/ / Language: Bulgaria / Genre:adventure / Series: Винету

Винету II

Карл Май

Великият вожд на апачите със своя кръвен брат Олд Шетърхенд преживява следващите вълнуващи приключения. В този том се запознаваме с прочутите уестмани — следотърсача Олд Дет и трапера Олд Файерхенд и срещаме отново старите познати Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър.

Карл Май

Винету II

Карабината „Хенри“

Обстоятелствата ми наложиха да се разделя с Винету, защото той трябваше да преследва убиеца Сантър но тогава аз дори не подозирах, че ще изминат месеци, докато видя отново моя червенокож приятел и кръвен брат И това стана така, защото събитията се развиха по съвсем друг начин, отколкото бях очаквал.

Ние, Сам Хокинс, Дик Стоун, Уил Паркър и аз, стигнахме след продължителна и изморителна езда устието на южния приток на Ред Ривър, наричан от Винету Боксо де Начиточес. Тук очаквахме да заварим някой от апачите, но за съжаление тази надежда остана напразна. Вместо очаквания пратеник, намерихме на уговореното място труповете на двамата търговци, които ни бяха дали сведения за селото на кайовите. По-късно успях да науча че са били застреляни от Сантър.

Тъй като не намерихме никакъв знак от апача, не знаехме къде се намира и следователно не можехме да го последваме. Ето защо се отправихме към Арканзас, за да се доберем по най-краткия път до Сент Луис. Искрено съжалявах, че няма да се видя с приятеля си, но с нищо не можех да променя нещата …

След дълго пътуване ние се озовахме една вечер в Сент Луис. Първата ми работа беше да посетя моя стар познат мистър Хенри. Когато прекрачих прага на работилницата му, той седеше до лампата край струга си и не можа да чуе шума от отварянето на вратата.

— Good evening [1], мистър Хенри! — поздравих го аз, като че ли се бях разделил с него едва вчера. — Ще бъде ли готова скоро новата карабина?

При тези думи аз седнах на края на струга, както бях правил това често преди. Той скочи от стола си, гледа ме известно време втренчено като замаян и после извика радостно:

— Ти … ти … ти ли си? Ти си тук? Учителят … земе … земемерът? Дя … дя … дяволският Олд Шетърхенд?!

После старият Хенри ме сграбчи в обятията си и така ме притисна към гърдите си, че дъхът ми секна.

— Олд Шетърхенд? Откъде знаеш това име? — запитах го аз, след като се бе малко поуспокоил.

— Откъде ли? И питаш още? Навсякъде се говори за тебе. Обесник такъв! Станал си уестмън [2] и половина! Мистър Уайт, инженерът от съседната до вас група, беше първият човек, който донесе новини за тебе; трябва да ти кажа, че само те хвалеше. Но ореолът ти беше създаден от Винету.

— Как така?

— Просто ми разказа всичко — всичко!

— Разказал ли ти е! Та нима Винету е бил тук?

— Разбира се, че беше тук!

— Но кога?

— Преди три дни. Разказвал си му за мене, за мене и за стария Мечкоубиец и като минавал през Сент Луис не можел да не ми се обади. Описа ми всичко, каквото сте преживели и извършили. Знам за стария бизон, за гризли и така нататък! Дори си получил правата и властта на вожд!

Хенри продължи да говори в този дух доста време и аз направих няколко напразни опита да го прекъсна. Той ме прегръщаше постоянно и се радваше страшно много, че е бил причината да отида в Дивия Запад. Най-сетне успях да го накарам да ми разкаже какво знаеше от Винету за преследването на Сантър.

Престъпникът пътувал с кануто толкова бързо, че успял да стигне до устието на южния приток едновременно с търговците, въпреки че те бяха напуснали селото на Тангуа значително по-рано. Понеже бил принуден да се откаже от златото на Винету, той се стремял по всякакъв начин да се добере до необходимите му парични средства. Търговците със своите стоки му били добре дошли. Сантър застрелял нищо неподозиращите хора вероятно из засада. После си плюл на петите заедно с мулетата им. Всичко това Винету разбрал от следите, които били оставени на онова място.

Убиецът се бил нагърбил с нелека задача, защото не е проста работа да преведеш самичък толкова товарни животни през саваната. Подобно нещо е свързано с големи трудности. Освен това Сантър трябвало да бърза, защото знаел, че е преследван.

За нещастие на апача настъпили няколко дъждовни дни и всички следи били заличени, така че Винету не можел да се осланя на очите си, а разчитал вече, само на предположения и изчисления. Вероятно било Сантър да посети някое от околните поселища, за да продаде заграбената плячка и ето защо на апача не останало нищо друго, освен да обиколи всички тези селища едно след друго.

Едва след няколко дни на безплодно търсене той попаднал отново на следите му във факторията [3] на Гейтър. Сантър бил ходил там, продал всичко, купил хубав кон и се отправил по тогавашния път край Ред Ривър на изток. Винету наредил на придружаващите го апачи да се върнат в родните си земи, защото само щели да му пречат и продължил преследването сам. Имал достатъчно златни зърна у себе си, за да може да живее по-дълго време на изток… Вождът не изгубил дирите на Сантър от факторията, а ги проследил в усилена езда чак до Сент Луис. Оттук Сантър се бил отправил към Ню Орлиънс. Бързината, с която се движел Винету, била причината да пристигне преди мене в Сент Луис. Заръчал на Хенри да ми каже, ако съм искал да го последвам към Ню Орлиънс, но не ме съветвал да предприемам това пътуване поради нарастващата несигурност в Юга. Америка се намираше пред прага на Гражданската война [4]. Винету беше добавил още, че във всички случаи ще остави по-късно известие при мистър Хенри за мястото, където бих могъл да го намеря.

Какво трябваше да направя? Да чакам в Сент Луис? Не. Никой не можеше да каже кога щеше да пристигне известие от Винету. Да го последвам в Ню Орлиънс? Самият той не ме съветваше да върша това. Като немец, който не споделя възгледите за робството на разбунтувалия се Юг, нямах намерение излишно да си навличам подозрението на робовладелците и да се излагам на усложнения, чиито изход не можеше да се предвиди. Да се върна при родителите си в моето отечество, които се нуждаеха от подкрепа? Това беше може би най-разумното. Но…

Бях живял с омайващия дъх на саваната, но не достатъчно дълго време, та да се наситя на прелестите й. Освен това бях млад и ме блазнеше мисълта да използувам самичък придобитите в Дивия Запад познания и умения. При това притежавах великолепна карабина и кон, който надлъж и нашир нямаше равен на себе си.

Едва ми беше хрумнала тази мисъл и решението бе вече взето. Хенри беше последният човек, който би се опитал да ме разубеди. Напротив, той посрещна плана ми с истинско въодушевление, доразви го до безкрайност, но в съответствие с призванието, което ми беше предопределил още толкова отдавна.

Най-напред трябваше, разбира се, да уредя деловите си работи. Още рано на следващото утро аз, Хокинс, Стоун и Паркър се намерихме зад онази остъклена врата, където някога ме бяха изпитвали без да разбера. Моят стар приятел Хенри не се остави да бъде лишен от удоволствието да дойде с нас. Имаше твърде много да разказваме, да докладваме, да обясняваме и се оказа, че нашата група е имала най-странните и опасни преживявания. Разбира се, аз бях единственият земемер, останал жив.

Когато стигнахме до уреждането на паричните въпроси, Сам положи всички усилия да изкопчи специална премия за мене, ала напразно. Получихме парите си веднага, но нито долар повече, въпреки че предадох всички чертежи и измервателни уреди. Признавам си искрено, че оставих изготвените и спасени с толкова усилия карти и скици със смесеното чувство на яд и разочарование. Господата бяха назначили пет земемери, плащаха обаче само на един, а парите на другите прибираха в собствените си джобове. Толкова евтино получиха резултата от работата на групата — или по-точно казано резултатите от моето пренатоварване.

В отговор на това Сам се разлюти и им дръпна една гневна реч, но те само му се изсмяха; после заедно с Дик и Уил го изпроводиха до вратата с много приказки и фалшиви любезности. Тръгнах си с тях мълчаливо, обогатен с още един горчив опит. Впрочем сумата, която получих, бе значителна за моя начин на живот.

И така, отново се канех да се върна в Запада. От учтивост и от привързаност попитах Детелиновия Лист [5] дали искат да ме придружат. Докато Паркър и Стоун приеха спокойно предложението ми, Сам се учуди страшно много. Той опули широко очи и ме подхвана:

— Да не си се побъркал или пак ме будалкаш нещо, а? Защото едва ли говориш сериозно.

— Защо да не е сериозно?

— Защото нямаш работа в Запада, ако не се лъжа.

— Аз пък мислех, че имам!

— Тогава кажи ми, дявол да го вземе, какво ще търсиш там!

— Никой истински уестмън не си задава подобен въпрос. Тръгва за Дивия Запад просто защото има такова желание.

— Egad [6]! Я го вижте това пиленце как се кокошини и се опитва широко да си отваря човката! Какво ще кажете, Дик и Уил?

— Че от пиленцето е станало голяма птица — се усмихна лукаво Уил.

— Грешиш, много грешиш! Трябва да кажеш, че този гринхорн [7] има голямо пиле, но в главата! Защото нещо му чурулика ей тук! — При тези думи той посочи с пръст под допотопната периферия на предмета, който покриваше главата му.

— Но за това си виновен ти, ти ми пусна тези бръмбари в главата! — забелязах аз безобидно.

— Да, но това беше по-рано! Вече стигнах до убеждението, че от тебе и до края на живота ти няма да излезе никакъв …

— Хайде, стига! — прекъснах го аз. — Признавам, че имам още много да уча, но вече не съм чак толкова непохватен, та да се премятам презглава като тебе при кайовите.

Това беше удар в целта. Поне засега устата на Сам беше затворена.

— Впрочем — продължих аз, — наистина трябва да отида в Запада. Нуждая се от материал за книгите, които смятам да напиша. Нали вече ви разказах за това!

— Да, разказа ни! Но ще ти кажа само едно: няма да стигнеш до писането на книги, защото няма да се върнеш жив от Запада.

— Охо!

— Да, охо! — подигра ми се той. — А никой мъртвец не може да пише книги, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

След тези думи той ме остави засега на мира. През следващите дни имаше немалко подобни шеговити престрелки между двете страни, но цялата работа приключи с това, че Сам се съгласи с мен. Тримата ми приятели дори заявиха че са готови да ме придружат, ако изчакам настъпването на по-топлото годишно време. Те искаха преди всичко добре да си отпочинат. Аз обаче не желаех да чакам толкова дълго и след осем дни се разделих най-сърдечно със спътниците си, които бях обикнал. Щяха да изминат години, докато се срещнем отново с тях, и то в една съвсем друга местност.

Ще кажа само няколко думи за следващите месеци. Половината от сумата, която получих като възнаграждение за труда си, изпратих в къщи, а по-голямата част от другата половина вложих в една банка като паричен резерв. С остатъка се отправих бодро на път, към нови приключения.

Използвах зимните месеци за изучаване говора на различни индиански племена, които бяха приятелски настроени към апачите. Иначе старателно избягвах среща с други червенокожи. Поостанах по-дълго време само при едно племе на команчите. С неговия вожд Тевуа-шохе [8] изпушихме дори калюмета [9] на мира и приятелството. През пролетта прехвърлих Скалистите планини и посетих града на мормоните [10] край Голямото солено езеро. Срещнах един самотен трапер и някои неясни и тайнствени намеци, които чух от него, ме подмамиха да отида още по на север, в езерния район на Йелоустоун, който се посещава днес от много хора, защото е обявен за национален парк. По онова време обаче тази местност беше съвсем неизвестна. Там, на север, заобиколен от великолепните природни чудеса, имах опасно приключение със сиу-оглаласите [11]. После отново прехвърлих Скалистите планини, при което Хататитла [12] не веднъж ми спаси свободата и живота с бързината си. След това се насочих на юг, целта ми беше Рио Пекос.

По пътя към мене се присъедини англичанинът Емери Ботуел, образован, предприемчив и смел човек, с когото се срещнах по-късно отново в Сахара; много от моите читатели знаят това [13].

В пуеблото на апачите бях посрещнат с ликуване. За моя най-голяма радост и Винету беше там; беше се върнал още преди няколко месеца от безплодното си преследване на Сантър. След като гонил убиеца до Ню Орлиънс и оттам обратно до Виксбург, той изгубил следите му в бъркотията на гражданската война. Сантър имал щастието да избяга.

Прекарахме четири седмици при апачите, след което обаче ме обзе неудържима носталгия по родината. И Ботуел искаше да се върне у дома. Естествено че Винету не се опита да ни задържи по-дълго време, но ни придружи с двадесет апачи до Нъгит Тсил. Останахме там цял ден, за да почетем паметта на скъпите ни покойници [14]. На следното утро се сбогувах с Винету и то по всяка вероятност за по-дълго време. Оставих Хататитла при него, на неговите грижи. В замяна на това отново яхнах моя предишен жребец с червеникавия косъм, който се зарадва страшно много, когато ме усети пак на гърба си след толкова дълга раздяла.

Всичко, което бях преживял отначало сам, а после заедно с Ботуел, бързо се бе разчуло надалече и аз бях изненадан, когато се завърнах в Сент Луис, че и тук много хора познаваха името Олд Шетърхенд. Моят стар приятел Хенри забеляза учудването ми и каза по своя грубоват начин:

— Чуден човек! За няколко месеца преживява повече, отколкото другите хора за няколко години, щастливо минава през всички опасности като куршум през парче попивателна, още като гринхорн захваща да се мери с най-опитните хора на Запада, хич не се интересува за безмилостните закони на Дивия Запад, а все уважава човека в противника си и ето ти сега, че е зяпнал уста от смайване, понеже хората говорели за него. Казвам ти, че за това кратко време надмина по известност дори знаменития Олд Файерхенд [15]. Страшно се радвах да слушам такива неща за тебе, защото аз ти посочих този път. И трябва да ти благодаря за тази радост. Виж какво има тук!

Той отвори шкафа за пушки и извади от него … първата готова карабина „Хенри“! Обясни ми устройството и начина и на употреба, после ме заведе на стрелбището си, където трябваше да изпитам това неповторимо оръжие и да му кажа мнението си. Останах направо възхитен от карабината, но отново му напомних, че разпространяването на това скорострелно оръжие ще има пагубни последици за животинския свят и за хората в Запада.

— Знам, знам — кимна Хенри. — Вече си ми говорил за това. Тогава ще изработя само няколко екземпляра. Ето го първият и ти го подарявам. Ти направи моя стар Мечкоубиец прочут, затова ще бъде завинаги твой заедно с тази карабина. Струва ми се, че тя ще ти окаже големи услуги при далечните ти пътувания отвъд Мисисипи.

— Без съмнение! Но в такъв случай сега нямам право да я вземам.

— Защо?

— Защото засега няма да ходя на запад.

— А закъде?

— Най-напред у дома, а после в Африка.

— Аф… аф … аф …! — извика той, след което забрави да си затвори устата. — Ти с всичкия ли си? Да не искаш да останеш при негрите или хотентотите?

— Нямам това намерение — засмях се аз, — но обещах на мистър Ботуел да се срещна с него в Алжир. Там има роднини. После ще предприемем някое пътуване из Сахара.

— За да те изяде някой лъв или хипопотам!

— Pshaw [16]! Хипопотамите не ядат хора и не живеят в пустинята.

— Ами лъвовете!

— И те не се срещат в самата Сахара. Хищниците се нуждаят от вода.

— И аз знам, че не пият сироп! Но тук има и друго важно нещо. В Алжир се говори френски, нали?

— Да.

— А в пустинята какво се говори?

— Арабски.

— Там вече си зле.

— Не съм. Професорът, при когото учих арабски, се счита за най-известния арабист в Германия.

— Да те вземат мътните! Човек не може да ти намери слабо място! Но сега ми идва нещо наум, което ще ти попречи на това пътуване. Парите.

— Имам малко.

— Охо!

— Да! В банката имам още значителна част от възнаграждението си като земемер.

— Ще ти стигне ли?

— Да, ако нямам някакви особени изисквания. А както знаеш, аз съм твърде непретенциозен.

— Тогава върви, върви, махай се в твоята Сахара! — извика той ядосано. — Не мога да разбера хората, които искат да отидат там! Има само пясък, нищо освен пясък и милиони пустинни бълхи! Тук можеш да си живееш много по-добре. Но между нас всичко е свършено, защото кой знае дали някога ще се видим.

Той ходеше насам-натам с бързи големи крачки, мърмореше най-различни ядни думи и размахваше двете си ръце из въздуха. Но добродушието му скоро взе връх. Спря се пред мене и попита:

— Можеш ли да използваш Мечкоубиеца и в пустинята?

— Да.

— А карабината?

— Тя ще ми е още по-необходима.

— Тогава взимай и двете пушки и изчезвай! Измитай се и повече да не съм те видял тук! Иначе ще те изхвърля навън, ама че … ама че… глупаво пустинно магаре!

Хенри ми тикна в ръцете двете пушки, отвори рязко вратата, избута ме навън и дръпна резето зад гърба ми. Такъв си беше той. Не се възпротивих. Но когато излязох на улицата, Хенри вече беше подал главата си от прозореца и ме попита дружелюбно:

— Ще наминеш тази вечер за малко при мене, нали?

— Разбира се!

— Well [17] Ще ти сготвя буламача, който обичаш за вечеря. А сега — да те няма!

Тогава още нямах представа колко голяма полза щях да имам от двете пушки в моя по-нататъшен скитнически живот. Дължа им до голяма степен не само славата си на уестмън, но и живота си. И когато хората говореха край лагерните огньове между Мисисипи и Скалистите планини за делата на Винету и Олд Шетърхенд, винаги ставаше дума не само за Сребърната пушка на Винету, но и за Мечкоубиеца и карабината Хенри на неговия бял брат.

I. Скаутът

Първа глава

Олд Дет

Ню Орлиънс, най-големият град в щата Луизиана, е и най-значителният търговски център на Юга в Съединените Щати. Намира се на около сто и седемдесет километра от устието на Мисисипи и е разположен във формата на полумесец между езерото Поншартрен и реката; обликът му е изцяло южняшки, особено в старите части на града. Там има мръсни тесни улички, от двете страни на които къщите са с балкончета и веранди. В тези квартали се стичат обикновено онези хора, които не се занимават с много почтена работа. Там може да се срещне всякакъв цвят на кожата — от болнавото жълтеникаво-бяло до най-тъмното черно на негрите. Латернаджии, странствуващи певци и китаристи представят своето увреждащо слуха изкуство. Мъжете крещят, жените пищят. На една страна разгневен матрос е хванал ругаещ китаец за плитката и го мъкне след себе си. На друга — се боричкат двама негри, наобиколени от кръг кикотещи се зрители. На един ъгъл се сблъскват двама носачи, хвърлят веднага товарите си на земята и започват яростно да се налагат един друг. Притичва трети и се мъчи да ги разтърве, но само получава и от двамата удари, които първоначално изобщо не са били предназначени за него.

Малко по-добро впечатление правят множеството малки предградия с техните приветливи къщички, прилични на вили, заобиколени с чисти градини, където виреят рози, палми, олеандри, круши, смокини, праскови, портокали и лимони. Когато се умори от шума на града, човек може да намери там така мечтания душевен мир и тишина.

Най-оживено е на пристанището. То гъмжи от кораби и лодки с различна форма и големина. Могат да се видят натрупани огромни памучни бали и бурета, между които се провират стотици работници. Човек би могъл да си помисли, че се намира на някой от пазарите за памук в Източна Индия.

Вървях из улиците на града и си отварях очите на четири, за да видя… да, но какво или кого исках да видя? Как се бях озовал изобщо в този град? Всичко това трябва да бъде обяснено.

Бях тръгнал от Валпарайсо и през островите на Южно море и Китай се бях добрал до Източна Индия, когато плачевното ми финансово състояние ме принуди да се насоча към бреговете на родината си. Но тъй като в близко време нямаше параход, който да отплава към Германия — а междувременно се намирах в Калкута — взех бързо решение и се качих на първия параход, който тръгваше за Ню Йорк. Там все щях да намеря средства и начини да се върна у дома. Покрай нос Добра Надежда — Суецкият канал бе все още в строеж — достигнах за пет седмици моята временна цел, Ню Йорк, където слязох на брега.

Най-лесно би било да пиша на Хенри, като го помоля да ми заеме необходимата сума, за да се прехвърля през „Голямата вода“. Но прилича ли му на Олд Шетърхенд да взима пари назаем? Не, човек трябва да си помага сам! Поне дотогава, докато изчерпи всички възможности. И така, аз седнах и написах моите преживявания от последното си пътуване. Написаното беше прието за печат веднага в неделната притурка на „Ню-Йоркския държавен вестник“, който още тогава беше най-големият вестник на немски език в Щатите; можех да се надявам, че по този начин щях да събера за кратко време необходимите ми средства за пътуването през океана. Един ден се запознах в редакцията на вестника с многоуважаемия мистър Джози Тейлър, ръководител на едно прочуто по онова време частно детективско бюро. Като разбра кой съм — името Олд Шетърхенд се чуваше вече дори в Ню-Йорк — той ми предложи да постъпя на служба при него. Копнежът ми по родината бе победен от примамливостта на тази нова работа и още повече от възможността да задълбоча познанията си за човешките характери. Съгласих се без колебание. И не съжалявах за постъпката си. С няколко успешно приключени случаи ми се удаде да спечеля доверието на Тейлър. Не след дълго се ползвах вече от неговото особено благоволение, в резултат на което той ме предпочиташе при възлагането на задачи, изискващи безспорно много усилия и енергичност, но пък в случай на успех обещаващи добро възнаграждение.

Един ден Тейлър ме извика в работния си кабинет, където седеше някакъв възрастен господин със загрижен поглед. Беше ми представен като банкера Олерт, обърнал се за съдействие във връзка с някаква семейна работа. За него лично случаят бил печален, а за сделките му направо опасен.

Олерт беше от немски произход, женен за немкиня. От брака си имал едно единствено дете, син, Уилям, който бил двадесет и пет годишен, неженен; неговите финансови разпореждания имали същата валидност като тези на бащата. Синът не бил енергичен човек, а по-скоро мечтателна натура, занимавал се повече с научна и художествена литература, отколкото с главната търговска книга и не само че се считал за учен, ами и за поет. Това негово убеждение се засилило още повече, когато едно списание, излизащо на немски език в Ню Йорк, поместило някои от стиховете му. По някакъв начин на Уилям му хрумнало да пише трагедия, чийто главен герой трябвало да бъде един умопомрачен поет. За тази цел решил, че трябва да изучи основно умопомрачението и си набавил няколко научни книги в тази област. Това имало обаче ужасни последствия: постепенно си въобразил, че самият той е в ролята на този поет и сега вярвал, че е изпаднал в умопомрачение. Неотдавна бащата се запознал с един лекар, който уж имал намерението да основе частна клиника за душевно болни. Този човек твърдял, че бил дълго време асистент при прочути психиатри и успял да вдъхне такова доверие у банкера, щото Олерт накрая го помолил да се запознае със сина му и да се опита да повлияе благотворно на болния.

От този ден между лекаря и младия Олерт възникнало голямо приятелство, което имало неочакван резултат — внезапното изчезване и на двамата. Едва сега банкерът разпитал подробно за лекаря и разбрал, че този човек бил от онези мошеници-знахари, които се срещат в Съединените Щати под път и над път и необезпокоявано вършат шарлатанства.

Тейлър попита за името на мнимия психиатър, както и за адреса му. Оказа се, че си имаме пак работа с един наш стар познат, Гибсън, голям мошеник, когото бях наблюдавал известно време във връзка с една друга афера. Имах дори негова снимка. Намираше се в бюрото ми и когато я показах на Олерт, той веднага позна съмнителния лекар и приятел на душевно болния си син.

Този Гибсън беше престъпник от класа и дълго време се бе занимавал с различни далавери из Щатите и Мексико. В деня преди нашия разговор банкерът ходил при неговия хазаин и научил от него, че Гибсън платил дълга си и заминал, но никой не знаел накъде. Синът на банкера взел със себе си значителна сума пари, а освен това днес пристигнала телеграма от Синсинати, изпратена от един познат банкер на Олерт, в която се съобщавало, че Уилям бил изтеглил оттам пет хиляди долара и продължил към Луизвил, за да вземе годеницата си. Това за годеницата беше лъжа.

Имахме всички основания да допуснем, че лекарят бе отвлякъл болния, за да присвои големи суми. Уилям беше личен познат на много от най-видните финансисти и банкери и можеше да получи от тях всякакви суми. Ето защо бе твърде важно да се залови Гибсън, а болният да бъде върнат у дома си. Решаването на този случай беше поверено на мене. Получих необходимите пълномощия и указания, както и снимката на Уилям Олерт и се отправих най-напред с парахода за Синсинати. Тъй като Гибсън ме познаваше, взех със себе си някои неща, с които в случай на нужда можех да изменя външния си вид.

В Синсинати се осведомих във въпросната банка и научих следното: Уилям Олерт се явил лично в банката заедно с един придружител. После се отправил към Луизвил, където пък разбрах, че двамата си купили билети за Сент Луис. Продължих да пътувам след тях, но успях да попадна на дирите им едва след дълго и изморително търсене.

Тук ми помогна моят стар приятел мистър Хенри, когото, разбира се, посетих веднага. Той доста се зачуди като ме видя в ролята на детектив и се съгласи с готовност да вземе при себе си двете ми пушки, докато се завърна от Ню Орлиънс. Те само щяха да ми пречат при преследването, а и много биеха на очи. Бях разбрал, че Олерт и Гибсън са взели един параход по Мисисипи до Ню Орлиънс и ето защо трябваше да ги последвам. Разбира се че щях да взема пушките си с мене, ако имах и най-малката представа колко неприятно дълго щеше да се проточи това преследване.

Бащата на Уилям ми беше дал списък на своите търговски партньори. Посетих тези хора в Луизвил и Сент Луис и разбрах, че Уилям е бил при тях и е теглил пари. Същото беше сторил вече и при други двама познати в Ню Орлиънс. Предупредих останалите и ги помолих да ме извикат веднага, ако се появи при тях.

Това беше всичко, което можах да направя досега и ето че се намирах сред кипежа на човешкия поток, който заливаше улиците на Ню Орлиънс. В стремежа си да направя всичко възможно, аз се бях обърнал за помощ и към местната полиция и сега се налагаше да изчакам и да разбера дали тези хора щяха да имат някакъв успех. Но за да не стоя със скръстени ръце, от доста време се скитах из тълпата и се оглеждах наоколо — напразно. Беше станало обед и горещината бе голяма. Намирах се на красивата широка Къмън Стрийт, когато погледът ми попадна на рекламата пред някаква немска бирария. Глътка пилзенско пиво нямаше да ми навреди в тази жега и аз влязох в заведението.

По големия брой посетители можеше да се съди колко търсена беше тази бира още по онова време. Едва след дълго оглеждане успях да открия един свободен стол в най-отдалечения ъгъл. Край малката масичка, която стоеше там, имаше само две места. Едното беше вече заето от някакъв човек, чиято външност можеше да накара всеки посетител да се откаже да седне на съседното място. Въпреки това аз се приближих до него и попитах дали второто място е свободно.

По лицето му пробягна почти съжалителна усмивка. Огледа ме изпитателно и кажи-речи презрително.

— Имаш ли пари, сър? — осведоми се той.

— Разбира се! — отвърнах аз, учуден от този въпрос.

— Значи можеш да си платиш сметката?

— Струва ми се, че да.

— Well, тогава защо ме питаш дали можеш да седнеш тук? Струва ми се, че си дъчмън [18], но си още гринхорн в тази страна. Бих изпратил по дяволите всеки, който би ми попречил да седна там, където ми харесва! Седни си спокойно, опъни си краката, както ти е удобно и цапардосай всеки, който се опита да ти го забрани!

Признавам си откровено, че поведението на този човек ми направи впечатление. Строго погледнато, думите му бяха обидни за мене и аз изпитвах неясното чувство, че не трябва да му остана длъжен, а поне привидно да му се поопъна. И така аз седнах и повдигнах вежди:

— Ако смятате, че съм немец, имате право, сър. Обаче ви забранявам да използвате прякорите „дъчмън“ и „гринхорн“. Всеки по-млад човек може да бъде научен на нещо и без да бъде обиждан.

— Pshaw! — обади се той равнодушно. — Не се мъчи да се лютиш. Няма да доведе до нищо! Не исках да те обидя, но наистина не знам как можеш да се перчиш пред мен. Олд Дет [19] не е човекът, който може да бъде изваден от равновесие с някаква заплаха.

Олд Дет! Ах, значи този човек беше Олд Дет! Често бях чувал за прославения уестмън. Името му се носеше край всички лагерни огньове отвъд Мисисипи, а беше достигнало дори и до градовете на Изтока [20]. Ако поне една десета от разказваното за него беше истина, тогава той бе такъв ловец и следотърсач, пред когото човек трябваше да свали шапка. Беше се скитал из Запада в продължение на тридесетина години и въпреки опасностите, на които се беше излагал, не е бил раняван сериозно нито един път. Затова суеверните хора считаха, че куршумите не го ловят.

Никой не знаеше истинското му име. Олд Дет бе неговото „бойно име“; беше му прикачено поради страшно слабата му фигура. „Старата смърт“! Като го гледах да седи пред мене, изведнъж разбрах защо носеше това име.

Този уестмън беше много висок и силно приведената му фигура се състоеше сякаш само от кожа и кости. Кожените му панталони бяха много широки за слабите му крака, а кожената му ловна риза се беше свила с времето толкова много, че ръкавите й му стигаха почти до лактите. Всички кости на ръцете му се виждаха така ясно, като че ли бяха ръце на скелет.

От яката на ловната риза стърчеше дълъг мъртвешки врат, в чиято кожа адамовата му ябълка висеше като в торбичка. А главата му! Изглежда, че по нея нямаше и пет лота [21] месо. Очите му бяха хлътнали дълбоко, а по черепа му нямаше нито един косъм. Страшният вид на очите му, остро очертаната брадичка, силно изпъкналите скули и чипият нос с големите, косо разположени ноздри придаваха на главата му наистина мъртвешки вид, от който всеки можеше да се ужаси.

Дългите и сухи крака на този човек бяха обути в някакво подобие на ботуши, всеки един от които бе скроен от цяло парче конска кожа. Беше им сложил грамадни шпори, чиито колелца представляваха сребърни мексикански монети.

До него на земята лежеше конско седло заедно с юздите и оглавника. На него бе облегната една от онези много дълги карабини, станали известни в Кентъки, които сега се срещат твърде рядко, защото трябваше да отстъпят на пушките със задно пълнене. Останалото му въоръжение се състоеше от закривен ловджийски нож и два големи револвера, чиито дръжки стърчаха от колана му. Този колан имаше формата на кожено черво, приличаше на кемер и по него бяха окачени индиански скалпове с големината на човешка длан; вероятно старият ловец ги бе смъкнал собственоръчно от победените си неприятели.

Келнерът ми донесе една бира. Когато поднесох чашата към устните си, ловецът вдигна своята чаша срещу мене.

— Чакай, не бързай толкова, сър! Да се чукнем преди това. Чувал съм, че такъв бил обичаят в отечеството ти отвъд океана.

— Да, но само между познати — отвърнах аз колебливо.

— Ах, глупости! — изръмжа той. — Я не се превземай! Сега сме седнали заедно и не е необходимо да се караме. Да се чукнем! Не съм нито шпионин, нито мошеник, така че можеш спокойно да прекараш четвърт час заедно с мене.

Сега тонът му не беше като преди. Докоснах чашата си с неговата.

— Знам какво трябва да мисля за вас, сър. Щом като сте Олд Дет, защо да се опасявам, че съм попаднал в лоша компания.

— Значи ме познаваш? Тогава мога да си спестя приказките за моята личност. Да говорим по-добре за тебе! Защо си дошъл в Щатите?

— По същата причина, която води и всички останали насам: да си търся щастието — казах аз, за да дам някакъв приемлив отговор.

— Вярвам ти! Отвъд, в старата Европа хората си мислят, че тук е необходимо само да държиш джобовете си отворени, за да видиш как в тях падат лъскавите доларчета. Ако някога някому щастието се усмихне, тогава всички вестници пишат за него. Но никой не говори за хилядите, които загиват и изчезват безследно в борбата с житейските бури. А ти намери ли си щастието, или си все още само по петите му, а?

— Мисля, че мога да отговоря утвърдително само на втората част от въпроса ви.

— Тогава оглеждай се хубаво и не губи следата! Знам. Може би най-добре от всички хора знам колко е трудно да следваш такава диря. Може би си чувал, че съм опитен скаут [22] и въпреки това досега напразно съм гонил щастието. Стотици пъти съм вярвал, че е необходимо само едно протягане на ръката, за да го уловя, но щом посегнех с ръка и то изчезваше като castle in the air [23], който съществува само във въображението на хората.

Олд Дет изговори тези думи с тъжен глас, а после се загледа пред себе си и замълча. Измина известно време и тъй като не казах нищо, той ме погледна отново и продължи:

— Сигурно не знаеш защо говоря така, а обяснението е толкова просто. Винаги ме присвива сърцето, щом видя някой немец, особено млад човек, за когото си казвам, че и той по всяка вероятност … ще намери гибелта си. Трябва да ти кажа, че майка ми беше немкиня. От нея научих родния й език и ако искаш, можем да разговаряме на немски. Благодарение на нея след смъртта й моето щастие се намираше под носа ми. Но аз се мислех за по-умен и сбърках пътя. Сър, бъди по-разумен от мене! По лицето ти си личи, че може да ти се случи същото.

— Наистина ли? Как ми личи?

— Много си префинен. Миришеш на парфюм. Ако някой индианец види грижливо вчесаната ти коса, ще умре от ужас. По костюма ти не се вижда ни петънце, ни прашинка. А човек, който е решил да си търси щастието в Запада, не бива да изглежда така.

— Нямам никакво намерение да го търся тъкмо там.

— Аха! Ще имаш ли добрината да ми кажеш от кое съсловие си?

— Учил съм — отвърнах аз, без да му мисля много. Старият уестмън ме погледна в очите с лека усмивка, превърната от мъртвешките черти на лицето му в подигравателно хилене и поклати глава.

— Учил ли си? Олеле! Сигурно си въобразяваш много? Въпреки това тъкмо хората от твоя сорт са най-малко способни да постигнат някакво щастие тук, в Щатите. Често съм се убеждавал в това. А работиш ли вече някъде?

— Да, в Ню Йорк.

— Какво работиш?

Той задаваше въпросите си с особен тон и изглеждаше почти невъзможно да не му отговориш. Понеже не можех да му кажа истината, аз се опитах да се измъкна:

— Работя при един банкер. Тук съм по негово поръчение.

— Банкер ли? Аха! Тогава пътят ти е много по-гладък, отколкото си мислех. Дръж здраво тази служба, сър! Не всеки европеец, който е учил, може да намери работа при някой американски финансов магнат. И при това в Ню Йорк! Тогава вече си спечелил доверието му в голяма степен. От Ню Йорк могат да изпратят в Юга само човек, на когото разчитат. Сър, радвам се много, че се бях заблудил в това отношение! Според това, което ми каза, работата ти трябва да е някоя парична сделка, а?

— Нещо такова.

— Аха! Хмм!

Олд Дет отново ми отправи остър и изпитателен поглед, като се захили както преди.

— Мисля, че мога да отгатна истинската причина за присъствието ти тук — каза той после.

— Съмнявам се.

— Нямам нищо против, но бих искал да ти дам един добър съвет. Ако не искаш някой да разбере, че си дошъл тук, за да търсиш някого, тогава се озъртай по-прикрито! А ти първо огледа внимателно всички присъстващи в помещението твърде очебийно, сега пък погледът ти е отправен постоянно към прозорците, за да наблюдаваш минувачите. Следователно търсиш някого. Познах ли?

— Да, сър! Искам да се срещна с един човек, но не знам къде живее.

— Обърни се тогава към хотелите!

— Безрезултатно; безрезултатни бяха и усилията на полицията.

Тогава по лицето му се появи отново онова хилене, което би трябвало всъщност да изразява неговото благоразположение. Той се закиска тихичко и щракна с пръсти.

— Сър, въпреки всичко си гринхорн, стопроцентов гринхорн. Не ми се сърди, но си е така.

В този момент разбрах, че съм казал твърде много. Той веднага потвърди убеждението ми:

— Дошъл си тук по някаква работа, „нещо такова като парична сделка“, както ми обясни сам. Човекът, който е свързан с нея, е бил търсен от полицията по твое поръчение. Самият ти се разхождаш из улиците и бирариите, за да го откриеш. Името ми да не е Олд Дет, ако не се сещам кой седи пред мене!

— Е, кой?

— Детектив, частен детектив, който трябва да разясни един случай, до голяма степен от семеен характер.

Този човек наистина бе образец на проницателността. Трябваше ли да призная, че предположението му е вярно? — Не. Аз направих отрицателно движение с ръка.

— Проницателността ви е за уважение, сър, но този път изглежда бъркате.

— Well! Твоя работа е дали ще си признаеш или не. Не мога и не искам да те принуждавам да отговориш откровено. Но щом не желаеш хората да ти разберат спатиите, не си дръж картите толкова открити. Случаят е свързан с пари. Поверили са го на един гринхорн; следователно не искат да се действува брутално и безогледно. Вероятно търсеният е добър познат или може би дори роднина на потърпевшия. Все пак е извършено нещо наказуемо, иначе тукашната полиция нямаше да те подкрепи. Възможно е въпросното лице да има придружител, който иска да го използва. Да, да, гледай ме, гледай ме, сър! Учудваш се на моята съобразителност? Е, добрият уестмън намира цял път само по два отпечатъка от крака, и то дълъг път, да речем от тук до Канада. Рядко се случва да се излъже.

— Наистина силата на въображението ви е изключителна, сър!

— Pshaw! Отричай, колкото си искаш! Нищо не губя от това. Тук хората ме познават горе-долу и бих могъл да ти дам и някой добър съвет. Но ако мислиш, че сам ще стигнеш по-бързо целта си, то това е много похвално от твоя страна, ала дали е разумно, е вече съмнително.

Той стана и извади от джоба си стара кожена кесия, за да плати бирата си. Помислих, че съм го наскърбил с недоверието си и реших да поизгладя нещата:

— Има работи, в които човек не бива да посвещава никой друг, особено ако е непознат — опитах се да оправдая поведението си. — Нямах никакво намерение да ви обидя и мисля…

— Ай, ай! — прекъсна ме той, като поставяше на масата една монета. — За обиждане и дума не може да става. Мисля ти само доброто, защото в тебе има нещо, което ми харесва!

— Може би ще се срещнем пак!

— Едва ли. Днес тръгвам за Тексъс, а после ще се спусна на към Мексико. Не вярвам твоята разходка да бъде в същата посока и така — farewell [24], сър! И при случай си спомняй, че те нарекох гринхорн. Можеш да го приемеш спокойно от Олд Дет, защото той няма намерение да те обиди, а и на никой новак не би навредило да има малко по-скромно мнение за себе си.

Олд Дет сложи на главата си широкополото сомбреро, което беше висяло до сега на стената над главата му, взе седлото и оглавника на гърба си, хвана пушката си и си тръгна. Но едва бе направил три крачки и бързо се обърна, приближи се пак до мен и ми пошушна:

— Не се сърди, сър! И аз също така съм … учил и сега все още си спомням със задоволство какъв образован глупак съм бил някога. Гуд бай!

Сега той вече напусна бирарията. Гледах подир него, докато странната му фигура се изгуби в тълпата. Искаше ми се да му се разсърдя, но нищо не излизаше от това. Външността на този човек бе събудила в мен нещо като състрадание. Думите му бяха груби, но гласът му звучеше нежно, убедително и дружелюбно. По него си личеше, че той наистина ми желаеше доброто. Въпреки грозотата си скаутът ми беше харесал. Но само заради това да го посветя в плановете си? Би било не само непредпазливо, но дори и лекомислено, въпреки че от друга страна той можеше да ми даде някои ценни съвети. Не му се сърдех заради думата „гринхорн“. От Сам Хокинс бях свикнал толкова много с нея, че тя не можеше вече да ме обиди. Още по-малко пък считах за необходимо да му кажа, че съм бил вече няколко пъти в Запада.

Сложих лакти на масата, подпрях глава с ръце и се загледах замислено пред себе си. В този момент вратата се отвори и вътре влезе … Гибсън.

Той се спря на входа и огледа присъствуващите. В момента, когато погледът му трябваше да падне върху мене, се обърнах с гръб към вратата. Нямаше друго свободно място освен стола, на който беше седял Олд Дет. Ако Гибсън искаше да седне, трябваше да дойде при мене. Вече се радвах мислено на уплахата, която щеше да го обземе, щом ме забележеше.

Но Гибсън не дойде. Чух шума от вратата, която отново се отвори и затвори и бързо се обърнах. Той ме беше познал и сега бягаше. Видях го да се отдалечава с бързи крачки. Светкавично сложих шапката си, хвърлих парите на келнера и изхвръкнах навън. Ето го, вдясно бягаше Гибсън, като явно се мъчеше да се скрие в гъстата човешка тълпа. Обърна се, видя ме и удвои бързината си. Последвах го, без да изоставам. Щом се измъкнах от тълпата, забелязах, че изчезва в една странична уличка. Стигнах до нея тъкмо когато се канеше да завие зад следващия ъгъл. Преди това обаче той се обърна отново и размаха шапка та си. Това ме ядоса и се затичах, без да се интересувам дали хората щяха да ми се смеят или не. Никъде не се мяркаше полицай. Беше безсмислено да моля за помощ частни лица, защото никой нямаше да ми обърне внимание.

Когато стигнах до ъгъла, видях, че съм излязъл на малък площад. От двете страни беше обграден от обикновени къщи, строени плътно една до друга. Насреща забелязах великолепни вили, заобиколени с градини. Имаше доста хора на площада, но никъде не видях Гибсън. Беше изчезнал.

На вратата на един бръснарски салон се беше облегнал негър. Изглежда, че стоеше там от дълго време. Положително бе забелязал беглеца. Приближих се до него, поздравих го, като допрях с ръка периферията на шапката си и попитах дали не е видял от уличката да идва насам тичешком някакъв бял джентълмен. Негърът се засмя, показвайки ми големите си бели зъби:

— Йес, сър! Видял го. Тичал много бързо, много. Там влязъл.

Той посочи към една от малките вили. Благодарих му и побързах да стигна до къщичката. Желязната порта на градината й беше заключена и трябваше да звъня може би пет минути, докато най-сетне ми отвори един човек. Той също беше негър. Казах му защо съм дошъл. В това време обаче той затръшна вратата под носа ми:

— Първо пита маса [25]. Без позволение от маса аз не отвори.

Той се отдалечи и аз останах да чакам в продължение на десетина минути. Бях като на тръни. Най-сетне той се върна с отговора:

— Не бива отваря. Маса забранил. Днес не влизал тук никой. Врата постоянно затворена. Вие значи си отиде веднага, защото ако прескочи ограда, маса използва свое право на неприкосновеност жилище и стреля с револвер.

Ха сега де! Какво можех да направя? Не биваше да влизам със сила. Бях убеден, че в този случай собственикът наистина щеше да стреля по мене. Американецът не се шегува, когато става въпрос за дома му и за неприкосновеността на жилището му. Не ми оставаше нищо друго, освен да отида в полицията.

Когато се връщах ядосан през площада, към мене изтича момче. В ръката си държеше парче хартия:

— Сър, сър! — извика то. — Чакайте! Трябва да ми дадете десет цента за тази бележка!

— От кого е?

— От един джентълмен, който току-що излезе от онази къща. — При тези думи момчето не посочи към вилата, а тъкмо в обратната посока. — Той ми тикна в ръката бележката и посочи към вас. Десет цента и ще я получите.

Дадох му парите и получих бележката. Момчето избяга. Това проклето парче хартия бе откъснато от някакъв бележник. На него пишеше:

„Многоуважаемий мистър дъчмън!

Заради мене ли дойдохте в Ню Орлиънс? Предполагам, защото ме преследвате. Имах впечатлението, че сте загубен човек, но все пак не мислех, че сте толкова глупав, та да искате да ме заловите. Това може да си въобрази само човек, който няма в главата си повече от половин лот мозък. Върнете се спокойно в Ню Йорк и поздравете от мене мистър Олерт! Погрижил съм се да не ме забрави, а се надявам, че и вие ще си спомняте от време на време за мене след днешната ни среща, която не премина чак толкова славно за вас. Гибсън.“

Човек може да си представи какво възхищение ме беше обзело, докато четях тези любезни сърдечни излияния. Смачках бележката, пъхнах я в джоба си и продължих. Не беше изключено Гибсън да ме наблюдава отнякъде тайно и не исках да доставям удоволствие на този подлец с поведението си. Същевременно огледах площада: негърът от бръснарския салон бе изчезнал. Момчето също не се виждаше и не можех да го разпитам за Гибсън. Явно беше получило нареждане веднага да се отдалечи.

Докато съм чакал да ми отворят вилата, Гибсън е имал достатъчно време да ми напише най-спокойно подробната бележка. Негърът ме беше метнал, Гибсън сигурно ми се беше изсмял, а по физиономията на момчето можеше да се разбере, че е знаело кой е пред него — човекът, който е трябвало да бъде пратен за зелен хайвер. Всичко това характеризираше достатъчно тукашните нрави.

Бях много ядосан, защото ме бяха водили за носа, а и не биваше дори да споменавам пред местната полиция, че съм срещнал Гибсън, ако не исках и там да ми се изсмеят. Затова си тръгнах мълчаливо.

Без да се показвам отново на открития площад, претърсих околните улички, разбира се без никакъв успех, защото беше ясно, че Гибсън е напуснал по най-бързия възможен начин опасния за него квартал. Дори предполагах, че той ще използва първия удобен случай да замине от Ню Орлиънс.

Тази идея ми дойде в главата, въпреки че вътре имах само половин лот мозък, както ми беше казано и се отправих към кея, където стояха корабите, заминаващи през този ден. При проверката ми помагаха и двама цивилни полицаи — пак безуспешно. Бяха ме метнали по такъв начин, че гневът не ми даваше покой; започнах да обикалям из всички гостилници и кръчми до късно през нощта. Когато най-сетне се уморих, върнах се в хотела си и легнах да спя.

Сънувах, че се намирам в някаква лудница. Десетки умопобъркани, които се считаха за поети, протягаха към мен дебели томове, написани от тях, за да ги прочета. Бяха все трагедии, а главният им герой — луд поет. И аз трябваше да чета, да чета, защото Гибсън стоеше до мене с револвер в ръка и заплашваше да ме застреля веднага, ако спра да чета дори за миг. Така аз продължавах да чета, докато по челото ми изби пот. Извадих носната си кърпа, за да я избърша, прекъснах четенето за секунда … и Гибсън ме застреля!

Трясъкът от изстрела ме събуди, защото наистина бе изтрещяло нещо. Изглежда съм се въртял в леглото си насам-натам и в стремежа си да избия револвера от ръката на Гибсън, бях съборил на земята нощната лампа. Заради нея на сутринта ми увеличиха сметката само с осем долара.

Събудих се целият облян в пот. Изпих си чая, после излязох и отидох извън града до великолепното езеро Пон-шартрен, където се изкъпах. Банята ме освежи и след това пак се залових да търся Гибсън. Отново се озовах при бирарията, където бях срещнал Олд Дет. Влязох вътре без изобщо да подозирам, че тук ще намеря някаква следа от беглеца. В този момент помещението не беше така препълнено, както предишния ден. Вчера нямаше нито един свободен вестник. Днес обаче се виждаха по масите няколко и аз взех първия, който ми попадна. Това беше един брой на тогавашния „Дойче Цайтунг“, излизащ и до ден днешен в Ню Орлиънс.

Отворих го разсеяно и първото нещо, попаднало ми пред очите, бе едно стихотворение. Когато чета вестник, оставям стихотворенията най-накрая или изобщо не ги поглеждам. По заглавието си стихотворението приличаше на някой роман на ужасите. Това ме отврати. То гласеше: „Най-ужасната нощ“. Вече се канех да обърна страницата, когато погледът ми падна на двете букви, поставени под стихотворението: У. О. Бяха началните букви на името Уилям Олерт! Това име ме занимаваше в последно време толкова много, че никак не беше чудно да го свържа веднага с тези две букви. Нали младият Олерт се считаше за поет. Може би беше използвал престоя си в Ню Орлиънс, за да публикува няколко стихчета? Може би ги бяха отпечатали така бързо, само защото той си бе заплатил да ги поместят. Ако предположенията ми се окажеха верни, това стихотворение можеше да ме наведе на дирята на търсените от мен хора. Затова го прочетох.

„Ти знаеш ли нощта, която над земята
се спуска с тежък дъжд от мрачен небосвод,
и ни една звезда, не сипе зрак в тъмата,
в която взорът твой напразно дири брод?
Но и след тази нощ зора ще се роди —
заспи спокоен сън, безгрижен ти бъди!
Ти знаеш ли нощта, която над живота
се спуска в онзи миг, когато смъртен мраз
пред близкия ти край те просне на леглото
и кара твоя пулс да бие с дива бяс?
Но и след тази нощ зора ще се роди —
заспи спокоен сън, безгрижен ти бъди!
Ти знаеш ли нощта, която над духа ти
се спуска тъй, че всуе закрила търси той,
и също като смок душата много пъти
обвива и изпълва със сатани безброй?
Пред тази черна нощ ти все на щрек бъди —
след нея само няма зора да се роди!“
У. О.
(Стиховете са превод на Любомир Илиев.)

Признавам, че това стихотворение ме трогна дълбоко. Може би като поезия нямаше никаква стойност, но то съдържаше вика на ужас на един талантлив човек, който напразно се бори срещу тъмните сили на умопомрачението и чувствува, че положението му е безнадеждно. Овладях бързо обзелите ме чувства, защото трябваше да действувам. Бях вече убеден, че авторът на стихотворението е Уилям Олерт; потърсих адреса на редакцията на вестника и се отправих към нея.

Търговската кантора, канцеларията и редакцията се намираха в една и съща сграда. Купих няколко броя от вестника в кантората и поисках разговор с редактора. Научих, че предположенията ми са верни. Някой си Уилям Олерт бил донесъл предишния ден лично стихотворението и помолил за бързо поместване. Тъй като отначало редакторът не се съгласявал, поетът оставил десет долара с условието, че стихотворението ще излезе в днешния брой и ще му бъде изпратен един екземпляр от първата коректура, Освен това ми казаха, че поведението му било напълно прилично, макар че погледът му издавал обърканост и уплаха; постоянно повтарял, че стихотворението било написано с кръвта на сърцето му. Това беше впрочем израз, който често се използва от даровити и бездарни писатели и поети. Бил оставил адреса си, за да му изпратят коректурите.

Той живееше в една изискана частна страноприемница в новата част на града, известна с високите си цени. Най-напред промених външността си в моята квартира, а след това се отправих към посочения адрес. Бях почти сигурен, че ще успея да заловя търсения престъпник и жертвата му и с повишено настроение дръпнах връвта на звънчето, над което на месингова табелка бе написано: „First class boarding establishment for ladies and gentlemen“ [26]. Намирах се следователно на прав път. Сградата и заведението бяха собственост на някаква дама. За всеки случай бях взел със себе си двама полицаи, които трябваше да застанат пред вратата на странноприемницата.

Портиерът ми отвори, попита ме какво желая и аз му казах, че искам да разговарям със собственичката. Дадох му една визитна картичка, на която естествено не беше истинското ми име. Заведоха ме в приемната и не чаках дълго.

