/ / Language: Bulgaria / Genre:prose_classic

Зеленият Марс

Ким Робинсън

Вече едно поколение се е сменило, откакто са кацнали първите заселници, но трансформирането на Марс в планета, подобна на Земята, едва започва. На този план се противопоставят хората, които искат да съхранят враждебната, пустинна красота на планетата. На този космически пейзаж избухват страсти, съперничества, създават се нови приятелства в една история, възхитителна колкото самата планета.

Ким Стенли Робинсън

Зеленият Марс

Сравнителна таблица на температурните скали

КелвинЦелзийФаренхайт
Точка на кипене на водата373°100°212°
Точка на замръзване на водата273°32°
Точка на замръзване на CO2195°–98°–109°
Точка на втечняване на кислорода–90°–183°–297°
Абсолютна нула–273°–460°

Част първа

Ареоформиране

Въпросът не е да направим нова Земя. Нито нова Аляска или Тибет, нито Върмонт, нито Венеция, дори не и Антарктика. Въпросът е да създадем нещо различно и странно, нещо марсианско.

Всъщност нашите намерения са без значение. Дори и да опитаме да изградим нов Сибир или нова Сахара, нищо няма да излезе. Еволюцията няма да го допусне и в своята същност това е еволюционен процес, който се ръководи от фактори едно ниво под намеренията. По същия начин животът е направил първия си магически скок от материята; по същия начин е изпълзял от морето на сушата.

И ето че отново се борим, изправени върху основите на един нов свят — този път наистина чужд. Независимо от огромните дълги глетчери, останали след гигантските наводнения през 2061, това е много сух, безводен свят: независимо от започналото образуване на атмосфера, въздухът е все още много разреден; въпреки многото опити за затопляне, средната температура е все още под точката на замръзване. Всички тези условия изключително затрудняват оцеляването на живите същества. Но животът е груб и приспособим. Той е зелената сила на наивността, която се навира насила във вселената. В десетилетието, последвало катастрофите през 2061, хората се бореха в разрушени куполи и разкъсани шатри, като закърпваха нещата как да е и се оправяха по малко. В скритите убежища работата по построяването на новото общество продължи. Навън на студената повърхност нови растения израснаха от двете страни на глетчерите и в топлите речни басейни — бавно, неумолимо, устремено.

Естествено всички генетични образци на новата ни флора и фауна са земни. Мозъците, които ги проектират, също са земни. Но теренът е марсиански. А теренът е могъщ генен инженер, който определя какво може да вирее и какво — не, който с мъка придвижва прогресивната диференциация и следователно развитието на нови форми на живот. И докато поколенията се сменят, всички членове на биосферата се развиват заедно, като се приспособяват към своя терен — един сложен колективен процес на творческо самоопределяне. Този процес, колкото и да се намесваме в хода му, си остава всъщност извън нашия контрол. Гените мутират, създанията се развиват: появява се нова биосфера, а с нея и нова ноосфера. Но понякога и съзнанията на дизайнерите се променят завинаги, заедно с всичко друго.

Това е процесът на ареоформиране.

Един ден небето се продъни. Ледени блокове се разбиха в езерото и след това започнаха да падат с глухи тупвания на плажа. Децата се разбягаха като подплашени бекаси. Ниргал изтича през дюните към селото и влезе с трясък в оранжерията, крещейки: „Небето пропадна, небето пропадна!“. Питър тичешком излезе от къщата и побягна през дюните по-бързо, отколкото Ниргал успяваше да го следва.

Когато стигнаха до плажа, видяха огромни ледени плочи, пронизали пясъка. Няколко къса сух лед съскаха в езерните води. Децата се скупчиха около Питър. Той килна глава назад, загледан в купола високо над тях.

— Да се връщаме в селото — каза Питър с неговия характерен тон „Хайде без глупости“. По пътя обратно се засмя. — „Небето пропадна!“ — изпищя той и разроши косите на Ниргал. Ниргал се изчерви. Дао и Джаки се засмяха. Замръзналият им дъх излизаше на бързи бели облачета.

Питър беше един от хората, които се изкачиха по стената на купола, за да го поправят. Той, Касей и Мишел запълзяха над селото пред погледите на всички, над плажа, а след това и над езерото, докато станаха по-малки от деца, увиснали в примките на въжетата, закачени към куките за лед. Те напръскаха с вода пукнатината в купола, тя замръзна и образува нов равен пласт, покрил сухия бял лед. Когато слязоха, заговориха за топлия свят навън. Хироко беше излязла от малката си бамбукова къщичка и бе застанала до езерото, за да гледа. Ниргал я попита:

— Ще трябва ли да се махнем оттук?

— Винаги ще трябва — каза Хироко. — Нищо на Марс няма да е вечно.

Но на Ниргал му харесваше под купола. Сутринта се събуди в собствената си кръгла бамбукова стая, високо в Яслите Кресънт, и изтича навън през заскрежените дюни при Джаки, Рейчъл, Франц и останалите ранобудници. Той видя на отсрещния бряг Хироко, която се разхождаше по плажа като балерина, плувайки над собственото си влажно отражение. Искаше му се да отиде при нея, но беше време за училище.

Децата се върнаха в селото и се струпаха в училищната стая, свалили подплатените си с пух якета и протегнали посинелите си от студ ръце към камината в очакване на днешния учител. Това можеше да бъде Доктор Робот и тогава скуката неусетно щеше да ги завладее, докато брояха проблясъците на тялото му, сякаш бяха секунди, отмервани от часовник. Можеше да бъде Добрата вещица, стара и противна, и тогава щяха да прекарат целия ден навън в строене, щастливи от работата с инструментите. Или пък можеше да бъде Лошата вещица, стара и красива, и тогава щяха да бъдат приковани към лектерните завинаги, принудени да се опитват да мислят на руски. А ако някой се засмееше или заспеше, го очакваше удар с пръчка по ръката. Лошата вещица имаше сребърна коса, яростен поглед и нос като кука, също като орлите-рибари, които живееха в боровете край езерото. Ниргал се страхуваше от нея.

Затова, също като останалите, той прикри объркването си, когато вратата на училището се отвори и се появи Лошата вещица. Но този път тя изглежда беше уморена и ги пусна навреме, въпреки че се бяха справили зле със смятането. Ниргал излезе от училището след Джаки и Дао и тримата тръгнаха покрай алеята, между Яслите Кресънт и гърба на кухнята. Дао се изпишка до стената и Джаки смъкна панталоните си, за да покаже, че и тя може. В този момент Лошата вещица излезе иззад ъгъла. Тя ги повлече по алеята, стиснала здраво Ниргал и Джаки в хищните нокти на едната си ръка и напляска Джаки в средата на площада, като в същото време крещеше бясно на момчетата: „Дръжте се по-далеч от нея, вие двамата! Тя ви е сестра!“. Докато Джаки плачеше и се опитваше, извивайки се, да си вдигне панталоните, видя, че Ниргал я гледа. Тя се опита да удари него и Мая с един яростен удар и се просна на земята, плачеща и с голо дупе.

Не беше вярно, че Джаки им е сестра. Те бяха дванадесет сансеи, тоест, трето поколение деца в Зигота, и се отнасяха един с друг като братя и сестри. Всъщност някои от тях наистина бяха такива, но не всички. Това беше смущаващо и често бе предмет на обсъждане. Джаки и Дао бяха най-възрастни, Ниргал беше с един сезон по-малък; а останалите бяха струпани сезон след тях: Рейчъл, Емили, Реул, Стив, Симуд, Нанеди, Тиу, Франо и Хюо Хсинг. Хироко беше майка на всяко едно от децата в Зигота, но не истинска майка — такава бе само на Ниргал, Дао и на още шест деца от сансеите, както и на няколко от подрастващите нисеи. Деца на богинята-майка.

Но Джаки беше дъщеря на Естер. Естер беше напуснала след едно спречкване с Касей, бащата на Джаки. Не бяха много тези, които знаеха кой е баща им. Веднъж Ниргал пълзеше по една дюна след някакъв рак, когато чу Естер и Касей. Естер плачеше, Касей крещеше: „Ако ще ме оставяш, остави ме!“. И също плачеше. Той имаше кучешки зъб от розов камък. Касей беше едно от децата на Хироко, така че Джаки беше нейна внучка. Джаки имаше дълга черна коса и можеше да тича по-бързо от всички в Зигота, освен от Питър. Ниргал можеше да бяга на по-дълги разстояния и понякога обикаляше просто за идеята три или четири пъти езерото, но Джаки беше по-бърза в спринта. Тя се смееше през цялото време. Ако някога Ниргал започнеше да се кара с нея, казваше: „Добре, чичо Ниргал“ и му се присмиваше. Беше му племенница, въпреки че бе по-възрастна от него с един сезон. Но не му беше сестра.

Вратата на училището се отвори с трясък и се появи Койота, учителят за деня. Койота пътуваше из целия свят и рядко се задържаше в Зигота. Беше чудесно, когато им преподаваше. Той ги развеждаше из селото и им намираше странни работи за вършене, като караше един от тях през цялото време да чете на глас от книги, невъзможни за разбиране, написани от отдавна мъртви философи. Бакунин, Ницше, Мао… Понятните мисли на тези хора бяха като неочаквано появили се камъчета на дълъг плаж с безсмислици. Историите, които Койота им четеше от „Одисеята“ или от Библията, бяха по-лесни за разбиране, въпреки че бяха объркани. Героите им се убиваха един друг, а Хироко казваше, че това не е хубаво. Койота се присмиваше на Хироко и често виеше от смях без видима причина, докато им четеше тези страховити приказки и им задаваше трудни въпроси за това, което бяха чули. Той се караше с тях, сякаш разбираха за какво говорят. Смущаващо беше: „Какво би направил ти? Защо би го направил?“ и всичко това, докато им обясняваше как се рециклира горивото на Рикоувъра или докато ги караше да проверяват хидравличните бутала на езерната машина за вълни. Койота ги държеше навън, докато ръцете им от сини станеха бели, а зъбите им започнеха да тракат така, че не можеха да говорят ясно.

— Вие, деца, определено измръзвате лесно — казваше той. — С изключение на Ниргал.

Ниргал се справяше добре със студа. Той познаваше с подробности всичките му многобройни етапи и не му беше неприятно. Хората, които мислеха, че студът е неприятен, не можеха да разберат, че човек е в състояние да се приспособи към него, да се спогоди с всичките му лоши последици само с малко вътрешен натиск. Ниргал беше на „ти“ и с топлината. Ако изтласкваш достатъчно усилено топлината, тогава студът се превръща просто в едно крещящо ярко покривало, в което се движиш. А най-важният ефект на студа беше стимулиращ — приискваше ти се да тичаш.

— Хей, Ниргал, колко градуса е?

— 271.

Смехът на Койота беше плашещ — животинско кудкудякане, изпълнено с всички звуци и шумове, които някой някога бе издавал. На всичкото отгоре всеки път беше различен.

— Вие, деца, живеете най-добрия живот в историята. Повечето хора са просто флуид във великата световна машина, а вие присъствате на раждането на един свят. Невероятно! Но всъщност това си е жив късмет, знаете ли, можело е да се родите в апартамент, в затвор, в бедняшкия квартал на някой испански пристанищен град, обаче ето ви тук, в Зигота — тайното сърце на Марс! Естествено сега сте тук долу, като къртици в дупките си, а лешоядите кръжат над всички и са готови да ви изядат, но не е далеч денят, когато ще се разхождате по тази планета и никакви окови не ще ви ограничават. Запомнете какво ви казвам, това е пророчество, деца мои! А между другото, вижте колко красиво е тук, като в малък леден рай.

Той замери купола с парче лед и всички запяха: „Леден рай! Леден рай! Леден рай!“, докато не се сдържаха и се разсмяха лудо.

Но същата вечер Койота каза на Хироко, като си мислеше, че никой не го чува:

— Роко, трябва да изведеш тези деца навън и да им покажеш света. Дори и да е само сред покривалото от мъгла. За Бога, тук те са като къртици в дупките си!

След това Койота отново изчезна, кой знае къде, на едно от мистериозните си пътешествия из онзи друг свят, който ги обгръщаше.

Няколко дена Хироко идваше в селището, за да им преподава. За Ниргал това бяха най-хубавите дни. Тя винаги ги водеше долу на плажа; а да ходиш до плажа с Хироко беше все едно да бъдеш докоснат от Господ. Там беше нейният свят — зеленият свят вътре в белия — и тя знаеше всичко за него.

Те седяха на дюните и гледаха птиците по брега, които цвърчаха и се плъзгаха така, сякаш атакуваха постоянно плажа. Чайките се рееха над тях, а Хироко им задаваше въпроси. Очите й примигваха щастливо. Тя живееше до езерото с малка групичка приятели — Ивао, Рая, Джийн, Евгения — в малка бамбукова къщичка на дюните. Хироко прекарваше доста време в посещения на други укрити убежища около Южния полюс. Затова винаги трябваше да я запознават с новините от селото. Тя беше крехка жена, доста висока за исей, изящна като птиците по брега в роклята и в движенията си. Естествено Хироко беше стара, невъзможно древна като всички исеи… но имаше нещо в поведението й, което я караше да изглежда по-млада дори и от Питър и Касей — всъщност малко по-възрастна от децата — и сякаш всичко в света й се струваше ново, предстоеше й занапред и тепърва щеше да разцъфне във всичките си цветове.

— Вижте черупката на тази мида. Пъстра спирала, която се извива напред до безкрайност. Това е образът на нашата вселена. Има една постоянна тенденция да се върви все по-нататък. Такъв е стремежът и на разума — да се развива в нови и нови сложни форми. Един вид свещена зелена сила, която ние наричаме „viriditas“1 — силата, която ръководи целия космос. Живота. — Хироко размаха ръка като танцьор. — И понеже сме живи, казваме, че и вселената е жива, а ние сме нейното съзнание. Изправяме се в космоса, виждаме хилядите му десени и шарки и тази красота ни поразява. Това чувство е най-важното нещо в цялата вселена — нейната кулминация, сякаш наблюдаваш разцъфнал за пръв път цвят във влажна утрин. Това е свято чувство и нашата задача на този свят се състои в това, да правим всичко, което е по силите ни, за да го отгледаме. Един от начините е да разпространяваме живота навсякъде. Да подкрепяме съществуването му там, където го е нямало преди, като тук, на Марс.

За нея това беше върховен акт на любов. Когато говореше, децата, макар и да не разбираха всичко, можеха да почувстват любовта й. А Ниргал беше щастлив, просто докато я гледаше.

И една сутрин Хироко върна погледа. Той разпозна изражението й — то беше подобно на неговото, можеше да го почувства в мускулите си. Значи и Ниргал я правеше щастлива! Това беше опияняващо.

Той я хвана за ръка и тръгнаха да се разхождат по плажа.

— В някои случаи е обикновена екология — каза тя, когато коленичиха, за да разгледат черупката на някаква мида. — Живите видове са малко и хранителните вериги са къси. Но затова пък са богати. — Тя провери температурата на водата в езерото с ръка. — Виждаш ли мъглата? Водата днес ще бъде топла.

Ниргал се наведе, за да докосне една вълна.

— 275 и малко отгоре.

— Толкова си сигурен.

— Винаги мога да кажа точно.

— Я виж дали имам треска?

Той се протегна и докосна врата й.

— Не, студена си.

— Вярно е. Винаги съм с половин градус по-ниско. Влад и Урсула не могат да разберат защо.

— Защото си щастлива.

Хироко се усмихна. Сега изглеждаше също като Джаки — лицето й бе обляно от радост.

— Обичам те, Ниргал.

Момчето почувства как се затопля, сякаш вътре в него имаше камина. Половин градус най-малко.

— И аз те обичам.

Тръгнаха по плажа ръка за ръка, следвайки тихо бекасите.

Когато Койота се завърна, Хироко му каза:

— Добре. Нека изведем децата навън.

И така на следващата сутрин Хироко, Койота и Питър ги поведоха през шлюзовете надолу по дългия бял тунел, който свързваше купола с външния свят. В срещуположния му край се намираше хангарът, а под него беше галерията, изсечена в надвисналия лед. В миналото те бяха тичали из галерията с Питър, бяха гледали през малките поляризирани прозорци заледения пясък и розовото небе и се бяха опитвали да различат огромната стена, върху която стояха — южната полярна шапка, дъното на света, където живееха, за да избягнат хората, които биха ги пъхнали в затвора.

Затова винаги оставаха вътре в галерията. Но днес влязоха в шлюзовете на хангара и се екипираха с прилепнали еластични комбинезони, тежки ботуши, дебели ръкавици и най-накрая — шлемове с прозрачни прозорчета отпред. После се струпаха безмълвно заедно и възрастните ги вкараха в шлюза. Чу се съскащ шум и външната врата се отвори. Децата внимателно излязоха навън, като се блъскаха едно в друго.

Беше толкова ярко, че едвам виждаха. Намираха се сред завихрена бяла мъгла. Повърхността на земята беше покрита със сложно заплетени ледени цветя, всичките проблясващи, окъпани от светлина. Ниргал бе хванал Хироко и Койота за ръце. Двамата го бутнаха напред и пуснаха ръцете му. Той залитна под яростната атака на белия блясък.

— Това е куполът на мъглата — прозвуча гласът на Хироко в интеркома му. — Задържа се цяла зима. Но сега сме Ls 205, пролетно време, когато зелената сила преминава най-властно през света, подхранвана от слънчевата светлина. Виж я!

Ниргал и без това виждаше само нея: бяла преливаща огнена топка. Внезапно през топката премина слънчев лъч, който я превърна в капчици цвят. Замръзналият пясък стана на натрошен магнезий, а ледените цветя — на нажежени до бяло скъпоценни камъни. Вятърът задуха от неговата страна и разкъса мъглата; в нея се появиха празни места, през които някъде отдалеч надникна земята. Това го накара да залитне. Огромно! Толкова огромно! Всичко беше толкова огромно!

След около година Ниргал и другите деца започнаха да прекарват дните със Сакс за учител. Той заставаше пред черната дъска, думите му излизаха студени и неемоционални като от вътрешността на компютър, а те въртяха очи и правеха физиономии зад гърба му, докато Сакс скучно и монотонно разказваше за парциалните налагания на червените лъчи. После някой от тях виждаше пролуката и започваше играта. Например, Сакс казваше нещо от рода на „При нетрепереща термогенеза тялото произвежда топлина, използвайки маловажните цикли“. Едно от децата вдигаше ръка и питаше:

— Но защо, Сакс?

— Ами, тялото създава топлина, без да използва толкова много енергия, колкото отива за треперене — отговаряше той. — Протеините в мускулите се съкращават, но вместо да се захванат, те просто се приплъзват един над друг. Това създава топлина.

— Но как?

Сакс започваше да примигва толкова бързо, че те едва не експлодираха, докато го гледаха.

— Ами, аминокиселините в протеините имат разкъсани ковалентни връзки и разкъсванията освобождават това, което се нарича енергия от дисоциацията на връзките.

— Но защо?

Още по-бързо примигване:

— Ами, въпрос на физика… — и енергично се хващаше да чертае диаграми на дъската. — Ковалентните връзки се образуват, когато две атомни орбити се слеят в една, заемана от електроните и на двата атома. Разрушаването на връзките освобождава от 30 до 100 килокалории съхранена енергия.

Няколко деца в хор:

— Но как?

Това го караше да навлиза в дебрите на субатомната физика, а там поредицата „защо?“ — „защото…“ можеше да продължи половин час, без Сакс да каже и едно понятно нещо. В един момент усещаха, че са близо до края на играта и…

— Но защо???

— Ами — очите му се кръстосваха, сякаш се опитваше да погледне назад, — атомите се стремят да достигнат стабилно количество електрони, затова понякога, когато има нужда, те си обменят електрони.

— Но защо?

Сега Сакс изглеждаше като хванат в капан.

— Това е един от начините, по който атомите се свързват.

— Но ЗАЩО?

Свиване на рамене:

— Така действат атомните сили. Това е начинът, по който всичко е започнало…

И те изкрещяваха:

— От Големия взрив.

Една сутрин Ниргал остана след училище, мислейки си за Сакс. Когато в стаята останаха само двамата, той го попита:

— Защо не обичаш да не знаеш нещо?

Сакс се намръщи. След дълга пауза бавно каза:

— Опитвам се да разбера. Виждаш ли, винаги обръщам внимание на нещата. Толкова внимание, колкото мога. Съсредоточавам се върху особеностите на всеки един момент. И искам да разбера защо това се случва по начина, по който се случва. Просто съм любопитен. И мисля, че всичко, което се случва на този свят, си има своя собствена причина. Всичко. Значи би трябвало да сме в състояние да разнищим тези причини. А когато не можем… ами, просто не обичам това. Направо се вбесявам. Понякога го наричам… — той хвърли срамежлив поглед към Ниргал и младежът разбра, че Сакс никога не е говорил за това пред някой друг. — Наричам го Великото необяснимо.

Ниргал изведнъж видя: Сакс беше бял свят. Бял свят вътре в зеления — обратно на зеления свят вътре в белия, както бе при Хироко. Двамата с нея чувстваха противоположни неща. Когато Хироко се сблъскаше с нещо тайнствено, тя веднага изпитваше силна любов към него и се чувстваше щастлива. Това бе въпрос на viriditas. А щом Сакс се сблъскаше с нещо тайнствено, за него то веднага се превръщаше във Великото необяснимо — нещо опасно и страшно. С други думи, Сакс се интересуваше от истината, а Хироко — от реалността. Или може би имаше друг начин за изразяване на това… По-добре беше да се каже, че Сакс обичаше белия свят, а Хироко — зеления, и толкова.

— Ами да! — възкликна Мишел, когато Ниргал сподели с него това свое наблюдение. — Много добре, Ниргал. Проницателен си. Според древната ни терминология зеленото и бялото могат да бъдат наречени Мистика и Учения. Но ако питаш мен, това, което ни трябва на нас, е комбинацията и от двамата на име Алхимика.

Зелено и бяло.

Следобед децата бяха свободни да правят каквото си искат. Понякога те оставаха при учителя си за деня, но по-често се надбягваха по плажа или си играеха в селото, което лежеше сгушено между скупчените ниски хълмове, на половината път между езерото и входа на тунела. Те се катереха по витите стълби на големите бамбукови къщи върху дърветата и си играеха на криеница между струпаните стаи, филизите на дърветата и висящите мостове, които ги свързваха. Бамбуковите общи спални бяха разположени във формата на полумесец, обхващащ по-голямата част от селото. Къщите се състояха от пет или шест сегмента с една стая, които леко се стесняваха с изкачването нагоре. Всяко едно от децата имаше отделна стая в най-горните сегменти на къщите — широки пет-шест стъпки, с големи прозорци, подобни на кулите в замъците от приказките, които бяха слушали. Под тях, в средните сегменти, живееха възрастните — понякога по двойки, но най-често сами. Най-долните сегменти служеха за всекидневни. От прозорците на стаите се откриваше гледка към покривите на къщите, събрани накуп сред хълмовете, оранжериите и останалите постройки, подобни на миди в езерните плитчини.

Под купола винаги беше студено, но светлината постоянно се променяше. През лятото куполът пламтеше в синкавобяло през цялото време и късове осветен въздух прорязваха сенчестото небе. През зимата пък беше тъмно и куполът блестеше с отразената от лампите жълта светлина. През пролетта следобедната светлина ставаше сива и призрачна. Децата се лутаха по пътя към къщи като объркани чайки, а щом стигнеха в селото, веднага се насочваха към обществената баня. Там, в онази дълга постройка зад кухнята, те се събличаха, скачаха в изпускащия пара басейн и започваха да се приплъзват покрай плочките на дъното, усещайки как топлината полека-лека се завръща в ръцете, краката и лицата им, докато се плискат игриво около киснещите в басейна старци с костенуркови лица и изкривени космати тела.

След този топъл и горещ един час те се обличаха и хукваха към кухнята, редяха се на опашки и подаваха чиниите си, за да им ги напълнят. После сядаха зад дългите маси и се разпръсваха сред възрастните. В Зигота официално живееха 124 постоянни жители, но по всяко време обикновено човек можеше да преброи около двеста души. Щом всички седнеха, вземаха каните с вода, наливаха си един на друг и се нахвърляха върху горещата храна с жар — картофи, царевични питки, макарони, хляб, стотици най-различни видове зеленчуци, риба или пиле. След ядене възрастните обикновено говореха за реколтата, за Рикоувъра (стария, но изключително важен ядрен реактор, който много ценяха) или за Земята. През това време децата почистваха масите, свиреха около час и после играеха, докато най-накрая всеки не започнеше лека-полека да заспива.

Един ден, точно преди вечеря, пристигна малка група от 22 души отнякъде около полярната шапка. Техният купол бе загубил екосистемата си заради нещо, което Хироко нарече „спираловидна комплексна липса на равновесие“. Успелите да се спасят бяха избягали и сега се нуждаеха от подслон.

Хироко ги настани в три от новопостроените къщи, като ги накара да довършат стаите и да изградят нова оранжерия в края на алеята. Беше очевидно, че в Зигота не се отглежда толкова храна, от колкото сега се нуждаеха. Децата ядяха скромно, по примера на възрастните.

— Трябвало е да нарекат това място Гамета2 — със зла усмивка каза Койота на Хироко, когато се върна за пореден път.

Тя само махна с ръка, за да го изпъди. Но може би тази тревога стана причина Хироко да се отдалечи от децата. Тя вече по цял ден работеше в оранжериите и все по-рядко идваше да преподава.

— На нея изобщо не й пука за нас — каза сърдито Дао един следобед, докато се разхождаха по плажа. — Но тя всъщност не ни е майка.

Той ги поведе към лабораториите и щом влязоха вътре, посочи към редицата кръгли магнезиеви резервоари — нещо от рода на хладилници.

— Ето това са нашите майки. Тук сме израснали. Касей ми каза за това и аз питах Хироко. Да, истина е. Ние сме ектогени. Ние не сме родени, ние сме отгледани.

Дао хвърли поглед, пълен с триумф, към изплашената си, вцепенена малка групичка. След това удари Ниргал с всичка сила и го просна в средата на лабораторията.

— Ние нямаме родители — заяви той и излезе.

Неочакваните посетители предизвикаха необичайно голям шум. Много хора останаха будни през първата нощ от посещението, говореха си и научаваха всички новини, които можеха, от останалите свързани в мрежа убежища в Южната полярна област. Ниргал имаше една карта, на която с червени точки бяха отбелязани всичките тридесет и четири. А Надя и Хироко се досещаха, че съществуват и още, обединени в други мрежи на север или пък напълно изолирани. Но понеже всичките пазеха радиомълчание, нямаше как да се убедят в това. Затова новините винаги бяха от първостепенна важност — най-ценното нещо, което посетителите притежаваха, дори и да пристигнеха отрупани с подаръци (както обикновено правеха).

По време на тези посещения Ниргал усърдно слушаше продължаващите цяла нощ оживени разговори. Той интуитивно чувстваше, че не разбира законите на света; за него беше необяснимо поведението на хората. Естествено ясен му беше основният факт от ситуацията — че имаше две страни, които спореха помежду си коя от тях да управлява Марс, че Зигота бе лидер на дясната страна и че евентуално ареофанията ще триумфира. Беше ужасяващо чувство — да бъдеш замесен в тази борба, да си важна част от самата история. Това често го оставяше без сън и Ниргал се въртеше в леглото си, а мозъкът му се изпълваше с видения на всичко онова, което лично той би могъл да допринесе в тази велика драма, която оставяше Джаки и всички останали в Зигота без дъх от изумление.

Понякога в желанието си да научи повече Ниргал дори подслушваше: лягаше на кушетката в ъгъла и се взираше в тавана, тананикаше си или се преструваше, че чете. Доста често хората в стаята не разбираха, че той в действителност слуша, и понякога дори си говореха за децата в Зигота (всъщност това ставаше най-вече тогава, когато той се спотайваше някъде в залата):

— Забеляза ли, че повечето от тях са левичари?

— Хироко бърникаше из тези гени, заклевам се!

— Тя казва, че не е.

— Те вече са високи почти колкото мен.

— Това е от гравитацията. Искам да кажа, че като гледам Питър и останалите нисеи… Те са родени тук и повечето са високи. Но левичарството… Трябва да е генетично.

— Веднъж чух от нея, че имало просто трансгенетично3 вмъкване, което ще увеличи размера на corpus callosum. Може би е сбъркала и е постигнала страничен ефект, тоест, левичарството.

— Кой знае. Мисля си, че дори и самата Хироко е озадачена.

— Не мога да повярвам, че е бърникала в хромозомите на мозъчното развитие!

— Те са ектогени4, не забравяй това. И достъпът е по-лесен.

— Чувам, че плътността на костите им е малка.

— Вярно е. На Земята сигурно биха имали неприятности.

— Това пак е от гравитацията. Всъщност проблемът важи за всички ни.

— На мен се оплачи… Счупих си ръката, докато размахвах тенис-ракетата си.

— Гигантски хора-птици, които на всичкото отгоре са и левичари. Като ги гледам как тичат по дюните, очаквам, че всеки момент ще литнат.

Тази нощ Ниргал (както обикновено) спа лошо. Ектогени, трансгенетичности… Всичко това го караше да се чувства странно. Бяло и зелено, извити в двойната си спирала… Той се мята с часове, докато се чудеше какво означава това вълнение, което се въртеше в съзнанието му и дори какво би трябвало да чувства.

Най-накрая успя да заспи изтощен. И сънува. Преди винаги бе сънувал Зигота, но сега сънува, че лети във въздуха, над повърхността на Марс. Обширни червени каньони прорязваха земята, вулкани се издигаха до него на невъобразими висоти… Но над него имаше нещо, нещо много по-голямо и по-бързо от него, с крила, които шумно плющяха, докато създанието засенчваше слънцето с огромните си хищни нокти, протегнати силно напред. Ниргал насочи пръсти към летящото създание и от тях изскочиха мълнии, които накараха нещото да кривне встрани. То се изкачи нагоре и се приготви за следващата си атака. Когато Ниргал с мъка се събуди, пръстите му пулсираха, а сърцето му туптеше точно като машината за вълни: ту-туп, ту-туп, ту-туп…

На следващата сутрин машината за вълни работеше доста добре, както отбеляза Джаки. Те си играеха на брега и мислеха, че са преценили правилно големите вълни, но след това една наистина голяма се извиси над ледения филигран, перна Ниргал през коленете и го засмука към вътрешността. Той започна да се бори, задъхвайки се без въздух, докато се премяташе в леденостудената вода. След това се изтърколи тежко под напора на следващата вълна.

Джаки го сграбчи за ръката и косата и го издърпа на брега до себе си. Дао им помогна да се изправят на крака, като постоянно викаше: „Добре ли сте добре ли сте добре ли сте?“. Правилото гласеше, че ако някой падне във водата, веднага трябва да тичат към селото с всички сили. Затова Ниргал и Джаки скочиха на крака и хукнаха през дюните, като оставиха другите да се влачат далеч зад тях. Вятърът ги пронизваше до кости. Те се упътиха направо към банята, влязоха с гръм и трясък и с треперещи ръце се съблякоха с помощта на Надя, Сакс, Мишел и Рая.

Докато ги избутваха в плиткия басейн на голямата обща къпалня, Ниргал се сети за съня си и извика:

— Я почакайте малко.

Останалите спряха смутени. Ниргал затвори очи, задържа дъха си и сграбчи студената ръка на Джаки. Пред очите му изплува гледката на самия него, плуващ в небето насън. Топлина от пръстите. Белият свят вътре в зеления.

Той потърси онази точка в средата на тялото си, която оставаше топла дори тогава, когато той самият умираше от студ. Докато беше жив, тя щеше да е там. Щом я откри, изтика я навън през плътта си с всички сили. Трудно му беше, но можеше да усети ефекта — топлината, която се разливаше по ребрата му като огън, надолу по ръцете му, надолу по краката му, по дланите, по стъпалата… Лявата му ръка се бе вкопчила в Джаки. Той хвърли бегъл поглед към голото й тяло и към настръхналата й кожа, концентрира се и се опита да й препрати малко топлина. Сега тя трепереше по-леко и не от студ.

— Ти си топъл! — възкликна Джаки.

— Почувствай го — каза й той. За няколко секунди те останаха облегнати един на друг. След това тя с уплашен поглед се отдръпна и пристъпи към басейна. Ниргал остана встрани, докато треперенето му не спря напълно.

— Не може да бъде — обади се Надя. — Трябва да е някакво метаболично изгаряне. Чувала съм за това, но никога не съм виждала подобно нещо!

— Знаеш ли как точно го правиш? — попита Сакс. Надя, Мишел, Рая и той се бяха втренчили любопитно в Ниргал. Никак не му се искаше да посреща погледите им. Той само поклати отрицателно глава и седна на бетонния парапет на басейна. Внезапно се почувства крайно изтощен. Потопи краката си във водата, която бе като течен пламък. Риба във водата, свободно изкачване, въздухът, огънят отвътре, бяло в зеленото, алхимия, да се рееш с орлите… мълнии от пръстите му!!!

Хората го гледаха. Дори и тези от Зигота му хвърляха коси погледи, когато се засмееше или кажеше нещо необичайно. Те си мислеха, че не ги вижда. Най-лесното бе да се престори, че не ги забелязва. Трудното бе със случайните посетители, които бяха далеч по-прями.

— О, ти ли си Ниргал! — му бе казала веднъж една ниска червенокоса жена. — Чух, че си бил много умен.

Ниргал, който постоянно изпитваше големи трудности с разбирането на тези хора, се изчерви и поклати глава. През това време жената най-спокойно го оглеждаше. Тя взе решение, усмихна се и поклати глава.

— Радвам се, че се запознахме.

Един ден, докато бяха петимата, Джаки донесе някакъв стар лектерн в училище. Този ден учител им беше Мая. Джаки пренебрегна погледа й и показа лектерна на останалите.

— Това е изкуственият интелект на моя дядо. В паметта му има записани много неща, изречени от него. Касей ми го даде.

Касей бе напуснал Зигота и се бе преместил в едно от другите убежища. Но не в това, в което живееше Естер.

Джаки включи лектерна.

— Полин, пусни нещо, което е казал дядо ми.

— Е, ето ни и нас — изрече мъжки глас.

— Не, пусни нещо по-различно. Нещо, което е казал за скритата колония.

Мъжкият глас заговори:

— Скритата колония все още би трябвало да контактува със заселниците. Има прекалено много неща, които те едва ли могат да произвеждат, докато се крият. Уранови пръчки за ядрените реактори, например. Те ги замаскират доста добре, но може да се проследи изчезването им.

Гласът спря. Мая нареди на Джаки да изключи лектерна и започна да им преподава урок по история — събитията през XIX век, разказани на руски с толкова къси и насечени изречения, че чак гласът й трепереше.

Ниргал я гледаше и си спомняше как я наричаха Лошата вещица. Един път беше ужасна, а друг път — направо добра. Това бе доста странно. Ниргал обичаше да наблюдава хората от Зигота и да се поставя мислено на тяхно място. Можеше да чете по лицата им, както различаваше и единия цвят вътре в другия. Беше нещо като дарба от рода на съвсем точното усещане за температура. Само че… Само че не можеше да разбере Мая.

През зимата направиха експедиция до повърхността на близкия кратер — там, където Надя строеше заслон — и до мрачните, отрупани с ледени кристалчета дюни зад него. Но щом мъглата се вдигнеше, те трябваше да си останат под купола или най-много да ходят до галерията-прозорец, където не можеха да бъдат видени отгоре. Никой не бе сигурен дали ги наблюдават от космоса или не, но предпочитаха да не рискуват. Поне така казваха исеите. Питър често отсъстваше и именно пътуванията му го бяха навели на мисълта, че преследването на скритите колонии е прекратено. Пък и така или иначе това преследване бе напълно безсмислено.

— Видях колонии на съпротивата, които изобщо не се крият. На всичкото отгоре има сума ти шумове — топлинни, визуални, дори и радиоефирни. Не биха могли да проверяват всички сигнали, които получават.

Но Сакс каза само:

— Алгоритмичните поискови програми са много ефективни.

Затова Мая настояваше да се крият, да усъвършенстват електрониката си и да изпращат цялата си излишна топлина долу в центъра на полярната шапка. Хироко бе на едно мнение с нея по този въпрос. И така, всички отстъпиха.

— За нас е различно — обясни Мая на Питър с нещастен вид.

Съществува един мохол, каза им Сакс една сутрин в училище, на около двеста километра на северозапад. Облакът, който понякога виждаха в тази посока, бе димът му — в някои дни абсолютно спокоен, а в други се носеше на изток на рехави парцали. Когато Койота се завърна от последното си пътешествие, на вечеря го попитаха дали е отишъл дотам. Да, бил отишъл дотам, основата на мохола прониквала едва ли не чак до самия център на Марс и дъното му не било нищо друго, освен разтопена огнена лава.

— Не е вярно — каза Мая презрително. — Те достигат само до 10–15 км дълбочина и дъната им са твърда скала.

Скала, само че гореща — намеси се Хироко. — И съм чувала, че достигат и до двадесет километра.

— С други думи, не ни вършат работа — оплака се Мая. — Не си ли мислиш понякога, че сме само едни паразити, които живеят на гърба на заселниците? Твоята viriditas не би изтраяла много без тяхното инженерство.

— Това не е паразитизъм, а по-скоро симбиоза — отвърна Хироко спокойно и се втренчи в Мая. Най-накрая Мая се предаде и си тръгна. Хироко бе единствената, която печелеше двубоите с погледи с Мая.

Една сутрин Ниргал отиде на училище, влезе в съблекалнята и завари там Джаки и Дао. Когато отвори вратата, и двамата подскочиха. Докато си събличаше палтото и отиваше към класната стая, той разбра, че са се целували.

След училище отиде до езерото и започна да обикаля около него в синьо-белите проблясъци на летния следобед, гледаше как машината за вълни пулсира и създава някакво туптящо усещане в гърдите му. Болката се носеше из него като мъртво вълнение над водата. Не можеше да направи нищо, въпреки че беше смешно и той го знаеше. Доста целувки си бяха разменили онези дни в банята, докато се плискаха и гъделичкаха. Момичетата се целуваха една с друга и казваха, че това било „тренировъчно целуване“ и не се смята. Понякога прилагаха наученото върху момчетата. Много пъти го бяха целували — и Рейчъл, и Емили, и Тиу, и Нанеди… Но извън банята, сякаш за да се опитат да сдържат тези летливи страсти, всички се държаха строго формално един с друг. Момичетата се събираха на групи и играеха по-често помежду си, отколкото с момчетата. Така че целуването в гардеробната бе нещо по-сериозно, а израженията, които Ниргал видя по лицата на Джаки и Дао, бяха доста надменни — сякаш знаеха нещо, което за него бе тайна. И наистина си беше така. Именно това го нарани — че бе отхвърлен и че го съзнаваше.

