собствениците, а просто ще задържи часовниците за себе си и тайничко ще ви се изсмее. И тъй спокойно ги приберете, а ако все още мислите, че така извършвате някаква несправедливост, ще поема отговорността върху себе си.

— Щом е така, от моя страна ще е направо глупаво да се опъвам повече.

Той напъха часовниците в джоба си. Щом Бътлър видя това, извика:

— Какво значи това? Струва ми се, този човек иска да ни задигне собствеността. Това ще…

— Мълчи, подлец! — сряза го Сам. — Той ги взема като обезщетение за заклания вол и вие можете да бъдете доволни, ако това остане единственото ви наказание за всичко, което направихте и се канехте още да извършите. Този път си намерихте майстора в лицето на трима шивачи, които знаят как се шият дрехи по мярка за негодници като вас. И ако някой път отново срещнете подобни търговци на дрехи, добре премислете, преди да се решите да се обзаложите с тях! Впрочем, що се отнася до тези часовници, ние съвсем не мислим да се измъкваме от отговорност. Оттук тръгваме за Тусон и утре вечер ще се разположим на лагер при кръстопътя отвъд града. Можете да ни последвате и да ни посетите с полиция, на която с удоволствие ще дадем обяснения.

— Да, да, ще го направим, съвсем сигурно ще го направим! Ще посетим бивака ви и ще си вземем всичко, каквото ни откраднахте. А сега ни свалете ремъците! Можем да поискаме това, след като най-сетне навярно няма какво повече да си кажем.

— Да не сме луди! Освободим ли ви, още тази нощ ще ни дойдете на гости в лагера вместо утре. Ще останете да лежите тъй, както сте. Щом се съмне, сигурно ще мине някой, който ще ви развърже.

— Дано си получите по-късно наградата в ада!

— Благодаря, сър! А сега ще ви вземем мунициите, за да нямате възможност най-неочаквано да причините някому от нас пакост. Утре можете да дойдете да си ги получите обратно заедно с часовниците. Дотогава всичко ще ви бъде запазено най-честно и почтено.

Хокинс, Стоун и Паркър изпразниха пушките им и взеха всички налични куршуми или патрони, както и барута, което страшно вбеси Търсачите.

През цялото време на тази сцена госпожа Еберсбах стоеше като няма зрителка. Тя не разбираше какво се говори, но въпреки това всичко й стана напълно ясно. И още един безмълвен зрител присъстваше на сцената — Мери, мулето на Сам, което и този път беше последвало господаря си, надничаше през вратата и много внимателно следеше всичките му движения.

След като нямаха повече вземане-даване с Търсачите, петимата излязоха от кръчмата, заключиха отвън вратата и я затиснаха с голям тежък камък. После закрачиха в посока на лагера. Мери тръгна подир тях в бавен тръс. Тя бе свикнала да следва господаря си на всяка крачка като вярно куче, освен ако той с някой определен знак не й дадеше да разбере, че трябва да го чака на дадено място.

Трета глава

На път за Тусон

По време на отсъствието им преселниците бяха извършили необходимите приготовления, така че незабавно можеха да тръгнат на път. Начело застана водачът, а към него се присъединиха и двамата младежи, на които им харесваше тази среднощна езда пред самотната колона. Подир тях следваха колите, придружавани от Дик Стоун и Уил Паркър, а най-отзад яздеха Сам Хокинс и канторът. Ловецът нарочно си беше избрал този придружител, понеже вярваше, че от него най-добре може да се осведоми що за хора са отделните преселници от малкия керван. Странно, много странно трябваше да са се стекли обстоятелствата в техния живот, Сам не можеше да мисли другояче след всичко, което беше видял и преживял при тях. Първо, този музикален оригинал канторът. После госпожа Розали Еберсбах, пред която, изглежда, всички имаха толкова голям респект и която тъй енергично му се беше противопоставила на него, опитния уестман. Синът на индианския вожд, завръщащ се от Германия. Младият немец, който бе негов приятел и като че нямаше нищо общо с останалите… Всички те бяха хора със съдби, които не можеше да не събудят интереса му. Канторът задоволи любопитството на дребосъка, като малко след потеглянето на колите самичък поде разговора, който Сам възнамеряваше да започне:

— Нашата госпожа Розали беше с вас при Търсачите. Ама сигурно им е казала какво мисли за тях, защото умее да използва езика си, щом поиска. Несъмнено тя разговаря с тях, нали?

— Нито дума.

— Това ме учудва. А аз пък си мислех, че се е отнесла с тях съвсем фортисимо.

— Та нима говори английски?

— Знае само няколко думи, които запомни по време на пътуването ни.

— Е как си представяте тогава, че може да разговаря с хора, които разбират само английски или испански!

— Би могла да си послужи именно с онези думи, които е научила.

— Десетина случайно дочути и запомнени думи или изрази не са достатъчни за едно дълго конско евангелие. Впрочем останах с впечатление, че след като видя Търсачите, на нея й се изпари куражът да им държи подобна реч.

— Куражът й се изпарил? Че защо? Нали онези обесници са лежали вързани на земята. Нямало е защо да се страхува от тях.

— Е, не точно да се страхува, но все пак тези разюздани типове й направиха такова впечатление, че дори и да знаеше английски, тя пак щеше да си замълчи.

— Хич не си въобразявайте! Госпожа Розали не се бои от никого, нито от хора с изискана външност, нито от хора с дързък вид. Хем страшно е зъбата, хем е устата и е свикнала да се подчиняват на волята й.

. — Забелязах го. Когато тя ми възразяваше, никой не си отвори устата.

— Да, тъй трябва да постъпваш, ако не искаш над главата ти да се разрази силна буря. Но въпреки това тя е душа човек и само ако я оставиш да си говори, можеш да я въртиш на малкия си пръст. Обаче не търпи да й се противоречи.

— Но прави голяма грешка, ако не се лъжа. Щом не разбираш от нещо, трябва да се вслушваш в съветите на другите.

— О, госпожа Розали разбира какво ли не, всичко разбира!

— Глупости! Не е възможно да има дори понятие от тукашните условия на живот. И ако в бъдеще се повторят сцени, подобни на днешната, тя като нищо трябва да очаква не само здравата да бъде скастрена, но и ако упорства да наложи волята си, може даже да навреди на целия керван или да го изложи на голяма опасност.

— И на това не бива да вярвате. Дори ако има нещо, което не знае или не разбира, тя извънредно бързо се справя с положението. Нали сам видяхте, че после се съгласи с вас. Най-добре е човек да не й се противопоставя, тя сама винаги стига до верния финал.

— Щом говорите така, изглежда, и вие имате голям респект пред нея, господин кантор.

— Господин кантор емеритус, ако обичате! Само заради точността и изчерпателността, тъй като вече не съм на служба, а в пенсия. Да, изпитвам респект пред нея и тя го заслужава. Тя е славна жена и има музикално образование.

— Аха, музикално образование, хи-хи-хи-хи! Да не би и тя да композира?

— Не, но свири.

— На какво?

— На акордеон.

— Бре, да се не види, това наистина е вече нещо друго! Акордеон! Прекрасен инструмент, ако не се лъжа? Е да, щом тя свири на него, човек трябва да я уважава. Досега никога не съм чувал дама да свири на акордеон.

— И аз не съм. Госпожа Розали е първата. С акордеона е печелила неведнъж хубави талери.

— А-а, може би с някой пътуващ дамски оркестър?

— Не, свирила е на танци.

— На обществено място?

— Да.

— Браво! Но ми се струва, че вие смятахте танците за нещо доста просташко.

— Така е, но в случая нещата стоят другояче, защото по баща госпожа Розали се казва Моргенщерн… — започна канторът.

— Известно ми е. Тя ми го съобщи.

— И се ожени за мелничаря от Хаймберг…

— … чието име е Лайермюлер, след което овдовяла — кимна усмихнато Сам Хокинс.

— Към мелницата имаше и една кръчмица с малка танцувална зала. Ала работата вървеше зле, докато най-сетне тя се зае да я оправи.

— Но тогава защо е дошла в Америка?

— Аз й внуших тази прекрасна идея.

— Вие ли? Хмм! Жената е могла да си остане в родината. Та тя не е мизерствала там.

— Е да, ама ако не беше онази работа с Волф.

— Каква работа?

— Още ли не сте чули?

— Не.

— Волф, лесничеят от Хаймберг, има бездетен брат в Америка, който притежава много гори, големи стада, а струва ми се, и сребърни мини. Та този брат го помолил да му изпрати сина си, когото искал да направи свой универсален наследник, в случай че момчето му хареса. Лесничеят попитал сина си, който следвал в лесничейското висше училище в Таранд и той веднага проявил желание да се отзове на поканата на чичо си, но едва след като си вземе изпитите.

— Не е ли било твърде лекомислено или жестоко спрямо родителите му?

— Опазил бог! Ни най-малко, напротив! Лесничеят имал многодетно семейство и малка заплата. Едва свързвали двата края, а следването на най-големия син му струвало големи жертви и лишения и много му тежало. Било е невъзможно да подготви другите си синове за някоя по-добра кариера, макар че са много даровити деца. Е, тогава Адолф с радост приел предложението на чичо си. Вярно, налагало се да напусне отечеството и родителите си, но си е казал, че като наследник на богатия плантатор ще има възможност да помогне на братята и сестрите си бързо да стъпят на крака.

— Този начин на мислене наистина му прави чест. И отзовал ли се е на поканата?

— Да.

— Кога?

— Тъкмо сега. Та нали го видяхте.

— Аз ли? Къде?

— Тук при нас. Язди ей там отпред!

— Той ли е? Той? Този младеж? Нима е възможно да е завършил вече висшето лесничейско училище?

— Възможно е, и то с много добър успех. От това можете да разберете колко прилежен и свестен младеж е той. Тъй като чичо му притежава големи гори, той ще му бъде от полза със знанията си. Наистина за него съществува и една друга причина да се реши толкова бързо да потегли за Америка и тази причина може да се назове с индианското име Ши Со.

— Но това е синът на вожда, нали?

— Да. Както чух, вие познавате този вожд. Дали не знаете защо е изпратил сина си в Германия?

— Знам.

— Това ме радва. А ще ми кажете ли, или е може би тайна?

— Няма причина да се пази в тайна. Напротив, защото това прави чест на вожда и го характеризира като човек, чийто ум и образование далеч надхвърлят средното ниво на съплеменниците му. Когато бил още млад, едно враждебно настроено към навахите племе нападнало преселнически керван. Всичко живо било изклано, само едно момиче било пощадено и индианците го взели със себе си. То било немкинче. Вождът го спасил и го отвел при своето племе. Щяло да остане там най-напред, за да се съвземе от нещастието и мъката си, а после се канели да го заведат до най-близкото поселище. Грижили се за момичето и се отнасяли много добре към него. Роднините му били избити. Никъде нямало каквито и да било познати. Селището, където щели да го отведат, му било съвсем чуждо. На него му харесало при навахите и скоро девойката обикнала вожда Нитзас-ини, Големия гръм, който я спасил. Тя не заминала и станала негова жена. Никога не е имала повод да се разкайва и живяла с него много щастливо.

— Нима е възможно! — възкликна канторът. — Един червенокож човек с бяла жена!

— Казвате червенокож човек, така ли? Звучи презрително! Повярвайте ми, цветът на кожата няма никакво значение. Запознавал съм се с индианци, пред които хиляди и стотици хиляди бели би трябвало да се срамуват. Нитзас-ини е един от тях. Неговата бяла жена не била някоя високообразована госпожица, но в живота на племето повял друг вятър. Настъпили някои промени. Мъжът й, вождът, бил нейният пръв и най-прилежен ученик и по-късно нямал нищо против тя да говори на немски с децата, които му дарила, да ги обучава и да им купува книги. По онова време се запознали с Винету, великия вожд на апачите. С него дошъл и Олд Шетърхенд, прославеният приятел и закрилник на всички дружелюбно настроени червенокожи мъже. Те с радост видели какво е постигнала бялата жена, каква благодат е донесла на племето. Двамата останали по-продължително при навахите, а и по-късно често се отбивали при тях. Оттогава това племе никога повече не е водило война и е грабвало оръжията само тогава, когато е трябвало да се защитава. Навахите станали приятели на бледоликите, в резултат на което никога не били гонени от земите си и получили правото да запазят своята територия, макар и да им се налагало да се съобразяват с предписанията на законите. Навахите притежават плодородни пасища и огромни гори. От година на година те ставали все по-заможни, но колкото и алчно да поглеждали към имотите им белите скватери и ненаситните едри земевладелци, на никого от тях не се удало да им отнеме каквото и да било, защото в резултат от усилията на Олд Шетърхенд правителството на Съединените щати не гледа на територията им като на индиански резерват, а като на законна частна собственост, чиито притежатели законът закриля срещу всяко посегателство. Човек се чувства склонен да нарече онази област цивилизована. Големия гръм се оказал достатъчно разсъдлив, за да проумее, че не притежава необходимите познания за бъдещото развитие и че наследникът му ще трябва да учи много повече от него самия. Повлиян от бялата си жена, той взел решение да изпрати първородния си син в едно училище на белите. Когато дошъл, Олд Шетърхенд енергично подкрепил решението му. Тъй като той е немец, а жената на вожда е негова землячка, двамата придумали Нитзас-ини да пусне сина си да замине за Германия и да повери възпитанието и обучението му на едно прочуто тамошно учебно заведение. Олд Шетърхенд направил конкретно предложение и то било прието.

— Знам, знам — прекъсна го канторът. — Известно ми е учебното заведение.

— Тъй ли? И кое е то?

— Това е средно училище с интернат, накратко казано, прочутият институт на директор Арно Кригер в Кьоцшенброда край Дрезден.

— Откъде знаете?

— Ши Со ми каза, а и Адолф Волф е бил подготвен там за висшето лесничейско училище в Таранд.

— Тогава не е нужно да добавям още кой знае колко, защото, изглежда, по-добре от мен знаете какво е станало по-нататък. Олд Шетърхенд — продължи Сам разказа си, — подготвил почвата за приемането му в института, а жената на вожда завела сина си в Европа, при което много се зарадвала отново да види родината си. По-късно аз се запознах с Големия гръм и за мое удивление от него научих, че имал син в Кьоцшенброда при директора Кригер. Момчето оправдало препоръките на Олд Шетърхенд. Без изключение бележките му били шестици и след като то се прехвърлило в Таранд, учителите му признали, че този червенокож ученик останал ненадминат от другите бели деца. Впрочем не бива да го наричаме «червенокож» в смисъла, в който обикновено се използва тази дума. Вие го познавате и сте забелязали, че произходът му по майчина линия е оставил отпечатъка си върху цвета на косата и очите му. Ето на, това е всичко, каквото пожелахте да научите за него. А вече и аз подозирам как се е сприятелил със сина на лесничея. Нали казахте, че и Волф също е учил при директора Кригер?

— Да, там са били съученици, а после заедно са се прехвърлили в Таранд. Странното е, че предложението на чичото на Волф пристигнало тъкмо по времето, когато било решено и завръщането на Ши Со. A всъщност защо е трябвало и той да посещава тъкмо института в Таранд?

— Заради големите гори, които притежава племето му. Като бъдещ вожд той трябва да има необходимите познания не само за да запази богатствата, криещи се в тези лесове, но и по възможност да ги увеличи. Известно е, че Съединените щати се отличават с плачевното си лесничейство. От произтичащите големи вреди от подобно стопанисване на горите Ши Со иска да запази племето си в бъдеще. Но да продължим! Господин кантор, вие се канехте да ми разкажете за влиянието на двамата възпитаници на Кригеровия институт върху някогашната госпожа Лайермюлер, нали?

— Да, но преди всичко имайте най-сетне добрината да обърнете внимание на това, че не съм вече на служба и заради изчерпателността и точността трябва да се обръщате към мен с «господин кантор емеритус». Или може би изпускате това латинско название само защото и аз не ви наричам с вашето име и пълна титла? Но не бива да забравяте, че всъщност все още не ми е известно нито едното, нито другото!

— Не е заради това, ами от чиста разсеяност. Що се отнася до името ми, по-рано отвъд океана се казвах Самуел Фалке, но тук ме наричат Сам Хокинс. Напълно е достатъчно да се обръщате към мен просто със Сам.

— Но не е достатъчно учтиво. Ще ви направя едно предложение. Тъй като по-рано името ви е било Самуел Фалке, но вече не е така, също както и аз не съм вече кантор, сигурно ще е съвсем правилно и напълно ще отговаря на обстоятелствата, ако ви наричам или Самуел емеритус или пък Фалке емеритус. Кое от двете имена предпочитате?

— Нито едното, нито другото. Името не е служебен пост. И тъй, казвайте ми Сам или Хокинс.

— Добре, както искате! Ами защо Търсачите не бива да знаят, че се казвате Сам Хокинс?

— Понеже под това име съм известен надлъж и нашир. Заедно с Дик Стоун и Уил Паркър са ни дали прозвището Детелиновия лист, защото сме неразделни. Не ни причисляват към обикновените уестмани, а към опитните мъже, които знаят какво искат и не допускат нито да бъдат измамени, нито победени. Имам намерение да надхитря Търсачите, но ако разберат с кого си имат работа, няма да успея. Тогава те или съвсем ще се откажат да се разправят с нас, или поне ще станат толкова предпазливи, че няма да постигна целта си. А за мен е много важно да ги обезвредя в името на почтените люде.

— Много добре, сега вече знам как стоят нещата и отново мога да се върна на темата Таранд. Ши Со и Волф често се изкачваха от Таранд до Хаймберг, който е доста посещаван планински курорт, и се отбиваха във воденицата на Лайермюлер, а по-късно, след като воденичарката се ожени за ковача, идваха и в ковачницата. Тъй че и с двамата бяха добри познати. Тъкмо когато Хобъл Франк ми беше наредил да замина за Америка и да потърся неговите герои, пристигна и писмото на чичото едновременно с новината, че Ши Со щял да се завръща при племето си. Споменатият чичо бил страшно богат и както скоро се разбра, живеел близо до земите на навахите. Тази вест бързо се разнесе из селото, където повечето хора са големи бедняци. Никак не ми беше трудно да придумам неколцина от тях да се изселят и заедно с мен да прехвърлят океана.

— Значи, тъй да се каже, вие сте подвел тези клети хорица! — подхвърли Сам укорително.

— Подвел ли съм ги? Ама че начин на изразяване! Един кантор емеритус, който хиляди пъти е свирил на орган по време на богослужение, наполовина се числи към духовенството, а това ще рече към онова съсловие, сред което не бива да се търсят изкусители. Да, нагърбих се да ги водя, но не съм ги подвел, защото искам да заведа тези хора там, където ще намерят щастието си. Убеден съм, че чичото на Волф ще ги посрещне много добре. А налице са и парите, с които ще си купят земя или пък ще започнат някаква търговия.

— Струва ми се, че тримата са бедни!

— Да, семействата Шмит, Щраух и Улман нямаха пукната пара, обаче, както сигурно сте чули, Еберсбахови са заможни и госпожа Розали им даде на заем необходимата сума. От това ще разберете колко свястна жена е тя. Можеше най-спокойно да си остане в родината, но реши да тръгне да пътува с нас само от състрадание към трите семейства, от приятелски чувства към мен и понеже бе подтиквана от силно желание да види този чужд край. Особено много я възхити това, че в Америка дамите били на извънредно голяма почит.

— Ах, тъй значи — засмя се развеселено Сам. — А и госпожа Розали Еберсбах, по баща Моргенщерн, овдовяла Лайермюлер, е също дама! Е, това вече наистина ми обяснява досега необяснимото. Значи всички имат намерение да се заселят при чичото на Волф?

— Първо ще го попитат. Откаже ли, продължават нататък.

— Ами вие? Вие какво ще правите?

— Аз ли? Естествено ще потърся Олд Шетърхенд, Олд Файерхенд и Винету. Естествено ще намеря и Хобъл Франк.

— Както вече казах, изглежда си представяте, че всичко това е извънредно лесно, а всъщност можете с години да обикаляте из Дивия запад, без да се натъкнете на нито един от тези мъже.

— Тогава човек ще трябва да попита, да се осведоми!

Пътуването им продължи през цялата нощ с бавното темпо на волските коли и стана тъй, че достигнаха града едва два часа след разсъмване, макар че Сан Хавиер дел Бак съвсем не е толкова далеч от Тусон.

Главният град не предлагаше дотам радваща гледка. Въпреки ранното утро слънцето сипеше вече почти непоносима жар над голите глинени къщурки и порутени зидове. Неимоверно грозни песове посрещнаха кервана с лай и вой, а на праговете на вратите и край ъглите на уличките безделничеха измършавели хора, загърнати в пъстри парцали.

По указание на Сам спряха на едно открито място, където скоро се видяха наобиколени от глутница джафкащи песове и от тълпи кряскащи деца и любопитни лентяи, които се струпаха около колите и насочиха вниманието си предимно към Сам Хокинс и кантора, навярно заради странната личност на първия и поради необикновеното облекло и на двамата.

Тъй като по време на пътуването си немските преселници бяха научили съвсем малко английски, а пък испански знаеха още по-малко, Сам се нагърби със задачата да разбере дали в града можеше да се намери храна за добитъка и вода за пиене. Да, имаше и сено, и вода, но и двете бяха с ниско качество и на високи цени. Десетина, двайсет, че и повече мързеливци проявиха готовност да ги донесат и с тази работа, ако това изобщо можеше да се нарече работа, да припечелят по няколко сентавоси (Сто сентавоси правят едно песо. Б. пр.).

След като този въпрос се уреди, дребосъкът се запъти към коменданта, за да му изложи молбата си. Научи, че офицерът с многоброен отряд бил отпътувал за Прескът, а почти целият гарнизон тръгнал към прохода Гуаделупе, за да накаже разбунтувалите се там мимбренхоси. Сам беше отведен при един капитан, който заместваше коменданта. Човекът пиеше сутрешния си шоколад и четеше някакъв стар вестник, който обаче заслужаваше тук в Тусон да бъде наречен нов. Щом погледът му падна върху влезлия ловец, отначало по лицето му се изписа изненада, а после то взе да придобива все по-развеселен израз. Най-сетне офицерът високо се разсмя, надигна се от стола си и с тон, в който личеше явно безочие, каза:

— Човече, кой си ти? Какво искаш? Никога не съм виждал такъв Jack-pudding ((англ.-амер.) — смешник, шут, палячо. Б. пр.)

— И аз не съм — отвърна му Сам по такъв начин и с такъв жест, който не оставяше място за съмнение, че има предвид офицера.

— И ти ли не си? Какво искаш да кажеш? — сопна му се военният със съвсем друг тон. — Да не би да искаш да ме обидиш?

— Нима е обидно, че се съгласявам с теб? — попита Сам много сериозно и спокойно.

— Ах, тъй! Тогава хвала на благородното ти себепознание. Повтарям ти, че за пръв път срещам такъв арлекин, какъвто, изглежда, си ти. Навярно идваш да помолиш за разрешение да дадете тук някое весело представление, а?

— Да, така е — засмя се Сам. — Отгатна, сър, и ти ще трябва да ми помагаш, ако не се лъжа.

— Аз ли да помагам? Ти да не мислиш, че заместник-комендантът, един офицер на Съединените щати, е смешник като теб?

— В случая е така — отговори Сам, хладнокръвно придърпа един стол и седна.

— Човече, още една такава дума и ще наредя да те затворят и бичуват! — заплаши офицерът, като пристъпи няколко крачки към дребосъка. — Как може да сядаш без разрешението ми? Намираш се пред главнокомандващия на града и трябва да стоиш прав пред него! И тъй, ставай, и то незабавно!

При тези думи той посегна към пирона на стената, където висеше камшикът му за езда. Това негово движение не направи на Сам абсолютно никакво впечатление. С най-невъзмутим тон той каза:

— Намирам се пред главнокомандващия? Е, добре, от мен да мине, нямам нищо против, но нали съм му боен другар!

— Боен другар ли? На мен? — попита военният. — Да не би да искаш да кажеш, че си офицер?

При този въпрос погледът му с безкрайно презрение измери дребосъка от глава до пети.

— Well, офицер съм! — дружелюбно кимна Сам. — Не си ли чувал досега нещо за прочутия «Leaf of trefoil»?

— Детелиновия лист? Какъв Детелинов лист имаш предвид?

— Тримата прерийни ловци, ако не се лъжа.

— Да, знам го този Детелинов лист. Състои се от Дик Стоун, Уил Паркър и Сам Хокинс, за когото казваха, че…

— Добре, сър, добре! — прекъсна го уестманът. — Значи си чувал за тези тримата. Радвам се, много се радвам! Скоро ще изясним как стоят нещата с нашето весело представление и ще разберем кой ще е палячото. А случайно да знаеш, че през последната война Сам Хокинс е бил скаут?

— Да, при генерал Грант. Със своята хитрост и храброст и заради големите си заслуги той е достигнал до чин капитан. Но каква връзка има всичко това с теб?

— Има, има, и то каква, сър! Във всеки случай много повече има връзка с мен, отколкото с теб, защото ми се струва, че по онова време ти изобщо не си бил още в униформа. Та в момента Детелиновия лист е тук.

— Тук? В Тусон?

— Йес, сър. А Сам Хокинс, заслужилият капитан на Съединените щати, се намира дори още по-наблизо. Понастоящем седи в стаята ти.

— Тук? В моята стая? — слисано възкликна заместник-комендантът. — Та нали освен мен и теб тук няма никой друг!

— Well, съвършено вярно, сър!

— Тогава… тогава… да не би ти да си Хокинс?

— Йес, ами аз съм, ако не се лъжа.

— Thunderstorm ((англ.) — Гръм и мълния! Б. пр.)! Ти си Сам Хокинс? Ти?

— Тъй ми се струва. Че защо да не съм аз?

— Защото… защото… защото — заекна от смущение капитанът, — защото хич не ми приличаш на него. Не е възможно един офицер да се напъха в подобни дрехи!

— Не виждам причина да не го направи! Сър, защо тъкмо един офицер да не може да се облече според вкуса си? А моят вкус си е просто такъв, вкусът на Сам Хокинс, и ако някой го смята за безвкусен, негова си работа. Нямам нищо против, стига да си мълчи. Но осмели ли се да ми го каже, тогава правилният отговор на подобна обида е винаги в ръката ми!

При тези думи Сам Хокинс посочи към пушката си и продължи:

— Впрочем пет пари не давам, че на времето станах офицер. За да бъдеш свестен уестман, ти трябват много повече качества, отколкото за да станеш младши офицер, а аз съм уестман, сър. Да, съвсем сигурно съм такъв, и ако не ти се вярва, съм готов да ти го докажа. Да се изправим ли един срещу друг, за да видим чий куршум ще прониже другия право в сърцето? Готов съм незабавно да опитаме, сър, стига само да пожелаеш!

Всичко това беше произнесено с такъв тон, който въпреки комичната външност на Сам явно импонира на офицера. Той направи отрицателно движение с ръка и този път най-учтиво отговори следното:

— Не е необходимо, сър, не е необходимо! Защо трябва взаимно да се избиват джентълмени, при това бойни другари, и то без никакво основание?

— Хмм! Мисля, че няма да е без каквото и да било основание, но тъй като вече разбра, че мнимият палячо е джентълмен и твой боен другар, ето ти ръката ми. Нека миролюбиво поговорим за веселото представление, в което ще участваш и ти.

Те си разтърсиха ръцете и Сам му разказа за срещата си с дванайсетте ездачи от миналия ден, които смяташе за Търсачите. Капитанът го изслуша много внимателно. По лицето му се изписа израз на нарастващо напрежение и когато дребосъкът замлъкна, офицерът скочи възбудено на крака и извика:

— Дано не си се заблудил, Сам! Дано наистина са Търсачите! Какъв улов само!

Уестманът хитро примигна с малките си очички и попита:

— Мислиш ли Сам Хокинс за толкова глупав, че да не знае какво твърди? Те са, ти казвам, те са!

— Ами защо си тръгнал от Сан Хавиер дел Бак, без да ги вземеш със себе си? Та нали са били вързани и са се намирали в ръцете ти!

— А мога ли да докажа, че са крадци, разбойници и убийци, че действително те са Търсачите? Тези доказателства трябва тепърва да се съберат, и то като им се даде възможност да ни нападнат. А спипаме ли ги на местопрестъплението, вината им ще бъде безусловно доказана.

— Да ги спипате! Значи искате да се оставите да ви нападнат, така ли?

— Естествено! Или си мислиш, че само си го мечтая?

— Това е шега, а за мен работата е напълно сериозна. За мен не би могло да има по-голяма препоръка пред началниците ми, ако тъкмо сега, когато замествам командира, ми падне в ръцете тази банда, чиято слава е толкова зловеща. Но решите ли да чакате да ви нападнат, вие се излагате на най-голяма опасност!

— Ако стоим и чакаме, да. Само че дребосъкът, наречен Сам Хокинс, ще е изчезнал заедно с хората си.

— Но в такъв случай за нападение и дума не може да става!

— Защо не? Колите ще бъдат нападнати, а ако ние не сме при тях, това деяние пак си остава престъпление и спокойно можем да твърдим, че са щели да ни избият, ако са ни заварили там. Наистина няма да имаме възможност да докажем, че са убийци, но нападението посред нощ на керван коли е грабеж и според тукашните закони се наказва със смъртно наказание.

