/ / Language: Bulgaria / Genre:adventure / Series: Горската роза

Замъкът Родриганда

Карл Май

Това е първата част на роман в пет части. На фона на исторически събития от онова време, действието разказва историята на двама братя — графовете Родриганда, единият в Мексико, другия в Испания. Техните неизмерими богатства са обект на домогвания от страна на шепа мерзавци, които не се спират пред нищо. Немският лекар Карл Стернау се намесва в събитията…

Карл Май

Замъкът Родриганда

Това е първата част на роман в пет части. На фона на исторически събития от онова време, действието разказва историята на двама братя — графовете Родриганда, единият в Мексико, другия в Испания. Техните неизмерими богатства са обект на домогвания от страна на шепа мерзавци, които не се спират пред нищо. Немският лекар Карл Стернау се намесва в събитията…

Валдрьосхенд (Горската розичка), това е най-популярният немски роман в продължения на 19-ти век. Той излиза от декември 1882 до август 1884г. на 109 свитъка на издателство «Мюнхмайер» — Дрезден, общо 2612 страници.

Продължение на «Замъкът Родриганда», «Пирамидата на бога слънце» (Band 52), «Бенито Хуарес» (Band 53), «Траперът Лешоядовия клюн» (Band 54), «Смъртта на императора» (Band 55).

Първа глава

Преследвани от команчите

Беше есента на 1847.

По течението на Рио Гранде дел Норте бавно плаваше едно леко кану. То беше построено от дълги парчета дървесна кора, уплътнени със смола и мъх, и носеше двама мъже от различни раси. Единият управляваше кормилото, а другият седеше безгрижно на носа и свиваше от хартия, барут и куршуми патрони за тежката си двуцевка.

Кормчията притежаваше острите дръзки черти и проницателни очи на индианеца, но човек, видял облеклото му, бездруго щеше да разбере, че принадлежи към червенокожата раса. Той носеше ловна риза от щавена дивечова кожа с ресни по шевовете, чифт легинси, чиито ръбове бяха украсени със скалповете на победените от него неприятели, и мокасини с двойни подметки. Около врата му висеше шнур с нанизани на него зъби от сива мечка, а от сплетените коси стърчаха три орлови пера — сигурен знак, че е главатар. До него в лодката лежеше фино обработена бизонова кожа, която му служеше за наметка. В пояса му бяха пъхнати блестяща томахавка, двуостър нож за скалпиране и торбички за барут и куршуми. Върху бизоновата кожа почиваше дълга двуцевна пушка, по чиято ложа се виждаха множество резки, които отбелязваха броя на повалените врагове. Към шнура с мечешките зъби бе привързан калюмет, а от пояса освен другите неща, стърчаха прикладите на два револвера. Тези толкова редки за индианците оръжия даваха да се разбере, че е бил в съприкосновение с цивилизацията.

С кормило в дясната ръка, той сякаш гледаше само своя спътник и нищо друго не го интересуваше. Един по-внимателен наблюдател обаче би забелязал, че въпреки присвитите клепачи, очите му остро и внимателно оглеждат брега с погледа на ловец, очакващ всеки момент някакво нападение.

Другият, който седеше в предната част, беше бял. Фигурата му бе висока и стройна и при това необикновено силна, а гъстата руса брада добре му подхождаше. И той беше с кожени панталони, напъхани във високите кончови на тежки ботуши. Синя жилетка и също такова късо ловно яке покриваха горната част на тялото му. Около врата си нямаше кърпа, а на главата си носеше една от онези широкополи филцови шапки, каквито човек често може да види в Далечния запад; тя беше изгубила цвета и формата си.

Двамата мъже бяха на една и съща възраст — може би на около двадесет и осем години. Вместо шпори носеха петови шипове — доказателство, че са яздили, преди да си построят кануто и се спуснат по Рио Гранде.

Докато се носеха по течението на реката, те внезапно доловиха цвилене на кон. Резултатът от този звук последва светкавично, защото той още не беше заглъхнал, и двамата мъже лежаха на дъното на кануто така, че не можеха да бъдат видени отвън.

— Шли-кон! — прошепна индианецът на наречието на апачите йикарила.

— Малко по-напред е — рече белият.

— Той ни подуши. Кой ли може да е ездачът?

— Не е индианец, но и бял ловец не е — каза прерийният ловец. — Един уестман не би оставил коня си да изцвили толкова високо. Да гребем към брега, там ще слезем и ще се промъкнем към него!

— И да оставим кануто? — попита индианецът. — А ако са неприятели, които искат да ни подмамят на брега и убият?

— Pshaw! [1] — ние също имаме оръжия!

— Тогава нека поне моят бял брат да надзирава лодката, докато аз претърся местността.

— Съгласен съм.

Мъжете насочиха кануто към брега. Индианецът слезе, а белият остана седнал, очаквайки завръщането му с пушка в ръка.

След няколко минути той го видя да идва изправен, от което следваше, че няма опасност.

— Е? — запита траперът.

— Там, сред храстите, спи един бял.

— Ах! Ловец?

— Той има само нож.

— И наоколо няма никой?

— Не видях никого.

— Да отидем при него!

Белият скочи от лекия съд и го върза здраво. След това взе тежката си пушка, издърпа наполовина двата револвера, каквито притежаваше и той, за да има бойна готовност, и последва индианеца. Скоро стигнаха мястото, където лежеше спящият. Вързаният до него кон бе оседлан по мексикански маниер.

Освен мексиканските си панталони, човекът носеше бяла риза, а върху раменете — късо синьо серапе. Ризата и панталоните се придържаха от жълт плат, който му служеше за пояс. В този пояс освен един нож, не се виждаше никакво друго оръжие. Върху лицето му лежеше жълто сомбреро, за да го предпазва от лъчите на слънцето. Мъжът спеше така здраво, че не чу приближаването на другите двама.

— Хей, момче, събуди се! — извика белият, като го разтърси по рамото.

— Проклятие, какво желаете? — запита той полусънен.

— Засега само да знаем кой си.

— А вие кои сте?

— Хм, струва ми се, че те е страх от червенокожия. Не е нужно, стари момко. Аз съм трапер от немски произход на име Унгер, а този тук е Шош-ин-лайт, вождът на апачите йикарила.

— Шош-ин-лайт? — възкликна непознатият. — О, тогава няма от какво да се страхувам, защото великият воин на апачите е приятел на белите.

Преведено, Шош-ин-лайт означава «Мечешко сърце».

— Така, а ти кой си? — попита Унгер.

— Казвам се Доменико, вакуеро съм — отговори човекът.

— Къде?

— Оттатък реката, при граф Родриганда.

— А как се озова от тази страна?

— Ascuas — по дяволите, по-добре кажете как не съм се озовал на оня свят! Бях преследван от команчите.

— Нещо не пасва. Преследван си от команчите, а си легнал най-спокойно да спиш.

— И дяволът би заспал при тази умора.

— Къде срещна команчите?

— Точно на север оттук, при Рио Пекос. Ние бяхме петнадесет мъже и две жени, а те над шестдесет.

— Бихте ли се?

— Да. Червените ни нападнаха, без да подозираме присъствието им. Поради това повалиха мнозина от нас и плениха жените. Не зная колко освен мен са успели да се изплъзнат.

— Откъде дойдоха те и накъде искахте да отидете вие?

Вакуерото не беше разговорлив и трябваше всяка дума да му се измъква от устата. Той отвърна:

— Бяхме до форт Гуаделупа — да вземем двете дами, които бяха там на посещение.

— Но Рио Пекос не ви е по път.

— Преди да тръгнем за нашата хасиенда, предприехме малък ловен излет до Рио Пекос. Там последва неочакваното нападение.

— Кои са дамите?

— Сеньорита Ема Арбелец и Каря, индианката.

— Коя е сеньорита Арбелец?

— Дъщерята на нашия арендатор Педро Арбелец.

— А Каря?

— Индианката е сестра на Текалто, великият главатар на мищеките.

Мечешко сърце наостри слух.

— Сестрата на Текалто? — запита той. — Ние сме приятели с него. Пушили сме лулата на мира. Сестрата на неговото сърце няма да остане пленница. Ще дойдат ли моите бели братя с мен да ги освободим?

— Но вие нямате коне — възрази Доменико.

Индианецът му хвърли пренебрежителен поглед.

— Когато му е необходим кон, Мечешко сърце винаги си намира. До един час той ще се снабди от кучетата команчи.

— Това би било нечувано!

— Не, това е нещо, което се разбира от само себе си — увери Унгер.

— Вчера по кое време бяхте нападнати?

— Вечерта.

— А колко си спал?

— Едва ли и четвърт час.

— В такъв случай команчите скоро ще бъдат тук.

— Valga me dios — Бог да ме пази!

— Ти си вакуеро, а не познаваш обичаите на червенокожите. Какви са намеренията им към дамите според теб? Да не са ги пленили за откуп?

— Разбира се, не. Те ги отведоха със себе си, за да ги направят свои жени, понеже и двете са много красиви.

— Чувал съм, че девойките на мищеките са прочути с красотата си. Ако команчите не желаят да върнат двете дами, ще се опитат да скрият местонахождението си, като заличат следите си. От това следва, че няма да оставят никой от вас да им се изплъзне и със сигурност ще те преследват, за да не отнесеш вестта у дома.

— За жалост това ме убеди — кимна навъсено мексиканецът.

— Команчите на коне ли бяха?

— Да.

— Следователно и теб ще преследват с коне. Ще яздят по дирите ти и когато пристигнат тук, ще има достатъчно коне.

— По дяволите, лесно е да се предположи, въпреки че аз не помислих за това.

— Да, изглежда, ти не притежаваш особено проницателен ум. Не ти ли хрумна, че ще те преследват? Защо легна да спиш?

— Бях твърде уморен.

— Трябваше на първо време поне да минеш реката.

— Тя е доста широка, а конят беше много изтощен.

— Благодари на Бога, че не сме команчи! Както си спеше кротко, щеше да се събудиш в рая без скалп. Гладен ли си?

— Да.

— Тогава ела до лодката! Преди това обаче отведи коня си по-навътре в храстите, за да не го види някой друг!

Към края разговорът се водеше само от Унгер и вакуерото. Мечешко сърце се бе върнал обратно при кануто и сега лежеше спокойно върху бизоновата кожа. Вакуерото получи месо, а вода си гребна от реката.

След като се засити, Унгер го разпита за битието му и научи, че е нает на работа в едно от именията на граф Фернандо Родриганда, пръснати между Рио Гранде дел Порто, гранична река между Мексико и Тексас, и Кордилерите на Коауила.

Малко след това Унгер напусна лодката и се изкачи на извисяващия се бряг да огледа наоколо. Едва стигнал горе, той нададе вик на изненада.

— Хора, те идват! За малко да изпуснем подходящия момент.

След миг Мечешко сърце беше при него.

— Шестима конника! — извести той.

— На всеки по трима! — Траперът, изглежда, не смяташе вакуерото за способен да се справи с някого от неприятелите.

— Кой ще вземе коня? — попита Мечешко сърце.

— Аз — отвърна немецът.

— Не бива да се измъкне нито един команч!

Унгер кимна и се обърна към вакуерото:

— Само нож ли имаш? Тогава няма да си ни от голяма полза. Легни в кануто, а аз междувременно ще взема коня ти.

— Но те ще го застрелят? — обезпокои се човекът.

— Глупости, по този начин ще се сдобием с още шест.

Мексиканецът бе принуден да се подчини. Той се просна на дъното на лодката, а другите двама се отправиха към мястото, където го бяха открили. Разположиха се до коня сред крайбрежните храсталаци и зачакаха.

Конниците, които Унгер първоначално бе различил като шест тъмни точки, бързо приближаваха. Вече можеше да се разпознае облеклото и въоръжението им.

— Да, това са кучета команчи — потвърди Мечешко сърце.

— Ще стреляме в раменете им. Започваме първо с последните двама, а после с останалите.

— Аз ще се заема с последните — пожела апачът.

— Добре!

Команчите междувременно се бяха приближили с половин километър. Те все още яздеха в най-бърз галоп. След минута щяха да се намират в обсега на пушките.

— Тези команчи нямат капчица мозък в главите си. Те не са в състояние да мислят!

— Най-малкото би трябвало да предположат, че вакуерото се е скрил тук и ги очаква. Навярно смятат, че той веднага е преплувал реката.

— Уф!

С тази подкана за внимание апачът вдигна пушката си. Унгер стори същото. Едновременно проехтяха два изстрела, после още два и четирима от команчите рухнаха от конете. В следващия миг траперът седеше на коня на вакуерото и препусна през храстите. Останалите двама команчи стояха стъписани. Още не бяха успели да обърнат конете си и немецът беше при тях с револвер в ръка. Индианците го посрещнаха с вдигнати томахавки, ала две бързи натискания на спусъка ги свалиха на земята.

Незначително ранените според индианските схващания воини бяха бързо овързани. Победата бе извоювана за по-малко от две минути. Залавянето на конете също мина без затруднения.

Доменико, който бе наблюдавал всичко от кануто, се приближи.

— Ascuas! — възкликна той. — Това се казва победа!

— Ами! — засмя се немецът. — Какво са шестима команчи! А сега? Веднага ли потегляме?

— Да — отвърна индианецът. — Сестрата на моя приятел не бива напразно да очаква помощ.

— Ще вземем ли вакуерото с нас?

Мечешко сърце изгледа въпросния изпитателно и отсече:

— Прави каквото искаш!

— Идвам с вас — обяви мексиканецът.

— Не смятам, че си ни много необходим — рече Унгер, — ти съвсем не си герой.

— Та аз нямах никакво оръжие.

— Но и при вчерашното нападение също си избягал.

— Само за да доведа помощ.

— Ах, така! Ще можеш ли да откриеш мястото, където сте били нападнати?

— Да.

— Тогава можеш да ни придружиш.

— А мога ли да си взема от оръжията на индианците?

— Разбира се. Избери си и кон! Твоя ще пуснем на свобода, той е твърде преуморен и само ще ни затруднява.

Разхлабиха връзките на един от червенокожите така, че да може да се освободи. След това си беше негова работа как ще се оправи със спътниците си. Естествено оръжията им бяха взети. После възседнаха трите най-добри коня и малкият отряд потегли.

Пътуваха на север към Рио Пекос. Пътят първо водеше през открита прерия, след това изкачи една гориста сиера. Яздеха през долини и дефилета и привечер стигнаха едно възвишение, от което се откриваше поглед към малка савана.

— Уф! — възкликна апачът, който яздеше най-отпред. — Погледни! — Той посочи с ръка надолу.

Там лагеруваха група индианци, сред които се виждаха пленниците. Немецът извади от кобура на седлото си далекоглед и го насочи към тях.

— Какво вижда моят бял брат? — попита Мечешко сърце.

— Четиридесет и девет команчи и шестима пленника.

— Жените там ли са?

— Да, и двете. Тази вечер ще ги освободим.

Индианецът кимна.

— Четиридесет и девет команчи не могат да разставят сто поста — продължи траперът. — При все това трябва да се скрием. Възможно е да са се изплъзнали и други вакуероси. Те, разбира се, също са били преследвани и връщайки се, преследвачите лесно биха могли да ни открият. Пази конете! — обърна се той към Доменико. — Ние ще се заемем със заличаването на следите ни.

Унгер и Мечешко сърце се върнаха на известно разстояние по пътя, по който бяха дошли, за да отстранят конските отпечатъци. След това потърсиха убежище сред най-гъстите храсти на възвишението и се скриха с животните.

Слънцето залезе и започна да се мръква. Спусна се мрачна нощ, а в скривалището нищо не помръдваше. Най-доброто време за действие беше малко след полунощ.

— Е, помисли ли как ще го извършим? — запита немецът апача.

— Да — потвърди червенокожият. — За моя брат не представлява трудност да се справи безшумно с някой пост. Ще се промъкнем там, премахваме стражите, срязваме ремъците на пленниците и се измъкваме с тях.

— Тогава да вървим, защото промъкването до лагера ще отнеме доста време.

— Доменико тук ли остава? — запита вождът.

— Да, той ще надзирава конете.

— Къде ще ни чака?

— На мястото, откъдето на идване забелязахме команчите. Ще трябва да минем оттам, защото при всички случаи ще се върнем към Рио Гранде.

Двамата смели мъже взеха пушките си и като дадоха наставления на вакуерото, се отдалечиха.

Долу в долината гореше малък стражеви огън, край който лежаха спящите команчи и вързаните пленници. Постовете навярно се намираха извън този кръг. Когато стигнаха долината, Мечешко сърце прошепна:

— Аз отивам наляво, а ти надясно.

— Добре. Но по-напред ще освободим двете жени.

С тази уговорка те се разделиха. Унгер запълзя към лагера от дясната страна. Всичко се осъществяваше по възприетия в прерията начин. Човек ляга на земята и се придвижва като змия бавно напред. При това не бива да бъде нито видян, нито чут. Също така трябва да внимава да не го подушат конете, които със страхливото си пръхтене издават близостта на неприятеля.

Така постъпи и Унгер. Първо описа широка дъга, а после започна да я стеснява, докато забеляза една тъмна фигура, крачеща бавно напред-назад. Това беше постът. За щастие нощта бе тъмна, а огънят едва тлееше. Немецът се приближи на около пет крачки от него, скочи внезапно и го стисна изотзад за гърлото така здраво, че червенокожият се свлече на земята, без да успее да издаде звук. След броени секунди лежеше с вързани крайници и запушена уста.

Четвърт час по-късно на Унгер се удаде да обезвреди още един пост. След това попадна на Мечешко сърце, който се бе справил по същия начин с двама команчи.

— Сега към жените! — прошепна индианецът.

— Само внимателно! — помоли немецът.

— Pshaw! Апачът е смел, но и предпазлив. Напред! — гласеше отговорът.

С безшумно пълзене те се насочиха през високата трева към огъня. Девойките лесно се различаваха по светлите цветове на дрехите им; те лежаха една до друга с вързани ръце и крака. Унгер пръв стигна до тях и приближи устни до ухото на едната. Въпреки тъмнината, той видя, че очите й са отворени и го наблюдават.

— Не се плашете и се дръжте спокойно! — прошепна той, — Когато прережа връзките и на Вашата приятелка, се отправете бързо към конете!

Тя го разбра. Траперът сряза ремъците, които се бяха впили в тялото й.

Като забеляза, че немецът се е заел с момичетата, апачът пропълзя към останалите пленници. Това бяха четирима вакуероси, които лежаха наблизо и също не спяха. Той извади ножа и започна да прорязва ремъците им. Едва се бе заел с втория и до него внезапно се надигна един индианец. В просъница той беше чул движенията на апача. Наистина Мечешко сърце незабавно вдигна ножа си и го заби в гърдите му, но смъртно раненият човек все пак има време да изпусне предупредителен вик.

— Напред към конете! След мен! — извика апачът, разрязвайки светкавично ремъците на останалите. Те скочиха и се втурнаха към конете.

— Бързо, бързо за Бога! — викна и немецът и като улови дамите за ръце, ги повлече към конете. Но ръцете и краката им явно са били толкова здраво пристегнати, че те едва можеха да се движат.

— Мечешко сърце! — извика немецът, обхванат от страх.

— Тук! — прозвуча гласът на апача.

— Бързо насам!

В следващия миг вождът беше при него. Вдигна една от девойките и затича към конете. Унгер стори същото. Те скочиха на седлата, прерязаха ласата на вързаните за колчета животни и ги пришпориха.

Всичко това се извърши светкавично. Но колкото и бързо да бе станало, едва се качиха на конете и зад тях се разнесоха изстрелите на команчите.

Те не бяха помислили за евентуално нападение и спяха дълбоко. Сега наскачаха и сграбчиха оръжията си. При това тичаха един през друг и разбраха какво се е случило, когато бегълците вече се измъкваха. Тогава се втурнаха към останалите коне и се впуснаха в преследване.

Унгер и апачът яздеха начело. Те познаваха пътя. Всеки от тях бе взел едно момиче пред себе си. Вакуерото ги чакаше на височината. Когато ги чу да идват, той се метна на коня и поведе другите два за юздите.

— След нас! — викна му траперът.

Ставащата в пълна тъмнина гонитба се пренесе отвъд долината. Команчите стреляха непрекъснато след бегълците, но за щастие без да улучат някого. Най-сетне стигнаха откритата прерия и сега можеше да се помисли за отбрана.

— Умеете ли да яздите, сеньорита? — запита Унгер дамата пред себе си.

— Да.

— Ето ви юздите! Продължавайте все направо!

При тези думи той скочи от коня и се метна на своя, воден за поводите от вакуерото. Апачът стори същото. Двамата образуваха ариергард и с отличните си карабини държаха команчите в шах. Това продължи до зазоряване, когато се оказа, че команчите са останали далеч назад — отчасти от предпазливост и отчасти поради това, че не искаха да пришпорват толкова животните си, както го правеха бегълците.

— Не бихме ли могли да яздим по-бавно? — попита Доменико.

— Не — отвърна немецът. — Само напред, и то възможно най-бързо, за да оставим реката между нас и команчите.

Сега Унгер можеше да разгледа по-внимателно освободените девойки. Едната беше испанка, а другата индианка, но и двете бяха с необикновена красота.

— В състояние ли сте да издържите още на тази езда, сеньорита? — запита той бялата.

— Докогато поискате — отговори тя.

— Името ми е Унгер — представи се той учтиво.

— Унгер? Звучи немско.

— Немец съм. Мислите ли, че бихте могла да ми се доверите?

— С цялото си сърце.

— Трябва да преминем реката. Край нея попаднахме на вакуерото Доменико и узнахме от него за случилото се. Избавихме го от преследвачите и решихме да ви освободим.

— Двама срещу толкова много?

Момичето отправи тъмните си очи към Унгер и той забеляза светналия й поглед с удоволствие да се спира на внушителната му фигура. С това обаче разговорът приключи.

Четиримата спасени мъже бяха трима вакуероси и майордомът Диего.

Когато бегълците стигнаха Рио Гранде, преследвачите бяха изостанали толкова назад, че не се виждаха.

— Какво ще правим? — попита Диего. — Да изчакаме ли тук индианците и да им дадем един хубав урок? Имаме осем пушки.

— Не, аз съм враг на всяко ненужно проливане на кръв.

— Ненужно? Не бих казал. Ако не ги отблъснем тук, те ще продължат да ни преследват и изобщо няма да можем да се отървем от тях.

— Не бихме могли да се освободим от тях дори и да изпратим няколко дузини червенокожи във Вечните ловни полета, защото това още повече ще възбуди тяхната отмъстителност. Не, ще се прехвърлим отвъд реката и ще продължим ездата си. Дамите ще седнат в кануто.

Така и стана. Майордомът загреба с момичетата към другия бряг, а останалите навлязоха във водата на коне. Когато стигнаха отвъд, потопиха лодката. Галопът продължи по равнината от другата страна. В продължение на няколко часа яздеха с неотслабваща бързина. Едва тогава позволиха на конете да понамалят темпото, което облекчаваше и провеждането на разговор.

Мечешко сърце и сега яздеше отстрани на красивата индианка от племето на мищеките, а траперът до мексиканката.

— Вече часове наред сме заедно, а ни най-малко не сме се опознали — подхвърли Унгер на спътницата си.

— О, аз бих казала, че ние, напротив, много добре се познаваме — увери усмихнато тя. — Аз зная за вас, че рискувате живота си за другите и сте дързък и съобразителен ловец.

— Това наистина е нещо, но не много. Разрешете ми да ви осведомя за най-същественото.

— Ще ви бъда благодарна, сеньор.

— Името ми е Антон Унгер и съм по-младият от двама братя. Ние искахме да следваме, но средствата не стигаха, а след като почина татко, брат ми се отправи в морето, а аз за Америка, където след многобройни скитания реших да прекарам живота си в прерията.

— Но как се озовахте толкова далеч насам, до Рио Гранде?

— Хм, това е нещо, за което не мога да говоря.

— Значи тайна?

— Може би тайна, а може би само една голяма детинщина.

— Възбуждате любопитството ми.

— Добре, няма да ви подлагам на изтезания — засмя се Антон Унгер. — Касае се ни повече, ни по-малко за изваждането на едно огромно съкровище.

— Какво представлява това съкровище?

— Състои се от скъпоценни камъни и благородни метали, събрани в древни индиански времена.

— И къде се намира?

— Още не зная.

— Ах, това е неприятно! Но къде все пак сте чули за съществуването на това съкровище?

— Високо горе, на север. Имах щастието да окажа няколко не съвсем маловажни услуги на един стар индианец и на смъртния си одър за благодарност той ми довери тайната.

— И не ви е казал най-главното, а именно къде се намира?

— Каза ми, че трябва да го търся в Мексико, в провинция Коауила, и ми даде една карта с ориентири.

— И кои местности обхваща тази карта?

— Не зная. Тя наистина съдържа планински вериги, долини и реки, но нито едно име.

— Това действително е странно. Шош-ин-лайт, главатарят на апачите, посветен ли е в тази работа?

— Не.

— И все пак той, изглежда, ви е приятел?

— Да, в пълния смисъл на думата.

— А с мен споделяте тайната, при все че се видяхме едва днес?

Унгер погледна със сините си очи красивата мексиканка и отвърна:

— Има хора, пред които на човек му се струва, че не би могъл да има тайни.

— И вие причислявате към тях и мен?

— Да.

Ема се изчерви и му подаде ръка с думите:

— Не се заблуждавате. Ще ви го докажа, като на свой ред ви поверя едно сведение за тази ваша тайна, сеньор.

— Дори бих ви помолил — отвърна той изненадано.

— Познавам един човек, който също се домогва към това индианско съкровище.

— Ах? Кой е той?

— Нашият млад патрон, граф дон Алфонсо де Родриганда и Севиля, племенник и наследник на бездетния граф Фернандо.

За да издири съкровището, той е отседнал понастоящем при моя баща.

— Какво знае за съкровището?

— О, всички ние знаем, че предишните владетели на страната са скрили съкровищата си, когато испанците завладели Мексико. Освен това има места, където се намира злато и сребро в големи количества. Хората наричат такива находища бонанза. Индианците знаят местонахожденията, ала предпочитат да умрат, отколкото да поверят тайната на някой бял.

— И все пак някой се е доверил на този дон Алфонсо?

— Не. Ние живеем в хасиендата дел Ерина, а има едно предание, че в нейна близост се намира пещера, в която мищеките са скрили своите съкровища. Много хора са търсили тази пещера, граф Алфонсо също хвърли доста усилия, но никой не я е открил.

— Къде се намира хасиендата дел Ерина?

— На малко повече от един ден път оттук, край планинските склонове на Коауила. Ще я видите, защото се надявам, че ще ни придружите дотам.

— Ще ви напусна едва когато се намирате в безопасност, сеньорита!

— Но нали и тогава няма да си тръгнете веднага, а ще ни погостувате, сеньор?

— Тъкмо вашата сигурност изисква да ви напусна скоро. Убеден съм, че няколко команчи тайно ще ни следят. Те ще искат да ни нападнат и си отмъстят. Затова ние с Мечешко сърце ще обикаляме около хасиендата на разузнавателни походи.

— Не се ли страхувате, че команчите биха могли да ни настигнат до хасиендата?

— Не, не се страхувам. Помислете, червенокожите са в състояние да ни преследват само докато е достатъчно светло и могат да различават следите ни, а ние ще яздим и в тъмнината. Това ще ни даде няколко часа преднина, която индианците е невъзможно да наваксат. Но да се върнем при кралското съкровище! Значи никой не знае къде да търси пещерата?

— Поне никой бял.

— Тогава някой индианец?

— Да. Има един, който знае къде се намира съкровището на кралете, а може би са дори и двама. Текалто е единственият потомък на някогашните владетели на мищеките, те са му завещали тайната. Каря, която язди до вожда на апачите, е негова сестра и е невъзможно той да не е споделил тайната с нея.

Сега Унгер огледа индианката с по-голямо внимание отпреди.

— Тя дискретна ли е?

— Така мисля — отвърна мексиканката. После добави усмихнато: — Хората наистина казват, че дамите са дискретни само в един пункт.

— И кой е този пункт, сеньорита?

— Любовта.

— Охо! Възможно е да имате право — пошегува се той. — Мога ли да узная дали Каря вече е стигнала до този пункт?

— Считам го за почти сигурно.

— О! Кой е щастливецът?

— Отгатнете! Това не е трудно.

Ловецът сбърчи чело.

— Предполагам, граф Алфонсо, който иска по този път да измъкне тайната.

— Правилно отгатнахте.

— И вие мислите, че неговите домогвания имат успех?

— Тя го обича.

— А нейният брат, потомъкът на мищеките? Какво казва той за тази любов?

— Може би още не знае. Той е най-прочутият сиболеро [2] и рядко се мярка в хасиендата.

— Най-прочутият сиболеро? В такъв случай би трябвало да знам името му. Името Текалто обаче ми е непознато.

— Ловците не го наричат Текалто, а Мокаши-тайис.

— Мокаши-тайис, Бизоновото чело? — възкликна изненадано Унгер. — О, това име познавам, разбира се. Бизоновото чело е най-значителният ловец на бизони между Ред Ривър и пустинята Мапими. Слушал съм много за него и бих се радвал да го видя. А Каря значи е сестра на този прочут мъж? Тогава човек трябва да гледа на нея със съвсем други очи.

— Да не би да искате и вие да проявите своята галантност пред нея?

Унгер се засмя.

— Аз? Как може един уестман да бъде галантен? И как бих могъл да влизам в съревнование с един граф Де Родриганда! Ако ми бе възможно да проявявам галантност, щях да опитам при Друга.

— И коя щеше да е тази друга? — попита Ема.

— Единствено вие самата, сеньорита! — отговори той откровено.

Очите й му се усмихнаха.

— Но вие не бихте могли да узнаете от мен нищо за вашето кралско съкровище.

— О, сеньорита, има съкровища, които са много по-ценни от цяла пещера със злато и сребро. В този смисъл бих си пожелал веднъж и аз да стана щастлив гамбузино [3].

— Търсете и може би ще намерите!

Тя му протегна ръка, която той бързо сграбчи и разтърси сърдечно.

В хода на по-нататъшната езда Унгер узна, че двете момичета са били до Рио Гранде дел Норте да посетят една леля на мексиканката.

Грижа на двете девойки била само да забавят смъртта на лелята. По-късно Арбелец изпратил майордома и вакуеросите да отидат и вземат дъщеря му. На връщане били нападнати от команчите.

По време на техния разговор зад тях се водеше и друг. Мечешко сърце яздеше до индианката. Очите му се спираха върху красивата снага на неговата съседка, която седеше с такава сигурност върху полудивия кон, сякаш винаги е яздила само на мъжко индианско седло. Мълчаливият вожд не беше свикнал да хаби напразно думите си, но когато заговореше, всяка сричка придобиваше двойна тежест. Запозната с индианските обичаи, Каря не се учудваше на неговата мълчаливост. Затова пък чувстваше върху себе си пронизващия му поглед. Тя почти се стресна, когато той я заговори:

— Към кой народ принадлежи моята млада сестра?

— Към народа на мищеките — отговори тя.

— Някога те са били голямо племе, което и днес е прочуто с красотата на своите жени. Моята млада сестра скуав ли е или девойка?

— Нямам мъж.

— Нейното сърце все още ли й принадлежи?

При този въпрос, който един бял не би поставил така прямо, мургавото й лице поруменя, но при все това тя отвърна спокойно:

— Не.

Тя знаеше, че откровеността е наложителна, защото познаваше апачите. Нито една черта от суровото му лице не се промени и той продължи да пита:

— Мъжът, който притежава сърцето й, от нейния народ ли е?

— Не, той е бял.

— Мечешко сърце оплаква своята сестра. Нека тя му каже, ако белият я мами.

— Той не ме мами! — отвърна Каря гордо. Лека усмивка плъзна по устните му и поклащайки глава, той отговори:

— Белият цвят лесно се омърсява. Нека моята сестра бъде предпазлива!

Ездата продължаваше все на юг. Един час преди спускане на мрака спряха за кратка почивка. Хора и животни се нуждаеха от отдих. След половин час отново продължиха. Унгер се учудваше на издръжливостта на своята бяла спътница въпреки усилната езда и не можа да го прикрие. Ема се засмя:

— Трябва да знаете, че съм в тази страна още от детинство. Ние открай време живеем в пущинака.

— Никога ли не сте копнели по цивилизацията и за общуване с хора от вашето положение?

— Никога. В хасиендата имам всичко, от което се нуждая, и предпочитам общуването с безизкусните деца на природата пред високопоставеното общество, което в повечето случаи е лицемерно и фалшиво. Не ми ли давате право?

— Вие изразихте моето мнение. Аз също съм намирал вярност и преданост по-често при така наречените диваци, отколкото сред цивилизованите хора. Погледнете само апача! Той е най-съобразителният, храбър и верен червенокож, когото познавам, и аз самият предпочитам него пред дузина или стотина бели, чиято кожа наистина е по-светла, ала сърцата им са неискрени.

— Добре! Ние също се осланяме на него, а и на още един! На вас!

— О, наистина ли? — запита той със светнали от радост очи.

— С цялото си сърце! — отговори Ема. — Вие възхвалявате само апача и забравяте да споменете, че човек може да разчита също така и на вас.

— Мислите ли го наистина?

— Да. Аз ви разгледах добре. Вие не сте обикновен ловец и съм убедена, че също носите някое почетно име, което са ви дали трапери и индианци.

— Отгатнахте.

— И какво е ловното ви име?

— О, наричайте ме, моля ви, само Антонио.

— Не искате да ми кажете?

— Засега не. Ако бъде споменато, ще дам да се разбере.

— Ах, вие сте суетен. Искате да останете инкогнито като някой княз.

— Да — засмя се той. — Един добър ловец трябва да е малко нещо суетен, а князе сме всички ние, по-точно господари на пущинака, гората и прерията.

— Господари! Това ме подсеща за едно от прочутите имена — Матавасе.

— Да, то е едно от най-прочутите. Слушали ли сте вече за този бял ловец?

— Много. Той трябва да е бил там горе, в Скалистите планини.

— Точно така, затова индианците го наричат Матавасе, английските трапери — Rockyprince, а френските coureurs го назовават Prince du roc. И трите имена означават Господаря на скалите.

— Вие виждали ли сте го?

— Не, но съм чувал, че ми е съотечественик, немец. Казва се Карл Стернау и е лекар. Дошъл е в Америка и няколко месеца бродил с нашия храбър Мечешко сърце из най-опасните местности на Скалистите планини. Сега отново се намира в Европа.

— Вие също ли ще се върнете в родината си?

— Да, ако се сдобия с такова състояние, че да обезпеча приятен живот на близките си.

След тези думи последва кратко мълчание. Двамата се замислиха, че не биха могли да бъдат дълго заедно. Унгер пръв наруши мълчанието.

— Никога ли не сте имали желанието да видите света и попътувате? Например до Европа?

— Още не! Моята родина е нашата хасиенда и още не ме е споходило желанието да я напусна.

— А при вашата уединеност не се ли страхувате от евентуално нападение на червенокожите?

— О, хасиендата е една малка крепост.

— Познавам този вид имения. Те са построени от камък и обикновено заобиколени от окопни укрепления. Но какво ще помогне това срещу внезапно появил се неприятел?

— Ще бдим, а и вие с нас. Аз все пак се надявам, че ще бъдете наш гост!

— Трябва да попитам какво мисли по този въпрос Мечешко сърце. Не мога да се разделя с него.

— Той ще остане!

— Не забравяйте, че е приятел на свободата. Не може да издържа дълго време в някоя постройка.

— О — усмихна се Ема, — струва ми се, че ще издържи.

— Откъде си вадите тези заключения?

— От погледа, с който оглежда Каря.

— Хм! Правилно сте преценили, и аз вече го забелязах.

— Ще ми е жал за Мечешко сърце, ако се увлече.

— Ами! Той е направен от сурова материя. Не би хленчил за любов.

— А вие от каква материя сте направен? — закачи го красивата мексиканка.

— Може би от същата.

— Значи и вие не бихте хленчили?

— Никога!

— Звучи гордо!

— Но е вярно. Жената, която обичам, също трябва да ме уважава. Но ние изостанахме. Апачът бърза, защото иска преди падането на мрака да отидем колкото може по-напред и нека не го затрудняваме като се бавим.

След половин час мракът настъпи. Въпреки това те продължиха, макар и по-бавно, още два часа ездата си, докато стигнаха до една по-широка рекичка. Тръгнаха край нея до мястото, където образуваше завой. Там спряха.

Всички скочиха от конете и приготвиха бивака. Животните бяха настанени във вътрешността на почти пълния кръг, който описваше реката, до самия й бряг. След това бе запален малък огън и компанията се настани около него. Сред храстите, ограждащи сушата, залегна пост.

Унгер приготви на Ема мека постеля от клони и листа, Мечешко сърце стори същото за индианката. От страна на апача това бе необикновена проява на внимание, защото рядко някой индианец помага на жена за нещо, което и сама би могла да свърши.

Скоро си легнаха. Беше определен ред — всеки да пази по три четвърти час. Мечешко сърце и Унгер поеха последните смени, тъй като времето малко преди започване на деня е предпочитаното от червенокожите за нападение и следователно най-опасното.

Нощта обаче премина без произшествия и при първия светлик на зората потеглиха с подновени сили. Все повече и повече навлизаха в обитавани местности и късно следобед достигнаха целта.

Втора глава

Хасиендата дел Ерина

Под хасиенда се разбира селски имот. Често обаче тези мексикански хасиенди могат да бъдат сравнявани с най-големите наши дворянски имения.

Хасиендата дел Ерина беше такова владение. Изградена от ломен камък и опасана с окопни укрепления, сградата осигуряваше добра защита срещу разбойнически нападения. Вътрешността на господарската къща бе изискано подредена и предлагаше просторност, която при необходимост би могла да приюти и сто човека.

Около постройката се простираше голям парк, в който проблясваше в лъчистите си цветове и разнасяше ухание великолепен тропически свят. Едната страна граничеше с гъста девствена гора, другата с обширни полета. Останалите две гледаха към големи пасища, по които се разхождаха наброяващи хиляди глави стада.

При преминаването на малката дружина край стадата няколко вакуероси се стекоха с високи радостни възгласи да приветстват пристигащите. Но когато узнаха случилото се, ликуването веднага бе заменено от изблик на гняв. Те помолиха незабавно да се организира наказателен поход срещу червенокожите.

Майордомът беше избързал напред да извести идването им. Когато конниците стигнаха хасиендата, старият Педро Арбелец вече чакаше до портата да поздрави дъщеря си и спътниците й. Той вдигна Ема от коня и в очите му затрептяха сълзи на радост.

— Бъди добре дошла, мое дете — произнесе той. — Навярно си претърпяла опасно пътуване, защото изглеждаш твърде изтощена.

Тя го прегърна, целуна го сърдечно и отговори:

— Да, татко, бях в голяма опасност.

— Опасност, каква? — запита той, като поздрави любезно и индианката.

— Бяхме пленени от команчите.

— Света майко Божия! Да не би да са при Рио Гранде?

— Не, ала ние рискувахме да отидем до Рио Пекос. Там бяхме нападнати. Тези двама мъже тук са нашите спасители.