Още повече, че той не беше толкова необразован; сигурен беше, че те понякога лягат един до друг и се докарват взаимно до оргазъм. Те бяха любовници — погледите им го издаваха. Неговата засмяна красива Джаки вече не беше негова. Всъщност никога не бе била.

Следващите нощи Ниргал спа зле. Стаята на Джаки бе в къщата срещу неговата, а тази на Дао — през две къщи в противоположната посока. Всяко проскърцване на висящите мостове му звучеше като шум от стъпки. Понякога прозорецът на Джаки просветваше с мъждукаща оранжева светлина. И вместо да стои в стаята си и да се измъчва, той започна всяка вечер да остава до късно в другите стаи, където четеше или подслушваше възрастните.

Така че той бе там, когато започнаха да говорят за болестта на Симон. Симон беше бащата на Питър — тих човек, който обикновено вечно пътуваше нанякъде с майката на Питър, Ан. Сега ставаше ясно, че е болен от нещо, което възрастните наричаха устойчива левкемия. Ниргал се прибра в стаята си, включи лектерна и провери на „Левкемия“. От резюмето в началото на статията разбра, че това е болест с възможност за летален изход, която сега се поддава на лечение. Възможност за летален изход — направо ужасяваща идея! Той се въртя в леглото си цяла нощ, тормозен от сънища чак до зазоряване. Растенията умират, животните умират, но не и хората. Но нали и хората бяха животни…

На следващата нощ отново остана с възрастните. Влад и Урсула му обясниха, че Симон може да бъде излекуван с трансплантация на костен мозък и че той също като Ниргал има много рядка кръвна група. Нито Ан, нито Питър имаха такава, нито пък някой от братята или сестрите на Ниргал. Само той и Симон. Двама души във всичките убежища. Кръвната им група се срещаше едно на един милион. Попитаха го дали ще дари малко от своя костен мозък.

Хироко бе там, в общите стаи, и го наблюдаваше. Тя рядко прекарваше вечерите си в селото. Ниргал не трябваше да я гледа, за да разбере какво си мисли. Хироко винаги казваше, че са създадени, за да дават. А това щеше да бъде извънредно ценен подарък. Акт на чистата свещена зелена сила.

— Естествено — каза той, щастлив от предоставената му възможност.

Болницата беше следващата постройка след банята и училището. Бе доста по-малка от училището и имаше пет легла. На едното от тях сложиха Симон, а на другото — Ниргал.

Старецът му се усмихна. Не изглеждаше болен — просто възрастен. Всъщност изглеждаше досущ като останалите старци. Той рядко говореше много. Дори и сега каза само:

— Благодаря ти, Ниргал.

Влад и Урсула сложиха обезболяваща инжекция в ръката на Ниргал.

— Всъщност не е необходимо да извършим и двете операции по едно и също време, но идеята да сте двамата заедно не е лоша. Ако сте приятели, лечението може да се окаже по-успешно.

И така те станаха приятели. След училище Ниргал отиваше в болницата, Симон бавно излизаше през вратата и отиваха да се разхождат по пътечката към плажа. Питър се бе прибрал в Зигота за по-дълго и доста дни прекарваше с тях. От време на време дори и Ан прекъсваше постоянните си пътувания, за да дойде при тях. Питър и Ниргал се надбягваха наоколо, играеха си на гоненица или на криеница, докато Ан и Симон се разхождаха ръка за ръка.

Ала Симон бе все още слаб и отслабваше с всеки изминал ден. Трудно бе да не се забележи и едно определено нравствено отпадане. Ниргал никога не се бе разболявал и сега намираше идеята за отвратителна. Това можеше да се случва само на старите. Но дори и те, както се предполагаше, трябваше да бъдат предпазени от това — подлагаха ги на геронтологична терапия и те не умираха. Само растенията и животните умират. Но нали и хората са животни… Да, но бяха измислили терапията…

В училище Ниргал се мъчеше да се концентрира, но цената, която плащаше, бе твърде висока. По обяд, когато заниманията свършваха, той вече бе толкова изморен, че нямаше сили за каквато и да е работа следобяд. След известно време го помолиха да дари още малко костен мозък за Симон, който през това време лежеше безмълвен и смутен в болницата, а очите му сякаш се извиняваха. Ниргал се насили да се усмихне и стисна тънката като бамбук ръка на стареца.

— Всичко е наред — каза той окуражаващо и легна. Беше почти сигурен, че Симон прави нещо не както трябва. Или беше слаб, или мързелив, или просто искаше да бъде болен. Нямаше как да си го обясни по друг начин. В плътта на ръката му се заби игла и я направи безчувствена. Забодоха интравенозната игла в опакото на дланта му и след малко и тя стана безчувствена. Ниргал се отпусна в леглото и се опита целият да стане безчувствен. Част от него усещаше голямата игла, която взимаше костен мозък, чувстваше натиска й върху костта в горната част на ръката му. Болка нямаше. Дори не усещаше плътта си, само натиска върху костта. След това и той намаля. Разбра, че иглата е проникнала в меката вътрешност на костта.

Този път обаче и трансплантацията не помогна. Симон остана за по-продължително време в болницата. Ниргал от време на време го посещаваше. Но ръката го болеше и спеше лошо. Въртеше се през нощта в леглото си и се събуждаше разгорещен, потен и изплашен без видима причина. След това една нощ Хироко го събуди от дълбокия му сън и го заведе в болницата. Той зашеметено се опираше на нея, като все още не можеше да се събуди напълно. Хироко беше безразлична както винаги, но бе преметнала ръка през раменете му и го подкрепяше с изненадваща сила.

Спалнята на болницата бе яркоосветена. Симон лежеше, отпуснал глава върху възглавницата. Кожата му бе посивяла и восъчнобледа. Изглеждаше като хилядагодишна мумия.

Той с усилие извърна глава и забеляза Ниргал. Тъмните му очи заизследваха лицето на младежа с жаден поглед, сякаш търсеха начин как да погледнат навътре в него… начин как да преминат през него. Ниргал потрепери и посрещна мрачния проницателен поглед, като мислеше: „Добре де. Ела в мен. Направи го, щом искаш. Направи го“.

Но път през него нямаше. И двамата го разбраха. И двамата се отпуснаха. Лека усмивка премина по лицето на Симон.

— Бъди добър — прошепна той за последно. Хироко изведе Ниргал от болницата и го върна в стаята му. Той заспа дълбоко. Същата нощ по някое време Симон умря.

В нощта след погребението Ниргал изобщо не можа да заспи. Той продължаваше да чувства проникването на иглата и си представяше, че е възможно в системата да има някакъв род обратна връзка. Тогава и той вече беше заразен. Или пък може би се бе заразил просто от едно докосване, кой знае? Или дори от последния поглед на Симон! С други думи, вече беше болен и никой не можеше да му помогне. Той щеше да умре. Да се парализира, да не може да говори, просто да спре и да си отиде. Това беше смъртта.

Сърцето му се разтуптя, по кожата му изби пот и Ниргал изкрещя от страх. Това не можеше да се избегне; беше ужасно. Ужасно, без значение кога щеше да се случи. Ужасно бе, че самият цикъл функционираше по този начин, че живееха един път, а умираха завинаги. Тогава имаше ли смисъл въобще да живеят? Беше прекалено странно и прекалено ужасно. Той продължи да трепери цялата дълга нощ. Съзнанието му объркано се въртеше около страха от смъртта.

След това му бе много трудно да се съсредоточи върху каквото и да било. Чувстваше се така, сякаш бе на разстояние от всичко, сякаш се бе потопил дълбоко в белия свят и дори не можеше да докосне зеления.

Хироко забеляза тревогите му и му предложи да придружи Койота при поредното му пътешествие. Ниргал беше направо шокиран от идеята, понеже никога не се бе отдалечавал от Зигота, освен по време на кратките разходки. Но Хироко настоя. Каза, че вече е на седем години и почти е станал мъж. Време бе да види малко и от външния свят.

След няколко седмици Койота се появи. Когато тръгна, този път до него в мястото на втория пилот в екипирания за скален преход ровър седеше Ниргал. Те потеглиха с постоянна скорост на север.

Дълго време пътуваха в тишина, въпреки че мълчанието на Койота бе доста по-различно от това на Симон. Той постоянно хъмкаше, мърмореше си, диктуваше с нисък монотонен глас на своя лектерн на език, който наподобяваше английски, но беше неразбираем. Ниргал се опита да се концентрира върху ограничената гледка през прозореца, като се чувстваше странно срамежлив. Изведнъж Койота попита:

— Кой е баща ти?

— Не знам. Знам само, че Хироко ми е майка.

Койота изсумтя.

— Ако питаш мен, Хироко прекалява с матриархалните си порядки.

— Казвал ли си й го някога?

— Естествено, само че тя ме чува само тогава, когато й изнася. — Той се изхили. — Кой ли не го прави, а?

Ниргал кимна, като неволно се усмихна, въпреки опита си да остане безстрастен.

— Искаш ли да разбереш кой е баща ти?

— Естествено. — Всъщност не бе много сигурен. Идеята за баща не означаваше чак толкова много за него. Освен това се страхуваше да не се окаже, че баща му е бил Симон. Все пак Питър му беше като по-голям брат.

— Във Вишняк имат апаратура. Бихме могли да опитаме, ако искаш. — Койота поклати глава. — Хироко е много странна. Когато я срещнах, човек никога не би се досетил какво би последвало. Естествено, тогава бяхме млади — почти толкова, колкото си и ти сега, въпреки че сигурно ти е трудно да повярваш.

Така си и беше.

— Когато я срещнах за първи път, тя бе просто една студентка по еко-инженерство, умна като професор и секси като котка. Изобщо не приличаше на богиня-майка на света и тям подобни. Но полека-лека взе да чете книги, различни от нейните технически справочници и оттам започна цялата бъркотия. Когато дойде на Марс, вече беше откачила. Всъщност аз не възразявам, защото съм тук именно благодарение на това. Но Хироко, о, Боже! Тя беше убедена, че цялата човешка история е тръгнала по грешен път още от самото начало. В зората на цивилизацията, разказваше ми често напълно сериозно, имало две държави — Крит и Шумерия. Крит бил мирна занаятчийска държава, управлявана от жени и пълна с красота и изкуства. С други думи казано, това била една утопия, където мъжете били акробати, които денем яздели биволи, а нощем — жените си. Жените забременявали, мъжете ги боготворели и всички били щастливи. Звучи добре, като се изключат може би биволите. От друга страна, Шумерия била управлявана от мъже, които изобретили войната и завоювали всичко, което им се изпречело пред очите, тоест, дали началото на всички робски империи, дошли след тях. И (казваше на това място Хироко) никой не знае какво би станало, ако тези две държави си бяха оспорили правото да управляват света, понеже един изригнал вулкан изпратил Крит на оня свят и управлението преминало в ръцете на Шумерия. И до ден-днешен си е в тях. Само ако онзи вулкан бил изригнал в Шумерия, казваше тя, всичко би било по-различно. И може да е била права. Защото едва ли е възможно историята да стане още по-черна.

Ниргал бе много изненадан от тази характеристика.

— Но сега — осмели се да вметне той, — ние започваме отначало.

— Правилно, момчето ми! Ние сме приматите на една непозната цивилизация и живеем в нашия собствен техно-минойски матриархат. Ха! На мен това ми харесва. Струва ми се, че властта, която нашите жени имат, никога не е била чак толкова вълнуваща, че да се захванат сериозно с нея. Властта е половината от робството — спомняш ли си онези неща, които ви карах да четете? Господарят и робът мъкнат ярема на робството заедно. Анархията — ето кое е единствената истинска свобода. Е, всъщност каквото и да правят жените, май в крайна сметка ще се обърне против тях самите. Ако са само добитък за мъжете, ще работят до дупка. Но ако са наши кралици и богини, ще работят, и то дори още повече, понеже ще трябва да вършат както работата на добитъка, така и работата на учените. Няма начин! Просто благодари на съдбата, че си мъж и си свободен като небето.

Ниргал си помисли, че тази гледна точка е доста любопитна. Поне тя бе начин да изхвърли от съзнанието си мислите за Джаки и за необятната й сила. Затова той се облегна удобно в седалката и се загледа в белите звезди на черното небе, като си мислеше: „Свободен като небето! Свободен като небето!“

Беше Ls 4, 22 март, марсианска година 32. Дните на юг започнаха да стават по-къси. Койота усърдно караше колата всяка нощ по оплетени и невидими пътеки през терен, който беше все по-неравен с отдалечаването им от полярната шапка.

Една нощ, точно преди зазоряване, Койота спря колата.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Просто стигнахме до Наблюдателницата на Рей и искам да хвърля един поглед. Слънцето ще изгрее след около половин час.

Те се отпуснаха на седалките и зачакаха зората.

— На колко години си, момчето ми?

— На седем.

— Колко земни години са това? Тринадесет? Четиринадесет?

— Някъде толкова.

— А стига бе. Вече си по-висок от мен.

— Ъхъ. — Ниргал сподави забележката си, че това изобщо не е критерий за висок ръст. — А ти на колко си?

— На сто и девет. Ха-ха-ха! Я по-добре си затвори очите, че ще вземат да изпаднат от главата ти! Не ме гледай така. Бях старец, когато се родих, и ще съм млад, когато умра.

Небето изсветляваше. Около тях се извисяваше черна извиваща се стена, която лежеше на огромно разстояние в черното скалисто поле. Слънцето внезапно изскочи иззад горния ръб на далечната стена. За кратко Ниргал бе заслепен. Но щом слънцето изгря, сенките на полукръглата скала отстъпиха място на клиновидните слънчеви лъчи, които разбулиха острите оръфани кухини, разпръснати из извивката на стената. Тя беше толкова огромна, че Ниргал просто ахна и се залепи на предното стъкло. Направо бе ужасяваща, толкова бе голяма.

— Койоте, какво е това?

Койота пусна една от предупреждаващите си усмивчици. Кудкудякането му изпълни колата.

— Май че в края на краищата светът не е чак толкова малък, а, момчето ми? Това е басейнът Прометеус — басейн с механичен произход, един от най-големите на Марс. Но преди време е бил разрушен, така че около половината от ръба му е погребана под полярната шапка и под този слоест терен тук. Онзи извит насип е втората му половина. Това леко възвишение е най-доброто място за наблюдение. — Той извади картата на региона и посочи. — Ние сме близо до ей този малък кратер — Vt и гледаме на северозапад. Това тук са Прометеус Рупес, високи около един километър. Естествено, Екус е висок три километра, а Олимпус Монс — шест километра… Какво ще кажеш, господин Малка планета?

Слънцето се издигна по-високо и освети огромната извивка на рида. Той бе дълбоко насечен от клисури и малки кратери.

— Убежището Прометеус е от страната на онова назъбено място ей там — каза Койота и посочи лявата част на извивката. — Кратерът Wj.

През нощта стигнаха до Убежището Прометеус — група от просторни стаи, подредени като стаите в бамбуковите къщички на Зигота, с извити прозорци с филтри по тях, които гледаха към кратера Wj и към големия басейн отдолу. Всички в убежището говореха френски, на такъв език им говореше и Койота. Те не бяха чак толкова стари като него или като останалите исеи, но години не им липсваха. Всички бяха с височината на земни хора, което означаваше, че бяха принудени да гледат едва ли не отдолу нагоре, докато говореха с Ниргал на правилен английски с лек акцент.

— Значи ти си Ниргал! Enchantu!5 Слушали сме за теб и много се радваме да се срещнем!

Няколко от тях го разведоха наоколо, докато Койота вършеше своите работи. Тяхното убежище бе доста по-различно от Зигота. Казано направо, в него нямаше нищо друго, освен стаи. Имаше няколко по-големи, събрани накуп до стената, а до гърба им бяха долепени други, по-малки. Три от стаите с прозорци служеха за оранжерии. Всички помещения в убежището бяха добре отоплени и пълни с растения, окачени по стените предмети, скулптури и фонтани. На Ниргал всичко му се струваше ограничено, прекалено горещо и изключително очарователно.

Но те останаха само един ден, след което влязоха заедно с колата в някакъв голям асансьор и седяха там около час. Когато Койота изкара ровъра през противоположната врата, се озоваха на върха на нагънатото плато зад Прометеус Рупес. Ниргал за пореден път бе зашеметен. Докато бяха долу, огромният рид бе пределът на онова, което се изправяше пред очите му. Но сега, на върха на рида, щом погледна надолу, всички разстояния му се сториха толкова големи, че мозъкът му дори не успя да схване това, което видя. Под него се разстилаше главозамайваща маса от неясни петна, покрита с цветни кръпки — бяло, пурпурно, кафяво, ръждиво, жълтеникавокафяво, бяло… почувства се неловко.

— Приближава се буря — каза Койота. — Ей там — в облаците над полярната шапка. Светкавици, виждаш ли? Онези малки проблясвания са светкавици.

Там си бяха наистина — ярки нишки светлина, които се появяваха и изчезваха беззвучно веднъж на две-три секунди, съединявайки бялата земя с мрачните облаци. Ниргал сега виждаше светкавиците със собствените си очи. Белият свят проблясваше в зеления и го разтърсваше.

— Нищо не може да се сравни с голямата буря — обади се доволно Койота. — Това е чудесно. Да бъдеш навън с вятъра, еха! Ние създадохме тази буря, момчето ми! Макар да си мисля, че бихме могли да създадем и още по-голяма.

Но да си представи по-голяма буря не беше по силите на Ниргал. Тази, която бушуваше под тях, бе направо космически огромна — електрическа, сякаш напръскана с цветове, обширна и ветровита. Той даже малко си поотдъхна, когато Койота обърна ровъра и подкара напред. Размитата гледка изчезна и ръбът на рида образува нов хоризонт зад тях.

— Обясни ми още веднъж какво представлява светкавицата?

— Ами, светкавицата… хм. Трябва да ти призная, че светкавицата е един от феномените на този свят, чието обяснение все още не мога да запомня. Хората ми бяха казвали, но все ми се изплъзва. Имаше нещо за електричество, естествено — нещо за електрони или йони, положителни и отрицателни, заряди, които се зараждат в облаците, изпразвания в повърхността на земята или горе и долу едновременно, ето това си спомням. Кой знае? Бум — тряс!!! Ето това е светкавицата, нали така?

Белият и зеленият свят, които се трият един в друг и трещят от триенето. Естествено.

Имаше още няколко убежища на платото северно от Прометеус Рупес. Някои от тях бяха скрити в стените на склона и кратерите, също както в проекта на Надя с тунелите край Зигота, но други просто се гушеха в кратерите под прозрачни шатрообразни куполи, открити за всякакви космически полиции.

— Как могат да живеят така? — попита Ниргал. — Как още не са ги арестували и не са ги затворили?

— Е, тук вече ме хвана натясно, момчето ми. Възможно е и да ги арестуват. Но поне досега не са и затова никой не мисли, че има смисъл да се крият. Знаеш, че са нужни страхотни усилия, за да останеш скрит. Трябва да вършиш един куп неща — да развиваш инженерство, отстраняващо излишната топлина, да усъвършенстваш електрониката си, да се криеш от чужди погледи през цялото време… досадна работа. А тук има доста хора, които просто не желаят това. Самите те наричат този тип общество „demimonde“ — „полусвят“. Естествено разработил и са и варианти в случай, че ги проследят или нападнат. Много от тях са построили тунели като нас, за да могат да избягат при нужда, а някои дори имат и скрити на сигурни места оръжия. Но те смятат, че щом са на повърхността, поначало няма причини да бъдат проверявани. Хората в Кристианополис дори решително казаха направо на ООН, че са дошли тук, за да излязат от мрежата. Но… аз съм съгласен с Хироко, че някои от нас трябва да бъдат малко по-внимателни в това отношение. ООН желае да залови хората от Първата стотица, мен ако питаш. Пък и наследниците им — за ваше нещастие, деца. Както и да е. Сега съпротивата — това са подземните убежища и полусветовете, така че наличието на открити градове е от голяма помощ за нас. Доволен съм, че ги има. В това отношение ние сме зависими от тях.

Койота бе посрещан възторжено навсякъде, където отидеха, без значение дали селищата бяха скрити или на открито. Той се настаняваше в някой ъгъл и започваше продължителна размяна на стоки — семена, софтуер, електрически крушки, резервни части и дребни машини. Той ги раздаваше след дълги консултации с домакините, преминаващи дори в караници, които Ниргал не успяваше да схване. После двамата отново потегляха.

По време на пътуванията от убежище на убежище Койота не можа да обясни на Ниргал причината за кавгите по някакъв смислен начин.

— Предпазвам тези хора от собствените им смехотворни представи за икономика, ето това правя. „Подаръчната икономика“ не е лоша като концепция, но не е достатъчно организирана за нашите условия. Има някои жизненоважни неща, които всеки трябва да притежава, така че хората просто са принудени да дават. Влад и Марина разработват една рационална система, а аз я прилагам на практика. Което означава, че върху мен се струпват всички неприятности.

— А тази система…

— Ами тя представлява нещо от рода на бартерната размяна, при която те пак могат да дават всичко, което искат, само че стоките от първа необходимост се оценяват и се разпределят по право. Кристианополис прави електрически крушки, Маус Хайд отглежда нови сортове растения, Богданов Вишняк произвежда всичко голямо и трудно, като уранови пръчки за ядрени реактори, замаскирани превозни средства и по-голямата част от роботите, твоята Зигота произвежда научна екипировка и така нататък. А аз разпределям всичко между всички.

— Ти ли си единственият, който прави това?

— Почти. Повечето убежища са независими. Всички имат софтуер и семена — това са основните необходими неща. И не на последно място, доста важно е за местоположението на скритите убежища да знаят възможно най-малко хора.

Теренът, който прекосяваха, бе осеян с пръстените на кратери. По-новите застъпваха и дори погребваха под себе си по-старите. Повърхността между кратерите бе покрита с натрошени камъни и беше невероятно разнородна: падини, издигания, кухини, могили, канавки, грабени, височини, хълмове и долини. Нямаше и милиметър равна повърхност, с изключение на ръбовете на кратерите и ниските ридове, които Койота използваше вместо шосета, когато можеше. Но пътят, който следваха из този накъсан пейзаж, бе силно лъкатушещ и Ниргал не можеше да повярва, че Койота е успял да го запомни. Каза му го, а Койота се засмя:

— Какво искаш да кажеш с това „запомнил“? Ние се изгубихме!

Но не беше истина или поне не за дълго. Койота подкара колата към хоризонта.

— Познавам всичко тук — измърмори, той. — Това е мохолът Богданов Вишняк. Вертикална шахта, около километър широка, издълбана право в основния скален пласт. По линията на 75-градусовата ширина са започнати четири подобни. Два мохола са изоставени. Даже и роботи няма. Вишняк е единият от тях и сега е под контрола на шепа богдановисти, които живеят в него. — Койота се засмя. — Превъзходна идея, понеже сега могат да копаят стената по продължение на шосето към дъното. А там долу могат да отведат колкото си искат енергия, без никой да заподозре, че това не е поредното газово изригване. Следователно могат да строят каквото си искат, дори и да произвеждат и обогатяват уран за гориво на атомните реактори. Вишняк вече е един индустриален град. А също така е едно от любимите ми за купон места.

Той вкара ровъра в една от множеството малки канавки, прорязали земята, потропа с пръст по екрана си и един голям камък се отмести от стената на канавката, разкривайки тъмен тунел. Койота вкара колата в тунела и каменната врата се затвори зад тях.

Ниргал си бе помислил, че вече нищо не може да го учуди, но въпреки всичко гледаше с широко отворени от изумление очи, докато пътуваха през тунела. Грубите каменни стени минаваха на сантиметри от краищата на колата. Пътуването им сякаш нямаше край.

— Тукашните хора са прокопали доста такива тунели и по този начин мохолът изглежда безлюден. Трябва да пропътуваме към двадесетина километра.

След около час спускане от арматурното табло се разнесе сигнал и ровърът сви наляво към заоблената каменна стена, където бе разположен тунел, явно използван за гараж. Вътре имаше двадесетина човека, които ги приветстваха, преведоха ги през редица високи стаи и ги настаниха в нещо като камера-пещера. Стаите, които богдановистите бяха издълбали в скалата, бяха доста по-големи от тези в Прометеус. Задните бяха високи минимум десет метра, а някои бяха дълбоки около двеста метра. Главната пещера можеше да се мери по големина със самата Зигота, с огромни прозорци към отсрещната страна на мохола. Отвън стъклото изглеждаше също като скалата.

През този първи ден един малък тъмнокож мъж на име Хилали хвана Ниргал за ръката и го преведе през стаите, като прекъсваше работата на хората, за да им го представи. Всички бяха много приветливи:

— Ти трябва да си едно от децата на Хироко, нали? О, ти си Ниргал! Много ни е приятно! Хей, Джон, Койота е тук. Довечера ще има голям купон!

Хората от Вишняк изглеждаха щастливи — една шумна тълпа, която винаги вдигаше голям купон, когато Койота пристигнеше. Доколкото Ниргал схвана, това бе само един от многото им поводи.

Хилали получи обаждане по компютъризираната си гривна от Койота и заведе Ниргал в лабораторията, където му взеха малко кожа от върха на пръста. След това бавно се върнаха в голямата пещера и там се присъединиха към тълпата, която седеше до кухненските прозорци отзад.

След като изядоха по една голяма порция от някакво ястие от зърна, картофи и много подправки, започнаха купон в пещерата. Някаква огромна недисциплинирана група с постоянно променящ се състав свиреше ритмични насечени мелодии. Под тези звуци всички танцуваха с часове, като спираха от време на време, за да пийнат някакво отвратително питие, наречено „кавахава“.

Хората идваха при Ниргал, представяха се, понякога го молеха да демонстрира горещото си докосване. Група момичета на негова възраст дойдоха при него и сложиха ръцете му на бузите си, изстудени от чашите с питиетата. Когато ги стопли, те се засмяха учудено и го поканиха да затопли и други части от тях. Той стана и вместо това танцува с тях, като се чувстваше отпуснат и замаян. От време на време тичаше в малки кръгове, за да възстанови част от енергията си. Когато се върна на мястото си с бучаща глава, Койота дойде с олюляване и тежко се тръсна до него.

— Толкова е хубаво да танцуваш при тази гравитация. Никога не ми омръзва.

Той наблюдаваше Ниргал с кривогледите си очи. Погледът му блестеше, а сивата му коса падаше на безпорядъчни кичури. За пореден път Ниргал си помисли, че лицето му изглежда изкривено, сякаш някога челюстта му е била чупена. Ниргал преглътна. Койота го хвана за рамото и силно го разтърси.

— Май че аз съм ти баща, момчето ми! — възкликна той.

— Шегуваш се!

Сякаш електрически ток пробяга по гърба и лицето на Ниргал. Двамата се вгледаха един в друг. Ниргал се учуди как белият свят може да шокира зеления чак до такава степен — като светкавица през плътта. Те се вкопчиха един в друг.

— Не се шегувам — каза Койота.

Продължиха да се гледат.

— Хич не се учудвам, че си толкова умен — поклати глава Койота и се засмя весело. — Ха! Ха! Ха! Ха! Ха! А стига бе! Надявам се, че си добре.

— Да — ухили се и Ниргал, но всъщност се чувстваше неудобно. Не познаваше Койота добре, а идеята за баща винаги му се бе струвала дори по-смътна от тази за майка. Така че не беше сигурен какво всъщност чувства. Нещо генетично, без съмнение, но какво точно? Гените на всички хора идваха отнякъде, но гените на ектогените бяха трансгенетични. Или поне така казваха.

Но Койота беше доволен, въпреки че ругаеше Хироко хиляди пъти.

— Тази лисица, този тиранин! Матриархат ли? Друг път! Тази жена просто е луда! Учудват ме нещата, които върши. Въпреки че има някаква справедливост в това. Да, наистина има, понеже Хироко и аз бяхме едно цяло в зората на времето, когато бяхме млади — в Англия. Ей това е причината сега да съм тук, на Марс. Пътникът без билет в килера на Хироко, през целия ми скапан живот.

— Той се засмя и тупна Ниргал по рамото още веднъж. — Е, момчето ми, по-късно ще разбереш колко много ти допада тази идея всъщност.

Той остави Ниргал да обмисля нещата и се върна на дансинга. Гледайки го, Ниргал само можеше учудено да клати глава. Просто не знаеше какво да мисли. В сегашния момент да мисли каквото и да било за него беше прекалено трудно. По-добре да потанцува или да потърси басейна.

В края на седмицата напуснаха Вишняк по един друг, по-дълъг тунел и се насочиха на север. Всички предишни планове на Койота отидоха по дяволите.

— Такъв е целият ми живот, момчето ми — беше коментарът на Койота.

На петата нощ от пътуването им през нагърчените високи земи на Юга Койота намали скоростта и обиколи ръба на един голям стар кратер, почти изравнен с нивото на околната равнина. Оттам човек можеше да види, че дъното на пълния с пясък кратер е обезобразено от огромна черна дупка. Очевидно така изглеждаше мохолът от повърхността. Над дупката на височина от около стотина метра висеше струйка виолетов скреж, която се появяваше от нищото като с някаква магия. Ръбът на мохола бе наклонен, така че една бетонена лента слизаше надолу под ъгъл от около 45 градуса. Трудно бе да се каже колко е дълга тази лента, понеже сравнена с мохола изглеждаше като тънка панделка.

— Хм — каза Койота, влезе в клисурата и паркира, след това се плъзна в скафандъра си. — Скоро ще се върна — подхвърли той и изскочи през шлюза.

За Ниргал това беше една дълга и ужасна нощ. Той спа съвсем леко, а тревогата му постоянно нарастваше. Но на следващата сутрин, точно преди седем сутринта, когато слънцето изгряваше, видя Койота да се появява пред шлюза. Ниргал беше готов да започне да мрънка за дългото му отсъствие, но когато Койота влезе в ровъра и свали шлема си, стана ясно, че е в лошо настроение. През останалата част от деня той седя пред лектерна си, като ругаеше несъзнателно. Ниргал отиде и стопли ядене за двамата, след което неспокойно задряма. Събуди се, когато ровърът тръгна рязко напред.

— Ще се опитам да вляза през портата — обясни му Койота. — Стабилна охрана имат на това местенце. Както и да е, ще я оправим. Само още една нощ. — Той заобиколи кратера и паркира до отсрещния ръб. Щом притъмня, отново тръгна нанякъде.

Пак го нямаше цяла нощ и Ниргал започна да се чуди какво ще прави, ако на сутринта Койота не се върне.

И естествено той не се върна. Този ден без съмнение беше най-дългият в целия живот на Ниргал. Когато се стъмни, Ниргал все още нямаше представа какво да прави. Да се опита да спаси Койота? Да се опита да се върне с ровъра до Зигота или до Вишняк? Да слезе в мохола и да се предаде на онази тайнствена сила, която бе погълнала Койота? Всички планове изглеждаха еднакво невъзможни.

Но след около час Койота почука по колата и влезе. Лицето му беше изкривено от гняв. Той изпи над един литър вода, сви устни и каза:

— Давай да вдигаме гълъбите оттук.

След час-два пътуване Ниргал се опита да смени темата или поне да я доизясни и попита:

— Койоте, как мислиш, колко още ще се наложи да се крием?

— Не ме наричай Койот! Това не е моето име. Койота сега е ей там, зад онези хълмове, вече диша спокойно и прави каквото си иска. Копелето недно! А аз — моето име е Дезмънд! Така че ме наричай Дезмънд, разбра ли?

— Добре — каза Ниргал уплашено.

— А що се отнася до това, колко още ще се крием… ами мисля, че вечно.

Подкараха ровъра назад на юг към мохола Рейли — там, където Койота (не приличаше чак толкова на Дезмънд!) първоначално бе възнамерявал да отиде. Този мохол бе напълно изоставен — просто една тъмна дупка, над която като призрачен монумент се извисяваше струйката виолетов скреж. Ниргал и Койота спряха на един пуст, покрит с пясък паркинг, сред малка групичка роботизирани камиони, покрити с насмолен брезент и наноси пясък.

— Ей това е — промърмори Койота. — Сега само трябва да надникнем вътре. Хайде, навличай скафандъра.

Усещането да стоиш отвън на вятъра, върху самия ръб на колосално празно място, беше, меко казано, доста странно. За да погледне надолу, на Ниргал му се наложи да коленичи. Дъното не се виждаше; сякаш гледаха направо към центъра на планетата.

— Двадесет километра — обади се Койота по интеркома. Той протегна ръка над ръба. Ниргал направи същото. Почувства възходящото движение на въздуха. — Така. Сега да видим дали ще успеем да накараме тези роботи да се размърдат.

Преляха малко водороден пероксид от техния ровър в резервоарите на роботите от паркинга, после Койота се включи в таблата им за управление и се зае с тях. Щом привърши, бе видимо доволен. Сега роботите щяха да свършат това, което се изискваше от тях, на дъното на мохола.

— Добре — каза Койота, който отново се бе развеселил. — Те ще използват енергията от слънчевите си батерии, за да оползотворят собствените си запаси от пероксид и ще слизат надолу бавно и сигурно, докато се натъкнат на нещо горещо. Може току-що да сме задействали вулкан, момчето ми!

— А това добре ли е?

Койота бурно се разсмя.

— Не знам! Но поне никой досега не го е правил. А това за мен си е направо препоръка!

Те се върнаха към предварително запланувания си маршрут по скрити и открити убежища. Койота непрекъснато питаше всички наляво и надясно:

— Миналата седмица задействахме мохола Рейли. Да сте забелязвали наскоро вулкан?

Никой не бе забелязал. Рейли се държеше както преди. Стълбът скреж над него висеше непроменен.

— И защо ти трябваше да правиш тази глупост? — клатеха глава хората. — Със същия успех можеше да се обадиш на „Транзишънъл Оторити“ и да им кажеш: „Елате долу и ни потърсете!“

Така че Койота престана да се хвали. Отново се бяха насочили на юг и вече виждаха призрачната стена на полярната шапка да се извисява на хоризонта. Скоро щяха да си бъдат у дома. Ниргал си мислеше за всички убежища, които бяха посетили.

— Наистина ли смяташ, че ще се наложи да се крием вечно, Дезмънд?

— Дезмънд? Дезмънд? Кой пък е тоя Дезмънд? — Койота присви устни. — О, момчето ми, наистина не знам. Хората, които сега се крият, са били принудени да се оттеглят тук, понеже животът им е бил застрашен. Не знам дали е така и досега — може би шефовете от Земята са си взели поука и хората тук се чувстват по-удобно. Или просто новият елеватор още не е построен.

— Значи според теб едва ли ще има друга революция?

— Не знам! Но така или иначе елеваторът скоро ще бъде готов, а пък и в орбита се строят някакви огромни огледала… Понякога можеш да ги видиш как блестят през нощта или около слънцето. Така че всичко може да се случи… поне според мен. Но революцията е рядко явление, а пък и повечето революции са реакционни по природа. Но трябва да се въоръжим по-добре. Ние се крием, а те наводняват Марс с нов тип хора — такива, които са свикнали с тежкия живот на Земята и затова нещата тук не ги впечатляват особено. Получават си геронтологичната терапия и са щастливи. Напоследък са рядкост хората, които се опитват да се измъкнат и да дойдат при нас в убежищата, както беше в годините преди 2061. Е, случва се от време на време, но не чак толкова често. Докато хората си имат своите забавления и традиции, не можеш ги накара и пръста си да мръднат.

— Но… — измънка Ниргал и се запъна.

Койота забеляза изражението на лицето му и се засмя.

— Хей, кой знае, момчето ми? Доста скоро някъде към Павонис Монс ще построят новия елеватор, следователно почти сигурно е, че отново ще започнат да осират нещата също както преди, копелдаците му с копелдаци лакоми. А вие, младежите, може пък и да не поискате Земята да струпва какви ли не лайна на Марс. Ще видим, когато стане. А междувременно се забавляваме, нали? Просто поддържаме огъня.

След това двамата си направиха едно околосветско пътешествие, макар и само в края на южното полукълбо. Полярната шапка изгря на хоризонта и започна да нараства, но ледът вече не изглеждаше толкова висок, колкото се бе сторил на Ниргал в началото на пътешествието им. Обиколиха го, за да стигнат до вкъщи, влязоха в хангара и слезнаха от ровъра, който Ниргал за две седмици бе опознал прекрасно. Сковано преминаха през всички шлюзове и изведнъж се оказаха сред познати лица, които ги запрегръщаха и заразпитваха. Ниргал внезапно осъзна колко малък бе техният свят. Куполът беше по-малко от пет километра в диаметър, а височината му над езерото бе 250 метра. Малък свят…

Когато посрещането свърши, той си тръгна в припламващото ранно утро. Усещаше студения горчивосолен дъх на плажа. Силно познатият аромат изведнъж събуди в него хиляди спомени. Беше си у дома.

Но домът му се бе променил. Или промяната беше в Ниргал. В промеждутъка между опита да спаси Симон и пътешествието му с Койота той се бе превърнал в младеж, от когото страняха. Страхотните приключения, за които Ниргал толкова бе мечтал, най-накрая бяха дошли, само че единственият резултат беше, че приятелите му го отхвърлиха. Джаки и Дао се бяха сближили повече от всякога и се бяха превърнали в преграда между него и останалите по-млади сансеи. Много бързо Ниргал разбра, че всъщност изобщо не желае да бъде различен. Единственото му желание беше да се смеси отново със сплотената си среда и да заживее нормално с братята и сестрите си.

Но щом преминеше сред тях, всички млъкваха и Дао ги отвеждаше нанякъде, след като предварително си разменяха с Ниргал поредния ужасяващ словесен двубой. Не му оставаше нищо друго, освен да се върне при възрастните, които започнаха да го карат да остава с тях следобедите, сякаш това бе най-естественото нещо. Може би се надяваха така да му спестят част от тежкото отношение на връстниците му към него, но всъщност само усилваха усещането му, че е като белязан. За това лек нямаше. Един ден, докато се разхождаше по плажа в сивотата на следобедния здрач, осъзна, че детството му е свършило. Сега той беше нещо различно — нито възрастен, нито дете. Странник в собствената си страна. Това меланхолично откритие по някакъв особен начин го караше да се чувства удовлетворен.

След няколко седмици се появи Койота. Той пое сутрешните уроци, но за щастие се отнасяше с Ниргал така, както се държеше с останалите.

