Първа глава

Старият Роденщайн

Ако се тегли една права по картата на Германия от Майнц до Кройцнах, тази линия ще докосне името на едно селце, което е седалище на местното лесничейство. Последното представлява обширна, подобна на замък, постройка, издигната преди столетие за по-многобройни обитатели от тези, които я населяваха през 1848 година.

С течение на времето живеещият тук Главен лесничей се почувства твърде самотен в мрачния замък и помоли една далечна родственица да се засели с дъщеря си при него. Тази роднина беше фрау Стернау, майката на доктор Карл Стернау. Вдовица от години, тя охотно прие предложението на своя родственик, когото обикновено наричаха хер хауптман[1], понеже като ландвер[2] притежаваше такъв чин.

В малкото стопанство пред замъка, известно по-рано като негов преден двор, живееше неголямото семейство на кормчията Унгер. То се състоеше от често отсъстващия баща фрау Унгер и осемгодишния им син Курт, отракан хлапак и всеобщ любимец на обитателите на замъка.

Беше ранно утро и хер хауптманът седеше в служебната си стая и се трудеше над таблицата за умножение. Това беше работата, която най-малко му харесваше и тя бе причината за надвисналите над челото му тежки облаци и стаената в очите мълния.

По едно време на вратата се почука.

— Влез! — повели Роденщайн.

Вратата се отвори и пропусна помощник-лесничея Лудвиг Щраубенбергер. Той беше дясната ръка, фрактотумът на Главния лесничей и като такъв пръв посрещаше проявите на неговата светла и тъмна страна. Свикнал на военни порядки от времето, когато служеше в ротата на хер хауптмана, той удари токове и застина до вратата без да поздрави.

— Е? — изръмжа Главния лесничей.

— Добро утро, хер хауптман.

— Добро утро! Проклета сган!

— Кои? Крадците на дърва?

— Крадци на дърва! Глупости! Таблиците имах предвид!

— Да, проклета работа наистина, много по-проклета от крадците на дърва на този свят тук. Радвам се, че не съм Главен лесничей, тъй като нямаше да имам мира от таблиците!

— Ха! Ти и Главен лесничей! — избърбори кисело Роденщайн. — Глупостите, които би вършил, нямаше да се ограничат само с таблиците! Какво има?

— Долу чака един господин, който желае да говори с хер хауптмана. Той иска лично да се представи на хер хауптмана.

— Идиотщини! Нейсе, изпрати го горе!

— На заповедите ви, хер хауптман!

Лудвиг се отдалечи и непознатият скоро влезе — дълъг, мършав човек, с огромни очила на кукестия нос. Той се държеше като да си е у дома, а и въпросът му прозвуча свойски:

— Ти ли си Главния лесничей Роденщайн?

Едва сега Роденщайн намери основателна причина да удостои с поглед човека. Сетне се изправи бавно, отвори вратата и посочи навън.

— Върнете се и влезте наново!

— Защо?

— Защо ли? Ами много просто, защото аз го желая.

— Ама аз не виждам никаква…

— Вън! — прекъсна го капитанът с глас, от който се разтрепериха крайниците на непознатия.

— Добре де, щом желаете, ще го сторя.

С тия думи той се върна обратно пред входа.

— Това е друго — рече Главния лесничей. — Сега влезте повторно, моля, и поздравете, както го прави всеки порядъчен човек, дори когато отива при някой надничар.

Като каза това, той избута човека още по-нататък в коридора и дръпна вратата. Мина около минута, след което се почука.

— Влез! — извика Роденщайн.

Непознатият отвори и влезе. Иронично изтегленият ъгъл на устата ясно говореше, че гледа на преживяното унижение като на нещо временно.

— Хер Главен лесничей — поде той, — имам си добрите основания да ви отстъпя. Та пожелавам ви значи добро утро.

— Добро утро! По-нататък?

— Мога ли да ви помоля за един служебен разговор? Аз съм полицейски комисар от Великото херцогство Хесен.

— Понеже нямам много време за губене, нека бъдем делови! Седнете! Какво желаете?

— Тук ли живее някоя си фрау Стернау?

— Да.

— С дъщеря си?

— Да.

— В качеството си на каква?

— По дяволите! Живее тук при мен в качеството си на човек. Точка по тоя въпрос!

— Трябва да ви обърна внимание, че съм в правото си да изисквам учтиви отговори.

— Та нали ги получавате, хер полицейски комисар от Великото херцогство Хесен!

— Има ли други деца освен въпросната дъщеря?

— Деца не, а син. Той е лекар.

— Къде?

— Слушайте, нямам нито време, нито желание да бъда подлаган на разпит, чийто подбуди не зная. Каква работа имате с доктор Стернау?

— Има публична обява за задържането му, където и да бъде заловен.

— Пуб…лична обя…ва! — извика капитанът. — Какво си позволявате?

— Казвам ви истината. Испанската полиция го издирва за опит за убийство, кражба и отвличане.

Интересно бе да се види погледа, който Роденщайн метна на комисаря, когато отвърна:

— И това е всичко? Само за тези дреболии?

— Хер Главен лесничей, вие на това дреболии ли казвате?

— Тъй, тъй, ясно, че не ме разбирате, затова ще се изразя без заобикалки: Доктор Стернау е мъж честен, като никой друг. По-скоро бих допуснал, че вие самият сте убиец, похитител и крадец, отколкото той. Твърденията ви са чиста глупост, а с глупости аз не се занимавам. Всъщност наистина ли сте полицейски комисар? Имате ли легитимация? Не бих казал, че ви познавам.

— Хер, какво ви стана, та ми искате легитимация? — изфуча човекът.

— Защото на всеки нехранимайко може да му хрумне да се представи за полицейски комисар. Сега си вървете и да не сте стъпил тук без легитимация!

— Осъзнавате ли какво правите?

— Да, много добре си знам работата. Не си ли тръгнете доброволно, ще ви изхвърля!

— Аз пак ще дойда и тоя път с подкрепление, а вас ще докладвам за проявяване опърничавост към властите. Такъв като вас не бива да бъде търпян в никое независимо княжество.

В този момент Роденщайн дръпна звънеца и Лудвиг влезе.

— Лудвиг!

— Тук, хер хауптман!

— Тоя човек успя да се вмъкне при мен, но не си ли замине достатъчно бързо, да бъде изхвърлен!

— На заповедите ви, хер хауптман! — ухили се ловецът, комуто много допадаха подобни поръчения. Сетне улови човека за раменете, избута го в коридора и изтласка по стълбите. Долу в двора се размотаваха няколко безделни ловци. Като видяха, че се е отворила хубава работа, веднага се възползваха от случая и полицаят изхвърча от замъка с бързината на експрес. Озовал се вън, той стисна юмруци и се закле да отмъсти жестоко на Главния лесничей.

На двора на замъка се намираше и едно малко момче в добре отиваща му зелена униформа на ловец. Това беше Курт Унгер, осемгодишният син на кормчията Унгер.

— Лудвиг — обади се то, — защо бе изхвърлен оня човек? Какво е сторил?

— Оскърби хер хауптмана, на този свят тук — гласеше отговорът.

Малчуганът изкриви гневно личице и извика:

— Тогава душа да му е яка! Ще отида да взема магазинната си пушка и ще му перна един куршум! Ще застрелям всеки, осмелил се да обиди хер хауптмана!

Ловецът се разсмя доволен от сърцатостта на малкия си любимец.

— Чакай! — спря го все пак той, виждайки, че Курт наистина се тъкми да отиде за пушката си. — По хората не бива да се стреля току-тъй без нищо, на този свят тук. Но знам едно животно, което можеш да застреляш.

— Какво животно?

— Лисица!

— Лисица?! — възкликна малкият и очите му заискриха. — Че къде пък се е напъхала разбойницата?

— Отзад в дъбравата. Вчера я открих и след малко тръгвам с дакелите да я ликвидирам.

— Мога ли да дойда с теб?

— Разбира се, стига мама да разреши.

— Веднага отивам да я попитам!

Малчуганът отърча във външното стопанство. Майка му беше заета с хранене на пилците. Хлапакът се втурна сред тях, разпилявайки ги наляво и надясно, и се провикна радостно:

— Мамо, мамо, нека я застрелям!

— Но кого, дивачето ми? — попита тя усмихнато.

— Лисицата, която ни отмъква кокошките.

— А тя къде е?

— В дъбравата. Лудвиг я е открил и сега отива нататък. Може ли да отида и аз?

— Да, щом ще присъства Лудвиг.

