/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic / Series: В страната на Махди

В Судан

Карл Май


Карл Май

В Судан

1. Лов на хипопотами

Нашата следваща цел беше маийех Семкат, в превод Блатото на рибата. Това име ни говореше, че там можем да разчитаме на обилна прехрана. Щяхме да стигнем за три дни. После трябваше да напуснем кораба и да поемем по суша. Но как? В пеши марш? В тая блатиста област! Това би било страшно голямо напрежение, пък и щяхме да се придвижваме твърде бавно. Значи да яздим? Да. Но какъв вид животни? Коне и камили по онези райони няма. Там те са напълно безполезни, а и бързо загиват. По онези места хората си служат с друго ездитно животно, което не е, наистина, толкова благородно като арабския кон и нито толкова често възпявано като „Кораба на пустинята“, а именно волът.

На тези животни отлично им понася по изобилстващия с блата Горни Нил. Те са силни, бързи, схватливи и същевременно много добродушни. Ездитните волове очевидно се култивират чрез дисциплина и представляват особена порода. Употребяват се също и за носене на товари.

Ако можехме да се сдобием с такива животни, то имахме шанс да спечелим играта. На Ибн Асл щяха да са му необходими двайсет дена, беше тръгнал преди пет и следователно щеше да достигне целта си след две седмици. Ние обаче можехме да стигнем до Вагунда за девет дена, така че придобивахме една преднина от шест дни, което беше повече от достатъчно да му подготвим там възнамеряваното посрещане. Само се питаше откъде да получим ездитни волове за всички нас и товарни за багажа ни. Трябваше да ги търсим тъкмо в областта на нашата следваща пътна цел — маийех Семкат.

Там горе хазяйстват борите, които наброяват приблизително десет хиляди души, обитават четиридесет села и притежават големи стада говеда. Като късмет за нас можехме да отчитаме обстоятелството, че тези бори бяха клон от големия народ динка. Тъй като се касаеше за спасението на съплеменните с тях гохки, смятахме, че ще намерим при тях необходимата подкрепа.

Освен това нещата засягаха и времето. Ние не искахме да губим нито ден и следователно не биваше да отлагаме преговорите с тези хора до пристигането на нашия кораб. Ето защо бе решено да изпратим напред голямата лодка, която побираше осем гребци и един кормчия с необходимите провизии. Осем гребци й придаваха една далеч по-голяма бързина, отколкото „Шахин“ дори при най-добър вятър можеше да развие. Аз щях да се нагърбя с ръководството й получих от Рейс Ефендина пълномощието да водя преговорите с чернокожите по свое усмотрение. Като гребци бяха подбрани осем измежду най-силните мъже, сред които се намираше динката Агади, който щеше да служи за преводач, понеже никой от нас не бе достатъчно силен в езика на динките. Че всички бяхме също така добре въоръжени, се разбира от само себе си. Няколко асакери претендираха да знаят, че маийех Семкат гъмжало от хипопотами, а по бреговете му се срещали слонски стада. Това ми даде надежда за някое ловно развлечение.

Този план беше обсъден малко след отпътуването ни от разрушената сериба и веднага приведен в изпълнение. Малко по-късно ние, деветимата мъже, бяхме вече далеч пред „Шахин“.

Бреговете на реката бяха покрити с гъсти гори. По водата често имаше изобилна тръстика, което обаче не ни задържаше, тъй като лесно преминавахме навсякъде. За да щадя силите на моите хора, наредих да гребат на смени от по четирима. Аз самият седях при руля. Освен това имахме и едно платно, та да се възползваме от всяко благоприятно за нас въздушно течение.

Вечерта пристанахме да изчакаме изгряването на луната и продължим после плаването. Аз трябваше поне за кратко да поспя, тъй като през последната нощ не бях мигнал. С Агади случаят беше същият. А другите си бяха имали на кораба своята пълна почивка. Един огън ни бранеше от жилещите насекоми, станали тук изключителна досада. Ширината, на която се намирахме, вече принадлежеше към територията на известната с лошата си слава Баудах.

Севернякът си няма представа какво означава там комарената напаст. Нашите стайни мухи, та дори и комарите са истински ангели в сравнение с пъклените твари, които там в комарена форма изтезават другите създания. Негърът гори заради тях големи купища дърва, тор и мокра слама, та да позволи на стадото си да почива. Той самият се заравя до брадата в бялата воняща пепел, за да държи на разстояние от тялото си комарите и мухите. Ужасните puppiparen (хапещи мухи) често покриват говедата и овцете в такова количество, че кожата им не се вижда. Тази злина, когато продължи с дни, седмици и месеци, уморява и най-силното говедо. Ето защо в тези местности я последният моряк е снабден с намусийе (мрежа против комари), а при набезите за роби дори най-бедният аскери се увива в мрежата си, докато достойните за окаяние чернокожи биват изоставяни напълно беззащитни на произвола на страшното бедствие.

Когато луната се издигна над гората, бях събуден и продължихме пътуването си. Носът на лодката беше покрит с глинест слой, на който запалихме огън. Той ни закриляше срещу насекомите и ни подсигуряваше преимуществото да набождаме и печем риба. Рохл е много богата откъм тази страна. В особено изобилие се въди един по-дребен, много вкусен вид сом.

Гребахме цялата нощ. Когато на утрото вятърът се пробуди, бе издигнато платното и предоставено на един моряк, докато другите налягаха криво-ляво в лодката да поспят. После отново загребахме, в най-жежкото време по пладне пак плавахме под платно, по-късно греблата наново влязоха в ход и ето как изминахме едно толкова значително разстояние, че според моята карта търсеното маийех Семкат трябваше да е съвсем наблизо. Един от помилваните асакери на Ибн Асл беше идвал вече насам и ми бе казал, че нямало как да пропуснем входа на маийех, защото малко преди него обичайният лес преставал, за да бъде заменен от една представителна гора от делеб.

Палмата делеб редом с финиковата палма е най-красивата палма на Северна Африка. Тя има високо, стройно стебло, което по средата се издува тумбесто и после постепенно пак се изтънява. Формата му напомня колоните на някои древноегипетски строежи. Гъстата корона се състои от безчет тъмнозелени перести листа, които много приличат на тези на палмата дом. В зряло състояние плодовете имат портокалов цвят и достигат големината на детска глава. Дървесината се употребява предимно за изготвянето на леки лодки и като хромел за зърнени култури.

Вечерта беше вече близо, когато се появи сочната зеленина на една делебска гора. Гребахме край нея половин час, сетне надясно се разклони един речен ръкав. Когато го последвахме, се оказа, че той скоро се разшири до един широк, езероподобен басейн. Това беше маийех Семкат, нашата цел.

По време на пътуването си не бяхме мернали никакъв човек и като че не следваше да се очаква и тук някаква среща. Загребахме навътре в маийех, чиито брегове можехме най-напред да обглеждаме съвсем отблизо. После те толкова се разединиха, че ние, за да можем в случай на необходимост по-бързо да пристанем, се придържахме към десния. Докато се плъзгахме близо до сушата, аз претърсвах с поглед брега за следи, от които да заключа за наличието на човешки същества, но дълго време без успех. Времето на краткия здрач наближаваше и аз вече бях писал идната нощ като изгубена за нашата цел, когато забелязах едно странно, гилотиноподобно съоръжение, издигнато на няколко крачки от брега. Една дълбоко вдълбана от ходене пътека водеше между двата странични дирека и под напречната разпънка. На нея бе окачено към тежък камък едно късо желязно копие, имащо връзка с дълго въже. Другият край на въжето бе закрепен към лек тръстиков сноп. Върхът на копието беше снабден с контракука.

Това съоръжение беше капан за хипопотами. Хипопотамът впрочем в никой случай не е миролюбивото животно, както понякога бива описвано. То напада човека във водата често даже непредизвикано. Ранено е дваж по-опасно. То се потапя и връхлита после отдолу нагоре, за да преобърне лодката на врага и сдроби противника между широко зейналите челюсти. Ето защо по възможност негърът го избягва във водата, но пък толкова по-усърдно го дебне на сушата, понеже месото и особено сланината на това животно са търсен деликатес. Даже белите считат сланината за вкусна и възхваляват езика.

Речният кон пребивава денем във водата и се изкачва през нощта на сушата, за да си похапва сочни растения. Особено обича да ходи в полетата със захарна тръстика и други насаждения, в които причинява големи опустошения, понеже изпотъпква поне толкова, колкото изпасва. Той си има, както почти всяко диво животно, определена пътека, от която ежедневно се възползва, докато някоя причина не го принуди да я изостави. На тази пътека негрите поставят своите капани — висящи копия или харпуни, утежнени с камък, за да придобият по-силен, дълбоко проникващ удар. Капаните са така нагласени, че животното да освобождава харпуна от спусъка дори с най-леко докосване. Той пада и се забива дълбоко във врата или гърба на животното и поради обратната си кука не може да бъде отърсен. Раненото животно се хвърля във водата и полека-лека умира от загуба на кръв. Трупът не изплува веднага на повърхността, а често остава дни наред под водата. Тъй като в онези райони разлагането настъпва бързо, месото би било изгубено, ако харпунът не е, както вече отбелязах, снабден с дълго въже, за което е вързано снопче тръстика. Снопчето не може да потъне. То плава на повърхността и показва на търсещите къде се намира поразеният дивеч.

Един такъв капан имахме пред нас. Под него минаваше пътеката на някой хипопотам. Аз заключих: „Където има капан, трябва да има и хора!“ и насочих кормилото към брега. Но се въздържах да пристана до дивечовата пътека, и то не пък от страх пред животното, ами от предпазливост към хората, които се канехме да потърсим.

Още не знаехме дали ще намерим при тях приятелски прием. Те сигурно щяха да дойдат да проверят капана и ако пристанехме там, щяха да намерят лодката ни, която, в случай че бъдехме нападнати, щеше да означава нашето спасение. Тя при всички случаи трябваше да бъде запазена. Ето защо я насочих още донякъде покрай брега и пристанах едва когато стигнахме до едно тясно врязване на водата в сушата, чиито страни бяха така обрасли с висока, гъста тръстика, че едва се забелязваше. Насочих лодката вътре. След като слязохме, тя бе изтеглена и набутана в тръстиката по такъв начин, че външен човек едва ли можеше да я открие.

Сега моите придружители трябваше да почакат, а аз отидох до капана, за да се огледам при него и наоколо за следи. Касаеше се да открия в каква посока да се отправим, за да намерим хората, заложили капана. Исках да го сторя сам, та да избегна следите от наша страна, които можеха да ни издадат.

Задачата ми не беше лека, тъй като брегът беше блатист и краката затъваха. Вдлъбнатините бързо се запълваха с гъста, мътна течност, така че стъпките не можеха да ми създават грижа. Въпреки това за да бъда съвсем сигурен, си вързах тръстика по краката, та ямките, които правех, да мязат на големите кръгли стъпки на някой речен кон, тръгнал да си търси храна.

При капана открих отпечатъците на боси човешки крака.

Когато ги прегледах внимателно, установих, че хората, които ги бяха оставили, трябва да са били тук в следобеда. Около двата кола меката почва беше разровена и не беше се загладила. От това заключих, че капанът е построен едва днес.

Хората, свършили тая работа, се бяха върнали в гората, както показваше дирята, по-ясна от която хич и не можеха да оставят. Реших да я последвам донякъде.

Гората и тук се състоеше от палми делеб, чиито корени образуваха един почти затворен покрив. По стеблата пълзяха нагоре увивни растения, които разпращаха по всички страни разклоненията си и образуваха между палмите такава гъста мрежа, че проникването бе възможно само с помощта на ножа. Ето защо негрите се бяха видели принудени да пресекат една пътека през тази плетеница. Аз я последвах с постоянната готовност да се дръпна бързо встрани да се скрия.

След приблизително пет минути пред мен се откри една свободна площ в гората, възникнала вероятно от някой буредом. На нея видях шест тукула от онази лека конструкция, която строи негърът само при временен престой. Големината на колибите даваше да се предполага, че въпреки незначителния им брой, не малко хора живеят под шестте фуниевидни покрива.

Пред вратите лежаха, седяха и стояха чернокожите — все мъже, както видях. Неколцина се бяха заели да събират дърва за огън, защото до броени минути щеше да стане тъмно. Стражи не бяха поставили. Хората, изглежда, се чувстваха сигурни тук. По татуировките различих, че имам динки пред себе си, навярно динки от подразделението бор, които търсехме.

Върнах се по пътя, по който бях дошъл, първо до капана и после до лодката. Там разправих какво съм видял. Агади, нашият преводач, се изказа:

— Това са войни бор, ефенди. Те се намират на ловен поход и за туй нямат жени при себе си. Хайде да отидем веднага при тях!

— Мислиш ли, че ще ни срещнат приятелски?

— Да. Защо да не го сторят? Ние идваме с приятелски намерения, а и аз като донгиол съм техен съплеменник. Ела, нека идем!

Агади пое в посока капана.

— Стой! — повелих му аз. — Нека бъдем предпазливи! Още не е толкова сигурно, както мислиш, че ще бъдем добре дошли при тях. Ако се видим принудени да отстъпим, то ни остава само пътят към капана. Той обаче им е известен и те лесно могат да ни преследват.

— Та нали си имаме добри пушки! Ние ги превъзхождаме.

— Аз не се страхувам от тях, но ако е възможно да избегнем загубите, защо да не го сторим? Нека си прочистим втори път, водещ до тукулите!

— Ще уцелиш ли посоката?

— Определено. В случай че се наложи да бягаме, този път няма да е познат на борите и те няма да могат да ни следват. По тоя начин ще спечелим време да издърпаме лодката си.

— Както искаш, о, Кара Бен Немзи ефенди. Ама тая работа не е нужна.

Дали се заблуждавах, или не, аз сметнах за по-добре да си имаме една по-сигурна линия за отстъпление. Извадихме ножовете, заметнахме пушките и започнахме да си проправяме път през увивните растения. От само себе си се разбира, че го правехме по възможност без шум. Аз дадох направлението. Ножовете ни бяха остри и напредвахме доста бързо. Въпреки това се стъмни, преди да сме достигнали поляната. Тогава борите запалиха своите огньове, така че можехме да се ръководим по техните проблясъци.

Колкото повече се отдалечавахме от брега, толкова по-суха и твърда ставаше почвата, което ни беше много добре дошло. Най-сетне стигнахме до поляната и видяхме колибите пред себе си. Първата можеше да се достигне от мястото, на което се намирахме, с трийсет крачки.

Пред всяка гореше огън, на който обитателите се бяха захванали да пекат месо. Ароматът се носеше към нас. Агади пое въздух с нос и примлясна с език.

— Това е мишви хусан ел бахр1. Борите трябва тая заран да са повалили някой речен кон. Ефенди, ние ще ядем с тях. Веднага вкупом ли ще тръгнем, или първо да говоря с тях?

— Нито едно от двете! Ще изберем средния път. Ще вървим заедно до първата колиба. После ти излизаш напред, поздравяваш борите и ги заговаряш. Веднага щом забележиш, че не са доброжелателно разположени към нас, връщаш се бързо, а останалото ще видим.

Агади се съгласи и ние закрачихме напред. Тъй като и сега не беше поставен пазач, хората не ни видяха, преди светлината на огньовете да падне върху нас. Първият, който ни съгледа, нададе силен крясък, скочи и посочи насам. Всички очи се впериха в нас и се разрази многогласен вой. После чернилките изчезнаха с невероятна бързина във вътрешността на колибите си.

Първият ми импулс беше да се придвижа веднага с всички напред, ала си казах, че това не е препоръчително. Видях от входовете да щръкват към нас пушечни цеви. Ето защо Агади тръгна сам към колибата, в която предполагахме да се намира предводителя. В ръката си размахваше палмова клонка — знак за миролюбиво намерение навсякъде, където има палми.

Стигнал до огньовете, нашият преводач спря. Заговори към тукула. Заредиха се реплики известно време от двете страни, после от колибата излязоха двама черни. Те не бяха въоръжени, пристъпиха към Агади и заговориха с него. Физиономиите и движенията им не навяваха заключения за вражи намерения. Накрая посочиха колибата, в която също гореше огън, защото виждахме да се издига пушек от горното-отверстие. Канеха Агади да влезе с тях вътре. Понечих да му викна, за да го предупредя, ала се отказах, за да не събудя недоверие у борите. Той се отзова на поканата.

Минаха десет минути, четвърт час, без Агади да се появи. Този четвърт час се превърна в половин, но така и никой не се показваше. Негрите си кютаха в колибите и не излизаха. Огньовете, които вече нямаше кой да поддържа, все повече догаряха. Това будеше подозрения. Защо Агади поне за миг не се подадеше, за да ни посъветва за търпение? Ако продължехме да чакаме, докато огньовете угаснат, щяхме да дадем единствения коз от ръката си. Викнах името на Агади няколко пъти, но напразно. Помолих го да отговори. Тогава гласът му прозвуча от колибата:

— Ефенди, аз съм пленен, защото хората те смятат за Ибн Асл. Те не ми вярват.

— Предводителят при теб в тукула ли е?

— Да.

— Нека излезе заедно с теб. Искам да говоря с него!

Агади не отговори. Минаха няколко минути, после го видях да пристъпва от вратата. Ръцете му бяха вързани на гърба и освен това беше свързан с едно въже, което се губеше във вътрешността на колибата. Можеха всеки миг да го дръпнат вътре.

— Е? — попитах. — Къде е предводителят на борите?

— В тукула. Воат няма да излезе. Аз трябва да те приканя на часа да се отдалечиш.

— А ако не го сторя?

— Тогава ще загърмят по нас. И не си ли тръгнеш, ще дръпнат въжето и ще ме убият.

— А ако се оттеглим, после какво ще става?

— По тоя въпрос ще се посъветват.

— Кога ще чуем резултата от тоя съвет?

— Утре.

— Защо чак утре? Знаеш колко ни е скъпоценно времето. Как и къде ще го узнаем? Да не би да си казал къде е скрита лодката ни?

— Не. Казах, че не мога да опиша точно мястото. Може би все пак ще убедя тия хора, че не си Ибн Асл. Върви си и чакай спокойно до утре. Сега не опитвай да ме освободиш. Това ще означава мигновената ми смърт.

— Ще помисля какво да правя. Но кажи на Воат следното: Ще дойда за отговора още на разсъмване. Разкажи му каквото знаеш за мен и му съобщи, че ще заплати с живота си, ако макар и един косъм падне от главата ти.

Аз се обърнах и се отдалечих с моите асакери, ама не надалеч. Веднага щом светлината от огньовете престана да ни огрява, спряхме. Когато погледнах назад, видях Агади да изчезва във входа на тукула.

— Той е изгубен — рече един от асакерите. — Тия чернилки го смятат за предател, за съюзник на Ибн Асл. Понеже те считат за ловеца на роби, ще се постараят да ни се изплъзнат. Те ще се измъкнат тайно, като преди туй пречукат Агади.

— Че тези хора таят намерението да ни офейкат, мисля и аз. Но ние ще им попречим. Ще обградим бивака.

— Това нищо няма да ни помогне. Бихме могли да застреляме неколцина, наистина, ама не всички.

— Ако борите поискат да се разкарат, всички ще ни застанат пред пушките. Размисли само! Те живеят край реката и сега бивакуват при маийеха. Гората е непроходима. По кой път са дошли насам? Да не би през гората?

— Надали. Негрите са искали да ловят речни коне и навярно риба. Те са дошли по вода.

— Съвсем вярно! Значи знаем какво трябва да правим. Ние не видяхме лодките им. Борите са ги скрили, сигурно недалеч оттук, и то в близост до хипопотамската пътека, тъй като по нея най-лесно се стига да водата. Ако им я отрежем тая пътека, няма да могат да се ометат. Ние сме осем мъже. Това дава четири двойни поста — по един на север, юг, изток и запад от бивака. Ще се разставим по периферията на поляната, за да бъдем по-късно, когато луната се покаже, в сянка. Понечат ли негрите да пробият към някоя страна, то съответният пост ще извика. Ние останалите ще го чуем и ще се завтечем нататък. Това е всичко, което трябва да направим. От калпавите пушкала на негрите няма защо да се страхуваме. Елате! Ще ви покажа местата.

Като обхождахме бавно бивака, аз оставих по посочения начин три постови двойки. Четвъртата се състоеше от седмия аскери и мен. Бях си избрал позицията от юг, защото там хипопотамската пътека водеше към маийех и това бе посоката, в която можехме да очакваме от неговите опит за пробив.

Залегнахме на меката земя. Под палмите беше толкова тъмно, че човек можеше да ни съгледа единствено ако се спънеше в нас. Лагерните огньове изгаснаха един подир друг. Когато и последният изтля, тукулите също тънеха в дълбока тъмнилка. Владееше пълна тишина. Животинският свят също спеше и не полъхваше никакъв ветрец. Животинският свят, да де, ама не всичкият. Хиляди светулки припалваха фенерчетата под ветрилата на палмите и милиони комари се стрелкаха над нас. Само че милите живинки тая вечер трябваше да си правят сметката без нас. В протоците на Горни Нил има именно едно малко водно растение с лещовидни листа, което като че няма никаква миризма, но ако човек го стърка, разпространява един наистина пъклен мирис. Следобеда ние бяхме гребали през една плаваща колония такива водни растения и насъбрали в лодката няколко шепи. При слизането си после всички си бяхме натрили ръцете и лицата с тях. Средството пропъждаше всеки комар, всяка мушица от нас.

Не познавам смрад, дето да прилича на вонята на тоя Ситт джами ел минхар. Щом въпреки това биваше предпочитана пред комарената напаст, толкова повече от един европеец, то човек може да добие представа за страданието, причинявано от тези насекоми. Ако лицето не е защитено с мрежа, то след късо време вече кажи-речи не може да бъде сметнато за човешки лик. То отича от комарената отрова, очите се изгубват под подутините, устните се превръщат в мехури, а носът — в някаква синьо-червена топка. И горко пък на езика, ако на един или няколко комара се удаде да се намъкнат в устата! Той така се подува, че изпълва едва ли не цялата устна кухина, и става неподвижен. Говорът замязва на безпомощно ломотене. На същото дередже са и ушите, чиито входни канали се запушват, така че човек остава глух за дълги часове. Ето как миризмата на споменатото водно растение все пак може къде по-леко да се понесе. А и ние бяхме принудени да прибегнем към него, понеже оставихме противокомарните мрежи в лодката. Те само щяха да ни пречат в това, което бяхме наумили.

Така лежахме на пусия може би в продължение на половин час. Сетне звездите започнаха да избледняват, небето като цяло просветля… луната беше изгряла. Тя прониза от празнините, оставени от палмовите корони, горския мрак с трепкащи сребристи снопове, които примамиха рояци пръскащи искри светулки.

Тогава долових вдясно от нас леко шумолене от прегъвани вейки.

— Чуваш ли, ефенди? — нашепна спътникът ми. — Какво може да е това?

— Промъкват се двама души, при всички случаи негри. Те приближаваха. Ние лежахме странично на пътеката под увивните растения, така че не ни забелязаха. Тук под палмите беше тъмно, но въпреки това различих очертанията на две черни фигури и ми се стори, като че носеха гребла в ръцете. Когато отминаха, шумът се повтори.

— Отново идват неколцина — прошушна аскери. — Ще ги пропуснем ли?

— Да. Борите отиват при лодките. Ако не ги обезпокоим, ще можем да узнаем къде лежат съдовете. В противен случай ще трябва да се мъчим да ги търсим. Но следващите, които дойдат, ще прогоним обратно.

Докато шептях това на войника, двамата чернокожи ни отминаха. Борите се канеха да си дигат чукалата и бяха изпратили тези четирима да приготвят лодките. Заслушах се към бивака, но не чух нищо.

— Ще се промъкна след тях — уведомих шепнешком аскери. — Ти остани да лежиш тук! Дойдат ли други, им викни. Ако не се оттеглят, стреляй по крака на предния. Това ще подейства поне докато се върна.

Изпълзях от скривалището ни и се насочих към маийех. Пътеката нямаше извивки, а водеше право като опънат конец към водата и след като бях изминал известно разстояние, се формира сякаш в далекоглед, през който можех да гледам навън към маийех. Никакъв ветрец не раздвижваше неговата повърхнина. Тя блестеше на лунната светлина като разтопен метал. По брега, между гората и водата, лежеше широка ивица тръстика. От нея стърчеше капанът. Между него и гората видях да се кумят — с гръб към мен — четиримата негри. Държаха гребла в ръце и явно зяпаха нещо във водата на маийех, което аз не можех да различа. Продължих бързо нататък, докато стигнах при изхода на гората. Тогава съгледах, застанал в сянката на последните дървета, предмета, който наблюдаваха.

Беше женски хипопотам, исполинско животно, съдейки по големината на главата. То си играеше във водата, изплуваше и се потапяше, но не позволяваше да се види цялото тяло, когато се издигаше, а само главата и врата. Беше го яхнало едно малко, което имаше височината на нюфаундлендски пес, но беше по-дебело.

Древните египтяни са наричали хипопотама pep, което означава водно прасе, и тялото на грамадното животно наистина има голяма прилика с това на свинята само дето всички измерения са почти в чудовищна степен надминати. Главата не може да се сравни с нищо, защото няма животно, което да притежава подобна глава. Лицето на hippopotamus е несъразмерно широко и плоско. Малките свински очички стоят високо горе. Пастта, съоръжена с яки бивни, може да обхване здрав мъж през средата на тялото. Понеже очите, ушите и ноздрите лежат на една и съща равнина, животното може да държи тялото си скрито във водата и да подава само лице над повърхността, за да диша или се оглежда за врагове, под здравата кожа се намира дебел, полутечен слой мас, който извънредно много облекчава плуването на животното. Грубите, недодялани крака са толкова къси, че при бяг тялото едва ли не се влачи по земята.

Сега животното отново изплува и остави водата да се отцеди от двете страни на устата. После издуха през ноздрите гъст воден прах, замята се насам-натам, отръска малкото, пое го пак и накрая приближи до брега. Там малкото беше отново запокитено. То се заплацика доста безпомощно във водата, достигна сушата и се затътри бавно нагоре по пътеката. Пробяга под капана и спря после да се огледа за старата.

Майката бе държала глава над водата, за да може да наблюдава малкото и в случай на нужда да му се притече на помощ. Сега, когато то се намираше на сигурна, здрава почва, дойде до брега и старата — една могъща, безформена телесна маса, която се измъкна с пръхтене и стичаща се вода на блатистия бряг. Малкото видя майка си да идва и безгрижно се повлече нататък, приближавайки негрите, които предпазливо се снишиха. То не им обърна внимание, защото си нямаше понятие за опасностите, на които е подхвърлено дори едно пълно с грация и чар хипопотамче.

Моето внимание беше насочено изключително към двете животни. Всичко друго за мен беше второстепенно. Така, изглежда, стояха нещата и при четиримата негри. Те не мислеха за лодките, при които бяха изпратени. Виждаха пред себе си само възхитителното печено — макар сега-засега в сурово състояние — и през душите им минаваше дълбок трепет, на който всичко друго бе длъжно да се подчини.

Всеки европеец познава грамадната разлика между прелестната сладост на едно нежно прасенце-сукалче и вече по-обикновената наслада, която предлага свинската пържола. Също така всеки що-годе опитен суданец умее да отличи печеното от хипопотамче от това на някой стар речен кон. А тук крехкото месце щапукаше така удобно към ръцете на чернокожите, че им бе невъзможно да устоят на изкушението. Те скочиха, нахвърлиха се с греблата върху нищо неподозиращото животинче и го повалиха. То изврещя два-три пъти и замря под мощните удари. Аз видях да се задава онова, което трябваше сега да се зададе, а именно отмъщението на възрастното животно.

То чу болезнените писъци на своето малко, изпръхтя яростно и се втурна напред. С една бързина, на която човек изобщо не би сметнал за способна тая безформена камара месо, то се стрелна през капана. При това задейства освобождаващия механизъм и харпунът се стовари… но едвам след животното, защото неговият бяг се бе оказал твърде бърз. Речният кон остана невредим и продължи да се носи към мястото, където лежеше малкото. Там спря и го обърна със зурла няколко пъти от едната страна на другата.

Бяха ли се мислили четиримата негри в безопасност пред старата? Дали бяха смятали, че няма да стигне по-далеч от капана? Ако е било така, те сега се видяха страшно разочаровани. Изпървом застинаха от ужас. Когато старата спря при малкото, те все пак спечелиха време за бягство. Захвърлиха веслата и хукнаха обратно край мен през гората към бивака. В същия миг чух високия, заповеден глас на моя спътник:

— Стой, спри, иначе си труп!

Е, ние бяхме непосредствено един зад друг, но не речният кон зад мен, а аз подире му. Бях се притиснал дълбоко в увивните растения, за да пропусна четиримата негри, и не бях отделил поглед от животното. След като се бе убедило, че малкото е мъртво, то се бе втурнало отново напред, видяло негрите да изчезват сред палмите и полетяло бясно след тях. Бързината, с която това се случи, беше просто невероятна. Същевременно издаваше звуци, неподлежащи на никакво описание. Не бяха сумтене, пръхтене, нито грухтене, реване и все пак всичко това, та и още къде-къде отгоре.

Когато разяреното животно ме приближи, аз останах — не от страх, а от пресметливост. Двете цеви на мечкоубиеца бяха заредени. Можех да ги изстрелям, но бях достатъчно предпазлив да не го сторя. Исполинското животно трябваше да бъде улучено така, че веднага да падне. Само че тук под дърветата нямах сигурна цел, а един речен кон по никакъв начин не притежава много места, на които може да бъде смъртоносно ранен. Отпред не биваше в никой случай да се заема с него.

При профучаването си той ме докосна, съвсем лекичко, ала аз полетях настрани в гъсталака. Съвзех се обаче веднага и хукнах подир него. Каквото сега последва, може по-лесно да се преживее, отколкото да се опише.

Представете си една изрътена от речен кон пътека, която буквално се състои от дълбоки кръгли дупки, пълни с вода. Вдясно и вляво гъсталак. Горе палмовите върхари, които затъмняваха пътеката, а пробиеше ли някъде лунен лъч, то беше само колкото да увеличи несигурността на светлината. Отпред изстрели, викове и крясъци на изплашени хора, от всички страни виенето, граченето, скимтенето, ръмженето, реването и кряскането на дивите животни от девствената гора!

Как съм се придвижвал с такава скорост, тогава не ми бе ясно и толкова по-малко мога да кажа сега. Речният кон се носеше, побеснял, а аз подире му, през дупки и гьолове между стените от увивни растения. Спъвах се в човешки тела, пометени от чудовището, но до падане не стигах. Краката ми едва докосваха земята и все пак запазвах добро дишане. Ето че тъмницата над мен просветна. Пътеката свърши и дърветата отстъпиха назад. Поляната се ширна, обляна от лунната светлина. Вдясно, вляво, отпред се блъскаха припряно, търчаха презглава, катурваха се, препъваха се и се претъркулваха и валяха черни фигури. Пет-шест дълги скока вляво и напред, после спрях. Отправих дулата изотзад под лявото ухо на речния кон и дръпнах спусъка. Изстрелът процепи гората, вторият куршум веднага последва първия. Метнах се наляво в сянката на най-близката колиба, бръкнах с лявата ръка в пояса, където имах патрони, и едва сега се обърнах назад, за да заредя отново и същевременно констатирам какъв успех са имали изстрелите ми.

Животното стоеше, без да се помръдва. Беше зейнало широко паст и даваше да се видят яките, затъпени бивни. Имаше вид, сякаш се канеше да изреве в неудържима ярост, ала пастта си остана занемяла. Източниците на гласа — белите дробове, бяха немощни. Един силен гърч премина бавно по тялото. То се наклони надясно, наляво, напред, отново надясно и после падна тежко на тази страна като отрязан пън. Там остана да лежи замряло и неподвижно, без да помръдне и един от крайниците си.

Междувременно аз бях заредил и приближих предпазливо до главата, готов в случай на нужда, да му пратя още два куршума. Не се наложи. Както се оказа по-късно, първите два бяха проникнали в мозъка и моментално парализирали чудовището. Сега то беше мъртво.

Огледах се. Неколцина убити и премазани лежаха тук и там по земята, иначе жива душа не се мяркаше, но от вътрешността на тукулите чувах гласове. Отправих се към най-големия, пристъпих във входа и попитах:

— Агади, тук ли си още?

— Да, ефенди — отговори той. — О, Аллах, какъв ужас дойде на земята!

— Още ли си вързан?

— Да. Към подпорния дирек.

— Има ли и други тук?

— Мнозина.

— Аз ще ти срежа вървите.

Неговият глас ми подсказа накъде трябва да се насоча. Стъпвайки между и по хора, прескачайки тела, които не виждах, и които търпяха нозете ми, аз се добрах до Агади, прерязах въжето, освободих ръцете му и го издърпах после вън над мегдана. Освен мъртвите и ранените, ние бяхме единствените хора там. Другите се бяха намъкнали от страх в колибите. Виждайки проснатото животно, Агади плесна ръце.

— Ей къде лежи страшилището, в името на Аллах, там лежи то! Ама наистина ли е мъртво?

— Да, аз го застрелях.

Преди да е съумял да отговори, иззад животинския труп прозвуча силният вик:

— Аллах акбар! Тук лежи четириногият шейтан, дето искаше всинца ни да погълне! Той е мъртъв, трябваше да остави своя живот и да умре в греховете си. Нали ти си този, който го застреля, ефенди? Аз лежах проснат до пътя и макар да бе тъмно, видях, че търчиш по петите му.

Говорещият беше аскери, с когото бях дебнал край пътя.

— Сега ние спечелихме играта — извика Агади. — Ти спаси целия бивак, съхрани живота на борските воини, защото тоя звяр щеше да стъпче колибите и всички, които се намират в тях. Сега никой не може да гледа на нас като на врагове и людете ще ми повярват, когато им повторя, че ти не си Ибн Асл. Ела с мен! Искам да кажа на предводителя Воат, че ти си неговият спасител!

— За тая работа моето присъствие май не е нужно. Върви сам при Воат! Нека нареди да запалят отново огньовете. Когато нарежем животното на парчета, всеки бор ще получи също като всеки аскери своя пай. Така му кажи! Междувременно аз искам да се огледам за моите асакери.

Агади влезе отново в тукула. Аскери, който беше с мен на пост, ме придружи, когато тръгнах към шестимата други асакери. Те се бяха държали храбро. Никой от тях не беше напуснал мястото си. Бяха чули крясъците, предупредителните викове и забелязали неразборията, но без да знаят какво означава всичко това, тъй като не разбираха езика на борите. Чернокожите бяха побягнали пред хипопотама и поискали да офейкат от бивака, ала бяха отблъснати от изстрелите на асакерите и после от страх се бяха заврели в тукулите. Вярно, не биваше прекалено високо да оценявам спокойното поведение на моите постове. Ако бяха знаели, че пред тях беснее един речен кон, то и те, макар да бяха устояли така сърцато на чернилките, сигурно също щяха да побягнат.

Аз ги отведох в бивака, без да се питам дали бива да поема тоя риск, защото вече не мислех, че може да ни застрашава някаква опасност. Ето защо заповядах на моите войници да запалят два големи огъня в близост до хипопотама, за да може той да окаже на тяхната светлина своя ефект.

Докато те изпълняваха заповедта, аз наблюдавах борите. Те запалиха огньовете си и завлякоха при тях убитите и ранените от речния кон. Бяха доведени и всички, които бяха тръгнали по пътеката към капана. Като цяло четирима мъже бяха мъртви и осем ранени, повечето тежко. Всичко това се вършеше по начин, сякаш нашето присъствие беше съвсем естествено. Когато мъртъвците бяха отнесени настрана, а ранените — подслонени в един тукул, преводачът дойде, съпроводен от един чернокож, който ми бе представен като шейк Воат. Аз можах да разгледам мъжа на светлината на горящите огньове. Беше на средна възраст. Лицето му беше кажи-речи напълно черно, но в чертите не се забелязаха характерният негърски отпечатък. Като почти всички представители на народа динка и той беше остригал косата си, оставяйки само по средата на темето нещо като скалпов кичур. Също и споменатата при описанието на преводача татуировка беше налице. Тоалетът му се състоеше от синя ленена роба, която му стигаше почти до петите. Тя беше притегната в кръста с един ремък, в който бяха втикнати един стар пищов и един нож. В ръката си Воат носеше дълга, едноцевна арабска кремъклийка. Той ми направи един дълбок поклон и ме огледа с любопитни очи, при което лицето му стана забележимо по-любезно.

— Не, ти не си Ибн Асл. Сега го виждам.

Той си служеше с езика на своето племе, така че Агади трябваше да ми преведе думите. По тоя повод ще спомена, че и по-нататък всеки разговор с него или някой от хората му се провеждаше с помощта на Агади.

— Познаваш ли лично този мъж? — попитах го аз.

— Да. Веднъж го видях долу при Мокрен ел Бохур2.

— В такъв случай ти действително можеш да разпознаеш дали аз съм този негодяй, или не.

— Одеве, когато стоеше до нашия бивак, не можех ясно да различа лицето ти и понеже знаех, че Ибн Асл възнамерява поход за роби, трябваше да бъда предпазлив. Сега обаче те виждам толкова близо до себе си и вярвам на думите на Агади. Кажи ми как мога да ти благодаря!

— Това, което сторих, не се нуждае от благодарност. Най-много да те помоля за една услуга. Ние имаме необходимост от волове за яздене и носене на нашия багаж.

— Значи е вярно, че Ибн Асл иска да потегли срещу гохките?

— Той е вече на път. Аз знам, че те принадлежат към твоето племе, и ето защо се надявам да не ни откажеш своята помощ.

— Те са наши приятели и сродници и наш дълг е да ги подкрепим. От колко волове се нуждаеш?

— Приблизително двеста. Можеш ли да събереш толкова, и то бързо?

— Ако искаш още утре по пладне можеш да имаш хиляда, защото ние сме много богати откъм говеда, по-богати от другите племена, които имат села по тази област. Двеста ще ти са твърде малко.

При тези думи Воат ме погледна с усмивка, сякаш таеше някаква приятелска задна мисъл.

— Защо? — попитах, изпълнен с очакване.

— Защото двеста вола не биха могли да откарат всичките войни, които ще потеглят. Щом чужди войни се подхвърлят на такива лишения и опасности, за да помогнат на гохките, то за нас е невъзможно да останем у дома си. Аз ще сбера двеста от моите хора и ще потегля заедно с вас.

Нищо не можеше да ми е по-приятно от това предложение. То беше далеч повече, отколкото можех да очаквам. Ето защо отвърнах зарадван:

— Вие ще ни бъдете много добре дошли! Ние по никой начин не се страхуваме, наистина, от Ибн Асл, но на човек повече сили никога не са му излишни. Само се пита за колко време ще свикаш двестате бойци.

— Рейс Ефендина кога ще пристигне с хората си?

— Смятам, че утре по свечеряване ще е тук.

— А аз мисля, че той после няма да може веднага да потегли, ами ще трябва да изчака до другото утро. При това положение няма да е нужно да губи време заради нас, защото аз още сега ще разпратя вестители, за да съберат до обяд моите войни. За да не се налага заради прехраната да се задържаме с лов, ще си изпечем достатъчен запас от храна. С тая работа нашите жени и момичета до утрото ще са готови. Позволи ми да се отдалеча, за да дам заръката на пратениците!

Той свика хората си. После шестима от тях бързо потеглиха да изпълнят указанията му. Тръгнаха към брега, защото щяха да изминат пътя с лодка, а останалите ги съпроводиха, за да донесат младото хипопотамче. Понеже и аз отидох с тях, видях, че чернокожите действително бяха скрили ладиите си в близост до хипопотамския капан.

Когато се върнахме в лагера, малкото също беше насечено. После започна печенето. Аз седнах с моите асакери до един от огньовете и предводителят на борите зае място при нас. Той се радваше на готвения боен поход и аз от всяка негова дума схващах, че в негово лице ще имаме един храбър съюзник.

Борите вече бяха вечеряли, ала въпреки това се нахвърлиха върху хипопотамското печено, сякаш бяха примрели от глад. Какви количества месо може да погълне един такъв негър, човек си няма представа. Вярно, аз също си похапнах здравата и голямото парче език, което си бях взел и от което нищо не остана, ми се услади много, ама изяденото от тези хора и начинът им на ядене ме доведе до изумление. Те си режеха дълги, дланообразни късове, поднасяха ги, отметнали глава далеч назад, с лявата ръка над отворената уста — горе-долу както неаполитанските лазарони ядат макароните си, захапваха ги и отрязваха после с десницата отделните хапки досами зъбите. Лапаха ли, лапаха по тоя начин, додето най-сетне нищо повече не можеха да поемат, а търбусите им така дебело се бяха издули, че почти ме хвана страх за тях. После пропълзяха в тукулите си да спят. Ранените бяха също така буквално натъпкани с месо, за което европейският лекарски свят сигурно би поклатил колективно глава. Аз предпочетох да спя под открито небе и наредих да вземат от лодката ни мрежите против комари. Увихме се в тях и се отдадохме на почивката, без да считаме за нужно да поставим за нашата сигурност някакъв страж. Толкова голямо бе доверието, което предводителят на борите ми бе влял.

На утрото бяхме разбудени от крясъците на птиците, населяващи гората. Чернокожите бяха вече будни и седяха край огньовете, за да… ядат отново. Ако тези войни бяха храбри и срещу врага, както тук при яденето, то Ибн Асл беше безвъзвратно изгубен.

Предиобедът беше прекаран в заниманието да се напече един запас от месо по такъв начин, че да не се развали толкова бързо, както в сурово състояние. Междувременно се върнаха вестоносците, изпратени до шест различни села, и доложиха, че воините щели да бъдат тук по пладне, като откарат воловете на една малка степ наблизо. Там по-късно щели да отидат и жените с провизиите.

По обяд се появи един чернокож и донесе вестта, че воините били пристигнали с воловете. Воат поиска да ги споходи и аз трябваше да отида с него. Не беше изключено Рейс Ефендина да пристигне по-рано, отколкото бях разчел. В този случай се касаеше да се погрижа той да ни намери. Ето защо изпратих нашата лодка с четирима гребци и един кормчия да пристанат до нилския бряг вън пред маийех и ако рейсът дойде, да го доведат. После придружих главатаря до степта. Агади тръгна с нас, понеже се нуждаех от него като преводач.

След като бяхме крачили през гората приблизително четвърт час, достигнахме степта, която поради близостта на водата бе покрита с гъста тучна трева. Там се намираха двестата воини с ездитните си волове и подкарвачите, които бяха докарали останалите говеда. Борите имаха здрави черни фигури, облечени само с кожена препаска. Оръжията им без изключение се състояха от ножове, достатъчно здрави, за да могат да си проправят път през увивната растителност, и дълги стари кремъклийки, с които тези хора обаче, както по-късно разбрах, доста добре умееха да боравят. Воловете бяха яки и добре охранени, с по-изящни форми и линии от нашите. Очите им гледаха умно и разсъдливо и по време на нашия поход не се яви ни един-едничък случай на твърдоглавие, както това толкова често се наблюдава у нас. Аз намерих техния вървеж за лек и пъргав. Този, който по-късно яздих, се подчиняваше и при най-лекия натиск, понасяше напреженията, без да се уморява, и не прояви непокорство нито един-единствен път.

Тук имаше в наличност далеч над четиристотин такива животни. Товарните волове носеха от всяка страна или ликов кош, или голяма глинена стомна. Кошовете бяха предназначени за приемане на здравите предмети, а стомните — за превозване на питейната вода, тъй като водата на блатата, на които щяхме да се натъкваме по пътя си, не беше годна за пиене. Определените за предводителите ездитни волове носеха на гърба си своего рода седло и имаха на носа, както и всички останали, две халки, за които бяха закрепени поводите.

Повелителят на борите дръпна на хората си една реч, която за съжаление не разбрах. Както ми каза преводачът Агади, той им съобщил причината, направлението и целта на нашия поход и ги призовал към храброст. Те отговориха с крясък, който много вероятно трябваше да има смисъла на нашето „Да живее!“ или „Ура!“. После Воат ги накара да минат пред мен първо пешком и след това яздешком. Тая процедура трябва да бе „преглед на войските“. Те ми направиха много добро впечатление и само Стария Десауец им бе нужен на тия негри, за да ги приучи да вървят в крак. Каквото им липсваше в друго отношение, те напълно компенсираха с лютите физиономии, които кривяха. Ако се съдеше по тях, то сега имах пред себе си, както би се изразил Селим, най-храбрите герои във всемира.

Когато парадът свърши, ние се върнахме в бивака. Войните останаха в степта, тъй като при нас сред дърветата нямаше място за тях. Но известен брой трябваше да ни придружат, за да си вземат месо. Че от него имаше достатъчно налице, човек може да се сети, ако кажа, че убитият хипопотам бе имал дължина почти четири метра.

2. Осъдени на обесване

Не бяхме престояли кой знае колко дълго в бивака и ето че се върна лодката с асакерите, които ме известиха, че Рейс Ефендина вече бил доплавал. Отправих се към хипопотамския капан, за да го дочакам там, тъй като това място най-добре подхождаше за акостиране. Оттам скоро след това видях кораба да се появява при входа на маийех и след няколко минути офицерът дойде сам на брега.

Аз му съобщих резултата от мисията си. Той също намери за много изгодно, дето борите се решили с такъв брой да вземат участие в нашия поход, и даде заповед екипажът на кораба да слезе на сушата.

Докато ставаше това, аз поведох Рейс Ефендина към предводителя на борите, който го приветства чрез преводача с почтителни слова. После негърът покани рейса да се отправи с него към степта, за да инспектира на свой ред борските войни. Тъй като аз вече ги бях видял, отказах да отида с тях. Рейс Ефендина можеше самият да вземе в ръце необходимите приготовления за марша. Аз следователно нямах никаква работа и понеже имаше още няколко часа до вечерта, а не ми се щеше да се шляя безделно, наумих да се занимая с лов на някакви ядливи птици. Тъй като Воат трябва да познаваше околността, аз го попитах накъде да се насоча, та да стигна до изстрел.

— Тук няма да намериш нищо, ефенди — отговори ми чрез Агади Воат. — Нашето присъствие е подплашило дивеча. Но ако гребеш до отвъдния бряг, сигур ще намериш каквото търсиш.

— Знаеш ли, дали там отвъд ще съм гарантиран срещу неприятелски срещи?

— Знам, че хич от нищо не бива да се страхуваш. Няма да се натъкнеш на никакъв човек, тъй като местността е обитавана само от нас.

Това уверение трябваше да разсее всяко съмнение. Аз поканих Бен Нил да ме придружи в лодката. Думите ми бяха чути от един, когото по-рано често бях вземал със себе си, ала в последно време вече не, понеже отдълго се намираше на борда при Рейс Ефендина, а именно Селим, „изхвърляча на кокали“.

Той пристъпи бързо към мен и помоли:

— Ефенди, вземи ме със себе си! И аз искам да стрелям по птици.

— Не си ми необходим — отклоних аз, спомняйки си по-раншните затруднения, в които ме бе вкарвал.

— Защо? — попита оня с удивено лице.

— Защото сигурно пак само серсемлъци ще вършиш.

Тук Селим заметна дългите си ръце във въздуха и плесна длани над главата.

— Серсемлъци! Аз, най-прочутият воин и ловец във всемира, серсемлъци! Ти оскърбяваш глъбините на моята душа и опечаляваш чувствата на сърцето ми. Пред мен не може да устои и най-храбрият герой на земята. Нека се нахвърлят върху ми петдесет речни коня и сто слона, те нищо няма да могат ми стори. По-скоро аз ще ги натръшкам мъртви за пет минути. А пък ти се каниш да гърмиш само по птици!

Дори и този увещаващ протест надали щеше да съумее да ме накара да изпълня желанието му, ала на Бен Нил, види се, му бе мерак да вземем пак стария самохвалко с нас, защото се застъпи за него.

— Ама не му отказвай, ефенди! Ти чу, че оттатък ще бъдем напълно сигурни. Значи не може нищо да ни се случи.

— И така да е, Селим най-малкото ще ни пропъди птиците, защото като едното нищо ще свърши някоя дивотия. Е, нека видим дали барем веднъж ще може да се държи разумно.

Взехме малката корабна лодка, която беше много по-лека и предлагаше място за повече от двама гребци и един кормчия. Бен Нил и Селим загребаха. Преплавахме напреко маийех и пристанахме на отсрещния бряг, където слязохме и проникнахме в гората. Вървяхме през нея може би повече от четвърт час, но така и не стигнахме до стрелба. Птици имаше достатъчно, ала бяха твърде плашливи.

— Още не сме се отдалечили достатъчно от бивака — рече Бен Нил. — Трябва да навлезем по-навътре в маийеха.

Тъй като сметнах забележката на Бен Нил за правилна, върнахме се обратно при лодката и изминахме едно значително разстояние покрай брега, додето стигнахме една тясна бухта, която се вдаваше вляво в сушата. Насочих навътре. Селим се огледа и каза:

— Тук ще намерим каквото търсим. Да слизаме!

Той прибра греблото, без да дочака заповедта ми. Бяхме отдалечени още на няколко метра от брега, до който се бе струпало нещо като полуостров от зелена блатна трева. От това, че Селим изтегли греблото, лодката получи завой, който аз нямаше как да компенсирам с руля. Ние попаднахме с носа на плавателния съд в шавара. Селим сметна плаващия полуостров за твърда земя и…

— Стой! — викнах му. — Ще се продъниш!

Но много по-бързо, отколкото бях могъл да го предупредя, дългият обесник се беше изправил и извършил скока. Моите думи се изпълниха буквално — той се продъни и изчезна под предателската зеленина на блатния треволяк. Понечи да почерпи вода с единия борд, поради което аз се наклоних рязко на дясната страна, за да надигна лявата. В този миг Селим изплува тъкмо от тази страна, вкопчи се в дълбоко наведения планшир и зарева:

— Аз се давя! Помощ, помощ!

— Издигни краката, плувай! — извиках му аз. — Иначе ще прекатуриш лодката!

— Искам вътре, вътре! — разврещя се оня. — Крокодилите идват, крокодилите! Приберете ме вътре! Бързо, бързо, че ще ме разкъсат!

Не се мяркаше никакъв крокодил, ала въпреки това страхопъзльото остана да виси непохватно и тежко на лодката, така че не съумях да я изправя.

— Бен Нил, бързо на другата страна, иначе ще се преобърнем! — повелих аз.

Моят млад спътник понечи да се подчини и се дръпне от Селим. Това още повече увеличи страха на дългуча.

— Не се махай! — изкрещя той. — Остани тук! Вземи ме вътре! Те идват, идват!

Селим се изтегли от страх пред крокодилите, каквито тук изобщо нямаше, високо на планшира и посегна към Бен Нил. Страничният товар беше твърде тежък за лекия съд. Той загреба вода и се обърна, тъй като Селим въпреки това не се пусна. Старият кутсузлия изчезна отново в дълбочините и Бен Нил също потъна ведно с пушките ни, които бяха лежали на дъното на плавателния съд. Само аз останах на повърхността, тъй като проявих благоразумието веднага да разперя ръце и крака за плуване. Бен Нил бързо се измъкна.

— Къде е Селим? — попита той, не виждайки дългуча.

— Долу. Да се гмурнем, иначе ще се удави. Същевременно се отпуснах да потъна и мигновено бях сграбчен за единия крак. Заработих с ръце нагоре и заплавах после към брега, влачейки Селим. Той се беше вкопчил така здраво за крака ми, че дори когато се намерих на сухото, не се пусна. Наполовина във водата и наполовина на сушата, той беше стиснал здраво очи и не се помръдваше. Трябваше да употребя сила, за да се освободя от неговата спазматична хватка.

— Нали не е мъртъв? — попита Бен Нил, като дойде и той на брега.

— Не. Толкова бързо никой не се дави.

— Но е в безсъзнание. Ще пробвам дали ще ме чуе. Селим, Селим! Отвори очи, де!

Селим последва подканата, вторачи се в нас, изтегли се незабавно напълно на сушата, погледна, изпълнен със страх, обратно към водата и закрещя:

— Къде са крокодилите, къде? Бързо да се махаме оттук!

— Остани, пъзливецо! Никой крокодил не е толкоз будала да те сметне за някоя добра хапка. Тук ти си в пълна безопасност. Наблизо няма никакъв крокодил, но с нашия лов сега се свърши. И цялата работа дойде от това, че те взехме с нас. Знаех си аз, че няма да се мине без някоя гламавщина.