— Земята е в много лоша фаза, деца — им каза той веднъж, докато работеха върху вакуумните помпи на резервоарите в Рикоувъра, — и отсега нататък може само да се влошава, не и да се оправя. Това прави контрола на онези върху Марс още по-опасен за нас. Ще се наложи да се крием, докато се отделим от тях напълно, а после да се държим настрани, докато те потъват в лудостта и хаоса. Ще си спомните думите ми след време. Това е пророчество, истинско като самата истина.

— Джон Буун казва друго — възрази Джаки. Тя прекарваше голяма част от времето си вечер в изучаване на лектерна на Джон Буун. Сега бръкна в джоба си, извади лектерна и след кратко търсене намери нужния пасаж. От компютъра проговори приятен мъжки глас:

— Докато Земята не е в безопасност, Марс също никога няма да бъде.

Койота грубовато се засмя.

— Е, добре, добре, Джон Буун си беше такъв. Само че отбележи, че той е мъртъв, а аз съм още жив.

— Всеки може да се крие — остро реагира Джаки. — Но само Джон Буун е повел хората напред. Ето затова съм негова привърженичка.

— Значи ти не само си му внучка, но и привърженичка! — възкликна Койота, дразнейки я. — Само че послушай, момичето ми, трябва да се опиташ да разбереш дядо си малко повече, ако искаш да носиш името му. Не може да търсиш същността на Джон Буун във всяка догма и да си мислиш, че си близо до истината. Виждал съм и други така наречени бууновисти да правят така. Това направо ме разсмива… в случаите, когато не ме вбесява. Ако Джон Буун беше жив сега и се срещнеше с теб, за да поговорите поне един час, той вероятно щеше да е станал джакиист. А ако се срещнеше с Дао, може би щеше да стане даоист или дори маоист, кой знае? Ето такъв беше Джон Буун в действителност. Не че това е лошо, понеже точно то прехвърля топката в нас. Ние сме тези, които трябва да вземат решения. Според гледната точка на Джон Буун всеки човек не само може, но и трябва да го прави.

— Включително хората от Зигота — отвърна Джаки.

— О, не, стига прибързани работи — извика Койота. — Е, момичето ми, защо не вземеш да зарежеш тия хлапаци и не се омъжиш за мен? Целувката ми е като вакуум-помпа! Ела де! — И той размаха помпата към нея. Джаки я блъсна, бутна го на свой ред и хукна да бяга — просто заради удоволствието от преследването. Сега тя беше най-бързата бегачка в Зигота. Дори и Ниргал със своята издръжливост не можеше да се мери с нея. Децата се смееха на Койота, докато я преследваше. Той беше доста подвижен за възрастта си — правеше резки завои, обръщаше се мълниеносно и тичаше след всички тях, ръмжейки. Цялата работа свърши с това, че Койота се озова на дъното на купчина от тела и закрещя:

— Олеле, кракът ми, олеле, ще ми платите за това! Вие, момчета, просто ревнувате, понеже искам да ви взема момичето, олеле, спрете, спрете! Ох!

Това дразнене караше Ниргал да се чувства неудобно. Хироко също не го харесваше. Тя нареди на Койота да спре, но той само й се изсмя.

— Ти си тази, която започна с кръвосмешенията. — Ухили се при вида на мрачния й поглед. — Да не смяташ да ги правиш безполови? Скоро ще ти се наложи да ги пуснеш от фермата. А аз бих могъл да взема няколко от тях.

Хироко го отпрати. Не след дълго Койота за пореден път замина нанякъде. И още на следващия урок Хироко ги заведе всички в банята и ги накара да влязат вътре, да насядат по хлъзгавите стъпала на плиткия басейн и да киснат в горещата вода, докато тя им говори. Ниргал седна до голото гъвкаво тяло на Джаки, което му бе прекрасно познато, с изключение на всички онези драматични промени, настъпили през изминалата година. Откри, че не може да я погледне.

— Знаете какви са принципите на генетиката. Лично аз съм ви учила — каза древната му гола майка. — И също така знаете, че много от вас са наполовина братя и сестри, вуйчовци и племенници, братовчеди и така нататък. Аз съм майка или баба на много от вас. Така че вие не можете да се кръстосвате и да имате деца един от друг. Това е елементарен генетичен закон. Но всички живи създания са изпълнени със свещената зелена сила viriditas. Затова е напълно нормално да се обичате, особено сега, когато телата ви напъпват и разцъфват. В това няма нищо лошо. Но скоро ще срещнете много нови хора на вашата възраст, които евентуално ще станат ваши партньори, съ-родители, съжители, ще ги почувствате по-близки дори и от роднините си, които познавате твърде добре, за да можете някога да заобичате истински. Ние всички сме части от нас самите. А истинската любов винаги е към друг.

Ниргал впери празен поглед в очите на майка си, но знаеше точно кога Джаки събра краката си — почувства го по леката промяна на температурата на водата. Струваше му се, че това, което майка му току-що каза, не беше вярно. Въпреки че добре познаваше тялото на Джаки, тя все още бе далечна за него, като която и да е огнена звезда — ярка и повелително застанала на небето. Джаки бе кралицата на тяхната малка групичка и би могла, ако поиска, да го пречупи само с поглед (както често правеше). Тя бе точно толкова различна, колкото му бе необходимо. И той я обичаше, знаеше, че я обича. Само че Джаки не го обичаше, не по същия начин като него. Поне, мислеше си Ниргал, тя не обичаше и Дао така, а това бе малко или много утешение. Питър бе този, когото тя гледаше влюбено. Но Питър отсъстваше през по-голямата част от времето. Значи Джаки не обичаше никой друг в Зигота така, както я обичаше Ниргал. Може би за нея важеше обяснението на Хироко — Дао, Ниргал и останалите й бяха омръзнали. Нейни братя и сестри, без значение колко чужди гени се бяха намесили.

След това един ден небето пропадна наистина. Цялата огромна част от ледената покривка над езерото се пропука и се сгромоляса върху него, върху целия плаж и върху дюните наоколо. За щастие това стана рано сутринта, когато долу все още нямаше никой, ала подобните на взривове бумтежи се чуваха невероятно силно. Хората наизскачаха в паника от стаите си. В суматохата Мая и Хироко заведоха децата в училището, което имаше автономна въздушна система. Щом минаха десетина минути и се изясни, че куполът засега се държи, Питър, Мишел и Надя притичаха през бъркотията, заобиколиха езерото и стигнаха до Рикоувъра, за да се убедят, че не е засегнат. Ако с него бе станало нещо, за тях тази мисия щеше да е смъртоносна, а останалите щяха да са в голяма опасност. Джаки захапа кокалчетата на юмруците си от ужас. След малко тримата се обадиха по интеркома. Всичко било наред. Ледът над реактора издържал.

Така че поне засега бяха в безопасност. Обаче куполът ставаше негоден за живеене, а те бяха прекалено голяма група, за да помолят за подслон в което и да е от останалите скрити убежища. Ако се разделяха, проблемът беше решен, но това решение не бе чак толкова весело…

Отне им около час, за да обсъдят всичко това.

— Можем да се опитаме да отидем във Вишняк — подхвърли Мишел. — Има място, а и ще ни посрещнат добре.

Само че Вишняк беше дом на богдановистите, а не техен. Това бе изписано по лицата на по-старите. Ниргал внезапно си помисли, че най-възрастните са най-изплашени от всички.

— Защо не пробвате да влезем още по-навътре в леда? — обади се той.

Всички се втренчиха в него.

— Искаш да кажеш, да построим нов купол? — попита Хироко.

Ниргал сви рамене. В момента, в който изрече това, откри, че идеята не му допада.

Само че Надя каза:

— Шапката тук е малко по-дебела. Доста време ще измине, преди да се изпари дотолкова, че да започне да създава проблеми. А дотогава нещата ще бъдат различни.

За момент всички замълчаха. После Хироко заяви:

— Добра идея. Бихме могли да устискаме тук, докато стане готов новият купол и се преместим там. Ще ни отнеме едва няколко месеца.

— Няма друг начин — каза сардонически Мая.

Естествено, че имаше. Но тя изглеждаше доволна пред перспективата за нов голям проект. Както и Надя. Останалите явно също повярваха, че има възможност да останат заедно и скрити. Ниргал внезапно осъзна, че исеите страшно много се плашеха от излизането на открито.

Обзаведоха новия купол по различен начин. Сега разположиха селото встрани от шлюза — близо до тунела, който щеше да им послужи в случай, че им се наложи да се спасяват. Оранжериите бяха разположени по-близо до осветлението. Дюните бяха по-високи отпреди. Апаратурата за времето бе поставена точно до Рикоувър. Такива малки подобрения имаше доста. По този начин премахваха възможността да създадат просто копие на предишния си дом. Бяха толкова заети всеки ден, че не им оставаше много време да си мислят за промяната.

Но веднъж, когато излезе от училище, гледката привлече вниманието на Ниргал. Познатият му стар свят си беше отишъл и бе изчезнал завинаги. Ето това бе резултатът от действията на времето. От тези мисли направо му се доплака. Той прекара остатъка от деня вцепенен и отнесен, сякаш винаги бе на крачка-две от самия себе си, гледаше на всичко без грам емоция, отделен някъде встрани, също както след смъртта на Симон, изгнаник от белия свят на една стъпка извън зеления. Детството му си беше отишло, Зигота също и никога нямаше да се върнат. Дори и този ден щеше да отмине и да изчезне. И този купол щеше да се разтопи и да се срути. Нищо не беше вечно. Този въпрос го измъчва доста време, като отне цвета и вкуса на всичко. Когато Хироко забеляза това и попита какъв е проблемът, той направо я попита. Ето това беше хубавото на Хироко: човек можеше да я пита за всичко, включително и за фундаментални неща.

— Защо правим всичко това, Хироко? Защо, след като всичко накрая става бяло?

Тя се вторачи в него като птица.

— Тъжно е, че старият купол си отиде — отговори след малко. — Само че сега трябва да се съсредоточим върху онова, което предстои. Това също е проява на свещената зелена сила viriditas. Да се концентрираш не върху онова, което сме създали, а върху онова, което предстои да създадем. Куполът бе като цвете, което увяхва и пада на земята, но съдържа в себе си семена, които ще покълнат, за да дадат живот на нови и нови цветя и нови семена… Миналото вече го няма. Когато мислиш за него, единствено се натъжаваш. И аз някога бях млада, в Япония, на остров Хокайдо! Да, млада като теб! Но сега ето ни тук — ти и аз, наобиколени от всичките тези растения и животни. И ако им обърнеш внимание и се помъчиш да ги накараш да растат и да просперират, тогава животът се завръща в нещата. Усещаш го във всичко. Заради този момент живеем.

— А старите дни?

Хироко се засмя.

— Ти растеш. Е, естествено, трябва от време на време да си спомняш за старите дни. Били са добри, нали? Имаше щастливо детство. Но и дните, които идват, също ще бъдат хубави. Улови момента и се запитай: „Какво липсва сега?“. Хм-м… — замисли се тя. — Койота каза, че иска ти и Питър да го придружите следващия път. Може би още едно излизане навън няма да ти се отрази зле, какво ще кажеш?

И така приготовленията за следващото пътешествие с Койота бяха направени. Те продължиха да работят над новата Зигота, неофициално прекръстена на Гамета.

Тя се изграждаше бавно ден след ден. Но за Ниргал никога нямаше да изглежда същата, независимо колко усърдно се опитваше да се съсредоточи върху проблема. Това не беше неговият дом.

По един пътешественик пристигна вестта, че Койота скоро ще се прибере. Ниргал усети как пулсът му се ускорява. Да излезе отново под отрупаното със звезди небе и да скитат от убежище на убежище с ровъра на Койота…

Джаки се бе втренчила внимателно в него, докато й говореше за това. Същия следобед, след като приключиха с дневната работа, тя го заведе до високите дюни и го целуна. Когато Ниргал се съвзе, й върна целувката. Започнаха да се целуват все по-страстно и да се прегръщат здраво, разгорещени до полуда. Коленичиха между две дюни над сивата тънка мъгла, легнаха в пашкула, направен от дрехите им, и започнаха да се целуват и докосват, създавайки тяхно собствено крехко було, изтъкано от топлината им. Дъхът им излизаше на облачета пара. Скрежът по пясъка под тях пропукваше. Всичко това ставаше безмълвно, едно сливане в огромна електрическа верига, напук на Хироко и целия свят. Ето какво било, мислеше си Ниргал. Песъчинките горяха под черната коса на Джаки и блестяха като скъпоценни камъни, сякаш в тях бяха разцъфтели миниатюрни ледени цветя.

Щом свършиха, надникнаха над дюната, за да се убедят, че наоколо няма никой, върнаха се в гнездото си и се завиха с дрехите, за да се стоплят. Джаки го бодна с пръст в гърдите и каза:

— Сега принадлежим един на друг.

Ниргал можа единствено да кимне щастливо и да целуне дългата извивка на врата й, заровил лице в черната й коса.

— Сега ми принадлежиш — добави тя.

Той искрено се надяваше да е така. Това бе нещото, което бе желал, откакто се помнеше.

Но още същата вечер в банята Джаки прецапа басейна, улови Дао и го притисна плътно до тялото си, след което се дръпна назад и хвърли към Ниргал дълъг празен поглед. Тъмните й очи бяха като дупки в лицето й. Ниргал седна вцепенен на парапета, завладян от изключително странно чувство. Беше някаква тотална промяна в начина, по който гледаше на нещата. Той хвърли към Джаки един поглед — вцепенен, наранен, вбесен (тя все още продължаваше да прегръща Дао) и разбра всичко. Джаки бе прибавила към колекцията си и двамата. Това бе очевидно. Реул, Стив и Франц — всички бяха еднакво привързани и посветени на нея. Може би това бе просто атавизъм, това нейно господство над тяхната малка група. А може и да не беше. Може би тя просто колекционираше всички. И естествено, щом сега Ниргал бе чужд за тях, Джаки се чувстваше по-удобно с Дао. Така че сега той беше изгнаник от собствения си дом и от сърцето на собствената си любима. Ако въобще можеше да се говори за сърце при нея!

Ниргал разбра, че за Джаки той е същият вид опасна сила, каквато бе и тя за него. Това обясняваше ориентирането й към Дао — опит да го задържи настрани, да съхрани баланса, да омаломощи силата. Да покаже, че те бяха двойка, която много си пасва един с друг. Цялото моментно напрежение напусна тялото му. Да, те наистина принадлежаха един на друг. Само че той все още си беше той.

Така че когато Койота се появи и дойде да го попита дали иска да тръгне с него, Ниргал се съгласи веднага, благодарен за предоставената възможност. За него бе направо болезнено да види гневния проблясък по лицето на Джаки, когато чу за това, но една друга част от него се зарадва, че все още не се е слял напълно с нея, че продължава да е личност, че е способен да се отдели от нея или най-малкото да се отдалечи до известна степен. Двойка или не, той се нуждаеше от това.

Няколко вечери по-късно Ниргал, Койота, Питър и Мишел потеглиха от огромната маса на полярната шапка към покритата със звездно одеяло черна и напукана земя.

Ниргал гледаше блестящия бял склон, останал зад тях, с любопитна смесица от чувства. Най-силно беше облекчението. Ако бяха останали там, отзад, щяха само да се заравят все по-надолу и по-надолу в леда, докато най-накрая не се озовяха в купол някъде под Южния полюс. Внезапно Ниргал осъзна, че никога вече няма да живее под купол и никога повече няма да се върне в Гамета, освен за кратки посещения. Това не бе въпрос на избор, а просто начинът, по който щеше да се случи всичко. Неговата съдба. Или неговото предопределение. Въпреки това той щеше да остане бездомен, докато един ден цялата планета не станеше негов дом, докато всеки каньон и всеки кратер не му станеха познати, всяко растение, всяка скала, всеки човек… всичко в белия и зеления свят. Но това щеше да му отнеме много животи. Трябваше да започва да се учи.

Част втора

Посланикът

Астероидите с елиптични орбити, които обикалят от вътрешната страна на орбитата на Марс, се наричат астероиди тип Амор. През 2088 година един астероид Амор, известен като астероид 2034 В, пресече пътя на Марс на около осемнадесет милиона километра зад планетата. Група от роботизирани спускаеми апарати, построени на Луната, се приземи на него малко след това. Астероидът 2034 В представляваше груба сфера с диаметър близо пет километра и тежеше около 15 милиарда тона. В момента, в който спускаемите апарати докоснаха повърхността му, астероидът се превърна в Ню Кларк.

Много години след това всичко вървеше леко. Главната фабрика на Ню Кларк извличаше въглерод от кондритите на астероида и плетеше кабел девет метра в диаметър с 400 метра в час, десет километра на ден — час след час, ден след ден, година след година…

Докато тази странна нишка от преплетен въглерод се развиваше в космоса, роботите в другата част на астероида конструираха реактивен двигател — машина, която щеше да използва деутерия от водата на Ню Кларк, за да изстреля от астероида натрошените скали със скорост от 200 км/сек. Освен това навсякъде из планетоида се произвеждаха и зареждаха с гориво по-малки машини и конвенционални ракети, които чакаха времето, когато щяха да ги изстрелят. Други фабрики строяха дълги апарати с колела, приспособени да се придвижват бързо назад-напред по кабела, и докато той все повече се удължаваше, към него бяха прикрепвани малки реактивни ракети и други машини. Огромният реактивен двигател бе задействан. Астероидът започна да се измества на друга орбита. Тогава ракетите бяха изстреляни по начин, който позволи на марсианската гравитация да го притегли към планетата. Един от най-мощните компютри, създавани някога, координираше данните и решаваше кои ракети да бъдат изстрелвани и накъде. Кабелът, който сега сочеше в противоположна на Марс посока, започна да се извива към планетата. Всичко това приличаше на въртене около оста на някакъв деликатен хронометър. Орбитата на астероида стана по-малка и по-правилна.

И дойде ден, когато върхът на кабела, бълвайки струи нажежен газ, за да се стабилизира въпреки силните ветрове, се провря в дупката на покрива на масивния бетонен бункер източно от Шефилд и се прикрепи за него като кучешка каишка за нашийник. Цялата система започна да се върти със скоростта на Марс, застанала над Павонис Монс. Кабелът все още продължаваше да е под контрола на компютъра на Ню Кларк.

Елеваторът бе построен наново. От едната страна на кабела бяха изпращани коли от Павонис, а от Ню Кларк тръгваха други, като по този начин обезпечаваха противодействието, а това силно намаляваше разходите на енергия, необходими за двете операции. На космодрума в Ню Кларк се приземяваха космически кораби, които при излитането си получаваха ускорение като изстреляни от прашка. Марсианската гравитация облекчаваше доста всичките тези процеси и правеше връзката на човечеството с Марс и останалата част от Слънчевата система много по-икономична. Изглеждаше така, сякаш някаква пъпна връв бе завързана отново.

Той бе изживял половината от напълно обикновения си живот, когато го избраха сред другите и го изпратиха на Марс.

Повиквателната дойде под формата на факс, получен в апартамента, който Арт Рандълф бе наел само преди месец, веднага след като се бе развел с жена си. Факсът беше кратък: „Уважаеми Артър Рандълф, Уилям Форт ви кани да се присъедините към частен семинар. Самолетът излита от Сан Франциско в 9:00 сутринта на 22 февруари 2101 година“.

Арт се втренчи изумено във факса. Уилям Форт бе основателят на „Праксис“, транснационална компания, която преди няколко години бе закупила фирмата на Арт. Форт бе много възрастен и сегашното му положение в „Праксис“ беше, така да се каже, оттеглил се на заслужен отдих полупенсионер. Но това не му пречеше да организира частни семинари, които бяха прочути и общоизвестни, понеже за тях се знаеха със сигурност твърде малко неща. Говореше се, че Форт кани хора от всички субсидирани от „Праксис“ компании; че всички се събират в Сан Франциско и оттам частен реактивен самолет ги отвежда до някакво тайно място. Никой не знаеше какво става след това. Хората, които бяха присъствали, обикновено не след дълго се преместваха нагоре по йерархическата стълбица, а дори и да не го направеха, явно бяха инструктирани да си държат езика зад зъбите. Така че всичко бе забулено в тайна.

Арт беше изненадан, че е поканен — разтревожен, но като цяло поласкан. Вече за четвърти път препрочиташе факса. Той бе едър човек, с голяма сила, но с тенденция да се прегърбва. Недодялан, го наричаше жена му, въпреки че Арт предпочиташе прозвището „мечкоподобен“, което му бе измислила секретарката на неговата фирма „Дъмпмайнс“. Спор нямаше — наистина походката му бе бавна и мудна, което го караше да прилича на мечка, но умееше да бъде и бърз, и силен. В отбора на университета във Вашингтон бе играл като краен защитник — бавен в краката, но бърз в решенията и много труден за пречупване. Наричаха го „човекът-мечка“. Заяждането с него никак не беше здравословно.

Бе завършил инженерство, след това бе работил в петролните полета на Иран и Грузия. Беше автор на десетки нововъведения за извличане на нефт от извънредно оскъдни находища. От Техеранския университет му дадоха докторска титла, след това той се пресели в Калифорния и се присъедини към един приятел, който бе, основал фирма за производство на оборудване за дълбоководно гмуркане, използвано при нефтени сондажи в морето — едно развлечение, пред което стояха доста блестящи перспективи, особено след като сегашните източници се изтощяха. И тук Арт бе разработвал нововъведения — както в оборудването за гмуркане, така и в областта на подводното сондиране. Обаче няколкото години, прекарани в декомпресивните камери и на континенталния шелф, му бяха предостатъчни. Той продаде своя дял на партньора си и отново се премести. Основа компания за производство на необходими за заселването на студени земи неща, която работеше под крилото на фирма за слънчеви батерии и строеше ракетни площадки. Всяка една от тези работи беше направо чудесна… но с времето Арт разбра, че това, което наистина го интересува, са не техническите, а човешките проблеми. Той все повече и повече се ангажираше с мениджмънта на проектите, после навлезе в арбитража. Харесваше му да се хвърля с главата напред в споровете и да ги разрешава така, че всички да са доволни. Това пак беше своего рода инженерство, само че много по-завладяващо и пълноценно от механическите проблеми. А и доста по-трудно. Няколко от компаниите, за които бе работил през всичките тези години, бяха част от транснационалните, така че той се бе оказвал замесен в спорове не само между неговите компании и други транснационални, но и в много по-отдалечени диспути, които изискваха разрешаването на спора да дойде от трета безпристрастна страна. Арт наричаше това „социално инженерство“ и го намираше за прекрасно. Дълбоко в себе си той беше дипломат.

Май по-голямата част от слуховете за семинарите на Форт щяха да се окажат верни. Това много учуди Арт. На международното летище на Сан Франциско той се качи на борда на голям мощен частен реактивен самолет заедно с още шестима мъже и жени. След излитането стъклата на самолета станаха абсолютно черни. Двама от спътниците на Арт си играеха на ориентиране. След като самолетът направи няколко леки завоя наляво и надясно, те стигнаха заедно до заключението, че се движат нанякъде между югозапад и север. Седмината обмениха информация помежду си; оказа се, че всички са технически ръководители или арбитри от обширната мрежа на компаниите, влизащи в състава на „Праксис“. Бяха пристигнали в Сан Франциско от всички краища на света.

Полетът им продължи шест часа. Тези, които си играеха на ориентиране, прекараха по-голямата част от спускането в очертаване границите на предполагаемото им положение. Получи се кръг, в който влизаха Хаваите, Мексико Сити и Детройт, въпреки че, както отбеляза Арт, този кръг би могъл да е и много по-обширен, ако летяха с един от новите самолети „земя-космос“. Можеше да са прелетели над половината Земя, дори и повече. Когато самолетът се приземи и спря, ги преведоха през пистата и ги качиха на огромна лимузина с тъмни стъкла и непрозрачна бариера между тях и шофьора. Вратите бяха заключени отвън.

Возиха се само половин час. След това лимузината спря и шофьорът им, възрастен човек, облечен с шорти и тениска с реклама на Бали, ги изведе навън.

Те присвиха очи от силната светлина. Не бяха на остров Бали. Намираха се на малък асфалтиран паркинг, обкръжен от евкалипти, в дъното на тясна крайбрежна долина. Океанът (или просто голямото езеро?) се виждаше на около миля на запад. Южните склонове покрай долината бяха покрити с изсъхнала трева, а северните — с кактуси. Горната им част бе от суха кафява скала.

— Байя? — започна да гадае един от специалистите по ориентиране. — Еквадор? Австралия?

— Сан Луис Обиспо? — помогна му Арт.

Шофьорът им ги поведе пеша надолу по тесния път към малка група двуетажни дървени постройки, сгушени сред борова горичка. Две от къщите бяха жилища и след като оставиха багажа си в означените стаи, шофьорът ги поведе към столовата, която се намираше в друга сграда. Там около половин дузина кухненски работници, всички в доста напреднала възраст, им поднесоха проста вечеря от салата и задушено месо. След това ги отведоха по стаите и ги оставиха сами.

Те се събраха в средната стая около печката с дърва. Навън бе топло и печката естествено не гореше.

— Форт е на 112 години — каза Сам, единият от специалистите по ориентиране. — Геронтологичната терапия не може да помогне на мозъка му.

— Той никога не се е подлагал на терапия — обади се другият специалист, Макс.

Известно време разговорът се въртеше около Форт. Той бе основал „Праксис“ на двадесет и четири годишна възраст, за да пусне на пазара няколко революционни нововъведения в областта на антивирусните лекарства. На 27 години вече бе мултимилиардер. След това беше станал неделима част от епохата си, като бе превърнал „Праксис“ в една от най-развитите транснационални компании.

— Надявам се, че не е станал прекалено ексцентричен — подхвърли Макс.

Другите присъстващи — Сали, Ейми, Елизабет и Джордж — бяха по-оптимистично настроени. Но всички бяха неспокойни заради любопитното посрещане, което им бяха устроили (или по-точно заради отсъствието на такова). Понеже до края на вечерта никой не дойде да ги посети, всички се оттеглиха в стаите си. Изглеждаха угрижени.

Арт спа добре както винаги и призори се събуди от басовото бухане на някакъв бухал. Той се облече и излезе. Не след дълго чу гласове. По пътеката от брега се приближаваше върволица мъже в черни неопренови костюми, които носеха сърфове. Щом минаха покрай него, разпозна лицата на вчерашните хора от кухнята. Шофьорът, който ги бе докарал дотук, също бе сред тях.

След известно време Арт тръгна обратно и откри в столовата възрастните работници, Които се бяха върнали в кухнята и в момента подхвърляха из въздуха палачинки. След като Арт и останалите закусиха, шофьорът им ги заведе в голяма зала на горния етаж. Те седнаха на подредените във формата на квадрат дивани. През големите панорамни прозорци на всичките четири стени навлизаше в изобилие сивата утринна светлина. Шофьорът им седна на един стол между два дивана.

— Аз съм Уилям Форт — каза той, — и много се радвам, че всички сте тук.

Разгледан отблизо, Форт бе един странно изглеждащ възрастен човек. Лицето му бе набръчкано сякаш от хилядолетна древност, но изражението му бе постоянно ведро и отсъстващо. Шимпанзе, помисли си Арт. Шимпанзе, което в миналото е било лабораторен експеримент, а сега се е посветило на изучаването на дзенбудизма. Или просто много стар, обрулен от времето сърфист, плешив, с кръгло лице и чип нос.

— Един от показателите — заговори той, — за измерване колко изпълнен е светът с хора и с техните дейности, е процентният сбор на мрежовия продукт на фотосинтезата.

Сам и Макс кимнаха, сякаш това начало на делова среща бе за тях нещо напълно обичайно.

— Мога ли да си водя бележки? — попита Арт.

— Заповядайте. — Форт посочи с жест масичката за кафе в средата на квадрата, образуван от четирите дивана, която бе отрупана с хартия и лектерни. После стана и започна да се разхожда в кръг около диваните, като сменяше посоката след всеки няколко изречения. — Сега използваме около 80% от първичния мрежов продукт на установената на сушата фотосинтеза — продължи той. — Вероятно едва ли ще бъде възможно да достигнем всичките 100%, а капацитетът ни на дългосрочно транспортиране е оценен на 30%, така че, както казват някои, доста сме надвишили лимита си. Ние ликвидираме природния си капитал така, сякаш е за еднократна употреба и се приближаваме все повече към изтощаването на обикновените единици капитал — нефт, дървен материал, почва, метали, прясна вода, риба, животни. Това затруднява продължителната икономическа експанзия.

„Трудно! — записа Арт. — Продължителна?“

— Трябва да продължим — каза Форт, като хвърли пронизващ поглед към Арт. Той дискретно закри лектерна с ръка. — Продължителната експанзия е една от фундаменталните догми на икономиката. Следователно е едно от фундаменталните неща в цялата вселена. Защото всичко е икономика. Физиката — това е космическа икономика, биологията — клетъчна икономика, хуманитарните науки са социална икономика, психологията е мозъчна икономика и така нататък.

Слушателите му кимнаха нещастно.

— Така че — не спираше Форт, — всичко се разширява. Само че това не може да се случи в разрез със закона за съхранението на първичната енергия. Колкото и ефективно да е производството ви, не можете да получите повече енергия, отколкото сте изразходвали.

Арт записа: „Разход по-малко от приход — всичко икономика — природен капитал — масов преразход“.

— Ето затова тук, в „Праксис“, група хора работи над нещо, което наричаме „икономика на пълния свят“. Сега капиталът, произведен от човека, и природният капитал не са взаимозаменяеми. По-просто казано, не можеш да замениш дъскорезниците с гори, така че да имаш повече от едните и по-малко от вторите. Ако строиш къща, можеш да направиш някоя шашарма с броя на дърводелците и дървосекачите, което значи, че те са взаимозаменяеми, но не можеш да я построиш с наполовина по-малко дървен материал, колкото и дървосекачи и дърводелци да имаш. Само опитай и ще имаш като резултат къща от въздух. Ето това е начинът, по който живеем днес.

Арт поклати глава и погледна към екрана на лектерна си, където бе записал: „Ресурси и капитал невзаимозаменяеми — дърводелци/дървосекачи — къща от въздух“.

— Простете — обади се Сам, — природен капитал ли казахте?

Форт се извърна рязко и го погледна.

— Да. И какво от това?

— Ами, мислех си, че капиталът по правило се произвежда от хората. Изработената същност на продукцията — така ни учеха да го определяме.

— Да, така е. Но в капиталистическия свят думата „капитал“ придобива все нови и нови значения. Например хората говорят за човешки капитал. Той представлява това, което работникът събира в себе си като опит по време на образованието си и след това — по време на работа. Човешкият капитал се различава от класическия тип капитал по това, че не може да бъде получен по наследство.

— Но щом всичко е един или друг вид капитал — обади се Ейми, — то тогава е ясно защо хората си мислят, че отделните видове са взаимозаменяеми. Ако усъвършенствате капитала, произведен от човека, за да използвате по-малко природен капитал, това не е ли замяна?

Форт поклати глава.

— Това е ефективност. Капиталът е количеството разход, а ефективността е съотношението приход/разход. Колкото и ефективен да е капиталът, все пак човек не може да произведе от нищо нещо.

— Новите енергийни източници… — предположи Макс.

— Това да, но не можем да произвеждаме почва от електричество. Ядрената енергия и самовъзпроизвеждащите се машини ни дадоха огромно количество енергия, но е необходимо да притежаваме основните единици капитал, за да приложим върху тях тази енергия. И точно тук се сблъскваме с един лимит, който не може да бъде преодолян посредством замени.

Форт се вгледа в тях, все още демонстрирайки онова спокойствие на примат, което Арт бе забелязал още в началото.

— За нещастие — каза Форт, — повечето икономисти все още работят с икономическия модел на „празния свят“.

— Моделът на „пълния свят“ изглежда очевиден — обади се Сали. — Защо му е на който и да е икономист да го игнорира?

Форт сви рамене.

— Ние разбираме света посредством парадигмите. Преходът от „икономика на празния свят“ към „икономика на пълния свят“ — това е глобална смяна на парадигмите. Макс Планк веднъж бе казал, че една нова парадигма се установява не тогава, когато това удовлетворява опонентите й, а тогава, когато опонентите й умрат.

— А сега никой не е тръгнал да умира — допълни Арт.

Форт кимна.

— Геронтологичната терапия съхранява хората. И доста от тях вече са назначени на постоянна длъжност.

Сали изглеждаше отвратена.

— Но тогава те само трябва да се научат как да променят мисленето си, нали?

Форт се взря в нея.

— Точно това ще опитаме сега. Поне на теория. Искам от вас да изобретите стратегии на „икономиката на пълния свят“. Това е една игра, която играя. Ако бъдете така добри да включите лектерните си в масата, ще ви дам началните данни.

Всички се наведоха напред и се включиха към масата.

Първата игра, която Форт искаше да изиграят, изискваше оценяването максимума на способното да оцелее човешко население.

— Не зависи ли това от начина на живот? — попита Сам.

— Ще направим всички възможни предположения.

И не се шегуваше. Сценариите, над които работеха, варираха от такива, в които всеки акър годен за използване терен на Земята бе заселен с максимум ефективност, до такива, включващи връщане към лова и земеделието; от универсално потребление до универсални диети.

Отне им доста време — преди обед и целия следобед. Вариантите доставяха удоволствие на Арт и те двамата с Ейми винаги приключваха доста преди останалите. Резултатите, които получаваха за максималното количество способно да оцелее население, варираха от сто милиона (моделът „безсмъртния тигър“, както го наричаше Форт) до тридесет милиарда (моделът „мравешка ферма“).

— Доста голям обхват — забеляза Сам.

Форт кимна и се взря в тях търпеливо.

— Но ако вземем предвид само моделите с най-реалистични условия — каза Арт, — обикновено се получават някъде между три и осем милиарда.

— А сега населението е около дванадесет милиарда. Така че няма да е пресилено, ако кажем, че сме си превишили лимита. И какво да правим тогава? Все пак и делата на компаниите ни трябва да вървят. Не можем просто да спрем бизнеса си заради това, че на Земята има прекалено много хора. „Икономиката на пълния свят“ не е краят на икономиката. Тя обикновено е край на стария вид бизнес. Искам „Праксис“ да поведе в променената ситуация. Така. Приливът е слаб и аз излизам отново. Вие сте добре дошли, ако пожелаете да се присъедините към мен. Утре ще играем една игра, наречена „Препълване“.

С тези думи той излезе и ги остави сами.

Следващите дни по нищо не се различаваха от първия. Сядаха в стаята за конференции, Форт обикаляше около тях и говореше цяла сутрин — понякога свързано, понякога — не. Веднъж им предложи игра, която решаваше проблема на „пълния свят“ посредством връщане към „празния свят“. Те трябваше да допуснат появата на епидемия, причиняваща смъртта на всички, които не са се подложили на геронтологична терапия.

Групата се втренчи в лектерните си. Бяха направо смаяни. Елизабет заяви, че няма да участва в подобна ужасна игра, основаваща се на толкова чудовищна идея.

— Да, идеята е чудовищна — съгласи се Форт. — Но това съвсем не я прави невъзможна. Виждате ли, подочул съм това-онова. Разговори на съответните нива. Между ръководствата на големите транснационални компании, например, се водят дискусии. Спорове. Човек може да чуе какви ли не идеи, и то поднесени доста сериозно, включително и тази. Обикновено всички ги заклеймяват, след това сменят темата. Само дето никой не отрича, че са технически осъществими. И май някои хора започват да си мислят, че това е начин за разрешаване на иначе неразрешими проблеми.

Групата невесело се замисли над това. Форт разсеяно гледаше океана.

— Ето къде е фундаменталният проблем на рязкото спадане — каза той замислено. — Веднъж започнеш ли, трудно ти е да набележиш точка, в която всичко ще спре. Нека продължим обаче.

Което и направиха, само че с малко намалено темпо. Играха на „Намаляване на населението“. Всеки изчакваше реда си, ставаше „Император на света“ (предложение на Форт) и накратко набелязваше своята програма.

Когато дойде редът на Арт, той заяви:

— Бих дал на всеки жив човек рождено право да бъде родител на 3/4 дете.

Всички, включително и Форт, се засмяха. Но Арт настоя. Той обясни, че така всяка родителска двойка ще има право да роди дете и половина. След като родят едно, ще могат да избират — или да продадат правата върху половинката на някое друго семейство, или да купят от друга двойка това право и да си родят второ дете. Социалните последствия биха били изцяло положителни — хората, които искат да имат дете „извън нормата“, щяха да бъдат принуждавани да направят известна жертва за него, а тези, които не желаят, биха получили приход, за да се грижат добре за първото. Щом населението намалее достатъчно, Императорът на света би могъл да реши да промени рожденото право на едно дете на семейство, което би довело до по-устойчиво демографско положение. Лимитът от 3/4 би могъл да бъде ефективен доста време при наличието на геронтологична терапия.

Арт приключи с набелязването на основните идеи от плана си и погледна останалите. Всички го наблюдаваха втренчено.

— Три четвърти дете — каза Форт с усмивка. Всички се засмяха. — Всъщност това ми харесва. — Смехът спря. — Би утвърдило стойността на човешкия живот на открития пазар. Да видим сега ще можем ли да изчислим каква би трябвало да бъде цената на 3/4 дете. Сигурен съм, че веднага биха се появили спекуланти, борсови посредници и целият останал пазарен апарат.

Така че до края на деня си играха на „3/4 дете“, разглеждайки всички варианти чак до стоковите борси и сюжетите за сапунени опери. Когато свършиха, Форт ги покани на барбекю на плажа.

Ядоха хот-дог и пиха бира. Бе паднал сивкав здрач и вечерният бриз беше студен и солен. Големият оранжев пламък танцуваше по вятъра и светлините и сенките примигваха и танцуваха около маймуноподобния образ на Форт.

Той седна сред седмината си гости, взря се във въглените и отново заговори.

— Не можете да накарате хората насила да вършат нещо. Това е въпрос на промяна в самите нас и от самите нас. Тогава се научаваме да виждаме и да избираме. В екологията има „принцип на основаването“. Населението на един остров води началото си от малка група заселници, затова фракцията гени на родителската популация е ограничена. Това е първа стъпка към развиването на нови видове. А сега по мое мнение се нуждаем изключително от нови човешки видове — в икономически смисъл, разбира се. „Праксис“ в същността си е един малък остров. Начинът, по който сме я структурирали, е своего рода генно инженерство, с помощта на което ние развиваме наличните ни гени. Не сме длъжни да се съобразяваме съвсем точно с правилата, каквито са те сега. Можем да създадем нови човешки видове. Само че не феодални. Имаме обща собственост, възможност да вземаме решения, политика на конструктивни действия и така нататък. Ние работим, за да създадем една обща държава, подобна на онази в Болоня. Това е своего рода демократичен комунистически остров, който игнорира капитализма около себе си и изгражда един по-добър начин на живот. Мислите ли, че такъв тип демокрация е възможен? Трябва да поиграем на това някой от следобедите.

