/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic / Series: Блудния син

Непознатия от Индия

Карл Май

„Непознатия от Индия“ е втората част на третия „Мюнхмайеров“ роман в продължения на Карл Май под общото заглавие „Блудния син“. В нея е заложена рамката на целия „Мюнхмайеров“ роман. Непознатия от Индия е образ, който много напомня известния граф Монте Кристо на Александър Дюма. В ръцете на „Непознатия“ се обединяват нишките на съдбите на всички хора, които среща той по пътя си и ги управлява с голяма сигурност. Борбата от тайнствената „тъмнина“ против внушаващия страх „капитан“, завладява всеки, който вземе в ръка тази книга. Мястото на действието на този детективски роман е също родината на Май — Саксония. Романът в продължения „Блудния син“ се състои от 5 части: Горски призрак (Band 64) Непознатия от Индия (Band 65) Блудния син (Band 74) Роби на позора (Band 75) Отшелникът (Band 76)

Карл Май

Непознатия от Индия

1. ЗАГАДКАТА НА ХЕЛФЕНЩАЙН

В саксонската Ерцгебирге, между отделните планински купени и проточилите се недалеч вериги от хълмове, между самотни гори и планински мочурища, недалеч от малкото село Хелфенщайн се издигаше едноименен замък, разположен в старо аристократично имение. Откакто се водят църковни книги и местни хроники, тук е живял родът фон Хелфенщайн, здраво свързан със земята, която прадедите на рода са получили някога като ленно феодално владение, а по-късно са я превърнали изцяло в своя собственост. Тъй като този разказ започва в шейсетте години на деветнадесети век, по онова време замъкът даваше подслон само на един преждевременно състарил се самотник, господаря Бернхард фон Хелфенщайн, както и на двете му деца — осемнайсетгодишната Улрике и тригодишния Роберт, най-свежата издънка и продължителя по права линия на рода Хелфенщайн. Това малобройно семейство се допълваше от Нора фон Хелфенщайн, млада безимотна роднина от четвърто или пето коляно. Тя бе намерила подслон като компаньонка на Улрике и възпитателка на малкия Робърт, малко след като господарката на замъка: бе умряла почти веднага след раждането на детето в доста напреднала възраст. Оттогава Нора се бе посветила на тази своя задача със себеотрицание и голяма енергия.

Загубата на нежно обичаната съпруга бе направила от Бернхард фон Хелфенщайн тих, самовглъбен и уморен човек, който изпитваше боязън от другите хора и ги избягваше. Посрещането на гости престана да му носи удоволствие, не се интересуваше вече от събитията във външния свят, както по-рано. Не без връзка с това в Хелфенщайн и в околностите му нещата се бяха променили и не бяха повече такива, каквито всъщност трябваше да бъдат.

Почти на един час път от Хелфенщайн минаваше границата, пресичаше горите и прехвърляше планината. В самото село живееха предимно бедни хора, чиято мизерия бе позаглушила гласа на съвестта им, а сърцата им се бяха поддали на изкушението за бърза, добра, макар и незаконна печалба. С други думи, в планините се въртеше контрабанда и беше обществена тайна, че голям брой от жителите на селото Хелфенщайн се числяха към контрабандистите. Обаче повече подробности никой не знаеше и усилията на компетентните чиновници да сложат край на тази тъмна дейност, да заловят някой от престъпниците, или пък цяла тяхна група, си оставаха безрезултатни.

Най-накрая в провинциалната столица, където се събираха нишките на всички усилия и начинания на властите, стигнаха до идеята да поверят борбата срещу контрабандистите на човек, който добре познава планините, всички области наоколо и техните особености, както и местните хора. Този човек произхождаше от самия Хелфенщайн. Казваше се Герхард Бург, беше син на хелфенщайнския лесничей и отскоро бе постъпил на служба в столицата в държавната тайна полиция. Образованието си дължеше на Бернхард фон Хелфенщайн, който енергично и великодушно бе подпомагал и насърчавал във всяко отношение трудолюбивия и усърден син на своя лесничей.

Времето щеше да покаже дали назначаването на младия Бург бе успешен ход или не. В селото Хелфенщайн, където новината много скоро се разнесе, можеха да се чуят различни мнения по въпроса. Някои казваха, че Герхард не бил нищо друго освен надут хлапак и протеже на господаря на замъка. Той не можел да върши чудеса и през целия си живот нямало да залови нито един контрабандист. Навярно това бяха хора, които потвърждават думите, че никой не става пророк в собствената си родина, но можеше и да са прикрити контрабандисти, врагове на всеки полицейски служител, тъй като от друга страна не липсваха гласове, които говореха само хубави неща за Герхард Бург и му възлагаха големи надежди.

Дали едните имаха право или другите, било писано да се разбере съвсем скоро, и то по един съвсем изненадващ начин.

От няколко дни в околностите на Хелфенщайн тайно се събираха значителни сили на митничари, граничари и полиция. Една нощ жителите на малкото планинско селище стреснато наостриха слух, изскочиха от креватите и показаха глави от прозорците. Някои дори побързаха да навлекат дрехите си, възбудено изтичаха на улицата и там завързаха оживени разговори.

— Чухте ли изстрелите? Това са граничарите! Сигурно стрелят по контрабандистите!

— И те им отговарят! Та това си е истинска престрелка!

— Значи все пак Герхард Бург е надушил истинските следи!

— Но никак не е ясно как ще приключи цялата работа — подхвърли друг, който вероятно не желаеше победата да е на страната на властите.

Това продължи още известно време, докато накрая стрелбата се отдалечи в посока към границата. Нощният шум започна да отслабва и накрая заглъхна. Жителите на Хелфенщайн отново се пъхнаха под завивките. Само неколцина от най-упоритите и любопитните не си легнаха. Те останаха будни, за да научат първи, ако пристигнат някакви вести.

И тези хора наистина бяха възнаградени за упоритостта си. Още в ранни зори узнаха, че под ръководството на Герхард Бург служителите на реда успели да изненадат цяла група контрабандисти и им отнели какви ли не стоки, само не могли да пленят нито един от тях. След енергична съпротива контрабандистите избягали през границата. Без съмнение те претърпели значителни загуби и би могло да се предположи, че в бъдеще ще се откажат от опасния си занаят.

Това беше една толкова важна случка, достатъчен материал за разговори на добрите селски хорица в продължение на дълги седмици, ако почти веднага не беше засенчена и изтикана на заден план от далеч по-важни и значими събития. Тези събития засегнаха не само замъка и неговите обитатели; преди всичко те засегнаха Герхард Бург и с един удар, безславно, превърнаха прехваления герой на деня в един презрян и безчестен човек.

Една вечер в замъка Хелфенщайн бяха отседнали гости — голяма рядкост след смъртта на господарката му.

Единият от тях беше Франц фон Хелфенщайн, племенникът на Бернхард, и глава на семейството, което оставаше единственото разклонение от родословното дърво на старата им благородническа фамилия. Той имаше много внушителна външност и по това време все още не беше женен. Нарушил семейната традиция да постъпи на служба в кралската войска като офицер или да обработва бащините земи, той се беше преселил в столицата, където се занимаваше успешно с какви ли не парични сделки и операции, така че в крайна сметка беше успял да създаде собствена банка. Предприятието му процъфтяваше и непрекъснато се разширяваше, заедно с това нарастваше и престижът му. За времето си Франц фон Хелфенщайн бе изключително прогресивен човек, превъзмогнал и загърбил навиците и традициите на своите прадеди. Такава бе оценката на всички хора. Той беше дошъл в замъка Хелфенщайн, за да се види с роднините си след една по-продължителна раздяла и, възползвайки се от случая, да си отдъхне от грижите на всекидневието сред тишината и спокойствието на планинския пейзаж. А тук съществуваха богати възможности за отмора — имаше къде да се разхожда с часове, от време на време можеше да се отдаде на благородното занимание, наречено лов.

Вторият гост на дома беше ротмистър фон Тифенбах. По скрити причини той се радваше на благосклонността, проявявана от господаря на замъка, и хората от селото приказваха какви ли не работи във връзка с неговите посещения. С най-голяма сигурност твърдяха, че при всеки удобен случай Тифенбах енергично се стараел да спечели сърцето и ръката на красивата Улрике. Но мненията по въпроса дали той има изгледи да постигне целта си или не доста се различаваха.

— Господин ротмистърът е много хубав мъж — уверяваше жената на селския бръснар, която, придружавана от по-голямата си дъщеря, бе останала при бакалина да си побъбри петнайсетина минути. — Едва ли има девойче, което да не го хареса!

— И е толкова приветлив и любезен! — добави дъщерята, която предишния ден бе срещнала ротмистъра в селото и го беше поздравила, а той й отвърна много дружелюбно.

Но жената на бакалина надменно поклати глава и възрази:

— Всичко е хубаво, но вкусовете на хората са различни и аз знам: госпожицата от замъка няма да вземе ротмистъра. Между нас казано, госпожо съседке, тя поддържа тайно връзка с един друг!

— Да, да — въздъхна другата жена, — трудно е с младите! Не е никаква тайна нещото, което подхвърлихте. Не разбирам само милостивия господар. Той буквално глези тоя Герхард Бург, сякаш му е роднина от първо коляно.

— Тогава хич не е чудно — ехидно допълни дъщерята, — че този тип се е осмелил да хвърли око на госпожица Улрике вместо да се огледа за някоя почтена жена сред равните нему хора.

— Е — обади се жената на бакалина, — хайде да не се ядосваме и за това! Но работата няма да свърши добре. Който хвърчи високо, пада ниско. Милостивият господар ще преживее страшно голямо разочарование с този Герхард Бург!…

После дойде схватката с контрабандистите. На сутринта след престрелката в Боровата клисура (така се казваше местността, където граничарите и полицаите се сблъскаха с контрабандистите) злобните приказки и подмятания срещу Герхард Бург замлъкнаха, за да избухнат веднага след това с удвоена сила.

На сутринта, за която стана дума, Улрике фон Хелфенщайн изяви желание да разгледа мястото на нощната престрелка. Тъй като този ден баща й спа по-дълго от обикновено и не се яви на закуска, Тифенбах й предложи да я придружи. Двамата тръгнаха на път. Още в началото на Боровата клисура Улрике почувства болки в крака. Тя седна в мъха под клоните на едно дърво, за да си почине няколко минути. Междувременно Тифенбах продължи навътре в клисурата, търсейки следи от схватката с контрабандистите. Преди да се отдалечи, той я увери:

— Ей сега ще се върна да ви взема, или пък ще ви повикам.

Но той нито се върна, нито я повика. Нещо повече, след известно време Улрике чу два изстрела. Разтревожена, тя скочи на крака и се втурна след ротмистъра. Намери го да лежи на земята, облян в собствената си кръв. Очевидно бе извършено страшно престъпление — убийство! А при убития с пушка в ръка, надвесен над трупа му, стоеше… Герхард Бург.

Какво се случи после, по-късно и самата Улрике не бе в състояние да разкаже, защото тя изгуби съзнание и се наложи да я отнесат обратно в замъка. Двата изстрела бяха чути от вахмистъра и другарите му, оставени на пост в Боровата клисура. Те намериха Тифенбах и Герхард Бург, който макар и странно, изглежда не мислеше за бягство и бе изцяло погълнат от грижи за изпадналата в несвяст Улрике. Пушката му лежеше встрани на земята.

Вахмистърът, с посивели коси и голям опит от дългогодишната служба, с един поглед схвана положението на нещата. Наистина, струваше му се чудовищно новоназначеният полицейски служител Бург, изправен пред блестящо бъдеще, да се е превърнал в убиец, ала в годините на своята кариера той бе преживял не едно и две загадъчни неща, освен това за него над всичко друго стоеше дългът.

Та този случай бе кажи-речи ясен като бял ден!

Със сериозно лице той си направи изводите и ги сподели с Герхард Бург, като сложи предупредително длан върху ръката му.

— Но чуйте ме най-после! — избухна Бург. — Подозренията ви граничат с безумие.

— Безупречен изстрел точно в сърцето — обясни другият жандарм, който се беше надвесил над трупа на Тифенбах, и се изправи. — Мъртъв е… твърде късно е да му се помогне!

Герхард Бург не обърна внимание на думите му, а продължаваше да увещава вахмистъра:

— Бог ми е свидетел… стана така, както ви го описах! Докато разговарях с Тифрнбах, изстрелите се разнесоха нейде отстрани.

— Ами вашата двуцевка?

— Веднага се втурнах към дървото, където бях оставил пушката си, докато почивах…

— И…?

— Ами точно там е загадката я! Оръжието лежеше на земята и с него току-що бе стреляно!

Двамата жандарми вдигнаха рамене.

— Самият вие сте полицейски служител! Сигурно знаете на какво може да се повярва и на какво не. Откакто се разнесоха изстрелите, изминаха броени секунди — престъпникът не би могъл да изчезне. Би трябвало да го видите или поне да го чуете.

С дълбока въздишка Герхард Бург отпусна ръцете си, вдигнати в моментна възбуда.

— Нали ви казах, никого не видях. Сигурно тайнственият стрелец веднага е избягал. Нямах никакво време да го търся, защото ротмистър фон Тифенбах лежеше в кръв и вярвах, че още има надежда да му се помогне!

Вахмистърът кимна с непроницаемо изражение на лицето.

— Добре, добре. Значи взехте пушката си и се втурнахте обратно насам с все още димящите цеви в ръка… а тук заварихте милостивата госпожица наведена над мъртвеца.

— Да, така беше.

— И после тя припадна, нали?… Бург, сам ще признаете… това ни стига.

— За да ме арестувате ли? — избухна Герхард.

— Няма как да не държим сметка за фактите и обстоятелствата — гласеше отговорът, а после в резултат на трепнали в него човешки чувства вахмистърът добави: — Не правете неприятната ни задача още по-тежка!

След този кратък разговор вахмистърът претърси един подир друг всичките джобове на Герхард Бург, който, примирил се с участта си, не се възпротиви с нито една дума. Само когато от джоба му измъкнаха някакъв ключ, той трепна и ги увери, че го вижда за пръв път и няма никаква представа как е попаднал в него.

Вахмистърът мълчаливо прибра ключа. После поведоха Бург към замъка.

Щом стигнаха, вахмистърът незабавно отиде при господаря на замъка, за да го уведоми за случилото се.

На почукването си обаче той не получи отговор. Вратата бе заключена, а ключът липсваше. От слугата узна, че този ден възрастният господин все още не се е появявал, а подобно нещо не се е случвало до този момент.

На вахмистъра му се видя особено странно, че ключът не може да се намери, и неволно се сети за открития в джоба на Бург ключ. Веднага го извади и ето виж… той много добре пасна в ключалката, превъртя се плавно и вратата рязко се отвори.

Старият управител на замъка, който напразно бе дошъл със своята връзка ключове, нададе вик на ужас. В средата на помещението с прерязано гърло сред локва кръв лежеше… Бернхард фон Хелфенщайн.

Вахмистърът попречи на прислугата да влезе в стаята и отново заключи вратата, за да изчакат идването на съдебната комисия. В съсирената кръв, позакрит от ниско провисналия край на покривката на масата, откриха бръснач с дръжка от слонова кост, на която бяха гравирани инициалите Г. Б. По острието все още си личаха следите от ужасното злодеяние.

Бръсначът бе собственост на Герхард Бург. Беше го получил от фон Хелфенщайн като подарък за рождения си ден.

Господата от комисията се спогледаха слисани. Нима беше възможно? Бург, техния колега, на когото въпреки младостта бяха поверили толкова важна задача, да е убиец, и то двоен убиец?

Съдебният лекар установи, че убийството е извършено около полунощ. А по същото това време, няколко минути преди дванайсет часа, Бург беше посетил господаря на замъка. Тогава слугата го видя да излиза от стаята на стария човек и по дрехите му имало съвсем ясни кървави следи.

Герхард Бург най-откровено призна, че това е истина.

Според показанията му той действително е бил около полунощ при Хелфенщайн, за да го предупреди да се пази от контрабандистите. По време на схватката в Боровата клисура чул как един от контрабандистите подвикнал на друг: „Смърт на Хелфенщайн! Той е виновен за всичко! Да си получи заслужения куршум!“ Точно затова Бург веднага се отправил към замъка, за да предупреди Хелфенщайн за надвисналата опасност. Кървавите петна по дрехите му били от престрелката. Той заварил господаря на замъка фон Хелфенщайн в цветущо здраве.

Обясненията му бяха посрещнати с невярващо вдигане на рамене, защото не даваха разрешение на загадката как бе попаднал ключът в неговия джоб, нито как бръсначът се беше озовал в стаята на убития. Вярно, Бург изрази предположението, че контрабандистите, които съвсем естествено били както негови врагове, така и врагове на господаря на замъка, по някакъв необясним начин са се добрали до бръснача и незабелязано са пъхнали ключа в джоба му, за да прехвърлят подозренията за отмъщението си върху техния омразен противник. Обаче това обяснение не задоволи господата от съда. Преди да се впуснат в безсмислено и безплодно търсене на „пословичния непознат“ те решиха все пак да не изпускат човека, който по силата на здравия човешки разум беше единственият извършител на престъплението — Герхард Бург. Ето как най-сетне се разнесоха съдбовните думи: „Герхард Бург, вие сте арестуван!“ Само едно нещо оставаше неизяснено — мотивът за престъплението. Ротмистър фон Тифенбах не познаваше Герхард Бург, с когото господарят на замъка открай време се държеше като бащински загрижен благодетел. Надяваха се все пак скоро да намерят липсващите брънки във веригата от доказателства.

Започналото предварително следствие доведе до изненадващ резултат. И ако дотогава имаше хора, които още да вярват в невинността на обвиняемия, то тяхната убеденост скоро бе силно разклатена. Внезапно и мотивът за двойното убийство стана ясен. Той се наричаше просто… отмъщение.

Бург и Улрике фон Хелфенщайн, израснали заедно почти като брат и сестра, от две години не се бяха виждали, макар че от известно време Бург се навърташе из околността в изпълнение на служебните си задължения. Следобед в деня, предхождащ ужасните събития, двамата се срещнаха при оградата в най-отдалечения край на обширния ловен парк на замъка. Дали поради някаква тайна взаимна симпатия, дали от радост да се видят отново след толкова продължителна раздяла, накратко, техният поздрав бе тъй сърдечен, че някой нежелан свидетел би могъл да направи извод, че между тях съществува нещо повече от братско-сестринска обич.

А на тази среща действително имаше свидетел. Ротмистър фон Тифенбах беше тръгнал подир Улрике и се беше появил тъкмо на време, за да стане неволен зрител на сърдечния им поздрав. Взел бързо решение, той се изправи пред тях и изрече няколко думи, които синът на лесничея отхвърли като голяма обида. Ако Улрике не беше там, навярно щеше да се стигне до много неприятно спречкване. Тифенбах се оттегли дълбоко обиден и разказа на господаря на замъка случилото се.

И когато малко по-късно Улрике и Бург се върнаха в замъка, старият фон Хелфенщайн не посрещна своя любимец Герхард Бург особено милостиво. Дори го упрекна в неблагодарност и Бург напусна замъка с мрачно изражение на лицето.

Това ново развитие на нещата затвърди у съдия-следователя убеждението, че обвиняемият е извършил двете престъпления от най-долна отмъстителност. Най-напред беше убил стария Хелфенщайн, когото беше посетил през нощта в замъка уж за да го предупреди, но всъщност, за да му отмъсти. После бързо е избягал, като в моментно объркване е забравил бръснача си, но е прибрал в джоба си ключа от стаята на убийството. А още рано сутринта в Боровата клисура му се разкрива удобен случай да извърши и второто престъпление.

На всичко това Бург решително възрази и обясни, че и дума не може да става за някакво сериозно скарване с Тифенбах. Напротив, още при втората им среща в Боровата клисура ротмистърът му се извинил за поведението си от предишния ден, защото се бил убедил, че той, Бург, във всяко отношение е човек на честта и по никакъв начин не е обидил Улрике фон Хелфенщайн. Тифенбах дори предложил да поговори с господаря на замъка, за да се сложи край на това недоразумение. Точно в този миг се разнесли онези два изстрела, навярно от ръката на контрабандист, който, вземайки светкавично решение, си послужил с чуждата пушка, за да насочи всички подозрения към омразния „шпионин“ и така да си отмъсти за понесеното поражение. А може би дори куршумът да е бил предназначен за самия него, за Бург, и само по погрешка да е улучил Тифенбах.

Тези обяснения на Бург предизвикаха единствено съжалителни усмивки. Все пак беше невероятно по това време някой от контрабандистите да се е навъртал наоколо, изложен на опасността да бъде заловен и предаден за наказание от закона. А свидетелите за всички други твърдения на Бург бяха мъртви и завинаги занемели. Те не можеха да помогнат, липсваше и всякакъв доказателствен материал.

Пред съда защитата напразно се опита да използва добрата репутация на Бург като изключващо вината обстоятелство. Адвокатът напразно обясняваше, че веществените доказателства само привидно потвърждавали неговата вина. В действителност те представлявали и доказателствен материал за невинността му. Именно тези предмети говорели в негова полза и не било възможно той да е извършителят, защото един полицейски служител с такива всепризнати качества и способности като Бург е естествено да отстрани уликите за вината си, ако наистина се бе забъркал в нещо противозаконно, и в никакъв случай не би ги мъкнал в джобовете си.

Защитната реч на адвоката сякаш бе произнесена пред глухи. Решението на всички съдебни заседатели гласеше „виновен“. Въз основа на това решение Бург бе осъден на смърт, но все пак му се оставяше възможността да бъде помилван от краля.

Смъртната присъда на Бург предизвика повсеместно голяма сензация и за отбелязване е, че в селото Хелфенщайн никой не изрече добра дума за осъдения. Всеобщото мнение се изразяваше най-често с думите: „Така е, когато някой лети много нависоко“. Ето как дребните душици по свой начин си отмъщаваха на човека, който се беше опитал да се издигне над тях.

Малцина продължиха да вярват в невинността на Бург. Между тях бяха родителите му и Улрике фон Хелфенщайн.

С Улрике бе станала неочаквана промяна. Отначало и тя бе повярвала, че някогашният й другар в детските игри е убил Тифенбах, и се беше отдръпнала от него, като от болен от чума. Ужасната смърт на баща й толкова силно я съкруши, че дълго време не бе в състояние да мисли свързано. Но след като траурните церемонии отминаха, събудила се сякаш от страшен кошмар, тя лека-полека започна да се връща към действителността и тогава нейният здрав разум се възбунтува срещу мисълта, че Герхард Бург, нейният другар от детинство, любимецът и протежето на баща й, е долен убиец. Тя не можеше да повярва във вината му, дори съдът да разполагаше с нови и нови „доказателства“!

Тези чувства и размисли й дадоха сили да превъзмогне злите приказки на хората и да направи всичко възможно да спаси заплашения от смъртно наказание Бург. Тя беше човекът, който осигури на обвиняемия способен защитник. На собствени разноски Улрике повика от главния град на областта един хитър и изпечен детектив, като му възложи задачата да започне издирвания, които биха обезсилили обвинението. Но това не донесе никакъв успех. Доказателствата срещу Герхард Бург оставаха убедителни и неопровержими.

После дойде денят, когато бе произнесена присъдата над Бург, един страшен ден за Улрике, която пребиваваше в главния град на областта. Тя имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от чуждата мъка. Точно тогава съдбата й нанесе тежък удар, донасяйки й нова лична болка и нови страдания. В последвалата нощ замъкът Хелфенщайн бе обхванат от пламъци. Цялото господарско крило се превърна в пепел. Успяха да спасят само някои набързо грабнати скъпоценни предмети. Но пък благодарение на храбрата и самоотвержена намеса на прислугата и на жителите на селото стопанските сгради бяха пощадени от огъня. Но никой не можа да спаси малкия Роберт, братчето на Улрике. От изпепелените развалини извадиха овъгленото му тяло.

Кой беше подпалил замъка? От различните факти и обстоятелства полицията си направи недвусмисления извод, че става въпрос за умишлен палеж. Този път Герхард Бург отпадаше като извършител, макар че хората го смятаха способен да извърши и подобно престъпление. Той се намираше в ареста на предварителното следствие. Господата от съда се стъписаха. Върху кого ли друг можеха да паднат подозренията? Дали не бяха контрабандистите, които по време на защитата си Бург непрекъснато обвиняваше за смъртта на Тифенбах, както и за убийството на стария Хелфенщайн? Започнаха най-старателни издирвания, дори бяха извършени многобройни арести, но всичко остана без резултат. Заподозрените успяха да докажат невинността си и трябваше да бъдат освободени. Накрая следствието стигна до задънена улица.

И въпреки всичко този случай донесе благоприятни последици за Бург. Надигнаха се гласове, които настояваха за възобновяване на процеса срещу осъдения. Нима опожаряването на замъка не беше брънка от затворената верига от злодеяния? А за този палеж Бург нямаше вина, може би бе невинен и за другите престъпления, за извършването на които беше осъден. Ако кралят не го помилваше, съществуваше вероятност да се извърши съдебно убийство!

Но добрата воля на тези хора се оказа излишна, защото в един хубав ден Герхард Бург изчезна. При прехвърлянето му от предварителния арест на следствието в областния затвор той избяга. Когато влакът пристигна в Бланкенверда, намериха вахмистъра, натоварен с конвоирането му, вързан и със запушена уста. Той беше помолил един пътник да остане с него при арестанта в служебното купе, защото си мислеше, че по този начин затворникът ще е по-охраняван. Въпросният пътник, вероятно търговец на добитък, представил се за някогашен вахмистър, изглежда е бил съучастник на Бург, тъй като по средата на пътуването се нахвърлил върху полицейския служител и освободил затворника. Издирването както на беглеца, тъй и на „търговеца на добитък“ не доведе до никакъв резултат. Сигурно Бург беше офейкал през границата. Нищо повече не се чу за него.

Ако между хората в селото Хелфенщайн, които познаваха Герхард Бург още от дете, имаше един или двама, проявили известна склонност да вярват в невинността на сина на лесничея, то това най-ново събитие накара и тях да преминат към другия лагер.

— Избягал е — казваха те, — освободили са го! Кой друг може да го е направил освен негови приятел? Неговите приятели, неговите съучастници, контрабандистите! Те бяха наблизо, когато беше убит Тифенбах. Те бяха наблизо и когато старият Хелфенщайн умря под бръснача. Те подпалиха замъка. Но техните действия не бяха насочени срещу Герхард Бург, чиято задача бе да ги залови, и който действително им нанесе удар в Боровата клисура. Този удар излезе безобиден, защото бяха направили вълка пастир. Бург бе в съюз с контрабандистите. И именно защото той бе заловен след отмъщението на Тифенбах и на стария Хелфенщайн заради един съвсем заслужен укор, неговите съучастници запалиха замъка веднага след произнасянето на присъдата му. А ето че сега го изтръгнаха от ръцете на правосъдието. Наистина много прозрачна игра! И какъв изпечен негодник излезе този Герхард Бург! Срам и позор за него! Човек може да съжалява единствено неговите почтени родители.

Тъй говореха хората тук и там в Хелфенщайн и не се намери нито един, който да възрази срещу тази толкова ясна констатация за положението на нещата.

Улрике узна за бягството на Бург много по-късно. В резултат на силното вълнение тя бе обзета от нервна треска, която я докара до ръба на гроба. Когато след месеци оздравя, веселата жизнена девойка се бе превърнала в тихо, затворено и сериозно същество. С майчиното си състояние (поради липса на мъжки наследник според семейното право голямото имение със замъка Хелфенщайн се падна като майорат1 на единствената странична родова линия) тя се премести в главния град на областта, където заживя самотно и уединено.

Заради голямото нещастие нейната компаньонка Нора фон Хелфенщайн също загуби новия си дом. Тя се пресели да живее в областния град, за да си потърси там някакво друго занимание. Но не след дълго жителите на селото пак взеха да се събират и да си шушукат, защото един от тях бе донесъл от града новината, че Нора се била омъжила за братовчеда Франц фон Хелфенщайн, с когото се запознала в замъка. Хората си говореха за някакъв романтичен каприз на богатия млад господар.

Но какво се случи и след вълнуващите събития, свързани с Герхард Бург, скоро жителите на селото се върнаха към своето всекидневие и малкото планинско селце отново потъна в предишния си кротък и тих начин на живот, от който за кратко време се беше отърсило.

2. В КВАРТАЛА НА МИЗЕРИЯТА

Изминаха години.

Беше в края на ноември. Дълбок сняг покри страната. После времето се изясни и вечерта настана режещ студ.

В главния областен град започнаха коледните базари. Магазините бяха ярко осветени, по улиците и площадите изникнаха безброй будки и павилиончета, в които можеше да се намери всичко необходимо за наближаващите празнични дни. Бедни и богати в помирителна задружност газеха в дълбокия сняг, за да разгледат всички тези лакомства, полезни вещи и лъскави предмети.

Но и тук имаше места, където само предпочетените от съдбата можеха да купуват. В отдалечените и мрачни ъгълчета и затънтените улички на града се бяха оттеглили онези, чиито стоки бяха пригодени повече за изтънелите кесии на бедняците.

В едно от тези забутани кварталчета на мизерията, пред слабо осветения от два фенера щанд стоеше продавачка на плодове. На съседна масичка с разклатени крака едно единайсетгодишно момиченце търгуваше с изплетени от камъш фигурки на птичета, каквито често се срещат да висят от тавана на бедняшките стаи. Народът ги нарича „свещени духове“. Редом с тях лежаха различни човешки фигурки от дърво с подвижни ръце и крака, грубо издялани и оцветени с водни бои. Момичето трепереше от студ. То бе облечено с тънка рокличка, а раменете и главата си бе загърнало с изпокъсана кърпа.

В края на тясната уличка, там, където тя излизаше на главната улица, се виждаха да преминават файтони, както и шейните на богатите господа. Светлините на витрините блестяха примамливо, но тук, в това затънтено място влизаха само хора, които едва ли някога са седели в такава шейна, а кракът им никога не е прекрачвал прага на някой от скъпите магазини. Но затова пък толкоз по-ожесточена беше борбата в страничната уличка за всеки появил се купувач.

— Ябълки, хубави коледни ябълки, дами и господа! — викаше продавачката на плодове. — Сладки и сочни, истинска захар, истински мед!

— Свещени духове, красиви свещени духове! Съвсем нови! — с тънко гласче хвалеше момичето скъпоценностите си. — Палячовци и дървени човечета! Вижте само, вижте как размахват ръце и крака, когато дръпнете връвчицата!

Детето не бе спечелило нито един пфениг. И от време на време тихичко плачеше от студ и мъка.

И ето че отново се появи закъснял посетител на коледния базар. Този път това бе добре облечен господин.

— Ябълки!

— Свещени духове! Дървени човечета!

Човекът се заслуша в жалното детско гласче. Обзет от съжаление, той се приближи и започна да разглежда палячовците и свещените духове. В същото време зададе въпроса:

— Как се казваш, детето ми?

— Ани.

Отговорът прозвуча боязливо и преди всичко — учудено. Малката не бе свикнала да й обръщат внимание.

— Живи ли са твоите родители?

— Само татко.

— И какъв е той?

Очите на момичето веднага се напълниха със сълзи.

— Беше железничар, но откакто при нещастен случай колелата му отрязаха част от едната ръка и единия крак, той не може вече да работи както трябва и… и… — …и сега прави такива свещени духове и палячовци, а?

— Да.

— Имаш ли братя или сестри?

— Имам по-голям доведен брат. Но той все е болен и нищо не може да припечели. Ах, моля ви, купете нещичко от мен! Вече нямаме нищо за ядене!

— За съжаление не се нуждая от твоите играчки, но тъй като си мило момиче, искам да ти подаря нещо.

Човекът й подаде една монета. Тя я огледа недоверчиво. Беше й непонятно как така някакъв непознат й прави толкова голям подарък.

— Ами къде живееш, детето ми? — продължи да я разпитва непознатият.

— На улица Васерщрасе номер десет.

— Та това съвсем не е далеч — изглежда мъжът беше взел някакво решение. — Момиче, я си събери нещата и ме заведи при твоя баща! Искам да разбера дали мога да ви помогна.

Малката не чака да я подканят повторно. Тя набързо събра свещените духове и дървените човечета в престилчицата си и заприпка до любезния господин. По пътя се отбиха в един магазин за хранителни стоки и той поиска да му напълнят кошница с хляб, масло, колбаси и плодове. Кошницата стана доста тежка, ала само за броени минути двамата стигнаха до Васерщрасе — една от онези тесни печални улички, където трайно се бяха настанили мизерията и мъката.

Къщата на номер десет не оставяше ведро впечатление. Тя беше разкривена, имаше три етажа и мансарда. Като минаха през едно преддверие, слабо осветено от мъждукащо газениче, те се озоваха в двор, а оттам стигнаха до тесен и тъмен коридор. Момичето отвори една врата. В помещението зад нея цареше дълбок мрак.

— Ани, ти ли си? — попита нечий глас. — Продаде ли нещо?

— Да, татко, почакай малко, ще запаля лампата!

— Добре, запали я! Гладен съм.

— Гладен! — обади се някакъв рязък глас откъм ъгъла.

Припламна кибритена клечка и скоро се разгоря фитилът на малко газениче. Непознатият още стоеше пред отворената врата. Беше сложил кошницата на земята до себе си и оглеждаше осветената стая или по-скоро студеното влажно сводесто помещение. В един от ъглите бяха нахвърляни няколко парцаливи постелки и малко слама. Върху тях се виждаше изпънато тялото на еднокрак човек. В другия ъгъл се беше свило някакво създание, което едва ли можеше да се вземе за човешко същество. Това беше малоумният доведен брат на малката.

На светлината от лампата инвалидът забеляза непознатия.

— Кой е този там? Кого си ни довела?

— Той е един добър човек, татко, който ми подари цял талер и пълна кошница с…

— Остави дете! — прекъсна я непознатият, като влезе и затвори вратата зад гърба си. — Да се погрижим първо за най-необходимото!

Сковаващ студ властваше в помещението, което приличаше повече на обор, отколкото на човешко жилище. В ъгъла се виждаше малко кюмбе, до стената — една маса, а под единственото миниатюрно прозорче имаше два разнебитени стола и… това бе всичко.

С един поглед непознатият схвана положението и веднага разбра какво трябва да се направи. Той извика гладуващите хора на масата и без много приказки изпразни кошницата от съдържанието й. С кратко движение на ръката пресече учудените им въпроси.

— По-късно ще говорим! Преди всичко заповядайте и добре се нахранете!

Малоумният и момичето незабавно се отзоваха на поканата му, но инвалидът дълбоко въздъхна и каза:

— Мили Боже, имам чувството, че днес сме получили коледни подаръци!

После и той посегна към храната, която в по-голямата си част представляваше отдавна забравени лакомства. Яденето толкова погълна вниманието и на тримата, че те вдигнаха глави от масата едва когато чуха вратата да се отваря и затваря. Непознатият беше изчезнал.

Ала не след дълго той се върна, а зад него се появи помощникът на търговеца на въглища, чиито магазин се намираше наблизо. Човекът влачеше тежък чувал и снопче нацепени трески. След като ги остави, той бързо се отдалечи.

— Тъй — каза непознатият, — а сега хубавичко затоплете стаята! Утре ще ви донесат още въглища. Те са поръчани и платени.

Тримата продължиха да дъвчат, докато цялата храна изчезна. После запалиха огън в печката и едва тогава инвалидът се изправи пред своя благодетел и каза:

— Благодаря ви господине, хиляди благодарности! Мога ли да попитам кой сте и…

— Името ми няма никакво значение. Нека по-добре да поговорим за вас! Как изпаднахте в такава голяма мизерия?

— След злополуката ми с влака отпреди шест години. Преди това разполагах с достатъчно средства за сносен живот, а докато бях вахмистър в местния затвор, имах още по-малко причини да се оплаквам.

— А защо не си останахте на тази служба?

— Да остана ли? — изсмя се горчиво старият. — С удоволствие бих останал, но ме уволниха. Имах лошия късмет да ми избяга един двоен убиец, когото трябваше да прехвърля в друг затвор. Ето защо ме изгониха! Това се случи преди двайсет години.

— Двоен убиец ли? Преди двайсет години?

— Да. Казваше се Герхард Бург и беше син на лесничей. Беше убил господаря на замъка Хелфенщайн, както и ротмистъра фон Тифенбах.

— Хм — замисли се непознатият. — И този човек ви избяга?

— Имал е съучастник, който го освободи. А после аз трябваше да плащам сметката.

— Но нали след това сте получили пак работа в железниците?

— Да, и там злата участ ме връхлетя с още по-страшна сила. Превърнах се в инвалид. Вярно, дадоха ми безплатна лекарска помощ, както и едно малко обезщетение… но това бе всичко. Оттогава живеем тук в тази дупка.

— Лошо — кимна непознатият, — но нещата ще се променят. — Аз ще се погрижа за това.

— Вие ли? — последва удивен въпрос. — Също и в бъдеще? Господине, не ми се сърдете за прямите думи! Как и защо обаче стигнахте до това решение? Не знам дори името ви и не мога да разбера защо вземате толкова присърце съдбата на бедни хора като нас.

— В такъв случай не вярвате в естествената доброта на човешкото сърце, в най-обикновения порив да помогнеш на ближния си?

— Вярвам в това, господине, но рядко се срещат толкова благородни сърца. Наистина… сега се сетих нещо…

— Какво?

— Казват, че в нашия град имало някакъв непознат, който полагал трогателни грижи за потиснатите, унизените и изпадналите в беда хора. Никой не знае кой е той. Никой не е в състояние да каже защо прави добрините си. Идва съвсем незван и си отива непознат, без да изчака някой да му благодари. Да не би вие да…

Непознатият посетител бързо прекъсна инвалида:

— Приемете, че аз съм пратеник на този неизвестен благодетел на бедните!

— Негов пратеник? — възкликна старият със съмнение в гласа. — Не се шегувайте с нас, господине! — Но изглежда после той възприе тази мисъл, защото каза: — Негов пратеник… господине, ако това е вярно, значи той и занапред ще ни помага!

— Да, сигурно.

Подскачайки на един крак, инвалидът се приближи до непознатия и сложи длан върху ръката му.

— Истината ли казвате? Той познава ли ни?

— Да. Известно му е, че не по своя вина сте изпаднали в мизерия и ще се погрижи вашето положение изцяло да се подобри. Ето… — непознатият извади кесията си и остави няколко монети върху масата — вземете засега тези пари! Ще ви стигнат за известно време. Скоро пак ще ви се обадя.

Стария издаде дрезгав звук и хвана ръката на непознатия.

— Господине, който и да сте, вие сте като ангел, изпратен ни от небето! Нека то ви се отплати… ние не можем!

— Добре, добре! — махна с ръка непознатият. — Приберете парите! Така! Бъдете уверен, че в този час не само вие се чувствате щастлив! Радвам се, че съм в състояние да ви помогна. Ах, кой ли би могъл да облекчи всичката мъка по тази земя и да отнеме страданията на клетниците!

— Вече вярвам, че действително сте пратеник, а може би и приятел на онзи благороден човек, за когото говори целият град — каза стария. — Прав сте, сигурно е много хубаво да можеш да се появяваш и да помагаш на изпадналите в беда. Мизерията сред хората е страшно голяма. Тъкмо ние на Васерщрасе от собствен опит много добре го знаем, и особено обитателите на тази сграда. Ние сме от онези, които щастието не е дарило с материални блага, а собственикът на къщата, един заможен банкер, е груб, недостъпен човек, без жал към изпадналите в беда. Той е назначил един домоуправител, който не познава снизхождението. Тежко и горко на онзи, който закъснее с наема! В предната част на къщата живее семейство Бертрам. По-рано бащата шиеше униформи. Освен това беше отличен валдхорнист. Печелеше много пари и добре я караше. Но после се разболя, не можеше повече да работи и изгуби клиентелата си. Жена му отдавна не е жива. Сега той живее в голяма бедност с дъщеря си Мари и още две по-малки деца, както и с осиновеното си момче, всъщност подхвърлено дете, което той прие в семейството си в добрите си дни, Често богатият собственик тормози тези хорица така, че да ти се приплаче. Момичето шие и бродира ден и нощ, а момчето, казва се Рихард, върши на хората какви ли не писарски услуги. Също и писателства, прилежен е и неуморим като никой друг, ала не напредва в живота, не му върви.

— Хмм — обади се непознатият, който очевидно се чувстваше задължен още малко да остане при този приказлив човек, — в повечето случаи писателстването не е доходен занаят. Така рядко някой се сдобива със слава и богатство. Може би този млад човек е трябвало да захване друга професия.

— Мм-да, но я му го кажете! Той твърди, че не можел да живее иначе. Как точно се изразяваше? Аха, ето как: някакъв вътрешен подтик го карал да грабне перото. И няма как да не му се вярва. Особен човек е този Рихард Бертрам. Вече ви разказах, че е подхвърлено дете. Кой знае къде се е родил!

— Неизвестни ли са истинските му родители? — попита непознатият.

— Никой не ги познава. Всичко е забулено в непрогледен мрак. Но може би с моите истории карам господина да скучае?

— Как така да скучая? Слушам внимателно. При това тъкмо размислях дали не би могло да се помогне и на тези хора. Ще разкажа за Бертрам на онзи, чиито пратеник съм. Но вече трябва да си вървя. Довиждане и бъдете сигурен, че и в бъдеще ще се грижа за вас!

Изпроводен с горещи благодарности на стария и неговите деца, неочакваният гост напусна жилището им. Докато преминаваше през къщата, той замислено огледа предната й част, за която бе споменал инвалидът. Тъкмо в този момент по стълбите се спускаше млад човек, когото непознатият успя добре да огледа. Той бе висок и строен, добре развит, но много бледен. Както чертите на лицето му, тъй и неговото облекло издаваха бедност.

Неволно у непознатия се промъкна мисълта, че това беше Рихард Бертрам, който припряно излезе от къщата, свърна зад близкия ъгъл и се насочи към оживения търговски квартал. Най-сетне изчезна в една от големите книжарници.

Непознатият не се колеба дълго и също прекрачи прага й. На продавача, който го попита какво желае, заяви, че иска да разгледа най-новите книги. След като му ги донесоха, започна необезпокоявано да ги разлиствай Междувременно наостри слух, за да долови какво ще каже другият, когото смяташе за Рихард Бертрам. В един ъгъл на магазина младият човек завърза разговор със собственика и непознатият можеше ясно да долавя всяка дума.

— Какво желаете, господин Бертрам? — попита книжарят и въпросът му не прозвуча особено дружелюбно.

— Извинете, че отново ви досаждам с моята молба, но… буквално гладувам! Не, не, нямам намерение да прося… само ми се иска да ви помоля за една малка допълнителна сума към моя хонорар!

— Но какво искате още? Знаете, че откупих вашето томче със стихове единствено за да ви направя услуга. При това досега само доплащам. Че кой купува в днешно време стихове? Никой! Колко ви дадох за ръкописа?

— Шейсет марки.

— И това е много! Направо нечувано за сборник със стихове на начинаещ поет. А хонорарът е най-дребното, което плаща един издател. Хартията, наборът, печатницата, както и други разходи струват стотици и стотици марки. Нямате ли готов втори том?

— О-о, как ми се иска да го напиша! Но трябва да работя за насъщния. Да бях получил поне някаква малка допълнителна сума за първия том!

— Млади човече, щастливият и охолен живот е гибел за гения. Той се калява само в борба с лишенията. Известно ми е това. Ако реша да ви изплатя най-лекомислено извънреден хонорар, така само ще ви напакостя.

— Но това би било спасение за мен!

— Духът укрепва в нуждата. Сериозно говоря, господин Бертрам.

Опазил ме Бог да взема най-безотговорно да ви лиша от вашата енергия, от вашия порив за творчество! Изключено! Виждате, че съм много зает. Елате пак, щом завършите втория том! Тогава при случай ще прочета ръкописа ви и, ако ми хареса, може би ще ви платя седемдесет и пет марки. Но само заради вас, защото с лирика лошо се търгува. А сега ме извинете, господин Бертрам!

Той му обърна гръб.

Рихард стоеше сред многобройните клиенти с пламнало от срам лице. Струваше му се, като че ли всеки миг ще потъне в земята. Олюля се и неволно потърси с ръка около себе си опора. Непознатият се притече и подпря с длан раменете му.

