/ Language: Bulgaria / Genre:adventure / Series: Винету

Винету I

Карл Май


Карл Май

Винету I

Увод

И червенокожата раса умира! От Огнена земя чак до далечните северноамерикански езера лежи възнак на земята болният великан, победен и смазан от неумолима съдба, непознаваща милост. Борил се е срещу нея с всички сили, но напразно. Силите му са се изчерпали постепенно. Останало му е малко време да живее и конвулсивните движения, които разтърсват от време на време голото му тяло, известяват приближаващата смърт.

Имал ли е някаква вина за ранния си край? Заслужил ли го е?

Ако е вярно, че всяко живо същество има право на живот, и ако това се отнася както за всички, взети заедно, така и за отделния индивид, то червенокожият има право на съществуване не по-малко от бледоликия и би могъл да изяви претенция да му се даде възможност за самостоятелно обществено и държавно развитие. Наистина някои твърдят, че индианецът не бил имал необходимите качества за основаване и ръководене на държава. Дали това е истина? Аз казвам, че не е, но нямам намерение да ви предлагам само сухи твърдения, защото целта ми не е да напиша някоя научна студия. Бледоликите са имали време да се развиват постепенно. Лека-полека те са се превърнали от ловци в скотовъдци, а после са станали земеделци и занаятчии. Били са им необходими много векове. Но червенокожият не е имал това време, защото никой не му го е предоставил. От него поискаха да направи един огромен скок от най-долното стъпало на човешкото развитие към най-горното, обаче никой не се замисли, че при този скок той ще падне и ще се нарани смъртоносно.

По-слабият трябва винаги да отстъпва на по-силния — това е един жесток закон. Но тъй като той се проявява от сътворението на света, ще трябва, изглежда, да приемем, че тази жестокост или е способна да се повлияе от християнското милосърдие, защото вечната мъдрост, сътворила този закон, е същевременно и вечната любов. А сега имаме ли право да твърдим, че по отношение на измиращата индианска раса някой е показал подобно милосърдие?

Първите бледолики са били не само гостоприемно посрещнати, но са били и почитани от индианците почти като божества. Каква отплата получиха за това червенокожите? Съвсем безспорно земята принадлежеше на тези, които я обитаваха; но тя им беше насилствено отнета. Какви реки от кръв се проляха тогава и каква жестокост бе проявена при това, е известно всекиму, който е чел историята на «прочутите» конкистадори. А техният пример беше последван и по-късно. Белите пристигаха със сладки думи на уста, но същевременно с наточени ножове в поясите и със заредени пушки в ръка. Обещаваха мир и любов, а сееха омраза и лееха кръв. Червенокожите трябваше да отстъпват педя по педя — все по-назад. От време на време им гарантираха «вечни» права над «тяхната територия», но не след дълго отново ги прогонваха оттам — все по-назад. «Купуваха» земята им, като или изобщо не им я заплащаха, или я заменяха срещу стоки без всякаква стойност, които те не можеха да ползват. Но пък толкоз по-грижливо ги привикваха към коварната отрова на «огнената вода», донасяха им едра шарка и други много по-страшни и отвратителни болести, които сееха смърт сред племената и обезлюдяваха цели села. Ако червенокожият си потърсеше законните права, отговаряха му с барут и куршуми и той отново трябваше да отстъпва пред по-добрите оръжия на белите. Озлобен от всичко това, той отмъщаваше на отделни бледолики, които срещаше, и последиците биваха обикновено страхотни кланета, които струваха живота на безброй червенокожи. Така първоначално гордият, дързък, храбър, честен, откровен, винаги верен на приятелите си ловец се е превърнал в дебнещ, недоверчив и лъжлив човек, без да има някаква вина, защото не той, а белият е първопричината и виновникът за всичко това.

Къде са отишли дивите стада мустанги, сред които някога индианецът смело е залавял своя боен кон? Къде може да се видят сега бизоните, които му даваха прехраната, когато населяваха прериите с милиони? От какво живее днес той? От брашното и месото, които му изпращат? Може би щеше да живее от тях, ако в брашното не се намираха гипс или други боклуци. В повечето случаи то не може да се яде. А ако някой път обещаят на някое племе сто «специално угоени» вола, то по пътя те се превръщат в две или три стари кльощави крави, от които едва ли и някой лешояд би откъснал мръвка. И може ли той, обезправеният, да разчита на някаква жътва, след като постоянно го гонят и не му оставят никакъв сигурен дом?

Каква горда и красива гледка е представлявал някога индианецът, летящ из безкрайните савани на мустанг с развяна грива, и колко клет и изпаднал изглежда сега, облечен в парцали, които не могат да прикрият голотата му! Той, който нявга, преливащ от сила, се е изправял срещу страшната сива мечка само с нож и томахок в ръцете си, сега се навърта тук и там гладен, като бездомно псе, за да си изпроси парче месо или… да краде!

Да, сега той е болен човек, умиращ човек и ние състрадателно стоим и чакаме край мизерната му постеля, за да затворим очите му. Да стоиш край леглото на смъртник е печална, сериозна работа, но тя става стотици пъти по-сериозна, когато се отнася за една цяла раса. Тогава възникват много въпроси и преди всичко следният въпрос: какво ли щеше да постигне тази раса, ако й бяха дали време и пространство, за да развие своите вътрешни и външни сили, своите дарования? Какви ли своеобразни форми на духовна и материална култура ще изгуби завинаги човечеството с гибелта на червенокожата раса? Този умиращ не се приспособи към предлагания му от околния свят начин на развитие, защото беше с характер. Нима затова трябваше да бъде убит, нима не можеше да бъде спасен? За да не измрат, бизоните получиха спасително убежище на север в националния-парк Уайоминг. Защо не предложат на някогашните законни господари на тази земя някакво място, където те биха могли да водят осигурен живот и да се развиват духовно?

Но каква ли полза от тези въпроси пред лицето на смъртта, от която няма спасение! Какво ли биха помогнали упреците там, където вече нищо не може да помогне! Аз мога само да оплаквам, но не мога да променя нищо; мога само да тъгувам, но не мога да върна живота на умрелите. Аз? Да, аз! През дълъг низ от години се запознах с начина на живот на червенокожите, запознах се с един измежду тях, чийто светъл, великолепен и величав образ живее в сърцето ми, в моите мисли. Той — най-добрият, най-верният и най-пожертвувателният от всички мои приятели- беше истински представител на расата, която го беше родила, и загина също така, както загива и тя; животът му угасна, отнет от подлия куршум на негов враг. Обичах го, както никого друг в света, а и до днес обичам умиращия народ, който бе родил такъв благороден син. Бих дал живота си, ако можех с това да възвърна неговия, също както той беше рискувал стотици пъти живота си, за да спаси моя. Но това не ми беше съдено. Той си отиде, спасявайки както винаги приятелите си. Но той умря само физически и нека тук, в тези страници, продължи да живее тъй, както живее в моята душа той, Винету, великият вожд на апачите. С тази книга искам да му издигна заслужен паметник. И ако читателят успее да си създаде справедлива представа за народа, чийто верен образ е въплътен в този вожд, аз ще бъда възнаграден пребогато.

1. Грийнхорн

Драги читателю, знаеш ли какво означава думата «грийнхорн»? Това наименование е изключително неприятно и презрително за всеки, по чийто адрес бива употребявано!

«Грийн» означава «зелен», а под «хорн» тук се има предвид «пипало». И така под грийнхорн се разбира човек, който е още зелен, тоест новак и неопитен, и трябва внимателно да протяга пипалата си, ако не иска да се изложи на опасността да се удари някъде здравата.

Грийнхорнът е човек, който не става от стола си, когато иска да седне някоя лейди; който поздравява господаря на някой дом, преди да се е поклонил на госпожата и госпожицата; който при зареждането на карабината слага патрона наопаки в цевта или пък ако пушката е с предно зареждане, поставя най-напред куршума и после барута. Грийнхорнът или изобщо не говори английски, или пък го говори много чисто и превзето. Английският, който говорят янките, или диалектът на американските пионери звучат направо ужасно в ушите му. Този говор не може да се побере в неговата глава, нито пък езикът му може да се прекърши и да си служи с него. Грийнхорнът обърква ракуна1 с опосума2 и горе-долу хубавичката мулатка с квартеронката3. Грийнхорнът пуши цигари и се отвращава от господата, които дъвчат тютюн и постоянно плюят. Грийнхорнът тича да се оплаче на съдията, когато някой ирландец му залепи плесница, вместо да го застреля на място, както би постъпил истинският янки. Грийнхорнът смята, че следите на пуяка са следи от мечка, и взема елегантната спортна яхта за някой речен параход. Грийнхорнът се стеснява да сложи калните си ботуши върху колената на своите спътници и да сърба супата си със сумтенето на умиращ бизон. За да поддържа чистотата си, грийнхорнът помъква със себе си из прериите гъба за къпане, огромна колкото тиква, и пет килограма сапун, като не забравя да си вземе и компас, който на третия или четвъртия ден сочи на всички възможни посоки, само не и на север и юг. Грийнхорнът си записва около осемстотин израза от индианските езици, но когато срещне първия червенокож, забелязва, че с последното писмо е изпратил тези листове в къщи, но -затова пък е запазил писмото до жена си. Грийнхорнът си купува барут, но когато се опитва да стреля за първи път, разбира, че са му продали стрити дървени въглища. Грийнхорнът може да е изучавал пет години астрономия,но е в състояние да наблюдава също толкова дълго звездното небе, без да разбере колко е часът. Грийнхорнът така поставя ловджийския си нож в пояса, че когато се наведе, ножът се забива в бедрото му. Грийнхорнът пали в Дивия Запад такъв огромен огън, че пламъците лумват на няколко метра височина и когато индианците го открият или дори застрелят, не може да проумее как така са го намерили. Грийнхорнът си остава… грийнхорн и по онова време аз бях точно такъв.

Но не си мислете, че бях убеден или пък имах и най-малката представа, че това обидно прозвище ми отиваше съвсем! О, не, защото именно в това се състои най-забележителната особеност на всеки грийнхорн — той смята по-скоро всички други хора за «зелени», само не и себе си!

Напротив, аз мислех, че съм извънредно умен и опитен човек, нали все пак бях, както се казва, учен човек и никога не ме е било страх от никакъв изпит. Моят младежки ум не можеше тогава още да проумее, че животът е истинският университет и че неговите ученици всеки ден и всеки час биват подлагани от провидението на изпити, които те трябва да издържат. Мизерните условия на живот в моята родина, желанието ми да разширя познанията си и да мога по-добре да подпомагам парично родителите си, както и вроденият ми стремеж към действие ме накараха да прекося океана и да се озова в Съединените щати, където условията за издигане на усърдните млади хора тогава бяха далеч по-благоприятни. Нямаше да ми бъде трудно да намеря добро препитание в източните щати, но нещо ме теглеше на запад. Като се захващах за кратко време ту с една, ту с друга работа, успявах да припечелвам дотолкова, че един хубав ден пристигнах в Сент Луис добре облечен и с оптимистично настроение. В този град щастието ме отведе в едно немско семейство, където изкарвах прехраната си известно време като частен учител. Сред кръга от приятелите на този дом беше и мистър Хенри, един особняк, по професия оръжеен майстор, който упражняваше занаята си с всеотдайност-та на човек на изкуството и с известна патриархална гордост се наричаше сам «мистър Хенри, оръжейният майстор».

Този човек беше голям филантроп, въпреки че външността му и неговото държане свидетелстваха по-скоро за обратното, тъй като той просто не се сприятеляваше с никого освен със споменатото семейство, а пък към клиентите си беше мълчалив и неприветлив, така че те идваха при него само заради добрите качества на оръжията му. Беше загубил жена си и децата си при някаква ужасна случка, за която никога не говореше, но от някои намеци, които бях доловил, предполагах, че са били убити при някакво нападение. Това го беше направило външно груб. Той може би изобщо не знаеше, че беше всъщност един съвършен грубиян. Но дълбоко в себе си беше съхранил нежност и доброта и аз нерядко бях забелязвал влага в очите му, когато разказвах за родния си край и за моите родители, които обичах така много, както ги обичам и сега.

Защо той, старият човек, изпитваше такава слабост тъкмо към мен, младия и непознат нему чужденец, така и не разбирах, докато един ден самият той не ми каза защо. Откакто бях тук, той идваше по-често отпреди, слушаше уроците ми, после ме дръпваше настрана да поговори с мене и накрая дори ме поканваше да го посетя. Никой друг не можеше да се похвали досега с подобно предпочитание и-заради това се стараех да не злоупотребявам с него. Но тази моя сдържаност, изглежда, никак не му харесваше. И днес още си спомням как се беше ядосал една вечер, когато го посетих, спомням си и тона, с който ме посрещна, без да отговори на моето «good evening».

— Къде бяхте изчезнали вчера, сър? — изръмжа той насреща ми.

— У дома.

— А завчера?

— Пак си бях у дома.

— Pshaw!2 Я не ме пращайте за зелен хайвер! Такива новоизлюпени като вас не остават да киснат по домовете си. Завират си носовете обикновено навсякъде, само не и там, където им е работата!

— А ще благоволите ли да ми кажете къде ми е работата?

— Тук, при мен, ясно ли е? Отдавна искам да ви попитам нещо.

— Защо не сте го направили?

— Защото не исках. Чухте ли?

— И кога най-сетне ще поискате?

— Може би днес.

— Е, тогава питайте смело! — подканих го аз и се настаних върху пресата, на която работеше.

Той ме погледна учудено в очите и поклати глава неодобрително.

— «Смело»! Като че ли би трябвало да поискам разрешение от един грийнхорн, когато искам да говоря с него!

— Грийнхорн ли? — повторих аз и сбърчих чело, защото се бях почувствал сериозно засегнат. — Ще приема, мистър Хенри, че тази дума ви се е изплъзнала неволно!

— Не си въобразявайте, сър! Изговорих я напълно съзнателно, вие сте един грийнхорн, и то какъв! Наистина цялото съдържание на прочетените от вас книги е в главата ви. Учудва ме какво ли не трябва да учат хората отвъд океана. Ето този млад човек знае съвсем точно на какво разстояние се намират звездите от земята, какво е писал цар Навуходоносор по глинени плочки и колко тежи въздухът, който изобщо не може да се хване с ръка. И понеже знае всичко това, си въобразява, че е умник. Но ако си тикнете носа в живота, разбирате ли ме, и го подържите там петдесет години, тогава ще разберете в какво се състои истинската мъдрост. Онова, което знаете сега, е нищо, ама съвсем нищо. А онова, което сте се научили да правите досега, струва още по-малко. Вие дори не можете да стреляте!

Той изговори последните думи с явно пренебрежителен тон и с такава сигурност, като че ли беше съвсем убеден в това, което казва.

— Не мога да стрелям ли? Хмм! — отвърнах аз, усмихвайки се. — Да не би това да е въпросът, който искахте да ми зададете?

— Да, това е въпросът. А сега отговаряйте!

— Най-напред ми дайте една добра пушка в ръцете и тогава ще ви отговоря, едва тогава, не по-рано.

Тогава той остави настрана цевта, над която работеше, стана, приближи се към мен и започна да ме оглежда учудено.

— Да ви дам пушка в ръцете ли, сър? И през ум не ми е минавало! Моите пушки попадат само в такива ръце, които разнасят славата ми.

— Моите са такива — кимнах му аз. Той отново ме погледна отстрана, седна пак, продължи да работи над цевта и замърмори под носа си:

— Ама че грийнхорн! Ще ме накара да побеснея с нахалството си!

Оставих го да си мърмори, защото го познавах добре, извадих си една пура и я запалих. Около четвърт час цареше мълчание. Повече той не можа да издържи. Вдигна цевта на пушката срещу светлината, погледна през нея и продума:

— Стрелянето е по-трудно от зяпането на звездите или четенето на старите глинени плочки на Навуходоносор. Ясно ли е? Държали ли сте някога пушка в ръцете си?

— Често.

— А прицелвали ли сте се, натискали ли сте спусъка?

— Мисля, че да — засмях се аз развеселен.

— А улучвахте ли?

— Разбира се!

Той отпусна бързо ръката си, която държеше цевта, погледна ме пак и каза:

— Да, разбира се, улучвали сте! Но какво?

— Целта, разбира се!

— Какво? Да не би наистина да сте решили да ми пробутвате тази лъжа?

— Аз твърдя, а не лъжа. Всичко е истина.

— Дяволите да ви вземат, сър! Човек не може да ви разбере. Убеден съм, че не можете да улучите дори зид, който е пет метра висок и десет метра дълъг, а вие правите при вашите твърдения такава сериозна и сигурна физиономия, че човек може да го хванат нервите. Не съм ученик, на когото давате уроци, ясно ли е? Как може един такъв грийнхорн и книжен плъх като вас да твърди, че можел да стреля! Човек, който се е ровил из турски, арабски и всякакви други глупави книги, не може да е намирал време и за стреляне. Я снемете за малко онази стара пушка от пирона и се прицелете! Това е най-добрият мечкоубиец, който съм държал някога в ръцете си.

Отидох до пирона, свалих пушката и се прицелих.

— Е-хей! — извика Хенри, като скочи от мястото си. — Какво е това? Тази пушка изглежда в ръцете ви като някое леко бастунче, а всъщност е най-тежката пушка, която съм виждал! Нима сте толкова силен?

Вместо да му отговоря, аз го сграбчих за закопчаното сако и колана на панталоните и го вдигнах нагоре с дясната си ръка.

— По дяволите! — извика той. — Пуснете ме! Много по-силен сте и от моя Бил.

— Вашият Бил? Кой е той?

— Беше мой син, който … но да не говорим за това! Той е мъртъв, както и другите. Щеше да стане голям юначага, но го убиха заедно с останалите, докато ме нямаше. Фигурата ви е подобна на неговата, имате почти същите очи и същата гънка край устата. Затова ви… впрочем това не ви засяга!

Лицето му изразяваше дълбока печал, но той прекара ръката си по него и после продължи да говори с обичайния си тон: .

— Но, сър, при вашата мускулна сила е просто много жалко, че сте се нахвърлили така върху книгите. Трябваше да спортувате!

— Спортувал съм.

— Наистина ли?

— Да.

— Бокс?

— Не е популярен при нас. Но в гимнастика и борба мога да се меря с доста хора.

— Езда?

— Също умея.

— Фехтовка?

— Сам съм предавал уроци.

— Сър, не преувеличавайте!

— Искате ли да опитаме?

— Благодаря! Още ми държи влага отпреди малко! И изобщо трябва да работя. Сядайте!

Той се върна при пресата, а аз се подчиних на подканата му. Последвалият разговор беше едносричен. Изглежда, че Хенри беше зает с други по-важни мисли. Изведнъж той остави работата си, погледна ме и попита:

— Занимавали ли сте се с математика?

— Беше една от любимите ми науки.

— Алгебра, геометрия?

— Е, разбира се!

— Земемерство?

— С голямо желание. Често за собствено удоволствие съм кръстосвал насам-натам с теодолита в ръка.

— И можете действително да измервате?

— Да. Участвал съм в измервания на равнинни и планински терени, с което, разбира се, не искам да кажа, че гледам на себе си като на съвършен земемер.

— Много добре, много добре!

— Защо ме питате за това, мистър Хенри?

— Защото имам причина. Ясно ли е? Не е необходимо още да я знаете. Ще я научите, когато му дойде времето. Но преди това трябва да … хмм, да, трябва преди това да се уверя дали можете да стреляте.

— Ами да опитаме!

— Ще опитаме, можете да бъдете спокоен. Кога започвате уроците си утре сутринта?

— В осем часа.

— Тогава елате при мен в шест! Ще отидем на стрелбището, където прострелвам моите пушки.

— Защо толкова рано?

— Защото не ми се чака по-дълго. Горя от нетърпение да ви покажа, че сте грийнхорн. Но стига по въпроса! Имам си и друга работа, която е далеч по-важна.

Изглежда, че беше свършил вече работата по цевта и сега извади от едно сандъче многоъгълно желязно парче. Започна да пили по ръбовете му. Забелязах, че всяка една от многобройните стени имаше дупка.

Той така се вдълбочи в работата си, че сякаш забрави за присъствието ми. Очите му придобиха особен блясък и когато от време на време оглеждаше произведението си, забелязах, че го правеше с израз на нескрита любов. Това парче желязо сигурно имаше голяма стойност за него. Бях любопитен да узная защо. Затуй го попитах:

— И от това ли ще стане някоя част на пушка, мистър Хенри?

— Да — отвърна той, като че ли едва сега се сети за присъствието ми.

— Но аз не познавам пушка, която има такава част — възразих.

— Няма естествено. Сега тепърва се създава. Сигурно марката й ще се казва «Хенри».

— Ах, значи ново изобретение?

— Yes.

— Тогава моля да ме извините за любопитството. Сигурно е тайна?

Той оглежда дълго всички дупки, обръща желязото във всички посоки, като го поставяше неколкократно до задния край на цевта.

— Да, тайна е. Но аз ви имам доверие, защото знаете да мълчите, въпреки че сте истински стопроцентов грийнхорн. Затова ще ви издам що за пушка ще излезе от това. Ще стане автоматична карабина и в пълнителя й ще има двадесет и пет патрона.

— Невъзможно!

— Дръжте си човката затворена! Не съм толкова глупав, за да се захващам с невъзможни неща.

— Но ще са ви необходими камери за поместване на мунициите за двадесет и пет изстрела!

— Имам ги.

— Но ще бъдат големи и неудобни и сигурно ще пречат.

— Камерата е фактически една. Много е удобна и никак не пречи. Ето това желязо представлява камерата.

— Хмм. От вашата специалност не разбирам много, но я ми кажете как сте разрешили проблема с нагорещяването? Не се ли нагрява много цевта?

— И през ум не й минава. Материалът и начинът на обработка на цевта са моя тайна. Впрочем винаги ли ще е необходимо всичките двадесет и пет изстрела да се дават един след Друг?

— Едва ли.

— Е, виждате ли! Това желязо ще се задвижва с помощта на специален механизъм. Двадесет и петте дупки в него ще съдържат същия брой патрони. При всеки изстрел желязното тяло ще се превърта и придвижва и така ще подава в цевта следващия патрон. Тази мисъл ме занимаваше дълги години; но нямах успех. Вече съществуват всички изгледи за реализирането й. И сега имам добро име като оръжеен майстор, но с тази пушка ще стана прочут, много прочут и ще спечеля сума пари.

— Но ще си спечелите и нечиста съвест. Известно време Хенри не свали учудения си поглед от лицето ми и най-сетне ме попита:

— Нечиста съвест ли? Откъде-накъде?

— Мислите ли, че съвестта на убийците е чиста?

— Zounds! Да не би да искате да кажете, че съм убиец?

— Сега все още не, но скоро ще станете, защото съучастничеството в убийство е също така грозно, както и самото убийство.

— Да ви вземат дяволите! Ще внимавам да не стана никога съучастник в убийство.

— Само в едно убийство ли? Ще станете съучастник в масови убийства! Помислете: щом като изработите пушка, която стреля двадесет и пет пъти непрекъснато, и я дадете в ръцете на кой да е скитник, в прериите, в горите и планините-ще започне веднага страхотно избиване. Ще започнат да избиват нещастните индианци като койоти и след няколко години няма да остане нито един-единствен индианец! Искате ли всичко това да ви тежи на съвестта?

Той ме гледаше втренчено и мълчеше.

Аз продължих:

— И ако всеки може да купи това убийствено оръжие срещу пари, то вие за кратко време ще можете да пласирате хиляди пушки, но мустангите и бизоните ще изчезнат, а с тях и целият дивеч, от чието месо се препитават червенокожите. Стотици и хиляди ловци убийци ще се въоръжат с вашата пушка и ще се отправят към Дивия Запад. Ще потекат реки човешка и животинска кръв и в скоро време от двете страни на Скалистите планини ще изчезне всяко живо същество.

— ’S death! — извика Хенри. — Наистина ли сте пристигнали тук наскоро от Германия?

— Да.

— И преди това никога ли не сте били тук?

— Не.

— Значи абсолютен грийнхорн! И въпреки всичко този младеж е отворил такава уста, като че ли е праотец на всички индианци и сякаш е живял тук хиляда години! Човече, не си въобразявайте, че ще можете да ме ядосате! Дори и всичко да станеше както твърдите вие, никога нямаше да ми хрумне да откривам оръжейна фабрика. Аз съм самотен човек и искам да остана сам. Нямам никакво намерение да бера ядове със стотици работници.

— Но за да спечелите пари, бихте могли да патентовате изобретението си и да продадете патента.

— Не бързайте толкова, сър! Досега не съм се лишавал от нищо и ми се струва, че и занапред ще мога да я карам сносно без патента. А за днес е достатъчно, можете да си отивате! Не ми се слуша повече писукането на пиле, което най-напред трябва да се научи да хвърчи, преди да започне да пее истински.

Съвсем не му се сърдех за тези грубовати изрази. Той си беше просто такъв, а аз добре знаех какво се криеше зад думите му. Беше ме обикнал и сигурно щеше да ме подпомогне във всяко отношение, разбира се, доколкото му позволяваха възможностите. Подадох му ръка, той я разтърси здраво и после си тръгнах.

Все още не подозирах какво важно значение щеше да има за мен тази вечер, а още по-малко можех да знам, че тежкият мечкоубиец, който Хенри наричаше «старо оръдие», и още незавършената карабина «Хенри» щяха да изиграят толкова голяма роля в моя по-късен живот. Но отсега се радвах на следващото утро, защото наистина имах опит в стрелбата, стрелях отлично и бях убеден, че ще издържа изпита пред моя добър приятел.

Точно в шест часа сутринта аз се озовах при него. Той ме чакаше вече и ми подаде ръката си, при което по грубите черти на сбръчканото му лице се плъзна подигравателна усмивка.

— Welcome , сър! Изглеждате твърде самоуверен! Мислите ли, че ще улучите зида, за който говорихме вчера?

— Надявам се.

— Well, тогава да тръгваме веднага! Ще взема една по-лека пушка, а вие ще носите мечкоубиеца. Не ми се мъкнат сега такива тежести.

Той нарами една лека двуцевна карабина, а аз взех «старото оръдие», което той не искаше да носи. На стрелбището той зареди и двете пушки и най-напред стреля два пъти с карабината. После дойде моят ред с мечкоубиеца. Още не познавах тази пушка, но с първия изстрел закачих черния ръб на центъра в мишената; вторият беше още по-сполучлив. Третият изстрел улучи точно в средата на черния кръг, а следващите куршуми попаднаха в дупката, пробита от третия изстрел. Учудването на Хенри нарастваше с всеки нов изстрел. Изпробвах и карабината и когато резултатът остана същият, той беше смаян и въодушевен до крайна степен.

— Сър, или сте в съюз с дявола, или сте роден за уестман! Никога не съм виждал някой грийнхорн да стреля така! — извика той.

— Не съм в съюз с дявола, мистър Хенри — засмях се аз. — Не ща и да чуя за такъв съюзник.

— Тогава ваша задача, дори ваш дълг е да станете уестман. Нямате ли такова желание?

— Защо не?

— Well, ще видим какво ще излезе от един грийнхорн. А казахте, че можете и да яздите?

— Горе-долу.

— Горе-долу ли? Значи не така добре, както стреляте?

— Pshaw! Каква трудност представлява язденето? Най-трудно е качването на коня. Щом се намеря веднъж на седлото, никакъв кон не може да ме хвърли на земята.

Той ме изгледа изпитателно, за да разбере дали говоря сериозно, или се шегувам. Направих безобидна физиономия и той каза:

— Така ли мислите? Да не би да се държите за гривата на коня? Много се лъжете. Съвсем вярно казахте: най-трудното е качването, защото трябва да го направите сам. Слизането е много по-лесно — за него се грижи конят, — затова става и ,много по-бързо.

— При мен слизането не зависи от коня!

— Така ли? Ще видим! Имате ли нещо против да опитате?

— С удоволствие.

— Тогава елате! Сега е едва седем часът и имате още един час време. Ще отидем при Джим Кърнър, търговеца на коне;

той има един бял кон с червени петна, който ще ви даде да разберете.

Върнахме се в града и отидохме при търговеца на коне, който имаше голям двор за обездка, заобиколен с обори. Показа се самият Кърнър и ни попита какво желаем.

— Този младеж твърди, че никой кон не можел да го хвърли от седлото — поясни Хенри. — Какво мислите по въпроса, мистър Кърнър? Ще му разрешите ли да се покатери на белия ви кон с червените петна?

Търговецът ме огледа изпитателно и кимна доволен.

— Костната му система изглежда добра и гъвкава; впрочем младите не си чупят вратовете така лесно, както възрастните. Ако този джентълмен иска да опита белия кон с червените петна, нямам нищо против.

Той даде съответните нареждания и след известно време двама слуги изведоха оседлания кон от обора. Конят беше неспокоен и се опитваше да се освободи. Моят добър мистър Хенри започна да се страхува за мене. Помоли ме да се откажа от този опит. Но първо, аз бях съвсем спокоен и сигурен, и, второ, гледах вече на цялата работа като на въпрос на чест. Поисках камшик и шпори, после се метнах на седлото, но наистина след като бях направил няколко несполучливи опита, защото конят се противеше. Едва седнах на седлото и слугите се отдалечиха с най-голяма бързина, когато конят скочи във въздуха и с четирите крака, след което веднага направи и скок встрани. Успях да се задържа на седлото, въпреки че краката ми не бяха още в стремената. Едва съумях да ги пъхна в тях, когато конят започна да се изправя на задните си крака. Но щом и това не му донесе успех, той се засили към стената, за да ме свали от седлото с удар в нея. Но камшикът бързо го отдалечи от стената. Последва ожесточена борба между кон и ездач. Извиках на помощ всичко: малкото умение и недостатъчната тренировка, които притежавах по онова време, както и цялата сила на бедрата си и това в крайна сметка ми позволи да изляза победител. Когато слязох от седлото, краката ми трепереха от напрежението. Конят беше потънал в пот и от муцуната му падаха големи късове пяна. Но сега реагираше послушно на всяко допиране.

Търговецът беше започнал да се страхува за своя кон. Нареди да го увият с одеяла и да го разхождат бавно наоколо. След това той се обърна към мене:

— Млади момко, това надхвърли всичките ми очаквания. Мислех си, че още при първия скок ще се намерите на земята. Няма нужда да плащате нищо, а ако искате да ми направите една услуга, елате пак и вразумете окончателно това добиче! Няма да се поскъпя да ви дам десет долара, защото този кон е скъп и ако го дресирам, ще направя добра сделка.

— Ако това е наистина ваше желание, то с удоволствие ще го изпълня — отвърнах аз.

Откакто бях слязъл от коня, Хенри не си беше отворил устата, а само поклащаше глава и ме гледаше. Сега плесна с ръце и извика:

— Този човек е наистина невероятен грийнхорн или по-скоро един съвсем необичаен грийнхорн! За малко щеше да счупи ребрата на коня, вместо да се остави да го хвърли на земята! Сър, откъде ги научихте тези неща?

— От съдбата, която ме събра един ден с един полудив жребец, роден в унгарската пуста, който не допускаше никакъв човек на гърба си. Постепенно успях да го укротя, но с риск на живота си.

— Благодаря за такива създания! Предпочитам хилядократно мекото си кресло, което никога няма нищо против да седна в него. Елате, трябва да си вървим! Съвсем ми се зави свят. Но не напразно гледах как стреляте и яздите. Бъдете сигурен в това.

И двамата се отправихме към домовете си. През следващите два дни той изобщо не се появи, а и аз нямах време и повод да го посетя. Но на по-следващия ден следобед той дойде при мен; знаеше, че по това време съм свободен.

— Имате ли нещо против да се поразходите с мен? — попита той.

— В каква посока?

— Ще посетим един джентълмен, който желае да се запознае с вас.

— Да се запознае с мене ли? Защо? . — Смятам, че бихте могли да се досетите: защото още не е виждал грийнхорн.

— Тогава идвам. Ще има да се чуди.

Лицето на Хенри имаше днес лукаво и предприемчиво изражение. Доколкото го познавах, беше подготвил някаква изненада. Изминахме бавно няколко улици, след което той ме въведе през една широка, остъклена врата в някакво бюро. Влязохме така стремглаво, че нямах време и възможност да разчета златните букви на стъклата, но ми се стори, че ми се мярнаха двете думи «office» и «surveying» 2. Скоро разбрах, че не съм се излъгал.

В помещението седяха трима господа, които посрещнаха Хенри много приятелски, а мене — учтиво и с нескрито любопитство. По масите бяха разхвърляни карти и планове. Между тях се виждаха най-различни геодезически уреди. Намирахме се в топографско бюро.

Не ми беше ясно каква цел преследваше моят приятел с това посещение. Нямаше какво да поръчва, нито му трябваха сведения, изглеждаше, че беше дошъл само да си побъбри приятелски. Скоро се завърза оживен разговор и никак не беше чудно, че тема на разговора станаха предметите, които се намираха в стаята. Това беше добре дошло за мен, защото по този начин можех да участвам в разговора по-активно, отколкото ако бяхме заговорили за живота в Съединените щати, който не познавах все още достатъчно добре.

Днес Хенри показваше голямо любопитство към земемерската работа. Искаше да научи всичко и неусетно бях въвлечен в такъв разговор, че трябваше само да отговарям на различни въпроси, да обяснявам употребата на различните уреди и да описвам начина на чертане на карти и планове. Наистина съм бил съвършен грийнхорн, за да не забележа неговото намерение. Едва когато казах всичко, каквото знаех за същината и различията на координатографирането, полярните и екваториалните методи, измерването на периметри и на тригонометричната триангулация, забелязах как тримата господа кимнаха тайно на оръжейния майстор. Чак тогава ситуацията ми се стори странна. Станах от мястото си, за да покажа на Хенри, че желая да си отида. Той не се възпротиви и ние бяхме изпратени още по-приятелски, отколкото бяхме посрещнати.

След като се отдалечихме достатъчно от бюрото, така че оттам никой да не може да ни вижда, Хенри спря, сложи ръката си на рамото ми, а лицето му излъчваше най-голямо удовлетворение.

— Сър, човече, младежо, грийнхорне, ама че ме зарадвахте! Направо се гордея с вас!

— Гордеете ли се? Защо?

— Защото далеч надхвърлихте моята препоръка и очакванията на тези хора!

— Препоръка? Очаквания? Не ви разбирам.

— Е, работата е съвсем проста. Наскоро твърдяхте, че разбирате нещо от геодезия, и за да проверя дали не ме ментосвате, ви доведох при тези джентълмени, мои добри познати, за да ви поизпитат. Добре се справихте, измъкнахте се с чест от това положение.

— Ментосване ли казахте? Мистър Хенри, ако ме смятате способен на такива неща, няма да ви посещавам повече!

— Не ставайте за смях! Няма да отнемете радостта на стария човек да ви вижда. Вече знаете за приликата ви с моя син. Бяхте ли пак при търговеца на коне?

— Всяка сутрин рано го посещавам.

— А усмирихте ли белия кон?

— Да.

— Ще стане ли нещо от него?

— Мисля, че да. Само в едно се съмнявам — че купувачът ще може да се справя и отнася с него, както аз. Той успя да свикне с мен и хвърля всеки друг от седлото.

— Това ме радва, страшно ме радва! Значи, както изглежда, има намерение да носи на гърба си само грийнхорни. Елате с мен по тази странична уличка! Наблизо има една гостилница, където може да се хапне добре и да се пийне още по-добре. Трябва да отпразнуваме изпита, който издържахте така блестящо.

Не можех да разбера Хенри, беше станал съвсем друг. Той, самотният, резервиран човек искаше да яде в гостилница! И лицето му нямаше обичайния си израз, а гласът му звучеше по-жизнено, по-радостно от обикновено. «Изпит» беше казал той. Думата ми направи впечатление, но, изглежда, че в случая тя нямаше някакво особено значение.

От този ден Хенри ме посещаваше ежедневно и се отнасяше с мен като към скъп приятел, за когото се страхува, че скоро ще го изгуби. Но никога не ме оставяше да се възгордея от неговото предпочитание към мен. Винаги намираше средство да ме постави на място и това средство представляваше твърде досадната дума «грийнхорн».

Странно беше, че и семейството, в което предавах уроци, си промени отношението към мен точно по същото време. Родителите бяха станали очевидно по-внимателни, а децата — по-нежни. Изненадвах ги в моменти, когато ми отправяха тайни погледи, от които нищо не разбирах; можех да ги окачествя като погледи, излъчващи любов и съжаление.

Около две седмици след странното ни посещение в бюрото по геодезия госпожата ме помоли да не излизам вечерта, през която бях свободен, а да остана да вечерям със семейството. Тя изтъкна причина за тази покана идването на мистър Хенри, а освен него била поканила още двама господа, единият от които се казвал Сам Хокинс и бил прочут уестман. Като всеки грийнхорн и аз не бях чувал това име, но се радвах, че ще се запозная с първия истински и дори прочут уестман.

Понеже бях близък на семейството, нямаше нужда да изчаквам звънеца за вечеря, а се настаних в столовата няколко минути по-рано. За мое учудване масата не беше подредена както обикновено, а като за празник. Малката петгодишна Еми беше сама в помещението и беше пъхнала ръчичката си в компота от ягоди. Щом влязох, тя я извади от компота и я изтри направо в светлорусата си плитчица. Когато повдигнах дясната си ръка с осъдително изражение на лицето, тя дотича при мен и ми пошепна няколко думи на ухото. Като компенсация за провинението си тя ми издаде тайната на последните дни, тайната, която малкото й сърчице едва бе крило толкова време. Помислих, че не съм я разбрал правилно. Но след настояването ми тя повтори пак думите: «Your farewell party».

Моята прощална вечеря! Невъзможно беше да е истина! Кой знае по силата на какво недоразумение детето е стигнало до това невярно заключение. Усмихнах се. После дочух гласове в преддверието. Пристигаха гостите и аз отидох да ги посрещна и поздравя. И тримата бяха дошли едновременно — били се уговорили, както разбрах по-късно. Хенри ми представи един млад човек, който се държеше някак си вдървено и непохватно, под името мистър Блек, а след него ми бе представен и Сам Хокинс, уестманът.

Уестманът! Признавам си, че докато съм го оглеждал учудено, едва ли съм имал много умен вид. Но дотогава не бях виждал още такава фигура. По-късно, разбира се, видях какви ли не.

Ако този човек изглеждаше и без това странно, то това впечатление се засилваше и от факта, че той и тук, в приемната, си стоеше така, както би стоял нейде из дивите пущинаци, а именно: без да си свали шапката и с пушка в-ръка. Представете си следната външност:

Изпод печално провисналата периферия на филцовата му шапка, чиято възраст, цвят и форма биха затруднили и най-умните и наблюдателни хора, след невчесаните черни гъсталаци на брадата му се подаваше един нос, който имаше застрашителни размери и можеше да служи на всеки слънчев часовник за колче, по чиято сянка се определя времето. Вследствие на буйно растящата брада, освен този така разточително сътворен обонятелен орган, от останалите части на лицето се виждаха само две малки умни очички, които, изглежда, притежаваха необикновена подвижност и ме оглеждаха с дяволит и хитър израз. По-късно разбрах защо толкова много бях ангажирал вниманието му.

Тази глава се намираше върху едно тяло, което оставаше скрито до коленете. То се помещаваше в стара ловджийска шуба от козя кожа, която, изглежда, беше шита за някоя значително по-едра фигура и придаваше на малкото човече вида на дете, което ей-така, на шега се е намъкнало в спалния халат на дядо си. Изпод тази прекалено голяма дреха се подаваха две слаби криви крачета. Те бяха пъхнати в разръфани индиански панталони, които имаха толкова години на гърба си, че сигурно бяха окъсели на човечето още преди две десетилетия и сега позволяваха да се видят доста нагоре чифт високи ботуши, в които при случай на нужда притежателят им можеше да се побере цял.

Този «прочут уестман» държеше в ръката си някакво пушкало, което аз бих докоснал само с много голямо внимание. То приличаше по-скоро на цепеница, отколкото на пушка. В този момент не можех да си представя по-печална карикатура на прериен ловец, ала много скоро ми беше писано да се науча да ценя напълно достойнствата на странното човече.

След като ме беше разгледал най-подробно, той попита оръжейния майстор с тънкото си детинско гласче:

— Мистър Хенри, това ли е младият грийнхорн, за когото ми разказвахте?

— Да — кимна запитаният.

— Well! Не е лош. Надявам се, че и Сам Хокинс ще му се хареса, хи-хи-хи-хи!

С този тих, особен смях, който съм чувал после хиляди пъти от него, той се обърна към вратата, която се отвори в същия миг. Появиха се домакинът и неговата жена. Поздравът, с който посрещнаха ловеца, ме накара да предположа, че вече го бяха виждали. Беше станало без моето знание. Сега те ни поканиха да влезем в трапезарията.

Последвахме ги, при което Сам Хокинс за мое най-голямо учудване изобщо не си съблече палтото. След като влязохме в столовата, той посочи най-спокойно с ръка към старото си пушкало.

— Истинският уестман никога не изпуска пушката си от очи, да не говорим за моята добра Лиди. Ще я окача ей там зад завесата.

И така Лиди беше името на неговата пушка! След време разбрах, че някои трапери и ловци имат навика да се отнасят към оръжието си като към живо същество и да му дават различни иМена. Сега той окачи пушката и понечи да остави там и шапката си, но когато я свали, за мой ужас вътре в нея остана и цялата му коса! Наистина човек можеше да се изплаши от вида на голия му кървавочервен череп. Госпожата извика високо, а децата закрещяха с всичка сила. Ала той се обърна спокойно към нас и каза:

— Не се плашете, дами и господа! Историята е много проста. Още от дете честно и законно си носех собствената коса и никакъв мошеник адвокат не можеше да ми я оспори, докато в един хубав ден отгоре ми се нахвърлиха десетина или двадесетина поуни1 и ми смъкнаха от главата кожата заедно с косите. Дяволски неприятно чувство изпитах, но преживях щастливо всичко, хи-хи-хи-хи! После отидох в Текама и си купих нов скалп, ако не се лъжа. Казваха му перука и ми струваше три дебели връзки боброви кожи. Но няма значение, защото новата ми кожа е много по-удобна от старата, особено през лятото. Щом започна да се потя, мога да си я свалям, хи-хи-хи-хи!

Сам окачи шапката си при пушката, а перуката си постави пак на главата. Съблече си шубата и я сложи на един стол. Това палто беше изкърпвано и шито многократно, като кръпките винаги бяха наставяни една върху друга, и то бе станало толкова твърдо и дебело, че едва ли можеше да бъде пробито от индианска стрела.

Сега тънките криви крачета на трапера можеха да се видят целите. Горната част на тялото му беше облечена в кожена ловджийска жилетка. Докато си наместваше стола до масата, за да седне, той хвърли към мен и домакинята дяволит поглед и попита:

— Миледи, не желаете ли преди да започнем с яденето, да кажете на този грийнхорн за какво става дума, ако не се лъжа?

Изразът «ако не се лъжа» беше за Сам неизменен израз, който той постоянно повтаряше с удоволствие. Домакинята кимна, обърна се към мен и ми посочи по-младия гост.

— Вие сигурно още не знаете, че мистър Блек е вашият заместник при нас, сър?

— Моят замест … заместник? — промънках смаяно аз.

— Точно така. Тъй като днес се прощаваме с вас, бяхме принудени да се огледаме за някой нов учител.

— Прощаваме… ли се?

И до ден-днешен съм все още благодарен на съдбата, че в онзи момент нямаше кой да ме фотографира, защото сигурно моята смаяна физиономия не е имала много умен израз.

— Да, сър, прощаваме се с вас — кимна тя с усмивка, която изразяваше явно благоразположението й към мен, но аз я сметнах за съвсем неуместна, още повече че на мен не ми беше до усмивки. — Всъщност би трябвало вие да поискате вашето освобождаване — добави тя, — но тъй като ви обикнахме много, не желаем да ви създаваме излишни усложнения. Искрено съжаляваме, че ни напускате, и ви желаем всичко най-добро. А за утре ви пожелаваме щастливо пътуване.

— Пътуване ли? Утре? А накъде? — едва изговорих аз. Тогава Сам Хокинс, който седеше до мен, ме тупна с ръка по рамото и се засмя.

— Накъде ли? Към Дивия Запад с мене! Издържал сте си изпита блестящо, хи-хи-хи-хи! Другите земемери също потеглят утре и не могат да ви чакат. Трябва непременно да тръгнете с тях. Дик Стоун, Уил Паркър и аз сме наети като водачи и ще вървим все нагоре по Канейдиън1 към Тексас. Мисля, че нямате желанието да киснете повече тук и да си останете грийнхорн!

Изведнъж всичко ми стана ясно. Цялата работа е била тайно скроена. Земемер, може би щях да работя по строежа на някоя от големите железопътни линии. Каква чудесна мисъл! Съвсем не стана нужда да питам; получих нужните сведения от стария Хенри, който се приближи до мен и ме хвана за ръката.

— Вече ви казах защо ви обичам. Тук сте попаднал при добри хора, но, сър, работата на домашния учител не е за вас, ама съвсем не е за вас. Трябва да заминете на запад. Затова се и обърнах към Атлантик енд Пасифик Къмпани и ги накарах да проверят знанията ви, без да разберете нещо. Добре се представихте. Ето ви документа за назначение!

Той ми подаде един лист хартия. Хвърлих поглед върху редовете и като видях бъдещите си приходи, дъхът ми замря. Хенри продължи:

— Всички ще имат коне. Нуждаете се от добър кон. Купих белия кон с червените петна, който сам укротихте. Ще го получите. Трябва и да се въоръжите. Ще ви дам мечкоубиеца, онова старо оръдие, което не ми върши работа, но с което вие винаги улучвате целта. Какво ще кажете за всичко това, сър,а?

Отначало не можах да кажа нищо; после, когато ми се възвърна способността да говоря, се опитах да отклоня ценните подаръци, но без успех. Тези добри хора бяха просто решили да ме направят щастлив и аз бих ги огорчил дълбоко, ако бях продължил упорито да не приемам техните подаръци. Домакинята зае мястото си край масата, за да попречи поне временно на всякакви спорове, и всички бяха принудени да последват примера й. По време на яденето моите въпроси не бяха повече обсъждани.

Едва след като се нахранихме аз научих необходимото. Железопътната линия щеше да започва от Сент Луис, да минава през Индианската територия2, Тексас, Ню Мексико, Аризона и Калифорния и щеше да стигне до бреговете на Пасифика. Според разработения план това огромно разстояние щеше да се проучва и измерва на малки отсечки. Отсечката, която се беше паднала на мене, още трима земемери и един главен инженер, се намираше между изворите на Ред Ривър и Канейдиън. Тримата опитни водачи Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър трябваше да ни заведат до това място, където щеше да ни чака цяла група от смели уестмани, които имаха задължението да бдят за нашата сигурност. Освен това ние можехме да разчитаме на помощта на всички фортове. Били решили да ми съобщят всичко едва днес, за да бъде изненадата ми още по-голяма. Наистина твърде късна информация. Но за утеха ми служеха уверенията, че моята екипировка била готова до най-дребните неща. Не ми оставаше нищо друго, освен да се представя на моите колеги, които ме очакваха в жилището на главния инженер. Отидохме заедно с Хенри и Сам и бях посрещнат радушно.

След като на другата сутрин се простих най-напред с немското семейство, посетих и Хенри. Той не ми даде възможност да му благодаря, а ми раздруса сърдечно ръцете и ме прекъсна по неговия грубоват начин:

— Затваряйте си устата, сър! Пращам ви на запад само за да се чуе пак гласът на моята стара пушка. Когато се върнете, . обадете се и ми разкажете какво сте преживели и научили! Тогава ще се разбере дали ще бъдете все още това, което сте сега и което не искате да повярвате, а именно: един грийнхорн, какъвто няма равен на себе си!

С тези думи той ме избута през вратата навън. Но преди да я затвори, забелязах, че очите му се бяха напълнили със сълзи.

2. Първите лаври на уестман

Беше началото на септември и ние бяхме работили вече три месеца, но без да успеем да извършим заплануваната работа. Другите групи бяха почти приключили, а някои се бяха и прибрали. За нашето изоставане имаше две причини.

Първо, теренът, който ни се беше паднал, бе много труден. Железопътната линия трябваше да преминава през прериите, следвайки течението на Канейдиън. Посоката до областта на речните извори беше предварително начертана, докато в Ню Мексико се определяше от разположението на долините и проходите. Но нашата група работеше тъкмо между Канейдиън и Ню Мексико и ние тепърва трябваше да установим най-удобната посока на трасето. За тази цел бяха необходими продължителни и уморителни преходи на коне и пеша, както и многобройни сравнителни измервания и едва тогава започвахме всъщност истинската си работа. Всичко това се утежняваше и от факта, че се намирахме в опасен район, понеже наоколо скитаха индианци от племената кайови, команчи и апачи, които не искаха и да чуят за строеж на железопътна линия в тази област. Трябваше много да внимаваме и постоянно да бъдем нащрек, което, разбира се, значително забавяше работата ни.