— Както заповядате — отбеляза Сам. Форт му хвърли остър поглед.

На следващата сутрин Форт по обичайния си начин обикаляше около тях в залата за конференции.

— Новите възможности за растеж вече не са в растежа.

Сам и Макс си размениха по един кратък поглед.

— Ето към какво води този начин на мислене на „пълния свят“. Така че ние трябва да открием новите не-растящи пазари на растежа и да се влеем в тях. Сигурно си спомняте, че природният капитал се дели на продаваем и непродаваем. Непродаваемият капитал е субстратът, от който произлиза всичкият продаваем капитал. Ако вземем предвид неговата рядкост и всички изгоди, които предлага, то би могло да се получи нещо в съответствие със стандартната теория на търсенето и предлагането и цената му да се определи като безкрайна. А аз се интересувам от всичко, което на теория има безкрайна цена. Това си е очевидна инвестиция. В същността си това е инфраструктурна инвестиция, но на почти първично биофизично ниво. Инфра-инфраструктура, така да се каже. Или био-инфраструктура. Искам „Праксис“ да започне именно оттам. Да получим и да изградим наново био-инфраструктури, изтощени до крайност. Инвестицията е дългосрочна, но печалбите ще бъдат фантастични.

— Повечето био-инфраструктури не са ли обществена собственост? — попита Арт.

— Да. Това означава, че е необходимо по-тясно сътрудничество с правителството. Брутният национален продукт (БНП) на „Праксис“ е много по-голям от този на повечето държави. Всичко, от което се нуждаем, е да открием страни с малък БНП и лош ИБД.

— ИБД ли? — попита Арт.

— Индекс на бъдещето на държавата. Алтернативата на БНП като единица за измерване, вземащ предвид дългът на държавата, политическата стабилност, околната среда, здравето и всичко от този род. Много полезен начин за проверка на стойностите на БНП. Помага да се маркират държавите, които биха могли да използват помощта ни. Щом разберем, отиваме и им предлагаме солидни инвестиции, плюс политически съвети, охрана, сигурност — каквото пожелаят. В замяна ние поемаме грижата за тяхната био-инфраструктура. Също така получаваме достъп до труда им. Това е очевидно партньорство. Мисля, че там е нашето бъдеще.

— А ние за какво сме? — попита Сам, като посочи групата.

Форт ги огледа един по един.

— На всеки от вас ще възложа различна задача. Ще ви помоля да бъдете дискретни. При всички положения ще си тръгнете оттук поединично и ще отидете на различни места. Ще вършите дипломатическа работа като свръзки на „Праксис“, а освен това и по някаква друга специфична работа, свързана с инвестирането в био-инфраструктурите. Ще ви обясня подробностите на четири очи. А сега нека да обядваме, въпреки че е още малко рано, и след това ще се срещна с вас един по един.

„Дипломатическа работа!“ — записа Арт в лектерна си.

Той прекара следобеда в скитане из градините и разглеждане на шпалирите от ябълкови дървета.

Слънцето почти беше залязло и вече бе готов да се връща в стаята си, когато по централната алея се появи Форт.

— А, ето ви и вас — каза той. — Нека да слезем долу при дъба.

Седнаха до набраздения ствол на огромното дърво. Слънцето прорязваше ниските облаци и обагряше всичко с цвят на рози.

— Живеете на чудесно място — подхвърли Арт.

Форт с нищо не показа, че го е чул. Той гледаше нагоре към осветените облаци, които горяха над главите им. След няколкоминутно съзерцание каза:

— Искам от вас да спечелите Марс.

— Да спечеля Марс — повтори Арт.

— Да. В смисъла, за който говорих тази сутрин. Бъдещето принадлежи на партньорството между нациите и транснационалните компании. Днес трябва да имаме по-голям контрол върху инвестициите си. Така направихме в Шри Ланка и постигнахме толкова голям успех, че сега всички останали започнаха да ни копират и да „набират“ държави с проблеми.

— Само че Марс не е държава.

— Да, но е с проблеми. Когато се повреди първият елеватор, икономиката му бе сериозно разклатена. Доста неща ще се случат там. А аз искам „Праксис“ да бъде на гребена на вълната. Естествено, останалите големи инвеститори също си търсят удобни местенца. Тръгне ли новият елеватор, битката ще стане още по-оспорвана.

— Кой е собственикът на елеватора?

— Консорциум, оглавяван от „Субараши“.

— А това не е ли проблем?

— Е, в известен смисъл — да. Ала те не разбират какво богатство е Марс. Мислят за него само като за нов източник на метали и изобщо не виждат какви възможности крие.

— Възможности за…

— За развитие! Марс не е само един празен свят, Рандълф. От икономическа гледна точка той е несъществуващ свят. Разбираш ли, неговата био-инфраструктура трябва тепърва да бъде изградена. Искам да кажа, че човек просто може да извлече металите от Марс и да си обере крушите — всъщност, „Субараши“ и останалите изглежда възнамеряват да направят именно това. Да се отнесат с него като с един голям астероид. Което е глупаво, понеже стойността му като евентуално място за операции — като планета, така да се каже — далеч надминава стойността на металите, съдържащи се в него. Всичките му метали струват към двадесет трилиона долара, но стойността на един тераформиран Марс е някъде към двеста трилиона долара. Това е около една трета от Брутната световна стойност и дори не се приближава до реалността. Не, Марс е био-инфраструктурна инвестиция, точно както казах. И то точно от този вид, който „Праксис“ търси.

— Но „да спечеля Марс“… За какво всъщност говорим?

— За подземния свят.

— Подземният свят!

Форт го остави да обмисли казаното. Телевизията, таблоидите и мрежите бяха пълни с приказки за оцелелите от 2061 година, които живеели в подземни убежища в дивото южно полукълбо, водени от Джон Буун и Хироко Ай. Според слуховете, техните тунели се простирали навсякъде, а те самите контактували с извънземни, мъртви знаменитости и с всички сегашни световни лидери. Арт впи поглед в Уилям Форт, световен лидер bona fide6, шокиран от усещането, че във всички онези фантасмагории май все пак е имало частица истина.

— Съществува ли наистина?

Форт кимна.

— Съществува. Не контактувам пряко с тях, както сам разбирате, и знам колко неприятно е това. Но съм сигурен, че няколко души от Първата стотица са все още живи. Нали сте запознат с теориите на Танеев/Токарьова? Е, тези двамата, плюс Урсула Кол и целият биомедицински екип живеели в Ахерон Фин, северната част на Олимпус Монс. По време на войната цялото оборудване било унищожено, но не открили нито едно тяло. И така преди около шест години организирах един екип на „Праксис“, който трябваше да възстанови апаратурата и всичко останало. Щом приключихме с работата, нарекохме мястото Институт „Ахерон“ и го оставихме празно. Всичко там е наред и е напълно готово, но на практика нищо не се случва, с изключение на някоя малка годишна конференции по еко-икономика. Миналата година, когато конференцията свършила, един от чистачите намерил няколко листа хартия, останали в касетата на факса. Коментари на един от представените доклади. Без подпис, без цитиран източник. Но имаше едно-две места, които ме карат да бъда сигурен, че това е било написано от Танеев, Токарьова или някой, който е много добре запознат с работата им. Мисля, че беше нещо от рода на „здрасти“ от тяхна страна.

„Доста малко здрасти“, помисли си Арт. Но Форт сякаш прочете мислите му.

— Току-що получих и друго, още по-голямо „здрасти“. Не знам от кого. Те са много предпазливи. Но съществуват.

Арт преглътна. Новините — ако бяха истина — бяха направо зашеметяващи.

— И значи вие искате…

— Искам от вас да отидете на Марс. Имаме един проект, който ще ви послужи за прикритие: разработване на полезните остатъци от една секция на падналия кабел на елеватора. Но докато вършите това, аз ще направя всичко възможно да ви срещна с човека, който се свърза с мен. Няма да ви се налага да предприемате нищо. Те ще са тези, които ще направят първия ход и ще ви поемат. Но по-добре в началото не им позволявайте да разберат какво точно се опитвате да направите. Искам да отидете там и да им въздействате. Открийте кои са, колко мащабно действат и какво искат. И как бихме могли да се споразумеем.

— Значи ще бъда един вид…

— Един вид дипломат.

— Щях да кажа един вид шпионин.

Форт сви рамене.

— Този проект трябва да остане в тайна. Контактувам с повече от шефовете на транснационалните компании. Те са доста изплашени. Ако възприемат нещо като заплаха за сегашното статукво, често го атакуват и то доста брутално. Дори някои от тях вече смятат „Праксис“ за такава заплаха. Така че засега това е нашето скрито оръжие и тази инвестиция на Марс трябва да бъде част от него. Присъедините ли се към нас, вие се присъединявате към скритите резерви на „Праксис“. Мислите ли, че ще се справите?

— Не знам.

Форт се засмя.

— Ето затова ви избрах за тази мисия, Рандълф. Изглеждате обикновен.

„Аз съм си обикновен“, за малко да изтърси Арт, но си прехапа езика навреме. Вместо това попита:

— Защо точно аз?

Форт го погледна внимателно.

— Когато купуваме нова компания, изчитаме досиетата на служителите й. Четох твоето. Мисля, че имаш качества на дипломат.

Арт се замисли. Естествено, трябваше да се ходи до Марс, а след това и в някакъв невидим свят, за който никой не знаеше нищо. А това може би беше по-добре. Някои хора не биха сметнали подобна оферта за привлекателна. Но някои по-незаети, които може би си търсеха нова работа и може би имаха дипломатически заложби…

А това наистина бе нещо от рода на интервю за работа. И то за работа, която той дори не знаеше, че съществува. Усвоител на Марс. Шеф на усвояването. Къртица на повърхността на Марс. Шпионин в дома на Арес. Посланик в подземния марсиански свят. Посланик на Марс. О, Боже, помисли си той…

— Е, какво ще кажеш?

— Приемам — каза Арт.

Корабът, на който се намираше Арт — „Ганеш“ — беше доста бедняшки, а и изглеждаше много по-малък, отколкото човек си представяше, гледайки историческите програми за „Арес“. Но Първата стотица бяха живели в пространство, приблизително пет пъти по-голямо от това на гравитационния пръстен на „Ганеш“, а „Ганеш“ превозваше 500 пътници.

Продължителността на полета обаче беше само три месеца. Така че Арт се настани удобно и гледаше постоянно телевизия, като обръщаше главно внимание на документалните филми за Марс. Изгледа и прочутите видеозаписи на дебатите Ръсел-Клейборн, а през нощта сънува, че безуспешно спори с Ан Клейборн, която, също като по филмите, приличаше на жената на фермера в „Американска готика“, само че по-сурова и изпита.

Форт му бе връчил кодова система и го бе инструктирал да изпраща доклади редовно, но по време на пътуването нямаше нищо за съобщаване. Той съвестно изпращаше месечния си отчет, който винаги бе един и същ: „Вървим по пътя си. Всичко е наред“. Нито веднъж не получи отговор.

Накрая Марс заблестя като портокал, запратен по екрана на телевизора. След около седмица в орбита, все още въртейки се, те акостираха на Ню Кларк. Арт трябваше да изчака два дни, докато му дойде редът за ползване на елеватора.

Кабинките на елеватора бяха нещо от рода на малки и удобни хотелчета. Те пренасяха здраво опакования си човешки товар до планетата за пет дена, като гравитацията започваше да се усеща все по-силно и по-силно през последните дни, докато най-накрая кабинката забавеше ход и влезеше леко в приемното устройство, наречено „Муфата“, на запад от Шефилд в Павонис Монс. Бяха изминали четири месеца от датата, когато Арт бе получил факса от Уилям Форт.

Пътуването от „Муфата“ до Шефилд ставаше с метро, но Арт се чувстваше прекалено ужасно, за да забележи каквото и да е навън, дори и да имаше какво да се види. След като слязоха, той се заклатушка нестабилно зад някой от „Праксис“ и благодарно се строполи върху леглото в малката стаичка. Марсианското притегляне беше благословено стабилно. Не след дълго Арт заспа.

Когато се събуди, не можа да си спомни къде е. Огледа се наоколо напълно объркан, след това се опомни. Беше на Марс.

Той изстена и седна в леглото си. Стената срещу вратата бе покрита с пердета. Арт стана, отиде до тях и с едно движение ги отметна.

— Хей! — извика и се отдръпна назад. Мигновено се събуди за втори път или поне така се почувства.

Сякаш гледаше през илюминатора на самолет. Безкрайно открито пространство, обагрено с най-различни цветове небе, слънце, подобно на къс лава… Далече долу се простираше равно скалисто плато — гладко и заоблено, като че ли се намираше на дъното на неестествено кръгла клисура… всъщност, извънредно кръгла, направо забележително кръгла, прекалено кръгла, за да е дело на природата. Трудно бе да се прецени на какво разстояние е далечната страна на клисурата — нещо, което приличаше на обсерватория, не изглеждаше по-голямо от главичка на топлийка.

Това, както предположи той, беше калдерът7 на Павонис Монс. Бяха се приземили в Шефилд, така че нямаше никакво съмнение. Следователно имаше около 30 километра до онази обсерватория, припомни си видеофилмите Арт, и пет километра до дъното. Всичко бе напълно пусто, скалисто, недокоснато, първично — просто къс вулканична скала, гола, сякаш е изстинала и се е втвърдила само преди седмица, с нищо човешко по нея, без следи от тераформиране. Сигурно точно така е изглеждал Марс по времето на Джон Буун преди един век.

Арт дръпна пердетата и започна бавно да се облича.

Дружелюбната им водачка от „Праксис“ на име Адриен бе достатъчно висока, за да бъде местен жител, но говореше със силен австралийски акцент. Тя ги събра и заедно с още пет-шест новопристигнали ги поведе на разходка из града. Оказа се, че стаите им са в най-ниското ниво на града, въпреки че едва ли щеше да остане най-ниско за дълго. Тези дни Шефилд бе в процес на копаене надолу, за да осигури на колкото бе възможно повече стаи онзи изглед към калдера, който толкова бе объркал Арт.

Те се изкачиха с асансьор почти петдесет етажа и се озоваха във фоайето на нова блестяща сграда. Излязоха на широк затревен булевард и тръгнаха надолу по него покрай ниски тумбести сгради от полиран камък с големи прозорци, разделени от тесни тревисти алеи и огромно количество строителни площадки. Много от сградите все още бяха в различни стадии на строителство. Щеше да стане приятен град. Повечето къщи бяха три-четириетажни и ставаха все по-ниски на юг, в посока, противоположна на ръба на калдера. Зелените улици бяха препълнени с хора. По релсите в тревата от време на време преминаваше малко трамвайче. Във въздуха се долавяше общото настроение — оживено и възбудено, причинено без съмнение от пристигането на новата партида с елеватора.

След като разгледаха града, Адриен ги заведе в едно кафене в търговския център, където обядваха. Намираха се в невероятно блестящ модерен квартал, който би могъл да бъде в който и да е град — Хюстън, Тбилиси или Отава — където шумното производство бе белег за просперитет. Всичко бе напълно познато — до такава степен, че за Арт отново бе шок да влезе в стаята си, да погледне през прозореца и да види потискащата гледка на калдера — голата същност, на Марс, невъобразимо огромен, каменен, — който сякаш щеше да го издърпа през прозореца като някаква гигантска вакуумпомпа. И в действителност, ако стъклото се счупеше, разликата в наляганията щеше незабавно да го изтегли навън. Незначителна вероятност, наистина, но гледката все още го караше да настръхва неприятно. Той дръпна завесите.

След това продължи да държи завесите дръпнати и да стои настрана от прозореца. Сутрин се обличаше, бързо излизаше от стаята и посещаваше уроците по ориентиране на Адриен, които скоро станаха обект на интерес от страна на повечето новопристигнали. След като обядваше с някои от тях, Арт прекарваше следобедите си в разходки из града, като усърдно тренираше пешеходните си умения. Една нощ той изпрати кодиран доклад до Форт: „На Марс съм, адаптирам се, Шефилд е хубав град, стаята ми има добър изглед“. Отговор нямаше.

Предмет на субсидираната от „Праксис“ програма „Енергия отгоре“ бяха локалните енергийни ресурси и именно върху това се работеше усилено на заден план. Местният филиал на тази програма се наричаше „Ауроборъс“ и бе марсианският вариант на „Дъмпмайнс“. В действителност, както хората от „Ауроборъс“ казаха на Арт, когато се срещнаха една сутрин, от Марс не се изхвърляше почти никакъв боклук — почти всичко се рециклираше или се използваше при създаването на обработваема почва. Затова „Ауроборъс“ бе основала бизнеса си върху откриването и събирането на боклук или отпадъци, които по някакъв начин бяха негодни за рециклиране — токсични, непотърсени или просто неудобни — и след това намираше начини да ги превърне в използваеми.

Екипът на „Ауроборъс“ бе заел един етаж от небостъргача на „Праксис“ в долната част на града. Мъж на име Зафир оглавяваше проекта за оползотворяване на останките от стария кабел. Той и Адриен придружиха Арт до жп станцията, където се качиха на един малък влак и направиха кратко пътуване из града до източния му край, където се намираше редицата куполи на предградията. Единият от куполите служеше за склад на „Ауроборъс“ и вътре в него, освен многобройните апарати, се намираше и истинска подвижна фабрика, наречена „Звярът“. Това по-скоро беше постройка, а не превозно средство, и то изцяло роботизирана. Друг „Звяр“ почти приключваше преработването на кабела в Западен Тарсис. Арт реши да отиде дотам и да направи една проверка на място.

След последната им лекция по ориентиране, на приема в сградата на „Праксис“ той пи повече, отколкото имаше навик, и вдъхна няколко пъти от високия контейнер азотен оксид. Вдишването на ободряващи наркотици бе местен обичай, доста разпространен сред марсианските строители, както му бяха казали. Дори в някои обществени мъжки тоалетни се продаваха подобни контейнери. Азотът придаваше пикантен вкус на шампанското и го правеше още по-газирано. Приятна комбинация — също като фъстъци и бира или сладолед и ябълков пай.

След това Арт тръгна, олюлявайки се, по улиците на Шефилд, като усещаше как азотното шампанско оказва нещо като антигравитационен ефект върху него. Чувстваше се невероятно лек. Технически тежеше около 40 килограма, но докато вървеше, бе убеден, че не тежи повече от пет. Доста странно. Дори неприятно. Като разходка по хлъзгаво стъкло.

Той почти се сблъска с един младеж, доста по-висок от него, с черна коса, строен като птица и почти толкова грациозен. Момчето бързо се отдръпна и след това го задържа за рамото, за да не загуби равновесие — и всичко това само с едно леко и плавно движение.

— Вие ли сте Артър Рандълф? — погледна го младежът в очите.

— Да — изненадано отвърна Арт. — Аз съм. А вие сте…

— Аз съм човекът, свързал се с Уилям Форт отвърна младежът.

Арт се спря рязко, като се бореше да остане изправен. Младежът му помогна с лек натиск. Горещата му ръка леко придържаше Арт под лакътя. Младият човек наблюдаваше земянина с прям поглед и се усмихваше дружелюбно. На около двадесет и пет е, прецени Арт, може би дори още по-млад — приятен младеж с мургава кожа, гъсти черни вежди и леко раздалечени азиатски очи над изразителни скули. Интелигентен поглед, пълен с любопитство и такъв тип магнетично излъчване, което не може да бъде подминато.

Арт се почувства привлечен от него, без да може да обясни защо. Бе просто чувство.

— Наричай ме Арт — каза той.

— А аз съм Ниргал — отговори младежът. — Хайде да слезем до парк „Панорама“.

Тръгнаха надолу по тревния булевард към парка, разположен на ръба, и поеха по пътечката покрай стената. Ниргал помагаше на Арт при неговите пиянски залитания, придържаше го внимателно и го направляваше. Хватката му проникваше в Арт като електричество и наистина беше гореща, сякаш младежът имаше треска, въпреки че в тъмните му очи нямаше и сянка от болест.

— Защо си тук? — попита Ниргал. Интонацията му и изразът на лицето му накараха въпроса да прозвучи различно от обичайния официален интерес.

Арт внимателно обмисли отговора си.

— За да ви помогна — каза най-накрая той.

— Значи ще се присъединиш към нас?

И отново въпросът му прозвуча особено, и отново стана ясно, че младежът има нещо различно предвид. Нещо фундаментално.

— Да — отговори Арт. — Както кажете.

Ниргал се засмя — бърза удовлетворена усмивка, която той почти успя да овладее, преди да продължи:

— Добре. Много добре. Но виж, правя всичко това сам. Разбра ли? Има хора, които не биха одобрили действията ми. Затова искам да те вкарам сред нас уж случайно. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се — смутено отвърна Арт. — И аз мислех да постъпя така.

Ниргал спря до площадката за наблюдения, хвана ръката на Арт и я стисна. Погледът му бе открит и нетрепващ — контакт от друг, особен вид.

— Добре. Благодаря ти. Следователно просто действай така, както си действал досега. Продължавай с работата си върху проекта. Ще се срещнем, след като бъдеш доведен при нас.

Той тръгна през парка към спирката на влака с дълги грациозни подскоци, присъщи, както изглеждаше, на всички млади туземци. Арт гледаше след него втренчено, опитваше се да си припомни всичко от тази неочаквана среща и се мъчеше да проумее защо тя бе толкова напрегната. Просто видът на младежа, реши той — не само несъзнателното напрежение, което човек понякога забелязва по лицата на младежите, а нещо повече — някаква шеговита мощ. Арт си спомни внезапната усмивка на Ниргал, когато му каза, че ще се присъедини към тях, и се усмихна вътрешно на свой ред.

Когато се върна в стаята си, отиде право до прозореца и разтвори пердетата. След това седна зад масата до леглото си, включи лектерна си и потърси „Ниргал“. Нямаше човек с такова име. Имаше долина Ниргал — един от най-добрите примери за издълбан от водата канал, се казваше в статията, дълъг и синусоидален. „Ниргал“ било вавилонското име на Марс.

Арт отиде до прозореца, опря нос в стъклото и погледна надолу — право в гърлото на нещото. Точно в скалистото сърце на самото чудовище. Хоризонтално обединение на извити стени, широко равно място далеч-далеч отдолу, с остър ръб там, където се срещаше с кръгообразната стена — безкрайни нюанси кестеняво, ръждивокафяво, черно, бронзовокафяво, оранжево, жълто, червено — навсякъде само червено и червено, всички възможни оттенъци на червеното… Той попи с поглед всичко това, като за пръв път не изпитваше страх. И щом погледна надолу в тази ненормално голяма пробойна в планетата, в него се зароди ново чувство, което замени страха. Арт потрепера и заподскача на място, сякаш танцуваше. Можеше да се справи с вида на това. Можеше да се справи с гравитацията. Бе видял марсианец, жител на подземния свят, младеж със странно и неустоимо обаяние, и щеше да го види отново, както и други от неговия свят… Той беше на Марс.

Няколко дена по-късно караше малък ровър по западния склон на Павонис Монс по тесния път, успореден на група разбъркани вулканични скали с нещо, което приличаше на жп линия под него. Бе изпратил последното кодирано съобщение до Форт, в което го информираше, че потегля, и бе получил единствения отговор за цялото си пътешествие: „На добър път“.

На втория ден от пътешествието си Арт слезе от необятния конус на Павонис и тръгна по издутите възвишения на Тарсис. Тук долу всичко бе покрито с килим от сняг и пясък, смесени в еднакви количества. Това бе фирновият склон на Тарсис — област, в която бурите, идващи от запад, често довяваха цели тонове сняг, който, вместо да се топи, се натрупваше година след година. Така че този пласт се състоеше единствено от слой натрошен и пресован сняг, наречен фирн. Ако с годините този процес продължеше, след известно време най-долните пластове щяха да се превърнат в лед, а склоновете — в глетчери.

Арт все още беше доста далеч, когато забеляза „Звяра“, който извличаше полезните материали от кабела. Върхът му се появи на западния хоризонт и през следващия час постоянно се увеличаваше. Върху огромния пуст склон той изглеждаше така, сякаш бе доста по-малък от своя брат-близнак в Източен Шефилд, поне докато Арт не се приближи до него. Тогава още веднъж стана ясно, че е голям колкото малък жилищен блок. Дори в долната част на едната му страна имаше квадратна дупка, която всеки нормален човек би оприличил на гараж. Арт приближи ровъра към дупката („Звярът“ се движеше с три километра на ден, така че нямаше опасност да го удари), вкара колата вътре и потегли нагоре по една извита рампа из някакъв къс тунел, който водеше към шлюза. Там се свърза с изкуствения интелект на „Звяра“. Вратите зад него се плъзнаха и се затвориха. След около минута Арт можеше да излезе от ровъра, да отиде до вратата на асансьора и да се изкачи до пулта за управление.

Не му трябваше много време да разбере, че да живееш във вътрешността на „Звяра“ далеч не е повод за изпадане във възторг. След като се свърза с офиса в Шефилд и хвърли един поглед към йонния хроматограф долу в лабораторията, Арт се върна в ровъра, за да поразгледа наоколо. Когато работиш със „Звяра“, това е положението, убеждаваше го Зафир. Ровърите били като рибки-пилоти, плуващи пред огромния кит. Въпреки че гледката, откриваща се от пулта, била много добра, повечето хора прекарвали голяма част от времето си в шофиране насам-натам.

Арт започна да прави точно това. След като огледаше терена за деня, тръгваше да изследва кратерите и големите изолирани скали със своята „рибка-пилот“ — ровъра. А ако трябва да бъдем честни, всъщност търсеше Ниргал, по-точно го чакаше да се появи. След няколко дена прибави и един нов навик към всичко това. Всеки следобед обличаше скафандъра си и излизаше на разходка покрай кабела или се скиташе из околните пространства.

Ден след ден вършеше едно и също. Един следобед, докато караше „рибката-пилот“ далеч на север от „Звяра“, Арт спря и слезе, за да потърси и събере образци. Когато се върна, откри, че вратата на шлюза не може да се отвори.

— Какво, по дяволите… — каза той на глас.

Бе изминало толкова много време, че съвсем бе забравил, че нещо може и да се случи. Сега очевидно „случката“ бе някаква електронна повреда. Предполагаше се, че е станало именно това, а не… нещо друго. Арт се опита да се обади по интеркома, после пробва всички кодове, които знаеше, като ги набра на клавиатурата до вратата. Нищо. А докато не влезеше обратно вътре, не можеше да включи аварийните системи. Интеркомът на шлема му имаше доста ограничен обхват, а „Звярът“ бе порядъчно далеч. Въпреки че беше вероятно да успее да стигне пеша до него, щеше да има един етап от пътуването, когато и „Звярът“, и „рибката-пилот“ щяха да се озоват едновременно зад хоризонта. Сам човек в скафандър, с ограничен запас от въздух…

Внезапно целият пейзаж придоби чужд, зловещ, заплашителен вид, независимо от ярката слънчева светлина.

— Добре де, дявол да го вземе — промърмори Арт, мислейки усилено. В края на краищата той бе тук, за да бъде отведен в подземния свят. Ниргал бе казал, че ще изглежда като случайност. Естествено, не бе задължително да е точно тази случайност, но дори и да не беше, паниката нямаше да му помогне с нищо. Най-добре бе да направи работно предположение, че проблемът е естествено възникнал, и да тръгне от тази точка. Можеше да се опита да стигне пеша до „Звяра“ или да се помъчи да влезе в ровъра.

Все още обмисляше нещата и продължаваше да набира код след код на ключалката като някакъв шампион по машинопис, когато някой го потупа доста яко по рамото.

— А-а-а-а! — изкрещя Арт, докато се обръщаше рязко.

Бяха двама, със скафандри и изподраскани стари шлемове. През визьорите можеше да види лицата им: жена с черти на сокол, която изглеждаше така, сякаш всеки миг ще го ухапе, и нисък мургав мъж със слабо лице.

Явно мъжът бе този, който го бе потупал по рамото. Сега той вдигна три пръста и посочи модула на китката си. Арт реши, че това без съмнение е каналът на интеркома, който използват, и превключи на него.

— Хей! — извика той, като се чувстваше малко по-обнадежден, отколкото трябваше да бъде. Реши, че всичко вероятно е било нагласено от Ниргал и следователно е бил в безопасност през цялото време. — Хей, май че колата ми се е заключила! Ще ме закарате ли донякъде?

Те се взряха в него.

Усмивката на мъжа бе плашеща.

— Добре дошъл на Марс — каза той.

Част трета

Дългото свличане

Ан Клейборн се спускаше с ровъра си по хребета Женева, като спираше от време на време, за да събере образци от пукнатините по шосето. Когато южната стена на Мелас Касма се бе отдръпнала назад вследствие на едно срутване и ерозията на вятъра, отдолу се показа твърдата скала на хребета. Женева, който даде на швейцарците съвършена рампа към стената на каньона, а сега помагаше и на Ан. Възможно беше хребетът и подобните му да са се образували при концентричното пропукване — резултат от издигането на Тарсис. Но може да бяха и по-стари, остатъци от периода, когато планетата все още се е разширявала под влиянието на собствената си топлина. Определянето на възрастта на базалта от дъното на насипа щеше да помогне да бъдат открити отговорите на всички тези въпроси.

Затова Ан бавно караше ровъра си надолу по заскрежения път. Движението на колата сигурно се забелязваше добре от космоса, но на нея не й пукаше. Бе преминала цялото южно полукълбо миналата година, без да вземе никакви предпазни мерки, освен когато наближи едно от скритите убежища на Койота, за да презареди колата си с гориво и припаси. Нищо не се бе случило.

Тя спря ровъра, излезе и започна да почуква с геоложкото си чукче по долната част на най-новата пукнатина в пътя. Цялото й внимание бе посветено на базалта. Хребетът се изправи пред нея като изгряващо слънце, една перфектна рампа към върха на каньона, който се простираше на три километра над нея и на петдесет километра на юг. От двете й страни необятният масив на Мелас Касма се извиваше назад — бледа точка в далечния хоризонт вляво и масивна скала на около шестдесет километра вдясно, което Ан наричаше Кейп Солис.

Изведнъж някакво движение привлече погледа й. Тя се изправи рязко, за да го види. Носът на Кейп Солис липсваше. От основата му се издигаше на талази червен облак.

Свлачище! Ан незабавно включи хронометъра на китката си, след това с едно движение залепи бинокъла за стъклото на шлема си и нагласи фокуса, докато далечният масив не застана ясно и точно в полето й на видимост. Новата скала, която се бе показала след разрушаването, бе черна и изглеждаше почти вертикална; дефект в насипа, причинен от охлаждането, може би… ако това въобще беше насип. Приличаше на базалт. И изглеждаше така, сякаш разчупването се бе разтеглило по цялата височина на скалата — по всичките му четири километра.

Предната част на скалата изчезна в надигащия се облак прах, който се носеше на огромни талази. Сякаш беше избухнала бомба с колосална мощ. Отчетливият гърмеж, почти инфразвуков, бе последван от слаб тътен като от далечна буря. Ан хвърли поглед към китката си. Почти четири минути. Скоростта на звука на Марс беше 252 м/сек, така че разстоянието от 60 километра беше потвърдено. Бе видяла почти всичко от първия момент на срутването.

Кейп Солис бе пропаднал на четири километра надолу и се приближаваше през дъното на Мелас право към Ан. Ако се придвижеше само петнадесет пъти колкото вертикалното си пропадане, щеше да премине право през нея и да се вреже в хребета Женева.

Тя бавно фокусира бинокъла си върху предния ръб на свлачището. Виждаше го като тъмна кипяща маса под разбъркан облак прах. Усещаше, че ръцете й треперят, но освен това не чувстваше нищо: нито страх, нито съжаление… Нищо, с изключение може би на облекчение. Свърши се най-накрая. И то не по нейна вина. Никой не би могъл да я обвини в нищо. Винаги бе казвала, че тераформирането ще я убие. Ан се засмя късо и след това пак примигна, за да фокусира бинокъла си по-добре. Предният ръб на свлачището бързо се приближаваше. Шумът ставаше все по-висок, сякаш точно над главата й ревеше буря. Облакът прах се надигна и закри следобедното слънце.

Тя се обърна и погледна огромния глетчер зад себе си. Веднъж той едва не я уби, когато загина Франк Чалмърс и остана погребан някъде надолу по течението под снега. Смъртта му се дължеше на нейна грешка. Чувството за вина у нея никога не избледня. Бе въпрос само на секунда невнимание, но въпреки всичко беше грешка. А някои грешки никога не могат да се поправят.

След това Симон също бе умрял, погребан под лавина от собствените му бели кръвни телца. А сега бе дошъл и нейният ред. Облекчението, което я заля, беше толкова силно, че чак болеше. Погледна лавината. Ниският вал неумолимо напредваше като с магия. Земята под краката й вибрираше. Ан откри, че ръцете й са свити в юмруци. Мислеше си за Симон, който се бореше със смъртта последните мигове от живота си. Тя изсъска. Изглеждаше някак си неправилно да стои тук и да посреща края на живота си толкова щастливо. Знаеше, че Симон не би одобрил това. Като своеобразен жест към духа му тя слезе от ниския насип и коленичи зад него. Направила беше всичко, което бе по силите й. Никой не би могъл да я обвини. Макар че беше глупаво да мисли по този начин. Никой нямаше да знае какво е правила тук, дори и Симон. Той беше мъртъв. А онзи Симон, който бе вътре нея, нямаше да я остави на мира, каквото и да направеше. Така че вече беше време да си почине и да е благодарна за това. Облакът прах обгърна ниския насип. Вдигна се вятър…

Бум! Ан бе захвърлена на земята от силата на звука, после отново подхваната и повлечена по дъното на каньона, пращана и блъскана в скалите. Тъмният облак я беше обгърнал, тя бе застанала на четири крака, навсякъде около нея имаше прах, ревът на стенещите камъни изпълваше всичко, земята се тресеше под краката й като някакво диво животно…

Блъскането спря. Ан все още стоеше на четири крака и чувстваше студената скала през ръкавиците и наколенките си. Поривите на вятъра бавно прочистиха въздуха. Цялата беше покрита с прах и малки късчета камък.

Тя се изправи на крака, като се олюляваше. Дланите и коленете й я боляха, а капачката на едното й коляно бе изтръпнала от студа. Лявата й китка беше навехната. Качи се на ниския насип и се огледа наоколо. Свлачището бе спряло на тридесетина метра от нея. Ако беше останала права, силата на въздушната струя щеше да я събори на земята и да я убие.

— Проклет да си — каза тя на Симон.

Северният ръб на свлачището се бе врязал в глетчера Мелас и се бе смесил с леда в една изпускаща пара каша от лед и кал. Заради облака прах бе трудно да се види кой знае какво. Ан впи поглед в новата черна стена. Ушите й бучаха. „Не е честно — помисли си тя. — Не е честно.“

Тръгна обратно към хребета Женева. Беше й лошо и й се спеше. Ровърът все още стоеше на задънената магистрала, понапрашен, но невредим на пръв поглед. Ан откри, че й коства доста усилия да го докосне. Тя се обърна и се загледа в димящата маса на свлачището — черен глетчер, разположен до белия. Накрая отвори вратата на шлюза и влезе в колата. Нямаше друг избор.

Ан караше по малко всеки ден, слизаше и се разхождаше по планетата, вършейки си работата неотклонно като автомат. Щом стигна до тъмните дюни на Ваститас Бореалис, запасите й започнаха да привършват. Койота й бе дал карта на своите складове на север и сега се отправи към един от тях, изсечен в група скали с размерите на жилищни блокове. Тя зареди с гориво и храна и потегли, като остави на Койота бележка „Благодаря“. Последното обяснение, което той й бе дал, гласеше, че смята някой ден пак да се установи в тази област. Само че от него нямаше и следа. Да чака бе безполезно, така че Ан потегли отново.

Вървеше, караше, вървеше, караше… Споменът за свлачището й се явяваше постоянно, тревожеше я, а тя не можеше да направи нищо. Не я притесняваше това, че се бе намирала на косъм от смъртта — това й се бе случвало доста пъти преди и в повечето случаи тя дори не бе забелязвала. Тревожеше я колко случайно бе всичко. Нямаше нищо общо с логичния ход на нещата; беше си чиста проба случайност. Прекъснато равновесие, само че без равновесие. Следствията не произтичаха от причините, а и на човек не му се случваха само приятни неща. Ан бе тази, която прекарваше по-голямата част от времето си навън и получаваше по-голяма доза радиация, но в края на краищата не тя, а Симон умря. Тя бе тази, която заспа на кормилото, но не тя, а Франк умря. Всичко бе въпрос на късмет, на случайно оцеляване или заличаване.

Ан видя на хоризонта да се извисява някаква кула. Тя спря ровъра и се вгледа в нея през телескопа на колата. Кулата бе обгърната от плътна мъгла. Сеизмографите й регистрираха трусове. Изглежда идваха от някъде малко по на север. Тя самата дори усети един от тях, който, ако се вземеше предвид, че носеше шумопоглъщащи слушалки, явно бе доста силничък. Сигурно имаше някаква връзка между трусовете и кулата.

Ан слезе от колата. Залезът точно започваше и насрещната светлина затрудняваше виждането й. Ан пропълзя между дюните, внимателно се промъкна до билото на една от тях и оттам погледна кулата, която сега беше само на около километър на изток.

Беше някаква сондажна операция и то доста мащабна. Масивната сонда бе закрепена върху гигантски гъсенични вериги, също като онези, които се използваха за транспортиране на големите ракети до космодрумите. Сондата се извисяваше на повече от 60 метра височина. В основата и долната част на кулата се помещаваха жилищата, оборудването и складовете на техниците.

Зад всичко това, малко по-надолу от леката извивка на север, се намираше ледено езеро. Ледът бе прозрачен и чист, попил лъчисто-пурпурния цвят на залезното небе. Толкова чист лед едва ли имаше някъде другаде по марсианската повърхност. Беше гладък, а не набразден и начупен като този на глетчерите. От него се издигаше лека пара, която вятърът веднага отнасяше на изток. А върху леда хора, които изглеждаха като мравки, облечени в скафандри и шлемове, се пързаляха с кънки.