Ема хвана немеца и апача под ръка и ги заведе при баща си.

— Дон Антонио Унгер от Германия и Шош-ин-лайт, главатарят на апачите. Ако не бяха те, трябваше да стана скуав на някой команч, а останалите щяха да бъдат вързани на кола на мъченията.

При тази мисъл по челото на почтения арендатор избиха едри капки студена пот.

— Боже мой, какво нещастие и същевременно какво щастие! — възкликна той. — Добре дошли, сеньори, най-сърдечно добре дошли! Ще ми разкажете всичко и ще видя как бих могъл да ви се отблагодаря. Влизайте и бъдете господари на този дом!

Поканата бе пропита със сърдечност. Изобщо видът на стария човек създаваше впечатление за порядъчност.

Гостите минаха край балюстрадата, предадоха конете си на няколко ратаи и влязоха в постройката. Майордомът и вакуеросите останаха във вестибюла, а другите двама и дамите хасиендерото отведе в приемната, където се настаниха и Ема разправи в едри щрихи приключението.

— Исусе — извика отчаяно хасиендерото, — какво сте били принудени да преживеете, клети момичета! Бог обаче е изпратил тези двама сеньори да ви спасят. Слава на него и на тях. Какво ли ще каже Текалто, като чуе!

— Текалто? — запита Каря. — Бизоновото чело тук ли е?

— Да, вчера дойде.

— И графът ли е тук? — попита Ема.

— Да, вече една седмица. Ах, ето го!

Вратата на намиращата се в съседство трапезария се отвори и пропусна граф Алфонсо. Беше облечен с великолепно избродиран червен копринен халат и разнасяше около себе си натрапчиво благоухание. Останала отворена, вратата предлагаше поглед към трапезарията. Подредбата й бе разточителна, а от салфетката, която графът държеше, човек можеше да заключи, че се е наслаждавал на мексиканските деликатеси.

— Спомена се името ми — рече той. — Ах, това са красивите дами! Благополучно ли се завърнахте, сеньорити?

Под неговия поглед индианката се изчерви — нещо, което не убягна от острите очи на апача. Ема обаче остана напълно равнодушна. Тя отвърна студено, макар и учтиво:

— Както виждате, графе. За малко да не се върнем. Бяхме пленници за известно време на команчите.

— Ascuas! — извика той. — Ще наредя да ги накажат с бой!

— Това няма да е толкова лесно — отвърна Ема присмехулно. — Впрочем ние се изплъзнахме. Ето нашите спасители.

Графът отстъпи няколко крачки назад, огледа двамата «спасители» с разочарована физиономия и запита:

— Кои са тези хора?

— Сеньор Унгер от Германия и Мечешко сърце, главатар на апачите.

— Аха, немец и апач. Добре си подхождат. Кога заминават сеньорите? Сигурно веднага?

— Те са мои гости и ще останат, докато пожелаят — отговори хасиендерото.

— Но, Арбелец, какво си въобразявате! — извика графът. — Погледнете ги само! Ние и те под един покрив! Та те смърдят на гора и блато. Аз бих си тръгнал незабавно!

Арбелец се изправи. Очите му пламтяха от гняв.

— Не мога да задържам Ваша светлост — подметна той. — Сеньорите са спасили живота и честта на моето дете и са в най-висша степен добре дошли при мен.

— Охо! Вие ми противоречите? — възкликна графът.

— Да — отговори Арбелец твърдо.

— Нали знаете, че тук аз съм господарят?

— Не знам нищо такова.

— Така ли? — изсъска Алфонсо. — А кой тогава?

— Граф Фернандо. Тук вие сте само гост. Между другото и граф Фернандо няма думата в тази работа. Аз съм пожизнен арендатор. Кой може да ми заповядва кого ще приемам и кого не?

— Ascuas, това е прекалено!

— Не, такова беше вашето невъзпитано и грубо отношение към моите гости. Ако на вас е неприятна миризмата на гора и блато, каквато аз впрочем не долавям, то не зная дали сеньорите не намират парфюма ви твърде фрапантен — нещо, което аз доста добре усещам. Сега ще отведа гостите си в трапезарията, а на вас предоставям да решите дали ще продължите храненето си или не.

С тези думи хасиендерото отвори по-широко вратата към залата и с учтив поклон покани двамата приятели да влязат. Индианецът остана безучастен и без да удостои графа с поглед, сякаш не е чул думите му, влезе в трапезарията мълчалив, изпълнен с достойнство. Унгер обаче не се стърпя:

— Вие сте граф Алфонсо де Родриганда?

— Да — отвърна запитаният, смаян от дързостта на ловеца да го заговори.

— Така. Сеньор Арбелец забрави да ви представи. Поканен сте на дуел. Какво избирате: шпага, пистолет или пушка?

— Искате да се биете с мен? — удиви се още повече графът.

— Точно така. Да ме бяхте обидили навън от хасиендата, щях да ви натупам като някой глупав юноша. Но вие го сторихте под покрива на моя домакин, в присъствието на дамите, и аз не можех да не се съобразя. Сега обаче разбрах, че в този дом не чините кой знае какво и ви моля да си изберете оръжие.

— Да се биете? С мен? Господи, кой сте вие всъщност? Някакъв ловец, скитник? Ха!

— Значи не? Тогава вие сте един мерзавец, страхливец, жалко нищожество! Претърпите ли и това, ще останете завинаги презрян. Правете каквото искате!

Унгер закрачи след апача. Графът остана слисан на мястото си.

— Арбелец, и вие го допуснахте? — нахвърли се той върху хасиендерото.

— След като вие го допускате! — отвърна Арбелец. — Ема, Каря, елате! Мястото ни е вътре при почтените хора.

— Ах, каква подлост! Ще ми платите, Арбелец!

— Ще видим!

Доблестният старец влезе с девойките в залата. На минаване край графа Ема присви презрително устни и очите й заискриха:

— Мерзко и окаяно поведение!

Индианката я следваше със сведен поглед. Въпреки че не й беше приятно да се отнасят с такова презрение към любимия й, тя не намери сили да го погледне в лицето. Граф Алфонсо не се върна в трапезарията. Хвърли салфетката на пода, стъпка я и изхриптя:

— Ще се разкайвате, и то скоро, много скоро!

Ако някой го погледнеше в този миг със заплашително святкащи очи и изпъкнали от гняв вени по ниското чело, не би се поколебал да го нарече престъпна натура.

Граф Алфонсо не беше грозен, антипатичен мъж. Напротив, в състояние на спокойствие всяка негова черта би могла да се нарече красива, ала гневът му придаваше отблъскващ вид. Той приличаше на един от онези портрети на сатаната, при който майсторът не е изобразил дявола с конски копита и рога, а е постигнал демонското, като е съчетал красиви черти и зло лице.

През това време останалите се наслаждаваха на пищна трапеза. Имаше големи резени диня със сочна сърцевина, чиито капки апетитен сок блестяха като розови перли върху сребърния поднос; поразпукани нарове, плодове от свещников кактус, портокали, грейпфрути, сладки лимони и какви ли не месни и тестени ястия от богатата мексиканска кухня. Докато се хранеха, обсъдиха в подробности преживелицата. След това хасиендерото помоли сеньорите да му позволят да ги отведе до стаите им.

Двамата приятели бяха настанени един до друг. Немецът обаче не можа да издържи дълго в ограниченото пространство и излезе в градината. По-късно се отправи към пасището да разгледа мексиканските бегачи. Когато зави зад ъгъла на оградата, пред него внезапно изникна една фигура, чиято забележителна външност го накара да спре. Мъжът бе висок и здрав, с дрехи от щавена бизонова кожа, каквито носят сиболеросите. Главата му бе украсена с шлейф, изработен от горната част на мечи череп, и няколко спущащи се почти до земята ленти с пера. От широкия кожен пояс надничаха дръжките на ножове и разни инструменти, необходими на уестмана. От дясното рамо до левия хълбок висеше сплетено от отделни ремъци ласо. На оградата бе облегната една от онези пушки, изработвани преди столетие в Кентъки, с които обикновеният човек не е в състояние да се справи — толкова са тежки.

— Кой си ти? — учуди се в първия миг Унгер.

— Бизоновото чело, мищекът — отвърна запитаният.

— Значи ти си Текалто? Мокаши-тайис, сиболерото?

— Да. Познаваш ли ме?

— Никога не съм те виждал, но съм слушал много за теб.

— Как се казваш?

— Името ми е Унгер, немец съм.

Суровото лице на индианеца се проясни. Той навярно беше на около двадесет и пет години и можеше да бъде смятан за образец на индианска красота.

— Ловецът, освободил моята сестра?

— Случаят бе благосклонен към мен.

— Не, случаят няма пръст в тази работа. Ти си отнел конете на команчите и си яздил до бивака им. Бизоновото чело ти дължи голяма благодарност. Ти си храбър като Матавасе, Господаря на скалите, който също е немец.

— Опознал ли си немците?

— Познавам неколцина. Американците ги наричат дъчмъни. Те са силни, храбри, умни, искрени и верни. Слушал съм за един от тях, на когото апачи и команчи са дали името Итинти-ка, Гърмящата стрела.

— Не си ли го виждал досега? — запита траперът.

— Наричат го Гърмящата стрела, защото е бърз и сигурен като стрелата и могъщ и опасен като гръмотевицата. Пушката му никога не пропуска целта и никоя следа не може да заблуди окото му. Много съм слушал за него, но не бях го виждал. Едва днес това ми се удаде.

— По какво ме разпозна? — изненада се Унгер.

— По скулата ти. Гърмящата стрела е бил прободен с нож по скулата, това знае всеки, който е слушал за него. Такъв белег бие на очи. Отгатнах ли?

Унгер кимна:

— Прав си. Наричат ме Итинти-ка, Гърмящата стрела.

— Благодаря на Ваконда, че ми позволи да говоря с теб. Ти си храбър мъж, дай ръката си и стани мой брат!

Споразумението бе скрепено и Унгер произнесе:

— Докато очите ни виждат, нека бъде приятелство между мен и теб.

А индианецът добави:

— Моята ръка е твоя ръка, моите крака са твои крака! Горко на твоя враг, защото той е и мой, и горко на моя враг, защото е твой! Моята душа е твоя, а твоята душа — моя! Ние сме едно цяло!

Бизоновото чело не беше индианец от типа на северните коренни жители. Разговорлив и общителен, той бе не по-малко опасен от онези мълчаливи червенокожи, които считат за срамно да изразяват с думи чувствата си.

— В хасиендата ли си отседнал? — запита Унгер.

— Не — отговори ловецът на бизони. — Кой би могъл да живее и спи на въздух, пленен от четири стени? Отседнал съм тук. — Той посочи тревната площ, върху която стоеше.

— В такъв случай ти имаш най-доброто легло в хасиендата. И аз не можах да издържа в стаята.

— Твоят приятел Мечешко сърце отиде на пасището. Говорих с него и му благодарих. Той е мой брат, както и ти.

— Сега къде е?

— Седи при вакуеросите, които обсъждат нападението на команчите.

— Да отидем при тях!

Индианецът метна тежката си пушка на рамо и поведе немеца.

Далеч в полето, сред пасящите стада полудиви коне, вакуеросите се бяха настанили на земята, пушеха и си бъбреха за приключението на младата господарка. Случаят се бе разпространил бързо. Мечешко сърце седеше мълчалив. Новодошлите се наместиха, без това да смути някого, независимо че сега присъстваше и вторият герой на разказа. Той веднага взе думата и се завърза един от онези увлекателни разговори, които могат да се чуят само на бивак сред пущинака.

По едно време разговорът бе прекъснат от гневно пръхтене и хъркане.

— Какво беше това? — обърна се бързо по посока на шума Унгер.

— Враният жребец — отвърна един от вакуеросите. — Ще трябва да умре от глад, щом не се подчинява.

— Да умре от глад? Защо?

— Защото е неукротим.

— Ами!

— Ами? Сеньор, не се съмнявайте! Много се измъчихме с него. На три пъти го вкарвахме в корала, за да го укротим, но всеки път бяхме принудени да го освобождаваме. Той е самият дявол. Всички ние сме ездачи, повярвайте ни, ала всички бяхме хвърлени, освен един.

— И кой е той?

— Бизоновото чело, вождът на мищеките. Само той не бе хвърлен, но въпреки това не усмири жребеца.

— Невъзможно. Който се задържи на седлото, излиза победител от двубоя.

— Така смятахме и ние. Обаче дяволът, вселил се във врания жребец, го накара да се потопи във водата, а когато и това не помогна, просто се втурна в най-гъстата част на гората.

— По дяволите! — изруга Унгер.

— Така е — кимна Бизоновото чело. — Това е позор, но е вярно. А аз мога да се похваля, че вече съм уморил до смърт някои коне, които са минавали за неукротими.

Вакуерото продължи:

— Много ездачи и ловци са били в хасиендата, за да опитат силата и умението си, но винаги напразно. Всички казват, че може би има само един, който е в състояние да укроти жребеца.

— Кой би могъл да бъде?

— Някакъв ловец там горе, край Ред Ривър, който би яхнал и сатаната в пъкъла. Този мъж е попадал сред диви хергелета и се прехвърлял от животно на животно, докато се измъкне с най-добрия кон.

Унгер се усмихна лукаво и запита:

— Има ли име?

— Как всъщност се казва не знам, но червенокожите го наричат Итинти-ка, Гърмящата стрела. Всички ловци, които идваха от север, разказваха за него.

Мечешко сърце и Бизоновото чело не дадоха да се разбере, че самият Унгер е въпросният, а и той запита, без да трепне:

— Къде е конят?

— Лежи вързан зад онази могилка.

— Ауте — о, горкият, не е справедливо!

— Ха! Сеньор Арбелец много държи на конете си, ала този път се закле, че ако враният не се усмири, ще умре от глад.

— Нима сте вързали и муцуната му?

— То се знае.

— Покажете ми го!

— Елате, сеньор!

Тъкмо се надигаха от земята и видяха към тях да се задават на коне старият Арбелец, дъщеря му и Каря. Хасиендерото провеждаше обичайния си оглед преди падането на нощта. Без да се обезпокоят, вакуеросите поведоха Унгер към жребеца.

Животното лежеше с вързани крака и намордник на муцуната. Очите му бяха кръвясали от ярост и възбуда. Всяка отделна вена се бе издула до пръсване, а от намордника капеха едри гроздове пяна.

— Ascuas, та това си е чист грях! — извика Унгер.

— Направете нещо друго, сеньор! — рече хладнокръвно вакуерото, повдигайки рамене.

— Животното се измъчва. Не бива да се допуска подобно нещо. По този начин ще бъде погубен най-благородният кон.

Унгер се поддаде на гнева си. В този момент се приближи Арбелец с момичетата.

— Какво се е случило, сеньор Унгер, та сте толкова развълнуван? — запита той.

— Вие погубвате жребеца! — отвърна невъздържано немецът.

— Аз също не го желая, но той трябва да се научи на послушание.

— Жребецът може да бъде укротен, но не по този начин.

— Опитахме всичко, но напразно.

— Трябва му един умел ездач на гърба!

— Нищо не помага.

— Ха? Мога ли да опитам, сеньор?

— Не.

Унгер го изгледа учудено.

— Защо не?

— Защото животът ви ми е скъп.

— Ами! Предпочитам да загина, но да не гледам повече това. Никой познавач на коне не би го изтърпял. И така, мога ли да възседна врания?

Ема смушка коня си да излезе напред и помоли загрижено:

— Татко, не позволявай на дон Антонио! Жребецът е опасен!

Немецът я погледна щастливо усмихнат. Нейната загриженост доказваше, че не й е безразличен. Все пак той отговори сериозно:

— Сеньорита, ще ви помоля да не ме оскърбявате! Не се страхувам от този кон, уверявам ви.

— Не познавате животното, сеньор. Всеки, който е бил тук, твърди, че само Итинти-ка, Гърмящата стрела, би могъл да се справи с него.

— Познавате ли Итинти-ка?

— Не, но той е един от най-добрите ездачи между двата океана.

— Все пак държа на молбата си!

— Е, добре, длъжен съм да ви разреша, защото сте мой гост, но ще съжалявам за последиците. По-късно да не ми се сърдите!

В този миг Ема скочи бързо от коня, улови Унгер за ръката и помоли:

— Сеньор Унгер, и заради мен ли няма да се откажете от намеренията си? Толкова се страхувам! Той я изгледа топло.

— Сеньорита, кажете искрено: чест или позор ще бъде за мен, след като първо съм твърдял, че не ме е страх, после да се откажа?

Тя сведе глава, виждаше, че има право и не може да се отрече от думите си пред всички тия добри ездачи. Едва чуто промълви:

— Нима наистина искате да рискувате?

— О, сеньорита Ема, за мен това не е никакъв риск.

В очите на Унгер се четеше такава увереност, че момичето отстъпи, убедено в успеха.

— Така, сега е решаващият момент!

С тези думи Унгер се приближи до жребеца и отпрати вакуеросите, които искаха да му помогнат да го развърже. Животното все още се търкаляше с пръхтене по земята. Унгер свали намордника и извади ножа. Само едно ласо минаваше през устата на коня. Немецът хвана ремъка с лявата ръка, преряза последователно връзките на краката и когато враният жребец се изправи светкавично, седна като излят върху гърба му.

Започна двубой между ездач и кон, какъвто никой от дръпналите се настрана зрители не бе виждал. Жребецът се вдигаше на предните и задните крака, мяташе се настрани, риташе, хапеше, хвърляше се на земята, въргаляше се, скачаше отново, но… конникът винаги оставаше върху него. Отначало се водеше борба между човешката ловкост и опърничавостта на едно диво животно, ала след това се поведе борба между човешките мускули и животинската сила. Конят изпускаше пяна, не пръхтеше, а сумтеше, стенеше, напрегна последния остатък на волята си, но устойчивият като желязо ездач не отстъпи. Той така стисна животното със стоманените си бедра, че заплашваше да му изкара въздуха. Ето че то скочи за последен път и се понесе през камъни и коренища, през ровове и храсталаци и за половин минута ездач и кон се изгубиха от поглед.

— Magnifico — великолепно, подобно нещо не бях виждал! — одобри Арбелец.

— Ще си счупи врата — обади се един вакуеро.

— Вече не — намеси се друг. — Той победи.

— Ох, страх ме беше! — призна Ема. — Но сега мисля, че действително няма опасност. Нали, татко?

— Бъди спокойна. Човек, който се отличава с такава сила и устойчивост на седлото, не би могъл да падне. Та това беше борба на дявол с дявол. Струва ми се, че и Итинти-ка не би могъл да се справи по-добре.

Бизоновото чело излезе напред и рече:

— Разбира се, че не би могъл да го направи по-добре, сеньор, защото сеньор Унгер е самият Гърмящата стрела!

— Какво? — сепна се Арбелец. — Той? Гърмящата стрела?

— Да. Запитай главатаря на апачите!

Педро Арбелец отправи въпросителен поглед към Мечешко сърце.

— Да, той е — обясни просто той.

— О, ако знаех, не бих се страхувал толкова — вметна хасиендерото. — Сякаш самият аз седях на животното. В очите на Ема гореше тих, щастлив огън.

Изпълнени с очакване, всички останаха по местата си. Изтече повече от четвърт час, преди Унгер да се завърне. Въпреки че враният жребец преплиташе крака от умора, ездачът седеше усмихнат на гърба му.

Ема препусна към него.

— Сеньор, благодаря ви. — произнесе тя.

Някой друг би запитал: «За какво?» Но той много добре я разбра и се усмихна щастливо.

— Е, сеньор Арбелец — попита той — необходимо ли беше присъствието на Итинти-ка? Мисля, че можем да минем и без него, понеже и аз се справих.

— Тъкмо защото вие сте Гърмящата стрела.

— Аха, значи тайната ми е разкрита! — засмя се той.

— И инкогнитото на господаря на саваната приключи — добави Ема.

От всички страни бурно се възхищаваха на Унгер.

— Още не съм свършил — отклони хвалебствията той. — Мога ли да яздя с вас, сеньор Арбелец?

— Жребецът не е ли твърде изтощен?

— Такъв искам да бъде.

— Добре, тогава да тръгваме!

Те обходиха пасящите стада коне, говеда, мулета, овце и кози и отново се върнаха при къщата, където Унгер върза врания жребец.

В момента, когато индианката Каря минаваше край вратата на @фафа на път за стаята си, тя се отвори и Алфонсо се показа за миг.

— Каря, мога ли да поговоря днес с теб?

— Кога? — попита го тя.

— В два часа след полунощ.

— Къде?

— Под маслиновите дървета край потока.

— Ще дойда.

Веднага щом се спусна вечерта, хората се събраха в трапезарията, където бе поднесена превъзходна вечеря. Двамата главатари също присъстваха, ала графът никакъв не се виждаше. Той се бе прокраднал незабелязано до маслиновите дървета, край които ромолеше с водите си споменатият поток. В уреченото време индианката пристигна. Алфонсо я притегли долу до себе си. Тя изглеждаше още по-мълчалива.

— Какво ти е, Каря? — запита я. — Не ме ли обичаш вече?

— О, напротив, въпреки че не би трябвало да те обичам повече — отвърна тя. — Наистина ли се радваш, че бях спасена?

— Ха! Как ти дойде тая мисъл?

— В противен случай щеше ли да оскърбиш моя спасител?

— Мястото им е на пасището, а не в хасиендата.

Индианката поклати красивата си глава.

— Не си благороден, Алфонсо.

— Тъкмо обратното, но ненавиждам всичко грозно.

— Да не би Гърмящата стрела да е грозен?

— Гърмящата стрела? Скаутът? Още не съм го виждал.

— Видя го. Това е Унгер.

— Ascuas! Сега разбирам поканата му за дуел.

— Искаш ли да се биеш с него?

— И през ум не ми минава. Не е равностоен противник.

Индианката обичаше Алфонсо и се страхуваше за него.

— Ако си справедлив, по-добре кажи, че би бил изгубен — рече му.

За никой мъж не е приятно да чуе любимата си, че смята някой друг за по-храбър от него. Алфонсо се защити:

— Заблуждаваш се. Виждала ли си ме да стрелям и се фехтувам?

— Не.

— Е, тогава не си прави прибързани заключения. Един граф при всички случаи превъзхожда кой да е ловец. Ще ме опознаеш по-добре, когато станеш моя съпруга.

— Ох, това никога няма да стане! А така ми се иска да ти вярвам, Алфонсо. Обичам те и бихме били щастливи.

— Да, и ще бъдем, а дали по-рано или по-късно — зависи изцяло от теб. Нали знаеш условията ми?

— Те са сурови, понеже ме принуждават да наруша клетвата си и да стана предателка към своя народ.

— Клетвата не те обвързва, защото си я дала като дете, а народът ти вече не е народ. Ако ме обичаш и желаеш да станеш моя, твой е само моят народ. Дошъл съм в хасиендата да си изясня нещата. Ако и този път бъда принуден да тръгна без теб, заминавам за Испания и повече никога няма да се видим.

— Ужасен си.

— Не, само предпазлив. Не мога да обичам истински сърце, което не е в състояние да принася жертви.

— О — възкликна Каря, като го прегърна, — та аз толкоз много те обичам! Повярвай ми!

— Докажи го! Съкровището от кралската пещера ни е необходимо, за да предложим на отечеството един нов владетел. И за да можеш да станеш графиня Родриганда, първото дело на този владетел ще бъде да те издигне до благородническо положение.

— Наистина ли?

— Заклевам се пред теб за хиляден път.

— И никога няма да издадеш на брат ми, че съм ти открила тайната?

— Никога. Той впрочем няма да разбере кой е извадил съкровището.

Алфонсо чувстваше, че индианката ще поддаде и гърдите му преливаха от радост. Играеше ролята на влюбен само за да изтръгне тайната и беше решил да обещае всичко, но да я накара да проговори.

— Добре, ще узнаеш къде се намира съкровището на мищекските крале. Но само при условие да ти разкрия тайната в деня на нашия годеж.

— Не става — разочарова се той. — Благородническия сан ще получиш само след намиране на съкровището, а съгласно законите на страната без този сан годежът не би могъл да се състои.

— Действително ли е така? — попита индианката. Алфонсо я прегърна и целуна нежно.

— Така е, мила моя Каря, повярвай ми. Та нали знаеш, че не мога да живея без теб! Вярно, че си княжеска дъщеря, но испанските закони не признават произхода ти за благороден. За сърцето ми ти си скъпа и равностойна, ала пред света е друго. Нима ти е толкова трудно да ми се довериш, живот мой?

— Добре, ще го научиш — отговори Каря, чиято съпротива се стопи. — Но все пак ми позволи да поставя едно съвсем малко условие. Дай ми предварително един документ, с който се ангажираш да ме направиш своя съпруга срещу разкриване местонахождението на съкровището.

Условието бе твърде деликатно за Алфонсо, но сега, толкова близо до целта, трябваше ли да се колебае за някаква детинщина? Не. Индианката не беше личност, способна да търси правата си с няколко изписани думи, и той отвърна с готовност:

— С най-голямо удоволствие, скъпа Каря! Ще сторя нещо, за което ратува цялото ми сърце. Та къде, казваш, се намира съкровището?

— Първо документа, мили Алфонсо!

— Хубаво. Ще го приготвя утре до обяд.

— И ще поставиш печата си?

— Разбира се!

— А вечерта аз ще ти опиша мястото.

— Защо чак вечерта? Документът ще бъде готов още на обяд. Не мога ли да дойда при теб?

— Не. Защото всеки миг ще очаквам да ме потърси Ема или някоя от прислужниците. Могат да ни заварят.

— А ако ти дойдеш при мен?

— Аз при теб? — поколеба се тя.

— Страхуваш ли се?

— Не. Ще дойда.

Той притегли още веднъж Каря и я целуна, въпреки че тази нежност му костваше голямо вътрешно усилие. Вярно, че сърцето му бе широко, ала в него нямаше място за индианка.

Докато Алфонсо и Каря още седяха под маслините, Унгер придружи вожда Текалто до бивака му на пасището. Свикнал от дълго да живее под открито небе, той искаше да поеме още няколко глътки свеж въздух, преди да легне в стаята си. Това беше причината, след като се сбогува с главатаря, да не се върне веднага в хасиендата. Отиде в градината и седна на ръба на изкуствения басейн, чийто водоскок пръскаше нависоко живителните си струи.

Не бе седял кой знае колко и долови леки стъпки. Непосредствено след това на входа се появи женска фигура и бавно се отправи към фонтана. Той разпозна Ема и се изправи да избегне някое конфузно положение. Тя го забеляза и се поколеба дали да продължи.

— Приближете се спокойно, сеньорита! — помоли я. — Тръгвам си веднага и няма да ви смущавам.

— Ах, това сте вие, сеньор Унгер — установи тя. — Смятах, че вече сте си легнали.

— Стаята ме потиска, нужна ми е малко предварителна нагласа.

— Същите чувства доведоха и мен в градината.

— Тогава се наслаждавайте спокойно на вечерта! Лека нощ, сеньорита!

Унгер поиска да си тръгне, ала тя го улови за ръката и го задържа.

— Останете — каза му. — Бог е създал достатъчно въздух, ухание и звезди и за двама ни. Не ме смущавате.

Той се подчини и седна до нея на ръба на шадравана. Вождът на мищеките вече си бе легнал край градинската ограда. Гледаше бленуващо небето, оставил въображението си да го изкачи до онзи безкраен свят, в който вечно се движеха почитаните от дедите му слънца.

По едно време долови в градината тихи стъпки, а след това и приглушени гласове. Знаеше, че графът често търси близостта на сестра му, а също така, че и тя не се противопоставя. Подозрението му се пробуди. От един час нито графът, нито Каря се бяха мяркали в хасиендата. Да не би да имаха уговорена среща в градината? Това трябваше да се изясни.

Той се надигна тихо и с индианска лекота се прехвърли през оградата в градината. Там легна на земята и запълзя към говорещите толкова безшумно, че дори и изостреният, но сега приспан слух на немеца не можа да го чуе. Удаде му се да стигне незабелязано до другата страна на шадравана, откъдето ясно се долавяше всяка дума от разговора.

— Сеньор, всъщност би трябвало да ви се сърдя — започна Ема. — Днес ми причинихте голям страх.

— Заради коня? Напразно сте се страхувала, защото съм обуздавал коне, които не са били по-добри. Враният сега е толкова кротък, че всяка дама би могла спокойно да го яхне.

— Все пак си имаше и добрата страна, а именно — разкриването на вашето инкогнито, суетни човече!

— О — засмя се той, — не беше от суетност. Понякога човек трябва да бъде предпазлив. Тъкмо затова, че са ме смятали за обикновен ловец, често съм имал голямо предимство.

— Но поне на мен бихте могли да се разкриете. Та вие ми доверихте една много по-голяма тайна.

— Тайна, която за мен може би никога не ще има голяма стойност. Едва ли някога ще открия Пещерата на кралското съкровище, въпреки че трябва да се намирам в близост до нея.

— Ах, от какво вадите тези заключения?

— От формата на планината и течението на реката. Местността, през която яздихме напоследък, напълно съответства на част от моята карта.

— В такъв случай имате опорна точка и бихте могли да продължите търсенето.

— Питам се дали да го сторя. Изпитвам съмнение дали имам това право.

— Най-малкото имате правото на откривателя. Никога не съм надценявала стойността на златото, но зная също, че осигурява на притежателя си много неща, към които напразно се стремят хиляди хора. Търсете, сеньор! Ще се радвам да намерите пещерата!

— Да, мощта на златото е голяма — рече той замислено. — В родината си имам беден брат, чието щастие бих могъл да осигуря. Но кому принадлежи съкровището? Навярно на потомците на тези, които са го скрили.

— Не знаете ли произхода на картата?

— Както вече ви казах, даде ми я един индианец. Беше ранен и умря, преди да даде необходимите устни разяснения.

— И на нея няма никакво име?

— Не. В единия й ъгъл е поставен някакъв загадъчен знак, който не мога да разтълкувам. Добре, ще се заловя, ще търся. Но ако наистина открия съкровището, няма да го докосна, а ще издиря законния му притежател. А не го ли намеря, тогава ще реша какво да правя.

— Сеньор, вие сте много честен човек — каза топло мексиканката.

— Правя само каквото ми повелява сърцето и не върша несправедливости.

— Брат ви е беден?

— Да. Той е моряк и навярно никога няма да стигне до независимост, докато разчита единствено на собствените си сили, а самият аз притежавам само една малка сума, резултат от ловните ми странствания.

— Вие притежавате нещо много повече! Действително ли Гърмящата стрела е толкова беден? Нима няма богатства, пред които притежаването на злато е нищо?

— Да, има такива съкровища. Аз самият знам едно, което е по-ценно от всичкото злато на земята и да имах сто живота, бих ги жертвал всичките само за да го постигна. Да, сеньорита, аз съм Итинти-ка и спадам към най-опасните скаути на дивата пустош. Злодеят трепери пред мен, независимо дали носи бяла или червена кожа. Привикнал съм на опасности, а за да завладея това съкровище, съм готов да се бия с всички бели и индианци на Запада.

— Мога ли да запитам за какво съкровище става въпрос?

— Трябва ли да го назова? — попита той тихо.

В гласа му прозвуча развълнувана нотка и тази нотка намери отглас в нейното сърце.

— Назовете го!

— Вие, самата вие! — произнесе той и я улови за ръка.

— Да, вярвам ви! — отвърна тя с неподправена искреност. — Не звучи ли като дързост, сеньор? Но е истина, понеже и аз мисля, че едно човешко сърце може да се цени много по-високо от всички богатства на земята! Та нали и аз самата зная едно такова съкровище.

При тези думи той потръпна от радостно предчувствие.

— Кое е това съкровище, сеньорита?

— Вие, не — ти, Антонио!

С тези слова тя обви ръце около врата му и положи глава на широките гърди.

— Наистина ли, възможно ли е? — запита немецът.

— Да. Възхитих се от теб в мига, в който преряза ремъците ми и ме метна на коня си, и те обикнах от мига, в който имах възможност да надникна в твоите добри очи. Аз съм твоя, принадлежа на теб — силния, добър любим мъж. Всеки миг от живота ми ще бъде посветен единствено на теб.

Тогава той също я прегърна и прошепна:

— Благодаря ти, Господи! Даряваш един беден ловец с прекомерно голямо за него щастие.

Устните им се потърсиха и когато се сляха в продължителна целувка, те не чуха, че от другата страна на водоскока нещо се раздвижи. Беше Бизоновото чело, който запълзя обратно към оградата, прехвърли се през нея и си легна.

На другата сутрин Унгер едва бе станал от леглото и при него влезе хасиендерото да му пожелае добро утро. Въпреки скорошното им познанство, той бе обикнал немеца.

— Идвам с една молба — започна.

— Която ще изпълня, стига да мога — рече Унгер.

— Можете. Усамотеният начин на живот, който водите, затруднява и най-елементарните ви потребности, а аз имам запас от всичко, тъй като трябва да се грижа за хората си. Ако пожелаете да се снабдите с бельо и ново облекло, надявам се, ще останете доволен от цените ми.

Унгер много добре разбра какво се има предвид, ала от една страна, не искаше да обиди хасиендерото, а от друга, намираше състоянието на ловното си облекло твърде мизерно. След кратък размисъл отвърна:

— Добре, приемам предложението ви, сеньор Арбелец, предполагайки, че цените ви наистина не са твърде високи, защото — откровено казано — не съм богат.

— Хм, нещо дребно аз също трябва да спечеля, въпреки че разплащането не е необходимо да стане точно днес. Елате, сеньор, ще ви покажа килера си!

Застанал един час по-късно пред огледалото, на Унгер му се струваше, че не може да се познае. Носеше цепнат отдолу златно обточен мексикански панталон, леки полуботуши с огромни шпори, късо елече, обшито със златни и сребърни пайети, на главата си сомбреро с широка периферия, а около хълбоците — шал от фина китайска коприна. Косата му бе подстригана, брадата подрязана и затова трудно се разпозна в това добре отиващо му богато облекло.

Когато влезе в трапезарията за закуска, Ема вече беше там. Забелязвайки промяната, станала с него, тя поруменя. Каря, изглежда, едва сега видя какъв забележителен мъж е немецът. Навярно направи съпоставка между него и графа. Двамата индиански главатари не дадоха вид, че забелязват промяната.

Но имаше един, когото тя подразни — графа. Надеждата скоро да стане притежател на съкровището донякъде го примири; появи се на закуска, но почти бе готов да се върне, като съгледа Унгер. Никой не го заговори и той бе принуден да гледа с каква сърдечност Ема обгражда омразния човек. Скръцна тайно със зъби и се зарече да обезвреди чужденеца.

След закуската Ема помоли немеца и баща си да останат още малко. Арбелец ни най-малко не подозираше какво възнамерява. А когато останаха само тримата, красивата девойка прегърна хасиендерото и каза:

— Татко, вчера размишлявахме как бихме могли да се отблагодарим на сеньор Унгер.

— Да — кимна той, — но за съжаление не се спряхме на нищо.

— О — възкликна тя, — по-късно аз продължих да премислям и намерих вярното решение. Искаш ли да го узнаеш?

— Естествено!

Тогава Ема обхвана главата на немеца и го целуна.

— Това имах предвид, татко, и мисля, че е ценно. Очите на хасиендерото се просълзиха.

— А дали сеньор Унгер е доволен?

— О, Антонио ме обича и съм толкова щастлива! — увери тя.

— Каза ли ти го все пак?

— Разбира се! — засмя се тя през радостни сълзи.

— Че кога пък?

— Снощи. В градината. Но, татко, всичко ли трябва да знаеш? Нима не ти е достатъчно, че съм щастлива?

— Да, да, напълно достатъчно ми е, но искам да добавя, че ощастливяваш и мен. А вие, сеньор Унгер, действително ли желаете да станете син на един стар, обикновен човек?

— О, с най-голямо удоволствие! — отговори немецът. — Но аз съм много беден, сеньор!

— Е, затова пък аз съм богат и нещата се компенсират. Елате да ви притисна до сърцето си, добри деца! Господ да благослови всички вас и нека този ден постави началото на един истински щастлив живот!

Обхванати от дълбоко вълнение, те стояха прегърнати, но ето че вратата се отвори и… влезе графът.

Стъписан от изумление, той спря. Веднага схвана какво става и пребледня от гняв.

— Виждам, че преча! — извини се и понечи да се върне.

— Не си тръгвайте — задържа го хасиендерото, — преди да сте научил, че моята дъщеря и сеньор Унгер се сгодиха!

— Желая много щастие!

След ядно прецедените думи той изчезна. А Педро Арбелец побърза да свика прислугата и обяви днешния ден за празник, понеже ще се отпразнува годежът на сеньорита Ема. Хасиендата и околностите се изпълниха с радостните възгласи на наетите при хасиендерото вакуероси и индианци. Всички те бяха привързани към господарите си, а трапера опознаха като мъж, достоен за красивата дъщеря на Арбелец.

Когато Унгер излезе навън на пасището, насреща му се зададе главатарят на мищеките.

— Ти си храбър мъж — каза той. — Победи неприятеля и покори най-красивата скуав в страната. Нека Ваконда те дари с щастие! Това ти пожелава твоят брат!

— Да, щастието е голямо — отвърна немецът. — Бях беден ловец, а сега богат хасиендеро.

— И преди не беше беден.

— Да — засмя се Унгер, — спях в гората и се покривах със звездите.

— Не е така — отговори сериозно индианецът. — Беше богат, защото притежаваше картата, указваща пътя към Пещерата на кралското съкровище.

Немецът отстъпи смаяно назад.

— Откъде знаеш?

— Зная! Мога ли да видя картата?

— Да, ела!

Унгер отведе индианеца в стаята си и разстла протрития документ. Текалто хвърли поглед върху ъгъла на плана и каза:

— Да, наистина я притежаваш! Това е знакът на Токсертес, бащата на моя баща. Той бе принуден да напусне страната и повече не се върна. Ти не си беден. Искаш ли да видиш Пещерата на кралското съкровище?

— Можеш ли да ми я покажеш?

— Да.

— Кому принадлежи съкровището?

— На мен и Каря. Ние сме единствените потомци на мищекските крале. Да те заведа ли?

— Ще дойда.

— Бъди готов тази вечер в полунощ. Булото на нощта ще скрива пътя ни. Никой не бива да разбере накъде отиваме. Можеш да се довериш само на жената на твоето сърце, понеже знае, че търсиш съкровището.

— Я виж ти, откъде си толкова запознат?

— Чух всяка дума от разговора, който проведохте снощи в градината. Въпреки че притежаваше картата, не възнамеряваше да вземеш нещо, преди да си проучил дали не съществуват наследници. Ти си много честен мъж, нещо рядко срещано сред бледоликите. Заслужаваш да видиш съкровището на кралете.

Един час по-късно, по обед, когато останалите седяха пред десерта, индианката се вмъкна в стаята на графа…

— Изготви ли документа? — запита тя.

— Умееш ли да четеш?

— Да — отвърна гордо момичето.

— Ето го.

Алфонсо подаде на Каря свитък хартия, на който се четяха следните редове:

«С настоящето заявявам, че след получаване съкровището на мищекските крале ще гледам на себе си като годеник на Каря, наследницата на тези крале, и ще я отведа у дома като своя съпруга.