— Но вие ще паднете, млади човече! Какво ви е?

— Моля ви, господин Бертрам, не досаждайте на клиентите ми! — процеди през зъби собственикът на книжарницата. — Бъдете тъй добър да се стегнете!

Но непознатият му направи знак с ръка, за да го успокои, и каза на младежа:

— Свежият въздух ще ви се отрази добре. Ще ви придружа навън. На улицата от студеното силите на Рихард се възвърнаха. Той промърмори тихо няколко благодарствени думи и тръгна да си върви.

— Не, приятелю — добродушно се усмихна непознатият. — Първо се съвземете! — И като хвърли поглед на неговите тънки бедняшки дрехи, го попита: — С какво се занимавате?

— Писател съм.

— Защо бяхте дошли в книжарницата?

— За… за малък аванс или по-скоро допълнително заплащане. Книжарят издаде мои стихове, а аз се каня да напиша и втори сборник.

— Ах, писателстването е наистина твърде недоходна работа. Далече ли живеете? Как се казвате?

— Рихард Бертрам. Живея на Васерщрасе 10, на третия етаж.

— Да, поетите обичат да живеят по-нависоко — кимна непознатият, — още повече когато са принудени да се прехранват със суми, дадени в аванс. Позволете ми да поговоря с книжаря за вашия случай! Аз… аз имам известно влияние над него. Той ще ви плати сумата, за която го молите. Но за да не ви се налага да го чакате, на първо време ще ви заема въпросните пари. Ето, вземете! Нямам нужда от разписка. Всичко е уредено. Оставете ме само да действам!

Той сложи в ръката на Бертрам монети и побърза да се върне в магазина.

Изплашен и все пак изпълнен с чувство на най-гореща благодарност към непознатия заради неговото съчувствие, Рихард разтвори дланта си — в шепата му светеха две златни монети. За миг-два той се видя принуден да се облегне на стената на къщата, но после изведнъж всичките му сили се възвърнаха. Той забърза напред като в някакъв сън. Изобщо не помисли да изчака непознатия да се върне, а с окрилени стъпки прекоси пазарния площад и се насочи право към магазина за хранителни стоки.

След като пристигна у дома си и извади всичко каквото беше донесъл за ядене, баща му и Мари се разплакаха от радост. С вълчи апетит цялото семейство се нахвърли върху неочаквано появилата се на масата им храна. Едва когато донякъде задоволиха огромния си глад, те накараха Рихард да им разкаже всичко.

— И кой е този непознат господин? — попита накрая Мари.

— Той е… ах, изобщо не знам! Не го попитах, а дори ми се струва, че не успях и да му благодаря както трябва. Съвсем се бях объркал… от глад, гняв и срам!

Рихард се оттегли мълчаливо в съседната стая. Вълнението от последния час все още не бе отзвучало в него и той се нуждаеше от няколко минути усамотение, докато силно разтуптяното му сърце се успокои. Рихард Бертрам знаеше едно добро средство, с което да възстанови душевното си равновесие и да се сдобие с нови сили, за да продължи да се бори с този суров живот. Той посегна към книга, подвързана с марокен, на която имаше заглавие със златни букви „Картини от родината и тропиците, стихове от Алмансор“. Само след броени минути той бе потънал в красивия свят на собствената си поезия и бе забравил заобикалящата го грозна действителност.

Междувременно Мари, заварената сестра на Рихард, беше слязла на долния етаж с част от неочаквано получените богати покупки. Стара истина е, че най-щедри сърца имат тези, които сами познават лишения и мизерия.

На една врата на по-долния етаж се четеше на малка табелка: „Вилхелм Фелс, техник“. Отвореше ли човек вратата, веднага попадаше в бедняшка стаичка, където на пейката до печката неизменно седеше и плетеше сляпа жена. По цял ден тя бе сама, синът й Вилхелм се връщаше от работа едва вечер, за да продължи да се занимава с някаква машина, чиято изработка му бе поръчана от богат англичанин.

Вилхелм, любимият помощник на майстора, припечелваше с честен труд оскъдната си надница. Ала след смъртта си баща му остави дългове и Вилхелм искаше да запази паметта на покойния чиста. Затова жертваше половината от спечеленото и погасяваше бащините си дългове.

И този път, когато Мари влезе в стаята, той седеше на работната си маса, размисляше и пилеше, пилеше и размисляше.

Мари извади своите дарове. Въпреки съпротивата на сляпата жена, накрая донесеното бе възприето с благодарност. След което старата жена отиде да спи.

Тогава Вилхелм остави пилата настрани и седна до Мари на канапето, което бе изработил собственоръчно.

— Изглеждаш ми много отпаднала! — каза той и погали ръката й.

— А ти днес си по-блед от вчера.

— Би трябвало повече да се щадиш!

— И ти също.

— Да, да — усмихна се той. — Все си даваме взаимно добри съвети.

— Как върви работата с твоята машина?

— Напредва бавно, но сигурно. Трябва да правя много изчисления.

— Кога ще е готова?

— Преди Коледа.

— Колко хубаво! В празничните дни ще можеш да си отпочинеш.

— Ай онзи куп пари, Мари! Двеста марки, че и повече.

От смайване тя плесна ръце.

— Двеста марки! Тези англичани сигурно са страшно богати хора! Какво ще правиш с парите?

— Ще ти го прошепна на ухото.

Той хвана главата й, придърпа я по-близо, целуна я по устните и шепнешком каза:

— Ще се оженим.

Тя се изчерви, в очите й се появи щастлив, замечтан израз и попита:

— А сигурно ли е, че твоят англичанин ще плати?

— Разбира се! Та нали сключихме договор.

— Ами къде живее той?

— В Лийдс. Но на всеки три месеца пристига тук.

— Дано не те разочарова.

Изведнъж лицето му стана сериозно. Той се загледа, замислен в една точка пред себе си.

— Би било лошо — въздъхна. — И то в две отношения.

— Защо?

— Ах, остави! Да говорим за нещо друго!

Той изрече тези думи рязко и с явно нежелание да продължи темата. Ала любовта има остро зрение и остър слух.

— Вилхелм, имаш грижи, нали? — попита тя. — Моля те, сподели ги с мен!

— Няма смисъл!

— О, има! Възможно е да ти помогна.

— Изключено!

— Тогава поне облекчи сърцето си, като споделиш!

— Е добре, след като толкова настояваш! Мари, я ме погледни, погледни ме в очите! Тъй! И сега ми кажи дали ме смяташ за почтен човек!

— Естествено! — простичко отвърна тя. Вилхелм поклати глава.

— И все пак не съм такъв — призна той, тъжно усмихнат. Тя го прегърна и се засмя.

— Първо ме изслушай — каза той, като се освободи от ръцете й, — и после сама ще прецениш! Когато англичанинът ми възложи да му изработя тази машина, аз проявих твърде голяма гордост, за да измоля от него сума в аванс. Както разбирам едва сега, това е било голяма глупост от моя страна. Нуждаех се от различни неща, ала нямах необходимите средства, за да ги платя. В крайна сметка моят майстор сигурно щеше да ми помогне, но той не бива да узнае нищо за машината. Ето защо при един или друг повод от време на време си измолвах по някое парче стомана или месинг от него. Обаче това се оказа недостатъчно, тъй че се видях принуден без знанието му да вземам онова, от което се нуждаех.

— Не си постъпил правилно, Вилхелм. Ще трябва всичко да му признаеш и допълнително да му платиш за взетото.

— Естествено. Ами ако англичанинът се откаже от машината? Би било ужасно! При годишната инвентаризация през януари всичко ще излезе на бял свят. И тогава майсторът ще ме обвини в кражба. Само ние двамата имаме достъп до склада с материали.

— Ох, в такъв случай наистина са те налегнали тежки грижи! И те са особено потискащи, понеже не съзнаваш, че поведението ти не е било съвсем безукорно. Но аз мисля, че англичанинът ще плати за труда ти. Иначе изобщо не би ти поръчвал машината. После ще обезщетиш майстора си и най-открито ще му признаеш всичко, с което ще се оправдаеш и пред собствената си съвест.

— Права си. Прости ми, че те обременявам с невесели неща! Ти самата си имаш достатъчно грижи!

— Наистина е така! От ден на ден татко става все по-зле и ми се струва, като че ли всеки час трябва да съм готова да посрещна неговата кончина. На всичко отгоре не сме в състояние да облекчим поне мъничко страданията му… ох, голяма е мъката ни!

Двамата се изправиха, сякаш в безмълвно признание за неприятното и тягостно чувство, предизвикано от края на разговора им.

— Кога излиза за последен път навън, Мари? — попита Вилхелм.

— Днес преди обяд… за пет минути.

— Видя ли пак онзи изискан господин, когото толкова често срещаш?

— Не, този път не, ала завчера го зърнах на пазара. И отново тръгна подир мен.

— Докъде те следва?

— До пътната врата.

— Но не те заговори, нали?

— Само да беше посмял! Щях да му дам да се разбере!

В очите на младежа проблеснаха искри на нескрита гордост.

— Ти си смело момиче — каза той. — Само така! Все пак те съветвам да бъдеш предпазлива! Знаеш какво се говори из града за чудовището в човешки образ, което не се спира пред никаква дързост, пред никакъв риск и пред никакво престъпление. Дори почтените мъже се боят от него.

Мари се стъписа. Обхвана я боязън.

— Да не би да искаш да кажеш, че човекът, който без да пророни дума тръгва по петите ми, щом ме зърне на улицата, е онзи злокобен тип, наричан Капитана, че той е предводителят на тайнствената банда от престъпници? — Не изключвам тази възможност, Мари. Никой не го познава. Властите са безпомощни срещу него. Ръката му е много дълга. Той поема всякакъв риск, може всичко, налага се във всичко, постига всичко. Никой не съумява да прозре плановете му. Затова човек трябва много да внимава.

— Ах, Вилхелм, сърцето ми съвсем се сви!

— Недей така, Мари! Предупредих те само за всеки случай, за да избегнем някое нещастие. Самият аз се питам защо ли пък един престъпник ще хвърли око тъкмо на теб. Не се тревожи напразно, но внимавай!

На сбогуване двамата си подадоха ръка.

— Лека нощ, Мари!

— Лека нощ, Вилхелм!

Една целувка, после тя тръгна и забърза нагоре по стълбите, за да седне пак пред своята бродерия, с която, влагайки много труд, се надяваше да припечели няколко гроша.

3. ЧОВЕКЪТ С МАСКА

През Рингплац крачеше един добре облечен мъж на около шейсет години с голяма сива брада. Той леко провлачваше левия си крак и се подпираше тежко на бастун със сребърна дръжка. Бавно и с отмерени крачки мъжът свърна в горния край на Васерщрасе. На номер четири на същата улица се намираше едноетажна мизерна къща, до чиято входна врата на дървена табелка бе написано, че там Соломон Розенбаум имаше вехтошарски магазин и заложна къща.

Вратата беше заключена. Мъжът почука. След доста време тя се открехна и в пролуката се появи женско лице с гърбав остър нос.

— Какво желаете?

— Да купя нещо.

Гласът на жената стана по-дружелюбен.

— Влезте и почакайте! При моя мъж има клиент.

Тя пусна посетителя да влезе, после заключи вратата и го въведе в една стая, където можеха да се видят какви ли не вехтории. Докато той сядаше на малко столче без облегалка, жената отвори водещата към съседното помещение врата.

— Соломоне, живот мой, дошъл е тук един господин, дето иска с теб търговия да прави. Накарай да си върви оназ’ жена, от която не можеш изкара и пфениг печалба!

След това тя отново се върна на своя пост зад входната врата.

Старо мъждукащо газениче осветяваше помещението. Лицето на купувача не се различаваше много ясно, но въпреки това той премести столчето си на по-тъмно място.

След известно време вратата на съседната стая отново се отвори и оттам излезе разплакана млада жена, болнава на вид. Мършавата и малко приведена фигура на Розенбаум се появи в рамката на вратата.

— И тъй, кажете — подвикна той подир жената, — че мога дам пари срещу заложени неща, кои са в мои ръце! Ако той иска задържи маса и легла, че му трябвали, нищо няма получи.

Новият посетител кимна с глава като на себе си, сякаш някакво негово предположение се бе потвърдило.

— Уважаеми господине, моля ви да влезете! — Розенбаум направи подканящо движение с ръка, сочейки съседната стая, обаче купувачът не помръдна от мястото си.

— Добре, добре! — рече той. — Каквото имаме да обсъждаме, може да се уреди и тук. Затворете вратата, господин Розенбаум!

Тези думи бяха изречени с тон, който не допускаше възражения.

— На жена ви казах — продължи непознатият, — че искам да купя някои неща. Но преди всичко ми се ще да получа едни сведения и се надявам да ми отговорите честно, според истината.

Бавно-бавно Розенбаум седна върху стар сандък и прекара ръка по посивялата си къса, къдрава коса.

— Навярно сте таен полицай… някой детектив, а? — попита той с невъзмутимо спокойствие.

— Ще узнаете кой съм едва след като ми отговорите на въпросите.

— Как да ви отговоря, щом не ви познавам?

— Ще ми отговорите, защото ви уверявам, че от това зависят много неща, може би дори и животът ви!

Старият вехтошар му хвърли бдителен и лукав поглед от своя сандък, като попита:

— Моят живот? Господи Аврааме! Та туй звучи много страшно! Кажи-речи тъй, сякаш ми говори тайнственият Капитан.

— Тайнственият Капитан ли? Кой е той?

— Ако сте човек на полицията, господине, ще го знаете много по-добре от мен!

— Не става въпрос за това, кой съм, а за това, какво знаете за Капитана.

— К’во знам за него ли? Нищо не знам, драги господине!

— Стига глупости, Соломон Розенбаум! Заповядвам ви да ми кажете какво ви е известно за Капитана! И говорете така, като че пред вас се намира чужд човек, който нищо не е чувал за живота и порядките в този град и неговите околности!

Острият му тон не направи впечатление на евреина. Той се усмихна видимо подигравателно. И ако въпреки всичко даде исканото сведение, то очевидно така се харесваше на самия Розенбаум.

— Е, сигурно сте чували, че по тези места се случват всякакви престъпления, и то трикратно повече отпреди.

— Нищо не съм чувал.

— И не знаете също, че една разбойническа банда се е пръснала из целия район?

Дебнещият поглед на Розенбаум се мъчеше да различи в тъмнината чертите на посетителя.

— И това не го знам! — прозвуча резкият му отговор. — Продължавайте!

— Ама вие нищо не знаете! Изглежда членовете на бандата разполагат с отлични разузнавачи и много добри връзки навсякъде. Има ли някъде по-голяма сума пари — научават. Знаят с кой пощенски влак се пренасят пари. Щом някой си получи изплатено наследството, те веднага го прибират. Казват, че били обучени и разделени на отделни отряди — направо по военному.

— От кого?

— Ами… именно от Капитана!

— Кой е той?

— Знам ли? Нима някой знае? Знае ли го полицията? Никой не го знае. Той е навсякъде и никъде. Потърсиш ли го тук, той ще е там, а потърсиш ли го там, той ще е тук. Ту се превръща в просяк, ту в княз. Появява се като офицер, като обущар или пък като търговец. Той има стотици лица и хиляди външности. За него е обявена награда, но не могат да го заловят.

— А не залавят ли човек от бандата му?

— И да заловят. Хващат някои, за които мислят, че са членове на бандата, но те или пак избягват, или пък никой не може да докаже вината им.

— Странно.

— Да, много странно. Та нима нищо не сте чували за великана Борман? Бил е атлет в някакъв цирк, но го пъхнали зад решетките за няколко месеца заради нанасяне на телесна повреда. Оттогава той е станал най-прочутият крадец, който влиза с взлом.

— Ами нека тогава пак го тикнат зад решетките!

— Така и правят, обаче всеки път се виждат принудени да го освободят. Все се намират свидетели, които се кълнат в невинността му.

— Е, ами в такъв случай може би действително е бил невинен!

— О не! Знае се много добре, че винаги Капитана го измъква. Не е тайна, че Борман е член на бандата.

— Тогава си имате превъзходна полиция и блестящо правосъдие! — подигра се непознатият.

— Какво ми говорите за властите?! Нали и сред техните служители се намират членове на бандата!

— Не е възможно!

— Разбира се, че е възможно!… Но сега най-после са го хванали и са го затворили на сигурно място, за да не избяга.

— Кого са хванали? Капитана?

— Не. Великана Борман.

— И защо са го задържали?

— Заради взломна кражба при един бижутер. Заловили са го, когато продавал плячката си в една заложна къща. Собственикът й го е издал.

— И кой е бил този собственик?

Евреинът се поколеба. Дебнещият му поглед все още не се откъсваше от посетителя. Тогава последният повтори въпроса си, като особено наблегна на думите:

— Е? Кой е бил този смел човек?

— Аз — отвърна Розенбаум, повишавайки глас. Непознатият поглади брадата си.

— Винаги ли сте толкова… честен?

— К’ва ли ни е ползата от честността, ако тя се забрави макар и един-единствен път? За к’во ли ни е тенджера с една дупка на дъното? Йехова ми е свидетел, че няма ни едно тъмно петно върху името на Соломон Розенбаум!

— Ами Борман не е ли едно такова петно? При този въпрос вехтошарят само се ухили.

— Да назова ли още стотина други имена? — с безразличие в глава продължи непознатият. — Да се изкача ли горе в задната ви стаичка и да отместя встрани стенния часовник? Не е ли скрито там всичко необходимо за изработването на фалшиви паспорти и всевъзможни легитимации, които продавате на съмнителни лица?

Въздействието на тези думи беше поразително. Розенбаум пребледня като платно. Първо подскочи от изненада, а после, останал сякаш без сили, бавно се отпусна на мястото си.

— О, драги мой високоуважаем господине от тайната полиция — започна той, — мога да ви докажа…

— Мълчете! Да не би да отричате, че от дълго време помагате и укривате бандата на тайнствения Капитан?

— Да, отричам го! Не е вярно! — силно извика Розенбаум.

— Страхливец! — презрително рече посетителят. — Защо не издадохте друг, а великана Борман?

— Щото той бе единственият от хората на капитана, който дойде при мен. Щях да издам и всеки друг!

— Човече, не лъжете! Аз ще ви кажа как стоят нещата. Вие имате дъщеря, нали?

— Да. Една дъщеря ми даде Бога на Израел. Казва се Лена, красива е като Суламит и… — …в тази Лена великанът се е влюбил до уши. Започнал е да ви досажда и за да се отървете от него веднъж завинаги, сте направили донесение в полицията, макар да е един от най-добрите ми хора.

При тези думи непознатият извади от джоба си черна маска и я постави на лицето си. Заплашително се надигна от мястото си в тъмния ъгъл, приближи се към Розенбаум и му показа едно кокалено копче със странна форма.

— Господи, Боже на моите деди! — извика вехтошарят. — Капитана!

— Да, аз съм — кимна посетителят. — Дойдох, за да си разчистя сметките с теб, Соломон Розенбаум!

Междувременно вратата се бе отворила тихо и в стаята влязоха две жени — Лена и майка й. По тона на разговора те бяха разбрали, че Розенбаум е изпаднал в притеснено и опасно положение, и идваха да му помогнат. Лена бе запазила достатъчно присъствие на духа, за да затвори веднага вратата зад гърба си.

— Капитана ли? — попита тя със зловещо спокойствие. — Значи вие сте тайнственият Капитан, така ли?

Непознатият се обърна, ала освен очите, носа и устата нищо друго не успя да види от лицето на Лена, понеже тя носеше на главата си голяма кърпа, която беше увила около врата и брадичката си.

— Теб какво те засяга? — грубо й се сопна той.

— Искате да си разчистите сметките със Соломон Розенбаум, така ли? — невъзмутимо продължи момичето.

— Да! Удари последният му час!

— Е, ами тогава е дошъл и вашият час! Непознатият неволно направи крачка назад.

— Празни приказки!

— Не са празни приказки. Ние познаваме много от вашите хора. А който общува с подобни типове, той трябва да умее и да се пази от тях. Ако причините и най-малкото зло на баща ми, няма да излезете жив от тази къща!

Тя изрече думите си със студен тон, в който личеше спокойна самоувереност.

— Една жена не може да ме сплаши — изсмя се той. — Трябва щ си разчистя сметките с него и ще го направя. Значи вие предадохте Борман?

— Да, и защо не?

— Не биваше да го правите. Добре знаете, че е от най-добрите ми хора.

— Той не дойде тук по ваше поръчение, а на своя глава и за лична изгода.

— Така е. Грешка от негова страна. Въпреки всичко искам да го спася. Затова ви призовавам да ми помогнете да докажем невинността му.

— Да помогнем ли? — подигравателно се обади Лена. — След като имате намерение на убиете баща ми?

— Той може да си спаси живота и вие можете да го спасите, ако ми съдействате да измъкна Борман от опасното положение, в което е изпаднал.

— Невъзможно е! Никой не е в състояние да го направи! Капитана се изсмя пренебрежително.

— Познавам един човек, който е в състояние да го извърши, и това съм аз.

— Правете каквото искате! Ние обаче не желаем да имаме нищо общо с тази работа!

— Но той е един от най-способните ми хора, трябва да го спасим!

— Защо не го спасите, щом можете?

— Без вас няма да стане.

— Но ние нямаме никакво желание за това. Тогава човекът с маската избухна и властно извика:

— Аз ви заповядвам! За последен път: настоявам да помогнете за освобождаването на Борман! Да или не! Нямате повече време за размисъл! Добре съм запознат с всички гешефти и незаконни трикове на достопочтената фирма Соломон Розенбаум. Ако чрез някой от моите хора направя донесение в полицията, тогава край на вашия безгрижен и весел живот! Самият аз най-спокойно ще си остана в сянка. Мен никой няма да ме залови, но вас ви очаква въжето. Тъй, това е последната ми дума! А сега — искам отговора!

Лена понечи да отвърне нещо, ала баща й направи знак да мълчи. Беше се изплашил много.

— Какво можем да направим, за да спасим Борман? — малодушно попита той.

— Ще ви кажа. На кого от вас е предложил задигнатото при грабежа?

— На мен и на жена ми.

— Разпитваха ли ви вече?

— Да.

— Бяхте ли вече на очна ставка с него?

— Още не.

— Това е добре. Скоро ще ви повикат. Тогава просто ще заявите, че не разпознавате в негово лице престъпника.

— Но ние вече дадохме показания, че е той!

— Заблудили сте се! Има един човек, с когото си приличат като две капки вода. Именно този двойник на Борман ви е донесъл плячката си.

— Щом можете да намерите такъв човек…

— Ще се погрижа. Борман е невинен. С истинския престъпник си приличат удивително, сякаш са близнаци, но престъпникът има червен белег на дясната си буза. Хайде, решавайте!

Соломон Розенбаум се обърна нерешително към дъщеря си:

— Е, Лена, ти какво ще кажеш? Девойката вдигна рамене.

— Какво ще кажа ли? Имам две условия — заяви тя. — Условия ли? — изсмя се Капитана. — Госпожице Розенбаум, не сте наясно с положението на нещата. Условия мога да поставям само аз.

— Първото от тях е — невъзмутимо продължи Лена — писмено признание за вината на Борман, подписано от самия него. И второто условие е великанът да не ми досажда повече.

— От мен да мине — каза Капитана и махна надменно с ръка — и без това смятам да го използвам на друго място. Той изобщо не бива да остава в града.

— Въпреки това по-късно може да го открият и пак да го задържат, в случай че да речем някой друг… разбирате ме, нали… издрънка нещо във вреда на Соломон Розенбаум.

Капитана хвърли изпод маската си зъл, но леко развеселен поглед към своята хитра и упорита противничка и каза:

— Ще се погрижа исканото от вас признание да бъде изготвено и подписано.

— И предадено в ръцете на баща ми!

— И това ще стане. — Капитана им обърна гръб, но се разколеба и попита: — Впрочем, Розенбаум, коя беше жената, която отпратихте преди малко?

— Жената на ключаря от затвора на предварителния арест, тъй наречената „бастилия“.

— Какво искаше тя?

— Да заложи две легла и една маса. Но тъй като настояваше тези неща да останат при семейство Арнолд, не можех да й дам абсолютно нищо.

— Нима нямаше нещо друго за залагане?

— Че кво да има? Всички по-ценни вещи на Арнолдови са отдавна при мен.

— Е, това не ме засяга. И така, Розенбаум, какви показания ще дадете, когато ви изправят за очна ставка срещу Борман?

— Ще кажа, че той не е търсеният престъпник. Истинският крадец му прилича поразително, но на дясната си буза има голям червен белег.

— Добре. И няма да се отмятате от тези показания. Евентуално неподчинение ще е гибелно за вас. Знаете, че познавам и най-дълбоко скритите тайни във вашия дом. Денонощно ще бъдете под зорко наблюдение. Внимавайте, Розенбаум! Следващият път няма да съм толкова снизходителен!

Човекът с маската си тръгна. Евреинът го изпрати до пътната врата, след което се върна:

— Ама че неприятна вечер! — промърмори на себе си. — Лена, все още се учудвам на поведението ти към този човек.

— Ами! Ако не удържи думата си, ще преживее и много по-неприятни неща. Но стига сме говорили за това! Качвам се на горния етаж — чака ме моята приятелка Зелма Тал, ще четем стихове.

— Стихове ли? — смая се баща й. — Ами да, стихове от Алмансор!

— Алмансор? Не съм го чувал — навъсено отвърна Розенбаум.

— Наскоро си купих книгата… от книжарницата на пазара, от книжаря Щрикрод. О-о, уверявам те, че авторът й е прекрасен човек! Възхищавам му се.

— Чети, чети си, дъще, живот мой! Лена Розенбаум може да си го позволи: да чете стихове, с които само си губиш времето и нищо не печелиш. Ти трябва да си умна и образована, за да идват тук графове и барони и да искат ръката ти!… К’во безумие от страна на Борман, да се осмели да помисли за богатата Лена… и колко е досадно, че трябва да помогнем на тоз’ безсрамен тип да се измъкне от кашата, в която се е забъркал!

Тишината на зимната нощ се възцари над Васерщрасе с нейните бедняшки къщици, над покривите, притиснати от тежки снежни преспи, над безбройните осветени прозорчета. Сякаш напук на цялата мизерия в тези домове се беше вселил мир и покой. Но това бе само привидно. В действителност зад блесналите стъкла на прозорците живееха хора с много грижи и тревоги, в немотия, мъка и угнетеност, водейки объркано съществувание.

Едно-единствено изключение бе може би Лена, дъщерята на вехтошаря и собственика на заложната къща Розенбаум, която заедно със Зелма Тал седеше на чаша чай в стая, където личеше повече лукс и блясък, отколкото вкус, и с възторжен тон четеше на приятелката си стихове от Алмансор. Всеки, наблюдавал как преди малко същата Лена се държеше с Капитана и как накрая неотстъпчиво, хитро и безстрашно му постави условията си, не би казал, че това е същата девойка. Лена имаше способността да се възторгва и духът й да витае в по-висшите сфери на човешкото битие. Сигурно в нея се криеха две души, иначе тази загадка изглеждаше неразрешима.

Междувременно родителите й останаха в неуютната задна стаичка на магазина и шепнешком се съвещаваха, разговаряха за Капитана, за великана Борман и за други нерадостни неща. В същото време самият Капитан, тайнственият непознат, отново преследваше тъмните си гешефти.

След като се раздели със Соломон Розенбаум и с бързо движение свали маската си, той свърна наляво и навлезе на известно разстояние във Васерщрасе, но после се върна обратно, за да установи дали някой го преследва, и понеже не забеляза нищо обезпокоително с умерена крачка продължи надясно, тежко се подпираше на своя бастун и леко провлачваше левия си крак.

Изглеждаше, че той е добре запознат с Васерщрасе, защото внезапно хлътна в някакъв тъмен коридор, където с помощта на специални очила силно промени външността си. После без да пали светлина, опипом и с голяма сигурност се заизкачва в тъмнината нагоре по стълбите. Очевидно се ориентираше по звука на долитащия до него женски плач.

Почука на една врата, зад която вероятно се стъписаха и се позабавиха преди да кажат „влез!“.

Мъжът прекрачи прага на бедната, но чиста стаичка. Освен маса и двете легла, които се виждаха през отворената врата на съседното спално помещение, тук нямаше други мебели. На пода си играеха две момченца, до прозореца стоеше жена с разплакани очи, а върху сандък до масата седеше мъж, който сърбаше обикновена супа, приготвена от хляб и вода.

Това беше жената, която Соломон Розенбаум бе отпратил безсърдечно.

Щом зърна посетителя, тя се изчерви. Изглежда, че въпреки очилата го позна. Той учтиво поздрави и се извини за безпокойството.

— Познахте ли ме, мила жено? — попита. — Аз бях при вехтошаря Розенбаум и узнах за вашето тежко положение. Няма защо да се срамувате! Идвам, за да ви помогна.

Мъжът остави лъжицата си настрани, а жената избърса насълзените си очи с престилката.

— Не е необходимо децата да слушат какво си говорим — каза посетителят. — Изведете ги оттук и ги сложете да си легнат!

Жената се подчини. Когато се върна, тя затвори зад гърба си вратата на стаята. Върху лицето й се беше появил израз на нова надежда. Тя и мъжът й зачакаха мълчаливо и с голямо напрежение да чуят за какво беше дошъл непознатият посетител.

— Повтарям въпроса си дали ме познахте? Тя кимна. — Искахте да заложите тази маса и двете легла при Розенбаум, нали?

Кръвта нахлу в главата й и тя безмълвно погледна мъжа си.

— Защо питате? — с несигурен глас се обади Арнолд.

— Защото ви съчувствам.

— Но кой сте вие?

— Малко по-късно ще ви кажа. Но преди това имайте добрината да ми обясните защо не се обърнахте към други хора, а към този безсърдечен евреин?

— Не знам кой друг би могъл да ни помогне.

— Кое ви докара до нерадостното положение да оставяте имуществото си в заложна къща?

— Нуждата и мизерията.

— И защо изпаднахте в такава нужда? Мъжът се навъси.

— Не ми се сърдете, господине, — но въпросите ви стигат твърде далече!

— Не е така! Доверете ми се само! Нали вече ви казах, че искам да ви помогна! — Не ви вярвам. След като при всички приятели и познати съм ударил на камък, едва ли сред непознатите ми ще се намери някой, който да помогне. Впрочем именно мой познат ме докара до това плачевно положение.

— Как така?

— Предпочитам да мълча по този въпрос.

— Е, тогава аз ще го кажа. Вашият познат, чието име е Менерт, ви помоли да му станете гарант.

— Господине, откъде знаете? С никого не съм го споделял, а той има всички основания да си мълчи!

— Все едно е откъде го знам. Вие сте се поддал на неговите увещания да му направите услуга!

— За съжаление!

— И ето че сега Менерт ви е натопил. Въз основа на поетата гаранция се налага да плащате, а не сте в състояние. Притискат ви и очаквате неприятности от вашите началници, възможно е дори да изгубите и мястото си като надзирател в затвора, защото ще се опитат така да извъртят нещата, че да изглежда сякаш сте приели лекомислено да станете гарант, ще ви изкарат неблагонадежден и безсъвестен човек. Така ли е?

Жената се разплака.

— Господине — възкликна мъжът, — повторно ви питам, как сте успели да узнаете всичко?

— По-добре първо ми кажете дали виждате спасителен изход!

— Не! Освен… смъртта!

— Глупости! Ще избавите ли по този начин семейството си? Случайно научих за вашето отчайващо положение и реших да ви помогна, но искрено ви признавам, че намерението ми не е съвсем безкористно.

Помръкналото лице на мъжа се проясни. Очите му заблестяха:

— Боже мой, та аз ще направя всичко.

— Колко пари ви трябват?

— Точно сто марки.

— Нищо не ми струва да ви дам и няколкостотин, в случай че проявите готовност да ми направите една услуга. Не съществува опасност за живота ви, не е необходима смелост, а най-много само едно нещо — великодушие.

Човекът бързо вдигна очи.

— Великодушие ли? Не ви разбирам.

— Става въпрос за един затворник.

— В такъв случай за съжаление не мога да направя нищо за вас.

— Тогава и аз няма да ви помогна.

Непознатият си даде вид, че се кани да излезе от стаята.

— Почакайте! Какво искате от мен? — с мъка продума изпадналият в беда човек. — Може би ще трябва да предам вест или пък писмо, а?

— Не — усмихна се посетителят. — Нещо друго. При вас има един затворник, който е невинен. Само че това може да се докаже единствено с ваша помощ.

— Щом е така, навярно ще мога да изпълня исканата от вас услуга, без да правя компромиси със съвестта си, а?

— Да, ще можете. Тази нощ ще бъдете ли в затвора?

— Да, днес съм на служба.

— Тогава е лесно. Необходимо ми е само от полунощ до три часа да ми поверите един от вашите затворници. Направите ли го, ще ви платя триста марки!

— Господине, нямам право да пускам нито един затворник!

— А също и в случай, че със сигурност ще се върне?

— Едва ли е толкова глупав сам да се върне!

— Напротив, би постъпил много глупаво, ако не пожелае да се върне! Избяга ли, трябва да изчезне завинаги. Ще бъде обявен извън закона, всеки ще го преследва и ще остане виновен за престъплението, в което го обвиняват. А ако се върне, ще докажа невинността му и той ще излезе от затвора напълно оправдан.

— А какво ще прави през тези три часа? — предпазливо попита ключарят.

— Ще се срещне и ще поговори с един адвокат.

— Адвокатът може да го посети през деня в килията му.

— По-особените обстоятелства в случая не го разрешават.

— Кой е той?

— Борман, който по погрешка е заподозрян в извършването на взломна кражба.

— За Бога! — извика надзирателят. — Този опасен човек? Тогава съвсем нямам право да поема подобен риск!

— И въпреки всичко, можете да го направите, без да се тревожите. Ще се уверите, че имам честни намерения към вас. Но преди това ми кажете дали изобщо е възможно да доведете незабелязано до вратите на затвора някой от задържаните!

— До главната порта едва ли, но до задната врата — мисля, че да.

— Чудесно. Смятам ви за почтен човек, на когото мога да се доверя. Ето защо ви правя следното предложение: ще ви подаря триста марки, за да уредите задълженията си по поетата от вас гаранция. Освен това ви оставям още хиляда марки, за да сте сигурен, че в три часа сутринта затворникът ще е пред вратата, от която е излязъл.

— Хиляда марки? — възкликна жената.

— Хиляда марки? — повтори мъжът.

— Да. Аз самият ще доведа Борман обратно. И тогава ще ми върнете сумата. Той ще се прибере в килията си, бъдете сигурен! Каквото и да стане, никой не може да каже каквото и да било срещу вас. Залогът остава във ваша полза и ако се стигне чак дотам, ще имате възможност да си намерите друго препитание.

Жената хвърли на мъжа си окуражителен поглед. Той поклати глава и каза:

— Хиляда марки! Разбира се, това е страшно много, но за мен чистата съвест има по-висока стойност. Не продавам душевното си спокойствие.

По лицето на непознатия пробягна лека подигравателна усмивка.

— Нима вече не сте го продали? Не сте ли го прахосали заради някаква си приятелска услуга? Не забравяйте, че помощта ми зависи от това как ще ми се отплатите!

Ключарят погледна измъчено своя изкусител, който явно нямаше намерение да отстъпи.

— Изобщо да не бяхте идвали при мен! Вие не сте добър човек!

— Много ви моля, бъдете по-сдържан! — енергично възрази възрастният господин. — Нима искате да се отплатите за доброжелателството ми с обиди? Тогава ще си вървя…

— Останете! — припряно извика жената. После се обърна към мъжа си с думите: — Не бъди толкова груб! Бъди по-разумен! Опитай се да помогнеш на господина! Че той не иска от теб нищо незаконно. Само да оправдае един човек, който несправедливо е изпратен в затвора.

— Несправедливо ли? Не мога да го повярвам. Борман действително е престъпник.

— Но понастоящем изтърпява незаслужено наказание — намеси се непознатият посетител.

— Дори и така да е! Той е от бандата на Капитана и това е достатъчно!

Тези думи бяха силен коз срещу тайнствения непознат. Той обаче най-спокойно кимна и каза:

— Щом го знаете, тогава би трябвало още по-добре да размислите и да приемете предложението ми. Не на всеки Капитана предлага толкова изгодни условия като на вас.

Ключарят подскочи:

— Капитана? На мен ли?

— Разбира се. Чрез мен.

— Това… това май е нещо като заплаха, а? — заекна ключарят, а жена му разтреперана се оттегли в ъгъла на стаята.

— Приемете го както искате — кратко и сурово отвърна посетителят. — Решавайте! Съгласите ли се с предложението ми, незабавно ви подарявам сто марки, за да се отървете на първо време от грижите си за вашето поръчителство. А другите обещани двеста марки като обезщетение за преживяния страх дали Борман ще се върне или не, ще получите веднага щом ви го доведа обратно. После ще можете да приспаднете тази сума от онези хиляда марки, които още в полунощ ще ви оставя, ако доведете затворника при задната порта на „Бастилията“ и ми го предоставите за три часа. Гарантирам ви, че ще го върна. Иначе губя залога от хиляда марки. Струва ми се, че това е добра сделка. Но ако откажете, ще си навлечете неприятни последици. Моят поръчител Капитана има навик тежко да наказва всяко неподчинение — дори и със смърт.

При тези думи зловещият посетител напълно спечели играта. Ключарят се предаде. С треперещи ръце той взе банкнотата от сто марки, заеквайки, благодари за нея, обеща в уреченото време да доведе Борман до задната врата на затвора, и най-сетне взе една лампа, за да освети пътя на тайнствения посетител надолу по стълбите. После се върна при жена си, която го очакваше с изплашено и въпросително изражение на лицето. С тежка въздишка мъжът й се отпусна върху сандъка до масата:

— Дано Господ даде всичко да мине добре! Междувременно непознатият беше излязъл от къщата. Най-спокойно свали очилата и ги прибра в джоба си. После на ъгъла на следващата пресечка спря файтон и каза на кочияша да го откара до един отдалечен квартал на града. Там слезе от файтона и мина по няколко тесни улички, докато стигна до проточил се надалеч зид. След като се убеди, че никой не го наблюдава, извади джобното си ножче, пъхна острието му в цепнатината между два камъка, единият от които бе подвижен, и хоросанът от фугите около него беше отстранен.

Без особен труд човекът го извади. После бръкна в отвора, измъкна три железа с формата на длета и върна камъка на старото му място. После напъха железата в три равномерно пробити една над друга дупки, така че краищата им останаха да стърчат навън на около десетина сантиметра. Също толкова те се подаваха и откъм другата страна на зида и можеха да се използват за стъпала. По този начин сивобрадият лесно се покатери горе и също тъй лесно се спусна на земята отвъд зида. Катереше се ловко, сякаш бе на не повече от четирийсет години, а от осакатяването на левия му крак не бе останала и следа.

От другата страна на зида той се озова в занемарен и буренясал парк. Извади железата от зида, скри бастуна и шапката си в един храст, свали сивата си брада и смени сивата перука с червенокоса. После все между дърветата се промъкна до задната страна на една къща. Там се виждаше каменна външна стълба, а от двете й страни личаха прозорци на изба. Единият от тях бе лекичко притворен. Тайнственият непознат предпазливо го бутна, вмъкна се вътре, затвори го след себе си и се озова в тъмно помещение, което изглежда познаваше много добре, и веднага продължи да крачи нататък, без да чувства нужда от светлина.

Скоро стигна до няколко тесни стъпала, изкачи две от тях, свали резето от един капак на тавана и тихо го повдигна.

Отгоре нахлу светлина. Човекът извади маската от джоба и я постави на лицето си. После бавно продължи дач се изкачва. През капака се излизаше в обширно помещение, подобно на зала със сводест таван, и според изчисленията непознатият трябваше да се озове зад широк ораторски пулт.

Човекът с маската безшумно затвори отвора на пода зад себе си. Известно време остана скрит зад пулта. После рязко се изправи. Долу пред пулта бяха насядали около трийсетина маскирани души, но всичките бяха с гръб към него. Никой не разговаряше със съседа си. Цареше пълна тишина. Помещението се осветяваше оскъдно от висяща на тавана лампа.

Маскираният взе един приготвен на пулта звънец и звънна. Всички станаха, обърнаха се към загадъчния непознат, който като изникнал изпод земята се беше изправил зад пулта, поклониха се и отново насядаха, но този път с маскираните си лица към него.

По даден от тайнствения мъж знак един от тях се приближи и шепнешком му докладва нещо, след което пак шепнешком получи заповеди и напусна сводестото помещение. Така един подир друг се приближаваха-втория, третия… След получаването на указанията всеки незабавно излизаше навън. Накрая останаха неколцина, с които непознатият поведе разговор:

— Какво става с писаря Рихард Бертрам?

— Утре вечер ще ми донесе нотите.

— Но ти няма да му дадеш пари.

— Няма да съм вкъщи. Хазаинът ще получи нотите.

— Доволен съм от теб. Знаете какво ни предстои днес, нали?

— Да.

— Ключовете готови ли са?

— Да, ето ги.

Един от хората даде на Капитана няколко восъчни отпечатъка и ключове, за да ги разгледа.

— Ще станат — каза той, след като грижливо ги сравни. — Този път ще работим заедно с Борман.

Маскираните нищо не казаха, но учудено вдигнаха глави. Не очакваха да чуят, че с тях ще бъде другарят им, за когото мислеха, че е под строг надзор. Капитана отново се обърна към първия от тях, който изглежда му беше помощник.

— Имаш ли грим?

— Разбира се!

— Точно в дванайсет ще се срещнете при дърветата срещу затвора на предварителния арест. Двамата с Борман ще се присъединим и ти ще му направиш върху дясната буза голям синкаво-червен белег. След като си свършите работата, ще го доведете обратно. Той ще се върне в килията си. Но не забравяйте преди това да изтриете белега му!

Отново настъпи мълчание, предизвикано от безмълвното им смайване.

— Капитане, защо трябва да се връща в затвора? — попита неговият помощник.

— За да бъде оправдан. Старият евреин Соломон Розенбаум ще каже, че онзи, който е искал да му продаде часовниците, е имал на дясната си буза червено петно по рождение, но иначе много прилича на Борман. Розенбаум ще заяви, че едва сега си е спомнил за белега. Борман ще се покаже на днешната си жертва. Тя, жертвата, ще даде по-късно показания, и тъй като Борман ще е на сигурно място в „Бастилията“, всички ще се съгласят с версията, че той има двойник и е хвърлен вместо него в затвора съвсем невинен. Нашият адвокат ще си свърши добре работата.

— А как ще проведем удара, Капитане?

— Между дванайсет и един ще дойдете на въпросното място. Вземете тези ключове. С тях се отваря входната порта, вратата на преддверието, както и другите врати. Залавяте се на работа веднага щом светлините угаснат! Впрочем още вчера ви съобщих по-важните неща. Утре ще се срещнем пак тук. Можете да вървите!

Той направи знак с ръка и мъжете се отдалечиха.

Капитана остана сам в сводестото помещение. Откъм входа се разнесе тихо подвикване: — Всичко е наред! — след което вратата се затвори.

Капитана слезе от пулта и изгаси лампата. Възцари се пълна тишина и той се върна по същия път, по който беше дошъл — през парка, зида и оттам на улицата. При това не забрави още зад оградата на парка да се превърне в предишния достопочтен господин на шейсет години, както и да прибере служещите за стъпала железа в скривалището им.

4. ПО ПОРЪЧЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛЯ

Задните дворове на къщите на Васерщрасе граничеха с градините на домовете, намиращи се на друга улица, която като пълна противоположност на онзи квартал на мизерията бе обитавана от заможни хора.

Първият етаж на сградата, чиито двор граничеше с парцела на Васерщрасе номер 10, беше празнично и ярко осветен. Пред входа спираха шейна подир шейна, слизаха хора, загърнати в скъпи кожени палта. Вътре прислугата посрещаше гостите и ги отвеждаше в салона, за да ги поздрави господарката на дома, жената на полковник фон Тифенбах.