Съобразявайки се с невидимото присъствие на индианците, бяхме принудени да се откажем от набавянето на припаси чрез лов, понеже така бихме навели червенокожите на нашите следи. Получавахме всичко необходимо с волски каруци от Санта Фе. За съжаление този начин на снабдяване беше твърде несигурен и неколкократно трябваше да преустановяваме измервателните си работи, докато чакахме пристигането на колите.

Втората причина се коренеше в състава на групата ни. Вече споменах, че в Сент Луис бях посрещнат приятелски от главния инженер и тримата земемери. Това ме беше накарало да очаквам добра и резултатна съвместна работа. Но за съжаление се бях излъгал.

Колегите ми бяха чистокръвни янки, които виждаха в мое лице един грийнхорн, един неопитен дъчмън1. Тяхното желание беше да спечелят пари, без много да ги е грижа дали са си изпълнили съвестно задълженията. И аз като почтен немец им бях просто една пречка, поради което скоро изгубих благоразположението им. Но това не ме разтревожи и аз продължих да изпълнявам съвестно задълженията си. Дори направих нещо повече. След известно време забелязах, че знанията им не бяха особено големи. Прехвърляха ми най-трудните работи и гледаха да си направят живота по-лек. Не възразявах нищо, защото винаги съм бил на мнение, че силите на човека укрепват успоредно с повишаване на изискванията към него.

Мистър Банкрофт, главният инженер, беше все пак най-старателният измежду тях. Оказа се обаче, че обича твърде брендито. Бяха докарани няколко буренца с това пагубно питие от Санта Фе и оттогава той се занимаваше по-често с брендито, отколкото с измервателните уреди. Случваше се да лежи по половин ден мъртво пиян на земята. Ригс, Марси и Белинг, тримата земемери, бяха плащали за брендито, също както и аз и за да не останат назад, се надпиваха с Банкрофт. Съвсем близо до ума е, че и тези джентълмени доста често не се намираха в най-доброто състояние. Тъй като аз по принцип не пия бренди, останах единствената работна сила, а те постоянно се намираха между пиенето, спането и махмурлука. За всичко това не пожънах никакво признание. Единствено Белинг беше достатъчно разумен да разбере, че аз опъвах и заради тях, и то без някой да ме кара. Съвсем понятно е, че общата работа страдаше от това.

Останалите членове от нашата група също не бяха цвете за мирисане. На уговореното място бяхме заварили дванадесет «уестмани», които ни очакваха. Като новак отначало изпитвах към тях голямо уважение, но разбрах твърде скоро, че имах работа с хора, при които моралът не беше на особена висота.

Те трябваше да ни защитават и да ни помагат в нашата работа. За щастие в продължение на трите месеца не се случи нищо, което би ми дало повод да потърся тази съмнителна закрила. А що се касае до тяхната помощ, мога с пълно право да твърдя, че тук си бяха дали среща дванадесетте най-големи мързеливци на Съединените щати.

Можете да си представите що за дисциплина цареше в лагера ни при дадените обстоятелства!

По звание и длъжност Банкрофт беше ръководителят и той се мъчеше да играе тази роля, ала никой не го слушаше. В такива случаи той започваше да ругае, така както рядко съм чувал някой да ругае, и се отправяше към бурето с бренди, за да се възнагради за тези си усилия. Ригс, Марси и Белинг не се различаваха много от него. Аз имах пълното основание най-открито да поема ръководството. Но не го сторих, или поне не го направих явно. Такива субекти смятат младите и неопитни хора като мене едва ли не за непълнолетни. Проявех ли неблагоразумието да поема ролята на ръководител, щях да пожъна само залп от смях. Не, трябваше да действам предпазливо, тихомълком, също като умните жени, които умеят да се налагат над опърничавите си мъже, без те да подозират каквото и да било. Тези полудиви и трудно обуздавани уестмани ме наричаха ежедневно може би десетина пъти грийнхорн и все пак несъзнателно се ръководеха от мен. Оставях ги нарочно да си мислят, че се следва тяхната воля.

В това отношение разполагах с незаменимата помощ на Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър. Вече представих на читателите първия от тях, но и другите двама заслужават да бъдат описани.

Фигурата на Дик беше дълга като върлина и страшно слаба — само кожа и кости. Върху здравите му и груби ловджийски обувки бяха закрепени кожени гамаши. На широките му кокалести рамене имаше вълнено одеяло, чиито нишки явно бяха получили абсолютно разрешение да се разнищват по всички посоки и направления. Отдолу тялото му беше покрито с тясна ловджийска риза, а на главата му се мъдреше някакъв предмет, който не можеше да бъде наречен нито шапка, нито фуражка, а по-точното му описание бе напълно изключено.

Неговият спътник беше почти толкова дълъг и слаб. Около главата му беше увита като тюрбан голяма тъмна кърпа, а самият той беше облечен в хусарска куртка, достигнала до Дивия Запад по някакъв необясним начин, и дълги ленени панталони, намъкнати в гумени ботуши. От пояса му стърчаха дръжките на два револвера и един нож от най-добрата кингфилдска стомана. Най-очебийното в лицето на този човек беше неговата широка уста. Нейните ъгли, изглежда, имаха голяма симпатия към ушите му и се приближаваха до тях най-доверчиво. При това чертите на лицето му изразяваха най-голяма чистосърдечност. Уил Паркър беше във всеки случай човек, у когото нямаше никакъв фалш.

Пушките на двамата изглеждаха негодни, също както и Лиди на Сам. Те приличаха на тояги, отсечени нейде в гората, и всеки човек, незапознат с живота на Дивия Запад, би сметнал за невъзможно да се стреля с тези пушки, без да се нарани самият стрелец.

В Германия не би могло да се срещнат никъде подобни фигури, но тук, където дрехите не правят човека, на никой разумен ловец не би минало през ума да ги гледа накриво само заради външния им вид. Напротив, и тримата бяха опитни, умни и смели ловци, винаги неразделни, поради което ги наричаха «The leaf of trefoil», което име имаше надлъж и нашир добра репутация.

Животът ми по онова време щеше да бъде непоносим, ако не бяха тримата. Те почти винаги бяха с мене и се бяха отдръпнали от другите, но по такъв начин, че никой не се чувстваше обиден. Особено Сам Хокинс, въпреки комичните си особености, знаеше как да респектира своенравните характери от нашата група и когато налагаше някое свое мнение по своя полустрог и полукомичен начин, това ставаше най-често с доброто намерение да ми помогне.

Между мене и него се бяха създали негласно такива отношения, които бих изразил най-точно с думата «васални». Той ме беше взел под своя закрила, и то без да ме пита дали желая това, или не. Аз бях грийнхорнът, а той опитният уестман, чиято воля трябваше да бъде за мене неоспорима. Доколкото му позволяваха времето и случаят, той ми даваше теоретически и практически указания за всичко, което трябваше да се знае и може в Дивия Запад. И ако сега винаги подчертавам, че по-късно рамо до рамо с Винету изкарах висшата школа, то трябва да отбележа, че Сам Хокинс беше моят първоначален учител. Той ми беше направил саморъчно дори ласо и ми разрешаваше да се упражнявам в хвърлянето на това важно оръжие, като имах за цел неговата собствена дребна фигура и неговия кон. Когато напреднах дотолкова, че при всяко хвърляне примката безпогрешно стягаше целта, той се радваше сърдечно и викаше:

— Добре, мой млади господине! Само така! Но тази похвала да не ви накара да си въобразите кой знае какво! Един учител трябва от време на време да хвали и най-глупавото момче, ако не иска то да остане да повтаря класа. Учил съм не един млад уестман и те всичките са учили и схващали много, много по-бързо от вас. Но ако продължавате да се упражнявате все така, може би след шест-седем години няма да има нужда да ви наричаме грийнхорн. Но дотогава ще трябва да се утешавате с доказания в практиката факт, че понякога глупакът стига по-надалече от умника, ако не се лъжа!

Той изрече всичко това привидно с най-голяма сериозност и аз също го изслушах с подобаваща се сериозност, но знаех много добре, че мислеше съвсем иначе.

От неговите указания и съвети най-полезни ми бяха тези, които бяха непосредствено свързани с практиката, защото професионалната ми заетост беше толкова голяма, че ако не бе Сам Хокинс, никога нямаше да намеря време да се упражнявам в онези сръчности и качества, които трябва да притежава прерийният ловец. Впрочем ние провеждахме упражненията тайно, винаги на такова разстояние от лагера, че не беше възможно някой да ни наблюдава. Това беше желанието на Сам и когато веднъж го попитах за причините, той ми отвърна хитро усмихнат:

— Заради вас го правя, сър. Толкова сте непохватен, че ще трябва да се изчервя до крайчеца на ушите си, ако някой от онези юнаци ни наблюдава. Е, сега знаете причините, хи-хи-хи-хи! Отбележете си ги добре!

Последиците бяха тези, че никой от нашата група нямаше представа нито от моето умение да си служа с оръжие, нито от физическите ми възможности, но всичко това ме интересуваше твърде малко.

Въпреки всички пречки, за които вече споменах, ние успяхме най-сетне да напреднем с работата си дотолкова, че след около седмица очаквахме да се срещнем със съседната ни работна група. За да им известим даденото положение на нещата, се налагаше да изпратим някой измежду нас. Банкрофт заяви, че иска да предприеме това пътуване заедно с един от уестманите като водач. Изпращането на новини по този начин не беше необичайно, защото ние постоянно поддържахме с групите пред нас и зад нас връзка чрез куриери. Ето защо искам да спомена накратко (а това има отношение към последвалите събития), че от куриерите бях научил вече следното: инженерът, който ръководеше групата пред нас, си бил спечелил името на трудолюбив и усърден човек.

През един неделен ден рано сутринта Банкрофт се беше наканил да потегли. Предната вечер беше сметнал за необходимо да организира прощално пиене, в което трябваше да вземат участие всички. Само аз не бях поканен, а Хокинс, Стоун и Паркър не последваха отправената им покана. Пиенето се проточи толкова дълго (както и бях предвидил), че приключи едва когато Банкрофт можеше да издава само нечленоразделни звуци. Неговите приятели по чашка не бяха изостанали по-назад и бяха не по-малко пияни от него. Засега не можеше и дума да става за заплануваното пътуване. Пияниците направиха онова, което бяха правили винаги при подобно състояние — пропълзяха под храстите, за да спят.

Какво можеше да предприемем? Куриерът трябваше да тръгне, а пияните гуляйджии щяха да спят поне до късно следобед. Реших, че ще е най-добре аз да предприема пътуването. Но все още се колебаех, защото бях убеден, че до моето завръщане след около четири дни тук не можеше и дума да става за работа.

Докато се съвещавахме със Сам Хокинс, той посочи с ръка на запад.

— Пътуването ви става излишно, сър. Можете да съобщите вестите на онези двамата, които се приближават насам.

Когато погледнах в указаната ми посока, забелязах двама ездачи, които се бяха насочили към нас. Бяха бели и аз разпознах единия от тях, стария скаут, който беше идвал няколко пъти при нас, за да ни донесе новини от съседната група. До него яздеше по-млад мъж, който не беше облечен като уестман. Когато наближиха, те спряха конете си и непознатият се осведоми за името ми. След като му отговорих, той ме заразглежда с любопитно дружелюбен поглед.

— Значи, вие сте младият немски джентълмен, който върши тук цялата работа, докато другите мързелуват! Веднага щом ви назова името си, ще разберете кой съм, сър. Казвам се Уайт.

Това беше името на ръководителя на най-близката група в западна посока, групата, до която трябваше да изпратим някой човек. Положително имаше някаква причина, че самият той идваше при нас. След като слезе от коня, Уайт ми подаде ръка и погледът му се плъзна из лагера, сякаш търсеше нещо. Когато съзря зад храстите заспалите хора и бурето от бренди, по лицето му заигра усмивка, изразяваща съчувствие, но не и дружелюбност.

— Пияни ли са? — попита той. Кимнах с глава.

— Всички ли?

— Да. Мистър Банкрофт искаше да ви посети и затова организира малко прощално пиене. Ще го събудя и…

— Чакайте! Оставете ги да спят! — прекъсна ме той. — Радвам се, че ще мога да говоря с вас, без да ни слушат. Кои са онези тримата, които бяха до вас?

— Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър, нашите най-изпитани скаути.

— Ах, Хокинс, малкият чудат ловец! Бива си го! Чувал съм за него. Тримата могат да се присъединят към нас. Махнах с ръка на Детелиновия лист и после попитах:

— Самият вие идвате, мистър Уайт. Някаква важна новина ли ни носите?

— Нищо особено, исках просто да видя как вървят тук нещата и да поговоря с вас. Ние свършихме работата си. Вашата работа все още не е привършена.

— Вината е в трудния терен и аз искам…

— Знам, знам! — прекъсна ме той. — За съжаление знам всичко. Ако не бяхте работили пряко силите си, Банкрофт и сега щеше да бъде там, откъдето започна.

— Не е точно така, мистър Уайт. Не знам как сте дошли до това погрешно мнение, че само аз единствено съм работил старателно; мой дълг е да …

— Мълчете, сър, мълчете! Ние си разменяхме пратеници, които разпитвах неусетно и за тях самите. Постъпвате твърде благородно, като се опитвате да се застъпите за тези пияници, но на мен ми е необходима истината. И понеже виждам, че сте твърде благороден, за да ми я кажете, ще разпитам Сам Хокинс. Елате, нека седнем тук!

Бяхме стигнали до нашата палатка. Той се разположи удобно в тревата и ни направи знак да последваме примера му. След като се отзовахме на поканата му, той започна да разпитва Сам Хокинс, Стоун и Паркър. Те му разказаха всичко, без да прибавят към чистата истина нито една излишна дума. Въпреки това аз подхвърлях тук-там по някоя забележка, за да смекча някои неща и да защитя донякъде моите колеги, но не постигнах желаното въздействие върху Уайт.

След като Уайт беше запознат с положението, той ни подкани да му покажем чертежите и дневника. Не бях длъжен да изпълня това негово желание, но го направих, за да не го засегна, защото разбрах, че ми желаеше доброто. Той разгледа всичко най-внимателно и след като ме попита, нямаше как да скрия, че аз бях единственият автор и чертожник, тъй като никой от другите не беше драснал по тези листове нито една чертичка, нито пък някой беше написал една-единствена дума.

— Но от този дневник не се разбира каква работа е извършил всеки един поотделно — каза той. — Твърде далече сте стигнал във вашата похвална колегиалност. При тези думи Хокинс се усмихна лукаво.

— Я бръкнете в горния му джоб, мистър Уайт! Ще намерите една тенекиена кутийка, в която е имало тютюн. Сега тютюна го няма, но има някакви хартийки. Май че е някакъв частен дневник, ако не се лъжа. Там нещата ще са представени по другояче, отколкото в този служебен доклад, където се опитва да прикрие мързела на другите.

Сам знаеше, че си водя лични бележки, които носех у себе си, скрити в тенекиена кутийка за тютюн. Стана ми неприятно, че ме издаде. Уайт ме помоли да му покажа и тези бележки. Какво можех да направя? Заслужаваха ли моите сътрудници да работя като вол вместо тях, без да чуя една дума за благодарност и на това отгоре да премълчавам и истината? Нямах никакво намерение да им напакостя, но не исках да бъда неучтив спрямо Уайт. Затова му дадох личния си дневник, но при едно условие, че няма да споделя съдържанието му с никого. Той го прочете и после ми го върна с едно многозначително кимване.

— Всъщност трябваше да взема тези листове и да ги предам на съответното място. Хората, с които работите, са абсолютни некадърници и не би трябвало да получат нито долар. А на вас би следвало да ви се отплатят трикратно. Но ваша воля. Само ви обръщам внимание, че ще бъде добре за вас, ако грижливо пазите тези бележки. По-късно биха могли да ви бъдат от голяма полза. А сега да разбудим тези превъзходни джентълмени!

Той се изправи и започна да вдига шум. «Джентълмените» се заизмъкваха изпод храсталаците с тъпи погледи и объркан израз на лицето. Банкрофт тъкмо се канеше да се нахвърли с грубости върху нас, защото бяхме смутили съня му, когато му казах, че е дошъл мистър Уайт от съседната група; Банкрофт стана учтив. Двамата не се бяха виждали още. Първото нещо, което се случи, беше, че Банкрофт предложи на нашия гост чаша бренди. Но се оказа, че беше сбъркал адреса. Уайт използва случая като повод да му дръпне такова конско евангелие, каквото Банкрофт сигурно не беше чувал никога. Той слуша известно време, онемял от учудване, след това се спусна към него, хвана го за ръката и започна да крещи.

— Сър, ще благоволите ли да ми кажете как се казвате?

— Казвам се Уайт, нали чухте?

— А какъв сте?

— Главен инженер на съседната група.

— Има ли право някой от нас да ви заповядва във вашия участък?

— Мисля, че не.

— Е, добре! Аз се казвам Банкрофт и съм главен инженер на тази група. И на мене не може никой да ми заповядва от вашата група, дори и вие не можете, мистър Уайт.

— Вярно е, че не сме с равни пълномощия — съгласи се Уайт спокойно. — Не е необходимо никой от нас да изпълнява заповедите на другия. Но когато един от нас забележи, че другият вреди на целия проект, по който работят и двамата, то негов дълг е да му посочи допуснатите грешки. Изглежда, че вие търсите житейското си призвание в бурето с бренди. Тук виждам шестнадесет души, които бяха пияни без изключение, когато пристигнах преди два часа и…

— Преди два часа ли? — прекъсна го Банкрофт. — От толкова дълго време ли сте тук?

— Да. Прегледах плановете и схемите и се осведомих кой ги е направил. Докато един-единствен човек, и то най-младият измежду всички, е трябвало да се справя с цялата работа, другите са лежали по гръб като бръмбари!

Тогава Банкрофт рязко се обърна към мен и изсъска:

— Това сте го казали вие, вие и никой друг! Отречете, ако смеете, подъл лъжец, долен предател!

— Не е вярно — възпротиви се Уайт. — Вашият млад колега постъпи като джентълмен и ми разказа само добри неща за вас. -Дори се опита да ви защити и ви съветвам да му се извините за думите «лъжец» и «предател».

— Да му се извиня ли? И през ум не ми минава! — изсмя се Банкрофт подигравателно. — Този грийнхорн не различава триъгълника от четириъгълника, а си въобразява, че може да бъде земемер. Работата ни не спореше, защото той винаги вършеше всичко наопаки и ни пречеше и ако сега вместо да си признае това се опитва да ни очерни и клевети, то…

Той не можа да продължи по-нататък. Месеци наред бях понасял всичко търпеливо и бях оставил тези хора да мислят за мен каквото си искат. Сега беше настъпил моментът да им покажа, че са си създали лъжлива представа за мене. Хванах Банкрофт за ръката и го стиснах така, че от болка не можа да си довърши изречението.

— Мистър Банкрофт, пихте твърде много бренди и не можахте да си доспите. Затова смятам, че още сте пиян, и нека приемем, че не сте казали нищо.

— Аз ли съм пиян? Вие сте луд! — изкрещя ми той.

— Да, пиян сте! Защото, ако знаех, че сте трезвен и че изрекохте всички хули съзнателно и обмислено, щях да бъда принуден да ви напердаша като някой хлапак. Ясно ли ви е? Имате ли още смелостта да отречете, че сте пиян?

Бях хванал здраво ръката му. Той положително никога не беше и помислял, че може да изпита страх пред мен. Но сега се страхуваше, просто му личеше. Положително нямаше слаб характер, ала, изглежда, че изразът на лицето ми го сплаши. Въпреки това не искаше да си признае, че е още пиян, а от друга страна не смееше да поддържа обвиненията си. Ето защо той потърси помощ от предводителя на дванадесетте уестмани, които трябваше да охраняват нашата група.

— Мистър Ратлър, нима ще търпите този човек да посяга на мене? Нали сте тук, за да ни закриляте?

Ратлър беше висок и широкоплещест юначага, който, изглежда, притежаваше силата на двама души; беше суров и груб човек, но същевременно най-добрият приятел по чашка на Банкрофт. Не можеше да ме понася и сега с радост се възползва от случая, за да си излее дълго сдържания гняв към мене. Той пристъпи бързо до мен и ме хвана за ръката, също както аз все още държах Банкрофт.

— Не, няма да търпя това, мистър Банкрофт. Това дете още не е скъсало първия си чифт чорапи, а се опитва да заплашва възрастни мъже, да ги хули и клевети. Махни си ръката от мистър Банкрофт, подлеце, иначе ще ти покажа какъв си грийнхорн!

При тези думи той ми разтърси ръката, което означаваше открито нападение. Това беше за предпочитане пред една разправия с Банкрофт, защото Ратлър беше по-силен противник от главния инженер. Ако можех да му дам един хубав урок, това щеше да подейства по-добре, отколкото, ако покажех на Банкрофт, че не съм страхливец. Изтръгнах ръката си от хватката му.

— Аз ли съм подлец и грийнхорн? Мистър Ратлър, вземете си обратно думите веднага, иначе ще се намерите на земята!

— Аз ли? — изсмя се той. — Ама този грийнхорн наистина е толкова глупав, че си въобразява…

Не можа да продължи, понеже юмрукът ми се стовари върху слепоочието му така, че той се свлече като чувал на земята, където остана да лежи в безсъзнание. За няколко секунди се възцари дълбока тишина. След това един от другарите на Ратлър извика:

— The devil! Нима ще гледаме хладнокръвно как някакъв си дъчман удря нашия предводител? Да му дадем да се разбере на този негодник!

Той се нахвърли върху мен. Посрещнах го с ритник в стомашната област. Това е сигурен начин да събориш противника си, само че в такъв случай трябва да се търси здрава опора в другия крак. В следния миг той се отърколи на земята. За секунда се озовах върху него и му нанесох зашеметяващ юмручен удар в слепоочието. След това се изправих бързо, измъкнах светкавично револверите от колана си и извиках:

— Има ли други? Нека заповядат!

Бандата на Ратлър положително имаше голямото желание да отмъсти за поражението на двамата си другари. Започнаха да се споглеждат един друг въпросително, но аз ги предупредих.

— Слушайте какво ще ви кажа: който направи крачка към мен или пък посегне с ръка към оръжието си, ще получи моментално куршум! Нямам нищо против да си мислите за грийнхорните каквото си искате. Но ще ви докажа, че един-единствен немски грийнхорн може спокойно да се справи с дванадесет уестмани от вашия сорт!

Ето че и Сам Хокинс застана до мен и заяви:

— И аз, Сам Хокинс, искам да ви предупредя, ако не се лъжа. Този млад немски грийнхорн се намира под моята най-особена закрила. Ако някой се осмели само да го докосне, веднага ще направя в тялото му дупка с пушката си. Говоря съвсем сериозно, вземете си бележка, хи-хи-хи-хи!

Дик Стоун и Уил Паркър сметнаха за целесъобразно също да се изтъпанчат до мен, за да покажат, че мнението им се покрива с мнението на Сам Хокинс. Това респектира противниците ни. Те ме оставиха на мира, мърморейки тихо в брадите си ругатни и закани, и се заеха старателно с двамата на земята, като се мъчеха да ги свестят.

Банкрофт сметна за най-умно да се отправи към палатката си и да изчезне в нея. Уайт беше наблюдавал всичко с широко отворени от смайване очи. Сега поклати глава и каза с глас, в който личеше неподправено учудване:

— Но, сър, това е ужасно! Не бих искал да попадна в ръцете ви. Би трябвало да ви нарекат Шетърхенд, защото с един-единствен юмручен удар поразявате такъв човек-канара. Не бях виждал още подобно нещо.

Това предложение, изглежда, се понрави на малкия Хокинс. Той се закиска доволно.

— Шетърхенд, хи-хи-хи-хи! Такъв грийнхорн, а вече с бойно име, и то не какво да е! Да, когато Сам Хокинс хвърли око на някой грийнхорн, все нещо излиза от него, ако не се лъжа! Шетърхенд, Олд Шетърхенд! Съвсем прилича на Олд Файерхенд, прочутия уестман, който също е силен като мечка. Какво ще кажете за това, Дик и Уил?

Не можах да чуя какво му отговориха, защото трябваше да насоча вниманието си към Уайт, който ме хвана за ръката и ме отведе настрани.

— Харесвате ми изключително много, сър. Не искате ли да дойдете с мене?

— Дали искам, или не е все едно, мистър Уайт, тъй като не мога.

— Защо? .

— Мой дълг е да остана тук.

— Nonsense! Аз отговарям.

— Това малко ще ми помогне, в случай че самият аз няма да мога да поема отговорността. Изпратен съм тук, за да помагам при измерването на тази отсечка, и не бива да си тръгвам, преди да е извършена работата.

— Банкрофт ще ви ликвидира заедно с другите трима.

— Да, но въпросът е дали ще успее! Не, трябва да остана.

— Размислете, опасно е за вас.

— Защо?

— И още питате? Трябва да разберете, че тези хора ви намразиха до смърт.

— Но аз нямам вина. Те започнаха първи.

— Вярно, но враждата си остава. След като изпратихте двама от тях на земята, между вас и тях всичко е свършено.

— Възможно е, но не ме е страх. Тъкмо двата юмручни удара ще ги респектират; едва ли някой от тях ще се осмели наскоро да посегне на мене. А и между другото Сам Хокинс, Стоун и Паркър са на моя страна.

— Както искате. Човек е роб на собствената си воля. Щяхте да ми вършите добра работа. Но поне ще ме изпратите донякъде, нали?

— Веднага ли искате да си тръгнете, мистър Уайт?

— Да, при тукашното положение на нещата не изпитвам особено желание да оставам повече, отколкото е необходимо.

— Но, сър, преди да тръгнете, трябва поне нещичко да хапнете.

— Няма нужда. В джобовете на седлата ни има всичко необходимо.

— Няма ли да се сбогувате с Банкрофт?

— Нямам желание.

— Но нали сте дошли да говорите служебно с него?

— Наистина. Но мога да го кажа и на вас. Дори ще го разберете по-добре от него. Исках преди всичко да ви предупредя да се пазите от червенокожите.

— Видяхте ли индианци?

— Самите тях не, но следите им! Сега е сезонът, когато дивите мустанги и бизоните потеглят на юг. По това време червенокожите напускат селата си, за да ловуват и да трупат запаси от месо. Няма защо да се страхуваме от кайовите, защото сме се споразумели с тях относно железопътната линия. Но команчите и апачите не знаят още нищо за нея и не бива да им се мяркаме пред очите. За щастие завърших измерването на моя участък и напускам тази местност. Гледайте и вие да приключите! Тази земя става от ден на ден все по-гореща. А сега оседлайте коня си и попитайте Сам Хокинс дали иска да дойде с нас!

Разбира се, че Сам искаше.

Всъщност имах намерение днес да работя. Но пък беше неделя, денят, в който и господ си е почивал, денят, в който всеки християнин се вглъбява в себе си, дори и да се намира сред пустошта, или пък отива на църква. А освен това си бях заслужил един почивен ден. Отидох до палатката на Банкрофт и му казах, че няма да работя днес, а ще изпратя малко Уайт заедно със Сам Хокинс.

— Вървете по дяволите и дано си счупите врата някъде! — прокле ме той, а аз дори и не подозирах, че след кратко време това грубиянско пожелание за малко щеше да се сбъдне. От няколко дни не се бях качвал на седлото и моят червеникаво-бял жребец зацвили радостно, щом започнах да му слагам юздите. Беше се оказал превъзходно животно и аз се радвах предварително, че ще мога да занеса тази новина на моя добър приятел, оръжейния майстор Хенри.

Беше хубав есенен ден и ние яздехме бодро, като разговаряхме за големия заплануван строеж на железопътната линия, както и за други неща, които бяха важни за нас. Уайт ми даде ценни указания, отнасящи се до срещата на двете работни групи. По обед спряхме до един поток, за да се занимаем с непретенциозните си провизии. После Уайт продължи пътя си със своя скаут, а ние останахме да полежим още малко и разговорът ни взе религиозна насока.

Оказа се, че Хокинс е набожен човек, макар и това да не се забелязваше тъй лесно, защото Дивият Запад не е подходяща почва за фиданката «религиозно чувство», а и няма хора, които да се грижат за нея. Сам говореше оскъдно за произхода си. От цялата ни група само трима — Дик Стоун, Уил Паркър и аз — знаехме, че Сам Хокинс беше немец по произход. Казваше се всъщност Фалке и неговите баба и дядо се били преселили още навремето в Америка. След най-различни премеждия родителите му се сдобили с малка ферма близо до Литъл Рок край Арканзас, но скоро се поминали. Когато станал двадесетгодишен, през 1840 година Сам Хокинс напуснал фермата и тръгнал да скита из нецивилизованите райони на Щатите като ловец на животни с ценна кожа и в преживените дългогодишни опасности и борби се превърнал в опитния уестман, когото аз вече познавах. Въпреки всичко Сам не престанал да обича старата си родина и, изглежда, че това беше и главната причина, поради която хранеше към мен, неговия съотечественик, особени симпатии. От време на време, когато бяхме сами, си служехме с нашия матерен език, който той владееше все още сносно. Но обикновено разговаряхме помежду си на английски, и то най-вече защото бях новак и трябваше д най-скоро време да овладея езика на тази страна до съвършенство.

Малко преди да тръгнем обратно, аз се наведох към водата, за да гребна малко с ръката си и да пия. Тогава съзрях през кристалната вода на дъното малка вдлъбнатина в пясъка, която, изглежда, беше направена от човешки крак. Обърнах внимание на Сам върху следата. Той я разгледа грижливо и кимна.

— Мистър Уайт имаше пълно право, когато ни предупреждаваше да се пазим от индианците.

— Мислите ли, Сам, че следата е оставена от индианец?

— Да, оставена е от индиански мокасин. Как се чувствате при тази новина, сър?

— Какво искате да кажете?

— Все пак би трябвало да усещате или да мислите нещо!

— Какво бих могъл да мисля друго, освен че тук е имало някой червенокож?

— А не изпитвате ли страх?

— Защо пък страх?

— Е да, вие не познавате червенокожите!

— Но се надявам да ги опозная. Сигурно ще са също като другите хора — врагове за враговете си и приятели за приятелите си. И тъй като нямам намерение да се отнасям неприятелски към тях, предполагам, че няма защо да ме е страх.

— Вие сте си грийнхорн и ще си останете вечно такъв. Колкото и хубаво да си представяте вашето отношение към червенокожите, събитията ще се развият съвсем другояче. Нещата не зависят от вашата воля. Сам ще се убедите в това и аз желая само този ваш опит да не ви струва някоя солидна порция месо от собственото ви тяло или дори и живота.

— Кога ли е бил този индианец тук?

— Преди около два дни. Щяхме да забележим следите му и в тревата, ако междувременно тя не се беше изправила.

— Вероятно е бил съгледвач?

— Да, но е разузнавал къде има бизони; понеже сега между местните племена цари мир, не е възможно да е бил разузнавач, тръгнал по бойната пътека. Вероятно е бил още твърде млад, защото е проявил непредпазливост.

— Как така?

— Никой опитен воин няма да стъпи с крака си във водата на такова място, където тя е плитка и следата остава на дъното, на което може да се забележи дълго време след това. Такава глупост може да бъде направена само от някой червенокож грийнхорн, с който си приличате, хи-хи-хи-хи! Но белите грийнхорни, обикновено са много по-глупави от червенокожите. Запомнете това, сър!

Той се покиска тихичко, после стана, за да се качи на коня си. Добрият Сам обичаше да дава израз на сърдечната си привързаност към мен, като постоянно заявяваше, че съм глупав и толкоз.

Можехме да се върнем по същия път, по който бяхме дошли, но като земемер аз имах и задачата да опознавам терена. Затова направихме първо едно отклонение, а после свихме отново в нашата посока. По този начин се озовахме в доста широка долина, която беше обрасла със сочна трева. Склоновете, които я обграждаха от двете страни, бяха покрити в долната си част с храсталаци, а по-нагоре с гора. По дължина долината можеше да се извърви за около половин час и беше толкова права, че погледът успяваше да я обхване от единия край до другия. Бяхме яздили не особено дълго през нея, когато Сам спря коня си и внимателно се взря напред.

— Heigh-day!1 — извика той приглушено. — Тука са! Ама наистина са тук, първите!

— Кои? — попитах аз.

Далече пред нас забелязах около двадесет черни точки, които бавно се придвижваха.

— Кои? — повтори той въпроса ми, като мърдаше неспокойно на седлото. — Не ви ли е срам да ми задавате такъв въпрос! Ама да! Вие сте си грийнхорн, и то страхотен грийн-хорн! Такива хора като вас обикновено и с отворени очи не виждат нищо. Уважаеми сър, бъдете така любезен да се опитате да отгатнете що за предмети представляват онези неща, върху които са се спрели прекрасните ви очи!

— Да отгатна ли? Хмм! Бих помислил, че са сърни, ако не знаех, че този дивеч живее и се движи на стада не по-големи от десетина екземпляра. А като вземем предвид и голямото разстояние, то трябва да кажа, че тези животни, колкото и малки да изглеждат, в действителност трябва да са значително по-големи от сърните.

— Сърни, хи-хи-хи-хи! — изсмя се той. — Тук, горе, при изворите на Канейдиън сърни! Добре го казахте! Но другото, което споменахте, не беше лошо. Да, тези животни са по-големи от сърните, много по-големи.

— Ах, драги Сам, да не би да са бизони?

— Разбира се, че са бизони! Истински бизони, които се преселват, първите, които виждам през тази година. А сега вече знаете, че мистър Уайт е бил прав: бизони и индианци! От червенокожите видяхме само една следа, но бизоните са сега пред нас в естествена големина. Какво ще кажете за това, а, ако не се лъжа?

— Трябва да отидем при тях!

— По това няма спор.

— Да ги наблюдаваме!

— Да ги наблюдаваме? Само да ги наблюдаваме ли? — попита той, като ме погледна учудено.

— Да, никога не съм виждал бизони и много ми се иска да ги погледам скришом.

В този момент аз изпитвах само въодушевлението на приятеля на животинския свят. Това беше непонятно за малкия Сам. Той плесна с ръце почти ужасен.

— Скришом да ги погледате ли, само да ги погледате? Също като малко хлапе, притиснало любопитно окото си до някоя цепка в зайчарника, за да гледа тайно зайчетата! О, грийнхорн, какво ли ще преживея още с такъв грийнхорн! Но аз няма да ги гледам скришом, а ще ловувам, наистина ще ловувам!

— Сега в неделя ли?

Тези думи ми се изплъзнаха наистина неволно. Но той се ядоса не на шега и ми викна:

— Сър, ако обичате, дръжте си устата затворена! Нима един истински уестман ще пита неделя ли е или понеделник, щом види първите бизони? Това е месо! Чувате ли, месо! И то не какво да е, ако не се лъжа! Парче бизонско филе е много по-прекрасно ядене и от небесния амброзии или амброзиана, или както се казва там онова нещо, от което живеели старите богове. Трябва да имам бизонско филе, та ако ще да ми струва и живота! Въздушното течение идва срещу нас, това е добре. Тук по левия северен склон на долината грее слънце, а оттатък, отдясно, е сенчесто. Ако се придържаме към тази страна, животните няма да ни усетят преждевременно. Елате!

Той прегледа своята Лиди и като се увери, че и двете й цеви са заредени, подкара коня си към южния склон на долината. Следвайки примера му и аз проверих мечкоубиеца си. Сам ме забеляза, спря веднага коня си и попита:

— Да не би да искате и вие да участвувате в лова, сър?

— Разбира се.

— Я се откажете, ако не искате да бъдете стъпкан на каша само за десетина минути! Бизонът не е канарче да го вземете на пръста си и да слушате как пее. Преди да поемете риска да ловувате такъв опасен дивеч, Скалистите планини трябва да видят още много лета и много зими.

— Но аз искам…

— Мълчете и се подчинявайте! — прекъсна ме той с такъв тон, с какъвто никога не беше разговарял с мене. — Не искам животът ви да ми тежи на съвестта. Оттук ще се запътите направо в устата на смъртта. Друг път правете каквото си искате, но сега няма да търпя никакво непокорство!

Ако помежду ни не се беше създало такова добро разбирателство, той сигурно щеше да си получи някой пиперлив отговор. Но аз замълчах и подкарах коня си след него, следвайки сенчестата ивица, хвърляна от гората. Сега с малко поомекнал тон Сам ми обясни следното:

— Както виждаш, това са двадесет животни. Но ако някой път можете да видите как хиляда или повече бизони устремно се носят през саваната! По-рано съм срещал стада от по десет хиляди глави, а и по-големи. Това беше хлябът на индианците. Белите им го отнеха. Червенокожият винаги е щадил дивеча, защото той му е давал прехраната. Убивал е само толкова, от колкото се е нуждаел. А белият вилнее из неизброимите стада като жестоко хищно животно, което и след като се е наситило, не престава да убива само за да пролива кръв. И това ще продължава, докато не остане нито един бизон, а скоро след това и нито един индианец! Жалко, уви! Абсолютно същото става и със стадата коне. По-рано се срещаха стада с повече от хиляда мустанги. А сега човек се радва страшно, ако има някой път щастието да види заедно стотина животни.

Междувременно се бяхме приближили на около четиристотин крачки от бизоните, без да ни забележат, и Сам Хокинс спря коня си. Бизоните пасяха и се придвижваха бавно нагоре по долината. Най-отпред се движеше един стар бизон, чиито исполински размери предизвикаха моето удивление. Трябва да беше висок към два метра и дълъг около три метра. Тогава още не умеех да преценя теглото на един бизон, но сега мога да кажа, че онзи бизон сигурно е тежал около тридесет центнера — една внушителна маса от месо и кости! Той беше достигнал до една кална локва и сега се търкаляше из нея с голямо удоволствие.

— Това е водачът — прошепна ми Сам, — най-опасният от цялото стадо. С него може да се заеме само онзи, който си е направил вече завещанието. Аз ще се прицеля в младата женска вдясно зад него. Внимавайте да видите къде ще я улуча! Куршумът ще мине косо зад плешката и право в сърцето. Това е най-добрият и единствено сигурен изстрел, освен този в окото. Но последният не е по вкуса на ловците, а и освен това никой разумен човек няма да нападне един бизон фронтално. Стойте тук и се скрийте с коня си в храсталака! Когато бизоните ме забележат и побягнат, лудият им бяг ще ги доведе точно покрай вас. Да не ви е дошло наум да напуснете това място, преди да съм се върнал или да съм ви извикал!

Той почака, докато се прикрия между два храста, а после подкара коня си тихо и бавно. Чувствах се твърде особено. Често бях чел за лова на бизони. Нищо ново не можех да науча по този въпрос. Но има голяма разлика между напечатаното описание на един такъв лов и самото преживяване в действителност. Днес за първи път в живота си виждах бизони. По какъв дивеч бях стрелял дотогава? В сравнение с тези огромни и опасни животни — по никакъв! Затова може би някой ще си помисли, че се бях съгласил със заповедта на Сам да не участвам в лова. Тъкмо обратното. Преди това желанието ми беше само да ги погледам, а сега чувствах някакъв непреодолим и властен стремеж да ловувам. Сам искаше да се заеме с някаква млада женска. «Пфу! — мислех си аз — за това не се иска смелост. Ако си ловец на място, ще избереш тъкмо най-силния мъжкар!»

Конят ми бе станал видимо неспокоен. Тъпчеше на едно място, ровеше земята с копита, страхуваше се и искаше да избяга, защото и той още не беше виждал бизони. Едва успявах да го удържа. Трябваше ли да се откажа от лова, или въпреки всичко да нападна водача? Не бях възбуден, а вътрешно съвсем спокоен, обмислях всяко «за» и «против». Всичко се реши от въздействието на един миг.

Сам се беше приближил до бизоните на около триста крачки. Сега той пришпори коня си и се понесе в галоп към стадото, мина покрай огромния бизон и се насочи към женската, която ми беше показал. Тя се стъписа и не побягна. Сам я достигна и аз видях как той, профучавайки покрай нея, стреля. Тя трепна и наведе глава. Не можах да видя повече дали падна на земята, или не, защото вниманието ми беше приковано от друго зрелище.

Грамадният бизон беше скочил на крака. Беше вторачил погледа си в Сам Хокинс. Какво мощно животно! Тази огромна глава с валчест череп, широкото чело и двата къси, но дебели и извити нагоре рога, тази гъста и сплъстена грива около врата и гърдите! Високата гърбица придаваше абсолютна завършеност на тази картина на най-първична и груба сила. Да, пред мен беше едно опасно създание! Но неговият вид направо предизвикваше човешкото умение да се премери с тази необуздана животинска мощ.

Дали се бях решил, или още не? И аз не зная. Или може би конят ми се подплаши? Той излетя от храстите и се понесе наляво. Обаче аз го накарах да завие рязко надясно и се втурнах към водача на стадото. Той чу приближаването ми и се обърна към мене. Като ме видя, наведе глава, за да посрещне и коня, и ездача с рогата си. Дочух, че Сам викаше с всичка сила, но нямах никакво време да се обърна към него. Беше невъзможно да изпратя някой куршум в бизона, защото, първо, беше застанал в неудобно положение за стрелба и, второ, конят не ми се подчиняваше. Обхванат от страх, той летеше право към ужасните рога. Бизонът се приготви да набучи коня на рогата си, като отмести задните си крака малко встрани, след което замахна с главата си със страшна сила отдолу нагоре. Като напрегнах всичките си сили, успях да отклоня жребеца малко встрани. Той профуча с грамаден скок покрай задницата на бизона, чиито рога преминаха в този миг само на сантиметри от крака ми. Забелязах, че след скока на коня ми ще се намерим точно в калната локва, където допреди малко бизонът се беше търкалял. Затова извадих краката си от стремената — за мое щастие, — защото конят се подхлъзна и двамата се строполихме на земята. И до ден-днешен ми е непонятно как всичко можа да стане толкова бързо, но в следващия миг се намирах вече изправен край локвата, а ръката ми все още стискаше здраво пушката. Бизонът се беше обърнал към нас и сега се затича към коня с тромави скокове; жребецът се беше току-що изправил и се канеше да побегне. В този момент бизонът беше обърнал страната си към мене и представляваше чудесна цел. Вдигнах пушката. Ето че за първи път тежкият мечкоубиец стоеше пред сериозно изпитание. Още един скок и бизонът вече достигна коня. Натиснах спусъка… бизонът изведнъж се спря; дали го бях улучил добре, или пък се беше уплашил от изстрела, не можах да разбера в момента. Веднага изстрелях и втория куршум. Бизонът вдигна бавно главата си, нададе страхотен рев,, олюля се няколко пъти и рухна на мястото си.

Искаше ми се високо да се разкрещя от радост за тази победа, но имах да върша по-важни неща. Стадото бизони беше избягало отдавна. Конят ми, усетил се свободен, препускаше бясно надясно, докато Сам галопираше по отвъдната страна на долината, преследван от един мъжки бизон, който не беше много по-малък от убития от мене екземпляр.

Необходимо е да се знае, че щом веднъж бизонът е раздразнен, той не оставя на мира противника си, като при това може да си съперничи по бързина с коня. Освен това показва такава смелост, хитрост и издръжливост, каквито никой не би могъл да подозира у него.

И така този бизон следваше конника съвсем по петите. За да му се изплъзне, Сам трябваше да прави най-рисковани завои с коня си, които измориха животното. Той положително нямаше да може дълго време да издържи на това темпо. Необходимо беше бързо да му се помогне. Нямах време да проверя дали моят бизон наистина беше умрял. Бързо заредих двете цеви на мечкоубиеца и се запътих към Сам. Той ме видя. Реши да се приближи към мене и рязко обърна коня си в съответната посока. Но това беше много неразумно, защото по този начин конят се обърна странично към следващия го по петите бизон. Видях как той наведе рогата си. Последва удар и конят заедно с конника полетяха във въздуха, но и когато се строполиха на земята, бизонът продължи да им нанася бесни удари. Сам крещеше за помощ с всички сили. Намирах се вече на около сто и петдесет крачки от тях и не биваше да се бавя нито миг повече. Разбира се, че от по-голяма близост изстрелът щеше да бъде много по-сигурен, но ако още се забавех, това можеше да погуби Сам, а иначе и да не улучех добре, можех поне да се надявам, че ще отклоня чудовището от приятеля си.

Ето защо се спрях, прицелих се зад лявата плешка и стрелях. Бизонът вдигна глава с едно такова движение, като че ли искаше да се ослуша, и бавно се обърна. Тогава ме видя и се затича към мене, но бързината му намаляваше. Това ми позволи да заредя с трескава бързина цевта, с която бях стрелял. Когато свърших тази работа, животното се намираше най-много на тридесетина крачки от мене. Но то не можеше вече да тича. Движенията му бяха само едно бавно препъване. Ала с ниско наведена глава и кръвясали, страшно изцъклени очи то все повече и повече се приближаваше към мен като някоя зла участ, която нищо не бе в състояние да предотврати. Тогава коленичих с едно коляно на земята и вдигнах пушката. Това движение накара бизона да спре и да повдигне малко главата си, за да може по-добре да ме огледа. По този начин двете изпълнени с мъст очи застанаха пред двете цеви на пушката ми. Прицелих се първо в дясното, а след това и в лявото му око — тялото му потрепера кратко и след това великанът се строполи на земята.

Скочих веднага и забързах към Сам. Но това не беше необходимо. Видях го, че вече тича към мене.

— Halloo! — извиках му аз. — Жив ли си? Не си ли ранен сериозно?

— Изобщо не съм ранен — отвърна той. — Само десният хълбок ме боли от падането, а може и да е левият, ако не се лъжа. Не мога да разбера точно.

— А конят ти?

— Загубен е. Още е жив, но бизонът разпра и разкъса цялото му тяло. Трябва да го застреляме, за да съкратим мъките му. Бедното животно. Бизонът мъртъв ли е?

— Надявам се. Да го разгледаме! Убедихме се, че в него нямаше никакъв живот. След това Хокинс пое силно и дълбоко дъх.

— По дяволите, ама че работа ми отвори този стар бивол! Някоя женска би се отнесла много по-нежно към мене. Наистина, от говедото не можеш да очакваш да се отнесе ladylike2 към тебе, хи-хи-хи-хи!

— Но как му дойде глупавата идея да се захване с тебе?

— Ами не видя ли?

— Не.

— След като застрелях женската, се изпречих пред мъжкия. Това, изглежда, го разсърди и той ме взе на мушка. Изпратих му втория куршум от моята Лиди, но, изглежда, че той не поумня от това, защото показа към мен голяма привързаност, която обаче не беше взаимна. Така ме погна, че ми беше невъзможно да заредя отново пушката си. Захвърлих я, защото вече не ми беше полезна, и по този начин освободих ръцете си, за да мога да управлявам по-добре коня, ако не се лъжа. Бедното животно направи всичко, което беше по силите му, но не можа да се спаси.

— Защото ти направи онзи последен, съдбоносен завой. Трябваше да опишеш дъга и така можеше да спасиш коня.

— Да го спася ли? Говориш ми като опитен и възрастен човек. Просто да не очакваш такова нещо от един грийнхорн.

— Pshaw! И грийнхорнът си има положителните страни!

— Вярно, защото ако не беше ти, сега щях да лежа там на земята разкъсан и надупчен като моя кон. Да отидем при него!

Заварихме животното в трагично състояние. Вътрешностите му висяха от разпрания корем. То пръхтеше от болки. Сам донесе захвърлената си пушка, зареди я и го застреля, за да не се мъчи. След това свали оглавника и седлото, като каза:

— Сега сам ще си бъда кон и ще мъкна седлото на гърба си. Ето какво може да ти се случи, когато срещнеш някое говедо.

— А откъде ще си намериш друг кон? — осведомих се аз.

— Това е най-малката ми грижа. Ще си хвана някой, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи.

— Мустанг ли?

— Да. Бизоните са вече тук. Започнали са ежегодното си преселение на юг. Скоро ще видим и мустангите. Знам аз.

— Ще мога ли и аз да присъствам, когато го ловиш?

— Защо не? Нали трябва и това да научиш. Но сега ела! Да разгледаме стария бизон! Може би е още жив. Такъв матусаил не умира така лесно.

Отправихме се към него. Животното беше мъртво. Сега, когато лежеше неподвижно на земята, можеха да се забележат огромните му размери още по-добре. Очите на Сам засноваха между мене и бизона, след което той направи неописуема физиономия и поклати глава.

— Необяснимо е, съвършено необяснимо е! Знаеш ли къде си го улучил? Точно където трябва! Това е един прастар юначага и аз бих премислил десет пъти, преди да се реша така безумно смело да се изправя срещу него. Знаеш ли какво си ти, сър?

— Какво съм?

— Най-лекомисленият човек, който съществува.

— Охо, още никой не ми е казвал такова нещо.

— Е, тогава най-сетне ще го чуеш от мене. Нали ти заповядах да не закачаш бизоните и да се прикриеш. Защо не ме послуша?

— И аз самият не знам.

— Bounce. Правиш нещо, без да помислиш и без основание. Е, това не е ли лекомислие?