От тази дума Селим се върна отново на себе си. Той видя, че не съществува никаква опасност — причина, достатъчна за него, да заеме една възможно най-достойна стойка и да ми отвърне докачен:

— Не говори така, ефенди! Кой извърши гламавщина, ти или аз? Кой насочи към тоя треволяк, който нямаше как да не сметна за твърд бряг? Нали ти?

— Не. Аз исках да мина край него. Ти обаче изтегли веслото без моя заповед и лодката получи погрешен завой. Всъщност трябваше да те оставим да се удавиш, после повече нямаше да е нужно да се косим с такъв амсалах.

— Амсалах? Аз ли пък? Не, невъзможно е да имаш предвид мен, ефенди. И аз да се удавя? Казвам ти, аз съм във всички морета и реки така у дома си, че много по-лесно ще се удавя на сушата, отколкото във водата!

— Ако това е вярно, то влез там вътре и докарай лодката, но преди всичко измъкни пушките ни!

Тогава той се почеса по известните места зад ушите и замълча. Моята подкана впрочем не беше сериозно изречена. Селим не беше мъжът, който щеше да ни помогне да се доберем до пушките си. Аз самият трябваше да я свърша тая работа. Ето защо изпразних джобовете си, за да оставя съдържанието им да съхне на слънце, и притурих към него и пояса с всичко, що се намираше в него. След като си бях изул ботушите, навлязох във водата. Беше лесно да намеря пушките, тъй като лежаха точно на мястото, където бе станала аварията. Докато ги вадех с гмуркане, Бен Нил също се освободи от всичко излишно, за да плува към лодката, която се носеше нагоре с кила, и да я закара до брега.

После седнахме на сушата да се заемем с чистене и подсушаване затворите и цевите на пушките. При това бяхме обърнати с очи към водата и говорехме високо помежду си, тъй като не мислехме, че има причина да разговаряме тихо и да посвещаваме на гората някакво особено внимание. За съжаление обаче предводителят на борите ни беше — непреднамерено, наистина — невярно осведомил. Неговото мнение, че на този бряг няма да срещнем никакъв човек, се оказа погрешно. Ние даже видяхме много хора, и то само какви!

Аз тъкмо бях привършил с карабината „Хенри“ и поисках сега да посегна към револверите, за да видя доколко са пострадали от водата, когато зад нас прозвуча заповеден глас:

— Върху тях! Не им позволявайте да се надигнат и ги вържете!

Бях толкова бързо сграбчен отзад и съборен, че не намерих време да се обърна, много по-малко пък да скоча. Трима-четирима тъмнокожи типа коленичиха върху мен, един друг се мъчеше да ми върже с кърпата си за глава ръцете към тялото. Опитах да отхвърля враговете и да се изправя. Приповдигнах се, наистина, на няколко пъти, ала винаги бивах отново повалян, докато накрая бях вързан и безпомощен. Трима също така дръзко изглеждащи бабаити бяха надвили Бен Нил. Редом с него лежеше Селим. Той, „най-великият герой на всемира“, бе държан в шах от един-единствен човек.

Сега, когато бяхме обезвредени, се показа мъжът, чиято команда бяхме чули. Беше останал в шубрака, за да не би пък да бъде наранен от нас. Чувствайки се вече сигурен, той излезе и ни заговори.

— Вие тук при маийех Семкат, кучи синове? Това е отредено от Аллах! Той ви даде в моите ръце и сега със сигурност няма да ни причинявате повече вреди.

За наше изумление видяхме пред нас да стои Нубар, муца’бирът, комуто вече на няколко пъти се бях измъквал благополучно. Аз бях на мнение, че е потеглил заедно с Ибн Асл. Защо беше останал тук при маийех и що за хора бяха тези, които командваше?

Неговата физиономия изразяваше най-голяма радост, когато пристъпи непосредствено към мен.

— Шейтанът неколкократно ти помогна да ни се изплъзнеш, когато те мислехме изцяло в кърпа вързан. Тоя път обаче неговата помощ с нищо няма да ти е полезна, защото няма да ти предоставим време за измъкване. Веднага щом стигнем бивака, ще бъдеш обесен. За жалост тази смърт е прекалено бърза за теб. Ти би трябвало да бъдеш измъчван бавно, додето пукнеш. Ама и това може да се случи, ако се опънеш да ми кажеш истината. Та ако искаш да си спестиш болките, говори откровено! Откъде идвате?

Нубар говореше за някакъв бивак. Да не би Ибн Асл да беше още тук? Едва ли! Да го ударя на мълчание, щеше да е детински глупаво. Но и да му кажа истината, разбира се, също не ми хрумваше.

— Ние тримата сме тръгнали нагоре по реката — отвърнах.

— Повече никой?

— Не.

— Не лъжи, гяур!

— Казвам ти истината.

— Не, ти лъжеш! Лодката те издаде. Такива лодки тук няма, тя идва отдалеч и принадлежи на някой кораб. И тоя кораб е на Рейс Ефендина. Признай! От кого имаш лодката, кучи сине?

Реших тоя път да кажа истината, та по-нататък Нубар да не се усъмнява.

— От Рейс Ефендина — потвърдих.

— Така си и помислих! Къде лежи неговият кораб?

— Долу по реката, на ден и половина път с лодка оттук.

— И аз трябва да ти повярвам? Защо не сте и вие там?

— Защото Рейс Ахмед ни изпрати напред да стъкмим тук в маийех капани за хипопотами. Нашите асакери трябва още с пристигането си вдругиден да заварят месо.

— Какво чините изобщо тук горе?

— Търсим Ибн Асл.

— Аха! Че не ви ли е известна серибата му?

— Не. Но ще разузнаем къде е.

— Вие нищо повече няма да разузнаете, защото ще сте мъртви още преди да е залязло слънцето. Не се ли отбивахте по време на пътуването си в някоя сериба?

— Спряхме при серибата Алиаб.

— Кому принадлежи тя?

— На един стар, хром мъж, който върти търговия с крайречните жители.

— Може би търговия с роби?

— Не. Ибрахим е честен мъж и продава само позволени стоки.

Тук Нубар се изхили шумно и подигравателно.

— Такъв балама може да е само един християнин, един проклет гяур! Другоземецо, с тоя акъл нещата трябва доста печално да стоят! Ти си се оставил да бъдеш ужасно избудалкан от тоя „честен мъж“. Знай, оная сериба Алиаб принадлежи на Ибн Асл, а старият, хром мъж, който се е представил за търговец, е фелдфебелът на ловеца на роби!

— Мътните го взели! — направих се аз на сащисан.

— Да, така е! И вие искате да заловите Ибн Асл. Смехотворно! Той отдавна вече не е там, където го търсите.

— Че къде е пък? — запитах аз с преднамерена простоватост.

— Къде е? Мислиш, че ще ти кажа? — ухили се оня, но прибави, ставайки бързо сериозен: — Ами да, ще ти кажа, за да ти докажа, че няма защо повече да се страхуваме от теб, че ти си изгубен. Ибн Асл е с над двеста войни на път за Вагунда, за да направи негрите гохк, които живеят там, роби.

— Ти защо не тръгна с него? Бъз ли те е?

— Да ме е бъз? Мен? Би трябвало всъщност да ти изпиша отговора на тоя въпрос по лицето! Аз останах тук с моккадема, защото Ибн Асл ще поеме пътя за насам веднага щом е направил робите. Ние строим тук една нова сериба — временна, само с леки колиби, в които ще бъдат настанени робите още с пристигането си, докато ги пласираме. Ти ще я видиш тая нова сериба, защото сега ще се отправим натам.

Нубар имаше девет мъже със себе си. Бен Нил и Селим бяха взети помежду от по двамина, другите петима трябваше да надзирават мен и той им повели много да внимават. Лодката остана да лежи до брега, вързана с въжето за едно дърво. Тя щеше, както чух, да бъде прибрана по-късно.

Бяхме поведени по протежение на брега. След късо време гората престана и аз видях пред себе си една доста просторна, открита тревна площ, която пристъпваше до водата. Тук маийех беше поръбен само от тясна ивица храсти. Тази тревиста равнина много вероятно беше възникнала от някой горски пожар. Вървяхме по нея може би в продължение на половин час. После видяхме, като запазвахме маийеха все вдясно, отново гората пред себе си, до чиято окрайнина бяха издигнати няколко колиби. Техните кръгли стени се състояха от тиня и тръстика. Фуниевидно изтъняващите се кръгли покриви бяха изготвени само от тръстика. Тези тукули явно представляваха новата, намираща се още с стадий на развитие сериба на ловеца на роби.

Когато я приближихме, насреща ни тръгнаха четирима мъже. Трима имаха африкански черти, в четвъртия разпознах моккадема на светата Кадирине. Как само се удиви Абд ел Барак, когато ме съгледа! След като бе дал достатъчно израз на радостта си да ме види отново като пленник при себе си, той попита къде и по какъв начин сме били заловени, фокусникът му съобщи всичко, казано от мен, и двамата го повярваха, което действително не бе доказателство за голям интелект от тяхна страна.

Тъй като Нубар ми беше казал, че щял съм да бъда незабавно обесен, аз бях замислил едно бързо бягство. Забрадката, с която ръцете ми бяха вързани плътно към тялото, не беше нова, но още здрава. Аз трябваше да докарам нещата дотам, че за миг да я развържат.

В серибата се намираха двамата ни смъртни врагове и дванайсетте асакери, които Ибн Асл беше оставил при тях. Всички бяха въоръжени, но когато стигнахме до колибите, се освободиха от дългите си пушки. Пищовите и ножовете, които още имаха по себе си, не можеха много да ми навредят. Малко встрани пасяха два вола, ездитни животни, както изглежда. Закрепените към носовите им халки юзди бяха увити около вратовете им. От само себе си се разбира, както едва ли е нужно да отбелязвам, че негодяите ни бяха иззели цялото имущество. Абд ел Барак се бе съгласил, че трябва да умрем чрез въже, но внесе предложение, поне мен преди туй мъничко да поизмъчват. Докато ония се пазаряха по въпроса, нашепнах аз на двамата си спътници, които стояха близо до мен:

— Аз ще ви срежа вървите. После хуквате направо, без да се озъртате, към нашата лодка и се качвате, за да можете да почнете да гребете веднага щом пристигна и аз.

— Как може да се каниш да срязваш! — отговори Бен Нил нечуто за нашите врагове. — Та нали си вързан и нямаш нож.

— Ще се освободя.

— Ще се изплъзнем ли? Те всички ще се втурнат по петите ни.

— След вас не. Аз ще поема на първо време в друга посока и тъй като те все пак главно на мен са турили око, ще хукнат подир мен, а не след вас. После ще чакате, додето дойда, иначе пак ще бъда спипан!

Аз раздвижих мишци, за да разхлабя кърпата. Ама пък не го сторих тайно, понеже трябваше да бъде забелязано. Муца’бирът видя пръв и пристъпи към мен.

— Кучи син, да не би да искаш да се освободиш? Това няма да ти се удаде. А-а, кърпата наистина вече се е разхлабила. Аз ще я вържа пак здраво.

Нубар не помисли, че ще трябва при това да развърже възела. Той бе разпуснат, наистина, само за един кратък миг, ала аз оттласнах лакти от тялото си, освободих си ръцете, извъртях се към муца’бира, изтръгнах му ножа с десницата от пояса, забих левачката в лицето му, от което оня се сгромоли възнак, после два бързи среза… вървите на Бен Нил и Селим паднаха, срязани надве, и двамата хукнаха, колкото им държаха краката. Тези движения бяха извършени с най-голяма бързина, но все пак не толкова бързо за моккадема, който дотърча и ме улови за лявата ръка, за да ме задържи. Аз държах ножа в дясната ръка, трябваше да се освободя от оня, ала не ми се искаше все пак да го намушкам. Ето защо захвърлих оръжието и повалих с пестник Абд ел Барак, при което той изтърва лявата ми ръка, и побягнах на свой ред, но не направо, както моите спътници, а надясно, навътре в степта. При това трябваше да мина покрай двата вола. Тогава ме споходи една идея. Метнах се на гърба на единия и го смушках с пети в хълбоците толкова силно, че той мигновено се втурна с мен като хала. Още при първите му скокове почувствах, че се подчинява на юздите.

Ловците на роби закрещяха след мен и се впуснаха да ме гонят. Аз погледнах назад и забелязах, че муца’бирът бързо се бе съвзел и тъкмо възсядаше втория вол, за да ме преследва. Никой не го беше еня за Бен Нил и Селим, а аз имах една толкова значителна преднина, та нямаше защо да се опасявам, че ще бъда застигнат.

За съжаление обаче тази крепка вяра се оказа безпочвена. Моят вол стъпи с един от предните крака в някаква дупка, която не бях успял да забележа, тъй като беше обрасла с трева. Бях запокитен и полетях в широка дъга към земята с такава сила, че останах да лежа за кратко време. После се освестих. Бях невредим, ала цялото ми тяло „бръмчеше“, както бива охарактеризирано с народен израз това иначе трудно за описване чувство.

Волът не можа да се изправи. Беше си строшил крака и аз трябваше да разчитам на собствените си крака. Муца’бирът ме беше приближил на двеста разкрача. Той нададе ликуващ вик и размаха пищова в дясната ръка. Далеч зад него търчеше моккадемът с останалите. От онази група не бе нужно да се страхувам, но толкова по-опасен беше за мен фокусникът. Той щеше да ме догони при всички случаи. Не беше ли по-добре да го изчакам на място? Вярно, Нубар беше въоръжен, а аз — не, но мислех, че мога да разчитам на острия си поглед и моето добро щастие. И така, останах. Оня препускаше насам, насочил пищова към мен, и още от стотина крачки извика:

— Умри, кучи сине! Щом искаш да отървеш въжето, то куршумът ми ще те уцели!

Нубар дръпна спусъка и… не улучи, както се бе очаквало. Който от такова разстояние, върху галопиращ вол, иска да уцели, трябва да е по-добър стрелец и при всички случаи да има и по-добро оръжие. Пищовът имаше само една цев. Нубар го затъкна в пояса и измъкна другия. Стреля още един път по мен и отново пропусна. Сега човекът ми принадлежеше.

Фокусникът затъкна и втория пищов и изтегли ножа от пояса. Вбесен от двата „сватбарски изстрела“ и в твърде голямото си желание да сложи ръка на мен, той изгуби верния поглед и пропусна да обуздае животното в подходящия миг. То не спря при мен, а се стрелна късо разстояние по-нататък. Нубар дръпна рязко поводите, забравяйки да се огледа назад за мен. Изгуби само няколко мига, но те ми бяха достатъчни да се възползвам от неговата непредпазливост. Втурнах се след него и волът още не беше спрял напълно, когато се озовах на гърба му зад Нубар и му пресовах ръцете към тялото. Животното се подплаши и се разтърча с подновен устрем.

— Кучи син! — ревна муца’бирът. — Пусни ме, иначе и двамата ще си строшим вратовете и краката!

— Аз няма да си строша нищо — ухилих се, — но на теб ще счупя кокалите. Пусни ножа или ще ти премажа ребрата!

Нубар държеше с две ръце юздите и редом с това ножа в дясната ръка. Той го остави да падне, понеже ведно с думите си обвих по-здраво ръце около него.

— Престани! — простена оня. — Ще ми смажеш гърдите!

— В случай че се подчиниш, няма да ти се случи нищо. Но при първата съпротива ще те разплескам като гнил плод. Юздите са у теб. Насочи вола по-наляво!

Хората му вече бяха толкова далеч назад, че не бе необходимо повече да им обръщам внимание. Моите двама придружители бяха ударили през равнината. Те приближаваха, както видях, отвъдната гора и бяха извън опасност. Сега вече се касаеше само да ги последвам, и то не сам — муца’бирът трябваше да дойде с мен. Ето защо го принудих да извие наляво, в посоката, водеща към нашата лодка. Приклещих му ребрата така, че бе заставен да изпълни заповедта ми. Той изпъшка силно под хватката ми, ала се подчини, без дума да обели.

Волът се втурна в пълен бяг към гората нататък. Ловците на роби зад нас свърнаха под ръководството на моккадема в същото направление. Крещяха като побеснели, но сега не можеха да ми създадат ни най-малка грижа. Почти бяхме достигнали гората, когато Нубар вдигна крак да се озове от едната страна на вола и по тоя начин да се изскубне евентуално от прегръдката ми. Но аз в никой случай не бях склонен да се задоволя само с това, че съм се изплъзнал на враговете. Имах ли веднъж този човек в ръцете, то той щеше и да си остане в тях. Затова го пуснах за миг, склещих го с лявата ръка за гърлото и му стоварих един пестник по дясното слепоочие. Вдигнатият вече крак на Нубар се смъкна, а торсът му понечи да падне напред. Аз издърпах юздите от неговите безсилни ръце и претеглих с другата ръка към себе си сриващото се тяло.

В същия миг достигнах гората и трябваше да обуздая вола. Той се подчини и закрачи по-бавно напред. Въпреки това не беше лесно да се държа на гърба му, без муца’бирът да падне или аз да бъда свлечен от клоните. По-късно, когато дърветата се събраха по-нагъсто, се видях принуден да сляза. Натирих вола, взех фокусника на рамо и поех бързо към мястото, където беше лодката.

Тя лежеше още там. Моите спътници седяха в нея, чакайки ме тревожно.

— Хамдулиллах! — викна насреща ми Бен Нил. — колко добре, че идваш! Ние беряхме голям дерт по теб, ефенди. Ама кого носиш? Това е… в името на Аллах, та това е муца’бирът!

— Действително! Нубар искаше нас да има, а сега ние имаме него!

— Какво щастие! Какъв номер от твоя страна! Как я свърши тая уйдурма, ефенди?

— За това по-късно. Сега трябва бързо да се махаме, защото преследвачите скоро ще бъдат тук.

— Те имат нашите оръжия и другите ни вещи. Ще им ги оставим ли?

— Само временно. Сега въпросът е да се разкараме оттук.

— Направо през маийеха?

— Не. Така ловците на роби ще ни видят и ще разберат накъде се отправяме. Ще гребем обратно все покрай брега, където няма да могат да ни открият. Пристигнем ли после срещу хипопотамския капан, то междувременно ще се е стъмнило толкова, че враговете вече няма да забележат лодката ни, когато тръгне напреко през маийеха.

По време на този къс разговор се бях качил в лодката, сложил на дъното изгубилия съзнание муца’бир и седнал сетне при руля. Двамата се заловиха за веслата й ние се плъзнахме под дърветата, максимално близо до брега. Слънцето стоеше вече ниско зад отвъдната гора и до няколко минути щеше да изчезне. Ние бързахме да стигнем мястото срещу капана, на което преди туй бяхме пристанали и напразно търсили пернат дивеч. Докато двамата прилежно гребяха, аз им разказах по какъв начин ми се беше удало да сложа ръка на муца’бира. Тъкмо бях свършил с изложението, когато пристигнахме на планираното място и Нубар започна да се размърдва. Пристанахме и го вързахме със собствения му пояс. Той безропотно и без съпротива позволи това да се случи.

Сенките на гората отдавна вече лежаха върху водата. Започна да се стъмва и ние отново се отблъснахме, за да насочим кил към хипопотамския капан, където лежеше корабът. Заради враговете, на които се бяхме изплъзнали, ми беше приятно, че отсреща не бе запалена никаква корабна светлина. Та нали имаше вероятност да я видят.

Рейс Ефендина беше разставил постове и се намираше при тукулите на борите. Отправихме се нататък, като взехме муца’бира така здраво помежду си, че му беше невъзможно да офейка. Как се удиви Рейс Ефендина като го видя и чу от мен какво се бе случило. Хората вече бяха запалили огън. Той улови пленника за ръката, тикна го по-близо до пламъците, метна му един мрачен, изучаващ поглед и му заговори грубо:

— Познаваш ли ме?

Понеже Нубар не отговори, Ахмед повтори въпроса си:

— Знаеш ли кой съм? Отговори, иначе ще наредя да те налагат, додето месото ти се отдели от костите!

— Ти си Рейс Ефендина — прозвуча инатливо.

— Да-а, Рейс Ефендина съм. А знаеш ли и какво означава това за теб? В качеството си на Рейс Ефендина аз съм твой съдия, а ти си чувал, че нямам навика много-много да се мотая.

— Аз няма защо да се страхувам от теб!

— Дали се страхуваш от мен, или не, си е твоя работа, моята обаче е да размахвам сопата на правосъдието.

— Ако имаш претенции да си справедлив, трябва да ме пуснеш да си вървя. На теб не съм сторил нищо.

— Ти си ловец на роби!

— Докажи го! Доведи ми един роб, когото съм заловил!

— Лай си, куче, скоро ще заскимтиш! Не си ли се домогвал до живота на Кара Бен Немзи ефенди?

— Той лъже. А и дори да беше вярно, би трябвало да се обърне към своя консул, а не към теб.

— Мамиш се. Ти си поданик на хадифа, когато тук аз представлявам. Всичките ти злодеяния ми са известни. Ефендито многократно е проявявал снизходителност към вас. Но аз си знаех, че в мига, в който те заловя, ти ще си изгубен. Сега те имам и с теб следователно е свършено.

— Представи ми доказателства! Какво казват другите, не ме интересува. Аз мога да ти доведа свидетели, че нищо не съм извършил и съм погрешно обвинен.

— Твоите свидетели не чинят нищо. Аз вярвам на онези, които са твои обвинители. Моят закон е законът на пустинята: Отвърни със същото. Горко на онези, които стори зло! Азис, едно въже!

Азис беше, както е известно, любимецът и изпълнителят на присъдите на Рейс Ефендина. Той се завтече в един тукул да вземе поисканото въже. Когато го донесе, муца’бирът извика:

— Рейс Ефендина, да не би сериозно да се каниш да го направиш? Помисли за отговорността! Моккадемът на светата Кадирине е мой приятел. Той знае, че съм невинен, и ще ти подири сметка при хадифа за моята смърт!

— Тоя моккадем е и мой приятел и още преди да се разведели, ще увисне за свое забавление тук до теб. Провесете го там горе на клона!

Трима асакери държаха здраво муца’бира. Азис му нахлузи клупа на врата и метна другия край на въжето към двамата асакери, които се бяха покатерили на най-близкото дърво. Осъденият опита да се отбранява. Кряскаше и ревеше, кълнеше се в своята невинност. Аз не можах да пропусна да помоля строгия съдник за милост, ала получих, както и очаквах, един гневен отговор.

— Мълчи! Знаеш колко често съм проявявал снизхождение заради хатъра ти. Ако не бях го вършил, то отдавна да сме приключили с тези кучи синове. Като идваш сега при мен, когато стоим почти в края, пак с такава молба на слабост и неразбиране, ти се подхвърляш на опасността така да ме разгневиш, че да не искам повече да зная за теб. Та си затваряй значи устата и се отдалечи, ако не ти понася да гледаш как бива бесен един такъв негодяй!

Доста ясно казано. По този начин още никой „приятел“ не беше говорил с мен! Аз се отказах от по-нататъшни приказки и мълком се извърнах. Противно ми беше, наистина, да ставам свидетел на екзекуцията, ала в никой случай не беше слабост онова, което ми беше продиктувало моята молба.

Когато всичко отмина, Ахмед дойде при мен. Гневът му се беше изпарил така бързо, както и беше дошъл.

— Ефенди, справедливостта е удовлетворена, но не напълно — каза той. — Ние трябва да пипнем и моккадема. Надявам се, няма да ми откажеш помощта си?

— Как стигна до тоя въпрос?

— По причина твоята така наречена „хуманност“. Преди малко ти поиска да се застъпиш за муца’бира, а аз съм длъжен откровено да ти кажа, че веднага щом спипаме моккадема, ще наредя да го окачат на същото дърво. Ако това не ти е по угодата, то нека Бен Нил ни води към новата сериба, а ти остани тук, та по-късно твоята деликатна съвест да не може да ти отправя упреци.

— Моята съвест е също така крепка като твоята. Щом аз съм този, към когото някой е прегрешил, то считам за свой дълг поне да вметна някоя добра дума за него. Не помогне ли това — нищо, е, аз съм си изпълнил задължението и няма за какво да се упреквам.

— Значи си съгласен, дето ще разпоредя да обесят и Абд ел Барак, и ще тръгнеш с нас?

— Да.

— Това ми е приятно, защото ти си по-добър водач и съветник от Бен Нил. Даже още сега трябва да те помоля за съвет. Мислиш ли, че ще сбараме хаирсъзите?

— Убеден съм.

— А аз се опасявам, че са офейкали. Та нали могат да си помислят, че ще се върнеш!

— Даже ловците на роби да си го помислят, то при всички случаи няма да вярват, че ще отида толкова скоро. Аз се погрижих днес да се чувстват още сигурни. Те смятат, че си отдалечен на ден и половина път оттук. Аз трябва, понеже ни взеха оръжията, да дочакам пристигането ти, та да мога да предприема нещо срещу тях. Аз съм им избягал, разкарал съм се сигурно надалеч, за да не могат да ме намерят. Това е тяхното гледище и поради това те ще се чувстват в новопостроената сериба толкова сигурни, все едно днес изобщо нищо не се е случило.

— Ако нещо не се заблуждаваш, то ние действително можем да бъдем уверени, че ще турим ръка на тях. Кога ще потеглим?

— Час по-скоро. Аз и сега съм готов. Ние имаме две лодки и ако заемем само още една от борите, те ще поберат повече хора, отколкото са ни нужни за надвиването на малкото врагове.

— Само че трябва да хванем някой друг път, та ловците на роби да не забележат идването ни.

— Определено! Те знаят, че избягахме в западна посока, и, в случай че изобщо бдят, ще насочат вниманието си в това направление. Ние трябва да се появим от изток. За тази цел ще гребем в сянката на дърветата винаги близо до отсамния бряг, докато подминем лежащата на отвъдната страна нова сериба. После прекосяваме напреко маийех, приставаме, зарязваме лодките и се промъкваме пешком.

— Не можем ли да се объркаме?

— Не. Луната скоро ще изгрее. После тъмната гора по отвъдния бряг ще е лесно отличима от тревната равнина, в чийто край е разположена серибата. Вземи освен мен и Бен Нил още двайсет мъже. Това е достатъчно.

— Аз също мисля, че от повече не се нуждаем. Необходимите ти оръжия можещ да получиш от кой да е оставащ тук аскери. Накарай да ти дадат!

— Не желая никакви. Аз ще си прибера моите. Взема ли сега други, то по-късно ще трябва да ги мъкна ненужно обратно.

— В такъв случай ще поговоря с Воат за лодката.

Предводителят на борите не само беше готов да ни заеме една от своите лодки, но и помоли на това отгоре да го вземем със себе си, което на драго сърце му беше позволено. Аз се качих с Рейс Ефендина и Бен Нил в малката лодка, която бяхме имали в следобеда, за да гребем начело, докато асакерите щяха да ни следват с двата по-големи съда.

Луната още не беше изгряла, когато нашето плаване започна, но звездите светеха достатъчно ярко, за да ни позволяват да избягваме стърчащите из водата коренища и разните други препятствия. Ние следвахме брега, който имаше от тази страна няколко големи бухти. От това нашето пътуване се забавяше, но това хич не ми беше неприятно, тъй като исках, за да не се заблудя по-късно, да изчакам луната.

Когато изгря, видяхме я да стои ниско в края на небосклона, понеже отсреща нямаше никакви дървета да я скрият. По това разпознах, че вече сме на една ширина с лишената от дървеса степ, в другия край на която се намираше серибата. Сега налегнахме по-здраво веслата от преди. Луната бавно се възкачваше, ала скоро изчезна пак зад една тъмна стена. Това беше гората, започваща отново отсреща. Значи бяхме отминали тревистата площ, погребахме още малко нататък и се насочихме после напреко през маийех насреща.

На отвъдния бряг слязохме и вързахме лодките. Първата ни работа беше да разберем дали приближаването ни е било забелязано. За тая цел останахме напълно притихнали и заслушани, но нямаше нищо за слушане. После, докато другите все още си стояха по местата, аз претърсих околността. Дърветата не растяха нагъсто и луната надзърташе между короните, така че можех горе-долу добре да виждам. Наблизо нямаше никакъв човек. Значи късият марш можеше да започне. Намирахме се на не повече от шестстотин крачки зад серибата.

Аз вървях начело, може би на двайсет крачки отдалечен от другите, които образуваха зад мен дълга върволица. Още не бях стигнал края на гората, когато видях отпреде си проблясъците на огън и чух високи гласове. Наредих на асакерите да спрат и продължих да се промъквам сам. Хранех увереността, че ще надвием враговете, без да се наложи капка кръв да пролеем.

Както вече споменах, тукулите на новата сериба се издигаха при окрайнината на гората, сред първите дървета. Между два от тях беше запален огън, във всеки случай за прогонване на жилещите мушици. Край него седеше моккадемът с асакерите си, от които не липсваше никой. Безделниците не бяха намерили за нужно да поставят стража и се смятаха за сигурни. Този извод се налагаше и от факта, че не съзрях никаква пушка. Мъжете бяха оставили кремъклийките си в тукулите. Това ме зарадва както заради нас, така и заради враговете, защото ако и Абд ел Барак да не можеше да бъде спасен, то се надявах, че Рейс Ефендина ще помилва останалите, при положение че не се пролееше кръв.

Върнах се и поведох хората насам. Можехме да различаваме враговете ясно, защото огънят гореше така, че сянката на едната колиба затъмняваше мястото, на което стояхме. Поисках да споделя с Рейс Ефендина моето виждане за начина на действията ни, ала той ме хвана под ръка и каза:

— Ела тук настрани, та да не бъдеш улучен!

Ахмед ме повлече при тези думи. Последвах го, без нищо да подозирам, и попитах:

— Улучен? Ами че ловците на роби изобщо няма да стигнат до стрелба. Ние ще ги връхлетим от невиделица и…

— Ефенди — прекъсна ме Бен Нил, който се беше промъкнал безшумно след нас, — враговете ще бъдат застреляни, всички освен моккадемът. Когато ти вървеше одеве напред. Рейс Ефендина заповяда да…

— Мълчи! — сряза го Ахмед гневно на думата. После посочи огъня и викна, преди да съм съумял да попреча, на хората си: — Огън!

Двайсет изстрела изтрещяха. Всички, които седяха нищо неподозиращи край огъня, рухнаха с изключение единствено на моккадема. Той скочи и се вторачи ужасено към нас.

Аз предугадих какво ще се случи, ама не хукнах към огъня, за да го заловя, а наляво към брега, който — до започването на степта — беше обточен с храсти.

— Какво ти хрумна! — викна подире ми Рейс Ефендина. — Хайманата стои там при огъня. Напред!

Ахмед се затича, следван от всичките си хора, към огъня. Това възвърна присъствието на духа на Абд ел Барак. Той се обърна, за да побегне. Накъде? В гората, от която виждаше да се задават враговете, не можеше. По откритата степ, където луната така ярко грееше? Това също беше опасно. За него имаше само един изход — към водата. Само в укритието на крайбрежия храсталак можеше да намери спасение. Той се затърча нататък. Това беше, което бях предвидил, и затова бях поел в тази посока. Бях стигнал там незабелязано от него. Когато се озовах при храсталака и се сниших, той тъкмо се обърна да бяга, сега търчеше право към мен. Аз се изправих. Оня ме видя и отскочи назад.

— О, Аллах! Ефендито! Пъкълът да го погълне!

Абд ел Барак беше толкова изплашен, че изобщо не стигна до мисълта да си послужи с някакво оръжие. Той видя своето избавление единствено в бягството и направи ново обръщане, за да се втурне в степта. В същия миг аз го пипнах за мишниците и го метнах към дотърчалите подире му асакери, които тутакси го събориха на земята. Какво щяха да правят после още с него, ми беше безразлично. Аз побързах към огъня да видя сразените с изненада врагове. Девет бяха мъртви, от които неколцина улучени от няколко куршума, останалите — тежко ранени. Това не бях го искал.

Рейс Ефендина стоеше настрани и ме наблюдаваше. Аз отидох при него и го запитах силно възбуден:

— Необходимо ли беше? Защо не ми каза по-рано? Налагаше ли се всъщност да бъдат избити?

— Избити? — върна репликата египтянинът разгневено. — Прощавам ти тоя въпрос, защото си превъзбуден. Да не би да трябваше да пусна тия хора да си вървят по живо по здраво и да им предоставя възможност да продължат да въртят своя занаят?

— Такова нещо от теб нямаше да поискам. Ти можеше да ги помилваш и вземеш при себе си на служба. Та нали вече го стори с тесните другари, които заловихме в серибата Алиаб!

— Сторих го само по твоя молба. Понеча ли обаче да се водя все по желанието ти, то ще трябва да направя всички ловци на роби в Судан асакери, а сетнината от тая работа ще е, че в крайна сметка те ще ме принудят сам да стана ловец на роби.

— За това не може и дума да става. Касаеше се само за дванайсетте мъже тук.

— Само за дванайсетте?! Само? Като притуриш към тях и ония, дето помилвах в серибата Алиаб, то хората, на които не бих могъл да вярвам, стават достатъчно, за да изкалпазанят полека-лека моите досега толкова благонадеждни войници. Не. Горко на онзи, който стори зло! Тези мискини си бяха заслужили смъртта, а аз познавам своя дълг. Ти видя осъдените. Колцина са още живи?

— Само трима, ала и те са толкова тежко ранени, че е невъзможно да се възстановят.

— Ще ги избавим. Ела с мен при моккадема! Той ще е запленен да те види толкова скоро.

Докато последвах, силно разстроен, тази подкана, Ахмед повика със знак трима от хората и им даде някаква заповед, която не можах да разбера. Те се запътиха към огъня. Не погледнах нататък, ала три бързо отекнали един след друг изстрела ми подсказаха, че са получили нареждане да застрелят тримата ранени.

Асакерите вързаха ръцете и краката на Абд ел Барак и го замъкнаха при огъня. Рейс Ефендина взе една главня и ме покани да претърсим вътрешността на тукулите. В първата колиба намерихме няколко мазни парцала и ги запалихме. Горящият клон беше опасен, тъй като следваше да се очаква, че има в наличност барутни запаси. Колибата принадлежеше на моккадема, както по-късно узнахме от самия него. Тук лежаха моите, бен ниловите и селимовите оръжия. Налице бяха и останалите предмети, които ни бяха отнели. Получихме си всичко обратно. Намерените в този тукул и другите колиби неща обещаваха добра плячка и тя щеше да бъде разпределена между борите. Чувайки това, техният предводител излезе кажи-речи извън себе си от радост и запрелива от уверения за своята вярност и преданост.

Бяхме постигнали целта си и решихме да се връщаме.

Няколко асакери щяха да останат, за да пазят колибите през нощта. На утрото борите щяха да дойдат да приберат плячката и запалят тукулите.

Връщането се осъществяваше в право пътуване напреко през маийех, така че за кратко време достигнахме бивака. Там моккадемът беше сложен на земята, че да не може да види все още висящия на дървото труп на своя съучастник. Неговото осветено от огъня лице имаше спокоен израз. Той или притежаваше достатъчно самообладание да прикрива страха си, или лелееше убеждението, че дори при настоящите обстоятелства един мъж от неговия ранг не може от нищо лошо да бъде сполетян. Това предположение се потвърди още и от факта, че Абд ел Барак, след като дълго време никой не му обърна внимание, ми викна почти заповедно:

— Да не би да трябва да остана да лежа така? Искам да ме развържете!

Тогава Рейс Ефендина пристъпи към него.

— Май нещо си в лошо настроение, а? Може би защото ти е скучно? Добре, ще имаш развлечение. Би ли имал милостта да ми съобщиш желанията си?

— Не се подигравай, ами помисли кой и какъв съм! — тросна се пленникът. — Освободи ме!

— Как ще постъпиш, ако изпълня заповедта ти?

— В този случай съм готов да ви простя малтретирането, на което бях подложен от вас.

— А ако не ти сторя хатъра?

— Тогава ще ти припомня, че аз съм моккадемът на светата Кадирине, и че ще ми коства само една дума да погубя и теб, и всички останали.

— Тъй! Ами нека я чуем тая голяма дума!

— Рейс Ефендина, не се серсемосвай с мъж, който стои толкова високо над теб! Стотиците хиляди членове на светата Кадирине са ми подвластни!

— Аз обаче не съм неин член!

— Въпреки това аз притежавам могъществото да ти докажа колко ниско под мен стоиш!

— Не е нужно да си даваш такъв зор, о, велики моккадем, защото аз също го притежавам това могъщество и на друга воля съм готов да покажа, че имаш право. След няколко мига всички ние ще стоим ниско под теб и ти ще се извисяваш над нас. Още сега ще добиеш предвкус за това. Погледни там нагоре!

Ахмед посочи дървото и придаде на моккадема друго положение, така че да може оня да погледне нависоко там. Съглеждайки обесения, пленникът остана цяла минута безмълвен, но очите му като че се канеха да изскочат от орбитите си. После закрещя, изпълнен с ужас:

— Кой е този? Очите ли ме мамят? О, Аллах, Аллах, Аллах! Та това е… това е Нубар, муца’бирът!

— Да, муца’бирът — потвърди Рейс Ефендина. — Той се мислеше за толкова издигнат над нас, че ние го въздигнахме високо, та да можем в смирение да му се поклоним. Понеже знаем, че ти стоиш къде-къде над него, ще ти отредим едно още по-високо място.

— На мен? Да не би… да искате да ме… да ме…?

Абд ел Барак изрече въпроса на пресекулки и последната дума даже остана заседнала в устата му.

— Обесите? — довърши неумолимият Слуга на справедливостта. — Да-а, ти ще бъдеш обесен. Какво иначе трябва да ти се случи?

— Не… не… невъзможно!

— Ние ще трябва да направим невъзможното възможно, защото обещах на муца’бира, че още преди да засивее утрото, ти ще висиш заедно с него на същото дърво.

— Какво убийство! Какво престъпление само! Какво ви беше сторил Нубар? Неговата смърт ще бъде отмъстена. Аз самият ще отида при хадифа и после горко, трижди горко на убийците! От тоя миг няма ни да отдъхна, ни да почина, додето не ви унищожа. Вие вдигнахте нечестивите си ръце, за да…

— Мълчи, кучи сине! — прогърмя тогава към него съдията, говорил спокойно до момента. — Как смееш да приказваш за нечестивост! Та нали ти самият си най-нечестивият сред всички нечестивци! Знаеш, че са ни известни всичките ти злодеяния, и въпреки туй дръзваш да ме заплашваш? Щом толкоз ти се ще да ми говориш отвисоко, то на часа ще ти отредя най-подходящото за целта място. Дигайте го горе, и хем два клона по-високо от муца’бира! Сетне нека неговата света Кадирине, с която толкова се фука, го отреже от дървото. Аллах е справедлив, а аз казвам: „Горко на онзи, който стори зло!“

3. В селото на гохките

На шестия ден след тая вечер на безмилостна разплата нашето шествие се виеше като някоя безконечна змия през една огромна гора. Нейните исполински дървета формираха един листен свод, през който дори слънцето на Судан не бе в състояние и един лъч да промуши. Ние се намирахме в един постоянен сумрак. Той ни беше много добре дошъл, тъй като ни закриляше от изпепеляващия зной, унищожаващ всякакъв живот вън по откритите, безводни местности, но пък и бе най-малкото също толкова опасен, както слънчевата жарава, защото под гъстите шумнати аркади лежеше една земя, която бе невъзможно да бъде окачествена като земя. Тресавище, бездънно дълбоко тресавище беше онова, в което великаните на дървесния свят провираха корени, без — на мен това ми се струваше почти необяснимо — да потъват в него.

Аз се бях запознавал в Съединените щати с тамошните дисмъл-, алигейтър-, кетфиш-, грийн- и гам-суомп и оттогава все си бях мислил, че няма мочурище на земята, дето да може да се мери с тези суомпс, ала сега трябваше да осъзная, че те, сравнени с областта на Горни Нил, която сега преброждахме, не заслужаваха името „тресавище“.

Горската почва, по която се движехме, представляваше покрита с воден мъх и други блатни растения гъста каша, заплашваща на всяка крачка да погълне ездача и животното му. Тя се тресеше пихтиевидно и зейваше лакома уста, шептеше и избълбукваше, пропълзяваше напред и се хлъзгаше пак обратно… Аз не можах да се отърва от тревогата, че ще бъда повлечен в глъбините на тая тиня и няма да се измъкна, и всеки миг очаквах да видя как мъжът пред мен изчезва в лепкавото тесто, само че той не изчезваше, аз — също, нито някой от всички нас. Как да се обясни тая работа? Не можех да намеря отговор на тоя въпрос.

Всички ние яздехме споменатите вече волове — начело едно отделение борски воини, после отряд асакери, нататък следваха товарни волове, сетне отново войници и товарни животни, след които другата половина от борите заключаваше шествието. Беше щастие за нас, дето се бяхме съюзили с чернокожите, защото без тях никога нямаше да достигнем целта си, а щяхме да загинем из това безкрайно тресавище. Но те го познаваха, както всеки човек познава пътеките на родния си край. Техните обучени очи различаваха с лекота местата, на които можеше да се довериш. Само не биваше двамина едновременно да рискуват да го сторят и ето защо яздехме все един подир друг. Аз все повече и повече се учудвах на зоркия поглед и съобразителността на тези хора и се научих тук да уважавам и воловете, защото без животните дори робите нямаше да могат да се придвижват. Воловете затъваха почти при всяка крачка до половината крак и при все това не показваха никаква умора. Никой не се отклоняваше надясно или наляво. Всеки знаеше, че трябва точно да следва преднокрачещия. И това не ставаше по права като конец посока, а Воат, предводителят на борите, които оглавяваше шествието, трябваше да се съобразява с товароносимостта на почвата и ето как се случваше да описваме сегиз-тогиз завои, при което последният в шествието се доближаваше до първия, докато яздещите по средата се намираха далеч от челото и опашката.

Така я карахме вече три дена и порядъчно се бяхме заситили, комарите ни докарваха страшно много главоболия. Нямаше твърд нощен бивак, водата не свършваше, а онова, което дишахме, не беше въздух, ами направо зловонна треска.

Ето че отпред, където яздеше предводителят, прозвуча в най-висок регистър един протяжен крясък, който тутакси бе повторен от всички бори. Агади, преводачът, се движеше между Рейс Ефендина и мен по средата на шествието. Аз го попитах какво требва да значи тоя крясък и получих за отговор, че това било възвестяване на някакво радостно събитие. Що за събитие се имаше предвид, разбрах още след броени минути, когато видях през станалите по-рехави върхари да се прокрадва един слънчев лъч и въздухът из един път проникна в дробовете ми лек и живителен. Земята стана по-твърда и между гигантските стволове започнаха да се мяркат нежни храсти. Хората пред мен яздеха по двама, трима и по четирима един до друг. Всичко това загатваше, че тресавището е на края си, и зад нас се разнесе гърленият глас на Селим:

— Хамдулиллах! Голямата каша е надвита. Тя зинваше своята паст, за да ни погълне, ала ние минахме по нея като героите, които не се боят от никой змей. Сега тя захлопна зад нас грамаданската си уста и чезне от яд и срам, дето не й се удаде да изплюска Селим, храбрия покорител на всички тресавища и мочурища във всемира!

Старият празнодумец не пропускаше случай да се „докара“, ама „покорител на всички тресавища и мочурища във всемира“, това надминаваше всичко, което бях чувал досега от неговата уста.

Воат беше спрял, за да ни позволи да приближим, и каза посредством устата на преводача:

— Тресавището е зад нас и сега започва добър път. Скоро ще пием вода и ще видим поля, които принадлежат на гохките. Привечер ще влезем във Вагунда.

Не е трудно да си представи човек как силно ни зарадва тази вест. Толкова смълчаните, омърлушени досега хора се оживиха и станаха приказливи, а и животните, изглежда, знаеха, че целта е близо. Те дадоха своите гласове да се чуят и започнаха да напират напред, така че старият ни порядък вече не можеше да се съблюдава. След известно време насреща ни плисна ярката слънчева светлина. След дългия полумрак ни се стори, като че ни заля море от светлина. Беше пладне, ала ние чувствахме зноя само като топлина, която благотворно прониква в нашите тела и съживява всичките ни сетива.

Вековната гора свърши. Тя граничеше с река Тондж, на другия бряг на която растеше само тръстика, примесена с буш. Реката беше широка наистина, но не дълбока. Борите намериха след кратко търсене едно място, където можехме да я прекосим. После продължихме по старото направление, все на запад. Тръстиката изчезна, но храстите останаха. Те образуваха острови сред зеленото море от трева, която по отношение тучност не оставаше нищо повече да се желае. Аз помолих предводителя на борите да спрем тук поне за късо време, за да могат воловете ни да попасат. Воат обаче предаде да ми бъде отговорено, че скоро сме щели да стигнем до едно място, което било къде по-подходящо за спиране.

Не след дълго теренът започна леко да се изкачва и ние съгледахме в далечината възвишения, увенчани с гори. Оттам извираше, както научихме, един приток на Тондж, край който били разположени по-големите села на гохките. Продължавайки да яздим нагоре, достигнахме една долина с преливни форми, на чието дъно се появи езерце. То намираше своя отток на североизток в нещо, което почти бих могъл да нарека бара. Това беше рекичката Яу. В миг наскачаха чернокожите от своите ездитни добичета и също така бързо снеха товарите от другите животни, за да не бъдат повредени, тъй като хайваните станаха вече неудържими. Те хукнаха към езерцето и навлязоха навътре, додето могат, за да се напият до насита след дългото странстване през тресавището, чиято вода не бе годна за пиене. Хората си имаха работа колкото щеш с опазване барата свободна за себе си.

Барата? Това звучи толкова родно! Вярно, употребявайки тази дума, аз извършвам една неправда. Тези неща, които ние наричаме езерца и бари, по онези местности ги няма. А възвишенията, за които говорех, далеч не бяха планини. Но след едно тридневно мъкнене из вонящо на треска мочурище човек лесно изпада в риск да класифицира една земна издутина като възвишение и една вода, която не е баш застояла и е горе-долу прозрачна, като бара.

След около час потеглихме отново. Яздехме на запад, но следвахме течението на друга вода, която много скоро се вля в една тясна река, чийто бряг стана наш водач. Той ни отведе до големи полета захарна тръстика и негърско просо3, сред които видяхме да стърчат кръглите покриви на отделни колиби. Приближавахме едно малко селце на гохките и спряхме, за да изпратим напред вестител, та жителите да не се изплашат и побягнат при нашата поява.

Когато той се върна, подире му търчеше „кьораво и сакато“ от селото — бащици и майчици, мъжоря и женоря, момчурляци и девойчета, всеки и всяка в най-гиздавата премяна, насъбрана и навлечена с цялата му бързина.

Един стар, посивял мъж, представен ни като повелителя на селото, носеше само една кожена препаска, ала на главата му се мъдреше някакъв кош, който като едното нищо имаше метър височина и бе набучен с шарени пера. Една млада селска красавица беше засукала косата си в плитчици и така ги вкоравила с лой и охра, та създаваше впечатление, че някой дузини червени тирбушони са провъртени през черепа й навънка. Един момък, много вероятно контето на селото, беше украсил куфелницата си с една съдрана периферия на шапка. Как ли се беше запиляла насам в дълбока Африка? Десният му крак беше намъкнат в кожена обувка без подметка, докато на левия беше закрепил един сандал. Неговото най-хубаво труфило обаче, може би най-голямата драгоценност в цялото село, се състоеше в една лишена от стъкла, разкривена старовремска рамка за очила от месинг, която беше прикачил към врата си с помощта на тънък ремък.

Аз на драго сърце щях да продължа наблюденията, ала споменатият старик хвана за ръката младия притежател на рамката, повлече го към Рейс Ефендина, който му бе охарактеризиран като наш предводител, и дръпна някаква съпроводена с оживени жестове реч, от която, наистина, думица не вдянах, но съдържанието й отгатвах. Стрият посочи именно неколкократно очилата и после на запад — една пантомима, която си преведох по следния начин:

„Вие сте другоземни, много височайши господари и искате да отидете във Вагунда. Младият Адонис тук е притежателят на тази рамка за очила и по тази причина е единственият достоен да ви показва пътя.“

Оказа се, че правилно съм отгатнал. Агади ни преведе словото. Ние дарихме стария с няколко дребни, за него изключително ценни предмета и продължихме после ездата. Собственикът на очилата без стъкла крачеше в качеството си на наш водител гордо напред. Ама някой да не си помисли, че той беше единственият, дето вървеше пред нас. След посрещането на нашия вестител и преди да дойде после при нас, стареят на селото изпратил един мъж към Вагунда, за да доложи там най-добросъвестно за предстоящото пристигане на толкова много чужденци. Последицата от това забелязахме по-късно.

Нашият водач си го биваше в търчането, макар краката му да бяха така неравнозначно оборудвани. Той поддържаше еднакъв темп с нашите волове, които все пак тичаха много бързо. Придвижвахме се все надолу покрай споменатата река, после я прекосихме при един брод и продължихме в продължение на час по една нажежена от слънцето, пуста земя. След това видяхме в далечината една проточила се надълго гора от дървета белут, която даваше да се заключи за наличието на вода.

Докато яздехме към нея, водачът непрестанно ни джомолеше нещо. Узнахме от Агади, че ни правел описание на Вагунда, което бих предпочел, наистина, да чуя на някой по-разбираем за мен език. За да проверя дали знаеше що за нещо си бе овесил на врата, махнах му да дойде при мен и му дадох да разбере, че ми се ще да ми заеме рамката. Оня страшно се изплаши и най-решително се възпротиви с жестове да откликне на моето както неблагонравно, така и грабителско искане. Преводачът Агади му отправи няколко меки укора и когато това нищо не помогна, стана груб, както отсъдих от тона му. Това подейства, защото мнителният джентълмен отвърза безценното си съкровище и ми го даде в ръката, но не отвърна очи от него, докато си го получи обратно. Аз си сложих очилата, след като бях изправил кривините и чупките, извадих бележника си от джоба и наподобих движенията при четене и писане. Черният момък си нямаше никакво понятие какво искам да кажа. Но когато на няколко пъти без и после през очилата погледнах към лежащата пред нас гора и чрез промяна израза на лицето си му дадох да разбере, че е нещо съвсем другояче да гледаш някой предмет през рамката, той, изглежда, загря. Когато му върнах сега очилата, веднага си ги курдиса и погледна през тях. Физиономията му просия от удоволствие. Явно намираше местността хиляда пъти по-красива отпреди. От тоя миг се оказа от всяко по-нататъшно описание на Вагунда и непрекъснато зяпаше през рамката. Моето напътствие, че трябва да я носи не на врата, а на носа, ми беше спечелило цялото му сърце, за което той по-късно ми доставяше най-убедителни доказателства.

Достигнахме гората, яздихме напреко през нея и излязохме на брега на един продълговат, подобен на езеро водоем. Един поглед ни осведоми, че се намираме в близост до нашата цел. Бреговете на езерото бяха заобиколени от плодородни поля, от които се ширеха пасища чак до хоризонта. По края на водата бяха вързани лодки. Вдясно от нас имаше един планински рид, е, поточно възвишение, което в условията на иначе съвсем равната местност можеше много добре да бъде квалифицирано като планински рид. Той се възкачваше доста стръмно и заобленият връх беше окръжен от висок, гъст трънен плет, зад който не можехме да видим нищо.

Тоя плет сега имаше едно тясно отверстие, от което се ливнаха множество хора и тръгнаха насреща ни на двойки един зад други. Едва сега научихме чрез преводача, че жителите на Вагунда били уведомени чрез пратеник за приближаването ни. Тоя пратеник бил разказал също и по каква причина сме предприели нашата езда. Зарадвани, хората идваха тържествено да ни кажат „добре дошли“.

Воат, предводителят на борите, които познаваше обичаите на страната, указа как трябваше да се подреди нашето шествие. Изискваше се да сформираме две вълни — в първата ездачите и във втората товарните животни с техните подкарвачи. Начело заставаха предводителите, сиреч Рейс Ефендина, Воат и аз. В този порядък трябваше да настъпваме непрекъснато и да стреляме и вдигаме дандания кой колкото може. Останалото можехме да предоставим на гохките.

За щастие теренът беше подходящ за едно такова разставяне, защото между нас и хълма лежеше една ширна морава, която, както по-късно чухме, била подобно нашите събори увеселителното място на населението на Вагунда. Ние намерихме време да се разгърнем там по описания начин, начело Рейс Ефендина, вляво от него Воат и вдясно аз. Покрай Рейса се навърташе преводачът Агади, та в случай на нужда да е веднага под ръка. Аз също се сдобих с адютант, защото очилатият младеж смушка вола си до страната на моя и ми се ухили многообещаващо, от което разгадах, че има да изпълнява край мен важна и полезна служба. Той всъщност не притежаваше животно, но бе обсебил един свободен товарен вол, за да може да се представи съобразно новия си сан.