Още в мига, в който видя леда, веднага й стана ясно. Преди доста време тя самата бе потвърдила хипотезата за големия удар, причинил разцепването на полукълбата на Марс. Съгласно тази хипотеза северното полукълбо — гладко и ниско — бе просто един суперогромен басейн, образувал се в резултат на удар на планетоид едва ли не с размерите на самия Марс. Онази част от планетоида, която не се изпарила, станала част от самия Марс. В литературата се срещаха твърдения, че неправилните движения в мантията, заради които възникнал и Тарсис Толус, били късни прояви на онова смущение, възникнало при удара. На Ан това й се струваше доста неправдоподобно. Но нямаше съмнение, че великият удар все някога се бе случил и бе отнесъл повърхността на цялото северно полукълбо, смъквайки средната му височина с около четири километра в сравнение с южното. Направо потресаващ удар. Удар с подобен магнитуд най-вероятно бе откъснал Луната от Земята в прастарите времена. Даже всъщност няколко противника на теорията на удара спореха, че ако Марс е понесъл толкова силен удар, то би трябвало да има и подобаващо голям спътник.

Но сега, докато гледаше гигантската сонда, Ан видя, че северното полукълбо е дори още по-ниско, отколкото изглеждаше на пръв поглед, защото дъното му, изградено от солидна скала, беше на зашеметяваща дълбочина — на около пет километра под нивото на дюните. Тази дълбочина се бе получила от удара, а сега вече почти бе запълнена — с остатъците от него, с донесени от вятъра пясък и други дребни частици, ерозионен материал и вода. Да, вода, намерила, както обикновено, най-ниската възможна точка. Водата, възникнала в резултат от топенето на полярната шапка, бе дотекла в тази дълбока зона и бе образувала огромен подземен резервоар, ледено-течен басейн, който се простираше около цялата планета, едва ли не под всичко на север от 60 градуса северна ширина, освен под скалния остров, върху който почиваше самата полярна шапка.

Ан бе открила това подземно езеро преди много години. По нейна преценка между 60 и 70% от всичката вода на Марс бе събрана тук долу — един вечно замръзнал океан с известно количество течност някъде долу на най-голяма дълбочина. Заключен там завинаги или поне така си мислеше тя, защото колкото и тераформаторите да затопляха повърхността, океанът нямаше да започне да се топи по-бързо от метър за хилядолетие. А дори и да се разтопеше, пак щеше да си остане под земята — съгласно законите на гравитацията.

Но тази сонда пред нея… Хората търсеха вода. Ако тази сонда не беше единствена, можеха да изкарат зашеметяващи количества вода на повърхността. Дори евентуално можеха да създадат едно плитко море. То щеше да замръзне и да се превърне в море от лед, но не за дълго. След това атмосферното затопляне, слънчевата светлина, дейността на бактериите и засилващите се ветрове щяха да го разтопят наново. Тогава щеше да възникне океана Бореалис. А старият Ваститас Бореалис със своите опасващи света черни дюни щеше да стане морско дъно. Щеше да бъде наводнен.

Тя непохватно се върна в ровъра. С труд успя да задейства шлюзовете и да си свали шлема. Щом влезе в колата, седна до микровълновата печка и седя неподвижно повече от час, а в съзнанието й прелитаха най-различни картини. Мравки, които горят под фокусираните с лупа слънчеви лъчи, мравуняк, наводнен и погребан под язовир… Бе решила, че при това предпосмъртно съществуване, което тя наричаше неин живот, вече нищо не може да я засегне… но ръцете й трепереха. Не можеше да погледне сьомгата и ориза, които бавно изстиваха във фурната. Червеният Марс си беше отишъл. Стомахът й бе като малък камък вътре в тялото й. В безпорядъчното течение на вселенската непредвидимост нищо нямаше значение, а сега, а сега…

Ан подкара ровъра. Не можеше и да си представи да прави нещо друго. Обърна и потегли обратно на юг през ниските склонове, покрай Крайси и неговото ледено езеро, което евентуално можеше да се превърне в залив към някой океан… Тя се съсредоточи върху работата си (или поне се опита). Наложи си да не вижда нищо друго, освен скали и да мисли като камък.

Само че нищо не е вечно. Дори камъните. Дори отчаянието.

Ан шофираше по малко всеки ден и — без да възнамерява да направи това съзнателно — се върна в склада на Койота. Остана там за около седмица, разхождаше се сред дюните и се хранеше сякаш по навик.

И един ден чу:

— Ан, та-та-та?

Успя да разбере само думата „Ан“. Тя постави ръцете си на говорителя на радиото и се опита да заговори. От устата й излезе само някакъв кашлящ звук.

— Ан, та-та-та?

Това беше въпрос.

— Ан — повтори тя, сякаш повръщаше.

Десет минути по-късно той вече влизаше в ровъра и се повдигаше на пръсти, за да я прегърне.

— Отдавна ли си тук?

— Не… не много.

Седнаха. Ан подреди мислите си. Със сигурност още мислеше с думи.

Койота говореше, без да спира, може би само малко по-бавно от обикновено, като отблизо я изучаваше с поглед.

Тя го попита за сондата върху платформата на леда.

— Аха. Чудех се дали си минала покрай някоя от тях.

— Колко са общо?

— Петдесет.

Койота забеляза изражението й и кимна кратко. Ядеше хищно и на Ан й хрумна, че навярно е пристигнал тук прегладнял.

— Набутват сума ти и пари в тези големи проекти. Новият елеватор, тези ледени сонди, азот, докаран от Титан… онова голямо огледало между нас и Слънцето, за да съберат още малко светлина… Чувала ли си за това?

Ан направи опит да се съвземе. Петдесет. О, Боже…

Това я накара да побеснее. Беше същият едновремешен гняв заради тераформирането. Не го искаше, наистина не го искаше. Но, по дяволите, планетата се топеше под краката й. Разпадаше се. Превръщаше се в нещо като минна галерия на някой от земните картели.

Нещо трябваше да се направи.

А на Ан наистина й бе необходимо да направи нещо, ако ще и само да запълни онези часове, които трябваше да запълва дотогава, докато някакъв нещастен случай не се смилеше над нея. Нещо, за да запълни предпосмъртните часове. Отмъщението на зомбитата — е, защо пък не?

— Кой ги строи? — попита тя.

— Главно „Консолидейтид“. Има фабрики, които ги строят в Мареотис и Бредбъри Пойнт. — Койота яде настървено още известно време, след което вдигна очи към нея: — Май не ти харесва това.

— Никак.

— Искаш ли да ги спреш?

Ан не отговори. Койота изглежда разбра.

— Нямам предвид да спреш целия проект „ТЕРАФОРМИРАНЕ“. Но има някои неща, които просто трябва да бъдат направени. Като взривяване на фабриките например.

— Ще ги построят наново и толкова.

— Никога не можеш да бъдеш сигурна в това. А и така да е, поне ще ги забави. Или ще спечелим известно време, през което може да се случи нещо по-глобално.

— Имаш предвид червените?

— Да, мисля, че хората биха ги нарекли червените.

Ан поклати глава.

— Те не се нуждаят от мен.

— Да, но може би ти се нуждаеш от тях. А и ти си герой за тях, както предполагам, че знаеш. Може да означаваш малко повече, отколкото просто още един човек.

Съзнанието на Ан отново блокира. Червените… Никога не бе вярвала, че съществуват, никога не бе вярвала, че принципът на съпротивата би действал. Но сега… е, даже и да не действаше, все пак беше по-добре, отколкото да седят и да не правят нищо. Забий кол в окото им!

А пък ако действаше…

— Остави ме да помисля.

Те заговориха на други теми. Внезапно Ан бе разтърсена от вълна изтощение. Странно, като се имаше предвид, че от доста време не бе правила нищо. Но така си беше. Разговорите бяха доста изтощително нещо, особено ако не си свикнал с тях. А тя не беше. Пък и Койота бе труден събеседник.

— Трябва да си лягаш — каза той, като прекъсна изведнъж монолога си. — Изглеждаш уморена. Ръцете ти… — Той й помогна да стане. Ан легна в леглото с дрехите. Койота придърпа едно одеяло и я зави. — Уморена си. Чудя се, дали не ти е вече време за още една геронтологична терапия.

— Не искам повече от тях.

— Сериозно? Е, тук ме учуди. Но спи сега. Спи.

Двамата тръгнаха назад на юг. Вечерно време се хранеха заедно, а той й разказваше за червените. Това по-скоро бе разпусната групичка, а не някакво организирано движение. Също като самия подземен свят. Ан познаваше неколцина от основателите: Ивана, Джийн и Раул от селскостопанския екип, които не бяха съгласни с ареофанията на Хироко и с настояванията й за viriditas; Касей, Дао и още няколко от ектогените на Зигота; няколко от последователите на Аркадий, които бяха дошли от Фобос и след това се изпокараха с Аркадий относно ценностите на тераформирането. Доста от богдановистите, включително Стив и Мариан, бяха станали червени в годините след 2061 година, както бяха направили и последователите на биолога Шнелинг, някои от радикално настроените японски нисеи и сансеи от Сабиши, арабите, които искаха Марс да си остане арабски, избягалите затворници от Корольов и така нататък. Сбирщина радикали. Не бяха съвсем от нейната категория, мислеше си Ан, понеже тя чувстваше, че възраженията й срещу тераформирането са рационални и научно обосновани. Или най-малкото бяха от естетически и етически позиции. Но веднага след това гневът й отново припламна в моментен проблясък вътре в нея. Ан разтърси глава, отвратена от себе си. Коя бе тя, та да осъжда етиката на червените? Най-малкото те бяха изразили нейния гняв и бяха започнали да се държат агресивно. Може би се чувстваха добре, даже и да не бяха успели да довършат нито едно от започнатите си дела. А може би все пак бяха завършили нещо, поне през миналите години, преди тераформирането да навлезе в поредния си стадий на транснационален гигантизъм.

Койота твърдеше, че червените значително са забавили тераформирането. Някои от тях дори си водели архиви, за да се опитат да измерят въздействието, което бяха оказали. Според думите му, сред червените набирало сила някакво движение, което призовавало към проумяване на действителността и признаване на неизбежността на тераформирането, но разработвало най-различни начини за по-безвредно тераформиране.

— Има някои доста подробни предложения за атмосфера, състояща се от по-голям процент CO2, топла, но бедна на водни пари, която ще подпомага развитието на растенията. Е, хората ще трябва да носят кислородни маски, но поне Марс няма да стане копие на Земята.

Ан се съмняваше, че мнозинството от тези предложения са приемливи и че ще постигнат предвидения в тях ефект. Но въпреки всичко думите на Койота я заинтригуваха. Очевидно той бе ревностен поддръжник на идеите на червените. Да, Койота беше червен. Или поне бе техен симпатизант.

— Всъщност аз не съм никакъв — поклати глава той. — Един стар анархист. Предполагам, че би могла да ме наречеш бууновист и може би ще бъдеш права — дотолкова, доколкото аз вярвам в съединението на всичко и всички, които биха допринесли с нещо за освобождаването на Марс. Понякога си мисля, че идеята за повърхност, годна за обитаване от хора, наистина помага на революцията. Друг път си мисля точно обратното. Обаче червените са направо партизански отряд. Аз приемам мнението им, че ние не сме тук, нали знаеш, за да възпроизведем Канада, за Бога! Така че им помагам. Добър съм, що се отнася до криенето, и ми харесва.

Ан кимна.

— Е, искаш ли да се присъединиш към тях? — вгледа се в очите й Койота. — Или поне да се срещнеш с тях?

— Ще си помисля.

И един ден, след като дълго бяха пътували из променящия се от тераформирането терен, Ан каза на Койота:

— Може би ще поговоря с тях.

Но първо се върнаха в Зигота (или Гамета), където Койота имаше малко работа. Ан отседна в стаята на Питър, понеже той бе напуснал. Стаята, която бяха делили със Симон, сега се използваше за други цели. Пък и тя не би останала в нея за нищо на света.

Една вечер Койота изникна на вратата.

— Знаеш ли, че Питър също е червен?

— Какво!?

— Така е. Но той работи сам и то най-вече в космоса. Мисля, че онова падане с елеватора му хареса и Питър се запали.

— О, Боже! — възкликна Ан отвратено. Това бе още една случайност. Питър би трябвало да умре, когато елеваторът падна. Каква бе вероятността наоколо да се върти космически кораб, който да го забележи — самичък, плаващ в ареосинхронна орбита? Не, това беше нелепо. Не съществуваше нищо друго, освен случайност.

Тя продължаваше да бъде бясна. Облече се и излезе от стаята на Питър, след което тръгна към малкия мезокосмос под купола, с бялото си езеро и ниските дюни. Хироко бе странен гений — бе избрала подобно място и бе убедила толкова много хора да я последват. Да създаде толкова много деца, без разрешението на бащите им, без контрол върху генетичните манипулации… Това наистина беше някаква своеобразна лудост, без значение божествена или не.

По заледения бряг на малкото им езеро се приближаваше група от люпилото на Хироко. Повече не можеха да бъдат наричани деца — най-малкото бе на 15 или 16 години, а най-голямото… е, най-големите се бяха пръснали из целия свят. Касей сега вероятно бе на около 50 години, а дъщеря му Джаки — на около двадесет и пет. Тя бе завършила новия университет в Сабиши и бе станала активист в политиката на полусветовете. Една групичка ектогени се бе върнала, за да посети Гамета — също като Ан. Именно те се приближаваха сега по плажа. Джаки водеше групата — висока, грациозна, чернокоса млада жена, красива и властна, която без съмнение бе лидерът на тяхното поколение. Веселият Ниргал или замисленият Дао също биха могли да станат водачи, но именно Джаки бе тази, която ги водеше. Дао вървеше след нея с кучешка преданост. Дори и Ниргал й хвърляше по някой и друг поглед. Симон и Питър много обичаха Ниргал. Сега Ан можеше да разбере защо — той бе единственият от групата на Хироко, който не я отблъскваше. Останалите лудуваха самовглъбено, крале и кралици на своя малък свят, но Ниргал бе напуснал Зигота скоро след като Симон бе починал и рядко се завръщаше тук. Бе учил в Сабиши (именно това подсказа идеята на Джаки, че и тя може същото) и прекарваше по-голямата част от времето си там или в пътешествия с Койота и Питър, или пък посещаваше градовете на север. И той ли беше червен? Невъзможно бе да се каже. Ниргал се интересуваше от всичко, бе предпазлив към всичко, обикаляше навсякъде… Той бе мъжкият вариант на Хироко (ако такова създание въобще беше възможно!), но бе много по-малко странен от нея, по-зает с останалите, в по-голяма степен човек. Ан никога през живота си не бе успяла да проведе нормален разговор с Хироко. Съзнанието й бе напълно чуждо, със съвсем различен смисъл, влаган в думите, и въпреки че бе създала брилянтен дизайн на тяхната екосистема, изобщо не бе учен, а по-скоро своеобразен пророк. Ниргал, от друга страна, сякаш интуитивно улучваше точно в десятката това, което бе най-важно за човека, с когото говори, и се съсредоточаваше върху него, задаваше му въпрос след въпрос — любознателен, възприемчив, симпатичен. Докато го наблюдаваше как следва Джаки надолу по брега, Ан си спомни колко бавно и внимателно бе вървял той до Симон, колко уплашен бе изглеждал онази нощ, когато Хироко го доведе по обичайния си странен начин да си вземе сбогом.

Ан се взря в пясъка пред краката си, докато ектогените минаваха покрай нея. Срамно беше, че Ниргал е толкова привързан към Джаки, а на нея не й пука за него. Джаки бе забележителна жена по свой начин, но прекалено много приличаше на Мая — човек на настроенията, лесна за манипулиране и нежелаеща да се обвързва с никого, освен може би с Питър, който, за щастие (въпреки че едно време не изглеждаше така) преди бе имал връзка с майката на Джаки и не се интересуваше от самата Джаки. Объркана работа… Питър и Касей все още бяха отчуждени заради това, а Естер никога не се върна.

Ектогените бяха заминали по другата страна на езерото. Ан бе съвсем сама на плажа. Симон бе някъде дълбоко под нея. Тя потъна в мрачните си мисли.

Същата нощ след вечеря Ан успя да хване Койота насаме в голямата зала за срещи и го попита:

— Кога ще излизаш пак?

— След няколко дена.

— Все още ли искаш да ме представиш на онези хора, за които говорихме?

— Да, разбира се. — Той я погледна. Главата му бе наклонена на една страна. — Там ти е мястото.

Тя само кимна и се огледа наоколо, мислейки си: „Довиждане. Довиждане. Прав ви път“.

След една седмица летяха заедно с Койота в един от свръхлеките му самолети. Пътуваха на север, през нощта, над екваториалната област, след това напред към Големия насип, към Деутеронилус Менсае северно от Ксанти — див и неравен терен. Деутеронилус се открояваше на фона на пясъчното море като архипелаг от малки островчета.

Койота приземи самолета на малко късче от прашния бряг и бавно го насочи към изсечения в едно от платата хангар. След като слязоха на земята, бяха приветствани от Стив, Ивана и още няколко души. Един асансьор ги закара на етажа, който се намираше точно под върха на платото. Северният край на това плато достигаше до висока и стръмна скала. Високо в нея бе изсечена огромна триъгълна зала за събирания. Щом влезе вътре, Ан застина от изумление. Залата бе претъпкана с хора — минимум няколко хиляди — седнали зад дълги маси, готови да започнат да се хранят, наведени, за да си налеят един на друг вода. Хората зад най-близката маса я забелязаха и спряха, тези от съседната забелязаха това, огледаха се и също спряха — и така нататък, и така нататък; ефектът се разпространи из цялата зала, докато най-накрая всички застанаха неподвижно. После един от тях стана, след него друг, трети, докато всички се изправиха несигурно на крака. Няколко секунди стояха като замръзнали по местата си, сетне започнаха да ръкопляскат. Ръцете им се удряха диво една в друга, а лицата им блестяха. След това взеха да я приветстват.

Част четвърта

Ученият в ролята на герой

Астероидът тип Амор, от който бе направен кабелът на елеватора, се състоеше главно от въглеродни хондрити и вода. Двата астероида тип Амор, на чиято повърхност кацнаха група спускаеми апарати през 2091 година, се състояха главно от силикати и вода.

Материалът на Ню Кларк бе трансформиран в една-единствена дълга нишка от въглерод. Материалът на двата астероида бе превърнат от роботите в листове специален материал. Силикатната пара бе втвърдена между два валяка, дълги по десет километра, и издърпана във вид на листове, покрити с тънък алуминиев пласт. Тези огромни огледала бяха разгънати от екипажи на космически кораби.

От единия астероид, наречен Бърч, закаран в орбита около полярната шапка, хората измайсториха листове, подредени в пръстен с диаметър сто хиляди километра. Това колосално огледало обикаляше около Марс с лице към Слънцето. Хората го бяха ориентирали под такъв ъгъл, че отразената светлина се съсредоточаваше в една точка от орбитата на планетата. Вторият силикатен астероид, наречен Солетавил, бе докаран в близост до тази точка. Там космонавтите подредиха огледалните листове в сложна паяжина, свързаха ги и ги разположиха под такъв ъгъл, че изглеждаха като леща, направена от кръгообразни венециански щори, въртящи се около огромен сребърен конус. Широкият край на конуса бе насочен към Марс. Този величествен и деликатен обект с диаметър 10 хиляди километра, който се въртеше в космоса между Марс и Слънцето, бе наречен Солета.

Слънчевите лъчи стигаха до Солета, преминаваха през „щорите“ от страната, обърната към Слънцето, излизаха от страната, обърната към Марс и се спускаха право към планетата. Светлината, достигнала до пръстена в орбита около полярната шапка, се отразяваше от него и преминаваше през вътрешния конус на Солета, след което отново се отразяваше и този път се насочваше към Марс. По този начин светлината преминаваше през двете страни на Солета и именно тези две противоположни по посока налягания поддържаха движението й непроменено — на около сто хиляди километра от повърхността на планетата, по-близо до перихелия, отколкото до афелия8. Ъглите на ребрата постоянно бяха коригирани от изкуствения интелект на Солета, за да могат орбитата и фокусът й да останат непроменени.

След още няколко месеца към най-горните слоеве на атмосферата пое трето огледало. То представляваше леща, подобна на първите, изградена от кръгообразни ребра. Приличаше на сребристо НЛО. Третото огледало улови част от светлината, която се изливаше върху Марс от Солета, и я фокусира допълнително, докато точките светлина върху повърхността станаха по-малки от един километър в диаметър. Огледалото полетя като глайдер над света, поддържайки концентрирания лъч светлина на фокус, докато най-накрая из цялата повърхност сякаш разцъфтяха малки слънца. Скалите започнаха да се топят, да се превръщат от твърда маса в течност. А след това и в огън.

За Сакс Ръсел подземният свят не бе достатъчно голям. Той жадуваше да се върне на работа. Би могъл да се пресели в „полусвета“ и дори да стане преподавател в новия университет в Сабиши, който успя да излезе извън мрежата и сега обединяваше доста от предишните му колеги. Но след като размисли, реши, че не желае да преподава или да остава встрани от събитията. Искаше му се да се заеме отново с тераформирането и да се завърне, ако е възможно, в самото сърце на проекта или поне да навлезе колкото се може по-навътре в него. А това означаваше света на повърхността. „Транзишънъл Оторити“ бе организирала комитет, който да координира целия процес на тераформиране. На ръководения от „Субараши“ екип бе възложена онази работа по синтеза, с която някога Сакс се бе занимавал. Това беше лошо, понеже Сакс не разбираше нищо от японски. Но ръководството на биологическата част на проекта бе възложено на швейцарците и се задвижваше от швейцарски колектив от биотехнологични компании, нарече „Биотика“. Централните му офиси бяха в Женева и Бъроуз. „Биотика“ и „Праксис“ бяха в доста добри отношения помежду си.

Така че първата му работа трябваше да бъде да се промъкне под фалшиво име в „Биотика“ и да получи назначение в Бъроуз. Дезмънд бе направил доста по този въпрос: бе създал нова компютърна самоличност на Сакс, подобна на онази, която бе изпробвал Спенсър преди години, когато трябваше да се премести в Наблюдателницата Екус. Именно тази нова самоличност, плюс някоя и друга пластична операция, бяха позволили на Спенсър да започне безпроблемно работа в лабораториите на Наблюдателницата Екус, а след това и в Касей Валис — в самото сърце на сигурността на транснационалните компании. Така че Сакс имаше доверие в системата на Дезмънд. Новата самоличност включваше всички индентификационни данни на Сакс — геном, ретина, гласови и пръстови отпечатъци, всички леко променени така, че да се доближават до истинските си параметри. Измисляше се ново име с безупречна земна биография и репутация, имигрантска регистрация, както и малко компютърно вирусче, което имаше за цел да попречи на някой нахалник да ровичка из въпросните данни. Целият този пакет се изпращаше в швейцарската паспортна служба, която безпроблемно издаваше нови паспорти на всички новопристигнали. Това засега вършеше добра работа в света на транснационалните компании, където господстваха изцяло балкански нрави.

— Да — кимна Дезмънд, — но всички вие от Първата стотица сте кинозвезди. Нуждаеш се и от ново лице.

Сакс бе сговорчив. Разбираше необходимостта от пластична операция, пък и лицето му не означаваше нищо за него. Затова разреши на Влад да направи това-онова с него. Покриха зъбите му, удебелиха малко тънката му долна устна и направиха чипия му нос прав. Когато махнаха бинтовете, Дезмънд му каза, че прилича на истинска кинозвезда. „На дисководещ“, поправи го Надя. „По-скоро на бивш учител по танци“, язвително подметна Мая (която от доста години се бе присъединила към „Анонимните алкохолици“). Сакс, който от край време мразеше ефекта на алкохола, махна с ръка.

Дезмънд го фотографира и пъхна снимките в новото му досие, след което успешно вкара целия този пакет във файловете на „Биотика“, заедно със заповедта за прехвърлянето му от Сан Франциско в Бъроуз. Около седмица по-късно името му се появи в списъка на новоиздадените швейцарски паспорти. Дезмънд се захили по обичайния си странен начин.

— Я виж! — посочи той новото име на Сакс. — Линдхолм, швейцарски жител! Тия приятелчета без съмнение работят за нас. Басирам се на каквото искаш, че са задържали документите ти и са проверили генома ти от старите архиви. А дори с моите поправки сигурно са нямали проблеми да открият кой си всъщност.

— Сигурен ли си?

— Не. В края на краищата нищо не са споменали, нали? Но въпреки това съм доста сигурен.

— Това добре ли е?

— На теория — не. Но на практика, когато някой е над теб, е добре да виждаш, че се държи приятелски. А швейцарците са добри приятели. Това е вече петият път, когато издават паспорт за някоя от самоличностите, създадени от мен. Даже имам един и за мен, при това се съмнявам, че са открили кой съм в действителност, защото, за разлика от вас аз никога не съм фигурирал в архивите им. Интересно, не мислиш ли?

— Така си е.

— Интересни хора са те. Имат си собствени планове. Не знам какви са, но ми е приятно да ги следя. Мисля, че са взели решение да ни прикриват. Никога няма да разберем със сигурност, понеже швейцарците ревностно пазят тайните си. Но докато всичко протича така, това едва ли има някакво значение.

Сакс трепна при тези думи, но все пак му беше приятно да знае, че под швейцарска „опека“ ще бъде в безопасност. Швейцарците бяха точно негов тип хора — рационални, предпазливи, методични.

Питър и Сакс потеглиха на север с един от малките здрави самолети, с които Питър бе обиколил едва ли не половината Марс.

Следвайки маршрута на Питър, те стигнаха до Хелеспонтус Монтес. Сакс се взря в огромния басейн на Хелас под тях. За миг им се мярна краят на леденото поле, покриващо Лоу Пойнт — огромна бяла маса върху мрачната нощна повърхност.

Следващата нощ се приземиха сред начупените хълмове на юг от Изидис. Все още бяха от високата страна на Големия насип. Сакс влезе в тунела и стигна по него до задната част на сервизните помещения на гара Либия — малка железопътна станция, където се пресичаха линиите Бъроуз-Хелас и наскоро обновената Бъроуз-Елизиум. Когато пристигна следващият влак за Бъроуз, Сакс излезе от помещенията и се смеси с тълпата, която се качваше на влака. На централната гара Бъроуз бе посрещнат от служител на „Биотика“. Така Сакс се превърна в Стивън Линдхолм — новопристигнал в „Биотика“ и на Марс като цяло.

Човекът от „Биотика“, секретар по личния състав, му направи комплимент за умелото ходене и го отведе до апартамента му — високо в Хънт Меса. Офисите и лабораториите на „Биотика“ също бяха в Хънт Меса, точно под платото, с панорамни прозорци, които гледаха към парка до канала. Област с висок наем, както и подобава на компания, ръководеща биоинженерните експерименти по проекта за тераформиране.

През прозорците на офиса Сакс можеше да види почти целия стар град. Изглеждаше почти същия, както го беше запомнил. Разликата бе, че сега стените на платото бяха още по-нашарени със стъклени прозорци — хоризонтални ленти от бакърено, златно, металнозелено или синьо, сякаш платото се състоеше от прекрасни минерални слоеве. Освен това палатките, които бяха покривали сградите, сега бяха изчезнали. Всичките девет плата бяха покрити от една-единствена палатка, която се простираше над всичко. Технологията за производство на куполи беше напреднала. Сакс бе чувал, че една от транснационалните компании щяла да се заеме с покриването на Хебес Касма. Ан веднъж бе предложила този проект като алтернатива на тераформирането. Сакс посрещна с насмешка предложението. А ето че сега правеха именно това. Ясно беше, че човек никога не трябва да подценява възможностите на науката за минералите.

Старият парк край канала, както и огромните тревни булеварди, които вървяха нагоре покрай платата, сега приличаха на зелени ивици, прорязани в покритите с оранжеви керемиди покриви. Старата двойна редица от колони сол все още се издигаше до синия канал. Доста строителство бе паднало, в това съмнение нямаше. Но конфигурацията на града си бе останала същата. Само по крайните квартали човек разбираше колко много неща са се променили и колко по-голям е станал градът. Градската стена бе доста зад деветте плата и ограждаше голяма част от околните земи. Внушителен процент от тях вече бе застроен.

Секретарят го разведе из „Биотика“ и го представи на повече хора, отколкото Сакс можеше да запомни. След това учтиво го помолиха да се яви сутринта на следващия ден в лабораторията и му предоставиха остатъка от деня да се настанява.

От Стивън Линдхолм се очакваше да проявява признаци на интелектуална енергия, комуникативност, любознателност и висок дух. Ето защо Сакс прекара следобеда в добросъвестно изучаване на Бъроуз и в скитане от квартал на квартал. Той крачеше из широките морави и размишляваше върху мистериозния феномен на разрастването на градовете. Това беше културен процес, за който не съществуваше подходяща физическа или биологическа аналогия. За Сакс нямаше абсолютно никаква видима причина защо това ниско място сред Изидис Планития е трябвало да стане „дом“ на най-големия град на цялата планета. Нито една от класическите причини за разполагане на град на определено място не можеше да даде достатъчно задоволително обяснение на този въпрос. Доколкото знаеше, всичко започнало от една обикновена станция по линията Елизиум-Тарсис, която после взела, че се разраснала. Може би градът бе просперирал именно поради липсата на стратегическо местоположение (Бъроуз беше единственият град, който не бе пострадал или не бе направо разрушен през 2061 година и затова в следвоенните години бе започнал развитието си от доста напреднали позиции). По аналогия с модела на „прекъснатото равновесие“ на еволюцията би могло да се каже, че тази част от живите същества бе оцеляла след удар, който бе унищожил по-голямата част от останалите същества и по този начин им бе предоставил за разпростиране една открита екосфера.

А и без съмнение куполообразната форма на терена с целия този архипелаг от малки плата наоколо му придаваше доста колоритен вид. Докато Сакс се разхождаше из обширните тревни булеварди, деветте плата изникваха пред него едно по едно, като всяко следващо изглеждаше малко по-различно от предходното. А ако човек се изкачеше с асансьор до върха на някое от платата (всичките бяха на около стотина метра над нивото на града) можеше да види едновременно няколко области, както и съседните плата в различна перспектива. Зад тях пък бе разположена земята, обкръжаваща града. Разстоянията бяха по-големи от обичайните за Марс, понеже се намираха на дъното на куполообразна падина. Човек можеше да види равното поле на Изидис на север и мрачния силует на Сиртис на запад. А на юг се издигаше самият Голям насип, застанал на хоризонта като Хималаите.

Естествено по въпроса дали приятната гледка има пръст в образуването на един град можеше доста да се поспори, но някои историци твърдяха, че много от градовете на древните гърци са били строени на места, подбирани според изгледа като компенсация за другите неудобства, така че и това най-малкото беше възможно. Но независимо от причините, сега Бъроуз беше най-големият град на Марс — малка оживена столица с около 150 хиляди жители. И продължаваше да расте. Почти в края на обиколката си Сакс се изкачи с един от големите външни асансьори до върха на платото Бранч, разположено на север от парка край канала, и видя, че северните квартали на града са осеяни със строителни площадки чак до стената на купола. Строеше се дори и около няколко от далечните плата извън купола. Явно в психологията на масите е била достигната някаква критична точка — някакъв стаден инстинкт, който е направил този град столица, обществен магнит, сърце на цялата дейност. Движещата сила на масите беше в най-добрия случай сложна, а понякога (Сакс направи гримаса) и необяснима.

Което пък, както винаги, бе неприятно, защото „Биотика Бъроуз“ определено беше динамична група. Следващите дни Сакс откри, че никак не е лесно да намери мястото си в тази тълпа учени, работещи над проекта. Той бе загубил способността си да се влива в нови групи (ако предположим, че въобще я бе притежавал някога). Формулата, която определяше броя на възможните връзки в една група, бе n(n-1)/2, където n беше броят на личностите в групата. Затова, понеже в „Биотика“ работеха хиляда човека, броят на приятелствата бе 499 500. За Сакс това бе извън границата на човешкото възприемане. Дори и онези 4 950 възможни приятелства в група от сто човека (предполагаемият лимит на група хора) му се струваше огромна цифра. Така се бе случило в Андърхил, където бяха имали шанса да изпробват това на свой гръб.

Затова за него бе от изключителна важност да открие някоя по-малобройна групичка. Присъедини се към колектива като биофизик — доста рисковано, но пък попадна точно на мястото, където той искаше да бъде в компанията. Надяваше се, че ще успее да издържи на евентуални проверки. Ако не, тогава щеше да твърди, че се е преквалифицирал от физик на биофизик, което си беше самата истина. Шеф му беше една японка на средна възраст, Клер — приятна жена, която доста добре се справяше с ръководенето на лабораториите. След пристигането му тя го прикрепи към екипа, разработващ дизайна на второто и третото поколение растения, предназначени за заледените области в северното полукълбо. Тези наскоро хидратирани области предоставяха нови удивителни възможности за развитието на биологическия дизайн, понеже дизайнерите вече не трябваше да проектират всички нови видове, изхождайки от пустинни ксерофити. Сакс бе очаквал това още от самото начало, когато през 2061 година видя как потопът се стича с рев от Иус Касма към Мелас. Ето че сега, 40 години по-късно, вече бе в състояние да стори нещо по този въпрос.

Той с радост се включи в работата. Първо трябваше да разбере какво вече е било направено в заледените области. Четеше ненаситно, както обикновено, изгледа сума ти видеоленти и научи, че понеже атмосферата все още била разредена и студена, всичкият новообразуван на повърхността лед се топял и вече приличал на много фина дантела. Това значеше, че в този лед съществуваха милиарди кухини с всякакви размери, където можеше да се развива живот. Следователно първите растителни форми, широко разпространени из тези области, били най-различни снежни и ледени водорасли, подсилени с фреатофитни елементи, защото дори ледът да е чист в началото, с времето вездесъщите ветрени наноси го покриват със сол. Тези продукти на генното инженерство — устойчивите на сол водорасли — се развили добре в дупките на леда, а понякога и директно върху самия лед. Влажните и студени области приличаха на земните полярни и планински региони. Някои бактерии и по-големи растения, взети от тези региони и генетично подобрени, за да могат да оцелеят въпреки повсеместната соленост, за пръв път били засадени и на Марс преди няколко години от екипи на „Биотика“. Голяма част от тях оцелели и се развили добре като водораслите.

Сега дизайнерските екипи се опитваха да постигнат нещо повече от тези предишни успехи, като създадат и разпространят една по-широка маса растения с по-големи размери, както и някои видове насекоми, които да издържат на високите нива на CO2 в атмосферата. „Биотика“ разполагаше с доста голямо количество образци растения, откъдето да вземат хромозомните редици, както и с архиви и записки от полеви експерименти отпреди 17 марсиански години. С други думи, Сакс имаше над какво да си поблъска главата. През първата си седмица в лабораторията и в развъдника на компанията той съсредоточи вниманието си върху новите растителни видове, като се абстрахираше от всичко друго. Много бе доволен, че работи по любимия си начин.

Вечер в ролята си на Линдхолм задаваше много въпроси, често се усмихваше и устата му някак си се справяше със смеха и го правеше непринуден. Въпросите на другите — обикновено от Клер, от една англичанка-имигрантка на име Джесика и от един кениец — Беркина — много рядко касаеха земното минало на Стивън Линдхолм. А когато това все пак се случваше, Сакс откри, че е много лесно да дадеш минимален отговор. Дезмънд го бе снабдил с минало, протекло в Боулдър, Колорадо — родният град на Сакс. Много разумен ход. А след това той обикновено прехвърляше топката на събеседника си. Хората толкова обичаха да говорят. А пък и Сакс не беше от най-тихите, за разлика от Симон. Той винаги вдигаше мизата на разговора и ако рядко „плащаше“ след това, то беше, понеже интересът му се събуждаше, само, ако залозите са надхвърлили обичайната си средна стойност. Късият разговор бе за него просто загуба на време. Е, служеше поне за запълване на времето, което в противен случай би било дразнещо празно. Освен това облекчаваше и чувството на самота. Пък и в края на краищата новите му колеги обикновено се впускаха в достатъчно интересни разговори. И той винаги внасяше лептата си в тях, като им разказваше за разходките си из Бъроуз и им задаваше най-различни въпроси — за неща, които бе наблюдавал, за миналото им, за „Биотика“, за положението на Марс и така нататък. Това бе от значение както за Линдхолм, така и за самия Сакс.

По време на тези разговори колегите му, особено Клер и Беркина, потвърждаваха това, което бе очевидно — че Бъроуз де факто се превръща в новата столица на Марс, затова и главните квартири на всички големи транснационални компании бяха разположени тук. В настоящия момент компаниите бяха тези, които в действителност управляваха Марс. Те бяха позволили на Групата на Единадесетте (Г-11) и на останалите богати държави да спечелят (или поне да не загубят) войната от 2061 година и сега бяха вплетени в една мощна структура. Така че не бе много ясно кой дърпа конците на Земята — държавите или гореспоменатите корпорации. Комитетът по проблемите на Марс към ООН се бе сринал през 2061 година подобно на някой от градовете-куполи. На негово място бе застанала „Юнайтед Нейшънс Транзишънъл Оторити“9 — административна агенция, чийто персонал се състоеше от изпълнителни представители на транснационалните компании. Спазването на декретите, издавани от „Транзишънъл Оторити“, се контролираше от силите за сигурност на компаниите.

— ООН не може да каже и „гък“ — заяви Беркина. — ООН е мъртва на Земята, така както Комитетът е мъртъв на Марс. Името е само за прикритие.

— Никой вече не казва „Юнайтед Нейшънс…“ — намеси се Клер. — Всички казват направо „Транзишънъл Оторити“.

— Е, хората не са слепи — вдигна рамене Беркина. И наистина всеки бе виждал униформените полицаи от силите за сигурност на транснационалните компании да се разхождат из Бъроуз. Носеха ръждивочервени комбинезони и ленти с различен цвят на ръцете. Нищо чак толкова заплашително, но все пак…

— Добре де, защо? — попита Сакс. — От кого ги е страх?

— Сигурно от богдановистите — засмя се Клер. — Това е направо смехотворно.

Сакс вдигна вежди, но си премълча. Бе любопитен да узнае нещо повече, но темата беше опасна. Корпорациите все още бяха конкуренти, не просто приятели, а оттам естествено произтичаше и съревнованието между силите им за сигурност. Както и наличието на множество индентификационни системи и съответно — на много пролуки в тях, което бе подпомогнало Дезмънд при вмъкването на новото му досие. Сакс бе сигурен в новата си самоличност. Пък и не вярваше, че дори да бъде разкрит, последствията ще бъдат чак толкова лоши. Дори можеше да си възвърне част от предишната сила. Винаги се бе интересувал единствено от тераформирането. Несъмнено все някоя от корпорациите щеше да разбере това и да го наеме.