Алфонсо, Граф Де Родриганда и Севиля»

— Така добре ли е? — попита той.

— Думите са добри, ала липсва печатът.

— Не е необходим.

— Ти ми обеща.

— Добре, ще го имаш — едва прикри досадата си той.

Алфонсо запали тънка свещ и натисна печата под думите.

— Ето, скъпа Каря! Сега е твой ред да удържиш думата си!

— Ще я удържа. Известна ли ти е планината Ел Репаро?

— Да. Намира се на четири часа път западно оттук.

— Формата й наподобява огромна, разпростряла се надалеч дига. От нея изтичат в долината три потока. Ще се водиш по средния. Началото му не образува открит извор, а излиза направо от скалата. Ако нагазиш във водата и се наведеш там, откъдето се измъква от планината, и пропълзиш навътре, ще се озовеш в пещерата.

— Ах, колко просто било.

— Да, много просто.

— Ще ми трябват ли свещи?

— Вдясно от входа ще намериш факли.

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

— Всичко.

— И съкровището действително е там?

— В пълния си размер.

— Благодаря ти, мое добро дете. Сега ти си моя годеница и скоро ще ми станеш съпруга. А сега върви! Не бива да ни заварят заедно.

Каря си тръгна. Беше принесла жертва, ала тази жертва тежеше като воденичен камък на душата й. Бе принудена да вземе участие в днешния празник и при всеобщата радост да рони горчиви сълзи.

Графът остана в покоите си и повече не се появи. Следобед го посети конен куриер. Носеше писмо от столицата Мексико, което изискваше да бъде връчено насаме. Алфонсо го прочете, загледа се втренчено пред себе си, след което скочи и промърмори:

— Престъпление било, ами! Аз пък го намирам за добро дело, защото ми носи графска корона. Хубаво сторих, че се подготвих за отпътуване. Ще нося със себе си богатство, на което ще ми завиждат крале и императори.

Писмото гласеше следното:

«Скъпи племеннико!

Писа ми баща ти. Писмото пристигна осем дни след твоето заминаване. Налага се да отпътуваш за родовия замък Родриганда в Испания. Преди това обаче старият Фернандо ще умре. Тръгвай! Капитан Ландола междувременно ще пристигне във Веракрус.

Твой чичо Пабло Кортейо»

Трета глава

Съкровището на мищеките

Радостният ден мина необезпокоявано, толкова повече че графът никакъв не се виждаше.

Сега знаеше каквото му бе необходимо и даде разпореждане на двамата си слуги да опаковат нещата му. След вечеря заяви на Арбелец, че заминава още през нощта. Колкото и странно да бе това, хасиендерото не запита за причината и не се опита да го задържи. Когато напускаше по-късно къщата, Алфонсо срещна Каря, прекарала известно време в градината. Уверен, че е близо до целта, той подхвана с арогантно неблагоразумие:

— Току-що казах на Арбелец, че заминавам.

— Закъде?

— За столицата.

— А съкровището?

— Ще го взема. Това означава поне част от него. Сега тръгвам за Ел Репаро да го вдигна, слугите вече ме чакат с мулетата. Оттам ще се отправя директно към Мексико.

— Кога ще дойдеш пак?

— Не знам.

— Ще ме вземеш ли оттук?

— Да, веднага щом се осъществи планът, за който ти говорих.

Подигравателният тон в думите не убягна от вниманието на индианката.

— Не се ли върнеш, ще те потърся в столицата.

— Забранявам ти! Ще чакаш завръщането ми тук! — Тонът му стана високомерен.

— Как можеш да говориш така с мен? — запита тя със свито сърце. — Не съм предполагала, че един граф Де Родриганда би могъл да се отнася по този начин с бъдещата си съпруга!

— Вината е у теб. При тази самонадеяност ще ми е трудно да те въведа в нашата среда.

Видимо изплашена, тя заекна:

— Чувствам, че ти… ти… ме измами! Направи го само за да се сдобиеш със сведенията за съкровищницата!

— Един граф никога не мами, аз просто те надхитрих. Съкровището е мое и не се ли примириш с волята ми, даденото обещание отпада.

Каря нададе пронизителен писък.

Графът се стъписа посред лекомислената си реч. В коридора отекнаха приближаващи се стъпки. Арогантността отстъпи място на страха и той се втурна с всички сили към мястото, където го очакваха слугите. С последни усилия на волята си Каря се довлече до къщата и падна в несвяст в обятията на Арбелец.

Хасиендерото я отнесе в залата.

За късо време всички обитатели бяха свикани. Отначало никой не забеляза липсата на Бизоновото чело и немеца. Ема коленичи до припадналата. В този момент Каря отвори очи, освободи се от прегръдката на приятелката си и се изправи. С трескава червенина по лицето тя извика:

— Ох, кой ще дойде с мен да заловим и убием предателския и лъжлив граф? Той замина с двама слуги за планината Ел Репаро да открадне съкровището на кралете.

— Небеса! — възкликна Ема. — Сеньор Унгер и Текалто също се отправиха нататък. Не биваше да ги издавам, но обстоятелствата ме принуждават…

— Ах, това е опасно! — извика индианката. — Графът ще открие там сеньор Унгер и брат ми и ще ги убие. Сеньор Арбелец, надуйте рога за бедствие! Призовете вашите вакуероси и киболероси! Трябва да отидат до Пещерата на съкровището и спасят двамата.

Настъпи бъркотия от въпроси и отговори, при която само апачът запази спокойствие. Очите му с удоволствие се спряха на Каря, чиято възбуда и гняв издаваха в нея индианската натура.

Той взе думата:

— Кой знае къде се намира пещерата?

— Аз — отвърна Каря. — Ще ви водя.

— Може ли да се язди дотам?

— Да.

— Тогава вземам момичето и един вакуеро! Повече хора не са ми необходими, понеже имаме работа само с трима противници.

— И аз ще дойда! — заяви Арбелец.

— Не! — отсече апачът. — Кой ще се разпорежда в хасиендата? Вземам само един човек, останалите да пазят хасиендата!

Така и стана. Арбелец тръгна и скоро доведе желания придружител. Каря възседна коня си и препуснаха. Ала поради бъркотията беше минало доста време до потеглянето им.

Няколко часа преди това, малко след като празнуващите се разделиха и отидоха да си легнат, Бизоновото чело влезе в стаята на немеца.

— Готов ли си? — попита той.

— Да.

— Тогава да вървим!

Унгер се въоръжи и тръгна след индианеца. Долу стояха три вързани коня — два с ездови седла и един със самар.

— Какво означава това? — учуди се немецът и посочи товарния кон.

— Както казах, не си беден. Ти не искаше да ограбиш съкровището на нашите крале, затова ще вземеш толкова, колкото може да носи един кон.

— Как ти хрумна? — извика изненадано Унгер.

— Не ми противоречи, а се качвай и ме следвай!

Индианецът се метна на коня, взе юздите на товарното животно и потегли. Траперът го последва. Беше тъмна нощ, но червенокожият познаваше добре пътя, а полудивите мексикански коне виждаха в тъмнината като котки. Наистина не напредваха бързо, защото се навлизаше дълбоко между трудно проходими планини.

Бизоновото чело мълчеше. В тихата нощ се чуваше само тропотът на конете и от време на време някое изпръхтяване. Така мина един час, после още един, трети. Някъде шумеше вода. Стигнаха до един поток и поеха по протежението му. След време пред тях се възправи прилична на стена планинска верига и малко преди да я достигнат, индианецът скочи от коня.

— Ще изчакаме тук настъпването на деня — каза той. Унгер последва примера му, пусна коня си да пасе и се настани до Бизоновото чело върху една канара.

— Близо ли е пещерата? — попита той.

— Да, там, където този поток излиза от планината. Изкачваш се по него, навеждаш се и пролазваш в една пещера, чиято големина и разклонения не познава никой друг освен Бизоновото чело и Каря.

Унгер си спомни какво му бе разказала Ема и след къса пауза извести:

— Но има един, който иска да узнае тайната от нея — граф Алфонсо.

— Уф!

— Ти си ми приятел и ще ти кажа: Тя обича испанеца.

— Знам.

— А ако му издаде тайната?

— Тогава Бизоновото чело ще се намеси. Бледоликият няма да получи и най-малката дреболия от съкровището.

— А то голямо ли е?

— Ще го видиш. Дори да събереш всичкото злато, което днес Мексико притежава, пак няма да достигне и една десета от това съкровище. Един-единствен бял го е видял и…

— Убихте ли го?

— Не. Не беше нужно да го убиваме, той беше обезумял, обезумял от радост и възторг. Белият не е в състояние да понесе вида на съкровището, само индианецът е достатъчно силен да го стори.

— И все пак искаш да ми го покажеш?

— Не. Ще видиш само една част от него. Аз те обичам, а и ти не бива да губиш разсъдъка си. Дай си ръката да видя какъв ти е пулсът!

Индианецът хвана ръката на Унгер, опипа пулса и поде наново:

— Да, ти си силен. Духът на златото не се е вселил в теб, но когато влезеш в пещерата, кръвта ти ще зашуми като водопад.

Разговорът замря. В действителност немецът никога досега не се бе чувствал така. Небето започна да просветлява. Белият светлик на изток се засили и скоро доста добре можеха да се различават отделни предмети.

Унгер съгледа пред себе си планината Ел Репаро, чиито стръмни скатове бяха обрасли с дъбови дървета. Потокът, извиращ от една скала в подножието й, имаше ширина около метър и дълбочина метър и половина.

— Това ли е входът? — запита той.

— Да — отговори Бизоновото чело. — Но още няма да влизаме. Първо ще скрием конете. Пазителят на едно съкровище е длъжен да бъде предпазлив.

Те поведоха конете покрай планината и след известно време индианецът разтвори един храсталак. Показа се тясна дълбока клисура, в която намериха място за конете. След това се върнаха при потока и заличавайки по индиански маниер следите си, стигнаха скалата, от чийто отвор изтичаше водата.

— Сега ела! — нареди Бизоновото чело и навлезе в потока, между чиято повърхност и скалата имаше малко пространство, така че главата на човек оставаше над водата. Като вървяха в продължение на няколко минути срещу течението, те се озоваха в тъмна каверна, чийто въздух, въпреки наличието на потока, бе сух.

— Подай ми ръката си! — повели индианецът и като изведе трапера на сухо, отново опипа пулса му.

— Сърцето ти е силно — установи той. — Сега ще запаля факела.

Той се отдалечи на няколко крачки от Унгер. Скоро в помещението проблесна матова фосфоресцираща светлина, прозвуча пращене и факелът запламтя.

Но какво стана? Сякаш бе запален не един, а хиляди факли. Немецът се озова сред огромно, ярко блестящо слънце, което заслепяваше очите с милионите си лъчи, и вън от тези блясъци, искри и преливания в различни оттенъци прозвучаха думите на индианеца:

— Това е Пещерата на кралското съкровище! Бъди силен и владей добре духа си!

Мина доста време, докато очите на Унгер свикнат с това великолепие.

Пещерата имаше почти квадратна форма със страна около шестдесет крачки, а протичащият през нея поток бе покрит с каменни плочи. Беше изпълнена от земята до сводестия таван със скъпоценности, чийто блясък би взел ума и на най-хладнокръвния човек.

Имаше статуи на богове, украсени със скъпоценни камъни, най-вече фигури на бога на вятъра Кетцалкоатъл, на твореца Тескалипок, на бога на войната Уицилопочтли и неговата съпруга Теоианикуе, редом с тях неговия брат Тлакауепанкуекскотцин, на богинята на водата Чалчиуитликуе, на бога на огъня Икскоцаукуи и бога на виното Кенцототохин. Стотици домашни богове стояха по полиците. Те бяха изработени от благородни метали или шлифован кристал. Между тях имаше златни брони, златни и сребърни съдове, накити с инкрустирани по тях диаманти, смарагди, рубини и други скъпоценни камъни, древни жертвени ножове, чиито ръкохватки искряха с безбройните си камъни, щитове от здрава животинска кожа, обковани със солидни златни плочки. От средата на тавана подобно на полилей висеше кралска корона. Тя имаше форма на изработена от масивна златна тел барета, украсена с диаманти. По-нататък се виждаха торбички със златен пясък и прах, сандъци с нъгитс [4] от грахови зърна до гълъбови яйца. Виждаха се още купища чисто сребро, които наподобяваха разтрошена на големи късове сребърна жила. Върху просторни маси бяха положени макети на храмове от Мексико, Чолуа и Тсотиуакан, да не говорим за великолепните мозайки от седеф, злато, сребро, скъпоценни камъни и бисери, лежащи по земята и ъглите.

Видът на това богатство предизвика опияняващо въздействие върху немеца. Чувстваше се като някой халиф от приказките на «Хиляда и една нощ». Помъчи се да остане спокоен, но не му се удаде. Усещаше кръвта си да пулсира в слепоочията, а пред очите вихрено се завъртяха огнени и диамантени кръгове. Беше като омагьосан. Разбра, че съкровището притежава страхотна мощ, в състояние е да предизвика безумни желания, които не биха се спрели и пред най-ужасяващи престъпления.

— Да, това е Пещерата на кралското съкровище — повтори индианецът. — И съкровището принадлежи само на мен и Каря, последните потомци на мищеките.

— Тогава ти си по-богат от мнозина владетели на земята! — удиви се Унгер.

— Заблуждаваш се! Аз съм по-беден и от теб, и от всеки друг. Да не би да завиждаш на внука на един владетел, чието могъщество е отминало, а кралството му лежи в развалини? Бойците, носили онези доспехи, са били почитани от народа си. Една тяхна дума е означавала живот или смърт. Техните съкровища са все още налице, ала местата, където лежат костите им, са осквернени от белите, а пепелта им е разпръсната от вятъра по всички посоки. Техните внуци бродеха по гори и прерии и убиваха бизони. Дойде белият; той лъжеше и мамеше, безчинстваше и избиваше моя народ, за да завладее тези съкровища. Страната е тук, но е опустошена, а индианецът скри съкровищата в недрата на земята — да не попаднат в ръцете на грабителя. Ти обаче не си като другите, сърцето ти не е престъпно. Ти спаси моята сестра от ръцете на команчите, ти си мой брат и ще вземеш от съкровището толкова, колкото може да носи един кон. Но имаш на разположение два вида скъпоценности. Тук са златните зърна, а тук огърлици, пръстени и други накити. Избери каквото ти хареса. Всичко останало е свещено. То никога вече няма да се появи на слънцето, което видя залеза на мищеките.

Унгер погледна нъгитсите и украшенията и се почувства едва ли не измамник.

— Но това, което искаш да ми подариш, струва стотици хиляди долара!

— Дори да струва и милион.

— Не мога да приема!

— Не искаш да зачетеш дарението на своя приятел?

— Не, но не бих искал и да те ограбвам.

Индианецът поклати гордо глава.

— Това не е грабеж. Аз не жертвам нищо. Тук виждаш само част от съкровищата, които крие Ел Репаро. Наоколо има още пещери, за които Каря въобще не подозира. Зная ги само аз и когато един ден умра, в тези дълбини вече никога няма да проникне човешко същество. Сега ще отида да посетя и останалите пещери. Ти разгледай съкровището и отдели настрани избраното! Когато се върна, ще натоварим коня и тайно ще се приберем в хасиендата Дел Ерина.

Бизоновото чело пъхна факела в земята и изчезна в най-тъмния ъгъл.

Немецът остана сам сред неизмеримото богатство. Какво доверие му имаше индианецът! Какво би станало, ако убиеше мищека и станеше господар на всичко, вместо само на една негова част? Такава мисъл обаче не хрумна на честния мъж. Възможността да вземе пълен товар украшения и нъгитс го хвърли в трескава възбуда и блаженство.

През това време Алфонсо пътуваше със слугите и мулетата към съкровищницата. Страхът от последиците на неразумната постъпка го подтикваше напред. Той наистина беше племенник и наследник на граф Фернандо Де Родриганда, същинския господар на хасиендата, но бе разбрал колко малко се цени това тук. Знаеше също, че близо до индианската граница действат други закони и разбирания, различни от тези в градовете, и бе обладан само от една мисъл — напред към Пещерата на кралското съкровище и след това към къщи в столицата Мексико!

Той галопираше в тъмнината с възможно най-голямата безопасна бързина и слугите го следваха със същото темпо. Познаваше планината, спомената от индианката, но от тази страна още не беше я посещавал. Следователно не можеше да се осланя на познати ориентири по пътя, знаеше само посоката, а предпазливостта изискваше да не язди прекалено бързо.

Едва на разсъмване препуснаха по-бързо и не след дълго пред тях изникна тъмният масив на Ел Репаро. Стигнаха планината от южната й страна и се насочиха към източния склон. Първият поток бе преминат и като забеляза, че наближават втория, Алфонсо нареди да спрат. Нямаше намерение да взема слугите до пещерата. Необходимо беше първо да се убеди в наличието на съкровището.

— Сега какво? — запита единият.

— Ще чакате!

— О, напускате ли ни?

— Да, за кратко време.

— А какво е това, което ще товарим?

— Не берете грижа! Чакайте, докато се върна! Алфонсо подкара бавно коня си. Малко по-нататък се натъкна на втория поток. Скочи от животното и като го върза за една дъбова фиданка, изчезна в гъсталака. Изворът не бе далеч. Той навлезе в студените води, наведе се и пропълзя навътре. Още не беше стигнал мястото, където започваше сводът на пещерата, и съзря светлото сияние.

Какво беше това? Светлина от факел? Или през някое отверстие проникваше дневна светлина? Изглежда, бе първото. За отстъпление испанецът и не помисли; той продължи да се промъква бавно и предпазливо навътре, стараейки се да избягва всякакъв издайнически шум.

Внезапно очите му бяха заслепени от блясъци и искри. Изправи се стъписан. А когато се намери във вътрешността на пещерата и забеляза струпаните съкровища, затрепери. Злият дух на златото го облада с цялата си мощ. Очите му се замъглиха и продължиха да се разширяват. Идеше му да закрещи от безумен възторг, но не го стори, защото едва на пет крачки от него бе коленичил някакъв мъж и редеше накуп върху една мозаична плоча скъпоценни накити. Кой беше този човек? Ах, ето че се извъртя и графът го разпозна.

— Немецът! — процеди през зъби той. — Кой му е издал пещерата? Сам ли е или с придружители?

Алфонсо плъзна изпитателен поглед из помещението. Видя, че Унгер е сам; инстинктът не го предупреди за близостта на Бизоновото чело.

«Ах, освен него тук няма друг! — помисли той злорадо. — Няма да получи и грахово зърно от златото! Часът на отмъщението настъпи. Той трябва да умре!»

Алфонсо се измъкна тихо от водата. Недалеч от него бе облегнат един боен боздуган. Беше изработен от здраво желязно дърво с монтирани на него остро шлифовани кристални късчета, което го правеше двойно по-опасен. Той стисна инкрустираната със скъпоценни камъни дръжка и се прокрадна зад немеца, който тъкмо плъзваше между пръстите си една филигранно изработена, искряща на светлината на факела огърлица.

— Какво великолепие! — възкликна Унгер прехласнат. — Чисти рубини! Само един от тях струва цяло състояние!

Той поиска да я остави, но не успя. Боздуганът изсвистя над него и се стовари с такава сила върху главата му, че той мигновено се строполи и огърлицата се изплъзна от отворената длан. Графът нададе див крясък:

— Победих! Всичко е мое, всичко, всичко!

Беше обхванат от екзалтация, граничеща с лудост. Започна да скача от радост и да пляска с ръце като смахнат.

Но какво беше това? Той застина като вкопан. Пребледня и разтвори широко очи, като да бе видял призрак. От най-тъмния ъгъл се отдели една фигура, която отправи поглед към него — отначало изпълнен с удивление, а после с яростен блясък. Беше Бизоновото чело, който се връщаше от обиколката си и вместо приятеля, завари друг, до когото немецът лежеше безжизнен на земята. С два скока мищекът се намери до злодея и го сграбчи с мощните си ръце.

— Куче, какво правиш тук? — извика той.

Пленникът не можа да произнесе нито дума. Знаеше, че не е в състояние да се бори с ужасния индианец. Беше изгубен, пламенният възторг се смени със страх от надвисналата смърт. По гърба му пробягаха ледени тръпки, започна да трепери.

— Ти ли го уби? — изкрещя Бизоновото чело, като посочи немеца и лежащия на пода боздуган. Той го разтърси с такава сила, сякаш някой великан бе сграбчил малко дете.

— Да — изстена Алфонсо, пропит от страх.

— Защо?

— Съкровището е виновно — заекна той.

— Ха! Ти си негов враг. Още преди желаеше смъртта му. Но горко ти, трижди горко ти!

Бизоновото чело се наведе да прегледа приятеля си, при което графът остана неподвижен. Не би било трудно да грабне боздугана и поне да направи опит за борба. Но той се намираше под омаята на съкровището и респекта пред прочутия киболеро. Приличаше на малка птичка под погледа на гърмяща змия, която не побягва, както гласи преданието, а се оставя без съпротива да бъде погълната от нея.

— Мъртъв е! — заяви Бизоновото чело и се изправи отново. — Ще проведа над тебе съд и смъртта ти ще е такава, каквато не е сполетявала никого тук. Ти си убиец на един от най-благородните ловци, стъпвали някога по земята. Затова ще бъдеш принуден хиляди пъти да умреш.

Индианецът стоеше със скръстени ръце срещу злосторника. Мускулестата му фигура бе изпъната, а очите отправени с мрачна закана към испанеца.

— Аха, трепериш! — рече той презрително. — Червей, жалък страхливец! Кой ти издаде пътя към пещерата?

Алфонсо мълчеше. Сякаш се намираше пред Вечния съдия в Деня на Страшния съд.

— Отговори! — прогърмя киболерото.

— Каря — прошушна графът.

— Сестра ми?

— Да.

Очите на индианеца заискриха като горяща факла.

— Истината ли казваш? Или лъжеш? Сигурно спомена сестра ми само за да получиш милост и избегнеш наказанието!

— Казах ти истината. Можеш да ми вярваш.

— Така, трябва да си използвал някаква дяволска съблазън, за да измъкнеш от Каря тайната на Ел Репаро. Да не си я мамил с любов?

Графът премълча.

— Говори! Само истината може да смекчи съдбата ти. Знаеш ли как ще трябва да умреш? Там горе в планината има едно езерце. То не е голямо, но в него живеят десет свещени алигатора, чиито стомаси са поглъщали престъпниците, хвърляни по нареждане на предишните владетели на страната. Животните са над стогодишни и дълго време са гладували. Ще те закарам там и ще те спусна да висиш над езерото от едно дърво. Алигаторите ще се стрелнат към теб, но няма да могат да те достигнат. Ще скачат непрекъснато да те разкъсат, а ти ще дишаш вонящите им изпарения и дълги дни и нощи ще висиш над тях, тъй като въжето няма да минава през врата ти. Ще висиш под слънчевия зной, ще изнемогнеш от глад и жажда и когато се отпуснеш обезсилен, ще бъдеш разкъсан.

Алфонсо го слушаше с нарастващ ужас. Езикът му се вдърви, тежеше в устата като олово; не бе в състояние да моли за милост от страх.

— Само едно откровено признание може да смекчи съдбата ти — повтори индианецът. — Та така! Обяснявал ли си се в любов на моята сестра?

— Да — отрони Алфонсо.

— Но не я обичаш?

— Не — призна белият. Той не се осмеляваше да каже макар и една невярна дума.

— Тя обаче те обича? — продължи да разпитва индианецът. Алфонсо отговори положително и на този въпрос.

— Къде се срещна с нея?

— При маслините край потока, зад хасиендата.

— Обеща да я направиш своя жена?

— Да.

— Кога ти издаде Каря тайната?

— Вчера по обяд — гласеше отговорът.

— Сам ли си тук?

— Придружават ме двама слуги.

— Аха, с тяхна помощ искаше да отмъкнеш съкровището и си им доверил тайната?

— Те нямат представа какво ще пренасят, а и за пещерата не знаят.

— Къде ги остави?

— Недалеч оттук.

— Добре. Този мъж ще остане на това място, а ти ще ме последваш. Засега няма да те връзвам, понеже не можеш да ми се изплъзнеш. Ти си нищожен червей, когото ще смажа с едно единствено посягане. Тръгвай!

— Какво ще правиш с мене? — попита Алфонсо, обхванат от страх.

— Ще разбереш.

Бизоновото чело улови ръката на Алфонсо и го повлече към изхода. Навлезе с него във водата и го избута на дневна светлина, без да го пуска. Изглежда, повторната баня и вълшебството на зората оказаха въздействието си върху Алфонсо. Той въздъхна дълбоко и вътрешно се запита дали не би могъл да храни надежда.

— Къде е конят ти? — запита мищекът.

— Там вдясно, вързан за буковото дръвче.

— А слугите?

— Зад онзи хълм.

— Да вървим при коня ти.

Бизоновото чело закрачи с пленника към посоченото място. Като стигнаха при коня, той върза с няколко ремъка ръцете на графа на гърба, след това и краката и затъкна устата му. Алфонсо се остави на всичко това, без да окаже съпротива, като насън. После мищекът го напусна, разбира се, след като го бе обезоръжил, и безшумно се отправи по следите към предполагаемото местонахождение на слугите. Близо до първия поток той долови гласовете им. Легна на земята и започна да се промъква между храстите като змия по посоката, от която се чуваха. Стигна незабелязано до последния храст и ги видя. Двамата седяха на земята, задълбочени в оживен разговор. Червенокожият се убеди, че няма опасност от страна на слугите и се върна обратно при пленника.

Четвърта глава

Езерото на алигаторите

Междувременно апачът, придружен от Каря и вакуерото, се приближаваше от друга страна. Те отдавна биха могли да бъдат тук, но в тъмнината индианката се бе заблудила. Поради отклонението малкият отряд стигна целта с известно закъснение.

— Това е потокът — обърна се Каря към Мечешко сърце. — След малко ще бъдем при пещерата.

Очите на апача обходиха внимателно околността.

— Уф! — извика той и посочи видимите вече следи. — Бледоликият с хората си. Продължавайте ездата предпазливо!

Но скоро яздещият начело Мечешко сърце спря. Беше забелязал спокойно пасящите между храстите мулета и слезе от коня. Вдигна ръка да го изчакат и изчезна в храсталаците.

Не след дълго той се върна и извести, че тук лагеруват слугите на Алфонсо. Метна се отново на коня и продължиха напред. Малко по-нататък храстите се разредиха и стигнаха втория поток. Но преди да се бяха озовали на мястото, където лежеше пленникът, от храстите се измъкна един мъж — Бизоновото чело. Той беше чул приближаването на конниците и се промъкна да види кой идва. Разпознавайки Мечешко сърце и Каря, се показа.

— Уф! Бизоново чело! — възкликна апачът. — Къде е Гърмящата стрела?

— Мъртъв е!

— Кой го уби? — запита Мечешко сърце с тон, от който човек би разбрал, че съдбата на убиеца вече е предрешена.

— Алфонсо.

— Къде?

— Това не мога да кажа тук — отвърна Бизоновото чело, поглеждайки многозначително към вакуерото. — Елате с мен при бледоликия!

В очите на Алфонсо ясно се четеше изживяваният от него страх. Ала нито Мечешко сърце, нито Каря го удостоиха с поглед. Мищекът се обърна към апача:

— Нека моят брат пази този човек, докато се върна! С тези думи той отново се отправи към пещерата. Когато се озова вътре, факелът беше догорял. Запали нов и се приближи към немеца. Веднага му направи впечатление, че позата му е различна от тази, в която го бе оставил, и побърза да направи повторен преглед. За своя голяма радост констатира наличието на пулс. Траперът навярно беше дошъл за кратко време на себе си и бе помръднал. Сега лежеше в пълно безсъзнание. Мищекът го подхвана и внимателно го изнесе на открито. Когато го положи на тревата, апачът удари с ръка по дулото на пушката си и извика:

— Тежко и горко на убиеца, ако моят бял брат умре! Животните от гората ще разкъсат трупа му. Шош-ин-лайт, главатарят на апачите каза.

Той се наведе над немеца и прегледа главата му.

— Удар с боздуган — установи той. — Слепоочието е разбито. Направете носилка да пренесем Итинти-ка между два коня до хасиендата! А аз ще потърся тревата орегано, която лекува всяка рана и предотвратява треската.

Вакуерото отиде да прави носилка, а Мечешко сърце тръгна да търси билки. Бизоновото чело остана сам със сестра си.

— Сърдиш ли ми се? — попита тихо тя.

Без да я погледне, Бизоновото чело отговори:

— Великият дух се е отдръпнал от дъщерята на мищеките.

— Той я напусна само за кратко време — рече тя.

— Но в това кратко време се случиха много трагични неща. Обичаше ли Алфонсо?

— Да.

— Вярваше ли, че и той те обича?

— Да. Вероломният бледолик ми даде един документ, чрез който ми обещава брак.

— Уф! Притежаваш ли все още този документ?

— Той е в стаята ми.

— Ще го дадеш ли на твоя брат?

— Вземи го! Ще ми простиш ли?

— Бих ти простил, ако ме послушаш.

— Ще те послушам. Какво трябва да направя?

— Ще разбереш по-късно. Сега възседни коня си и се върни обратно в хасиендата, оттам ще ми изпратиш всички индианци, които са деца на мищеките. Кажи им, че Текалто, техният главатар, има нужда от тях. Да изоставят всичко друго и да идват.

Каря яхна мълком коня си и препусна.

След четвърт час Мечешко сърце се върна, наложи счукани билки на главата на немеца и го превърза.

Вакуерото също беше готов. Вързаха между два коня направената от клони и завивки мека носилка и положиха Унгер в нея.

— Какво ще стане с графа? — запита вакуерото.

— Той ми принадлежи! — отвърна Бизоновото чело. — Отведи Гърмящата стрела в хасиендата! Мечешко сърце ще остане при мен.

Вакуерото се отдалечи покорно с ранения. Двамата главатари постояха известно време мълчаливо един до друг. След това Бизоновото чело развърза краката на пленника, за да може да се изправи и го върза с един ремък за опашката на коня си. После се обърна към апача:

— Нека моят брат ме следва!

Двамата възседнаха конете си и ги подкараха. Това беше най-мъчителният път през живота на графа.

Бизоновото чело заобиколи един стръмно спускащ се скат и пое нагоре в планината. След малко повече от час стигнаха билото и навлязоха в гъста девствена гора. Сред нея се намираха руините на древен ацтекски храм, заобиколен отвсякъде с гъсталаци. Той представляваше пресечена пирамида с преден двор, оградени с висок зид. Сега всичко тънеше в развалини.

В стария двор се бе образувала дълбока локва, в която се събираше влагата от гората. Бизоновото чело поведе приятеля си и пленника към нея. Бяха снели превръзката от устата на последния.

С течение на времето локвата се бе превърнала в малко езерце, край чийто брегове се издигаха високи дървета. Там двамата главатари слязоха от конете. Мищекът седна сред избуялата трева и направи знак на апача да се настани до него. Според индианския обичай те останаха известно време мълчаливи, след което киболерото попита:

— Моят брат обича ли Гърмящата стрела?

— Обичам го! — заяви късо апачът.

— Този бял искаше да го убие.

— Нашият приятел сигурно ще умре, той е убиец.

— Какво заслужава един убиец?

— Смърт.

Отново настъпи мрачно мълчание, след което Бизоновото чело поде наново:

— Познава ли моят брат народа на мищеките?

— Познавам го — кимна Мечешко сърце.

— Той беше най-богатият народ в Мексико.

— Да, имаше съкровища, които никой не можеше да измери — съгласи се апачът.

— Знае ли моят брат къде отидоха тези съкровища?

— Той не знае.

— Ще мълчи ли вождът на апачите?

— Неговата уста е няма като скалите.

— Тогава нека той знае, че Бизоновото чело е пазител на тези съкровища.

— Нека моят брат Бизоновото чело унищожи съкровищата! В златото живее зъл дух. Ако земята беше от злато, Мечешко сърце би предпочел да умре вместо да живее.

— Брат ми притежава мъдростта на старите вождове. Но други обичат златото. Този бледолик искаше да притежава съкровището на мищеките.

— Уф!

— Той дойде с двама слуги да го открадне.

— Кой му е показал пътя към съкровището?

— Каря, дъщерята на мищеките.

— Каря, сестрата на Бизоновото чело?

— Да — произнесе тъжно Бизоновото чело. — Нейната душа беше помрачена, защото обичаше белия лъжец. Той й обещал да я направи своя съпруга, но мислел само да вземе съкровището и да я изостави.

— Той е един вероломен изменник.

— Какво заслужава изменникът, който същевременно е убиец?

— Двойна смърт.

— Моят брат отсъди правилно.

Отново настъпи мълчание. Двамата главатари произнесоха ужасната си присъда, която не подлежеше на обжалване. Бизоновото чело и сам би приключил с Алфонсо, но за да приеме отмъщението му облика на справедлива присъда, взе със себе си и Мечешко сърце. Двамата индианци проведоха така наречения Съд на прерията, от който престъпниците в дивите краища най-много се страхуват.

Те разговаряха на наречието на апачите, което Алфонсо не разбираше, но подозираше, че става въпрос за него. Той трепереше от ужас при мисълта за споменатите от Бизоновото чело алигатори. Езерото беше тук, а от мястото, където седяха, се издигаше наклоненият ствол на кедрово дърво, чиито надвиснали почти до повърхността клони се простираха далеч навътре над водата. Пред очите на испанеца започна да се мержелее, когато отправи поглед нататък. Бизоновото чело подхвана отново:

— Знае ли моят брат къде да намери двойната смърт?

— Нека вождът на мищеките каже!

— Там.

Бизоновото чело посочи водата. Апачът не погледна нататък и отговори, сякаш това се разбираше от само себе си:

— Алигатори ли има?

— Да. Ще ги видиш.

Той пристъпи към езерото, разпери ръце и извика:

— Никан! Тлатлака! Елате!

При вика водата зашумя. Девет или десет бразди се насочиха от различни посоки към тях — бяха алигаторите. Те се установиха до брега и подадоха грозните си глави. Никой от тях не беше с дължина по-малка от четири метра. Телата наподобяваха покрити с тиня дънери, главите предлагаха гледка, която бе малко да се нарече отвратителна, а в широко отварящите се, тракащи от глад челюсти се виждаха дълги редици страховити зъби, които сигурно не биха изпуснали онова, което веднъж са захапали.

Прозвуча вик на ужас. Беше го надал Алфонсо.

Двамата главатари го изгледаха презрително. Индианецът не трепва с око и при най-ужасните мъчения. Той смята, че онзи, който издаде и един стон на кола на мъченията, няма да отиде във Вечните ловни полета. Те са свикнали от деца да понасят болки и не почитат белите, които при всички случаи са по-чувствителни от индианците.

— Виждаш ли ги? — запита Бизоновото чело. — Те са славни животни, никое от тях не е на по-малко от десет пъти по десет лета. Виждаш ли и ласото, което взех със себе си?

— Много добре разбирам моя брат — отвърна кратко апачът.

— Как мислиш, колко високо може да скочи един алигатор?

— Челюстите не могат да достигнат повече от две дължини на ръката от водата, ако дъното е дълбоко под тялото.

— А ако може да се опре с опашка на него?

— Тогава ще се стрелне още толкова нагоре.

— Много добре. Дъното е дълбоко. Краката на този мъж ще висят на три дължини над водата. Кой ще се покатери на дървото? Ти или аз?

— Аз ще го сторя — заяви апачът.

Двамата индианци се надигнаха от местата си, отидоха до Алфонсо, вързаха ръцете му на гърба и прекараха под мишниците му едно ласо на два ката. Към него прикрепиха други две, чиито краища апачът хвана и се накани да се покатери по дървото.

Графът видя, че работата става сериозна. От страх по челото му избиха едри капки пот, а в ушите сякаш зашумя буря.

— Милост, милост! — започна да хленчи той. Двамата съдии не го слушаха.

— Милост! — повтори той. — Ще направя всичко, което поискате, само не ме провесвайте над тези алигатори!

И тази молба не намери отговор. Бизоновото чело хвана Алфонсо и го помъкна към дървото.

— Не го правете! Ще ви дам всичко — графството, имотите си, цялата Родриганда. Ще се отрека от всичко, което притежавам, само ми подарете живота!

Вождът на мищеките сега отговори:

— Какво е Родриганда! Какво представляват графството и имотите ти! Ти видя съкровищата на мищеките, от които не се нуждая, а ми предлагаш оскъдиците си! Остани си граф и умри! Погледни тези животни, които още не са вкусвали бял. Дълго време ще висиш на дървото и ще вдигаш краката си, когато се хвърлят да ги отхапят, но скоро ще отслабнеш и ще се умориш и тогава те ще ги отгризат. Ще изгубиш много кръв и ще умреш.

Такъв е краят на един бял граф, поискал да измами почтена индианка!

— Милост, милост! — захленчи отново Алфонсо, обхванат от смъртен страх.

— Милост? Ти прояви ли милост, когато преби с боздугана приятеля на вождовете? Прояви ли милост, когато погуби сърцето в гърдите на индианката? И това единствените ти злодеяния ли са? Ваконда не е дарил хората със способността да знаят всичко. Аз не познавам живота ти, но който е сторил толкова зло, колкото ти, преди това ще е извършил много повече злини. Нашето отмъщение се отнася до делата ти спрямо нас. Алигаторите ще те изядат, но ти си много по-лош от тях. Ваконда ги е създал да се хранят с месо, ала човека е създал да бъде добър. Твоята душа е по-лоша от тяхната.

С тези думи Бизоновото чело помъкна нещастника към водата. Алфонсо се съпротивляваше с всички сили. Краката му бяха свободни и се вкопаха отчаяно в земята. Тогава вождът прекара един ремък около тях и го стегна така здраво, че той стана напълно безпомощен.

— Милост! Смилете се! — проплака графът. Нищо не помогна. Силният мищек го отнесе до дървото, а апачът се покатери, стиснал краищата на ласата между зъбите си. Горе той се настани стабилно и прехвърли сплетените ремъци през един здрав клон. След това започна да тегли графа отгоре, а Бизоновото чело да го бута отдолу; работата вървеше бавно, но сигурно.

— О, освободете ме, освободете ме! — извика осъденият на една толкова ужасна смърт човек. — Ще ви служа и ще се покорявам като най-окаяния от вашите роби!

— Роби имат графовете, а не свободните индианци! — гласеше отговорът.

Видът на алигаторите беше ужасяващ. Езерцето бе твърде малко за тях, не намираха достатъчно прехрана в него. Бяха гладували дълго и сега виждаха, че ще получат храна. Лишенията ги бяха принудили да се нападат взаимно; на един липсваше крак, на друг парче от тялото. Сега се скупчиха под дървото. Опашките им разпенваха водата, коварните очи гледаха със злобен, алчен поглед, а шумът от тракащите челюсти наподобяваше удряне на две дебели дъски. Десетте чудовища образуваха кълбо, което някой би могъл да сметне за дракон с десет челюсти и толкова опашки.

Пленникът трепереше от ужас.

— Освободете ме, изверги! — изрева той.