Жената беше на около петдесет години, добре облечена, с внушителна и добродушна външност. Къдравата й коса и лекият тъмен оттенък на ноктите й ме накараха да предположа, че в жилите и е примесена и малко негърска кръв. Въпреки това тя правеше впечатление на човек с широко сърце и ме посрещна много вежливо.

Представих се като редактор на забавната рубрика в „Дойче Цайтунг“, показах й вестника и заявих, че трябва да разговарям с автора на стихотворението, защото се е харесало толкова много, че искам да му изплатя хонорара и да му дам нови поръчки.

Тя ме изслуша спокойно, като ме оглеждаше внимателно, след което каза:

— Значи мистър Олерт е публикувал стихотворение при вас? Прекрасно! Жалко, че не разбирам немски, иначе щях да ви помоля да ми го прочетете. Хубаво ли е?

— Чудесно е, мадам! Вече имах честта да ви кажа, че се хареса много на читателите.

— Това ме радва. Мистър Олерт ми направи впечатление на образован човек, на истински джентълмен. За съжаление не говореше много и изобщо не общуваше с хората. Излизал е само един единствен път, сигурно когато ви е донесъл стихотворението.

— Така ли? От краткия разговор, който имах с него, разбрах, че тук е теглил пари. Тогава трябва да е излизал по-често.

— Сигурно е ставало в мое отсъствие или пък неговият секретар се занимава с деловите му работи.

— Мистър Олерт има секретар? Не ми е говорил за това. Трябва да е човек с добро положение.

— Сигурно, плащаше добре и се хранеше най-изискано. С парите се занимава секретарят му, мистър Клинтън.

— Клинтън! Ах, ако секретарят му се казва Клинтън, трябва да съм го виждал в клуба. Той е от Ню Йорк или поне идва от там и е великолепен компаньон. Срещнахме се вчера по обед.

— Вярно — намеси се тя. — Той излезе по това време.

— … и помежду ни се зароди такава взаимна симпатия, че той ми подари една своя снимка. Ето я.

Показах й снимката на Гибсън, която носех винаги у себе си.

— Вярно, това е мистър Клинтън — каза жената, след като хвърли поглед на снимката. — За съжаление няма да можете да го видите така скоро, нито пък да получите от мистър Олерт друго стихотворение. И двамата заминаха.

Изплаших се, но бързо си възвърнах самообладанието.

— Искрено съжалявам. Сигурно са решили внезапно да отпътуват?

— Точно така. Това е една трогателна история. Мистър Олерт никога не говореше за нея, защото никому не е приятно да слага пръст в собствените си рани, но секретарят му ми я разказа, като разчиташе на дискретността ми. Трябва да ви кажа, че винаги съм се радвала на особеното доверие на моите гости.

— Вярвам ви, мадам. Вашите изискани и нежни обноски обясняват всичко това съвсем естествено — забаламосах я аз най-безсрамно.

— О, моля ви — каза тя поласкана. — Историята ме трогна почти до сълзи и се радвам, че нещастният човек успя да избяга навреме.

— Да избяга ли? Но това звучи почти така, като че ли мистър Олерт е преследван?!

— И наистина е така.

— Ах! Колко интересно! Един толкова даровит поет, притежаващ богата душевност да бъде преследван! В качеството си на редактор и в известна степен на колега на нещастния човек горя от желание да науча някои подробности. Вестниците имат известно влияние. Може би ще успея да му помогна с една статия. Колко жалко, че са ви разказали тази история, разчитайки на вашата дискретност!

Страните й се зачервиха. Тя извади една не дотам чиста носна кърпа и я приготви в случай на нужда.

— Не се чувствувам вече задължена да пазя тайната, сър, тъй като господата заминаха. Знам, че наричат печата голяма сила и бих била щастлива, ако можете да помогнете на бедния поет да възтържествува правдата.

— Ще направя с удоволствие всичко, каквото е по силите ми. Но е необходимо да знам за него повече неща.

— Ще научите — увери ме дамата разпалено, — защото сърцето ми повелява да ви разкажа всичко. Става въпрос за една колкото вярна, толкова и нещастна любов.

— Очаквах такова нещо, мадам, защото нещастната любов е най-сърцераздирателното и съкрушаващо страдание, което ми е известно.

Нямах още никаква представа за любовта, но това не ми попречи да й дам подобни уверения.

— Вашите думи ми показват колко много си приличат душите ни, сър! И вие ли сте преживели това страдание?

— Още не, мадам.

— Тогава сте щастлив човек. А аз го изпитах и почти щях да умра. Майка ми беше мулатка. Сгодих се за сина на един френски плантатор креол [27]. Щастието ни беше разрушено, защото бащата на годеника ми не искаше да приеме в семейството си coloured lady [28]. Как съчувствувам на нещастния поет, защото и той е нещастен по същата причина!

— Аха, значи мистър Олерт обича цветнокожа жена?

— Да, една мулатка. Бащата протестирал срещу тази любов и чрез хитрост се сдобил с една декларация, в която момичето уверява писмено, че се отказва от щастието си, от Уилям Олерт.

— Какъв безсърдечен баща! — извиках аз с мнимо възмущение, което ми спечели един благосклонен поглед на дамата.

Тя беше взела твърде присърце всичко, което я беше излъгал Гибсън. Сигурно тази приказлива жена му беше разказала за някогашната си любов и той веднага бе съчинил една измислица, за да събуди състраданието й и да обясни внезапното си отпътуване. За мен беше много важна новината, че този лъжец се казваше сега Клинтън.

— Да, наистина безсърдечен баща! — съгласи се тя с мене. — Уилям останал обаче верен на любимата си, избягал с нея дотук и я подслонил в пансион.

— Тогава не разбирам защо е напуснал Ню Орлиънс.

— Защото преследвачът му се появил тук.

— Бащата е накарал да го преследват?

— Да, накарал е един немец. О, тези немци! Мразя ги. Наричат ги народ на мислители и философи, но не могат да обичат. Този жалък немец е гонил нещастните от град в град със заповед за арестуване в ръка. Той е детектив. Иска да залови Уилям и да го върне в Ню Йорк.

— А мистър Клинтън описа ли ви този злодей? — запитах аз, като очаквах допълнителни сведения за самия себе си.

— Дори много точно, защото може да се очаква, че този варварин ще открие жилището на мистър Олерт и ще дойде при мене. Но аз ще го посрещна! Вече съм обмислила всяка дума, която ще му кажа. Няма да научи накъде се е отправил мистър Олерт. Ще го отпратя точно в обратната посока.

Добрата женица описа „този варварин“, като спомена и името му. И описанието беше вярно, и името беше моето, макар че образът ми бе обрисуван по не съвсем ласкателен начин.

— Очаквам го всеки момент — продължи тя. — Когато ми съобщиха за вашето пристигане, аз си помислих, че е той. Но за щастие съм се излъгала. Вие не сте преследвачът на влюбените, онзи крадец на най-сладкото щастие, онова олицетворение на несправедливост и предателство. По вашия добросърдечен поглед си личи, че ще поместите във вестника си статия, която ще съсипе онзи немец и ще защити преследваните.

— За да направя това, трябва най-напред да разбера къде се намира Уилям Олерт. Искам непременно да му пиша. Надявам се, че сте известена за мястото, където се намира понастоящем?

— Разбира се, че знам накъде отпътува, но не мога да кажа дали ще бъде още там, когато пристигне писмото ви. Щях да отпратя онзи немец на северозапад. Но на вас ще ви кажа, че Уилям Олерт се отправи за Тексъс. Има намерение да бяга към Мексико и да се установи във Вера Крус. За съжаление в тази посока нямаше параход, който да се кани веднага да вдигне котва. А опасността ги караше да бързат много и затова той отпътува с „Делфин“ за Кинтана.

— Сигурна ли сте?

— Напълно. Мистър Олерт трябваше да бърза. Оставаше му точно толкова време, колкото да занесе багажа си на борда. Моят домакин имаше тази грижа и сам беше на борда. Там е говорил с моряците и разбрал, че „Делфин“ наистина ще плува само до Кинтана, но преди това щял да се отбие до Галвестън.

— А секретарят на мистър Олерт и госпожицата също ли тръгнаха с него?

— Разбира се. Вярно, че моят домакин не е видял дамата, защото се била оттеглила в дамската каюта. Не е питал за нея, моите служители са научени на такт. Но съвсем е ясно, че Уилям няма да остави годеницата си, изложена на опасността да бъде заловена от немския кръволок. Всъщност аз се радвам, че ще дойде при мене. Ще има интересна сцена. Първо ще опитам да затрогна сърцето му, а след като не успея, ще го обсипя с гневни думи и ще разговарям с него така, че ще започне буквално да се гърчи от презрението ми.

Добрата жена наистина се беше развълнувала много. Чувствуваше съдбата на Олерт като своя собствена. Сега тя стана от креслото си, сви малките си месести юмруци и ги вдигна срещу вратата:

— Ела, само ми ела, дяволски дъчмън! Погледите ми ще те пронижат, а думите ми ще те смачкат!

Бях чул достатъчно и можех да си тръгна. Друг на мое място сигурно би постъпил така и би оставил измамената жена да живее в заблуда. Но аз си казах, че е мой дълг да й обясня нещата. Не биваше повече да счита един мошеник за честен човек. Не биваше и да живее по-дълго с такива предразсъдъци спрямо немците. Едно разяснение беше просто мое задължение към съотечествениците ми.

— Не ми се вярва да ви се удаде случай да го обсипете така съкрушително с вашите погледи и думи — подметнах аз.

— Защо?

— Защото немецът ще подхване нещата по-другояче. А и на вас няма да се удаде да го изпратите на северозапад. По-скоро той ще се запъти направо към Кинтана, за да залови Уилям и неговия така наречен секретар.

— Той не знае къде се намират!

— О, знае, защото вие му казахте всичко.

— Аз ли! Невъзможно! Нали трябва да знам! Кога може да е станало?

— Току-що. Разрешете ми да направя малка промяна във външността си!

При тези думи свалих тъмната перука, широката брада и очилата си. Жената отстъпи уплашено назад.

— За бога! — извика тя. — Вие не сте журналист, а онзи немец! Вие ме измамихте!

— Трябваше да го направя, защото вас са ви измамили преди това. Историята с мулатката е лъжа от начало до край. С вашето добро сърце са се подиграли и са злоупотребили. Клинтън изобщо не е секретар на Уилям. Всъщност се казва Гибсън и е опасен мошеник, когото наистина трябва да обезвредя.

Жената се отпусна в креслото си, като че ли бе изгубила съзнание:

— Не, не! Не е възможно. Този мил, дружелюбен, великолепен човек не може да е мошеник. Не ви вярвам.

— Мадам, ще ми повярвате, щом ме изслушате. Нека да ви разкажа всичко!

Осведомих я за действителното положение на нещата и успях да превърна доброто й мнение за „милия, дружелюбен и великолепен“ секретар в най-страшен гняв. Тя разбра, че е била измамена най-позорно и в крайна сметка дори изрази одобрението си, че съм я посетил преоблечен.

— Бих се радвал много — завърших разказа си аз, — ако мога да чуя от вас, че не считате повече немците за варвари. Изпитах болка като разбрах колко лошо познавате моите съотечественици.

Разделихме се дружелюбно и аз казах на двамата полицаи пред вратата, че работата е уредена. После им пъхнах в ръцете малък бакшиш и бързо се отдалечих.

След всичко, което научих, трябваше да се придвижа до Кинтана по най-бързия възможен начин. Първо потърсих параход, който да пътува дотам. Щастието обаче не беше благосклонно към мене. Имаше параход, готов да потегли за Темпико, но по пътя си нямаше да спира никъде. Параходът, който отиваше до Кинтана, щеше да отплува едва след няколко дена.

Най-сетне намерих един бързоходен платноход с товар за Галвестън, който щеше да вдигне котва следобед. Можех да пътувам с него, а после се надявах да намеря в Галвестън някакъв бърз начин, за да стигна до Кинтана. Уредих набързо всичко необходимо и се качих на борда.

За съжаление очакването ми да намеря в Галвестън кораб до Кинтана не се сбъдна. Имах възможност да пътувам до по-далечна цел — до Матагорда край източното устие на Колорадо. Увериха ме, че оттам ще ми бъде лесно да се върна обратно до Кинтана. Това ме накара да използвам този кораб и последвалите събития показаха, че нямах основание да се разкайвам.

Втора глава

Неочаквана среща

По онова време вниманието на правителството във Вашингтон беше насочено към Юга, към Мексико. Бяха години, в които Мексико още страдаше от кървавите борби между републиката и кралството.

Бенито Хуарес ((1806–1872) — първият президент на република Мексико. По произход индианец.) беше признат от Съединените Щати като президент на република Мексико и Щатите нямаха намерение да го жертват в полза на Максимилиян. Те гледаха на краля както и преди като на чужд нашественик и започнаха да упражняват върху Наполеон III натиск, който го принуди да изтегли по-късно войските си от Мексико.

При избухването на Гражданската война Тексъс се обяви за сецесията [29], а с това застана на страната на щатите, поддържащи робството. Поражението на южните щати не доведе в никой случай до бързо успокояване на населението. Хората се бяха озлобили срещу Севера и се държаха враждебно към провежданата от него политика. Всъщност жителите на Тексъс имаха републикански разбирания. Бяха въодушевени от Хуарес, „индианския герой“, който не се уплаши да се опълчи срещу Наполеон III, както и срещу една издънка от мощната династия на Хабсбургите. Но понеже правителството във Вашингтон беше на страната на този „герой“, някои хора се настроиха срещу него. По този начин населението в Тексъс се оказа разделено от дълбока пропаст. Едната половина се обявяваше открито за Хуарес, а другата — срещу него, но не по убеждение, а вследствие на ненавистта си към северните щати. В резултат на това разцепление не беше никак лесно да се пътува из страната. Напразно оставаше всяко усилие да скриеш политическите си убеждения. Просто те принуждаваха да заявиш коя страна поддържаш.

Заселилите се в Тексъс немци също не бяха единни. Като немци те клоняха към Максимилиян, но от друга страна той не беше човекът, който можеше да се ползва със симпатиите им, защото бе дошъл в Мексико с покровителството на Наполеон. Те бяха дишали достатъчно дълго време републиканския въздух, за да почувстват, че нахлуването на французите в страната на Монтецума бе несправедливо и чрез придаване на по-голяма бляскавост на френската „gloire“ [30] целеше да се отвлече вниманието на французите от недъзите на обществения живот в тяхната родина. По тези причини немците се държаха мълчаливо и се пазеха от всякакви политически изяви, още повече че по време на Гражданската война бяха взели страната на северните щати срещу робовладелците.

Такова беше положението в тази страна, когато пред очите ни се показа плоската, продълговата и тясна ивица земя, която отделяше залива на Матагорда от Мексиканския залив. Корабът ни влезе в залива през Пасо Кабало, но скоро след това трябваше бързо да хвърлим котва, защото заливът бе толкова плитък, че по-дълбоко газещите кораби рискуваха да заседнат.

Зад тясната пясъчна ивица, ограждаща залива, стояха на котва няколко по-малки плавателни съдове, а пред ивицата в морето се намираха пет-шест големи кораба, между които и тримачтови, както и един параход. Поисках веднага да ме закарат с лодка до Матагорда, за да разбера дали има скоро кораб за Кинтана. За съжаление научих, че едва след два дни за там ще тръгва една шхуна. Ето че бях „заседнал“ и се ядосвах, защото вероятно Гибсън щеше да получи преднина от четири дни, която можеше да използва, за да изчезне безследно. Единствената ми утеха беше, че бях направил всичко възможно при дадените обстоятелства.

Тъй като не ми оставаше нищо друго, освен да чакам търпеливо, потърсих някаква странноприемница и поисках да ми изпратят багажа от кораба.

По онова време Матагорда беше по-малък град от сега. Разположен е в източната страна на залива и значението му като пристанище е много по-малко, отколкото да речем значението на Галвестън. Както навсякъде в Тексъс, така и тук крайбрежието се състоеше от нездравословни низини. Макар че не бяха блатисти, в тях все пак имаше много водни площи и човек твърде лесно можеше да пипне треска. Ето защо никак не ми се искаше да оставам по-дълго време тук.

„Хотелът“ ми приличаше на третокласна или четвъртокласна странноприемница, стаята ми — на корабна каюта, а леглото беше толкова късо, че при спане главата или краката оставаха да висят навън.

След като прибрах багажа си, излязох да поразгледам градчето. Щом прекрачих прага на стаята си, за да стигна до стълбите, трябваше да мина покрай една стая, чиято врата беше широко отворена. Хвърлих един поглед в помещението и видях, че то бе обзаведено също като моята стая. До стената бе сложено седло, а върху него висяха юзди. В ъгъла, близо до прозореца, беше облегната дълга кентъкийска карабина. Неволно се сетих за Олд Дет, но тези предмети можеха да принадлежат и на някой друг.

След това заслизах бавно по уличката надолу. Когато се канех да завия зад един ъгъл, в мене се блъсна здравата някакъв човек, който идваше оттам и не ме беше видял.

— Good heavens! [31] — крясна ми той. — Внимавай, сър, когато завиваш така стремглаво!

— Щом наричаш моето влачене „стремглаво“, тогава стридата може да мине за някой параход по Мисисипи — отвърнах аз усмихнато.

Като чу гласа ми, другият направи бързо крачка назад.

— Не ме ли лъжат очите? — извика той. — Та това е немският greenfish [32], който не си признава, че е детектив! Какво търсиш в Тексъс, че и на това отгоре в Матагорда, сър?

— Не и тебе, мистър Дет!

— Вярвам ти! Изглежда, че си от хората, които никога не намират когото търсят, но затова пък се сблъскват с всички, с които си нямат никаква работа. Сигурно си гладен и жаден. Ела да хвърлим някъде котва, където можем да пием хубава бира! Изглежда, че вашата немска бира е плъзнала навсякъде. Може да се намери дори в това загубено селище и ми се струва, че тази бира е най-хубавото нещо, което човек може да получи у вас. Нае ли си вече стая?

— Да, долу в „Uncle Sam“ [33].

— Много добре! И моят вигвам се намира там.

— Да не би да е на първия етаж, в една стая, където видях седлото и карабината?

— Точно там! — ухили се той. — Трябва да знаеш, че не се отделям от тези вещи. Обикнал съм ги. Навсякъде можеш да си намериш кон, но не и хубаво седло. Но ела, сър! Току-що бях в една забутана кръчма, където има студена бира, истинско блаженство за един юнски ден като този. С удоволствие бих изпил още няколко.

Ловецът ме заведе в малка кръчма, където сервираха бира в бутилки на много висока цена. Ние бяхме единствените посетители. Предложих му пура. Той обаче не я взе. Вместо това измъкна от джоба си голямо парче тютюн за дъвкане и си отряза с ножа такова количество, което би задоволило петима възрастни моряка. После го пъхна в устата си, настани го внимателно между езика и бузата си и ми се усмихна.

— Така, а сега съм на твое разположение. Страшно съм любопитен да науча какъв вятър те докара толкова бързо по следите ми. Благоприятен ли беше вятърът?

— Напротив, твърде неблагоприятен.

— Тогава си нямал изобщо намерение да идваш насам?

— Не, целта ми беше Кинтана. Но тъй като нямаше никаква възможност да стигна бързо дотам, дойдох най-напред до Матагорда, защото ми казаха, че тук ще намеря лесно кораб, с който ще мога да продължа. За съжаление налага се да чакам цели два дена.

— Понеси несгодата с търпение, сър, и се утеши с мисълта, че просто нямаш късмет!

— Чудесна утеха! Да не мислиш, че трябва да ти връча благодарствено писмо за нея?

— Моля, моля! — засмя се Олд Дет. — Винаги съм давал съветите си безвъзмездно. Впрочем и на мен ми върви като на тебе. Сега кисна тук и бездействам, понеже се позабавих. Исках да стигна до Остин, а после да продължа нагоре и да се прехвърля за малко през Рио Гранде дел Норте. Годишното време е благоприятно. Паднали са дъждове и сега Колорадо има достатъчно вода, за да могат плоскодънните параходи да стигат до Остин. Иначе през по-голямата част от годината реката има много малко вода.

— Чувах, че имало наноси от пясък и тиня, които пречели на корабоплаването.

— Всъщност това не са наноси, а един вид „рефт“, огромно количество довлечени от водата дървета, които карат реката да се разделя в няколко ръкава на около осем мили [34] оттук. Зад този „рефт“ винаги започва свободната водна площ, по която може да се стигне до Остин, че и още по-надалеч. Тъй като свободната река е прекъсната от рефта, умните хора отиват пеша до онова място и после се качват на борда. И аз исках да направя така, но вашата отлежала немска бира ме заплени. Запих се здравата, останах твърде дълго в Матагорда и когато стигнах до рефта, параходът изсвири и потегли. И така трябваше да мъкна седлото си обратно и сега ще чакам, докато утре рано тръгне следващият кораб.

— Тогава и на двама ни не е провървяло и ти можеш да се успокоиш със същата утеха, която даде и на мене: просто нямаш късмет.

— Не е точно така. Аз не преследвам никого и ми е все едно дали ще пристигна в Остин днес или след една седмица. Но въпреки това ме е яд, и то защото онази глупава муцуна ми се изсмя. Просто е бил по-бърз от мене и ми се изкиска от палубата, когато артисах на брега със седлото си. Ако срещна някъде този мръсник, ще получи нещо по-различно от плесницата, която му зашлевих на борда на нашия параход.

— А, ти си имал вече сбиване, сър?

— Сбиване? Какво искаш да кажеш? Олд Дет никога не се бие. Но на „Делфин“, с който пътувах, имаше един негодник. Щом ме видеше, започваше да се смее и да се подиграва на фигурата ми. Попитах го какво го развеселява толкова много и когато ми отвърна, че моят скелет го карал да изпада в такова весело настроение, аз му заших такава „slap in the face“ [35], че той седна на задника си. Понечи да извади револвера си, но капитанът му каза да се измита. Получил си бил заслуженото, защото ме обидил. Та затова този подлец ми се изсмя, когато стигнах при рефта толкова късно. Жалко за неговия спътник! Имаше вид на джентълмен, само дето беше винаги тъжен и мрачен: постоянно гледаше втренчено пред себе си като луд.

— Тези думи веднага привлякоха вниманието ми; нали знаех, че преследваните от мен също са били на борда на „Делфин“!

— Луд ли? — попитах аз. — А не чу ли името му?

— Капитанът го наричаше „мистър Олерт“.

— Аха! А спътникът му?

— Казваше се Клинтън, ако не ме лъже паметта. Но, сър, защо правиш такава физиономия? Да не би тези двамата да те интересуват?

— Много, извънредно много. Това са хората, които търся!

По лицето му отново се появи онова дружелюбно хилене, което бях наблюдавал вече неведнъж.

— Чудесно! — кимна той. — Значи най-сетне признаваш, че преследваш двама души? И то тъкмо тези двамата? Хмм! Наистина си гринхорн. сър! Сам си си виновен, че ти се изплъзна хубавият улов!

— Как така?

— Като не беше искрен към мен в Ню Орлиънс.

— Не биваше да го правя.

— Човек може да прави всичко, което го извежда към желаната цел, стига да не нарушава морала и законите. Ако ми беше обяснил как стои работата, сега двамата щяха да са ти в ръцете. Щях да ги позная веднага, щом се качиха на борда на парахода и да ги задържа или щях да наредя да ги задържат. Нима не разбираш това?

— Откъде можех да знам, че ще ги срещнеш?! Впрочем те не са тръгнали за Матагорда, а за Кинтана.

— Само така са казали. Там дори не слязоха на сушата. Ако искаш да постъпиш умно, разкажи ми подробно историята си! Може би ще мога да ти помогна да ги заловиш.

Този човек наистина искаше да ми помогне безкористно. И през ум не му беше минало да ми прави упреци, но въпреки това се почувствувах засрамен. Преди няколко дни бях отказал да му отговоря, но сега обстоятелствата ме принуждаваха. Моето самочувствие ми нашепваше да не му казвам нищо, но разумът ми все пак взе връх. Извадих двете снимки и му ги показах.

— Разгледай тези физиономии преди да ти кажа каквото и да било! Това ли са лицата, за които ми говори?

— Да, те са! Не е възможно да се лъжа.

Сега му разказах искрено как стоят нещата. Олд Дет ме изслуша внимателно и щом свърших, поклати глава:

— Всичко, което чух от тебе, е ясно и просто. Само едно не можах да разбера. Този Олерт луд ли е наистина?

— Изглежда не е! Наистина не разбирам много от душевни заболявания, но все пак бих нарекъл това негово състояние само натрапчива фикс идея, защото като се изключи това Олерт е пълен господар на духовните си възможности.

— Тогава за мене става още по-неразбираемо защо Гибсън има такова неограничено влияние върху него? Изглежда, че му се подчинява във всичко. Във всеки случай Гибсън хитро се съгласява с хрумванията на болния, а после го използува за своите цели. Е, надявам се, че ще му разкрием картите.

— Значи ти си убеден, че са се отправили към Остин? А може би имат намерение да слязат някъде по пътя?

— Не, Олерт заяви на капитана, че иска да отиде в Остин.

— Би ме учудило, ако е истина. Едва ли ще каже накъде има намерение да пътува.

— Защо да не каже? Олерт може би изобщо не знае, че го преследват, че е тръгнал по криви пътища; той изглежда твърдо вярва, че постъпва правилно, живее само със своята идея-фикс, а за останалото се грижи Гибсън. И така, умопомраченият не е счел за глупаво да посочи Остин като цел на пътуването си. Капитанът ми го каза. Какво мислиш да правиш?

— Трябва да тръгна след тях, и то веднага.

— Въпреки нетърпението ти се налага да почакаш до утре сутринта. Преди това няма кораб.

— А кога ще пристигнем?

— При сегашното ниво на водата — в други ден.

— Дяволски дълго ще пътуваме!

— Помисли само, че и двамата няма да пътуват по-бързо, макар и в момента нивото на реката да е извънредно благоприятно. Неизбежно е засядането на парахода тук и там и винаги ще се губи доста време, докато го освободят.

— Да знаехме само какво иска да прави Гибсън и накъде е решил да завлече Олерт!

— Да, това наистина си остава загадка. Разбира се, че има някакво определено намерение. Парите, които е изтеглил досега, са достатъчни, за да го направят заможен човек. Стига само да ги задигне и просто да зареже Олерт. Фактът, че не го прави, е сигурен признак за решението му да продължи да го използва. Много ми се иска да изясня този случай напълно и тъй като поне засега пътищата ни съвпадат, се оставям на твое разположение. Ако имаш нужда от мене — готов съм.

— Предложението ти се приема с голяма благодарност, сър. Имам искрено доверие в тебе, а и името ти гарантира, че твоята помощ ще ми е полезна.

Разтърсихме си ръцете и изпразнихме чашите. Де да се бях доверил на този човек още в Ню Орлиънс!

Едва ни бяха напълнили чашите отново, когато отвън се вдигна страхотен шум. Крещящите човешки гласове и кучешкият лай се приближаваха все повече. Вратата се отвори с трясък и вътре нахълтаха шест човека, които вероятно бяха изпили вече значително количество алкохол. Никой от тях не беше трезвен. Грубите фигури и лица, южняшкото леко облекло и превъзходните оръжия на тези скандалджии не можеха да не направят впечатление. Всеки от тях беше въоръжен с пушка, нож, револвер или пистолет и освен това всички имаха по един дебел бич, употребяван от робовладелците. И шестимата водеха на здрави ремъци по едно куче. Тези огромни кучета бяха от онази грижливо отглеждана порода, която се използваше в южните щати за залавянето на избягали негри. Наричаха ги копои или ловци на хора.

Негодниците ни огледаха с нахални погледи, после се натръшкаха по столовете така, че щяха да ги изпочупят, сложиха краката си на масата и затропаха с токовете си по нея; това беше изглежда учтива подкана към кръчмаря да се появи.

— Имаш ли бира? — изрева му един от тях. — Немска бира, а?

Уплашеният човечец отговори утвърдително.

— Това ще пием — продължи онзи с просташки тон. — но ни кажи преди това дали не си немец!

— Не съм.

— Имаш късмет. Пием бирата на немците, но те самите нека вървят в ада! Тези аболиционисти [36], които помагаха на Севера, са виновни да загубим работата си!

Кръчмарят се оттегли моментално, за да обслужи „знатните“ си гости колкото може по-бързо. Неволно се бях обърнал, за да огледам говорещия. Той забеляза, че го наблюдавам. Убеден съм, че в погледа ми нямаше нищо обидно, но той имаше навярно голямо желание да се заяде с някого, защото ми крясна:

— Какво си ме зяпнал? Не казах ли истината?

Обърнах се, без да отговоря.

— Внимавай! — пошушна ми Олд Дет. — Тези простаци са от най-лошия сорт хора. Сигурно са уволнени надзиратели на роби, останали без работа след премахването на робството. Сега са се събрали, за да вършат различни безчинства. По-добре е да не им обръщаме внимание. Да си допием бързо и да се махаме! — Но тъкмо това шушукане не се хареса на онзи тип, когото другите наричаха Блит. Той отново закрещя към нас:

— Какви тайни имаш да му казваш бе, скелет такъв! Ако говориш за нас, тогава говори високо, иначе ще ти отворим устата!

Олд Дет не отговори, вдигна чашата си и отпи. Шестимата получиха бирата си и я опитаха. Пивото бе наистина хубаво, но те бяха изпаднали в истинско скандалджийско настроение и изляха чашите на пода. Онзи, който беше говорил досега, държеше все още пълната си чаша в ръка.

— Не на земята! Ей там седят двама, на които изглежда тази помия се харесва! — подигра се той. — Да им я дадем на тях!

Той замахна и плисна бирата си към нашата маса, върху двама ни. Олд Дет избърса спокойно с ръкав мокрото си лице. Аз обаче не успях да понеса така сдържано тази безочлива обида. От шапката ми, от яката ми, от всичките ми дрехи капеше бира, тъй като по-голямата част от течността беше заляла мен. Обърнах се ядосан.

— Сър, моля ви, не вършете подобно нещо втори път! Шегувайте се с вашите приятели колкото си искате, нямам нищо против. Бъдете така любезен обаче нас да оставите на мира!

— Така ли? — отвърна Блит надуто. — А какво ще направиш, ако ми се прииска пак да ви полея двамата?

— Ще видим.

— Ще видиш ли? Е, трябва веднага да разберем какво ще видиш. Кръчмарю, нови чаши!

Другите се закискаха и зареваха, аплодирайки своя предводител. Беше очевидно, че той ще повтори безобразната си постъпка.

— За бога, сър, не се залавяй с тези негодници! — предупреди ме Олд Дет.

— Страх ли те е? — попитах го аз.

— Нищо подобно, но тези хора веднага вадят оръжие, а срещу коварно изстреляния куршум и най-храбрият не може да стори нищо. Не забравяй, че имат и кучета!

Негодниците бяха вързали кучетата си за краката на масата. За да не бъда улучен в гърба, аз напуснах мястото си и седнах така, че сега грубияните останаха от дясната ми страна.

— Ах! Той се наглася! — захили се предводителят. — Има намерение да се защищава. Внимавайте! Само да мръдне, ще насъскам Плутон срещу него. Той е дресиран да се нахвърля върху хора.

Той отвърза кучето си, като задържа ремъка му в ръка. Кръчмарят още не беше донесъл бирата, все още имахме време да сложим парите на масата и да си отидем. Но струваше ми се, че бандата нямаше да ни остави да си излезем току така. Освен това не ми се искаше да бягам пред тези диви и груби хора. Дълбоко в душата си такива бабаити са най-често страхливци.

Бръкнах в джоба си и свалих предпазителя на револвера. Не се боях от ръкопашен бой, там бях сигурен в себе си. Имах само известни съмнения дали щях да мога да се справя с кучетата. Но още преди години си бях имал работа с подобни животни, дресирани да нападат хора, и поне от едно от тях нямаше защо да се страхувам.

В този момент се появи кръчмарят. Той сложи чашите на масата и се обърна към свадливите си посетители с учтивата молба:

— Джентълмени, много се радвам на вашето посещение, но ви моля да оставите онези двама мъже на мира. Те също така са мои гости.

— Подлецо! — изкрещя му един от тях. — Ти нас ли ще ни учиш? Почакай, веднага ще ти охладим ентусиазма! В следния миг две или три чаши изляха съдържанието си върху миролюбивия кръчмар, така че той счете за най-умно да напусне веднага помещението.

— А сега оня, дето се ежеше! — извика предводителят. — Ето и на него!

Блит държеше кучето с лявата си ръка, а с дясната плисна съдържанието на чашата си към мене. Светкавично се изправих и отскочих настрана, така че той не можа да ме улучи. После стиснах юмруци, за да се нахвърля върху нахалника и да го накажа. Но той ме изпревари.

— Плутоне, go on! [37] — извика той, пусна кучето и посочи към мене.

Тъкмо успях да застана с гръб към стената и силното животно полетя към мене, като направи лъвски скок. Кучето се намираше на около пет крачки от мен. Сега то прелетя разстоянието с един единствен скок. При това бе толкова точно и уверено в действията си, че сигурно щеше да ме захапе за гърлото, ако бях останал на мястото си. Тъкмо когато се канеше да ме сграбчи със силните си челюсти, аз отскочих встрани и то си удари муцуната в стената. Скокът му беше толкова мощен, че след удара копоят се стовари на земята почти зашеметен. Хванах го светкавично за задните лапи, завъртях го във въздуха и го запокитих с главата напред срещу стената. Черепът му се строши.

Сега се вдигна страхотна врява. Кучетата започнаха да вият и да дърпат каишите си, така че преместиха масата; мъжете псуваха, а собственикът на животното понечи да се нахвърли върху мене. Тогава Олд Дет скочи, измъкна двата си револвера и се обърна към негодниците:

— Стоп! Достатъчно, момчета! Ако някой направи крачка или посегне към оръжията си — стрелям! Много се излъгахте в нас. Аз съм Олд Дет, следотърсачът. Надявам се, че сте чували за мене. А този човек, който е мой приятел, се страхува от вас колкото и аз. Сядайте и си пийте скромно бирата, за да не обърна листа!

И аз бях извадил револвера си. Двамата имахме общо осемнадесет изстрела. Преди някой от негодниците да пипне оръжието си, щеше да бъде улучен от куршумите ни. Старият следотърсач беше станал изведнъж съвсем друг човек. Високата му, иначе прегърбена фигура се беше изправила, очите му блестяха, а върху лицето му бе изписан израз на превъзходство и силна воля, които не търпяха никаква съпротива. Беше забавно да се наблюдава как из веднъж нахалните досега хора си подвиха опашката. Те все пак промърмориха полугласно няколко думи, но насядаха по местата си; дори собственикът на мъртвото куче не се осмели да отиде до него, защото щеше да се приближи до мен.

Ние двамата стояхме все още заплашително с револверите в ръка, когато влезе нов посетител — един индианец.

Той носеше ловна дреха от бяла щавена кожа. Панталоните му бяха също кожени и шевовете им бяха украсени с фина бродерия от червени конци. Никъде по облеклото му не се забелязваше петно или каквото и да било друго измърсяване. Малките му крака бяха обути в мокасини, украсени с перли и бодли от бодливо свинче. На врата му висеше неговият амулет [38], една изкусно изработена лула на мира, както и тройна огърлица от нокти на сива мечка, един трофей, взет от него от страшния хищник на Скалистите планини. Около пояса му беше увито скъпоценно салтилско одеало [39]. Навън се подаваха дръжките на нож и два револвера. В дясната си ръка държеше двуцевна пушка, чийто приклад беше обкован с многобройни сребърни гвоздеи. Индианецът не носеше шапка. Дългата му синкаво-черна коса бе подредена в шлемовидна прическа, в която бе вплетена кожата на гърмяща змия. Никакво орлово перо или друго някакво отличие не украсяваше косите му, но въпреки това си личеше от пръв поглед, че този все още млад мъж беше навярно вожд и прочут воин. Чертите на мъжествено красивото му и сериозно лице приличаха на чертите на някой римлянин. Скулите му изпъкваха едва забележимо; лицето му беше голобрадо, устните му пълни и красиво очертани, а цветът на кожата му представляваше една смесица от матово светлокафяво и мъничко бронз. Накратко казано: това беше Винету, вождът на апачите, моят кръвен брат.

За един момент той се спря на вратата. Острият изпитателен поглед на тъмните му очи обходи бързо помещението и хората в него. После седна близо до нас, по възможност по-надалеч от онези грубияни, които го бяха зяпнали с кисели физиономии.

Бях вече вдигнал единия си крак, за да скоча бързо и да поздравя приятеля си. Той обаче не ми обърна никакво внимание, въпреки че ме беше видял; без съмнение ме бе познал, макар и да бях облечен с други дрехи. Сигурно имаше причина, за да се държи така. Ето защо аз седнах отново и се помъчих да изглеждам безразличен.

По поведението на Винету се виждаше, че той веднага бе схванал положението. Когато хвърли отново поглед към противниците ни, очите му се присвиха презрително, а щом седнахме пак на масата си и прибрахме револверите, по устните му заигра лека, едва забележима доброжелателна усмивка.

Въздействието от неговото появяване беше толкова голямо, че сега бе настъпила направо казано църковна тишина. Това спокойствие изглежда подсказа на кръчмаря, че непосредствената опасност бе преминала. Главата му се по каза през полуотворената врата, а после, като видя, че няма нищо застрашително, промъкна предпазливо в помещението и цялото си тяло.

— Моля, чаша бира, немска бира! — каза индианецът на хубав английски с благозвучен глас.

Това се стори на негодниците твърде странно. Те доближиха глави и започнаха да си шушукат. Погледите, с които оглеждаха Винету, показваха, че не говореха хубави неща за него.

Индианецът получи чаша бира, вдигна я срещу светлината от прозореца, огледа я с поглед на познавач и отпи.

— Well! — каза той после на кръчмаря, като цъкна с език. — Бирата ти е добра. Великият Маниту е научил белите мъже на много изкусни неща и правенето на бира не е най-незначителното между тях.

— Да вярвам ли, че този човек е индианец? — прошепнах аз на Олд Дет, като че ли изобщо не познавах Винету.

— Индианец е, и то какъв! — отвърна ми старият ловец също така тихо, но натъртено.

— Познаваш ли го? Срещал ли си го вече?

— Не съм го виждал досега, но го разпознах по фигурата, облеклото, чертите на лицето и най-вече по пушката му. Това е Сребърната карабина. Куршумите й никога не отиват напразно. Имаш щастието да видиш пред себе си най-прочутия индиански вожд в Северна Америка, Винету, вожда на апачите, чието име е известно надлъж и нашир из Съединените щати, въпреки че е толкова млад!

— Но как е научил така добре английски и обноските на белите джентълмени? — продължих да се преструвам аз.

— Често посещава източните щати и хората. разправят, че апачите били пленили някакъв европейски учен, към когото се отнесли много добре и той решил да остане при тях и да ги превъзпита в миролюбие. Той е бил учител на Винету, но изглежда апачите не са харесали миролюбивите му възгледи и той постепенно се покварил.

Тези думи бяха изговорени много тихо; едва можах да ги разбера. Въпреки това седящият на повече от четири метра индианец се обърна към новия ми приятел:

— Олд Дет се лъже. Бледоликият учен дойде при апачите и те го приеха дружелюбно. Той стана учител на Винету и го научи да бъде добър, да различава правдата от неправдата и лъжата от истината. Той не се поквари, а живя дълбоко почитан в пуеблото край Рио Пекос и никога не е изпитвал желанието да се върне пак при белите мъже. Когато умря от ръката на убиеца, ние му изградихме гробница и засадихме наоколо дъбове. Той отиде в отвъдния свят, във вечно зелената страна на саваните. Там Винету ще види Клекипетра отново.

Олд Дет се почувствува щастлив, че Винету го беше познал. Лицето му засия от радост.

— Как, сър, познаваш ли ме? — попита бързо той.

— Винету не те беше виждал, но въпреки това те позна веднага, когато влезе — обясни апачът. — Ти си скаут, чието име се чува чак до Лас Анимас.

След тези думи той отново се обърна. Докато говореше с нас, бронзовото му лице бе останало напълно безизразно; сега седеше на мястото си тихо и, както изглеждаше, дълбоко замислен, над нещо. Само от време на време ушите му леко потрепваха, като че ли бяха заети с някаква странична работа.

Междувременно онези негодници продължаваха да си шушукат и да се споглеждат въпросително. Накрая закимаха един към друг и изглеждаше, че най-после бяха взели някакво решение. Очевидно не познаваха Винету. Сега по всяка вероятност се канеха да се реваншират за поражението, което трябваше да преглътнат от нас, като покажеха на Винету презрението си към червенокожите. При това май бяха на мнение, че Олд Дет и аз никога нямаше да се застъпим за него; ако ние не се почувствуваме обидени от тях, трябваше според общовалидните правила да си стоим спокойно по местата и да гледаме как се гаврят с един невинен човек. И така един от тях се надигна от мястото си — самият Блит, който преди това се беше заяждал с мене и се отправи към индианеца с бавна крачка и предизвикателно изражение. Извадих револвера си от джоба и го поставих на масата така, че да ми бъде удобно да го използувам по всяко време.

— Не е необходимо — пошепна ми Олд Дет. — Воин като Винету може да се справи с двойно повече такива хлапаци.

Блит се изтъпанчи пред апача с широко разтворени крака и сложи ръцете си на кръста.

— Какво търсиш тук в Матагорда, червена муцуно? Ние не търпим диваци в нашето общество.

Винету не го удостои дори с поглед, поднесе чашата към устата си, отпи една глътка и после я сложи спокойно пак на масата.

— Не. чу ли какво ти казах, проклета червена муцуно? — попита негодникът. — Искам да знам какво правиш тук. Ходиш насам натам и шпионираш, а? Червените муцуни са на страната на онази гадина Хуарес, който има същата червена кожа. Ние обаче сме за крал Максимилиян и ще обесим всеки индианец, който ни се изпречи на пътя. Ако не извикаш веднага заедно с нас: „Да живее крал Макс“, ще увиснеш на въжето!

И сега апачът не отвърна нито дума. Лицето му беше напълно неподвижно.

— Куче, не ме ли разбираш? Искам да ми отговориш! — изкрещя му Блит в лицето и сложи ръка на рамото му. Гъвкавата фигура на индианеца се изправи светкавично:

— Назад! — извика Винету заповеднически. — Няма да търпя да ме лае някакъв койот.

Койотът е страхливият прериен вълк, когото всички считат за животно, заслужаващо презрение. Индианците си служат с този обиден епитет винаги, когато искат да изразят най-голямо пренебрежение.

— Койот ли? — извика Блит. — Това е такава обида, че веднага ще ти разбия муцуната.

Той извади револвера си, но сега се случи нещо, което не беше очаквал: апачът изби оръжието от ръката му, хвана го през кръста, вдигна го нагоре и го запрати в прозореца, който веднага се строши и парчетата му излетяха на улицата заедно с Блит.

Всичко това се разигра много по-бързо, отколкото може да бъде описано. Трясъкът на счупения прозорец, воят на кучетата и гневният рев на другарите на изхвърления навън Блит се сляха в един адски шум, сред който се разнесе гласът на Винету. Той пристъпи към негодниците и посочи с протегната ръка към прозореца:

— Иска ли още някой от вас да излезе през прозореца? Нека ми каже!

Винету се беше приближил твърде много до едно от кучетата. Животното се опита да го ухапе, но получи такъв ритник от апача, че изскимтя и се свря под масата. Надзирателите на роби се отдръпнаха боязливо назад и замълчаха. Винету нямаше в ръцете си никакво оръжие. Неговата личност беше достатъчна, за да ги държи в шах. Никой не му отговори. Индианецът приличаше на звероукротител, който влиза в клетката и укротява свирепите лъвове само с погледа си.

В този момент вратата се отвори с трясък и се появи изхвърленият Блит, чието лице беше изранено от стъклата на прозореца. Беше извадил ножа си и веднага се нахвърли върху Винету с див рев. Апачът направи само леко движение встрани и бързо сграбчи ръката, която държеше ножа. След това го хвана през кръста, както и преди, вдигна го и го запрати на земята, където Блит остана да лежи в безсъзнание. Никой от негодниците не се опита да нападне победителя. Винету посегна спокойно към чашата си и изпи бирата. После направи знак на кръчмаря, който се беше оттеглил страхливо в един ъгъл, измъкна от пояса си кожена торбичка и сложи в ръката му малко жълто парченце.

— Мистър лендлорд [40], това е за бирата и за прозореца! Червенокожият воин си заплаща дълга. Дано си получиш парите и от бледоликите джентълмени. Те не могат да търпят „червена муцуна“ при себе си. Винету, вождът на апачите, си отива, но не защото се страхува от тях, а защото разбира, че само кожата на тези бледолики има светъл цвят; душите им — не. Не му харесва да стои повече при тях.

Той взе своята Сребърна пушка и напусна помещението, без да погледне някого. И на мене пак не обърна внимание.

Сега надзирателите се раздвижиха отново. Любопитството им се оказа по-силно от гнева, от позора им, както и от грижата за техния другар, който беше загубил съзнание. Преди всичко те попитаха кръчмаря какво е получил.

— Нъгит [41] — отвърна той, като им показа парче чисто злато, голямо колкото лешник. — Златно зърно, което струва поне дванадесет долара. С него прозорецът е заплатен пребогато. Той беше стар и изгнил, а стъклата му бяха напукани. Струва ми се, че цялата торбичка на индианеца беше пълна с такива златни зърна.

Надзирателите дадоха израз на гнева си, че някакъв си червенокож притежава такова голямо количество злато. Златното зърно минаваше от ръка на ръка и всеки определяше стойността му. Използвахме този случай, за да си платим сметката и да си тръгнем.

— Е, какво ще кажеш за апача, сър? — попита ме Олд Дет, когато се озовахме щастливо навън. — Може ли да има друг такъв като него? Онези подлеци отстъпиха пред Винету като врабчета пред сокол. Колко жалко, че така бързо изчезна! Можехме малко да го поразпитаме. Много ми се иска да разбера какво прави тук, дали лагерува извън града или е отседнал в някоя странноприемница. Трябва да е оставил някъде коня си, защото човек не може да си представи апач без кон. Впрочем, сър, ти съвсем не се държа лошо. Замалко щях да изпитам страх, защото винаги е много опасно да се залавяш с такива хора. Но храбрият и ловък начин, по който се справи с онзи звяр, ме кара да предположа, че няма да останеш дълго време гринхорн. Но ето че се приближихме до нашата квартира. Ще се прибираме ли? Не ми се иска. Старите трапери като мене не обичат да се затварят между четири стени; най-добре ми е да гледам небето над мен. Нека да се поразходим малко из красивата Матагорда. Просто не виждам по какъв друг начин бихме могли да си убием времето. Или може би предпочиташ да поиграем малко хазарт?

— Не. Не съм комарджия и нямам намерение да ставам такъв.

— Само така, млади момко! Но тук почти всички играят, а колкото повече навлизаш в Мексико, толкова по-лошо става. Там играят комар и мъже и жени, и кьораво и сакато; при това ножовете им излизат много лесно от ножниците. Да се насладим тогава на една разходка! После ще хапнем и навреме ще чуем какво ще ни каже възглавницата. В тази благословена страна човек не знае никога дали, кога, къде и как ще може да си полегне на следващата вечер.

— Положението не ще да е чак толкова лошо!

— Не трябва да забравяш, сър, че се намираш в Тексъс, където животът съвсем не е вкаран още в релси. Ние например искаме да отидем до Остин, но е много съмнително дали ще стигнем дотам. Събитията в Мексико са развълнували и земите отвъд Рио Гранде. Там може да се случи нещо, което не е съвсем обикновено, а освен това трябва да имаме предвид и хрумванията на този Гибсън. Ако все пак му скимне да прекъсне пътуването си към Остин и да слезе от парахода на друго място, ще се видим принудени да сторим същото.

— Но как ще разберем, че е слязъл от борда?

— Като питаме. Параходите по Колорадо не бързат. Тук я няма онази трескава припряност като по Мисисипи или по другите реки. На всяка спирка ще имаме на разположение по четвърт час, за да направим нашето разследване. А можем да очакваме дори слизане на сушата на такова място, където няма да има нито град, нито каквато и да било странноприемница.

— А какво ще стане с куфара ми в такъв случай?

При този въпрос Олд Дет се изсмя с глас.

— Куфара, куфара! — извика той. — Куфарът е останка от някаква допотопна церемониалност. Та кой разумен човек мъкне със себе си такъв предмет за багажа!? Ще се снабдиш само с онова, което ти е необходимо в момента; всичко останало ще си купиш, когато му дойде времето! Какви толкова важни неща имаш в стария си сандък?

— Дрехи, бельо, гребен, четка, сапун, вещите за дегизиране и така нататък.

— Това са все хубави неща, но човек може да ги купи навсякъде. А ако някъде не се намират, то значи че там не са необходими. Една риза се носи, докато вече не можеш да я използуваш. Тогава си купуваш нова. А нещата за лъскане и чистене? Не ми се сърди сър, но четката за коса и за нокти, помадите, мазилата за бради и мустаци и всички подобни неща са срам за мъжа. Вещите за дегизиране? Може да са ти помагали, където си бил досега, но тук вече не ти трябват. Тук не е необходимо да се криеш под някоя перука. Такива романтични глупости няма да те изведат до целта ти. Тук трябва да се пипа здраво, щом ни се мерне оня Гибсън. И…

Старият скаут се спря, огледа ме от глава до пети, направи една смешна гримаса и после продължи:

— … така, като те гледам, можеш да се появиш в стаята на най-капризната леди или да седнеш на предните редове в някой театър. Тексъс обаче никак не прилича на женска стая или на театрална ложа. Много лесно може да се случи така, че след два-три дни финият ти костюм да виси на парцали по тебе или красивият ти цилиндър да придобие формата на хармоника. Знаеш ли накъде ще продължи Гибсън? Невъзможно е да възнамерява да остане в Тексъс. Той иска да изчезне, а в такъв случай ще трябва да премине границата на Съединените Щати. Понеже е тръгнал в тази посока, мисля, че няма никакво съмнение: иска да отиде в Мексико. Този мошеник ще използва хаоса в страната, за да изчезне и никакъв човек и никаква полиция няма да може да ти помогне да го измъкнеш оттам.

— Може би имаш право. Но аз мисля, че ако той искаше да отиде в Мексико, щеше да се отправи натам по най-правия път.

— Глупости! Гибсън е трябвало да напусне Ню Орлиънс толкова бързо, че е взел първия параход. Освен това мексиканските пристанища се намират в ръцете на французите. Да не мислиш, че те са му притрябвали много? Той не е имал друг избор: трябвало е да тръгне през страната, но във всеки случай е достатъчно умен да не се мярка много-много в големите селища. Затова е възможно да избегне и Остин и да слезе на брега някъде преди това. Ако се отправи към Рио Гранде, естествено на кон, през слабо заселени земи — и там ли ще го последваш с твоя куфар, цилиндър и в този елегантен костюм? Ако имаш такива намерения, ще се пръсна от смях.

Знаех много добре, че е прав, но си направих удоволствието да огледам жалостиво хубавия си костюм. Тогава той се засмя и ме потупа по рамото.

— Недей да съжаляваш! Можеш да се разделиш спокойно с тези неподходящи одежди! Иди при някой търговец, за да продадеш всичките си безполезни боклуци и да си набавиш други дрехи! Трябва да намериш непременно здрави и дълготрайни траперски дрехи! Струва ми се, че са ти дали достатъчно пари, а?

Аз кимнах.

— Е, тогава всичко е наред! — заяви той. — Махай тези боклуци! Можеш да яздиш и да стреляш, нали?

Отговорих му утвърдително.