Малкият я изгледа отдолу нагоре, нацупи се и отвърна гордо:

— О, Лудвиг, той изобщо не ми е необходим. Една такава лисица мога да застрелям дори да съм сам!

Той влезе вкъщи и скоро се върна, провесил пушка на рамо. Това беше магазинна двуцевка, която Главния лесничей бе поръчал специално за момчето и подарил за рождения му ден. За своите осем години Курт беше необикновено добре умствено и физически развит и за капитана бе голяма радост да знае, че неговият подарък се употребява тъкмо според очакванията му, тъй като момчето вече се славеше като добър стрелец.

— Отивам, мамо — рече то.

Тя го целуна и хлапакът закрачи с гордостта на принц, заобиколен от блестящата си свита. Отиде тъкмо навреме да завари Лудвиг и още двама души от лесничейството вече приключили с приготовленията. Водеха три дакела за каишките. Въпросите на момчето нямаха край и ловците трябваше да си дадат доста труд, докато утолят неговата жажда за знания.

Беше меко и ясно зимно утро. Слънцето грееше добре. Топлите му лъчи бяха облизали снега в полето, ала в дълбокия лес все още бе най-малкото половин фут. Курт трябваше да крачи храбро, за да не изостане от другите. Най-сетне стигнаха дъбравата и скоро се натъкнаха на лисичата диря. Кучетата опънаха каишките, ала бяха принудени да изчакат, докато хората обградят бърлогата и се уверят, че лисицата не я е напуснала. По всяка вероятност беше самец, предпочел сам да обитава зимната си квартира. След като запушиха страничните дупки и остана свободен само централният отвор, пуснаха кучетата. Те моментално изчезнаха под земята. Стрелците се разставиха наоколо. Курт гордо зае полученото почетно място край отвора.

— Само гледай да не застреляш някое куче! — предупреди ловеца Лудвиг. — Това би бил най-мизерният изстрел, на този свят тук.

Той имаше привичката да употребява твърде често израза «на този свят тук», и то най-вече там, където не му е мястото.

Курт направи пренебрежителна гримаса и отвърна:

— Кучешкият изстрел предоставям на теб!

За да не се уморява, той залегна на земята, забучи един чатал пред себе си и подпря на него цевта. В този момент изпод земята се разнесе джавкането на дакелите, които явно бяха спипали лисугера. Гневен вой доказваше, че той се брани храбро. Беше стар обесник и създаваше доста работа на кучетата. По едно време се надигна невъобразима гюрултия, която се понесе през различни ходници. Бяха принудили лисугера да напусне леговището си.

— Внимавай, Курт, сега ще изскочи! — предупреди Лудвиг и насочи дулото на пушката си към главния вход.

Курт продължаваше да лежи. Той много добре чуваше от коя посока се носи алармата, както и болезнения вой на един ухапан дакел. Миг по-късно от дупката излетя някакво тъмно тяло и Лудвиг извика:

— Лисицата!

Веднага с вика се обади и пушката му и смъртоносно удареното животно се строполи. По същото време беше скочил и Курт, ала неговата цев бе насочена в съвсем друга посока. Изстрелът му отекна едновременно с този на ловеца сякаш бе прозвучал един-единствен.

— Улучих я, на този свят тук! — викна Лудвиг и хукна към животното, което беше застрелял. Но на втората крачка се закова стъписан и изруга: — Гръм и мълния, това пък какво е.

— Валдина! — отговори един от гончиите.

— За Бога, застрелял съм Валдина, на този свят тук. Та това дори не е кучешки, а направо свински изстрел! Такова нещо още не ми се бе случвало, на този свят тук! Но как все пак стана че кучето изхвърча преди лисицата?

— Защото беше ухапано! — обясни Курт.

— Затъкни си зурлата, зелена човка такава! — тросна се вън от себе си от яд Лудвиг.

— Зелена човка? — викна Курт. — Охо! А какво лежи там до дупката?

Хората погледнаха в указаната посока.

— Лисицата! Боже милостиви, лисицата! — възкликна Лудвиг.

Наистина беше лисицата, чиято козина в този момент раздърпваха останалите две кучета.

— Е, зелена човка ли съм? — попита малчуганът.

— Ти ли? Да не искаш да кажеш, че си я застрелял ти? Бил е Франц или Игнац, на този свят тук.

В отговор момчето отметна гордо глава, извади един патрон и зареди изстреляната цев.

— Не, не бях аз! — отрече Франц. — Не съм стрелял.

— Аз също — обяви Игнац.

— Мътните го взели, тогава наистина е бил този дяволски хлапак! — извика Лудвиг. — Но как ти хрумна, момче, да вземеш под прицел тая посока?

— Разбрах, че лисицата ще се измъкне оттам, пък и бях обещал да предоставя кучешкия изстрел на теб.

Силно засрамен, ловецът бе принуден да признае, че се е проявил като доста добър стрелец по кучета.

— В действителност лисицата нямаше как да излезе оттам — опита да се защити той. — Та нали дупката беше запушена!

— Но недобре — обади се Франц. — Погледнете насам! Рехавият сноп пръчки не е свършил работа и лисицата е могла да наднича през него.

— Проклета история, на този свят тук — рече Лудвиг, като се почеса ядно зад ухото. — Как да съобщя на хер хауптмана, че съм убил Валдина?

— Сам си бери грижата! Нека най-първо разгледаме лисицата.

Мъжете се приближиха и прогониха кучетата. Лисугерът беше изпитан стар хитрец, спипван вероятно неведнъж в леговище и много добре е знаел, че край главния отвор го дебне смъртта. Бил е достатъчно умен да разбута с муцуна съчките на съседния вход и да избяга оттам. Куршумът на момчето беше пронизал главата, една не съвсем сигурна цел.

— Да, твоят куршум е бил, момче — съгласи се Лудвиг. — Дяволски хлапак си ти! С твоите осем години застреля лисицата, на този свят тук, а аз старият умник погубих кучето! Заслужих си шамарите. Ех, Господ да ми е на помощ, когато узнае хер хауптманът! А ти, Курт, ще бъдеш почетен! Ела насам да сложа зелено клонче на шапката ти!

В терминологията на ловците втикнатото в шапката зелено клонче означава, че притежателят й се е проявил в съответния лов на едър дивеч. Лудвиг откърши една букова клонка и посегна към шапката на Курт да го забоде. Момчето обаче се дръпна, като да се предварди.

— Не ми е нужно зеленото ти клонче — заяви то. — Нали каза, че то е почетен знак.

— Е-е, да, така си е, на този свят тук.

— Но право на такъв почетен знак има само онзи, който е човек на честта.

— Всички дяволи, нещо не проумявам. Все пак ми се струва, че ти държиш на честта, малкия. Или не?

— Има ли чест оня, който се оставя да бъде безнаказано оскърбяван?

— Я виж ти, бил си оскърбен? — учуди се Лудвиг. — Че от кого пък, на този свят тук?

— От теб. Но аз няма да го изтърпя. Няма да се оставя да ме тъпчат!

— Добре де, но как тъй?

— Нима не ме нарече зелена човка, а? Ти, ти! Дето самият стреляш като истински, като същински новак!

Другите двама поискаха да се разсмеят на този изблик на гняв, ала сдържаха веселостта си, като видяха, че Лудвиг остана сериозен. Да, очите на ловеца дори блеснаха овлажнени. Покъртен от мъжественото поведение на малкия си възпитаник, той пристъпи към него, протегна ръка, сне плъстената си шапка и с несигурен от вълнение глас каза:

— Ти си способен момък, Курт. Погледни! Снемам шапка пред теб, момчето ми. Ще ми простиш ли глупавия израз «зелена човка»?

Откритото личице на малчугана се разведри. Помирен той отвърна:

— Да, Лудвиг. Ела насам да те целуна, защото те обичам. А сега ми закичи и клончето.

Когато това стана, Курт сложи шапка с тържествената церемониалност на кайзер, поставящ короната си.

— И още нещо — рече той. — Лисицата е моя и сам ще я отнеса вкъщи.

— Охо, ти си твърде малък, а тя прекалено тежка.

— Аз? Как ти дойде на ума! Никой друг няма право да я носи! Разбрахте ли ме?

За доказателство, че няма да му тежи, Курт улови лисицата за задните крака и я вдигна.

— Е, добре, нека опитаме — съгласи се Лудвиг. — Ти заслужи и това отличие, а ако ти натежее, ще я вземем.

— Тая няма да я бъде! — отвърна малкият. — Ще се върна сам вкъщи.

— Трудна работа, момчето ми. Много е далеч. Лисицата тежи, няма да можеш да я отнесеш до дома.