— Well! Ами как ще ги заловиш, без да се стигне до схватка и без да изложиш живота си на опасност?

— Това ще се уреди, сър, съвсем сигурно е, че ще се уреди, стига само да ни помогнеш.

— С най-голямо удоволствие, само ми кажи как си представяш помощта ми.

— Възсядаш коня си и ни придружаваш с един отряд от твоята кавалерия!

— Щях да съм щастлив, ако можех да го направя, но ми е забранено да напускам поста си. А понеже разполагам с толкова малко хора, имам възможност да отделя най-много двайсет души.

— Напълно достатъчно е, сър.

— Щом мислиш тъй, добре, така да бъде, но преди това непременно трябва да знам как си представяш цялата работа. Одобря ли намерението ти, ще получиш двайсетте кавалеристи. Но нима действително си толкова уверен, че Търсачите ще ви последват?

— Че ще тръгнат по петите ни е толкова сигурно, колкото и че моята стара филцова шапка е все още на главата ми, хи-хи-хи-хи! Но няма да се осмелят да се мярнат в Тусон, а ще заобиколят града. И все пак е възможно да изпратят някой техен човек на разузнаване в града. Ето защо засега никой друг освен нас двамата не бива да узнае намеренията ни. Най-много да направим изключение за лейтенанта. И тъй, те Ще опишат дъга около града и ще продължат да яздят, докато отново се натъкнат на дирите от нашите коли. Ще ги следват, за да разберат къде ще се разположим на бивак за следващата нощ. Но естествено ще останат нейде по-назад да си отпочинат, изчаквайки падането на мрака. След това вече могат и ще проведат нападението, ако не се лъжа.

— Е, ами ти? Нали, както каза преди малко, нямаш намерение да оставаш с хората си при колите.

— Да, разбира се, че ще гледаме да не ни застрелят. Ще се отдалечим.

— Накъде?

— Ще зависи от това, къде ще лагеруваме. Знаеш ли мястото, където се срещат пътищата за Гуаделупе и Барбасак? И дали местността е известна и на лейтенанта, който ще дойде с нас?

— Двамата сме били там неведнъж.

— Well, много добре. На това място ще лагеруваме, там има вода, което е най-важното за нашите волове. Предварително ще изпратиш лейтенанта да отиде там с хората си, но той трябва да язди встрани от нашия път, за да не би Търсачите да се натъкнат на следите му и в тях да се породят подозрения. Ние ще тръгнем по-късно и там ще се срещнем с него. Щом започне да се смрачава, ще запалим голям огън, за да могат Търсачите по-лесно да ни забележат. После ще зарежем колите и ще се оттеглим настрани, та щом онези типове се промъкнат тайно, незабавно да се нахвърлим върху тях, да ги повалим на земята и пленим.

Няколко минути капитанът мълчаливо се разхожда с бързи крачки нагоре-надолу из стаята. После се спря пред Сам и каза:

— Както ми го разправяш, всичко излиза тъй гладко, тъй лесно, сякаш изобщо не е възможно да се случи нещо друго. Но Търсачите сигурно няма да предприемат нападението, без предварително да изпратят някой разузнавач, за да огледа бивака ви.

— Ами нека изпратят, разбира се, че така ще постъпят.

— Но нали тогава съгледвачът им ще види, че не сте в лагера!

— Не, няма да види такова нещо, защото ние няма да се оттеглим, преди той да се е върнал при хората си.

— В такъв случай би трябвало да знаете кога ще дойде и кога ще си тръгне!

— Ще знаем, сър.

— Но как? Откъде?

— Хмм, изглежда, смяташ Сам Хокинс за по-глупав, отколкото е всъщност, хи-хи-хи-хи! От Търсачите очакваш предварително да изпратят разузнавач. А не можеш ли да очакваш същото и от мен? Уверявам те, сър, че по-скоро аз ще подслушам тези типове, отколкото те нас.

Офицерът поклати недоверчиво глава и отговори:

— Едва ли ще ти е възможно. Ще трябва да се промъкнеш до тях още по светло. Много съм чувал за теб и двамата ти другари и знам колко си хитър и смел, но да подслушаш тези хора посред бял ден на място, където няма никаква гора и човек няма как да се скрие, ми се струва, че едва ли ще ти се удаде. Освен това не бива да забравяш и следното: вие ще запалите голям огън, но те ще бъдат достатъчно предпазливи да не правят същото. Следователно те ще могат още отдалеч да забележат лагера ви, докато ти няма да знаеш къде да ги търсиш.

— Тъй ли мислиш? Наистина ли мислиш така? Сам Хокинс нямало да знае къде са се сврели тези джентълмени, хи-хи-хи-хи! Все едно главата ми да не знае, че се намира под шапката ми! А аз ти казвам, че Търсачите няма да се отклонят от следите ни нито наляво, нито надясно и ще спрат, щом забележат огъня ни. Сам Хокинс знае съвсем точно на какво разстояние се вижда такъв огън, какъвто смята да запали. Не се тревожи за мен, а направо ми кажи дали искаш да се занимаваш с тази работа, или не! Ние и сами ще се справим с нея много добре, но в такъв случай онези типове ще трябва да се запознаят с куршумите ни. Обърнах се към теб, защото предпочитам да не проливам кръв. Дадеш ли ми на разположение двайсетина души със здрави мишци, с юмруците си ще свършим онова, което иначе може да се постигне само с помощта на барут и олово.

— Добре, съгласен съм, но все пак преди това ми се иска да чуя и мнението на лейтенанта.

— Тогава накарай да го извикат, сър? Мисля, че едва ли ще иска да промени посоката, в която имам намерение да пусна да плава тоягата. (траперски израз за «накъде вървят нещата, какво става». Б. нем. изд.)

Капитанът нареди да се яви лейтенантът и последвалият разговор приключи тъй, както беше предвидил Сам — планът му беше приет. Двамата офицери проявиха любопитство да видят Дик Стоун и Уил Паркър, обаче Сам Хокинс ги разубеди, защото, ако отидеха при колите или пък ако двамата ловци посетяха комендантството, неминуемо щяха да привлекат вниманието на всички. Не беше изключено това да бъде забелязано от евентуален съгледвач на Търсачите и в такъв случай Бътлър да се досети, че са повикали на помощ гарнизона. След като обсъдиха и решиха още някои второстепенни неща, Сам си тръгна много доволен от постигнатото в преговорите със своя «боен другар».

Четвърта глава

Нападението

Когато Сам се върна при колите, около тях се бяха насъбрали всички безделници на Тусон, също както при нас в Германия зяпачите се стичат към циганския стан да гледат суетнята в него. Без да обръщат внимание на многобройните зрители, преселниците бяха седнали да закусват. Сам също се присъедини към тях, за да вземе участие в скромната им трапеза и да им разкаже какъв резултат бе имал разговорът му с капитана.

Малко по-късно неколцина от най-любопитните се приближиха с намерение да побъбрят с преселниците, но само при кантора постигнаха някакъв успех, макар и твърде незначителен, защото той бе усвоил малко повечко английски думи от останалите. Между тези хора имаше и един млад човек, който се лепна за водача на кервана и завърза с него разговор. Сам започна да го наблюдава и забеляза, че младежът има стойка и маниери на военен и по време на разговора хвърля особено изпитателни погледи към «трите листа» на Детелината. Ето защо дребосъкът стана и се запъти към двамата. Когато се приближи, ясно дочу как водачът отговори на някакъв преди това зададен му въпрос:

— Да, това е Детелиновия лист. Мога да те уверя, макар че отначало и на мен не ми се вярваше.

Тогава Сам улови непознатия за ръката и с най-категоричен тон му заяви:

— Мастър, ти си войник, нали? И си от местния гарнизон!

По изражението на непознатия пролича, че той се смути от въпроса на ловеца. Изпелтечи нещо, което можеше да се сметне за отговор, но от него нищо не се разбра. Затова дребосъкът продължи:

— Не се притеснявай, не ти се сърдя. Казах на капитана, че съм Сам Хокинс. Той не ме познава лично и понеже се съгласи да ни помогне, негово задължение е да разбере дали съм му казал истината, или не. И за тази цел ти си свалил униформата и си дошъл тук да събереш необходимите сведения. Признай, че е така!

— Да, сър, не си се излъгал — гласеше отговорът. — Тъй като вече знам, че си от Детелиновия лист, мога да го призная.

— Тогава съобщи на капитана какво си чул. Но не го споменавай пред никой друг!

— Дума няма да кажа, сър. Знам за какво става въпрос. Аз съм подофицер и се числя към онези двайсет души, които ще тръгнат с лейтенанта.

— Кога потегляте?

— След половин час.

— Тогава кажи на лейтенанта да нареди на хората да се пръснат и да излязат от града в различни посоки! Така ще се избегне възможността някой да се досети за истинските им намерения.

Подофицерът се отдалечи, а Сам се обърна към водача:

— Я ми кажи от къде на къде ти хрумна да даваш сведения на този човек за нас!

— Той ме попита! — гласеше краткият отговор на водача.

— Тъй! Значи, щом някой те попита нещо, ти му отговаряш без значение кой е той.

— Да не би да искаш да ми забраниш да говоря?

— Разбира се, точно това искам! Знаеш, че никой не бива да научи кои сме ние тримата и въпреки всичко незабавно осведомяваш този човек. Уж си скаут и уестман, а не си усвоил дори азбуката на предпазливостта. Не би ми се искало да се поверя на твоето водачество.

— И не е необходимо. Преди да се присъединиш към нас, всичко ставаше според моите указания и моята воля. А сега ти се държиш така, сякаш имаш пълното право да ни заповядваш. Тези хора са ме наели и аз ги водя…

— Към гибел! — прекъсна го Сам. — Твое задължение е да ги закриляш. Правиш ли го? Ако не бяхме дошли ние, тази нощ щяха да бъдат ограбени и избити!

— Пфу! И аз си държа очите отворени. Мастър Хокинс, ако не знаеш, да ти кажа, че мое задължение е да отведа до форт Юма хората, които ми са се доверили. До там в кервана ще се слуша моята воля. Ако искаш да пътуваш с нас, ще трябва да ми се подчиняваш. После можеш да заповядваш колкото си искаш! Баста!

Тогава Сам го потупа по рамото и с най-дружелюбна усмивка, зад която обаче се прикриваше точно противоположното чувство, му каза:

— Никакво баста! Съвсем не сме стигнали до там! Знам накъде са тръгнали тези хора. Не е необходимо да минават през форт Юма. Има по-кратък път, но изглежда, че той не ти е познат. До утре сутринта ще останеш при нас, а после можеш да си вървиш накъдето ти очи видят.

— Нямам нищо против, стига да си получа възнаграждението, определено до форт Юма!

— Ще си го получиш, а оттук нататък аз ще водя хората, без да им искам каквото и да било възнаграждение. Те няма да се излагат повече на опасност заради бъбривостта на скаута си.

Водачът навъсено седна върху ока на една от колите. Сам му обърна гръб и отиде при приятелите си.

— Направи грешка, Сам — обади се Уил Паркър, — не мога да те разбера.

— Грешка ли? Каква? — попита дребосъкът.

— Че защо ще остава при нас до сутринта? Трябваше незабавно да го накараш да си върви.

— На това ли му казваш грешка! Уил Паркър, грийнхорнът, се осмелява да поучава Сам Хокинс! Нима не схващаш, стари Куне, защо не бива да го отпратя да си ходи още днес?

— Не, не схващам.

— О, сладки Уил, колко е тъжно да те слуша човек! Никога, ама никога няма да станеш уестман. Какво излагане е само за мен да имам такъв чирак, дето нищо не проумява! Но ти можеш да бъдеш щастлив, че имаш майстор като мен, защото без мен и Дик Стоун отдавна вече да си мъртъв. Знаеш ли какво би направил този тъй наречен скаут, ако го изгоня още днес?

— Е, какво?

— Ще отиде при Търсачите и ще им издаде нашия план. Но твоето малко мозъче не е в състояние да побере тази голяма мисъл.

— Йес — съгласи се Паркър съвсем сериозно. — Наистина си прав, стари Сам. За мен наистина е срам и позор, че не мога да попия като попивателна мастилено петно нито един от твоите добри съвети, нито едно от твоите поучения. Никак не проумявам как все още ме търпиш.

— Съвсем не ми е чудно, понеже ти изобщо нищо не можеш да проумееш. Причината се крие там, че те обичам и милея за теб, също както и снизходителната майка най-много обича тъкмо онова дете, което й създава най-големи грижи.

В този момент видяха как един кавалерист мина покрай тях. Значи войниците вече тръгваха на път. Но керванът остана още дълго в града. Колите потеглиха едва по обед.

До мястото, където щяха да пренощуват, имаше около девет английски мили и следователно дори бавните волски коли трябваше да стигнат там още преди свечеряване. Местността, през която пътуваше керванът, беше покрита с дребен камънак, пустош, където само тук-там се мяркаше по някой хилав кактус или мизерен мескитов храст. Преселниците събираха всяко сухо клонче, за да могат вечерта да запалят и поддържат голям огън. Изобщо цялото разстояние между Тусон и Хила представлява подобна камениста пустиня, където вода за добитъка се намира само в рядко срещани кални езерца, а за хората — на две-три места, на които по инициатива на някогашното пощенско сдружение бяха изкопани кладенци, съществуващи и до ден-днешен. Тази местност е получила името «деветдесетмилната пустиня». Във всеки случай, освен на посочените места, вода има и другаде, обаче индианците държат в тайна подобни водоизточници и ги крият, като покриват дупките с кожи, върху които насипват чакъл и пясък, също както постъпват и номадите на Сахара със своите скрити кладенци.

Сам Хокинс предвождаше кервана. Досегашният водач не яздеше вече начело, а бе най-отзад. Погледите, които от време на време хвърляше към дребосъка, не бяха добронамерени. Ако някой можеше да ги забележи, щеше да разбере, че той замисля отмъщение.

Когато следобед им останаха да изминат само още две английски мили, Сам започна да обръща далеч по-голямо внимание на пътя и околностите му. За някакъв специално прокаран път и дума не можеше да става, но всички, които минаваха през тази област било на кон, било с кола, поемаха все в една и съща посока и ето как се бе стигнало дотам, да се говори за истински пътища, свързващи отделните населени места.

Последните две английски мили, които им оставаха, водеха през вълнообразен терен, който изглеждаше така, сякаш цяла дружина великани бяха изсипали една до друга грамадните си кошници, пълни с пясък, чакъл и големи каменни отломки. Ето защо колите напредваха съвсем бавно. Един от великаните е бил напълнил кошницата си с големи колкото човешки бой, че и още по-едри скални късове и така ги бе нахвърлял на земята, че те лежаха един до друг и един върху друг, образувайки нещо като бруствер. Ако човек се скриеше зад него, можеше да вижда надалеч, без самият той да бъде забелязан.

Сам посочи към тези скали и подвикна на другите два «листа» от Детелината.

— На това място Търсачите ще спрат. Или може би ще се обзаложиш, Уил Паркър, че не съм прав?

— Нямам такова намерение, стари Куне — отговори приятелят му. — Колкото и да е малък мозъкът ми според теб, все пак в него веднага се появи мисълта, че тези скали ще са предполагаемото място, където Търсачите ще спрат. Я погледни там, наляво, също има подобни камъни. Може би онези типове ще отидат при тях.

— Не, защото тук се вижда малко оскъдна тревица, с която ще искат да зарадват конете си. Но вярно е, че и отсреща при другите камъни ще се намира някой.

— Кой?

— Не можеш ли да се досетиш?

— Сещам се, стари Сам.

— Е, кой?

— Самият ти. Ще се скриеш там, за да наблюдаваш кога ще пристигнат и после да ги подслушаш.

При тези думи Сам плесна с пълничките си ръце над главата и с добре изиграно смайване възкликна:

— Нима е възможно подобно нещо? На този грийнхорн веднъж най-сетне му хрумна една мисъл, една истинска мисъл, и то съвсем правилна и хубава! Или скоро ще настъпи потоп, или най-накрая пипето на Уил Паркър започва да сече. Да, благородни Уил, след като видя къде ще се разположим на бивак, ще се върна на това място, за да чакам Търсачите.

— Ще ме вземеш ли със себе си?

— Не мога да рискувам, Уил. За такава работа са необходими сръчни и опитни хора. А ти още дълго ще трябва да ходиш на училище.

— Хмм, а дали не се заблуждаваш, стари Сам? Познавах едно момче, което абсолютно нищо не научаваше, макар че много му сечеше главата. Но хората казваха, че за това не било виновно момчето, а учителят, щото нищо не разбирал. Вероятно и при нас случаят е същият.

След като колите преодоляха още няколко ниски възвишения, теренът отново стана равен, а след четвърт час голият камънак премина в почва, където можеше да вирее група мескитови храсти, примесени с храсти от вида «ocotilla» (Fouquiera splendens — храстовидно растение, чиято кора съдържа еластична смола и восък. Б. пр.). Там имаше дори вода. Това беше един от онези кладенци, изкопани от пощенското дружество. Бяха стигнали до мястото за бивакуване и спряха.

Най-напред се освежиха хората, а после отведоха конете и биволите на водопой, след което животните се опитаха да се доберат до малкото зелени листа на бодливите храсталаци. Колите бяха подредени така, че да образуват четириъгълник, както ги беше посъветвал Сам още миналия ден.

Естествено хората взеха да се оглеждат за войниците. Никъде не ги видяха. Сам доволно кимна като на себе си и каза:

— Умна глава е този лейтенант. Не иска да се мярка насам, преди да е видял, че сме пристигнали. Сигурно скоро ще се появи.

В същия момент думите му сякаш бяха чути от човека, за когото ставаше въпрос, от север се зададе самотен конник, който бързо се приближи. Беше лейтенантът. Щом стигна до бивака, той подаде ръка на Сам Хокинс и каза:

— Вече от часове се намираме наблизо, но избягвахме това място, защото тук има вода, и е твърде възможно да дойде някой, който после да ни издаде на Търсачите. Но сега и нашите коне трябва да пият вода. Може ли хората ми да ги доведат?

— Да, сър — отговори дребосъкът, — но започне ли да се смрачава, пак ще трябва да се отдалечите. Сигурно ще бъдат изпратени разузнавачи, които не бива да ви виждат. После ще се оттеглите на такова разстояние, че когато ни потрябвате, да можете бързо да пристигнете при нас.

— Съгласен съм. Къде предполагаш, че ще се притаят Търсачите, за да изчакат най-удобния момент?

Сам посочи зад гърба си на югоизток, където споменатите преди малко скали все още можеха да се забележат. .

— Ей зад онези камънаци, сър. Тъй като вероятно Търсачите ще пристигнат там още по светло, ще разберат, че не бива да продължават по-нататък, защото в противен случай ще бъдат забелязани.

— Но дали няма да видят мен и моите хора?

— Не. Вчера бях при тях и знам, че никой не притежава далекоглед. А с невъоръжено око, колкото и остър поглед да имат, ще успеят да забележат само големите коли, а по-късно, след като се стъмни, ще видят и запаления огън. Тъй че спокойно можеш да доведеш хората си, сър.

Офицерът яхна коня си и скоро се върна с двайсетимата кавалеристи, които се бяха отдалечили от бивака само колкото да не могат да бъдат забелязани от това място. Определиха точно къде трябваше да се оттеглят войниците малко преди смрачаване. После Сам се приготви да тръгне на разузнаване. Беше принуден да върви пеша, защото, ако беше на кон, нямаше да успее да се прикрива достатъчно добре. И тъй, той се приближи до мулето си, леко го плесна с ръка и каза:

— Лягай на земята, стара Мери, и чакай, докато се върна!

Животното го разбра много добре, легна на земята и човек можеше да заложи огромна парична сума, че то нямаше да помръдне от мястото си, преди да се е завърнал господарят му и да му е разрешил да стане. После Сам се обърна към Паркър:

— Е, какво става, сладки ми Уил? Не искаш ли да дойдеш с мен?

— Върви сам — гласеше отговорът. — Грийнхорн като мен не може да ти бъде от полза.

— Трябва да те взема с мен, ако желаеш да научиш нещо.

— Well, ще дойда, но не за да науча нещо, а за да има кой да ти помогне, ако Търсачите те спипат и решат да те скалпират.

— Нека ме скалпират. Нямам нищо против да ми вземат косата. После ще си купя друга, по-хубава.

Сам и Паркър напуснаха бивака. Взеха и оръжията си, защото не беше изключено да им потрябват. Скалните отломки, зад които Хокинс предполагаше, че ще се скрият Търсачите, се намираха на югоизток. Малко по на юг се виждаха и скалите, зад които Сам смяташе да се притаи. Двамата се запътиха натам, но не в права посока, а като описаха дъга на запад, за да не бъдат забелязани от Търсачите, в случай че те бяха вече пристигнали. Естествено, преди да се отдалечи от лагера, Сам даде необходимите указания за поведение във всички възможни случаи.

Когато двамата ловци достигнаха целта си, слънцето бе слязло вече съвсем ниско над хоризонта. След половин час сигурно щеше да настъпи сумракът, който в онези райони е съвсем краткотраен. Отсреща при другите скали все още не се мяркаше жива душа, затова Сам и Дик отправиха поглед в посоката, откъдето трябваше да се появят очакваните от тях хора. Никой не се виждаше.

— Дали изобщо ще дойдат? — попита Паркър. — Ние изхождаме само от предположения, но не и от сигурни сведения.

— Онова, което ти наричаш предположения, за мен е нещо съвсем сигурно — отвърна Сам. — Много ще се учудя, ако се окаже, че съм се излъгал.

— Може да им е минало всяко желание, нали им изиграхме такъв лош номер.

— Напротив, сега още по-силно жадуват за отмъщение. Погледни! Не се ли движи нещо ей там между двете предпоследни хълмчета?

Паркър напрегна зрение и припряно отговори:

— Ездачи! Те са!

— Да, те са. Сега излизат от падината. Все още не е възможно точно да ги преброим, но не са повече от дванайсетина.

— А навярно не са и по-малко. Сигурно са те. Стари Сам, ти излезе прав!

— Винаги съм прав, сладки ми Уил, винаги, и това никак не е трудно. Знаеш ли как трябва да постъпва човек, за да не му кажат някога, че не е бил прав?

— Йес, много е лесно.

— Е, как?

— Изобщо не бива да твърди каквото и да било.

— И това е вярно, но друго имах предвид. Човек никога не бива да казва нещо, преди да се е уверил, че е правилно.

— За това не се иска кой знае какъв майсторлък!

— Нали? Е, ами тогава човек би трябвало винаги да твърди обратното на онова, което казва грийнхорнът.

— Добре, драги Сам! Значи отсега нататък никога няма да се съгласявам с теб и винаги ще съм прав. Погледни, те спряха. Съвещават се. Надявам се, че няма да вземат да дойдат насам!

— И през ум няма да им мине! Ето че отново тръгват. Отклоняват се вдясно от следите ни. Запознати са с местността и знаят, че ако искат да видят лагера ни, трябва да се изкачат горе на онези скали.

— Значи според теб те със сигурност смятат, че ще лагеруваме при кладенеца?

— Естествено! Щом човек може да има вода, няма да вземе да се запилее из пустинята. Ама че въпрос задаваш пак! Уил Паркър, Уил Паркър, какво ли ще трябва да преживея още покрай теб! С теб не мога да си спечеля никакви почести и затова никъде не бива да се мяркам в твоята компания. Така ме огорчаваш и натъжаваш, такава мъка ми причиняваш, че ще ме вкараш в гроба, ако не се лъжа. Гледай, те поемат с конете нагоре и пак се оказах прав. Няма да дойдат насам.

Виждаше се, че ездачите се насочват към отсрещните скали. Колкото повече ги наближаваха, толкова по-предпазливо се придвижваха, използвайки всеки камък за прикритие, за да не бъдат забелязани откъм кладенеца. Най-накрая слязоха от конете и ги поведоха за юздите подир себе си, защото, ако бяха на седлата, неизбежно щяха да бият повече на очи. Най-сетне се добраха до скалите и се огледаха. По движенията им пролича колко се зарадваха, щом съзряха колите на кервана.

— Те са — обади се Сам. — Сега може да се преброят, дванайсет са.

— Ще отидем ли отсреща? — попита Уил.

— Да, щом се стъмни.

Не беше необходимо да чакат дълго. Слънцето докосна хоризонта и скоро изчезна. Откъм изток нахлуваха все потъмните сенки на сумрака и надалеч откъм кладенеца лумнаха силните пламъци на голям огън. Вече стана невъзможно да различават Търсачите.

— Хайде — подкани Сам своя спътник, — да не губим време.

Напуснаха скривалището си и се отправиха към неприятеля. Колкото повече се приближаваха, толкова по-тихи бяха крачките им, докато най-накрая станаха съвсем недоловими. Необяснимо беше как Сам Хокинс съумяваше да стъпва с великанските си ботуши толкова безшумно, също като врабче в трева. И Уил Паркър се придвижваше с такова умение, което доказваше, че не е никакъв грийнхорн, макар Сам често да го наричаше така.

Щом се добраха до подножието на малкото възвишение, Сам подаде пушката си на своя придружител и му прошепна:

— Остани тук и дръж моята Лиди! Ще продължа сам нагоре.

— Well, изпаднеш ли в опасно положение, ще ти се притека на помощ.

— Пфу, не виждам в какво опасно положение мога да изпадна! А ти, Уил, си дръж очите и ушите отворени, за да не те спипат!

— Кой ще ме спипа?

— Разузнавачът, когото сигурно скоро ще изпратят. Не е много вероятно, но все пак е възможно да мине оттук.

Сам легна на земята и запълзя. Това време беше най-удобно за тайно промъкване, защото тъй скоро след стопилия се сумрак малобройните звезди, появили се на небето, все още мъждукаха едва-едва.

Както вече споменахме, възвишението, където се издигаха скалните отломки, се състоеше от натрошен камънак, който много лесно можеше да се изтърколи изпод ръцете и краката на не особено сръчния в пълзенето човек. Но Сам се промъкваше педя подир педя все по-напред, без да помести нито едно камъче от мястото му. Така той изкачи височината и се спря. Острите му, привикнали на тъмнината очи забелязаха противника. Но и да не го беше видял, Сам пак щеше да го открие, защото Търсачите разговаряха помежду си. Той пое риска да се приближи още повече до тях и най-сетне спря зад един голям каменен блок, където се притаи. Двама или трима от бандитите се бяха изправили на скалата, за да наблюдават далечния лагерен огън. Другите, насядали на земята, се бяха разположили удобно. Двамина водеха разговор — Бътлър и някой от другарите му. Тъкмо когато Сам зае мястото си зад своята скала, дочу другият да казва:

— Да бяхме намерили само повече муниции! Ще трябва страшно много да ги пестим.

— Само отначало — отвърна му Бътлър. — После пак ще си възвърнем всичко, а ще ни паднат и много други неща. Постън, време е, вече е достатъчно тъмно. Тръгвай! Но гледай да не те спипат, нито пък да те видят или чуят, иначе ще си имаш работа с мен!

— Ще внимавам да не ме забележат — отговори човекът. — Не ми е за пръв път тайно да подслушвам някого.

— Именно затова изпращам теб, а не някой друг. Не е необходимо да се излагаш на опасност, не е необходимо да рискуваш и да се приближаваш твърде много до лагера. Излишно е.

— Но много ми се ще да чуя за какво разговарят!

— От това няма да имаме никаква полза. Искам само да знам дали са сами при кладенеца.

— Но ако чуя разговора им, може би ще науча дали у тях не са се събудили някакви подозрения.

— Подозрения ли? Какви?

— Може да се досетят, че ще ги проследим!

— Твърде са глупави за подобно нещо. Немците изобщо няма защо да ги броим, а скаутът не ми изглежда да е човек, който ще вземе да рискува живота си, за да спасява другите. Значи остават само онези трима подлеци, дето вчера въпреки глупостта си имаха такъв страшен късмет. Акълът им сигурно няма да стигне дотам, да се сетят, че ще тръгнем подир тях. Край Хила да искат да ловят с капани мечки и бобри! Виждал ли е някой някога толкова откачени хора? И тъй, тръгвай, Постън, и не се бави! След половин час гледай пак да си тук.

Съгледвачът се отдалечи, а един друг попита:

— Бътлър, кога мислиш да ги връхлетим? Още тази вечер или утре призори?

— Чак утре? Не мога да чакам толкова дълго. Горя от нетърпение да им го върна тъпкано, и то преди всичко на онзи ниския шишкав тип. Не, ще ги нападнем още тази вечер.

— След като заспят и огънят угасне, нали?

— Не. Ще ги избием с един-единствен залп, а за това ни трябва светлина.

— Но огънят е голям и осветява местността толкова надалеч, че непременно ще ни видят.

— Именно тази адска клада, която са разпалили, доказва, че не таят абсолютно никакви подозрения. Наистина неприятно е, че огромните й пламъци хвърлят светлината си толкова надалеч. Ще трябва да изчакаме, докато намалеят. Но после няма да се бавим нито миг повече. Казвам ви по ниския дебелак никой да не стреля, той ще умре от моя куршум.

