/ / Language: Bulgaria / Genre:adventure / Series: Олд Шуърхенд

Олд Шуърхенд I

Карл Май

С помощта на Олд Уобъл, кралят на каубоите Олд Шетърхенд иска да освободи тайнствения уестман Олд Шуърхенд от ръцете на враждебно настроените команчи. По-късно към тях се присъединява Винету. В пустинята Ляно Естакадо се провежда един съдбоносен двубой.

Карл Май

Олд Шуърхенд I

1. глава

Олд Уобъл[1]

По време на многобройните си пътешествия и далечни странствания между така наречените диваци или полуцивилизовани народи често съм срещал хора, които са ми ставали верни приятели. За тях и до ден-днешен съм запазил скъп спомен, който няма да се заличи и до края на живота ми. Но никой не е печелил любовта ми така, както Винету, прочутият вожд на апачите. Това приятелство постоянно ме е карало да се връщам през океана при него в прериите, в горите и Скалистите планини на Северна Америка, дори да съм се намирал в далечна Африка или Азия. А и когато пристигането ми в Америка не бе предварително известно и следователно не можехме да си уговорим среща, пак успявах скоро да го видя. В такива случаи или се отправях на кон към Рио Пекос при малобройното племе на апачите, към което принадлежеше и той, и разпитвах къде се намира в момента, или пък научавах от срещнатите уестмани и индианци къде да го търся. Подвизите на Винету бързо се разчуваха наоколо, а щом се появеше някъде, скоро вестта за идването му плъзваше надалеч.

На раздяла често успявах да му съобщя кога ще дойда отново и в такъв случай предварително определяхме мястото и времето на нашата среща. При това аз се ориентирах по датата, докато той си служеше с индианския начин за определяне на времето. Колкото и несигурен да изглежда този начин, Винету винаги се появяваше на уговореното място точно на минутата, никога не се е случвало да го чакам.

Само един-единствен път като че ли не прояви точност. Разделихме се далеч горе на север край тъй нареченото «Coteau»[2], като решихме след четири месеца да се срещнем на юг в Сиера Мадре. Тогава той ме попита:

— Нали моят брат знае рекичката, която наричат Clearbrook?

— Бистрия поток?

— Да.

— Там сме ловували заедно. Спомняш ли си големия дъб, под чиито клони пренощувахме на времето?

— Много добре си го спомням.

— Тогава не е възможно да се разминем. Върхът на дървото е изсъхнал. Винету ще пристигне там, когато по обед в дължината на сянката на дъба моят брат може да се нанесе пет пъти. Хау!

Разбира се, всичко това трябваше да преизчисля според нашите представи за времето и в уречения час и ден бях там. Но макар че дължината на сянката на дъба отговаряше на уговорката ни, не видях нито Винету, нито каквато и да било следа от него. Чаках го няколко часа, обаче той не се появи. Знаех, че за да не удържи на думата си, може да му е попречила само някоя беда и ето защо почнах да се тревожа за него. Но тогава ми хрумна мисълта, че е възможно вече да е бил тук и междувременно да е възникнала важна причина, за да не ме дочака. В такъв случай той сигурно щеше да ми остави някакъв знак. Започнах да оглеждам ствола на дъба и наистина не се бях излъгал! На височина един човешки бой в него бе забито малко изсъхнало борово клонче. Понеже не е възможно дъбът да има борови клонки, Винету сигурно го бе поставил там нарочно и то преди доста време, защото клончето бе съвсем изсъхнало. Измъкнах го, а заедно с него извадих и някаква хартийка, увита около долния му заострен край. Когато я развих, прочетох думите: «Нека моят брат веднага дойде при Блъди Фокс, когото команчите се канят да нападнат. Винету ще бърза да го предупреди.» Онези от моите читатели, които познават Винету, знаят, че той умееше отлично да чете и пише. А и почти винаги носеше у себе си хартия. Вестта, която ми беше оставил, не бе добра. Тя ме караше да се тревожа за него, макар и да знаех, че той има сила и смелост да преодолее и най-големите опасности. Хвана ме страх и за Блъди Фокс, защото, ако Винету не успееше да стигне при него преди нападението на команчите, много вероятно беше той да загине. Що се отнася до мен самия, моето положение можеше да се нарече всякак другояче само не и безопасно. Блъди Фокс живееше в единствения оазис на пустинята Ляно Естакадо, а пътят до там водеше през земите на команчите, с които често се бяхме счепквали. Попаднех ли им в ръцете, колът на мъчението нямаше да ми се размине, още повече че от доста време те бяха изровили бойната секира и бяха предприели не един и два военни набези, донесли им голяма плячка.

При подобни обстоятелства друг вероятно би помислил най-напред за собствената си безопасност и би сметнал за по-уместно да не се отзове на подканата на Винету. Но на мен не ми и хрумна подобна мисъл. Без колебание Винету бе тръгнал срещу същите опасности, които ме очакваха и мен, ако пришпорех коня си по следите му. Нима трябваше да се покажа по-страхлив от него? Когато е забождал клончето с написаните няколко думи в ствола на дъба, той е бил убеден, че незабавно ще го последвам. Нима можех да излъжа доверието му? Щях ли да имам някога смелостта да го погледна спокойно и открито в очите, ако сега си плюех на петите като някой страхливец? Никога!

Вярно, че бях сам и нямаше откъде да очаквам подкрепа. Но имах добри оръжия и великолепен кон, на който можех да разчитам. Познавах отлично и местностите, откъдето щях да мина, и си казах, че за един опитен уестман е по-лесно сам да се справи с всички трудности, отколкото, ако е придружаван от хора, на които не може напълно да се осланя. Дори да имах някои колебания и съображения, те бяха без значение, след като над Блъди Фокс бе надвиснала опасност. Той трябваше да бъде спасен. И тъй, метнах се на коня си и изпълних желанието на моя червенокож приятел и брат.

Докато се намирах в самата Сиера, нямаше от какво да се опасявам. Имаше достатъчно възможности за прикритие, а и бях свикнал да бъда внимателен. Но после излязох на голите плата, където човек може да бъде забелязан от много далеч.

Те бяха прорязани от стръмни урви и дълбоки каньони, чиято растителност се състоеше само от пръснати тук-там кактуси и алое, зад които не бе възможно да се прикрие конник. Не беше изключено в някои от тези каньони да се натъкна на команчи. В такъв случай можех да се спася само ако бързо обърнех коня си и предоставех съдбата си на неговата издръжливост.

Един от най-опасните проломи бе тъй нареченият Mistake Canon (Каньонът на грешката), защото през него минаваше най-често използваният от индианците път, свързващ планините с равнината. Името му идваше от едно фатално припознаване. Хората разправяха как някакъв бял ловец застрелял там най-добрия си приятел, един апач, вместо свой враг от племето на команчите. Не знаех, кой е бил белият, нито пък познавах двамата червенокожи. Но оттогава суеверните уестмани избягваха този каньон, и то не заради обичайните опасности. Мълвеше се, че оттам рядко минавал бял, без да му се случи някакво нещастие. Призракът на застреляния апач носел всекиму гибел.

Разбира се, този призрак малко ме тревожеше. Все едно ми беше дали щях да го срещна, или не, стига да не се натъкнех на врагове от плът и кръв в човешки образ. Но доста преди да достигна каньона, забелязах многобройни следи от ездачи, които идваха някъде отстрани и продължаваха в моята посока. Не бе възможно да са били диви мустанги, просто защото в тези райони нямаше такива. Когато скочих на земята, за да огледам дирите, за свое успокоение и същевременно за свое учудване установих, че конете са били подковани. Следователно ездачите не бяха индианци. Но що за хора са били и какво ли са търсили тук?

Малко по-нататък един от тях бе слизал от коня си, може би за да позатегне ремъка на седлото, а в това време другите бяха продължили ездата. Подробно огледах мястото и от лявата страна на тези стъпки забелязах многобройни къси резки, широки колкото тъпата страна на острието на нож. От какво ли бяха оставени? Дали ездачът е носил сабя? Но тогава пред мен яздеха войници, кавалеристи. Дали срещу команчите бе тръгнала войска, за да ги накаже заради споменатите вече грабителски набези? Изпълнен с напрегнато любопитство, какъв ли ще е отговорът на този въпрос, потеглих по дирите в галоп. Колкото повече напредвах, толкова повече следи откривах. Те се появяваха от всички посоки и водеха пак във всички посоки. Вече нямаше никакво съмнение, че пред мен имаше войници и, когато след известно време заобиколих края на един доста голям кактусов гъсталак, пред очите ми изникна техният бивак, който, както забелязах от пръв поглед, не бе предназначен само за краткотрайна почивка. Кактусовото поле го предпазваше от каквото и да било нападение както откъм тила, тъй и от двете му страни, а отпред се простираше такава обширна открита равнина, че всяка вражеска изненада бе невъзможна. Вярно, че приближаването ми откъм запад не бе забелязано от никого. Даже и посред бял ден тук трябваше да има пост, а това, че липсваше пост, говореше за голяма немарливост. Ами ако на мое място се беше появил индиански отряд! Отвъд кактусовото поле теренът стръмно се спускаше, образувайки каньон, който вероятно предлагаше необходимата вода. Конете лежаха или свободно се разхождаха наоколо. За да се предпазят от слънцето, войниците бяха опънали платнища с помощта на пръти, издялани от кактусови стебла. Една голяма палатка бе предназначена за офицерите, а в сянката й изглежда бяха отрупани хранителните припаси. Близо до нея се бяха разположили десетина мъже, които не бяха войници, а вероятно се канеха само да пренощуват тук, защото скоро щеше да се свечери. Взех решение да постъпя като тях. Вярно, можех да продължа ездата си и по-нататък, но после трябваше да лагерувам сам и в името на собствената си безопасност нямаше да мога да спя. А тук щях да си отпочина, което ми бе толкова необходимо за продължителната езда на следващия ден.

Когато ме забелязаха, един подофицер дойде да ме посрещне и ме отведе при командира, който, привлечен от виковете на войниците, излезе от палатката заедно със своите офицери. Докато слизах от седлото, той ме огледа, огледа и коня ми, а после попитат — Откъде идвате, сър?

— Слязох от Сиера.

— А накъде отивате?

— Към Пекос.

— Щеше да ви е трудничко, ако не бяхме прогонили онези мерзавци команчите. Открихте ли някакви следи от червенокожите негодници?

— Не.

— Хм-м! Изглежда са се отправили на юг. Почти от две седмици стоим тук, без да ни се е мернал нито един от тях.

«Глупак!» — прииска ми се да му кажа право в очите, защото, ако желаеше да се срещне с червенокожите, сам трябваше да си ги потърси. На тях и през ум нямаше да им мине да се напъхат в ръцете му. Ако той нямаше представа къде се намират, те с положителност знаеха, че войниците са тук. Беше близо до ума, че през нощта около бивака тайно обикаляха съгледвачите на индианците.

Отгатнал сякаш част от моите мисли, офицерът продължи.

— Липсва ми един способен скаут, на когото да разчитам и който да надуши къде са команчите. Олд Уобъл пренощува тук. Това е тъкмо човекът, който ми трябва, ала едва след като си отиде, научих, че е бил той. Навярно този изпечен хитрец е подозирал у мен подобни намерения и се представи под името Кътър. А вече измина повече от седмица, откакто един патрул се натъкна на Винету, апача. Той щеше да е още по-подходящ, ала незабавно изчезна. Известно е, че там, където се мерне Винету, не е далеч и Олд Шетърхенд. Много ми се иска да ми падне в ръцете. Как се казвате, сър?

— Чарли — отговорих аз, като му казах кръщелното си име, което можеше да бъде и моето фамилно име. Нямах никакво намерение да му откривам, че съм същият този Олд Шетърхенд. Както нямах и нито време, нито желание да оставам тук, за да бъда използван като шпионин. Същевременно огледах разположилите се на земята цивилни лица. За мое успокоение не видях сред тях позната физиономия. Но моят кон и пушките ми можеха да ме издадат. Известно беше, че Поразяващата ръка притежава мечкоубиец и карабина «Хенри», и че язди вран жребец, подарен му от Винету. За щастие командирът имаше толкова ограничен ум, че нищо не забеляза. Без да ми зададе повече нито един въпрос, той се зърна в палатката си.

Но онова, за което не се сети той, можеше да бъде отгатнато от цивилните, които твърде вероятно до един бяха уестмани. Ето защо пъхнах карабината «Хенри» в кожения й калъф, тъй че нейният своеобразен затвор да не се вижда. Мечкоубиецът не правеше чак такова впечатление. После свалих седлото от гърба на жребеца си и го пуснах свободно да се разхожда. Вярно, че наоколо не растеше трева, но затова пък сред великанските кактуси се намираха в достатъчно количество и от по-дребните видове, които предлагаха храна и сок в изобилие. Моят вран жребец умееше да отстранява бодлите им, без да се наранява. А когато помолих цивилните за разрешение да седна при тях, един от тях ми отговори:

— Елате, сър, и хапнете заедно с мен, ако нямате нищо против. Казвам се Сам Паркър, а щом Сам има някое и друго парче месо в излишък, всеки свестен човек може да яде от него, докато то се свърши. Гладен ли сте?

— Така ми се струва.

— Тогава отрежете си колкото искате. Ние до един сме уестмани, сър. А вие?

Той ми побутна къс студено печено месо, тежащо може би четири килограма. Отрязах си от него и отговорих:

— От време на време се скитам и от тази страна на хубавата Мисисипи, но не знам дали имам правото да се нарежа уестман. Такъв човек трябва да притежава много качества.

Той се подсмихна с доволен вид и каза.

— Прав сте, сър, много сте прав! Радвам се поне веднъж да видя един скромен човек, който след като е станал нощен пазач, не започва веднага да си въобразява, че е президент на Съединените щати. В днешно време такива хора като вас са рядкост. Чухме преди малко името ви, мистър Чарли. А каква работа ви води насам в Запада? Ловец ли сте? Трапер? Събирач на мед?

— Търсач на гробове, мистър Паркър.

— Търсач на гробове? — възкликна той учудено. — Значи ли това, че… търсите гробове?

— Йес.

— Занасяш ли се с нас, сър?

— И през ум не ми минава.

— Тогава имай добрината да ни обясниш по-подробно, ако не искаш да почувстваш ножа ми между ребрата си. Не позволявам да ме водят за носа!

— Well[3]. Намеренията ми са да изследвам произхода на съвременните индианци. Може би сте чували някога, че за тази цел находките от различни гробове вършат много добра работа.

— Хм-м! Наистина четох веднъж, че имало хора, които разравяли стари гробове, за да изследват по намереното в тях световната история или нещо подобно. Глупава работа! Значи и ти си от този сорт люде?

— Йес.

— Следователно си учен?

— Йес.

— Бог да ти е на помощ, сър! Ами много лесно самият ти може да се спънеш нейде, да забиеш нос в земята и така да си останеш на място. Щом искаш да търсиш трупове, прави го в такава местност, където собственият ти живот ще е в безопасност. А тук из въздуха постоянно пищят куршуми и свистят томахоки. Команчите са се развилнели. Можеш ли да стреляш?

— Горе-долу.

— Хм-м, представям си! Едно време и аз си мислех, че мога да стрелям. Може би някой път ще ти разкажа тая история. Както виждам, имаш някаква стара карабина, с която човек може да срине цял зид. Това говори много нещо, сър. А онази, другата пушка в калъфа е навярно някоя от онези «Райфъл» за истински стопроцентови «неделни» ловци, а?

— Ами и аз не знам.

— Сигурно е така! Казвам ти, сър, че по тези места е опасно да търсиш мъртъвци. Гледай да се махнеш оттук! Можеш да се присъединиш към нас, тогава ще бъдеш в по-голяма безопасност, отколкото, ако продължиш да яздиш сам.

— А накъде ще се отправите?

— И ние сме надолу към Пекос.

Той ме измери с един полублагосклонен и полуироничен поглед, след което продължи:

— Съвсем не изглеждаш лошо, досущ си като изваден от кутийка, ама туй не върши много работа в тези райони, сър. Истинският уестман изглежда иначе. Но въпреки всичко ми харесваш и още веднъж те каня да яздиш заедно с нас. Ние ще те закриляме, защото тъй както си тръгнал съвсем сам, далеч няма да стигнеш. Виждам, че си имаш и кон, или поне едно такова животно, каквото в източните щати наричат със същото име. Навярно си взел твоя гальотаджийски кон, а?

— Може и да има нещо такова, мистър Паркър — отвърнах аз, вътрешно развеселен, че той смяташе за гальотаджийска кранта моя индиански расов жребец, който можеше да се сравни само с врания кон на Винету. Този човек ми харесваше поне също толкова, колкото и аз на него. Ако се присъединях към хората му и после научеше кой съм, сигурно щяха да последват доста забавни сцени. Освен това, ако не за по-късно, поне за предстоящото ми преминаване през Мистейк каньон, неговата компания можеше да ми е от полза и ето защо реших да приема предложението му.

— Тъй си и мислех — продължи той. — Конят ти има същия чист и спретнат вид като теб. Личи си, че и той е участвал в търсенето на отдавна погребани трупове и че иначе не е вършил никаква друга работа. И тъй, кажи ми дали искаш да дойдеш с нас! Тръгваме утре още в ранни зори.

— С благодарност приемам предложението ти, сър, и изрично моля за вашата закрила.

— Ще я имаш, сър, и ми се струва, че няма да ти е излишна. Ще се радвам веднъж да се махнем оттук. Трябва да се очаква, че командирът ще се опита да задържи като скаут мен или някой друг от хората ми… Не мислиш ли и ти така, стари Джош?

Този въпрос беше отправен към един от по-възрастните мъже, чието симпатично лице имаше меланхоличен израз, сякаш дълбоко в сърцето си той таеше някаква голяма мъка. Джош е съкращение от името Джошуа. Както разбрах по-късно, човекът се казваше Джошуа Холи.

— Съвсем на същото мнение съм — отвърна той. — Само туй ни липсва — да вадим кестените от огъня заради военните и при това да си изгорим собствените предни лапи. Да бяха задържали Олд Уобъл, той щеше да е най-подходящ. Мен няма да ме видят. Ще се радвам да се махна оттук и да оставя Мистейк каньон зад гърба си.

— Защо? Да не би да те е страх от призрака на застреляния индианец?

— Да ме е страх ли? Не, но не ми излиза от ума. За мен този каньон е много коварна местност. Там преживях нещо, което не всеки човек преживява, а при това намерих и злато.

— Злато? В Мистейк каньон?

— Йес.

— Невъзможно! Там няма злато!

— Но сигурно е имало, щом го намерихме.

— Значи истина е? Навярно сте го открили съвсем случайно, а, стари Джош?

— Не. Показа ни го един индианец.

— Не е за вярване. Един червенокож никога няма да издаде подобно нещо на някой бял, даже и да е най-добрият му приятел.

— Тогава моят случай е изключение. Дори беше същият индианец, който е бил застрелян там по погрешка. Може би ще ви разкажа историята утре, когато пред очите ни се открие каньонът. Сега нямам такова желание, по-добре да не говорим за това. Я ми подай месото, гладен съм. Вярно, че е само антилопа, но все пак сигурно е вкусно. Бих предпочел парче от гърбицата на бизон или пък филе от лос.

— Лос ли? Ха, лос, имаш право! — възкликна Паркър, като млясна с уста. — От него става най-чудесното и най-сочно печено, каквото може да има. Помисля ли за лос, винаги се сещам за онзи уестман, който всъщност ме направи ловец.

— Кой е той?

— Преди малко името му бе споменато. Имам предвид Олд Уобъл.

— Какво? Как? Олд Уобъл ли? Този прочут чудак? Значи го познаваш?

— Дали го познавам? Ама че въпрос! Под негово ръководство преживях първото си приключение в Далечния запад, приключение, което… Добре, ще ви го разкажа, макар че после здравата ще ми се смеете. Става дума именно за моя първи лос.

Той се поизкашля, направи многообещаваща физиономия и без да бърза, започна следния разказ:

— Всъщност името му е Фред Кътър, но заради неговата клатушкаща се походка и понеже дрехите му са широки и висят на мършавото му тяло като на закачалка, всички винаги го наричаха Олд Уобъл. По-рано е бил каубой в Тексас и така е привикнал на тамошното облекло, че даже тук, в Северните щати никой не можа да го накара да остави тези дрехи и да ги замени с други.

Той все още ми е пред очите, източен и много слаб, обут в неописуемо безформени чепици и допотопни легинси. Върху ризата, чийто цвят е по-добре да не определям, беше облякъл провиснало каубойско яке, което имаше единственото предимство, че не оставаше нищо «скрито-покрито». Гърдите и вратът на Олд Уобъл бяха голи, но затова пък под смачканата си шапка винаги носеше увита около главата кърпа, чиито краища се спускаха върху едното му рамо. В пояса му бе пъхнат дълъг ловджийски нож, на ушите му висяха тежки сребърни обици, а в едрата си, кокалеста, потъмняла от слънцето ръка винаги държеше неизменната димяща цигара. Навярно всички са го виждали все така.

Но най-забележителното у него бе старческото му, покрита с бръчки, загрубяло от вятър, слънце и дъжд лице, което винаги бе гладко избръснато. Имаше дебели месести устни, дълъг остър нос и пронизващи сиви очи, от които, макар че клепачите им все бяха полуотворени, нищо не можеше току-така да се изплъзне. Независимо дали лицето му бе спокойно, или развълнувано, по всяко време то носеше израза на превъзходство, което абсолютно нищо не бе в състояние да поклати. И това чувство на превъзходство бе напълно оправдано, защото, въпреки неугледния си външен вид и странната си походка, Олд Уобъл не само беше майстор в ездата, в стрелбата с карабина и хвърлянето на ласо, но не му липсваше и нито едно от онези качества, които истинският уестман трябва да притежава. «It is clear»[4] бе неговият любим израз, който доказва, че обикновено и най-трудното му се струва лесно изпълнимо и от само себе си разрешимо.

Що се отнася до мен, аз бях известно време на юг в Принстън нещо като касиер и книговодител по строежите, където спечелих толкова, че успях да се снабдя с всичко необходимо и да пристъпя към провеждане на първоначалния си план — да тръгна за Айдахо като златотърсач. Бях истински грийнхорн, пълен новак, и за да не се видя принуден да деля тъй желаните и очаквани богатства с много други хора, взех със себе си само един придружител, Бен Нидлър, който познаваше Дивия запад толкова малко, колкото и аз. Когато слязохме от дилижанса в Игъл Рок, бяхме издокарани като контета и натоварени като магарета все с красиви, добре изработени и лъскави неща, които за съжаление имаха само един недостатък — че не ни вършеха никаква работа. А когато след седмица стигнахме до Пайет Форк, приличахме на истински скитници, бяхме полумъртви от глад и пътем бяхме захвърлили излишните предмети от екипировката си, което ще рече, всичко освен оръжията и мунициите си. Но откровено ще ви призная, че за един хубав сандвич можех да дам цялото си въоръжение, а не се съмнявам, че и Бен Нидлър мислеше така.

Седяхме в края на една гора, киснехме изранените си от ходене крака в минаващата оттам рекичка и си говорехме за какви ли не деликатеси, за които изобщо нямаше да споменаваме, ако ги имахме — бутове от сърна, бизонско филе, мечи лапи и печено от лос. Да, казваха, че в онази местност имало лосове, кажи-речи, толкова големи и тежки, колкото бизон.

По едно време Бен млясна с език и каза:

— Good luck![5] Покаже ли се нейде наблизо един такъв юначага, с истинско наслаждение ще го гръмна с двата си куршума между рогата, а после…

— А после е свършено и с двама ви! — обади се през смях някакъв глас зад нас от гъсталака. — С широките си рога лосът ще ви направи на кайма. Такова животно не се стреля между рогата. Навярно сте изхвръкнали от някое училище в Ню Йорк и сте се приземили направо тук. Така ли е мешърс?[6]

Ние скочихме на крака и втренчихме поглед в човека, който в този момент се измъкваше иззад храстите, откъдето ни беше подслушвал. Пред нас се изправи Олд Уобъл такъв, какъвто вече ви го описах, със съвсем неласкаво изражение на лицето, с полуотворени очи и снизходителен поглед, издаващ превъзходство. Ще подмина последвалия разговор. Подложи ни на изпит, също както прави учителят със своите хлапета, а накрая ни подкани да тръгнем с него.

На около миля от реката сред малка прерия, заобиколена от всички страни с гора, се намираше блокхаус, който той наричаше свое ранчо. Зад него имаше няколко обора, всъщност само навеси, където при лошо време се подслоняваха конете, катърите и говедата, пасящи по това време на открито. Олд Уобъл се беше превърнал от обикновен каубой в самостоятелен скотовъдец. Групата на неговите хора се състоеше от Уил Литън, белия надзирател, и неколцина червенокожи от племето на индианците-змии, наричани от него вакероси[7], които му бяха много верни и силно привързани към него. Заварихме тези хора заети да товарят на лека конска кола една брезентова палатка, както и различни други предмети.

— Това е нещо за вас двамата — обади се Стария. — Нали искате да стреляте по лосове, ето тук тъкмо се правят приготовления за такъв лов. Ще видим на какво сте способни. Ще дойдете с нас. Окажете ли се годни за тази работа, ще можете да останете при мен. Но преди това елате в къщата, защото гладният ловец стреля във въздуха, It’s clear.

Well, ние нямахме нищо против. Ядохме и пихме, а после веднага тръгнахме на път, понеже Олд Уобъл хич и не смяташе да се бави заради нас. Дадоха ни коне и ездата започна най-напред в посока към реката. Там имаше брод, през който я прекосихме. Начело на колоната се намираше Стария, а по негово желание аз не се отделях от него. Той водеше за юздите едно муле без товар. Когато достигнахме отсрещния бряг и се огледахме, видяхме, че другите ни следват, а това бяха Бен Нидлър на жребец с кафяв косъм и Уил Литън, яхнал бял кон. След тях идваше запрегнатата с четири коня кола, управлявана от един индианец. Той се казваше Пак-му, Кървавата ръка, но облечен в дрехите на всички цивилизовани хора, имаше такъв вид, който ни най-малко не оправдаваше кръвожадното му име. Тъй като Стария можеше да се осланя на неговите съплеменници, те бяха останали в ранчото.

Отвъд брода продължихме още малко през рядка гора, после навлязохме в долина, обрасла само с ниски храсталаци, която излизаше на покрита с буйна трева савана. Когато след няколко часа се добрахме до отсрещния й край, където теренът започна да се изкачва, ние спряхме, за да бивакуваме. Разтоварихме колата и опънахме палатката. Докато едни връзваха животните зад нея, други напалиха отпред огън. Искахме да останем там един ден, за да ловуваме американски антилопи или може би дори да срещнем и бизони. А че понякога от там минаваха бизони, разбрахме по няколкото търкалящи се наоколо скелета. И един избелял от слънцето череп намерихме недалеч от нашата палатка, която щеше да остане тук под охраната на Кървавата ръка, докато ние, белите, искахме да се изкачим малко по-нагоре до едно планинско мочурище, където според Олд Уобъл имало много лосове.

За съжаление нито през този ден, нито на следващия ни се мерна някакво животно, което да бъде достоен за лов обект. Това вбеси Стария, ала за мен бе добре дошло, защото се страхувах от язвителната му преценка за сръчността ми в стрелбата. На времето си бях доста уверен, че от трийсетина крачки ще мога да улуча църковна камбанария, но ако поискаха от мен да убия една от бързоногите антилопи от шейсет крачки разстояние, бе съвсем сигурно, че щях да направя голяма дупка нейде в красивата природа.

И ето че на Олд Уобъл му хрумна злощастната идея да провери умението ни в стрелба, като ни подкани да се прицелим в някой от лешоядите. Тези птици бяха накацали върху бизонски скелет на около седемдесет крачки от нас и аз пръв трябваше да покажа изкуството си. Е, какво да ви кажа, лешоядите можеха да бъдат доволни от мен, защото се случи точно това, което си мислех — стрелях четири пъти, без да улуча, и на никой от лешоядите не му мина и през ум да избяга — тези животни много добре знаят, че на нито един разумен човек няма да му хрумне да стреля по тях. Тъкмо обратното — изстрелът ги привлича вместо да ги плаши, защото от всеки убит дивеч на тях им се предоставят поне вътрешностите. На два пъти Бен не улучи. Едва третият му куршум уби един лешояд и прогони останалите.

— Eximious incomparable![8] — рече Олд Уобъл и се разсмя, като цялото му кльощаво и отпуснато тяло се разтресе. — Мешърс, всичко е ясно, вие просто сте създадени за Дивия запад. Не се страхувайте за себе си! Направо сте мъже и половина, защото вече сте постигнали всичко, което може да се желае, и по-надалеч никога няма да я докарате!

Бен посрещна думите му със спокойствие, но аз гневно възразих, което имаше като единствен резултат следния отговор от страна на Стария:

— Мълчи, сър! Твоят приятел поне на третия път улучи. Следователно за него все има някаква надежда, а ти си напълно негоден за Запада. Нямам нужда от вас и ще ви дам добрия съвет в най-скоро време да си оберете крушите.

Тези думи страшно ме измъчваха, защото никой не се е родил готов майстор, а и барутът, който похабих тогава, сигурно не беше повече от една шепа. Наумих си на всяка цена да накарам Стария да ме уважава.

На следващото утро потеглихме на път към планините край Салмън Ривър. Натоварихме на мулето хранителни припаси, готварски съдове, одеяла и други неща. Колата остана при палатката, защото не можехме да я използваме в непроходимите планини. Е, познавате онези местности и няма да ви описвам пътуването ни. Често животът ни бе в опасност, и то особено на онова място, където Змийският каньон прави остър завой и човек трябва да се спусне по една страшна стръмнина към бездната, за да излезе отсреща на открития път за Уихинащ. Отдясно — издигащи се до небето скали, отляво — мрачната пропаст, а по средата бе пътят, по който трябваше да яздим, широк не повече от два лакътя. Бе цяло щастие, че нашите коне бяха свикнали с подобни пътища, а на мен никога не ми се вие свят. Преминахме успешно. Но скоро се появи друга опасност, която само аз не успях да осъзная.

Докато яздехме нагоре по пътя за Уихинащ, срещнахме конен отряд от осем индианци, четирима от които носеха пера, отличителния знак на вождовете. Изглежда, внезапното ни появяване не ги изплаши ни най-малко и докато безмълвно се разминавахме, те само ни огледаха с присъщия за червенокожите меланхолично-безразличен израз. Един от първите, който яздеше пепелявосив жребец, носеше в лявата си ръка някакъв странен продълговат предмет, украсен с пера и ресни. Почувствах се някак особено развълнуван от мълчаливата и невесела среща с някогашните господари на тези земи. Не ми се сториха никак опасни, още повече че по лицата им не бяха изписани цветовете на войната и самите те, изглежда, не бяха въоръжени. Но едва-що свърнахме зад най-близкото възвишение и ги изгубихме от очи, когато Олд Уобъл спря коня си и като хвърли назад гневен поглед, каза:

— Damn them![9] Какво ли търсят тук тези мерзавци? От племето панащи са, а те често воюват с индианците-змии, към които се числят и моите вакероси. Накъде ли са тръгнали? Сигурно ще минат край моето ранчо. Каква ли опасност ще надвисне над него, щом не съм си у дома!

— Ама те не бяха въоръжени! — подхвърлих аз. Изпод полуспуснатите си клепачи Олд Уобъл ми отправи мълниеносен поглед, изпълнен с презрение, и без да ме удостои с отговор, продължи:

— Край на нашия лов на лосове! Поне за днес и утре. Ще трябва да се върнем при палатката, а може би и чак до ранчото, за да ги изпреварим. За щастие знам една пътека, която недалеч оттук води надолу, но, разбира се, не е за ездачи, а само за добри планинари. Напред, момчета! Решението ми е взето. Ще ги накараме да се запознаят с пушките ни, това е ясно!

Продължихме в галоп още пет минути наляво между скалите. След това се добрахме до малка планинска долина, която отчасти представляваше мочурища, отчасти поляни. По горния край на каменистите й склонове растяха борове, а в средата й процеждаше водите си малко поточе. Олд Уобъл скочи от коня си и каза:

— Ей там в края на тази долина пътят води надолу. Ако побързаме, ще успеем да стигнем при палатката преди червенокожите. Един от нас трябва да остане тук при животните, и то онзи, от когото най-лесно можем да се лишим. Това е знаменитият Сам, дето четири пъти пропуска целта. Той по-скоро ще улучи някой от нас, отколкото кой да е от червенокожите.

Е, «знаменитият Сам», бях, разбира се, аз, Самуел Паркър, някогашният счетоводител по строежите в Принстън! Възразих ядосано, но бях принуден да се подчиня. След като Стария ми заповяда да се грижа добре за животните и да не напускам долината, докато той не се завърне, останалите трима грабнаха оръжията си и хукнаха подир него.

Бях побеснял от гняв. Нима трябваше да търпя подобно нещо? Тези клети индианци щяха да бъдат застреляни, а имаха толкова безобиден вид! Биваше ли да го допусна? Не! И те бяха хора като нас. А исках и да си отмъстя за нанесената ми обида! Не познавах Дивия запад и последвах гласа на моето безразсъдство. Завързах юздите на мулето и на трите коня за околните дървета и препуснах в галоп обратно по пътя, по който бяхме дошли. Щях да изпълня възложената ми задача, но преди това исках да предупредя индианците. Колкото можех по-бързо се спуснах по пътеката за Уихинащ и навлязох в Змийския каньон. Ето че зърнах пред мен червенокожите. Те чуха приближаването ми, огледаха се назад и спряха. На това място каньонът бе все още достатъчно широк, за да обърнат животните си. Дръпнах поводите на коня си и ги попитах дали някой от тях разбира английски. Индианецът върху пепелявосивия жребец, който носеше продълговатия предмет, отговори:

— Аз съм То-ок-у, Бързата стрела, вожд на шошоните-панащи. Моят бял брат се върна, за да ми донесе някакво послание от възрастния мъж, чиито стада пасат долу в низината, охранявани от индианците-змии, нали?

— Значи ти го познаваш? — попитах аз. — Той ви мисли за неприятели и избърза напред пешком, за да ви избие. Но аз съм християнин и сметнах за свой дълг да ви предупредя.

Погледът на тъмните му очи буквално ме прониза, докато ми задаваше въпроса:

— Къде са конете ви?

— Оставихме ги отвъд пътеката за Уихинащ в една зелена долина.

Кратко време той тихо разговаря с останалите, а после, след като по лицето му се изписа дружелюбно изражение, ме попита:

— Моят бял брат е едва отскоро в тези земи, нали?

— От вчера.

— А какво търсеха бледоликите горе в планините?

— Искаха да ловуват лосове.

— Моят брат прочут ловец ли е?

— Не, засега все още стрелям покрай целта.

Той продължи усмихнато да ме разпитва, докато накрая научи всичко. Трябваше да му кажа даже и името си, след което ми отговори:

— За червенокожите мъже името Самуел Паркър е трудно за запомняне. Ще те наречем Ат-пуй, Доброто сърце. Останеш ли по-дълго из тези земи, ще се научиш да бъдеш по-предпазлив. Твоята добрина можеше да се окаже гибелна за вас. Радвай се, че не сме тръгнали по бойната пътека! Виж този вампум — рече индианецът и ми показа украсения с ресни продълговат предмет в лявата си ръка, — той съдържа мирно послание до вождовете на шошоните. Ние идваме без оръжия, за да го отнесем до ранчото на възрастния мъж, чиито индианци ще трябва после да го предадат по-нататък. Следователно няма защо да се страхуваме. Но нашата благодарност си остава също тъй голяма, както ако наистина ни беше избавил от смъртта. Когато се нуждаеш от приятели, ела при нас. Ат-пуй, Доброто сърце, винаги ще е наш желан гост. Хау, аз казах!

Той ми подаде десницата си и после продължи да язди със своите гора. Извиках подир него да не ме издава на Стария и доволен от успеха си, но не и поумнял, нещо, от което много се нуждаех тогава, поех обратно. Бях постъпил не само глупаво, но и изключително непредпазливо.

Щом достигнах долината, разтоварих мулето и отвързах конете, за да могат да пасат. Използвах оставащото ми доста свободно време в упражнения по стрелба. Имах пълен с барут рог, а и в багажа ни се намираше цяла тенекиена кутия с барут. След като моят рог се изпразни, вече със задоволство можех да кажа, че бях в състояние от двеста крачки да улуча църковна камбанария.

Олд Уобъл, Бен и Уил се върнаха привечер. Бяха се срещнали с червенокожите долу при палатката и ми разказаха като нещо съвсем ново, че индианците имали най-миролюбиви намерения да отнесат за по-нататъшно препредаване вампума на Кървавата ръка, а после веднага щели да поемат по обратния път. Разбира се, аз премълчах своята постъпка.

През нощта останахме в долината, а на сутринта яхнахме конете и се отправихме към планинското мочурище, което вече не беше далеч. То се намираше в една къде-къде по-голяма долина от предишната. В средата имаше малко езеро с блатясали брегове, където в коварната земя растяха храсталаци и рядка гора, а по-нататък следваха високите голи, насечени и прорязани скални масиви, обграждащи долината. Дължината й сигурно възлизаше на два часа път, а и на ширина не беше по-малка.

След като разтоварихме мулето, запалихме огън и устроихме за лагеруване мястото, където трябваше да остана да пазя конете. После другите тръгнаха да търсят дивеч. Дълго цареше тишина, но по обед чух няколко изстрела. След малко Бен Нидлър се завърна сам. Видели следи от лосове, но той прибързано стрелял по една женска и разгневеният Уобъл го изгонил. А самият Уобъл заедно с Литън се появи едва по мръкнало и то разлютен от неуспеха си.

— Имаше достатъчно следи — замърмори той, — но не само от лосове, а и от червенокожи, които са били тук преди нас и са прогонили дивеча. Това е ясно! Натъкнахме се на една-единствена женска, но Нидлър твърде рано гръмна и с двете си цеви и тя изчезна. Ето това е резултатът, когато човек се захване да върши нещо с грийнхорни. Но не ми се ще да излезе, че съм бил целия път напразно и ще остана тук още ден-два или дотогава, докато убия някой едър екземпляр.

С нас двамата не размени нито дума, а това му настроение се запази и на сутринта, когато заяви, че ще ходи на лов само с Литън. Двамата грийнхорни щели да останат в лагера, за да не направят някоя нова беля. Е, той имаше право да върши каквото си иска, но и ние решихме тихомълком да се възползваме от същото право. След като двамата тръгнаха, се заловихме да изпълним уговореното през нощта. Щом лосовете са били прогонени, значи не се намираха вече в долината, а извън нея. Там трябваше да ги търсим. Тъй като нашият лов можеше да трае до вечерта, взехме с нас мулето, за да носи предметите, които смятахме, че ще са ни необходими, а може би и някакъв по-дребен дивеч, който евентуално щяхме да ударим.

Измъкнахме се от долината и навлязохме в друга. Там нямаше нито езеро, нито мочурище, но със сигурност нямаше и лосове, защото наоколо вече се намираха хора, хора, които водеха със себе си едно муле. Вярно, че самите хора не ни се мярнаха, но затова пък толкоз по-ясно видяхме мулето, което на доста голямо разстояние вдясно от нас, без оглавник и седло, пощипваше сочната трева. Къде ли бяха хората? Трябваше да ги намеря. Докато Бен, без да бърза, се потътри към чуждото муле, аз продължих да крача заедно с нашето право напред. Животното не престана да пасе, докато Бен се приближи на стотина крачки от него. Тогава то го надуши, вдигна глава, светкавично се обърна и с дълги скокове побягна право към мен, може би от симпатия към своя роднина, който крачеше редом с мен. Но какво да видя? Това съвсем не беше муле, а някакъв дивеч. Туй поне успях да разбера, макар че бях грийнхорн. Бързо коленичих зад моето муле, взех пушката в положение за стрелба, прицелих се и натиснах спусъка. Непознатото създание направи още два-три скока и после рухна на земята. Изтичах до него. И Бен дойде. Куршумът бе пронизал плешката. И двамата бяхме единодушни, че съм ударил кошута. Вързахме я върху товарното седло на мулето и продължихме пътя си, но скоро достигнахме края на долината. Отляво и отдясно се издигаха недостъпни стени, пред нас се виждаше доста стръмна височина, която, изглежда, представляваше нещо като седловина, а зад нея се намираше друга долина. Нашето муле беше добър катерач, тъй че решихме да започнем да се изкачваме право насреща.

След доста усилия стигнахме горе и видяхме, че не се бяхме излъгали, защото пред нас теренът отново се спускаше стръмно надолу. Нейде от далечината долиташе странен шум, който, изглежда, произлизаше от човешки гърла. Непременно трябваше да узнаем с кого си имахме работа и започнахме да търсим подходящо място, откъдето да наблюдаваме. От двете страни на тясната седловина имаше високи, но полегати стени, които лесно можеха да бъдат изкачени. И тъй започнахме да се промъкваме нагоре от лявата страна, за да хвърлим оттам поглед в отвъдната долина. На първо време оставихме мулето там, където си беше. Щом стигнахме горе, Нидлър понечи да се наведе напред, за да вижда по-добре. Но тъй като заради по-светлите си дрехи лесно можеше да бъде забелязан, аз го избутах и погледнах надолу.

Не можах да видя какво ставаше в предната част на втората долина, защото местоположението ми не бе достатъчно високо. Но по-нататък забелязах седмина индианци на коне, които, образували широк фронт, крещяха с все сила и бавно се придвижваха напред. Виковете им се приближаваха все повече и повече и накрая станаха толкова силни, че мулето ни, което беше останало долу, обзето от опасения, започна усилено да размахва уши и да върти опашка. Ето защо изпратих Бен да го успокои.

Тогава погледът ми падна върху отсрещния стръмен склон отвъд седловината, издигащ се на около четирийсет крачки от мен. За мое удивление точно там видях да седи един индианец. Беше То-ок-у, Бързата стрела, който многозначително ми кимна, а после сложи дясната си длан върху устата — знак, означаващ за индианците мълчание. Откъде се беше взел? Защо трябваше да мълча? Завчера той беше невъоръжен, а сега напреки върху коленете му лежеше карабина. Докато размислях над тези неща, шумът се приближи още повече. Чух как нейде под мен се търкалят камъни и погледнах надолу. Господи, що за чудовище видяха очите ми! Със силно гневно сумтене то се изкачваше откъм другата долина по височината. При холката си бе високо повече от два метра, имаше късо, тромаво, някак недодялано тяло и дълги крака, широка провиснала горна устна, сплъстена брада и яростно святкащи очи — ето в какъв вид то се появи горе на седловината. А щом видя там близо пред себе си Бен Нидлър и мулето, чудовището отхвърли назад грозната си глава с широките мощни лопатоподобни рога и се втурна към мен. Когато от своя страна Нидлър зърна само на пет-шест крачки от себе си този великан да изниква сякаш изпод земята, нададе вик на ужас, захвърли пушката си, обърна гръб и побягна, не, започна да се търкаля презглава по стръмнината надолу към отсамната долина. Мулето не прояви по-голям кураж от своя господар. То също тъй бързо отскочи назад и като стрела се спусна по склона на седловината, но за щастие, пързаляйки се на четирите си крака като на шейна.

Нямах време да видя дали и двамата достигнаха щастливо долината, защото великанът се беше обърнал към мен и не забеляза, че пътят му в онази посока се бе освободил. С дълги мощни скокове той се изкачваше право към мен. Аз не бях по-малко ужасен от Бен. Ръката ми изтърва пушката. Бягство, само бягство! Заскачах от камък на камък по скалистия склон, а чудовището хукна подир мен. Ето че пред очите ми в скалистата стена зейна голяма дупка и аз пропълзях в нея тъй бързо, както никога през живота си не бях изчезвал в дупка. Отворът й се затъмни, понеже звярът напъха вътре главата си, доколкото му позволяваха широките рога. Сумтеше като дявол и аз почувствах горещия му дъх в лицето си. Но страхът на подгоненото същество се оказа по-силен от гнева му. То издърпа главата си и отново се втурна да бяга. При това обърна гърдите си към седящия отсреща вожд, който хладнокръвно бе изчаквал този момент. Той се прицели за секунда, натисна спусъка и… лосът рухна на земята.

Мигновено То-ок-у слезе от отсрещната стена и дотича с бързи скокове. Когато много предпазливо подадох глава от дупката, той оглеждаше огромното животно и с усмивка ме подкани:

— Нека моят бял брат излезе! Този «пеере» («елен, лос», на езика на шошоните) падна убит от твоя куршум и следователно е твой.

— От моя куршум ли? — попитах с удивление, докато, пълзейки, се измъквах от дупката.

— Да! — кимна ми той с лукаво изражение. — Ти си Ат-пуй. Доброто сърце, и искаше да ни спасиш живота. Тогава нека в замяна на това пожънеш слава в очите на твоите хора. Воините панащи предадоха своя вампум и дойдоха преди вас в долината на лосовете, където бяха скрили оръжията си. Сигурно не сте намерили там никакъв друг дивеч освен малкото дете на лоса, което видях върху гърба на мулето ви. Ти беше тъй искрен да ми кажеш, че все още пропускаш целта, но ще трябва вече да го премълчаваш, защото желая твоите спътници да започнат да те уважават така, както аз те обичам. Настаних се на онази скала, за да изчакам воините ми да подгонят животното към мен. Тогава те видях и веднага реших да ти го подаря. Нека се знае, че то е убито от твоя куршум, за да се покриеш със слава, докато куршумът ти наистина започне да улучва. Твоят брат не ме видя и аз си тръгвам, за да не ме забележи. Моите очи искат пак да те видят. Аз казах. Хау!

Той ми стисна ръката, бързо се отдалечи и изчезна в отвъдната долина.

Такава бе благодарността на един тъй наречен дивак. Той ми преотстъпваше славата, която по право му се полагаше. Трябваше ли да откажа този дар? Не, бях твърде слаб по характер, ай… твърде млад за подобно нещо. Освен това Олд Уобъл ми се беше присмял. Вярно, сбърках тогава, приех една лъжа, реших да се надувам с чужди заслуги, но нека пък старият уестман ми завидеше, на мен, грийнхорна!

Спуснах се в другата долина. Далеч-далеч от скалистата седловина стоеше Бен с мулето, което бе здраво и читаво. Направих му знак да се приближи и го поведох нагоре към мястото, където лежеше лосът. Разбира се, отново бях взел пушката си в ръка. Той не беше видял индианеца и изобщо никой не знаеше, че го познавах. Следователно Бен в никакъв случай нямаше да се усъмни в това, че аз бях убил животното. Лесно можете да си представите неговото учудване, удивление и… неговата завист!