— Мисля, че не е. Трябва да е имало някаква основателна причина.

— Тогава трябва да я знаеш.

— Може би тя се крие в това, че ми заповяда, а аз не обичам да изпълнявам заповеди.

— Тъй! А когато някой ти желае доброто и иска да те предпази от някоя опасност, тогава ти, изглежда, даваш мило и драго да се изложиш на тази опасност, а?

— Не съм дошъл на запад, за да бягам от опасностите, които се срещат тук.

— Well! Но ти си още грийнхорн и трябва да внимаваш. А и ако не искаш да ме слушаш, защо беше необходимо да се захващаш тъкмо с това огромно добиче, а не с някоя женска?

— Защото постъпката ми нямаше да бъде кавалерска.

— Кавалерска постъпка! Този грийнхорн иска да играе ролята на кавалер! Грандиозно, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

Сам така се разсмя, че трябваше да се хване за корема, след което продължи все още през смях:

— Слушай, сър, за в бъдеще остави настрана това глупаво честолюбие! Когато един истински уестман прави нещо, той не пита дали е кавалерско, а дали е полезно.

— Но аз направих нещо полезно.

— Сега ли? Как така?

— Избрах този бизон, защото има много повече месо от една женска.

Той ме гледа известно време в лицето неразбиращо и учудено. После неговата веселост отново взе връх.

— Много повече месо ли? Този млад човек бил застрелял стария бизон заради месото му, хи-хи-хи-хи! Вече ми се струва, че си се съмнявал в смелостта ми, като си ме видял да си избирам женската, така ли е?

— Не, не беше така, въпреки че считам за по-смело да нападнеш някое по-силно животно.

— Само за да ядеш месото на някой стар мъжкар? Ама че си умник, сър. Този бизон има на гърба си сигурно осемнадесет или двадесет години. Състои се от кожа и много кокали, сухожилия и жили. Месото му е твърдо като подметка и няма да може да се дъвче, дори и ако се пече или вари няколко дни.

Всеки опитен уестман ще предпочете женската пред мъжкия бизон, защото месото й е по-нежно и по-сочно. Ето на, пак виждаш какъв грийнхорн си само. Нямах време да гледам какво правиш. Как протече лекомисленото ти нападение над бизона?

Разказах му случката. Когато свърших, той ме огледа учудено, поклати отново глава и накрая ме подкани:

— Върви и доведи коня си! Ще ни трябва да носи месото, което ще вземем с нас.

Изпълних нареждането му. Откровено казано, чувствах се разочарован от държанието му. Беше изслушал разказа ми, без да каже нито една дума. А аз си мислех, че бях заслужил поне мъничко признание. Вместо това той веднага ме отпрати да доведа коня си. Но не му се разсърдих. Да, дори бях радостен, че поне не ме укори заради изстрелите в очите на бизона, които бяха в разрез с всякакви ловджийски правила.

Когато доведох коня си, Сам бе клекнал до убитата от него женска, вече беше майсторски одрал кожата на един от бутовете й и сега вадеше филето.

— Така — каза той, — от това ще направим довечера такова печено, каквото отдавна не сме яли. Филето ще натоварим заедно с оглавника и седлото на коня ти. То е само за тебе, за Дик, Уил и мене. Ако другите искат да ядат месо, нека дойдат тук и си вземат.

— Ако междувременно не го изядат лешоядите и другите диви животни.

— Ама че си бил умен! — подигра се той. — Ясно е, че ще покрием бизоните с клони, които ще затиснем с камъни. Тогава само някоя мечка или друг едър хищник ще може да се добере до месото.

И така ние отрязахме дебели клони от близкия храсталак и довлякохме тежки камъни. Покрихме с тях женския бизон, след което натоварихме моя кон.

— А какво ще стане с бизона? — попитах аз.

— С този ли? Е, какво да става?

— Нищо ли не можем да използваме от него!

— Абсолютно нищо.

— Дори и кожата ли?

— Ти да не си кожар? Аз не съм!

— Но съм чел, че кожите на убитите бизони се складират и съхраняват в добре закрити ями.

— Тъй ли, и това ли си чел? Е, щом си го чел, трябва да е вярно, понеже всичко, което хората четат за Дивия Запад, е вярно, непоклатимо вярно, хи-хи-хи-хи! Наистина има уестмани, които убиват тези животни заради кожите им. И аз съм го правил. Но сега и дума не може да става за подобно нещо. Да мъкнем тази тежка кожа — това няма да го бъде.

3. Диви мустанги

Ние потеглихме и въпреки че трябваше да вървим пеша, пристигнахме след половин час в лагера, защото той не беше много далеч от долината, където убих първите два бизона в живота си.

Тъй като се появихме пеша и без коня на Сам, предизвикахме в лагера учудване. Попитаха ни за причините.

— Бяхме на лов за бизони и един от тях разпра корема на коня ми — отговори Сам Хокинс.

— Бизони са ловували, бизони, бизони! — чуваше се отвсякъде. — Но къде, къде?

— На почти половин час път оттука. Донесохме си филето. Можете да вземете останалото месо.

— Ще го вземем, да, ще го вземем! — извика Ратлър, който се държеше така, сякаш между него и мене не беше се случило нищо. — Къде се намира мястото?

— Тръгнете по следите ни и ще го намерите! Имате очи, ако не се лъжа!

— Колко глави беше стадото?

— Двадесет.

— А колко убихте?

— Една женска.

— Само толкова? А къде отидоха другите?

— Избягаха. Можете да ги потърсите. Не ме интересуваше накъде искат да се разходят, затова не ги и попитах, хи-хи-хи-хи !

— Но само една женска! Двама ловци да застрелят от двадесет бизона само един! — обади се някой презрително.

— Е, ако можеш, ще се проявиш по-добре, сър! На наше място вероятно щеше да убиеш и двадесетте бизона, а може би и още няколко. Впрочем, ако отидеш там, ще намериш още два стари, около двадесетгодишни бизона, които бяха застреляни от този млад джентълмен.

— Стари бизони! — извикаха наоколо. — Да стреляш по двадесетгодишни мъжкари! Трябва да си страшен грийнхорн, за да извършиш подобна глупост!

— Смейте му се, мешърс, нямам нищо против, но разгледайте двата мъжкара добре! Мога да ви кажа, че той ми спаси живота.

— Живота ли? Как така?

Всички бяха нетърпеливи да чуят приключенията ни. Но Сам отказа да разказва.

— Сега не ми се ще да говоря за това. Нека той сам ви разкаже случилото се, ако смятате, че е много умно да прибирате месото по тъмно!

Той имаше право. Слънцето беше слязло ниско над хоризонта и скоро щеше да се свечери. Тъй като другите можеха лесно да си представят, че едва ли ще имам желание да разказвам нашите приключения, всички се качиха на конете си и препуснаха. Казвам «всички», защото никой не искаше да остане. Помежду им нямаше никакво доверие. При почтени ловци, между които царят приятелски отношения, застреляният от някого дивеч принадлежи на всички. Но при тези хора тук липсваше всякакъв дух на солидарност. Когато се върнаха, разбрах, че са се нахвърлили върху бизона като диваци и с разправии и псувни всеки от тях се е стремил да докопа с ножа си някое по-хубаво и по-голямо парче месо.

Докато ги нямаше, ние свалихме от коня ми филето и седлото, а аз отведох животното настрани, за да го освободя от оглавника и да го завържа. Извърших тези неща бавно и междувременно Сам получи възможност да разкаже на Стоун и Паркър нашето приключение. Между тях и мене се намираше палатката и те не можаха да ме видят, когато отново се приближих към тях. Вече бях почти достигнал палатката, когато чух гласа на Сам:

— Можете да ми вярвате; беше така, както ви казвам: този юнак се залови с най-едрия и най-силен бизон и го застреля като някой стар и опитен ловец на бизони! Наистина аз се престорих, че взимам всичко това за лекомислие и му се накарах здравата. Но знам що за човек е всъщност той.

— И аз знам — обади се Стоун, по-възрастният и по-улегнал от другите двама ловци. — От него ще стане славен уестман.

— И то много скоро — чух да казва Паркър, който винаги обичаше да се намесва.

— Yes — потвърди Хокинс. — Знаете ли, джентс, той е роден за това, наистина е роден за уестман. А и физическата му сила! Не изтегли ли вчера съвсем сам нашата тежка волска кола? Камък да стисне, вода ще пусне! Но ще ми обещаете ли едно нещо?

— Какво? — попита Паркър.

— Не му казвайте нашето мнение за него!

— Защо?

— Защото може да му се завърти главата.

— О, не!

— О, да! Той наистина е скромен човек и не е проявявал признаци на високомерие, но може да се промени. Винаги ще сбъркате, щом започнете да хвалите някого. Така е възможно да поразите и най-добрите му заложби. Можете спокойно да си го наричате грийнхорн. И той си е такъв, защото дори и да притежава всички необходими качества за един добър уестман, то те още не са усъвършенствани; трябва още много да се учи и упражнява.

— А ти поне благодари ли му, че ти е спасил живота?

— И през ум не ми е минало!

— Така ли? Но какво ще си помисли за теб?

— Все ми е едно какво мисли за мене, хич не ме интересува, ако не се лъжа. Естествено, че ще ме помисли за някои неблагодарник. Но това е второстепенна работа. Важното е да не се възгордее, ами да си остане такъв, какъвто си е. А, разбира се, че най-много ми се искаше да го прегърна и разцелувам.

— Пфу! — извика Стоун, който прекъсна Сам нарочно тъкмо на това място. — Ти и целуване! Човек би могъл да рискува все пак и да те прегърне, но да те целува, не!

— Така ли? Нима не може? Защо? — попита дребосъкът Сам.

— Защо ли? — обади се Уил Паркър вместо Дик Стоун. — Ами ти, старий Сам, държал ли си някога в ръката си огледало или поне оглеждал ли си в някои тихи води чаровния си образ? Това лице, тази брада и този нос! Човече, онзи, на когото би могла да хрумне налудничавата мисъл да приближи устните си към мястото, където би трябвало да се намират твоите устни, трябва да е слънчасал или пък да е откачил.

— Тъй! Аха! Хмм! Това звучи много дружелюбно от твоя страна — изръмжа Сам. — Значи съм грозен! А ти? За какво се мислиш? Да не би да си красавец? Хич не се залъгвай! Давам ти честната си дума, че ако двамата се явим на конкурс по красота, аз ще спечеля първата награда, а ти ще останеш с пръст в устата, хи-хи-хи-хи! Но не за това беше думата. Говорехме за нашия грийнхорн. Не съм му благодарил, няма и да го направя. Но след като опечем филето, той ще получи най-хубавото и сочно парче. Сам ще му го отрежа. Заслужил си го е. А знаете ли какво ще правя утре?

— Какво? — попита Стоун.

— Ще го зарадвам много. Ще му разреша да хване мустанг.

— Ще ходиш на лов за мустанги?

— Да. Нали ми трябва нов кон. За утрешния лов ще ми дадеш назаем твоя кон, драги Дик. Тъй като днес се появиха бизоните, ще дойдат и мустангите. Мисля, че ще е необходимо само да отида до прерията, която измервахме онзи ден и където отбелязахме пътя на линията. Там сигурно ще има мустанги, щом животните достигнат изобщо тукашната географска ширина.

Не слушах по-нататък, а се върнах малко назад и прекосих едни храсталаци, за да се приближа към ловците от другата страна. Не биваше да разберат, че съм научил онова, което не трябваше да знам.

Беше запален огън, край който бяха забити в земята два чаталести клона. Те образуваха подпорите за шиша, издялан от дебел и прав клон. Тримата ловци закрепиха на него цялото филе, след което Сам Хокинс се залови да обръща шиша, нещо, което той вършеше с бавни движения и голямо умение. Тайно се наслаждавах на блаженството, изписало се по лицето му.

Когато другите се върнаха с останалото месо, последваха нашия пример, като запалиха още няколко огъня. Естествено, не всичко премина при тях спокойно и мирно както при нас. Тъй като всеки от тях искаше отделно да си опече месото, оказа се, че няма да има място за всички; ето защо те трябваше да изядат месото полусурово.

Действително, аз получих най-хубавото парче. То тежеше може би около три пфунда1 и го изядох цялото. Нека не бъда смятан за някоя лакомия. Напротив, винаги съм ял по-малко от другите при дадени обстоятелства. Но човек, който не знае или сам не е преживял това, никога няма да повярва какви огромни количества месо трябва да погълне един уестман и може да погълне, ако иска да издържи на онзи живот.

Добре е известно, че човек се нуждае за изхранването си както от неорганични вещества, така и от определено количество белтъчини и въглехидрати, които успява да си набави доволно в необходимото съотношение, когато живее в населени места. Но уестманът, който месеци наред не вижда никакво населено място, живее само от месо, а то съдържа малко въглехидрати. Следователно той трябва да яде големи количества от него, за да набави на тялото си необходимите въглехидрати. Обилното количество белтъчини, които поглъща, се изразходват от организма му много лесно при постоянните физически напрежения. Виждал съм как един стар трапер поглъща наведнъж осем пфунда месо и след като го попитах дали се е наситил, той ми отговори с усмивка:

— Сигурно съм се наситил, защото нямам нищо повече за ядене. Но ако искаш да ми дадеш парче от твоето месо, няма да има нужда да чакаш дълго, за да видиш как ще изчезне.

Докато ядяха, «уестманите» разговаряха за нашия лов. Успях да дочуя, че те имаха вече съвсем друга представа за «глупостта», която бях извършил.

На сутринта започнах да се приготвям за работа. Тогава Сам се приближи към мене и ми каза:

— Я си остави инструментите на спокойствие, сър! Ще правим нещо друго, по-приятно.

— Какво имаш предвид?

— Ще разбереш. Приготви си коня! Тръгваме!

— Ще се разхождаме ли? Тогава работата има предимство!

— Pshaw! И без това се мъчиш достатъчно. Впрочем струва ми се, че ще можем да се върнем до обед. Тогава нямам нищо против да измерваш и изчисляваш колкото си искаш.

Обадих се на Банкрофт и после потеглихме. Докато яздехме, Сам държеше в тайна нашата цел, а и аз се правех, че не зная намеренията му. Движехме се по вече измереното разстояние назад, докато стигнахме до прерията, за която вчера Сам беше споменал в разговора си със Стоун и Паркър.

Тя беше широка може би около две английски мили, а дължината й бе двойно по-голяма; наоколо беше обградена с гористи възвишения. Пресичаше я поток, чиято влага беше достатъчна да осигури растежа на сочна трева. Откъм север пътят към прерията водеше между две планини, а на юг тя завършваше в долина, която продължаваше по-нататък в южна посока. След като излязохме от прерията, Сам се спря и я огледа изпитателно. После продължихме да яздим на север, покрай потока. Изведнъж Сам извика и дръпна юздите на коня си, който беше заел от Дик Стоун;

слезе на земята, прескочи потока и се отправи към едно място, където тревата беше изпомачкана. Огледа земята наоколо, върна се, качи се пак на седлото и подкара отново коня си, но не както досега в северна посока, а зави под прав ъгъл, така че след кратко време стигнахме до западния край на прерията. Тук той отново слезе от коня и го остави да пасе, но преди това грижливо му спъна краката. Откакто беше видял следите, сам не беше проронил нито дума, но брадатото му лице беше огряно от доволна усмивка, също както слънцето огрява някоя гориста местност. Сега той ме подкани:

— Сър, слизай от седлото и връзвай краката на коня си! Ще чакаме тук.

— Защо да го връзвам? — попитах аз, въпреки че много добре знаех причината.

— Защото иначе лесно можеш да го загубиш. Много пъти съм виждал как при подобни случаи конете избягват и не се връщат.

— При какви случаи?

— Не се ли досещаш?

— Хмм!

— Хайде, отгатни!

— Мустанги?

— Откъде се сети? — попита ме той, като ми отправи бърз и учуден поглед.

— Чел съм, че питомните коне често побягват заедно с дивите мустанги, ако не са вързани здраво.

— Да те вземат дяволите! Всичко си чел и човек едва ли може някога да те изненада с нещо. Хвала на хората, които изобщо не могат да четат!

— Ти си искал да ме изненадаш?

— Разбира се.

— С лов на мустанги?

— Да! А ти позна вече с твоите глупави книги. И така слушай: мустангите са били вече тук! . — Това там техните следи ли бяха?

— Да. Вчера са минали оттук. Но е бил само авангардът, разбираш ли, нещо като разузнавачи. Трябва да ти кажа, че тези животни са извънредно умни. Винаги изпращат малки групи напред и настрани. Имат си офицери, също както във войската, а главният им предводител е винаги някой опитен, силен и храбър жребец. И когато пасат или се придвижват, стадото винаги е заобиколено от жребците. След тях следват кобилите, а в средата на стадото се намират жребчетата. Много пъти съм ти описвал как се лови мустанг с ласо. Запомнил ли си всичко?

— Разбира се.

— Искаш ли да хванеш някой мустанг?

— Да.

— Тогава ще имаш тази възможност до обяд, сър.

— Благодаря! Не мисля да се възползвам от нея.

— Така ли? Behold! Защо не?

— Защото нямам нужда от кон.

— Но един уестман никога не пита дали има нужда от кон, или не!

— Тогава той съвсем не прилича на добрия уестман, какъвто си го представям аз. Нали вчера ти разказваше за «ловците на мърша» — бели ловци, които масово избиват бизоните, без да използват месото им. Нарече го голям грях спрямо животните и индианците, защото последните остават така без препитание. Нали сам каза, че същото ставало и с конете. Аз ти давам право и ето защо не трябва да се чудиш, че постъпвам сега така. Не искам да отнема свободата на никой от тези прекрасни мустанги, без да имам извинението, че се нуждая от кон.

— Добре го рече, много добре — кимна Сам. — Но кой е казал, че трябва да отнемеш свободата на мустанга? Упражнявал си се в хвърляне на ласо и сега само ще се опиташ. Искам да видя дали ще издържиш изпита. Ясно ли е?

— Това е нещо друго. Е, тогава ще участвам.

— Добре. Аз, разбира се, ще се заловя напълно сериозно с тази работа. Нуждая се от кон и ще си го набавя. Често съм ти казвал и пак ти повтарям: дръж се здраво в седлото и накарай коня да се запъне с предните си крака в онзи миг, когато ласото се изпъне и последва силното дръпване. Ако не сториш това навреме, ще се намериш на земята, а мустангът ще ти отвлече коня заедно с ласото. Тогава ще останеш без кон и ще преминеш като мене в пехотата, хи-хи-хи-хи!

Той се канеше да продължи да говори, но замлъкна и посочи с ръка към двете планини на север от прерията, за които споменах вече. Там се появи един-единствен кон без ездач. Той се движеше бавно напред, без да пасе, като обръщаше рязко главата си ту на една, ту на друга страна и поемаше дълбоко въздух през ноздрите си.

— Виждаш ли го? — прошепна Сам. От възбуждение той заговори съвсем тихо, въпреки че беше невъзможно животното да ни чуе. — Не ти ли казах, че ще дойдат? Това е разузнавач, който е избързал напред, за да провери дали е безопасно наоколо. Хитър жребец! Как само се оглежда и души на всички посоки! Но няма да ни усети, защото вятърът духа срещу нас. Затова избрах това място.

Сега мустангът се затича в тръс. Първо се насочи право напред, след това надясно, после наляво и най-накрая се обърна и изчезна в посоката, откъдето се беше появил.

— Видя ли какво направи? — попита Сам. — Колко умно се държеше и как използваше всеки храст като прикритие, за да не бъде забелязан! Едва ли някой индиански съгледвач би се справил по-добре със задачата си.

— Прав си. Направо съм учуден.

— Сега се върна, за да съобщи на четирикракия си генерал, че въздухът е чист. Само че се е излъгал, хи-хи-хи-хи! Обзалагам се, че най-много след десетина минути ще се появят. Внимавай! Знаеш ли какво ще направим?

— Какво?

— Веднага ще препуснеш към мястото, откъдето те ще излязат от прерията — на юг, — и там ще чакаш! Аз обаче ще се промъкна близо до мястото, откъдето ще се появят в прерията, и ще се скрия в гората. Когато стадото се зададе, ще го пропусна да мине покрай мене и след това ще го погна. Мустангите ще се втурнат към тебе. Тогава ще им се покажеш! Те ще се върнат обратно. Така ще ги гоним насам-натам между нас, докато си изберем два от най-хубавите коне. Тях ще уловим. После ще си запазя по-добрия, а другия ще пуснем на свобода. Съгласен ли си?

— Как може да ме питаш? Аз не разбирам нищо от лов на мустанги, а ти си майстор в тази работа, следователно трябва само да изпълнявам указанията ти.

— Well, имаш право. Обяздвал съм много диви мустанги, на които съм прекършвал волята, и с право мога да кажа, че с думата «майстор» ти не каза нищо глупаво. Тръгвай, защото времето минава, а ние още не сме по местата си!

Отново се метнахме на конете и потеглихме в различни посоки — той на север, а аз на юг — докато стигнах до мястото, откъдето бяхме навлезли в прерията. Имах голямо желание да се освободя временно от тежкия мечкоубиец, защото само щеше да затруднява движенията ми. Обаче бях чел и чувал, че предпазливият уестман се разделя с пушката си само тогава, когато е съвсем сигурен, че нищо не го застрашава и тя няма да му потрябва. Но сега не беше така. Всеки момент бе възможно да се появи някой индианец или някакво хищно животно. Затова се- погрижих само да стегна по-добре ремъка, на който висеше «старото оръдие», за да не може да ме удари.

Зачаках появяването на конете с нетърпение. Бях се спрял между първите дървета на гората, където свършваше прерията. Завързах единия край на ласото за специалния издатък на седлото, след което го навих цялото и го поставих готово пред мен — необходимо беше само да си протегна ръката.

Противоположният край на прерията беше толкова далече, че не можех да видя мустангите веднага при тяхното появяване. Щях да ги забележа едва тогава, когато Сам ги подгонеше към мен. Нямаше и четвърт час, откакто бях зачакал на това място, и ето че забелязах как в долната част на прерията се появиха множество тъмни точки, които започнаха да нарастват бързо, като се приближаваха към мене. Отначало бяха големи колкото врабчета, после като котки, като кучета, телета, докато най-после се приближиха дотолкова, че ги видях в естествената им големина. Бяха мустангите, които препускаха към мене в див галоп.

Каква гледка представляваха тези великолепни животни! Гривите им се вееха около вратовете, а опашките им се развяваха като рицарски пера на силен вятър. Най-много да бяха триста глави, но цялата земя трепереше под ударите на копитата им. Пред всички летеше бял жребец, едно великолепно създание, което всеки би имал желание да улови. Но на никой прериен ловец не би му хрумнало да язди бял кон. Едно животно с толкова светъл цвят би го издавало на всичките му неприятели още отдалече.

Сега вече беше време да им се покажа. Излязох изпод дърветата на открито и резултатът се забеляза веднага: белият водач рязко се спря, като че ли беше улучен от куршум. Стадото се стъписа. Разнесе се силно, страхливо пръхтене; след това бе издадена заповед: целият ескадрон обратно! Белият жребец бързо се озова откъм другата страна и поведе животните с шеметна бързина натам, откъдето бяха дошли.

Последвах ги бавно. Нямаше защо да бързам, защото бях сигурен, че Сам Хокинс отново ще ги подгони към мене. При това се опитвах да си разясня едно обстоятелство, което ми беше направило впечатление. Макар конете да бяха спрели пред мене само за миг, все пак ми се беше сторило, че между тях има и едно муле. Може би се заблуждавах, но ми се струваше, че го видях доста добре. Втория път трябваше да внимавам повече. Мулето препускаше в първата редица, непосредствено след водача. Следователно конете не само че го признаваха за равностойно на тях, но то се ползваше и с особен авторитет.

След известно време стадото отново се появи пред мене, но като ме забеляза, свърна пак обратно. Това се повтори още веднъж и аз забелязах, че не се бях излъгал. Между конете имаше едно муле, светлокафяво муле с две малко по-тъмни ивици на гърба. То ми направи особено добро впечатление и въпреки голямата си глава и дълги уши беше красиво животно. Мулетата са по-непретенциозни от конете, имат по-сигурна походка и когато минават покрай пропасти, не им се завива свят. Това са преимущества, които накланят везните в тяхна полза. Вярно е, че се инатят понякога. Виждал съм мулета, които предпочитат да ги пребият от бой, отколкото да направят една крачка напред, въпреки че на гърба си нямат никакъв товар и пътят пред тях е чудесен. Те просто не желаят да вървят. Моите макар и кратки наблюдения ми показаха, че това муле има горещ темперамент и ми се стори, че погледът му беше по-ясен и по-умен, отколкото на останалите коне. Реших да го хвана. Можеше да се предположи, че при преминаването на дивото стадо то беше избягало от собственика си и останало при мустангите.

Ето че Сам отново подгони стадото към мене. Толкова се бяхме приближили вече един към друг, че го виждах съвсем ясно. Сега мустангите не можеха да избягат нито напред, нито назад. Те се втурнаха настрани. Последвахме ги. Стадото се раздели и аз забелязах, че мулето остана в главното ядро. Галопираше редом с белия жребец. Препуснах подир тази част от стадото и, изглежда, че и Сам беше взел същото решение.

— Да ги обградим, аз отляво, ти отдясно! — извика ми той.

Пришпорихме конете си и не само че не изостанахме от мустангите, но започнахме и да ги наближаваме толкова бързо, че ги застигнахме, преди да се доберат до гората. Но те не навлязоха в нея. Обърнаха се назад и се опитаха да минат между нас. За да им попречим, ние препуснахме бързо един срещу друг. Тогава те се разпръснаха на всички страни като кокошки, над които се е спуснал ястреб. Белият жребец и мулето префучаха сами между нас. Ние ги подгонихме. Сам, който вече размахваше ласото над главата си, ми извика:

— Пак се прояви като грийнхорн! Ще си останеш вечно такъв!

— Защо?

— Защото си решил да уловиш белия мустанг. А това може да направи само един грийнхорн, хи-хи-хи-хи!

Отговорих му, но не можа да ме чуе, защото тропотът на конските копита заглуши думите ми. Значи той си мислеше, че имам намерение да хвана белия мустанг. Е, нека бъде така! Оставих му мулето и свих настрани, където мустангите препускаха един през друг най-безразборно и пръхтяха уплашено. Сам се беше приближил вече доста до мулето и хвърли ласото. Клупът не пропусна целта и обхвана врата му. Сега Сам трябваше да спре и да обърне рязко коня си назад, както преди това толкова грижливо ми беше обяснил, за да може да устои на рязкото дръпване, което щеше да последва след разгъването и изпъването на ласото. И той извърши всичко това, само че с една секунда закъснение. Конят му още не се беше обърнал напълно и не беше запънал предните си крака, когато последва силното дръпване. Сам Хокинс полетя във въздуха и като направи едно великолепно салто, падна далече на земята. Конят му, който също беше паднал на земята, се изправи бързо и препусна. Така ласото се разхлаби и мулето, което беше останало на краката си, успя да си поеме дъх и да се съвземе. То също препусна, като повлече след себе си и коня на Сам, защото ласото беше вързано за седлото му.

Веднага се отправих към Сам, за да видя дали не се беше наранил. Той обаче скочи на крака и извика уплашено:

— Zounds! Мулето ще ми избяга заедно с крантата на Дик Стоун, без дори да ми кажат «сбогом», ако не се лъжа!

— Нарани ли се?

— Не. Слизай бързо от коня и ми го дай! Трябва да догоня двамата бегълци. Бързо!

— Нямам такова намерение! — отказах му аз. — Може пак да направиш някое салто, а тогава и двата коня ще отидат по дяволите.

При тези думи аз подкарах моя жребец и препуснах след мулето. То се беше отдалечило вече значително, но в този момент между двете животни възникна разногласие: едното искаше да продължи в една посока, а другото в друга. Така те се забавиха на едно място, понеже бяха свързани с ласото. Ето защо ги настигнах скоро. Нямах никакво намерение да използвам моето ласо, а като сграбчих здраво ласото, което свързваше двете животни, започнах да го увивам около ръката си; сега бях вече сигурен, че ще успея да укротя мулето. Отначало не му попречих да препуска по-нататък, като самият го следвах с двата коня по петите. Но постепенно започнах да придърпвам ласото все повече и повече, при което клупът около врата на животното започна да се стяга все по-силно. Вече можех горе-долу да го направлявам. Чрез привидно отпускане на ласото успях да го накарам да опише дъга и да се върне към мястото, където стоеше Сам Хокинс. Но там изведнъж затегнах клупа толкова силно, че мулето не можеше да си поеме дъх и падна на земята.

— Дръж здраво ласото, докато пипна този дявол, а после го пусни! — извика ми Сам.

С няколко скока той се озова до самото животно, въпреки че то, лежейки на земята, риташе с краката си на всички посоки.

— Хайде! — извика той.

Отвързах най-напред ласото от коня на Дик Стоун, а после пуснах ремъка на земята. Сега мулето успя да си поеме дъх и скочи на крака. Но Сам бързо се беше озовал на гърба му. То остана няколко секунди неподвижно, като че ли се беше вкаменило от страх. Изведнъж започна да се изправя на задните си крака и да хвърля къч. След това направи страничен скок във въздуха едновременно с четирите си крака и се изгърби като котка, ала малкият Сам седеше здраво на гърба му.

— Няма да ме свали! — извика ми той. — Сега ще опита последното средство и ще ме отнесе нанякъде в бесен галоп. Чакай ме тука! Ще го върна опитомено, ако не се лъжа.

Но Сам се беше излъгал. Животното изобщо не побягна с него, а се хвърли изненадващо на земята и започна да се търкаля. Така можеше да счупи всички ребра на дребния ловец. Той трябваше да слезе от седлото. Скочих на земята, сграбчих влачещото се ласо и бързо го преметнах два пъти около дебелите корени на близките храсти. Мулето се беше освободило вече от ездача си и скочи на крака. Понечи да се втурне напред, но корените се оказаха достатъчно здрави. Ласото се изпъна и примката се стегна силно. Животното се строполи отново на земята.

Сам Хокинс беше отстъпил настрани и опипваше ребрата и бедрата си с една такава физиономия, сякаш беше ял мармалад с кисело зеле. Той изруга:

— Пусни го този звяр да си върви! Никой не може да го обуздае, ако не се лъжа.

— Хайде де! Не ми се иска да ме засрами някакво си муле, чийто баща е бил магаре. Ще трябва да се научи на подчинение. Внимавай!

Размотах ласото от корените и застанах над животното с широко разтворени крака. Щом почувства разхлабването на примката, то скочи на краката си. Сега всичко зависеше от силата на бедрата, а в това бях положително по-як от дребния Сам. Конското ребро трябва да се огъне под натиска на бедрата на ездача. По такъв начин вътрешните органи се притискат, а това всява смъртен страх у коня. Докато мулето се опитваше да се отърве от мене със същите средства, които приложи и срещу Сам, аз събрах ласото, което висеше на врата му и се влачеше по земята, навих го и го хванах здраво в ръката си малко зад примката. Щом забележех, че животното се кани да се хвърли на земята, за да се отъркаля, аз веднага стягах примката. По този начин, както и с притискането на бедрата, успявах да го задържа на крака. Борбата беше много ожесточена — физическа сила срещу физическа сила. Започнах да се потя с всички пори, но мулето се изпоти още повече. Потта се стичаше по тялото му, а от муцуната му падаха големи парцали пяна. Движенията му ставаха все по-слаби и неконтролирани. Неговото бясно пръхтене премина постепенно в късо кашляне. Най-сетне то се строполи под мен на земята, не нарочно, а защото бе напуснато и от последните си сили. Остана да лежи неподвижно и с изцъклени очи. Поех си дълбоко въздух. Имах чувството, че всичките ми стави и сухожилия са разкъсани.

— Heavens1, ама що за човек си ти бе! — извика Сам. — Имаш повече сили от животното! Ако можеше да си видиш физиономията, щеше да се уплашиш!

— Вярвам ти.

— Очите ти са изскочили навън. Устните ти са се подули, а страните ти са буквално сини!

— Това е така, понеже съм грийнхорн и не позволих да ме хвърлят на земята. А пък други, майстори в лова на мустанги, се оставят да ги смъкнат на тревата, като преди туй закачат собствения си кон за подгоненото муле и го изпратят на разходка.

Сам направи още по-печална физиономия и се замоли с плачевен глас:

— Не говори за това, сър! Аз ти казвам, че такова нещо може да се случи и на най-добрия ловец. Ти имаше вчера и днес два добри дни.

— Надявам се да преживея още много такива дни. Но затова пък те бяха толкова по-лоши за тебе. В какво положение са ребрата и другите ти кокалчета?

— Не знам. После ще гледам да си ги събера и преброя, нека само се почувствам по-добре. Сега костите по цялото ми тяло са се раздрънкали. Такъв звяр не съм имал още между краката си! Надявам се да му дойде акълът в главата.

— Дошъл му е вече. Виж колко е изтощено, просто да го съжалиш! нека му поставим седлото и юздите. Ще го яздиш на връщане.

— Пак ще започне да се инати.

— И през ум няма да му мине. Беше му предостатъчно. То е умно добиче и ще бъдеш щастлив, че си хванал тъкмо него.

— Да, и аз мисля така. От самото начало си бях избрал мулето. Но ти беше хвърлил око на белия жребец, което беше много голяма глупост.

— А откъде си толкова сигурен?

— Разбира се, че беше глупост!

— Нямам предвид това, а те питам, откъде си толкова сигурен, че исках да хвана белия мустанг?

— Ами че какво друго искаше да хванеш?

— Също мулето.

— Така ли?

— Да. Въпреки че съм грийнхорн, все пак знам, че белият кон не върши никаква работа на уестмана. А мулето ми хареса веднага щом го видях.

— Да, не може да се отрече, че разбираш от коне.

— Бих искал и от хора да разбирам също така добре, скъпи Сам! Но хайде, ела ми помогни да изправим животното на крака!

Помогнахме на мулето да се изправи. То застана неподвижно, а краката му силно трепереха. Когато му сложихме седлото и юздите, не оказа никаква съпротива. А щом Сам го яхна, то се подчини на юздите с готовност, като показа тънко развитото чувство на обязден кон.

— Имало си е вече господар — обади се малкият Сам — и той трябва да е бил добър ездач. Сигурно му е избягало. Знаеш ли как ще го нарека?

— Как?

— Мери. Веднъж преди години имах муле, което се казваше Мери, и сега няма защо да се измъчвам да измислям друго име.

— И така, мулето Мери и пушката Лиди!

— Да. Две прекрасни имена. Нали? А сега искам да те помоля за една голяма услуга.

— С удоволствие. Каква е тя?

— Не приказвай за това, което стана тук! Ще ти се отплатя някога щедро.

— Глупости. Не е необходимо отплащане за нещо, което се разбира от само себе си.

— В този случай е необходимо. Не ми се ще да чуя кикота на онази банда в лагера, когато разберат по какъв начин Сам Хокинс се е сдобил с новата си прекрасна Мери! Това би било върховно удоволствие за тях. Ако си държиш устата, аз ще…

— Моля те, млъкни! — прекъснах го аз. — Няма смисъл повече да приказваме за това, излишно е. Ти си мой учител и приятел. Струва ми се, че не е необходимо да казвам нещо повече.

При тези думи малките му хитри очички се навлажниха и той извика въодушевено:

— Да, аз съм твой приятел и само ако знаех, че ще ме дариш поне с малко благосклонност, това би доставило на старото ми сърце голяма, искрена радост и блаженство.

Аз му подадох ръката си.

— Мога да ти доставя тази радост, скъпи Сам. Можеш да бъдеш сигурен, че те обичам, обичам те като … като … е, така, почти като някой много добър чичо. Това достатъчно ли ти е?

— Напълно, сър, напълно! Толкова съм възхитен от чутото, че ми се иска веднага да ти създам и аз една радост. Кажи ми, какво трябва да направя! Трябва ли… трябва ли… да речем например да изям новата Мери пред очите ти с копитата и опашката? Или да…

— Спри! — изсмях се аз. — Достатъчно услуги си ми направил вече, а се надявам, че в бъдеще мога да очаквам други от тебе. Затова остави на първо време Мери жива и давай да се връщаме по-скоро в лагера! Искам да поработя.

— Да работиш ли? Но ти и тука поработи, защото ако и това не беше работа, тогава не знам на кое викаш работа.

Завързах коня на Дик Стоун с ласото зад моя кон и потеглихме. Мустангите бяха изчезнали отдавна. Мулето се подчиняваше охотно на ездача си и Сам извика радостно:

— Тя има школовка тази Мери, има много добра школовка! С всяка измината крачка чувствам, че от днес нататък ще имам вече чудесен кон. Тя си спомня сега всичко онова, което е знаела някога и което после е забравила при мустангите. Дано освен темперамента си да умее и да се привързва към господаря си.

— Ако й липсва това качество, тя може да го придобие. Все още е достатъчно млада.

— На колко ли години може да е, как мислиш?

— Не повече от пет.

— И аз съм на това мнение. После ще я разгледам по-подробно и ще видя дали имаме право. Мулето го дължа само на тебе. Това бяха два лоши дни за мене, много лоши, но за тебе бяха славни дни. Беше ли си представял, че ще се запознаеш така бързо едно след друго и с лова на бизони, и с лова на мустанги?

— Защо не? Тук, на Запад, човек трябва да е готов на всичко. Надявам се, че ще се запозная и с друг вид лов.

— Хмм, да. Пожелавам ти да приключваш лова си винаги като вчера и днес. Но особено вчера животът ти висеше на косъм. Реши да рискуваш твърде много. Не трябва никога да забравяш, че си грийнхорн. За в бъдеще внимавай повече и не поемай излишни рискове. Ловът на бизони е извънредно опасен. Само ловът на едно-единствено друго животно е по-опасен от него.

— Кое е то?

— Мечката.

— Сигурно нямаш предвид черната мечка с жълтата муцуна.

— Барибала ли? Не. Тя е добродушно и миролюбиво създание, което може да се научи да глади пране и да плете. Не, имам предвид мечката гризли, сивата мечка на Скалистите планини. Нали всичко си чел, чел ли си и за нея?

— Да.

— Тогава трябва да се радваш, ако не я видиш никога! Когато се изправи, тя е далеч по-висока от два метра. Само с едно-единствено стискане на челюстите си може да превърне главата ти на каша, а когато някой я нападне и раздразни, тя не мирясва, докато не разкъса и не унищожи противника си.

— Или противникът й нея!

— Охо! Ето, виждаш ли, отново се проявява голямото ти лекомислие! Говориш за страшната и непобедима сива мечка с такова пренебрежение, като че ли става въпрос за малката безобидна миеща мечка.

— Не е така. Дори и не мисля да я подценявам; но във всеки случай не е непобедима, както казваш ти. Никой хищник не е непобедим — и гризли не е.

— Сигурно и това си го чел някъде, а?

— Да.

— Хмм! Мисля, че книгите, които си чел, са виновни за лекомислието ти. А иначе си съвсем разумен човек, ако не се лъжа. Струва ми се, че си в състояние да тръгнеш срещу някоя сива мечка също както вчера срещу бизоните.

— Ако нямам друг изход — да.

— Нямам друг изход! Глупости! Какво искаш да кажеш с тези думи? Всеки човек намира някакъв изход, стига да иска!

— Искаш да кажеш, че може да избяга, ако е страхлив. Нали това искаше да кажеш?

— Да, но тук не може да става въпрос за страх. Ако избягаш от гризли, не значи, че си страхлив. Напротив, нападнеш ли я, това е направо самоубийство.

— Тук се различават схващанията ни. Ако мечката ме изненада и не ми остави време да избягам, тогава ще трябва да се защитавам. А ако се нахвърли върху някой от моите другари, съм длъжен да му се притека на помощ. Това са двата случая, при които не бива да бягам. Но си мисля, че един смел уестман и без такава нужда ще се изправи пред сивата мечка, за да докаже смелостта си, да обезвреди едно толкова опасно животно и после между другото да си хапне от неговите вкусни бутове и лапи.

Добрият Сам беше направо ужасен от тези думи.

— Ти си абсолютно непоправим човек — извика той — и ме обзема голям страх заради тебе. По-добре благодари на Бога, ако никога не се запознаеш с тези бутове и лапи! При това, разбира се, няма да скрия, че по цялата земя няма по-голямо лакомство от тях; те надминават дори и най-крехкото бизонско филе.

— Вероятно засега няма защо да се тревожиш за мене — успокоих го аз. — Или и по тези места се срещат сиви мечки?

— А защо да не се срещат? Мечката гризли се среща навсякъде из планината. Спуска се по течението на реките, а понякога навлиза дори и в прериите. Тежко на онзи, който я срещне! Да не говорим повече за това!

Сам дори и не подозираше, че по този въпрос ще се заговори още на следващия ден, и то по съвсем друг начин. Засега ние нямахме възможност да продължим разговора си, защото бяхме стигнали лагера. Той беше изместен на значително разстояние, понеже по време на отсъствието ни земемерската работа бе доста напреднала. Банкрофт и тримата земемери си бяха плюли здравата на ръцете, за да покажат най-сетне и те на какво са способни. Нашето появяване предизвика лесно обясним интерес.

— Муле, муле! — разнесоха се наоколо викове. — Откъде сте го взели, Хокинс?

— Току-що ми го изпратиха — отговори той сериозно.

— Не може да бъде! Как ти го изпратиха?

— С бърза поща, завързано с панделка за два цента. Искате ли да видите и опаковката?

Едни се разсмяха, други започнаха да ругаят. Но Сам си беше постигнал целта — повече никой не го разпитва. Не можах да разбера дали веднага съобщи нещо на Дик Стоун и Уил Паркър, защото се залових незабавно с измервателните работи, които продължаваха. Работата ни спореше и до вечерта достигнахме долината, където вчера се състоя срещата ни с бизоните. Когато вечерта стана въпрос, че на другия ден ще измерваме долината, попитах Сам дали е възможно да бъдем смущавани от бизоните,, които очевидно бяха избрали пътя си през долината. Ние се бяхме сблъскали само с авангарда им и можеше да очакваме появяването на основното стадо. Но Сам поклати глава отрицателно.

— Не си мисли такова нещо! Бизоните са не по-малко умни от мустангите. Предните им постове, които ние прогонихме, са се върнали обратно и са предупредили стадото. Сега то положително ще избере друг път и няма да мине през тази долина.

4. Клеки-петра

Щом се съмна, ние преместихме лагера си в горния край на долината. Хокинс, Стоун и Паркър не участваха в работите по преместването, защото Сам беше решил да обяздва своята нова Мери и двамата му другари го придружиха, когато той се отправи към прерията, където бяхме хванали мулето. Там имаше достатъчно място за намеренията на Сам.

Ние, земемерите, започнахме най-напред да забиваме жалоните, при което ни помагаха неколцина от подчинените на Ратлър. Той самият се мотаеше с останалите си хора из околността, без да подозира никаква опасност. Постепенно се приближихме до мястото, където бях убил двата бизона. За мое учудване забелязах, че старият мъжкар беше изчезнал. Приближихме се и видяхме, че от мястото, където беше лежал трупът, към храстите водеше широка диря. Тревата беше изпомачкана на една ширина от около метър и половина.

— Zounds! Нима е възможно? — извика Ратлър учудено. — Когато бяхме тук, за да вземем месото, разгледах двата бизона най-внимателно. Бяха мъртви. И все пак този тук е имал някаква искрица живот.

— Така ли мислите? — попитах го аз.

— Разбира се. Вие да не смятате, че някой умрял бизон може сам да се отдалечи?- Нима е необходимо сам да се отдалечи? Може и да бъде отдалечен.

— Така ли? А от кого?

— Например от индианци. По-нагоре открихме следа от индиански крак.

— Ах! Колко умно може да говори един грийнхорн! Ако е отмъкнат от индианци, тогава откъде са дошли те?

— Отнякъде.

— Това е много правилно. Може би дори са паднали от небето ! Само оттам остава да са дошли, защото иначе щяхме да видим следите им. Не, сигурно в бизона е имало някаква искрица живот и когато се е съвзел, той се е завлякъл оттук до храстите. И там си е умрял. Да го потърсим!

Той тръгна с хората си по следата. Може би си мислеше, че и аз ще тръгна с тях. Но аз останах, защото не ми хареса подигравателния начин, по който беше говорил, а и имах още работа. Впрочем беше ми съвсем безразлично къде се бе дянал трупът на стария бизон. Затова започнах отново да работя, но още не бях успял да хвана жалона, когато откъм храстите се разнесе многогласен вик на ужас. Изтрещяха два, три изстрела, след което чух гласа на Ратлър:

— На дърветата, бързо на дърветата, иначе сте загубени! Тя не може да се катери по тях.

Кой ли не можеше да се катери по дърветата? В този момент от храстите излетя един от хората на Ратлър, като правеше такива скокове, на каквито човек е способен само в смъртен страх.

— Какво има, кой е там? — извиках му аз.

— Мечка, огромна мечка гризли! — изпъхтя той, като профуча покрай мене.

В същия миг креслив глас завика:

— Помощ! Помощ! Хвана ме! О-о, о-о! Така може да реве някой само тогава, когато вижда пред себе си зейналата паст на смъртта. Човекът сигурно бе изпаднал в най-голяма опасност. Трябваше да му се помогне. Но как? Бях оставил пушката си при палатката, защото ми пречеше да работя. Това не можеше да се нарече непредпазливост от моя страна, тъй като ние, земемерите, разчитахме на закрилата на уестманите. Ако тепърва исках да изтичам до палатката, човекът щеше да бъде разкъсан от мечката, още преди да съм се върнал. Следователно трябваше да му се притека на помощ, както си бях, а имах в пояса си само нож и два револвера. Но какви оръжия са това срещу сивата мечка! Гризли е роднина на измрялата пещерна мечка и всъщност мястото й е в праисторическата епоха. Изправена на задните си крака, тя достига до три метра височина, а аз съм убивал сиви мечки, достигащи на тежина до пет центнера. Гризли има такава огромна сила, че може да тича с лекота, държейки в устата си някой елен, жребец или юница. Един конник може да й избяга само ако има здрав и издръжлив кон. В противен случай тя го настига. Ето защо, като се има предвид тази огромна сила, безстрашие и неизчерпаема издръжливост на гризли, индианците считат убиването й за невероятно смела постъпка.

И така аз се втурнах към храстите. Следата водеше още по-надалече — чак до мястото, където започваше гората. Мечката бе завлякла стария бизон при дърветата. Тя беше дошла откъм гората и не бяхме забелязали следите й, защото беше влачила бизона обратно по тях и ги беше заличила.

Наоколо обстановката беше ужасна. Зад мене крещяха земемерите, които тичаха към палатката за оръжията си, пред мене викаха уестманите и сред тези крясъци се разнасяше неописуемият рев на човека, когото мечката беше докопала в лапите си.

Приближавах се до мястото с големи скокове. Сега можех да чуя и страшното ръмжене на мечката. В следващия миг се озовах при мястото на нещастието. На земята лежеше напълно разкъсаното туловище на бизона. Отляво и отдясно ми завикаха уестманите, които бяха избягали бързо по дърветата, където се чувстваха доста сигурни, защото много рядко се е случвало гризли да се катери по дърветата. Право пред мене, от другата страна на разкъсания бизон, един от уестманите се беше опитал да се покатери на едно дърво, но е бил застигнат от мечката. Горната част на тялото му лежеше върху най-долния клон, ръцете му бяха вкопчани в стеблото на дървото, а гризли, която се беше изправила, разкъсваше с предните си лапи бедрата и корема му.

Човекът беше осъден на смърт, никой не можеше да го спаси. Не бях в състояние да му помогна и никой не би имал правото да ме упрекне, ако сега решех да избягам. Но гледката, която се разкри пред очите ми, оказа непреодолимо въздействие върху мене. Грабнах една от захвърлените пушки. За съжаление тя не беше заредена отново. Хванах я за цевта и като прескочих бизона, нанесох с всичка сила по главата на мечката удар с приклада. Смешна работа! Пушката се строши в ръцете ми, като че ли беше от стъкло. На такъв череп не можеш да сториш нищо дори и със секира. Но аз все пак успях да отклоня вниманието на гризли от жертвата й. Мечката обърна глава към мене, не бързо, както би сторило животно от рода на кучетата или котките, а бавно, като че ли беше учудена от глупавата ми постъпка. Като ме измери с малките си очи, тя, изглежда, премисляше дали да остане при първата си жертва, или да сграбчи мене. Тези няколко секунди ми спасиха живота, защото през това време в главата ми дойде една мисъл, зароди се един план, който след всичко чуто от Сам Хокинс беше сигурно единственият, който можеше да ми помогне в моето положение, въпреки че противоречеше на ловните правила. Измъкнах един от револверите, приближих се с няколко скока до мечката, която беше с гръб към мен, но беше извила главата си, за да ме наблюдава, и стрелях три, четири пъти в очите й. Всичко това извърших колкото се можеше по-бързо. После отскочих далече настрани и се спрях да видя какво ще стане, като изтеглих закривения си ловджийски нож.