Бандитът продължи да излива яда си с гневни изрази и да сипе цветисти ругатни заради вчерашните събития. Сам очакваше да научи и други важни неща и затова остана да лежи зад скалата още около четвърт час, но се видя излъган и се отдалечи от Търсачите също тъй тихо и предпазливо, както и беше дошъл. Когато се върна долу при Уил Паркър, неговият приятел му върна пушката и каза:

— Ето ти твоята Лиди. Чу ли нещо?

— Малко.

— Но важно, нали?

— Само това, че ще нападнат едва когато огънят ни не свети тъй силно както сега. Ще трябва да се съобразим с тяхното намерение. А ти видя ли разузнавача?

— Да. Мина доста близо покрай мен, но не ме забеляза.

— Тогава ела! Трябва да се връщаме.

Отдалечиха се отначало с тихи стъпки, а после вече не толкова предпазливо, защото не вървяха право към лагера, а по заобиколен път, за да не се натъкнат на завръщащия се съгледвач. Все още не бяха изминали и половината път, когато дочуха силен вик на английски език, след който последва друг на немски:

— Tempest! ((англ.) — Гръм и мълния, по дяволите! Б. пр.) — извика първият глас.

— Божичко! — изкрещя вторият. — Кой се спъна в мен?

— Това е канторът — прошепна Сам на приятеля си. — Този човек сигурно ще направи някоя щуротия. Ела бързо да се приближим, но стъпвай тихо, за да не ни забележат, преди самите ние да пожелаем да им се покажем!

Двамата безшумно се втурнаха към мястото, откъдето гласовете продължаваха да се разнасят. Щом се приближиха достатъчно, Сам и Уил се спряха и наостриха слух.

— Попитах те кой си! — обади се човекът, който говореше на английски.

— Задушавам се! — бе отговорът на немски. Да, действително, беше гласът на емеритуса. Звучеше така, като че някой го е сграбчил за гърлото.

— Името ти искам да знам! — прозвуча отново на английски.

— Там при лагера.

— Не те разбирам. Говори ми на английски!

— Композирам!

— Ти от онези хора ли си, дето седят край огъня?

— Една героична опера, която ще запълни цели три вечерни представления!

— Човече, ако не приказваш по-разбрано, няма да се отървеш! И тъй, отговаряй! Кой си ти?

— Дванайсет действия. Всяка вечер по четири.

— Името ти, името!

— Търся Хобъл Франк.

— А-а, най-сетне! Казваш се Франк! Ами какво търсиш тук?

— От Клоче край Дрезден съм. Пусни ме де… о-о, най-после! Слава Богу!

Гласът звучеше вече по-свободно. Канторът се беше изтръгнал от ръцете на другия и бързо се отдалечи. Стъпките му заглъхнаха.

— Тоя взе, че изчезна! — процеди гневно през зъби другият.

— Дали да го… но не, трябва да продължа. Той не хукна да преследва беглеца, а с бързи крачки пое обратно към Търсачите.

— Това е разузнавачът — прошепна Сам. — Неприятна история. Може всичко да се провали. Налага се пак да се върна при скалите, за да чуя какво ще съобщи на Бътлър този човек. Остани тук! Ще трябва да стигна там преди него.

Той се затича. Уил Паркър зачака. Измина може би половин час, докато Сам се върна. Щом се приближи, той каза:

— Всичко мина по-добре, отколкото си мислех. Тази среща можеше да струва живота на кантора или, ако се бяхме намесили, щеше най-малкото да ни провали плановете.

— За кого са взели Търсачите този злощастен емеритус? — попита Паркър.

— За него изобщо не стана дума.

— Тъй ли? Невъзможно.

— Действително бе така. Разузнавачът не спомена за срещата.

— Наистина ли? Невероятно! Та тя е толкова важна, че той на всяка цена е трябвало да съобщи за нея!

— Може би този човек не го проумява. Най-вероятно я е премълчал от страх.

— От страх ли? Защо?

— Страхувал се е от упреци. Преди да тръгне, Бътлър го заплаши в никакъв случай да не допусне да го забележат, а той взе, че налетя на някакъв човек. Ако го беше казал, не го очакваше нищо добро. Ето защо е предпочел да мълчи. Това може само да ни радва. А сега да вървим в лагера!

Те продължиха пътя си, но още не бяха направили кой знае колко крачки и ето че отново спряха, защото доловиха пред себе си шум. Когато шумът наближи, разпознаха, че е тропот от конски копита.

— Някакъв галопиращ кон, който идва право срещу нас — обади се Паркър.

— Да, тъй е — съгласи се Сам. — Какво ли пак ще става, ако не се лъжа? Бягай настрани!

Конят бързо приближаваше. Те успяха да се отдръпнат тъкмо навреме. Докато животното профучаваше покрай тях, въпреки тъмнината забелязаха, че на гърба му седят две човешки фигури. Едната от тях силно стенеше.

— Някой от нашите хора ли беше, Сам? — попита Паркър.

— Не знам. Двама бяха, грийнхорн такъв!

— Но врагове. Единият седеше както му се полага на седлото, а другият бе коленичил зад него и го стискаше за гърлото.

— Не успях да различа чак такива подробности. Да не си се излъгал?

— Не. Бях по-близо от теб и можах да видя всичко по-ясно. Навярно единият от двамата е от нашите, но кой ли ще е другият?

Както единият, тъй и другият бяха от хората на кервана. Ето как се случи, че те заедно префучаха покрай Сам и Бил, и то на един кон. Ши Со, синът на вожда, винаги беше заедно със своя някогашен съученик и колега, а сега и спътник Адолф Волф, с когото бяха връстници. Ръководен от индианските си маниери на общуване, той избягваше да се натрапва на Сам, Уил и Дик, но с голямо внимание следеше всички сцени, събития и разговори. В Тусон той беше чул как Сам скастри водача и му каза, че на следващия ден ще бъде освободен от задълженията си. По-късно на Ши Со му направи впечатление, че скаутът бе станал мълчалив и замислен. В индианеца се породиха подозрения и от този момент той започна да го наблюдава много внимателно. След като Сам и Уил Паркър напуснаха лагера, водачът поде кавга с немските преселници, в която със своя жив темперамент се намеси, разбира се, и госпожа Розали. Ши Со не знаеше истинската причина за тази разпра, а само дочу как най-накрая жената гневно извика:

— Да не би да си въобразявате, че сме ваши поданици или роби! Аз, госпожа Розали Еберсбах, по баща Моргенщерн и овдовяла Лайермюлер, също имам правото да се разпореждам тук поне колкото и вие. Разбирате ли ме! Вий ни показвате пътя и затуй си получавате парите. Тъй стои работата. А утре ни напускате. Господин Сам Хокинс ще ни води нататък. Той разбира занаята си по-добре от вас и на сичко отгоре ще го направи съвсем без нищо.

— Разбирал го по-добре от мен ли? — избухна скаутът. — Та нима като чужденка, и то жена, можете да дадете някаква преценка за това? Женорята трябва изобщо да мълчат!

— Да мълчат ли? Хайде бе, я к’ви ги дрънкате! Ние, дамите, ли трябвало да мълчим? Амче защо са ни устата? Слушайте, страшно много се лъжете! По-добре ще е вий да мълчите, щото и без туй плещите само щуротии и глупости! Ще се радваме, щом утре си отидете. И няма к’во толкоз да си въобразявате за лабавата си служба като пътепоказател и шкаут.

— Ами че аз мога да я зарежа тая служба още сега.

— Тъй ли? Много мило, нямаме нищо против. Приема се тутакси. И тъй, вървете си! От тоз момент сте освободен от длъжност, звание и прехрана.

— Да но не и преди да съм Си получил възнаграждението.

— Ще си го получите, тутакси ще го получите. Няма да допуснем заради няколко гроша да се изправим пред окръжния и околийския съд, я! Юлиус, имаш ли пари подръка?

Юлиус се казваше мъжът й, който стоеше до нея. Той отговори утвърдително.

— Тогава плати му и повече да не ми се мярка пред очите! Ще му покажа аз на него дали дамите трябва да мълчат, или не! Че нали аз само заради туй тръгнах за Америка, защото тук се отнасят към дамите по-изискано, отколкото отвъд океана, а ей на, още първият янки, дето ми се изпречва на пътя, иска да ми забрани да си използвам езика. Амче тогаз как да не паднеш от седмото небе! И тъй, плати му, а после — хау ду ю ду!

Скаутът наистина получи цялото си възнаграждение, като че действително ги беше завел до форт Юма. С лукава усмивка той прибра парите в джоба си. Несъмнено беше започнал кавгата само за да го освободят от задълженията му и да може да си отиде още докато Сам отсъстваше. Той оседла коня си, взе си пушката и яхна животното. Но в този момент Дик Стоун се приближи до него и попита:

— Сър, ще ми обясниш ли какво означава това, че толкова неочаквано конят се намери между краката ти? Както изглежда се каниш да си вървиш, а?

— Йес. Имаш ли нещо против? — дръзко му отвърна водачът.

— Дори твърде много.

— Хич няма да те питам.

— Охо! Дик Стоун е точно от онези хора, които са свикнали да ги питат за мнението им. Очакваме да ни нападнат. В такъв случай важи правилото: който не е с нас е против нас.

— Освободен съм от длъжност.

— Да, като водач, но не си изгонен. Никой не ти пречи да останеш до утре. Ако въпреки това пожелаеш да си отидеш, ще знаем причината.

— Ще я знаете ли? Ах, наистина ли? — обади се скаутът подигравателно. — Ще бъдеш ли тъй добър да ми я кажеш?

— Да. Искаш да отидеш при Търсачите и да ги предупредиш.

— Мастър, мисля, че си се побъркал!

— Едва ли. Това е толкова близко до ума, че сигурно всяко дете ще се досети.

— Тогава все пак ще ти кажа накъде съм тръгнал. Тези немци ме освободиха от длъжността ми и затова не мога повече да остана тук. Тъй ми повелява честта. Ето защо ще отида при войниците и ще остана при тях до разсъмване. Такива са намеренията ми, а сега не ми пречи да си вървя!

За миг, заблуден от тази лъжа, Дик Стоун пусна юздите, които държеше в ръка. Скаутът смуши коня си и пое в посоката, накъдето трябваше да се намира лейтенантът със своите двайсет души. Но само след секунди Дик Стоун прозря как стоят нещата. Втурна се към пушката си и извика:

— Подлецът ме излъга, той иска да ни предаде. Ще му пратя един куршум.

Тогава Ши Со с един скок се намери при него и му каза:

— Не стреляй, сър! Тъмно е, няма да улучиш. Ще ти го доведа обратно.

След тези думи младежът се затича като стрела и изчезна в тъмната нощ.

— Ще го доведе обратно ли? Това момче? — попита Дик. — Ще му бъде трудно. Сам ще трябва да препусна подир него.

Той се накани да отиде при коня си, но Адолф Волф го улови за ръката и го помоли:

— Остани тук! Той наистина ще го върне.

— Невъзможно е!

— Ще го върне! Можеш да ми вярваш. Макар че все още е толкова млад, Ши Со се справя с къде-къде по-трудни неща.

Решителният тон и убедителното държане на Волф не останаха без резултат.

— Хмм — промърмори Дик, — препусна ли подир него, навярно нищо няма да постигна, защото едва ли ще мога да видя накъде е поел. А ако действително иска да отиде при Търсачите, вероятно ще се натъкне на Сам и Уил, които няма да го пропуснат да мине. Тъй че оставам тук. Но избяга ли, това ще бъде дяволска история. Какво ли ще каже Сам!

Хокинс не каза нито дума, защото в същия момент стоеше до Паркър и заедно с него напрягаше слух по посоката, в която беше изчезнал конят. Все още ясно се чуваше пръхтенето на животното, ала не и тропотът му. Но след няколко минути той отново се разнесе. Конят се връщаше, идваше все по-близо и по-близо, като този път се движеше много по-бавно отпреди.

— Странно — промърмори Сам. — Двамата ездачи се връщат, но вече яздейки ходом. Да залегнем, защото така ще можем по-лесно да видим кои са.

Те се сгушиха на земята. Ето че конят се появи. На гърба му седеше само един ездач, но той влачеше някакъв тъмен предмет след себе си. Сам и Дик познаха конника.

— Ши Со! — подвикна Сам. — Ти ли си? Откъде се взе?

Синът на вожда спря коня и отговори:

— Сър, скаутът поиска да му платим възнаграждението, яхна коня и си тръгна без съгласието ни. Имаше намерение да ни предаде на Търсачите. Тогава се втурнах след него, догоних го и се метнах на жребеца зад гърба му. След като го зашеметих с дръжката на револвера, спрях коня и хвърлих тялото му на земята. Влача го отзад, вързан с моето ласо.

— Бре, да се не види! Да се втурнеш подир него, да се метнеш на коня, да зашеметиш негодника и да го хвърлиш на земята! Та ти си станал истински Олд Шетърхенд! Храбрец си ти! Ще разкажа всичко на баща ти. Ами да не си убил предателя?

— Не, само е в безсъзнание.

— Действително, истински Олд Шетърхенд! И всичко мина тъй тихо и кротко, без изстрели или какъвто и да било друг шум, ако не се лъжа!

Младежът отговори простичко и скромно:

— Не биваше да се вдига шум, защото наблизо има неприятели.

— All right ((англ.) — Добре, съгласен. Б. пр.), толкова добре си свърши работата, че всяка похвала е излишна. Хайде да се връщаме в лагера! Нека побързаме да се справим с Търсачите. По-добре е да не ги караме да чакат твърде дълго.

Отново се отправиха към огъня. Болките възвърнаха съзнанието на скаута. Той започна да хленчи, но не му обърнаха внимание, докато не стигнаха в лагера. Там той с мъка се изправи на крака. Ласото бе стегнато първо около китките му, после прекарано под мишниците и най-накрая вързано за седлото. Човек лесно може да си представи как беше посрещнат. Но той заби мрачния си поглед в земята и не отговори на нито един въпрос. Също тъй мълчаливо Ши Со прие похвалите, които се посипаха към него от всички страни.

До този момент огънят бе поддържан така, че гореше с буйни пламъци. Вече дойде време да напуснат бивака. Хокинс нареди само той, Стоун, Паркър и войниците да участват в схватката с Търсачите. Останалите нямаше да бъдат излагани на опасност. Шмит, Щраух, Еберсбах и Улман не се възпротивиха, но госпожа Розали безстрашно заяви:

— К’во, нима ще стоя със скръстени ръце, докато други хора рискуват живота си заради мен? Не мога да го позволя, съвсем не мога. Ако за мен няма излишна пушка, ще взема някой търнокоп или лопата, и тогаз тежко и горко на сатаната, който посмее да се приближи до мен! В героичната опера на господин емеритуса трябва да има и дами и аз искам да съм първата, дето ще се появи на сцената. И тъй, само ми кажете на кое място да застана. Ще се справя, и то как! Съвсем сигурно е, че няма да офейкам!

Необходими бяха немалко усилия, за да я накарат да проумее, че от участието й не само нямаше да има никаква полза, но дори можеше и да им навреди. С голямо неудоволствие тя се съгласи да се присъедини към хората, които щяха да бездействат. Заедно с жените, децата и воловете си четиримата немски преселници потеглиха към мястото, където чакаха войниците. Естествено канторът също беше с тях и Сам им втълпи най-строго да го надзирават, за да не се отдалечи и да направи някоя беля. И конете бяха отведени в безопасност на това място. Всъщност тъй като все още бяха толкова млади, Ши Со и Адолф Волф също трябваше да бъдат изключени от участие, но синът на вожда най-решително заяви, че това било голяма обида за него. Тъй че Сам се видя принуден да изпълни желанието му, а тогава нямаше как да върне и Адолф. Естествено и плененият скаут бе отведен на сигурно място. При това положение всички войници можеха да участват в схватката. Не беше необходимо никой от тях да остава да пази конете, тъй като и техните животни щяха да бъдат надзиравани от немците. В този момент войниците се появиха и тъкмо Сам Хокинс се канеше да осведоми офицера им за плана, замислен срещу Търсачите, когато младият син на вожда с най-учтив тон се обърна към ловеца:

— Ще ми простиш ли, ако дръзна да ти обърна внимание на нещо много необходимо?

Той го заговори на немски, за да не го разбере лейтенантът. Сам уважи неговото чувство за такт и му отговори:

— Как мога да се сърдя на сина на моя приятел Големия гръм! Кажи ми всичко най-откровено!

Младежът изпълни подканата му, като продължи:

— Онзи, който знае, че наблизо има неприятел, винаги гледа тайно да се промъкне до него. Това е известно на прочутия Сам Хокинс твърде добре, за да е необходимо да му го казвам. Ние вече се промъкнахме тайно до Търсачите и ги подслушахме. А дали и те няма да постъпят с нас по същия начин?

През гъстата растителност по лицето на Сам премина особено раздвижване, което наподобяваше разлюлени от вятъра горски върхари. Малките му хитри очички се затвориха за миг, а когато отново ги отвори, той попремига донякъде смутено и отговори:

— Behold, тази мисъл наистина си я бива! Прав си, съвсем си прав, и аз се проявих като безподобно магаре, защото не се сетих за това. Ако на онези типове им е минало през ума да ни подслушат, вече знаят, че сме подготвени да посрещнем нападението им и дори че при нас има войници, ако не се лъжа. И тъй незабавно ще взема да пообиколя нашия лагер, та да разбера дали не ни дебне някаква опасност.

— А защо аз да не тръгна в посоката, откъдето очакваме да се появят Търсачите? Бих могъл бързо да те уведомя за приближаването им.

— Добре, момчето ми! Допуснах голяма грешка, която, надявам се, няма да ни докара някоя беля. Те знаят къде се намираме, защото могат да видят огъня ни, и затова си мисля, че едва ли са сметнали за необходимо на всичко отгоре да изпращат и съгледвач.

Безшумно и бързо Ши Со изчезна в тъмнината на нощта, а дребосъкът продължи:

— Какъв славен младеж! От него ще излезе нещо голямо! Даде ми един урок, урок, от който аз, старият Кун, би трябвало да се срамувам също като ловеца-любител, дето бил застрелян от заека, ако не се лъжа. Досега не ми се беше случвало да забравя, че при подобни обстоятелства се изпраща разузнавач, че дори и втори, и трети, в случай че първият нищо не е узнал или пък се е забавил да се върне. Мешърс, чакайте ме тук, няма да се бавя много.

Той се отдалечи. Начинанието му не беше съвсем безопасно. Ако наблизо се намираше някой Търсач и ако забележеше ловеца, преди самият той да го види, много лесно между ребрата на Сам можеше да се забие остър нож. Ето защо трябваше да бъде предпазлив. Той не тръгна да обикаля лагера бързо и изправен, а като пълзеше на четири крака и до краен предел напрягаше слух и зрение, за да открие своевременно присъствието на евентуален враг. Затова измина повече от половин час, преди да се върне там, откъдето тръгна.

Междувременно Ши Со пое в съвършено права посока към мястото, където се намираха Търсачите. След като вървя приблизително десетина минути, той спря и седна на земята. Наоколо цареше най-дълбока тишина. Той знаеше колко остър е неговият слух и бе сигурен, че ще забележи приближаването на неприятелите. Далеч зад гърба му лагерният огън догаряше все повече и повече, докато най-сетне останаха само тлеещи въглени, а после угаснаха и те. Това беше моментът, когато Търсачите се канеха да тръгнат. Вече всеки миг Ши Со можеше да очаква появяването им. И наистина, ето че той усети нещо като съвсем лек полъх. Друг на негово място би си помислил, че над тревите е повял ветрец. Ала Ши Со знаеше, че едва доловимият шум е причинен от леки, дебнещи стъпки. Той се понадигна и се заслуша още по-напрегнато. Разбра, че не се е излъгал. Неговият превъзходен слух му издаде, че приближаващите се хора ще преминат на около двайсетина-трийсет крачки от него. Затова той бързо се промъкна петнайсетина метра по-напред и плътно се прилепи към земята.

И ето че те се появиха, вървяха бавно и тихо, но не един подир друг, както биха постъпили индианци или опитни уестмани, а на група, без какъвто и да било строй. Търсачите минаха край него и Ши Со се надигна, за да тръгне по петите им. Знаеше, че преди да стигнат лагера, все щяха да спрат на някое място. Тогава несъмнено предводителят щеше да им каже няколко думи и може би Ши Со щеше да успее да ги чуе.

Така те продължиха да вървят все по-нататък следвани от сина на вожда като безмълвна сянка. Наистина спряха, но едва след като се озоваха почти в непосредствена близост до лагера. Ако Ши Со искаше да дочуе нещо, трябваше да прояви голяма дързост. Той легна на земята и пълзейки, се приближи толкова много до тях, че с ръка можеше да докосне краката на последния човек. Неговата рискована постъпка бе възнаградена, защото чу Бътлър да говори, наистина тихо, но все пак така, че думите му се разбираха.

— Ето че пристигнахме. Виждате ли лагера?

— Да — обади се един от хората му, а другите също отговориха утвърдително.

Въпреки тъмнината високите масивни волски коли се открояваха на фона на по-светлото небе. Предводителят продължи:

— Огънят е угаснал и мисля, че скоро ще заспят. Въпреки това ще почакаме още известно време и едва тогава ще ги нападнем. Сигурното си е сигурно. Но още отсега трябва да ги обградим. Ако всеки от нас застане на трийсетина крачки от другия, нашият брой ще се окаже достатъчен, за да образуваме кръг около колите. Заемем ли позиция, ще изчакате, докато ви дам сигнал.

— Какъв ще е сигналът? — попитаха го.

— С едно стръкче трева ще имитирам щурец. След сигнала всеки от вас започва да пълзи към колите, зад които ония сигурно ще спят. Достигна ли колите, повторно ще дам сигнала и ще изчакам малко, за да ви дам време и вие да се приближите. Чуете ли сигнала за трети път, това ще е заповедта ми да пропълзите под колите, под оковете им или между колелата и с ножовете си да наръгате онези типове. Доколкото е възможно, ще избягваме да стреляме.

— А какво ще правим с жените и децата?

— И тях ще избием. Никой не бива да остане жив, защото после може да ни предаде. Ще си поделим плячката, а след това ще изгорим колите, както и труповете. А сега напред! Едната половина от вас ще тръгне надясно, а другата наляво. Аз оставам тук. Бъдете внимателни и избягвайте какъвто и да било шум, за да не се издадем!

В този момент един от Търсачите се обади:

— Ами ако се натъкнем на някой пост? Може би са поставили пазачи.

— Не ми се вярва. Тези неопитни хора са твърде глупави, за да им хрумне подобна мисъл.

— Но ако все пак се случи?

— Ще го наръгате с нож. Не бива да стреляте. Ударът с нож трябва да е много точен и да го убие на място. А сега на работа! И внимавайте за сигнала ми!

Търсачите се отдалечиха в две посоки, за да обкръжат колите. Бътлър остана на мястото си. Няколко секунди Ши Со обмисляше как да постъпи. Дали незабавно да побърза да осведоми Сам Хокинс? Не. Предводителят бе застанал тъй удобно пред него! Извадеше ли го от играта, с останалите щяха да се справят толкова по-лесно. И тъй, той изчака една минута, след това се изправи зад гърба на Бътлър и му нанесе толкова силен удар с приклада, че, без да гъкне, бандитът се просна на земята. Ши Со можеше спокойно да го прониже с ножа си, но не желаеше да затрие един човешки живот.

Метна пушката си през рамо, хвана зашеметения човек за яката и като го повлече след себе си, предпазливо се отдалечи. Съвсем точно знаеше на кое място се намира Сам Хокинс с войниците. Цяло щастие бе, че ловецът и кавалеристите се бяха отдалечили от лагера, защото така неприятелите можеха да го обградят, без да се натъкнат на защитниците му.

Сам беше представил на Стоун, Паркър и на офицера такъв план, който изключваше всякакво кръвопролитие, а също каквато и да било опасност за самите тях. В момента изчакваха само завръщането на Ши Со. Ето че най-сетне той се появи, влачейки след себе си някакъв тъмен предмет, който остави да лежи в тревата. Щом Сам забеляза това, той се наведе да разгледа предмета и след миг учудено възкликна:

— Човек! Откъде се взе? Мъртъв ли е?

— Не, само е зашеметен — отговори му синът на вожда.

— Кой е той?

— Бътлър.

— По дяволите! Как стана?

— Като го ударих с приклада си.

— Ти ли? Направил си голяма грешка и си провалил целия ми хубав план! Къде са хората му?

— Залегнали са в кръг около колите.

— Zounds! Видя ли ги, когато дойдоха?

— Да.

— И защо не ми съобщи?

— Нямаше време. Не можех да дойда до тук, а трябваше да ги проследя, за да узная плановете им.

— И узна ли ги?

— Да, научих какво кроят и после повалих Бътлър.

— Не е бивало да го правиш! Планът ми беше толкова хубав, направо превъзходен, а ето че сега навярно няма да можем да го осъществим. Разкажи ми набързо какво се случи!

С кратки думи Ши Со изпълни желанието му. Когато свърши, със съвсем друг тон Сам каза:

— Мътните го взели, добре си се справил! Е, щом тъй стоят нещата, тогава нямам право да те укорявам, напротив, трябва да те похваля. Сега вместо Бътлър аз ще изкарам на Търсачите една такава щурчова песен, която ще ни ги изпрати право в ръцете. Вържете този тип и му затъкнете устата, за да не би да се развика, когато дойде на себе си!

Войниците незабавно и с готовност изпълниха нареждането му.

— И какво ще правим сега? — попита лейтенантът.

— Промъквате се зад гърба на Търсачите — зад всеки един от тях по двама от нашите. Броят на хората ни ще бъде достатъчен. Но това трябва да стане извънредно предпазливо, за да не забележат нещо неприятелите. Щом чуят щуреца, те ще нападнат, а вие се промъквате по петите им. Когато дам сигнала за трети път, те ще понечат да пропълзят под колите, но тогава ще се нахвърлите върху тях. Двама срещу един — всъщност не е кой знае колко достойно. Въпреки всичко не ви съветвам да използвате юмруците си, а прикладите на пушките. Най-простото и най-сигурното е да ги проснете с един удар на земята. Така на никой от нас няма да падне и косъм от главата.

— Но има и друг, много по-прост начин.

— Кой е той?

— Не всеки удар с приклад е смъртоносен. Затова мисля, че е по-добре да си послужим с ножовете. Един точен удар с нож е за предпочитане пред всичко друго.

— Съвсем не съм на същото мнение, твърде опасно е! А и кой ти каза, че тези типове трябва да умрат? Именно защото искам само да ги зашеметим, не ща и да чуя за стрелба и ножове. Стотици пъти ми се е налагало да браня кожата си, при което животът ми е бил в сериозна опасност, ако не се лъжа, но никога не съм забравял, че човешката кръв е най-скъпоценната течност на света. Аз убивам човек само тогава, когато няма никакъв друг изход, когато е абсолютно необходимо.

— Тези мерзавци отдавна са проиграли живота си.

— И така да е.

— Трябва да бъдат смачкани като отровни влечуги, срещу които човек не може да се защити другояче.

— Това е твое мнение. Но аз не съм нито техен съдия, нито техен палач.

— Сър, как е възможно като уестман да си толкова чувствителен! Нали спомена, че ще предадеш Търсачите на нас?

— Да.

— Тъй че ние ще ги отведем в Тусон, нали?

— Естествено.

— И какво мислиш ще стане там с тях?

— Ще им метнат на вратовете по едно въже и с него ще ги изтеглят по-нависоко.

— Правилно, ще ги обесят. Значи ще умрат. В такъв случай е съвършено безразлично дали ще ги наръгаме с ножовете си тук, или ще ги екзекутират там.

— И така да е. Но едно не вземаш под внимание, а именно, че там се разпорежда законът, докато тук те все още не са съдени. Не, не, ще ги заловим живи. А какво ще се случи после с тях в Тусон, това не е наша работа.

— Хмм, тогава ще се подчиня, нека бъде както ти искаш, макар че тези негодници не заслужават чак такова внимание.

След това преминаха вече към действие. Войниците се разделиха по двама. Стоун, Паркър и лейтенантът поеха водачеството. Тръгнаха, за да обградят Търсачите, тъй както бяха по двойки. Адолф Волф остана да пази Бътлър. Сам Хокинс накара Ши Со да го заведе до мястото, където младежът бе пленил Бътлър. Следователно тези двама мъже образуваха една брънка във веригата на Търсачите, които бяха обградени от войниците.

Когато Сам предположи, че кръгът около бандитите вече се е затворил, той притисна между палците си стръкче трева и имитира песента на щуреца, уговорения сигнал. После заедно със сина на вожда се отправи към центъра на кръга и щом се озова при колите, повтори сигнала, след което малко изчака. И ето че от двете му страни се дочу съвсем лек шум от пълзящи хора. Кръгът се беше толкова стеснил, че мъжете можеха горе-долу сносно да се различават.

— Бътлър, аз съм тук — долетя шепот отдясно.

— Всичко върви много добре — пошушна друг отляво. — Не губи време, а дай сигнала, защото всички сме тук.

Сам хвърли поглед назад. Острите му очи забелязаха зад единия от Търсачите Дик Стоун заедно с един войник, а зад другия вече чакаха двама от кавалеристите. Тогава той даде сигнала за трети път и веднага се хвърли върху Търсача вляво, докато синът на вожда връхлетя десния. Но помощта на Ши Со се оказа излишна, защото Дик Стоун бе сграбчил вече здраво бандита за гърлото.