Стана ми жал за него. Ето защо, и както откровено си признавам, за да облекча нечистата си съвест, му направих предложение да каже на Олд Уобъл, че той е убил дребното животно, «малкото дете на лоса». Той толкова се зарадва, че ме прегърна. Трябваше да остана при плячката си да я пазя от хищници. Нидлър тръгна с мулето към мочурището, за да доведе Олд Уобъл и Литън. Пристигнаха едва в ранния следобед. През този ден на двамата не им се беше мернал никакъв лос. Стария стоеше като онемял пред моя улов. Най-сетне призна, че много рядко е виждал такъв едър екземпляр. Завистта лъхаше просто от цялата му люлееща се фигура със странно разтърсващи се крайници. После изпод полуспуснатите си клепачи той ме измери с, кажи-речи, заплашителен поглед и ми каза:

— Well, вече знам какво е положението, сър. Когато продупчи четири пъти въздуха, си си направил с мен шега. Това е ясно. Но се надявам да не се повтаря подобно нещо, ако искаш да станем добри приятели!

Е, ние станахме приятели и все още сме такива. Неведнъж имахме успешен лов. Сякаш подаръкът на вожда изведнъж беше направил погледа ми остър, а ръката — сигурна. От онзи ден куршумите ми улучваха целта толкова точно, че на Стария никога не му мина мисълта за някаква измама. По-късно често се срещах с Бързата стрела, а неговите хора и до ден-днешен ме наричат Ат-пуй, Доброто сърце. Вождът ревниво пазеше тайната ни и днес за пръв път я издавам някому. Да, мешърс, с цялото разкаяние, на което е способен един ловец, признавам, че първият ми лос съвсем не беше мой, но затова пък след него под куршумите ми паднаха толкоз повече лосове. Аз казах. Хау!

Той замълча, а останалите, развеселени, започнаха да подхвърлят най-различни забележки за чутата история. Аз седях безмълвен. Всеки уестман е имал своето време на учение. Никой не се е родил майстор. И аз бях имал своите учители, отначало Сам Хокинс, дребното забавно човече, а после Винету, несравнимия майстор във всичко, което е необходимо да се знае и може в Дивия запад.

Що се отнася до Олд Уобъл, често бях слушал да се говори за него, но досега не го бях виждал. Знаеше се, че той действително съществува, и все пак в разказите на хората се превръщаше в митична фигура, която нямаше нищо общо с реалността. Споменаваха се стотици и стотици негови странни приумици и подвизи, доказващи, че той е някаква рядка птица, каквато едва ли може да се срещне другаде. Не беше известно къде се намира в момента, нито пък с какво се занимава и ако внезапно се появеше тук или там, това ставаше за кратко време, а после хората пак разказваха за някоя негова решителна и дръзка постъпка или пък за необикновените му чудачества.

По време на младостта му го наричали Краля на каубоите. Сега беше достигнал възраст, която хората изчисляваха на повече от деветдесет години и въпреки това разказваха, че бил все тъй държелив както на младини и само дългата му снежнобяла коса, която по време на бърза езда се развявала като грива, издавала продължителността на неговия изключително бурен живот. От години изпитвах желание да го видя. Ето че сега той е бил тук преди мен и вероятно пак бе изчезнал за известно време.

Докато Паркър разказваше, се беше свечерило. Заради команчите не биваше да палим огън, а по тази причина липсваха и обичайните вечерни разговори и ние легнахме да спим. Когато на следващото утро се наканихме да тръгнем на път, се оказа, че подозренията на Паркър са били основателни. Командирът на всяка цена искаше да задържи някой от ловците като скаут, но се натъкна на упорития им отказ и в крайна сметка разбра, че ще е по-добре да се откаже от намерението си. Вероятно един съгледвач, принуден насила да им служи, щеше да донесе повече вреда, отколкото полза. И тогава си направих шегата да му предложа услугите си. С презрително движение на ръката той отблъсна предложението ми и каза:

— Яздете си спокойно по пътя, мистър Чарли! Не е възможно човек, чиято професия е да търси изгнили кости и човешки останки, да върши онова, което ще искам от един скаут. И тъй, продължавайте да се ровите из стари гробове. Не искам с вас да си взема беля на главата!

Значи беше научил какво уж ме е довело в Дивия запад. Е, подобно сбогуване ми беше добре дошло. За да не би на тръгване да се издам с ездата си, аз заех колкото можех по-неумела стойка на гърба на коня и не я промених през целия ден, за да заблудя и моите спътници.

Тези десетима мъже се бяха събрали по пътя от Рио Хила насам и се канеха да се спуснат към Тексас, водени от най-различни подбуди. Ето защо не представляваха задружна група, обединена от обща и ясно определена цел.

От бивака на войниците до Мистейк каньон имахме четири часа езда, които изминаха, без да се случи каквото и да било. Пътем напомниха на Джошуа Холи за вчерашното му обещание и той даде дума да го изпълни. Оскъдните думи, които чух от него, ми бяха достатъчни. Вече знаех, че той е онзи бял, който бе застрелял червенокожия си приятел в резултат на някакво недоразумение. И до ден-днешен това му тежеше на сърцето и беше причина за меланхоличното му настроение, направило ми впечатление още от пръв поглед.

Отначало яздехме по каменисто плато, което после започна да се спуска надолу. По едно време се спряхме пред дълбока пропаст, към която водеше стръмна пътека. Тя се виеше между скалите на изток през привидно безкраен пролом със стръмни стени, високи неколкостотин стъпки, пресечен сякаш от юмруците на великан. Долу се плискаше река, която отгоре изглеждаше като от черно мастило. Там където се бяхме спрели, тук-там по края на скалата растяха отделни гигантски кактуси. Открилата се пред нас бездна, в която трябваше да се спуснем, беше Мистейк каньон. Отправеше ли човек поглед към застрашително зейналата пропаст, можеше да усети тръпки на ужас, да бъде обзет от такова чувство; сякаш там долу го очаква неизбежна гибел. Виждал съм много каньони, през много от тях съм яздил, но никой не ми е действал тъй отблъскващо както този.

Започнахме да се спускаме с конете по стръмната пътека, докато най-сетне достигнахме дъното на каньона. Там продължихме покрай реката, която тук, разбира се, изглеждаше съвсем иначе. Добрахме се до един голям крайбрежен камък, в който се разбиваха вълните. Тогава Джош спря коня си, скочи от него, седна върху камъка и каза:

— Това е мястото, където искам да изпълня обещанието си. Слизайте от конете, мешърс! Ще чуете как е възникнала легендата за призрака на Мистейк каньон.

— Призрак ли? Pshaw![10] — засмя се Сам Паркър. — Който вярва в призраци и духове, е глупак. По погрешка един бял ловец застрелял своя приятел апач вместо врага си — някакъв команч. И никой не може да каже кой е бил той и как е възможно подобно нещо.

— Аз, аз мога да ви кажа, само аз — обади се Джош, като прекара длан по лицето си.

— А-а, ти ли? Нима знаеш как се е случила тази злощастна история?

— Дали знам! На времето си тук от камъка, да който седя, дадох онзи съдбоносен изстрел. Очите ми бяха трийсет години по-млади, но все пак не бяха достатъчно силни и опитни, за да различат истинския враг от мнимия. Знаете ли, имах един приятел, истински верен приятел. Беше апач и се казваше Тклиш-липа, Гърмящата змия. Бях му спасил живота и както вече споменах, ми беше обещал да ми покаже едно място, където в изобилие се намирали нъгитс[11]. И тъй избрах четири свестни и храбри момчета с подходящи качества за моето начинание. Трябваше да бъдем много предпазливи, понеже мястото се намираше в територията на команчите. Ето защо ние, белите, не взехме със себе си коне, само апачът не пожела да се раздели със своя мустанг. Но ще бъда кратък — стигнахме горе до каньона. Виждате по края на скалата гигантските кактуси. По онова време далеч назад се проектираше цяла гора от тях. Досами нея си построихме колиба, където се канехме да водим нашето домакинство, докато работното ни място се намираше тук долу край реката.

Тклиш-липа не ме излъга. Нашият добив надмина очакванията ни, макар че само четирима можеха да работят, понеже се налагаше един от нас да пази колибата, а друг да ходи на лов, за да осигурява месо. Ловуването трябваше да става изключително предпазливо, тъй като Ават-кутс, Големият бизон, вождът на местните команчи, беше не само кръвожаден човек, но и виртуоз в разчитането на следи. От само себе си се разбира, че заедно с кирката и лопатата всеки от нас винаги държеше подръка и своите оръжия.

Може би бяхме прекарали на това място около три седмици, когато един ден дежурството в колибата беше поето от апача, а друг от нашите хора, дългият Уинтърс, тръгна да търси дивеч. Докато ние, останалите, здравата работехме долу, горе под жарките лъчи на слънцето червенокожият е седял и скучаел. По едно време той сваля новото си скъпоценно сантилско одеяло и по индиански обичай натърква тялото си с меча лой, за да се защити срещу насекомите. Но ето че в един момент чува зад себе си шум. Оглежда се и пред себе си вижда и веднага познава всяващия страх и ужас вожд на команчите с вече вдигната карабина, за да му нанесе удар с приклада. Преди апачът да успее да се отдръпне, прикладът се стоварва върху главата му, тъй че той изгубва съзнание. Черепът му остава здрав само благодарение на особената му шапка, украсена с лисичи опашки и кожа от гърмяща змия.

Ават-кутс го оставя временно да лежи на земята и влиза в колибата, за да я претърси. Намира нашите кожени торбички, напълнени с нъгитс, и ги окачва на колана си. Връща се обратно, захвърля старата си връхна дреха от калико[12], и я заменя със сантилското одеяло. Шапката на зашеметения индианец също му харесва и я нахлупва на главата си. После подсвирва на едрококалестия си кон, който е оставил зад кактусите, за да не му пречи, като се промъква към колибата. Обаче вижда, че пасящият наблизо мустанг на апача е значително по-добър. Наканва се да скалпира своя враг, и то докато е още жив. И тъй команчът се изправя с разкрачени крака над зашеметения неприятел, хваща го с лявата ръка за косата, за да повдигне главата му, с десницата си стисва дръжката на ножа, прави по един разрез над ушите, челото и тила и се опитва с едно здраво дръпване да изтръгне скалпа, което му се удава само донякъде. От ужасната болка Гърмящата змия идва на себе си и хваща ръцете на команча. Завързва се схватка, от която несъмнено Големия бизон е щял да излезе победител, защото потеклата кръв заслепява другия.

Междувременно дългият Уинтърс направил добър лов и се връщал към колибата с плячката си. Той открил дирите на команча, изплашил се и предпазливо ги проследил. Като заобиколил кактусовата гора, видял двамата счепкали се индианци и, заблуден от сантилското одеяло и кожената шапка, взел команча за апача. Бързо се прицелил с пушката си и стрелял по кървящия приятел, но поради доста голямото разстояние за щастие не го улучил. Когато чул изстрела, команчът светкавично се обърнал, съзрял новия неприятел, отскубнал се и зарязвайки пушката си на земята, се втурнал към мустанга на апача, метнал се на гърба му и препуснал. Кажи-речи обезумял от болка, Гърмящата змия си избърсал кръвта от очите и забелязал бягащия неприятел, както и неговия изоставен кон. В миг възседнал животното и откачайки бързо ласото от пояса си, се втурнал подир команча, докато дългият Уинтърс останал слисан на мястото си да гледа след тях, защото не можел да си обясни случилото се. Тъй като Уинтърс препречвал пътя надясно, а пък гъстите кактуси не давали никаква надежда за спасение, команчът се понесъл към каньона, макар и да знаел, че надолу към бездната по почти отвесната скалиста стена води само една много опасна пътека. Той нямал никаква представа, че долу се намират четирима бледолики.

Отсреща, от другата страна на реката, виждате, че по продължение на скалата се издава нещо като тесен ръб, който се изкачва доста нависоко. Това е споменатата пътека. По нея е трудно да вървят пешеходци, а пък за ездачи е направо опасно и затова ние немалко се учудихме, когато дочухме отгоре тропот на галопиращи коне. Поради височината, на която се намираха, отначало виждахме само главите на ездачите, но колкото по-надолу се спускаха, толкова по-голяма част от фигурите им се разкриваше пред нашите погледи. Начело бягаше мустангът на апача и заради шапката и сантилското одеяло взехме ездача му за Гърмящата змия. На някакъв непознат за нас жребец го преследваше конник, от чиято глава се спускаше окървавената му коса, и който поради пречещата му каменна стена напразно се мъчеше да хвърли ласото си върху препускащия пред него човек. Дочухме гласа на апача непрекъснато да вика: «Хататитла агуан, хата-титла агуан!» — «Застреляйте го, застреляйте го!» Виковете се отнасяха, разбира се, за нас и аз грабнах карабината си. В този миг първият ездач достигна дъното на каньона и ей там, отвъд реката, продължи да препуска. После слезе и другият. Долу той свободно можеше да си служи с ласото и го завъртя около главата си, за да го хвърли. Натиснах спусъка — последва вик и той изхвръкна назад от коня си, който продължи да галопира без ездач. След минута-две ние се озовахме при падналия. Можете да си представите ужаса ни, когато разпознахме нашия червенокож приятел! За съжаление куршумът ми го беше улучил много точно. Той посочи с ръка напред и с угасващ глас промълви: «Дарте личане Ават-кутс» — «Онова куче е Големия бизон». После издъхна.

Разказвачът замлъкна, а тъжният му замъглен поглед не се откъсваше от посоченото място. Ние, останалите, почетохме това мълчание, като също не обелихме нито дума. Едва след доста време той продължи:

— И така отплатата за подареното ни злато бе един куршум. Нарекохме каньона Мистейк каньон и това име си остана и до ден-днешен. Често са разказвали тази история в мое присъствие, но никога и през ум не ми е минавало да се обадя и да кажа, че онзи злощастен «герой» съм самият аз. Опитвах се да заглуша болката си, да реша сам за себе си разяждащия ме въпрос. Но днес, когато се намираме на същото място, искам да сваля този камък от сърцето си и затова ми кажете, мога ли да бъда наречен убиец?

— Не, не! — завикаха от всички страни. — Напълно си невинен. Ами какво стана с команча? Избяга ли?

— Не. Намерихме го недалеч оттук в речния чакъл, където конят се беше спънал и го беше хвърлил на земята. Лесно можете да си представите какво се случи с него. Такъв е законът на Дивия запад. Да не говорим повече за това!

— Ами златото? Какво стана с вашите нъгитс? Естествено искаме да чуем какви съкровища сте отнесли тогава от каньона.

— Далеч по-малко, отколкото първоначалния чудесен добив ни бе накарал да очакваме. Сякаш някакъв ангел отмъстител скри златото дълбоко в земните недра. Откакто куршумът ми уби апача, от ден на ден нашият добив започна да намалява, докато най-сетне съвсем секна. Продължихме да копаем и работим още дълги седмици, ала напразно. А каквото добихме, не се задържа дълго. Виното и хазартът скоро го стопиха. Остана ми само едно нещо, с което няма да се разделя до края на живота си, а именно споменът за онзи миг, когато моето олово свали червенокожия от коня му. Тази картина непрекъснато изплува пред очите ми, а едновременно с нея в ушите ми проехтява пронизителният предсмъртен вик на апача. Побиват ме тръпки. Хайде да тръгваме! Не мога и не искам да гледам повече това място!

Той се изправи бавно и тежко, след което се разтърси, сякаш искаше да се освободи от някакъв невидим, притискащ го товар. Но когато посегна с ръка към юздите на коня си, за да се метне на седлото, аз го задържах и му казах:

— Твоите другари вече изказаха мнението си, че си невинен, но сега изслушай и мен, мистър Холи.

— Е? — попита той с такъв тон, като че не очакваше от мен и най-малкото облекчение или утеха.

— Ще ти разкажа една история, една истинска история, случила се отвъд океана, в Германия, в моята родина.

— Каква ли полза ще имам от историята ти?

— Може би все пак ще имаш някаква полза. Само я изслушай! Двама майстори покривачи на сгради трябвало да поставят нов ветропоказател на върха на една много висока църковна камбанария. Необходимата за тази цел стълба била закрепена здраво още предишния ден, преди да свалят стария ветропоказател. Единият от покривачите бил стар и опитен майстор, а другият бил неговият син, който имал жена и четири деца. Изкачвали се все по-нависоко и по-нависоко, от стъпало на стъпало, старият пръв, а синът след него, като и двамата се придържали само с едната си ръка, а с другата носели тежкия ветропоказател. Долу стояла човешка тълпа и гледала тази изключително опасна работа безмълвно и със замрели сърца, кажи-режи, самата тя зашеметена от голямата височина. И ето че изведнъж отгоре се разнесъл страхотен вик. Надал го синът. Бащата отговорил спокойно и предупреждаващо. Синът отново извикал и веднага след това от тълпата се изтръгнал многогласен вик на ужас, слял се в едно, защото след като синът хванал стария за крака, той със силен ритник го накарал да изпусне стъпалото и младият полетял надолу от страшната височина, и останал да лежи на земята в безформена маса.

— Възможно ли е подобно нещо! Да убиеш собствения си син! — възкликна Холи.

— Не прибързвай, сър, слушай по-нататък! Разбира се, долу край кулата се разиграли такива сцени на крайна възбуда и възмущение, които не могат да бъдат описани. А горе старият продължил да се изкачва, носейки сам ветропоказателя. Когато достигнал върха, той се изправил върху топката на кулата и с едно невероятно, наистина исполинско напрежение на всичките си сили забучил ветропоказателя върху острото «вретено». После като че нищо особено не се е случило, бавно и сигурно започнал да слиза надолу и да откачва от куките стълбата — стъпало подир стъпало, пъхайки ги в прозорците на камбанарията, докато най-сетне изчезнал в неостъкления отвор на звънарницата. Пред вратата на кулата го очаквала побеснялата тълпа, готова да го линчува. Но той не излязъл навън. Хората нахлули в кулата и го намерили горе в звънарницата, където в мига, когато почувствувал под краката си сигурния под, старият се строполил в безсъзнание. Отнесли го до дома му и там се съвзел, но обзет от нервна треска, цял месец бълнувал за онзи страшен миг, в който се видял принуден да блъсне и погуби сина си. Умението на лекарите, както и неговата, въпреки възрастта му здрава натура, го спасили. Веднага щом вече можел да стои на крака, той отишъл в съда, за да се предаде на прокурора. И как мислиш, мистър Холи, е гласяла присъдата?

— Ами че как да гласи! За убийство на собствения син има само едно наказание — смърт! — отвърна ловецът.

— Действително ли е такова мнението ти, сър?

— Естествено. Изобщо не е възможно да има друго мнение.

— О, възможно е!

— Не. Той съвсем преднамерено е блъснал сина си, за да се убие.

— А не е ли станало във възбудено състояние?

— Нима това изключва всяка преднамереност?

— Навярно в този случай не. Но въпросът може да бъде разгледан и от една съвсем друга гледна точка.

— Много ми се иска да я чуя!

— Разбира се, случаят вдигнал невероятен шум, навсякъде се говорело за него, пишели и вестниците. В юридическите среди съществувало мнение, че непременно трябва да се поддържа обвинението в убийство и бащата трябва да бъде осъден, а после случаят да се предостави на милосърдието на монарха. Отначало хората не признавали никакво извинение за извършителя, но после, когато им станали известни причините за неговата постъпка, започнали да мислят по-иначе. Да, той бил извършил деянието преднамерено, но какво го накарало да постъпи така? Изведнъж синът подвикнал, че започнало да му се вие свят, тъй че наоколо сякаш всичко се въртяло. «Затвори очи и се дръж здраво, докато ти мине. Аз ще чакам!» — посъветвал го старият, който си помислил, че е някакъв мимолетен пристъп. «Никъде не мога да се задържа, ръката ми нищо не чувства!» — изкрещял му синът, като изпуснал ветропоказателя и се вкопчил в крака на баща си. С тръпки на ужас старият разбрал, че не може и дума да става за изчакване, нито за преминаване на световъртежа, защото това бил един от онези пристъпи, които напълно парализират човека и с нищо не може да му се помогне. А онзи, който се притечел на помощ, също щял да бъде повлечен към гибел. В една-единствена кратка секунда бащата премислил своето ужасно положение. С тежкия ветропоказател в лявата ръка, той трябвало да се държи само с десницата си. На крака му бил увиснал синът. Старият добре чувствал голямата тежест, която го теглела надолу и заплашвала да го запокити в бездната. Знаел, че може да й устои само броени мигове, след което безвъзвратно щял да полети надолу заедно със сина си. Е, да, ако се намирал под него, той щял да го подкрепя и може би щяло да му се удаде да го спаси, но така младежът бил неминуемо обречен. Нима този фатален пристъп на световъртеж трябвало да струва два човешки живота вместо един? Нима нещастното семейство трябвало да загуби и двамата мъже, които го изхранвали? Ако допуснел да бъде повлечен надолу, нима това нямало да е равнозначно на самоубийство, след като макар и сам, той все пак можел да се задържи? В този миг синът извикал: «Господи, вече не чувствам стъпалото! Падам, загивам!» Той висял само на крака на баща си. Тогава старият разбрал, че няма как да се избегне ужасното, което трябвало да се случи. Със силен ритник се отърсил от сина си и младежът полетял надолу. Чул многогласния вик на ужас от тълпата. Не погледнал надолу. Очите му се замрежили, сърцето му заплашвало да спре. И все пак той трябвало да остане твърд. Съвзел се с нечовешко напрежение на всичките си сили. Като насън, в някакво състояние на апатия той се изкатерил най-горе и довършил своята работа. После започнал да слиза надолу, като прибирал стъпалата едно подир друго. А щом се озовал в звънарницата, силите му го напуснали и той рухнал в безсъзнание на земята. Все още ли си на същото мнение за неговата постъпка, мистър Холи?

— Хм-м! Тъй както го разказваш, наистина звучи съвсем иначе.

— Съвсем скоро същото почувствали и всички онези, които дотогава го осъждали. Бил му определен един много добър адвокат, който отлично изпълнил дълга си. Учени, експерти и университетски преподаватели трябвало да дадат в писмена форма становището си за световъртежа у хората и неговите последствия. Били разпитани голям брой майстори-покривачи, дърводелци, както и други занаятчии, работещи по строежите. Пред следствените органи доброволно се явили коминочистачи, та даже и акробати-въжеиграчи, за да изкажат мнението си в полза на обвиняемия. Всички те без изключение потвърдили, че старият не е могъл да действа по друг начин и че синът му е бил безвъзвратно загубен. С една дума, той бил оправдан и освободен от предварителния арест. Онези хора, които в моментната си възбуда искали да го линчуват, го посрещнали ликуващо пред входа на съда. Той живял още доста години, уважаван от всички свои познати. Казват, че никога повече не се засмял или поне усмихнал.

Невъзможно му било да превъзмогне шока от постъпката, която се видял принуден да извърши, но не се намерил нито един-единствен човек, комуто и през ум да мине да му отправи някакъв укор. Какво ще кажеш сега, сър?

— Че е било съвсем справедливо да го оправдаят — отвърна Джош. — Но какво общо има моят някогашен злощастен изстрел с този майстор-покривач?

— Не се ли досещаш?

— Не.

— А е толкова просто. Този човек е убил сина си, както ти сам каза преди малко, преднамерено, докато ти си застрелял апача по погрешка. Майсторът-покривач е бил оправдан. Е, тогава каква ли ще е присъдата на някой съд в твоя случай?

Холи се загледа замислено в земята. И ето, като че по меланхоличното му лице се прокрадна ведър радостен лъч. После той ми подаде ръка и рече:

— Сега вече знам, какво искаш да кажеш, мистър Чарли. Толкова отдавна тази история ми тежи като камък на сърцето, че не мога да се отърся от нея тъй бързо, както навярно си мислиш. Благодаря ти! Ще размисля над твоя разказ. Може би той ще постигне целта, която си му отредил. Но въпреки всичко тук не ме свърта, не мога повече да гледам това място. Нека побързаме да се махнем от този злощастен каньон.

Да, аз му мислех доброто и по-късно ми бе съдено да разбера, каква полза му е донесла историята на него, а в вследствие на това… и на мен самия. Бях си спечелил един приятел, който знаеше що е благодарност.

Метнахме се на конете и продължихме пътя си. Каньонът беше толкова дълъг, че едва след час достигнахме изхода му. Там пак растяха доста екземпляри от подобните на високи колони гигантски кактуси, по които имаше плодове. Щом ги видя, Сам Паркър спря коня си и като посочи към мен, каза на останалите:

— Ще се съгласите, мешърс, че винаги е добре човек да знае, доколко може да разчита на онези, с които язди заедно. Мистър Чарли се присъедини към нас и вероятно няма да се разделим с него тъй скоро. Възможно е всеки миг да се натъкнем на команчи и да бъдем принудени да грабнем пушките. Не мислите ли, че няма да е зле да поискаме от него да ни покаже няколко пробни изстрела?

— Да, да, нека стреля! Нека ни покаже какво може! — чуха се одобрителни възгласи. Само Джош Холи мълчеше.

— Нали чу, сър? — продължи Паркър, обръщайки се вече към мен. — Надявам се, няма да откажеш да ни дадеш доказателство за умението си да стреляш.

— Не — отвърнах аз. — Но поставям условието да не бъда подлаган на изпит само аз.

— Ами че кой още?

— Разбира се, ти.

— Аз ли? — попита той провлачено.

— Ти, а и останалите джентълмени, както се разбира от само себе си.

— От само себе си ли се разбира? Не ми е съвсем ясно от къде на къде се разбира от само себе си. Вероятно не можеш да стреляш по-добре от мен на времето, когато се срещнах с Олд Уобъл. Още вчера, докато бяхме в лагера, имах голямото желание да видя няколко твои изстрела, но не ми се искаше да те излагам пред войниците. Сега сме сами и няма да има други очевидци, които с удоволствие биха се посмели.

— Well! По каква цел ще стреляме?

— Ей там на около сто и петдесет крачки растат кактуси. По тях има плодове. Иска ми се да разбера, дали оттук ще улучиш някоя от тези кактусови «ябълки».

— А ти можеш ли, мистър Паркър?

— Мътните го взели! Що за въпрос! Да не би да се съмняваш?

— Безразлично е дали се съмнявам, или не.

— Охо! Не си уестман, иначе би трябвало да знаеш, че подобни съмнения са истинска обида.

Разбира се, цялата работа ми доставяше удоволствие. Олд Шетърхенд трябваше да покаже, че умее да стреля! Отговорих му усмихнато и спокойно.

— Тогава, изглежда, и ти не си уестман.

— Аз ли не съм уестман? All devils![13] Сам Паркър не бил уестман! Откъде пък ти хрумна тази идея?

— Ами защото, изглежда, и ти не знаеш, че подобни съмнения са обидни. Иначе нима ще искаш да ме подлагаш на такава проверка?

— Pshaw! Но това е съвсем друго нещо. Ти се мотаеш тук наоколо с твоята кранта, за да търсиш старини, а ние сме уестмани.

— Все още не знам дали действително сте такива. Изисквате от мен да докажа дали умея да стрелям, понеже не ме познавате. А аз ви познавам също тъй малко, както и вие мен, следователно имам абсолютно същото право да разбера, доколко можете да си служите с вашите пушки. Добре, ще стрелям, но само ако и вие ми покажете, какво сте научили.

Известно време той не свали учудения си поглед от мен, а после избухна в смях, към който гръмогласно се присъединиха и останалите. След това извика.

— Какво сме научили! Знаменито! Нали, мешърс? Сам Паркър трябва да покаже какво е научил! Досега не му се е случвало подобно нещо, никога през целия му живот!

— Ами! — възразих аз. — Та нали вчера сам разказваше, че преди години е трябвало да бъдеш подложен на подобна проверка от Олд Уобъл, когато от трийсетина крачки навярно си могъл да улучиш църковна камбанария, но не и лешояд.

— Е, да, ама на времето. Сега е друго. Вече не е нужно да се подлага Сам Паркър на изпит като някой хлапак в училище. Но може би си чувал, че никой уестман не пропуска възможността да опита някой и друг добър изстрел, тъй че нямам нищо против твоето желание, колкото и да е странно. Съгласни ли сте, мешърс?

Останалите деветима мъже дадоха съгласието си и ние слязохме от конете. Наумих си да стрелям доста зле и да им дам възможност да ми се смеят от сърце. По-късно аз щях да им се смея. Ако в резултат на лъжливото ми поведение те наистина ме смятаха за голям особняк, който търси стари гробници, като уестмани все пак трябваше да имат достатъчно набито око, за да видят, че враният ми жребец съвсем не е кранта.

Започнахме да си хабим барута. Макар че стрелбата на Паркър и Холи не можеше да се нарече майсторска, все пак те стреляха добре, а останалите — сносно. Моите три куршума се разминаха с целта. Те улучиха скалата толкова встрани, че наистина пожънах гръмогласен смях, а Паркър се обърна към мен с укорителен тон:

— Тъй си и мислех! Който изпраща куршумите си на повече от двайсет крачки встрани, не би трябвало да бъде чак такъв самохвалко и да кара Сам Паркър да доказва изкуството си в стрелбата! Не ми се сърди, сър, ама здравата се изложи! Ти няма да улучиш нито дивеч, нито пък индианец и само можеш да се радваш, че ни срещна. Въпреки всичко ми харесваш и ние нямаме нищо против да останеш заедно с нас, докато достигнем местности, където ще можеш да продължиш пътя си сам, без да се излагаш на опасности.

Възседнахме конете и продължихме. И през ум не ми минаваше да му се сърдя заради «самохвалкото» и предупреждението му. Просто не се беше изразил особено изискано, но и аз не бях желал нещо друго.

Най-напред се наложи да прекосим няколко високи плата, отделени едно от друго чрез каньони, после пътят ни започна да се спуска надолу към земите край Рио Пекос и при условие че запазехме бързината си, щяхме да достигнем реката привечер на следващия ден. Скоро тук-там започнаха да се появяват затревени места, после различни гроздови и ягодовидни растения, а следобед се натъкнахме на някакъв поток, по чиито брегове отначало се срещаха само отделни храсти, а по-нататък и цели гъсталаци, намиращи тук нужната храна и влага, за да виреят. Тъкмо когато слънцето се канеше да залезе, потокът ни отведе в долина, която предлагаше на конете ни сочна паша, а на нас не едно и две места, много подходящи за бивакуване през нощта. Там растяха даже и дървета.

Паркър, който минаваше за наш предводител, избра едно място, почти изцяло обградено от храсти, чиято единствена открита страна се преграждаше от водите на потока. Изборът му съвсем не беше лош, още повече че тук имаше достатъчно пространство и за конете ни, тъй че през нощта те можеха да останат при нас и не беше необходимо да ги охранява специален пост. След като слязохме от седлата и се разположихме удобно, Паркър и Холи се отдалечиха, за да се опитат да набавят прясно месо. Когато малко след залез слънце се върнаха, видяхме, че са имали късмет и са застреляли няколко диви пуйки, които започнахме да печем. Намираха се предостатъчно сухи клони за огъня. Получих си моята част и щом я изядох, се оттеглих настрани чак до първите храсти, където завързах коня си и легнах близо до него.

Другите подеха обичайния за уестманите разговор, но тъй като той не ми предлагаше нищо ново, предпочетох да остана сам. Повечето време след изпитанието по стрелба се бях държал настрана от останалите. Само Джош на няколко пъти бе приближавал коня си до моя, за да ми каже някоя и друга по-топла и по-дружелюбна дума, отколкото можеше да се очаква от неговия затворен характер. Сега той седеше мълчаливо при другарите си и само от време на време се намесваше в разговора им с някоя кратка забележка. Личеше си, че мислите му бяха заети с нещо друго, което можех твърде лесно да отгатна. После той стана на крака, бавно се приближи, седна до мен и каза:

— Мога ли да остана при теб, сър, или предпочиташ да бъдеш сам?

— Остани, мистър Холи! Нямам нищо против.

— Това ме радва. Изглежда, си мълчалив човек и няма да ти досаждам с много приказки. Аз също предпочитам да мълча, но все пак трябва да ти благодаря.

— За какво?

— За историята, която разказа днес. През целия път размислях над нея. И досега нито за миг тя не ми излиза от ума и чувствам, че ще донесе облекчение на моите страдания. Човек изпитва дяволски отвратително усещане, когато знае, че е убиец на свой приятел.

— Нали и преди ти казах, че не си убиец, а същото трябваше да ти потвърди и докаже моята история.

— Well! Дължа ти благодарност, а и ми харесваш. Вярно, че не си някое велико светило на Запада, но у теб има нещо, което ме привлича, нещо такова, такова… ами сякаш съм много жаден и виждам пред себе си бистрите и чисти води на някой поток. И лицето ти е също тъй чисто и ведро. Човек с удоволствие се взира в него. Затова се и ядосах на онази проверочна стрелба. Разбира се, само заради теб. Щях да се радвам, ако резултатите ти бяха по-добри и изобщо не се беше изложил така. Това не те ли измъчва?

— Не.

— Не ли? Хм-м, странно! Та нали не е кой знае каква чест да стреляш толкова далеч от целта.

— Но не е и позор.

— Позор е, и то немалък.

— Човешките дарби не са разпределени равномерно. Който не е добър стрелец, вероятно умее да върши по-добре нещо друго.

— Възможно е. Само се питам дали от това друго нещо има някаква полза тук в Дивия запад. Но не искам да те огорчавам, като продължавам да говоря за работи, които не умееш да вършиш. Напротив, желая ти всичко най-добро и ми се иска някак си да ти помогна. Но да не говорим повече, не обичам засуканите приказки.

Той легна на земята и се изпъна удобно.

Хората край огъня разговаряха толкова високо, както иначе не бих позволил. Но тъй като не им бе известно кой съм, нямаше да приемат от мен никакви съвети, а камо ли разпореждания. Те знаеха много добре, че не бе изключено наблизо да се намират команчи. А аз, който бях чел бележката на Винету, го знаех още по-добре. Но далеч по-голяма непредпазливост от шумния им разговор бе запаленият от тях огън. Светлината му можеше да проникне между храсталака и да ни издаде. А ако това не станеше, всеки опитен индианец с добро обоняние неминуемо щеше да надуши дима от неколкостотин крачки. Ето защо реших да си държа очите и ушите отворени, докато огънят догори.

Тъй останах да лежа дълго време, притиснал едното си ухо в земята, за да мога да чувам надалеч, като погледът ми непрекъснато шареше по храстите. И ето че изведнъж забелязах как конят ми престана да пасе, вдигна глава и я задържа извита настрани по един определен начин, който ми бе твърде добре познат. После пое въздух, тихо изпръхтя и се обърна към мен. Някой се приближаваше от онази посока и този някой беше бял. Ако беше индианец, враният ми жребец нямаше да пръхти. Това бе част от индианската дресировка, която имаше.

— Иш хош! — подхвърлих му полугласно. Конят разбра заповедта ми и легна на земята. Беше ме предупредил и сигурно повече нямаше да прояви никакъв признак на безпокойство. Онзи, който се приближаваше, не биваше да разбере по поведението на жребеца, че идването му е разкрито.

Най-вероятно той бе сам. Без съмнение беше надушил нашия огън и във всички случаи бе оставил коня си нейде по-надалеч, за да се промъкне тайно до нас. Нямаше защо да се страхуваме от него, напротив, при сегашните обстоятелства всеки бледолик трябваше да е доволен, ако се натъкнеше на бели. Следователно можеше да се очаква, че след като ни подслушаше, за да разбере какви сме, щеше да се върне да доведе коня си и да се присъедини към нас.

И тъй, известна ми беше посоката, от която се приближаваше. Обърнах се с лице натам и полупритворих очи, за да мога изпод спуснатите си клепачи да наблюдавам въпросното място в храсталака. Човекът не биваше да забележи, че погледът ми е насочен към него.

Светлината на огъня проникваше между листата, като рязко очертаваше контурите им. Забелязах леко раздвижване на клоните. Човекът се приближаваше, пълзейки бавно и извънредно предпазливо през храсталаците. Не се долавяше никакъв шум, абсолютно нищо, още повече че моите спътници продължаваха разговора си на висок глас. Ето че в този момент той достигна последните храсти. Трудно му беше да погледне през тях, защото тъкмо на това място шумата бе твърде гъста. Налагаше му се да отстрани малко от нея, да махне поне един клон или някоя вейка. Не биваше да го чупи, тъй като можеше да чуем шума. Ето защо предположих, че ще го отреже. И наистина след не повече от половин минута видях как една наистина доста незначителна част от шумата изчезна.

Когато с удвоено внимание насочих погледа си към онова място, забелязах две сякаш фосфоресциращи точки. Това бяха очите му, които можеха да бъдат открити само от опитен уестман със силно изострени сетива. В Дивия запад има стотици ловци, които никога не успяват да открият през нощта очите на някой съгледвач. Това не зависи само от упражняването. Вярно и то е необходимо, обаче човек трябва да притежава и дарба, с други думи, това качество да му е вродено. Нейде над очите на непознатия се открояваше нещо като светла лента, наподобяваща бял воал. Изглежда, човекът беше стар и имаше снежнобяла коса. И ето че изведнъж той нададе силен вик, бързо скочи на крака и излезе от храсталака.

— Паркър, Сам Паркър е тук! — възкликна той. — Стар мой познат, от когото няма защо да се крия.

Изплашените мъже край огъня светкавично се изправиха. И намиращия се до мен Джош също скочи на крака. Аз останах легнал.

— Олд Уобъл, Олд Уобъл! — силно извика Паркър. А после, тъй като бе употребил прякора на този човек, поправяйки се, добави: — Фред Кътър! Извинявай, мистър Кътър, че ми се изплъзна туй име! Но виновна е изненадата ми.

Значи това беше Олд Уобъл, когото толкова много исках да видя и за когото вчера бяхме говорили. Да, ей го къде стоеше на светлината от огъня, точно такъв, какъвто ми го бяха описвали. Имаше висока, много стройна и слаба фигура. Носеше шпори, чиито колелца бяха извънредно големи. Мършавите му крака бяха обути в легинси, които, изглежда, бяха стари поне едно столетие. Силно замърсената му риза оставяше врата и гърдите открити, а върху нея бе навлякъл провиснала връхна дреха, образуваща широки гънки, чийто цвят едва ли можеше вече да се определи. Старата му шапка имаше страшно широка периферия и бе силно килната назад. Под нея на главата си беше завързал кърпа, чиито краища се спускаха по раменете му. На ушите му се виждаха големи тежки сребърни обици. В пояса му бе затъкнат стар дълъг леко закривен ловджийски нож, а кокалестата му десница държеше някаква пушка, чиято конструкция засега не ми бе възможно да различа. Лицето му бе същото, каквото Паркър ни го беше описал предишния ден. Но в този някогашен Крал на каубоите най-много биеше на очи бялата коса, която буйно напираше изпод шапката и кърпата му и се спускаше почти до пояса.

Той хвърли наоколо бърз и изпитателен поглед, разтресе и разлюля тялото и крайниците си по особен начин, изразяващ чувство на превъзходство, и на извинителните думи на Паркър отговори следното:

— Pshaw! Знам, че ме наричат така и нямам нищо против и вие да използвате същото име. Но сте дяволски непредпазливи типове. Напалили сте такъв огън, който може да се надуши от двайсет мили и крещите така, че се чува на още десет мили по-нататък. Ако вместо мен се бяха появили половин дузина червенокожи, за по-малко от минута можеха да ви избият. Това е ясно! Има хора, които и през целия си живот не поумняват. А всъщност откъде идвате, момчета?

— Откъм Хила — отвърна Паркър.

— А накъде сте тръгнали?

— Надолу към Пекос.

— Нещата се нареждат добре. Възможно е там да ми потрябвате. А минахте ли край военния лагер, разположен горе на няколко часа езда отвъд Мистейк каньон?

— Останахме да бивакуваме в него една нощ.

— Куртките още ли са там?

— Да.

— Добре, много добре! Защото пак ще трябва да се изкачвам до тях. Вече бях в лагера им.

— Да, казаха ни.

— Well, имам настойчива молба към вас. Нуждая се от помощта ви. Ще ви кажа за какво става въпрос, но първо искам да доведа коня си, който, щом надуших огъня, вързах по-надалеч, за да се промъкна незабелязано до тук. Ей сега се връщам.

Той прескочи потока и се изгуби. Десетината мъже останаха по местата си, кажи-речи, все още втрещени от изненада. Едва след като Олд Уобъл изчезна, започнаха в надпревара да изразяват удивлението си. Аз мълчах както и досега. Конят ми все още лежеше на земята. Понеже така не можеше да пасе, му подвикнах: «Шиши!» Той веднага скочи на крака и започна да пощипва трева.

След известно време Олд Уобъл се завърна, водейки коня си за юздите. Когато и двамата прескочиха потока, той го остави да пасе, седна край огънат и каза:

— Всъщност тези пламъци са прекалено големи. Това е ясно. Но тъй като дойдох при вас току-що и следователно знам, че местността е безопасна, огънят може да гори. Докога смятате да останете на това място?

— Само тази нощ.

— И утре и следващата нощ пак ще бъдете тук.

— Едва ли.

— Сигурно е. Веднага ще чуете защо. Само че най-напред ми се иска да разбера що за хора са се събрали тук. Познавам Сам Паркър, който на времето застреля първия си лос, докато беше заедно с мен на лов. А кои са другите?

Паркър назова имената им, после посочи към мен и с пренебрежителен тон продължи:

— А онзи човек е мистър Чарли, немски учен, който търси стари индиански гробници.

Тъй като продължавах спокойно да си лежа, Олд Уобъл се поизвърна към мен и рече:

— Индиански гробници ли? Странно занимание! Но все пак е уестман, нали?

— Не — продължи Паркър. — Днес го накарахме да ни покаже умението си с три изстрела, но куршумите му минаха на цели двайсет крачки от целта.

— Хм-м, подобно нещо ми е познато, виждал съм такива изследователи, които идват в саваната, за да пишат книги, книги за езика и произхода на отделните червенокожи племена. Бил съм им водач и съм се побелявал от ядове. Никой от тях не умее да борави с нож или карабината като хората. Учеността погубва човека. Това е ясно. А сега да ви задам един важен въпрос. Искате ли да се сдобиете с няколко десетки индиански скалпа?

— Защо не? От кое племе?

— Команчи.

— Нямам нищо против, мистър Кътър. Лесно ли ще бъде?

— Не съвсем. Все пак всеки ще рискува собствената си кожа. Страх ли те е?

— Не е там работата. Но съм свикнал да влизам в играта едва след като съм си погледнал картите. Затова смятам, че ще е правилно, ако преди това ни кажеш за какво става въпрос.

— Чували ли сте името Олд Шуърхенд?

При споменаването на това име всички останаха изненадани, а Паркър бързо попита:

— Сигурната ръка? Него ли имаш предвид?

— Йес. Значи знаете това име?

— Разбира се, на всички е известно, макар че още не сме го виждали лично. Той е най-добрият стрелец в целия Див запад.

— Може би малко се поизсили. Вярно, че куршумът му никога не пропуска целта, откъдето идва и името му, но Винету и Поразяващата ръка стрелят поне също толкова безпогрешно. Преди известно време се запознах със Сигурната ръка и той спечели уважението ми. Неотдавна се разделихме, понеже ми се наложи да се изкача нагоре към местността на форт Стантън, а той пък се канеше да отиде към Рио Пекос при апачите мескалероси, за да ги попита къде може да намери Винету. Иска да се запознае с него и с Поразяващата ръка. Съвсем скоро след като се разделихме, научих, че команчите са изровили бойната секира. Той не го знаеше и понеже пътят му пресичаше техния маршрут, щеше да се озове в голяма опасност. И тъй незабавно тръгнах обратно, за да го предупредя, което не беше трудно, защото знаех откъде щеше да мине. Успях да го догоня, ама нали дяволът си няма друга работа, не бяхме и четвърт час заедно, когато един отряд команчи изненадващо ни нападна.

— Мътните го взели! Много ли бяха.

— Над сто.

— А вие само двама?

— Йес.

— И въпреки това се измъкнахте!

— Аз да, ама той не — отговори Олд Уобъл, като лицето му придоби лукаво изражение.

— Остави го сам?

— Йес.

— По дяволите! Нима си постъпил правилно?

При тези думи Стария изпъна снага, по лицето му се плъзна израз на безкрайно превъзходство и той попита:

— Да не би да искаш да ме укориш, мен, Фред Кътър, когото наричат Олд Уобъл? Не си ти човекът, който ще ми прави упреци. Запомни това! Често един грам хитрост върши повече работа от десет килограма барут. Знам го много добре. Да, плюх си на петите и защо не? Безполезна беше всяка съпротива. Затова и Олд Шуърхенд се предаде доброволно. Видях, че не е ранен. Нима трябваше и аз да се предам? Тогава и двамата щяхме да сме пленници, навярно нямаше да имаме абсолютно никаква полза един от друг и никой нямаше да разбере за нашата участ. Команчите щяха да ни умъртвят на кола на мъчението и едва след нашата блажена смърт щеше да се разчуе, че сме им били паднали в ръцете и те са ни подарили по един билет за Вечните ловни полета. Не, Олд Уобъл не прави такива левашки грешки! Предпочетох да офейкам. Вярно, че куршумите им ме сподириха, но не ме улучиха. Това е ясно, иначе дупките им щяха да се виждат. Ето, сега съм свободен и мога да помогна на Сигурната ръка да се избави от плен. Така не е ли по-добре, отколкото, ако се бях оставил да ме заловят заедно с него?

— Може и да си прав, мистър Кътър, но после хората ще разправят, че щом видял команчите, Олд Уобъл избягал. Ще ти бъде ли приятно, сър?

— В този случай само някой глупак може да ме упрекне. Разсъдливият и опитен уестман знае какво да мисли и какво не. А кое е по-лесно — да се предадеш без съпротива, или да си пробиеш път сред стотина червенокожи и да избягаш?

— Разбира се, първото.

— Виждаш ли! Защо тогава преди малко надрънка такива глупости? Аз ще измъкна Сигурната ръка от плен.

— Вярвам, че си способен на такова нещо. Но как ще я подхванеш тази работа? Тя е твърде трудна и опасна.

— Знам. Но нима трябва да оставя в беда този храбър и прочут ловец? Веднага се сетих за драгуните, които са се разположили на лагер горе отвъд Мистейк каньон и препуснах право натам, за да доведа помощ.

— Ще тръгнат ли с теб?

— Наистина предполагам, че ще се опънат, защото са си поставили за цел да накажат едно друго племе на команчите, обаче аз ще моля и заплашвам дотогава, докато изпълнят желанието ми.

— Само дано не стане твърде късно!

— Well, вярно, че няма никакво време за губене. Нападнаха ни днес призори. Ще трябва да дам възможност на изтощения си кон да си отпочине тук до развиделяване и следователно ще достигна лагера на военните едва утре вечер. Даже в случай че те тръгнат веднага, пак ще изминат два дена, докато се доберем до онова място, където, разбира се, няма да заварим команчите. Ще се наложи да ги преследваме и ще изминат още два дена или пък и повече, докато успеем да ги догоним. Междувременно те могат да пречукат Олд Шуърхенд. За съжаление не виждам никакъв друг начин за спасяването му. Но ще разчитам и на теб, мистър Паркър.

— В какъв смисъл?

— Командирът на военната част ще ми даде вероятно само част от хората си. Затова ви моля всички да останете тук, докато вдругиден пристигна с войниците и се присъединя към вас. Десет уестмани с десет добри и точни пушки са голяма помощ за мен.