Когато гохките достигнаха споменатата морава, също се съсредоточиха в две вълни и се впуснаха после към нас начело с вожда си, размахвайки оръжия и крещейки. Те бяха пеша. Оръжията им се състояха в копия, саби, ножове, боздугани, лъкове и стрели. Неколцина от тях, разбираемо и вождът, имаха кремъклии. Последвалите сега движения се състояха в това, че гохките проникнаха търчешката в нашите редици, а ние се врязахме яздешком в техните. Най-главното в цялата работа беше гюрултията. Който имаше пушка, стреляше на поразия. Другите размахваха оръжия със страховити жестове, но всички се деряха, крещяха и виеха, сякаш бяха откачили. Аз също допринесох в значителна степен своята лепта към тоя прекрасен концерт и после в продължение на няколко дена страдах от пресипнало гърло. Онзи, който пътува колкото мен, трябва да може да извива трели със славеите и да надига вой заедно с вълците, иначе навсякъде ще предизвиква недоволство.

След като в продължение на четвърт час се бяхме посвещавали с благородно въодушевление на тези движения и гласови изпълнения, двете партии спряха по заповед една срещу друга. После вождът на гохките тръгна с много поклони към Рейс Ефендина, виеше снага ту надясно, ту наляво, сякаш страдаше от някакви много силни конски колики, въртеше очи, кършеше ръце, рипваше няколко крачки напред, сетне отново назад, изшилваше винтовидно врат като някоя кокошка, която се тъкми с клюна да снася яйца, движеше нагоре-надолу адамова ябълка, като да се е задавил с кост и най-подир тръсна на бял свят онова, което трябваше да си дойде на бял свят, а именно една реч, която трая може би четвърт час, и която ме заплени най-вече с това, че поради своята дължина не можеше да ни бъде преведена. Когато последната дума бе отзвучала, гохките го избиха на умопомрачителен ликуващ крясък, в който ние се включихме с всичка сила.

Сега настъпи важният миг, в който нашият обергенерал трябваше да отговори. Той се приготви за целта с едно благотворно покашляне, позволи на устата си да изтръгне късо, изящно звучащо изречение и включи след това мъдра пауза, за да предостави на Агади време за превод. Сетне заниза — все в обаятелно редуване — няколко други изречения и паузи, додето стигна до зряло обмисленото убеждение, че трябва да тури край на своето красноречие. Той даде с вдигната ръка знак, приканвайки ни да напънем до краен предел гласните си струни. За съжаление обаче добрият Рейс Ефендина не бе съумял ни себе си, ни някоя друга персона да въодушеви, защото резултатът от тая подкана беше една както всеобхватна, така и фрапираща тишина.

Ето как се видяхме надминати от гохките. Техният предводител беше надбягал нашия с безчет конски дължини. Как да се оправи тая работа? Ако трябваше да бъде заличен гнетящият ефект, предизвикан от мълчанието, то се налагаше бързо да се направи нещо. Това ми подсказа моят изтънчен усет и същите усещания бе имал и моят черен адютант, защото подкара напред товарното си животно още преди да съм достигнал до някакво решение, спря пред вожда на гохките, посочи към мен и му изрева два-три пъти едно дълго изречение, от което естествено нищо не разбрах. За щастие Агади ми обясни набързо. Изречението изразявало, че сега аз също трябвало да говоря.

Аз, реч! Тази идея беше превъзходна. Да, гохките щяха да чуят една реч! Колкото по-щурава, толкоз по-добре, понеже колкото по-шантаво се държах, толкова по-дълбоко впечатление щях да създам. Та заставих значи, без дълго да се размислям, вола да полети в най-бесен бяг, извъртях десет-двайсет кръга около главатаря на гохките, надавайки дивия, пронизителен боен крясък на апачите, които толкова често бях чувал, скочих от седлото, пуснах после вола да търчи, накъдето му хванат очите, и спрях пред зяпащия в прехлас вожд на чернокожите, като захвърлих мечкоубиеца на земята, изпружих ръце нагоре и подхванах с надалеч ехтящ гръмовен глас:

„Здраво взидана в земята,
стои формата от глина печена
Да стане трябва днес камбаната;
бодри да сте, калфи, под ръка!“

Така продължих да изнасям, или по-скоро да крещя, цялата дълга „Песен за камбаната“ докрай. О, Шилер, ти, най-вдъхновяващият сред певците, де да ти бе съдено да ме чуеш, то щеше да стигнеш до убеждението, че аз съм единственият смъртен, който правилно те е разбрал, и твоята великолепна поема правилно съм в състояние да възпроизведа с нужните гърлени и нежни звуци!

Аз по никой начин не стоях на едно място по време на рецитацията, а скачах напред и назад, мятах ту единия, ту другия крак във въздуха, прикляках, изхвърлях се отново като пружина, въртях се като пумпал около себе си, грабнах, когато изревах във всемира последните редове „Радост за този град означавай; мир да бъде първият ти звън!“, отново мечкоубиеца, хукнах към вола, който беше спрял недалеч, скочих на гърба му и го подгоних, надавайки пак бойния вик, в див бяг няколко пъти насам-натам между двете партии, след което се върнах най-сетне на мястото си.

Каквото сега последва, просто не подлежи на описание. Изпървом дълбока, безмълвна тишина, после моят съобразителен черен адютант зави към мен. Воят му отприщи гласовете на всички присъстващи черни, кафяви, жълти и бели в бушуване. И що за гласове само! Какво е фьонът, сирокото, самумът, североамериканският близард, та какво е дори беснеещият високоазиатски вюга пред урагана, който сега се надигна! Който имаше глас, пък такъв си имаше всеки, го пусна на воля, сякаш имаше сто гласа. Цялата преизподня да се бе продънила, щеше пред тая олелия в миг да се свре пак в миша дупка. Красивият ред из един път се разтури, френетизмът прогони всеки от мястото му. Нашите ездачи скочиха от животните си. Всичко, всичко живо кълчеше тела, ръце, крака, глави, хързулкаше се, танцуваше, скачаше и летеше в лудешки хаос по мегдана. Нашите иначе толкова разумни волове се подплашиха и офейкаха, мучейки. Накратко казано, аз имах такъв неизразим успех, че и днес, когато се сещам за това, ме хваща страх. Защото ако аз преди туй се бях държал като хахо, то моите слушатели сега го вършеха още в къде по-голяма степен. Те наистина мязаха на перковци. Дори най-разсъдливите от нашите асакери се зарязаха и заедно с тях се чекнеше и ликуваше и Бен Нил по начин, сякаш му плащаха за това.

Един-единствен само оставаше спокоен, а именно Рейс Ефендина. Той приближи до мен, за да ми декларира:

— Ще повярваш ли, ефенди, почти си помислих, че си превъртял! Какво ти щукна? Ти, най-здравомислещият и най-спокойният измежду нас, започна из един път да се държиш като някой, който си е изгубил разума! Как трябваше да я възприема тая шашарма? Идеше ми тозчас да се махна оттук!

— Значи моето постижение не предизвиква акламацията ти? — ухилих се аз.

— Не, хич никак! Ти навреди на нашия престиж. Какво ще си помислят чернилките за нас!

— Те ни смятат оправни люде, можеш да бъдеш сигурен в това! Ако приемаш хората каквито са, никога няма да ги скандализираш, а само ще намериш признание при тях. Аз съм на мнение, че още и ще ми благодариш за моето поведение.

— Надали! Аз съм представител на хадифа, чийто авторитет ще пострада от тия щуротии.

— Аз действително не мислех за авторитета на хадифа, а на първо място за това, ние самите да си извоюваме тук авторитет. Последицата ще си покаже дали хадифът ще изгуби заради моето държане трона си, или не. Когато се каниш да триеш носове, първо провери!

— Ама ти трябва все пак безусловно да признаеш, че моето слово беше много по-достойно от твоето държане!

— В моите очи, да. Но ти да не би заради мен да държа приветствието си?

— За гохките, разбираме.

— Тогава те са тези, които трябва да отсъдят. Въпросът е, на тях чия реч е допаднала повече, а не на нас. Всъщност със своите аплодисменти те вече дадоха отговора.

Този отговор щеше да дойде веднага и по друг начин. Вождът на гохките беше скачал наоколо досущ като всеки от подчинените си. Сега той се измъкна от блъсканицата и издигна нещо като пряпорец. Той се състоеше от прът със скрепена към него сива маймунска кожа. Това бе знакът за сбор. Бъркотията се оправи и всеки се запъти към своето място. Предводителят на гохките проведе кратко съвещание с неколцина мъже, които според нашите понятия можеха да бъдат квалифицирани като общински съветници. После закрачи с тях към предводителя на борите, който също се намираше отново на мястото си, защото и нашите хора бяха заели прежната си позиция. Той говори доста време с Воат, много вероятно за Рейс Ефендина и мен, тъй като отново и отново ни търсеше с очи. След това тръгна към нас двамата, поклони се пред Рейс Ефендина и му каза чрез преводача:

— Господарю, аз дочух какво ви води при нас; Вие сте дошли да ни избавите от една голяма опасност. По-нататък ние ще поговорим още за нея и за метода и начина как да я предотвратим. Преди всичко ние ви казваме добре дошли. Чух, че ти си любимец на хадифа. Вярно, ние не сме негови подчинени, защото сме свободни гохки от големия народ на джангехите, но при нас ти ще бъдеш тачен, както те тачат по вашите места. Бъди наш гост и остани при нас колкото ти се нрави!

После се обърна към мен със следните думи:

— Ефенди, предводителят на борите, които са наши братя, научил за твоите дела и накратко сподели с мен няколко от тях. Ти идваш от една страна, в която живеят само лични мъже. Ти издухваш враговете от себе си като прахоляк и никой не може да те победи. Аз те чух и видях освен това да говориш, както никой друг не съм чувал и виждал да говори. Който долови твоя глас, се въодушевява като от мериса4, а движенията ти удостоверяват истинността на твоите думи. Ако някога някой човек съумее да устои на ножа ти, тогава ти ще го победиш със словото си. Ето защо ти си единствено мъжът, който е в състояние да ни спаси. Аз ще поставя моите хора под заповедите ти. Кажи дали искаш да бъдеш техен предводител!

Това сега действително бе изречено в прекомерен изблик. Съдейки по думите на тоя черен добряк, аз хем наистина бях заслужил с пълно право прозвището, за което Селим така често незаконно претендираше, сиреч бях „най-големият герой във всемира“. Значи щях да стана обергенерал! Е, нямах причина да отхвърля тоя чин. Ако го приемех, то поне щях да бъде сигурен, че в ръководството няма да бъде допусната груба грешка, и ето как заявих на вожда, че съм готов да приема предложението му.

Когато той оповести този отговор на хората си, наоколо се надигна висок ликуващ крясък и встъпи в ход ново представление, което се състоеше в това, че всичко, що имаше крака, започна да танцува в кръг около мен. После бяхме поканени да отидем горе в селото. Черните се строиха и ни взеха по средата, след което шествието се раздвижи и пое по същия път нагоре по баира, по който те преди туй бяха дошли. Аз яздех редом с Рейс Ефендина, но само броени крачки. После моят очиларко застана от другата ми страна и беше направо забавно да наблюдаваш гордия стоеж, който се стараеше да заема. Целият отблясък на приписваната ми от него суверенна власт озаряваше неговото лице.

Едва горе видяхме какви измерения имаше хълмът. Намирахме се на едно плато, което от другите три страни се спускаше толкова стръмно, че можеше да бъде изкатерено единствено от посоката, от която бяхме дошли. Значи отбранителните възможности на това селище бяха много добри. То заемаше приблизително половината плато и се състоеше от кръгли колиби от вида, който неколкократно беше вече описван. Оградено беше от висок, много гъст трънак. Площта извън селото беше обрасла с къса трева. Там имаше няколко ограждения, за да могат да се отвеждат стадата през нощта или по време на нападение вътре на сигурно.

Входът на трънената стена беше отворен. Слязохме тук от животните си, които бяха откарани на пасбищата, и влязохме в селото, тържествено посрещнати от всички онези обитатели, на които по една или друга причина се бе наложило да останат. Най-голямата от колибите бе определена за Рейс Ефендина и мен, всички останали бяха подслонени при селските жители. После хората заклаха няколко вола и запалиха огньове да пекат месото. Аз нямах намерение да живея в колибата. Скачащото и лазещо, жилещо и хапещо население на такива подслони обикновено е толкова общително, че аз сметнах за по-уместно дори през нощта да остана на открито.

Най-напред предприех с Рейс Ефендина, Воат и Агади една обиколка на селото и околността, за да се запозная с терена и годността му като крепост. Установих, че една прибързана атака лесно можеше да бъде отбита. Другояче обаче стояха нещата в случай на обсада. Горе именно нямаше вода. Тя трябваше да се взема от малката рекичка, подхранваща долу езерото. Нямаше как да бъде скътан запас за по-дълго време, защото, първо, липсваха необходимите за целта съдове, и второ, при царящата тук жега изпарението беше така значително, че не можеше и да се мисли, да се оставим да бъдем обсадени от Ибн Асл на хълма. Той би имал долу при реката вода в изобилие и със сигурност можеше да разчита, че жаждата скоро ход ни принуди да капитулираме. За да не доведем Ибн Асл до това предимство, а нас в несгода, беше необходимо да изнесем позицията си по-напред, изобщо да не го допуснем до езерото, до реката. Касаеше се да го посрещнем на някое място, което ни предлага изгледи да го победим бързо и без големи загуби. Понеже очаквахме врага от югоизток, подходящото място трябваше да се намира в тази посока от селото. Необходимо беше значи да се излезе на разузнаване и да се потърси целесъобразен терен. Но за тая работа днес нямаше време, тъй като щеше да е оскърбление за гохките, ако се измъкнех от тяхното гостоприемство.

Впрочем нещата не бяха належащи, понеже Ибн Асл още не следваше да се очаква. От залавянето на неговия пратеник ние бяхме прекарали девет дена в път, докато той бе смятал до Агуда осем и после до Вагунда още дванайсет, значи общо двайсет дена да изкара в пътуване. По тази причина се налагаше предположението, че той ще пристигне, считано от днес, след десет или единайсет дена — достатъчно дълъг срок да му подготвим едно съкрушително посрещане и веднъж завинаги да сложим край на неговото подвизаване. Следователно задълженията на главнокомандуващ не ми пречеха да понеса днес доказателствата за приятелство на гохките.

Да понеса! Да, това е то правилният израз за онова, което искам да формулирам, защото в тая работа аз бях третираният, но не действащият. Моята единствена деятелност се състоеше в дъвчене, постоянно поглъщане на месото и възкиселата мериса, която отново и отново кажи-речи буквално ми бе изливана в гърлото. О, Аллах, колко много може да изяде и изпие един такъв негър! И тъй като той добре знае, че белият стои над него, то очаква тоя да го превъзхожда и по широта на търбуха и храносмилателна способност. Аз трябваше от вежливост да отида до крайния предел на моите възможности и следствие на това, когато след полунощ са проснах пред селото в тревата, имах чувството, че никога вече през живота няма да ми се наложи да ям. Въпреки все още царящата в селото дандания веднага изпаднах в дълбок сън и станах едва когато слънцето вече стоеше толкова високо, че палещите му лъчи ме събудиха. С пристъпването си през ограждението в селото заварих… негрите и също нашите асакери отново на „трапезата“. Най-функционално годен от всички, изглежда, беше моят върлинест Селим. Съглеждайки ме, той викна:

— Ефенди, ама че е хубаво тук! Ще остана тук за всичките си дни. Аз хич не спах, ама непрекъснато ядох и разправях. И тези мили, добри хорица — дано Аллах ги дари с хиляда години! — също непрестанно ядоха и ме слушаха. Седни при нас и си похапни! Тук имам едно парче ребро, чиято сочност затъмнява всички наслади на земята.

Той ми поднесе с две ръце къса и така го стисна, за да ми докаже верността на думите си, че сосът прокапа измежду пръстите му. Аз благодарих и продължих пътя си да навестя Рейс Ефендина, който седеше в нарочената за нас колиба и имаше една визита на добра воля в лицето на клекналия срещу него вожд на гохките. Трябва ли да издадем какво вършеше вождът? Той ядеше! Когато влязох тъкмо имаше пред устата си един прешлен, от който оглозгваше месото с еленската си захапка. На почтително разстояние от двамата стояха двама млади негри, които за мое изумление не ядяха, макар главатарят да имаше пред себе си такава камара печено, че десет мъже с моята физика можеха напълно да се заситят от него. Рейс Ахмед посочи, след като го бях поздравил, към двамата.

— Тези младоци ще са ни от голяма полза. Те са родом от селото и случайно се връщат таман сега от едно двугодишно пребиваване в Хасаб-Аллах на Бахр ел Джур. Били са там като асакери и дотолкова са научили арабския, че могат да ни служат като преводачи.

Това известие ме зарадва, тъй като сега щях да имам възможност да се движа по-свободно. Помолих вожда да ми предостави в постоянна помощ единия от тези преводачи, което той веднага стори. После обясних на Рейс Ефендина, че е необходимо още днес да се предприеме една езда, за да се запознаем с територията на югоизток, и го попитах дали желае да ме придружи. Той сухо отклони. Както добре забелязах, това стана от ревност. Чувстваше се пренебрегнат, дето вчера командването на гохкските войни бе предоставено не на него, а на мен. Накърненото честолюбие лесно може да превърне и най-доброто приятелство в противното.

Само преводачът и моят верен Бен Нил щяха да ме придружат. Очилатият младеж поиска да тръгне с нас. Не му позволих. Селим също се обади. Той беше ял толкова много, че не можеше прав да стои, камо ли да язди вол. Ама аз и бездруго нямаше да го взема, защото тоя злощастен чешит щеше да ми е в пречка повече от всеки друг и със своите глупости можеше само в беда да ме вкара.

Моят млад преводач се оказа много полезен мъж. Вярно, говореше само така наречения бахр-арабски, ала ние се разбирахме горе-долу добре, тъй като аз се стараех да нагаждам изразите си към него. И най-вече беше добре запознат с касаещите ни местности. Беше ходил по-рано с баща си няколко пъти в Агуда и съумя задоволително да отговори на въпросите ми. Описа ми точно пътя, по който Ибн Асл трябваше да поеме от Агуда към Вагунда. Въз основа неговите обяснения и моето разузнаване, от което се върнахме чак вечерта, аз нахвърлях един план, от който със сигурност очаквах, че ще достави без голямо кръвопролитие Ибн Асл и всичките му асакери в наши ръце.

Вагунда е разположена в близост до средна Тондж. Реката предлага само едно-единствено място, където земята е достатъчно твърда, че човек може да я приближи и прегази или, според годишния сезон, преплува. Към това място трябваше Ибн Асл да насочи похода си, за да дойде до Вагунда. Моят план беше следният:

Бродът трябваше да бъде окупиран от двете страни на реката от достатъчно бойници. Подразделението отвъд реката щеше да се крие, докато Ибн Асл го отминеше и стигнеше водата. Последваше ли го сетне, онзи щеше да има него в гърба си, вдясно и ляво блатото и пред себе си брода. Изтикан от отвъдното отделение във водата, той щеше да опита да достигне отсамния бряг, на който щеше да го чака другото отделение. Натикан така в реката, Ибн Асл щеше да има пред и зад себе си блата и врагове и според всяка прогноза щеше да бъде принуден да се предаде без съпротива. Същевременно разчитах и на джангехските му войни, чийто предводител се намираше при нас. Извикаше ли им Агади отдалеч, че са били измамени от Ибн Асл и трябва да се предадат, то те сигурно щяха да го сторят и после противникът щеше да е толкова немощен с малкото си асакери, че щеше да е безумие от негова страна да се отбранява. За да бъде успехът напълно сигурен, аз мислех да подготвя при брода няколко окопа и засеки, зад които щяхме да намерим надеждна закрила срещу вражеските куршуми.

С този план поех обратно към селото и още с пристигането си свиках нещо като военен съвет, който се състоеше от Рейс Ефендина, предводителите на джангехите, борите и гохките и мен. Когато с помощта на преводача изложих и обосновах намерението си, настъпи за мое учудване едно мълчание, което ме слиса. Тримата негри се спогледаха, отправиха очи към Рейс Ефендина и после сведоха погледи. Ясно беше, че не смееха да ме подкрепят. Беше ли им дал Рейс Ефендина някакъв мотив да се държат така колебливо? Та аз го помолих значи да изкаже своето мнение.

— Ще го чуеш — отговори той високомерно. — Ти офицер ли си, ефенди?

— Не.

— Е, аз съм такъв, и то като Рейс Ефендина с висок ранг, както знаеш. От това можеш да прецениш кой от двама ни — ти или аз — е квалифициран да предначертае един боен план. Вярно, вождът на гохките ти предаде командването. Той може да го стори по отношение своите хора, но мислиш ли, че аз ще се откажа от главното командване над всички други, които дойдоха с нас?

Ахмед говореше направо враждебно. Той беше станал ревнив спрямо мен и се чувстваше оскърбен. Аз му бях оказал някоя и друга услуга и бих могъл основателно да разчитам на неговата благодарност. Значи аз всъщност бях този, който имаше сега причина да се почувства докачен. Но аз не го сторих, а отговорих по моя обичаен спокоен начин:

— Как ти хрумна тоя въпрос? Нима съм те призовал да се откажеш от правата си? Когато предводителят на гохките ме помоли да стана и аз техен предводител, ти си замълча при моя отговор и аз можех значи да приема, че си съгласен. Но тъй като сега чувам, че е такъв случаят, на драго сърце съм готов да си взема обратно обещанието. Аз съм европеец и може да ми е съвършено безразлично както става тук в Судан. Ако не ви харесва моят план, е, та нали имате правото да го отхвърлите. Измислете си друг, по-добър! Ако искате после да чуете преценката ми за него, ще я имате. Ако пък искате да действате без намесата на един чужденец, то на мен няма и през ум да ми мине да се почувствам оскърбен, но от любов към работата и от приятелство към теб ще помоля да ми бъде позволено да се бия във вашите редици, в случай че се стигне до битка.

Очаквах, че тези думи ще променят настроението на египтянина, ала се лъжех, защото той рече все още раздразнен:

— Ти говори много правдиво. Ти си чужденец и нашите работи действително не те касаят. С вчерашния си танц ти обърка тези добри хорица. Днес обаче те стигнаха до вникването, че моето поведение е било по-достойно, и главатарят на гохките ти отне главното командване над своите войни и го предаде на мен. Срещу това, че искаш да се биеш редом с нас, никой няма да има нещо против.

— Хубаво, нека е тъй. Ами как стоят нещата с твоя план. Бива ли да го чуя?

— Да го чуеш? Да. Но евентуалните възражения с нищо няма да го променят. Той е както прост, така и непогрешимо водещ към целта.

— Тогава говори!

— Той прилича на твоя. Ти искаш да натикаш Ибн Асл в реката, аз, наопаки, искам да го изблъскам в езерото.

— В езерото там долу край хълма?

— Да. Моят план е много по-удобен от твоя. Според твоя план трябва да направим един дълъг преход до реката и да стануваме там сред блатата. Моето предложение позволява да си останем тук. Ще се скрием тук горе. Ибн Асл си няма и хабер, че се намираме тук, че гохките са предупредени. Той ще пристигне и ще се разположи между хълма и езерото. Веднага щом го стори, ние се юрваме надолу и го изблъскваме във водата.

— Звучи действително примамливо, но нещата все пак трябва да се обмислят. Там при брода врагът ще бъде обграден от нас, блатото и водата, така че няма да може да се отклони на никоя страна и ще намери спасението си единствено като се предаде. Тук обаче ще има пред себе си вас, зад себе си езерото и от двете страни свободна земя. Той следователно ще може да се измъкне даже да ви се удаде да го разбиете. Твоят стремеж трябва да се нагласи преди всичко според това, самият Ибн Асл да получиш в ръцете си. Но аз бих желал да…

— Не си давай труда! — прекъсна ме той. — Ти си силен, храбър и хитър, само че не си офицер. Твоят куршум никога не пропуща нишана, ала от бойно изкуство не разбираш нищо, в това на няколко пъти се убедих. Моят план е добър и изпълним. Разрешението, да се биеш заедно с нас, ще го имаш, но при предпоставката, че ще умееш да се подчиняваш!

Беше изречено рязко и студено с тона на началник. Колко често бях поправял грешките на хората му, та даже и неговите собствени, а сега той претендираше неколкократно да се е убеждавал, че не съм разбирал нищо от военно изкуство! Вярно е, не съм пълководец, но да заловя Ибн Асл, смятам, притежавах и аз умение колкото него. Последните му думи бяха направо груби. Ето защо се изправих и казах спокойно:

— Няма човек, комуто съм длъжен да се подчинявам, и вероятно и никога няма да има. Аллах да те пази!

Извърнах се и напуснах колибата, в която се бе провело това странно съвещание. Вън стоеше Бен Нил. Той ме погледна загрижено в лицето.

— Хамдулиллах, минало е по-добре, отколкото си мислех! Аз предполагах, че ще излезеш страшно разлютен. Твоят безкахърен лик обаче ми казва, че те все пак не са били толкоз гламави да ти противоречат.

— Откъде знаеш, че са го възнамерявали?

— От втория преводач. Той ми каза, Рейс Ефендина заплашвал по време на нашето отсъствие да предостави Вагунда на съдбата й, в случай че не заповядва сам тук.

— И ти помисли, че заради това ще направя разлютена физиономия?

— Ами да! Една такава неблагодарност все пак трябва да те разгневи!

— Тя, наистина, ме наскърби, но не и разгневи.

— Наскърби? Значи в крайна сметка са го сторили?

— Да. Отхвърлиха съвета ми, но пък бяха дотолкова милостиви да ми разрешат да се бия редом с тях, при условие обаче че се покорявам.

— Покоряваш? Ти? — слиса се той. — Ефенди, остани тук, докато се върна. Аз трябва да вляза вътре и да им кажа какво представляват те пред теб!

Бен Нил поиска да тръгне, ала аз го задържах за ръката.

— Остани! Ти няма да промениш нещата. Те няма да те чуят, след като не се вслушаха в мен. Само събитията ще ги приучат на друг акъл.

— Ама какво се каниш да правиш? — попита младежът разгорещено. — Да допуснеш всичко ей така спокойно и да застанеш редом с другите като обикновен асакери, да се приравниш с тия негри?

— О, не. Иди в твоята колиба, вземи си нещата и ела после при моята!

Той бързо се отдалечи. Аз се отправих към определената за мен и Рейс Ефендина колиба да си взема имуществото. Бен Нил скоро дойде. Ние напуснахме селото и се смъкнахме по хълма, за да си легнем да спим на отвъдната страна на езерото в покрайнината на гората.

4. Във властта на смъртния враг

Бен Нил не каза нито дума, защото имаше чувство за такт. Той се беше учудил на моето спокойно лице. И аз наистина бях спокоен, но това спокойствие беше принудително. Не се ядосвах и не се измъчвах. Беше ми причинено само едно голямо огорчение и все пак тази нощ не можах да спя. Безпокойството по съдбата на тези, който виждах да се втурват към опасността, не ми даваше мира. Умувах, умувах как да им помогна и накрая стигнах до една идея, която не ми докара съня, наистина, но поне ми върна вътрешното спокойствие. Срещу нея действително имаше някой съмнения, ала след едно зряло размишление, дойдох — точно когато денят настъпваше — до убеждението, че не мога да сторя нищо по-добро, освен да остана верен на този замисъл. Тогава Бен Нил се събуди от своя сън, който също беше неспокоен. Умихме се на езерото и след като се бяхме избърсали, той ме попита:

— Сега какво, ефенди? Пак в селото ли ще се качим?

— Не. Ще се отправим към Фогуда.

— Към Фогуда? Това е селото на гохките, за което преводачът вчера спомена, когато ни обрисуваше околността. Какви ще ги чиним там?

— Ще доведем помощ за Вагунда.

— Значи не искаш да предоставиш тези неблагодарници на съдбата им?

— Не. Знам, че сами ще си навлекат бедата, ако не им помогна, и понеже отблъскват помощта ми, трябва да ги принудя да я приемат.

— Те не са достойни за това, ефенди! И помисли за опасностите по пътя, който имаме да изминем!

— Защо това предупреждение? Известно ми е, че не се страхуваш.

— От угриженост по теб, не по мен. С теб аз ще ида до края на света, но мой дълг е да те предупредя. Водачът каза, че Фогуда била отдалечена оттук на три пълни дни път. Имай предвид, че ние нямаме ездитни животни и трябва да вървим през вековни гори и тресавища, които не познаваме.

— Преводачът ни указа посоката и описа накратко пътя. Това ми е достатъчно.

— Ти искаш да призовеш жителите на Фогуда да тръгнат с нас насам?

— Да. Фогуда е разположена странично от пътя, по който ще дойде Ибн Асл. Ние ще залегнем с гохките от Фогуда в засада, пропускаме го да мине и го последваме. Тук ще се съсредоточим зад него и ще го връхлетим, когато нападне селото.

— И тоя план се каниш да разясниш на хората от Фогуда? Ами нали и ти също толкова малко като мен познаваш езика им. А пък преводач с нас няма да имаме.

— Разчитам на доброто си щастие. Може би сред тях има някой, който разбира малко арабски, а ако няма, надявам се, да се оправя с езика на знаците и няколко известни ми думи.

— И ти вярваш, че фогудските воини ще ни придружат дотук?

— Убеден съм, тъй като принадлежат към едно и също племе с жителите на Вагунда.

— Е, добре! Ти винаги имаш най-добрите идеи, така че и сегашната сигурно ще е правилна. Хайде да потегляме, защото ще трябва в продължение на три дни здравата да бием крак. Но от какво ще живеем по пътя?

— От плодовете, които ще намираме, и от онова, което ще застреляме. Впрочем вчера ние ядохме толкова много, че аз за днес и утре навярно от нищо няма да се нуждая.

Напуснахме езерото и закрачихме в посоката, от която вчера бяхме дошли, без и един поглед да отправим нагоре към селото, където, изглежда, всичко живо още спеше. Бяхме вървели десетина минути и тъкмо прекосявахме един рехав храсталак, когато чух зад нас някакво пъхтене, подобно това на някое куче, което е изгубило господаря си и уплашено търси дирите му. Обърнах се и взех карабината готова за стрелба. Бяхме преследвани, ала нямаше, както скоро видях, от какво да се страхуваме, защото нашият преследвач не беше някой друг, а длъгнестият Селим, който бързаше подире ни с исполински крачки, та чак дългата му одежда се ветрееше зад него.

— Стой, ефенди, стой! — викна, като ме съгледа. — Накъде се каните да вървите?

— Първо кажи накъде самият ти си се запътил!

— Накъдето и вие! — отговори той, като спря, кашляйки, при нас.

— Остани си тук, в името на Аллах. Не се нуждаем от теб?

— Не? От мен, най-храбрият герой?

— От теб, носителят на нещастия! Колчем съм те вземал със себе си, все си ми докарвал беля.

— Аллах, Аллах! Ама не говори така, ефенди! Всичките ми стъпки са следвани от благополучие и благословия. Защо не искате да останете? Защо снощи напуснахте селото?

— Защото намерих неблагодарност.

— Чух го и асакерите съжаляват, защото те обичат. Те се надяват днес да се върнеш. Аз се надигнах рано-рано от постелята, за да те подиря, защото съм твой естествен закрилник и защитник. Взех си ножа и пушката, та да напусна селото. Таман стъпих на открито и ви видях. Викнах, ама вие не можахте да чуете, и тогава хукнах подире ви.

— За да се върнеш веднага пак!

— Не, ефенди. Идвам с вас.

— Аз пък ти заповядвам да се върнеш при Рейс Ефендина! Ние отиваме срещу опасности и ти не си ни нужен.

— Така само ти си мислиш. И ако действително ме пропъдиш, ще тичам отдалеч след вас!

Тогава Бен Нил застана на страната на Селим и помоли за него. Какво да правя? Верен беше старият вагабонтин, ала навсякъде носеше кутсуз и само кутсуз. Трябваше ли да споря безполезно тук с него? Знаех, че така или иначе, ще тръгне след нас. Ето защо реших, наистина, крайно неохотно:

— Е добре, тръгвай тогава с нас! Знам, че ще ни донесеш нещастие, ама ще направя още един опит с теб, стига да обещаеш да съблюдаваш точно разпорежданията ми.

— Всичките, всичките, ефенди! — врече се оня, като тури ръка на сърцето си. — Поискай от мен каквото щеш и аз ще го сторя. Само не искай да те напусна.

Тримата продължихме пътя си, който водеше най-напред до брода. Селим не изоставяше от нас, тъй като имаше най-дълги крака, но скоро започна да се оплаква от силни болки в тялото и под лъжичката. След онова, което бе успял да извърши в яденето, неразположението му беше лесно обяснимо.

Вчера бяхме яздили през брода, днес трябваше да го прегазим, при което водата ни стигаше до гърдите. Сега се отклонихме от линията, по която се очакваше Ибн Асл, малко на юг. Аз се ръководех по-малко по даденото ми от преводача описание на пътя, отколкото по моя компас, на който предпочитах да разчитам. Пък и чувството за ориентация на един опитен пътешественик е винаги по-добър водач от думата на един млад негър, на който е трудно да не обърка близките понятия. Аз знаех в каква посока се намира Фогуда и ако спазвах направлението, трябваше да достигна целта.

Онова, което нарекох чувство за ориентация, се запази поне през първия ден. Ние не вървяхме през блатист ландшафт, както се бяхме опасявали, а през една гора, която като че беше без край. Дърветата растяха дотолкова далеч едно от друго, че земята беше горе-долу суха, и все пак достатъчно нагъсто, та короните да ни дават благодатна сянка.

На минаване край една голяма локва ми се удаде да застрелям няколко от намиращите се там разни птици, които можехме да изпечем за вечеря. Когато слънцето наближи края на небосклона, гората свърши и ние излязохме на една напълно изсъхнала степ, по която продължихме да странстваме в същата посока. В тази богата на реки област тя не можеше да е голяма и, наистина, когато слънцето изпрати последните си лъчи по небето, право пред нас се появиха очертанията на втора гора.

Бяхме уморени, но не спряхме в окрайнината й, защото там огънят ни щеше да се вижда отдалеч в степта, а навлязохме въпреки мрака дълбоко в гъсталака и едва след съответното време спряхме за жадуваната почивка. Сухи дърва имаше достатъчно. Скоро огънят загоря и ние усърдно се заехме със скубането и изкормването на ловната си плячка. Печеното излезе сполучливо досущ в съответствие с нашата не особено разточително устроена кухня. Пък и май беше попреминало години, ала тъй като бяхме огладнели, изконсумирахме го за младо и си легнахме сетне да спим, но не спяхме тримата едновременно. Един трябваше да пази, за да събуди след два часа следващия. Това даваше като цяло шест часа — колкото бяхме определили за почивка.

След изтичането им дадохме остатъка от „поладичките“, които всъщност бяха ибиси, и се отправихме после отново на път точно когато денят започна да се сипва. Той не беше за нас толкова щастлив, както предният. Вървяхме през блатисти местности. Трябваше да бъдем много предпазливи и често да се отклоняваме от посоката, за да заобикаляме опасни места. Тук като че всякакъв живот беше измрял. Него много вероятно си го имаше, само че бягаше от нас, и ето как стана, че вечерта се спусна, без да сме мернали някое годно за лов животно. По тая причина трябваше да си легнем „ненахранени“, което изтръгна от изгладнелия Селим няколко много тежки въздишки. Когато го уверих, че утре сигурно ще имаме късмет, той заспа успокоен.

Бях изказал тая сентенция с най-крепка вяра, ала за съжаление не успях да сдържа обещанието си. И в следващия предиобед имаше само блато и пак блато. За безвредни или ядливи плодове не можеше и дума да става, а от някакъв дивеч и опашка не се мяркаше, както обикновено се изразяват ловците. Ако вчера бе къркорил само стомахът на Селим, то днес започна самият той да мърмори и се вайка, и то по такъв начин, че ти идеше час по-скоро да сложиш край на това незаситено състояние.

Де да бях оставил непрокопсаника само да си мърмори, това щеше да ни спести много беди! Но той обичаше здравата да си похапва, гладът му причиняваше болка и аз се съжалих над него. Беше вече обяд, а според моите предположения трябваше да достигнем Фогуда още преди вечерта. Казах му го, ала резултатът беше само думата: глад, глад и глад! Бен Нил също изглеждаше изтощен. И той не беше ял от вчера заран, а странстването ни из мочурищата беше много напрегнато. Не казваше нищо, но сигурно също колкото Селим копнееше за необходимата подкрепа. Какво бихме могли да направим, тук посред девствената гора, където сигурно имаше достатъчно животни, ала не се появяваше ни едно? Като отговор на този ням въпрос отляво се донесе до нас крясък: „Карнук, карнук, карнук!“ Беше помощта.

— Скоро ще имате ядене! — казах аз.

— Какво и откъде? — попита Селим.

— Оттам — отвърнах, посочвайки в споменатото направление. — Не чухте ли птичия крясък? Това е карнук, а където има един карнук, там има и други птици. Елате с мен, но възможно по-тихо!

Карнукът е венценосен жерав. Неговият вик звучи като „карнук, карнук-нук-нук“, откъдето и неговото арабско наименование. Предполагах, че там, където се намираше, трябваше да има вода и по тая причина допусках наличието и на други блатни или водни птици. Та отбихме се значи наляво и се запромъквахме сред дърветата, докато помежду им се показа един гъст храст ошер. Измушихме се от него и се озовахме на открито. Гората остана зад нас. От лявата ни страна тя образуваше прав ъгъл. Окрайнината, при която стояхме, се простираше от юг на север. Другото рамо на ъгъла се насочваше на изток. Вдясно, приблизително на сто крачки от нас, имаше блато, чийто обрасъл с тръстика бряг стигаше близо до гората. Оттам беше прозвучал крясъкът и натам се отправих аз, снемайки карабината от рамото.

— Бива ли да дойда с теб? — попита Бен Нил. — Знаеш, ефенди, че няма да ти изпортя лова.

— Да, ела! — рекох, за да му изпълня желанието. И на него много му се искаше да застреля нещо.

— И аз бих желал да дойда с вас — обади се Селим. — Пред моя куршум се разтреперва всеки дивеч.

— И излита сетне невредим — прибавих аз. — Ти, нещастнико, всичко ще ни подплашиш. Ще останеш тук, в края на храсталака, та да не се наложи после да те търсим. Да не си мръднал от мястото си! Ясно ли е?

— Да, ще остана тук, ефенди. Та нали ти обещах да върша всичко, което поискаш. Само донеси час по-скоро нещо за ядене!

Селим седна на земята. Ние се отдалечихме и бързо и безшумно се прокраднахме по периферията на гората към края на блатото. Проникнах предпазливо в тръстиката и видях във водата два венценосни жерава. Красивите черни птици изглеждаха великолепно със своите високи кичури на главата, ала бяха стари, значи не ставаха за ядене. В замяна на това забелязах по-нагоре една компания от шпорести гъски, по-точно до отвъдния бряг, докато от тая страна плаваше по водата двойка шпорести калугерици. Суданецът нарича тая бдителна птица според нейния вик сик-сак. Тъй като гъската дава по-хубаво печено от калугерицата и човек по-лесно може да се доближи за изстрел до нея, насочихме се покрай върха на маийеха към другия бряг и се запромъквахме по протежението му, приведени зад тръстиката. Тогава внезапно прозвуча един уплашен вик „сик-сак, сик-сак!“. Калугериците отсреща се бяха вдигнали, преминаха над маийеха и прелетяха над главите ни.

— Какво е това? — попитах тихо, като се спрях. — Калугериците бяха подплашени. От кого?

— От нас — рече Бен Нил. — Те са ни видели.

— О, не. Тръстиката ни скрива. Ако бяхме ние тези, от които избягаха, то нали нямаше да дойдат насам.

— Сигурно са забелязали Селим.

— Това е възможно. Хайде, да продължаваме!

Достигнахме мястото, където бях видял гъските и навлязохме бавно и тихо в папурището. Удаде ни се да видим птиците, без самите да бъдем забелязани.

— Вземи младата, тлъстата вляво! — прошепнах на Бен Нил, като насочих цевта си към една друга.

Двата изстрела прогърмяха по едно и също време. Ятото излетя в последователност с кряк. Двете жертви бяха така добре улучени, че вече едва се движеха. Преминахме изцяло през тръстиката и придърпахме с пушките плячката.

— Тъй, сега има ядене — ухили се Бен Нил доволен. — Селим повече няма да скимти.

Всеки взе в ръка гъската си и поехме обратно около маийеха към другата страна. Откак бяхме напуснали Селим, бе минало все пак повече от четвърт час. Когато обходихме блатото и аз погледнах покрай опънатата като конец периферия на гората, не видях Селим. Бен Нил също бе установил липсата му, защото каза:

— Тоя човек така и не е останал, където трябваше да остане! Като нищо е тръгнал и той към маийеха. Сигурно той е прогонил калугериците.

Да, това беше възможно и даже много вероятно. По тая причина аз, който иначе съм толкова предпазлив, не се почувствах обезпокоен и ето как закрачихме бавно към мястото, където бе седял Селим. Там видях най-напред, че никаква следа не води към блатото. Той значи не беше там, но няколко клонки в храсталака бяха скършени.

— Тоя пак е отишъл в гората — рекох. — Защо, с каква цел?

Едва бях изговорил този въпрос и получих отговора, но по един съвсем неочакван начин. От другата страна на шубрака се изправиха няколко фигури и замахнаха към мен с приклади за удар. Поисках да отскоча назад, ала беше твърде късно. Един удар ме просна, опитах да се изправя, но получих втори, който ми отне съзнанието.

Когато по-късно се свестих, пред очите ми беше странно. Виждах като през гъста мъгла, зад която седяха някакви силуети. Главата адски ме цепеше. Понечих да се изправя, ала не съумях, защото ръцете ми бяха здраво вързани към тялото.

— Кучият син отвори очи — прозвуча пред мен. — Значи още е жив! Каква радост за нас!

И гласът звучеше като през мъгла, като отдалеч или през някаква стена до ухото ми. Въпреки това ми се стори познат. Мислех и мислех къде ли може вече да съм го чувал — напразно. Сетивата ми бяха все още полупарализирани от двата прикладни удара.

— Ако въпреки моята заповед го бяхте умерили смъртоносно — чух отново гласа, — то щяхме да се лишим от една голяма наслада. Но сега той е жив и най-сетне, най-сетне ще вкуси мъченията, с които напусто вече толкоз често съм го заплашвал. Тоя път няма да ни се измъкне!

Сега знаех кой е говорителят. Ибн Асл, моят смъртен враг! В неговите ръце се намирах! Затворих очи, ама не от ужас, о, не! Няма положение, което може да накара човек да се отчае. Но на мен преди всичко ми беше нужно спокойствие, спокойствие, за да могат сетивата ми напълно да се пробудят. И едва затворил очи, за мен вече нищо не съществуваше. В дълбок сън ли потънах, или безсъзнанието повторно ме връхлетя, не зная. Когато после се събудих за втори път, главата, наистина, си ме болеше все така, ала в останалото се чувствах външно толкова здрав и вътрешно толкова прояснен, сякаш преди туй нищо не беше се случило.

Отворих съвсем леко мигли, за да погледна скришом през тях. Онова, което видях, по никой начин не беше утешително. Беше още ден. Лежах в окрайнината на гората на мястото, където бях повален. Вдясно до себе си забелязах Бен Нил, а вляво — Селим, и двамата с отворени очи, и двамата с вързани ръце и крака като мен. Точно отпреде ми седеше Ибн Асл, впил в мен поглед, изпълнен с омраза. Около него клечаха приближените му, малко по-далеч — белите ловци на роби. По-нататък следваха джангехите, част от които също почиваха, а други бяха заети. Тяхното занимание се състоеше в слагане юздите и седлата на воловете, които бяха пасли между гората и блатото. Известен брой от животните беше предназначен за носене въжетата, веригите и специалните хамути, с които трябваше да бъдат подсигурени очакваните роби. От тези такъми имаше в наличност голямо количество.

— Отвори по-широко очи, кучи сине! — озъби ми се Ибн Асл. — За кьорав ли ме мислиш, та да не видя, че зяпаш през миглите?

За да не го дразня безцелно, сметнах за уместно да отворя напълно очи. В ръката си той имаше камшик от хипопотамска кожа и ме угости с един удар.

— Аллах най-сетне се вслуша в моята коленопреклонна молба и те даде в ръцете ми, когато вече го смятах за невъзможно. Знаеш ли какво те очаква?

— Да — обясних спокойно. — Свободата.

— Кучи син, дръзваш да ми се надсмиваш? — кипна ловецът на роби, при което ме нагости с още няколко удара. Вследствие лекото, тънко облекло после още дълго време чувствах дамгите.

— Мъките, които те очакват, вече няколко пъти съм ти изброявал. На теб обаче все ти провървяваше да се изплъзнеш. Тоя път няма да ми избягаш. Най-първото ще е да ти отрежа клепачите, та да те лиша от благословията на съня и полека да чезнеш от безсъницата!

— Ти ще умреш по-напред от мен и Аллах ще подхвърли душата ти на мъченията, които си предопределил за мен, ама така и няма да можеш да изпълниш.

Казах го, защото един вътрешен глас ме уверяваше, че и тоя път ще се измъкна. Аз в никой случай не се отчайвах, а се уповавах на Бог, на моето толкова често изпробвано щастие, на изобретателния си ум и на физическата си сила. Впрочем знаех, че ловецът на роби ще се въздържи още отсега да нарани тялото ми. Едно заболяване от моя страна щеше да задържи неговия поход, а и в намерението му сигурно бе залегнало да се съхрани за по-дълги изтезания.

— Няма да изпълня? — кресна ми той. — Необходима е само една дума от моя страна и заповедта ми ще бъде изпълнена, но сега аз нямам нито време, нито мерак за тая работа. На първо време ще те измъча с гледката на онези, които искаше да спасиш. От техните болки ще ти призлее и на теб. Та си мислиш значи, щял съм да умра преди тебе? Пази се да вярваш, че ще те освободят! Знам на кого разчиташ, ама надеждите ти ще бъдат съсипани.

— Нищо не знаеш ти; хич нищичко! — заявих аз, за да предизвикам Ибн Асл да каже какво знае.

— Всичко знам, всичко — присмя се оня. — Ти си заловил предводителя на джангехите и от него си научил моя план. Завзели сте серибата ми и после сте потеглили с борите, дето сте ги срещнали при маийех Семкат, за да предупредите гохките във Вагунда.

— Нещо бълнуваш! — ухилих се аз, та да го подведа към понататъшни откровения.

— Не бълнувам аз, източникът ми на информация е достоверен. Твоят умник Селим всичко подробно ми призна. Ти си се сдърпал с Рейс Ефендина и следствие на това си напуснал Вагунда, за да доведеш на своя глава помощ от Фогуда. За щастие аз съкратих моя поход, като не отидох чак до Агуда, и по тая причина съм тук няколко дена по-рано, отколкото си очаквал. Аз стигнах до умната мисъл да взема не само Вагунда, ами преди туй да нападна и Фогуда. В близост до това селище трябваше да спрем и се скрием, за да дочакаме нощта. Аз яздех с няколко асакери напред да потърся някое подходящо място и пристигнах тук таман когато Селим клечеше в края на гората, а вие се намирахте от оная страна на тръстиката. Тоя Селим е такова съвършенство на разсъдливостта, че хич на акъла не му дойде да побегне. Той ни беше видял, нямаше начин да не забележи също че изтегляме бързо животните сред дърветата и се промъкваме после през буша, за да стигнем до него. Въпреки това не се пресели на безопасно място. Ако всичките войни, дето ги имате при вас, са все такива умници като него, лесна ще ми е играта с тях. Та заловихме Селим и когато го заплаших със смърт, той ми изпя всичко, което исках да знам. После вие се върнахте и бяхте повалени. Виждаш, че знам всичко. Ти си изгубен. Сега ще потеглим за Фогуда, за да ти доставим зрелището от лов на роби. Онова, което там ще видиш, ще ти даде един малък предвкус за това, което ви очаква.

Ибн Асл се изправи, даде знак с ръка и всички останали също се надигнаха, за да се подготвят за потегляне. Понеже в този миг никой не внимаваше зорко за нас, аз се възползвах от случая да се обърна към Селим.

— Ти наистина ли видя Ибн Асл да идва?

— Да, ефенди — призна той. — С него имаше петима асакери.

— И ти въпреки това остана да си седиш?

— Разбира се! Забрави ли, че ми заповяда да остана? И забрави ли, че обещах да се подчинявам на всичките ти заповеди?

— О, ти, скакалец на скакалците! Такава идиотщина никога още не е била! Можех ли да знам, че’ Ибн Асл ще дойде? Много добре си предчувствах аз, че ще ни донесеш нещастие! Ако беше скочил при появата на Ибн Асл бързо в шубрака да ни предупредиш, сега той щеше да е наш пленник, наместо ние да се намираме в ръцете му. И как ти скимна да направиш едно толкова изчерпателно признание?

— Та нали чу от него, че ме заплаши със смърт?

— Бунак! Ако аз не те спася, ти въпреки признанието си ще умреш.

— Мислиш ли, че ще съумееш да ни спасиш, ефенди! — попита оня обезкуражено.

— Аз никога не съм губил надежда. Моли се на Аллах, та той и нас в…

Бях прекъснат, защото няколко бели асакери пристъпиха към нас, за да ни подготвят за похода. Ибн Асл, изглежда, избягваше да доведе в досег с нас черните асакери или чак пък джангехите. Той се страхуваше да не издадем, че техният предводител е завързал приятелство с нас. Аз трябваше да стана и ми беше курдисан един тежък шебах. Под шебах се разбира здрав чаталест клон, в чието разклонение се пъха врата на роба или пленника. Едно напречно дърво го прихваща вътре. Така ръцете и краката му са свободни, а дългият клон, който трябва да носи пред себе си, възпрепятства бягството му и някоя непозволена употреба на ръцете. Негодяите, както изглежда, бяха ми подбрали най-тежкия от всички клони. Но това не беше достатъчно, защото ми бяха сложени и две ръчни окови, свързани една за друга с къс синджир. Едва после ми снеха обикновените върви. Бен Нил и Селим бяха обезвредени само с по един шебах.

При поставянето на ръчните окови аз се бях постарал да не получа някои много тесни. Притиснах лакът към тялото и свих здраво пръсти, при което китката се съкрати и получи по-голяма обиколка. Двамата обесници, които ми слагаха оковите, се оставиха да бъдат заблудени. Следствие моя трик ключалките не се събраха и ето как ония потърсиха по-широк чифт. Това ми даде надеждата, че ще мога да се освободя от железата. От шебаха се надявах после също лесно да се отърва.

Потеглянето започна. Известен брой добри бегачи бяха разпратени напред, за да подсилят излезлите вече съгледвачи. После идваше ред на едно отделение джангехи, които Ибн Асл следваше със своите бели ловци на роби. Завършекът на шествието образуваха останалите джангехи. Повечето от тези хора яздеха волове. Две от товарните животни носеха шатрата, която, както узнах, биваше издигана всяка вечер за Ибн Асл. На върха на моя шебах беше скрепен един неколкократно оплетен ремък, другия край на който Ибн Асл върза за седлото си. Моят врат беше пъхнат във вилицата на шебаха, чийто клон трябваше да нося пред себе си. Така подтичвах като роб странично до или зад моя смъртен враг. Чаталите на Селим и Бен Нил бяха свързани със седлата на други двама ездачи.

Аз си казах, че ако джангехите познаваха истинското положение на нещата, нямаше да следват толкова драговолно сегашния си предводител. По скоро стоеше да се очаква, че в този случай те биха се възпротивили да му се подчиняват. Аз бях дори убеден, че тогава щяха поне опит да направят да ни освободят.

Ето защо реших да ги предупредя въпреки опасността, която при това ме заплашваше. Ама как да я свърша тая работа, след като не можех да се разбера с тях! Събрах в мисли моя оскъден запас от техни думи и скоро намерих и възможност и да го вкарам в употреба.