Нейният съпруг, полковникът, беше по-големият брат на ротмистър фон Тифенбах, паднал от ръката на убиеца. Двамата имаха единствено дете, осемнайсетгодишна дъщеря Хедвиг.

Гостите непринудено сядаха тук-там или пък се събираха на групички и бъбреха, разменяйки си новините на деня, докато изчакваха домакинята да даде знак за вечерята.

— А аз пък твърдя, че този зловещ Капитан се числи към кръговете на отбраното общество — казваше жената на съветника от апелативния съд.

— По какво съдите? — попита Нора фон Хелфенщайн, жената на онзи племенник Франц, чийто брак бяха нарекли „романтичен каприз“. Някогашната компаньонка на Улрике фон Хелфенщайн въпреки своите четирийсет години все още беше истинска красавица.

— Та това е много просто, скъпа — обади се жената на съдебния съветник. — Как би могъл иначе да има подробни сведения за имотното състояние на своите жертви? Капитана никога не си губи времето с дреболии. Впрочем и моят съпруг е на същото мнение.

— В такъв случай наистина няма какво да се възрази — язвително каза жената на банкера.

— Точната информация, която има този престъпник за всички възможни случки, както и за подробности от живота на хората, граничи направо със свръхестественото — продължи госпожа съветничката, без да обръща внимание на леката ирония. — Той сигурно има свои шпиони навсякъде.

— Вероятно дори и в полицията! — добави друга жена.

— Какви ги приказвате! — възмути се госпожа съдебната съветничка. — Нашата полиция е извън всяко подозрение!

— Във всеки случай изглежда, че той е изключителен човек — опита се четвърта жена да помири спорещите.

— Изключителен ли? — госпожа съдебната съветничка учудено вдигна вежди. — Струва ми се, че е твърде силно казано, скъпа! Не бива всеки човек, обгърнат от тайнственост, да бъде наричан „изключителен“, а пък за един разбойнически капитан — съвсем не подхожда!

— Все пак тайнствеността си има своя чар и е напълно възможно да обгърне човека в привлекателна светлина — опита се госпожа Нора да смени темата. — Сещам се за един друг тайнствен мъж, за онзи индиец, за когото говори целият град, макар че лично не го познават повече от десетина души.

— Имате предвид княза Ван Зом? — попита госпожа съветничката. — Тук наистина сте права. Само названието „индиец“ не е съвсем вярно. Доколкото се знае, той не е истински индиец, а е холандец, дълги години живял в колониите.

— Действително ли е толкова богат, както се приказва? Разправят, че къщата му криела какви ли не редки скъпоценности.

— Че кой може да каже? — вдигна рамене жената на съдебния съветник. — Никой от нашите кръгове не е прекрачвал неговия праг. Той пребивава в града вече над шест месеца, но нито е направил посещение, нито пък е канил гости.

— Намирам го твърде неучтиво от негова страна — намеси се по-млада жена в разговора. — Човек като него е задължен да се среща с хора и да отвори дома си за светското общество.

— А може би тъкмо днес той ще наруши своя уединен начин на живот — обърна се един господин от съседната група към дамите.

Всички погледи учудено се спряха на него.

— Как така? Какво искате да кажете?

— Полковник фон Тифенбах се е запознал с княза преди няколко дни.

— И е разговарял с него?

— Да. Той уверява, че князът бил много любезен събеседник. Накрая полковникът го поканил да му дойде днес на гости.

— Ето това се казва събитие! — възкликна Нора фон Хелфенщайн. — Но ако князът се появи тук, не може да избегне други запознанства. Ето защо си мисля, че няма да дойде.

В същия момент двукрилата врата се отвори и човекът в ливрея извика към салона:

— Негова светлост княз Ван Зом!

Всички погледи светкавично се обърнаха към входа.

Князът беше красив мъж на възраст не много над четирийсетте. Известно беше, че е дошъл от Индия, но лицето му нямаше онзи силен слънчев загар, а беше бяло, сякаш винаги е живял в Северна Европа. На лицето му се виждаха два белега. Единият минаваше през челото му над основата на носа, а другият започваше от дясното ухо и през бузата стигаше чак до мустаците му. Той носеше обичайното официално облекло. На единствения пръстен на дясната му ръка проблясваше диамант с изключително висока стойност.

Полковник фон Тифенбах се приближи, за да го посрещне и поздрави. След като княз Ван Зом се запозна със семейството, той се оттегли в една ниша с прозорец и така потъна в мислите си, че никой не посмя да го безпокои. Ала той само даваше вид, че е зает със своя вътрешен мир. В действителност внимателно наблюдаваше около себе си и нищо не можеше да му се изплъзне. Не му убягна и всеобщото внимание, с което бе обградена дъщерята на домакините. Тъкмо в този момент тя отстъпи пред настоятелното желание на всички, седна пред рояла и с плътния си алт изпълни кратка ария.

Възнаградиха я с бурни аплодисменти и княз Ван Зом призна, че са напълно заслужени. А Хедвиг скромно побърза да изчезне в съседното помещение. Ван Зом я последва.

Тя бе застанала до прозореца и гледаше в светлата снежна нощ, навън към двора, граничещ с градина, зад която високите къщи на Васерщрасе се издигаха като тъмни декори. Изведнъж тя долови стъпки зад гърба си. Обърна се и се озова лице в лице с Ван Зом.

— Обичам музиката, госпожице — простичко каза той. — Знам много песни, но не бях чувал досега изпълнената от вас песен. Можете ли да ми кажете от кого е?

— Текстът е от Алмансор.

— Алмансор?… Сигурно е псевдоним. Ами композиторът? Харесват ми тези обикновени мелодии, които по-силно завладяват сърцето от изкуственото композиторстване, изпълнено с какви ли не волности.

Тя леко се изчерви.

— Композиторът ли?… Ами той стои пред вас, ваша светлост.

— Какво? Правилно ли чух? Вие самата сте написали музиката към това стихотворение?

— Плах опит само!

Той хвана ръката й и целуна върховете на пръстите й.

— Тогава още повече се радвам, че преди да зная ви казах мнението си. Иначе бихте го възприели за ласкателство.

Откритият и сърдечен начин, по който господинът изразяваше чувствата си, я обърка.

— Колко жалко — ловко смени той темата на разговор, — че не познавам лично поета, вдъхновил вашата музикална композиция.

— Ето неговата книга, ваше сиятелство.

Тя взе от масичката томче, подвързано с марокен, подаде му го и князът го заразлиства.

— О, госпожице, колко добре стана, че ви е под ръка!… Кажи ми какво четеш, и аз ще ти кажа какъв си? — усмихна се той. — Оттам идва и любопитството ми.

Тя не отговори и търпеливо зачака да прочете някое стихотворение. Не след дълго князът затвори книгата и я върна на Хедвиг.

— Доколкото виждам, стиховете наистина са хубави. Този Алмансор има талант.

— Обичам го! — каза тя в естествен изблик.

— Него или стиховете му? — пошегува се князът.

— И него също. Как е възможно да отделяме поета от неговите произведения?

На прага се появи Нора фон Хелфенщайн. Ван Зом се поклони учтиво и се приближи до нея, за да й бъде представен. После се върна в салона и потърси домакинята.

До госпожа фон Тифенбах седеше Улрике фон Хелфенщайн. Тя имаше сериозен вид и бе облечена в черно, сякаш още носеше траур заради своите баща и брат.

Макар че от дните на ужасните събития в Боровата клисура и в замъка Хелфенщайн бяха изминали близо двайсет години, тя почти не се беше състарила. Явно беше от онези жени, които успешно устояват на времето до дълбока старост. Със своите трийсет и осем години тя лесно минаваше за двайсет и осем годишна. Само дето върху по младежки свежото й лице бе легнала сянката на лека меланхолия.

Госпожа фон Тифенбах й представи княз Ван Зом. Приближиха се и други хора и скоро се завърза оживен разговор, който продължи и след като насядаха на масата, за да вечерят. Приказваха за Ориента и за онази тайнствена страна на Изтока, наречена Индия. Князът вземаше участие в разговора и всички с голямо внимание слушаха неговите живописни описания.

Така Ван Зом бе въведен в светското общество на града. Само че в този първи път той посвети на новия си кръг познати твърде кратко време. Малко след като вечерята приключи, князът напусна дома на полковник фон Тифенбах. Отказа се да вземе шейна и тръгна бавно из гъстата плетеница на малките улички. Насочи се към района, където се намираше къщата на Улрике фон Хелфенщайн. Пред все още незаключената врата на една нова сграда князът се спря и постоя малко, наострил слух, докато отвътре се дочу едно полувисоко „пссст!“ — Кой е там? — попита.

— Шлосерът.

Светкавично князът се озова във входа.

— Съвещанието приключи ли?

— Отдавна.

— Промениха ли нещо в плана от вчера?

— Да.

— Какво?

— В нападението ще участва още един човек.

— Добре. Дадохте ли ключовете на Капитана?

— Да. Вашите са в мен.

Човекът подаде на Ван Зом връзка ключове. После попита:

— Какво решихте, господине? Всички ли, които попаднат в ръцете ви, ще бъдат задържани и предадени на властите?

— Капитана ще участва ли лично?

— Не.

— Имам ви доверие и вече ви казах, че преди всичко искам да разбера кой е този Капитан.

— Никой от нас не знае.

— Вярвам ви. Струва ми се, че ще постигна по-бързо целта си, ако не се държа враждебно към хората му. Дали ще задържа някой от тях или не, зависи единствено от поведението им. Как е узнал Капитана, че най-новата му жертва разполага с толкова много пари?

— Нямам представа.

— А кой ще получи плячката?

— Половината Капитана, другата половина — ние.

— Какви указания имате относно госпожица фон Хелфенщайн?

— Няма да й се случи нищо лошо, тя ни е необходима като свидетел.

— И как ще стане това?

— Ще направим така, че да види един от нас. Когато я разпитват, ще каже, че го познава.

— Хмм — замислено промърмори Ван Зом. — Става дума за алиби. Днес ли определихте човека, който ще участва в провеждането на удара?

— Да.

— И кой е той?

— В името на неговата безопасност няма да го издам.

— Значи госпожицата ще трябва да види този човек, за да може по-късно да даде показания, че е бил между нападателите? Объркана работа… А къде ще се съберете?

— При дърветата недалеч от „Бастилията“, затвора на предварителния арест.

— Там ли ще се присъедини към вас новият човек, за когото споменахте?

— Не мога да ви дам сведения по този въпрос.

— Кога започвате?

— Събираме се между дванайсет и един, но започваме, когато в къщата угаснат всички светлини.

— Сега е единайсет. Ще изгубите вашата част от днешната плячка. Елате утре преди обяд, преоблечен, на известното ви място! Ще получите обезщетение. Имате ли да ми казвате друго?

— Не.

— И все пак — не може ли да ми дадете по-подробни сведения за Капитана?

— И да исках, не бих могъл. Лицето му е винаги маскирано. Не знаем дори дали е с брада, или не.

— Добре, за днес друго няма.

Ван Зом излезе на улицата и спокойно и бавно продължи по пътя си. Разполагаше с достатъчно време. Капитана нямаше да предприеме нищо преди Улрике фон Хелфенщайн да се върне у дома си, защото, както беше издал шлосерът, присъствието й бе необходимо, за да може по-късно да даде желаните свидетелски показания.

Точно срещу жилището на Улрике князът се шмугна в сводестата арка на един открит вход за коли. В мрака пред него изникна човек.

— Случило ли се е нещо, Фридрих? — попита го Ван Зом.

— Нищо, милостиви господарю!

— Носиш ли моята „лахиялаки“?

Лахиялаки е арабска дума и означава „боя за брада“. Но индийските фокусници и магьосници наричат с нея оцветители и гримове, с чиято помощ са в състояние за броени секунди да променят външността си до неузнаваемост.

Слугата му подаде калъф, който много приличаше на портфейл. Ван Зом го пъхна в джоба си.

— Химическия фенер!

— Ето го! Къде да чакам?

— Можеш да си вървиш. Днес нямам повече нужда от теб. Лека нощ!

Оттук нататък на Ван Зом му предстоеше да се въоръжи с търпение. От близката църква удари единайсет и половина, а скоро след това дванайсет без четвърт и накрая полунощ. Когато заглъхна и последният удар, една шейна се появи и спря пред входа. От нея слезе жена и влезе в къщата, а шейната продължи. Улрике се беше върнала от посещението си при полковник фон Тифенбах.

За Ван Зом настъпи времето за действие. Той изчака още пет минути, после извади ключовете, дадени му от „шлосера“, пипнешком избра един, който би могъл да пасне в ключалката и предпазливо се опита да отключи. И успя — врата се отвори безшумно.

Той влезе вътре и заключи след себе си. Извади химическия фенер, малко шишенце от кристално стъкло, напълнено със смес от фосфор и растително масло. Извадена на въздух, под въздействието на кислорода тази смес излъчва светлина със силата на малко газениче. С нейна помощ човекът намери стълбите. Горе на една врата прочете: Улрике фон Хелфенщайн. Опита да отвори с един от подбраните ключове и успя без никакъв шум.

Улрике фон Хелфенщайн още не беше легнала да спи. Колебаеше се дали да извика момичето, което й помагаше да се съблича, и известно време остана така, мечтателно припомняйки си преживяното през изминалата вечер. Мислеше за загадъчния непознат, княза Ван Зом, с когото бе разменила само няколко думи и който въпреки това й беше направил впечатление… Едно необикновено приятно впечатление, за чиято причина тя не намираше конкретно обяснение.

В момента, когато прекъсна мечтанията си и се изправи, за да позвъни на момичето, на вратата тихо се почука.

— Влез! — извика тя.

Улрике беше сигурна, че това е камериерката. Но когато вратата се отвори, тя видя човека, за когото току-що си беше мислила — княз Ван Зом. Улрике отстъпи няколко крачки назад.

Мъжът бавно затвори вратата зад гърба си и предупредително доближи показалеца на лявата си ръка до устните си. Въпросителни ят поглед на Улрике, в който се четеше боязън, не падаше от лицето му. Тогава той се усмихна и каза:

— Не викайте! Не се плашете! Не съм крадец, не съм злодей, макар че неканен нахълтах при вас в полунощ. Идвам като приятел, искам да ви предупредя и да ви помогна. Изработени са подправени ключове за всички врати на вашето жилище, за да…

— Подправени ключове! — възкликна Улрике, посъвзела се от вцепенението, в което бе изпаднала. — Да не би някой да е решил да влиза тук с взлом?

— Съществува такъв план. Узнали са, че разполагате в дома си със значителна парична сума.

— За кого говорите! Кой иска да ме ограби?

— Капитана, който разполага със свои шпиони във всички обществени кръгове.

Тя уплашено притисна ръце към гърдите си.

— Капитана ли?

— Да. Неговите хора са вече долу пред къщата. Чакат само да изгасите светлината.

Зави й се свят. Тя се олюля и се отпусна в крайчеца на канапето. Ван Зом придърпа един стол и седна.

— Няма защо да се страхувате. Докато светлината е запалена, никой от обесниците няма да прекрачи прага на къщата ви.

Улрике помоли за глътка вода.

Ван Зом посегна към чашата и гарафата, поставени в ъгъла на масичката, наля вода и й даде да пие. Видимо ободрена, Улрике вдигна глава и каза:

— Благодаря ви, ваша светлост. А сега ми разкажете всички подробности! Как попаднахте тук?

— Да предположим, че имам шперц, който отваря всички врати!

— Защо не ме предупредихте още докато бяхме в дома на Тифенбах?

— За да не се тревожите ненужно. Освен това исках да разговарям с вас на спокойствие. Щяхте да се изплашите, а това щеше да направи впечатление. Нямам намерение да давам поводи за подозрение, че сте предупредена за нападението.

— Значи злото не може да се предотврати, така ли?

— Може.

— Тогава сигурно сте изпратили човек да отиде в полицията?

— Не.

— Боже мой, та нали това е първата работа!

— Само ако човек иска да прогони крадците, но аз нямам подобно намерение. Моят план предвижда бандитите спокойно да влязат в къщата, а може би да стигнат и до спалнята… Улрике се сепна.

— Боже мой! Но защо? — възкликна тя, обхваната от подозрение.

— Веднага ли трябва да ви го обясня? Или мога да изчакам докато цялата работа приключи?

— Господине — каза Улрике бавно и резервирано, — наистина ви имам доверие, ала вашето нахлуване тук при мен… е тъй загадъчно, че… че…

— Добре тогава! — усмихна се той. — Ще трябва да се легитимирам. С тези думи князът извади от джоба си полицейска значка, дадена му от съответните власти след пристигането му в Германия, когато се представи и обясни целта на пребиваването си в Европа. После продължи:

— Както виждате, госпожице, аз действам със съгласието на полицията, макар и изцяло по собствена инициатива и по лична преценка. А сега ще ви назова едно име, което може би ще ви накара безрезервно да ми се доверите.

— Едно име ли? И кое е то?

— Герхард Бург.

Нервното напрежение я бе накарало да стои полуизправена на мястото си, ала при произнасянето на това име, Улрике се отпусна назад върху възглавниците на канапето. Гъста руменина покри лицето и шията й.

— Герхард… Бург! — повтори тя. — Боже мой! Познавате ли го? Още ли е жив? Или е мъртъв? Говорете!

— Срещнах го в Индия… там станахме приятели.

— Приятели? Значи е жив?

— Да. Той е… управител на моите имения.

Тази вест преобрази Улрике фон Хелфенщайн като с магическа пръчица.

— Каква новина! Колко се радвам! — възкликна тя. После смирено сключи ръце сякаш за молитва. Изглежда напълно бе забравила дебнещата я опасност.

— Герхард Бург!… Почти двайсет години не бях чувала нищо за него! Дали си спомня за мен?

— Често.

— Наистина ли? Разказа ли ви по каква причина му се наложи да напусне родината си? И какви подозрения хранех отначало към него?

— Всичко ми разказа. Това е хвърлило мрачна сянка върху целия му живот.

— Скоро след това се разкаях, но когато разбрах колко несправедлива съм била към него, вече беше твърде късно. Осъдиха го, а после… после повече не го видях… А днес… сега ми казвате: той е жив! Ами говорете де! Как живее? Щастлив ли е? Успя ли да превъзмогне миналото? Той… той… женен ли е?

— Да — отвърна Ван Зом.

Улрике трепна. По лицето й плъзна бледност, но успя да се овладее.

— Има ли деца?

— Да, четири мили деца, две момичета и две момчета.

— Каква е… неговата жена?

— Холандка.

— Аз… аз… много се радвам на неговото щастие… че как бих могла иначе! Щом действително е щастлив.

— О, убеден съм, че в момента е много щастлив.

— Как се срещнахте с него? Ван Зом вдигна вежди.

— Госпожице, позволете ми да ви напомня, че долу пред вашата къща стоят хора и само чакат да им се даде знак, за да нахълтат тук. С това има исках само да се легитимирам. Постигнах ли целта си?

— Напълно. Изцяло ви се доверявам!

— Тогава ви моля да не вземате никакви защитни мерки, а да се преструвате, че най-спокойно си лягате да спите. Преди това само ми покажете разположението на всички помещения! До тази стая стигнах през някакво преддверие и вестибюл. Накъде води вратата вляво?

— Към стаята на камериерката.

— А после?

— След това се стига до моята спалня.

— А нататък?

— Нататък няма нищо. Спалнята ми е ъглово помещение.

— И двете спални ли имат врати към коридора?

— Само стаята на камериерката.

— Тогава затворете нейната врата отвътре с резето!

— О, елате вие! Ще трябва сам да го направите! Камериерката ми още не е легнала.

Момичето много се учуди, когато видя господарката си да развежда из жилището си в среднощен час съвършено чужд човек. Без много заобикалки и съвсем накратко Улрике й обясни всичко.

— Берта, тази нощ няма да се спи! Господинът току-що ми съобщи, че у нас с взлом ще нахлуят крадци.

Камериерката ужасено подскочи.

— Боже Господи!… Взлом?… У нас?

— Да, но положението не е чак толкова страшно. Този господин ще ни закриля.

Междувременно Ван Зом се убеди, че в това помещение е невъзможно да се проникне, когато вратата е затворена с резето.

— Моля ви — обърна се той към Улрике, — да отидем отново във вашата всекидневна! Колко души живеят в къщата?

— Заедно с камериерката шестима.

— Тогава момичето да съобщи на останалите, че трябва здраво да се заключат, за да не се излагат на опасност.

Улрике даде нареждане, Берта бързо се отдалечи.

— А какво да правя самата аз? — попита Улрике.

— Ще останете в стаята на камериерката, чиято врата ще подлостим с резето. Аз ще посрещна крадците във всекидневната.

— Не бива, ваша светлост. Излагате се на голяма опасност!

— Не се тревожете! Зная как да се разправям с подобни хора.

— Въпреки това! — енергично се възпротиви Улрике. — Изобщо не разбирам защо искате бандитите да ви поставят в опасно положение. Защо е всичко това?

— Искам да разоблича Капитана, който стои зад посегателството срещу вас, или по-скоро срещу вашата собственост.

— Да разобличите Капитана?

Улрике помисли малко, после вдигна глава и продължи:

— Тогава навярно сте детектив и работите съвместно с тайната полиция, нали ваша светлост?

Ван Зом се усмихна по своя особен начин.

— Не. Както вече споменах преди малко, преследвайки Капитана, аз действам сам за себе си и по-точно казано, действам от името и в полза на нашия общ приятел Герхард Бург.

Повторното споменаване на това име бе достатъчно, за да накара Улрике отново да наостри слух.

— Герхард Бург ли? — попита тя. — Че какво общо има той с тази работа?

— Ще ви загатна само. В момента нямаме време за по-продължителни обяснения. Знаете, че на времето Герхард Бург беше осъден като най-долен престъпник. Знаете, че вината за злодеянията, които му бяха приписани, все още тегне върху него. Ала Бург ме увери, че е невинен, и че не е извършил онова, в което са го обвинили на времето, а го обвиняват и до ден днешен. Самият аз опознах Бург като благонадежден и искрен човек, като истински мъж на честта, така че нямам никаква причина да се съмнявам в неговите уверения и…

— Ваша светлост… аз… аз ви благодаря!

В очите на Ван Зом се появи особена светлина. Явно той се зарадва на благодарствените думи, изречени от Улрике, макар че видимо не им обърна внимание и продължи:

— Затова смятам за свой човешки дълг да направя всичко, което е по силите ми, за да очистя името на Герхард Бург от позора, с който е покрито. За тази цел дойдох да се запозная с положението на нещата, проследих всички възможни дири и стигнах до заключението, че тук има хора, които много добре знаят, че Бург е невинен. Но си мълчат. И както силно подозирам — сега идва най-важното — тези хора до един са членове на бандата на Капитана или негови съюзници.

— О, вече схващам, колкото и тъмна да изглежда цялата история на пръв поглед! Продължавайте, ваша светлост!

— Не остана кой знае колко за казване. Целта на моите думи бе само да ви обясня защо преследвам Капитана, защо сега искам да се видя с хората му, които се канят да ви направят посещение. Разбрахте ме и се надявам, че сте моя съюзничка.

— С удоволствие ще направя всичко каквото пожелаете.

— Тогава моля! Заключете се в стаята заедно с камериерката. Нищо друго. Останалото е моя работа.

Ван Зом приготви двата си револвера.

— И как ще постъпите с крадците? — попита Улрике.

— Зависи от самите тях. Моля ви, не бива да губим повече време! След изпълненото поръчение камериерката се върна и Улрике се заключи заедно с нея, като повторно закле своя спасител да се пази. Ван Зом извади подобната на портфейл плоска кутия, която получи от слугата си. Върху нея със златни арабски букви бе изписана думата „лахиялаки“. Отвори я. Надиплиха се малки пребрадки с различни предмети и течности. Князът пристъпи към огледалото. С бързо движение на малката четчица белезите му изчезнаха. После прекара по лицето си късче памук и незабавно то придоби по-тъмен тен. С друго памуче натри косата и брадата си, придавайки им сив цвят. Към всичко това прибави очила с дебела рогова рамка и… от огледалото го гледаше мъж на около шейсет години.

Огънят в камината беше угаснал. Ван Зом остави една свещ на камината, силно намали пламъка на лампата със светилен газ и затвори вратата. В помещението стана почти тъмно.

Камината заемаше голяма част от стаята. Ван Зом придърпа един стол и се скри зад нея. Така не можеха да го видят и освен това оттам беше лесно да засилва пламъка на лампата.

Спокойно зачака развитието на събитията. Изминаха десет… двадесет минути, половин час и ето че най-после князът долови тихо скърцане.

Бандитите идваха.

Той чу предпазливите опити на взломаджиите да отключат вратата.

— Отворено е! — прошепна някакъв глас.

— Накъде води тази врата?

— Към всекидневната.

— Апо-нататък?

— Първо към стаята на камериерката, а после се стига до стаята на господарката. Капитана така ни каза. Сигурно е идвал тук.

— Напред! Светни, за да видим дали наоколо е чисто!

Лъчът на маскировъчен фенер се плъзна по стените и пода на стаята.

— Няма никой!

— Тогава да отворим следващата врата!

Човекът, който изговори тези думи, беше недодялан, едър и як тип. При краткото проблясване на светлината от фенера Ван Зом успя да види лицето и фигурата му.

„Мътните го взели“! помисли си той. „Великанът Борман! Но нали той е затворен в «Бастилията» Значи са го измъкнали, а онова измислено алиби се отнася за него! Но какъв е този белег на бузата му?“ В ключалката издрънка ключ. Сега вече и двете жени щяха да усетят, че престъпниците са тук и са се заловили за работа.

— По дяволите! — измърмори човекът, който човъркаше в бравата.

— Какво, ключът не става ли?

— Моите ключове винаги стават, но вратата е залостена отвътре с резе!

— Проклятие! — изруга Борман. — Тогава ше я разбия с ритник. Той разбута другите настрани и вдигна крак.

— Какви непредпазливи хора! С вратата са свързани самострелни устройства — разнесе се в този миг глас зад тях.

Изплашените крадци се извърнаха назад.

Осветен от лампата, чиято светлина отново беше засилил, в дъното се беше изправил Ван Зом с револвер във всяка ръка.

— Дяволска история! — изрева великанът и се приведе, за да се хвърли към гърлото на неочаквания противник.

Но не осъществи своя скок.

— Назад! — с гръмовен глас му викна Ван Зом. — Назад, ако ти е мил животът!

Тези думи бяха изречени с такъв тон, че и другарите на Борман не посмяха да се помръднат.

— Който направи съмнително движение, ще получи куршум! Планът ви се провали. Виждате, че съм осведомен за посещението ви и съм взел предохранителни мерки!

Борман извади ножа си.

— Мерзавецо, мен няма да ме заловиш!

— Преди да вдигнеш ножа си, ще бъдеш вече мъртъв, Борман! — заплаши го князът и насочи дулото между очите на противника си.

— Мътните го взели! Тоя ме познава!

— Всичките ви познавам, момчета! Сядайте ей там на онези столове! Ако сте разумни, ще си отидете здрави и читави!

Те явно се колебаеха.

— Едно… две… т…!

Изригвайки проклятия, те се натръшкаха на тапицираните с коприна столове така, че краката и облегалките им изпращяха.

— Браво — похвали ги Ван Зом.

— Затваряй си плювалника! — изруга Борман. — Ето седнахме… и какво по-нататък?

— Най-напред искам да разберете, че плановете ви са ми известни. Нека Борман ми отговаря! Дойдохте тук, за да извършите кражба с взлом, нали?

— Тъп въпрос! — язвително се подигра Борман. — И слепец ще го види!

— Да отмъкнете парите, които, както сте научили, в момента госпожица фон Хелфенщайн държи тук.

— Ще изпотроша кокалите на онзи гад, който ни е изпортил!

— Дръж се прилично, Борман! Тук в тези пушкала имам дванайсет оловни късчета… нищо няма да ми струва да ти забия едно от тях между ребрата!

— Само дяволът може да е спокоен при подобно предателство! Ако спипам този мерзавец…

— Мълчи! Нима непременно трябва да е предателство, Борман? Ще ти кажа друго — вашият Капитан за нищо не го бива! Въобразявате си, че знаел всичко… е добре, щом като знае всичко, защо тогава допусна да влезете в този капан, а? Натисна ли спусъците, всички до един сте загубени. И къде е вашият Капитан? Сврял се е някъде и си живее живота от плячката, която му поднасяте наготово, като рискувате и здравето, и живота си! Мислите се за истински мъже? Страхливци сте, страхливци, които треперят пред черната маска на някакъв си непознат!

Откъм столовете се разнесе ядно ръмжене и мърморене.

— Ще ви го докажа, момчета. Сега здравата сте загазили. А защо самият той не е тук? Защото винаги стои по-надалеч от опасните неща и ги оставя на вас да ги вършите! Но защо правите всичко това? Просто ви заповядва като на покорни роби. Или както се подсвирва на някое псе!

Откъм столовете отново се разнесе недоволното мърморене и ръмжене.

— Да, ръмжете колкото си искате! Но това е истината. И когато докопате нещо, кой взема лъвския пай, макар че не си е помръднал и малкото пръстче? Вашият Капитан! Пфу, по дяволите, ако бях на мястото ви, щях да си умра от срам да пълня гушата на този страхливец!

Борман издаде напред долната си челюст и троснато каза:

— Стига си дрънкал! По-добре махни този пищов, дето си го заврял под носа ми, и ни обясни най-сетне какво искаш от нас! Ако мислиш, че ще седим тук само да слушаме твоето конско евангелие…

— Не — непринудено се засмя Ван Зом. — Целта ми е друга. Искам да ви направя предложение и ако го приемете, ще ви оставя да си отидете здрави и читави, както сте дошли. Освен това никой няма да научи за тази история.

— Тогава побързайте, господине! — каза Борман с по-учтив тон. — Един такъв револвер може сам да гръмне. Хич не е удоволствие цял четвърт час да седиш пред заредената му цев!

— Добре. И тъй, слушайте! Ако продължавате този начин на живот, един ден всички ще свършите под секирата на палача. Ще ви дам възможност да станете почтени хора. Защо ви трябва да си рискувате главите заради някакъв си страхливец, когото дори не познавате?

— Ако престанем да му се подчиняваме, той ще ни унищожи! — обади се друг.

— Ами! Я не го вярвайте! Така мислят само слуги, но не и истински мъже! Не, момчета, кажете му на вашия Капитан, че ще го смажа като червей, ако само още един-единствен път дръзне да вдигне ръка срещу този дом или срещу неговата собственичка! За днес ще му се размине, но втория път с него ще е свършено, както и с всеки друг на негова страна! Това е, което исках да ви кажа. Сега си вървете, спестявам на всекиго от вас по няколко години строг тъмничен затвор… ако не и нещо по-лошо. Не го забравяйте и се съобразявайте с предупреждението ми! Изчезвайте! Но един по един и тихичко един подир друг.

Никой от мъжете не пророни дума, великанът се надигна и рече:

— Да ме вземат дяволите, ама на тоз’ човек не мога да не му дам право. Хайде, тръгвайте преди да се е започнал някой нов танц!… В таз’ проклета къща кракът ми повече няма да стъпи!

В индианска нишка, както им беше наредил Ван Зом, бандитите се измъкнаха през вратата. После князът извади своята плоска кутия и след минута-две пак си върна предишния вид. След това взе свещта от камината, запали я и предпазливо ги последва. Чу как отключиха и заключиха пътната врата и разбра, че опасността е отминала.

Когато се върна във всекидневната, видя, че Улрике бе отворила вратата и се оглеждаше.

— Наистина ли си отидоха?

— Да — отвърна Ван Зом. — Чухте ли разговора ни?

— Чух всяка дума! Господи, Боже мой, каква опасност само е била надвиснала над главата ми! За спасението си трябва да благодаря единствено на вас!

Тя протегна ръце към него, а той ги пое и сърдечно ги стисна.

— Не беше чак толкова опасно, колкото изглеждаше.

— Искате само да ме успокоите. Мисля, че още при първото невнимание от ваша страна, щяха да ви убият. И после? Какво щеше да стане с нас? Защо пуснахте тези опасни хора да си отидат?

— Преследвам особена цел, но ще ви обясня по-късно. Мога ли да изкажа една молба?

— За вас ще направя всичко, което е във възможностите ми.

— Чухте какво обещах на взломаджиите. Ще ми помогнете ли да удържа дадената дума?

— Ще мълча, щом това е желанието ви.

— А камериерката и другите хора в къщата?

— Ще направя каквото мога.

— В такъв случай съм доволен и навярно ще ми разрешите вече да си тръгна, нали?

Улрике се изплаши.

— Искате да ме оставите сама? — попита тя. — Наложително ли е?

— Не е наложително, но е желателно. Първо ми се иска да видя какво ще предприемат онези типове, второ, вие сте извън всякаква опасност и трето, не бива повече да ви досаждам.

— Едва ли ще успеете да ги проследите — възрази Улрике, — защото навярно отдавна са изчезнали. А що се отнася до мен, то аз цялата треперя от уплаха и напрежение. Не бих могла да заспя. Моля ви, останете още малко!

— Щом това е волята ви!

— Това е само моя сърдечна молба! Позволете ми да се отдалеча за няколко минути!

Тя бързо излезе, но скоро се върна заедно с камериерката, която поднесе вино, сладкиши и плодове.

Улрике напълни чашите.

— Знаете ли защо ви задържах? — подхвана разговора тя. — Малко от страх, че не е изключено бандата отново да се върне, но всъщност повече от любопитство. Иска ми се да ми разкажете още нещичко за Герхард Бург. Вие сте се заели да възстановите неговата чест и може би ме осъждате, загдето отначало бях сред тези, които вярваха във вината му. Но ви уверявам, че се усъмних в Герхард Бург само при първоначалното си объркване, смазана от огромната тежест на онези ужасни събития! Та аз изобщо не бях в състояние да мисля самостоятелно! Но веднага щом се поуспокоих, разбрах колко много съм се провинила пред него. И до ден днешен ме измъчва упрекът, че макар и само в първите няколко седмици съм се съмнявала в неговата почтеност.

— Сигурно той не е толкова злопаметен, че още да ви се сърди — рече Ван Зом.

— Едва ли моето мнение го е интересувало чак толкова много.

— Защо? Какво искате да кажете?

— Е, ами аз му бях твърде безразлична, за да може да се чувства кой знае колко потиснат и огорчен от моето становище.

— Защо стигнахте до такова заключение, госпожице?

— Защото ме е забравил!

— Забравил ви е? Никога!

Тези въпроси и отговори бързо последваха един подир друг, без паузи и вероятно под влияние на вълнението, завладяло Улрике в резултат на среднощното приключение.

— И все пак ме е забравил — повтори тя разпалено. — Иначе не би се оженил за друга, за някаква хо…

Улрике внезапно млъкна и след кратка пауза дълбоко смутена продължи:

— Моля, извинете ме! Винаги когато си припомня онези злощастни времена, ме обзема силно вълнение!

Ван Зом хвана ръката й, поставена върху покривката на масата до чашата с вино.

— Позволявате ли ми да говоря като ваш приятел? Вие сте го… обичали много, нали?

Улрике сведе поглед и се изчерви, но нищо не каза.

— Несъзнателно сте таили тази любов в сърцето си и едва по-късно сте осъзнали вашето силно влечение.

— Изглежда е било така — промълви тя. — Дълги години останах в плен на тези чувства…

— И затова житейският ви път е останал самотен?

Тя бе освободила ръката си от неговите пръсти и държеше ръцете си сключени като за молитва. По миглите й заблестяха сълзи. Гледаше втренчено пред себе си, без да вижда. А когато заговори, сякаш приказваше сама на себе си и напълно забравила присъствието на непознатия.

— Да, през всичките тези дълги години бях самотна и самотна ще остана. Но така е справедливо. Не се оплаквам. Нека той бъде щастлив, аз ще се примиря със съдбата си.

После в стаята настъпи тишина. Ван Зом я наруши, връщайки се на последните думи на Улрике.

— Ще се примирите ли? Защо? Та вие нямате вина за злата участ на Герхард Бург!

— Наистина ли нямам? — дойде в отговор. — Можете да го кажете, защото е невъзможно да се вживеете в душевното състояние на човек, който е причинил непоправима несправедливост на друг. Вярно, на времето осигурих един способен адвокат като защитник на моя приятел от детинство, върху когото бе паднало толкова тежко подозрение. Освен това наредих да наемат изпечен и хитър детектив, за да събере доказателства за невинността на Бург. Но резултатите доказаха само колко напразни са били усилията ми. Накрая трябваше да се явя самата аз пред съдията, за да свидетелствам с пламенни думи за невинността на обвиняемия… Това, точно това не направих. Бях…

Улрике не можа да продължи. Ван Зом я прекъсна:

— Щадете се! Не се самообвинявайте! Така ще извършите само нова неправда. Не забравяйте колко млада сте била тогава, млада и съвсем неподготвена за трудните битки със суровия живот! Освен това не забравяйте, че всичко е говорело срещу Герхард Бург! Струва ми се и вие е нямало да успеете да промените мнението на съдиите. Сега обаче съществуват по-добри изгледи за успех. Вече съм извършил доста подготвителна работа за спасяването на неговата чест и съм съвсем близо до целта си да събера конкретни доказателства за невинността на Бург. Помогнете ли ми сега, десетократно ще поправите всичко, което на времето сте сбъркали или сте пропуснали да направите.

Погледът на Улрике фон Хелфенщайн не се отделяше от устните на княза. В очите й се появиха искри на надежда. Но съвсем скоро угаснаха и тя попита нерешително:

— Десетократно да поправя всичко? Казвате го ей така. Аз съм на друго мнение. Знам, че едно нещо никога няма да мога да постигна.

— И какво е то?

— Да залича горчивината, която Герхард Бург болезнено изпитва всеки път когато си припомни, че и аз се бях отказала от него.

Ван Зом поклати глава със сериозно изражение.

— Имате грешна представа за него. Той не ви се сърди.

— Защото ме е забравил!

— Не — каза Ван Зом тихо, сякаш да придаде на думите си още по-голяма настойчивост. — Не, той не ви е забравил. Мога да го докажа. Даже ми е дал такова поръчение.

Тя го зяпна невярващо.

— Да докажете?… Поръчение ли? — каза със заекване.

Ван Зом извади от портфейла си плик и й го подаде. Вътре имаше… снимка на Герхард Бург в холандско-индийска офицерска униформа.

— Герхард! — възкликна Улрике. — Герхард!

Тя забрави всичко около себе си. Засмя се, после заплака. Стана от мястото си и, дълбоко развълнувана, започна да се разхожда на-горе-надолу из стаята. — Герхард! — шепнеше тя. — Герхард… любими!

Потънала в размисли, Улрике продължи да крачи насам-натам, после изведнъж спря, безсилно се отпусна на стола и скри длани в обляното си в сълзи лице.

Ван Зом не помръдваше. Той деликатно чакаше да премине избликът на болка и не смущаваше с присъствието си. Внезапно Улрике вдигна глава и го погледна в очите.

— Ако не се беше оженил за холандката… да, още днес бих отишла при него, за да му кажа колко много го обичам! Но това е невъзможно. Само едно нещо мога и искам да направя — да очистя от позора спомена за него. Герхард беше невинен и ще помогна да докажем невинността му!

— Наистина ли имате такова намерение?

— Да! — решително отвърна тя. — Болката по него ме беше заше-метила. Предполагах дори, че отдавна вече не е между живите. Но сега се опомних и… добре знам дълга си!

— Искате ли да станете мой съюзник?

— Да.

— Добре. Тогава ще ви посветя в положението на нещата. Как мислите, каква причина ме накара да напусна Индия и, купувайки имот, да се заселя тук?

— Да се запознаете с предимствата на западния свят. Той се усмихна.

— Не, не съм чак толкова любопитен. Ръководех се от други цели. Герхард Бург е мой приятел. Той копнее да се завърне в родината си, а все още не може. Ето защо тръгнах на път, за да вадя на бял свят свидетелства за неговата невинност, каквото и да ми струва това. Богат съм и съм напълно в състояние да направя необходимата жертва.

С блеснали очи Улрике попиваше всяка дума, излязла от устата му, а накрая му подаде двете си ръце.

— Щом е така, о, тогава нека станем съюзници! Ван Зом сърдечно й стисна ръцете.

— С радост приемам вашето приятелство. Но ви предупреждавам да не храните прекалено големи надежди за бърз и лесен успех. Имате ли понятие какво значи да търсиш и да откриваш следи, които почти са заличени… следи отпреди двайсет години?

— Мога да си представя.

— Ако искаме да докажем невинността на нашия общ приятел, това означава да открием истинския престъпник. Имате ли някакво предположение къде да го търсим?

— Предположение ли? Имам! Герхард смяташе всичко за акт на отмъщение от страна на контрабандистите, на чиято дейност беше сложил край.

— Никой друг ли не подозирате?

— Не.

— Така и очаквах — кимна Ван Зом. — Но се заблуждавате, също както и Бург се е лъгал през цялото време. Контрабандистите се изключват като извършители.

Уприке го погледа изненадано.

— Как можете да го твърдите с такава сигурност?

— Мога, чуйте моите основания. В града всички хора вярват, че тайнственият княз Ван Зом е дошъл тук едва от шест месеца. Но на вас, като на моя приятелка и доверено лице ще издам, че девет месеца преди това напълно непознат за всички и без да бия на очи обикалям областта, за да търся следи, водещи към тайнствените престъпления и към техните извършители.

— Също като в приключенски роман — каза тя с възхищение. — И какво открихте?

— Нищо, което по какъвто и да било начин да свързва контрабандистите с двойното убийство и с палежа. Посетих селските чифлици, разпитвах в къщурките на бедните тъкачи от Ерцгебирге, обиколих самотните колиби на въглищарите. Резултатът беше равен на нула. Повярвайте ми, ако имаше нещичко за научаване от тези хора, които повече или по-малко са в роднински или приятелски отношения с контрабандистите, щях да го узная от тях. Възрастта прави хората бъбриви, а аз притежавам заложби и може би от мен щеше да излезе добър детектив.

— Но ако не са контрабандистите, тогава кой за Бога би могъл да бъде?

Ван Зом не обърна внимание, продължи:

— Разбрах, че ако искам да постигна резултат, ще трябва да дам друга насока на моите издирвания. Най-напред си зададох въпроса: кой е бил човекът, който е помогнал на Герхард Бург да избяга от влака, когато са го прехвърляли в другия затвор?

— Това не се е изяснило и до ден днешен — обади се Улрике. — Може за обществеността да е загадка, аз обаче го знам от самия Бург. Бил е селският ковач от Хелфенщайн заедно със своя син. Улрике погледна учудено княза.

— Двамата?

— Да. Това изненадва ли ви?

— Разбира се. Не съм забелязала Герхард да е в приятелски отношения с някой от тях. — Действително не е. Но въпреки това те са му помогнали. Бащата, предрешен като търговец на добитък, повалил вахмистъра, а синът натрупдл камъни върху релсите пред един от тунелите, тъй че влакът е бил принуден да спре. Тогава Бург и неговият спасител се възползвали, скочили от вагона и без никой да ги забележи, изчезнали в гората.

— Но как пък точно тези двамата са решили да…?

— Според мен има само една причина — разкаянието, угризенията на съвестта са ги накарали да спасят Бург.

— Как да го разбирам?

— Вероятно са познавали истинските престъпници. Знаели са, че Бург е невинен, но не са могли да свидетелстват в негова полза. Така той е бил осъден. Ала съвестта им е проговорила. И за да намерят душевен покой, те са помогнали на невинно осъдения да избяга.

— Бога ми! Това би било едно чудесно обяснение!

— Когато ми хрумна тази мисъл, предприех и други стъпки. Разсъждавах така: защо ковачите не са могли да се явят в съда като свидетели на защитата в полза на Бург? Отговорът е: защото по този начин или са щели самите себе си да разобличат като престъпници, или пък биха издали някой друг, наистина извършил престъпленията, когото обаче от страх или от привързаност са искали да пощадят и прикрият. Следите ли мисълта ми, госпожице?

— Разбира се — припряно кимна Улрике. — Страшно съм любопитна да чуя докъде са ви довели вашите изводи. Продължете нататък!