— Аз няма да кажа не, а доколкото познавам моите спътници, те също ще проявят готовност да те последват. Само се опасявам, че ще закъснеем. Не е ли възможно да се опитаме да извършим този удар без войниците? По такъв начин ще спечелим цели два дена. Помисли си само, сър!

Олд Уобъл огледа изпитателно хората наоколо. Резултатът, изглежда, не беше кой знае колко окуражителен, защото замисленото му лице се покри с бръчки, изразяващи съмнение, и той каза:

— Моите почитания за предложението ти, сър, но става въпрос за изключително опасно начинание. Тези мъже готови ли са да рискуват живота си заради един чужд за тях човек, макар той да е и Сигурната ръка?

— Хм-м! Попитай ги сам, мистър Кътър!

След като Олд Уобъл попита поотделно всеки един от хората, само Паркър и Холи му отговориха определено и с готовност. Макар че и останалите казаха «да», по тона им си личеше, че имаха желание това приключение да не е чак толкова опасно.

— Well — рече Стария с много сериозно изражение, — разбрах, какво е положението. — И посочвайки към мен, добави: — А пък онзи любител на старините, дето стреля на двайсет крачки покрай целта, съвсем не може да ни бъде от полза. Де да имах само една шепа решителни и опитни мъже, тогава начинанието ни далеч нямаше да е чак толкоз рисковано. Човек трябва само да може твърдо да разчита на хората си. Спомнете си колко често Олд Шетърхенд и Винету са се справяли с далеч по-трудни и опасни положения без каквато и да било чужда помощ! Най-напред ми мина мисълта да потърся Винету, но не знам точно на кое място край Рио Пекос се намират неговите мескалеро-апачи и…

Той замлъкна. Жребецът ми имаше навик да стои сам и не търпеше в непосредствена близост непознати коне: Ето че конят на Олд Уобъл се бе приближил твърде много до него и той посегна да го ухапе, другият му отвърна със същото и така двете животни се нахвърлиха едно срещу друго.

— Ама каква е тази нахална кранта, дето малтретира коня ми! — възкликна Стария, като скочи на крака.

Той се завтече към тях и улови юздите на врания ми кон, за да го дръпне настрани от своето животно, но жребецът ми се изправи на задните си крака почти вертикално, вдигна го във въздуха и го запокити встрани, тъй че той се приземи до мен. С една ругатня Олд Уобъл бързо скочи на крака и отново се накани да посегне към юздите му. Тогава го предупредих:

— Улови своя, а не моя кон. Той се подчинява само на мен и ще ти натроши кокалите с копитата си!

Жребецът ми наистина бе заел съответната поза и беше готов в случай на повторно посегателство да го ритне със задните си копита в главата или гърдите. Същевременно той изви към Стария изключително красивата си глава, и така, осветяван от огъня, представляваше гледка, която не можеше да не предизвика възхищението на който и да е познавач на коне. Преди това Олд Уобъл изобщо не беше огледал добре великолепното животно, но в този миг стреснато отстъпи няколко крачки назад и учудено извика:

— Thunderstorm[14], що за животно е това! Човек трябва да го разгледа по-подробно!

Той започна да обикаля около жребеца на почетно разстояние. Като някогашен Крал на каубоите несъмнено беше и добър познавач на коне. По старческото му лице започна все по-ясно и по-ясно да се изписва израз на възхищение.

— Никога досега не съм виждал такъв жребец! — призна той. — Има съвсем ограничен брой коне от тази раса, които се отглеждат единствено от мескалеросите. От същата кръв са и два врани жребеца, чиито господари…

Той не се доизказа, приближи се до мен, а аз все още лежах в тревата, огледа ме подробно, наведе се, взе в ръка мечкоубиеца и карабината «Хенри», която все още бе в калъфа си, разгледа пушките, после пак ги остави на мястото им и ме попита:

— Твой ли е този жребец, сър?

— Да — казах аз.

— Купи ли го?

— Не.

— Подариха ли ти го?

— Да.

Тогава по старческото му лице пробягна една неописуемо лукава и хитровата усмивка. Той кимна, а в очите му се появиха весели искрици, докато продължаваше да ме разпитва:

— Ами ловната ти дреха и легинсите, които носиш, и те ли са ти подарени, сър?

— Да.

— И наистина ли търсиш стари гробове?

— Да, понякога.

— И се казваш Чарли?

— Разбира се.

— Well, познавам един бял, или по-точно съм чувал за него, когото неговият кръвен брат нарича Шарли, и ти желая голям успех в издирването на старини. Извини ме, че за малко не се отнесох грубо с коня ти. Подобно нещо няма да се повтори. Това е ясно!

Той се завърна при огъня и седна на земята. Беше разкрил моето инкогнито, но не желаеше да ме издава. Другите не проумяваха нищо нито от поведението, нито от думите му. Само го гледаха учудено и въпросително. Но след като лицето му остана безразлично и той не им даде никакви обяснения, без да се замислят ни най-малко над личността ми, отново подеха прекъснатия си разговор. Станах от земята и минах покрай тях, за да напусна лагера, и то така, сякаш нямах никаква определена причина. Не исках да привличам вниманието им върху себе си.

А причина да се отдалеча от лагера имах и то твърде основателна. Олд Шуърхенд и Олд Уобъл са били нападнати. Старият каубой беше успял да избяга. Той бе един от най-способните, опитни и хитри уестмани. Ето защо се учудвах, че се чувства в пълна безопасност. Бях твърдо убеден, че команчите са тръгнали да го преследват. Те щяха да се досетят, че той ще доведе помощ за Сигурната ръка, и затова на всяка цена трябваше да го настигнат и убият. Олд Уобъл сигурно бе яздил много бързо, но предполагах, че за преследването му са били избрани воините с най-добрите коне и преднината му не можеше да бъде кой знае колко голяма. Вероятно бе на свечеряване индианците да са спрели, за да лагеруват. Но тъй като можеха да предположат, че през лесно проходимата долина той ще продължи да язди и след настъпването на нощта, бе твърде възможно да са постъпили по същия начин. В такъв случай сигурно не бяха много далеч оттук. Независимо от това, дали предположението ми бе вярно, или не, аз исках малко да се огледам наоколо.

След като прескочих потока, тръгнах надолу по течението му. Привикналите ми на тъмнината очи ме улесняваха в ориентирането. Докато вървях, избирах такива места, които един ездач сигурно би избегнал, тъй че се чувствах доста сигурен в безопасността си. Въпреки това ръката ми държеше ножа и бях готов да се отбранявам — не бе изключено индианците да надушат огъня и да се промъкнат насам пеша.

Продължих безшумно да вървя все по-нататък, като не рискувах да направя крачка дори, без предварително да съм се уверил, че непосредствено пред мен не се намира никакъв неприятел. Спрях се, когато миризмата на пушек вече едва-едва се усещаше. Тук беше критичната точка, решаващото място, и аз седнах на земята, за да чакам. Ако преследвачите бяха спрели да лагеруват, нямаше да се появят и сигурно щяхме да се натъкнем на тях едва рано сутринта. Но ако въпреки тъмнината бяха продължили ездата си, тук обонянието им щеше да долови дима и вероятно щяха да спрат, за да се съветват как да постъпят. В такъв случай щях да се опитам да подслушам разговора им.

След като чаках може би повече от час, аз си казах, че напразно съм бил пътя до тук и че срещата ни с преследвачите щеше да стане едва на следващия ден. Изправих се на крака, за да се върна обратно. Но в същия миг ми се стори, сякаш нейде отзад долових слаб шум. Спрях се и напрегнах слух. Да, някой идваше насам. Веднага се сгуших зад един храст.

Шумът се приближаваше. Дочух конски тропот, заглушавай от меката, покрита с трева земя. Не можеше да са повече от трима. Ето че след малко видях и ездачите. Бяха само двама и то индианци. Тъй като яздеха, на фона на небето можех ясно да различа фигурите им. Преминаха край мен, без да спират. Бързо и безшумно ги последвах покрай храсталаците, промъквайки се редом с тях. И да причинях някакъв слаб шум, той щеше да бъде заглушен от стъпките на конете. Впрочем не стана нужда да ги следвам дълго, защото единият от тях внезапно спря коня си, шумно пое въздух и на езика на команчите, който разбирах и който е сроден с диалекта на шошоните, каза:

— Уф! Не мирише ли на дим?

Другият също задуши въздуха и отговори:

— Да, това е дим.

— Бялото куче е било тъй непредпазливо да запали огън.

— Щом го е направил, не е възможно да е прочут воин, защото, ако беше такъв, никога нямаше да бъде толкова непредпазлив.

— Да, той е обикновен и неопитен воин и за мен и моя брат няма да е трудно да му вземем скалпа.

— Значи бе достатъчно, че само ние двамата тръгнахме да го преследваме. Когато се стъмни, моят брат искаше да спрем да лагеруваме. Колко добре стана, че ме последва и продължихме ездата си! Щом вземем скалпа му, веднага ще се върнем обратно при Саскуан-куи, Синята вода, накъдето се отправиха и нашите воини. Но тук ще трябва да слезем от конете.

— Не е необходимо моят брат да ми го казва, знам, че на кон не можеш да се промъкнеш тайно до неприятел, когото искаш да изненадаш.

Те скочиха от конете и ги вързаха, за да не се отдалечат. После предпазливо продължиха пътя си, а аз ги последвах. Бяха насочили цялото си внимание напред. Намирах се най-много на осем крачки зад втория. Трябваше ли да изчакам, докато се промъкнеха между храсталаците край нашия огън? Не. Щеше да бъде голяма грешка. На всяка цена трябваше да ги нападна още тук и не се поколебах да го сторя. Затъкнах ножа в пояса си и извадих револвера. С три-четири бързи големи скока настигнах втория индианец и така го ударих с дръжката на оръжието по главата, че той рухна на земята. Първият чу шума, спря се, огледа се и попита:

— Какво беше това? Моят брат…

Не можа да продължи. Нахвърлих се върху него, с лявата си ръка го сграбчих за гърлото, а с десницата му нанесох такъв удар, че и той се строполи на земята. И двамата имаха ласа. Положих изпадналите в безсъзнание червенокожи с гръб един към друг и тъй здраво ги свързах от глава до пети с неразкъсваемия ремък, че когато дойдеха на себе си, сигурно нямаше да могат да се помръднат. Но понеже не беше изключено да се отърколят нейде настрани, аз ги завлякох до най-близкото дърво и здраво ги завързах за него. Вече в никакъв случай нямаше да успеят да се освободят и аз се завърнах в нашия лагер, прескочих потока, без да кажа нищо, и пак легнах на предишното си място. Олд Уобъл ме погледна изпитателно. Другите изобщо не бяха обърнали внимание на продължителното ми отсъствие.

— Не беше тук, сър, и следователно не знаеш, какво обсъждахме междувременно. Аз няма да яздя до лагера на военните — каза той.

— Дошла ти е някоя друга идея, така ли? — попитах аз. — Може би имаш нов план?

— Да, забравих нещо, за което всъщност трябваше веднага да се сетя. Чувал си за Поразяващата ръка, нали?

— Разбира се.

— Е добре, този ловец се намира наблизо край Рио Пекос и реших да го потърся, за да го помоля за помощ. Мислиш ли, че ще се съгласи?

— Убеден съм в това.

— Pshaw! — намеси се Паркър с пренебрежителен тон. — От къде на къде мистър Чарли може да знае как ще постъпи един мъж като Поразяващата ръка! Той даже си няма и представа, че ако Поразяващата ръка реши, може да освободи пленника съвсем сам.

— Е, все пак не съм чак толкова голям невежа, колкото си мислите — защитих се аз. — Макар и да не се числя към именитите уестмани, може би все пак не бих извършил такива грешки, каквито направихте вие.

— Ние ли? Грешки?

— Ами да.

— А какви?

— Оставихте се мистър Кътър да ви изненада и не забелязахте приближаването му.

— Да не би ти да го забеляза?

— Да.

— Мистър Чарли, я не ме баламосвай!

— Pshaw! Мога да го докажа.

— Докажи го!

— С удоволствие. Мистър Кътър, я ни кажи следното: за да виждаш по-добре, не отряза ли едно клонче, когато лежеше скрит ей зад онзи храст?

— Да, вярно е. Значи си го забелязал, сър. Думите ти са доказателство, иначе няма откъде да го знаеш.

— Щом си го видял, защо не ни каза? — попита Паркър.

— Защото сметнах, че е излишно…

— Охо! Ами ако беше някой индианец?

— Знаех, че е бял.

— Невъзможно!

— Пишеш се за уестман, а не знаеш как в тъмна нощ да различиш бял от червенокож, без да го виждаш!

— Да не би, да искаш да ме поучаваш?

— Май че е необходимо, защото направи и друга, далеч по-голяма грешка. А подобна грешка може да ти струва живота.

— Мътните го взели! Бъди тъй добър да ме запознаеш с тази грешка, застрашила живота ми!

— Ще ти изпълня и това желание. Може би си в състояние да ми кажеш как постъпват обикновено червенокожите, когато им избяга някой бял?

— Разбира се. Възсядат конете си и препускат подир него, за да го заловят. Всеки го знае!

— Но, изглежда, ти не го знаеш.

— От къде на къде? Започваш да, ме обиждаш, сър.

— Никого не искам да обидя, а само да те предупредя. Мистър Кътър се е изплъзнал от команчите. Да не би да мислиш, че те не са започнали да го преследват?

— Zounds![15] Не бях помислил за това.

— А човек трябва да мисли за такива работи! Индианците ще тръгнат по дирите на Олд Уобъл дори и само заради Сигурната ръка, защото в противен случай избягалият може да доведе помощ за освобождаването на пленника им.

— Thunderstorm! — извика в този момент Олд Уобъл, като се плесна с длан по челото. — Вярно, съвсем вярно, сър. Как можах изобщо да не се сетя за тази опасност! Те сигурно са по петите ми и ще направят всичко възможно да ме заловят.

— А не разставихте даже и постове!

— Ще стане, веднага ще стане.

— Не е достатъчно само това.

— А какво още, сър? Бързо кажи! Веднага ще направя всичка каквото смяташ за необходимо.

За мен беше цяло удоволствие да гледам лицата на другите. Смаяните им погледи шареха между мен и него, а слисаният Паркър го попита:

— Каквото този човек сметне за необходимо ли? Да не би да мислиш, че мистър Чарли знае какво трябва да се направи в положение като нашето?

— Да, тъй мисля — отвърна Олд Уобъл. — Нали чухте, че е бил загрижен за безопасността ни повече, отколкото самите ние. И тъй, мистър Чарли, какво ще ни посъветваш?

— Щом преследвачите наближат, ще надушат огъня ни. А може би са вече наблизо и се канят да се промъкнат до тук и да ни шпионират. На ваше място бих изпратил съгледвачи, които да претърсят пътя докъдето може да се усети миризмата от дима на огъня.

— Well, sir, veri well! Няма да се бавим нито миг да го сторим. Мистър Паркър, накарай трима-четирима от твоите хора да отидат да видят как стоят нещата. Скоро ще разбереш, че наистина е необходимо.

— Йес — обади се ловецът. — Действително е странно, че самите ние още от самото начало не помислихме за това. Странно е и че трябваше да ни го каже тъкмо този любител на старини. Самият аз ще взема четирима мъже и ще отида на разузнаване.

— Но и четиримата да си отварят очите и ушите, иначе няма ни да чуят, ни да видят каквото и да било. Това е ясно.

Паркър избра четирима от своите хора и се отдалечи заедно с тях. Предполагах, че ще намерят двамата вързани команчи, както и техните коне, и предварително се радвах на слисаните им физиономии, които живо можех да си представя. Останалите край огъня поддържаха само едносричен разговор. Аз лежах притихнал в сянката на храсталака и очаквах завръщането на съгледвачите.

Измина доста повече от час, преди да се появят. Начело вървеше Паркър. Следваха го двамина с индианските коне, а после идваха и другите двама, като всеки носеше на гръб по един от команчите. Още преди да достигнат огъня, Паркър извика:

— Мистър Кътър, я виж какво и кого доведохме!

Олд Уобъл скочи на крака, втренчи поглед в двамата червенокожи, които, разбира се, вече бяха в съзнание, и извика:

— Двама команчи, както си личи по бойните им цветове! Как и къде ви паднаха в ръцете?

— Намерихме ги.

— Намерихте ли ги?

— Да.

— Вражески настроени индианци не се намират ей тъй, ами трябва да се пленят!

— Досега и аз мислех така, но се оказа, че не е вярно. Наистина ги намерихме, намерихме ги в буквалния смисъл на думата, вързани един за друг и за едно дърво. Малко по-нататък открихме и конете им.

— Кой би могъл да си помисли, че е възможно подобно нещо!

— Да, просто невероятно. Но не можеш да се съмняваш в онова, което видиш със собствените си очи. Кой ли ги е изненадал, победил и вързал? Сигурно наблизо се намират бели, които са свършили тази работа, без да знаят, че лагеруваме тук.

При тези думи старият каубой ми хвърли кратък поглед, кимна и каза:

— Да, бели. Само че не са били неколцина, а е бил само един.

— Един ли?

— Йес.

— Един? Как стигна до този извод?

— Индианците ранени ли са?

— Не. По тях не се виждат никакви рани.

— Следователно не е имало борба. Били са изненадани и не са могли да се защитават. Съществува един-единствен човек, който е в състояние да извърши подобно нещо. Сигурно ще се досетиш за името му.

— Мътните го взели! Да нямаш предвид Поразяващата ръка?

— Йес.

— Той ги е повалил на земята и вързал? — — Точно така.

— Значи се намира наблизо!

— Убеден съм.

— Ами защо не дойде при нас?

— Несъмнено си има основание. Казват, че никога не вършел нещо без основание.

— Тогава ти имаше право, когато каза, че се намира нейде по тези места. Трябва да го потърсим.

— Да го търсим ли? Защо?

— Защото ще ни е необходим още утре рано сутринта. Нали не бива да се бавим повече, а трябва да тръгваме на път.

— Навярно няма да ни се наложи да го търсим. Той положително знае, че сме тук и очакваме да ни помогне. Можете да разчитате на неговото навременно появяване!

— Но, мистър Кътър, говориш тъй, сякаш той е всезнаещ! Вярно, за него се разказват невероятни неща, но все пак и той е само човек и знае само онова, което вижда и чува.

— О, що се отнася до това, аз мога да се обзаложа, че той знае всичко каквото си направил вчера и днес и каквото се е случило тук.

— Pshaw!

— Само изчакай!

— Да не спорим, сър. По-добре ни кажи какво ще правим с двамата пленници!

— Засега нищо.

— Ами кога?

— Щом дойде Поразяващата ръка.

— Но това е твърде неопределено, изобщо не е речено, че ще се присъедини към нас. Не съм чак толкова убеден като теб, че той ще се появи, а ние непременно трябва да знаем, какво ще стане с тези типове. Да не би да смятащ да ги мъкнем с нас? Ще ни бъдат само в тежест, а освен това няма да е и безопасно.

— Хм-м! Не мога да го оспоря.

— А не можем и да ги освободим.

— Би било чиста глупост. Това е ясно.

— Значи куршум в главата, туй е най-доброто. Тогава ще се отървем от тях, а и те са си го заслужили.

— Само без прибързани действия, сър! Сигурно си чувал, че Олд Шетърхенд никога не убива някой червенокож, без да е бил принуден да го стори.

— Това не ме засяга. Първо, все още съвсем не е сигурно, че той се намира наблизо, второ, тези негодници не са негови пленници, а наши, и трето… е, трето, сега ще се посъветваме как да постъпим и ще дадем думата на закона на прерията.

— Правете каквото искате!

— Ти няма ли да участваш?

— Не. Тези индианци не ме засягат.

— Но нали теб преследваха!

— И така да е! Досега не са ми направили нищо лошо.

— Слушай, сър, спукана му е работата на онзи, който чака, докато тези подлеци му сторят някакво зло. И тъй, няма ли да вземеш участие в съдебното жури, което ще образуваме?

— Не, но ще слушам, при условие, че ми позволите.

— Нямам нищо против. Да започваме!

Двамата команчи лежаха вързани на земята край огъня, около който се настаниха белите, за да започнат съвещанието. По лицата на червенокожите не си личеше дали разбират английски и дали знаеха за какво става въпрос. Накратко казано, съвещанието продължи само няколко минути и резултатът беше, че пленниците щяха да бъдат разстреляни, и то незабавно. Само Джош Холи гласува против тази присъда. Паркър действително не си поплюваше много-много. Той възложи на трима от своите хора да извършат екзекуцията наблизо и им заповяда да отведат пленниците. Тогава сметнах, че е наложително най-сетне и аз да се намеся.

— Стой, мистър Паркър! Почакай малко!

— Какво искаш, сър? — попита той.

— По време на вашия съд на саваната допуснахте грешка, която прави присъдата невалидна.

— Какво ли разбираш пък ти от съда на саваната!

— Както изглежда, повече от вас, иначе нямаше да извършите такава грешка.

— И каква, грешка имаш предвид?

— Всъщност те са няколко. Първо, в съвещанието не взе участие едно лице, което има право на глас.

— Мистър Кътър не желаеше да участва.

— Нямам него предвид.

— Тъй ли? Ами тогава кого?

— Себе си.

— А-а, ти ли? Навярно се шегуваш. Та ти изобщо не познаваш саваната.

— Дали я познавам, или не, в случая е безразлично. Аз също съм член на тази група и нямате право да ме изключвате от толкова важно съдебно заседание.

— Хайде бе! — засмя се той. — Ти съвсем не си член на нашата група, а си само под нейна закрила. Такова е положението, сър. Оставим ли те на произвола на съдбата, нито за миг животът ти няма да е вън от опасност.

— Нямам никакво намерение да споря с теб, мистър Паркър, що се отнася до това твое схващане. И тъй, да оставим моята личност извън играта! Втората ви грешка беше, че не разменихте с индианците дори една-единствена дума. Не се осъжда човек на смърт току-така, без предварително да бъде разпитан.

— Да ги разпитваме ли? Тези негодници? Само туй липсваше!

— А какво престъпление са извършили?

— Ненужен въпрос! Искали са да убият Олд Уобъл.

— Признаха ли го? Убеден ли си, че те действително са онези команчи, които са тръгнали да го преследват?

— А не виждаш ли бойните цветове, с които са покрили лицата си?

— Това не е никакво доказателство. Поне дотолкова и аз разбирам от Дивия запад.

— Нищо не разбираш, сър, ама хич нищо!

— Напротив! Например знам, че с пленника и живота му разполага единствено победителят и никой друг. Кой от вас може да твърди, че е победил и пленил тези команчи?

— Не говори такива глупости! Тези типове са наши пленници, освен ако си в състояние да ни кажеш, кой е онзи тайнствен човек, който ги е победил, а не иска да ни се покаже.

— Мога да ти кажа кой е бил и той не се крие, а е пред очите ти, мистър Паркър.

— Но къде е?

— Тук.

— Та покажи ми го най-сетне! — подкани ме той, като се засмя и се огледа наоколо.

— Той лежи пред теб. Това съм аз.

— Ти ли? Бре да се не види! Искаш да кажеш, че ти си победил и вързал двамата червенокожи!?

— Да.

— Номерът ти е направо смешен. С него няма да спасиш тези негодници от смърт. Ако успееш да победиш в схватка и да плениш един-единствен индианец като тези тук, ще кажа пред всички, че никога не съм бил уестман.

— Well, значи никога не си бил уестман.

— Охо! За да се извърши подобно нещо, е необходима силата на един Олд Шетърхенд. Да не би да твърдиш, че я имаш?

— Няма да го твърдя, а ще го докажа. Внимавай!

Докато траеше спорът ни, аз продължавах да лежа на земята. В този момент се изправих, хванах го с десницата си за колана, завъртях го няколко пъти около главата си така, че той силно закрещя, после пак го оставих да стъпи на крака и го попитах:

— Това достатъчно ли е, или трябва да ти покажа и какво чувство ще изпиташ, когато юмрукът ми се стовари върху черепа ти?

Преди да успее да отговори, един от пленниците извика:

— Поразяващата ръка! Това е Поразяващата ръка! Тъй си и мислех!

Дотогава той не ме беше забелязал, защото лежах в сянка, но сега на светлината на огъня ме бе огледал в цял ръст. Пристъпих до него и попитах:

— Познава ли ме плененият воин на команчите?

— Да — отвърна той.

— Къде си ме виждал?

— В лагера на команчите ракуроси, когато ти изстреля душите на вождовете с твоя мечкоубиец право към небето. Техен върховен вожд беше То-кай-хун. Животът на сина му бе в твоите ръце, но ти му го подари.

— Това е вярно. Ти говориш езика на бледоликите твърде добре и следователно си разбрал за какво ставаше дума, нали?

— Да.

— Двамата чухте, че смъртта бе близо до вас?

— Чухме го. Чухме също, че Поразяващата ръка се застъпи за живота ни.

— Той винаги постъпва така. Приятел съм на червенокожите воини и съжалявам, когато те вдигнат бойните си томахоки срещу бледоликите, защото знам, че макар и да успеят да спечелят отделни битки, после толкова по-сигурно ги очаква гибел. И вие двамата ще разберете, че не желая смъртта на червенокожите мъже.

— Ние сме храбра воини и не се боим от смъртта.

— Известно ми е, но животът е по-хубав от смъртта, а и вие няма да пожънете кой знае каква слава, когато племето ви разбере, че сте били победени без никаква съпротива и после са ви разстреляли. От отговорите ти ще завеси дали ще ви подаря живота. Как се казва вождът, комуто се подчинява твоето племе?

— Вупа Умуги, Големия гръм, който никога не е бил побеждавай.

— Къде се намират вигвамите на вашите села?

— Няма да кажа.

— Вашите воини са тръгнали на боен поход, нали?

— Да.

— Колко са на брой?

— Ще мълча.

— Къде са сега?

— Не знам.

— Срещу кого са тръгнали?

— Знам, но няма да го издам.

— Ти си мълчалив и храбър воин, който предпочита да рискува живота си, но да не предаде своите. Това не може да не ми допадне, както не може да не допадне и на всеки смелчак. Върнете се при племето си и кажете на вождовете си и на всички ваши мъже, че Олд Шетърхенд умее да цени храбростта и мълчаливостта.

Наведох се да развържа ремъците им. След това те скочиха на крака и индианецът, който бе говорил досега, попита:

— Поразяващата ръка ни развърза и каза да си вървим. Значи сме свободни?

— Да.

— Можем ли да отидем накъдето пожелаем?

— Да.

— А какво ще стане с оръжията и конете ни?

— Сега ще си ги получите. Поразяващата ръка не е крадец или разбойник, който си присвоява чужда собственост.

— Уф, уф! А ще вървите ли по дирите ни, за да разберете накъде ще яздим?

— Не, давам ти думата си.

— Уф, уф! Поразяващата ръка никога не е нарушавал думата си. Той е най-благородният сред бледоликите. Щом се завърнем във вигвамите си, веднага ще разкажем как е постъпил.

— Има много други бледолики, които мислят също като мен. Ето къде са оръжията ви, а ей там стоят вашите коне. Препускайте накъдето искате! Но ние строго ще охраняваме това място. Останете ли наблизо, или завърнете ли се, за да се промъкнете тайно до нас, куршумите ни ще ви посрещнат.

— Ще препуснем обратно, без дори да се огледаме назад. Хау!

До този момент никой от белите не ми се противопостави, макар и с една дума. Но ето че Паркър се приближи до мен и ме попита:

— Сериозно ли говориш, сър?

— Разбира се.

— И наистина ли искаш да им върнеш свободата?

— Да.

— Не ми се сърди, сър, но съм длъжен да ти кажа, че ще направиш грешка, която…

Тогава го прекъснах строго с краткия въпрос:

— Вече знаеш кой съм, нали?

— Йес.

— Не съм онзи мистър Чарли, когото смятахте за полуидиот и кръгъл глупак, нали?

— Не, ти си Поразяващата ръка, сър.

— Тогава мълчи и не се опитвай да ме наставляваш или да критикуваш постъпките ми! Може да си добър човек и доста сносен уестман, но критиката ти съм я бил надраснал още преди кракът ми да стъпи в Дивия запад. Онзи, който взема Хататитла, Светкавицата, прочутия жребец на Олд Шетърхенд за гальотаджийска кранта, няма право да дръзва да ме поучава. Баста!

След това смъмряне аз му обърнах гръб и го зарязах. Имах основание да му говоря с такъв тон. Вчера наистина се бе държал дружелюбно с мен, обаче после бе показал, че има твърде високо мнение за себе си, макар че далеч не можеше да се мери с най-добрите уестмани. Ако останехме заедно и той запазеше прекаленото си самочувствие, никак нямаше да е чудно, ако ни поставеше в някое доста затруднено положение. Затова го скастрих по начин, който иначе съвсем не ми е свойствен и намирисва на самохвалство.

Команчите възседнаха конете си, кимнаха ми в знак на благодарност и потеглиха, без да удостоят някой от останалите с прощален поглед. Това бе прекалено дори и за Олд Уобъл, който не беше обелил нито дума, макар че не бе съвсем съгласен с мен.

— Инат момчета! — промърмори той. — Сякаш нас изобщо ни няма тук! Мистър Шетърхенд, не мислиш ли, че беше прекалено добър с тях?

— Не.

— Не искам да осъждам действията ти. Ти винаги знаеш какво вършиш, дори и когато другите не те разбират. Но все пак не биваше да им обещаваш, че няма да ги проследим. Щом имаме намерение да освободим Сигурната ръка, непременно трябва да научим къде са го отвлекли.

— Аз знам. Преди да ги поваля на земята, ги подслушах. Отвели са го към Саскуан-куи, Синята вода.

— Добре, но на мен туй място не ми е известно. А ти, сър, знаеш ли къде се намира?

— Да, два пъти съм бил там.

— Опасявам се, че ще съобщят на своите какво се е случило и че ние ще се появим там.

— Напротив! Ако е така, нима щях да освободя пленниците? Точно това е такъв ход, който само ще ни е от полза. Впрочем не споменах с нито една дума Олд Шуърхенд. Те или ще си помислят, че нищо не знам, или че нямам причина да се интересувам какво става с него. Повярвай ми, мистър Кътър, не извърших грешка. Освен това, като се отървахме от двамата команчи, само спечелихме. Иначе щяха извънредно много да ни пречат, а аз никога нямаше да дам съгласието си за тяхната смърт.

— Имаш право, сър. Това е ясно. А наистина ли мислиш, че тук сме в безопасност и че онези негодници няма пак да дойдат с коварни помисли?.

— Няма да се върнат. Но за да не пропуснем нито една предпазна мярка, ще угасим огъня и ще си потърсим друго място за лагеруване. Нека това стане веднага.

След като стъпкахме огъня, яхнахме конете и изминахме известно разстояние в обратна посока, докато намерихме подходящо място. Първо поставихме двама часови, а после легнахме да спим. Дълго останах буден и също тъй дълго слушах как спътниците ми си шушукаха. Лесно можех да се досетя за темата на тихия им разговор. Бъбреха за това, как мистър Чарли си бе направил с тях шега, а всъщност се беше оказал Поразяващата ръка. Несъмнено Олд Уобъл бе твърде доволен, че пръв ме беше разпознал.

На сутринта най-важното бе да се разбере кой от тях има желание да ни придружи до Саскуан-куи и кой не. Когато ги попитах, всички настоятелно помолиха да ги вземем с нас. След като вече знаеха кой съм, предишните им опасения и съмнения се бяха изпарили и всеки от тях бе убеден, че пътуването ни ще бъде извънредно интересно и ще има добър край. Въпреки вчерашното смъмряне дори и Сам Паркър прояви най-искрено въодушевление, а Джош Холи използва един удобен момент, за да ми каже на четири очи:

— Нима някой можеше да си представи, сър, че си Поразяващата ръка! Но щом е така, дваж повече се радвам, че ме успокои с твоя разказ. Уверявам те. Аз съм един съвсем обикновен стар скитник из Запада, но постави ме там, където мога да бъда полезен и ще видиш, че няма да те посрамя!

След като потеглихме на път, отначало, може би около час, се движехме по течението на потока, край който бяхме лагерували. После долината, през която той минаваше, промени досегашната си източна посока, като изви на юг. На това място тревата беше доста изпотъпкана. Олд Уобъл слезе от коня, за да проучи следите.

— Не е ли по-добре да се откажеш от тази работа, мистър Кътър? — помолих го аз. — Първо, смятам го за излишно и второ, нямаме това право.

— Нямаме право ли? — попита той.  — Та кой ли може да ни забрани да огледаме тези дири, за да разберем какво означават?

— Дадох дума на команчите, че няма да вървим подир тях.

— Значи си на мнение, че тези следи са техни?

— Да.

— Хм-м, съмнявам се.

— Защо?

— Ако са яздили оттук, нейде по пътя все трябваше да забележим отпечатъци от копитата на конете им.

— Не е така. Между тяхното и нашето тръгване измина толкова много време, че тревата отново се е изправила. Но затова пък тук, където са бивакували и много вероятно едва преди малко отново са възседнали конете си, тя все още е смачкана.

— Този аргумент изглежда убедителен, сър, но аз не мога да не си кажа, че ако индианците се прекарали нощта само на един час път от нашия лагер, не са проявили кой знае каква предпазливост. Ето защо по-скоро допускам, че са продължили ездата си без прекъсване.

Сам Паркър се съгласи с него, а и останалите му дадоха право. Затова им обясних:

— Човек трябва да се постави в положението на двамата червенокожи. Вчера през целия ден са яздили, а им е необходим още един цял ден до Саскуан-куи. За да успеят навреме да стигнат там, и хората, и конете трябва да си отпочинат поне веднъж по-продължително време. Това се разбира от само себе си.

— Да, но не толкова близо до мястото, където се намирахме ние — подхвърли Олд Уобъл.

— Защо не? Аз им върнах свободата и им обещах да не ги преследваме. Те знаят, че Поразяващата ръка не е лъжец и следователно тук са се чувствали в пълна безопасност. Към това се прибавя и едно друго обстоятелство, което не бива да забравяте — през деня се язди по-добре и по-бързо, отколкото през нощта. И така, един умен човек ще почива не през деня, а през нощта, а аз нямам никаква причина да допусна, че на команчите им липсва подобна съобразителност. След като са се отдалечили от нас на повече от две мили, те са могли да спрат без колебание, за да изчакат настъпването на деня. После са продължили да яздят, както личи от следите, които водят надясно и се спускат по течението на потока и които са толкова ясни, че не е възможно да са оставени през нощта, а още по-малко снощи.

— Ще ги огледате ли? — обади се Паркър.

— Не, защото не искам да нарушавам даденото обещание, а и отдалече виждам, че не съм се излъгал. Тази следа е оставена от два коня — ни повече, ни по-малко, следователно са били команчите.

Тогава по лицето на Олд Уобъл се изписа израз на превъзходство и като се усмихна, той каза:

— Все говориш, че искаш да удържиш дадената от теб дума, но ми се струва, че това не е възможно.

— Защо?

— Защото ще яздим по същия път и ще бъдем принудени да оглеждаме дирите. Или мислиш, че ще трябва да се движим със затворени очи?

— Не, защото няма да следваме дирите.

— Да не би само заради твоето обещание?

— Би било глупаво. Но има и друга, много по-основателна причина. Вероятно за да могат да напоят конете си, червенокожите са тръгнали покрай потока, който също води към Рио Пекос, макар и да описва широка дъга. Следователно са поели по заобиколен път: А на това място ние ще изоставим потока и ще яздим към Пекос право на изток. И тъй, ще кажем на следите им «сбогом!» и ще достигнем нашата цел, Саскуан-куи, преди тях. Навярно не е необходимо да ти обяснявам какви предимства ще ни донесе това.

Изразът на превъзходство изчезна от лицето на Олд Уобъл.

— Да, щом е така, мистър Шетърхенд, тогава, разбира се, аз си затварям устата — каза той. — Мислех се за кой знае колко умен, ала виждам, че има какво да науча от теб, това е ясно. Но я ми кажи, ще срещнем ли големи трудности по пътя, който си избрал?

— Дори никакви. Той непрекъснато се спуска надолу. Местностите най-често са равнинни, понякога има скали, понякога пясъци. Вярно, че вода няма. В това отношение трябва да проявим търпение чак до Рио Пекос.

— На чиито брегове са се разположили команчите. Няма ли да ни попречат да се доберем до водата, която, ни е толкова нужна след подобна езда?

— Не. Познавам твърде точно разположението на Саскуан-куи, където трябва да ги търсим. Ще излезем на реката на друго място и ще можем да напоим конете си, без каквато и да било опасност.

— Well, тогава съм спокоен. Изобщо беше излишно да изказвам подобни опасения, понеже, щом ти си наш водач, можем да сме сигурни, че за безопасността ни ще бъде направено всичко необходимо. Човек може да разчита на Олд Шетърхенд и затова ще ти кажа нещо, което много ще те зарадва.

— И какво е то, мистър Кътър?

— Аз съм много, много по-възрастен от теб и ето защо всъщност би трябвало да се разбира от само себе си, че вие останалите ще изберете мен за предводител. Въпреки това аз ще… аз ще… хм-м, да, аз ще…

Изглежда, никак не му беше лесно да изговори решението, взето от него. Той почна да преглъща и дълго се мъчи да изплюе думите. Раздвижи ръце и крака, завъртя и заобръща мършавото си тяло насам-натам, сякаш костите му се бяха откачили една от друга. Всичко по него се залюля и затресе, докато най-сетне с мъка издума:

— Да, аз ще се откажа от предводителството и ще ти се подчинявам. Ти ще бъдеш наш командир, чиито заповеди трябва да се изпълняват от всички. Никога досега Олд Уобъл не е вършил подобно нещо. Какво ще кажеш, а? Ще го приемеш с признание и благодарност, мистър Шетърхенд, това е ясно!

Да, той наистина беше човек, който никога никому не се подчиняваше, знаех го. Ясно си личеше какви усилия му струваше да прекърши гордостта си и сега се надяваше на похвала. С широко отворени очи и уста, той очаквателно ме гледаше. Но очакването му не се сбъдна, защото отговорих:

— Не, не е толкова ясно, колкото ей мислиш. Ние сме свободни уестмани, а не военни, при които винаги има различни чинове и звания. При нас и дума не може да става за някакъв командир във военния смисъл на тази дума, а всеки от нас има съвсем същите права и задължения както всички останали.

— Сър, не може да изискваш от нас винаги да сме на едно и също мнение.

— Разбира се, че не мога.

— Е, ами тогава какво ще стане, ако между нас възникнат спорове?

— Спорове ли? Това не става сред разумни и разбрани мъже. Породят ли се разногласия, ще се съвещаваме, мистър Кътър.

— Well, ще се съвещаваме. А после?

— После ще постъпваме според по-правилното мнение.

— Ами ако останалите не сметнат, че тъкмо това мнение е по-правилното?

— Тогава те са глупави, а аз нямам навика да общувам с глупци.

— Ка… как… какво? — попита той.

Физиономията, която направи, бе направо знаменита. Донейде напомняше на хитра лисица, а донейде на овца, която се кани да заблее. Известно време той не помръдна, после крайниците му се затресоха и разлюляха и най-сетне продължи:

— Глупави, значи глупави, а с глупци не общуваш! Значи мислиш, че единствено е възможно само ние да сме глупави, а?

— Мисля само едно: че винаги ще внимавам да не се противопоставям на правилното и полезно мнение.

— Аха! Ами ако мнението ти е правилно, но ние не го проумеем и не направим онова, което искаш?

— Тогава ще ви изоставя и ще си вървя по пътя.

— Сам ли?

— Да, сам!

— Но тогава няма да можем да извършим онова, за което сме тръгнали.

— Ще можем, защото сам ще го извърша. Един разумен човек се справя без чужда помощ с повече неща, отколкото, ако има около себе си десетина други хора, които само провалят добрите му планове.

— С други думи, това означава следното: Олд Шетърхенд никога не постъпва глупаво. Винаги трябва да се върви по волята му, а ако това не стане, той си отива, тъй ли?

— Горе-долу е така, макар и да не се изразих толкова грубо.

— Но е все същото, както в случай че те изберем за наш командир!

— Не, защото няма да сте длъжни винаги и безпрекословно да ми се подчинявате, а всеки ще има право да изказва мнението си. Що се отнася лично до теб, мистър Кътър, аз съм напълно убеден, че винаги ще постъпваш правилно и никога няма да предприемаш погрешни стъпки.

При тези думи по покритото му с бръчки лице като светъл слънчев лъч се плъзна изразът на задоволство и с изпълнен от радост глас той одобрително извика:

— Туй се казва мъжка дума, сър, дума, която винаги има стойност, това е ясно! Няма да имаме командир, но ако другите не са в състояние да разберат, че имаш право, ще ги зарежем. Ела да застанем начело и да продължим!

Заизкачвахме се по склона на долината, а после, когато се озовахме горе, свихме под прав ъгъл. Тук теренът беше равен и можехме да пришпорим в галоп конете, които бяхме оставили здравата да се напият с вода от потока. Олд Уобъл яздеше до мен и от време на време хвърляше възхитени погледи към врания ми жребец, на който сегашният ни бърз ход очевидно доставяше удоволствие.

Стария беше отличен ездач и въпреки преклонната си възраст седеше на гърба на коня като младеж. Подобно на великолепната черна коса на Винету и неговите дълги бели коси се развяваха като сребърна грива зад гърба му. Всъщност долу край потока донякъде се разочаровах от Олд Уобъл, защото повдигнатите от него възражения съвсем не бяха доказателство за проницателния и безпогрешен поглед, свойствен за най-добрите ловци. Но си казах, че неговата «специалност», ако мога така да се изразя, е навярно малко по-друга. Някогашният Крал на каубоите се е подвизавал само в откритите равнини в свободната савана и следователно не е могъл да придобие онези качества, които се развиват у човека единствено в гъстите гори и прорязаните от урви и пропасти планини. Но затова пък сигурно можех да разчитам на Стария във всичко, което спадаше към неговата «област». Часове наред яздихме един до друг, без той да пророни и дума. Когато подхвърлих една забележка относно мълчанието му, Олд Уобъл каза:

— Обичам да говоря и да разказвам, сър, но знам, че не бива да го правя пред теб.

— Защо?

— Защото държиш повече на делата, отколкото на думите. Всеки е чувал, че с Винету сте прекарвали по цели дни, без да размените и една излишна дума. Даже когато се намирате в опасност и обикновено други уестмани правят продължителни съвещания, вие двамата се разбирате само с някой пестелив жест или с един-единствен поглед. И тъй аз мълча, за да не ме вземеш за някое плямпало. Това е ясно.

— Наистина Винету има тази особеност да говори повече с дела, отколкото с думи, а и аз съм също като него. Ще се радвам, мистър Кътър, ако установя, че с теб мога да се разбирам тъй добре, както и с него.

— Бъди спокоен, сър! Не съм съвсем неопитен и ще се постарая да докажа, че мога да ви бъда от полза.

Местността, през която яздехме, беше такава, каквато вече я описах — отчасти камениста равнина, отчасти пясъчна пустош, докато следобед най-сетне достигнахме малко по-плодородна земя, покрита с трева. Приближихме се до един приток на Пекос, чиито брегове бяха обрасли с храсталаци. Знаех тази рекичка от по-рано и ние тръгнахме по течението й, докато достигнахме нейното устие. Това стана около два часа преди свечеряване. От тук до Саскуан-куи ни оставаше един час езда.

Синята вода представлява малък воден басейн, който може да се нарече и езеро. Подхранва се от извори, намиращи се на дъното му, а излишната вода се оттича към Рио Пекос. По бреговете му растат гъсталаци от памукови дръвчета и брястове, над които се извисяват могъщи сенчести пекани и дъбове. Водата има тъмносин цвят и затова езерото е наречено от индианците Саскуан-куи. Малко по-надолу от мястото, където бяхме спрели, оттичащата се от водния басейн вода се вливаше в Рио Пекос, през която трябваше да се прехвърлим. По-нататък по течението на голямата река имаше брод, но естествено не биваше да го използваме, защото двамата команчи щяха да минат оттам и да открият следите ни. Следователно налагаше се да преплуваме доста широката река, нещо, което в този топъл ден ни беше по-скоро добре дошло, отколкото неприятно.

След като достигнахме отвъдния бряг, най-напред се заловихме да го претърсим за следи и доста се успокоихме, когато не открихме нищо. Продължихме предпазливо да яздим надолу под широките корони на растящите наоколо трепетлики, докато достигнахме мястото, където водата от езерото се вливаше в реката. Намирахме се на северния бряг на този приток, но и тук не забелязахме каквито и да било следи. Аз слязох от коня си, завързах го за един храст, от чиято шума можеше да пощипва, и се излегнах в тревата. Без да каже нито дума, Олд Уобъл последва примера ми. Искаше да подражава на моя мълчалив Винету и както сам се изрази, не желаеше да го смятам за плямпало. Но за другите лягането ми на земята не бе толкова естествено и разбираемо. Те останаха на конете си и Паркър попита:

— Слизаш от коня, сър? Но още е ден!

— Слязох от коня именно защото е още ден — отвърнах му.

— Няма ли да продължим до самата Синя вода?

— Не.

— Значи след като се стъмни, а?

— Да.

— А защо не по видело, когато ще можем да забележим евентуални следи?

— Защото тогава наистина ще видим следите, но ще ни видят и нас.

— Струва ми се, че ако сме предпазливи…

Тук той бе прекъснат от строгия глас на Олд Уобъл:

— Мълчи и стига си ревал като четиригърба камила! Нима аз си отворих устата? Мистър Шетърхенд сигурно знае какво прави. Щом искаш да си рискуваш скалпа, продължавай да яздиш. Аз оставам тук.

Тогава и другите слязоха от конете си. Паркър замърмори:

— Я не толкова грубо, Олд Уобъл! Джентълмен като мене не е свикнал на подобни камилски обиди.

— Един истински джентълмен преди всичко си държи устата затворена, ясно ли е? Вярно, че навремето ти много точно улучи първия си лос, но след това си правил толкова много гафове, че никак не ти подхожда да противоречиш на мистър Шетърхенд, когато е решил да върши нещо. И тъй, мълчи, иначе ще си тръгнем и ще ви зарежем тук.

Аха, ето значи какво било! Да зарежеш другите — беше го запомнил. Със строгото си отношение към добрия Паркър той искаше да покаже, че се чувства с мен едно цяло. Но аз бях убеден, че мълчаливостта му нямаше да продължи дълго и в най-скоро време щеше да започне да ме разпитва точно както Паркър.

Когато взе да се смрачава и времето за действие настъпи, аз станах и казах:

— Сега отивам да потърся команчите. Оставям ви тук пушките си и ви моля никой от вас да не се отдалечава. Възможно е наблизо да се намират червенокожи и да го забележат.

— Правилно! — съгласи се с мен Олд Уобъл. — Предполагам, че скоро ще се появят двамата команчи, които освободихме.

— Не ми се вярва, мистър Кътър — възразих аз. — Те ще използват намиращия се по-надолу брод и ще минат с конете си нагоре по отсрещния бряг.

— Тъй ли мислиш?

— Да. Затова преди малко избрах отсамния бряг за почивка. Така те няма да ни забележат.

— Well, значи тръгваш. А мога ли и аз да дойда?