В продължение на повече от час се бяхме придвижвали по открита земя и сега видяхме пред себе си в края на кръгозора отново гора. Оттам се върна един от съгледвачите, за да направи едно съобщение на предводителя на предния джангехски отряд. Този после дойде да го предаде на Ибн Асл. Това стана на джангехски език, който Ибн Асл, както сега чух, добре разбираше. Те поговориха късо време помежду си. Когато сетне джангехът поиска да се върне при своето отделение, аз му викнах:

— Ибн Асл анадж рехм, бадд гину шейк кодор, шейк анд вирт, афед рахн…

Тези заети от джангехски и нуехърски език думи означаваха горе долу: Ибн Асл е негодяй, той искаше да убие вашия шейк, шейкът е сега при нас като наш приятел… По-нататък не стигнах, защото Ибн Асл сграбчи шебаха ми, дръпна го, от което се стоварих на земята, и ми кресна гневно:

— Мълчи, кучи сине, най-жалък от всички лъжци! С камшика ли искаш да ти затъкна зурлата?

Той издърпа хипопотамския камшик от пояса си и ме удари, тъкмо когато поисках да се изправя, с дръжката така по главата, че почти изгубих отново съзнание. После даде заповед на джангеха да се отдалечи. Мъжът се подчини, и то по начин, от който добре схванах, че не придаде на думите ми желаното значение.

— Ако само още един-единствен път заговориш с някой джангех — продължи да се кани Ибн Асл, — ще ти тикна един парцал в устата!

Тази закана той със сигурност щеше да изпълни и тъй като не е удоволствие цял ден или и още по-дълго да имаш запушалка в устата си, реших да не го дразня по тоя начин.

Скоро достигнахме гората. Беше доста мрачно в нея, защото дърветата растяха нагъсто, а следобедът вече клонеше към края си. Измина половин час, додето я пресечем. После отново излязохме на открита равнина. След още четвърт час вечерта настъпи, ала въпреки това шествието ни остана в движение, докато стана може би осем часът. Тогава спряхме, понеже се натъкнахме на съгледвачите, които ни бяха очаквали тук. От това заключих, че сме стигнали в близост до село Фогуда. Звездите още не светеха достатъчно добре, за да ми позволят да различа както трябва местността, в която се намирахме. Въпреки това забелязах поне дотолкова, че лагерувахме между храсти, предлагащи добро скривалище на ловците на роби.

Ние тримата пленници бяхме отвързани от седлата. В замяна ни свързаха отново краката. Бяхме принудени да легнем, което ни причини големи неудобства, тъй като на никого не му хрумваше да ни снеме шебахите. Освен това при нас седнаха да ни пазят трима мъже. Шетнята наоколо беше много оживена и все пак почти безшумна. Огньове не бяха запалени, но дрънкането на оръжията и звънтенето на веригите ми каза, че негодяите се подготвяха за нападението на селото.

Аз си блъсках главата с въпроса дали не е възможно да спася клетите чернокожи, или поне да ги предупредя. Може би селото беше толкова близо, че жителите да са в състояние да чуят един предупредителен вик? Понечих да изкрещя, ала си казах от друга страна, че залагам живота си на карта. Но пък цената на залога ми се струваше възнаграждаваща: един човешки живот срещу този на толкова много. Стига да знаех само, че ще постигна възнамерявания резултат, то на драго сърце щях да рискувам живота си. Вярно, от него зависеше още много повече. Та нали исках да спася гохките във Вагунда, а с тях и Рейс Ефендина и хората му. Само че това щеше да ми е невъзможно, ако бъдех убит. Какво тогава да правя?

Тези мисли и съображения ме измъчваха. Забелязах, че джангехите потеглиха. Късо време по-късно ги последваха белите асакери. Само неколцина от тях останаха редом с нашите пазачи като надзор за воловете. Времето напираше. Моят страх за застрашеното село растеше от минута на минута. Де само едната ръка, едничката да ми бе свободна? Опитах в тъмнината да изхлузя белезниците, ала не ми се удаде. Следствие дневната жега и тежкия преход ръцете ми бяха толкова изпотени и подпухнали, че всичките ми усилия бяха напразни.

Приблизително четвърт час след тръгването на ловците на роби моето вътрешно неспокойствие достигна такава висока степен, че повече не можех да издържам. Трябваше да предупредя, пък да става после с мен каквото ще. Сложих ръце като фуния около устата, поех дълбоко дъх, за да придобие викът ми необходимата сила и нададох онзи вой, с който дивите орди придружават бойните си нападения. Сторих го два, три пъти едно след друго, без нашите пазачи да ми попречат. Един от тях се изхили.

— Абдал! Мислиш, Ибн Асл не го е предвидил? Той те познава. Отчете, че ще бъдеш толкова гламав да поискаш да предупредиш черните кучета. Затова спря тук. До селото има кажи-речи един час вървене. Та кряскай си, в името на Аллах, ако това ти доставя удоволствие! Позволявам ти го, защото това е последното удоволствие, което преживяваш.

Почти се засрамих. И все пак бях радостен, че моето начинание остана без лоши последствия. Да се спаси Фогуда, значи не бе възможно. Аз бях изпълнил своя дълг и в това отношение можех да бъда спокоен, но не толкова относно клетите хорица, към които потайно приближаваше сега гибелта. Лежах като в треска. Минаваше четвърт час след четвърт час. Според положението на звездите, които сега блестяха по-ярко, трябва да бе между десет и единадесет часът, когато небето на юг почервеня.

— Хамидулиллах, започна се! — рече предишният говорител радостно. — Плъховете ще се опушат.

— Искате да ги изгорите?

— Изгорим? — захили се оня. — Ти сигур не знаеш как се постъпва при лов на роби?

— Аз не съм ловец на хора.

— Тогава можа да ти опиша.

— Мълчи! Не искам нищо да слушам.

— Ще трябва да слушаш. Не можеш да ми заповядваш. Ако искам да говоря, ще говоря и си е моя работа за какво ще дрънкам. Точно защото знам, че това те измъчва, ще ти кажа какво се прави, когато искаш да заловиш роби.

Не дадох отговор. Пазачът обаче продължи:

— Знаеш, че всички негърски села са обградени от висока трънена ограда. Трънените плетове са в по-голямата част изсъхнали и горят много добре. Веднага щом обкръжат селото, ловците палят оградата на различни места. За няколко минути тя пламва навсякъде. Искрите падат върху негърските колиби, чиито покриви се състоят от тръстика, и те също веднага се подпалват. Чернилките се събуждат и поискват да се спасят. Малките деца и старците са твърде слаби за тая цел. Те трябва да изгорят. На силните обаче, а баш те са, които човек иска да има, се удава с големи скокове да се измъкнат през горящата ограда. Отвън е тъмно, те са заслепени и не виждат кого и какво имат пред себе си. Те биват залавяни и връзвани. Който от тях се брани, бива наръгван, застрелван или пребиван!

— Престани с тези твои описания! — изтътна Бен Нил. — Вие не сте хора, а истински дяволи!

— Имаш право — ухили се другият. — Това, че сме дяволи, скоро и вие ще го узнаете. На вас ще ви потръгне по-зле и от на негрите, които таман сега ловим. Те не могат да се жалват. Дали ще бъде някой застрелян, пребит или хвърлен в огъня, то той бързо ще патладяса. А който ще става роб, няма защо да му бере гайлето, защото господарят му ще се грижи за него.

— Хвърлен в огъня? — попита Бен Нил ужасен. — И това ли се случва?

— Много често! Старите жени с малки деца, на които се удава да се спасят от пожара, просто биват натирвани обратно в огъня. Като изблъсква такива нищо нечинещи чернилки в огъня, човек си пести барута.

По този начин говореше ли говореше мерзавецът. Не можех да го накарам да млъкне. На юг ставаше все по-светло… небето пламтеше… селото гореше. Огънят хвърляше светлината си даже тук до нас, от което заключих, че Фогуда трябва да някое необикновено голямо село.

Отново минаха няколко часа. Беше след полунощ. Ето че дойдоха двама бели асакери и съобщиха на нашите пазачи:

— Ибн Асл иска да покаже на тези пленени кучета какъв улов сме направили. Следвайте ни с тях към Фогуда!

Мъжете ни снеха ремъците от краката. Трябваше да се подчиним и да тръгнем с тях. Отблясъците на огъня вече не бяха така ярки като преди, но все пак осветяваха достатъчно местността да можем добре да виждаме. Първо вървяхме между храсти, после по открито поле. След половин час се занизаха нивя, чиито притежатели нямаше да могат да приберат наближаващата реколта. После достигнахме селото. То вече не гореше, а представляваше само пушещи пепелища. Извън раншната ограда ловците на роби бяха запалили няколко големи огъня, в чиято близост държаха обградената плячка. Тя се състоеше от хора и добитък.

Негрите винаги държат стадата си на някое оградено, открито място извън селото. Ето как става, че при едно нападение говедата, овцете и т.н. никога не изгарят с него, а попадат в ръцете на победителя. Тези стада са къде по-предпочитани за ловеца на роби от похитените негри, защото по тия места една крава струва поне двойно повече дори от някой млад и силен роб.

Ибн Асл беше направил богата плячка. Видях скупчени над сто говеда, а броя на овцете оцених най-малко на четирикратния, доколкото, разбира се, можех да направя в полумрака една бегла преценка.

А хора, пленници? Е, казвам, ако ръцете ми бяха свободни, то това сега щеше да е кончината на Ибн Асл. Запретено е да се пролива човешка кръв. Но в случая за мен щеше да е върховно блаженство да намъкна в тялото на ловеца на роби едно хубаво острие.

Нещастните хорица, спели само допреди късо време спокойно, без нищо да подозират, лежаха между двата най-големи огъня. Бяха ги проснали в цял ръст, в редици един до друг. Мъжете бяха отделени от жените и момичетата, тези пък от децата. Между тези редици крачеха напред-назад пазачите с бичове в ръка. Всички пленници бяха вързани. Ако въпреки това някой се помръднеше, получаваше удари, под които кожата веднага се разпукваше. Аз се отвърнах от тая ужасяваща картина, Бен Нил и Седим — също.

Ибн Асл стоеше при децата. Той опипваше крайниците им, за да проучи тяхното състояние. Беше ни видял да идваме и забеляза също, че се извърнахме. Тогава приближи и посочи няколко здрави кола, служили на негрите за връзване на предназначените за колене волове.

— Кучите синове не искат да гледат онова, което трябва да видят! Вържете ги за коловете, така че погледите им да са отправени към негрите, и ако пък затворят очи, въздайте им камшиците!

Заповедта беше изпълнена. Бяхме вързани така, че да имаме пред себе си страховитата картина. От дясната им страна лежеше изгореното село. Видях между тлеещите и димящи развалини да лежат многобройни полуовъглени останки от хора. Вляво стояха стадата, събрани и пазени от известен брой джан-гехи. А точно пред мен лежаха гохките, между които се движеха пазачите със своите бичове.

Ибн Асл се беше върнал при децата и продължаваше изследванията си. Всички, които намери за достатъчно здрави да издържат на дългия път, останаха да лежат. Другите, посочвани от него с презрително движение, биваха отнасяни настрани. Аз още не подозирах какво възнамерява да прави с тези клетници.

Понеже му се виждаха неизползваеми, бях убеден, че ще им свали вървите и просто ще ги разгони. Но колко много се лъжех!

Когато прегледът му завърши, чух го да изрича някаква заповед и веднага неколцина от хората му се завтекоха към отделените деца. Ножовете на тези изверги проблеснаха. Аз изкрещях високо и затворих очи. Няколко удара с камшик ме принудиха да ги отворя отново. Когато погледнах насреща, нито едно от децата вече не беше живо.

Майките и бащите на избитите пищяха и виеха от болка. Изправиха се във вървите си. Поискаха да станат, за да отмъстят за смъртта на своите деца. Горките! Негодяите ги накараха с камшични удари да замлъкнат, а неколцина, при които и това средство не помогна, бяха просто застреляни.

Почувствах в себе си ярост, неподлежаща на никакво описание. Крайниците ми буквално трепереха, не от слабост, а следствие вътрешен бяс. Колко често бях щадил Ибн Асл и някои, да, всичките му съучастници! В този миг горчиво се каех за това. Отправях си най-тежки упреци и се зарекох да не проявявам отново слабост и снизходителност, в случай че стигна до положението да мога да отмъстя за това масово убийство на деца.

За съжаление още не всичко бях видял. Щеше да дойде, ако не и по-лошо, то все пак не и по-добро. Сега се започна прегледът на възрастните. При това непригодните не биваха първо отстранявани, а убивани веднага, на самото място. За да не изрева, стисках здраво зъби, но държах очите си отворени — сега не от страх пред камшика, а понеже исках да стана свидетел докрай на тая салхана.

Когато тя отмина, бяха донесени шебахите и веригите. Пленниците до момента бяха вързани само с въжета и ремъци. Сега обаче им сложиха ръчните окови и чаталите, като последните бяха така свързани един за друг, че всички можеха да лежат само на една страна, и като им омалееше на тази, всички едновременно трябваше да се обърнат на другата. Те сега се държаха тихо, защото съзнаваха, че съпротивата само може да влоши съдбата им.

След като бе свършил тая работа, Ибн Асл дойде отново при мен и ми се ухили цинично в лицето.

— Е, как ти се харесват нещата? Не мислиш, че направихме добър улов и ще завъртим отлична далавера?

Аз потиснах възбуждението си и отговорих спокойно:

— Уловът е много богат. Оценявам преживелите чернокожи поне на двеста. По път и четвърт да измрат, пак ще останат сто и петдесет, за които да получиш възнаграждение. На това отгоре и стадата! Направо ти завиждам!

Ако цялата сцена беше някоя друга, то щях тайно да се изхиля на физиономията, която негодяят показа при тези думи. Той буквално отскочи няколко крачки назад и ме зяпна сащиса-но.

— Ти ми завиждаш? Аллах върши чудо след чудо! В теб трябва из един път да се е вселил някакъв друг дух.

— Случаят действително е такъв и мисля, че ти скоро ще се запознаеш с този дух.

— Да не се каниш пак да ставаш ловец на роби?

— Не, това не. Роби няма да търся. Хората, които искам и се надявам да заловя, са по-специални.

— Кои са?

— Бих могъл да го премълча, но ще ти кажа, за да не ме сметнеш за страхлив или отчаян. Кои искам да заловя? На първо място теб и после твоите бели асакери.

Тук оня избухна в гръмогласен кикот.

— Мен и моите бели асакери? Защо не и черните ми войници?

— Защото те са измамени, излъгани и подведени. Затова наказанието, което очаква теб и белите ти съучастници, тях няма да ги сполети.

Ибн Асл ме гледа втренчено в продължение на минута в лицето, после пристъпи по-близо, прегледа много старателно шебаха и ръчните ми окови и каза, когато намери всичко наред:

— Почти повярвах, че вече си се освободил наполовина от прангите и таиш надежда да се избавиш. Но тъй като виждам, че не е такъв случаят, мога единствено да приема, че внезапно ти е избила чивията.

— Аз съм си напълно с ума и знам точно какво казвам.

— Тъй ли? Е, тогава ще ти покажа как аз такива…

Той спря по средата и ме огледа още веднъж с пронизващ поглед, който аз спокойно издържах. Последните си думи беше изговорил гневно, измъквайки ножа от пояса, сякаш искаше да ми го забие в гърдите. Но му дойде друг акъл, оголи всичките си зъби в усмивка на превъзходство и тикна обратно ножа.

— Не! Мен няма да преметнеш! Аз съм достатъчно умен да знам какво възнамеряваш. Ти се имаш за изгубен, защото знаеш, че те очакват изтезания, каквито никой досега не е претърпявал. За да избегнеш мъченията, за да умреш лесно и бързо, искаш да ме предизвикаш. Мислиш, че аз в гнева си ще те убия набързо, ама си си направил погрешно хесапа. Аз ще те щадя, додето нападна и изгоря Вагунда. После и твоят обичан приятел Рейс Ефендина ще се намира в ръцете ми и аз ще ви доставя радостта взаимно да се надпреварвате в болезнените крясъци и скимтящи тонове.

Сетне сложи ръка на рамото ми с подигравателна фамилиарност.

— Виждаш как те превъзхождам. Ни Аллах, ни Шейтанът може да те отърве от ръцете ми. Ти си изгубен. И ако очакваш помощ от Рейс Ефендина и си на мнение, че няма да го заловя то искам да ти кажа, че още тая нощ ще потегля към Вагунда. Той не може да ме очаква още сега и колкото повече побързам, толкоз по-сигурно ще го изненадам. Вие тримата сега ще получите храна и вода, но не от състрадание, о, не, ами за да сте достатъчно силни да издържите на бързото пътуване.

Ибн Асл се извърна от мен и даде няколко заповеди. Аз бях постигнал намерението си и бях много доволен от онова, което ми беше съобщил. А дето бе на мнение, че искам да го предизвиквам, ми даваше увереността, че на първо време ще се пази да предприеме нещо срещу моя живот.

5. Краят на ловеца на роби

За вечеря получихме месо и вода. Месото ни беше пъхано на мръвки в устата и беше толкова обилно, че се почувствах заситен. После бяхме отвързани от коловете и под охраната на трима пазачи отведени настрани, където можехме да легнем.

Аз легнах така, че огньовете и арената на днешните злодеяния да са ми зад гърба и да не мога да ги виждам. С моите двама спътници да говоря се пазех, защото опитът щеше да бъде осуетен с камшични удари. Явно и те бяха на същото мнение, защото се държаха също така мълчаливо.

Макар да лежах с извърнато лице, скоро усетих, че зад мен започнаха да се правят приготовления за потегляне. Новозаловените роби трябваше да станат, за да бъдат поведени в колона по един. Зад тях подкараха заграбените стада. С нас тримата се заеха и отделно ни подкараха Ибн Асл и петима бели асакери.

Шествието тръгна обратно към храсталаците, между които бяхме лагерували преди нападението. Там бяха запалени няколко огъня. След онова, което Ибн Асл ми беше казал, бях убеден, че тук ще престоим само кратко време, и се оказа, че предположението отговаря на истината.

Нас така ни бяха сложили да легнем, че бяхме от три страни обградени от храсти и онова, което ставаше в бивака, не можеше да се види. Хората докараха оседлани волове. После Ибн Асл дойде и обясни:

— Бен Нил и Селим не са свестни ездачи. Ако им оставя шебахите, ще изгинат по път. Понеже желая да си ги съхраня, ще им облекча ездата, като им махна чаталите. Но ти, ефенди, на седлото си като у дома си и ще яздиш с шебаха. Надявам се, ще си ми благодарен за това отличие!

Тези подигравателни думи обещаваха една много тежка езда, ала аз ги приех невъзмутимо, тъй като сега и бездруго не можех да направя нищо за моето спасение. Надеждата ми се крепеше само на водата. На водата? Как тъй?

Когато ръчните окови ми бяха сложени първият път, аз се бях стремил да ги получа възможно най-широки. Мислех си, че мога да ги изхлузя. За мен нямаше значение, че щях да изгубя някое и друго парче кожа или месо. Само че не бях взел под съображение жегата. Аз се потях, ръцете ми бяха постоянно влажни и отекли и беше невъзможно дори с най-голямо напрежение да ги измъкна от прангите. Ако исках да го постигна, трябваше да отстраня отока, а това можеше да стане само със студена вода. Значи вода, само вода!

Бен Нил и Селим бяха освободени от своите чатали и вързани върху ездитните волове. Аз също трябваше да се кача, което сторих без да се противя, и бях надлежно завързан. После животните ни бяха поведени между храстите, докато достигнахме откритата равнина, където вече съгледах един голям брой ездачи.

Хората се подредиха за шествието, начело яздеха двама водачи, които, както по-късно забелязах, притежаваха отлични познания за местността. После идваше един отряд от десетина бели асакери, зад тях — Ибн Асл, за чието седло отзад бяха скрепени два ремъка. Единият бе вързан за края на моя шебах, а другият обвиваше тялото на Бен Нил, така че двамата бяхме принудени да яздим един до друг зад нашия мъчител. От моето седло отново тръгваше един ремък, с който биваше воден след мен селимовият вол — една подредба, която едва ли можеше да бъде намислена по-хитро.

Аз бях здраво вързан на моя вол, без да мога да хвана юздите, и имах на врата си тежкия шебах, който трябваше да държа с вдигнати ръце, ако не исках да бъда удушен. Всяко дръпване от страна вола на Ибн Асл, всяка погрешна негова стъпка щеше да променя положението на моя шебах и да ми причинява болки. Селим не беше ездач, на туй отгоре беше вързан и без съмнение умееше да води един вол по-зле и от някой кон. Тъй като неговото животно бе свързано с моето, цялото това подреждане бе за мен едно изтезание, чието изобретяване би могло да направи чест и на Дявола. Имаше само едно средство да го направя по-поносимо, а именно изключително стегнати стойка и притискане на бедрата. Кой обаче може цял ден, та дори само в продължение на час, на това отгоре и вързан, да ти запазва стегната стойка на един вол!

Зад Селим яздеха отново няколко бели асакери, след които следваха останалите. При един вик на предводителя се раздвижихме — първо бавно, после в по-бърз ход.

Още след първите пет минути установих, че не седя на ездитен вол, и че сред товарните ми бяха избрали даже най-калпавия и най-тромавия „хвърляч“. Е, аз правех максималното от моя страна да придам малко повече еластичност и равномерност на неговите крачки, но какво помагаше това срещу проклетията на Ибн Асл, който от време на време хващаше ремъка зад себе си, за да дръпне моя шебах! Яздещите зад Селим пък налагаха неговия вол, така че той ставаше опърничав, тръгваше настрани и ме теглеше назад. Това беше езда, каквато никога не бях правил и не желая също някога да направя пак.

Трябва да бе някъде към три часът след полунощ. Звездите блестяха все още с ненамалена яркост и ние се движехме все по открита земя. Единственото право, което ми бяха предоставили, бе, че можех без пречки да говоря с Бен Нил. Или и това беше някакъв кроеж? Трябваше да ковем планове за нашето спасение, та после толкоз по-тежко да осъзнаем, че измъкването е невъзможно?

Колко ездачи имах зад себе си, не можех да видя, тъй като шебахът ми пречеше да извъртя глава. По-късно, когато спряхме, за да си починат воловете, изброих трийсет бели асакери и приблизително сто джангехи. Бяха останали значи около двайсет бели и петдесет черни, за да подкарват след нас плячкосаните волове и роби, докато Ибн Асл яздеше ускорено напред да изненада Вагунда.

Бен Нил правеше всичко възможно да ми облекчи мъките на тази езда. Тъй като и на него му бяха вързани ръцете и краката, то и той нямаше власт над животното си така, както му се искаше.

— Ефенди, тоя път май е свършено с нас — въздъхна полугласно. — Или в твоето сърце все още съществува малко надежда?

— Малко? — отвърнах тихо. — Аз не съм изгубил и частица от моята надежда.

— Надежда! Красива дума, ама сега следва да се опасяваме, че такова понятие за нас вече няма.

— Такова понятие за мен има, докато съм жив, и тъй като сега съм все още жив, то естествено и още се надявам.

— Въпреки оковите и въпреки тоя шебах, който принадлежи към изобретенията на Джехеннема?

— Въпреки. Оковите човек може да разкъса, а един шебах е, наистина, сериозно, но все таки не непреодолимо препятствие.

— Вярваш ли, ефенди, че можеш да разкъсаш веригите, свързващи твоите окови?

— Докато държа шебаха, не.

— А докато имаш оковите на ръцете си, не можеш да си махнеш сам шебаха от врата.

— Това е вярно. Но аз се надявам, че няма да се наложи още дълго да нося оковите.

— Как се каниш да ги снемеш?

— По-късно ще узнаеш. Не искам да говоря по тоя въпрос, защото все пак някой би могъл да чуе думите ми. Да мълчим сега! Аз трябва да напрягам мислите си в друго направление, ако не искам да бъда задушен или се сгромолясам заедно с вола и си строша врата.

Забележката за строшаването на врата беше сериозно изречена от моя страна. Аз се намирах в най-голяма опасност да претърпя едно такова гибелно нещастие. Бивах теглен и дърпан отпред и отзад. Всеки тласък, който получавах, бе усещан и от моя вол. Ако изгубеше търпение, лесно можеше да стигне до падане. Аз бях здраво вързан на неговия гръб и носех на врата си тежкия, дълъг шебах. От всичките ми телесни части той значи беше най-застрашен.

Когато денят настъпи, вече не чувствах ръцете си. Бяха ми силно изтръпнали следствие положението, което трябваше да заемат при държането на чатала. От другите части на тялото искам да спомена само краката. Чувствах, че са се разкървавили. А пък мъките нямаше да намалят, ами още щяха да се увеличат.

Заради нощната тъма водачите бяха избирали само открити местности. Сега, когато беше станало светло, можеха да спазват правата посока, а тя водеше през гора и все отново през гора. С моето животно и в моето положение ездата сред дърветата и през мочурищата беше далеч по-трудна, отколкото по откритите места. И все пак издържах до обяд, когато щеше да си почива, тъй като воловете се нуждаеха от възстановяване. Това стана на една поляна, през която протичаше малко поточе.

Ние тримата бяхме отвързали от животните. Когато краката ми докоснаха земята, не съумяха да ме издържат и аз рухнах.

— Вече така ли се чувстваш, а? — изхили се Ибн Асл подигравателно. — И сега ли ще искаш да се хвалиш със силата си?

— Кога съм се хвалил с нея? — отвърнах аз. — Да не би да мислиш, че страдам? Аз по-скоро се радвам, защото знам, че няма да стигнеш навреме до Вагунда.

— Няма? Защо?

— Защото ще те възпрепятствам!

Ибн Асл се загледа замислено в земята и после мълчаливо се обърна. Надявах се, да съм постигнал каквото исках да постигна, а именно едно по-малко жестоко отношене.

Шалварите ми се бяха втвърдили от кръв, ала скоро усетих, че слабостта ми преди малко е била само едно бързо отминаващо явление. Неестественото положение на моите вързани крайници ги беше направило, когато трябваше да се върнат в обичайното си положение, само за минута неизползваеми. Но аз не позволих това да се забележи, а се престорих на по-немощен, отколкото бях в действителност. Този прийом нямаше да остане без последица.

И сега получихме месо и вода. Тъй като можех по-свободно да се движа, видях от колко и какви хора се състои нашето шествие. Бяха взели и резервни волове със себе си. Два от тях носеха шатрата на предводителя. Върху самара на трети видях един дълъг вързоп, от който надничаха прикладите и цевите на нашите пушки. Че ни бяха отнели не само оръжията, но и изобщо всичко, всъщност не е нужно специално да се споменава.

След може би два часа почивка отново потеглихме, колко се зарадвах, когато преди да възседна, ми снеха шебаха от врата!

Даже получих един по-добър вол. Моята забележка значи бе донесла възнамеряваните плодове. Вярно, пак бях свързан с ремъци за Ибн Асл и Селим, ала чаталът вече не ми пречеше и притискаше и аз можех въпреки окованите ръце да държа и управлявам юздите. Последицата бе, че следобеда чувствах по-малко напрегнатост, а вечерта, когато отново спряхме, се усещаше само една лека вцепененост.

Намирахме се в края на една степ. Воловете щяха да пасат няколко часа и да преживят после под надзора на няколко пазачи, които през нощта щяха да се сменят. За Ибн Асл бе издигната шатрата, а на мен отново нахлузиха шебаха. За вечеря получихме брашнена каша от дурра, забъркана в студена вода.

Беше запален огън, който щеше да бъде поддържан цялата нощ, за да прогонва комарите. Бен Нил и Селим трябваше да легнат до него, защото в светлината на пламъците можеха да бъдат по-добре пазени. А на мен Ибн Асл каза, след като ми бе прегледал грижливо ръчните окови и шебаха:

— Теб няма да оставя на открито. Ти ще дойдеш с мен в шатрата, та да съм напълно сигурен в теб.

Ето как бях замъкнат в шатрата и сложен да легна в задната част, след като ми бяха свързали с един ремък глезените наедно. Краят на шебаха беше вързан за един шатров прът, така че не бях в състояние да помръдна ни глава, ни тяло — едно повече от неудобно положение. Близо до входа за Ибн Асл беше стъкмен един креват от меки постелки и край него сложен за през нощта един съд с вода за пиене. Тази вода можеше да ме спаси, но за съжаление не беше в моя досег. Когато ловецът на роби се изпъна на постелята си, отправи към мен забележката:

— Недей да мислиш за бягство! Аз ще чуя всяко твое движение. Поискаш ли да се надигнеш, ще разтресеш или даже събориш шатрата, тъй като шебахът е свързан с нея. А и пазачите седят вън до огъня. Те няма да изпущат шатрата из очи.

Човекът беше прав, ала ако съдът с водата ми беше достъпен, щях въпреки всичко да пренебрегна приказките му. Той затвори входа на шатрата, като дръпна завесата, и от този момент се държеше спокойно и тихо. Аз също си кротувах, но само външно. Във вътрешността ми спореха два гласа, от които обаче нито един не стигна до превес. Така както сега лежах в шатрата, бягството беше невъзможно. За днес трябваше да се примиря. Но сън не намерих. Първо, положението ми беше неудобно и, второ, искаше се да помисля дали не е възможно по някакъв друг начин да се освободя. Ала мисленето не ме доведе до никакъв резултат. Главата ми натежа и аз току изпадах в нещо като полудрямка, от която бързо отново се пробуждах. Когато пазачите отвън събудиха с високи гласове спящите, бях много по-уморен отколкото вечерта.

Денят настъпи. Освободиха ми краката, отвързаха шебаха от шатровия прът и ме изведоха навън, където отново получих каша от дурра за ядене. После, след като ми бяха снели шебаха, бях вързан пак върху вола. Бен Нил и Селим — също, след което днешната езда започна. Единият от водачите липсваше. Както узнах по-късно, той бил потеглил още през нощта, за да язди пред нас като съгледвач.

Докато аз за моето здравословно състояние върху седлото сега вече нямаше за какво да се оплаквам и Бен Нил също не се затрудняваше, Селим започна да се вайка зад нас. Беше ясно, чу човекът не е дорасъл за такива напрежения. Съжалих го, макар самият той да беше виновен за лошото ни положение, и му подхвърлих няколко забележки, целящи да го ободрят. Днес това ми беше възможно, тъй като не бях принуден да нося шебаха и можех да се извъртам.

Селим обаче прояви малко благодарност и ми се тросна:

— Мълчи, ефенди! Ти си виновен за всичко, което трябва да изстрадвам.

— Аз? Как тъй? — попитах удивен.

— Ако си беше останал във Вагунда, то аз нямаше да хукна подире ти. Моите крайници са като от мукава, а душата ми изрони повече сълзи, отколкото за една година може да се извали дъжд. Тоя вол ще е моята смърт.

— Аз все съм си мислил, че си един добър ездач!

— И съм си такъв. Аз съм най-дръзкият и изкусен ездач във всемира. Обуздавам ти даже най-дивия жребец. Ама кой истински вярващ е седял някога на вол?

Селим дори в настоящото ни положение не можеше да се откаже от небивалиците си. Впрочем аз и днес не мога да упрекна някой вярващ мюсюлманин, ако предпочете да си седи на плюшения диван, наместо да яхне един судански вол. Има даже християни, които са на същото мнение.

Оставихме степта зад себе си и започнахме да яздим през една гора, по периферията на някакво блато. Местността ми се стори позната. Скоро след това тръгнахме по една поляна, която също смятах, че вече бях виждал. Когато се заоглеждах по тая причина по-внимателно на всички страни, Бен Нил рече:

— Знаеш ли, ефенди, че вече сме били тук? През това място минахме заранта на втория ден.

— А, да, имаш право. Сещам се.

— Помисли колко бързо сме яздили!

— Вчера ние действително изминахме голямо разстояние. Но това не е единствената причина да се намираме вече тук. Ние имаме отлични водачи.

— Това е лошо, защото разстоянието, за което на нас пеша ни бяха необходими три дни, сега ще изминем за два. Кога мислиш, че стигнем Вагунда?

— Вероятно още днес.

— В такъв случай нашите приятели са изгубени, а и ние заедно с тях.

— Още не. Дотогава много неща могат да се случат. Само си бъди спокоен.

Имаше достатъчно причини налице надеждите ни да повехнат. Ако нещо не се заблуждавахме в местността, то можеше да се приеме, че вечерта ще сме достигнали в близост до Вагунда. А обстоятелството, че напред беше тръгнал съгледвач, доказваше, че приближаваме до тази цел. Ако не пристигнехме твърде късно, то можеше да се предполага, че Ибн Асл още днес ще предприеме нападението, в случай, разбира се, че намери бранителите неподготвени. Гарнизонът на селото си беше добър, но ако хората спяха, и то бъдеше подложено на огън като Фогуда, нашите приятели все пак щяха да бъдат изгубени.

Накратко казано, решителният миг наближаваше с бързи крачки. Ако до вечерта не ме споходеше никаква спасителна идея, то по-късно изобщо нямаше да е нежно да ме спохожда някаква.

— Мислиш ли, че Рейс Ефендина ще е нащрек? — продължи Бен Нил.

— Много се съмнявам в това.

— Аз също, защото Рейс Ахмед не очаква Ибн Асл още сега.

— А и дори да бъде предпазлив, то това нас тримата нищо не ни грее. Веднага щом Ибн Асл съзнае, че ще претърпи поражение, ще ни види сметката.

— Аллах! Това е вярно!

— Ние трябва да сме свободни още преди да се е стигнало до битка.

— Което обаче е невъзможно и значи ние сме изгубени. Аз никога няма да видя близките си, ама ще имам барем утехата, че ми е отсъдено да умра до страната ти, скъпи ми, добри ефенди.

— Ти, да се надяваме, ще живееш още дълго и щастливо, защото го заслужаваш. Ще те помоля още да не се усъмняваш в помощта на Аллах!

Бен Нил не отговори, а и на мен не ми бе така ведро на сърцето, както си давах вид. Аз тайно опитах да скъсам с въртене веригата на ръцете си, напразно. Па дори и да ми се беше удало, то нали нямах никакво оръжие. Отгоре на всичко бях вързан със здрави ремъци.

Предиобедът мина. Когато слънцето застана най-високо, направихме първото за днес спиране, за да бъде подсигурена на нашите изнурени животни необходимата почивка и храна. Личеше им, че могат да развиват тази бързина най-много още до вечерта.

Ние получихме за ядене сушено месо, с каквото Ибн Асл беше достатъчно запасен. Потеглихме както вчера след два часа. По-късно местността ми стана още по-позната. Към четири часа следобед достигнахме мястото, където преди пет дена се бяхме отбили вдясно от пътя, по който очаквахме Ибн Асл. Приближавахме брода.

Тук съгледвачът, отделил се предната нощ от нас, се измъкна измежду храстите, зад които се беше крил, и пристъпи към Ибн Асл, за да му докладва. Тъй като яздех зад ловеца на роби, можех да чуя всяка дума, която биваше изговаряна.

— Е — попита Ибн Асл, — провървя ли ти?

— Да, о, господарю — гласеше отговорът, — по-добре не можех и да се надявам да ми провърви.

— Колко е далеч селото оттук?

— Пешком се стига за повече от час, но яздешком — за по-малко. От другата страна на брода подслушах в гората двама мъже.

— Чернилки от Вагунда?

— Не, били асакери на Рейс Ефендина. Отишли били в гората да застрелят някакъв дивеч и понеже не бяха открили никакъв, седнаха да побъбрят.

— За какво говориха? — поиска да знае Ибн Асл.

— За теб. Беше щастливо обстоятелство, дето ги срещнах. Работата можеше, ако бяха по-внимателни, да свърши зле за мен. Аз яздих през брода, за да скрия вола в гората и после да се промъкна близо до селото. Тъкмо се бях озовал зад първите дървета и ония довтасаха. Да бяха дошли няколко удара на сърцето по-рано, щяха да ме забележат.

— Какво се случи по-нататък?

— Аз се дръпнах встрани да завържа най-напред вола и после тръгнах тихо след тях. Те седнаха и заговориха помежду си толкова високо, че можех да ги разбирам, без да е нужно да се изнеса по-напред.

— Какво чу?

— Че те очакват едвам след четири или даже пет дена.

— В такъв случай сигурно не са направили и никакви приготовление за отбраната?

— Не. Тъкмят се да изпратят съгледвачи насреща ти и да те пуснат да идеш до езерото, дето лежи долу под селото. В него после щели да те натикат с превес на силите.

— Това не е нищо ново за мен, вече го чух от нашия пленник Селим. Кой е всъщност предводителят? Рейс Ефендина?

— Да, обаче хората му нямат голяма вяра. Двамата мъже казаха, по-добре щяло да бъде. Кара Бен Немзи ефенди да си бил при тях, а и борите, които се намират тук, имали повече доверие на този.

Тогава Ибн Асл се обърна към мен.

— Чу ли похвалата, ефенди? Надявам се, няма да съсипеш доверието, което хората хранят към теб.

— Бъди уверен, че ще сторя всяко възможно — отвърнах аз невъзмутимо.

— С твоите възможности се свърши — ухили се оня злорадо и се обърна после пак към съгледвача: — Какво още чу?

— Повече нищо, освен дето хората мислят, че тримата мъже — сега наши пленници, са поели пътя, по който са дошли по тия места.

— Значи си нямат хабер, че са искали да отидат във Фогуда?

— Не. Те смятат, че Кара Бен Немзи се е почувствал оскърбен и пренебрегнат и следствие на това съвсем се е отдръпнал от Рейс Ефендина.

— Доволен съм от това, което си узнал. Колко е дълбок бродът?

— Един ездач ще се накваси само до коленете.

— Трябва да идем колкото се може по-близо до селото. Знаеш ли някое място, където бихме могли да бивакуваме, без да бъдем открити?

— Аз се огледах и открих едно, което се намира на половин час оттук. Ако не палим огън, няма начин да бъдем открити от Вагунда.

— Води ни тогава! Там ще останем само за късо време, тъй като нападението ще се проведе още преди полунощ.

— Господарю, позволи ми да ти обърна внимание, че жителите на селото имат гости. Борите и асакерите на Райе Ефендина са при тях, а където са отседнали гости, хората късно отиват да си лягат.

— Това действително е вярно. Впрочем хората спят между полунощ и изгрев слънце най-здраво. Може би ще нападнем едва по онова време. После ще пратя още един съгледвач. Сега напред!

Подкарахме към водата и от другата страна на брода се насочихме към селото. След около половин час завихме, водени от разузнавача, към гората, в която той беше скрил вола си. Дърветата бяха яки и високи и отстояха далеч едно от друго. Пристигнал между два храсталака в подлеса, водачът обясни, че тук било най-доброто място за бивакуване.

Слязохме и ние тримата веднага се сдобихме с шебахите. Бяхме пристигнали тъкмо навреме, защото вечерта започна сега да спуска своето мрачило. Воловете бяха вързани. Няколко мъже разпънаха шатрата на предводителя. Тъй като ние освен дето носехме шебах и ръчни окови, бяхме и с вързани крака, хората явно мислеха, че не е необходимо да ни обръщат кой знае какво внимание. Можехме несмущавано да говорим помежду си.

— Много зле стоят нещата, ефенди — каза Бен Нил. — Първо Селим и аз носехме само ремъци. Сега ни курдисаха и пранги. Това е лош знак. Ние сме изгубени.

— О, не! Нещо трябва и ще се случи за нашето спасение.

— Че какво пък? Аз не мога да направя нищо, Селим — също. А теб пак ще те вържат в шатрата. Какво може да се случи при това положение?

— Е, ако не нещо друго, то ще се случи поне едно — аз ще се нахвърля върху Ибн Асл.

— Невъзможно! Та нали ще си вързан!

— С шебаха към шатровия прът, да. Но ако се надигна, ще изтръгна пръта и съборя шатрата. Би ме учудило, ако не ми се удаде после да докопам Ибн Асл.

— Какво ще ни помогне това?

— Твърде много. Имам ли го веднъж между ръцете си, то определено вече няма да го изпусна.

— Само че нас ще ни убият!

— Може би не. В моите ръце този човек ще бъде заложник, срещу който можем да се изтъргуваме.

— Ти си вързан и без оръжия, докато оня дори в съня има нож у себе си. Ако ти въпреки оковите го приклещиш, той ще те намушка.

— Аз ще го склещя веднага така, че изобщо да не помисли за ножа си.

— Де да можехме да говорим с джангехите! Ама и това нищо нямаше да ни ползва. Те са от едно племе, наистина, с хората на Вагунда, ама нали бяха сродени и с жителите на Фогуда, които също принадлежат към гохките, а пък пак ги нападнаха. Видят ли веднъж чернотиите кръв, у тях се губят всякакви чувства и съображения.

Трябваше да прекъснем разговора си, защото дойдоха да ни завлекат в близост до шатрата. Под дървесата владееше само още един полумрак. Аз се възползвах от него да хвърля един поглед върху бивака. Пространството между двата храсталака беше значително по-дълго, отколкото широко. Вследствие на това бивакът имаше тясна, разтеглена форма. Едното крило заемаха белите асакери, другото — джангехите. Помежду двете се издигаше шатрата, но не в средата на бивака, тъй като черните се простираха на по-голямо пространство от белите. Воловете бяха вързани зад храстите. Неколцина джангехи бяха пратени с разни съдове за вода. Трябваше да я вземат — въпреки значителното разстояние — от брода. Когато се върнаха, беше приготвена обичайната каша, с която бях натъпкан и аз. После ме вкараха в шатрата, където бях вързан като вчера. Ибн Асл остана да седи пред входа. Чух го да говори с хората си. Той изпрати двама съгледвачи и заповяда освен това да му донесат вода, тъй като запасът отпреди малко беше свършил.

Мина дълго време, може би час. После мъжът се върна от брода с водата. Ибн Асл пи и остави съда зад себе си в шатрата. Малко по-късно дойдоха разузнавачите. Те доложиха, че в селото царяло голямо оживление и можело да се приеме, че хората нямало толкова скоро да си легнат. Беше толкова тъмно, че макар шатрата да стоеше отворена, не можех да различа никакъв човек. Ибн Асл, изглежда, обмисляше нещата и после го чух да казва:

— Добре ще нападнем едва след полунощ. Стражите са същите като вчера и нека ни събудят в полунощ. Дайте завивките за постелята ми!

Аз буквално поглъщах всяка от тези думи. А сега се вслушвах със затаен дъх във всяко негово движение. Той получи завивките, за да си приготви сам кревата. Съдът с водата му се пречкаше на пътя. Той го отмести встрани, та да не го събори. Когато привърши с приготовленията си, дойде при мен да ми опипа оковите.

— Кучи сине, днес е последният ти добър ден — каза същевременно. — Утре и Рейс Ефендина ще бъде в ръцете ми и тогава ще завиете, та чак отвъд Тондж ще ви чуят.

Ибн Асл се убеди, че оковите ми са наред, и тръгна към постелята си, за да се излегне. Беше оставил гърнето далеч от себе си. Аз почти треперех в очакване дали ще го вземе. Не, той не го стори, а го остави на мястото му! Поех си дълбоко и облекчено дъх.

Сега чаках, додето можех да приема, че оня е заспал, може би в продължение на един час, който ми се стори цяла вечност. После протегнах свързаните си наедно крака, за да „клъвна“ съда с водата. Докоснах го, прибутах пръсти зад него и започнах леко, леко да го приближавам към себе си, присвивайки постепенно колене към тялото. Най-сетне можех да го достигна с ръце. Беше от така наречените „кулле“ — тумбест глинен съд, чийто отвор за щастие беше достатъчно широк да мога да провра едната си ръка. Тъй като лявата ръка обикновено е по-слаба от дясната, тикнах първо нея вътре, но много внимателно, за да не издрънча със синджира. Водата беше студена.

Трудно беше да се прецени времето, ала сигурно мина отново час, преди да си измъкна ръката. Когато я опипах с дясната, почувствах, че кожата е гъбясала, значи се беше свила. Хванах с дясната ръка здраво лявата окова и започнах да я въртя. Хамдулиллах, насмалко да извикам… ставаше! Успях да изхлузя лявата ръка от желязото и тя беше свободна! Сега посегнах бързо с нея към тила, където беше пъхнато напречното колче на шебаха. Измъкнах го и освободих после врата си от чатала. Оставаше само още да развържа ремъка, който свързваше краката ми. Типовете бяха направили една фльонга. Дръпнах я и се намерих в пълно притежание на крайниците си. Вярно, оковите още висяха на дясната ми китка, но вместо да ми пречат, те можеха по-скоро да ми служат като оръжие, което хич не беше за пренебрегване.

Сега какво? Да освободя Бен Нил и Солим? Не ставаше, това можеше отново да ме подхвърли на опасност, тъй като те сигурно бяха зорко пазени. Но когато Ибн Асл се събудеше и откриеше моето бягство, то щеше да приеме, че планът му ще бъде издаден, а това щеше да струва живота на тези двамата. Работата беше щекотлива — хем не можех да освободя двамата си спътници, хем пък и не биваше да ги оставя тук! Ами какво ако обезвредя Ибн Асл? Можех ли изобщо да си дигна чукалата, без да съм си го подсигурил? Трябваше ли пак да ми се изплъзне? Не, не и за трети път не! Или нищо няма да рискувам, или всичко!

Легнах по корем и запълзях тихо към него, държейки веригата да не дрънчи. Дишането му беше спокойно и равномерно, той спеше. Дали да не му светя маслото, наръгвайки го със собствения му нож? Не, аз не съм убиец. Заопипвах тялото му нагоре… един пестник по слепоочието… едно полузамиращо изхъркване… той беше мой!

Сега навън, и то с него! Измъкнах му ножа и пищова от пояса, защото той спеше с тези две оръжия, и се изправих. Пред шатрата пазачите, отзад храсти, вдясно храсти, но вляво свободно пространство — ето какво бях видял. Ножът беше остър. Цепнах шатровия брезент от лявата страна, вдигнах Ибн Асл и се измъкнах навън, не толкова бързо, наистина, както може да бъде разказано, защото се касаеше да избягвам и най-лекия шум. Вън метнах изпадналия, в безсъзнание негодяй на дясното рамо и държейки го с едната ръка, продължих опипом с другата пътя си. Минах благополучно шубрака през пролуката, насочих се наляво, зад воловете, и стремежът ми сега беше да се измъкна щастливо от гората. Успях.

Местността тук ми беше позната. Вдясно се тръгваше за езерото. Аз се отправих следователно към тази страна. Ибн Асл беше тежък, а аз нямах време за губене. Трябваше ли да го мъкна със себе си чак горе до селото, на половин час път? Не. Преди бях видял странично от пътя ми едно средно дебело дърво, което сега потърсих. Не беше трудно, тъй като минаваше девет часът и звездите ми светеха. При дървото най-напред сложих Ибн Асл да легне, за да потърся нещо, дето става за връзване. Ремъка от краката си бях пъхнал в джоба. Поясът на моя пленник и дългото сукно на косата му вършеха работа, а за запушалка на устата послужи собственият му фес. В рамките на две минути беше така здраво вързан за дървото, че бе невъзможно да се освободи със собствени сили, а пък запушалката му пречеше да крещи.

Сега се затичах към езерото. Там погледнах нагоре към селото. Всичко беше тъмно. Значи в разрез с предположението на разузнавачите хората все пак си бяха легнали навреме. Затърчах се нагоре по баира. Същевременно мислех какво трябва да се направи. Да нападнем бивака изненадващо, за това не се искаше кой знае колко. Но на мен много ми се щеше да избягна кръвопролитието. Помислих за джангеха Агади. Да, с негова помощ това беше възможно. Възможно беше даже и още нещо, а именно едно доказателство за Рейс Ефендина, че той се нуждаеше от мен, а не аз от него. Аз не съм честолюбив, но той ме беше засегнал, и ето как не се поколебах да му дам тоя хубав урок.

Почвата беше мека и стъпките ми се приглушаваха от тревата. На половината хълм стърчеше една широка, не много по-висока от човешки ръст капара, край която трябваше да мина. Беше със светъл цвят. По едно време ми се стори, че нещо тъмно се раздвижи при нея. Понастоящем за мен всичко трябваше да се явява подозрително. Изтеглих ножа и пристъпих по-близо. Там стояха момък и девойка, значи любовна двойка, което, както се мълви не се среща само в Африка. Те се разпиляха. На девойчето не обърнах внимание, толкова повече на момчурляка. Той носеше върху къдравата си глава периферия от шапка и големи очила без стъкла на чипия нос.

Бре, това момче-чудо през малкото дни на своето присъствие тук беше завоювало сърцето на някаква негърска девица! Когато ме разпозна и от радост започна да кряска, аз сложих предупредително длан върху изпъкналите му бърни и тъкмо понечих да стана с думи по-разбираем, иззад ъгъла на скалата се совна насам втора двойка — сигурно примамена от вика на черньото. Явно даряването на сърцата бе разпространено тъдява. Аз огледах и тоя младок и за своя радост разпознах един от двамата млади преводачи, които бях видял в последния ден на пребиваването си тук. Бързо се разбрах с него. После той хукна към селото да доведе Агади, но иначе не биваше да събужда никого и още по-малко да каже нещо на някого. След десетина минути доведе желаната личност.

Сега се касаеше да информирам и спечеля вожда за моя план. Той беше разярен на Ибн Асл и прояви готовност веднага да ме придружи.

На тръгване забрах моя простодушен очилат момък и двете момичета, за да ги назнача като пазачи на Ибн Асл. Очиларкото се изфука, че по-скоро щял да се саморазкъса, отколкото да позволи на пленника да избяга. Ибн Асл беше дошъл в съзнание. Той държеше очите си затворени, наистина, ала лъхтеше въпреки кърпата да получи въздух.

Сега тръгнах с Агади и преводача към гората. Планът ми беше да заведа Агади при неговите джангехи. Той трябваше да им разясни същинските намерения на Ибн Асл. Докато се грижеше за това, аз исках да се промъкна с преводача през цепнатата стена в шатрата, та при изненадващото нападение над белите ловци на роби да съм заедно с него под ръка.

Звездите блещукаха през листния свод, а аз познавах терена. Бях сигурен значи, че ще намеря бивака. Шмугнахме се безшумно при съответното място между дърветата и после се приведохме, за да продължим да се промъкваме по-нататък в това положение — аз с Агади начело, преводачът след нас. Най-важното беше да не възникне никаква шумотевица, преди чернокожите да разпознаят в лицето на придружителя ми своя предводител. Те заемаха предната част на бивака, а белите асакери бяха от другата страна на шатрата. В гората владееше дълбока тишина, значи хората още не бяха забелязали моето бягство и липсата на предводителя.

Ние продължихме да се прокрадваме тихо, докато видяхме пред себе си белите одеяния на джангехите, открояващи се на дълбоката сянка на гората. Пропълзяхме до първия спящ. Агади го събуди и му прошепна няколко думи в ухото. Мъжът поиска да скочи, ала бързо се успокои следствие едно настойчиво предупреждение на своя предводител. Беше събуден втори, трети. После Агади забеляза:

— Отправи се към шатрата, ефенди! Нашите хора ще се събуждат един друг, разпространявайки тихо вестта за моето присъствие. Сетне ще се нахвърлим върху белите асакери. На теб може изобщо да не се наложи да помръднеш ръка за пленяването им.

Това ме удовлетвори и аз се запромъквах с преводача странично зад храстите, покрай почиващите волове. Не беше съвсем лесно да се стигне незабелязано в шатрата, тъй като пазачите сигурно седяха в нейна близост, ала въпреки всичко успяхме да се справим. Във вътрешността аз легнах на земята, пропълзях до входа и избутах леко завесата настрани. Очите ми бяха привикнали с мрака, а в листатия покрив над нас имаше няколко празни места. Можех да виждам на разстояние от няколко крачки.

Точно пред шатрата седяха обърнати с гръб към мен двамата пазачи. В краката им лежаха Бен Нил и Селим, а вляво съгледах фигурите на спящите асакери.

Тези благоприятни обстоятелства ме накараха да изпълзя изпод завесата и измъкна пищова на Ибн Асл. Той беше старо, тежко оръжие. Два крепки удара с приклада по главите на пазачите бяха достатъчни да ги проснат. После бързо и безшумно се озовах при Бен Нил. Той не спеше и ме позна веднага.

— Ефенди — прошепна, — ти си свободен?

— Да. Дръж се спокойно, за да не събудиш никой!

Аз му прерязах ремъка на краката и издърпах колчето на шебаха. Той можеше да се изправи, но трябваше за съжаление още да запази железните белезници.

— Там вдясно лежи вързопът с нашите пушки — нашепна ми. — Подай ми моята! Поне ще мога да удрям независимо от оковите ми!