— Установих — поде отново разказа си Ван Зом, — че ковачите отпадат като убийци на Тифенбах и на вашия уважаван баща. Различни мои допитвания до не една и две служби го доказаха недвусмислено. И така оставаше само подозрението, че са знаели кой е истинският извършител. Но кой ли е бил този човек? Така се питах, а и до ден днешен все още търся отговора на този въпрос.

— Постигнахте ли някакъв резултат?

— Половинчат успех и всички изгледи за пълен. Установих, че един непознат тайно посещава ковачите. Смятам, че този човек… — …е истинският престъпник от онова време? — попита Улрике, останала без дъх от огромното напрежение.

— Да.

— О-о, де да можехте да докажете вината му!

— Неуморно се занимавам точно с това, като полагам усилия да извадя на бял свят неговото „аз“ и да го покажа пред цялата общественост, за да се види, че той е професионален престъпник. Цялата ми дейност е насочена към тази цел, както и странното ми появяване среднощ във вашия дом.

Ван Зом изрече последните думи с особено наблягане. Улрике се стъписа.

— Сега ли? — попита тя. — Тук? Какво искате да кажете? Ван Зом се усмихна многозначително.

— Искам да кажа, че човекът, вместо когото е бил осъден невинен нашият общ приятел Герхард Бург, човекът, истинският убиец на Тифенбах, на вашия баща и на вашия брат, човекът, когото навярно по принуда двамата ковачи прикриват, оттогава е вършил престъпление след престъпление. И цялата общественост, която се страхува от него, го нарича… Капитана!

5. СТАРИЯ И МЛАДИЯ ВОЛФ

Събитията от последната нощ — приемът в дома на полковник фон Тифенбах, после приключението с бандата на Капитана, както и последвалият продължителен разговор с Улрике фон Хелфенщайн в нейното жилище — принудиха Ван Зом да си легне да спи много късно. Независимо от това на следващото утро той рано-рано бе на крак. Слугата му Фридрих, който се ползваше от изключителното доверие на своя господар, донесе закуската. Ван Зом се хранеше с голям апетит. С няколко кратки думи той задържа Фридрих, който се канеше мълчаливо да се измъкне от стаята.

— Погрижи се да запрегнат шейната, ама старата, вземи и старите кранти! Ще предприемем пътуване до Хелфенщайн.

— Много добре. Да предупредя ли кочияша?

— Не. Самият ти ще караш. Не е нужно да се знае къде отиваме.

— Значи ще се маскираме?

Ван Зом се усмихна. Винаги се радваше да види и чуе колко полезен човек е неговият Фридрих. Слугата бързо разбираше за какво става въпрос. Не беше нужно да му се дават подробни указания. Самият той поемаше грижата за всичко необходимо.

— Точно така — кимна Непознатия от Индия. — Направи се малко тю-възрастен, отколкото си! Облечи се прилично, но не по градски! Ти си моят кочияш. Самият аз ще изглеждам като човек, който има много пари, но не дотам изискан външен вид, да речем ще се опитам да приличам на посредник на недвижими имоти или нещо подобно.

— А иначе! Искам да кажа — някакви по-особени указания за поведение?

— Зависи от случая. Отивам да посетя гостилничаря Кристиян Волф в Хелфенщайн и неговия син, ковача.

— Аха! Вече ми е ясно.

— Днес ще се опитам да вляза в по-близки отношения с двамата.

— С тях и с онзи непознат, нали?

— Ако се появи, да. Инак се надявам да понауча нещичко за него.

Фридрих изчезна. Ван Зом посегна към пощата, която слугата донесе заедно със закуската: куп писма и печатни издания, няколко пощенски картички. Набързо ги прегледа, тук-там направи кратки бележки върху тях, а после прехвърли всичко на своя секретар, като с няколко кратки думи му даде необходимите указания.

После Ван Зом стана и се оттегли в специална гардеробна. Там имаше два големи гардероба, а на вратите им — огледала. Когато застанеше между тях, можеше да се огледа от всички страни. Това беше специално направено, защото Непознатия от Индия играеше ролята на детектив и почти всеки ден му се налагаше да се предрешва по различен начин и естествено — да изглежда безукорно от глава до пети.

Не след дълго Ван Зом напусна помещението с толкова променена външност, че в пълничкия тромав човечец със старомоден кожух и груб безформен астраганен калпак, с ботушите с високи кончови, с гарвановочерната брада и коса никой не би могъл да разпознае княз Ван Зом.

Долу шейната вече го чакаше, но не пред самата къща, а една пресечка по-нататък. Ван Зом напусна своя дом и градината през един заден изход от никого незабелязан. Когато се качваше в шейната, това вече не беше княз Ван Зом.

— Знаеш какво да правиш, Йохан — каза той на своя Фридрих в превъзходна маскировка — широкоплещест, дебел, добродушен човек, който на мравката прави път. Слугата подхождаше идеално на господаря си и на шейната с грубите тежки коне.

Щом Ван Зом се обърна към него с „Йохан“, Фридрих разбра, че това ще е името му за този ден. Подкара конете и с умерено бърз ход минаха по няколко улици, излязоха от града и поеха през заснежения зимен пейзаж. Шейната нямаше капра и по време на пътуването господар и слуга можеха несмущавано да разговарят помежду си. Не беше нужно да приказват високо, тъй че хората, минаващи по пътя, не можеха да разберат за какво става дума.

Ван Зом накратко осведоми Фридрих за събитията през последната нощ, разбира се дотолкова, доколкото това засягаше неговия доверен слуга. Разказа му как се е справил с хората на Капитана и как ги е отпратил, как все още не е успял да се добере до по-конкретни сведения за личността на тайнствения човек и как в борбата си за честта на Герхард Бург е спечелил нов съюзник в лицето на Улрике фон Хелфенщайн.

— Тя знае — добави той, — защо съм решил да се заема с двамата Волф и е готова да ни помага, доколкото това е по силите й.

— А знае ли за днешното пътуване? — осведоми се „Йохан“.

— Не. Няма никакъв смисъл да я занимаваме с това предварително. Постъпвам според стария изпитан принцип, че в случай на колебание по-добре е да предпочетеш мълчанието.

— Особено когато става дума за жени. Князът се усмихна.

— Йохан!

— Така е, господарю! — рече слугата, бързо се огледа и продължи с приглушен глас: — Сега се сещам, че за всеки случай е добре да знам името, под което пътувате днес.

— Прав си. И без друго щях да ти го кажа. Сега съм Шулце, Леберехт Шулце, живущ в Бухвалде. Както споменах, съм агент по покупко-продажба на недвижими имоти. Целта на пребиваването ми в тази област е… има да се чудиш, Йохан!… от тихото бедняшко селище Хелфенщайн да направя богат курорт с минерални бани.

„Йохан“ наистина остана дълбоко изненадан.

— Какво? Минерални бани ли?

— Да. Открих, че водата от изворите на Хелфенщайн е лековита.

— Ама че измама!

— Не е! Не бих допуснал някой да докаже, че върша безобразия. Неотдавна взех проба от водата, която ми направи впечатление със съдържанието си на желязо, и я занесох за химически анализ. Водата си я бива и има качества. Така че твърдението ми не е изсмукано от пръстите.

— Но цялата работа ще е все пак само стръв, нали? — попита хитрият Фридрих.

— Да. Стръв, с която искам да подмамя и заловя не само двамата Волф, но може би и един друг човек… Е, сега знаеш как стоят нещата.

— Напълно, господин Шулце.

Както вече нееднократно отбелязвахме, Хелфенщайн бе разположено високо в планините. Пътят дотам непрестанно се изкачваше нагоре и бе лесно обяснимо, че тромавите коне, впрегнати в шейната на предрешения Ван Зом, почти не се решаваха да преминат в лек и краткотраен тръс. През повечето време се движеха ходом. Придружавана от звъна на звънчетата, шейната се катереше по хлъзгавия път и Непознатия от Индия имаше достатъчно време да оглежда пейзажа наоколо.

Виждаха се хълмове и склонове, голи откоси, гористи купени, широки долини, тесни падини, пред очите му ту се откриваха обширни места, ту на дълги разстояния се изпречваха гъсти гори, а между тях от време на време изникваше едно или друго селце, чиито ниски, най-обикновени къщици бяха пръснати надалеч, понякога само се събираха в по-гъста група около малка църквица. В тези населени места бе тихо и спокойно. Зимата задържаше хората затворени в своите стаи, където с обичайното си търпение те чакаха настъпването на по-благоприятно годишно време, което щеше да им спести разходите по отопление и осветление, защото и без друго планинците водеха изпълнен с лишения живот. Добивите от малките им ниви мяха мизерни, а иначе в планините нямаше други по-доходни възможности за препитание.

Погледът на Непознатия от Индия се спираше на заснежените ниви, гори и селца с ведро, радостно, нежно изражение. Този човек или притежаваше много силна способност да се вживява, или пък го привличаше и възхищаваше всичко ново и необичайно. Там, където се простираха неговите внушителни имения под лъчите на горещото южно слънце, нещата изглеждаха много по-различно! Там природата с щедра ръка даряваше на хората всичко необходимо, всяка година имаше по няколко реколти, и то срещу сравнително малко усилия и труд.

Наистина (и Ван Зом го знаеше много добре) там също имаше голяма бедност и госпожа Грижа бе честа гостенка в не една и две от мизерните къщурки на слънчевия юг. Да живееш в света на тропиците не означава, че си попаднал в рая. На тази земя я няма Едемската градина. Онова, което хората наричат щастие, може да се постигне навсякъде, но само с неуморен труд, който носи в себе си и наградата да се чувстваш щастлив.

Мислите на Ван Зом се лутаха ту в една, ту в друга посока. Разговорът със слугата отдавна беше секнал. По едно време Фридрих, който вече няколко пъти придружаваше господаря си из планините, посочи напред с камшика и каза:

— Ей там отсреща се намира Хелфенщайн! След половин час ще стигнем целта си. Пред странноприемницата ли да спра?

— Да — потвърди Ван Зом. — Единствената гостилница в селото е на двамата Волф, които същевременно работят и в ковачницата. Както узнах, странноприемницата е собственост на бащата, а ковачницата е на сина.

— Ще разпрегнем ли?

— На първо време не. Ще се престоря, че нямам намерение да останем там по-дълго.

Скоро пристигнаха в Хелфенщайн. Шейната мина бавно през селото и спря пред странноприемницата. Ван Зом влезе в коридора, а оттам и в помещението за посетители, Фридрих остана да се занимава с конете.

Князът се огледа в помещението. То бе доста голямо, ала ниско и голо, масите нямаха покривки, столовете бяха издялани грубо от дърво и седалките им твърди. Покрай стените се проточваха пейки. Вдясно се виждаше дълъг тезгях, а зад него врата, която вероятно водеше към кухнята. По-нататък имаше висока кахлена печка, излъчваща приятна топлина. Забележителното по стените бяха дебелите пердета на прозорците, едно огледало, календар, две евтини репродукции в най-обикновени рамки, както и няколко куки за дрехи.

Ван Зом окачи на една от тях кожуха и астраганения си калпак, после седна близо до печката.

Откъм кухнята се разнесоха стъпки. Появи се гостилничарят, някогашният майстор-ковач и сегашен собственик на странноприемницата в Хелфенщайн. Волф беше средно висок човек на петдесет и няколко години, но все още як и държелив. Откакто не работеше в ковачницата, беше понапълнял. От ъгълчетата на устата му плачевно бяха провиснали крайчетата на неговите татарски мустаци. Изпод рунтавите му вежди лукаво блестяха малките му очи. Силно посивялата му коса беше застрашително оредяла. Общо взето правеше впечатление на хитър, но добродушен човек.

— Какво обичате? — попита той след учтив поздрав и огледа непознатия с нескрито любопитство.

— Да пийна нещо топло — отвърна Ван Зом, потривайки ръце, и с учудващо умение придаде на гласа си несвойствена за него грубовата нотка. — Страшно измръзнах в шейната.

— В такъв случай мога да препоръчам на господина едно хубаво кафе. Или може би предпочитате силен грог? Или пък топла бира? Всичко ще стане бързо.

— Донесете ми кафе! С две чаши! И моят кочияш ще пие.

— Готово.

Волф изчезна, но скоро пак се появи. Очевидно се чувстваше длъжен да не оставя госта си да скучае в чакане и да го поразвлече с разговор. Ван Зом точно това искаше.

Първо стана дума за времето. Да, било студено, но така и трябвало да бъде — истинска зима. Само че тук горе в планината мъчно се понасяло, особено от бедните хора.

— Изглежда по това годишно време тук няма кой знае какво оживление, а? — опита се Ван Зом да насочи разговора към своята цел.

Волф разбра, че компанията му е желана, и се настани на съседната маса.

— Тук никога няма особено оживление — отвърна той, — дори и през лятото.

— От какво живеят хората?

— Добър въпрос! — важно кимна Волф като на себе си. — При тази неплодородна почва земеделието почти нищо не носи. За животновъдството едва ли заслужава да се говори. Повечето хора работят като тъкачи, други — в лесничейството, някои пък дялкат различни предмети и фигурки от дърво, но това не са сериозни източници за прехрана. Общо взето добрите хелфенщайнци гладуват — така я карат.

— Долу в града — обади се Ван Зом непринудено, — и изобщо в равнината, хората приказват, че тук край границата процъфтява контрабандата.

Волф вдигна вежди.

— Тъй ли? — попита провлачено. — Е, онези долу сигурно знаят по-добре.

Ван Зом се засмя.

— Не се сърдете, драги. Не исках да обидя жителите на вашата община. Хората приказват какво ли не.

— Да, приказва се какво ли не, и то най-безотговорно. Но по-добре би било онези там, гражданите, да си гледат своята работа и да не се бъркат на другите. Боже мили, какви измами и мошеничества се вършат в градовете! В сравнение с тях планинците, които някой път прехвърлят през границата без мито по някой килограм брашно, пакет тютюн, захар или месо или пък нещо друго, са чисти и невинни като новородени. И на всичко отгоре те не го правят от вродена склонност към престъпност или от някаква поквареност, а само от глад и немотия. Тъй стоят нещата, драги ми господине! Кажете го на хората от града, които толкоз лекомислено се нахвърлят върху планинците и ги охулват! Разкажете им го и им обяснете още, че тук в планините има не по-малко почтени и порядъчни християни, отколкото долу в равнината, а може би дори и по-свестни и по-достойни хора. Нека всеки сам се оправя в живота и сам да отговаря пред съвестта си и пред своя Бог!

Старият Волф много се беше разпалил и с приказките си сам се докара до състояние на искрено възмущение. Ван Зом бе доволен от насоката, която взе разговорът им. Емоционалното избухване на ковача му даде подробна информация за характера на този човек.

Като че ли Волф не беше нито по-лош, нито по-добър от повечето хорица от неговия сой. Той приемаше нещата такива, каквито бяха. Не беше мошеник или измамник, но и не притежаваше кой знае колко чувствителна и придирчива съвест. Признаваше законите и се съобразяваше с тях, но когато му пречеха и досаждаха, той явно търсеше път през вратичките, които оставяха. Вярваше в Бога и в сътворения от него нравствен порядък в света и може би тъкмо заради това смяташе горещата молитва в подходящия час за ефикасно средство, за да му бъде простено, че е кривнал встрани от правия път.

Ван Зом тайно в себе си се размисляше за тези неща и стигна до следната кратка преценка: безспорно е, че не е от безукорните и достойни за подражание морал и поведение поданици на държавата, но за съжаление това беше обичайният начин на мислене на широките слоеве от местното население. Дано Бог даде след време да настъпят по-добри времена, времена когато хората ще са в състояние да решават социалните проблеми, които толкова крещящо се нуждаят от уреждане! Тогава хората от сорта на стария Волф щяха да изчезнат от само себе си.

Впрочем Ван Зом разполагаше с достатъчно време за размишления, понеже след дългата си реч, без да изчака отговор, Волф стана и отиде в кухнята, за да види какво става с кафето на непознатия. Преди да се е върнал, в помещението влезе Фридрих и по знак на господаря си седна до него на пейката. Ван Зом си сипа, напълни и чашата на слугата си.

— Да, да — подхвана той прекъснатия разговор, а Волф стоеше зад тезгяха, — може и да сте прав, вие познавате тукашните хора по-добре от всеки друг. Нали всеки ден общувате с тях.

Волф поклати глава.

— Всеки ден ли? Какво говорите! Жителите на Хелфенщайн нямат пари да посещават пивницата всеки ден. Малцина са онези, които си позволяват в неделя да пийнат по чашка. Ако нямахме ковачницата, където отвреме навреме припечелваме нещо, изобщо нямаше да можем да съществуваме.

— Винаги ли е било така? — попита Ван Зом.

— В някои отношения преди беше по-добре. Тогава господарите живееха горе в замъка и раздаваха на хората по някоя пара.

— В замъка ли? Онези развалини в посока към гората?

— Точно така. На времето имението бе опожарено, после никой не го възстанови. Беше преди двайсетина години.

— Смътно си спомням за тази история. Ако не ме лъже паметта, ставаше дума за умишлен палеж и убийство.

Изведнъж лицето на Волф придоби тъжно изражение. Той с въздишка каза:

— Да, наистина много ни се насъбра. Нашето малко и затънтено селце Хелфенщайн си спечели тогава лоша слава.

Гостилничарят млъкна. Доста шумно Фридрих остави празната си чашка от кафе върху чинийката и се изправи.

— С ваше разрешение, господин Шулце! Искам да попитам какво да правя с конете. Ако ще се бавим тук по-дълго, те не могат да останат на студа.

— Хмм — Ван Зом си даде вид, че размисля. — Всъщност имам да обсъдя още нещо със съдържателя…

— Господинът спокойно може да разпореди да разпрегнат конете — намеси се Волф. — За две животни в обора ни има предостатъчно място — и като се обърна към Фридрих, продължи: — Синът ми е в съседната ковачница. Обадете му се и той ще ви помогне да ги подслоните.

Кочияшът погледна господаря си в очакване. Ван Зом мълчеше замислен. Накрая погледна часовника си и попита:

— Можем ли да получим обяд за двама души?

— Ха, ами разбира се! Винаги има с какво да нахраним хората. Сигурно ще останете доволен.

— Добре. Йохан, разпрегни и се погрижи за животните! — Слушам, господин Шулце. Тъкмо ще помоля да видят подковите на десния кон. Струва ми се, че не са съвсем наред, а щом сме f дошли в ковачницата… — делово допълни той.

Ван Зом кимна. Разбра намерението на Фридрих. Хитрият слуга си търсеше някакъв повод, за да остави за известно време господаря си и стария Волф насаме. А може би искаше да завърже разговор с младия Волф в съседната ковачница.

И така Фридрих излезе. Съдържателят поръча в кухнята обяд за двама души и се върна с думите, че господинът трябвало малко да почака. Разговорът в помещението за посетители продължи:

— Казвате, че заради палежа и свързаните с него преди години събития вашето село и цялата околност са си спечелили лоша слава — поде Ван Зом. — Е, защо тогава не отстранихте поне видимия споч мен? Имам предвид развалините на замъка. Останалите след пожара голи зидове е трябвало или да бъдат съборени или пък сградата да бъде възстановена.

— Да, така е — съгласи се Волф. — Но това беше работа на господин банкера, който наследи имението, а той не искаше и да чуе подобно нещо. Казал, че развалините ще си останат там за вечни времена като спомен за онова отвратително злодеяние, извършено от безбожни престъпници. И без друго кракът му никога повече нямало да стъпи на хелфенщайнска земя, за да не преживява отново случилото се. Така че не му е бил нужен замък. Ето как всичко си остана, както си беше.

— Жалко — измърмори непознатият. — Останките от пожара загрозяват пейзажа, а околностите на Хелфенщайн са красиви и привлекателни.

— И аз мисля така.

— Дали настоящият собственик на земята, където е старият замък, не би искал да я продаде?

— Да я продаде ли? — учудено попита Волф. — Че кой ще пожелае да купи тук имот?

— Искате да кажете в местност с толкова лоша слава? Е, ами аз може би знам един, дето има желание.

— Не думайте! Да не би да сте дошли тук специално по този въпрос?

— Исках да поогледам някои неща — призна Ван Зом. — Също и да знам дали тук не може да се купят и други земи.

— Какви други земи?

— Част от гората и преди всичко мочурището между гората и развалините на замъка.

— Мо… мо… мочурището ли? — заекна Волф видимо слисан. — Какво ще правите с него?

— Искам да го имам — засмя се Ван Зом.

— Не се продава — отвърна гостилничарят с тон, който изведнъж беше станал груб и недружелюбен. — Чужди хора няма какво да търсят там.

Но тъй като забеляза, че неочакваната му грубост стъписа непознатия, помирително добави: — Че за какво ви е безполезното блато? То за нищо не става.

Охо, помисли си Ван Зом, май неочаквано направих откритие! Ако за теб, стара лисицо, мочурището беше безполезно, нямаше толкова да се впрягаш от това, че искам да го купя. Значи нещо криеш и искаш да ме преметнеш, но ще ти разкрия тайните!

Преследвайки тази цел, Ван Зом реши да налее масло в огъня и да ядоса стария Волф, за да го принуди в гнева си да изпусне някоя необмислена дума.

— Не говорете така! — каза той спокойно, сякаш грубостта на съдържателя не му беше направила впечатление. — Някои хора не знаят какво да правят с дадена вещ и я захвърлят, тогава идва друг вдига я от земята и ето виж, че излязло нещо полезно. Може би и положението с мочурището, или както казвате вие „блатото“, е същото.

Гостилничарят буквално опули очи и личеше, че му иде да скочи от мястото си и енергично да отвърне или пък да зададе припрян въпрос. Но той положи усилия да се овладее. Вродената му хитрост победи надигналата се в него буря от чувства. Изпод полуспуснатите си клепки, чието потрепване издаваше силно вълнение, той хвърли дебнещ поглед на своя посетител. После направи опит да се усмихне, и след като кимна сякаш на себе си, каза:

— Да, да, прав сте! Възможно е да имате някаква идея за използване на мочурището. Сигурно е така. Само се питам, какво целите и накъде биете.

— Имам идея — лаконично потвърди Ван Зом.

— Ако не бихте имали нещо против да чуя, за какво става въпрос… Волф не довърши. Неговият гост невъзмутимо го гледаше право в очите.

— Какво тогава? — попита го той.

— Тогава… тогава при определени обстоятелства не е изключено да направя нещо за вас.

Отговорът бе толкова колеблив, че Ван Зом незабавно разбра как стоят нещата. Волф нямаше намерение да помага на мнимия кандидат за мочурището. Той искаше само да узнае за плановете му и за това, какво преследваше с покупката на земя. Но Ван Зом нямаше нищо против да сподели с него плановете си. Та нали точно те бяха стръв, с която смяташе да улови Волф и неговия загадъчен приятел.

Изпълнен с тези мисли, Ван Зом отправи поглед през прозореца към затрупаната със сняг селска улица. Изведнъж се стъписа. Забеляза нещо, което предизвика блясък в очите му. И нищо повече. Непознатият от Индия беше човек, който умее да се владее.

Привидно разсеяно той продължи да гледа навън. Газейки снега, някакъв човек мина пред прозореца, погледна към вратата на странноприемницата и свърна, но не към пивницата, а към ковачницата. Имаше вид на селянин или изобщо на човек от простолюдието. За това говореха както дрехите му, тъй и неговата походка и поведение. Във външността му не се забелязваше нищо особено или странно. Но за Ван Зом появяването му беше огромна изненада — това бе същият непознат тип, който толкова често се отбиваше при двамата Волф и провеждаше среднощни разговори с тях, и накратко казано, човекът, когото Ван Зом подозираше, че е спечелилият си зловеща слава Капитан.

Волф също забеляза човешкия силует на улицата и Ван Зом със задоволство установи, че съдържателят стана неспокоен. Очевидно много му се искаше да се втурне навън, за да посрещне непознатия и — навярно да му съобщи нещо. Но изглежда самият Волф смяташе подобно действие за неподходящо и съмнително, тъй че си наложи да остане на мястото си и да запази спокойствие.

— Хмм — обади се Ван Зом, — разбирам, че ще ми е от полза да ви посветя в плановете си. А и много ми се иска да ви направя мой помощник, още повече че ако постигна целите си, самият вие ще имате изгода. Но не зная доколко умеете да пазите тайна.

— Аз съм като гроб — увери го Волф с изражение на почтен и искрен човек. — От устата ми дума не излиза.

— Добре. Вярвам ви и ще опитам да поработя с вас. Имам много перспективни планове. Знаете ли какво е това курорт или минерални бани?

Лицето на Волф придоби глуповато изражение.

— Минерални бани ли? Е, ами това е място, където хората се къпят.

— Да, но те не се къпят просто ей така, а правят лечебни бани, искам да кажа бани за възстановяване и укрепване на здравето.

— Да, да, имаше такова нещо. Ако нейде се намира лековит извор, водите му се хващат и после започват да прииждат хора от къде ли не, за да пият водата или да се къпят в нея и така да оздравеят от някакво страдание.

— Ето сега ме разбрахте. От тихото и кротко селце Хелфенщайн искам да направя курорт с минерални бани.

— От Хелфенщайн? Курорт? Невъзможно!

— Защо?

— Защото му липсва най-важното — лековитият извор.

— Точно той не липсва. Не съм за пръв път в селото. Преди известно време открих, че водата на един извор, който трябва да се търси сред мочурището горе при развалините на замъка, съдържа денни минерални съставки. По мое поръчение специалисти изследваха проба от водата и потвърдиха откритието ми. И така, лековитият извор е налице. Именно заради него искам да купя мочурището заедно със заобикалящите го земи.

При тези разкрития Волф седеше и гледаше с такова изражение, сякаш пред очите му ставаше неземно чудо, алапосле дойде на себе си и започна да размисля. Постепенно върху лицето му се изписа онзи познат лукав израз, накрая то стана непроницаемо.

— Това е най-невероятното нещо, което съм чувал през живота си! — извика той с добре изиграно въодушевление. — Хелфенщайн и курорт! За подобно нещо това малко затънтено селище не е и сънувало.

— Е, е — поукроти ентусиазма му Ван Зом, — все още не се е стигнало дотам. Има да се извърви много дълъг път, докато плановете ми станат действителност.

— Да, да! Наистина! Разбира се!

— Не бива да забравяте, че за такова начинание са необходими пари, страшно много пари. Ще трябва да се построят сгради и да се набавят какви ли не съоръжения, които ще погълнат безбожно големи суми.

— Съвършено вярно.

— Но преди всичко ще трябва да стана собственик на нужните за целта парцели. А за съжаление, както самият вие казахте, това е почти невъзможно.

— Почти невъзможно е — кимна Волф, — но не съвсем. Склонен съм да ви помогна.

— Би било чудесно!

— Само по-полека, любезни господине! Подобно нещо трябва да бъде добре обмислено. А за това е необходимо време. Сигурно разбирате.

— С удоволствие ще ви дам време. Не бързам. Но да не вземете да се разприказвате!

— Изключено! За какъв ме мислите!

— За всеки случай, дайте ми честната си дума, че ще мълчите!

— Ето ръката ми.

При тези думи Волф подаде десницата си на непознатия, а Ван Зом я стисна и енергично я разтърси.

Тук разговорът им бе прекъснат. Волф заяви, че трябвало да надникне в кухнята и да види дали яденето е готово. Князът знаеше, че тази припряност не бе свързана толкова с поръчания обяд, колкото с човека, който се беше отбил в ковачницата. Замислен, той остана сам в помещението за посетители.

Каква ли беше тая странна работа с мочурището? Доколкото Ван Зом беше запознат с нещата, то бе собственост на банкера Франц фон Хелфенщайн. Откъде накъде Волф си позволява да твърди, че е непродаваемо? И защо ли някогашният ковач и настоящ гостилничар стана толкова нелюбезен при мисълта, че мочурището може да смени собственика си?

Навремето си Волф, тъй разсъждаваше Ван Зом, преоблечен като търговец на добитък, беше освободил осъдения Герхард Бург, а младият Волф му беше помагал. Без съмнение тази постъпка е била плод на разкаяние. Двамата са знаели, че Бург е невинен, познавали са истинския извършител, убиеца на Тифенбах и на господаря на замъка фон Хелфенщайн, подпалвача, онзи непознат, когото князът смяташе за тайнствения Капитан. Навярно те и до ден-днешен имат връзки с Капитана, подчиняват му се и са принудени да му помагат, както и преди.

Тогава има логика в предположението, че край мочурището, а може би и в самото мочурище, чиято неприкосновеност Волф тъй разпалено защитава, се намира някое от скривалищата на Капитана и цялата му банда? Може би всичко това бе свързано с контрабандата, която, както казваха, все още не била изкоренена нито в Хелфенщайн, нито в околностите му.

Ван Зом много искаме да разбере дали догадките му са верни. Зад всичко това можеше да се крие нещо съвсем друго. Важното беше, че според Ван Зом най-сетне е попаднал на следите на Капитана и може би ще разкрие престъпника от онези трагични дни. Та нали Ван Зом се бореше да спаси честта на Герхард Бург, затова реши да изчака и да види какво ще направи Волф във връзка с желаната от него покупка на земя.

Докато седеше потънал в размисъл и отнесено гледаше навън към безлюдната улица, покрита със зимна премяна, вратата внезапно се отвори и в стаята влезе Фридрих, който този ден се казваше Йохан.

— Гостилничарят каза, че яденето било готово.

— Ей сега ще дойде — обади се Ван Зом. — Той е вече в кухнята. Фридрих поклати глава и седна до своя господар. Намигна му многозначително и прошепна:

— Не е там, в ковачницата е.

— Тъй си и мислех. Има ли нещо важно?

— Там дойде един друг човек — тихо продължи слугата. — Не можах да чуя каква работа имаше с ковача. После се появи старият Волф и ме отпрати под предлог, че яденето било готово. Помислих си: аха, искат да останат насаме! Ето защо веднага щом онзи детелинов лист, баща, син и кумецът Хайденрайх, както го нарекоха, ме изгуби от очи, аз тайно се върнах обратно. За място на тайния си разговор глупаците избраха ковачницата, а нейното помещение е в близост до склад за инструменти. Точно там бързо се промъкнах откъм двора, притаих се под едно прашясало и покрито с мръсотия прозорче, което по-рано е гледало към двора, а сега остава в допълнително пристроения склад, и оттам чувах всяка дума, изречена в ковачницата, тъй като стъклото на прозорчето е счупено.

— Кочияшът си отиде — съобщи им първо ковачът, който ме следеше с поглед, докато изчезна. — Можем спокойно да разговаряме.

След това се обади плътният глас на стария Волф:

— Тайната ни е разкрита. Човекът, който седи вътре в гостилницата, господарят на този кочияш, иска да купи мочурището.

— По дяволите! — извикаха ковачът и Хайденрайх в един глас, а ковачът добави: — Би трябвало да му извием врата на този тип!

— Че за какво му е мочурището? Наистина ли знае нещо за нашата работа? — едвам се сдържаше Хайденрайх.

— Естествено той не беше искрен — каза гостилничарят. — Разказа ми една измишльотина за лечебен извор, който уж бликал от дъното на мочурището. Иска да хване водите му и да направи от Хелфенщайн курорт с минерални бани.

— Глупости! — изръмжа синът.

— Голям хитрец! Трябва да сме нащрек — обади се Хайденрайх. — Най-добре ще е да се престорим, че одобряваме плановете му. Така ще го държим под око.

— Друго не успях да чуя — довърши Фридрих доклада си, — защото цялата история взе неочакван обрат. В старанието си не само да подслушам тримата, но по възможност и да ги наблюдавам, аз се изправих, за да надникна предпазливо през прозорчето в ковачницата. При това се блъснах в тъмното помещение в струпания до мен куп вехтории и изведнъж тези боклуци се сринаха на земята със страхотен щум и дрънчене. Цяла планина от стари подкови, счупени колела от каруци, палешници, както и други метални предмети се пръснаха наоколо, вдигайки такава адска шумотевица, че тримата оттатък сигурно са подскочили на две педи от земята.

— Олеле мале! — каза Ван Зом и сбърчи чело. — Сега всичко пропадна. Те ще…

— Не е така! — прекъсна го Фридрих. — Изслушайте само до края! Помислих си: „Само гледай да не се шашнеш, момче, иначе си загубен!“ С един скок изхвръкнах от малкото помещение. Навън налетях право върху старото сакато куче, което още преди бях забелязал в двора. Навярно в бързината си съм настъпил песа по някоя лапа, защото той силно изквича. Това беше моето спасение. Хрумна ми една великолепна мисъл. За секунди сграбчих песа, хвърлих го в склада и затворих зад него вратата. После с три-четири бързи скока прекосих двора и се озовах в коридора на къщата. Тъй, нека сега дойде някой да ми докаже, че съм подслушвал! Никой не ме видя. Тримата обесници ще отворят склада и ще намерят вътре кучето. Кой знае кой и кога по невнимание е затворил там животното! Ще помислят, че зверчето са го хванали нервите и тъй като е чуло в съседство гласа на господаря си, е започнало да подскача към прозорчето, съборило е онази камара с вехтории. При падането някой твърд предмет го е ударил и тогава песът е надал вой. Всичко се връзва чудесно!

Ван Зом се беше здравата ядосал на лошия късмет на своя съюзник, но при последните му думи не можа да сдържи усмивката си и каза:

— Справил си се отлично. Съвсем в стила на моя Фридрих, който се измъква от всяко трудно положение. Действително има надежда да се справим. Ще трябва да…

Тук князът млъкна, но след малко, вече с по-силен глас, продължи: — …ще трябва да се погрижим по-сериозно за обяда си. Гостилничарят не идва и… аха, ето го най-сетне! Господин съдържателю, лека-полека тук май ще умрем от глад!

Волф влезе в стаята. Ван Зом навреме чу приближаващите се стъпки. Стария трудно съумяваше да прикрие възбудата си. Беше изпълнен с подозрения. Но с откриването на кучето в склада първоначалната уплаха на тримата мъже в ковачницата беше леко преминала, а поведението на гостите му го успокои напълно.

— Извинете ме! — каза той. — Малко се позабавих, но яденето наистина идва.

Той сервира обяда, на който Шулце и Йохан с видимо удоволствие се нахвърлиха.

6. ИМАНЯРИ

Докато двамата му гости се хранеха, старият Волф пак се оттегли в кухнята. Фридрих ядеше с голям апетит, но от време на време хвърляше кос поглед в посоката, където беше изчезнал гостилничарят. Оттам се разнесоха високи гласове, после една врата шумно се затръшна.

— Гадост! — измърмори Фридрих, обръщайки се към своя господар. — Онази лисица пак се промъкна в ковачницата и тримата ще продължат съвещанието си. Ако ги подслушаме, ще научим всичко, което ни интересува. Много ми се ще да…

— Не, не! — прекъсна го Ван Зом. — Никаква непредпазливост! Каквото не става, не става!

— Точно така. Тогава ще продължим да действаме в пълен мрак.

— Ще се помъчим да внесем малко светлина в този мрак. Защо е даден на човека разум? Да размислим! „Тайната ни е издадена!“ — са казали ковачът и Хайденрайх, когато старият Волф им е занесъл новината, че имам намерение да купя мочурището. А ковачът е добавил: „Би трябвало да му извием врата на този тип!“ Тези думи са ключ за разрешаването на загадката. Явно мочурището играе много важна роля, те вярват, че съм разкрил кроежите им и сега се каня да ги осуетя. Какво ли планират?

— И аз бих искал да знам!

— Предполагам, че става въпрос за контрабанда, която се е вършела досега или наново процъфтява.

— Ами мочурището?

— Не е изключено да имат в него свое свърталище, скривалище за контрабандни стоки, или нещо друго от този род.

— Но нали в най-лошия случай могат да го преместят другаде.

— Да, биха могли. Ако, както те си мислят, не съм попаднал на следите им. Кой знае какво значение за тях и за Капитана има свърталището им!

— Първата ни задача е основна да претърсим мочурището — обади се Фридрих.

— Правилно! — кимна Ван Зом.

— И освен това — продължи Фридрих също тъй тихо, както се водеше и целият им разговор, — и освен това поне на първо време да не изпускаме тримата из очи.

— Вие сте голям специалист, господин… исках да кажа, че си те бива, драги ми Йохан. Същата мисъл ми мина вече през главата. Днес оставаме тук, в Хелфенщайн.

— В странноприемницата?

— Да.

— Ще ни приемат ли?

— Вероятно с удоволствие. Та нали сам чу, че им се иска да ни разкрият спатиите. А тази цел ще постигнат най-добре, ако ни задържат близо около себе си.

— Добре. Съгласен съм. Нямам нищо против да останем до Великден, че и по-дълго.

— Ще попитам стария Волф дали може да ни подслони, ще му кажа, че имам желание да огледам по-подробно земята, която възнамерявам да закупя. И следобед наистина ще го направим. Вечерта ще си легнем навреме, но това ще е само привидно. В действителност ще бъдем нащрек и ще ги дебнем. Ако в мочурището или край него има скривалище за контрабандна стока, което тримата се канят да опразнят, възможно е още тази нощ да се заловят за работа. Ние ще се промъкнем подир тях… — …и ще ги заловим! — припряно добави Фридрих.

— Зависи — рече господарят му. — На първо време може да не ги закачаме. Ще задържа Капитана едва тогава, когато намеря убедителни доказателства за всичките му престъпления.

Двамата имаха късмет поне донякъде да привършат разговора си. Защото вратата, водеща към коридора, се отвори и вътре влезе… кумецът Хайденрайх, човекът, когото Ван Зом смяташе за самия Капитан или за помощник-главатаря на бандата.

Князът и Фридрих веднага се досетиха какво означава посещението му. Хайденрайх идваше по поръчка на стария Волф, идваше като шпионин, за да поразпита непознатия. Ван Зом веднага се пренастрои. Реши да улесни шпионина, привидно охотно да му отговоря на въпросите, като същевременно се опита да подразбере от него това-онова.

Хайденрайх поздрави и по селски маниер удари с юмрук най-близката маса, а това означаваше: поздравът ми важи за всички, които са се събрали тук! Също и за стария Волф, който току-що се беше появил в рамката на вратата, водеща към кухнята. Хайденрайх си поръча чаша бира, седна недалеч от княза и Фридрих и завърза със съдържателя разговор, в който скоро бе въвлечен и мнимия посредник за покупко-продажба на недвижими имоти Шулце, докато „кочияшът Иохан“ прояви повече сдържаност, каквато подхождаше в присъствието на неговия господар.

— Шулце, Леберехт Шулце от Бухвалде? — попита замислено Хайденрайх, когато каза фалшивото си име. — Не ми е познато! И все пак да ме изяде мечка, ако не съм се срещал с господина!

— Възможно е — обади се князът безгрижно, опитвайки се да прикрие обзелото го безпокойство от тези думи. Какво ли искаше да каже Хайденрайх? Наистина ли мислеше, че познава Ван Зом? Или всичко това беше само една от атаките на разузнавача, и то напосоки?

— Би трябвало да помня и името ви — продължи Хайденрайх. — Имам добра памет за имена.

„Проклет негодник!“, помисли си Ван Зом. „Намеква, че крия самоличността си. Това е чисто нахалство!“ Ван Зом бе вече убеден, че пред него се намира Капитана, защото само той би могъл така дръзко да премине към открито нападение.

— Има и друга възможност — заяви на висок глас князът, — да ме бъркате с някой друг.

— Хмм.

— Или може би мислите, че плавам под чужд флаг? Хайденрайх учудено погледна събеседника си. Този поглед можеше да означава всичко и нищо.

— Не мисля друго, освен това, което вече казах — нехайно рече той. — Просто не знам към кои хора да ви отнеса.

Ван Зом се засмя.

— Ами тогава никъде не ме отнасяйте, а ме оставете тук, където съм — в гостилницата на Хелфенщайн! Смятам да поостана тук. Господин съдържателю, какви са изгледите за едно преспиване?

— Да пренощувате при мен? — разнесе се иззад тезгяха.

— Да, разбира се, ние двамата. Конете са вече подслонени.

— Става. Имам една свободна стая. Всъщност там трябваше да спи кумецът Хайденрайх, който е дошъл по работа и ще си замине утре или вдругиден, но щом се налага, мога да го настаня при сина ми. Съгласен ли си, кумец?

— Все ми е едно — кимна Хайденрайх. — Стига само да имам легло.

— Много сте любезен — усмихна му се Ван Зом и като се обърна към стария Волф, допълни: — Иска ми се днес следобед заедно с моя спътник да се поразходим наоколо и да отидем до… до замъка. Нали знаете вече.

— Аха! Тъй, тъй! Да, наистина!

Волф размени с Хайденрайх бърз поглед, който означаваше горе-долу следното: „Виждаш ли, искат да душат наоколо! Трябва много да внимаваме!“ — Да отидете до развалините? — попита Хайденрайх. — Пътят е много тежък, господа, много труден. В посока към гората всичко е затрупано със сняг.

— Няма значение. Не ни е страх от няколко преспи, а прекрасният зимен пейзаж ще ни възнагради за усилията.

— Всеки си има свой вкус! Най-важното е кой какво очаква от дадено начинание. Чувал съм да казват, че особено в града имало големи чудаци, които правели какви ли не жертви само и само да могат да се ровят в развалини. Останки от памтивека, че и още по-стари, като омагьосани рицарски замъци или нещо подобно, където витаят призраци или може да се викат духове.

— Е, е — засмя се Ван Зом, — надявам се, че не ме смятате за толкова смахнат!

Хайденрайх отново му хвърли един от своите особени погледи и каза:

— Заклинател на духове ли? И аз не знам, но ми се струва, че от господина може да се очаква да е познавач на стари книги и някои видове тайнопис.

— Хайде де! Нима наистина така изглеждам?

— По очите ви си личи! — настоя Хайденрайх.

— По очите ли?

Князът не знаеше как да възприема малко странните думи на Хайденрайх. И Фридрих се губеше в догадки. Издаваше го изразът на лицето му. Старият Волф дума не обелваше. Само внимателно следеше този необикновен разговор.

Тъй като Ван Зом при последните си думи учудено поклати глава, Хайденрайх вдигна вежди, придаде си важен вид и поде:

— Чувал съм да казват…

Но внезапно Фридрих го прекъсна:

— Драги господине, вече за втори път се изразявате по този начин. Не ми се сърдете, ама като позволявате да ви разправят какво ли не, ви пращат за зелен хайвер.

После се засмя. Ала Хайденрайх с най-сериозен тон възрази:

— Кумецът Хайденрайх не позволява да го пращат за зелен хайвер. Държа и очите, и ушите си отворени и така узнавам и научавам неща, за които другите не подозират. Умея да откривам хората, които се занимават с черна магия. Естествено че те не си признават, ала това с нищо не променя факта, че знаят основните положения в магьосничеството, както и ефикасни заклинания за викане на духове.

Фридрих понечи отново да си отвори устата. На езика му беше един шеговит отговор, обаче Ван Зом го изпревари:

— Мътните го взели! — възкликна той, привидно слисан. — Човек трябва да внимава и да се пази от вашата проницателност.

Поласканият Хайденрайх се усмихна и отново хвърли към стария Волф многозначителен и както си мислеше, скрит поглед, а после измърмори:

— Да, да, кумецът Хайденрайх си го бива… А какво мисли господинът например за иманярството?

— Ами зависи — отвърна Ван Зом с непоклатимо спокойствие, макар че и новата насока на разговора го смая. — Ако пада нещо, не мога да не я похваля работата. Но в противен случай не си струва труда.

— Добре го казахте! — засмя се Хайденрайх. — Но въпросът ми целеше друго. Исках да попитам: как можете да накарате едно съкровище да излезе на бял свят?

— С труд и честни усилия.

— Само това не стига. Необходимо е още нещо.

— И какво е то?

— Заклинание.

— Аха, тъй! Правилно. За малко да го забравя.

— Знаете ли такива вълшебни думи?

— Не една и не две. Но основното заклинание, което безотказно гарантира успеха, е само едно.

— И какво гласи то? — Ора ет лабора!

Ора ет лабора! Моли се и работи! С тези думи Ван Зом искаше да каже, че човек може да постигне успех само с упование в Бога и с прилежно усърдие. Той предполагаше, че другият не го разбира, и затова превърна цялото наддумване в шега. Но дали въпросът беше приключен, оставаше неясно, понеже Хайденрайх внезапно му отправи странен поглед.