— Ще си почивам.

— Хм — промърмори Лудвиг, който много добре разбираше защо момчето иска да върви само по пътя. По този начин щеше по-спокойно и несмущавано да се отдаде на тщеславните си мисли за постигнатия днес триумф. — Хм. Имаш известно право. Е, нека опитаме! За мен е удобно да тръгнеш сам, защото така ние ще можем да отскочим до гюмето. Ще вържа краката на лисицата да можеш да я носиш на раменете. А на мен, дявол да го вземе, се пада честта да мъкна мъртвата Валдина до вкъщи и да изслушам сетне надгробната реч, която ще държи хер хауптманът. В началото тя ще бъде изпълнена с гръм и мълнии!

Той свърза лапите на лисицата, провеси я на момчето така, че да му тежи по-малко и се подсмихна:

— Така, момче, тръгвай към къщи увенчан с лаври! Това ти е първата лисица, която застреля, а за себе си се надявам пък, че ще е последният ми гаф. Крайно време беше наистина, на този свят тук.

Лудвиг вдигна мъртвото куче и тръгна със спътниците си. Момчето остана да гледа след тях, докато престанаха да се виждат, после се обърна и закрачи. То познаваше едва ли не всяко дърво и не се безпокоеше, че ще се заблуди. Намираше се в такова приповдигнато настроение, че почти не чувстваше теглото на лисицата, въпреки че скоро челото и страните му потънаха в пот. Придвижваше се бавно напред и когато остави половината път зад себе си, бе принуден да си почине.

Курт имаше да върви най-много още десетина минути и тъкмо възнамеряваше да излезе от един букак на открито, когато долови стъпки и скоро стоеше пред един мъж, който крачеше унесен в мисли. Човекът беше непознат, имаше необикновено висока, плещеста фигура, облечена в дълго палто за път. Курт спря, изгледа го изпитателно отдолу нагоре и произнесе строго:

— Стой! Какво търсиш тук?

Той често бе чувал тоя въпрос от Лудвиг, когато бродеха заедно из гората и срещаха някой непознат или жена, тръгнала за дърва. Вярно, сега Лудвиг отсъстваше, ала този мъж бе непознат, а Курт беше застрелял лисица, следователно мнението му тежеше точно толкова, колкото онова на Лудвиг. Непознатият изпървом погледна учудено малчугана, след което отвърна с добросърдечна усмивка:

— По дяволите, как ме изплаши! Та това си прозвуча, като да си Главния лесничей!

Курт намести лисицата, изпъчи се и отвърна:

— Тук не бъркаш много!

— Охо!

— Да, считай, че те пита самият Главен лесничей. Какво търсиш тук?

Сега усмивката на непознатия беше по-скоро учудена, отколкото добросърдечна. Той отговори:

— Искам да отида до Райнсвалден. Далеч ли е още?

— Не, хей там зад дъбовете. Ще те водя.

— Хубаво. Мога ли да ти нося лисицата?

— Боже опази! Сам ще си я нося! — заяви Курт, поклащайки енергично глава.

— Но тя е тежка.

— За мен не.

— Да, виждам, че наистина си силен. На колко години си? На десет?

— Десет? Ами, и през ум не ми минава. На осем съм!

— На осем? — възкликна изненадано непознатият, като огледа момчето. — Направо не е за вярване.

— Да не мислиш, че те лъжа? — запита Курт наострено.

— Не. Брей, но ти имаш пушка!

— Естествено! — отговори малчуганът гордо. После добави благосклонно: — Искаш ли да я разгледаш? Ето я. Но внимавай, заредена е!

Непознатият взе оръжието и рече учудено:

— Виж ти, ама това е истинска магазинна пушка, изготвена специално за твоя ръст.

— Я сега пък! Ти да не мислеше, че нося детско пушкало? И тогава трябва да си доста глупав! Нима човек може да застреля лисица с такова пушкало?

— А ти да не искаш да кажеш, че сам си застрелял лисицата?

— Ами да, тъкмо това искам да кажа!

— Ти… самият?!

— То се знае! Как не съм помъкнал лисица, която не съм застрелял лично.

— Но тогава ти наистина си един малък герой!

Курт кимна приятелски на непознатия, чийто думи спечелиха сърцето му и отвърна доброжелателно:

— Сигурно искаш да останеш известно време в Райнсвалден? Добре, в такъв случай можеш да повървиш донякъде с мен. По пътя ще ти разкажа как се ходи на лов за лисици.

— Благодаря ти, малък мъж! — отвърна непознатият — Ако наистина го сториш, аз от своя страна ще ти разкажа как се убиват мечки, бизони, лъвове и слонове.

— Стрелял ли си по такива животни? Зная и един друг който ги е повалял.

— Кой?

— Хер доктор Стернау.

— Ти познаваш ли го?

— Него още не съм виждал, само кожите на лъвовете и мечките, които е застрелял. Те са проснати в жилището на фрау Стернау. Тя е негова майка и ми е разказвала ловните му приключения. И аз искам да стана ловец като него.

— Такова ли е намерението ти? Да, както се вижда имаш необходимите данни.

— Само веднъж да порасна, колкото теб! Вече мога да яздя и стрелям. Лудвиг ме научи да се фехтувам и тренирам; ще се науча и да плувам, когато се затопли. А ако искаш да видиш фрау Стернау, мога да ти я покажа веднага.

— Къде? — попита непознатият и бързо се извърна по посока протегнатата ръка на момчето.

— Виждаш ли замъка, многобройните стъкла? Там е зимната градина. Различаваш ли двете дами вътре? Това са фрау Стернау и фройлайн Хелене Стернау. Те приготвят ежедневния букет за хер хауптмана.

С очи, приковани към двете дами, и пламнало от радост лице, непознатият запита:

— Няма ли тук нейде в оградата портичка?

— Има. Но ти не си от тоя край и трябва да влезеш през голямата порта.

— Ама аз искам да отида при фрау Стернау.

— Хм, това е нещо друго! И понеже ми допадаш, ще ти покажа портичката.

— Ти също ми харесваш. Как се казваш?

— Курт.

— А-а, Курт Унгер?

— Да. Познато ли ти е името ми?

— Да, много добре. Баща ти е кормчия, нали?

— Вярно, и това ли знаеш?

— Фрау Стернау ми писа. А сега да вървим п о-скоро! Къде е портата?

— Тук вдясно, само десет крачки по-нататък.

Непознатият се отправи с големи крачки към посоченото място, отвори портичката и влезе в градината. После побърза към стъклената постройка, която момчето нарече зимна градина. Външната врата не беше заключена. Той отвори и влезе.

Край група високи декоративни храсти, палми и вечно зелени растения, между които блестяха зряло зимно грозде и лимони, седяха две жени, в които човек веднага разпознаваше майка и дъщеря. В момента те се занимаваха с вързването на красив букет. Когато чуха да се отваря вратата, погледнаха натам и неволно се изправиха при вида на високата, горда фигура на непознатия. Фрау Стернау пристъпи крачка напред и попита:

— Майн хер, търсите ли…

Ала с един радостен възглас «Майко!» непознатият я прекъсна, след миг вече стоеше до нея, сключи я в прегръдките си и я целуна по устата. Тя пребледня от радостно изумление, увисна за няколко секунди като останала без сили в обятията му, ала бързо се съвзе и извика:

— Карл! Нима е истина? Сине мой! О, каква изненада!

Той я притисна с дясната ръка до сърцето си, протегна лявата към сестра си и помоли:

— Хелене, сестрице, ела!

— Братко! — просветна от радост лицето на девойката. — Тъкмо говорехме за теб. Каква радост, какво щастие! Но ние смятахме, че си далеч оттук, в Испания!

— Да, аз не ви писах. Исках да ви изненадам, нещо като коледен подарък.

— И напълно успя, скъпи ми, любими синко — произнесе майката.

Междувременно Курт бе продължил пътя си с лисицата и влезе през портата в двора на замъка. Насреща му се зададе икономът на Главния лесничей.

— Охо, падна ви в ръцете, а? — попита той момчето, като забеляза лисицата.

— По-точно падна в моите ръце! — прозвуча гордият, самоуверен отговор.

— В твоите ли? Да, да, виждам! Кой я застреля?

— Старата прислужница! — отговори Курт, като се отправи към входа на замъка с физиономия на оскърбен лорд, изкачи със самочувствие стълбите под погледите на срязания човек и слисаната прислуга и почука на вратата на Главния лесничей.