— Сега не! Ела в шатрата! Джангехите биха могли иначе да те объркат с някой асакери.

— Джангехите? Каква е работа с тях? Как ще им хрумне да…

Аз не го оставих да се доизкаже, а го натиках в шатрата. Селим беше освободен по подобен начин. И ето че най-сетне вдясно от нас нещо започна да се размърдва. Чернокожите бяха научавали в последователност един от друг, че техният предводител Агади е отново тук, че Ибн Асл е бил разпоредил той да бъде убит, и че те самите за своите услуги по-късно щели да бъдат продадени като роби. Те довтасаха тихомълком до шатрата, редом с която лежеше голям куп ремъци и въжета, предназначени за жителите на Вагунда. Взеха от тях колкото сметнаха, че ще им са необходими за връзването на белите асакери.

Сто джангехи и трийсет бели! Бях загатнал на Агади, че по трима чернокожи трябва да се заемат с един асакери, и че нападението трябва да последва върху всички едновременно, за да не се изплъзне никой. Той беше добре впечатил указанието на своите хора и то също така гладко бе изпълнено от тях. Те приближиха безшумно като привидения и всеки трима си избраха своя човек. Да се нахвърлят върху него, да го обезоръжат и вържат, беше работа за няколко мига. Никое грижливо обучено в тая насока отделение не би могло да действа по-добре и по-точно. Не се измъкна ни един-едничък аскери и също така никой не стигна дотам, да употреби някакво оръжие.

Когато всичко отмина, бяха запалени огньове, необходими за една по-добра, цялостна ориентация. Последвалите сега сцени бяха къде забавни, къде трогателни. Забавно ни беше преди всичко на нас, победителите. Бен Нил, Селим и аз бяхме веднага освободени от ръчните окови. Що за физиономии направиха сега белите ловци на роби, виждайки нас тримата сега свободни и в такива приятелски отношения с техните досегашни съюзници! Кълняха и ругаеха, ала напусто. Единствената сетнина от техните грубости беше, че на тях сега в допълнение на ремъците бяха надянати още оковите и шебахите. Такива в наличност имаше достатъчно. Ибн Асл ги беше взел за хората от Вагунда.

Когато бе въдворен необходимият ред, изпратих Бен Нил и Селим да доведат Ибн Асл и пазачите му. Те взеха един шебах и чифт пранги. Тези украшения носеше той, когато го доведоха. Аз изобщо не пожелах да говоря с него, а му показах своето презрение. Но когато той се изперчи пред мен и ми метна един искрящ поглед от изпълнените с ненавист очи, избълвайки в лицето ми една невъзпроизводима хула, скочих все пак разгневено и му се озъбих:

— Мълчи, окаянико! Ти само преди броени часове ме призова да не съм съсипвал заложеното в мен доверие. Аз обещах да сторя всичко възможно от моя страна и сдържах думата си. Сега не с моите, а с твоите възможности се свърши. Аз ти доказах, че Доброто е винаги по-могъщо от Злото, и завинаги приключих с теб. Рейс Ефендина ще ти издаде присъдата.

Как прекарахме малкото часове до заранта, човек може да си представи. Най-гълчалив беше отново Селим, който принуждаваше всеки да го изслуша, че бил най-големият герой във всемира.

Когато започна да се развиделява, бяха оседлани воловете, понеже аз бях наумил да изпълня един забавен номер. Багажът и пленниците бяха натоварени, след което се качихме и ние на седлата. Напуснахме гората и потеглихме към езерото. С бавна и тържествена езда заобиколихме водния басейн. Будните вече жители на селото ни сметнаха за очакваните врагове и нададоха силен боен крясък. Събраха се на големи тълпи пред ограждението и бяха строени от техния главнокомандващ Рейс Ефендина в няколко отделения. Когато те се понесоха надолу по баира, за да ни „натикат в езерото“, както той се беше изразил, пратих аз насреща им храбрия Селим на гърба на един як вол. Никой друг език не бе толкова подходящ за една такава задача, както този на „най-големия герой на всемира“. Той беше дошъл, видял и победил и този път, досущ както винаги. Едва го разпознали хората и чули първите му думи, то бойните дружини изпаднаха в безредие, дисциплината отиде по дяволите и всичко живо се юрна мешано по надолнището, за да се диви и мае над чудото на новия ден. Всеки искаше да говори с мен, а аз нямах време да отговарям, тъй като цялото ми внимание бе ангажирано от задачата да браня Ибн Асл. Ако не го бях сторил, той буквално щеше да бъде разкъсан на парчета. По моя заповед асакерите на Рейс Ефендина сключиха около него и бялата му шайка кръг, за да отведат под сигурна охрана победените горе в селото. Джангехите ги последваха, а жителите и жителките на Вагунда тръгнаха да се точат подире им така въодушевено, че никой повече не ми обърна внимание. Аз останах съвсем сам при езерото и след известно време се повлякох бавно нагоре.

Междувременно Селим беше съумял да разтръби нашите или по-скоро своите геройства и да разпали всекиго с тях. Сърцето на Рейс Ефендина също се бе стоплило. Тъкмо влизах през портата на селището и той тръгна насреща ми, протегнал двете си ръце.

— Ефенди! Аз бях несправедлив спрямо теб. На Селим ни дума не е за вярване, ала от малкото, което научих от Бен Нил, съзнавам, че снощи над нас е витаела много сериозна опасност. Цялото село спеше!

— Не цялото — отвърнах. — Четири сърца бяха будни, за чието биене селото е било станало твърде тясно. Ако не бяха те, то…

Не можах да продължа, защото тъкмо в тоя момент върху мен се изсипа тълпа гохки, водени от очилатия мъж. Бях сграбчен, притиснат, пресован и понесен от въртопа от колиба към колиба, та из цялото село. Кажи-речи имах чувството, че волската езда от Фогуда комай далеч не бе толкова ужасна, както триумфалното шествие през Вагунда.

Следобед селото бе обиколено от нова процесия, но от съвсем друг характер. Ибн Асл и неговите бели ловци на роби бяха разведени наоколо и всички без изключение бяха оковани и с шебах на врата. Ибн Асл носеше тежкия читал, с който беше измъчвал мен. Вече казах, че хълмът, върху който бе разположено селището, се спускаше отвесно от три страни. Ловците на роби бяха отведени до едната страна, наредени непосредствено до ръба и разстреляни. Труповете им се сгромолясаха в пропастта. Аз не присъствах. „Горко на онзи, който стори зло!“ Наказанието беше справедливо, ала нямаше причина да ставам свидетел на изпълнението. В замяна на това ми се струваше, че едва сега можех да задишам по-спокойно, тъй като вече имах сигурността, че ужасните закани на ловеца на роби няма да ме сполетят.

На джангехите беше простено. От тях узнахме, че другото отделение на ловците на роби получило разпореждане да се отправи от Фогуда по посока Агарду и там да се срещне с Ибн Асл. Гохките познаваха местността и пътя и ние още на следващото утро потеглихме на поход да освободим пленниците. Един ден по-късно, около обяд, се натъкнахме на шествието. Ние далеч надвишавахме по брой седемдесетимата подкарвачи на стадата и робите и ги обкръжихме. Виждайки при нас своя предводител Агади и спътниците си, петдесетимата намиращи се при тях джангехи веднага преминаха на наша страна. Двайсетте асакери на Ибн Асл сега видяха ясно съдбата си пред очите. Те не се предадоха, а се бранеха до последно и бяха застреляни.

Освободените роби ми нажалиха цялото сърце. Вярно, отново получиха свободата, говедата и овцете си, ала у дома щяха да намерят само развалините на своите колиби и труповете на близките си. Нека хората не казват, че негърът не изпитва чувства като нас. Той ги изпитва даже по-пламенно и при това не може да противопоставя на нещастието утехата, давана ни на нас от вярата в един Бог на любовта и мъдростта.

6. В хана на Хой

При завършека на предната глава някои от моите читатели сигурно са си помислили: „Сега най-сетне авторът ще приключи, тъй като според писателските правила повествованието е доведено до края, понеже всички завръзки са разрешения на справедливостта е отдадено дължимото.“

И аз наистина щях да приключа разказа си с престоя във Вагунда, ако няколко години преди туй в една много отдалечена страна съдбата не беше ме събрала с един мъж, когото против всякакви очаквания щях да срещна отново тук в дълбокия Судан.

По онова време бях направил с моя храбър слуга Халеф, когато всичките ми приятели познават, едно пътешествие с кон през Страната на Сребърния лъв5.6 Идвахме уморени от напреженията на дългомесечната езда, но богати на преживелици и опит, през персийско-турската граница посред територията на разбойническите кюрдски племена и направихме в малкото селище Хой7 един кратък престой, за да позволим на преуморените коне няколко дни почивка. По него време, както трябва да отбележа, беше още жив моят великолепен, несравним жребец Рих, който по-късно бе застрелян под мен8. И щом това благородно и издръжливо животно беше изтощено от пътуването, то лесно може да се помисли, че конят на Хаджи Халеф, макар и също да притежаваше добро родословно дърво, бе много по-каталясал. През последните дни той често се беше спъвал от изтощение и ето как се видяхме принудени предвид трудния път, който трябваше да изминем до отвъдната страна на Тигър, да направим в Хой споменатия престой, макар селището да не предлагаше нищо, дето можеше да ни примами за оставане.

Ако жителите взеха да се зверят в нас още при първите колиби, то когато спряхме пред мизерния хан9, се стече цяла тълпа, за да ни отдаде своето възхищение. Вярно, ние не можехме да отнесем това възхищение за нас самите. То по-скоро касаеше моя жребец, на който въпреки изнемощялото състояние от пръв поглед си личеше, че притежава неоценима стойност. Рих носеше една от онези скъпоценни сбруи, които биват наричани решма, и също по тая причина привличаше погледите върху себе си. Бях я получил подарък преди време от един високопоставен персиец, комуто бях оказал една особена услуга, и понеже той в благородна щедрост ми беше подбрал най-хубавата си решма, която според кюрдските схващания струваше цяло състояние, то не бе за чудене, че всички — мъже, жени и деца — от близките къщи, бяха дотърчали да зяпат кон и амуниция.

Ханът представляваше груба, измазана с хума каменна постройка без горен етаж и имаше толкова малки прозорци, че дневният светлик едва съумяваше да намери достъп до вътрешността. Като си служа осъдително с понятието „прозорец“, то нека човек не си представя чак пък и стъкла, а само прости прозоречни отверстия, през които вятърът можеше да си духа на воля, и които служеха същевременно за похвалната цел да позволяват отход на дима от огнището, защото комини изобщо нямаше. Портата, водеща в двора, също бе само една широка дупка в дувара без никакви крила, в тоя двор имаше вид, като че там от дълги години е бил насъбиран торът от цялото диво и питомно кюрдско животинско царство и разтъпкван от висшите господари и прелестни господарки на света.

Подобаваща за него бе и външността на съдържателя, който се появи на вратата, за да ни поздрави според ориенталския адет с дълбоки метани и цветисти фрази. При това не се обърка към Хаджи Халеф Омар, а към мен, тъй като аз като притежател на по-добрия кон трябваше да съм по-знатният.

— Добре дошъл, о, господарю, в моя дом, който с най-голяма наслада ще ти разтвори своите дванайсет гостоприемни порти! Аллах да разпростре хиляди благословии над теб и хиляди благословии да ширне като килим под нозете ти! Пожелай всичко, за което сърцето ти жадува и аз на мига ще ти го поднеса. Моето лице сияе от радост по твоето пристигане като слънцето на Джаннет. Снагата ми се разтапя от готовност да ти служи, ръцете ми треперят от силния копнеж да изпълнят твоите заповеди, а нозете бързат да литнат като крилата на сокола, та в миг да предадат всички твои вести. Душата, която обитава моето тяло, ще…

— Остави я на рахат! Нека си остане запряна в него! — прекъснах го. — Аз не съм почитател на многото приказки. Имаш ли жилище за нас двамата?

— Ас колахме тах. (Аз съм твой слуга). Вие ще живеете при мен, сякаш сте любимите жени на Пророка.

— А яденето?

— Бу калмехта та чу таксихр накехм. (За да ти служа, нищо няма да пестя.) Готов съм да изколя за вас всичките си стада.

— Остави ги да си живеят! Не сме дошли тук да лапаме стада. Най-главното е конете ни да намерят добър подслон.

— O-о, ходих10, те ще имат обори, сравними с чертозите на Мека!

— Добре! Покажи ни ги тия чертози!

— Елате тогава и поставяйте ходила в стъпките на моите радостно пърхащи нозе! Ти ще бъдеш доволен от мен, най-благонадеждния от всички твои слуги!

Ние слязохме от конете и този „най-благонадежден от всички мои слуги“ се помъкна през дворната порта. Чорлавата му глава бе украсена от една кърпа, която всъщност вече не беше кърпа, а някакво безредно съчетание от разнищени конци. Ами панталоните му пък! Необяснимото нещо, носещо това шарлатанска название, беше една изръфана пачавра, която напразно си даваше труда да стигне до коленете, а що се отнася до телесните части по-надолу, наглед като че бяха намъкнати в тъмни трикотажни чорапи. При по-внимателно вглеждане обаче се оказа, че тоя трикотаж произхожда от селскостопанската „златна мина“ на двора. Благородният кюрд беше навлякъл и едно сетре, на което отдясно липсваше третината, а отляво четвъртината ръкав. Отзад то беше затворено, действително затворено, освен дупките, дето ги имаше там. Отпред беше отворено, действително отворено, защото предницата, ако трябва да кажа истината, тук вече хич я нямаше. На нейно място съгледах някакво покривало на гърдите — вероятно такова трябваше да представлява, — което турчинът нарича гьомлек, а арабинът — камис11, но ми беше невъзможно по-точно да охарактеризирам онова, което виждах, понеже имаше една твърде голяма прилика с „калцуните“ на прасците.

Ако на мен веднага, когато мъжът се появи, бе направил впечатление неговият блуждаещ поглед, то като тръгна сега пред нас със залитаща, кандилкаща походка, нямаше как да не приема, че в него обитаваше не само душата, която преди малко не биваше да изтърва навън, ами и онзи „блажен“ дух, дето дължи съществуването си на ферментацията и бива глътка по глътка и чашка по чашка „гаврътван“.

Водейки конете си, ние последвахме ханджи12 в двора. Точно при входа там имаше една вдлъбнатина, в която се беше събрала течната част на споменатото злато. Съдържателят като собственик и стопанин на вездесъщото торище познаваше това опасно място и опита да го изобиколи с помощта на един завой, ала центростремителната сила към тази точка беше толкова много по-голяма от периферната на възнамерявалия завой, че изтръгна непреодолимо към себе си „хотелиера“ от Хой. Той падна в меките обятия на майката земя. Аз протегнах ръка да го изтегля, но оня очевидно притежаваше нужния опит да си помогне самичък в тоя специализиран капан, защото не прие, изпъпли полечка назад и ми се ухили:

— Таклиф, б’нахрек, ау’ин ма, батал! (Не си давай труда, няма защо да се безпокоиш!)

Той имаше право, защото когато застана отново на краката си, по никой начин не изглеждаше по-омацан отпреди.

— Сихди — каза Халеф на могребански арабски, който съдържателят сигурно не разбираше, — тоя хайван е един Абу кулл’ канасир13, при когото е невъзможно да останем. Няма ли да си потърсим някое друго жилище?

— Неговият хан е единственият в селището, драги Халеф.

— При това положение по-добре да останем на открито!

— Не става. Ние се намираме в сегашната територия на кюрдите келху, които са прословути конекрадци. Помисли за моя скъпоценен Рих! Вместо да си отпочиваме, ние няма да можем за миг да дремнем.

— Това за жалост е вярно, ние трябва да имаме някакъв заключващ се подслон, в който да не може да се вмъкне никой грабител. Тук някое чисто кътче така и няма да намерим, ами да си подберем барем мястото, където е най-малко мръсно, и където тоя Джидд ел Васах14 няма да ни се завира толкоз често под носа! Виждал съм вече много люде, чийто вид ме е изпълвал с погнуса, ама такъв любимец на тора още не!

Къркалият „любимец“ се закандилка към отсрещната страна на двора и спря при едно друго отверстие в дувара, задържайки се за стената. После се обърна към нас.

— Тук, ходих, е мястото, където вашите коне ще се почувстват като зад дверите на рая. Вкарайте ги вътре и ми кажете какъв фураж да им донеса!

Аз хвърлих един поглед в помещението, което беше толкова мрачно, че очите ми първо трябваше да свикнат с тъмнилката. После обаче видях в тези „чертози на Мека“ такова обилие от всякакъв вид смет, че без да се прикривам, отклоних.

— Ти с ума ли си? Боклукът тук е толкова дълбок, че конете ни ще затънат вдън земя!

Ханджията се вторачи известно време в мен недоумяващо и после възкликна:

— Боклук? Боклук при мен? Такова нещо още никой не ми е казвал! Това е оскърбление, за което всъщност би трябвало да поискам мюсайефет15.

Тази заплаха ми се стори толкова забавна, че избухнах в гръмък кикот. Халеф обаче се сопна разгневено на мъжа:

— Как? Ти дръзваш да приказваш за мюсайефет? Знаеш ли кой е височайшият господар, комуто го издума?

— Не — отговори съдържателят простодушие.

— Той е прочутият Кара Бен Немзи ефенди от Алемания!

— Не го познавам. Ами ти пък кой си?

— Аз съм всеизвестният Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абу Аббас Ибн Хаджи Давуд ал Госарах. От наша страна е достатъчно един пръст да дигнем срещу теб и ужасът ще те катурне на бунището!

— Охо! Аз се казвам Али и не принадлежа към презряното съсловие на гураните16, а към асиретите, които умеят да боравят с оръжия. Няма толкова голям ужас, дето да може да ме катурне!

— Та ти вече се клатушкаш!

— Това не е от ужас, а… а…

— А от раки17 — вметна Халеф.

— Раки? Днес не съм пил още и глътчица. Ти не искаш, надявам се, да ме посрамиш, смятайки ме за някой сакран18!

— Да, точно това искам!

— Ти се лъжеш!

— Докажи го! Един вярващ последовател на Пророка никога не бива да пие и ако въпреки това изпадне в подозрение за напиване, то всеки мюсюлманин има дълга да го изпита със Сурет ел Имтихан19. Можеш ли да я кажеш наизуст?

— Не.

— Тогава аз ще ти я изричам бързо и ти също така бързо ще я повтаряш след мен! Внимавай!

Тази сура е сто и деветата от Корана. Тя гласи:

„Кажи: О, вие, неверници! Аз не се моля на този, на който се молите вие! И вие не се молите на този, на когото аз се моля. И аз никога няма да се моля на този, комуто вие се молите.

И вие никога няма да се молите на този, на когото се моля аз. Вашата вяра е за вас и моята вяра е за мене.“

В превод звучи просто. На арабски обаче, както знае читателят, е трудно дори за трезвен човек да рецитира сурата бързо и без грешка. А пък един пиян никога не може да се справи. Ето защо когато някой бива обвиняван за пияно състояние, обикновено го изпитват с тази сура. Не се ли съгласи, то чрез това признава, че е пиян. Така че никой не се опъва да издекламира аетите. Али също не се възпротиви. Той си даваше най-голям зор да ги възпроизвежда след Халеф, ала трябваше да почва отново и отново отначало, без да стигне правилно до края.

— Сега признаваш ли, че си фиркан? — попита моят дребен хаджия гневно. — За тая работа ще има да се каеш в Джехеннема!

— Аз? И на акъла не ми дохожда! Аз съм само малко развеселен, но ако идете вътре в салона, ще видите един, дето не може нито да стои, нито да седи, ни очите си вече да държи отворени.

— Тогава твоята къща е Магхарет ер Редила20, Аллах да я прокълне, а мръсотията на душата е отрупана на също толкова висока камара, както са отрупани тук нечистотиите на зловонието. Нямаш ли някое друго, по-добро място за конете ни?

— Някое още по-добро? Може би желаеш за животните си Седмото небе на Мохамед? Не може ли тоя обор да се нарече направо дивен в сравнение с оня, дето държа собствените си коне? Тук вътре пущам само атовете на знатните гости, отсядащи при мен.

— Тогава наистина не знам какво да правим! Сихди, ти знаеш ли пък?

— Комай не ни остава нищо друго, освен да наредим да почистят конюшнята — отвърнах аз. — Ама нека по-напред видим какво можем да очакваме самите ние. Имаш ли някое специално помещение за знатни гости?

— Не — заяви ханджията, към когото бях отправил този въпрос. — Пред Аллах всички хора се равни, затова и знатните сядат там, където седят простите люде.

— Това е вътре в стаята, където се намира пияният?

— Да.

— Нека я видим все пак!

Вързахме конете за кратко в двора и се предоставихме на съдържателя да ни отведе в общия салон. Той беше дълъг и широк, но много нисък. Заемаше по-голямата част от къщата от вратата до фронтонната страна. Подът се състоеше от здраво трамбована глина. Имаше няколко груби, вкопани в земята ниски маси и пейки, а на задната стена се облягаха няколко по-високи от човешки ръст върбови плета, чиято дължина бе еднаква с ширината на стаята. Тези плетове биват употребявани в Кюрдистан като разпределителни стени и според необходимостта от едно голямо помещение могат да се направят няколко по-малки.

Тук имаше само един-единствен гост, който киснеше до една маса, захлупил лице върху ръцете. Пред него се мъдреше глинено шише с два малки, също така глинени съда за пиене, от които очевидно бе изпита ракията, довела ханджията до пияното състояние и до сто и деветата сура. Според собственото му мнение мъжът бил по-пиян и от него. Та аз още при влизането си отправих очи към този мъж. Той надигна малко глава и погледна към нас. Неговият остър, изучаващ поглед не беше този на пиян човек. Така ми се стори, макар той веднага да захлупи пак глава върху ръцете. Измамил ли се бях? В заблуда ли се намираше Али? Или непознатият се преструваше? Ако беше такъв случаят, то това преструване трябваше да си има някаква причина, което навяваше размисли.

Мъжът беше облечен чисто по кюрдски маниер: главата му бе покрита от една своеобразна кожена шапка, чийто ръб толкова често и дълбоко се бе врязвал, че краищата бяха провиснали над лицето, ушите и тила. Тя приличаше на някакъв голям паяк, наместил се на темето и прострял дългите си крака над другите части на главата. Нагоре мъжът носеше тъмна жилетка, която беше толкова изрязана, че оставаше открита жилестата, загоряла шия. Тя имаше горе тесни, надолу разширяващи се ръкави, от които надничаха до лактите голите, кокалести ръце. Кожените панталони беше напъхал в къси, здраво изработени ботуши. Какво имаше в пояса, не можех да видя заради стойката му, ала до него бе облегната на ръба на масата дълга ориенталска кремъклийка. Косата му беше бяла. Той трябва да имаше шейсет лазарника, но макар да не можех да го огледам в това отношение, изобщо не създаваше впечатление за стар и грохнал човек.

Халеф не се заинтересува от тоя гост. Той плъзна поглед из стаята, поклати доволен глава, като видя пламтящия в оджака огън, чийто пушек, следвайки бавно потона, се измъкваше през прозоречните отверстия, и каза:

— Знаеш ли, сихди, с помощта на ония върбови паравани бихме могли да си стъкмим една отделна одая. Какво ще речеш?

— Идеята не е лоша.

— Имам и втора, не по-лоша, сихди. Бихме могли да вкараме и конете. Тук ще са наместени добре, ще са край нас и няма да е нужно да бдим вън при тях.

Чувайки това, ханджията възрази бързо:

— Конете тук в стаята? Аллах трябва да ви е дал някакви особени глави, за да се раждат в тях такива чудати идеи. Как може да си мислите, че ще позволя най-красното помещение на моята къща, дето е гиздилото на цялото село, да бъде превърнато в конюшня!

— Ние ще ти платим за това? — отвърна Халеф.

— Платите? Не ми са дотрябвали парите ви. В къщата си аз имам повече, много повече пари, отколкото бихте могли да платите.

— Тогава ти сигур си много богат мъж?

— Това не, защото парите не са мои, а на пашата, за когото аз като хараджи21 съм ги събрал в тази околия. Те са над десет хиляди пиастри. Да не би да имате чак толкова в кесиите си?

— Будала! — отговори му грубо Халеф. — Ние сме по-богати и от твоя паша и каквото притежаваме си е наша собственост. На теб обаче не принадлежи нищо от това, което се намира сега у дома ти. Колко ще ни искаш, ако си натъкмим тук една тясна соба?

— Колко дълго смятате да останете? — осведоми се Али предпазливо.

— Четири дена.

— Тогава ще плащате за стаята дневно десет пиастри, а за яденето…

— Него ще си приготвяме сами — прекъсна го на словото хаджията. — Ако си съгласен да вземем вътре и конете, ще ти плащаме двайсет пиастри на ден. Използвай бързо случая, защото толкова много никой посетител още не ти е носил!

След кратък диалог пияният мъж се съгласи и ни отдели посредством едно от преградните стени задната част на салона, след което Халеф отиде да доведе и подслони при нас конете. После спазарихме за две пиастри една кокошка, която Халеф закла и започна да пече на шиш на огнището, защото да вкусим нещо от ръцете на Али, беше невъзможно.

Аз проснах постелката си зад ракитения плет и се наместих удобно на нея. През пролуките на преградата можех да наблюдавам хората, пристигащи в стаята, те искаха да видят гостите, дето били толкова знатни, че не оставили конете си в мръсотията. Обърнаха се с любопитни въпроси към Хаджи Халеф, на които той отговори по своя забавен маниер. Когато при това бе споменато името ми, пияният гост внезапно се надигна и се осведоми:

— Да не е онзи Кара Бен Немзи ефенди, който навремето освободи племето на хаддедихните от неговите врагове22?

— Да — обясни Халеф. — Той е прочутият воин, когото още никои враг не е съумял да победи, и който излиза съвсем сам да дири лъва на нощта, за да го уцели в средата на окото.

— Значи онзи, когото Мохамед Емин, шейхът на хаддедихните, е дарил с безподобния вран жребец Рих?

— Да.

— Това е жребецът, който ти отведе там зад стената?

— Той е. Защо питаш за него?

— Защото съм слушал толкова много за този жребец и настоящия му господар.

След тези думи той се отпусна отново напред и дълго време остана неподвижен в това положение, докато накрая стана и бавно и несигурно се заклатушка като пиян към вратата. Само десет минути по-късно дойде бързо една жена, очевидно съдържателката, и запита мъжа си:

— Непознатият току-що препусна. Пита ли те?

— Да ме е питал? За какво? — отвърна ханджията. — Препуснал? Та той нямаше кон? Да си е заминал ли? Че нали пушката му е облегната още тук!

— Той възседна един от нашите коне.

— Сигурно се е сетил за нещо, което трябва спешно да свърши. Той няма да се отдалечи много, защото нали искаше да остане няколко седмици при нас в Хой.

С това за Али работата беше уредена, ала на мен тя се стори, макар с нищо да не ме засягаше, съмнителна. Когато непознатият отправяше въпросите си към Халеф, говорът му беше ясен и уверен, съвсем не като на пиян, а когато после се отдалечи, ми се стори, че олюляващата походка е само преструвка. Но понеже тия неща не ме бъркаха, можеше да ми е безразлично дали някакъв си гост, заел си от съдържателя за кратко време кон, преди туй е питал, или не. Впрочем скоро след това Халеф дойде при мен с изпечената кокошка и докато се хранехме и после назобихме и напоихме конете, случката изпадна в пълно забвение.

Привечер направихме една разходка извън селото. Когато се върнахме с настъпващия мрак, съдържателят вече седеше с няколко съседи пак на ракия и беше по-пиян отпреди. Той, изглежда, приемаше, че Мохамед е забранил само виното, но не и ракията, и другите бяха на едно мнение с него. Те бяха закоравели пияници, които се наливаха мълчаливо и тъпо, додето изпразниха стомната. После другите се разотидоха по къщите, а Али тръгна кандил-мандил — другояче походката му вече не можеше да се нарече — към вратата и излезе. Накъде, скоро щях да узная, защото няколко минути по-късно го чухме да крещи вън на двора, като че ли го набиваха на кол. Ние побързахме да излезем и видим какво му се е случило. Оня стоеше там, кършеше ръце и крещеше яростно по жена си и другите там, привлечени от неговата гюрултия. Тежкото опиване из един път се бе отдръпнало от него, ужасът го беше отрезвил. Защото чух, че десетте хиляди пиастри били изчезнали, и той сега обвиняваше присъстващите поред, че те са ги задигнали. Когато всички се врекоха в своята невинност, Али изтърча до конюшнята, върна се един камшик и зашиба с него жена и прислуга. Аз го изтръгнах от ръката му и го скастрих:

— Как можеш да биеш жена си и тези хора за нещо, което изобщо не са сторили!

— Не са? — откликна сприхаво Али. — Как можеш да го твърдиш? Само някой от тях е бил!

— Ако искаш да напердашиш виновника, налагай себе си.

— Как? Себе си? Ти с ума ли си?

— Аз съм си с ума, ами ти не си. Ти самият си се обрал, като направо си принудил крадеца, както предполагам, да свие парите. Беше ли ги скрил?

— Да — призна Али.

— Жена ти знаеше ли мястото?

— Не.

— Беше ли известно то на някого от хората ти?

— Също не.

— Ти си един извънредно непредпазлив човек, когото ракията превръща в плямпало.

— Не съм плямпал! — заяви ханджията.

— Тъй ли? Не ни ли разправи на нас двамата, които сме ти напълно непознати, че си имал у дома си над десет хиляди пиастри?

— Ама пък къде лежаха парите, не съм ви издал!

— На нас не, но вероятно на някого другиго. Познаваш ли другоселеца, дето препуснал на коня ти?

— Никога не бих го виждал, но сега знам, че е богат мъж от Cap Дащ, който ще остане няколко седмици тук, за да закупува шикалки.

— Наистина ли? Един жител на Cap Дащ идва насам, за да купува шикалки? Твоето лековерие и неведение е безгранично. Във връзка с това ще те питам, сега ли е времето за такива пазарувания?

Али се усети, че имам право, и замълча.

— Той върна ли се с коня? — продължих да се осведомявам.

— Не.

— И с парите също не!

Страхът го накара тук рязко да подскочи.

— Той… той… той…? Смяташ госта за крадеца?

— Да.

— Защо?

— Той се представяше за пиян, но не беше. Спомняш ли си въобще какво си говорил в пияното си състояние с него?

— Не всичко.

— Разказа ли му за парите?

— Да, защото той беше опитен мъж и ми каза как крие своите.

— И впоследствие ти направи като него?

— Да — изповяда Али още по-хрисимо.

— Следователно той е знаел къде си ги потулил?

— Не съвсем точно, защото местата, за които ме посъветва, бяха няколко.

— Тогава той е търсил по тези места, додето е намерил правилното, и е яхнал коня ти, за да не се върне вече никога.

— Ама, ефенди, нали пушката му е тук!

— Я хайван! (О, простота!) Той е трябвало да я остави, защото ако беше се измъкнал с нея от салона, щеше да издаде с това намерението си да офейка. А и когато някой задига десет хиляди пиастри, че на всичкото отгоре и кон, няма да вземе да ти мисли за цената на тая стара желязна пукалка!

Замоталото състояние на ханджията, както вече казах, му беше преминало, ала Али май и трезв не можеше да разкрие някакви изтъкнати духовни сили, защото истинността на моите съждения още не искаше да му просветне. Той ме зяпа известно време безмълвно и после се извърна, за да напрегне малкото мисловна способност, която му беше останала. След това, изглежда, из един път му дойде някакво вдъхновение, понеже се обърна пак към мен.

— Ефенди, тук се сещам нещо много важно! При дупката, която апашът е трябвало да направи, за да се добере до парите, намерих един нож. Какво ще кажеш за това?

— Взе ли го?

— Не, оставих го да си лежи там.

— На теб явно ти липсва всичко онова, което е потребно за мисленето. С тоя нож е била направена дупката и онзи, комуто той принадлежи, е крадецът. Да идем да го вземем!

— Не, не! Никой не бива да узнае къде е скривалището ми. Аз ще ида да взема ножа сам.

Али се отдалечи търчешката, без да помисли, че сега, когато парите бяха откраднати, вече не е нужно да държи в тайна мястото, където са се намирали. Когато се върна, отидохме в салона, защото там беше по-светло от тъмния двор. Едва хвърлил един поглед на ножа, той извика:

— Ефенди, имал си право, тъй като тоя нож принадлежи на другоземеца. Знам го точно. Докато той ядеше, аз на няколко пъти го оглеждах и даже поисках да ми го покаже, защото дръжката е стара персийска изработка. Сере мен (Залагам си главата), той е крадецът! О, Аллах, о, пророк на всички пророци! Аз съм съсипан, понеже парите не са мои. Аз трябва да ги предам. Трябва да ги възстановя и с това ще стана сиромах! Какво да правя? Ти какво ще ме посъветваш?

— Хм-м! Хората все пак са видели в каква посока е яздил крадецът. Ако беше ден, човек би могъл да различи дирите му и да го преследва. Аз щях да го настигна с моя кон, макар вече да има голяма преднина.

— Стори го, ефенди, стори го!

— Бих го сторил, ако не беше невъзможно заради тъмнината. Трябва да почакаме, докато се развидели. Дотогава хем ще имаме време да обсъдим и обмислим нещата.

— Да обмислим? Що за идея от твоя страна! Та нали утре чапкънът ще е избягал още по-далеч отсега! Не, не! Аз няма да му предоставя време! Аз трябва да си върна парите, моите пари, парите си! Знам какво трябва да сторя и то е най-доброто, което мога да сторя. Ще изтърча веднага при малкоегунд23 и ще направя донесение. Той е умен и сведущ мъж, много по-хитър и умен от нас двамата. Той на часа ще знае как най-сигурно да се добере до моята собственост. Гледай само как в най-скоро време ще бъде пак тук!

Али хукна. Халеф го изпроводи с весел смях.

— Сихди, сега ти чу какво мисли тоя ханджия за своите и твоите умствени дарования. Ако някога ти текне идеята да се кандидатираш за малкоегунд на Хой, то знаеш що за загубеняк ще получи настоящият за свой приемник. Благодари се на Аллах за тая откровеност и подходи с по-отстъпчива скромност към бъдещата си служба!

Съчувствах на съдържателя и на драго сърце щях да сторя нещо за него, ала при настоящите условия не можехме нищо да предприемем, и ние се оттеглихме в нашето отделение да дочакаме завръщането му. Мина почти един час, преди да чуем вън да изпръхтяват коне. Халеф излезе и после ми доложи:

— Сихди, хората хич и не мислят да ангажират достойнствата на нашия дух. Току-що „хитрият“ малкоегунд тръгна заедно със съдържателя и неколцина други мъже на коне, и то на запад, защото хората били видели крадеца в това направление да язди. Желая им щастливо пътуване. Ти неколкократно си ми казвал, че земята имала формата на кълбо. Ако искаш да узнаеш дали апашът ще бъде спипан от тях, то на драга воля съм готов да остана тук с теб и да чакам, додето довтасат от изток.

В тези присмехулни думи се съдържаше цялата присъда на дребния хаджи Халеф, който, що се отнася до природна интелигентност и прозорлив ум, сигурно можеше да се мери с всички подчинени на малкоегунда. Понеже сметнахме, че за днес вече на никого нямаше да притрябваме, приготвихме си постелите и дадохме знак и на конете да си легнат, което те веднага извършиха с отдавна привикнало послушание.

7. Един мохамедански странстващ проповедник

Но не ни било още съдено да се отдадем на почивката, защото едва бяхме затворили очи, и се появи нов гост, който повика вън от двора съдържателката и като не получи отговор, влезе в салона. Той прекрачи прага с шумни упреци, че не му обръщали внимание, както подобавало на неговия сан, ала прекъсна словоизлиянията си, понеже на светлината на догарящия огън не забеляза никого в предното помещение. Тогава се домъкна при нас. Тъй като и тук не видя нищо заради тъмнотията, попита:

— Има ли някой в тая бърлога?

— Да — отговори Халеф.

— Я ставайте тогава, никакъвци! Нямам нито време, нито мерак да чакам, додето ви скимне да ме обслужите!

Аз познавах твърде добре хаджи Халеф, за да не знам какво щеше да последва сега. Той притежаваше неимоверно развито чувство за чест и на никого не позволяваше безнаказано да се отнася грубо с него. Изпървом той замълча.

— Е, ще я бъде ли скоро? — продължи непознатият. — Ако не дойдете моментално, ще ви накарам с камшика да заподскачате!

Халеф все още си траеше, а и на мен не ми хрумваше дума да кажа. Тогава непознатият приближи няколко крачки и аз го чух как изпляска с камшика около себе си. От един шум до мен долових, че Халеф скочи. Веднага след това заплющяха удари, и то толкова бързо един подир друг, че не можех да ги броя, а гласът на непознатия се разврещя:

— Аллах, Аллах! Кой смее тук да ме удря! Кой е… ел ваил лак, медед аман, медед Аллах, ох вайх (горко ти, ох, на помощ, помогни, Аллах, боли, боли!)

Сега знаех кой беше раздавачът на подаръците и кой — получателят. Дребният храбър хаджи налагаше непознатия, което всъщност не можех да видя. И ударите се сипеха с честотата на градушка, така че потърпевшият изобщо не намираше време да ги отбие със своя камшик. Комичното в ситуацията беше, че Халеф вършеше работата си в най-дълбоко мълчание, докато непознатият пронизително крещеше. Възгласите му произхождаха от арабски и турски език, което ме накара да предположа, че не е кюрд. Когато стигна до познанието, че не е дорасъл за мълчаливото, но толкова по-осезаемо посрещане, той опита да се измуши от нашето отделение, което и му се удаде, тъй като Халеф не му попречи. Тъкмо остави преградата зад себе си и съдържателката довтаса, привлечена от крясъците му, през вратата с няколко души от прислугата. Виждайки я, оня викна насреща й:

— Коя си ти? Да не би жената на ханджията?

— Да — обясни тя.

— Къде е мъжът ти? Викни го при мен!

— Моят господар не си е у дома.

— Тогава веднага прати за малкоегунд на това селище! Трябва на мига да горя с него!

— Той също не си е вкъщи.

— Аз обаче трябва да го видя! Бях бит и изисквам престъпниците, които го сториха, да бъдат незабавно най-строго наказани.

— Кой те би?

— Кучетата, дето се таят там зад плета. Ти си стопанката. Повикай ги да излязат, те са длъжни да ти се подчинят!

Съдържателката се поколеба смутено.

— Няма да ми се подчинят, защото не са от тази къща. Те са чужденци, които ще живеят няколко дни у нас.

— Чужденци? Толкова по-зле! Кои са всъщност?

— Единият е ефенди от Запада, а другият — хаджи с толкова дълго име, че е невъзможно човек да го съхрани в паметта си.

— Нека си е и хиляда пъти по-дълго, хайманите трябва да бъдат наказани. Дори кой да е обикновен мъж ще поясни, че удари се измиват само с кръв. А аз съм любимец на Аллах, потомък на Пророка и изследовател на Пътя, водещ към Небето. Извикай злосторниците да излязат, за да им подиря сметка!

— Аз мога да ги повикам, наистина, ама дали ще дойдат, не зная.

Тя приближи до разделителната стена, ала не се наложи да изпълни намерението си, защото неустрашимият Халеф я превари. С камшика все още в ръка, той излезе, закрачи право към непознатия, изтъпанчи се непосредствено пред него и го загледа в лицето.

— Ето ме, хаджията с дългото име. Ако искаш да дириш сметка, готов съм да ти я дам, но само по моя начин, който вероятно не е твоят. Ти вече се запозна с него!

„Любимецът на Аллах“ беше мъж може би на трийсет години, с дълга цялостна брада и красиви, строги, напомнящи за каещ се грешник черти, както видях сега през една дупка на плета, понеже беше застанал в светлината на огъня. Със своята висока, горда фигура той стърчеше повече от една глава над дребния хаджи. Цветът на неговия тюрбан показваше, че се числи към потомците на Пророка. В пояса му бяха затъкнати ножове и пищови. Но тъй като бе изтърпял ей така без съпротива ударите на Халеф, сметнах, че този войнствен вид никак не хармонира с вътрешните му качества. Той погледна начумерено надолу към Халеф.

— Виждам камшик в ръката ти. Да не би ти да си този, дето дръзна да ме удари?

— Да, аз те млатих, но не съм дръзвал нищо.

— Мълчи, кучи син! Отново ли искаш да ме оскърбиш?

Дребосъкът вдигна заплашително камшика.

— Речеш ли ми още един-единствен път „кучи син“ или някоя друга дума, дето не ми отърва, така ще ти нашаря сурата с тоя ремък от речен кон, че в продължение на десет лета няма да можеш пред никого да се покажеш! Кой си ти всъщност, та си позволяваш да говориш по този начин с мен? Как се казваш и как гласи името на твоя баща, на двамата ти дядовци и четиримата бащи на тези бащи на бащите?

— Веднага ще чуеш. Знай, че съм Сали Бен Акил, прославеният странстващ проповедник на истинската вяра, която ни предвещава възкресение и завръщане на Пророка.

— Прославен се наричаш, а? — изхили се Халеф. — Аз съм бил в земите на много хора от изход до заход слънце, ала името Сали Бен Акил24, колкото и благочестиво и умно да звучи, никога не съм чувал. Аз обаче съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Давид ал Госарах!

Когато странстващият проповедник чу това име, отскочи крачка назад и направи жест на най-голяма изненада.

— Хаджи Халеф Омар! Сега ти принадлежиш към племето на хаддедихните?

— Да.

— Тогава ти си дребният мъж, който е яздил с онзи неверник, онзи християнин, дето победил в Долината на стъпалата обединените врагове, които искали да погубят племето на хаддедихните25?

— Да.

— Знаеш ли къде се намира сега този християнин?

— Да.

— Къде?

— Там зад преградната стена.

Тук Сали отстъпи още една крачка, изхвърли от изумление ръце нагоре във въздуха — почти бих могъл да твърдя, че беше радостно изумление — и попита:

— Как се нарича той?

— Той е прочутият и непобедим Кара Бен Немзи ефенди.

— Сахин, сахин. (Вярно, вярно.) Точно така съм чувал името!

Видях, че понечи да продължи, ала преглътна каквото му лежеше на устните, обърна се и извървя замислено няколко пъти напред-назад стаята. Трябва да го вълнуваше някаква важна мисъл, някакво решение. Скоро постигна яснота в себе си, обърна се пак към Халеф и му каза по съвсем друг начин отпреди:

— Чуй моите думи, Хаджи Халеф Омар! Ти ме би, а това е оскърбление, което всъщност може да се изкупи единствено с кръв. Аз обаче ще ти го простя, защото пръв замахнах, макар и без да те улуча. Аз толкова много съм слушал за вашите дела с християнския ефенди и толкова много съм им се възхищавал, че за мен ще е върховно блаженство да видя сега Кара Бен Немзи и да мога да говоря с него. Моля те да отидеш при него и да му го кажеш. Ще ми изпълниш ли това желание?

При този въпрос очите му се впиха напрегнато в лицето на дребосъка. Тоя проповедник на исляма не ми се нравеше. Той беше мъж, от когото човек трябваше да се пази, а зад неговото внезапно дружелюбие сигурно дебнеше някое недружелюбно намерение. Моят храбър Халеф обаче беше всичко друго само не и познавач на хора. Неговото добро сърце прощаваше лесно, а ако някой заговореше пък и за неговите „големи и славни“ дела, то без всяка съпротива го беше спечелил. Вярно, той по никой начин не беше разказвач на небивалици като стария Селим, „изхвърляча на кокали“ и „най-големият герой във всемира“, но заедно с мен беше преживял многобройни приключения, щастливо устоял и при нивото на образованост, на което се намираше, и изобщо при манталитета на ориенталеца не беше за чудене, че лесно допускаше грешката да дарява с доверието си хората, които го ласкаеха. Така и сега не се размисли дълго.

— Да, аз ще изпълня желанието ти и ще доведа ефендито.

— Ама пък ще дойде ли, като го помолиш?

— Съвсем определено! Той никога няма да ме оскърби с неизпълнението на обещание, което аз съм дал.

Съзнах, че заради хатъра на Халеф не ми остава нищо друго, освен да се покажа на непознатия. Към това се добавяше и интересът, проявяван от нас към някой, който ни се струва необикновен или чак загадъчен. Този проповедник беше враждебно настроен към нас, това за мен беше неоспорим факт. Той преследваше някакво намерение, което не можеше да ни донесе нищо добро, това също беше безспорно. Блазнеше ме да прозра това намерение и тъй като винаги е по-добре да излезеш насреща на злото или опасността, вместо бъзливо да чакаш, докато те склещят, то аз станах и излязох, без да предоставя на Халеф време да ме помоли за това.

Съглеждайки ме, Сали Бен Акил пристъпи няколко крачки към мен, сложи ръце една върху друга на гърдите и се поклони дълбоко.

— Аллах да ти проводи здраве и благословия, ефенди! И в часа на моята смърт ще причислявам мига, в който днес те срещнах, към най-прекрасните в моя живот!

Сали остана в приведено положение, за да дочака моя отговор. Той знаеше, че съм християнин, и не биваше като мюсюлманин да ми пожелае по тоя начин благословията на Аллах. Въпреки това той го стори, при положение даже че беше катиб26 на исляма, което ми се стори дваж по-подозрително. Аз не позволих нищо да се забележи и отговорих приветливо:

— Вдигни си главата! На мъжете подобава да се гледат очи в очи.

— Ама ти си по-именит от мене! — отвърна оня, като се изправи полека със смирено отправен поглед нагоре.

— Какво разбираш под именит? Само един е именит, Аллах, защото неговото име кънти по всички страни, а хвалата му се носи по всички слънца и месечини, нине и во веки. Ако даден човек е сторил малко повече от друг, то не бива все пак да бъде възхваляван, защото така му е било повелено от Аллах и от него е получил той сила за делото си.

— От твоите слова звучи гласът на мъдростта и смирението, ала аз много добре съзнавам колко високо стоиш ти над мен. Ще ми простиш ли, задето с внезапното си дохождане смутих напълно заслужената ти почивка?

— Смущението стана по малко необикновен начин, ала аз няма да правя крамоли, защото ти се разбра с хаджи Халеф. Когато твоят камшик попита, неговият отговори и ето как нещата се уредиха.

Очите му изстреляха към мен една бърза, пронизваща светкавица, но иначе ми отвърна с най-приветлива физиономия:

— Чух, че възнамеряваш да останеш тук няколко дена. Значи няма да ти се налага да ставаш утре рано и ще можеш да удължиш съня си с часовете, които сега ще ти отнема. Позволи ми да опозная твоето доброжелателно сърце и бъди мой гост, докато се храня сега тук за вечеря!

— Ние вече ядохме — отклоних.

Сали плъзна красноречив поглед по мръсната обстановка.

— Ефенди, разбирам те, ала моите дисаги съдържат достатъчно дарове на чистотата, та ти и Хаджи Халеф Омар да можете спокойно да ми правите компания. Разреши да отида да ги донеса и уговоря с жената на съдържателя моето оставане!

Той излезе навън и махна на жената и прислугата да го последват. Когато се намерих насаме с Халеф, дребосъкът попита:

— Сихди, считаше ли за възможно, че един толкова груб Ибн ел Масвака27 толкоз бърже ще може да се превърне в един радушен и покорен Себт ел Адаб28?

— Да, защото той сигурно си има своите основателни причини за това. Ти обаче, драги Халеф, се прояви като Син и Внук на непредпазливостта, когато му обеща да ме доведеш.

— Аз? Защо?

— Защото този мъж по някаква причина, която се надявам скоро да узная, е наш враг и в късото време, докато крачеше преди малко тук напред-назад, мъдреше някакъв план, който може да ни донесе само зло.

— Ама нали все пак ти пожела благословията на Аллах!

— Той, един учител на исляма, на мен, един християнин! Помисли върху това, Халеф!

— Кулл’ шеятин! (Всички дяволи!) От радост по неговото преобразяване съвсем го пропуснах. Но какво зло може да възнамерява срещу нас? Ние не го познаваме и никога не сме го оскърбявали!

— Но той ни познава, а някои хора имат повече непознати отколкото познати врагове. Припомни си, че при нашите скитания ние вече често сме бивали принудени да се браним срещу нападението на хора, чиито близки според законите на отмъщението трябва да ни мразят когато и където и да ни срещнат. Та нали е възможно и тоя Сали Бен Акил да принадлежи към някой такъв враждебен на нас джинс.

— Това е вярно, както всичко, което ти казваш, сихди. Нека си легнем пък и се направим, сякаш тоя Любимец на Аллах хич не е дохождал!

— Не, това в никой случай не бива да правим. Даже и по-раншни събития да не го подтикнаха към вражда с нас, то ударите, които му раздаде, бяха го заставили да ни отмъсти. Добавим ли пък и оскърблението, като отблъснем поканата му, то бихме могли с двойна сигурност да разчитаме на неговата непримирима враждебност. А това при един такъв фанатизиран следовник на исляма е десетократно по-опасно, отколкото при всеки друг човек.

— Тогава нека поне поведението ни е толкова надменно и сдържано, че оня да е радостен час по-скоро да се отърве от нас!

— Това също не, защото така и той ще стане сдържан, и аз няма да мога да измъкна от него онова, което искам да узная. Той трябва да е убеден, че ние му вярваме и му се доверяваме. Ето защо ще бъдем любезни с него и ще проявим благодарност за поканата му. Най-добре ще е ти колкото се може да си мълчиш и да оставиш само аз да говоря.

Да се иска това от моя винаги готов за приказки Халеф, беше, наистина, много, ала аз го казах толкова категорично, че той се отказа нещо да възрази. Наставлението бе дадено тъкмо навреме, понеже едва-що бях изговорил последните думи и Сали Бен Акил влезе, следван от един хаддам29 който носеше добре натъпканите седлови чанти.

— Ето, ефенди, нося ише30 — каза той, — от която без боязън можете да вкусите всичко, защото аз също съм приятел на чистотата и съм посещавал големите градове, където хората нямат навика да обричат госта на глад с мизерлъка си.

Сали взе от ратая чантите и наслага съдържанието — повито месо, тиганици и плодове — по масата. Всичко изглаждаше така чисто и подканящо, че Халеф се намести и извади ножа си. Аз последвах примера му и докато се хранехме, се осведомих от Сали, изхождайки от неговата последна забележка:

— Бил си в големите градове? Би ли ми назовал имената на селищата, които си видял?

— Аз съм видял цялото султанство на падишаха и също страната на персийския шах, защото се придвижвам от селище на селище, за да оповестявам, че е близо времето, когато ще се появи Водителя по Правия път31.

— Ти откъде го знаеш?

— Един вътрешен глас, който постоянно ми говори, ми го казва. Ама ти като християнин това бездруго не можеш да разбереш. Нека по-добре да говорим за градовете, в които съм оставал по за дълго, за да изучавам Корана, неговите тълкувания и всички предписания за обредите!

— Кои са?

— Първо тръгнах към Персия, чиито училища са най-близо до моята родина. Учих в Техеран и Мсфахан, ала само след една година се махнах заради кучетата на шиитите, дано Аллах ги прокълне. Застранствах се пешком към Стамбул, където намерих много благочестиви и умни учители, но не каквито търсех. След това се присъединих към Големия Хадж32 за свещените градове Мека и Медина. В Мека се сдобих с тоя хамаил33, който нося окачен на врата, а в Медина останах после за по-дълго време като ученик на един прочут мудеррис34, дето знаеше почти наизуст изтъкнатите тълкувания.

— Би ли ми разрешил да поразгледам твоя хамаил?

Сали развърза връвта и ми подаде книгата с думите:

— Всъщност този Свещен Коран не бива да бъде докосван от ръката на неверник. След като аз въпреки това ти го давам, можеш да прецениш колко високо стоиш в почитта на моето сърце.

Коранът ми е толкова познат, колкото нашата Библия. Ако помолих за този екземпляр, то го сторих не заради съдържанието, а по друга причина. Исках именно да знам дали Сали наистина беше шериф35. Като не намерих вписана и подпечатана въпросната отметка, попитах:

— Знаеш ли, че листата, в които е регистрирано името на всеки шериф, бива пращана ежегодно в Мека с Големия Хадж?

— Да.

— И че името на всеки шериф трябва да бъде вписано в придобития там от него хамаил?

— Знам го естествено. Та нали съм шериф!

— Защо тогава твоето име го няма в този Коран?

Едва сега той се усети какво бях целил, смути се и опита бързо да подмине въпроса.