Разнесе се шум от удари с приклад и няколко сподавени вика. После наоколо се възцари тишина.

— Е-хей! — извика силно Сам. — Всичко ли мина добре?

— Всичко — отвърна Уил Паркър от другата страна. — Спипахме ги.

— Тогава ги домъкнете насам и пак запалете огъня, та да им покажем лицата си, както го изисква учтивостта!

Няколко минути по-късно пленените Търсачи лежаха вързани в ограденото от колите място. Край тях седяха Сам, Дик, Уил, лейтенантът, Ши Со и Адолф Волф, а войниците отидоха да доведат конете и преселниците. Огънят гореше с високи ярки пламъци, и наоколо стана, кажи-речи, светло като посред бял ден.

Търсачите лежаха един до друг, никой от тях не беше убит. Бяха дошли в съзнание, тъй че чуваха и виждаха всичко, каквото ставаше около тях, но, изглежда, никой нямаше желание да проговори. Въпреки това от изпълнените с ярост погледи, които хвърляха наоколо, лесно можеше да се отгатне какви чувства ги вълнуваха. Досега не им беше отправен нито един въпрос. Сам искаше да изчака с разпита до завръщането на преселниците, защото нали тъкмо срещу тях бе замислено нападението! Ето че още отдалеч някакъв женски глас ликуващо се развика:

— We have them, we have them!

Жената, която се дереше, се приближаваше все повече, достигна лагера, пропълзя под ока на една кола, втурна се към Сам и изкрещя в лицето му:

— We have them, we have them? Туй не значи ли «Заловихме ги, заловихме ги?»

Беше милата госпожа Розали Еберсбах, по баща Моргенщерн, овдовяла Лайермюлер. Тя беше изпреварила всички.

— Да — отговори Сам. — Това е значението на английските думи, след като се преведат.

— И тъй: We have them, we have them! Заловихме ги! Слава богу! Ама какъв страх брах само и каква тревога изпитах! За малко щях да хукна и да дойда тук да помагам, да се бия и сражавам. Но тъкмо тогаз се появиха войниците и казаха:

«We have them!» Горе-долу знам к’во значи туй на родния ни език и тутакси си плюх на петите, та да видя заловените. Сигурно са тия, дето лежат на земята?

Тя посочи вързаните хора.

— Да, те са — отвърна Сам.

— Амче к’во е туй? Та те са още живи! Мислех си, че тук ще видя само безжизнените им трупове. Не я разбирам тая работа. Нарочно ли ги оставихте живи?

— Естествено.

— Ха, амче тогаз сте впрегнали каруцата пред коня, а не коня пред каруцата, както си му е редът! Господин Хокинс, нима не знаете, че тези крадци, разбойници и убийци искат да ни отнемат живота?

— Разбира се, че знам.

— И въпреки туй не сте ги застреляли? Не ми е възможно да одобря таквоз благородство. Който убива, също трябва да бъде убит. Зъркел за зъркел, кътник за кътник! Тъй пише в Библията, както и във всички законници.

— Ами вие наистина ли сте убита, госпожо Еберсбах?

— Не. Що за въпрос! Ако бях убита, нали сега щях да стоя пред вас като дух или призрак, а се надявам, че не ме смятате за нещо такова.

— О не, хич не ми приличате на призрак. Значи зъб за зъб, око за око. Но вас не са ви убили и затова и ние не убихме Търсачите.

— Но нали искаха да ни убият! Туй е все едно, че действително са ни убили!

— И затова трябвало да наредя да ги застрелят, тъй ли? Е, ами тогава и в този случай е същото — все едно че наистина сме ги застреляли.

Тя го погледна толкова слисано, че човек можеше да се разсмее, после се плесна по челото и чистосърдечно призна:

— Колко си глупава, Розали! Позволяваш да те бият със собствените ти думи! За пръв път в живота ми се случва подобно нещо. Давам ви честната си дума, че никой не може да ме бие толкоз лесно, колкото, изглежда, си въобразявате. Онзи, който иска да се мери с мен по приказки и остроумия, трябва вечер да си ляга много късно, а рано сутрин още в три да е на крак. Но я поне ми кажете к’во ще стане с тая разбойническа банда. Понеже сте се отнесли с тез мерзавци тъй снизходително, ми се ще с пълно основание да си позволя въпроса, дали няма да получат дори някакво възнаграждение, премия или може би по един златен медал?

— Съвсем скоро ще научите какво възнамеряваме да правим с тях.

— Надявам се. Не забравяйте, че аз съм от онези личности, на които бяха хвърлили око! Ако нападението им беше успяло, сега щях да лежа на бойното поле като безжизнен или предал богу дух труп, а зорницата щеше да осветява преждевременната ми смърт. Туй изисква наказание, разбирате ли ме?

— Наказанието няма да им се размине, госпожо Еберсбах. Можете да разчитате на това. Естествено с тези думи не искам да кажа, че непременно ще убием виновниците. Вие сте една дама, жена, а жените спадат към нежния красив пол, който отказва да използва гнева и омразата и владее света с любов и доброта. Убеден съм, че и във вашето сърце се е вселило милосърдието, без което дори най-красивата жена на света остава грозно същество.

Като й говореше такива думи, дребничкият шегобиец съвсем не си беше направил криво сметката. Госпожа Розали изпъчи гърди и отговори:

— В сърцето ми се е вселило милосърдието? Разбира се, че се е вселило! Та нали и аз имам сърце, и то не какво да е! Готово е да се разтопи като прясно масло на слънце. А тъй като и аз се числя към красивия и нежен пол, за който говорите, също искам да владея света с моята доброта. Вярно, случва се да не оценят човека както трябва и в живота ми често е имало такива мигове, когато милосърдието и добротата ми не са били изследвани достатъчно задълбочено, но тук в тоз случай на всички ще докажа, че моят слаб пол е силен, щом става дума да прости. Излъгали сте се в мен, господин Хокинс, хич не ме интересува дали таз банда убийци ще бъде наказана. Пуснете ги да си вървят!

Навярно тя още щеше да говори, но пристигнаха войниците заедно с конете си и се разположиха на лагер пред колите. С тях дойдоха и преселниците, които доведоха и пленения скаут.

Най-напред се започна оживена размяна на въпроси и отговори, която престана едва когато немците научиха с най-големи подробности всичко случило се по време на отсъствието им. Канторът също слушаше много внимателно, но не седеше кротко край огъня като всички други, а непрестанно се разхождаше нагоре-надолу. Все се занимаваше с пленниците, чието положение, изглежда, нещо не му допадаше. Той постоянно побутваше или подръпваше ту насам, ту натам някой от тях, после пък се мъчеше да премести друг и това продължи, докато най-сетне Сам го попита:

— Господин кантор, какво правите? Не ви ли харесва положението, в което лежат хората?

Чудакът се обърна към него и важно-важно му отговори:

— Кантор емеритус, ако обичате, господин Хокинс! Само заради изчерпателността и за да не стане някаква грешка. Да, отгатнахте. Пленниците трябва да лежат съвсем иначе.

— Защо?

— Начинът, по който са групирани, не позволява да се постигне истинският ефект.

— Ефект ли? Че за какво ни е тук ефект?

— Трябва ни повече, отколкото си мислите. Изглежда, или все още не ви е известно, или пък вече сте забравили с какво се занимавам, нали?

Като не успя начаса да се сети за странната мания на кантора, Сам непредпазливо попита:

— Какво ли може да е то?

— Нищо друго освен операта ми. Занимава ме мисълта да композирам голяма героична опера в дванайсет действия и само заради нея пътувам из тези земи. Нали трябва да събирам материал. И ето че тук открих подходяща сцена, една великолепна сцена — «хор на убийците». Те лежат на земята и пеят в двоен секстет. Но за тази цел е необходимо съвсем друго групиране, съвършено различно от онова, което сте им дали вие. Сега проучвам как ще изглеждат най-добре и установя ли го, веднага ще си го запиша. Можете да бъдете сигурен, че ще внимавам да не причиня болка на хората!

— Що се отнася до това, не се колебайте здравата да удряте и блъскате. Такива типове няма защо да ги галите по главите.

След това композиторът на героични опери продължи заниманието си, и то толкова енергично и продължително, че Бътлър най-сетне наруши досегашното си мълчание и гневно подвикна на Сам:

— Сър, защо този човек непрекъснато се занимава с нас? Погрижи се най-после да ни остави на мира! Да не сме кукли за игра, които всеки може да дърпа и подхвърля както си иска!

Сам не сметна, че си заслужава труда да му отговаря, и затова след малко Бътлър продължи:

— И изобщо искам да попитам с какво право ни нападнахте и повалихте с прикладите си!

— Да попиташ ли? — изсмя се дребосъкът. — Мисля, че нямате нужда от сведения, а и за отговора сами можете да се досетите.

— От къде на къде? Нямаме ни най-малка представа защо се отнесохте така с нас. Минавахме оттук като миролюбиви пътници и забелязахме огъня ви. Тъй като не знаехме що за хора седят край него, от само себе си се разбира, че тайно се промъкнахме насам, за да се осведомим. При това най-подло бяхме нападнати в гръб. Настояваме незабавно да бъдем освободени.

— Настоявайте си, нямам нищо против. Всеки човек може да има какви ли не желания, но дали ще се сбъднат, туй е вече съвсем друг въпрос. Ще бъдете свободни или по-скоро свободно ще увиснете на някое хубаво здраво въже, и то още утре в Тусон.

— Ако искаш да остроумничиш, прави го по някакъв по-добър начин! Не е шега работа да посегнеш на честни хора, а тъй като спомена за Тусон, да ти кажа, че много лесно може да стане тъй, че вие самите да бъдете обесени в града. Или може би не знаете как се отнасят тук с хора, които в нощна доба нападат честни люде?

— Честни ли? Хи-хи-хи-хи! Видяхме я вашата честност още в Сан Хавиер дел Бак!

— Онова, което се случи там, няма нищо общо със сегашното положение. Мисля, че тук нещата са съвсем ясни — искахме да видим кой лагерува край огъня и бяхме нападнати.

— Хмм! Значи не сте знаели кого ще заварите тук, така ли?

— Така е.

— И все пак още от Сан Хавиер ни следвате по петите!

— Това е лъжа!

— И допреди малко се криехте зад скалите, за да изчакате, докато огънят ни угасне!

— Защо да сме се крили?

— За да ни нападнете!

— И това е лъжа! Най-подла и жалка лъжа!

При тези думи Сам се надигна от мястото си край огъня, приближи се до него и го сряза:

— Я не произнасяй думи като «жалък» и «подъл», защото ще накарам да ти нашарят гърба, докато ти причернее пред очите! Казвам се Сам Хокинс, разбра ли ме? А ей там седят Дик Стоун и Уил Паркър. Обикновено ни наричат Детелиновия лист. Разбра ли ме пак? Да не мислиш, че тъкмо вие сте онези хора, които могат да приказват врели-некипели на уестмани като нас? А пък ако на всичко отгоре някой вземе да ни излиза с думи като «жалък» и «подъл», сме свикнали да не се церемоним много с него и го разпердушинваме!

Изглежда, Бътлър изведнъж си глътна езика. Сам Хокинс добави:

— След смрачаване самият аз бях при вас и скрит зад скалите, ви подслушах. Чух всяка дума. Вие сте Търсачите, но не го научих едва тук, защото го знаех още в Сан Хавиер.

При тези думи Бътлър изплашено възкликна:

— Heavens? ((англ.) — Небеса! О, боже! Б. пр.) Търсачите! Що за идея, да ни вземете за тези бандити! Сър, кой те е метнал така?

— Самият аз. Имам добър слух.

— О, дори и най-острият слух може да се излъже и да разбере нещо погрешно.

— Тъй ли мислиш? А дали съм разбрал погрешно и отговора ти, когато те попитаха какво ще стане с жените и децата от кервана?

— Представа си нямам.

— Ти не отговори ли, че и те трябва да бъдат избити, за да не могат по-късно да ви предадат?

— Не знам нищо подобно.

— А не знаеш ли нещо за това, че искахте да си разделите плячката, а после да изгорите колите?

— Не.

— Тогава имаш изключително къса памет, но в Тусон ще ти помогнат да си припомниш някои неща.

В този момент за пръв път думата взе и офицерът, като подкани Сам:

— Сър, не си хаби напразно думите с този човек! Нека отрича колкото си иска, нищо няма да му помогне. Доказано е, че са Търсачите, и утре ще увиснат на въжето.

— А ще бъдат ли необходими и нашите показания? — осведоми се Дик Стоун.

— Не. Вие искате да продължите с колите и аз нямам никакво намерение да ви задържам или пък дори да ви мъкна обратно към Тусон. Казахте ми каквото имаше да казвате. Все едно че е станало пред съда, ще има същата стойност. Разполагам с предостатъчно доказателства и едва ли може да се съмняваме, че тази област най-сетне ще бъде прочистена от бандата, която толкова дълго напразно преследвахме. Давам ти думата си, че всички ще увиснат на въжето.

Всякакви други разговори бяха преустановени. Разставиха необходимите постове, а после легнаха да спят. Един от войниците трябваше да седи до пленниците и да не ги изпуска от очи.

Вързаният скаут бе оставен също при Търсачите и съвсем случайно попадна до Бътлър. До този момент двамата не бяха разменили нито дума, макар че не беше трудно тайно да разговарят, защото лежаха съвсем близо един до друг. По-късно, когато всички заспаха и скаутът забеляза, че пазачът има само задачата да внимава някой от пленниците да не се освободи, той побутна с лакът Бътлър и прошепна:

— Спиш ли, сър?

— Не — дойде в отговор. — Кой ли може да заспи в подобно положение?

— Тогава се обърни към мен! Трябва да поговорим!

Бътлър изпълни желанието му и се осведоми:

— Ти беше водач на тези подлеци. Какво се случи, та те възнаградиха по такъв начин?

— Заподозряха ме, че искам да се съюзя с вас.

— Но това не е вярно, нали?

— Отначало не беше, но после намеренията ми се промениха. Казвам се Полър, сър, и бих желал да ми имаш доверие. Обзалагам се сто към едно, че си загубен, но аз много искам да те спася.

— Сериозно ли говориш?

— Да, кълна ти се. Тези типове ми нанесоха тежка обида, а аз не съм човек, който прощава подобни неща. Но самичък нищо не мога да направя. Ако ми помогнеш, съвсем сигурно ще си получат заслуженото.

— Да ти помогна? В случая никой никому не може да помогне, нито ти на мен, нито аз на теб.

— Заблуждаваш се! Убеден съм, че утре ще ме освободят. Вас ще ви вържат на конете и ще ви отведат в Тусон. Аз ще ви последвам. Давам ти честната си дума!

— Благодаря ти, сър! Но няма да имам никаква полза. Ще ми бъде невъзможно да се измъкна.

— Пфу! Хрумна ми чудесна идея. Свързан ли си тъй тясно с твоите хора, че да не искаш да офейкаш, без да отървеш и тях?

— Глупости! Всеки е най-близък на себе си. Ако спася себе си, нямам нищо против те да увиснат на въжето.

— Well, тогава се споразумяхме. Кажи им по време на ездата да се престорят, сякаш изпитват ужасни болки от ударите с приклад, които получиха. Да започнат да се клатушкат на конете. А ти се направи, като че съвсем са те напуснали силите. Много ще се учудя, ако лейтенантът не нареди да спрете, за да се посъвземеш. В такъв случай ще трябва да ти свалят ремъците от краката. Тогава дори да ти останат вързани ръцете, ще можеш светкавично да се метнеш на най-бързия кон и да препуснеш, разбира се, в обратна посока, където ще те очаквам. Всички ще бъдат изненадани и едва ли ще започнат да те преследват незабавно. Така ще спечелиш преднина. Ако по-късно някой ни догони, аз имам хубава пушка и ще го сваля от коня.

Бътлър не отговори веднага. Поразмисли и едва след доста дълго мълчание каза:

— Предложението ти е единственият изход за мен. Ще последвам съвета ти. А ако наистина се освободя, трижди тежко и горко на Детелиновия лист и на всички немски преселници! Ще се държим здраво един за друг, мастър Полър.

С тези думи тайно воденият разговор приключи, без пазачът да усети каквото и да било. Бътлър се почувства донякъде успокоен и дори заспа.

Би трябвало още да споменем, че водени от сина на вожда, Сам изпрати неколцина войници да отидат до лагера на Търсачите, за да сложат ръка на останалите там коне и да заловят пазача им, което се увенча с успех.

Още на зазоряване всичко живо беше вече на крак. Най-напред набързо закусиха от хранителните припаси на кавалеристите, а после лейтенантът заяви, че иска да тръгне на път с пленниците си. Нареди да ги завържат върху конете. Ръцете им бяха вързани отпред, за да могат да държат юздите. По време на тези приготовления скаутът подвикна на Сам Хокинс:

— А какво ще правите с мен? Нима ще ме оставите тук вързан като пленник?

— Не — отговори му ловецът. — Само за тази нощ исках да знам, че си на сигурно място. Тъй като вече е ден, можеш да яздиш накъдето пожелаеш.

— Well, тогава ме развържете.

— Да не прибързваме, многоуважаеми мастър Полър! Предполагам, че ще искаш да ни отмъстиш и за тази цел може би ще тръгнеш по петите ни. И за да не направиш някоя беля, ще задържа оръжията ти.

— Протестирам! Това е обир, грабеж!

— Пфу! Наречи го както искаш, но нищо няма да промениш.

Щом развързаха Полър, проклинайки и ругаейки, той възседна коня си и препусна на запад. По-късно скаутът се канеше незабелязано да свърне в посока на Тусон. След като се сбогуваха с лейтенанта, заедно с войниците и пленниците офицерът потегли на изток. Едва когато повечето хора си отидоха и отново можеше да се обърне внимание на отделните лица, Сам Хокинс забеляза, че канторът липсва. Няколко души се бяха вече приготвили да тръгнат да го търсят, когато го видяха да се задава откъм запад, като бавно крачеше и някак гневно жестикулираше. Щом чудакът достигна лагера, ядосаният Сам здравата му се скара:

— Къде се скитате пак? Какво има да търсите по джендема?

— Триумфалния марш — отвърна музикалният ентусиаст, който изглеждаше доста възбуден.

— Триумфален марш ли? Да не сте луд?

— Луд? Драги господине, от къде на къде ви хрумна този толкова обиден въпрос? Нали победихме, пленихме враговете и затова аз се отдалечих да потърся в усамотение подходящ мотив за тържествен победен марш.

— Глупости! Не бива да се скитате толкова надалеч. Така правите грешка, каквато няма да допусна никой да върши!

— Грешка ли? Ще имате да вземате! Един апостол на изкуството не прави грешки. По-скоро това е работа на скаута.

— На скаута? От къде на къде?

— Тъкмо се бях вдълбочил в най-хубавото композиране и ето че той се появи на кон и ми взе всичките оръжия. Остави ми само сабята, защото не можел да я използва.

— Мътните го взели! — кипна Сам. — Тъй си и мислех! Натирих го аз този обесник да си ходи без оръжия, а вие специално отивате на разходка, за да му предоставите вашите оръжия!

— Да му ги предоставя! И през ум не ми е минавало. Направо ми ги взе, а вместо отплата ми удари два… два… изобщо не ми се ще да го казвам.

— Кажете го, кажете го! Трябва да знам.

— Мога да го изрека само на латински: colaphus.

— Colaphus означава плесница. Значи сте получили от него две плесници, така ли?

— Да, и то какви! Бяха фортисимо!

— Това е било най-доброто дело, което този човек е извършил през живота си.

— Моля, моля, драги ми господин Хокинс! Един композитор и апостол на изкуствата, на когото са ударили два такива шамара, ами той…

— … той ги е заслужил, а даже и още няколко — прекъсна го Сам. — Ще трябва да ви държа под око много по-внимателно, отколкото досега. Пригответе се за път. Продължаваме!

Час по-късно керванът потегли. Начело яздеше Сам Хокинс, заел мястото на предишния водач.

Бътлър бе твърдо решен да последва съвета на скаута. Иначе не виждаше никакъв друг начин за спасение.

И тъй, трябваше да симулират силно неразположение! Беше го съобщил на хората си веднага след като се събуди, но ги предупреди да не започват твърде рано, защото можеха да събудят подозрения. Едва когато изминаха около половината път, той взе да се преструва, че е отпаднал, с вързаните си ръце започна да се държи за главата и застена. Това не можеше да не направи впечатление на лейтенанта. Той го попита каква е причината, а Бътлър отговори, че сигурно ударът с приклад от миналия ден му е предизвикал мозъчно сътресение. Търсача явно губеше сили все повече и повече. Така взе да се клатушка на седлото, че от двете му страни застана по един кавалерист, за да го подкрепя. Когато подобна отпадналост се прояви и при неколцина от останалите пленници, офицерът се разтревожи и даде нареждане да спрат и да слязат от конете. Естествено войниците първи скочиха на земята и свалиха от краката на Търсачите ремъците, с които бяха вързани за конете. Най-напред освободиха Бътлър. Смъкнаха го от коня и бандитът незабавно рухна на земята. Голямата му слабост накара кавалеристите да повярват, че не е необходимо да следят особено зорко какво прави, и вниманието им се насочи повече към неговите хора. Той целеше точно това. Беше забелязал, че конят на лейтенанта е най-добрият. Животното стоеше свободно малко настрана, защото естествено и офицерът беше слязъл от седлото. И тъй, докато войниците изобщо не гледаха към Бътлър, той внезапно скочи на крака, затича се към коня, въпреки вързаните си ръце успя да го възседне, хвана юздите и препусна на запад, защото знаеше, че в тази посока щеше да го очаква скаутът.

Всичко това се разигра толкова бързо и изненадата така скова кавалеристите, че преди зад гърба му да се разнесе първият гневен или смаян вик, беглецът бе спечелил вече значителна преднина.

— Стреляйте, стреляйте! Свалете го от седлото, но внимавайте да не улучите коня! — завика офицерът.

Всички се втурнаха към конете, защото пушките висяха на седлата. Това им отне доста време, а и самото прицелване бе трудно, тъй като не биваше да пострада конят. Най-сетне се чуха няколко изстрела, но куршумите минаха над беглеца, защото войниците се бяха целили твърде високо. Малко по-късно Бътлър се озова извън обсега на карабините.

Междувременно останалите пленници използваха бъркотията и една част от тях побягна в различни посоки, а други пък, които все още се намираха на конете си, препуснаха. Последваха гневни викове, диви крясъци и неописуем хаос. Кавалеристите се видяха принудени да се разпръснат, за да преследват всеки отделен беглец, тъй че само четирима или петима се втурнаха по петите на Бътлър… но напразно. Преднината му бе твърде голяма, а конят му — по-бърз. Скоро го изгубиха из очи и с ругатни се отправиха в обратна посока. Той продължи неудържимо да галопира напред, докато забеляза пред себе си един ездач. Беше скаутът, новият му съюзник, който радостно го приветства. Най-напред двамата си намериха сигурно скривалище, а на следващия ден поеха по следите на кервана, който беше само на един ден път пред тях, за да си отмъстят.

Пета глава

Ранчото на Форнър

На брега на малката река Рио Сан Карлос, която е приток на Рио Хила, се намираше едно ранчо, наречено на името на тогавашния си собственик — Ранчото на Форнър. Този американец притежаваше обширни пасища. Но само земята по брега на реката бе годна за земеделие. Къщата му не беше голяма, ала построена от камък и обградена с дебел зид, висок два човешки боя, в който на равномерни интервали бяха поставени тесни амбразури, едно твърде необходимо съоръжение в този отдалечен и опасен район. Заобиколеният с висок зид двор бе толкова обширен, че в случай на враждебни действия от страна на индианците Форнър можеше да спаси в него всичкия си добитък.

Тъкмо сега бе настанало най-хубавото годишно време. Саваната бе покрита с гъста зелена трева, където сладко-сладко пасяха многобройни стада говеда и овце. Няколко десетки коне също пощипваха трева на открито, надзиравани от неколцина ратаи, които изпълняваха миролюбивата си работа и играеха карти. Голямата порта, обърната към реката, зееше широко отворена. Тъкмо в този момент там се появи ранчерото, един истински як и жилав заселник от Дивия запад. Първо той хвърли изпитателен и доволен поглед към пасящите стада, а после засенчи очи с ръка и се взря в далечината. Изведнъж лицето му придоби напрегнато изражение, той се обърна назад и подвикна през двора:

— Хей, момче, приготви бутилка бренди! Идва един човек, който ще я пресуши.

— Кой е той? — попита синът му, появил се на един от прозорците, защото подвикването се отнасяше до него.

— Краля на петрола.

— Сам ли е?

— Не. Придружават го други двама ездачи с един товарен кон.

— Well, ако и те пият колкото него, ще е по-добре направо да приготвя няколко бутилки.

Пред къщата имаше около дузина камъни, издялани в правоъгълна форма, които бяха подредени така, че най-големият, намиращ се в средата, представляваше масата, а другите, по-малките, служеха като столове. Скоро от къщата излезе синът и постави върху тази «маса» три пълни бутилки с бренди заедно с няколко чаши. После прекоси двора и застана до баща си, за да наблюдава приближаването на посетителите.

Междувременно пътниците бяха достигнали отсрещния бряг на рекичката и смушиха конете да нагазят в плитката вода.

— Нима е възможно! — обади се учуденият Форнър. — Но вероятно се заблуждавам. Наистина не мога да кажа какво би накарало този човек да напусне сигурния Арканзас и да дойде в тази опасна местност.

— Кого имаш предвид? — попита синът.

— Мастър Ролинс от Браунсвил.

— Да не би да е банкерът, с когото на времето ти имаше някаква делова работа?

— Да. Наистина е той, не съм се излъгал. Любопитен съм да узная какво ли търси в дивата Аризона.

Ездачите се добраха до отсамния бряг и в тръс се отправиха към ранчото. Първият от тях подвикна още отдалече:

— Good morning, мастър Форнър! Останала ли ти е някоя хубава глътка за трима джентълмени, които от жажда едва се крепят на конете си?

Човекът, който заговори, беше висок, мършав и много добре въоръжен. Лицето му имаше извънредно остри черти и бе силно загоряло и загрубяло от слънце, вятър, студ и зной. Той носеше дрехи, които бяха направо елегантни за тези диви пущинаци и някак не му подхождаха.

Вторият конник беше по-възрастен, доста закръглен на вид господин. Бързата утринна езда като че го беше поизморила. Потеше се. Над седлото му висеше хубава ловна пушка. Понеже не носеше колан, не се виждаше дали има и други оръжия, може би бяха пъхнати в джобовете му. Но затова пък по цялата му външност и маниери толкова по-ясно си личеше, че мястото му не е в Дивия запад. Изглежда, горе-долу се намираше в същото положение, както сухоземният плъх в открито море.

Третият новодошъл беше млад, русокос, здраво сложен мъж, който наистина не седеше на гърба на коня като опитен уестман, но явно бе добър ездач-любител. Имаше открито симпатично лице, леко загоряло от слънцето. Въоръжението му се състоеше от пушка, един закривен ловджийски нож и два револвера.

— Имам повече от една хубава глътка! — отвърна Форнър. — Welcome, мешърс! Слизайте от конете и се разполагайте удобно при мен!

Закръгленият господин спря коня си, няколко секунди оглежда ранчерото и после каза:

— Сър, струва ми се, че вече сме се виждали. Ранчото на Форнър! Значи се казваш Форнър. Не си ли идвал при мен в Браунсвил? Името ми е Ролинс, а ето този млад сър до мен е мистър Баумгартен, моят счетоводител.

Форнър се поклони пред двамата и отговори:

— Разбира се, че сме се виждали, сър. Моите спестявания бяха при теб и преди да тръгна за Аризона, ги изтеглих. Само че сумата не беше толкова голяма, та моя милост да ти направи впечатление и да ме запомниш. Хайде, влизайте! Моето бренди си го бива, а в случай че не сте много придирчиви, можете да получите и малка закуска. Докога смяташ да останеш тук, мастър Гринли?

— Докато премине горещото пладне — отговори човекът, когото бяха нарекли Краля на петрола.

Разседлаха конете, след което ги пуснаха да отидат на пасището. Ездачите се разположиха върху споменатите вече камъни. Гринли веднага си наля чаша бренди и я изпразни на един дъх. Не след дълго той пресуши бутилката. Банкерът разреди брендито си с вода, докато Баумгартен пи само вода. Ранчерото и синът му се оттеглиха в къщата, за да приготвят нещо за ядене от твърде обикновените си хранителни провизии.

Никой от тях не видя, че в момента други двама ездачи прекосиха реката и се приближаваха към ранчото. Несъмнено те имаха зад гърба си дълъг път и конете им бяха много изморени. Тези двама мъже бяха Бътлър, предводителят на дванайсетте Търсачи, и Полър, освободеният от длъжност скаут на немските преселници. Докато се насочваха към отворената порта, Полър попита:

— Наистина ли си убеден, че ранчерото не те познава? Ти ми го описа като почтен човек и затова предполагам, че името Бътлър може да го стресне и да предизвика негодуванието му.

Бътлър му отвърна:

— Той никога не ме е виждал. Само брат ми е бил често при него.

— Но естествено и брат ти се казва Бътлър, нали?

— Да, обаче по тези места винаги се е наричал Гринли.

— Много умно. Обикновено братята си приличат. Вероятно и с вас двамата е така, а?