— Трябва да си намериш и кон — продължи старият скаут, — но коне не се купуват по крайбрежието. Тук животните са скъпи и лоши. Навътре в страната всеки фермер ще ти продаде кон, само че без седло. Седлото трябва да се купи тук.

— Олеле! И аз ли ще трябва да скитам като тебе със седло на гърба?

— Разбира се. И защо не? Да не те е срам от хората? Кой се интересува, че нося седло? Никой! Щом ми се иска, мога да нося на гърба си и канапе, за да мога от време на време да си почивам на него в прерията или във вековната гора. Ако някой ми се присмее, ще го цапардосам по носа така, че ще му се завърти чивията. Човек трябва да се срамува само тогава, когато извърши някаква несправедливост или глупост. Ако предположим, че Гибсън е слязъл нейде на брега с Уилям Олерт, купил е коне и се е отправил нанякъде, тогава ще видиш колко ще е полезно за тебе да имаш веднага под ръка седло. Но прави каквото искаш! Ако желаеш обаче наистина да остана при тебе, тогава вслушвай се в съветите ми! И така, решавай бързо!

След като каза това, той не изчака решението ми, а ме хвана за ръката, завъртя ме и ми показа една къща с голям магазин, над който се мъдреше с едри букви надписът: „General store“ [42]. Завлече ме до входа и ме блъсна вътре така, че връхлетях в магазина покрай едно отворено буре с херинги. Олд Дет ме последва бавно с доволна усмивка.

Надписът над магазина отговаряше на истината. Помещението беше много голямо и тук можеше да се намери наистина всичко, от каквото имаше нужда човек в онези райони. Не липсваха дори седла и пушки.

Сега последва единствена по рода си сцена. Приличах на някой малчуган, застанал заедно с баща си пред панаирджийска сергия, който плахо изказва желанията си, а после получава все пак само избраното от опитния баща. Понесох спокойно това опекунство и нарочно играех ролята на гринхорн, за какъвто ме считаше старият ловец. В същото време още отсега тайно се радвах на момента, в който той щеше да разбере заблуждението си.

Още от самото начало Олд Дет постави на продавача условието да прихване в цената цивилния ми костюм и цялото съдържание на моя куфар. Човекът се съгласи с удоволствие и изпрати веднага помощника си да донесе куфара. Когато вещите ми пристигнаха, бяха оценени и Олд Дет започна да избира какво да ми купи. Получих черен панталон от кожа, чифт високи ботуши с шпори, червена вълнена риза, жилетка от същия цвят с безброй джобове, черна вълнена кърпа за врата, връхна дреха от еленова кожа, която не беше боядисана, кожен колан, широк повече от педя, в чиято вътрешност можеха да се пъхат най различни предмети, торбичка за патрони и още една за тютюн, лула, компас и двадесетина други необходими дреболии; получих още партенки вместо чорапи, едно огромно сомбреро, вълнено одеало с дупка в средата, през която се провираше главата, ласо, рог за барут, огниво, закривен ловджийски нож, седло с кобури, оглавник и юзди, а освен това и втори револвер. После отидохме при пушките. Олд Дет не беше привърженик на нововъведенията. Всички по-нови модели пушки той побутваше настрани и избра една от онези стари дълги карабини, на която друг едва ли би обърнал внимание. След като я огледа със самочувствието на познавач, той я зареди, излезе пред магазина и стреля по украшенията на фасадата на една отдалечена къща. Куршумът улучи целта си.

— Well! — кимна той доволен. — Тази ще върши работа. Това пушкало се е намирало в добри ръце и има по-голяма стойност от всичкия боклук, който удостояват сега с наименованието карабина. Според мене това оръжие е изработено от някой сръчен майстор и се надявам, че няма да го посрамиш. Трябва ни още само подходяща форма за отливане на куршумите и сме готови. Тук можем да си купим и олово. Като се приберем в квартирата си, ще си направим такъв запас от куршуми, че хората в Мексико ще си глътнат езиците от страх.

След като си избрах още някои дреболии като носни кърпи и други подобни неща, считани от Олд Дет за напълно излишни, трябваше да мина в едно малко съседно помещение и да се преоблека. Когато се върнах пак в магазина, старият ловец ме огледа със задоволство.

Тайно в себе си се бях надявал, че той ще носи седлото. Ала Олд Дет нямаше такова намерение. Натовари го на гърба ми и ме избута навън.

— Така! — каза той с усмивка. — Сега ще видиш дали трябва да се срамуваш! Всеки свестен човек ще те вземе за разумен джентълмен, а какво ще кажат неразумните, това хич да не те интересува.

Сега вече бяхме с Олд Дет на равна нога и аз трябваше търпеливо да мъкна товара си до странноприемницата, докато той крачеше гордо до мене. Сигурно му правеше голямо удоволствие да ме гледа в ролята на хамалин на самия себе си.

В „хотела“ той си легна веднага. Аз обаче излязох отново, за да потърся Винету. В бирарията едва се сдържах да не се хвърля на врата му. Трябваше да го видя пак; толкова много се бях зарадвал на срещата ни! Какво се беше случило, та моят приятел бе дошъл в Матагорда? Какво ли търсеше тук? Защо се беше престорил, че не ме познава? Сигурно имаше някаква причина.

Вероятно Винету също имаше намерение да говори с мене, както и аз копнеех да чуя гласа му. Вероятно ме чакаше някъде. Тъй като познавах привичките му, нямаше да ми бъде трудно да го намеря. Той сигурно ни беше следил и беше видял, че влизаме в хотела, ето защо трябваше да го търся някъде наоколо. Отправих се към задната страна на постройката, зад която започваше полето. Не се бях излъгал! Видях го облегнат на едно дърво на около двеста-триста крачки от странноприемницата. Щом ме забеляза, Винету напусна мястото си и с бавни крачки се отправи към гората. Последвах го. Когато се озовах между дърветата, той пристъпи няколко крачки към мене с радостна усмивка на лицето.

— Шарли, моят скъп брат! Колко много се зарадва сърцето на Винету, когато те видя толкова неочаквано! Така се радва и утрото, когато слънцето се появи след нощта!

Той ме притисна към гърдите си.

— Да, но утрото знае, че слънцето непременно ще дойде пак — отвърнах аз, — а ние не можехме дори да подозираме, че ще се срещнем тук отново. Колко съм щастлив, че пак чувам гласа ти!

— Какво е насочило стъпките ти към този град? Имаш ли тук някаква работа или само си слязъл в Матагорда от кораба, за да продължиш към нашето селище край Рио Пекос?

— Имам точно определена работа.

— Ще ми каже ли моят бял брат каква е тази работа или се е задължил да не говори за нея? Ще ми разкаже ли къде е бил, след като се разделихме с него?

Винету ме накара да навлезем още по-навътре в гората, след което седнахме. Разказах му какво бях преживял.

Когато свърших, изражението му беше сериозно. Той кимна с глава:

— Моят бял брат е преживял много неща след нашата раздяла, а с Винету не се случи нищо особено. Той трябваше да язди често и надалеч, за да посети племената на апачите и да ги накара да се въздържат от прибързани действия, защото те искаха да тръгнат към Мексико и да участвуват в сраженията. Чувал ли е моят брат за Хуарес, червенокожия президент?

— Да.

— Кой има право, той или Наполеон?

— Хуарес.

— Моят брат мисли като мене. Моля те да не ме питаш защо съм дошъл в Матагорда. Трябва да мълча дори и пред тебе, защото съм дал клетва пред Хуарес. Ще продължиш ли да преследваш двамата бледолики, въпреки че ме срещна тук?

— Принуден съм, но ще се радвам много, ако би могъл да ме придружиш. Възможно ли ти е?

— Не. Трябва да изпълня един дълг, който не е по-малък от твоя. Днес трябва да остана все още тук, но утре тръгвам с кораб за Ла Гранж, откъдето през форт Индж ще се отправя към Рио Гранде дел Норте.

— Ние ще пътуваме със същия кораб, само че не знам докъде. Значи утре ще бъдем все още заедно.

— Не. Не искам да въвличам моя брат в моето дело. Затова преди се престорих, че не те познавам. И заради Олд Дет не говорих с тебе.

— Какво искаш да кажеш?

— Знае ли той, че си Олд Шетърхенд?

— Не. Това име изобщо не е споменато от двама ни.

— Но той положително го е чувал. Дълго време те нямаше тук и затова не знаеш колко често се говори за теб в Запада. Олд Дет сигурно е слушал вече за Олд Шетърхенд. Но изглежда, че те счита за гринхорн, така ли е?

— Наистина, така е.

— Затова пък по-късно ще бъде много изненадан, когато чуе кой е този гринхорн; не искам да развалям на моя брат тази изненада. И така, на парахода няма да разговаряме помежду си.. Когато намериш Олерт и човека, който го е отвлякъл, ще можем да останем за дълго време заедно; ще дойдеш при нас, нали?

— Непременно!

— Тогава нека се разделим сега, Шарли. Тук има бледолики, които ме очакват.

Винету се изправи. Трябваше да уважавам тайната му и се сбогувах с него, надявайки се, че няма да е за дълго…

На следното утро Олд Дет и аз наехме две мулета, яхнахме ги и се отправихме към рефта, където параходът очакваше вече пътниците. Бяхме сложили седлата си на животните.

Параходът не газеше надълбоко и беше построен по американски начин. На него се намираха вече доста пътници. Когато се изкачихме по мостчето на борда, разбира се вече със седлата на раменете си, чухме силен глас:

— By Jove! [43] Идват чифт двуноги оседлани мулета! Виждал ли е някой подобно нещо? Хора, направете място! Пуснете ги да слязат долу! Такъв добитък не бива да седи между джентълмени!

Познавахме този глас. Най-хубавите места, над които имаше покрив, бяха заети от онези грубияни, с които се бяхме спречкали вчера. Кресльото от вчера, който изглежда им беше предводител, ни беше посрещнал с тази нова обида. Аз се ориентирах по държанието на Олд Дет. Тъй като той посрещна най-спокойно тези думи и аз се престорих, че изобщо не съм ги чул. Седнахме срещу негодниците и натикахме седлата под седалките си.

Старият скаут се настани удобно, извади един револвер, запъна спусъка му и го сложи до себе си. Аз пак последвах примера му. Негодниците доближиха главите си и зашушукаха злобно, ала не посмяха да ни отправят някаква обида на висок глас. Кучетата им бяха при тях — разбира се, че сега с едно по-малко. Предводителят им ни оглеждаше с особено враждебни погледи. Седеше прегърбен, което положително беше резултат от изхвърлянето му през прозореца, както и от последвалото не дотам нежно отношение на Винету към него. Лицето му още носеше пресните следи от счупените стъкла.

Когато се появи човекът с билетите и ни попита докъде ще пътуваме, Олд Дет назова името на селището Колъмбъс; дотам и платихме. В случай на нужда можехме да доплатим. Моят спътник беше на мнение, че Гибсън е слязъл на брега преди да стигне Остин.

Камбаната беше дала вече вторият сигнал, когато се появи още един пътник — Винету. Той яздеше своя Илчи [44], великолепен черен жребец с индиански юзди; Винету скочи от седлото едва на борда и отведе коня си на предната палуба, където беше издигната специално за конете дъсчена преграда с височината на човешко рамо. После седна спокойно до парапета на палубата, като че ли околните хора не съществуваха за него. Онези негодници започнаха нарочно да кашлят високо, за да го накарат да погледне към тях, но усилията им бяха напразни. Той седеше подпрян на Сребърната карабина, полуобърнал гръб към тях и имаше вид на човек, който нито ги вижда, нито ги чува.

Сега камбаната иззвъня за трети път. Капитанът изчака още малко, за да види дали отнякъде не се задава някой пътник, после колелата се завъртяха и параходът потегли.

Пътуването ни обещаваше да завърши добре. На борда цареше всеобщ мир и спокойствие до Уортън, където слезе само един единствен човек, но затова пък се качиха много пътници. Олд Дет отиде за няколко минути на брега, за да се осведоми при комисионера за Гибсън. Успя да научи, че тук не са слизали двама души, чиято външност да отговаря на търсените от нас лица. Резултатът беше същия и в Колъмбъс, ето защо там доплатихме пътуването си до Ла Гранж. От Матагорда до Колъмбъс параходът бе изминал разстояние, за което на един пешеходец са нужни около петдесет часа. И така в Колъмбъс пристигнахме доста късно следобед. През тези дълги часове Винету беше напуснал мястото си само веднъж — за да даде на коня си вода и царевица.

Изглежда, че бившите надзиратели бяха забравили гнева си към него и нас двамата. Те заговаряха всеки от новопристигналите пътници, но повечето от тях показваха явно нежелание да общуват с тях. Пъчеха се с политическите си убеждения, питаха всеки за неговите разбирания и ругаеха всички, които не мислеха като тях. От устата им постоянно се чуваха изрази като „проклет републиканец“, „Чичо Том“, „слуга на янките“ и други подобни, така че хората се отдръпваха и ги отбягваха. Сигурно това беше и причината, за да се откажат да се заяждат с нас. Едва ли можеха да се надяват на някаква подкрепа. Но ако на борда се намираха повече сецесионисти [45], спокойствието, което цареше, щеше да отиде по дяволите.

В Колъмбъс много от миролюбиво настроените пътници напуснаха парахода и на борда се качиха съвсем други хора. По спуснатия към сушата мост се изкачи банда от петнадесет или двадесет пияни, които се олюляваха и не предвещаваха нищо добро; те бяха посрещнати от някогашните надзиратели с бурна радост. Мнозина от новопристигналите се присъединиха към тях и скоро можеше да се забележи, че тази сган придоби числено превъзходство. Тези типове се разположиха по седалките както си искаха, без да се интересуват дали пречат на другите или не. Блъскаха се в мирните пътници насам-натам и изобщо правеха всичко възможно, за да покажат, че те са господари на парахода. Капитанът не се намеси. Може би беше на мнение, че е най-добре да не им се обръща внимание. Щом не му се пречеше в управляването на парахода, той оставяше пътниците си сами да се защищават срещу посегателства от всякакъв род. По чертите на лицето си никак не приличаше на янки. Фигурата му беше пълна, нещо, което се среща рядко у янките, а по червенобузестото му лице постоянно пробягваше добродушна усмивка. Всичко това ме навеждаше на мисълта, че е от немски произход.

Повечето от сецесионистите се бяха отправили към лавката, откъдето сега се разнасяха дивашки викове. Чупеха се бутилки. После оттам изтича един негър, вероятно келнерът, който крещейки се заизкачва към капитана; като стигна при него той започна да се вайка така, че оплакването му едва можеше да бъде разбрано. Успях само да доловя, че са го били с камшик, а после се канели да го обесят на един от параходните комини.

Сега вече лицето на капитана придоби загрижено изражение. Огледа се, за да види дали параходът държи верния курс и слезе, като се отправи към лавката. Недалече от нас той беше пресрещнат от човека, който продаваше билетите. Можехме да чуваме разговора им добре.

— Кептън — съобщи му той, — не бива да стоим повече безразлични. Онези хора замислят нещо лошо. Нека индианецът слезе на сушата. Искат да го обесят. Бил нападнал вчера един от тях. Освен това тук се намират двама бели, които ще бъдат линчувани, защото и те присъствали на сцената с индианеца. Били шпиони на Хуарес. Само че не знам кои са.

— By Jove! Става сериозно. Кои ли ще са тези двамата?

Погледът му заоглежда изпитателно хората наоколо.

— Ние сме, сър — обадих се аз набързо, като станах и се приближих до двамата. — Моят спътник и аз.

— Вие ли? Ха, ако вие сте шпиони, тогава съм готов да изям парахода си на закуска! — каза той и ме измери с поглед.

— И през ум не ми минава да се занимавам с шпиониране. Немец съм и хич не ме е грижа за вашата политика.

— Немец ли? Ами тогава сме сънародници! Казвам се Хофер и първата течаща вода, която съм видял през живота си, е била водата на Некар. Не бива да ви се случи нещо лошо. Веднага ще спра до брега, за да можете да слезете. Там ще бъдете в безопасност.

— Не съм съгласен. Трябва да продължа на всяка цена с парахода. Нямам време за губене.

— Така ли? Това е неприятно. Почакайте малко! Той отиде до Винету и му каза нещо. Апачът го изслуша безмълвно, поклати презрително глава и се извърна. Капитанът дойде отново при нас и ни съобщи с недоволна физиономия:

— Така си и знаех. Червенокожите имат дебели глави. И той не иска да слезе на сушата.

— Тогава е загубен заедно с тези двама господа, защото негодниците не се шегуват — обади се продавачът на билети загрижено. — А ние на парахода сме само неколцина души и не можем да се справим с такова числено превъзходство.

Капитанът размишляваше и гледаше пред себе си. Най-сетне по добродушното му лице се плъзна закачливо-лукава усмивка, сякаш му беше дошла някоя великолепна идея.

Той се обърна отново към мен и Олд Дет, който междувременно също се беше приближил:

— На тези сецесионисти ще изиграя такъв номер, че ще има да го помнят още дълго време. Вие обаче ще трябва да последвате изцяло моите указания. Преди всичко няма да употребявате оръжията си! Сложете карабините си под седалките при седлата! Съпротивата може само да усложни нещата.

— The devil! [46] Нима трябва да се оставим спокойно да ни линчуват, сър? — изръмжа Олд Дет недоволно.

— Не. Но се сдържайте! Когато му дойде времето, моето средство ще започне да действа. Ще поохладим тези типове с една баня: Имайте ми доверие! Нямам сега време за дълги обяснения. Негодниците идват вече.

И наистина в този момент сганта излизаше от лавката. Капитанът се оттегли бързо, давайки на билетопродавача някакви заповеди с тих глас. Последният забърза към кормчията, при когото се намираха други двама моряци от екипажа. Малко по-късно го видях да се провира между останалите кротки пътници и да им шепне тайно някакви указания; не можах обаче повече да го наблюдавам, защото вниманието ми бе отвлечено от сецесионистите. През следващите десетина минути успях само да забележа, че останалите пътници се събраха близо един до друг на предната палуба.

Едва се бяха появили пияните сецесионисти на палубата и ние се видяхме обградени от тях. Бяхме оставили пушките си настрани според указанията на капитана.

— Това е той! — извика Блит, предводителят им, като посочи към мене. — Шпионин на северните щати, които поддържат Хуарес! Вчера беше облечен като изискан джентълмен, а днес вече е надянал дрехите на трапер. Защо се преоблича? Уби кучето ми и заедно със спътника си ни заплашваха с револверите си.

— Шпионин е, да, шпионин е! — завикаха останалите един през друг. — Предрешил се е, ето ви доказателството.

Освен това е немец! Да образуваме жури! Трябва да увисне на въжето! Долу северните щати, долу янките и техните слуги!

— Какво правите там, джентълмени? — извика в този момент капитанът отгоре. — На борда искам да има тишина и спокойствие. Оставете пътниците на мира!

— Мълчете, сър! — изрева един глас от тълпата. — И ние искаме ред и сами ще го установим. Във вашите задължения ли е да взимате на борда шпиони?

— Моите задължения са да превозвам хора, които са си платили пътуването. Ако при мене дойдат водачите на сецесионистите, ще могат да пътуват също както и техните политически противници; условието е да си платят и да се държат прилично. Това ми е работата. Ако ми пречите, ще ви сваля на брега и тогава плувайте по суша до Остин!

Отговори му подигравателен и буен кикот. Сега бяхме притиснати с Олд Дет така, че не можехме да се движим свободно. Започнахме да протестираме, но думите ни бяха заглушени от животинските крясъци на бандата. Започнаха да ни блъскат към димящите комини, на които се канеха да ни обесят. Комините имаха в горния си край металически халки, през които бяха прекарани дебели въжета — чудесно съоръжение, подходящо само за бесене. Необходимо беше да се отпуснат въжетата, да ни окачат на тях за чувствителните ни вратове и после да ни издигнат най-удобно нагоре също като корабни флагове.

Олд Дет трябваше да положи много усилия, за да остане външно спокоен. Ръката му често посягаше към пояса. Но щом погледът му се отправеше към капитана, той му правеше скрито знак с ръка да се въздържа.

— Е — обърна се той към мене и то на немски език, за да не бъде разбран от нашите мъчители, — все още ще търпя. Но щом като започнат да прекаляват, ще получат за една единствена минута нашите двадесет и четири куршума. Само че веднага стреляй, щом аз започна!

— Чувате ли? — извика негодникът Блит. — Говорят на немски. Значи е доказано, че са проклети дъчмени, подлеци, които нанесоха най-много вреда на южните щати. Какво търсят тук в Тексъс? Те са шпиони и предатели. Да не се церемоним с тях!

Предложението му се посрещна с одобрителни ревове. Капитанът отново ги предупреди строго, но те пак му се изсмяха. После някой подхвърли дали и индианецът ще бъде съден сега или първо трябвало нас да обесят; приеха първия вариант и Блит изпрати двама души, за да довлекат индианеца.

Тъй като бяхме заобиколени с хора от всички страни, не можехме да виждаме Винету. Чухме само силен вик. Винету бе пратил един от двамата в безсъзнание на земята, а другия беше изхвърлил през борда. После се бе промъкнал в кабината на билетопродавача, която бе направена от стоманена ламарина. Тя имаше малко прозорче, през което сега надничаше дулото на Сребърната карабина. Този инцидент предизвика страхотен шум. Всичко живо се затича към парапета на парахода; завикаха на капитана да спусне лодка с един човек, за да измъкне от водата изхвърления негодник. Хофер се подчини на това искане и даде знак на един моряк. Човекът скочи в лодката, закрепена на задната палуба, развърза въжето и загреба към онзи тип, който пляскаше и пръхтеше във водата, защото плуваше слабо и напрягаше всички сили да се задържи на повърхността.

Останахме с Олд Дет сами. Засега и дума не можеше да става за бесене. Видяхме, че очите на кормчията и другите моряци бяха отправени към капитана, който ни махна да се приближим към него и ни каза тихо:

— Внимавайте, мешърз [47] — Сега ще ги поизкъпя. Стойте спокойно на борда, каквото и да става! Вдигайте обаче шум колкото може повече!

Хофер беше заповядал да спрат парахода и сега течението бавно го носеше надолу и към десния бряг на реката. Там се виждаше едно място, където водата образуваше леки вълнички над пясъчен нанос. От това място до брега реката изобщо не беше дълбока. Капитанът даде знак, кормчията кимна и се усмихна, насочвайки парахода към пясъчния нанос. Последва кратко изскърцване, тласък, който накара някои да залитнат, а мнозина изпопадаха на земята и — ние заседнахме. Това отвлече вниманието на всички от лодката. Останалите пътници бяха уведомени от екипажа какво ще става и как да се държат и затова закрещяха, като че ли обхванати от смъртен страх. Онези пък, които наистина вярваха, че сме претърпели злополука, се присъединиха веднага към тях. В този момент от трюма се появи друг моряк, изтича към капитана и извика с добре изигран страх:

— Кептън, вода в трюма! Скалата е разцепила кила на две. След няколко минути параходът ще потъне!

— Загубени сме! — извика капитанът. — Спасявайте се, кой както може! Водата до брега е плитка. Скачайте!

Той напусна бързо мястото си и докато слизаше, хвърли куртката си, жилетката и шапката; после събу ботушите си с трескава бързина и скочи през борда. Водата му стигна едва до раменете.

— Скачайте, скачайте! — завика той. — Все още има време. Но щом потъне, параходът ще погребе всички със себе си!

Сецесионистите бяха обзети от ужас. На никой от тях не му направи впечатление, че капитанът се спасяваше пръв и че преди това се съблече наполовина. Те наскачаха през борда и бързо се добраха до брега, без да забележат как капитанът веднага заплува към другата страна на парахода и отново се изкачи на палубата по спуснатото му въже. Сега параходът бе прочистен от досадната банда и там, където преди минута цареше голяма уплаха, прокънтя висок и весел смях.

В момента, когато първите плувци достигнаха брега, капитанът даде заповед за отплуване. Широкият и здраво построен плавателен съд газеше плитко и не се беше повредил ни най-малко. Той се подчини послушно на тласъка на колелата. Хофер размаха куртката си като знаме и завика към брега:

— Farewell, джентълмени! Ако ви се прииска някой път пак да образувате жури, тогава обесете се сами! Багажа ви, който остана на борда, ще предам в Ла Гранж. Ще си го вземете там!

Можете да си представите, какво впечатление направиха тези подигравателни думи на измамените сецесионисти. Те нададоха гневен вой и поискаха от капитана да ги приеме веднага на парахода; заплашваха го със съд, смърт и какво ли не, дори започнаха да стрелят с пушките, които не се бяха намокрили във водата. Изстрелите им обаче не нанесоха никакви щети на кораба, нито пък раниха някого. Най-сетне един от тях изрева към капитана в безсилния си гняв:

— Куче! Ще те чакам тук на връщане и ще те обесим на някой от собствените ти комини!

— Well, сър! Тогава заповядайте най-учтиво на борда! А сега останете си със здраве!

Параходът беше набрал скорост и ние продължихме пътуването си с увеличена бързина, за да наваксаме изгубеното време.

Трета глава

Куклуксклановците идват

Горната дума и днес е все още езикова загадка, за която се правят различни предположения. Според някои името на зловещия Куклуксклан или другояче написано Ку-клукс-клан представлявало имитация на шума от запъването спусъка на пушка. Други пък разглеждат думата като съчетание от „cue“ — предупреждение, „gluck“ — хълцам, хъхря и „clan“ — шотландската дума за племе, род или банда. Но както и да е; членовете на Ку-клукс-клан сами не са знаели откъде произлиза името им, нито пък какво означава. Сигурно им е било и безразлично. Може би на някого от тях е хрумнало това наименование, другите са го подхванали и са го повтаряли, без да се замислят над смисъла или безсмислието му. [48]

Но не така неясна беше целта, преследвана от тази организация, която се появи най-напред в някои области на Северна Каролина, а после се разпростря бързо из Южна Каролина, Джорджия, Алабама, Мисисипи, Кентъки и Тенеси и която най-накрая изпрати свои членове в Тексъс, за да работят и там за осъществяване на целите си. Организацията обединяваше значителен брой озлобени и безпощадни врагове на северните щати, които имаха за задача да се борят с всички средства, включително и най-непозволените и най-престъпните, срещу установения след Гражданската война обществен ред. И наистина, куклуксклановците държаха Юга години наред в постоянно напрежение, правеха несигурно всякакво имущество, пречеха на индустрията и търговията, а дори и най-строгите мерки не успяваха да сложат край на техните нечувани безчинства.

Тайната организация, възникнала като последица от реконструктивни мерки, взети от правителството по необходимост срещу победения Юг, набираше хората си измежду привържениците на робството, враговете на Съединението и противниците на републиканската партия. Членовете се обвързваха с клетва за подчинение на тайните устави и чрез заплахата от смъртно наказание в случай че издадат организацията си. Те не се спираха пред никакво насилие, нито пред палежи и убийства; събираха се редовно, а при извършването на незаконните си деяния се появяваха на коне и в пълна маскировка. Застрелваха свещеници на амвона и съдии в креслата им, нападаха глави на семейства, за да ги оставят проснати на пода пред очите на близките им със свлечена от бой кожа. Всички побойници, подпалвачи и убийци, взети заедно, не бяха толкова страшни, както този Ку-клукс-клан, чийто безчинства добиха такива размери, че например губернаторът на Южна Каролина се обърна към президента Грант с молба да изпрати военна помощ, тъй като другояче не е възможно да се излезе наглава с тайната организация, разраснала се вече толкова застрашително. Грант изнесе случая пред Конгреса, който издаде закон срещу Ку-клукс-клан и даде диктаторска власт на президента да унищожи бандата. Каква извънредна опасност както за отделния гражданин, така и за цялата нация се криеше в безчинствата на куклуксклановците се вижда от драконовския извънреден закон, към който бе принудено да прибегне правителството. Кланът бе станал направо пъклена организация, където се събираха всички духове със склонност към унищожение. Един от свещениците, застреляни на амвона, се бе молил след проповедта за спасението на душите на едно семейство, чиито членове бяха убити посред бял ден от куклуксклановците. Увлечен от набожното си усърдие и придържайки се към истината, той сравнил деянията на клана с борба между децата на дявола и децата на Бога. Тогава в отсрещната галерия се появила маскирана фигура и изпратила един куршум в главата на свещеника. Този сатана изчезнал преди изплашените богомолци да дойдат на себе си от ужас.

Вече се беше стъмнило, когато параходът ни пристигна в Ла Гранж; капитанът ни обясни, че поради съществуващите опасности по речното корито днес не ще може да пътуваме по-нататък. Бяхме принудени да слезем в Ла Гранж. Винету мина пред нас по мостчето с коня си и изчезна между близките къщи в тъмнината на нощта.

И в Ла Гранж на услугите ни бе един комисионер, застъпващ интересите на корабопритежателя. Олд Дет се обърна веднага към него:

— Сър, кога пристигна тук последният параход от Матагорда и слязоха ли всички пътници?

— Последният параход пристигна завчера по същото време и всички пътници слязоха на брега, защото параходът тръгваше едва сутринта.

— И вие бяхте тук, когато те се качиха отново на борда?

— Съвсем естествено, сър.

— Тогава може би ще сте в състояние да ми дадете някои сведения. Търсим двама приятели, които са пътували с парахода, за който стана дума и, разбира се, са направили престой тук. Много ни се иска да разберем дали рано сутринта са продължили пътуването си?

— Хмм, никак не е лесно да ви отговоря. Беше толкова тъмно и пътниците така се блъскаха, за да слязат, че беше съвсем невъзможно да се обърне специално внимание на отделните хора. Вероятно всички са отпътували пак сутринта с изключение на някой си мастър [49] Клинтън.

— Клинтън? Ах, него имам предвид! Моля, елате до фенера! Приятелят ми ще ви покаже една снимка, за да разберем дали действително е бил мистър Клинтън.

Комисионерът наистина потвърди, че това е снимката на същия мъж.

— А знаете ли къде е отишъл? — попита Олд Дет.

— Не съвсем точно, но вероятно е при сеньор Кортесио, защото неговите хора отнесоха багажа му. Той е посредник за всичко, по рождение е испанец. Струва ми се, че сега се занимава с тайни доставки на оръжие за Мексико.

— Надяваме се да намерим в негово лице джентълмен.

— Сър, в днешно време всеки иска да мине за джентълмен, дори и ако си носи седлото на собствения гръб.

Това, разбира се, се отнасяше за нас двамата, тъй като бяхме застанали пред него със седлата си в ръка, но този ироничен намек не беше направен от зло сърце. Затова Олд Дет се обърна към него пак приятелски:

— Има ли някаква странноприемница в това благословено селище, където освен вашия фенер няма изглежда никаква друга светлина? Има ли някакво място, където човек би могъл да преспи, без да бъде обезпокоен от хора или от някакви други неприятни същества?

— Има една единствена странноприемница. Но тъй като се забавихте толкова дълго време при мен, сигурно другите пътници са ви изпреварили и са заели малкото свободни стаи.

— Това наистина не е много приятно — отвърна Олд Дет, като отново се престори, че не разбира иронията в думите му. — Изглежда, че не можем да се надяваме на гостоприемство в частните къщи?

— Хмм, сър, не ви познавам. Аз самият не бих могъл да ви приема, понеже жилището ми е твърде тясно. Но имам един познат, който не би ви изгонил, ако сте честни хора. Той е немец, ковач, пресели се тук от Мисури.

— Е — отвърна моят приятел, — спътникът ми е също немец, а аз поне немски говоря добре. Не сме мошеници, можем да си платим и ще си платим, и тъй струва ми се, че вашият познат би могъл да се спогоди с нас. Ще ни опишете ли жилището му?

— Не е необходимо. Бих ви завел и сам, но имам още работа на парахода. Мистър Ланге, така се казва той, сега не е в къщи. По туй време обикновено е в гостилницата. Това е, тъй да се каже, немски обичай тук. Остава ви само да попитате за него. Мистър Ланге от Мисури. Кажете му, че ви изпраща комисионерът! Вървете направо и после след втората къща завийте надясно. Там ще разпознаете гостилницата по светлините. Капаците на прозорците й са сигурно още отворени.

Благодарих му за сведенията и след това потеглихме, като отново нарамихме седлата си. Гостилницата издаваше присъствието си не само със светлините си, но и с шума, долитащ през отворените й прозорци. Над вратата й бе поставена фигурата на някакво животно, което приличаше на великанска костенурка, но имаше крила и само два крака. Отдолу прочетохме: „HawK Inn“. И така костенурката трябваше да изобразява граблива птица, а гостилницата се наричаше „Странноприемница при ястреба“.

Щом отворихме вратата, веднага бяхме посрещнати от гъсти облаци смърдящ тютюнев дим. Изглежда, че посетителите разполагаха с отлични бели дробове, защото не само че не се задушаваха в тази атмосфера, но както се виждаше, се чувствуваха много добре. Впрочем отличното състояние на белите им дробове се забелязваше и по извънредно интензивната дейност на говорните им органи, тъй като не говореха, а крещяха и се получаваше впечатлението, че никой не млъква дори за секунда, за да разбере какво вика срещу него събеседникът му. При вида на това приятно общество ние се спряхме за няколко минути на вратата, за да посвикнат очите ни с тютюневия дим и да можем да различим отделните лица и предмети. Забелязахме, че има две помещения — едно по-голямо за обикновените посетители и едно по-малко за по-изтънчени гости — нещо странно и дори опасно за нравите в Америка, тъй като никой гражданин на свободните щати не би признал някаква обществена или морална разлика между себе си и другите.

Понеже в първото помещение нямаше нито едно свободно място, ние се отправихме към задното помещение, където влязохме, без някой да ни обърне внимание. Имаше два свободни стола и ги заехме, след като оставихме седлата си в ъгъла. Около масата седяха неколцина мъже, пиеха бира и говореха помежду си на немски. Щом се приближихме, те ни изгледаха кратко и изпитателно и както ми се стори, смениха бързо темата на разговора си, което можеше да се предположи от начина, по който разговаряха сега — несигурно, неопределено. Двама от тях си приличаха. Още от пръв поглед можеше да се разбере, че са баща и син — и двамата имаха високи, здрави фигури, остри черти на лицето и здрави пестници — доказателство за тежък и упорит труд. Лицата им оставяха впечатление на добродушност, но сега бяха зачервени в резултат на силна възбуда; изглежда, че бяха разговаряли за нещо неприятно.

Щом седнахме, те се посместиха така, че между нас и тях остана свободно пространство — лек намек, че не желаят да имат нищо общо с нас.

— Не се безпокойте бе, хора! — каза Олд Дет на немски. — Не сме опасни за вас, макар и да не сме яли днес цял ден. Може би ще ни кажете дали тук има нещо годно за ядене, нещо, което не би измъчило твърде много нежната ни храносмилателна система?

Един от тях, за когото мислех, че е баща на по-младия, присви дясното си око и отвърна със смях:

— Що се отнася до консумирането на скъпоценните ни личности, сър, то ние бихме попречили малко на това. Впрочем вие си приличате с Олд Дет като две капки вода и ми се струва, че няма защо да се боите от едно сравнение с него.

— Олд Дет? Но кой е той? — запита приятелят ми, като си придаде възможно най-глупавата физиономия.

— Във всеки случай фирмата му е по-известна от вашата, той е уестмън и следотърсач, който за всеки отделен месец от скитанията си е преживял много повече, отколкото хиляди други през целия си живот. Моето момче Уил го е виждал.

Това „момче“ беше може би на двадесет и шест години, със силно загоряло от слънцето лице и имаше вид на човек, който като нищо би се разправил с пет-шест души. Олд Дет го погледна отстрани и запита:

— Той ли го е виждал? А къде?

— През шестдесет и втора година [50], горе в Арканзас, малко преди битката при Пи Ридъж. Но вие едва ли имате понятие от тези събития.

— Защо не? Често съм бродил из добрия стар Арканзас и мисля, че в споменатото време не бях много далеч от онези места.

— Така ли? А на чия страна бяхте тогава, ако мога дави попитам? Положението тук сега е такова, че трябва добре да са ти известни политическите убеждения на човека, с когото седиш на една маса.

— Не се тревожете, сър! Предполагам, че не сте на страната на победените робовладелци и съм изцяло на вашето мнение. А впрочем и фактът, че говоря немски, може да ви помогне да разберете, че не спадам към този вид хора.

— Бъдете ни добре дошъл! Но не се заблуждавайте, сър! Немският език е измамно средство за разпознаване. И в другия лагер има хора, които могат да си служат твърде сносно с родния ни език и го използват, за да спечелят нашето доверие. В тази насока имам предостатъчно опит. Но ние говорехме за Арканзас и Олд Дет. Вероятно знаете, че при избухването на Гражданската война този щат искаше да се обяви за Съединението. Но съвсем неочаквано се случи нещо друго. Мнозина честни хора, за които действията на южните едри плантатори бяха просто зверства, се събраха и се обявиха против отцепването. Но сганта, към която причислявам и тези плантатори, успя по най-бърз начин да вземе властта в ръцете си; честните хора бяха сплашени и така Арканзас се озова във властта на Юга. От само себе си се разбира, че това предизвика голямо озлобление особено сред населението от немски произход. Но отначало никой не можеше да се противопостави на създаденото положение, защото трябваше да се изтърпят и тежките последици от войната, която засегна силно северната част на тази хубава страна. Тогава живеех в Мисури, в Поплър Блъф, близо до арканзаската граница. Моето момче, което седи тук пред вас, беше постъпило, разбира се, в един от немските полкове. Искаха да помогнат на привържениците на Съединението в Арканзас и изпратиха един отряд през границата на разузнаване. Уил беше в отряда. Сблъскали се ненадейно с многократно по-силен противник и след отчаяна съпротива били победени.

— Значи са били военнопленници? В онези времена това наистина беше страшно. Известно е как постъпваха южните щати с военнопленниците, тъй като от сто души поне осемдесет умираха от малтретиране. Но пряка опасност за живота им е нямало, нали?

— Охо! Тук се лъжете много. Нашите храбреци се държали смело и след като останали без муниции, здравата поработили с прикладите и ножовете. Резултатът бил, че между сецесионистите имало огромни загуби и те, разярени от този факт, решили да турят под ножа всички пленници. Уил бе единственият ми син и аз бях на път да осиротея и ако това не се случи, трябва да благодаря само на Олд Дет.

— Но какво е станало, сър? Изпитвам страшно любопитство. Нима този следотърсач е довел някой разузнавателен отряд, за да освободи пленниците!?

— В такъв случай би дошъл твърде късно, тъй като преди да може да пристигне такава помощ, те щели да бъдат избити. Не, той подхванал работата като истински и безстрашен уестмън. Освободил пленниците съвсем сам.

— Гръм и мълния! Това се казва номер!

— И то какъв! Промъкнал се пълзешком в самия лагер, също като индианците, а тази хитрост била улеснена от дъжда, който се леел сякаш из ведро през онази вечер и изгасил огньовете. Разбира се, че преди това някои от предните постове се запознали с ножа му. Сецесионистите се били разположили в една ферма — цял батальон. Естествено, че офицерите били заели жилищната постройка, а поделенията се подслонили кой където завари. Пленниците — повече от двадесет души — били затворени в помещението за пресоване на захарна тръстика. Охранявали ги четири поста — по един от всяка страна на сградата; нещастните, на следното утро е трябвало да бъдат разстреляни. През нощта, малко след смяната на постовете, те дочули откъм покрива над главите си необикновен шум, който не бил причинен от силния дъжд. Ослушали се. Внезапно нещо изпращяло. Покривът, направен от тънко нацепени шинди от меко дърво, бил разбит. Някой продължил да разширява образувалата се дупка, докато дъждът завалял вътре. После в продължение на десет минути било тихо. След това през отвора било спуснато стеблото на младо дърво, по което се намирали останки от клоните му; то било достатъчно здраво, за да издържи тежестта на един човек. Пленниците се изкачили по него върху покрива на ниската сграда, а оттам слезли на земята. Там видели четиримата постови да лежат неподвижно и тъй като те били нещо повече от заспали, незабавно взели техните оръжия. Спасителят им ги извел извън района на лагера с голяма съобразителност и им посочил пътя, водещ към границата, който те вече познавали. Едва тук разбрали, че този, който рискувал живота си, за да спаси техния, бил Олд Дет, следотърсачът.

— Той не е ли тръгнал с тях? — попита Олд Дет.

— Не. Казал им, че има да върши някаква важна работа и бързо изчезнал в тъмната дъждовна нощ, без да им остави време да му благодарят или да го поразгледат. Нощта била толкова тъмна, че лицата на хората не се различавали. Уил не успял да забележи нищо друго освен високата мършава фигура. Но той говорил с него и до ден днешен помни всяка дума, която му е казал смелият човек. Ако Олд Дет се появи някога пред очите ни, ще разбере, че ние, немците, сме благодарни хора.

— Предполагам, че го знае и без това. Смятам, че вашият син не ще да е първият немец, с когото се е срещал.

Но, сър, я ми кажете, не познавате ли тук някой си мистър Ланге от Мисури?

Другият наостри уши.

— Ланге ли? — запита той. — А защо ви е?

— Тъй като се опасявам, че тук в „Ястреба“ няма да има свободни места, аз се осведомих от комисионера долу на реката, дали може да се намери тук някой човек, който да ни даде подслон през нощта. Той назова името на мистър Ланге и ни посъветва да му кажем, че ни изпраща самият той. При това ни съобщи, че, можем да намерим мистър Ланге тук.

Той отново ни огледа изпитателно и рече:

— Казал ви е истината, сър, защото аз самият съм мистър Ланге. Тъй като ви изпраща комисионерът, а и аз ви считам за честни люде, добре сте дошли и се надявам, че няма да се излъжа във вас. А кой е спътникът ви, който не е обелил още нито дума?

— Ваш сънародник, саксонец и при това учен, преминал е океана, за да си търси тук щастието.

— Олеле! Всички добри хора отвъд си мислят, че всичко, което хвърчи тук, се яде. Сър, а аз ви казвам, че за да постигнеш нещо тук, трябва да работиш много повече и да изживееш много по-големи разочарования, отколкото оттатък. Но не ми се сърдете! Желая ви успех и ви казвам добре дошли!

Той ми подаде ръка. И Олд Дет му стисна ръката отново, като каза:

— Ако все още се съмнявате дали заслужаваме доверието ви или не, то аз искам да се обърна към сина ви, който ще ми бъде свидетел, че едва ли заслужавам недоверие.

— Моят син ли, Уил? — запита Ланге учудено.

— Да, той и никой друг. Казахте, че е разговарял с Олд Дет и че още помни точно всяка дума. Няма ли да ми кажете, млади човече, за какво разговаряхте тогава? Това ме интересува извънредно много.

Уил, към когото беше отправен въпросът, отговори оживено:

— Когато Олд Дет ни изведе на пътя, вървеше пред всички. Аз бях получил лека огнестрелна рана в ръката, която бе много болезнена, тъй като не бях превързан и ръкавът бе залепнал здраво върху нея. Вървяхме из храсталаци. Олд Дет закачи пред мене един клон, той пружинира освободен и ме удари силно по раната. Толкова ме заболя, че извиках от болка и …

— … и следотърсачът ви нарече магаре! — прекъсна го Олд Дет.

— Откъде знаете? — запита учудено Уил.

Без да му отговори, старият ловец продължи:

— След това му казахте, че са ви ранили с огнестрелно оръжие и че раната ви е възпалена, а той ви посъветва да разкиснете ръкава с вода и да охлаждате продължително време раната със сок от живовляк, с което ще предотвратите гангренясването й.

— Да, така беше! Но, сър, откъде знаете това? — извика младият Ланге изненадан.

— И още питате? Знам го, понеже аз самият бях онзи, който ви даде ценния съвет. Баща ви каза преди малко, че много приличам на Олд Дет. Е, той е съвсем прав, защото аз приличам на стария скаут така много, както и съседът прилича на комшията.

— Вие … вие … сте той самият? — извика Уил зарадвано, скочи от стола си и с широко отворени обятия се завтече към Олд Дет. Ала баща му го спря със силната си ръка и го накара отново да си седне на мястото.

— Почакай, момче! Ако става дума за прегръщане, то най-напред на твоя баща се пада правото и преди всичко дългът да прегърне с предните си лапи спасителя ти. Но ние няма да постъпим така, понеже знаеш къде се намираме и как ни наблюдават. Тъй че стой мирен! — И като се обърна към Олд Дет, той продължи: — Не разбирайте зле възражението ми, сър! Имам си съображения. Тук стават дяволски неща. Можете да ми вярвате, че съм ви благодарен и именно затова съм задължен да избягна всичко, което би могло да ви изложи на опасност. Доколкото съм чувал и знам, вие сте известен като привърженик на аболиционистите. По време на войната извършихте такива подвизи, които ви направиха прочут и причиниха големи пакости на южняците. Били сте във войскови части на Севера като водач и следотърсач, извеждали сте ги в гръб на врага по пътища, по които никой друг не би посмял да мине. Заради всичко това ние ви уважавахме много. Но южняците ви наричаха и продължават да ви наричат шпионин. Навярно знаете какво е положението на нещата сега. Ако попаднете сред сецесионисти, сте изложен на опасността да ви обесят.

— Това ми е добре известно, мистър Ланге, но пет пари не давам! — отвърна Олд Дет най-спокойно. — Разбира се, че нямам никакво желание да увисна на въжето, но твърде често са ме заплашвали с това, без да могат да го сторят в действителност. Ето и днес една банда грубияни искаха да окачат и двама ни на комина на парахода, но и на тях не им провървя.

Олд Дет разказа случката на парахода. Щом като свърши, Ланге каза замислено:

— Капитанът се е държал много смело, но това може да го вкара в беда. До настъпването на утрото той остава в Ла Гранж, а онези типове ще дойдат тук може би още през нощта. В такъв случай със сигурност може да очаква отмъщението им. А с вас е възможно да се случи и нещо по-лошо.

— Как не! Не ме е страх от тези хора. И с по-други противници съм си имал вече работа.

— Не бъдете толкова сигурен, сър! Тези негодници ще получат тук значителна подкрепа. От няколко дена положението в Ла Гранж става все по-застрашително. От всички посоки се стичат непознати хора, които никой не е виждал досега, събират се по ъглите и кроят нещо тайно. Не са дошли по работа, тъй като само скитат наоколо и безделничат; не вършат нищо, от което можеш да заключиш, че работят. И сега седят оттатък в другата стая и така са си разтворили устата, че могат да погълнат цяла гризли [51]. Вече разбраха, че сме немци и се опитаха да ни дразнят. Ако им бяхме отвърнали, щяхме да се изпотрепем. Впрочем днес нямам желание да се заседявам тук дълго време, а и вие сигурно искате да си починете. Положението с вечерята обаче не е много розово. Тъй като съм вдовец, ние се храним по ергенски и обядваме в гостилницата. Преди няколко дни си продадох и къщата, защото тук започна да ми пари под краката. С това не искам да кажа, че тукашните хора не ми харесват. Те не са по-лоши от всички други, но в Щатите току-що завърши тази убийствена война и последиците й още тегнат над страната. А оттатък, в Мексико, касапницата продължава. Тексъс се намира тъкмо между тези земи. Навсякъде, където погледнеш, ври и кипи; тук се събира паплач от всички посоки и това ми отравя престоя в Ла Гранж. Затова реших да продам всичко и да отида при дъщеря си, която се омъжи щастливо. При мъжа й ще получа работа, за по-хубава не бих могъл и да мечтая. Още повече че тук, в селището, намерих купувач, който хареса имотите ми и можа веднага да ми плати в брой. Завчера ми брои парите. Значи мога да тръгна веднага, щом пожелая. Заминавам за Мексико.

— Сър, да не сте полудял? — извика Олд Дет.

— Аз ли? Защо?

— Защото преди малко се оплаквахте от Мексико. Сам признахте, че там се избиват. А ето че сега искате да отидете там!

— Няма как, сър! Впрочем положението в Мексико не е едно и също навсякъде. Там, където искам да отида, а именно малко зад Чиуауа, войната вече е свършила. Вярно, че Хуарес трябваше да бяга чак до Ел Пасо, но скоро се съвзе и изтласка французите здравата на юг. Дните им са преброени; ще ги изгонят от страната, а бедният Максимилиян ще плаща за всичко. Съжалявам го, понеже съм немец и му желая доброто. Нещата ще се решат около столицата, докато северните провинции ще бъдат пощадени. Там живее зет ми, при когото отиваме с Уил. При него ни очаква всичко, за което можем да мечтаем, понеже, сър, този работлив момък притежава сребърна мина и печели добре. Вече има над година и половина откак е в Мексико и в последното си писмо ми пише, че на бял свят се е появил мъничък наследник на сребърната мина, който викал дядо си с много силен глас. По дяволите, нима мога да остана тук? В мината ще получа добра работа и момчето ми, Уил, също. Освен това ще мога да науча малкия наследник на сребърната мина на първата вечерна молитва, а после ще му предам немската азбука и таблицата за умножение. Виждате, мешърз, че нищо не може да ме задържи тук. Един дядо трябва непременно да е при внучето си, иначе той не е истински дядо. И тъй, тръгвам за Мексико, а ако желаете да яздите с мене, ще ми бъде приятно.

— Хмм! — изръмжа Олд Дет. — Не се шегувайте, сър! Може и така да стане, че да ви накараме да си припомните предложението.

— Какво, и вие ли сте натам? Би било наистина чудесно.

Съгласете се, сър! Ще яздим заедно.

— По-полека, по-полека! — засмя се Олд Дет. — Казах само, че е вероятно да тръгнем за Мексико, но още не е сигурно. А дори и да стане, не се знае отсега точно в каква посока ще потеглим.

— Ако причината е само тази, тогава тръгвам с вас накъдето пожелаете. Оттук всички пътища водят към Чиуауа, а на мен ми е все едно дали ще пристигна там днес или утре. Падам си малко егоист и си гледам интереса. Вие сте опитен уестмън и прочут следотърсач. Ако мога да яздя заедно с вас, сигурно ще стигна целта си, а това е особено важно в сегашните размирни времена. Откъде мислите да получите по-подробни сведения?

— От някой си сеньор Кортесио. Може би го познавате?

— Дали го познавам! Ла Гранж е толкова малък, че тук всички си знаят и зъбите. Освен това Кортесио е онзи, който купи къщата ми.

— Преди всичко искам да знам дали е мошеник или е честен човек.

— Второто, второто. Политическите му разбирания не ме засягат. Все ми е едно дали някой иска да го управлява кайзер или република, стига ми само да е човек на дълга. Кортесио е в постоянна връзка с онези отвъд границата. Наблюдавал съм как през нощта се товарят мулета с тежки сандъци в неговия двор и как при него се събират тайно хора, които после тръгват към Рио дел Норте. Ето защо съм на мнение, че не греша, като предполагам, че той снабдява привържениците на Хуарес с оръжия и муниции и им изпраща хора, които искат да се бият срещу французите. При сегашното положение на нещата тук това представлява такъв риск, който се поема само тогава, когато си убеден, че въпреки някои загуби пак ще направиш в крайна сметка добри сделки.

— Къде живее? Още днес трябва да го посетя.

— В десет часа ще можете да се видите с него. Днес исках да говоря с Кортесио по един въпрос, който се уреди междувременно, така че разговорът стана безпредметен. Той ми каза, че мога да го посетя в десет часа, понеже дотогава няма да си бъде у дома.

— Имаше ли някой при него, когато бяхте там?

— Да. У тях бяха седнали двама мъже, единият беше по-възрастен от другия.

— Споменаха ли се имената им? — намесих се аз със затаен дъх.

— Да. Седяхме почти един час заедно, а това време е достатъчно, за да чуете имената на събеседниците си. По-младият се казваше Олерт, а по-възрастният бе наричан сеньор Гавилано. Последният изглеждаше познат на Кортесио, понеже говореха как преди години се били срещали в столицата Мексико.