— Откровено ще ти кажа, че предпочитам да съм сам.

— Нима ме смяташ за толкова неопитен или несръчен, че да проваля цялата работа?

— Не, поне не тъй буквално, както ти се изрази.

— Значи все пак донякъде е така. А аз ти казвам, сър, че съм усвоил тайното промъквало до врага като всички други. Снощи го доказах.

— Хм-м! Но аз те видях.

— Не мен, а само клончето, понеже то се раздвижи.

— Pshaw! Доста преди да отрежеш клончето, забелязах очите ти.

— Очите ми? Good luck! Нима е възможно?

— Разбира се!

— Но нали около мен бе пълен мрак? Нима може в такъв случай да се забележат нечии очи, мистър Шетърхенд?

— Вярно, че е възможно само за много острия и опитен поглед. Ще признаеш, че окото има известен блясък. А на всичко отгоре твоите очи бяха широко отворени.

— Ами как иначе! Който иска да види нещо, трябва да си държи очите отворени.

— Тъй ли мислиш? Предпазливият съгледвач ги притваря, за да не бъдат забелязани. Аз например, след като съм видял достатъчно, и искам само да слушам, даже си затварям очите напълно, защото в такъв случай първо никой няма да ги забележи и второ, със затворени очи се чува по-добре, отколкото с отворени.

— Вярно е, сър, от теб човек може да научи още много!

— Щом го разбираш, ще ти обърна внимание и на нещо друго. Видях не само очите ти, но и твоята коса.

— И нея ли?

— Да не би да те учудва? Косата ти е снежнобяла и следователно се забелязва далеч по-лесно от тъмните очи.

— Мътните го взели, човек трябва да внимава с теб.

— Не само с мен, мистър Кътър. Ако пак ти се наложи тайно да се промъкваш към някого, съветвам те да покриваш косата си с нещо. Иначе лесно може да изгубиш тази красива коса заедно с главата си.

— Тъй ще правя, тъй ще правя! Надявам се, че сега незабавно ще ми се наложи. Нали?

— Защото ще те взема със себе си ли?

— Йес.

— Повтарям, че предпочитам да тръгна сам.

— И тъй да е. Но и ти си само човек и не е изключено да те сполети нещастие. В такъв случай ние ще си седим тук и няма да знаем къде си и как да ти помогнем.

— Имаш право и навярно щях да те взема, ако цялата работа не беше толкова важна и същевременно опасна. И най-малката грешка може да ни издаде и да ни струва живота.

— Давам ти дума, че няма да извърша грешка!

— Твоята дума? Хм-м! Е, добре, съгласен съм и се надявам, че ще я удържиш.

— Благодаря! Първо ще последвам съвета ти. После можем да тръгваме.

Той нави косата си на руло, притисна я върху главата си и започна да я стяга с кърпата. Докато вършеше това, продължи:

— Познаваш ли Синята вода и нейната околност толкова добре, че въпреки тъмната нощ с такава увереност се наемаш да откриеш червенокожите?

— Да. Не е трудно да се досетиш защото, ако не беше така, щях да използвам последния час от деня, за да се промъкна до там, а нямаше да лежа тук и да бездействам.

— Браво, браво! — извика Паркър. Тогава Олд Уобъл се извърна към него и с гневен глас попита:

— Ти какво си се разкрещял, бе?

— Извиках «браво» — отвърна ловецът.

— Чух го. Да не ме мислиш за глух? Искам да знам защо извика.

— От удоволствие, че мистър Шетърхенд ти даде такъв незаменим урок.

— Урок ли? От къде на къде?

— Ами първо ти беше груб към мен, заповяда ми да мълча, и ме нарече не знам си колко гърба камила само защото си позволих да задам един съвсем скромен въпрос, а после самият ти взе да плямпаш такива врели-некипели, че се наложи Олд Шетърхенд да те вразумява! Той ти каза, че «не е трудно да се досетиш» и аз още веднъж ще му извикам «браво»!

— Дръж си устата затворена, уважаеми сър! Въпросът ми беше съвсем на място.

— Моят също.

— Само тъй си мислиш. Впрочем в Дивия запад и в близост с враждебно настроени индианци не бива да се крещи «браво» до пръсване на белите дробове. Ела, мистър Шетърхенд, нека зарежем този тип!

— Завинаги ли? — попитах усмихнато.

— Не, само докато се върнем.

Оставих на Паркър пушките си и потеглихме. Храсталаците по бреговете на ръкава, през който водата на езерото се оттичаше, образуваха тясна ивица, която граничеше с откритата тревиста равнина. Придържахме се към самия край на гъсталака и зад отделните, врязали се малко по-напред храсти намирахме толкова добро прикритие, че в случай на неочаквана среща нямаше защо да се страхуваме — много бързо можехме да се скрием. А след като здрачът се сгъсти и премина в пълна тъмнина, всякакви опасения станаха излишни, ако изобщо и преди това са били основателни.

Урокът, даден от Паркър на Олд Уобъл, бе скоро забравен, защото не бяхме стигнали още кой знае колко далеч, когато Стария, разбира се, тихо, започна да разпитва:

— Сър, каква форма има Синята вода?

— Тя е почти кръгло езеро, което по-скоро заслужава да се нарече езерце или рибник, защото под езеро всъщност се разбира по-голяма водна площ.

— Колко е голямо?

— За да го преплувам, ми бяха необходими двайсетина минути.

— Тогава съвсем не е толкоз малко, понеже съм чувал, че си отличен плувец. Хората разказват, че когато си бил в плен на сиусите, е трябвало с плуване да си спасяваш живота.

— Даже няколко пъти.

— И най-добрите плувци на тази червенокожа шайка били изостанали зад теб.

— Иначе сега нямаше да съм жив. А ти как плуваш?

— Като риба.

— Наистина ли?

— Да. Да не би да не ми вярваш?

— Щом го казваш, сигурно е вярно. В такъв случай ме превъзхождаш, защото аз нямам смелостта да кажа, че плувам като риба. Впрочем по тялото си нямаш кой знае каква мускулна маса.

— Да, нямам нищо друго освен страшно много кокали с набръчкана кожа. Но да не си мислиш, че това е пречка, за да станеш добър плувец?

— Поне така твърдят.

— Охо! Който твърди подобно нещо, съвсем не разбира. Дебелият човек е обемист и широк и сигурно му струва адски труд да се придвижва във водата. А пък аз съм източен и мършав и поря водата буквално като щука. Същото е и със стрелата. Острието й е дълго и тънко и затова толкоз по-бързо и по-надълбоко навлиза в месото, отколкото ако е късо и дебело. Това е ясно.

За мен тази работа съвсем не беше тъй «ясна» както за него, но все пак можех да предположа, че плува добре, макар и не чак като риба. Впрочем скоро щях да имам възможност да видя пъргавината му. В момента му повярвах, макар че каубоите се движат къде-къде повече по суша и на кон, отколкото по вода.

— Има ли острови в Синята вода? — продължи той след кратко мълчание.

— Само един, който е разположен недалеч от северния бряг.

— Ако е все така тъмно, както в момента, и червенокожите не запалят огньове, ще е трудно да ги открием.

— Скоро звездите ще започнат да светят по-ярко, а освен това съм убеден, че команчите са запалили огън. Те едва ли допускат, че в околността се намират неприятели. Мислят, че са в безопасност и следователно няма да седят на тъмно.

— Как ще се промъкнем до тях?

— Край езерото и то точно срещу споменатия остров, има едно място, което е изключително удобно за лагеруване. Самият аз на два пъти съм прекарвал там няколко нощи и предполагам, че индианците също са там. Храсталаците са гъсти, а над тях се извисяват високи дървета.

— Това е лошо, защото преминаването ни ще бъде трудно. Не си ли на същото мнение, мистър Шетърхенд?

— За съжаление е така. Но въпреки всичко трябва да се промъкнем. Към това навярно ще се прибави и едно друго обстоятелство, което, изглежда, ще направи осъществяването на плана ни дваж по-трудно.

— Кое е то?

— Между водата и храсталаците няма достатъчно паша за конете и е близко до ума, че животните ще се намират не край езерото, а отсам горския пояс, където тревата расте в изобилие.

— Heigh-ho![16] Тогава там ще има пазачи!

— Естествено! Следователно с бивака пред нас и конете с пазачите зад нас ще се озовем в положение, което ще изисква изключителна предпазливост, още повече че индианските мустанги са, кажи-речи, не по-малко бдителни от господарите си. Но нека прекратим приказките и бъдем нащрек.

Бяхме изминали около половината от пътя и трябваше много да внимаваме, защото колкото повече се приближавахме към езерото, толкова по-голяма ставаше възможността да се натъкнем на все още скитащи се из околността индианци. За щастие това не се случи и без подобни нежелани срещи достигнахме мястото, където се оттичаше водата на езерото.

Оттук нататък горският пояс навлизаше в тревистата равнина, описвайки широка дъга, която продължихме да следваме, докато изведнъж спряхме, защото пред нас дочухме силни гласове.

— Па-гу! — извика някой. — Хетет-ша енука? — Което ще рече: «Па-гу, къде си?»

— Айве — тук — отвърна друг глас.

— Байте оми — ела тук!

— Шай ка-ту лел — нямам време.

След това отново настъпи тишина. Тихо казах на Олд Уобъл:

— Това е диалектът на команчите ракуроси, който е близък до говора на тонкавите. Значи пред нас се намират хората, които търсим. Знаеш ли езика им?

— Да.

— Тогава си разбрал думите им, така ли?

— Да. Някой от тях повика друг, който нямал време.

— Добре. Радвам се, че владееш този език, защото ще можеш заедно с мен да подслушваш червенокожите. Моето предположение се сбъдна — пред нас са конете и някой повика един от пазачите, А сега върви след мен, но колкото е възможно по-безшумно и предпазливо!

Тихомълком се запромъквахме покрай самия гъсталак, докато заобиколихме вдадената навътре в равнината гора. Тогава забелязахме светлината на един огън, който гореше в прерията на около шестстотин крачки от нас. Неколцина индианци бяха насядали край него, за да надзирават пасящите наоколо коне.

— Също както предположи, сър — обади се Олд Уобъл. — Ето ги животните, а сигурно зад храстите и дърветата на брега на Синята вода бивакуват техните собственици.

— Тук е мястото, за което говорих. Настанили са се точно там, където съм лагерувал вече два пъти. А сега трябва да легнем на земята, иначе ще ни забележат.

Запълзяхме покрай храсталаците, докъдето бе възможно да останем скрити. Пред нас сред гъсталака се отвори тесен проход, който свързваше бивака с пасището. Той щеше да е много удобен за нас, ако можехме да го използваме. Но не биваше. По този път червенокожите сновяха насам-натам, затова и през ум не ни мина да се изложим на такава опасност. И тъй, свърнахме надясно, за да се промъкнем през храсталака успоредно на пътеката. Но понеже, както вече споменах, той бе много гъст, а ние трябваше да избягваме какъвто и да било шум, това ни струва твърде големи усилия и измина доста време, преди да се доберем до другия-край на гората и да видим пред нас бивака.

Това беше военен лагер. Вярно, че по лицата на индианците бойните цветове липсваха и следователно те възнамеряваха да останат тук по-продължително, но нямаше нито една-единствена шатра, което бе съвсем неестествено, ако ставаше въпрос само за най-обикновен ловен поход. Несъмнено команчите се чувстваха тук в пълна безопасност, защото имаше не по-малко от осем огъня, на чиято светлина преброихме над сто и петдесет червенокожи. Те бяха «направили месо», което, нарязано на тънки парчета, висеше да съхне върху опънати кожени ремъци. Следователно индианците планираха далечен боен поход, по време на който или нямаше да имат време за лов, или щяха да минат през местности, където нямаше да намерят нито бизони, нито какъвто и да било друг дивеч. Този район ми беше познат. Ставаше дума за пустинята Ляно Естакадо, която толкова прилича на мъртвата, гореща пясъчна Сахара!

Наблизо лежаха още няколко убити бизона и повечето от индианците бяха заети да ги разсекат, да отделят месото от костите, а после и да го режат на тънки ивици. Други клечаха край огньовете и печаха месо. До тях имаше цели купчини от изпечени късове, несъмнено предназначени за общата вечеря. Край два от по-малките огньове, за съжаление твърде отдалечени един от друг, седяха неколцина червенокожи, които бездействаха и докато разговаряха, си подаваха лула, като всеки от тях дръпваше от нея само по два-три пъти. Навярно това беше «управителният съвет», ако мога така да се изразя. Казах «за съжаление твърде отдалечени един от друг», защото, ако тези две групи седяха заедно, можех едновременно да подслушам всичките им разговори, но така двамата с Олд Уобъл трябваше да се разделим, понеже бяхме твърдо решили да не се връщаме, без да чуем за какво разговарят индианците.

Островът, споменат от мен пред Олд Уобъл, се открояваше отсреща във водата като някаква тъмна маса, над която трепкаха съвсем слаби отблясъци светлина. Без тях сигурно нямаше да можем да го забележим. Вероятно светлината идваше от някой огън, запален сред храсталаците, които растяха, и на острова. Това обстоятелство нямаше как да не ми направи впечатление и аз се попитах: «Защо е този огън на острова?» Погледът ми внимателно обходи целия бивак, като се спираше на всяка група хора, след което си отговорих на въпроса. Там се намираха само индианци, не се виждаше никакъв бял.

Лежахме съвсем близо един до друг под див памуков храст, който ни прикриваше. Никой не гледаше към нас.

— Damn![17] — прошепна ми Стария, — Преброих негодниците. Сто петдесет и четирима са. Но сред тях няма бял. Да не би вече да са убили Сигурната ръка!

— Не са.

— Така ли? Откъде пък знаеш?

— Той все още е тук.

— Къде?

— Отсреща на острова.

— На острова ли? А-а! Това да не е онази тъмна маса във водата, над която се вижда сияние като от отблясъците на огън?

— Да.

— И ти мислиш, че Сигурната ръка е там?

— Положително е там.

— Това ме успокоява, макар и да ми се вижда странно, че не са го оставили в лагера.

— За мен не е странно. Там той им е по-сигурно в ръцете.

— Защо? Тук могат да го надзирават повече от триста очи, а там не.

— Мистър Кътър, нима не разбираш, че един пленник може да избяга много по-трудно от остров, заобиколен отвсякъде с вода, отколкото от лагера, въпреки че на острова го пазят по-малко хора?

— Хм-м, струва ми се, че тук щеше да може поне също толкова трудно да им избяга, защото несъмнено е вързан.

— Положително е вързан, но те трябва да се съобразяват с всяка евентуална възможност, а следователно и с това, че случаят може да доведе тук хора, които да открият бивака и пленника. Именно тази опасност индианците са искали да избегнат.

— Ако е така, нямаме причина да се радваме, мистър Шетърхенд.

— Защо?

— Ами нали искаме да освободим пленника?

— Разбира се.

— Е, ако беше в лагера, може би щяхме да успеем да се промъкнем до него, но при сегашните обстоятелства е невъзможно.

— Pshaw! За мен е далеч по-добре, че не е тук в лагера. Скоро ще признаеш, че съм прав. Но най-напред ми се иска да подслушам индианците.

— Позволи ми да ти кажа, че така ще се изложим на опасност може би, без да имаме каквато и да било полза! Не съм страхлив и ще поема всеки риск, който поемеш и ти, но дори да успеем да ги подслушаме, какво ли толкоз важно ще чуем?

— Важно или не, ще опитам. Многократно съм се промъквал до неприятелите си и почти винаги съм научавал нещо, което ми е било от полза. Дори мога да твърдя, че подслушването е допринесло немалко за успехите ми, както и за успехите на Винету. От него съм го усвоил. Питаш ме какво ще чуем? Разбира се, онова, за което разговарят. А за какво ще приказват? За случилото се тук и за техните планове, следователно много вероятно за пленника и за бойния и грабителски поход, които възнамеряват да предприемат. Вярно, поемаме голям риск и макар да ти вярвам, че не се страхуваш, откровено казано, ако нямаш нищо против, предпочитам сам да се изложа на опасността, за която говориш.

— А защо предпочиташ така?

— Защото не знам дали тази работа е по силите ти.

— Охо! Да не би досега да съм извършил някаква грешка? Нима не доказах, че умея незабелязано да се промъквам?

— Досега да, обаче дотук бе сравнително лесно. А ни предстоят значително по-големи трудности.

— Pshaw! Пак ще се справя!

— Наистина ли? Е, тогава ще разчитам на теб. Нали виждаш двата по-малки огъня, където воините спокойно седят и разговарят. Трябва да се промъкнем до тях. Ти ще се заемеш с по-близкия огън. Храсталаците стигат почти до него и прикритието, което ще ти осигурят, улеснява приближаването ти до там, докато другият огън, който е досами брега на езерото, ще ми създаде значително по-големи трудности. Съгласен ли си?

— Да, макар че не ми оказваш кой знае каква чест, като избираш по-голямата опасност за себе си.

— Това не е позорно за теб. Слушай какво ще ти кажа! Ще се върнем тук на същото място. Който пристигне пръв, ще даде на другия сигнал, че е готов. Сигналът не бива да буди подозрения у червенокожите. Чуваш, че квакат жаби. Този звук няма да направи впечатление. Ще можеш ли да го имитираш?

— Мисля, че да.

— Тогава, щом се върнеш тук, ще имитираш квакането на жаба четири пъти — втория и третия път ще издадеш звуците с по-малка пауза помежду им от останалите. Разбра ли ме?

— Да.

— В случай че се завърна преди теб, ще постъпя по същия начин. Ако те открият, тогава…

— Да ме открият ли? — прекъсна ме той. — Нямам никакво намерение да им се показвам.

— Не говори така. Дори най-хитрият и предпазлив уестман може да бъде сполетян от беда в подобен случай. И тъй, ако те открият, втурваш се през храсталаците възможно най-бързо, без да се съобразяваш с мен, и се връщаш обратно в нашия лагер. Аз ще те последвам.

— Ами ако забележат теб?

— Тогава и аз ще побягна, а ти ще ме последваш колкото можеш по-внимателно и по-бързо. Имаш ли някой друг въпрос?

— Не. Задачата ми е поставена и аз ще я изпълня. Това е ясно.

— Дано успееш. И тъй, напред!

— Да, напред, сър! Ще останеш доволен от мен. Веднага ще изчезна от погледа ти.

Той начаса премина към действие, като запълзя наляво между храстите, които го скриха от очите ми. Дали нямаше да допусне някоя грешка? Не бях съвсем спокоен за него.

Както вече споменах, моята задача бе далеч по-трудна от неговата. Огънят, до който исках да се приближа, се намираше близо до водата, а между него и мене нямаше нищо, което да ми послужи за прикритие. И тъй, как да стигна до там и как да остана по-продължително време, без да бъда открит? Това беше въпросът. А аз не само исках, а и трябваше да се промъкнало там, защото един от седящите край огъня индианци носеше в косата си бялото орлово перо на войната и макар че нямаше как да видя лицето му, предположих, че е Вупа-Умуги, вождът на команчите.

До там имаше само един път, а именно по вода и макар начинанието ми да не бе съвсем невъзможно, все пак бе достатъчно трудно, за да си кажа, че никога досега при тайното си промъкване до неприятеля не съм се излагал на толкова голям риск. Брегът бе обрасъл с тръстика. Исках да използвам това обстоятелство. Бях принуден да се съблека и заради светлия цвят на кожата си трябваше да избера някое тъмно и закътано място. Вдясно, сравнително близо до най-отдалечения огън, храсталакът слизаше до самата вода. Запълзях натам, съблякох дрехите си, взех със себе си няколко ремъка, които носех в джоба си, както и ловджийския нож и след това скрих дрехите в гъсталака. После отрязах толкова тръстикови стебла, колкото ми бяха необходими, свързах ги заедно в един по възможност по-естествено изглеждащ сноп и проврях в него глава тъй, че той се опря върху раменете ми. След като направих отвор, през който да мога да гледам, аз се спуснах във водата, за да поема по опасния си път.

Като газех във водата или плувах, трябваше да внимавам снопът винаги да бъде на една и съща височина с крайбрежната тръстика. Ако бавно, съвсем бавно, за да не привлека ничие внимание, се придвижвах към огъня близо покрай сушата, странната ми «прическа» сигурно щеше да бъде взета за растяща на даденото място тръстика и аз можех да се надявам не само щастливо да се добера до целта си, но и да се върна обратно. В случай че ме откриеха, което никак не беше изключено, а дори бе твърде възможно, аз имах намерение да се впусна да бягам напряко през езерото, а после тайно да се върна, за да си взема дрехите.

Отначало водата беше плитка. Трябваше да легна по корем и да пълзя напред в тинята. Пътят ми минаваше през остра, режеща тръстика и се налагаше много да внимавам, за да не се нараня. Когато се озовах в по-дълбока вода, можех вече да вървя. Малко по-късно дъното под краката ми изчезна и бях принуден да плувам. Целият път, който трябваше да измина, не беше по-дълъг от шестдесет метра, обаче дори след като изтекоха повече от трийсет минути, аз не бях преодолял и половината от него. Просто червенокожите не биваше да забележат, че моето тръстиково прикритие се движи. Но така можеха да минат часове, преди отново да се срещна с Олд Уобъл.

За щастие в този момент възникна едно обстоятелство, което много ми помогна. Чух силни викове и когато се огледах, за да разбера причината, забелязах двама индианци, появили се току-що в лагера, да изскачат от гъсталака. Бяха същите команчи, които миналата вечер повалих на земята и плених. Вождът ги беше изпратил по следите на избягалия Олд Уобъл. Ето че сега се връщаха и естествено всеки искаше да разбере дали са имали успех. Индианците до един насочиха вниманието си към тях, а също и вождът. Макар и да не се втурна насреща им като повечето от останалите, той все пак се изправи и се обърна в посоката, откъдето се приближаваха. В този миг всички бяха с гръб към езерото. Използувах това обстоятелство и след не повече от минута се озовах на мястото, което исках да достигна. Отъркалях светлото си тяло в тинестото дъно на плитката крайбрежна вода, подпрях се на лакти и с лице над водната повърхност вече можех спокойно и удобно да наблюдавам всичко, кепето ставаше пред мен. Тъй като снопът от тръстика бе опрян върху раменете ми, изглеждаше сякаш расте във водата, а понеже и от двете ми страни също се издигаше тръстика, поне в момента можех да се чувствам в безопасност.

И вече беше крайно време, защото тъкмо когато заех описаното положение, двамата команчи достигнаха огъня на вожда, който ги посрещна с думите:

— На нито един от поясите ви не виждам скалпа на онзи, когото трябваше да убиете. Да не сте ослепели, та изгубихте дирите му? Или конете ви си счупиха краката, та не можахте да го догоните?

Единият от команчите не каза нищо и втренчи смутения си поглед в земята. Другият бе по-дързък. Той открито погледна вожда в очите и отговори:

— Запазихме зрението си, а и краката на конете ни останаха здрави.

— Тогава къде е скалпът?

— На главата на онзи, от когото трябваше да го вземем.

— Значи бледоликият не е мъртъв?

— Жив е.

— Оставихте го да избяга? — Докато с неестествено висок и гневен тон задаваше този въпрос, в очите на вожда проблеснаха заплашителни светкавици.

— Изплъзна ни се — отвърна му воинът, като спокойно издържа погледа му.

— Тогава сте окуцели песове, които човек не бива да изпраща да гонят дори и костенурка, която е твърде бърза за тях! Ще ви върна в шатрите на старите жени, където ви е мястото!

— Ти си Вупа-Умуги, нашият военновременен вожд, на чиито заповеди трябва да се подчиняваме, но ако издаваш неизпълними заповеди, не бива да ругаеш онези, които са положили напразни усилия. Ние не сме окуцели песове, а храбри и опитни воини, иначе ти нямаше да ни избереш да преследваме бледоликия. Няма да се върнем при старите жени. Нима устата има предимство пред ушите? Защо говориш така и ни съдиш, преди да си чул защо не носим скалпа на бледоликия?

Това бяха смели думи. Явно човекът не беше страхливец. Много истории се разказваха за жестокостта на Вупа-Умуги. Тази негова характерна черта се беше проявила не само спрямо белите, често поведените му и към собствените му съплеменници бе безогледно. Уважаваха го като воин, обаче не го обичаха. В сърцата на индианците се бе насъбрало срещу него озлобление, което се проявяваше в подобни случаи. Поведението на този доблестен подчинен бе смело, но в никакъв случай не беше безумно дръзко. Един индиански вожд е всичко друго, но не и абсолютен владетел. Той се избира от племето. Запазва поста си дотогава, докато съумее да се задържи на власт чрез своя опит, ум, разсъдливост и храброст, но във всеки момент съветът на старейшините може да го свали и тогава той има по-малък авторитет дори и от времето, когато още не е бил вожд. Вупа-Умуги добре знаеше всичко това. По израза на лицето му личеше, че упрекът на воина го бе накарал да побеснее от гняв. Ръката му направи неволно движение към пояса, където бе затъкнат ножът му, ала после се овладя и с не съвсем спокоен тон той каза:

— Добре, ти ще ми разправиш случилото се, а аз ще слушам и после ще ти кажа дали вие двамата ще останете сред воините на команчите.

Той отново седна на земята. Хората, които и преди бяха около него, също заеха местата си, а след това команчът започна да разказва как бе протекло преследването. Изслушаха го спокойно до думите:

— И тогава ненадейно бяхме ударени по главите така, че паднахме на земята като мъртви. Когато се съвзехме, ръцете и краката ни бяха стегнати с ремъци и освен това бяхме вързани за едно дърво.

— Завързани? — кипна вождът. — Без никаква съпротива?

— Нима вождът на ракуросите може да се отбранява срещу неприятел, когото не вижда?

— Не, но аз ще забележа всеки враг, който се осмели да ме нападне!

— Но не и този!

— Този ли? Значи знаеш кой е бил?

— Да.

— Кажи ни името му!

— Поразяващата ръка.

— Уф! — възкликна вождът, като бързо се полуизправи, но после пак се отпусна на мястото си.

— Уф, уф, уф! — завикаха и останалите.

— Поразяващата ръка! — процеди той през зъби. — Това бледолико куче, което толкова често е било в ръцете на команчите и все пак винаги им се е изплъзвало! О, защо аз не бях на вашето място!

— И с теб щеше да се случи същото!

— Мълчи! Аз съм Вупа-Умуги и нямаше да му позволя да се промъкне незабелязано до мен.

— Но никой не се е промъквал до нас, за да ни нападне, обратното, ние искахме тайно да се приближим до избягалия бледолик. Нима можехме да знаем, че той се е срещнал с други бледолики? И можехме ли да предположим, че при белите се намира непобедимият Олд Шетърхенд?

— Не, но трябваше да бъдете по-предпазливи!

— Бяхме предпазливи. Щом надушихме огъня, незабавно оставихме конете си и безшумно започнахме да се промъкваме напред, за да видим какви хора седят край него. Никой нямаше да ни открие и залови, а ние щяхме да вземем всички скалпове, ако не ни беше пресрещнал Олд Шетърхенд, който знае всичко и се беше досетил, че ще дойдем. Напрегнал слух, той е седял скрит в гъсталака. Беше тъмна нощ и не можехме да го забележим, също както и твоите очи не биха го видели. Когато се приближихме до него, той изскочи и с юмрука си ни повали на земята. Нали моите червенокожи братя са чували за силната му ръка?

Въпросът му бе отправен към всички, които го бяха наобиколили.

— Хехе, хехе! — Да, да! — отговориха му.

— И че всеки, ударен от него, пада на земята като подкосен?

— Хехе, хехе!

— Мислите ли, че вие можете да имате по-друга участ от нас? Че бихте го видели и избягали от него?

— Ага, ага! — Не, не!

Индианецът се защитаваше умно, като питаше равностоящите нему хора за тяхната преценка. Съгласието им с неговото мнение се издигаше подобно на защитен вал срещу гнева на вожда. Той продължи разказа си и Вупа-Умуги не го прекъсна повече. Съгледвачът завърши с въпроса:

— Така постъпи Поразяващата ръка, когото воините на команчите смятат за свой враг. А някой от тях подозира ли, кой бе другият, преследваният от нас бледолик?

Отговориха му отрицателно.

— И все пак всички ние често сме слушали да се говори за този бледолик.

— Видях го да минава през нашия бивак, сякаш куршум го не лови и никакво оръжие не може да го рани, но не го познавам — подхвърли вождът.

— Косата му е дълга и бяла като снега на планините. Не забеляза ли?

— Забелязах.

— Над деветдесет зими са вдълбали бръчките си по лицето му. Има само един-единствен бледолик с толкова години на гърба и такава бяла коса, който да е толкова храбър ездач, че невредим да премине с жребеца си между десет пъти по петдесет вражи конници.

— Уф, уф! — възкликна вождът. — Изглежда, моят червенокож брат има предвид Олд Уобъл?

— Да, него имам предвид.

— Значи той е бил, той е бил! Добрият дух ни беше изоставил, когато този човек ни избяга. Няма друг все още жив бледолик, който толкова често да е проливал кръвта на червенокожите мъже, както това дългокосо и беловласо куче. Ако ни беше паднал в ръцете, щяха да се разнесат ликуващи викове навсякъде, където се издигат шатрите на команчите. Но той ни се изплъзна само временно. Пак ще го срещнем и сигурно ще го заловим. Може би това ще стане още утре или на по-следващия ден!

— Ще изпратиш ли подир него други по-многобройни воини?

— Не.

— Ами какво тогава?

На този безспорно малко неуместен въпрос вождът отговори, кажи-речи, развеселено, като направи пренебрежително движение с ръка:

— Моят червенокож брат е обикновен воин, но въпреки това се осмелява да разпитва върховния военен вожд на ракуросите какво възнамерява да прави. Не е твоя работа да задаваш подобни въпроси, но все пак ще ти отговоря, за да разбереш, че имам намерение да ви простя неуспеха. Не е необходимо да преследваме Олд Уобъл, защото той сам ще дойде.

— Няма да дойде — възрази воинът, въпреки че бе смъмрен от вожда.

— Ще дойде! — извика Вупа-Умуги с тон на най-дълбоко убеждение.

— Но ние знаем, че няма да дойде.

— Искал е да доведе помощ, за да освободи пленника, който лежи вързан с ремъци отсреща на острова. Натъкнал се е на десетина бледолики, чийто предводител е Поразяващата ръка. Те сигурно ще дойдат.

— Ще трябва главите им да не са в ред, за да повярват, че единайсет бели ще могат да ни победят!

— Поразяващата ръка е с тях. Бледолики, предвождали от него, поемат всякакъв риск.

— Те не знаят къде сме.

— Ще го научат.

— Кой ли ще им каже?

— Вашата диря, която ще проследят.

— Поразяващата ръка обеща да не търси следите ни.

— Въпреки това ще го направи.

— Не, той не лъже. Никой никога досега не е чувал белият ловец да е нарушавал дадената дума.

— На моя млад червенокож брат би приличало повече да мълчи, отколкото да противоречи на вожда си в присъствието на по-възрастни воини.

Това бе ново строго смъмряне, но Вупа-Умуги не беше обичан от хората си и те се радваха на раздразнението му. Команчът забеляза окуражаващите погледи на своите другари и продължи:

— Знам, че по години не мога да се меря със старите и мъдри мъже, но тъй като никой от тях не е бил на онова място и не е разговарял с Олд Шетърхенд, а аз бях онзи, на когото той даде честната си дума, вярвам, ще ми разрешите да кажа какво чух там от него и от другите бели.

Ето че тогава се обади един сивокос индианец, който седеше до вожда и несъмнено бе най-възрастен от всички:

— Нека моят брат спокойно говори. Когато бойната секира е изровена, може да се окаже важно всичко, което иначе ни се струва излишно, а най-важното за нас е да срещнем Поразяващата ръка. Там, където го види човек, винаги наблизо е и Винету, вождът на апачите. Заедно ли бяха двамата?

— Не, той не беше там — отвърна воинът, който видимо се почувства горд, че старият го взе под закрилата си.

— А не се ли намираше нейде наблизо?

— Не забелязахме никаква следа от него.

— Какви думи използва Поразяващата ръка, когато ви даваше обещанието си?

Воинът се позамисли и после отвърна:

— Казах му следното: «А ще вървите ли по дирите ни, за да разберете, накъде ще яздим?» Той ми рече: «Не, давам ти думата си.» Това е съвсем точно отговорът му, който моят стар брат пожела да научи.

— Когато Поразяващата ръка говори така, е все едно, че е пушил лулата на клетвата. Той ще спази обещанието си и няма да ви преследва. Хау! Моите млади братя могат да се отдалечат. Вече знаем, каквото искахме да научим.

Двамата команчи се оттеглиха, а заедно с тях и всички други, които, макар и почтително, се бяха приближили до огъня, подтиквани от любопитство. Тъй като тук бяха дошли и хората, седящи допреди малко край огъня, до който трябваше да се промъкне Олд Уобъл и следователно там нямаше нищо за подслушване, предположих, че Стария ще се върне на сборното място. Веднага се оказа, че предположението ми е правилно, понеже в този миг се разнесе четирикратното жабешко квакане по начина, по който се бяхме уговорили.

Трябваше ли аз да напусна мястото си? Моментът беше удобен, защото, докато червенокожите се завръщаха към огньовете, настана бъркотия, при която не можеше да се очаква, че някой ще обърне внимание на моя движещ се тръстиков сноп. Но аз си казах, че край този огън разговорите на същата тема щяха да продължат, а на мен много ми се искаше да ги чуя. Надявах се, че скоро отново щеше да ми се предложи друг също така удобен случай да се оттегля. Индианците все още не бяха вечеряли. Вероятно изчакваха да се изпече достатъчно месо за всички. След това пак можеше да се очаква същата суетня, която щеше да ми даде още по-добра възможност да се измъкна незабелязано. И тъй, продължих да лежа във водата или по-скоро в тинята.

Изглежда, вождът бе разгневен от намесата на стария индианец, защото, когато младите воини се оттеглиха, той се обърна към него с думите:

— Моят брат не помисли ли, че като взема под закрилата си един млад воин, накърнява достойнството на предводителя?

Старият отговори:

— Достойнството на вожда най-често се накърнява тогава, когато самият той започне да се държи недостойно. Всички ние вярваме, че Поразяващата ръка ще удържи на думата си. Само ти си убеден в противното.

— Защото познавам това бяло куче.

— И ние го познаваме. Никога езикът му не е изричал лъжа.

— Да, обаче този език умее да говори тъй умно като никой друг. Олд Шетърхенд е най-честният от всички бледолики. Но когато види, че искат да го надхитрят, самият той се превръща в най-хитрата лисица, а езикът му заприличва на утринния здрач, след който може да последва както слънчев ден, тъй и лошо време. Вярно че не лъже. Изпълнява каквото обещае и то така, както той го разбира, а не както ти се иска на теб. Думите му, отправени към неприятеля, са като барутните зрънца, които трябва да бъдат точно премерени, преди да се насипят в цевта на пушката.

— Значи Вупа-Умуги мисли, че неговото обещание да не следи двамата ни воини, за да види накъде ще яздят, може да се тълкува и другояче, така ли?

— Не. Той не е искал да ги следи и следователно няма да го направи. Но сигурно нямаше да даде това обещание, ако не е знаел и някакъв друг начин, по който да разбере къде отиват.

— Няма такъв!

— Така си мисли моят брат. Аз пък мисля иначе, макар че и на мен самия не ми е известно какъв може да е той. Колко често са разказвали за Поразяващата ръка, че научава всичко, каквото иска да знае. Дали не е в съюз с добрия или злия Маниту, който му казва всичко? Аз твърдя, че той съвсем точно знае, че бивакуваме тук край Саскуан-куи.

— Не е възможно — никой не му го е казвал. Но дори и да го знае, това все още не ни дава повод да предполагаме, че ще дойде тук.

— Той иска да освободи пленника.

— Познава ли го?

— Не знам.

— Но даже и да го познава, нима той му е толкова добър приятел, че да се излага на опасността да бъде убит заради него?

— Той се заема да помага на всеки бледолик.

— Дори и когато може да противопостави само единайсет мъже на сто и петдесет воини ли?

— Той не брои неприятелите си, а и не му е необходимо да брои, понеже има вълшебна карабина, с която непрекъснато може да стреля. Нима моят по-стар брат не знае, че въпреки това Поразяващата ръка с радост избягва всяка битка, но не от страх, а защото не обича да пролива човешка кръв? Тогава той прибягва до хитрост, а лукавството му е, кажи-речи, по-опасно и от неговата вълшебна карабина. Поразяващата ръка ще дойде не за да се бие с нас, а за да ни отмъкне пленника с хитрост.

Старият се замисли. Сериозно и бавно заклати посивялата си глава и след малко проговори:

— Думите на Вупа-Умуги не могат да ме накарат да мисля иначе, но щом секирата на войната веднъж е изровена, трябва десет пъти да премисляме всичко, което обикновено се премисля само веднъж, и не бива да очакваме добро, а само лошо. Аз казвам, че Олд Шетърхенд няма да дойде, ти казваш, че ще дойде. Тогава нека допуснем, че трябва да го очакваме. А не се ли появи, толкоз по-добре.

— По-добре ли? Може би моят по-стар брат да се бои от него? На мен много ми се иска да дойде. Ще го заловим и ще го вържем на кола на мъченията, където всъщност трябваше да умре Олд Уобъл.

— Да не би да искаш да уловиш вятъра, който се изплъзва между пръстите ти?

— Нима Поразяващата ръка е въздух? Нима не е бил вече неколкократно пленник на команчите?

— Това ми е добре известно. Но не ни ли се е изплъзвал винаги между ръцете като вятъра?

— Заловя ли го веднъж, аз ще го задържа!

— Тогава дойде ли, разтвори ръце и гледай да се напъха в тях.

— Ще се напъха! Дори знам кога.

— Кога?

— Утре. Двамата наши воини са тръгнали от неговия лагер през нощта, а той сигурно е потеглил на път оттам едва призори. Следователно те имат известна преднина. Тъй като двамата пристигнаха тук тази вечер, той ще дойде утре.

— Тук ли?

— Не, защото изобщо няма да му позволя да стигне толкова далече, а ще го пленя край Рио Пекос.

— Знаеш ли на кое място ще прекоси реката?

— Да, при брода, който вероятно му е известен. Ако не го знае, ще търси място за преминаване и ще го намери.

— Поразяващата ръка няма нужда от брод. Той е ненадминат плувец.

— И това не съм забравил. Ще наредя на хората си да заемат голяма част от брега. Тогава няма да ни се изплъзне. Ако Нале-Масиув, Четирите пръста, беше тук със своите сто воини, можехме да ги разпределим на още по-голямо разстояние по брега, ала той ще пристигне едва след три дни.

В този миг прозвуча викът: «Якха! — На храна!» — и всичко живо се втурна към огньовете, където бяха изпекли вече месото. Вождът също се изправи, но бавно, както подобаваше на достойнството му, и се отправи натам, за да избере сам парчето месо за вечеря. За мен това бе най-удобната възможност да се отдалеча. Хвърлих още един изпитателен поглед над целия бивак. Никой не гледаше към брега и към мястото, където лежах. Вниманието на всички бе погълнато от печеното месо. Пропълзях в по-дълбоката вода и после, плувайки, бързо се отдалечих, без да си правя труда да се прикривам. След като успях да се добера до мястото, където се бях съблякъл, аз се изкачих на брега, облякох дрехите си и запълзях към очакващия ме Олд Уобъл. Снопа от тръстика взех със себе си.

Приближих се до стария каубой толкова тихо, че той не ме чу, а когато го докоснах, се стресна от уплаха.

— Мътните го взели! Ти ли си, сър, или някой червенокож? — попита той.

— Аз съм — отвърнах му.

— Well! Ако беше някой друг, щях да забия ножа си в тялото на негодника!

— Нямаше да го направиш, мистър Кътър.

— Тъй ли? А защо не?

— Нямаше да можеш, защото неговият нож отдавна щеше да е забит в твоето тяло.

— Охо!

— Разбира се! Що за уши имаш?

— Уши — чудо! Това е ясно.

— Тогава жалко за чудото, защото пет пари не струва! Лежеше тъй тихо, наоколо нищо не помръдваше и въпреки всичко не чу приближаването ми. Ами ако беше някой команч?

— Щях да го чуя, понеже не е възможно друг да се промъква тъй безшумно като теб. Добра работа ли свърши, сър?

— Доволен съм.

— Аз също.

— Какво научи?

— Привидно малко, но всъщност твърде много. Сигурната ръка се охранява само от двама червенокожи.

— Къде?

— Аха, твърде ти се иска да знаеш, нали?

— Естествено!

— Да, вярвам ти. Но ако не бях аз, нямаше да го научиш.

— Не си въобразявай подобно нещо, мистър Кътър! За тази работа нямам нужда от теб. Знам мястото не по-зле.

— Е, къде е пленникът?

— Отсреща на острова.

— Ти и преди допускаше подобно нещо, но то си остава само предположение.

— Сигурен съм. Чух го от вожда Вупа-Умуги.

— Той ли го спомена?

— Да.

— Ама че глупак! Мислех си да те зарадвам, като ти кажа, че предположението ти е вярно.

— Не се измъчвай с такива мисли, сър! Какво друго научи?

— Нищо. Въобразявах си, че ще мога да ти кажа кой знае колко важно нещо. Но тъй като сам си го чул, е все едно, че аз самият не съм успял нищо да подслушам. Как да не се ядосваш! Вероятно щях да науча й други сведения, обаче по едно време се появиха онези двама команчи от вчера и всичко живо презглава напусна огъня, край който се бях скрил. Ти чу ли нещо повече от мен?

— Да.

— Какво?

— По-късно ще ти кажа. Тук не е място за разговори. Да тръгваме.

— Накъде?

— Първо ще излезем на открито, и то по същия път, по който се промъкнахме дотук.

— Значи напосоки през гъсталака. И според Олд Шетърхенд това ми било «път»!

При оттеглянето си трябваше да бъдем също тъй предпазливи, както и когато идвахме насам, но все пак щастливо успяхме да се измъкнем от опасната близост на индианците. Звездите светеха вече горе-долу задоволително и щом оставихме зад гърба си споменатата преди това гора, която се врязваше малко по-навътре в равнината, можехме да се изправим на крака и да продължим пътя си тъй безгрижно, сякаш наблизо не се намираше нито един-единствен команч.

— Струва ми се, че искаш да се върнем в лагера ни — обади се Олд Уобъл.

— Че къде другаде?

— Хм-м! Вероятно ще ми се присмееш, но тайно в себе си си въобразявах, че незабавно ще освободим Сигурната ръка.

— Наистина дръзко въображение.

— Защото обстоятелствата са по-други, отколкото си мислех. Ако пленникът не беше на острова, а на този бряг, освобождаването му щеше да е въпрос на броени минути.

— Не те разбирам.

— Тогава ще се изразя другояче: промъкваме се… разрязваме ремъците… скачаме на крака… побягваме… индианците подир нас… тичаме до нашия лагер… мятаме се на конете… препускаме в галоп… и готово!

— Звучи тъй, сякаш подобни неща се извършват безкрайно лесно. Нима си освобождавал вече някой пленник по подобен начин?

— Аз не, но ти! Такива номера си вършил даже неколкократно.

— Това не е причина да си мислим, че все така ще става и че винаги ще имам успех. Трябва да се съобразяваме с обстоятелствата, които рядко си приличат.

— Съжалявам! Открито и честно ще си призная, че много ми се искаше да се появя пред нашите спътници с вече свършена работа, още повече че всички те не са истински уестмани.

— С други думи, доста ти се искаше да се изфукаш?

— Наречи го, както искаш! Вярвам, че не е никакъв позор заедно да измъкнем измежду сто и петдесет индианци един пленник, обречен да умре на кола на мъченията.

— Не, не е позор!

— Ето, виждаш ли! А сега тази моя радост отива по дяволите!

— Защо?

— Защото вероятно Сам Паркър, Джош Холи и другите ще ни помагат.

— Няма да ни помагат в истинския смисъл на думата. Ще подсигуряват тила ни при отстъпление. Това е всичко.

— Наистина ли?

— Да. Олд Шуърхенд ще бъде освободен само от нас двамата, от теб и от мен.

— Така ми харесва, страшно ми харесва.

— Но при условие, че действително си толкова добър плувец, колкото твърдиш!

— Като риба съм, като риба съм ти казвам. Това е ясно. Значи при изпълнението на този план ще трябва да плуваме?

— Да, тъй като се налага да отидем на острова.

— Вярно! А няма никакви лодки!

— Не можем да използваме каквато и да било лодка, защото ще ни забележат. И тъй, решаваш ли се да преплуваш от отсрещния бряг на езерото до острова и обратно?

— Що за въпрос! Казвам ти, че с плуване ще стигна до луната, стига дотам да има достатъчно вода.

— Добре! Тогава работата е много проста. Стигаме до острова, обезвреждаме двамата пазачи, освобождаваме Сигурната ръка от ремъците и заедно с него плуваме обратно.

— Какво… как… какво?

Той се спря, хвана ме за лакътя и продължи:

— Тая работа за теб е толкова лесна и бърза, като да попариш чай!

— Ами преди малко и според теб всичко щеше да стане «за броени минути» и готово!

— Да, но това беше съвсем друго! Мислех да го освобождавам по суша, а не по вода. В този случай преди всичко трябва да знаем дали Сигурната ръка също умее да плува.

— Несъмнено ти ще знаеш най-добре. Нали го познаваш!

— Все още не съм го виждал как плува.

— Тъй ли? Не е и необходимо, защото уестман като Сигурната ръка несъмнено е добър плувец.

— Но той е вързан, а това нарушава кръвообращението. Дали ще е в състояние да си служи с ръцете и краката така, че веднага да може да преплува езерото заедно с нас?

— Мисля, че ще може, защото за него казват, че бил изключително як мъж.

— Така е. И тъй, разбрахме се — той незабавно ще се хвърли във водата и ще ни последва. Но звездите, звездите!

— Какво им е на звездите?

— Не забелязваш ли, че стават все по-ярки?

— Наистина.

— Е, ами те се отразяват във водата, това е лошото.

— Нали току-що искаше да плуваш до луната. Изглежда, тя не те смущава толкова, колкото звездите.

— Струва ми се, че си решил да се покажеш духовит. Във всеки случай много добре разбираш, какво искам да кажа. Отраженията на звездите във водата ще ни издадат.

— На кого?

— На пазачите на острова.

— Не ми се вярва.

— Но е така! Помисли само, езерото с отразените в него звезди се е ширнало съвсем гладко пред очите им. При най-малкото движение във водата ще се образуват вълни и отраженията ще започнат да се люшкат насам-натам. Приближим ли се, плувайки, целият отразен в езерото звезден небосклон така ще се разлюлее, че вниманието на пазачите неминуемо ще бъде привлечено.

— Това какво вреди?

Продължавахме да вървим. След въпроса ми Олд Уобъл се спря, задържа ме и попита:

— Какво вреди ли? И това ме пита един Олд Шетърхенд! Не бих се учудил на подобен въпрос само ако го беше задал някой грийнхорн. Какво вредяло! Разбира се, че онези типове незабавно ще се разкрещят за помощ. Тогава всички команчи ще наскачат във водата и ще падне такава гонитба, при която ще сме загубени. Колкото и добре да плуваме, заекът не може да избяга от цяла глутница вълци.