— Защото забравих да поискам да го впишат и подпечатат при Великия шериф. Когато повече нямаше какво да науча от мудерриса в Медина, потеглих за Кахира. Висшето училище на Азар джами там е най-прочутото от всички страни. То има над осем хиляди талаба36, сред които открих неколцина, стремящи се към чистата истина. Те ме отведоха при един мудеррис — единственият, който учеше за скороочаквания Махди. Аз станах негов ученик и на него дължа, дето сега мога да оповестявам на света хабера за идващия Водител по Правия път.

Сега той говореше толкова гордо и с такова превъзходство, че не се стърпях малко да му „посмачкам фасона“.

— Съзнавам, че ти си мъж от изключително значение. Мога ли да науча коя област или селище има преимуществото да се назовава твой роден край?

Този въпрос, изглежда, дойде ненавреме на Сали, защото се нуждаеше от къс размисъл, преди да отговори:

— Роден съм в Ед Димиат37 в Египет.

— Странно! Аз те сметнах за кюрд.

— Защо?

— Най-напред заради няколко характерни звука в твоя език и после преди малко ти самият каза, че Кюрдистан бил твоята родина.

— Аз? Кога? — попита той повече угрижен отколкото учуден.

— Ти сподели с нас, че Персия била страната, лежаща най-близко до твоята родина. А най-близко до Персия лежи Кюрдистан.

— О, ефенди, подобни забележки човек не бива да приема така точно, сякаш са вписани в Корана. Аз действително произхождам от Димиат. Е, да, из Кюрдистан също съм яздил на няколко пъти, но в тази страна не съм и наполовина толкова известен колкото ти.

— Така ли мислиш наистина? Защо?

— Защото са ми разказвани твоите преживелици.

— Кои?

— Всичките. Особено се е врязала в паметта ми вашата битка с беббех-кюрдите38.

— Тези беббехи са най-големите мошеници, които може да има!

Преднамерено си послужих с този рязък израз, като същевременно скришом го наблюдавах. Видях червенината на гнева да се покачва в страните му, ала той се овладя и попита привидно спокойно:

— Познаваше ли и техния шейк?

— Имаш предвид Гасал Габога?

— Да.

— Твърде добре го опознах. Той беше най-големият сред онези негодяи.

Тук видях, че Сали Бен Акил трябваше да призове цялото си самообладание, за да овладее своя гняв. Гласът му звучеше грубо и почти хрипаво, когато попита:

— Не си ли бил ти тоз, който е застрелял Гасал Габога?

— Аз не, но той дръзна да начене битка с мен и бе застрелян от един от моите спътници.

Че хаджи Халеф беше тоя спътник, премълчах, защото сега бях узнал каквото исках да зная. Този Сели Бен Акил беше действително мохамедански духовник. В това отношение не беше ни излъгал, но също така сигурно беше, че е по потекло беббех-кюрд, във висша степен вероятно дори сродник на онзи Гасал Габога. Аз трябваше значи много да внимавам, защото кръвното отмъщение нийде другаде не се прилага така стриктно, както при няколко кюрдски племена. Сякаш отгатнал мислите ми, Сали отбеляза по повод моя отговор:

— Следователно шейхът на беббехите е паднал в битка с теб, а дали от твоя куршум, или не, това е безразлично. Ти си обречен на кръвното отмъщение и аз се учудвам, че се осмеляваш да се появиш отново по тези места.

— О-о, оттогава аз често съм бивал тук!

— Наистина ли? Понеже е невъзможно да те сметна за някой развейпрах, то трябва да притежаваш кураж, който няма равен на себе си. Моли се на Аллах да не допусне да паднеш в ръцете на тхар39! Ако те мерне някой близък на Гасал Габога, изгубен си.

— Да, един от двама ни ще е изгубен — или той, или аз.

— Ти, ти, не той, ефенди! Ти недооценяваш нещата, понеже си чужденец, и не само чужденец, ами и християнин. За вас християните нали се знае, че се големеете във всяко отношение и се считате за по-добри от иноверните. Ти няма да искаш да го признаеш, макар с поведението си да го потвърждаваш. Мюсюлманинът познава точно ужасиите на кръвното отмъщение. Ако той беше сторил онова, което ти тук си извършил, никога няма да посмее да се появи пак по тези места. Ти като християнин не познаваш Корана и нито законите и предписанията, според който живеят народите тук. Ти вярваш, че кожата ти е неуязвима като кожата на някой змей, през която не прониква никакво оръжие. Да, да, ти си мислиш даже в горделивостта на твоето християнство, че никой кюрд не би се одързостил да ти посегне и причини някакво страдание, защото вие се перчите с вашите канасил40, дето ви пазят, закрилят, носят и водят, както някоя майка чува своето болно, слабо дете. Ама твоята надменност ще се смъкне в нозете ти, ако стигнеш до ужасяващото познание, че неспасяемо ще станеш жертва на кръвното отмъщение. Не върху един от двамата ще се стовари то, както ти преди малко каза, а само върху теб, единствено върху теб самия. Ти не можеш да си помогнеш и нито Бог може да ти помогне. Земята се клатушка под ходилата ти, почвата върху която стоиш, ще се отдръпне и ти ще полетиш надолу към Вечните страдания на Джехеннема, в който всички християни и други неверници ще се сберат за безкрайни страдания и никога несекващи мъчения. Ние обаче, вярващите, ще господстваме над вас като съдии на небето и пъкъла, на живота и смъртта, нехаещи за вашите писъци и ридания, понеже сте били дотолкова главозамаяни и безразсъдни, че да отричате аллаховото провеждане на Мохамед и изтъкнатите достойнства на исляма пред вашето лъжовно християнство!

Сали беше говорил с все по-нарастващ патос. Очите му блестяха и племенен верски френетизъм озаряваше неговото лице. Трябваше тайно в себе си да призная, че той притежаваше всичко, що си подобаваше на един странстващ проповедник на мохамеданството: убеждение, ораторска дарба, въображение, надутост, липса на образованост и съждения и не на последно място пълно невежество относно ученията и порядките на друговерците. Понеже не му отговорих веднага, той добави:

— Ти мълчиш, съкрушен от истинността на моите думи. Да-а, свещеният ислям е слънце, пред което окаяните, жалки Шам’ат ед Дудх41 на другите верски учения чезнат като блуждаещите огньове, дето живеят само от вонята на тресавищата. Хората те наричат учен ефенди от Запада и ти надигаш надменно глава, защото произхождаш от Билад ел Алман42, ама цялата ти ученост потъва в нямо безмълвие пред силата на моето сразяващо слово, а въоръжените армии на твоя народ, ако дойдат насам към Кюрдистан, ще има да се валят в прахоляка и да молят за милост.

Не ми беше в намерението да споря със странстващия проповедник, защото имах чувството, че той ще ми наложи възможността в друго, отношение да се заловя с него. Но след като придаваше такова тълкуване на мълчанието ми, трябваше все пак да взема думата.

— Сали Бен Акил, ти, изглежда, си меджнун43. Другояче не мога да си обясня факта, че придаваш на моето мълчание едно такова значение. Може би ти е известна поговорката: „Се дере’и, карван дибехухре“44?

— Да — отговори той, без да си има понятие, защо точно тази поговорка цитирам.

— И също другата: „Ай ку тиф беке бер ба’и, тиф дике ру’и ху“45?

— Също.

— Виждаш, колко добре разбираш кюрдски, макар да твърдиш, че си роден в Египет! Мислиш, твоята реч ме е сразила, ала керванът въпреки лаенето на кучето спокойно продължава пътя си. Плюеш срещу мен, но не мен, а единствено себе си улучваш.

— Ефенди, как можеш да ми говориш такива думи — кипна оня, — на мен, познаващият всички напътствия и закони на исляма!

Направих едно пренебрежително движение с ръка.

— Сигурно искаш да кажеш, че познаваш само напътствията на Корана, повече хич нищо, ама и тях не си разбрал правилно! От своето „сразяване“ аз ти заявявам: Ако един от двама ни страда от прекалено въобразяване и надутост, то това си ти. С твоите познания на Корана нещата стоят зле, както веднага ще узнаеш, а и също законите и предписанията, според които народите живеят тук, аз познавам по-добре от теб. Ти твърдиш, че ние християните сме разчитали на консулите си и от тях сме били закриляни като невръстни деца. Ако наистина са ти разказвали за нас, я приведи барем един-единствен пример, когато аз съм се обърнал към някой консул, или чак пък настоявал за помощта му! Назови ми също така мерак и един-единствен случай, когато съм бил дундуркан като болно и слабо дете! Аз, напротив, мога да твърдя и също да докажа, че някои мюсюлмани и до днес са живи и се чувстват добре единствено благодарение на моята помощ, помощта на християнина. Тъкмо кюрдите от племето беббех знаят много добре дали съм такъв слабак, какъвто ме изкарваш. Иди да ги питаш и ще разбереш какъв страх им имаше цялото им племе! Сред тях има…

— Мълчи! — сепна ми се Сали Бен Акил. — Беббехите са герои, които не познават страха. И най-малкото от теб са…

— Сдържай си устата! — пресякох го аз заповедно. — Да не би да си беббех, та се заемаш така с тях? Трябва ли да мисля, че не в Египет, а тук си роден? Поводи за това ми даде достатъчно! Аз те предупреждавам! Ти дръзна да ми кажеш, че нито аз съм можел да си помогна, нито Бог, само че Бог вече е помагал чрез мен на някои мохамедани, които иначе щяха да бъдат изгубени. Как по-нататък ти хрумна да твърдиш, че ние християните сме били обречени на Джехеннема? Кой серсемин те е поднесъл с тия приказки? Да не би някой от твоите учители? В такъв случай ислямът е за съжаление, дето не разполага с по-добри учители! Ако вие не го знаете, то значи ние християните по-добре знаем от Корана, че Мохамед неколкократно обяснява. Небето е отворено и за християните. Погледнеш ли в хамаила, който носиш на врата, но в главата, изглежда, нямаш, ще намериш местата, които имам предвид! И най-сетне твърдиш, вие мохамеданите сте щели в отвъдния живот да господствате над нас като съдии на небето и пъкъла, над живота и смъртта. Ако не бях чул думите ти със собствените си уши, щях да сметна за невъзможно, че един мислещ човек може да изрича такива дивотии и е способен на такова високомерие. Не казва ли Мохамед и не казват ли халифите и всички тълкуватели на Корана, че Иса Бен Мерием46 е единственият, който ще дойде от небето в Ахърета (Съдния ден) и от Омаяд джами в Дамаск ще съди живи и умрели? Христос, когото ние почитаме като Божи син! Значи не вашият Мохамед, а нашият Христос ще съди, защото само Бог може да съди, а Христос е Бог, докато Мохамед, вярно, е бил ваш пророк, но все пак човек. Къде оставаш тогава ти, Сали Бен Акил, като твърдиш, че и ти щял си да съдиш над небето и пъкъла, над живота и смъртта! Когато един ден се явиш пред Иса Бен Мерием, какво ще те пита той, и какво ще можеш да му отвърнеш ти? Той ще бъде твоят съдник, твоят справедлив, но строг съдник. И на него ли, Божествения основоположник на християнството, ще речеш, че християните, неговите вярващи, трябва да бъдат обречени на вечните страдания и безкрайни мъчения на преизподнята, защото не Мохамед, а него са почитали?

По време на словата ми Сали Бен Акил напразно на няколко пъти бе понечвал да ме прекъсне. Сега обаче беше занемял и седеше мълчаливо пред мен. Ето защо продължих:

— Е, не отговаряш? Аз оборих всичките ти твърдения. Ако можеш да кажеш нещо срещу моите думи, говори!

Понеже той запази упорито мълчание, думата взе дребният Халеф:

— Сихди, той се чувства, както съм се чувствал аз, и както се чувства всеки, който си позволи да приказва срещу твоята вяра. Спомняш ли си какъв зор си давах в началото на нашето запознанство, а и по късно, да те отклоня от християнството и приобщя към исляма?

— Хаджи! — обърна се тогава грубо към него странстващият проповедник. — Кажи, мюсюлманин ли си!

— Такъв съм.

— И при все това говориш застъпнически думи за християнина!

— Аллах! Аз и нещо повече от думи бих изговорил, да, да, бих накарал даже кремъклийката и ножа ми да проговорят застъпнически за него!

Халеф го каза с тон, от който кажи-речи звучеше заплаха, и неустрашимият дребосък си беше баш човекът, способен да придаде необходимата емфаза на своите думи. Сали знаеше това — нали беше слушал и за него колкото за мен — и ето как сметна за уместно поне засега да не тласка по-нататък своята враждебност. За него беше много важно също така, както по-късно забелязах, да не ни дава никакъв повод да си съставяме неблагоприятно мнение за него и така, той се овладя и отбеляза примирително:

— На мен и през ум не ми е минавало да нападам ефендито. Нека си остане той християнинът, който си е, а аз ще си продължавам както пред да изповядвам Мохамед, когото Аллах е възвисил над всички небеса.

— Но ти говореше не само за вярата, а го заплашваше с кръвното отмъщение!

— Заплашвал съм го? Не, не съм. Аз почитам Кара Бен Немзи ефенди и се възхищавам на делата ви, поради което си позволих да изрека едно предупреждение, идващо от доброжелателно сърце.

— Тогава за в бъдеще имай предвид, че няма как да се радваш на доброжелателно сърце, ако това сърце си служи с невежлив и сприхав език! Ти ни покани да ядем с теб. Ние следователно сме твои гости, а с гостите си човек не бива да се дърли.

— Имаш право. Аз нямах намерението да ви докача или наскърбя. Ако въпреки това съм казал някоя дума, дето не ви се е понравила, то простете ми! Аз съм капнал от пътуването, а един морен човек често не внимава за онова, което говори.

Думите му прозвучаха толкова меко и примирително, че вероятно биха могли да окажат на някого другиго възнамеряваното въздействие, ала върху мен не произведоха нужния ефект. Който можеше така да се владее, от един религиозен плам да „спадне“ до смирена молба за прошка, беше лицемер, от когото човек трябваше да се пази. Външно аз се показах приветлив, ала вътрешно бях по-резервиран и от преди, и след известно време изтъкнах като претекст неговата умора, за да напуснем компанията му. Ние се оттеглихме в нашето отделение, а той излезе вън до конюшнята да нагледа коня си.

Когато влезе отново, взе една главня от огнището и пристъпи с нея зад ракитовата стена, където ние междувременно вече си бяхме легнали. Той ни освети и се извини:

— Прощавайте, че ви безпокоя! Аз ви пожелах само „лелетак са’иде“47 без да ви предоставя на Аллах, както човек го върши с гостите си! Фи аман Аллах! (Аллах да ви закриля!) Дано ви споходи дълъг, спокоен сън!

— Ма шах Аллах кан вама лам яшах лам йекун (Каквото Аллах поиска, става, каквото не иска, не става) — отговорих му аз.

Той ни помаха приятелски и ни напусна, без да е извлякъл двоякия смисъл на моята религиозна сентенция. През междините на плета видях, че си приготви с помощта на седлото и завивката постеля в близост до оджака и се изпъна на нея.

Защо Сали беше дошъл още веднъж при нас? Наистина ли от учтивост? Определено не! Дали не искаше да види къде и как лежим? Много вероятно! Ако случаят беше такъв, то той имаше някакво намерение, което щеше да ни подхвърли на опасност. Ето защо му дадох отговора, чието значение той не отгатна. Трябваше ли да изкажа пред Халеф предположенията си? Не. Милият, добър дребосък повече от мен се нуждаеше от сън, така че аз реших да не го безпокоя, като предпочетох сам да бдя цялата нощ. Халеф беше по-малко застрашен от мен, понеже лежеше до стената, докато моето място беше такова, че един промъкващ се враг най-напред мен щеше да достигне. Не мина много и неговото леко, равномерно дишане издаде, че е заспал. Тогава аз се отместих от постелята си, за да мога да предотвратя с нападение евентуалното покушение.

Там, където сега лежах, имаше в плета една по-голяма пролука, през която можех по-лесно да правя наблюденията си. От двете страни на оджака бяха отрупани изсъхнали тръстика за подпалки и сухи дърва за поддържане на огъня. Преди да угасне напълно, видях, че Сали измъкна ръце от завивката, надигна леко глава и погледна зорко към нас. Това обстоятелство затвърди моето подозрение. Сетне стана съвсем тъмно и аз можех да се осланям само на ушите си.

При такива положения времето тече мъчително бавно. Минутите се превърнаха за мен в часове, ала аз не отслабвах внимание. То най-сетне, най-сетне бе възнаградено според очакването, защото чух един лек шум, какъвто предизвиква влачена по земята дреха. Ако моят слух не беше така изострен от пребиваването ми в Дивия запад, то сега сигурно нищо нямаше да усетя.

Колко добре, че бях проявил мнителност и ме бе обзело подозрение! Беббех-кюрдът — защото че беше такъв, за мен сега бе необорим факт — се чувстваше като кръвен отмъстител. Каква слава и какви почести за него, ако занесеше на своето племе хабера, че е убил Кара Бен Немзи и Хаджи Халеф Омар! Едно такова кърваво деяние според представите на тези хора не стоеше в ни най-малко противоречие с неговата духовна професия.

Той се плъзна при нас през плетовия отвор и се насочи после надясно, където бях лежал първо, и където Халеф още лежеше, докато аз се намирах сега наляво. Не можех да го видя, но въпреки това не се мамех, защото лекото търкане на дрехата не беше слухова измама, а и дори все още да се бях съмнявал, то сега едно късо, но ясно изпукване ми подсказа, че не се лъжа. Беше изпукването на някаква става, което при един добре школуван „промъквáн“, наистина, не може да се случи.

Когато кръвният отмъстител направи обръщането, аз го последвах — на двете колена и лявата длан, защото трябваше предпазливо да протегна дясната. Така докоснах подметка от обущата му, които той по непростим начин не беше събул. Когато се пробутах странично още по-напред, напипах крайчеца на неговия хаик. Значи и него даже не беше свалил. Хванах го тоя крайчец, ама хлабаво, така чувствах всяко от движенията му, докато се намери близо до мястото, където предполагаше, че съм. До момента беше лазил на четири крака, сега се изправи на колене. Това беше подходящият миг за мен. Аз се надигнах на свой ред и посегнах с две ръце. Пипнах го с дясната ръка за мишницата, а с лявата за тила. Ужасът от неочакваното докосване изтръгна от него висок крясък. Привлякох го напълно към себе си и го склещих с две ръце за гърлото така здраво, че не му бе възможна ни най-малка съпротива. Ръцете му се отпуснаха и ако не го държах, щеше да падне.

Халеф се бе събудил от крясъка. Дребният, запазващ присъствие на духа мъж веднага скочи, измъкна пищова от пояса, както чух по щракването на петлето, и извика:

— Какво има? Кой кряска тук? Сихди, къде си?

— Тук — отговорих. — Имаш ли още у себе си кибритат48?

— Да, тук в пояса.

— Отскочи тогава до оджака и бързо запали огън!

— Защо? Къде е Сали Бен Акил?

— Тук. Държа го здраво, искаше да ни убие.

— Аллах, валлах! Стискаш ли го съвсем сигурно?

— Да. Не се безпокой! Но трябва да имаме светлина.

— Сегичка, ей сегичка! Припкам. В миг ще стане видело! Да убие! Нас! Тоя мискин! В Джехеннема ще го пратим за тая уйдурма! Ама преди туй ще получи от мен сто камшични удара баш там, където най-малко ще му хареса!

Хаджията се разбърза към огнището. Сали се размърда под мен и посегна към ръцете ми. Стоварих му един пестник по главата, от което изгуби съзнание. В този момент вън се разгоря запалената тръстика и хвърли отблясъците си през многобройните дупки на плета. Точно пред мен видях да лежи ножа на кюрда, значи наистина бе искал да ни намушка. Вдигнах го, втъкнах го в пояса си и извлякох припадналия навън до огнището, където междувременно дървата се бяха разпалили. Докато връзвахме там краката наедно и ръцете на гърба на спипания злосторник, Халеф се осведоми:

— Ама, сихди, как е възможно тоя човек, на когото все пак бяхме гости, да се стреми към живота ни?

— Предполагам, че е кюрд и принадлежи към племето на беббехите!

— Машаллах! Беббех! Значи кръвно отмъщение! А пък преди да си легнем ни повери на закрилата на Аллах!

— За да ни заблуди. Та нали ни пожела също дълъг сън, с което вероятно е имал предвид мъртвешкия сън.

— Иил’ан дакно! (Проклета да е брадата му!) Когато си легнах, хич нямах мерака да се събудя извън тая земя! Ти спаси и моя, и твоя живот. Значи ние двамата ти дължим най-голяма благодарност. Как обаче съумя да предотвратиш убийството?

— Останах буден, защото подозирах какво намерение има негодяят.

— И ти нищо не сподели с мен, ефенди?

— Защото сънят ти беше необходим, драги Халеф.

— О, сихди, какъв мъж си само. Ти можеш хем да бъдеш строг и достолепен като владетеля на всички владетели в Стамбул и в следващия миг хем да си отново пълен с благост, доброта и радушност като сърцето на любима жена! Ама да се надяваме твоето дружелюбие ще секне, когато се стигне до наказанието на тоя убиец!

— Ти се намираш в заблуда, ако го считаш за убиец. Та нали не му се удаде да ни отнеме живота.

— Да, да, знам, знам! При теб отново излиза наяве онова, което наричаш добрия християнин. Който само се домогва до живота ти, си е съвсем порядъчен човек. Който минава при теб за убиец, трябва първом десет пъти да те е ръгнал смъртоносно и после двайсет пъти да те е гръмнал смъртно, па дори и тогава мога да се басирам, че ще го пуснеш безнаказано да офейка, защото твоят Инджил49 ти повелява даже на врага да отвръщаш с любов. Виж, Сали отваря очи! Как ми се ще сега да мога да грабна камшика и да му наброя сто пиастри, ама не сребърни, а кожени, изрязани от кожата на речен кон. Само че както те познавам, май ще трябва да се откажа от тая работа. Няма да се пролива кръв и съгласно твоите възгледи нищо лошо няма да се случи. Аллах, Аллах! Ама пък какви чудати, непонятни люде сте това християните!

Макар да окайваше по тоя начин мен и християнството, Халеф самият беше в душата си един добър християнин, а въздишките, с които оплакваше мекосърдечието ми, още преди да съм могъл да го покажа, всъщност не бяха нищо друго, освен една неосъзната подкана да проявя милост.

Сали дойде на себе си. Като се почувства вързан, той ни погледна учудено. Спомняйки си после какво се бе случило, нададе вик на ужас. След това остана да лежи нямо, със здраво стиснати устни. Толкова по-красноречиви обаче бяха изпълнените с омраза и бяс погледи, които отправяше към нас.

— И сега ли още ще твърдиш, че си роден в Димиат? — попитах го аз.

Той не отговори веднага, ала после изсъска яростно през зъби:

— Хитростта ми повеляваше да кажа неистината, но пък не си мисли, че от страх пред теб сега ще продължа да лъжа! Аллах като че те бе дал в моите ръце. Аз се заблудих в неговата воля.

— Май не ти е пръв път да се излъжеш в Божия промисъл. Ти си кюрд. От племето на беббехите?

— Да.

— Шейх Гасал Габога беше твой роднина?

— Той беше брат на моята майка.

— Разбирам. Ти узна тук кои сме и кръвното отмъщение те принуди да ни поискаш живота.

— Да, то ме принуди, както сега теб ще принуди да отнемеш моя.

— Аз съм християнин и не познавам кръвното отмъщение!

— Кръвното отмъщение може би не, но все пак отмъщението!

— Него също не. Бог е разплатникът.

Изразът на неговото лице се промени. Той ме погледна изумено.

— Позволено ли е на християните да се стремят безнаказано един другиму към живота?

— Не. Човекът, който се стреми към живота на другиго, изобщо не е християнин, макар и да се пише такъв. Нашата Китаб ел Мукад’дас50 ни повелява: „Не убивай!“ и „Обичай враговете си!“, и истинският християнин се придържа строго към тези заповеди. Но който пролива човешка кръв, бива наказван от властите, които Бог е определил за тая цел.

Един лъч на надежда проблесна по неговото лице и той попита бързо:

— Значи ти ще ме предадеш на властите?

— Не. Аз няма да те убия и няма също да те предам на властите.

По чертите му сега плъзна израз, който не може да се опише. Удивление, надежда, съмнение, озадаченост, тревога — всичко това се отразяваше по тях, докато омразата отново получи надмощие.

— Ти се подиграваш с мен! — избълва Сали. — Е, да, говори се, че ви било заповядано даже на враговете си да правите добро, ама за кой ли човек ще е възможно да го стори! Христос би бил един Санам ел хайваниййе51, ако изисква от вас нещо, което никой човек не е в състояние да извърши!

— Ти говориш като мюсюлманин, който не познава любовта, ние обаче я познаваме и проявяваме. Ти поиска моя живот, ала не го получи, затова аз ти подарявам твоя. — Когато казах това, аз взех неговия нож, прерязах с него вървите му, после му го подадох с протегната ръка и прибавих: — това острие не може да ме прониже, ето защо ти го връщам. Вземи си го!

Тогава беббехът скочи. Очите му се разтвориха широко. Устата му — почти бих могъл да кажа — зина, а двете ръце потръпваха, без обаче да посегнат към ножа.

— Аллах я алам ел гхебе (Аллах знае скритото), ала аз не знам какво да мисля! — извика. — Това гавра ли е все таки, или сериозно?

— Сериозно е.

— Значи ми подарявате живота? — дивеше се фанатичният мюсюлманин.

— Да.

— Ами ако продължа да се придържам към отмъщението си?

— Тогава Бог ще ни пази, както ни предпази преди малко. Ти каза, там на масата, че нито аз мога да си помогна, нито Бог. Сега виждаш, че той ми помогна. На него ще разчитам и занапред. Ти си свободен и можеш да правиш с отмъщението си каквото си искаш!

Тогава кръвният отмъстител издърпа ножа от ръката ми, отстъпи няколко крачки назад, зяпайки ту мен, ту Халеф с несигурен взор, и накрая каза къде подигравателно, къде затрогнато:

— Благодаря ти, ефенди! Ако това, което ти сега издума и извърши, наистина идва от сърцето ти, то ти или из един път си се шашнал, или пък християнството е много по-добро, отколкото съм си мислил. Но тъй като аз съм предпазлив човек и не вярвам ни на теб, ни на вярата ти, сега бързо ще се махна и няма да чакам, додето ти се върне изгубеният разсъдък. Не се ли върне обаче, то нека Аллах да увеличи здравето ви с толкова, колкото разум сте изгубили!

Сали Бен Акил събра бързо завивката си и изхвърча през вратата. Няколко минути по-късно препусна, без нещо да плати, както по-късно чухме. Когато тропотът от коня му заглъхна в тишината на нощта, Халеф направи една полуядосана, полуразвеселена физиономия.

— Ето че офейка, без наказание и без удари! И при това нито даже мисли, че всичко е било сериозно от твоя страна! Сихди, какво ли не трябва да преживявам с теб! Ти възрадваш твоите врагове и нажаляваш приятелите си, карайки ги да изпитват тиха тъга по кожата на камшика, който не бива да размахват! Ако продължаваш по тоя начин да възнаграждаваш враговете си, всеки умен мъж ще предпочете да е твой противник, наместо да ти е приятел!

— Хокай си! Аз все пак знам, драги Халеф, че съм постъпил изцяло според повелите на твоето сърце. По-рано ти беше привърженик на тхар, ама сега те е жал и един червей да стъпчеш.

— Да, сихди, тук имаш право, защото колкото е по-голям червеят, толкова повече ме нажалява, ако пък се появи в човешки облик, то ислямът с всички халифи и тълкования е забравен и аз мисля единствено за теб, от когото изпървом исках да направя мюсюлманин. Ела, нека повторно идем да спим. Вече няма да бъдем обезпокоявани, защото тоя Сали Бен Акил повече няма да се върне. Той узна, че е по-сгодно дружески да ни покани на ядене, отколкото да изпълни спрямо нас законите на кръвното отмъщение. Ако един ден се изплъзне толкова леко и на Ангела на смъртта, както се измъкна от нашата разплата, ще достигне Седмото небе на Мохамед.

Ние хвърлихме още няколко дървета в огъня и после си легнахме, без някой в къщата да е разбрал колко близо сме били до смъртта.

8. „О, сихди, конете ни!“

Предполагайки, че няма да бъдем отново обезпокоени, Халеф се бе излъгал, защото не бяхме спали и има-няма два часа, ни събуди някаква врява, която се бе надигнала вън. Беше хор от крясъци и ревове, от който сегиз-тогиз долавяхме вика „иа харика, иа харика!“52. Значи някъде в селището нещо гореше и колкото и малко да ни влизаше това в работата, ние все пак скочихме и изтичахме навън, за да предложим в случай на необходимост помощта си.

Видяхме, че се касае за голям пожар, и се завтекохме към въпросното място. Ако човек си представи пожар в някое малко, усамотено градче в Германия, и то по времето, когато не е имало пожарна команда, то ще добие съвсем бегла представа за голямата суматоха, в която бяхме въвлечени ведно с другите, и за бурните сцени около нас. Гореше точно в противоположния край на селището. Натам търчеше и се стичаше всичко живо, или по-точно, хората бяха мъкнати и носени нататък. След късо време ние се набутахме в една гъста блъсканица от народ, от която нямаше измъкване. Тая блъсканица се люшваше ту надясно, ту наляво, ту напред, ту пак назад. Всеки крещеше, колкото му глас държи, ама какво гореше там, къде гореше и при кого гореше, това май никой не знаеше. Ние така и не разбрахме. Бяхме „вклинени до дупка“, нямахме собствена воля, не можехме самостоятелно да се движим и трябваше да полагаме най-големи усилия поне да останем заедно.

В тъпканицата се сетих за нашите коне, които в усърдието си да се покажем готови за помощ, бяхме зарязали в хана без защита и надзор. Какво сега, ако нещо им се случеше! Хората бяха видели и се възхищавали на моя Рих, а тук по тези краища всеки човек си е роден конекрадец. Хвана ме страх. Споделих с Халеф угрижеността си и ние впрегнахме всички сили да си пробием път, за да се върнем в хана. Но колкото повече се бутахме, натискахме и блъскахме, толкова повече бивахме притискани, мачкани и сръгвани. Скоро вече не чувствахме костите си и се отказахме да прокарваме волята си, когато внезапно помощта дойде. И тази помощ пристигна с тулумбата.

Тулумбата? Какво е това? Естествено онова, което е неизбежно необходимо при един пожар, а именно пожарната пръскачка. Пожарна пръскачка! Та нима имаше в онова малко, забутано селище на Кюрдистан пръскачка, наистина пожарна пръскачка? — ще ме запита някой невярващо. Да имаше една, и то само каква! О, тулумба! Вече те бях виждал в Турция, бях те срещал в Персия, а в Кайро ти даже ме събори заедно с магарето, на което седях, така че магарето се озова връз мен. Но формата, в която ти ми се яви тук в Хой, за малко да ме заблуди в теб и твоята добре известна конструкция. О, тулумба, оттогава ме дострашава от теб! Предрешена ли беше, за да не бъдеш разпозната? Или това беше само притворство от твоя страна? Както и да е, дано късметът ме предварди да те срещна още веднъж в живота в тоя облик и по тоя начин! О, тулумба, ужасна тулумба!

Писано било на хората да объркват целта и средствата, главното и второстепенното, съдействието и препятствието. Който не го счита за възможно, нека замине за Хой и накара там да му покажат тулумбата, пък после ще повярва! За да схване нещата човек, нека си представи… не, не, нека не си представя нищо, ами да направи опита така, както аз го направих, при което всяко мислене издъно ще му се отще. Та ние двамата, Халеф и аз, напразно бяхме опитвали да се измъкнем от вкоравения, сбит човешки кнедел, в който представлявахме две малки, чезнещи пръжки. Тези усилия бяха имали само нежелания резултат, че ние се намърдахме още по-навътре и накрая бяхме разделени един от друг. Халеф сега се намираше на късо разстояние зад мен, така че помежду ни имаше може би пет или шест човека. Аз се обръщах, блъскан все напред, често към него, като се разбирахме само с помощта на жестове, понеже от всеобщата, оглушителна гълчава не можеше дума да се чуе.

Ревът беше така ужасяващ, че бях убеден — няма как повече да се повиши. Независимо впрочем от значителната разлика на аларма в немския и гюрултия в турския език, нека изобщо не си мисли, че многочислените кресльовци си служеха с турски, арабски и персийски езици. Внезапно тези ужасяващи звукови вълни се преобразиха в най-страховитите звукови цунами. Реването се преобърна в бушуващ грохот, и то точно зад мен.

Обърнах се и забелязах в тълпата някакво непрекъснато проникващо напред, разблъскващо движение, което не можех да си обясня. Застанете до някой водоем с неподвижна вода и наблюдавайте някоя риба, която плува в права посока по повърхността! Водата бива повдигана при върха на главата и отхвърляна вдясно и ляво под формата на раздвижени назад вълни. Главите на човешкото множество зад мен ми напомняха една такава водна повърхност, като забелязвах и същите изтичащи на две страни вълнови движения, ала не можех да видя рибата, която надигаше с муцуната си водата, която с други думи означава, изхвърляше нависоко хората пред себе си, защото в бавно напредващо, право към мен насочено движение всички срещнати от шпица на това движение хора биваха запокитвали над главите на тълпата. Кой и какъв беше шаранът или щуката, формираща тези странни вълни по повърхността на гъсто сбутания човешки поток? Не знаех и не можех да отгатна, защото всеки, когото питах, беше дотолкова зает със себе си своето спасение, че нямаше нито време, нито желание да ми отговори.

Невидимата риба приближаваше бавно, но сигурно, съпровождана от един направо замайващ, беснеещ ехтеж от човешки гласове. Тя почти беше достигнала Халеф, а той не я забелязваше. Аз вдигнах две ръце за предупредително движение, ала то дойде твърде късно, защото в тоя миг дребният хаджи също беше запратен нагоре. Той се намираше под един широко и ниско разклонен хор53 и излетя толкова високо, че неволно простря ръце за помощ, докопа един от клоните и остана увиснал на него. Сега и той зарева с все глас. Аз не го чувах, наистина, но го виждах по устата му, която сега вече можеше да бъде наречена паст — беше толкова широко разчекната, че показваше всичките си трийсет и два зъба, а Халеф притежаваше захапка, за която можеше да му се завиди.

Докато го наблюдавах, хич и не мислех за себе си. Но ето че из един път нещо внезапно се намърда между краката ми. Преди да съм съумял да посегна и разбера какво беше нещото, бях също повдигнат и получих едно рязко, енергично изстрелване на височина над три метра. От тези висини се стоварих сетне върху главите на човешката тарапана и бях, без да достигна вече земята, от двайсетте или трийсетте ръце, протегнали се към мен, сграбчен, бутан, дърпан, блъскан и теглен, така че насмалко и аз да зейна уста като Халеф и да се включа в реването. Ето как бях, лежащ върху главите на хората, мъкнат известно време насам-натам, додето ме осени идеята да се преселя по един необикновен начин на сигурно място. В прериите на Северна Америка бях навлизал заедно с други ловци на кон посред стада диви бизони и докато стадото се носи вихрено напред, съм скачал от гърба на един бизон върху друг, за да си избера най-подходящото животно. Ето за какво се сетих сега. Освободих се от вкопчените в мен ръце, понадигнах се и подхванах една еквилибристика на четири крайника, без да ме е грижа къде слагам ръце и крака. Същевременно раздавах многобройни удари и блъсъци, ама и на свой ред получавах толкова обратно. Как е изглеждал после тоалетът ми, можете добре да си представите! Но: „С иглата в ръка човек кърпи често своята одежда!“

Спасителният път беше насочен към тополата, в чиито клони Халеф сега на спокойствие и сигурност царуваше. Не беше кой знае колко далеч дотам, ала ударите, които раздавах и получавах, така ми утежняваха пътя, че допътувах при хаджи Халеф поне с пет минути закъснение. „Допътувах“ в случая е правилната дума, защото аз чисто и просто влетях в клонака и трябваше здраво до се вкопча, за да не излетя отново от другата страна.

Халеф ми изкрещя нещо, което не разбрах. Бях кажи-речи изчерпан, буквално се борех за глътка въздух и усещах чукането на пулса по цялото си тяло. Когато след няколко дълбоки вдишвания и издишвания се поуспокоих и се сдобих с едно по-стабилно седалище, намерих време да отправя поглед под себе си и тогава видях всъщност най-сетне странната, тайнствена „риба“, която методично и ефикасно пореше човешкото море, и която бе запратила с муцуната си толкова нависоко Халеф и мен. Тази риба беше тулумбата, пожарната пръскачка. Сега тя беше отминала тополата. Ние я наблюдавахме как продължава да работи и можехме да разгледаме конструкцията й. Виждайки я, аз изпървом се сащисах, ала сетне прихнах в сърдечен смях, който за жалост напълно се изгуби във всеобщата дандания. Халеф също се кикотеше, както отсъдих по весело разтегленото му лице.

Когато избухне огън, той трябва да бъде угасен с вода — това много вероятно е една правилна мисъл. Когато избухне огън, хората прииждат на тълпи. Това е мисъл, която навярно също съдържа много истина в себе си. Един западняшки конструктор на пожарни пръскачки ще обяви първото съображение за основна идея. Ориенталският майстор обаче, от чиито ръце се беше пръкнала тулумбата, бе приложил метод за умозаключение, който далеч превъзхождаше всеки западноевропейски начин на мислене. Той е сложил показалец на носа и си е казал: „К’ва ти е файдата от една тулумба, дето ще пръска вода, наистина, в огъня, ама от калабалъка не можеш я закара до мястото, където гори!“ Та ето как преценил значи хитроумно превозването на пръскалото за много по-важно даже от самото пръскане и следствие на това беше заложил основната тежест при конструкцията в отстраняване препятствията по пътя на придвижването на тулумбата. Като всеки изобретател и той сигурно някога е чувал за „шестте най-прости машини“: лост, макара, колело, наклонена равнина, клин и винт, като е изразявал особено предпочитание към клина. Не беше ли чудо тук, че планираната тулумба му се беше явила насън в клинообразна форма, и той последвал това подсещане от страна на Бога на съня? Да, той даже се проявил като още по-умен и съобразителен от тоя бог, защото беше съоръжил клиноподобното съоръжение с едно лостово-кобилично движение, благодарение на което ставаше възможно, всеки човек, който не се е отдръпнал от пътя на тулумбата, просто да бъде запокитен във въздуха и после зависеше от угодата на въпросния дали ще остане залепнат за въздуха, или ще застане на своята нога с известния закон за свободното падане.

Аз не мога да отрека възможността, сред моите читатели да се намира притежателят на някоя фабрика за пръскачки. За в случай, че на този господин се стори във връзка с конструкцията на тулумбата от Хой, прилагам скица на тази пожарна, пръскачка, при което същевременно преследвам целта, да поставя като обект на възхищение чертожния си талант.

За яснота на тази скица служи следното:

ab е ос на колата, на която в a и b се въртят две високи колелета. Върху нея е монтирана изработената от здраво, твърдо дърво рама cadb, чиято съпротивителна способност е подсилена с гредата cd.54

Цялото съоръжение представлява една двуколка с по един източен, тесен гредови триъгълник отпред и отзад, които взаимно се уравновесяват. Не е необходимо някакво особено усилие да се наведе задният триъгълник и с това да се издигне предният или обратното. Командата на тулумбата се намира във вътрешното пространство на задния триъгълник, значи не може да влиза в непосредствен досег с отстраняваните притежатели на почетната титла „публика“. Тези пожарникари — бяха двайсет — бутат платформата напред в тълпата, без изобщо нещо да ги е еня. И от време на време повдигат задните греди, при което предната част потъва дълбоко и попада между краката на стоящите на пътя, защото върхът преминава в тясна греда. Натиснат ли те сега рязко рамата надолу, то всички, които са уловени, биват според силата на натиска повече или по-малко нависоко запратени, докато клинообразната рама изблъсква другите настрани. Можете да си представите крясъците, контузиите и блъсъците при врязването на един такъв клин в гъстата тълпа! До идеята, да построи една такава тулумба, може да стигне само човек, който си има работа с кюрдско население и има кюрдски мозък в главата.

Разбираемо е, че пръскачката напредва извънредно бавно, защото много често трябва да спира, и нееднократно се случва опърничавата човешка маса да се отбранява. Последицата в настоящия случай беше, че тулумбата въобще не достигна до огнището на пожара, и голямата дървена плевня, запалена от подпалвачите, изгоря напълно.

Но разсъдливият изобретател беше взел под внимание, че пръскачката ще си стигне до местопредназначението, и за този случай беше курдисал в точка на колесната ос една яка кука, на която под помпата висеше една каца за вода с няколко ведра. Колчем от онова време потърся пример, за да обрисувам обществените порядки в Ориента, винаги се сещам най-напред за тулумбата на Хой. Впрочем това кюрдско селище Хой Санджак да не вземе пък да се сбърка с персийския град със същото име, разположен в провинция Азербайджан край керванския път от Ерзурум за Табриз, един от най-красивите персийски градове и с население около тридесет хиляди жители.

Аз останах да седя с Халеф на сребърната топола, докато тулумбата вече не можеше да се види и тъпканицата се бе разнесла заедно с нея. Тогава слязохме. Едва сега почувствах блъскането и ударите, които бях получил. Халеф също разтриваше тялото си на различни места, при което отбеляза по свойствения си забавен маниер:

— Сихди, ако огънят там гори, както на мен крайниците ми, то той няма да може да бъде погасен, толкова повече, че в кацата на тулумбата нямаше вода.

— Нямаше вода? Знаеш ли го със сигурност?

— Да, защото на един от мъжете, дето тикаха пръскачката, му беше угаснал чибукът и той го пъхна в кацата, което нямаше да стори, ако вътре имаше вода.

Напуши ме силен смях. Един пожарникар с чибук и кацата за вода като хранилище за лули, та това беше повече от комично! Халеф се разкиска заедно с мен и продължи:

— Мъжът, изобретил тая тулумба, трябва да е заел идеята от тартора на шеятините55. Дано се пече за това в Джехеннема, където няма пръскачки, които да изгасят пламъците на мъченията. Моето тяло се чувства като някой вехт камилски чул, от който е била изтупана мърсотията на сто години. Щастие е, че късметът е бил толкова разбран да посади тук за мен тоя Хор ет тахлис56, която и на теб предостави закрила! Когато ти се мяташе насам-натам върху главите на мъжете от Хой, през душата ми мина болката на съчувствието. Твоето поведение и движенията ти бяха величави като на падишаха на Персия по случай някой голям прием и ако мисълта за нашите коне не ме… о, сихди, конете ни, конете ни! Какво ли ще правим, ако са ги задигнали!

— Хайде бързо към хана, Халеф! Пътят нататък сега е свободен и аз също изпитвам някакво безпокойство, което не мога да пропъдя. Трябва да отидем при конете!

Същевременно се затичах бързо и дребният хаджи ме последва, като се придвижваше каже-речи с подскоци заради късите си крака. Вече не мислехме за огъня, а само за конете, които в отзивчивото си филантропство бяхме оставили без надзор. Някакъв глас в мен ясно и категорично твърдеше, че с конете нещо не е наред. Стигнахме в хана, в чийто двор нямаше жива душа, защото всички освен съдържателката се бяха втурнали към пожарището, влязохме в салона и го заварихме тъмен, понеже не гореше свещ, а огънят в оджака беше угаснал. Аз изобщо не изчаках да стигна до задното помещение, а още с влизането извиках жребеца си по име. Той беше свикнал да ми отговаря с дружелюбно пръхтене. Само че сега този отговор така и не последва и аз хукнах изплашен към нашето изолирано помещение.

— Няма ги, Халеф! — викнах. — Изчезнали са, иначе Рих щеше да се обади!

Халеф спря. Той, който в други случаи не познаваше страх и боязън, от ужас не можа да продължи.

— Изчезнали са, няма ги? — пропелтечи. — Аллах му’авин! (Аллах да ни е на помощ!) Ако конете ни са откраднати, ще останем да лежим тук като риби на сухо. Ужасът скова всичките ми крайници. Надявам се, твоите барем да са останали пощадени!

Когато достигнах задното помещение и протегнах ръце към конете, улових само въздуха. Моето предчувствие значи не ме беше подвело. И ме прониза едно едва ли не още по-лошо опасение, като сетих за нашите оръжия. Ако бяха изчезнали и пушките ми, загубата щеше да е двойна. Преди да изтичаме одеве навън, бях ги сложил в задния ъгъл при кремъклийката на Халеф и бях метнал върху тях завивките ни. Сега се озовах с няколко крачки там и се наведох. Слава Богу! Завивките все още си лежаха така и аз напипах под тях пушките! Едновременно с това чух гласа на Халеф:

— Конете наистина ли ги няма, сихди?

— За съжаление, да!

— Дано Шейтана пече крадците! Трябва самият да се уверя, че това е вярно. Идвам при теб! И ако те… Аллах! Тук се спънах в някакъв човек, който лежи на земята и… о, Аллах, Аллах! Ела при мен, сихди, бързо ела! Тук лежи някаква жена, дето е цялата свързана и не може да говори, понеже има парцал в устата. Само крадците може да са я свършили тая работа, защото честният човек знае правилата на учтивостта, запретяващи да пъхаш в устата на една ситте57 нещо друго освен лакомство!

Дори при настоящото положение дребосъкът запазваше своя забавен начин на изразяване, което бе последица на неговото винаги добро настроение. Отзовах се на подканата му, но отидох първо до масата, където предполагах да се намира угарката от горялата преди туй лоена свещ. Беше си още там и аз осветих с нея салона. Тогава видях съдържателката да лежи на земята. Така беше омотана с ликови върви, че не можеше да се помръдне, а в устата й беше натъпкана до краен предел собствената й престилка. Когато я освободихме от ликото и запушалката, тя си пое на няколко пъти дълбоко дъх и горещо замоли:

— Не ми сторвай нищо, ефенди! Прости ми, защото аз съм напълно невинна!

— Вярвам ти — отговорих аз. — На мен и през ум не ми минава да ти причиня нещо лошо. Седни до масата тук и ни разправи подробно какво се е случило по време на нашето отсъствие!

Отведох треперещата с всичките си крайници жена до пейката и я натиснах да седне. Въпреки успокоителните ми слова мина известно време, преди да може свързано да разкаже:

— Когато всички хора се затърчаха към огъня, аз също понечих да тръгна с тях, ама ми дойде на ум, че не бива да оставям къщата сама. Но се боях да остана вън и поради туй влязох в тая стая. Едва се намерих тук и нахълтаха мнозина непознати мъже, които се нахвърлиха върху мен. Бях вързана и после запитана дали вашите имена действително са Кара Бен Немзи и Хаджи Халеф Омар. Ако исках да спася живота си, трябваше да кажа истината, защото техният предводител стоеше с изваден нож пред мен и заплашваше да ме намушка, ако откажа да му дам верния отговор. Можеш ли да ми се гневиш, дето исках да съхраня живота си, ефенди?

— Не, ти си невинна. Кажи, не позна ли поне един от тези крадци?

— Не, всичките ми бяха непознати, ала въпреки туй знам кои бяха, защото преди да се махнат, предводителят ми каза кои са, за да ви ядоса.

— Аха! Това е от много голяма важност за мен! Само че той вероятно е излъгал, за да ни заблуди. Какви имена спомена?

— Той не излъга, ами наистина беше оня, за когото се представи, понеже видях дълбокия белег на дясната му буза, а аз знам, че Шир Самурек има такъв нишан, който е получил в битка с кюрдите беббехи.

— А-а, Шир Самурек! Да не би да имаш предвид шейка на кюрдите от племето келхур?

— Да, това беше той, ефенди. Всички келхури са разбойници, а пък той е най-главният и най-лошият от всички разбойници. Те бяха турили око на вашите коне. Твоят жребец хапеше и хвърляше къчове като дявол, когато трябваше да бъде изведен, ама ония бяха донесли въжета, които му заметнаха около краката, и така им се удаде да го извлекат навън. С коня на Хаджи Халеф Омар нямаха такива мъчнотии. Те бяха изпълнени с удивление и прехлас над врания, а шейхът се радваше толкова много на успеха и грабежа, че преди да ми запушат устата, ми разправи как бил стигнал до идеята да отмъкне ата ти, и как я бил осъществил. Той даже ми заповяда да ти го разкажа. Рече, трябвало да научиш как здравата си бил измамен, та да си осъзнаел сетне, че всички християни са ахмаци.

— Хубаво! До такова познание още никой не ме е навеждал. Но във висша степен е вероятно той много скоро да се убеди в противното и че тази гавра е била най-голямата грешка, която е могъл да извърши. Но първо време той и племето му ще бъдат много горди, наистина, с притежанието на всеизвестния кон, ала аз съм уверен, че тая радост няма да има дълга продължителност. Как е узнал всъщност, че се намирам във вашия хан?

— Ще има да се чудиш, като научиш, ефенди! Знаеш ли кой бил човекът, дето открадна нашите пари, макар да му бяхме оказали всички почести и гостоприемство?

— Не.

— Сред беббех-кюрдите има един, от когото всички негови врагове се боят и всичките му приятели го мразят, защото те не са му истински приятели, а само така се наричат. Той е хитър като Абу Хосеин58, насилник като асад59 и кръвожаден като някоя парса60 с черна козина. На него не му е достатъчно да си седи при племето и да участва в неговите битки, ами когато беббехите живеят в мир с другите ашайир61, той потегля сам, за да граби и краде на своя глава. Казва се Акил и е чичо на двамата шейхове Ахмед Асад и Насар Нахед, които са синове на по-раншния шейх Гасал Габога.

— Кулл ру’уд! (Всички гръмотевици!) — изплъзна се от мен. — За тоя човек никога не съм чувал нищо. И се казва Акил? Знаеш ли го със сигурност?

— Да, ефенди. Не се лъжа, защото баш в нашата околия тук се говори много за неговите дела.

— И гостът, с когото ядохме, се нарече Сали Бен Акил! Да не е синът на тоя Акил, за когото говориш?

— Така е, ефенди.

— Ти си го знаела и все пак го пусна в къщата?

— Не го знаех, а го научих едвам от Шир Самурек, който ми заповяда да ти го кажа, та да ти се пръснело тялото от яд. Това бяха точните думи, които изрече.

— Добре! Сега бих желал да знам дали присъствието на тоя Сали Бен Акил има връзка с появата на неговия баща.

— Не. Синът не е подозирал, че баща му малко преди туй е бил при нас. А сега иде най-важното, което имам да ти кажа. Келхурите и беббехите стоят в кръвно отмъщение помежду си, което води началото си от факта, че Акил преди две години убил един келхур. Това изисква кръвта на Акил или на някой негов роднина, тъй като нещата не могат да се изгладят мирно чрез заплащане, щото келхурите поискали някаква недостъпна цена. Днес обаче Акил явно помислил, че може да я плати тая висока цена, и потърсил по тая причина келхурите, за които знаел, че бивакуват в близост до нашия град.

— Що за идея от страна на тоя непрокопсаник! Подозирам какво искаш да кажеш. Той наумил да се откупи с моя вран жребец от кръвното отмъщение?

— Да. Акил беше тук при нас, без да си имаме хабер за това. После дойдохте вие. Той чува кои сте и вижда конете ви. Още преди туй е решил да открадне нашите пари. Стори го и препуснал сетне към келхурите на коня ни, за да им предложи твоя жребец като кръвнина.

— Това е било повече от смело, било е дръзко, да, безумно дръзко от негова страна. Вероятно е искал да открадне тая нощ коня или по-късно по някакъв си начин да се сдобие с него и да го отведе после при келхурите. Но е можел все пак да си помисли, че те най-напред ще го задържат и сетне принудят да им каже къде се намира животното!

— Да, ефенди. Баш така се е случило, както го казваш. Келхурите го пипнали и били, додето признал, че сте тук при нас. Сега си получил наградата за своите деяния — трябвало да заплати кръвнината с живота си. Но неговите врагове не само му отнели откраднатите пари, ами яздили и дотук, за да си вземат сами жребеца ти. По път в ръцете им паднал и неговият син, който сега е също така изгубен като своя баща. Ох, ефенди, Аллах не ни е замислил доброто на нас с теб, защото на нас парите ни изчезнаха, а на теб твоят арап ти го няма. Каквото имат келхурите в ръцете си, никога вече не го изпущат!