— Гавилано? Не го познавам. Да не би Гибсън да се нарича сега така?

Този въпрос на скаута бе отправен към мене. Извадих снимките и ги показах на ковача. Той позна веднага и двамата.

— Те са, сър. Този тук със слабото, жълтеникаво като на креол лице е сеньор Гавилано. Другият е мистър Олерт, който ме озадачи много. Непрестанно ме питаше за джентълмени и лейдис, които през целия си живот не съм срещал. Питаше ме например за някакъв негър с име Отело, за някаква млада мис от Орлеан на име Жана, която пасяла отначало овце, а после тръгнала заедно с краля на война, за някой си мастър Фридолин, който бил ходил до Айзенхамер, за една нещастна лейди Мария Стюърт, на която й отрязали главата в Англия, пита ме за една камбана, която пеела песен на Шилер, а и също и за някакъв много поетичен сър на име Лудвиг Уланд, който проклел двама певци, а някаква кралица му хвърлила розата, закичена на гърдите й. Радваше се, че съм немец и ми надрънка множество стихотворения, имена и театрални истории, от които запомних само тези, които току-що споменах. Всичко това ми се въртеше из главата като воденично колело. Този мистър Олерт ми се стори много добър и безобиден човек, но мога да се обзаложа, че малко не е в ред. Най-накрая той измъкна един лист с някакво стихотворение и ми го прочете. Ставаше дума за някаква страшна нощ, след която два пъти настъпвало утро, но на третия път не настъпило. Имаше и дъжд, и звезди, мъгла и вечност, кръв в жилите и дух, викащ за спасение, дяволи в мозъка и няколко дузини змии в душата. С една дума — цяла каша от неща, които нито са възможни, нито пък имат връзка помежду си. Наистина не знаех дали да се смея или да плача.

Нямаше никакво съмнение, че той беше говорил с Уилям Олерт. Придружаващият го Гибсън си беше сменил името за втори път. Вероятно и името Гибсън беше фалшиво. Че този мошеник и похитител има жълтеникав цвят на кожата като креол ми беше известно и на мене, тъй като го бях виждал вече. Може би наистина е роден в Мексико и истинското му име да е Гавилано, името, под което се беше запознал със сеньор Кортесио: Гавилано означава малък ястреб и е име, което подхожда твърде много на външността на този човек. За мене беше важно да разбера преди всичко под какъв предлог развеждаше Уилям насам и натам. Този предлог сигурно има голяма важност за умопомрачения и е вероятно тясно свързан с неговата фикс-идея да напише трагедия за един умопобъркан поет. Може би Олерт беше споменал пред ковача нещо в тази насока. Затова го попитах:

— А на какъв език разговаряхте с този млад човек?

— Говореше немски и често споменаваше някаква трагедия, която трябвало да напише, но първо било необходимо той самият да преживее всичко онова, което ще се разиграва в нея.

— Просто невероятно!

— Защо не? Аз съм на съвсем друго мнение, сър! Лудостта се изразява именно в предприемането на неща, които не биха хрумнали никога на разумния човек. А на всяка трета дума споменаваше и за някаква сеньорита Фелиса Перильо, която трябвало да отвлече с помощта на приятеля си.

— Това наистина е чиста лудост! Ако този човек е решил да пренася образите и случките от трагедията си в действителността, то трябва непременно да се опитаме да му попречим. Надявам се, че още се намира в Ла Гранж?

— Не, мистър Олерт замина още вчера. Замина заедно със сеньор Гавилано за Хопкинсвил, а оттам ще се отправи към Рио Гранде. Пътуват с хора на Кортесио, които ще могат да ги закрилят.

— Неприятно, крайно неприятно! Трябва да тръгнем незабавно след тях, по възможност още днес — обърнах се аз към Олд Дет. После отново попитах ковача: — Знаете ли дали тук може да се купят два добри коня?

— Да, също от сеньор Кортесио. Той разполага винаги с коне, разбира се, за да ги продава на хората, които вербува за Хуарес. Но не ви съветвам да яздите през нощта. Не познавате пътя и се нуждаете от водач, а до утре едва ли ще можете да намерите.

— А може и да намерим — каза старият скаут. — Ще направим всичко, за да тръгнем още днес. Най-напред трябва да говорим с Кортесио. Вече минава десет часа: нали по това време щял да си бъде у дома? Моля ви да ни посочите жилището му.

— С удоволствие. Ако искате можем да тръгваме, сър!

Когато станахме, за да излезем, навън се разнесе тропот от конски копита и след малко в предното помещение влязоха нови гости. За мое учудване и безпокойство разпознах в тях девет-десет души от сецесионистите, на които днес капитанът даде такава хубава възможност да поплуват до брега. Изглежда, че бяха познати на неколцина от присъствуващите, понеже ги поздравиха от няколко страни. От разменените въпроси и отговори разбрахме, че са ги очаквали. На първо време те бяха дотолкова улисани от другите, че не успяха да ни обърнат внимание. Това ни беше добре дошло, тъй като в никакъв случай не желаехме да привлечем погледите им. Ето защо седнахме отново. Ако си бяхме тръгнали сега, трябваше да минем покрай тях, а те сигурно щяха да използват този случай, за да предизвикат сбиване. Щом Ланге разбра кои са, притвори вратата между двете помещения така, че не можеха да ни виждат, но пък ние чувахме всичко, което се говореше оттатък. Освен това Олд Дет и аз се преместихме, тъй че вече седяхме гърбом към вратата и лицата ни не се виждаха.

— Не е необходимо да ви забележат — каза ковачът. — Още повече, че и преди настроението оттатък не беше в наша полза. Ако ви видят, сбиването е сигурно, особено като се има предвид, че ви смятат за шпиони и са искали да ви обесят днес.

— Така е — отвърна Олд Дет, — но да не мислите, че имаме желание да седим тук, докато си отидат? Нямаме толкова време, защото трябва непременно да отидем при Кортесио.

— Но това пак може да стане, сър! Ще минем по един път, по който няма да ни забележат. Олд Дет се огледа из стаята:

— Откъде бихме могли да минем? Мисля, че само през предното помещение.

— Не. Оттук ще ни е много по-удобно — Ланге посочи към прозореца.

— Сериозно ли говорите? — попита старият уестмън.

Струва ми се, че се страхувате! Нима ще офейкаме като мишки, които от страх пред котката се завират в първата срещната дупка? Има да ни се смеят.

— Страхът не ми е познат. Но една хубава стара немска поговорка гласи, че по-умният отстъпва. Напълно ми е достатъчно, ако мога да си кажа, че не правя нещо от страх, а само от предпазливост. Да не говорим, че оттатък седят поне десет пъти повече хора от нас. Тези бандити са надути и озлобени. Няма да ни пуснат покрай себе си, без да ни закачат и тъй като не съм от онези, които търпят подобни неща, ще стане голям бой. А и вас не считам за хора, които биха преглътнали спокойно подобно нещо. При сбиване с юмруци или крака от столове не ме е страх от такова числено превъзходство, защото съм ковач и умея да обработвам и човешки глави. Но револверът е дяволски глупаво оръжие. И най-хилавото джудже може с един-куршум колкото грахово зърно да простре на земята и най-смелия великан. Ето защо здравият разсъдък ни съветва да изиграем на тези хубостници един номер, като се изпарим тайно през прозореца. Това ще ги ядоса повече, отколкото ако се изпречим пред тях и счупим няколко глави, а и ние си отидем с разбити носове, ако не ни се случи и нещо още по-лошо.

Дълбоко в себе си се съгласих с тези разумни разсъждения, а и Олд Дет рече след малко:

— Наистина, това, което казахте, не е съвсем глупаво. Съгласен съм с предложението ви и ще промъкна през прозореца краката си заедно с всичко останало. Но чуйте как реват оттатък! Струва ми се, че говорят за приключението на парахода.

Той имаше право. Новодошлите разказваха, какво им се беше случило на парахода, разказваха за Олд Дет, за индианеца, за мене и за подлостта на капитана. Не се бяха споразумели още за отмъщението си. Шестимата негодници и свитата им искаха да причакат парахода на връщане, ала другите нямаха ни време, ни желание за това.

— Естествено, че не можехме да седим на брега цяла вечност — каза един от тях, — тъй като трябваше да дойдем тук, където ни чакат. Ето защо бе цяло щастие за нас, че срещнахме по пътя си една ферма, откъдето наехме коне.

— Наехте ли ги? — попита някой със смях.

— Да, наехме ги, но както ние си знаем. Отначало бяха малко и трябваше да яздим по двама на кон. След това положението ни се подобри. Срещнахме и други ферми, тъй че в крайна сметка всеки от нас си има кон. — Бурен смях последва разказа за тези пладнешки кражби. После разказвачът продължи: — А тук всичко наред ли е? Открихте ли лицата, които ни трябват?

— Да, няма да ни се изплъзнат.

— А дрехите?

— Донесохме цели два сандъка. Ще ни стигнат.

— Значи ще се забавляваме. Но шпионите и капитанът трябва да си получат заслуженото. Параходът ще престои тази нощ в Ла Гранж, така че капитанът няма да ни избяга. Едва ли ще е необходимо да търсим дълго индианеца и двамата шпиони. Лесно се разпознават. Единият от шпионите бе облечен в нови траперски дрехи; и двамата носеха със себе си седла, без да имат коне.

— Седла ли — чуха се радостни гласове — Онези двамата, които влязоха преди малко и сега седят оттатък, не носеха ли …

Останалото бе изговорено тихо, защото се отнасяше естествено до нас.

— Мешърз — каза ковачът, — време е да си обираме крушите, защото след няколко минути ще дойдат тук. Прескачайте първи! Ще ви подадем седлата!

Ланге имаше пълно право и затова, без да се стеснявам, изхвръкнах през прозореца. Олд Дет ме последва, а след това ковачите ни подадоха пушките и другите вещи и също изскочиха навън.

Озовахме се откъм лицето на къщата, на едно малко, оградено място — изглежда някаква градинка. Докато прескачахме оградата, забелязахме, че и другите посетители, които бяха с нас в малката стая, излизат през прозореца. И те не се надяваха на приятелско отношение от страна на сецесионистите и бяха счели за най-разумно да последват примера ни.

— Е — засмя се Ланге, — негодниците ще има да се пулят, като видят, че птичките са излетели. Така си е наистина най-добре…

— Но в момента изпитвам ужасен срам! — изруга Олд Дет. — Дори ми се струва, че дочувам подигравателния им смях.

— Нека се смеят! Ние ще се смеем по-късно, а както е известно, това е по-добре. Все ще ви докажа, че не ме е страх от тях, обаче не участвам в кръчмарски сбивания!

Двамата ковачи взеха седлата, като ни увериха, че не могат да допуснат гостите им да влачат такъв товар. Скоро се намерихме между две къщи. Едната, вляво от нас, тънеше в мрак, а надясно през капаците на прозорците на другата се процеждаше светлина.

— Сеньор Кортесио си е в къщи — каза Ланге. — Живее там където свети. Трябва само да почукате на вратата и ще ви отвори. След като свършите, елате отсреща вляво, където живеем ние. Почукайте на прозореца до вратата! През Това време ще приготвим нещо за хапване.

Те се отправиха към дома си, а ние тръгнахме надясно. Почукахме, вратата се отвори два-три пръста и един глас попита:

— Кои са там?

— Двама приятели — отговори Олд Дет. — Тук ли е сеньор Кортесио?

— Какво иска от сеньор?

По начина на изразяване разбрахме, че човекът, който ни разпитваше, беше негър.

— Искаме да сключим една сделка с него.

— Какво сделка? Казва, иначе няма може влезе!

— Кажи му само, че ни изпраща мистър Ланге.

— Маса Ланге? Той добро. Може би тогава влезе. Чака малко!

Той затвори вратата, но не след малко отново я отвори и каза: — Влезе вътре! Сеньор искат говорят с непознат.

През тесен коридор влязохме в малка стая, която изглежда служеше за кантора, понеже цялата й скромна мебелировка се състоеше от писалище, маса и няколко дървени стола. До писалището стоеше висок слаб мъж с лице, обърнато към вратата. Още от пръв поглед стигнахме до извода, че е испанец.

— Buenas tardes! [52] — отвърна той на учтивия ни поздрав. — Изпращал ви сеньор Ланге. Мога ли да науча, сеньори, какво ви води при мене?

Любопитен бях да чуя какво ще отговори Олд Дет. Беше ми казал да го оставя да говори той.

— Може би една сделка, а може би и само желанието да получим сведения, сеньор. И ние самите още не сме съвсем наясно — каза старият трапер също на испански.

— Добре, ще видим. Седнете и си вземете пури!

Той ни поднесе кутия с пури и огън. Не биваше да отказваме. Испанецът нищо не може да си представи без пури, а камо ли разговор или преговори. Олд Дет, който с десеторно по-голямо удоволствие би предпочел малко тютюн пред най-фината пура, взе една от тези малки, тънки пръчици, запали я, дръпна мощно няколко пъти — и тънката пура свърши. Аз изпуших моята по-пестеливо.

— Това, което ни води при вас — започна Олд Дет, — не е особено важно. Идваме в това късно време само защото досега не си бяхте в къщи. Не искахме да отлагаме разговора си за утре, понеже положението тук съвсем не ни привлича за един по-дълъг престой. Имаме намерение да отидем в Мексико и да предложим услугите си на Хуарес. Естествено, че нещо подобно не се прави слепешката. Всеки би искал да бъде в известна степен уверен, че там ще е добре дошъл и че ще бъде приет на служба. Ето защо се осведомихме дискретно по този въпрос и разбрахме, че можем да бъдем наети тук, в Ла Гранж. Казаха ни вашето име, сеньор, и така се озовахме при вас, а вие ще бъдете може би така любезен да ни кажете дали сме попаднали там, където трябва.

Испанецът не бързаше да отговори, а ни огледа изпитателно. Погледът му се спря на мен като че ли със задоволство. Бях млад и имах жизнен вид. Олд Дет му хареса по-малко. Мършавата прегърбена фигура на стария трапер не изглеждаше способна да издържи голяма умора и трудности. После ни попита:

— Сеньори, а кой ви спомена името ми?

— Един човек, когото срещнахме на парахода — излъга Олд Дет. — После се запознахме случайно с мистър Ланге и от него научихме, че преди десет часа няма да си бъдете у дома. Ние сме северняци от немски произход и сме воювали срещу Юга. Имаме военен опит, така че президентът на Мексико все ще има някаква полза от нашата служба.

— Хмм! Това звучи добре, сеньор, но искам да ви кажа честно, че вие не правите впечатление на човек, който ще издържи на напрежението и лишенията, които ви очакват.

Старият трапер се усмихна:

— Наистина сте твърде искрен, сеньор, но считам, че ще е достатъчно да ви спомена името си, за да се убедите колко полезен мога да бъда. Обикновено ме наричат Олд Дет.

— Олд Дет? — извика Кортесио учудено. — Нима е възможно! Нима сте онзи прочут следотърсач, който причини такива пакости на Юга?

— Да, аз съм, моята фигура ще ме легитимира.

— Наистина, наистина, сеньор, но аз трябва да бъда крайно предпазлив. В никакъв случай не бива да стане известно на обществеността, че вербувам хора за Хуарес. Сега съм принуден да внимавам особено много. Но тъй като сте Олд Дет, нямам основание да бъда сдържан и мога открито да ви призная, че сте попаднали на верния адрес. Веднага и с удоволствие съм готов да ви наема и мога дори със сигурност да ви обещая офицерски чин, тъй като Олд Дет не бива да остава между обикновените войници; разбира се, че ще го използват както трябва.

— Надявам се, сеньор. А що се отнася до моя спътник, той дори и да постъпи като обикновен войник, ще се издигне в най-скоро време. Въпреки младостта си достигна при северняците до чин капитан. Наистина, името му е само Мюлер, но е твърде вероятно да сте чували вече за него. Служил е при Шеридън и в прочутия марш през Мишънъри Ридж [53] ръководеше авангарда като лейтенант. Сигурно знаете какви смели набези бяха извършени тогава. Мюлер беше любимец на Шеридън и се ползуваше с предимството да бъде изпращан в такива рисковани начинания. Той е и многократно прославеният кавалерийски офицер, който изтръгна от пленничество генерал Шеридън по време на кървавата и с толкова важни последици битка при Файф Форкс. [54] Ето защо ми се струва, че съвсем не е лоша придобивка за вас, сеньор.

Старият ловец лъжеше като разпран. Но трябваше ли да го изоблича? Почувствах как кръвта ми се качи в главата, ала добрият Кортесио счете изчервяването ми за скромност, подаде ми ръка и каза, като лъжеше също така без да му мигне окото:

— Тази съвсем заслужена похвала не бива да ви поставя в неудобно положение, сеньор Мюлер. Разбира се, че съм чувал за вас и за подвизите ви и ви казвам сърдечно добре дошли. Естествено, че и вие ще постъпите веднага като офицер, а аз съм готов веднага да ви дам известна сума в брой, достатъчна за набавяне на всичко необходимо.

Олд Дет се канеше да се съгласи. Забелязах това и се намесих бързо.

— Не е необходимо, сеньор. Нямаме намерение да ни екипирате вие. Засега не се нуждаем от нищо, освен от два коня, за които имаме седла.

— Това е добре дошло. Мога да ви дам две чудесни животни, а ако искате наистина да ги заплатите, ще ви ги продам на покупната цена. Утре рано сутринта ще отидем в обора, за да ви ги покажа. Те са най-добрите коне, които притежавам. Имате ли вече подслон за през нощта?

— Да. Сеньор Ланге ни покани.

— Чудесно. Ако не беше така, щях да ви предложа да останете при мене, макар че домът ми е твърде тесен. Как мислите: дали сега веднага да уредим всичко останало или рано сутринта?

— Сега веднага — отсече Олд Дет. — Какви формалности има за уреждане?

— На първо време — никакви. Понеже си заплащате всичко сами, ще постъпите на служба и ще положите клетва едва след пристигането си във вашата част. Единственото, което трябва да направим, е да ви снабдя с легитимации и с препоръчително писмо, което ще ви осигури офицерски чинове според притежаваните от вас качества. По-добре е наистина да изготвя тези документи веднага; тук никой не знае какво ще се случи всеки момент.

И така, имайте търпение още десетина минути. Ще побързам. Заповядайте пури, а ето тук и нещо хубаво за пиене, от което иначе не предлагам никому. За жалост имам само още една-единствена бутилка.

Кортесио побутна към нас пурите и донесе бутилка вино. После седна зад писалището. Олд Дет направи зад гърба на испанеца гримаса, от която разбрах, че е страшно доволен. След това си наля чаша вино и я изпразни на един дъх за здравето на Кортесио. Аз далече не бях така доволен като него, понеже изобщо не бяха споменати двамата мъже, които така много ме интересуваха. Пошушнах го на стария ловец. Отвърна ми с жест, който трябваше да означава, че ще се погрижи и за това.

След около четвърт час Кортесио беше готов, а Олд Дет беше изпил цялата бутилка съвсем сам. Испанецът ни прочете препоръчителното писмо преди да го затвори и ние останахме извънредно доволни от съдържанието му. После той попълни не два, а четири формуляра и ни даде по два. За мое учудване видях, че това бяха паспорти, единият от които бе отпечатан на френски и подписан от Базен [55] а другият бе на испански език и подписан от Хуарес. Изглежда, че Кортесио забеляза учудването му, защото ни каза с усмивка на хитро задоволство:

— Виждате, сеньори, че съм в състояние да ви закрилям срещу всякакви случайности. Как съм се добрал до френската легитимация, си остава моя работа. Не знаете какво може да ви се случи — по-добре е да вземем всички възможни мерки за сигурност. Обикновено избягвам да давам двойни паспорти; те се издават само по изключение. Хората, които потеглят оттук под охрана, не получават легитимации.

Тези думи бяха използвани най-сетне от Олд Дет и той зададе дългоочаквания от мен въпрос:

— Кога изпратихте последните хора?

— Вчера. Бяха повече от тридесет новобранци. Придружих ги до Хопкинсвил. Този път с групата пътуваха още двама сеньори по частна работа.

— А-а, значи прехвърляте и частни лица? — попита Олд Дет с учуден тон.

— Не, това би довело до неприятности. Само вчера направих изключение, понеже един от господата беше мой добър познат. Впрочем вие ще имате отлични коне и ако тръгнете утре рано, ще можете да настигнете отряда преди Рио Гранде.

— На кое място ще прекосят реката?

— Ще се движат към Прохода на орлите. Но тъй като там не бива да се мяркат много-много, ще се придържат малко по на север. Между Рио Нуесес и Рио Гранде ще пресекат идващия от Сан Антонио коларски път, после ще преминат Рио Гранде между малките притоци Морелос и Морал, защото точно там се намира лесно преодолим брод, познат само на нашите водачи. Оттам ще се насочат на запад, за да стигнат град Чиуауа през Байа, Крусес, Пресидо Сан Висенте и Табал.

Всички тези места бяха за мене „тъмна Индия“, но Олд Дет кимаше с глава и повтаряше всяко име на висок глас така, сякаш познаваше местностите съвсем точно.

— Сигурно ще ги настигнем, ако конете ни действително не са лоши, а техните не са много добри — каза той. — Но ще ни разрешат ли да се присъединим към тях?

Кортесио потвърди енергично. Приятелят ми продължи с друг въпрос:

— Ще бъдат ли съгласни и двамата, за които казахте, че пътуват по частна работа?

— То се знае. Те не могат да заповядват никому, а трябва да са доволни, че имат възможността да пътуват под закрилата на отряда. Тъй като ще се срещнете с тях, мога да ви кажа, че в тяхно лице ще намерите истински джентълмени. Единият от тях е мексиканец по рождение и е мой познат. Казва се Гавилано. Заедно с него сме прекарвали незабравими часове в столицата. Той има сестра, по-млада от него, която завърташе главите на всички.

— В такъв случай сигурно и той е красив?

— Не. Изобщо не си приличат, понеже не са кръвни брат и сестра. Тя се казва Фелиса Перильо и бе въведена във висшето общество като чаровна певица и пленителна танцьорка. По-късно се изгуби и едва сега научих от брат й, че живеела в околността на Чиуауа.

— А ще ми кажете ли с какво се е занимавал или се занимава този сеньор?

— Той е поет.

Олд Дет направи смаяна, а после презрителна физиономия, поради което добрият Кортесио прибави:

— Сеньор Гавилано пише от любов към изкуството; той притежава значително състояние и затова не пише за пари.

— Човек наистина може да му завиди.

— Да, наистина му завиждаха и като резултат от интригите, които ковяха срещу него, той се видя принуден да напусне града, та дори и страната. Сега се връща с един янки, който иска да опознае Мексико и го е помолил да го въведе в света на поезията. Канят се да построят театър в столицата. Всичко това ми го разказа в радостта си при неочакваната ни среща. Бях съвсем случайно при реката, когато параходът пристигна. Разпознах Гавилано веднага и го поканих заедно с неговия спътник да остане при мене. Оказа се, че двамата искали да стигнат до Остин, за да могат оттам да се прехвърлят през границата. Предложих им един изгоден случай да пътуват по-бързо и по-сигурно. Освен това не е много уместно за един чужденец да остава тук за по-дълго време, особено ако не е със сецесионистите. Сега в Тексъс се подвизават хора, които обичат да ловят риба в мътна вода; всякаква безделна и опасна паплач, хора, чиито произход и цели са неизвестни. Отвсякъде пристигат вести за насилия, нападения и зверства. Престъпниците изчезват безследно, тъй както се и появяват, а полицията стои безпомощно пред фактите.

— Да не би да става дума в случая за Ку-клукс-клан? — попита Олд Дет.

— Мнозина са си задавали този въпрос и напоследък бяха направени разкрития, които доказват почти сигурно, че всичко това е дело на тази тайнствена банда. Завчера долу в Хелетсвил намериха два трупа с прикрепени на тях бележки с надписа: „Yankee-hounds“. [56] В Шелби едно цяло семейство е било бито с камшик почти до смърт, защото бащата бил служил при генерал Грант. А днес научих, че недалеч от Лайънз е намерена черна качулка, на която били зашити две бели парчета плат, напомнящи с формата си гущер.

— By Jove! Куклуксклановците носят такива маски!

— Да, на главите си слагат черни качулки с различни пришити бели фигури. Всеки един от тях си има специална фигура, по която го разпознават, защото имената им трябва да останат неизвестни и между самите тях.

— В такъв случай може да се каже със сигурност, че тайният съюз започва да се подвизава и тук. Внимавайте, сеньор Кортесио! Те сигурно ще дойдат и при вас. Първо са се появили в Хелетсвил, а после вие намирате една качулка в Лайънз. Последното селище е разположено доста по-близо до Ла Гранж отколкото първото, нали?

— Разбира се, че имате право, сеньор. От днес нататък ще затварям врати и прозорци дваж по-старателно и ще държа готови заредените си пушки.

— И ще постъпите много правилно. Тези типове не трябва да бъдат щадени, защото и те не знаят пощада. Който им се предаде без съпротива, разчитайки на тяхното милосърдие, ще се излъже много. Лично аз бих разговарял с тях само с барут и олово. Впрочем, струва ми се, че в странноприемницата, не е много чисто, защото там видяхме господа, от които не може да се очаква нищо хубаво. Ще направите добре, ако скриете всичко, което би могло да издаде връзките ви с Хуарес. Направете го още сега! По-добре е да си излишно предпазлив, отколкото заради някаква дребна непредпазливост да бъдеш пребит или дори застрелян. Мисля, че вече нямаме работа тук. Ще се видим отново утре сутринта. Или имате да ни кажете още нещо?

— Не, сеньори, за днес приключихме. Много се радвам, че се запознах с вас. Убеден съм, че при Хуарес ще си намерите щастието и бързо ще се издигнете.

С тези думи се разделихме. Той ни подаде дружелюбно ръка и ние си тръгнахме. След като вратата зад нас се затвори и се отправихме към къщата на Ланге, аз не можех да се стърпя и леко сръгах стария ловец в ребрата с думите:

— Но, сър, как ти дойде наум да метнеш Кортесио по такъв начин?! Лъжите ти бяха невероятни!

— Тъй ли? Хмм! Сър, ти нищо не разбираш! Имаше опасност да ни откаже. Затова възбудих у него възможно най-големия апетит към двама ни.

— Дори искаше да вземеш и парите! Това би било явна измама!

— Е, чак пък явна не бих казал, защото той не знаеше за нея нищо. Защо да не вземех каквото ни предлагаше доброволно?

— Защото изобщо нямаме намерение да спечелим тези пари.

— Тъй! Е, наистина в този момент нямаме такова намерение. Но откъде знаеш с такава сигурност, че няма да ни се удаде случай да служим на делото на Хуарес? Дори може заради самите нас да се видим принудени да го сторим. И все пак ти давам право. Много добре стана, че не взехме пари, защото само благодарение на това се добрахме до паспортите и препоръчителното писмо. Но най-ценното е, че вече знаем в каква посока е тръгнал Гибсън. Познавам пътя много добре. Ще тръгнем рано и съм убеден, че ще го настигнем. Благодарение на документите ни командирът на отряда не ще се поколебае нито секунда да ни предаде двамата.

Нямаше нужда да чукаме на Ланге. Той стоеше облегнат до притворената врата и ни въведе в стаята. Тя имаше три прозореца, които бяха затъмнени с дебели одеала.

— Не се чудете на тези завеси, мешърз! — каза ни той. — Нарочно ги поставих. Ще говорим съвсем тихо. Не е необходимо куклуксклановците да разберат, че сте у нас.

— Куклуксклановци ли казахте? Наистина ли бандата се е появила и тук? Видяхте ли тези негодници? — осведоми се Олд Дет.

— Поне разузнавачите им. Докато бяхте толкова дълго при Кортесио, ме обзе скука и излязох навън да ви чакам, та да не става нужда да чукате. Тогава дочух, че някой се промъква насам откъм гостилницата. Оставих вратата само леко притворена и започнах да наблюдавам през цепнатината. Видях трима мъже, които се спряха близо до вратата. Въпреки тъмнината различих, че са облечени в дълги широки панталони и широки якета с качулки, които закриваха лицата им. Цялата им маскировка беше от тъмен плат с пришити бели фигури.

— Да, да, така е при куклуксклановците!

— Точно така. Двама от тях останаха при вратата. Третият се промъкна до прозореца и се опита да надникне през капаците. Когато се върна, им съобщи, че в стаята имало само един млад човек, който сигурно бил младият Ланге; старият го нямало, но на масата било сложено ядене. Тогава един от двамата каза, че сега вероятно сме щели да ядем и после да спим. Обиколиха къщата, за да разберат как най-лесно биха могли да се вмъкнат вътре. После изчезнаха зад ъгъла, а вие дойдохте малко след като бяхме затъмнили прозорците. Но заради тези подлеци не бива да забравям, че сте мои гости. Заповядайте, седнете! Хапнете си и си пийнете! И по време на вечерята можем да говорим за заплашващата ме опасност.

— Опасност, в която естествено няма да ви оставим сам — каза Олд Дет. — А къде е синът ви?

— Когато излизахте от Кортесио, той се измъкна оттук. Имам няколко добри приятели, немци, на които мога да разчитам. Казах му да ги доведе незабелязано. Вече познавате двама от тях. Бяха на нашата маса в гостилницата.

— Ще внимават да се доберат до къщата тайно, нали?

Във ваш интерес е да накарате куклуксклановците да мислят, че ще имат работа само с вас и вашия син.

— Бъдете спокоен! Тези хора знаят какво правят, а освен това казах на моя Уил как да постъпи.

Вечерята ни се състоеше от шунка, хляб и бира. Едва бяхме започнали да се храним, когато чухме скимтене на куче. То се разнесе няколко къщи по-надолу.

— Това е сигналът — каза Ланге, като стана. — Моите хора са тук.

Той излезе, за да отвори и се върна със сина си и петима мъже, въоръжени с пушки, револвери и ножове. Насядаха мълчаливо кой където свари. Никой не продума нищо, ала всички огледаха прозорците, за да видят дали са закрити добре. Това бяха хора намясто. Без да приказват много; но готови да действат. Между тях имаше един възрастен мъж с посивяла коса и брада, който не сваляше погледа си от Олд Дет. Той проговори пръв, като се обърна към моя спътник:

— Извинете, сър! Уил ми каза кого ще срещна тук и аз се зарадвах много, защото, струва ми се, че сме се виждали вече с вас.

— Не е изключено! — отговори следотърсачът. — Виждал съм много рожби човешки.

— Не можете ли да си спомните и за мене? Името ми е Майснер.

Олд Дет го разгледа по-внимателно.

— Струва ми се, че наистина сме Се срещали някъде, но в момента не мога да си спомня къде.

— Оттатък, в Калифорния, преди двадесетина години, и то в китайския квартал. Помислете си малко! Играеше се хазарт на високи суми и междувременно се пушеше опиум. Бях загубил всичките си пари — почти хиляда долара. Имах още една единствена монета. Не исках да я залагам, а да си купя с нея малко опиум и после да си тегля куршума. Бях страстен картоиграч и вече не виждах никакъв изход.

Тогава …

— Достатъчно! Спомних си вече! — прекъсна го Олд Дет. — Не е необходимо да разказвате по-нататък!

— О, напротив, сър, защото вие ме спасихте! Спечелихте обратно половината от онова, което бях загубил. Повикахте ме настрана и ми дадохте парите, като поискахте от мен да ви се закълна тържествено никога вече да не играя хазарт и преди всичко завинаги да се откажа от приятелството си със сатанинския опиум. Обещах ви и устоях на думата си, въпреки че ми струваше много. Вие сте моят спасител. След това станах заможен човек и ако искате да ме зарадвате, разрешете ми да ви върна парите.

— Не съм чак толкова глупав! — засмя се Олд Дет. — Дълго време се гордеех, че и аз веднъж съм се осмелил да извърша една добрина и затова ще се постарая да не продам чувството си на гордост за вашите пари. Когато умра, няма да отнеса на онзи свят никаква добрина освен тази, единствената, и ето защо няма да я дам за нищо на света! Още тогава ви предупредих да се пазите от два дявола, които за съжаление добре познавах. Ала вие трябва да благодарите за избавлението си на силата на вашата воля. Но нека говорим за други неща!

При тези думи на следотърсача изведнъж нещо ми проблясна в главата. Още в Ню Орлиънс ми беше казал, че майка му го била насочила по път, който водел към щастие, но той тръгнал по свой собствен път. Сега сам се нарече добър познавач на двата страшни порока — хазарта и опиума. Могъл ли е да ги опознае само като е наблюдавал другите? Едва ли. Започнах да предполагам, че самият той е бил страстен картоиграч, а може би и още е такъв. За това говореха и неговите думи относно хазарта, които чух от устата му в Матагорда. А що се отнася до опиума, то сухата, прилична на скелет фигура свидетелстваше за пагубната употреба на този наркотик. Дали и сега не пушеше тайно опиум? Може би не, защото пушенето на тази отрова предполага известно свободно време, с което следотърсачът не разполагаше, докато пътувахме. Възможно беше да дъвче опиум. Във всеки случай той и сега беше роб на употребата на тази опасна отрова. Ако се беше отказал от нея, тялото му щеше да успее постепенно да преодолее нейните последици. Започнах да гледам на стария скаут с други очи. Към уважението, което изпитвах досега към него, се прибави и известна доза съжаление. Как ли се е борил с тези два дявола! Какъв здрав организъм и какъв силен дух трябва да е притежавал, та отровата и до ден днешен да не успее напълно да ги разруши! Какво ли представляваха всички негови преживени приключения, всичките трудности и лишения на живота из дивата пустош в сравнение с вътрешните му душевни борби! Олд Дет — от този момент нататък това име получи за мен някакъв зловещ ореол. Прочутият следотърсач бе осъден на такава гибел, в сравнение с която обикновената телесна смърт е истинска благодат.

Последните му думи „Но нека говорим за други неща!“ бяха изречени така, че старият немец се отказа да възрази.

— Well, сър! — кимна той. — Сега си имаме работа с неприятел, който е жесток и неумолим не по-малко от опиума и хазарта. За щастие обаче него можеш да го пипнеш за гушата по-лесно, отколкото онези двамата. А че ще го пипнем, е ясно. Ку-клукс-клан е отявлен враг на всички нас и трябва да се браним срещу него задружно, а не поотделно. Не бива в борбата да участват само непосредствено нападнатите от него. Кланът е чудовище с хиляди пипала. Всяко снизхождение от наша страна би било грешка, която ще ни струва скъпо. Още при първото нападение трябва да покажем неумолимост. Ако куклуксклановците се задържат в селището, ние сме загубени. Ще ни преследват и ще ни ликвидират един по един. Ето защо мисля, че трябва да им приготвим прием, който така да ги сплаши, та да не посмеят повече да припарят насам. Надявам се, че всички са на същото мнение.

Всички останали се съгласиха с него.

— Добре! — каза Майснер и тъй като беше най-възрастният, продължи да говори: — В такъв случай е необходимо да вземем такива мерки, че не само да осуетим намеренията им, но и да обърнем острието към самите тях. Има ли от ваша страна предложения? Ако някой има добра идея, нека да я чуем!

Той и всички останали отправиха поглед към Олд Дет.

Като опитен уестмън последният сигурно знаеше най-добре от всички как трябва да се посрещне такъв неприятел. Той забеляза отправените към него очаквателни погледи, криещи няма подкана, направи една от особените си гримаси, кимна леко, сякаш на себе си и започна:

— Щом като другите мълчат, тогава да кажа аз няколко думи, мешърз. Трябва да се съобразяваме с обстоятелството, че те ще започнат да действат, едва когато мистър Ланге си легне да спи. Как се заключва задната ви врата? С резе ли?

— Не, с ключалка, както и всички други врати.

— Well, това сигурно им е известно и ми се струва, че са се снабдили с подправени ключове. Поне би било непростимо за тях, ако не са го сторили. И така, те сигурно ще влязат тук, а единствено от нас зависи да решим как да ги посрещнем.

— Разбира се с пушките! Ще стреляме по тях веднага! — подхвърли Майснер.

— И те ще стрелят по вас, сър! Блясъците от пушките ви ще издадат мястото, където стоите. Не, няма да стреляме! Мисля, че ще бъде цяло удоволствие да ги пленим, без да се излагаме на опасността да влизаме в допир с оръжията им.

— Смятате ли, че това е възможно? — попита Ланге.

— Дори е сравнително лесно. Ще се скрием в къщата и ще ги пуснем да влязат. Щом се озоват в стаята ви, затръшваме вратата и ги заключваме. Неколцина от нас ще охраняват вратите, а другите ще стоят на пост пред прозорците. Така те няма да могат да излязат навън и ще трябва просто да се предадат.

Сивобрадият немец поклати замислено глава и енергично настоя да се стреля по разбойниците. При възражението на стареца Олд Дет присви едното си око и направи такава физиономия, която положително би предизвикала всеобщ смях, ако положението не беше толкова сериозно.

Ланге го попита:

— Сър, защо правите такава физиономия? Не сте ли съгласен?

— Никак, сър! — заяви Олд Дет. — Предложението ни нашия приятел изглежда лесно изпълнимо и много практично. Но ми се струва, че ще стане по-иначе, а не както мисли той. Съзаклятниците биха били за пребиване от бой, ако постъпеха така, както си го представя. Майснер си мисли, че ще влязат вкупом и ще се изпречат пред пушките ни като на тепсия. Ако постъпят така, значи че нямат мозък в главите си. Но аз съм убеден, че те ще отворят тихо задната врата и ще изпратят вътре един или двама на разузнаване. Този един или тези двама можем да застреляме лесно. Другите обаче ще си оберат бързо крушите и при удобен случай ще се върнат пак, за да наваксат пропуснатото. Не, сър, този план не струва. Трябва да пуснем вътре всички, всички, за да ги пленим. За това предложение имам и друга важна причина. Дори да предположим, че планът ви успее, аз чувствам отвращение да умъртвя толкова много хора с един-единствен пушечен залп, и то без да имат и секунда време да помислят за греховете си. Ние сме хора и християни, мешърз. Наистина, искаме да се защитим срещу тези типове, както и да им убием желанието да се върнат отново тук, ала това може да се постигне и по един не толкова кървав начин.

С тези думи той изказа напълно и моите мисли и чувства. Те направиха желаното впечатление и на околните. Мъжете закимаха одобрително, а Майснер каза:

— Това, що казахте накрая, сър, е наистина твърде основателно. Бих се съгласил веднага с плана ви, стига да съм сигурен, че ще успее.

— Всеки план, дори и най-добрият, може да се провали, сър. За да не пропуснем нещо, което би осуетило успеха ни, ще обиколя внимателно къщата. Може би ще успея да забележа нещо важно за нас.

— Не е ли по-добре да се откажете от това намерение, сър? — попита Ланге. — Сам казахте, че ще поставят пост. Този човек може да ви види.

— Да ме види ли? Мене? — Олд Дет се засмя. — Такова нещо още никой не ми беше казал. Нима Олд Дет е толкова глупав, та да се остави да го видят, когато се промъква около някаква къща или пък към някой човек?! Сър, това е смешно. Ако имате парче креда, начертайте ми сега на масата скицата на къщата и двора, за да мога да се оправя по нея! Отворете ми задната врата и ме чакайте при нея да се върна. Няма да чукам, а ще подраскам с нокти. Ако се почука, значи, че е някой друг и не бива да отваряте.

Ланге взе парче креда от горния праг на вратата и начерта желаната скица на масата. Олд Дет я разгледа подробно и издаде задоволството си чрез самодоволна усмивка. Двамата мъже станаха и се отправиха към вратата. В този момент Олд Дет се спря и се обърна към мене:

— Сър, промъквал ли си се досега тайно към някое човешко същество?

— Не — отвърнах аз, оставайки верен на уговорката с Винету.

— В такъв случай сега имаш прекрасна възможност да видиш как става. Ако искаш, ела с мен!

— Чакайте, сър! — намеси се Ланге. — Това е твърде голям риск, тъй като вашият спътник сам призна, че е неопитен в тези неща. Ако направи и най-малката грешка, постът ще ви забележи и всичко пропада.

— Глупости! Наистина, познавам този млад човек отскоро, но знам, че гори от нетърпение да придобие качествата на добър уестмън. Той ще се постарае да избегне всякаква грешка. Признавам, че ако ставаше въпрос да се промъкнем до някой индиански вожд или стар опитен трапер, едва ли щях да се реша да го взема с мен. Но бъдете сигурни, че един добър прериен ловец никога няма да се унижи да постъпи в Ку-клукс-клан. Ето защо няма основание да се очаква, че този пост ще притежава нужната сръчност и тренираност, за да ни залови. Хайде, сър! Обаче остави тук сомбрерото си, както направих и аз. Светлият му цвят се вижда и може да ни издаде. Спусни си косата надолу и си вдигни яката над брадичката, за да се закрие по възможност по-голяма част от Лицето ти! Трябва да вървиш винаги зад мен и да правиш това, което правя и аз. А сега нека видя този клукс или клекс [57], който ще може да ни забележи!

Никой не посмя да му противоречи повече и ние тръгнахме по коридора към задната врата; Ланге я отвори тихо и после пак заключи след нас. Когато се намерихме на двора, Олд Дет клекна и аз последвах примера му. Започна да се взира, като че ли искаше да прониже тъмнината с погледа си. Чух го да поема няколко пъти дълбоко въздух.

— Струва ми се, че тук пред нас няма никакъв човек — прошепна ми старият скаут, посочвайки към обора. — Въпреки това искам да се уверя. Учил ли си като малко момче да имитираш песента на щурците със стръкче трева между двата палеца?

Потвърдих шепнешком.

— Пред вратата расте трева. Вземи едно стръкче и ме чакай да се върна! Не мърдай от мястото си! Но ако се случи нещо, ще имитираш щурец! Тогава ще се върна веднага.

Той легна на земята и изчезна в мрака, пълзейки, на ръце и крака. Докато се върне обратно, изминаха около десетина минути.

— Всичко е така, както си го и мислех — пошепна той. — Из двора и край един от ъглите на лицевата част на къщата няма жив човек! Но зад другия ъгъл, където е прозорецът на спалнята, като че ли стои някой. Лягай на земята и пълзи след мен!

Промъкнахме се до ъгъла. Олд Дет се спря там, спрях разбира се и аз. След малко той обърна глава към мен и пошепна:

— Двама са. Бъди предпазлив!

Той продължи да пълзи и аз отново го последвах. Сега обаче не се промъкваше близо до стената на къщата, а се отдалечи от нея, докато стигна направената от летви ограда на градината, по която се виеше нагоре дива лоза или някакво подобно растение. Запълзяхме по-нататък покрай тази ограда, успоредно на стената на къщата и на около десетина крачки от нея. В пространството между нас и къщата скоро забелязах контурите на някаква тъмна маса, която приличаше много на палатка. Както разбрах по-късно, това били събраните на пирамида вейки и върлини за боб и хмел. До тях някой говореше тихо. Олд Дет посегна назад към мене, хвана ме за яката и ме издърпа до себе си така, че главата ми се изравни с неговата и тогава ми пошепна:

— Ето там са. Трябва да чуем какво говорят. Всъщност би трябвало да продължа сам, но четири уши чуват по-добре от две. Мислиш ли, че ще можеш да се промъкнеш толкова близо до тях, че да ги подслушаш?

— Да — отвърнах аз.

— Тогава да опитаме. Ще се промъкнеш от тази страна, а аз откъм другата. Щом ги наближиш, прилепи лицето си към земята, за да не забележат фосфоресцирането на очите ти! А сега, напред!

Скаутът запълзя, заобикаляйки върлините, а аз се запромъквах към тях от по-близката страна. След малко достигнах пирамидата. Двамата негодници седяха съвсем близо един до друг, с лице към къщата. Успях безшумно да се приближа толкова, че главата ми се озова на едно разстояние от около половин метър до по-близко седящия до мен. Останах да лежа на земята, сложил лице върху дланите си. Това положение ми донесе две преимущества: първо, така не можеше да ме издаде светлият цвят на лицето ми и второ, чувах много по-добре, отколкото с повдигната глава. Двамата разговаряха с припрян шепот, при който думите се разбират само на няколко крачки.

— Няма да закачаме капитана — каза в този момент по-близко седящият до мене. — Вярно, че ви е оставил подло на сушата, но строго погледнато, само се е измъкнал, без да ви напакости с нещо. Знаеш ли, Локсмит, той наистина е проклет немец, но няма да имаме никаква полза, а само вреда, ако посегнем на живота му. Искаме ли да пуснем корени в Тексъс и да се задържим, не бива да си разваляме отношенията с хората от параходното.

— Добре, както искаш, кептън [58]. Предполагам, че индианецът се е измъкнал вече. Никой червенокож няма да слезе в Ла Гранж и да чака тук цяла нощ, докато тръгне параходът. Но другите двама, немските кучета, са още тук. Тях ще обесим. Те са шпиони и трябва да бъдат линчувани. Да можехме да разберем къде се намират! Изпариха се през прозореца яко дим, страхливци такива!

— Ще научим къде са! Затова Охлюва остана в гостилницата и няма да миряса, докато не разбере къде са се заврели. Той е голяма лисица. Нему трябва да благодарим за сведенията, че този Ланге е получил парите си за къщата от испанеца. Значи ще направим добър гешефт и ще имаме чудесно развлечение. Младият Ланге се е бил срещу нас като офицер и затова ще бъде обесен. Старият му е надянал униформата и затова ще си получи заслуженото. Но няма да го бесим. Ще яде бой, докато се белнат костите му. После ще го изхвърлим навън и ще подпалим бараката.

— Никак няма да му навреди, защото не е вече негова — отвърна другият.

— Но пък толкоз повече ще се ядоса Кортесио, който няма вече никого да прехвърли през Рио Гранде, за да служи на Хуарес. Така ще се развъртим и ще му дадем такъв урок, че сигурно никога няма да го забрави. Хората са инструктирани. Локсмит, убеден ли си, че ключовете ти ще станат?

— Не ме обиждай, кептън! Разбирам си от работата. Бравите на тази къща не могат да устоят на моите шперцове.

— Тогава ще действаме. Само дано си легнат по-скоро. Хората ни сигурно са станали нетърпеливи, защото седенето в старите бъзови храсти зад обора е дяволски неприятно нещо. Двамата Ланге са изхвърляли там разни строшени парчетии. Иска ми се час по-скоро да отидеш да дадеш знак на другарите ни. Но първо ще подслушам до прозореца дали тези кукумявки наистина вече са си легнали.

След тези думи той стана и се отправи безшумно към един от прозорците на всекидневната. Наричаха го „кептън“. Това обръщение и разговорът, който току-що бях чул, ми даваха основание да предположа, че той е предводителят им. Другият се казваше Локсмит. Тази дума означава ключар. Може би така му беше името, но имаше вероятност това да беше и професията му, защото, както бе казал, разбираше от употреба на шперцове. Тъкмо в този момент той направи едно движение, при което долових тихо подрънкване. В ръцете си държеше някакви ключове. Бях изтръгнат от мислите си от леко подръпване за крака. Запълзях обратно. Олд Дет се намираше зад върлините. Приближих лицето си до неговото и той ме попита дали бях чул всичко. Потвърдих.

— Сега знаем как стоят нещата. Ще погодя на тези момчета такъв номер, че ще има дълго да клатят глави от учудване. Само да можех да се осланям на тебе!

— Ами да опитаме! Какво трябва да сторя?

— Да пипнеш за гърлото един от тези юнаци!

— Well, сър, ще го направя!

— Добре, но за да бъдем по-сигурни, ще ти обясня как трябва да постъпиш… Но я слушай! Да не би да дойде зад върлините?

Водачът се връщаше. За щастие той веднага си седна пак на мястото. Олд Дет не счете за необходимо да ги подслушваме втори път. Прошепна ми:

— Ще ти кажа как трябва да го хванеш. Пропълзяваш зад него, докато се озовеш съвсем близо зад гърба му. Щом дам знак с полувисок глас, го хващаш с ръце за врата, но здравата, разбираш ли ме? Поставяш двата си палеца под тила му така, че върховете им да се допрат, а другите осем пръста слагаш върху гърлото му — по четири от всяка страна. С върховете на тези осем пръста притискаш с всичка сила гръкляна му навътре!

— Но така ще го удуша!

— Глупости! Удушаването не става така бързо. Освен това подлеците, мошениците и всякаква подобна сган спадат към особен вид хищни животни, които умират извънредно трудно. Ще можеш ли да се справиш?

— Сигурно. По-рано бях голям побойник.

— По-рано бил побойник! — подигра ми се скаутът. — Това няма никакво значение, защото тази работа няма нищо общо с някое обикновено сбиване. Не излагай учителя си, сър, и гледай онези вътре да не ти се смеят! И така напред! Очаквай сигнала!

Той запълзя пак в обратна посока, а аз се върнах там, където лежах и преди, дори се доближих още повече до предводителя им; присвих коленете си към тялото, за да мога в решителния миг да се изправя светкавично.

Двамата куклуксклановци продължиха разговора си. Ядосваха се, че те и другарите им трябвало да чакат толкова дълго време. После стана дума и за нас двамата и те изказаха надеждата си, че Охлюва ще успее да разбере къде се намираме. И ето че чух гласа на Олд Дет:

— Ето ни, мешърз! Пазете се!

Изправих се бързо зад гърба на предводителя и го хванах за врата така, както ми беше казал следотърсачът. Поставих върховете на пръстите си върху адамовата му ябълка и я натиснах, съборих го ребром на земята, после го блъснах още веднъж с коляно така, че той се отърколи и се просна по очи, след което се озовах на гърба му. Той не успя да издаде никакъв звук, само потръпна конвулсивно с крака и ръце и притихна. Ето че до мен клекна фигурата на Олд Дет. Той го удари по главата с дръжката на револвера си и ми каза:

— Пусни го, сър, иначе наистина ще се задуши! Като начало никак не беше лошо. Изглежда имаш заложби и ми се струва, че от тебе може да излезе или префинен злодей, или добър уестмън. Вземи този юнак на гърба си и ела!

Той грабна онзи, когото беше обезвредил, а аз другия, метнахме ги на раменете си и се върнахме при задната врата. Олд Дет подраска по нея, както беше уговорено. Ланге ни отвори.

— Какво носите? — попита тихо той, щом въпреки тъмнината забеляза, че сме се натоварили с нещо.

— Ще видите — отвърна Олд Дет хитро усмихнат. — Първо заключете и елате с нас вътре!

Четвърта глава

Ролите се разменят

Колко се учудиха мъжете, когато сложихме плячката си на пода!

— Heavens! — подскочи Майснер. — Двама куклуксклановци! Мъртви ли са?

— Дано не са — каза скаутът, — виждате колко прав бях, като взех със себе си този млад мастър. Държа се храбро и дори плени главатаря на бандата.

— Главатаря ли? Чудесно! Но къде се крият хората му и защо ни носите тук тези двамата?

— И това ли трябва да ви обяснявам? Твърде лесно е да се отгатне. Аз и моят спътник ще облечем дрехите на тези лумпени и ще доведем в къщата бандата, която се крие при обора.

— Да не сте полудели? Рискувате си живота. Ами ако разберат, че не сте истински куклуксклановци?

— Тъкмо това няма да стане — отвърна старият трапер с чувство на превъзходство. — Олд Дет е стара лисица, а и този млад мастър не е толкова глупав, колкото изглежда.

Олд Дет разказа какво сме направили и чули и им разкри плана си. Аз трябваше да отида зад обора в дрехите на Локсмит, за да доведа куклуксклановците. Той щеше да облече маскировката на предводителя, която отлично подхождаше на ръста му и да играе неговата роля.

— От само себе си се разбира — добави той, — че ще говорим шепнешком, а при шепнене всички гласове са еднакви.