— Не. Ние не сме истински братя, раждани сме от различни майки.

— А знаеш ли къде се намира той в момента?

— Не. Когато се разделихме, аз тръгнах на юг, за да основа бандата на Търсачите, а той се колебаеше накъде да се отправи. Кой знае къде ли ще се срещнем някой път, ако изобщо се видим вече на този свят… гръм и мълния, та той седи ей там!

Тъкмо в този миг двамата бяха стигнали до портата и видяха седналите в двора трима посетители. Бътлър мигновено позна брат си Гринли и смаяно спря коня си. В същата секунда погледът на Гринли се отправи към портата. Той също позна брат си, но въпреки че се изненада, прояви достатъчно хладнокръвие да сложи бързо длан върху устата си, с което искаше да го накара да мълчи.

— Да, той е — продължи Бътлър, като отново смуши коня си и влезе в двора. — Забеляза ли знака, който ми даде? Не бива да показваме, че го познаваме.

Те слязоха от конете си, оставиха ги свободно да се разхождат и се отправиха към камъните тъкмо в момента, когато двамата Форнър излязоха от къщата, за да поднесат на гостите си месо и хляб. Бътлър поздрави и попита дали ще им разрешат да седнат при другите. Естествено никой не им забрани и те започнаха да ядат и пият заедно с останалите, без нито един от тях да ги попита за имената и намеренията им или какви са, откъде са и с какво се занимават.

Двамата братя, които не биваше да показват, че се познават, естествено искаха да си поговорят, но, разбира се, това трябваше да стане тайно. Ето защо, щом се нахрани, Гринли стана и каза, че щял да отиде зад къщата и там да полегне на сянка малко да си отпочине. След някоя и друга минута Бътлър го последва колкото можеше по-незабелязано и по-непринудено. Другите останаха да седят на местата си.

И ето че пак се зададоха нови двама ездачи, но не на отсрещния бряг на реката, а по отсамния. Те имаха много хубави коне. Ако фигурите им бяха по-други, отдалече човек можеше да ги вземе за прочутия прериен ловец Олд Шетърхенд и за Винету, не по-малко прочутия вожд на апачите. Но и двамата бяха твърде дребни, единият шишкав, а другият — слаб.

Слабичкото човече носеше кожени, украсени с ресни легинси и също така украсена с ресни кожена ловна риза, както и ботуши, чиито дълги кончови бяха изтеглени чак над коленете. На главата му имаше филцова шапка с много голяма периферия. В широкия му колан, изплетен от отделни кожени ремъци, бяха затъкнати два револвера и закривен ловджийски нож. От лявото му рамо до десния хълбок беше прехвърлено навито на руло ласо, а на врата му на копринен шнур висеше индианска лула на мира. Напреки на гърба му бяха преметнати две пушки — една къса и една дълга. Олд Шетърхенд имаше навика да се облича по същия начин, а и той притежаваше две пушки — всяващата страх карабина «Хенри» и познатият на длъж и шир дълъг и тежък мечкоубиец.

Докато това дребно и слабичко човече, изглежда, полагаше усилия да бъде пълно копие на Олд Шетърхенд, то другият се беше помъчил да подражава на Винету. Той носеше ловна риза от бяла щавена кожа, украсена с червено индианско везмо. Легинсите му бяха изработени от същия материал, а шевовете — гарнирани с дълги косми. Много съмнително беше дали това са коси от човешки скалпове. Краката му бяха обути в мокасини, извезани със стъклени мъниста и украсени с бодли на бодливо свинче. На врата си носеше лула на мира и малка кожена кесийка, която навярно трябваше да представлява индиански свещен амулет. Около дебелата му талия бе навито салтилско одеяло, играещо ролята на широк колан, откъдето надничаха дръжките на нож и два револвера. Той нямаше шапка. Беше си пуснал дълга коса и я бе сплел във висока прическа. Напреки на гърба му висеше преметната двуцевна карабина, чиито дървени части бяха обковани със сребърни гвоздеи — имитация на прочутата Сребърна карабина на Винету, вожда на апачите.

Който познаваше Олд Шетърхенд и Винету и видеше тези две човечета, сигурно нямаше да успее да сдържи усмивката си, сравнявайки гладко избръснатото добродушно и малко нахакано лице на кльощавия с одухотворените властни черти на Олд Шетърхенд, както и цъфтящите червендалести страни, доверчивите очи и дружелюбната усмивка на дебелия с лика на Винету, със сериозното бронзово лице на апача!

И все пак двамата съвсем не бяха хора, на които човек би намерил причина да се смее. Е да, те си имаха някои очебийни чудатости, но бяха хора на честта, джентълмени до мозъка на костите и бяха посрещали вече не една и две големи опасности храбро и неустрашимо. С една дума: дебелият беше уестманът, известен под името Леля Дрол, а пък кльощавият бе неговият приятел и братовчед Хобъл Франк.

Уважението и почитта им към Олд Шетърхенд и Винету бяха толкова големи, че те се бяха облекли също като тях, което, разбира се, им придаваше твърде необикновена външност. Дрехите им бяха нови и несъмнено им струваха доста пари. При покупката на конете си те пак не се бяха скъпили.

Двамата също бяха избрали ранчото за своя цел и ето че в този момент минаха с конете си през портата. Щом се появиха в двора, те предизвикаха немалък фурор, което се дължеше предимно на контраста между войнствената екипировка и добродушния им вид. Без много да се церемонят, слязоха от конете, кратко поздравиха и седнаха на два свободни камъка, без да питат дали това е приятно на другите, или не.

Форнър огледа новодошлите с любопитство. Той беше опитен човек, но въпреки това не знаеше какво да мисли за тях. Единствено с помощта на въпроси можеше да си изясни нещата и ето защо се осведоми:

— Ще искат ли джентълмените да хапнат и пийнат?

— Засега не — отговори Дрол.

— Значи по-късно. Докога възнамерявате да останете тук?

— Ще зависи от положението на нещата, щом трябва.

— Сигурно имаш предвид тукашното положение на нещата, а?

— Да.

— Мога да те уверя, че в моето ранчо сте в безопасност.

— И не само тук.

— Нима? Тогава навярно все още не знаеш, че навахите са изровили бойната секира?

— Знам.

— И че моките и нихорасите здравата са се разбунтували?

— И това знам.

— И въпреки всичко се чувстваш в безопасност?

— Защо да не се чувстваме в безопасност, щом трябва? Колкото и да е странно подобно нещо, отдавна е известно, че рядко се намира истински уестман, който да няма навика постоянно да употребява някой точно определен израз. Дрол използваше думите «щом трябва». Често тези изрази се чуват в случаи, когато звучат извънредно смешно и всъщност означават дори обратното на онова, което се има предвид. Същото стана и сега. Ето защо Форнър учудено погледна ниския дебеланко, но все пак със сериозен тон продължи:

— Сър, нима познаваш тези племена?

— Горе-долу.

— Това не е достатъчно. Човек трябва да е приятел с тях, но ако те са решили да се вдигнат на борба срещу белите, дори и тогава е възможно да изгуби скалпа си. В случай че пътят ви води на север, ще ви посъветвам да се откажете. Натам никак не е безопасно. Вярно, виждате ми се добре въоръжени, имате и хубави коне, но ако съдя по новите ви дрехи, идвате направо от източните щати, а и по израза на лицата ви не може да се извади заключението, че сте безстрашни уестмани.

— Тъй! Много си откровен. Значи ти съдиш за хората по лицата им, щом трябва, а?

— Да.

— Тогава се откажи от този твои навик колкото е възможно по-скоро. Хората стрелят и ръгат с пушката и ножа, а не с физиономията си, ясно ли е? Лицето ти може да има много войнствен и свиреп израз и въпреки това да си страхопъзльо.

— Не го оспорвам, но вие двамата… хмм. Мога ли да попитам, с какво се занимавате, мешърс?

— Защо не?

— Тогава моля!

— Ние сме… ами… всъщност сме нещо като рентиери.

— Олеле мале! Тогава навярно сте тръгнали за Дивия запад ей тъй, за удоволствие, а?

— За наше съжаление естествено не е така!

— Но ако е вярно, сър, незабавно се върнете, защото иначе тук ще ви светят маслото. От начина, по който говориш, разбирам, че нямаш никаква представа за опасностите, дебнещи по тези места, мастър… мастър… как е името ти?

Бавно и спокойно Дрол бръкна в джоба си, извади визитна картичка и му я подаде. Ранчерото направи такава физиономия, като че трябваше да положи големи усилия, за да не се разсмее, и на висок глас прочете:

— Себастиан Мелхиор Пампел.

Хобъл Франк също бръкна в джоба си и му подаде подобна картичка. Форнър прочете:

— Хелиогабалус Морфеус Едевард Франке.

За миг-два той помълча, а после избухна в смях и каза:

— Но, джентс, що за странни имена са това, и що за странни хора сте вие двамата! Да не мислите, че изплашени от имената ви, разбунтувалите се индианци ще си плюят на петите? Уверявам ви, че…

Той се видя принуден да млъкне, защото банкерът Ролинс го прекъсна:

— Мастър Форнър, моля те, не казвай нищо, което може да обиди тези джентълмени. Нямам честта лично да ги познавам, но знам, че са хора, достойни за уважение.

След тези думи той се обърна към Хобъл Франк и продължи:

— Сър, името ти е толкова необичайно, че съм го запомнил. Аз съм банкерът Ролинс от Браунсвил в Арканзас. Преди няколко години не беше ли депонирана при мен известна парична сума на твое име?

— Да, сър, наистина — кимна Франк, — поверих парите на един добър приятел, който трябваше да ги вложи във вашата банка на мое име, понеже Олд Шетърхенд ви описа като солиден човек. По-късно нямах възможност лично да ги изтегля, а поисках да ми бъдат изпратени в Ню Йорк.

— Вярно, вярно! — припряно го прекъсна Ролинс. — Да, да, Олд Шетърхенд! На времето горе в планините недалеч от Филмор Сити, край Сребърното езеро, струва ми се, беше си намерил големи количества злато и сребро. Не е ли така, сър?

— Да, тъй е — засмя се доволно Франк. — Имаше няколко напръстника злато.

В този момент Форнър скочи от мястото си и извика:

— Гръм и мълния! Наистина ли, възможно ли е? И ти ли си бил горе при Сребърното езеро?

— Разбира се. А и моят братовчед беше с нас.

— Истината ли казваш? Та тогава всички вестници отпечатаха тази изключителна история. Олд Файерхенд, Олд Шетърхенд, тези прочути мъже, също са били там. А освен тях и Дебелия Джими, Дългия Дейви, Хобъл Франк и Леля Дрол! Значи познаваш и тях, сър?

— Естествено, че ги познавам. Ако нямаш нищо против, ей тук до мен седи Леля Дрол.

При тези думи той посочи към спътника си, който от своя страна му кимна и заяви:

— А ето тук пък виждаш нашия Хобъл Франк, щом трябва. Все още ли мислиш, че сме хора, които не познават Запада?

— Невероятно, направо невероятно! Не е възможно! Никой никога не е виждал Леля Дрол, облечен иначе, освен в онази чудновата дреха, с която прилича на лейди. А Хобъл Франк пък носи син фрак с лъскави копчета и на главата си слага голяма шапка с перо.

— Нима винаги трябва да е така? Човек не може ли да се облече другояче? Мислиш ли, че една дреха е толкова трайна и здрава, та да може да се носи в Дивия запад дълги години? Понеже сме приятели и спътници на Олд Шетърхенд и Винету, сега ни се иска да ходим облечени също като тези двама мъже. Ако не ни вярваш, това си е твоя работа. Ние нямаме нищо против.

— Вярвам ти, сър, вярвам ти! Та нали съм чувал, че по външността на Леля Дрол и Хобъл Франк не си личи какви чудесни и свестни хора са двамата и това е напълно вярно. Колко се радвам да ви видя, мешърс! А сега ще трябва да разказвате. Страшно ми се иска от вашата уста да чуя всичко случило се на времето, а също и как е било открито онова изключително находище.

— По-полека, по-полека, сър! — възпря го с движение на ръката банкерът. — Тази история можете да я чуете по всяко време. Но преди това има нещо друго, което поне за мен е къде-къде по-важно.

Той каза тези думи на Форнър, а после, обръщайки се към Дрол и Франк, добави:

— Сега самият аз се намирам пред подобно събитие — на път съм да спечеля много милиони.

— Сър, и ти ли знаеш някое находище? — попита го Дрол.

— Да, но не златно. Казват, че там има петрол.

— И това не е лошо, сър. Петролът е течно злато. И къде било туй находище?

— Все още е тайна. Мастър Гринли го е открил, но не притежава необхоДимите средства, за да започне да го експлоатира. За тази цел трябват много, страшно много пари и аз ги имам. Той предложи да ми продаде находището и аз съм готов да го купя. Но при подобни сделки човек трябва да разчита само на собствените си очи. Ето защо, водени от Гринли, с моя счетоводител мистър Баумгартен тръгнахме на път към находището. Ако разказът му се окаже истина, ще откупя от него мястото.

— Значи не знаеш накъде те води, така ли?

— Не съвсем точно. Разбираемо е, че до последния момент иска да запази мястото в тайна. Щом става дума за милиони, човек трябва да бъде повече от предпазлив.

— Много правилно. Надявам се, че той не е единственият, който постъпва предвидливо, защото ти имаш още по-голямо основание да си поне толкова предпазлив, колкото и той. Но все пак поне приблизително би трябвало да знаеш в коя местност се намира петролът, нали?

— Наистина знам.

— Е, къде е? Ако изобщо искаш да ми кажеш.

— На теб ще кажа с удоволствие, понеже ми се иска да чуя мнението ти. Намира се край Чели, притока на Рио Сан Хуан.

Пълното червендалесто лице на Дрол се удължи. Той втренчи замислено поглед пред себе си и продума:

— Край Чели, притока на Рио Сан Хуан ли? Там ли… имало… петрол? За нищо на света!

— Какво? Как? Защо? — възкликна банкерът. — Не вярваш ли?

— Не.

— Та нима познаваш онази местност?

— Не.

— Ами тогава как можеш да имаш толкова категорична преценка!

— Защо не? Не е необходимо да си ходил там, за да знаеш, че на онова място не е възможно да има петрол.

— Ще ти възразя. Мистър Гринли е бил там и е намерил петрол. А ти, сър, не си бил там.

— Хмм! Все още не съм бил нито в Египет, нито на Северния полюс, но ако някой ми каже, че е видял в Нил да тече мляко, а на полюса да растат палми, няма да му повярвам.

— Обръщаш работата на майтап. За да дадеш толкова бърза и категорична преценка, би трябвало да си геолог. Такъв ли си?

— Не, обаче притежавам здрав човешки разум и не съм го оставил да ръждяса.

Тогава Форнър пое нещата в свои ръце и обясни на Леля Дрол:

— Сър, не си справедлив към Гринли. Всеки местен човек знае, че той е открил петрол. Някои даже са тръгвали тайно по петите му, за да разкрият тайната и да намерят находището. Но винаги напразно.

— Естествено, че ще е напразно, защото такова находище не съществува!

— Съществува, ти казвам! Всички наоколо наричат мистър Гринли Краля на петрола.

— Това не е никакво доказателство.

— Не веднъж и дваж е показвал проби от петрола!

— И това нищо не доказва. Всеки може да покаже петрол. Наистина е невероятно там да има нефт. Внимавай, мистър Ролинс! Не забравяй, че до съвсем неотдавна се намираха мошеници, които подмамваха големи финансови магнати в тъй наречените златни, а дори и диамантени райони, но после се оказваше, че там не е имало нито благородни метали, нито скъпоценни камъни.

— Сър, нима искаш да хвърлиш подозрение върху мистър Гринли?

— Нямам такова намерение. Тази работа не ме засяга. Ти ме попита за мнението ми и аз ти го казах.

— Добре! А мога ли да чуя какво мисли по въпроса и мистър Франк?

— Същото, каквото мисли и Дрол — отвърна Хобъл Франк. — Ако не си съгласен с нас, изчакай тук няколко дена. Тогава ще дойдат двама души, на чието мнение можеш да се осланяш.

— И кои са те?

— Поразяващата ръка и Винету.

— Какво? — извика Форнър, радостно изненадан. — Тези двама мъже ще дойдат тук след няколко дни?

— Да.

— Откъде знаеш?

— От Олд Шетърхенд.

— Той ли ти определи среща тук?

— Не, но има добрината от време на време да ми доставя радост с някое писмо и преди два месеца ми писа, че с Винету са се уговорили да се срещнат в Ранчото на Форнър край Рио Сан Карлос.

— И ти мислиш, че това ще стане?

— Съвсем сигурно.

— Би могло нещо да им се случи!

— Е да, тогава единият ще чака тук другия.

— Ами ако не дойдат?

— Толкова е сигурно, че ще дойдат, колкото е сигурно, че след нощта ще настъпи ден. Случвало се е да си уговорят среща на определен ден при определено дърво сред девствената гора и никога не са се разминавали. Щом прочетох писмото, бях убеден, че ще преодолеят всякакви пречки и в уреченото време ще бъдат тук. Незабавно взех решение и аз да присъствам на срещата и да ги изненадам. Братовчед ми Дрол веднага прояви готовност да ме придружи и самият факт, че идваме през океана чак от Германия, трябва да ти докаже, че те непременно ще пристигнат тук.

— От Германия ли идвате? От Саксония? — намеси се бързо счетоводителят Баумгартен. — Значи си немец, сър?

— Да, не знаеш ли?

— Не. И да съм го чувал, съм го забравил. Но затова пък толкоз повече се радвам в твое лице да поздравя един мой съотечественик.

Хобъл Франк му подаде ръка и зарадвано извика на родния си диалект:

— Тогава ето ти ръката ми, вземи я заедно с всичките й пръсти! Значи и ти си немец? Просто да не повярва човек! И в коя родна местност си изскочил от небитието и си се пръкнал в този хубав свят?

— В Хамбург.

— В Хамбург? Бре, да се не види! Значи на няколко часа път по-нагоре от мястото, дето моята скъпа Елба попада в обятията на Северно море. Туй ми е безкрайно интригантно. Значи и двамата сме кръщавани с вода от Елба и когато пак се върна в мойта «Меча лой», по вълните на реката ще мога да ти изпращам поздравите си франко дома ти.

— Меча лой ли? — попита слисаният Баумгартен.

— Точно тъй, точно тъй! Нима не си се абонирал за «Добрият другар» (Много популярно на времето списание в Германия, където за пръв път са публикувани някои от произведенията на К. Май. Б. пр.), дето излиза в Щутгарт и се чете по всички краища на земното кълбо с голямо въодушевление?

— Да не би да имаш предвид момчешкото списание, което е с такова заглавие?

— Амче, разбира се, че него имам предвид!

— Виждал съм го, но не съм абониран за него.

— Не си? Слушай, туй е голям пропуск, страшен грях, за който няма прошка. Редовно трябва да го получаваш, трябва да го четеш! Без него нито един образован човек не може да съществува, понеже аз съм един от най-главните му сътрудници. Ако го беше чел, щеше да знаеш съвсем точно какво имам предвид с думите «моята Меча лой», а именно моята вила «Меча лой», описана от мен тъй драматично в третата му годишнина, брой номер 397. Дойдеш ли някой път в Саксония, трябва да ме посетиш, щото при мен ще намериш какви ли не спомени и сувенири от моите приключения от двете страни на океана.

Баумгартен беше чувал да се говори за Хобъл Франк. Припомни си, че го описваха като твърде странно същество. Ето че в момента той се бе изправил пред него в «естествена величина» и затова счетоводителят с голямо удоволствие се впусна в този разговор, който се лееше в непрекъснат поток от най-причудливи изрази и думи, а и участието на Дрол с неговия алтенбургски диалект го правеше още по-интересен и оживен.

В същото време бившият водач Полър стана от мястото си и се престори сякаш иска да отиде да нагледа коня си. Няколко минути той се занимава с него, а после изчезна зад къщата, където двамата братя Бътлър лежаха един до друг в тревата и разговаряха за извънредно важни неща. Тъй като единият от тях се беше представил в ранчото под името Гринли, то нека го запази и занапред. Преди години заедно с други свои съмишленици братята Бътлър бяха извършили по границите между Калифорния, Невада и Аризона дълъг низ от такива нечувани злодеяния, че най-сетне хората се видяха принудени да образуват регулаторски съюз (доброволци от местното население, които през миналия век се съюзявали срещу престъпните банди от западните щати. Б. пр.), за да могат със собствени сили да сложат край на безчинствата им, срещу които законът се оказа безпомощен. Регулаторите имаха успех. Повечето членове на бандата бяха линчувани. Само малцина избягаха, но сред тях се намираха най-злите и най-опасните — братята Бътлър. Както вече споменахме, те се разделиха. Единият от тях се отправи на юг, за да основе бандата на Търсачите, а другият пък дълго се скита безцелно из щатите Юта, Колорадо и Ню Мексико, докато най-сетне му хрумна един извънредно хитър план, който тъкмо се канеше да приведе в изпълнение. След като сподели с брат си най-важното, предводителят на Търсачите му хвърли изпълнен с възхищение поглед и каза:

— Ти винаги си бил по-хитрият от двама ни и най-чистосърдечно ти признавам, че планът ти страшно ми харесва. Но мислиш ли, че банкерът Ролинс наистина ще налапа въдицата?

— Непременно. Той е направо въодушевен от това начинание, което с един удар ще ми донесе поне сто хиляди долара.

— Толкова… толкова много ли дава?! — възкликна другият.

— Тихо! Не викай така! Тук понякога и тревата има уши.

Не забравяй следното: той е убеден, че в най-скоро време с лекота ще може да спечели милиони! Какво са тогава някакви си мизерни сто хиляди долара, с които аз се задоволявам като еднократно възнаграждение?

— Кога ще ги изплати? В най-скоро време той сигурно ще разкрие измамата.

— Веднага ще ги изплати, веднага. Знам, че носи чековете в джоба си. Трябва само да се подпишат, което той едва ли ще откаже да направи веднага щом при гледката на нефта изпадне в очакваното опиянение.

— Тогава едно нещо ме учудва още — че не е взел със себе си някой експерт. В това отношение счетоводителят, който го придружава, е кръгла нула.

— Да, по този въпрос трябваше да пипам много умело. Колкото повече придружители, толкова повече възможни участници в наддаването при сделката. Иска да остане единственият, на когото да разчитам, и да нямам никакъв друг избор при сключване на договора за покупко-продажба. Ако беше взел със себе си някой инженер, този човек лесно можеше тайно на своя глава да започне преговори с мен. Ролинс си въобразява, че той самият има заслугата за тази идея, но аз съм онзи, който му я внуши. Взел е със себе си счетоводителя, защото има нужда от някого, който незабавно да разпраща разпорежданията му във всички посоки на света. Примирих се с присъствието му само защото е един глупав немец, от когото не е нужно да се страхувам. Той ще е последният човек, който би се досетил, че петролният извор е чиста измама.

— А ти убеден ли си, че си се запасил с достатъчно петрол? — попита Бътлър брат си.

— Ще стигне. Можеш да си представиш колко труд ми струваше да пренеса поотделно всяко буре толкова надалеч. Никой не биваше да заподозре каквото и да било, налагаше се да избягвам всякакви срещи по пътя. Цяла година се трепах с тази работа и всичко трябваше да свърша сам, съвсем сам, защото не исках да се доверя на друг освен на теб, но ти не беше тук.

— А ти щеше ли да се справиш без чужда помощ и с всичко, което все още ти предстои да вършиш?

— Щях да се видя принуден да го свърша, но щеше да ми е много трудно. Не забравяй, че съм водач на банкера и следователно не бива да се отдалечавам от него особено, за да не би да вземе да заподозре нещо. И все пак това щеше да ми се наложи, защото нали трябва да излея петрола във водата. Има цели четиридесет бурета — адска работа за сам човек, който на всичко отгоре не разполага и с време! Затова се радвам толкоз повече, че се срещнахме. Мисля, че няма да ми откажеш помощта си.

— С най-голямо удоволствие ще ти помогна. Естествено при условие, че няма да е за тоя дето духа.

— Разбира се. От стоте хиляди долара не ми се ще да отстъпвам нищо, защото честно съм ги спечелил, а и ти няма да имаш никаква друга работа, освен да отвориш буретата и да ги излееш. Затова ще поискам от банкера още пари и каквото даде, ще е за теб, разбираш ли?

— Ами ако не даде?

— Ще даде, уверявам те. Но дори и да се лъжа, ти ме познаваш добре и знаеш, че лесно ще се споразумеем. Още днес ще трябва да тръгнеш, защото, ако се позабавиш, лесно може да се случи нещо, което да наведе Ролинс и неговия немец на мисълта, че ние не се виждаме за пръв път.

— И бездруго трябваше да тръгвам, тъй като следобед пристигат преселниците заедно с Детелиновия лист и естествено не бива да ме виждат.

— Подозират ли, че си по петите им?

— Не, поне на мен не ми се вярва, понеже няма как да са научили, че съм избягал. Големи усилия ни струваше днес не само да ги догоним, а дори и да ги изпреварим. Този хитрец Сам Хокинс ги е придумал да се отклонят от първоначално предвидената посока. Вместо да следват течението на Хила, те са я прехвърлили, а после, за да ускорят пътуването си, във фермата на Бел са разменили бавните волове срещу мулета, които са по-бързи, и също там са продали колите и излишната покъщнина. Вече всички имат ездитни животни.

— А сигурен ли си, че още днес ще пристигнат тук?

— Да, снощи бях край техния бивак и ги подслушах. И Полър го чу.

— Ах, този Полър! Не ти ли пречи?

— Засега все още не.

— Но на мен ми пречи толкоз повече. Не можеш ли да се отървеш от него?

— Едва ли.

— Ами с някаква хитрост?

— Не става. За да си отмъсти, ще ме издаде на Детелиновия лист, а сигурно ще им обясни и ти кой си.

— Той не ме познава!

— О, напротив, защото още щом те видях да седиш на двора, му казах, че си ми брат. Докато ние двамата лежим тук, оттатък сигурно се приказва за вашия петролен извор. Той естествено ще се досети кое как е и ако го изоставя, ще издаде и теб.

— Глупава история. Не биваше да му казваш каквото и да било.

— Станалото-станало, няма как да го променим. Освен това той може да ми бъде полезен и много да ми улесни работата горе при Глуми Уотър (Тъмната вода. Б. пр.).

— Ще го посветиш в тайната ни?

— Само отчасти.

— Въпреки това ще иска да делим!

— Нека си иска. Нищо няма да получи. След като вече не ми е нужен, ще го очистя.

— Well, съгласен съм. Нека сега ни помага, а после, щом се наложи, ще получи куршум или, ако ще, нека се удави в петрола. Кога ще тръгнете?

— Може и веднага.

— Добре! Тогава още тази вечер ще бъдете далеч оттук.

— В едно се лъжеш. Нямам никакво намерение да изпускам из очи немските преселници.

— След като ще ми помагаш, ще трябва да се откажеш от тях.

— В никакъв случай. Сред тях има един, казва се Еберсбах и носи сума ти суха пара със себе си, а освен това и останалите притежават туй-онуй, дето хора като нас добре могат да използват. Не забравяй и отмъщението, което имам към тях. Невъзможно ми е да се откажа от него.

— Всичко това ми е извънредно неприятно и е в пълно противоречие с моя план.

— Защо? Пътят им минава близо до Глуми Уотър. Тъй че е необходимо само да се присъединиш към тях. Останалото е моя работа.

Дотук бе стигнал разговорът им, когато видяха, че се задава Полър. Той се приближи до тях и важно каза:

— Налага се да ви смутя, защото от другата страна на къщата стават големи работи.

— Действително ли са толкова важни, че ни прекъсваш? — недоволно попита Бътлър.

— Да. Олд Шетърхенд и Винету ще дойдат тук.

— Мътните ги взели! — подскочи Гринли. — Каква ли работа имат тук?

— Теб какво те засяга? — отвърна му Бътлър вече успокоен. — Може да ти е безразлично дали са тук, или не.

— Хич не ми е безразлично, защото, където се намират тези двамата, в цялата околност по земята не остава листо необърнато. Непременно искат всичко да знаят и наистина го научават.

— Хмм, това е вярно. Ами ти, Полър, откъде знаеш, че те ще дойдат?

— Тъкмо когато се отдалечи, пристигнаха двама непознати, от които го научихме. Те се канят тук да чакат Винету и Олд Шетърхенд и са облечени също като тях. В момента седят отпред и дърдорят със счетоводителя на банкера на неразбираемия за мен немски език.

— А ти откъде знаеш, че ония са банкер със счетоводителя си? — попита Гринли.

— Ролинс сам го каза.

— Но това… а да не би да е разправял и други неща за нас, а?

— Имаш предвид петрола ли? Да, спомена го.

— Неприятно, извънредно неприятно! — възкликна Гринли и припряно скочи на крака. — Трябва да отида при тях, за да предотвратя подобни разговори. Ти каза, че са приказвали на немски. Та нима онези двамата са немци?

— Да. На единия от тях му викат Леля Дрол, а на другия Хобъл Франк.

— Не думай! Ами че тогава те са от онази тайфа, дето горе при Сребърното езеро забогатяха тъй бързо!