— Влез! — изръмжа отвътре недоволен глас. Роденщайн още се намираше в настроението, в което го остави полицейският комисар от Великото херцогство Хесен.

Курт влезе, поздрави по военному и каза:

— Ето я юначината, хер хауптман!

Лицето на Главния лесничей тутакси се проясни. Той се надигна, приближи и извика:

— Гледай ти, стар разбойник! Наистина стар, опитен самец! Доста работа е отворил на момчетата.

— Да, на момчетата! — кимна Курт усмихнато. — Действително отвори работа на момчетата, ала не и на мен.

— Не на него! Всички дяволи! Момченце, все пак мисля че е тежичък!

— О, хер хауптман, лесно беше да се носи, а още по-лесно да се застреля.

— Значи ти си го домъкнал чак от гората, малкия? Мътните ги взели тези лентяи! Овесили такъв товар на момчето и кретат насам до него! — разгневи се Роденщайн. — Такова конско ще им тегля, че има да ме помнят!

Курт пристъпи с крак и рече:

— Не, хер хауптман, няма да им теглиш конско!

— Няма ли? Хайде де! Че кой ще ми попречи?

— Аз!

— Ти? Да, май ставаш за целта! И как всъщност ще я подхванеш тая работа?

— Аз ги принудих да ме оставят да нося лисицата!

— Принудил си ги? Тъй, тъй, и това е едно от правата, които си позволяват такива малчугани като теб!

— Охо, хер хауптман, аз не съм малчуган! Лудвиг също каза, че имам правото да отнеса лисицата до вкъщи.

— Правото? Та за такова право може да претендира само оня, който я е застрелял.

— Тъкмо това сторих и аз!

— Ти…? — запита Главния лесничей и отстъпи смаяно назад.

— Да, ето тук в главата.

— Всички дяволи! Кой би го повярвал наистина. Покажи!

Той свали лисицата от момчето, за да разгледа по-обстойно смъртоносната рана.

— Вярно, той е бил! — възкликна. — Дупката е малка, от куршум от твоята пушка. И точно по средата на главата! Момче, та ти си истински обесник! Ела насам да ти подръпна ухото и така ще те млясна, че да прозвучи като изстрел от гаубица!

В радостта си Роденщайн действително обхвана главата на момчето и го разцелува сърдечно. Момчето прие ласките, сякаш имаше свещено право над тях, ала все пак се възползва от първия свободен миг, за да запита:

— Значи си доволен от мен, хер хауптман?

— Да, дяволски сине, напълно!

— Е, тогава можеш да ми дадеш симпатичния малък револвер, който ми беше обещал. С пушка вече мога да стрелям, сега трябва да се науча и с револвер.

— Да, юначето ми, ще го имаш и то начаса.

Капитанът издърпа едно чекмедже на писалището си и извади малка кутия.

— Ето, вземи! Много е добър и при това изкусно инкрустиран със сребро. Тук имаш и запас патрони. Нека Лудвиг ти покаже как се борави с него.

Тогава малкият улови Главния лесничей за ушите, притегли главата му към себе си и го разцелува няколко пъти по мустаците.

— Ето ти едно мляскане и от мен, хер хауптман. Благодаря!

— Момче — извика Главния лесничей разчувстван, — ти си същински Велзевул! Полага ти се още нещо. Казвай желанието си!

Без много да му мисли, малкият отвърна:

— Добре, зная какво да поискам. Ще го изпълниш ли?

— Да, ако е добре за теб и не вреди на някой друг.

— Дай ми честната си дума!

— По дяволите, това звучи доста сериозно! Момче, подтикваш ме към крайни мерки. Да не е някоя глупост или нещо лошо?

— Не, трябва само да простиш на една личност.

— Аха, хм! Доброто ти сърце отново се проявява. За кого става въпрос всъщност?

— Ще ти кажа, едва когато имам честната ти дума.

— Курт, ти си голям шмекер! Тъй да бъде, ще пострада ли някой от опрощението ми?

— Не.

— Хубаво, давам ти думата си. А сега излагай молбата!

— @Сл)р1ай, хер хауптман, не се карай на Лудвиг за свинския изстрел!

Главния лесничей смръщи чело.

— Какъв свински изстрел? Не проумявам. Той е добър стрелец.

— Все пак случаят беше друг. Самият Лудвиг каза, че е стрелял свински.

— Хм! Какво всъщност е застрелял?

— Кучето.

— Кучето! — провикна се Главния лесничей. — Всичко бих повярвал, само това не!

— Да, кучето — повтори момчето. — Валдина.

— Валдина? Ей, да не би наместо лисицата? Твърде невероятно е, за да е истина! Не хвърляй прах в очите ми, момче!

— Не ти хвърлям прах, хер хауптман. Значи няма да го наругаеш?

Главния лесничей закрачи ядно из стаята. Той се впусна в дълги хули и ругатни по адрес на нещастния ловец, но малко по малко се успокои и сетне рече:

— Момче, ти ме хвана натясно, направо ме изигра! В действителност такава буря щеше да се стовари върху главата на Лудвиг, че щеше да примре от страх, ала ти ме надхитри, удари ме в гръб и сега трябва да спазя думата си. Да, няма да го хокам, ама ти си вземай лисицата и си обирай крушите! Дано не те видя вече никога през живота си. За мен ти си един подлец, който първом ми изкопчи револвера, пък после така ме надхитри, че ми е черно пред очите. Марш! Вън!

С навъсена физиономия той вдигна ръка и посочи вратата. Курт тикна равнодушно револвера в джоба си и метна отново лисицата на плещите. След това грабна пушката и като отправи светлите си очи към Главния лесничей, каза безстрашно:

— Да не си мислиш, че можеш да ме уплашиш, хер хауптман? О, аз те познавам, много добре те познавам.

— Какво, познаваш ме? — прогърмя Роденщайн. — Добре, в такъв случай трябва да знаеш, че всичко това се отнася до теб.

— Звучи доста заплашително. Но аз не се страхувам, защото зная и нещо друго.

— Така, така! И какво по дяволите знаеш?

— Че си добър към мен.

— Обесник такъв, имаш право! Хайде сега офейквай, докато не ти се е случило нещо, за което не отговарям!

Главния лесничей избута момчето през вратата и се натъкна на Хелене Стернау, която тъкмо възнамеряваше да почука.

— Вие, фройлайн Хелене? — рече той. — Влизайте! Какво ви води насам?

— Преди всичко букетът за вас, хер хауптман, и на второ място една молба. Ще позволите ли на мама да ви представи моя брат?

— Вашият брат, хер доктор Стернау? — изуми се той. — Значи вече не е в Испания?

— Не. Току-що пристигна.

— Всички дяволи! Да, така е — изрече бавно и замислено той.

— Как? — запита Хелене. — Нима вече знаехте…

— Нищо не знам, абсолютно нищо — отрече бързо Главния лесничей, опитвайки да оправи грешката си. — Но доведете го при мен, моля ви. Любопитен съм да се запозная с него.

— Мама е на път за насам, а аз избързах напред да ви уведомя. А, ето че чука. Мога ли да отворя, хер хауптман?

Хелене отвори вратата и Стернау влезе с майка си. При неговия вид по лицето на Главния лесничей се изписа видимо изумление.

— Как — попита той, — този хер е доктор Стернау, синът на фрау Стернау?

— Действително съм аз, хер хауптман — хвана се за думите Стернау. — Пристигнах преди десет минути и бързам да дойда и ви изкажа благодарност от цялото си сърце за добрините и любезното ви отношение към майка ми и сестра ми.

С поглед, все още вперен с удивление в Стернау, Роденщайн понечи да омаловажи нещата:

— Дрън-дрън! Аз трябва да благодаря на фрау Стернау. Тя си даде труда да направи от един стар отшелник що-годе поносим човек, ето защо не ми дължите никакво признание. Впрочем нали сме роднини и за благодарност и дума не може да става. Седнете и ме извинете, че ви оглеждах така изненадано. Представата ми за вас бе съвсем друга.

— Мога ли да попитам каква? — осведоми се Стернау, докато се настаняваше между майка си и сестра си.

— Смятах ви за малък, суховат човечец с фини, одухотворени черти и позлатени очила на носа, а ето че…

Главния лесничей запъна разгневено, защото не можа да намери подходящо продължение на думите си. Стернау вметна усмихнато:

— А ето че пред вас се изтъпанчи един Голиат без очила и одухотворени…

— Стой, спрете, нямах това предвид! — отрече Роденщайн. — Отнасяше се само до ръста. Не можех и да си помисля, че моята фрау Стернау ще има син като Енак. При все това ми е драго в семейството да има такъв исполин. Понеже не ми изглеждате на човек, който припада от дреболии, ще бъда искрен към вас и ще ви кажа, че вече бях известен за вас.