— Ора ет лабора! — повтори човекът, който оставаше съвършено непроницаем за преценките на Ван Зом. — Прав сте. Това е основното заклинание. Само трябва правилно да се прилага.

В този момент се приближи гостилничарят, за да вземе чиниите от масата и да я почисти. Той пожела на гостите си спорен ден и така разговорът окончателно приключи, понеже Хайденрайх изпи бирата си, излезе от стаята подир стария Волф и повече не се върна.

— Какво беше това? — обади се Фридрих, като кимна с глава по посока на вратата, която Хайденрайх току-що бе затворил зад гърба си. — На този човек да не му хлопа някоя дъска?

— Шшшт! Трябва да сме много предпазливи — предупреди го Ван Зом. — Струва ми се, че този Хайденрайх е изпечен и хитър тип. Прави се на глупав, но е врял и кипял.

— Тогава е най-големият актьор, който съм виждал.

— Вероятно той е самият Капитан!

— Хмм!… Капитана си го представях по-иначе.

— Аз също, но…

— Какво означаваха всички тези приказки за черна магия и иманярство?

— И аз си блъскам главата. Може би Капитана иска да ни изиграе една комедия, за да ни подмами по-лесно в някакъв капан и нашият разговор бе само нещо като встъпление. Ще видим. На първо време тръгваме към мочурището. Искам да се поогледам там. Не е изключено да открием следи от скривалището или лагера на контрабандистите. Хайде, ела!

Когато двамата ставаха от местата си, гостилничарят се появи. Ван Зом му плати. От него узна, че стаята ще им бъде приготвена. После тръгнаха на път.

С голяма мъка се придвижваха в дълбокия сняг, който вятърът беше навял на високи преспи в овразите и по скатовете. Но навсякъде успяваха да преминат, макар на места да оставаха без дъх. Най-сетне се добраха до края на гората, която ги предпазваше от ледения свирещ вятър от изток. Стигнаха до мочурището, на места обградено от елхови гъсталаци.

Князът си мислеше, че в снега може да открият пресни следи на човек, обикалял наоколо, ала не намериха нищо подобно. Опитаха се да се досетят за мястото, където контрабандистите биха могли да имат свърталище. Но и тези усилия останаха напразни.

Слънцето докосваше вече западния хоризонт и двамата се канеха да се връщат, когато изведнъж зад гърба им в гъсталака се разнесе шумолене. Там растяха ниски, недоразвити дъбове, по чиито клони имаше изсъхнала шума.

— Внимавай! — предупредително прошепна Ван Зом. — Не се обръщай!

Фридрих веднага разбра. Той посочи с ръка към отвъдната страна на мочурището, което беше замръзнало, а върху него имаше дебела и здрава снежна покривка. С това движение той имитираше, че разговаря с господаря си за околния пейзаж. Но неговите жестове нямаха нищо общо с думите му.

— Зад нас в храсталаците пълзи някой. Вероятно е кумецът Хайденрайх, иманяр и специалист по черна магия.

— Или пък някой от двамата Волф. Внимавай, сега ще го прогоним по много лесен начин!

След тези думи Ван Зом се обърна и закрачи право към ниските дъбове в края на гората.

— Ела, Иохан! — подвикна той през рамо, — Нека побързаме да се върнем в селото и в гостилницата! Иначе нощта ще ни изненада. Докъдето е възможно, ще вървим покрай гората, за да не ни брули вятърът.

Така и направиха. Съгледвачът в храсталаците трескаво се оттегли. В бързината си той невинаги намираше добро прикритие. За няколко секунди попадна в полезрението на двамата мъже.

— Аха, младият Волф! — промърмори Фридрих. — Ей го там къде бяга.

— Нека си бяга! Няма какво да разкаже на другите за нас. Двамата се върнаха в гостилницата и прекараха остатъка от деня в безделие. Няколкото опита на Ван Зом да подпита за туй-онуй стария Волф или сина му, без те да се усетят, и да узнае нещо за тайните кроежи на трилистната детелина останаха без успех. Накрая Ван Зом заяви, че е изморен и иска да си легне да спи. И тъй като кочияшът му делеше с него стаята, то и „Йохан“ го последва.

Те изчезнаха в приготвената им спалня на първия етаж на къщата. Изгасиха светлината и се вмъкнаха под завивките, обаче бяха съблекли само палтата си, а обувките оставиха до самите легла, за да са им подръка. От време на време си прошепваха нещо, колкото да не заспят. Бяха убедени, че тримата им противници още тази нощ ще отидат при мочурището и искаха да се промъкнат подир тях. Стояха нащрек, за да не пропуснат момента, когато тръгват, В старата сграда цареше тишина. Това улесняваше задачата на двамата мъже, наострили слух в леглата си. Измина час и още един и вече може би беше единайсет, когато дървените стъпала отвън внезапно изскърцаха.

— Внимание! — прошепна Ван Зом на Фридрих. — Някой идва.

— Искат да се убедят, че спим — едва доловимо дойде в отговор. — Ще успокоя човека, като взема малко да похърквам.

Фридрих здравата захърка, и то много майсторски. От време на време правеше пауза, за да нададе ухо в посока към вратата, зад която предполагаха, че стои човек и подслушва. И наистина, дъските пак леко изскърцаха. Нещо прошумоля, сякаш някой едва-едва се отърква в стената. После — пак тишина. Фридрих енергично захърка.

След това направи нова пауза. Дървеното стъпало повторно изскърца. От предпазливост Фридрих пак пусна дъскорезницата.

— Стига толкова! — обади се най-сетне Ван Зом. — Подслушвачът си отиде. Ей сега ще тръгнат.

Фридрих се втурна към прозореца, който гледаше към двора. Ван Зом пристъпи зад него. Открехнаха леко дясното крило на прозореца.

— Внимавай! — предупреди Ван Зом. — Ще ни видят, ако минат през двора! Луната свети доста силно и…

— Ами ако излязат през предната врата, а не през задния вход? — усъмни се Фридрих.

— Нали се пазят да не бъдат забелязани. Контрабандистите действат потайно.

Двамата зорко се взираха навън и напрягаха слух да чуят какво става в осветената от луната зимна нощ. Нищо не нарушаваше тишината. Най-сетне отдолу долетя глух шум. Появиха се три здраво загърнати в дрехите си човешки силуета — Хайденрайх, старият Волф и синът му. Носеха различни инструменти, които ясно можеха да се различат: кирка, обикновена лопата един бел, както и лом. Ковачът беше стиснал под лявата си ръка вързоп, който обаче от разстояние не се виждаше какво представлява.

Тримата се промъкнаха през двора, свърнаха зад ъгъла и изчезнаха.

— Иманярите тръгнаха за плячка! — подсмихна се Фридрих. По устните на княза заигра усмивка.

— Така изглежда. Значи все пак се канят да изпразват скривалище с контрабандна стока. Вече ми е ясно. Инструментите са за тази цел.

— Младият Волф е взел за всеки случай и няколко празни чувала — допълни Фридрих. — Трябва да ги следваме много предпазливо.

— Да — отвърна Ван Зом. — Но ние ще заобиколим. В откритото поле могат да ни забележат, ако случайно се обърнат назад.

— Ами как ще се измъкнем от къщата?

— Най-добре ще е през прозореца. Гръмоотводът се спуска близо до стената и можем да слезем по него.

— Добре — кимна Фридрих. — Аз съм пръв.

Той облече палтото си, обу обувките, сложи си шапката и широко отвори прозореца. Пъргаво се метна върху перваза, опипа гръмоотвода, пробвайки здравината му, хвана се ловко и започна да се спуска. Когато успешно стъпи на земята, господарят му го последва. В двора се огледаха. Отникъде не се виждаше светлина. Изглежда жените на гостилничаря Волф и на ковача спяха дълбоко с децата и прислугата. Това се и очакваше, логично беше мъжете да запазят в тайна от своите хора среднощното си начинание.

Князът и Фридрих се втурнаха към изхода на двора. Селската улица беше безлюдна. Въпреки това малко изчакаха. После решително тръгнаха. F Насочиха се на югозапад, макар че мочурището се намираше на югоизток. С големи усилия се добраха до гората, като непрекъснато се придържаха на значително разстояние от пътя, който предполагаха, че използват Хайденрайх и двамата Волф. Накрая свърнаха наляво и поеха покрай гората под закрилата на дърветата и вървяха докато пред тях се показа мочурището.

Оттук нататък трябваше да бъдат двойно по-предпазливи Не биваше да изшумолява нито едно клонче, не биваше да пропуква нито една съчка, полузатрупана от снега, не биваше да правят нито една необмислена крачка. Ван Зом и Фридрих се приведоха и се запро-мъкваха напред като трапери в Дивия запад, които дебнат отряд от враждебно настроени индианци.

Много скоро зад голите клони на ниските дървета по брега на мочурището те различиха три силуета: търсените от тях хора Те вече бяха навлезли в мочурището, чиято повърхност бе здраво замръзнала. Както изглежда, тримата оживено спореха помежду си Личеше си по припряните им и енергични жестикулации.

— Трябва да се опитаме да стигнем елховия гъсталак — прошепна Ван Зом на спътника си.

— Ще е дяволски трудно да се доберем дотам, без да ни забележат — обади се Фридрих.

— Не е така. Снегът заглушава стъпките ни, а тримата разговарят на твърде висок глас. А и едва ли ще видят, защото са с гръб към нас. Напред!

Рискуваха и успяха. Вече лежаха зад елхите, отдалечени само на няколко метра от тримата иманяри, тъй че можеха да чуват разговора им.

— Само тук е мястото и нийде другаде — заяви в този момент старият Волф с голяма сигурност в гласа. — Да започваме най-сетне!

— Търпение, търпение! — предупреди синът му.

— Ами, ами! Нямам никакво търпение, откакто се появи онзи непознат и каза, че желае да купи мочурището. Да не би да искате да ни измъкне съкровището изпод носа?

— Няма да му е толкова лесно.

— Баща ти е прав — намеси се Хайденрайх. — Непознатият може да стане опасен за нас, ако не побързаме. Нали сам чу, че знае заклинанието. Цяло щастие е, че го подпитах. По погледа му си личеше, че разбира от иманярство. Ха-ха-ха, кумецът Хайденрайх е голям хитрец! Никой друг не би узнал това, което измъкнах от него. Вече знаем дълго търсеното заклинание и макар да не е настъпила най-подходящата нощ, ще съумеем да принудим духовете да ни дадат старото съкровище от Мочурището… Но я чуйте! Селската църква започва да бие дванайсет! Настъпва часът на духовете…

Хайденрайх направи няколко странни движения с ръце. После заповеднически изпъна напред лявата си ръка и каза:

— Ораетлабора!

Докато църковната камбана отброяваше ударите на дванайстия час, той повтори заклинанието още шест пъти. След това взе кирката, Волф хвана лопатата, а ковачът — лома, и с яростно настървение тримата започнаха да ровят в твърдата земя.

Фридрих и Ван Зом размениха погледи, в които се криеше и учудване, и усмивка, а същевременно и признанието: „Олеле, колко глупави излязохме, като не разбрахме навреме с какви хора си имаме работа! Не със зловещи престъпници, а с глупци! Тримата действително вярват в иманярство. Разпитът на Хайденрайх не е целял нищо друго, освен да разбере при какви заклинания духовете отстъпват скрито съкровище. А старият Волф се е вкопчил в мочурището със зъби и нокти, защото не желае да бъде изпреварен от непознатия в издирването на съкровището.“ Князът направи знак на Фридрих. Те пропълзяха назад, после се изправиха и се промъкнаха обратно през гората. След известно време спряха, за да си поговорят открито и спокойно за случая.

— Нека ги оставим да копаят в мочурището — заключи Ван Зом. — Малко ще се поизпотят, ще си измокрят ботушите, ще им измръзнат краката и накрая ще се върнат у дома си. Това е всичко.

— Ами Капитана? — попита Фридрих, разочаровано усмихнат. Ван Зом кимна.

— Прав си. Бях по лъжливи следи. Сега разбирам — Хайденрайх се е срещал тайно с двамата Волф само заради иманярските си планове. Заради нищо друго. Той е един глупак, пратен от някой шегаджия за зелен хайвер. Ето защо вярва, че в мочурището има съкровище. Общо взето може да е хитър, но той не е Капитана. Липсват му необходимите качества. Капитана е замесен от съвсем друго тесто. Хайде, ела! Ще трябва да си опитаме късмета другаде.

Така начинанието на Непознатия от Индия завърши с пълен неуспех. Когато на следващия ден си тръгна от Хелфенщайн, кумецът Хайденрайх беше вече изчезнал. Ковачът изобщо не се мерна, а старият Волф беше потиснат и мълчалив.

— Пак ще ви се обадя за покупката на онази земя — заяви му непознатият, — освен ако междувременно не размисля. Май че все още не съм решил.

Волф направи озадачена физиономия. В изражението на лицето му се четеше недоверие. Но не каза нито дума.

7. НЕПРИЯТЕЛЯ ОТ МРАКА

Един господин, който от сто метра си личеше, че англичанин, бавно се разхождаше из областния град с присъщата за този островен народ безгрижност. Стигна до Васерщрасе. После свърна във входа на номер 10 и се изкачи по стъпалата горе до вратата, на която пишеше „Вилхелм Фелс — техник“. Почука кратко и влезе.

Както винаги, сляпата жена седеше на малката пейка до камината, а до нея — Мари, която скромно се оттегли в ъгъла.

— Good morning, добро утро — поздрави посетителят. — Тук ли живее техникът мистър Фелс?

— Да, господине. В момента е на работа.

— Кога се прибира.

— По обед.

— Той работи по една машина, която аз съм му поръчал. Кога смята да я завърши?

— Преди Коледа.

— All right, много добре, защото трябва да разполагам с нея дотогава. Още днес, или пък утре пак ще намина. Good bye, довиждане!

Мари му отвори вратата. Излезе с него и го придружи до коридора. Там тя събра кураж и каза:

— Извинете, господине, позволявате ли една молба?

При неочакваното появяване на англичанина тя набра смелост да отнеме голямата грижа на Вилхелм, но след това внезапен страх скова сърцето й. Изисканият господин я погледна учудено.

— Каква молба? — попита той.

— Ако Вилхелм си беше у дома, той сам щеше да говори.

— Вилхелм… кой е Вилхелм?

— Господин Фелс, механикът, който работи за вас.

— Да не би вие да сте му сестра? Не? Тогава може би сте негова годеница?

— Да — призна тя, изчервявайки се. — Сигурно разбирате, че говоря от негово име.

— Кажете!

— Вилхелм е беден. Той не може да купи скъпите материали, необходими за вашата машина. Взе ги временно назаем от склада на моя майстор.

— Е, ами значи всичко е наред — спокойно каза англичанинът, като спря изпитателния си поглед върху възбуденото й лице.

За миг тя се поколеба.

— Да, но…

— Или не е?

— Вилхелм взе материалите, без да… Мари отново се запъна.

— А-а, разбирам, госпожице! Мистър Фелс не се е издължил на майстора си за материалите… или изобщо не му е казал, че ги е взел от склада!

Пред острия му изпитателен поглед цялото й лице пламна.

— Искам да кажа… имах предвид… с удоволствие бих… — заекна тя в голямото си смущение.

Той я огледа от глава до пети.

— Добре, добре. Когато пак дойда, ще му донеса парите, за да плати дълговете си към майстора. Довиждане!

Англичанинът си тръгна. Мари се върна в жилището си. Олекна й на сърцето, защото бе направила за Вилхелм необходимото. И все пак се чувстваше потисната, дори още повече от преди. Непрекъснато пред очите й беше непознатият посетител със странен поглед, непрестанно впит в нея. В този поглед тя усети нещо, от което сега потреперваше.

И Мари наистина имаше основания да трепери. Много скоро нейният годеник бе сполетян от зла участ.

Беше по обед. В магазина на оптика Хартвиг, където по това време рядко се мяркаше клиент, влезе един добре облечен господин и попита за майстора.

— Мога ли да говоря с господин Хартвиг?

— Аз съм — отвърна майсторът. — С какво мога да ви услужа?

— Точно обратното — гласеше краткият отговор. — Струва ми се, че аз мога да ви услужа. Ще ви покажа нещо… Ето!

От джоба си той извади месингова значка.

— А-а, значи сте агент от тайната полиция! — стъписа се Хартвиг.

— Както виждате! Работи ли при вас някой си Вилхелм Фелс?

— Да.

— Що за човек е той?

— Моят най-сръчен и най-благонадежден работник.

— Наистина ли е благонадежден и почтен?

— Гарантирам за него. Защо ме питате, господине?

— Отдавна го подозираме в незаконни действия, за които тук не е удобно да споменавам. Та в хода на нашата работа стигнахме до извода, че върши злоупотреби с ваши материали.

— Невъзможно е, господине! Никога не би го направил!

— За полицията думата „невъзможно“ не съществува. Тъкмо най-изпечените мошеници се радват на най-голямо доверие. По-добре сам се убедете! По цели нощи Фелс работи у дома си и продава за своя сметка различни машини и инструменти.

— Какво?

— В момента той пак изработва една машина за един англичанин. Не е добре работодателите да са прекалено доверчиви. Това подвежда дори и почтени хора… а после си имаме с тях какви ли не неприятности.

Майсторът Хартвиг енергично поклати глава.

— Общо взето имате право, но за Вилхелм Фелс — не, никога! Тайният агент се усмихна снизходително.

— По-добре сложете край на злоупотребите му преди да ви е причинил по-големи щети! В случая снизходителност и благост съвсем не са на място.

— Казахте, че у дома си изработва машина за един англичанин, така ли?

— Да. Щом се върне на обяд, веднага отидете у тях и сам ще се убедите.

— Ще го направя. Дължа го както на моя сътрудник Фелс, така и на самия себе си.

В един часа Вилхелм Фелс се върна в работилницата и продължи да се труди. Никому не направи впечатление, че малко след това майсторът излезе.

Запъти се право към Васерщрасе номер 10.

— Господин Фелс тук ли е? — попита той сляпата жена.

— Не. Мога ли нещо да му предам?

— Искаше ми се да му възложа да направи нещо. Той приема ли подобни поръчки?

— С радост, господине. Не бихте ли могли тази вечер пак да наминете и сам да поговорите с него?

— Мога. Но бих желал, ако е възможно, да видя някоя негова изработка.

— В другата стая има машина, която той прави по поръчка на един англичанин.

Хартвиг разгледа машината и в материалите позна своята собственост. Остана като ударен по главата. В първоначалния пристъп на възмущение той отиде право в полицията и… час по-късно Вилхелм Фелс седеше в предварителния арест.

Не за всички неделните вечери преди Коледа са осветени от празничната светлина на свещите. Дори и в предколедните дни тъмни сили плетат мрежи около своите жертви.

Мари не знаеше нищо за злата участ, връхлетяла неочаквано Вилхелм Фелс, когато самата нея я сполетя беда. Беше в ранните вечерни часове. Тя очакваше връщането на Вилхелм от работа, за да го посрещне с радостна вест. Бродерията, над която си вадеше очите с неуморно усърдие дълго време, беше завършена и тя излезе, за да предложи на няколко места труда на пъргавите си ръце и да припечели скромна сума, защото в този дом нуждата бе голяма. Но Мари нищо не успя да направи. Една от постоянните й клиентки вече беше приела друго предложение и не й обърна внимание. Друга не си беше вкъщи, а трета в момента нямаше нужда от предлаганата бродерия. Обезкуражена и объркана, Мари пое обратно към дома. С колко радост очакваше парите си, изкарани с толкова мъка! Беше намислила как да ги похарчи и как ще направи по един дребен коледен подарък на баща си, на Рихард, щ малките, както и на Вилхелм… а ето че няколкомесечният й труд се оказа напразен! Не й се прибираше.

Там цареше подтиснато настроение. Малките се бяха свили в ъгъла, бащата го измъчваше кашлица, а Рихард безмълвно гледаше през прозореца. Той също беше излизал, за да припечели нещо, но се беше върнал много унил.

— Най-после! — зарадвано каза той, щом видя Мари. — Надявам се, че си имала по-голям късмет от мен!

— Ти не успя ли да предадеш преписаните нотни листове?

— Успях, но господинът беше заминал. Взеха ги и обещаха да ги платят по-нататък. Казаха ми да отида чак след седмица.

— Господи, о, Господи! — изхлипа тя. — В нищо нямаме късмет! След като му разказа за своя неуспех, Рихард мълчаливо отиде в другата стая. Мари го последва със свито сърце. Видя, че от ъгъла измъкна стар куфар, от който извади грижливо завързано пакетче. Тя го хвана за ръката.

— Рихард, какво си намислил да правиш? Твоята верижка?… Не, не бива да я продаваш! Знаеш много добре, че навремето са те намерили с нея. Тя е от твоите родители… поне така се предполага. Това е единствената семейна скъпоценност и спомен, който имаш. Само с нейна помощ би могъл да узнаеш нещо за произхода си.

Той се изправи смутен и леко раздразнен.

— Изобщо нямам намерение да я продавам. Ще я занеса в заложна къща.

— Там ще я загубиш завинаги. Няма да можеш да я откупиш.

— Само на първо време, после ще намеря пари за лихвите по заема, който ни е абсолютно необходим, и няма да загубя правата си на собственост над верижката. За мен тя не е по-малко ценна и свещена, отколкото за теб, макар да не се надявам вече да науча нещо за произхода си. Това бижу не ми говори нищо. Златният медальон на верижката е украсен със странни орнаменти, които никой не е в състояние да разтълкува. Отляво на тях личи буквата Р, а вдясно има едно X. „Р“-то са взели за указание за собственото ми име и затова са ме нарекли Рихард. Но верижката не издава нищо за семейството. Не, Мари, остави ме да правя каквото съм намислил!

— Непознатият ще ни помогне. Той бе толкова великодушен към теб в книжарницата! — разпали се тя.

— Само на него не можем да разчитаме. Кой знае дали някога пак ще го видя. И как ще ни отърве от всичките грижи?! Знаеш, че е време да си плащаме наема и какво ли още не, а както собственикът на сградата, тъй и неговият управител са неумолими. Нямаме изход. Трябва да се погрижа за наема и ще опитам това последно средство.

Петнайсетина минути по-късно той се намираше вече в заложната къща на Соломон Розенбаум.

— К’во ще желае младият господин? — попита Розенбаум, докато дъщеря му Лена се занимаваше с нещо в ъгъла на помещението.

— Ще ми заемете ли пари срещу една златна верижка? — учтиво попита Рихард.

— К’во тя ще струва?

— Не знам. Ето я.

Той я подаде на вехтошаря, увита набързо в коректурна страница от негови стихотворения.

Старият сложи очилата си, разтвори листа, без да му обърне внимание, побутна го в края на масата и заоглежда верижката. След малко хвърли на Рихард пронизващ поглед и попита:

— Ваша собственост ли е таз’ верижка?

— Разбира се.

— Отде имате туй украшение?

— Сигурно от моите родители.

— Сигурно ли? Това пък к’во значи?

— Не знам съвсем точно. Аз съм подхвърлено дете и когато са ме намерили, тази верижка е била на врата ми.

— Млади господине, туй може да го каже всеки. Имате ли някакъв документ, дето да доказва истинността на думите ви?

— Не — смутено отвърна Рихард. — Мога да се позова само на моята честност и…

— К’во значи тук честност? — грубо го прекъсна евреинът и хвърли многозначителен поглед към бедняшкото облекло на своя посетител.

От срам и унижение кръвта изведнъж нахлу в главата на младежа. В него се събуди наранената му гордост. Ала притисналата го нужда не му позволи безцеремонно да обърне гръб на Соломон Розенбаум и да излезе от заложната къща.

— Аз не съм измамник — каза той с твърд глас, — нито съм крадец, нито укривател, макар да признавам, че съм бедняк. — А после иронично добави: — В противен случай нямаше да стигна до заложната къща.

В този момент Лена се приближи и както разглеждаше верижката, погледът й падна върху хартията, захвърлена от баща й небрежно настрани.

— Да вярвам ли на очите си! — възкликна тя, — Та това е стихотворение от Алмансор!… Откъде ви е попаднало?

— Аз съм авторът — заяви Рихард.

Тя го погледна с големите си черни, искрящи очи, сякаш искаше да надникне в най-скритите кътчета на душата му.

— Вие? Наистина ли сте вие? Вие сте поетът, написал „Картини от родината и тропиците“?

— По външен вид никак не ви приличам на поет, нали, госпожице? — горчиво се усмихна той. — Обикновено хората си представят по друг начин поетите. Как е възможно те да посещават заложни къщи? — Значи вие сте Алмансор? Не мога да повярвам!

— Как да ви докажа? Би трябвало да попитате моя издател Щрикрод.

— Значи наистина сте вие? — потрети Лена все още със съмнение в гласа. При това изпитателният й поглед не се отделяше от лицето му, а там потъна в две очи, чиито меланхоличен израз веднага я плени. После продължи: — Наистина, във вашите черти има нещо, което издава поета.

— Тъй, тъй — обади се Рихард, — значи моето лице ме легитимира като поет! Възможно е. Впрочем, ако времето позволяваше, можех да ви разкажа за моите съновидения в будно състояние, които разкриват пред вътрешния ми взор чудесата на далечни и непознати страни. Заради тях само щяхте да ми повярвате.

Това беше тонът, това бяха думите, които можеха да окажат въздействие върху Лина. „Чудесата на далечни и непознати страни“! Кръвта на ориенталката проговори в нея.

— И така ви вярвам! — припряно извика тя. — Разбирам ви. От начинът, по който говорите, чувствам, че сте поетът Алмансор, чиито стихове толкова много обичам. Моля ви, не ми се сърдете, че…

— Че защо да ви се сърдя? Никой досега не е познал от пръв поглед, че съм поет — каза той с лека горчивина в гласа. — Значи сте чела „Картини от родината и тропиците“?

— Някои от стихотворенията дори знам наизуст!… Но да не говорим за вашите стихотворения, а за самия вас! Как изпаднахте в такава нужда? Защо се наложи да ни донесете тази верижка? Естествено татко няма да приеме да заложите такава скъпоценност и без никакъв залог ще ви даде назаем необходимите пари.

Предложението се видя на баща й прекалено великодушно. Той предпочиташе заложните разписки, отколкото стихове.

— Лена! — предупредително извика той, — това що за сделка е?

Но дъщерята се направи, че не чува предупреждението на баща си, взе верижката от ръцете му и я върна на младия човек. Рихард я възпря с движение на ръката:

— От сърце ви благодаря, госпожице! Но така не става. Няма да взема от вас и пфениг, без да съм ви дал гаранция.

— Добре! — отсече девойката. — В такъв случай по ваше желание ще задържим верижката. Каква сума ви е необходима? Ще ви стигнат ли сто и петдесет марки?

— Предостатъчно е, госпожице!

— Споразумяхме се! Срещу верижката ви давам сто и петдесет марки. Татко, изплати му сумата! Или да я взема от моята каса?

— Не, не, щото вземеш ли от твойта каса, няма да начислиш никакви лихви! — припряно отвърна старият, ужасен от голямата сума, която дъщеря му с лека ръка даваше на своя глава за тази заложна вещ.

Той донесе парите и ги брои пред младежа. В същото време, силно развълнуван, Рихард подаде ръка на девойката и каза:

— Благодаря ви. Вие ни спасихте!… О, колко много лъскави монети!

После Рихард Бертрам понечи да напише разписка за получените пари, но Лина махна с ръка и рече:

— Моля ви, оставете за после… Къде живеете?

— На Васерщрасе номер 10.

— Толкова близо до нас? А аз предполагах, че сте нейде в Ориента! Но не искам повече да ви задържам. Вие сигурно… имам предвид парите… сигурно си имате някои неща за уреждане. Щом свършите работата си, елате пак! Окажете ни тази чест! Заповядайте на вечеря! Тогава ще уредим и писмените формалности.

Силно развълнуван от странния и щастлив обрат на нещата и от възторжените думи на непознатата девойка с толкова силен характер, той пак й подаде ръка и каза:

— Ще дойде, драга госпожице. Изпитвам голяма нужда да ви изразя благодарността си.

Погледът й остана отправен към вратата доста време след като Рихард беше изчезнал.

Майката, която с долепено ухо от външната страна на вратата подслушваше разговора, изведе младежа на улицата. После се върна в стаята и ядосано каза:

— Но Лена, какви ги вършиш? Как можеш да говориш за някаква си чест, която уж ще ни окаже, ако пак дойде в нашия дом? Как можеш ти да каниш тоз’ голтак, та да ни изплюска вечерята, дето е приготвена за нас тримата?

Тогава се случи нещо, което старата не очакваше — Соломон Розенбаум защити дъщеря си.

— Мълчи! Знайш ли изобщо, к’во е туй поет?

— Поет ли? Ха, амчи туй е човек, дето е твърде глупав, за да се захване с разумна работа. Затуй прави от думите рими и търси други глупци, дето да ги купят. Или пък пише любовните писма на ратаи и слугинчета за десет или двайсет пфенига едното.

— Глупости! Поетът е човек, който през живота си гладува парите за паметника, дето ще му го издигнат след смъртта, когато вече няма да има нужда да яде и пие. А името на онзи, който го е подпомогнал в бедността, ще бъде издълбано в мрамора и ще блести със златни букви, дето едната само излиза почти петдесет пфенига. И к’во ще ни струва таз’ слава?

— Нашите хубави пари, спестени с толкоз мъка! — Мълчи, старо! Лена ще му поднесе хляб, сирене и месо. Всичко ще направи може би петдесет пфенига.

— Но затова пък ще вземе да идва всяка седмица и да ти иска все повече пари назаем!

— Таз’ златна верижка струва триста марки. Сто и петдесет дадох вече… туй е добра сделка. Ако иска още пари, да донесе и други скъпоценности!

— Сигурно няма други!

— Тогава няма да получи нищо.

— Но защо ще ми седи на масата и защо ще трябва да разговарям с такъв човек? Той дрънка работи, дето хора като нас не ги разбират и само ще ми развали вечерята, ако ще се налага при всяка хапка да размислям, к’во е искал да каже и к’во пък аз да му отвърна.

— Не е нужно. Аз също не умея да нижа красиви и учени думи, дето в края на реда се римуват. Но Лена, наш’та щерка, е учила география, история на великата френска революция, както и науката за Северния полюс и за страната на китайците. Тя ще бъбри с него колкото й сърце иска и ще се храни с него в стаята си, дето един поет ще е по на място, отколкото тук, в тоз’ склад на вехтории. Тя ще… ах, Боже справедливи, няма я! Изчезна! Сигурно се е оттеглила, за да подготвя тоалета си.

Лена наистина си беше отишла. Тя добре познаваше родителите си и знаеше какво иска и какво може да прави. Даде на старата прислужница пари, една кошница и списък, на който четливо беше отбелязала какво желае да се купи за вечерята. После се облече като за празник.

Рихард Бертрам бързаше по улиците. Радостта го окриляше и просто не усещаше как стъпва по земята. Когато изхвръкна от заложната къща, замалко не се сблъска с един добре облечен възрастен господин. Младежът измърмори извинение и хукна нататък. Старият човек се спря замалко и се загледа подир него.

— Това не беше ли писарят Бертрам? — промърмори той на себе си. — Сигурно е заложил нещо при Соломон Розенбаум. Отлично! Вече съвсем е загазил!

После влезе в една малка къща, сложи си очила, които промениха вида му, пипнешком се изкачи по стълбата и почука на една врата.

Веднага му отвориха. На прага застана жената на ключаря Арнолд. Тя незабавно позна посетителя и със светнали от радост очи го покани да влезе.

— Вие ли сте, господине? — възкликна тя. — Бъдете ни сърдечно добре дошъл! Избавихте ни от крайно тежко положение!

— Значи сте доволни?

— Изключително много!

— И вашият мъж ли?

— Също и той! Вярно че бра голям страх дали действително великанът Борман ще се върне в „Бастилията“, но…

— Имам навик да изпълнявам обещанията си. Къде е вашият мъж?

— След вечеря отиде на работа.

— Неприятно. Много ми се искаше да си поговоря с него, но за съжаление не успях да дойда по-рано. Не може ли човек да го посети там?

— Може, разбира се, но… Жената млъкна смутено.

— Продължавайте!

— Не бива да отивате при него за неща, каквито завчера обсъждахте тук, защото… защото лесно може да възникнат подозрения.

— Аха! — обади се възрастният господин. — Помислих си, че имате друга причина. Какво ще кажете, ако вие отидете при него?

— Аз? — стъписа се жената. — Не мога да оставя децата сами.

— Та нали след четвърт час ще се върнете, а аз ще остана тук да ви чакам.

— Пак ли е нещо опасно?

— О, не! Но вашият мъж може да спечели още сто марки! Тези думи постигнаха целта си. Очите на жената светнаха.

— Какво трябва да направи? — припряно попита тя.

— Още веднъж да пусне Борман от затвора.

— Едва ли пак ще се съгласи.

— Защо?

— Защото сигурно няма желание пак да бере страх. А и без крайна нужда няма да иска повторно да върши незаконни неща.

Възрастният посетител поклати глава.

— Без крайна нужда! — бавно повтори той. — Това ще рече — без да бъде принуден. Скъпа госпожо, струва ми се, че мъжът ви ще се види принуден още веднъж да пусне Борман от затвора. Днес получих писмо от Капитана.

— Мили Боже! Писмо от Капитана? До нас ли се отнася? Моля ви, кажете ми! Какво е съдържанието му?

— Там пише, че завчера не сме свършили работата докрай — още една дреболия за обсъждане между Борман и неговия адвокат. Това ще е последният път, когато от вашия мъж се иска подобно нещо.

— Ами ако не приеме? Нали знам как се страхуваше! Когато се прибра от работа у дома, още трепереше.

— В такъв случай Капитана ще потърси сметка от ключаря Арнолд.

— Боже помози! Значи да изтичам час по-скоро при мъжа си, така ли?

— Това е най-простото решение. Ето ви писмото! Убедете се сама!

— И наистина ли ще му платите още сто марки?

— Ще ги дам на мъжа ви веднага щом ми доведе затворника.

— По кое време?

— Точно в дванайсет. Ще чакам на същото място както завчера. Побързайте! Аз оставам тук.

Жената наметна голям шал и се втурна надолу по стъпалата. В нейното въображение примамливо й се усмихваха стоте марки. Тя нямаше представа за какво грубо нарушение на служебните му задължения искаше отново да придума мъжа си. Но когато се върна след около петнайсетина минути, лицето й имаше загрижен израз.

Тази загриженост бързо се превърна в нескрита уплаха, когато отвори вратата на жилището си, хвърли поглед в стаята и видя само децата, но не и възрастния господин, под чиито надзор беше оставила малките.

Тъкмо се канеше да попита къде е „непознатият чичко“ и дали децата не са се страхували сами в къщата, когато в същия момент долови зад гърба си шум. И без друго изплашена и със свито сърце, тя се стресна и бързо се обърна.

— Ето ме — каза тайнственият посетител. — Навярно си помислих-, те, че съм избягал, а?

Той затвори вратата, тикна резето и изобщо се държеше като у дома си. После безмълвно направи знак на жената да отведе децата в другата стая и накратко й обясни защо се беше появил неочаквано зад гърба й.

— Когато чух, че се връщате, предпочетох да съм внимателен, Виждате ли, драга госпожо, онзи, който е в съюз с Капитана, трябва да е винаги нащрек и да обмисля всички възможности. Лесно можеше да ви хрумне мисълта да отидете не при мъжа си, а да изтичате в полицията и да съобщите, че в жилището ви седи и чака пратеник на спечелилия си зловеща слава Капитан. Та ако обичат да дойдат и да го задържат!

— Наистина! — смаяно възкликна жената.

— Разбира се, че е възможно! — усмихна се възрастният човек. — Ето защо, когато долових стъпките ви в коридора, бързо излязох от жилището и се скрих отвън. В случай на нужда щях да изчезна и никой полицай нямаше да ме залови. Можете да ми вярвате. Но за моя радост виждам, че тази предпазна мярка е била излишна. Вие сте разумна жена, която мисли за интересите си. Приятно ми е да го установя и няма да съжалявате. А сега ми кажете, моля, как стоят нещата? Как се отнесе мъжът ви към моето предложение?

— Беше изцяло против.

— Но ще го направи, нали?

— Да! Обаче не заради стоте марки, а заради заплахата на Капитана. Но това е последният път, когато предприема подобно нещо против дълга си.

— Съгласен! Значи точно в дванайсет ще бъде с Борман пред малката порта, нали?

— Да.

— Добре. Лека нощ!

Тайнственият посетител си подсвиркваше доволно между зъби-когато излезе на улицата, прибра очилата си и се насочи към отдалечената част на града, където в къщата сред парка се състояха тайните срещи на бандата на Капитана.

Малко преди полунощ той се върна оттам по познатия път през зида и се отправи към „Бастилията“.

Наложи му се да чака доста след полунощ, докато най-сетне задната портичка се отвори и излязоха двама мъже — Арнолд и великанът. Ключарят изпусна шумно облекчителна въздишка, щом съзря възрастния господин.

— Ах! ето ви и вас! Господине, поемам голям риск! Ще доведете ли и този път затворника обратно?

— Точно в три.

— Правя го за последен път!

— Няма да се наложи повече. Ето ви стоте марки. Изкусителят пъхна в ръката на ключаря отброената сума и отведе Борман.

— Сега пък за какво става дума? — попита кисело Борман.

— За спасението ти.

— Навярно също като онзи ден, а? — подхвърли хапливо великанът.

— Онова беше глупава случайност. Самите вие сте си виновни, тъпаци такива! Харча огромна сума, за да те спася, щяхте да получите на всичко отгоре куп пари, а да вземете да се оставите един-единствен човек да ви натика в миша дупка! Че да го бяхте пречукали!

— Лесно е да се каже, Капитане! Беше застанал пред нас с два револвера в ръцете. Само да се бях помръднал, и в следващата секунда щях да бъда труп!

— Да не спорим сега! Не се стреля чак толкова бързо. Но станалото — станало. Тъй като си ми необходим, ще бъдеш свободен на всяка цена, само че не чрез бягство, а в резултат на съдебна присъда. Ако един изгоден случай е пропуснат, ще трябва да ти предложа Друг.

— Нямам желание да участвам повече в тази смахната комедия — изръмжа Борман.

— Какво? Как? Да не би да желаеш вечно да си останеш в пандиза?

— Не.

— Не искаш да си на свобода?

— По дяволите свободата, ако ще трябва да я изкупвам с подобни щуротии!

Смаяният Капитан отстъпи крачка назад.

— Да не би да си решил да играеш ролята на разкаялия се грешник? — презрително го попита той. — Не те смятах за такъв боклук, който след смахнатата назидателна проповед на онзи откачен тип бърза да капитулира и да смени фронта! Но — нямам нищо против! Последвай съвета му! Нека те осъдят! Знаеш ли какво те чака?

— Ами към дванайсет години пандиз — това ще рече, ако ме спипат. Но този път Борман няма да допусне пак да го хванат. И ще подхване нещата по-хитро. Ще офейка в Америка и там ще стане почтен човек.

— Браво, браво! — подигра му се другият. — Изглежда и билетът за презокеанското пътуване ти е вече в джоба. И ще ставаш почтен човек, ха-ха-ха! Това не е толкова лесно, както си го мислиш!

— О-о, тук никой повече няма да ме види!

— Ами жена ти?

Борман вдигна рамене.

— И момчето ти?

При този въпрос великанът бавно се обърна и впи поглед в лицето на Капитана.

— Моето дете, моето момче, моето…

После млъкна. Силният като мечка човек бе обзет от нежно чувство, което не успя да овладее. След известно време с тих и нежен глас повтори:

— Моето момче… моят живот, Изведнъж се стегна:

— Не биваше да го казвате, Капитане! Винаги съм си бил суров и див тип и пет пари не съм давал за един човешки живот, С дивотиите си вкарах моите родители в гроба, а жена си доведох до просешка тояга. Крадох на воля и пребивах всеки, който ми се изпречваше на пътя. Някои от тези хора изобщо не станаха от земята, Капитане. Както и да е. Мислех си, че под ребрата ми няма и следа от онова, което хората наричат сърце… но, да ме вземат дяволите… то все пак си е вътре и бие ли бие! Мътните го взели, не биваше да ми напомняте за моето момче… защото, знаете ли, само заради него, заради този малък, сладък пакостник пропадналият Борман ще стане почтена личност! Мътните да ме вземат, ако не е така!

Той отново млъкна. Кръстоса могъщите си ръце и сякаш потъна в мислите си. Последните си думи изрече толкова тихо, че лекият нощен ветрец ги отнесе и кажи-речи нищо не се чу — Хайде, Борман! — с остър глас го предупреди другият. Нямаш време, за да ми хленчиш! Остават ни най-много още два часа!

Но великанът стоеше на мястото си като могъщ дъб.

— По дяволите твоето дърдорене! Чуваш ли, вече удари един!

— Ах, момчето ми! — замечтано въздъхна Борман. — Вече ми каза „тате“! На мен ми го каза! Рошеше ми косата, дърпаше я и си слагаше главичката на рамото ми… а после обгръщаше врата ми с ръчички…

Той преглътна, после изхлипа и обви ръце около най-близкото дърво така, сякаш искаше да притисне някого до гърдите си.

— Какво ли правят сега? Дали си мислят за мен? Малкият сигурно казва понякога „тате“, ала онзи, за когото копнее, е един пропаднал пес, вързан за верига. „Започни нов живот!“, все ме съветваше жената… ама аз винаги я цапардосвах с юмрук в лицето и продължавах да се занимавам с моя долен занаят! Но нека сатаната жив да ме одере, ако не сложа край на всичко!… Да, край! Ще замина за Америка и ще ги взема и двамата с мен! — Стига си дрънкал глупости! — сопна му се неговият изкусител. — Нали веднага пак ще те опипат!

Борман бавно пусна дървото, вдигна мускулестите си ръце, сви юмруци и отсече:

— Тогава по-добре да умра!

— И какво ще спечели твоето момче от това? Жена ти ще остане на улицата, защото кой ли ще даде работа на жената на един затворник! А момчето ти ще отиде в сиропиталище.

— В сиропиталище ли, господине? — изкрещя Борман. — Шшшт… овладей се! Едно ще ти кажа: ако действително искаш да започнеш нов живот, тогава постъпвай така, както те съветвам!

После ще получиш оправдателна присъда и до три-четири седмици ще направиш за близките си каквото пожелаеш.

Великанът стоеше като вкаменен. Едва след малко с мъка продума:

— Ще ме оправдаят ли, Капитане? Наистина ли? Ще ме пуснат да си отида при моята жена и моето момче? Честна дума?

— Честна духма.

— И какво ще трябва да направя в замяна на това?

— Още веднъж ще влезеш с взлом в една къща.

— Добре… и с това ще се заема, но после всичко приключва! Обаче поставям условие — без убийства!

— За убийство и дума не може да става. Ти само ще се вмъкнеш в дома на една дама и ще вземеш всичките й бижута.

— Е, щом няма друго! А коя е тя?

— Дъщерята на полковник фон Тифенбах.

— При нея ли? Ха, познавам я, знам и къщата. А как ще вляза?

— През номер десет на Васерщрасе. Ето! Той подаде на Борман ключ.

— По дяволите, Капитане… този път ключът не е подправен. Откъдето взехте?

— Не е важно. Ще отвориш внимателно и без препятствия ще стигнеш до двора. Зидът граничи с градината на Тифенбах. Висок е, но целият е в пукнатини. Лесно ще се изкачиш по него и ще се прехвърлиш оттатък. После през третия прозорец отляво надясно ще се озовеш на втория етаж.

— Но как ще стигна до прозореца?

— С подвижна стълба. Донесъл съм я — ей там между дърветата.

— И ще трябва да я мъкна оттук до Васерщрасе? През целия коридор, през двора, после през зида и през градината?

— Тя е сгъваема. Огледай я! Борман опипа стълбата.

— А-а, желязна е!

— От стомана. И тежи само няколко килограма.

— И ще стигне до втория етаж?