— Да, и за това говориха. Изглежда, че тези двама типове носят у себе си страшно много пари.

— А какво казаха за моя петролен извор?

— Не вярват, че съществува, и предупредиха банкера. Смятат го за измама.

— По дяволите! Не ви ли рекох, че така ще стане, веднага щом чух за идването на Олд Шетърхенд и Винету! А те дори още не са пристигнали и ето че сатаната се намеси в играта! В такъв случай можем само повече да внимаваме и да пипаме мъжки. А какво каза банкерът след предупреждението им?

— Както ми се стори, не изгуби доверие в теб, но те го посъветваха да изчака тук идването на Винету и Олд Шетърхенд, за да се допита до тях.

— Само това липсваше! Да не би да се е съгласил?

— Нищо не каза. В момента седи мълчаливо и изглежда, размисля.

— Тогава ще отида при него, за да му избия тези щуротии от главата. Но преди това трябва набързо да се разбера с теб, защото се налага да тръгваш. И тъй, слушай какво ще ти кажа!

Тихо и припряно те поговориха още няколко минути. Изглежда, си размениха обещания и уверения, защото няколко пъти си стиснаха ръцете. После Бътлър и Полър се върнаха пред къщата и заявиха на ранчерото, че веднага тръгват на път. Поискаха да платят каквото бяха консумирали, но той не се съгласи, понеже ранчото му не било странноприемница. След това те яхнаха конете и потеглиха без някой да беше научил нито имената, нито намеренията им. Естествено с изключение на Гринли. Дори не ги и попитаха за това.

Няколко минути по-късно с бавна крачка Гринли се присъедини към останалите. Престори се, сякаш се е отдалечил само за да си отпочине, и пак седна на мястото си, като учтиво поздрави Франк и Дрол и се помъчи да придаде на лицето си възможно най-откровен и честен израз, за да спечели доверието им. Ала банкерът не успя да се сдържи и се обади:

— Мастър Гринли, ей тук седят двама добри познати на Винету и Олд Шетърхенд, а именно мистър Дрол и мистър Хобъл Франк, които не вярват в съществуването на твоя петролен извор. Какво ще кажеш за това?

— Какво ще кажа ли? — равнодушно отвърна братът на Бътлър. — Ще кажа, че не им се сърдя. Когато става въпрос за толкова големи суми, човек трябва да е предпазлив. Самият аз не повярвах, преди петролните ми проби да бяха изследвани от няколко експерти. Ако това ще достави на господата удоволствие, нека дойдат с нас, за да се убедят в какви количества се намира петролът в онова находище.

— Те искат да изчакат тук Винету и Олд Шетърхенд.

— Не възразявам, но тъй като нямам намерение да продавам петролния си извор нито на Олд Шетърхенд, нито на Винету, не съм аз човекът, който трябва да ги чака.

— Ами ако аз поискам да ги изчакам?

— И през ум не ми минава да ти попреча. Никого не карам насила да пътува с мен. Отида ли до Фриско, ще намеря предостатъчно финансови магнати, които незабавно ще се съгласят да сключат сделката и няма да ме зарежат насред пътя. Който не ми вярва, да си стои у дома.

Той гаврътна една пълна чаша бренди и после отиде при коня си.

— Ето ви на — обади се банкерът. — Поведението му трябва напълно да ви убеди, че е съвсем уверен в своята работа.

— Наистина е уверен — отвърна Хобъл Франк, — но едва по-късно ще се разбере дали тази работа е добра, или не.

— Обидих го и сигурно няма да чака тук. От само себе си се разбира, че не мога да го оставя да продължи сам, а трябва да тръгна с него, защото не ми се иска да се откажа от изключително изгодната сделка, която сключихме двамата. Ще признаете, че недоверието ви нищо не доказва.

— За теб вероятно не, обаче сметнахме, че е наш дълг да те предупредим да бъдеш предпазлив. Казахме, че горе, накъдето си тръгнал, не е възможно да се намери петрол. С това, разбира се, не твърдя безусловно, че твоят Гринли непременно е някой мошеник, понеже не е изключено сам да се е излъгал. Но най-откровено ще ти призная, че физиономията му не ми харесва. Що се отнася до мен, то аз бих премислил нещата десетина пъти, преди да му се доверя.

— Благодаря ти за искреността, но съм на мнение, че никой човек не може да бъде държан отговорен за физиономията си, защото не си я е избрал сам.

— Заблуждаваш се, сър. Наистина лицето на детето му се дава от природата, но после под влияние на възпитанието и на някои други фактори то се променя. Не бих се доверил на никой човек, който не е в състояние открито да ме погледне право в очите, а точно такъв е случаят с мастър Гринли. Съвсем не искам от теб да го смяташ за негодник, а ми се ще само да те предупредя да бъдеш предпазлив.

— Що се отнася до това, сър, и без предупреждението ти не бих постъпил лекомислено. Аз съм бизнесмен и имам навика съвсем точно да си правя сметката. От само себе си се разбира, че в случай като този, когато става въпрос за толкова голяма сума, ще си помисля сто пъти, преди да кажа и две думи.

— Well, туй ми е ясно, обаче ти липсва опит в Дивия запад. С удоволствие ще ти повярвам, че в твоята кантора ти си човекът и специалистът, от чието око нищо не убягва. Но тукашният начин на живот ти е чужд. Като оставим петрола настрана, ти, който си богаташ, се каниш заедно с човек, когото не познаваш, да отидеш в местност, където, в случай че те заплаши опасност, не можеш да разчиташ на никаква помощ и…

— О, та ние сме двама срещу един! — прекъсна го банкерът, посочвайки своя придружител.

— В момента да, но дали и по-късно ще е така, отсега не можеш да твърдиш. Там горе Гринли може да има помагачи, които да те очакват. Освен това не бива да забравяш, че както по всичко личи, червенокожите са се разбунтували. А дори и да не беше така, обстоятелството, че сте двама срещу един, ни най-малко не ти гарантира някаква безопасност. Той неочаквано ще те застреля или по време на сън ще те нападне и върже, за да измъкне от теб пари или нещо друго. Затова ти предложих да почакаш тук, докато дойдат Олд Шетърхенд и Винету. Те са прочути и опитни мъже, на чието мнение можеш да се осланяш.

Минута-две Ролинс гледа мълчаливо и замислено пред себе си, а после попита:

— Нима мислиш, че двамата джентълмени ще проявят някакъв интерес към моя проект?

— Убеден съм. Петрол горе край реката Чели! Уверявам те, че те много внимателно ще огледат човека, който твърди подобно нещо! Най-вероятно самите те да ти предложат да те придружат до там: А с тях двамата ще си в по-голяма безопасност, отколкото ако те охраняват сто войници.

— Напълно ти вярвам, но както сам видя, за съжаление не ми е възможно да дочакам пристигането им. Ако настоявам да остана тук, Краля на петрола ще продължи без мен.

— Убеден съм в това, защото знам и причината. Най-вероятно той страшно се бои от подобни спътници.

— И да си прав, и да не си, остава ми само следният избор: или да продължим заедно с Гринли и да се изложим на опасностите, на които ни обърна внимание, или да се откажа от една сделка, която ще ми донесе милиони, ако излезе успешна.

— Това е вярно. Аз си изпълних дълга, а ти най-добре знаеш какво решение да вземеш.

— Трудно е, много е трудно, още повече че трябва да реша толкова бързо. До този час имах пълно доверие в Гринли, но то вече, кажи-речи, се разклати. Какво да направя? Да се откажа? Ще е най-голямата възможна глупост, ако работата излезе напълно честна! Мистър Баумгартен, тук ти си ми най-близък, какво ще ме посъветваш?

Младият немец внимателно следеше разговора, но без да се намесва. Едва след като се обърнаха направо към него и го подканиха да говори, той отвърна:

— Работата е толкова важна, че се отказвам да ви давам съвети. Иначе върху мен би паднала такава отговорност, каквато не съм в състояние да поема. И тъй, с ваше разрешение, сър, няма да ви дам директно съвет, но мога да ви кажа какво бих сторил на ваше място.

— Е? Да се откажа ли, или да тръгна срещу опасностите?

— Нито едното, нито другото.

— Но трета възможност няма!

— О, има!

— И коя е тя?

— Продължаваме заедно с Краля на петрола, без да се излагаме на опасност.

— Как ще стане това?

— Ще помолим тези двама джентълмени, мистър Франк и мистър Дрол, да ни придружат.

— Хмм! — промърмори банкерът. — Мислиш ли, че това може да ни е от полза?

Изглежда, той не вземаше двете дребни човечета много насериозно.

— Несъмнено! — отговори му счетоводителят убедено. — Който е бил тъй дълго с Винету и Олд Шетърхенд, както тези мои скъпи съотечественици, на него може да се разчита. А да не говорим за това, че и бездруго мистър Франк и мистър Дрол са мъже, които много-много не си поплюват.

— Така си е! Но дали ще се съгласят да тръгнат с нас?

— Надявам се, ако ги помолим.

— Не, няма да дойдем — отвърна Хобъл Франк.

— Няма ли? — попита Баумгартен. — Защо?

— Първо, защото трябва да останем тук, за да се срещнем с Шетърхенд и апача, и второ, защото имаме навика да се присъединяваме само към хора, които ни имат доверие.

— Та ние ви имаме доверие!

— Не е вярно.

— От къде на къде?

— Нима мистър Ролинс не изрази съвсем ясно съмнението си дали ще сме ви от полза?

— Той не вложи в думите си такъв смисъл. Освен това ти го разтревожи и следователно сам си виновен, ако той проявява някакво съмнение. Що се отнася до мен, аз ви смятам тъкмо за онези хора, от които имаме нужда, и мисля, че няма да изоставите на произвола на съдбата един съотечественик.

— Хмм, туй за съотечественика е вярно. Един немец винаги и навсякъде може да разчита на нас. Тъй че аз навярно бих дошъл, но нали знаеш, налага се да останем тук.

— Налага се? Едва ли. Винету и Олд Шетърхенд могат да ни последват или, ако не желаят, да почакат тук, докато се върнем. Не забравяй, че до реката Чели имаме само три дни езда. Значи времето за път до там и обратно прави шест дни, а това сигурно не е кой знае колко много за хора, които нямат нужда толкоз точно да си броят часовете. Тъкмо обратното — те са господари на времето си. За теб и за тях дори месеците и годините нямат чак такова значение.

— Признавам, че е така. В това отношение ние сами сме си господари, и то не какви да е, ами графове и князе. Впрочем убедени сме, че прославените ни приятели с радост ще ни почакат или даже ще ни последват, стига само ранчерото да ги помоли от наше име. Те и не подозират, че се намираме тук, и още самото удоволствие да ни видят тъй неочаквано ще ги накара да изпълнят желанието ни. Какво ще кажеш, братовчеде Дрол?

— Тръгваме с тях — отговори му веселякът, взел набързо решение. — Олд Шетърхенд сигурно ще ни последва, а също и апачът. Горя от нетърпение внимателно да проверя какви ги върши Краля на петрола и тъй като той не иска да чака, не ни остава нищо друго, освен да го придружим. В случая за нас съществуват две важни причини: става въпрос за сделка, струваща милиони, и мистър Баумгартен е немец, който има право да очаква от нас съчувствие и помощ.

— Благодаря ви! — каза Баумгартен и стисна ръцете на двамата. — Аз също ще бъда откровен и ще призная, че никога не съм имал пълно доверие в Краля на петрола. Именно затова помолих мистър Ролинс да ме вземе със себе си. Пътьом непрекъснато наблюдавах Гринли, не го изпусках из очи, но не забелязах нищо, което би могло да засили подозренията ми. Отсега нататък, след като знам, че с нас са такива хора като вас, вече не ме е страх за последствията. Да си стиснем ръцете и да станем добри приятели!

Той отново им подаде ръка, а и банкерът последва примера му. Изглежда, вече се радваше, че е намерил такива придружители. Ранчерото се беше приближил до тях, бе чул последната част от разговора им и се обади:

— Правилно постъпвате, мешърс, дръжте здраво един за друг! Не мисля, че това е необходимо заради Краля на петрола, защото не мога да кажа лоша дума за него, но ви давам този съвет заради индианците. Нихорасите и навахите са изровили бойната секира, а казват, че вече дори и на иначе толкова миролюбивите моки не можело да се има доверие. Значи няма да останете тук. А какво да кажа на Винету и Поразяващата ръка, ако дойдат?

— Кажи им да ни почакат или, което ще е далеч по-добре, незабавно да ни последват към Чели — отговори Дрол. — Но много ще те помоля да не споменаваш и дума пред Краля на петрола!

— Обещавам ти, че нищо няма да научи. Но къде ли се е запилял? Ще отида да видя какво прави.

Той излезе пред портата, откъдето неотдавна бе минал Гринли, и се огледа за него. В същия миг забеляза група ездачи, които се приближаваха към ранчото от юг. Но тези хора бяха все още твърде далеч и в момента можеше да се различи само това, че водеха със себе си и товарни животни. Малко по-късно Форнър разбра, че сред тях се намираха също жени и деца. Неколцина от ездачите имаха коне, останалите бяха яхнали мулета.

Начело яздеше дребно човече, облечено в дълга и твърде широка ловджийска шуба от козя кожа. Това беше Сам Хокинс, който заедно с двамата си другари Дик Стоун и Уил Паркър бе поел водачеството на преселническия керван и се беше отклонил от първоначално предначертания път, за да не заобикалят излишно. Той накара старото си муле Мери да премине от бавния си ход в галоп, спря пред Форнър и го поздрави:

— Good day, sir? Това поселище се нарича Ранчото на Форнър, нали?

— Ау ((англ.) — Тъй вярно, точно така. Б. пр.), мастър, така е — отвърна фермерът, като огледа първо дребосъка, а после и следващите го ездачи. — Мастър, изглежда, сте преселници, а?

— Йес, ако нямаш нищо против.

— Нямам, стига само да сте честни люде. Откъде идвате?

— Тъй малко от Тусон.

— Тогава сте изминали много тежък път, още повече че сред вас има и деца. А накъде сте тръгнали?

— Към Колорадо. Ранчерото у дома ли си е?

— Йес, както виждаш. Това съм самият аз.

— Тогава ми кажи ще ни разрешиш ли да останем при теб да си починем до утре сутринта?

— Нямам нищо против, понеже се надявам, че ако ви дам това разрешение, няма да съжалявам.

— Няма да те изядем, можеш да бъдеш сигурен. А каквото получим от теб, с удоволствие ще ти го заплатим.

Той слезе от седлото. Отначало Краля на петрола стоеше доста настрани, но после се приближи и чу всичко. Вече знаеше, че пред него бяха преселниците, за които беше слушал от брат си и от вероломния водач. Намиращите се на двора хора също се приближиха до портата, и то тъкмо в момента, когато там се озова и групата ездачи, които слязоха от животните. Но не всичко мина тъй гладко, както се очакваше. Мулето на госпожа Розали, изглежда, беше твърде своенравно и не пожела да й позволи да слезе на земята, а искаше да продължи нататък. Винаги галантен, Хобъл Франк се притече да й помогне, но това толкова възмути мулето, че то подскочи едновременно с четирите си крака и я хвърли от гърба си. Сигурно жената щеше да падне много лошо, ако Франк не се оказа тъй сръчен да я подхване още във въздуха. Но вместо да му изкаже благодарността си, тя рязко се освободи от него, здравата го ръгна в ребрата и гневно го сряза:

— Sheep’s-head! — което означава овча глава.

— Sheep’s-nose! Овча муцуна! — отвърна й той по своя тъй добре познат бърз и находчив начин.

— Clown! Палячо, грубиян! — продължи тя разгневено, като размаха пред носа му десния си юмрук.

— Stupid girl! Глупава гъска! — изсмя се Франк и й обърна гръб.

Госпожа Розали го беше взела за американец и затова си послужи с онези английски ругатни, които знаеше, обаче това «Stupid girl!» така я разлюти, че тя хвана ръката му и понеже словесното й богатство на английски се беше изчерпило, започна гръмогласно да го ругае на немски език:

— Магаре такова! Как може тъй да нагрубявате една дама! Знаете ли коя съм аз? Аз съм госпожа Розали Еберсбах, по баща Моргенщерн и овдовяла Лайермюлер. Ще ви дам под съд! Първо подплашвате мулето ми, а после пък смазвате талията ми с ръчищата си и най-сетне ми отправяте в лицето таквиз ругатни, дето никой свестен човек не бива дори да знае. Туй деяние непременно заслужава мъст! Ще поискам да ви накажат за назидание. Разбрахте ли ме?

Тя го погледна най-предизвикателно и войнствено сложи ръце на кръста. От изненада Хобъл Франк отстъпи крачка назад и попита:

— Какво? Името ви Розали Еберсбах ли беше?

— Да — отговори тя, като от своя страна го последва с една крачка.

— По баща Моргенщерн? — продължи той, правейки други две крачки назад.

— Разбира се! Или може би имате нещо против? — отвърна тя и пристъпи две крачки към него.

— Овдовяла Лайермюлер?

— Разбира се! — кимна тя.

— Амче тогаз сте навярно немкиня?

— И то каква! Кажете само още някоя дума не на място и ще има да ме помните! Свикнала съм да се отнасят към мен с галантност. Разбрахте ли ме?

— Та нали бях галантен към вас?

— Галантен ли? Хайде бе! Да не би да е галантно от ваша страна да посягате на мулето ми?

— Исках само да го задържа, защото не ви се подчиняваше.

— Не се подчинявало ли? Е, туй вече надхвърля всякакви граници! Запомнете, че на мен ми се подчинява всяко магаре! А освен това почти ме смазахте в прегръдките си. Дъхът ми секна, а от очите ми буквално изхвърчаха искри. Най-строго ви забранявам такова поведение. С една дама трябва да се отнасят съвсем нежно и внимателно. Ний сме по-красивият и по-ефирен пол и искаме да се държат с нас деликатно. А който ни посяга като хамалин…

Тя замлъкна, защото я прекъснаха. Причина за това бе възклицанието, разнесло се зад гърба й, възклицание на удивление и възхита:

— Божичко, ами че туй навярно е прочутият Хобъл Франк!

Франк бързо се извърна и щом съзря човека, който извика, със същото голямо удивление възкликна:

— Нашият кантор Хампел! Нима е възможно? Слизайте от седлото и полетете в прегръдките ми!

Непохватният ревностен привърженик на оперното изкуство както обикновено и този път бе изостанал назад и едва в този момент се беше добрал до портата. Той вдигна предупредително показалеца си и отвърна:

— Кантор емеритус, ако мога да ви помоля, господин Франк! Нали знаете, че е само заради изчерпателността и за да се избегне евентуално объркване с някой друг човек. Твърде възможно е да съществува и втори кантор Матеус Аурелиус, който все още не се е пенсионирал. И освен това, преди да сляза от коня, ми се иска да ви обърна внимание и на още нещо.

— И к’во е то?

— Веднага ще ви кажа.

— Нали виждате колко съм нетърпелив да го чуя, мой многоуважаеми и скъп господин кантор.

Канторът предпазливо се свлече от коня и с величествени движения прегърна съотечественика си. Франк се засмя и каза:

— Тук пувидимому (Във връзка с особения начин на изразяване на Франк сравни стр. 36 от «Синът на ловеца на мечки», Варна, 1983. Б. пр.) се намираме в Дивия запад, дето всъщност не е необходима никаква изчерпателност. Но ако ви доставя радост и удоволствие, ще ви казвам господин кантор.

— Моля, моля, господин кантор емеритус!

— Добре де, добре! Но сега ми кажете най-напред отде и как се довяхте тъй неочаквано. Съвсем официално можете да сте сигурен, че не съм смятал за възможен някакъв резервоар тук с вас.

— Навярно искате да кажете ревоар ((фр.) — До виждане. Б. пр.), което ще рече среща, виждане! Това много ме учудва. Трябваше да сте готов за среща с мен. Нали ви е известно намерението ми да композирам една опера?

— Да. Споменахте за някаква опера от три или четири действителности.

— Дванайсет! И не действителности, а действия! Ще бъде героична опера и тъй като сте ми разказвали за Героите на Запада, исках да тръгна с вас на пътешествие из Запада, за да събера материал за тази опера. За съжаление заминахте, без да ме уведомите, но тъй като горе-долу знаех накъде сте поели, ето че ви последвах.

— К’ва непредпазливост! Да не си мислите, че тук хората се срещат тъй лесно и бързо както у дома в мазето или на тавана? Действали сте с направо опасна непредпазливост и непременно трябва да ви направя строга забележка заради вашите репризи, защото има…

— Навярно искате да кажете капризи — прекъсна го канторът, — макар че не съм съгласен с вас.

При тези думи Франк сбърчи чело и с много строг и сериозен глас заяви:

— Слушайте, господин кантор, вече за трети път ми противоречите. В никакъв случай не мога и не бива да търпя подобно нещо. Първите два пъти ви се разминаха безнаказано, но няма повече да разпъвам на кръст снизхождението си. Вий знайте не само кой съм и к’во съм, но и на що съм способен. А сега си позволявам да ви представя моя приятел и братовчед, след което се надявам да ме запознаете с вашите спътници.

Канторът назова имената на всички хора, пристигнали заедно с него. Вдигна се весела врява, докато лично се запознаваха мъжете, които бяха слушали толкова много един за друг и особено когато Сам, Дик и Уил разбраха, че ще се срещнат с Винету и Поразяващата ръка. Имаше много да си разказват, да се отговаря на хиляди зададени въпроси. Но най-напред беше необходимо да направят лагера и да се погрижат за животните. Всичко друго трябваше да се отложи за по-късно.

Докато се занимаваха с работата си, известно време Краля на петрола мълчаливо ги наблюдаваше. Беше се видял принуден да обещае, че ще сложи ръка на кервана и ще го заведе при брат си и неговия спътник. Ето защо той използва един миг, когато Сам Хокинс се отдели от останалите, учтиво го поздрави и каза.

— Сър, чух, че ти си Сам Хокинс, прочутият уестман. А дали са ти споменали моето име?

— Не — отговори дребосъкът също тъй учтиво. Краля на петрола беше несъщ брат на Бътлър и двамата не си приличаха. Затова Сам не можеше и да подозира, че пред него е застанал един толкова близък роднина на онзи бандит.

— Казвам се Гринли. По тези места ме наричат Краля на петрола, защото знам едно място, където има изключително богато нефтено находище.

— Нефтено находище? — незабавно попита Сам с интерес. — Ами тогава си голям късметлия и можеш да станеш страшно богат човек. Ти самият ли ще се заемеш с експлоатацията на находището?

— Не, твърде съм беден за такава работа.

— Значи ще го продадеш?

— Да.

— Имаш ли си вече купувач?

— Намерих един. Седнал е вътре на двора, казва се мистър Ролинс, банкер от Браунсвил в Арканзас.

— В такъв случай не му позволявай да те изиграе и му поискай колкото можеш повече! И сега заедно с него си на път за петролния извор, така ли?

— Да.

— Далеч ли е оттук?

— Не особено.

— Well, разбира се, мястото е твоя тайна и няма да те разпитвам. Но ти ме заговори и си вадя заключението, че имаш някаква причина, за да поискаш да се запознаеш с мен.

— Така е, сър. Преди малко се спомена, че сте тръгнали за Колорадо, нали?

— Вярно е.

— Моят петролен извор е край реката Чели и оттук нататък пътят ми съвпада с вашата посока.

— Наистина е тъй, но защо го казваш тъкмо на мен?

— Защото искам да те помоля за разрешение да се присъединя към вас.

— Заедно с твоя банкер?

— Да, и с неговия счетоводител, който го придружава.

Сам огледа Краля на петрола от глава до пети, а после отговори:

— Хмм, тук човек страшно трябва да внимава в избора на спътниците си, което сигурно ти е известно.

— Много добре го знам. Но я ми кажи, сър, нима приличам на човек, комуто не можеш да имаш доверие?

— Не твърдя подобно нещо. Защо искаш да пътуваш с нас? Едно петролно находище се държи в тайна и затова е малко странно, че държиш да се присъединиш към нас, ако не се лъжа.

— Що се отнася до това, убеден съм , че човек като Сам Хокинс няма да вземе да ме измами.

— Well, с тези думи улучи самата истина. Сигурно е, че чрез мен и моите другари няма да изгубиш нито капка петрол.

— Имам и една друга причина, дори са две. Червенокожите са се разбунтували и сред вас ще се чувствам по-сигурен, отколкото ако продължа пътуването си само с двама неопитни придружители. Надявам се ще ме разбереш, нали?

— Много добре те разбирам.

— И освен това мистър Франк ме постави в извънредно трудно положение. Най-откровено споделихме с него какво ще правим горе край Чели, а той отвърна на искреността ни с това, че събуди в банкера съмнения. Мистър Франк не вярва, че край Чели има петрол.

— Хмм, не мога да му се сърдя. Длъжен съм да ти кажа, сър, че и аз не вярвам.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

— Значи и ти ме смяташ за измамник?

— Не.

— О, така е. Изобщо не съществува друга възможност, щом не вярваш на думите ми.

— Мисля, че самият ти си бил заблуден.

— Никой не ме е заблудил, защото самият аз открих находището.

— Нямаше ли друг човек с теб?

— Не.

— Много просто, тогава сам си се заблудил и си взел някаква друга течност за петрол.

— Не е възможно, сър. Та каква ли ще е тази друга течност?

— Не знам, но мога да се закълна, че край Чели няма никакъв петрол.

— Познаваш ли онези местности?

— Да, веднъж бях там.

— За по-дълго време ли?

— Не, само за няколко дни, но и не е необходимо да стоиш дълго. Даже не е нужно да си бил в онази местност, за да знаеш, че там не може да се намери петрол. Е да, ако беше казал, че си открил злато и сребро или някакъв друг метал, навярно бих ти повярвал, но петрол — никога!

— Дадох да го изследват!

— Аха! И какво излезе от експертизата?

— Напълно ме задоволи.

— Нищо не проумявам. Тогава е станало някакво чудо и ти признавам, че изпитвам голямо желание да видя този странен петрол.

— Можеш да го видиш, сър. Ако ни разрешиш да се присъединим към вас, ще го видиш.

— Ще ме заведеш до находището?

— Да.

— Well, това наистина е страшно интересно. Значи мистър Франк не повярва в съществуването на петрола, а навярно също и мистър Дрол, а?

— И двамата.

— И естествено това те ядосва, нали?

— Всъщност не това, а по-скоро фактът, че заради тях и банкерът стана недоверчив. Нямам нищо против те да се съмняват десетократно или стократно. Но не биваше да му втълпяват какви ли не подозрения. Така те много лесно могат да ми провалят сделката.

— А мистър Ролинс действително ли се разколеба?

— Да. И именно по тази причина те помолих да ме вземеш с вас. Тогава те ще знаят, че са под вашата закрила, и няма повече да мислят, че кроя нещо срещу тях. Ще ми направиш ли тази услуга, сър?

— С удоволствие, но преди това ми се иска да попитам и моите приятели.

— Нима е необходимо, сър? Нима външността ми вдъхва толкова малко доверие, че да се налага ти, който, изглежда, си им предводителят, първо да вземеш разрешение от другите?

— Положението не е чак толкоз лошо. Ако нямаш нищо против да бъда искрен към теб, най-честно ще ти кажа, че не те смятам за мошеник, но не и за противоположното. Мисля, че си човек, който, за да бъде правилно преценен, трябва най-напред да се опознае и изпита. Ето защо исках първо да се допитам до Дик Стоун и Уил Паркър.

— По дяволите, сър! Твоята искреност съвсем не е комплимент за мен!

— Все пак така е по-добре, отколкото пред теб да любезнича, а зад гърба ти да действам, воден от подозренията си. И за да видиш, че мнението ми за теб не е чак толкоз лошо, няма да питам тепърва другарите си дали да те вземем с нас, или не, а направо ти давам съгласието си.

— Включваш също банкера и счетоводителя му, нали?

— От само себе си се разбира, сър.

— Кога ще тръгнете оттук?

— Утре в ранни зори, ако не се лъжа. А ти кога искаше да продължиш?

— Още днес. Ще се опитам да склоня мистър Ролинс и мистър Баумгартен да почакат до утре.

— Опитай, сър, защото животните ни са изморени, а жените и децата също, тъй като не са свикнали да яздят. Надявам се да не съжалявам, че съм ти дал съгласието си.

— Не се безпокой, сър! Аз съм честен човек и мисля, че го доказах, като въпреки евентуалната опасност, на която се излагам, съм готов да ти покажа находището. Друг едва ли би постъпил така.

— Вярно е, поне аз бих внимавал много да не издам тайната си на някой друг освен на купувача. Значи се споразумяхме, сър, утре призори потегляме.

Той му обърна гръб и се отдалечи. Краля на петрола се отправи към двора като процеди едно проклятие и после гневно промърмори под нос:

— Damned fellow! ((англ.) — Проклетнико! (Негоднико!) Б. пр.) Ще ми платиш за това! На мен да ми кажеш подобно нещо в очите! Първо трябвало да бъда наблюдаван и изпитан, за да можело да ме смятат за честен човек! Гръм да те порази! Вече и аз се радвам, че брат ми иска да спипа тези негодници. А отначало никак не ми се щеше да се занимавам с тях. След тази обида за мен ще е направо блаженство да ги вкарам в клопката му. Да, те наистина ще видят петрол, и то какъв!