— Нека моят брат тегли силно! — викна Бизоновото чело на апача.

— Бъдете тогава проклети навеки! — изкрещя графът, напразно дирейки спасение с кръвясалите си очи.

— Това е достатъчно — каза мищекът, преценявайки с опитно око разстоянието от клона до водата и дължината на отпуснатото ласо. — Нека моят брат увие ласото около ствола на дървото и го върже здраво.

Апачът изпълни нареждането, Бизоновото чело се държеше с една ръка за стеблото, а с другата стискаше здраво пленника. За това се изискваше исполинска сила. Да не бе кедърът толкова здрав, би се скършил при полегатото си положение под тежестта на тримата мъже. Настъпи решаващият миг. Алфонсо го почувства и закрещя с глас, който трудно би минал за човешки:

— Хора ли сте вие или дяволи?

— Хора, които съдят дявол — отговори мищекът. — Заминавай!

Грозен смъртен вик огласи околността. Текалто беше освободил пленника със силен тласък. Тласъкът отдели Алфонсо от дървото и го запрати над водната повърхност. Той се залюля напред-назад като махало и всеки път, когато доближаваше водата, алигаторите се стрелваха нагоре да го уловят.

— Добре е. Нека моят брат слезе!

Апачът се вслуша в думите на Бизоновото чело и се смъкна от дървото. Застанали на брега, те наблюдаваха зловещото представление, докато люлеенето постепенно намаля и накрая осъденият увисна вертикално под клона.

Оказа се, че мищекът има вярно око. Алфонсо висеше така, че стрелналите се от водата алигатори биха могли да стигнат стъпалата му. Това го принуди да свие краката си и секунда по-късно едно от животните щракна напразно. Ако му бе стигнала силата в скока, той би бил изгубен. Много пъти беше грешил, но тази смърт и смъртният ужас, който изживяваше, навярно щяха да изкупят всичките му грехове.

— Заслужи си го! Да се връщаме! — каза апачът и сам потръпна.

— Ще следвам моя брат — съгласи се Бизоновото чело. След това те яхнаха конете си и потеглиха, дълго следвани от ужасените крясъци на графа.

Можеха да яздят по-бързо, отколкото на изкачване с вързания за опашката на коня пленник. Когато слязоха при потока, завариха много индианци. Всички те принадлежаха към залязлото свещено племе на мищеките, свикани тук от Каря. Техният главатар се обърна към апача:

— Благодаря на моя брат, че ми помогна да осъдим и накажем бледоликия. Нека сега той се върне в хасиендата и прегледа раната на Гърмящата стрела. Аз ще мога да дойда едва утре, тъй като тук имам още много работа.

Мечешко сърце веднага препусна. Мищекът даде знак на индианците да се приближат и чуят заповедите му. Той се огледа строго и започна:

— Ние сме синове на племе, обречено на смърт. Бледоликите ни донесоха смъртта. Те се домогваха до нашите съкровища, но не ги получиха. Вашите бащи са помогнали на моите да скрият съкровищата и никой от тях не издаде местонахождението им. Можете ли да пазите и вие такова мълчание?

Те кимнаха с глави в знак на потвърждение, а най-възрастният отговори от името на всички:

— Проклета да е устата, която би издала мястото на някой бял!

— Вярвам ви. Единствено аз знаех къде се намират съкровищата, ала един бледолик ги откри. Той намери една част от тях и тази част трябва да бъде скрита на друго място. Ще ми помогнете ли?

— Ще помогнем.

— Тогава се закълнете в душите на вашите бащи, братя и деца, че няма да издадете новото скривалище и никога няма да пожелаете и най-нищожния предмет от съкровището!

— Заклеваме се — прозвуча наоколо.

— Погрижете се първо за конете и след това елате!

След като осигуриха достатъчно паша за животните, червените фигури изчезнаха във входа на пещерата, в която сега настъпи изпълнен с тайнственост живот. Отвън остана само един, който трябваше да надзирава конете и гарантира успеха на начинанието.

Работата продължи цялата нощ и едва на зазоряване мищеките изпълзяха един след друг от пещерата. Всеки от тях носеше със себе си товар, който струпаха накуп. Това бяха нъгитсите и най-едрите късове злато, както и накитите, които Унгер си бе избрал.

— Така! — рече Бизоновото чело, като разгледа купчината. — Вържете всичко това в един денк и го натоварете на коня! Това е подаръкът на мищеките за единствения бял, който видя съкровището на кралете, защото аз му позволих. Нека го направи щастлив!

Товарният кон, който бяха довели вчера с немеца, бе натоварен и Бизоновото чело се върна още веднъж в пещерата. Предното отделение сега беше почистено и съвсем празно. Той се огледа още веднъж, после отиде до единия ъгъл, където от земята стърчеше възпламенителен шнур, запали го с факела и се измъкна бързо от пещерата.

Всички се отдръпнаха надалеч и зачакаха. Минаха няколко минути, след което се разнесе приглушен тътен. Земята потрепера, тъмен дим плъзна по планината, скалите се напукаха, отломъците бавно се наклониха и затъркаляха с бумтене. Входът и предната част на пещерата бяха затрупани. Потокът закипя над развалините — отначало диво и бушуващо, но скоро си проправи път към старото корито… достъпът до съкровищата на мищекските крале бе затворен.

— Протегнете ръце и се закълнете още веднъж, че ще мълчите до смъртта си! — заповяда Бизоновото чело на хората си.

Индианците изрекоха клетвата и всеки един смяташе, че е по-добре да умре, отколкото да наруши думата си. Хвърлиха дълъг прощален поглед на мястото, където през последните двадесет и четири часа се случиха толкова необикновени неща, и се отдалечиха в галоп.

След раздялата си с Бизоновото чело в планината Ел Репаро апачът се втурна в хасиендата и завари обитателите й потънали в дълбока скръб. Ема седеше край ранения си годеник и никаква не се показваше. Нейното краткотрайно щастие бе помрачено. Водена от желанието да я утешава и помага при грижите за болния, Каря беше отишла при нея. Хасиендерото веднага бе изпратил най-добрия ездач до Монклова да доведе опитен лекар. Като видя главатаря на апачите да слиза от коня, побърза да отиде при него и се осведоми за случилото се. Свикнал с обичая на червенокожите, той се обърна към него на «ти».

— Сам ли си? — запита. — Къде е Текалто?

— При планината Ел Репаро.

— Какво прави там?

— Не ми каза.

— Чух, че е свикал индианците. С каква цел?

— Не го попитах.

— А къде е граф Алфонсо?

— Не мога да кажа.

Арбелец отстъпи крачка назад и възкликна негодуващо:

— Не ми каза, не го питах, не мога да кажа! Това не са отговори, които човек желае да получи!

Апачът го успокои с ръка и отвърна:

— Нека моят брат не пита за неща, за които не мога да говоря! Вождът на апачите предпочита делата, а не думите.

— Но аз искам да зная какво се е случило в планината.

— Дъщерята на мищеките ще ти каже.

— Тя също мълчи.

— Бизоновото чело ще се върне и ще разкаже. Нека моят брат ме заведе при Гърмящата стрела да видя раната му!

— Ела!

В стаята на немеца завариха двете девойки — Ема, потънала в сълзи, а индианката — в дълбока скръб. Раненият се мяташе в леглото. Той сигурно понасяше големи болки, ала държеше очите си затворени и не издаваше никакъв звук. Дори и когато Мечешко сърце опипа главата му, болният сви болезнено лице, но остана безмълвен.

— Как стоят нещата? — попита хасиендерото.

— Няма да умре — отвърна вождът. — Постоянно да се налага нов раменник [5].

— Лекарят ще дойде утре.

— Тревата орегано е по-умна от лекаря. Има ли моят брат някой вакуеро, който е добър ездач и ловец?

— Най-добрият ми ловец и стрелец е старият Франсиско.

— Нека го доведат и му дадат добър кон! Той ще ме придружи до команчите.

— До команчите! О, Боже, какво ще търсите при тях?

— Моят брат не познава ли команчите? Ние им отнехме пленниците. Те ще дойдат да си отмъстят.

— В хасиендата? Толкова далеч?

— Червеният мъж не знае разстояния, когато иска да си отмъсти и вземе скалпа на своя враг. Команчите със сигурност ще дойдат.

— А защо трябва да ги пресрещате?

— Да разберем по кой път ще дойдат.

— Не е ли по-добре да останеш тук и разставим постове?

— Главатарят на апачите предпочита да гледа със собствените си очи, а не с очите на друг. Моят брат Гърмящата стрела искаше да се отправи срещу кучетата команчи. Сега той е болен и аз ще свърша това вместо него.

— Тогава потегляйте, за Бога! Аз ще наредя да извикат Франсиско.

След четвърт час вакуерото беше налице. По външния му вид се виждаше, че е най-подходящият човек за една такава езда. Когато разбра за какво става въпрос, той веднага даде съгласието си да придружи апача. След като се снабдиха с необходимото за разузнавателния поход, те незабавно потеглиха.

Двете девойки останаха сами с ранения и Ема отново започна да рони сълзи. Странно беше какво въздействие оказваше близостта й върху изпадналия в безсъзнание болен. Видеше ли, че чувства болки, тя хващаше ръката му и започваше веднага да го милва по лицето. От време на време целуваше бледото чело или устните, от което чертите му се отпускаха и болките сякаш изчезваха.

— Виждаш ли, че ме познава? — обърна се Ема към индианката.

— Но той не те вижда — отвърна Каря.

— О, той чувства, че съм аз. Не тялото, а душата му възприема близостта на онази, която го обича. Ах, никога да не беше тръгвал за планината Ел Репаро! Колко съм ядосана на твоя брат Текалто, че го взе със себе си!

— Текалто го е сторил за добро! Искал е да му покаже съкровището на кралете и да го дари с част от него.

— А ти искаше да дадеш съкровището на графа! — упрекна я Ема.

— Можеш ли да ми простиш? — попита умолително индианката.

— Прощавам ти, защото зная, че любовта е по-силна от всичко друго. Ох, само да оздравее!

— Тревата орегано ще помогне. А не искаш ли да надникнеш в пътните чанти?

— Не. Стори го вместо мен. Нямам желание да гледам това, което принадлежи на Алфонсо.

Бяха намерили багажа на графа. Състоеше се от две обемисти, добре натъпкани чанти, които сега индианката се зае да отваря. Не намери нищо необичайно, докато не взе от пода втората чанта. В нея откри едно писмо, изпаднало явно от джоба на някоя от дрехите в чантата. Тя прочете няколкото реда. Беше писмото, доставено от бързия вестоносец. Каря погледна бързо към приятелката си и като забеляза, че вниманието на Ема е съсредоточено в болния, ловко прибра листа.

Мексиканските коне се отличават с голяма издръжливост и бързина. Мечешко сърце и вакуерото Франсиско полетяха като вихър с животните си на север. Още преди вечерта стигнаха мястото, където бяха нощували с двете дами, но не спряха за почивка, а продължиха по пътя, по който тогава бяха дошли.

Вечерта вече започваше да се спуска. Внезапно Мечешко сърце спря коня си и погледна към земята. Вакуерото стори същото.

— Какво има? — попита той апача. — Но това са следи!

— От много конници! — потвърди индианецът.

— Идват от север!

— И завиват на запад.

— Да разгледаме дирите по-внимателно!

Те слязоха и грижливо прегледаха конските отпечатъци.

— Много са — рече апачът.

— Около двеста — допълни Франсиско.

Мечешко сърце кимна в знак на съгласие и посочи един отпечатък от копито, чийто ръбове бяха все още рязко очертани.

— Да — обади се с угрижена физиономия вакуерото. — Имали сме късмет. Минали са оттук едва преди четвърт час.

Вождът се изправи стремително.

— Напред! Трябва да ги видя!

Яхнаха бързо конете и препуснаха по дирите. Те водеха навътре в Сиера. Последната дневна светлина вече догаряше, когато забелязаха по гребена на издигащото се пред тях планинско възвишение тъмна змиевидна линия, състояща се от ездачи.

— Команчите! — обяви апачът.

— Да, правилно! Ascuas, хвърлили са око на хасиендата!

— Ще се крият до сутринта в планината — отвърна главатарят. — Нека моят брат се върне незабавно да съобщи на хасиендерото, че неприятелите идват. Мечешко сърце ще остане по следите на врага. Той трябва да знае какво правят.

С тези думи апачът се обърна и препусна, без да се интересува дали вакуерото ще изпълни нареждането му.

— Per dios — промърмори Франсиско. — Индианецът е доста странен човек! Да се осмели да тръгне сам срещу двеста неприятели! Каза какво да правя и потегли, без да се сбогува или да види дали ще го послушам. — Той обърна отново коня си на юг и подкара обратно по пътя, по който бяха дошли.

Франсиско трябваше да отнесе лошата новина колкото може по-бързо в хасиендата. По тая причина той напрегна коня си и към полунощ стигна имението.

Тук всичко бе потънало в дълбок сън, само Ема будуваше край леглото на любимия си. Поради това вакуерото се обърна първо към нея. Тя събуди баща си и старият Франсиско веднага бе приет от него.

— Вярно ли е това, което ми каза Ема? — попита Арбелец. — Идват ли команчите?

— Да, вярно е, сеньор.

— Кога ще дойдат? Да не би още днес?

— Не, днес още можем да бъдем спокойни.

— Много ли са?

— Около двеста.

— Santa Madonna! Какво нещастие! Те ще опустошат хасиендата.

— Това не ме плаши, сеньор — възрази сърцатият старец. — Та ние имаме достатъчно ръце и оръжия.

— Далеч ли е мястото, където ги видяхте?

— Шест часа нормална езда.

— И те не са се насочили директно към хасиендата?

— Не. Това и през ум не им минава. Навлязоха в планината, за да не бъдат открити и навярно няма да се покажат до утре вечер.

— Все пак трябва незабавно да вземем предохранителни мерки. Ох, ако сеньор Унгер не беше ранен!

— Но вие можете да разчитате на вожда на апачите и Бизоновото чело.

— Бизоновото чело е още в планината Ел Репаро. Веднага ще изпратя да го повикат.

— Да отида ли аз?

— Ти си уморен.

— Уморен? — засмя се старият. — Конят ми — сигурно, но не и аз. Ще взема друг.

— Знаеш ли къде да намериш главатаря?

— Не.

— При извора на средния поток.

— Добре, сигурно ще го открия. Сега да разбудя ли хората?

— Да, събуди ги! По-добре още от днес да сме нащрек. Старият Франсиско удари гонга, след това яхна коня и се отправи към планината Ел Репаро. Четвърт час след заминаването му около хасиендата бяха запалени няколко огъня, които така осветиха околността, че сигурно никой индианец не би дръзнал да се доближи до къщата.

Старият вакуеро се натъкна на Бизоновото чело тъкмо когато той се канеше да потегли с мищеките си от планината Ел Репаро.

— Защо идваш? Какво се е случило? — запита бързо вождът.

— Веднага се връщайте в хасиендата! Команчите са наблизо! — извика Франсиско.

Очите на индианеца блеснаха.

— Толкова бързо? Кой го каза? — попита той.

— Аз самият ги видях.

— Аха! Къде?

Франсиско разправи вчерашната си езда.

— Ако е така, още имаме време — рече Бизоновото чело. — Команчите ще изгубят няколко скалпа при хасиендата Дел Ерина. Щом Мечешко сърце е след тях, няма защо да се безпокоим. Няма да ни избягат.

Те препуснаха в галоп към хасиендата, където завариха всички в движение. Арбелец лично посрещна киболерото и се осведоми за мнението му. Главатарят се огледа и като видя бойните приготовления, поклати глава.

— Да не би да смяташ команчите за индианци дигер? — попита той.

— Не — отговори Арбелец. — Дигер са глупави.

— Ала команчите не са. Защо са тогава тези приготовления?

— Santa Madonna! Може би не трябва да се браним?

— Ще се браним, но по друг начин! Команчите ще изпратят съгледвачи да преценят положението. Ако искаме да ги отблъснем, не бива да подозират, че знаем намеренията им.

— Да, тук имаш право!

— Следователно трябва да извършим приготовленията си тайно. Колко мъже имаш?

— Четиридесет.

— Достатъчни са. Има ли всеки пушка?

— Да, пушките на всички са добри. Мунициите също са достатъчно. Имам дори топове.

— Топове? — смая се червенокожият.

— Да, четири парчета.

— Не го знаех. Откъде ги имаш?

— Нашият ковач ги изработи през дългото ти отсъствие.

Главатарят поклати недоверчиво глава.

— Ковачът ги изработил? Струват ли нещо?

— Да, изпробвали сме ги. Цевта е провъртяна от желязно дърво, обкована за здравина с пет обръча. Невъзможно е да се пръснат.

— Тогава става. Ще стреляме със стъкла, гвоздеи и стари железа, въздействието ще бъде ужасяващо. В такъв случай ще се нуждаем от повече огньове. Нападението сигурно ще се извърши през следващата нощ. При това трябва навсякъде да е тъмно, та команчите да си въобразят, че сме потънали в дълбок сън. Веднага щом се приближат, ще запалим огньовете и осветим околността, за да имаме сигурна цел.

— Можем да струпаме огньовете върху плоския покрив на къщата.

— Това е умно. На всеки ъгъл ще се издигне по един голям куп дърва, полети с петрол. Ще бъде достатъчно за целия плац.

— А къде да поставим топовете?

— Веднага щом се стъмни, ще изкопаем окопи до всеки ъгъл на къщата и ще ги настаним зад тях. Трябва да ги разположим така, че да могат да обстрелват две страни. Уф!

Възклицанието се отнасяше за един ездач, който премина на запенен кон през портата. Беше апачът.

— Мечешко сърце! — извика Арбелец. — Откъде идваш?

— От команчите — отвърна червенокожият, скачайки от коня.

— Къде са те?

— На Ел Репаро.

— На Ел Репаро? — запита Бизоновото чело. — Там ли е бивакът им?

— Да. Следвах ги до планината. Стигнаха там едва след полунощ.

— От коя страна бивакуват?

— От северната.

— Уф! Ако те… — мищекът прекъсна, после добави тихо, така че само апачът да може да го чуе: — Ако те намерят графа!

— Който беше определен за крокодилите — отвърна също така тихо апачът.

Команчите действително наброяваха двеста души. Предвождаше ги един от най-прочутите им главатари, наричан Арика-туг, Черния елен. До него яздеха двама съгледвачи, които много добре познаваха местността около хасиендата. Така че не биха могли да сбъркат посоката.

Яздеха из планините по индиански маниер, сиреч един след друг, без да подозират, че са следвани от вожда на апачите, докато стигнаха най-сетне северното подножие на планината Ел Репаро, чийто склон изкачиха и спряха сред гъстите дървета на гората.

— Моят брат знае ли тук някъде място, където можем да се скрием през деня? — запита Черния елен единия от водачите, който се замисли и отвърна:

— Да. На върха на планината.

— Какво представлява мястото?

— Руини, в чийто двор има място за хиляда воини.

— Познава ли брат ми добре мястото?

— Няма да се заблудя.

— А смята ли моят брат, че първо трябва да разузнаем?

— Така е по-добре и по-сигурно.

— Тогава да отидем двамата, останалите ще чакат тук.

Те слязоха от конете, взеха оръжията в ръка и навлязоха в гората.

Индианецът притежава вродено чувство за ориентация и изострени от тренировки сетива, така че е почти изключено да се заблуди. Водачът вървеше с учудваща сигурност през тъмната нощна гора към руините. Вождът го следваше. Въпреки поражданите от мрака трудности, те стигнаха полусрутените зидове на храма и започнаха щателно да го претърсват.

Не намериха следи от човешко присъствие и вече бяха стигнали до убеждението, че могат да се чувстват сигурни, когато изведнъж спряха и се ослушаха. Беше прозвучал един крясък, крясък, който сякаш не произхождаше от човешко гърло.

— Какво беше това? — попита Черния елен.

— Никога не съм чувал подобен звук — заяви водачът.

В този миг крясъкът прозвуча още веднъж, продължителен и ужасяващ.

— Човек, обхванат от смъртен страх! Къде беше? — запита главатарят.

— Знам ли. Ехото заблуждава.

— Да излезем от тези зидове.

Индианците се прехвърлиха през руините, излязоха на открито и когато отново прозвуча потресаващият вик, разбраха от коя посока идва.

Двамата продължиха да се промъкват предпазливо, стигнаха брега на езерото и вече вървяха край него, когато крясъкът се разнесе непосредствено пред тях. Червенокожите се славят с железни нерви, но въпреки това се стъписаха, когато злокобният глас отекна току до тях.

— Тук е — рече водачът, — във водата.

— Не, над водата е — поправи го главатарят. — Слушай!

— Това плискане и тракане май е от алигатори. Водата проблясваше от движенията на животните.

— Алигатори са! Вижда ли моят брат проблясъците?

— И човекът да е сред тях? Невъзможно!

— Не, над тях е, на това дърво.

Арика-туг посочи кедъра, до който стояха.

— Тогава трябва да е вързан!

Крясъкът екна още веднъж и те чуха, че идва от въздуха, между водата и короната на дървото.

— Кой вика? — запита високо вождът.

— Помогнете! — прозвуча обратно.

— Къде си?

— Вися на дървото.

— Уф! Над водата?

— Да. Елате бързо!

— Кой си ти?

— Испанец.

— Испанец, бледолик — прошепна Черния елен на спътника си. — Да си виси! — Въпреки това той продължи да пита: — Кой те закачи там?

— Двама враждебно настроени червенокожи.

— Уф! — възкликна вождът. — Закачили са го за отмъщение. След това той запита кои са били червенокожите.

— Един мищек и един апач. О, елате, помогнете ми! Не мога да издържам повече, крокодилите ще ме разкъсат!

— Мищек и апач! — произнесе тихо главатарят. — Те са наши врагове. При това положение ще го спасим. Но първо да осветим с огън.

Той отиде бързо до един храст, който при промъкването си насам бе забелязал, че е сух, начупи го и отнесе снопа до брега. После извади пункса [6] си и го запали. Огънят се издигна и освети алеята: от дървото висеше близо до водата един бял със свити крака, а под него тракаха с челюсти алигатори.

— Това е голямо отмъщение! — каза Черния елен. — Нека той отговаря на въпросите ни, без да се страхува от алигаторите.

Той се покатери на дървото, хвана ласото и издърпа донякъде Алфонсо, така че да има сигурна дистанция до чудовищата. При светлината на огъня последният бе видял индианците и по краските бе разпознал, че са команчи на бойната пътека. Разбрал всичко това, той вече се виждаше наполовина спасен.

— Защо те закачиха тук червените мъже? — продължи да пита вождът.

— Защото се бих с тях с намерението да ги убия. Бяхме врагове.

— Защо не си убил кучетата? Апачите и мищеките са страхливци.

— Това бяха Мечешко сърце, главатарят на апачите, и Бизоновото чело, главатарят на мищеките.

— Мечешко сърце и Бизоновото чело! — извика команчът. — Къде са сега?

— Освободи ме и ще ги имаш!

— Ще бъдеш свободен!

Черния елен започна да тегли ласото с всички сили и скоро графът лежеше, опрян с горната част на тялото си на големия клон. По този начин команчът освободи ръцете си. Той извади ножа и преряза ласото и вървите на испанеца, който въпреки слабостта си сега бе в състояние самостоятелно да се крепи.

— Ах! — възкликна той. — Свободен! Свободен! — После процепи възторжено нощта: — А сега отмъщение! Отмъщение!

— Ще имаш възможност да си отмъстиш — рече команчът, виждайки в негово лице евентуален съюзник. — Но защо крещиш толкова? Гората има уши. Никой ли няма наблизо?

— Никой! В планината няма никой освен тези проклети алигатори. През целия си живот няма да забравя тази нощ!

— Не я забравяй и си отмъсти! А сега слизай с мен!

Те се смъкнаха от дървото и едва сега, когато почувства твърдата почва под краката си, Алфонсо разбра, че е спасен.

— Благодаря ви! — каза той. — Поискайте от мен всичко и аз ще го изпълня!

Команчът отговори спокойно:

— Седни при нас и отговаряй каквото те запитаме!

Като се настаниха на тревата, испанецът протегна изтръпналите си крайници с наслада, каквато не беше изпитвал през живота си, и попита:

— Команчи ли сте?

— Да. Аз съм вождът Арика-туг, Черния елен.

— И се намирате на боен поход?

Индианецът кимна. След това запита:

— Познаваш ли хасиендата Дел Ерина? Как се нарича мъжът, който живее там?

— Педро Арбелец.

— Има ли той дъщеря?

— Да.

— А при нея и една индианка от племето на мищеките?

— Да. Това е Каря, сестрата на Текалто.

— Сестрата на Бизоновото чело? — повтори смаяно главатарят. Уф! Команчите не го знаеха, иначе щяха да държат двете скуав по-здраво.

— Зная случая.

— Знаеш ли го? — попита Черния елен.

— Да, защото те живеят при мен.

— При теб? Твоят глас говори със загадки! Аз смятах, че те живеят в хасиендата, не е ли така?

— Това също е вярно, защото хасиендата ми принадлежи.

— На теб? Значи ти си сеньор Арбелец?

— Не. Аз съм граф Алфонсо де Родриганда. Арбелец е само мой арендатор.

— Уф! — произнесе студено команчът и се надигна. — В такъв случай отново ще бъдеш закачен над водата да те изядат алигаторите!

Алфонсо беше толкова уверен в себе си, че попита усмихнато:

— Защо?

— Защото си закрилник на двете скуав.

— Седни отново, Черен елен! Не съм им закрилник, а враг и твой приятел. Тези скуав са виновни да бъда закачен тук, ала ти ме спаси. Ще ти се отблагодаря, като предам в ръцете ти тримата най-големи врагове на команчите: Бизоновото чело, Мечешко сърце и Гърмящата стрела.

— Имаш предвид Итинти-ка, големия скаут? — извика команчът. — Къде е той?

Индианецът зададе въпроса си припряно. Надеждата да получи тримата мъже в своя власт го извади от студеното спокойствие и самообладание, които за индианеца са въпрос на достойнство.

— Ще ти кажа, ако преди това ми обещаеш нещо. Ти искаш да нападнеш хасиендата, нали?

— Да — призна индианецът.

— Ще ти се удаде ли?

— Черния елен още не е побеждаван.

— Колко команчи водиш със себе си?

— На две места — десет пъти по десет.

— Двеста? Това е достатъчно. Ти ще имаш тримата прочути главатари, скалповете на обитателите на хасиендата и всичко, което се намира в нея, ако пощадиш къщата, защото тя е моя собственост.

Индианецът помисли и отвърна:

— Да бъде, както желаеш! Къде са тримата главатари?

— Те са — засмя се графът самодоволно — тъкмо в хасиендата.

— Уф, уф! Ти ме надхитри! — призна Черния елен.

— Но имам твоята дума!

— Вождът на команчите никога не нарушава думата си. Къщата е твоя. Но тримата неприятели, скалповете и всичко, което съдържа къщата, сега принадлежи на команчите. Хасиендата от камък ли е съградена?

— От здрави камъни и оградена с палисада. Но аз зная хитрините им и ще ви водя. Ще се озовете във вътрешността, докато всички спят дълбоко. Те ще се събудят само за да умрат под вашите ножове и томахавки.

— Има ли хасиендерото много оръжия?

— Има достатъчно, но ще му бъдат безполезни.

— Колко мъже има при себе си?

— Около четиридесет.

— Четири пъти по десет? Това прави седемдесет, защото всеки от тримата главатари струва колкото десет други.

— Гърмящата стрела не бива да се смята. Той е ранен, а може би и мъртъв. Ударих го с боздуган по главата.

— Уф! Ти си се бил с Итинти-ка? За да се бие човек с него, трябва да е доста храбър.

— Аз не съм страхливец, въпреки че ме видяхте като пленник.

— Ще видя, когато ни поведеш към хасиендата. Как мислиш, дали подозират, че воините на команчите идват да си отмъстят?

— Не съм чул да говорят по този въпрос.

— Ще изпратя съгледвач.

— Няма да успее да види нищо!

— Уф! Той ще отиде направо в хасиендата.

— Тогава е изгубен!

— Няма да е изгубен. Той не е команч, а индианец от племето опатас. Няма да се усъмнят в него и ще може да се огледа внимателно дали се извършват приготовления за борба с команчите. Сега вече знам всичко. Нека моят брат доведе бойците в руините. Аз ще отида там с мъжа, който е вожд на бледоликите.

Водачът бързо се отдалечи, а главатарят закрачи с Алфонсо към развалините на храма. Преди това обаче испанецът хвърли още един поглед на малкото езеро, над чиито води бе изживял най-ужасните часове от живота си. Близо до брега лежаха алигаторите със стърчащи високо над повърхността глави, вторачили поглед в жертвата, която им се бе изплъзнала.

Пета глава

Черния елен

На другата сутрин вождът тръгна с Алфонсо и водача през гората да огледа местността. Те се изкачиха и до хребета на планината, откъдето се откриваше поглед към равнината. В този момент под тях се разнесе приглушен трясък.

— Какво беше това? — запита Черния елен.

— Изстрел — рече водачът.

— Но не пушечен, а експлозия — поясни Алфонсо, който веднага предугади какво може да е станало.

Те се смъкнаха докъдето бе възможно по скалистия склон и погледнаха надолу към потока. Видяха Бизоновото чело да се отдалечава с индианците си в галоп. Алфонсо съгледа товарния кон и денка върху него и правилно предположи, че отнася част от съкровището.

— Какви са тези хора — осведоми се главатарят.

— Мищеки — отвърна испанецът.

— Мищеки, осъдени на смърт и изчезване — обобщи презрително вождът.

— О, те все още имат достатъчно сила. Погледни предводителя им! Това е Бизоновото чело!

— Уф! Бизоновото чело! — извика Арика-туг, оглеждайки с мрачен поглед мищека. — Няма да мине много време и той ще умре на кола на мъченията в лагера на команчите.

Веднага след като се върнаха при руините, съгледвачът замина. Той носеше облеклото на цивилизован индианец, беше получил стара пушка и най-лошия от всички коне. Имаше заповед да извърши обиколка и се приближи към хасиендата откъм юг.

Бизоновото чело стоеше при прозореца с хасиендерото и Мечешко сърце, когато шпионинът влезе с коня си в двора.

— Уф! — извика апачът с иронична усмивка.

— Какво? — учуди се Арбелец.

— Нашият приятел иска да каже, че очакваният съгледвач вече пристигна — разясни Бизоновото чело възгласа на апача.

— О, това не е команч! — рече Арбелец.

— Не, о, той е мара или опата, но сигурно бежанец.

— Как да се отнеса с него?

— Любезно. Не бива да заподозре, че се готвим за борба и враждебни действия.

Хасиендерото слезе в двора. Индианецът, който тъкмо възнамеряваше да се отправи към стаята на прислугата, поздрави учтиво.

— Това ли е хасиендата Дел Ерина — осведоми се той, — в която се разпорежда сеньор Педро Арбелец?

— Аз съм този.

— О, извинете, дон Педро! Мога ли да отседна при вас?

— Сторете го, за Бога! При мен всеки гост е добре дошъл. Откъде идвате?

— От Дуранго през планините.

— Много отдалеч.

— Да. Бях там няколко години, ала треската ме прокуди. Тук изглежда по-добре. Не ви ли е необходим вакуеро, сеньор?

— Не.

— А един мъж няма ли да ви е от полза?

— Сега имам достатъчно хора, но въпреки това можете да останете и си отпочинете докогато пожелаете.

— Щом нямате нужда от хора за хасиендата, най-добре да се отправя към границата и да видя дали не бих могъл да се препитавам като гамбузино. Само да не бяха диваците!

— Страхувате се да не ви нападне някой индианец?

— От един не, но от пет или десет. Чува се, че команчите планират някакво нападение.

— Погрешно сте осведомен. Те се пазят да идват насам, защото знаят, че ще получат хубав урок. Та останете, починете си, нахранете се до насита и утолете жаждата си в стаята за прислугата!

Хасиендерото продължи, като остави опата със съзнанието, че в хасиендата Дел Ерина никой не подозира за близостта на враждебно настроени индианци. Съгледвачът, изглежда, не се нуждаеше от почивка, защото обикаляше неуморно из хасиендата и околностите й, а следобед възседна коня и продължи пътя си.

Той не се упъти към границата, а по околен път се върна при команчите, които очакваха с напрежение сведенията му. Когато разказа на вожда какво е видял, Черния елен кимна с кръвожадна усмивка и каза:

— Хасиендата ще се пробуди от съня си ужасена. А команчите ще се върнат във вигвамите си с плячка и много скалпове.

Той нареди на Алфонсо и съгледвача да му опишат устройството на постройката, след което бе свикан голям военен съвет.

В резултат се реши да потеглят с настъпване на мрака, та към полунощ да са при хасиендата. Обграждат я от четири страни, после по даден от главатаря знак команчите се прехвърлят през оградата в двора и обкръжават къщата, междувременно петдесет души проникват през прозорците и се разпределят по коридорите. След това касапницата можеше да започне.

Докато всичко това се уговаряше в руините, в хасиендата също се състоя военен съвет.

— Има ли тук фойерверки? — запита Бизоновото чело.

— Да, достатъчно. Вакуеросите не могат и да помислят, че някой празник ще мине без фойерверки — отговори Арбелец. — Защо питаш?

— Най-важното е да се отнемат конете на команчите, та да не могат да се изплъзнат толкова бързо. Трябва да се разбере къде ще оставят животните си и в подходящ миг да се хвърлят фойерверки сред тях.

— Ще бъде направено.

— Но за тази цел са необходими дръзки и същевременно предпазливи хора.

— Имам такива. Кога ще започнем да строим окопите?

— Смятахме да изчакаме тъмнината. Но тъй като съгледвачът си отиде доволен, не мисля, че ще бъдем повече наблюдавани. Значи можем да започнем.

Закипя трескава дейност. На свечеряване вакуеросите не бяха, както обикновено, по пасищата, а с всякакви средства се стараеха да подобрят отбраната на хасиендата.

Вечерта мина в оживено очакване, а един час преди полунощ апачът потегли на разузнаване. Той взе със себе си двама добре въоръжени пеони, които носеха достатъчно фойерверки да разпръснат конското стадо по всички посоки на света. Вождът скоро се върна сам.

— Видя ли команчите? — запита хасиендерото. — Къде са?

— Слязоха. Обкръжават оградата, конете са при потока.

— Колко пазачи има при тях? — попита Бизоновото чело.

— Само трима.

— Уф! Нашите двама мъже ще изпълнят задълженията си. Арбелец се отправи към болничната стая, където двете девойки, както обикновено, седяха край пострадалия. Бяха бледи, но спокойни.

— Идват ли? — запита Ема.

— Да. Болният спи ли?

— Дълбоко.

— В такъв случай можете да отидете на постовете си. Вземете фитилите!

Девойките запалиха фитилите и побързаха да се качат на платформата на къщата, където на всеки ъгъл имаше по един голям куп дърва, залети с петрол. Бяха качени също камъни и заредени пушки, та ако се удаде възможност, и жените да вземат участие в отбраната.

Нощта беше тиха. Чуваше се само ромоленето на потока или от пасището долиташе пръхтенето на някой кон. При все това много сърца биеха учестено в очакване на битката.

Но ето че прозвуча пронизително квакане на волска жаба. Беше толкова изкусно имитирана, че при други обстоятелства сигурно не би направило впечатление. Сега обаче всеки от обитателите на хасиендата знаеше, че това е знакът за нападение.

Старият вакуеро Франсиско си бе измолил обслужването на топа, отбраняващ фасадата на къщата. Беше го заредил със стъкла, гвоздеи и натрошени железа, а със серапето си прикриваше тлеещия фитил. Сега се спотайваше зад малкия окоп и се вслушваше и в най-лекия шум.

На партерния прозорец вдясно от входа бе застанал апачът, а на левия вардеше мищекът. С пушки в ръка двамата пронизваха мрака с острите си очи. Внезапно отново прозвуча крякането на волската жаба и в следващия миг палисадата се оживи. Двеста глави се появиха над оградата и двеста тъмни пъргави фигури скочиха от нея в двора. Петдесетимата, определени да проникнат през прозорците, тъкмо пристъпваха вкупом, апачът подаде двуцевката си навън и извика:

— Акуан селки но-ки — огън!

Пушката му изгърмя и този знак има учудващ ефект. Едва бе отзвучал гласът му, момичетата горе на платформата пъхнаха фитилите в барута и в следващия миг лумналите високо четири огъня осветиха като ден цялата околност. Индианците се стъписаха.

При светлината на огньовете старият Франсиско забеляза скупчените петдесет команчи. Те се намираха едва на петнадесет метра от него. Той даде изстрел и от тази близост резултатът бе поразяващ. Тълпата сякаш пропадна. На земята се образува объркано кълбо от гърчещи се фигури, чието разплитане продължи достатъчно дълго, та Франсиско да има време за повторно зареждане. Вторият изстрел оказа същото въздействие. Другите топове също загърмяха, от всеки прозорец, както и от платформата, блеснаха изстрели, а нейде отвън — отгоре това ясно се виждаше — се издигаха с пращене ярки фойерверки. Веднага с това прозвуча цвиленето и пръхтенето на изплашените коне, които се отскубнаха и под ударите на бягащите им копита земята потрепера.

Нападателите нададоха яростен вой. Те бяха ярко осветени и предлагаха сигурна цел. Но стаите бяха тъмни, така че команчите не можеха да дадат надежден изстрел дори и да успееха да се прицелят добре в тая суматоха. Не бяха очаквали такъв прием и започнаха да бягат.

Единствено Черния елен стоеше непоклатим. Той окуражаваше хората си да спрат, но напразно. До този момент се намираше отстрани на къщата. Сега бързо изтича напред — да види как се води там битката. Тук положението обаче беше още по-зле. Със своите добре премерени изстрели Франсиско бе разчистил плаца. Главатарят разбра, че всичко е изгубено и скочи през оградата. В мига, когато висеше на нея, апачът го забеляза и извика:

— Арика-туг!

Той веднага разпозна команча, но не можеше да го убие, защото пушката му бе празна.

— Ще обърне ли Черния елен гръб на неприятеля? — извика към противника, като захвърли пушката и измъкна от пояса си томахавката. След това скочи от прозореца, втурна се през двора и изчезна зад оградата.

— Нека Черния елен спре! — изкрещя той след беглеца. — Тук е Мечешко сърце, вождът на апачите. Да не би вождът на команчите да иска да избяга от него?

Команчът чу името и се закова.

— Мечешко сърце? — извика той. — Ела насам, ще оставя вътрешностите ти да ги кълват лешоядите!

Двамата главатари пристъпиха един към друг. Бяха въоръжени само с томахавки. Скоро се разбра, че Мечешко сърце превъзхожда команча. Но в този момент притича една фигура с пушка в ръка — Алфонсо!

Той беше достатъчно умен да не се прехвърля на първо време през оградата, нямаше голямо желание да излага на неприятелските куршуми крайниците и драгоценния си живот. Просто клекна зад палисадата и зачака изхода от нападението. Като видя, че команчите бягат, а Мечешко сърце преследва Черния елен, той бързо се промъкна и просна апача с приклад по главата. Команчът веднага изтегли ножа си да убие изпадналия в несвяст вожд и му вземе скалпа, ала Алфонсо го възпря.