Но всичко това беше в кръга на предположенията. В действителност той предпочиташе да се установи под самоличността на Стивън Линдхолм.

Един от най-упоритите проблеми бе как да приспособят растенията към оскъдицата на азот в марсианската атмосфера. Повечето от богатите находища на нитрити бяха разработени и полученият от тях азот бе веднага освобождаван в атмосферата. Този процес бе предложен от Сакс през 2040 година и получи всеобщо одобрение, понеже атмосферата отчаяно се нуждаеше от азот. Положението с почвата обаче не бе по-различно и тъй като по-голямата част от азота отиваше във въздуха, животът на растенията бе изключително кратък.

Азотният проблем бе една от постоянно повтарящите се теми на разговорите им след края на работния ден в кафе „Лоуен“. Дори отдаваха по свой начин почит на значението на азота, като вдъхваха по малко диазотен оксид10 от предавани от ръка на ръка малки кутийки. Твърдеше се (доста погрешно, но затова пък с апломб), че вдишването на този газ ще им помогне в тераформирането. Когато кутийката за пръв път стигна до Сакс, той вдъхна студената струя газ, задържа го за кратко в дробовете си, издиша… и почувства как теглото му го напуска. Поне такова бе субективното впечатление. Джесика определено се мъчеше да държи ръката си допряна до неговата. Май че и нейният баланс бе нарушен от безгранична радост.

— Време е да спрем да се занимаваме с високопланинската зона и да минем по-нататък — говореше Клер. — Писна ми от лишеи, писна ми от мъхове, писна ми от треви! Екваториалните ни голи полета се превръщат в ливади, всички получават достатъчно слънчева светлина през цялата година, а атмосферното налягане в основата на насипа е колкото в Хималаите.

— По върховете в Хималаите — изтъкна Сакс. — Само че и високо в Хималаите има гори.

— Точно така. Стивън, ти направи чудеса с този лишей. Защо тримата с Джесика и Беркина не започнете работа над създаването на субпланински растения? Да видим дали ще можем да направим някоя малка горичка!

Те отпразнуваха идеята с още едно яко вдишване на диазотен оксид.

— Слушай, Клер — обади се Сакс, — защо не излезем навън и не огледаме някой от глетчерите? Тъкмо ще свършим част от работата на място.

Клер спря да се кикоти и кимна.

— Това ме подсеща за нещо. Имаме една експериментална станция на глетчера Арена с доста добра лаборатория. А преди време с нас се свърза ботаническа група от „Армскор“ с доста голямо влияние върху „Транзишънъл Оторити“. Искаха да ги заведем да видят станцията и ледника. Предполагам, че имат намерение да построят подобна станция в Маринерис. Можем да ги закараме дотам и да им покажем това-онова, а същевременно ще свършим и малко работа. По този начин ще убием с един куршум два заека.

Планирането на това пътешествие се премести от „Лоуен“ в лабораторията, а след известно време — и в главния офис. Одобрението дойде бързо — нещо обичайно в „Биотика“. Наложи се Сакс да поработи усилено една-две седмици, за да се подготви за пътуването. В края на този период той си стегна багажа и една сутрин отиде с метрото до Западната порта. От гаража на швейцарците забеляза няколко души от офиса, които се приближаваха заедно с неколцина непознати. Сакс тръгна към тях. Клер го забеляза и възбудено го замъкна в тълпата. Една жена, облечена в дреха от странна материя, се обърна към тях. Клер каза:

— Стивън, бих искала да ти представя Филис Бойл. Филис, това е Стивън Линдхолм.

— Приятно ми е — каза Филис и протегна ръка.

Глетчерът Арена се намираше на около 500 километра северозападно от Бъроуз и се простираше по високите планински области на Сиртис Мейджър на север от Утопия Планития, като се точеше в продължение на триста и петдесет километра през една от падините Арена. Той бе широк около два километра. Изглеждаше така, сякаш бе дебел само пет-шест метра, но очевидно имаше скрити дълбочини, понеже се спускаше надолу по каньона.

Накъдето и да погледнеше човек, всичко беше замряло. Никъде не се забелязваше и най-малкото движение. Това бе напълно естествено. Глетчерът Арена съществуваше от повече от 40 години. Но Сакс не можеше да не си спомни обстоятелствата, при които беше видял тази гледка за последен път. Той хвърли неволен поглед на юг, сякаш всеки миг оттам можеше да се появи ново наводнение.

Станцията на „Биотика“ се намираше няколко километра по-нагоре, на ръба на един малък кратер, така че се откриваше прекрасна гледка. В последните мигове на залеза Сакс, Клер и хората от „Армскор“ (включително и Филис) отидоха в голямата панорамна стая на най-горния етаж на станцията, за да погледат огромната разтрошена ледена маса.

Малко по-късно слязоха в столовата, за да хапнат спагети с доматен сос и току-що изваден от фурната хляб. Сакс седна на главната маса, яде и говори точно толкова, колкото и останалите, стараейки се да се вмести в нормата. Доста добре се справи с бърборенето, въпреки че един-два пъти се разтревожи от начина, по който бе въвлечен в разговор с Филис, седнала точно срещу него от другата страна на масата, от начина, по който тя го гледаше… и от начина, по който той самият й връщаше погледите! Сигурен бе, че и за тези неща имаше километричен протокол, но не бе в състояние да го проумее. Спомни си как Джесика се бе облягала на рамото му в „Лоуен“, изпи още половин чаша, усмихна се и кимна, като мислеше с неудобство за сексуалното привличане и за последствията от него.

Някой зададе на Филис неизбежния въпрос как е успяла да се спаси от Кларк. Тя се впусна в разказа си, като често поглеждаше към Сакс, сякаш за да го увери, че разказва историята си най-вече на него. Той слушаше учтиво, устоявайки на естествената си наклонност да отклонява поглед, понеже това би издало тревогата му.

— Ами, даже не ни предупредиха по някакъв начин — разказваше Филис. — В един момент обикаляхме Марс на върха на елеватора, като направо ни призляваше при мисълта какво става долу на повърхността и правехме всичко възможно да потиснем неспокойствието си… и в следващия момент усетихме нещо като трус при земетресение. Докато успеем да осъзнаем какво става, вече бяхме на път в посока навън от Слънчевата система. — Тя се засмя и направи пауза при последвалия смях на околните. Сакс разбра, че вероятно е разказвала тази история милиони пъти и то все по същия начин.

— Сигурно сте били страшно уплашени — каза някой.

— Е — отвърна Филис, — странно как в подобни моменти сякаш просто не ти остава време за това. Веднага, щом разбрахме какво се е случило, осъзнахме, че с всяка секунда, която оставаме на Кларк, шансовете ни за оцеляване намаляват с хиляди километри. Затова се събрахме в командната кабина, преброихме колко сме, обсъдихме ситуацията и взехме запаси от наличните. Действахме трескаво, но не и паникьосано, ако разбирате какво имам предвид. Както и да е. Оказа се, че в хангарите има само обичайното количество товарни кораби „Земя-Марс“. Изчисленията показаха, че за да се върнем в плоскостта на еклиптиката навреме, ще са ни необходими всички. Продължавахме да летим навън от Слънчевата система право към Юпитер и слава Богу! Направо бяхме откачили. Трябваше да изкараме всички товарни кораби от хангарите и да ги строим успоредно на Кларк. След това ги заредихме с максималното количество гориво, въздух, припаси и така нататък, което можеха да поемат, и излетяхме с тази „спасителна лодка“ около тридесетина часа след като всичко беше започнало. Като си спомням това, ми се струва почти невероятно. Тези тридесет часа…

Тя поклати глава. Сакс си помисли, че внезапно в нейната приказка явно се е вмъкнал някакъв напълно реален и разтърсващ спомен. Тридесет часа бе забележително експедитивна евакуация. Без съмнение за тях това време е минало безкрайно бързо. Всичко се е развивало светкавично, като насън, в едно състояние на духа толкова по-различно от обичайното, че направо би могло да мине и за трансценденталност.

— След това целият проблем бе как да се наблъскаме всички в стаите за екипажа — бяхме 286 човека. Някои от нас излязоха в открития космос, за да отстранят онези части от корабите, от които нямаше нужда. После ни оставаше единствено да се надяваме, че горивото ще е достатъчно, за да ни закара до системата на Юпитер. Изминаха повече от два месеца, преди със сигурност да можем да кажем, че ще успеем, и десет седмици, преди наистина да успеем. Използвахме гравитацията на Юпитер като ускорител, за да се завъртим около него и да се насочим към Земята, която по онова време бе по-близко от Марс. Ускорението, което ни придаде Юпитер, бе толкова силно, че трябваше да използваме лунната гравитация и земната атмосфера, за да намалим скоростта. Горивото ни бе почти на свършване, но затова пък в същото време бяхме успели да влезем в историята като най-бързите хора на втора степен. Осемдесет хиляди километра в час в момента, в който навлизахме в стратосферата, ако не се лъжа. Доста полезна скорост се оказа, обаче, понеже въздухът и храната ни вече свършваха. Доста бяхме изплашени към края. Но се справихме. А и освен това видяхме Юпитер от ей-й-й такова разстояние — и тя показа с палец и показалец.

Хората се разсмяха. Триумфалният блясък в очите на Филис май нямаше нищо общо с Юпитер. Но устните й бяха стиснати. Явно накрая нещо бе помрачило триумфа й.

— Вие ли бяхте ръководител? — попита някой от компанията.

Филис размаха ръка в знак, че не може да отрече, въпреки че й се иска.

— Това беше колективно действие — каза тя. — Но въпреки това трябваше да има някой, който да реши дали положението е безизходно или просто се нуждаем от малко повече скорост. Пък и в края на краищата нали аз бях ръководител на Кларк преди катастрофата…

Тя се усмихна широко, сигурна, че разказът й им е харесал. Сакс се засмя с останалите и кимна, когато тя погледна към него. Помисли си, че Филис е привлекателна жена, но не чак толкова умна. Може би защото не я харесваше особено. Тя със сигурност беше доста интелигентна в някои области. Беше се изявила като добър биолог навремето и положително щеше да покаже добри резултати на тестовете за интелигентност. Но имаше няколко различни вида интелигентност, не всички от които се поддаваха на аналитично тестване. Сакс бе забелязал това още през студентските си години. Имаше хора, които се представяха блестящо на тестовете за интелигентност и бяха добри в работата си, но в същото време щом някой от тях влезеше в стая, пълна с хора, след около час неизменно ставаше обект на подигравки от страна на всички от компанията. Което на свой ред не бе признак за наличие на особен ум. Естествено, най-вятърничавите купонджии от университета успяваха да се държат приятелски с всички и бяха универсално популярни, а това за Сакс бе проява на интелигентност, съперничеща на тази на който и да е безупречен математик. Изчисляването на човешките взаимоотношения бе доста по-фин и по-променлив процес от всичко във физиката, нещо от рода на област в математиката, наречена „изобилен рекомбинативен хаос“. И имаше различни видове интелигентност: пространствена, естетическа, морална (или етическа), взаимодействена, аналитична, синтетична и така нататък. Именно хората, които бяха интелигентни по два или повече начина, бяха наистина изключителни и необикновени и се открояваха сред останалите като нещо специално.

Филис обаче, която сега се наслаждаваше на вниманието на слушателите си, определено не беше в числото на тези „полиматематици“. Точно обратното — когато дойдеше време хората да преценят какво мислят за нея, те стигаха до извода, че тя е доста скучна и безцветна. Сакс, който знаеше, че и на него подобни недостатъци не са му съвсем чужди, я наблюдаваше с най-добрата си Стивън-Линдхолмовска усмивка, на която бе способен. Но нейното изпълнение определено му се струваше малко самомнително, а понякога дори и арогантно. А арогантността винаги бе глупава проява. Или пък прикритие на някаква несигурност. Трудно му бе да проумее каква именно несигурност би могла да изпитва преуспяваща и привлекателна личност като Филис. А тя определено беше привлекателна.

След вечерята се качиха пак в панорамната стая на най-горния етаж. Под мъждукащия свод на отрупаното със звезди небе хората от „Биотика“ пуснаха някаква музика. Стилът й се наричаше „нуево калипсо“ и очевидно бе последен крясък на модата в Бъроуз. Няколко души извадиха инструменти и започнаха да свирят заедно с музиката, а останалите затанцуваха в средата на стаята. Сакс изчисли, че ритъмът на музиката е някъде около 1000 удара в минута — точно толкова, колкото да стимулира до известна степен сърдечната дейност. Той предположи, че именно тук се крие тайната на популярността на повечето диско-песни.

Изведнъж Филис се озова до него, сграбчи го за ръката и го издърпа на дансинга. Сакс с мъка потисна желанието си да се изскубне от нея. Бе сигурен, че отговорът му на подканящата й усмивка е бил в най-добрия случай доста измъчен. Доколкото си спомняше, никога в живота си не бе танцувал. Всъщност не, Сакс Ръсел не бе танцувал. Със сигурност Стивън Линдхолм бе танцувал хиляди пъти. Затова Сакс започна леко да подскача нагоре-надолу в ритъма на басите, въртейки неуверено ръцете си, и се усмихваше на Филис в отчаян опит да симулира жизнерадостно удоволствие.

По-късно вечерта, докато по-младите от „Биотика“ все още танцуваха, Сакс слезе с асансьора до кухните, за да вземе още малко мляко. Когато се върна в асансьора, Филис вече беше в кабината. Явно идваше от етажа на спалните.

— Чакай да ти помогна — каза тя и пое от ръцете му две от четирите найлонови пликчета. След като го направи, леко се наведе към него (беше малко по-висока от Сакс) и го целуна по устните. Той отвърна на целувката й, но беше толкова шокиран, че не можа да почувства нищо, докато тя не се отдръпна. Споменът за езика й между устните му беше като втора целувка. Опита се да не изглежда толкова объркан, но от начина, по който Филис му се усмихна, разбра, че не е успял.

— Май не си чак такъв голям сваляч, какъвто изглеждаш — каза тя. Това го накара да се почувства още по-разтревожен. Ако трябваше да бъде точен, никога не му се бе случвало подобно нещо. Той се опита да се посъвземе, но в този момент асансьорът забави ход, вратите леко изсъскаха и се отвориха.

По време на десерта и през останалата част от партито Филис повече не се приближи до него. Но когато хората започнаха да се разотиват и Сакс се запъти към асансьора, Филис се приплъзна в кабината точно в мига, преди вратите да се захлопнат. Щом асансьорът тръгна, тя отново го целуна. Той отговори на целувката, опитвайки се да прецени какво би направил Линдхолм в тази ситуация. Чудеше се дали има някакъв начин да се измъкне без неприятности. Когато кабината спря, Филис се облегна назад и промълви със замечтан и нефокусиран поглед:

— Изпрати ме до стаята ми.

Той пое ръката й като някакъв крехък лабораторен инструмент и бе заведен до нейната стая — малка „килия“ като всички останали. На прага отново се целунаха, въпреки че Сакс чувстваше, че това е последната му възможност да се измъкне невредим, без значение грациозно или не. Когато тя се отдръпна, за да промърмори: „Можеш да влезеш, ако искаш“, той я последва безропотно. Пенисът му стърчеше сляпо нагоре към звездите, хромозомите му бръмчаха шумно — бедните глупаци! — чувствайки шанса си да постигнат безсмъртие. Доста време бе изминало от последния път, когато се бе любил с някого, ако се изключеше Хироко, понеже срещите им, независимо, че бяха приятни, не бяха страстни, а по-скоро продължение на ритуала на къпането. Докато Филис определено беше възбудена и тази възбуда незабавно се предаде и на Сакс. Те се хвърлиха на леглото и започнаха непохватно да се милват един друг през дрехите. Филис плъзна панталона по бедрата му и възбуденият му член изскочи свободно нагоре като илюстрация на егоистичната генетична теория. Той само се засмя, докато се мъчеше да свали дългия вертикален цип на комбинезона й. Линдхолм би бил възбуден от неочакваната случка и не би се безпокоил за нищо. Значи и той трябваше да се чувства така. От друга страна, въпреки че не харесваше съвсем Филис, той я познаваше. Между тях съществуваше онази връзка, характерна за членовете на Първата стотица и всички спомени от годините, прекарани заедно в Андърхил. Имаше нещо възбуждащо в това да правиш любов с жена, която познаваш от толкова отдавна. Освен това, както изглеждаше, всички от Първата стотица бяха полигамни, с изключение на него самия и Филис. Ето че сега наваксваха пропуснатото. А и тя бе доста привлекателна. Пък и той определено я желаеше.

Сакс се впусна в работата си по ледника и околния терен. Филис понякога излизаше навън, но по никакъв начин не издаваше, че между тях има нещо. Сакс се съмняваше, че Клер (или Джесика!) или който и да е бе разбрал какво се е случило — или по-точно „случвало“, понеже не беше само онзи път. Това бе още едно затруднение: как Линдхолм би реагирал на очевидното желание на Филис за дискретност? Но в края на краищата не беше чак толкова важно. Линдхолм бе повече или по-малко принуден да действа така, както би действал и Сакс — въпрос на рицарство, услужливост или нещо от този род. Просто запазиха случилото се за себе си, както биха направили и в Андърхил, и на борда на „Арес“, или в Антарктика. Старите навици трудно се променят…

А и работата по глетчера достатъчно улесняваше това. Ледът и нагънатият терен около него бяха много увлекателно поле за действие. Имаше много неща за изучаване и проумяване.

Повърхността на глетчера, както и се предполагаше в специализираната литература, бе извънредно нееднородна — по време на наводнението тя се бе примесила с реголит и сега бе осеяна с кухини. Камъните и по-големите скали над повърхността бяха разтопили леда под тях, който след това отново бе замръзнал. Този ежедневен цикъл ги бе оставил почти изцяло потънали. Всички върхове на глетчера, издигащи се над повърхността като гигантски долмени, при по-близко проучване се оказаха дълбоко надупчени. Заради страшния студ ледът бе крехък и чуплив, а движението му надолу бе бавно благодарение на ниската гравитация. Но въпреки всичко той се придвижваше надолу като река на забавен каданс и тъй като източникът му бе празен, цялата маса евентуално щеше да спре някъде към Ваститас Бореалис. Човек можеше да забележи движението на глетчера по новите и нови области натрошен лед, които се появяваха всеки ден — нови пукнатини, пропаднали върхове, пропукани айсберги. Тези нови повърхности се покриваха набързо от ледени цветя, чиято соленост допълнително ускоряваше кристализацията.

Увлечен от работата си, Сакс свикна да излиза сам всеки ден призори и да върви по пътеките, павирани от обитателите на станцията.

Докато се скиташе из мразовитите местности, забеляза множество различни видове снежни водорасли и лишеи. Обърнатите към глетчера склонове на двата странични хребета бяха гъсто населени, нашарени с кръпки от зелено, златно, маслиненозелено, черно, ръждивочервено и още множество други цветове и нюанси — според някои тридесет или четиридесет.

Освен видовете, които Сакс можеше да разпознае с помощта на снимките в паметта на компютъризираната си гривна, имаше и много такива, които не бяха в списъка. Реши да взима образци от тези неописани видове и да ги показва на Клер и на Джесика.

Но лишеите бяха само началото. На Земята областите от натрошени камъни, открити от отдръпващия се лед или от новообразуващи се планини, се наричаха скални полета. Тези области първо бяха колонизирани от микробактерии и лишеи, които заедно с химическата ерозия започваха да разрушават скалите и да ги превръщат в първична недоразвита почва. Тогава в коренната скала се вмъкваше достатъчно органична материя, за да се развие и друга флора.

А ето че вече и на Марс имаше скални полета. Клер и Джесика предложиха на Сакс да прекоси глетчера и да се спусне към страничната морена. Той последва съвета им. След около половин час ходене спря върху една висока до коляното му масивна скала. Пред него в каменистата падина до глетчера се простираше влажно парче равна земя, което леко примигваше в светлината на късната сутрин. Определено разтопената вода я бе заливала през повечето дни — дори сега в абсолютната утринна тишина се чуваше звукът на малките ручейчета, течащи изпод ръба на ледника. Сред този миниатюрен речен басейн през сребристите нишки на течащата вода се виждаха цветни точици. Бяха навсякъде и се набиваха на очи. Цветя. Сивата пустош бе обсипана с разноцветни точици — червени, сини, жълти, розови, бели.

Цветята растяха върху малки, покрити с мъх могилки или бяха сгушени сред листата. Всички растения бяха плътно притиснати към тъмната повърхност, която сигурно бе доста по-топла от въздуха над нея. Нищо, освен стръковете трева, не се издигаше на повече от един-два сантиметра над земята.

Цялата сутрин Сакс бавно обикаля от растение на растение, използвайки компютъризираната си гривна, за да разпознае елдата, лупината-джудже, детелината-джудже, котешките лапички, песъчарката и най-накрая съименника си — Saxifraga Hirculus, обичничето. Разрушителят на скали. Никога не бе виждал обичниче, освен на снимки. Прекара дълго време в гледане на тънките стъбълца, покрити с дълги листа, които завършваха с малки сини цветчета.

Когато се върна в станцията, Сакс за дълго се уедини в лабораториите, като изучаваше събраните образци през микроскоп, провеждаше най-различни тестове и след това обсъждаше резултатите с Беркина, Клер и Джесика.

— В по-голямата си част са полиплоиди, нали? — попита ги той веднъж.

— Да — отговори Беркина.

Полиплоидите бяха често срещано явление из местата с голяма надморска височина на Земята, така че това не беше изненадващо. При тях се наблюдаваше един доста необичаен феномен: удвояване, утрояване или дори учетворяване на оригиналния хромозомен набор в растението. Сакс предположи, че това е начинът, по който растенията избягват разрушителните ефекти на прекомерната мутация. Ултравиолетовата радиация разрушаваше генотипа, но ако гените бяха копирани в друг хромозомен набор, вероятността от генотипно увреждане значително намаляваше. По този начин се премахваха пречките пред размножаването.

— Открихме, че дори и да не започнем с полиплоиди, те се променят след едно-две поколения.

— Намерихте ли причината за това?

— Не.

Поредната загадка. Сакс се взря в микроскопа, раздразнен от този доста поразителен пропуск в учудващо рехавата структура на биологичната наука. Но не можеше да направи нищо. И той самият се бе сблъсквал с този проблем в лабораториите си в Наблюдателницата Екус. Оказало се бе, че полиплоидите наистина бяха подложени на повече ултравиолетово лъчение, отколкото един жив организъм би понесъл. Само че как клетките правеха разликата и как всъщност след това удвояваха, утрояваха или учетворяваха броя на хромозомите си…

— Длъжен съм да кажа, че съм изненадан колко цветущо е всичко.

Клер се засмя щастливо.

— Мислех си, че след Земята тук ще ти се стори голо и безплодно.

— Е, не съвсем… — Той се прокашля. — Просто не очаквах да намеря нещо друго, освен водорасли и лишеи. Но тези скални полета наистина процъфтяват. Мисля, че ще отнеме известно време…

— Би отнело на Земята. Но не забравяй, че ние тук не хвърляме семената някъде си, след което само да чакаме какво ще се случи. Всеки отделен вид трябва да бъде подсилен, за да се увеличи устойчивостта и скоростта на растежа.

— Всичко ми се струва толкова бързо. Явно се е случило, преди да бъде построена Солета.

— Цялата работа е там — намеси се Джесика от бюрото си в другия край на стаята, — че навън няма никаква конкуренция. Вярно, че условията са повече от сурови, но и растенията са корави. Така че когато ги изкараме навън, те нямат никаква конкуренция, която да ги забави.

— А и условията тук са много по-леки, отколкото в повечето други области на Марс — вметна Беркина. — На юг зимно време слънцето е в афелий, а и надморската височина е голяма. А тук зимно време слънцето е в перихелий, а надморската височина е около хиляда метра. Доста мек климат. В много отношения по-добър от този в Антарктика.

— А сега пък и тази Солета, която излива светлината си върху повърхността! — възкликна Джесика и поклати глава, сякаш не одобряваше напълно това. — Преди осветеността на Марс бе 45% от земната, а сега се предполага, че е стигнала до 54%.

— А и имай предвид, че проектът още не е напълно завършен — добави Беркина. — Планира се да бъде построена гигантска леща няколко километра над повърхността, която да фокусира известна част от светлината, излъчвана от Солета, докато повърхността не бъде нагрята до наистина фантастични температури от рода на пет хиляди градуса…

— Пет хиляди!!!

— Да, мисля, че чух нещо от този род. Те планират да разтопят пясъка и лежащия под него реголит, като по този начин ще освободят всички летливи вещества в атмосферата.

— Ами повърхността?

— Според плана това ще става само в най-отдалечените области.

— Значи приключват с канавките — вметна Клер.

— Каналите — поправи я Сакс.

— Вярно бе!

Всички се засмяха.

— Канали със страни от стъкло — каза Сакс, разтревожен от мисълта за въпросните летливи вещества. Въглеродният диоксид щеше да е най-много.

Но пък от друга страна не му се искаше да демонстрира прекалено голям интерес към тераформирането. Замълча си, а след малко разговорът отново се върна към тяхната работа.

— Е — намеси се тогава той, — предполагам, че доста скоро някои от скалните полета ще се превърнат в алпийски ливади.

— О, част от тях вече са такива — каза Клер.

— Сериозно?!

— Напълно. Е, в интерес на истината не са много големи. Не си ли се разхождал още по западния склон на ледника? Иди на около пет-шест километра надолу и ще видиш сам. Планински ливади, а тук-таме и дървета. Не беше чак толкова трудно. Засадихме ги там, дори без да ги подсилваме особено, понеже се оказа, че някои видове смърч и бор имат доста по-ниска температурна допустимост, отколкото са имали на Земята.

— Много интересно — поклати глава Сакс.

Той прекара остатъка от деня, вперил поглед в микроскопа, без да вижда нищо. Беше потънал в размисъл. Хироко често казваше: „Животът е в огромна степен душевност“. Всичко бе доста странно — жизнеността на живите същества и склонността им да се разпространяват навсякъде, това, което Хироко наричаше техен „зелен устрем“, тяхна „свещена зелена сила viriditas“. Борба срещу каноните; караше го да се чувства толкова… любопитен.

Един ден Филис излезе с него, както бе правила няколко пъти преди. Щом тръгнаха обратно към станцията, Сакс се помъчи да играе ролята на екскурзовод, като посочваше растенията, които бе разучил предната седмица. Но Филис не задаваше никакви въпроси и като че ли изобщо не го слушаше. Изглежда тя искаше от него да бъде просто неин слушател и свидетел на живота й. Затова той заряза растенията и започна да задава въпроси, да слуша покорно и да пита допълнително. А и в края на краищата това бе добра възможност да научи повече, за сегашното разпределение на силите на Марс. Независимо, че силно преувеличаваше своята роля в тази система, Филис си оставаше полезен източник на информация.

— Бях изумена колко бързо „Субараши“ построиха и пуснаха в експлоатация новия елеватор — каза тя.

— „Субараши“ ли?

— Те бяха главният предприемач.

— А кой определи кой да получи договора? Комитетът по проблемите на Марс ли?

— О, не. КПМ бе заменен от „Юнайтед Нейшънс Транзишънъл Оторити“.

— Следователно, ако си президент на „Транзишънъл Оторити“, де факто си президент на Марс.

— Не съвсем. Президентският пост е на ротационен принцип между членовете и не предполага чак толкова големи правомощия. Всъщност цялата дейност на президента се ограничава до връзките с медиите и ръководенето на събранията. Деветата дупка на кавала.

— И все пак…

— Аха, разбирам. — Тя се засмя. — Това е пост, до който много от старите ми колеги искаха да се доберат, но никога не успяха. Чалмърс, Буун, Богданов, Тойтовна… Чудя се какво ли биха си помислили, ако бяха разбрали каква е работата. Те заложиха на грешна карта.

Сакс погледна встрани от нея.

— И защо „Субараши“ построиха нов елеватор?

— Така гласува управителният съвет на „Транзишънъл Оторити“. „Праксис“ също бяха предложили оферта, но тях никой не ги обича.

— Сега, когато елеваторът отново функционира, мислиш ли, че нещата ще започнат да се променят?

— О, без съмнение! Доста работи са в застой още от времето на вълненията насам. Емиграцията, строителството, тераформирането, търговията — всички процеси са забавени. Единственото, което направихме, беше да възстановим разрушените градове. Въведохме нещо като военно положение — естествено, необходимо! — и то ни доведе до сегашното състояние.

— Така си е.

— Но вече всичките ни запаси от метали са готови да навлязат на земния пазар. Това ще стимулира икономиките и на двата свята и то по един невероятен начин. Ще се повиши вносът на земна продукция, инвестициите от земни компании ще скочат, ще се увеличи и емиграцията. Най-накрая ще помръднем от мъртвата точка.

Филис заговори колко розови изглеждали нещата на Земята.

— Но според мен Земята ще има достатъчно трудности — поклати глава Сакс.

— О, Земята винаги е имала трудности. Ще се наложи да свикнем с това. Не, настроена съм оптимистично. Искам да кажа, че наистина тукашната рецесия ги засегна здраво, особено лакеите и лакейчетата, а естествено и по-слабо развитите страни. Но притокът на индустриални метали от Марс ще стимулира икономиките на всички държави, включително и онези отрасли на промишлеността, контролиращи околната среда. И, колкото и да е жалко, както изглежда измиранията ще решат голяма част от проблемите им.

Сакс се съсредоточи върху околния пейзаж. Недалеч видя купчинки от нещо, което приличаше на сива пепел, и се наведе, за да вземе образец.

— Виж — каза той рязко на Филис, — снежна разновидност на гълъбовите очички.

— Прилича просто на мръсотия.

— Това е паразитна гъба, която живее върху него. Всъщност цветът му е зелен. Виждаш ли тези малки листенца? Това са нови издънки, които гъбата още не е успяла да покрие. — Под увеличение листенцата приличаха на зелено стъкло.

Но Филис дори не си даде труда да погледне.

— Кой го е проектирал? — попита тя. Тонът й показваше, че според нея проектантът определено е имал лош вкус.

— Не знам. Може да не го е проектирал никой, въпреки че малка част от новите биологични видове тук са естествено развили се.

— Възможно ли е да съществува толкова бърза еволюция?

— Ами… еволюират ли полиплоидите?

— Не.

Филис продължи напред, без да се заинтересува от малкия сив образец. Снежни гълъбови очички. С вероятно съвсем малко промени по него. Или дори без всякакви промени. Пробни образци, разхвърляни сред останалите, за да видят как ще се справят. И затова, поне според Сакс, доста любопитни.

Само че интересът на Филис бе изчезнал някъде през годините. Някога тя беше първокласен биолог. Сакс откри, че му е трудно да си представи как човек би могъл да изгуби любопитството си — нещото, което лежеше в основата на науката и подтикваше хората да намират обяснение на всичко. Е, да, но все пак остаряваха… Като се вземеше предвид, че животите им бяха изкуствено продължени, можеше да се предположи, че с течение на времето ще се променят изцяло. Не че тази вероятност се нравеше на Сакс, но… Това бе положението. Също като всички останали столетници и той вече с труд си спомняше отделни моменти от миналото си, особено от времето, когато бе на средна възраст — между 25 и 90 години. Затова именно спомените му отпреди 2061 година и от времето, прекарано на Земята, ставаха все по-неясни. А без напълно функционираща памет промените ставаха неизбежни.

И ето я сега днешната Филис — най-нефилософската личност, която някога бе срещал. Той се опитваше да я избягва тогава, когато бе възможно, без да бие на очи и прекарваше дните си на глетчера, под ветровитото северно небе или сред морените, като се разхождаше и изучаваше разни растения. Когато се върнеше в станцията, разговаряше по време на вечеря с Клер, Беркина и останалите за онова, което бяха открили и какво означаваха откритията им. След вечеря се преместваха в голямата зала и прекарваха още известно време в разговори. Понякога танцуваха, особено в петък или в събота. Музиката, която слушаха, бе винаги „нуево калипсо“ — китари и дрънчащи барабани, които създаваха бързи синхронни мелодии и толкова сложни ритми, че Сакс се затрудняваше максимално при анализа им. Често бяха в ритъм 5/4, който се редуваше (а понякога и вървеше паралелно!) с 4/4. Този модел изглеждаше специално създаден, за да може да го изкарва от крачка. За щастие стилът на танцуващите, който сега бе на мода, представляваше някакво придвижване в свободна форма и нямаше абсолютно никаква връзка с ритъма, така че когато не успяваше да спази ритъма, със сигурност бе единственият, който забелязваше това. Всъщност опитите му да спазва такта, подскачайки вглъбено наоколо със стъпките на джига, аранжирана в такт 5/4, доста го забавляваха. Когато един път се върна на масата, Джесика му каза: „Ти наистина си прекрасен танцьор, Стивън“. Тази реплика го накара да избухне в смях, поласкан, макар да знаеше, че единственото, което показва, е или неумението на Джесика да прецени качествата на танца, или опита й за ласкателство. Но може би въпреки всичко ежедневните му разходки по леда наистина бяха подобрили чувството му за равновесие и ритъм. Всяко едно физическо действие, което бе добре изучено и практикувано, без съмнение можеше да бъде допълнено и шлифовано с разумно количество умение, ако не и усет.

Той и Филис говореха или танцуваха един с друг не повече отколкото с останалите. Единствено в стаите си те се прегръщаха, целуваха и любеха. Добрата стара тайна любовна връзка. Една сутрин някъде около 4 часа на връщане към неговата стая внезапно го обзе страх. Мина му през ума, че незабавният му отклик на поведението на Филис би могло да я накара да заподозре в него член на Първата стотица. Та кой друг би се впуснал в подобна връзка с такава готовност, сякаш това е едно от най-естествените неща на света?

Но след като размисли, Сакс реши, че Филис не би могла да различи толкова фини нюанси. Той почти се бе отказал от опитите си да разбере начина на мислене и мотивите й, понеже данните бяха крайно противоречиви и разпилени, въпреки че доста редовно прекарваха нощите си заедно. Изглежда тя се интересуваше главно от интертранснационалните маневри в Шефилд и на Земята — промените в изпълнителния персонал, във филиалите и в цените на акциите, които определено бяха безсмислени и мимолетни. Но явно Филис бе абсолютно погълната от тях. Като Стивън той живо се интересуваше от всичко това и й задаваше въпроси, за да демонстрира интереса си, но когато я питаше какво означават всички тези ежедневни промени в по-широк стратегически аспект, тя или не можеше, или не искаше да му отговори смислено. Очевидно се интересуваше повече от съдбата на хората, които познаваше, отколкото от системата, която те изграждаха. Бивш администратор на „Консолидейтид“, сега работещ за „Субараши“, бе оглавил експлоатацията на елеватора. „Праксис“ бе минал на заден план. „Армскор“ възнамеряваше да взриви няколко водородни бомби в мегареголита под северната полярна шапка, за да стимулира растежа и затоплянето на Северно море. Последната новина видимо я интересуваше по-малко, отколкото предните две.

Всъщност наистина може би имаше смисъл да се обръща повече внимание на индивидуалните кариери на хората, оглавяващи големите компании, и на техните боричкания за власт. В края на краищата в действителност именно те управляваха света. Затова Сакс лягаше до Филис, слушаше я и правеше коментари в стила на Стивън, като се опитваше да подреди всички имена в главата си.

След тези разговори Филис се обръщаше към него и го целуваше. Тогава той навлизаше в реалията на секса, където явно преобладаваха различни правила. Например, въпреки че колкото повече опознаваше Филис, все по-малко и по-малко я харесваше, неговото привличане към нея не се променяше съобразно това, а се колебаеше в съответствие с мистериозните принципи на сляпото харесване, които явно имаха хормонална основа и се задвижваха от феромоните. Така че понякога Сакс се насилваше да приеме докосванията й, докато друг път се чувстваше преизпълнен със страст, която ставаше все по-силна, понеже не водеше началото си от любов. Тоест, колкото и безсмислено да звучеше, страстта му явно черпеше сили от неприязънта. Но това се случваше рядко и с течение на времето, щом новостта на връзката им се изтърка, той все по-често чувстваше нежеланието си да прави любов с Филис. Тогава се виждаше принуден да фантазира по време на секс. В подобни моменти здраво се вживяваше в ролята на Линдхолм, който явно мислеше за такъв тип чувствени жени, каквито Сакс или не познаваше, или само бе чувал за тях, като например Ингрид Бергман или Мерилин Монро.

Един ден призори, след дълга и неприятна нощ от този род, Сакс стана, за да отиде до ледника. Филис се събуди, размърда се и реши да дойде с него.

Те се облякоха и излязоха в кристално чистата пурпурна зора. Изкачваха се безмълвно по изсечените в леда стъпала. Сакс пое по най-южната пътечка през глетчера, като често спираше, за да изследва нефритените буци лед, пълни с живеещи в леда бактерии. В един-два случая повърхността на парчетата бе допълнително обагрена в розово от водораслите. Ефектът беше доста странен. Сякаш пред тях се простираше огромно поле, покрито с фъстъчен сладолед.

Заради тези спирания напредваха доста бавно. Все още вървяха по ледника, когато от въздуха като по магия изникнаха няколко малки смерча — дяволчета от ръждивокафяв прах, които жонглираха с блестящите парчета лед, подредени в неравна линия, и сякаш накараха глетчера да се спусне към тях. След това смерчовете се събраха на едно място и вятърът засвистя в толкова яростни пориви, че Сакс и Филис се видяха принудени да приклекнат, за да запазят равновесие.

— Ама че хала! — изкрещя Филис в ухото на Сакс.

— Катабатичен вятър — отвърна той, като гледаше как скупчените ледени върхове изчезват, покрити с прах. — Спуска се от Тарсис. — Видимостта намаляваше с всеки изминал миг. — Трябва да се опитаме да стигнем до станцията.

Поеха обратно по пътеката, като пристъпваха внимателно от една изумруденозелена точка на друга. Но видимостта продължаваше да намалява, докато най-накрая и двамата с мъка започнаха да различават маркерите. Филис предложи:

— Хайде да се подслоним зад тези айсберги.