Седлата на конете, мулетата и катърите бяха свалени и в момента животните пасяха свежата трева или се наслаждаваха на речната вода. С помощта на пръти и върлини, заети им от Форнър, както и с одеяла бяха издигнати импровизирани палатки, тъй като толкова много хора не можеха да бъдат подслонени във вътрешността на ранчото. Палатките бяха опънати на двора. После жените разгърнаха оживена дейност, в резултат на която скоро дворът се изпълни с аромата на печено месо и топли царевични пити. На последвалото угощение бяха поканени Хобъл Франк и Леля Дрол. Останалите трябваше да се погрижат сами за себе си.

Франк започна да се усмихва под мустак, щом забеляза какви грижи полагаше за него госпожа Розали Еберсбах, по баща Моргенщерн и овдовяла Лайермюлер. Тя му поднасяше най-хубавите парчета и той беше принуден да яде много повече от обикновено, а когато най-сетне не бе в състояние да погълне нито хапка, взе най-енергично да й благодари, защото тя искаше да го насили да изяде още една вдигаща пара царевична питка. Жената го помоли:

— Господин Хобъл Франк, вземете де, само още и тази! Давам ви я със страшно удоволствие. Разбрахте ли ме?

— О, да — засмя се той. — Още отпреди забелязах, че с голямо удоволствие искате да ми раздадете някои неща. За малко щях да получа дори шамари.

— Щото не знаех кой сте всъщност. Ако ми бяха казали, че сте прочутият Хобъл Франк, туй недоразумение изобщо нямаше да се случи.

— Значи към някой друг щяхте да сте груба?

— От само себе си се проумява. Таквоз поведение е истинска обида, а аз не позволявам да ме обиждат, щото съм не само образована, ами и храбра жена и знам много добре как трябва да се държа, щом като не се отнасят към мен с полагаемата се на всяка дама нежност и състрадателност.

— Повтарям ви, че и дума не може да става за грубост или обида. Просто исках да проявя към вас рицарско внимание, тъй като мулето ви се беше заинатило. Съвсем погрешно отправихте упреците си към мен, а всъщност то беше съществото, което не се прояви като джентълмен спрямо вас.

— Но що ви трябваше да го нападате? Нямахте ни най-малка причина. Щях и сама да се справя с него. Умея да излизам на глава с магарета, от който ще вид да са те. Но вий все ще ме опознаете. Ако някой път изпитате нужда от много решителна личност, обърнете се към мен. Не ме е страх ни от магаре, ни от муле, нито от червенокожи индианци, нито от бели бледолики. Господин кантор емеритусът ни е разказвал толкоз много хубави и мили неща за вас, че ви обикнах и съм готова да ви се притека на помощ в каквато и да било беда и опасност. Можете да разчитате, че за вас ще се хвърля и в огъня, щом се наложи. Ето, вземете и туй парченце говеждо печено, то е най-хубавото, което съм избрала за вас.

— Благодаря, благодаря! — възпротиви се той. — Не мога повече, наистина не мога! Натъпкал съм се догоре и ако продължа да ям, не е изключено да си навлека някое опасно устройство.

— Навярно искате да кажете разстройство, господин Франк — прекъсна го канторът. При тези думи дребосъкът гневно го сряза:

— Я мълчете, загубен емеритехникус такъв! К’во ли разбирате от гръцки и арабски речници! Вярно, можете да свирите на орган, а вероятно и да компотирате опери, но иначе не бива и «гък» да казвате, още повече в присъствието на прериен ловец и учен като мен. Река ли да се впусна с вас в някой научен спор, винаги ще сте принуден да си подвиете опашката!

След като най-сетне месото бе изядено, свариха кафе, от което всеки получи по две-три чашки.

На следващия ден си бяха поставили за цел да стигнат до едно усамотено пуебло, разположено на южния склон на планините Моголон. За да се доберат до него още преди свечеряване, трябваше да тръгнат съвсем рано и пътем не биваше да спират да почиват често и продължително. Въпреки това тази вечер не си легнаха да спят кой знае колко навреме. Хората, които никога не се бяха виждали, а толкова бяха искали да се запознаят, имаха много да си приказват. Тази вечер между Хокинс, Стоун и Паркър, от една страна, и Франк и Дрол, от друга, бе сключено побратимство, както обикновено правят уестманите помежду си. Само най-изтъкнатите ловци имат обичай в това отношение да проявяват сдържаност и в такива случаи никой не се осмелява да им предложи подобни близки и сърдечни отношения.

Що се отнася до Краля на петрола, той много оживено участваше в разговорите. Това стана възможно, защото банкерът също не разбираше немски и заради него често използваха английски. Така и Гринли можеше да вземе участие в приказките. Той явно полагаше всички усилия, за да предизвика симпатия, което като че донякъде му се удаваше сред немските преселници, макар те да не разбираха кой знае колко английски. Изглежда, съмненията на банкера започнаха да се разсейват. Както подобаваше на възрастта им, Ши Со и младият му спътник Адолф Волф участваха в разговора само когато някой ги попиташе нещо.

При чудатия характер на хитреца Сам Хокинс, при веселостта на Дрол и особнячеството на Хобъл Франк се разбираше от само себе си, че разговорът бе изключително оживен. Времето минаваше извънредно бързо и всички бяха учудени, когато най-сетне Уил Паркър напомни, че вече минава полунощ.

Оставаха им само четири или най-много пет часа за сън. Затова си легнаха. След броени минути всички заспаха. Не беше необходимо да поставят стражи, защото навън пазеха ратаите на ранчерото.

Шеста глава

В пуеблото

Когато се зазори, Форнър се беше погрижил вече за кафето и за току-що изпечен царевичен хляб с формата на питка, тъй че преселниците нямаше нужда да се грижат за закуската, нито да губят време. Отведоха животните на водопой и ги оставиха да се напият до насита, защото до вечерта нямаше да намерят вода. Платиха на ранчерото всичко, каквото им беше доставил. На ратаите дадоха бакшиш и после поеха на път.

Сам Хокинс се беше погрижил жените да могат удобно да седят на своите мулета., Така ездата не ги изморяваше повече от мъжете. Децата намериха място в кошовете — всяко муле носеше по два: един отляво и един отдясно. Покритите със слама дъна на кошовете предлагаха места, от които нямаше никакви оплаквания. Така ездачите можеха вече да накарат животните да препуснат в галоп.

Колкото повече се отдалечаваха от реката, толкова по-неплодородна ставаше земята. Там, където има влага или течаща вода, в онези области избуява изключително богата растителност, но където липсва живителното поточе, не се вижда нищо друго освен пущинаци и съвсем безутешни пустини.

Предобед температурата все още беше поносима. Но колкото по нависоко се издигаше слънцето, толкова по-голяма ставаше жегата, излъчвана от безплодната камениста земя, както и от съвършено голите скалисти склонове на планините, тъй че немските преселници, непривикнали на такъв ужасен пек, едва издържаха.

Още няколко часа от следобеда продължиха да яздят през плитки падини или по необятни равнини, където не се виждаше и следа от растителност. После се появиха планински възвишения, които обаче не радваха окото, защото тук тъй скъперническата природа не ги бе дарила с нито едно-единствено дърво, нито дори с някой храст. Само нарядко на по-закътани места, където слънцето нямаше възможност да пече от сутрин до вечер и следователно поне за някой и друг час имаше сянка, тук-там се мяркаше самотен кактус с най-фантастична форма, чиято безцветна и безжизнена сивота въпреки всичко не можеше да зарадва пътника.

Точно по време на най-голямата жега по пладне преселниците спряха да си починат на един стръмен планински склон. Там имаше малко сянка, но отсрещните скали толкова силно излъчваха горещина срещу насядалите хора, че те предпочетоха отново да яхнат животните.

Най-сетне (слънцето вече силно клонеше към хоризонта), изглежда, жегата взе да намалява, и то по-бързо, много по-бързо, отколкото всъщност бе обичайно. Сам Хокинс внимателно огледа небето и по лицето му се изписа лека загриженост.

— Защо гледаш тъй нагоре? — попита го Хобъл Франк. — Като че хоризонтът не ти харесва, а?

— Може и да си прав — отговори ловецът.

— И защо?

— Защото въздухът започна да изстива тъй неочаквано и бързо.

— Ах, навярно идва буря?

— Струва ми се, че има основание за подобно опасение.

— Би било добре! След такава суша и жега една буря ще ни бъде добре дошла.

— Благодаря! В тези райони обикновено бурите изглеждат малко по иначе, отколкото навярно си ги представяш. Има години, когато тук не пада и капка дъжд. Да, дори имаше и такива времена, когато не бе валяло две или три години. И тогава, извие ли се някоя буря, то тя е страшна. Нека побързаме да се доберем до пуеблото.

— А още колко път ни остава?

— След половин час сме там.

— Тогава няма никаква опасност. Все още по небето не се вижда нито едно облаче, тъй че могат да изминат часове, преди да се забули и смрачи над главите ни.

— Не се заблуждавай! Тук са необходими само броени минути, за да почернее небето. Мога да кажа, че просто надушвам насъбралото се във въздуха електричество. Я погледни моята Мери, виж я колко бърза, как издува ноздри и как размахва уши и опашка! Тя много добре знае, че наближава буря. Умното ми добиче!

Действително беше така. Старото муле направо напираше напред и проявяваше такова безпокойство, което не можеше да остане незабелязано. И въпреки всичко неопитният човек не бе в състояние да забележи нищо застрашително. След като Франк сподели с братовчед си Дрол опасенията на Сам, приятелят му отвърна:

— Аз също си мислех вече за нещо подобно. Погледни само онази жълтеникава ивица, опасала целия хоризонт! Тя ще се надига все по-нависоко и по-нависоко и щом достигне зенита, бурята ще се развихри. Добре, че скоро ще се подслоним!

— В пуеблото ли?

— Да.

— Навярно там има само палатки, през които ще прониква дъждът.

— Какви ги приказваш! Нима още не си виждал пуебло?

— Не съм.

— Ще има да се чудиш, като стигнем. Много странно изглежда едно пуебло.

Той беше прав, като твърдеше, че пуеблото предлага твърде своеобразна гледка. Самата дума идва от испански и означава «населено място», с което се има предвид както една отделна къща, тъй и цяло село. Индианците, живеещи в пуеблоси, се наричат пуебло-индианци или направо пуеблоси. Към тях се числят племената тано, тао, техуа, хемес, керес, акома, зуни и моки, а в по-широк смисъл също и пима, марикопа и папаго, живеещи по течението на Хила и южно от нея.

Пуеблото се прави или от камък, или от адобес (тухли, сушени на слънце, кирпич-), или пък и от двете. Обикновено такава постройка се опира на някоя скала, която й служи като задна стена, а евентуалните каменни късове и отломки се използват за зидовете. Строежът се издига винаги стъпаловидно нагоре, тъй че всеки по-горен етаж се отдръпва малко навътре в сравнение с по-долния и всички етажи имат плосък покрив. По такъв начин пред първия етаж остава свободно място, което представлява предната част от партерния покрив, където е отворена дупка, образуваща входа за партера. Вторият етаж е разположен върху първия, но също отстъпва малко назад, като пред него остава предната част от плоския покрив на първия етаж. В зида на партера няма никаква врата. Изобщо никой от етажите няма врата в истинския смисъл на думата, а само по една дупка в покрива, откъдето се спускат обитателите. Стъпала не съществуват, а само подвижни дървени стълби, които се подпират отвън на зидовете от етаж на етаж и после се изтеглят. И тъй, който пожелае да влезе в партера, трябва да се изкачи на първия етаж и оттам да се спусне през дупката, намираща се на покрива на партера.

Близостта на скитащи се наоколо диви разбойнически орди е принудила най-старите уседнали и работливи жители на онези земи да преминат към подобен начин на строеж. Колкото и да е проста конструкцията на едно такова пуебло, то представлява крепост, която не е възможно да бъде превзета с тогавашните средства за водене на война. Необходимо е само да се изтеглят стълбите и врагът не може да се изкачи нагоре. А ако нападателите носят със себе си стълби, то трябва да атакуват и превземат от долу на горе всеки етаж поотделно.

Най-често индианците пуебло са много миролюбиви хора и са под надзора на различните индиански агентури. Но в по-отдалечените и пусти области има и пуеблоси, които се смятат за свободни и на тях трябва да се гледа като на непокорните скитащи се наоколо племена. Към същия вид индианци се числеше и пуеблото, което нашите ездачи си бяха избрали за цел през този ден. Обитателите му бяха нецивилизовани индианци от племето на нихорасите, чийто вожд се казваше Ка Маку. Ка означава «три», а Маку е множествено число от «пръст». Следователно Ка Маку означава Три пръста. На вожда бе дадено такова бойно и почетно име, защото в една битка бе загубил два пръста на лявата си ръка. Той беше известен като храбър, но алчен воин, на чиято дума и приятелство в обикновени времена човек може би можеше да се осланя, обаче в момента, когато различни племена изровеха бойната секира, бе твърде рисковано безрезервно да му се довериш.

Пуеблото му се издигаше самотно, обляно от пурпурните лъчи на вече залязващото слънце. Освен приземния етаж то имаше още пет етажа, прилепени към отвесната каменна стена на планината. Зидовете на долните етажи бяха изградени от големи и здрави скални късове, свързани помежду си с адобес. Горните етажи се състояха изключително от сушените на слънце тухли. Постройката положително беше по-стара от половин хилядолетие и въпреки това по нея не се забелязваше ни най-малката пукнатина.

По терасите се виждаха да седят жени и деца, всички заети с някаква работа и със сериозен израз на лицата, какъвто бе и характерът на тези червенокожи. Но някой внимателен наблюдател може би щеше да забележи, че жените, а също и децата често и настойчиво поглеждаха на юг, като че очакваха някой да дойде оттам. Мъже, а да не говорим за воини, изобщо не се мяркаха.

Но ето че в този момент от дупката на третата тераса се появиха трима души, един индианец и двама бели, които се спряха на платформата и насочиха вниманието си на юг. Червенокожият беше вождът Ка Маку, който имаше висока жилеста фигура и едно гарваново перо, забодено в косата. Лицето му не беше покрито с бои — признак, че пуеблото му живееше в мир. Затова и в пояса му бе затъкнат само ножът за скалпиране. Двамата бели до него бяха Бътлър, предводителят на дванайсетте Търсачи, и Полър. След като не забелязаха нищо в споменатата посока, Бътлър се обади:

— Още ги няма, но сигурно ще дойдат преди да се свечери.

— Да, несъмнено ще побързат — съгласи се вождът. — Сред тях има умни мъже, на които едва ли ще им убягнат признаците на приближаващата буря. Те ще ускорят ездата си, за да пристигнат тук преди да се е разразила.

— Значи ще удържиш на думата си. Мога да разчитам на теб, нали?

— Аз не лъжа. От дълго време ти си мой брат и към теб ще бъда честен. Но се надявам, че и аз мога да разчитам на теб и ще получа наградата, която ми обеща.

— Нали си стиснахме ръцете, това има стойността на клетва. Ти само се погрижи в най-скоро време да имам възможност да разговарям с Краля на петрола, без някой да ни види!

— Ще го доведа при теб. Навярно нямаше да ми е лесно да удържа на думата, която ти дадох, но тъй като наближава буря, бледоликите няма да искат да останат под открито небе, а ще се качат в пуеблото, за да не се измокрят. Тогава ще мога да ги пленя без никаква съпротива.

— Ще трябва да отделиш от тях онези, които ти описах, за да повярват после, че ги е спасил Краля на петрола.

— Ще стане както казваш. Уф! Задават се ездачи, сигурно са те. Бързо се скрийте!

Двамата незабавно се изкачиха до най-горния етаж и там изчезнаха. Вождът остана на мястото си и зорко започна да наблюдава приближаващите се хора.

Това бе дълга върволица от ездачи и товарни животни, дълга и затова, защото всички се бяха подредили по маниера на червенокожите в индианска нишка. Само първите трима конници яздеха един до друг, а те бяха Сам Хокинс, Дрол и Хобъл Франк. Когато се приближиха достатъчно и братовчедът на Дрол ясно видя пред себе си издигащите се една над друга тераси на пуеблото, той каза:

— Такваз постройка още не ми се е изпречвала на пътя. Какъв ли ще е тоз архитектонен стил? Дали е византийско-вавилонски, или еврейско-мавритански? Може би е готическо-обективистичен, а може да е и гръцко-субективистичен. Във всеки случай за такъв експерт като мен е извънредно интересно да види с каква терасоподобна равномерност тези индианци пуебло са се заселили да живеят един връз друг. Драги Сам, ти проявяваш ли архитектоническо разбиране за подобно амфидиалектическо оформяне на сградите?

Двамата се усмихнаха скрито и весело един на друг. После мълчаливо продължиха да яздят, докато стигнаха в подножието на постройката.

Стълбата, която служеше за качване на приземния етаж, беше изтеглена. Освен жените и децата по различните тераси се виждаха само неколцина мъже. Заел горда и неподвижна стойка, вождът очакваше пътниците да го заприказват. Използвайки обичайния за онези места говор, който представлява пъстра смесица от английски, испански и индиански думи, Сам вдигна глава и подвикна към него:

— Ти ли си Ка Маку, вождът на това пуебло?

— Да — кратко отговори индианецът.

— Искаме да си починем тук. Може ли да получим вода за нас и за конете ни?

— Не.

Отказът му беше само привиден. Планът на Ка Маку предвиждаше да задържи тези хора. Следователно трябваше да им разреши да вземат вода. Но не биваше в тях да се породи подозрението, че той има голямо желание да им обърне далеч по-сериозно внимание.

— Защо не? — попита Сам.

— Малкото вода, която имаме, едва стига за нас и нашите животни.

— Не виждам нито воините, нито конете ви. Къде са те?

— На лов. Скоро ще се върнат.

— Но тогава сигурно ви е останала вода. Защо отказваш да ни дадеш?

— Не ви познавам.

— Не виждаш ли, че с нас има жени и деца? Значи сме миролюбиво настроени хора. Трябва ни вода. Ако не ни дадеш, сами ще си потърсим.

— Няма да я намерите.

— Мислиш ли, че белите мъже нямат очи?

— Търсете! После ще разбера дали можете да виждате.

Той им обърна гръб и се престори, сякаш повече не иска и да ги знае. Това бе твърде много за доблестния Хобъл Франк. Той каза гневно на братовчед си Дрол:

— Всъщност к’во си мисли тоз негодник, за какви ни взема? Ако ми хрумне, мога да пронижа тиквата му с куршум и после сигурно ще стане по-учтив. Ний сме отбрани и възвишени хора, които могат да си покажат зъбите, и няма да се оставим да ни изгонят от високата порта като последни скитници. Предлагам да си поговорим с този консистентен мъж със сериозна компресия. Или си на друго мнение!

— Да — отвърна му алтенбургецът, — хич не е приятно да си жаден, а да нямаш вода, ама сигур ще намерим. Само трябва хубавичко да се озърнем наоколо.

Ездачите слязоха от конете, за да потърсят извора. Тук имаше достатъчно влага, защото близо до пуеблото растеше трева, а недалеч имаше и няколко градинки, засадени с царевица, дини и други растения, чието отглеждане предполагаше обилно напояване. Но въпреки усиленото търсене не успяха да открият водоизточника, тъй че накрая Франк недоволно възкликна:

— Глупаци сме ние и нищо друго! Ако Поразяващата ръка или Винету бяха налице със своето присъствие, отдавна щяха да открият водата. Мисля, че щяха даже да я надушат.

— Нямаме нужда от тези прочути воини — обади се Ши Со, синът на навахския вожд, който не взе участие в положените до момента усилия да намерят вода, а с кротка усмивка ги бе наблюдавал. — В случая, вместо да се търси, трябва да се размисли.

— Тъй ли? Ха, ами че мисли де!

На Хобъл Франк му стана неприятно, че е възможно младежът, който, кажи-речи, все още беше хлапак, да прояви по-голяма проницателност от него.

— Вече го сторих — отговори Ши Со.

— Наистина ли? Тогава имай добрината да ни съобщиш официалния резултат от твоята напрегната духовна работа!

— Пуеблото е укрепление, което не може да съществува без вода. Тя му е най-необходима по време на обсада, когато защитниците му нямат възможност да излязат от него. Вземе ли се предвид това обстоятелство, човек лесно може да се досети къде се намира кладенецът.

— А-а, ти мислиш, че навярно е във вътрешността на постройката, нали?

— И къде по-точно?

— Във всеки случай не и на някой от горните етажи — усмихна се младият индианец.

— Не, и аз още не съм виждал кладенец на черковна камбанария. Ще трябва да го търсим най-долу.

— Където е бил издълбан още преди столетия, когато е било строено и пуеблото.

— Правилно! Туй е ясно като мътеница. Слушай, скъпи ми млади приятелю, като че ти не си чак толкоз глупав, колкото изглеждаш. Продължиш ли да се развиваш тъй и занапред, може би отчасти ще е възможно от теб да излезе нещо. Значи трябва да търсим в приземния етаж. Амче как ще влезем вътре? Не виждам никаква субективна входна порта, нито пък право или вито стълбище, а обичайните подвижни стълби специално са ги прибрали. Ако направим една египетско-вавилонска пирамида, като единият се покатери върху раменете на другия, неколцина от нас ще могат да се качат горе на покрива и оттам да се спуснат вътре в партера, дето се намира търсената аква дестилантериум. (Дестилирана вода (деформиран латински) Б. пр.)

При тези думи Сам Хокинс се обади:

— Но това би означавало насила да получим достъп до водата, нещо, което по възможност трябва да избегнем, ако не се лъжа. Струва ми се, че можем да го избегнем. Вождът се кани да слезе. Мисля, че иска да говори с нас.

Действително в този момент Ка Маку се спусна до първата платформа. Пристъпи до ръба й и попита:

— Бледоликите намериха ли водата?

— Разреши ни да се изкачим при теб и тогава ще я намерим — отговори му Сам.

— Мислиш, че тече тук горе?

— Не, а под теб, където е приземният етаж.

— Отгатна. Бих ви дал малко вода, но тук тя е такава рядкост, че…

— Ще ти я платим — прекъсна го Сам.

— Това е добре! Но дали моят бял брат знае, че няколко червенокожи племена са изровили бойната секира срещу бледоликите? Нима може тогава да се довериш на белите?

— Няма защо да се страхуваш от нас. Навярно си чувал вече за нас. Тези двама воини, дето стоят тук, и мен ни наричат Детелиновия лист. Зад гърба ми пък…

— Детелиновия лист? — бързо го прекъсна вождът. — Но тогава ви знам имената. Те са Хокинс, Стоун и Паркър.

— Да.

— Защо не ми каза веднага? Детелиновия лист винаги е бил приятелски настроен към червенокожите мъже. Вие сте наши братя и ще ви посрещнем с добре дошли. Ще получите вода даром, и то колкото ви е необходима. Нашите жени ще ви я изнесат.

На вика му се отзоваха няколко жени. Те слязоха на най-долната платформа и от кладенеца, намиращ се в приземния етаж, с големи глинени съдове изнесоха вода, с която лесно слязоха долу при преселниците, тъй като до първата тераса бяха изправени няколко подвижни стълби. Цялата сцена изглеждаше толкова миролюбива, че нито Сам Хокинс, иначе толкова умен и прозорлив, нито който и да било от спътниците му можа да се досети, че дружелюбното поведение на вожда бе само преструвка.

Докато хората се освежаваха, а после напоиха и животните, цветът на небето се промени по твърде застрашителен начин. Отначало то порозовя, после стана тъмночервено и най-сетне — виолетово, за да премине накрая в мрачно черно, и то без да може да се каже, че по небосклона има облаци.

— Лоша работа — обърна се Уил Паркър към Хокинс. — Какво ще кажеш, Сам? Изглежда, ще има ураган или торнадо.

— Не ми се вярва — отговори дребосъкът, след като доста продължително и внимателно оглежда небето. — Но че ще има буря, ще има, и то каква, и страшно много вода ще се излее. Най-добре щеше да е, ако можехме нейде да се подслоним, а също и конете ни, иначе ще се подплашат и разбягат.

След тези думи той се обърна към вожда, който все още стоеше на платформата и го попита:

— Какво ще каже моят червенокож брат за тези съмнителни и опасни признаци за промяна на времето? Какво се задава?

— Силна буря с толкова много дъжд, че след броени минути тук всичко ще плувне във вода.

— И аз мисля така, но нямам намерение да плувам или да допусна дъждът да повреди всичките ни вещи. Не е ли възможно да ни пуснете в пуеблото?

— Нека моите бели братя се изкачат горе при нас заедно с жените и децата си. Върху тях няма да падне и капка дъжд.

— Ами нашите животни? Няма ли да се намери за тях някое място, откъдето не ще могат да избягат?

— Ей там наляво, зад ъгъла на пуеблото се намира един корал, в който можете да ги затворите.

— Добре, тъй ще направим. Междувременно нека жените се качат при вас.

Спуснаха още няколко стълби, по които жените и децата се изкачиха на тераса на втория етаж, а оттам през дупката се спуснаха във вътрешността на първия етаж. Същевременно от горе слязоха няколко индиански скуоу заедно с вече поотрасналите си хлапета, за да вземат сваления от мулетата багаж и да го занесат на първата платформа, а оттам през съответната дупка в пода да го спуснат в приземния етаж.

От едната страна на пуеблото, която им беше посочил Ка Маку, се намираше открито четириъгълно място, обградено от доста високи стени. Там отведоха конете. След като животните се озоваха в сигурния корал, Сам и другите преградиха входа с пръти, краищата на които поставиха в определените за тази цел дупки в зидовете. Тъкмо когато свършиха с тази работа, изведнъж блясна такава светкавица, сякаш цялото небе бе обхванато от пламъци и веднага след това трясна такъв гръм, от който земята потрепера. После започна да вали така, че можеше да се вижда едва на няколко крачки и най-неочаквано се изви толкова силна буря, че хората бяха принудени да се притиснат към зидовете, за да не бъдат повалени на земята. Мъжете Се затичаха към стълбите.

Банкерът и счетоводителят не бяха толкова опитни и сръчни като останалите и затова последни се добраха до тях. С най-голямата възможна бързина всички се заблъскаха да се качат на втората платформа и оттам през дупката, по единствената стълба, за която имаше място, да се спуснат на първия етаж. Тъй като можеха да минават само един по един, цялата работа не вървеше тъй бързо, както им се искаше при този дъжд, наподобяващ по-скоро водопад. Всеки мислеше само за себе си и се блъскаше напред. За всичко друго хората бяха слепи и глухи. По тази причина никой не обърна внимание на петимата или шестима индианци, появили се най-неочаквано до вожда, ръководещ слизането на преселниците в приземния етаж.

До краката му лежеше капакът, с който се затваряше дупката, служеща за вход и изход. Наблизо се виждаха няколко големи камъка, тежки по четиридесет-петдесет килограма, но те също никому не направиха впечатление. Както вече споменахме, банкерът и счетоводителят Баумгартен останаха последни. Тъкмо когато първият от тях се канеше да сложи крак на най-горното стъпало на стълбата, вождът му подвикна:

— Стой! Отдръпни се назад! Ти не бива да слизаш долу!

— Защо? — попита Ролинс.

— Ще разбереш.

Заедно със споменатите индианци Ка Маку се нахвърли върху двамата, които, преди да се осъзнаят и да успеят да помислят за съпротива, се видяха повалени на земята и вързани. Виковете им за помощ бяха погълнати от разбеснялата се буря и тътена на гръмотевиците. Със същата бързина вождът изтегли стълбата от дупката и хвърли капака върху нея, а хората му отърколиха отгоре тежките камъни. Спусналите се долу преселници не можеха вече да излязат оттам. Бяха пленници.

Тогава червенокожите поведоха банкера и Баумгартен към по-долния етаж и с помощта на ласа ги спуснаха в приземния етаж. После затвориха и неговия вход с друг подобен капак. След това вождът изпрати един от хората си да отиде някъде. Човекът слезе най-напред от пуеблото по най-долната стълба и въпреки светкавиците и гръмотевиците, бурята и дъжда се затича, свърна зад ъгъла и след около десетина минути стигна до едно място, където, изглежда, се беше срутила някаква скала и отломките й представляваха хаос от разхвърляни каменни късове, които предлагаха чудесно скривалище. Тук се бяха оттеглили воините от пуеблото заедно с конете си, за да заблудят белите, че са отишли на лов. Пратеникът им съобщи, че планираният удар е успял и вече могат да се върнат.

Да, планът им успя, и то много по-лесно, по-добре и по-бързо, отколкото беше мислил вождът. Наистина, за тази неочаквана сполука най-много бе допринесла тъй неочаквано разразилата се буря, но едва ли беше по-малка и «заслугата» на непредпазливостта, с която преселниците и ловците попаднаха в капана.

И тъй жените и децата се бяха спуснали от третата тераса долу на втория етаж. Когато се озоваха там, те се видяха в едно помещение без прозорци, високо около пет лакти. Освен дупката на тавана му, откъдето бяха слезли в него, никъде в зидовете нямаше и най-малък отвор. Този етаж бе разделен от четири стени на пет «стаи», средната от които беше най-голяма. Точно там се намираха жените и децата. В една ниша гореше малка глинена лампа, на чиято мъждукаща светлина можеше да се вижда само на две-три крачки.