— Стой! — каза му. — Той заслужава друга смърт.

— Имаш право! — отвърна Черния елен. — Бързо да го отнесем при конете!

— При конете? Та те избягаха!

— Избягаха? — стресна се главатарят.

— Да — подплашиха ги с фойерверки.

— Уф! Тръгвай, тръгвай, иначе ще стане късно!

Те уловиха апача за ръце и затичаха, влачейки го по земята.

Крайно време беше. Бизоновото чело забеляза от прозореца, че апачът се впусна след неприятелския предводител и схвана, че се отправя към голяма опасност. Незабавно свика гарнизона за @вилазка и се втурна към полето. Портата беше отворена, тъй като враговете бяха опразнили двора. На някои места отвън все още се разгаряха отделни горещи двубои, при които бяха сразявани най-вече команчите. Бизоновото чело изтича, докъдето стигаше светлината на огньовете около хасиендата, но не откри апача.

Бяха минали часове, когато Мечешко сърце се пробуди от дълбокия несвяст. Отвори очи, съгледа първо огъня, а след това и дивите фигури, насядали около него. Самият той беше здраво увързан. От дясната му страна седеше Черния елен, а от лявата Алфонсо.

Испанецът забеляза, че червенокожият отвори очи.

— Събуди се! — каза той.

Погледите на команчите веднага се насочиха към пленника. Всички бяха слушали за него, знаеха славата му, но едва сега имаха възможност да го видят. Той посрещна пленничеството си с желязно спокойствие. Главата го болеше от удара, при все това мигновено си спомни какво се бе случило.

— Страхливата жаба на апачите е пленена — подигра се Черния елен.

Мечешко сърце се усмихна презрително. Сметна, че гордото мълчание не би било най-правилното поведение.

— Все пак героят на команчите бягаше пред него! — обади се той.

— Куче! Мечешко сърце допусна да бъде победен от Черния елен!

— Лъжеш! Не си ме победил нито ти, нито някой друг. Аз казах и повече няма да чуете дума. Мечешко сърце презира воините, които отскачат като бълхи, когато се появи храбрецът.

— Ще заговориш отново, когато започна мъченията.

Апачът не отговори. Изказал мнението си, сега той беше твърдият като желязо мъж, който не би се посрамил. Останалите също го осъзнаха и главатарят на команчите произнесе:

— Денят започва. Оставането ни тук не е желателно. Нека проведем съд над този мъж, който се нарича вожд.

Мълчаливо бе образуван кръг, след което Черния елен се изправи, за да изброи с дълга реч престъпленията на апача.

— Той си е заслужил смъртта — каза в заключение. Другите се съгласиха.

— Искате ли да го отведем с нас до шатрите на команчите? — запита главатарят.

Посъветваха се и се реши Мечешко сърце да бъде убит без отлагане, тъй като по пътя биха могли да се появят непредвидени обстоятелства.

— Но от каква смърт да умре? — попита вождът. Преговорите продължиха, но не се стигна до бързо решение, тъй като един такъв рядък пленник трябваше да изтърпи и необикновени мъчения. До този момент Алфонсо не се бе изказал, сега се надигна и запита:

— Аз имам ли право над този апач или не?

— Не. Ти ни го обеща — отвърна Черния елен.

— Вие изпълнихте ли каквото ми обещахте?

— Не. Не можахме.

— Е, в такъв случай взаимните ни обещания отпадат и пленникът принадлежи само на този, който го е повалил. Той заслужава същата участ, която бе отредил на мен. Да го вържем на това дърво и оставим за храна на крокодилите. Нека изтърпи същите мъки, каквито изпитах аз.

При тези думи се разнесе одобрителен вик на радост и всички погледи се насочиха към лицето на апача — да прочетат впечатлението от това решение. Но то бе излято като от бронз, той не трепна и с мигла.

— Имаме ли достатъчно ласа? — попита графът.

— Да. Тук още се търкалят тези, на които висеше ти. А който от команчите си е заловил кон, има и ласо.

Между другото на команчите се бе удало да заловят няколко от бродещите наоколо коне.

— Добре, да го вържем, както той бе вързал мен — нареди Алфонсо.

След като това бе направено, Черния елен се подигра:

— Има ли вождът на апачите още някаква молба?

Веднага с идването си в съзнание Мечешко сърце бе забелязал, че лежи край езерцето в планината Ел Репаро, знаеше каква съдба го очаква и не се изненада от присъдата. Сега се огледа в кръга наоколо, като че искаше да запечата чертите на всеки един, и каза:

— Вождът на апачите не моли. Ножът му ще повали всички, които са събрани тук. Мечешко сърце каза. Той няма да вие и крещи, както го правеше графът на бледоликите. Хоуг!

Един силен команч се изкатери на дървото. Мечешко сърце беше издигнат и след две минути се люлееше над водите. Команчите погледаха известно време как апачът хладнокръвно се старае да опази краката си от челюстите на чудовищата и се върнаха към делата си.

— Ще се върнат ли моите братя в ловните си полета? — попита Алфонсо.

— Първо трябва да си отмъстим — отвърна мрачно вождът.

— Ще ме последват ли те, ако ги поведа към отмъщение?

— Накъде?

— Ще кажа по-късно, когато се разбере дали ние сме единствените оцелели.

— Нека го чуем сега — настоя предводителят, — защото ние нямаме късмет с нашия бял брат.

— Аз също с моите червени братя. Нека те се пръснат и потърсят хората си, които скитат наоколо. Когато отново се съберат, ще им кажа как да си отмъстят.

— Къде ще се съберем?

— Тук, на това място.

— Добре, ще сторим това, което казва бледоликият. Може би неговата втора дума ще ни донесе повече щастие от първата.

Команчите тръгнаха да търсят пръснатите си съплеменници. Графът остана да се наслади известно време на гледката, която предлагаха апачът и стремящите се да го докопат алигатори, и също тръгна. Имаше намерение да се промъкне до потока и да види какво е предприел вчера Бизоновото чело с индианците си. Това бе основната причина, накарала Алфонсо да отстрани команчите.

Едва бяха отзвучали стъпките му, по лицето на апача плъзна радостна усмивка, а от устните се отрони едно тихо «Уф!» Понеже ласото минаваше под мишниците му, имаше възможност да направи подем, както гимнастикът на висилката или трапеца. Издигна с мах краката си и увисна с главата надолу, така че алигаторите вече не можеха да го достигнат. Но той не се задоволи с това. В крайна сметка на Мечешко сърце се удаде да хване ласото, както и половин метър по-горе да го обхване с колене. С превито тяло той продължи да редува ръце и колене и да се катери нагоре по ласото. Плувнал в пот от тези гимнастически упражнения, успя най-сетне да стигне до клона. Почина си от напрежението в продължение на минута, тъй като през цялото време бе висял с главата надолу.

За момента се бе изплъзнал на алигаторите, но положението все още си оставаше опасно. Дойдеше ли някой от команчите или не му се удадеше да развърже въжетата, въпреки всичко пак би бил изгубен.

Следващата стъпка, която предприе, бе да легне по гръб напреки на клона, както се прави на висилката за задно завъртане. Свивайки доколкото е възможно колене, той успя с увисналите си ръце да стигне ремъците, които стягаха краката. Най-сетне напипа възела и се опита да го развърже. Това продължи дълго, но в края на краищата го постигна. Сега краката му бяха свободни и като преметна единия странично на клона, изтегли тялото си горе. Настани се така, че да стига мястото, където бе вързан горният край на ласото. След дълги усилия, при които се разкървавиха пръстите му, сполучи да развърже ремъка и сега оставаше само да слезе по дървото с вързаните си на гърба ръце. Това сигурно би било невъзможно, ако дървото се извисяваше право нагоре, но за щастие то бе израсло с наклон към водата.

Възседнал клона, апачът се придвижи до стеблото. Сключи крака около него, отпусна тялото си и провисна покрай ствола с главата надолу. След това разхлаби стави и отново бързо ги стегна около стеблото. Свличайки се така на тласъци, той стигна благополучно земята. Беше извънредно изтощен, но спасен.

— Уф!

Само това възклицание излезе от устата на Мечешко сърце. Той хвърли още един поглед на алигаторите, които лежаха до брега, разтваряха челюсти и лакомо го следяха. След това побърза да изчезне между дърветата и подири безопасност в гората.

Последното, което предстоеше, бе да освободи ръцете си. Очите му се плъзгаха зорко между храсти и скали и скоро откри каквото търсеше — един скален отломък, чийто ръб бе достатъчно остър да пререже ремъка. Той опря гръб към ръба и започна да претрива нагоре-надолу вървите, докато кожата се прекъсна. Сега беше свободен.

Яростната битка, водена отначало в двора, се бе прехвърлила навън в полето. Там бе приела форма на отделни двубои, които се изтеглиха далеч от имението и траяха повече от час. Сетне Бизоновото чело свика гарнизона на хасиендата.

— Получиха хубав урок и толкова лесно няма да се върнат — радваше се на победата Арбелец.

— Въпреки всичко още не сме свършили — заяви Бизоновото чело. — Трябва да ги преследваме. При бягството си повечето команчи спазваха определена посока. Може да се приеме, че възнамеряват да се съберат при Ел Репаро, където бяха преди нападението. Следователно ще ги търсим там. Ще ми повериш ли двадесет вакуероси? — обърна се той към Арбелец.

— На драго сърце.

— Но къде може да е апачът? — запита Франсиско.

— Пленен е — уведоми вождът на мищеките.

— Невъзможно! — извика хасиендерото уплашено. — Сигурно още ги преследва.

— Не. Той знае, че през деня ще залови по-сигурно команчите, отколкото сега.

— Тогава е ранен.

— И това не. В такъв случай щяхме да го намерим. Той тичаше след Черния елен. Команчите са видели вожда си в опасност, нахвърлили са се върху апача и са го надвили.

— Длъжни сме да го освободим — извика Франсиско.

— Да, ще го освободим — увери Бизоновото чело. — При мен е пушката му, така че веднага ще може да се въоръжи. Качвайте се на конете!

В следващия миг двадесет мъже се отдалечиха в галоп. За да не ги забележи никой от бягащите команчи, поеха по околен път към южния склон на планината. Пристигнаха там на зазоряване.

— Слизайте! — заповяда Бизоновото чело. — Конете ще ни попречат да се промъкнем незабелязано до враговете. Нека Санчес остане при тях.

Вакуерото остана на пост при животните, а останалите започнаха да се изкачват по планината под прикритието на дърветата. Когато стигнаха билото, вече беше съвсем светло. Оттук се отправиха към руините с най-голяма предпазливост. Тъкмо се промъкваха през малка полянка, встрани от тях прозвуча възклицание: «Уф!» Погледнаха нататък и видяха бързащия към тях Мечешко сърце.

— Уф! — поздрави го мищекът. — Пленен ли беше моят брат?

— Да — кимна запитаният.

— Много ли бяха неприятелите, които го надвиха?

— Не. Биех се с Черния елен. Внезапно бях ударен отзад и повален. Когато се пробудих, видях вероломния бледолик при команчите.

— Уф! Не са ли го разкъсали алигаторите? — запита мищекът изумен.

— Испанецът е жив. Кучетата на команчите са го намерили и спасили. Той ги повел към хасиендата и се бил на тяхна страна.

— Срещу собственото си имение! Срещу собствените си хора! Ние ще вземем скалпа му. Сега къде е?

— Из планината. Ще се върне при Езерото на алигаторите, където ще се срещнат с команчите.

— Уф! Значи правилно съм предположил! При езерото ли ще се съберат?

— Те вече бяха там. Отидоха в равнината да търсят пръснатите си воини, но пак ще се върнат.

— Брат ми със сигурност ли го знае?

— Зная го точно, защото ги чух, когато висях на дървото над алигаторите.

Бизоновото чело направи жест на уплаха.

— Мечешко сърце е висял над алигаторите?

— Точно така. Графът издаде присъдата и бях вързан на ласото.

— Но как стана, че моят брат е отново свободен?

— Вождът на апачите не се страхува от команчи и алигатори. Той изчака да се отдалечат враговете му и се освободи.

— Мечешко сърце е любимец на великия Маниту — удиви се Бизоновото чело. — Той е силен и умен воин. Никой друг не би могъл да се освободи. Кога ще се върнат команчите при езерото?

— Не казаха. Ние ще се скрием там и ще ги дочакаме.

— Тогава не бива да оставяме следите си да бъдат видени. Ето пушката на моя брат. Взех я със себе си.

— Останалите оръжия са при Черния елен! — рече ядно апачът. — Той ще ми ги върне, а заедно с тях и своите. Нека моят брат ми даде барут и подходящи куршуми и аз ще ги поведа към езерото.

Той получи исканото и мъжете се плъзнаха безшумно през гората, като заличаваха грижливо зад себе си следите. Стигнаха периферията на окръжаващия езерото лес. Още никой от команчите не се бе върнал и те се скриха така, че да наблюдават цялото пространство, без самите да бъдат забелязани.

След като всеки получи указания как да стреля, та два куршума да не попадат в един и същи враг, двамата главатари се събраха.

— Какво да правим сега? — попита Бизоновото чело. — Команчите ще видят, че вождът на апачите е избягал. Ще се досетят, че ще доведе помощ.

— Нищо няма да видят — отговори апачът.

След това се измъкна от храстите и отиде до кедъра, на който бе висял. Ласото още се търкаляше край стеблото. Той взе един остър камък и претърка долния край на ремъка, като да е скъсан. После се покатери на дървото и върза горния, както си беше, та всичко да изглежда, сякаш главатарят е бил издърпан от алигаторите.

Когато се върна, Бизоновото чело каза:

— Моят брат постъпи много добре. Сега команчите ще помислят, че не се е отървал от влечугите.

Те се спотаиха в скривалището и зачакаха, но мина доста време, преди да доловят тропота на коне. Появиха се двама команчи.

— Уф! — извика единият, като видя, че апачът вече не виси на дървото. — Той е избягал!

— Не! Ласото е скъсано. Алигаторите са погълнали кучето на апачите!

— Няма да отиде във Вечните ловни полета, защото е изяден от влечугите. Духът му ще броди след нещастните сенки, които чезнат от мъка и гняв.

— Ние сме първите. Да слезем и изчакаме братята си!

Команчите скочиха от конете и се приготвиха да ги вържат.

— Да ги заловим ли? — попита тихо апачът.

— Да. Но моят брат няма нож.

— Уф! — отвърна апачът. — Ще взема ножа на някой от тези команчи.

С тези думи той облегна пушката си на дървото и запълзя напред. Бизоновото чело го последва. От края на храсталака те се спуснаха върху нищо неподозиращите команчи със скокове на тигри. Мечешко сърце стисна единия за гърлото, измъкна му ножа от пояса и го прониза в сърцето. Две минути по-късно вече бе взел скалпа му. Бизоновото чело беше сторил същото с другия. Команчите не бяха успели да издадат нито звук.

— Какво ще правим с труповете?

— Да ги хвърлим на алигаторите.

Забелязали близостта на хората, влечугите бяха изплували от дъното и сега лежаха до брега — наполовина във водата, наполовина на сушата. Очевидно чакаха нещо да им падне. Двамата главатари взеха оръжията на победените и метнаха скалпираните трупове на алигаторите, които мигом се нахвърлиха на плячката. За по-малко от минута телата бяха погълнати. От тях не остана нищо друго освен парче ръка с два пръста, което повдигнатите от влечугите вълни изхвърлиха на брега. Между другото вождовете се бяха погрижили върху тревата да няма кръв, а след това заличиха внимателно и собствените си отпечатъци.

Не беше необходимо да чакат дълго, тъй като отново се чу конски тропот. Пристигна отряд от около тридесет бойци начело с Черния елен. Като видя, че Мечешко сърце е изчезнал, той извика, изпървом пропит с неверие:

— Уф! Апачът е избягал!

После приближи коня си непосредствено до водата и съгледа лежащата там половин длан. В следния миг вече беше скочил и я вдигна да я разгледа.

— Уф! Изяли са го. Това е част от лявата му длан. Огледайте ласото!

Хората му изпълниха нареждането и потвърдиха, че апачът е смъкнат от алигаторите.

— Той замина за Вечните ловни полета. Там няма да му прислужва никой от победените от него неприятели — каза главатарят и хвърли ръката във водата, където един алигатор веднага я налапа.

По даден от него знак останалите също слязоха от конете и се разположиха край водата.

След това дойдоха още някои изостанали от другарите си индианци, които също бяха успели да си заловят коне и сега отрядът нарасна на петдесет души.

Те не си дадоха труда да претърсят близката гора и това беше сигурен белег, че Черния елен няма намерение да остане тук. През цялото време той бе седял, изпълнен с достойно мълчание. Сега обаче чуха гласа му:

— Кой е виждал бледоликия?

Оказа се, че никой от индианците не е забелязал графа.

— Да се потърсят следите му!

— Ще стане опасно! — прошепна апачът.

Бизоновото чело кимна в знак на съгласие и отвърна:

— Тук ние заличихме следите си, но ако отидат по-нататък, ще ги открият. Трябва да започваме.

След това той се прокашля високо. Едва бе прозвучал резкият звук и цевите на двадесетте пушки на вакуеросите надникнаха от храстите, а команчите се надигнаха, наострили слух, с поглед към храсталака.

— Огън!

Екнаха двадесет и два изстрела, а после още два от двуцевките на главатарите и няколко команчи се строполиха. Останалите скочиха от местата си и хукнаха към конете. Команчите навярно смятаха, че в храстите се крият голям брой бели. Поради това не се опитаха да атакуват, а се метнаха на конете и препуснаха.

Мечешко сърце си бе запазил правото върху Черния елен. По тази причина никой не се бе целил в него. Сега той се отдалечаваше в галоп. В този момент апачът изскочи от храстите, вдигна пушката си и се прицели, но в коня, защото искаше да го залови жив. Изстрелът се разнесе и животното се преметна, хвърляйки ездача си. Апачът се втурна с дълги скокове към него и го достигна, преди да се е вдигнал от земята.

Никой от команчите не бе дал изстрел и пушката на техния главатар бе пълна. Сега той скочи с цял ръст, вдигна я до рамото и се прицели в апача.

— Куче! — извика. — Ти си жив! Умри тогава!

Ала Мечешко сърце изби цевта настрани и изстрелът отиде нахалост.

— Вождът на апачите не може да умре от ръката на един страхлив команч — отговори той. — А сега ще ти отнема душата и тя ще ми прислужва във Вечните ловни полета!

Той стовари приклада си върху команча и го повали в безсъзнание. После го улови и отнесе обратно при езерото. Вакуеросите отидоха да приберат оръжията на сразените врагове. Двамата главатари се настаниха край Черния елен, без да се интересуват от плячката. Скоро след като бе вързан, команчът дойде в съзнание.

— Ще запее ли Черния елен Песента на смъртта? — запита Мечешко сърце.

Запитаният не отговори.

— Команчите грачат като гарги и квакат като жаби, затова не е удоволствие да бъдат слушани — присмя се Бизоновото чело.

Запитаният все не отговаряше.

— В такъв случай вождът на команчите ще умре без Песента на смъртта — уточни апачът.

Едва сега пленникът отговори:

— Искате да ме закачите на дървото?

— Не — отвърна Мечешко сърце. — Нямам желание да те измъчвам, но въпреки това алигаторите ще те изядат, защото ти ме беше определил за тяхна храна. Преди това обаче ще ти смъкна скалпа, та като се върна при храбрите апачи, да покажа какъв страхливец е бил Черния елен. Дай ми ножа и томахавката, които ми отне!

Той измъкна двата предмета от пояса на пленника.

— Искаш да ме скалпираш? — запита вождът на команчите.

— Да не би да мислиш, че ще измъквам скалпа ти от търбуха на някой алигатор, след като те е излапал?

Мечешко сърце стисна ножа си, хвана с лявата ръка кичура на пленника, извърши с дясната три изкусни среза и дръпна силно. Скалпът остана в ръката му. Черния елен не можа да потисне един болезнен стон.

— Уф! Команчът е страхливец! — подигра го Мечешко сърце, който очакваше от пленника желязно самообладание.

— Изхвърли го във водата! — посъветва Бизоновото чело. — Но с крак, защото не е достоен да го докосва твоята ръка!

— Текалто е прав. Ще изтърколя Арика-туг на алигаторите като вмирисана мърша, която човек не хваща с ръка. Страхливият вожд на команчите пъшка като стара жена. Той няма да има надгробен паметник нито на върха на някоя планина, нито на дъното на някоя долина. Неговите близки няма да могат да ходят при него на поклонение да възпяват делата му, защото той ще бъде погребан в стомасите на алигаторите.

За един индианец, особено ако е главатар, е въпрос на чест да не показва страх и ужас или пък да вика и при най-силните болки. Следователно команчът се бе опозорил в най-голяма степен. Мечешко сърце го изтика до водата и алигаторите начаса го налетяха.

След това се върнаха при конете, които трябваше да ги отнесат до хасиендата. Апачът обязди един жребец на команчите.

От Езерото на алигаторите Алфонсо се спусна по планината към Пещерата на кралското съкровище. Но когато стигна мястото, намери само безредно струпани отломъци, сред които напразно се рови с трескаво вълнение в продължение на няколко часа. Неговите слуги също бяха изчезнали. Беше невъзможно да открие и следа от съкровището и накрая реши, че е събрано и отнесено.

С диви ругатни на уста той напусна развалините, за да не кара команчите да го чакат. Тъкмо се канеше да изкачи източния склон на планината и чу конски тропот. Притаи се набързо и забеляза осем команчи, които смятаха да минат покрай скривалището му. Той се измъкна.

— Накъде отивате? — ги запита.

— Уф! Бледоликият! — възкликна един. — Яздим към долината.

— Защо? Вашите са още горе!

— Нападнаха ни много бледолики.

— Valgame dios!

— А алигаторите изядоха вожда, след като Мечешко сърце му бе взел скалпа.

— Но той висеше на дървото!

— Апачът е отново свободен. Бледоликите са го освободили. Ако беше останал при него, това навярно нямаше да се случи.

— И вие наблюдавахте всичко?

— Бяхме принудени да избягаме. Но тъй като не ни преследваха, двама от нас тайно се върнаха да ги подслушат.

— Ascuas! Сега всичко е свършено.

— Само не и отмъщението!

— Да, отмъщението — рече Алфонсо замислено. — Сега какво ще правите?

— Ще се върнем в ловната територия на команчите и ще доведем повече воини.

— Без да вземете и един-единствен скалп?

— Великият дух ни е сърдит.

— И без никаква плячка?

— По-късно ще се сдобием с достатъчно скалпове и плячка.

— А какво ще кажете, ако се погрижа да получите и отнесете голям брой полезни и красиви неща?

— От теб? Та ти нямаш дори кон!

— Кон ще си хвана от пасищата на хасиендата, после ще тръгна обратно за столицата Мексико, а вие ще ме придружите.

— До Мексико? Защо?

— За да ме защитавате! Не е леко за сам човек да извърши такова пътуване. Ако ме придружите и пристигна благополучно, ще получите големи дарове.

— Какви дарове имаш предвид?

— Сами ще изберете! Аз съм граф, велик вожд и имам всичко, което пожелаете.

— Имаш ли оръжия, барут и куршуми?

— Можете да получите толкова, колкото поискате.

— Бисери и украшения за нашите скуав?

— Също.

Това, изглежда, съблазни индианците.

— В такъв случай ще те придружим и защитаваме — обади се един от тях. — Ще дадеш ли на всеки от нас пушка, томахавка, два ножа и толкова куршуми и барут, колкото можем да носим?

— Всичко това ще го имате.

— А също така и накити?

— Ще получите толкова много гердани, пръстени, брошки и бисери, че ще останете доволни.

— Хоуг! Идваме с теб. Но се считай за мъртъв, ако ни излъжеш! Двама от нас обаче ще се отделят. Те трябва да потърсят нашите братя.

— Тогава изберете двама! Шест души са ми напълно достатъчни.

Двама индианци се разделиха с другарите си по жребий, тъй като никой не изяви готовност да го стори доброволно. При всички случаи бе по-приятно да яздят до Мексико и получат богати дарове, отколкото да се върнат при команчите, носейки позора. Останалите шестима си избраха предводител, разделиха се със спътниците си и тръгнаха да заловят кон на графа.

Бизоновото чело, Мечешко сърце и вакуеросите потеглиха обратно и стигнаха бързо до хасиендата, тъй като сега не се оглеждаха за следи. Завариха всичко така, както го бяха оставили. Вакуеросите, останали за охрана, се бяха погрижили да отстранят труповете на команчите, както и барикадите с топовете. Арбелец ги посрещна с радостно лице.

— Слава Богу, че идвате! — каза той. — Вече се безпокояхме за вас. Как мина всичко?

— Черния елен е мъртъв — отвърна Бизоновото чело. — Моят брат Мечешко сърце му взе скалпа.

— А останалите?

— Избягаха, но скоро няма да се върнат.

— Значи смятате, че засега няма да бъдем обезпокоявани — каза дон Педро. — В такъв случай можем да се върнем към мирния си живот.

— Как стоят нещата с нашия брат Гърмящата стрела?

— Все още лежи в безсъзнание.

— Да отидем при него.

Двамата главатари влязоха в къщата. Мищекът отведе апача в стаята на сестра си, където бе оставил предназначените за Унгер злато и накити. Каря беше там. Лежеше в един хамак и гледаше втренчено пред себе си. Като забеляза влезлите, скочи и запита:

— Вие си идвате! Като победители? А той? Алигаторите получиха ли го?

— Не — отвърна строго Бизоновото чело и я погледна изпитателно.

— Не? — Лицето й се помрачи. — Значи сте го оставили да се изплъзне — него, над когото тегне моето отмъщение?

Бизоновото чело остана доволен. Виждаше, че тя мисли само за отмъщение.

— Кучетата на команчите са го освободили — отговори той — и моят брат вождът на апачите е бил вързан на негово място за храна на алигаторите.

Индианката погледна апача изумено. Видя пресния скалп на пояса му и за пръв път очите й се отвориха за красивата, войнствена външност на Мечешко сърце. При мисълта, че е съществувала възможност да бъде изяден от алигаторите, я обхвана чувство, каквото не беше изпитвала досега. Пребледня.

— Вождът на апачите? Но той е тук невредим! — каза тя.

— Мечешко сърце се освободи сам и победи команча.

Като индианка Каря оцени казаното.

— Той е герой! — възкликна тя и погледна с възхищение апача. — А графът е избягал? Навярно се е отправил към Мексико при чичо си. Сред вещите на Алфонсо имаше едно писмо, в което прочетох, че трябва незабавно да замине при него. — Индианката се изправи и запита брат си:

— И ти го оставяш да отпътува безнаказано? Дай ми кон, аз ще го преследвам и ще го убия!

Бизоновото чело се засмя. Такава тя му харесваше.

— Остани! — нареди той. — Алфонсо няма да се измъкне. Аз ще го преследвам.

— И ще го убиеш, където и да го срещнеш?

— Да. Той поруга дъщерята на мищеките и ще падне от ръката ми.

— Или от моята — добави апачът сериозно.

— Уф! Моят брат иска да ме придружи до Мексико? — попита киболерото.

Мечешко сърце погледна индианката — в лицето й видя блясъка на отправените към него очи, после отвърна:

— Каря е сестра на апача, тя ще бъде отмъстена!

В знак на уверение той протегна ръце на двамата; те ги сграбчиха и разтърсиха.

— Мечешко сърце е истински брат и приятел на вожда на мищеките, той ще тръгне с мен веднага щом привърша тук — заяви Бизоновото чело. — А сега нека дойде с мен при нашия бял приятел, когото искам да посетя!

Подпомогнат от апача и индианката, той вдигна завитите в платно скъпоценности. Когато влязоха в болничната стая, завариха Ема да седи край пострадалия. Беше бледна, с очи, потънали в сълзи.

— Не плачи, сеньорита! — помоли мищекът, като остави вързопа. — Аз ще прегледам нашия приятел.

След това сне превръзката на Унгер, поднови я и продължи:

— Той няма да умре.

Лицето на красивата девойка просветна.

— Вярно ли е това? — извика тя. — Наистина ли?

— Разбира се! — кимна той.

— Колко време ще трае оздравяването му?

При този въпрос Бизоновото чело стана сериозен.

— Не мога да кажа, но няма да умре.

— Ох, как се притеснявах това да не се случи!

— Вярвам ти, сеньорита. Мога ли да те запитам нещо?

— Питай, Бизоново чело!

— Сеньор Унгер говори ли с теб за съкровището на мищеките? Ти знаеше ли, че съм го завел в Пещерата на съкровището?

— Да. Та нали графът там се опитал да го убие!

— Съкровището отново изчезна. Но мищеките решиха да направят един подарък на техния брат Гърмящата стрела за спомен от това съкровище. Сега той лежи болен. Ще го съхраняваш ли вместо него?

— На драго сърце — отговори тя. — Но какво сте донесли?

— Виж сама!

При тези думи Бизоновото чело разгърна покривалото на пода и златните късове и накитите ярко заблестяха под слънчевите лъчи. За миг Ема забрави болния си годеник и цялата си скръб, плесна с ръце и възкликна:

— Valgame dios, какво великолепие, какво богатство! И то принадлежи на сеньор Унгер?

— Негово е — отвърна мищекът.

— Santa Madonna, та той е много по-богат от татко!

Вождът погледна сериозно към болния.

— Истина ли е, сеньорита, че Гърмящата стрела ще стане твой съпруг? — попита той.

— Да — изчерви се тя.

— И ти никога няма да го напуснеш?

— Никога! — увери тържествено тя. — Защо питате толкова?

— Защото той сигурно ще има нужда да не го изоставяш. Говорил ли е с теб за родината си? Откъде е родом?

— От околностите на Майнц в Германия.

— Има ли роднини?

— Един брат, кормчия.

— Уф! Ако Гърмящата стрела няма нужда от златото, то желая да го получи неговият брат. Ще се погрижиш ли?

— С удоволствие. Богатството е голямо, но не ме заслепява. Моят баща е достатъчно богат да направи сеньор Унгер щастлив и безгрижен. Братът от Германия ще получи съкровището. Впрочем и моят годеник няма да откаже да изпрати нещата в Германия.

Бизоновото чело хвърли още един поглед на болния и отвърна:

— Да, той сигурно няма да откаже. Лекарят, за когото изпратихте, още ли не е дошъл?

— Не.

— Любопитен съм да разбера какво ще каже.

Индианецът пристъпи отново да огледа болния. Ема се наведе и плъзна искрящите огърлици и пръстени между пръстите си. Породеното от златото тихо звънтене упражни странно въздействие върху болния. Веднага щом чу звука, Унгер отвори очи и се огледа. В погледа му нямаше нищо обезпокоително, беше само безкрайно тъжен. Изглежда, пострадалият не позна присъстващите.

— Аз съм убит! — прошепна той.

— Dios, той говори! — викна Ема и се втурна към леглото. — Какво каза, любими мой? — попита тя с треперещ глас.

Болният я изгледа и отговори:

— Бях убит.

— Ох, той бълнува! — извика девойката уплашено. — Антонио, нима не ме познаваш?

— Познавам те — промълви той.

— Тогава кажи името ми! — помоли Ема.

— Не го зная.

— Santa Madonna, той не го знае. Нима не познаваш твоята Ема?

— Познавам я, но съм убит.

С рукнали от очите сълзи тя попита:

— А тези двама главатари?

— И тях познавам, но не зная кои са.

— Ох, та нали се познаваш с Бизоновото чело и Мечешко сърце?

— Да, познавам ги, но съм убит.

— Той бълнува и се смята за мъртъв! — проплака Ема.

Тогава Бизоновото чело пристъпи към нея, хвана я за ръката и каза:

— Сеньорита, ще ми отговориш ли на един въпрос, и то истината, сякаш те пита самият Велик дух?

— Да.

— Какво ще правиш, ако нашият приятел Гърмящата стрела завинаги остане в такова състояние?

— О, аз няма да го напусна никога, никога! Но той отново ще дойде на себе си.

— Възможно е да оздравее, но неговият мозък е разтърсен. Хвала на теб, че няма да го изоставиш!

Красивата девойка се заля в сълзи. После възвърна самообладанието си и произнесе със спокойна увереност:

— Аз съм негова годеница и ще му стана съпруга, независимо дали ще остане в това състояние или не. Желая обаче да бъде наказан онзи, който поиска да го убие!

— Ще бъде наказан, кълна се в това — увери мищекът, а апачът кимна в знак на съгласие.

В този момент в двора се чу конски тропот. Ема отиде до прозореца.

— Лекарят! — уведоми тя. — Ох, сега ще разберем дали да се надяваме или не.

Не след дълго хасиендерото въведе лекаря в стаята. Той изслуша всичко подробно и отиде до леглото да прегледа Унгер. По време на прегледа болният свиваше болезнено лице, но не издаде нито звук. Въпреки умственото си разстройство, той се придържаше към максимата, че човек трябва да превъзмогва болките.

— Кой сте вие, сеньор?

Той отвърна с безкрайна скръб:

— Не зная.

— А как се казвате?

— Не ми е известно.

— Познавате ли сеньор Унгер?

— Познавам го, но аз съм убит.

— Къде се намира той сега?

— Не зная.

— Кой ви удари?

— Не зная.

— А къде бяхте ударен? И това ли не знаете?

— О, да, но аз съм убит.

Така отговаряше болният на всеки от поставените му въпроси. Той твърдеше, че познава всички и знае всичко, но не познаваше никого и знаеше само това, че са го убили. Лекарят поклати глава.

— Налице е фрактура на черепа — даде заключението си той, — но не мога да сторя нищо за оздравяването му. Раменникът, с който сте го наложили, е единственото средство, което може да помогне. След като черепът зарасне, може би паметта отново ще се върне. Затова не бива да се мисли, че всичко е загубено.

Когато всички напуснаха стаята, Ема падна на колене до болния, улови ръката му и запита:

— Наистина ли не ме познаваш, Антонио?

— Познавам те — прошепна той.

— Тогава ме назови по име, ох, макар и един-единствен път!

— Не зная името ти.

— Обичаш ли ме?

— Обичам те! — увери със скръбна физиономия той.

— Ох, няма да те изоставя, дори и завинаги да останеш болен.

— Аз не съм болен, аз съм мъртъв!

Шеста глава

Пабло Кортейо

Както човек е зависим от земята, върху която живее, така и характерът на изконния мексиканец наподобява географския облик на собствената му страна. В по-голямата си част тя е вулканична, а такава е и вътрешността на нейните жители — изпълнена с огън, често изригващ могъщо и опустошително. По крайбрежните местности цари смъртоносна треска, такива са и политическите отношения — болнави и крайно неблагонадеждни. Целият живот на нацията представлява пъстра, изпълнена с фантастика и промени картина. Тук човек може за една седмица да преживее повече приключения, отколкото при нашите уредени взаимоотношения за десет години [7].

Столицата на старото ацтекско кралство, някогашна резиденция на нещастния владетел Монтесума, се казва също както и самата държава — Мексико. В близост до най-красивата paseo [8] се издига великолепният палат на граф Фернандо Де Родриганда и Севиля, един от най-значителните земевладелци в страната. На младини той до такава степен се проявил в борбата за независимост на своята нова родина, че въпреки испанския си произход, му бе позволено да остане в страната.

Той седеше в работния си кабинет и преглеждаше сметките, които му бе представил неговият секретар Пабло Кортейо. В този момент секретарят, изглежда, не се намираше в розово настроение. Високата му мършава фигура беше сервилно прегърбена, ала ядно стискаше бледите тесни устни. От време на време малките му очички поглеждаха с отровен блясък графа, който разглеждаше документите, свъсил вежди.

— Наистина това не е добре — отсъди дон Фернандо, — не мога да го оправдая!

— На младата кръв всичко е позволено! — отвърна извинително Кортейо.

Графът го изгледа сурово и отговори:

— О, зная, че младата кръв ври и кипи, но трябва да притежава и добродетели. А добродетел ли е, което виждам тук?

— Само една малка слабост!

— Така, нима наричате малка слабост факта, че за една-единствена нощ племенникът ми проиграва дванадесет хиляди песос?

— Но той често е и печелил подобни суми, дон Фернандо.

— Аха, значи играе често? Постоянен играч? — запита графът с гневно изумление. — Ще му скъся юздите.

Той продължи да прелиства.

— Какво е това? — запита след малко. — Тази работа не е ли уредена?

— Дон Алфонсо трябва да е употребил сумата, която му бяхте отпуснали, за друга цел. За каква — не е споделил с мен, тъй като не е длъжен да ми дава отчет.

— Отчет наистина не — рече графът, — но не мислех, че ви се доверява толкова. Изглежда, моят племенник удостоява с повече доверие Вас, отколкото мен.

— О, дон Фернандо, само привидно е така! Вярно, че се радвам на някакво доверие от страна на дон Алфонсо, но…

— А Вие — продължи графът с по-остър тон, — изглежда, не се възползвате от това доверие да го насочите в правия път!

— Ваша светлост!

— Достатъчно. След като племенникът ми предизвиква в толкова неща моето недоволство, смятам, че отчасти вината е Ваша. Да не би да искате да бъдете освободен от дългогодишната ви служба?

Секретарят навъси вежди, но в следващия миг отново прие обичайния си израз. Отговорът също прозвуча в най-смирен тон:

— Мога ли да си позволя мнението, че Ваша светлост се заблуждава?

— Не се заблуждавам — произнесе строго графът. — Защо племенникът ми е по цял ден при Вас? Защо стоите при него, след като имам нужда от Вас? Знаете, че не обичам много да говоря. Но когато говоря, зная какво казвам. Защо оправдавате страстта му към хазарта?

— Други млади хора също го правят.

— Това не му дава основание да прахосва парите ми. И защо има вексел с моя подпис?

— Малка случайност, Ваша светлост!

— Какво! — избухна графът. — И това наричате случайност? Толкова ли е паднала репутацията на моя племенник, та хората не плащат неговите вексели, а искат моето име? Кой постави името ми върху документа, той или Вие?

— Дон Алфонсо.

— Значи го е сторил за последен път! А и Вие никога повече няма да получите от мен непопълнени формуляри. А тази последна работа — графът посочи едно от писмата — беше приложена от моя страна с пет хиляди пиастра. Кому дадох тая сума?

— На мен — пророни секретарят, ала кръвта му кипна.

— Сега казвате, че отново моят племенник бил принуден да я употреби. Значи на него дадохте парите?

— Дон Алфонсо ме помоли.

— Я виж ти! Желанията на лекомисления племенник за Вас имат по-голяма тежест от заповедите на чичото, при когото сте на служба! Ще трябва да ви накажа, та да се научите на подчинение. Ясно ли е?

Дон Фернандо започна да чете един след друг останалите документи. Внезапно по бледото му лице изби тъмна червенина на срам и възмущение. Той подскочи и тръгна към секретаря с мятащи мълнии очи.

— Знаете ли къде се намира сега Алфонсо? — запита той.

— В хасиендата Дел Ерина.

— Защо?

— Не мога да знам.

— О, и за мен беше необясним този внезапен копнеж по отдалечената хасиенда, както и ходатайството ви за реализиране на това желание. Сега всичко ми е ясно!