Тя закрачи с лекота към леденото възвишение. Сакс ситнеше зад нея, мърморейки предупрежденията си:

— Внимавай, много от тези върхове имат пукнатини в основата си…

Точно се протягаше, за да я улови за ръката, когато Филис пропадна надолу, сякаш уловена във вълча яма. Сакс успя да хване прелитащата покрай него китка… и бе рязко дръпнат надолу. Коленете му болезнено се удариха в леда. Филис все още падаше, по-точно, плъзгаше се надолу по един улей в края на плитката пукнатина. Сакс би следвало да я пусне, но инстинктивно продължаваше да я държи за китката, в резултат на което бе издърпан с главата напред. И двамата се стовариха в слегналия се по дъното на пукнатината сняг, който поддаде. Те пропаднаха наново и се приземиха с трясък върху замръзналия пясък след кратко, но ужасно свободно падане.

Сакс се стовари право върху Филис и затова му нямаше нищо. По интеркома долови от нейната страна някакви тревожни засмукващи звуци, но скоро му стана ясно, че просто си е изкарала въздуха при падането. Когато успя да си поеме дъх, тя деликатно изпробва един по един крайниците си и заяви, че всичко е наред. Сакс направо се възхити на издръжливостта й.

Материята на дясното коляно на костюма му се бе скъсала, но като цяло се чувстваше добре. Той извади от джоба на бедрото си залепваща лента и залепи скъсаното. Коляното му все още можеше да се сгъва, без да изпитва болка, така че Сакс забрави за него и се изправи.

Дупката, в която се бяха приземили, беше доста дълбока — приблизително два метра над протегнатата му нагоре ръка. Намираха се в издължена кухина в долната половина на пукнатината, която имаше форма като стъкло на часовник. Долната й част бе от лед, а горната — от заледена скала. Неравният кръг небе, който се виждаше от дупката над главите им, имаше матов прасковен цвят, а синкавият лед на пукнатината проблясваше с отразената мъглява слънчева светлина, затова ефектът от смесването на двата цвята бе леко опалесциращ и сякаш нарисуван. Но това изобщо не променяше факта, че бяха в капан.

— Щом забележат, че сигналите са прекъснали, ще излязат да ни потърсят — обади се Сакс.

— Да, но дали ще успеят да ни открият?

Той сви рамене.

— Посоката на сигнала се записва.

— Ами вятърът! Видимостта може да спадне до нулева!

— Е, да се надяваме, че някак си ще се справят.

Пукнатината бе издължена на изток, подобно на някакъв дълъг и тесен коридор. Сакс се наведе, запали фенера на шлема си и го насочи към пространството между скалата и леда. Коридорът очевидно водеше към източната страна на ледника. Възможно бе да стигаше до някоя от многото дребни пещери в страничния край на глетчера. Затова, след като сподели тази си мисъл с Филис, той тръгна на разузнаване, като я остави да стои на същото място, за да могат евентуалните им спасители да открият поне някого на дъното на дупката.

В бляскавия конус на светлината от прожектора му ледът имаше наситен кобалтовосин цвят. Отново резултат от ефекта на разсейването на Рейли — същият ефект, който правеше небето да изглежда синьо. Дори да изключеше фенера си, наоколо бе достатъчно светло, затова Сакс предположи, че ледът над него не е особено дебел — вероятно толкова, колкото бе и височината на падането им.

Гласът на Филис го попита по интеркома как е.

— Добре съм — отвърна той. — Мисля, не този коридор е възникнал в резултат от сблъсък между ледника и някакъв напречен насип. Доста е вероятно да преминава под целия глетчер.

Да, ама не! След стотина метра ледът отляво се сля със заледената скала отдясно. С други думи, задънена улица.

По обратния път Сакс често се спираше, за да огледа пукнатините в леда и парчетата скала под краката си, които може би бяха откъртени от насипа. В една от пукнатините кобалтовият лед ставаше синьо-зелен. Сакс бръкна с пръст вътре и издърпа дълга тъмнозелена маса, която отвън бе замръзнала, но вътрешността й бе все още мека. Това бе някакво дълго синьо-зелено водорасло.

— Еха! — промърмори той, отскубна една-две от замръзналите нишки, после пъхна останалите обратно в родната им пукнатина. Бе чел, че по принцип водораслите живеят доста дълбоко под леда и скалите, а бактериите — дори още по-дълбоко от тях. Но самият той да открие подобен образец тук долу, толкова далеч от слънчевите лъчи — това за него бе равносилно на откритие.

Сакс изгаси прожектора си и бледото сияние на кобалтовата ледникова маса отново го обгърна. Как би могло каквото и да е живо същество да живее на толкова студено и мрачно място?

— Виж — обърна се той към Филис, когато се върна при нея, — това е синьо-зелено водорасло. Покрило е почти цялата пукнатина.

Филис му хвърли само един кратък поглед. Сакс седна, извади от джоба си чантичката за образци и постави водораслото в нея, след което се взря в него с двадесеткратното увеличение на лещите си. Те нямаха чак толкова голяма мощност, че да му позволят да разгледа всичко, което желаеше да види, но все пак успя да различи дългите зелени нишки, които изглеждаха леко слузести, докато се размразяваха. В неговия лектерн имаше каталог от снимки с подобно увеличение, но въпреки това Сакс не успя да открие вид, който във всичко да наподобява открития от него.

— Може да се окаже неизвестен вид — каза той. — Чудя се дали наистина степента на мутация тук е по-висока от стандартните стойности. Трябва да проведем един-два експеримента, за да установим така ли е или не.

Филис не отговори.

Сакс продължи да разсъждава наум, докато проучваше каталозите. След известно време чуха пукане и съскане по радиото. Филис превключи на общата честота и завика. Скоро чуха и гласове по интеркома, а не след дълго през отвора над главите им се подаде шлем.

— Тук сме! — извика Филис.

— Само секунда — обади се Беркина, — ей сега ще ви спуснем въжена стълба.

След едно тромаво и олюляващо се изкачване те се озоваха върху повърхността на ледника, примигвайки в мрачната дневна светлина. Трябваше отново да се наведат, за да устоят на поривите на вятъра, които все още бяха доста мощни. Филис се смееше и разказваше (по обичайния си начин) какво им се бе случило.

— Ние се бяхме хванали за ръце, за да не се загубим, и бум! — се изтърсихме право долу!

Техните спасители им описаха грубата сила на най-мощните ветрове. С две думи, на пръв поглед всичко се връщаше към нормалния си ход. Но когато се прибраха в станцията и свалиха шлемовете си, Филис му хвърли един кратък изпитателен поглед. Изражението й бе доста любопитно, сякаш долу в пукнатината той бе разкрил нещо от себе си, което я бе накарало да се държи изключително предпазливо. Сякаш някак си й бе напомнил за нещо. Сякаш долу се бе държал по начин, който неопровержимо бе издал, че човекът, който стои до нея, е всъщност нейният стар приятел Сакс Ръсел.

Северната есен бе в разгара си. Те продължаваха да работят над глетчера. Пред очите им дните ставаха все по-къси, а ветровете — все по-студени. Големи ледени цветя с невероятно сложни форми израстваха върху ледника всяка нощ и се разтапяха по краищата всеки следобед, след което отново замръзваха през нощта и служеха като основа за нови, още по-заплетени венчелистчета, които се появяваха на следващата сутрин. Докато гледаше неравната бяла пустош и чувстваше как вятърът го пронизва до кости дори и през по-дебело подплатения му костюм, Сакс си мислеше, че тази зима се очертава невероятно сурова и че замръзването на всичко живо е неминуемо.

Но първите погледи често лъжеха. Естествено, измръзване щеше да има. Но и растенията ставаха по-издръжливи. Както казваха хората, които зазимяваха растенията, „приготвяха се за атаката на зимата“. Сакс откри, че му харесва навън, под ниските мрачни облаци, върху бялата повърхност на заснежения глетчер, да се олюлява от вятъра и да крачи през наносите. Но Клер искаше той да се завърне в Бъроуз, за да се включи в работата върху един тундров тамариск, където усилията им почти се бяха увенчали с успех. Филис и останалите от групата на „Армскор“ и „Транзишънъл Оторити“ също се връщаха. Така че един ден те оставиха станцията в ръцете на малка група ботаници, качиха се по колите си и отпътуваха на юг заедно.

Сакс простена, когато разбра, че Филис и групата й ще се връщат с тях. Надяваше се, че обикновената физическа раздяла ще сложи край на връзката му с Филис и ще го отдалечи от изпитателния й поглед. Но щом щяха да се връщат заедно, явно трябваше да предприеме нещо. Налагаше се да скъса с нея, ако искаше всичко да приключи. А той искаше. Идеята да се забърква в подобна каша бе лоша от самото начало. Да си поговорим за изблика на необяснимото… Е, избликът бе свършил, а той бе оставен в компанията на една личност, която в най-добрия случай бе дразнеща, а в най-лошия — опасна. А и естествено не му беше приятно да си мисли, че не е бил прав през цялото това време. Нито едно от действията му поотделно не бе нещо особено. Но взети заедно, се получаваше чудовищен резултат.

След като се върнаха в Бъроуз, още на първата вечер гривната му изпищя. Филис му се обаждаше, за да го покани на вечеря. Той се съгласи, прекъсна повикването и промърмори объркано нещо под носа си. Очертаваше се доста неловка вечер.

Отидоха в един ресторант с вътрешен двор на Елис Бът, западно от Хънт Меса.

Сервитьорите и сервитьорките им донесоха гарафа с вино, а след това и вечерята, като непрестанно прекъсваха бърборенето на Филис, което в по-голямата си част бе относно новото строителство на Тарсис. Не че тя имаше нещо против да си бъбри с тях, да раздава автографи върху салфетки и да ги разпитва откъде са, откога са на Марс и така нататък. Сакс се хранеше стоически, гледаше Филис и чакаше най-сетне яденето да свърши. Изглеждаше така, сякаш щеше да се проточи с часове. Но най-сетне все пак свършиха и се качиха в асансьора, за да стигнат до партера. Кабинката навяваше спомени за първата нощ, която бяха прекарали заедно. Сакс се почувства неудобно. Може би и Филис изпитваше нещо подобно, понеже се премести в другия край на кабината. Дългото слизане премина в тишина.

Когато излязоха на булеварда, тя го стисна здраво в прегръдките си и каза:

— Това бе една чудесна вечер, Стивън, чудесна като цялото време, прекарано с теб. Никога няма да забравя малкото ни приключение на глетчера. Но сега трябва да се връщам в Шефилд и да се заема с всичко онова, което се е натрупало. Знаеш как стоят нещата. Надявам се, че ще идваш да ме видиш, когато имаш път нататък.

Сакс се опита да запази лицето си неподвижно, като се мъчеше да прецени как би се чувствал Стивън и как би реагирал. Филис бе лекомислена жена и вероятно щеше да забрави цялата афера доста по-бързо, ако отбягваше мисълта за това, как го е наранила с това, че го е зарязала, отколкото ако размислеше защо той изглежда толкова облекчен. Затова се опита да открие онзи тъжен глас в себе си, който изразяваше засегнатост от подобно отношение. Сакс стегна ъгълчетата на устата си и сведе поглед встрани.

— Ъ…

Филис се засмя като момиченце и го прегърна нежно.

— Стига де — смъмри го тя. — Нали ни беше хубаво. Пък и ще се виждаме, когато идвам в Бъроуз или когато ти идваш в Шефилд. Не бъди тъжен.

Той сви рамене. Казаното от нея не предизвикваше никакви други представи, освен тази на най-нещастно отхвърления ухажор в света, просещ пощада. А Сакс никога не се бе преструвал на такъв. В края на краищата и двамата бяха надхвърлили стоте.

— Разбирам — въздъхна той и й се усмихна нервно и обезсърчено. — Просто съжалявам, че времето дойде.

— Знам — каза тя и го целуна отново. — Аз също. Но все някога ще се видим пак, а тогава…

Сакс кимна и отново сведе поглед. В този момент оценяваше по достойнство трудностите, с които се сблъскваха актьорите. Ами сега? Какво да прави?

Но Филис си тръгна с кратко „довиждане“. Сакс на свой ред отрони едно „довиждане“ — поглед през рамо и кратко махване.

После тръгна по булеварда към Хънт Меса. Това бе всичко. Много по-лесно, отколкото си го бе представял. Всъщност, изключително удобно.

Чувствайки се така, сякаш бе дишал азотен оксид, той се изкачи по огромната стълба на Хънт Меса до своя етаж и се запъти към малкия си апартамент.

По-късно тази зима в Бъроуз, от 2 февруари нататък, се проведе годишната конференция на проекта „ТЕРАФОРМИРАНЕ“. Това бе десетата подобна конференция, наречена от организаторите „М-38: Нови резултати и нови направления“. Очакваше се на нея да присъстват учени от цял Марс, които щяха да бъдат около три хиляди. Срещите се провеждаха в големия конгресен център на Тейбъл Маунтин, а учените от провинцията бяха настанени в хотели из целия град.

Всички от филиала на „Биотика“ в Бъроуз присъстваха на събиранията, като от време на време изтичваха до Хънт Меса, ако искаха да проверят как вървят протичащите експерименти. Сакс също живо се интересуваше от конференцията (естествено, в допустима степен…). На първия ден от провеждането й той слезе рано сутринта до парка, взе си кафе и торта и се качи до конгресния център. Беше едва ли не първият регистрирал се. Дадоха му програма за конференцията и табелка с името му за закачане върху палтото. Сакс тръгна из залите, като отпиваше от кафето си и преглеждаше програмата за сутринта. Тук, за пръв път от повече години, отколкото си спомняше, се чувстваше изцяло в стихията си. Научните конференции бяха винаги едни и същи, без значение кога и къде се провеждаха. За тези, които харесваха тяхната атмосфера, те бяха изключително приятни. Сакс надзърна в няколко от стаите, но нито един от разговорите не го заинтригува достатъчно, за да се включи. След известно време се озова в зала, пълна с монитори. Започна да ги разглежда. Той се интересуваше от всичко, но се задържа най-дълго пред описанията на лансираните от него аспекти на тераформирането или тези, в които някога бе участвал. Един от тях беше „Преценка на кумулативната топлина, освободена от вятърните двигатели в Андърхил“, Сакс се спря и прочете текста два пъти от край до край, чувствайки се леко обезкуражен.

Средната температура на марсианската повърхност преди пристигането им беше около 220°К. Една от целите на тераформирането, с която всички бяха съгласни, бе да се доведе тази средна температура малко над точката на замръзване на водата — 273°К. Всички методи за повишаване на температурата се преценяваха според ефективността на причиняваното от тях затопляне. Резюмето, пред което се бе спрял Сакс, разглеждаше построените лично от него вятърни двигатели. В текста се споменаваше, че за над седем десетилетия въпросните двигатели са прибавили към температурата на планетата не повече от 0,05°К. И колкото и да му се искаше, Сакс не можеше да открие нито една грешка в изчисленията и предположенията на автора.

Той продължи да зяпа. Един монитор отново го накара да спре. „Глобалното затопляне като резултат от освободените във въздуха халогеноводороди“. Статията описваше работата на атмосферния химик С. Симън и на няколко от неговите студенти. След като прочете всичко, Сакс се почувства значително по-добре. Когато през 2042 година го бяха поставили начело на проекта „ТЕРАФОРМИРАНЕ“, той незабавно бе лансирал строежа на фабрики, които да произвеждат и освобождават в атмосферата специална смес от оранжерийни газове — въглероден тетрафлуорид, хексафлуоретан и серен хексафлуорид с незначителна примес от метан и азотен оксид. Сега тази смес бе наречена „Коктейл Ръсел“. Според таблиците, изготвени от Симън, фабриките продължили да работят дори след събитията от 2061 година и да поддържат съотношението от около 25 части коктейл на един милион части въздух. В статията се изказваше предположението, че действието на „Коктейла Ръсел“ бе довело до затопляне на повърхността с около 12°К.

Сакс се отдалечи с лека усмивка. 12°К! Ето това вече беше нещо! Над 20% от количеството, което им бе необходимо! И то само със създадено преди години и продължаващо непрекъснато оттогава насам производство на един безупречно разработен коктейл. Изглеждаше елегантно. Направо елегантно. В обикновената физика имаше толкова удобни неща…

Беше десет часа сутринта и Х. К. Боразяни, един от най-добрите атмосферни химици на Марс, започваше най-интересната лекция за деня, която касаеше точно проблемите на глобалното затопляне. Боразяни очевидно възнамеряваше да представи своите оценки относно заслугите на всички опити за затопляне до 2100 година — една година преди Солета да започне да функционира. Разговорът щеше да се проведе в една от най-големите зали, където вече се бяха събрали най-малко няколко хиляди души. Сакс успя да хване точно началото и застана прав зад последната редица столове.

Боразяни бе нисичък, тъмнокож човек с бяла коса, който говореше с показалка в ръка, застанал пред огромен екран, на който се прожектираха изображения от използваните методи за затопляне: черен прах и лишеи на полюса, построени на Луната огледала, които обикаляха в орбита, мохоли, фабрики за оранжерийни газове, ледени астероиди, които изгаряха в атмосферата, азотоотнемащи бактерии. Сакс беше поставил началото на всеки един от тези процеси през 40-те и 50-те години и затова гледаше по-задълбочено от останалите. Единствената очевидна стратегия, подмината от него през тези години, бе изпускането на СО2 в атмосферата. Хората, които поддържаха този метод, искаха да постигнат бърз парников ефект и да доведат нивото на СО2 до приблизително 2 бара с аргумента, че това ще предизвика изключително бързо затопляне, ще спре ултравиолетовата радиация и ще ускори растежа на флората. Всичко това без съмнение беше истина, но подобно ниво на СО2 щеше да бъде смъртоносно за хората и останалите животни. Въпреки че защитниците на плана споменаваха за някаква втора фаза, когато щял да се премахне излишъкът на СО2 от атмосферата и да се замени с газ, годен за дишане, методите им за това бяха много неясни, също като преценките им колко време би отнел процесът — според тях от 100 до 20 000 години. И през цялото време небето щеше да е млечнобяло…

Сакс не мислеше, че това е най-елегантното разрешение на проблема. Лично той предпочиташе своя еднофазен проект, който се насочваше директно към евентуалната цел.

Боразяни премина към газовия коктейл. Но според него ефектът от тази стратегия бе 14°С. Той подкрепи думите си с цитат от някаква статия отпреди 20 години с автор Дж. Уоткинс. Сакс забеляза Беркина, който бе седнал наблизо. Промъкна се до него, наведе се и прошепна в ухото му:

— Защо не използва за доказателство работата на Симън?

Беркина се ухили и отговори също шепнешком:

— Преди няколко години Симън публикува статия, в която бе използвал изчисления на Боразяни относно взаимодействието на ултравиолетовата радиация и халогеноводородите. Беше ги попроменил леко, но въпреки това подчерта заслугата на Боразяни. Само че винаги след това, когато използваше тези изчисления, цитираше собствената си статия. Това именно вбеси Боразяни. Затова сега той е на мнение, че всички статии на Симън са направени въз основа на тези на Уоткинс. И винаги, когато говори за затоплянето, цитира Уоткинс и се държи така, сякаш Симън въобще не съществува.

— Аха — промърмори Сакс. Той се изправи, усмихвайки се вътрешно на дребното, но доста обидно отмъщение на Боразяни.

Сакс и Беркина отидоха да обядват в едно малко кафене точно в подножието на Бранч Меса. Около тях се хранеха учени от целия Марс, които разговаряха за сутрешните събития.

— Според нас това са единици на милиард.

— Не, сулфатите реагират доста умерено.

И така нататък… Явно хората на съседната маса обсъждаха всевъзможни промени в двуфазния модел. Една от жените спомена нещо за повишаване на средната температура до 295°К — със 7°К по-висока от средната температура на Земята.

Тази припряна и лакома жажда за топлина накара Сакс да се намръщи. Не виждаше разумна причина защо на хората не им бе достатъчен досегашният напредък. В края на краищата главната цел на проекта не бе затоплянето, а създаването на годна за живот планета. А досегашните резултати не даваха повод за недоволство. Атмосферата в настоящия момент беше 160 милибара и бе съставена от приблизително равни части въглероден диоксид, кислород, азот и малък процент аргон и други газове. Сакс не беше чак толкова доволен от този състав, но това бе най-доброто, на което бяха способни, като се вземеше предвид, че бяха започнали с една обикновена смесица летливи елементи. Сегашното състояние представляваше съществена стъпка към замисления от Сакс състав, който според формулировката на Фог беше:

300 милибара азот

160 милибара кислород

30 милибара аргон, хелий и т.н.

10 милибара въглероден диоксид

Общо — 500 милибара

Всички тези цифри бяха фиксирани от физическите изисквания и най-различни ограничения. Липсата на азот беше един от най-големите проблеми, с които някога се бе сблъсквало тераформирането — нуждаеха се от повече, колкото имаше във въздуха и в почвата, взети заедно.

Сакс обядва мълчаливо, забил поглед в масата, като усилено размишляваше. Сутрешната дискусия го бе накарала да се замисли дали решенията му от 2042 година бяха правилни — дали тогавашното състояние на атмосферата оправдаваше опита му за монофазен преход към годна за живеене повърхност. Не че сега можеше да се направи кой знае какво. След като обмисли всичко, той все още бе на мнение, че е действал правилно.

Но явно имаше хора, за които високите температури бяха по-важни, отколкото годната за дишане атмосфера. Явно си мислеха, че могат да вдигнат нивото на СО2 до небето, да затоплят чудовищно повърхността и след това без никакъв проблем да смъкнат нивото до нормални стойности. Сакс не бе чак толкова сигурен за последното. Според него всяка двуфазна операция щеше да е доста оплетена — дотолкова, че едва ли щяха да се вместят в рамките на предполагаемите 20 000 години, определени за предишните подобни операции. Това го накара да се замисли. Не виждаше смисъла. Защо хората искаха да рискуват подобни дългосрочни неща? Да не би да бяха толкова впечатлени от вече достъпните нови технологии, та да вярваха, че всичко е възможно?

— Как ти се стори това „пастрами“? — попита го Беркина.

— Кое?

— „Пастрами“. Така се казва сандвичът, който току-що изяде, Стивън.

— А! Добре, добре… Сигурно е бил хубав.

Сакс всеки ден от сутрин до вечер присъстваше на всички конференции, като практически живееше в стаите и залите на Конгресния център и си бъбреше с колегите, с авторите на проектите и със съседите си. Много пъти му се налагаше да се преструва, че не познава хора, с които преди бе работил заедно. Това толкова го изнервяше, че се стараеше по възможност да ги избягва, но явно хората не чувстваха, че им напомня за някой, когото са познавали, затова той в повечето случаи можеше да се съсредоточи върху науката. Вече навлизаха в последните дни на конференцията и по-специфичните въпроси бяха измествани от общи представяния и семинари, включително и представянията в главните зали на онези огромни нови проекти, наречени от хората „проекти-чудовища“. Те бяха толкова интересни, че заради тях всички променяха личните си планове. Когато се обсъждаше подобен проект, учените всъщност спореха каква линия трябваше да следват оттук нататък. Това винаги превръщаше дискусиите в кавга, особено сега, когато хората вмъкваха информация от предишните представяния като защита на собствените си позиции, без значение какви бяха те. Започваха да навлизат в онази злополучна зона, където науката заприличваше на политика, а статиите бяха основание за предлагане на субсидии. Беше тревожно човек да наблюдава как тази изродена мрачна зона покрива все повече и повече неутралния до този момент терен на конференцията.

Последната сутрин от конференцията се състоя дискусия по въпроса за въглеродния диоксид. Спорът бързо се превърна в пледоария в защита на Солета и въздушната леща, подета страстно от няколко специалисти, работещи за „Субараши“. Сакс се настани най-отзад и изслуша ентусиазираните им описания на огледалата, като се чувстваше с всеки изминал момент по-напрегнат и по-нещастен. Той харесваше самата Солета, която всъщност представляваше доразвит и подобрен вариант на едновремешните орбитални огледала, но въздушната леща бе изключително могъщ уред, който, ако заработеше дори с непълна мощност, щеше да изпари хиляди милибара газове (и най-вече СО2) в атмосферата. Съгласно монофазния модел на Сакс това бе, меко казано, нежелан ефект. Всяка разумна линия на действие би оставила СО2 да си лежи в реголита. Не, имаше един-два солени въпроса относно ефектите на тази лупа, които просто се налагаше да бъдат зададени. На екипа на „Субараши“ трябваше да бъде забранено да действа, преди да се посъветва с някой друг, а не с марионетния комитет на „Транзишънъл Оторити“. Само че Сакс не искаше да привлича вниманието към себе си, затова можеше единствено да седи между Клер и Беркина, да се върти нервно на стола и да се надява, че някой друг ще зададе въпросите, които го вълнуваха.

И понеже тези въпроси бяха колкото солени, толкова и очевидни, естествено се намери кой да ги зададе. Един учен от екипа на „Мицубиши“, които отдавна непрекъснато враждуваха със „Субараши“, стана и доста учтиво попита какво ще стане с парниковия ефект, който неминуемо щеше да настъпи в резултат от покачването на нивото на СО2. Но учените от „Субараши“ отвърнаха, че именно на това се надяват, понеже топлината никога нямало да бъде достатъчно, а 700 или 800 милибара били за предпочитане пред 500. („Не и ако са СО2“, промърмори Сакс на Клер. Тя кимна.)

Х. К. Боразяни стана, за да изрази гласно мнението на Сакс. Последваха го много други. Доста от присъстващите все още използваха като модел схемата на Сакс и по различни начини посочваха трудностите по отстраняването на излишъка от СО2. Но имаше и много такива — главно от „Консолидейтид“, „Субараши“ и „Армскор“ — които мислеха, че подобни трудности щели да бъдат съвсем малко. Някой дори подметна, че атмосфера, съставена от голям процент СО2 не би била чак толкова лоша идея. Една екосистема, съставена от устойчиви на СО2 насекоми, както и някои видове генетично подобрени животни, щяла да процъфтява в подобна атмосфера. А хората щели да могат да се разхождат навън без нищо по-обременително от лицеви маски.

Това накара Сакс да стисне здраво зъби. За щастие, имаше и други, които бяха не по-малко вбесени от него, така че той можеше да си седи на стола, докато останалите скачат на крака, за да изразят възмущението си от тази фундаментална промяна на целите на тераформирането. Спорът бързо се разгорещи и се изпълни с омраза.

— Това да не ви е джунгла!

— Изказвате скрито предположение, че хората могат да бъдат генетично променени, така че да станат устойчиви на СО2! Това е направо смехотворно!

Много скоро стана ясно, че така доникъде няма да стигнат — всеки говореше, без да слуша и се придържаше единствено към своето мнение, което естествено съвпадаше с интересите на работодателя му. Наистина подобно държание не им подхождаше. Взаимната антипатия караше всички да се отдръпват. Сакс виждаше как хората около него сгъват програмите си, изключват компютрите си и разменят помежду си думи шепнешком — всичко това, докато ораторите още говореха. Че беше невъзпитано — беше. Но само след една-две секунди размисъл ставаше ясно, че всъщност спорят за решения, свързани с линията им на поведение, които в никакъв случай не бяха на нивото им на учени. Това естествено не се нравеше на никого и хората лека-полека започваха да стават и да излизат насред дискусиите. Зашеметената председателка, една свръхучтива японка, която изглеждаше отчаяна, надвика всички и предложи да закрие сесията. Хората се изнизаха на малки групички. Някои все още говореха разгорещено на съдружниците си, като представяха всичко така, че всъщност излизаше, че само се оплакват на приятелите си.

Сакс тръгна с Клер, Джесика и останалата група от „Биотика“ към Хънт Меса. Качиха се да обядват при Антонио на върха на платото.

— Те ще ни залеят с СО2 — каза Сакс, който повече не можеше да се сдържа. — Не мисля, че разбират какъв огромен удар ще е това за стандартния модел.

— Техният модел е съвсем различен — отбеляза Джесика. — Двуфазен и силно индустриален.

— Но това ще обрече хората и животните на доживотно затворничество под куполите! — възрази Сакс.

— Може би на транснационалните компании не им пука — предположи Джесика.

— Вероятно дори идеята им допада — вметна Беркина.

Сакс направи гримаса.

— Сигурно просто искат да използват Солета и въздушната леща, щом така и така ги има — намеси се Клер. — Сякаш са деца и си играят с играчки. Това е все едно да си на десет години и да ти се иска да използваш увеличителното стъкло, за да запалиш огън. Само че това „стъкло“ тук е доста мощно. Просто не могат да устоят на изкушението да, го използват. А после, както се досещате, ще нарекат изгорените зони канали…

— Това направо е тъпо — рязко заяви Сакс. Когато другите го погледнаха учудено, той се опита да смекчи тона си: — Е, просто е глупаво. Нещо като неясен романтизъм. Това няма да бъдат канали в пълния смисъл на думата — „използваеми връзки между два водни басейна“. А дори и да се опитат да ги използват с такава цел, бреговете им ще бъдат от шлака.

— От стъкло, според тях — поправи го Клер. — Пък и каналите са просто идея.

— Но ние тук не си играем игрички — каза Сакс. Доста му бе трудно да запази чувството на хумор на Стивън точно в този момент. По някаква причина всичко това го дразнеше и дори го натъжаваше. Преди 60 години бяха започнали толкова добре и оттогава насам нещата се бяха развивали нормално, а ето че сега на планетата се бяха изтърсили други хора с различни идеи и различни играчки, правеха си мръсни номерца едни на други и измисляха все по-скъпи и по-мощни методи с все по-малко координация. Направо щяха да съсипят плана му!

Следобедните финални сесии бяха чиста формалност и с нищо не възвърнаха вярата му в конференцията. Същата вечер в стаята си той изгледа новините по видеото по-внимателно от обикновено, като търсеше отговори на въпроси, които и той самият още не бе формулирал. Скалите се рушаха. Камъни с най-разнообразни размери изскачаха от пермафроста заради цикъла „топене-замръзване“. В дефилетата се образуваха каменни глетчери — ледът откъртваше камъни, които се свличаха надолу по клисурите и се държаха по подобие на истинските глетчери.

Това бе промяна в огромни мащаби, която ставаше все по-очевидна и с всяко лято се ускоряваше все повече и повече, щом дните ставаха по-топли, а субмарсианската биосфера проникваше все по-надълбоко. Е, въпреки това всичко все още замръзваше — през зимата напълно, а през лятото — по-малко. Цикъл от рода на този би разкъсал който и да е пейзаж на парченца, а марсианският бе и доста податлив на подобен процес, понеже бе прекарал милиони години в студен и безплоден застой. Загубата на маса причиняваше ежедневно десетки свличания, а нещастните случаи и необяснимите изчезвания не бяха рядкост. Пресичането на страната криеше немалко опасности. Каньоните и новообразувалите се кратери вече не бяха безопасно място дори за нощувка, а камо ли за построяване на град.

Сакс се изправи, отиде до прозореца и се вгледа в светлините на града. Всичко се бе развило така, както някога Ан бе предсказала. Без съмнение тя и останалите червени с отвращение преглеждаха докладите за всяка нова промяна. За тях всичко бе знак, че нещата са тръгнали на зле, а не на добре. Преди Сакс би свил рамене и би подминал подобни изказвания — загубата на маса водеше до излагане на почвата на слънчева светлина, а оттам и до затопляне и разкриване на нови потенциални източници на нитрати и така нататък. Сега обаче, когато спомените от конференцията бяха още свежи, той не бе съвсем уверен в това.

Никой по видеото обаче и пет пари не даваше. Там нямаше червени. Разрушаването на повърхността бе просто една вероятност като резултат не само от тераформирането (което според тях бе заслуга единствено и главно на транснационалните компании), но и от разкопаването на рудниците. Сакс изгледа репортажа за откриването на нова златна мина със смесени чувства. Странно колко много хора бяха обладани от златната треска… Ето какво представляваше Марс през XXI век. Веднага след построяването на новия елеватор старият начин на мислене в стила на „Треска за злато“ се бе завърнал, сякаш наистина това бе единствената им цел, към която се бяха втурнали всички, без значение от коя държава бяха, като размахваха насам-натам огромните си кирки и лопати. Космически инженери, които строят рудници. А тераформирането, единствената цел на неговия живот от 60 и повече години, изглежда се превръщаше в нещо различно…

Сакс бе започнал да страда от безсъние. Никога преди не му се бе случвало подобно нещо, затова той окачестви този феномен като „крайно неудобен“. Често се събуждаше и започваше да се върти в леглото. Когато станеше ясно, че повече няма да може да заспи, сядаше, включваше екрана на изкуствения си интелект и изглеждаше поред всички видеопрограми, дори и новините, които преди никога не удостояваше с внимание. Забелязваше симптоми на нарушени функции у Земята. Например, земните хора не се опитваха да направят каквото и да е, за да овладеят нарастването на населението в резултат от провеждането на геронтологичната терапия. Естествено, от това следваше развитието на една низша класа на „неподложените на терапия“, особено в бедните страни с по-голямо население. Статистиците още не бяха достигнали до прозрението, че ООН отмира като организация, но едно изследване на Международния трибунал показваше, че в развитите страни са подложени на терапия около 70% от населението, а в бедните — само около 20%. Това разделение на бедни и богати очевидно беше опасно, но на Земята като че ли го приемаха за природна даденост.

Нощ след нощ Сакс се събуждаше, включваше екрана на лектерна си и гледаше, прекалено уморен, за да мисли както трябва. С продължаването на тези нощни бдения откри, че все по-често и по-често се връща към програмите за 2061 година. Имаше хиляди видеоподборки за събитията. Името на най-дългата от тях (близо 60 часа зле подбран и монтиран видеоматериал) бе „Третата световна война!“.

Човек трябваше да изгледа само няколко минути от този филм, за да разбере, че заглавието не е обикновена евтина сензация. През тази съдбовна година из цялата Земя бяха избухнали войни. Онези летописци, който не бяха склонни да наричат събитията „трета световна война“, явно смятаха, че събитията просто не бяха продължили достатъчно, за да бъдат класифицирани. Според тях не ставало дума за обикновен сблъсък на два огромни алианса, а за нещо много по-неясно и сложно. Различни източници го наричаха „Северът срещу Юга“ или „младите срещу старите“, или „ООН срещу нациите“, или „нациите срещу транснационалните компании“, или „армията срещу полицията“, или „полицията срещу гражданите“, така че в края на краищата излизаше, че това са били всички конфликти, взети заедно. За пет-шест месеца светът се бе превърнал в хаос.

В целия този водовъртеж Марсианската война бе само един зрелищен сблъсък сред безброй подобни. Много малко от общите програми за 2061 година отделяха на тези събития повече от три-четири минути. Една безсънна утрин, точно на развиделяване, на Сакс му хрумна, че ако иска да проумее събитията от 2061 година, трябва да събере със собствените си ръце информация от оригиналните видеозаписи на побеснелите тълпи, опожаряващи градовете, и от случайните пресконференции на отчаяните опечалени лидери. Парче по парче.

Дори и да се заемеше с тях по хронологичен ред, пак не бе никак лесно. За няколко седмици това се превърна в негов основен интерес (напълно в стила му…), понеже подреждането на цялата мозайка трябваше да започне именно с уточняването на хронологията… и да завърши с отговор на въпроса „Защо?“.

С течение на времето той започваше лека-полека да схваща. Общото мнение естествено се оказа вярно — внезапната поява на транснационалните компании през 40-те години бе подготвила почвата и бе главната причина за избухването на войната. В това десетилетие, когато Сакс бе посветил цялото си внимание на тераформирането, новият ред на Земята бавно бе придобил сегашната си форма, докато хилядите мултинационални корпорации се бяха преобразували в десетки колосални транснационални компании.

И въпреки всичко това не бил изцяло нов ред. Мултинационалните корпорации възникнали в състоятелните индустриални държави и затова напълно естествено транснационалните компании изразявали интересите на тези държави. Те бавно, но сигурно налагали волята си със сила върху останалата част на света, което напомняше на Сакс колониалните и империалистическите системи в миналото. Затова през 2060 година, когато транснационалите били атакувани от отчаяните бедни държави, военната сила на Групата на Седемте (Г-7) им се притекла на помощ.

Непосредственият повод за избухването на войната през 2061 година се оказали разправиите около марсианския космически елеватор. Първоначално той бил притежание на „Праксис“, но след като започнал да функционира (през февруари 2061 година, по-точно), „Субараши“ надделяла и поела контрола над елеватора. Тогава „Субараши“ представлявала конгломерат от повечето японски корпорации — онези, които не били погълнати от „Мицубиши“. Тя била една постоянно увеличаваща се мощ — агресивна, враждебна и амбициозна. След завладяването на елеватора (одобрено между другото от КПМ към ООН) „Субараши“ незабавно намалила емигрантските квоти, което станало причина за покачване напрежението на Марс. В същото време на Земята конкурентите на „Субараши“ възразили срещу това на практика икономическо завладяване. Въпреки че възраженията на „Праксис“ се ограничили с легални действия срещу злополучната ООН, една от държавите на „Субараши“, Малайзия, била нападната от Сингапур, база на „Шелалко“. До април 2061 година голяма част от Южна Азия вече воювала. Повечето боеве били отдавнашни конфликти, като Камбоджа срещу Виетнам и Пакистан срещу Индия, но други били нападения срещу сателитите на „Субараши“, като Бирма и Бангладеш. Старите вражди се вплитали в новите конфликти между транснационалните компании. През юни 2061 година войната обхванала цялата Земя, а след това и Марс. До октомври вече били загинали около 60 милиона души, а други 50 милиона щели да загинат като следствие от прекъснатите или разрушени връзки или от новоразразилата се епидемия от малария, за която нямало ваксина или лекарство. Това бе напълно достатъчно за Сакс да окачестви събитията като световна война, представлявала смъртоносна синергетична комбинация от битки между транснационални компании и революции срещу режима на компаниите, вдигнати от разочаровани групи хора. Но хаотичното насилие убедило транснационалите да разрешат проблемите им (или поне да ги поставят за обсъждане). Така всички революции се провалили, особено след като армиите на Г-7 се намесили, за да спасят компаниите от разпокъсване. Всички големи военно-индустриални държави приключили от една и съща страна на барикадата. Това им помогнало да водят доста къса война в сравнение с предишните две. Къса, но ужасяваща — в нея загинали толкова хора, колкото в предишните две, взети заедно.

Военните действия на Марс били малка част от тази Трета световна война. Тук няколко от транснационалните компании потушили един пищен, но общо взето неорганизиран бунт. След края на войната Марс се озовал в здравата хватка на водещите компании с благословията на Г-7 и на някои от останалите клиенти на транснационалните компании. А Земята се изправила и, олюлявайки се, продължила напред със 100 милиона души по-малко.

Но с изключение на това, нищо друго не се променило. Нито един от земните проблеми не бил разрешен. Така че всичко можеше да се повтори. Бе напълно възможно. Би могло да се каже, че нещата отиваха натам.