Госпожа Розали се огледа, поклащайки глава. След като из цялото помещение освен стълбата и лампата не забеляза никакъв друг предмет, тя каза възмутено:

— Е, ама таквоз чудо още не бях чувала и виждала! Нима може да напъхаш гостите си в една дупка, дето няма ни канапе, нито кьорав стол! Амче тук е също като в изба! Де да седне човек? Де да си закачи дрехите? Де да запали огън? Де да си свари кафе? Не се види ни прозорец, ни огнище! Ама наистина ще протестирам най-енергично! Ние сме дами, а дамите не подобава да ги напъхаш в… Мътните го взели! — прекъсна се тя изплашено, когато чу първия гръм. — Стори ми се, че падна нейде съвсем наблизо! Нали?

— Да, тоз гръм удари наблизо, и то как! — отвърна госпожа Щраух. — Тъкмо гледах нагоре към дупката и ясно видях как се светна.

— Е, ами тогаз съберете се сички накуп в най-задния ъгъл! Чух пътем мъжете да говорят за това, че тук бурите били съвсем различни от наш’те бури в родината. Ако една такваз американска светкавица мине през горната дупка, ей тъй, както си седим, сички ще изпукаме на място. Добре поне, че тук няма ни сено, ни слама и изобщо никакви запалими неща. Разбирате ли ме? Чувате ли само как горе плющи дъждът? Боже господи, добрите ни мъже ще се наквасят до кости! После пък ще има настинка, хрема, болки в стомаха и корема и кой ще се тревожи, кой ще се страхува? Естествено, както се самоподразбира, ние, съпругите, ние, жените, ние, дамите! Дано дойдат по-скоро!

Желанието й се изпълни мигновено, защото в този момент първият от тях, а именно Хобъл Франк, се спусна по стълбата, а след него лека-полека последваха и останалите. Щом стъпи на пода, той се отърси от водата, огледа се и разочаровано каза:

— Що за мизерна дупка е тва? Да не би туй да мяза макар и на провизорно жилище? Покорно благодаря! Ни лъч ведра дневна светлина! Ако тез червени джентълмени нямат за нас някое по-хубаво помещение, в най-скоро време ще им изпратя през океана един кралски саксонски строителен майстор. Нека той им покаже к’ва е разликата между мойта превъзходна вила «Меча лой» край Елба и таз подземна хекатомба. Амче де да седне човек, като е изморен и му се ще да рискува някоя следобедна дрямка?

— Навсякъде, господин Франк — отговори госпожа Розали. Има достатъчно място.

— Как? К’во казахте? — раздразнено попита Хобъл Франк. — Навсякъде ли? Амче вий що не седнете? Сигур щото не ви отърва, a? A к’вото не ви се харесва, трябва да е достатъчно добро за мен, тъй ли? Тогаз ме бъркате с някой друг. С моите смайващи заложби и таланти аз не изпитвам нужда да се задоволявам с онуй, дето не е угодно и на другите.

— Мълчи, Франк! — подкани го Сам. — Тук не му е нито времето, нито мястото за подобни дрязги. Имаме друга, по-важна работа.

— Тъй ли? И к’ва е тя?

— Преди всичко трябва да изпушим лулата на мира, ако не се лъжа.

— С тези индианци?

— Да, поне с вожда им. Нали сам знаеш, че може да бъдеш сигурен в един червенокож едва след като си пушил с него калюмета.

— Добре го знам. Но тогаз трябваше да го пушим още отвън!

— Защо?

— Заради безопасността ни.

— Та нали много бързахме!

— Въпреки лошото време трябваше да намерим някоя и друга минута. А сега ни пъхнаха в таз изба и ако червенокожите не са искрени към нас, то тогаз все едно че сме… Хиляди дяволи! Видиш ли, историята започва! Ето че изтеглят стълбата. Дръжте я, дръжте я!

Франк се втурна напред и с високо протегнати ръце подскочи нагоре, за да се докопа до стълбата, обаче закъсня. Тя изчезна през отвора.

— На ти сега! — извика гневно той. — Ето че загазихме също като Питагор в бъчвата!

— Май че е бил Диоген — поправи го Сам през смях. — Но тази работа със стълбата и на мен ми се струва донейде съмнителна. Защо ли я изтеглиха? Дали спешно им е трябвала за някой от другите етажи? При подобна буря това е твърде възможно. Я да видим дали всички са тук!

Оказа се, че банкерът и счетоводителят му липсваха. Ето защо Сам доволен заяви:

— Вече съм спокоен. Онези двамата са от нашата група и следователно също трябва да се спуснат при нас. Стълбата спешно се е оказала необходима на някое друго място, ако не се лъжа.

— Ами защо сложиха горе капака и затвориха входа? — подхвърли Дрол.

— Как можеш още да питаш? — отвърна му Франк. — Действително се срамувам, че си ми братовчед и приятел! Когато вали, всеки разумен човек си затваря и вратата и устата. А тук не само че вали, ами дъждът се лее като из ведро. Затуй затвориха и изхода — да не ни вали «прима визита» върху кратуните. Толкоз ли не можеш да го проумееш?

— Да, скъпи приятелю и братовчеде Хелиогабелус Морфеус Едевард Франке, разбрах го, понеже умееш да обясняваш тъй добре.

— Да, сигурно туй ще е причината — съгласи се и Сам. — Имаме време. Нека поразгледаме жилището си, докато вождът слезе при нас. Тъй като разполагаме с лампа, можем да си го позволим.

Съвсем не останаха възхитени от «жилището». Помещенията бяха абсолютно празни. Нямаше къде да седнат, нямаше одеяла, не се виждаше и следа от слама, сено или шума, от които да приготвят постеля, макар за един-единствен човек. Това значително понижи настроението на измокрените до кости хора. Но Сам не изгуби самообладание и след като се върнаха в средното помещение, той каза:

— Скоро нещата ще се променят. Нека само дойде вождът. После ще получим всичко необходимо.

Младият Ши Со не взе участие в огледа на помещенията. Облегнал гръб о зида, той седеше на пода и замислено се взираше пред себе си, но когато чу утешителните думи на Сам, наруши досегашното си мълчание:

— Сам Хокинс се лъже. Скоро нищо няма да се промени.

— Защо мислиш така? — попита дребосъкът.

— Ние сме пленници.

— Пленници ли? По дяволите! Как стигна до това заключение?

— Индианец съм и знам как стоят нещата, а вие сте опитни уестмани и също можете да се досетите. Когато бяхме на терасата, преди да се спуснем през отвора, забелязах две стълби, облегнати на стената на по-горния етаж. Ако са имали спешно нужда от стълба, защо не са взели някоя от тях, след като им бяха тъй удобно подръка, а изтеглиха тъкмо нашата?

— А-а! Аз също видях онези две стълби. Наистина е странно, че взеха именно тази, дето беше тук.

— И още нещо — продължи младежът. — Къде е Гринли, който се нарича Крал на петрола?

— Мътните го взели, имаш право! — възкликна слисаният Сам.

— Защо липсват тъкмо двамата, които много вероятно той иска да измами? Знае, че ние няма да допуснем да се извърши подобна измама, и има намерение да ги отдели от нас. За да постигне целта си, се е обърнал за помощ към вожда.

— Но как и кога?

— Спомни си двамата бели, които заварихме в ранчото на Форнър! Гринли разговаря с тях. Научих, че дори е бил доста време с тях зад къщата.

— Ако е така, действително нещата се връзват по начин, който ми вдъхва опасения. Но как могат да поемат риска да държат тук затворени толкова много хора? Та ние сме отлично въоръжени и можем да си пробием път и да излезем на свобода.

— Откъде и как?

— Като отворим капака.

— Опитайте де! Сигурно е невъзможно. ,

— Тогава през външния зид.

— Той е направен от камъни и от хоросан, който е по-твърд и от тях.

— А през тавана?

— Опитайте да видим дали ще си пробиете път с ножовете!

— Но освен вожда отвън забелязах само жени и деца!

— Воините са се били скрили. Казаха, че са на лов. Та какъв ли дивеч ще се намери по това годишно време в тази пустинна местност? Нали знаеш, че няколко индиански племена са изровили бойната секира. Щом те са тръгнали по бойната пътека и по всяко време е възможно да се появят на всяко място, нима тогава воините от някое друго племе ще проявят непредпазливостта да напуснат укрепения си лагер, за да отидат на лов и така да изложат живота си на опасност? И нима пуеблосите изобщо ходят тъй масово на лов?

Не преживяват ли по-скоро от добивите, получени от техните градини?

— Прав си. Не мога да оборя доводите ти.

— Да, ние сме пленници.

— Тогава нека се убедим дали е така и преди всичко да опитаме дали капакът може да се отвори.

Дик Стоун и Уил Паркър застанаха един до друг. Сам се качи върху раменете им, за да достигне капака, и като го натисна с плещи, се опита да го отмести. Напразно. Капакът не се помръдна нито на сантиметър.

— Вярно, затворили са ни — каза той, докато слизаше на пода. — Но ще им покажем на тези мерзавци, че криво са си направили сметката.

— Как? — попита Стоун.

— Ще пробием дупка и ще се измъкнем, или през зида, или през тавана. Да се захванем най-напред със зида.

На светлината на малката лампа огледаха първо няколко места в зидовете на различните помещения на етажа. Оказа се, както бе споменал Ши Со, че по цялата си дължина външната стена се състоеше от масивни камъни, свързани помежду си с такъв хоросан, който никакъв нож не можеше да изкърти. А с други, по-здрави инструменти те не разполагаха. Ши Со остана да седи на мястото си, без да взема участие в огледа на зидовете.

После се заловиха с тавана, откъдето може би щяха да съумеят да си пробият път. Всички мъже участваха в търсенето на подходящо място, като винаги двама от тях заставаха един до друг, а трети се качваше на раменете им, за да се опита да издълбае с ножа си каквато и да било дупка. Но стана ясно, че най-долният пласт на тавана се състои от гредоред, направен от здрав като желязо дървен материал, който дори в продължение на столетия не беше пострадал от влагата и оказваше на ножовете непреодолима съпротива. Така пленниците изобщо не разбраха от какво се състоеше по-горният пласт.

Жените наблюдаваха тези усилия с боязливо и нетърпеливо очакване. След като всичко се оказа безполезно и опитите бяха прекратени, госпожа Розали гневно извика:

— Нима е възможно да има толкоз лоши хора по света! На тези индиански обесници не сме им сторили и най-малкото зло и въпреки туй ни затварят тук, сякаш сме негодници, осъдени на десет години строг тъмничен затвор. Де да ми бяха тез подлеци ей тук пред очите, господи боже мой, как щях да им кажа истинското си мнение! Ей ти на още едно доказателство за туй, к’во става, като се осланяш на мъжете! И те ми били наш’те естествени закрилници, вместо да внимават и да ни закрилят, сами ни водят към най-големи нещастия!

— Мълчи де! — помоли я мъжът й. — Нали ще обидиш господата с вечното си недоволно мърморене.

— К’во? Как? Вечно ли? — попита тя ядосано. — Че откога съм почнала да говоря? Най-много от две-три секунди. А ти на туй му викаш вечно. Хич не ме е еня дали ще обидя някого, или не, щото съм в законното си право. А който има право, няма що да си трае. Бяхме толкоз глупави да позволим да ни затворят, ама аз нямам никаква вина. Все пак ми се ще да попитам к’во ни очаква и к’во ли ще стане с нас?

— Как може още да питате! — обади се Хобъл Франк, като ъгълчетата на устата му присмехулно потрепнаха. — Амче съвсем ясно е к’во ще стане с нас.

— Е, и к’во например?

— Най-напред ще ни сложат ремъци на краката и ръцете…

— Да не би и на нас, дамите?

— Естествено! После ще ни вържат на кола на мъченията…

— Също и нас, дамите ли?

— Разбира се! А след туй ще ни убият…

— И дамите ли?

— Без съмнение! И когато умрем, ще ни скалпират.

— Чумата да ги тръшне! Ама сигурно не и нас, дамите?

— То се знае, че и вас! Дори червенокожите имат обичая да скалпират женорята приживе, изобщо не изчакват докато умрат, защото, нали знаете, дамите имат по-хубава и по-дълга коса, което придава на скалпа особено висока стойност…

— Покорно благодаря за таквиз ласкателства! — прекъсна го тя.

— Моля, моля — отвърна той. — … и защото кожата на главата се смъква по-лесно от жив човек, отколкото от труп.

— Истината ли казвате, или искате да ме изплашите, господин Франке?

— Туй е самата истина, на която напълно можете да се осланяте.

— Тогаз тия индианци са истински безмилостни варвари! Но аз няма да допусна да ме скалпират нито жива, нито умряла! За нищо на света няма да им дам косата си. Ще се отбранявам. Ще защитавам скалпа си от първия до последния миг. По-добре хич да не се залавят с мен, щото аз съм госпожа Розали Еберсбах, по баща Моргенщерн и овдовяла Лайермюлер, и ще им дам да се разберат!

При другата група пленници, а именно при банкера и неговия счетоводител, не бе така оживено и шумно. Те лежаха в приземния етаж. Там не гореше никаква лампа и беше тъмно. Влажността на въздуха и бълбукащите звуци, които се дочуваха от време на време, ги наведоха на мисълта, че изворът се намира нейде наблизо. Околните зидове бяха толкова дебели, че бушуването на бурята почти не се долавяше. След като ги спуснаха долу с ласа и затвориха дупката над главите им с капака, отначало няколко минути двамата внимателно се ослушваха. Но всичко около тях остана тихо и спокойно, нищо не издаваше присъствието на друг човек. Ето защо банкерът поде разговор, разбира се, на английски:

— В безсъзнание ли си, мистър Баумгартен, или ме чуваш?

— Чувам ви, сър. Но положението ни наистина е за припадане. Какво сме им направили на индианците, че се отнасят с нас така?

— Хмм, и аз туй се питам. Защо ни плениха нас двамата, а не и останалите?

— Що се отнася до това, предполагам, че и на тях не им е провървяло повече, отколкото на нас.

— Мислиш, че и те са пленени, така ли?

— Да.

— Имаш ли основателна причина за подобно твърдение?

— Дори няколко. Но преди всичко една от тях е меродавна за мен: не е възможно червенокожите да пленят нас двамата, без да задържат и нашите спътници, защото в противен случай те сигурно ще се опитат да ни освободят.

— Това е вярно, но същевременно е и тъжно за нас, тъй като трябва да се простим с всяка надежда да се видим на свобода.

— И през ум не ми минава да се отчайвам! Аз се надявам до последния миг.

— На кого и на какво?

— Преди всичко на божията помощ. И освен това въпреки всичко съвсем не е изключено да можем да разчитаме на спътниците си. Вероятно и те са затворени като нас, но може би не са вързани. Разполагат с оръжията си. При това имайте предвид какви хора има сред тях! Вярно, че този Хобъл Франк е чудновата и странна личност, но сигурно е безстрашен, храбър човек и славен уестман, Същото може да се каже и за Хокинс, Паркър, Стоун и Дрол, а що се отнася до останалите, с изключение на неблагонадеждния кантор положително няма да се намери нито един, който страхливо да скръсти ръце в скута си.

— Well, и аз мисля така. Но защо ни плениха? Ето какво ми се ще да разбера. Може би, за да искат откуп?

— Едва ли. Подобно нещо би било в стила на бели бандити, но не и на индианци.

— Значи просто за да ни ограбят, така ли?

— И това не е причината, поне не е само тя. Ако беше така, още начаса щяха да ни изпразнят джобовете, вместо да ни вземат само оръжията. Не съм уестман и не мога да твърдя нищо определено, но предполагам, че поведението на червенокожите е последица от избухналата война между тях и белите.

— All devils ((англ.) — Всички дяволи, по дяволите! Б. пр.)! В такъв случай не бива на нищо да се надяваме, тогава ще сме, тъй да се каже, военнопленници и навярно ще заплатим с живота си.

— Поне намеренията на индианците ще са такива.

— Хубави намерения, няма що! Да те изпекат на кола на мъченията и да те скалпират!

— Още не се е стигнало дотам! Както вече казах, аз не губя надежда до последния миг. Нека най-напред опитаме дали няма да можем да се освободим от ремъците!

Положиха всички усилия, напрягаха сили до краен предел, ала без какъвто и да било успех. Ремъците бяха много здрави. Разбира се, ако на тяхно място бяха Олд Шетърхенд и Винету, навярно само след броени минути двамата щяха да се освободят. Но банкерът и счетоводителят му бяха неопитни хора и им липсваше онази находчивост, която намира изход дори и от най-трудното положение. Те се отказаха от усилията си да скъсат ремъците, а изобщо не се досетиха, макар и с вързани ръце, поне да направят опит взаимно да си развържат възлите.

Лежаха един до друг тихо и безмълвно и чакаха. Както им се стори, измина дълго време. И ето че над главите си доловиха някакъв шум. Капакът изчезна. Двамата зърнаха обсипаното със звезди небе. Бурята бе утихнала и дъждът бе спрял. Беше се свечерило. Те видяха как някой спусна стълбата и по нея слезе вождът. Той се наведе над тях и ръцете му ги опипаха. След като се убеди, че все още са вързани и са лежали кротко, той им каза:

— Белите кучета са по-глупави и от виещите койоти. Направо влизат в жилището на червенокожите воини, без да помислят, че в момента между тях и нас е изровена бойната секира. Те заграбиха земите ни, нашите свещени места и ни прогониха. Продължават непрекъснато да ни преследват и мамят. Отначало дойдоха малцина бели, но после станаха милиони, а ние бяхме милиони, ала сме осъдени да изчезнем, както изчезнаха мустангите и бизоните от прериите. Но ние не умираме, без да си отмъстим. Бойната секира е изровена и всички бледолики, попаднали в ръцете ни, са загубени. Също и вие. Рано утре, още щом се зазори, коловете на мъченията ще бъдат издигнати и болезненият ви вой така ще проехти във въздуха, че лешоядите ще се стекат на ята, за да разкъсат месата ви още докато сте живи. И това ще стане, защото го казва вождът Ка Маку!

След тези думи той се изкачи по стълбата, изтегли я подир себе си и отново закри отвора с капака.

Заплахите му накараха двамата пленници да потреперят. Те ги приеха съвсем на сериозно, защото не знаеха, че вождът действува по чуждо поръчение и рисува пред тях очакващата ги участ с такива мрачни краски само за да ги накара по-късно да бъдат толкова по-благодарни на мнимия си спасител.

Посещението на вожда окончателно съкруши банкера, а и Баумгартен съвсем не беше вече изпълнен с такова упование както преди. Още в ранни зори щяха да бъдат на кола на мъченията! Та това щеше да стане ужасно бързо и имаше твърде малко време за спасение!

Двамата споделиха опасенията си. Блъскаха си главите, за да намерят някакъв изход. Отново започнаха да опъват ремъците си, и то така, че те се врязаха в месата им, но без ни най-малък успех. И ето че след като навярно изминаха няколко часа, те пак доловиха някакъв шум. Погледнаха нагоре. Капакът се отмести встрани и в отвора се появи човешка глава.

— Пет, пет, мистър Ролинс, долу ли си? — чуха някой тихо да пита.

— Да, да! — отвърна банкерът доста високо от радост, защото у него се породиха нови надежди.

— Тихо! Ако ни чуят, загубен съм. Дали и мистър Баумгартен е при теб?

— Да, и аз съм тук — отговори немецът.

— Най-сетне ви намерих! Хиляди пъти изложих живота си на смъртна опасност, за да ви спася. Съпротивлявахте ли се? Ранени ли сте?

От думите му лъхаше кажи-речи, нежна загриженост.

— Не, здрави и читави сме — отговори Ролинс.

— Тогава почакайте мъничко. Ще видя дали ще мога да донеса стълба. Навсякъде по горните тераси стоят постове, но с радост ще рискувам живота си, стига само да ви спася.

Главата му изчезна от отвора.

— Слава богу! Ще избягаме! — обади се банкерът с въздишка на облекчение. — Това беше Гринли, нашият Крал на петрола, нали?

— Да — отговори счетоводителят. — Наистина не успях да видя лицето му, но го познах по гласа, макар че можеше да разговаря с нас само шепнешком.

— Той ще ни измъкне оттук. Рискува живота си, за да ни освободи. Това не е ли от негова страна и смело, и доблестно, изключително смело и доблестно?

— Да, много!

— Ето още едно доказателство как хора с иначе твърде проницателни умове могат да се излъжат в някого. Искаха да го заклеймят като мошеник. Сега вече можем да сме твърдо убедени, че той заслужава безрезервното ни доверие. Сам виждаш колко е почтен и верен. Сигурно никога повече няма да се усъмня в него.

В този миг Краля на петрола отново се появи в отвора. Спусна една стълба и тихо подкани двамата:

— Успях, ето ви стълбата, качвайте се горе!

— Не можем, вързани сме — отвърна му Ролинс.

— Това е лошо, ще изгубим скъпоценно време, защото се налага да сляза при вас.

Той се спусна долу, опипа ремъците им и ги сряза. Двамата мъже се изправиха и протегнаха ръце и крака, за да възстановят нарушеното си кръвообращение. Същевременно Ролинс се обади:

— Сър, никога няма да забравя какво направи за нас! Я ми кажи как успя да…

— Шшт, тихо! — прекъсна го Краля на петрола. — После ще говорим за това. Сега нямаме време. Трябва бързо да изчезваме, защото всеки миг е възможно да дойде някой, за да види какво правите. В такъв случай сме загубени! Качвайте се бързо! И не се изправяйте в цял ръст, иначе незабавно ще ви забележат. Налага се да се отдалечим пълзешком.

Той се заизкачва по стълбата и двамата го последваха. Горе се прилепиха плътно към терасата.

— Погледнете нагоре! — прошепна им той. — Виждате ли постовете?

На фона на светлото звездно небе те забелязаха застаналите по горните платформи индианци. С цялата им неопитност на двамата изобщо не им направи впечатление, че долу при тях, където постовете бяха най-необходими, не се мяркаше жив човек. И също така не се досетиха, че застаналите горе пазачи много добре ги виждаха и че цялото поведение на Краля на петрола не беше нищо друго освен чиста измама. Той остави дупката открита и стълбата спусната в нея и прошепна на двамата:

— Следвайте ме безшумно до ръба, където съм подпрял друга стълба. Слезем ли долу, без да ни забележат, едва тогава няма да има от какво повече да се боим.

Те запълзяха към края на първата тераса и видяха облегнатата стълба. И това не им направи никакво впечатление. Един подир друг се спуснаха долу и така се озоваха извън пуеблото.

— Най-сетне, най-сетне! — обади се Краля на петрола. — Успяхме. А сега бързо да изчезваме!

— Още не, мистър Гринли! — каза съвестният Баумгартен. — Нашите спътници не са ли също в плен?

— Разбира се.

— Нима ще ги изоставим? Не е ли наш дълг да…

— Глупости! — прекъсна го Гринли. — Що за хрумване! Вождът ни излъга. Воините му съвсем не са на лов, а са тук. Какво ли можем да направим ние тримата срещу шейсет или седемдесет добре въоръжени индианци? Бихме отишли на сигурна гибел. Радвайте се, че измъкнах вас двамата! А всяко забавяне неминуемо ще ни погуби.

— Може и така да е, но ми е жал за хората, които нямаме възможност да спасим.

— О, те сами ще се погрижат за себе си. Та нали между тях се намират неколцина способни уестмани, които сигурно ще намерят някакъв изход.

— Това ме успокоява. Ами как ще се придвижваме? Вероятно ще ни преследват. Ех, ако разполагахме с конете и оръжията си. А и нашият багаж ще ни липсва.

— Всичко е налице. Спасих го.

— Какво? Как? Та това е невъзможно!

— О, всеки храбър човек прави за приятелите си дори невъзможното възможно. Вярно, че ако бях съвсем сам, нямаше да се справя. Намерих помощ и подкрепа.

— От кого?

— От двама доблестни джентълмени, при които ще ви отведа. И тъй, бързо елате, не бива да се бавим повече нито миг.

Той ги поведе покрай външната стена на пуеблото, а после се насочи към онзи хаос от скални отломки, където същия ден се бяха крили индианците. Там те се срещнаха с Бътлър и Полър и при тях намериха не само конете и оръжията си, но и цялата си останала собственост. Това вече нямаше как да не ги учуди, обаче Краля на петрола пресече всичките им въпроси с думите:

— Сега трябва незабавно да се махнем оттук, защото, както ти самият съвсем правилно предположи, ще ни преследват, а в такъв случай е необходимо да спечелим възможно най-голяма преднина. Пътем ще научите как се случи всичко.

Той си беше съчинил една достоверна историйка и беше убеден, че двамата щяха да я приемат тъй, както му се искаше. Възседнаха конете и препуснаха в галоп. Банкерът бе преизпълнен с чувство на благодарност към своя спасител и останалите в пуеблото хора не го интересуваха, ала Баумгартен не можеше да се отърси от мисълта, че всъщност бе техен дълг поне да се опитат да спасят своите спътници.

А спътниците им се намираха в наистина сериозно положение, което обаче си имаше и своята комична страна, и то заради чудатостите на няколко от намиращите се сред тях лица. Отначало всички бяха убедени, че капакът, закриващ изхода, пак ще бъде отворен, за да се присъединят към тях банкерът и счетоводителят му. За пръв път това мнение беше разклатено от твърдото уверение на Ши Со, че са пленници, и след като изминаха дълги часове, без някой да вдигне капака, стана ясно, че младият индианец имаше право. Естествено това промени дотогавашното спокойно настроение на затворените хора. Опитните уестмани бяха свикнали да се владеят, но пък в толкова по-голяма възбуда изпаднаха немските преселници, които от безпокойство просто бяха извън себе си. Разбира се, те смятаха, че индианците не само са хвърлили око на имуществото им, но възнамеряват и да ги убият. Единственият човек сред тях, запазил самообладание, беше канторът, на когото и през ум не минаваше, че тук е възможно насилствено да бъде сложен край на творческата му дейност и въжделения. Както човек лесно може да си представи, устата на госпожа Розали не млъкваше. Най-напред тя обсипа с ругатни индианците, а после дойде ред на Сам Хокинс и приятелите му, които тя смяташе виновни за сегашното си незавидно положение.

— Та кой можеше да очаква подобно нещо от тоя дърт червенокож индиански кмет! — обади се пак госпожа Розали. — Човекът бе тъй нежен и мек като най-хубавото жълто прясно масло. Беше тъй любезен и мил, че по едно време ми се стори, сякаш се гласи да ме покани да изкараме един валс. А сега пък се оказва, че всичко е било притворство, измама и коварство. Тоя тип би трябвало да получи плесници, здрави хубави шамари ту от едната, ту от другата страна, ту от едната, ту от другата страна! Амче к’во иска всъщност от нас? На к’во ли е хвърлил око? На вещите ни, или на парите ни? Кажете ми де, господин Хокинс? К’во стоите като някой пън, дето изобщо не може да продума! Искам и трябва непременно да знам как стоят нещата!

— Естествено, че са хвърлили око на имуществото ни — отговори Сам.

— Естествено ли? Хич не го намирам тъй естествено като вас. Мойто имущество си е мое имущество и никой няма право да го докосва. А който посегне на законната ми собственост, е негодник, разбрахте ли ме! И за такива в Саксония има определени параграфи, които най-строго се спазват от полицията. Който «свива», бива арестуван или дори го пъхват в пандиза!

— Туй е съвсем вярно, но за съжаление не се намираме в Саксония.

— Не сме в Саксония ли? Хайде бе! Аз все още далеч не съм станала американка. Вярно, понастоящем съм тук, но въпреки туй още не съм се отказала от хубавото си саксонско поданство. Засега си оставам жителка на хубавата саксонска провинция край Елба. Саксонците са побеждавали в повече от двайсет битки и ще съумеят да ме измъкнат и оттук. Разбрахте ли ме? Цели трийсет години съвсем точно и почтено съм си плащала всички данъци, такси, както и вноски за образованието, не съм останала длъжна нито един пфениг и следователно имам право да настоявам родината ми смело да се застъпи за мен, в случай че някой червенокож индиански негодник и нехранимайко иска да ме измами и ограби! Няма да допусна да бъда обрана и после да ме изгонят без пукната пара в джоба.

Сам хвърли на разлютената жена един от своите особени искрящи погледи и каза:

— Криво си представяте нещата, госпожо Еберсбах. Няма да бъдете ограбена и после изгонена.

— Няма ли? Ами к’во тогаз?

— Когато индианецът граби, той също и убива. Вземат ли ни имуществото, ще ни вземат и живота, за да не можем по-късно да си отмъстим.

— Господи боже мой! Да не би да искате да кажете, че ще ни изтрепят?

— Да.

— Наистина ли? Е, ама туй е вече прекалено! Значи сте го знаели и въпреки всичко ни доведохте тук? Господин Хокинс, не ми се сърдете, ама вий сте чудовище, вий сте звяр, вий сте змей, какъвто не можеш намери по цялата земя!

— Извинявайте, но откъде можех да знам какви са намеренията на индианците? Пуеблосите са известни като дружелюбно и благонадеждно племе. Невъзможно беше човек да си представи, че ще поставят такава клопка.

— А трябваше ли да скочите право в нея? Можехме да останем и отвън.

— При тази буря?!

— Ами, буря! Предпочитам на главата ми да се излеят десет бъчви в