— Охо!

— Да, тази заран. От почитаемата полиция.

— От полицията? — стресна се фрау Стернау. — Каква работа има тя с нас?

— О, беше дори полицейски комисар от Великото херцогство Хесен, който ме запита дали при мен не живее някой си доктор Стернау.

Стернау кимна.

— Помислих си нещо такова.

— Наистина ли? — запита Роденщайн. — Значи има някаква причина полицията да се интересува от вас?

Запитаният се усмихна спокойно.

— Мога ли да зная дали хер комисарят не е изложил такава причина?

— Да, да, така е, дори няколко. Той каза, че има обява за залавянето ви във връзка с опит за убийство, грабеж и така нататък.

— Боже мой, страх ме е! — извика сестрата.

— Но това е невъзможно! — заяви майката. — Ще съумееш ли да го обясниш, сине мой?

— Нямах време да споделя тези неща с теб и Хелфне. А и хер хауптманът трябваше да бъде информиран, затуй изчаках тоя миг, за да обясня на всички ви едновременно. Имате ли четвърт час свободно време, хер хауптман?

— И десет часа, ако поискате, хер доктор! Говорете, без да се притеснявате!

— Тъй, това, което ще ви разправя, е цял роман.

Стернау описа изчерпателно преживелиците си, сподели мислите и дръзките заключения, които бе направил и така ги плени с разказа си, че дори капитанът забрави любимите си ругатни. Накрая обаче възмущението му нарасна до такава степен, че повече не можеше да се сдържа. Скочи, тръгна възбудено из стаята и извика:

— Исусе, каква сбирщина мошеници и нехранимайковци! Да можеха да ми паднат, о, щях да им дам да се разберат! Гърлата им ще прережа, ще ги обезглавя, един до друг ще ги избеся! Та минахте значи границата?

— Да. Най-напред се представих в Париж на пълномощния министър, разказах му всичко и го помолих за подкрепа. Той ми даде подробни указания какво да сторя у дома, за да се предпазя от преследване и защитя наследството на графинята.

— А тя самата? Къде е сега? Още ли е болна? Говорете, докторе!

— Веднага щом минах германската граница, взех мерките, както ме бе посъветвал пълномощният министър. Направих донесение до Испания за извършеното престъпление. Сетне потеглих с графа, дъщеря му и верните им спътници за Майнц, където ги оставих на хотел, за да потърся по-напред майка си и сестра си.

— Те в Майнц ли са? — въодушеви се капитанът. — Всички дяволи, но защо пък в Майнц? Аз да не би да съм без сърце, а? Нямам ли стаи, залък хляб за тези хора, а? Ако не заминете веднага за Майнц и не ги доведете при мен в Райнсвалден, ще отида лично и ще ви отмъкна графинята-милионерка под носа, можете да бъдете уверен в това! Имате ли багаж със себе си?

— Да.

— Много? Ще ви стигне ли една кола?

— Сигурно ще стигне.

Роденщайн отвори шумно прозореца и викна към двора:

— Хайнрих, запрегни два файтона и една товарна кола! След четвърт час се тръгва за Майнц!

— Но, хер хауптман — протестира Стернау, — аз трябва искрено…

— Я стига празни приказки! — прекъсна го Главния лесничей. — Тук аз съм господар на къщата! Да видим накратко как стоят нещата. Бяхте ли решил къде ще отведете компанията си?

— Не.

— Ще ви бъде ли достатъчно добре в моето лесничейство или не?

— За недобре не може и да се говори. Мисля си само да не ви бъдем в тежест…

— Оставете си вашето «в тежест» вкъщи! Идвате в Райнсвалден, и то още днес, свършено! За вас, графа, графинята и фрау Стернау, значи четири души — един файтон. За мен, фройлайн Стернау, Алимпо и Елвира, също четири души — вторият файтон. Има място за всички и ние идваме с вас. Баста! Стаите за гости са в порядък. Каквото има друго да се прави, ще бъде направено, докато Хайнрих впряга конете. А сега, скъпа фрау Стернау, погрижете се преди всичко Друго хер докторът и братовчед да получи нещо за ядене! Вървете, засега повече нямам нужда от вас! Аз трябва само да сваля работното си яке и да сложа нещо друго! Виждате, братовчеде, че говоря открито и много не се церемоня. Надявам се и вие да се държите по същия начин с мен и тогава ще се разбираме отлично.

Не след дълго през портата излязоха два файтона, последвани от празна товарна кола. Кортежът потегли в тръс към Майнц и като стигна там, спря пред хотел «Английски двор». Пасажерите слязоха и се отправиха към ангажираните от Стернау стаи. В първата завариха управителя и жена му.

— А, това са мосю Алимпо и неговата добра Елвира? — попита капитанът, като забеляза съпружеската двойка.

Управителят чу имената и разбра, че става въпрос за тях. Направи дълбок поклон и отвърна:

— Mira! Soy Juan Alimpo y esa es mi buena Elvira. — Погледнете тук! Аз съм Хуан Алимпо, а това е моята добра Елвира!

— Ах, дявол да го вземе, аз не знам думица испански — изруга капитанът. — Изобщо не помислих за това!

— Е, но може би пък говорите малко френски? — попита Стернау.

— Само в краен случай!

— Тогава ще можете да се разбирате достатъчно. Тези хорица горе-долу знаят френски. Но да влезем, моля!

Стернау отвори съседната стая и представилата им се гледка ги разтърси дълбоко.

Пред дивана, до който грижлива ръка бе сложила мека възглавница, бе коленичила Розета. Тя беше сключила ръце и се молеше, движейки безмълвно безкръвните си устни, с отправен нагоре поглед. Изпитото й лице бе с почти неземна красота.

— Колко тъжно! — прошепна капитанът. — Ох, човек трябва да набучи на кол тия негодяи и живи да ги пече! Но ако не от мен, ще си го получат на небето!

— О, Боже мой — промълви фрау Стернау и от очите й потекоха едри сълзи. — Бедното, клето дете! Да молим Бога да й помогне!

Хелене не каза нищо. Побърза да отиде до дивана, коленичи до Розета, прегърна я любвеобилно и заплака. Майката също приближи. Двете жени изправиха болната и я настаниха на дивана. Но тя тутакси се плъзна в молитвеното си положение на възглавницата. Граф Мануел седеше на един стол наблизо. И макар фигурата му да не бе така изпосталяла както по-рано, а лицето му много по-пълно, вследствие добрите грижи в Париж, то празният му, нищо не говорещ поглед, пронизваше сърцето.

— И казвате още не сте опитал вашето противосредство? — попита Роденщайн.

— Не — отвърна Стернау. — В Париж и по път ми липсваше подходяща обстановка и необходимите грижи.

— И се надявате да помогне?

— Надявам се, въпреки че отровата се е разпространила из тялото. Веднага ще се заема с лечението. Е, смятам да потегляме, хер Хауптман.

Багажът, който бе взел със себе си Стернау, натовариха на колата с ритлите. Капитанът уреди сметката и напуснаха хотела. Докато пътуваха по една от главните улици, Главния лесничей даде знак на кочияша да кара до файтона на Стернау. Така имаше възможност да разговаря с него.

— Братовчеде — рече той, — погледнете отсреща вдясно. Виждате ли човека със сивото пардесю?

— Онзи с чадъра под мишница? Кой е той?

— Полицейският комисар. Той ни забеляза и съм готов да се обзаложа, че скоро отново ще го видим в лесничейството, защото той вече си е направил заключението, че вие сте очакваният доктор Стернау.

Действително, докато минаваха, човекът спря. Намести очилата си и когато отминаха, обърна се с иронична усмивка и се отправи към Съдебната палата.

Роденщайн и гостите му обаче продължиха невъзмутимо и не след дълго пристигнаха в Райнсвалден, където стаите им ги очакваха подредени, тъй като майката на Стернау бе заръчала на фрау Унгер да подготви всичко.

Остатъкът от деня бе използван за настаняване, а вечерта приятелите се събраха да обсъдят по-подробно испанските приключения, отколкото бе възможно първия път. Алимпо и Елвира отсъстваха, понеже дежуряха във вестибюла на болните. При тях беше и малкият Курт, който бързо бе допаднал на двамата испанци. Той от дълго време получаваше уроци по френски от райнсвалденския учител и се радваше да разговаря и се разбира криво-ляво на тоя език с Алимпо и неговата Елвира.