— Да. Това е мое изобретение. Можеш да я носиш като сгъваем стол. После ще ти покажа как се разтегля. Слушай по-нататък! В тази чанта има два големи пластира, които ще залепиш върху стъклата на прозореца, за да ги счупиш безшумно, В чантата ще намериш въжета и кърпи, за да вържеш момичето и да му запушиш устата. Обаче ще оставиш очите й открити, за да може добре да те види. Знаеш защо — заради червеникавия белег на бузата, който сега ще ти нарисувам. Последния път се провалихме. Много важно е това да не се повтори, Борман! До огледалото е тоалетната масичка с бижутата. Ключът е на нея. Ако не е там, сигурно е в чекмеджето на нощното шкафче.

— Откъде знаете всичко с такива подробности?

— Това си е моя работа! След като вземеш накитите, ще се върнеш по същия път.

— Сам ли ще бъда?

— Да. Ще те придружа само до къщата на Васерщрасе 10. Там ще те чакам. За четвърт час можеш да свършиш.

С голяма сръчност Капитана нарисува на дясната буза на Борман червен белег като петно по рождение и пъхна в ръката му револвер с думите:

— Ето… в случай на нужда! Утре хората ще разправят, че великанът Борман е извършил кражба с взлом в дома на Тифенбахови. Така ще каже дъщерята. Нали е виждала снимката ти многократно във вестниците. Но ти си затворник и по въпросното време си бил в килията си в „Бастилията“. Следователно крадецът от последната нощ е бил друг човек. Несъмнено ти и престъпника си приличате като две капки вода, с разликата, че той има на лицето си червено петно по рождение. Собственикът на заложната къща Розенбаум ще се закълне, че и онзи тип, дето е нахлул при него, също е имал белег. Това ще е доказателството, че те объркват с твоя двойник и ти приписват неговите злодеяния. Той ще е изкупителната жертва, а ти… ще излезеш на свобода.

След като обясни на великана как да си служи със сгъваемата стълба, Капитана остана да чака на Васерщрасе. Без инциденти Борман се добра до двора, прехвърли се през зида и се озова откъм задната страна на къщата на Тифенбахови. Да, там горе третият прозорец все още светеше.

Той разгъна стълбата и я изправи. На горния си край тя имаше две куки, с чиято помощ здраво я закрепи за парапета на прозореца.

Борман се изкатери горе. Надникна в стаята, Хедвиг лежеше в леглото и спеше. Слабата светлина идваше от малка нощна лампа.

Бандитът залепи един от пластирите на стъклото — имаше голям опит в подобни действия. Последва кратък скърцащ шум от счупено стъкло, после отново се възцари тишина. Момичето продължаваше безгрижно да спи. Тогава великанът посегна през дупката в стъклото, завъртя дръжката на прозореца и в следващия миг се озова в стаята с кърпата и въжето в ръка. Но за кратко време се поколеба. Дали бе проговорила съвестта му? Отстъпи крачка-две назад. В същия миг му се стори, че отдалече се разнася шум. Незабавно се сети в какво опасно положение се намира. Прозорецът беше отворен. Самият той бе застанал близо до него. Лесно можеше да бъде забелязан отсреща и да…

Последва сподавен вик, кратка отчаяна съпротива на момичето срещу грубата сила на великана… после Хедвиг остана да лежи вързана и със запушена уста. Очите й, широко разтворени от ужас, се бяха втренчили в Борман.

Той й кимна успокоително.

— Не се страхувайте, милостива госпожице! — каза той на полувисок глас. — Няма да ви направя нищо лошо! Искам само да взема назаем от вашите бижута. Познавате ли ме? Аз съм великанът Борман. Утре можете да го кажете на целия свят. Неотдавна нахълтах и в дома на един часовникар. С мен шега не бива, но естествено на такова хубаво девойче като вас няма да сторя никакво зло — при условие, че не вършите глупости!

8. ЗЛАТА СЪДБА НА РИХАРД

След като бандата на Капитана се разотиде, последният от хората му на връщане от съвещанието в къщата се забърза към центъра на града. Това беше ключарят, който тайно беше на служба при княз Ван Зом, но същевременно се ползваше и от доверието на Капитана. Изглеждаше много възбуден. Отбиваше се в различни гостилници и се държеше тъй, сякаш търсеше някого. Лека-полека наближи един часа, а неговото безпокойство се усилваше.

Най-накрая той спря за една-две минути, като че ли в колебание да вземе решение. После с още по-голяма бързина се устреми към квартала на знатните и богати хора.

Тичешком мина по улица Паласщрасе, където живееше княз Ван Зом, и стигна намиращата се след нея Зигесщрасе. Там също имаше големи разкошни сгради, но той спря пред малка къщичка в приветлив швейцарски стил, която скромно се гушеше между величествените си съседи. Изглежда беше строена и подредена само за едно семейство.

Човекът натисна копчето на електрическия звънец. Отвори му посивяла женица с лампа в ръка и го попита:

— Какво желаете?

— Трябва да говоря с детектива, който живее тук.

— Не ви разбирам. Не познавам никакъв детектив. Кой сте вие?

— Служа на човека, когото търся. Женицата замислено поклати глава.

— Всичко това ми се вижда много странно. По-добре да повикам мъжа си.

Тя остави лампата в коридора и влезе в най-обикновено обзаведена стая, където беловлас старец прелистваше вестник за ловци.

— Кой беше? — попита той и вдигна очилата на челото си.

— Един човек търси детектива.

— Каза ли ти паролата?

— Не.

— Хмм. Тогава ще трябва сам да видя кой е и какво иска. Старецът излезе от стаята. Светлината от лампата падаше навън и добре осветяваше цялата фигура на шлосера.

— Кой ви изпраща при нас?

— Самият той.

— Кой? Не ви ли обясниха по-добре за кого и как да попитате?

— Не.

„Странно!“ — помисли си старецът. — „Но може би е някой новак, когото той иска първо да изпита.“ — Не познавам човека, с когото искате да се видите — каза после на висок глас, — но знам един друг, дето често споменава за детектив, който живеел наблизо. Та този човек сигурно може да ви даде желаните от вас сведения. Работата спешна ли е?

— Много! Става въпрос да се предотврати престъпление. Може би след броени минути ще е вече кърно!

— О, Господи! — възкликна изплашено старият и лампата започна да трепери в ръката му. — Тогава наистина ще трябва да ви назова мястото, където предполагам, че се намира в момента онзи човек. Познавате ли добре улицата У фергасе?

— Да.

— А гостилницата на вдовицата Паули? Да? Добре! Веднага тичайте натам! В помещението за посетители ще заварите мъж с руса брада. Името му е Бренер. Той ще ви даде някои сведения.

Шлосерът хукна по обезлюдените нощни улици и запъхтян влезе в гостилницата на вдовицата Паули. Наистина, в един от ъглите седеше мъж с руса брада. В помещението не се виждаше жива душа. Нямаше я и съдържателката.

— Вие ли сте господин Бренер? — тихо попита шлосерът.

— Да. Ка… ка…кво има? — заеквайки отвърна русокосият.

— Аз съм…

— Добре, добре — каза Бренер, без да пелтечи. Разбра, че в случая е излишно да преправя гласа си и да се прикрива. — Познавам ви! Кой ви изпраща?

— Двама възрастни хора от Зигесщрасе.

— Сигурно идвате по важен въпрос. Понякога замествам господина, когото, както предполагам, търсите. Какво се е случило?

— Познавате ли великана Борман?

— Да. Предпоследната нощ той извърши кражба с взлом в дома на госпожица фон Хелфенщайн.

— Виждам, че сте доверено лице на онзи господин, с когото искам да разговарям — каза шлосерът. — Посветен сте в нещата!

— И то повече, отколкото си мислите. Вие сте от подчинените на Капитана, но същевременно сте и таен съюзник на моя господар. Знам. И какво е станало с великана?

— Тази нощ ще извърши кражба с взлом в спалнята на дъщерята на полковник фон Тифенбах!

Русокосият скочи на крака.

— Може би още в този миг! — добави шлосерът.

— Напред, тръгвай! — настоятелно извика Бренер. — Останалото ще ми кажете по пътя!

На съдържателката, която в този момент бавно-бавно се появи откъм кухнята, той хвърли успокоителен поглед, сложи на масата една монета и се втурна към вратата. На улицата русокосият дръпна шлосера за ръката и го попита:

— Сигурни ли са вашите сведения?

— Да. Присъствах, когато Капитана говореше за тези неща.

— Значи тази нощ великанът ще бъде пуснат повторно от затвора, така ли?

— Да.

— Това ще е пагубно за ключаря. Жал ми е за него, но не мога да му помогна. Борман е брутален човек. Може би и животът на девойката е в опасност. Жалко, научавам го твърде късно, за да взема мерки. Трябва да извикам на помощ полицията. Кой друг придружава великана?

— Не знам.

— Този път не сте с него, както завчера, а?

— Не съм. И тъй като Капитана дава заповедите си всекиму поотделно и съвсем тихо, никой никога не знае какво трябва да върши другият.

— Страх ли ви е от полицията?

— Да. Опасявам се, че Капитана има свои хора и в полицията.

— Не ми се вярва. Знам как стоят нещата тук. Но вие си имате достатъчно причини да не искате да се срещате с полицаи. По-добре ще е да се разделим. Лека нощ!

Бренер заряза шлосера и забързано се отдалечи.

Няколко минути по-късно той влизаше вече в най-близкия полицейски участък. Дежурният вахмистър учудено вдигна очи от някакъв документ и попита:

— Какво желаете?

— Току-що един непознат на улицата ме помоли незабавно да ви съобщя нещо много важно.

— Е? — настоя вахмистърът.

— Ще има взлом в дома на дъщерята на полковник фон Тифенбах!

— Мътните го взели! Кога?

— Може би и в този момент!

— Това би било…

— Великанът Борман е!

— Глупости! Нали е прибран на топло! Русокосият вдигна рамене.

— Мога да ви кажа само онова, което ми възложи човекът на улицата.

— Шега, драги мой, лоша шега! — усмихна се вахмистърът. — Макар да не е сезон, сте се хванали някому на въдицата и той ви е пратил за зелен хайвер.

Междувременно в караулното помещение беше влязъл един от дежурните полицаи, които лежаха на дървени нарове в съседната стая. Той пошепна нещо в ухото на своя началник. След това вахмистърът отново огледа русокосия много внимателно.

— Току-що узнах, че сте художникът Бренер, така ли е?

— Да, аз съм. Откъде ме познава вашият…

— Понякога ви е виждал в гостилницата на вдовицата Паули. Но да не си губим времето с излишни неща! Сериозно ли да се отнесем към съобщението ви, господин Бренер?

— Настоятелно ви моля да проверите как стоят нещата. Човекът, който ме заговори, дотича при мен запъхтян и силно възбуден. Извика ми: „Тичайте в полицията! Аз ще отида да потърся помощ от другаде!“ После изчезна. Помислете си само какво би могло да е заложено на карта!

— Добре! — каза вахмистърът. — Веднага ще направим проверка. Хайде, хора, ставайте! И то всички! Тук остава само Мюлер! Ще предам съобщението и до другите участъци, а за всеки случай ще поискам подкрепления от главното управление.

При създалата се бъркотия никой не забеляза, че художникът Бренер тихомълком се измъкна. Само след половин минута полицаите напуснаха караулното и като получиха кратки указания, веднага се втурнаха поотделно и по различни пътища към целта.

Голямата входна порта на Тифенбахови беше заключена. Вахмистърът предпочете да потропа вместо да дръпне шнура на звънеца. Портиерът подаде глава през малко прозорче.

— Полиция! Отворете тихо! Но по-живо, по-живо!

Човекът така се слиса, че измина доста време преди вратата да се отвори. Той се изправи пред полицейските служители и възкликна:

— Полиция? Наистина! Какво искате?

— Не ни бавете, човече! Къде спи госпожица фон Тифенбах? Стаята й накъде гледа — към улицата или към двора?

— Към двора. Защо?

— Очакваме крадци. Да сте забелязали нещо подозрително?

— Не.

— Вратата към двора може ли да се отвори безшумно?

— Ключалката и пантите й са винаги добре смазани.

— Направете ни път, човече! Не стойте така като истукан! Трябва да действаме бързо. Нека този вход е отворен… един пост остава тук, за да посрещне подкрепленията. Другите идват с мен!

Портиерът отвори задната врата. Вахмистърът предпазливо излезе на двора и се огледа. Но още в същия миг с един скок се скри в коридора.

— Те са вече горе… на стената има изправена стълба… вероятно взломаджиите са проникнали в двора откъм Васерщрасе.

— Ще се изкачим ли по стълбата? — попита един от полицаите.

— Не. Твърде опасно е. Който се опита отвън да влезе през прозореца, е изложен на оръжията на взломаджиите. Горните врати заключени ли са?

— Да — отвърна портиерът, — но моят главен ключ отваря всички врати.

Чуха предпазливи стъпки — появи се очакваната помощ от главното управление.

— Шест… седем… единайсет… дванайсет — преброи ги вахмистърът. — Напълно достатъчно. Един при главната порта, двама от най-сигурните мъже остават тук на двора… Грундман и Краузе… другите да ме последват!

Полицаите се закатериха нагоре по стълбата като котки.

Веднага щом изчезна и последният от тях, Грундман побутна своя другар и прошепна:

— Виж там… там на зида!

На зида, разделящ този парцел от съседния, се появи човек. Той се спусна по него и с бързи, тихи крачки тръгна през двора.

— Този е от взломаджиите! Ще го спипаме ли? — попита Краузе.

— Не, за Бога не… нека се изкачи горе! Там ще ни е по-сигурно в ръцете. Ако сега вдигне шум, може да провали хубавия ни улов.

Те притвориха вратата, колкото да могат през оставената тясна пролука да наблюдават непознатия. Той имаше слаба фигура. Чертите на лицето му не можеха да се различат. Втурна се право към стълбата и се закатери по нея. Горе се спря за минута-две и надникна през отворения прозорец.

— Ето на, скача вътре — възбудено прошепна Краузе.

— Шшшт!

Няколко секунди всичко остана тихо. После полицаите дочуха отгоре силен вик.

— Назад, подлецо!

Същевременно се разнесоха и крясъци, които приличаха по-ско-ро на рева на диво животно.

— Това е люта схватка! — обади се полицаят Краузе и стисна по-здраво оръжието си.

Когато Рихард се върна от заложната къща на Розенбаум и сложи парите върху масата, неговите близки си отдъхнаха с облекчение. Вече можеха да платят закъснелия наем, можеха да върнат и някои заеми, които много им тежаха, и пак щеше да им остане такава сума, която бе за тях цяло състояние.

Старият Бертрам сияеше от радост, както отдавна не го бяха виждали. Само Мари стоеше тиха и замислена. Когато Рихард я попита какво й е, тя въздъхна и каза:

— Не мога да не мисля на каква цена си набавил тези пари. Никога няма да можеш да откупиш верижката си.

Рихард й се усмихна лъчезарно с несломима увереност, присъща на творческите натури и особено на мечтателите.

— Кой ти го е казал? — отвърна той. — Дай ми само малко време! Знам, че ще се наложа като поет и ще дойде ден, когато и аз ще разполагам с достатъчно средства. Дотогава ще имам грижата навреме да плащам лихвите. После пак ще си върна старата наследствена скъпоценност. Да беше видяла само какви очи ококори Розенбаум, когато разглеждаше верижката! Тя сигурно има много висока стойност. Моите родители не са били бедни хора. Ах, да можех да узная кои са!

После разказа за поканата на Лена Розенбаум. Говореше за нея като за някакво признание или отличие и се заоплаква, че бил принуден да отиде с бедняшките си дрехи. Мари му се усмихна.

— Върви в името на Бога! Не е нужно да се притесняваш заради облеклото си. Не дрехите правят човека, а обратното!

Тези думи бяха достатъчно убедителни за Рихард, Те укрепиха неговото самочувствие. С голямо старание той се залови да почисти дрехите си и да среше косата си. Щом стана готов, побърза да излезе. Най-напред плати каквото имаше да плаща. Останалите пари получи Мари за домакинството. После се отправи към заложната къща на Розенбаум, попълни и остави разписка за получените назаем пари, срещу което му дадоха съответната заложна квитанция за верижката.

Лена посрещна поета със сияещо лице. Тя се беше облякла празнично и беше накичила по себе си какви ли не бижута. На масата във всекидневната в тържествена обстановка беше сервирана богата вечеря. Там имаше не само месо и сирене, но и най-различни деликатеси. Самата Лена обслужваше своя гост. Тя го помоли да извини родителите й, тъй като имали да уреждат в магазина си важни работи.

Рихард не държеше особено на присъствието на съпрузите Розенбаум. Нямаше нищо против необезпокоявано да си побъбри с тази странна девойка, която се възхищаваше от поезия и в частност от неговите стихове. Отначало той беше малко смутен, но скоро смущението му изчезна. Лена се държеше сякаш отдавна бяха добри приятели. Тя поиска да й прочете нещо от „Картините от тропиците“. Задаваше му безброй въпроси. Желаеше да узнае как се е родило едно или друго стихотворение.

— Учудвам се — каза тя, — и не мога да проумея, че не познавате от лични впечатления и опит Ориента, който описвате с такива живи и огнени краски. Как е възможно това?

— Възможно е — замечтано отвърна той, — защото далечните земи, възпявани в поезията ми, съм виждал не с истинските си очи, а с моя вътрешен взор. Мълчанието на необятната пустиня, безмилостно напечена от слънцето, магията на лунна нощ по бреговете на Нил, оживлението и суетнята на базара, гласа на викача от минарето, който подканя правоверните на молитва — всичко това съм го преживявал, И то съм го преживял толкова красиво, в толкова автентична атмосфера, така пълнокръвно, както никой от онези, чиито път действително е минавал през онези далечни страни. Всички те многократно и всеки ден са се сблъсквали с дребните трудности и неприятности на суровото ежедневие, каквито подобно пътуване неизбежно предлага. А това ми е спестено. Аз бях там в съновиденията на моята фантазия, която не знае граници, и затова нямаше какво да ми отвлича вниманието или да ме отрезвява. Но все пак в съновиденията си бях достатъчно буден, за да не се загуби за мен нищо от вълшебството и чара на реалните преживявания. Учудващо ли е тогава, че успях да възпея Ориента по този начин?

Удивена, девойката го гледаше с широко отворени очи.

— Вие сте истински поет — каза тя, завладяна от нескрито възхищение. — Завиждам ви, че умеете да сънувате с отворени очи прекрасни картини, че можете така дълбоко да почувствате Ориента. Ах, обичам Ориента с неговото жарко слънце и с неговите тайнствени нощи! Това е някакъв вътрешен глас в мен, който понякога чувам как ме зове… О, завиждам ви и… ви обожавам!

Рихард улови особения поглед от очите й и изведнъж се обърка и се почувства потиснат. Онова, което прочете в него, не беше само обожаване, каквото човек може да храни в себе си към някой голям и известен човек на изкуството, това бе нещо повече. И за това нещо съществуваше само една-единствена дума — любов.

Осъзнал това, Рихард почувства, че е длъжен да върне замечтаното момиче към действителността. Той разбира нейното възхищение и обожаване към него като към автор на „Картини от тропиците“, но да приеме любовта й, това бе непоносима мисъл. Та нали сърцето му тайно биеше за друга жена! Наистина, онази, другата, бе толкова далеч от него, колкото слънцето от земята! Но кога ли любящото сърце е питало за подобни неща? За него не съществува думата „невъзможно“. То признава само своя страстен копнеж и своите надежди. За такова сърце границите между мечти, съновидения и реалност са размити, още повече ако то тупти в гърдите на поет.

И така, Рихард се опита да върне разговора от личните чувства й отношения към поезията. Лена се подчини с голяма неохота. Още няколко пъти тя се опита да внуши на младежа онова, което той не искаше и да знае, тъй че накрая Рихард беше нетърпелив да си тръгне. Каза й, че е късно и не бива първото му посещение да се проточва по-дълго, отколкото го изисква благоприличието. Освен това отдавна го очаквали у дома.

Но Лена не искаше и да чуе възраженията му. Тя просто ги помете с бърборенето си, продължи да го тъпче с какви ли не лакомства, както и да му пълни чашата с вино, чието въздействие той скоро почувства. И ето на, изведнъж Рихард забеляза, че Лена има тъмни очи, които го омайваха. Започна да гледа на нея с въображението на поет и затова когато накрая тя му поднесе своя албум, където събираше любими стихове, и го помоли да й напише нещо в рими, той охотно взе перодръжката.

Без да се замисля, започна да пише. Излязоха десетина стиха и когато по настояване на Лена ги прочете на глас, сам остана изненадан от онова, което се беше получило, привидно без никакви усилия.

На дъното на синьото море,
където не звучи глас земен,
потънал в дрямка там стои и ни зове
на морската сирена замъка вълшебен.
Останала сама сред елфи и тритони
една мечта не може да прогони,
затворена в туй нямо царство,
гдето изгаря от копнеж сърцето —
копнеж за шумния живот навън и за любов,
любов — несбъднат сън…2

Рихард сложи книгата върху масата пред Лена. Тя го стрелна с пламенните си тъмни очи. Помисли си, че добре го е разбрала — морската сирена, по която така въздишаше поетът, беше самата тя. За тази вечер това я задоволяваше.

Лена го изпрати с няколко сърдечни думи, с нежно ръкостискане и с молбата в най-скоро време пак да намине. Той нито обеща, нито отказа. После си тръгна.

Навън в мразовитата зимна нощ усети, че цялото му лице е пламнало. Сигурно това не беше само под въздействието на тежкото старо вино, което му бе поднесла Лена. Навярно в по-голяма степен беше последица от голямата му възбуда. Ала студеният нощен въздух му подейства отрезвяващо. Образът на мечтателната девойка, която цяла вечер се мъчеше да спечели симпатиите му, изведнъж се отдалечи от него. Дали изобщо някога пак щеше да я посети?

После мислите му взеха да блуждаят около жената, по която копнееше в самотните си часове, и на която тайно бе посветил не едно и две от своите стихотворения.

Когато Рихард започна да изкачва стълбите у дома, горе се отвори една врата и се появи Мари, неговата природена сестра.

— Още ли не спиш? — учудено я попита той.

Мари вдигна показалеца на дясната си ръка и в знак на предупреждение го долепи до устните си. Рихард забеляза, че ръката й трепереше.

— Какво има? — смаяно я попита.

— Тихо! Татко не бива да ни чуе.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Ах, Рихард! — Момичето се бореше със сълзите си. Личеше си, че с мъка се опитва да потисне и овладее някаква неимоверно силна възбуда. — Почти съм си изгубила разсъдъка. От всички страни ни връхлитат такива беди, сякаш съществува неизвестна за нас тъмна сила, която иска да ни унищожи.

— Мари! — извика й той назидателно, — опомни се! И говори по-ясно! Какво има?

— Нали знаеш — поде тя, запъвайки се, — онзи непознат господин, за когото ти разказвах…

— Който върви подир теб?

— Да. Вилхелм няколко пъти ме предупреди да се пазя от него.

— Спомням си. Отново ли ти досажда? Ти излиза ли пак на улицата?

— Съвсем малко се отдалечих от къщи. Вече не ме свърташе в стаята. Имах нужда от глътка чист въздух. И тогава внезапно един човек ме заговори.

— Онзи непознат ли?

— Не. Беше един възрастен мъж, по моя преценка работник. Нищо не подозираща се спрях, защото помислих, че ще иска да ме попита нещо. Но после се оказа, че този безсрамен тип имал да ми предаде едно предложение, което…

Тя млъкна и започна да плаче. Рихард стисна здраво зъби. В него се породи подозрение.

— Трябва да се стегнеш — окуражи я той с благ глас. — И да ми разкажеш всичко. Какво беше това предложение?

Мари се овладя.

— Непознатият намекна за нашата сиромашия, а после и за онзи господин. Изглежда за всичко бе осведомен много добре. Та въпросният господин му нареди да ми предаде, че когато вече нямало да мога да се справям с моите грижи, сигурно най-сетне съм щяла да се откажа от глупавата си гордост. Тогава съм щяла да се вразумя. Той щял да се смили над мен и да изпрати човек, който да ме отведе при него. После щял да дойде и краят на всичките ни беди.

— Какво безсрамие! — скръцна със зъби Рихард. — Трябваше да го удариш право в лицето този тип!

— Ах, Рихард, бях като парализирана. Той продължи дълго да ме увещава. После спрях да чувам какво ми говори. Накрая му обърнах гръб и побягнах към къщи. А после ми струваше много усилия татко да не забележи в какво състояние съм. Но на теб трябваше да разкажа всичко.

— И правилно постъпи, Мари. Аз ще… но не, в момента и аз самият не знам какво ще направя. Във всеки случай от сега нататък няма да излизаш повече вечерно време сама на улицата. Уведоми ли Вилхелм за тази среща?

— Представи си само, той още не се е върнал! — изплака тя следващата си грижа.

— Сигурно още работи.

— Но в такъв случай щеше да изпрати някой да ни каже, че ще закъснее! Не, несъмнено му се е случило нещо!

— Не бива човек веднага да си мисли най-лошото. Нека почакаме един час. Аз винаги го чувам, когато се връща. Ако дотогава не се появи, ще изляза да го потърся.

Малките отдавна спяха. Бащата седеше на стола с високо облегало и кашляше. Беше предпочел да остане в топлата стая вместо да си легне в студената спалня.

Рихард почувства нуждата да бъде сам и отиде в малката задна стаичка, където започна да се разхожда нагоре-надолу, потънал в какви ли не объркани мисли.

Унесено се приближи до силно заскрежения прозорец и на едно място с топлия си дъх стопи гъстата плетеница от ледени цветя за да погледне навън в нощта. Всичко наоколо бе потънало в дълбока тъмнина. Само отсреща в къщата на полковник фон Тифенбах се виждаше един осветен прозорец.

Там живееше жената, която без да знае го беше вдъхновила да напише най-хубавите си стихотворения, жената, чиито образ изплуваше пред него винаги когато седеше самотен пред масата в студената стаичка и с полуизмръзналите си пръсти пишеше онези стихове, които с великолепния си колорит ярко контрастираха на неговия тъжен и печален живот.

Той беше виждал Хедвиг фон Тифенбах само няколко пъти на улицата, но оттогава непрекъснато мислеше за нея. Тя живееше отсреща — можеше да го чуе, ако й извикаше — ала с ужасяваща яснота Рихард съзнаваше, че тя нямаше да е по-недостижима за него, ако домът и се намираше на отдалечена на милиони мили от земята звезда.

Рихард Бертрам седна на масата и се опита да улови в стихове връхлитащите го образи и видения. Но работата не му спореше. Недоволен от себе си, той стана. Беше ли изминал вече онзи час които беше определил за завръщането на Вилхелм Фелс? Отново хвърли поглед към осветения прозорец и изведнъж се стъписа.

Какво беше това? Там отсреща, пред отворения прозорец не се ли виждаше силуетът на някакъв мъж? Какво търсеше този човек там посред нощ? Рихард напрегна зрението си до краен предел и втренчи поглед в прозореца като хипнотизирай. След малко изненадано извика:

— Подвижна стълба!… А-а, значи някой е влязъл с взлом!

Той премина през всекидневната възможно по-спокойно, за да не разтревожи бащата, взе от масата ножа, останал там още от вечеря, и владеейки се добре, бавно затвори вратата зад гърба си. После се втурна стремително по стъпалата и изхвръкна през задната врата.

С известни затруднения се покатери на зида, а оттам скочи от другата му страна. Той гледаше само към отворения прозорец и затова не видя, че зад полуотворената врата, водеща към двора, вече стояха полицаите. Тежкото вино бе възбудило въображението му. Със светкавична бързина в мислите му се заредиха картини на опасности, застрашаващи обожаваната от него жена, както и различни възможности да ги предотврати. Той стисна ножа между зъбите си и бързо се закатери по подвижната стълба.

Ето че се добра до отворения прозорец. Неговата любима лежеше вързана на леглото, а някакъв непознат тип с великанско телосложение се обърна в този момент към прозореца, за да избяга през него с плячката си в ръце. Рихард изобщо не помисли, че не е по силите му да се мери с такъв Голиат, и скочи в стаята.

— Назад, подлецо! — изкрещя той.

Същевременно се опита да сграбчи ръката на взломаджията, ала успя да хване само някаква огърлица. В същия миг вратата рязко се отвори. Полицаите нахлуха в помещението.

Борман нададе яростен вик. Видя, че е загубен, ако не съумее да си пробие път.

Вахмистърът се стъписа.

— Бога ми, това е Борман! — извика той. — Дръжте го! С другия сам ще се справя!

Той се нахвърли върху Рихард Бертрам, който съвсем слисан с лявата си ръка стискаше златната огърлица, а в десницата си държеше ножа и изобщо не разбираше какво става около него. Само вдигна отбранително ръце, ала така създаде впечатление, че се кани с ножа да защитава своята плячка. В следващия миг, преди да успее да каже и една дума, той безмълвно рухна, ударен от палката на полицая, която имаше олово в единия си край.

— Хайде, елате насам, мерзавци такива! — изрева Борман. — Ще се простите с живота си, всички до един!

Той започна да рита и да удря около себе си, но четиримата полицаи с все сила се вкопчиха в него и хванаха ръцете му. Револверът на Борман гръмна два пъти, куршумите му се забиха в стените, разкъсвайки копринените тапети. Великанът изпадна в дива ярост. В този момент върху него се нахвърли и вахмистърът, който се беше справил с Рихард, и го сграбчи за врата. С люто проклятие Херкулесът се строполи на пода, ръцете и краката му незабавно бяха вързани.

— Слава Богу! Справихме се! — с облекчение въздъхна вахмистърът. — А сега да се погрижим за госпожицата!

Тъкмо развързваха Хедвиг, когато всички останали обитатели на къщата се притекоха, изплашени до немай къде. Но с изключение на нейните родители полицаите не позволиха на друг да влезе в стаята Девойката не беше губила съзнание нито за секунда и им разказа всичко, каквото се беше случило.

— Единият от тези типове дойде по-късно от другия, нали? — попита вахмистърът.

— Не знам. Бях заспала. Когато се събудих, бях вече наполовина вързана. А после ме оставиха да лежа така, че можех да виждам само едната страна на стаята.

— Познавате ли този младеж?

— Не.

Никой не познаваше Рихард.

Борман най-добре от всички знаеше какво го очакваше — за дълги години да бъде жив погребан в затвора. Тук и дума не можеше да става за разнежвате или благородни чувства. Той кипеше от гняв заради провалянето на плана за освобождаването му. Дали можеше да разчита на Капитана и занапред? Особено ядосан беше на този мйадеж, които му попречи в последния момент. Ако този тип не се бе намесил, Борман отдавна вече да се беше спуснал по спасителната стълба.

— Хей, момчето ми — подсмихна се вахмистърът. — ти си нарисувал нещо на лицето си! Но въпреки това те познахме. Признаваш че си Борман, нали?

— Проклето ченге! — изфуча великанът. — Ако ми бяха свободни лапите, щях да…

— Добре, добре — засмя се полицаят. — Ако не се лъжа, за няколко години сега ще сложим на лапите ти вериги!… Но я ни кажи как всъщност успя да се измъкнеш от „Бастилията“?

Гадна усмивка се плъзна по суровото му лице. В Борман заговори неговата дива природа, за която бе удоволствие да повлече със себе си и други хора към неизбежна гибел.

— Какво ти се ще толкоз много да узнаеш, а? Ха, че ако аз съм здравата загазил, защо тогава да щадя другите?… Ключарят Арнолд ме пусна от килията.

— Невъзможно!

— Че попитай го сам!

— А кой е този младеж? — Вахмистърът посочи към Рихард. — Навярно е новак от бандата, а? Взел си го да го учиш на занаята, нали?

— Я виж ти, колко сте били хитри вие, ченгетата!

— Как попадна на него?

— Това си е моя работа!

— Откъде взе тази хубава стълба?

— Ей тоя ми я осигури.

— Значи той е вече изпечен негодник! Но все ще го върнем някак към тясната пътечка на благодетелта. Хайде, момчета!

Двамата бяха пренесени на сигурно място в шейната, която полицаите бяха докарали от главното управление.

Ударът, който бе зашеметил Рихард, съвсем не беше лек. Съдебният лекар, прегледал незабавно изпадналия в безсъзнание млад човек, заяви, че е възможно още дълго да лежи в несвяст. Поради тази причина узнаха кой е той едва след като дойде свещеникът на затвора Матезиус, който добре познаваше Рихард.

9. ЗАД РЕШЕТКИТЕ

Вестта за влизането на крадци с взлом в дома на полковник фон Тифенбах силно развълнува населението, а уплахата на хората се засили още повече, когато разбраха, че спечелилият си зловеща слава великан Борман, за когото със сигурност знаеха, че се намира в „Бастилията“, е извършителят на престъплението.

После обедните вестници публикуваха следната новина:

„Днес сутринта полицията установи самоличността на съучастника на великана Борман — това е писарят Рихард Бертрам. Той е осиновено дете на почтения някогашен военен шивач Бертрам, живущ на Васерщрасе номер 10.“ Хората прочетоха това съобщение и пак потънаха в своето ежедневие. По-дълготрайно то погълна съзнанието на живеещите на Васерщрасе и най-вече на обитателите на къщата на номер 10.

Тази новина направи изключително силно впечатление на още други две места. Преди всичко в дома на Соломон Розенбаум, собственика на заложната къща, Лена седеше в стаята си и мечтаеше. Внезапно тя чу по стълбите да се приближават припрени стъпки, вратата рязко се отвори и в стаята влезе баща й с вестник в ръка. След него се появи и майката, която кършеше ръце.

— Какво има? — попита изплашената Лена. — Какво се е случило?

— К’во се е случило ли? — повтори Розенбаум, — Грамадно, непоправимо нещастие се е случило, от което по-лошо не може да има по света!

— Но кажи най-сетне де! — извика Лена.

— Да, ще кажа! Огромна загуба е сполетяла дома на Соломон Розенбаум! Мойто дете има твърде меко сърце и затуй раздава пари без да мисли дали ще влязат обратно в наш’та къща!

— Пари ли? А-а, значи става въпрос само за пари? Предполагах, че е станало нещо по-лошо.

— Пари? Само пари? — разсърдено повтори евреинът като размаха пред очите на дъщеря си смачкания вестник. — Не ми говори тъй презрително за парите! Те са богатство, величие, щастие, върховно блаженство! Само тогаз можеш да се чувстваш човек, когато имаш много пари, ама много пари! И не бива да ги пръскаш с лекомислие. А ти си го направила и ще загубиш всичките пари!

— Защо? Не съм давала пари, които има опасност да загубя!

— Тъй ли? Не ме ли принуди да дам голяма сума за онази верижка от злато? И не даде ли парите на Бертрам, поета?

— Да. Обаче няма начин да загубя онези пари.

— Ами к’во ще стане, ако заложената срещу сумата верижка се окаже крадена?

Лена го погледна изненадано.

— Какви ги говориш! Един поет не може да краде!

— Тъй ли? Не може ли? Ами ако не само краде, ами и влиза в къщите на хората с взлом?

— Татенце, ти си болен! Искаш да кажеш, че Рихард Бертрам е взломаджия, така ли?

— Ще ти го докажа. Самата ти спомена, че името му е Рихард Бертрам.

— Да.

— Нали той ти беше казал, че живее наблизо, на Васерщрасе?

— Да, на номер 10.

— А също призна, че е писар, дето преписва разни неща на хората срещу пари, нали?

— Да, така каза. Да не би това да е позорно?

— Не. Позорното е, че го пишат в тоз’ вестник: „Днес сутринта полицията установи самоличността на съучастника на великана Борман — това е писарят Рихард Бертрам. Той е осиновено дете на почтения някогашен военен шивач Бертрам, живущ на Васерщрасе номер 10.“ Туй не е ли ужасяващ позор?

Лена пребледня като платно.

— Господи Саваоте! — възкликна тя. — Това ли пише тук? Невъзможно е! Не може да е той! Сигурно имат предвид друг човек.

— Тогаз го виж със собствените си очи!

Розенбаум й подаде вестника. Тя посегна и го взе. Започна да чете, ала буквите затанцуваха пред очите й. Беше девойка, която упорито преследва своята цел. Уплахата неочаквано я беше разстроила, но тя бързо се овладя, наложи си спокойствие и още веднъж препрочете съобщението. После се отправи към вратата.

— Ще докажа, че е невинен! Баща й я хвана здраво за ръката.

— Къде отиваш?

— При Рихард Бертрам!

— При него? Не чу ли, че е в затвора, дето седят мошениците, взломаджиите и спипаните бандити?

— Тогава ще отида там!

— Боже Аврааме! Ти си луда! Нима мислиш, че ще те пуснат да влезеш?

— Ще го уредя!

Лена направи крачка напред. Изглеждаше твърдо решена да изпълни намерението си. Майката беше извън себе си. Тя плесна с ръце и извика:

— Какви ги измисляш, дъще, живот мой! Нима ще допуснем детето ни да отиде в затвора, дето има престъпници и хора, от които човек може да купи часовници, пръстени и стари вещи, но които не бива да посещава, и то на такова място?

— Пуснете ме! Въпреки всичко отивам!

Тогава Соломон Розенбаум изведнъж изгуби търпение. Той насила накара дъщеря си да седне на стола и каза:

— Обясни ми най-напред, к’во ще правиш в затвора!

— Ще го спася!

— Ти си своенравно същество и ний винаги сме те оставяли да вършиш, к’вото си щеш. Затуй си въобразяваш, че ще минеш с глава през стената. Но ти си разумно момиче и няма да правиш безсмислени жертви. Хайде открито да си поговорим за таз’ работа! Как смяташ да го спасиш?

— Като докажа невинността му! Бертрам беше у нас до след полунощ. Може ли тогава да е извършил кражба? За един такъв взлом са необходими приготовления.

— Ами направил ги е онзи Борман или пък… Евреинът млъкна. По лицето му си личеше, че съвсем се беше слисал.

— Какво ти е Соломоне, живот мой? — попита жена му.

— Сетих се за един човек, за когото изобщо не помислихме — за Капитана!

— Капитана! Боже на нашите деди!

— Да — кимна Розенбаум. — Капитана е подготвил този взлом и е наредил да бъде извършен, за да спаси великана!

— Какво ме засяга това? — хладно попита Лена. — Само заради намеренията на Капитана Рихард Бертрам не бива да бъде сполетян от такова нещастие.

— Че кой е казал, че ще го сполети нещастие? Бъди разумна дъще, живот мой? Баща ти е умен. Той ще ти каже как да я подхванеш таз’ работа. Тоз’ Бертрам или е с Капитана и тогаз е разбойник, или пък не е от бандата му и тогаз би могло да е невинен. Ала дори и да е невинен, то значи Капитана има нещо наум с него и ще трябва да оставим всичко така, както си е.

— Да го оставя да загине? Никога!

— Дъще, дъще! — предупредително възкликна старият. — Нима съм рекъл, че ще го оставим да загине? Не. Той е поет и ако е невинен, няма да позволим да изпадне в беда. Но не бива лекомислено да се хвърляме надолу с главата в грижи, тревоги и страх. Ако е невинен, ще изчакаме малко и ако още не го пускат от пандиза, ще идем там и ще докажем, че оназ’ вечер е бил при нас. Но преди всичко да изчакаме Капитана да ни посети, за да разберем дали ни разрешава да спасим автора на „Тропически картини“.

— И дотогава той трябва да чезне в затвора?

— Но туй ще са само няколко дни. Искаш да се караш със съда, щом е невинен и щом е възможно самите те да го пуснат в най-скоро време? Кротувай Лена, живот мой! Нека имаме търпение, докато нещата се изяснят!

Второто място, където вестникарската новина за Рихард Бертрам произведе още по-силно впечатление, отколкото сред другите хора, беше домът на княз Ван Зом.

Непознатия от Индия седеше на писалището си, а пред него лежеше разгърнат вестникът с толкова важното съобщение.

Рихард Бертрам, живущ на Васерщрасе номер 10! Не можеше да бъде друг освен младия писател, когото преди време князът беше последвал в книжарницата на Щрикрод, и когото беше дарил тъй неочаквано, като му отне всяка възможност да му благодари. Оттогава по някои по-особени причини мислите на Ван Зом често се връщаха към Рихард Бертрам. А ето на във вестника пише, че върху този клетник е паднало тежко подозрение.

Ван Зом продължаваше да размисля.

На местопрестъплението беше арестуван и великана Борман, за когото всички знаеха, че е член на бандата на Капитана. Сама по себе си тази вест не беше новост за Ван Зом. В известна степен самият той бе станал причина за задържането на Борман. Всичко е трябвало просто така да се случи. Но оттук нататък князът виждаше нещата малко по-различно от властите или пресата. Той знаеше, че в случая става дума за удар, подготвен от Капитана, а където Капитана и Борман участваха съвместно, там винаги се намесваше и дяволът. Тогава не беше трудно почтен човек да бъде въвлечен в голямо нещастие. Сигурно нещо подобно се е случило с онзи писар и поет Рихард Бертрам, който няма нищо общо с нахълтването на крадците в дома на Хедвиг фон Тифенбах.

Потънал в мислите си, князът отпусна чело върху дланта си. После посегна към една малка камбанка и позвъни. Появи се красив младеж с умни, открити и честни черти на лицето, един от онези, които Ван Зом беше довел със себе си, представяйки ги за своя прислуга. Всъщност те бяха никому неизвестни тайни полицаи от други места.

— Антон, спомняш ли си моето нареждане от завчера? — попита го Ван Зом.

— Много добре!

— Изпълни ли го?

— Според силите си. При тези думи по лицето на слугата се плъзна доволна усмивка — Сближаването лесно ли беше? — Онова, което правиш с удоволствие, никога не ти е трудно. — Къде се срещна с камериерката? i — В една близка гостилница я изчаках да излезе и тогава предприех атаката, и то успешно. Вечерта отново се видяхме. Това се повтори вчера предиобед и вечерта пак. Утре вечерта вероятно ще изляза заедно с нея.

— Чудесно. После ще се опиташ да я придружиш до дома й. В най-близките дни ще имам нужда от човек, който много добре знае разположението на стаите в дома на господарите й. Предполагам че ще бъда обран.

— Вие? — възкликна Антон. — По-добре да се откажат от подобно нещо! Напъха ли си някой тук носа без позволение, ще му го надупча със сачми!

— Това не съвпада с моите намерения, драги.

— Така ли? Ами какво? Да не би да искате да се оставите да ви ограбят?

— Разбира се! Антоне, знаеш при какви условия съм те взел да работиш при мен, също така знаеш какво доверие имам в теб.

— За ваша светлост ще мина и през огън!

— Е, е! Огънят е малко опасна работа!… И така, за мен е много важно да узная кой ще вземе плячката — той или тя.

Слугата направи смаяна физиономия.

— Мътните го взели! Правилно ли разбрах? Те… те двамата ли се канят да ви ограбят?

— Да. Или лично, или чрез трети лица.

— Аха, сега загрявам. И вие нарочно няма да им попречите.

— Да. Естествено, за да мога после по-сигурно да ги разоблича. Е, Антоне, съвзе ли се от смайването си?

— Да… Но и онова, което чух, беше…

— Антоне, запомни едно: добрият слуга никога не се учудва на каквото и да било нареждане на своя господар. Никога! Ясно ли е? И така, да предположим, че обирът действително се извърши. Дали ще е възможно още на същата вечер да узнаем къде са скрили плячката?

— Ще имам ли шперцове на разположение?

— Ще имаш всичко необходимо.

— Тогава моля да ми разрешите да си помисля два часа.

— Съгласен — кимна Ван Зом. — Надявам се всичко да мине както ми се иска. При двамата Волф бях попаднал на лъжлива следа, поне що се отнася до самоличността на онзи непознат. Сега обаче предполагам, че съм на верен път. Скроил съм един дързък план и съм извършил какви ли не подготвителни работи. Няма да ни навреди, ако ти намекна това-онова. Долу край реката живее един стар корумпиран аптекар, който заради различни прегрешения е изгубил правото да упражнява професията си.

— А-а, старият отровител, който минава също и за конски доктор ли?

— Да. Когато неотдавна враният жребец взе да куца и лечението йа ветеринарния лекар не даде желаните резултати, без знанието ми кочияшът го завел при онзи мошеник и неговото лекарство бързо подействало. Кочияшът…

— Имате предвид новия таен агент?