— Е, щом искате да рискувате, добре! — каза Ланге. — Няма да залагате нашата кожа, а вашата. Но какво ще правим ние в това време?

— Най-напред ще се измъкнете тихо навън и ще внесете няколко дебели кола или пръти, с които ще запънем вратата на стаята, за да не могат да я отворят отвътре. След това ще изгасите светлината и ще се скриете някъде из къщата. Това е всичко, което имате да правите. Какво ще се случи после не би могло да се каже отсега.

Бащата и синът излязоха на двора, за да донесат пръти. В това време ние свалихме на двамата пленника черната маскировка с пришитите по нея бели знаци. Дрехите на главатаря им имаха по една кама на качулката, на гърдите и на бедрата, а тези на Локсмит — пришити на същите места изображения на ключове. Следователно камата беше отличителният белег на предводителя. Онзи, който седеше в кръчмата, за да научи къде се намираме, се наричаше Охлюва. Ако се съдеше по това, което бяхме видели, той носеше вероятно по маскировачното си облекло изображението на охлюв. Тъкмо когато смъквахме панталоните на предводителя, които по кройка приличаха на панталоните на швейцарските косачи и бяха навлечени направо върху обикновените му панталони, той дойде на себе си. Огледа се объркано и учудено наоколо и понечи да скочи, като попипа мястото, където преди малко се намираше револверът му. Но Олд Дет бързо го притисна пак на земята, допря острието на закривения си нож до гърдите му и го заплаши:

— Спокойно, момчето ми! Само един непозволен звук или непозволено движение и ще почувстваш тази хубава стомана в тялото си!

Куклуксклановецът беше човек на тридесет и няколко години с подстригана по войнишки брада. Лицето му имаше остри черти и тъмен оттенък, изглеждаше похабено от разгулен живот и издаваше у него южняка. Той се хвана с две ръце за главата, където беше ударен и го болеше, и попита:

— Къде съм? Кои сте вие?

— Тук живее Ланге, когото искахте да нападнете — поясни Олд Дет, — а аз и този млад човек сме немците, които Охлюва трябваше да открие. Виждаш, че си попаднал точно там накъдето те влечаха твоите съкровени мечти.

Човекът прехапа устни и неспокойният му поглед обходи уплашено цялото помещение. В този момент Ланге и синът му се върнаха. Донесоха няколко пръта и един трион.

— Ето и въжета за връзване, ще стигнат за двадесет души — каза бащата.

— Дайте засега само за тези двама!

— Няма да позволя в никакъв случай да ме връзвате — извика предводителя, като се опита отново да стане. Ала Олд Дет насочи веднага ножа си към него:

— Да не си посмял да мръднеш! Наричат ме Олд Дет и сигурно знаеш какво означава това. Или си мислиш, че съм приятел на робовладелците и на Клана?

— Вие сте … Олд… Дет? — заекна главатарят, силно изплашен.

— Да, момчето ми, аз съм. И така, няма да си въобразяваш излишни неща. Знам, че искаш да обесиш младия Ланге, да биеш баща му, докато му се белнат костите и после да запалиш тази къща. Ако искаш да разчиташ на някакво снизхождение, това може да стане само при условие, че се примириш със съдбата си.

— Олд Дет! — повтори главатарят, пребледнял като платно, — Тогава съм загубен!

— Още не си. Ние не сме подли убийци като вас. Ще ви пощадим живота, ако се предадете доброволно. Ако ли не, утре ще изхвърлят труповете ви в реката. Сега ще ти съобщя накратко всичко необходимо. Послушаш ли ме, тогава ще можете да напуснете този край, та дори и Тексъс, но без да се мяркате вече насам. Но не уважиш ли съвета ми, с вас е свършено. Сега ще доведа и твоите хора тук. Ще бъдат наши пленници като тебе. Ще им заповядаш да се предадат. Ако не го сториш, ще ви изпозастреляме като ято диви гълъби.

Куклуксклановецът беше завързан и в устата му бе натикана кърпа. Другият също бе дошъл на себе си, но предпочете да мълчи. И с него постъпихме по същия начин. После занесохме и двамата в леглата, където спяха Ланге и синът му, завързахме ги особено здраво, така че не можеха да се помръднат и ги завихме с одеала до раменете.

— Така — засмя се Олд Дет. — Сега комедията може да започне. Как ли ще се чудят тези типове, когато разпознаят в тези мирно спящи хора собствените си другари! Това ще им достави нечувано удоволствие. Но мистър Ланге, я ми кажете, как бихме могли да разговаряме с тях, след като ги пипнем, без те да могат да ни виждат и да ни сторят нещо? Ние обаче трябва да имаме възможност да ги наблюдаваме.

— Хмм! — обади се запитаният, — оттам — и посочи към тавана. — Таванът на стаята е направен само от един ред дъски; достатъчно е да махнем някоя от тях.

— Тогава елате всички с мене и вземете оръжията си! Ще се изкачите по стълбата горе и ще чакате, докато дойде време за действие. Но преди това да се погрижим за подходящи дървени подпори!

Скъсихме няколко пръта с триона така, че станаха съвсем подходящи за целта ни и ги събрахме на едно място, за да ни бъдат под ръка. Аз облякох дрехите на Локсмит, докато Олд Дет навлече маскировката на другия. В широкия джоб на панталоните ми се намираше желязна халка с множество ключове и шперцове.

— Изобщо няма да ги употребяваш — каза Олд Дет. — Не си нито ключар, нито крадец и несръчността ти само ще те издаде. Ще трябва да извадиш оттук истинските ключове и да ги вземеш. После ще се преструваш, че отваряш с шперца. Ножовете и револверите ще напъхваме в коланите си. Пушките ни ще останат тук при тези джентълмени, които ще изкъртят горе една дъска, докато вършим нашата работа навън: След това обаче ще трябва да се изгасят всички светлини!

Последвахме указанията му. Излязохме навън и аз заключих вратите от външната страна. Имах три ключа у себе си — от външната врата и от двете стаи. Сега Олд Дет ме инструктира още веднъж най-подробно. Щом доловихме шума от изкъртването на дъската, ние се разделихме. Той се запъти към лицевата страна на къщата, където бяха прътите, а аз прекосих двора, за да доведа скъпите си другари. Насочих се към обора. Не се движех съвсем безшумно, защото исках да ме чуят и заговорят; опасявах се да не извърша някоя грешка, ако проговоря пръв. Тъкмо когато се канех да завия зад ъгъла, от земята изникна някаква фигура, в която замалко щях да се препъна.

— Стоп! — каза човекът. — Ти ли си Локсмит?

— Yes. Трябва да тръгвате, но тихо! Оставете пушките зад обора! Достатъчни са ножовете и револверите!

— Ще кажа на лейтенанта. Чакай тук!

Той изчезна бързо. Значи бандата си имаше и лейтенант. Изглежда, че в Ку-клукс-клан царяха военни порядки. Не чаках и минута и ето че пристигна един друг. Каза ми съвсем тихо:

— Дълго се проточи тази работа. Заспаха ли най-сетне проклетите немци?

— Най-после заспаха. Но затова пък спят толкоз по-здраво. Изпиха цяла кана бренди.

— Тогава работата ни е играчка. Какво е положението с вратите?

— Всичко върви чудесно.

— Тогава да започваме. Полунощ мина вече. След един час ще дойде ред и на Кортесио. Води ни!

Зад гърба му се появи тълпа от предрешени хора, които ме последваха. Когато достигнахме къщата, до нас се приближи тихо Олд Дет. В тъмнината фигурата му не можеше да се различи от фигурата на предводителя им.

— Имаш ли специални заповеди, кептън? — попита го лейтенантът, който беше помощник-главатарят.

— Не — отвърна старият трапер по своя сигурен и убедителен маниер, — всичко ще зависи от това какво ще заварим вътре. Е, Локсмит, да опитаме вратата!

Държах в ръката си истинския ключ, но се престорих, че първо опитвам няколко други ключове. След като отворих, аз и Олд Дет се спряхме и пуснахме бандата да мине пред нас. При нас остана и лейтенантът. Когато всички се бяха намъкнали тихо в къщата, той попита:

— Да извадим ли фенерите?

— На първо време само твоя.

Сега влязохме и ние. Затворих вратата, но без да я заключвам. Лейтенантът измъкна от джоба на широките си панталони запален фенер с бленда. Костюмът му беше обшит с бели фигури, наподобяващи ловджийски нож. Бяхме преброили тринадесет куклуксклановци — следователно бяха петнадесет души заедно с двамата пленника. Всеки носеше свой собствен знак. Имаше окръжности, полумесеци, кръстове, змии, звезди, жаби, колела, сърца, ножици, птици и разни други животни. Другите стояха мълчаливо, а лейтенантът, който светеше с фенера, попита:

— Ще поставим ли пост на вратата?

— За какво ни е — отвърна Олд Дет. — Не е необходимо. Нека Локсмит заключи. Така никой няма да може да влезе.

Заключих моментално, за да не оставя на лейтенанта време за възражения, но оставих ключа в ключалката.

Сега Олд Дет каза:

— Трябва да влезем вътре всички, защото ковачите са яки като мечки.

— Днес не разсъждаваш както обикновено, кептън!

— Защото обстоятелствата са други.

Напред! Скаутът ме тикна към вратата на стаята, където се повтори същата сцена, както и при пътната врата. Преструвах се, че не мога да намеря веднага подходящия ключ. После всички влязохме в стаята. Олд Дет взе фенера от ръцете на лейтенанта и освети вратата на малката стая.

— Оттук! — нареди той. — Но съвсем тихо!

— Да извадим ли и другите фенери?

— Не, едва в стаята.

С това си нареждане Олд Дет искаше да предотврати преждевременното разпознаване на „мирно спящите хора“.

В малката стая имаше място за петнадесет човека, важно беше само да ги вкараме всичките в нея, за да избегнем обсадата и на голямата стая. Най-сетне отворих вратата. Олд Дет освети спалното помещение с фенера, огледа се и прошепна:

— Спят. Бързо вътре, но предпазливо! Лейтенантът начело!

Той дори не го остави да помисли или да противоречи, а го тикна напред; останалите го последваха, пристъпвайки на пръсти. Веднага щом и последният от тях прекрачи прага, ловецът блъсна вратата и завъртя ключа.

— Бързо прътите! — нареди той.

Те бяха съвсем наблизо. Бяхме ги скъсили така, че можехме да ги залостим косо между вратата и стената под прозореца. След като свършихме тази работа, вратата можеше да бъде изкъртена само от някой слон. Сега вече изтичах до стълбата.

— Готови ли сте? — попитах аз. — Паднаха в капана. Слизайте!

Прескачайки по няколко стъпала, останалите се озоваха при нас.

— Всички куклуксклановци са в спалнята — заяви скаутът. — Трима от вас да отидат веднага при прозореца и да подпрат капаците му с пръти. Ако някой се опита да излезе, пратете му един куршум!

Отворих отново задната врата и трима изтичаха навън. Останалите се събраха във всекидневната. Междувременно в спалнята се бе надигнал адски шум. Измамените мошеници бяха забелязали, че са заключени, бяха извадили фенерите си и на светлината им бяха открили кой лежи в леглата. Сега проклинаха, ревяха дивашки един през друг и удряха с пестници по вратата.

— Отваряйте, отваряйте, иначе всичко ще изпочупим! — разнесоха се викове.

След като заплахите им останаха безплодни, те се опитаха да разбият вратата, ала тя не се поддаде: подпорите държаха здраво. След това чухме, че отвориха прозореца и се опитаха да махнат капаците.

— Не става — разнесе се ядосан глас, подлостили са ги с нещо отвън.

После на двора се разнесе заплашителен глас:

— Оставете капаците! Пленени сте. Който отвори капаците, ще получи куршум!

— Да — прозвуча от стаята и гласът на Олд Дет, — и пред вратата има хора. Достатъчно сме, за да ви пратим всичките на оня свят. Попитайте вашия главатар какво трябва да направите!

След тези думи той се обърна тихо към мен:

— Ела с мен горе на тавана! Вземи фенера и карабината си! Нека другите запалят тук лампата!

Качихме се горе в едно таванско помещение без врата и прозорци, което се намираше точно над спалнята. Много лесно открихме разкъртената дъска. След като покрихме фенера и свалихме качулките, ние повдигнахме дъската така, че да виждаме в спалнята, осветена от няколко фенера. Куклуксклановците се бяха скупчили един до друг. Двамата пленника бяха освободени от въжетата и кърпите и главатарят им говореше нещо тихо и настойчиво.

— Охо! — подвикна по-високо лейтенантът — Да се предадем ли? С колцина неприятели си имаме работа?

— С повече, отколкото са необходими, за да ви избият за пет секунди! — извика Олд Дет над главите им.

Всички погледи се отправиха нагоре. В този момент отвън се разнесоха изстрели. Олд Дет веднага съобрази какво става и как би могъл да използва положението:

— Чухте ли — продължи той. — И вашите приятели при Кортесио ги посрещат с куршуми. Целият Ла Гранж е против вас. Много добре се знаеше, че сте тук и сме ви приготвили такова посрещане, за каквото не сте и мечтали. Нямаме нужда от Куклукс-клан. В съседната стая до вас се намират дванадесет души, навън пред прозореца още шест, а и тук горе сме също шестима. Името ми е Олд Дет, ясно ли е? Давам ви десет минути. Ако се предадете, ще се отнесем снизходително с вас, ако ли не, ще ви избием до един. Друго нямам какво да ви кажа. Това е последната ми дума.

Помислете си!

Той хлопна дъската на старото й място и ми каза тихо:

— А сега да се притечем бързо на помощ на Кортесио!

Взехме с нас двама души от стаята, където остана Ланге със сина си, взехме и още двама от хората при прозореца, където засега бе достатъчен и един пост. И така станахме шестима. Отново се разнесе изстрел. Промъкнахме се бързо към дома на Кортесио и забелязахме наоколо четири или пет маскирани фигури. В този момент иззад къщата изтичаха още толкова и една от тях извика по-силно, отколкото всъщност бе възнамерявала:

— И от задната страна стрелят! Не можем да влезем!

Бях се хвърлил веднага на земята и след като се приближих до тях пълзешком, дочух един от стоящите пред къщата мъже да казва:

— Проклета работа! Кой можеше да предположи? Испанецът е надушил отнякъде опасността и ще разбуди всички хора с изстрелите си. Навсякъде се палят вече светлини. Нейде зад мен чувам и стъпки. След няколко минути ще ни преследват. Да побързаме! Да разбием вратата с прикладите! Съгласни ли сте?

Не изчаках отговора, а се върнах колкото се може по-бързо при моите хора:

— Мешърз, бързо, с прикладите по главите на бандитите! Искат да атакуват вратата на Кортесио.

— Well, well! Смело напред! — гласеше отговорът и не след дълго ударите заваляха по главите на обезкуражените типове като изневиделица. Те се разбягаха с викове и оставиха на полесражението четирима от съмишлениците си, които бяха ударени така, че не можеха да избягат. След като ги обезоръжихме, Олд Дет се приближи до вратата на Кортесио и почука.

— Кой там? — чу се отвътре на испански.

— Олд Дет, сеньор. Отървахме ви от тези мръсници. Отворете! Да не се изплашите от маскировката ми!

Вратата се отвори предпазливо. Испанецът позна следотърсача, въпреки че Олд Дет все още бе облечен в панталоните и ризата на предводителя на бандата.

— Наистина ли избягаха?

— През девет села в десето. Четирима пленихме. Стреляхте ли по Куклуксклановците?

— Да. Цяло щастие е, че ме предупредихте, иначе лошо ми се пишеше. Аз стрелях от предната част на къщата, а от задната страна — моят негър; така те не успяха да проникнат вътре. После видях, разбира се, как ги нападнахте.

— Да, отървахме ви, но сега пък вие ни елате на помощ! Тук куклуксклановците вече няма да се върнат, ала ние имаме още петнадесет такива герои, които не искаме да изпуснем. Нека през това време негърът обиколи от къща на къща и да вдигне всички на крак. Нека се събуди цял Ла Гранж, за да нареди тези момчетии както подобава.

— В такъв случай Хектор трябва да иде най-напред у шерифа. Слушайте, ето че идват вече хора! Веднага ще дойда при вас, сеньори.

Кортесио влезе обратно в къщата си. От дясно се зададоха двама души с пушки в ръка и ни попитаха какво означават тези изстрели. След като им обяснихме, те веднага изказаха готовност да ни подкрепят. Дори и онези жители на Ла Гранж, които поддържаха сецесионистите, не бяха на страната на куклуксклановците, чиито безчинства будеха ужас у хората с най-различни политически убеждения. Хванахме четиримата ранени и ги пренесохме в стаята на Ланге. Ковачът ни съобщи, че бандитите са се държали спокойно до този момент. Скоро пристигна сеньор Кортесио, а след него надойдоха толкова много жители на Ла Гранж, че стаята не можеше да ги побере и някои трябваше да останат на двора. Всичко това предизвика такъв шум от гласове и сновящи стъпки, че за куклуксклановците не беше мъчно да разберат как стоят нещата. Олд Дет отново ме взе със себе си на тавана. Когато отстранихме дъската, пред нас се откри картина на тихо, озлобено отчаяние. Някои от пленените бандити се бяха облегнали на стените, други седяха по леглата или лежаха на пода, а главите им бяха клюмнали безпомощно.

— Е — каза Олд Дет, — десетте минути изтекоха. Какво решихте?

Никой не му отговори. Само един от тях изпсува.

— Мълчите, а? Е, тогава считам, че не искате да се предадете. Започваме да стреляме.

Скаутът вдигна пушката си и аз приготвих моята за стрелба. Бе странно, че на никой от тях не дойде наум да използва револвера си срещу нас. Тези подлеци бяха страхливи и нищо повече. Смелостта им достигаше само за да извършват зверски насилия над беззащитни хора.

— Отговаряйте или ще стрелям! — заплаши старият трапер. — Това е последната ми дума.

Никой не му отговори. Тогава Олд Дет ми пошепна:

— Стреляй и ти! Но непременно на месо, иначе няма да им вдъхнем никакъв респект. Цели се в ръката на лейтенанта, а аз в главатаря! Огън!

Двата изстрела изтрещяха едновременно. Куршумите не сбъркаха целта си. Двамата водачи извикаха силно, а след тях започна да реве и крещи цялата банда. Беше отвратителен концерт. Тъй като изстрелите ни бяха чути, всички помислиха, че сме започнали да се сражаваме с куклуксклановците. Ето защо затрещяха изстрели и долу в стаята, и отвън при прозореца. Куршумите, преминали през вратата и капаците на прозореца, свистяха из спалнята. Няколко хора от бандата бяха улучени. Всички се нахвърляха на пода, където се чувстваха по-сигурни и закрещяха така, сякаш щяха да бъдат печени живи на кола на мъчението. Предводителят беше коленичил пред едно от леглата, бе превързал кървящата си ръка с кърпа и сега ни извика:

— Спрете! Предаваме се!

— Добре! — отвърна Олд Дет — Всички да се отдръпнат от леглото! Хвърлете на него оръжията си и после ще ви отворим. Но онзи, у когото намерим някакво оръжие, ще получи безмилостно куршум! Чувате, че отвън се намират стотици хора. Само безусловна капитулация може да ви спаси.

Положението, в което се намираха съзаклятниците, беше безнадеждно — не можеха и да мислят за бягство. Това им беше ясно. Какво можеше да им се случи, ако се предадяха? Не бяха осъществили намеренията си, следователно не можеше да бъдат обвинени в извършване на престъпления. Нямаше съмнение, че да се подчинят на заповедта на Олд Дет беше по-добре, отколкото да направят някой безплоден опит да си пробият път с оръжие, което положително щеше да доведе до тежки последици. Така че ножовете и револверите им полетяха към кревата.

— Добре, мешърз! — извика им старият трапер — А сега да ви кажа още, че всеки от вас, който направи опит при отварянето на вратата да си вземе пак оръжието, ще бъде застрелян от мен. Почакайте още минутка!

Той ми поръча да сляза долу в стаята и да кажа на Ланге да отворят вратата на куклуксклановците и да ги вържат. Но изпълнението на тази задача се оказа не така леко, както си го мислехме. Осветеният от набързо донесените фенери коридор бе претъпкан от хора. Аз бях все още в дрехите на лейтенанта, така че всички ме взеха за член на тайната банда и веднага ме спипаха. Изобщо не обърнаха внимание на протестите ми. Получих удари и ритници в такова количество, че пострадалите места ме боляха после няколко дни. Искаха да ме завлекат веднага пред къщата и там да ме линчуват. Положението ми не беше много розово, защото тези хора не ме познаваха. Един висок и кокалест мъжага не преставаше да ме удря с юмруците си в ребрата с особено ожесточение, като крещеше:

— Навън, изкарайте го навън! Дърветата имат клони, хубави клони, чудесни клони, здрави клони, които сигурно няма да се счупят, ако този човечец увисне на тях.

В същото време той не преставаше да ме блъска към задната врата.

— Но, сър — изкрещях в лицето му, — аз не съм клановец. Попитай мистър Ланге!

— Чудесни клони, прекрасни клони! — бе отговорът му и той ме удари отново с юмрук под ребрата.

— Искам да ме отведете в стаята при мистър Ланге! Облякъл съм тези дрехи само за да …

— Действително великолепни клони! И въже ще се намери в Ла Гранж, хубаво, наистина елегантно въже, направено от първокачествен коноп!

Той продължаваше да ме блъска и така ме удари отново в ребрата, че най-сетне търпението ми се изчерпа. Този тъпак бе в състояние да възбуди хората дотам, че наистина да ме линчуват. Ако успееха да ме изкарат на двора, там не ме чакаше нищо хубаво.

— Сър — ревнах срещу него, — няма да търпя грубиянщината ти! Искам да отида при мистър Ланге, ясно ли е?

— Великолепни клони! Несравними въжета! — закрещя той още по-силно и ме избоксира с мощен замах в ребрата.

Сега вече чашата преля. Стоварих юмрука си с всичка сила под носа му така, че сигурно би се прострял на земята, ако имаше необходимото пространство. Хората бяха притиснати плътно един до друг. Но все пак се поотвори малко свободно място. Веднага се възползвах от тази възможност и започнах да си пробивам път със сила, като ревях с цяло гърло и удрях наоколо, без да гледам. От така щедро раздаваните ритници и юмручни удари хората се поотдръпнаха поне дотолкова, че се образува малка пътечка, по която успях да стигна до стаята. Но докато се придвижвах напред по този начин, работейки непрестанно с юмруци, тясната пътечка зад мене се затваряше веднага и всички ръце, които можеха да ме достигнат, се раздвижваха така, че ударите заваляха върху мене буквално като градушка. Тежко и горко на истинските куклуксклановци, щом като един „фалшив“ бе посинен по такъв начин!

Кокалестата личност ме беше последвала по най-бързия възможен начин. Ревеше като ранен глиган и влезе в стаята почти едновременно с мен. Щом го видя, Ланге попита:

— За бога, драги сър, какво се е случило? Защо викате така? Каква е тази кръв по вас?

— Този клановец трябва да увисне на дървото! — отвърна той побеснял — Разби ми носа, изби ми два, три или четири зъба. Великолепни зъби бяха! Единствените, които имах все още отпред. Обесете го!

Сега гневът му беше по-основателен, отколкото преди, защото той наистина кървеше силно.

— Този ли? — попита Ланге, като ме посочи. — Но, сър, уважаеми сър, той изобщо не е клановец! Той е наш приятел и тъкмо нему трябва да благодарим, че пипнахме тези типове! Ако не беше той, ние и сеньор Кортесио нямаше да сме живи, а къщите ни щяха да горят.

Кокалестият опули очи и като разтвори кървящата си уста до краен предел, ме посочи и попита:

— Ако не беше … този … тук?

Това бе незабравима картина! Всички присъствуващи се смееха. Той извади кърпа и започна да трие потта от челото си и кръвта от носа си, а аз си разтривах многобройните места, по които и по-късно се забелязваха отпечатъците от кокалестите му пръсти.

— Ето, нали чу, сър? — викнах отново срещу него. — Но ти направо беше пощурял да ме видиш увиснал на въжето! А от проклетите ти удари ме болят всички кокали. Чувствувам се направо като пребито псе.

Той не можа да направи нищо друго, освен отново да отвори безпомощно уста и безмълвно да ни покаже разтворената си лява длан. На нея се намираха двата „единствени“ предни зъба, които доскоро бяха водили мирно и сигурно съществувание в разкървавената му сега уста. Повече не ми беше възможно да сдържам смеха си, защото видът му бе наистина твърде плачевен. И най-сетне можех да пристъпя към изпълнение на задачата си.

Всички налични въжета бяха вече събрани предвидливо на едно място. В ъгъла на стаята се виждаха всевъзможни върви, въжета и ремъци, готови за употреба.

— Хайде, отворете на куклуксклановците! — казах аз. — Пускайте ги един по един! Щом някой излезе, да бъде връзван моментално! Олд Дет съвсем си няма представа, защо се забавихме толкова дълго време. Впрочем шерифът трябваше да е вече тук. Нали негърът на Кортесио щеше да го доведе веднага!

— Шерифът ли? — попита Ланге учуден — Но той е тук! Изглежда, че в крайна сметка не знаете кому трябва да благодарите за получените удари. Ето, на този тук — мистър Пайк, шерифът!

Той посочи кокалестата личност.

— Дявол да го вземе, сър — кипнах аз, — ти си самият шериф? Ти ли си най-висшият чиновник на изпълнителната власт в тази хубава област? Трябва да се грижиш за реда и спазването на законността, а самият ти искаш да използваш линча! Това е нечувано! Нищо чудно в такъв случай, че членовете на Клана се осмеляват да се ширят така из този район.

Пайк изпадна в неописуемо затруднение. Не намери никакъв друг изход, освен отново да ми покаже двата си зъба и да изпелтечи:

— Пардон, сър! Но се заблудих, защото имате твърде подозрителна физиономия!

— Покорно благодаря! Затова пък твоята физиономия изглежда толкоз по-плачевна. Поне отсега нататък си изпълнявай дълга както трябва, ако не искаш да си навлечеш подозрението, че подлагаш честните хора на линчуване, само защото си в таен съюз с куклуксклановците!

Тези думи възвърнаха напълно чувството му за служебно достойнство.

— Охо! — извика Пайк и се удари в гърдите. — Аз, шерифът на достопочтената област Файет да съм клановец? Веднага ще ви докажа обратното. Още тази нощ ще започнем да съдим тези мошеници. Мешърз, отстъпете назад, за да има място, където да излязат! Преминете в коридора, но нека пушките ви останат насочени към стаята, за да могат престъпниците да видят кой е господар в тази къща. Взимайте въжетата и отворете вратата!

Заповедта му беше изпълнена и около половин дузина двуцевни пушки застрашително надникнаха през вратата в стаята, където се намираха шерифът, двамата Ланге, Кортесио, двама от немците, които още отначало бяха с нас и аз. Отвън тълпата надаваше викове и ни подканяше да ускорим процедурата. Разтворихме капаците на прозореца, за да могат хората да гледат и да се уверят, че не стоим със скръстени ръце. Махнахме подпорите и аз отворих вратата на спалнята. Никой от членовете на бандата не искаше да излезе пръв. Подканих най-напред капитана, а после и лейтенанта. И двамата бяха превързали ранените си ръце с кърпи. Освен тях имаше още трима или четирима ранени куклуксклановци. Горе, при дупката в тавана, образувана от изваждането на дъската, седеше Олд Дет, насочил надолу дулото на пушката си. Започнахме да връзваме ръцете на така сполучливо надхитрените от него бандити. Накрая ги събрахме с четиримата им другари, които бяхме хванали при къщата на Кортесио. Стоящите отвън хора наблюдаваха нашата работа и вдигаха голяма врява. Засега оставихме качулките на пленниците си. Само главатарят и помощникът му бяха принудени да покажат лицата си на хората. По мое настояване доведоха един човек, който твърдеше, че е лекар и ни увери, че за кратко време ще може да превърже и излекува всички рани. Той прегледа ранените и после разпрати куп хора, за да търсят памук, кълчища, парцали, пластир, лой, сапун и други подобни неща, които бяха необходими при упражняването на неговата хуманна професия.

След като най-сетне всички куклуксклановци се намираха сигурно в ръцете ни, ние си зададохме въпроса къде да ги откараме, тъй като в целия Ла Гранж нямаше затвор, който да може да побере деветнадесет души.

— Закарайте ги в салона на гостилницата! — заповяда шерифът. — Най-добре ще е да свършваме с тази работа колкото се може по-бързо. Ще образуваме жури от съдебни заседатели и присъдата ще бъде изпълнена веднага. Имаме работа с извънреден случай и затова ще приложим и извънредни мерки.

Новината за това решение се разпространи бързо навън.

Тълпата се раздвижи и забърза към гостилницата, защото всеки искаше да се добере до по-хубаво място. Мнозина, на които това не се удаде, застанаха по стъпалата, в коридора или на открито — в двора на странноприемницата. Те посрещнаха куклуксклановците с гневни заплахи, така че екскортът трябваше да стегне редиците си, за да предотврати евентуален побой. С голяма мъка успяхме да влезем в така наречения „салон“, голямо, но твърде ниско помещение, предназначено за провеждане на увеселения с танци. Мястото на оркестърът бе заето, но ние го освободихме, за да съберем там пленниците. Когато свалихме качулките от главите им, се установи, че между тях няма нито един човек от околността.

Сега бяха избрани съдиите, начело на които застана шерифът. Съдът се състоеше от прокурор, адвокат, представляващ защитата, от писар и съдебни заседатели. Съставът на съда бе избран по начин, от който ме побиха тръпки по гърба, но това можеше да бъде извинено донякъде от тогавашните нрави в онези области, както и от естеството на дадения случай.

Съдът разполагаше със следните свидетели: двамата Ланге, Кортесио, петимата немци, Олд Дет и аз. На масите се намираха оръжията на обвиняемите като веществено доказателство. За пушките им се беше погрижил Олд Дет, който бе наредил да ги донесат от скривалището зад обора. Шерифът обяви заседанието за открито със забележката, че не е необходимо полагането на клетва от страна на свидетелите, тъй като „нравствените качества на обвиняемите са недостатъчни, за да обременяваме с полагането на клетва такива почтени джентълмени като свидетелите“ Той каза още, че с изключение на куклуксклановците в салона се намирали само мъже, „които, както установявам за моя голяма радост и задоволство, имат убеждения относно право и закон, стоящи извън всяко съмнение“. Многогласни викове „браво“ го наградиха за това ласкателство, а той благодари с един изпълнен с достойнство поклон. Но аз забелязах наоколо доста физиономии, за които едва ли можеше да се твърди, че служат като безспорно доказателство за така възхвалените „убеждения относно право и закон“ на своите притежатели.

Най-напред бяха разпитани свидетелите: Олд Дет разказа подробно случилото се. Ние, останалите свидетели, се ограничихме само да потвърдим думите му. След това на сцената се появи state-attorney, прокурорът. Той повтори нашите показания и установи, че обвиняемите се числят към забранена организация [59], преследваща пагубната цел да подкопава обществения ред, да руши устоите на държавата и да върши такива осъдителни престъпления, които се наказват с дългогодишен или доживотен затвор, а даже и със смърт. По-нататък каза, че даже самото членуване в тази организация оправдавало присъда от десет или двадесет години затвор. Но освен това било доказано, че обвиняемите са възнамерявали да убият един човек, който се е борил за Републиката, да бичуват двама почтени джентълмени и да изгорят една къща в този благословен град. И най-сетне те се канели да обесят двама непознати, извънредно миролюбиви и почтени мъже — при тези думи той се поклони към мен и Олд Дет, — което най-вероятно би довело до тяхната смърт. Това било наказуемо, още повече като се има пред вид, че благодарение именно на тях двамата надвисналата беда над Ла Гранж била щастливо отстранена. И така той трябвало да настоява за наказание без всякакво снизхождение и предлагал да бъдат обесени няколко куклуксклановци, на които ще се спре с избора си строгият поглед на уважаемия съд, а останалите, след като бъдат бити здраво с камшик за тяхно собствено „морално пречистване“, да бъдат изпратени до живот между дебели стени, за да им се попречи за в бъдеще да застрашават държавата и граждани с всепризната почтеност.

След речта на прокурора отново се чуха викове „браво“ и той също така благодари с поклон, изпълнен с достойнство. После заговори адвокатът. Най-напред отбеляза, че председателят на съда бил направил непростима грешка, като не попитал обвиняемите поне за техните имена, възраст, професия, местожителство и други подобни данни, което той смирено съветвал да бъде наваксано. В крайна сметка би трябвало да се знае кой ще бъде обесен и кои ще бъдат затворени, ако не за друго, то поне заради смъртния акт и други писмени формалности; това беше една духовита забележка, която спечели и моето мълчаливо съгласие. Той каза, че признавал напълно споменатите намерения на куклуксклановците, тъй като това била самата истина, но че никое от тези намерения не било осъществено и че те са си останали само в стадия на един опит. Затова не можело и дума да става за обесване или доживотен затвор. Той би искал да запита дали самият опит за извършване на някое деяние е навредил или изобщо може да навреди някому. Положително не! Тъй като никой не бил пострадал, той трябвало непременно да настоява за оправдаването на подсъдимите, с което всички членове на почитаемия съд, както и всички уважаеми присъстващи биха доказали, че са човеколюбиви джентълмени и миролюбиви християни.

И той беше приветстван от няколко гласа. Отговори им с нисък поклон в полукръг, сякаш му беше изръкопляскал целият свят. След него се надигна мистър Пайк за втори път. Най-напред отбеляза, че напълно съзнателно не е питал обвиняемите за имената им, както и за други подробности, защото бил напълно убеден, че щели да го излъжат. В случай на обесване предлагал, в интерес на краткостта, да бъде издаден един общ смъртен акт, който приблизително да гласи: „Обесени деветнадесет куклуксклановци, за което са си виновни самите те“. Той призна по-нататък, че ставало въпрос наистина само за опити за извършване на деянието и щял да се съобрази с това при поставяне на въпроса за вината. Но трябвало да се благодари единствено на двамата непознати джентълмени, че опитът не се осъществил. Обаче той криел опасност в себе си и трябвало да има наказание за създаването на тази опасност. Нямал нито желанието, нито нужното време да бъде разиграван с часове от прокурора и защитата; също така и през ум не можело да му мине да се занимава дълго с една банда, която наброявала деветнадесет добре въоръжени мъже, а се оставила да бъде заловена от двама души. Такива герои не заслужавали вниманието дори на някое канарче или врабче. И без това той вече трябвало да преглътне забележката, че бил може би приятел на куклуксклановците. Не можел да остави подобно обвинение току-така, а щял да се погрижи тези хора да си отидат поне опозорени и никога вече да не помислят да се върнат тук. И така той поставял на господата съдебни заседатели въпроса дали признават обвиняемите за виновни в опит за убийство, грабеж, телесни повреди и палежи и ги умолявал да не протакат отговора си до последното число на месец декември следващата година, понеже пред съда се били събрали множество високоуважавани слушатели, които не бивало да бъдат принуждавани да чакат дълго време произнасянето на присъдата.

Неговото саркастично изказване бе възнаградено със силни викове на одобрение. Съдебните заседатели се събраха в един ъгъл, където се съвещаваха не повече от две минути, след което един от тях съобщи резултата на председателя на съда, а той Го обяви на всички. Подсъдимите се признаваха за виновни. Сега шерифът започна да се съвещава тихо със съдебните заседатели. Направи впечатление, че той бе заповядал, докато траеше съвещанието, да се изпразнят джобовете на пленниците от тяхното съдържание, както и да бъдат претърсени предимно за пари. След като заповедта му беше изпълнена, преброиха парите. Шерифът кимна доволен сам на себе си и се надигна, за да обяви присъдата.

Каза приблизително следното:

— Мешърз, подсъдимите са признати за виновни. Мисля, че ще задоволя желанието ви, ако веднага, без много да го усуквам, кажа в какво се състои наказанието, присъдено единодушно от нас. Престъпленията, за които стана дума, не са били извършени; затова решихме, както поиска и защитата, апелирайки към нашата хуманност, да се откажем от официалното юридическо наказание.

Обвиняемите си отдъхнаха. Това си пролича по лицата им. Сред слушателите се чуха тук-там викове на недоволство. Но шерифът продължи:

— Вече казах, че опитът за извършване на дадено престъпление крие в себе си опасност. Ако сега не наказваме тези членове на клана както подобава, то ще трябва да се погрижим поне в бъдеще да не могат да ни пакостят. Ето защо решихме да ги изгоним от Тексъс, и то по такъв позорен начин, че вече никога да не им дойде наум да се мярнат насам. За тази цел се взе решение косите и брадите на всички да бъдат остригани съвсем ниско и то веднага. Сигурно някои от присъстващите джентълмени ще извършат това с удоволствие. Нека онези, които не живеят далече, да отидат до дома си и донесат ножици. Многоуважаемият съд предпочита ножици, които не режат добре.

Разнесе се всеобщ смях. Някой отвори прозореца и извика навън:

— Донесете ножици! Куклуксклановците ще бъдат остригани. Който донесе ножици, ще бъде пуснат вътре!

Бях убеден, че в следващия миг всички стоящи навън ще се втурнат за ножици. И наистина, веднага разбрах, че не съм се излъгал. Чухме как всичко живо се разтича, викайки силно: „shears“, „scissors“. Един глас крещеше дори за „shears for pruning trees“ и „shears for shearing sheep“, с други думи, търсеха се ножици за подкастряне на дървета и за стригане на овци.

— Освен това решихме — продължи шерифът, — да натоварим осъдените на парахода, който пристигна от Остин още някъде след 11 часа и с пукването на зората продължава за Матагорда. Оттам ще бъдат прехвърлени на първия параход, който няма да спира никъде на територията на Тексъс. Ще ги натоварят на този параход независимо от това кои са те, откъде са дошли и накъде ще отплува параходът. Отсега нататък до тяхното качване на палубата им се забранява да свалят маскировката си, за да могат всички пътници да разберат как ние, тексъсците, постъпваме с куклуксклановците. Освен това няма да бъдат развързани. Вода и хляб ще получат чак в Матагорда. Възникналите разноски ще бъдат заплатени от собствените им пари, които възлизат на хубавата сума от около 3000 долара и по всяка вероятност са крадени. Освен това цялото им имущество и особено оръжията ще бъде конфискувано и веднага продадено на търг. По решение на съда приходите от търга ще бъдат използвани за закупуването на бира и бренди, за да имат уважаемите свидетели на този съдебен процес заедно с жените си нещо за пийване по време на шотландските танци, които ще се състоят тук след приключване работата на съда, след което, на зазоряване, Куклуксклановците ще бъдат изпратени до парахода с достойна музика и изпълнението на подходяща песен. Осъдените ще присъстват на бала като зрители и за тази цел ще останат там, където се намират в момента. Ако защитата има някакви възражения срещу тази присъда, ние ще я изслушаме с готовност, но при условие, че бъде така любезна да се изкаже по-накратко. Трябва да острижем бандата и да продадем вещите им на търг, преди да започнем бала. И така, чака ни доста работа.

Бурята от одобрителни възгласи, която се надигна след тези думи, можеше да се нарече по-скоро всеобщ рев. Председателят на съда и адвокатът трябваше да положат максимални усилия при въдворяването на реда, за да може последният да вземе думата.

— Това, което искам да кажа още в полза на моите клиенти, е следното: намирам присъдата на високопочитаемия съд за малко строга, но тази строгост се компенсира напълно от последната част на съдийското решение, която засяга въпроса за бирата, брендито, музиката, танците и песните. Затова заявявам от името на тези, чиито интереси защищавам, че съм напълно съгласен с присъдата и се надявам, че подсъдимите ще я използват като насърчение за започване на по-добър и полезен живот. Аз също ги предупреждавам да не стъпват никога вече тук, защото в противен случай ще откажа да поема втори път защитата им и следователно не ще могат да намерят друг път такава блестяща юридическа подкрепа. Имам още една делова забележка: за моята защита ще поискам по два долара на човек, което, умножено по деветнадесет, прави тридесет и осем долара; ако веднага ми дадат парите, тук пред толкова много свидетели, няма да има нужда от квитанция. В такъв случай ще задържа за себе си 18 долара, а останалите двадесет давам за осветление и наем на салона. Предлагам да определим входна такса от 50 цента на джентълмен; със събраната сума ще бъде възнаграден оркестърът. Разбира се, дамите няма да плащат нищо.

Той си седна, а шерифът заяви, че е напълно съгласен с него.

Аз обаче седях на мястото си и ми се струваше, че сънувам. Нима всичко това ставаше в действителност? Нямаше място за съмнение, че е реалност, защото адвокатът получи парите си, а мнозина се разтичаха, за да доведат жените си на бала. Други пък се връщаха вече и мъкнеха със себе си най-различни видове ножици. Опитах се да се ядосам, но не успях, а се присъединих към смеха на Олд Дет, на когото изходът от това приключение доставяше изключително удоволствие. Куклуксклановците бяха наистина остригани до кожа. После започна наддаването. Пушките се разпродадоха бързо и на добра цена. Другите предмети също не се задържаха дълго време. Не мога да опиша с какъв шум и движение, с какво блъскане и удряне бе придружено всичко това. Всеки искаше да заеме място в „салона“, въпреки че той можеше да побере едва една десета от присъстващите. Ето че пристигнаха и музикантите — един кларнетист, един виолинист, един тромпетист и още един, който носеше стар фагот. Този странен оркестър се настани в един ъгъл и започна да настройва допотопните си инструменти, което беше едно не съвсем приятно знамение за действителните му възможности. Исках да си тръгна, още повече, че на сцената се появиха и дамите, но ето че при Олд Дет ударих на камък. Той ми обясни, че ние двамата трябвало непременно да се насладим на това удоволствие след преживените трудности и опасности, още повече че сме били главните действащи лица. Шерифът го чу и не само се съгласи с него, ами и най-енергично заяви, че ако ние двамата откажем да открием първия танц, това щяло да бъде голяма обида за всички граждани на Ла Гранж. С тези думи той предостави на разположение на Олд Дет съпругата си, а на мене дъщеря си, като ни ги похвали като отлични танцьорки. Каза ни още, че би трябвало да гледаме един на друг като на сродни души, понеже съм му бил избил два зъба, а той ме бил сръгал няколко пъти в ребрата, така че съм щял да нараня най-дълбоко сърцето му, ако не съм изпълнел горещата му молба да остана на бала. Щял да се погрижи да бъде запазена за нас специална маса. Какво можех да сторя? За нещастие в този момент се появиха и двете дами и ние им бяхме представени. Щом си се хванал веднъж на хорото, трябва да го играеш докрай! Разбрах, че се налага да се престраша и да изиграя прочутото шотландско хоро, а може би и още някой бърз валс или галоп, аз, един от героите на деня и … частен детектив инкогнито.

Добрият шериф видимо се радваше, че ни е посветил богините на домашния си уют. Осигури ни една маса, чийто най-голям недостатък бе, че можеше да побере само четирима души, така че без никаква милост или съжаление изцяло попаднахме във властта на двете дами. А те бяха чаровни. Служебното положение на техния съпруг и баща изискваше от тях да се държат с подобаващо достойнство. Мамчето беше около петдесетте и плетеше някакво вълнено елече. Отвори си устата веднъж, за да каже нещо за Codex Napoleon [60] и повече не продума. Дъщеричката, която бе минала тридесетте, бе донесла едно томче стихове и изглежда се беше зачела дълбоко в него въпреки заобикалящия ни адски шум. Тя удостои Олд Дет с една забележка относно Пиер Жан дьо Беранже, която според нея беше духовита. След като обаче старият трапер искрено я увери, че никога не е разговарял с този джентълмен, тя потъна в упорито мълчание. При разнасянето на бирата нашите дами не пиха, но когато шерифът им донесе две чаши бренди, строгият мизантропски израз на лицата им изчезна.

Шерифът използва този случай да ми нанесе един от познатите ми вече удари в ребрата и да ми пошепне:

— Сега започва шотландският танц. Хващайте се бързо!

— Няма ли да ни откажат дамите? — попитах аз с тон, който не изразяваше особена радост.

— Не. Те са добре възпитани.

Станах и се поклоних пред дъщерята, като промърморих нещо за чест, удоволствие и предпочитание и получих … томчето със стихове, в което младата мис се беше вкопчила здраво. Олд Дет подхвана работата по-практично. Той извика на мамчето:

— Хайде, мадам, елате! Наляво или надясно, както ви е удобно. Аз подскачам добре и с двата си крака.

Ще премълча как танцувахме двамата, какви бели направи моят приятел, като падна на земята с партньорката си и как джентълмените започнаха да пият. Стига толкова! Когато се зазори, запасите на кръчмаря бяха силно намалели, а шерифът твърдеше, че парите, събрани от търга, съвсем не били още свършени. Можело да се потанцува още малко на следния ден или пък веднага същата вечер. И в двете помещения на приземния етаж, в градината и пред сградата седяха или лежаха пийналите си хора, някои от които бяха попрекалили. Но щом се разнесе вестта, че шествието ще тръгва към пристанището, всички скочиха на крака. Процесията се подреди по следния начин: начело застанаха музикантите, след тях членовете на съда, куклуксклановците в странните си дрехи, после следвахме ние, свидетелите, и накрая вървяха всички останали джентълмени в пъстър безпорядък.

Тексъсецът е чудноват човек. Всичко, от което се нуждае, веднага се оказва налице. Така и не разбрахме откъде хората, включили се в процесията — а това бяха всички без достойните проповедници и дамите — намериха и донесоха всевъзможни инструменти, годни за създаването на невъобразима какофония. Когато се бяха строили всички, шерифът даде знак, процесията потегли и крачещите начело „виртуози“ започнаха да „измъчват“ Янки дудъл [61]. Накрая се включиха и останалите, като подеха някаква невероятна шумотевица. Не може да се опише последвалото свирене, реване и пеене. Струваше ми се, че се намирам между абсолютно луди хора. Придвижвахме се бавно към реката с траурна стъпка и най-сетне предадохме пленниците на капитана, който, както сами се уверихме, ги затвори на сигурно място. Капитанът гарантираше, че не могат и да помислят за бягство. Впрочем те бяха строго охранявани и от няколко немци, пътуващи в същата посока.

Щом параходът потегли, музикантите изпълниха най-хубавия си туш, а останалите отново подеха какофонията. Докато всички погледи бяха отправени към парахода, аз дръпнах Олд Дет за ръката и заедно с двамата Ланге се измъкнахме и тръгнахме към дома им. Там решихме, че трябва малко да поспим. Само че това „малко“ продължи по-дълго, отколкото беше предвидено. Когато се събудих, Олд Дет беше вече на крака. Не беше могъл да спи от болки в таза и за мой ужас заяви, че днес му е невъзможно да язди. Това бяха лошите последици от падането му по време на танца. Извикахме фелдшера. Той дойде, прегледа го и ни обясни, че бедрената му кост била изскочила от ямката на таза и трябвало отново да се намести. Идеше ми да му зашлевя някой шамар. Той дърпа крака насам-натам цяла вечност, като ни уверяваше, че ще чуем, когато той се намести. Напрягахме слух, но, разбира се, напразно. Това дърпане не причиняваше почти никакви болки на следотърсача. Затова избутах онзи шарлатанин настрани и разгледах пострадалото място. Забелязах една синина, оградена с жълтеникав кръг и се уверих, че се касае само за силно натъртване.

— Ще трябва да те разтрием със синапов спирт или с чист спирт. Това ще ти помогне — казах му аз. — Но поне днес ще се наложи да лежиш спокойно. Жалко, че през това време Гибсън ще ни избяга.

— Той ли? — отвърна старият трапер. — Не се тревожи, сър! Щом носът на стара хрътка като мене надуши някаква следа, той не я губи, докато дивечът не бъде заловен. Можеш да ми се довериш напълно.

— Това и правя. Но двамата с Уилям Олерт ще спечелят голяма преднина.

— Все ще ги настигнем. Струва ми се, че е все едно дали ще ги намерим един ден по-рано или един ден по-късно. Важното е да ги заловим. Горе главата! Този многоуважаван шериф ни пообърка сметките с неговите танци и дами, но можеш да бъдеш сигурен, че ще съумея да залича последиците от временния ми неуспех. Наричат ме Олд Дет. Ясно ли е?

Думите му звучаха наистина доста окуражаващо и тъй като считах, че старият трапер ще устои на думата си, помъчих се да пропъдя грижите си. Никак не ми се тръгваше сам. През време на обяда мистър Ланге повтори желанието си да пътува с нас, тъй като поне засега пътят му съвпадал с нашия. Това ми беше добре дошло.

— В мое лице и в лицето на сина ми няма да имате лоши другари — увери ме той. — Умеем да яздим и да си служим с пушките. И ако по пътя си срещнем някакви бели или червенокожи негодници и през ум няма да ни мине да избягаме. И тъй ще ни вземете ли с вас? Хайде, съгласете се!

Разбира се, че се съгласихме. По-късно дойде Кортесио, който беше спал по-дълго и от нас; бе решил да ни покаже двата коня. Въпреки болките си Олд Дет закуца към двора. Искаше сам да види конете.

— Този млад мастър твърди, че можел да язди — каза той, — но хора като мене знаят до колко бива да се доверяваш на подобни приказки. Не ми се вярва да разбира от коне. Когато купувам кон, понякога избирам онзи, който изглежда най-лошият, но аз знам, че е най-добрият. Не веднъж ми се е случвало.

Трябваше да яздя пред него на всички коне от обора, а той наблюдаваше всяко от движенията им с вида на познавач, след като предварително се беше осведомил предвидливо за цената им. И наистина, стана така, както беше казал той и както очаквах и аз: не одобри предложените ни от Кортесио коне.

— Изглеждат по-добри, отколкото са всъщност — каза той, — но само след няколко дни ще капнат. Не, ще вземем двата червеникаво-кафяви коня, които са така учудващо евтини.

— Но те са направо кранти! — възкликна Кортесио.

— Така си мислите вие, сеньор, защото — с ваше разрешение — нищо не разбирате. Тези животни са прерийни коне, но са се намирали в лоши ръце. Те са много издръжливи и ми се струва, че няма да паднат в безсъзнание, ако се наложи малко да се понапрегнат. Взимаме ги. Решено, баста!

Пета глава

В ловните полета на команчите

Девет дни по-късно петима ездачи, четирима бели и един негър, се намираха приблизително до мястото, където достигат южните граници на сегашните тексъски окръзи Медина и Увалде. Белите яздеха двама по двама един зад друг, а най-отзад следваше негърът. Двамата бели, които бяха начело, имаха почти еднакво облекло. Дрехите на по-възрастния, който беше много слаб, изглеждаха само по-износени. Двамата яздеха червеникави коне. Животните се движеха в бодър тръс и от време на време пръхтяха весело. Беше лесно да се предположи, че едно такова изморително пътуване из тези отдалечени райони бе напълно по силите им. Можеше веднага да се познае, че следващите двама ездачи бяха баща и син. И те бяха облечени еднакво, само че не в кожени дрехи като хората пред тях, а във вълнени. Главите им бяха покрити с широкополи филцови шапки. Бяха въоръжени с двуцевни карабини, ножове и револвери. Жилавата фигура на негъра бе облечена в леки дрехи от тъмно платно, а на къдравата си глава носеше почти нов лъскав цилиндър. През рамото му бе преметната дълга двуцевна карабина, а в пояса си беше втъкнал мачет — дълъг закривен нож, подобен на сабя, който се употребява особено много в Мексико.

Имената на четиримата бели са познати: това бяха Олд Дет, Ланге, синът му и аз. Чернокожият беше негърът на Кортесио от Ла Гранж, който ни беше посрещнал на вратата в онази изпълнена с приключения нощ.