— Това може да си е тяхна особеност, от която не биха се отказали драговолно, но аз също си имам някои особености, които не зарязвам току-тъй. Към тях спада и привичката, че когато бивам окраден, не си отдъхвам, додето не си върна откраднатото.

— Каниш се да си поискаш коня от келхур-кюрдите?

— Да.

— Значи възнамеряваш да ги подириш?

— Да.

— Ама ти не знаеш накъде са яздили оттук!

— Ще разбера и ще ги преследвам.

— Живота си ли се тъкмиш да захвърлиш, ефенди? Знаеш ли какво означавала преследваш келхури, за да им искаш грабежа? С това отивате на сигурна смърт!

— Лъжеш се. Смъртта е сигурна само за келхурите, ако се възпротивят да ни върнат конете.

Жената изви тяло назад и ме заразглежда като някой безумец, от когото човек трябва да се пази. После поклати замислено глава.

— Ефенди, чувала съм, че вие християните сте хора, които не само другояче вярват, чувстват и мислят, но и всичко вършат другояче от нас. Затова вероятно е възможно да постигнеш нещо, което един вярващ мюсюлманин не би постигнал. Ти и хаджи Халеф сте сторили много неща, които човек би сметнал за невъзможни. Наистина ли мислите, че ще ви се удаде да си получите обратно конете?

— Да, така мислим.

— Аллах! Ако келхурите могат да бъдат принудени да ви върнат имуществото, то вероятно биха могли да бъдат заставени да върнат и на нас парите ни.

— Действително.

— Но никой жител на Хой не би дръзнал да отиде при тях, за да им предяви тая претенция. Ефенди, нали знаеш колко добре, колко учтиво и гостоприемно те посрещнахме и се отнесохме с теб?

Въпросът й бе внушен от добре обоснована и позволена хитрост и аз с готовност се съгласих.

— Да, много добре знам какво внимание ви дължим.

— Кажи тогава дали вашата чест ви запретява да проявите благодарността си!

— Благодарността е една от най-изтъкнатите добродетели на всеки християнин.

— Ох, ефенди, в такъв случай те моля да бъдеш един истински добър християнин и да се подчиниш на твоето учение, като ни помогнеш да си върнем парите!

— При положение че изявя готовност да изпълня желанието ти, как си представяш неговото осъществяване?

— Едва ли е нужно тепърва да ти го казвам. Ти нали се каниш да тръгнеш подир келхур-кюрдите. Вашият труд няма да се увеличи и нито опасността ще се уголеми, ако вземете същевременно и нашите пари!

Халеф се изкиска, като чу тези думи, а аз обясних:

— Имаш право наистина и аз на драго сърце съм готов да ти сторя хатъра, но няма да мога, ако преди туй не ми свършиш една услуга.

— Тогава кажи бързо какво искаш! Стига да мога, ще я извърша с удоволствие.

Имах си особена причина да разговарям с нея по тоя начин. Ние трябваше непременно да си върнем конете, значи трябваше да преследваме крадците. Пътят, по който бяха поели, щяха да ни издадат техните следи, които обаче щяха да се виждат чак след зазоряването. Дотогава кюрдите щяха да имат една преднина, която можехме да наваксаме само с помощта на добри коне, а толкова ценни животни тук сигурно не можеха нито да се купят, нито да се наемат, ако въобще имаше такива. Аз трябваше да науча подробности от съдържателката и същевременно да си подсигуря помощта й даже за в случай че се наложи да предприемем нещо, което тя всъщност не би одобрила.

— Ние трябва да яздим след келхурите и да ги настигнем — обясних по тая причина. — За целта се нуждаем от добри коне. Мислиш ли, че тук ще можем да купим такива?

— Тук няма джамбазин, а и не познавам коневладелец, който да има намерението да продаде кон.

— И нито да даде под наем?

— Не.

— Това е лошо, защото ако не се сдобием с коне, няма да можем да последваме келхурите и нито да ти помогнем да си върнеш парите.

— О, сихди, ние имаме в конюшнята още два коня, които ще ви заема.

— Добри бегачи ли са?

— Не. Те са вече кажи-речи двайсетгодишни. Най-добрия открадна Акил, а на втория по-свестен препусна моят мъж.

— Такива стари животни нищо не ни ползват, защото разбойниците имат голяма преднина, която така няма да можем да стопим.

— Аллах керим! (Аллах е милостив!) Ама баш на нас не иска да дари милостта си — проплака съдържателката от Хой.

— Ти хич ли пък няма тук някой, дето да притежава два добри, бързи коня?

— Ох, има един, ама той няма да ги продаде и още по-малко даде под наем.

— Дори и ако знае, че по тоя начин мъжът ти ще си върне парите?

— Тогава толкова по-малко, защото той е наш враг.

— Тъй! Кой е всъщност мъжът?

— Наш съсед, който се пресели тук от Киркук. Изпървом бил дребен баия62, а после станал Таббах ел адвия63, при което спечелил много пари. Говори се, че не бил честен и затова трябвало да напусне Киркук. Тук в Хой той е най-богатият мъж и има държане на паша с три конски опашки. Притежава две скъпи камили и пет още по-скъпи коня, двата от които купи съвсем наскоро. Те още не са привикнати към конюшнята.

— Не са привикнати към конюшнята? Тогава сигурно се намират на открито?

— Да.

— Къде?

— В градината, която се намира извън селището.

— Ама това е голяма непредпазливост, дето държи два толкова добри коня вън там без всякакъв надзор!

— Без надзор те не са, защото в градината има един кьошк, в който той самият спи, а през деня вардят двама слуги.

— Градината да не е разположена откъм онази страна на града, където възникна пожарът?

— Не, а на север. Защо питаш, ефенди?

— Мога да ти кажа, ако знам, че ще си мълчиш. Може би чрез това ще си върнеш парите.

— Ефенди, щом е така, думица няма да излезе на устните ми! Ти си много по-умен от моя господар и повелител, който е яздил в една съвсем погрешна посока. Затова парите паднаха в ръцете на келхурите. Аз още не съм ти казала как е възникнал пожарът. Келхурите подклали огъня, като си правели сметката, че вие ще изтърчите навън и ще оставите конете си без стража, след което ще могат по-лесно да ги откраднат. Па и нали тъй стана. Ама вие ще си ги доведете отново и заедно с тях ще донесете и парите ни. Сега кажи за какво трябва да си мълча!

— Слушай тогава! Аз трябва да настигна келхурите. За тая цел се нуждая от бързи коне. Но тъй като не мога нито да ги купя, нито да ги наема, ще трябва да ги заема без разрешение на техния собственик. Разбираш ли ме?

Кюрдката не беше паднала на главата си. Тя ми смигна, изпълнена с разбиране, поклати същевременно глава и попита:

— Ще му ги доведеш ли пак?

— Непременно! Ние не сме крадци.

— Да не се каниш да заемеш двата красиви, нови ата на аптекаря?

— Да.

— Срещу това не мога да имам нищо против, толкова повече че той не ни е приятел, и трябва да ти кажа, че те са най-бързите коне на цял Хой.

— Хм-м, да! Де само да знаех къде точно се намира градината.

Тя погледна към земята.

— Ти сигур съзнаваш, ефенди, че в една такава работа не мога да ти помогна, ама ако разрешиш, ще ти дам един добър съвет.

— Давай го. Моля те!

— Нужни ли ще ти са и две седла?

— Не, ние бяхме използвали нашите за възглавници. Те още си лежат там отзад, понеже келхурите, не знам защо, не са ги взели.

— Тогава почакайте няколко минути. После вземете седлата и напуснете хана. Когато подминете наляво три къщи, ще забележите една жена, която трябва да последвате, без съвсем да я приближавате. Извън града тя ще ви даде един знак, като подпре тояжката, която държи в ръцете си, на една порта и после ще се отдалечи. Вие не я следвайте по-нататък, защото портата води към градината, в която се намират конете на аптекаря. Ще последвате ли този съвет?

— Да.

— Тогава нека Аллах бъде с вас! Дано даде да върнете парите, защото ако моят господар и повелител не си ги получи обратно, ще трябва да ги възстанови и да стане беден като просяк!

Тя стана и излезе. Халеф ме погледна, изкиска се късо и тихо и попита:

— Сихди, наистина ли се каниш да заемеш тези коне?

— Разбира се! Или имаме някакъв друг избор?

— Не. А и това е мурафет, който извънредно много ми харесва. С най-голям кеф ще участвам. Но какво мислиш за тая съдържателка?

— Тя е една умна жена.

— Много по-умна от мъжа си! Коя ще е жената, която трябва да следваме?

— Тя самата.

— Аз също мисля така. Главата на мъжа често пъти мяза на някоя празна кесия, в главата на жената обаче винаги може да се намери още един пиастър и когато последният бъде изваден, вътре пак си има винаги един — все последен! До зората вече не остава много. Ние трябва да имаме конете, преди да се е сипнал денят. Хайде да потегляме, сихди!

Взехме пушките си, завивките и всеки седлото си. Огънят все още ангажираше всички жители на града. Излязохме и стигнахме незабелязано до въпросната къща. Там стоеше една дълбоко забулена жена, която имаше в ръцете си тояжка. Като ни видя да идваме, тръгна и ние я последвахме. Пожарът беше още толкова голям, че заревото му ни светеше.

9. Преследването

Вървяхме ту по тесни, ту по широки пътища между къщи и колиби, докато оставихме селището зад себе си. Стигнахме до една дълга трънена ограда, по средата на която крачещата на двайсетина крачки пред нас жена спря, за да облегне тояжката. После безшумно избърза настрани. Когато достигнахме въпросното място, видяхме една порта, оставена открехната. Много вероятно огънят бе примамил и аптекаря така бързо, че бе забравил да заключи. На първо време продължихме още неколкостотин крачки и се натъкнахме на купчина камъни сред откритото поле, където оставихме на земята седлата и пушките. Сетне се върнахме обратно до портата, бутнахме я, притворихме я отново след нас и стъпихме в градината.

Сиянието на огъня тук вече не бе така ярко, ала въпреки това виждахме дърветата, кьошка и недалеч от него нещо като стобор, към който се запромъквахме. Достигнахме го необезпокоявани. Изглежда и слугите се бяха отдалечили като господаря си. Трите коня стояха зад дъсчената ограда, вързани за колове. Вероятно аптекарят не знаеше, че здравите коне нощем си лягат. Входът към заграждението скоро беше намерен. Ние влязохме и отвързахме двата по-добри коня. Бяха на сиви петна и изпървом малко се възпротивиха, но след нашите милувки проявиха такава общителност, че доброволно ни последваха. Изведохме ги благополучно навън до камарата камъни, където им сложихме седлата.

Сега те бяха наши и никой вече не бе в състояние да ни ги отнеме. Бяхме ги добили тъкмо навреме, защото на изток се появи бледният светлик на новия ден.

— Слава на Аллах, имаме конете! — възликува Халеф. — И мисля, жената беше права. Тези пъструшковци май произхождат от нелоши предци. Но сега се пита накъде да се насочим. Ти на какво мнение си по въпроса, сихди?

— Аз смятам, че келхур-кюрдите са стъкнали огъня, за да подмамят жителите на Хой към пожарището. Биха ли избрали те за целта място, край което ще трябва да минат после с конете ни?

— Определено не? По-скоро ще са се погрижили тяхната цел да лежи в противоположната посока.

— Е, ние сега се намираме в това направление. Ако яздим десетина минути полека оттук, то сиянието от пожара ще изчезне, наистина, но в замяна пък зората ще става все по-светла и ще можем да потърсим следите на крадците. Намерим ли ги, със сигурност вече няма да ги изгубим. Хайде!

Аз възседнах коня си и Халеф последва примера ми. При това забелязахме, че петнистосивите притежават огън и навярно от дълго време не бяха носили ездач. Трябваше обаче да се подчинят. Не бяха минали и десет минути, когато видяхме странично от нас да лежи един кон. Насочихме животните нататък и аз слязох да го прегледам. Беше застрелян в главата, и то едва през тази нощ, защото изтеклата кръв още не беше се съвсем съсирила. Защо го бяха застреляли? Продължих изследванията си и открих, че не е можел да продължи, защото му беше счупен единият крак.

— Халеф, вече имаме следите! — провикнах се зарадван от този бърз успех. — Виж отпечатъците тук на земята! Отпечатъци от хора и отпечатъци от коне!

— Ама дали са били кюрдите?

— Съвсем определено! На тази находка трябва да благодарим на моя Рих.

— Как тъй, сихди?

— Враният отказва да се покорява на непознати хора. Не е било лесно да го отвържат, а чак пък да го възседне никой не би се осмелил. Те обаче са бързали и ето как са му давали зор, може би дори са се отнесли зле с него. Тогава той е започнал да хвърля по своя маниер къчове наоколо и е строшил крака на този кон. Те са се принудили да го застрелят и оставят да лежи тук.

— Да, сихди, така сигур е било. Следата е намерена и аз се надявам на Аллах, ние скоро отново да си имаме нашия великолепен Рих. Мислиш ли, че преднината им е голяма?

— По отношение времето може да се определи, а именно от началото на пожара досега, ала разстоянието не можем да знаем точно. Те несъмнено са бързали, но ние трябва да вземем под внимание също непокорството на врания. Умното животно знае, че е отвлечено от нас, и ще се противи по всякакъв начин. Удари ли го човек, то тогава толкова по-зле, защото изобщо няма да мръдне от мястото си. Ако беше още малко по-светло, щях по-добре да мога да определя дирята, която сега ще следваме.

Аз се качих отново на седлото и ние продължихме да яздим по следите, които бяха толкова ясни, че не можехме да ги пропуснем, макар денят едва започваше да сивее, а за ярка светлина и дума не можеше да става.

Пътят ни водеше на север. Кюрдите бяха грижливо избягвали всички пътеки и изобщо, както от различни признаци се, разпознаваше, проявяваха една необичайна предпазливост. Когато Халеф се учуди на това, аз му обясних причините.

— Те знаят с кого си имат работа. В своята арогантна самоувереност шейхът е съобщил всичко на съдържателката, а с присмеха си предизвика нашата активност. Той трябва да си казва, че ние ще направим всичко възможно да се доберем отново до конете си и ще го преследваме. Оттук предпазливостта! Само че ние, абстрахирайки се от броя на хората, въпреки това го превъзхождаме.

— Тук имаш право, сихди — съгласи се хаджията. — Ти си се научил от другата страна на Голямото море, в Билад Амирика64, как да четеш и следваш една диря. Нашите коне ние със сигурност ще си получим, защото някакъв връх на разума тоя шейх на келхурите не е. Та нали тази нощ той го доказа.

— Чрез какво?

— Чрез това, че не зачете пушките и седлата ни. Помисли само колко е скъпоценна твоята решма! Такова седло и сбруя никой келхурски кюрд не може да има. Ама тия мискини трябва да са били наказани направо със слепота, дето са допуснали това съкровище да им се изплъзне!

— Лесно е да се обясни как е могло това да се случи. Първо, крадците много са бързали и тъй като са били турили око само на моя Рих, почувствали са се доволни, когато са се сдобили с него, и не са отделили време за по-нататъшно търсене. И второ, зад паравана на нашето отделение беше тъмно. Вероятно Акил, когато са го принудили към признание, нищо не им е казал за решмата.

— В такъв случай ми се ще сега допълнително да им го кажа. Как биха се ядосали, че са оставили една толкова богата плячка да им се измъкне! Дано за тая работа яздят в Джехеннема седла, направени от разкалени железа и облечени с хилядоиглените кожи на шейтанския канафид65!

Следата ни водеше по тревиста местност, която позволяваше дирите ясно да се различават. Росата още лепнеше по стръковете и искреше подобно перли и диаманти в лъчите на изгряващото слънце. Отъпканите треви още не бяха се изправили. От това обстоятелство, от посоката на вятъра, естеството на почвата и разните други условия, които трябваше да бъдат взети под внимание, заключих, че кюрдите се намираха на приблизително два часа езда пред нас. Тяхната бързина следователно не беше кой знае колко голяма, макар че при всички случаите много бързаха. А задето не напредваха много бързо, бе виновен единствено моят вран жребец.

Според тези пресмятания можехме да ги настигнем след три часа без прекомерни усилия и ето защо ускорихме хода на нашите коне, които до момента още не бяхме подтиквали. Халеф смяташе, че ще можем да пристъпим към дело веднага щом застигнем кюрдите. Срещу това обаче аз направих едно възражение:

— Колко ездачи горе-долу, мислиш, имаме пред себе си?

— Аз не умея да преценявам тия неща така точно като теб, сихди, ама трябва да са някъде към трийсет мъже.

— Аз ги оценявам най-малко на четирийсет души.

— Десет човека повече или по-малко за нас е все тая. Ние при всички случаи ще им отнемем конете!

— Не си го представяй толкова лесно! В този миг те може да броят вече сто или няколко стотици.

— Как тъй, сихди? Един кюрд все пак не е някой намуса66, умножил се пътем във въздуха!

— Първо, комарите не се размножават от само себе си във въздуха, и второ, трябва да държиш сметка и за факта, че келхурите, които ни окрадоха, вероятно представляват само едно отделение от един по-голям бивак.

— Как стигна до тая мисъл?

— Като вземем под съображение обстоятелствата. Акил е потърсил келхурите, за да се спазари с тях. Той значи сигурно е знаел къде да ги намери. Но четирийсет ездачи са много подвижен отряд, който изниква ту тук, ту там, и човек не може да знае къде се намира в даден момент. Щом Акил е знаел къде ще завари кюрдите, то значи не се касае за някоя толкова подвижна конница, а за един по-голям постоянен бивак. Мисля, че ще го осъзнаеш.

— Съзнавам го, сихди. Но при това положение нещата стоят съвсем другояче, отколкото си ги представях. Аз си мислех, ще можем веднага щом ги стигнем да се врежем сред тях като две гюллета в някой мравуняк.

— От това бихме се отказали дори ако си имахме работа само с четирийсетимата ездачи. Знам, че ти си храбър воин, който не се бои от сто и повече врагове, ала храбростта не бива да дегенерира в безразсъдна дързост. До страната на истинската смелост винаги стои предпазливостта, съобразителността.

— Правилно, сихди! Зная какво искаш да речеш. Ти пак се каниш да проявиш хитрост. О-о, ти си голям герой, това ми е известно, защото хиляди пъти съм го узнавал. Аз съм бил свидетел, когато ти съвсем сам и посред най-тъмната нощ си отивал до гривата на лъва. Виждал съм те да се биеш сред големи купчини противници като някой риф в прибоя, като великан сред джуджета, като някой слон сред пъплещи мравки и подскачащи бълхи. От това сърцето ми ставаше голямо и широко и гордост издуваше гърдите ми, защото когато се връщахме сетне у дома, бивахме посрещани от ликуването на нашите, от възхвалата на каманджат67 и от веселите звуци на анфар68. Малките наккара69 пееха за наша прослава, а големият тхабл70 притуряше такта. Воините ни завиждаха, жените и момичетата играеха хорото на възхитата около нас, а Ханнех, моята жена, най-добрата и красива жена на земята, увиваше в тихата шатра ръце около мен, ронеше сълзи на радост и ме наричаше своя любим, слънчева светлина на своето щастие!

Халеф обичаше своята жена Ханнех с рядка искреност. Сега, когато му дойде на ум за нея, остави да последва една пауза на разнеженост. Едва след време продължи:

— Да, така е, така съм те виждал като герой, когато никой човек не може да победи. Ама си е кажи-речи още по-харно и много по-голям джумбуш, когато оставиш оръжията си затъкнати и си служиш с хитрост. Какво е пред нас акълът на хиляди кюрди или перси, след като сме взели веднъж решението да ги победим с пищовите на духа, кремъклийките на хитрината и ножовете на притворството! Нека дойдат мъжете, дето най им сече пипето в султанството, ние като едното нищо ще ги надхитрим всичките и ще им направим кавал на носа, който ще стигне оттук до Мека и сетне обратно пак до Техеран и Исфахан.

— Толкова лошо може би все пак не, драги Халеф — подметнах аз.

— Лошо не, сихди, ами грандиозно! Припомни си какво ли вече не сме постигали с мурафет! Каквото никой не е смятал за възможно, и каквото не бихме постигнали с хиляди топове, това ние сме съумявали да извършим с хитри чалъми. Когато сме били толкоз близко до смъртта, че съм чувствал до костите си нейния леден дъх и никаква неустрашимост не е можела да ни отърве, ти току измъдряше някоя шашарма, която ни отвеждаше от водите на безнадеждността до брега на избавлението. Колко често сме мязали на птици, чиито нозе са попаднали в клупа, и към които вече се е протегнала смъртоносната ръка, за да им извие врата, ала твоята дяволия все е завтасвала навреме да развърже възела, и когато ръката посегнеше да ни хване, ние отлитахме с Мунагхат ел Маскара71.

Чирикането на подигравката, това беше добре! Напуши ме смях. Тогава той ме стрелна късо с почти гневен поглед и запита разсърдело:

— Какво има тук да се хилиш, сихди? За толкова весела работа ли намираш извиването на врата?

— Извиването на врата не, но чирикането.

— Не се надсмивай! Ако в мухабета с теб си служа с висшето, картинно изкуство на словото, то го правя от почит към твоята ученост и не заслужавам да бъда осмиван от теб. Ти си един голям герой и често майстор в лукавството, ама имаш същевременно недостатъка да не признаваш достойнствата, които извисяват твоя приятел и закрилник над празните куфелници на другите смъртни и би трябвало да ти доказват, че Аллах е бил изключително благоразположен към теб, като така е нагодил уйдурмата, че да се запознаеш с мен!

Дребничкият хаджия лесно се докачаше, даже от мен. В такива случаи аз си траех, защото неговият гняв се изпаряваше също така бързо, както беше дошъл. Така и сега. След като мина известно време, без да съм продумал, той плъзна един изучаващ поглед по лицето ми и попита угрижено:

— Какво ти става, сихди? Ти не хортуваш, пък ние таман бяхме развърнали сладка приказка. Да не ти разтурих хатъра?

— Не. Мислех си само за достойнствата, които те извисяват над мен.

— Над теб? Това не съм имал предвид. Не съм гълчал за такова нещо, защото всичките достойнства, които притежавам, си развил у мен тъкмо ти. Ето защо всеки ден славя и благодаря на Аллах във всичките пет молитви, задето ме събра с теб. Искаш ли сега да бъдеш пак добър с мене?

— Аз изобщо не съм бил лош с теб!

— Тези думи ободряват сърцето ми и възрадват моята душа до най-затънтените глъбини на вътрешността ми. Много рядко, ама все пак сегиз-тогиз се случва ти да си недоволен от мен. Тогава като че десет хиляди дебабис72 се провират през моята душевност и ми се струва, сякаш в съсредоточието на любовта, която изпитвам към теб, горят стотици хиляди кибритат френгия73. После нямам рахат, додето твоята уста не се усмихне пак и очите ти не станат отново приятелски.

Това с карфиците и кибритените клечки пак си го биваше! Аз обаче много се пазех да повторя смеха си отпреди малко.

— Ние впрочем — продължи той — съвсем се отклонихме от онова, за което говорихме одеве. Ти рече, не бивало сила, ами хитрост да употребим спрямо тия кюрди. Намисли ли вече номера, който ще им изиграем?

— Не. Аз не мога да нахвърлям план, преди да съм се запознал с врага и всички обстоятелства, отнасящи се до него и неговите намерения. Само че нека прекъснем разговора, защото смятам, че дирята сега трябва да ангажира цялото ни внимание!

Ако кюрдите до момента бяха избягвали всички утъпкани пътища, то сега изобщо вече нямаше пътища, от които да се държат настрани. Ние бяхме яздили първо по тревисти площи, после минахме през рядка гора и сега яздехме по една гола, проточила се надалеч и възлизаща полегато нагоре скална плоча, по която конското копито не оставяше никакъв отпечатък. Аз трябваше да се ръководя изключително по разни малки, нищожни признаци — леки резки или драскотини, които сигурно биха убегнали на някое по-малко обучено око.

Когато достигнахме горния ръб на скалната плоча, видяхме пред нас да лежи един широк равнинен участък, чийто край обаче не можеше да се различи, тъй като отделно растящите по него борове закриваха като съвкупност гледката в перспектива. Оттук дирите се разделяха, като водеха във всички направления по степта.

— Аллах, Аллах! — проплака Халеф. — Лоша шмекерия ни изиграха тук кюрдите!

— В какъв смисъл? — попитах.

— Нима не виждаш, че те са се разделили, за да ни заблудят? Тоя Шир Самурек хич не е такъв будала, както си мислехме.

— Той, напротив, е още по-голям будала, отколкото си го представях!

— Наистина ли, сихди? Моля те да ми го обясниш!

— Та то си лежи ясно като на длан и изобщо не е нужно да ти давам някакво разяснение. Да не би да мислиш, че кюрдите тук завинаги са се разделили?

— Не, това е само кюляф от тяхна страна.

— Който с нищо няма да им е полезен, защото техният предводител сигурно им е определил точката, където всички отново ще се съберат.

— А-а, сега те разбирам! При това положение е достатъчно само да последваме една от тия дири, за да достигнем също до сборния пункт.

— Разбира се! Ние ще изберем най-плътната диря, произхождаща значи от най-многобройното отделение и… погледни тук! Степната почва е така разровена, че цели буци са летели наоколо. Един от конете се е възпротивил да продължи по-нататък и би трябвало много да се лъжа, ако това не е бил моят Рих. Тази диря ще следваме и никоя друга. Ела!

Смушихме конете си и препуснахме в галоп по следите, понеже растящите надалеч един от друг борове не ни пречеха да поддържаме толкова бърз ход. Пъструшковците бяха млади. Аптекарят, може би недобър ездач, беше изтървал, наистина, доста от школовката, ала под нас те лесно се оправиха, и аз установих за свое задоволство, че не бихме могли да се сдобием за целта си с по-подходящи животни.

След като бяхме яздили четвърт час по тоя начин, възвишението отново се снижи и ние стигнахме до безводна пясъчна долина, в която само храсти жълтуга (Genista) и други дървесни пеперудоцветни влачеха мизерното си съществувание. В този пясък следите се виждаха по-ясно, отколкото можехме да желаем, и когато бяхме следвали долината и нейните завои може би не повече от половин час, видях отляво да се спуска една диря и да се присъединява към следваната от нас. После се прибави втора, трета, четвърта и пета, докато копитните отпечатъци, които бяха тръгнали разделно горе по скалната плоча, отново се събраха всичките.

— Сихди, прав беше — изликува Халеф. — Сега кюрдите са пак заедно и шмекерията на техния предводител не можа и минута да ни задържи. Веднага щом го пипнем, ще му кажа, че в намерението си да се мери с нас прилича на някоя дърта, дебела, пресипнала батта74, проявила нахалството да се надпява с белабилите75 на Седмото небе!

Насмалко да прихна пак, и то не пък заради сравнението с патицата и славеите, а заради сигурността и самопонятността, с които той приемаше, че ще заловим шейха, ние двамата, дошли от други краища, сами мъже срещу могъщия главатар на келхурските кюрди, който при всички случаи командваше повече от четирийсетимата войни, придружавали го до Хой при грабежа на моя кон! Ама такъв си беше дребният, дързък тип! И на мен не ми хрумна да понижавам самоувереността му, защото тъкмо тая негова крепка вяра беше онова, което го правеше полезен спътник при всяка беда и опасност. Та кимнах му аз значи полусъгласително и заявих:

— Ако не можем да постигнем целта си по някакъв друг начин, действително ще се наложи да доведем Шир Самурек в наша власт. Впрочем, мисля си, скоро ще узнаем къде сме с кюрдите, драги Халеф. Ако късметът е определил днес да играеш една героична роля, завесата в късо време ще се раздвижи.

— Така ли смяташ? — попита той. — Аз ще сторя всичко, за да добия твоето доволство. Но защо мислиш, че завесата още толкова скоро ще се дигне?

— Хитростта на шейха ми навя тази мисъл. Защо той не я приложи още в околностите на Хой? Аз предполагам, както казах, че си имаме работа с цял бивак, а не само с едно подвижно отделение на келхурите. Ние не бива да го намерим този бивак и Шир Самурек е предприел коронния номер, за да ни държи настрана от него, когато е пристигнал в негова близост. Внимавай, изобщо няма да се наложи да яздим много далеч!

Долината, в която се намирахме, правеше един толкова рязък завой наляво, че образуваше остър ъгъл. Кюрдите не бяха следвали завоя, а яздили нагоре по страната на долината, която ъгълът пробождаше. Халеф понечи да продължи да язди след тях, без да спира, ала аз го задържах.

— Стой! Ако ние, както предполагам, се намираме в близост до бивака, и ако шейхът допуска, че го преследваме, то е логично да се очаква, че ще е разставил тук стражи, които трябва или да ни очистят на бърза ръка, или да му докладват приближаването ни. Ето защо се налага да бъдем предпазливи. Ти ще останеш тук и ще държиш коня ми, а аз ще се примъкна пеша, за да разузная сигурността на по-нататъшния път. В никой случай не напускай мястото, преди да се върна или те повикам там горе от височината!

Аз слязох от коня, предадох поводите на хаджията и се закатерих по откоса на долината, където отново имаше дървета и храсти, които можех да използвам за прикритие. Същевременно държах под око следата на кюрдите, ала не съумявах да открия някоя отделна диря да се отклонява от нея. Горе имаше скали със смърчова гора, примесена с единични дъбове. Така следвах дирята може би в продължение на повече от четвърт час. Тя си оставаше компактна и тук също не се отделяше от нея нито стъпка. Вече се канех да поема обратно, когато забелязах, че гората започна да се спуска надолу. Дирята водеше наляво към едно дере, вдясно като някоя полусрутена наблюдателница се извиваше над храстите една канара. Към този скален блок тръгнах и се покатерих на него. Бях очаквал да добия изглед оттук и не се видях измамен в надеждите си. Полите на планината преминаваха в зелена равнина, през която протичаше един поток, извиращ, както изглежда, от споменатото дере. Доста далече навътре в равнината се намираше кюрдският бивак, пресичан от потока, или по-точно се е намирал там, защото от пръв поглед видях, че беше раздигнат. Там всичко живо се движеше суетливо един през друг. Забелязах свободни хора и коне, забелязах ездачи, седнали вече на седлата. Жени нямаше, нито пък други животни освен коне. Следователно не се касаеше за обичаен жилищен бивак, който включва жени и стада, а тук са били подслонени само мъже, и то не в шатри, а под леки навеси от клони и листа, подпрени по на четири кола. За ловен поход не можеше да става дума, за боен в тази местност — също не. Засега местопребиваването на келхурите тук бе за мен загадка, докато по-късно узнах, че те възнамерявали един разбойнически набег през Масара Дагх, за да ограбят жителите по персийската граница. Бяха триста бойци. Освен конете имаха при себе си петдесет мулета, снабдени със самари. Големите светли чалми създаваха впечатление, че хората носят тикви на главата си. Опитах да открия моя Рих, ала в тъпканицата това беше невъзможно.

Къде доволен, къде разочарован, тръгнах обратно, но не се върнах чак при Халеф. Спрях по-скоро горе по страната на пясъчната долина и му викнах да се изкачи. Той се отзова на повикването и ми предаде коня.

— Откри ли стражите, сихди? — попита.

— Не.

— Но барем бивака?

— Да.

— Каква непредпазливост от страна на Шир Самурек! Та той непременно трябваше да се погрижи чрез стражи да не можем толкова лесно да се приближим незабелязано до стана му!

— Не го е сметнал за нужно, защото бивакът е вече вдигнат.

— Какво? Вдигнат? Искат да се разкарат?

— Да. Той, изглежда, още с пристигането си е дал заповед за потегляне.

— Накъде се канят да хванат?

— Ще разберем, защото ще ги следваме, додето си получим отново конете.

Поехме яздешком до скалата, от която преди малко бях направил наблюденията си, вързахме конете и се качихме да огледаме кюрдския бивак. Дойдохме тъкмо навреме, за да видим как се изнасят келхурите. Те образуваха, яздейки по двама или по трима, дълга, тясна лента, която се движеше по зелената шир, и чието чело почти бе достигнало края на кръгозора.

— Там се точат хайманите, чапкъните — косеше се Халеф — а ние си кютим тук и зяпаме подире им, ближейки мустаци като гладни псета, на които живото печено е офейкало на четири крака! Ама почакайте малко, ние ще ви връхлетим сетне както два свирепи лъва мишки и така ще ви отмъстим, че ребрата ви ще запращят и ръце и крака ще се разхвърчат оглозгани! Гледай, сихди, там се вият те и принуждават и нашите коне да търчат заедно с тях! Кой знае що за вонящ мискин седи на моя! Ти, разбира се, можеш да таиш сладостното съзнание, че гърбът на твоя Рих няма да бъде докоснат от никое кюрдско продължение на човешкия гръбнак, защото който дръзне това да опита, ще трябва да накара преди туй да опишат членовете му в Книгата на живота. Гневът ври в моята душа, а яростта вдига пара в сърцето ми. Ако успея да отделя и пипна келеша, дето се е курдисал на моя ат, ще го разцепя надлъж на две половини! В името на Мохамед, Пророка, ще го сторя, ще го сторя като нищо!

Не е трудно да си представи човек, че аз също не се изказвах ласкателно за конекрадците, ала гневът на Халеф ми въздействаше развеселително, а начинът му на изразяване беше толкова забавен, че отново трябваше да си дам труда да потисна смеха си. А на арабски неговата реч беше още по-ефектна, отколкото мога да я възпроизведа тук в превод.

Най-напред трябваше да прегледаме лагерното място на кюрдите. Това обаче не можехме да предприемем, преди да са изчезнали отвъд зрителното поле. Посоката, в която бяха поели, лежеше на югоизток. Ако ги последвахме, трябваше значи отново да са озовем при река Заб, която ни бе водила надолу по граничната планина към Хой. Ние щяхме, когато я достигнехме пак, да сме яздили по периферията на триъгълник и тая загуба на време щяхме да дължим единствено на кюрдите. Това беше още една причина да не ги провождаме с приятелски помисли.

Най-сетне и последните от тях изчезнаха на югоизток. Ние слязохме от канарата, възседнахме отново конете и ги подкарахме към споменатото дере, към което водеше дирята на келхурите. Улеят беше тесен и дълбок, но все пак задоволително проходим. Колкото по-надолу го следвахме, толкова по-влажен ставаше, и скоро отляво и отдясно избиха от стените малки ручейчета, които се съединяваха и ниско долу образуваха потока, който бях видял от скалата.

В подножието на хълма дерето преминаваше разлято в равнината и ние препуснахме в галоп покрай потока, додето стигнахме мястото, където бяха бивакували номадите. Докато Халеф напои първо конете и ги пусна после да пасат, аз се залових да прегледам грижливо целия плац. Надявах се да открия нещо, което би могло да ни подпомогне в намеренията. Но останах излъган, защото след доста дълго изследване не узнах нищо друго, освен че станът е бил използван в продължение на около седмица. По-ценно беше заключението, което извлякох от спешното заминаване на кюрдите. Те преди туй вероятно не са имали намерението още днес да изоставят бивака, защото няколко от споменатите вече навеси едва вчера бяха наново покрити. А Акил беше пристигнал тук по свечеряване, за да преговаря за кръвнината — за своя и наша вреда, защото те го бяха пленили, по-късно заловили и неговия син и после откраднали нашите коне. Келхурите едва ли бяха напуснали лагерния плац толкова бързо заради Акил и сина му. Много по-логично беше да се приеме, че те са се страхували от моето идване тук с Халеф.

Нека не бъда сметнат за самомнителен човек, задето считах за възможно, че триста кюрди ще се махнат от бивака си заради двама мъже. В Ориента не е трудно комарът за късо време да се превърне в слон. Случвало се бе с известна ловкост да се измъкна от доста калпави положения. С помощта на познанията, които притежава всеки образован европеец, и с опита, натрупан из Дивия запад, беше ми се удавало да окажа тук и там някоя малка услуга на племената на джезирехите. Нещата се бяха предавали по-нататък от уста на уста. Легендата беше уголемила моите познания и умения до чудовищна степен. Още по-прочути от мен обаче бяха двете ми пушки. Разправяше се, че куршумът на моя мечкоубиец минавал през стомана и дувари, а с „Омагьосаната пушка“, сиреч карабината „Хенри“ с двадесет и пет изстрела, съм можел да стрелям цяла вечност, без ни един път да е нужно да заредя. Ето как беше обяснимо, че за мен се разказваха чудеса, и че келхур-кюрдите предпочетоха да се изметат от лагера си, наместо да допуснат да ги приближа дебнешката и да ги загърмя с магическата пушка.

От само себе си се разбира, че трябваше да яздим след тях. Но това сега не беше спешно, защото едва привечер можехме да рискуваме да ги доближим и не биваше ей така на часа да ги последваме. Ако не искахме да бъдем открити от тях, трябваше да им дадем подобаваща преднина. Да изчезнат, те в никой случай не можеха — за това вече щяха да се погрижат техните следи, а те не притежаваха опит и умение да ги потулят. Ето защо оставихме конете да попасат в продължение на почти два часа и потеглихме едва два часа преди пладне.

10. Духът на раки

Когато слънцето застана най-високо, ние се намирахме между планините, където застрелях в една гора от дъбове баламут — от тях идват тамошните световноизвестни шикалки — едно диво прасе, което ни нахрани. Тук седнахме за късо време да изпечем за из път няколко къса от него, защото докато се намирахме по петите на кюрдите, а това можеше да продължи няколко дни, не биваше повече да стреляме по дивеч, за да не ни издадат изстрелите. Всъщност на хаджията като мохамеданин беше запретено да яде свинско, ала общуването с мен дотолкова беше променило убежденията му и направило небцето му възприемчиво към приятния вкус на дивата свиня, че заради тая наслада той без колебание навличаше върху себе си неодобрението на Пророка и всичките покойни халифи.

Но сега пък мина толкова много време, че трябваше да наваксваме една по-голяма преднина, отколкото бе залегнало в намеренията ни. Ето защо последвахме дирите с по-голяма бързина от преди.

В следобеда лежеше южната извивка на Кючукзаб от дясната ни страна зад стръмните, гористи възвишения, в чиито подстъпи се намирахме. Яздехме по една малка рекичка, която през пролетта вероятно беше много пълноводна, ала сега водата й достигаше малко над копитата на конете ни. Имаше много рехав чакъл. Многобройни открито плакнещи се коренища ни препятстваха и безчет кривини на речното корито не ни оставяха да мръднем.

— Шейтанът трябва да е показал на кюрдите тоя път! — проплака Халеф. — Ей тъй подобно сигур е устроена пътеката, дето води от смъртта право надолу към проклятието на вечните мъки.

— И аз не вдявам — пригласих — защо тъкмо тоя каменист улей са избрали келхурите.

— И накъде ли пък са се наканили да вървят? Та оттук нали никакъв проход не води през планинската верига?

— Не. Ако не се лъжа, ние имаме пред себе си две планини, които познаваме от по-раншна езда по тия места, а именно вдясно Мегилик и вляво причудливо оформената Некухл. Между тях не води никакъв проход. Следователно Шир Самурек не възнамерява да прехвърля планините, а целта му лежи от тази страна. Какво обаче има да търси тук, за мен е загадка.

— Аллах! Да не би пък тъдява да е местността, в която се намира Мусаллах ел Амват76?

— Мусаллах ел Амват? Никога не съм чувал още за нея. Що за място е това?

— Място, което всеки отбягва, независимо дали е сунит или шиит, християнин или юдеин. Ти знаеш, че вчера в хана поседях и си побъбрих с неколцина масиджилар77. Тази местност им беше позната, бяха преживели много нещо в нея и ми разказаха. Най-хубавите и добри шикалки растели в неизброими количества при Мусаллах ел Амват, ала никой не дръзвал да тръгне натам да събира, защото наоколо бродели духовете на умрелите. Било преди неколкостотин години, когато в страната дошли християни и си построили в планините Мусаллах, за да почитат по свой начин Аллах. Те били добри и трудолюбиви хора, които живеели в угода на всекиго, ала въпреки това шиитите решили да ги изтребят. Изкачили се те горе, обградили християните и изклали всички — мъже, старци, младежи, жени, девойки и деца. Свещеникът бил последният, който загинал. Дори когато берял душа, продължавал да се моли за своите врагове. Тогава те изтръгнали кръста от Мусаллах и го хвърлили в огъня. Като видял това с оцъклените си очи, той преобразил своята молитва в проклятие, което призовал над тях и мястото на смъртта. Оттогава гибел сполетявала всеки, който дръзнел да навести Мусаллах. Независимо от това неотдавна масиджиларите събрали кураж да се изкачат, защото са бедни и знаели, че там горе ги очаква богата беритба. Помолили се на Аллах да ги закриля и се отправили на път. Стигнали, наистина, благополучно горе и видели Мусаллах. Но когато я приближили, изскочил духът на убития свещеник в образа на исполинска мечка, която поискала да се втурне към тях със зейнала паст. Те побягнали и оттогава се молят и благодарят на Аллах, дето ги е спасил чрез бързината на техните крака. Никога вече нямало да проявят безразсъдната дързост да подирят Мусаллах. Това ми разказаха те. Какво ще речеш за тая работа, сихди?

— Че мечката не е била дух, а една обикновена мецана. Всеки знае, че там горе в планините се въдят мечки.

— Да. Това го знам и аз, ама такива исполински, каквато е била тая, те не са.

— Страхът уголемява всичко. Той може да накара и една мецана да се стори дваж по-голяма.

— Казваш го, защото не вярваш в духове.

— Напротив, аз съм твърдо убеден, че духове има. Но няма привидения, които да се явяват в мечи образ.

— Е, да, ти си куражлив, сихди, ти определено не би побягнал от мечката, а би пристъпил дръзко насреща й. Но аз не бих пожелал да направя проверка дали мечката е дух, или духът е мечка.

— Имаш ли си представя в коя местност се намира Мусаллах?

— Масиджиларите ми я описаха. Тя лежала между Некухл и Мегилик — до нея се стигало, като се следвало едно каменисто речно корито многобройни извивки, което било обхванато от много тесни брегове и…

Той спря посред словото, погледна ме сащисано в лицето и се провикна сетне:

— Аллах акбар! (Аллах е велик!) Та това таман се схожда с нашия път!

— Да, както изглежда!

— Некухл и Мегилик са двете планини, които ти преди малко спомена. Ние се намираме в каменисто, тясно и виещо се речно корито, значи — Машаллах! — ние сме на път към Капелата на мъртвите, за която ти разправих.

— Това действително е възможно. Но затвори си устата драги Халеф, иначе мецаната ще вземе да дойде и да скочи в нея.

— Не се присмивай, сихди! Защо да не ми стои отворена устата, като се дивя? Когато престана да се дивя, тя от само себе си ще се захлопне. О, чудо, о, воля на Небето! Ние се намираме по пътя към Капелата на мъртвите! Такъв, изглежда, ни е бил късметът, орисията. Де само да знаех, какви трябва да ги чиним там горе!

— И още питаш?

— Естествено! Ти нима знаеш?

— Да. Ние трябва да освободим привидението от неговия мечи кожух.

— О, безогледна дързост, о, гавра! Ти все още се подиграваш, сихди! На мен обаче гърбът ми е студен като лед и аз наистина не знам на какво ще се реша.

— Решиш! Какво искаш да кажеш с това?

— Е, ако мечката дотърчи, дали трябва да бягам, или да стрелям по нея. Ако тя наистина си е мечка, пък аз хукна, то ти ще ме осмееш и аз трябва до смъртта си да се срамувам за моя страх. Ако обаче е дух и аз гръмна по него, то куршумът ще го премине, без да го нарани, а какво ще стане подир туй с мен, това знае само Аллах.

— Халеф, Халеф! Действително ли още живее в теб глупавото суеверие от по-раншните времена? Я ми кажи, за кого е умрял навремето свещеникът?

— За своя Господ и за своята вяра, сихди.

— Как биват наричани такива хора?

— Шухада78.

— Какво казва Корана, за нашето Свето писание изобщо няма да говорим, за тези шухада?

— Че отиват право на Небето.

— Разбери ме добре! Аз ти говоря, за да ти просветля разсъдъка, като мюсюлманин. Даже според представите на мохамеданите един шахид се отправя непосредствено към Небето, като възнаграждение за страдния, които е претърпял. Този благочестив свещеник откъде Бог е прокудил заради неговата мъченическа смърт в кожата на мечка! Няма ли това вместо възнаграждение да е едно ужасно наказание, вместо Небето — Пъкъла?

Халеф, ме зяпа пак известно време с широко разтворени очи.

— Сихди, аз отново се дивя — призна после.

— На какво сега?

— На превъзходността на твоето доказателство, на което и тоя път не мога да възразя. Аллах инсаф или Аллах ел ’адл (Аллах е справедливостта), казваме ние. И тъй като тази фраза е необорима и безспорна, то… то… то…

— Хайде, по-нататък!

— …то не може духът да е мечка и нито значи мечката — дух.

— Добре. Нека следователно мечката, която действително си е мечка, бъде и остане и в твоята глава мечка! Сега убеден ли си, Халеф?

— Да, сихди. Ти и в правилата на мантиката79, както във всичко, си непобедим и отново оздрави моя заболял по тая мечка акъл. Сега нека си идва. Ще стрелям по нея, без да се замисля!

— Стрелянето по-добре предостави на мен. Кюрдските мечки не са преследвани като жълто-кафявите от Хауран и Ливан. Те биват малко обезпокоявани, почти никак ловувани и стават много големи и стари. Та нали събирачите на шикалки са приказвали за чудовищната големина на това животно. Един куршум от твоята кремъклийка не би го убил, а само раздразнил до ярост. И после ние не знаем точно, ами само предполагаме, че сега се намираме на пътя за Мусаллах ел Амват. Най-главното е, че за теб дух в меча кожа вече не… какво има?

Яздещият до мен Халеф ме прекъсна в словото, като хвана юздите на коня ми и го спря.

— Там под дърветата виждам нещо — отговори той, показвайки ми с протегната ръка посоката. — Нещо се помръдна. Не знам дали е човек, или животно.

— Трябва да разберем. Ела бързо насам под дърветата!

Под закрилата на дървесата аз слязох от коня и го предадох на Халеф.

— Остани тук и не мърдай! Аз ще се промъкна дотам, за да видя с кого или с какво си имаме работа. Дръж се тихо!

С готов за удар нож в ръката, аз се запромъквах от дърво до дърво, додето стигнах в близост до въпросното място. Там видях, че имам пред себе си не животно, а човек. Той стоеше до един нискоразклонен бук с протегнати нагоре ръце — защо, не можех да различа. Беше с извърнато от мен лице, ала въпреки това ми се стори познат. Тази фигура, парцаливото сетре, чиито ръкави отчасти липсваха… ако и това не беше Али, обичащият чашката ханджия от Хой, то никога вече нямаше да мога да разчитам на очите си! Но какво диреше той тук? Как се беше озовал ей така сам в тази местност и какво правеше там до дървото?

Сега Али се обърна, повдигна се на пръсти и си нахлузи на шията клупа на един висящ от клона сиджим, който бе вързал здраво горе. Исусе Христе, мъжът искаше да се беси!

— Катера Ходех! (За Бога!) — викнах му аз, като притърчах и му изтръгнах шнура. — Спри! Ти се каниш да се убиеш!

Али се вторачи в мен като отнесен и отговори, сякаш приказваше насън:

— Да се убия? Не, а само обеся.

— Та нали то е все същото! И що за причина пък имаш да извършиш тоя голям грях?

— Причина…? Защо ме питаш…? Кой си ти всъщност…?

При тези въпроси очите му все още изразяваха духовна пустота.

— Кой съм? Че нали ме познаваш! Аз съм Кара Бен Немзи ефенди, който живее при теб в Хой.

Прозвучаването на моето име, изглежда, върна Али на себе си. В погледа му се появи живец, ала гласът му си беше все така глух, като преди.

— Аз трябва да се обеся. Трябва да си отнема живота, защото няма да си получа обратно парите.

— Откъде го знаеш?

— От Шир Самурек.

— От оня ли? Нима си говорил с него?

— Да.

— Кога?

— Преди един час.

— Къде?

— Там горе, под Мусаллах ел Амват.

— Я гледай, значи Капелата е все пак тук! Там ли бивакуват келхурите?

— Да.

— Ако някой от тях е наблизо! Дали не могат да ни чуят, или видят?

— Не. Аз бях прогонен с камшик от тях и никой доникъде не ме е сподирил.

Споменът за камшика върна Али напълно на себе си. Той се тръшна на земята, захлупи лице в шепи и започна горчиво да ридае. Сълзите са целебна вода, когато могат да протекат. Ето защо го оставих да плаче необезпокоявано и викнах Халеф да дойде. Той върза конете и седна после до мен. Когато съдържателят след известно време се поуспокои, аз му изправих главата и казах:

— Самоубийството е ужасен грях, защото човек не може нито да го изкупи, нито да го поправи. Най-малко от всичко обаче трябва да праща човек душата си в преизподнята заради пари. Пък и твоите пиастри още хич не са изгубени!

— Те са изгубени. Шир Самурек ги е отнел на Акил и няма да ги върне!

— Ще ги върне! Обещавам ти, че ще го заставя да ги върне.

Очите му получиха блясък. Той се надигна по-стегнато и попита припряно:

— Това сериозно ли е от твоя страна, о, ефенди? Наистина ли ми го обещаваш?

— Да.

— Тогава хвала и слава на Аллах! Аз съм спасен, защото каквото Кара Бен Немзи ефенди обещае, сдържа, макар Шир Самурек, разбойникът, да го осмя!

— Кога се присмива той, при какъв повод и кога? Можеш ли да ми го кажеш? Можеш ли да си припомниш как си отишъл при него и всичко, което се говори и случи там?

— Ох, ефенди, сега зная всичко точно. Като казваш, че искаш да ми доставиш парите, то остротата на моята памет нараства и сега се сещам за всяка дума!

— Тогава говори! Но бъди кратък, защото времето е скъпоценно. Къде и как се срещна с Шир Самурек?

— Ти знаеш, че препуснах с малкоегунда и няколко души, за да догоним крадеца Акил и му изтръгнем парите. Не намерихме дирята му, ала си помислихме, че за да се озове в безопасност, ще е избягал през персийската граница. Ето защо се насочихме към границата, но в никое селище и къща не чухме някой да го е видял. Така продължихме да яздим почти до пладне, когато трябваше да осъзнаем, че се намираме на погрешен път. Та обърнахме значи конете и поискахме сега да опитаме по посока Рауандуз и Лахиджан. Поради това се насочихме на север, все на север, докато Шейтанът ни отведе на пътя на кюрдите. Те ни обградиха, вързаха ни и ни помъкнаха със себе си насам.

— Сигурно ви се е сторило чудо, да видите при тях напразно дирения крадец?

— Да, Акил е при тях, но не като свободен мъж, а като пленник, и неговият син Сали — също. Тази нощ двамата ще умрат. Те ще станат жертва на кръвното отмъщение и собствената си проклетия.

— Смъртта им твърдо ли е решена?

— Да. Те не могат да й се изплъзнат и ужасна е смъртта, дето ги чака. Те ще бъдат разкъсани и изядени от мечките.

— Ах! Що за човек е тоя шейх на келхурските кюрди! Как е стигнал до идеята да ги хвърли на мечките? Има ли всъщност тук мечки, от които да се възползва за тая цел?

— Да, той така точно е измислил и премислил всичко, че ще му се удаде да го осъществи. Та нали е потеглил насам единствено за да предостави беббех-кюрдите на мечките. Преди известно време неговите войни били на лов горе при Мусаллах ел Амват и открили там меча бърлога. По обратния път после намерили едно дърво с диви пчели. Двете неща ще послужат тази вечер за екзекуцията на двамата беббехи. Десет или дванайсет келхури отдавна вече заминаха да доставят меда.

— Знаеш ли как ще бъде употребен?

— Може би не всичко правилно съм разбрал, ала ето какво поне знам: мечото леговище се намира недалеч от Мусаллах. Беббехите ще бъдат вързани и намазани с мед. Сетне ще ги отнесат във вътрешността на Мусаллах. Оттам до мечата бърлога щели да наслагат късове пчелна пита с мед, за да примамят мечките в Мусаллах. Там те първо ще изближат и после излапат вързаните пленници.

— Аллах, Аллах! — обади се тук Халеф ужасен. — Тия келхури изобщо хора ли са все още? Сихди, ще спасим ли беббехите, макар да са наши смъртни врагове, и хвърлим на тяхно място Шир Самурек на мецаните?