— Шшшт! Не се говорят такива неща, дори и на четири очи! При аптекаря той е надушил нещо като „човешки дивеч“ и затова често го е посещавал. По-късно започнал да взема със себе си и нашия Фридрих.

— Тъкмо той е подходящият човек!

— Да, има нюх на хрътка! Донесе ми различни сведения. Един момент!

Князът позвъни три пъти. Веднага след това влезе Фридрих.

— Ваша светлост?

— Да си подочул нещо ново? — попита Ван Зом.

— Да.

— Важно ли е?

— Кой както го разбира. Метнах стария, че уж не мога да се разбирам с вас. Казах му, че сте страшно стиснат и капризен. Впрочем искам и да се оженя, а ваша светлост не иска и да чуе подобно нещо.

— Че това е цял роман! Ами тогава върви и се жени! — засмя се неговият господар. — И коя е годеницата?

Фридрих направи физиономия, сякаш му се налагаше да глътне четка.

— Ами… онази… Йете!

— Йете ли? Че коя е тази „богиня“?

— Метър и петдесет висока, шейсет сантиметра обиколка в раменете, дебела е като буре, а ръцете й са като сарфалади.

— Света Венеро от Медичи! И чия дъщеря е тази грация?

— Тя е единствената дъщеря на аптекаря, ако не се броят четири други, които още не са омъжени.

Ван Зом се разсмя на глас.

— Но ако съдя по думите ти, йете е омъжена, а?

— Била е. Сега е вдовица и майка на три деца. Решил съм да стана пастрок и на четирите осиротели създания.

— Разговаря ли вече със стария?

— Не.

— Ами с Йете?

— И с нея не. Но те очакват да го направя в най-скоро време. Заедно с вдовицата и трите осиновени деца ще се нанеса да живея в горната стаичка. Ще получа и едно приземно помещение, както и половината от избата.

Фридрих разказа всичко това най-сериозно.

— Ти си за завиждане! — подхвърли Ван Зом.?

— И понеже тук не се чувствам добре, а там съм открил такова щастие, то е логично, че ще избера най-хубавата част.

— Но Фридрих, да не се наложи после да съжаляваме. Не обичам да гледам как някой си играе с чувствата на човешките сърца!

Очите на слугата изпуснаха гневна светкавица.

— Ваша светлост има право — каза той. — Но какво да се прави, когато един звяр в човешки образ избива и измъчва безброй хора? Нямам ли право да се нахвърля върху него и да го сграбча, дори и ако неколцина други получат в схватката няколко драскотини? В крайна сметка това е самоотбрана… Не, винаги ще се изпреча на пътя на един такъв звяр без много-много да питам дали няма малко да го заболи, него, или пък друг от котилото му!

— Имаш известно право, Фридрих. Постъпи, както сметнеш за необходимо!

Четвърт час по-късно Ван Зом се качи в шейната.

— Карай към Васерщрасе! — заповяда на кочияша.

Още в ранни зори по нареждане на прокурора в жилищата на задържаните от последната нощ бе извършен най-щателен обиск. Той остана безплоден, ала в едно друго отношение имаше ужасяващ резултат. При вестта, че неговият храненик е заловен при кражба с взлом, старият Бертрам получи силен кръвоизлив и не след дълго бе мъртъв. При съобщението на полицейските служители за арестуването на сина й, както и за конфискуването на машината му, майката на Вилхелм Фелс избухна в безумен смях. Когато се опитаха да накарат сляпата жена да говори, тя издаваше нечленоразделни звуци. Полицейският лекар заяви, че разсъдъкът й се е помрачил.

Когато Ван Зом се появи на сцената, вече изнасяха мъртвеца от къщата. Малките плачеха и пищяха така, че да ти се скъса сърцето. Мари бе толкова сломена от мъка и болка, че не бе в състояние да възприема каквото и да било. Баща й — мъртъв, любимият — изгубил честта си, а брат й — заловен при кражба с взлом. Това бе повече, отколкото можеше да понесе дори толкова силен дух като нейния.

Князът не губи време в празни приказки, бяха нужни дела. Той се разпореди да настанят сляпата жена в подходящо заведение. После поиска да го откарат до съответната служба, където заяви готовността си да стане настойник на малолетните деца на Бертрам и на Мари. Властите проявиха задоволство, че този случай намери щастливо разрешение и ето как без никакво бавене или спънки Ван Зом получи желаното право на попечителство.

Следващата му крачка беше да натовари сирачетата на собствената си шейна и да нареди да бъдат откарани при онези възрастни хора на улица Зигесщрасе, където преди време „шлосерът“ беше направил посещение във връзка с планирания взлом. Многото нови неща и впечатления помогнаха да прилъжат децата и да ги накарат по-бързо да забравят тежката загуба. Но Мари остана няма и безразлична към всичко около себе си. Главата й беше толкова замаяна, сякаш бе получила силен удар с тежък предмет. Сърцето й като че беше спряло… Дълбоката тъга я правеше безчувствена. Тя чуваше онова, което й говореха, понякога отговаряше, ала нейната мъка и страдания я бяха обладали с такава сила, че нищо не бе в състояние да събуди в нея интерес или съчувствие.

Така измина и този тъжен мрачен ден, а после настъпи и ново утро.

Пастор Матезиус, свещеникът на затвора, обикаляше килиите на „Бастилията“. Първият когото той посети този ден, беше Бор-ман. Великанът лежеше проснат възнак върху голия под и не направи и опит да се надигне, когато видя, че свещеникът влиза при него.

— Е, Борман, няма ли да станете!

— Остави ме на мира бе, стари шарлатанино!

— Борман, Борман, вървиш все по-бързо към своята гибел.

— Петнайсет години пандиз… за да ги изкарам, нямам нужда от твоите църковни песнопения.

— Размислихте ли за вашите показания? Нима искате с лъжите си още повече да утежните вашето…

— Върви по дяволите, проклет проповеднико! Щом видя мутрата ти, започват да ме сърбят ръцете!

— Мой дълг е да ви посетя, Борман. Моля ви да се разкаете! Вкъщи имате жена и малко невинно момченце…

Той бе принуден да млъкне. С богохулно проклятие великанът скочи на крака и като разтърси пред очите на духовника веригата на ръцете си, изкрещя:

— Гаден мазник! Ако някой пак ми напомни за малкото хлапе, ще му извия врата!

Дълго след като затвори вратата на килията му, свещеникът продължаваше да чува крясъците и ругатните на побеснелия Борман. Бавно и натъжено той крачеше по мрачните коридори, после влезе при ключаря Арнолд, вече затворник. Потънал в мрачни размисли, Арнолд седеше на своя нар. Щом видя пастора, той се надигна и неохотно го поздрави.

— Е, Арнолд, днес пак ли ви разпитваха?

— Да.

— Направихте ли признания?

— Признания ли? Че какво да признавам?

— Не може да отречете, че без помощта ви великанът не би могъл да излезе от затвора!

— Цялата работа и за мен си остава загадка — продължи да упорства ключарят.

— Ще ви осъдят, Арнолд!

— Ще се защитавам докрай!

— Че какви ли аргументи бихте могли да приведете във ваша полза?

— Три! Първо, тук няколко служители разполагат с ключове. Второ, Борман никога няма да издаде истинския виновник, а ще натопи онзи от надзирателите, на когото иска да си отмъсти.

— И трето?

— Трето, известно е, че Капитана е всесилен. Твърде възможно е той да го е измъкнал от „Бастилията“.

— Но това е малко вероятно, Арнолд. Съветвам ви просто да кажете истината.

— А вас, господин пастор, ви съветвам да не се бъркате в работи, които не ви засягат!

Обикновено арестуваните, задържани по едно и също дело, получават по възможност отделни килии. Затова и Рихард Бертрам бе затворен в друго отделение на „Бастилията“.

Когато пасторът се приближи да неговата килия, той видя, че вратата й е отворена. Надникна вътре. Там беше асесорът Шуберт заедно с лекаря на затвора. Арестантът лежеше на земята в състояние, което будеше състрадание.

Сламеникът беше разкъсан така, че Рихард се беше проснал направо върху разпиляната слама. Двамата господа бяха влезли току-що и поздравиха кратко свещеника. После асесор Шуберт, който изпълняваше задълженията на съдия следовател, се обърна към ключаря на отделението с думите:

— Говори ли нещо?

— Да, но само несвързани глупости.

— Как така глупости? Запомнихте ли нещо от тях? — — Ами имаше много рими.

— Странно! — О, той само се опитва да ни води за носа, господин асесор! Само се преструва, че се е побъркал. Знам ги тия. Този тип се прави на буйно луд! Това винаги е последното средство, към което прибягват такива хора, щом попаднат в капана. Този тук използва поезията. Не престава да съчинява стихове.

Ключарят грубо се изсмя.

— Защо сте му дали този разкъсан сламеник?

— Самият той го разкъса. Така се разбесня, че както изисква правилникът за вътрешния ред, бяхме принудени да го оковем.

Изглежда асесорът не беше безсърдечен човек. Той поклати глава и се обърна към съдебния лекар:

— Смятате ли, че тази верига е необходима?

— Ако симулира, да! Но ако състоянието му наистина е лошо, тогава това е голяма жестокост!

— Надявам се няма да е особено трудно да различим истината от измамата.

Очите на Рихард Бертрам бяха затворени. Никакво движение, ни най-малко помръдване не показваше, че е още жив. Лекарят се наведе над него и извика:

— Бертрам!

Никакъв отговор.

— Я го побутнете! — посъветва асесорът.

Лекарят сложи леко длан върху главата му, ала напразно. Натисна малко по-силно. Засегна мястото, където беше ударен с палката. Рихард нададе болезнен вик. Очите му се отвориха и с неописуем израз се втренчиха в застаналите до него мъже.

— Бертрам! — повторно извика лекарят.

— Госпожице Лена! — прошепна задържаният.

— Елате на себе си де!

— Вие ни спасихте!

— Съвземете се, човече! Сега ще бъдете отново спасен!

— О, колко много лъскави монети!

В обърканото си съзнание Рихард се занимаваше със сумата, която беше получил от бащата на Лена Розенбаум благодарение на решителната й намеса. Ала присъстващите мъже разтълкуваха думите му по опасен за него начин.

— Аха! — обади се асесорът. — Мисли си за обира!… Моля, продължете!

— Само пари ли бяха?… Нямаше ли и скъпоценности? — попита лекарят.

— Да, и една златна верижка. Мъжете се спогледаха.

— Има предвид онази скъпоценна огърлица — прошепна асесорът, — която е държал в ръката си, когато са го заловили.

— И нищо друго ли? — продължи разпита си лекарят.

Тъй като Рихард не отговори, той го разтърси леко за рамото.

— Нищо друго ли нямаше освен огърлицата?

По бледото лице на младежа пробяга лека радостна усмивка.

— И вино… онова ми ти ядене… бях толкова гладен!

— Върви, че го разбери! — ядно промърмори лекарят.

— Поговорете с него още малко! — настоя съдебният съдия.

— Кой ви даде вино и храна?

— Кой ли? — провлечено и някак отнесено повтори Рихард.

— Коя е тази Лена?

— Лена ли?… Морската сирена.

При последните му думи очите на младежа заблестяха. Той разтвори широко ръце и обърнал лице към високото зарешетено прозорче, унесено започна да декламира:

На дъното на синьото море, където не звучи глас земен, потънал в дрямка там стои и ни зове на морската сирена замъка вълшебен…

— Преструва се! — прошепна асесор Шуберт в ухото на лекаря.

— Пред нас е един ненадминат майстор на симулациите!

— Опитайте да продължите разпита! Изглежда на вас е склонен да отговаря.

— Бертрам, кажете ми…

Лекарят не довърши изречението си, понеже Рихард неочаквано продължи да говори, и то с такъв тон, сякаш бе потънал в някакъв далечен благотворен сън. Той протегна ръка като че ли в непосредствена близост пред себе си виждаше същество от плът и кръв.

— Нощ, нощ, моя нощ!

Но не Лена, друга жена бе неговата „нощ“. После неговият размътен разсъдък насочи мислите му в друга посока. Върху лицето му внезапно се изписа панически страх.

— Назад, подлецо! — пронизително извика той, безсилно се отпусна върху сламата и очите му се затвориха.

Асесорът остана силно изненадан.

— Тези думи ме карат да се замисля, господин докторе.

— Защо?

— Защото след като ги изрече, той повторно изпадна в безсъзнание.

— Твърде често ги казва тези думи — подхвърли ключарят, — твърде често!

— Заплашително ли звучат? Тъй както сега? Или по-скоро изразяват внезапна уплаха?

— Заплашително. Сякаш се кани да се нахвърли върху някого. Асесор Шуберт вдигна ръка.

— Точно тези думи е извикал някой в стаята на госпожица фон Тифенбах. Ясно са ги чули двамата полицаи, застанали на пост при вратата, водеща към двора. Ще имате ли добрината да опитате да разберем още нещо от него, господин докторе?

Лекарят отново се наведе над Рихард и попита:

— Кой е този подлец, кого имате предвид?

Но Рихард не отговори. Изглежда той изобщо не съзнаваше, че в стаята има други хора. Лекарят повтори въпроса си. Като видя, че няма резултат, сложи длан върху болезненото място на главата на арестанта. Тогава Рихард силно трепна, сви юмруци и с див глас изкрещя:

— Назад, или ще те пронижа! Не бива да й причиняваш никакво зло!

Очите му опасно искряха, всичките му мускули изглеждаха напрегнати.

— На кого не бива да се причинява никакво зло?

— На нея!… На нощта, на нощта, на нощта!

— Коя е тя?

По лицето на Рихард се изписа учудване. После с тих и нежен глас започна да рецитира друго стихотворение: Когато над голямата река се спусне бавно вечерта и бързо вятърът игрив докарва хлад и здрача сив, тогава горската царица отново вече е на крак с настъпилия скоро мрак и буди всички чудеса заспали кротко през деня. Тропическата нощ вълшебна! Походката и — палми разлюлени цветя красят одежди и зелени със знак един-единствен на ръката възпира вятъра, огънал дървесата…

Лицето му изразяваше силен копнеж. Тя вдигна глава към ниския таван и продължи:

Веднага щом на утрото зората сипва сбогува се тя пак, оттегля се за сън, а нежният и дъх с роса обсипва цветя, треви, дърветата навън.

Царице!

Чуй ти моите песни, моя зов, политнали към теб под нощния покров!

После млъкна, напрежението му се изпари и бавно се отпусна назад.

— Известни ли са ви тези стихове, господин асесор? — попита лекарят.

— Да. Случайно ги знам. Това е „Тропическата нощ“ от стихосбирката на някой си Алмансор.

— Той ги знае наизуст и с тази „Тропическа нощ“ свързва някои свои представи. Струва ми се, че действително е изпаднал в умопомрачение, може би вследствие на внезапна уплаха, може би и вследствие на… а-а, сега ми хрумна нещо… нали неговият баща умря?

— Да, съвсем внезапно.

— А той знае ли вече?

— Не.

— Би трябвало да го заведем при трупа на баща му.

— Това наистина е добра идея! Ако умопомрачението му е чиста симулация, може да се предположи, че при неочакваната гледка на трупа той ще бъде завладян от чувства, които трудно се прикриват и маската му ще падне.

— Да, ако е маска. Но в момента твърдя, че не се преструва. Състоянието му е сериозно. Точно заради това очаквам, че щом му покажем мъртвеца, ще дойде на себе си.

— Тогава да не се бавим, господин докторе!

След около половин час пред гробищата спряха две шейни, от които слязоха председателят на съда заедно с асесора и съдебния лекар, следвани от двама полицейски служители, които водеха Рихард Бертрам.

Със сериозно изражение и тържествени стъпки господата влязоха в дома на покойниците и пристъпиха към ковчега на стария Бертрам.

— Бертрам — обърна се асесорът към Рихард, — знаете ли къде се намирате?… Отговорете ми!… Нима не чувате, че ви се говори!

Всички погледи бяха отправени към нещастния млад човек, който стоеше изправен пред смъртното ложе на баща си с белезници на ръцете.

— Бертрам — каза лекарят с по-силен глас, — вие стоите пред мъртвец, стоите пред трупа на вашия баща!… Ето го!… Познахте ли го?

Той смъкна савана от трупа, ала Рихард изобщо не вдигна очи.

— Приближете се! — заповеднически каза председателят на съда.

И тази заповед не стигна до слуха на задържания. Един от полицаите го побутна напред и обърна главата му в желаната посока. Без да иска с едната си ръка допря болезненото място на черепа му и Рихард веднага извика. Посегна към главата си. Погледът му се вторачи в мъртвеца.

С голямо напрежение всички очакваха резултата от тази ужасна среща. Но Рихард огледа трупа с празен поглед, без да прояви някакви признаци, че го е разпознал. Асесорът размени въпросителни погледи с останалите и вдигна рамене.

— Отведете го! — нареди председателят на съда. — Да си вървим.

— Какво ще кажете, докторе? — обърна се председателят на съда към лекаря, когато отново се настаниха в шейната.

— Действително е изпаднал в умопомрачение. Личи си и по празния му безизразен поглед. Невъзможно е един толкова млад и неопитен човек да симулира толкова убедително.

— Ах, драги докторе, виждали сме и къде-къде по-млади престъпници, по-изпечени и от възрастни негодници!

— Но той не би могъл да се владее чак в такава степен! Не е лесно дори и за най-закоравелия престъпник да види пред себе си трупа на собствения си баща.

— Прав сте, но още не съм съвсем убеден. Можем да опитаме още нещо. Утре е погребението. Нека присъстват малките деца и синът. Ако и тогава остане напълно безразличен, вече съм склонен да вярвам, че не симулира.

10. АЛМАНСОР

По същото време княз Ван Зом стоеше облечен и готов за излизане, този път като Непознатия от Индия.

— И така, Фридрих, добре внимавай! Знаеш, че скоро очаквам посещение. С моя гост ще разговарям в работния си кабинет. Ти ще чакаш в преддверието. Щом позвъня и поискам чаша вода, това ще е знак да отидеш на поста си.

— Какъв пост?

— Ще ми донесеш чаша вода и ще кажеш, че домоуправителят иска да представи желаната от мен сметка. После ще се върнеш в преддверието и ще влезеш в гардеробната. Там ще пропълзиш под масата, покривката е достатъчно дълга, за да те скрие. Няма да изпускаш из очи шкафчето с бижутата и ще чакаш да видиш какво ще се случи. Нали добре познаваш скъпоценностите, които се намират там?

— Много добре.

— Ще кротуваш, каквото и да се случи! После ще провериш какво липсва, ще направиш списък, ще го пъхнеш в плик и ще ми го донесеш като току-що пристигнало писмо! Ако се наложи, ще ти напиша указания върху него. Ще ги прочетеш още в преддверието, за да знаеш какво да правиш. Ясно ли е?

— Да е ясно — ясно е, ала все още не мога съвсем да го проумея.

— Предполагам, че докато ме няма, моят гост ще влезе в гардеробната ми, за да се позанимае с онзи шкаф. По какъв начин ще се развият събитията не мога отсега да кажа, но ти ще ми съобщиш всичко писмено.

— С други думи гостът ви има намерение да гепи туй-онуй, а?

— Вероятно. А сега стига приказки! Разпореди се да впрегнат шейната! Антон ще дойде с мен.

Не след дълго Ван Зом седеше в шейната и по пътя изцяло потъна в мислите си, беше достатъчно честен пред себе си, за да признае, че при цялата хитрост и грижливост, с които беше подходил към своята трудна задача да спаси честта на Герхард Бург и да разкрие Капитана, отначало бе постъпил късогледо. С непростимо упорство се опитваше само по заобиколни пътища, чрез двамата Волф, да се добере до сведения за личността на своя противник! И съвсем обяснимо се озова в задънена улица. След провала можеше спокойно да размисли и да намери правилния път, но това можеше да му се удаде от самото начало, ако беше…

Ван Зом се усмихна. Усмихваше се на собствените си грешки и несъвършенство. Сега самият той се беше изправил пред онова „ако“, пред което всеки човек поне веднъж в живота си застава. Навярно трябвало е да се случи точно така, а може би и запознанството с двамата Волф да не е съвсем напразно. По всяка вероятност пак щеше да се наложи да се разправя с тях.

Преди всичко трябва да подготви точен удар срещу онзи, в чието лице, както му се струваше, беше разкрил главния престъпник — Капитана.

Той се отби при своята съюзничка Улрике фон Хелфенщайн и откровено й разказа как стоят нещата. Когато узна за несполуката му при двамата Волф, тя се смути и като че малко се отчая.

— Значи все пак…! — каза тя. А Ван Зом допълни изречението, което само от учтивост Улрике не довърши.

— Вярно е. Човекът, на когото възлагахте толкова надежди, се провали. Моля ви, нека назоваваме нещата с истинските им имевд! така е. Но ние няма да спрем дотук. Започнах други разследвания, които ме наведоха на нови планове и този път мисля, че не се заблуждавам. Врагът няма да ми се изплъзне повторно. Само чуйте!

Той разкри пред Учрике най-новите си замисли, които бяха толкова дръзки и нечувани, че тя се изплаши и енергично започна да протестира:

— Не, ваша светлост, това което казвате, е абсолютно невъзможно!

— Събитията, които ще се случат през близките дни, ще докажат дали съм бил прав или не. Нека ви разкажа какво очаквам да се случи оттук нататък!

Докато той говореше, очите на неговата слушателка се разширяваха все повече и повече. Тя не можеше да повярва, че ще стане така, както твърди Ван Зом. Но той нито за миг не загуби самоувереността си.

— Дайте ми само време за действие! Скоро пак ще се видим.

След тези думи той се сбогува и остави Улрике фон Хелфенщайн силно развълнувана, което бе лесно обяснимо. Ван Зом беше подкрепил своите твърдения с основания, над които тя отново и по-спокойно започна да размисля. И колкото по-дълго и по-задълбочено ги обмисляше, толкова по-вероятни й се струваха догадките на княза. Изпълнена с напрежение, тя зачака по-нататъшното развитие на събитията.

Междувременно Ван Зом направи посещение на банкера фон Хелфенщайн — от чиста учтивост, нищо повече. Ала неочаквано то придоби особено значение с факта, че банкерът не беше у дома. Завари само госпожа Нора фон Хелфенщайн. Тя посрещна госта изключително любезно, защото беше много горда да види в дома си човека, който живееше извънредно затворено и уединено. Този рядък случай тя използва, за да му направи няколко полушеговити упрека, които князът обезсили с думите:

— Иска ми се да ви докажа на дело — каза той, — че не съм закоравял отшелник. Само че ще трябва да ми помогнете да приведа необходимите доказателства. Ще разрешите ли да ви помоля да ме посетите заедно със съпруга си още тази вечер?

Неочакваната покана бе приета с големи благодарности. Князът се усмихна и я увери, че удоволствието било изцяло на негова страна. После продължи пътуването си с шейната. Отби се още при полковник фон Тифенбах, за да се осведоми за състоянието на Хедвиг.

В дома на полковника нямаше други гости. Единствената тема на разговор в семейството беше обирът с взлом. Полковникът похвали бдителността, находчивостта и деликатността на полицията, която вместо да призове дъщеря му в главното управление, я беше разпитала в дома им. Самият съдия следовател беше дошъл на крака.

Тъкмо когато разговаряха за тези неща, се появи слугата и съобщи, че асесор Шуберт е дошъл.

— Аха, сигурно има нещо ново и важно! — обади се полковник фон Тифенбах. — Помоли го да влезе!

След като младият съдия следовател поздрави дамите и беше представен на Ван Зом, той се обърна към домакина с думите:

— Много ви моля за извинение, че ви смущавам, още повече, че нямам спешен повод. Господин полковник, идвам само с един въпрос.

— С удоволствие — на ваше разположение съм — отвърна Тифенбах, — На четири очи ли ще разговаряме, или негова светлост може да…

— Но разбира се, че може! — увери го асесорът. — Няма нищо поверително. Става дума за обвиняемия Бертрам.

— А-а! — обади се Ван Зом. — Никой не е в състояние да обясни как великанът Борман е могъл да се съюзи с този младеж.

— И за мен остава загадка.

— Бертрам направи ли признание?

— Нямах възможност да го разпитам. Той или лежи напълно безучастен към всичко наоколо, или пък бълнува.

— Или се преструва! — допълни полковникът.

— Точно така. Отначало и аз предполагах същото, но сега стигнах до убеждението, че и дума не може да става за симулация от негова страна.

— В такъв случай може да се направят някакви изводи от неговото бълнуване! — Не, никакви! Той само възкликва: „О, нощ, нощ, нощ!“ Или пък декламира стихове.

— Известни стихове ли?

— Хмм… в едно стихотворение става дума за морска сирена, а другото е озаглавено „Тропическа нощ“ и е от една стихосбирка на Алмансор.

— Странно!

— А изглежда, че изпитва и телесни страдания. Целият му сламеник е разкъсан. Може би под влиянието на силна болка. Днес го заведохме пред ковчега на баща му. Мислехме си, че ще го накараме да проговори… но напразно. А утре… е, точно това е въпросът, който ме води при вас.

— Моля ви, говорете!

— Господин полковник, сигурно вече сте чули, че пастрокът на Рихард Бертрам е умрял от уплаха, нали?

— Разбира се! — възкликна Хедвиг, изпреварвайки баща си. — Това е ужасно! Синът — престъпник, бащата умира от уплаха, а малките дечица остават сирачета! Казват, че това семейство живеело отсреща на улица Васерщрасе, тъй че от нашето жилище се виждат техните прозорци. Просто ме побиват тръпки… не бих могла да погледна натам!

— Наистина, оттам за вас дойде голямо зло — каза асесорът, — ала аз изпитвам известни съмнения, че младият Бертрам е бил съучастник на Борман. Липсва ми една брънка от цялата верига — как така великанът се е измъкнал от затвора, за да отиде при този никакъв писар?

— Има две обяснения — намеси се Ван Зом. — Ако Бертрам действително е виновен, той не е имал възможност да обсъди с великана кражбата непосредствено преди извършването й.

— Тук няма никакво съмнение.

— Следователно планът е скроен от трето лице. Господин асесор, помислихте ли вече за Капитана?

— Естествено. Борман твърди, че е бил пуснат на свобода от ключаря Арнолд, ала Арнолд решително отрича. Не дава да се спомене подобно нещо и твърди, че само Капитана може по неизвестен начин да измъкне великана от затвора.

— Не е изключено — обади се Ван Зом.

— Но моля ви! Че какво ще стане с полицията и съдилищата, ако речем при всеки по-заплетен случай да си измиваме ръцете с тайнствения Капитан?

Князът остана невъзмутим:

— Ако Бертрам наистина е виновен, той също е подчинен на Капитана.

— Добре, нека го предположим, ваша светлост! Самият вие смятате ли, че спечелилият си толкова зловеща слава Капитан си служи с такива хора?

— Не. Очаквах да стигнете до този извод. А с това стигаме и до втория случай, господин асесор — Бертрам е невинен! Госпожица фон Тифенбах каза, че оттук се виждат прозорците на жилището му. Е, ами щом е възможно да се хвърли поглед дотам, то възможно е да се хвърли поглед и оттам насам. Моля ви госпожице, кажете ни, у вас светеше ли, когато бе извършено престъплението?

— Да.

— А сега си представете този дребничък романтичен поет Рихард Бертрам, който непрекъснато рецитира стихове… помислете си и че всичко, което човек прави в мигове на умопомрачение, най-често е отражение на действителността! И така, Бертрам е застанал на прозореца си точно по въпросното време. Поглежда насам. Съзира фигурата или по-скоро силуета на някакъв мъж… не забравяйте — посред нощ… и веднага подозира, че става нещо лошо. Силата на неговото въображение, което този път налучква истината, рисува пред него ужасната картина на грабеж с взлом, на обир и убийство, и незабавно последвал призива на сърцето си, той се втурва да предотврати престъплението.

Асесорът се усмихна снизходително.

— Хубаво, много хубаво!… Обаче невинният Бертрам е бил въоръжен и в момента на залавянето си е държал в ръката си златна верижка!

— Нима и за това няма обяснение? Борман как се е прехвърлил през зида?

— Разполагал е с много хубава стоманена подвижна стълба, с чиято помощ е проникнал през прозореца. Полицията вече знае, че е минал през една къща на Васерщрасе. В джоба му са намерили ключ от къщата на номер десет.

— Добре. А сега да се върнем на Бертрам! Разпознат ли е ножа, който е имал у себе си?

— Да. Сестричето и братчето на обвиняемия дадоха показания, че той е собственост на Бертрам.

— А къде е бил обвиняемият преди извършването на престъплението?

— Тук малките не можаха да дадат никакви сведения. Той има по-голяма сестра, но в следствие на голямата уплаха, тя е загубила ума и дума. Успя да си спомни само, че брат й не си е бил у дома за вечеря. Върнал се е едва по-късно и е отишъл направо в стаичката си, ала след известно време отново забързано е излязъл някъде.

— Точно това исках да узная — каза Ван Зом. — Позволете ми да продължа със заключенията си! И така, Бертрам отдалече зърва крадеца. Взема решение да осуети престъплението. Неговите близки биха му попречили и затова той предпочита да не им казва нищо, за да не ги тревожи. Грабва ножа, тичешком се спуска по стълбите на двора и като се прехвърля през зида, попада в двора на съседите. Откъм задната страна на къщата забелязва подвижната стълба на Борман и я използва. Прозорецът е отворен и младежът влиза в стаята, където заварва престъпника. Нахвърля се върху него, изтръгва златната верижка от ръката му и замахва с ножа, било за да го нападне, било за да се защити. В същия миг полицаите нахлуват в помещението. Виждат го с верижката и с ножа в ръце и го повалят с палка.

Учтиво и внимателно асесорът изслуша Ван Зом. После кимна и каза:

— Ваша светлост, спомням си, че двама полицаи, които са били на пост при вратата, водеща към двора, са дали показания, че са видели някакъв човек да скача от зида, да притичва през градината и да се изкатерва нагоре по стълбата. После отгоре се разнесъл вик: „Назад, подлецо!“ А след това…

— Да, да! — извика Хедвиг. — Това бяха думите, които чух и аз!

— Неколкократно чух от устата на бълнуващия Бертрам същия вик — добави асесор Шуберт.

— В такъв случай предположението ми е вярно — заключи князът. — А освен това съществува още един важен пункт, който току-що ми хрумва. Докато бълнува, Бертрам рецитира някакво стихотворение. Знаете ли в кое издателство са излезли стиховете на Алмансор?

— Издадени са от Щрикрод… тук на пазара.

Ван Зом закри очите си с длан, сякаш търсеше нещо определено в паметта си.

— Залагам главата си — каза той след малко с уверен тон, че Рихард Бертрам е невинен.

— Ние, трезвомислещите юристи, сме дебелоглави хора — усмихна се асесорът. — Все ни се иска да имаме необоримо доказателство!

— Ще ви намеря такова доказателство, господин асесор! Само ми дайте още малко време!

— Ще се радвам, ваша светлост! Макар нашата професия да ни е направила малко по-безчувствени, ще ни е жал да ни падне в ръцете младеж с досега неопетнена репутация и невинен. Във всеки случай тук бяха направени интересни внушения и се надявам утре да напреднем в работата си макар и малко. Обвиняемият все още не е с всичкия си, но съдът е на мнение, че погребалната церемония на баща му дълбоко ще го разтърси и ще го накара да дойде на себе си.

— А може би има друго, още по-просто средство — обади се Ван Зом. — Но за него ще поговорим утре, господин асесор! Ако ми разрешите, ще ви посетя следобед, за да си поприказваме.

Асесорът се поклони в знак на съгласие.

— Да очаквам ли — отвърна той колебливо, — че господин полковникът по същия начин ще прояви интерес и съчувствие към Бертрам…

— Разбира се! — намеси се полковникът. — Започвам да вярвам, че Бертрам е невинен.

— Това ми дава кураж да изрека молбата си. Господин полковник, бихте ли присъствали на погребението заедно с вашата съпруга и вашата дъщеря?

Тифенбах вдигна и двете си ръце, сякаш да се защити.

— Не ми се сърдете, — господин асесор, ала човек не обича да посещава гробищата, без това да се налага от особен случай.

— О, много съжалявам, господин полковник! Ако Бертрам най-неочаквано види вашата дъщеря…

— Глупости! — грубо го сряза полковникът. Князът направи помирително движение с ръка.

— Държите ли на отказа си, господин полковник? Ако самият аз дойда, за да взема милостивата госпожица?

— Вие? И вие ли искате да отидете на погребението? Извинете ме, но не ви разбирам съвсем.

— Е, тогава съм принуден да говоря за онова, което смятах да споделя с господин асесора утре. Неотдавна в книжарницата на Щрикрод срещнах един младеж, който очевидно бе в тежко материално положение. Научих, че е написал томче със стихове за издателството на Щрикрод, че се казва Рихард Бертрам и живее на улица Васерщрасе номер десет. Това са безпристрастните факти. А сега следва моето предположение. Ей там отсреща, в бедняшкото си жилище поетът Рихард Бертрам може би вечер след вечер е стоял и не е отделял поглед от осветения прозорец, на който понякога се е мяркал силуетът на една лъчезарна девойка. Той, детето на мизерията, се е виждал в мечтите си отвъд в този дом на благоденствието и щастието, при сирената на морското царство…

— Самият вие сте поет, ваша светлост! — засмя се асесор Шуберт. Но млъкна под изпълнения с упрек поглед на Хедвиг.

— Смятам, че в случая — отвърна Ван Зом, — животът с ярките си противоречия се е оказал най-големият поет. Отсреща — мрачната уличка на мизерията и лишенията, а тук — гордата улица на щастието. На единия бряг съществува човешка мъка, беднотия, нещастие, всичко грозно и потискащо, и всред цялата тази сиромашия живее един гладуващ поет, в плен на мечтите на своето сърце, безпомощен, предоставен на жестоките удари на неизказано безмилостната съдба. Един съвършен мечтател. На другия бряг има благосъстояние, щастие, младост и красота. Моля ви, дайте ми възможност да кажа още няколко думи! Когато преди време заварих в книжарницата на Щрикрод полуживия от глад Рихард, аз веднага разпитах за него. Винаги съм изпитвал слабост към особеното, нестандартното, господин асесор, защото и в собствения си живот съм преживял не едно и две странни неща. Накратко казано, след броени минути знаех всичко за младия Бертрам и в ръката си държах томчето с неговите стихове. Тези стихотворения никак не са лоши. Вероятно в тях авторът им е възвеличал своята непозната любима. Тук на земята той е бил низвергнат, хората не са му обръщали внимание, животът се е отнесъл към него сурово и безмилостно… затова той смело е посегнал към звездите. Уважаеми господа, само така си представям един даровит поет!

Ван Зом огледа хората около себе си. Никой не намери дума да му възрази. Полковникът и асесор Шуберт бяха забили поглед в килима пред себе си, а Хедвиг си играеше с гривната и разсеяно зяпаше през прозореца. След малко Непознатия от Индия отново се обади:

— Ще ви дам един цитат като пример за неговата поезия и за неговия начин на поетично изразяване, а после ми се иска да попитам, дали е възможно авторът на тези стихове да е свързан с груб и недодялан тип като Борман:

Походката й — палми разлюлени,
цветя красят одежди й зелени.
Със знак един-единствен на ръката
възпира вятъра, огънал дървесата…

Може би с подобни чувства в сърцето Бертрам е стоял в онази вечер на обира и е гледал насам. Не твърдя, че е било точно така, но мисля, че е възможно. Той е забелязал престъпника и се е втурнал, за да спасява любимата си, А ето каква награда получи — намира се в следствения арест, и то изпаднал в умопомрачение.

Тогава Хедвиг вдигна глава и учудено погледна Ван Зом в очите.

— Познати са ми тези стихове. Нали още при първото ви посещение ви показах онази стихосбирка. Наистина ли авторът им, поетът Алмансор, е този Рихард Бертрам?

— Да.

— Боже мой!

Асесорът отново поклати глава.

— Странно! Кажи-речи като единствена собственост на задържания е намерена само една стихосбирка от Алмансор, и то със забележки по полетата, чието богатство на мисълта направо ме смая. А строфата, която току-що ни рецитирахте, младежът е рецитирал многократно наизуст на висок глас в килията си. А сега твърдите, че той е авторът на тези песни?

— Убедете се сам! Попитайте неговия издател Щрикрод! Направете им очна ставка! Господин асесор, тикнали сте в затвора именно Алмансор. Издателят му го беше оставил да гладува… а сега заради онези, които искаше да спаси, лежи окован във вериги!

Хедвиг припряно скочи на крака.

— Трябва да бъде освободен! Господин асесор, моля ви, освободете го!

— Това не става тъй бързо, детето ми! — опита се да я успокои баща й.

— Първо ще видим какво въздействие ще окаже погребението върху арестанта — добави асесорът.

— Аз също ще дойда! — извика Хедвиг. — Ваша светлост, настоявам да изпълните обещанието си! Ще минете да ме вземете, нали!

— Ако разрешат вашите родители!

— Не мога да откажа позволението си — обади се полковникът, вече склонен за положителен отговор — но все пак ми се ще със сигурност да знам дали Бертрам действително е поетът Алмансор.

— Ще доведат книжаря Щрикрод в килията му — заяви асесор Шуберт. — Самият аз ще рязпоредя.

След като Хедвиг остана сама в стаята си, тя се загледа насреща в тъмната постройка на Ваеерщрасе. Наистина ли там се бяха родили онези стихове, които толкова често я бяха възхищавали?

Още дълго девойката остана на прозореца, потънала в мислите си.

11. ИЗКУШЕНИЕТО

Когато вечерта каретата на банкера фон Хелфенщайн спря пред дома на Непознатия от Индия, князът току-що се беше върнал. Ван Зом хвърли кратък поглед през прозореца и чертите на лицето му се изпънаха. Изведнъж усети онова, което изпитва всеки пълководец при започването на решителна битка.

Слугата Антон стоеше до своя господар.

— Значи камериерката те покани да отидеш при нея, така ли? Това ме радва. Дали някой друг от прислугата ще те види?

— О, не! Камериерката внимава да не опетни доброто си име.

— Хубаво! Не знам колко дълго ще останат тук моите гости, но за мен е важно да ги държиш под око, след като се върнат от посещението си при мен.

Лицето на Антон придоби хитровато изражение. Цялата работа е извънредно простичка.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако се оставя господарите да ме изненадат в техните стаи. Ван Зом се усмихна.

— Великолепно! Няма да разполагаш с никакво време да се измъкнеш и ще се скриеш, за да ги наблюдаваш, нали?

— Точно това имам предвид. Вярно, че камериерката ще припадне от страх, но аз най-спокойно ще си правя наблюденията.

— Можеш да кажеш на камериерката, че господарите й ще се върнат едва в полунощ, а аз пък ще се погрижа да се приберат по-рано. Проследи онова, което ще се разиграе в спалнята, разбира се, ако не се лъжа в предположенията си.

— Ще се скрия под някое от леглата.

— Така направи! Как ще се измъкнеш после оттам, твоя работа, приятелче! Ако се окаже, че с моите догадки съм улучил истината, щом Хелфенщайнови се завърнат у дома си, ще остана на пост близо до жилището им. Ще ме намериш при голямата чешма. А сега — стига толкова! Звъни се… вече идват!

Князът излезе, за да посрещне гостите си, ала за свое учудване видя, че Нора фон Хелфенщайн беше дошла сама, без съпруга си Франц. Първата й работа беше да обясни на домакина защо е станало така и да го помоли да извини отсъствието на мъжа й.

— Съпругът ми, който не знаеше нищо за нашата набързо направена уговорка, беше вече поел друг ангажимент — каза тя. — Става въпрос за неотложни сделки. Въпреки това той опита да се освободи, но не успя. Не можете да си представите, ваша светлост, колко много съжалява…

— Най-много трябва да съжалявам аз.

— Едва ли мога да се надявам, че моето появяване поне донякъде ще е в състояние да компенсира отсъствието му. Да си призная най-откровено — сърце не ми даде да откажа посещението ни. Не ми се искаше да пропусна такъв изгоден случай да прекрача прага на княз Ван Зом като гостенка. Ето защо дръзнах да дойда сама.

— Вие сте ми сърдечно добре дошла — увери я Ван Зом. — Моля, влезте!

Той въведе госпожа Нора в работния си кабинет. Там двамата побъбриха за това-онова, докато Фридрих поднесе яденето в трапезарията.

— Една скромна вечеря на четири очи, уважаема госпожо — усмихна се домакинът. — За съжаление на моя дом му липсва грижовна женска ръка. Принуден съм да ви помоля за снизхождение.

— Този път грижовната женска ръка е налице. Разрешете ми да ви покажа колко приятно щеше да бъде, ако тук се разпореждаше някоя госпожа Ван Зом.

Госпожа Нора започна да сервира на княза и се мъчеше да му угоди по всякакъв начин. След като се нахраниха, тя изрази желание да разгледа къщата на своя домакин. Тя дори не подозираше колко много подпомогна плановете на този човек, пресметнал всичко до най-малката подробност. След кратко привидно колебание той се съгласи.

— Ще ми разрешите ли?… Фридрих ще ни придружава, за да ни осветява помещенията.

Водени от Фридрих, те започнаха да обикалят из стаите. Госпожа Нора се възхищаваше на големия разкош и богатство, които личаха навсякъде. Тя видя редки предмети и чуждоземни скъпоценни вещи, за чиято стойност и за чиито имена едва ли имаше някаква представа. Ван Зом накратко й обясни, че неговите имения в Индия все още били истинският му дом и че в тази къща живеел само временно.

Накрая те се върнаха в работния му кабинет. Сякаш изморена от богатството и пъстротата на видяното, Нора безсилно се отпусна на креслото.

— Очакванията ми бяха големи и дойдох с небивало любопитство, ваша светлост. Вие изобщо не знаете какви приказни неща се разправят по различните приеми. Но действителността надхвърля всичко, всичко, от малкото мавърче в двореца на султана — до обсипаната със скъпоценности сабя на прославения Нена Сахиб3! Просто няма как да не ви завиждам.

Ван Зом вдигна рамене и изрази съмнение:

— Защо да ми завиждате, почитаема госпожо? Заради някакво си мъртво състояние? Какво толкова видяхте в моя дом? Обзавеждането на един самотен мъж, нищо друго! Повярвайте ми, богатството само по себе си още не е равнозначно на щастие. За какво са ми например моите скъпоценни камъни, всеки един от които струва колкото състояние? За тях не мога да си купя щастие.

— Какво? — изненадано подскочи тя. — Притежавате такива скъпоценности? И вие, лош човек такъв, все още не сте ми ги показали?

— Не знаех, че за вас тази безжизнена материя има някаква стойност и важност.

— Безжизнена материя ли, ваша светлост? О, къде ли по света ще намерите женско същество, на което накитите и скъпоценните камъни да са безразлични? Къде е жената, която с мислите си не би могла да вдъхне живот и душа на тази мъртва материя?

Ван Зом стана учтиво от мястото си.

Той заведе госпожа Нора в съседната стая, в онази гардеробна, за която споменахме по-горе. Там особено биеха на очи два предмета: една стоманена маса за съхраняване на пари и ценности, както и един друг шкаф, висок и широк, изработен от най-фино дърво и инкрустирай по китайски маниер. Ван Зом посочи към металната каса и каза:

— Моят сейф.

В същото време той пъхна в ключалката ключ, който имаше езиче с много особена форма, и започна да върти шайба с букви по нея.

— Виждате ли, милостива госпожо — продължи той, — ключалката може да отвори само онзи, който е запознат с нейния секрет. Ако все пак това се удаде на незвано лице, ще го посрещнат самострелящи пистолети. Ето дулата им! Изстрелите не проехтяха само защото ми е известен механизма, който не позволява на оръжията да изгърмят.

— О, Господи!

Госпожа Нора погледна към дулата на пистолетите, зейнали срещу нея иззад отворената врата на касата.

— Мислите ли, че е възможно да ме оберат?

— Изключено, ваша светлост! Та тази каса е цяла крепост!… Естествено вашите скъпоценни камъни се намират в нея, нали?

Князът отвърна с лека усмивка, чието значение тя тъй и не разбра.