Секретарят пребледня. Графът закрачи възбудено из стаята и обръщайки се ненадейно, запита:

— Как стоят нещата с дуела?

— С кой дуел? — попита секретарят с невинен вид.

— Кортейо! — прогърмя графът.

— Наистина не зная.

— Добре! Но няма да ме измамите. Не проговорите ли, моментално ви уволнявам. Решавайте бързо!

Кортейо се видя натясно. Не можеше повече да увърта и отвърна примирено:

— Прощавайте, дон Фернандо! Дон Алфонсо ми наложи строго мълчание.

— На Вас кой ви заповядва — аз или моят племенник? Говорете!

— Дон Алфонсо замина за хасиендата, за да избегне двубоя.

— Изяснете се по-добре! Ето какво ми пише граф Ембарес:

«Дон Фернандо!

Умолявам ви да наредите на Вашия племенник да се яви на мястото на срещата в срок от три дни, считано от днес. Времето е уговорено отпреди три седмици. Тези неща не търпят отлагане. Ако дон Алфонсо не е в уречения час на мястото, най-безцеремонно ще публикувам случая в „Diario official“ и „Lа Sociedad“. Надявам се, че Вие държите на честта повече, отколкото Вашият племенник.

Алмансо граф Ембарес»

— Сега кажете как стоят нещата! Да не би да става дума за покана за дуел, както схващам дословно от този засягащ честта текст?

— Граф Ембарес оскърби дон Алфонсо.

— Ах, и моят племенник го покани на дуел?

— Не. Графът покани дон Алфонсо.

— Тогава е обратното — моят племенник го е оскърбил. Не си правете труда да потулвате и тази работа! Племенникът ми прие ли поканата?

— Нямаше как.

— Аха! Нямало как! Това означава, че е бил достатъчно страхлив да не може да откаже! Какъв позор! Къде беше срещата?

— На брега на езерото Тескоко.

— И Алфонсо не се яви?

— Граф Ембарес е известен като най-ловкия и опасен фехтувач и стрелец — отвърна секретарят, видимо смутен. Графът сложи ръка с болка на сърцето.

— Всемилостиви Боже! — изстена той. — Какъв страхливец е племенникът ми! Приел поканата и избягал от страх! Името Родриганда ще бъде опетнено и опозорено, ако не се случи нещо да го спаси.

Той тръгна отново из стаята, но по едно време спря и каза:

— Чуйте какво ще ви наредя! За хасиендата незабавно да заминат двама бързи вестоносци!

— Двама?

— Да, така мисията ще е гарантирана. Да кажат на племенника ми без отлагане да тръгва за Мексико. Чувате ли: без отлагане!

— Позволете ми да отбележа, че той не може да дойде по-рано от три до четири седмици!

— Зная. Аз по-късно ще отида при граф Ембарес да го уведомя, че ще уредя нещата от името на моя племенник. Алфонсо шпага ли избра?

По лицето на секретаря пробяга тръпка на радост.

— Да — отвърна той.

— Колкото страхлив, толкова и неблагоразумен. Да беше избрал пистолети и голямо разстояние, нямаше да има нужда да бяга. Сега вървете и ми изпратете старата Мария Хермоес!

Секретарят тръгна.

След известно време старата жена влезе с достойнство при графа. Поклони се почтително и остана до вратата.

— Приближи се, Мария, и седни! — покани я приветливо дон Фернандо, понеже старата Мария Хермоес беше известна като най-вярната прислужница в къщата и графът се отнасяше по същия начин с нея.

Той все още кръстосваше стаята. Явно му костваше доста усилия да обуздае и прикрие гнева си. Най-сетне се обади:

— Мария, ти си ми вярна. Нали?

— Дон Фернандо — увери тя, — вие знаете, че животът ми ви принадлежи.

— Зная. Ще ми кажеш ли истината?

— Досега не съм ви лъгала.

— Вярвам, но има неща, за които и най-верният слуга смята, че неговият господар е по-добре да не знае истината. А ти все пак ще ми я кажеш ли?

— Да, сякаш съм пред изповедника или пред Бога.

— Много добре! Преди много години ти доведе племенника ми от Испания. Отговори искрено, той наистина ли е мой племенник?

Слугинята видимо се изплаши.

— Боже мой, що за въпрос! — произнесе с труд тя. — Защо да не е, дон Фернандо?

— Отговори ми с една дума — повели той. — Да или не!

— Не мога да го сторя! Милостиви господарю, това е пункт, който в началото малко ме тревожеше, ала сега ми притиска сърцето!

— О! Какво имаш предвид?

— Струва ми се, че дон Алфонсо прилича на сеньор Пабло Кортейо…

— За Бога, и на мен ми е направило впечатление. Тъкмо от тази мисъл не мога да се отърва.

— По-нататък си мисля, че той и Кортейо са постоянно заедно и имат общи тайни.

— Зная. Но нещата ще се променят.

— И друго… — Мария млъкна и се изчерви.

— Е? — подкани графът.

— И друго ме е поразявало — продължи тя. — Искам да кажа, че братът на сеньор Пабло… — Тя отново се запъна.

— Говори по-нататък! Каквото и да кажеш, остава между нас. Имаш предвид пълномощника на моя брат, адвоката Гаспарино Кортейо от Манреса в Испания?

— Да. В по-младите години известно време той ме задиряше, въпреки че бях по-голяма от него, и ми подари един свой портрет, който все още съхранявам.

— И този портрет?

— Е същинско копие на граф Алфонсо.

— Ах, мога ли да го видя?

— Да, Ваша светлост. Ще отида да го донеса. Слугинята бързо се отдалечи и скоро донесе един портрет, рисуван с креда.

Едва-що го погледна графът и възкликна потресен:

— Боже мой, действително! Това си е Алфонсо, телом и духом!

— Да, аз също го виждах, дон Фернандо, и ми се свиваше сърцето.

— Ти ли беше дойка на малкия Алфонсо?

— Да, шест месеца, после го отбих. Щях да остана в замъка, но имаше един столар, който поиска да се ожени за мен, станах негова съпруга и отидох при него. Мъжът ми скоро се разболя и почина. Отново останах сама. Това беше по времето, когато Вие помолихте за малкия Алфонсо. Желанието ви бе изпълнено, тъй като тогава по-голямото момче беше все още живо. Попитаха ме дали искам да придружа детето до Мексико. Съгласих се, защото вече нямаше кой да милее за мен.

— Преди отпътуването не отиде ли до замъка?

— Не, нямаше много време, тъй като корабът бе готов да вдигне платна. Бях повикана от замъка едва в утрото на заминаването и се настаних с граф Мануел, графинята и Алфонсо в едно купе, което ни откара до Барселона. Там заварихме сеньор Педро Арбелец, сегашния ви хасиендеро, а по онова време беше все още ваш инспектор. Бях поверена на него заедно с детето.

— Дон Мануел и графинята придружиха ли ви до кораба?

— Не. Привечер те си заминаха, тъй като сбогуването разстрои твърде много милостивата сеньора. След това вече не съм се отделяла от детето. Но на сутринта ми се стори, като че малкият има друго лице.

— Ах! И по-нататък нищо?

— О, има и друго, но е дреболия. Бедният човек любопитства за вещите на богатия. Когато разсъблякох детето да спи, много добре забелязах какви дрехи носи. Можете да си представите какво изпитах на другата сутрин, като видях на ризката съвсем друг номер от този, който бях запомнила вечерта.

Дон Фернандо наостри слух.

— Да не би само да ти се е сторило? — попита той напрегнато. — Или си сигурна?

— Не съвсем. Вярно, че не бях погледнала специално номера, но при все това мога да твърдя, че беше друг.

— Това наистина е много важно. Вратата заключена ли беше?

— Не.

— Коя беше страноприемницата? Името отново ми щукна из ума.

— «Ел Омбре гранде» в Барселона.

— Не знаеш ли кой друг е нощувал там същата вечер?

— На сутринта се осведомих, но съвсем непреднамерено и не защото бях заподозряла подмяна на детето. Но това, което узнах по-късно, ми се видя странно. Недалеч от нас отседнал мъж, при когото сетне дошли други двама. Никой не ги познавал и напуснали страноприемницата още в ранни зори. Единият от тях носел вързоп под мишница.

— Кой е видял всичко това?

— Една прислужница, която страдала от зъбобол и не могла да заспи.

— Следователно съществува възможност детето да е било подменено заедно с бельото, най-малкото с ризата. Не можеш ли да кажеш нещо по този въпрос?

— Нищо конкретно, но някои дребни неща, на които човек отначало не е обърнал внимание, по-късно му се виждат необичайни.

— Говори, без да се смущаваш! При такива случаи дреболиите често са от голямо значение.

— Тъй, малкото момче никога не говореше за родителите си, а тъкмо заради раздялата би трябвало да плаче за тях.

— Така!

— Да, сякаш изобщо не беше живяло при родителите си и когато споменавах за граф Мануел и графинята, рядко казваше папа и мама, а най-вече татко и майка. Много не обичаше да говори за родината, като че тази тема бе забранена за него. Освен това явно не бе слушало много често името Алфонсо, сякаш са се обръщали с друго име към него.

— Боже мой, и ти ми казваш всичко едва сега?

— Ох, в началото въобще не ми направи впечатление. Бях просто, глуповато девойче и не хранех никакви подозрения. Във Вашия дом малко поумнях и едва когато по-късно забелязах удивителната прилика, за която говорихме, се появиха подозренията. Започнах да се замислям, но твърде късно.

— Може би все още не е толкова късно. Пътищата Господни често са странни и неведоми.

— Освен това ме впечатли, че по време на пътуването момчето питаше повече за сеньор Пабло Кортейо, отколкото за Вас, и най-сетне тук забелязах, че когато двамата смятат, че са сами, се обръщат един към друг на ти.

— Така ли? — запита графът несдържано.

— Да. Веднъж дори чух дон Алфонсо да нарича секретаря чичо. Беше в градината и двамата нямаха представа, че ги наблюдавам.

— По-нататък!

— Това е всичко, дон Фернандо. Не зная нищо повече.

— Ох, и това е достатъчно. Сега съм убеден, че е замислено някакво злодеяние, но горко им!

— А аз да си мълча по това, което току-що говорихме, нали, милостиви господарю?

— Разбира се! Те не бива да разберат, че ги подозираме, в противен случай нишката, водеща към тайната, ще се скъса. Но ако предположенията ни са верни, къде ще е истинският Алфонсо?

— Онези трима мъже са го отнесли.

— И са го умъртвили?

— Por amor de dios — Боже опази!

— Ще узная каквото ме интересува! — закани се графът. — Значи затова този Алфонсо е от такъв сорт и това ще е причината да не изпитвам никакво роднинско чувство към него. Но пред света той е мой племенник и днес отново съм принуден да го защитавам. Върви, добра ми Мария, и кажи на кочияша да впрегне конете! Ако ми потрябваш пак по този въпрос, ще те повикам.

Старата се отдалечи.

Графът заключи в бюрото си документите, които го бяха разгневили толкова много, и тръгна към пътната врата да се качи в купето.

— Към граф Ембарес! — заповяда той на кочияша.

Колата скоро спря пред дома на граф Ембарес. Дон Фернандо нареди да доложат за него и бе приет. Ембарес — все още млад мъж, го посрещна с изискана, но хладна учтивост и предложи кресло, без самият той да се възползва. Това даде основание на граф Де Родриганда също да откаже и остане прав.

— Днес получих писмо от Вас — започна той. Ембарес се поклони в знак на съгласие.

— Но тонът, с който бе съставено, ме озадачи.

— О, той е напълно обясним.

— За Вас може би, но не и за мен. Аз съм учтив с всеки.

— Аз също, когато го заслужава.

Родриганда отстъпи назад.

— Да не би да искате да кажете, че аз не го заслужавам? — запита остро той.

— Не ставаше дума за Вас.

— Но писмото беше адресирано до мен.

— Ала касаеше Вашия племенник.

— Ще ви помоля за разяснение. Каква работа имате с него?

— Въпрос, засягащ честта, тъй като оскърби моята сестра. Поисках да се срещнем с шпаги и той прие поканата.

— Кога трябваше да се състои дуелът?

— Три дни по-късно. За съжаление той не се яви и аз предположих, че за него честта не е от такава важност като един удар с шпага. А навярно е и страхлив. Най-малкото мога да си го помисля.

Родриганда бе потресен до дъното на душата си, но успя да си наложи спокойствие и отвърна:

— Заблуждавате се, графе, и ми се струва, че не е много благородно да се оскърбява един невинен, какъвто се явявам аз в случая. Дължа да ви осведомя, че моят племенник бе принуден да замине до една отдалечена част на страната. При тези обстоятелства човек може да има твърдото намерение да се яви навреме, но при все това да бъде възпрепятстван. На Ваше място бих се осведомил при чичото, преди да дръзна да оскърбя един честен мъж, който не ви е обидил и по чието име няма и едно петънце.

Тези думи направиха впечатление на противника. Той отговори:

— Това, което писах, се отнасяше до племенника!

— Но не ви оправдава. Считайте ме за заместник на племенника. При това положение, щом отправяте към мен думи, предназначени за него, ще ви помоля да отправите към мен и острието на шпагата, предназначено за него.

— Ах! Да не би да възнамерявате…?

— Да приема Вашата покана за дуел от името на племенника си.

— Графе, намерението ми не беше такова — произнесе бързо Ембарес. — Умолявам ви да се оттеглите!

— А аз ви моля да приемете! — отговори Родриганда сериозно.

— Е, добре! Щом толкова настоявате, заставен съм.

— Кога ви е удобно?

— Когато имате време.

— Утре?

— Толкова ли бързате да умрете, дон Фернандо? — запита Ембарес насмешливо.

— Животът ми е в Божиите ръце — отвърна спокойно Родриганда.

— Какво оръжие избирате?

— Като заместник на племенника си, трябва да се придържам към неговия избор — значи шпага. Съгласен съм и с мястото, което е избрал.

— Секунданта?

— Кой сеньор щеше да услужи на племенника ми?

— Викомте Де Лориете.

— Веднага ще ви изпратя този сеньор.

— Ще го чакам.

— След като приключихме, моля да ме освободите.

Дон Фернандо потегли към жилището на Викомте Де Лориете, който беше вбесен от неявяването на Алфонсо. Но отчитайки почтеността на дон Фернандо, заяви, че е съгласен и граф Родриганда се прибра вкъщи.

Целия следобед той писа, а привечер повика вярната Мария Хермоес. Тя мислеше, че отново ще разчепкат въпроса с подмяната на децата, но се излъга.

— Мария — рече той, — ще ти доверя една тайна и ти не бива да я издаваш.

— О, Ваша светлост, разбира се, че ще пазя мълчание — отвърна тя.

— Нали знаеш какво е дуел? Утре заран ще се бия.

— Наистина ли — изплаши се тя. — О, скъпи ми дон Фернандо, не го правете.

— Длъжен съм — отговори той. — Алфонсо приел поканата и малодушно избягал. За да спася честта на името си, трябва да го заместя.

— О, Боже мой, той ще стане убиец на чичо си.

— Едва ли. Аз умея да фехтувам, макар и да не съм скандалджия. Надявам се да остана невредим. За всеки случай обаче изготвих завещанието си…

— Мислех, че отдавна е изготвено! — обади се Мария непреднамерено.

— Да, онова, в което оставям Алфонсо за универсален наследник. Това сега е друго. Недоверието се промъкна в мен и промених разпореждането. Ето новият документ. Ти ще го съхраняваш.

— Аз? Ах, милостиви господарю, аз, бедната жена… — произнесе тя през сълзи.

— Да, ти си вярна и единствената, на която мога да разчитам. Ако утре се върна, ще ми го дадеш обратно. В противен случай ще го връчиш на Председателя на съдийската колегия, който ще предприеме необходимите стъпки. Лека нощ!

Старата поиска да възрази, но той я избута навън, за да не се размекне, което нямаше да му е от полза.

След като напусна графа, Пабло Кортейо се погрижи на първо време да изпрати двамата вестоносци, а после се упъти към жилището си. Той беше вдовец и имаше само една дъщеря от починалата си съпруга. Дъщерята Хосефа беше неговото божество, въпреки че не притежаваше нищо божествено. Имаше висока и мършава снага като баща си, едри кости и недодялани движения. Лицето й бе с восъчножълт цвят, половината от зъбите липсваха, а очите й наподобяваха тези на кукумявка, принудена да ги отвори на дневна светлина. Чертите й бяха ъгловати.

Пабло Кортейо не отиде в кабинета си, а потърси дъщеря си, която лежеше и пушеше цигара в един хамак, провесен в царящата до входа на къщата живителна хладина.

— Ах, папа, какво прави при графа в този необичаен час?

— Получих юмрук между очите — избоботи той.

— За какво стана въпрос?

— За какво друго, освен за Алфонсо.

— Хм! Той все пак е негов племенник!

— Така е. О, да знаеше само старият как стоят нещата! Бих искал да го видя. Разговорът най-напред се завъртя около комарджийския дълг, сетне засегна тази история с дуела, вината за която носиш изцяло ти.

— Аз? — удиви се момичето. — Да не би аз да съм дала повода за дуела?

— Не, но не позволи на Алфонсо да се яви. Страхуваше се за неговия скъп живот, а самият той навярно още повече.

— Какво общо има това с днешната работа?

— Граф Ембарес писа на дон Фернандо. Този пък заговори за уволняване и какво ли не.

— Няма да посмее! — произнесе Хосефа пренебрежително. — Алфонсо не би го допуснал.

— Ха! Графът ще му стегне юздите. Той направо твърди, че аз погубвам неговия племенник.

— Ти не, а аз — рече дамата самоуверено.

— Тук имаш пълно право. Впрочем писмото на граф Ембарес даде резултат, какъвто не съм и помислял. Може би тъкмо това да е нашето щастие: дон Фернандо ще се дуелира вместо Алфонсо.

Хосефа с един скок се намери вън от хамака.

— Кога?

— Не знам, във всеки случай в най-скоро време, защото графът не е свикнал да отлага такива неща.

— Какво би станало, ако бъде застрелян, татко?

— Пронизан.

— О, дуел с шпаги? При тези обстоятелства е още по-опасно.

— Веднага бихме спечелили. Завещанието е изготвено и наследникът е Алфонсо.

— И аз с него! — засмя се девойката.

— Да, и ти с него. О, хитроумен план измисли моят добър брат там, в Родриганда. Искаше да получи за себе си и сина си всичко, а ти и аз — подаяния. Но ние сме го надраснали по хитрост. Ти също ще наследиш, така стоят нещата!

— Любопитна съм какво ще каже Алфонсо за предложението ни.

— Вероятно няма да каже «да».

— Защо не? Намираш ме за недостатъчно красива? — запита Хосефа раздразнено.

— Нямах това предвид — отвърна Кортейо. — Но като стане граф, ще поиска да се ожени за графиня!

— А аз да не би да искам нещо друго? Като ме вземе, ще стана графиня.

— Хм, има някаква логика, но ще падне битка, преди да се съгласи.

— По любов или принуда, Алфонсо ще се съгласи.

— А ако дон Фернандо не загине на дуела?

Хосефа сведе поглед и отвърна:

— Ох, мъже, колко сте слаби духом!

Очите на бащата дълго проучваха лицето й, след което той каза:

— Имаш предвид, че трябва да загине?

— Да.

— Ако не от шпагата…

— … то от нещо друго. Колко време ще трябва да чака човек?

По грозното й лице се изписа някаква демонска алчност.

— Да чака — повтори Кортейо. — Който дълго чака, често остава без нищо.

— Тогава действай! Необходима ли ще ти е моята помощ?

— Може би — отвърна загадъчно той.

— Ах! Вече си стигнал до някакво решение? — попита Хосефа. — Какво е то?

— Още преди да ме повика графът, исках да говоря с теб по този въпрос. Нали прочете писмото на брат ми Гаспарино?

— Да. Графът да бъде погубен?!

— Този план допада ли ти?

— Не съвсем. Не ми се ще дон Фернандо да умре. Ако го оставим жив, винаги ще имаме оръжие срещу Алфонсо и брат ти. Човек не знае как ще се прояви любовта на племенника и брата в различните случаи.

— Имаш право. Можем да го предадем на пиратския капитан Ландола, който тия дни ще бъде тук. Освен това не ми стиска да стана убиец на човек, комуто все пак трябва да сме благодарни за много неща.

— Да сме благодарни? — присмя се Хосефа. — Къде ти е умът? Та нали работиш за него? Все пак нямам нищо против, тъй като и аз намирам, че е по-правилно да остане жив. Не падне ли на дуела, ще трябва да предизвикаме мнима смърт. Но кой ще ни даде подходяща отрова?

— Познавам един, комуто са известни всички отрови и развива с тях тайна и доходна търговия. Стар индианец, живее в Санта Анита. Казва се Базилио. Ще поговоря с него.

— Но едва след като се реши дуелът! Как стоят нещата с Алфонсо?

— Уведомих го за необходимото чрез пратеник още преди три седмици. Днес графът също заповяда да се изпратят двама души при него и те ще го срещнат по пътя. Така че той ще се върне, и то до няколко дни.

— Слава Богу, отново ще е при мен!

Очите й радостно запламтяха. Виждаше се, че момичето действително обича Алфонсо, ала в душата й се таеше вулкан от страсти. Горко му, ако отблъсне тази любов!

На другата сутрин слънцето още не бе докоснало с целувка росата, а граф Фернандо и секундантът Викомте вече бяха напуснали град Мексико и яздеха към езерото Тескоко. Двамата сеньори носеха мексиканското национално облекло: голямо, украсено със златни шнурове сомбреро, чиято широка периферия засенчваше целите рамене; тъмна жилетка с множество малки сребърни копчета; богато извезани със злато и сребро предпазители за крака, които стигат до коленете и са притегнати към тялото с кожен пояс над обикновените панталони.

Седлата бяха гарнирани със злато и сребро, като високият преден връх и облегалото бяха обковани със сребро. Мундщукът и амуницията също бяха украсени. Поводът представляваше пъстър копринен шнур, шпорите сребърни, с големи колелца. Зад лъка на седлото бе прикрепено цветно серапе. От двете страни на коня се спускаше ниско долу мека кожа с козината, служеща за защита на пистолетите. От седлото висеше и ласо.

Двамата кабалероси не разговаряха помежду си. Каквото имаше за уговаряне, беше уредено. Викомте навярно подозираше какво става в душата на графа и не му досаждаше с празни приказки.

Когато стигнаха на уреченото място, противникът вече беше там. Бе довел със себе си лекар и един неутрален свидетел. Двамата противници отхвърлиха всякакъв опит за помирение и застанаха с голи шпаги един срещу друг. Знакът бе даден и двубоят започна.

Ако граф Ембарес е смятал, че ще се справи набързо с Родриганда, много се лъжеше. Дон Фернандо беше изкусен фехтовчик. Удаде му се в първия ход да рани противника, но с това само го направи по-сърцат, та във втория ход да употреби цялото си умение и сила и да постигне отплата. Беше по-трениран от Родриганда, провървя му в един флинт и шпагата му прониза дон Фернандо в гърдите.

— Улучен съм! — извика той и се свлече на земята. Лекарят тутакси се озова при него и като прегледа раната, увери, че макар да не е опасна за живота, е значителна и достатъчна за прекратяване на двубоя. Граф Ембарес заяви, че е удовлетворен и препусна. Дон Фернандо бе грижливо превързан и настанен в купето на неутралния свидетел, което потегли към дома му.

Когато стигнаха там, Кортейо и дъщеря му се засуетиха, но по даден от графа знак лекарят ги отстрани. Графът пожела да види само старата Мария. Тя се появи и й бяха поверени грижите по него. След като лекарят даде необходимите указания и си замина, тя каза:

— Донесох завещанието, милостиви господарю.

— Не беше необходимо — усмихна се той. — Ето ти ключа! Заключи го! Там във второто чекмедже на писалището!

Мария го извърши с грижовност и старание, зарадвана от доверието, с което се ползваше.

В жилището на секретаря нещата бяха съвсем различни. Баща и дъщеря се раздираха от озлобление.

— Какво сме му сторили? — гневеше се Хосефа.

— Нищо, съвсем нищо! — отговори бащата. — Тази стара дойка се е умилквала, без да предполагам.

— А този граф Ембарес, за когото казват, че е добър фехтовчик, всъщност е само един дървеняк. Не можа ли да насочи удара си малко по-долу?

— Още сега тръгвам за Санта Анита.

— Да, тръгвай! Всеки час за нас е изгубен.

— В действителност ми се щеше да изчакам завръщането на Алфонсо.

— Отровата все пак можеш да поръчаш!

— Правилно. Тогава да потеглям!

Пабло Кортейо нареди да оседлаят коня му и препусна надолу по дългата «Пасео де Букарели», после още по-нататък, докато стигна до «Пасео де ла Вига», по която се отива до двете селца Санта Анита и Икстакалто, населени изключително с индианци.

С плоскодънни лодки червенокожи превозват по канал Чалко до града плодове, цветя, царевица, сено. Жени в яркочервени поли, дечурлига и кучета делят място с пищния товар. Вързана на два пръта покривка ги предпазва от палещите лъчи на слънцето.

Вляво се простират прочутите Chinampas — плаващите градини на индианците. Някога повърхността на езерото Чалко е била чиста, водите прозрачни, ала индианците са я покрили със салове и тръстикови рогозки, върху които са положили пръст, за да садят зеленчуци и цветя. Растенията пускат корени, които се закрепват така здраво, че вълните не могат да отнесат саловете и се образуват малки, оградени с плетове от рози островчета, от които се добиват най-вкусните плодове и зеленчуци.

Тези индианци не са езичници, а католици, наричани Indios fideles — мирните, за разлика от Indios bravos — свободните, диви индианци. Наред с християнството, те са запазили някои възгледи и обичаи от предишната си вяра. Сред тях има хора, които са много по-опасни от някой волен команч или апач.

Един такъв бе и Базилио, докторът по отровите. Беше наследил от баща си познания върху всички индиански отрови, тяхното приготовление, употреба и въздействие. Достатъчно безсъвестен, той бе развил от знанията си търговия и навярно бе уморил повече хора, отколкото Бизоновото чело и Мечешко сърце са повалили с оръжията си в честна борба.

Неговата колиба бе известна на всеки и Кортейо също я знаеше. Той насочи коня си към малкия двор, където посетителят би останал незабелязан, и почука.

Беше му отворено едва на повторното чукане. Грозното лице на една стара жена се ухили насреща му и запита:

— Какво искате?

— Базилио, лекарят, вкъщи ли е?

— Не. Не зная също така къде е и кога ще се върне.

Кортейо извади от джоба си едно сребърно песос, показа й го и отново запита:

— Базилио вкъщи ли е?

— Може би. Ще надникна. Дайте парите!

— Ще ги получиш, ако си е вкъщи.

— Тук е — без забавяне отвърна тя. — Дайте ги!

— Мога ли да вляза при него?

— Да. Елате!

Кортейо подаде монетата на старицата и влезе. Тя затвори след него и го въведе в малко помещение, което наподобяваше по-скоро кошара, отколкото човешко жилище.

— Седнете! — нареди му. — Ще отида да го доведа.

Когато тя изчезна, Кортейо се огледа за някакъв предмет, на който да седне, но не видя нищо друго освен куп изсъхнала трева и се настани там. Отново бе принуден да почака, докато индианецът се появи. Беше малко сухо човече с остри черти и страховит ястребов нос, върху който се мъдреха огромни очила.

— Какво желаете? — запита той.

— Може ли човек да говори открито с вас? — отвърна с въпрос секретарят.

— Да, но да остане в тайна.

— Продавате ли лекарства?

— Да.

— Добри и лоши?

— Всички са добри.

— Имам предвид отровни и неотровни.

— Да. За отровните ли искате да говорите с мен? В такива случаи човек трябва да е предпазлив. Кой сте?

— Не е нужно да се знае. Не съм alguazil [9], мога да се закълна.

— Добре! Имате ли пари? Всеки, който желае да разговаря с мен за отрови, трябва да даде десет песос. Ще платите ли?

Кортейо извади сумата от портфейла си и му я даде. Доволно ухилен, индианецът прибра парите и рече:

— Сега можете да питате!

— Има ли отрова, която да предизвика у човек мнима смърт? — запита Кортейо.

— Да, дори няколко. Кой ще я получи?

— Здрав мъж на около петдесет години.

— Наложително ли е да се пробуди отново?

— Да, след една седмица.

— Кога искате да я имате?

— Незабавно. Ще дам каквото поискате.

— Струва сто песос.

— Плащам ги.

— Добре. Това се казва кратка и хубава търговия. Изчакайте малко, докато я донеса!

Базилио се отдалечи и този път отсъства близо час. Когато се върна, носеше в ръка малка кесийка, която подаде на секретаря.

— Ето я! — каза той.

Кортейо взе кесийката със съдържание едва четвърт напръстник и попита:

— Това ли е? Мога ли да я отворя?

— Ваша воля! — захили се отровителят. Кортейо отвори хартийката. Тя съдържаше някаква маса без миризма и цвят, напомняща стрито на прах стъкло.

— Може ли човек да я пипа, без да му навреди?

— Тя действа само в стомаха — гласеше отговорът.

— А как да я дам?

— Разтворена във вода я прибавете към храната или напитката. Въздействието се проявява за една нощ.

— Има ли противоотрова?

— Не. А и употребата на други лекарства не препятства действието й.

— Тогава ще я задържа и платя. Но вие отговаряте за ефекта. Разбрахме ли се?

— Няма да се кълна, ала сам ще се уверите, че прахът действа, както обещах.

— В противен случай ще дойда да си взема парите, а вас ще доложа като отровител. Знаете, че това се наказва със смърт!

Докторът по отровите се усмихна с превъзходство:

— Кой е виновникът, сеньор? Онзи, който приготвя отровата, или онзи, който я дава на хората? Според мен вторият е по-виновен. Дайте парите и си вървете!

Кортейо наброи сто песос на Базилио. После прибра грижливо отровата и вече се канеше да си тръгва, когато го споходи нова мисъл.

— Чакай! Мнимият мъртвец получава ли петна на разложение?

— Не!

— Но в моя случай трябва да са налице!

— Хм, това е лошо! — отвърна Базилио с лукава усмивка.

— Не е ли най-добре човекът действително да умре? Тогава със сигурност ще има такива петна.

— Не, не бива да умира. Но могат ли петната да се предизвикат изкуствено?

— Хм! Това ще струва още петдесет песос!

— Базилио, вие сте шегобиец. Сума пари изстисквате от мен. Давам ви двадесет песос.

— Петдесет или си вървете! Друго положение няма! — Базилио даде вид, че си тръгва.

— Стой, давам тридесет! — мигновено реши Кортейо.

— Почакайте тогава! Ще донеса каквото трябва.

Индианецът тръгна и след десет минути се върна с малко шишенце, в което имаше някаква жълта течност.

— Нали знаете местата, където покойниците получават петна на разложение? Натопете едно парцалче в тази течност и намажете местата! Колкото по-обилно, толкова по-тъмни ще станат.

— Дайте я! Ето парите.

Кортейо подаде тридесетте песос, които индианецът прибра в джоба си с нескрита радост. След това напусна колибата и побърза да се отдалечи. Всеки, излязъл от жилището на Базилио, незабавно попадаше под подозрението, че е сключил някаква зловеща сделка.

Седма глава

Едно мерзко дело

Когато Кортейо яздеше обратно по «Пасео де ла Вига», насреща му се зададе един ездач, който, изглежда, не бе свикнал да седи на кон. Носеше леко лятно облекло, а на главата си огромно сомбреро. Кортейо спря изненадано коня си. Познаваше човека, ала не го очакваше тук — беше капитан Хенрико Ландола.

Здраво стиснатите устни с презрително отпуснат ъгъл, остро извитият нос, пронизващият поглед на сивите очи даваха да се разбере, че той няма работа с хора от средна ръка.

Капитан Ландола не беше обикновен моряк — това знаеха всички, които го познаваха. Те единодушно заявяваха, че въпреки испанското си име, той е истински янки, който и от дявола не се страхува и ако трябва, ще влезе под пълни платна в пъкъла и ще излезе, без да е изгубил рея или стонга. Познаваше всички морета и пристанища и минаваше за човек, за когото всеки товар е добър, стига само да носи пари. Да, дори се шушукаше, че не отказва и пратка негри, независимо че робството, макар и само на хартия, е премахнато от Великите сили, и много не го е грижа за кръстосвачите.

— Възможно ли е! Нима това сте Вие, сеньор Хенрико Ландола? — запита Кортейо.

— Да, аз съм — отвърна морякът.

— А какво правите тук, на «Пасео»?

— Тръгнах да ви пресрещна.

— Мен? — удиви се Кортейо.

— Да. Не знаехте ли, че съм акостирал във Веракрус? Не получихте ли писмо от Вашия брат?

— Получих.

— Е, тогава всичко е наред. Минах през тази проклета, пълна с разбойници и треска страна, за да уговоря с Вас устно сделката. Потърсих ви у дома, но открих само дъщеря ви, която ми каза, че сигурно ще мога да ви срещна на «Пасео». Така и стана.

— Колко непредпазливо! Не бива да ви виждат. Вярно, че тук никой не ви познава, но дяволът често си няма работа. Когато двама души искат да сключат сделка като нашата, никой не бива да ги мярка заедно.

— Съгласен съм!

— Сега се поразходете с коня където намерите за добре и елате тази вечер към десет часа пеша насам.

— Добре, ще бъда тук.

Ландола продължи, а секретарят подкара в тръс към къщи. Когато пристигна, дъщеря му го посрещна напрегнато:

— Видя ли Базилио, получи ли средството?

— Разбира се. Но е дяволски скъпо!

— Разказвай!

Секретарят информира Хосефа за посещението си при доктора, след което я упрекна:

— А ти как можа да допуснеш такъв гаф, като изпрати капитана да ме пресрещне!

— Гафът щеше да е по-голям, ако го бях оставила да те чака вкъщи.

— Той това ли искаше? Непредпазлив човек! Спомена ли нещо за сделката ни?

— Не, нито дума.

— И ти също не?

Малко смутена, Хосефа отвърна:

— Направих опит, но той не прояви интерес.

— Така си и мислех. Мъж като Ландола не би разговарял за такива неща с жени. Каза ли му къде съм?

— Не. Осведомих го само, че може да те срещне на «Пасео». Значи средството е у теб? Какво представлява? Прах или течност?

Секретарят отвори кесийката и показа съдържанието на дъщеря си.

— Кога ще го употребиш? Още днес?

— Налага се да изчакаме. Алфонсо не е дошъл.

— Не е необходимо непременно да е тук.

— Трябва поне да говоря с капитан Ландола.

— И утре дон Фернандо ще получи праха?

— Напълно възможно.

— Но как? Дъртата Мария не допуска никого при него. Варди го като дракон.

— Все ще се намери някакъв начин.

— Какво е въздействието?

— Проявява се за една нощ и трае цяла седмица.

— Но тогава дон Фернандо би могъл да умре, понеже е ранен.

— Вината няма да е моя. Моето желание е само да предизвикам мнима смърт, а умре ли, съвестта ще ми е чиста от всякакви угризения.

Мръкна се и Кортейо се отправи бавно към мястото на срещата. Не му се щеше да идва на кон, защото това би затруднило разговора с Ландола. Скоро срещна капитана.

— О, точен сте! — възкликна Ландола, разпознавайки секретаря. — Много добре, обичам точността!

— Аз също. Къде прекарахте времето си, сеньор Ландола?

— Е, има различни вертепи, в които човек се чувства добре, но да не говорим за това — гласеше отговорът. — Хванете ме под ръка и да пристъпим към делата!

Те закрачиха рамо до рамо, като си шепнеха тихо.

— Получихте ли писмото от Вашия брат Гаспарино? — започна капитанът.

— Да. А Вие вашите инструкции, сеньор Ландола?

— Не.

— Тъй ли, аз пък мислех…

— Хм, Вие само се изразихте погрешно, сеньор — разсмя се късо Ландола. — Капитан Хенрико Ландола сам си е господар. Не приема от друг заповеди и указания.

— В такъв случай прощавайте! Не казах думата в смисъл на нещо нередно.

— Така е добре. Та исках да ви кажа, че Вашият брат ме помоли да ви подпомогна в една секретна работа.

— Доколко?

— Хм, доколкото да отстраня някакъв човек! — изтърси капитанът.

— Мъртъв или жив?

— Според желанието на брат ви — мъртъв!

— А ако имам различни намерения от тези на брат ми?

— Зависи от заплащането — ухили се Ландола. — Колко ще предложите?

— Хиляда дурос [10] ще ви бъдат ли добре дошли?

— Съгласен. Какво трябва да направя с този човек?

— Да изчезне.

— Къде?

— Където ви е угодно.

— Добре. Кога мога да получа «товара»?

— Колко време ще останете в пристанището?

— До уреждане на нещата. Но се надявам, че няма да ме подлагате на мъчения в това проклето гнездо на треска, в противен случай вдигам платната. Нямам желание да умирам.

— Ще побързам. Знаете ли за кого става въпрос?

— Не. Аз вземам товара си, а дяволът да бере грижа кой е.

Ако беше светло, Кортейо щеше да разбере от лицето на капитана, че лъже. Прозрял плановете на двамата братя, Ландола тайно хранеше намерение един ден да вземе своя дял.

— Но той ще ви каже името си — забеляза секретарят.

— Няма да му повярвам.

— Матросите ще го чуят.

— Никой от тях няма да го види.

— По-късно ще разберем ли къде сте го откарали?

— Възможно е. Засега още не зная.

— Добре. Да приемем, че човекът утре умре…

— Кога ще бъде погребан?

— Би трябвало до два дни, ала неговият племенник не е тук…

— В такъв случай ще го погребат в негово отсъствие.

— Не е много прилично.

— Аха, значи е знатна личност! Хм, но при издъхването си той ще каже на лекаря, че иска да го балсамират.

— Няма да го допусна. Претекстът ще бъде, че няма такава традиция в семейството или пък, че покойникът е имал предразсъдъци в това отношение.

— Правилно. А как ще го отнесем до пристанището?

— Хм. В ковчег, разбира се, не. Може би ще е най-добре в някой лек кош.

— Действително. Но как ще го откарате до крайбрежието?

— С мулета.

— А на кораба?

— Качването на коша си е Ваша работа, сеньор Ландола.

— Хм, това не ми харесва! Но от мен да мине, ще ви направя услугата. Само гледайте кошът да не пропадне нейде из пътя!

— И мен безпокои тази мисъл. Пътят до морския бряг никак не е сигурен. Той гъмжи от бяла и червена измет, която не буди никакво доверие.

— Трябва да се погрижите за надеждна охрана.

— Трудно. Ще се наложи да се посветят хората в нещата.

— Не е необходимо. Тръгнете лично с тях!

— Навярно няма да имам възможност, но ще помисля. А Вие как ще разберете, че сме пристигнали, сеньор капитане?

— Много просто — изпращате някой да ме извести на кораба.

— След това Вие самият ли ще дойдете?

— Още не зная! А Вие да не влезете с коша в града?

— И през ум не ми минава.