На Олд Дет му бяха нужни цели три дни, за да се съвземе от контузията си, получена по такъв смешен начин. Предполагах, че се срамуваше заради своята злополука. Да бъдеш ранен по време на сражение е чест. Но да паднеш като танцуваш и да се наредиш по такъв начин е много неприятно за един храбър уестмън и старият скаут взимаше всичко това твърде надълбоко. Контузията му сигурно беше много по-болезнена, отколкото той показваше, иначе не би отложил тръгването ни с три дена. Лицето му и сега постоянно потръпваше, по което можех да разбера, че болките не го бяха оставили на мира.

Кортесио беше научил от Ланге, че двамата се канят да ни придружават. В последния ден бе дошъл при нас и ни беше попитал дали няма да му направим услугата да вземем с нас негъра Хектор. Бяхме се учудили на това искане. Кортесио ни обясни причината. Бил получил важна телеграма от Вашингтон и във връзка с това трябвало да изпрати веднага едно не по-малко важно писмо до Чиуауа. Не можел да ни даде писмото, защото трябвало да получи отговор, който нямало кой да му донесе обратно. Затова бил принуден да изпрати човек, а за тази работа нямало по-подходяща личност от негъра Хектор. Притежавал качества, които го отличавали от обикновените представители на неговата раса. Служил при Кортесио от дълги години и му бил изключително предан. Бил предприемал опасното пътуване през мексиканската граница многократно и винаги се държал храбро при всякакви опасности. Кортесио ни беше уверил, че Хектор няма да ни бъде в тежест, а напротив — в негово лице сме щели да имаме доброволен и внимателен помощник. Съгласихме се да го вземем, за което нямахме причина да се разкайваме. Хектор се оказа не само добър, но дори и отличен ездач. Това изкуство бе изучил още от времето, когато заедно с господаря си бяха живели в Мексико и той беше пазил на кон стадата добитък. Хектор беше пъргав и услужлив, яздеше винаги почтително зад нас и изглежда, че ме беше обикнал особено много. Непрекъснато ми оказваше внимание с дребни услуги, които можеха да бъдат израз само на голяма лична привързаност.

Олд Дет беше сметнал за излишно да търсим следите на Гибсън и да го преследваме от едно населено място до друго. Знаехме посоката, в която се движеше отрядът заедно с Гибсън, знаехме и населените места, през които се канеха да минат. Ето защо скаутът ни посъветва да се движим право към Рио Нуесес, а след това да насочим конете си към Прохода на орлите. Беше твърде вероятно да се натъкнем на следите на търсените от нас хора някъде между реката и прохода, а може би и още по-рано. Трябваше обаче да се движим много бързо, защото те имаха значителна преднина. Но Олд Дет забеляза съвсем правилно, че придружаващите отряда мексиканци не биваше да се мяркат на много места и затова ще бъдат принудени да правят обходи ту наляво, ту надясно. Затова пък ние можехме да яздим в почти права линия, а това беше важно обстоятелство, което вероятно щеше да компенсира една преднина от няколко дни.

За шест дена бяхме изминали почти двеста английски мили [62]. Освен Олд Дет и аз никой друг не бе очаквал, че червеникавите коне ще издържат това напрежение. Изглежда, че вече позастарелите коне преживяваха втора младост. Тревата в откритата прерия, свежият въздух и бързото движение им се отразиха превъзходно. От ден на ден ставаха по-живи, по-сърцати и като че ли се подмладяваха. Скаутът им се радваше, защото това беше доказателство, че наистина разбира от коне.

Бяхме оставили зад гърба си Сан Антонио и Кастровил, бяхме минали през богатата на вода територия на окръга Медина и сега наближавахме онези местности, където водата става все по-оскъдна и започва мрачната тексъска пясъчна пустиня. Тя се простира надалеч между Рио Нуесес и Рио Гранде и там гледката става най-безутешна и печална. Искахме първо да стигнем до Рио Леона, един от главните притоци на Рио Фрио, и оттам да се отправим към мястото, където Търки Крийк се влива в Рио Нуесес. На северозапад от нас се издигаха високите планини Леона, а наблизо се намираше форт Индж. Отрядът пред нас е трябвало да мине покрай него, но без да бъде забелязан от гарнизона на форта, така че можехме да се надяваме да открием скоро някакви следи от преминаването на Гибсън и придружителите му през тези места.

Сега теренът много улесняваше бързата езда. Препускахме през равна прерия, покрита с късостеблена трева, по която конете ни галопираха с лекота. Въздухът беше чист и хоризонтът се очертаваше съвсем ясно пред нас. Яздехме на югозапад и затова погледите ни бяха отправени по-често в тази посока. По тази причина забелязахме твърде късно, че към нас се приближават ездачи. Показа ни ги Олд Дет, като посочи надясно.

— Погледнете натам, мешърз! Какво мислите, че е това?

Забелязахме една тъмна точка, която изглежда се приближаваше твърде бавно към нас.

— Хмм! — обади се Ланге, като засенчи очите си с ръка. — Това ще да е някакво животно, което пасе.

— Тъй! — усмихна се Олд Дет. — Великолепно! Изглежда, че очите ви още не могат да свикнат на разстоянията в прерията. Това „нещо“ е отдалечено от нас на около две английски мили. На толкова голямо разстояние едно единствено животно не може да изглежда като толкова голяма точка. Би трябвало да е някой бизон, едър колкото пет възрастни слона, а бизони тук изобщо не се срещат. Не е изключено някой път насам да се запилее някой заблуден юначага, но не и в това годишно време, а или напролет, или през есента. Освен това непривикналото око се заблуждава много лесно относно движението на предметите на такова разстояние. Бизонът или конят пасат, като се придвижват напред бавно, крачка по крачка. А аз се обзалагам, че онази точка се движи в галоп.

— Невъзможно! — зачуди се ковачът.

— Е, щом белите мислят толкова погрешно — усмихна се Олд Дет, — нека чуем какво ще ни каже чернокожият. Хектор, какво мислиш за онази точка ей там?

Негърът беше мълчал досега скромно. Сега обаче, след като го бяха попитали, каза мнението си:

— Ездачи съм. Четири, пет или шест.

— И аз мисля така. Може би са индианци, а?

— О, не, маса! Индиън не идва така открито при бели. Индиън се скрие, огледа първо бели тайно, преди говори с него. Конници идват право при нас, значи бели.

— Напълно си прав, драги Хектор. Чувам с голямо задоволство, че в главата ти е много по-светло, отколкото би могло да се предположи по цвета на кожата ти.

— О, маса, о! — усмихна се негърът доволно, като показа всичките си зъби. Изказаната похвала от Олд Дет беше голямо отличие за него.

— Ако тези хора наистина имат намерение да ни настигнат, би трябвало да ги изчакаме тук — посъветва ни Ланге.

— Няма какво да ги чакаме! — отвърна скаутът. — Сигурно виждате, че не са се отправили точно към нас, а се придържат повече на юг. Забелязали са, че се движим и затова препускат косо към нас, така че да ни пресрещнат. И тъй, напред! Нямаме време за губене. Може би са войници от форт Индж, които са тръгнали на разузнаване. Ако е така, тогава няма защо да се радваме особено на тази среща.

— Защо пък не?

— Защото ще научим нещо неприятно, сър. Форт Индж се намира твърде далече на северозапад. Щом комендантът изпраща патрули на такова далечно разстояние, то очевидно съществува някаква опасност. Сигурно ще научим за какво става въпрос.

Продължихме да яздим без да намаляваме бързината си. Тъмната точка видимо се приближаваше и най-сетне се разпадна на шест по-малки точки, които бързо нарастваха. Скоро забелязахме съвсем ясно, че бяха ездачи. След пет минути разпознахме вече и униформите. А след малко ни наближиха дотолкова, че можахме да чуем какво ни извикаха. Искаха да спрем. Бяха петима драгуни, предвождани от един сержант.

— Защо яздите толкова бързо? — попита той, като дръпна юздите на коня си. — Не ни ли забелязахте?

— Забелязахме ви — отвърна скаутът хладнокръвно, — но нямаме никаква причина да ви чакаме.

— Имате, имате! Трябва непременно да ни кажете кои сте.

— Е добре, ние сме четирима бели и един негър, които яздят в югозападна посока. Това сигурно е достатъчно за вашите цели.

— Hang it all [63]! — избухна сержантът. — Не си мисли, че можеш да ни будалкаш!

— Pshaw! — усмихна се Олд Дет с чувство на превъзходство. — И на мен самия не ми е до будалкане. Намираме се в откритата прерия, а не в някоя класна стая, където би могло да играете ролята на учители.

— Изпълнявам само служебните си задължения. Настоявам да ми кажете имената си!

— А ако не благоволим да се подчиним?.

— Както виждате, ние сме въоръжени и ще съумеем да ви накараме да се подчините.

— Ах! Наистина ли ще съумеете? Страшно се радвам заради самите вас. Само че не те съветвам да опитвате. Ние сме свободни мъже в свободна страна, сержанте! Иска ми се да видя онзи, който би се осмелил да ни каже сериозно, че трябва да му се подчиним, трябва, чувате ли?! Направо бих прегазил с коня си този нехранимайко!

Очите му блестяха. Той дръпна юздите на коня си така, че животното се изправи на задните си крака, след което, подчинявайки се на едно стисване на бедрата му, направи застрашителен скок към сержанта. Човекът дръпна бързо коня си назад и се накани да му отвърне гневно. Олд Дет обаче не му остави време.

— Да не смятаме, че съм двойно по-възрастен от тебе и имам много по-голям опит и много повече преживявания, отколкото можеш изобщо някога да събереш. Ще ти отговоря само по въпроса за употребата на оръжията. Да не си мислиш, че нашите ножове са от марципан, цевите ни от захар, а куршумите — от шоколад? Тези захарни изделия едва ли ще ви се отразят добре! Казваш, че трябвало да изпълниш служебните си задължения. Well, това е в реда на нещата и аз нямам нищо против. Но кой ти е дал нареждане да се държиш така грубо с опитни уестмъни? Готови сме да разговаряме, но не сме ви викали и настояваме преди всичко за учтивост!

Сержантът се позамисли. Олд Дет изглеждаше изцяло променен и държането му не остана без въздействие.

— Няма защо да се гневим толкова много — подхвана сержантът, — изобщо нямах намерение да бъда груб.

— Да, но не долових нито в тона, нито в начина на изразяването ти някакъв особен финес.

— Така е, защото се намираме сред прерията, а не в приемния салон на някоя дама. Наоколо се навъртат най-различни типове и трябва да си отваряме очите, тъй като служим в един от предните постове.

— Типове ли? Да не би да ни причисляваш към тези съмнителни джентълмени? — ядоса се старият трапер.

— Не мога да кажа нито „да“, нито „не“. Но мисля, че човек с чиста съвест няма да откаже да се представи. Сега са се навъдили много от онези проклети негодници, които минават оттук, за да служат на Хуарес. Човек не може да има доверие на такива нехранимайковци.

— Тогава си привърженик на сецесионистите, на южните щати, а?

— Да, надявам се, че и вие сте техни привърженици.

— Аз съм на страната на всеки свестен човек и съм против всеки подлец. Няма защо да крием имената и произхода си. Идваме от Ла Гранж.

— Значи сте тексъсци. Е, Тексъс беше на страната на Юга. Тогава съм срещнал съмишленици.

— Съмишленици ли! Behold! Изразяваш се много изискано, да не очакваш такова нещо от един сержант. Но вместо да ти казвам всичките пет имена, които и без това ще забравиш, ще ти спомена само моето, за да ти е по-лесно. Аз съм стар скитник из прериите и онези, които ме познават, ме наричат Олд Дет.

Въздействието от това име се забеляза светкавично. Сержантът подскочи на седлото и втренчи погледа си в ловеца. Войниците отправиха към него погледи, в които се четеше изненада, но и дружелюбие. Техният предводител обаче смръщи вежди.

— Олд Дет? Това си ти? Шпионинът на северните щати?

— Сър! — извика старият скаут заплашително. — Внимавай! Ако си чувал за мене, тогава сигурно ще знаеш, че не съм от онези хора, които търпят да ги обиждат. За Севера си рискувах кръвта и живота, мило и драго, защото така исках, защото считах, че действията му са правилни, а и до ден днешен ги считам за правилни. Под думата „шпионин“ разбирам нещо по-друго от онова, което бях аз; и ако понякога такива наивници като тебе ме наричат с тази дума, то аз не им отвръщам веднага с юмрука си, само защото ги съжалявам. За щастие, изглежда, че хората, които те придружават, са по-разбрани от тебе. Нека съобщят на коменданта на форт Индж, че си срещнал Олд Дет и си го ругал като някой хлапак. Убеден съм, че така ще ти трие сол на главата, та ще ти се завие свят!

Тези думи постигнаха целта си. Комендантът беше вероятно по-разбран човек от подчинените си. Сержантът бе длъжен да му докладва за тази среща и за разговора си. Когато патрулиращите се натъкнат на някой прочут ловец като Олд Дет, те могат да имат голяма полза от такава среща, защото обикновено се разменят мисли и мнения, съобщават се наблюдения, дават се съвети, носещи значителна изгода на войсковите поделения. Офицерите се отнасят обикновено към уестмъни от типа на Олд Дет с голямо уважение и внимание. А какво щеше да докладва този сержант за нас, след като се отнасяше по такъв начин с опитния следотърсач? Вероятно такива мисли му минаваха сега през главата, защото цялото му лице се беше зачервило от смущение. А Олд Дет продължи, за да подсили впечатлението от думите си:

— Моите уважения към униформата ти, но моята по нищо не й отстъпва. Няма да ти навреди да чуеш няколко съвета от Олд Дет, още повече, че си толкова млад. Под чии заповеди се намира сега форт Индж?

— Комендант е майор Уебстър.

— Този, който беше до преди две години капитан във форт Райли [64]?

— Да.

— Е, тогава ще го поздравиш от мене! Познава ме много добре. Често стреляхме заедно по мишените и набивахме главичките на пироните още по-навътре. Можеш да ми дадеш бележника си и да му предадеш после няколко реда от мене, които искам да му напиша. Струва ми се, ще се зарадва извънредно много, че един от подчинените му е нарекъл Олд Дет шпионин.

Сержантът бе изпаднал в затруднение, от което не виждаше изход. Постоянно преглъщаше и най-сетне промърмори с видимо усилие:

— Но, сър, мога да те уверя, че наистина нямах намерение да те обидя! При хора като нас не всеки ден е неделя. Имаме си толкова ядове и никак не е чудно, ако заговорим с тон, с какъвто не сме искали да разговаряме.

— Тъй, тъй! Е, това звучи вече по-учтиво от преди. Ще приема, че разговорът ни започва едва сега. Имате ли във форта пури?

— Свършиха ни се. За жалост и тютюна свърши.

— Лошо. Войникът без тютюн е половин човек. Но моят спътник е напълнил един от кобурите на седлото си с пури. Може би ще ви даде нещичко от запасите си.

Погледите на сержанта и драгуните се спряха на мен очаквателно. Извадих шепа пури, разпределих ги между тях и им дадох огън. След като сержантът смукна няколко пъти от пурата, по лицето му се изписа голямо блаженство. Кимна ми признателно:

— Една такава пура е направо като лулата на мира. Струва ми се, че не бих могъл да се сърдя и на най-върлия си неприятел, ако насред прерията ми предложи такава пура, след като не съм пушил седмици наред.

— Щом като за тебе една пура има по-голямо значение от най-старата вражда, тогава поне не си непоправим злодей — засмя се Олд Дет.

— Не, наистина не съм. Но, сър, ще трябва да продължим пътя си и затова би било уместно да си кажем онова, което е необходимо. Видяхте ли някакви индианци или следи?

Олд Дет отговори отрицателно и попита дали може да се очаква среща с индианци по тези места.

— Разбира се! — гласеше отговорът. — Имаме пълно основание да бъдем предпазливи, защото тези подлеци пак са изровили бойната секира.

— By Jove! Лошо! За кои племена става въпрос?

— Команчите и апачите.

— Значи най-опасните! А ние яздим горе-долу между земите на двете племена. Ако ножицата се затвори, тежко и горко на онези, които се намерят между остриетата й.

— Да, затова внимавайте. Ние взехме вече всички възможни мерки. Няколко пратеника тръгнаха да искат подкрепления и провизии. Почти денонощно патрулираме надалеч от форта. Затова подозираме и всеки, когото срещнем. докато се убедим, че не е негодник. Това извинява и поведението ми към вас.

— Вече е забравено. Но каква е причината, накарала червенокожите да воюват помежду си?

— За това е виновен този проклет… извинете, сър! Може би мислите различно от мене — виновен е този президент Хуарес. Сигурно на всички ви е известно, че той бе принуден да бяга чак до Ел Пасо. Французите го преследваха. Стигнаха чак до Чиуауа и Коауила. Той трябваше да се крие от тях като миеща мечка от кучета. Гониха го до Рио Гранде и щяха да продължат да го преследват, щяха да го пленят, ако президентът от Вашингтон не се беше намесил така неразумно. Всички бяха срещу Хуарес, всички се бяха отказали от него. Дори и индианците не искаха да го знаят, макар че той е роден индианец.

— И апачите ли бяха против него?

— Не. По-точно казано, те нито бяха с него, нито бяха против него. Изобщо не взеха страна и останаха спокойни в бърлогите си. Така ги беше посъветвал Винету. техният млад, известен вожд. Но затова пък пратениците на Базен успяха да настроят команчите срещу Хуарес. Техните отряди прехвърлиха мексиканската граница и започнаха да избиват привържениците на Хуарес.

— Хмм! Искаш да кажеш, че минаха границата, за да плячкосват, да убиват и да палят! Команчите хич не се интересуват от Мексико. Техните територии и ловни полета не са от онази страна на Рио Гранде, а от тази страна. Безразлично им е кой управлява Мексико, дали Хуарес, Максимилиян или Наполеон. Но щом господа французите ги викат и насъскват срещу мирни хора, тогава няма защо да се сърдим на команчите, че по най-бърз начин се възползват от случая, за да грабят. Няма какво да обсъждаме кой носи отговорността.

— И мен не ме интересува. Накратко казано, прехвърлиха границата и започнаха да вършат точно онова, което се искаше от тях. но ето че се сблъскаха с апачите. Команчите са били винаги заклети врагове на апачите. Затова те нападнаха един лагер на неприятелите си, изпозастреляха всички, които не се предадоха и плячкосаха много палатки и коне.

— А после?

— Какво после, сър? Според индианските обичаи пленените мъже бяха вързани на кола на мъчението.

— Струва ми се, че такъв обичай едва ли е много приятен за потърпевшите. Но нека това тегне на съвестта на господа французите! Естествено апачите са се вдигнали веднага, за да си отмъстят, нали?

— Не. Те са страхливци!

— Слушай, сержанте, който твърди подобно нещо, не познава апачите. Твърдо съм убеден, че не са преглътнали спокойно нанесения им позор.

— Изпратиха само неколцина воини, за да преговарят с най-възрастните вождове на команчите. Тези преговори се водиха при нас.

— Във форт Индж? Защо пък там?

— Защото там и двете страни бяха длъжни да се въздържат от военни действия.

— Аха! Ясно. А дойдоха ли вождовете на команчите?

— Дойдоха петима вождове с двадесет воини.

— Колко апачи се явиха?

— Трима.

— Колко воини ги придружаваха?

— Сами бяха.

— Хмм! А казваш, че били страхливци! Трима души се осмеляват да минат през вражеска територия, за да се срещнат с двадесет и пет неприятели! Сержанте, ако искаш да бъдеш поне донякъде справедлив, трябва да признаеш, че това е доказателство за храброст. И как протекоха преговорите?

— Не се стигна до мир, разривът между тях стана само по-голям. Накрая команчите се нахвърлиха върху апачите. Убиха с ножове двама от тях, но третият, макар и ранен, успя да се добере до коня си и да прескочи оградата на форта, висока колкото човешки бой. Команчите го преследваха, но не можаха да го хванат.

— И това стана под закрилата на форта, в гарантирания от него мир, пред очите на един майор на Севера? Какво вероломство! Нима ще бъде чудно тогава, ако апачите от своя страна изровят бойната секира? Избягалият воин ще им отнесе тази вест и многобройните им отряди ще се вдигнат на крак, за да си отмъстят. И тъй като пратеникът им е бил убит във форт на белите, те ще обърнат оръжията си и срещу бледоликите. А как се държаха команчите?

— Към нас се държаха приятелски. Преди да напуснат форта, вождовете ни увериха, че ще се бият само срещу апачите. Бледоликите били техни приятели.

— Кога се състояха преговорите с този кървав завършек?

— В понеделник.

— А сега е петък, значи преди четири дни — разсъди Олд Дет. — Колко време останаха команчите във форта след бягството на апача?

— Много малко. След един час възседнаха конете си.

— И вие ги пуснахте да си отидат? Те са нарушили международното право, трябвало е да бъдат задържани, за да им се потърси сметка. Майорът трябваше да ги арестува и да докладва за инцидента във Вашингтон. Не мога да разбера постъпката му.

— Майор Уебстър беше излязъл на лов в понеделник и се върна едва вечерта.

— За да не бъде свидетел на преговорите и на предателството! Позната картина! Но ако апачите разберат, че сте оставили команчите спокойно да напуснат форта, тогава тежко и горко на всеки бял, който им падне в ръцете! Няма да пощадят никого.

— Сър, не се ядосвай чак толкова! И за апачите беше добре, че команчите останаха само един час във форта. Иначе щяха да загубят още един от вождовете си.

Олд Дет направи едно движение, което издаваше изненадата му.

— Още един вожд ли казваш? Аха, отгатвам! Изминали са четири дни оттогава. Той имаше превъзходен кон и е яздил по-бързо от нас. Той е бил, сигурен съм!

— Кой? — запита сержантът позачуден.

— Винету.

— Да, той беше. Едва команчите бяха изчезнали на запад и откъм изток, откъм Рио Фрио, Се появи един конник. Дойде във форта, за да си купи барут, олово и револверни патрони. Червенокожият не носеше никакви отличителни племенни белези, а и ние не го познавахме. Докато купуваше тези неща, той научи какво се беше случило. Случайно присъстваше дежурният офицер, лейтенант Фримън. Индианецът се обърна към него.

— Ама че история! — извика Олд Дет нетърпеливо. — Де да бях присъствал на разговора им. И какво му каза?

— Само тези думи: „Много бели ще трябва да изкупят престъплението, извършено тук, без вие да се опитате да го предотвратите или поне да наложите някакво наказание!“ После излезе от магазина на двора и скочи на коня си. Лейтенантът го беше последвал, за да се порадва на великолепния вран жребец на червенокожия. Индианецът му заяви следното: „Ще постъпя по-честно от вас. Искам да ви кажа, че от днес нататък започва война между воините на апачите и бледоликите. Оставили сте убийците на свобода и с това сте доказали, че сте врагове на апачите. За кръвта, която ще се пролее от сега нататък, сте виновни вие!“

— Да, да, такъв си е той! — обади се Олд Дет. — А какво му отговори лейтенант Фримън?

— Попита го кой е той и едва тогава червенокожият каза, че е Винету, вождът на апачите. Офицерът извика веднага да затворят вратата и да пленят червенокожия. Той имаше това право, защото войната беше вече обявена, а Винету не се намираше при нас в качеството си на парламентьор. Но индианецът се изсмя високо, събори неколцина от нас с коня си, събори и лейтенанта, след което прескочи оградата също както и другият индианец бе сторил това преди него. Веднага изпратихме по петите му отряд, но хората ни се върнаха, без изобщо да го зърнат.

— Ето ти на! Сега ще става, каквото ще става! Тежко на форта и на гарнизона му, ако команчите не победят! Апачите няма да оставят никого от вас жив. Но стига вече излишни приказки! Времето ни е скъпо. Мяркали ли са се при вас и други хора?

— Само веднъж. Завчера привечер се отби един ездач, който бе тръгнал за Сабинал. Казваше се Клинтън.

— Клинтън! Хмм! Ще ти опиша този човек. Слушай дали е той!

Скаутът описа Гибсън, който си беше присвоил фалшивото име Клинтън преди доста време и сержантът заяви, че описанието е вярно. След това аз му показах и снимката; той разпозна със сигурност посетителя на форта.

— Метнал ви е — обади се Олд Дет. — Този човек няма никакво намерение да ходи в Сабинал, а се е отбил при вас, за да разбере как стоят нещата. Клинтън пътува заедно с група от онези „проклети негодници“, за които ни говори преди малко. После отново се е присъединил към тях, те са го чакали някъде. Нещо друго важно да се е случило?

— Нищо друго не се сещам.

— Тогава няма какво да си кажем повече. Предай на майора, че си ме срещнал. Понеже си негов подчинен, не е в правата ти да му обясняваш мнението ми за събитията във форта, но повярвай ми, щяхте да предотвратите големи нещастия и кръвопролития, ако бяхте изпълнили дълга си както трябва. Good bye, boys!

Следотърсачът обърна коня си и го подкара. Ние го последвахме, след като поздравихме сдържано драгуните, които продължиха пътя си на север. Изминахме мълчаливо в галоп голямо разстояние. Главата на Олд Дет бе сведена и той явно размишляваше над нещо. Слънцето клонеше на запад и се канеше да залезе. Денят нямаше да трае още и час и въпреки това югозападният хоризонт се простираше пред погледите ни като съвършено ясна и тънка линия. До края на деня имахме намерение да достигнем Рио Леона, където растяха дървета, които щяха да се очертаят в далечината като една много по-дебела линия. Затова можеше да се предположи, че все още бяхме далече от целта на днешното си пътуване. Сигурно такива мисли се въртяха и в главата на Олд Дет, защото той винаги подкарваше по-бързо коня си, когато животното се опитваше да забави хода си. Бързината ни беше най-после възнаградена, понеже тъкмо когато слънчевият диск докосна западния хоризонт, ние различихме на югозапад една по-дебела тъмна ивица, която бързо придобиваше все по-ясни очертания. Теренът, по който препускахме напоследък, бе покрит с пясък, без всякаква растителност; сега обаче отново се появи трева, а и скоро забелязахме, че споменатата тъмна ивица е образувана от дървета, чиито корони ни махаха приветливо след дългата и уморителна езда. Олд Дет посочи към тях и остави коня си да забави ход.

— Видите ли някъде из тези райони дървета, значи наблизо трябва да има вода. Пред нас е реката Леона. Ще лагеруваме на брега й.

Скоро достигнахме дърветата. Образуваната от тях тясна ивица гора се простираше по двата бряга на реката, а между дърветата растяха гъсти храсти. Коритото на реката бе широко, но водата в него бе твърде малко. Въпреки това мястото, където излязохме на реката, не се оказа подходящо за преминаване. Затова продължихме да яздим бавно по брега срещу речното течение. След кратко търсене забелязахме място, където плитката вода къпеше белия речен чакъл. Тук накарахме конете си да нагазят в реката. Олд Дет беше начело. Тъкмо когато неговият кон се канеше да потопи предните си копита във водата, той го спря, слезе на земята и се наведе, за да огледа внимателно дъното на реката.

— Well! — кимна той. — Така си и мислех. Тук се натъкваме на следа, която не сме могли да забележим по-рано, защото бреговете са покрити с твърд чакъл; по него не остават следи. Разгледайте дъното на реката, джентълмени!

И ние скочихме от седлата и едва сега забелязахме кръглите вдлъбнатини, малко по-големи от човешка длан, които водеха в реката.

— Нека Хектор огледа дирята — каза скаутът, който явно искаше да изпита способностите на негъра. — Искам да чуя неговото мнение.

Негърът, който беше стоял досега очаквателно зад нас, излезе напред и погледна във водата.

— Това двама конници били, които отвъд реката.

— Защо мислиш, че са били конници, а не са били коне без ездачи?

— Защото следи от коне сме много дълбок. Коне трябвало носят товар и този товар сме ездачи. Коне не навлезли заедно във вода, а един подир друг. Също спират се на бряг, за да пият вода преди преминат река. Но тук не спират, а направо преминават. Вървяли и един до друг. Това само правят, ако принудени, ако трябва подчиняват юзда. А щом има юзда, има и седло, на което седят ездач.

— Добре се справи! — похвали го старият скаут. — И аз самият едва ли щях да го обясня по-добре. Двамата ездачи са бързали, не са дали възможност на конете си дори да пият вода. Но тъй като конете положително са били жадни, а всеки уестмън се грижи преди всичко за коня си, струва ми се, че са им позволили да пият едва на другия бряг. Следователно тези двама души са имали някаква причина преди всичко да се прехвърлят отвъд реката. Надявам се да открием тази причина.

Докато оглеждахме следите, конете ни жадно пиеха речната вода. Отново ги яхнахме и достигнахме отвъдния бряг съвсем сухи, понеже на това място реката беше толкова плитка, че дори и стремената ни не се натопиха в нея. Едва бяхме стъпили на брега и Олд Дет, от чийто поглед нищо не можеше да се изплъзне току-така, каза:

— Ето я причината! Погледнете онази липа, чиято кора е обелена, докъдето може да я достигне човешка ръка! А тук, какво има в земята?

Той посочи надолу към два реда забити колчета, които бяха дълги и дебели приблизително колкото моливи.

— За какво са им били тези колчета? — продължи Олд Дет с тона на учител, който занимава учениците си с нагледно обучение. — Каква е връзката между тях и обелената кора от дървото? А виждате ли малките изсъхнали парчета лико, които са пръснати наоколо? Тези колчета в земята са служили за опъване кишкита на основата. Виждали ли сте някога индиански тъкачен стан, с чиято помощ се правят мрежи, кърпи и други подобни вещи? Е, пред нас сега имате нещо такова, само че не е направен от дърво и железни щифтове. Двамата ездачи са изработили от ликото дълга лента. От разположението на колчетата може да се разбере, че е била широка горе-долу колкото длан, значи е била по-широка от колан. Индианците предпочитат да превързват раните си с подобни ленти или колани от прясно лико. Сочното лико охлажда раната, а когато изсъхне я притяга така, че придава известна устойчивост дори и на счупена кост. Струва ми се, че поне единият от двамата ездачи е бил ранен. А погледнете сега във водата! Виждате ли двете вдлъбнатини в пясъка с формата на мида? Тук са се търкаляли двата коня. Подобно нещо правят само индианските коне. Седлата са им били свалени, за да могат да се поосвежат. Това се разрешава на животните само тогава, когато им предстои тежък път. Следователно можем да приемем със сигурност, че двамата ездачи не са се бавили тук повече, отколкото е било необходимо за изработването на лентата от лико. След това са продължили. Резултатът от разследването ни е следният: пред нас се намират двама ездачи на индиански коне, от които поне единият е ранен. Бързали са толкова много, че не са позволили на конете да пият вода на онзи бряг, понеже са забелязали липата на другия. Трябвало им е лико, за да превържат раната. След като са направили превръзката, те са продължили ездата си веднага. Какво следва от това, мешърз? Понапрегни си малко мозъка! — подкани ме старият следотърсач.

— Ще се опитам — обадих се аз и сбърчих челото си замислено. — Но няма да ми се смееш, ако сбъркам!

— Разбира се, че няма. Гледам на тебе като на мой ученик, а от никой чирак не може да се очаква безпогрешна преценка.

— Тъй като конете са били индиански, предполагам, че собствениците им принадлежат към някое червенокожо племе. Нека си припомним събитията във форт Индж. Един от апачите избягал, но бил тежко ранен. Винету също напуснал форта много бързо. Във всеки случай без да се бави е последвал другия и понеже има превъзходен кон, скоро го е догонил.

— Не е лошо! — кимна Олд Дет. — Можеш ли да кажеш още нещо?

— Да. За двамата апачи най-важно от всичко е било да се доберат до племето си, да известят за нанесения им позор във форта и да предупредят, че идването на техните врагове, команчите, може да се очаква скоро. Затова са бързали толкова. Едва тук са имали време да превържат раната, още повече, те предварително са знаели къде могат да намерят лико; Затова и тук са разрешили на конете си да се освежат, а после са продължили веднага.

— Така е било. Доволен съм от тебе. Не се съмнявам, че тук е бил Винету с оцелелия парламентьор. Жалко, че закъсняхме толкова и няма да можем да проследим дирята им в тревата зад дърветата, но ми се струва, че знам в коя посока са тръгнали. Те трябва да се прехвърлят през Рио Гранде също като нас, ето защо са избрали и най-прекия път, както ще постъпим и ние. Затова ми се струва, че ще се натъкнем и на други белези, издаващи преминаването им. А сега да се огледаме за място за лагеруване, защото утре трябва да ставаме колкото се може по-рано.

Скоро опитното му око откри подходящо място, малка полянка без дървета, заобиколена от храсталак и покрита със сочна гъста трева, така че и за конете ни имаше хубава паша. Освободихме ги от седлата и ги вързахме за ласата, които бяхме взели със себе си от Ла Гранж. После скромно вечеряхме с остатъците от припасите си.

Вече многократно споменах, че отношенията ни с Олд Дет бяха подобни на отношенията между ученик и учител. Вършех всичко, каквото кажеше, защото разпорежданията и решенията му бяха винаги такива, че човек не можеше да им намери никакво слабо място. Освен това тайно се радвах, че ме смяташе за гринхорн и го оставях да играе ролята на учител, понеже му доставяше явно удоволствие. Освен това много пъти се преструвах нарочно на безпомощен и неосведомен човек, на новак, само за да му доставя радостта да блесне с познанията си.

И сега, когато се нахранихме, аз пак го попитах няма ли да запалим огън. Той веднага направи подигравателна физиономия.

— Очаквах такъв въпрос от тебе, сър! Сигурно си чел по-рано хубави индиански истории, а? Изглежда много са ти харесали тези неща?

— Разбира се!

— Хмм, да! Лесно е да ги четеш. Всичко става толкова безпрепятствено и просто. Запалваш си лулата или пурата, настаняваш се на канапето, вдигаш си краката нависоко и се вдълбочаваш в хубавата книга, взета от библиотеката. Но я се поразходи сам из девствената гора, из Далечния Запад! Нещата са малко по-различни от онова, което научаваш от книгите. Авторите на подобни истории са много усърдни писачи на романи и аз самият съм чел такива разкази с любопитство. Но най-често тези хора изобщо не са ходили в Запада. Отлично са съумели да свържат поезия и действителност. Но в Запада си имаш работа само с действителността, а от поезията поне аз още не съм успял да открия ни следа. В книгите можеш да прочетеш за някой хубав пламтящ лагерен огън, над който се пече сочно бизонско филе. Но аз ти казвам, че ако запалим сега и най-малкия огън, миризмата на пушека ще ни докара тук всеки индианец, който се намира нейде наоколо до две мили разстояние.

— Почти на един час път! Нима е възможно?

— Струва ми се, че ще имаш възможност да разбереш какво обоняние имат индианците. Ако те не успеят да подушат пушека, ще го усетят конете им и ще го издадат с онова проклето пръхтене, на което са ги дресирали и което е струвало вече живота на доста бледолики. Затова съм на мнение да се откажем за днес от поезията на лагерния огън.

— Но струва ми се, че напразно се опасяваме от близостта на някакви индианци — обадих се аз самоуверено. — Не е възможно команчите да са тръгнали вече насам. Доста време ще измине, докато се приберат парламентьорите им и докато пратениците съберат воините от различните племена.

— Хмм! Какви хубави речи може да държи един гринхорн! За съжаление забрави три неща. Първо, сега се намираме на територията на команчите. Второ, воините от предните им отряди са достигнали вече мексиканската граница. И трето, воините от другите племена едва ли ще трябва тепърва да се събират полека-лека, а положително отдавна са свикани някъде и са готови за боен поход. Нима смяташ команчите за толкова глупави да убият пратениците на апачите, без да са се подготвили за боен поход? Аз ти казвам, че предателството спрямо парламентьорите не е било последица от внезапен изблик на гняв. Било е обмислено и решено предварително. Струва ми се, че край Рио Гранде са се събрали вече достатъчно команчи и се опасявам, че на Винету никак няма да му е леко да се промъкне незабелязано край тях.

— Тогава си на страната на апачите, а?

— Дълбоко в себе си — да. Отнесли са се несправедливо с тях. Но разумът ни повелява да запазим неутралитет. Трябва да бъдем щастливи, ако стигнем целта си здрави и читави. И през ум не бива да ни минава да кокетничим било с едната страна, било с другата. Впрочем нямам повод да се страхувам от команчите. Познават ме. Всеки знае, че никога не съм им причинявал никаква злина, бил съм често при тях и винаги са ме приемали дружелюбно. Дори един от най-известните им вождове, Ойо-колтса, което означава Белия Бобър, е мой личен приятел. Направих му веднъж една услуга, която нямало да забрави, както ме увери тогава. Случи се горе край Ред Ривър, където го беше нападнал отряд на племето чикасо. Сигурно щеше да изгуби живота и скалпа си, ако не се бях появил. Сега това приятелство е от голямо значение за нас. Ще се позова на него, ако се сблъскаме с команчите и ако се държат враждебно към нас. Впрочем, трябва да сме готови на всичко и да се държим така, като че ли се намираме в неприятелска територия. Ето защо няма да спим едновременно всички, а един от нас ще остане на пост, който ще бъде сменяван през час. Така всеки ще може да спи пет часа. Това ни е достатъчно. Ще определим реда на постовете с жребий — ще вземем стръкчета трева с различна дължина.

Скаутът откъсна пет стъбълца. Аз трябваше да застана на пост последен. Междувременно нощта бе настъпила и беше станало съвсем тъмно. Докато все още не бяхме легнали да спим, нямахме нужда от пост, а засега никой не мислеше за сън. Запалихме си по една пура и започнахме оживен разговор, който стана още по-интересен, когато Олд Дет започна да разказва някои свои преживелици. Забелязах, че той подбираше такива приключения, от които можеше да се научи нещо полезно. Времето минаваше. Може би вече беше някъде около единадесет, когато Олд Дет внезапно прекъсна разказа си и внимателно се заслуша. Един от конете ни беше изпръхтял, и то по особен начин, изразяващ страх и възбуда. Това направи, разбира се, и на мен впечатление.

— Хмм! — измърмори той. — Какво ли беше? Нямах ли право, когато казах на Кортесио, че нашите два коня са били вече в прерията? Така пръхтят само онези животни, които са носили на гърба си някой уестмън. Сигурно наблизо има нещо подозрително. Но не се оглеждайте, мешърз! Между храстите е тъмно като в рог и ако се напрегнат очите да различат нещо в тази тъмнина, те неволно добиват блясък, който може да бъде забелязан от неприятеля. И така, гледайте спокойно пред себе си! Аз сам ще се поозърна наоколо, след като смъкна повечко шапката си над очите, за да не ме издадат. Слушайте! Ето го пак!

Пръхтенето се беше повторило. Един от конете — изглежда беше моят — удари няколко пъти с копито по земята, като че ли се опитваше да скъса ласото. Ние мълчахме.

Ала Олд Дет ни предупреди тихо:

— Какво ви хрумна сега изведнъж да млъкнете! Ако наблизо наистина има човек, който ни подслушва, той вече ни е чул да разговаряме и това мълчание ще го предупреди, че сме обърнали внимание на пръхтенето и сме се усъмнили в нещо. Продължете разговора! Приказвайте си нещо, няма значение какво!

Тъкмо подехме принудителния си разговор и негърът Хектор тихичко се обади:

— Хектор знам къде човек. Хектор видял две очи.

— Добре! Но не гледай повече натам, иначе и той ще забележи твоите очи! Къде е?

— Там, къде Хектор вързал свой кон, надясно дивите сливи. Съвсем най-долу при земя, съвсем слабо светят две точки.

— Ще видим. Ще се промъкна в гръб и ще стисна леко човека за врата. Няма защо да се страхуваме, че не е сам, защото в такъв случай конете ни сигурно щяха да се държат иначе. И така, продължавайте да говорите не много високо! Ще имаме двойна полза: първо, човекът ще си помисли, че подозренията ни са се разсеяли и второ, говорът ви би заглушил някой шум, който бих могъл да причиня в тази тъмница.

Ланге подхвърли полугласно един въпрос, на който отговорих по същия начин. Завърза се разговор и аз се постарах да му придам весела нотка, та да имаме причина да се посмеем. Непринуденият смях може би беше най-подходящото средство да убеди съгледвача в безгрижието ни и да не му позволи да долови приближаването на Олд Дет. Уил и Хектор не останаха по-назад и в продължение на повече от десет минути ние се държахме доста шумно, докато се разнесе гласът на скаута:

— Спрете! Стига сте ревали като лъвове! Не е необходимо повече, понеже го пипнах. Ще го донеса.

Дочухме шумолене от мястото, където беше вързан конят на негъра, след което оттам се зададе старият трапер, пристъпвайки тежко под товара си. После го сложи пред нас и каза:

— Така! Беше лека работа, защото вдигахте такъв шум, че този индианец нямаше да усети дори и земетресение.

— Индианец ли? Тогава сигурно има и други наблизо, а? — попита Ланге.

— Възможно е, макар и да не е много вероятно. Нека сега обаче поосветим малко тук, за да можем да огледаме този човек. Ей там видях суха шума и едно изсъхнало дръвце. Ще ги донеса. Пазете индианеца!

— Но той не мърда. Да не е умрял? — осведоми се ковачът.

— Не, но съзнанието му отиде малко да се поразходи.

Вързал съм му ръцете на гърба със собствения му колан. Ще се върна преди да е дошъл на себе си.

Олд Дет се отдалечи, за да отреже споменатото дърво. С ножовете си го нацепихме на подпалки. Имахме и огниво, така че скоро се разгоря малък огън, чиято светлина беше достатъчна, за да можем да огледаме пленника добре. Дървото беше толкова сухо, че правеше съвсем малко дим.

Сега очите ни се отправиха към пленения индианец. Беше обут в индиански панталони с кожени ресни, носеше ловна риза, също украсена с ресни, и обикновени мокасини без никаква украса. Косата му падаше надолу сплетена в две дълги плитки от двете страни на главата. Лицето му беше покрито с боя — черни наклонени черти на жълт фон. Оръжията, както и всичко, което се е намирало по кожения му колан, беше взето от Олд Дет. Въоръжението му се състоеше от нож и лък с кожен колчан за стрели. Двата последни предмета бяха свързани заедно с ремък. Червенокожият лежеше неподвижно със затворени очи, сякаш беше мъртъв.

— Обикновен воин — обади се Олд Дет, — който дори не носи по себе си доказателството, че е убил вече някой неприятел. Нито на колана му виси скалпът на някой победен враг, нито пък кожените му панталони са украсени с човешки коси. Няма и амулет [65]. Следователно или още няма име, или го е загубил, понеже някой му е отнел амулета. Сега са го изпратили като съгледвач, защото работата е опасна, а той би могъл да се отличи, да убие някой неприятел и така да си спечели ново име. Погледнете! Раздвижи се! Ей сега ще дойде на себе си. Не говорете!

Пленникът изпъна крайниците си и пое дълбоко въздух. Щом усети, че ръцете му са вързани, по тялото му пробягна тръпка, предизвикана от страха. Отвори очи, направи опит да скочи, но падна по гръб. Сега впери пламтящия си поглед в нас. Щом забеляза Олд Дет, от устата му се изтръгнаха думите:

— Коша-певе! — Това е дума от езика на команчите и означава точно Старата Смърт.

— Да, аз съм — кимна скаутът. — Познава ли ме червенокожият воин?

Олд Дет изговори тези думи на английски и червенокожият му отвърна на същия език, който той не владееше добре и затова постоянно намесваше много думи от своя език.

— Воините на команчите познават добре мъжа, който носи това име, защото той е бил при тях.

— Вече разбрах по цветовете на войната, покрили лицето ти, че си команч. Как се казваш?

— Воинът на команчите загуби името си и никога вече няма да има име. Той тръгна на път, за да си го възвърне. Но попадна в ръцете на бледоликите и се покри със срам и позор. Той моли белите воини да го убият. Докато тялото му гори на стълба на мъчението, той ще пее бойни песни и бледоликите няма да чуят нито един стон от него.

— Не можем да изпълним молбата ти, защото не сме зверове, а твои приятели. Плених те, понеже беше тъмно и не можах да различа, че си воин на команчите, с които живеем в мир. Ще останеш жив и ще извършиш още много големи подвизи. Ще се сдобиеш отново с име, пред което неприятелите ви ще треперят. Свободен си.

Скаутът развърза ръцете му. Но команчът не скочи зарадван. Остана да лежи неподвижно, като че ли още беше вързан.

— Воинът на команчите все пак не е свободен — каза той. — Той иска да умре. Забий му ножа си в сърцето!

— Няма никаква причина да го сторя. Защо да те убивам?

— Защото ме надхитри и плени. Ако воините на команчите научат това, ще ме прогонят и ще кажат: първо си загуби амулета и името, а после се навря в ръцете на бледоликите. Очите му са слепи, а ушите му глухи. Никога няма да е достоен да носи отличията на воина.

Индианецът изрече тези думи толкова тъжно, че ми стана жал за него. Бях разбрал всичките му думи. Както вече споменах, той говореше на една смесица от английски и команчски, а аз владеех неговия език доста добре. Вождът Тевуашохе се беше оказал добър учител. Ето защо се намесих бързо в разговора, преди Олд Дет да успее да отговори:

— Нашият червенокож брат изобщо не е опозорен. Не е срамно да бъдеш надхитрен от един толкова прочут бледолик като Коша-певе. Впрочем воините на команчите няма да разберат никога, че си бил наш пленник. Устата ни няма да се отворят.

Внимавах при отговора си да не употребя някоя дума от езика на команчите само заради стария скаут. Това никак нямаше да подхожда на ролята ми на гринхорн. Освен това червенокожият и така ме разбра, което се потвърди веднага.

— Коша-певе съгласен ли е с тези думи? — запита той.

— Разбира се — кимна скаутът. — Ще се държим така, сякаш сме се срещнали мирно. Аз съм ваш приятел и затова е съвсем естествено, щом си ме познал, да се приближиш към нас открито.

— Моят прочут бял брат казва думи, които ми носят радост. Аз им вярвам и мога да стана, защото сега няма да се върна при воините на команчите, покрит с позор. Ще бъда благодарен на бледоликите за мълчанието им, докато очите ми могат да виждат светлината на деня.

Той седна на земята и пое дълбоко въздух. По лицето му, покрито с гъст слой боя, не можеха да се различат вълнуващите го чувства, но бе очевидно, че от сърцето му беше паднал камък.

— Сега нашият червенокож приятел вижда, че му мислим доброто — продължи старият скаут разговора. — Надяваме се, че и той ще гледа на нас като на приятели и ще ми отговори искрено на въпросите.

— Нека Коша-певе ме пита!

— Сам ли тръгна моят червенокож брат в поход? Може би е искал да убие някой неприятел или някое опасно животно, за да има право да се върне с ново име във вигвама си? Или заедно с него са тръгнали и други воини?

— С него има толкова воини, колкото капки вода има в реката.

— Да не би моят червенокож брат да иска да каже, че всички воини на команчите са напуснали вигвамите си?

— Потеглиха в поход, за да вземат скалповете на неприятелите си.

— Кои неприятели?

— Кучетата апачи. Откъм земите на апачите се разнесе голяма воня, която достигна чак до вигвамите на команчите. Ето защо те се качиха на конете си и ще унищожат тези койоти.

— А чуха ли преди това съвета на старите мъдри вождове?

— Възрастните воини се събраха и решиха да има война.

После жреците трябваше да се допитат до Великия Дух и отговорът на Маниту беше благоприятен за нас. От селата на команчите та чак до голямата река, която бледоликите наричат Рио Гранде дел Норте, гъмжи вече от наши воини. Слънцето залезе четири пъти, откакто бойната секира бе разнесена от вигвам на вигвам.

— И моят червенокож брат се числи към някой от тези бойни отряди?

— Да. Моите хора лагеруват край реката, но по-нагоре от това място. Разпратихме съгледвачи, за да разберем дали околността е безопасна. Аз се отправих надолу по течението и дойдох тук, където надуших по миризмата конете на бледоликите. Промъкнах се между храстите, за да разбера колко са на брой. Но тогава Коша-певе се нахвърли върху мене и ме плени за кратко време.

— Това е забравено вече и няма да разговаряме по този въпрос. Колко са воините на команчите, които лагеруват по-нагоре по течението на реката?

— Те са точно на десет места по десет.

— А кой ги предвожда?

— Ават-вила [66], младият вожд.

— Не го познавам. Никога не съм чувал името му.

— Той носи това име едва от няколко месеца, понеже уби Сивата мечка в планините и донесе кожата и ноктите й. Той е сина на Ойо-колтса, когото бледоликите наричат Белия Бобър.

— О, о, него го знам. Той ми е приятел.

— Да, така е, защото съм те виждал при него, когато му беше на гости. Неговият син, Голямата Мечка, също ще те посрещне приятелски.

— На какво разстояние оттук е мястото, където лагерува той с воините си?

— Моят бял брат няма да язди и половината от времето, което бледоликите наричат един час.

— Тогава ще помолим Ават-вила за разрешение да бъдем негови гости. Нека моят червенокож приятел ни води!

За по-малко от пет минути се намерихме на седлата и потеглихме. Индианецът крачеше пред нас. Най-напред ни преведе между дърветата до откритата местност, след което се отправихме нагоре срещу течението на реката.

След четвърт час пред нас изникнаха няколко тъмни фигури. Бяха постовете край лагера. Червенокожият размени няколко думи с тях, след което се отдалечи. Ние обаче трябваше да останем да чакаме. След известно време той се върна, за да ни вземе. Наоколо бе тъмно като в тунел. Небето се беше покрило с облаци и нито една звезда не се виждаше по него. Оглеждах се старателно наляво и надясно, но не можах да различа нищо. Ето че сега трябваше пак да спрем.

— Нека моите бели братя чакат тук — каза съгледвачът. — Воините на команчите не палят огньове по време на бойните си походи, но тъй като сега са убедени, че наоколо няма неприятели, ще запалят огън.

После той изведнъж изчезна. След няколко секунди забелязах малка светеща точка, голяма колкото цветната главичка на топлийка.

— Това е пункс — обясни Олд Дет.

— Какво е това пункс? — осведомих се аз, като отново се престорих на неосведомен.

— Прерийно огниво. Две парчета дърво, едно широко и другото тънко, кръгло. На широкото има малка вдлъбнатинка, която се пълни с пункс, с плесенясала суха дървесина от хралупите на изгнили дървета. Това е прахан първо качество. Тънката пръчица се поставя във вдлъбнатинката и се върти бързо с двете ръце. От търкането праханта се нагорещява и най-сетне се запалва. Ето виж!

Показа се малко пламъче, което се разгоря бързо от наслаганата суха шума. Скоро обаче огнените езици намаляха, защото индианецът не обича силния огън, хвърлящ надалеч светлина. Около пламъка бяха наредени радиално парчета от клони по такъв начин, че с единия си край те се събираха в центъра на горящия огън, чиято сила се регулираше много лесно чрез побутване или отдръпване на клоните. Когато шумата се разгоря силно, аз успях да забележа къде се намираме. Бяхме се спрели между дървета и бяхме заобиколени от индианци, които държаха оръжията си в ръка. Само малцина от тях притежаваха пушки, другите бяха въоръжени с копия, стрели и лъкове. Всички обаче имаха томахок и нож. Щом пламъците намаляха, получихме нареждането да слезем от конете. Последвахме подканата, доверявайки се на дружбата между Белия Бобър и Олд Дет. Оставихме спокойно да отведат конете ни настрани. Задържахме оръжията си, а с тях се чувствахме донякъде равностойни на стоте команчи в случай на неприятелско посрещане.