Хората си легнаха доста късно, следствие на което на заранта позакъсняха със ставането. Капитанът беше първият, който се появи в двора на замъка. Той завари Лудвиг да храни кучетата и се приближи.

— Едно… две… четири… шест… седем… осем кучета — преброи Главния лесничей. — Но едно липсва!

— Хер хауптман, то е… аз… аз…!

Обхванат от неописуем страх, Лудвиг запъна посред изречението.

— Е, какво има? — запита сурово Роденщайн.

— Аз… едно… едно липсва!

— Това вече видях! Кое по-точно?

— Валдина. Тя е… хм, тя е… мъртва.

— Мъртва? Гръм и мълния? Че от какво пък е умряла? Та тя си беше съвсем здрава!

— Тя… тя…

— Е, и какво тя? Да не би да е преяла?

— Да, точно така, хер хауптман.

— Чумата да го тръшне! От какво пък преяде?

— От… един… от един куршум, хер хауптман — гласеше отговорът.

— Какви ги дрънкаш! Куче да яде куршуми?

— Тогава сигурно е умряла от някоя трева, която е яла. Хер хауптман, аз съм едно голямо магаре! Защото куршумът беше от мен. Трудно ми е да го кажа, ала няма как. Вчера аз убих Валдина.

— Хиляди гранати! Защо? Да не би внезапно да е побесняла?

— Не — изхленчи Лудвиг, — аз бях лудият, в мен се всели кучешкият бяс. Затова застрелях кучето вместо лисицата.

— Да, старият ловец застрелял кучето, а малчуганът през туй време повалил лисицата.

— Значи вече знаете, хер хауптман? Да, това си беше един свински изстрел. Чувствам се опразнен от всичко, сякаш сте ме прогонил от служба.

— И това можеше да се случи, умнико, ако не бях дал дума на Курт, че няма и да те кастря даже.

— На Курт? Всички дяволи, той все пак си е почтено момче, на този свят тук! Никога не ще забравя това!

— И аз така се надявам. Той можеше да си издейства нещо друго, но мислеше само как да ти спести калая, който заслужаваше. Къде е Валдина?

— Погребах я в градината с всички почести, хер хауптман. Тя беше ценно животно, на този свят тук.

Разговорът бе прекъснат, тъй като в двора пристигна една кола, в която седяха полицейският комисар и трима полицаи с пушки, дошли с явното намерение да извършат арест. Роденщайн се обърна без да ги поглежда и отиде в стаята си. Малко след това влезе Лудвиг и доложи за комисаря.

— Нека влезе — изръмжа Главния лесничей. — Къде са полицаите?

— Заеха изходите, хер хауптман.

— Аха! Хубаво! Чакай вън до вратата!

Ловецът излезе и пропусна комисаря.

— Най-сърдечно добро утро, хер Главен лесничей! — поздрави онзи с подигравателна учтивост.

— Добро утро — отвърна възпитано Роденщайн. — Виждате ли какво означава един добър урок? Вече сте се научил да поздравявате съвсем порядъчно. Продължавайте все така, човече!

— Може би и аз днес ще ви дам един урок! Позволете най-напред да ви отправя въпроса дали няма и този път да бъда изхвърлен от замъка?

— Да, гарантирано, ако не сте в състояние да се легитимирате!

— Погрижил съм се за достатъчно пълномощия. Ето, можете да прочетете това!

Комисарят извади един документ и го подаде сгънат на капитана.

— Ха, да не съм ви слуга, човече. Разтворете го сам, ако обичате.

Комисарят разгърна листа и Главния лесничей прочете съдържанието.

— Валидно е — каза Роденщайн. — Издадено е от прокурора. Той ме моли да ви дам информация и ви оказвам всякакво съдействие. Какво желаете?

— Доктор Стернау тук ли е?

— Да. Вчера пристигна. Ама вие го видяхте.

— Довел ли е някакви други лица със себе си?

— Хм, някакъв Алимпо, някоя си Елвира, някакъв дон Мануел и някаква си Роза, Розаура или Розета, не зная точно името.

— Дамата графиня ли е?

— Графиня? Дявол го взел, нима тая Елвира е графиня? Струва ми се прекалено дебела за такава.

— Те несъмнено обаче го знаят.

— Действително. А да не би пък Алимпо да е графиня? Те говореха за някаква разбойническа банда и нищо чудно Алимпо да е преоблечена графиня, която възнамерява да се омъжи за мен и сетне здравата да ме ограби. Би било ужасно! Гръм и мълния!

— Хер Главен лесничей, да се надявам, че нямате намерение да си правите шеги с мен — произнесе полицаят със сурова физиономия. — Не позволявам такова държане!

— Не се безпокойте, човече. Откак зная кой сте, заради тая проклета разбойническа банда се чувствам съвсем сериозно.

— Имат ли много багаж със себе си?

— Дявол, да не съм им камериерка, та да се грижа за вехториите им. Впрочем изглежда наистина ще трябва да ви окажа съдействие. Разпитите обаче не ми допадат. Ще потърсим друга помощ. Лудвиг!

При този вик ловецът влезе и хвърли недружелюбен поглед към комисаря.

— Помоли доктор Стернау да дойде при мен! Кажи му, че тук има един полицай, който иска да говори с него. Но бързо!

След малко вратата се отвори и Стернау влезе. Той се здрависа сърдечно с капитана, а на полицая само хладно се поклони.

— Изпратил сте да ме повикат — рече той.

— Да, този човечец иска да говори с вас.

— Кой е той?

Роденщайн понечи да отговори, ала полицаят го изпревари и се представи:

— Полицейски комисар от Великото херцогство Хесен.

— Така, и какво желаете от мен?

— Вие ли сте хер доктор Стернау?

— Да, аз съм.

— Пристигнал от Испания, живял при граф Родриганда, вързал някой си Гаспарино Кортейо и избягал от затвора на Барселона?

— Да.

— Това признание е напълно достатъчно. Вие сте мой арестант, хер Стернау!

— Подчинявам се!

— Какво? — слиса се Главния лесничей. — Подчинявате се, братовчеде?

— Да — усмихна се лекарят.

— Най-напред ще претърся багажа ви — заяви комисарят.

— Не мисля, че хер хауптманът като господар на този дом и мой домакин ще го позволи.

— Мътните да ме отнесат, ако го допусна! — извика капитанът.

— Запретявам всякакво противопоставяне! — повели полицаят.

— А аз всяко превишаване на правата спрямо мен — вметна Стернау. — Вие изглежда действате с големи предубеждения към мен и аз ви обръщам внимание, че ще ви подведа под отговорност!

Тези думи и тонът, с който бяха изговорени, направиха видимо впечатление на комисаря. Той се поклони учтиво и каза:

— Аз само изпълнявам задълженията си.

— Нека проверим добросъвестността на тези задължения! — отвърна Стернау. — Вчера сте казал на хер хауптмана, че има обява от Испания за преследването ми. Ще имате ли добрината да ми покажете тази обява?

— Аз… не я нося със себе си — отговори запитаният.

— Вие прочетохте ли тази обява?

— Аз… по този въпрос няма да говоря тук.

— Добре. Виждам как стоят нещата. Вие сте казал на хер хауптмана една неистина. За преследване по обява за залавяне не ще и дума да става. В Родриганда знаят, че съм от Майнц и е изказано желание да се съберат сведения за мен. Как от това сте стигнал до извода да ме арестувате и извършите домашен обиск, за мен е необяснимо. Що се отнася до моята особа, нямам нищо против да се поставя на ваше разположение, но с уговорката да носите отговорност за поведението си. Що се отнася до другите неща, протестирам срещу какъвто и да било домашен обиск. Този дом приюти двама душевно болни, които трябва да бъдат предпазвани от всякакво безпокойство и вълнение. Аз съм лекар и ще съумея да защитя това, което говоря. Не вие, а прокурорът може да проведе обиска, ако го сметне за необходим. Ще дойда с вас при него, всичко останало забранявам!

— А аз — обади се капитанът, — предупреждавам всеки, който влезе без мое разрешение в някоя от стаите ми, бил Той комисар или полицай, че зле ще си изпати!

Виждайки пред себе си двама мъже, с които шега не бива, полицаят реши да не опъва прекалено струните и попита:

— Значи ще ме придружите до хер прокурора? В такъв случай ще ви помоля да ме последвате до купето.

— Това, разбира се, няма да сторя — отвърна Стернау. — Аз не съм разбойник, та да пътувам под такъв конвой. Хер хауптманът ще ми предостави една кола. Вие можете да ме следвате с вашата и да не ме изпускате из очи.