Ако бях останал неподвижен, щях да заплатя с живота си, защото ослепеният хищник веднага остави дървото и се хвърли към мястото, където се намирах само секунда преди това. Но вече не бях там и мечката започна да ме търси, като раздаваше страшни удари с лапите си по всички посоки и злобно фучеше. Държеше се направо като обезумяла, въртеше се около оста си, къртеше цели чимове, протягаше надалече предните си лапи и правеше скокове на всички страни, за да ме докопа, но не можеше да ме открие, защото за щастие изстрелите ми я бяха улучили добре. Може би обонянието й щеше да изиграе нелошо ролята на водач, но мечката беше побесняла от ярост и това й пречеше да се възползва спокойно от сетивата си.

Най-после тя съсредоточи вниманието си повече върху своите рани, отколкото върху онзи, който беше виновен за тях. Седна на земята, вдигна предните лапи и ги прекара върху очите си, като сумтеше и скърцаше със зъби. В този момент се озовах бързо до нея, замахнах и забих ножа си два пъти между ребрата й. Тя посегна светкавично към мен, но аз бях вече отскочил. Не бях успял да улуча сърцето й и гризли поднови търсенето с удвоена ярост. То продължи може би десетина минути. През това време тя загуби много кръв и очевидно отпадна. После отново седна, за да потърка очите си. Това ми даде възможност да й нанеса още два светкавични удара с ножа и този път улучих по-добре. Тя залитна напред, докато отскачах настрани, направи няколко крачки, като се олюляваше и фучеше,. сви встрани, пак се върна обратно, опита се да се изправи, но не й достигнаха силите, падна, претърколи се няколко пъти насам-натам, като се мъчеше напразно да се изправи на крака, след което се изпъна и замря. Знам, че тази победа не беше извоювана по начин, достоен за един ловец, но тогава бях новак, а и освен това ставаше въпрос за живота ми.

— Слава богу! — извика Ратлър от дървото, на което седеше. — Звярът е мъртъв. Той беше страшна опасност за нас.

— Не виждам къде е страшното за вас — отвърнах му аз. — Вие се погрижихте добре за вашата безопасност. Сега можете да слезете от дървото.

— Не, не, все още не. Разгледайте преди това гризли добре и вижте дали наистина е умряла!

— Мъртва е.

— Не може да се твърди току-така. Нямате представа колко жилав живот има този звяр. Разгледайте го първо.

— Заради вас ли? Ако искате да знаете дали е умряла, вижте сам! Нали сте прочут уестман, а пък аз съм само един грийнхорн.

След тези думи се отправих към неговия другар, който все още висеше на дървото във вече описаното положение. Той беше престанал да реве и не се помръдваше. Лицето му беше разкривено и широко отворените му очи ме гледаха втренчено със стъклен поглед. Месото на бедрата му беше свлечено до костите, а вътрешностите му висяха навън. Успях да потисна ужаса, който ме обзе, и му викнах:

— Пуснете се, сър. Ще ви сваля долу.

Той не отговори и с нищо не издаде, че ме е чул. Помолих другарите му да слязат от дърветата и да ми помогнат. Но «прочутите» уестмани не се помръднаха, докато не разтърсих няколко пъти мечката, за да им докажа, че наистина е мъртва. Едва тогава те се осмелиха да се смъкнат на земята и ми помогнаха да свалим страшно обезобразения им другар. Това не беше никак лесно, защото ръцете му стискаха ствола на дървото толкова силно, че ние трябваше да употребим големи усилия, за да освободим ръцете му. Беше мъртъв.

Неговият ужасен край, изглежда, не трогна много другарите му, защото те му обърнаха гръб с безразличие, а предводителят им каза:

— Сега ще обърнем листа — до преди малко мечката искаше да ни изяде, а сега ние ще я изядем. Бързо, момчета, да й свалим кожата и да се доберем до бутовете и лапите й!

Ратлър извади ножа си и коленичи, за да превърне думите си в дела. Тогава аз се намесих.

— Щеше да бъде по-славно, ако й бяхте показали ножа си, докато беше жива. А сега е много късно. Не си правете труда!

— Какво? — подскочи той. — Да не би да искате да ми попречите да си опека едно парче от нея?

— Точно това искам, мистър Ратлър.

— А с какво право?

— С най-неоспоримото право на света. Аз убих мечката.

— Не е вярно! Да не би да твърдите, че един грийнхорн може да убие с ножа си гризли?! Като я видяхме, ние стреляхме по нея.

— След което избягахте бързо по дърветата.

— Но куршумите ни я улучиха. В края на краищата тя умря от тях, а не от няколкото бодвания, които й нанесохте с ножа си, когато беше вече полумъртва. Мечката е наша и ще правим с нея, каквото си искаме. Ясно ли ви е?

Той действително искаше да се залови с мечката, но аз го предупредих.

— Мистър Ратлър, оставете веднага мечката на мира; иначе ще ви науча да уважавате думите ми! Ясно ли ви е?

Тъй като въпреки думите ми той заби ножа си в мечката, аз го хванах, тъй както беше клекнал пред мене, с двете си ръце през кръста, вдигнах го и го хвърлих срещу най-близкото дърво, където той се удари и се свлече шумно на земята. В този момент ми беше съвсем безразлично дали ще си счупи нещо, или не. Още докато летеше във въздуха, аз измъкнах втория си револвер, който беше още зареден, за да мога да посрещна всяко враждебно действие. Той се изправи на крака, хвърли ми един мълниеносен поглед и стисна здраво ножа си.

— Ще ми платиш за това! Вече ме удари веднъж, но сега ще се погрижа подобно нещо да не се случи и трети път. ;

Той се опита да се приближи към мене. Тогава вдигнах револвера си срещу него и го заплаших:

— Още една крачка и ще получиш куршум в главата си! Хвърли ножа! При «три» ще стрелям, ако още не си го хвърлил. И така: едно… две…

Той държеше здраво ножа си и аз наистина щях да стрелям не в главата му, а само щях да го раня в ръката, тъй като трябваше на всяка цена да го респектирам. Но за щастие не се наложи да стрелям, защото в този опасен момент се разнесе силен глас:

— Джентс, да не сте полудели? Каква толкова важна причина може да има, че белите са решили да си извият взаимно вратовете? Спрете!

Погледнахме в посоката, откъдето се бяха разнесли тези думи, и видяхме някакъв мъж да излиза иззад едно дърво. Имаше дребна фигура, беше слаб, гърбав и облечен почти като индианец. Не можеше веднага да се разбере дали беше бял, или червенокож. Острите черти на лицето му сочеха по всяка вероятност индиански произход, докато цветът на обгорялото му от слънцето лице, изглежда, е бил някога бял. На главата си нямаше шапка. Сивата му коса се спускаше до раменете. Беше облечен в индиански кожени панталони, ловджийска риза от същата материя, а краката му бяха обути в обикновени мокасини. Беше въоръжен само с пушка и нож. Погледът му беше жив и буден и въпреки своята уродливост, човекът не правеше някакво смешно впечатление. Изобщо само грубите и тъпи хора могат да се мръщят, че някой имал телесен недъг, за който не е виновен. Към този вид хора спадаше обаче и Ратлър, който се изсмя подигравателно, щом забеляза новодошлия.

— Halloo, какъв е този нещастник, който се задава? Нима може да има подобни люде в хубавия Запад?

Непознатият го измери от главата до петите и отговори спокойно и разумно:

— Благодарете на Бога, ако тялото ви е здраво! Впрочем, когато оценявате някой човек, не бива да гледате само тялото му, но и неговия дух,и сърце, а в това отношение аз положително няма защо да се страхувам от вас.

При тези думи той направи пренебрежително движение с ръка и се обърна към мене.

— Яки мишци имате, сър! Едва ли някой ще може така лесно да повтори вашия номер; голямо удоволствие беше да гледам как един толкова тежък човек лети във въздуха.

След тези думи той подритна гризли с крака си и продължи със съжаление в гласа:

— Значи този юначага преследвахме. Обаче закъсняхме. Жалко!

— Вие ли искахте да я убиете? — попитах аз.

— Да. Вчера открихме следите й и тръгнахме по тях, като минахме през какви ли не места, но когато най-сетне я настигнахме, виждаме за съжаление, че цялата работа вече е свършена.

— Но, сър, вие говорите в множествено число. Не сте ли сам?

— Не. Още двама джентълмени са с мене.

— Кои са те?

— Ще ви кажа веднага, щом разбера кои сте вие. Знаете, че по тези места човек трябва да бъде изключително предпазлив. Тук се срещат по-често лоши хора, отколкото добри.

При тези думи той отправи поглед към Ратлър и хората му, след което продължи с дружелюбен глас:

— Впрочем като погледнеш човека, веднага си личи дали можеш да му се довериш, или не. Чух последната част от разговора ви и горе-долу съм наясно.

— Ние сме земемери, сър — обясних му аз. — Един главен инженер, четирима земемери, трима скаути и дванадесет уестмани, които имат задачата да ни защитават при евентуални нападения.

— Хмм, що се касае до това, вие не ми изглеждате като човек, който се нуждае от закрила. Значи сте земемери? И тук ли работите?

— Да.

— А защо правите измерванията?

— За строежа на железопътна линия.

— Която ще минава оттук?

— Да.

— Тогава сте купили тази местност, нали? При тези думи погледът му беше станал остър, а лицето му сериозно. Изглежда, че имаше основание да задава подобни въпроси. Затова му отговорих:

— Аз имам задачата да участвам само в геодезични измервания и си върша работата, без да се интересувам за нищо друго.

— Хмм, да. Но все пак ми се струва, че вие сте запознат доста добре с положението. Земята, на която се намирате, принадлежи на индианците, на апачите от племето мескалеро. Мога да твърдя с увереност, че те нито са продали тази земя, нито пък са я отстъпвали някому под каквато и да било форма.

— А това тебе какво те засяга? — викна му Ратлър. — Не се бъркай в чужди работи, а си гледай твоята!

— Гледам си точно моята работа, сър, защото аз принадлежа към племето на апачите мескалеро.

— Ти ли? Не ме карай да се смея! Само слепец може да не забележи, че си бял.

— Въпреки това се лъжете! Не би трябвало да си вадите заключенията от цвета на кожата ми, а от моето име. Наричат ме Клеки-петра.

Това име означава на езика на апачите, чиито диалекти по онова време не познавах, «Белия баща». Изглежда, че Ратлър го беше чувал вече, защото отстъпи крачка назад и каза с престорено учудване и подигравка в гласа:

— А, а, Клеки-петра, прочутият даскал на апачите! Жалко, че си гърбав! Сигурно не ти е леко да ти се присмиват червенокожите хлапаци.

— О, о, не ми прави впечатление, сър! Вече съм свикнал на подигравките на хлапаците, но затова пък разумните хора не ми се подиграват. Сега вече зная кои сте вие и какво правите тук и затова мога да ви кажа кои са хората, които ме придружават. Но най-добре ще бъде да ви ги покажа.

Той извика някаква неразбираема за мен индианска дума към гората, откъдето беше дошъл, след което се появиха две фигури, които не можеше да не направят впечатление; те се отправиха към нас бавно и гордо. Бяха индианци и както се виждаше от пръв поглед — баща и син.

По-възрастният от тях надминаваше малко средния ръст, а конструкцията на тялото му издаваше голяма физическа сила. От държането му лъхаше нещо благородно, а от движенията му можеше да се заключи, че е много ловък и подвижен. Сериозното му лице имаше типично индиански черти, които все пак не бяха така остри и груби, както при повечето червенокожи. Погледът му излъчваше благост и спокойствие и в него се четеше вътрешна вглъбеност, която положително го издигаше сред неговите съплеменници. На главата си не носеше шапка. Черната му коса беше събрана в шлемовидна прическа, в която беше забодено едно орлово перо — символът и достойнството на вожда. Облеклото му се състоеше от мокасини, индиански кожени панталони, украсени с ресни, и кожена къса дреха; всичко беше изработено семпло и трайно. В пояса му се виждаше дръжка на нож, а освен него там бяха закрепени няколко торбички, които съдържаха различни дреболии, необходими на всеки, който живее на Запад. На шнурче на врата му висеше окачен неговият амулет, а до него се намираше и лулата на мира, чиято глава беше изработена от свещена глина. В ръката си той държеше двуцевна пушка, чиито дървени части бяха обковани нагъсто със сребърни гвоздеи. Това беше пушката, която придоби по-късно в ръцете на сина му такава голяма известност под името «Сребърната карабина».

По-младият индианец беше облечен също като баща си, само с тази разлика, че неговите дрехи бяха изработени по-изящно. Мокасините му бяха украсени с бодлите на бодливото свинче, а ръбовете на кожените му панталони и ризата бяха красиво извезани с червен конец. И той носеше около врата си амулет и лула на мира. Беше въоръжен също като баща си-с двуцевна пушка и нож. И той нямаше шапка на главата си, а косата му бе прибрана в шлемовидна прическа и беше преплетена с кожата на гърмяща змия; в косата му липсваше орловото перо на бащата. Тя беше толкова дълга, че се спускаше по плещите му — гъста и тежка — въпреки че бе сплетена отгоре в споменатата прическа. Положително много жени биха му завидели заради това великолепно, лъскаво черносинкаво украшение. Лицето му излъчваше още по-голямо благородство от това на баща му, а цветът на кожата му беше една смесица от матово светлокафяво с лек бронзов примес. Той беше приблизително на моята възраст; разбира се, в момента можех само да предполагам това което по-късно успях да науча със сигурност. Днес го виждах за първи път, но той ми направи дълбоко впечатление. Почувствах, че е човек с добро сърце и изключителни дарования. Ние се гледахме един друг с продължителен и изпитателен поглед и след известно време ми се стори, че забелязвам в сериозните му тъмни очи с необикновен кадифен оттенък краткото проблясване на дружелюбност, прилично на поздрава на слънцето, който то изпраща на земята през някоя пролука между облаците.

— Това са мои приятели и спътници — каза Клеки-петра, като посочи най-напред бащата, а после и сина. — Този се казва Инчу-чуна, той е великият вожд на апачите мескалеро, но всички други племена на апачите го признават и за техен вожд. А тук стои неговият син Винету, който въпреки младостта си вече е извършил повече смели дела, отколкото петима стари воини през целия си живот. Името му ще стане прочуто и ще се носи от уста на уста по цялата земя, където се стелят саваните и се простират Скалистите планини.

Звучеше твърде патетично, но никак не беше преувеличено, както успях да разбера по-късно. Ратлър обаче се изсмя подигравателно:

— Такъв младок да е извършил вече велики дела? Ако е извършил нещо, то сигурно само кражби, разбойничества и подобни работи. Нищо ново. Всички червенокожи крадат и грабят.

Това беше тежка обида. Тримата обаче се престориха, че не са я чули. Те се приближиха към гризли, за да я разгледат. Клеки-петра се наведе и огледа трупа й.

— Мечката е умряла от нанесените й удари с нож, а не от куршум — каза той, като се обърна към мене.

Той беше подслушал спора ми с Ратлър и сега искаше само да потвърди, че имам право.

— Ще видим — упорстваше Ратлър. — Какво ли разбира един гърбав даскал от лов на мечки! След като одерем кожата на животното, ще се види ясно коя рана е била смъртоносна. Няма да се оставя да бъда ощетен от един грийнхорн.

Ето че и Винету се наведе над мечката, опипа местата, откъдето кървеше, и ме попита, като се изправи:

— Кой е нападнал това животно с нож? Той говореше чист английски.

— Аз — гласеше отговорът ми. .

— Защо младият бледолик не е стрелял?

— Защото нямах пушка в момента.

— Но тук наоколо има няколко пушки!

— Не са мои. Мъжете, на които принадлежат, ги изпразниха напосоки, захвърлиха ги и се покатериха по дърветата.

— Докато вървяхме по следите на мечката, чухме отдалече викове на страх и ужас. Къде беше това?

— Тук.

— Уф! Само катеричката и скункът бягат по дърветата, когато се приближи някой неприятел. Мъжът обаче трябва да се бори. Смелият може да победи и най-силното животно.

Младият бледолик е имал тази смелост. Защо го наричат грийнхорн?

— Защото съм отскоро и за първи път в Запада.

— Бледоликите са странни хора. Те наричат с подигравателното име «грийнхорн» един младеж, който се е осмелил да нападне страшната гризли само с ножа си. А онези, които са се покатерили от страх по дърветата и отгоре са надавали панически викове, се считат за добри уестмани. Червените мъже са по-справедливи. При тях смелите никога не се считат за страхливци и страхливците никога не минават за смелчаци.

— Моят син има право — съгласи се бащата. — Този млад и смел бледолик не е вече грийнхорн. Онзи, който убие по такъв начин гризли, е безспорно герой. А който направи това, за да спаси другите, които са избягали на дърветата, той може да очаква от тях благодарност, но не и обиди. Да отидем на открито място и да се огледаме, за да видим защо бледоликите се намират в тази местност!

Каква разлика между моите бели придружители и тези презирани от тях индианци! Чувството за справедливост у червенокожите ги беше подтикнало да се изкажат в моя полза без никаква нужда. А това беше доста рисковано от тяхна страна. Бяха само трима и не знаеха колко души сме ние. Нямаше и съмнение, че те се излагаха на опасност, ако си спечелеха врагове в лицето на нашите уестмани. Но, изглежда, че изобщо не мислеха за това. Те минаха бавно и гордо покрай нас и излязоха от храстите на открито. Ние ги последвахме. Тогава Инчу-чуна видя побитите жалони, спря се и се обърна към мен:

— С какво се занимавате тук? Да не би бледоликите да искат да измерват тази земя?

— Да.

— Ас каква цел?

— За да построят път за Огнения кон. Очите му загубиха спокойния си, вглъбен израз. В тях проблесна гняв и той попита бързо:

— Ти заедно с тези хора ли си?

— Да.

— И ти плащат за това?

— Да.

Той ме стрелна бегло с поглед, изразяващ презрение, след което се обърна към Клеки-петра, като и в гласа му си личеше презрението:

— Твоите думи звучат много красиво, но често не са верни. Ето тук срещаш най-сетне един млад бледолик с храбро сърце, но още щом го попиташ какво прави по тези места, разбираш, че е дошъл да краде земята ни срещу заплащане. Лицата на бледоликите може да са добри или лоши, но вътрешно всички си приличат!

Ако искам да бъда откровен, трябва да кажа, че не бих могъл да намеря думи, с които да се оправдая. Вътрешно се чувствах засрамен. Вождът имаше право. Това, което каза, беше истина. Нима можех да се гордея с професията си?

Главният инженер и тримата земемери се бяха скрили в палатката. През една дупка наблюдаваха дали отнякъде няма да се появи страшната мечка. Когато видяха, че се показахме от храстите, те се осмелиха да излязат и бяха немалко учудени, та дори и смаяни, че между нас имаше индианци. Посрещнаха ни с въпроса как сме се справили с гризли. Ратлър се намеси бързо:

— Застреляхме я и на обяд ще ядеме мечи лапи, а за вечеря ще има мечи бут.

Червенокожите ме погледнаха, за да видят как ще реагирам на тези думи. Очевидно очакваха някаква забележка от моя страна.

Затова се обадих:

— А аз твърдя, че я убих с ножа си. Тук има трима души, които са компетентни в тези работи и те вече ми дадоха право. Добре, това може би още не решава въпроса, но нека спорът ни бъде решен от Хокинс, Стоун и Паркър веднага щом се завърнат. Ще постъпим, както те решат. Дотогава никой няма да се докосва до мечката.

— По дяволите тяхното решение! — измърмори Ратлър. — Отивам с моите хора да изчистим мечката от вътрешностите й, а ако някой иска да ни попречи, ще го надупчим с половин дузина куршуми!

— Не се надувай толкова, за да не те спукам, Ратлър! — предупредих го аз. — Не се страхувам от куршумите ти толкова, колкото те беше страх от мечката. Ти не можеш да ме накараш да се катеря по дърветата. Запомни това! Нямам нищо против да отидете при мечката, но се надявам, че ще бъде само заради вашия мъртъв другар, когото трябва да погребете. Не бива да го оставяте да лежи така.

— Някой е умрял? — попита Банкрофт уплашено.

— Да, Хауърд — потвърди Ратлър. — Този нещастник трябваше да умре само заради глупостта на друг, а иначе можеше да се спаси.

— Как така? Заради чия глупост?

— Ами той последва нашия пример и се хвърли към едно дърво. И щеше да се покатери по него, но в този момент дотича този грийнхорн и по най-глупашки начин раздразни мечката, която се нахвърли побесняла върху Хауърд и го разкъса.

Подлостта на този човек надмина вече всякакви граници. Аз стоях почти онемял от смайване. Да се извъртат така нещата, и то в мое присъствие! Не, не биваше в никой случай да търпя това. Ето защо зададох бързо на Ратлър въпроса:

— Убеден ли си в това, което казваш?

— Yes — кимна той решително. При тези думи извади револвера си, защото очакваше да го нападна.

— Твърдиш ли, че Хауърд можеше да се спаси и че само аз съм му попречил?

— Yes.

— Но аз казвам, че мечката го беше вече сграбчила преди да се появя.

— Това е лъжа!

— Well, тогава сега ще чуеш или почувстваш истината. При тези думи изтръгнах револвера му с лявата си ръка, а с дясната го зашлевих толкова силно, че отлетя на шест-седем крачки и падна на земята. Той скочи веднага, измъкна ножа си и се нахвърли върху мене, като ревеше като побесняло животно. Парирах удара му с нож с лявата си ръка, а с десния си юмрук го ударих така, че той рухна в безсъзнание на земята.

— У ф! У ф! — извика Инчу-чуна, смаян от учудване пред такъв юмручен удар, като забрави обичайната индианска сдържаност. Но още в следващия миг по лицето му се видя, че съжаляваше за това признание.

— Поразяващата ръка се прояви отново — обади се земемерът Белинг.

Не обърнах внимание на думите му, а наблюдавах внимателно другарите на Ратлър. Те кипяха от гняв, но никой от тях не смееше да се нахвърли върху мене. Само мърмореха и ругаеха помежду си. Но само толкоз.

— Трябва веднъж сериозно да си поговорите с Ратлър, мистър Банкрофт! — обърнах се към главния инженер. — Не съм му направил нищо, а той постоянно се опитва да предизвика разправии с мене. Страхувам се, че в лагера може да се стигне до насилие и убийство. Изплатете му заплатата и нека се маха, а ако не желаете — е, тогава ще си ида аз!

— О-о, сър, работата сигурно не е толкова сериозна!

— Сериозна е, много е сериозна. Ето, вземете неговия нож и револвер. Не му връщайте оръжията, преди да се е успокоил ! Защото, предупреждавам ви, аз си пазя кожата и ако той пак ме заплаши с оръжие, ще го застрелям. Наричате ме грийнхорн, но аз познавам законите на прерията. Ако някой ме заплашва с нож или куршум, имам правото да го застрелям моментално.

Това предупреждение се отнасяше не само до Ратлър, но и до неговите «уестмани», от които никой не пророни нито дума. Сега вождът Инчу-чуна се обърна към главния инженер с думите:

— Моето ухо току-що чу, че ти си предводителят на тези бледолики. Вярно ли е това?

— Да — отвърна Банкрофт.

— Тогава Инчу-чуна трябва да поговори с тебе.

— За какво?

— Ще научиш. Но сега стоиш прав, а мъжете трябва да седят, когато се съвещават.

— Искаш да бъдеш наш гост?

— Не, това е невъзможно. Как може Инчу-чуна да бъде твой гост, когато ти се намираш при него, на неговата земя, в неговата гора, в неговата долина и в неговата прерия? Нека белите мъже седнат! Какви са тези бледолики, които идват сега?

— Скаути са. От нашия лагер.

— Тогава нека и те седнат при нас!

Сам, Дик и Уил се завръщаха току-що от ездата. Като опитни уестмани те не се учудиха от присъствието на индианците, но лицата им добиха веднага загрижен вид, щом разбраха кои бяха двамата от тях.

— А кой е третият? — ме попита Сам.

— Казва се Клеки-петра и Ратлър го нарече «даскал».

— Клеки-петра, учителят? Слушал съм за него, ако не се лъжа. Той е тайнствена личност, един бял, който живее от дълго време при апачите и е нещо като мисионер, въпреки че не е духовно лице. Радвам се да се запозная с него. Тъкмо ще го поизпитам, хи-хи-хи-хи!

— Ако се остави да го поизпиташ!

— Е, няма да ме изяде я, искам само да разбера що за човек е — изсмя се Сам, но веднага след това продължи сериозно: — Нещо друго случи ли се тук?

— Да. Направих това, което вчера ме предупреди да не правя.

— Не знам какво искаш да кажеш. Предупреждавал съм те за много неща.

— Имам предвид мечката гризли.

— Та-а-а-ак… та-ак-во? Да не е минала оттук сива мечка?

— И то каква!

— Но къде? Шегуваш се!

— Как ще се шегувам! Там долу, зад храстите в гората. Беше завлякла натам стария бизон.

— Завлякла го дотам? Egad, нима .трябваше да се случи тъкмо тогава, когато ни нямаше? Има ли убити?

— Един … Хауърд.

— А ти? Ти какво направи? Стоя настрана, нали?

— Да. Бях толкова настрани от животното, че не можа да ми стори нищо, но аз пък успях да забия ножа си четири пъти между ребрата му.

— Ти с всичкия ли си? Нападна я с ножа си?

— Да. Пушката ми не беше у мен.

— Истински, стопроцентов грийнхорн! Мъкне със себе си специално за тази цел тежкия мечкоубиец, а когато мечката се появява, той я напада с ножа си, наместо да стреля с пушката. Нима е възможно подобно нещо?! А как се случи всичко това?

— Ами така, че сега Ратлър твърди, че не аз, а той бил убил мечката. — Разказах на Сам как се бяха развили събитията и как отново се бяхме счепкали с Ратлър.

— Ти си наистина невероятно лекомислен човек! — извика той. — Никога през живота си не си виждал гризли, а се втурваш към нея, като че ли е някой пудел! Трябва да видя животното, веднага! Дик и Уил, елате! И вие трябва да видите какви щуротии е извършил пак тук този грийнхорн! — Той понечи да тръгне, но в този момент Ратлър се съвзе и Сам се обърна към него: — Слушай, мистър Ратлър, искам да ти кажа нещо! Пак си се заяждал с моя приятел. Ако още веднъж се осмелиш да направиш това, ще се погрижа тези неща да станат занапред невъзможни. Търпението ми се изчерпа! Отбележи си го!

Той се отдалечи със Стоун и Паркър. Лицето на Ратлър беше разкривено от гняв; той ми хвърляше погледи, изпълнени с омраза, ала мълчеше. Приличаше на мина, която е готова да експлодира всеки момент.

Двамата индианци и Клеки-петра се бяха настанили в тревата. Главният инженер седеше срещу тях, но разговорът им все още не беше започнал. Изчакваха завръщането на Сам, за да чуят неговото мнение. Той се зададе след кратко време и още отдалече се провикна:

— Каква страшна глупост — първо да стреляш по гризли, а после да избягаш! Ако човек няма намерение да се пребори с нея, изобщо не бива да стреля, за да я дразни излишно, а трябва да я остави на спокойствие. Този Хауърд изглежда ужасно! А кой казва, че е убил мечката?

— Аз — извика Ратлър бързо.

— Така ли? А с какво?

— С моя куршум.

— Well, правилно — вярно е.

— Така си и знаех!

— Да, мечката е умряла от куршум.

— Значи е моят. Чухте ли, хора? Сам Хокинс се обявява на моя страна! — извика Ратлър триумфиращо.

— Да, на твоя страна. Куршумът ти е минал покрай главата й и е отнесъл връхчето на ухото й. А откъснеш ли връхчето от ухото на мечката гризли, тя умира на място, хи-хи-хи-хи! Ако е вярно, че неколцина са стреляли по нея, тогава те не са я уцелили от страх. Само един куршум е закачил ухото й, иначе няма и следа от куршум. Искам да кажа, от куршум на пушка! В двете й очи са попаднали револверни куршуми, които са ослепили животното. Но те не са й отнели живота. Ала мечката е получила четири силни удара с нож — два са минали покрай сърцето, а другите два са го улучили. И сега ще питам отново:

кой й нанесе тези удари?

Аз се обадих.

— Ти самичък ли?

— Нямаше друг.

— Тогава мечката е твоя. Но тъй като ние сме заедно тук, кожата й е твоя собственост, а месото принадлежи на всички. Можеш само да наредиш как да бъде разпределено. Такъв е обичаят в Дивия Запад. Какво ще кажеш сега, мистър Ратлър?

— Да те вземат дяволите!

Ратлър изрече още няколко гневни ругатни и се отправи към колата, в която беше бурето с бренди. Видях, че си напълни чашата и вече знаех, че ще пие, докато може да се държи на краката си. Въпросът за правото над ловния трофей беше решен и сега Банкрофт подкани вожда на апачите да изкаже желанието си.

— Това, което иска да изкаже Инчу-чуна, не е желание, а заповед — отвърна индианецът гордо.

— Не приемаме заповеди — увери го главният инженер също така гордо.

По лицето на вожда премина гневна сянка; той обаче се овладя и продължи:

— Нека моят бял брат отговори на няколко мои въпроса и нека каже истината. Той има ли си къща там, където живее?

— Да.

— И парче земя край нея?

— Да.

— Ако неговият съсед реши да прекара път през имението на моя бял брат, той би ли понесъл това спокойно?

— Не.

— Земите отвъд Скалистите планини и на изток от Мисисипи принадлежат сега на белите. Какво биха направили те, ако там се появят индианци и заявят, че искат да строят железни пътища?

— Те биха ги изгонили.

— Моят брат каза истината. Нека и по-нататък той бъде честен и откровен. Бледоликите идват при нас в тези земи, които са наши. Ловят нашите мустанги, убиват нашите бизони и търсят при нас злато и скъпоценни камъни. Сега искат дори да построят дълъг път, по който ще препуска техният Огнен кон. По този път ще заприиждат все повече бледолики, които ще ни нападнат и ще ни вземат и малкото, което са ни оставили. Какво да кажем ние?

Банкрофт мълчеше.

— Да не би да имате по-големи права от нас? — продължи Инчу-чуна. — Вие се наричате християни и постоянно приказвате за любов между хората. Но същевременно искате да ни оберете и ограбите. А ние трябвало да останем честни спрямо вас. Това ли е любов? Казвате, че вашият бог бил добрият баща на всички червени и бели хора. Да не би ние да сме неговите доведени деца, а вие да сте му истинските деца? Не принадлежеше ли преди години цялата тази земя на червените мъже?

Отнеха ни я. Какво получихме в замяна? Мизерия, мизерия и пак мизерия! Прогонвате ни все по-надалеч и ни притискате от всички страни, така че не след дълго време ще бъдем задушени. Защо постъпвате така? Да не би да е от необходимост, защото нямате вече пространство? Не, а само от алчност, тъй като във вашите земи има място още за милиони хора. Но всеки от вас би желал да притежава цяла държава, цяла страна. А индианецът, истинският собственик, няма право да притежава нищо, където да се подслони. Клеки-петра, който седи тук до мене, ми е разказвал за вашата свещена книга. В нея пишело, че първият човек имал двама синове, единият от които убил другия и кръвта на убития викала от земята към бога. А как се отнасят двамата братя помежду си, червеният и белият брат? Не сте ли вие Каин, а ние Авел, чиято кръв вика от земята към небето? На всичко отгоре искате да се оставим да ни изгоните без да се браним? Не, ние ще се браним! Гонят ни от едно място на друго, все по-надалече. Сега живеем тук. Мислехме си, че ще можем да си починем, да си отдъхнем спокойно. Но вие идвате пак, за да правите железен път. Нима ние нямаме същото право, което имаш и ти в твоята къща, на твоята земя? Ако искахме да приложим нашите закони спрямо вас, трябваше да ви избием всички. Но ние само искаме вашите закони да важат и за вас. А нима важат? Не! Вашите закони имат две лица и вие обръщате към нас винаги онова лице, от което имате изгода. Ти искаш да строиш тук път. Попита ли ни за разрешение?

— Не ми е необходимо.

— Защо? Тази земя ваша собственост ли е?

— Мисля, че да.

— Не. Тя е наша. Купил ли си я от нас?

— Не.

— Да сме ти я подарили?

— На мене не.

— Нито на някой друг. Ако си честен човек и те изпратят тук, за да строиш път за Огнения кон, ти трябва да попиташ най-напред онзи, който те изпраща, дали има правото да строи там, и ако той ти отговори с «да», да му поискаш доказателства. Но ти не си постъпил така. Инчу-чуна ви забранява да продължите измерването тук.

Вождът изговори тази забрана така твърдо и с такъв тон, че не можеше да има никакво съмнение в нейната сериозност! Бях учуден от този индианец. Бях чел много книги за червената раса, както и много речи, произнесени от индианци; но такава реч още не бях нито чувал, нито чел. Инчу-чуна говореше свободно на чист английски език. Последователността на мислите му и начинът на изразяване не се различаваха от тези на образованите бели. Дали беше усвоил тези свои качества благодарение на Клеки-петра, «учителят»?

Главният инженер беше поставен натясно. Ако искаше да бъде честен, той не можеше да отговори почти нищо на обвиненията на вожда. Наистина, спомена някои неща, но това бяха извъртания и софизми. След като апачът му отвърна отново и пак го постави натясно, той се обърна към мене:

— Но, сър, не чувате ли за какво става дума? Вземете някакво участие и вие, кажете нещо!

— Благодаря, мистър Банкрофт! Аз съм тук като земемер, но не и като правист. Постъпете, както искате! Аз се занимавам с измервания, а не с държане на речи.

Тогава вождът се обади с твърд глас:

— Не е необходимо да се държат и други речи. Инчу-чуна каза вече, че не може да търпи присъствието ви тук. Това е достатъчно. Инчу-чуна настоява да си отидете оттук още днес, да си отидете, откъдето сте дошли. Помислете си дали ще се подчините, или не! Сега вождът и синът му Винету ще се отдалечат, но ще се върнат след време, което бледоликите наричат един час. Тогава трябва да отговорите на вожда. Ако след това си отидете, ние оставаме братя. Но ако не си отидете, между нас ще бъде изровена секирата на войната. Аз съм Инчу-чуна, вождът на всички апачи. Аз казах. Хау!

Думата «хау» е индианска и служи за подсилване и потвърждаване на казаното; означава нещо като амин, баста, така ще бъде, така ще стане, това е. Той стана, стана и Винету. Те се спуснаха бавно по долината, след което изчезнаха зад един завой. Клеки-петра остана да седи. Главният инженер се обърна към него с молба да го посъветва какво да прави. Но той направи отрицателно движение с ръка и отговори:

— Постъпете както искате, сър! Аз споделям напълно възгледите на вожда. Спрямо червенокожата раса се извършва от дълги години едно огромно престъпление. Но като бял същевременно знам, че тяхната съпротива е безполезна. Ако днес вие си отидете оттук, то утре ще дойдат други, които ще довършат работата ви. И все пак искам да ви предупредя. Вождът говори напълно сериозно.

— Къде отиде той?

— Ще доведе конете ни. Ние ги скрихме, щом забелязахме, че мечката е нейде наблизо.

Той също стана и бавно започна да се разхожда, сигурно за да не бъде повече разпитван. Аз тръгнах подир него.

— Сър — заговорих го аз, — ще ми разрешите ли да повървя с вас? Обещавам ви да не казвам и да не върша нищо, което би ви било досадно. Просто така, защото чувствам симпатия към Инчу-чуна и Винету.

Не исках да му казвам, че и към него изпитвах симпатия и уважение.

— Добре, сър, да повървим заедно! — кимна ми той. — Аз се отдръпнах от белите и от техния начин на живот и не искам нито да ги видя, нито да ги чуя, но вие ми харесахте — нека се поразходим заедно! Струва ми се, че вие сте най-разбраният измежду тези хора. Прав ли съм?

— Аз съм най-младият и още не съм станал «smart»; вероятно никога няма и да стана. Може би това ми придава вид на един горе-долу добросърдечен човек.

— Не сте smart? — попита той. -Но янките всички се смятат за такива, кой повече, кой по-малко.

— Не съм янки. —

— А какъв сте, ако въпросът ми не ви е неприятен?

— Съвсем не. Нямам причина да премълчавам родината си, която обичам много. Немец съм.

— Немец ли? — учуди се той, като изведнъж започна да говори на немски. — Тогава да ви кажа добре дошъл, сънароднико ! Изглежда, поради тази причина почувствах веднага симпатии към вас. Ние, немците, сме особени хора. Сърцата ни усещат сродството си, още преди да сме си казали, че принадлежим на един и същ народ — дано само най-после този народ веднъж завинаги се обедини!1 Аз съм немец, който е станал апач! Не ви ли се струва странно?

— Не е странно. Божиите пътища са неведоми, но винаги са съвсем естествени.

— Да, прав сте. И най-големите чудеса са следствия от природни закони, а най-обикновените, ежедневни природни явления са големи чудеса. Един немец, завършил университет, именит учен, сега е истински апач. Това изглежда като чудо, но пътят, който ме доведе дотук, е съвсем естествен.

Ако този бял ме беше взел със себе си отначало повече от учтивост, сега той се радваше, че може поне да се наговори. Скоро забелязах, че беше изключително надарен човек, но избягвах да му задавам какъвто и да било въпрос, свързан с неговото минало. Той обаче не обърна особено внимание на моята тактичност и започна да ме разпитва подробно за моя живот. Отговарях му толкова подробно, колкото това можеше да го задоволи. Не се бяхме отдалечили много от лагера и сега лежахме под едно дърво. Можех много добре да наблюдавам израза на лицето му. Животът беше оставил по него дълбоки следи: виждаха се дългите основни бръчки на мъката, пресечени от по-късите бръчки на съмненията, оплетени със зигзагообразните линии на лишенията, грижите и неволята. Колко ли често погледът му е бил мрачен, заплашителен, гневен, страхлив, а може би и отчаян, но сега той беше бистър и спокоен като вода в горско езеро, чиято повърхност не потрепва от полъха на вятъра, но пък е толкова дълбоко, че никой не може да разбере какво се крие на неговото дъно. Когато научи за мене всичко, което смяташе за важно, той кимна леко с глава, като че ли на себе си.

— Сега се намирате в началото на борбите, които аз вече приключвам; за вас тези борби ще бъдат само външни, но не и вътрешни. Вие имате у себе си вярата в бога и той няма да ви изостави. Но при мене беше иначе.

При тези думи той ме погледна изпитателно. Щом видя, че лицето ми запази спокойния си израз, продължи:

— Преподавах във висше учебно заведение, къде, не е необходимо да знаете. У мен се бяха вкоренили здраво идеите на свободомислието. Когато дойде времето на бунтовете, аз влязох открито в ролята си на водач на недоволните хора. Те се обединиха в отряди и грабнаха оръжието. Колко много от тях загинаха в борбата! Други умряха зад стените на затворите. Мене ме търсеше полицията, разбира се, най-усърдно. Успях да й се изплъзна и напуснах отечеството си. Нито една душа не остана там да тъгува за мене. Нямах нито майка и баща, нито брат и сестра, нито някакви други роднини. Започнах да пътувам от една държава в друга най-безцелно, изоставях една работа, за да се заловя с друга, но никъде не намерих спокойствие. След дълги години на напразни лутания съдбата ме отведе при един немски мисионер в Канзас, който разбра душевното ми състояние. Благодарение на него, макар и след дълги колебания и съмнения, намерих най-после утеха, вяра и вътрешен мир.

Той млъкна, сключи неволно ръце за молитва и дълго време мълча. След това продължи:

— За да укрепя намерения мир и спокойствие, избягах от света и от хората. Отидох в нецивилизованите райони. Само вярата сама по себе си не прави човека щастлив. Дървото на вярата трябва да носи плодовете на съзидателния труд. Исках да направя нещо полезно. И ето че видях червените хора да се борят отчаяно срещу гибелта си. Видях убийците да разкъсват телата им и в сърцето ми се разпалиха гняв, съчувствие и състрадание. Съдбата им беше предрешена, не можех да ги спася. Но поне едно нещо можех да направя: можех да облекча гибелта им, можех да озаря последния им час със силата на любовта. Отидох при апачите и успях да пригодя дейността си към тяхната самобитност. Спечелих доверието им и постигнах някои успехи. Бих искал да опознаете Винету по-отблизо. Може да се каже, че той донякъде въплъщава резултата от работата ми. Този юноша е надарен богато. Ако беше син на някой европейски владетел, щеше да стане прочут пълководец или някой още по-велик властелин на мира. Но като син на индиански вожд, той ще загине, както ще загине и цялата негова раса. Как искам да бъда винаги до него в опасности и лишения, до последния си час. Аз съм неговият духовен баща. Обичам го повече от себе си. И ако някога ми бъде отредено щастието да спра с гърдите си смъртоносния куршум, отправен към него, аз ще умра с радост за Винету като същевременно приема тази смърт като изкупление за моите грехове!

Клеки-петра замълча и наведе глава. Аз бях дълбоко развълнуван и стоях безмълвно, защото имах чувството, че след такава изповед всяка забележка би прозвучала нелепо. Но аз поех дланта му в моята ръка и я стиснах сърдечно. Той ме разбра, кимна ми леко с глава и също така стисна ръката ми. Измина доста време, докато той попита:

— Как стана тъй, че ви разказах всичко това? Днес ви видях за първи път и едва ли ще се видим отново. Дали и срещата ни не е работа на Провидението? Но както и да е, аз изведнъж се почувствах толкова особено, сърцето ми изпитва някакво нежно и тъжно чувство, ала то в никакъв случай не е болезнено. Подобни чувства обхващат човек през есента, когато капят листата на дърветата. Как ли ще падне и моето листо от дървото на живота? Тихо, кротко и мирно? Или ще бъде откъснато насила, преди да му е дошло времето да падне по естествен път?

Той отправи надолу по долината поглед, изпълнен с някакъв тих, неясен копнеж. Видях, че от тази посока се задават Инчу-чуна и Винету. Сега те бяха яхнали конете си, а отстрани водеха за поводите коня на Клеки-петра. Ние станахме, за да се приберем в лагера; пристигнахме едновременно с тях. На колата се беше облегнал Ратлър; лицето му беше огненочервено и подпухнало. Той ни гледаше с поглед на бик. През това кратко време беше изпил толкова много бренди, че вече не можеше да поеме нито глътка. Ужасен човек! В очите му гореше злоба на разярен бик, който се кани да нападне някого. Реших непрекъснато да го наблюдавам.

Вождът и Винету бяха слезли от конете си и се приближиха към нас. Ние стояхме наоколо в един доста широк кръг.

— Размислиха ли моите бели братя дали ще останат тук, или ще си отидат? — попита Инчу-чуна.

На главния инженер му беше дошла една помирителна мисъл:

— И да искаме да си отидем, не можем, защото трябва да се подчиняваме на заповедта, която имаме — обясни той.

Още днес ще наредя да замине пратеник за Санта Фе, за да попита какво да направим. След това ще ти отговоря.

Не беше съвсем лошо измислено, защото докато пратеникът се върнеше, ние положително щяхме да приключим с работата си. Вождът обаче каза настоятелно:

— Инчу-чуна не може да чака толкова дълго. Моите бели братя трябва да кажат веднага какво мислят да правят.

Междувременно Ратлър си беше напълнил чашата с бренди и се беше присъединил към нас. Помислих си, че пак ще се заяде с мене, но той се обърна към двамата индианци и като пелтечеше, им каза:

— Ако индианците пият с мене, ще направим каквото искат и ще се махнем оттук; иначе оставаме. Нека започне по-младият. Ето ти огнена вода, Винету!

Той му подаде чашата. Винету отстъпи крачка назад, като направи отрицателно движение.

— Какво, ти отказваш да пиеш с мене? — избухна Ратлър. — Това е дяволска обида. Тогава ето ти брендито в лицето, проклет червенокож! Изближи го, щом не искаш да го изпиеш!

Преди някой от нас да може да му попречи, той запрати чашата и съдържанието й в лицето на младия апач. Според схващанията на индианците това беше кръвна обида, за която Ратлър веднага си получи наказанието. Винету го удари с юмрук в лицето и той се строполи на земята. Успя да се изправи с голяма мъка. Бях вече готов да се намеся, защото мислех, че ще прибегне до оръжието си. Това обаче не се случи. Той втренчи заплашително погледа си в младия апач, след което се заклатушка отново към колата, като изригваше проклятия.

Винету изтри лицето си, придобило също както и лицето на баща му каменно изражение, така че беше невъзможно да се разбере какви чувства ги вълнуваха.

— Инчу-чуна пита още веднъж — обади се пак вождът. — Пита за последен път. Ще напуснат ли бледоликите още днес долината?

— Не можем — гласеше отговорът.

— Тогава ние ще я напуснем. Между нас няма да има вече мир.

Направих опит да посреднича, но без успех. Тримата се отправиха към конете си. В този момент откъм колата се разнесе гласът на Ратлър:

— Изчезвайте червени кучета! Но преди това този хлапак трябва да ми плати удара в лицето!

Той грабна една пушка от колата и я насочи срещу Винету десетократно по-бързо, отколкото можеше да се очаква при това негово състояние. В този момент младият апач стоеше без всякакво прикритие. Куршумът сигурно щеше да го улучи, защото всичко се беше разиграло твърде бързо и той не можеше да се спаси с никакво движение. Клеки-петра извика:

— Бягай, Винету, бягай бързо!

В същото време той се озова с няколко светкавични скока пред Винету. Изстрелът изтрещя. Клеки-петра се извъртя малко настрани от удара на куршума, дясната му ръка се вкопчи в гърдите, той се олюля няколко пъти и падна на земята. Но в същия миг и Ратлър рухна на земята, ударен от юмрука ми. Бях се затичал към него веднага, за да предотвратя изстрела, но въпреки всичко закъснях. Наоколо всички извикаха от ужас. Само двамата апачи останаха безмълвни. Те коленичиха при своя приятел, който беше жертвал живота си за своя любимец, и прегледаха раната му мълчаливо. Куршумът беше минал близо до сърцето. От раната бликаше силна струя кръв. Аз също се приближих до него. Очите на Клеки-петра бяха затворени. Лицето му бледнееше и отпадаше с ужасяваща бързина.

— Вземи главата му в скута си! — помолих Винету. — Ако отвори очи и те види, смъртта му ще бъде по-лека.

Винету изпълни молбата ми, без да каже нещо. Погледът му беше впит в лицето на умиращия; гледаше го, без да мигне. Ето че Клеки-петра повдигна бавно клепачите си. Видя над себе си надвесения Винету и по хлътналите му страни пробягна слаба усмивка.

— Винету, ши иа, Винету — Винету, сине мой, Винету! — прошепна той.

После гаснещият му поглед като че ли затърси още някого, спря се на мене и Клеки-петра ме помоли на немски език:

— Останете при него … бъдете му верен… продължете делото ми…!

Той направи с ръка умолителен жест. Улових ръката му с десницата си и го уверих:

— Ще го направя; да, непременно ще го направя! Тогава лицето му се проясни. Той заговори с все повече отпадащ глас.

— Моето листо пада… насила откъснато … не тихо… и не спокойно … това е… последното изкупление… както … както … си го бях… пожелал… Господи, прости ми… милост … милост! Аз идвам… идвам… милост… !

Той сключи ръцете си… от раната му избликна конвулсивно за последен път силна струя кръв, главата му се отпусна назад… той беше мъртъв!

Сега вече знаех какво го беше накарало да ми се изповяда — Провидението, както беше казал той. Беше пожелал да умре за Винету и колко бързо се беше сбъднало желанието му! Това беше последното изкупление за греховете му, на което той беше отдавна готов.

Винету сложи внимателно главата на мъртвеца в тревата, стана бавно от земята и погледна баща си въпросително.

— Ето там лежи убиецът. Повалих го на земята — казах аз. — Той е ваш.

— Огнена вода!…

От устата на вожда излезе само този кратък отговор, но с какъв яростен и презрителен тон произнесе той тези думи!

— Искам да бъда ваш приятел и брат. Ще дойда с вас! — това бяха думите, които неволно се изтръгнаха от устата ми. Тогава той ме заплю в лицето.

— Краставо куче! Платен крадец на земя! Смърдящ койот! Само да се осмелиш да ни последваш, Инчу-чуна ще те смачка!

Ако тези думи ми бяха казани от някой друг, щях да му отговоря с юмрука си. А сега защо си премълчах? Дали чувствах това отношение като заслужено, защото бях неканен гост на чужда земя? По всяка вероятност тогава подобно нещо не ми беше минало през ума. Аз се подчиних по-скоро на едно внушение. Но във всеки случай не можех отново да направя опит да тръгна с тях въпреки обещанието, което бях дал на Клеки-петра.

Белите стояха наоколо мълчаливо и очакваха да видят какво ще предприемат двамата апачи.