Разрешиха ни да се приближим до огъня, където седеше един единствен воин. Не можеше да се разбере дали беше млад или възрастен, защото цялото му лице беше покрито с гъст слой от същите бои, с които бе изрисувано и лицето на съгледвача. Косата му беше вързана във висока прическа, а в нея бе забито перо от бял орел. На пояса му висяха два скалпа, а на шнурове около врата му бяха завързани неговият амулет и калюметът, лулата на мира. Напреко през коленете си беше сложил пушката си, стар модел от двадесетте или тридесетте години. Той ни огледа внимателно един подир друг. Правеше се, че изобщо не забелязва чернокожия, защото червенокожите мъже презират негрите.

— Надува се — каза ми Олд Дет на немски, за да не го разбере червенокожият. — Да му покажем, че и ние сме вождове. Сядайте на земята и ме оставете аз да говоря!

Той седна срещу вожда и ние последвахме примера му. Само Хектор остана прав, защото знаеше, че рискува живота си, ако се настани край огъня. С тази привилегия се ползуваха само воините.

— Уф! — възкликна индианецът ядосано и процеди през зъби още няколко неразбираеми думи.

— Разбираш ли езика на бледоликите? — попита го Олд Дет.

— Ават-вила го разбира, но не го говори, защото не иска — отвърна вождът и думите му бяха преведени от Олд Дет.

— Моля те сега да го говориш!

— Защо?

— Защото моите спътници не владеят езика на команчите, а и те трябва да разберат за какво става въпрос. Казваш, че можеш да говориш английски. Но ако не проговориш на този език, ще си помислят, че не го знаеш.

— Уф! — извика той, след което продължи на завален английски: — Ават-вила заяви, че може да го говори и той не лъже. Ако те не искат да повярват, тогава го обиждат и той ще нареди да бъдат убити! Защо се осмелихте да седнете при вожда?

— Защото имаме това право като вождове.

— А ти на кого си вожд?

— На скаутите.

— А този? — посочи той към Ланге.

— Това е вождът на ковачите, които изработват оръжия.

— А този? — Той имаше предвид Уил.

— Той е негов син и прави томахоки, с които можеш да разцепиш всяка глава.

Тези думи изглежда най-сетне му направиха впечатление, защото червенокожият стана малко по-дружелюбен.

— Щом може да прави такива неща, той е много сръчен вожд. А този тук? — Той кимна с глава към мене.

— Този прочут мъж идва от една далечна страна отвъд морето, за да се запознае с воините на команчите. Той е вожд на мъдростта и познанието на всички неща; бори се срещу всички, които вършат несправедливости.

Това изглежда надхвърляше разбиранията на червенокожия. Той ме огледа старателно и рече:

— Тогава той е от умните и опитни мъже. Но косите му не са бели.

— В онази страна момчетата се раждат умни като тукашните старци.

— Тогава изглежда, че Великият Дух много обича онази страна. Ала команчите не се нуждаят от мъдрост и чужда помощ. Достатъчно са умни, за да знаят какво е необходимо за щастието им и са достатъчно силни, за да воюват за правото си. А освен това изглежда, че мъдростта не е дошла заедно с този бледолик в нашите земи, защото той се осмелява да прекоси бойните ни пътеки. Щом воините на команчите са изровили бойната секира, те не търпят при себе си бели мъже.

— Изглежда не знаеш какво са казали вашите пратеници във форт Индж. Уверили са всички, че ще водят война само срещу апачите, а ще останат приятелски настроени към белите.

— Нека си спазват обещанието, Ават-вила не е бил с тях.

Червенокожият беше говорил досега с почти враждебен тон, докато Олд Дет отговаряше дружелюбно. Сега скаутът сметна, че е уместно да промени своя тон. Той гневно избухна:

— Така ли ще ми говориш? Кой си ти всъщност, та се осмеляваш да приказваш такива неща в присъствието на Коша-певе? Кой е Голямата Мечка? Край нито един лагерен огън не съм чувал името му. Как се казва баща ти?

Вождът изглеждаше онемял от смайване. Поразила го беше тази смелост. Известно време той оглежда втренчено лицето на стария ловец.

— Коша-певе, да те измъчва ли Ават-вила до смърт?

— Няма да посмееш!

— Ават-вила е вожд на команчите.

— Ават-вила? Голямата Мечка? Бях още момче, когато убих първата мечка, а оттогава досега съм убил толкова много гризли, че бих могъл да окича цялото си тяло с ноктите им. Онзи, който е убил една мечка, далече още не е станал в моите очи знаменит герой.

— Тогава погледни скалповете на пояса ми!

— Pshaw! Ако бях взимал скалповете на всички онези, които съм убил, можех да украся всичките ти воини с тях.

И това не е нищо.

— Ават-вила е син на Ойо-колтса, великия вожд!

— Това вече може да мине за препоръка за тебе. Пушил съм лулата на мира с Белия Бобър. Заклехме се приятелите на всеки от нас да бъдат и общи приятели. Винаги сме устоявали на думата си. Дано и синът мисли също като бащата!

— Говориш смели думи. Да не мислиш, че воините на команчите са зайци, по които всяко куче може да лае, когато си поиска?

— Какво каза? Куче ли? Да не би да наричаш Олд Дет куче, което може да бъде бито с тояги по всяко време? Ако си искал да кажеш това, ще те изпратя мигновено във Вечните ловни полета!

— Уф! Тук има сто мъже!

Червенокожият показа наоколо с ръка.

— Pshaw! — отвърна старият ловец. — А тук седим ние и струваме също колкото твоите сто команчи. Те всичките няма да могат да ми попречат да ти пратя някой и друг куршум. А после ще си поприказваме и с тях. Погледни! Имам два револвера. Всеки от тях съдържа по шест куршума. Четиримата ми спътника са въоръжени също така, което прави шестдесет куршума; освен това имаме пушки и ножове. Преди да бъдем победени, половината от воините ти ще трябва да умрат.

Едва ли някой дотогава бе разговарял по такъв начин с вожда. Петима мъже срещу сто! И въпреки това скаутът се държеше толкова безстрашно. Изглежда, че червенокожият не можеше да си обясни поведението му, поради което каза:

— Сигурно притежаваш амулет с голяма сила!

— Да, имам един амулет, който е носил досега на всичките ми неприятели смърт, така ще бъде и занапред. Питам те, ще ни признаеш ли за приятели, или не!

— Ават-вила ще се посъветва с воините си.

— Нима един вожд на команчите трябва да се съветва със своите хора? Не го знаех досега. Но понеже го казваш ти, ще повярвам. Ние сме вождове, които правят каквото пожелаят. Следователно имаме по-голяма власт и по-голям авторитет от теб; ето защо не можем да останем заедно с тебе край огъня. Ще възседнем конете си и ще си вървим.

Той се изправи, като все още държеше в ръце двата си револвера. И ние се надигнахме. Голямата Мечка скочи от мястото си, сякаш бе ухапан от змия. Очите му пламтяха, устните му се разтвориха така, че се показаха блестящите му зъби. Той сигурно изживяваше тежка вътрешна борба. Ако се стигнеше до насилствени действия, то ние по всяка вероятност трябваше да заплатим с живота си смелостта на стария трапер. Но сигурно и много команчи щяха да бъдат преди това убити и ранени. Младият вожд знаеше какво страшно оръжие беше един такъв револвер с въртящ се барабан, а знаеше също, че той щеше да бъде първият, когото куршумите ни щяха да улучат. Той отговаряше пред баща си за всичко, каквото се случеше; макар че при индианците няма задължителна военна служба, всеки от тях, който последва вожда си в боен поход, се подчинява на желязна дисциплина и неумолими закони. Всеки от тях би пратил синовете си на гибел, щом това му повелява военната дисциплина. Ако някой се прояви като страхливец или некадърник в битките, ако не може да се владее или не може да подчини личните си чувства на общите интереси, той бива презиран от всички. Никое друго племе няма да го приеме, дори и вражеско. Ще се скита из пусти местности, отритнат от всички, и ще може донякъде да възвърне честното си име, само ако се завърне близо до своето племе и си отнеме живота по бавен и мъчителен начин, за да покаже поне, че умее да понася болки. За него това остава единственият начин да намери отворен пътя към Вечните ловни полета. Мисълта за Вечните ловни полета подтиква индианеца да извършва неща, на които всеки друг би бил неспособен.

Вероятно такива мисли преминаваха сега през главата на червенокожия. Трябваше ли да започне сражение с белите, за да каже после на баща си, че е бил неспособен да се овладее? Или пък баща му да го научи от други, ако синът му падне убит? Да научи, че в стремежа си да играе ролята на вожд бе отказал гостоприемство на приятеля му и се беше отнесъл към него и приятелите му като към койоти? Олд Дет сигурно беше разчитал на появата на тези размисли. Лицето му не показваше ни най-малка загриженост и сега, когато беше застанал срещу червенокожия, сложил пръст на спусъка на револверите си, вперил твърд поглед в блестящите от гняв очи на вожда.

Трябва да кажа, че старият скаут се държеше просто великолепно. Бях напълно съгласен с всичко, казано от него. Ако бях на негово място, щях да се държа по същия начин или поне подобно.

— Искате да си вървите? — извика най-сетне индианецът. — А къде са конете ви? Няма да ги получите! Заобиколени сте!

— И ти заедно с нас! Помисли за твоя баща, Белия Бобър! Ако куршумът ми те улучи, той няма да покрие главата си и няма да подеме траурните песни, за да те оплаква, а ще каже: „Не съм имал син. Онзи, когото Олд Дет е застрелял, беше неопитно момче, което не уважаваше приятелите ми и не се вслушваше в гласа на разума.“ Сенките на онези, които убием заедно с тебе, ще ти препречат пътя за Вечните ловни полета, а старите жени ще отворят беззъбите си уста, за да се подиграят на предводителя, който не пощадил живота на поверените му воини, само защото не успял да се овладее. Погледни ме! Имам ли вид на човек, който се страхува? Не ти говоря така от страх, а защото си син на моя червенокож брат, на когото желая от сърце да може да ти се радва. Сега решавай! Но само една дума към хората ти, която не ми хареса или само някое непозволено движение и ще стрелям, борбата ще започне!

Вождът стоя съвсем неподвижен може би цяла минута.

Не можеше да се разбере какви чувства го вълнуват, защото боите покриваха с гъст слой лицето му. Изведнъж обаче той седна бавно на земята и измъкна от шнура лулата си.

— Ават-вила ще изпуши с бледоликите лулата на мира.

— Добре постъпваш. Който иска да се бие с отрядите на апачите, не бива да враждува и с бледоликите.

Голямата Мечка извади от пояса си торбичка и натъпка лулата си с киникиннк. Това е тютюн, размесен с листа от див коноп. Той я запали, стана от мястото си, държа кратка реч, в която често се споменаваха думи като „мир“, „приятелство“ и „бели братя“, дръпна шест пъти от лулата, пусна дим към небето, земята и четирите посоки на света, след което подаде лулата на Олд — Дет. И старият скаут държа приятелска реч, дръпна също толкова пъти от лулата и ми я подаде със забележката, че е говорил от името на всички ни. Ние трябваше само да повторим шестте дръпвания от лулата. После калюметът премина към Ланге и сина му. Хектор беше подминат, защото след това никой индианец нямаше да сложи тази лула в устата си. Въпреки това негърът се считаше включен в този мирен договор. След като отмина тържественият момент, команчите насядаха на земята в широк кръг около нас и съгледвачът трябваше да пристъпи напред, за да разкаже как ни беше срещнал. Той направи своя доклад, без да спомене, че е бил пленен от Олд Дет. След като се оттегли пак при воините, аз накарах да заведат Хектор при конете, за да ни донесе пури. От команчите само вождът получи една пура. Ако се бях държал така братски и с обикновените воини, щях да засегна „честта си на вожд“. Освен това спомените за първата ми среща с индианци [67] и обстоятелствата, свързани с нея, бяха още живи и ме предупреждаваха да внимавам. Изглежда, че Голямата Мечка знаеше какво нещо е пурата. Устата му се разтегли в широка усмивка от възхищение и след като дръпна няколко пъти от пурата, той изпусна едно грухтене, подобно на звуците, които съм чувал от онези миловидни, познати нам животни, източник на пражката и вестфалската шунка, когато те се потриват с наслаждение в някой от ъглите на кочината. После той ни попита много приятелски за целта на пътуването ни. Олд Дет не счете за необходимо да му каже истината, а само му обясни, че искаме да настигнем няколко бели мъже, които се били отправили към Рио Гранде, за да преминат мексиканската граница.

— Тогава моите бели братя ще могат да яздят с нас — каза червенокожият. — Ще тръгнем веднага, щом открием следата на един апач, която търсим.

— От коя посока идва този човек?

— Беше там, където воините на команчите разговаряха с лешоядите апачи. Белите наричат това място форт Индж. Той трябваше да бъде убит, но избяга. Обаче е получил няколко куршума, така че сигурно няма да може да се държи дълго време на седлото. Да не би моите бели братя да са срещнали някой ранен апач?

Ясно беше, че говореше за парламентьора, когото Винету беше превел през реката, за да го превърже на отвъдния бряг. Очевидно вождът не знаеше нищо за Винету.

— Не — отвърна Олд Дет, който нямаше намерение да предаде Винету. Всъщност той не лъжеше, защото бяхме видели само една следа.

— Тогава онова куче навярно се е свряло нейде по-надолу край реката. По-нататък не е могъл да язди поради раните си, а освен това команчите бяха готови да посрещнат апачите от тази страна на реката, в случай че успеят да избягат от форт Индж.

Това прозвуча опасно за Винету. Наистина, бях убеден, че команчите нямаше да успеят да открият дирята по дъното на реката, понеже конете ни я бяха изпотъпкали; но обеленото дърво и импровизираният стан можеха да им направят впечатление. И щом като от четири дена обикаляха из тези места, не беше трудно да се предположи, че двамата апачи са попаднали вече в ръцете на някой от отрядите им. Голямата Мечка не беше чул подобно нещо, но това не значеше, че то не се бе случило. Хитрият скаут, който винаги мислеше за всичко, забеляза:

— Ако моите червенокожи братя търсят, ще открият мястото, където прекосихме реката и обелихме кората на едно дърво. Имам една стара рана, която се разтвори отново, та трябваше да я превържа с лико. Това е великолепно средство, нека моят червенокож брат го запомни.

— Команчите знаят това средство и често го използват. Моят бял брат не ми каза нищо ново.

— Тогава пожелавам на храбрите воини на команчите да нямат повод отново да изпробват това средство. Желая им победа и слава, защото съм техен приятел. Затова и съжалявам, че не мога да остана при тях. Те ще търсят тук следата на един апач, но ние трябва да бързаме, за да настигнем белите мъже.

— Моите бели братя ще се натъкнат на Белия Бобър, който ще се зарадва, като ги види. Ават-вила ще им даде един воин да ги заведе при него.

— Къде се намира баща ти, прочутият вожд?

— За да може Ават-вила да отговори ясно на този въпрос на Олд Дет, той трябва да назове имената на местностите, както правят бледоликите. Ако моите братя потеглят оттук към залез слънце, ще достигнат Рио Нуесес, а после и притока й Търки Крийк. След това ще трябва да се прехвърлят през Чико Крийк, откъдето започва голяма пустиня и стига чак до Елм Крийк. Из тази пустиня са се пръснали воините на Белия Бобър, за да не пропуснат никого до брода през Рио Гранде дел Норте, който се намира по-нагоре от Прохода на орлите.

— Heavens! [68] — изтръгна се от устата на скаута, но той бързо възвърна самообладанието си и добави: — Точно това е пътят, който ще следваме и ние! Моят червенокож брат ни зарадва много със съобщението си и аз съм щастлив, че ще мога отново да видя Белия Бобър. Нека сега обаче полегнем малко, за да бъдем бодри още в ранни зори.

— Тогава Ават-вила сам ще посочи на братята си мястото за почивка.

Вождът стана и ни отведе до едно дебело дърво с голяма и гъста корона, под която щяхме да спим. После нареди да ни донесат седлата и одеалата. Съвсем се беше променил, откакто изпуши с нас калюмета. След като се отдалечи, ние претърсихме седлата си. Абсолютно нищичко не липсваше, за което не можех да не им бъда благодарен. Поставихме седлата вместо възглавници и налягахме един до друг, завити в одеалата си. Скоро се приближиха и команчите. Въпреки тъмнината забелязахме, че те се разположиха в кръг около нас.

— Това не бива да буди подозрението ни — поучи ни Олд Дет. — Постъпват така, за да могат да ни закрилят, а не за да попречат на евентуално бягство. След като си изпушил веднъж лулата на мира с някой индианец, вече можеш да разчиташ на него. Впрочем необходимо е да се помъчим междувременно да се отървем от тях. Здравата ги метнах за Винету, нали трябваше да ги отклоня от следите му. Но ми се струва, че му е било доста трудно да се прехвърли през Рио Гранде. Ако беше някой друг, изобщо нямаше да успее да се оправи. Но от него може да се очаква подобно нещо. Работата му става дваж по-трудна, защото има при себе си ранен. На такива преговори се изпращат обикновено най-опитните хора. Ето защо предполагам, че този човек е стар. Като прибавим и треската от нараняването му, която ще се появи неизбежно при тази бърза езда, ме хваща голям страх за него и Винету. Но нека сега да спим. Лека нощ!

Скаутът ни пожела „лека нощ“, но аз никак не я намирах „лека“ и изобщо не можах да заспя. Тревогата за Винету не ми даваше покой. Ето защо, когато небето на изток просветля, бях буден или по-точно все още не бях заспал. Събудих другарите си. Те станаха съвършено безшумно, но въпреки това веднага около нас наставаха и индианците. На дневната светлина можехме да ги огледаме по-добре, отколкото вечерта на отблясъците от оскъдния огън. Изрисуваните с бои лица и странно облечените им фигури ни предлагаха своеобразна гледка, която си имаше своята прелест. Само неколцина от тях бяха изцяло облечени. Мнозинството бяха увили около телата си различни мизерни парцали, които вероятно бъкаха от паразити, ала всички имаха едри и яки фигури. Именно племето на команчите се слави с най-добре развитите си мъже. Не можеше обаче да се каже същото за жените им. Между тях хубавиците се брояха на пръсти.

Вождът ни попита дали сме гладни и ни предложи парче жилаво конско месо. То бе прекарало известно време под седлото на някой воин, който бе яздил върху него. Благодарихме му със забележката, че имаме припаси, въпреки че ни бе останало само още едно малко парче шунка. Предводителят на червенокожите ни представи и човека, който трябваше да ни придружава. Беше необходима голяма съобразителност и находчивост от страна на скаута, за да отклоним това предложение. Но Ават-вила се съгласи най-сетне, когато старият трапер му обясни, че е обидно за опитни бели воини да им се предлага водач. Само момчета и несръчни мъже се нуждаели от водач. Все сме щели някак си да открием отряда на Белия Бобър. След като напълнихме с вода меховете от козя кожа и привързахме към седлата няколко снопа трева за конете си, ние се сбогувахме набързо и потеглихме на път. Часовникът ми показваше четири часа.

Потеглихме първо бавно, за да се раздвижат конете ни. Отначало яздехме по тревист терен, но постепенно тревата оредяваше все повече и повече. Най-сетне тя изчезна съвсем и на нейно място се появиха пясъци. След като дърветата по речните брегове изчезнаха от погледа ни, ние придобихме чувството, че се намираме в Сахара: около нас се разпростираше обширна равнина без никакви възвишения. Пясъци, само пясъци, а над главите ни слънцето, което вече пареше въпреки ранния час.

— Скоро ще можем да преминем в тръс — обади се Олд Дет. — Трябва да се движим особено бързо предиобед, защото слънцето е зад гърбовете ни. Движим се на запад, и следобед то ще грее в лицата ни, а това изтощава повече.

— Не е ли възможно да объркаме посоката в тази еднообразна равнина, по която не се вижда никакъв ориентировъчен знак? — попитах аз, верен на ролята си на гринхорн.

Смехът на Олд Дет изразяваше съжаление.

— Отново един от прочутите ти въпроси, сър. Слънцето е най-сигурният пътеводител, какъвто може да има. Нашата най-близка цел е Рио Нуесес — приблизително на около шест мили оттук. Ако нямаш нищо против, ще я достигнем спокойно след час.

Скаутът накара коня си да мине в тръс и ние последвахме примера му. От сега нататък не разговаряхме повече. Всеки се стремеше да облекчи коня си и да не го уморява излишно с ненужни движения. Измина около час, през който оставяхме животните от време на време да изминават известно разстояние ходом, за да си отпочинат. По едно време Олд Дет посочи пред себе си:

— Погледни си часовника, сър! Яздили сме почти час и ето ти пред нас Нуесес. Прав ли съм?

Наистина имаше право.

— Да, виждаш ли — продължи той, — часовникът на хора като мене се намира така да се каже вътре в самите нас. Дори в беззвездна нощ мога да ти кажа колко е часът и ще сбъркам най-много с няколко минути. Това чувство се придобива постепенно.

Тъмна ивица показваше къде минава реката, но това не бяха дървета, а само храсталак. Прекосихме я на подходящо място и скоро стигнахме Търки Крийк, който се вливаше малко по-надолу в Рио Нуесес. В реката почти нямаше вода. Оттам продължихме към Чико Крийк, където пристигнахме малко след единадесет часа. И това корито беше кажи-речи пресъхнало. Само тук-там се виждаше някоя мръсна локва, от която се проточваше тъничка струйка вода надолу по речното русло. Не се мяркаха нито дървета, нито храсти; оскъдната трева бе напълно прегоряла. Слязохме от конете на отвъдния бряг и им дадохме да пият вода от меховете. Вместо ведро ни послужи шапката на Уил Ланге. Животните изядоха тревата, която бяхме взели с нас, и след един час продължихме пътя си към Елм Крийк, нашата последна цел за този ден. Но сега вече забелязахме, че конете ни бяха изморени. Почивката им беше помогнала твърде малко и затова се наложи да яздим ходом.

Шеста глава

Опасна криеница

Беше по обед. Слънцето сипеше пареща жар върху нас, а пясъкът беше толкова дълбок, че конете направо затъваха в него. Това затрудняваше придвижването ни напред. Към два часа отново слязохме от седлата, за да дадем на конете да изпият остатъка от водата и да си поотдъхнат малко. Самите ние не пихме. Олд Дет не разреши. Беше на мнение, че можем да понесем жаждата много по-леко, отколкото животните, които трябваше да ни мъкнат през пясъците.

— Впрочем — добави той доволно усмихнат, — държахте се добре. Изобщо не знаете какво разстояние сме изминали. Мислех си, че ще стигнем Елм Крийк едва вечерта, но само след два часа ще бъдем там. Няма да намерите лесно човек, който да измине това разстоянийце с такива коне. — После старият се обърна към мен. — Но ти ме учуди най-много. Наблюдавам те от толкова дни и ме смайваш с каква лекота понасяш несгодите на такава езда.

— О, още в родината си бях отличен ездач.

— Възможно е. Но не е само това. Мистър Ланге, синът му, а и негърът са също добри ездачи, но има определена разлика. Само уестмън или човек, който е бил дълго в Запада, може да седи така на седлото.

Ето ти на! Без да подозирам, бях излязъл от възприетата си роля, а това означаваше, че за в бъдеще трябваше повече да внимавам.

— Ах, имаш предвид стойката ми! — обадих се аз. — Научих я от тебе. Нали си мой учител и аз се старая във всичко да ти подражавам.

Олд Дет присви едното си око и каза с чувство на превъзходство:

— Я не ме будалкай! Това не се учи за няколко дни, а е плод на продължително упражняване. Да не говорим, че щях да забележа, ако си научил нещо допълнително.

— Е, щом толкова настояваш, ще си призная, че веднъж бях вече в Запада за по-дълго време, но наистина не в този район.

— А защо не си ми казал досега?

— Не съм ти казал ли? — престорих се на учуден. — Не си ме питал и затова не съм ти го разправил.

— Well! Нямам нищо против. Не искам да ти се бъркам в работите. Разбира се, че сам си си господар!

Продължихме ездата, но старият се отклони от западната посока малко на юг. Попитахме го за причината и той отвърна:

— В тази посока имам стар познат, с когото много ми се иска да се видим пак, а освен това ще мога да го поразпитам за някои неща. И без друго истинско чудо е, че още не сме се натъкнали на следи от команчите. Положително са се придържали повече към реката. Каква глупост от тяхна страна толкова време да търсят избягалия апач! Ако се бяха прехвърлили направо през Рио Гранде, щяха да изненадат враговете си.

— Сигурно са си мислили, че могат да го сторят и сега — каза Ланге, — защото ако Винету не успее да премине с ранения отвъд реката, апачите няма да имат никаква представа, че предателите команчи са толкова близо до тях.

— Хмм! Не си на съвсем погрешен път, сър. Тъкмо обстоятелството, че не виждаме команчите, ме кара да се тревожа за Винету. Те вече не са разпръснати, а изглежда са се събрали на едно място. Това е неблагоприятен знак за апача. Може би са го хванали.

— Каква би била съдбата на Винету в такъв случай?

— Най-ужасната, каквато може да си представи човек. Ако заловят прочутия вожд на апачите, това ще е нечувано събитие за команчите, което те ще трябва да отпразнуват по достоен, тоест по страшен начин. Ще го откарат под сигурна охрана у дома си, в селото на команчите, където са останали само жените, децата и старците. Там ще се грижат за него и ще го хранят добре, за да издържи после изтезанията на кола на мъчението колкото се може по-дълго време. Винету ще трябва да умре, но не бързо, не за един час, нито за един ден. Ще разкъсват тялото му постепенно с направо казано научна предпазливост, така че могат да изминат много дни, преди смъртта да го избави от мъките му. Такава е смъртта, достойна за един вожд и аз съм убеден, че и при най-изтънчени изтезания Винету няма да потрепне, а ще се подиграва и присмива на мъчителите си. Действително се боя за него и ви казвам искрено, че при нужда бих рискувал живота си, за да го спася. По всяка вероятност команчите се намират пред нас в западна посока. Ще насочим конете си малко на юг, за да се срещнем с един мой стар приятел. Може би от него ще научим, какво е положението край Рио Гранде: През нощта ще останем в дома му.

— Нима имаш приятел по тези места? — попитах го аз.

— Да. Той е ранчеро, земеделец, истински мексиканец от чист испански произход. Някога си някой от предците му е получил рицарско звание, затова и той сега се нарича кабалйеро. Ето защо е дал и на ранчото си звучното име Естансия дел Кабалйеро. А към него ще се обръщаме с името дон Атанасио.

След тези обяснения той продължи пътя си мълчаливо. Не успяхме да подкараме конете си отново в галоп; те затъваха твърде надълбоко в пясъка. Обаче постепенно пясъците започнаха да намаляват и към четири часа следобед поздравихме първите тревички. После пътят ни мина през прерия, където вакероси [69] на коне пазеха едър добитък и овце. Нашите животни се оживиха и сами ускориха хода си. Пред нас се изпречиха дървета и най-сетне видяхме сред зеленината нещо да се белее.

— Това е Естансия дел Кабалйеро — обясни ни Олд Дет. — Своеобразна постройка, издигната в стила на сградите, правени от индианците моквд и зуни, едно истинско укрепление, нещо, което е твърде необходимо в този район.

Приближавахме се до постройката и скоро можехме да различим и подробностите. Беше оградена със зид, висок колкото два човешки боя. На едно място в зида имаше висока и широка врата, пред която беше изкопан дълбок ров, останал сега без вода. Над него към вратата водеше широк мост. Постройката имаше кубовидна форма. Не можехме да видим приземния етаж, който се закриваше изцяло от зида. Първият етаж беше строен малко по-навътре, така че наоколо оставаше свободно място, широко колкото коридор, засенчено с бяло платно. Не забелязахме никакви прозорци. Върху този кубообразен първи етаж беше издигнат втори със същата форма. Неговата площ пак бе по-малка от площта на етажа под него, така че около стените му отново оставаше свободна ивица, засенчена с платно. Така приземният, първият и вторият етаж се състояха от три иззидани куба, като по-горният беше винаги по-малък от по-долния. Зидовете бяха бяло боядисани, платнището имаше същия цвят и ето защо белотата на постройката светлееше надалеч. Едва след като се приближихме още повече, забелязахме в зидовете на всеки етаж тесни отвори, подобни на амбразури, които изглежда служеха за прозорци.

— Хубав дворец, нали? — усмихна се Олд Дет. — Ще има да се чудиш на устройството му. Иска ми се да видя онзи индиански вожд, който си въобразява, че може да превземе тази къща!

Минахме по моста и стигнахме до врата, на която имаше направен малък отвор. Отстрани висеше камбана, голяма колкото човешка глава. Олд Дет удари камбаната, Звуците й сигурно можеха да бъдат чути на половин час път. Скоро след това през отвора се показаха индиански нос и месести устни. От устата се разнесе на испански въпросът:

— Кой е?

— Приятели на господаря — отвърна скаутът. — У дома ли си е дон Атанасио?

Носът и устата се смъкнаха надолу и се показаха две черни очи, след което се чуха думите:

— Каква радост! Сеньор Дет! Веднага ще ви пусна. Влезте, сеньори! Ще съобщя за идването ви.

Чу се шум от вдигане на мандало, после вратата се отвори и ние влязохме вътре. Човекът, който ни пусна в двора, беше индианец, облечен в бели ленени дрехи, един от онези индиос фиделес, тоест покръстени индианци, които за разлика от „дивите“, индиос бравос, се бяха примирили покорно с цивилизацията. Той затвори портата, поклони се ниско, след което с достойнство прекоси двора и дръпна една висяща край зида на къщата тел.

— Имаме време да обиколим къщата — каза Олд Дет. — Елате с мен да огледате постройката!

Едва сега можехме да видим изцяло приземния етаж. И по неговия зид имаше цяла редица от малки амбразури. Сградата се намираше сред заобиколен от зида двор, който беше доста обширен, но не бе павиран, а обрасъл с трева. Освен амбразурите не се виждаше нито прозорец, нито пък имаше врата. Обиколихме цялата къща и отново се върнахме при лицевата и страна, без да открием никакъв вход. Индианецът все още стоеше на мястото си и чакаше.

— Но как се влиза във вътрешността на постройката? — попита Ланге.

— Сега ще видите! — отвърна Олд Дет.

Ето че от терасата над приземния етаж се наведе един човек, за да види кой стои долу. Щом забеляза индианеца, главата му изчезна и отгоре беше спусната тясна подвижна стълба, по която трябваше да се изкачим. Но ако някой си е помислил, че поне тук, на първия етаж, имаше някаква врата, то се е излъгал. Продължихме пътя си нагоре. На горния етаж и на покрива отново се появиха слуги, също облечени в бяло, които ни спуснаха втора и трета стълба, с чиято помощ се озовахме най-сетне върху плоската платформа на къщата. Тя беше покрита с цинкова ламарина, а отгоре беше насипан пясък. В средата се намираше четириъгълен отвор, откъдето започваше стълба, водеща към вътрешността.

— Още от преди столетия индианците са строили по този начин техните пуебло — обясни Олд Дет. — Никой не може да влезе току така в двора. И ако все пак някой неприятел успее да се прехвърли през зида, то подвижните стълби ще бъдат изтеглени и той ще се намери пред постройката без врати. Наистина, в мирно време човек може да се прехвърли през зида и да се изкачи на първата тераса от седлото на коня си. Но във военно време не бих посъветвал никого да опитва подобно нещо, защото от платформата и от терасите, както виждате и вие, може да се обстрелва двора, зида и терена около него. Дон Атанасио има сигурно двадесетина вакероси и пеони [70], които са въоръжени с пушки. Ако тук горе застанат двадесет такива човека, положително ще загинат стотици индианци, преди един от тях да се прехвърли през зида. Подобен начин на строеж е много целесъобразен в тези погранични райони и естансиерото е преживявал и отблъсвал успешно не една обсада.

От покрива на къщата се виждаше надалеч на всички страни. Забелязах, че зад нея на неголямо разстояние протичаше Елм Крийк. Водата беше хубава и бистра и не беше чудно, че по двата й бряга имаше обилна растителност. Видът на реката събуди в мен желанието да се изкъпя.

Водени от един слуга, ние заслизахме по стълбите и стигнахме по дълъг и тесен коридор на втория етаж, осветен от две амбразури в предния и задния му край. От двете страни се редяха врати, а в задния му край други стъпала водеха надолу към първия етаж. Следователно, за да стигнем до него, трябваше да изкачим откъм двора три подвижни стълби от външната страна на сградата и после във вътрешността да слезем два етажа обратно надолу. Това изглеждаше твърде усложнено, обаче си имаше сериозни основания при условията на живот в тези райони. Слугата изчезна зад една врата и след като се позабави доста, се върна, за да ни съобщи, че сеньор „Capitan de Caballeria“ ни очаква. Докато чакахме, Олд Дет ни даде някои пояснения.

— Не се сърдете на стария приятел Атанасио, че ви посреща така церемониално. Испанците обичат церемониалността, а това се е запазило и у произхождащите от тях мексиканци. Ако бях пристигнал сам, той отдавна щеше да излезе да ме поздрави. Но понеже с мен идват и други хора, сигурно ще има държавен прием. Не се смейте, ако се появи в униформа! В по-младите си години имаше чин на мексикански ротмистър и до ден днешен обича да се показва в остарялата си униформа. Впрочем, той е великолепен човек!

В този момент се появи слугата и ние влязохме в приятно прохладна стая, чието обзавеждане някога навярно е било твърде скъпо; сега обаче всичко беше страшно избеляло. Три полузакрити със завеси амбразури пропускаха смекчена светлина. В средата на стаята стоеше висок слаб човек със снежнобяла коса и мустаци. Той носеше червени панталони със златисти лампази, високи ботуши за езда от лакирана кожа с шпори, чиито колелца имаха големината на монета от пет марки. Куртката на униформата беше синя и богато украсена със златни акселбанти. Златните пагони обаче сочеха не чин на ротмистър, а генералски чин. Отстрани беше препасал сабя със стоманена ножница, която имаше позлатени халки. Лявата му ръка държеше триъгълна шапка, чиито ръбове бяха богато украсени със златни шнурове. От едната й страна беше поставена блестяща катарама, придържаща пъстър кичур пера. Като че ли бяхме на карнавал. Но ако човек погледнеше старото сериозно лице и все още бодрите очи с добродушен израз, не можеше да си позволи да му се присмее дори на ум. Когато влязохме, господарят на дома удари токове, при което шпорите иззвънтяха и застана мирно.

— Добър ден, господа! Добре дошли! Думите му прозвучаха хладно. Поклонихме се безмълвно. Олд Дет отговори на английски.

— Благодарим ви, сеньор капитан! Понеже минавахме през тази местност, имах голямото желание да предоставя на придружителите си почетната възможност да поздравят вас, храбрия борец за независимостта на Мексико. Позволете ми да ви ги представя!

При тези ласкателни слова по лицето на естансиерото премина доволна усмивка. Той кимна в знак на съгласие и отвърна също така на английски:

— Представете ги, сеньор Дет! За мен е голяма радост да се запозная с джентълмените, които сте довели.

Олд Дет назова имената ни. Кабалйерото подаде ръка на всеки от нас, дори и на негъра, и ни покани да седнем. Скаутът попита къде са сеньората и сеньоритата, при което естансиерото веднага отвори една врата и двете дами, явно застанали готови в очакване, влязоха при нас. Сеньората беше хубава възрастна дама с дружелюбен поглед, а сеньоритата бе мило момиче, нейна внучка, както се разбра по-късно. И двете бяха облечени изцяло в черна коприна, сякаш имаха намерение да се появят в кралския двор. Олд Дет се забърза към тях и така сърдечно им раздруса ръцете, че мен ме хвана страх. Двамата Ланге се опитаха да издокарат по един поклон, а лицето на Хектор засия от широка усмивка и той извика:

— О мисис, мисис, колко хубава, колко коприна! Аз пристъпих към сеньората, взех ръката и и я притеглих към устните си. Тя прие учтивостта ми с такова благоволение, че ми поднесе едната си страна, за да получи „бесо де кортесиа#“, почетната целувка, което беше голямо отличие за мене. Същото се повтори и със сеньоритата. После отново насядахме. Веднага стана дума за целта на нашата езда. Разказахме онова, което счетохме за необходимо, разказахме и за срещата си с команчите. Домакините ни изслушаха с най-голямо внимание и аз забелязах, че си размениха многозначителни погледи. Щом свършихме, дон Атанасио ни помоли да му опишем двамата мъже, които търсехме. Извадих снимките и им ги показах. Едва бяха хвърлили по един поглед върху тях и сеньората извика:

— Те са, те са! Съвсем сигурно! Нали, скъпи Атанасио?

— Да — потвърди кабалйерото, — наистина са те. Сеньори, тези мъже бяха при мен миналата нощ.

— Кога пристигнаха и кога си тръгнаха? — попита скаутът.

— Пристигнаха късно през нощта и бяха много изморени. Един от моите вакероси ги беше срещнал и ги доведе у дома. Спаха твърде дълго и се събудиха едва следобед.

Най-много да са изминали три часа, откакто са си тръгнали.

— Хубаво! Тогава утре сигурно ще ги настигнем. Без съмнение ще намерим следите им.

— На всяка цена ще ги намерите, сеньор. Оттук мислят да се отправят към Рио Гранде и да я прекосят над Прохода на орлите, някъде между Рио Морал и Лас Морас Крийк. Впрочем пак ще чуем за тях. Изпратих подире им няколко вакероси, които ще ви кажат накъде са насочили конете си.

— Защо сте наредили да ги преследват?

— Защото се отплатиха за гостоприемството ми с неблагодарност. След като си тръгнаха, изпратиха при мен с измислено съобщение един вакеро, който пазеше стадо коне, задигнаха в негово отсъствие шест коня и изчезнаха по най-бърз начин.

— Позорно! Значи двамата мъже не са били сами?

— Не. С тях имаше група преоблечени войници, получили заповед да отведат до Мексико току-що наети новобранци.

— Тогава не ми се вярва вашите хора да върнат конете.

Те са значително по-слаби от крадците.

— О, моите вакероси умеят да си служат с оръжията, а аз избрах най-свестните измежду тях!

— Говориха ли Гибсън и Олерт за своите работи и планове?

— Нито дума. Единият беше много весел, а другият много мълчалив. Бях им се доверил напълно. Понеже ме помолиха да им покажа разположението на стаите и обзавеждането им, те видяха и ранения индианец, когото иначе крия от всеки друг.

— Ранен червенокож тук? Кой е този човек и как е попаднал при вас?

Кабалйерото се усмихна с чувство на превъзходство.

— Да, сеньори, ще се учудите. Подслонил съм тук парламентьора на апачите, за когото разказахте преди малко, ранения апач, превързан от Винету горе край Рио Леона.

Това е старият вожд Инда-нишо.

— Инда-нишо, Добрия мъж? Умният и миролюбив вожд на апачите? Трябва да го видя!

— Ще ви го покажа. Дойде при мен в много лошо състояние. Трябва да ви кажа, че Винету ме познава и се отбива винаги при мене, когато минава из тази област, защото знае, че може да ми се довери. След като потеглил от форт Индж, скоро настигнал другия вожд. Инда-нишо бил получил един куршум в ръката, а друг — в бедрото. Винету го превързал край Рио Леона; след това веднага тръгнали на път. Но раненият стар човек бил хванат здравата от треска вследствие раните си, а команчите се били разпръснали навред из пустинята, за да го заловят. И досега за мен си остава загадка как Винету е успял да го доведе до моята естансия въпреки тези трудности. Подобно нещо може да извърши само Винету. Но оттук нататък не бяха в състояние да продължат, понеже Инда-нишо не можеше да се държи повече на седлото — толкова беше отслабнал от разтърсващата го треска. Изгубил е много кръв, което не е дреболия на неговата възраст, той е над седемдесет години.

— Просто да не повярва човек! Да яздиш от форт Индж дотук с такива рани! Пътят, който са изминали, е почти шестдесет английски мили. На такава възраст това може да издържи само един червенокож! Моля, продължете!

— Пристигнаха вечерта и заудряха камбаната. Слязох и познах Винету. Разказа ми всичко и ме помоли да подслоня неговия червенокож брат, докато дойде да го прибере. Той самият трябвало веднага да се прехвърли отвъд Рио Гранде, за да съобщи на своите племена за предателството и приближаването на команчите. Изпратих с него най-добрите си вакероси, за да разбера дали ще му се удаде да се промъкне. Те трябваше да го придружат и после да ме уведомят.

— Е, и? — попита Олд Дет нетърпеливо. — Прехвърлил ли се е?

— Да. И това ме успокои. Винету е постъпил много умно, като е преминал Рио Гранде не горе при Рио Морал, където команчите са устроили засада, а далеч по-надолу. Вярно, че там няма брод. Реката е буйна и за да я преплуваш, трябва да рискуваш живота си. Въпреки това моите вакероси са се прехвърлили заедно с него и са го придружавали, докато са се уверили, че повече няма да се срещне с команчите. Сега вождът е уведомил своите апачи и те ще посрещнат враговете си както трябва. Но елате за малко с мен при стария вожд, ако нямате нищо против, сеньори!

Наставахме, сбогувахме се с дамите и слязохме в приземния етаж. Долу се озовахме в коридор, подобен на горния. Влязохме в най-задната лява врата.

Старият индианец лежеше в прохладно помещение. Вече бях започнал да се страхувам, че сега ще свърши криеницата, на която си играех по отношение на Олд Дет. Инда-нишо щеше да ме разпознае и да ме поздрави като Олд Шетърхенд. Но не излезе така. Треската му наистина беше отслабнала, но старият бе все още много слаб и безучастен и едва можеше да говори. Очите и страните му бяха дълбоко хлътнали. Наоколо нямаше лекар. Но кабалйерото ни каза, че Винету бил майстор в лекуването на рани. Бил ги наложил с лековити билки и строго забранил да се развързват. Щом като преминела треската на ранения, вече нямало опасност за живота му; само дето бил много отпаднал от силната загуба на кръв и от треската.

Навън в коридора заявих на естансиерото, че ми се иска да се изкъпя в реката.

— Щом като искате да се къпете, няма нужда да обикаляте по стълбите — каза той. — Ще ви пусна да излезете на двора направо оттук.

— Но струва ми се, че нямаше врати?

— О, има, само че изходът е закрит! Накарах да го направят, за да имаме път за бягство, ако някога неприятелски настроени червенокожи успеят да влязат в къщата. Ето вижте, оттук се излиза право навън!

До стената стоеше едно шкафче. Той го изтика настрани и аз видях замаскирана портичка, водеща към двора. Отвън я закриваше храст, специално засаден за тази цел. Домакинът ме изведе навън и посочи насреща към едно място на външния зид, където също се издигаха подобни храсталаци.

— Оттам се излиза към реката. Това е най-краткият път. Но почакайте за малко тук! Ще ви изпратя удобни дрехи.

В този миг някой заудря камбанката на входната врата. Дон Атанасио се отправи към нея, за да отвори и аз го последвах. Отвън чакаха петима ездачи с великолепни, яки фигури, хората, които беше изпратил подир крадците.

— Е? — попита той. — Не водите ли конете?

— Не, дон Атанасио — отвърна един от тях. — Бяхме се приближили вече доста до крадците и от следите им разбрахме, че сигурно ще ги настигнем след четвърт час. Но точно тогава се натъкнахме на диря оставена от много коне, която се сливаше с тяхната, идваща откъм север. Вероятно се бяха срещнали с команчите. Продължихме по следите им и скоро ги видяхме пред нас. Наистина бяха команчи, над петстотин и не можехме да рискуваме да се приближаваме повече.

— Съвсем правилно. Няма да си залагате живота на карта заради няколко коня, я! Приятелски ли се отнесоха команчите към белите?

— Не можеше да се разбере от разстоянието, на което се намирахме.

— В каква посока яздеха?

— Към Рио Гранде.

— Тогава няма защо да се страхуваме от тях. Всичко е наред. Вървете при стадата си!

За съжаление кабалйерото се лъжеше твърде много.

Имаше защо да се страхуваме от червенокожите, и то не малко; понеже, както научихме после, те веднага разбрали от Гибсън, че раненият вожд на апачите се намира в Естансия дел Кабалйеро. Вследствие на това отряд команчи тръгнали на път за естансията, за да заловят Инда-нишо и да накажат дон Атанасио за приятелското му отношение към апачите. Но сега той най-спокойно се изкачи нагоре по стълбата, а скоро слезе един пеон, който ме помоли да тръгна с него. Изведе ме навън през входната врата и стигнахме до реката. По-нагоре от естансията имаше брод, което си личеше от вълничките, образувани по повърхността на водата. Но по-надолу от брода реката беше много дълбока. На това място Анхело, пеонът, се спря. Върху ръката си беше преметнал дрехи от ленено платно.

— Ето, сеньоре — каза той. — Щом се изкъпете, облечете тези дрехи! Мога да взема веднага дрехите, които ще съблечете. А после дайте знак с камбаната при входа; ще ви отворя веднага!

Той се отдалечи с моите дрехи, а аз скочих във водата.

Беше цяло удоволствие да се гмуркаш и да плуваш в дълбоката река след жегата на деня и уморителната езда. Повече от половин час плясках из водата преди да се облека. Едва бях свършил с обличането, когато случайно погледнах към отсрещния бряг. От моето място погледът ми можеше да проникне между дърветата до следващия завой на реката в посока срещу течението й. Там видях да се приближава дълга верига от конници един след друг, така както яздят обикновено индианците. Затичах се към входната порта и заудрях камбаната. Отвори Анхело, който ме беше очаквал.

— Бързо при кабалйерото! — казах аз. — Откъм другия бряг на реката към естансията се приближават индианци!

— Колко са?

— Сигурно над петдесет.

Човекът видимо се беше изплашил при първите ми думи.

Но след като му казах тази цифра, лицето му отново придоби спокойно изражение.

— Само петдесет ли? — попита Анхело, — Тогава положението не е толкова лошо. Ще се справим с петдесет, а и с повече червенокожи, сеньоре. По всяко време сме готови за такова посещение. Не мога да се кача до кабалйерото, защото трябва веднага да уведомя вакеросите! Ето ви дрехите! Залостете вратата след мен и тичайте при дон Атанасио! Но изтеглете стълбите след вас!

— А какво става с конете ни? На сигурно място ли са?

— Да, сеньоре. Отведохме ги при вакеросите, за да могат да пасат на свобода. Седлата и оглавниците занесохме в къщата. Никой не може да ви вземе конете.

Сега Анхело бързо се отдалечи. Затворих след него вратата и се изкачих по стълбите, като ги изтеглях веднага след себе си. Тъкмо бях достигнал платформата и се появиха дон Атанасио и Олд Дет. Естансиерото ни най-малко не се изплаши като му съобщих за приближаването на петдесет индианци.

— От кое племе са? — попита той спокойно.

— Не знам. Не можах да разпозная боите по лицата им.

— Е, скоро ще разберем. Или са апачи, изпратени от Винету за да вземат ранения вожд, или са команчи. Във втория случай вероятно ще си имаме работа с отряд от разузнавачи, които ще ни питат дали сме забелязали някъде апачи. Получат ли отговор, ще си продължат пътя.

— Но все пак ми се струва, че идват с неприятелски намерения — обади се Олд Дет. — Съветвам ви час по-скоро да вземете мерки за отбрана.

— Това е направено вече. Всеки от хората ми знае, какво трябва да прави в такъв случай. Погледнете, ето там тича Анхело към най-близо намиращите се коне! Ще яхне един от тях, за да предупреди вакеросите. Най-късно след десет минути те ще съберат стадата. Двама от тях ще останат при животните, за да ги пазят. Другите ще заемат позиции срещу червенокожите. Ласата им са опасни оръжия, защото един вакеро се е упражнявал с ласото повече от индианеца. Карабините им стрелят по-надалече от лъковете и старите пушки на червенокожите. Няма защо да се страхуват от петдесет индианци. А ние тук в естансията сме и без това защитени. Нито един червенокож не може да се прехвърли през зида. Впрочем мога ли да разчитам на вас? Заедно с негъра сте петима добре въоръжени мъже. Като прибавя себе си и още осем души, които се намират в сградата, ставаме четиринадесет. Тогава бих желал да видя индианците, които ще успеят да разбият вратата. О не, сеньоре! Червенокожите ще ударят камбаната най-миролюбиво, ще попитат каквото ги интересува и пак ще се отдалечат. Щом разузнавачите забележат горе на платформата четиринадесет добре въоръжени мъже, ще си подвият опашката. Работата е направо безопасна.

Лицето на Олд Дет все още изразяваше съмнение. Той поклати глава.

— Като се поразмисля, положението ми се струва опасно. Убеден съм, че си имаме работа не с апачи, а с команчи. Какво ще търсят тук? Едва ли ще са дошли само на разузнаване, защото ако наоколо се намираше неприятелски отряд апачи, щеше да има и следи. А нещо друго едва ли ги интересува, за да питат тук. Не, тази банда си има съвсем определена цел, за да идва тъкмо при вас, дон Атанасио, и това е раненият вожд.

— Нищо не знаят за него! Кой би могъл да им каже?

— Гибсън, човекът, когото преследваме и който е бил при вас. Нали сте му показали Инда-нишо. Предал го е на команчите, за да спечели благоразположението на племето. Ако това не е вярно, да не се казвам повече Олд Дет, дон Атанасио. Или се съмнявате?

— Възможно е. В такъв случай команчите ще се опитат да ни принудят да им предадем ранения.

— Естествено. А да не би да го направите?

— В никакъв случай! Винету ми е приятел. Поверил ми е Инда-нишо и аз трябва да оправдая това доверие. Команчите няма да получат ранения. Ще се отбраняваме!

— Това ще ви вкара в голяма беда. Вярно, че ще успеем да отблъснем петдесетте индианци, но те ще се върнат десеторно повече и тогава сте загубен!

— Това е божа работа. Във всички случаи ще удържа думата си, дадена на Винету.

При тези думи Олд Дет подаде ръката си на естансиерото.

— Вие сте почтен човек и можете да разчитате на помощта ни. Предводителят на команчите ми е приятел. Може би чрез него ще ми се удаде да предотвратя опасността за вас. Да не би да сте показали на Гибсън и тайните врати в зидовете?

— Не, сеньоре.

— Това е добре. Докато червенокожите не знаят нищо за тези входове, ще можем да се защищаваме. А сега да слезем да вземем оръжията!

По време на отсъствието ми моите спътници бяха получили стаи, където бяха отнесени вещите ни. Отправихме се към тях. Помещението, определено за мен, се намираше откъм фронталната страна на къщата и се осветяваше чрез две от споменатите амбразури. Тук беше окачена и карабината ми. Когато посегнах да я сваля от стената, хвърлих поглед навън и забелязах индианците, които излизаха иззад дърветата над естансията на онова място, където се намираше бродът на реката. Бяха прекосили реката на конете си и се приближаваха към сградата в галоп, но без да крещят, както правеха обикновено, а в коварно и заплашително мълчание. По цветовете на боите, с които бяха покрити лицата им, успях да установя, че бяха команчи. Мигновено спряха конете си край външния зид, който беше толкова висок, че скриваше конниците от погледа. Бяха въоръжени с копия, лъкове и стрели. Само човекът, който яздеше начело и вероятно беше предводителят им, държеше в ръката си пушка. Неколцина от тях влачеха след конете си някакви дълги предмети. Отначало ги помислих за прътове за палатки, но скоро щях да разбера, че съм се лъгал. Тичешком напуснах малката стаичка, за да уведомя останалите. Щом излязох в коридора, от отсрещното помещение се появи Олд Дет.

— Внимание! — изкрещя той. — Команчите се прехвърлят през зида. Домъкнали са млади дръвчета вместо стълби. Бързо на платформата!