Такъв си беше дребният, мил, храбър тип! Той искаше да предпази двамата беббехи от мъчителната смърт, въпреки че Акил беше подкокоросал келхурите срещу нас, а неговият син даже се бе опитал да ни отнеме живота!

Ханджията Али продължи доклада си и аз узнах още следното:

Келхурите действително заради мен били напуснали преждевременно днес бивака си. Обстоятелството, че беббехите паднали в ръцете им, допълнително ги подтиквало към по-бързо заминаване, та да можели час по-скоро да ги отведат на смърт. За тристата войни това било една радостна езда, която нито за минута не бивало да бъде отлагана. Сега се излежавали в гората под Мусаллах. Там провели съд над обречените на кръвното отмъщение. Шир Самурек уверил пленниците с най-свети клетви, че за тях спасение нямало. Според човешките разбирания такова наистина нямало, ала Сали Бен Акил чул, че ние вероятно ще си подирим задигнатите коне, и в отчаянието си се вкопчил за една мисъл, която внезапно го осенила.

„Още не сме мъртви — казал той. — Ако Кара Бен Немзи ефенди ви намери, ще ни освободи!“

„Вас, неговите смъртни врагове? — провикнал се подигравателно шейхът. — Той по-скоро ще ме помоли да ви измъчвам още повече, отколкото съм си наумил.“

„Няма да го стори, защото е християнин.“

„Християнин? Християнинът е куче, а кучето обича да му мирише на кръв. На тези кучета, дето наричат един човек от Назирах80 свой бог, е казано да обичат даже враговете си, ала те не се подчиняват. Те се крадат, лъжат, мамят помежду си и угнетяват, изиграват за собствена изгода и воюват с всички чуждоземци. Ей затова им е невъзможно да обичат враговете си и да им правят добро. Кара Бен Немзи ефенди с кеф би гледал как мечките ви разкъсват!“

„Не, той е истински християнин и вече на мнозина от своите врагове е сторил добро!“

„Ами че повикай го тогава! Пък сетне ще видим дали в действителност се покорява на лъжовния пророк от Назирах!“

„Да, ще го призова. Ще моля Аллах да му покаже пътя за насам!“

„Аз ще ти дам един по-добър съвет. Кара Бен Немзи ефенди като християнин нехае за нашия Аллах. Ти значи трябва да се молиш на неговия разпнат Спасител, ако искаш молбата ти да бъде чута!“

По този начин продължил Шир Самурек да се гаври и после прибавил:

„Колко малко се боя от това християнско куче, и колко малко отчитам, че би могъл да ви спаси, ти веднага ще узнаеш. Аз наредих да му предадат, че аз съм грабителят на неговите коне, и той ще ни последва. Ако наистина намери дирите ни и дръзне дотук да дойде, то стражите, които после ще поставя, ще го пипнат и аз ще го хвърля заедно с вас на мечките. Сега си се моли, от мен да мине, на Аллах или на Ел Месиах81, молитвата ти ще бъде изречена на вятъра!“

После се провело съвещание относно другите пленници. Решението гласяло, че те трябвало съвместно да дадат един откуп от двайсет хиляди пиастри и щели да останат задържани, докато тази сума бъдела изплатена. Ханджията Али трябвало да тръгне и вземе парите, за да ги донесе после при Мусаллах. Не ги ли доставел в рамките на три дена, или при плащането се установи някоя хитрина, то пленниците щели да бъдат убити. Малко след даването на тези разпореждания, разбойниците нашибали здравата Али с камшик и после го напъдили без кон.

Объркан и отчаян, той тръгнал без всяка надежда, защото сега не само бил изгубил откраднатите пари, ами трябвало още и част от откупа да достави, което било абсолютно невъзможно. Виждал пред очите си своята провала, а определено не бил герой във вярата и упованието в Аллах. Ето защо посегнал към сиджима и само моето вмешателство го възпряло да си даде сам смъртта.

— Сега, ефенди, ти чу всичко, което можех да ти кажа — завърши той доклада си. — Какво мислиш за тая работа? Считаш ли за възможно да си получа отново парите?

— На първо място мисля, че раки(ята) носи в себе си зъл дух, с който човек не бива да си има ош-беш!

— Раки? Как ти дойде на ума за раки?

— Защото тя носи вината за всичко случило се.

— Какво общо има раки с предводителя на келхурите?

— Я не питай като будала! Ако не беше изпил вчера толкова раки, то нямаше да говориш с Акил за скривалището на парите си и те нямаше да ти бъдат откраднати. Значи раки е виновна, задето попадна в ръцете на Шир Самурек и сега поиска да се обесиш. Трябва да признаеш, че алкохолът те тласна към самоубийството!

Али замълча, защото осъзна, че казвам истината.

— Ако останеш отдаден на раки, както досега, тя ще ти докара още много беди — продължих аз. — Тя прогризва твоята душа и съсипва тялото ти. Ако обаче се откажеш от нея, ще живееш в радост и щастие и един ден ще тръгнеш по Ес Спрат, Моста на смъртта, без залитане към Вечния живот. Имай предвид, че тоя мост не е широк, а толкова тесен, че Мохамед го сравнява с острието на добре заточен ятаган. Как ще иска един човек, чиято душа и след смъртта е прогизнала от раки, да премине по този мост, без да се сгромоли в зиналите бездни на Геената!

Нагаждах се към начина на мислене и изразяване на мъжа, за когото се отнасяха предупрежденията ми. И те наистина не пропуснаха целта си, защото той се почувства потресен.

— Ох, мълчи, ефенди! Твоите думи ме карат да потръпвам!

— Ти щеше още къде повече да тръпнеш, ако наистина беше изпълнил ужасното деяние, което планираше при това дърво, защото сега твоят дух щеше да залита с губителното въже на врата по Моста на смъртта. Раки щеше да плете твоите нозе и ти щеше да се сурнеш надолу във вечно бликащите и никога нестихващи пламъци на Джехеннема, на които щеше да бъдеш неспасяемо обречен! Не ти ли трепери сърцето, като си помислиш за това?

— Ох, ефенди, от твоите думи ми избива пот на страх и ужас по тялото!

— Тогава те съветвам, о, ханджи Али, оттук насетне да се откажеш от тая опасна напитка, която ще погуби и теб, и всеки, който й се отдава!

— Ще го сторя! Да, ефенди, съвсем определено ще го сторя!

— Само че това не е така лесно, както си мислиш. Когото веднъж духът на раки е докопал, него той не желае да пусне и го стиска здраво в змийската си прегръдка. Битката е трудна, но пък и после победата е толкова по-голяма и ощастливяваща. Искаш ли да я подхванеш тая битка?

— Искам, ефенди! Обещавам ти, че храбро ще се боря. Ето, имаш ръката ми!

Али ми подаде ръка. Аз още не я поех, а продължих да приказвам:

— Не толкова бързо! Вярвам, че даваш това обещание с драго сърце, ала в този миг ти не мислиш колко трудно е да го удържиш. Не се залавяй от днес хич раки вече да не пиеш. Няма да съумееш да го изпълниш, а само още повече ще преминеш във владение на пиянството. От днес пий само половината от това, което си пил досега на ден, след един месец само четвъртината, след три месеца само осминката част и така всеки три месеца наполовина колкото преди, докато стигнеш дотам, че дневно да вкусваш само три малки глътки. Тези три глътки бива да пиеш сетне като ден до кончината си, това ти го позволявам. Ако обаче ти легне по сърце да направиш едно угодно на Аллах дело и да се превърнеш в един изцяло щастлив мъж, то откажи се и от тези три глътки и не пий вече нищо, ама хич нищичко, което може да те опияни, защото Мохамед, твоят пророк, е казал: „Куллу мускюрюн нарам!“ (Всичко, което опива, запретено, проклето да е!)

Тогава Али ми протегна отново ръка, дори двете ръце едновременно, и помоли:

— Ефенди, чувам, че ти от мен не искаш нищо повече, освен онова, което един слаб човек е в състояние да извърши. Аз ще се подчиня на твоята повеля и повелята на Мохамед, а Аллах ще ми даде сила да стана отново добър човек. Преди малко аз напусто ти предложих ръката си. Наистина ли не искаш да я вземеш? Аз ти обещавам в името на моята душа, духовете на моите бащи и брадата на Пророка, че отсега насетне от никого повече няма да бъда видян пиян! Аллах го чу! Той ще види също, че аз ще удържа думата си! Ето, вземи ръцете ми!

Аз откликнах на подканата. Развълнуван от тази последица, Халеф също му подаде ръка.

— Аллах да бъде с теб, Сине на махмурлука, задето искаш да се различиш с тая зла Гозет ел Аб82. Изхвърли я навън за рахат на къщата и хич да не я пущаш вече вътре, ако и да опита тайно да се покачи през джама! Защото на нея здравата й сече акъла, казвам ти, каквито са всички женоря, които са изхвърлени от людете и им е мерак да се намърдат пак вътре! И когато нявга станеш трезв мъж и ние навестим отново хана ти, то и дълбочината на тресавището, през което човек трябва да шляпа сега в двора ти, ще е изчезнало, така че хората ще могат да го прекосяват с чисти кундури и вече няма да те виждат да лежиш в тинестата локва като някой голям дабб сакран83, който смята нечистотиите на стопанството ти за ложето на княгинята на Шеба84!

Али не се почувства ни най-малко докачен от прямото назидание на дребния хаджия.

— Имаш право, о, хаджи Халеф Омар! — рече той. — По-рано, когато още не обичах раки, моята къща и дворът ми бяха чисти и приветливи като лика на някоя невеста, дето е наслада за своя годеник и избраница на сърцето му. Но какво виждам тук! Аз още не съм намерил време да огледам конете ви. Не са ли това петнистите жребци на аптекаря?

— Да, те са — потвърдих аз.

— Какво чудо, че той ви ги е заел!

— Той не ли ги зае, а ние отидохме да си ги вземем от градината му без негово знание. Трябваше толкова бързо да потеглим подир келхурите, че не биваше да губим време с въпроси, молби и пазарлъци. Той сигурно много се е шокирал, като е забелязал, че липсват. Затова пък толкова повече ще се зарадва, когато му ги заведеш обратно.

— Аз? Аз ли трябва да му ги върна?

— Да. Сега ти ще възседнеш някой от тях и ще яздиш към дома.

— С неземно блаженство, ефенди, с най-голяма наслада! Ще бъда радостен да се махна от близостта на тия разбойници. Ама пък нали вие сетне вече няма да имате коне!

— Ти на нас не ни бери гайлето! Ние няма да си тръгнем оттук, преди да сме си прибрали от келхурите собствените животни.

— Но това е изключително опасно!

— Още по-опасно е да им изтръгнем твоите десет хиляди пиастри, ала това все пак, както се надявам, ще ни се удаде. Ако всичко потръгне благополучно, ние още утре вечер ще сме в Хой и ще ти донесем парите. Сега ни е необходимо само още да научим от какво естество е мястото и неговата околност, където бивакуват келхурите. Можеш ли да ми го опишеш?

— Да, това речно корито оттук води по-стръмно нагоре, отколкото досега. Там, където то се дели, ще следвате десния ръкав, който също прави много извивки и става все по-тесен, докато стигнете една малка равна ливада, обградена от три страни от гора. Откъм четвъртата страна почти отвесно се възвисяват скали. От тях се срива един поток, образувайки малък шеллал85. Там горе ще видите да се издига Мусаллах ел Амват, в която обитават духовете, и в която днес в нощта трябва да бъдат излапани от мечките Акил и синът му. Зад Капелата, малко по-високо от нея, някога се е съборила една скална стена, която сега лежи изцяло в развалини. Сред тях се намира бърлогата на мечките.

— Мечките? Значи там има не само една, а няколко?

— Да!

— Хм-м! Времето за чифтосване отдавна е отминало, а когато мечката роди, не търпи повече мечока при себе си, защото той не е добър баща и има безсърдечната наклонност да изяжда децата си. Аз следователно съм на мнение, че не се касае за някоя меча двойка, а за една женска и малките й.

— Това аз не зная. Но онази дубб, която хората там горе са виждали, трябва да е някоя Дубб ел Хулуд86, която живее при Мусаллах от избиването на християните и поради това е станала толкова грамаданска, че два пъти надвишава човека. Това е духът на свещеника на тези християни и поради дълбоката старост руното й е станало бяло като сняг.

— За Дубб ел Хулуд научих достатъчно. Сега бих желал да знам къде бивакуват келхурите. Навярно на малката морава, за която говори?

— Не, защото тя е твърде мочурлива. На тази морава отдясно отново се спуска един тънък, бистър ручей. Последваш ли го, ще стигнеш малко по-нагоре до едно открито, обхванато околовръст от гора място, в чиято среда лежи една малка бирка87, представляваща изворът на ручея. Това е мястото, където бивакуват келхурите.

— Гората там гъста ли е?

— Да.

— Има ли между нея и бирка широко пространство?

— Не. Мястото е малко, така че кюрдите трябва да лежат непосредствено до бирка.

— С конете си? Или те са подслонили животите някъде другаде?

— Те са там, напоени са и са вързани наоколо за дърветата.

— В такъв случай нищо повече не ми е нужно да знаем и ти можеш да поемаш с конете, разбира се, без седло, защото от нашите такъми ние самите се нуждаем.

— Ами ти не бива да подхвърляш на опасност скъпоценната си решма! Ако келхурите сега ти я откраднат! Не е ли по-добре да я взема със себе си за Хой?

— Не. При мен тя е на по-сигурно място, отколкото на петнистосивия, който ще яздиш. В Хой също се краде, както ти от опит знаеш.

Ние свалихме хамутите и предадохме конете на съдържателя, Той яхна единия и препусна, оставяйки ни „повече от хиляда пожелания за успех“, както гласеше изразът му. Досега бяхме възпрели Али от самоубийство. Аз имах твърдото убеждение, че ще ни се удаде също да му върнем и парите.

11. При „Капелата на мъртвите“

Най-напред се касаеше да скрием конската амуниция. След кратко търсене й намерихме едно отлично скривалище. Сетне отново последвахме, сега обаче пеша, дирите на кюрдите, но само дотам, където речното корито се разделяше, защото оттам нататък можехме да бъдем всеки миг видени от стражите, които шейхът се бе канил да разстави.

Поради това реших да напусна следата. Описанието, което ханджията ни беше дал, и погледът, с който изследвах лежащите пред нас височини и скатове, ми казваха достатъчно как трябва да се държим, за да стигнем незабелязано до враговете. Шейхът държеше сметка за нашата поява. Той сигурно беше убеден, че ще се придържаме към следата му, и следователно насочваше вниманието си към посоката, от която самият беше дошъл, а именно към рекичката. Следователно ние трябваше да се спуснем от горе. Ето защо напуснахме коритото и навлязохме в гората, която тук се възкачваше стръмно нагоре. Предстоеше ни порядъчно катерене и мина почти час, докато се доберем до гребена, на който бях хвърлил око. Оттам видяхме на отвъдната страна, на същата височина с нас, да се издига Мусаллах ел Амват.

Грандиозна беше гледката, която ни се откриваше тук. Под нас надалеч „бушуваше“ цяло море с вълни от светли широколистни и тъмни иглолистни дървета, докато пред нас и от двете ни страни бяха застанали мрачните зидове на планините. Такива форми не се срещат в Харц или Тюрингийския лес, нито в Ерцгебирге или Судетските планини, също не в Тирол, Швейцария или Пиринеите. Вярно, по, отношение височина, масивност и тежест те не можеха да се сравняват с големите планини на Европа, ала силуетът им бе така рядко очертан, диво заплашителен и неумолим, че буквално ми натрапваше сравнението с характера и начина на живот на живеещите тук племена. Човекът навсякъде — на юг и север, по равнините и в планините, си остава дете на буцата пръст, по която е направил първите си стъпки!

Направо поразително изглеждаше на фона на издигащите се отсреща скали Капелата на мъртвите. Този безмълвен, самотен, извисяващ се на възбог скалист трон е бил сякаш създаден за прибежище на онези прокудени, преследвани и изтощени от гонитби изповедници на християнството и въпреки това шиитската нетърпимост беше останала като хрътка по кървавите им дири. Оттук те не са могли да отидат по-нататък, да преодолеят планините и непреклонната омраза на преследвачите, и за това са тръгнали по единствения път, който им е останал, пътят към смъртта.

Мусаллах, чиито развалини виждахме да лежат пред нас, не е била нито някаква повеляваща почит постройка, нито пък изградена според някакъв стил. Въпреки това нейните останки и сега още ни въздействаха, защото тя представляваше средището на един несравним планински ландшафт и същевременно един възпоменателен паметник за онези, които са били покорни на Божия апел: „Бъди верен до смъртта и аз ще ти дам короната на живота!“ Зидовете се състояха от не дялани естествени камъни, каквито ги е предлагало близкото скално срутване, а ниската, но широка порта беше нагласена от три тежки блока. Двете празни прозоречни отверстия се взираха вторачено като избодените очи на Самсон, а от планинската стена се издаваше над разрушеното светилище една скална козирка застрашително и тежко като проклятието, изречено от умиращия свещеник. Сякаш едва вчера е било избълвано това проклятие и като че времето се е посвенило да смекчи с нежна, зеленееща ръка анатемата, защото в близост не се виждаше нито едно дърво, нито един-единствен храст, и никакви треви, мъх, лишеи не бяха покрили милозливо руните, които толкова ясно можех да чета, руните: „Бъдете проклети!“ Едва по-нататък, където започваше хаосът от скалното свличане, се виеха около камънаците отделни тръни и пропълзяваха, ставащи все по-многобройни и примесени с папрат, туй паша (Fritillaria imperialis) и розовите цветове на Epilobium, като пищен гъсталак навътре сред отломъците и още високо горе над тях. По-нататък „звънтяха“ огромни звънчета (Campanula) към гората, която отново започваше зад и над хаоса. Там, сред трънака, и нийде другаде трябваше да се търси бърлогата на мечките. Халеф бе споходен от същата мисъл, защото посочи с десница насреща.

— Сихди, там отвъд, където съглеждаш големия Лахбата ел Нигара88, трябва да е жилището на Мечката на безсмъртието. Ако искаме да й покажем, че тя въпреки името си е смъртна, трябва да идем отсреща и да й прережем нишката на живота, преди още да й се е удало да погълне двамата беббех-кюрди.

— Това за съжаление не бива да правим, драги Халеф, защото теренът там е толкова открит, че келхурите веднага ще ни открият.

— Значи ще позволиш Акил и синът му да бъдат умъртвени?

— Не.

— Как обаче ще го предвардиш, щом не искаш да подириш мецаната?

— Тя сама ще си дойде, без ние да й правим визата.

— В такъв случай тя ще е по-възпитана от нас. Не мога да ти спестя тоя упрек, сихди! Вярваш ли впрочем, че тя е толкова грамаданска, както каза ханджията Али?

— Не.

— Аз също не. За да изгълта първом беббехите и сетне и теб, би трябвало да има търбух колкото някоя малка женска шатра. Също била бяла като сняг. Има ли мечки с такава боя?

— Да. Полярната мечка е така бяла, а кюрдската понякога получава в старостта си този цвят.

— Ама пък може ли на такава възраст да има малки?

— Разбира се. Мечката може да достигне петдесет години и има случаи, когато мечка е раждала на трийсетгодишна възраст. Значи Али изключвайки суеверното разкрасяване, може да е казал истината.

— Как обаче си представяш спасението на беббехите, без да навестим мецаната?

— Някакъв определен план засега още нямам. Трябва първо да се промъкна долу до келхурите.

— Да се промъкнеш?

— Да.

— Бива ли да дойда с теб, сихди?

— Засега се касае да се запозная точно с бивака на келхурите и същевременно да подслушам евентуално нещо по-конкретно за техните намерения. Там ти си излишен, докато тук можеш да ми окажеш най-голямата услуга.

— По кой начин, сихди?

— Като ти поверя пушките си, които хич не ми се ще да подхвърлям на опасност. За мен те са незаменими и ти навярно съзнаваш колко е важно за мен да знам, че са в твоите верни и здрави ръце.

Това си беше чисто ласкаене и аз си имах основателна причина да го сторя. Халеф винаги ми е бил един внимателен и схватлив ученик, също и в промъкването, в което неговото умение стигаше за обикновени случаи. В по-трудните обаче аз предпочитах да го изключвам, защото той не притежаваше необходимата издръжливост — физическа и духовна. Ето защо не биваше да идва с мен. Но тъй като той много лесно се чувстваше незачетен, трябваше да поднеса горчивия хап в сладка обвивка и аз го сторих, като натъртих на голямото доверие, което му оказвах с поръчението да ми пази пушките. И той наистина се хвана на добронамерената хитрина, като увери, съзнаващ собствената си цена:

— Тук наистина ще постъпиш право, сихди, защото тези скъпоценни оръжия не могат в твоите ръце да бъдат по-сигурни отколкото в моите. Аз ще ги браня до последната капка кръв.

— Това изобщо няма да ти се наложи, защото тук, ако се държиш както трябва, няма да се мерне никой, дето ще иска да ти ги отнеме. Ти няма да направиш нищо повече, освен да се скриеш така добре, че никой от кюрдите, които противно на всяко очакване дойде насам, да не може да те намери. И не бива да напускаш скривалището си, преди да съм се върнал.

— Добре де, а кога всъщност ще си дойдеш?

— Това не мога да определя. Може дотогава да минат часове.

— Часове? Аллах, Аллах! Това означава цяла вечност! Ако ти не дойдеш и аз сметна, че се намираш в опасност, от нетърпение душата ще ми изскочи от тялото. Я си представи, че те убият, без да съм там!

— После ще можеш да отмъстиш за мен!

Това беше правилната дума, с която отведох Халеф дотам, където исках. Той гордо изпъчи гърди.

— Да, да, ще отмъстя за теб! За тая цел аз съм подходящият мъж! Върви си значи на рахат, сихди! Аз ще чакам тук търпеливо и неподвижно, додето се върнеш. Ако тия кюрди посмеят само макар и кожата да ти одраскат, ще ги пратя всичките, всичките един подир друг в Геената, дорде ни един не остане от тях. Върви, в името на Аллах! Твоят верен Халеф стои тук като отмъстител, ако бъдеш убит!

Предадох му пушките, като още веднъж строго му втълпих да се държи съвсем спокойно, и после бавно и предпазливо заслизах по планинския рид в посоката, която трябваше да ме отведе до бивака. Според моите пресмятания при обикновени обстоятелства имах да вървя дотам четвърт час, ала предпазливостта, която трябваше да прилагам, съществено удължи този малък промеждутък от време. За щастие земята се състоеше от мека почва. Нямаше камъни, които да се отърколят при някоя непредпазлива стъпка, и тук растяха в достатъчност яки дървета, зад които, в случай че видя човек, да мога незабавно да се скрия.

В рамките на половин час се спуснах, без да забележа нещо смущаващо, дотолкова надолу по хълма, че накрая чух гласове под себе си. Те при всички случаи се носеха откъм бивака, чиято близост бях достигнал. Преценката ми за местността и разстоянието следователно се оказа правилна.

Според звученето на гласовете говорещите не можеха да са много отдалечени от мен. Ето защо аз сега станах още по-внимателен, ала продължих да се придвижвам към тях. Както се оказа скоро, тук добре ми провървя. С други думи достигнах един проточил се надълго, но не много плътен папратов шубрак, легнах на земята и се набутах в гъсталака. Едва бях проникнал на четири-пет метра, горската почва пропадна пред мен почти отвесно и аз се видях над тясната свивка на едно подобно на фуркет врязване в терена, чиито страни бяха обточени с папрат. Там, където лежах, беше най-дълбоко. Ръбовете на вдлъбнатината обаче бързо се снижаваха напред, където тя преминаваше в ливадата с малкото езерце, представляваща лагерният плац на кюрдите. Това врязване дължеше произхода си на някоя течаща вода, която е извирала тук отзад, където лежах, от земята и е протичала после към моравата. Тя навярно е била първоначалният извор на рекичката, по чието корито бяха яздили нагоре кюрдите. Но той като един от така наречените „странстващи извори“, каквито нерядко се срещат, се бе придвижил напред. Сега подхранваше езерцето на ливадата, а дерето, което бе проял в горската почва, беше пресъхнало. То сега предлагаше място за почивка, по-удобно от което човек изобщо не можеше да намисли. На завет от вятъра и заслонен от гъстия листак на дърветата срещу дъжда, човек можеше да се разположи в дълбокия, мек мъх къде-къде по-приятно, отколкото вън на поляната. Шир Самурек, шейхът на келхурските кюрди, беше забелязал това и избрал удобното място за себе си своето най-близко обкръжение. Това обкръжение се състоеше от още един келхур, който поддържаше стража, и пленниците. Човек може да си представи как се зарадвах, когато видях точно пред себе си главните персони!

Непосредствено под мен, значи в самия край на оврага, седеше заедно с баща си Сали Бен Акил, точно до тях — шейхът. Пленниците бяха вързани при глезените и китките. По-нататък следваха останалите пленници, сиреч малкоегундът и мъжете от Хой, също така вързани, а пред тях седеше със заредена кремъклийка в ръка един кюрд, назначен да ги надзирава.

Преди малко бях чул гласовете на шейха и двамата беббехи. Те и сега говореха помежду си, при което Шир Самурек, както чух скоро, преследваше целта да ги измъчва с оскърбления и да им даде още сега едно предусещане за тяхната ужасна смърт. Той, изглежда, тъкмо бе направил някаква забележка от тоя сорт, защото чух Сали Бен Акил да отговоря:

— Ти си един безжалостен дявол и ако не знаех, че Сатаната живее в пъкъла, щях да си помисля, че ти самият си тарторът на злите духове!

— Какво е Сатаната пред мен, когато се касае за кръвно отмъщение! — надсмя се шейхът. — Той трябва да се скрие пред мен, защото никога нямаше да се сети за мечките и меда, с който ще накарам да ви омажат. Ето вижте го! След половин час ще е дошло времето за започване.

При тези думи Шир Самурек посочи един лежащ до него, дебело увит с големите листа на дивата тиква пакет, който значи съдържаше пчелните пити. Като не получи никакъв отговор, той продължи:

— Ти си един учител и проповедник на вярата и си си мислел, че ще можеш да откриеш Махди. Сега душата ти ще се устреми към Обеид Аллах, първият фатимид89, и към всички останали, които са се представяли за Махди! Умолявай ги да те предпазят от смъртта! Никакъв илях (бог), пейгамбер (пророк) и махди не може да те защити!

— Ако сериозно се помоля, те ще ни освободят, — отговори Сали — защото Коранът казва, че молитвата прилича на огъня, който стапя дори най-твърдия бронз.

— Ахмак! — изхили се шейхът. — Аллах не действа срещу собствените си закони и никой пророк срещу своето собствено учение. Не е ли повелил Аллах кръвното отмъщение, като е казал: „Око за око, живот за живот!“? Не е ли вървял Мохамед във всяка кървава бран с ятаган начело на своето племе араб кореиш? Какво ще ти помогне молитвата към тях, когато нито Аллах, нито Пророка някога са прощавали? Аллах и Мохамед сами себе си принуждават да помогнат на мен, а не на теб! Няма законодателство и няма учение, притежаващи куража да запретят с пълна сериозност отмъщението и да поставят на негово място прошката.

— Има едно такова учение.

— Не.

— Има, и то е християнското!

— Аллах! Нима вярваш, че Разпнатия и неговите следовници сериозно са ги говорили тия приказки? Я наблюдавай християните при техните постъпки! Отговарят ли делата им на тяхното учение? Не дават ли те лъжа вместо истина, наказание вместо опрощение, притворство наместо откровение и война наместо мир?

— Онези, които го вършат, се наричат християни, наистина, но не са такива!

— Това ти го е казал Кара Бен Немзи, чийто език е обиталище на измамата!

— Аз му вярвам, защото той никога не говори различно от онова, което мисли!

— Аллах, валлах! Мюсюлманинът има вяра на християнското куче! Нима наистина си толкова безумен да мислиш, че тоя крастав чакал би могъл да ни попречи да ви хвърлим на мечките?

— Не е безумие, дето го смятам за възможно. Този алеман е син на щастието и добрите джинове90, които обитават Небето и стоят край трона на Аллах. Той е съумявал да извърши и къде по-трудни неща, отколкото би било нашето освобождаване!

— Той е една бъзлива хиена, която няма куража да ни последва, едно кьораво псе, което никаква диря не вижда. Ако се беше осмелил да тръгне подире ни, отдавна трябваше да е тук! Та нали накарах лика му да се изчерви от срам, като наредих да му кажат, че аз съм този, който е отвлякъл жребеца му.

— Кара Бен Немзи ефенди все още може да дойде!

— Тогава ще падне в ръцете на стражите ми, дето го дебнат долу при входа на долината, и ще бъде подложен на същата смърт като вас! Той, християнинът, ще бъде също излапан от духа на християнския свещеник, явяващ се като мечка. Виждаш, че при всички случаи сте изгубени!

— Аллах дава живота, Аллах дава и смъртта! Всичко е отбелязано в Книгата. Но аз не бива още да умирам, защото все още не съм изпълнил мисията, която трябва напълно да завърша. Аз следователно знам, че ще бъдем спасени. Ако полумесецът на мюсюлманите не прояви милосърдие, ще намерим избавление при кръста!

— Шиитите са го съборили от Мусаллах и са го изгорили, той е унищожен и нищо не може да ти помогне!

— Но смисълът, който е имал, е все още налице!

Тогава шейхът, разярен от противоречието, прогърмя гневно към него:

— Твоето упорство е полуда! Аз ти казвам, там отсреща стои Мусаллах ел Амват. Казвам ти, че мечката на свещеника там ще ви излапа, а ти се раздумваш, че кръстът можел да ви спаси. Всеки човек, който има акъл в главата си, ще те осмее, ала въпреки това аз ще остана сериозен и ще дам вид, сякаш смятам за възможно казаното от теб. Ако мечката на мъртвия свещеник застане там отсреща при входа на Мусаллах, държейки в лапите кръста на християните, ще повярвам, че на тоя Кара Бен Немзи, християнското куче, може да се удаде да ви спаси от нашите ръце, по-рано обаче не! Чу ли го? Толкова ли си смахнат, да сметнеш възможно дори това?

— Ако Аллах поиска, то е не само възможно, но и ще стане!

Тук шейхът скочи, затупка с двата крака земята, размаха в необуздан гняв ръце във въздуха и кресна на келхурите, които, примамени от гръмката гълчава, стояха при входа на долчинката:

— Чувате ли? Тоя шашав син на куче и кучка от племето на беббехите твърди, че духът на свещеника щял да стои отсреща при портата на Мусаллах с кръста на християните в лапите, като знак, че той и неговият баща щели да ни се изплъзнат с помощта на Кара Бен Немзи. Нека прозвучи смехът на подигравката и отекне кикотът на презрението, та той и създателят на неговия окаян живот бъдат повалени с трясък от гласовете на присмеха!

Шир Самурек поде самият един гръмък кикот, в който се включиха неговите послушни кюрди. Гората и планинските стени отразиха многократно крясъците и създадоха у мен усещането, че бялата исполинска мечка на свещеника ще се пробуди и появи там отсреща, за да стресне разпуснатите хулители. И погледът ми неволно падна върху отвъдната страна, ала трънакът не се раздвижи, а портата на Мусаллах се взираше все така пусто към нас. Затова пък в мен изплува една идея, която тутакси задържах здраво, макар че нейното реализиране щеше да ми утежни спасението на пленниците.

Когато подигравателният кикот отзвуча, Шир Самурек седна отново и подхвърли презрително въпроса:

— Сега знаете ли какво мислят за вас разумните мъже? Утре по това време ще чуете същото хилене от устата на Шейтана в Джехеннема и то ще звучи в ушите ви през всичкото време на вечността! Вашето очакване е лъжа, надеждата ви заблуда и вярата ви измама. Нито Аллах, нито неговият Пророк ще се смилят над вас и когато после в смъртния си страх се обърнете към лъжовния бог на неверниците, който се казва Иса, то Небето ще се отвърне напълно от вас и Пъкълът ще възликува на вашето отцепничество!

Тогава Акил, който досега дума не беше изрекъл, се провикна:

— Нека си се отвръща напълно то и нека си възликува той! Щом нито Аллах, нито неговият Пророк не искат да знаят за спасението ни, то ние не губим нищо, ако напълно ни изоставят. Ама ти хич не говори за притворство и измама, ти, чиито лъжи и коварство ще ни погубят! Когато вчера ти предложих жребеца на чуждоземеца като откуп, ти прие и ми обеща живота. Но като разбра къде се намира конят, омота ме във върви и залови сетне и син ми, когото късметът доведе насреща ви. Не е ли това коварство и притворство, лъжа и измама? Наистина ли е отричане от вярата ни, ако очакваме спасението от християнин, след като никой мюсюлманин не желае и може да ни освободи от ръцете на тези, които се наричат вярващи на Пророка?

— Надявай си се тогава спокойно на тоя неверник, аз нямам нищо против! Той, за чието скъпоценно имущество ти ламтеше и когото синът ти поиска да наръга, щял да си рискува сега живота, та да спаси вашия! От този човек да изискваш такова нещо! В името на Аллах и моята душа, ако той въпреки това го стори, самият аз ще изгубя доверие в исляма и ще отравя очи към Господа, който умрял на кръста, за да спаси грешниците и върне заблудените в правия път!

— Тогава се приготви да отправиш очи към кръста, защото Кара Бен Немзи ефенди със сигурност ще дойде. Воин като него не може да зареже своя благороден кон!

— Аллах! Ние сме триста срещу него!

— Чувал ли си някога той да е броил враговете си?

— Кучи сине! Ама ти май вече почиташ и превъзнасяш тоя нечист червей като някой бог, който тронува над Седмото небе! Защо ли изобщо ви слушам бръщолевенето? Ние трябваше да чакаме, защото мечката напуща леговището си едвам по късно. Сега обаче здрачът наближава и аз няма защо повече да се бавя с делото на разплатата. Смъртта вече издига своята ръка, за да я протегне към вас. Веднага щом последният светлик на деня изчезне, тя ще ви сграбчи. Сетне ще лежите отсреща в Мусаллах ел Амват и на никой смъртен, бил той мюсюлманин или неверник, няма да се удаде да ви спаси.

Шир Самурек подвикна една заповед на пазача. Мъжът се отдалечи и доведе осем-десет кюрди, който носеха със себе си два здрави кола и много ремъци. Беббехите щяха да бъдат вързани с ремъците за коловете и после намазани с мед, това беше ясно. Аз не биваше да оставам по-дълго тук, защото трябваше да разузная пътя към Мусаллах. Та изпълзях значи обратно от папратите и се насочих към страната, насреща на която лежеше Капелата. При това отново се придвижвах предпазливо от дърво на дърво, ала въпреки тази предпазливост щях да бъда открит, ако не бях зърнал опасността в последния миг.

Според описанието на Али аз си бях мислил, че ливадата е кръгла, рязко окръжена с гора. Но тя протягаше нещо като език далеч навътре между дърветата, за който аз нищо не подозирах, докато не наближих на няколко крачки. Прозвучаването на един глас точно пред мен тъкмо навреме задържа крака ми. Аз се хвърлих на земята и запълзях напред, плътно притиснат към нея, като се оглеждах зорко наоколо. Един як ствол ми предостави достатъчно укритие да мога да обходя с поглед ливадния език. Там стояха скупчени коне, може би към трийсет парчета, странично от тях — моят Рих с коня на Халеф. Враният беше благородно, гордо животно. Той никога не търпеше в своя близост чужд кон, а го прогонваше с ритане и хапане. Ако пък те бяха много, отдалечаваше се и ни юзди, ни ремъци можеха да му попречат.

Как злочесто изглеждаше сега великолепното животно, но само в моите очи, които познаваха всеки цол ширина от него! Всеки друг и сега, наистина, би го разглеждал с възхита. Той ми беше откраднат и отвлечен със сила. Както познавах Рих, знаех, че здравата се е съпротивявал. Вместо да го направят покорен с любов и предумки, безделниците се бяха отнасяли грубо и брутално с него, това веднага ми стана ясно от вида му. Той стоеше сега неподвижен с полузатворени очи и ниско отпусната глава. Великолепната му кожа беше изгубила почти целия си блясък. Тревата на ливадата не го съблазняваше. Пред него лежеше купчина млади, зелени клонки, хвърлени му за фураж. Неговата муцуна висеше точно над тях, без той дори с ноздра да трепва. Рих гладуваше и аз бях убеден, че се е отказал и от водата. Той копнееше по мен!

Някой може да ми се присмее, но аз откровено ще призная, че ми стана болно. Аз обичах врания ат, неговият вид будеше жалост у мен и тази жалост ме подтикна към едно рисковано деяние, което за някой друг кон определено не бих предприел. Аз събрах куража да му дам знак, че се намирам наблизо. Знаех, че той веднага ще го разбере. Преди туй обаче се уверих, че келхурите, които седяха при конете, не са отправили вниманието си към мястото, където се намирах. Бях научил врания на няколко сигнала, всеки от които си имаше своето определено значение, и които бяха толкова неочебийни, че иначе не привличаха внимание. Един от тези сигнали беше едно остро, късо, приглушено покашляне, звучащо като сричката „кол“. Кол означава „яж!“ или „храни се!“. Споменатите кюрди говореха шумно и усърдно помежду си, вероятно за Капелата, както заключих от живените им жестове, и аз сметнах, че едва ли ще зачетат късия, бързо затихващ звук. Осмелих се да се покашлям. Мъжете не се помръднаха, те не бяха го чули. Рих обаче имаше остър слух. Той веднага изправи глава в моя посока, а ушите му се насочиха заслушано напред. Очите из един път се разтвориха широко, сухожилията се опънаха, а дългата тежка опашка се изви от корена в грациозна дъга. Тогава аз рискувах повече — изправих се така, че той да може да ме види, ала тутакси се хвърлих пак на земята. Рих ме беше познал. Някой друг кон щеше да оповести сега радостта си с цвилене или биещи на очи движения, Рих обаче беше твърде добре школуван, за да извърши такава грешка. Той остави само ушите си леко наострени, после сведе глава, щипна стиска вейки и… започна да предъвква! Моята цел беше постигната.

Сега аз пропълзях около ливадния език, за да продължа прекъснатата рекогносцировка. Тя не отне много време, защото не бях обезпокояван и по отношение терена нямах никакви препятствия да преодолявам. Скоро познавах най-правия път, водещ отсреща до Капелата, и се изкачих обратно на планинския рид, за да се върна при Халеф. Той не беше очаквал едно толкова бързо разрешение на моята задача и се зарадва на скоростното ми връщане.

— Хамдулиллах (Слава на Аллах) — каза, — дето си отново тук! Аз вече размишлявах кого най-първо трябва да застрелям — шейха или неговите триста келеши. Какво видя и чу? Къде са конете ни и пленниците? Подслуша ли шейха и кога възнамерява той да замъкне беббехите в Мусаллах? Трудно ли ще е да се сдобият десетте хиляди пиастри и ще сполучим ли с хитрост или ще трябва да посегнем към оръжията? Рих…

— Престани с въпросите си! — прекъснах го аз. — Трябва да побързаме. По-късно всичко ще узнаеш. Сега ела!

Взех пушките си и го поведох надолу по хълма към едно място, където, добре скрити между храстите, трябваше да видим келхурите, когато минеха, водейки беббехите към Мусаллах. Малко преди да достигнем мястото, видяхме една меча следа и спряхме. Ама че могъща Баба Меца беше прекосила оттук! Стъпалата бяха от такъв размер, какъвто кажи-речи и при гризли не бях забелязвал, но с много по-къси, притъпени нокти. Това трябваше да е някоя „лейди“ в дълбока старост и недалеч оттук се натъкнахме на стъпките на няколко мечета. Значи щяхме да си имаме работа с мама и нейните деца. За съжаление можехме да посветим само няколко мига на тези дири, понеже точно там, където бяха видими, нямаше никакво прикритие.

Претърсихме значи споменатите храсти, пропълзяхме навътре и дръпнахме клоните над нас така, че ние можехме да гледаме навън, наистина, ала не и да бъдем забелязани. Докато лежахме така един до друг в очакване, Халеф поиска да повтори въпросите отпреди малко. Аз обаче ги отклоних за по-късно и той трябваше да се откаже.

Слънцето вече отдавна беше изчезнало зад планините и започваше да се стъмнява, когато най-сетне видяхме келхурите да идват. Бяха само двайсетина мъже. Шейхът крачеше начело. Зад него двамата беббехи бяха носени от по четирима мъже, а останалите ги следваха. Всички, освен носачите, държаха страхливо пушките си готови за стрелба, защото приближаваха духа-мечка, на който нали като нищо можеше да хрумне да започне обиколката си в по-раншно време от обикновеното. Разбойниците бяха сложили двамата пленници с гръб към коловете и така старателно ги бяха пристегнали с ремъци към тях, че действително бе необходима силата на мечи нокти, за да бъдат отделени без помощта на нож. После ги бяха намазали така обилно с мед, че го виждахме как капе надолу. Един от келхурите носеше още пити — за каква цел, скоро имахме възможността да наблюдаваме.

Ние ги проследихме с напрегнати погледи, докато всички изчезнаха отсреща във вътрешността на Капелата. След десет минути отново излязоха. Трима притичаха край нас като с някаква куриерска задача обратно към бивака, а други тръгнаха, докато останалите чакаха при Мусаллах, бавно и предпазливо към развалините на скалната стена, при което от време на време се навеждаха към земята.

— Имаш ли си хабер какви ги чинят тези люде там, сихди? — поиска да знае Халеф.

— Да. Та нали видя, че един от тях носеше медени пити. Това е стръвта за мечката, която келхурите слагат от Мусаллах в близост на нейното леговище, за да й покажат пътя към нейните жертви.

— Машаллах! Не е ли чудо, дето има човеци, които вече не са човеци? Който иска да изпълни някое кръвно отмъщение, трябва да прати един куршум в главата на врага, ама да го измъчва по тоя начин и да го остави да бъде разкъсан от дивите зверове, това може да измисли само един шейтан!

— Това наистина е толкова нечовешко, че умът не може да го побере. Но кой знае чрез каква жестокост беббехите са си навлекли този вид отмъщение. На нас те, разбира се, няма да го разкажат. Погледни, тримата келхури се връщат! Трябвало е да идат да вземат още нещо.

Когато минаха край нас, видяхме какво носеха а именно сноп суха дзука, няколко къса лой и една празна ламаринена каса от патрони.

— Какво ли пък се тъкмят да правят със сандъка? — рече Халеф.

— Вероятно ще си изготвят ламба.

— Лабма? За какво?

— Сърцевината на дзуката ще замести фитила, а лойта е наместо газ. Кюрдите искат да осветят Капелата, та мечката по-лесно да намери плячката си.

— Аллах! Това е отново една идея от Джехеннема.

— А едно мъчение, което човек не само чувства, но и вижда, въздейства двойно. Келхурите действат с такава отявлена злост, че да ти се доще тях да хвърлиш на мечките вместо беббехите, без да си навлечеш ни най-малките угризения на съвестта.

Проследихме как споменатите предмети бяха отнесени във вътрешността на Мусаллах. Междувременно кюрдите, поставяли сладката примамка, свършиха и когато другите в Капелата също постигнаха целта си, всички минаха отново край нас. При това се държаха напълно мълчаливо. Сега Халеф помисли, че е дошло най-сетне времето да получи разяснение относно моите намерения.

— Сега бива ли да говорим, сихди? — попита.

— Да.

— Защо не говориш? Нали знаеш какво съм петимен да науча!

— Мога да си го представя и бих желал по-напред да ти поставя няколко въпроса. Ние искаме не само да си върнем конете, но също парите на съдържателя, а и същевременно да спасим беббехите, нали?

— Да, сихди! Това ние не само искаме, но и сме длъжни да го сторим. Ако оставим беббехите да умрат по тоя начин, през време на целия си живот ще чувствам сякаш в моите меса ноктите на мечката.

— Добре! Но в случая се касае да рискуваме нашия живот. Ти с това съгласен ли си?

— Защо тепърва питаш? Искаш да оскърбиш твоя верен Хаджи Халеф Омар?

— Не. Питам, защото се касае за опасност, в каквато никога не си се намирал. Тъй като келхурите засега още не трябва да знаят, че сме тук, ние не бива да стреляме. Въпреки това е належащо да убием мечките.

— Е, тогава ще ги убием! — заяви дребният, неустрашим мъж.

— Ами с какво?

— С каквото искаш, сихди.

— Можем само да ги намушкаме или пребием с удари.

— Добре, значи така ще я свършим!

— Халеф, първо размисли, после реши и накрая действай! Ти някога да си пребивал или намушквал мечка?

— Никога. Но тъкмо затова се радвам безкрайно, че днес ще мога да го извърша.

— Драги ми хаджи Халеф, между искане и изпълнение има голяма разлика! Тук се касае за една стара, голяма мечка. Нея да пребиеш, се изисква физическа сила, каквато ти не притежаваш, и приклад, който да не се раздроби.

— Ох, сихди, ясно ми е вече какво искаш! Ти се каниш сам да наръгаш и пребиеш мецаната!

— Дали ще я пребия, или наръгам, ще зависи изцяло от условията на момента. Но действително желая сам да се заема с нея.

— Не искаш да ми оставиш хич нищо от славата на днешния ден? Трябва ли, когато се върнем при хаддедихните, да разкажа на войните как ти си поел всички опасности върху себе си, докато аз съм си държал ръцете в скута като някоя стара жена, която се затътря да бяга дори при появилата се само в съня й мечка? Няма ли те да си помислят, че духът на храбростта се е отдръпнал от мен и сега мязам на мелничка за кафе, дето й се е изгубила ръчката?

— Успокой се, драги Халеф! Ти в никой случай няма да останеш така кротко и безучастно. Ние по-скоро ще си разпределим работата. Ако аз се заловя с мецаната, на теб ще се паднат малките.

— Малките! Гаче ли това е достойно за един воин, какъвто съм аз! Що за слава ще ми донесе извиването на врата на едно или две мечета! Това е работа, която с лекота може да извърши всяко хлапе.

Тук се лъжеш. Колко големи си представяш младите мечета?

— Е-е, ами сигур няма да бъдат по-големи от някоя котка.

— О-о, много, много по-големи! Те сега са на около шестмесечна възраст, следователно са вече толкова пораснали, че могат да ти докарат големи главоболия. Една млада, половингодишна мечка може при дадени обстоятелства да ангажира цялата сила на един мъж, а ние тук вероятно ще си имаме работа не с една, а с няколко.

Бях принуден да се заема сам със старата мецана, защото Халеф не беше ловец на мечки. За да не се почувства обаче незачетен, беше необходимо да се намекне, че ролята, която му се отреждаше, също изисква целия кураж на един мъж. По тая причина и последните ми думи, с които, изглежда, постигнах целта си, понеже той каза успокоен:

— Значи си мислиш, че няма да е толкоз лесно да се наема с потомците на Мечката на безсмъртието?

— Никак даже няма да е лесно. Към това се добавя и голямата любов, която едно такова животно питае към малките си. Който прояви враждебност спрямо тях, тя ще се втурне към него с ярост, незнаеща никакви граници. За да брани малките си, тя се отвръща и от собствения си нападател.

— Това ме прави щастлив, сихди! Сега съзнавам, че не ме считаш за някоя стара Тахунет ел Бунн91, както си помислих преди малко, и ето защо съм съгласен на мен да се паднат синовете и дъщерите на мецаната.

— Хубаво! Но не забравяй, че не бива да стреляме!

— О, аз ще употребя само ножа си и ще разлъча от живота младите питомци на старата „безсмъртница“, без в света да възникне голяма гюрултия. Но я гледай, стана тъмно и светлината на тръстиковите фитили осветява вътрешността на Мусаллах. Не ни ли е вече време да идем отсреща и освободим бедните дяволи от смъртния страх?

— Не още! Този страх е за тяхно добро. Беббехите няма да умрат, наистина, от отредената им ужасна смърт, но и те не са по-добри от келхурите, техните врагове. Те ни окрадоха и посегнаха на живота ни и макар твърдо да съм решил да ги спася, то все пак заслужават да изтърпят преди туй малко смъртен страх.

— Това е вярно, сихди! Тоя страх няма да им навреди. Но ако се бавим твърде дълго, мечките ще довтасат и ще ги излапат. Или си на мнение, че не е нужно толкоз много да бързаме?

— Всъщност имаме още време, тъй като планинската мечка не напуска толкова рано бърлогата си, но миризмата на поставения близо до трънака мед може да примами по-ранко животните. И освен това много бих желал да знам какво си говорят беббехите в своето безнадеждно положение. Ето защо съм съгласен, че вече трябва да се промъкнем до отсреща.

— Промъкнем? Защо тоя труд? Та нали е толкоз тъмно, че никой не може да ни види. Значи не е необходимо да пълзим, а можем да вървим.

— Действително, но само с прилагането на потребната предпазливост. Мусаллах се вижда от лагерния плац на келхурите и не е трудно да си помислиш, че те я държат под око. Отверстията на портата и прозорците са ярко осветени от горящия вътре светилник и келхурите непременно ще ни открият, ако пресечем зрителната им линия, защото фигурите ни рязко ще се очертаят на светлината. Така че се придържай зад мен и прави точно същото, което правя аз.

— Ще го правя, сихди. Сега потегляме ли?

— Да.

— Тогава нека се помолим на Аллах да ни дари с добра сполука в опасното дело! А’уду биллах мин еш Шейтан ер раджим. (Аз диря закрила при Аллах от злия Шейтан.) Той ще ме подкрепи, сихди, също и теб!

Аз добре знаех, че не страхът, а благочестивостта подтикна Халеф към тази тежка въздишка, и макар да не се присъединих гласно към молбата му, тайно в себе си се уповавах на закрилата на Този, който държи живота и смъртта в Своите всемогъщи ръце. Такива мисли тук си бяха съвсем на мястото.

12. „Мечката на безсмъртието“

Кюрдската мечка се нарежда по отношение опасност веднага след гризли на американските Скалисти планини, а това говори нещо, толкова повече, че не можехме да си позволим да използваме пушките си. Тъй като бяхме разузнали терена през деня, познавахме го точно. Той не ни предлагаше никакви мъчнотии, освен по местата, където попадахме в зрителното поле на кюрдите. Там трябваше да се просваме плътно на земята и по възможност да се движим така във вдлъбнатините, че да не се появяваме между келхурите и осветените отверстия на Мусаллах.

По тази причина мина може би четвърт час, преди да достигнем Капелата, и то не от предната и също не от лежащата към скалното свлачище страна, а от третата, която още не бяхме видели, и която за мое голямо задоволство не можеше да бъде обозряна от враговете. Четвъртата страна се натъкваше на скалите. Поради това тя не влизаше в сметката. Ние следователно се намирахме при отдалечения от мечките фланг на руините, което можеше само да ни е от полза. За мое още по-голямо задоволство забелязах, че тук също имаше прозорец, чийто перваз бе хлътнал толкова ниско, че бе необходимо само да се прескочат няколко камъка и да се достигне във вътрешността на Мусаллах.

Ние залегнахме в сянката на тези камъни. Достатъчно беше само да надигнем глави, за да обгърнем с поглед цялата вътрешност на Мусаллах. Не видяхме нищо друго освен развалини, купища отломъци и зидове. Тук не се мяркаше също и най-малкият предмет, от който да се заключи за някогашната цел на постройката. Големи камъни и дребен камънак лежаха разпръснато по земята и само по задната страна, скалната стена, забелязах изронени линии, изсечени вероятно с длето, и ако бледата, несигурна светлина не ме подвеждаше, трябваше да се четат на гръцки шрифт като „Кирие“. Кирие елеисон! (Господи, смили се!) Никой надпис не можеше по-добре да подхожда на тази арена на заколението на преданите на вярата християни! И не по-малко подходящи бяха словата за картината, която се предлагаше сега на очите ни.

Келхурите бяха забили на заден план в земята коловете, към които бяха вързани двамата беббехи, и така ги укрепили долу с тежки камъни, че да не могат да ги разклатят. Бяха го сторили много вероятно с цел удължение на предсмъртните им мъки. По тоя начин мечките щяха да започнат своето потресаващо деяние от краката на жертвите. Беббехите още носеха дрехите си и бяха омотани с ремъци и въжета. Намазаните им с мед лица едва можеха да се различат. Той се стичаше и капеше от тях, образувайки малки локвички. Беббехите, изглежда, напразно бяха напрягали всичките си сили да разкъсат вървите. Те бяха така изтощени от усилията, че на първо време чувахме само морни въздишки. После от устата на Акил прозвуча едно тежко проклятие срещу келхурите.