— Навярно няма да викат за помощ — отвърнах му аз, като го накарах да продължи.

— Разбира се, че ще викат! Ще видят, че се приближават двама мъже, двама бели. А дори и да не се развикат, ще ни продупчат главите с няколко куршума.

— И това няма да направят.

— Сър, не те разбирам.

— Изобщо няма да ни видят.

— Няма ли… как така? Няма да ни видят, след като целият небосклон затрепка и затанцува във водата?

— Няма, защото ще се маскираме.

— Ще се маскираме ли? Става все по-фантастично! Ама как ще се маскираме? Да не би ти с някое домино, а аз като палячо? Покорно благодаря за подобен карнавал.

— Разбери ме правилно, мистър Кътър! С «маскирам» искам да кажа да се прикрием.

— И туй си го бива. Ами къде смяташ да се скриеш във водата?

— Зад тръстикови стебла.

— В езерото тръстика расте само покрай брега.

— Ще вземем по някой сноп.

— Глупости! Никой червенокож няма да се остави да го измамят по такъв начин.

— Мога да ти докажа противното.

— Как?

— Преди малко направих подобен маскарад, защото нямаше как иначе да постигна целта си.

— Наистина ли?

— Да.

Разказах му всичко. Когато свърших, той се обади:

— Хм-м, не е чак толкоз глупаво, колкото си мислех! Един-единствен сноп тръстика може и да мине, ама два? Едва ли ще ни се удаде да плуваме съвсем равномерно и едновременно. Следователно двата снопа ту ще се приближават един към друг, ту ще се раздалечават. Това ще направи впечатление на пазачите и ще събуди подозренията им.

— Разбира се, само че няма да вземем два снопа, а ще направим едно тръстиково островче, под което ще се скрием и двамата.

— Не е лошо.

— Отначало ще плуваме бързо, а щом навлезем в зрителното поле на индианците, нашето островче ще започне да се носи по водата бавно, съвсем бавно.

— Ами светлите ни тела! За да можем да плуваме редом един до друг, ще ни е необходимо пространство поне от седем лакътя. А нима бива да правим тръстиковия сал толкова голям? Пазачите ще ни забележат, защото кожата ни е светла.

— Няма да събличаме дрехите си.

— Хм-м! — изръмжа той.

— Мислиш ли, мистър Кътър, че това ще затрудни плуването ти?

— Никак, съвсем не! Дори да предположим, че всичко друго ни се удаде, все пак, питам дали индианците ще допуснат тръстиковия сал да спре на острова.

— Не е необходимо да спира на брега му.

— Не е ли? Значи и ние няма да слизаме на брега? И все пак трябва да отидем на острова. Направо нищо не разбирам!

— А е толкова лесно обяснимо! Можеш ли да се гмуркаш?

— Като жаба, ти казвам, като жаба. Това е ясно. На каквато дълбочина искаш.

— Това е добре, защото гмуркането е част от плана ми. Щом се приближим до острова и пазачите забележат тръстиковия сал, те ще се отправят към онази страна на острова, покрай която ще го очакват да мине.

— Това може да се предположи. Но навярно няма да му позволят да спре на брега.

— Няма. А сега най-важното — в мига, когато се намираме най-близо до острова, ние ще изоставим сала, ще се гмурнем, ще заплуваме под вода покрай брега и ще се появим на повърхността чак откъм другата страна на острова. Докато пазачите внимателно се взират в тръстиковия сал, ще стъпим на брега в гръб на индианците и аз ще се нахвърля върху тях, за да ги обезвредя с два точни силни юмручни удара.

— Отлично, мистър Шетърхенд! Ами аз?

— Първата ти работа ще бъде да прережеш ремъците на пленника и начаса да го освободиш, защото, макар и да не го смятам за много вероятно, може да се наложи незабавно да изчезнем. Не е изключено да не успея да ударя някой от двамата както трябва и той да намери време да извика за помощ.

— Би било лошо, много лошо!

— Да. Навярно разбираш, че ни чака много работа и всичко трябва да се извърши съвсем точно, ако искаме планът ни да успее. Тъй че, струва ми се, няма да се разсърдиш, ако те помоля отново да размислиш дали действително можеш да изпълниш онова, което искам от теб.

— С лекота, сър, с най-голяма лекота!

— Моля те, не отговаряй така бързо! Нямаме право да бъдем лекомислени. Искрено ти казвам, че работата не е толкова проста. Познавам се твърде добре и знам, че ако не стане нещо непредвидено и всичко протече тъй безпрепятствено, както предполагам, ще свърша каквото съм замислил. И въпреки това смятам задачата ни за тежка, в случая дори за много тежка.

— Не говори за лекомислие, сър! Виждал ли си някога как плува Олд Уобъл?

— Не.

— Ами как се гмурка?

— Още по-малко.

— Тогава кротувай и спокойно изчакай събитията! Когато всичко мине, ще кажеш, че не би могъл да намериш по-добър и сръчен помощник от мен. Това е ясно!

— Ще се радвам, ако е така, защото в този случай рискуваме живота си много повече от когато и да било.

Аз наистина никак не бях наясно дали можех да му имам доверие, или не. Кокалестата му фигура не ми вдъхваше вяра в качествата му на добър плувец, а уверенията му приличаха малко на самохвалство. Но той беше известен като храбър и опитен човек и говореше с такова дълбоко убеждение, че бе трудно да не му се повярва. Впрочем вече нямаше време за повече приказки, защото в момента достигнахме нашия лагер.

Спътниците ни се бяха разтревожили от дългото ни отсъствие. Разказахме им какво бяхме видели и чули и им обяснихме плана за спасяване на пленника, който се канехме да приведем в изпълнение. Паркър и Холи съжаляваха, че няма да вземат директно участие в него. Останалите не казаха нищо. Навярно бяха доволни, че не изисквах от тях и те да заложат живота си на карта. Възседнахме конете и потеглихме, за да обиколим езерото и да се озовем на отвъдната му страна.

Щом стигнахме там, в тъмнината трябваше да преминем през гъсталаците, за да се доберем до водата откъм откритата прерия. На брега скочихме на земята и вързахме конете. Отсреща горяха лагерните огньове.

И тук растеше тръстика. Отрязахме колкото ни беше необходимо. Няколко дебели клона образуваха основата, рамката на сала. След като приключихме работата си, видяхме, че за целта ни той бе направо майсторска изработка. В долната си част имаше отвори за главите ни и четири кожени ремъка за ръцете. Разбира се, бяхме се погрижили, когато се намираме отдолу, да имаме възможност да гледаме на всички страни.

Ето че рискованото начинание вече трябваше да започне. Изпразнихме джобовете си и оставихме на земята всичко, което можеше да се повреди от водата или пък не ни бе необходимо. От оръжията си задържахме само ножовете. След като се приготвихме за тръгване, Паркър попита:

— Мистър Шетърхенд, ние наистина ли няма да вземем никакво участие?

— Не, но въпреки това няма защо да се смятате за излишни. В един определен случай ще ни бъдете много необходими.

— И кой е той?

— Ако ни открият и започнат да ни преследват, което може да стане само по вода. На връщане ще плуваме право насам. Ако по петите ни има преследвачи, задачата ви ще е да ги задържите на разстояние.

— С изстрели?

— Да.

— В тази тъмнина! От плувеца не се вижда почти нищо друго освен главата, кой ще ти различи тогава бял от индианец? Колко лесно може да се случи да стреляме по вас!

— Ами просто не бива да стреляте, преди да се уверите в кого сте се прицелили. Впрочем със силни викове ще ви дадем възможност да ни разпознаете. Ако някой от нас се счепка в ръкопашна схватка с червенокож във водата, не стреляйте в никакъв случай. Дори и двамата да се намират тъй близо до вас, че да можете да различавате лицата им. Ние сме достатъчно яки, за да се справим със сам индианец.

— Да, такива сме, това е ясно! — енергично изрази съгласието си Олд Уобъл.

— За себе си го знам, а за теб предполагам — отвърнах аз. — И въпреки това те питам още веднъж: тази работа не е ли пряко силите ти? Ако е така, предпочитам всичко да свърша сам.

— Сър, ти за какъв ме мислиш?! Ще ме накараш да повярвам, че ме вземаш за вятърничав човек!

— Не е така. Тогава напред! И успех!

— Йес, go on[18]! След половин час ще се върнем по живо по здраво като победители.

След това дръзко уверение Стария разтресе и разлюля крайниците си и нагази във водата, а аз го последвах с недотам голямо упование.

Не беше необходимо да се вмъкваме под сала, преди да сме се приближили до острова дотолкова, че пазачите да могат да го видят. На първо време плувахме извън него, като го тикахме пред нас. От самото начало започнах да наблюдавам Олд Уобъл, за да разбера дали действително плува тъй добре, както ме уверяваше. Горе-долу го биваше. Но след броени минути забелязах, че откъм неговата страна салът взе да се потапя по-дълбоко във водата, отколкото от моята.

— Твърде много се отпускаш върху сала, мистър Кътър — казах аз. — Да не би вече да си се изморил?

— Да съм се изморил ли? Откъде ти дойде пък тази мисъл! — отвърна той. — Виновни са само проклетите тиранти, които ме стягат.

— Та кой носи освен колан и тиранти!

— Не ги разбираш тия работи. Човек не може да се лиши от колан в Дивия запад, а тирантите са ми необходими, защото нямам никакъв ханш. Те трябва да придържат и колана. Къде ти ханш при моята фигура!

Не можех напълно да си обясня защо тирантите му ще имат безсрамното намерение да му пречат при плуването и замълчах, ала не задълго, понеже той все повече и повече се подпираше върху сала, тъй че най-сетне откъм моята страна краят му изскочи от водата. Тогава го помолих:

— По-добре се върни, мистър Кътър. Все още не е късно! Изглежда имаш затруднения.

— Глупости! Не виждаш ли, че поря водата като риба?

— Защото аз тикам сала, на който си увиснал.

— Само тъй изглежда. Ах тези тиранти! Ще ги сваля, тогава ще върви по-добре.

Като се държеше с едната ръка за сала, с другата той откопча тирантите и ги напъха в джоба си. Все пак, изглежда, те наистина го бяха стягали и му бяха пречили, понеже плуването потръгна по-добре. Вярно, че се чуваше пъхтенето му, сигурно полагаше големи усилия. Когато му направих забележка заради тежкото му дишане, той ме увери:

— Това е само едната половина на белите ми дробове, понякога издава такъв шум, но другата си я бива.

Продължихме да плуваме около пет минути, без да разменим нито дума. Тогава забелязах, че салът е потънал във водата още повече от преди.

— Изглежда, натежаваш, сър? — попитах го.

— Нима е чудно? Дрехите поемат вода, а зад мен… all devils, какво е това?

Той спря сала и с едната ръка посегна зад себе си.

— Какво търсиш там, сър?

— Какво търся ли… ха! Слушай, мистър Шетърхенд, трябва на всяка цена пак да си сложа тирантите.

— Защо?

— Защото ще си загубя легинсите. Вече наполовина плуват подир мен. Ще ми помогнеш ли?

Помогнах му да вразуми вече наполовина изхлузилите се панталони. После продължихме. Но за голяма моя тревога от минута на минута все повече се убеждавах, че той не беше такъв плувец, за какъвто се мислеше. Трябваше да тикам напред не само сала, а и него.

— Мистър Кътър, мисля да се връщаме — обадих се аз. — Ти наистина се измори, а нашият план изисква да разполагаме с всичките си сили. Не забравяй опасностите, които ни очакват!

— Не ги забравям и именно заради това не се напрягам, та по-късно да мога да бъда в добра форма. Да се връщаме ли? Що за идея! Нали ще се изложа!

Е да, разбира се, нямах желание да го излагам, но можех ли да продължавам с него това рисковано плуване? Възможно беше и да си щади силите, та по-късно да бъде на висота. На по-нататъшните ми настоятелни въпроси той ме увери, че намеренията му действително били такива. Впрочем вече бяхме изминали половината път. И така напред, пък да става каквото ще! Въпреки това решение тревогите ми в никакъв случай не намаляха и след още пет минути се осведомих:

— Не искаш ли да легнеш върху рамката на сала? Така ще си отпочинеш и после ще си със свежи сили.

— Вярно. Но на теб няма ли да ти е трудно?

— Не, спокойно последвай съвета ми.

Той направи каквото му казах, а когато продължих да тикам нашия нескопосан плавателен съд, се обади:

— Сър, хрумна ми нещо. Дори и да не ни забележат, у пазачите ще се породи подозрение.

— Защо?

— Защото ще се питат от къде на къде нашата тръстика се движи. Нали езерото е спокойно.

— Тук се лъжеш. В долната му част водата се изтича към Рио Пекос, така че в тази посока се създава макар и незабележимо течение. Следователно едно откъснало се тръстиково островче може да плава бавно надолу. Навярно същото ще си помислят и червенокожите. В това отношение съм спокоен.

— Туй означава ли, че имаш други грижи?

— Да.

— Какви?

— Относно теб.

— Pshaw! Сега няма да се напрягам. Настъпи ли мигът за действие, ще видиш с какъв жар и плам ще се заловя на работа.

— Хм-м! За плуване в момента изобщо вече не ми се говори. На този въпрос ще се върнем, преди да поемем по обратния път. Засега преди всичко ще стане дума за гмуркането. Ако не ти се удаде, загубени сме.

— Не говори така, сър! Та аз нямам друга работа освен в подходящия миг да пусна сала, да се гмурна и да се появя на повърхността чак от другата страна на острова. Това е просто като фасул, още повече за човек с моето телосложение. Който има толкоз малко плът и толкоз много кокали, лесно може да се покаже като майстор в гмуркането.

В случая той наистина беше прав, а и проявената от него самоувереност донейде ме успокои, макар вече да разбирах, че щеше да е по-добре, ако го бях оставил при другите и сам се бях заел с осъществяването на плана си.

Все повече и повече се приближавахме до острова и вече започнах да отклонявам сала от досегашната посока, защото след малко трябваше да се оставим на водата да ни носи надолу. Лагерните огньове на команчите горяха ярко, но светлината им не достигаше до нас. Огънят на острова бе малък и беше запален зад храсталаците. Ето защо не виждахме пламъците му. Малобройните звезди по небосвода, примигваха и се оглеждаха във водата. Плувах колкото ми бе възможно по-равномерно и спокойно, за да не се образуват вълни, които щяха да разлюлеят отраженията на звездите — нали това може да се забележи доста отдалеч. И така, без да бързам, се приближих до острова толкова, че вече можехме да оставим сала да бъде носен от водата. Предупредих Олд Уобъл:

— Мистър Кътър, настъпи моментът за действие. Трябва да се проврем под тръстиката.

— Well, веднага — отвърна ми той.

— Една минутка още! Когато главите ни са вече отдолу в дупките на сала и се наложи да си кажем нещо, това ще става само шепнешком.

— То се знае!

— Макар че ще оставим сала да се носи по водата, естествено налага се да бъде направляван. Нека това бъде моя работа!

— Нямам нищо против. Само ми кажи кога ще започне гмуркането! Веднага се втурвам.

— Наистина ли ще се справиш?

— Напълно сериозно ти казвам да не се тревожиш заради мен. Давам ти дума, че няма да ти създам абсолютно никакви затруднения.

Това звучеше вече съвсем различно отпреди. Дали не се беше преструвал? Действително ли бе добър в гмуркането?

Промъкнахме се под сала и пъхнахме глави в определените за тази цел дупки. После нахлузихме на ръцете си кожените халки и така увиснахме под сала в изправено положение. Тръстиката ни държеше над водата. Не беше необходимо да плуваме — едно съвсем леко движение с ръка или крак бе достатъчно за управляване на плаващото островче. То се движеше много бавно и понеже бяхме обзети от нетърпеливо очакване, времето ни се струваше дваж по-дълго.

— Проклето влачене! — прошепна ми Стария. — Можеш ли да виждаш добре, сър?

— Да.

— И аз. Сега би трябвало да се появи някоя акула и да ни захапе за краката! Thunder[19], ама как ще се раздвижи тогава нашият параход! Колко хубаво, че тук не се срещат такива зверове или, да речем, крокодили! Я виж там!

— Забелязах го.

— И той ни забеляза. Какво ли ще направи?

В момента бяхме на около шестдесет крачки от острова. В крайбрежния храсталак имаше широка просека, през която се виждаше огънят. На светлината му съзряхме един индианец, дошъл на брега да гребне вода, който забеляза нашия «параход». Няколко мига гледа към нас, а после се върна при огъня.

— Великолепно момче! — прошепна Олд Уобъл. — Хич не се интересува от нас.

— Това може само страшно да ни радва. Но нека все пак изчакаме да видим, дали корабът ни няма да привлече вниманието му.

Минутите се нижеха една подир друга, ние все повече се приближавахме до острова, но пазачът не се върна. Оставаха още четиридесет, тридесет… двадесет… а накрая и само десетина крачки! Плъзнахме се покрай брега.

— Мистър Кътър, сега! — прошепнах на Стария. — За да не се сблъскаме и да не си попречим, аз ще се гмурна вляво около острова, а ти вдясно. Откъм отвъдната страна ще се изкачим на брега в гръб на пазачите. Но моля те, не щади усилията си! Ръцете ти все още ли са в халките?

— Не.

— Готов ли си?

— Йес, можем да започваме, това е ясно!

— Пускай сала!

Освободих се от ремъците, гмурнах се надълбоко, заобиколих острова и от отвъдната страна предпазливо се появих на повърхността. С два замаха достигнах брега. Олд Уобъл не се виждаше наоколо. Сигурно щеше да стъпи на острова недалеч оттук. В момента не можех да се занимавам с него, защото преди всичко трябваше да се приближа до двамата пазачи. Легнах на земята и запълзях между храсталаците. Червенокожите седяха край малкия огън, подхранван само от пет-шест тънки клона. Единият от индианците беше в гръб, а другият бе обърнат с лявата си страна към мен. Малко настрани от тях в сянката на надвесен над него храст лежеше пленникът. Нямах възможност да видя лицето му, но огънят осветяваше краката му. Те бяха вързани. А сега бързо на работа!

Изправих се и с два големи скока се озовах при огъня. Един удар в тази, втори в другата посока по слепоочията на червенокожите и… двамата рухнаха на земята. Надвесих се над тях — бяха в безсъзнание.

— Heavens[20], бял! — прозвуча гласът на пленника. — Да не би да идвате да ме…?

— Да — прекъснах го аз — Ще говорим по-късно. Сега трябва да действаме. Да махнем ремъците!

Клекнах до него и извадих ножа си. Зад гърба ми се разнесе шум.

— Тук ли си, мистър Кътър? — попитах аз, защото кой друг може да бъде освен Олд Уобъл.

— Уф, уф, уф, уф! — отговориха ми вместо него два непознати гласа.

Светкавично се изправих и се обърнах. Пред мен стояха двама индианци, от които се стичаше вода, и ме зяпаха, сякаш бях призрак. По-късно Сигурната ръка ми разказа, че пазачите се сменяли на всеки три часа. Новите стражи идвали, плувайки през езерото. Та ето как двете човешки фигури, от които се стичаше вода, се появиха тъкмо в този толкова неблагоприятен за мен момент, за да заемат мястото на двамата команчи, лежащи зашеметени на земята. Смайването ми не продължи повече от миг. В следващата секунда с лявата си ръка стиснах за гърлото по-близко стоящия до мен червенокож и с един удар на десния си юмрук го прострях на земята. След това се наканих да сграбча другия, но не успях, тъй като с пронизителен вик за помощ той скочи във водата и заплува към индианския лагер, без да престава да крещи.

Вече нямаше време за губене. Втурнах се към Олд Шуърхенд и прерязах ремъците, които стягаха ръцете и краката му. Освен това той бе завързан с други два ремъка за две здраво забити в земята колчета. Прерязах и тях.

— Можете ли да се движите, сър? — попитах аз, докато той се изправяше. — Кажете… бързо, бързо!

За пръв път виждах този човек, но нямах време да го огледам. Той изпъна яките си ръце, наведе се, за да вземе ножа на един от зашеметените индианци и ми отговори тъй спокойно, сякаш нямаше от какво повече да се бои:

— Мога всичко, каквото пожелаете, сър.

— И да плувате ли?

— Да. В каква посока?

— Ей там право насреща ни очакват други бели.

— Тогава да тръгваме! Крайно време е. След минута-две команчите ще бъдат тук.

Имаше право. Страхотен шум долиташе от лагера на вдигнатите на крак индианци. Това бяха такива крясъци, викове, вой и рев, които направо щяха да ни спукат тъпанчетата! Не можехме да ги видим, ала по шумното плискане на водата разбрахме, че се хвърлят в езерото, за да доплуват до острова. Трябваше да бягаме. Но къде беше Олд Уобъл?

— Мистър Кътър, мистър Кътър! — кажи-речи, надвиках сатанинския шум. — Мистър Кътър, къде си?

Сигурната ръка бе изтичал до брега, за да хвърли поглед към лагера. Той се обърна към мен и вече не със спокоен, а с припрян глас попита:

— Мистър Кътър? Да нямате предвид Олд Уобъл?

— Да, той дойде с мен на острова, за да ви спаси, но никъде не го виждам.

— А с вас тръгнаха ли и други бели?

— Не.

— Тогава не мислете за него! Познавам Стария, той си е своенравен чудак.

— Загубен е!

— Не се тревожете, сър! И дяволът не може да го погуби. Сигурно е на по-безопасно място от нас. Оставете го и елате! Всички червенокожи са вече във водата, а първите, кажи-речи, достигат острова. Напред, бързо, бързо!

Той ме хвана за ръката и ме задърпа след себе си. От брега на острова можех да си обясня неговата припряност. Водите на езерото между нас и лагера на червенокожите буквално гъмжаха от индиански глави. Един от плувците, който беше излязъл пред всички, само след десетина замаха на ръцете си щеше да достигне острова. Не биваше повече да мисля за Олд Уобъл, а трябваше да се погрижа за себе си и за Олд Шуърхенд. Ето защо отговорих:

— Добре, хайде във водата! Следвайте ме колкото е възможно по-бързо!

Скочихме в езерото и загребахме с ръце бавно, но мощно, тъй както прави добрият плувец, който не иска бързо да остане без сили. Крясъците на индианците се удвоиха. Беше ужасно. Бяха ни забелязали и полагаха усилия да ни догонят.

Не се безпокоях за себе си, мен сигурно никой нямаше да ме спипа, обаче Сигурната ръка! Уестман като него без съмнение плуваше превъзходно, но времето, прекарано в плен, го беше изтощило, а и аз най-добре знаех, че индианските ремъци правят човешките крайници неспособни за по-голямо физическо напрежение. Докато плувах редом със Сигурната ръка, аз го наблюдавах. Той плуваше хладнокръвно, с онзи двоен тласък, който равномерно разпределя работата между ръцете и краката. Първоначално това ме успокои. Но скоро забелязах, че движенията му започнаха да губят своята равномерност и сигурност.

— Изтощихте ли се вече, сър? — попитах го.

— Не — отвърна той, — но не си чувствам ръцете и краката, като изтръпнали са.

— За това са виновни ремъците. Ще издържите ли до отсрещния бряг?

— Надявам се. При обикновени обстоятелства никой индианец не би ме догонил, но след като толкова дълго лежах с вързани ръце и крака, та кръвообращението ми почти е спряло, не съм особено сигурен.

След известно време той започна да чувства как мускулите на ръцете му се схващат. Добре познавах този извънредно опасен симптом за човек, който трябва да спасява живота си с плуване и го подканих:

— Обърнете се по гръб и плувайте само с краката. Така ръцете ви ще си отпочинат!

Той последва съвета ми и досегашната ни бързина значително намаля. Тогава и аз заплувах по гръб, за да наблюдавам преследвачите ни. Все още всички бяха зад нас. Водата така вреше и кипеше от плуващи индианци, че най-вероятно команчите до един бяха наскачали в езерото. И да бяха останали някои на брега, те сигурно се брояха на пръсти. Един от плувците се беше приближил на около стотина крачки от нас. Сигурната ръка го видя и каза:

— Трябва да побързаме. Тъй се придвижваме твърде бавно. Ще опитам пак да се обърна по корем.

Така и направи, но скоро ми призна:

— Сър, изтръпват ми ръцете. Продължавайте сам и ме оставете!

— Да изоставя Сигурната ръка! И през ум не ми минава! Легнете напреки върху мен. Ще ви нося.

— Твърде съм тежък.

— Но не и за мен.

— Ще напредваме много бавно и червенокожите ще ни настигнат.

— Нека изчакаме да видим. И тъй, моля ви!

Едва след неколкократно повтаряне той изпълни желанието ми. Вярно, че не беше лек, но все пак продължихме напред. Въпреки всичко първият индианец все повече ни догонваше. Изглежда, досега само се беше забавлявал, защото в този момент се хвърли напред с такава сила, ловкост и издръжливост, които не оставиха у мен и място за съмнение, че ще ни настигне. Наистина той беше сам, другите изоставаха все по-назад. Ако отсреща не горяха лагерните огньове, в тъмнината щеше да е доста трудно да го видим. Вярно, че светлината им не достигаше нито до него, нито до нас, но в далечината те образуваха зарево, на чийто фон главата му от време на време се открояваше. Индианецът несъмнено имаше отлично зрение, тъй като не ни губеше от очи сред обширната водна площ.

Когато оставихме зад гърба си около три четвърти от разстоянието, той се намираше най-много на трийсетина крачки от нас и нададе пронизителен боен вик.

— Догонва ни! — обади се Сигурната ръка. — Вината е моя. Не съм виждал още плувец като вас, но да росиш във водата тежест от стотина килограма, това няма да издържи и най-силният мъж.

— Pshaw! Водата ми помага да ви нося и не се страхувам от откъсналия се напред индианец.

— Аз също. Приближи ли се, загубен е. Имам нож, а и отново започвам да чувствам ръцете си.

— Оставете го на мен! Аз не съм бил вързан толкова време.

— Искате да го убиете? Самият аз не обичам да проливам кръв, ако не е абсолютно необходимо.

— Съвсем на същото мнение съм. Ще го ударя по главата и ще го взема с нас на сушата.

— Сър, това може да бъде извършено само от един ловец и името му е Поразяващата ръка. Аз, разбира се, също имам мускули и жили, но искам ли да зашеметя някого, трябва да го ударя два-три пъти.

— Не всичко зависи само от силата. Ще можете ли да продължите да плувате?

— Да, отпуснете ме във водата, вероятно пак ще потръгне.

— Вероятно! А на всичко отгоре искате да се счепкате с този индианец. Само един Олд Шуърхенд може да има такава вяра в силите си.

— Изглежда, моето име ви е добре познато. Мога ли да науча вашето?

— Ей сега ще ви «покажа» как се казвам. Опитайте първо дали ще можете да продължите сам!

Опитът излезе сполучлив. Ръцете не отказаха да му служат. Несъмнено положението ни беше твърде особено. Двама бели плуваха по едно езеро преследвани от банда индианци и разговаряха помежду си, сякаш се намираха в някой от нюйоркските салони и се поклащаха в своите люлеещи се столове! Така можеха да постъпват само уестмани!

Докато Сигурната ръка отново опитваше силите си, ние не бяхме напреднали кой знае колко. Червенокожият бързо се приближаваше и пак нададе победоносен вик.

— И тъй, оставете го на мен и ако желаете, гледайте — помолих аз моя спътник. След това се обърнах и заплувах в обратна посока.

Противникът ми видя, че се каня да го нападна, и спря. Високо вдигна ръката си с ножа и извика:

— Тук е Вупа-Умуги, вождът на команчите. Ножът му ще изяде и двете бели псета!

Аха, значи беше той! Толкоз по-добре. Досега не ми бе възможно да различа чертите на лицето му.

— А тук е Поразяващата ръка, за когото ти каза, че нямало да ти се изплъзне — отвърнах аз. — Опитай да видиш, дали си бил прав!

— Поразяващата ръка! Поразяващата ръка! — възкликнаха в един глас Олд Шуърхенд и индианецът, а вождът добави:

— Ако този крастав койот си ти, тогава незабавно ще умреш!

След тези думи той бързо се гмурна. И тъй борба на живот и смърт през ногата във водата! Вождът имаше намерение да изплува до мен и да ми нанесе удар с ножа си. Естествено и през ум не ми мина да стоя и да го чакам. Също се гмурнах, само че по-надълбоко, отколкото предполагах, че ще стигне той. Достигнах дълбочина от около пет метра и погледнах нагоре. Да, ето къде беше вождът — над мен и малко встрани! Той изпъна ръце за тласък, който щеше да го изхвърли на повърхността. Направих същия замах едновременно с него и изскочих от водата зад гърба му. Нанесох по главата му юмручния си удар, а после го хванах за дългата коса, за да му попреча да потъне.

— Поразяващата ръка! Наистина е Поразяващата ръка! Веднага бе доказано! — извика Олд Шуърхенд.

— Да, сър, представих ви се по не съвсем изискан начин, но ще трябва да ме извините!

— Тази грешка бе допусната и от двама ни — каза той. — Но, сър, нямате представа колко се радвам…

— И тъй нататък, и тъй нататък! — прекъснах го аз. — За това ще поговорим по-късно, може би едва утре рано сутринта! Сега не бива да мислим за комплименти. Ще се радвам, ако схващането на ръцете ви е преминало.

— Изглежда е така.

— Поне опитайте! Аз ще нося червенокожия. Да продължим да плуваме!

И ето ти, че потръгна! Раздвижването на пленника и голямото напрежение при плуването бе станало твърде бързо след освобождаването на схванатите му крайници. Изглежда кризата му бе преминала. Плувахме бавно, за да щади силите си и достигнахме брега, без повторно да го обземе слабост. Там вързахме ръцете и краката на вожда, който тъкмо идваше в съзнание.

Начинанието ни бе протекло колкото успешно, толкова и неуспешно. Бях освободил Сигурната ръка и освен това бях пленил предводителя на команчите, но пък бях изгубил Олд Уобъл. Какво ли беше станало с него? Сигурната ръка не вярваше да е умрял. Той категорично заяви:

— Първо опознайте истински този стар юначага, сър! Той е голям оригинал и нищо не е в състояние да го затрие. Обзалагам се, че се е сврял на някое безопасно място и самодоволно потрива ръце. Човек трябва дълго да наблюдава такъв хитрец като него, ако иска правилно да го оцени. Умее и от най-незавидното положение да извлече максимална полза и затова никак няма да се учудя, ако внезапно се появи отнейде и също домъкне един или няколко пленници.

— Ако замият той не е пленен — подхвърлих аз.

— В такъв случай ще можем да му помогнем. Ще го разменим срещу вожда.

— Значи не желаете смъртта на команча?

— Ни най-малко! Не е по вкуса ми да играя ролята на убиец. С поведението си към мен Вупа-Умуги не е заслужил никакво снизхождение, но ако на стария Уобъл не му се е случило нищо лошо и ако ме питате мен, най-добре е да пуснем червенокожия да се върне при своите хора.

— Съгласен съм, сър. Я погледнете, ей там във водата виждам човешки глави!

И наистина беше така. Повечето команчи се бяха отказали от преследването, но други го продължаваха и вече бяха наблизо. Прогонихме ги със заплашителни викове и няколко изстрела. След това трябваше да разкажа на спътниците си как сме се добрали до острова и как после двамата сме доплували до тук.

Все още не бях свършил разказа си, когато в гъсталака се разнесе някакъв шум. Напрегнахме слух. Клоните шумоляха и пропукваха като под стъпките на едри животни, може би коне, а после прозвуча заповеднически глас:

— Навеждай се хубаво над врата на коня, червена муцуно, иначе ще си разбиеш носа. Това е ясно!

— Олд Уобъл! — обади се Сигурната ръка. — Мешърс, ще видите, че предсказанието ми ще се изпълни в буквалния смисъл на думата.

И действително от храсталаците се появи старият каубой, като дърпаше зад себе си поводите на един кон, върху който бе вързал някакъв индианец. За този кон бяха навързани един подир друг още два коня с товарни седла, които не бяха празни.

— Ето ме пак тук — каза той с усмивка. — Донесох ви някои неща, които могат много добре да се използват. А-а, good evening[21], мистър Шуърхенд! И ти ли си вече тук? Тъй си и мислех, че присъствието ми на острова няма да е необходимо. Мистър Шетърхенд е достатъчно мъж на място, за да може сам да те освободи.

— Къде изчезна, мистър Кътър? — попитах го. — Тревожихме се за теб.

— Тревожихте ли се? Много ми се ще да знам какво ли можеше да ми се случи! Сам се грижа за себе си, а освен това и за някои други хора, както ей сега ще разберете.

— Беше ли на острова?

— И през ум не ми мина!

— Защо?

— Защото излязох голям глупак, това е ясно! Мислех си, че кой знае колко добре умея да плувам и да се гмуркам, но с теб явно не мога да се меря. С плуването се справих успешно, разбира се, само на отиване до острова. Но да се върна обратно и пак да си загубя нейде по пътя легинсите, не, туй хич не ми беше по вкуса. А да не говорим за гмуркането! Много лесно човек може да се удави като плъх. И тъй, продължих да си вися отдолу под сала и оставих нещата да се развиват както си искат. И тогава изведнъж се надигна такъв рев, че параходът ми се залюшка насам-натам, а червенокожите наскачаха във водата. Никой не остана на сушата. Даже и пазачите на конете довтасаха тичешком и се юрнаха да ви преследват. Но един от тях трябваше да остане и аз реших да го пленя. Понесох се с ладията си към брега, после изпълзях изпод моя балдахин, втурнах се към червенокожия и така го халосах по главата, че той седна на земята, без предварително да ме помоли за разрешение. Вързах го с един от ремъците, на който бе окачено месото да съхне. При това ми хрумна мисълта, че ние също ще имаме нужда от провизии, щом искаме да се отправим… ах, няма да спомена накъде. И тъй, затичах се към пасището и взех три коня — един за червенокожия хлапак, а другите два за месото. Седлата се търкаляха наоколо. За да успея да се приготвя навреме, трябваше малко да побързам. Но всичко мина според плана ми и тъкмо когато първите индсмани плувайки, се завръщаха с празни ръце, аз офейках заедно с хлапака и месото. И ето ме при вас! Мога да си представя какво ще стане с месото, но какво ще правим с хлапака, нека други си блъскат главите над това.

— Утре ще го пуснем да си ходи — обади се Олд Шуърхенд.

— Нямам нищо против. Щом дойде до тук на кон, нека на връщане походи! Ами как ви падна в ръцете неговият вожд?

— Плени го мистър Шетърхенд.

— На острова ли?

— Не, докато ни преследваха в езерото.

— Значи морска битка. После трябва да ми разкажете как е станало. И него ли ще пуснете на свобода?

— Да.

— Жалко! По му подхожда да виси, отколкото да върви. Но не го освобождавайте, преди команчите да са ви върнали всичко, което са ви взели. Никога не съм бил приятел на индианците. Всички те са негодници и проявиш ли към тях снизхождение, вземат го за твоя лична слабост. Ако преди малко вождът се беше удавил в езерото заедно с всичките си сто и петдесет воини, човечеството нямаше да загуби нищо. Това е ясно.

2. глава

В оазиса

Между Тексас, Аризона, Ню Мексико и Индианската територия, или с други думи, между полите на планините Озърк, долна и горна Сиера Гуаделупе и планината Гуалпа, заобиколена от възвишенията, които се простират покрай горното течение на Рио Пекос и изворите на Ред Ривър, Сабине, Тринидад, Брасос и Колорадо, се простира голяма неплодородна територия, която може да се нарече «Сахара на Съединените щати».

Сухите горещи пясъци се редуват с голи нажежени скали, които не са в състояние да предложат каквито и да било условия дори за краткотраен живот и на най-оскъдната растителност. Изведнъж, без какъвто и да било преход, студената нощ сменя горещия ден. Няма нито една планина, нито една зеленееща се долина, които да разнообразят тук-там мъртвата еднообразна пустиня, както е в Сахара. Не се срещат нито езера, нито кладенци, които с живителната си влага да предизвикат появата на оазиси. Напълно липсват даже онези местности със степен характер, образуващи прехода между богатите на гори планински райони и безжизненото безплодно пясъчно море. Навсякъде погледът се натъква на явни признаци на витаещата наоколо смърт в нейните най-страшни форми. Само тук-там се среща по някой кой знае как появил се и съхранил се жив самотен жилав мескитов храст, който сякаш иска да се подиграе с човешкия поглед, копнеещ да зърне някаква зеленинка. С не по-малко учудване понякога човек може да види един див кактусов вид, който или се среща на отделни екземпляри, или расте на групи, или пък образува цели обширни полета, без някой да е в състояние да обясни загадката на съществуването му. Но нито мескитовите храсти, нито кактусите представляват някаква радостна освежителна гледка. Цветът им е сиво-кафяв, а формата, грозна. Те са покрити с дебел слой прах и тежко и горко на коня, чийто ездач се покаже тъй непредпазлив да насочи стъпките му в такава пустош, обрасла с кактуси! Острите като игли и твърди като стомана кактусови бодли така ще изранят краката му, че конят никога вече няма да може да ходи сносно. Ездачът ще се види принуден веднага да изостави нещастното животно и ако не го убие, очаква го злощастната участ бавно да загине от жажда и глад.

Въпреки всички ужаси, които предлага тази пустиня, човекът все пак е дръзнал да навлезе във владенията й. През нея водят пътища на север към Санта Фе и форт Юниън, отвъд до Пасо дел Норте и на юг към зелените прерии и влажните гори на Тексас. Но в случая под думата «път» човек не бива да си представя онова, което наричаме с това име в цивилизованите страни. Наистина през пустинята яздят самотни ловци или rastreador — следотърсачи и златотърсачи, понякога групи от дръзки смелчаци, както и съмнителни индиански орди, или със скърцане и бързината на костенурка през пустошта се влачат кервани от волски каруци, но това, което ние разбираме под думата «път» не съществува, няма ги даже онези коловози, отдалечени един от друг на четвърт час, каквито се срещат в пампасите на Южна Америка или в Люнебургското неплодородно поле и пясъците на Бранденбургската област. Всеки язди и пътува по свой собствен път, докато околният терен му предлага макар и някакви оскъдни белези, по които той може да разбере, че, общо взето, се движи все още във вярната посока. Но постепенно тези белези изчезват дори и за най-опитното око и затова оттам нататък посоката е маркирана с колове, забити в земята на известно разстояние един от друг.

Въпреки всичко тази пустиня взема своите жертви, които, ако се има предвид съотношението на величините, са къде-къде по-многобройни, а и по-страшни от жертвите, вземани като ужасна дан от Сахара в Африка и Шамо или Гоби по високите плата на Азия. Пътят е осеян с човешки скелети, животинска мърша, парчета от седла, дървени части от каруци, както и други какви ли не ужасяващи останки. Те безмълвно разказват истории, които са недоловими за слуха, но затова пък са толкоз по-красноречиви за зрението, докато фантазията допълва всичко останало. А високо горе в небето се реят лешоядите, които с обезпокоителна издръжливост следят движенията на всяко живо същество, появило се долу под тях, сякаш съвсем точно знаят, че плячката няма да им се изплъзне.

А как се казва тази пустиня? Обитателите на съседните територии й дават различни имена, ту английски, ту френски или испански. Но заради забитите в нея колове, които трябва да показват верния път, на длъж и на шир тя е известна като Ляно Естакадо.

Моите преживявания в тази безжизнена пустош съм описал в книгата си «Призракът на Ляно Естакадо». Решителна роля в него играеше Блъди Фокс, който освободи Ляно от Лешоядите. Той продължи да живее в тази пустиня, като с него останаха само негърът Боб със своята майка. Тя се грижеше за домакинството на Блъди Фокс. Навремето му бяхме обещали да не споменаваме никому нищо за неговото местопребиваване, също както това сториха и команчите, за които, разбира се, не можехме да бъдем сигурни, че ще удържат на думата си, още повече, че въпреки всичко Блъди Фокс и оазисът му си оставаха трън в очите им.

По-късно неколкократно съм бил в оазиса и научих, че нито един команч не е безпокоил Блъди Фокс. А от онези събития не го беше посещавал и никакъв бял и както по всичко личеше, разкриването на тайната му не беше равнозначно с разгласяването й. Що се отнася до Лешоядите на Ляно Естакадо, онези престъпници, които разместваха пътепоказващите колове, за да подмамят към сигурна гибел пътниците, като после ги избиваха и ограбваха, то нашите очаквания се бяха сбъднали — дълго време след това никой нищо не бе чувал за тях. После отново имаше отделни нападения и грабежи, извършвани от един-единствен човек, който бе открит от Фокс и наказан с куршум в средата на челото. Изглежда, никой друг освен тогавашните свидетели не знаеше, че същият този Фокс бе Avenging-ghost — Призрака отмъстител. А те бяха останали верни на обещанието си да запазят тайната. На много места съм слушал какви ли не фантастични разкази на тази тема, но никога не съм чувал дори и да се намеква за някое определено лице, което да е свързано с тази призрачна история.

Когато се запознах с Блъди Фокс, той все още беше юноша. Човек лесно може да си представи какви богати заложби е притежавал, щом още в тази ранна възраст проявяваше такива качества и способности, които учудваха даже и Винету. Какво ли можеше и сигурно щеше да излезе от него, ако продължеше да се развива по същия начин!

Последваха няколко години, през които не предприех пътуване до Америка. После се срещнах с Винету в Блек Хилс и от него научих, че Блъди Фокс бил добре и все още не са го посещавали команчи. Разделихме се на север в Couteau, за да се срещнем отново след четири месеца на юг в Сиера Мадре, и лесно можете да си представите какво впечатление ми направи намерената от мен там бележка на апача, че трябвало да предупреди Блъди Фокс, защото команчите се канели да го нападнат.

Толкова дълго време не им беше хрумвало да посетят оазиса. Каква ли причина можеха да имат сега да го сторят, и то с враждебни намерения? Дали бяха замислили този план по своя инициатива, или Блъди Фокс бе предизвикал с нещо отмъщението им? Безполезно беше да си задавам този въпрос. По-късно отговорът му щеше да дойде от само себе си.

По-важен беше въпросът дали Винету бе препуснал направо към Ляно Естакадо, или не. Беше ми писал, че иска да предупреди Фокс и, ако ставаше дума само за предупреждение, можеше да се приеме, че е тръгнал право натам. Но тъй като познавах апача, той нямаше да се задоволи само с едно голо предупреждение, а по възможност веднага щеше да потърси и начин за спасяването на Кървавата лисица, което можеше да стане само като доведеше на помощ някой достатъчно силен отряд апачи. Но по кой от двата начина беше постъпил? Колкото и труден да изглеждаше този въпрос, отговорът му всъщност бе съвсем лесен. Просто всичко зависеше от времето. Ако е твърде малко, Винету ще препусне право към Фокс. Ако е достатъчно, за да се доведе помощ, той ще отправи коня си към лагера на своето племе, за да вземе необходимия брой воини.

Но как можеше Винету да разбере дали има време, или не? Много просто, също както разбрах и аз. Ако хиляди други не биха ги забелязали, на него, ненадминатия майстор в издирването на следи, сигурно нямаше да му убегнат от погледа команчите, които посетихме край Синята вода и, ако не му се предложеше възможност да ги подслуша и научи, че очакват присъединяването на още сто души под предводителството на вожда Нале-Масиув, той все пак от само нему познати признаци несъмнено щеше да разбере, че те не бързат кой знае колко много. И тъй, твърде вероятно беше най-напред да посети племето си.

А може би това дори не се е оказало необходимо, а е намерил някой човек, когото е изпратил до там като вестоносец. Във всички случаи апачите са научили, че команчите са изровили бойната секира и заради своята безопасност са изпратили в различни посоки съгледвачи: Ако Винету е срещнал някой от тях, което никак не е изключено, сигурно го е върнал обратно, а сам е продължил ездата си към оазиса, тъй като единствено той знае къде се намира.

Предположенията ми стигаха даже още по-далеч. Просто познавах добре моя Винету и знаех колко благоразумно обичаше да постъпва. Известен му беше денят на пристигането ми в Сиера Мадре. Той щеше да си каже, че веднага след като намеря бележката, ще го последвам. Знаех пътя не по-зле от него. Следователно нямаше да му бъде трудно в даден момент приблизително да определи къде ще се намирам. Ако той самият тръгнеше право към Ляно Естакадо, трябваше да се погрижи воините му да имат надежден водач, който да им посочи пътя до оазиса, и този водач можех да бъда само аз. В такъв случай бе съвсем сигурно, че пътем щях да се натъкна на някой апач, натоварен със задачата да ме изчака и да ме осведоми за всичко необходимо. Скоро щеше да стане ясно колко вярно бях преценил начина на действие на Винету.

Но за сега още не се бе стигнало дотам; Ние бивакувахме край Саскуан-куи и чакахме да се разсъмне, за да преговаряме с команчите. Сигурната ръка трябваше да получи обратно всичко, което му бяха взели и особено оръжията си, а в замяна на това ние щяхме да освободим пленения им вожд Вупа-Умуги.

Проявихме достатъчно съобразителност, за да не останем на брега, където неприятелят ни бе забелязал и под прикритието на храсталаците лесно можеше да ни нападне, а се оттеглихме на известно разстояние навътре в прерията, защото така индианците нямаше как да се промъкнат до нас незабелязано. Там определихме реда на постовете и който искаше, можеше да спи. Нямах никакво намерение да будувам до сутринта. Не се знаеше какви изпитания щеше да ни донесе следващия ден. Страшно много ме радваше мисълта, че ще видя Сигурната ръка на дневна светлина. В момента бе твърде тъмно, за да го разгледам тъй, както желаех. По-късно той ми призна, че също бил любопитен да види как изглеждам. Можехме да разговаряме за много, много неща, но и двамата не бяхме кой знае колко приказливи хора, а и искахме да спим. Но едно нещо трябваше да знам още отсега. Ето защо щом той легна до мен, казах:

— Сър, разрешете ми един въпрос, преди да заспите! С идването си по тези места сте преследвал някаква определена цел, нали?

— Да. Исках да отида на юг до апачите мескалеро, където може би щях да срещна Винету и после с негова помощ се надявах да се запозная с вас. Наистина е срам и позор толкова дълго време да се подвизаваш като уестман, без да си видял Винету и Олд Шетърхенд!

— И ние двамата все още не ви познаваме, макар да сме слушали много за вас, сър. Втората част от желанието ви, да ме видите, се сбъдна по-бързо, отколкото сте мислили, а първата му част може да се изпълни, без да е необходимо да яздите чак до мескалеросите, защото самият аз съм тръгнал да се срещна с Винету.

— Къде, сър? Къде е той сега?

— В Ляно Естакадо.

— Я гледай ти, ами че това е чудесно! С него и с вас в опасната Естакадо! Ще ме вземете ли с вас, сър?

— Разбира се, с голямо удоволствие. Вашата помощ може да ни бъде много необходима. Рано сутринта ще ви разкажа защо. Сега трябва да спим, за да съберем сили. На първо време ще ви кажа само, че става въпрос за един танц с команчите.