Те не ни удостоиха повече с нито един поглед. Сложиха трупа върху един кон и го завързаха здраво. После се метнаха на седлата си, изправиха прегънатото тяло на Клеки-петра, който беше вързан за коня в седнало положение, и потеглиха бавно, като го подкрепяха от двете му страни. Не пророниха нито дума за заплаха или за отмъщение. Не се обърнаха нито веднъж назад. Но това беше още по-лошо, отколкото ако открито ни бяха заплашили с най-ужасни мъчения и смърт.

— Това е ужасно, а може да стане и много по-ужасно! — обади се Сам Хокинс. — А там на земята все още лежи поразен от ръката ти и от брендито онзи подлец! Какво ще го правим?

Не му отговорих. Оседлах коня си и тръгнах без посока. Трябваше да остана сам, за да мога поне външно да превъзмогна случилото се през този страшен половин час. Беше късна вечер, когато се върнах в лагера уморен и изтощен; чувствах се разбит физически и душевно.

5. Край лагерния огън

За да не мъкнем мечката на такова голямо разстояние, лагерът ни беше преместен в мое отсъствие близо до мястото, където бях убил животното. То беше толкова тежко, че бяха необходими общите усилия на десет здрави мъже, за да бъде завлечено от края на гората до откритото място, където беше запален огънят.

Въпреки че се върнах късно, всички с изключение на Ратлър стояха все още будни. Беше се наложило да пренесат Ратлър на ръце до новия лагер, където го бяха захвърлили в тревата като пън. Там той изтрезняваше в дълбок сън. Междувременно Хауърд беше погребан. Сам беше одрал кожата на мечката, но не беше нарязал месото. Когато слязох от коня, аз го завързах и нахраних, след което се приближих до огъня; дребосъкът Сам се обади веднага:

— Къде се скиташ по това време? Очакваме те с безкрайно нетърпение, защото ни се хапва мечешко месо, а не искахме да нарежем Баба Меца без тебе. Засега й свалих само кожуха. Шивачът й го беше ушил толкова добре, че по него нямаше нито една гънка, хи-хи-хи-хи! Дано нямаш нещо против, а? А сега кажи как да разпределим месото! Искаме, преди да легнем, да си опечем по едно парче.

— Раздели го както искаш! — отвърнах аз. — То е за всички.

— Well, тогава ще ти кажа едно: най-хубавото нещо са лапите. Изобщо няма нищо друго, което да превъзхожда мечешките лапи. Но те трябва да отлежат известно време, за да добият необходимия дивечов вкус. Най-вкусни са тогава, когато по тях плъзнат червеи. Но не можем да чакаме толкова дълго, защото се опасявам, че скоро ще дойдат апачите и ще ни развалят яденето. Затова е по-добре да свършим тази работа овреме и да се заловим с лапите веднага, та да сме ги изяли вече, когато червенокожите ни пречукат. Имаш ли нещо против, сър?

— Не.

— Добре, тогава да се заловим за тази прекрасна работа, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

Той отдели лапите от краката с ножа си и после ги наряза на толкова парчета, колкото хора имаше в лагера. Аз получих най-хубавото парче от една предна лапа, увих го и го прибрах, докато другите побързаха да сложат техния дял да се пече. Наистина усещах глад, но не ми се ядеше, колкото и противоречиво да звучи. След дългата и уморителна езда чувствах необходимостта от храна, но ми беше невъзможно да ям. Все още не можех да забравя сцената на убийството. Все още виждах как Клеки-петра седи до мене. Чувах неговите признания, които сега ми приличаха на една последна изповед, и постоянно мислех за последните му думи, с които той като че ли предчувстваше ранната си смърт. Да, листът на неговия живот не беше паднал тихо и спокойно, а беше откъснат насилствено. И какъв човек го беше откъснал и по каква причина само! Ей къде лежеше убиецът, все още пиян до безсъзнание. Идваше ми да го застрелям, но изпитвах отвращение от него. Сигурно такова чувство на отвращение беше възпряло апачите да го накажат веднага. «Огнена вода…» беше казал Инчу-чуна с не-изказано презрителен тон. Какво обвинение , какъв упрек се криеше само в тези две думи!

Ако имаше нещо, което можеше да ме утеши при това кърваво развитие на нещата, то бе обстоятелството, че Клеки-петра беше умрял в ръцете на Винету и че неговото сърце беше спряло куршума, предназначен за Винету. Това беше и неговото последно желание. Или не! Последното му желание беше молбата му към мене да бъда до Винету и да довърша започнатото от него дело. Защо беше отправил тази молба тъкмо към мене? Само броени минути преди това той беше казал, че ние едва ли ще се видим отново, което означаваше, че моят житейски път никога нямаше да ме отведе при апачите, след това пък той изведнъж ме натовари с една задача, чието изпълнение трябваше на всяка цена да ме постави в най-близки отношения с това племе. Нима неговото желание представляваше само празни, ей така подхвърлени думи? Или умиращите имат способността да надникват в бъдещето в последната минута, преди да се разделят с най-близките си, когато душата им вече стои пред вратата на отвъдния свят? Това бе вероятно, защото по-късно имах възможността да изпълня молбата на Клеки-петра, въпреки че сега, в този момент, всяка среща с Винету изглеждаше гибелна за мене.

Защо изобщо дадох съгласието си така бързо на този умиращ човек? От състрадание? Вероятно. Но, изглежда, че имаше и още някаква причина, която не съзнавах тогава: Винету ми беше направил дълбоко впечатление, такова впечатление, каквото не ми беше правил никой друг човек. Той беше малко по-възрастен от мене, а ме превъзхождаше толкова много! Почувствах го още от пръв поглед. Сериозният, горд и ясен поглед на кадифените му очи, спокойната увереност в държанието му и във всяко негово движение, както и едва доловимият меланхоличен израз на една по-дълбока и прикрита болка, която ми се струваше, че откривам на неговото младежки красиво лице, ме бяха очаровали и запленили. Колко респектиращо беше поведението му, както и поведението на баща му! Други хора, били те червенокожи или бели, щяха веднага да се нахвърлят върху убиеца и да го ликвидират. А те двамата не го удостоиха дори с поглед и не издадоха чувствата си: нито едно мускулче на лицето им не потрепна. Какви хора бяхме ние в сравнение с тях!

Така седях унесено край огъня, потънал в мислите си, докато другите ядяха печеното месо с апетит. Най-сетне Сам Хокинс ме изтръгна от размишленията ми:

— Какво ти е, сър? Не си ли гладен?

— Не ми се яде.

— Така ли? И вместо това си упражняваш мозъка в мислене! Струва ми се, че не бива да ти става привичка. И мене ме е страшно яд за станалото, но уестманът трябва да свикне с такива сцени. Не напразно наричат Запада «dark and bloody grounds» — мрачните и кървави земи. Можеш да ми повярваш — всяка педя от тази земя е напоена с кръв и който има много чувствителен нос и не може да понася миризмата й, нека по-добре си стои в къщи и да пие сироп. Не вземай толкова присърце тази история, а ми дай парчето си от мечата лапа да ти го изпека!

— Благодаря ти, Сам! Наистина не ми се яде. Разбрахте ли се какво ще правите с Ратлър?

— Е да, говорихме за него.

— Какво наказание ще получи?

— Наказание ли? Мислиш ли, че трябва да го накажем?

— Разбира се, че мисля.

— Аха! И какво трябва да предприемем според тебе? Да го закараме в Сан Франциско, Ню Йорк или Вашингтон и да го дадем под съд за убийство?

— Не, разбира се! Властта, която трябва да го съди, сме ние. Той попада под ударите на законите на Запада.

— Я виж ти как бил запознат един такъв грийнхорн със законите на Дивия Запад. Да не би да си дошъл от старата Германия, за да играеш тук ролята на върховен съдия? Беше ли този Клеки-петра твой роднина или добър приятел?

— Не.

— А, ето ти и най-важното! Да, Дивият Запад си има свои точно определени, особени закони. Те искат око за око, зъб за зъб и кръв за кръв, също както в Библията. В случай на убийство убиецът може веднага да бъде пречукан от онзи, който има правото на това, или пък се образува жури, което произнася присъдата и веднага я привежда в изпълнение. По този начин хората се отървават от злодеите и вредните за обществото елементи, които иначе биха просто задушили честните ловци.

— Е добре, да образуваме тогава жури!

— Най-напред ще ни е необходим обвинител.

— Аз ще бъда обвинител!

— С какво право?

— С правото на човек, който не може да допусне да остане ненаказано едно такова престъпление.

— Pshaw! Говориш като грийнхорн. Ти можеш да играеш ролята на обвинител само в два случая. Първо, ако убитият ти е роднина или близък приятел. Обаче ти вече си призна, че това не е така. Второ, можеш да бъдеш обвинител и тогава, когато си убит ти самият, хи-хи-хи-хи! А ти убит ли си?

— Сам, работата е такава, че не е уместно да се правят шеги!

— Знам, знам! Исках да прибавя тази точка само за допълване на картината. Значи, ти нямаш никакво основание да играеш ролята на обвинител, а и ние останалите нямаме това право. А там, където няма тъжител, няма и съдия. В този случай изобщо нямаме право да образуваме жури.

— Тогава Ратлър, изглежда, ще остане ненаказан?

— Нищо подобно. Само не се разпалвай толкова! Давам ти думата си, че възмездието ще го настигне с такава сигурност, с каквато всеки куршум от моята Лиди достига целта си. Апачите ще се погрижат за това.

— Но тогава те ще накажат и нас!

— Твърде вероятно. Но мислиш ли, че ще можем да предотвратим това, като убием Ратлър? Който се е хванал на хорото, ще играе докрай! В очите на апачите ние всички сме убийци на Клеки-петра, а не само Ратлър и ако попаднем в ръцете им, ще се отнесат към нас както подобава.

— Дори и ако се отървем от Ратлър?

— Дори и тогава. Те ще ни пречукат, без да питат дали той е при нас, или не е. А как мислиш изобщо да се отървеш от него?

— Ще го изгоним.

— Да, наистина, ние вече се съвещавахме по този въпрос и стигнахме до извода, че, първо, нямаме право да го гоним и, второ, дори и да имахме това право, не бива да го гоним поради някои съображения.

— Но, Сам, не те разбирам! Когато някой не ми харесва, аз просто се разделям с него. А да не говорим за един убиец! Да не би да сме длъжни да търпим вечно при нас такъв подлец, който на това отгоре е и пияница и постоянно ще ни поставя в трудни положения?

— За съжаление сме длъжни. Ратлър е нает на работа също като мене, Стоун и Паркър, за да ви помага на вас, земемерите. Само хората, които са го назначили и му плащат, могат да го уволнят. Трябва да се придържаме строго към законното положение.

— Към законното положение! И то спрямо човек, който всеки ден тъпче с краката си човешките и божите закони!

— Даже и да е така! Всичко, което казваш, е вярно. Но не бива да правим грешка, само защото някой друг е извършил престъпление. Казвам ти, че преди всичко началството трябва да постъпва безпогрешно. Затова ние, уестманите, които играем в дадения случай ролята на началство, имаме пълно основание да запазим нашето добро име неопетнено. Но и без да се съобразяваме с него, искам да те попитам, какво би направил Ратлър, ако го изгоним?

— Това си е негова работа!

— И наша работа е! Бихме се намирали постоянно в опасност, защото той вероятно ще се опита да ни отмъсти. По-добре е да го задържим при нас, за да можем да го наблюдаваме, отколкото да го изгоним и той непрекъснато да се крие нейде около нас и когато пожелае да изпраща по някой куршум в главата на този или онзи. — След тези думи Сам ме изгледа с поглед, който аз разбрах добре, понеже в същия момент ми смигна и направи многозначително движение с глава към Ратлъровите другари. Ако ние предприемехме нещо срещу Ратлър, можеше да се очаква, че те щяха да се съюзят срещу нас. Това ми мина веднага през главата, защото в тези хора човек не можеше да има доверие. Затова отговорих уклончиво :

— Е, след като ми обясни така нещата, вече виждам добре, че трябва да ги оставим да се развиват, както са тръгнали. Опасявам се само от апачите, тъй като не бива да се съмняваме, че те ще се появят, за да си отмъстят.

— Ще дойдат, съвсем сигурно е, още повече че не ни заплашиха с нито една дума. Постъпиха много умно. Ако си бяха отмъстили веднага, отмъщението им щеше да засегне само Ратлър. Но те искат да си отмъстят на всички ни, защото Ратлър е с нас и те ни считат всички за врагове, заради измервателните работи, с които всъщност се заграбват земите им. Ето защо се овладяха и се отдалечиха на конете си, без да си помръднат дори пръста срещу някой от нас. Но затова пък толкова по-сигурно ще се върнат, за да ни спипат всички. Ако успеят, можем да се приготвим за една ужасна смърт, защото авторитетът, който имаше Клеки-петра сред тях, повелява двойно и тройно отмъщение.

— И всичко това заради някакъв си пияница! Те сигурно ще се върнат с многоброен отряд.

— Положително! Нашите защитни мерки зависят единствено от въпроса, кога ще се появят? Ако разберем това, бихме имали време да избягаме, макар че в такъв случай ще трябва да изоставим почти готовата си работа недовършена.

— Не бива да прекъсваме работата си, а да я продължаваме, докато имаме и най-малката възможност за това.

— Кога ще можете да я свършите, ако си плюете здраво на ръцете, как мислиш?

— След пет дни.

— Хмм! Доколкото знам, наблизо няма лагер на апачите. Бих търсил най-близкия лагер на мескалеро-апачите поне на три дни път оттук. Ако не се лъжа в това си предположение, на Инчу-чуна и Винету ще са нужни дотам четири дни, защото трупът ще ги забави. И още три дни езда насам — прави общо седем дни. А тъй като казваш, че ще свършите след пет дни, мисля, че можем да рискуваме и да продължим измерванията.

— Ами ако сметката ти излезе крива? Възможно е двамата апачи да оставят на първо време трупа на някое сигурно място и да се върнат, за да стрелят по нас из засада. Вероятно е също така да се натъкнат на някой от техните отряди много по-рано. Можем дори да допуснем, че някъде наблизо ги очакват техни хора, защото би било твърде необичайно двама индианци да се отдалечат толкова много от лагера си без никакви придружители, още повече че става въпрос за вождове. Настъпи и времето за лов на бизони и никак не е изключено Инчу-чуна и Винету да са били заедно с някоя група ловци, които се намират недалеч от тук и от които те са се отделили за кратко време, за да проследят дирите на мечката. Всичко това трябва да се обмисли и вземе предвид, ако искаме да постъпим наистина предпазливо.

Сам Хокинс присви едното си око и направи учудена физиономия.

— Good heavens, колко си умен, колко си мъдър! Наистина в днешно време яйцата са десет пъти по-умни от кокошката, ако не се лъжа. Но за да отдадем нужното уважение на истината, трябва да кажем, че това, което изтъкна, съвсем не беше толкова глупаво. Имаш пълно право. Трябва да обърнем внимание на всяка една от тези възможности. Затова е необходимо да разберем в каква посока са се отправили двамата апачи. Щом съмне, ще тръгна по следите им.

— И аз ще дойда с тебе — намеси се Паркър.

— И аз — заяви Дик Стоун.

Сам Хокинс помисли малко и след това отсече:

— И двамата ще си стоите тука! Тук сте необходими. Ясно ли е?

При тези думи той погледна към другарите на Ратлър, което беше достатъчно красноречиво. Ако останехме сами с тези хора, можеше да се стигне до неприятни сцени при събуждането на Ратлър. В такъв случай беше по-добре Стоун и Паркър да не се отдалечават.

— Но ти не можеш да тръгнеш сам! — възпротиви се Паркър, който обичаше да обмисля нещата от всички страни.

— Бих могъл, ако поискам, но не искам. Ще си избера някой спътник.

— Кого?

— Ето този млад грийнхорн.

При тези думи той ме посочи.

— А, той трябва да остане тук. Намеси се главният инженер.

— Защо, мистър Банкрофт?

-Защото имам нужда от него. Щом се налага да свършим работата за пет дни, ще трябва всички да запретнат здраво ръкави. Не мога да се лиша от нито един човек.

— Да, всички да запретнат ръкави. Досега обаче не го правехте. Той трябваше да работи сам за всички ви. Е, сега пък нека веднъж другите се понапънат и заради него.

— Мистър Хокинс, да не би да искате да ми давате нареждания? Забранявам ви подобно нещо!

— Нямам такива намерения! Една забележка съвсем не е още нареждане.

— Но прозвуча като нареждане!

— Възможно е. И да е било така, нямам нищо против. Що се отнася до работата ви, тя едва ли ще се забави утре толкова много, ако работите четирима, а не петима. Нещо съм си наумил, щом искам да взема със себе си тъкмо този млад грийнхорн, наречен Шетърхенд. Трябва да види как се постъпва, когато човек се промъква тайно след индианци. Вероятно ще му бъде от полза, ако се научи да разчита следите правилно.

— Това не ме интересува.

— Известно ми е. Но има и втора причина. Работата, с която искам да се заловя, е опасна. Следователно, по-добре ще бъде и за мене, и за вас, ако имам край себе си човек, който притежава такава голяма физическа сила и който умее да стреля с мечкоубиеца си толкова добре.

— Не виждам само как това може да бъде от полза и за нас.

— Така ли? Учудва ме. Иначе сте хитър и разумен джентълмен — отвърна Сам подигравателно. — Какво ще стане, ако се натъкна на неприятели, които идват насам и ме убият? Тогава няма да има кой да ви предупреди за опасността и вие ще бъдете нападнати и пречукани. Но ако този грийнхорн е с мене, вероятно ще се върнем здрави и читави; той има малки ръце като някоя лейди, но може да простре на земята с един удар и най-големия здравеняк. Сега разбирате ли, че съм прав?

— Хмм, да.

— А ето ви и най-същественото: утре той трябва да дойде с мене, за да не се стигне тук до някое спречкване, което може да завърши трагично. Вие знаете, че Ратлър го е взел на мерник. Когато този любител на чашата с бренди най-сетне се събуди, веднага ще се опита да се счепка с онзи, който днес отново го запрати на земята. Трябва на всяка цена да ги разделим поне утре, в първия ден след убийството. Ето защо единият ще остане тук при вас, от него аз и без това нямам полза, а другия ще взема със себе си. Все още ли сте против?

— Не, нека тръгне с вас.

— Well, ето че се споразумяхме. — И след като Сам се обърна към мене, добави: — Нали чу какъв напрегнат ден ти предстои. Много е възможно да нямаме нито минута за ядене и почивка. Затова те питам, няма ли да хапнеш поне няколко парченца месо от мечата лапа?

— Добре, при тези обстоятелства поне ще се опитам да ям.

— Опитай, опитай! Познати ми са тези опити, хи-хи-хи! Необходимо е да се изяде само една хапка и после човек изобщо не може да се спре, докато не изяде всичко. Я дай лапата! Ще ти я опека. Един такъв грийнхорн не може и това да направи както трябва. Сега внимавай хубаво, за да се научиш! Ако се наложи и втори път да ти пека такъв деликатес, няма да получиш нищо от него, защото ще го изям сам.

Добрият Сам имаше право. Когато той беше готов с демонстрацията на майсторството си по печене на месо, аз опитах печеното и още с първата хапка апетитът ми се възвърна. Забравих мрачните си мисли и започнах да ям, да ям, наистина докато не остана нищо.

— Видя ли? — засмя се Сам. — Наистина, много по-приятно е да изядеш една гризли, отколкото да я убиеш. Сам видя, че е така. Сега ще си отрежем няколко солидни парчета от бута и ще ги опечем още тази вечер. За утре ще ни трябват провизии, защото когато човек тръгне на разузнаване, трябва да знае, че много рядко ще намери време за лов на дивеч и много често ще му се налага да не пали огън, на който би могъл да го опече. А сега ти се поопъни да се наспиш здравата, тъй като тръгваме още в ранни зори и трябва напълно да възстановим силите си!

— Добре, ще спя. Но кажи ми преди това какъв кон ще яздиш утре?

— Какъв кон ли? Никакъв.

— Ами какво ще яздиш?

— Що за въпрос! Да не би да мислиш, че ще яхна някой крокодил или някоя друга птица? Разбира се, че ще яздя моето муле, моята нова Мери!

— Аз не бих го направил.

— Защо не?

— Познаваш я твърде малко.

— Затова пък тя ме познава много добре. Има огромно страхопочитание към мене това добиче, хи-хи-хи-хи!

— При такъв разузнавателен поход, какъвто искаме да предприемем утре, трябва да бъдем предпазливи и да обмислим предварително всичко. Един кон, в който ездачът му не е сигурен, може да провали всичко.

— Така ли? Наистина ли? — изсмя ми се той.

— Да — отвърнах аз разпалено. — Знам, че пръхтенето на коня може да струва живота на ездача.

— Ах, знаеш това? Умник си ми ти! И това го чете някъде?

— Да.

— Така си и мислех! Изобщо трябва да е много занимателно да четеш такива книги. Да не бях аз самият уестман, щях да се преселя на изток и да си чета такива хубави индиански истории. Струва ми се, че при това четене човек може да се закръгли и да затлъстее, въпреки че мечите лапи съществуват само по страниците пред него. Би ми се искало да знам дали-тези добри хорица, които пишат такива работи, са преминавали поне един път Мисисипи!

— Повечето от тях вероятно са я преминавали.

— Не ми се вярва. Имам си своите добри основания да се съмнявам.

— Какви са тези основания?

— Ще ти ги кажа, сър. Ръката, която толкова дълго време е стискала юздите на коня, държала е пушката и ножа и е хвърляла ласото, не може вече да изписва разни драсканици по хартията. Истинският уестман е най-вероятно да забрави да пише, а който не е истински уестман, по-добре да се откаже да пише за неща, които не разбира.

— Хмм! И все пак, за да напишеш книга за Запада, не е необходимо да останеш там толкова дълго, че пръстите ти да забравят да пишат.

— Не улучи, сър! Току-що казах, че само добрият уестман би могъл да напише истината. Но точно един такъв човек никога не може да се залови с писане.

— Защо?

— Защото и през ум не му минава да напусне Запада, където няма мастилници. Прерията е като морето. Онзи, който веднъж я е обиколил, никога не може да я напусне. Не, всички тези книжни драскачи не познават Запада, защото, ако го познаваха, те никога нямаше да го изоставят, само за да изцапотят неколкостотин страници с мастило. Това са горе-долу моите схващания и съм доста сигурен, че са верни.

— Не са. Аз познавам например един човек, който е обикнал Запада и иска да стане добър ловец. Въпреки това той ще се връща от време на време в родината си, за да пише за Запада.

— Така ли? А кой е той? — попита Сам, като ме погледна любопитно.

— Можеш да се досетиш.

— Да се досетя! Аз? Възможно ли е да имаш предвид себе си?

— Да.

— Брей да се не види! Значи ти искаш да се присъединиш към безполезните драскачи на книги?

— Вероятно.

— Я се откажи, сър! Моля те най-настоятелно! Ще загинеш по най-нещастен начин, можеш да ми вярваш.

— Съмнявам се.

— Аз го твърдя. Дори мога да се закълна — извика той енергично. — Имаш ли поне малка представа от живота, който те очаква?

— Разбира се. Ще пътувам, за да се запозная със страни и народи, а от време на време ще се връщам у дома, за да мога да пиша на спокойствие за моите възгледи и за опита, който съм натрупал.

— Но, за бога, с каква цел?

— За да могат читателите ми да научат нещо от мене и между другото да поспечеля пари.

— Zounds! Да научат читателите нещо от тебе! И да поспечелиш пари! Сър, ти не си с всичкия си, ако не се лъжа! Читателите ти няма да научат нищо от тебе, защото ти самият нищо не разбираш. Как може един такъв грийнхорн, един съвършен грийнхорн, да бъде учител на читателите си! Уверявам те, че няма да намериш никакви читатели, нито един! А кажи ми тогава, за бога, защо тъкмо ти искаш да бъдеш учител, и то учител на твоите читатели, които изобщо няма да ги има! Нима няма достатъчно даскали по света? Необходимо ли е и ти да увеличиш групата на тези хора?

— Слушай, Сам, професията на учителя е изключително важна и свещена!

— Pshaw! Един уестман е много по-важен, хиляди пъти по-важен! Не може да не го знам, защото аз съм уестман, докато ти сега започваш да понаучаваш туй-онуй. Затова се налага да ти забраня най-сериозно да ставаш учител на твоите читатели! А на всичко отгоре да печелиш и пари при това! Ама че идея, каква съвършено безумна идея! Та колко струва една такава книга, каквато възнамеряваш да напишеш?

— Един, два или три долара, според големината й, струва ми се.

— Хубаво! А колко струва една боброва кожа? Имаш ли представа? Станеш ли трапер, ще печелиш много повече, отколкото ако бъдеш учител на читателите си, които, стига да се намерят такива, за тяхно и твое нещастие, няма да научат нищо друго освен глупости от тебе. Пари ще ми печелиш! Това може да стане най-лесно тук, на Запад. Тук парите са пръснати просто по прериите, из девствените гори, между скалите и по дъната на реките. А какъв клет живот ще водиш като драскач на книги! Вместо прекрасната изворна вода на Запада, ще трябва да пиеш гъсто черно мастило и да гризеш старо паче перо вместо меча лапа или бизонско филе. Над главата ти вместо синьото небе ще бъде надвиснал варосан и напукан таван, а под тебе вместо меката зелена трева ще има някой стар дървен одър, на който ще те хване лумбагото. Тук седиш на кон, а там ще седиш на кресло с разкъсана тапицерия. Тук можеш да се наслаждаваш направо на божия дъждец, а там още при първите капки ще разпъваш над главата си някой червен или зелен чадър. Тук ти си бодър, свободен и радостен човек с карабина в ръката. Там ще киснеш на някое бюро и ще пилееш физическата си сила с някоя перодръжка или молив, който… е, ще престана и повече няма да се вълнувам. Но ако ти наистина искаш да станеш учител на читателите си, тогава си най-жалкият човек на хубавата божия земя, ако не се лъжа!

Докато приказваше, Сам се беше разпалил дотолкова, че очичките му блестяха, а бузите му пламтяха в най-красивия цинобърен цвят, доколкото това можеше да се забележи от гъстата брада. Върхът на носа му показваше същия цвят. Подозирах какво го беше подразнило толкова и тъй като за мене беше важно да го чуя от неговата собствена уста, продължих да наливам масло в огъня:

— Но, скъпи Сам, уверявам те, че и на тебе самия би ти доставило голяма радост, ако успея да осъществя плановете си.

— Радост ли? На мене? Я не ме занимавай с такива глупости! Крайно време е да разбереш, че не мога да понасям такива шеги!

— Не е шега, говоря сериозно.

— Сериозно ли? Тогава да го вземат мътните, ако не се лъжа! Какво разбираш под «сериозно»? За какво би трябвало да се радвам?

— За себе си.

— За мене ли?

— Да, за тебе самия, защото и теб ще те има в моите книги.

— Аз … аз? — попита той, като очите му ставаха все по-големи.

— Да, ти. Бих писал и за тебе.

— И за мене ли? Може би за това, което върша и говоря, а?

— Разбира се. Ще разказвам какво съм преживял и тъй като съм бил с тебе заедно, и ти ще влезеш в книгите ми цял-целеничък, тъй както си седиш пред мене.

Тогава той хвърли настрани парчето бут, което беше държал над огъня докато говорехме, грабна пушката си, скочи на крака, зае пред мене застрашителна поза и ми изкрещя:

— Питам те най-сериозно пред всички свидетели тук дали наистина смяташ да направиш това?

— Разбира се.

— Така! Тогава аз те подканвам незабавно да оттеглиш думите си и да ме увериш с няколко клетви, че няма да вършиш подобно нещо!

— Защо?

— Защото в противен случай незабавно ще те застрелям или ще те просна на земята с моята стара Лиди, която държа в ръцете си. И така, оттегляш ли думите си или не?

— Не.

— Тогава удрям! — извика той, като замахна с приклада на своята Лиди.

— Можеш да удряш! — обадих се спокойно аз.

Прикладът постоя надвиснал над главата ми няколко мига. После Сам свали бавно пушката, хвърли я в тревата, плесна безутешно с ръце и се завайка:

— Този човек е откачил, побъркал се е, съвсем се е побъркал! Аз се усъмних в това още когато каза, че ще пише книги и ще стане учител на читателите си, и ето на, така и излезе. Само един побъркан може да си седи толкова спокойно, когато моята Лиди е надвиснала над главата му. Ами сега, какво ще правим с този човек? Не ми се вярва, че може да бъде излекуван!

— Няма нужда от лечение, драги Сам — отговорих аз. — Моят разум е съвършено здрав.

— Наистина ли? А защо не изпълняваш желанието ми? Защо отказваш да се закълнеш, а си готов по-скоро да те убият?

— Nonsense! Сам Хокинс няма да ме убие. Сигурен съм.

— Сигурен ли си? Тъй, тъй, значи си сигурен! И за съжаление е истина. По-скоро бих убил себе си, отколкото да те побутна с пръст.

— А що се отнася до клетвите, аз изобщо не се кълна. За нас дадената дума е равна на клетва. Няма да се оставя да бъда изнуден да давам някакво обещание чрез заплахи, дори и Лиди няма да помогне. А и работата с книгите не е толкова глупава, колкото си мислиш. Само че ти не си запознат с този въпрос и аз ще ти го обясня по-късно, когато имаме повече време.

— Благодаря! — каза Сам, като направи отрицателно движение с ръка; после седна на земята и отново се залови с бута. — Не ми е необходимо обяснение за нещо, което не може да бъде обяснено. Учител на читателите си! Ще печели пари с драскане на книги! Смешна работа!

— Не забравяй славата, Сам.

— Каква слава? — попита той, като отново обърна бързо лице към мене.

— Славата, която придобиваш, като те четат толкова много хора. Така човек става прочут.

При тези думи той вдигна голямото парче месо от бута с дясната си ръка над главата и каза гневно:

— Сър, млъкни веднага, иначе ще запратя по главата ти този мечи бут, тежък шест пфунда! И мястото на бута е наистина върху главата ти, защото си също така глупав, или може би още по-глупав и от най-глупавата гризли. Щял да стане прочут с драскотенето на книги! Чувал ли е някой такова нещастно твърдение? Какво ли знаеш пък тъкмо ти за славата! Ще ти кажа как човек може да стане прочут. Ето къде е мечата кожа, погледни я! Отрежи ушите й и ги постави на шапката си. Вземи ноктите от лапите й и кучешките зъби от устата й, направи си от тях огърлица и я сложи на врата си! Така постъпва всеки уестман и всеки индианец, който е имал голямото щастие да убие някоя гризли. След това където и да отиде той, хората ще си кажат: «Вижте този човек! Борил се е със сивата мечка!» Така ще кажат всички. Всеки ще му прави място с удоволствие и името му ще бъде разнасяно с уважение от вигвам във вигвам и от селище на селище. Така се става прочут. Ясно ли е? А я се опитай да си окачиш твоите книги на шапката и си сложи около врата огърлица от книги! Какво ще кажат хората тогава, а? Ще кажат, че си мръднал, стопроцентово мръднал! Ето такава слава и никаква друга няма да придобиеш с твоето драскане на книги!

— Но, Сам, защо се палиш толкова много? Може да ти бъде съвсем безразлично какво правя!

— Така ли? Безразлично? На мене? The devil, ама че човек, ако не се лъжа! Обичам го като собствен син, смахнал съм се по него, а ето че трябвало да ми бъде безразлично какво правел! Това е вече прекалено! Негодникът му неден, силен е като бизон, мускулите му са като на мустанг, жилите му като на елен, очите му на сокол, слухът му като на мишка, а мозъкът му тежи около пет-шест пфунда, ако се съди по челото му. Стреля като възрастен ловец, язди като Духът на саваната и се нахвърля върху бизона и сивата мечка като върху морско свинче, въпреки че ги вижда за първи път. И един такъв юначага, който като че ли е роден да бъде уестман и още отсега надминава много ловци, които са се скитали из саваните двадесет години, такъв един човек иска да си отиде у дома и да пише книги! Просто да полудееш! Толкова ли е чудно, че в такъв случай един честен уестман, който му мисли доброто, може така да се разгневи?

При тези думи той ме погледна въпросително и предизвикателно. Без съмнение очакваше отговор, но аз не му отговорих. Беше изплюл камъчето. Придърпах спокойно седлото към себе си, поставих го под главата си вместо възглавница изтегнах се и затворих очи.

— Е? Що за държание е пък това? — попита той, като все още държеше в ръката си мечия бут. — Нима не заслужавам поне да ми се отговори?

— О, разбира се, че заслужаваш! — казах аз. — Лека нощ, скъпи Сам, приятни сънища!

— Мислиш да спиш?

— Да. Нали ти самият преди малко ме посъветва да спя!

— Това беше преди малко. А сега ние двамата имаме още да си поговорим, сър.

— Поне аз няма за какво да разговарям повече с тебе, защото вече знам каквото ми трябваше.

— Каквото ти трябваше ли? А какво е то?

— Че съм роден за уестман и още отсега надминавам много ловци, които са се скитали из саваните двадесет години.

Сам отпусна съвсем ръката си, която държеше парчето месо, изкашля се няколко пъти и започна да заеква от смайване.

— Bounce…! Този млад нехранимайко… този грийн-хорн… той ме… хмм, хмм, хмм!

— Лека нощ, Сам Хокинс, приятни сънища! — повторих аз и се обърнах настрана. Тогава той ми кресна:

— Да, спи, обеснико! По-добре е да спиш, отколкото да си буден, защото, докато очите ти са отворени, никой честен човек не може да бъде сигурен, че няма да го пратиш за зелен хайвер. Между нас всичко е свършено! Разваляме си отношенията! Вече те прозрях. Ти си един негодник и човек трябва да се пази от тебе!

Той изрече тези думи с най-гневен тон. След тях аз наистина би трябвало да приема, че между нас всъщност всичко е свършено. Но само след половин минута го чух да казва с нежен и приятелски глас:

— Лека нощ, сър! Спи бързо, за да бъдеш бодър, когато те събудя!

Въпреки всичко той си беше един мил, добър и сърдечен човек, старият Сам Хокинс!

6. Разчитане на следи…

Аз спах наистина здраво, докато Сам ме събуди. Паркър и Стоун също бяха вече станали. Другите все още спяха дълбоко, Ратлър също. Хапнахме по едно парче месо, пихме вода, погрижихме се и за животните си и ги яхнахме, след като Сам беше дал кратки указания на двамата си другари, как да се държат при всички възможни случаи. Слънцето още не беше изгряло, когато започнахме нашия разузнавателен поход, който криеше толкова неизвестни опасности. Моето първо разузнаване! Любопитен бях как ли щеше да завърши. А колко много пъти съм ходил по-късно на разузнаване!

Веднага се отправихме в посоката, в която си бяха отишли двамата апачи — спуснахме се надолу по долината и заобиколихме врязаната в прерията гора. Следите се виждаха все още в тревата. Дори и аз, грийнхорнът, ги забелязах. Те водеха на север, докато апачите би трябвало да се намират някъде на юг от нас. Когато се озовахме зад завоя, който правеше долината, видяхме, че една голяма част от полегато изкачващата се нагоре гора е оголена — вероятно вследствие пагубната лакомия на вредни насекоми. Следите водеха през това място нагоре. Оголената гора продължаваше още доста, след което ние достигнахме една прерия, която, издигайки се леко нагоре, отиваше после на юг, като приличаше на доста сплескан зелен покрив. И тук можехме да следваме дирята лесно. Както забелязахме сега, апачите бяха заобиколили лагера ни. Щом се озовахме горе, на най-високата точка на този «покрив», пред нас се разкри обширна тревиста равнина, която се сливаше с южния хоризонт! Въпреки че откакто апачите си бяха тръгнали, бяха изминали почти осемнадесет часа, ние видяхме, че следите им минават през равнината като права линия. Сам, който до този момент не беше продумал, поклати глава и изръмжа:

— Не ми харесва тази следа, никак не ми харесва!

— Но затова пък на мен ми харесва толкова повече — обадих се аз.

— Защото си грийнхорн, нещо, което вчера вечерта се опита отново да оспориш, сър. Въобразил си младият му господинчо, че вчера съм искал да го похваля и дори да го сравня с някой прериен ловец! Как е възможно подобно нещо! Необходимо е човек да чуе само сегашните ти думи и веднага ще разбере що за личност има пред себе си. Харесва ти следата, а? Е да, вярвам ти. Защото е толкова ясна, че и някои слепец би могъл да я напипа с ръцете си. Но за мене, стария ловец от саваните, тя е подозрителна.

— А за мене не е.

— Затваряй си човката, уважаеми сър! Не съм те взел със себе си само за да слушам твоите глупости. Когато двама индианци оставят толкова ясна следа, това поражда винаги опасения, а още повече при дадените обстоятелства, понеже те напуснаха лагера ни като врагове. Много вероятно е да искат да ни примамят в някоя клопка, защото са убедени, че ще ги проследим.

— Каква ли ще да е тази клопка?

— Не може да се каже отсега.

— А къде ще ни я поставят?

— Там на юг. Много са ни улеснили при преследването им в тази посока. Ако с това не се стремяха към някоя определена цел, те щяха да се помъчат да заличат следите си.

— Хмм! — изръмжах аз.

— Какво? — попита дребосъкът.

— Нищо.

— Ами! Струва ми се, че искаше да кажеш нещо.

— Нямам такова намерение!

— Защо?.

— Имам всички основания да си държа човката затворена, иначе ще си помислиш, че искам да те накарам да слушаш моите глупости. А, откровено казано, нито умея, нито имам желание да говоря глупости.

— Я не приказвай такива работи! Между приятели не бива да се мерят думите на кантар. Нали трябва да понаучиш нещо. А как ще научиш, ако не говориш? И така — какво означаваше това «хмм», което изпусна преди малко?

— Не споделях мнението ти. Не вярвам, че ни кроят клопка.

— Аха! А защо?

— Двамата апачи се стремят да се върнат при племето си. Искат да поведат хората си колкото се може по-бързо към нашия лагер, а освен това имат при себе си в тази горещина и един труп. Това са две много важни причини, поради което те яздят с най-голямата възможна бързина, иначе трупът ще започне да се разлага, а и ще ни изпуснат, ако се забавят. Следователно не са имали време да заличат дирите си. Според мен това е единствената причина, на която дължим тази ясна следа.

— Хмм — изръмжа Сам на свой ред.

— А дори и да греша — продължих аз, — пак можем да ги следваме спокойно. Докато се намираме из тази обширна равнина, няма от какво да се страхуваме, защото ще можем да забележим всеки неприятел отдалече и да се оттеглим навреме.

— Хмм! -изръмжа той отново, като ме погледна отстрани. — Спомена за трупа. Мислиш ли, че двамата ще вземат трупа със себе си при тази топлина?

— Да.

— И няма да го погребат някъде по пътя?

— Няма. Мъртвецът е бил почитан от тях извънредно много. Техните обичаи изискват погребението да се извърши с необходимата индианска тържественост. Тази церемония би била още по-величествена, ако се окаже възможно увенчаването й със смъртта на убиеца. Затова те ще запазят трупа и ще побързат да пипнат Ратлър и всички нас. Това може да се очаква със сигурност от тях, доколкото ги познавам.

— Доколкото ги познаваш ли? Ах, значи си роден в земите на апачите?

— Глупости! Кой е казал подобно нещо?

— Ами че откъде ги познаваш?

— От книгите, за които не искаш и да чуеш. — Well — кимна той. — Да яздим по-нататък! Не ми каза дали споделя мнението ми. Но когато от време на време ми хвърляше някой скрит поглед отстрани, по гъстата растителност, обрасла лицето му, преминаваше лека тръпка. Познавах това потръпване, то бе винаги сигурен признак, че мозъкът му се опитва да смели нещо с големи усилия.

Понесохме се в галоп през равнината. Тя беше от онези савани, обрасли с ниска трева, които се намират високо горе между изворите на Канейдиън и Ред Ривър. Следата беше триредна, като че ли някой я бе направил с огромна тризъба вилица. Индианците бяха водили конете си все още един до друг, така, както бяха напуснали лагера ни. Положително им беше струвало големи усилия да придържат трупа изправен толкова продължително време, защото досега не бяхме открили никакви признаци, които можеха да докажат, че бяха взели някакви мерки, за да облекчат положението си. Но тайно в себе си си казвах, че едва ли биха издържали така още дълго време.

Сега вече Сам Хокинс сметна, че е настъпил моментът да започне обучението ми. Обясни ми как по външния вид на дирята може да се направи заключение, дали конникът е яздил ходом, в тръс или в галоп. Това можеше да се различи и запомни лесно.

След около половин час пред нас се показа гора, при която като че ли равнината свършваше, но всъщност саваната само правеше завой. Докато продължавахме да яздим по равнината, гората остана от лявата ни страна. Нейните дървета не растяха нагъсто, така че през нея спокойно можеха да преминат конници един подир друг. Трите коня на апачите се движеха обаче един до друг и следователно не са могли да минат през гората. Беше ясно, че поради тази причина са били принудени да заобикалят; ние последвахме със задоволство този път, защото той беше открит. Предполагам, че след години, когато вече не бях «грийнхорн», едва ли щеше да ми мине през ум мисълта да заобикалям гората, а щях да мина през нея. При сегашното положение на нещата ние непременно щяхме пак да се натъкнем на дирята от другата страна на гората.

Постепенно прерията ставаше все по-тясна и по-тясна, докато се превърна в тревиста ивица и погледът не можеше да достигне вече надалеч, защото по нея растяха отделни храсти. Скоро стигнахме до едно място, където апачите бяха спирали, това беше при едни гъсти храсталаци, от които стърчаха няколко високи и стройни букови и дъбови дървета. Обиколихме най-напред предпазливо това място няколко пъти на конете си, докато се убедихме, че червенокожите са го напуснали отдавна. На едно място тревата между храстите беше съвършено изпотъпкана. Грижливото изследване на дирите ни показа, че тук апачите са слезли от конете си и са сложили трупа на земята. После са навлезли навътре в храсталака, за да отрежат дъбови клони и да ги окастрят. По земята се виждаха малки клончета и шума.

— За какво ли са им били тези клони? — попита Сам, като ме погледна наставнически.

— Направили са носилка за трупа — отвърнах аз невъзмутимо.

— Откъде го разбра?

— От мене си.

— Как така?

— Отдавна очаквах подобно нещо. Не е било лесна работа да се прикрепя трупът изправен толкова дълго време. Затова предположих, че апачите ще потърсят начин да си помогнат още при първата си почивка.

— Тази мисъл не е лоша. И такива работи ли има в твоите книги, сър?

— Дословно същия случай не съм чел. Но много зависи от начина, по който се чете една такава книга. Човек наистина може да научи много неща от тях и да приложи наученото на практика и при други подобни случаи.

— Хмм, странно! И все пак струва ми се, че тези, които пишат подобни работи, са били в Запада. Впрочем предположението ти съвпада с моето. Нека въпреки това се убедим дали е вярно!

— Струва ми се, че те не са направили носилка, каквато се поставя между два коня, а носилка, която може да се влачи след коня.

— Защо мислиш така?

— Защото апачите разполагат само с един свободен кон. В такъв случай могат да се спрат само на втория вид носилка.

— Правилно. Но този вид носилка оставя ужасна следа, , която може да се окаже гибелна за ездачите. Впрочем струва ми се, че апачите са били тук вчера привечер. Следователно скоро можем да разберем дали са почивали през нощта, или са продължили пътя си.

— Мисля, че трябва да очакваме второто, защото те имат двойно основание да бързат.

— Съвършено правилно. Но да видим!

Бяхме слезли от конете си и вървяхме бавно по следата, като водехме животните за поводите след себе си. Дирята изглеждаше сега съвсем друга. Тя пак беше тройна, само че имаше друг вид. Средната следа беше образувана от конските копита, а двете крайни бяха издълбани от носилката. Тя беше направена, изглежда, от два здрави клона отстрани, между които бяха поставени напречни пръти, а трупът беше вързан просто отгоре.

— Оттук нататък са яздили един зад друг — каза Сам. — Трябва да са имали някаква причина, защото мястото е достатъчно, за да яздят един до друг. Да проследим дирята!

Отново яхнахме конете и потеглихме в тръс. През това време непрекъснато ме занимаваше мисълта, защо апачите са продължили пътя си един зад друг. Усилено си блъсках главата и скоро ми се стори, че намерих разрешението. Затова посъветвах моя спътник:

— Сам, понапрегни зрението си! Може би скоро следата ще се поизмени и точно тази промяна апачите не са искали да забележим.

— Как така ще се измени? — озадачи се той.

— Те са направили носилката не само за да улеснят придвижването си, а и за да могат да се разделят незабелязано.

— Ама че мисъл! Да се разделят! И насън няма да им дойде тази мисъл, хи-хи-хи-хи! — изсмя се той.

— Насън — не, но в действителност.

— Тогава я ми кажи откъде имаш това хрумване! В този случай книгите не са ти добър съветник.

— Такова нещо не съм чел в тях, сам си го измислих, но, ! разбира се, само благодарение на това, че съм чел много внимателно тези книги и съм се вживявал в съдържанието им.

— Е, и?

— Досега ти игра ролята на учител: сега пък аз ще ти задам един въпрос.

— Сигурно ще е много умен. Любопитен съм да го чуя!

— Защо изобщо индианците яздят почти винаги един зад друг? Все пак това не е свързано с удобството или общителността?

— Не, а за да не може никой, който открие следите им да разбере броя на конниците.

— Видя ли! Струва ми се, че и сега причината е тази.

— Дрън-дрън!

— Така е, така е. Защо иначе двамата ще яздят един зад друг, след като има място за повече от три коня?

— Изглежда, несъзнателно или, и това може би е истинската причина, заради мъртвия. Първият от тях избира пътя. След това идва конят с трупа, а след него следва другият, който внимава да не би носилката да се разглоби или пък трупът да се развърже.

— Възможно е. Но от главата ми не излиза мисълта, че те бързат страшно много, за да ни пипнат. Пренасянето на застреляния става бавно.. Следователно много вероятно е един от тях да избърза напред, за да събере войните на апачите колкото се може по-бързо.

— Това са фантазии. Аз казвам, че и през ум няма да им мине да се разделят.

Защо ли трябваше да споря със Сам? Можеше и да греша. Да, вероятно бърках, защото той беше опитен скаут, а аз си бях грийнхорн. Затова замълчах, но наблюдавах зорко следите.

Не след дълго стигнахме до коритото на широк, но плитък поток, който сега беше напълно пресъхнал. Това беше едно от онези речни корита, които се изпълват през пролетта с вода от планините, но остават сухи през останалото време. Дъното между двата ниски бряга беше покрито с огладени дребни камъчета, между които тук-там се виждаха наноси от фин пясък. Следата пресичаше речното корито.

Докато прекосявахме бавно дъното на протока, аз оглеждах внимателно камъните и пясъка отляво и отдясно. В случай че бях отгатнал намеренията на апачите, тук мястото беше подходящо да се разделят. Ако някой от тях продължеше пътя си на известно разстояние нагоре или надолу по речното корито, като направляваше коня си да стъпва само по твърдите камъчета, по които не се отпечатваха следи, той щеше да успее да изчезне, без да остави никаква диря. Ако другият продължеше пътя си с коня и носилката зад себе си, тогава следата от тези два коня можеше да бъде взета за старата диря от трите коня.

Яздех непосредствено зад Сам Хокинс. Почти бях стигнал до отвъдния бряг, когато забелязах върху наслоения пясък, достигащ тъкмо на това място до речните камъни, малка кръгла вдлъбнатинка, чиито ръбове се бяха разрушили. Тя имаше приблизително размерите на голяма чаша за кафе. По онова време нямах още сигурния поглед, проницателността и опита от по-късните години. Но това, което бих твърдил и доказал след години, сега поне го подозирах, а именно, че тази малка вдлъбнатина произхожда от конско копито, което се беше подхлъзнало от камъните в по-ниско наслоения пясък. Когато достигнахме отвъдния бряг, Сам се накани да продължи по дирите. Аз обаче го задържах.

— Сам, ела с мене наляво!

— Защо? — попита той.

— Искам да ти покажа нещо.

— Какво?

— Веднага ще разбереш. Ела само с мене!

Подкарах коня си надолу по брега на изсъхналото корито. Той беше обрасъл с трева. Не бяхме изминали повече от двеста конски крачки, когато откъм песъчливото корито изскочи следата на един конник, която съвсем ясно продължаваше из тревата в южна посока.

— Какво е това тука, Сам? — попитах аз, много горд, че се оказах прав, макар да бях новак.

Очичките на Сам се смалиха още повече, като че ли искаха да се скрият в очните си кухини, а хитрото му лице се удължи.

— Конски стъпки! — отговори той учудено.

— А откъде са се появили?

Той погледна над изсъхналото корито и като не забеляза по него отпечатъци, каза:

— Във всеки случай идват от леглото на пролетния поток.

— Разбира се. А кой ли може да е ездачът?

— Откъде мога да зная.

— Е, тогава ще ти кажа аз: един от двамата апачи! Лицето му се удължи още повече — една способност, която още не бях наблюдавал у него.