— Потърсете на брега някое усамотено място, удобно за пристан с лодка! Разбера ли, че сте дошли, идвам през нощта за коша.

— Така е добре. Сега сме на едно мнение.

— Тогава да се сбогуваме.

— Бързате ли?

— Планирал съм още едно малко развлечение, сеньор Кортейо. Знаете, животът в морето е дяволски скучен и слезе ли човек на сушата, не бива да се държи като магаре.

— Разбирам. Тогава лека нощ, сеньор.

— Лека нощ. Побързайте с погребението!

— Ще стане достатъчно бързо.

Двамата порядъчни мъже се разделиха.

Раненият граф Фернандо лежеше в леглото, без да подозира, че погребението му е вече подготвено. Щастието или по-скоро дяволът се усмихна на Кортейо. Той стигна в палата на господаря си и поиска да се отправи към жилището си, но срещна старата Мария Хермоес, която носеше от чешмата чаша с вода.

— Как е дон Фернандо? — осведоми се той.

— Не се оплаква — отвърна Мария.

— Появи ли се треска?

— Не, но чувства ужасна жажда. Почти всеки четвърт час му нося чаша студена вода.

— Лекарят идва ли пак?

— Два пъти. Каза, че не е засегнат важен орган и няма опасения, стига да не се появи нещо неочаквано.

— Да си пожелаем графът скоро да оздравее! В тези горещи местности и най-малкото нараняване може да се окаже опасно за живота.

— Това е вярно. Но аз нямам време, сеньор. Лека нощ!

Бяха се спрели пред вратата за жилището на Мария. Старата сигурно искаше да влезе и вземе нещо. Ето защо остави за малко чашата в близката ниша на стената и отиде в стаята.

Кортейо едва бе тръгнал. Един бърз поглед го убеди, че е сам. С трескава припряност той извади кесийката и изсипа съдържанието в чашата. След това бързо се отдалечи.

Хосефа Кортейо още не беше си легнала в очакване на баща си. С радостна възбуда той й разказа как му се е удало да извърши престъпното дело. Тя го слушаше със захлас и когато свърши, плесна възторжено с ръце.

— Ах, великолепно! — възкликна. — Спечелихме, всички неизвестности отпаднаха и сега със сигурност зная, че ще стана графиня! Алфонсо кога ще бъде тук?

— До няколко дни. Но ако е бързал, може да пристигне още утре.

— Тази нощ няма да мога да заспя от радост и очакване.

— При все това трябва да отидеш в спалнята си. Ако с графа се случи нещо необичайно, всички ще се разбудят. Всеки ще се появи полуоблечен и сетне би могло да направи впечатление, ако си напълно облечена. Внимавай и за най-дребните неща.

— Имаш право. Мисля само кога графът ще изпадне във вцепенение. Ще предоставиш ли на Мария възможността да се разпорежда в болничната стая?

— Дори и не мисля!

— Така щях да те посъветвам и аз, а и да те предупредя. Графът, изглежда, е подготвил друго завещание.

— Caramba — по дяволите! — изруга Кортейо изплашен.

— Да, най-малкото го предполагам. Не е ли вярно, че преди дуел човек привежда делата си в порядък?

— Разбира се. Във всеки случай и дон Фернандо не го е пропуснал.

— Писал е в продължение на доста време, както каза слугата Арнолдо.

— Това все още не е повод да се мисли, че е изготвил ново завещание.

— Имам и други доводи. Защо държи в тайна, което е писал? Защо не го е заключил в писалището си, където съхранява подобни неща?

— Някъде другаде ли го е съхранил?

— Да. В ръцете на тази вещица Мария Хермоес.

— Дявол! — възкликна Кортейо изумен. — Със сигурност ли го знаеш?

— Да. Излязла е от покоите му с голям плик, запечатан на пет места, а когато той се върна от дуела, отново му го занесла.

— Кой ти го каза?

— Камериерът.

— Това наистина е странно! Към мен вчера той показа голямо недоверие, а към нея голямо доверие. Сигурно е променил завещанието. Но какво може да промени? Алфонсо си остава наследникът!

— А може би не — рече Хосефа. — Дон Фернандо не е доволен от него и има право да го лиши от наследство, тъй като Алфонсо е само племенник. Другояче стоят нещата с имотите на дон Мануел в Испания. Те са майорат [11] и при всички случаи ще преминат в ръцете на Алфонсо.

— Това е вярно. Но все пак е странно доверието на дон Фернандо тъкмо към старата дойка.

— Да, някога тя е довела тук Алфонсо и може би подозира нещо.

— Дали не е споделила подозренията си с графа?

— Трябва да я обезвредим, татко! Как мислиш, къде би могъл графът да съхранява плика?

— Най-вероятно в средното чекмедже на бюрото си, където държи всички важни документи.

— Тогава първото, което ще направиш, е да отвориш това чекмедже веднага щом подейства прахът.

— Ще сторя всичко възможно. А сега лека нощ!

Кортейо отиде да си легне. Дъщеря му също се отправи към спалнята си, ала както бе казала, не можа да намери сън. Лежеше с отворени очи и мечтаеше за бъдещото владичество и бляскавия живот. А че този живот ще бъде купен с цената на тежко престъпление, това изобщо не я смущаваше.

Така минаваха час след час и Кортейо бе потънал в дълбок сън, когато на вратата му припряно се потропа. Той се събуди и попита кой е.

— Слугата Арнолдо — прозвуча отговорът. — Ох, моля ви, сеньор, отворете! С дон Фернандо трябва да се е случило нещо лошо!

— Веднага.

Кортейо рязко скочи от леглото, навлече домашния халат и бързо запали една свещ. После отвори вратата и слугата влезе.

— Какво е станало с графа? — запита секретарят.

— Не зная. Днес трябваше аз да будувам. Бях седнал на един стол и за малко съм задрямал, когато чух някакъв вик. Отидох до болничната стая, беше заключена отвътре. На въпроса ми какво се е случило не последва отговор. Старата Мария плачеше и се вайкаше жалостиво, но не отваряше. Тогава дотичах да ви уведомя, сеньор.

— Много добре си сторил. Веднага ще разберем как стоят нещата.

Кортейо тръгна след слугата до вестибюла, откъдето се чуваше дойката да плаче. Почукаха, но не получиха отговор.

— Отвори! — извика Кортейо заповеднически и ритна вратата.

Замаяната старица се осъзна. Приближи се и отвори.

— Какво е станало? — запита секретарят.

— Ох, скъпият, добрият, милостивият господар! — проплака тя. — Той е мъртъв… мъртъв!

Кортейо пристъпи към постелята на графа и го погледна. Дон Фернандо лежеше бледен, с изпито лице като труп.

— Кога се случи? — запита той дойката.

— Не зная — отвърна тя.

— Трябва да знаеш, нали бдиш при него!

— Бях задрямала и когато се пробудих, дон Фернандо беше мъртъв. Не зная колко време след това съм го оплаквала.

— Нещастнице, сигурно ти си виновна за неговата смърт! — нападна я той. — Защо не си отворила, когато Арнолдо е поискал да влезе? Вероятно все още е могло да бъде спасен.

— Не, той вече беше мъртъв — оправда се старицата. Още с влизането си Кортейо бе плъзнал поглед към писалището и бе забелязал, че ключът е в ключалката.

— Идете да разбудите хората и доведете лекар! Бързо, бързо! — заповяда той.

Слугата тутакси тръгна да изпълнява заповедта, а и дойката напусна стаята, кършейки ръце. Кортейо се отправи стремително към писалището, отвори чекмеджето, намери плика и като го прибра в джоба си, отново заключи. После пое с ускорен ход след двамата.

Всичко се бе случило толкова бързо, че дойката едва бе стигнала първата врата. Кортейо я улови за ръката и каза:

— Спри, Мария! Нали дон Фернандо ти имаше доверие?

— Ох, повече от на всеки друг — отвърна тя, хлипайки.

— Добре, остани и сега при него, докато дойдат от съда. Ще вардиш да не се изгуби нещо! Върни се, аз самият ще събудя хората.

Предложението допадна на старицата. Тя се върна в стаята и поднови оплакването.

При вика на Кортейо се разбудиха всички обитатели на палата и се стекоха при господаря си да се убедят в неочакваната му смърт. Надигнаха се силни вопли и вайкания, които престанаха едва когато се появи лекарят.

Поразен от неочакваното събитие, той най-напред изгони ридаещите жени и слуги. Разреши да останат само Кортейо, камериера и дойката.

След това прегледа трупа и поклати глава:

— Тетанус. Още е топъл. Ще трябва да изчакаме.

Кортейо се опасяваше, че има намерение да му пусне кръв, но не бе така. Лекарят само заяви, че иска да остане край трупа до сутринта и секретарят и слугата се оттеглиха. При доктора остана единствено дойката Мария.

В стаята си Кортейо завари очакващата го Хосефа. И тя като останалите бе изтичала при трупа леко наметната, ала сега беше облечена.

— В теб ли е писмото? — гласеше първият й въпрос.

— Да, открих го в средното чекмедже. Няма никакъв адрес. Да го прочетем!

Кортейо разчупи печатите, извади листа от плика и се зачете. Пребледня.

— Какво има? — попита Хосефа угрижено.

— Ето, чети сама! — отвърна той, когато привърши. Дъщерята го послуша и също промени цвета си. Когато стигна до края, хвърли листа на пода.

— Само като си помислиш! — извика тя. — Лишен от наследство!

— Нямаше да получи и един хелер!

— А на тази Мария е оставил истинско богатство — гневеше се момичето.

— А ние щяхме да се забъркаме в следствие. Щяха да проверят дали Алфонсо наистина е граф Родриганда.

— Колко е добре, че притежаваме този парцал!

— Изгори го!

— Не те ли забелязаха, че си бил до писалището? Дойката нищо ли не видя?

— Не. Всичко стана толкова бързо, че навярно си е помислила, че съм напуснал стаята непосредствено след нея.

— В такъв случай няма от какво да се страхуваме. Хубаво! Документът ще бъде изгорен, с което всички грижи отпадат. Сега липсва само Алфонсо.

— Аз ще действам като негов заместник. Така или иначе властите ще се обърнат най-напред към мен като секретар на покойния.

— Как стоят нещата с петната на разложение?

— Все ще се удаде възможност да бъдат нанесени.

— Графът в стаята ли ще остане?

— Не, юридически тя ще бъде недостъпна, докато не бъде отворено завещанието.

— А това кога ще стане?

— Според тукашните закони още днес, за да се види кой е наследникът и кой ще се разпорежда.

— А къде ще бъде положен трупът?

— В парадно легло с балдахин в голямата зала. Правят се необходимите приготовления. Ще бъде тапицирана в черно.

— Ох, колко работа ме чака!

— И мен. Трябва да се погрижа за ковчег и да ръководя всичко останало. Денят вече просветлява. Веднага се залавям за работа.

— Аз също, и то с тази хартия. — С тези думи Хосефа взе плика и съдържанието и се отправи към камината. Огънят ярко лумна.

След няколко часа Кортейо бе повикан при лекаря.

— Вие сте секретарят на дон Фернандо? — запита го той. — Всички негови дела от Вас ли бяха ръководени?

— Точно така.

— В такъв случай ви заявявам официално, че графът действително е мъртъв.

Кортейо даде вид, че е потресен.

— Как е възможно! — изплака той.

— Аз също го смятах за невъзможно, но в крайна сметка бях принуден да повярвам.

— И казахте тетанус?

— Да. При нашия южен климат и най-малкото нараняване може да предизвика тетанус и да доведе до смърт.

— Ужасно! Сеньор, ще разрешите ли да вдигнем трупа оттук? До половин час ще се яви представител на властите, за да уреди наследствените дела.

— Кой ще стане наследник?

— Дон Алфонсо, предполагам.

— Вие присъствахте ли, когато покойният сега граф състави завещанието си?

— Да.

— Значи предположенията ви могат да се приемат като нещо сигурно. Бихте ли ме препоръчали на благосклонността на дон Алфонсо? Аз винаги се радвах на доверието на дон Фернандо.

— Ще сторя всичко възможно, сеньор! — отвърна Кортейо.

— Сега ще издам смъртния акт за властите, но си запазвам правото за още един преглед на трупа, преди да бъде погребан.

— Дори ви моля, сеньор.

Още не бяха отнесли трупа и съдебните лица се появиха. Старата дойка трябваше да се отстрани, остана само Кортейо като бивш заместник на графа.

Дон Фернандо беше депозирал при властите първото си завещание и сега то бе отворено. Установи се, че дон Алфонсо е единственият наследник. По-нататък се препоръчваше на наследника да задържи на служба секретаря, комуто впрочем се падаше значително състояние. Беше помислено и за цялата прислуга, но това щеше да се доведе до знание след погребението.

— А къде е граф Алфонсо? — запита оповестителят на завещанието, който беше самият председател на съдийската колегия в Мексико.

— В една далечна хасиенда.

— Кога ще се върне?

— Може би днес, най-късно до няколко дни.

— Пратете веднага да ме уведомят за пристигането му, сеньор Кортейо! Ще го посетя и ще уговоря какво е необходимо да се направи. Засега ви упълномощавам да се погрижите за погребалната церемония според волята на завещанието, както и за всичко останало. Къде са книжата на покойния?

— В книгохранилището и тук.

— А парите, ценните книжа и тям подобни?

— В това писалище.

— Това обстоятелство ме принуждава да запечатам целия апартамент на дон Фернандо. А вие съблюдавайте за целостта на печатите!

Кортейо кимна и отвърна:

— Ще ви помоля преди това да ми отпуснете сумата, необходима за погребението. Ще държа отчетност.

— Ще я имате.

С това всичко бе уредено, трупът отнесен в залата и стаите на графа запечатани.

Осма глава

Фалшивият наследник

С напредване на деня новината за смъртта на обичания от всички граф Фернандо се разпространи из целия град. Разбра се, че е получил раната при дуел и всяко знатно семейство изпрати съболезнователна картичка.

Кортейо прекара продължително време край мъртвеца, но едва следобед му се удаде да нанесе петната. Станаха толкова сполучливи, че и познавач би се заблудил. А когато лекарят дойде на другия ден да прегледа трупа за последен път, още с първия поглед върху тях даде разрешение за погребение.

Но този втори ден донесе и нещо друго.

Зает следобеда с безкрайно писане, Кортейо чу по едно време тропот от копитата на кон, чийто ездач спря пред портата. Той не си даде труда да види кой е, предостави го на прислугата. Но скоро долови бързи крачки и звънтящи шпори пред вратата си; тя се отвори.

Секретарят подскочи от бюрото.

— Алфонсо! О, само как те чакам!

— И аз копнеех по Мексико и вас, чичо.

— Знаеш ли вече, че графът е мъртъв?

— Да — ухили се Алфонсо.

— Смешно ти е? Защо?

— За твоето всезнание. Писа, че граф Фернандо ще умре; аз идвам, слизам от коня и… научавам, че той е мъртъв. Това наричам аз точност!

— А няма ли да попиташ кой е наследникът?

— Не. Та нали съм аз.

— Охо!

При това възклицание Алфонсо пребледня.

— Нима не съм?

— Е, не се притеснявай — успокои го чичото. — Ти си наследникът, но и да не беше, нямаше да изгубиш много, тъй като такъв щеше да бъде старият граф Мануел от замъка Родриганда в Испания, чийто син се явяваш ти.

— Дявол да го вземе! Какво се е случило?

— Още сега ще разбереш. Но, caramba, как само изглеждаш?!

Новодошлият плъзна поглед по съдрания си костюм.

— Да, идвам направо от пущинака. Ще отида в стаята си да се преоблека и пооправя.

В този момент вратата се отвори и влезе Хосефа. Като забеляза братовчед си, тя пребледня от радостен трепет. После се изчерви и възкликна, разтваряйки ръце:

— Алфонсо? Алфонсо, мили! Ела да те прегърна, скъпи ми братовчеде!

И тъй като той не се приготви да падне в обятията й, тя се спусна към него, притисна го до мършавата си снага и го целуна бурно по устата. Алфонсо поиска да я отблъсне, но не му се удаде и се ядоса.

— Остави ме! — заповяда. — Забранявам ти подобни безобразия! Как можеш да ме наричаш толкова високо братовчед! Ако някой те чуе, издадени сме!

— Ох, толкова съм щастлива да те имам отново! — възкликна тя.

— Това обаче не е основание да ми гризеш устните с единствения си зъб!

Това помогна. В кукумявските очи лумна гневен огън и като го отблъсна гордо, рече:

— Ще има да ме молиш да ти простя тази обида!

— Днес едва ли! — захили се той.

— И утре е ден!

— Никога!

— Ще видим! Никой не може да ме обиди безнаказано.

— Не ми досаждай с глупостите си! Къде са ключовете от апартамента ми, Кортейо?

А той следеше сцената с напрежение. Сега посочи мрачно черната дъска на стената, където висяха на месингови куки множество ключове.

— Там са! — рече навъсено.

Алфонсо го изгледа изненадано.

— Какво ти става? — попита той.

— Нищо!

— Е, в такъв случай нека секретарят си направи труда да даде ключовете на своя господар.

Лицето на Кортейо стана още по-мрачно и той отвърна:

— Или племенникът бъде така тактичен и освободи чичо си от това задължение.

Алфонсо се разсмя.

— Не разигравайте комедии! Не ме бива нито за партньор, нито за зрител!

— Досега ти играеше малка второстепенна роля, така че винаги е възможно да бъдеш принуден да слезеш от сцената. Вземи ключовете и иди в стаята си да се преоблечеш! После изпрати слугата да ме повика.

Тонът в думите беше толкова твърд, че лекомисленият млад мъж не намери кураж да противоречи и послушно се отдалечи. Кортейо се обърна към дъщеря си:

— Хосефа, голяма глупост извършихме вчера с изгарянето на второто завещание. В камината е още пепелта…

Очите й блеснаха загадъчно и в отговора прозвуча някакво състрадание:

— Да. Но защо да е глупост?

— Защото ако завещанието беше налице, щяхме да го държим в ръцете си.

— Нима и така не го държим в ръцете си? Най-малкото можем да опитаме.

Кортейо се върна към работата си, а Хосефа — в своята стая. Там тя отвори едно тайно отделение в шкафа си и извади някакъв лист. Беше вчерашното завещание.

— Ох, колко умно постъпих — промърмори, — като изпълних вчера този малък фокус и изгорих парче вестник вместо завещанието. Сега Алфонсо ми е в ръцете и няма как да се изплъзне.

Междувременно подставеният граф се преоблече и позвъни на слугата да повика секретаря.

Той веднага се яви, намести се непринудено на един стол и поде:

— Как си, Алфонсо? Имаш вид на авантюрист!

— Не ми провървя. Ще ти разкажа. Но преди всичко бих искал да зная какво се е случило тук, засега това е по-важно. Та говори, чичо!

Кортейо кимна.

— Получи ли писмото ми?

— Да.

— А срещна ли двамата пратеници!

— Какви пратеници?

— Как, не си ли ги срещнал?

— Не. Бях принуден да поема по обиколен път.

— По нареждане на дон Фернандо изпратих двама души да те доведат.

— Едновременно двама? Причината трябва да е била твърде важна. Да не би болестта на графа?

— Не, твоят дуел. Ембарес писа на графа и даде три дни срок, след което щеше да публикува случая в пресата.

— Дявол да го вземе! Да можех да видя физиономията на графа в този момент.

— Аз я видях, не беше приятна. Първо той изпрати вестоносци да те доведат, след което отиде при Ембарес, за да…

— За да измоли отсрочка? — вметна Алфонсо.

— Намерението му съвсем не беше такова — отвърна Кортейо. — Дон Фернандо беше човек на честта и държеше на името си. Отиде при графа, за да се дуелира вместо теб.

— Caramba! Ако това е истина, значи нещата са приключили?

— Изцяло.

— Мога да заявя, че на добрия Фернандо през целия живот не му е хрумвала по-добра идея от тази да се остави да го пронижат вместо мен! Защото, както предполагам, смъртта му е последица от онзи дуел.

— Такова е всеобщото мнение.

— О, да не би причината за смъртта да е друга? Възбуждаш любопитството ми. В писмото ти имаше някаква недомлъвка. От какво умря?

Кортейо извади от джоба писмото на брат си, което вече бе показал на Хосефа, и го подаде на племенника. — Прочети го! — рече той.

Алфонсо прегледа набързо листа и запита напрегнато:

— Това писмо ли е причината за смъртта на дон Фернандо?

— Не за смъртта му, защото той е жив!

Алфонсо подскочи.

— Жив? — извика той. — Да не си мръднал?

— Смятам, че умът ми си е на мястото поне колкото твоя! — отвърна секретарят.

— Но това си е чиста глупост, да го оставиш жив.

— Погрижих се да не може да ни навреди. Граф Фернандо е само привидно мъртъв.

Алфонсо пребледня.

— Привидно мъртъв! Zambomba — я гледай ти! Но това е опасно!

— Сега лежи вкочанен.

— Но как го постигна, чичо?

— Дадох му отрова, която предизвиква вцепенение. Въздействието й трае една седмица, след което той отново ще се върне към живота.

— И какво ще стане после с него?

— Ще се събуди на кораба на нашия Хенрико Ландола.

— Който ще го разкара от хоризонта?

— Да. Ще му го доставя на брега в един кош.

— Трудна работа. До морето има всякаква паплач.

— Така е за жалост. Нужна ми е охрана, а при това хората не бива да са посветени в нещата. Поставен съм в безизходица — откъде ли бих могъл да намеря такива мъже!

Алфонсо отвърна бързо:

— О, тук аз ще ти помогна.

— Ти! — удиви се Кортейо. — Познаваш ли хора, които са благонадеждни, храбри, мълчаливи и не са любопитни?

— Зная такива, които притежават тези качества в най-голяма степен. Имам предвид моите придружители от хасиендата дотук.

— А, вакуероси! Не струват нищо.

— Не вакуероси, а индианци.

— Това е нещо по-добро. Християни ли са?

— Не, езичници.

— Значи Indies bravos! От кое племе?

— Команчи са.

— Команчи? — стъписа се секретарят. — Шегуваш се.

— Говоря сериозно.

— Но команчите са опасни. Не живеят в Мексико, а отвъд границата и идват насам само за да убиват, грабят и плячкосват. Още не съм ги виждал.

— По-рано и аз не ги познавах. Вярно, че са сто пъти по-опасни от нашите диви индианци, но тези са ми приятели и ще ти служат вярно.

— Твои приятели? И са те придружили до Мексико?

— Да. Сега са скрити в планините край града. Това, което преживях, е цял роман. Виждам, че е време да ти разкажа.

Алфонсо започна да описва преживелиците си от хасиендата. Разказа за команчите, Пещерата на кралското съкровище, битките, ужасното си висене от дървото над Езерото на алигаторите и бягството си.

Докато Алфонсо не свърши, Кортейо слушаше със зяпнала уста и прикован поглед. Сетне възкликна:

— Боже мой, та това почти не е за вярване! Значи наистина видя чудовищното съкровище? И то изчезна?

— Изчезна! Къде — навярно знаят само проклетият Бизоновото чело и окаяните му мищеки.

— Трябва да се търси, да се търси, ако е необходимо — и години наред! — извика Кортейо възбудено.

— Така и ще сторя, сега съм собственик на хасиендата. Ще потегля с един ескадрон драгуни.

— Ще ти дадат ескадрон. На граф Де Родриганда няма да откажат.

— А после ще си навлека отмъщението на цялата сган, можеш да бъдеш уверен в това.

— Мислиш ли, че твоите команчи ще ме придружат до Веракрус?

— Да, защото тази вечер ще им заплатим. Те чакат да им занеса възнаграждението.

— Ще яздя с теб.

— Тогава се погрижи за всичко, което съм им обещал! Ще ти го продиктувам. А сега ми кажи как стоят нещата с наследството?

— Ти си универсален наследник.

— Завещанието отворено ли е?

— Да. Трябва да уведомя председателя на съдийската колегия. След като си тук, ще поиска да дойде и уреди нещата.

— Изпрати веднага да го повикат!

— Наследството насмалко да ни се изплъзне. Дон Фернандо беше изготвил второ завещание!

— Мътните го взели! Как така?

Кортейо разказа. Когато приключи, Алфонсо отсече:

— Тази дойка трябва да се изгони!

— Би било глупаво, защото ще проговори. Необходимо е по-скоро да се обезвреди. Може да й се запуши устата с подаръци или по някакъв друг начин да се накара да мълчи.

— Нямам желание да обсипвам с подаръци подобна жена.

— Значи остава второто. А засега изпълнявай свещения си дълг.

— Какъв беше той?

— И той пита какъв му е дългът! — ухили се Кортейо. — Та помисли, ти си племенник на починалия граф! Какво ще кажат слугите, ако не проявиш внимание към покойника.

— Имаш предвид да навестя трупа? И малко да поплача?

— Разбира се!

— Да се помоля край ковчега, облечен в траур?

— Така е прието!

— Добре, ще се нагърбя с тази неприятна работа. Преди това обаче искам да ти кажа нещо. Отнася се до Хосефа.

— Говори! — отвърна Кортейо, изпълнен с очакване.

— Какво означава това екзалтирано посрещане днес?

— Екзалтирано? Не го намирам за такова. Не бива ли да се радва на завръщането на братовчед си?

— Не става въпрос за роднински чувства. Мисля, че момичето е влюбено в мен!

— И аз мисля същото — обади се Кортейо студено.

— Аха! И не й го забраняваш?

— Не мога да й налагам забрани, понеже любовта не търпи такива неща.

— Но ти не разбираш ли, че тук няма място за любов?

— Не, не виждам нищо такова.

— Не виждаш? Охо! А може би дори смяташ, че сме подходящи за брачна двойка?

— Намирам го за напълно възможно.

— Аз обаче не! — викна гневно Алфонсо. — Тя е от буржоазен произход!

— Ти също! — прозвуча острият отговор.

— О, от днес аз съм граф Родриганда.

— В сватбения ден тя също ще може да каже като теб: От днес аз съм графиня Де Родриганда. Вие сте равностойни. Графската титла не е основание за отказ.

— Но тя е по-голяма от мен, не е красива. Нещо повече дори не е привлекателна.

— Така съпругата ти няма да бъде обвинявана в изневяра. А това е нещо много ценно, драги Алфонсо.

— Дяволите да ви вземат! — кипна Алфонсо.

— Вземат ли нас, ще отнесат и теб — отвърна Кортейо спокойно. — Ние сме едно цяло. Да, тримата сме провинени с различни престъпления пред закона, а престъпленията обвързват повече от добродетелите. В живота си никога няма да можеш да се отречеш от нас. Запомни го!

— А ако все пак го сторя?

— Ще бъдеш погубен.

— И вие с мен.

— Не мисля. Много зависи как човек ще подхване нещата. Ако разсъдиш разумно, ще видиш, че имаме преимущество пред теб. Положението си дължиш на нас. С нас ще се държиш, с нас ще рухнеш. Впрочем необходима ли е тази разправия? Иди в траурната зала и опитай да изиграеш ролята си!

Първите думи по отношение на Хосефа бяха изказани. Алфонсо само бе подготвен. Знаеше какво ще му се поиска и оставаше да реши: «за» или «против».

Край ковчега на графа той така се вживя в ролята на опечален и толкова сълзи проля, че прислугата го съжали. Но много скоро бе смутен в скръбта си, тъй като дойдоха хора, които искаха да видят покойника. При такива случаи, според обичая в Мексико, има свободен достъп. Подтиквани от желанието да се простят с мъртвеца, знатност и бедност идваха на групи да погледат великолепието на тленния одър.

Кортейо тъкмо възнамеряваше да се смеси с тълпата любопитни, за да се погрижи за нещо в залата, когато влезе един мъж, при чийто вид душата му потръпна. Човекът беше индианец с остър ястребов нос, върху който се мъдреха огромни рогови очила… Базилио, отровителят от Санта Анита. Той също забеляза Кортейо и тутакси се приближи.

— Е — рече, — измамих ли ви, сеньор?

Секретарят бързо го дръпна в една празна стая.

— Нещастнико — отвърна той, — какво търсите тук?

— Нищо. Обичам да гледам трупове — поясни кротко индианецът.

— А как стана така, че дойдохте насам?

— Хм, аз ви познавам отдавна. Предугадих за кого беше отредена отровата и наминах да видя дали дозата е била достатъчна.

— Е?

— Точна е била.

— Кога ще се разбуди?

— Навярно след седмица. Но той и сега е в пълно съзнание.

— Боже мой, нима чува какво се говори край него?

— Да, дори може да вижда с едното око, което не е напълно склопено.

— Но това е опасно!

— Ваш проблем, сеньор. Сега не ви надничам в картите, но ако някога ви потръгне, не забравяйте бедния Базилио! — Индианецът придружи думите с красноречиво намигане и се затътри навън. Кортейо го последва и се натъкна на минаващия Алфонсо.

— Какъв беше този непрокопсаник? Каква работа имаш с него? — запита го той, тъй като наоколо нямаше никой.

— Caramba, току-що преживях един ужас! — отвърна Кортейо. — Това беше Базилио.

— Базилио? Кой Базилио?

Секретарят все още не можеше да се съвземе. Като се огледа наоколо, той прошепна:

— Докторът на отровите.

— Ascuas! От когото взе праха? Да не си му казал кой си?

— Не, но той ме познавал.

— Подозира ли кой е получил отровата?

— Дори го знае.

— Това е лошо. Дискретен ли е?

— Кой може да разчита на мълчанието на такива хора!

— Ще се залепи за теб като пиявица.

— Ще го изтръскам.

— Изтръскваш и смазваш — това е най-доброто.

— Между другото от него узнах нещо, което силно ме обезпокои. Графът е в съзнание.

— Не е възможно.

— Чува и вижда всичко.

— Ужасно! — отсъди Алфонсо. После по лицето му плъзна подигравателна усмивка и той продължи: — Бих искал да зная какво ли си мисли, като ме слуша как рева и се вайкам!

В този момент към тях се завтече един слуга и извести, че председателят желае да говори с графа. Алфонсо нареди да го повикат и поведе Кортейо със себе си. За негово голямо задоволство, наследственият въпрос бе уреден. Сега беше притежател на милиони.

Когато вечерта всички отидоха да си легнат и край трупа останаха да будуват само оплаквачките, задната порта на палата се отвори и пропусна три коня. Двата бяха с ездови седла, а третият — натоварен с оръжия и други неща. Алфонсо и Кортейо възседнаха и по тъмни и безлюдни улици напуснаха града.

Те се насочиха към лежащите на север планини и след едночасова езда навлязоха в тясна долина. В нея гореше малък огън, ала край него не се виждаше никой.

Команчите предпазливо се бяха изтеглили, за да разберат кой се задава. Разпознавайки Алфонсо, те се приближиха.

— Моят бял брат спази думата си — обади се предводителят.

— Каквото съм обещал, изпълнявам — отвърна гордо Алфонсо.

— Кой е другият бял мъж?

— Мой приятел.

— Тогава нека изпуши с нас лулата на мира.

— Не можем ли да пропуснем тази церемония? Нямаме никакво време.

— За лулата на мира винаги има време. Който не желае да я изпуши с нас, е наш враг. А каквото човек прави, трябва да го прави с обмисляне.

На двамата не оставаше нищо друго, освен да се примирят с индианския обичай.

Настаниха се на земята, лулата бе запалена и тръгна от ръка на ръка. Едва тогава предводителят подхвана:

— Всичко ли донесе моят брат? Пушки, ножове, куршуми и барут?

— Всичко, както бисери и украшения за скуав.

— В достатъчно количество?

— Колкото се споразумяхме.

— Ще ги разтоварим. Има ли моят бял брат още нещо да каже?

— Желаят ли моите червени братя, преди да се завърнат във вигвамите си, да спечелят още оръжия и накити?

— Какво трябва да направим?

— Да охранявате мъжа, който изпуши с вас лулата на мира.

— Той в опасност ли е, та се нуждае от закрилата на своите червени братя?

— Не. Иска да се спусне от планините към морето…

— До Голямата вода?

— Да. По пътя дотам има много лоши хора, затова нека моите братя отидат с него и го закрилят.

— Колко дни трябва да язди човек, за да види Голямата вода, по която се движат големите канута?

— Пет дни.

— Ще дадат ли моите бели братя на всеки от нас още по два ножа и по две огледала, в които човек може да види лицето си?

— Да.

— Една дървена лула и пакет тютюн, колкото главата на мъж?

— И това.

— Тогава ще придружим белия брат до Водата. Кога ще потегли?

— След два или три дни.

— Тук ли да чакаме? Нека белите братя ни дадат още малко от сребърните колелца, които бледоликите наричат пари, за да си купуваме от къщите на белите каквото ни е необходимо за храна.

— Ще ги имате. Ето ви десет песос.

— Могат ли да нахранят шестима мъже?

— Да.

— Всичко е уредено. Хоуг.

Команчите взеха парите и останалите неща, докарани с товарния кон. Радостта им беше голяма, а когато забелязаха и прибавения пакет пури, стана безгранична.

Не след дълго чичото и племенникът потеглиха обратно към града.

Стигнаха дома и преди да си легне, Кортейо надникна в залата, в която бе положен трупът. Сред оплаквачките седеше и дойката. Като видя секретаря, тя се надигна и тръгна към него.

— Извинявайте, сеньор! Сега не му е времето, но мога ли все пак да ви поставя един въпрос? Завещанието беше отворено, и то още вчера, след смъртта на графа. Това завещанието от средното чекмедже на писалището ли беше?

— Сигурно е било то. Председателят прие и запечата всичко.

— Чух, че дон Алфонсо е главният наследник и мнозина други са споменати. Има ли нещо и за мен?

— Да. Ще получиш хиляда песос и освобождаване от задълженията до смъртта си.

Лицето й прие извънредно учуден израз.

— Така ли е в завещанието? Ох, значи не е истинското.

— Защо мислиш така?

— Защото дон Фернандо ми обеща нещо друго и го прибави към завещанието. Бих могла да се завърна в родната Испания, а с получените пари да съм обезпечена до края на живота си.

— И той го е прибавил към завещанието? Кога?

— Вечерта преди дуела. Милостивият господар състави ново завещание, запечата го и ми го предаде за съхранение. След дуела отново му го занесох.

— И къде отиде това завещание?

— В средното чекмедже на писалището.

— Ще поговоря с президента дали споменатата от теб точка я има в завещанието.

— Да, говорете, сеньор Кортейо! Сега милостивият господар е мъртъв и не мога да остана за дълго тук.

— А ако този текст не фигурира в завещанието?

— В такъв случай не е действителното.

— Нима са били две? Откъде знаеш?

— Каза го дон Фернандо, когато пишеше второто.

— Но защо е направил второ?

— Не мога да кажа. Трябваше да говоря с председателя и той да потърси действителното.

— Остави първо аз да поговоря с него, Мария! Ще разбереш какво е отговорил.

Кортейо си тръгна, цедейки тихи проклятия през зъби. Тази жена можеше да му създаде големи главоболия.

На другата сутрин граф Фернандо Де Родриганда и Севиля бе погребан. Присъства цялото знатно общество. Дон Фернандо бе погребан в гробището в гробница, която самият той бе заръчал да издигнат. Мнозина завиждаха на граф Алфонсо въпреки маската на опечаление, която си бе окачил.

След погребението в палата настъпи дълбока тишина. Алфонсо бе седнал на дивана и мислеше как най-добре би могъл да се възползва от богатството си. В един момент вратата се отвори и влезе Хосефа.

Той се надигна изненадан. Тази рискована постъпка, изглежда, го сепна.

— Ти? — запита. — Какво искаш?

— Да поговоря с теб.

— Какво ще каже прислугата, ако те види да се мъкнеш при мен?

— Че сме родственици — подигра се тя.

— Ей! Луда ли си?

— Спокойно! Не се горещи! Още никой не го знае, но лесно може да стане достояние на хората.

— Обичаш да се шегуваш.

— Говоря сериозно, понеже съм в лошо настроение!

— Ще имаш ли добрината да ми кажеш кой или коя е причината за настроението ти?

Хосефа го изгледа гневно.

— На първо място, че нямаше любезността да ми предложиш кресло.

— Сядай! А на второ?

— На второ, че ме оскърби.

— Оскърбил съм те? Лошо, но за жалост не се сещам.

— Не си ли казал, че съм грозна и стара?

— Казах го действително.

Алфонсо даваше кратките си отговори, кажи-речи, развеселен. Хосефа обаче все повече пребледняваше от ярост, очите й се впиха като свредели в неговите.

— А, ето ти и ново оскърбление! — кресна тя.

— На дуел ли ще ме извикаш? — ухили се Алфонсо.

— Не, защото си толкова страхлив, че няма да дойдеш. Да ти докажа ли, че имам смел дух?

— Да.

— Ще го сторя. Преди това обаче ще тръгна още веднъж по пътя на молбата. Алфонсо, аз не искам да стана графиня Де Родриганда само защото дължиш голямото си наследство на татко и на мен, а и по друга причина — аз те обичам искрено!

— Мен? — изсмя се той високо. — Забавно. Впрочем нямам нищо против.

Хосефа схвана, че Алфонсо й се присмива и сви пръсти като хищно животно, сякаш искаше да му издере лицето.

— Знаеш ли, че на любовта й е нужна взаимност? — изсъска яростно тя. — Е, искам от теб взаимност!

— Ха, ти си луда!

— Алфонсо! — изкрещя Хосефа. — Не ме ли обичаш?

— Не, братовчедке. В живота си ти никога няма да намериш някой, който да се влюби в теб.

Всяка от думите му я пронизваше като кама.

— Защо? — изфуча. — Не си ли чувал, че любовта може да се постигне и насилствено? Чрез сила и принуда?

— Само си мечтаеш.

— И все пак истината е такава, ще ти го докажа.

— Възбуждаш любопитството ми.

— Не ме ли направиш графиня, с графската ти корона е свършено.

Алфонсо пребледня. Помисли си, че е способна на всякакво злодеяние и отговори:

— Бъди разумна, Хосефа! Любовта не може да се дава и взема. Та аз не съм виновен, че не изпитвам към теб чувствата, които ти изпитваш към мен.

— Длъжен си да ги изпитваш, защото е такава волята ми! — При тези думи тя тропна с крак по пода.

— Моля те, овладей се! — предупреди я той сериозно.

— Аз се владеех години наред. Криех любовта си дълбоко в гърдите, докато разкъса цялото ми сърце. И сега бих се владяла, стига твоите подигравки и ирония да не раздираха душата ми. И още веднъж ще се овладея и ще те помоля да направиш опит да ме обикнеш. Алфонсо, заклевам те, опитай!

Хосефа пристъпи да го хване за ръката, ала той се отдръпна и отвърна:

— Не разигравай комедии и си върви в стаята. Не мога да ти помогна!

— Така да бъде — рече тя, — щом не можеш да ми помогнеш, ще си помогна сама. Баща ми е заминал за Веракрус, тъй ли?

— Тъй, ще закара трупа.

— Кога ще се върне?

— Ще се забави повече от седмица.

— Добре, давам ти срок дотогава. След завръщането на татко ще искам отговор. Ако отново ме отблъснеш…

— Ще те отблъсна дори да ми дадеш петдесет години размисъл.