— С тези тук или с други?

— И с тези и с други, които по-късно ще се присъединят към тях. Сигурно сте чул, какво са говорили помежду си. Не са ли приказвали за целта на сегашния си поход?

— Да, но много тихо и предпазливо, тъй че нищо не разбрах. Вземете ме с вас, сър, вземете ме! Като дете ще се радвам да мога да им го върна на команчите за това, че като някой грийнхорн се оставих да ме надхитрят и пленят. Какво ли си мислите сега за мен! От години имам желание да се запознаем и по някакъв начин да мога да се присъединя към вас, а ето че когато желанието ми се изпълни, всичко стана така, че направо трябва да се срамувам. Това е ясно, както казва старият Уобъл.

— За срам и дума не може да става. Неведнъж и самият аз съм бил пленяван, а и Винету също. Извънредно много се радвам, че ми се предостави възможността да ви направя една малка услуга.

— I beg[22], сър! Съвсем не беше малка. В такъв случай ми се иска да чуя коя ли услуга наричате голяма. Бих дал много, страшно много да беше станало обратното, а именно аз да ви бях направил тази услуга. Надявам се, че някога все ще мога да сторя нещо подобно за вас.

— Смятам го вече за направено и предпочитам да се откажа от удоволствието да бъда пленник на команчите. А сега да спим! Good night[23], сър!

— Good night, мистър Шетърхенд! Вероятно тук ще спя по-добре, отколкото отсреща на острова, който щях да напусна само за да бъда отведен на кола на мъченията.

Нощта беше хладна, а дрехите ми мокри, но въпреки това спах дълбоко до четири часа — тогава ме събудиха за последната стража. Когато времето й почти изтече, започна да се зазорява и скоро стана достатъчно светло, за да огледам моя нов прочут познат.

Той лежеше пред мен, потънал в спокоен сън. Фигурата му наистина имаше исполински размери. Могъщото му тяло бе изцяло облечено в кожени дрехи, но така, че загорелите му от слънцето гърди оставаха разголени. Дългата му кестенява и мека като коприна коса се спускаше подобно на воал чак до пояса и дори в съня по неговото лице се четеше изразът на такава енергия, без която добрият уестман е немислим. Бях си го представял точно такъв, какъвто го виждах да лежи пред мен — естествено само защото тъй ми го бяха описвали. В никакъв случай няма да е вярно, ако човек си въобрази, че всеки прославен скитник из Запада има подобна фигура. Който мисли така, а това наистина се случва много често, в повечето случай се чувства дълбоко разочарован, когато след време успее да види въпросната личност със собствените си очи. Познавам само двама прочути ловци с такова великанско телосложение — Олд Файерхенд и Олд Шуърхенд. Често може да се забележи, че хората с исполински ръст наистина притежават душа на дете и че им липсва какъвто и да било боен дух, както и сръчности, необходими в сраженията, докато други с недотам яко телосложение се оставят по-скоро да бъдат разкъсани на парчета, отколкото обърнати в бягство. Разбира се, това в никакъв случай няма силата на правило. Животът в Дивия запад никак не е благоприятен за създаването на по-закръглени или по-могъщи телесни форми, но в замяна на това прави железни мускули и стоманени жили.

Беше време да разбудя спящите. Свърших тази работа и едва след като Сигурната ръка се изправи на крака, можах да видя, колко хармонично развито бе цялото му тяло.

— Good morning[24], сър! — поздрави ме той, като погледът му изпитателно се плъзна по мен от горе до долу, а после по обратния път се спря на лицето ми. — Най-сетне желанието ми да ви видя се сбъдва, тъй като снощи в тъмнината за виждане и дума не можеше да става. Ето ви ръката ми за «добро утро» и още веднъж благодаря за всичко, което направихте и рискувахте заради мен. Ще ми подадете ли ръка в знак на приятелство, мистър Шетърхенд?

— С удоволствие. И аз искрено се радвам, че най-после се запознах с теб. Ако нямаш нищо против, нека станем добри приятели. Това е желанието ми.

— Well, тъй да бъде! Поне доколкото зависи от мен, ще полагам усилия да не се случи нищо, което да ни раздели.

Той се протегна, раздвижи крайниците си, огледа ставите на ръцете и краката си, а после продължи:

— Добре спах, не чувствам и следа от несгодите на пленничеството си. С какво ще се заловим най-напред?

— Ще си поговорим с вожда и ще му кажем какви искания имаме към него, а после ще изпратим другия пленен индианец да отиде в техния лагер.

— А докато се върне, ще закусим здравата — намеси се Олд Уобъл. — Та за какво донесох толкова много месо? Който има нещо за ядене, трябва да яде. Това е ясно. Или някой е на друго мнение?

Никому и през ум не мина да възрази срещу този аргумент. Сигурната ръка ме помоли аз да проведа преговорите с Вупа-Умуги. Но тъй като всичко това засягаше него, бях на мнение, че би трябвало самият той да постави условията си на вожда и ловецът така и постъпи. Вупа-Умуги не се поколеба да ги приеме. Той разбираше, че няма как да се отърве по-леко. После развързахме команча, пленен вчера от Олд Уобъл. Индианецът получи от вожда необходимите заповеди и се отдалечи, за да ги предаде на останалите. След това имахме време да закусим.

След около два часа забелязахме, че пратеникът се връща с неколцина червенокожи. Те доведоха коня на Сигурната ръка, донесоха и оръжията му, както и всички други предмети заедно с широкополата му шапка, която беше останала на острова. Когато Олд Шуърхенд заяви, че нищо не липсва, ние освободихме вожда. Всъщност искахме да го накараме да обещае в бъдеще да пази мир, обаче си рекохме, че едва ли ще удържи на думата си, и понеже чрез подобно искане преговорите ни страшно много щяха да се проточат, предпочетохме да се откажем от това условие. След като свалихме ремъците му, той направи няколко крачки с намерение да се отдалечи, но после отново се обърна и отправи към мен следните думи:

— Бледоликите сключиха с нас мир. Питам ги докога ще трае той?

— Докогато ти искаш — отвърнах му, — нека бъде изцяло по ваше желание.

— Защо Поразяващата ръка не говори по-ясно? Защо не каже някакво определено време?

— Защото не мога. Ние не сме вражески настроени към червенокожите мъже и винаги сме имали голямо желание да живеем с тях в приятелство. Но знаем, че те не мислят като нас и следователно трябва да оставим въпроса да го решите вие. Докато спазвате мира, от наша страна секирата на войната също ще бъде заровена.

— Уф! Докога белите мъже ще останат в тази местност?

— Веднага тръгваме.

— Накъде?

— Попитай вятъра накъде отива! Той духа ту в една, ту в друга посока. Така е и с ловеца на Запада, който днес никога не може да каже къде ще бъде утре.

— Поразяващата ръка избягва да отговори на въпроса ми.

— Отговарям ти така, както и ти би ми отговорил, ако ти задам същия въпрос.

— Не е вярно, аз ще ти кажа истината.

— Нека тогава опитаме. Докога ще останат червенокожите воини тук край Синята вода?

— Още няколко дни. Дойдохме тук да ловим риба и щом свършим тази работа, ще си вървим.

— И в каква посока ще яздите?

— Отиваме си у дома, при нашите жени и деца.

— Твърдиш ли, че това е истината?

— Да.

— Тогава бъди разумен и постъпи според собствените си думи! Всяка лъжа прилича на орехова черупка, в чиято ядка се крие наказанието. Ти каза, че не се страхуваш от Поразяващата ръка. И наистина няма защо да се страхуваш от него, освен ако не го принудиш да ти потърси сметка. Аз казах. Хау!

Той направи с ръка гордо движение, с което сякаш отхвърляше тази възможност и си тръгна. Неговите хора го последваха. Моите спътници се канеха да обсъдят поведението и думите на вожда, но аз на бърза ръка ги прекъснах:

— Мешърс, нека засега не говорим по този въпрос. Можем да го обсъдим и по-късно. Сега трябва да тръгваме!

— Нима е толкова спешно, сър? — попита Паркър.

— Да.

— Не мисля така. Индианците получиха хубав урок и много ще внимават да не ни дадат пак възможност да го повторим.

— От думите ти лъха голяма увереност, мистър Паркър, но не забравяй, че сме само дванайсет души срещу повече от сто и петдесет червенокожи!

— Това е вярно, обаче… Олд Шетърхенд, Олд Шуърхенд, Олд Уобъл! Ще спомена само тези имена, без да говоря за нас останалите. Команчите ще се въздържат да ни досаждат.

— Аз пък съм убеден тъкмо в противното — те жадуват за отмъщение. Може да се страхуват от имената ни, но и те също като нас знаят много добре, че в случай на нападение на всеки дванайсет души от тях ще се пада по един наш човек. В лицето на Сигурната ръка бяха направили великолепен улов, който им отнехме. Сигурно са побеснели от гняв и ще се стремят не само да си го възвърнат, но да сложат ръка и на нас. Ако ни нападнат тук в откритата савана, няма да имаме никакво прикритие, вярно, ще се отбраняваме и ще избием мнозина от тях, но най-сетне все пак ще ни победят. Не, трябва да се махнем оттук!

— Но и от това няма да имаме кой знае каква полза, понеже, ако наистина имат намерение да ни спипат, веднага щом тръгнем оттук, те ще започнат да ни преследват.

— Тогава поне ще можем да си изберем някое по-подходящо място, за да ги посрещнем. Наистина ще ни преследват, най-малкото за да разберат накъде ще поемем, но не бива да се отдалечават твърде много, защото искат да отидат в Ляно.

Сигурната ръка и Олд Уобъл ми дадоха право. Джош Холи ме беше обикнал твърде много, за да се обади, ако наистина не споделяше мнението ми, а що се отнася до останалите, е, те съвсем не бяха недоволни, че щяхме да се отдалечим от опасното съседство с команчите. Напротив, тъй бързо изразиха съгласието си, че само още повече затвърдиха мнението ми за тях. Бяха най-обикновени хорица, които само като група можеха да ми бъдат от полза. Останеха ли заедно с мен, щях да разполагам с няколко пушки повече, но затова пък щеше да се наложи да се грижа за прехраната им, а движението и действията ми щяха да бъдат ограничени. Поотделно не можех да ги използвам, защото бяха доста несамостоятелни и неопитни. Както стояха нещата, предпочитах да не са с мен. Към всичко това се прибавяше и обстоятелството, че оазисът в Ляно Естакадо трябваше да остане в тайна. Белите, които досега бяха узнали за него, не го бяха издали. Беше ли разумно да посвещавам в тайната и сегашните си спътници? Нямах доверие в мълчаливостта им. Но имах ли правото да ги накарам да поемат по друг път? Не, това би ги обидило. Трябваше да се опитам да ги наведа самите тях на мисълта да се отделят от мен и понеже не притежаваха кой знае колко смелост и предприемчивост, тази задача никак не изглеждаше трудна.

И тъй, богато запасени с месни провизии, ние тръгнахме на път. Заедно със Сигурната ръка яздех начело и никой не ме попита накъде мисля да се отправя. Естествено поех в посока на брода и когато го достигнахме, накарах коня си да нагази във водата. Другите ме последваха. На отсрещния бряг скочих от седлото, вързах коня си за едно дърво и седнах на земята. Сигурната ръка и Олд Уобъл незабавно постъпиха по същия начин. Паркър и другите останаха на седлата си. Сам Паркър попита:

— Защо слизаш, сър? Струва ми се, че се каниш да останеш тук по-дълго, а?

Не се оказа нужно да отговарям, защото Олд Уобъл се зае да му обясни вместо мен:

— Разбира се, че ще останем тук, мистър Паркър. Нима това те учудва?

— Естествено!

— Тогава навярно недоумяваш защо се насочихме отново на запад вместо на изток накъдето всъщност искаме да отидем?

— Що за въпрос! Изглежда ме мислиш за страшно глупав. Червенокожите не бива да разберат, че искаме да тръгнем на изток и че знаем бойния им план. Ето защо, за да ги заблудим, отначало трябва да поемем в противоположната посока. Но за мен си остава загадка защо е необходимо да спираме тук и дори най-спокойно да сядаме на земята.

— Вече не едно и две неща за теб са били загадка, а и за в бъдеще ще си останат такива. Отначало не искаше да тръгваш от Синята вода, макар че там бяхме изложени на най-голяма опасност, а сега пък, когато се намираме отвъд реката, в гъсталака, на възможно най-сигурното място, не искаш да се разделиш със седлото както мухата с петмеза.

— Значи тук искате да чакате червенокожите?

— Йес.

— Но това не е необходимо! Появят ли се, ще трябва да се отбраняваме, а продължим ли ездата, ще избегнем всякакви враждебни действия. Безспорно по-добре е да предпочетем второто.

— За да тръгнат по следите ни и някоя вечер или през нощта, когато не ги виждаме, да ни нападнат! Какъв хитрец си ми бил! Слизай от коня!

Паркър се подчини на настоятелната му покана, но същевременно недоволно изсумтя. Олд Уобъл се ядоса и гневно го скастри:

— Какво има да сумтиш, сър! Ако не ти харесва тук, можеш спокойно да продължиш да яздиш. Никой няма да си направи труда да те задържи, бъди сигурен!

— Да не би да съм искал някой да си прави този труд, мистър Кътър?

— Тогава недей да сумтиш! Знаеш ли какво означава това сумтене? Обида за мистър Шетърхенд, чийто пример последвахме. Със сумтенето си даваш да се разбере, че не си съгласен с него, а нали помниш какво ти казах? Ние просто ще зарежем онзи, който го смята за глупав!

— Хайде бе! Не съм имал такова нещо предвид.

— Разбира се, че това имаше предвид! Понеже на времето ти улучи своя пръв лос право в сърцето, си въобразяваш, че твоето мнение винаги е правилно. Но в такъв случай страшно много се лъжеш! Вземи пример от мен! Аз съм над деветдесет години и съм видял и преживял неща, които на други никога няма и да им се присънят, но въпреки това никога не бих се осмелил да мърморя недоволно, когато Поразяващата ръка каже едно или друго, макар че в сравнение с мен той е направо младеж. Направи ли някога нещо, което не проумявам, аз не започвам да сумтя, ами го питам. Само мечките и говедата сумтят. Това е ясно.

— Мистър Кътър, да не би това да се отнася до мен?

— А ти да не си мечка или говедо?

— Навярно не съм. И теб не съветвам да ме смяташ за подобно създание. А що се отнася до метода ти да питаш мистър Шетърхенд вместо да сумтиш, той едва ли държи кой знае колко на излишни въпроси.

— Олд Уобъл никога не пита излишно, запомни това! Задам ли някакъв въпрос, винаги става дума за такива неща, които представляват интерес за всички и от които всеки може да се поучи. Веднага ще ти го докажа. Внимавай! — Той се обърна към мен и продължи: — Например от снощи нещо остана за мен неясно, сър. Мога ли да те помоля да ми го обясниш?

— Разбира се.

— След като подслуша разговора край огъня на вожда, а после се измъкна от водата, ти донесе нещо със себе си. После го домъкна в нашия лагер и го скри в околния гъсталак. Какво беше то?

— Тръстиката, под която бях скрил главата си.

— О, тъй си и помислих! А защо не я захвърли още там?

— За да не я намерят червенокожите.

— Тъй, хм-м! А имаше ли причина да я криеш от тях?

— Естествено. Обикновено човек нищо не върши без причина.

— Да, ти не вършиш, но познавах хора, които не можеха да назоват нито една причина за която и да било от постъпките си. Изглежда, такива хора има и до ден-днешен. Ами какво щеше да ни навреди, ако индианците бяха открили отрязаната тръстика?

— Щяха да разберат, че са ги подслушали.

— Само от това малко снопче тръстика?

— Да. Кой може да го е отрязал? Никой от тях. Къде е била отрязана тръстиката? Щяха да потърсят мястото и сигурно щяха да го открият. А оттам моята двойна диря водеше към храсталака, където се беше скрил ти. И това място щяха да открият.

— Но твърде късно, защото си бяхме тръгнали!

— Вероятно все още нямаше да сме освободили мистър Шуърхенд. Ако намереха снопа, преди да стъпя на острова, щеше да е невъзможно да го измъкнем оттам, защото щяха да вдигнат на крак целия лагер.

— Вярно! Мога да си го представя. Значи това е причината?

— Не само това. В този случай не мислех само за мистър Шуърхенд, но и за бъдещето.

— В какъв смисъл?

— Знаем какво научих, докато подслушвах вожда. Това, което чух, е много важно за нас. Ако червенокожите разберяха, че съм ги подслушал, цялото огромно предимство, което смятах да спечеля за нас, щеше да отиде по дяволите.

— Мислиш, че щяха да успеят да си направят този извод от снопчето тръстика?

— С лекота.

— Охо! Аз съм стар, беловлас и опитен мъжага, но ако бях на мястото на команчите, намерили снопчето, щях да си помисля най-много, че наоколо се е навъртал някой непознат и е наблюдавал лагера. Много вероятно изобщо нямаше да си задам въпроса, дали е подслушвал някакъв си разговор.

— Не се прави на по-малко проницателен, отколкото си всъщност, мистър Кътър! Сигурно щеше добре да поразмислиш.

— Разбира се, че щях да размисля. Но до какво ли заключение щях да достигна?

— До правилното. Убеден съм. А и да не отгатнеше истината снощи, това щеше да стане днес на дневна светлина, когато всичко може да се види съвсем ясно, още повече щом веднъж се е породило някакво подозрение. Постави се на мястото на някой от индианците. Какво би трябвало да се попита той?

— Най-напред кой е бил непознатият.

— Сега вече го знаят. Знаят много добре, че сме открили и наблюдавали лагера им. Но дали сме ги подслушали и сме научили нещо от разговорите им? За тях този въпрос е най-важният. Ето че намират тръстиковия сноп и мястото, където съм го отрязал. Виждат, че там съм нагазил във водата. Защо ли съм влязъл във водата и за какво ми е бил необходим снопът? За маскировка. Веднага ще си го помислят, понеже подобен начин на маскиране им е не само познат, а дори са майстори в него. С тръстика ще взема да се маскирам само тогава, когато имам намерение да се скрия в тръстиката. И тъй, намирал съм се в крайбрежната тръстика. Но къде? Разбира се, недалеч от огъня, който е горял най-близо до брега — значи там, където е седял вождът. Ще почнат да търсят. Водата е бистра, тъй че ще забележат мястото, където вчера се бях заровил в тинята. Оттам лесно може да се чуе всичко, което се говори край огъня. Следва изводът, че несъмнено съм го чул. А сега по-нататък: по кое време съм бил там, какви разговори са се водили и следователно какво съм узнал?

— Невъзможно е да разберат!

— Трудно е, но не и невъзможно. От това място съм заобиколил езерото до отсрещната му страна, после съм плувал до острова и оттам заедно с Олд Шуърхенд съм се върнал обратно. Колко време ми е било необходимо? Виждаш, че съвсем не е невъзможно да се изчисли, кога съм бил при огъня. Твърде вероятна е вождът да си спомни, какви разговори са се водили. Въпросният момент може да се изчисли, или по-скоро да се отгатне и по друг начин. Пламъците осветяваха мястото, където лежах. Следователно възможно е да съм се приближил и след това отдалечил в онези мигове, когато вниманието им е било отвлечено от онова място. А кои са били тези мигове? Ако се размисли малко по-добре, не е трудно да се отговори и на този въпрос. Имаше три такива удобни възможности: когато в лагера се появиха двамата команчи, които освободихме, когато свърши разпита им и когато индианците бяха извикани за вечеря. А тъкмо по това време или в тези интервали се водиха много важни разговори. В случай че съм подслушвал точно тогава, непременно съм добре осведомен за плановете на команчите. Ето какви, а и много други неща сигурно щяха да си кажат индианците, ако бяха намерили снопа от тръстика. Сега разбра ли защо го взех и го скрих толкова далече?

— Well, разбрах, сър. Ти си онова, което преди малко казах на Паркър, че не е, а именно хитрец и половина. Не ми се ще да съм от хората, с които си във враждебни отношения и трябва да се пазят от теб. За теб няма невъзможни неща и всичко, което вършиш, планираш тъй грижливо и разумно, че неуспехът е изключен, а неприятелят ти изобщо не проумява как тъй се е насадил на пачи яйца.

— Принуден съм да отхвърля тази похвала, мистър Кътър. И аз съм правил не една и две големи грешки и често съм се насаждал на такива пачи яйца, както благоволи да се изразиш, че е направо цяло чудо как съм успявал после да се оправя.

— Но все пак си се оправял, защото иначе нямаше да си тук. Това е ясно. Да се надяваме, че сега не сме тръгнали да яздим пак към такъв сатанински полог, пълен с пачи яйца.

— Какъв полог имаш предвид с това черногледо сравнение, мистър Кътър?

— Хм-м, сравнението беше глупаво, защото този полог всъщност не е никакъв полог, ами пясъчна яма — става въпрос за Ляно Естакадо.

— Страхуваш ли се от пустинята?

— Да се страхувам ли? Надявам се, че не задаваш сериозно този въпрос, мистър Шетърхенд. Много ми се иска да знам от какво ли може да се страхува Олд Уобъл! Най-много от самия себе си! Но ще признаеш, че между едно канапе и някоя пещ има голяма разлика.

— Достатъчно съм интелигентен, за да проумея разликата.

— На онзи, който има възможност удобно да се излегне на някое хубаво канапе в прохладна стая и през ум няма да му мине да се напъха в гореща пещ, за да бъде изсушен и опечен като слива. Точно такова е съотношението между зелената гора и тревистата савана и пустата нажежена Естакадо. Онзи, който може да остане в гората или в прерията, изобщо не би трябвало да помисля да отива в Стейкид Плейнс. Той ще е глупак, който няма равен на себе си.

— Хубаво! Но все пак, изглежда, и ти се каниш да станеш такъв глупак, а?

— И през ум нямаше да ми мине, ако не бях заедно с теб, мистър Шетърхенд… Кой от вас е бил вече в Ляно Естакадо?

Този въпрос бе отправен към неговите спътници и след като се оказа, че никой от тях не беше прекосявал Стейкид Плейнс, той така описа пустинята и разказа за толкова много злополуки и злодеяния, че хората започнаха да ги побиват тръпки на ужас. Не го прекъснах, защото макар и несъзнателно, така ми вършеше голяма услуга.

Бяхме се разположили не край самата река, а зад дърветата и храстите по брега, а аз бях седнал така, че можех да гледам между два храста и да държа под око целия брод. Олд Шуърхенд седеше до мен и явно имаше същото намерение. В този момент Олд Уобъл тъкмо разказваше за някакво нападение в Ляно Естакадо и понеже ставаше въпросни за едно лице, което познавах, вниманието ми бе насочено повече към Стария отколкото към реката. И ето, че по едно време Олд Шуърхенд ме побутна, посочи към храсталака и каза:

— Погледни натам, сър! Идват!

Олд Уобъл прекъсна разказа си и ние предпазливо надникнахме през клонаците. На отсрещния бряг се появи конен отряд команчи, състоящ се от около трийсетина воини, чиито лица бяха покрити с бойни цветове. Един от тях, сигурно предводителят им, слезе от коня и започна да оглежда земята, несъмнено за да разбере дали сме нагазили в брода, или сме продължили да яздим встрани по брега. Видя, че сме избрали първата възможност, отново се метна на коня и го накара да навлезе във водата. Хората му го последваха по индиански маниер — един подир друг.

— Колко са непредпазливи тези негодници! — обади се Олд Уобъл.

— Защо да са непредпазливи? — попита Паркър.

— Защото всички наведнъж нагазват в реката, без предварително да изпратят един от тях до отвъдния бряг, за да се убедят дали сме продължили пътя си, или не. Сега всички се приближават срещу дулата на пушките ни. Куршумите ми са на тяхно разположение.

Той приготви пушката си за стрелба, обаче аз му казах:

— Сър, няма да стреляме. Изчаквах индианците тук не за да ги избия, а за да ги накарам да се откажат от преследването. Ако се върнат и ни оставят на мира, за нас резултатът ще е същият, а даже и по-добър, отколкото ако паднат под куршумите ни. Щом първият от тях се приближи достатъчно, ще им се покажем. Докато говоря с команчите, ще държите пушките си насочени към тях, но ще стреляте едва когато чуете гласа на моята карабина.

— Както искаш — промърмори Олд Уобъл, — но по-добре ще е, ако вземем да изтрепем тези червенокожи псета, тъй както се пречукват дузина зайци.

Той не беше приятел на индианците и следователно не бе съгласен с човечното ми отношение към тях. Изчаках, докато предводителят им се приближи на десетина конски дължини, после се изправихме и изскочихме от храсталака. Всички наши пушки се насочиха към него и хората му. Веднага ни забелязаха.

— Уф, уф, уф, уф! — разнесоха се възклицания на изненада и уплаха.

— Стойте! — извиках им. — Който накара коня си да направи и крачка напред или вдигне оръжие, ще бъде застрелян!

Те се спряха. Не им беше трудно да го сторят, защото конете им не плуваха, а под краката им бе твърдото дъно на реката.

— Уф! — възкликна предводителят им. — Поразяващата ръка все още е тук! Защо се е скрил, а не е продължил ездата, както ние си мислехме?

— Ха, тъй ли си мислехте? — попитах аз. — Значи сте вярвали, че нямам мозък в главата и не мога да предположа, че ще ни преследвате!

— Но ние не искаме да преследваме Поразяващата ръка.

— Ами кого тогава?

— Никого.

— Къде отивате?

— На лов.

— А може би да ловите риба!

— Повечето от нас ловят риба, другите ловуват. Събираме запаси от месо, за да ги отнесем в нашите вигвами.

— А защо искате да ловувате от тази страна на реката, а не на отвъдния бряг?

— Защото мислим, че тук ще намерим повече дивеч.

— Да, и този дивеч сме ние.

— Не, дивечът са бизоните и антилопите на прерията и речните долини.

— Откога сред червенокожите воини съществува обичая да изписват лицата си с бойни цветове, когато имат намерение само да ловуват?

— От… от… от… — Той не намери подходящ отговор и затова гневно ми извика: — А откога сред воините на команчите има обичай да дават сметка за действията си на всеки бледолик?

— Откогато Поразяващата ръка изисква тази сметка! Казах на Вупа-Умуги, вашия вожд, че съм приятел на червенокожите мъже, обаче, ако бъда нападнат, няма да знам що е милост.

— Ние не искаме да ви нападаме.

— Тогава веднага се върнете!

— Това няма да стане, а ще продължим покрай вас и ще отидем на лов.

— Опитайте се! Никой от вас няма да мине оттук, а реката ще отнесе надолу труповете на всички ви и ще ги изхвърли нейде на брега.

— Уф! Кой има правото да заповядва тук, Поразяващата ръка или воините на команчите?

— Поразяващата ръка. Виждате, че всички наши пушки са насочени към вас. Стига само да поискам и всичките ще изгърмят, а заедно с тях ще заговори и моята омагьосана карабина. Давам ви времето, което ние, белите, наричаме пет минути. Ако след това не сте обърнали конете си, за да си вървите, никой от вас няма да може да си отиде. Аз казах!

Взех карабината «Хенри» в ръка и макар че не я вдигнах в положение за стрелба, защото щях да се изморя да я държа цели пет минути, все пак я насочих така, че дулото й да е право към предводителя им. Както беше на седлото, той се извърна и тихо размени няколко думи с чакащите зад него във водата конници. После пак се обърна към мен и попита:

— Докога Поразяващата ръка ще остане тук край реката?

— Докато се убедя, че синовете на команчите не кроят срещу нас нищо лошо.

— Но той може да се убеди в това и сега!

— Не. Ние ще се разпръснем по този бряг и ще го заемем надалеч и в двете посоки. Така ще забележим всеки команч, който реши да се прехвърли отсам. Един изстрел ще е достатъчен, за да се съберем отново в най-кратко време и да ви отблъснем. А ако се уверим, че до утре вечер вашите воини не са опитвали да се доберат до този бряг, тогава вече ще сме сигурни, че желаете мир и ще напуснем тази местност, в която дойдохме само за да освободим Олд Шуърхенд.

— Уф! До утре вечер, това е много дълъг срок!

— Не и за нас, ние имаме време.

— После наистина ли ще си отидете?

— След това няма да ни видите вече. Казах ви го, а аз държа на думата си.

— И сте дошли при Саскуан-куи само за да освободите Олд Шуърхенд?

— Да.

— Без никаква друга причина?

— Не, нали казах.

Можех да дам това уверение, без да обременявам съвестта си с чувството, че съм излъгал. Първоначално бях имал намерение да поема направо към Ляно Естакадо и тогава пътят ми нямаше да ме доведе до Синята вода. Предводителят отново размени няколко думи с хората си и после пак направи опит да види дали няма да отстъпя:

— Поразяващата ръка заплашва, защото не ни вярва. Но ако все пак продължим пътя си, той сигурно няма да стреля по нас.

— Ще стрелям и ти давам дума, че ти ще си първият, когото ще улучат моите куршуми. Опиташ ли се да тръгнеш напред, въпреки предупреждението ми, нямам нищо против. Впрочем ние няма защо да изчакваме повече, тъй като петте минути изтекоха.

— Уф! Тогава ще яздим обратно, обаче тежко и горко на Поразяващата ръка и неговите бледолики, ако до утре вечер се осмелят да се промъкнат тайно до Синята вода. И ние ще поставим хора по нашия бряг и ще убием всеки от вас, който се мерне там. Аз казах. Хау!

Те поеха обратно и един подир друг изчезнаха в гъсталака отвъд брода. Обърнах се към Олд Уобъл:

— Е, мистър Кътър, какво ще кажеш? Нима не постигнахме чудесен успех?

— Успех ли? И при това чудесен? Изобщо не мисля, че беше някакъв успех.

— Но те си отидоха.

— Пак ще се върнат.

— И през ум няма да им мине!

— А аз ти казвам, че пак ще дойдат. Ще преплуват реката на някое друго място.

— За да ги застреляме като пилци, така ли?

— Действително ли се каниш да направиш каквото каза, да разставиш постове нагоре и надолу по брега?

— Не, това беше само заплаха.

— Тогава те ще се прехвърлят на този бряг и ще тръгнат по петите ни.

— А аз ти казвам, че ще останат отвъд реката, защото смятат заканата ми за съвсем сериозна.

— Ще проявят голяма глупост!

— Глупост или не, те ще останат на отсрещния бряг. Можеш да го подразбереш и от тяхната заплаха.

— Коя заплаха имаш предвид?

— Че и те ще поставят по техния бряг стражи. Впрочем вече са убедени, че сме били тук само заради мистър Шуърхенд и следователно не кроим нищо друго срещу тях. Няма защо да се страхуваме от действията им.

— Но ако поставят стражи по своя бряг, ще забележат, че тук няма хора и тогава непременно ще се прехвърлят през реката. Това е ясно.

— Да, ще забележат, само че не толкова бързо, както си мислиш. Налага се да бъдат безкрайно предпазливи. Не могат да преплуват реката, за да се убедят как стоят нещата. Би било крайно опасно за тях. А да видят какво става тук? Разстоянието е твърде голямо, пък и едва ли ще имат някаква полза, тъй като, ако ние останем тук, постовете ни ще са достатъчно умни да не се излагат на показ, а да се скрият. Тогава е възможен и трети случай, с който би трябвало да се съобразят. Можеш ли да се досетиш кой е той!

— Аз ли? Хм-м, не. Но много ми се иска да видя дали мистър Шуърхенд ще се досети.

Естествено с тези думи Стария имаше намерение да изпита проницателността на Сигурната ръка и аз предположих, че ловецът едва ли ще му направи това удоволствие. Но исполинът го потупа по рамото и засмяно му каза:

— Стари Уобъл, да не би да искаш да ме подложиш на изпит? Това е забавно!

— Много се радвам, че не се засягаш, а напротив — изпадаш в добро настроение. Като слуша човек как говори мистър Шетърхенд, му се струва, че той е всезнаещ. Нима е чудно тогава, че изпитвам силно желание да разбера дали и Сигурната ръка знае нещичко?

— С голямо удоволствие ще ти направя тази услуга, мистър Кътър. И аз знам нещичко.

— Какво?

— Третият случай, който има предвид мистър Шетърхенд, е следният: индианците ще искат да се убедят дали действително сме пръснали хората си по Този бряг. От отсрещния бряг нищо няма да могат да видят. Не бива да пресичат реката близо до мястото, където вероятно ще разставим постовете си. Следователно ще изминат отсреща известно разстояние, за да не се натъкнат на тях, ще преплуват реката и ще започнат да се промъкват по отсамния бряг, за да ги открият.

— И като не намерят жив човек, сър?

— Ще разберат, че сме си отишли и че само сме ги пратили за зелен хайвер.

— Тогава ще стане онова, което предвиждам — ще тръгнат по петите ни и през нощта ще ни нападнат!

— Без съмнение можем да го очакваме — съгласи се Олд Шуърхенд със Стария.

Ловецът доказа, че притежава достатъчно проницателност и че ме е разбрал, обаче не можех да се съглася с последните му думи. И така аз възразих:

— Не, мистър Шуърхенд, не можем да го очакваме. Съвсем изключено е червенокожите да ни догонят до вечерта.

— Тъй ли? Щом мислите така, навярно имаш право.

— Имам право. Трябва да пресметнем времето. Според положението на слънцето сега е девет часът преди обяд. Докато команчите, които бяха тук, достигнат Саскуан-куи, ще измине един час. Там ще трябва да докладват, да разказват, да изслушат упреци. После ще има съвещание, а такова съвещание не свършва кой знае колко бързо.

— Да, сър, сега те разбирам. Да речем, че за доклада и съвещанието ще са необходими два часа.

— Добре, дотогава ще стане дванайсет. Докато дойдат до тук — един часа. Ще поставят свои хора нагоре и надолу по реката — още един час, значи ще стане два часът. После ще тръгнат съгледвачи, за да преплуват реката — било далеч по-нагоре или доста по-надолу. Колко време ще им е необходимо? Най-малко пак един час — вече е три часът. Ще започнат да се промъкват покрай отсамния бряг, и то извънредно предпазливо, което ще рече много бавно. Колко ли ще продължи напразното им претърсване на целия бряг, за да ни открият?

— Сигурно три часа.

— Нека бъдат само два. Тогава ще е вече пет. И пак съвещание. Ще бъдат избрани хора, които да проследят дирите ни. И това ще стане много предпазливо и при голяма загуба на време, защото индианците ще са принудени да се съобразяват с възможността, че ние все още не сме напуснали тази местност, а само сме описали дъга, за да ги заблудим и тайно да се върнем обратно от друга посока. Предполагам, че отново ще измине поне един час преди команчите да се уверят, че наистина сме си отишли. Следователно, преди още да е започнало самото преследване, ще е станало вече шест часът. А тръгнем ли сега незабавно на път, това прави най-малко девет часа преднина. Тогава възможно ли е да бъдем догонени?

— Pshaw! В никакъв случай.

— Няма да видят нищо друго освен следите, които ще оставим от тръгването си два часа след това. Утре няма да могат да различат нищо повече и няма да знаят в каква посока се движим. Ако яздим в продължение на два часа на запад и те тръгнат по петите ни, ще си помислят, че сме решили да се върнем там, откъдето и дойдохме. А това тяхно мнение ще се потвърди и от увереността им, че сме се появили тук само за да те освободим. Постигнали сме целта си и сме си отишли. Тази мисъл сигурно ще ги успокои. Не си ли на същото мнение, мистър Шуърхенд?

— Изчисленията ти са верни — съгласи се той, но после замислено добави: — Освен ако фактът, че намират брега безлюден, не ги наведе на правилното заключение.

— Какво заключение?

— Че сме им изиграли хубав номер.

— Сигурно ще стигнат до това заключение, но няма да се досетят какво точно им кроим, а ще си въобразят нещо съвсем друго. Защото и през ум няма да им мине, че пак ще свърнем в обратна посока, а ще бъдат убедени, че сме се отдалечили тъй бързо от реката, само и само за да спечелим солидна преднина и да се изплъзнем от преследването им, докато те напразно ни търсят по този бряг. Друго щеше да бъде, ако подозираха, че знаем накъде са тръгнали!

— Не подозират. Прав си. Тръгнем ли веднага на път, след два часа пак ще можем да свърнем в обратна посока. Няма да забележат.

— Впрочем аз съм убеден, че те все още се намират отвъд брода. Следователно за съжаление не бива да водим конете си на водопой. Ще ги видят и ще си направят извода, че се каним да потеглим. Но въпреки това животните ни скоро ще получат вода, защото няма да тръгнем по пътя, откъдето дойдохме, а ще се отправим към потока, по който са се спуснали двамата команчи. Нека не се бавим повече, време е.

Тръгнахме на път, яздейки надолу по реката, като се стараехме да оставяме колкото може повече дървета и храсти между нас и брега, за да не ни забележат евентуални съгледвачи от отсрещната страна. Когато след около час достигнахме устието на споменатия поток, дадохме възможност на конете да утолят жаждата си, а после свърнахме в долината на потока и продължихме да яздим край него срещу течението му. И тъй, движехме се в западна посока, макар че искахме да отидем на изток.

По време на ездата не намерих време да поговоря насаме със Сигурната ръка. Другите непрекъснато ми ангажираха вниманието. Разказите на Олд Уобъл за ужасите на Ляно Естакадо бяха направили дълбоко впечатление на слушателите му. Малко след като изоставихме брода, те го накараха да продължи своите истории. Аз подхвърлях по някоя и друга забележка, поради което ме помолиха и аз да разкажа нещо. Сторих го с голямо удоволствие. За мое тайно задоволство скоро забелязах, че резултатът, който преследвах, не закъсня. Хората ставаха все по-замислени и по-замислени. Те все пак не си бяха представяли Естакадо тъй, както аз описвах пустинята и както преди това я беше обрисувал стария Уобъл, затова посещаването на един такъв район започна да им се струва извънредно опасно. Разбира се, не го изразиха гласно, но то ясно им личеше. Погледите, които си хвърляха, ми издадоха техните мисли.

Ако исках да се отърва от тези хора, това трябваше да стане час по-скоро. Най-удобният момент да се разделим беше, когато, след изтичането на двата часа, ние свърнахме от досегашната си посока. И тъй продължих историите си, които никак не бяха преувеличени, докато определеното време почти бе изтекло. Тогава се отдръпнах малко настрана, за да им дам възможност да разменят мисли без странични свидетели. Този дипломатичен ход доведе до желания успех. Видях как се увещаваха един друг, в какво, не беше трудно да се досетя.

Знаех, че скоро щяхме да достигнем малко поточе, което идваше отляво и се вливаше в по-големия поток. Това място беше подходящо, за да свърнем от досегашната посока, защото поточето ни даваше възможност да прикрием следите си. Ето защо недалеч от него спрях коня си и казах:

— Мешърс, двата часа изтекоха и повече не е необходимо да яздим на запад. Не сте ли на същото мнение?

Сигурната ръка, Олд Уобъл, Паркър и Холи бяха съгласни. Останалите се смутиха. Започнаха да се споглеждат. Забутаха се един друг, докато най-куражлията от тях се отзова на тази твърде осезателна подкана и с риск да си навлече нашите укори започна преговорите с въпрос към мен:

— Сър, бил ли сте някога в Ел Пасо дел Норте?

— Няколко пъти — отвърнах аз.

— За колко време може да се стигне до там?

— Онзи, който добре познава местността и има хубав кон, може за пет-шест дена да измине пътя до там. Защо ме питаш за това място, мистър Рен?

Така се казваше човекът. Той отговори:

— Нямам нищо против да ти кажа, стига да знаех, че няма да си развалиш мнението за нас.

— Да си разваля мнението за вас? Че защо? Да не сте извършили някакво зло или пък да замисляте нещо лошо?

— Нищо подобно! Вярно, че замисляме нещо, но не е нищо лошо, макар че е възможно да бъде криво разбрано от теб.

— Кажи ми го! Тогава ще видим дали ще го разбера правилно, или не.

— Да, ще ти кажа. Става въпрос за… хм-м! Това е една…хм-м, хм-м! — Той прекара длан по шията си, почеса се зад ухото. Но не можеше и не можеше да го изрече направо. После продължи със заобикалки: — Знаеш, че всъщност се канехме да се отправим към Тексас, но намеренията ни се промениха.

— Тъй ли?

— Да, тъй! След като снощи се отдалечихте от лагера заедно с мистър Кътър, ние разговаряхме по този въпрос. Навярно в Ел Пасо и отвъд Норте ще преуспеем повече, отколкото в Тексас. Не мислиш ли и ти така?

— Няма значение какво мисля аз. Важното е вие какво мислите.

— Правилно, много правилно! Ние мислим, че ще е по-добре, ако се отправим към Ел Пасо или изобщо, ако се прехвърлим отвъд Рио дел Норте.

— Мистър Рен, защо го казваш с такъв тон, като че ли е необходимо да се извиняваш?

— Наистина. Нали трябваше с вас да отидем в Ляно Естакадо.

— Трябваше ли? Струва ми се, че искахте.

— Да, искахме, обаче променихме намеренията си. Дано не си мислиш, че се страхуваме от Ляно.

— Защо трябва да си мисля подобно нещо? Защото сте променили своето решение ли? Вие сте свободни хора и можете да постъпвате както искате.

— Много се радвам, че си на това мнение. Щяхме да съжаляваме, ако ни беше взел за страхливци. Значи нямаш нищо против да се разделим?

— Нищо, абсолютно нищо. Но я ми кажи кога ще стане тази раздяла!

— Сега.

— Какво? Сега веднага?

— Да.

— Защо така внезапно?

— Защото иначе ще изгубим време и много ще се отклоним. Нали се каните да свърнете в обратна посока.

— Да, наистина. Щом искате да се отправите към Рио Гранде дел Норте, ще трябва да продължите в тази посока.

— А понеже вие искате да се върнете, налага се тук да се разделим, колкото и да съжаляваме. Раздялата ни се облекчава само от това, че не ни се сърдиш.

— Да се сърдя ли? И през ум не ми минава. Вие се грижите за собственото си добро, а това е право и дълг на всеки човек.

Олд Уобъл изслуша разговора ни със съвършено безразличие. Но не така реагираха Паркър и Холи. Лицата им изразяваха гняв и учудване. След последните ми думи Паркър разпалено се намеси:

— Право и дълг ли? Сър, и ти го казваш тъй спокойно? Тези хора обещаха да яздят заедно с нас до Ляно Естакадо и техен дълг е да удържат думата си, а наше право е да изискваме от тях да изпълнят даденото обещание. Те нямат никакво намерение да отиват към Ел Пасо. Знаеш ли, мистър Шетърхенд, защо не искат да продължат с нас?

— Е?

— Защото се страхуват от Ляно. Това е то!

— Нищо подобно! — извика Рен. — И дума не може да става за страх.

— Ами! Казваш, че снощи сте говорили да се отправите към Ел Пасо вместо към Тексас. Но би трябвало и аз да знам нещичко по този въпрос, защото през цялото време не съм се отдалечавал от бивака. А не съм чул нито дума за това.

Джош Холи го подкрепи. Този спор продължи известно време, докато тайно направих съвсем недвусмислен знак на Паркър и Холи, след което изразих съгласието си с решението на отцепниците:

— Всеки може да върши каквото си иска и каквото му харесва. Щом тези джентълмени искат да се отделят от нас, нямаме право да им пречим. Дори сме задължени да ги подкрепим.

— На всичко отгоре и да ги подкрепим! — обади се гневно Паркър. — Ами в какво ще се състои тази подкрепа?

— В това, че ще ги снабдим с провизии.

— Да не сме оглупели! Никакви такива!

Изглежда Олд Уобъл подозираше защо се държа така, тъй като се обърна към Паркър с думите:

— Оглупели ли? Кой е оглупял, сър? Само онзи, който не знае кой има право да разполага с провизиите! А кой има това право? Който ги е донесъл! А кой ги донесе? Аз! И аз ти казвам, че ще дам на тези хора толкова месо, от колкото можем да се лишим. Безразлично ми е дали се отделят от нас от страх, или поради някаква друга причина. Ще получат месо, защото пътем трябва нещо да ядат. Това е ясно. И тъй, който иска да си отива, нека каже, та да знае човек как стоят нещата!

Всички искаха да си вървят с изключение на Паркър и Холи, които заявиха, че се срамуват, задето досега са яздили заедно с такива страхливци. В крайна сметка осмината мъже получиха запаси от месо и след кратко, не особено прочувствено сбогуване продължиха по своя път. Холи стоеше безмълвен. Паркър мърмореше подир тях. Попитах го:

— Струва ми се, че преди малко забеляза знака, който ти направих. А разбра ли го?

— Да.

— Какво означаваше?

— Да оставя тези типове спокойно да си отидат.

— Защо не постъпи така?

— Защото ме е яд на тях.

— Ядът ти е излишен и в случая няма значение. Ние, останалите, се радваме, че се отървахме от тях. Ще попадаме в такива положения, в които ще се нуждаем от истински мъже, а не от страхливци. И ако думата «страхливец» е може би малко силна, те все пак не са хора, на които може да се разчита.

При тези думи по лицето му се плъзна радостен лъч и с тон на задоволство той попита:

— А мен не ме отпращаш, нали?

— Не.

— Тогава си на мнение, че можеш да се осланяш на мен?

— Хм-м, мисля, че вероятно ще те опозная като човек, на когото може да се разчита. Тъй стоят нещата.

— Значи тепърва ще те опознава! — подчерта Олд Уобъл, като разтърси крайниците си и се изсмя. — Постарай се, мистър Паркър, да не пропуснеш следващия лос!

— Това напомняне е напълно излишно, мистър Кътър. Досега съм улучвал всеки лос.

— А също и първия още на времето ли?

— Да.

— Това ме съмнява.

— Та нали сам го знаеш. Доказах го.

— Да, доказано е какво удари тогава, напълно е доказано. Знаеш ли какво беше?

— Е, какво? — попита Паркър, след като странното поведение на Стария привлече цялото му внимание.

Олд Уобъл направи такава физиономия, която умножи бръчките по лицето му, примижа с едното си око, широко облещи другото, разтресе се, разлюля ръцете си из въздуха и отговори:

— Едно магаре застреля, едно магаре! Ха-ха-ха-ха!

— Как? Какво? Магаре ли?

— Да, магаре, или по-скоро едно животно, което ти взе за магаре, но всъщност си беше лосче, или «малкото дете на лоса»!

Той натърти особено на последните четири думи, като същевременно ги изговори много бавно.

— Малкото дете… на… на… по дяволите, какво искаш да кажеш?

— Че си лъготил на едро. Даже и през ум не ти е минало да застреляш лоса. Напротив, офейкал си от него яко дим!

— О… феи…кал?!

— Да, офейкал!

— Това е клевета, която… която…!

— Е какво, която… която…? А не пропълзя ли в дупката, където после чудовището напъха главата си и така страшно се разсумтя срещу теб, че ти загуби и ума и дума?

— Дупка ли? Ка…ква…дупка?

— Дупката в скалата, където ти изчезна толкова бързо, както никога дотогава не се беше вмъквал в дупка!