Но това не можа да стане така бързо, както той желаеше. Пеоните се намираха един етаж под нас, там, където бяха обикновено помещенията за прислугата. За тях пътят до платформата беше още по-дълъг отколкото за нас. Но пък на нас двамата ни беше и попречено да се изкачим бързо горе, защото едновременно с кабалйерото в коридора изскочиха и двете дами, обсипвайки ни с боязливи въпроси. Може би изминаха няколко минути, преди да изкачим стълбата, а при подобно положение това е скъпоценно време. Пагубните последици от загубата на време се проявиха веднага. Когато достигнахме платформата, първият индианец вече прехвърляше зида. Последва го втори, трети, четвърти. Оръжията ни бяха в ръцете, но вече не можехме да им попречим да влязат в двора, освен ако не искахме просто да ги застреляме. С помощта на споменатите млади дървета те прехвърлиха зида и изкатериха трите платформи с невероятна бързина. Сега ние стояхме в средата на покрива на най-горния етаж, докато те се намираха около него.

— Насочете пушките си към тях! Не ги оставяйте да се приближат! — заповяда Олд Дет. — Преди всичко трябва да спечелим време.

Преброих петдесет и двама червенокожи, от които досега нито един не беше издал някакъв звук. Бяха ни изненадали напълно. Но все пак не се осмелиха веднага да ни нападнат, а стояха очаквателно около платформата и държаха готови лъковете и стрелите си. Бяха оставили копията си долу, за да не им пречат при катеренето. Кабалйерото пристъпи няколко крачки към тях и ги попита на онази смесица от испански, английски и индиански думи, която се употребява в тамошните погранични райони:

— Какво търсят червенокожите мъже при мен? Защо влизат в дома ми, без да са поискали преди това разрешение?

Предводителят им, който сега бе взел пушката си в ръка, направи няколко крачки напред.

— Воините на команчите дойдоха, защото бледоликият е техен враг. Слънцето на днешния ден е последното, което вижда в живота си белият човек.

— Не съм враг на команчите. Обичам всички червенокожи мъже, без да се интересувам към кое племе принадлежат.

— Бледоликият изрече голяма лъжа. В тази къща е скрит един вожд на апачите. Кучетата апачи са врагове на команчите. Който подслонява при себе си апач, е наш враг и трябва да умре.

— Карамба! [71] Да не би да желаете да ми забраните да приемам у дома си хора когато си поискам? Кой заповядва тук, вие или аз?

— Воините на команчите се изкатериха на тази къща и значи те са господарите тук. Предай ни апача! Или ще отречеш, че се намира при тебе?

— Нямам намерение да отричам. Само страхливците лъжат. Аз обаче не се страхувам от команчите и ще …

— Чакай! — прекъсна го тихо Олд Дет. — Никакво прибързване, дон Атанасио!

— Мислите ли, че трябва да отричам? — попита мексиканецът.

— Разбира се. Откровеността е равна в случая на самоубийство.

— Самоубийство ли? Та какво ли ще направят тези хора срещу нашите четиринадесет пушки?

— Много, тъй като вече се намират тук горе. Вярно, че повечето от тях ще паднат убити. Но и ние, дон Атанасио, ще отнесем няколко стрели и остриета на ножове. А дори и да победим, оцелелите ще доведат останалите петстотин. Оставете ме да действам аз. Ще говоря с тях.

Олд Дет се обърна към предводителя на индианците.

— Думите на моя брат ни учудват. Откъде им е хрумнало на команчите, че тук се намира някакъв апач?

— Знаем — настоя кратко запитаният.

— Тогава знаете повече от нас.

— Да не искаш да кажеш, че се заблуждаваме? Тогава лъжеш.

— А ти произнасяш дума, която ще заплатиш с живота си, ако я повториш. Не търпя да ме наричат лъжец. Виждаш насочените ни към тебе пушки. Само един знак от мен и те ще изгърмят и ще те убият заедно с твоите хора.

— Само някои. Но другите ще изпратят при вас своите братя. Недалеч се намират още много воини на команчите, повече от десет по десет и по пет. Те ще заличат тази къща от земята.

— Но сигурно няма да се прехвърлят през зида, защото сега сме предупредени. Оттук ще ги поздравим с толкова много куршуми, че никой от тях няма да оцелее.

— Бледоликият има широка и голяма уста. Защо говори той с мене? Да не би да е собственик на къщата? Кой е той, какво име носи, та се осмелява да говори с предводителя на команчите?

Олд Дет направи презрително движение с ръка.

— А кой е предводителят на команчите? Дали е някой прочут воин, или участва в Съвета на мъдреците? Той не носи перата на орела в косите си, а по него не виждам и никакво друго отличие на вожд. Но аз съм един от вождовете на бледоликите. От кое племе на команчите сте вие, че първи да питате кой съм аз? Името ми е Коша-певе и съм пушил лулата на мира с Ойо-колтса, вожда на команчите. Вчера говорих с неговия син Ават-вила, а през нощта спах при неговите воини. Приятел съм на команчите, но ако ме наричат лъжец, ще им отговоря с куршум.

От редиците на червенокожите се разнесе мърморене. Предводителят им заговори тихо с тях. По погледите, които отправяха към Олд Дет, можеше да се разбере, че името му им беше направило голямо впечатление. След кратко съвещание предводителят отново се обърна към скаута.

— Воините на команчите знаят, че Коша-певе е приятел на Белия Бобър, но думите му не са думи на приятел. Защо скрива той присъствието на апача?

— Нищо не крия от вас, а твърдя, че той не е тук.

— Но ние научихме тъкмо обратното, и то от един бледолик, който потърси закрилата на команчите.

— Кое е името на този бледолик?

— Името му не е направено за устата на команчите.

То звучи като Та-и-а-о.

— Да не е Гавилано?

— Да, така е.

— Тогава команчите са станали жертва на голяма заблуда. Познавам този човек. Той е злодей и лъжата е винаги на езика му. Воините на команчите ще съжаляват, че са го взели под закрилата си.

— Моят брат се лъже. Бледоликият ни каза истината.

Ние знаем, че Винету е довел Инда-нишо и след това е избягал през Хонобиш [72]. Но ние бързо ще го преследваме и ще го заловим за кола на мъчението. Знаем, че Инда-нишо е ранен в ръката и крака. Ние знаем дори мястото, където той се намира.

— Ако е вярно, тогава кажи ми го!

— Оттук се слиза три пъти надолу в къщата до един тесен проход, в който има вляво и вдясно врати. Трябва да се отвори последната врата отляво. Там апачът лежи на постеля, от която не може да стане, защото е много слаб.

— Бледоликият те е излъгал — заяви спокойно старият скаут, въпреки че се изплаши при думите на команча. — На описаното място няма да намериш никакъв апач.

— Пуснете ни тогава да слезем долу и да проверим кой казва истината — ти или бледоликият!

— Разбира се, че не мога да направя това. Тази къща е отворена за хора, които влизат с разрешението на собственика й, а не за онези, които я нападат.

— След думите ти сме принудени да мислим, че все пак апачът се намира тук. Белият Бобър ни заповяда да вземем с нас Инда-нишо и ние ще се подчиним на заповедта му.

— Отново се заблуждаваш. Не отказвам да изпълня желанието ти, защото апачът се намира тук, а защото искането ти е обида за мен. Щом Олд Дет ви казва, че са ви излъгали, значи трябва да му вярвате. Ако въпреки това поискате да влезете със сила, тогава опитайте се! Та не разбирате ли, че един единствен човек от нас е достатъчен да защищава входа? Ако застане тук долу край стълбата, може да застреля всеки от вас, който се осмели да слезе надолу. Нищо няма да постигнете със сила, но ще ви направя едно помирително предложение. Слезте долу пред вратата и помолете да влезете както си му е редът, тогава може би ще ви посрещнем като приятели!

— Коша-певе ни дава съвет, който е много добър за него, но не и за нас. Ако съвестта му е чиста, тогава нека ни пусне да слезем в къщата. Не го ли стори, ще останем на мястото си и ще изпратим вестоносец, за да доведе всички команчи. Тогава Коша-певе сигурно ще се види принуден да ни пусне да влезем.

— Пак не! Дори да дойдат и хиляда команчи, оттук могат да слизат само един по един и моментално ще заплатят с живота си. Впрочем няма да успееш да изпратиш вестоносец, понеже щом излезе извън закрилата на зида, ще го просна на земята с куршума си. Аз съм приятел на команчите, но вие дойдохте като врагове и ще се отнасяме към вас като към такива!

По време на цялата разправия пушките ни бяха насочени към индианците. Въпреки че им се беше удало да изкачат платформата, те все пак бяха в по-неизгодно положение от нас. Това изглежда разбираше и техният предводител, защото отново започна тихо да се уговаря с хората си. Но и нашето положение не беше за завиждане. Олд Дет се почеса замислено зад лявото ухо.

— Работата е лоша. Благоразумието ни забранява да се отнасяме неприятелски към команчите. Ако доведат и другите, с нас е свършено. Е да, ако можехме да скрием апача така, та да не го намерят! Но познавам къщата подробно и знам, че няма скривалище.

— Тогава да го изнесем навън! — посъветвах аз.

— Навън ли? — изсмя се старият. — Да не си се побъркал, сър? Та как ще стане това?

— Забрави ли двете тайни врати? Намират се откъм задната страна, а команчите са отпред. Ще пренеса Инда-нишо до храсталака край реката, докато те си отидат.

— Идеята не е лоша — обади се Олд Дет. — В момента не помислих за тези врати. Все ще го изнесем някак си, но какво ще правим, ако команчите са поставили навън постове?

— Не ми се вярва. Те не са много повече от петдесет. Неколцина е трябвало да останат отпред извън зида при конете. В такъв случай не може да се очаква да поставят още хора и откъм задната страна.

— Добре, тогава можем да опитаме, сър. Заеми се с тази работа заедно с един от пеоните. Ще се постараем да не те забележат като слизаш, а после ще застанем така, та да не могат да ни броят и да забележат липсата на двама от нас. Нека жените ви помагат и да върнат шкафчето на старото му място, след като се озовете навън.

— И още едно предложение — подхвърлих аз. — Не бихме ли могли да преместим в стаята на болния тъкмо жените? Щом индианците видят, че там живеят жени, ще се убедят още повече, че вътре не е имало никакъв индианец.

— Точно така! — забеляза старият кабалйеро. — Само трябва да сложите няколко одеала и да преместите хамаците на жена ми и внучката. Във всяка стая има куки за окачане. Нека жените легнат веднага в хамаците. А ти ще намериш за апача най-доброто скривалище малко по-надолу от мястото, където се къпа. Там цъфтят нагъсто надвесени до водата петунии. Зад тях сме скрили нашата лодка. Остави апача в нея, така няма да го намери никой команч. Нека Педро дойде с тебе. Едва когато се върнете, ще разрешим на индианците да влязат във вътрешността на къщата.

И така аз и пеонът, който се казваше Педро, слязохме незабелязани долу, където двете жени с тревога очакваха развитието на нещата. Когато им съобщихме за какво става дума, те бързо ни помогнаха да изпълним замисленото. Пренесоха без бавене одеалата и хамаците. В едно от одеалата увихме апача. След като чу, че команчите са дошли, за да го търсят, той каза със слаб глас:

— Инда-нишо е видял много зими и дните му са преброени. Защо трябва добрите бледолики да бъдат убити заради него? Нека го предадат на команчите, но преди това да го убият. Той моли за това.

Отказах му решително и установих, че старецът не ме позна и по гласа. Той наистина бе много отпаднал и изтощен. Изнесохме го набързо от стаята. Отместихме шкафчето и благополучно пренесохме ранения през замаскираната врата извън къщата. Досега не ни беше забелязал никой. Навън имаше храст, който ни скриваше за момента. А сега бързо през двора към малката вратичка в зида, закрита от храсталаците. Пропълзяхме през нея и отново се озовахме сред храсти. Но сега между нашето скривалище и близката река се простираше открита ивица земя, която трябваше да прекосим. Надзърнах внимателно навън и за мое разочарование видях един седнал на земята команч, а край него лежаха копието, колчанът със стрелите и лъкът му. Той навярно пазеше задната страна на зида — едно обстоятелство, което изглежда правеше невъзможно изпълнението на плана ни.

— Трябва да се върнем, сеньор — обади се Педро на испански, след като му посочих червенокожия. — Бихме могли да го убием, но ще си навлечем отмъщението на останалите.

— Не, няма да го убиваме в никакъв случай! Но сигурно има начин да го подмамим да се премести.

— Не ми се вярва. Няма да напусне поста си, докато не го извикат.

— И въпреки това съм скроил нещо, което обещава успех. Ще останеш скрит тук. Аз обаче ще се покажа на индианеца. Щом ме забележи, ще се престоря на изплашен и ще побягна. Той ще започне да ме преследва.

— Или ще ви изпрати някоя стрела.

— Е, това наистина може да се очаква.

— Откажете се, сеньор! — предупреди ме пеонът. — Рискът е твърде голям. Команчите стрелят с лъковете си с такава сигурност, с каквато стреляме ние с карабините. Като побегнете, ще му обърнете гръб и няма да можете да видите стрелата и да я избегнете.

— Ще избягам през реката. Ако плувам по гръб, ще мога да наблюдавам команча и щом стреля, ще се гмурна. Той ще помисли, че кроя нещо срещу неговите хора и вероятно ще ме последва във водата. На отвъдния бряг ще го посрещна и ще го обезвредя за известно време. Ще го зашеметя с удар в главата. Няма да напускаш това място, преди да съм се върнал. Когато се къпах, забелязах едно място, където петуниите растат нагъсто и знам къде се намира лодката. Ще я взема и ще спра с нея точно отсреща.

Педро се мъчеше да ме отклони от намерението ми, но аз нямах право да обръщам внимание на възраженията му, защото не виждах друг начин да спасим апача. И така, незабавно преминах към действие. За да не издам мястото, където се намирахме, най-напред се промъкнах на известно разстояние между храсталаците покрай зида и после се показах. Това създаде впечатлението, че съм завил иззад ъгъла. Команчът не ме забеляза веднага. Скоро обаче той обърна лицето си към мен и веднага скочи. Аз се поизвърнах настрани, за да не може по-късно да разпознае чертите на лицето ми. Извика ми да спра, но тъй като не се подчиних, той грабна лъка от земята и дръпна една стрела от колчана. Преди още да успее да стреля, с няколко бързи скока аз достигнах крайбрежния храсталак. Мигновено се хвърлих във водата, легнах по гръб и заплувах към другия бряг. След няколко секунди червенокожият изскочи между храстите, забеляза ме и се прицели. Стрелата излетя от тетивата и аз светкавично се гмурнах.

Не ме улучи. Когато се появих над водата, видях команча да стои на брега в очакване с наведено напред тяло. Той разбра, че очевидно не бях ранен. Нямаше при себе си друга стрела, тъй като колчанът беше останал на предишното си място. Затова захвърли лъка и скочи във водата. Точно това ми беше целта. За да го подмамя, се престорих, че съм лош плувец и го оставих да ме наближи. След това пак се гмурнах и заплувах колкото можех по-бързо надолу по реката. Когато отново изскочих на повърхността, се бях озовал близо до брега. Команчът беше далеч по-нагоре в реката и се оглеждаше. Сега вече имах желаната преднина, доплувах до брега, излязох на него и се затичах между дърветата срещу течението на реката. Забелязах голям, обрасъл с мъх дъб, който беше подходящ за целта ми. Тичешком преминах на около пет крачки от него и продължих още малко, после описах дъга и се върнах обратно при дървото, за да се скрия зад него. Плътно притиснат до дънера, зачаках пристигането на червенокожия, който във всички случаи щеше да последва ясно оставените от мен следи. Ето че той се зададе като стрела; беше отправил погледа си към следите ми, дишаше тежко, а от него капеше вода. Той отмина дървото и аз го последвах. Неговото шумно дишане му попречи да долови стъпките ми, още повече, че стъпвах на пръсти. Трябваше да правя големи скокове, за да го застигна. Последва още един мощен скок, при който се сблъсках с него така, че той се простря напред на земята с голяма сила. Веднага го притиснах с коляно и го хванах за гърлото. Един юмручен удар по слепоочието и той не помръдна повече.

Недалеч от мястото, където лежеше победеният ми противник, се беше прекършил един чинар, и то в посока към реката, чиито води течаха може би на около метър под изсъхналия му връх. Това ми даваше великолепна възможност да вляза отново в реката, без да оставям следи. Покачих се на дънера и вървях по него, докато се намерих над водата. После скочих в реката. Почти право насреща забелязах ярките цветове на петунията. Заплувах натам, отвързах лодката, качих се в нея и загребах към онова място на брега, където щяхме да натоварим апача. Като стигнах там, завързах лодката за един корен и изскочих от нея. Трябваше да побързаме да свършим, преди команчът да беше дошъл на себе си. Отнесохме на ръце Инда-нишо до лодката, където с помощта на едно одеало и на дрехите му направихме подходяща постеля. Педро се върна веднага при зида. Аз откарах отново лодката под петуниите, завързах я здраво, преплувах разстоянието обратно и в гъстите храсти съблякох ленените си дрехи, за да ги изцедя от водата. След като пак се облякох, внимателно огледах отсрещния бряг, за да установя дали команчът вече се е съвзел и дали е наблюдавал действията ни. Обаче нищо не можах да открия. Оттеглихме се в естансията през скритата врата. За всичко това ни беше необходим не повече от четвърт час. От сеньората получих сухи ленени дрехи и сега можех да се изсмея в лицето на всеки команч, който би се опитал да твърди, че съм излизал извън къщата и дори съм бил в реката.

После жените легнаха в хамаците си, а аз и Педро се изкачихме горе на платформата, след като взехме с нас и оръжията си. Незабелязано се присъединихме към останалите. Двете страни все още преговаряха. Олд Дет беше продължил да настоява, че претърсването на къщата било обида за него и за естансиерото. Щом му дадох знак, че апачът е на сигурно място, той бавно отстъпи и най-сетне заяви, че ще бъде разрешено на петима команчи да се убедят, че няма никакъв апач.

— Защо само на петима? — попита предводителят им. — Ние всички сме еднакви. Каквото прави един от нас, това имат право да вършат и останалите. Олд Дет може да ни има доверие. Нищо няма да докоснем в къщата. Никой от нас няма да повреди каквото и да било, нито пък да вземе нещо.

— Добре! Нека видите, че сме великодушни. Всички ще можете да влезете в къщата, за да се убеди всеки от вас, че съм ви казал истината. Но искам преди това да оставите всичките си оръжия, както и да ни дадете разрешение да задържим тук всеки от вас и да го накажем, ако се допре до някого от нас или до някакъв предмет без позволението ни.

Докато червенокожите се съвещаваха относно това условие, Олд Дет ме помоли да му разкажа как бях изнесъл стария вожд. Уведомих го накратко и все пак възможно най-подробно. И докато обяснявах как бях надхитрил и приспал червенокожия, старият скаут ме изгледа с широко отворени очи, а замисленият му и питащ поглед не се отмести от мен дълго време. Но той не ме прекъсна. След като свърших, каза:

— Още в Ла Гранж, а и по-късно съм ти изказвал признанието си, но днес ще трябва да го удвоя. Още си много млад, но ми се струва, че си врял и кипял.

С тези думи той ми обърна гръб и се отправи към червенокожите, които междувременно бяха решили да приемат условието на скаута. Оставиха на земята лъковете, колчаните и ножовете си и заслизаха надолу един по един. Още преди да изляза от къщата с Педро, вакеросите се бяха събрали навън в откритата равнина и непрестанно ни наблюдаваха. Бяха добре въоръжени и имаха хубави коне. Очакваха знак от страна на господаря си, но тъй като такъв знак не беше последвал, те се държаха спокойно.

Бяхме определили естансиерото и Олд Дет да отворят всички помещения на команчите. Трима останаха на платформата, а останалите се разпределиха по коридорите, за да посрещнат веднага с оръжията си всяко изстъпление на червенокожите. Аз се намирах в най-долния коридор и застанах пред вратата на стаята, където беше лежал апачът. Команчите заслизаха надолу право към тази врата. Олд Дет я отвори. По израженията на индианците си личеше убеждението им, че ще заварят там Добрия Мъж. Но вместо него видяха двете жени, които лежаха и четяха в хамаците си.

— Уф! — извика предводителят разочаровано. — Това са скуоус [73]!

— Да — засмя се Олд Дет. — И тук се бил намирал вождът на апачите, както е излъгал бледоликият. Но влезте и го потърсете!

Погледът на предводителя бързо обходи помещението, след което той махна с ръка:

— Един воин не влиза във вигвама на жените. Тук няма никакъв апач. Окото ми щеше да го забележи. — Тогава потърсете го в другите помещения! Измина повече от час, докато индианците завършиха обиска. След като не намериха никаква следа от апача, те се върнаха отново в посочената им първоначално стая. Жените трябваше да я напуснат и сега тя беше претърсена най-старателно. Червенокожите вдигнаха дори одеалата и дюшеците, които бяха на земята. Изследваха внимателно и самия под да не би някъде да има кухо място. Най-сетне се убедиха, че търсеният от тях човек не се намираше в естансията. След като предводителят призна това, Олд Дет рече:

— Нали ви казах, ама не ми повярвахте. Имали сте по-голямо доверие на един лъжец, отколкото на мене, приятеля на команчите. Когато отида при Белия Бобър, ще му се оплача.

— При него ли иска да отиде моят бял брат? Тогава може да язди с нас.

— Не е възможно. Конят ми е уморен, мога да тръгна едва утре. А воините на команчите ще напуснат тази местност още днес.

— Не. И ние ще останем тук. Слънцето си отива, не искаме да яздим през нощта. Ще тръгнем, щом се зазори и тогава моят брат ще може да дойде с нас.

— Добре! Но няма да ви придружа сам. Имам още четирима спътници.

— И те ще бъдат добре дошли при Белия Бобър. Нека белите ми братя ни разрешат да лагеруваме през нощта близо до къщата.

— Нямам нищо против — заяви естансиерото. — Вече ви казах, че съм приятел на всички червенокожи мъже, които дойдат при мен миролюбиво. А за да ви го докажа, ще ви подаря една крава, която ще бъде заклана. Запалете огън да се изпече месото.

Това обещание настрои команчите добре. Сега те наистина бяха убедени, че са постъпили несправедливо към нас и поведението им бе най-миролюбиво. Изглежда, че за това допринасяше и авторитетът, който имаше сред тях Олд Дет. Те наистина не бяха пипнали нищо в къщата и сега я напуснаха без подкана от наша страна. Стълбите бяха спуснати надолу и портата стоеше отворена. На платформата останаха на пост няколко въоръжени пеона. Въпреки промененото поведение на червенокожите, нямахме право да бъдем непредпазливи. Останалите слязохме долу заедно с индианците, а ето че се приближиха и вакеросите. Те получиха нареждането да уловят от стадата едно животно. Всичките коне на команчите се намираха край предната страна на зида. При тях бяха стояли три поста. И на останалите страни индианците бяха оставили постове. Сега тези хора бяха извикани. Един от тях беше човекът с лъка, когото бях примамил отвъд реката. Твърде оскъдното му облекло беше все още мокро. Той се беше върнал на поста си и още не беше намерил удобен случай да разкаже на предводителя си странния инцидент. Сега се приближи до него и му съобщи преживяното, но така, че ние белите не успяхме да чуем нищо. Изглежда, че вече беше свършил с доклада си, когато погледът му падна върху мен. Поради боите, по лицето му не можах да забележа някаква промяна в изражението му, но той направи гневно движение, посочи към мен и извика на предводителя няколко думи, които не разбрах. Предводителят ме огледа с изпитателно-застрашителен поглед и се приближи към мен.

— Бледоликият е преплувал преди известно време реката. Ти си ударил този воин, така ли е?

Олд Дет се намеси веднага, като пристъпи към нас и попита червенокожия какво иска да каже с тези думи. Воинът разказа какво му се беше случило. Но скаутът се разсмя развеселен.

— Изглежда, че червенокожите воини не могат да отличават един от друг различните бели. А и изобщо не е ясно дали онзи, който е срещнал този воин на команчите, е бил бледолик.

— Бял беше — потвърди със сигурност индианецът. — И не някой друг, ами този тук! Видях лицето му, когато плуваше по гръб. А имаше и също такива бели дрехи.

— Тъй! Значи е преплувал реката с дрехите си? Твоите дрехи са все още мокри. Пипни неговите и ще се убедиш, че са напълно сухи!

— Съблякъл е мокрите и в къщата е облякъл други.

— Как е влязъл в къщата? Нали вашите воини стояха пред портата? Никой не можеше да влезе или да излезе, без да използва стълбите, по които бяха застанали всички воини на команчите. Възможно ли е тогава моят спътник да е напускал къщата?

Индианците се задоволиха с този отговор, а най-сетне и самият пост сметна, че се е заблудил. След като естансиерото забеляза, че от известно време из околността се скитала банда конекрадци, към която несъмнено принадлежал непознатият, въпросът беше приключен. Остана само загадъчното обстоятелство, че не беше открита никаква следа, от която можеше да се разбере в каква посока бе избягал този човек. За да разрешат тази загадка, предводителят на червенокожите, постът и още неколцина други преминаха с конете си брода и се отправиха към мястото, където бях повалил моя преследвач. Но за щастие сега започна да се смрачава, така че не беше възможно да се извърши по-подробен оглед на мястото. Олд Дет, хитрецът, ме взе, за да се разходим край реката. С очи, отправени към ездачите на другия бряг на реката, ние си давахме вид, че вниманието ни е заето само с тях; в същото време продължихме да вървим бавно и непринудено се спряхме до петуниите. Старият трапер заговори толкова тихо, че можехме да го чуваме само аз и апачът в лодката:

— Тук е Олд Дет заедно с младия бледолик, който скри тук Добрия Мъж. Може ли вождът на апачите да познае гласа ми?

— Да — прозвуча също така тихият отговор.

— Сега команчите вярват, че Добрия Мъж не се намира тук. На Зазоряване те ще си тръгнат. Ще може ли моят брат да издържи толкова дълго в лодката?

— Апачът ще издържи, защото полъхът от водата го освежава и треската няма да се върне. Но Добрия Мъж иска да знае докога ще остане тук Олд Дет със своя другар.

— Утре тръгваме с команчите.

— Уф! Защо се присъединява моят приятел към враговете ни?

— Защото търсим няколко души, които са при тях.

— Ще се срещнат ли белите мъже с воините на апачите?

— Твърде е възможно.

— Тогава искам да дам един тотем на младия бледолик, който изложи живота си на опасност, за да ме скрие; щом покаже тотема на воините на апачите, той винаги ще бъде добре дошъл при тях. Олд Дет е хитър и опитен ловец. Кучетата команчи няма да го заловят, ако след настъпването на тъмнината ми донесе парче бяла кожа и нож. Преди зазоряване може да дойде да вземе тотема, който ще изработя през нощта.

— Ще ти донеса и двете неща — и ножа, и кожата. Желае ли още нещо Добрия Мъж?

— Не. Инда-нишо е доволен. Нека добрият Маниту бди винаги над пътищата на Олд Дет и младия бледолик!

После се върнахме. Никому не бе направило впечатление, че се бяхме спирали край реката за минута. Скаутът ми обясни:

— Голяма рядкост е някой бял да получи тотема на индиански вожд. Имаш голямо щастие, сър. Тотемът на Добрия Мъж може да ти бъде от голяма полза.

— А ти искаш да рискуваш да му занесеш нож и кожа? Ако те спипат команчите, тогава с тебе и апача е свършено.

— Глупости! Да не ме мислиш за някой ученик? Знам точно какво мога да рискувам и какво не.

Не можех да му кажа, че тотемът на Добрия Мъж нямаше за мен особена стойност, защото беше необходимо само да кажа името си на някой апач и неговата закрила ми беше осигурена. Но така щях да се издам. И без това ми се беше сторило, че докато му бях разказвал приключението си край реката, в очите на скаута бе пробляснало нещо като подозрение или известно съмнение.

Скоро след пристигането ни в естансията се завърна и предводителят на команчите, който не бе имал успех. Вече не беше възможно да се проследи дирята.

Остатъкът от деня и нощта преминаха без неприятности. Рано сутринта бях разбуден от Олд Дет. Той ми подаде четириъгълно парче бяла щавена кожа. Разгледах го. Непосветен човек не би могъл да забележи нищо особено освен няколко тънки резки върху гладката страна на кожата, чието значение ми беше твърде добре познато.

— Това ли е тотемът? — попитах стария скаут, като безпомощно въртях насам-натам парчето кожа между пръстите си. — Не мога да открия по него нищо особено.

— Не е и необходимо. Само го покажи на първия срещнат апач и той ще ти обясни какво съкровище притежаваш! Писмените знаци на тотема са все още невидими, защото Добрия Мъж няма у себе си боя. Но ако го дадеш на някой апач, той ще оцвети резките, след което гравираните фигури ще изпъкнат. Но за бога, не показвай това парче кожа на никой команч! Иначе ще се отнесе към тебе като към враг. А сега се преоблечи и ела навън! След малко команчите ще бъдат готови за път.

И действително, червенокожите се занимаваха със закуската си, която се състоеше от останките на вчерашното месо. После те събраха конете си, за да ги напоят на реката. Това стана за щастие по-нагоре от мястото, където лежеше скрит апачът. Ето че сега се появи и естансиерото с двете си дами, които вече не показваха никакъв страх пред червенокожите. Като видя конете ни, водени от вакеросите, той се обърна към Олд Дет, поклащайки глава:

— Това не са коне за вас, сеньор. Нали знаете каква цена има добрият кон. Понеже сме стари приятели, ще получите заедно с вашите спътници по-хубави коне, защото пътуването, което ви очаква, е дълго и тежко.

Приехме предложението на дон Атанасио с благодарност. По негова заповед вакеросите уловиха за нас пет полудиви коня. После се сбогувахме с него и двете му дами и потеглихме заедно с команчите.

Както научих по-късно, Инда-нишо, когото трябваше да оставим тежко ранен и болен, е бил прибран от дошлите по-късно апачи и пристигнал невредим в родното си село. Дотолкова моите усилия се бяха увенчали с успех. Но наскоро след това той все пак бил повикан от Маниту …

Слънцето още не беше изскочило иззад хоризонта, когато се прехвърлихме през Елм Крийк и препуснахме на запад; начело яздехме ние петимата заедно с предводителя на команчите, следвани от хората му на техните дребни, рошави, кльощави и все пак толкова издръжливи коне. Още не бе ставало дума кога и къде ще се срещнем с главните сили на команчите. Сега научихме, че те нямало да спират, за да изчакат малкия отряд; предводителят на петдесетте индианци получил заповедта да плени Добрия Мъж в естансията и да го изпрати към селата на команчите под охрана от десет души. Останалите четиридесет трябвало след това с форсирана езда да се отправят към Рио Гранде и оттам да тръгнат по следите на главния отряд, за да се присъединят към него. Тъй като Белия Бобър научил от Гибсън, че Винету е избягал, прехвърляйки се отвъд реката и веднага ще събере а пачите, команчът бе разбрал необходимостта от най-голяма бързина, за да бъдат изненадани враговете им преди те да се организират за защита. За нас най-важното беше да заварим Гибсън при команчите.

След около един час достигнахме мястото, където нашите червенокожи придружители се бяха отделили вчера от главния отряд. На юг от нас, край Рио Гранде, се намираше местността Проходът на орлите и форт Дънкан, който трябваше да бъде избягван от индианците. След още един час се показаха оскъдни следи от трева и пустинята Нуесес остана зад нас. Дирите, по които вървяхме, образуваха права линия, която не се пресичаше от други следи. Следователно команчите бяха останали незабелязани. Постепенно земята започна да се кичи с оскъдна зеленина и най-сетне на запад забелязахме да се появява гора. Тя известяваше наближаването на Рио Гранде дел Норте.

— Уф! — обади се предводителят с въздишка на облекчение. — Не ни срещнаха никакви бледолики и никой няма да ни попречи веднага да се прехвърлим отвъд реката. Кучетата апачи скоро ще ни видят пред себе си и ще започнат да вият от страх при вида на нашите храбри воини.

Продължихме да яздим още известно време спокойно между чинари, брястове, ясени, каучукови дървета и къпини, след което стигнахме до реката. Белия Бобър беше добър водач на хората си. Следата, която ни служеше като пътеуказател, водеше право към мястото, където имаше брод. Тук Рио Гранде беше много широка, но с малко вода. Над нея стърчаха гърбовете на пясъчни наноси. В този рохкав пясък имаше опасни места, където човек лесно можеше да потъне. Както успяхме да заключим по следите, команчите бяха лагерували на брега през изминалата нощ. С увереност предполагахме, че бяха тръгнали на път също така рано, както и ние. Но те не са могли да яздят тъй бързо като нас, защото са се намирали в ловните територии на апачите и са били принудени да вземат предпазни мерки, което неминуемо е забавило бързината на придвижването им. Така например се виждаше, че преминаването на реката е станало с голяма предпазливост. Многобройни отпечатъци от стъпала доказваха, че неколцина воини са слизали от конете си, за да проучат измамните пясъчни наноси. Местата, удобни за преминаване, бяха обозначени със забити в земята клони. За нас беше по-лесно да прекосим реката, защото бе необходимо само да ги следваме. Пясъците разделяха реката на няколко ръкава, които трябваше да бъдат преплувани от конете ни. На отсрещния бряг отново се наложи да преминем тясна ивица от гора и храсталак, след която пак последва трева и най-сетне пясъци. Намирахме се в областта, разположена между Рио Гранде и Болсон де Мапими, която е толкова удобна за местопребиваване на диви индиански племена. Тя представлява обширна пясъчна равнина, прекъсвана само от по-малки или по-големи кактусови полета. Ясните следи водеха през тази равнина в почти западна, леко клоняща на юг посока. Обаче ако си бях представял, че ще настигнем команчите още на същия ден, то аз се бях излъгал. Пясъкът, отхвърлян далеч назад от конските копита, бе доказателство, че са бързали много. Препускахме все по-нататък и по-нататък. Най-накрая пресякохме тясна, ниска и пустинна верига от хълмове, след което пак започна пясъчна равнина.

Не можех да не се учудя на издръжливостта на индианските коне. Бяхме яздили около четиридесет мили, но въпреки това те все още не показваха признаци на умора. А нашите животни, които бяхме получили от дон Атанасио, доказаха, че смяната в естансията е била изгодна.

В ранния следобед забелязахме за наша изненада, че следата внезапно променяше посоката си. Завиваше на югозапад. Защо ли? Трябваше да си има причина. Олд Дет ни обясни случилото се, а аз се престорих, че не бях забелязал веднага онова, което беше направило впечатление и на него. По отпечатъците от копитата си личеше, че команчите бяха спирали тук. Точно откъм север на дирята от червенокожите се натъкваше следата на двама души. Скаутът слезе от коня си, разгледа отпечатъците и направи следния извод:

— На това място към команчите са се присъединили двама индианци. Донесли са някакво съобщение, което е дало повод на воините на Белия Бобър да променят посоката си. Не ни остава нищо друго, освен да ги последваме.

Предводителят на нашите червенокожи придружители също слезе от коня си и потвърди мнението на скаута, след като и той беше разгледал дирята. И така, насочихме се на югозапад и до вечерта продължихме да яздим в същата посока, но бяхме принудени да позабавим хода, за да щадим конете. Дори когато се спусна здрачът, отпечатъците от конски копита все още се различаваха върху гладката пясъчна повърхност. Но после всичко се изгуби в тъмнината. Наканихме се да спрем. Обаче в този миг конят ми разду ноздри, изцвили силно и се устреми по-нататък. Вероятно беше надушил вода и аз не му попречих. И наистина, за няколко минути се озовахме при някаква река и там спряхме. След една толкова бърза и уморителна езда като днешната, водата бе истинско ободряване и за хора, и за животни. За кратко време бе избрано мястото за лагеруване. Червенокожите поставиха часови и пуснаха конете да пасат под техен контрол. Ние, белите, насядахме един до друг. Олд Дет започна дълги изчисления, за да разбере каква ли ще е тази река, където се бяхме озовали толкова неочаквано, и най-сетне стигна до убеждението, че пред нас е реката Морелос, вливаща се в Рио Гранде при Прохода на орлите. На следното утро се оказа, че се намирахме край значителна по размерите си река, която бе преплувана от команчите недалеч от нашия лагер. Отново започнахме да следваме дирите им. Около обед следата се насочи повече на запад и в тази посока забелязахме, че пред нас се възправят голи планини. Олд Дет направи замислена физиономия.

— Тази история не ми харесва — промърмори той. — Не разбирам защо Белия Бобър рискува да навлезе в тази местност. Знаеш ли кой е районът, разпрострял се пред нас?

— Да, това е Болсон де Мапими — отвърнах аз, тъй като въпросът беше отправен явно към мене.

— А познаваш ли тази пустиня?

— Само от географската карта.

— Мапими е истински развъдник, от който във всички епохи разбойнически диви племена са нахлували в околните земи, граничещи с него. Но да не би да си помислиш, че тази земя е непременно плодородна, понеже ражда такова човешко множество? Опитът ни учи винаги едно и също; пустинните области са били изходен пункт за преселенията на народите. Никой не може да се добере до племената горе на платото или в пропастите, долините и планините. Знам със сигурност, че там са се установили няколко диви племена на апачите. Ако команчите имат намерение да ги нападнат, в такъв случай мога само да ги съжалявам, не апачите, а команчите. На север апачите ловуват и скитат между Рио Гранде дел Норте и Рио Пекос; техен е и целият северозапад чак до Хила. Тъй че команчите рискуват да влязат в капан, който много лесно може да се затвори зад гърба им.

— Тежко ни! Тогава и ние ще загазим.

— Да, но не ме е страх чак толкова. Не сме направили нищо лошо на апачите и затова се надявам да не се отнесат враждебно към нас. В случай на нужда твоят тотем ще има добро въздействие.

— А не е ли наш дълг да предупредим команчите?

— Ами опитай се, сър! Кажи на един глупак десет пъти, че е глупав, сигурно няма да ти повярва. Преди малко обясних на предводителя им какво мисля. Той ме наруга и каза, че трябвало да следва дирята на Белия Бобър: Ако не сме искали да вървим с тях, сме били свободни да яздим накъдето си щем.

— Ама че грубиян!

— Да, команчите не взимат уроци по етика и добро поведение. Ще се учудя, ако горе не ни се крои нещо неприятно. Преминахме границата, но дали и как ще я прехвърлим на връщане, това е писано вече в друга книга, която още не съм чел.

Седма глава

Хуарес или Максимилиян

В началото бях убеден, че ще мога да заловя Гибсън в пределите на Съединените щати. Но ето че после ми се наложи да го преследвам в Мексико, а сега дори и в най-опасните райони на тази страна. Пътят, по който трябваше първоначално да яздим, за да достигнем Чиуауа, минава по северната граница на дивата пустиня Мапими и води най-често през открит терен. Сега обаче бе необходимо да се отправим по на юг, където бе възможно да ни очакват неизвестни опасности. На всичко отгоре вече се чувствуваше всеобщо физическо изтощаване, на което дори и команчите не можеха повече да издържат. От Естансия дел Кабалйеро дотук имахме зад гърба си наистина една продължителна форсирана езда. Червенокожите бяха свършили вече сушеното си месо, от което се състояха техните провизии, а и ние имахме съвсем малко още от хранителните припаси, опаковани от естансиерото за нас. Теренът непрекъснато се изкачваше нагоре. Достигнахме планините, забелязани от нас по обед — каменисти масиви без никакъв растителен живот. Запромъквахме се между тях, сега повече в южна посока. Между каменистите склонове жегата беше още по-голяма отколкото в откритата равнина. Конете все повече забавяха стъпките си. Както си личеше от следите, главният отряд на команчите също беше минал оттук много бавно. Над главите ни се виеха няколко лешояда, които ни следваха от часове, сякаш очакваха нашето изтощение да им донесе плячка. Но внезапно, когато завихме зад една скала, пейзажът на юг придоби тъмен цвят. Изглежда, че там имаше планини, обрасли с гори и веднага походката на конете се оживи, като че ли и те бяха направили същото наблюдение. Лицето на Олд Дет се проясни.

— Сега подозирам накъде отиваме — каза той. — Струва ми се, че се намираме близо до районите около реката Рио Саладо, която се спуска от Мапими. Ако команчите са решили да следват течението й, тогава край на мъките ни. Където има вода, има гора и трева, а сигурно и дивеч, дори и в тази печална местност. Накарайте конете да почувствуват шпорите ви! Колкото повече се напрегнат сега, толкова по-скоро ще могат да си отпочинат.

Следата отново се беше обърнала на запад. Навлязохме в дълга тясна клисура, а когато излязохме от нея, видяхме разпростряна пред нас зелена долина, която получаваше влага от един поток. За секунди се втурнахме с конете към него и наскачахме от седлата. Дори да имаха намерение да се овладеят, команчите нямаше как да възпрат конете си. Но след като и ние, и животните се напихме с вода, веднага се метнахме на седлата, за да продължим ездата. Скоро потокът се вля в друг, още по-голям и ние се насочихме срещу неговото течение. Той ни отведе до каньон, чиито стръмни стени тук-там бяха обрасли с храсти. Когато го оставихме зад нас, продължихме да яздим между планински склонове, покрити със зеленина, чиито цвят действаше благотворно на измъчените ни очи. Междувременно беше започнало да се смрачава и се налагаше да си потърсим място за лагеруване. Предводителят на команчите настояваше да изминем още известно разстояние, докато стигнем до дървета. и ние трябваше да се подчиним на волята му. Конете се спъваха в камъните, осеяли пътя. Почти бе настъпила нощта, когато внезапно някой ни извика. Предводителят отговори с радостен тон, защото повикването бе на диалекта на команчите. Спряхме. Олд Дет продължи още малко напред заедно с предводителя, но скоро се върна и ни съобщи:

— Пред нас са команчите. Според следите им не можехме да очакваме толкова рано срещата с тях, но те не са посмели да продължат, без да разузнаят местността. Затова са спрели тук да лагеруват и по обед са изпратили напред съгледвачи, които още не са се върнали. Елате! Веднага ще видите лагерните огньове.

— Струва ми се, че по време на подобен боен поход не се палят лагерни огньове — осведомих се аз, верен на ролята си на гринхорн.

— Несъмнено местността им го позволява. Понеже са изпратили напред разузнавачи, те са сигурни, че наблизо няма техни врагове, които биха могли да забележат огньовете.

Продължихме по-нататък. Щом достигнахме края на клисурата, забелязахме може би десетина огъня, горящи с ниски пламъци, както е обичайно за индианците. Изглежда пред нас се намираше кръгла котловина, където не растяха дървета. Доколкото можеше да се различи в тъмнината, околните стени се издигаха стръмно нагоре — обстоятелството, което команчите очевидно считаха, че е благоприятно за сигурността им.

Червенокожите насочиха конете си право към лагера, докато на нас ни беше наредено да чакаме да ни повикат. Това продължи доста време. Най-сетне един от тях се върна, за да ни отведе при Ойо-колтса, разположил се край централния огън. Около него горяха останалите огньове. Вождът седеше заедно с други двама мъже, които сигурно бяха отличили се воини. Косата му беше сива, но дълга, сплетена на плитка, а в нея бяха забодени три орлови пера. Носеше мокасини, панталони от черен плат, риза и жилетка от по-светла материя, а край него на земята лежеше двуцевна пушка. В пояса му бе затъкнат стар пистолет. Сега се хранеше и държеше в ръцете си нож и парче месо, но ги остави настрана, щом се приближихме към него. Из въздуха се носеше миризмата на печено конско месо. Близо до мястото, където беше седнал вождът, извираше с бълбукане едно поточе.

Още не бяхме слезли от конете си, а около нас се беше образувал вече широк кръг от червенокожи воини, между които забелязах и лицата на няколко бели. Веднага взеха поводите на конете ни, за да ги отведат настрани. Понеже Олд Дет не се възпротиви, аз също нямах нищо против. Белия Бобър се изправи, последваха го и другите двама. Той пристъпи към Олд Дет, подаде му съвсем по обичая на белите ръка и каза със сдържана дружелюбност:

— Моят брат Олд Дет изненадва воините на команчите. Как биха могли да предположат, че ще го срещнат тук! Той е добре дошъл и ще се бие заедно с нас срещу кучетата апачи.

Белия Бобър заговори на езиковата смесица от пограничните райони, за да можем да го разберем всички. Сега и Олд Дет му отвърна на същия език:

— Великият Маниту направлява стъпките на червенокожите и белите си деца по неведоми пътища. Щастлив е онзи човек, който среща по всички свои пътища приятели. Белия Бобър няма ли да приветства с добре дошли и моите приятели?

— Твоите приятели са и мои приятели, а когото обичаш ти, него обича и Ойо-колтса. Нека седнат и те до вожда на команчите и пият мир от калюмета му.

Олд Дет седна на земята и ние последвахме примера му. Само негърът се отдръпна настрани и се сгуши в тревата. Вождът и двамата му придружители отново се настаниха край огъня. Останалите червенокожи стояха наоколо в кръг безмълвни и неподвижни като статуи. Не ми беше възможно да различа чертите на лицата на белите. Светлината от огъня не беше достатъчна. Ойо-колтса свали калюмета от врата си, натъпка главата му с тютюн от торбичката на пояса си и го запали. Последва почти същата процедура, която се беше състояла при срещата ни със сина му. Едва след това можехме да бъдем сигурни, че не ни очакват враждебни действия от страна на команчите.

Докато трябваше да чакаме, за да влезем в лагера, предводителят на петдесетте индианци беше съобщил на вожда какво сме преживели, както научихме сега от Ойо-колтса. Той от своя страна помоли Олд Дет да му разкаже какво се беше случило в естансията. Старият скаут се справи със задачата си така, че нито върху нас, нито върху дон Атанасио можеше да падне някакво подозрение.

Дълбоко замислен, вождът гледа известно време пред себе си със сведени очи, след което отново взе думата:

— Ойо-колтса няма как да не повярва на думите на своя приятел. Дори и да имах съмнения, не виждам в разказа ти нищо, от което да заключа, че искаш да ме заблудиш. Но не мога да не вярвам и на другия бледолик. Този човек няма причина да лъже воините на команчите, защото една лъжа ще му струва живота. Той се намира при нас и ако ни беше излъгал, отдавна щеше да ни напусне. И така, принуден съм да мисля, че някой от вас двамата се е заблудил.

Тази негова преценка показваше голяма прозорливост. Олд Дет трябваше да бъде много предпазлив. Колко лесно можеше да хрумне на вожда мисълта да изпрати отново друг отряд, за да изненада естансиерото през нощта! Най-добре беше да се даде някакво приемливо обяснение за предполагаемото заблуждаване. Изглежда, че такива мисли минаха и през главата на скаута.

— Наистина, трябва да има някакво заблуждение — отбеляза той. — Но не аз, а онзи бледолик е бил заблуден. Кой човек ще съумее да заблуди Олд Дет? И моят червенокож брат знае, че няма такъв човек.

— Тогава нека моят брат Коша-певе ми каже какво се е случило!

— Най-напред искам да подчертая, че самият вожд на команчите е бил заблуден.

— От кого? — попита Белия Бобър сериозно.

— Вероятно от непознатите бледолики, които са при теб.

— Ойо-колтса не бива да се вслушва в едно предположение. Дай му доказателства! Ако са ни излъгали онези хора, с които пушихме лулата на мира, те ще трябва да умрат!

— Значи не само си ги приел миролюбиво, ами си изпушил и калюмета с тях, така ли? Ако бях при тебе, щях да те предупредя да не го правиш. Ще ти дам желаното доказателство! Кажи ми, на кого си приятел — да не би да си приятел на президента Хуарес?

Вождът махна презрително с ръка.

— Хуарес е червенокож, изменил на рода си, който живее в къщи и води живота на бледоликите, Ойо-колтса го презира. Воините на команчите са отдали храбростта си на великия Наполеон, който им подарява в замяна оръжия, коне и одеала и предава в ръцете им апачите. И онези бледолики са приятели на Наполеон.

— Тъкмо това е лъжа — прекъсна го скаутът. — Дошли са в Мексико, за да служат на Хуарес. Ето, моите спътници са свидетели. Нали знаеш кого е взел под закрилата си великият бял баща във Вашингтон?

— Хуарес.

— И знаеш, че отвъд границата се вербуват войници, които биват изпращани по тайни пътища при Хуарес. Е, в Ла Гранж живее един испанец, който се казва Кортесио. Ние самите бяхме при него, а тези двама мъже бяха негови съседи и приятели. Той самият ни каза, че вербувал много хора за Хуарес и че в деня, преди да отидем при него, е направил неколцина от белите, намиращи се при тебе, войници на Хуарес. Останалите са отряд, който придружава наемниците. Ти си неприятел на Хуарес и въпреки това си изпушил лулата на мира с негови войници, защото са те излъгали.

В очите на вожда припламна гняв. Той поиска да заговори, но Олд Дет не му даде възможност.

— Остави ме да свърша! И така, тези бледолики са войници на Хуарес. Те са отишли в естансията на дон Атанасио, който е приятел на Наполеон. У дон Атанасио бил на гости знатен, възрастен предводител на французите. Бледоликите са щели да убият този човек, ако го познаели. Затова той е трябвало да се престори на болен и да легне на легло. Намазали лицето му с тъмна боя, за да заприлича на индианец. Когато бледоликите го видели и попитали кой е той, им било отговорено, че това е Инда-нишо, вождът на апачите.

Белия Бобър повдигна вежди. Той вярваше на разказвача, но бе достатъчно предпазлив, за да попита:

— А защо са казали точно това име?

— Защото апачите са на страната на Хуарес. Така бледоликите е трябвало да видят в този човек приятел. А той е бил стар и косата му била посивяла. Дон Атанасио е знаел, че Инда-нишо, когото са преследвали из онази местност, имал също сива коса. Затова са дали на французина името на споменатия апач.

— Уф! Сега те разбирам. Този дон Атанасио е сигурно много умен човек, та се е измъкнал по такъв начин. Но къде е бил предводителят на хората на Наполеон, когато са се появили моите воини? Те не са го забелязали.

— Той си беше вече отишъл. Както виждаш, чиста измислица е, че Винету бил довел Инда-нишо в естансията. И бледоликите са й повярвали. После са се натъкнали на тебе и на твоите хора. Знаели са, че команчите са приятели на французите и също са се представили за техни приятели.

— Ойо-колтса ти вярва, но трябва да има сигурно доказателство, че тези хора са привърженици на Хуарес. Иначе той не може да ги накаже, защото са пушили от нашия калюмет.

— Повтарям, че ще ти дам доказателство. Но първо трябва да ти кажа, че искам да пленя двама от тези бледолики.

— Защо?

— Те са наши врагове и от много дни конете ни са по техните следи.

В случая бе намерен най-добрият отговор. Ако Олд Дет беше разказал някоя дълга история за Гибсън и Уилям Олерт, нямаше да постигне онова, което постигна с кратките думи „те са наши врагове“. Това си пролича веднага, защото вождът каза:

— Ако са твои врагове, те са и наши. Щом им отнемем дима на мира, Ойо-колтса ще ти подари двамата.

— Добре! Тогава накарай предводителя на бледоликите да дойде при нас! Ще поговоря с него и скоро ще разбереш колко съм прав като твърдя, че е привърженик на Хуарес.

Вождът направи знак. Един от воините му получи съответната заповед. Той се отправи към един от белите, каза му няколко думи, след което човекът се приближи към нас. Имаше висока яка фигура, брадясало лице и войнствен вид.

— За какво съм ви? — побита той, като ни измери с мрачен и враждебен поглед. Гибсън сигурно ме беше разпознал и бе казал на придружителите си, че не може да се очаква от мен нищо добро. С доста голямо любопитство исках да чуя как Олд Дет щеше да измъкне главата си от примката. Старият хитрец скаут погледна приближилия се човек дружелюбно в очите.<