— От тези двамата? Невъзможно!

— Възможно е! Разделили са се, както предположих, неотдавна. Ела да се върнем към нашата следа! Ако я огледаме внимателно, ще открием, че нататък е оставена само от два коня.

— Би било учудващо. Да я разгледаме. Много съм любопитен.

Върнахме се обратно и огледахме следите по-внимателно, нещо, което едва ли бихме направили, ако не беше моето откритие. И наистина, установихме, че оттук нататък бяха вървели само два коня. Сам се покашля няколко пъти и няколко пъти ме огледа недоверчиво от глава до пети.

— Как стигна до извода, че отделящата се следа трябва да излезе на брега на онова място?

— Забелязах следа от копито долу в пясъка, а останалото беше лесно да се заключи по нея.

— Странно! Покажи ми следата! Заведох го при споменатото място. Тогава той ме огледа отново, но този път с още по-голямо недоверие и ме попита:

— Сър, ще ми кажеш ли истината?

— Разбира се. Или мислиш, че някога съм те лъгал?

— Хмм, изглеждаш ми искрен и честен човек, но в този случай все пак ти нямам доверие. Никога ли не си бил в прерията?

— Никога.

— А изобщо в Дивия Запад?

— Никога.

— А в Съединените щати?

— Не.

— А може би си бил в някоя друга страна, където също има прерии и савани или нещо подобно на тукашния Запад?

— Не. Не съм бил!

— Тогава да те вземат дяволите; човек изобщо не може да те разбере!

— Охо, Сам Хокинс, нима това е благословията на приятел, за какъвто ми се пишеш?

— Е, не ми се сърди, когато ми кипне при подобни случаи! Но идва някакъв си грийнхорн в Запада съвършено бос по всички въпроси, и още при първия разузнавателен поход кара стария Сам Хокинс да се черви. За да останеш хладнокръвен в такъв случай, трябва да си ескимос или гренландец, ако не се лъжа. Когато бях младеж на твоите години, бях десет пъти по-умен от тебе, а сега на тази възраст изглеждам десет пъти по-глупав. Не е ли тъжно за един уестман, който си има своето чувство за чест?

— Не го взимай толкова присърце.

— Охо, но това ме засяга! Трябва да си призная, че ти имаше право. Как стана тави работа!

— Стана, защото аз мислих последователно и си направих вярно заключение, което е много важно.

— Заключение ли? Това пък как го правиш, с ключ ли?

— Не. Имам предвид «да си извадиш заключение».

— Не го разбирам. Много ми е сложно.

— Е, направих си следния извод: когато индианците яздят един зад друг, те се стремят да направят дирите си по-незабележими: Двамата апачи са яздили един зад друг, следователно са искали да прикрият следите си. Това ти е ясно, нали?

— Разбира се.

— Чрез този правилен извод аз достигнах до правилното решение. Ще ти кажа още един извод или заключение. Искаш ли да го чуеш?

— Защо не?

— Ти се казваш Хокинс. Това означава «сокол», нали?

— Точно така.

— Тогава Слушай! Соколът яде полски мишки. Вярно ли е?

— Да. Като ги хване, ги изяжда. ,

— Тогава ето как гласи заключението: соколът яде полски мишки, ти се казваш Хокинс, следователно ядеш полски мишки.

Сам отвори уста, отправи ми един смаян поглед, след което избухна:

— Сър, подиграваш ли ми се? Няма да позволя такова нещо! Съвсем не съм някой палячо, на когото можеш да се подиграваш заради гърбицата му. Това дяволско твърдение, че ям мишки, и то мизерни полски мишки, е тежка обида за мене. Искам удовлетворение. Какво ще кажеш за един дуел?

— Великолепно!

— Да, великолепно! Ти си следвал, нали?

— Да.

— Тогава имаш право да се дуелираш1. Ще ти изпратя моите секунданери. Ясно ли е?

— Да. Но ти следвал ли си?

— Не.

— Тогава нямаш право да се дуелираш и в такъв случай ще ти изпратя моите терцианери или квартанери. Ясно ли е?

— Не, не разбирам тези думи — каза той, лицето му придоби смутен израз.

— Е, след като не разбираш правилата на дуелирането и като не знаеш дори значението на твоите секунданери и моите терцианери и квартанери, тогава не можеш и да искаш от мене удовлетворение. Но аз ще ти дам доброволно удовлетворение.

— Какво удовлетворение?

— Подарявам ти моята кожа от сивата мечка. Очичките на Сам веднага придобиха блясъка си.

— Но тя ще ти трябва!

— Не. Давам ти я.

— Наистина ли?

— Да.

— Heigh-day, приемам! Благодаря, сър, много благодаря! Halloo, ех, че ще се ядосват другите! Знаеш ли какво ще си направя от нея?

— Кажи!

— Нова ловна дреха, дреха от кожата на гризли. Какъв триумф! Сам ще си я направя. За такива дрехи съм отличен шивач. Я виж старата ми дреха, виж колко майсторски съм я поправял и кърпил!

Той посочи праисторическия чувал, в който бе облечен. По него кожените кръпки бяха една върху друга, така че дрехата беше придобила дебелината на дъска.

— Но — прибави той в голямата си радост — ушите, ноктите и кучешките й зъби ще останат за тебе. Не ми трябват за дрехата, а и ти си се сдобил с тези символи на победата в борба, в която животът ти е бил в опасност. Ще ти направя от тях огърлица. Разбирам от такива неща. Съгласен ли си?

— Разбира се.

— И постъпваш правилно, защото така всеки от нас ще има на какво да се радва. Ти си наистина човек на място. Подаряваш кожата от гризли на твоя Сам Хокинс. А сега можеш да разправяш, че ям не само полски мишки, но и плъхове; няма да смутиш душевния ми мир ни най-малко. Що се отнася до книгите — все пак виждам, че те не са чак толкова лоши, както си мислех отначало. Човек наистина може да научи много неща от тях. Действително ли ще напишеш някоя книга?

— Може би няколко.

— За твоите преживявания?

— Да.

— А ще пишеш ли и за мене в тях?

— Само за моите най-близки приятели — кимнах аз, — така да се каже, за да им издигна писмен паметник.

— Хмм, хмм! Забележително! Издигане на паметник! Това звучи съвсем иначе, не е като вчера. Вчера трябва нещо слухът ми да ме е заблудил. И ще ме има ли и мене в книгите?

— Само ако желаеш, иначе не.

— Слушай, сър, желая! Дори те моля да пишеш за мене.

— Добре, така да бъде.

— Чудесно! Но ще трябва да ми направиш една услуга.

— С удоволствие. Каква е тя?

— За всичко ли ще разказваш в книгите, което сме преживели заедно?

. — Да.

— Тогава не споменавай, че не съм намерил следата, която се отделя тук! Сам Хокинс да не може да намери такова нещо! Ще се срамувам от всички читатели. Ако бъдеш така добър да го премълчиш, тогава можеш спокойно да пишеш за мишките и плъховете. Все ми е едно какво ще мислят хората за моето ядене. Но ако те ме вземат за уестман, който не може да намери следата на един индианец, това би ме измъчвало вътрешно страшно много.

— Тази работа няма да стане, скъпи Сам — възразих аз.

— Няма ли? А защо?

— Защото всеки от моите герои трябва да бъде описан такъв, какъвто си е в действителност. В противен случай ще бъде по-добре, ако изобщо не пиша за тебе.

— Не, не, аз искам да ме има непременно в книгата! А и във всеки случай по-добре е да кажеш истината. Ако разкриеш грешките ми, това ще бъде един поучителен пример за читателите ти, които са глупави като мене, хи-хи-хи-хи! Но аз, след като знам, че моите приключения ще бъдат печатани, ще направя всичко възможно да избягна в бъдеще подобни грешки. И така, разбрахме ли се?

— Напълно — потвърдих аз.

— Тогава да продължим напред.

— Но по коя следа? По единичната ли?

— Не, по тази тук.

— Да, тя, изглежда, е на Винету.

— Защо мислиш така?

— Един от тях е останал с трупа и се придвижва бавно — обясних аз, — а другият е избързал напред, за да събере бързо воините. Сигурно това ще стори вождът.

— Yes, вярно е. И аз съм на същото мнение. Засега вождът не ни интересува. Ще последваме сина му.

— Защо?

— Защото искам да разбера дали пак е лагерувал. Това е причината. И така, напред, сър!

Продължихме в тръс, без да ни се случи нищо особено. И местността, през която яздехме, не заслужава особено описание. Сам спря коня си едва когато до обед оставаше само един час.

— Стига ни толкова — каза той, — да се връщаме. И Винету е яздил цялата нощ, без да спира. Много бързат и ние можем скоро да очакваме нападението им, може би преди да са изминали и петте дни, през които мислите още да работите.

— Това би било лошо!

— Лошо ще е. Ако спрете да работите и си оберем крушите, работата ще остане незавършена. Ако останем, ще бъдем нападнати и работата пак няма да бъде довършена. Трябва да поговорим по този въпрос с Банкрофт сериозно.

— Може би ще се намери някакъв изход.

— Не виждам какъв.

— Мисля, че трябва на първо време да помислим за нашата сигурност, а после, след като апачите се оттеглят, да довършим работата.

— Да, може би това ще реши въпроса — каза Сам замислено. — Да видим какво ще кажат другите. Трябва да побързаме, за да стигнем в нашия лагер, преди да е настъпила нощта.

7. В съюз с кайовите

На връщане минахме по същия път, по който бяхме дошли. Никак не бяхме щадили конете си, но моят червеникаво-бял жребец беше съвсем свеж, а и новата Мери изглеждаше така, като че ли беше излязла преди малко от обора. За кратко време изминахме голямо разстояние и когато стигнахме до един поток, оставихме животните да се напият с вода, а ние решихме да си починем около един час. Слязохме от конете и се изтегнахме между храстите в меката трева.

Понеже бяхме говорили вече подробно по всички важни въпроси, сега лежахме мълчаливо. Аз си мислех за Винету и за сражението, което вероятно ни предстоеше с него и неговите апачи, а Сам Хокинс беше затворил очи и… ах, той спеше. Разбрах по равномерните движения на гръдния му кош. През последната нощ беше спал твърде малко. Тук можеше да си позволи да подремне, тъй като аз бях буден, а и през целия път из тази местност не бяхме забелязали нищо подозрително. ;

Сега ми предстоеше да преживея сам един пример за това колко изострени сетива имат животните и хората в Дивия Запад. Мулето се беше завряло в храсталака, така че не можех да го виждам, и хрупаше листа от клоните. Жребецът ми стоеше недалеч от мене и острите му зъби косяха тревата.

Но ето че мулето издаде кратко, особено, бих казал, предупредително пръхтене. В същия миг Сам се събуди и скочи на крака.

— Бях заспал, а Мери изпръхтя. Това ме събуди. Към нас идва човек или някакво животно. Къде е мулето ми?

— Там в храстите!

Пропълзяхме между храстите до Мери и забелязахме, че тя се оглежда предпазливо през клонките. Дългите й уши се размахваха оживено, а опашката й се движеше нагоре и надолу. Щом като ни забеляза, тя се успокои. Ушите и опашката й престанаха да се мърдат. Това животно наистина е било в добри ръце и Сам можеше само да се поздрави, че беше получил Мери вместо някой мустанг.

Когато погледнахме между клоните, забелязахме шестима индианци, които идваха един след друг откъм север, посоката, от която се връщахме. Те яздеха по нашите следи. Първият от тях, който имаше невисока, ала мускулеста фигура, държеше главата си наведена и изглеждаше, че погледът му не се отделяше от нашата диря. Всички носеха кожени панталони и тъмни вълнени ризи. Бяха въоръжени с пушки, ножове и томахоки. Лицата им лъщяха от приготвените с мас бои. По всяко лице бяха нанесени една синя и една червена линия.

Вече бях започнал да се безпокоя от предстоящата среща, когато Сам се обади, и то без да се опитва да говори тихо:

— Какво стечение на обстоятелствата! То ще ни спаси, сър!

— Ще ни спаси ли? А как? Защо не говориш по-тихо?

— Нека ни чуят! Те са кайови, а предводителят им се казва Бао, което означава «лисица» на техния език. Той е смел и хитър воин, което ни показва и името му. Вождът на кайовите се нарича Тангуа, предприемчив индианец, мой добър познат. Лицата им са изрисувани с цветовете на войната, вероятно тези червенокожи са разузнавачи. Но всъщност още не съм чул някое племе да е тръгнало в боен поход срещу друго племе.

Изглежда, че кайовите са смесица от индианците шошони и пуебло. Определени им са резервати в Индианската територия, но въпреки това все още много техни отряди се скитат из тексаските пустини и особено често из така наречения пенхендъл, като достигат чак до щата Ню Мексико. Тези отряди разполагат с голям брой отлични коне. Поради склонността си към плячкосване те представляват опасност за белите и ето защо заселниците в пограничните райони стават техни най-върли врагове. Те са в лоши отношения и с различните племена на апачите, тъй като обикновено нямат навик да щадят собствеността и живота на своите червени братя. С една дума, представляват разбойнически банди. А смятам, че е излишно да се пита кой е виновен за превръщането им в крадци.

Шестимата разузнавачи бяха дошли вече съвсем близо до нас. Не проумявах по какъв начин биха могли да ни спасят. Шестима индианци не можеха с нищо да ни помогнат. Но скоро разбрах какво е имал предвид Сам Хокинс. Засега се радвах и на това, че Сам ги познаваше, и по всяка вероятност нямаше защо да се боим от тях.

Те бяха вървели по следите ни, които бяхме оставили на отиване, а след като заобиколиха храсталака, забелязаха и следите ни, оставени на връщане, водещи в храстите. Ето защо с право решиха, че вътре в тях има хора. Обърнаха веднага силните си и пъргави коне и препуснаха обратно, за да излязат от обсега на пушките ни. Тогава Сам се показа от храстите, постави двете си длани на устата и нададе остър вик, който проехтя надалече. изглежда, им беше познат, защото индианците спряха конете си и се огледаха назад. Сам извика отново и им направи знак с ръка. Те разбраха и вика, и знака с ръка. Видяха Сам, чиято странна фигура не можеше да бъде сбъркана с друга, и се върнаха в галоп. Бях застанал до Сам. Червенокожите насочиха бясно препускащите си коне към нас, като че ли искаха да ни стъпчат. Но ние останахме спокойно на местата си. Когато стигнаха непосредствено до нас, те рязко изправиха конете си на задните им крака, скочиха бързо от седлата и оставиха животните да тичат наоколо.

— Нашият бял брат Сам е тук? — попита предводителят им. — Как се е озовал на пътя на червенокожите си приятели?

— Бао, хитрата лисица, ме срещна, защото се е движил по моята следа — отговори Сам.

— Ние помислихме, че сте заедно с червените кучета, които търсим — обясни Лисицата на неправилен, но разбираем английски.

— За кои кучета говори моят червен брат?

— За апачите от племето мескалеро.

— Защо ги наричате кучета? Да не е имало някакво спречкване между тях и моите братя, храбрите кайови?

— Между нас и тези крастави койоти е изровена секирата на войната.

— Уф! Радвам се да чуя това! Нека моите братя седнат при нас, защото имам да им казвам нещо важно! Лисицата ме огледа изпитателно и попита:

— Не съм виждал досега този бледолик. Той е още млад. Приет ли е вече между воините на белите мъже? Спечелил ли си е вече име?

Ако Сам беше казал моето немско име, то нямаше да им направи никакво впечатление. Но той си спомни прозвището, което беше измислил Уайт.

— Този млад бледолик е моят най-добър приятел и брат — гласеше отговорът му. — Той е преминал съвсем скоро Голямата вода и е един от силните воини на своя народ. Не беше виждал никога през живота си бизон и мечка, но въпреки това завчера се бори с два стари мъжки бизона и ги уби, за да ми спаси живота, а след това вчера уби гризли, господаря на Скалистите планини, с ножа си, без самият той да получи нито една драскотина.

— Уф, уф! — завикаха индианците учудено, а Сам продължи по същия хвалебствено-превъзнасящ начин:

— Куршумът му никога не пропуска целта, а в юмрука му е събрана толкова много сила, че той може да прати на земята всеки неприятел с един-единствен удар на ръката си. Затова белите мъже от Запада са му дали името Олд Шетърхенд.

Ето как, съвсем без да ме питат, аз получих бойно име, което от този момент носех винаги, когато се намирах в Северна Америка. Такъв е обичаят в Запада. Много често и най-добри приятели не знаят кръщелните си имена.

Лисицата ми подаде ръка и ми каза приятелски:

— Ако Олд Шетърхенд няма нищо против, ние ще бъдем негови приятели и братя. Ние обичаме такива мъже, които повалят неприятелите си с един удар. Затова и ти ще бъдеш добре дошъл в нашите вигвами.

С други думи, това означаваше: «Нуждаем се от вагабонти с такава физическа сила, каквато имаш ти. Затова ела при нас! Ако дойдеш да крадеш и грабиш с нас и за нас, ще се чувстваш доста добре.»

Въпреки това отговорих с такова достойнство, което по-късно успях да усвоя напълно:

— Аз обичам червенокожите мъже, защото те са синове на Великия дух, чиито деца са също така и бледоликите. Нека бъдем братя и си помагаме взаимно срещу всички наши врагове, които не ни уважават!

По намазаното му с мас и бои лице се плъзна благосклонна усмивка, когато той ми отговори:

— Олд Шетърхенд каза добри думи. Ние ще изпушим с него лулата на мира.

След това насядахме заедно край потока. Той извади една лула, чиято отвратителна миризма раздразни носа ми отдалече, и я натъпка с някаква смес, която, изглежда, се състоеше от счукани моркови, конопени листа, накълцани жълъди и киселец. След като я запали, той стана, дръпна от нея, духна дима към небето и земята и каза:

— Там горе живее Великия дух, а тук на земята се раждат растенията и животните, които той е създал за воините кайови.

След тези думи той дръпна още четири пъти от лулата и след като издуха дима й на север, юг, изток и запад, продължи:

— В тези посоки живеят червените и белите мъже, които без никакво право задържат за себе си тези животни и растения. Но ние ще отидем при тях и ще вземем, каквото ни принадлежи. Бао каза. Хау!

Каква реч! Съвсем се различаваше от всички други речи, които бях чел и които по-късно слушах толкова често. Този кайова казваше съвсем открито, че гледа на всички животински и растителни продукти като на собственост на неговото племе, поради което смяташе грабежа не само за свое право, но дори и за свое задължение. И аз трябваше да бъда приятел на такива хора! Но който е попаднал вече сред вълци, трябва да вие заедно с тях.

Лисицата подаде немиролюбивата лула на мира на Сам. Малкият ловец дръпна смело шест пъти от нея и заяви:

— Великия дух не обръща внимание на различния цвят на човешката кожа, защото хората може да са я боядисали, за да го измамят, но той гледа техните сърца. Сърцата на воините от прочутото племе на кайовите са храбри, безстрашни и верни. Моето сърце е привързано към тях здраво, също както е завързано и мулето ми за онова дърво. И то ще си остане привързано към тях за вечни времена, ако не се лъжа. Аз казах. Хау!

Ето това беше типичният Сам Хокинс, хитрото и весело човече, което умееше във всяко нещо да види и извлече някаква полза. Речта му беше възнаградена с всеобщо и продължително «уф, уф, уф!». За съжаление обаче той извърши и злодеянието да ми тикне в ръцете смрадливата глинена лула. Бях принуден да изпия горчивата чаша, но реших да запазя «благородното» си достойнство и «мъжествено сериозното» изражение на лицето си. Аз съм страстен пушач и през живота си не съм казвал за нито една пура, че е много силна. Следователно не можеше да се очаква, че тази индианска лула на мира ще ми се опре. Изправих се, направих с лявата ръка едно движение, подканящо към смирено съсредоточаване, и смукнах от лулата. Да, не се бях излъгал: установих наличието на споменатите по-горе съставки, а именно — моркови, коноп, жълъди и киселец. Но още не бях усетил една пета съставка. Сега установих с обонянието и с вкуса си, че в тази смес трябва да има и парченце от домашна плъстена обувка. И аз пуснах дим срещу небето и към земята и казах:

— От небето идват слънчевите лъчи и дъждът. От него идва всеки дар и всяка благословия. Земята приема топлината и влагата и ни дарява с бизона и мустанга, с мечката и елена, с тиквата и царевицата и преди всичко с благородното растение, от което умните червенокожи мъже приготвят киникиник, който разнася от лулата на мира благоуханието на любовта и побратимяването.

Бях чел, че индианците наричат приготвяната от тях смес за пушене «киникиник» и днес успях набързо да си послужа с тези мои знания, и то на подходящо място. Сега напълних устата си за втори път с дим и го издухах към четирите посоки на света. Миризмата беше станала още по-силна и по-сложна. С увереност можех да кажа, че усещам още две съставки, а именно колофон и парчета човешки нокти. След това възхитително откритие аз продължих:

— На запад се извисяват Скалистите планини, а на изток се простират равнините. На север блести повърхността на езерата, а на юг бушуват водите на голямото море. Ако цялата земя между тези граници беше моя, аз бих я подарил на воините кайови, защото те са мои братя. Дано през тази година убият десет пъти повече бизони и петдесет пъти повече мечки гризли, отколкото е броят на ловците им. Дано зърната на царевицата им станат големи колкото тикви, а тиквите им толкова големи, че едната от тях да е равна на двадесет сегашни тикви. Аз казах. Хау!

На мене не ми струваше и пукнат грош да им пожелая всички тези прекрасни неща, но те така се зарадваха на пожеланията ми, като че ли вече наистина се бяха сбъднали. Моята реч беше най-духовитата в досегашния ми живот и бе посрещната с такъв възторг, който би могъл да се нарече безпримерен, като се има предвид постоянното студено спокойствие, спазвано от индианците. Никой човек досега, а още по-малко бледолик, не им беше пожелавал толкова неща, не беше искал да им подари толкова много. Затова и тяхната признателност се изрази в почти непрекъснато и продължително «уф, уф!». Лисицата ми стисна отново ръката, увери ме в приятелството си за вечни времена и когато викаше своето «хау! хау!», отваряше устата си толкова широко, че аз успях да се отърва от лулата на мира, като я тикнах между дългите му жълти зъби. Той млъкна веднага, за да се наслади на съдържанието й благодарно съсредоточен.

Това беше моето първо «свещенодействие» при индианците, тъй като пушенето на лулата на мира се счита от тях за тържествена церемония, която има сериозни основания и сериозни последствия. Колко често ми се налагаше по-късно да пуша калюмета и всеки път бях обхващан от сериозността и тържествеността на този ритуал. Но в сегашния случай още отначало всичко ми бе станало противно, а и освен това много ме беше досмешало на думите на Сам, който сравни сърцето си със своето муле при дървото. Ръката ми се беше овоняла от лулата и цялата ми душа тайно тържествуваше, че лулата се намира вече в устата на предводителя на кайовите, а не в моята уста. Но за да залича всякакъв спомен от вкуса на лулата, аз извадих една пура от джоба си и я запалих. Какви жадни погледи ми отправиха червенокожите! Лисицата отвори устата си толкова широко, че лулата му падна. Но като опитен воин той запази достатъчно присъствие на духа, за да подхване лулата си във въздуха и отново да я тикне между устните си; по всичко личеше обаче, че в този момент би предпочел една-единствена пура пред хиляда лули на мира, напълнени с кини-киник.

Тъй като ние бяхме във връзка със Санта Фе, откъдето идваха волските каруци с нашите провизии, не ми беше особено трудно да се запася с пури. Бяха евтини и можех да си позволя това удоволствие, докато другите се наливаха с бренди. Рано сутринта преди тръгване се бях запасил, защото съществуваше възможността да се върнем едва на следващия ден. Така щях да имам пури за два дни. По този начин сега бях в състояние да задоволя явно огромното желание на червенокожите за пури. Раздадох на всеки от тях по една. Лисицата веднага прибра лулата си и запали пурата, ала хората му постъпиха иначе. Те не ги захапаха, ами ги налапаха целите, за да ги сдъвчат. Човешките същества имат просто различен вкус. Една стара приказка казва, че на едни хора вкусът им е отпред, а на други — отзад. Сега разбрах, че тези думи са верни, защото вкусът на кайовите беше отзад. В себе си се заклех да не им подарявам нищо повече, което е направено за пушене, а не за ядене.

Сега всички формалности бяха изпълнени и червенокожите бяха в отлично настроение. Сам започна с въпроса:

— Моите братя казват, че секирата на войната между тях и мескалеро-апачите е изровена. Но аз не знам нищо за това. Откога нейният покой в земята е нарушен? .

— От времето, което бледоликите наричат две седмици. Моят брат Сам трябва да се е намирал в някой отдалечен район, щом не е могъл да научи това.

— Прав си. Но двете племена живееха в мир. Каква е причината, поради която моите братя са грабнали оръжията си?

— Тези кучета, апачите, убиха четирима наши воини.

— Къде?

— Край Рио Пекос.

— Но вашите вигвами не се намират там, нали?

— Не, но там са вигвамите на мескалеросите.

— А какво търсеха вашите воини там? Индианецът не се поколеба нито за миг да отговори, без да скрие истината:

— Отряд от наши воини се беше промъкнал, за да нападне през нощта конете на мескалеро-апачите. Но тези смърдящи кучета са си отваряли добре очите. Защитавали са се и са убили нашите храбри мъже. Затова е изровена бойната секира между нас и тях.

И така, кайовите са се опитали да крадат коне, но са били разкрити и прогонени. Че неколцина от тях е трябвало да се простят с живота си, е било единствено по тяхна вина. Въпреки това сега апачите трябваше да изкупват тяхната смърт, макар че са били в правото си да защитават собствеността си. Страшно ми се искаше да го кажа на тези негодници в лицето. Изглежда, че вече съм си бил отворил и устата, но Сам ми направи предупредителен знак и продължи да разпитва:

— Апачите знаят ли, че вашите воини са потеглили на поход срещу тях?

— Нима моят брат мисли, че предварително сме им казали нещо? Ние ще ги връхлетим тайно, ще избием колкото можем от тях, а после ще вземем всички техни животни и вещи, които ще ни бъдат от полза.

Това беше ужасно. Сега вече не можах повече да се стърпя и попитах:

— Защо моите храбри братя пожелаха да имат конете на апачите? Чувал съм, че богатото племе на кайовите притежавало коне в изобилие.

Лисицата ме погледна усмихнато в очите.

— Моят млад брат Олд Шетърхенд е дошъл отскоро през Голямата вода и затова, изглежда, още не знае как мислят и живеят хората от тази страна на Голямата вода. Да, ние имаме много коне. Но при нас дойДоха бели мъже, които искаха да купят коне, искаха толкова много коне, колкото ние не можехме да им дадем. Тогава те ни разказаха за стадата коне на апачите и ни заявиха, че за всеки кон на апачите ще ни дадат толкова стоки и бренди, колкото биха дали и за някой кон от стадата на кайовите. След това нашите воини тръгнаха, за да вземат коне от апачите.

Значи пак бях прав! Кой беше виновен за смъртта на падналите досега индианци и за проливането на кръв, което предстоеше? Бели търговци на коне, които искаха да платят с бренди и които направо подбуждаха кайовите към конекрадство! Навярно нямаше да мога да скрия яда си, но Сам ми даде с поглед да разбера, че трябва да мълча, след което се осведоми:

— Моят брат, Лисицата, е тръгнал на разузнаване, нали?

— Да.

— Кога ще пристигнат воините ви?

— Те ни следват на един ден разстояние.

— Кой ги предвожда?

— Самият Тангуа, храбрият вожд.

— Колко воини води той със себе си?

— Два пъти по сто.

— И мислите, че ще изненадате апачите?

— Ще ги връхлетим, както орелът се спуска над враните, които не са го забелязали.

— Моят брат се лъже. Апачите знаят, че ще бъдат нападнати от кайовите.

Лисицата поклати скептично глава.

— Откъде пък ще знаят? Да не би ушите им да стигат до вигвамите на кайовите? ,

— Навярно.

— Не разбирам думите на моя брат Сам. Нека ми обясни какво иска да каже.

— Апачите имат уши, които могат да вървят и да яздят. Вчера видяхме три такива уши, които са били при вигвамите на кайовите, за да подслушват.

— Уф! Три уши? Значи трима съгледвачи?

— Да.

— Тогава Бао трябва веднага да се върне при вожда. Взехме само двеста воини, защото нямаше да имаме нужда от повече, ако апачите не подозираха нищо. Но тъй като те знаят всичко, сега се нуждаем от много повече воини.

— Моите братя не са обмислили всичко добре. Инчу-чуна, вождът на всички апачи, е много умен воин. След като е видял, че воините му са убили четирима кайови, той си е казал, че кайовите ще поискат да отмъстят за смъртта на тези хора, и веднага се е отправил на път, за да се промъкне до лагера ви.

— Уф, уф! Самият той?

— Да, заедно със сина си Винету и Клеки-петра.

— Уф, и Винету! Ако знаехме, щяхме да пленим тези две кучета! Сега те ще съберат много воини, за да ни посрещнат. Бао трябва да уведоми вожда, за да спре и нареди да го последват още воини. Ще дойдат ли с мене Сам и Олд Шетърхенд?

Сам отговори само с кимване.

— Тогава нека те бързо яхнат конете си!

— Не бързай толкова! Преди това трябва да ти кажа нещо важно.

— Можеш да ми го кажеш и докато препускаме.

— Не. Сега ние наистина ще тръгнем заедно, но не за да отидем при Тангуа, а в нашия лагер.

— Моят брат Сам се лъже много.

— Не се лъжа! Слушай какво ще ти кажа! Искате ли да хванете жив Инчу-чуна, вожда на апачите?

— Уф! — извика индианецът, въодушевено, а неговите хора наостриха уши.

— Заедно със сина му Винету? — продължи да пита Сам.

— Уф, уф! Нима е възможно?- Дори е много лесно.

— Бао познава своя брат Сам, иначе щеше да си помисли, че сега езикът му изрече шега, която Бао не би понесъл търпеливо.

— Pshaw! Говоря сериозно. Можете да заловите вожда и сина му живи.

— Кога?

— Отначало мислех, че това може да стане след пет, шест или седем дни, но сега знам, че ще е много по-рано.

— Къде?

— При нашия лагер.

— А къде се намира той?

— Ще го видите къде е, защото ще ни придружите с радост, като чуете сега какво искам да ви кажа.

Той им разказа за нашата работна група, за нашата цел, срещу която те нямаха нищо против, а след това и за срещата ни с апачите. Към края на разказа си той направи следната забележка:

— Вчера се учудих, когато видях двамата вождове, придружени само от Клеки-петра, и предположих, че воините на апачите са тръгнали на лов за бизони и вождовете са се отделили от тях за кратко време. Сега обаче знам със сигурност каква е била работата. Двамата апачи са били край вашия лагер на разузнаване. А фактът, че тъкмо двамата вождове на племето са предприели този разузнавателен поход, е сигурен признак, че цялата работа е извънредно важна за тях. Сега те се връщат при хората си. Винету ще бъде забавен от трупа. Но Инчу-чуна е избързал напред и ще събере всичките си сили и цялата си издръжливост, за да свика воините си колкото се може по-бързо!

— Затова и Бао трябва да уведоми вожда си колкото се може по-бързо!

— Нека моят брат почака и ме остави да довърша! Апачите жадуват за двойно отмъщение, те искат да си отмъстят на вас и на нас, защото убихме Клеки-петра. Ще изпратят един по-многоброен отряд срещу вас и един по-малочислен срещу нас, в който отряд ще бъде вождът със сина си, те ще се присъединят към по-големия отряд след нападението над нашия лагер. Ще трябва да действаме според техния план. Сега ще ти покажа нашия лагер, за да можеш да го намериш после лесно. След това ще отидеш при вожда си и ще му разкажеш всичко, което чу от мене. После ще дойдете с вашите двеста воини при нас, за да изчакате идването на Инчу-чуна с по-малкия отряд и да го плените. Вие имате двеста воини, а апачът ще вземе със себе си най-много петдесет души. В лагера ни има двадесет бели мъже, които ще ви помагат. Тъй че за вас ще бъде просто детска игра да сломите съпротивата на апачите. А след като двамата вождове попаднат в ръцете ви, то тогава все едно, че в ръцете ви е цялото им племе, ще можете да поставяте условия и да вземете каквото си поискате. Разбира ли моят брат всичко?

— Да. Планът на моя брат Сам е много добър. Ако вождът го чуе, сигурно веднага ще се съгласи с него.

— Тогава нека тръгваме и да яздим бързо, за да можем да стигнем в лагера преди идването на нощта!

Метнахме се на конете, които си бяха отпочинали, и се понесохме в галоп. Сега вече не следвахме точно дирите. Яздехме направо и така си спестявахме всяко заобикаляне.

Трябва да кажа, че не бях възхитен от поведението на Сам, а се бях ядосал. Той искаше да подмами Винету и баща му заедно с отряда им от петдесетина души-в една клопка! Ако този план сполучеше, тогава двамата вождове и техните апачи щяха да изпаднат в много тежко положение. Как можа Хокинс да предложи подобно нещо! Той знаеше чувствата ми към Винету, защото ги бях споделил с него, а пък аз знаех, че и той беше благосклонен към младия син на вожда.

Всичките ми усилия по пътя да отделя за малко Сам от кайовите се оказаха напразни. Исках да го разубедя от този план и да му предложа друг, без кайовите да могат да ни чуят. Но, изглежда, той подозираше намерението ми и не се отделяше от предводителя на разузнавачите. Това ми развали още повече настроението и ако някога съм бил в лошо настроение, то може да се каже, че това бе в онзи ден, когато ние, вече на смрачаване, влязохме в нашия лагер. Слязох от коня си, свалих му седлото и поводите и легнах ядосан в тревата, защото ми стана ясно, че засега не беше възможно да говоря със Сам. Той не бе обърнал никакво внимание на знаците ми и разказваше на другите как бяхме срещнали кайовите и какво щеше да става сега. Отначало нашите хора се бяха уплашили при появяването на индианците. Но затова пък се зарадваха толкова повече, когато разбраха, че червенокожите са наши приятели и съюзници и че занапред няма защо да се страхуваме от апачите. Заобиколени и закриляни от двестата кайови, ние можехме да продължим работата си и да бъдем сигурни, че очакваното нападение няма да ни навреди.

Кайовите бяха приети гостоприемно, получиха големи парчета от мечото месо, след което си тръгнаха. Бяха решили да яздят през цялата нощ, за да съобщят на своите хора новините колкото се можеше по-скоро. Едва когато те си отидоха, Сам се приближи до мене, легна на земята и каза по своя обичаен невъзмутим начин:

— Тази вечер физиономията ти хич не ми харесва, сър. Сигурно се дължи на някакво смущение — или в храносмилането, или пък във вътрешния ти душевен мир, хи-хи-хи-хи! Кое ли от двете предположения е вярно? Мисля, че второто, а?

— Позна! — отвърнах аз не съвсем дружелюбно.

— Тогава разкрий ми сърцето си и ми кажи какво ти тежи. Ще ти помогна.

— Щях да се радвам, ако можеше, Сам, но се съмнявам.

— Мога. Разчитай на мене!

— Тогава кажи ми, Сам, как намираш Винету!

— Великолепен момък! Не си ли и ти на това мнение?

— И искаш да го изпратиш на гибел? Как да го разбирам?

— На гибел? Аз него? Никога не е хрумвало такова нещо на сина на моя баща.

— Но нали ще го пленят!

— Наистина!

— И това ще доведе до неговата гибел!

— Не вярвай в призраци, сър! Винету ми харесва толкова много, че бих рискувал живота си по всяко време, за да го спася от опасност.

— Но защо го примамваш тогава в тази клопка?

— За да се спасим от него и от апачите му.

— А после?

— После? Хмм! Ти, изглежда, би искал да се заемеш с този млад апач с най-голямо удоволствие, а?

— Не само че искам, но и ще се заема! Ако бъде пленен, ще го освободя. А ако някой вдигне оръжие срещу него, ще се бия рамо до рамо с него. Заявявам ти го най-честно и открито.

— Така ли? — , ,

— Да. Обещах тържествено на един умиращ да се грижа за него и едно такова обещание за мен е свещено като клетва.

— Радвам се, много се радвам. Мненията ни се покриват.

— Но — настоях аз нетърпеливо -кажи ми най-сетне как могат да се съчетаят хубавите ти думи със злите ти намерения?

— А, значи това искаш да знаеш? Хмм, да, твоят стар Сам Хокинс забеляза много добре, че ти желаеше да говориш с него, докато препускахме. Но не биваше. Можех да си проваля целия хубав план. Съвсем друг човек съм и имам съвсем други намерения. Не искам всекиму да показвам картите си, хи-хи-хи-хи ! Но към тебе мога да бъда откровен. Ще ми помагаш, а и Дик Стоун и Уил Паркър, ако не се лъжа. И така: доколкото познавам Инчу-чуна, той не е тръгнал с Винету само ей така на разузнаване, а междувременно е наредил на воините си да се приготвят за сражение и да се придвижат. Те положително вече са изминали доста голямо разстояние и понеже той, а също и Винету, ще яздят през цялата нощ, предполагам, че още рано сутринта или някъде преди обяд ще се срещне с воините си, в противен случай не би пришпорвал коня си така. Вдругиден вечерта вече може да бъде тука. Виждаш в каква опасност се намираме и колко ниско е надвиснала над нас. Добре направихме, че тръгнахме след апачите! В никакъв случай не бих очаквал завръщането им така скоро. И колко добре стана, че срещнахме кайовите и научихме всичко от тях! Те ще доведат техните двеста воини и…

— Аз ще предупредя Винету за кайовите — прекъснах го. , — За бога, недей! — извика Сам уплашено. — Ще имаме само вреда от това, ако апачите избягат, тогава въпреки кайовите те няма да ни оставят на мира. Не, те наистина трябва да бъдат пленени и да се видят застрашени от смъртна опасност. Ако след това тайно го освободим, ще ни бъдат благодарни и ще се откажат от отмъщението си. Най-много да ни поискат Ратлър, а него ще им го дам с удоволствие. Какво ще кажеш сега, мой гневни господинчо? Подадох му ръката си.

— Напълно съм спокоен, скъпи Сам. Добре си го измислил!

— Нали? Да, да, някои хора бяха казали, че Сам Хокинс яде полски мишки, но той си има и добрите качества, хи-хи-хи-хи! Значи пак спечелих твоята благосклонност?

— Да, добри ми Сам.

— Тогава заеми хоризонтално положение и заспивай! Утре ще има много работа. Сега искам да поставя в течение на нещата Стоун и Паркър, за да знаят какво трябва да правят.

Нима старият Сам Хокинс не беше мил и добър човек? Впрочем, когато казвам «стар», думата не трябва да се разбира в буквалния й смисъл. Той беше на около четиридесет години. Но голямата растителност, закриваща лицето му почти изцяло, ужасният нос, стърчащ като някоя наблюдателна кула, и връхната му дреха, която изглеждаше като че ли скована от дъски, го състаряваха твърде много.

Изобщо струва ми се, че тука му е мястото да направя една забележка относно думата «old» — «стар». Ние, немците, употребяваме тази дума не само, за означаване на възрастта, но и често като израз на симпатия. Не е речено, че един «стар добър приятел» или някоя «стара кримка» трябва да е непременно стар човек. А думата има и едно друго значение. В обикновения говорим език, когато тази дума придружава съществителни като «мърморко», «пройдоха», «буквоед», тогава я схващаме в значението й на «голям». Следователно в тези случаи думата «стар» служи за подсилване значението или степента на основното понятие.

По същия начин в Дивия Запад се употребява и думата «old». Един от най-прочутите прерийни ловци се казваше Олд Файерхенд. Огънят на неговата пушка беше винаги смъртоносен и затова той беше получил бойното име Огнената ръка. А поставеното пред името «Олд» подчертава допълнително голямата сигурност на неговия изстрел. И името Шетърхенд, което бях получил, беше украсено вече с едно такова «Олд». ;

След като Сам се отдалечи, аз се опитах да заспя, но това не ми се удаваше дълго време. Останалите хора в лагера бяха прещастливи поради предстоящото пристигане на кайовите й го обсъждаха на такъв висок глас, че беше цяло изкуство човек да заспи при този шум. А и моите мисли не ме оставяха на мира. Хокинс беше говорил за плана си с такава самоувереност, като че ли всякакъв неуспех беше изключен. Но аз не бях никак спокоен. Искахме да освободим Винету и баща му. А дали щяхме да освободим и другите пленени апачи, за това той не беше казал нито дума. Нима те щяха да останат в ръцете на кайовите, докато вождовете им щяха да бъдат спасени? Това ми се виждаше несправедливо. Но освобождаването на всичките апачи едва ли беше по силите на четирима души, още повече че то трябваше да стане тайно, за да не може после никой да ни заподозре. А по какъв начин кайовите щяха да пленят апачите? Ето какъв въпрос си задавах. Едва ли щеше да мине без борба и можеше да се очаква, че тъкмо двамата, които искахме да спасим, щяха да се защитават най-самоотвержено и следователно щяха да бъдат изложени на най-голяма опасност. Как можехме да предотвратим това? Ако те не сложеха оръжие, ако не оставеха да бъдат пленени, щяха да бъдат убити от кайовите. Това не биваше да се допуска в никакъв случай.

Дълго размишлявах над този въпрос, като се обръщах ту на едната, ту на другата си страна, без да мога да намеря някакъв изход. Единствената мисъл, която най-сетне успя донякъде да ме успокои, беше тази, че малкият хитър Сам щеше може би да намери някакво щастливо разрешение на въпроса. Но във всички случаи бях твърдо решил да се застъпя за двамата вождове и ако беше необходимо, дори да го защитя с тялото си. След това най-после заспах.

На следното утро се залових за работа с двойно усърдие, защото предишния ден не бях работил. Ратлър не се мяркаше наблизо. Той безделничеше и се разхождаше насам-натам;

другарите му се отнасяха най-дружелюбно с него, като че ли нищо особено не се беше случило. Това ме доведе до убеждението, че ако последваше някое ново спречкване с него, трябваше да очакваме враждебни действия и от тяхна страна. Вечерта се оказа, че бяхме измерили двойно по-голямо разстояние от обикновено, въпреки че теренът беше по-труден, отколкото през последните дни. Затова бяхме много изморени и веднага след вечеря си легнахме да спим. Междувременно и лагерът ни беше преместен на доста голямо разстояние.

През следващия ден продължихме да работим все така усърдно, като около обяд бяхме принудени да прекъснем работа. Пристигнаха кайовите. Съгледвачите им бяха намерили лесно новия ни лагер, защото следите, които бяхме оставили, бяха повече от ясни.

Индианците имаха яки, войнствени фигури. Конете им бяха добри, а всички те бяха въоръжени без изключение с пушки, ножове и томахоки. Преброих повече от двеста души. Предводителят им беше човек с висок ръст, сурови и мрачни черти на лицето и очи на хищно животно, от когото, изглежда, не можеше да се очаква нищо добро. Погледът му излъчваше нескрит стремеж към грабежи и битки. Името му беше Тангуа, което означава дословно «вожд». От това можеше да се заключи, че той нямаше защо да се бои от съперничеството на други вождове. Когато видях очите му, ме побиха тръпки на страх за съдбата на Инчу-чуна и Винету, в случай че те действително попаднеха в ръцете му.

Той идваше като наш приятел и съюзник, но държанието му към нас не беше никак приятелско. По поведението си приличаше на тигър, който тръгва заедно с леопарда на лов, за да изяде и него след това. Той се появи начело на воините си заедно с Лисицата, предводителя на неговите съгледвачи, но не слезе от коня си, за да ни поздрави, а само направи едно повелително движение с ръка и ние се видяхме обкръжени от неговите хора. След това отправи коня си към колата ни и повдигна платнището й, за да погледне вътре. Изглежда, че съдържанието й го привлече, защото той слезе от коня си и се покатери в колата, за да разгледа намиращите се в нея предмети.

— Охо! — обади се Сам Хокинс, който стоеше до мене. — Изглежда, че гледа на нас и на нашата собственост като на законна плячка, преди още да е разменил и една дума с нас, ако не се лъжа. Ако случайно мисли, че Сам Хокинс е толкова глупав, та да прави вълка пастир, то той се лъже. Веднага ще му го докажа.

— Сам, бъди предпазлив — помолих го аз. — Тези двеста червенокожи ни превъзхождат далеч.

— По численост да, но по акъл положително не, хи-хи-хи-хи!

— Но те са ни обградили!

— Well, виждам ги. Да не мислиш, че нямам очи? Изглежда, че не сме си избрали много добри помощници. Това, че Тангуа ни е обградил, ме кара да предполагам, че иска да ни сложи в джоба си заедно с апачите, а може и да ни излапа цели. Само че тази хапка ще му дойде малко големичка. Уверявам те в това. Ела с мене при колата, за да можеш да чуеш как Сам Хокинс говори с такива негодници! Тангуа ме познава добре и знае чудесно, че съм тук, дори и още да не ме е видял. Ето защо поведението му не само че ме ядосва, но е и подозрително относно всички ни. Погледни само мрачните лица на воините му! Веднага ще им покажа, че Сам Хокинс си знае мястото! Ела!

Ние държахме пушките в ръцете си и закрачихме към колата, където Тангуа ровеше из вещите. При това аз не се чувствах особено добре. Като стигнахме при колата, Сам попита:

— Нима прочутият вожд на кайовите желае да отиде във Вечните ловни полета само след няколко мига?

Запитаният, който беше клекнал с гръб към нас, се изправи, обърна се и отговори грубо:

— Защо бледоликите пречат на вожда с този глупав въпрос? Тангуа ще властва някога във Вечните ловни полета като велик вожд, но дотогава ще измине още много време.

— Може би това време няма да бъде повече от минута.

— Защо?

— Слизай от колата и ще ти кажа! Побързай!

— Тангуа ще остане в колата.

— Добре, тогава ще хвръкнеш във въздуха! При тези думи Сам му обърна гръб и се престори, че си тръгва. Тогава вождът се намери на земята с един бърз скок и го хвана за ръката.

— Да хвръкна във въздуха ли? Защо Сам Хокинс говори такива думи?

— За да те предупредя.

— От какво?

— От смъртта, която щеше да те сграбчи, ако беше останал в колата само още няколко мига.

— Уф! Смъртта е в колата? Покажи ни я!

— Може би по-късно. Не ти ли казаха твоите съгледвачи защо се намираме тука!

— Тангуа го научи от тях. Искате да построите път за Огнения кон на бледоликите.

— Вярно! Този път минава над реки и пропасти, а също и през скали, които ние вдигаме във въздуха. Мисля, че това трябва да ти е известно.

— Вождът го знае. Но какво общо има със смъртта, която го била заплашвала?

— Повече, отколкото можеш да подозираш. Чувал ли си с какво вдигаме скалите във въздуха, които пречат на пътя за Огнения кон? Да не мислиш, че това става с обикновения барут, който използвате, за да стреляте с пушките си?

— Не, бледоликите са изнамерили нещо друго, с което могат да се разрушат цели планини.

— Така е. И това нещо се намира в нашата кола. Наистина, ние сме го опаковали добре, но който не знае как трябва да се отвори един такъв пакет, той е изгубен, щом го докосне; той ще избухне в ръцете му и ще го разкъса на хиляди парчета.

— Уф, уф! — извика вождът видимо изплашен. — А Тангуа беше ли близо до тези пакети?

— Ти беше толкова близо, че ако не ме беше послушал, щеше да се намираш вече във Вечните ловни полета. Но какво щеше да остане от тебе? Нито амулетът ти, нито скалпът, нищо, ама нищо, освен парченца месо и кости! Как би могъл в такова състояние да властваш във Вечните ловни полета като велик вожд? А и твоите останки щяха да бъдат там напълно смазани от жребците на духовете.

Индианец, който отиде във Вечните ловни полета без скалп и амулет, среща там презрението на умрелите герои и трябва да не се мярка пред очите на другите щастливци, които тънат във всички индиански блаженства. Такава е вярата на червенокожите. А какво нещастие би било да се озовеш там на малки парченца! Въпреки тъмния цвят на кожата и боята можеше да се види, че лицето на вожда пребледня от ужас.

— Уф! — извика той. — Добре, че предупреди Тангуа навреме! Но въпреки това той трябва да ти се скара. Защо държите това нещо в колата, където има толкова много други полезни неща?

— Нима можем да оставим тези важни пакети на земята, където могат да се развалят или при най-малкото докосване да причинят някоя страшна беда? Казвам ти, че дори и в колата те са много опасни. Ако един такъв пакет избухне, наоколо всичко ще хвръкне във въздуха.

— И хората ли?

— Разбира се, че и хората, а и всички животни наоколо на разстояние от десет пъти по сто конски дължини.

— Тогава вождът трябва да каже на воините си, никой от тях да не се доближава до тази опасна кола.