— Да, братовчеде, веднага ще наредя да запрегнат — заяви Главния лесничей. — Аз лично ще дойда с вас. Прокурорът, който е подписал пълномощното, е мой добър познат. Да видя все пак дали ще ни изяде.

Така и стана. Конете бяха запрегнати и двете коли затрополиха по шосето за Майнц. Там се отправиха към Съдебната палата, където комисарят нареди да съобщят за него и Стернау. Капитанът влезе на своя глава с тях.

При влизането на тримата мъже чиновникът се надигна.

— Това е Стернау — произнесе комисарят със служебен тон.

— Хубаво — рече прокурорът. — Ах, хер хауптман, на какво дължа удоволствието да видя и вас тук?

— Дойдох да ви представя моя братовчед с нещо повече от думите «Това е Стернау».

Прокурорът не успя да прикрие напълно една смутена усмивка. Той се поклони пред доктора и каза любезно:

— Искрено признавам, че би ми било по-приятно да завържа запознанство с вас на някое друго място, но въпреки всичко се надявам, че се касае за някакво недоразумение, което лесно ще се изясни.

— Убеден съм, хер прокурор — отговори Стернау, — и ще ви помоля само да прегледате тези документи.

С тези думи той извади портфейла си и сложи пред прокурора цяла редица книжа. Онзи помоли двамата господа да се настанят и започна да ги преглежда. С всяка измината минута изписаното на лицето му изумление растеше. Отвреме-навреме хвърляше по един изпитателен поглед на Стернау, и накрая възкликна:

— Но това е изключително! Хер доктор, вие притежавате препоръки, с които трябва да се помири и най-върлият ви враг.

Нека бъдем приятели и ми позволете да ви предложа помощта си при това странно дело!

Стернау пое протегнатата ръка и отвърна:

— Да, нека бъдем приятели и не ми отказвайте съветите, когато се нуждая от тях!

Комисарят стоеше сащисан. Сега прокурорът се обърна строго към него:

— Хер, вие отново извършихте непростима грешка. Един полицай, който измъква случаите си от царството на възбудената си фантазия, не е на мястото си.

Като полят със студена вода комисарят се отправи сконфузен към вратата.

По същото време малкият Курт беше отишъл от малкото стопанство в замъка да посети капитана и се натъкна в двора на ловеца Лудвиг.

— Добро утро, Лудвиг. Хер хауптманът в стаята си ли е?

— Не — отвърна ловецът лаконично и раздразнено.

— А къде е?

— Арестуван е!

— От кого?

— От полицейския комисар; той и доктор Стернау.

— Че какво престъпление са извършили?

— Знам ли? Има хора, които стоят невинни в затвора години наред.

— Слушай, Лудвиг, къде са ги тикнали все пак?

— При прокурора, както чух, в Съдебната палата на Майнц.

— Аз ще ги измъкна от оная бърлога!

— Глупости, на този свят тук! Прокурорът ще ти се изсмее! — предупреди помощник-лесничеят.

— Май ще му се отще! Пушката ще бъде с мен!

— Няма и да бъдеш допуснат до него. Мама също няма да ти позволи да заминеш.

— Така! Аз пък не мога да понеса хер хауптмана и хер доктора да бъдат запряни! Значи мислиш, че никой не може да ги измъкне от коптората, а?

— Никой. Трябва спокойно да се изчакат събитията, на този свят тук. Обещай, че няма да извършиш някоя глупост спрямо затворниците!

— Ето ръката ми. Със сигурност няма да извърша глупост!

— Хубаво, моето момче. Сега съм спокоен, на този свят тук.

Курт тръгна. Докато вървеше обратно за малкото стопанство, той си говореше:

— Мога да дам честна дума, разбира се, та нали онова, което смятам да извърша, не е глупост. Оседлавам коня си и право към Майнц. Много добре ми е известна постройката с безчислените решетки.

Най-напред той отиде в жилището си да се увери, че майка му няма да му попречи. Тя работеше в кухнята. Сетне нахлупи зелената си шапчица и се упъти към конюшнята, в която се намираше подареното му от капитана шотландско пони. То беше малко по-голямо от едър козел и вървеше подире му като куче. В конюшнята беше прислужницата.

— Чуй, Паолине — каза й, — оседлай ми Ханс! Искам малко да пояздя.

Слугинята оседла кончето и го изведе пред вратата. Курт се качи, пое юздите и препусна в тръс. Малкият кавалерист представляваше прелестна гледка и който го срещнеше по шосето, спираше и гледаше удивен след него. А в града оживлението беше по-голямо, а оттам и учудените повече и Курт бе извънредно горд от отправените към него многобройни погледи. Пред Съдебната палата спря, скочи, върза юздите на кончето за чукчето на една двукрила врата и влезе. В коридора срещна човек в униформа. Беше вратарят.

— Къде е прокурорът? — попита го той сърцато.

— Ти пък каква работа имаш с него, малкия?

— Трябва да му предам нещо.

— Навярно някое поръчение? Добре, тогава тръгвай оттук нагоре и в чакалнята питай отново!

Курт изкачи стълбите и отвори вратата. В чакалнята седяха много хора и чакаха реда си. Старшият полицай зад решетката видя момчето.

— Какво желаеш? — попита го и той.

— Искам да отида при прокурора. Имам едно поръчение.

Старшият помисли, че сигурно се касае за семейни проблеми и отиде да докладва за момчето. Вярно, то се постресна в мрачната стая, ала мисълта, че трябва да измъкне хер хауптмана и хер Стернау, приповдигна спадналия му кураж. В този момент старшията влезе и каза:

— Влизай, малкия!

Курт се вмъкна в стаята на прокурора. Чиновникът дойде от съседното помещение, а помощникът седеше на масата и пишеше.

— Какво те води при мен, синко? — попита прокурорът приятелски малкия Курт.

Под неговия по привичка остър и пронизващ поглед смелостта на момчето отново поспадна, но то си спомни за намеренията си и отговори:

— Вие ли сте прокурорът?

— Да, аз съм.

— Тогава вие сте един много зъл човек!

С това изявление куражът на момчето видимо се покачи. Изненадан служителят запита:

— Защо?

— Защото пъхате хората в затворническите килии.

— А теб това какво те касае?

— Дори много, тъй като сте затворил двама души, които много обичам. Хер хауптмана и добрия чичо Стернау.

— А-а! — проточи чиновникът. — Кой си ти всъщност?

— Курт Унгер от Райнсвалден. Не мога да понеса факта те да са в затвора!

— Аха, и навярно искаш да се караш с мен?

— Да. Но преди да съм се ядосал съвсем, ще ви помоля да освободите двамата господа. Те не са сторили нищо лошо.

— А ако въпреки това не ги освободя?

— О, тогава ще ви принудя. Не ги ли освободите веднага, ще ви застрелям!

— Застреляш ли ме, ще затворят сетне и теб.

— Това не ме интересува, защото вие ще сте си получил заслуженото, а аз ще съм при тях в затвора.

— А ако ги пусна, няма да ми направиш нищо, тъй ли?

— Тъй, тогава няма да ви сторя нищо. Нещо повече, дори ще ви благодаря.

— Много хубаво от твоя страна и понеже Си голям юнак, ще изпълня желанието ти като ги освободя.

— Но веднага! Мога ли да разчитам?

— Това се подразбира.

— Зная все пак, че хората ще се уплашат. Лудвиг пак ще каже, че е глупост да отидеш в града и заплашиш прокурора. Това магаре!

— Е-е, не може да се отрече, че би имал право. Хер хауптманът и чичо Стернау обаче са напълно доволни от затворничеството си. Да ти покажа ли къде бяха и какво правеха?

— Да, моля!

— Тогава ела!

Прокурорът отведе Курт в кабинета си. Двамата мъже бяха немалко учудени, когато го забелязаха, а и той остана смаян като ги видя как си пушат задушевно пурите.

— Всички дяволи, Курт! Какво търсиш тук? — запита Роденщайн.

— Да ви освободя — отвърна кратко Курт. — Принудих хер прокурора веднага да ви пусне от затвора.

— Момче, мисля, че си предприел зад гърбовете ни една ужасна магария.

— Магария ли е да застреляш прокурора, ако не иска да ти се подчини?

— Исусе, момче, та ти съвсем си се побъркал! Ще трябва доста изкъсо да ти стегна юздите!