— Не. Те се съхраняват на далеч по-сигурно място. Тук има само пари и документи.

След тези думи той отвори двете врати на другия широк шкаф. Цяла редица от книги с надписи от златни букви блеснаха с великолепието си пред очите на Нора.

— А-а, вашата библиотека — разочаровано каза тя.

— Госпожо баронесо, често книгите са истинските скъпоценни камъни. Но — той бръкна в шкафа, — я вземете например този том и преценете тежестта му!

Той й подаде една от книгите. Тя беше много тежка и след като госпожа Нора я разгледа малко по-внимателно, забеляза, че държеше не книга, а плоска дървена кутия.

— Отваря се така, както отваряме книга. Опитайте!

Тя извика изумена… пред нея заискриха шест великолепни гривни, украсени с перли, рубини и смарагди.

Баронесата продължи да отваря книга подир книга… навсякъде погледът й срещаше колиета, пръстени, верижки, гривни, огърлици, брошки и какви ли не други бижута.

— Истинско чудо! — възкликна тя с блеснали очи. — Че тази библиотека е по-скъпа от цялата ви къща заедно със скъпоценното й обзавеждане!

— А това момче е по-ценно от цялата останала библиотека — засмя се той, като претегли в ръка една нова „книга“. — Прочетете какво пише тук!

Той обърна към нея гърба на „томчето“. Там бе напечатано: „Les rois des pierres“, което ще рече: „Кралете на камъните“. Князът отвори кутията. Вътре имаше две невзрачни сплескани кожени кесийки, които съдържаха скъпоценни камъни с големина от грахово зърно до лешник.

— Какво е това? — попита тя.

— Най-много са диамантите, има също рубини, сапфири и смарагди — отвърна той с безразличен тон, сякаш ставаше дума за речен чакъл.

Обаче жената стана неспокойна. Беше обзета от някаква необуз-даема трескава възбуда.

Ван Зом я наблюдаваше внимателно. Той забеляза треперенето на ръцете й, както и алчния блясък в очите й. Вече беше убеден, че предположенията му не го лъжеха и че постигаше целта си.

— Дрънкулки! — презрително каза той. — И каква ми е изгодата от тези мъртви богатства?… Ей ги на къде си стоят! Каква полза ми носят на мен? Или пък на света?

Силната възбуда й попречи да отговори. Върнаха се в работния кабинет. Фридрих сервира чая. След малко Ван Зом натисна звънеца. Слугата пак се появи.

— Чаша студена вода!

Това беше уговореният между двамата знак. Не след дълго Фридрих донесе водата.

— Извинете ваша светлост, домоуправителят желае да разговаря с милостивия господар. Той каза, че било много спешно. Става въпрос да ви представи сметките, които още утре в ранни зори…

— Глупава работа! — обади се привидно ядосан Ван Зом. — Простете, милостива госпожо! Но наистина това са неотложни дела.

Тя му показа най-очарователната си усмивка.

— Не искам заради мен да занемарите важните си задължения!

— Дори и ако се наложи да ви изоставя за десетина минути?

— Но моля ви, ваша светлост! Ако знаех, че с присъствието си ви притеснявам и най-малко, веднага бих си тръгнала.

— Само десет минути — възпря я той с едно движение на ръката.

— Благодаря ви. Ей там има вестници и списания! Фридрих, кажи на домоуправителя, че веднага идвам! Нека ме чака долу в стаята си! А ти отиди в конюшнята и дай на кочияша указания за после. Изобщо погрижи се долу всичко да е наред! Не ми се иска да преживея подобна разходка като тази сутрин!

— На вашите заповеди, ваше сиятелство!

Щом излезе навън, Фридрих изу ботушите си, промъкна се през вратата на коридора в гардеробната, пропълзя под масата и така придърпа дългата й покривка, че да може добре да вижда големия шкаф.

В това време Ван Зом бавно изпи водата и след като още веднъж се извини, излезе от стаята.

Госпожа Нора фон Хелфенщайн изчака първо две-три минути, после отвори вратата към преддверието и погледна навън. Нямаше жива душа. Веднага припна обратно и се вмъкна в гардеробната. Там тя отвори шкафа, който Ван Зом уж беше забравил да заключи, посегна към книжата със златния надпис „Les rois des pierres“ и измъкна от нея двете кожени торбички. Трескаво избра от всяка торбичка по два-три от най-добрите скъпоценни камъни и ги пусна в ръчната си чантичка. С треперещи пръсти върна кесийките в скривалището им, постави „томчето“ на предишното му място, затвори шкафа и само броени секунди по-късно седеше в креслото си с вестник в ръка.

След по-продължително отсъствие Ван Зом се върна в стаята, където завари Нора фон Хелфенщайн задълбочено да чете списанията.

Между двамата се завърза доста странен разговор. Князът преливаше от духовитост, а гостенката му отчаяно се мъчеше с пресилена веселост да се прави на интересна пред домакина. Ван Зом със задоволство установи промяната в нейното поведение. Той чувстваше как тя с всички възможни средства се опитва да му попречи още веднъж да отиде при шкафа.

Фридрих влезе и на сребърен поднос му предаде някакво писмо.

— Толкова късно писмо? От кого е? — попита Ван Зом.

— Даде ми го кочияшът. Някакъв слуга, когото той не познава, моли за незабавен отговор.

Ван Зом отвори плика. Намиращият се вътре лист съдържаше следните написани от Фридрих редове: „От двете кожени кесийки тя взе няколко скъпоценни камъка и ги прибра в ръчната си чантичка“.

— Вестта е радостна — кимна Ван Зом. — Е, в такъв случай ще трябва да отговоря. Извинете ме, госпожо фон Хелфенщайн! Очевидно съдбата не желае да се насладим на тази вечер, необезпокоявани от никого.

Той извади от портфейла си визитна картичка и написа на гърба й: „След като си отиде гостенката ми, вземи маска номер две!“ После сложи визитката в плик, подаде го на слугата си и го отпрати.

От този момент нататък разговорът им не вървеше. Домакинът изглеждаше изморен, или пък обзет от други мисли. Те все по-мъчно намираха думи, докато най-сетне госпожа Нора решително използва първата удобна възможност да си тръгне.

— Днес направо злоупотребих с любезността ви, ваша светлост. Ще ми позволите ли да се сбогувам с вас? И кога ще ви видя пак у дома?

— Разрешете ми още утре да се осведомя как се чувствате!

— С удоволствие ви очаквам! Тя му подаде ръка.

— А! — разочаровано възкликна той. — Помислих си, че ще ви изпратя до вас.

— За мен е голяма радост, ваша светлост. Хайде, елате!

В преддверието князът собственоръчно наметна на раменете й коженото палто и я придружи до пътната порта, където неговата карета ги очакваше, впрегната за път. Колата на фон Хелфенщайн си беше тръгнала веднага след пристигането на госпожа Нора. Фридрих отвори вратичката на каретата, а после, щом като госпожа фон Хелфенщайн и князът се качиха, отново я затвори и сръчно се метна на капрата при кочияша.

Когато колата потегли, госпожа Нора се почувства в безопасност. Тя изпусна въздишка на облекчение и удобно се понамести на възглавниците зад гърба си.

Щом стигнаха пред нейния дом, Ван Зом й помогна да слезе и с изискана учтивост се сбогува.

— Маската! — каза той на Фридрих, когато двамата останаха сами; — И карай бавно обратно!

Каретата едва бе стигнала ъгъла на следващата пресечка, когато от нея слезе един възрастен посивял господин с шапка на главата… Той закрачи бавно към дома на Хелфенщайнови. Когато наближи, остана скрит в сянката на голямата чешма със статуя над нея. Зачака. Оттам виждаше цялата предна фасада на къщата.

След известно време, което се стори на Ван Зом цяла вечност, пред портата, под светлината на уличния фенер се появи влюбена двойка. Скоро момичето се прибра в коридора, а мъжът се отдалечи, ала не след дълго се върна по отсрещната страна на улицата и спря при чешмата.

— Е, какво е положението горе? — заговори го князът.

— Там става нещо което не ми е съвсем ясно.

— Може би на мен ще ми е ясно. Видя ли те друг, Антоне?

— Не.

— А напълно ли те „изненадаха“?

— Имах това щастие.

— Добре. Разказвай!

— Намирах се в спалнята на милостивата госпожа. Това наистина ми струваше огромни усилия и голямо ораторско изкуство. Едва когато убедих камериерката, че най-скришното място е спалнята на господарката, чак тогава се съгласи, Изобщо малката е голямо дяволче и на мен още ми бучи главата от дрънканиците й. Е, по едно време, слава Богу, пристигна кола. Девойчето изтича на прозореца и… как се изплаши само когато видя, че господарката й се връща! Щом обърна гръб на прозореца, вече бях изчезнал от зрителното й поле.

— Беше се сврял под кревата, така ли?

— Естествено! Тя се опита да ме измъкне оттам, ала не я послушах. Взе да ме моли, да ми заповядва… и се разплака… а после беше вече късно. Чухме стъпките на госпожа фон Хелфенщайн в съседния салон. И тъй останах скрит под кревата. Камериерката изтича навън, за да посрещне господарката си. След малко вратата се отвори, жената на банкера влезе в спалнята си и запали светлината. Имах възможност добре да я наблюдавам. Тя бръкна в ръчната си чантичка и… най-неочаквано за мен извади няколко нешлифовани скъпоценни камъка. Успях добре да видя какви са камъните — тя ги изваждаше един по един с връхчетата на пръстите си и внимателно ги разглеждаше срещу светлината. А сега — внимавайте добре! Идва най-важното. Тя отдели един от камъните и го сложи върху масата. Точно срещу умивалника с тоалетката има издаден от стената цокъл, върху който е поставен неголям часовник. Впрочем този часовник е много скъп, защото е стил рококо или барок. Не разбирам от подобни неща. Само ми направи впечатление, че бяха забравили да го навият. Просто сочеше друг час. Та точно този часовник свали милостивата госпожа, а накрая махна и горната част на цокъла… оказа се, че е кух… и вътре в него скри скъпоценните неща. После постави всичко на предишното му място.

— Ами онзи камък върху масата?

— Точно това не ми стана ясно… До леглото има врата и тя води към коридора, оттам се стига до помещенията, обитавани от банкера. Жената изчезна през тази врата и се бави известно време. Положението ми съвсем не беше удобно и безопасно. Вече бях узнал достатъчно и ми се щеше да си плюя на петите. Измъкнах се наполовина изпод леглото, ала бях принуден отново да се скрия. Жената се върна. За мое учудване тя донесе палто, панталони, жилетка, шапка и…

— Мъжки дрехи, така ли?

— Да, а също брада, както и различни други дреболии, които не успях добре да различа.

— Облече ли тези дрехи?

— Предполагам. Защото излезе от стаята през същата врата… а аз си плюх на петите. В това време моята камериерка бра голям страх. Докато минавах като стрела през салона, за да изляза в коридора, тя се сбогува с мен по покъртителен начин. Тъй, това е моят доклад! Заключенията ще трябва вие самият да си направите. — Да — кимна Ван Зом. — Вече почти съм ги направил. Госпожа Нора се кани тайно да излезе. Ако интуицията не ме лъже, тя има намерение да превърне скъпоценния камък в пари.

— Мисля, че ще напусне къщата през задната врата. Камериерката спомена нещо такова. Тя каза, че именно през тази врата се стигало до покоите на господаря.

— Значи ще чакам при тази врата. Ти оставаш тук! Щом излезе жената, преоблечена или не, веднага ела да ме повикаш!

— Ако се измъкне през задната врата, вие сигурно ще я последвате. Тогава аз какво да правя?

— Ще чакаш тук, докато се върна. За мен е много важно този вход да не остава без наблюдение.

На срещуположната страна на улицата Ван Зом намери голяма порта с широка арка, в чиято сянка се скри. Малко след това отсреща се разнесе лек шум… задната вратичка се отвори и се появи мъж, който бегло се огледа и бързо се отдалечи. Ван Зом тръгна незабелязано подир него. Двамата пресякоха няколко улици, докато най-накрая преследваният от княза човек се спря пред ниска къща.

Това беше домът и заложната къща на вехтошаря Розенбаум.

Когато госпожа Нора фон Хелфенщайн преоблечена като мъж стигна до жилището на Розенбаумови, видя, че входната врата е заключена, нещо напълно естествено в тази късна доба. Но един прозорец все още светеше. Изглежда Розенбаумови не спяха. Тя почука.

— Кой е? — обади се гласът на старата еврейка през пролуката на едва открехнатата врата.

— Купувач — отвърна Нора, като положи усилия да придаде на гласа си по-дълбок тембър. — Розенбаум вкъщи ли е?

— Че защо да не си е вкъщи? Но вече е много късно и…

— Не приказвай, а отвори! Идвам за една чудесна сделка. Старата пропусна младия господин (поне тя взе посетителя за такъв) да мине покрай нея и да отиде при собственика на заложната къща.

— На какво дължа тази чест? — осведоми се старият, като непрекъснато се покланяше.

— Бих искал да остана насаме с вас!

Розенбаум направи знак на жена си да излезе.

— К’во е туй?

Нора му подаде скъпоценния камък.

Той го взе в ръка и го вдигна срещу светлината. Първо поклати глава, после понамести очилата си и изрови от потъналите в прах боклуци върху една маса едра лупа. Взе я и заедно с лампата се отдалечи в ъгъла, където, обърнал гръб на посетителя, известно време се занимава с камъка. След като се върна, лицето му бе променило израза си. Покашля се нервно няколко пъти, но се опита да симулира безразличие.

— И к’во ще е туй? Камъче, дето му викат яспис или ахат, и дето струва най-много няколко гроша.

— Тогава ми го върни, старче! Ще намеря други хора, които са по-добри познавачи от теб.

Щом Розенбаум разбра, че мошеническият му ход няма да мине, смени тактиката, за да не изпусне добрата сделка.

— Боже Аврааме, ама че е припрян тоз’ господин и колко лесно се горещи! Че знайте ли що за камъче е туй?

— Диамант!

— Да ми се скапе черният дроб, ако туй е диамант! Нима господинът ме прави на глупак?

— Слушай, старче, няма да участвам в тази игра! Изглежда заради младостта ми ме подценяваш. Навярно си мислиш, че не те познавам, а? Ето — чети?

Тя поднесе пред очите му лист хартия. Розенбаум хвърли един поглед на написаното и изумено отстъпи назад.

— Тайнописът! Боже Якове! Значи господинът навярно е някой… някой познат на господин Капитана, а?

Предрешената жена се престори, че не е чула въпроса му.

— Разбра ли вече с кого си имаш работа? — попита тя. — А сега кажи честно: какъв е този камък?

— Диамант, да, истински диамант!

— Колко струва?

— Тоз’ камък ако се шлифова, хубави пари ще струва.

— По дяволите! Не питам колко ще струва шлифоването му, а каква му е стойността, както си е сега!

— Всеки познавач ще ви каже, че е хиляда марки.

— Яда го видя!

Тя се престори, че иска само да го разгледа. Евреинът й върна камъка, а безцветните му очи блестяха от алчност. Жената пъхна диаманта в джоба си и подигравателно се изсмя.

— Розенбаум, ти не заслужаваш човек да ти предложи изгодна сделка. Лека нощ, стар кожодер такъв!

С пронизителен вик той се вкопчи в ръката й.

— Чакай! Що ми казвате лека нощ, като от добрата сделка ми става най-леко от всичко друго? Останете още малко! Честно ще изчисля стойността на камъка. Отде го имате?

— Какво ти прихваща? Да не би да ме разпитваш? Казвай, колко предлагаш!

— Колко искате? — предпазливо подхвана старият.

— Десет хиляди марки! И това е твърде евтино, понеже не желая заем за камъка, а го продавам.

Евреинът плесна ръце и заекна:

— Десет… хиляди… марки? Боже Израелеви! Ще умра! Ще получа удар!

— Ако не се решиш час по-скоро, ще ти поискам хиляда и петстотин! Да не би да струва по-малко?

— Не, о, не! Даже и нещичко отгоре! Казвам го, щото искам да бъда искрен. Ама шлифоването му ще струва още куп пари. Някой златар ще предложи пет хиляди марки, че ще даде и още пет.

— Разбрахме се! Значи десет хиляди марки! Сега ще ми платиш половината, след една седмица — остатъка!

Соломон Розенбаум направи физиономия, сякаш стоеше разтреперан пред ужасна бездна. Струваше му се, че този пазарлък върви прекалено бързо.

— Да платя?… Аз? — попита той. — Че да не би аз да предложих таз’ сума, а?

— Нали ти самият каза, че за този камък ще получа толкова пари!

— Да, ама от някой златар. Не от мен. Златарят купува по светло, и то от хора, дето ги познава. А аз съм принуден да купувам вечерта или през нощта и не знам що за човек е онзи, дето ми носи диаманти или стари ръкавици. Въпреки туй ще ви направя едно предложение — веднага давам пет хиляди марки и… нито пфениг повече!

— Лека нощ!

Този път госпожа Нора не се шегуваше. Тя изхвръкна навън като вихрушка. Евреинът веднага хукна подир нея, ала когато се озова в коридора, завари там жена си съвсем сама.

— Де е той? — извика Розенбаум. — Ти го пусна да си върви?

— Че можех ли да го задържа? Той светкавично дръпна резето и само след миг беше навън!

— Боже Господи, отиде великолепният камък! — завайка се Розенбаум. — Струваше къде-къде над двайсет хиляди… а аз предложих пет хиляди!… Ще ми се да си оскубя косите!… Само да не беше хукнал като луд! Щях да му предложа и седем… к’во говоря… и десет хиляди! Жено, ти си мойто нещастие! Ти си последният пирон на ковчега ми! Що го не спря оня господин! А аз го оставих да си тръгне и да изчезне! О, аз съм свършен!

Докато Розенбаум се вайкаше, Нора се върна у дома си. Тя не се нуждаеше чак толкова спешно от пари, така че не беше принудена да продаде камъка веднага. Но вече знаеше стойността на диаманта.

Ван Зом стоеше на отсрещната страна на улицата в един тъмен вход, когато госпожа Нора излезе от заложната къща. Беше използвал времето си да размисля каква ли игра играеше жената на банкера.

След провала си като шпионин в планините при двамата Волф той бе стигнал до убеждението, че трябва да търси Капитана на друго място. После продължи издирванията си и накрая му се притече на помощ не нещо друго, а онова, което хората наричат случайност. Една вечер той минаваше край зида, през който с помощта на забиваните в него железа можеше да се стигне до тайното свърталище, където бандата на Капитана правеше съвещания. Тъкмо в този момент от него се спускаше загърната в плащ човешка фигура. Ван Зом се стъписа, после плътно се притисна в една ниша на зида и остана там, докато човекът свърна зад ъгъла. След това князът се втурна подир него, по обиколен път го изпревари и се скри в засада. След малко мъжът мина покрай него. Ван Зом беше избрал такова място, че близо до него онзи трябваше да пресече светлия кръг, хвърлян на пътя от уличния фенер. И тогава князът го позна. През следващите седмици продължи да следи подозрителната персона, още по-внимателно наблюдаваше действията му и установи две неща: първо, че човекът, виновен за цялото нещастие на Герхард Бург, не е друг освен… банкерът Франц фон Хелфенщайн. Самият Франц, който играеше ролята на почтен човек, имаше на съвестта си онова, което хората приписваха на Герхард Бург. И второ, Франц фон Хелфенщайн бе не само престъпникът от онова далечно време, той и до ден-днешен си беше мерзавец до мозъка на костите. Водеше тъмен двойнствен живот — от една страна се представяше за уважаваният от всички банкер, а от друга, под маската на спечелилия си зловеща слава Капитан извършваше най-страшни престъпления.

Навярно още от онова време Нора фон Хелфенщайн, станала по-късно негова жена, му е била доверено лице и помощник в цялата му позорна дейност. Вероятно този брак не е бил рожба на романтична любов, както се предполагаше на времето, а резултат от отвратителната необходимост, която свързва съдбите на двама престъпници.

След като Ван Зом стигна до горния извод, той насочи всичките си усилия към разобличаването на тази двойка. Но това трябваше да се направи с голяма предпазливост. Необходимо беше да намери доказателства за вината им, за да му паднат в ръцете. Ето защо покани на гости у дома си семейство Хелфенщайн. Искаше да им покаже богатствата си, които щяха да подмамят Капитана и жена му някой път да плячкосат жилището на княз Ван Зом.

Тази хитрина действително го доведе до целта му. Обаче самият Капитан, Франц, не се хвана в мрежата на Непознатия от Индия. Той изобщо не дойде на гости, появи се единствено жената. Дали всичко това бе хитър трик от страна на двойката изпечени престъпници? Или пък имаше някакви други причини?

Князът допускаше второто. Доколкото беше успял да се осведоми, бракът на банкера не беше щастлив, макар че това се криеше от хората. Франц и Нора вървяха всеки по своя път, по напълно различни пътища. Свързваха ги единствено вината и злодеянията, а именно те ги принуждаваха в определени случаи да действат задружно. Затова не беше изключено тази жена да лъже съпруга си… както и обратното.

Ван Зом разсъждаваше така: може би госпожа Нора изобщо не беше казала на мъжа си, че са поканени на гости в дома на Непознатия от Индия. Може би Капитана отдавна да е споменавал пред жена си, че има желание да отиде на гости на княза, за да разузнае там какви са възможностите за някой много голям, грандиозен обир. И когато поканата последвала тъй изненадващо и бързо, госпожа Нора си е помислила, че ще е по-добре сама да използва тази възможност, за да не дели плячката със съпруга си. И тъй като в крайна сметка същата вечер обстоятелствата се подредиха и кражбата стана незабелязано, госпожа Нора имаше намерение лека-полека да превърне богатствата си в пари без знанието на банкера. Не беше изключено тя да мисли, че тези пари ще са й нужни, ако някой ден се раздели с престъпника и заживее свой живот. Така можеше да се обясни и бързото й нощно посещение при Соломон Розенбаум.

Точно дотук бе стигнал Ван Зом в размислите си, когато видя, че госпожа Нора излезе от заложната къща. Той се промъкна подир нея чак до жилището й и установи, че тя пак използва задната врата. Невъзмутимо князът пое в обратна посока, за да се върне при своя доверен слуга. Антон все още чакаше край голямата чешма.

— Мина ли някой оттук? — попита го той.

— Не.

— И банкерът ли не е минавал? „Милостивата“ госпожа ми каза, че бил предприел пътуване във връзка с неотложни сделки.

— Сделки ли? Отишъл е в казиното и е уведомил прислугата, че ще се прибере много късно. Знам го от камериерката.

— Тъй значи! Познато ли ти е казиното?

— Много добре.

— Тогава отиди там! Ще стоиш в общото помещение за посетители. Не пропускай момента, когато Хелфенщайн си тръгне. Бързо изтичай у дома и ми съобщи!

Ван Зом се върна до Васерщрасе, за да разбере дали при евреина е бил продаден скъпоценен камък. Той почука на вратата на заложната къща и жената на Розенбаум му отвори.

— Кой е?

Князът нямаше желание да се разправя с нея надълго и нашироко отвън на улицата и затова енергично бутна вратата, така че притисна жената в стената.

— Помощ! — изкрещя тя. — Соломоне, живот мой, на помощ!

— Мълчете! — сопна й се Ван Зом. — Че кой ви е направил нещо? Не съм крадец. Но нямам намерение да се оставя да ме разпитвате на входната си врата!

В този момент и вехтошарят подаде нос през пролуката на вратата, водеща към неговата стая.

— К’во има, старо? Да не се е върнал онзи господин с камъка, дето ти…

Едва след това той забеляза нощния посетител и го огледа по-внимателно. После попита:

— Господине, що нахлувате тук тъй? Ван Зом избута двамата към стаята.

— Най-напред влезте! За останалото ще се разберем. Надявам се да ми кажете истината!

— Господине, Соломон Розенбаум нивга не изрича лъжа! А жена ми е самото олицетворение на истината, тъй че би могло да я изографисат на платно като богиня на истината, да я сложат в златна рамка и да й поставят отгоре стъкло за един талер.

— Ще видим дали е вярно. Неотдавна имахте посетител, нали?

— Посетител ли? Да, имахме такъв неотдавна. Туй беше господин равинът Бен Йохаба, който остана у дома почти три дни.

— Нямах това предвид. Говоря ви за тази вечер. Не идва ли тук преди малко един мъж?

— Жива душа не се е мяркала насам! — увери го Розенбаум.

— Странно. И все пак са ви предложили за Продан един диамант.

Току-що самият вие споменахте за някакъв господин, идвал тук със скъпоценен камък.

Двамата видимо се изплашиха.

— С диамант ли? — с несигурен глас попита старият. — Знам ли? Жено, ти знайш ли нещо?

— Нищичко!

— Хора, сами ще се затриете с тези лъжи! Ако продължавате да отричате, веднага ще ви арестувам!

Непознатия от Индия им показа полицейската си значка.

— Боже справедливи! — извика Розенбаум. — Полицай! И то таен! Детектив!

Жената изобщо не продума. Уплахата я беше сковала цялата, а както изглежда й беше отнела и способността да си служи с езика.

— И така, бъдете разумни! — предупреди ги Ван Зом. — Или продължавате да отричате?

— Не, почитаеми господине. Ама вий нали схващате, че един търговец не казва на всеки онова, дето го знае. Само полицията прави изключение. Тя може да научи всичко.

— Е, добре! Тук идва човек с диамант за продан, нали?

— Да.

— Купихте ли го?

— Че как тъй да го купя аз камъка? Та аз съм беден човек и в цялата къща няма дори петдесет талера!

— Колко му дадохте?

Розенбаум нито за миг не се смути. Беше свикнал на подобни кръстосани разпити. Продължи да упорства:

— Нищо не съм дал и нищо не можех да дам!

— А колко струваше камъкът?

— Знам ли? Че кога съм купувал диамант? Мога ли изобщо да купувам скъпоценни камъни? Знам много добре, к’во струват чифт обувки или ботуши без подметки и токове, ама хич не знам к’во струва един диамант.

— Познат ли ви беше онзи човек?

— Не.

— Никога ли не е идвал при вас?

— Нивга през живота ми!

— Ще се задоволя с този отговор. Лека нощ!

— Лека нощ, уважаеми господине!… Жено, изпрати го и заключи вратата, щото нощта не е приятел на никой почтен човек!

Ван Зом се прибра у дома си изморен. Но не беше време за почивка. Тръшна се облечен на дивана, за да е готов за излизане веднага щом Антон се върне от казиното. Наистина, можеше да си вземе обратно скъпоценните камъни и в отсъствието на банкера, ала не желаеше да се лиши от удоволствието да разобличи крадлата пред очите на собствения й съпруг.

Скоро задряма. Когато Фридрих го събуди, беше станало два часа. Антон се върна и доложи, че Хелфенщайн си е тръгнал пеша за дома, докато самият той взел файтона. Ако негово сиятелство побърза, може да стигне до жилището на банкера преди него.

Князът незабавно пристъпи към действие. Накара двамата слуги бързо да си сложат бради и перуки и всички излязоха.

Когато се озоваха пред дома на Хелфенщайнови, от близката църковна камбанария удари два и половина. Пет минути по-късно се зададе банкерът. Той се насочи право към главния вход и тъкмо бе вдигнал ръка, за да дръпне шнура на звънеца, когато пред него се изправи възрастен господин.

— Вие ли сте банкерът фон Хелфенщайн? — учтиво го попита непознатият.

— Да. Какво има?

— Ще разрешите ли да ви помоля за кратък разговор?

— За разговор ли? Сега? Какво искате?

— Приемам разговор, при условие, че е във вашата стая.

— Та кой сте вие?

— Ето ви моята легитимация!

Хелфенщайн видя познатата му полицейска значка и сякаш нож прободе сърцето му. Какво ли искаха от него? Той бързо се овладя.

— Полицейски служител ли сте? Моля, влезте! Позвъни.

— Ще ми разрешите да взема със себе си тези господа, нали? — обади се отново предрешеният Ван Зом.

Франц фон Хелфенщайн бързо се обърна. Видя зад него изправени още двама мъже — Фридрих и Антон.

— Добре, заповядайте! — кратко каза той. — Молбата на полицията е заповед за мен.

Портиерът придружи четиримата мъже нагоре, за да им свети, запали свещите в стаята на банкера и се отдалечи. Привидно непринудено Хелфенщайн си запали пура и се тръшна в креслото.

— Вземете си и вие! — небрежно подхвърли той. — Ей там има и пури, и кибрит!… А сега бъдете добър да съобщите причината за вашето среднощно посещение!

— Това е много деликатна работа — обясни Ван Зом. — Можем да я уредим само в присъствието на вашата съпруга.

— На моята жена? И таз хубава! В три часа сутринта искате да събудя жена си, да я повикам да дойде за полицейски разпит?

Човекът с полицейската значка вдигна рамене и каза:

— За съжаление сме принудени да настояваме.

— Господине, кой сте вие, че си позволявате дързостта да ми говорите с такъв тон?

— Вече се легитимирах като служител на тайната полиция.

— Хмм, да, легитимирахте се — високомерно рече Франц фон Хелфенщайн, — но не може да отречете, че с подобни полицейски значки са вършени какви ли не безобразия. Ако към това се прибави и необичайно късния час, който сте избрали за служебните си задължения, тогава…

— Достатъчно! — рязко го прекъсна Ван Зом. — Питам ви накратко, ще се отзовете ли на учтивата ми молба, или не. Сега повтарям — той изговори последните си думи бавно и отчетливо, с по-остър тон — да не усложнявате задачата ни и веднага да наредите да събудят вашата съпруга.

— Господине! — избухна Хелфенщайн.

Ван Зом вдигна ръка, сякаш за да го възпре.

— След няколко часа, на разсъмване, ще се оплачете… в случай, че тогава все още имате желание за това.

Изглежда Франц фон Хелфенщайн проумя, че е по-добре да отстъпи. Макар и с ледено изражение на лицето той заяви, че ще помоли домакинята да си направи труда да дойде. Докато крачеше към вратата, тайният полицай му втълпяваше да не предприема каквито и да било необмислени стъпки, Банкерът се престори, че не го чува.

— Какво става? — попита Нора фон Хелфенщайн, когато мъжът й я изтръгна от сън. — Какво искаш от мен посред нощ?

— Аз ли? Аз нищо не искам! — отвърна той с едва сдържана ярост в гласа. — Но тук са дошли трима господа от полицията, които настояват да разговарят с мен и с теб.

Само за няколко секунди в госпожа Нора се надигна чувство на страх. Дали пък в крайна сметка не бяха вече по следите й? Но това беше напълно изключено.

— Ще събудя прислужницата, за да ми помогне да се облека — каза тя.

— По-добре се облечи сама! Нямам никакво желание да се ядосвам с тези хора до сутринта.

Той си тръгна.

Когато след кратко време Нора влезе в стаята му, Франц фон Хелфенщайн седеше полуизвърнат настрани в едно кресло, докато тримата непознати се бяха настанили на столовете.

— Това е жена ми! — високомерно каза банкерът. — А това, Нора, са господата, които си мислят, че могат да принудят дори личности с известни имена и високо обществено положение да отговарят на въпросите им в три часа сутринта!

С маниера и стойката на кралица тя се отпусна в другото кресло.

— Много си снизходителен, скъпи Франц — подигравателно рече тя.

— Да, и ние признаваме, че съпругът ви понякога е твърде снизходителен — каза Ван Зом високо и ясно с още по-голям сарказъм в гласа. — Онзи, който допуска зад гърба му неговата жена да върви по опасни и съмнителни пътища, той е повече от снизходителен, той е лекомислен!

Тези думи подействаха като искра в буре с барут. Нора скочи на крака, чертите й се разкривиха, но не успя да изрече нито дума. Франц също беше пребледнял като платно. Очите му искряха, а десницата му посегна към джоба на сакото.

— Какво… какво беше… това? — попита той, като тежко дишаше. — Какво… дръзнахте да кажете?

Ван Зом забеляза металния блясък на револвер в десницата на банкера, но в същото време и оръжията на тримата мъже заплашително се насочиха към Хелфенщайн.

— Какво беше това ли? — бавно отвърна Ван Зом. — Беше напълно заслуженият отговор на едно предизвикателство. Но нека останем по местата си! Господин фон Хелфенщайн, хвърлете оръжието си! Виждате, че сте в по-неизгодно положение от нас!

Банкерът направи презрителен жест и запокити револвера си на килима.

— Съществуват и такива типове — скръцна със зъби той, — които не си струват куршума. Но ви давам думата си, че още днес ще се разкайвате за дръзкото си поведение!

— Оставете тези празнословия! — сряза го князът. — Нека разкрием целта на посещението си! Едва ли е необходимо точно на вас, уважаемо семейство, да известявам, че тази нощ е извършена кражба в дома на княз Ван Зом, нали?

Нито банкерът, нито жена му отговориха. Но по лицата им се четяха противоречиви мисли.

Докато чертите на Нора ясно издаваха събудилата се уплаха и страх, то лицето на мъжа й сякаш се вкамени. После постепенно по него се изписа учудване, смайване и подозрение. Той хвърли дебнещ поглед първо към тайния полицай, а после и към жена си.

„Значи той действително все още не знае, че съпругата му на своя глава е привела в изпълнение плана за грабежа, който поначало е бил съвместно измислен“, установи за себе си Ван Зом. А на глас каза следното:

— Както виждам, тази новина не ви изненадва. Но аз го очаквах, защото знам, че имате пръст в тази работа.

— Вие луд ли сте? — изрева банкерът и скочи на крака. — Да наредя ли да ви затворят в лудницата?

— Мълчете! — сопна му се Ван Зом. — Да не би да искате да се изложите пред прислугата си, като разоблича вас или жена ви, доказвайки, че сте извършили кражбата? И така, дръжте се спокойно! Давам ви този съвет за ваше добро.

Самоувереното поведение на Ван Зом изглежда имаше резултат. Франц фон Хелфенщайн отново се отпусна в креслото си. Преди това хвърли зъл поглед на жена си, която полагаше напразни усилия да си сложи маска на ледено високомерие. — Да се върнем на кражбата! — със спокоен тон продължи Непознатия от Индия. — Ван Зом все още няма представа, че е бил обран. Направих моите издирвания и заключения, без да го осведомявам.

Госпожа Нора направи пренебрежителен жест и каза:

— Защо ни досаждате с брътвежите си? Минете на въпроса по същество!

— По същество? — повтори Непознатия от Индия. — Та аз тъкмо това правя. Трябва да знаете, че съм нает като частен детектив в дома на княз Ван Зом. Човек като него, който притежава истински съкровища, се нуждае от подобна закрила и сигурност. На една от моите контролни обиколки установих, че в кратък период от време са изчезнали някои от скъпоценните камъни на княза. Останалото сама можете да си го представите, госпожо фон Хелфенщайн. Зададох няколко въпроса на прислугата и узнах, че…

Тук детективът млъкна.

Пребледняла като мъртвец, Нора се беше облегнала назад в креслото. Съпругът й обаче трескаво премисляше какво ли се е случило в отсъствието му и какво да се направи, за да се предотвратят неприятните последици.

— Значи и двамата мълчите, а? — попита Ван Зом след кратка пауза.

— Не ви разбирам! — с мъка продума банкерът.

— И вие ли не ме разбирате, госпожо фон Хелфенщайн? Една крадла трябва да е умна. Когато разбере, че е разкрита, добре е да направи всичко възможно, за да заслужи снизхождение.

— Крадла ли? — отровно просъска тя, а очите й се втренчиха в него.

— Крадла? — извика банкерът. — Негоднико, ще те смажа!

— По-спокойно! — властно каза Ван Зом. — Госпожа фон Хелфенщайн е долна крадла! Това е. Снощи е откраднала от дома на княз Ван Зом скъпоценни камъни с огромна стойност!

Цялото тяло на банкера се разтрепери.

— Нора, уличи го в лъжа!… Говори де, казвам ти! Тя неколкократно се опита да проговори.

— То… това… е… лъжа — изрече Нора със заекване.

— Продължавате да отричате? — намеси се Ван Зом. — В такъв случай съм принуден да стана по-ясен. Тази нощ след едно по-продължително посещение при княз Ван Зом, преоблечен в мъжко облекло и с фалшива брада, някой излезе оттук, за да продаде един от откраднатите камъни. Кой беше той? За съжаление собственикът на заложната къща Соломон Розенбаум предложи твърде малко за него, тъй че се върнахте у дома с празни ръце!

— Това истина ли е? — изпъшка банкерът.

— Лъжи!… Лъжи!

— Принуждавате да докажа пред съпруга ви, че сте крадла. Господин фон Хелфенщайн, сега ще предприема обиск в покоите на жена ви, за да потърся откраднатите камъни. Откажете ли да ми дадете разрешението си, незабавно ще изпратя един от моите придружители за допълнителни полицейски подкрепления. А после в присъствието на цялата прислуга най-официално ще извърша обиск на къщата.

Междувременно Нора си възвърна самообладанието. Навярно беше убедена, че няма да намерят добре скритата й плячка. Тя се изправи на крака и измери тримата мъже с презрителен поглед.

— Лъжи! Нищо друго освен лъжи!

— Е, стига ни вече това нахалство! — рече Ван Зом и даде на Антон знак. — Вие знаете къде са камъните. Заведете там господин банкера! Покажете му скривалището! Но вземете и вашия другар… нужни са ни свидетели!

Банкерът тръгна пръв, а двамата полицаи го последваха. Нежеланият посетител остана сам с госпожа Нора.

Изминаха само няколко минути. После се чуха приближаващи се стъпки. Вратата рязко се отвори. Хелфенщайн се втурна в стаята.

— Крадла! — извика той и скръцна със зъби.

Банкерът свиваше юмруци и дишаше тежко. Беше изпаднал в безмерна ярост.

Жената бавно се обърна към него.

— Ами ти? Ти какъв си?

Изпълненият с голямо напрежение поглед на Ван Зом не се откъсваше от двамата. Дали щяха взаимно да се издадат?

Но за съжаление точно в този момент те се смутиха от Антон и Фридрих, които дойдоха от спалнята. Носеха откраднатите скъпоценни камъни. Появяването им сложи край на нажеженото напрежение, създало се между двамата Хелфенщайн. Жената и мъжът се отдръпнаха един от друг.

— Господин фон Хелфенщайн — каза високо детективът, — вече вярвате ли в правотата на обвинението ми?

— Няма как да не вярвам — скръцна със зъби банкерът. — Сега не ми остава друго освен да си тегля куршума! — — На ваше място не бих го направил — обади се Ван Зом с привидно снизхождение в гласа. — Още не виждам наложителна причина за подобна отчаяна постъпка. Никой друг освен нас не знае за кражбата.

Франц фон Хелфенщайн подозрително го погледна.

— Да не би да не направите донесение?

— Зависи единствено от това дали ще се споразумеем. Имам някои условия, при които ще се съглася да пощадя репутацията на семейство фон Хелфенщайн, разбира се, в рамките на законността.

— Говорете, но не искайте от мен невъзможни неща!

— Онова, което ще поискам, е напълно справедливо. Който краде, е или престъпник, или пък има болезнени наклонности. Крадец или крадла бих предал на правосъдието за наказание, ала на една болна жена мястото й не е в затвора. Броено от днес ви давам три дни срок. Ако до изтичането му госпожа Нора фон Хелфенщайн постъпи в съответно болнично заведение, да речем в Роленбург, ще мълча. Даже Ван Зом няма да научи за кражбата. Обаче ако жена ви е все още тук, ще наредя да я арестуват. Обмислете предложението ми и бъдете сигурен, ще няма да отстъпя от условията си нито на йота! Ще се изправим с вас очи в очи само в случай, че ме принудите да действам като ваш противник.

След тези думи князът си тръгна. Двамата му придружители го последваха. Пътем той ги попита:

— Във вас ли са скъпоценните камъни?

— Да. Сега сбирката отново е пълна.

— Какво каза банкерът, когато видя скритите в цокъла скъпоценни камъни?

— Направи такава физиономия, сякаш чуваше екота от тръбите на Страшния съд. Много ми се иска да присъствам на сцената, която се разиграва в момента между банкера и неговата благородна съпруга. Ваше сиятелство мисли ли, че двамата ще се съгласят с тези условия?

— Естествено жената ще се възпротиви, но доколкото познавам мъжа й, той ще ги приеме, иначе… е свършено с общественото му положение. Не вярвам да прояви внимание и тактичност към своята съпруга…

— Защо ваша светлост взе такова сурово решение по отношение на жената? Банкерът е също толкова виновен, колкото и тя!

— Прав си! Имам основателни причини. Направих шахматен ход, с който се надявам не след дълго да матирам противника си.

12. ОТРОВА…

Франц фон Хелфенщайн изпрати тримата мъже до външните стълби, за да се убеди, че те наистина ще напуснат дома му. После се затича обратно като обезумял. Завари Нора безсилно отпусната в същото кресло, в което беше изслушала и условията на Ван Зом. Тя беше пребледняла като платно, Със свръхчовешко усилие на волята банкерът си наложи да не се нахвърли върху нея и да я сграбчи за гърлото. Той кръстоса ръце на гърди и започна да обикаля нагоре-надолу из стаята. Спря се пред нея, огледа я с поглед, в който пламтеше нескрита омраза, и извика:

— Крадла!

Очите й бавно се отвориха, но в тях нямаше и следа от разкаяние или срам. Четеше се безкрайно безразличие, но безразличие, което можеше да бъде резултат единствено на истинско, достойно за завиждане изкуство да се преструва, както и на нечувано самообладание.

— Негодник! — отвърна тя с прозявка, сякаш този разговор й беше скучен.

Юмрукът на банкера се вдигна във въздуха.

— Искаш да те просна на земята ли?

Страните й се зачервиха, устните й потръпнаха, в очите й се разгоря смъртна омраза.

— Да ме удариш ли?… Ще позвъня на цялата прислуга да дойде, за да ме защити от посегателство.

— Позвъни! Нека цялата прислуга узнае защо се отнасям с теб по такъв начин!

Тя се изсмя.

— Заплашваш ли ме? Та кой си ти бе? Пес, който живее благодарение на моята милост! Само една дума от мен и си загубен! Ти, крадецът, контрабандистът, измамникът и убиецът!

Той отново направи движение, сякаш искаше да се нахвърли върху жена си, но тя му отправи безстрашен поглед.

— Овладей се, или наистина ще позвъня и ще събера цялата прислуга! Скъпи ми приятелю, по-добре ще е най-сетне да седнем разумно да си поговорим. Какво доказва изобщо фактът, че онези камъни са намерени у нас?

— Че си ги откраднала!

— О, намират се предостатъчно хора, които имат достъп до стаите ми! Крадецът просто е помислил, че скривалището при мен е по-сигурно. Скъпоценните камъни действително ли бяха скрити в моята стая? Къде бяха?

— В цокъла под проклетия стоящ часовник. Сигурно добре го знаеш.

— И кой извади камъните оттам… да не би да си ти?

— Не. Единият от полицаите.

— Тъй си и мислех. Той предварително е държал камъните в шепата си и само се е престорил, че ги изважда оттам!

— Да не би да си въобразяваш, че някой ще ти повярва на тези фантастични измислици?

— Дали ми вярваш или не, не е най-важното. В случая съществено ще е единствено мнението на съдията.

— По дяволите! Мислиш ли, че е особено умно да допуснем цялата работа да стигне до съдията?

— Не виждам нищо опасно в това. Че кой е този детектив, който дори не каза името си? Една много загадъчна личност!

— Но все пак нали е…

— Страх те е! — прекъсна го тя. — Ако бях на твое място, щях да го задържа и обезвредя.

Франц само вдигна рамене.

— Имаш заешко сърце! — продължи да му се подиграва тя.

— Приказки! Добре знам какво мога да рискувам и какво не. Стига толкова! Мога ли да разчитам на теб или не? Над главите ни е надвиснала опасност. Как ще я избегнем?

— Най-после започваш да говориш разумно. Ако така поставяш въпросите си, аз нямам нищо против да отговарям. Но със закани или с ругатни нищо не можеш да постигнеш.

— Значи ти си взела камъните, нали? Кога стана това?

— Вчера вечерта. Случаят беше много удобен.

— И са те видели, така ли?

— Ни