— Добре ще направиш! Дори те моля за това, за да не загинем всички заедно само заради нечия непредпазливост. Виждаш колко съм загрижен за вас, защото мисля, че воините на кайовите са наши приятели. Но, изглежда, че съм се лъгал. Когато се срещат приятели, те се поздравяват и заедно пушат лулата на мира. Нима искаш днес да пропуснеш тази церемония?

— Нали си пушил вече лулата с Лисицата, моя съгледвач?

— Пуших само аз и този бял воин, който стои до мене, но другите не са пушили. Ако не искаш да поздравиш и тях, ще бъда принуден да помисля, че приятелството ви към нас не е искрено.

Тангуа постоя, известно време размишлявайки, след което се опита да се измъкне:

— Тръгнали сме на боен поход и затова не носим с нас киникиника на мира.

Но Сам не се остави да го метнат.

— Устата на вожда на кайовите казва думи, които не мога да приема — заяви той. — Виждам, че торбичката с киникиника виси на пояса му и ми изглежда пълна. Но той няма да ни трябва, защото ние самите имаме достатъчно тютюн. Не е необходимо всички да участват в пушенето на калюмета. Ти ще пушиш от твое име и от името на воините ти, а аз ще пуша от мое име и от името на присъстващите бели. Тогава приятелският съюз ще важи за всички мъже, които се намират тук.

— Защо е необходимо да пушим ние двамата, след като сме вече приятели? Сам Хокинс може да приеме, че сме пушили калюмета от името на всички.

— Както искаш! Но в такъв случай ние ще правим каквото си искаме и ти няма да можеш да заловиш апачите.

— Да не би да искаш да ги предупредиш? — попита Тангуа и в очите му се появиха опасни пламъчета.

— Не. Нямам такова намерение, защото те са наши врагове и искат да ни убият. Но няма да ти кажа как ще можеш да ги заловиш.

— Този съвет не е необходим на Тангуа. Той сам знае.

— Охо! Нима знаеш кога и от коя посока ще се появят и къде ще можете да ги пресрещнете?

— Вождът ще научи, защото ще изпрати съгледвачи срещу тях.

— Няма да направиш това, защото си достатъчно умен, за да знаеш, че апачите ще открият следите на съгледвачите ти и ще могат да се подготвят за сражението. Ще започнат да се придвижват с най-голяма предпазливост и тогава става много съмнително дали ще успееш да ги пипнеш. А според моя план те ще бъдат съвсем неподготвени, когато ги обкръжите и плените, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

Тези думи не останаха без въздействие. Тангуа размисли малко и каза:

— Тангуа ще поговори със своите воини.

След това той се отдалечи. Отиде при Лисицата, направи знак на още няколко червенокожи да се приближат до него и ние можахме да видим как започнаха да се съвещават.

— Това, че иска най-напред да говори с хората си, е доказателство, че ни е кроил нещо лошо — обърна се Сам към мене.

— Говори много зле за него, защото си му приятел и не си му сторил никаква злина — обадих се аз.

Сам махна с ръка и по лицето му се изписа израз на превъзходство:

— Приятел ли? Какво ли означава думата «приятел» за тези кайови? Те са негодници и живеят само от грабеж. Можеш да им бъдеш приятел само дотогава, докато няма какво да вземат от тебе. Но тук ние имаме кола, пълна с хранителни припаси и разни други неща, които имат голяма стойност за червенокожите. Разузнавачите са споменали това на своя предводител и още в същия миг нашето обиране е било вече решено.

— Ами сега?

— Сега ли? Хмм, сега сме в безопасност.

— Бих се радвал, ако е така.

— Мисля, че е така. Познавам тези хора. Идеята ми да метна вожда, че имаме в колата giantpowder, беше блестяща, хи-хи-хи-хи! Той вече смяташе всичко, което се намира в нея, за сигурна и законна плячка. И първата му работа беше да се качи веднага в колата. Но сега съм убеден, че никой червенокож няма да посмее да се докосне до нея. Дори се надявам, че страхът им ще ни помогне и по-нататък. Ще си пъхна в джоба една консервена кутия с риба и ще гледам да ги убедя, че вътре има динамит. Нали и ти имаш у себе си една ламаринена кутийка, където държиш някои документи? В случай на нужда можеш да си послужиш с моята идея.

— Чудесно! Да се надяваме, че тази хитрост ще има необходимото въздействие. Но какво мислиш за лулата на мира?

— Изглежда, че наистина са се били уговорили да не я пушат с нас. Но сега ми се струва, че ще им дойде друг акъл. Моят доказателствен материал беше доста убедителен и за вожда, и за другите. Въпреки всичко не трябва да им имаме повече доверие.

— Е, вече видя. Само че завчера аз все пак имах известно право. Ти пожела да изпълниш плана си с помощта на кайовите и сега всъщност сме в ръцете им. Любопитен съм да видя какво ще излезе от цялата работа!

— Нищо друго освен това, което предполагам. Можеш да бъдеш сигурен. Наистина, вождът искаше да ни обере и после сам да се справи с апачите. Сега обаче трябва да е разбрал, че апачите са твърде хитри, за да се оставят да бъдат заловени и избити по начина, замислен от него. Както вече му казах, те ще открият следите на разузнавачите, които той мислеше да изпрати срещу тях, а след това ще има да чака да му се натикат сами в ръцете като слепи яребици. Аха, я виж! Свършиха съвещанието. Вождът идва. Сега ще се реши всичко.

Решението ни стана ясно още преди той да се приближи до нас, защото след като Лисицата извика нещо, кръгът на червенокожите около нас се разтури и ездачите започнаха да скачат от конете си. И така — вече не бяхме обкръжени. Лицето на Тангуа не беше толкова мрачно сега.

— Тангуа свърши съвещанието със своите воини — каза той. — Те са съгласни, Тангуа да изпуши калюмета със своя брат Сам. Това ще важи и за всички останали.

— Очаквах това решение, защото ти си не само храбър, но и умен мъж. Нека воините кайови образуват полукръг около нас и бъдат свидетели как ние двамата ще си разменим дима на мира и приятелството.

Така и стана. Тангуа и Сам Хокинс пушиха калюмета, като изпълниха всички вече описани формалности. След това имахме основание да очакваме, че поне през следващите дни кайовите няма да замислят срещу нас враждебни планове. Разбира се, че не можехме да знаем отсега какво щяха да направят по-късно.

Когато споменавам за пушене на калюмета или лулата на мира, аз си служа с обичайния за нас израз. Но индианецът не казва «пуша тютюн», а «пия тютюн». И той всъщност го пие, защото поглъща дима му, събира го в стомаха си, след което постепенно го изпуска обратно.

В това отношение той странно си прилича с турчина, който също така не казва «пуша тютюн». Думата «тютюн» е турска. А за «пуша тютюн или лула» турците казват «тютюн или чибук ичмек». Но «ичмек» не означава «пуша», а «пия».

На каква голяма почит е лулата при индианците, виждаме от обстоятелството, че лулата се означава в езика на племето хемес, както и в езиците на всички племена на апачите, с думата, която означава «вожд». На езика на хемес «нато» означава «вожд», а «нато-тсе» — «лула». Това «тсе», поставено в края, означава «камък» и се употребява както за лули от печена глина, така и за лули, чиято глава е издялана от камък. Главата на всяка лула, която се употребява като калюмет, трябва по възможност да бъде направена от глина, взета от свещените глинени находища по границата между щатите Дакота и Минесота.

8. В очакване на апачите

След като поне временно между нас и кайовите зацари разбирателство, Тангуа поиска да се започне голямо съвещание, в което да вземат участие и всички бели. Това никак не ми хареса, защото щеше да забави работата ни, която беше толкова спешна. Затова помолих Сам да се опита да отложи съвещанието за вечерта, тъй като бях чел и слушал, че едно такова съвещание при червенокожите може да продължи безкрайно, ако не съществува непосредствена опасност, която да ги накара да побързат. Хокинс започна да преговаря с вожда и след това ми съобщи:

— Като истински индианец не иска да отстъпи от решението си. Понеже все още не можем да очакваме пристигането на апачите, той настоява съвещанието да се състои и аз да изложа плана си; а след това сигурно ще падне голямо ядене. Имаме достатъчно припаси, а и кайовите докараха няколко коня, натоварени със сушено месо. За щастие успях да го склоня да участват в съвещанието само трима: Дик Стоун, Уил Паркър и аз. Другите имат разрешение да продължат работата си.

— Разрешение ли? — попитах аз, като сбърчих чело. — Да не би да ни е необходимо разрешението на индианците, за да работим?! Ще им покажа с държанието си, че се чувствам абсолютно независим от тях.

— Не ми обърквай плановете, сър! — помоли Сам. — Прави се по-добре, че нищо не забелязваш! Не бива да ги настройваме срещу нас, ако искаме всичко да мине добре.

— Но и аз искам да взема участие в съвещанието!

— Не е необходимо.

— Не е ли? Тъкмо обратното. И аз трябва да знам какво ще бъде решено!

— Ще го научиш веднага.

— Но ако се реши нещо, което не мога да одобря!

— Да одобриш ли? Ти? Я го вижте този грийнхорн! Наистина си е въобразил, че той трябва най-напред да одобри онова което Сам Хокинс вече е решил! Може би трябва да искам разрешение от теб, когато реша да си изрежа ноктите или пък да си закърпя ботушите?

— Нямах това предвид. Искам само да бъда сигурен, че няма да се вземе решение, което би могло да застраши живота на двамата апачи.

— Що се отнася до това, можеш да разчиташ на твоя стар Сам Хокинс. Давам ти думата си, че ще се измъкнат здрави и читави. Стига ли ти това?

— Да Думата ти за мене е сигурна гаранция, защото мисля че щом си я дал веднъж, ще се стремиш да я удържиш.

— Well! Залавяй се с работата си и бъди сигурен, че нещата ще се развият така, както биха се развили и ако можеше да си напъхаш носа в тях!

Трябваше да се подчиня, защото за мене беше изключително важно да приключим с нашите измервания, преди да се счепкаме с апачите. И така ние се заловихме с още по-голяма енергия да измерваме следващата отсечка и работата ни вървеше извънредно бързо, защото Банкрофт и другите трима земемери не щадяха силите си. Причината за това беше положението, което им бях обрисувал: ако не работехме здравата, апачите щяха да дойдат, преди да сме си свършили работата, и в такъв случай можехме да си изпатим лошо от тях или пък от кайовите. Ако завършехме работата си преди тяхното пристигане, щяхме може би да успеем да си оберем крушите и да се спасим заедно със скъпоценните уреди и чертежи. Бях обяснил всичко това на хората и сега те работеха с такова старание и издръжливост, каквито по-рано никога не можеха да бъдат забелязани у тях. Така постигнах целта си. Все пак дълбоко в себе си не мислех за бягство. Съдбата на Винету ми беше станала близка. Другите можеха да правят каквото си пожелаят, но аз бях решил да не напусна тези места, преди да съм се убедил, че Винету не е застрашен от опасност.

Всъщност моята работа се разделяше на две задачи: първо, трябваше да измервам и, второ, да водя дневника и да правя чертежите. Винаги изработвах чертежите с копие. Главният инженер получаваше оригинала, защото беше началник на групата, а копието оставаше у мене. Това ставаше тайно от другите и щеше да бъде необходимо в случай на беда. Намирахме се в опасно положение и тази предпазна мярка ми се струваше напълно оправдана.

Съвещанието трая наистина до вечерта, както бях очаквал. То приключи тъкмо тогава, когато тъмнината ни принуди да прекратим нашата работа. Кайовите се намираха в чудесно настроение, защото Сам Хокинс беше извършил грешката (или пък умния ход) да им даде всичкото бренди, което беше останало. Дори и през ум не му беше минало преди това да попита Банкрофт дали е съгласен. Бяха запалени няколко огъня, около които червенокожите седяха и ядяха. Наблизо пасяха конете им, а по-надалеч извън лагера в тъмнината стояха постовете, които сам вождът беше подредил.

Седнах до Сам и неговите неразделни другари Стоун и Паркър, започнах да ям вечерята си и очите ми зашариха из лагера, който ми предлагаше непозната дотогава гледка, защото бях новак в Запада. Видът на лагера беше повече от войнствен. Като разглеждах лицата на индианците едно подир друго, не можах да открия нито едно лице, което да издаде с изражението си, че някой от тях би могъл да изпита някакво съчувствие към враговете си. Всеки кайова беше получил по пет-шест глътки бренди, нямахме повече. Следователно между тях нямаше пияни, но аз все пак забелязах възбуждащото въздействие на огнената вода, защото те имаха твърде рядко възможността да я пият. Движенията им бяха много по-оживени, а разговорите им се водеха на много по-висок глас, отколкото това беше обичайно за тях.

Попитах Сам за резултата от съвещанието.

— Можеш да си доволен — каза ми той. — Нищо лошо няма да се случи на двамата ти любимци.

— Но ако се защитават? — подхвърлих аз.

— Изобщо няма да имат тази възможност. Съпротивата им ще бъде сломена и ще се намерят завързани, преди изобщо да им е минала през главата мисълта, че нещо такова е възможно.

— Така ли? Как си представяш тази работа, Сам?

— Много просто. Апачите ще се придвижат по един определен път. Можеш ли да отгатнеш кой ще е той?

— Да. Най-напред ще се отправят към онова място, където се срещнаха с нас, а оттам ще следват вече дирите ни.

— Правилно! Наистина не си толкова глупав, колкото изглеждаш на пръв поглед. Значи първото нещо, което трябва да знаем, ни е вече известно, а това е посоката, от която ще дойдат. Второто по важност нещо е времето, когато ще пристигнат.

— То не може да се изчисли толкова точно, но може да се предположи.

— Да, този който има пипе в главата си, може приблизително да го определи. Но само едно предположение не ни върши много работа. Онзи, който се намира в положение като нашето и постъпва само според някакви предположения, рискува главата си. Необходима ни е единствено сигурност и нищо друго.

— Можем да я имаме, само ако изпратим срещу тях разузнавачи, а тъкмо това ти искаше да се избегне, драги Сам. Беше на мнение, че техните следи ще ни издадат.

— Следите на червенокожите съгледвачи, отбележи си добре, на червенокожите, сър! Апачите знаят, че ние се намираме из тези места и ако се натъкнат на следата на някой бял, това няма да събуди подозренията им. Но ако открият стъпките на индианци, това би било съвсем друго нещо. Така ще бъдат предупредени и ще внимават много. Тъй като ти си една изключително умна глава, можеш да предположиш какво ще си помислят те.

— Че кайовите са наблизо!

— Да, ама ти наистина позна! Ако не бях принуден да пазя толкова много старата си перука, бих свалил сега шапката си пред тебе от най-голямо уважение. Приеми с тези мои думи, че все едно съм го сторил!

— Благодаря, Сам! Надявам се, че това уважение няма да се изпари безследно. Но по-нататък! Ти си на мнение, че срещу апачите трябва да изпратим не червенокожи, а бели съгледвачи?

— Да, но само един.

— Не е ли малко?

— Не, защото този разузнавач е човек, на когото може да се има доверие. Впрочем той се казва Сам Хокинс, ако не се лъжа, и яде полски мишки, хи-хи-хи-хи! Да познаваш случайно този човек?

— Да — кимнах аз. — Щом той се заема с тази работа, можем да бъдем спокойни. Той няма да се остави на апачите да го пипнат.

— Няма да се остави да го пипнат, но ще се остави да го видят.

— Какво? Да те видят ли?

— Разбира се — увери ме Сам настойчиво.

— Тогава ще те хванат и ще те убият! — казах аз загрижено.

Но дребният трапер се усмихна хитро и махна пренебрежително с ръка.

— Няма и да помислят за това. Не са толкова глупави. Ще направя така, че непременно да ме забележат. И докато се разхождам най-спокойно пред очите им, ще си помислят, че ние се чувстваме в безопасност, като че ли от много дълго време цари мир. Няма да ми сторят абсолютно нищо, защото вие ще се усъмните, ако не се върна в лагера. Те са убедени, че и без това няма къде да им избягам.

— Но, Сам, не е ли възможно да те видят, преди ти да си ги забелязал?

— Сър — престори се Сам на разгневен, — ако искаш да ми зашлевиш такъв шамар, тогава между нас всичко ще бъде свършено! Аз да не ги забележа! Очичките на Сам Хокинс са малки, но виждат отлично. Вярно е, че апачите няма да се зададат на тълпи в хаотичен безпорядък, а най-напред ще изпратят няколко разузнавачи. Но и те няма да ми се изплъзнат, защото ще заема такава позиция, че ще ги видя на всяка цена. Знаеш ли, има места, из които и най-ловкият скаут не може да намери прикритие и се вижда принуден да се покаже на открито. Човек трябва да си избере някое такова място, когато реши да наблюдава разузнавачи. Щом ги съзра, ще ви съобщя, за да се държите най-непринудено, докато те обикалят тайно около лагера ни.

— Но нали тогава те ще забележат кайовите и това ще бъде съобщено на техния вожд?

— Кого ще забележат? Кайовите? Човече, грийнхорне и уважаеми младежо, да не мислиш, че Сам Хокинс има памук вместо мозък или пък попивателна, а? Дотогава аз ще съм се погрижил, щото те да не видят нито един кайова, нито някоя следа от тях. Ясно ли е? Тези многообични приятели, кайовите, ще се прикрият добре, за да могат после изведнъж да изскочат в подходящия момент. Съгледвачите на апачите не бива да забележат нито един човек, който не е бил в лагера ни, когато при нас се появиха Винету и баща му.

— Аха, това наистина е вече друго нещо!

— Нали? Ще оставим съгледвачите на апачите спокойно да си пълзят около нас. Така ще се уверят, че нищо не подозираме. А когато си тръгнат, аз ще ги последвам, за да мога да наблюдавам приближаването на основния отряд. Но той няма да се появи през деня, а през нощта, като индианците ще се опитат да се промъкнат до лагера ни колкото е възможно по-близо. След това храбрите апачи ще ни връхлетят.

— И ще ни пленят и ще ни избият, ще убият поне неколцина от нас!

— Слушай, сър — усмихна се Сам, — направо ми е жал за тебе! Мислиш се за образован човек, а още Дори не знаеш, че когато някой не иска да го хванат, трябва да избяга! Това е известно на всеки заек, та дори и на онова малко черно хапливо насекомо, което скача на разстояние, шестстотин пъти по-голямо от дължината на собственото си тяло. А ти, само ти не знаеш това! Хмм, нима по този въпрос не е писано нищо в многото книги, които си прочел?

— Не, защото един храбър уестман не бива да скача толкова надалече, колкото онова насекомо, за което ми говориш. Но шегата настрана! Значи смяташ, че трябва да напуснем лагера?

— Да, ще запалим лагерен огън, за да могат неприятелите ни добре да ни забележат. Докато огънят гори, апачите сигурно няма да се покажат. Ние ще го оставим да угасне и щом се стъмни, ще офейкаме, за да доведем кайовите бързо и незабелязано. Апачите ще се нахвърлят върху лагера ни и… няма да намерят жив човек, хи-хи-хи-хи! Ще се учудят и ще разпалят отново огъня, за да ни потърсят. Тогава ние ще можем да ги виждаме ясно, както преди това те нас, и листът ще се обърне: сега ще бъдат нападнати те. Как ще се изплашат! Уверявам те, че това е такъв номер, за който още дълго време ще има да се говори. И при това всеки ще казва: Сам Хокинс беше онзи, който скрои цялата работа, ако не се лъжа!

— Да, би било хубаво, ако стане така, както си го представяш, а не иначе. — Така ще стане, така. Аз ще се погрижа за това.

— А после? — продължих да го разпитвам аз. — После ще освободим тайно апачите, нали?

— Поне Инчу-чуна и Винету.

— А другите?

— Ще освободим и от тях толкова, колкото можем, без да се издадем.

— А какво ще се случи с останалите?

— Нищо лошо, сър. Гарантирам ти. В първия момент кайовите няма да мислят за останалите пленници, а за това, как отново да хванат бегълците. Но ако решат да се покажат кръвожадни, тогава Сам Хокинс ще се намеси. А изобщо не трябва да си блъскаме главите отсега над това, какво щяло да става после. Поне ти можеш да използваш главата си за нещо по-добро. Преди всичко трябва да намерим някое място, което да е подходящо за изпълнение на нашия план. За това ще се погрижа утре рано сутринта. Днес приказвахме достатъчно. От утре започваме да действаме.

Сам имаше право. Сега беше излишно да се говори и да се коват по-нататъшни планове. Не можехме да направим нищо друго, освен да изчакаме развоя на събитията.

Настъпилата нощ бе доста неприятна. Беше излязъл вятър, който постепенно премина в буря, а към сутринта настъпи студ, какъвто бе рядкост за тези места. Намирахме се приблизително на географската ширина на Дамаск, но въпреки това студът ни събуди. Сам огледа небето изпитателно и каза:

— Днес ще се случи вероятно нещо доста рядко за този район, а именно — ще вали, ако не се лъжа. А това ще е твърде изгодно за плана ни.

— Защо?

— Не можеш ли да се сетиш? Я се огледай колко много е изпотъпкана тревата наоколо! Ако апачите минат оттук, сигурно веднага ще забележат, че на това място е имало повече хора и коне, отколкото се намират в лагера всъщност. Но ако завали дъжд, тревата бързо ще се изправи, докато в противен случай следите от лагера ще се забелязват и след три и четири дни все още. Ще гледам да тръгна с кайовите колкото се може по-скоро.

— За да изберете място за нападението ли ?

— Да. Кайовите биха могли да останат още известно време, но колкото по-рано се махнат оттук, толкова по-бързо ще изчезнат и следите. Вие можете междувременно спокойно да продължавате работата си.

Сам съобщи намеренията си на вожда и Тангуа се съгласи с него. Скоро Сам потегли с двамата си приятели и индианците. Тук ще отбележа още, че мястото, което искаше да избере, трябваше да се намира по трасето, предстоящо за измерване.

Ние се придвижвахме след тази група бавно, с темпото, което ни позволяваше работата. Към обяд предсказанието на Сам се изпълни: заваля дъжд, и то така, както може да вали само в онези географски ширини. Изглеждаше, като че ли от небето се излива водопад.

Сам, Дик и Уил се върнаха точно по времето на този порой. Успяхме да ги забележим едва когато бяха вече може би на дванадесет или петнадесет крачки от нас — толкова силно валеше. Бяха намерили подходящо място. Паркър и Стоун щяха да ни го покажат. Сам обаче въпреки лошото време тръгна веднага на път, след като се запаси с провизии за да влезе в ролята си на разузнавач. Беше решил да изпълни задачата си пешком, защото така можеше да се крие по-добре, отколкото, ако беше с мулето си. Когато той изчезна зад непрогледната завеса на дъжда, имах чувството, че съдбоносната развръзка започва да се приближава към нас с бързи крачки.

Водната стихия беше колкото силна, толкова и краткотрайна. Небето изчерпа водните си запаси изведнъж и слънцето почна да пече също така силно, както вчера. Можехме пак да продължим прекъснатата си работа.

Намирахме се сред една равна, средно голяма савана, оградена от три страни с гора; тук-там по нея се виждаше някой храст. На такъв терен се работеше лесно и затова ние напредвахме бързо. Тук успях да установя, че сутринта Сам Хокинс беше предрекъл вярно последиците от дъжда: кайовите бяха яздили точно по тази линия, по която работехме сега, и въпреки това не се забелязваше никакъв отпечатък от конско копито. Когато апачите тръгнеха по дирите ни, нямаше никога да предположат, че имаме наблизо двеста съюзници.

Щом започна да се смрачава и ние прекратихме измервателните работи, научихме от Стоун и Паркър, че се намираме близо до мястото, определено за предполагаемите бойни действия. Много ми се искаше да го огледам, но вече беше станало твърде късно.

На следното утро бяхме работили известно време, когато стигнахме до един поток, образуващ доста голям воден басейн, приличен на изкуствено езеро, което, изглежда, имаше винаги вода, докато коритото на потока сигурно често оставаше сухо. Сега обаче то беше изпълнило бреговете си догоре — последица от вчерашния дъжд. До този басейн водеше тясна ивица от саваната, оградена отляво и отдясно с дървета и храсталак. Навътре във водата се проточваше полуостров,, по който също растяха храсти и дървета. На мястото, където полуостровът се свързваше със сушата, той беше тесен, а после се разширяваше дотолкова, че придобиваше почти формата на окръжност. Можеше да се сравни с тиган, обърнал дръжката си към сушата. От другата страна на водния басейн се издигаше полегато възвишение, което беше покрито с гъста гора.

— Това е мястото, което избра Сам — обясни Стоун и се огледа наоколо като познавач. — Наистина, едва ли бихме могли да намерим по-подходящо кътче за нашия план.

Тези думи ме накараха да се огледам на всички страни.

— Но къде са кайовите, мистър Стоун? — попитах аз.

— Скрили са се, много добре са се скрили — каза той с хитра усмивка. — Можеш да търсиш колкото си искаш и пак няма да забележиш никаква следа от тях, макар че те могат да ни наблюдават много добре. . — Е, къде са тогава?

— Почакай малко, сър! Трябва най-напред да ти обясня защо Сам, хитрецът, избра това място. Саваната, която прекосихме, е осеяна с единични храсти. Това улеснява съгледвачите на апачите и те могат да ни следват незабелязано, защото намират прикритие зад храстите. А сега погледни тясната ивица от саваната, която води насам! Като запалим един огън тук, той ще освети ивицата и част от саваната, по която ще се приближат враговете ни. Огънят ще подмами апачите и те ще могат много удобно да се приближат към лагера ни, като се прикриват зад храстите и дърветата от двете страни на тревистата ивица. Аз ви казвам, мешърс, че не беше възможно да намерим по-подходящо място, за да бъдем нападнати от червенокожите.

Продълговатото, слабо, загрубяло от вятър и дъжд лице на Дик буквално засия от удоволствие при тези думи. Главният инженер обаче в никой случай не споделяше възхищението му. Той поклати глава и каза:

— Що за човек сте, мистър Стоун! Как може да се радвате, че ще ви нападнат така прекрасно! Казвам ви, аз се радвам толкова малко на това нападение, че ще си плюя на петите!

— За да попаднете толкова по-сигурно в ръцете на апачите! — добави Дик Стоун с непоклатимо спокойствие. — Хич не мислете за такива неща, мистър Банкрофт! Не мога да не се радвам на това място, защото, ако то улеснява апачите да ни заловят, то след това на нас ще ни бъде още по-удобно да ги спипаме. Погледнете отвъд водната площ! Оттатък на склона сред дърветата са се скрили кайовите! Съгледвачите им седят по върховете на най-високите дървета и сигурно са забелязали нашето пристигане. Те ще забележат също така и появяването на апачите, защото отгоре погледите им достигат надалеч в саваната.

— Но — обади се главният инженер — каква ще ни е ползата в момента на нападението, че оттатък езерото сред дърветата се намират кайовите?

— Те ще се крият там само на първо време, защото иначе ще бъдат открити от разузнавачите на апачите — продължи да обяснява Дик. — Когато разузнавачите на неприятеля се върнат, тогава те ще слязат от височината и ще се присъединят към нас, като се скрият на полуострова, където няма да бъдат забелязани.

— А ако разузнавачите се промъкнат и дотам?

— Биха могли, но няма да им позволим.

— В такъв случай ще трябва да ги прогоните, а нали не биваше да се издаваме, че сме забелязали тяхното присъствие. Как ще обясните това противоречие, мистър Стоун?

— Много лесно. Наистина, ние трябва да се преструваме, че не подозираме нищо за тяхната близост и затова няма как да им забраним да стъпят на полуострова, ала ивицата земя, която го свързва със сушата, е широка само тридесет крачки и ние ще я препречим с конете си.

— Коне в ролята на барикада? Нима е възможно?

— Разбира се. Ще завържем там конете си за дърветата. После можем да бъдем уверени, че никой индианец няма да смее да се приближи до тях, защото те биха го издали с пръхтенето си. И така нека съгледвачите се приближат спокойно и се огледат наоколо. На полуострова те няма да стъпят. А щом се оттеглят, за да доведат останалите воини, ще пристигнат кайовите, както вече споменах, и ще се укрият на полуострова. После всички апачи ще се промъкнат до лагера ни и ще зачакат да заспим.

— А ако не искат да чакат толкова дълго? — прекъснах го аз. — В такъв случай няма да можем да се оттеглим!

— И в този случай не ни застрашава опасност — отвърна той, — понеже кайовите веднага биха ни се притекли на помощ.

— Но няма да мине без кръвопролитие, а нали точно това искахме да избегнем.

— Да, сър, ала тук на Запад няколко капки кръв нямат значение. Но не се безпокойте! Същите съображения ще възпрат апачите да ни нападнат, докато сме още будни. Те сигурно ще си кажат, че ние ще се защитаваме и макар че сме само двадесетина души, положително от техните хора ще паднат мнозина, преди да им се удаде да ни обезвредят. Не, те щадят кръвта и живота си също както и ние. Затова ще изчакат, докато легнем да спим, а ние пък ще оставим огъня бързо да изгасне и ще се оттеглим на полуострова.

— А какво ще правим дотогава? Можем ли да работим?

— Да. Само трябва в уречения час да сте тук.

— Тогава да не губим време. Елате, мешърс, нека свършим още малко работа!

Другите последваха подканата ми, въпреки че едва ли им беше до работа. Убеден съм, че всички биха офейкали с най-голямо удоволствие, но тогава работата ни щеше да остане непривършена и според договора в такъв случай никой нямаше да си получи парите. А те не искаха да ги загубят. Но и ако въпреки това някой се беше опитал да избяга, апачите бързо щяха да открият следите му. Не, всички разбираха, че тук сигурността им беше относително по-голяма и затова никой не избяга.

Аз също не можех да бъда безразличен към събитията, които ни очакваха. Бях изпаднал в едно такова състояние, което приличаше на трескавото напрежение на войниците преди сражение. Но това не беше страх, о, не, защото, ако става въпрос за страх, то трябваше да го изпитам по-скоро при срещата си с бизоните, а и после, когато нападнах мечката! Днес ставаше въпрос за хора! Точно това не ми даваше спокойствие. Не се боях толкова за собствения си живот. Все някак си щях да се защитя. Но Инчу-чуна и Винету! През последните дни бях мислил за Винету толкова много, че го чувствах вътрешно някак още по-близък. И странното е, както успях да разбера по-късно от него, че по това време и неговите мисли са били заети с моята личност така често, както и моите с него.

Дори и работата не бе в състояние да ме освободи от вътрешното ми безпокойство, но бях уверен, че то щеше да изчезне изведнъж в решителните мигове. Тъй като те неизбежно щяха да настъпят, аз започнах да ги очаквам дори с нетърпение. А те не бяха много далече, защото още рано следобед забелязахме Сам Хокинс, който се приближаваше към нас. Дребното човече беше видимо изморено, ала хитрите му очички сияеха весело над гъстата растителност, покрила долната част на лицето му.

— Всичко наред ли е? — попитах го аз. — Просто ти личи, че е така, драги Сам.

— Тъй ли? — засмя се той. — Но къде е написано? На носа ми или само във въображението ти?

— Какво ти въображение? Pshaw! Всеки, който ти види очите, ще каже същото без колебание.

— Значи моите очи ме издават. Добре, за в бъдеще ще знам. Но имаш право. Имах по-голям успех, отколкото можех да се надявам.

— Тогава си видял разузнавачите?

— Разузнавачите? Да съм ги видял? Много повече! Видях не само разузнавачите, а и целия отряд. И не само ги видях, ами ги и чух. Подслушах ги.

— Подслуша ли ги? Ах, казвай бързо тогава, какво успя да научиш!

— Не сега и не тук. Събери си нещата и се прибери в лагера! Идвам след тебе. Преди това се налага да отскоча до кайовите, за да им кажа какво съм научил и как трябва да се държат.

Той закрачи нагоре покрай езерото, стигна до потока, прескочи го и изчезна между дърветата в гората. Ние си събрахме партакешите и се прибрахме в лагера, където зачакахме връщането на Сам. Нито видяхме, нито чухме идването му — той изникна изведнъж между нас и каза надменно:

— Ето ме, господа! Нямате ли очи и уши? Вие можете да бъдете изненадани и от някой слон, чиито стъпки се чуват от четвърт час разстояние!

— Във всеки случай ти не се приближи като слон — засмях се аз.

— Прав си. Исках само да ви покажа как може да се приближите до хора, без те да ви забележат. Седяхте си спокойно и не разговаряхте. Бяхте съвсем тихи и кротки и все пак не чухте, че се промъквам насам. Ето така беше и вчера, когато припълзях близо до апачите.

— Хайде, Сам, разкажи ни!

— Well, сега ще научите как стана това. Но ще трябва да седна, защото съм много изморен. Краката ми са привикнали на ездата и сега отказват да ходят. А и по-изискано е да се числиш към конницата, отколкото към пехотата, ако не се лъжа. — Той седна близо до мене, огледа ни всички един по един с присвити очи и после кимна многозначително: — И така тази вечер започва танцът!

— Още тази вечер ли? — попитах аз, като едновременно се изненадах и зарадвах, защото вътрешно си бях пожелал всичко да се реши час по-скоро. — Добре, много добре!

— Хмм, изглежда, че имаш голямо желание да попаднеш в ръцете на апачите! — промърмори Сам подигравателно, но веднага обърна работата: — Но имаш право. Наистина това-е добре и аз също се радвам, че няма да бъдем повече в неизвестност. Не е много приятно да ти се налага да очакваш нещо, което може да свърши другояче, а не както си мислим.

— Другояче ли? — попитах аз. — Да не би да има нещо, което може да ни създаде главоболия?

— Ни най-малко. Дори обратното. Едва сега се убедих, че всичко ще мине добре. Но всеки опитен човек знае, че и от най-доброто дете по-късно може да излезе някой пропаднал скитник. Така е и със събитията. И най-чудесната работа може да се провали от някое непредвидено обстоятелство, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

— Но ние няма защо да се опасяваме от подобно нещо, нали?

— Не. След всичко, което чух, успехът ни е сигурен.

— Какво чу? Разкажи ни най-после!

— Полека, полека, млади господине! Всяко нещо по реда си! Сега не мога да ви съобщя какво съм чул, защото по-напред трябва да знаете какво се случи преди това. Тръгнах още докато валеше здравата. Не беше нужно да чакам спирането на дъжда, защото той не може да проникне през дрехата ми, дори и най-проливният дъжд не може — хи-хи-хи-хи! Стигнах почти до онова място, където бяхме на лагер, когато при нас дойдоха двамата апачи. Но там трябваше да се скрия, защото видях трима червенокожи, които душеха наоколо. Това са разузнавачи на апачите, помислих си аз, и няма да продължат, защото им е наредено да стигнат само до това място. Така и излезе. Те претърсиха околността, без да открият следите ми, след което седнаха под дърветата, защото на открито беше много мокро. Така прекараха около два часа в чакане. И аз се бях разположил под едно дърво и чаках два часа. Нали трябваше да разбера какво щеше да стане! По едно време се зададе отряд конници — всички бяха покрили лицата си с цветовете на войната. Веднага ги разпознах: Инчу-чуна и Винету с техните апачи.

— Колко бяха на брой?

— Тъкмо толкова, колкото бях предположил. Преброих около петдесет души. Съгледвачите излязоха изпод дърветата и докладваха на двамата вождове. След това те отново трябваше да избързат напред, а отрядът ги последва бавно. Вие, джентълмени, можете да си представите, че Сам Хокинс тръгна след тях. Дъждът беше заличил всякакви следи, но забитите от вас колчета в земята си бяха все още там и служеха като пътепоказатели. Как ми се иска през целия си живот да имам пред себе си все толкова ясни следи! Но апачите трябваше да бъдат много предпазливи, защото очакваха да ни видят зад всеки храсталак, така че напредваха много бавно. Вършеха всичко много хитро и предпазливо. Бяха чудесно обучени и просто ми доставяха огромно удоволствие. Инчу-чуна е прекрасен воин, а и Винету не му отстъпва. И най-малкото им движение беше добре пресметнато. Не проговаряха нито дума. Разбираха се само със знаци. На две мили от мястото, където ги видях най-напред, ги завари нощта. Там слязоха от конете си, завързаха ги за колчета и изчезнаха в гората, където мислеха да лагеруват до настъпване на утрото.

— И там ли ги подслуша? — попитах аз.

— Да. Те са умни воини и не запалиха огън, а понеже и Сам Хокинс е умен като тях, си помисли, че така не биха го забелязали много лесно. Затова и аз навлязох между дърветата и запълзях на собствения си корем, тъй като нямах друг на разположение. Продължих, докато се приближих до тях толкова, че успях да чуя всичко, каквото говореха.

— А разбра ли всичко?

— Излишен въпрос! Нали чух всичко каквото се говореше!

— Исках да попитам дали те си служеха с онази неразбираема смесица от индиански и английски думи?

— С нищо не си служеха, ами разговаряха помежду си, ако не се лъжа, и то на наречието на индианците мескалеро, което разбирам горе-долу. Промъкнах се още малко напред, докато се озовах съвсем близо до двамата вождове. Те разменяха от време на време по индиански маниер няколко думи, които обаче са богати на съдържание. Научих достатъчно и знам какво трябва да правим.

— Хайде, тогава изстреляй патроните си! — подканих го аз, защото той отново направи пауза.

— Тогава се поотдръпни, сър — усмихна се Сам, — за да не те улучи някой мой изстрел! Впрочем те наистина искат да ни заловят живи.

— Значи няма да ни убиват?

— А-а, ще ни поубият, но не веднага! Искат най-напред да ни пленят живи и здрави, след което ще ни закарат в селата на мескалеросите край Рио Пекос, където ще бъдем завързани за коловете на мъчението и живи изпечени. Е, също както ние хващаме живи шарани, носим си ги в къщи, слагаме ги във вода и ги храним, за да ги сварим после с най-различни подправки. Ама чудя се какво ли ще бъде месото на стария Сам, особено ако ме сложат в тигана с ловната ми дреха, хи-хи-хи-хи!

Той се разсмя по своя тих и особен начин, след което продължи:

— Особено са хвърлили око на мистър Ратлър, който е седнал между вас с такова нямо възхищение и ме е зяпнал с толкова блажено изражение, като че ли раят с всичките си наслади очаква само него. Да, мистър Ратлър, надробил си си такава попара, каквато аз не бих желал да сърбам. Ще бъдеш набучен на копия, на кол, ще бъдеш отровен, наръган с ножове, застрелян, ще ти разтегнат крайниците, ще те обесят; изтезанията ще бъдат добре подредени и постепенно приложени, за да останеш жив колкото се може по-дълго време й да имаш възможността изцяло да изпиташ всички тези мъки и начини за умъртвяване. И ако накрая въпреки това все още не си умрял, ще те погребат жив заедно със застреляния от теб Клеки-петра.

— Небеса! Така ли казаха? — простена Ратлър, чието лице стана смъртно бледо от ужас.

— Разбира се! И си го заслужил. Не мога да ти помогна. Само ти пожелавам, когато вече преминеш през всички тези начини на умъртвяване, никога повече да не извършваш подобна долна и безчестна постъпка. Но мисля, че няма и да имаш кураж. Трупът на Клеки-петра е предаден на жреца, който ще го отнесе в Дома му. Сигурно знаете, че червенокожите умеят с различни средства да запазват труповете дълго време. Виждал съм мумии на индиански деца, които дори след повече от един век изглеждат толкова запазени и естествени, като че ли са умрели преди един ден. Ако апачите ни пленят всичките, ще ни разрешат удоволствието да видим как от живия мистър Ратлър ще направят подобна мумия.

— Няма да остана тук! — извика Ратлър, обзет от ужас. — Ще се махна. Няма да ме пипнат!

Той се накани да скочи, обаче Сам Хокинс го дръпна бързо пак на земята и предупреди:

— Нито крачка настрани от това място, ако ти е мил животът! Казвам ти, че може би вече апачите са обградили цялата околност. Ще се напъхаш право в ръцете им.

— Така ли мислиш, Сам?- попитах аз.

— Да. Това не е празна заплаха, а имам всички основания да вярвам в онова, което казвам. И в едно друго отношение не съм се излъгал. Апачите наистина са потеглили вече в боен поход срещу кайовите, и то с цяла армия, към която ще се присъединят двамата вождове, щом като свършат тук с нас. Само така е било възможно да се озоват толкова бързо пак при нас. Не е било необходимо да се връщат до селата си, за да съберат воини срещу нас, защото по пътя си са срещнали племената, тръгнали срещу кайовите; предали са трупа на Клеки-петра на жреца и неколцина други индианци, за да го пренесат до селото, и са си избрали петдесет добри ездачи, за да ни заловят.

— Къде се намират отрядите, които са тръгнали срещу кайовите?

— Не знам. Не казаха нито дума. Но това може да ни е , съвсем безразлично, ако не се лъжа.

Тук обаче дребосъкът Сам се лъжеше страшно много. За нас съвсем не беше безразлично къде се намираха тези многобройни отряди. Но твърде скоро научихме къде са били. Сега Сам продължи да разказва:

— След като бях чул достатъчно, можех веднага да се върна при вас; но през нощта човек много трудно заличава следите си. Възможно беше рано сутринта да ги открият, а освен това много ми се искаше да наблюдавам апачите и сутринта. Ето защо останах скрит в гората през цялата нощ и тръгнах едва след като бяха потеглили и те. Следвах ги на около шест мили оттук, след което по обиколен път се върнах незабелязано при вас. Е, сега знаете всичко, каквото мога да ви кажа.

— Значи апачите не са те забелязали?

— Не.

— Но нали каза, че искаш да им се покажеш…

— Да, помня! И щях да го направя; но не беше нужно — защото … чакай, чухте ли?

Сам беше прекъснат от трикратния крясък на орел.

— Това са съгледвачите на кайовите- каза той. — Настанили са се наоколо по върховете на дърветата. Казах им да ми дадат знак, когато забележат апачите в прерията. Ела! Да видим доколко можеш да разчиташ на очите си!

Тази подкана беше отправена към мене. Той се надигна и тръгна, а аз взех пушката си и го последвах.

— Чакай! — махна с ръка той. — Остави пушката тук! Наистина уестманът не[бива никога да се отделя от пушката си, но тук правилото си има] изключение, защото трябва да се преструваме, че не подозираме никаква опасност. Ще се правим, че събираме дърва за огън. По това апачите ще си извадят заключението, че ние-ще останем тази нощ да лагеруваме тук, а това е изгодно за нас.

Отправихме се бавно и привидно безгрижно между дърветата и храсталаците към откритата тревна ивица и оттам към саваната. Започнахме да събираме покрай храсталаците съчки, като скришом се оглеждахме да зърнем апачите. В случай че някои от тях се намираха наблизо, то те трябваше да се крият из отделните храсти, които бяха пръснати на по-голямо или по-малко разстояние из саваната.

— Видя ли някого? — прошепнах на Сам след известно време.

— Не — отвърна ми той тихо.

— И аз не виждам.

Напрягахме зрението си колкото можехме, ала не забелязахме нищо. И все пак по-късно научих от Винету, че той е лежал зад един храст най-много на петдесет крачки от нас и ни е наблюдавал. Не е достатъчно да имаш само остро зрение;

очите трябва да се упражняват, а по онова време това липсваше на зрението ми. Сега бих открил Винету веднага, пък макар и само по комарите, които, привлечени от него, кръжаха около храста в много по-голям брой, отколкото където и да било наоколо.

И така ние се върнахме при другите, без да свършим нищо, и започнахме да събираме заедно с останалите дърва за лагерния огън. Насъбрахме повече, отколкото ни бяха необходими.

— Така е добре — обади се Сам. — Трябва да приготвим куп дърва и за апачите. Когато решат да ни заловят и забележат, че сме изчезна.(tm), хубаво е веднага да могат да накладат огън.

Скоро се стъмни. Сам, като най-опитния от нас, се скри най-отпред, на края на тревната ивица, където започваше саваната. Искаше да забележи приближаването на съгледвачите, което щеше неминуемо да последва, тъй като те трябваше да разузнаят разположението на лагера ни. Огънят беше запален и пламъците му осветиха тревната ивица и част от саваната. Апачите сигурно щяха да ни помислят за твърде непредпазливи и неопитни, защото големият огън можеше лесно да послужи на всеки неприятел да открие отдалече лагера ни.

9. Винету в плен

Навечеряхме се и се разположихме по такъв начин, като че ли никой от нас и не мислеше за някаква опасност. Пушките ни лежаха по земята на известно разстояние от нас, но в посока към полуострова, така че да можем да ги вземем по-късно. Пътят към полуострова бе препречен от нашите коне — по нареждане на Сам.

Бяха изминали може би три часа откакто се беше стъмнило, когато Сам се завърна безшумно като сянка.

— Разузнавачите идват — съобщи ни той тихо, — двама души са, един от тази страна и един от онази. Чух ги и дори ги видях.

Следователно те се приближаваха към нас от двете страни на тревната ивица, като се прикриваха в сенките на храстите. Сам седна при нас и веднага ни забърбори на висок глас за първото нещо, което му хрумна в този момент. Започнахме да му отговаряме и така се завърза оживен разговор, който имаше за цел да приспи бдителността на разузнавачите. Въпреки че знаехме, че те са тук и ни наблюдават зорко, всеки от нас се пазеше да отправи към храстите макар и един-единствен подозрителен поглед.

Сега най-важното беше да разберем кога ще се отдалечат. Нямаше да можем нито да ги чуем, нито да ги видим, а от момента на тяхното оттегляне не биваше да губим нито минута, защото можеше да се очаква с положителност, че скоро след това целият отряд щеше да приближи огъня пълзешком. В същото време кайовите трябваше да заемат полуострова. Затова беше може би най-добре да не чакаме, докато разузнавачите се отдалечат по собствена воля, а да ги принудим да сторят това.

Ето защо Сам се изправи и се престори, че тръгва да търси още дърва. Той навлезе от едната страна в храстите, а Дик Стоун направи абсолютно същото от другата страна. Сега можехме да бъдем сигурни, че съгледвачите бяха пропълзели обратно. Сам сложи двете си ръце на устата и изкряка три пъти като жаба. Това беше сигналът за идването на кайовите. Крякането на жаба не можеше да събуди подозрения, тъй като се намирахме край водна площ. После Сам отново се промъкна до наблюдателния си пост, за да може да ни съобщи за приближаването на неприятеля.

Едва бяха изминали две минути от даването на сигнала и сенките на кайовите се замяркаха една след друга, като образуваха дълга върволица от двеста воини. Не бяха чакали в гората, а се бяха придвижили предварително до потока, за да могат по-бързо да се озоват при нас, след като чуят сигнала. Промъкваха се като змии в сенките на нашите гърбове и се отправяха към полуострова. Това ставаше толкова сръчно и бързо, че последният от тях мина покрай нас след не повече от три минути.

Сега зачакахме връщането на Сам. Той дойде и ни прошепна:

— Приближават се, и то пак откъм двете страни, както успях да чуя. Не слагайте повече дърва в огъня! Трябва да направим така, че при угасването му да остане само шепа жар, с която червенокожите да могат бързо да го запалят отново.

Натрупахме останалия запас от дърва около огъня така, че жаравата да не може после да издаде с отблясъка си преждевременно нашето изчезване. След като и това беше готово, всеки един от нас трябваше да стане повече или по-малко артист. Знаехме, че съвсем близо до нас има петдесет апачи, и въпреки това не биваше с нищо да се издаваме. Следващите мигове бяха изключително важни. Смятахме, че те ще изчакат, докато заспим. Но какво щеше да стане, ако ни нападнеха по-рано? Тогава ние наистина можехме да разчитаме на помощта на двеста кайови, но щеше да се завърже битка, щеше да се пролее кръв, а това можеше да струва живота на някои от нас. Решителният миг беше настанал и стана така, както предварително си знаех. Бях толкова спокоен, като че ли предстоеше да изиграя една партия шах или домино. Извънредно интересно беше да наблюдавам другите. Ратлър се беше проснал на земята с лице надолу и се преструваше, че спи. Смъртен страх го беше сграбчил за гърлото с ледено студените си ръце. Неговите «прочути уестмани» се гледаха втренчено един друг, а лицата им бяха пребледнели и издаваха ужаса им. Можеха да изговарят само отделни думи, но все пак трябваше да участват в разговора ни. Дик Стоун и Уил Паркър се бяха разположили така спокойно и удобно, като че ли в целия свят нямаше нито един апач. Сам Хокинс разказваше непрекъснато смехории и аз се смеех колкото се може по-весело.

След като по такъв начин измина около половин час, ние се убедихме, че нападението ще последва едва след като заспим, иначе щяхме да бъдем вече отдавна нападнати. Пламъците на огъня бяха намалели значително и аз счетох за уместно да не отлагаме повече развръзката. Затова се прозях и протегнах няколко пъти.

— Уморен съм и ми се спи. Не ти ли се спи и на тебе, Сам?

— Нямам нищо против. Ще последвам примера ти — отвърна той. — Огънят изгасва. Лека нощ!

— Лека нощ! — казаха също Стоун и Паркър. След това се отдалечихме повечко от огъня и се изтегнахме в тревата.