— Внимавай, Алфонсо! — изшептя му тя със закана. — Достатъчно си ме обиждал!

— Ами че тогава си върви!

— Да, ще си вървя! Знаеш какъв срок съм ти дала. Довиждане!

— Довиждане! И си отбележи, когато отново поискаш да разговаряш с мен, нареди да съобщят за теб!

Хосефа си тръгна, а Алфонсо се отпусна усмихнат на дивана. По негово мнение бе преживял една комедия, но и през ум не му минаваше колко лесно би могла да се превърне в трагедия.

Вечерта се бе спуснала и в задния двор на палата се трудеха двама мъже — Алфонсо и секретарят. Бяха извели няколко коня от конюшнята и ги оседлаваха.

— Колко време ще прекараш на път? — запита фалшивият граф.

— Осем-девет дни.

— Само се пази да не те спипат!

Четири коня напуснаха задната порта на палата — два ездови и два товарни. Единият от последните носеше провизии, а на другия бе здраво прикрепен кош с дължина около два метра.

Малкото шествие потегли към гробището. Там конете бяха вързани, а двамата мъже влязоха през постоянно отворената врата и се насочиха към гробницата Родриганда. Алфонсо я отключи. Ковчегът бе свален и отворен в мрака. Всичко се вършеше мълком. Сетне измъкнаха мнимия мъртвец, отнесоха го горе и отново затвориха ковчега и гробницата. Дон Фернандо беше изнесен от гробището, положен в коша, чийто капак бе снабден с няколко ключалки, след което злодеите препуснаха в тръс.

Беше вече почти сутрин, когато Алфонсо се вмъкна през задната врата. Той се упъти към стаята си и потърси почивка след тази толкова напрегната и прекарана в безсъние нощ.

Първата му работа след събуждане бе да закуси богато, а после се отправи към покоите, които беше обитавал старият граф. Там се зае да преглежда документите, оставени от дон Фернандо. Първият, попаднал в ръката му, бе снабден със служебен печат. Алфонсо му хвърли един поглед и подскочи с проклятия. Документът съдържаше следния дословен текст:

«Аз, граф Фернандо Де Родриганда и Севиля, заявявам с настоящето, че сеньор Педро Арбелец, получил под аренда хасиендата Дел Ерина, става пълен неин собственик непосредствено след смъртта на своя земевладелец граф Фернандо. Копие от този документ се намира в ръцете на арендатора.»

Следваха дата, печати и подписи на графа и представител на властите.

— Caramba! — изруга Алфонсо. — Старата лисица Арбелец знае как да се подсигури! А аз самият съм принуден да му дам оръжие в ръцете с това официално предсмъртно желание на стария. Проклятие! С отмъщението засега нищо няма да излезе, ще го отложа за по-подходящо време.

Още не беше оставил документа, на вратата се почука и влезе старата Мария Хермоес. Алфонсо я изгледа неприязнено и запита грубо:

— Какво искаш, Мария?

Старата слугиня придърпа смутено престилката си.

— Милостиви господарю, аз… аз ви моля да ме освободите от служба.

Подставеният граф я изгледа с досада. Какво означаваше това? Дали не искаше да бъде освободена от служба само за да си развърже ръцете и да действа против него? Но когато я погледна в честните стари очи, подозрението му отпадна. Да, той дори изпита нещо като облекчение, че се освобождава от старата, която винаги му е била неприятна. При все това се престори на изненадан и отвърна:

— Защо? Не ти ли харесва повече при нас?

— Милостиви господарю, аз съм на възраст и се опасявам, че не бих могла да привикна към новите условия.

— Къде възнамеряваш да отидеш?

— При Педро Арбелец. Зная, че той на драго сърце ще приюти старините ми.

Алфонсо едва успя да прикрие задоволството си. Нека върви в хасиендата! Колкото по-далеч от столицата, толкова по-добре.

— Добре, Мария, след като си решила твърдо, няма да те задържам. Ще ти отпусна пенсия, та да не търпиш лишения. Ще останеш доволна от мен.

Алфонсо този път действително сдържа думата си. Да, в усърдието час по-скоро да свали старата от врата си той отиде още по-далеч. Осигури я с всичко необходимо за дългото пътуване, на първо място с едно кротко муле, и заръча на един слуга да я съпроводи до хасиендата.

Два дни по-късно Мария Хермоес напусна дома, в който дълги години бе служила вярно.

Алфонсо се възползва от дните до пристигането на чичо си, за да се наложи възможно най-добре в качеството си на наследник. Правеше и приемаше посещения, а с траура, който носеше навсякъде, предизвикваше съчувствието на своите познати. Но ето че получи от Испания едно писмо, което изцяло промени близките му планове и постави пред него една много по-висока цел. От този момент започна да брои дните до завръщането на Пабло Кортейо. Когато след осемдневното си пътуване той най-сетне си дойде, графът незабавно нареди да го повикат.

— Е, как мина? — попита той.

— Добре, много добре — гласеше отговорът.

— Ох, камък ми падна от сърцето. Не е дребна работа да закараш един жив труп до морския бряг. Успяхте ли незабелязано да го качите на кораба?

— Да.

— А индианците? Къде са?

— Във Веракрус ги възнаградих и отпратих обратно към родните им места. Впрочем вярно ли е, че трябва да отидеш в Испания?

— Вярно е, получих от Испания писмо от «татко», на което съм длъжен незабавно да се подчиня.

— А-а! Мога ли да го прочета?

Алфонсо взе писмото от масата и го подаде на Кортейо. То гласеше:

«Скъпи мой Алфонсо!

Аз вече те уведомих чрез сеньор Пабло Кортейо с какъв копнеж те очаквам в Родриганда. Откак се установи безнадеждността на моята очна болест, непрестанно мисля за теб — моя син, моята единствена вярна мъжка опора, и те чакам възможно най-скоро.

Твой баща Мануел, граф Родриганда и Севиля»

— Звучи доста настоятелно — обади се секретарят. — Какво смяташ да правиш?

— Да замина. Вече са извършени всички приготовления.

— И аз те съветвам същото. С всеки изминат миг нашата работа става все по-многообещаваща. Тук вече си наследник, а след пристигането ти отвъд океана цялото ръководство на графството ще премине в твои ръце. Какво щастие, че дон Мануел ослепя.

— Често съм се безпокоял, че ще открие приликата между мен и истинския ми баща — отвърна Алфонсо. — Сега вече съм освободен от този страх.

— Хм, трябва да се вземат всички мерки да се предотврати оздравяването му.

— Ще сторя, което е по силите ми.

— А Розета, твоята «сестра»? Тя ще забележи приликата.

— Ха, от нея не се страхувам.

— В такъв случай ти предлагам да отпътуваш веднага. Аз ще се оправям тук с делата ти. — Той хвърли остър поглед на племенника и продължи: — А как стоят нещата с Хосефа? Постигнахте ли съгласие?

— Да постигнем съгласие? — Алфонсо даде вид, че не схваща накъде бие Кортейо. — Нима сме се карали или пък е имало разногласия?

— Хм! Ще си вземеш ли сбогом с нас, преди да тръгнеш?

— Това се подразбира! — рече Алфонсо неуверено.

— Добре, тогава ще поздравя Хосефа, която още не съм видял, тъй като дойдох направо при теб.

Кортейо излезе и отиде да потърси дъщеря си в нейната стая. Тя се зарадва на благополучното му завръщане, но явно не бе в добро настроение.

— Видях те, когато дойде — каза тя. — При Алфонсо ли беше? Спомена ли той нещо за мен?

— Само мимоходом. Да не сте се отбягвали тези дни?

— Той мен. Знаеш ли, че заминава за Испания?

— Зная. Иска да отпътува веднага, ала заяви, че преди това ще се сбогува.

— Нямам вяра на Алфонсо. Аз ще отида при него.

— Ще се остави ли да бъде притиснат?

— Да — отвърна тя самоуверено. — Само ме остави да действам! Идваш ли с мен?

Баща и дъщеря се упътиха към жилището на Алфонсо, когото завариха зает с приготовления за пътуването. Неприятно изненадан от появата на Хосефа, той понечи да я отпрати. Но тя пристъпи към него и подхвана:

— Спомняш ли си какво ти казах, когато татко тръгна за Веракрус?

— Хм, не се сещам наистина — престори се той.

— Е, моята памет ще те подпомогне. Казах ти открито и честно, че те обичам и ето защо очаквам да стана графиня Родриганда и Севиля.

По лицето му пробягна жестока подигравка.

— Caramba, да, сега си спомням щурата ти шега. Да се надяваме все пак, че е приключила!

— Приключила? Дори и през ум не ми минава такова нещо! Времето за отговор на въпроса ми, както ти заявих, бе до връщането на татко. Срокът изтече. Как стоят нещата?

— Тъй, чуй тогава отговора ми: Ще се оженя за която аз пожелая, ала не за теб, никога за теб, никога!

Алфонсо очакваше Хосефа да се разфучи, но това не стана. Сигурна в козовете си, тя остана спокойна, единствено усмивката й бе сурова, когато отвърна:

— И все пак ще се ожениш за мен!

— Не ставай смешна! Досещам се за кроежите и доводите, които искаш да изтъкнеш. Но те не чинят нищо.

— Тук се заблуждаваш, много по-добри са, отколкото мислиш.

Алфонсо изгледа с превъзходство ъгловатото лице с очи на кукумявка.

— Ще бъда принуден да те направя графиня Де Родриганда под угрозата да издадеш, че не съм Родриганда?

— Да — съгласи се тя.

— Отново те моля, не ставай смешна! Разсмива ме това оръжие, защото означава да се обърнеш против самата себе си, против баща си. Та нали сте ми съучастници?

— Първо ще трябва да се докаже. А на теб ще ти е малко трудничко да го сториш. Какво би било обаче, ако второто завещание бе все още налице?

Алфонсо се изсмя подигравателно.

— Само че е изгорено.

— Там е работата, че не е — отвърна тя с триумф, който разклати неговата самоувереност.

Секретарят също бе слисан.

— Какво, нима не си го изгорила, Хосефа? — запита я.

— Видя ме да изгарям лист вестник — захили се тя. — Ох, вие, умни мъже? А ти, татко, искаше да унищожиш завещанието, без да си даваш сметка какво отлично оръжие е то срещу този така наречен граф Алфонсо Де Родриганда и Севиля.

— Охо, действително майсторски ход! — възкликна Кортейо.

— Къде е? — обърна се грубо към братовчедка си Алфонсо.

Хосефа потупа победоносно джоба на дрехата си. Очите на Алфонсо проблеснаха коварно. Каза й:

— Покажи го, иначе не вярвам!

— Ето, гледай! — извика Хосефа и бръкна не само в единия, а и в двата джоба.

Алфонсо съзря документа в лявата й ръка и тутакси посегна да го накъса. В същия миг обаче срещу му блесна камата, която бе извадила от десния си джоб. Той се отдръпна стъписан и възкликна:

— Caramba, да ме намушкаш ли искаш?

— Не — ухили се тя, — а ти не се сърди, че защитавам имуществото си.

— Имуществото си? — кипна графът. — Завещанието принадлежи на мен!

— Не. Предназначено е за председателя. И кълна се във вси светии, че ще го получи, не се ли сгодиш писмено за мен преди отпътуването си.

— Какво безсрамие! — даде воля на яростта си Алфонсо.

— Нима епитетите ти стара и грозна не бяха безсрамие?

— Ти няма да стигнеш до крайности!

— О, ще стигна със сигурност. Можеш да бъдеш уверен в това, а се надявам, че и татко ще ме подкрепи.

— Съвсем сигурно — даде да се разбере баща й. — Завещанието в нашите ръце е оръжие, на което не можеш да противостоиш. За нас ти си оставаш малкият граф Алфонсо Де Родриганда и само дяволът знае, че си бил подменен. Аз ще изгоря кореспонденцията си и бих искал да видя какво ще предприемеш, та да обърнеш оръжието срещу мен!

— Изнудвачи, това сте вие двамата! — кресна Алфонсо.

— Възможно е. Но нямам желание да работя за един неблагодарник. Извършеното от нас изисква своето възнаграждение. От моята ръка ти получи неизмеримите имоти на Родриганда в Мексико. От само себе си се разбира, че ние се включваме в играта, като се ожениш за Хосефа.

— По-скоро за дявола бих се оженил!

Хосефа пристъпи към него.

— Това последното ти решение ли е?

— Да.

— Хубаво!

Само тази дума изрече, обърна се и закрачи към вратата. Алфонсо разбра, че възбуденото момиче се кани сериозно да изпълни намеренията си. Обхвана го страх.

— Стой, къде отиваш?

— При председателя — спря се тя.

— Мътните да те вземат! Наистина ли си въобразяваш, че ще бъдеш щастлива като моя жена?

— Да. Ти ще бъдеш свободен във всяко отношение. Моето желание е да стана графиня Де Родриганда.

— Но това изобщо не върви! Какво ще каже граф Мануел, ако се оженя мимо волята му за дъщерята на секретаря на брат му!

— Нищо подобно не искам от теб. Сватбата можеш да отложиш и след смъртта му, ала сега ще ми дадеш писмена декларация, че съм твоя годеница.

Алфонсо се замисли.

— Ще дадеш ли завещанието срещу тази декларация?

— Не. Ще ти го дам едва след сватбата ни. Срещу декларацията обаче ще получиш свободата си и можеш да заминеш накъдето ти видят очите.

Алфонсо кимна със сковано лице.

— Добре, ще имаш документа.

— Най-сетне поумня, само не си мисли, че всичко ти се е разминало и няма да е необходимо да спазиш думата си, когато заминеш от нас. Зная как да си отмъстя, в случай че я нарушиш.

Алфонсо отметна надменно глава и подписа предварително приготвения от Хосефа документ. Малко по-късно напусна града по пътя, водещ към морския бряг, за да отплава за Испания.

В мига, в който неговият кораб напусна пристанището, там пристигнаха двама ездачи на потънали в пот коне. Това бяха Мечешко сърце и Бизоновото чело. Поради здравословното състояние на Гърмящата стрела се бяха задържали по-дълго в хасиендата. А и в една уединена местност загубиха един кон. Докато намерят друг, мина доста време. Когато стигнаха най-сетне Мексико и се осведомиха за графа, узнаха, че е напуснал града същия ден. Напрегнаха до крайност животните си да настигнат човека, над когото тежеше отмъщението им, преди морския бряг, ала отидоха, колкото да видят как корабът напуска пристанището пред очите им.

Смъртният враг се беше изплъзнал.

Девета глава

Доктор Стернау

От описаните събития беше минала половин година.

Откъм южните разклонения на Пиренеите идваше един ездач и препускаше в тръс към прочутия старинен испански град Манреса [12]. Яздеше необикновено здраво муле, а това си имаше своята причина — тъй като самият той бе с висока, могъща фигура. Онзи, който спреше поглед на него, веднага осъзнаваше, че исполинският ездач притежаваше необичайна телесна сила. И както учи опитът, че такива силни телосложения са съчетани с миролюбив нрав, то и изразът на откритото, будещо доверие лице на този мъж изключваше мисълта, че би могъл да злоупотреби с извънредната си физическа сила.

Русата коса и чертите навяваха предположение, че не е южняк. Лицето бе силно загоряло от слънцето, а очите имаха онзи обширен пронизващ поглед, присъщ само на моряците, ловците от прерията и хора, живеещи там, където хоризонтът е безкраен.

Вероятно бе на около тридесет години, ала от цялото му същество лъхаше онова спокойствие, опит и познание, които се проявяват при по-възрастни от него хора. Облеклото му бе от фин плат, с френска кройка, но удобно изработено, а зад седлото беше прикрепена кожена чанта, чието съдържание, изглежда, бе ценно за ездача, защото той посягаше от време на време към нея, за да се убеди дали все още е налице.

Когато стигна Манреса, вече беше късен следобед. Започна да язди покрай стари зидове и по тесни улички, додето се озова на plaza [13] и мярна една новопостроена сграда, над чиято врата бе изписано със златен шрифт «Хотел Родриганда». Неговата усилна езда говореше, че няма намерение да търси подслон в Манреса. Но още щом прочете табелата, той насочи животното си в лек тръс към портата на страноприемницата и слезе.

Едва сега, когато кракът му докосна земята, човек можеше истински да оцени неговата външност. От една страна, фигурата на този Херкулес бе колосална, ала, от друга, това впечатление се смекчаваше от нейната съразмерност и редом с удивлението и уважението, събуждаше приятелска симпатия.

Няколко прислужника дотърчаха да му помогнат. Той им предостави мулето и влезе в помещението, което, изглежда, бе предназначено за знатни посетители. Там имаше един-единствен мъж, който се надигна учтиво при появата му.

— Buenas tardes [14]! — поздрави учтиво непознатият.

— Buenas tardes! — отговори човекът. — Аз съм съдържателят. Подслон ли желаете?

— Не, наредете да ми донесат закуска и бутилка вино!

Съдържателят се разпореди и запита:

— Значи днес няма да останете в Манреса?

— Ще яздя до Родриганда. Колко е далеч оттук?

— Ще стигнете там за час, сеньор. Отначало ми се стори, че намерението ви бе да подминете страноприемницата ми.

— Действително — отвърна чужденецът. — Спря ме името на хотела. Защо се нарича «Родриганда»?

— Дълги години бях слуга на графа и благодарение на неговата доброта успях да построя тази страноприемница.

— Което означава, че добре познавате начина на живот на графа?

— Много добре.

— Аз съм лекар и възнамерявам да му се представя. С удоволствие бих получил някои сведения. Какви хора би срещнал човек в замъка Родриганда?

На съдържателя, изглежда, бе приятно да се поразвлече с разговор в самотните следобедни часове. Той отвърна словоохотливо:

— На драго сърце ще ви дам информация, сеньор. По произношението ви разбирам, че сте чужденец. Навярно сте повикан при болния граф?

Непознатият поклати леко глава, като че се колебаеше какъв отговор да даде, сетне поясни:

— Почти е така, както казахте. Немец съм и се казвам Стернау, ала от доста време съм първият лекар-асистент на професор Льотурбие в Париж и неотдавна бях помолен възможно най-бързо да се отзова в Родриганда.

— А-а, такава ли била работата! Много вероятно да не заварите графа между живите. От известно време той е сляп, неизлечимо сляп, както казват лекарите, а напоследък развива и камък в отделителната система, който освен големите болки, които му причинява, е и опасен за живота му. Само операция може да му помогне. Той беше готов за това и свика за тая цел край болничното си легло двама от най-известните хирурзи, ала срещна неочаквана съпротива от своята единствена дъщеря контеса Розета. Лекарите обаче не могат да чакат и вчера чух, че операцията ще бъде проведена днес.

— О, уви, дойдох твърде късно! — възкликна чужденецът, като скочи от мястото си. — Трябва час по-скоро да тръгвам. Може би все още има време.

— Едва ли, сеньор. Никой лекар не би предприел операция в часовете на здрачаване. Впрочем възможно е все още да изчакват, тъй като милостивата контеса от ден за ден отлага хирургическата намеса, въпреки че лекарите и особено синът на графа не даваха да се спомене за отсрочване.

— Граф Мануел Де Родриганда и Севиля има син?

— Да, едничък — граф Алфонсо, който прекара голяма част от юношеските години в Мексико при чичо си, притежаващ там обширни имоти. Преди известно време се установи, че очната болест на баща му е неизлечима и той бе повикан вкъщи.

— Познато ли ви е името Миндрело?

— О, него го знае всяко дете. Миндрело е беден честен момък, за когото има подозрение, че се занимава понякога с контрабанда. По тая причина обикновено го наричат Миндрело Контрабандиста. Но вие можете да му имате пълно доверие. Той е къде по-добър от някои други, които го презират.

— Благодаря ви, сеньор. След това, което научих, не бива да се заседявам повече тук. Buenas noches — лека нощ!

— Buenas noches, senor! С пожелание да не отидете твърде късно.

Доктор Стернау плати консумацията, нареди да доведат мулето, метна се на седлото и се отдалечи в галоп. Денят клонеше към края си, така че бе трудно да стигне в Родриганда преди настъпването на мрака. Докато мулето препускаше с лекота по пътя, ездачът бръкна в джоба и извади някакъв сгънат лист. Това обстоятелство даваше да се предполага, че Стернау доста пъти вече е чел съдържащите се в него редове. И все пак сега той отново го разгърна и без да забавя ездата, прочете изписаните от женска ръка думи:

«Г-н доктор Стернау Париж

рю „Вожирар“ 24

Скъпи приятелю!

Ние си взехме сбогом завинаги. Но настъпиха обстоятелства, които настоятелно налагат да ви видя тук. Трябва да спасите живота на граф Родриганда! Елате бързо, час по-скоро, вземете и инструментите си!

Обърнете се към Миндрело Контрабандиста и попитайте за мен! Но ви умолявам, явете се възможно най-бързо!

Ваша Розета»

След като прочете писмото, Стернау отново го сгъна и скри в джоба. Сега яздеше през гъста дъбова гора, но не поглеждаше ни дъбовете, ни пътя, който те поръбваха. Мислено той се пренесе в Париж в часа, в който за пръв път видя авторката на писмото.

Беше в Жарден де Плант и заобикаляйки китка дървета, я зърна да седи на една пейка. Удивен и объркан от чара на младата дама, Стернау се отдръпна. От своя страна, тя се надигна и тогава видя пред себе си красота, каквато не бе считал за възможна да съществува. Той, опитният лекар, почувства как пулсът му спира, след което сърцето му изтласка кръвта в слепоочията и страните. Онзи час бе решаващ за него, а и… за нея. Те се влюбиха един в друг, макар и нещастно. Можеше да се среща с нея и да я вижда само в онази градина. Както сподели с него, тя бе компаньонка на контеса Розета Де Родриганда и Севиля, отседнала в Париж със слепия си баща, и по причина, която не би могла да му спомене, дала обет да остане неомъжена. От една страна, той се чувстваше безкрайно щастлив от взаимната любов, ала, от друга, страдаше от нейното непоколебимо решение, което не бе в състояние да проумее. Умоляваше, заклеваше я, тя плачеше, но при все това остана твърда. Сетне тя замина, а той бе принуден да обещае, че никога няма да разпитва за нея. Оттогава се бореше с болката, изпълваща душата му.

Но един ден ненадейно получи от нея писмо. Прочете го и почувства нервите си да вибрират. Без да губи време в догадки и колебания, опакова най-необходимото и последва нейния зов. Прелетял през Франция, преминал стремително Пиренеите, сега Стернау наближаваше целта и щеше да види девойката, на която завинаги бе поверил сърцето и живота си.

Галопът на мулето все му се струваше твърде бавен. Непрекъснато го подтикваше да увеличава бързината си и когато слънцето потъна зад западните възвишения, той навлезе в село Родриганда.

То имаше далеч по-добър и приветлив вид от обичайния за испанските села. Улиците бяха широки и чисто поддържани, а къщите поглеждаха подканящо с блестящите си прозорци от добре гледани цветни градини. Това бе знак, че граф Мануел Де Родриганда и Севиля не е само господар за своите подчинени, а по-скоро баща, който мисли за тяхното щастие и добруване.

Стернау попита един от срещнатите за жилището на Миндрело и бе упътен към последната къщичка на селото. Там скочи от животното и влезе. Семейството на Контрабандиста тъкмо бе седнало край скромната вечеря.

— Тук ли живее Миндрело? — запита Стернау.

— Да, сеньор, това съм аз — отвърна мъжът и се надигна. Имаше силната набита фигура на трудов човек, а откритото лице бе неговата най-добра и сигурна препоръка.

— Познавате ли компаньонката на контеса Де Родриганда?

— Как се казва? — попита испанецът с напрегнато лице.

— Розета.

— Санта Мадона от Кордова, да не би да сте доктор Стернау от Париж?

— Аз съм.

Тогава всички членове на семейството се надигнаха и протегнаха радостно ръце към Стернау за добре дошъл. Дори малките се престрашиха и последваха със засмени личица примера на възрастните.

— Добре дошъл, сърдечно добре дошъл! — извика Миндрело. — И все пак идвате навреме. Милостивата контеса, исках да кажа добрата сеньорита Розета, бра голям страх.

— Беше ли графът днес опериран?

— Не, още не. Контесата дълго моли и умолява, докато най-сетне бе отложено. Но утре това сигурно щеше да се случи. Контесата беше убедена, че ще дойдете, сеньор.

— Значи знае за писмото, което ми писа компаньонката, сеньорита Розета?

— Да, хм, разбира се, знае — отвърна испанецът с известно смущение. — А ние, сеньор, днес ви приготвихме една малка стаичка там горе на фронтона, с поглед към цветята. Ще ви заведа и същевременно ще ви бъде поднесена вечеря, преди да е дошла сеньоритата.

— А мулето?

— Ще има подслон и фураж при моя съсед, докато се установите в замъка. Бихте ли ме последвали, сеньор?

Миндрело отведе Стернау по тясна стълбичка до ниска, но извънредно чисто поддържана стаичка, чийто таван лекарят достигаше с глава. Скоро бе донесена вечерята, по време на която Стернау с наслада спираше поглед на великолепния изглед на замъка, откриващ се от прозореца.

Строен още по времето на маврите, той представляваше могъщ паралелепипед, коронован с живописни куполи, който въпреки масивността на високия, надълго разтеглен фон, се извисяваше толкова лек и ефирен, сякаш бе съставен от стройни минарета, украсени с венчелистчета от роза. На тази пръскаща надалеч отблясъци постройка ефектно контрастираше окръжаващата я гора от коркови дъбове. Онзи, който погледнеше замъка сега, когато гаснещата вечерна заря хвърляше над него вълшебния си мастилен воал, мислено се пренасяше, в онези местности на източните страни, където постройките на халифите издигат снага край вечнозелената растителност — толкова бели, чисти и непорочни, сякаш са сътворени от ръцете на ангели.

Денят напусна долината, здрачът се изгуби и нощта спусна своето покривало над замъка и селото. Стернау запали свещта и прегледа инструментите си, които Миндрело му бе донесъл, преди да отведе мулето при съседа. В този момент долови леко скърцане на стъпалата и малко след туй се почука.

— Влез — обади се той.

Вратата се отвори и… тя застана там, ярко осветена от играещата светлина на свещта, тази, по която копнееше с всеки удар на сърцето си.

— Розета…

Това бе единствената дума, която успя да промълви. Нейният глас също потрепера, когато отвърна:

— Карлос, още ли не сте ме забравили?

— Да ви забравя? — отвърна той. — Поискайте от мен всичко друго, но не и някога да ви забравя!

— И все пак така трябваше да е. Обстоятелствата обаче наложиха днес отново да се видим и аз ви благодаря, че дойдохте. Нека поговорим за нещата, които ме заставиха да ви повикам!

— Вашите редове бяха неопределени. От тях предположих, че графът се намира в опасност. А в Манреса чух, че ще бъде опериран.

— Така е, но има и друга причина, която ме тревожи и която мога да споделя единствено с Вас, тъй като ви имам безгранично доверие. Не зная нищо конкретно, а само предчувствам, че над графа е надвиснала и друга опасност освен болестта му. Но сега, когато сте тук, съм спокойна.

При това признание неговите очи проблеснаха и той протегна ръце към нея.

— Толкова ли е голямо доверието ви, Розета? О, тогава със сигурност все още ме обичате.

Тя сложи ръце в неговите и отговори:

— Да, обичам ви, Карлос, все така, както при нашата разлъка, и ще продължавам да ви обичам. Досега бях за Вас гатанка, ала утре ще намерите ключа и сам ще се убедите, че раздялата е единствената ни съдба.

— Защо чак утре? Защо не сега?

— Защото на устата ми е трудно да изрече онова, което ще узнаете утре. Карлос, да не се сърдим на съдбата и нека потърсим утеха в щастието, че си принадлежим един на друг, независимо че обстоятелствата ни разделят! Нека разговаряме без страсти и преминем към темата, която ме води при Вас!

Той се помъчи да се успокои и я поведе към едно кресло.

— Сега ще чуете какво желая от Вас — подхвана тя. — Както знаете, слепотата на графа е неизлечима. Към това страдание се прибави и ново, извънредно болезнено — камък в отделителната система, и лекарите, които свикахме за консулт, твърдят, че само операция би могла да спаси живота му. Той даде съгласието. Контесата обича баща си, единствен приятел досега за нея, а тя за него, слепеца — ръката на живота. Ден и нощ молеше тя Бог за спасението му, защото не можеше да се отърве от страха, че се тръгва по грешен път. Лекарите са коравосърдечни хора, на които тя няма никакво доверие. Нотариусът Кортейо и сеньора Клариса, кажи-речи, не изпускат графа от поглед и приличат на зли демони, жадуващи за кръвта на болния, а граф Алфонсо, синът… ох, колко е нещастна, колко е злочеста контесата!

Розета захлупи бледото си лице в шепи и захлипа. Стернау издърпа ръцете и помоли:

— Не плачете, сеньорита! Сърцето ви ще се облекчи, ако споделите всичко с мен!

— Ще го сторя — отвърна тя, като се овладя и подсуши сълзите си. — Когато видя заминаващия си брат за последен път, контесата беше съвсем малко момиченце. Оттогава минаха почти осемнадесет години и тя от сърце се радваше на неговото завръщане. Той пристигна и тя се втурна да се притисне в обятията му. Но още след първата крачка се закова, без да е в състояние дори да му протегне ръка. Той застана пред нея, а тя не посмя да го докосне. Не знаеше защо, но някакъв вътрешен свян я възпираше. Това не бяха очите и гласът на брат, лицето му бе безжалостно, а думите звучаха коравосърдечно. И наблюдавайки го сетне ден след ден, съзираше погледите, които мяташе на нейния баща. Всеки от тях говореше: «Аз само дебна твоята смърт!» Започна да се страхува, подозираше някаква зловеща тайна и една нощ ви писа… помоли ме да ви пиша да дойдете и помогнете.

— Каквото мога да направя, ще стане — увери Стернау. — Операцията утре ли ще се проведе?

— Да. В никакъв случай не биха я отложили. Чух, че е определена за единадесет часа.

— Ще мога ли преди туй да видя графа и да поговоря с него?

— Да, ако уведомите контесата за себе си. Елате при нея към девет часа!… Правили ли сте друг път операция на камък в мехура?

Стернау се подсмихна.

— Много често, сеньорита! Дори мисля, че в тази насока съм постигнал успехи.

— Много ли е опасна операцията?

— За да може да се произнесе човек, трябва да се запознае със случая. Да изчакаме дотогава!

— Да, да изчакаме! Доверието ми във Вас е непоклатимо. Ако спасението изобщо е възможно, ще го доведете само Вие.

Тя се надигна.

— Да си вървите ли искате, сеньорита?

— Да, в противен случай отсъствието ми ще се забележи. Ще дойдете в девет часа, нали?

— Ще дойда! Мога ли да ви придружа, сеньорита?

— Вече е тъмно и никой няма да ни види. Да, изпратете ме до замъка.

Напуснаха къщичката и той й предложи ръката си. Когато най-сетне застанаха пред портата на парка, за да се сбогуват, притегли ръката й до устните си.

— Лека нощ, Карлос — пожела мило Розета. — Починете си след дългото пътуване!

— Лека нощ, сеньорита!

Той поиска да си тръгне, ала тя го улови повторно за ръката, приближи се и тихо помоли:

— Скъпи Карлос, простете ми и не бъдете нещастен!

Сетне се обърна и потъна в парка.

Десета глава

Гаспарино Кортейо

Точно по времето, когато влюбените си вземаха сбогом, в една от стаите на замъка се водеше странен разговор. В нея живееше единият от двамата хирурзи, чиято задача бе да освободят графа от камъка под съдействието на един лекар от Манреса.

При него се намираше сеньор Гаспарино Кортейо, адвокат и нотариус. Той тъкмо се бе надигнал да се сбогува и с остър, студен глас произнесе:

— Значи смятате операцията за смъртоносна?

— Неминуемо.

— Вашите колеги няма ли да повдигнат протест?

— Не биха дръзнали да застъпват мнение, различно от моето. Знаят, че съм корифей в хирургията — гласеше гордият отговор.

— Добре. А оставихте ли у графа убеждението, че ще бъде спасен?

— Разбира се.

— Тогава нашата уговорка си остава. Операцията ще се проведе в осем часа заранта, без знанието на контесата. Княжеския си хонорар ще получите в моето жилище в Манреса. Лека нощ!

— Лека нощ!

Двамата мъже си стиснаха учтиво ръце, като всеки считаше другия за съвършено добродетелен човек, и се разделиха. Адвокатът обаче не се отправи към стаята си, а нареди да доложат за него на сеньора Клариса и от бързината, с която го посрещна във вестибюла, разбра, че го е очаквала с нетърпение. Те се оттеглиха в покоите на дамата, като заключиха вратата? подсигурявайки се срещу евентуален подслушвач.

Нотариусът не носеше традиционното испанско облекло, а бе облечен в черно. В движенията на дългата, мършава, силно приведена фигура имаше нещо крадливо, а чертите на изсеченото лице напомняха хищна птица и не допускаха, че този човек би се страхувал от нещо. Изразът на отблъскващата физиономия се подсилваше от дебнещия коварен поглед.

Сеньора Клариса имаше здраво, пълно телосложение. Беше около петдесетгодишна, с груби, неженствени черти, чиято грозота се допълваше от кривогледство.

— Добре дошъл, Гаспарино — рече тя и се настани на един плюшен диван. — Доста дълго трябваше да те чакам. Как вървят нещата?

— Много добре — отвърна нотариусът, като седна до нея. — Хирургът прояви интерес към моето предложение.

— Значи най-сетне, най-сетне ще се насладим на плодовете на нашите дълги лишения. Операцията смъртоносна ли ще бъде?

— При всички случаи.

— Нищо не можем да променим! — Тя погледна с благочестив поглед нагоре. — Съдбата е благосклонна към графа, като го освобождава от страданията. Но контесата няма ли отново да се противопостави?

— Този път не, любов моя. Тя знае, че операцията ще започне едва в единадесет часа, докато ние ще я предприемем още в осем. Когато пристъпи към обличането, графът вече ще се е отървал от мъките.

— А граф Алфонсо? — запита тя, намигайки с кривогледото си око.

— Той е човекът, който ще увенчае с венец нашия замисъл-шедьовър.

— Да, замисълът и изпълнението бяха шедьовър, шедьовър, за който светът няма и понятие и никога няма да има. Ние се обичахме един друг, стари ми Гаспарино, ала бяхме принудени да се венчаем тайно, защото аз бях дъщеря на горд идалго, а ти сиромах без препитание. Щеше да се наложи да отстраним нашето дете, ако не те бе споходила великолепната идея да го изпратим при брата на граф Мануел в Мексико вместо малкия граф Алфонсо. Сега сме родители на граф и утре ще разполагаме с милионите на семейство Родриганда. Ела по-близо до мен, разположи се по-удобно и нека помечтаем за прекрасното бъдеще!

Стернау не можа да заспи. Срещата с любимото момиче не го остави да мисли за почивка. Вярно, че се бе върнал в стаята си, но цяла нощ я кръстосва. Когато забеляза на разсъмване, че съседът е станал, отскочи при него и нареди да оседлае мулето.

Възседна го и пое в утрото без посока и цел, само за да даде простор на напиращите мисли и чувства. По едно време видя Манреса пред себе си и свърна към Родриганда по пътя, по който бе дошъл вчера.

Край него се издигаше една вента, малка усамотена страноприемница, пред която бе вързан оседлан кон — сигурен знак, че вътре вече има посетител. Стернау също слезе. Не беше закусвал и му се прииска да изпие чаша кафе. При влизането си забеляза един скромно облечен господин, пред когото имаше чанта с хирургически инструменти. Стернау нямаше и представа, че това е лекарят от Манреса, който щеше да вземе участие в операцията на графа.

Седящият до него съдържател прие поръчката на Стернау и продължи прекъснатия разговор:

— Значи Вашата визитация касае графа, сеньор доктор?

— Както вече казах — потвърди лекарят.

— И днес най-сетне операцията ще се състои?

— Положително. Някъде към осем часа.

— Но контесата и този път няма да се съгласи!

— Никой няма да я пита. Казано й е, че ще започне едва в единадесет.

— Смятате ли, че клетият граф ще оздравее?

— Да… и… не… кой знае!

Стернау получи кафето си. Беше чул достатъчно. Изпи го по най-бързия начин, плати и напусна салона, без да даде да се разбере колко важно е било за него чутото. Препусна обратно в бърз галоп и половин час преди осем стигна в село Родриганда.

След като предаде отново мулето на съседа, взе инструментите си и побърза към замъка.

Стернау се насочи към портата на парка, пред която снощи се бе сбогувал с любимата. Тя беше отворена и той се насочи с бързи крачки към замъка, прекоси една алея-свод и тъкмо да стъпи на малка площадка, се закова изумен. Пред него се намираше… Розета на утринна разходка. Тя не носеше нито вталеното парижко облекло, нито испанската национална носия. Дрехата, която обхващаше красивата й фигура, бе умело съчетание между ефирния мавритански стил и по-тежкия северен.

Тя тъкмо се разделяше с една слугиня, която прие заповедта й с думите: «Разбира се, контесо!» и бързо се отдалечи. «Контеса?» Озари го внезапно прозрение.

— Розета! — извика. Тя се обърна.

— Карлос! Какво ви води толкова рано в парка?

— О, Боже мой, сънувам ли? Подозирам нещо ужасно. Сеньорита, доня, вие не сте Розета компаньонката, а…

— А? Продължете, сеньор!

— Вие сте контеса Розета.

— Да, така е. Отгатнахте правилно, Карлос — отвърна тя и протегна ръце към него. — Ще съумеете ли да ми простите?

— Да ви простя? О, Боже мой, каква горест! Да, сега зная причината да бъдем разделени. Защо го сторихте, доня Розета?

Тя сведе очи и с треперещ глас призна:

— Защото ви обикнах и искам няколко мига щастие. Но това отмина и толкова по-сурово е наказанието. Моят баща… но аз виждам инструментите ви, а Вие идвате много по-рано — стресна се тя. — Има ли някаква причина?

— Причина? — попита Стернау все още в полусън. — Ах, да, почти забравих, а е ужасно важно. Графиньо, Вашият баща се намира в извънредно голяма опасност!

По красивото й лице се изписа дълбок страх.

— Баща ми? — промълви пребледняла. — Как така?

Той извади часовника си, погледна го и извика:

— Боже мой, та времето вече наближи! Контесо, всеки момент ще започне операцията!

— Сега? Но това ще стане едва в единадесет часа!

— Не, измамили са ви. Без Ваше знание са я назначили за осем. Сутринта пояздих малко и се натъкнах на някакъв лекар от Манреса, от когото го дочух, без да дам да се разбере кой съм.

— Santa Madonna! Преследват някаква зловеща цел, иначе не биха го вършили зад гърба ми. Елате, сеньор, да вървим бързо и да предотвратим това дело!

В състояние на най-голяма възбуда тя се отправи стремително към замъка. Лекарят я последва.

Когато стигнаха входа, слугата тъкмо отвеждаше един кон към конюшнята. Стернау разпозна, че е на лекаря от Манреса, който трябва доста да е бързал, за да дойде толкова скоро в Родриганда.