— Не му се гневете, хер хауптман! — помоли прокурорът. — Вярно, събитието си има своята опасна страна, но — добави той усмихнато, — ние си имаме работа с една голяма човешка душа и само от възпитанието зависи дали ще стане голям престъпник или една открояваща се с добродетели личност. Ако не приемете отговорността лекомислено, един ден ще изживеете голяма радост!

Главния лесничей кимна.

— Вие сякаш изказвате собствените ми мисли. Аз нямам деца и ще хвърля всички сили това дърво да израсне според двигателните му сили. С този малък инцидент нашият разговор прие един своеобразен завършек. Ще трябва да се сбогуваме, тъй като виждам, че докторът копнее да започне трудното лечение.

— Още днес ли ще дадете лекарството на болните? — запита прокурорът лекаря.

— Да, не бива да се бавя дълго.

— Ах, как бих желал да присъствам.

— Не бихте могъл да изчакате въздействието.

— Но ако видя днес болните, по-късно ще преценя резултата от лечението ви по тяхното състояние.

— Ако имате възможност да ни придружите, би ми било много приятно да имам на разположение такъв свидетел.

— Да, хер прокурор, придружете ни! — помоли и капитанът. — Знаете, че при мен винаги сте желан гост.

— Така да бъде, ще дойда! — реши този. — Може по-късно за вас да е от полза, ако съставя доклад, в който изложените от вас факти намерят официалното си потвърждение.

Прокурорът даде указания на заместника си какво да прави през време на отсъствието му и потеглиха. Те пътуваха в колата, а Курт, яхнал отново понито си, яздеше към къщи, потънал в мисли. Той не можеше да си изясни дали днес е действал разумно или е извършил голяма глупост. След зрял размисъл стигна до извода, че е последното и изпита безкраен срам от себе си. В момента, в който пристигна вкъщи и слезе от кончето, майка му се показа на прага.

— Курт, ела тук! — заповяда тя строго. — Къде беше?

— В затвора при прокурора. Мислех да го застрелям, в случай, че не освободи хер хауптмана и чичо Стернау.

Майката плесна с ръце от уплаха и извика:

— Исусе, Мария, как ти хрумна! Ама ти правиш всички ни нещастни, ужасно момче! Цяло чудо е, че не те е задържал веднага!

— О, той съвсем не беше лош. Усмихна се малко и каза, че ще освободи двамата затворници. После ме отведе в стаята, където те седяха и пушеха пури.

— Значи те изобщо не са били задържани?

— Не. Ох, мамо, ужасно се срамувам от себе си! Аз съм един невъзможен глупак!

Това прозвуча така покъртително и по страните на Курт тръгнаха такива потоци сълзи, че какво друго можеше да стори майката, освен да го утеши.

— Хайде, хайде, само се успокой! Аз ще отида при господата да те извиня, те са вече тук, видях ги преди малко да идват.

— Идвам с теб, мамо! — каза той решително. — Аз трябва да помоля за извинение, не ти, а такова нещо още не съм правил.

Тя се наведе към него, стисна го в обятията си и го целуна. Беше обикновена жена, ала чувстваше какво съкровище притежава в негово лице. За детската душа тази грешка бе само пътят към вътрешното пречистване.

— Да, ела с мен! Но никога вече няма да правиш нещо подобно, нали?

— Никога, мамо, повярвай ми!

— В такъв случай ще ти доставя една голяма радост. Получих писмо. Познай от кого!

— От папа!

— Да. Отгатни какво ни пише, Курт!

— О, сигурно накрая споменава, че ще си дойде за Коледа! Правилно ли отгатнах, мамичко?

— Да, момчето ми, той си идва — произнесе фрау Унгер с блажена радост по доброто си лице.

— Йу-ху, татко си идва, йу-ху!

С този възглас момчето затанцува из двора и се успокои, едва когато майката го призова незабавно да тръгва с нея до замъка за прошка. За съжаление не бяха приети, тъй като господата се намираха при болните и не желаеха да бъдат обезпокоявани. Последните бяха настанени в най-хубавите и просторни стаи. При тях сега се намираха лекарят, капитанът, прокурорът, фрау и фройлайн Стернау и Алимпо със съпругата си. Дори обръгналият от делата си прокурор бе потръпнал при вида на двамата нещастници. Сега той седеше на масата и подготвяше протокола. Когато го прочете гласно, подписа и връчи на лекаря, онзи извади едно шишенце и огледа внимателно съдържанието му на светлината.

— Това ли е противоотровата? — попита прокурорът.

— Да. За по-сигурно привлякох двама химици и с преценяване на всички възможности я изготвих.

— Хер доктор, най-сърдечно ви желая успех. Вълнувам се, сякаш самият аз се намирам на ваше място.

— Аз също! — обади се Главния лесничей. — Само не гледайте към мен, стария човек, защото трябва да се срамувам! Водата тече от очите ми като на някой школник, когото са напердашили. Не оздравее ли графинята, ще препусна до Испания и дявол да ме вземе, ако не вдигна цялата Родриганда във въздуха!

— Е, да започваме! — произнесе Стернау.

Той изглежда притежаваше свръхчовешко самообладание, защото когато напълни една порцеланова лъжица с вода, ръката му ни най-малко не трепна. Сега добави към нея няколко капки от шишенцето. Водата остана без цвят и мирис.

— Първо контесата! Дръжте я! — заповяда той. Майка му и сестра му коленичиха от двете страни на болната и повдигнаха главата й. Стернау приближи лъжицата до устата на Розета, но внезапно я дръпна и закри лице със свободната си ръка. Едно-единствено късо изхлипване разтърси могъщото тяло.

— Боже Господи — изстена той, това е твърде много за мен! Дай ми сила, мощ!

Този възглас бе молитва, по-пламенна от която едва ли можеше да се отправи към Небето и Бог изглежда се смили, защото силният мъж се съвзе и повторно приближи. Едва почувствала лъжицата до устата си, болната отвори несъзнателно уста и преглътна до капка течността. Стернау се отдръпна, дълбока въздишка повдигна гърдите му. Остави лъжицата на масата и сключи ръце.

— По какъв начин действа лекарството? — попита прокурорът.

— След малко ще си проличи дали въобще действа — отговори Стернау. — До десет минути болната трябва да заспи. Сънят ще бъде много дълъг, вероятно ще продължи четиридесет и осем часа и през това време ще се извърши най-важното. Той не бива по никой начин да бъде прекъсван. Събуди ли се преждевременно, значи дозата е била твърде слаба и трябва да добавя още. Настъпи ли вълнение, безпокойство или дори треска, значи дозата е била прекалено силна и не взема ли незабавни мерки, болната ще умре. Въобще не може да се предвиди какви обстоятелства ще настъпят и аз не бива да напускам леглото й за минута. А вас, хер хауптман, ще помоля денонощно да държите в готовност един оседлан кон, за да мога всеки миг да изпратя човек до града, ако ми дотрябва някое непредвидено лекарство.

— От вас се иска само да заповядате, братовчеде.

Присъстващите изживяха десет дълги, тревожни минути. Болната все още коленичеше до дивана в молитвената си поза. Но ето че наклони бавно глава, устните вече не се движеха непрекъснато, а в отделни, все по-дълги паузи. Най-сетне очите се затвориха и коленичилата фигура се свлече, като изгубила опора.

— Слава Богу! — разнесе се наоколо.

— Наполовина спечелихме! — ликуваше Стернау. — Майко, отнесете я в леглото! През това време ние ще отидем да опитаме щастието си и при дон Мануел.

Докато жените се занимаваха с графинята, Стернау, прокурорът и капитанът се отправиха при графа, когото Алимпо бе разсъблякъл и отвел в леглото.

— Дали ефектът ще бъде като този при дъщерята? — запита прокурорът.

— Да, само че ако всичко върви добре, сънят ще трае по-дълго, поради възрастта.

Успехът при графинята беше повишил значително увереността на Стернау и той без признак на вълнение даде капките на графа. Когато след десет минути и той потъна в дълбок, спокоен сън, господата напуснаха стаята. Някакво неописуемо чувство на блаженство изпълни душата на Стернау, което той счете за предвестник на приближаващото щастие. Алимпо остана да бди при графа.

От този час мина денонощие и половина. През цялото това време в Райнсвалден цареше гробовна тишина. Хората пристъпваха нечуто и разговаряха само шепнешком, да, Главния лесничей дори удари плесница на един слуга, който бе подвикнал високо на един друг в двора и само сърдечните му молби го спасиха от уволнение. Часовете минаваха, а състоянието на болните се пренасяше от уста на уста. Беше някакво люшкане между страхове и надежди, като в очакване на съдийско решение.