Пламъците ставаха все по-малки и по-малки, докато най-сетне угаснаха съвсем. Остана да искри само жаравата. Светлината й обаче не можеше да достигне до нас поради натрупаните наоколо дърва. Всички лежахме в абсолютна тъмнина. Беше дошъл моментът да се измъкнем на сигурно място. Протегнах ръка за пушката си и започнах бавно да се оттеглям назад. Сам пълзеше до мене, а другите ни следваха. Ако някой причинеше и най-малкия шум, бях готов да накарам кой да е от конете, покрай които минавахме, да направи няколко стъпки насам-натам, за да не събудим подозрението на индианците. Всички успяха да се доберат до кайовите, които дебнеха готови за нападение като кръвожадни пантери.

— Сам — прошепнах аз, — ако двамата вождове наистина трябва да бъдат пощадени, не бива да допускаме нито един кайова да се приближи до тях. Съгласен ли си?

— Да.

— Аз ще се заема с Винету. Ти, Стоун и Паркър ще се нахвърлите върху Инчу-чуна.

— Ти самичък се залавяш с един, а ние тримата също само с един. Тази сметка не е вярна, ако не се лъжа.

— Вярна е. Ще използвам юмручния си удар и ще се справя бързо с Винету. Но вие тримата трябва да сте заедно, за да не може баща му да се съпротивлява, защото, ако му оставим време и пространство да се защитава, това може да доведе до нараняването му или дори до неговата смърт.

— Well, имаш право! Но за да не ни изпревари някой кайова, ще трябва да се промъкнем още малко напред; така ще бъдем първи. Ела!

Промъкнахме се няколко крачки в посока към огъня и зачакахме с огромно напрежение да чуем бойния вик на апачите. Очаквахме, че те няма да започнат нападението си без техния боен вик. Според техните обичаи предводителят им дава знак с един вик, към който веднага се присъединяват останалите, като крещят колкото се може по-адски. Този рев има за цел да сплаши нападнатите и да им намали отбранителната способност. Бойният вик, който звучи почти еднакво при повечето племена, може да се наподоби по следния начин: издава се в най-високия възможен тон едно продължено «и-и-и-и-и-и»… , като същевременно с дланта на ръката се нанасят леки и бързи удари по устните, вследствие на което издаденият тон започва да трепти.

Кайовите се намираха в същото нервно напрежение като нас. Всеки един от тях искаше да бъде първи, поради което всички напираха напред, така че ни избутваха на все по-предни позиции. Положението ни ставаше все по-опасно, тъй като се приближавахме твърде много до апачите, и ето защо силно желаех нападението им да последва колкото се може по-скоро.

Най-после желанието ми се сбъдна. Разнесе се споменатото «И-и-и-и-и-и»… !, и то така силно и пронизващо, че потреперах, а след това отекнаха страхотни крясъци, като че ли срещу нас имаше хиляда дяволи. Доловихме шума от бързи стъпки и скокове по меката почва. После внезапно настана тишина. В продължение на няколко мига наоколо не помръдваше нищо. Можеше да се чуе, както казваме, как никне тревата. Най-после Инчу-чуна изрече високо една-единствена дума:

«ко!»

Това означава «огън», както научих по-късно. Жаравата от нашия огън все още искреше, а насъбраните клонки и дърва бяха сухи. Апачите изпълниха бързо заповедта и нахвърляха дърва в жарта. След кратко време пламъците лумнаха отново и осветиха околността.

Инчу-чуна и Винету стояха един до друг, а когато за свое учудване апачите видяха, че бяхме изчезнали, около двамата бързо се образува кръг от воини.

— Уф, уф, уф! — завикаха те учудено. Въпреки младостта си Винету още отсега показа онази съобразителност, която по-късно толкова често щеше да ме удивява. Той си каза, изглежда, че ние сме някъде наблизо и че стоящите край огъня апачи са в твърде неизгодно положение, защото, осветени от пламъците, представляваха сигурна цел за пушките ни. Ето защо извика:

— Татиша, татиша!

Разбира се, че тогава още не знаех значението на тази дума: «Бързо настрани!» Вече се канеше да отскочи, но аз го изпреварих. С четири-пет бързи крачки се озовах до кръга от хора, които го обграждаха. Като разблъсках стоящите по пътя ми отляво и отдясно апачи, аз си пробих път през кръга, а Хокинс, Стоун и Паркър ме последваха по петите. Тъкмо когато Винету с висок глас издаде заповедта за оттегляне и се обърна, за да изчезне, ние застанахме лице срещу лице. За един миг погледите ни се кръстосаха, след което ръката му посегна светкавично към пояса, за да извади ножа, но в същия момент юмрукът ми се стовари по слепоочието му. Той се олюля и се строполи на земята. Забелязах същевременно, че Сам, Дик и Уил бяха сграбчили баща му.

Апачите нададоха гневни викове. Но крясъците им бяха заглушени от страхотния рев на кайовите, които се нахвърлиха върху противниците си.

Тъй като бях пробил обръча на апачите, сега се намирах в средата на една огромна тълпа от хора, които се бяха вчепкали здраво един в друг. Двеста кайови срещу може би петдесет апачи, четирима срещу един! Но воините на Инчу-чуна се защитаваха с всички сили. Отначало бях принуден да положа върховни усилия, за да отблъсна неколцина от тях, и трябваше да се въртя като пумпал около себе си. При това употребявах само юмруците си, защото не исках нито да убивам, нито дори да ранявам някого. След като успях да зашеметя четирима или петима, можех вече да си поотдъхна; в същото време съпротивата на апачите беше изобщо намаляла. Бяха изминали едва пет минути от началото на нашето нападение, когато битката приключи. Само пет минути! Но за ръкопашен бой това е твърде дълго време.

Вождът Инчу-чуна лежеше вързан на земята, а до него бе и Винету — все още в безсъзнание. И той беше завързан. Нито един апач не бе успял да избяга — може би затова, защото тези храбри воини изобщо не бяха помислили да бягат и да изоставят двамата вождове, които бяха пленени в самото начало на сражението. Мнозина от тях бяха ранени, както и доста голям брой от кайовите, и за съжаление нашите червенокожи съюзници имаха трима убити, а апачите петима. Това, разбира се, съвсем не беше направено нарочно. Само ожесточената съпротива на апачите бе накарала кайовите да употребят оръжията си по-осезателно, отколкото бяхме желали.

Победените ни противници бяха завързани до един. За това не се искаше голямо майсторство, тъй като на един наш противник се падаха четирима — или ако брояхме и белите — петима души; беше необходимо само трима кайови да държат здраво някой апач, а четвъртият или петият да го връзват.

Труповете бяха отделени настрана и тъй като ранените кайови получиха помощ от съплеменниците си, ние, белите, се заловихме да прегледаме и превържем ранените апачи. Вярно е, че при тази работа погледите ни срещнаха не само намръщени лица, но и някои от апачите направо ни се противяха. Те бяха твърде горди, за да приемат помощ от враговете си и предпочитаха да оставят раните си да кървят. Това обаче не събуди безпокойството ми, понеже за щастие раните им бяха леки.

След като приключихме с тази работа, ние се запитахме най-напред по какъв начин щяха да прекарат пленниците ни нощта. Исках доколкото бе възможно да облекча положението им. Но ето че Тангуа ме сряза:

— Тези кучета принадлежат на нас, а не на вас и само аз имам право да наредя какво ще става с тях!

— Е, и какво ще става? — попитах го аз.

— Бихме ги оставили живи, докато се върнем в селата си. Но тъй като искаме да нападнем техните поселища, а дотам пътят е дълъг, то няма да ги влачим дълго с нас. Всички ще бъдат вързани на кола на мъчението.

— Всички ли?

— Всички!

— Не ми се вярва.

— Как така?

— Ти просто се заблуждаваш.

— Защо?

— Защото преди малко каза, че апачите ви принадлежели. Това не е вярно.

— Вярно е!

— Не. Според законите на прерията пленникът принадлежи на онзи, който го е победил. Вземете си апачите, които сте победили. Нямам нищо против. Но онези, които хванахме ние, ни принадлежат.

— Уф, уф! Ама че си умен! Тогава може би искате да задържите също така Инчу-чуна и Винету?

— Разбира се.

— А ако Тангуа не ви разреши?

— Ще ни разрешиш!

Той говореше с враждебен тон. Аз му отговарях спокойно и твърдо. Сега Тангуа извади ножа си, заби го до дръжката в земята и очите му ме погледнаха с опасен блясък.

— Ако само докоснете някой апач с ръка, телата ви ще бъдат също като това място, от което стърчи дръжката на ножа ми. Тангуа каза. Хау!

Той говореше напълно сериозно. Въпреки това щях да му кажа, че нямам намерение да се оставя да бъда сплашен, ако Сам Хокинс не се бе показал достатъчно разумен да ми отправи един предупредителен поглед, който ме съветваше да запазя спокойствие и да бъда предпазлив. Затова предпочетох да замълча.

Завързаните апачи лежаха около огъня и най-простото и лесно нещо беше да ги оставим там, където щяха да бъдат надзиравани без особени усилия. Но Тангуа очевидно бе решил да ми покаже, че наистина гледа на тях като на своя собственост, с която може да разполага както си иска. Ето защо той даде заповед да ги завържат прави на околните дървета.

Заповедта му беше изпълнена, и то не много нежно, както всеки би могъл да се досети. Кайовите се показаха извънредно безпощадни хора, които се стараеха да причинят на пленниците си по възможност по-големи болки, но никой от апачите не издаде с нещо, че чувства болка. Най-грубо се отнасяха с вожда и сина му, чиито ремъци бяха стегнати толкова много, че телата им се подуха и посиняха.

Така никой от пленниците не можеше без чужда помощ да се освободи и избяга. Въпреки това Тангуа постави постове около лагера и нареди да се намерят конете на апачите, които сигурно бяха скрити някъде наоколо под надзора на неколцина пазачи.

Огънят ни беше разпален отново; той се намираше, както вече споменахме, на горния край на тревната ивица, която достигаше до водата. Ние бяхме налягали около него и се бяхме наговорили да не допускаме нито един кайова близо до нас, защото това можеше да отежни или дори да направи невъзможно освобождаването на Винету и на баща му. Но пък и кайовите нямаха намерение да се приближават до нас. Още от самото начало те не се държаха приятелски, а и моят разговор с вожда им едва ли можеше да ги настрои по-добре към нас. Студените и презрителни погледи, които ни отправяха, в никакъв случай не будеха у нас доверие и изобщо трябваше да бъдем радостни, ако ни се удадеше да се разделим с тях без спречкване.

Те запалиха на известно разстояние от нас по посока на саваната няколко огъня, около които се разположиха да лагеруват. Започнаха да разговарят помежду си, но не на обичайната смесица от индиански и английски думи, употребявана между бели и червенокожи, а на езика на своя народ. Не желаеха да разбираме разговора им, което беше неблагоприятен признак за нас. Те се считаха за господари на положението и по отношението си към нас приличаха на лъв, който търпеливо понася присъствието на някое кученце в клетката си.

Изпълнението на плана ни се усложняваше от обстоятелството, че само четирима души трябваше да знаят за него:

Сам Хокинс, Дик Стоун, Уил Паркър и аз. Не биваше да разкриваме тайната си пред другите, защото вероятно щяха да се обявят против намерението ни, щяха да се опитат да го осуетят, а може би щяха да ни издадат на кайовите. Те се бяха разположили наблизо и нагъсто около нас и ни оставаше само да се надяваме, че по-късно ще заспят. Понеже в случай на успех нямаше да може и дума да става за сън. Сам каза, че било уместно да подремнем сега. Налягахме на земята и въпреки душевната ми възбуда имах щастието скоро да заспя. Сам ме разбуди след известно време. Може би беше малко след полунощ. Поне така ми се струваше. Тогава не можех още да определям времето по положението на звездите. Нашите спътници спяха и огънят беше угаснал. Кайовите поддържаха само един огън, а останалите бяха оставили да догорят. Можехме да разговаряме, но, разбира се, съвсем тихо. Стоун и Паркър бяха също така будни.

— Преди всичко трябва да изберем двама души, които ще бъдат достатъчни, а и без това не бива и четиримата да се отдалечаваме оттук — прошепна ми Сам.

— Аз съм от двамата, които тръгват! — заявих твърдо.

— Охо, не бързай, драги господине! Излагаме живота си на опасност.

— Знам.

— И искаш да рискуваш живота си?

— Да.

— Well! Храбрец си, ако не се лъжа. Но помисли си само, че успехът на нашия план зависи от мъжете, които го изпълняват!

— Прав си.

— Радвам се, че го признаваш. Затова мисля, че трябва да се откажеш от участие.

— И през ум не ми минава!

— Бъди разумен, сър! — помоли ме той. — Нека да отида с Дик!

— Не!

— Но още си твърде неопитен. Почти нищо не разбираш от промъкване и пълзене.

— Възможно е! Но днес ще ти докажа, че човек може да направи и нещо, от което не разбира. Достатъчно е да има само желанието.

— И сръчност, сър, сръчност! А точно това ти липсва. Тя трябва първо да е вродена, а след това да се упражнява. Липсва ти упражняването.

— Нека направим един опит.

— Опит ли ще правиш?

— Да.

— А какъв?

— Знаеш ли дали Тангуа е заспал?

— Не.

— А за нас е много важно да знаем дали спи, нали, Сам?

— Да. После ще се промъкна до него.

— Не, това ще сторя аз.

— Ти? Защо?

— Това ще бъде лош опит.

— Ах, да! Но ако те забележат?

— Няма да е голяма работа, имам с какво да се оправдая:

ще кажа, че съм искал да се убедя дали постовете не са заспали.

— All right, така може. Но за какво ти е изобщо този опит?

— Необходим ми е, за да спечеля доверието ти. Струва ми се, че ако сполуча, няма повече да се противиш да ме вземеш, когато отиваш при Винету.

— Хмм! За това ще поговорим по-късно.

— Така да бъде! Значи сега мога да отида при вожда?

— Да. Но внимавай! Пипнат ли те, ще станат подозрителни, ако не веднага, то по-късно, в мига, щом Винету изчезне. Ще си помислят, че ти си го освободил.

— И няма много да се лъжат.

— Използвай всяко дърво и всеки храст за прикритие и избягвай местата, които са осветени от пламъците на огъня! Дръж се винаги на тъмно!

— Ще се държа на тъмно, Сам!

— Надявам се. Поне тридесетина кайови са все още будни, ако не се лъжа, и то без да смятаме постовете. Ако успееш да останеш незабелязан, ще те похваля и ще си помисля, че все пак някога, може би след десет години, от тебе може да стане уестман, макар че въпреки всички мои добри уроци засега си все още грийнхорн, такъв зелен и неопитен, какъвто не можеш намери на нито един панаир, хи-хи-хи-хи!

Натиках колкото се може по-надълбоко в пояса си ножа и револверите, за да не ги изгубя по пътя, и се отдалечих пълзешком от огъня. Сега, когато разказвам всичко това, съзнавам цялата отговорност, която тогава поех така лекомислено върху себе си, съзнавам дързостта на плана, който си бях предначертал. Защото аз нямах никакво намерение да се промъквам до Тангуа!

Не, аз бях обикнал Винету и исках да му докажа своята привързаност чрез някоя постъпка, при която рискувах живота си. Ето сега пред мен се откриваше чудесна възможност, тъй като имах намерение да го освободя. Но това трябваше да извърша самият аз! А Сам можеше да ми обърка сметките с неговите съмнения и колебания. Той имаше намерение да извърши с Дик Стоун онова, за което копнеех. Дори и да успеех сега да се добера успешно до Тангуа, можеше да се предположи, че Сам нямаше да се освободи от колебанието си. Затова ми беше хрумнала мисълта изобщо да не го моля повече. И така, нямах намерение да се промъквам до Тангуа, а исках да отида при Винету!

При това аз залагах не само собствения си живот на карти, но и живота на моите спътници. Ако ме заловяха при изпълнението на задачата ми, с мене и с тях беше свършено. И тогава съзнавах добре какво ме очаква, но младежкият ми жар за действуване не ме остави много-много да мисля. Бях чел за тайно промъкване и пълзене, а откакто се намирах в Дивия Запад, бях чувал доста често как става това. Сам ми беше обяснявал и показвал как трябва да се постъпва. Бях се упражнявал. Но не можеше да става и дума за онази сръчност, от която се нуждаех при сегашното си начинание. Това обаче не ми пречеше да вярвам твърдо в себе си и в успеха на моя план.

Бях легнал в тревата и се промъквах между храстите. От мястото, където се бяхме разположили, до двете дървета, на които бяха завързани Инчу-чуна и Винету, имаше едно разстояние От около петдесет крачки. Всъщност би трябвало да докосвам земята само с върховете на пръстите си и върховете на ботушите. За това обаче е необходима такава сила и издръжливост на пръстите на ръцете и краката, каквито могат да се придобият само след продължително упражняване. А то ми липсваше тогава. Ето защо пълзях на колене и лакти като някое четирикрако животно. Преди да сложа ръцете си на някое място, аз първо го опипвах, за да видя да не би там да се намира някое изсъхнало клонче, което можеше да се строши от тежестта на тялото ми и неминуемо да причини шум. Ако трябваше да се промъквам под или през клонки, аз ги заплитах предварително една о друга много внимателно, така че пред мен се откриваше свободен път. Това ставаше много бавно, но въпреки всичко напредвах.

Апачите бяха завързани за дърветата от двете страни на затревената ивица. Вождът и синът му се намираха от лявата страна, като се има предвид позицията на нашия лагер. Дърветата, на които бяха завързани, растяха на самия край на затревената открита площ, а на пет-шест стъпки пред тях седеше един индианец с лице към тях; той имаше задача да бди зорко над двамата вождове, защото те бяха много ценни за Тангуа. Това обстоятелство можеше значително да отежни изпълнението на задачата ми, а можеше и да я осуети; но вече си бях намислил по какъв начин бих могъл да отвлека вниманието на пазача, макар и за кратко време. За тази цел ми трябваха малки камъчета, но, изглежда, че наоколо не се намираха такива.

След като бях изминал около половината от пътя си, беше изтекъл повече от половин час. Помислете си, половин час за двадесет и пет крачки! Ето че забелязах малко встрани някакво светло петно. Пропълзях натам и за моя радост забелязах малка падинка, около половин метър широка, която беше изпълнена с пясък. Когато дъждовете са препълвали малката рекичка и езерото, водата е достигала чак дотук. Напълвала е падинката и е нанасяла на дъното й пясък. Натъпках бързо в джоба си шепа пясък и продължих да пълзя.

Отново измина около половин час, докато се добера най-сетне зад гърба на Винету и баща му. Намирах се на около четири крачки зад тях. Дърветата, на които ги бяха завързали прави, бяха по-тънки от човешко тяло. Нямаше да мога да се приближа напълно, ако за щастие около дънерите на тези дървета не растяха малки шумнати храсти, които ми се струваха достатъчно прикритие от пазача. Трябва да спомена още, че на няколко крачки встрани и назад от индианеца растеше бодлив храст, който играеше важна роля в моя план.

Промъкнах се най-напред съвсем близо зад гърба на Винету, където останах да лежа неподвижно няколко минути, за да наблюдавам пазача. Изглежда, че беше уморен, защото очите му бяха затворени, а когато от време на време ги отвореше, то ставаше по такъв начин, като че ли му беше необходимо голямо усилие. Това ми бе добре дошло.

Най-напред трябваше да разбера по какъв начин беше вързан Винету. Протегнах ръка и опипах предпазливо стеблото на дървото и краката му. Разбира се, Винету усети това. Опасявах се да не ме издаде с някое внезапно движение на главата си. Но не се случи нищо подобно. Той беше много хладнокръвен. Разбрах, че краката му бяха свързани при глезените един за друг, след което са били завързани за дървото с втори ремък. Следователно тук трябваше да употребя ножа си два пъти. После погледнах нагоре. При слабата и колеблива светлина от огъня видях, че ръцете му бяха извити назад и стегнати към дървото с един ремък. Беше необходимо само едно бързо рязване с ножа.

Сега ми хрумна нещо, за което не бях мислил преди. Очаквах, че щом освободя Винету от ремъците му и той веднага ще изчезне. А това щеше изведнъж да ме изложи на най-голяма опасност. Размислях и така, и иначе как бих могъл да предотвратя тази опасност, но не намирах изход. Просто трябваше да рискувам и ако апачът побегнеше веднага, реших и аз бързо да се спасявам.

Колко погрешно беше мнението ми за Винету! Познавах го още твърде слабо. Когато по-късно говорихме за освобождаването му, той ми разказа какви мисли са го вълнували тогава. Щом усетил ръката ми, той си помислил, че е някой апач. Вярно, че всички, които били с него, попаднали в плен, но съществувала възможността някой съгледвач или пратеник да се е движил по следите им, без те да са знаели за това; възможно е било да е бил изпратен от главния отряд, за да им донесе някакво известие. Винету веднага придобил увереността, че ще бъде свободен и зачакал да бъдат разрязани ремъците му с нож. Но решил на първо време да не променя положението си на дървото, защото в никакъв случай не искал да избяга без баща си, а и не искал с прибързаните си действия да изложи на опасност човека, който щял да го освободи.

Най-напред разрязах двата долни ремъка. Не можех да достигна горния от легнало положение. А дори и да можех, трябваше да внимавам, за да не нараня ръцете на Винету. Необходимо бе да се изправя. Това обаче ме излагаше на опасността да бъда забелязан от пазача. Пясъкът в джоба щеше да ми послужи, за да отвлека вниманието му. Наистина малки камъчета щяха да ми свършат по-добра работа. Бръкнах в джоба си, извадих малко пясък и го хвърлих покрай Винету и пазача към бодливия храст. Разнесе се шумолене. Индианецът се обърна и погледна внимателно към мястото, събудило подозрението му. Но скоро се успокои. Второто хвърляне го накара да се замисли. В храста можеше да бъде скрита някоя отровна змия. Той стана, отправи се към него и го огледа внимателно. Сега беше с гръб към нас. Светкавично се изправих и разрязах ремъка. В този момент ми направи впечатление великолепната коса на Винету, която бе вързана на главата му в шлемовидна прическа, след което се спускаше буйна и дълга върху плещите му. Бързо хванах с лявата си ръка малко кичурче коса, отрязах го с дясната и веднага се хвърлих на земята.

Защо постъпих така ли? За да разполагам в случай на нужда с доказателство, че съм освободил апача.

За моя радост Винету не направи никакво движение. Стоеше си както и преди. Навих косата му на колелце около двата си пръста и я прибрах. После пропълзях до Инчу-чуна и за-търсих ремъците му по същия начин. Беше завързан за дървото като Винету и остана също така неподвижен, когато усети ръката ми. Най-напред освободих краката му. След това ми се удаде пак по същия начин да отвлека вниманието на пазача, така че можах да освободя и ръцете на вожда от ремъците. И той беше предпазлив също като сина си и не направи никакво движение.

Изведнъж се сетих, че е по-добре да събера от земята падналите ремъци. Не беше необходимо кайовите да разберат по какъв начин са избягали пленниците им. Ако намереха ремъците, щяха да разберат, че са били прерязани, и тогава лесно можеха да ни заподозрат. И така събрах най-напред ремъците край Инчу-чуна, след което се върнах при Винету, където сторих същото, натъпках в джоба си предателските веществени доказателства и тръгнах да се връщам.

Трябваше да побързам. Щом двамата вождове изчезнеха, пазачът моментално щеше да вдигне тревога и тогава в никакъв случай не биваше да се намирам някъде наблизо. Затова най-напред пропълзях дълбоко навътре в храстите, докато можех да се изправя, без да се изложа на опасност. На това място закопах набързо предателските ремъци в земята, обърнах джоба си и изсипах пясъка. След това се запромъквах обратно към мястото, където лагерувахме; това ставаше сега по-бързо. Едва близо до лагера ни отново легнах на земята, за да измина малкото останало разстояние пълзешком.

Моите трима другари се бяха разтревожили за мене много. Когато легнах отново между тях, Сам ми пошепна:

— Започнахме почти да се страхуваме, сър! Знаеш ли колко дълго време те нямаше? Повече от два часа.

— Толкова. Половин час натам, половин насам и цял час останах да лежа близо до Тангуа — метнах ги аз.

— А защо ти трябваше да стоиш там толкова дълго?

— За да разбера добре дали вождът спи.

— И как разбра това?

— През цялото време непрекъснато го гледах и тъй като не се помръдна, можех да бъда сигурен, че е заспал.

— Аха, ах, добре! Чухте ли, Дик и Уил? За да разбере дали вождът е буден или не, той го е зяпал цял час, хи-хи-хи-хи! Той е и ще си остане грийнхорн, непоправим грийнхорн! А нямаш ли мозък в главата си, та не ти е хрумнало нещо по-умно? Сигурно си срещнал по пътя си малки парчета от клончета или кора, а?

— Разбира се — потвърдих аз.

— Тогава е било достатъчно само да хвърлиш отблизо към вожда едно такова парченце или пък малко пръст. Ако е бил буден, сигурно е щял да помръдне при този лек шум. Е, ти все пак си хвърлял, ако не се лъжа, но си хвърлял поглед след поглед, в продължение на цял час, хи-хи-хи-хи!

— И така да е. Но аз все пак успях в моя опит! — Докато говорех, бях отправил погледа си към двамата апачи и ги наблюдавах напрегнато. Чудех се, че все още стояха до дърветата, като че ли бяха вързани за тях. Можеха отдавна да избягат. Причината за тяхното бавене била следната: Винету мислел, че спасителят му го е освободил първи, след което е отишъл и при баща му, поради което очаквал някакъв знак от непознатия. Баща му предполагал същото, само че в обратния порядък. Инчу-чуна мислел, че човекът бил сега при Винету. След като обаче не последвал никакъв знак, Винету издебнал един момент, когато очите на пазача им отново се склопили, помръднал ръката си, за да покаже на баща си, че вече е свободен. Инчу-чуна му отвърнал със същия знак. Сега вече те знаели какво е положението и веднага изчезнали от местата си.

— Да, опитът ти сполучи — кимна Сам Хокинс. — Наблюдава вожда един цял-целеничък час, без да бъдеш заловен.

— Следователно сега можеш да ми имаш доверие и да ми вярваш, че ще успея да стигна до Винету, без да направя някоя глупост.

— Хмм! Мислиш ли, че ще освободиш двамата червенокожи, като ги зяпаш?

— Не. Ще прережем ремъците им.

— Казваш го, като че ли е много лесно, не виждаш ли, че пред тях седи един пазач?

— Виждам го много добре.

— И той прави като тебе. Прострелва ги с погледите си. Не си узрял още да ги измъкнеш въпреки бдителността му. Това е толкова трудна работа, че не знам дали ще ми се удаде и на мене. Погледни натам, сър! Самото промъкване дотам е истинско майсторско изпълнение, а дори и когато си стигнал щастливо до тях, тогава… Good heavens! Но какво става?

Той беше отправил погледа си към апачите и изведнъж млъкна, защото точно в този момент те изчезнаха от дърветата. Престорих се, че нищо не съм забелязал.

— Какво иМа? — пошепнах аз. — Защо млъкна?

— Защо? Защото … защото … да, истина ли е или се лъжа?

Той потърка очите си и беше направо ужасен.

— Да, good luck, наистина! Дик, Уил, я погледнете, виждате ли все още Винету и Инчу-чуна?

Те се обърнаха към мястото, където бяха двамата апачи, и тъкмо се канеха да дадат израз на удивлението си, когато пазачът скочи, защото също бе забелязал липсата на пленниците, опули се срещу двете дървета и нададе силен пронизителен вик. Това разбуди всички спящи. Пазачът им съобщи със силни крясъци за невероятното събитие на техния език, от което аз нищо не разбрах; после започна невъобразим шум.

Всичко живо се завтече към дърветата; белите също. Последвах ги, защото трябваше да се преструвам, че съм също така изненадан.

Повече от двеста души се тълпяха около мястото, където бегълците бяха стояли само преди няколко мига. При това се разнасяха такива крясъци и гневен вой, които съвсем ясно ми показваха какво ме очакваше, ако истината излезеше на бял свят. Най-сетне Тангуа заповяда на всички да млъкнат и даде няколко нареждания, след което поне половината от хората му се отдалечиха бързо, за да се разпръснат из саваната и да търсят бегълците въпреки тъмнината, вождът беше побеснял от яд. Той стовари юмрука си в лицето на виновния пазач, откъсна медицинската торбичка от ремъка около врата му и я стъпка с краката си. С това този нещастник бе обявен за човек, изгубил честта си.

Не бива въз основа на думата «медицинска» да се мисли, че в случая се касае за някакво лечебно средство. Думата «медицинска торбичка» е започнала да се употребява от индианците едва след като са влезли в допир с белите. Лечебните средства на бледоликите са им били неизвестни и те са смятали действието им като последствие от някаква магия, смятали са го за тайна, свързана със свръхестественото. Оттогава червенокожите употребяват думата «медицина» във всички случаи, когато смятат, че си имат работа с някаква магия или явление, произлизащо от някаква висша воля и влияние. Всяко племе си има специална дума за това понятие, дума, която принадлежи на съответното наречие. Така например манданите употребяват думата «хопенеш», индианците тускарора употребяват думата «иуну квет», чернокраките — думата «на това», сиусите — «вакон», а арикарите — думата «варути».

Всеки възмъжал индианец, всеки воин притежава «медицинска торбичка» (амулет). Младежът, който се подготвя да бъде приет сред мъжете, сред воините, напуска за известно време семейството си и се усамотява на някое място. Там пости и гладува, а често престава да пие и вода. Той размисля над своите надежди, планове и желания. Голямото напрежение на духа му, свързано с телесните лишения, го пренасят в едно трескаво състояние, така че накрая той вече не може да различи съновиденията от действителността. Струва му се, че получава тайни висши указания. Сънят става за него небесно откровение. В такова състояние той изчаква, докато в съзнанието му изплува (пък макар и насън) някакъв предмет и този първопоявил се предмет остава за него свещен за цял живот; това е неговата «медицина», неговият амулет. Ако например му се е привидял прилеп, той не намира покой, докато не хване един прилеп. След това се завръща с него при племето си и го дава на «медика», жреца, който го приготвя, както повеляват традициите. Така вече прилепът намира място в «медицинската торбичка» и става най-скъпата собственост за индианеца. И ако някога я изгуби, той губи честта си. Такъв нещастник може да възстанови честта си само когато убие някой прочут неприятел и вземе неговия амулет. Той става негова собственост.

И така, можете да си представите как беше наказан пазачът, след като амулетът му беше откъснат и смачкан. Той не пророни нито дума, за да се извини или протестира, а нарами пушката си и изчезна между дърветата. От днес нататък той беше мъртъв за племето си; можеше да бъде приет от съплеменниците си само при горепосочения случай.

Но гневът на вожда не се насочи единствено срещу пазача, а и срещу мене. Той се приближи и ми кресна:

— Нали искаше да имаш тези две кучета! Тичай след тях и ги залови пак!

Опитах се да се отвърна от него, без да му отговоря, но той ме хвана за ръката.

— Чу ли какво ти заповяда Тангуа? Трябва да ги преследваш!

С рязко движение го отърсих от себе си.

— Нима можеш да ми заповядваш?

— Да, защото Тангуа е вожд на този лагер и вие трябва да ми се подчинявате!

Тогава аз извадих тенекиената кутийка от джоба си и го заплаших:

— Искаш ли да ти отговоря както трябва и да те пратя във въздуха заедно с всичките ти воини? Ако кажеш още една дума, която не ми харесва, ще ви унищожа всички с този амулет!

Бях любопитен да видя дали моят евтин номер ще има очакваното въздействие. Да, той подейства, и то как! Тангуа отстъпи далеч назад и извика:

— Уф, уф! Запази амулета за себе си и бъди куче като всички апачи!

Това беше обида, каквато не бих приел така спокойно, ако не трябваше да се съобразявам с неговата възбуда и с голямото числено превъзходство на хората му. Ние, белите, се завърнахме на мястото, където бяхме преди, и започнахме да разговаряме за случилото се, без някой да може да отгатне истината. Аз премълчах станалото не само пред другите, но и пред Сам, Дик и Уил. Доставяше ми тайно удоволствие да държа в ръцете си обяснението за загадъчната случка, докато останалите го търсеха така разгорещено, но напразно. Кичурчето коса от Винету остана у мен и аз го носех през време на всички мои пътешествия като талисман; то е у мен и до ден-днешен.

10. Бързия нож

Поведението на кайовите ни караше да се замислим за нашата сигурност. Ето защо, когато си лягахме да спим, решихме да поставим наш пост, който да се сменя на всеки час до сутринта. Червенокожите забелязаха нашите предпазни мерки, това ги настрои още по-зле към нас и те станаха по-безцеремонни.

Когато настъпи денят, нашият пост ни разбуди. Видяхме, че кайовите отново се бяха заловили да търсят конете на апачите, както и да открият следите на избягалите пленници, защото през нощта не бяха намерили нищо. Най-сетне те се натъкнаха на следите от двамата бегълци и ги последваха: дирята водеше до мястото, където апачите бяха оставили конете си. Инчу-чуна и Винету бяха избягали на коне заедно с пазачите, но не бяха взели нито един от останалите коне. Когато научихме всичко това, Тангуа изпадна в страшен гняв, понеже разбра какви неприятности щеше да си има, само защото не беше успял по-рано да открие конете на апачите заедно с техните пазачи. Сам обаче направи една от типичните за него лукави физиономии и ме попита:

— Можеш ли да се сетиш защо Инчу-чуна и Винету са оставили другите коне?

— Да. Това изобщо не е никак трудно.

— Охо! Един такъв грийнхорн като тебе не бива да си въобразява, че чистата случайност ще му помогне веднага от пръв път да отгатне истинската причина. За да се отговори на моя въпрос, е необходим житейски опит.

— Имам го.

— Ти ли? Опит? Бих желал да знам откъде ли си го събрал! Или може би ти ще ми кажеш?

— Защо не. Опита, който имам предвид, съм го събрал от книгите.

— Пак твоите книги! Може понякога да имаш щастието да използваш тук нещо от прочетеното, но не бива след това веднага да си мислиш че си сърбал мъдростта с някоя голяма лъжица. Ей сега ще ти докажа, че не знаеш нищо, ама нищичко. И така, защо бегълците са взели само собствените си коне, а са оставили конете на останалите пленници?

— Може би тъкмо заради самите пленници.

— Ах. В какъв смисъл?

— Защото тези хора ще имат голяма нужда от конете си.

— Така ли мислиш? Та как могат пленници да имат нужда от коне?

Не се чувствах ни най-малко засегнат от начина, по който ме разпитваше. Това си му беше просто в характера.

— Има две възможности — обясних аз. — Възможно е Инчу-чуна и Винету скоро да се върнат начело на достатъчно многобройна група апачи, за да освободят пленниците. Защо ще им е необходимо тогава да взимат конете със себе си, а после пак да ги връщат? Втората възможност е кайовите да не дочакат идването на апачите и да напуснат този район заедно с пленниците си. В такъв случай победените ще бъдат в по-леко положение, защото ще могат да яздят. Тогава пренасянето им няма да бъде толкова трудно и апачите ще могат да се надяват, че кайовите ще ги откарат в селата си, а по пътя те могат да бъдат освободени. Но ако пленниците нямаха коне и трябваше да вървят пеша, кайовите много лесно можеха да решат да си спестят трудното и продължително прехвърляне на пленниците, като ги убият веднага тук на място.

— Хмм! Разсъжденията ти наистина не са чак дотам глупави, колкото би могло да се очаква, ако се съди по лицето ти. Но ти все пак пропускаш и една трета възможност. Не е изключено кайовите да убият пленниците си, въпреки че имат конете на разположение.

— Не, това няма да стане.

— Няма ли? Сър, как може да мислиш за нещо че няма да стане, когато Сам Хокинс е казал, че е много вероятно да стане?

— Защото, изглежда, че този Сам Хокинс е забравил, че аз съм тук.

— Ах, ти си тук? Нима? Сигурно смяташ многоуважаемото си присъствие за изключително, ако не и за потресаващо събитие?

— Не. Исках само да кажа, че докато съм тук и мога да сторя нещо за пленниците, те няма да бъдат убити.

— Няма да бъдат убити ли? Ама че важен човек си бил, хи-хи-хи-хи-! Кайовите са двеста души, а ти, един едничък грийнхорн, искаш да им попречиш да вършат каквото решат?!

— Надявам се, че няма да бъда сам.

— Така ли? А на кого още разчиташ?

— На тебе Сам, също и на Дик Стоун, и на Уил Паркър. Във вас имам най-голямо доверие и мисля, че вие сериозно ще се противопоставите на едно такова масово убийство.

— Тъй! Значи имаш все пак доверие в нас! Много съм ти признателен за това, защото наистина не е малко нещо да се ползваш от доверието на един такъв човек. Направо започвам да се възгордявам, ако не се лъжа!

— Сам, говоря сериозно и нямам намерение да се шегувам с тази работа. Когато се отнася до живота на толкова хора, всяка шега е неуместна.

Тогава очичките му пробляснаха подигравателно и той каза:

— Bounce! Значи наистина говориш сериозно? Е, тогава, разбира се, че трябва да променя държането си. Но всъщност как си представяш тази работа, а? На другите не можем да разчитаме. Следователно сме само четирима, които при дадени обстоятелства ще трябва да се счепкат с двеста кайови. Нима мислиш, че това би могло да свърши добре за нас?

— Не се интересувам за края. Няма да търпя в мое присъствие да се извърши такова клане.

— Тогава то въпреки всичко ще се извърши, но само с тази разлика, че ще пречукат и тебе. Или се уповаваш на новото си име «Олд Шетърхенд»? Да не мислиш, че ще можеш да пратиш на земята с юмруците си двеста червенокожи воини?

— Глупости! Не съм си дал аз самият това име, а и добре знам, че ние четиримата не можем да се мерим с двеста души. Но нима е абсолютно необходимо да употребяваме сила? Често хитростта помага много повече.

— Така ли? И това ли си го чел?

— Да.

— Вярно! От това четене си станал страшно умен човек. Много ми се иска да те видя някой път в ролята на хитрец. Каква ли ще бъде физиономията ти през това време? Казвам ти, че в този случай и с най-голямата хитрост няма да се постигне нищо. Червенокожите ще сторят каквото си поискат и хич няма да ги е грижа, дали ще правим застрашителни или хитри гримаси.

— Добре! — отвърнах аз с досада. — Виждам, че не мога да разчитам на тебе и ако ме принудят, ще действам сам.

— За бога, сър, само не прави глупости! — прекъсна ме бързо Сам. — Не бива нищо да предприемаш сам, а винаги когато правиш нещо, трябва да се съобразяваш с нас. Съвсем не исках да кажа, че в случай на нужда няма да се заема с апачите, но никога не е било в характера ми да минавам с главата си през най-дебелите стени. Зидовете винаги излизат по-здрави от главите.

— А аз още по-малко исках да кажа, че ще се залавям с невъзможни неща. Сега ние още не знаем какво са решили да правят кайовите с пленниците си и затова не трябва отсега да се измъчваме с такива грижи. Ако по-късно се видим принудени да действаме, сигурно все ще намерим някакъв изход.

Сам Хокинс гледаше замислено пред себе си.

— Възможно е, но един предпазлив човек не може да разчита на това. Дали ще се намери някакъв изход — остава винаги несигурно. А ние си имаме работа с точно определен въпрос: Какво ще правим, ако кайовите решат да избият апачите? ;

— Няма да го допуснем — подчертах аз.

— Това още нищо не решава. Няма да го допуснем! Я се изразявай по-ясно!

— Ще протестираме.

— Няма да имаме никакъв успех.

— Тогава ще принудя вожда да постъпи според волята ми.

— А как?

— Ако нямам друг изход, ще го поваля и ще допра ножа си до гърдите му.

— И ще го промушиш ли?

— Ако не ми се подчини — да.

— The devil, ама че луда глава! — извика малкият ловец изплашено. — Наистина може да се очаква такова нещо от тебе!

— Уверявам те, че ще го направя!

— Но това е… това е… — Той млъкна. Изплашеният и загрижен израз на лицето му постепенно изчезна и и най-после той продължи: — Тази идея съвсем не е толкова лоша! Да опреш ножа си в гърлото на вожда е може би единственият изход при това положение, за да го принудим на отстъпки. Наистина било вярно, че понякога и грийнхорнът можел да има едно така наречено малко хрумване. Ще го използуваме.

Той искаше да продължи, но Банкрофт се приближи до нас и ме подкани да се заловя за работа. Главният инженер имаше право. Не трябваше да губим нито час, а да се опитаме да завършим измерванията си, преди Инчу-чуна и Винету да се върнат с воините си.

До обед работихме непрекъснато и трескаво. Ето че Сам Хокинс дойде при мене и изръмжа:

— За съжаление трябва да ти прекъсна работата, сър, защото изглежда, че кайовите са решили да правят нещо с пленниците си.

— Нещо ли? Това е много неопределено. Не знаеш ли какво?

— Мога да предположа, ако не се лъжа. Канят се да ги умъртвят на кола на мъчението.

— Кога? По-късно или скоро?

— Разбира се, че скоро. Иначе нямаше да идвам сега при тебе. Започнаха приготовления, от които си правя заключение, че апачите ще бъдат измъчвани в най-скоро време.

— Къде е вождът?

— Сред воините си.

— Тогава трябва да го подмамим настрана. Ще се заемеш ли с това, Сам

— Да. Но как?

Хвърлих изпитателен поглед към лагера. И кайовите не се намираха вече на мястото, на което лагерувахме вчера. Бяха ни последвали по време на измервателните ни работи и сега се бяха разположили в края на малка горичка сред прерията. Ратлър с хората си беше при тях, а Сам се беше навъртал досега наоколо, за да може да ги наблюдава; в същото време Стоун и Паркър бяха останали при нас. Между червенокожите и мястото, където се намирах в момента, растяха храсти, които бяха добре дошли в случая, защото не позволяваха на кайовите да виждат какво става при нас. Предложих на Сам:

— Кажи му просто, че имам да му съобщавам нещо, но не мога да си зарежа работата! Сигурно ще дойде.

— Да се надяваме. Но ако вземе неколцина от хората си?

— Ще ги предоставя на тебе, на Стоун и на Паркър. С него ще се заема аз. Пригответе си ремъци, за да може да ги вържете! Трябва да свършим тази работа бързо, но по възможност спокойно.

— Well! Не знам дали това, което си намислил да вършиш, е правилно, но тъй като междувременно не ми идва нищо по-добро наум, нека бъде така. Рискуваме живота си. И понеже нямам желание да умирам, ми се струва, че все пак ще успеем да се отървем сравнително леко, хи-хи-хи-хи!

Като се смееше по своя типичен начин, тихичко, като че ли на себе си, той се отдалечи. Моите колеги работеха наблизо, но въпреки това не успяха да чуят разговора ни. Смятах за излишно да им казвам какво мисля да правя, понеже бях убеден, че щяха да ми попречат да изпълня плана си. За тях животът им беше много по-ценен от живота на пленените апачи.

Твърде добре схващах колко много рискувам в случая. Имах ли право да въвлека в тази опасност Дик Стоун и Уил Паркър, без предварително да съм им съобщил? Не. Попитах ги дали желаят да останат извън играта. Отговорът им беше такъв, какъвто очаквах.

— А ти какво си мислиш, сър! — извика Дик Стоун възмутено. — Да не ни взимаш за вагабонти, които изоставят другаря си, щом е в опасност? Това, което си замислил, е един истински, типичен уестмански номер, в който ще участваме с удоволствие. Нали, старий Уил?

— Да — кимна Паркър. — Ще ми се все пак да видя дали ние четиримата сме онези, които биха могли да излязат срещу двеста индианци. Отсега се радвам на картината, когато те с рев ще ни приближат, но няма да посмеят и с пръст да ни докоснат!

Аз продължих да си работя спокойно, без да се оглеждам, докато след известно време Стоун ми извика:

— Приготви се, сър! Идват.

Обърнах се. Сам се приближаваше с Тангуа. За съжаление го придружаваха трима червенокожи.

— За всеки има по един човек! — казах аз. — Ще се заема с вожда. Дръжте вашите хора за гърлото, за да не могат да викат; изчакайте да започна пръв. Не ме изпреварвайте!

Тръгнах срещу Тангуа с бавни крачки; Стоун и Паркър ме последваха. Срещнахме се на такова място, че останалите кайови не можеха да ни виждат поради вече споменатите храсти. Лицето на вожда изразяваше гняв и той изръмжа:

— Бледоликият, когото наричат Олд Шетърхенд, е изпратил да повикат Тангуа. Забравил ли си, че той е вождът на кайовите?

— Не.

— Тогава ти трябваше да дойдеш при него, вместо той да идва при тебе. Но тъй като си от кратко време в тази страна и тепърва ще трябва да се учиш как да се отнасяш с един вожд, Тангуа ще ти прости тази твоя грешка. Какво имаш да ми казваш? Говори кратко, защото вождът няма време!

— Каква толкова бърза работа имаш?

— Искаме да накараме кучетата апачи да завият.

— Кога?

— Сега.

— Защо бързате толкова? Мислех, че ще вземете пленниците като заложници чак до вашите вигвами и едва там ще ги вържете за кола на мъчението в присъствието на вашите жени и деца.

— Така искахме, но те ще попречат на военния поход, който сме предприели. Затова трябва да умрат още днес.

— Моля те да не вършиш това!

— Няма какво да ме молиш! — кресна ми той.

— Не можеш ли да говориш учтиво, както аз разговарям с тебе? — попитах го спокойно. — Изказах само една молба. Ако исках да ти заповядам нещо, може би щеше да имаш повод да бъдеш груб.

— Тангуа не иска да чува от вас нищо — нито заповед, нито молба. Никой бледолик не може да го накара да промени решението си.

— А може би все пак може! Имате ли право да убивате пленниците? Отговорът ти не ми е нужен, защото той ми е известен предварително и не искам да споря с тебе. Но има разлика в това, как ще убиеш човек — дали ще бъде бързо, или ще го измъчваш бавно, докато умре. Ние няма да разрешим да се случи подобно нещо в наша близост.

Тогава вождът изпъна тялото си и отвърна презрително:

— Няма да разрешите ли? Ти за какво ме смяташ? В сравнение с Тангуа ти си една жаба, която иска да се мери с мечката на Скалистите планини. Пленниците са наша собственост и вождът ще прави с тях каквото си иска.

— Те са в ръцете ви само благодарение на нашата помощ и затова имаме еднакви права над тях. Ние искаме да останат живи.

— Искай, каквото си щеш, бяло куче! Тангуа се смее над думите ти!

Той се изплю пред мене и се обърна да си тръгне. Но точно тогава го улучи юмрукът ми така, че той се строполи на земята. Ала черепът му се оказа твърд. Не го бях зашеметил напълно и той се опита да се изправи. Затова трябваше да се наведа и да му нанеса още един удар, при което за един момент не можех да виждам какво правят другите. След като го бях ударил втори път и се изправих, забелязах, че Сам Хокинс беше коленичил върху един червенокож и го бе сграбчил за гърлото. Стоун и Паркър тъкмо поваляха втория. Третият бягаше към своите и крещеше високо: Притекох се на помощ на Сам. След като вързахме неговия кайова, Дик и Уил бяха готови вече и с другия.

— Не постъпихте много хитро — казах им аз. — Защо оставихте третия да избяга?

— Защото се хвърлих тъкмо върху онзи, когото и Стоун беше взел на мушка — отвърна Паркър. — Така загубихме само две секунди, но това беше достатъчно за онзи юнак да си плюе на петите.

— Няма значение — успокои ни Сам Хокинс. — Единствената последица ще бъде, че танцът ще започне малко по-рано. Няма смисъл да си блъскаме главите повече над това. След две или три минути червенокожите ще бъдат тук. Трябва да се погрижим за свободно поле между тях и нас!

Завързахме бързо и вожда. Земемерите бяха наблюдавали с нарастващ страх нашите действия. Главният инженер се приближи до нас с няколко скока и извика ужасен:

— Хора, какво ви е прихванало! Какво са ви направили индианците? Сега всички сме осъдени на смърт!

— Наистина сте осъден, сър, в случай че не се присъедините бързо към нас! Ние ще ви защитим!

— Вие ли ще ни защитите? Но това е…

— Мълчете! — прекъсна го дребният ловец. — Ние знаем добре какво правим. Ако не бъдете на наша страна — загубени сте. И така, бързо!

Сграбчихме тримата завързани индианци и ги отнесохме веднага на известно разстояние в откритата прерия, където се спряхме и ги сложихме на земята. Банкрофт и трима земемери ни бяха последвали. Бяхме избрали сегашното си място само защото се чувствахме по-сигурни на открит терен, където погледът ни стигаше надалече.

— Кой ще говори с червенокожите, когато дойдат? Може би аз? — попитах Сам.

— Не, сър — каза той решително. — Ще говоря аз, защото ти едва разбираш полуиндианската реч, с която ще си служим. Само ще ме подкрепиш в подходящия миг, като си дадеш вид, че се каниш да забиеш ножа си във вожда!