Паркър пое дълбоко дъх и кажи-речи, заеквайки от смущение, продума:

— Мистър Кътър, не знам какво искаш да кажеш. Не те разбирам. Нали със собствените си очи видя лоса, който бях застрелял!

— Да, със собствените си очи видях лоса, застрелян от вожда на панащите!

— Вождът на панащите? Да ме вземат дяволите, ако мога да…

— … застрелям някой лос ли? — прекъсна го Стария. — Да, не само че го вярвам, но дори съм убеден. Вождът ти подари лоса за това, че му съобщи да се пази от мен и ти разреши да казваш, че ти си го застрелял. Така ли е, или не, мистър Паркър?

— Ако… ако…и… и… — запелтечи ловецът в голямото си притеснение.

— Не ми отговаряй с «ако» и «и», ами както се полага!

— Нали ти отговарям както трябва, съвсем както трябва! Сигурно са те метнали с някоя измислица!

— Измислица ли? Да, истина е, че на времето, когато донесе лоса и взе да твърдиш, че ти си го бил застрелял, това ми се стори направо като измислица. Такъв съвършен и неповторим грийнхорн, какъвто беше тогава и онзи огромен могъщ лос! Все пак ти повярвах, защото по-късно по време на лов имаше късмет, страшен късмет. Но сега вече тази вяра свърши, веднъж завинаги свърши.

— Аз го застрелях! Кой е подлецът, дето ти е надрънкал такива лъжи?

— Подлец ли? Лъжи? Вярно, много вярно! Подлецът си самият ти, мистър Паркър.

— Какво? Аз ли?

— Да, самият ти! Да не би да отречеш, че самият ти разказа и призна всичко?

— Самият аз ли? На кого и къде?

— На твоите спътници, които си отидоха преди малко, когато бяхте горе от другата страна на Мистейк каньон, във военния лагер.

— Ха, значи тия, тия са ти го казали! Жалко, че си тръгнаха! Иначе щях да ги принудя да си признаят, че са лъгали, и да ме помолят за извинение. Ами кой от тях ти го разправи?

— Рен, добрият Рен, който преди малко тъй красноречиво с големи слова прикри страхливостта си.

— А кога?

— Тази нощ, когато ние двамата стояхме на пост и с различни истории се опитвахме да разсеем скуката си.

— Би трябвало да кажеш «с лъжи»!

— Хайде бе! Да не мислиш, че можеш да отричаш, само защото тези хора си отидоха? Тук има и други свидетели.

— Кой де, кой?

— Мистър Шетърхенд и Джош Холи, които също са присъствали, когато си го разказал. Тъй ли е, или не е тъй, Джош?

Стария не се осмели да зададе този въпрос на мен. Щях да му отговоря с някоя шега. Честният Холи обаче заяви много сериозно:

— Да, разказа го. Не е застрелял онзи лос. Което е истина, си остава истина.

Тогава Паркър гневно му кресна:

— Дръж си човката затворена, дърта овча главо! Как можеш да твърдиш, че е било истина?

— Понеже ти самият го разказа.

— Ама че глупости! Сам съм го бил разказал! И затова трябвало да бъде истина, а?

— Тъй мисля.

— Няма какво да мислиш. Хората си разказват ей тъй разни неща, които всъщност са се случили съвсем иначе.

— Защо пък ще ги разказват другояче?

— Или защото не знаят истината, или защото искат да се пошегуват, и точно такъв бе и случаят с мен.

— Стига си го увъртал! — намеси се в този момент Олд Уобъл. — Никой уестман няма да вземе да каже, че не е улучил дивеча, и на всичко отгоре такъв великански лос, след като го е ударил. А ти съвсем си го прекалил с това самоотричане, като си разправил, че го е застрелял някакъв червенокож. Положението ми е съвсем ясно. Смятам работата за приключена, защото сега имаме да мислим за по-важни неща. Мистър Шетърхенд, значи тук ще тръгнем в обратна посока?

— Не тук, а малко по-нагоре.

— Защо да се качваме още нагоре?

— Там има поток, който води встрани от досегашната ни посока. Ако яздим по дъното му, индианците няма да забележат следите ни, в случай че се появят преди свечеряване.

— Колко умно! Ще тръгнат по следите на нашите осмина непочтени спътници, мислейки, че все още сме с тях, докато ние ще сме се отклонили встрани. Туй хрумване е толкова добро, че би трябвало да се отпечата в някоя книга. Това е ясно!

Само след десетина минути достигнахме потока и като накарахме конете да нагазят във водите му, тръгнахме нагоре срещу течението. Тогава Олд Уобъл ми каза:

— Сър, ще ми повярваш ли, че отгатнах една от твоите хитрини?

— Коя?

— Че не яздихме заедно с осемте негодници чак до този поток. Ти добре беше обмислил всичко и се спря още доста по-надолу.

— И защо постъпих така?

— Заради преследвачите. Когато, дойдат, ще слязат от конете на мястото, където малко се позабавихме, и ще огледат внимателно земята, за да разберат защо сме спирали. Или не е така, мистър Шетърхенд?

— Така е.

— Well! Ако бяхме спрели край самия поток, те щяха да претърсят старателно онова място и много вероятно щяха да забележат, че там от тринайсетте ездачи са се отделили петима и са накарали конете си да нагазят във водата. Следователно сегашната ни нова следа щеше да бъде открита. За да избегнем тази опасност, ти взе мерки да се разделим с другите още преди това. Прав ли съм, сър?

— Да, отгатна, мистър Кътър. Ще ни бъде от голяма полза, ако и занапред се разбираме тъй добре.

Придвижването из потока затрудни конете, защото ширината и дълбочината му често бързо се променяха. Въпреки всичко изчакахме да измине около час, преди да ги изведем на брега. Това стана на едно каменисто място, където не можеше да останат никакви отпечатъци от конските копита и да ни издадат. Така бяха взети всички възможни предпазни мерки и ние бяхме убедени, че сме направили необходимото, за да не бъдем открити. През изминалия час потокът ни беше водил на юг. Сега го изоставихме и свърнахме на изток, за да се доберем отново до Рио Пекос. Според изчисленията ми това трябваше да стане на едно място, което бе отдалечено от брода на цели два часа път и ако не се намесеше някоя злощастна случайност, можеше да се очаква, че нямаше да се натъкнем на никакви команчи.

Двете тесни долини, през които се изкачихме, бяха правили множество завои. В момента яздехме вече надолу и понеже имахме възможност да се движим в съвършено права посока, ни беше необходимо, разбира се, много по-малко време, отколкото при изкачването. Когато достигнахме Рио Пекос, бе станало приблизително един и половина. Потърсихме и скоро намерихме такова място, където спокойно течащите води улесняваха преплуването на реката, а после продължихме в галоп през равната прерия, ширнала се между Пекос и спомената по-рано верига от планински възвишения. Тъй като тези хълмове не се простират успоредно на реката, а ту се приближават до нея, ту отново се отдалечават, ширината на саваната не остава една и съща. Тя ту бива принудена да отстъпи, така че от нея остава само тясна ивица, ту се ширва пред погледа чак нейде до безбрежния хоризонт. Ние се носехме като вихрушка по тревистата равнина и беше истинско удоволствие да гледаш как дългата снежнобяла коса на Олд Уобъл и кажи-речи, още по-дългата кестенява грива на Сигурната ръка се развяват на вятъра. Ловецът-исполин яздеше мексикански жребец с червеникав косъм, в чиито жили течеше кръвта на испанската порода, но все пак не можеше да се мери с моя вран кон. Съобразно с голямата тежест на своя ездач жребецът му имаше яко телосложение и със завидна лекота издържаше на продължителен галоп.

Олд Шуърхенд и Олд Уобъл — какви двама ездачи до мен! Като нададох ликуващ вик, подхвърлих шапката си високо във въздуха и както препусках пак я улових.

— Изглежда, си в много добро настроение — подметна с усмивка Олд Шуърхенд.

— Да — отговорих аз. — И ще стане още по-добро, когато Винету се присъедини към нас. Дългата му черна коса е разкошна. Тогава около мен вятърът ще развява три гриви.

— Кога ще се срещнем с него?

— Все още не е ясно. Както вече ти казах, той е избързал напред към Ляно Естакадо. Предполагам, че още днес ще се натъкнем на негов пратеник.

— Къде? Мястото определено ли е?

— Мястото не, но линията. И освен това става дума само за едно предположение. Ще научиш подробности, когато спрем да бивакуваме. Винету знае, че ще яздя в права линия от Мистейк каньон до оазиса в Ляно. Ако е оставил свой пратеник, той ще ме чака на някое място, разположено на тази линия.

— А ние намираме ли се вече на нея?

— Още не. За да те измъкна от плен, бях принуден да се отклоня към Саскуан-куи. Сега пак се приближаваме към нея и след около час ще я стигнем. За съжаление отново ще трябва да забавим ездата си, защото Паркър и Холи не могат да ни следват. Привечер ще бъдем на едно място, наречено от апачите Алчесе-чи. То е много подходящо за вестоносеца, изпратен да ме чака. Там може да се скрие.

— Наоколо има храсти и дървета, така ли?

— Да.

— Тъй си и мислех!

— Защо?

— Защото двете думи Алчесе-чи на диалекта на апачите означават Малката гора.

— Значи ти владееш този език?

— Горе-долу.

— Това е много полезно за нас. Но доколкото знам, никога не си бил в земите на апачите!

— Наистина не съм бил. Моите досегашни ловни райони бяха по на север. Но дълго съм бил заедно с познавачи на диалектите на апачите и от тях научих каквото ми трябваше. Извънредно много се радвам, че ще мога да разговарям с Винету на родния му език. Познава ли ме по име?

— Много добре. Ще ти издам, че той има много високо мнение за теб.

— Благодаря ти, сър!

— Къде ли не сме ходили заедно с него, стигали сме чак до северната граница на Съединените щати и всъщност учудващо е как досега не сме се срещнали с теб нито един-единствен път.

— За мен е много лесно обяснимо, а и вие ще престанете да се учудвате след като научите къде се скитам и как живея.

— А това тайна ли е?

— И да и не, зависи кой как го разбира. Не обичам да говоря по този въпрос, защото не съм от хората, на които доставя удоволствие да приказват надълго и нашироко.

Той наполовина се извърна и по лицето му, което дотогава бе толкова ведро и весело, премина тъмна сянка. И все пак не се ли докоснах до някаква тайна? Стори ми се, сякаш това докосване му причини болка. И двамата замълчахме. Навярно този физически и духовно надарен човек бе имал необикновена съдба. Но нима може да се намери уестман със сива и скучна биография!

След определения от мен един час поясът на зелената растителност, обточил бреговете на Рио Пекос, отдавна бе изчезнал зад нас. Пред очите ни на много мили разстояние се ширеше прерията. Наоколо не се виждаше никаква точка, която да послужи на окото за ориентация, но въпреки това знаех, че се намирам на споменатата вече линия. Това беше чувството или по-скоро инстинктът за ориентиране, свойствен на преселващите се животни, без който и уестманът би изпаднал в безброй опасности. Онзи, който не го притежава или ще загине, или в най-добрия случай ще си остане посредствен ловец. Трябваше само съвсем малко да се отклоним от досегашната посока, за да поемем точно по тази линия.

Бе станало вече три часът следобед и ако някой се опиташе да твърди, че команчите са успели да открият дирите ни и даже да ги проследят, щях да го помисля за откачен. В момента те можеха да са се добрали най-много до отсрещния, десния бряг на Рио Пекос, за да търсят нашите постове или стражи, които обаче изобщо не бяха там, а и никога не са били.

След последната част от краткия ни разговор Олд Шуърхенд изглеждаше потънал в дълбок размисъл, защото бе пришпорил коня си и със сведена глава яздеше сам начело. Но ето че изведнъж той дръпна поводите на жребеца си, скочи от седлото и започна да оглежда земята. Когато го настигнахме и проследих погледа му, забелязах, че беше открил някаква следа и затова също слязох от коня. Олд Уобъл последва примера ни, внимателно взе да изследва изпогазената ниска трева и каза:

— Това са били коне, мешърс, шест на брой и са собственост на индианци. Тези типове са яздили един подир друг, но старите ми очи съвсем ясно различават колко са били животните. Яздили са на изток и са минали оттук преди два часа.

Сигурната ръка ми хвърли поглед, в който ясно се четеше възхищението му от Стария, и аз му отвърнах със същия поглед, защото едва ли щях да съумея да разчета следите толкова точно, или поне нямаше да се справя по-добре. Тук в откритата савана Стария наистина се проявяваше като някогашен Крал на каубоите, като специалист, който не може да бъде заблуден. Той не забеляза погледите ни и понеже никой не му отговори веднага, попита:

— Да не би да сте на друго мнение, джентс?

— Не — отвърнах. — Съвсем правилно видя всичко.

— Да, сър, но само каквото показват следите. Останалото ще трябва да предоставя на теб, защото не познавам местността, нито индианците, които се скитат наоколо.

— Може да става въпрос само за апачи или команчи.

— А от кое ли от двете племена са били тези хора?

— Мистър Кътър, питаш тъй, като че отговорът на този въпрос е съвсем лесна работа!

— Защото предполагам, че за Поразяващата ръка няма да е необходимо дълго да си блъска главата, за да ни даде верни сведения.

— Благодаря за комплимента! Все пак трябва да се размисли, макар и да не е необходимо чак да си блъскаш главата. Команчите са тръгнали в поход и се намират наблизо, ей там, зад нас, малко встрани. Апачите знаят, че команчите са изровили бойната секира, принудени са да бъдат предпазливи и следователно ще изпратят съгледвачи.

— Съвсем вярно, сър. Само че все още тъпчем на едно и също място. Това е ясно.

— Не бързай! Следите водят на изток, значи в посока на Ляно Естакадо. А кое от двете племена в момента е насочило вниманието си към Ляно?

— Команчите.

— Правилно! Убеден съм, че само един-единствен апач знае намеренията на команчите и това е Винету. Неговите мескалероси ще бъдат уведомени за тях тепърва от него или от някой негов пратеник. Все още не е възможно те да са тук и следователно може да са изпратили, съгледвачи към Ляно. Освен това местата, където живеят, са разположени на юг оттук. Ако бяха изпратили разузнавачи или вестоносци право към Ляно, техният път никога не би ги довел толкова далеч, на север.

— Значи мислиш, че в случая си имаме работа с команчи?

— Да.

— Тогава знаем, какво е положението и…

— Чакай! — прекъснах го аз. — Казаното от мен е повече предположение, отколкото твърда увереност. Непременно трябва да разберем как стоят нещата. Тази работа е толкова важна за мен, че можем да си позволим малко да се позабавим. Наемаш ли се добре да проследиш тази диря, като препускаш бързо?

— Ама че въпрос! Да не мислиш, че съм кьорав?

— Тогава възсядай коня и препускай пет минути обратно, по следите! Много искам да разбера дали продължават в права посока, или завиват някъде по това все пак дълго разстояние.

— Well, веднага тръгвам!

Той се метна на коня и поледя обратно по дирите в посоката, откъдето бяха дошли шестимата ездачи. Фигурата му бързо започна да се смалява, докато най-сетне изчезна от очите ни, макар че околният терен беше съвсем равен. После отново се появи като малка подвижна точка, която непрекъснато нарастваше, и накрая се изправи пред нас в естествена големина.

— Е? — попитах го.

— Продължават все направо.

— Това ми говори достатъчно. Знаеш ли докъде се стига, ако се язди все по тази права линия?

— Предполагам, че до Синята вода.

— Да, до Саскуан-куи. Вождът Вупа-Умуги е изпратил тези шестима мъже като съгледвачи. Трябва незабавно да ги последваме.

— Защо толкова бързо? За да ги догоним ли?

— Да.

— Това е грешка, сър! Не ми се сърди, но няма съмнение, че е грешка!

— Защо?

— Та нали не обичаш да избиваш индианци!

— Вярно, така е.

— И въпреки това искаш да ги последваш? Та туй е в противоречие с твърдението ти. Нима не го разбираш?

— В какво се състои противоречието?

— Не искаш да ставаш убиец, а догоним ли тези шестима червенокожи, ще бъдеш принуден да ги ликвидираш. Команчите не бива да научават, че сме в тази местност, а избяга ли само един-единствен от шестимата, издадени сме! Предимството ни се крие в убеждението на Вупа-Умуги, че сме се отправили на запад.

— Прав си и не си прав, мистър Кътър. Зависи от обстоятелствата дали ще се покажем на разузнавачите, или не. Пътят им води право към Алчесе-чи, Малката гора, където, както вече споменах, предполагам, че ще ме очаква пратеник на Винету. Минат ли оттам команчите, без да го забележат, добре. Но открият ли го, самият него или някаква негова следа, те ще го нападнат. Един срещу шестима. Можеш да си представиш изхода от борбата. В такъв случай или ще го убият, или ще го пленят. Случи ли се второто, ще трябва да го освободим, първо, заради приятелството ни с апачите и второ, заради посланието на Винету, което, стига само да има някакъв начин, непременно трябва да узная. При това положение не бива да отдаваме кой знае какво значение на живота на шестима враждебно настроени команчи. И тъй, напред, мешърс!

Отново се метнахме на седлата и продължихме да се носим с бързина, която бе по силите на конете на Паркър и Холи. Разузнавачите имаха преднина от два часа, но бяха яздили бавно. Ако запазеха същия ход, беше възможно да ги догоним още преди да достигнат Алчесе-чи.

За съжаление се оказа, че конете на двамата ни вече споменати спътници не бяха в състояние да поддържат нашето темпо. И тъй, наредих на Паркър и Холи да следват дирята ни по най-бързия възможен начин и заедно със Сигурната ръка и Стария Уобъл препуснахме напред. От време на време някой от нас спираше, за да разбере от следите с каква бързина яздеха шестимата, а после отново догонваше другите двама. Скоро стана ясно, че по-късно команчите бяха галопирали значително по-бързо, така че все повече и повече губех надежда навреме да ги настигнем или даже да ги изпреварим, което бе възможно, ако яздехме в полукръг.

Измина един час, а после и още един. От време на време се налагаше да дадем възможност на конете да си поотдъхнат, като забавяхме ездата. След още половин час на хоризонта пред нас изплува някаква тъмна точка. Посочих с ръка натам и казах:

— Това е Малката гора, целта на усилената ни езда. Ако препуснем право към нея, след четвърт час сме там.

— Не бива да стигаме до нея — предупреди Олд Уобъл.

— Не, защото вероятно команчите не са продължили, а са останали там.

— Но нали трябва да отидем до гората! Как ще стане тази работа?

— Цяло щастие е, че познавам околността много добре. Хайде да свърнем на юг! Ще опишем дъга.

Докато яздехме в полукръг, Олд Уобъл продължи с въпросите си:

— Мислиш ли, че така ще се доберем дотам, без да ни забележат?.

— Да. Трябва да знаеш, че от разположените на изток планински възвишения се спуска поток, който се губи в равнината, но по-надолу, там, където теренът хлътва, образувайки падина, отново се появява на бял свят във формата на езерце. Диаметърът на това езеро е само около петдесетина крачки, но все пак то дава живот на една горичка, която е поне десет пъти по-голяма от него. Това е Алчесе-чи, Малката гора, която в западния и източния си край е доста рядка, докато другите й две страни и особено южната са толкова гъсти, че са едва проходими. Така беше преди три години, когато за последен път бях тук, а сигурно и до ден-днешен е така.

— Хм-м! — промърмори Стария. — За три години могат да се променят много неща, а в този случай, когато става въпрос за живота ни, това е изключително важно.

— Ако има някаква промяна, тя навярно се състои в това, че гората е станала по-гъста, което само може да ни радва. Понеже в южния й край растителността е много пищна, описвайки дъга, ще се насочим натам. В тамошните гъсталаци едва ли ще се спрат да почиват хора и ето защо мисля, че ако се приближим откъм тази страна, изгледите да не бъдем забелязани, са най-добри. Ако не искаме да изчакваме падането на нощта, не ми идва на ум никакъв друг начин как да достигнем горичката.

— Well, тогава просто трябва да опитаме и да бъдем готови при нашето весело пристигане да ни изпратят между ребрата или дори в главите няколко недотам весели куршума. Смелчагата, който иска да извърши нещо смело, трябва да прояви необходимата смелост. Това е ясно!

Сигурната ръка все още не беше проговорил, обаче по лицето му се четеше изразът на онази твърда решимост, която не отстъпва пред никаква опасност, стига само да има известни изгледи за успешното й преодоляване. В моите очи той все повече се разкриваше като човек, който предпочита да действа, а не да говори. Както показа и бъдещето, в това отношение двамата с Винету чудесно си подхождаха.

И тъй бяхме се отклонили вдясно и докато яздехме в полукръг, се придържахме на едно и също разстояние от гората, така че тя оставаше пред очите ни все в същата големина. А когато малко по-късно се озовахме точно на юг от нея, аз спрях коня си и измъкнах от кобурите на седлото моя далекоглед, който вече неведнъж ми беше служил предано в Далечния запад и дори ми беше спасявал живота, за да претърся старателно края на горския гъсталак.

— Виждаш ли нещо, сър? — попита Олд Уобъл.

— Не. Не мога да открия никакво живо същество, нито човек, нито животно.

— А нас дали ни виждат оттам?

— Странен въпрос, сър! Ти би ли видял оттук някой застанал там човек?

— Не.

— Следователно за невъоръженото око и ние ще останем незабележими, а не ми се вярва индианците да разполагат с далекогледи.

— На никой индсман няма да му мине и през ум да носи подобно нещо у себе си!

— Не е така! Винету винаги носи бинокъл, и то превъзходен бинокъл. На мнение съм да препуснем право напред, какво ще кажете?

— Щом толкова държиш, тогава давай! Но въпреки всичко това е и си остава непредпазливо!

Тогава Сигурната ръка за пръв път се обади, като нетърпеливо и укорително извика:

— Ами, вятър непредпазливо! Когато нямаш никакъв друг изход, освен да се хвърлиш във водата, тогава скачаш с главата надолу и веднага се научаваш да плуваш. Ако се страхуваш, стари Уобъл, в такъв случай стой си тук, докато пуснеш корени. Ние пък ще превземем горичката с щурм! Go on, мистър Шетърхенд, go on!

Той полетя на коня си напред и аз го последвах със същата бързина. Естествено Олд Уобъл не остана на мястото си. Той се понесе след мен, като възмутено заруга:

— Аз да се страхувам! Ама какво си въобразяват тези двама младоци! Олд Уобъл не е знаел какво е страх още преди да се роди, а какво остава за по-късно. Днешната младеж страда понякога от съвсем откачени и непонятни хрумвания. Това е ясно!

От негова страна бе твърде смело да нарече нас двамата «днешна младеж». Въпреки сериозността на положението ни нямаше как да не се разсмея на висок глас. Той ме чу, още повече се разлюти и извика:

— Какво се смееш, сър! Смей се едва когато стигнеш ей онази гора здрав и читав, но не по-рано!

— Мълчи, сър! — отвърнах му. — Продължиш ли да крещиш така, червенокожите и да не те видят, ще те чуят.

— Добре, ще мълча, но нека трупът ми тежи на твоята съвест. Ти виж после как ще я отървеш от него!

Пришпорихме конете си в такъв галоп, че изглеждаше, сякаш Малката гора стремително връхлита срещу нас. Земята бе покрита с мека трева, която заглушаваше тропота от конските копита. При това не сваляхме поглед от целта си, за да можем своевременно да забележим всяка евентуална опасност. Но опасност нямаше и ние безпрепятствено се добрахме до края на гората. Там скочихме от седлата, взехме готовите за стрелба пушки в ръка и внимателно се ослушахме. Нищо не помръдваше. Опитахме се да проникнем с погледите си между храсталаците. И там нищо не видяхме. Тогава Сигурната ръка ни прошепна:

— Дръжте коня ми! Няма да се бавя.

— Къде искаш да отидеш?

— На разузнаване. Не се тревожете! Умея да се справям с такива неща.

Ако му бях предложил да го придружа или пък се бях опитал да го задържа, щеше да се обиди. Затова го оставих да върви.

Измина доста време, докато се върне, след което ни извести:

— Имали сме неимоверно щастие, че не са ни забелязали. Команчите се намират в гората.

— Видя ли ги? — попитах го тихо.

— Не, но нали знаем, че следите им водят в гората, а сега се уверих, че не излизат навън. Следователно индианците са все още в нея. На първо време точно това исках да разбера. Ще трябва да се промъкнем до тях.

— Well — каза Олд Уобъл. — Само двамина ще могат да участват в тази работа, защото третият ще трябва да остане тук при конете. Кой ще е той, мистър Шетърхенд?

— Самият ти — обади се Сигурната ръка, макар че Стария се беше обърнал към мен.

— И през ум не ми минава! Да стоя тук със скръстени ръце! Ще пълзя заедно с вас из гората, защото трябва да ви докажа, че не се страхувам.

— Знаем го вече, тъй че подобно доказателство е излишно. Навярно не е необходимо да казвам, като какъв те познавам и колко те ценя и именно заради това няма да ми се сърдиш, ако ти напомня, че пълзенето из гората не е тъкмо най-силната ти странна. Нали само в откритата прерия се чувстваш като в свои води. Затова оставаш при конете!

— Както искаш — отвърна Стария с нетърпеливо движение. — Сега тук не му е нито времето, нито мястото да спорим. И тъй, като по-разумен, ще се подчиня. Вървете да търсите. Но върнете ли се после във вид на трупове, не искам да слушам никакви упреци!

Той хвана здраво поводите на конете и ни направи знак да тръгваме. Сигурната ръка ме погледна въпросително. Отговорих му:

— Опасно е да се разделяме, все още е светъл ден. Лесно можем да бъдем забелязани и тогава единият бързо ще трябва да помага на другия.

— Правилно, сър! А в каква посока ще тръгнем?

— Когато преди малко се отдалечи, не забеляза ли някъде такова място, където да можем по-лесно и с по-малко шум да навлезем в гъсталаците?

— Струва ми се, че знам такова място. Ела!

Той ме поведе на известно разстояние покрай гората, а после посочи към храсталака, който тук не беше толкова гъст като другаде. Кимнах, легнах на земята и пълзейки навлязох в гората. Сигурната ръка ме последва. Разбира се, бяхме оставили пушките си при Олд Уобъл. Във всички случаи двата ми револвера и ножът щяха да са достатъчни.

Както вече казах, още беше светъл ден. Следователно индианците можеха да забележат всяко по-значително раздвижване на храсталака. Това утежняваше задачата ни толкова много, че напредвахме изключително бавно. За половин час изминахме една трета от пътя си. После положението се подобри. Трябваше да се насочим към средата на горичката. Там се намираше езерото, край което вероятно бяха отседнали команчите. След още петнайсетина минути чух нейде пред нас да пръхти кон. Сигурната ръка също го беше чул, защото ме побутна, за да ми обърне внимание на този шум. Дали животното бе изпръхтяло случайно, или по маниера на индианските коне искаше да предупреди господаря си за приближаването ни! В този случай опасността за нас ставаше двойно по-голяма.

Трябва да кажа, че не само се радвах на Сигурната ръка, ами дори му се възхищавах. Отначало беше останал зад мен, но после излезе напред и то като се придвижваше с такава издръжливост, предпазливост и сръчност, каквито едва ли бях виждал някога да проявява бял. Той използваше всяко свободно място, като или избягваше всяко препятствие, или пък го отстраняваше напълно безшумно. Когато ловкостта на ръцете не достигаше, налагаше се да помага ножът и, ако някое клонче или по-дебел клон трябваше да бъдат отместени, това ставаше толкова внимателно и равномерно, че друг освен мен не беше в състояние да го забележи. За един уестман бе направо цяло удоволствие да го наблюдава.

Така напредвахме бавно, но сигурно, докато най-сетне доловихме гласове. Думите не се разбираха, защото все още бяхме твърде далеч. Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясно ги чувахме, докато най-накрая видяхме разговарящите хора. Всъщност това не беше разговор в обикновения смисъл на тази дума, а по-скоро приличаше на заседание на прериен съд.

Бяхме се озовали зад не особено гъсти храсталаци, през които горе-долу можехме да виждаме. Пред нас се намираше езерцето, вдясно бяха вързани шест коня, докато вляво стоеше самотен кон, завързания забито в земята колче. Той беше кон на апач, а другите принадлежаха на команчите, които преследвахме. От шестимата индианци само трима бяха живи. Те седяха между нас и езерото. Кървавите трупове на тримата им другари лежаха недалеч. Точно пред тях се издигаше самотно дърво, за чийто ствол бе завързан един апач. Тъй като беше с гръб към нас, не можехме да видим лицето му. Сигурно беше ранен, понеже около краката му имаше локва кръв, но въпреки това, изглежда, загубата на кръв не беше изцедила кой знае колко силите му, защото тъкмо когато тази гледка са разкри пред очите ни, ние го чухме със силен глас да казва:

— Кучетата-команчи ще ме убият, но няма да постигнат целта си. Пеш-ендатсе, Дългия нож, им се присмива. Те бяха шестима. Преди да го победят, той уби трима от тях. Той ще умре, пеейки песента на смъртта, без да му мигне окото, а душите на тези тримата ще трябва да му слугуват във Вечните ловни полета.

Дългия нож! Познавах го много добре. Той бе извънредно храбър и хитър воин, който се ползваше с голямо уважение сред мескалеросите и вече неведнъж е бил втори вожд на племето. Когато ставаше въпрос за някое опасно разузнаване, при което бяха необходими смелост и хитрост, обикновено избираха него.

Несъмнено той се е бил скрил тук в Алчесе-чи, за да ме чака, и аз не се бях излъгал, когато предположих, че Винету ще се натъкне на разузнавачи от племето си и след като остави за мен пратеник, ще продължи право към Ляно Естакадо.

Един от команчите направи презрителен жест и отговори:

— Дългия нож смърди като мърша. Душата му ще бъде прокудена и във Вечните ловни полета няма да има кой да й прислужва, защото ние ще му вземем скална, преди още да го предадем в ръцете на смъртта след големи мъки. Той уби трима от нас, понеже, когато се приближавахме, той подло се беше скрил в засада. Ако се беше показал открито, щеше да се пролее само неговата кръв и нито една капчица от нашата.

— Да, кучетата команчи щяха да се осмелят да се бият с мен, защото имаха дванайсет ръце срещу мен, а аз бях сам. Ако не бяха толкова многобройни, щяха да избягат от мен като койоти, които вият, но не хапят. Когато ме изпратите във Вечните ловни полета, там ще срещна само апачи, но нито един команч, понеже там отиват само душите на смелите мъже, а не на страхливците. Ще ви покажа какво сте вие, ето вижте!

Той силно се изплю три пъти. Команчът продължи със същия презрителен тон:

— Това не се отнася до нас, а важи за самия теб. Говориш такива големи приказки, за да прикриеш, че ти липсва храброст. Страхът от смъртта ти е изписан на лицето. Знаеш, че ще смъкнем кожата ти на ивици и ще нарежем с ножовете си плътта ти на късове и зад гордите ти думи се крият само воплите на ужас, които чуваш да звучат в душата ти. Все пак ние сме склонни да проявим милосърдие и ако ни кажеш истината и ни отговориш на въпросите, които ще ти задам, ще те умъртвим бързо и без мъчения.

Дългия нож отметна гордо глава и, проявявайки привидно съгласие, каза:

— Нека команчът говори.

— Вашите воини тръгнаха ли в поход срещу команчите?

— Не.

— Истината ли казваш?

— Да.

— Не вярвам.

— Можеш да вярваш. Или си мислиш, че на могъщия лъв ще хрумне да тръгне да се бие с някой болен плъх?

— Уф! Ако продължаваш така да ни обиждаш, не бива да очакваш от нас милост! Къде се намират апачите мескалероси?

— У дома, по родните си места.

— Къде е Винету, вождът?

— Далеч на север при индианците, които се наричат змии.

Той каза това, за да ги накара да повярват, че в момента няма защо да се боят от прочутия си противник.

— И това е лъжа. Винету е тук.

— Не е.

— Ние видяхме Поразяващата ръка, а появи ли се някъде той, тогава и Винету не е далеч.

Забелязах как Дългия нож сподави един радостен възглас.

Очевидно си наложи да остане спокоен и невъзмутим, след което с тон, изразяващ дълбоко убеждение, каза:

— Команчът лъже. Той иска да ме измами. Поразяващата ръка не е нито в равнините, нито в планините. Той се завърна в родината си отвъд Голямата вода и ще дойде пак едва след две или три зими. Самият той го каза.

— Не лъжа!

— Лъжеш! Не ти вярвам!

— Но не лъжа! — кресна гневно команчът. — Видяхме го!

— Къде?

— В нашия бивак. Промъкна се тайно до нас, но го пленихме и ще умре на кола на мъченията.

— Поразяващата ръка ли? На кола на мъченията? — апачът се разсмя подигравателно. — Всички воини на команчите взети заедно не са в състояние да вържат на кола на мъченията този бял ловец. Дори и да го заловят, той въпреки ремъците внезапно ще изчезне също като орела, който и десет пъти по хиляда врабчета не могат да задържат. Но той изобщо не е пленен, защото сега се намира не в тази страна, а е там, където е роден.

Несъмнено целта му беше да ядоса команча и така да го накара да каже някои неща. И действително постигна целта си, противникът му гневно извика:

— Заловихме го! Воините на команчите не са врабчета, а орли, които ще разкъсат и изядат това врабче! Аз ти казвам истината, а ти лъжеш. Как можеш да твърдиш, че вашите хора са по родните си места! Те са тръгнали на поход, иначе нямаше да изпратят разузнавач!

— Така ли са направили?

— Да.

— Кога?

— Сега.

— Какво ли можете да знаете за някакъв разузнавач. Pshaw!

— Знаем. Това си самият ти!

— Аз ли? Кой ви е метнал, че Дългия нож е тръгнал на път като съгледвач?

— Никой не ни е метнал. Това е така.

— Тогава синовете на команчите са слепи. Нима по лицето ми се виждат цветовете на войната?

— Бил си достатъчно умен, за да не ги изрисуваш!

— Ами къде живеят команчите и къде апачите мескалероси? Едните на север, другите на юг. А къде се намирам аз в момента? Далеч на изток. Щях ли да яздя толкова далеч на изток, ако трябваше да се отправя към вас на север като разузнавач?

— Сигурно сте научили къде се каним да отидем!

— Уф, уф, уф! Нима не виждаш, че току-що се издаде? Значи кучетата команчи са изпълзели от дупките си не в поход срещу апачите, а за да се отправят на изток! Сега вече знам къде отивате и каква е целта ви!

Команчът разбра, че се беше оставил да го надхитрят и разгневен на самия себе си, се сопна на пленника:

— Мълчи крастава жабо! Мога да кажа това, което казах, защото знам, че няма да го раздрънкаш. Ще те отведем с нас, за да умреш на кола на мъченията едновременно с Поразяващата ръка.

— В такъв случай ще живея още много дълго, тъй като лъжеш, че сте пленили този прославен бледолик.

— Истина е. В ръцете ни е!

— Pshaw!

— И не само той, а и неколцина други бледолики, които също ще умрат.

— Кажи им имената!

— Олд Уобъл, старият побелял изтребител на индианци.

— Уф!

— Освен това Сигурната ръка, бледоликият великан.

— Уф, уф! По-нататък!

— По-нататък ли? А това не ти ли стига?

— Да, стига ми. Ако действително сте заловили тези трима велики ловци и ме отведете във вашия бивак, аз няма да умра, защото ние ще се освободим и ще връхлетим върху синовете на команчите като бизони върху глутница страхливи вълци. Поразяващата ръка никога не е бил побеждавай. Той е…

— Често е бил пленяван! — прекъсна го команчът, разгневен до крайност.

— Но винаги се е освобождавал! Сигурната ръка е такъв ловец, който с едно стисване на ръцете си удушва шестима команчи, с всяка ръка по трима. За него…

— Не ми споменавай за това куче! — отново го прекъсна другият. — Никога досега не е побеждавал команчи!

— Защото все още не се е срещал с команчи! А Олд Уобъл, който се носи по саваната като вихрушка, тъй че никой не може да го догони, ще ви…

— Ще умре, ще умре! — изкрещя команчът, прекъсвайки го за трети път. — А може и да не умре, защото този стар бледолик е едно ужасно псе, което всъщност не трябва да се убива, а да бъде погнато с тояги. Този страхливец…

Индианецът неочаквано млъкна. Той беше прекъснат, но не от апача, с когото разговаряше, а от съвсем друг човек. Естествено погледите ни бяха отправени към команча. Когато в този миг той внезапно спря да говори и очевидно изплашен, погледна встрани, ние също извърнахме очи натам и същевременно чухме думите:

— Какво съм аз? Страхливец ли, псе ли? Куче червенокожо! Ще ти покажа аз дали съм страхлив, или не. Който от вас направи опит да посегне към оръжието си, ще получи куршум в главата. Горе ръцете!

Беше стария Уобъл. Той не се бе промъкнал през гъсталаците, а най-спокойно беше дошъл през западната тясна просека в гората, която бе използвана и от команчите, за да достигнат до езерото. С пушка, долепена до бузата, и показалец на спусъка той се появи иззад най-близките храсти и бавно започна да се приближава.

— Горе ръцете! — повтори той, тъй като индианците не се подчиниха веднага на заповедта му.

Този вик е отдавна познат в Дивия запад. Който вдигне високо и двете си ръце, не може да посегне към оръжията си и да се защити. «Горе ръцете!» Животът на онзи, който бива нападнат с тези думи и не им се подчини веднага, не струва и пукната пара. Това го знаят и индианците. Ето защо, и след като Олд Уобъл повтори заповедта, и тримата команчи високо вдигнаха ръце.

— Тъй, паднахте ли ми сега, червенокожи негодници такива! — Той се изсмя. — Който отпусне макар само едната си ръка, ще бъде застрелян. Не се шегувам. Значи съм бил страхливец! Тъй, тъй! И сте ме били пленили! Заедно с Поразяващата ръка и Сигурната ръка! Вярно ли е това, подлецо?

Индианецът не отговори.

— Аха! Секна ли ти дъхът! Почакай само, ей сега ще те накараме пак дълбоко да си го поемеш! Трябва да ви покажа двама добри приятели, много известни мъже. Щом ги видите, страшно ще им се зарадвате. Къде ли са се скрили само?

Естествено Олд Уобъл имаше предвид Сигурната ръка и мен. Той все още държеше пушката си насочена към команчите, а погледът му започна да претърсва храсталаците откъм източната страна, където предполагаше, че се намираме, и където действително се бяхме скрили. Никак не беше чудно, че индианците послушно държаха ръцете си вдигнати, защото той представляваше гледка, която можеше да стресне всекиго. Към и бездруго необикновения му външен вид се прибавяше и обстоятелството, че той беше въоръжен с четири пушки — в ръце държеше своята пушка, а през рамо бе преметнал карабината на Сигурната ръка, моя мечкоубиец и карабината «Хенри». Команчите сигурно нямаше да се осмелят да му окажат съпротива.

Въпреки това аз съвсем не одобрявах внезапното му и неочаквано появяване. Той трябваше да стои в края на гората при конете, а не да идва при езерото. Реших по-късно да му поискам обяснение, макар че се беше справил със задачата си твърде добре. В момента ни подканяше да се присъединим към него. Направих знак на Сигурната ръка. Изправихме се и след като се провряхме през клонаците, излязохме на открито. Щом ни забеляза. Стария подвикна на команчите:

— Ето мъжете, които исках да ви покажа, мерзавци такива! Познавате ли ги?

— Поразяващата ръка! — възкликна ликуващо Дългия нож.

— Сигурната ръка! — извика изплашено команчът.

Обърнах се към него:

— Да, това сме ние, за които казваш, че сме били ваши пленници. Мистър Кътър, вземи им оръжията!

Извадих револвера си и го насочих към команчите. Те не посмяха да помръднат.

— Мистър Кътър, развържи апача!

Стария така и направи. Но веднага щом Дългия нож почувства, че може да си служи с ръцете и краката, той се наведе, грабна един томахок, последваха два бързи удара и… двама от седящите команчи се проснаха на земята с разбити черепи. Хванах го за ръката и му извиках:

— Какво прави моят червенокож брат! Аз исках да говоря с воините на команчите и…

Той не ме доизслуша, а се изтръгна от мен и така бързо повали и третия команч на земята, че нямаше как да му попреча. После ми отговори:

— Нека моят прочут бял брат ми прости, че не постъпих според волята му. Знам, че той не обича да пролива кръв. Затова аз я пролях.

— Но това не биваше да става!

Той посочи гърдите си и попита:

— А моята кръв не тече ли? Щом е изровена бойната секира, тогава важи законът: живот за живот, кръв за кръв.

— Нямам нищо против да убиваш онези, които ти си победил. Но тези тримата не принадлежаха на теб, а на нас. Откога храбрите воини на апачите са изгубили всяка гордост, та убиват врагове, които са били пленени от други хора? Да не би, откакто ви напуснах, да сте започнали да се кичите с подвизи, които не са извършени от вас?

Засрамен, той сведе поглед и се опита да се извини:

— Един от тези тримата ме рани. Нима можеше да остане жив? Какво щеше да прави Поразяващата ръка с тези кучета, ако бяха останали живи? С нас ли щеше да ги вземе? Това щеше да е излишен товар, който сигурно би му пречил. Или имаше намерение да ги пусне на свобода? Но тогава те щяха да се върнат при своите и да издадат всичко, каквото са видели.

— Тук си прав, обаче знаеш, че от доста дълго време Поразяващата ръка е един от вождовете на апачите. Нима някой воин от това племе има право в негово, присъствие да прави каквото му хрумне? За какво са вождовете, ако пред очите им всеки воин постъпва както си иска? Какво ще каже Винету, най-великият и прочут вожд на апачите, когато му разкажа какво се случи?

Тогава гордият индианец сведе пред мен глава и с умолителен тон, каза:

— Постъпих неправилно. Поразяващата ръка ще ми прости ли моята прибързаност?

— Станалото станало, не може да се промени. Прощавам ти, макар че вероятно ти ни причини голяма вреда.

— Вреда ли? Как може моят бял вожд да говори за вреда?

— Исках да разговарям с тези хора и щях да науча от тях, каквото ми нужно.

— Нямаше да кажат нито дума.

— Щяха да кажат. Да не би моят червенокож брат да ме мисли за толкова неразумен, че да им издам, какво ме интересува? Нима той не знае, че думите и въпросите на един хитър човек са като примка, в която се улавя дори и умният?

— Знам го. Но не е необходимо Поразяващата ръка да разпитва тези кучета команчи.

— Е, сега, разбира се, не е, защото са мъртви!

— Дори и да бяха живи — също. Аз знам всичко. Научих го.

— От кого?

— От тях.

— Разговаря ли с тях?

— Не.

— Значи си ги подслушал?

— Да.

— Добре, ще видим дали действително ще можеш да ми дадеш задоволителни отговори. А сега ми покажи раната си. Дълбока ли е?

— Не знам. Но не е смъртоносна.

Имаше право. Раната дори не беше тежка. Ножът бе пронизал странично само десния му гръден мускул и се беше плъзнал по едно от ребрата. За един индианец това е леко нараняване, макар че едва ли щеше да се отърве от треската, предизвиквана от всяка подобна рана. Докато го превързвах, се появиха Паркър и Джош Холи и останаха не малко учудени от това, което видяха. Олд Уобъл се обърна към тях:

— Ето виждате ли, мешърс, колко бързо се справихме с негодниците. Когато пристигнах, за съжаление трима от тях бяха вече мъртви. Иначе щях да се разправя и с шестимата. Ама как хубаво си вдигнаха ръцете тези типове!

— И как хубаво можеше да загазиш, мистър Кътър! — добавих аз.

— Да загазя ли? — попита учудено той.

— Да.

— Защо?

— Ами ако не бяха вдигнали ръце?

— Щях да ги застрелям.

— Колко от тях?

— И тримата, разбира се, това е ясно!

— Един да, а после другите двама щяха да те пипнат за гушата.

— Само да се бяха опитали!

— А защо не? Как щеше да се отбраняваш с една празна пушка в ръцете и други три на рамо? От такова счепкване сигурно нямаше да излезеш победител.

— Не прибързвай, сър, не прибързвай!

— Ами ако вместо тримата беше заварил тук шестимата, тогава?

— Та нали преди това стоях ей зад онзи храст и огледах как стоят нещата. Дори и да бяха всичките шестима, пак щях да постъпя по същия начин.

— И щеше да бъдеш убит!

— Pshaw! Да не съм дете! Да вземем например теб, сър! Колко често си бил в такова положение и ти се е налагало да се разправяш с повече от шестима червенокожи!

— Но тогава положението е било по-различно. От мен червенокожите се страхуват повече, отколкото от теб, а притежавам и карабината «Хенри», която смятат за омагьосана.

— Хм-м, е да! Но все пак не съм направил никаква грешка, защото нищо лоши не можеше да ми се случи.

— А-а, може би защото мистър Шуърхенд и аз бяхме наблизо?

— Да.

— Тогава се лъжеш. Ако индианците не се бяха толкова изплашили, а бяха запазили присъствие на духа, щеше да отнесеш някой куршум или рана от нож, преди да успеем да го предотвратим. А дори и във всичко да си прав, то най-малкото не си прав в това, че действа против указанията ми. Бяхме се разбрали да останеш в края на гората при конете.

— Сър, стана ми скучно.

— Това не е причина, за да вземеш да вършиш глупости!

— Глупости ли? Да си имаме уважението, мистър Шетърхенд! Олд Уобъл няма навика да върши глупости!

— Pshaw! Ти безусловно си длъжен да останеш на поста, който веднъж ти е поверен. Какво ще стане, ако всеки на своя глава си тръгне от мястото, където трябва да стои? Как е възможно тогава да се участва заедно с теб в някое опасно начинание? Знаеш, че провеждането на нашия план е свързано с големи опасности. Ще трябва да имаме непоклатимо взаимно доверие. Ако се окаже, че не е така, продължавам ездата си и те зарязвам тук!

— Браво, браво! — извика Паркър. Тогава Олд Уобъл гневно го сряза:

— Какво си се разкрещял? Веднъж завинаги забранявам да ми се реве по такъв начин!

— Вярвам, че не ти отърва! — отговори Паркър. — Когато на мен ми се говори, че ще ме зарежат, трябва да търпя, но ти, стари Уобъл, не щеш и да чуеш подобно нещо! Ние не присъствахме тук. Какъв гаф си направил пак?

— Никакъв! Но ако не си затвориш веднага човката, мога допълнително да направя нещо, което никак няма да ти е приятно. Това е ясно!

Побеснял от гняв. Стария му обърна гръб.

Най-напред се погрижих за безопасността ни, като накарах да доведат конете, а после разставих постове. Холи трябваше да застане пръв на стража. Имаше за задача да патрулира около горичката и да докладва за всичко по-особено. След това огледахме команчите. Бяха мъртви и на първо време ги отнесохме настрани. После седнахме да обсъдим положението. Вече се свечеряваше, но не беше разумно да палим огън. Вярно, че светлината му не би проникнала навън, защото Малката гора бе достатъчно гъста, но команчите, които по-късно щяха да минат оттук, не биваше да намерят никакви следи от нашия лагер.

Разбира се, най-важното беше онова, което имаше да ми казва Пеш-ендатсе, Дългия нож. Когато го попитах дали е срещнал Винету, той ми отговори:

— Да. Воините на апачите чуха, че команчите са изровили бойната секира и незабавно изпратиха съгледвачи, за да разузнаят кого се готвят да нападнат. Аз бях един от тези съгледвачи, а заедно с мен имаше и друг воин. Започнахме да яздим нагоре срещу течението на Пекос, където предполагахме, че се намират команчите, и се натъкнахме на тях край Саскуан-куи, Синята вода, която ние, апачите, наричаме Доклис-то. Не ни се удаде да ги наблюдаваме, а още по-малко пък да ги подслушаме, тъй като ловувайки, те се скитаха из цялата околност, за да се сдобият с месо.

— Но обикновено вечерта никой не ловува!

— Поразяващата ръка е прав, това ни е известно и на нас. Оставихме конете си и пешком се промъкнахме до Синята вода, където стигнахме, когато се беше вече стъмнило.

— Успяхте ли да чуете нещо?

— Не. Положихме големи усилия, но нямахме късмет. Моят бял брат ще ми повярва и няма да ме упреква. И на най-добрия, най-храбрия и най-предпазливия разузнавач може да се случи да се завърне, без да е научил каквото и да било, въпреки всичката му хитрост.

— Разбира се! Познавам те и през ум не ми минава да мисля нещо лошо за теб. Къде срещна Винету?

— Две вечери поред се промъквахме до Синята вода. През първата вечер нямахме успех, а през втората се натъкнахме на Винету, който беше дошъл още преди нас и ни нареди да не се излагаме повече на опасност, а да се присъединим към него.

— А-а, тогава той несъмнено е бил научил нещо!

— Да, беше научил нещо, което извънредно много ще учуди моя бял брат Поразяващата ръка.

— Какво?

— В голямата пустиня, наричана от бледоликите Ляно Естакадо, има красив клапария-сиярдестар, зелен остров, с много бистра вода, край която растат най-великолепни дървета, храсти и цветя. Там се издига и къща, където живеят трима души: един деклил-инда, негър, една деклил-исома, негърка, която му е майка, както и един бял ловец. Той е господар на местността и го наричат Дил-Мейе, Кървавата лисица. Винету се е срещал с него и двамата са пушили калюмета на приятелството.

— Аз също го познавам.

— Уф! — учудено възкликна индианецът. — И Поразяващата ръка ли се е срещал с него?

— Да.

— И е виждал езерото и къщата в пустинята?

— Да.

— Тогава моят прославен бял брат знае пътя дотам, така ли?

— Естествено! Няколко пъти съм бил там. Винету не ти ли каза?

— Не. Винету, великият вожд на апачите, не обича дълго да говори. Не казва нито дума повече, отколкото е необходимо. Значи ти знаеш пътя и местността! Затова е трябвало да те чакам и да ти предам посланието на вожда!

Той беше учуден. От думите му разбрах колко дискретен е бил пак Винету. Никога нито с една дума не е споменавал оазиса в Ляно.

Апачът продължи:

— Както подразбрах от думите на Винету, някога при Кървавата лисица са ходили команчи.

— Разбира се. Бяха там заедно с него и с мен. Предвождаше ги младият вожд Шиба-бигк, Желязното сърце.

— Шиба-бигк ли? Виждам, че Поразяващата ръка знае всичко съвсем точно, защото тъкмо този млад вожд ще поведе сега команчите към оазиса в пустинята.

— А ти успя ли да разбереш, защо команчите са решили да постъпят така?

— Винету ги е подслушал. Кървавата лисица бил напуснал пустинята за да ловува и се натъкнал на отряд команчи. Те го нападнали и се опитали да го убият. Той започнал да се отбранява и застрелял неколцина от тях. Куршумите му ги улучили точно в средата на челото.

— Та нима са го познавали?

— На времето един от тях бил при него в пустинята и той го познал.

— Избягал им е, нали?

— Нито един от техните куршуми не го ранил и нито един от ножовете им не го е дори одраскал.

— Слава Богу! Сега са предприели поход, за да си отмъстят и да го убият, така ли?

— Да, искат да го убият, да унищожат къщата му и дърветата, та оазисът да заприлича на пустиня. Това е чул Винету.

— Но не е възможно да го е научил едва тук край Синята вода, а сигурно го е знаел преди това, понеже получих от него същото известие още горе в Сиера Мадре.

— Двама команчи били там на лов и говорили за това, без да го познават. Той се натъкнал на тях и се представил за син на кайовите. Те му повярвали.

— Тогава са били изоставени от душите си. Онзи, който, макар и да не познава Винету, го вземе за кайова, няма мозък в главата си. Продължавай!

— Винету незабавно тръгнал от Сиера Мадре, за да предупреди Кървавата лисица. Пътем забелязал дири и ги проследил до Синята вода, където подслушал команчите. Там се натъкна на нас. Вождът се зарадва много на срещата и ни даде заповедите си. Воина, който беше заедно с мен, той изпрати обратно, за да заведе бързо триста добре въоръжени апачи, запасени с достатъчно месо, до Нарголете-тсил, Дъждовната планина, където да чакат Поразяващата ръка. Мен взе със себе си до тук, до Малката гора и ме остави да изчакам Поразяващата ръка, за да му кажа, че трябва да се отправи към Нарголете-тсил, да застане начело на нашите воини и да го последва в Ляно Естакадо.

— Добре, добре! Така си и мислех! Това ли е всичко, което ти нареди да ми предадеш?

— Да, това е всичко.

— Тогава към Дъждовната планина! Познавам я много добре. С бърза езда може да се стигне до нея за половин ден. Мястото е изключително подходящо, защото там могат да се скрият дори повече от триста души така, че никой да не успее да ги открие. Колко жалко, че уби тези трима команчи! Ако бяха живи, сигурно щях да измъкна от тях с различни въпроси нещичко, което щеше да ни е от полза.

— Какво иска да знае Олд Шетърхенд?

— Кой е предводителят на команчите.

— Шиба-бигк. Вече ти казах.

— Съмнявам се, защото е твърде млад. Край Синята вода заповядва Вупа-Умуги, който сигурно няма да се подчини на никой по-млад воин, а по-късно ще пристигне и Нале-Масиув, който несъмнено също ще се окаже прекалено горд, за да се остави да бъде командван от Желязното сърце.

— Уф! Нале-Масиув, който има на всяка ръка само по четири пръста? И той ли ще дойде?

— Да, заедно със сто воини.

— Откъде го знае Поразяващата ръка?

— Чух го, скрит край Синята вода.

— Уф, уф! Поразяващата ръка също е бил при Синята вода и е успял тайно да се промъкне до кучетата команчи? Онова, което не се удава на никой друг воин, със сигурност може да бъде извършено от двама — от Винету и Поразяващата ръка!

— Не заслужавам тази похвала, защото и белите воини, които виждаш тук заедно с мен, също бяха там.

— Да, ама как! — намеси се Сигурната ръка. — Ти беше като свободен човек, а…

— Не говори! — прекъснах го аз. — Случилото се там спокойно може да си остане между нас. Не е необходимо да се разказва наляво и надясно! Както вече споменах, за нас ще е от голяма полза да разберем кой е истинският предводител на команчите. От страна на Вупа-Умуги и Нале-Масиув не можем да очакваме нищо добро. Обаче Шиба-бигк ми е задължен, защото на времето му спасих живота и напълно безопасно го преведох през Ляно. Вярно, че е по-млад от другите двама и те едва ли ще се оставят той да ги командва, обаче Желязното сърце е син на прославения Тевуа-шохе, Огнената звезда, който бе върховен военен вожд на всички племена на команчите и благодарение на спечелената слава, както и на успехите, които дължат само на него, смятам, че е твърде възможно неговото обществено положение и сан да са преминали върху сина му. Ако тримата команчи бяха все още живи, съвсем сигурно щях да го науча от тях.

Макар че тези думи не бяха отправени към Дългия нож, той отговори:

— Поразяващата ръка ще ми прости стореното. Разрешава ли ми да не споменавам нищо за шестимата мъртви команчи?

— Добре. Кой кого забеляза пръв, ти тях или те тебе?

— Аз ги видях пръв. Докато очаквах тук Поразяващата ръка, лесно можеха да се появят команчи. Затова бях много предпазлив и скрих коня си дълбоко в гъсталака. Същевременно внимавах да не оставям следи. Но скоро се видях принуден да отивам ту тук ту там, а трябваше да закарам и коня си на водопой и това стана причина да ме открият. Бях отвел коня си до езерото и докато пиеше вода, се отправих към края на Малката гора, за да видя дали не ме заплашва някоя опасност. Тогава забелязах шестте кучета команчи и едва намерих време отново да заведа коня си в скривалището му, но не успях да залича отпечатъците от копитата му. Команчите наближиха, видяха дирята и я проследиха навътре в гората. Не можех да избягам. Бяха твърде близо. Застрелях първия и наръгах с ножа си втория и третия, но другите ме сграбчиха. Бях ранен, повален на земята и целият омотан с ремъци. После ме вързаха за едно дърво. Когато дойдохте, убих и другите трима. Поразяващата ръка не може вече нищо да ги попита. Но от тях чух нещо, което искам да му кажа.

— Какво е то?

— Канят се да отидат в оазиса сред пустинята, да заловят Кървавата лисица и старата негърка и да ги отведат в голямото село на команчите. Докато разговаряха, научих и къде се намира сега селото им.

— Това е наистина важно. И къде е то?

— Не познавам местността и никога досега не бях чувал името й. Команчите я наричат Каам-кулано[25].

— Лъжеш се, сигурно знаеш тази местност. Вярно, че команчите я наричат така, но вие сте й дали името Качо Настла, което означава същото — Долината на зайците.

— Качо Настла? Действително знам такава долина. Намира се на един ден езда северно оттук. На това място трябва да бъдат отведени Кървавата лисица и негърката, за да умрат на кола на мъченията. Негърът е вече там.

— Какво? — попитах изплашено. — Какъв негър?

— Синът на старата чернокожа жена, който живее в пустинята при Кървавата лисица.

— О-о! Това наистина е много важна, но и много нерадостна вест. А правилно ли чу всичко.

— Слухът ми не се е излъгал.

— Но може да е ставало дума за някакъв друг негър!

— Отнасяше се само за негъра, който живее в пустинята. Кучетата команчи споменаха и името му.

— Кое е то? Казвай бързо!

— Чух го, но не го запомних.

— Боб ли?

— Да, Боб, Боб казаха.

— А как е попаднал в ръцете им? Не говориха ли за това?

— Говориха. Бил е заедно с Кървавата лисица на лов, когато ги нападнали команчите. Лисицата убил неколцина от тях и избягал, но негърът им паднал в ръцете и бил отведен в Долината на зайците. Там ще го държат в плен, докато докарат Лисицата и негърката. После и тримата ще умрат на кола на мъченията.

— Няма да се стигне дотам! Аз ще се погрижа за това. Боб трябва да бъде освободен. Веднага тръгвам!

Скочих на крака, защото бях възбуден, макар че иначе не губех лесно присъствие на духа.

— Какво ти стана, сър? — попита Олд Уобъл. — Струва ми се, че този Боб ти отне душевното спокойствие!

— Не той, а обстоятелството, че е пленник на команчите и ще бъде убит!

— Pshaw! Един чернокож, някакъв си нигър[26]!

— Нигър ли? Навярно искаше да кажеш негър, мистър Кътър!

— Нигър казах. И никога през живота си не съм изговарял тази дума иначе.

— Съжалявам! Изглежда, ти не причисляваш негрите към хората.

— Вярно, че естествената история ги изброява редом с другите човешки видове, значи от научна гледна точка спадат към тях, но, my god[27], що за хора са това!

— Във всеки случай не по-лоши от всички с друг цвят на кожата!

— Pshaw! Нигърът е толкова долнопробно същество, че всъщност не си заслужава да се говори за него!

— Действително ли имаш такива възгледи? Наистина ли?

— Иес.

— Тогава ми е жал за теб, жал ми е от цялата ми душа и сърце, защото с това твърдение доказваш, че стоиш далеч по-долу от «нигъра»!

— All devils! Сериозно ли говориш, сър?

— Напълно сериозно!

— Тогава и на мен ми е също тъй жал за теб! Един цветнокож човек никога не може да бъде истински човек, иначе Бог не би го сътворил цветнокож!

— Със същото право някой негър би могъл да каже: «Белият не е истински човек, иначе Бог не би го създал без никакъв цвят.» Обиколил съм малко повече свят от теб и сред народите с черен, бакърено-червен, кафяв и жълт цвят на кожата съм срещал поне също толкова добри хора, колкото и сред белите, поне, казвам, поне! Разбираш ли ме, мистър Кътър?

— Все едно ми е какво си срещал. А аз пък досега не съм видял нито един-единствен нигър, до когото да съм изпитал желание да седна.

— Защото още от първия миг така си се отнасял с всеки чернокож, че не е било възможно да се настрои приятелски към теб. Следователно твоят опит не е никакво доказателство за твърдението ти. А що се отнася до Боб, той е такъв голям симпатяга, че ако някога вие двамата изпаднете в беда, много вероятно ще се притека на помощ първо на него!

— Гръм и мълния! Ама че комплимент! Можеш да бъдеш изключително любезен, мистър Шетърхенд, изключително любезен. Това е ясно!

— Целта ми е да бъда искрен, а не любезен. Не мога да съм любезен с хора, които презират ближния си. Когато те заровят в земята, твоето белокожо тяло ще се превърне в същата воняща мърша, в каквато се превръща и трупът на всеки негър. Навярно ще го признаеш и самият ти. А сега бъди тъй добър да ми изброиш другите си предимства! Всички хора са Божии създания и чада Божии и ако си въобразяваш, че Творецът те е създал от някаква съвсем специална скъпоценна материя и че си Негов съвсем специален любимец, тогава се намираш в такава заблуда, която всъщност никак не ми е възможно да проумея. Радвах се, когато се запознах с теб. Нима сега тази радост ще помръкне?

Беше се стъмнило и не можех ясно да различа лицето му, но, изглежда, думите ми го бяха засегнали. Той сведе глава и промърмори:

— Zounds! Жалко, страшно жалко, че си станал уестман!

— Защо?

— Защото от теб би станал още по-добър свещеник и проповедник. Това е ясно.

— Само стечението на обстоятелствата ме направи уестман. Преди всичко съм човек и когато друг човек изпадне в беда и мога да му помогна, не питам дали цветът на кожата му е зелен, или син. Няма да оставя Боб в ръцете на команчите.

— Нека бъде така! Няма да ти преча. Даже ще ти помагам. Но не разполагаме с никакво време.

— Това трябва да стане и ще стане тъкмо сега!

— Как? Какво? Тъкмо сега ли?

— Да.

— А не трябва ли да се отправим към Нарголете-тсил, за да се срещнем там с апачите?

— Не е толкова спешно!

— Не е ли? Сър, не те разбирам!

— Не можеш ли да пресметнеш, мистър Кътър? Мислиш ли, че апачите са вече там?

— Разбира се, ти сигурно го знаеш по-добре от мен. Но в момента мисля по-малко за тях, отколкото за команчите, които трябва да изпреварим.

— И заради тях няма защо да бързаме. Нале-Масиув и неговите сто воини ще пристигнат при Синята вода за три дни, смятано от снощи, което ще рече вдругиден вечерта. Мислиш ли, че тогава веднага ще тръгнат на път?

— Не, защото тези хора и конете им ще трябва първо да си отпочинат.

— Ще почиват поне един ден. Следователно от днес нататък разполагаме с три дена време. А за да освободя Боб от тях, ще са ми нужни само два.

Стария се накани да каже нещо, обаче Сигурната ръка го изпревари:

— Мистър Шетърхенд, веднъж слушах да разказват едно твое приключение, което извънредно много ме заинтересува. Горе в Националния парк се беше сблъскал със сиусите. Заедно с теб е имало цяла група смелчаци, а също и един негър, който, ако не се лъжа, се казваше Боб, така ли е?

— Разбира се.

— Това същият Боб ли е?

— Да.

— А-а, тогава си прав, съвсем прав! Не бива да го изоставяме в беда. Трябва да го измъкнем от плен!

— Значи ще ме придружиш?

— Естествено! От само себе си се разбира. Кога тръгваме?

— Утре призори.

— Няма ли да е твърде късно?

— Не. Наистина от тук до Каам-кулано има да яздим цял ден, но местностите са ми познати и освен това имаме превъзходни коне. Изобщо не е необходимо да ги преуморяваме. Ще бъдем там още преди свечеряване, в най-подходящото време.

— Да, малко преди свечеряване е винаги най-добре. Човек все още има време да се запознае с околността, както и възможност за разузнаване. После, след катове смрачи, ще нанесем нашия удар. Отсега се радвам. Имаш ли представа, колко хора живеят в селото?

— Не. Сигурно там са само шатрите на Вупа-Умуги и предполагам, че едва ли ще се намират много млади боеспособни воини.

— Значи ще се сражаваме с бабички! Пфуй!

— Хм-м! Няма да е толкоз лесно. По време на всеки поход в лагера остават известен брой воини за неговата защита, а в случая и за да пазят пленника. С тях ще си имаме работа.

— Но се съмнявам, че всичките ни коне ще издържат тази езда.

— Всичките ли? Колко коне имаш предвид?

— Ами колкото имаме.

— Значи два.

— Два ли? — попита ме той смаяно.

— Да, два, моят вран жребец и твоят дорест кон.

— Ха! Както изглежда, имаш намерение само ние двамата да предприемем тази езда, а?

— Разбира се, че кой друг още?

— Мисля, че всички ще искат да се включат.

— А аз мисля, че до там и обратно ни очаква такава езда, която ще издържат само нашите два коня. Следователно за мистър Паркър и мистър Холи и дума не може да става. Конете им и сега са толкова изморени, че нейде по пътя ще рухнат на земята.

Паркър нищо не каза. Навярно разбираше, че имах право. Джош изпитваше към мен голяма симпатия и, изглежда, му беше трудно да се раздели с мен. Затова попита:

— Не е ли възможно да дойда и аз, сър? Знаеш колко обичам да съм заедно с теб!

— Знам, но е невъзможно, мистър Холи. Конят ти няма да издържи въпреки твоето желание.

— Тогава Олд Уобъл ще ми даде неговия на заем.

— Какви ги приказваш! — извика Стария. — Та нали и аз ще яздя с тях!

— Ти ли? — попитах го.

— Да, аз!

— Струва ми се, че ще останеш при другите!

— Защо? Конят ми е добър. Или мислиш, че няма да издържи ездата?

— Вероятно ще я издържи. Но ще се възпротиви да тръгне и няма да го помръднеш от мястото му.

— Ще се възпротиви ли? И таз хубава! Много ми се ще да видя коня, който ще се възпротиви да отнесе Олд Уобъл там, където той пожелае!

— Но този път така ще стане!

— Защо пък точно този път?

— Защото става въпрос за един «нигър».

— Аха! Значи това имаш предвид! Е, тогава нещата не зависят от коня, а от мен!

— Или от мен, мистър Кътър! Нямам намерение да те безпокоя заради някакъв си чернокож.

— Pshaw, това не е никакво безпокойство. Ще участвам с удоволствие!

— Но преди малко ти пееше съвсем друга песен!

— Е да, преди! Да бъда ли откровен, мистър Шетърхенд?

— Е?

— От твоя страна съвсем не беше изискано, нито проява на добър вкус онова, дето го каза преди за вонящия труп, обаче намери отклик в сърцето ми и вече ми се струва, че не грешиш чак толкова. Искам да поправя глупавото си поведение, като помогна за освобождаването на твоя Боб и затова те моля да ме вземеш със себе си! Съгласен ли си, сър?

— Хм-м! Щом разсъждаваш така, тогава не бих имал нищо против, но все пак няма да стане.

— Защо?

— Защото на теб не може да се разчита.

— Охо! Никой досега не ми е казвал подобно нещо!

— Тогава аз съм първият, който ти го казва. Днес доказа, че имам право. Знаеш ли какви са ни намеренията? От индианско село искаме да измъкнем един пленник. Само това ти стига! Но нямаме време да изчакваме някой подходящ и изгоден случай, защото трябва да изпълним замисленото в най-кратко време. А това означава, че два пъти залагаме живота си на карта.

— Известно ми е.

— Хубаво! Тогава ще проумееш, че не мога да те взема с нас.

— Не ме е страх от смъртта!

— Знам, но се опасявам, че ако те вземем, ще препуснем право към смъртта. Да не се боиш от смъртта и от непредпазливост да се втурнеш право в ръцете й, са две различни неща. На теб не може да се разчита.

— Защото не останах при конете ли? Сър, за последен път се случва подобно нещо. Повярвай ми! Дай да си стиснем ръцете и ме вземи с вас!

Какво можех да направя? Той ме молеше толкова настоятелно. Нима трябваше да отхвърля молбата на стария опитен деветдесетгодишен уестман сякаш бе някой грийнхорн? Сърце не ми даде да го сторя, а му подадох ръка и казах:

— Е добре, тогава тръгвай с нас! Но се надявам, че твоята младежка самоувереност няма да ти помъти разсъдъка!

— Well! Това се казва мъжка дума! Ще бъдеш доволен от мен. А какво ще правят другите? Тук ли ще останат?

— Не, ще потеглят на път.

— Накъде?

— Към Нарголете-тсил, където ще се срещнем с апачите… А Дългия нож знае ли пътя до там?

Индианецът, към когото отправих въпроса си, отговори:

— Знам го много добре. Кога тръгваме?

— Утре призори, веднага щом потеглим и ние.

— А така ли ще зарежем тук мъртвите кучета команчи?

— Не, трябва да изчезнат безследно. Но не бива да бъдат погребани тук. Когато тръгнат към пустинята, команчите ще минат през тази горичка и ще открият гробовете им.

— Може ли един обикновен воин на апачите да направи на Поразяващата ръка едно предложение?

— Защо не?

— Ще вържем труповете им върху техните коне и ще ги вземем с нас до Нарголете-тсил, където ще ги погребем.

— Да, това е най-доброто, което може да се направи. Вземете ги.

— А чия собственост са техните коне, оръжия и други вещи?

— Твоя. Ние не искаме нищо, освен ако мистър Паркър и мистър Холи не пожелаят да разменят конете си. В такъв случай нека си изберат онези два, които им харесват.

— Нека бъде така. Но ще взема скалповете на кучетата команчи. Те също щяха да вземат моя. Хау!

С това този въпрос се приключи. Нахранихме се и после легнахме да спим. Преди това Паркър, Холи и индианецът предложиха да стоят на пост през цялата нощ, защото на следващия ден на нас, останалите, ни предстоеше изморителна езда. Естествено ние се съгласихме.

Заекът на Запада и особено тексаският заек е малко по-голям от нашия Зайо Байо, а ушите му са значително по-дълги. По онова време го имаше в изобилие из онези местности, защото все още се намираха бизони, както и друг дивеч, тъй че уестманът си пилееше куршумите да стреля по зайчета само когато не срещнеше никакви други животни. Но никъде другаде зайо-байовците не бяха тъй многобройни, както край една рекичка при Бъфало Спринг. Тази рекичка бликаше от една камениста падина, която, понеже имаше формата на тиган и бе гъсто населена от споменатите гризачи, се наричаше от белите ловци Hare pan. Заешкият тиган. Почти през цялата година дъното на падината бе покрито с буйна и сочна зелена трева, а стръмно издигащите се склонове бяха обрасли с храсталаци, сред които тук-там се извисяваше короната на някое дърво. Това беше Каам-кулано, Заешката долина, където по това време команчите на Вупа-Умуги бяха опънали своите шатри.

На следващия ден, приблизително два часа преди смрачаване, се озовахме близо до долината. Местността не можеше да се нарече пустинна, но растителността й не беше кой знае колко изобилна и тъй като трябваше да бъдем готови за всякакви срещи, а нямахме прикритие, бяхме принудени да търсим къде и как да се крием. Това бе възможно да стане само там, където имаше храсти, а храсти имаше по бреговете на рекичката. Добрахме се до нея на едно място, отдалечено най-много на четвърт час път от изхода на долината. Нямаше никакво съмнение, че от наша страна бе истинска дързост посред бял ден да рискуваме да се приближим толкова много, но не ни оставаше друг избор, защото разполагахме с твърде малко време. Още преди падането на нощта трябваше да разберем какво е положението в долината.

Имахме късмет да намерим край потока едно място, където храсталаците ни предлагаха такова скривалище, че за по-добро не можехме и да мечтаем. Там скочихме на земята и дадохме възможност на изтощените си коне да пият вода, а после и да пасат. За себе си бяхме взели запаси от сушено месо, достатъчни за няколко дни. Тъй като само аз бях идвал тук, помолих Сигурната ръка и стария Уобъл да не напускат скривалището, а да ме чакат и отидох на разузнаване.

Припомних си онези подробности от местността, които бяха останали в паметта ми от моето предишно пребиваване тук и после съставих своя план. Там, където водата изтичаше от долината, склоновете й се издигаха от двете страни постепенно нагоре, като се отдалечаваха един от друг все повече и повече. Храсталаците бяха плъзнали по тях чак до горе, едно обстоятелство, което бе много благоприятно за мен. А горе покриваха отвсякъде краищата на склоновете като венец, предлагайки ми предостатъчно възможности да се скрия, щом ми се наложеше. Но същевременно съществуваше и друга трудност, а тя съвсем не беше за подценяване — не биваше да оставям никакви следи, или в краен случай само такива, които да са толкова неясни, че от тях да не се разбира дали са от ботуши, или от индиански мокасини. Иначе цялата останала местност бе дотам лишена от каквито и да било дървета и храсти, че всеки по-голям предмет можеше да се забележи още отдалече.

Като продължавах предпазливо да напредвам, внимателно оглеждах откритото пространство пред мен. За моя радост не се виждаше жива душа — нито мъж, нито жена или пък дете. Следователно вече бе минал часът, когато всички останали обитатели на лагера трябваше да се съберат в долината за вечеря и сън. В отсъствие на воините това винаги се съблюдава строго.

Щом достигнах началото на долината, свърнах надясно и се заизкачвах по склона. Дали това място се пазеше? Погледнах надолу, но не видях жив човек. Вероятно лагерът се намираше в средата на долината, дълга около половин час път, а задната част сигурно бе запазена за конете. Продължих по-нататък. Изглежда, бях избрал невероятно изгоден момент, защото тук горе нямаше никакви хора, както и никакви следи, които да показват, че през последните часове някой се е навъртал наоколо.

Скоро съзрях първите шатри и след като повървях още малко, долу пред себе си видях целия бивак. Състоеше се изключително от летни палатки, направени от ленено платно, а не от зимните кожени вигвами. Не си губих времето да ги броя, но далеч надхвърляха сто. Оживено беше пред и между шатрите, където сновяха момчета, жени и момичета. Мъже се виждаха само тук-там, а и те, изглежда, бяха стари. Нима сто петдесет и четиримата мъже, които Вупа-Умуги водеше със себе си, бяха всичките му воини, тъй че тук не бе останал нито един от тях? Не ми се вярваше, защото това щеше да е голяма непредпазливост. Не бе възможно да е оставил лагера без абсолютно никаква защита. Както и бях предположил, зад бивака се виждаха да пасат известен брой коне.

Продължих нататък, за да намеря някое място, което да ми предложи по-добра видимост. Беше много важно по някакъв признак да разпозная шатрата, където държаха затворен Боб. Сигурно пред нея имаше пазачи. И наистина пред входа на най-задната палатка лежаха двама воини. Много вероятно бе тя да е търсената. Недалеч от нея се издигаше друга шатра, която бе по-голяма от всички останали. Пред нея в земята бяха забити два пръта, по които висяха различни предмети със странни форми. Дали не бяха свещени амулети? Дали това не бе шатрата на вожда? Вероятно! Всеки воин притежава само един амулет, изгуби ли го, губи и честта си, докато си извоюва амулета на някой неприятел, след като го убие. Умре ли воинът, в гроба заедно с него полагат и амулета му. Но има и племена, при които амулетите се пазят от потомците. Те представляват свещен и скъпоценен спомен от прадедите и ако някой ги загуби, той е напълно съсипан и унищожен в очите на съплеменниците си. Хрумна ми една мисъл. Дали това не бяха амулетите на прадедите на вожда Вупа-Умуги? В такъв случай трябваше да се добера до тях, непременно трябваше да се добера до тях! Във войната между апачи и команчи можеха да ми свършат добра работа.

След като изминах още десетина метра, внезапно забелязах следи от човешки стъпки, най-вероятно следи от жена, която се бе изкачила до тук по склона. Не биваше да ме вижда. Трябваше да се върна. Тъкмо се канех да се обърна и да поема обратно, когато нещо прошумоля в храсталака и тя застана пред мен. Вече бях вдигнал ръка, за да я сграбча, но веднага я отпуснах, не защото пред мен бе застанала жена — в подобно положение всеки, който те забележи, представлява опасност за живота ти, а заради израза, изписал се по лицето й, когато ме видя.

Беше възрастна. Необичайно високата й широкоплещеста фигура бе облечена само в някаква синя одежда, наподобяваща дълга риза. Ходеше гологлава и сивата й разпиляна коса се спускаше на невчесани кичури. Лицето й бе силно загоряло от слънцето, но ако се намирахме на някое друго място, навярно нямаше да я взема за индианка. Чертите й бяха кавказки и даже ми се стори, като че вече, и то неотдавна, бях виждал подобни черти. Лицето й беше набраздено от дълбоки бръчки и бе с ужасно хлътнали страни. А очите й, тези очи! Какъв поглед имаха само! Такива безизразни и все пак особено искрящи безумни и безутешни очи бях виждал само в лудниците. Да, това беше истината, тази жена беше умопобъркана, несъмнено беше умопобъркана. Отначало ме измери със слисан и гневен поглед, но после очите й придобиха мек блясък. Безкръвните й устни се усмихнаха. Костеливите й пръсти се сгърчиха, за да направи движение в знак на поздрав, а след това дочух тихите припрени думи:

— Ела, ела! Трябва да те попитам нещо!

Изминах трите крачки, които ни деляха. Жената посегна към ръката ми, пръстите й се вкопчиха в ръкава ми и тя попита:

— Ти си бледолик, нали?

— Да — отвърнах също тъй тихо. — А ти коя си?

— Аз сам Тибо-вете-елен — прошепна ми тя.

— «Вете» означава «жена», но не знаех какъв е смисълът на «тибо» и «елен». Във всички индиански диалекти, които владеех, тези две думи не се срещаха.

— Имаш ли мъж? — попитах я аз.

— Да. Казва се Тибо-така.

Пак това неизвестно «тибо»! «Така» означава «мъж».

— Къде е той? — осведомих се.

Тогава тя приближи уста до самото ми ухо и прошепна:

— Той ще доведе Кървавата лисица. Трябваше да отиде с другите в пустинята, защото е жрец на племето.

— Да, тя наистина бе умопобъркана, иначе не би казала нищо на един непознат, на един бял. После ме улови за двете ръце и с израз на най-голямо напрежение зададе въпроса:

— Познаваш ли моя Вава Дерик?

«Вава» означава «брат». А Дерик? Дали не беше английското име, отговарящо на немското Дитрих? Но нали не бе възможно братът на тази индианка да се казва Дерик, Дитрих? Вероятно ставаше въпрос за дума, която също ми бе непозната.

— He — отговорих аз.

— Ти си бледолик, а не го познаваш? Спомни си! Сигурно го познаваш! Ще ти покажа нещо. Спомни си!

Тя откърши едно тънко клонче от храста, изви го във формата на окръжност, преплете двата му края, постави го върху главата си и с безкрайно щастлива усмивка промълви:

— Това е моят «myrtle wreath», моят «myrtle wreath»! Харесва ли ти? Харесва ли ти?

Колко странно! Тази индианка от племето на команчите си служеше с английските думи «myrtle wreath»! Миртов венец! Та коя ли индианка знае тези думи? Никоя! Аз я хванах за ръката и попитах:

— Ти да не си бяла? Кажи ми!

Тогава тя се изкиска по своеобразен и неописуем начин, след което ми отговори:

— Ти ме вземаш за бяла жена, понеже съм красива, много красива и нося «myrtle wreath», нали? Не ме поглеждай в очите, защото страстното желание ще те изгори, тъй както гори и мене! Познаваш ли моя Вава Дерик? Да ти покажа ли шатрата, където живея?

— Покажи ми я!

— Ела, пристъпи напред до самия край на склона, но внимавай да не те видят, иначе ще трябва да се простиш с живота си! Нашите воини убиват всеки бледолик. Аз пък се радвам, че те срещнах, и няма да кажа никому нито дума, защото ще направиш каквото те помоля.

— Ще го направя. Какво желаеш?

Тя взе клончето от главата си, подаде ми го и каза:

— Когато видиш брат ми Вава Дерик, дай му този «myrtle wreath»! Съгласен ли си?

— Да. Но къде е твоят Вава Дерик?

— Ами…във…във…не си спомням вече. Забравила съм, но ти ще го намериш. Нали?

— Да — отговорих аз, за да я зарадвам. — Какво да му кажа?

— Ще му кажеш, че…че…че…няма нужда да му казваш нищо. Щом види този «myrtle wreath», той ще разбере много добре, какво имам предвид. А сега погледни надолу! Забелязваш ли във втория ред шатрата с отличителните знаци на жреца?

— Да, виждам я.

— Аз живея там заедно с Тибо-така и се казвам Тибо-вете-елен. Ще можеш ли да го запомниш? Не го забравяй!

— Няма да го забравя. А кой живее в големия вигвам с двата пръта отпред?

— Там живее Вупа-Умуги, нашият, вожд.

— Нали е заминал. Кой се намира сега вътре?

— Само жена му и неговата дъщеря.

— И никой друг? Също и през нощта?

— И през нощта няма други хора.

— А кой живее ей там в последната шатра, пред която лежат двама воини?

— Там е негърът, който ще бъде убит, щом доведат Кървавата лисица.

— Строго ли го охраняват?

— Много! Там има винаги двама воини! — каза тя важно.

— Намират ли се много воини в лагера ви?

— Само двамата, които виждаш. Мнозина тръгнаха с вожда към пустинята, а другите отидоха на лов, за да донесат месо. Ще се завърнат утре или след два дни. Няма да изгубиш миртовия венец, а ще го пазиш добре, нали?

— Не се тревожи. Здраво го държа.

— И ще го дадеш на моя Вава Дерик?

— Веднага щом го видя.

— Ти ще го намериш и… — Тя сведе поглед, сякаш се опитваше да си припомни нещо, после ми стисна дланта и продължи: — И ще му занесеш още нещо, което ще ти дам сега?

— Ще му го занеса.

Тогава тя бързо обви ръце около врата ми, целуна ме толкова светкавично, че нямаше да мога да й попреча, даже и ако сърцето ми беше дало да го сторя, после отстъпи крачка назад и каза умолително:

— Сега трябва да си вървя. Върви си и ти! Но не казвай никому, че си ме срещал! От мен също никой няма да го узнае.

— Ще мълчиш ли?

— Кълна ти се! А ти?

— Наистина ли не бива да говоря за това?

— На никого нито дума с изключение на моя Вава Дерик. Той трябва да го знае. Дай ми ръката си в знак, че ми обещаваш!

— Ето я.

Подадох й ръка. Тя я стисна. После започна да се спуска по планинския склон, но не стигна далеч, а отново се обърна, сложи пръст на устата си в знак на мълчание и повтори:

— Никому нито дума! И гледай да не изгубиш моя «myrtle wreath»!

После изчезна в храсталака. Останах още доста време на същото място. След това бавно си тръгнах. Каква среща! Беше ме обзело някакво много особено чувство. Коя беше тази жена? Действително ли бе индианка? Но нима бе възможно да е бяла? За да си отговоря на тези въпроси, би трябвало да я видя и да разговарям с нея поне още един или два пъти. Тя беше умопобъркана и въпреки това ми бе направила дълбоко впечатление. Беше загадка, необяснима трагична загадка, необяснима, защото нямах време да я разреша. Във всеки случай нейният Вава Дерик съществуваше не само във фантазията й, но и в действителност, обаче къде? И кой беше той? Индианец ли? Вероятно, защото думата «вава» насочваше на тази мисъл. А как ли стояха нещата с миртовия венец? Дали той не бе причината да полудее? Или пък в момента, когато си е загубила разсъдъка, е носила миртов венец на главата си? Каква ужасна мисъл! Ако беше така, тогава тя не бе никаква индианка, а бяла. Може би имаше начин да се разреши загадката. Вероятно по време на схватката с команчите щях да се изправя лице в лице с жреца. Тогава щях да го заставя да ми даде обяснение!

Връщах се обратно, обзет от тези мисли, като, разбира се, пътем не забравях нужната предпазливост. Какво щях да кажа на спътниците си? Имах ли право да говоря за тайнствената Тибо-вете-елен? Бях й дал дума да мълча. Трябваше ли да я удържа към нея, към една умопобъркана? Навярно нямаше да е грях, ако я наруша. Но първо, да не спазиш даденото обещание е изобщо грозно и неморално и второ, бях живял достатъчно дълго сред нецивилизовани народи, за които умопомрачението е нещо свято и затова подобен възглед не ми беше чужд. Тази жена бе оставила в мен впечатлението, че е някакво избрано от съдбата същество, и имах чувството, сякаш дълбоко в съзнанието ми около нея започваше да се създава нещо като ореол. Не, тя не беше обикновена жена. Лудостта й не правеше поетото от мен задължение невалидно, напротив. Трябваше да удържа обещанието си!

С това решение щастливо и незабелязано се завърнах в скривалището ни тъкмо когато започна да притъмнява. Толкова много се бях забавил.

— Най-после, най-после — посрещна ме Олд Уобъл, докато Сигурната ръка остана мълчалив. — Кажи-речи, вече бях взел да бера страх заради теб.

— Няма никаква причина, за да се тревожим — отвърнах аз.

— Така ли? Тогава навярно всички обстоятелства са благоприятни?

— Всички.

— Онзи нигър там ли е?

— Искаш да кажеш негър! Там е.

— Но сигурно е строго охраняван?

— В целия лагер има само двама воини, които денонощно го пазят. Другите са тръгнали да набавят месо. Но вниманието им вероятно се е притъпило и както предполагам, ще имаме сравнително лека задача.

— Как ще постъпим?

— Остави ме да помисля!

Не ми беше необходимо никакво размисляне, тъй като планът ми за действие бе вече готов, но му отвърнах така, защото нямах желание да разговарям. Индианката все още не ми излизаше от ума. И тъкмо в този момент погледът ми падна върху Сигурната ръка, чието по мъжки красиво сериозно лице бе озарено по особен начин от гаснещата дневна светлина и бе придобило меланхолично завладяващ израз. Истина ли беше, или се заблуждавах? Ето я същата прилика, която подсъзнателно бях доловил и преди, когато видях жената, но без да успея по-точно да определя кого ми напомняше. Това бе същото лице, същото чело, същата уста, само че по-млади, неповехнали, с мъжки вместо женски черти, които не носеха печата на онзи потресаващ трагизъм, но излъчваха елегична сериозност и скрита тъга. Бях изненадан, наистина бях изненадан, но още в следващия миг си казах, че сигурно се лъжа. Все още бях под впечатлението от срещата на възвишението край Каам-кулано и виждах несъществуващи неща. Стига с това фантазиране!

Стъмваше се бързо. Скоро вече не можех да различавам лицето на Олд Шуърхенд. Как можах да сметна цялата тая прилика за фантазия и да не му разкажа за индианката! Тя щеше да бъде избавена от тъмата на умопомрачението много по-скоро! Но действително няма защо да се упреквам, понеже исках да постъпя честно и справедливо спрямо нея и да остана верен на даденото обещание. А що се отнася до Сигурната ръка, и той щеше да бъде облекчен много по-скоро от огромната тежест, притиснала душата и сърцето му!

Дълго седяхме безмълвни, докато най-сетне Олд Уобъл изгуби търпение и ме попита:

— Е, сър, всъщност колко време ще ти трябва още, за да размисляш? Няма ли да ми позволиш да ти се притека на помощ?

В този момент Сигурната ръка сметна за необходимо да наруши мълчанието си. С назидателен тон му каза:

— Поразяващата ръка няма нужда от помощта ти, стари Уобъл. И без теб ще се справи.

— Но кога? Вечерта си минава, а ние нямаме време за губене.

— Имай търпение! — помолихте. — Не можем да предприемем нищо, преди да са заспали индианците.

— А след това? Как ще постъпим?

— Знам къде е шатрата, в която се намира Боб. Ще се промъкнем до нея, ще повалим пазачите…

— Ще ги убием ли? — прекъсна ме той!

— Не. Достатъчно е само да ги зашеметим.

— Тогава ти ще се заемеш с тази работа! Аз не мога да я свърша. Казваш го тъй, сякаш е нищо и половина! Ще се промъкнем до шатрата, ще повалим пазачите…

— И ще измъкнем Боб оттам. Готово!

— Готово! Туй ли е всичко?

— После ще се отправим към шатрата на вожда и ще вземем окачените на прътите амулети.

— Амулетите?

— Да, амулетите на неговите прадеди.

— Гръм и мълния! Като разбере, ще откачи. Така ще изгуби честта си, а заедно с нея и всичко, каквото притежава и каквото представлява самият той!

— Няма да стане така.

— Няма ли? Струва ми се, че познавам обичаите и живота на червенокожите. Загубата на подобни амулети е равна на морално убийство.

— Вярно е, но той няма да ги изгуби.

— Какво? Няма ли?

— Поне няма да е за дълго.

— Искаш да му ги върнеш, така ли?

— Да.

— Сър, това е нелепо!

— Имам си своите основания.

— Какви са те? Наистина съм любопитен да ги чуя!

— Искам да избегна проливането на кръв.

— С помощта на амулетите?

— Да.

— Странен чудак си ти! Ако не ми обясниш как стоят нещата, нищо няма да разбера.

— Какво, мислиш, ще стане, когато вождът разбере, че неговите амулети са в ръцете ми?

— Страшно много ще се изплаши. Това е ясно!

— И ще пусне в ход всички възможни средства, само и само да ги върне. Нали?

— Това се разбира от само себе си. За тях той ще е готов на всякаква жертва, стига само да е в състояние да я принесе.

— Жертвата, която ще поискам от него, съвсем не е чак толкова голяма. Ще трябва да сключи мир с апачите без никакви сражения и да остави Блъди Фокс на спокойствие.

— Мистър Шетърхенд, ти не си странен чудак, ами славен човек, човек и половина, няма как, трябва да го призная! Той сигурно ще се съгласи.

— И аз мисля така.

— Да, ще направи каквото искаш, за съжаление ще го направи!

— Защо «за съжаление»?

— Защото така се губи удоволствието ми, цялото мое голямо и прекрасно удоволствие. Толкова много се радвах.

— На какво?

— На урока, който щяхме да дадем на червенокожите. Вярно, че си на друго мнение, но аз пък ти казвам и ще ти го повтарям винаги, че колкото и индианци да избие човек, все ще са малко. Тези гадини трябва да изчезнат от този свят.

— Ето че в теб пак започва да говори каубоят и то по такъв начин, който ме кара да кипя от гняв.

— Гнева ти го прощавам. Ако си бил каубой като мен, щеше да знаеш, че всеки червенокож е роден конекрадец. Ама какви главоболия само ми създаваха тези негодници!

— Както изглежда, това с нищо не ти е навредило. Въпреки всичко си останал здрав и читав и си достигнал солидна възраст.

— Да, ядовете ми се отразиха изключително добре, признавам го. И въпреки това мразя индианците и щях да се радвам да очистя колкото може повече от тях. Все пак съм достатъчно справедлив да призная, че идеята ти е превъзходна. Ако планът ти се увенчае с успех, както вече казах, ще се лиша от цялото си удоволствие. Но въпреки всичко за мен остава една малка надежда.

— Каква е тя?

— Че другите вождове няма да се съгласят.

— Наистина е възможно да се възпротивят, особено Нале-Масиув.

— Той може би ще се противопостави, не е изключено, но аз имах предвид по-скоро Шиба-бигк, младия вожд.

— Защо?

— Именно защото е млад. В този случай съществува по-голямо съперничество. Баща му беше първият вожд на команчите. На синът също много му се иска да стане като него. Следователно Вупа-Умуги трябва да бъде отстранен, а за тази цел едва ли ще се намери по-подходяща причина от обстоятелството, че е изгубил всичките си амулети.

— Много добре ги гласиш нещата, но навярно ще останеш излъган. Вече ти споменах, че Шиба-бигк ми е задължен. Ако поговоря с него сериозно, сигурно ще се съгласи да изпълни желанието ми.

— Да поговориш сериозно ли? Да не искаш да го заплашиш?

— При определени обстоятелства, да.

— А с какво?

— Първо с нашите апачи.

— Това няма да има кой знае каква тежест. Той ще ти отговори със своите команчи.

— Тогава ще изпратя на бойното поле други подкрепления — от морален характер.

— От морален характер? Мистър Шетърхенд, ти сериозно ли мислиш, че червенокожите държат, макар и малко, на какъвто и да било морал?

— Да, мисля.

— Тогава страшно се лъжеш!

— Pshaw! Спасих му живота и пуших с него не само лулата на мира, но дори и калюмета на приятелството. Да не би това да е нищо, мистър Кътър?

— Калюмета на приятелството ли? Това е много, дори твърде, много. Дименето с лулата на мира пет пари на струва, просто защото всичко си остава само дим, но щом двама души пушат заедно в знак на приятелство, тогава те никога нямат право да застават един срещу друг с оръжие в ръка. Това е ясно!

— Виждаш ли! Ако Шиба-бигк не пожелае да се съгласи с предложението ми, аз ще намеря и сили и начин така да го разглася, че хората да разговарят за това във всеки индиански вигвам и край огньовете на всеки бивак. Можеш да си представиш какви ще са последиците!

— Хм-м, да. Той ще измени на приятелството и верността към Поразяващата ръка, той, младият индианец, спрямо опитния и прочут уестман, който му е спасил живота и е хранил към него доверие.

— Продължавай!

— Нито един бял, а и нито един индианец няма да пуши повече с него калюмета.

— Това е съвсем сигурно. Ето защо, ако не от приятелство и вярност, то поне от благоразумие ще се откаже да се бие срещу нас. Напълно съм убеден. Ти не си ли, мистър Кътър?

— Well, признавам, че и аз съм убеден. Значи надеждите ми станаха на пух и драх. Но не, сър, все пак ми остава една надежда!

— Коя е тя?

— Че няма да ни се удаде да сложим ръка на амулетите.

— И тук се виждам принуден да те разочаровам. Ще ги взема.

— Сър, не бъди толкова уверен! Човек никога не може да знае какво ще се случи и какви пречки ще се появят.

— В случая не може да има пречки. Знам как стоят нещата. Съществува само една-единствена възможност, когато бих се видял принуден да се откажа от амулетите, драги мой многоуважаван мистър Кътър.

— Защо подчертаваш името ми така особено?

— Защото става въпрос за теб.

— В какъв смисъл?

— Нужно е само пак да извършиш някое своеволие като вчера. Тогава е в