Една вечер в стаята на Сакс се появи Дезмънд. Самият Койот, прочутият „пътник без билет“ сега стоеше пред Сакс, дребен и слаб, облечен в гащеризон на строителен работник в невероятно ярки цветове — диагоналните ивици аквамарин и кралско синьо просто повеждаха окото към лимоненозелените ботуши. Доста от строителните работници в Бъроуз (а тук имаше много такива) през цялото време носеха подобни ярки, изработени от гъвкава материя ботуши като някаква модна тенденция. Естествено всички ботуши бяха в крещящи цветове, но съвсем малко можеха да се мерят със зашеметяващото флуоресцентно зелено на тези на Дезмънд.

Той се ухили доволно, когато Сакс се облещи при вида им.

— Не са ли красавци, а? И доста отвличат вниманието.

Което важеше за целия му външен вид, понеже косата му беше яркочервена, на места с жълти кичури, а на главата си бе нахлупил зелена баретка — доста необичаен вид за Марс.

— Хайде, да слезем да пийнем по едно — предложи Дезмънд.

Той заведе Сакс в някакъв евтин бар до един от каналите. Около дългите маси се бе скупчила тълпа строители. Съдейки по изговора им, в по-голямата си част бяха австралийци.

Дезмънд взе четири чаши текила и един инхалатор с азотен оксид.

— Е, какво, ще можем ли скоро да садим агава по повърхността, а?

— Според мен може още сега.

Седнаха, бутайки се, на края на една от масите. Докато пиеха, Дезмънд му крещеше в ухото. Имаше приготвен километричен списък от неща, които Сакс да отмъкне от „Биотика“. Семена, спори, корени на някои хранителни култури, трудни за синтезиране химикали…

— Хироко ми поръча да ти кажа, че наистина й трябва всичко това. На първо място семената.

— Не може ли сама да си ги отгледа? Не обичам да крада.

— Животът е опасна игра — каза Дезмънд и вдигна наздравица по случая — мощно вдъхване на азотен оксид, последвано от як гълток текила. — Ах-х-х…

— Не е въпрос за опасността — възрази Сакс. — Просто не ми харесва да крада от хората, с които работя.

Дезмънд сви рамене и си премълча. На Сакс му хрумна, че тези скрупули може би засягат Дезмънд, който бе прекарал значителна част от XXI век като крадец.

— Ти няма да взимаш нещо от хората — заговори Дезмънд най-накрая. — Ще взимаш от транснационалната компания, която е собственик на „Биотика“.

— Но „Биотика“ е колективна фирма на швейцарците и на „Праксис“. А „Праксис“ не са чак толкова големи чудовища. Това е просто една хлабава егалитарна система, която всъщност много ми напомня за матриархата на Хироко.

— Да де, ако изключиш факта, че са част от една глобална система с доста малка олигархия, която управлява света. Спомни си контекста.

— О, повярвай ми, помня го — промърмори Сакс, сещайки се за безсънните си нощи. — Но все пак човек трябва да прави разлика.

— Да, да. А една от разликите е, че Хироко се нуждае от тези неща, а не може да си ги направи сама, поради необходимостта да се крие от полицията, която работи за чудесната ти компания.

Сакс примигна кисело.

— Всъщност кражбата на материали е една от малкото акции на съпротивата, които ни остават като възможности. Хироко се съгласи с Мая, че саботажите са очевидно доказателство за съществуването на подземния свят и са нещо като покана за репресии и за закриване на „полусвета“. Според нея е по-добре да изчезнем за малко и да ги накараме да си мислят, че никога не сме съществували в особено големи количества.

— Идеята не е лоша — съгласи се Сакс. — Но съм доста учуден, че правиш това, което казва Хироко.

— Много смешно! — намръщи се Дезмънд. — Както и да е, мисля, че в случая идеята е добра.

— Сериозно?

— Е, не съвсем. Но Хироко ме убеди. Може пък да е за добро. Така или иначе обаче ни трябват още много неща.

— Няма ли самата кражба да подскаже на полицията, че все още съществуваме?

— Изключено. Краде се толкова много, че не вярвам да ни забележат. А и доста хора са вътре в играта.

— Като мен, например.

— Е, да, но ти не го правиш за пари, нали?

— И въпреки това не ми се нрави.

Дезмънд се засмя, показвайки каменния си кучешки зъб. Цялата асиметричност на челюстта му и на останалата долна част на лицето му изпъкна на преден план.

— Това е „синдромът на пленниците“. Работиш с тях, опознаваш ги и започваш да изпитваш симпатии към тях. Просто си спомни какво именно правят тук. Хайде, свършвай с тоя кактус и ела да ти покажа това-онова. Неща, които никога не си виждал, въпреки че са тук, в Бъроуз.

Сакс гаврътна на един дъх текилата си, докато Дезмънд вдъхваше последните остатъци от азотния оксид. След около час ходене стигнаха до редицата Барейсови колони, където завиха надясно покрай Принсес Парк и тръгнаха по широкия полегат склон на булевард „Тот“. Щом стигнаха до Тейбъл Маунтин, завиха наляво, тръгнаха по окосената трева и стигнаха до най-западната част на купола, която се извиваше като огромна дъга около Блек Сиртис Меса.

— Виж, връщат се пак към онези душегубки, които трябва да минат за жилища на работниците — каза Дезмънд. — Ето това е жилищният стандарт на „Субараши“. Но забележи как са разположени стаите в платото. В началото, когато Блек Сиртис беше доста далеч от града, на него бе построена фабрика, която произвеждаше плутоний. Сега „Субараши“ строи работническите общежития до нея. Работата на хората е да надзирават обработката и пренасянето на отпадъците на север към Нил и, където ще бъдат използвани от някои от интегралните реактори там. Операцията по почистването обикновено е изцяло автоматизирана, но поддръжката на роботите не е лесна работа. Затова в „Субараши“ са решили, че ще им излезе по-евтино, ако използват хора за повечето дейности.

— Но радиацията…

— Да — кимна Дезмънд с хищна усмивка, — получават по 40 рентгена на година.

— Шегуваш се!

— Съвсем сериозно. Те естествено съобщават на работниците си за това, плащат им солидни заплати, а след три години им дават и бонификация, с други думи, геронтологична терапия.

— Да не би в противен случай да им я отказват?

— Скъпо е, Сакс. А и списъците са километрични. Хората виждат в това начин да посъкратят малко и чакането, и разходите.

— Но все пак… 40 рентгена! Не е сигурно, че терапията ще се справи с щетите, които може да нанесе лъчение с подобен интензитет!

— Да, известно ни е — каза намръщено Дезмънд. Нямаше нужда да се позовава на Симон. — Само дето те не го знаят.

— Но това просто е глупаво.

— Е, всъщност тукашното подразделение на „Субараши“ се управлява от грузинци, а те все още са в плен на здравата хватка на Сталиновия дух. Така че за тях е едва ли не проява на патриотизъм да управляват страната си колкото се може по-тъпо. За бизнеса им важи абсолютно същото. А пък ръководителите на „Субараши“ са японци, които вярват, че Япония е станала велика, понеже е била корава и е устояла. Те казват, че през 2061 година са спечелили това, което са загубили по време на Втората световна война. „Субараши“ е най-бруталната компания и всички останали й подражават доста успешно. В този смисъл „Праксис“ се различава от другите. Трябва да запомниш това.

— А ние им се отплащаме, като крадем от тях.

— Е, ти си този, който работи за тях. Може би ще си смениш работата?

— Не.

— Мислиш ли, че ще успееш да откраднеш всички тези неща от някой от филиалите на „Субараши“?

— Не.

— Но би могъл да ги вземеш от „Биотика“.

— Може би. Охраната е доста силна.

— Но би могъл.

— Вероятно. — Сакс се замисли. — Искам нещо в замяна.

— Да?

— Ще ме откараш ли до изгорената от Солета зона? Искам да я видя.

— Естествено! И на мен ми се иска да й хвърля един поглед.

Така че следващия следобед те напуснаха Бъроуз и тръгнаха с влака към Големия насип. Слязоха на гара Либия, на около 70 километра от Бъроуз, след което се плъзнаха незабелязани в едно от скритите им убежища вътре в скалата. Долу намериха скритата от Дезмънд кола и потеглиха през нощта към скривалището на червените в кратера Дю Мартерей, което се намираше до удължена и равна скала, използвана от тях за летище. Дезмънд не представи Сакс на домакините им. Отведоха ги в малък хангар, където се качиха в един от старите „Стелт“-ове на Спенсър и полетяха бавно на изток.

Известно време и двамата мълчаха.

Накрая Сакс каза:

— Срещнах се с Филис.

— А стига бе! Позна ли те?

— Не.

Дезмънд се засмя.

— Ей това си е Филис.

— Доста от старите ми колеги не ме познаха.

— Да, но Филис… Още ли е президент на „Транзишънъл Оторити“?

— Не, а и не мисли, че този пост предоставя кой знае каква власт.

Дезмънд се засмя отново.

— Глупава жена. Но й признавам, че успя да спаси онази група от Кларк. Вече ги виждах как гушват босилека.

— Знаеш ли нещо повече за това?

— Да, говорил съм с двама от тях. Даже единия го хванах вчера в Бъроуз, в бар „Пинго“. Само им подметни за този случай и после няма да можеш да им затвориш устите.

— Да е станало нещо към края на полета?

— Към края? Ами да. Май някой бил умрял. Струва ми се, че когато се евакуирали от Кларк, някаква жена си била счупила ръката. И понеже Филис била най-близкото нещо до доктор, което имали, тя се грижила за нея през цялото пътуване. Жената вече почвала да се оправя, но тогава се случило нещо (тук ония двамата, дето ми разправяха, започнаха да мънкат) и положението й се влошило. Филис се молила за нея, но въпреки всичко тя умряла два дена преди да навлязат в системата на Земята.

— А… — каза Сакс. След кратко мълчание продължи: — Но Филис вече не изглежда толкова… религиозна.

Дезмънд изсумтя.

— Ако питаш мен, тя никога не е била такава. Бизнесът — това е нейната религия. Отидеш ли при истинските християни в Кристианополис или в Бинген, ще видиш как на закуска обсъждат делата на пророците и важничат наоколо с онази ужасна мазна праведност. Праведност, Боже мили! Това е едно от най-неприятните човешки качества. Нереални работи, нали? Но християните от „полусвета“ не са като тях. Те са гностици, квакери, баптисти, бахаи и така нататък. Според мен са едни от най-любезните хора на подземния свят. Търгувал съм с всички. Толкова са услужливи. Много са близки с Хироко. Между тях съществува някаква мистериозна мрежа. — Той се захили. — Но Филис и останалите бизнесфундаменталисти… Те използват религията, за да прикрият кожодерството си. Мразя това! Всъщност след като се приземиха, никога не съм чувал Филис да говори на религиозни теми.

— А имал ли си възможност да я чуеш да говори изобщо?

Широка усмивка.

— Повече, отколкото си мислиш! Видял съм много повече неща през онези години от теб, мистър Лаборатория! Моите скривалища са навсякъде!

Сакс изхъмка скептично. Дезмънд изрева от удоволствие и го тупна по рамото.

— Че как иначе бих могъл да ти кажа, че по времето, когато бяхме в Андърхил, бяхте любовници с Хироко?

— Хм.

— Да, да, доста работи съм видял. А пък и ти би могъл да кажеш същото за всеки един мъж в Андърхил и да си прав. Тази лисица държеше всички ни като в харем.

— Полиандрия11?

— Двойно, дяволите да я вземат! Или двайсеторно!

— Хм.

Дезмънд се захили насреща му.

Веднага след зазоряване забелязаха огромен бял стълб пушек, който замъгляваше звездите по цялото небе над главите им. За известно време този плътен облак бе единствената аномалия в пейзажа. Но после, след като прелетяха над терминатора12, на източния хоризонт изплува огромна ярка ивица земя — оранжева лента или бразда, проснала се от североизток към югозапад през цялата повърхност, замъглена от пушека, който бълваше от една нейна част. Браздата под дима изглеждаше бяла и завихрена, сякаш някакво малко вулканично изригване бе ограничено в една точка. Над нея се извисяваше стълб от светлина, по-точно, стълб от осветен пушек, толкова плътен и стегнат, че приличаше на колона, която се проточваше право нагоре и изчезваше, щом димът достигнеше максималната си възможна височина от порядъка на 10 хиляди метра.

В началото не се виждаше какъв точно е източникът на тази светлина, понеже въздушната леща бе на около 400 километра височина. След това Сакс като че ли видя нещо подобно на призрачен облак, който се рееше високо в небето. Може би това беше лещата. А може и да не беше. Дезмънд не бе сигурен.

В основата на колоната от светлина нямаше проблеми с видимостта — в лъча имаше нещо библейско, а топящата се скала под него бе нажежена до брилянтово бяло. Изглеждаше като поне 5000°К.

— Трябва да внимаваме — каза Дезмънд. — Ако попаднем в този лъч, ще изгорим като пеперуда в пламъка на свещ.

— Пушекът има доста голяма турбулентност, сигурен съм, в това.

— И аз. Мисля да се държа от наветрената страна.

Долу, където стълбът осветен дим срещаше оранжевия канал, изригваше нов пушек на зловещо осветени отвътре бурни вълни. На север от бялата точка, където скалата бе успяла да се охлади, прогореният канал напомняше на Сакс един гледан от него филм за изригванията на Хавайските вулкани. Между бреговете от течна скала бушуваха ярки жълтооранжеви вълни, като понякога срещаха съпротива и се разбиваха в стените на разтопеното корито. Каналът бе широк около два километра и изчезваше зад хоризонта както пред, така и зад тях. Можеха да видят около двеста километра от него. Южно от стълба светлина коритото бе покрито с охлаждаща се черна скала, осеяна с паяжина от тъмнооранжеви пукнатини. Единствено правилните очертания на канала и колоната от светлина подсказваха, че това не е обикновено природно образувание, дело на лавата. Пък и вече от хиляди години на марсианската повърхност нямаше вулканична активност.

— Колко е дълго това чудо? — попита Сакс.

— От Серберъс към Хелас, западно от вулканите Тирена и Адриака.

Ученият подсвирна.

— Казаха, че ще бъде само канал между морето Хелас и Северния океан!

— Да де. Но гледат да изпарят съдържащите въглерод съединения колкото се може по-бързо.

— Сгъстяват атмосферата, нали?

— Да, ама с въглероден диоксид! Направо разбиват плана! Тази атмосфера ще е негодна за дишане хиляди години! Ще бъдем като вързани в градовете!

— Може би си мислят, че когато всичко се затопли достатъчно, ще могат да отстранят излишъка от въглероден диоксид на момента.

Дезмънд му хвърли кратък поглед.

— Видя ли достатъчно?

— Повече от достатъчно.

Дезмънд се ухили със странната си усмивка и рязко изви самолета. Полетяха на запад по терминатора над удължаващите се сенки на утринния пейзаж.

— Само си помисли, Сакс. Хората са принудени да останат за известно време в градовете, а това е доста удобно, ако искаш да държиш нещата под контрол. Прогаряш си каналчета с тази летяща лупа тук и там и не след дълго имаш желаната от теб атмосфера с налягане от един бар и една топла и влажна планета. След това измисляш нещо за отстраняване на излишния въглероден диоксид — а те не може да нямат нищо предвид, индустриално, биологично или и двете. Нещо, което ще могат да продадат, няма съмнение. И изведнъж — хоп! — имаш си втора Земя в невероятно кратки срокове. Е, може да ти излезе скъпичко…

— Определено е скъпичко! Всички тези огромни проекти сигурно излизат на компаниите маса пари. А те продължават да действат, въпреки че доста сме напреднали с достигането на 273°К. Нищо не разбирам…

— Може би си мислят, че 273°К е прекалено скромно постижение. В края на краищата средната точка на замръзване не е кой знае колко приятна. Доста студеничко за хората. Може да се каже, че това е виждането на Сакс Ръсел за тераформирането. Практично, обаче… — Той се закиска. — А нищо чудно и нарочно да бързат, понеже чувстват, че може и да не им стигне времето. На Земята е голяма каша, Сакс.

— Знам — каза Сакс рязко, — изучавах я.

— А това говори добре за теб. Не, сериозно. Значи знаеш, че хората, които не са били подложени на терапията, стават отчаяни, понеже остаряват, а с всяка изминала година шансовете им да си я получат стават все по-малко и по-малко. А онези, които са били подложени на терапия, особено по върховете, се оглеждат и се чудят какво да правят. 2061 година ги научи какво може да се случи, когато нещата излязат от контрол. Затова те изкупуват държавите като скапани банани в края на пазарния ден. Но това май че не помага. И изведнъж виждат до тях чисто новичка планета, празна и готова за заселване — е, не съвсем, но почти. Пълна с възможности. И най-важното — извън досега на милиардите неподложени на терапия.

Сакс обмисли това.

— Искаш да кажеш — нещо като скривалище? Където да се скрият, ако настъпят кофти времена?

— Точно така. Мисля си, че в тези транснационални компании има хора, които копнеят да видят Марс тераформиран колкото се може по-скоро, и то по необходимост.

— Хм… — каза Сакс и мълча по целия път обратно.

Дезмънд замина на юг, след като изкопчи от Сакс обещание, че ще пооткрадне това-онова от „Биотика“ за Хироко.

— Заминавам да посрещна Ниргал — каза той, прегърна го и изчезна.

През следващия месец и нещо Сакс постоянно мислеше за това, което бе научил от Дезмънд и от видеопрограмите, пресявайки всичко през паметта си, като се тревожеше все повече и повече. Все още спеше неспокойно и всяка нощ прекарваше в бдение дълги часове.

След една подобна безсънна нощ рано сутринта гривната на Сакс иззвъня. Обаждаше му се Филис. Била в града за бизнес-срещи и не би имала нищо против да вечерят някъде заедно.

Сакс се съгласи — със своето учудване и с ентусиазма на Стивън. Срещнаха се още същата вечер в „Антонио“. Целунаха се по европейски и седнаха на една от ъгловите маси, откъдето се откриваше великолепен изглед към града. Вечеряха нещо, което Сакс дори не погледна какво е, и си поговориха за последните събития в Шефилд и „Биотика“.

След десерта си поръчаха по едно бренди и започнаха да отпиват глътка по глътка с наслаждение. Сакс изобщо не бързаше, понеже не знаеше какви са плановете на Филис. А изглежда и тя не бързаше за никъде. Облегна се назад в стола и го погледна весело.

— Май че все пак наистина си ти.

Сакс поклати глава в знак, че не разбира.

Филис се засмя.

— Толкова ми е трудно да повярвам. Никога не съм предполагала, че и на сто години си такъв любовник, Сакс Ръсел. Доста си се променил в сравнение със старите години.

Сакс се разсмя неловко и се огледа наоколо.

— Надявам се, че всичко това има повече смисъл за теб, отколкото за мен — каза той с незаинтересования тон на Стивън. Масите около тях бяха почти празни, а сервитьорите ги бяха оставили насаме. Ресторантът щеше да затвори след около час.

Филис отново се засмя, но по суровия й поглед Сакс внезапно разбра, че е бясна.

— Трябва да съм била сляпа — проговори тя най-накрая. — Предполагам, че просто са ти променили носа и брадичката. Сега се вижда ясно. Но очите и формата на главата са същите. Не е ли забавно колко много неща си спомня и колко забравя човек?

— Така е…

— Наистина не мога да си спомня как изглеждаше преди — продължи Филис. — Единственият образ, който изниква, е как си заврял нос в екрана на компютъра. А сигурно си носил и бяла престилка. Ето така си те спомням — като гигантски лабораторен плъх. — Сега очите й блестяха. — Но някъде в промеждутъците между опитите си се научил доста добре да подражаваш на човешкото поведение, нали? Достатъчно добре, за да заблудиш един стар приятел, който те харесваше такъв, какъвто беше.

— Ние не сме „стари приятели“.

— Не, разбира се — отсече тя. — Предполагам, че не сме били. Ти и твоите „стари приятели“ се опитахте да ме убиете. А между другото убихте хиляди други хора и разрушихте по-голямата част от планетата. Явно приятелчетата ти все още се крият някъде, защото в противен случай ти нямаше да си тук, нали? Всъщност сигурно са навсякъде, защото когато направих ДНК-тест на спермата ти, според официалните архиви на „Транзишънъл Оторити“ ти наистина бе Стивън Линдхолм. Това за малко ме обърка. Но нещо в теб ме караше да се чудя. И когато паднахме в онази пукнатина, нещо сякаш ми проблясна. Сетих се какво се бе случило един път, докато бяхме в Антарктика. Ти, аз и Татяна Дурова бяхме на Нусбаум Ригел. Татяна си навехна глезена и понеже стана късно и вятърът се усили, трябваше да ни закарат с хеликоптер до базата. И докато чакахме, ти намери някакъв скален лишей…

Сакс поклати глава. Наистина бе изненадан.

— Изобщо не си спомням такова нещо.

Той потъна в мисли и затова пропусна част от онова, което Филис казваше в момента, но след това хвана края на изречението:

— … проверихме отново в едно от по-старите копия, които открих в паметта на моя лектерн, и тогава всичко си дойде по местата. А хора, способни да фалшифицират архивите на „Транзишънъл Оторити“, си струва да бъдат наблюдавани. Страхувам се, че не мога да подмина това толкова лесно. Дори и да исках.

— Заплашваш ли ме?

— И аз не знам. Зависи от това, какво ще направиш ти. Можеш просто да ми кажеш къде се криете, колко сте и какво правите там. В края на краищата ти се появи в „Биотика“ само преди една година. Къде беше преди това?

— На Земята.

Усмивката й бе доста страшничка.

— Ако възнамеряваш да се държиш по този начин, ще бъда принудена да поискам помощ от колегите си. Има хора от охраната на Касей Валис, които ще ти помогнат да си възвърнеш паметта.

— Охо!

— Не се изразих метафорично! Не си мисли, че ще ти изтръгват спомените с бой или нещо такова. Повече прилича на извличане. Просто те слагат под една машинка, стимулират хипокампуса ти и ти задават въпроси. А ти отговаряш.

Сакс обмисли казаното от нея. Имаше още много неясни неща около паметта, но несъмнено към онези области на мозъка, за които се знаеше, че играят някаква роля, можеха да бъдат приложени някои доста груби нещица — фокусиран ултразвук и още Бог знае какви чудеса. Следователно със сигурност можеше да стане опасно…

— Е? — попита Филис.

Той погледна триумфалната й хищна усмивка. Чиста проба подигравка. Изведнъж го заля толкова огромна ненавист към Филис, че му струваше доста усилия да запази лицето си безизразно. След малко се прокашля и каза:

— Май ще е по-добре да ти разкажа всичко.

Тя кимна строго, сякаш бе очаквала именно такова решение, и се огледа наоколо. Вече целият ресторант беше празен. Сервитьорите седяха на една от масите и се лигавеха над няколко чашки ракия.

— Хайде — каза Филис, — да отидем в офиса.

Сакс кимна и се изправи сковано. Десният му крак бе изтръпнал. Той закуцука след нея. Казаха „лека нощ“ на сервитьорите и излязоха.

Качиха се в асансьора. Филис натисна бутона за етажа на метрото. Пак в асансьор, по дяволите… Сакс си пое рязко дъх и извъртя глава към таблото, сякаш за да види нещо странно върху него. Филис проследи погледа му. С отсечено движение той я удари с юмрук в челюстта. Тя се блъсна във вратата на асансьора и се свлече на пода, замаяна и дишаща на пресекулки. Двете най-изпъкнали кокалчета на дясната му ръка го боляха ужасно. Той натисна бутона два етажа над метрото, където имаше дълга галерия през Хънт Меса, с разположени от двете страни магазини, които по това време сигурно щяха да са затворени. След това сграбчи Филис под мишниците и рязко я вдигна. Тя бе по-висока от него, отпусната и тежка. Когато вратата на асансьора се отвори, той се приготви да вика за помощ. Но отвън нямаше никой. Сакс преметна ръката на Филис през рамото си и я замъкна до един от малките картове, които стояха до асансьора за по-удобно, ако на някого му се приискаше да прекоси платото по-бързо или пък носеше нещо тежко. Хвърли тялото на задната седалка. Филис изстена, сякаш вече идваше в съзнание. Сакс седна на шофьорското място и натисна педала на газта докрай. Малката количка се понесе напред. Той откри, че диша тежко и е мокър от пот.

Спря карта до тоалетните. Филис безпомощно се изтърколи на пода, стенейки по-силно от всякога. Скоро щеше да се съвземе, ако вече не беше. Сакс слезе от колата и изтича да провери дали в мъжката тоалетна има някой. Оказа се, че е празна, затова той се върна, нарами Филис на гръб, замъкна я пред вратата на тоалетната и я стовари на земята. Главата й се удари глухо в бетонния под и стоновете замряха. Сакс отвори вратата и издърпа тялото навътре, след което затвори и заключи.

Седна на пода, задъхан. Филис все още дишаше, а пулсът й бе бавен, но равен. Изглеждаше наред, но падането я бе извадило за известно време извън строя дори още по-ефикасно от неговия удар. Кожата й беше бледа и влажна, а устата й бе леко отворена. За момент му дожаля за нея, но след това си спомни как го бе заплашила, че ще го предаде на охраната и съчувствието му в миг се изпари. Въпреки че методите им бяха съвременни, това си беше чиста проба мъчение. Ако бяха успели да изтръгнат тайните му, сега щяха да знаят за южните убежища и за всичко останало. Щом веднъж придобиеха обща представа какво знаеше, щяха да се сдобият и с подробностите. Едва ли щеше да устои на комбинацията от наркотици и средства за потискане на волята.

Дори и сега Филис знаеше прекалено много. Фактът, че разполагаше с безупречна фалшива самоличност, предполагаше наличието на цяла инфраструктура, която е съществувала подмолно… досега. Щом вече знаеха за нея, вероятно можеха да я издирят. Хироко, Дезмънд, Спенсър, който бе доста вътрешен в системата на Касей Валис, „откритите“… Ниргал, Джаки, Питър, Ан… всички. И то само, защото той не бе достатъчно умен, за да не се забърква с една тъпа и досадна жена като Филис.

Огледа се наоколо. Тоалетната се състоеше от две клетки — едната с тоалетна чиния, а другата с мивка, огледало и обичайната аптечка: контрацептивни хапчета, ободряващи газове… Сакс впи поглед в тях, задържа дъха си и започна да обмисля нещата. Докато плановете се подреждаха в съзнанието му, той шепнеше инструкции в компютъризираната си гривна. Дезмънд му бе дал няколко доста могъщи компютърни вируса, които Сакс сега прехвърли в гривната на Филис. С малко късмет можеше да разруши цялата й система. Предпазните програми не струваха и пет пари пред мощните, създадени на основата на военна технология вируси на Дезмънд. Поне така твърдеше той.

Но оставаше въпросът какво да прави с Филис. Освежителните газове в аптечната представляваха индивидуални инхалатори, най-вече с азотен оксид, които съдържаха два или три кубически метра газ. Вентилационната решетка бе близо до тавана и можеше да бъде запушена с тоалетна хартия.

Сакс използва кредитната си карта и изкупи всички инхалатори от аптечката — двадесет флакончета джобен формат с маски, покриващи носа и устата. Азотният оксид трябваше да е малко по-тежък от въздуха в Бъроуз. После откъсна едно парче от безкрайното руло тоалетна хартия, качи се върху чинията и напъха хартията в процепите на вентилационната решетка. Останаха няколко съвсем малки пролуки. Той слезе и огледа вратата. Между нея и пода имаше пролука, широка около един сантиметър, затова откъсна още няколко парчета тоалетна хартия. Филис продължаваше да издава неопределени хъркащи звуци. Сакс отвори вратата, изрита флаконите навън, хвърли прощален поглед върху легналата по очи Филис, излезе и затвори вратата. След това натъпка тоалетната хартия в пролуката, като остави малка дупка в единия ъгъл. Той хвърли бегъл поглед към коридора, клекна и нагласи гъвкавата маска на един от флаконите към дупката, която бе оставил, и изпразни съдържанието на бутилката в тоалетната. Повтори тази операция двадесет пъти, като пъхаше празните флакони по джобовете си, докато не се напълниха, а останалите натовари в една импровизирана раница, която измайстори от последното парче тоалетна хартия. След това стана и, дрънчейки, отиде до карта. Щом се качи и натисна газта, колата потегли рязко напред с движение, обратно на онова, изхвърлило Филис от задната седалка при внезапното спиране на колата преди малко. Това сигурно болеше.

Сакс спря карта, излезе и се затича обратно към тоалетната. Отвори вратата с ритник, влезе вътре, без да си поема въздух, сграбчи Филис за глезените и я издърпа навън на въздух. Тя все още дишаше. На устните й играеше лека усмивка. Сакс с мъка потисна изкушението да я срита и хукна обратно към карта.

Подкара колата с пълна скорост към другата страна на платото, оттам слезе с асансьора до етажа на метрото и се качи на следващия влак за гара Юг. Забеляза, че ръцете му треперят, а кокалчетата на дясната му ръка се бяха подули и посиняваха. Доста здраво я беше ударил.

Щом стигна до гарата, си купи билет в южна посока, но когато подаде билета и личната си карта на контрольора, очите на мъжа се разшириха, а колегите му светкавично извадиха пистолетите си, като нервно викаха подкрепления по радиостанцията от съседната стая. Очевидно Филис се бе съвзела по-бързо, отколкото бе предполагал.

Част пета

Бездомен

Биогенезата е на първо място психогенеза. Тази истина важи най-вече на Марс, където ноосферата се бе появила преди биосферата. Отначало слой мисъл обгръщаше планетата отдалеч, изпълвайки я с истории, планове и мечти до момента, в който Джон стъпи на повърхността и каза: „Ето ни и нас!“ Това бе мигът, в който пламна искрата. Оттогава насам зеленината започна да се разпространява из цялата планета като горски пожар, докато в края на краищата Марс не запулсира в ритъма на свещената зелена сила viriditas. Сякаш самата планета бе почувствала, че нещо й липсва. Разумът докосна скалата, ноосферата проникна в литосферата и липсващата биосфера изведнъж изскочи на празното място с изумителна неочакваност — така, както хартиеното цвете внезапно изскача от ръкава на фокусника.

Или поне така се струваше на Мишел Дювал, който страстно бе обрекъл живота си на търсене следи от живот сред ръждивокафявата пустош. Той бе прегърнал ареофанията на Хироко с плама на удавник, залавящ се за сламка. Тя го караше да вижда нещата по изцяло нов начин.

Работата на Мишел бе да сплита търпеливо зеления дух и ръждивата материя. Да открие марсиански Прованс. Един вид лишей например, караше покритите с него червени полета да изглеждат като облицовани с нефрит с ябълков цвят. Освен това сега, под бистрата светлина на индиговосините вечери (при старите розови нюанси на небето тревата изглеждаше кафява) всяко отделно късче трева излъчваше толкова чисто зелено, че малките ливади сякаш вибрираха. Налягането на този наситен цвят върху ретината бе… направо наслада.

Освен това бе величествено да наблюдаваш как тази примитивна биосфера пуска корени, цъфти, разпростира се навсякъде… Съществуваше вроден устрем към живот, зелена електрическа искра, прескачаща между полюсите на скалите и съзнанието. Неописуема мощ, която тук леко бе променила генетичните вериги, бе прибавила някой-друг цикъл, бе създала нови хибриди, бе им помогнала в разпространението по планетата и бе изменила околната среда, за да улесни растежа им. Природният ентусиазъм на живота за живот бе вроден за всички създания. Те се бореха за право да съществуват и нерядко успяваха. Но тук, на Марс, беше по-различно, защото имаше ръце, които да ги направляват и закрилят. Ноосферата се грижеше за тях от самото начало. Навсякъде, където се бяха допрели пръстите й, избликваше нова viriditas.

Така че хората наистина притежаваха свръхестествени способности. Те се разхождаха из този новороден свят като млади богове, владеещи невероятна алхимическа мощ. Затова Мишел се взираше любопитно във всеки човек, който срещаше на Марс. И докато гледаше на пръв поглед безобидните лица, той често се чудеше дали зад тях не стои нов Парацелс или Исак Холандски, които да могат да превърнат оловото в злато… или камъните в цветя.

Американецът, спасен от Мая и Койота, на пръв поглед с нищо не се отличаваше от останалите, с които Мишел се бе срещал на Марс. Навярно само малко по-досаден, по-любопитен, по-наивен, по-естествен… Огромен и тромав човек с мургаво лице и лукав поглед. Само че Мишел беше свикнал да гледа през, така да се каже, повърхността и да прониква в постоянно променящия се дух. Скоро той стигна до заключението, че са попаднали на доста загадъчен човек.

Името му беше Арт Рандълф, поне според него, и се занимаваше със събиране на полезни материали от падналия елеватор. „А, въглерод ли?“ — попита саркастично Мая, но Арт се направи, че не е забелязал насмешката и отговори: „Да, но освен това и…“ И последва цял огромен списък минерали. Мая го изгледа кръвнишки, но той с нищо не показа, че е усетил погледа й. Беше пълен с въпроси. Кои са те? Какво търсят на повърхността? Къде го водят? Какъв вид са тези коли? Наистина ли е невъзможно да бъдат открити от космоса? Как успяват да се отърват от излишната топлина? Защо им трябва да бъдат невидими от космоса? Дали съвсем случайно не са част от легендарните изгубени колонии? От подземния свят ли са? И в края на краищата, кои все пак са те?

Никой не бързаше да му отговаря. Най-накрая Мишел отвърна:

— Ние сме марсианци и живеем тук сами.

— Подземният свят. Невероятно. Да ви кажа правата, неведнъж съм заявявал, че вие, момчета, сте просто един мит. Това е направо велико!

Мая извъртя очи. Когато гостът им помоли да го оставят в Наблюдателницата, тя се усмихна зловещо и отсече:

— Я се дръж сериозно.

— Какво имате предвид?

Мишел му обясни, че понеже няма как да го пуснат, без това да издаде присъствието им, може и въобще да не го пуснат.

— О, не се безпокойте. Няма да кажа на никого.

Мая се засмя отново.

— Въпросът е там — обясни му Мишел, — че това е прекалено важно за нас, за да можем да се доверяваме на непознат. Пък и за теб може да се окаже невъзможно да пазиш тайна. Например, трудничко ще ти бъде да обясниш как си се озовал толкова далече от превозното си средство.

— Бихте могли да ме върнете при него.

— Не ни харесва мисълта да си губим времето с подобни глупости. Изобщо нямаше да се приближим, ако не бяхме видели, че си загазил.

— Е, оценявам жеста, но съм длъжен да кажа, че това не ми прилича много на спасяване.

— Поне е по-добре от другата алтернатива — подхвърли остро Мая.

— Съвсем правилно. Оценявам и това. Но ви обещавам, че няма да кажа на никого. А и вие трябва да знаете, че хората са наясно с факта, че сте тук. Земните телевизии непрестанно излъчват програми за вас.

Дори и Мая при тези думи си замълча. След като потеглиха, тя размени няколко кратки, подобни на излайвания реплики на руски с Койота, който пътуваше заедно с Касей и Ниргал в ровъра пред тях. Койота бе непреклонен — щом бяха спасили живота на човека, имаха и правото да го попроменят малко за известно време, докато не се окажат извън опасност. Мишел преразказа с една-две думи разговора на техния пленник.

Рандълф се намръщи, после сви рамене. Мишел никога не бе виждал по-бързо свикване с промяната на нечий живот. Явно този човек притежаваше завидно хладнокръвие. Мишел го наблюдаваше внимателно и същевременно поглеждаше на главния екран. А Рандълф вече бе започнал наново с въпросите си, които този път касаеха управлението на ровъра. Той спомена само още един път за положението си, след като хвърли кратък поглед върху радиото и интеркома:

— Надявам се, че ще ми разрешите да изпратя някакво съобщение до моята компания, за да знаят, че съм в безопасност. Работех за „Дъмпмайнс“, филиал на „Праксис“. Вие имате доста общи неща с „Праксис“, без майтап. И те много държат на секретността. Би трябвало да се свържете с тях. Това ще ви е от полза, кълна се! Сигурно имате някакви кодирани сигнали за връзка, нали?

Мая и Мишел запазиха мълчание. По-късно, когато Рандълф влезе в малката тоалетна на ровъра, Мая изсъска:

— Тоя очевидно е шпионин. Подхвърлили са ни го там нарочно, за да можем да го приберем.

Мая, какво да я правиш… Мишел дори не се опита да спори, само сви рамене:

— Е, поне се отнасяме с него като с такъв.

След това американецът се върна, въоръжен с нови и нови въпроси. Къде живееха? Къде се бяха крили толкова време? На Мишел дори започваше да му става забавно. Цялата история все повече заприличваше на театрално представление, а защо не и на тест. Рандълф бе напълно прям, открит и добродушен. Мургавото му лице имаше почти малоумно изражение… но въпреки това очите му ги наблюдаваха внимателно и след поредния останал без отговор въпрос той ставаше само по-любопитен и по-доволен, сякаш получаваше отговорите по телепатия. Всеки човек притежаваше огромна сила, всеки човек на Марс беше алхимик. И въпреки че Мишел от доста време не се бе занимавал с психиатрия, все още можеше да разпознае майсторския почерк. Той почти се засмя на нарастващата нужда, която чувстваше в себе си, да признае всичко на този тромав човек, още несвикнал с марсианската гравитация.

Радиото им изпищя. През говорителите им избръмча компресирано послание, което продължи не повече от две секунди.

— Ето, виждате ли — подхвърли услужливо Рандълф, — може да изпратите съобщение до „Праксис“ от този род.

Но когато компютърът дешифрира посланието, вече не им беше до шеги. Бяха арестували Сакс в Бъроуз.

Призори всички се събраха в колата на Койота и цял ден спориха какво да правят. Бяха насядали в кръг в жилищния отсек. Лицата им бяха набръчкани и белязани с тревога, с изключение на това на пленника им, който седна между Ниргал и Мая. Бяха си стиснали ръцете с Ниргал, който бе кимнал, сякаш бяха стари познати, въпреки че никой не бе проронил и дума. Само че езикът на приятелството не се състои от думи.

Новините за Сакс бяха дошли от Спенсър през Надя. Спенсър работеше в Касей Валис, който в същността си беше нещо като нов Корольов — охранителен град, усъвършенстван до крайност и в същото време скромен и непривличащ вниманието. Сакс бе отведен в един от кварталите там. Спенсър бе научил това и веднага се бе обадил на Надя.

— Трябва да го измъкнем — заяви Мая. — И то бързо. Държат го само от няколко дена.

— Сакс Ръсел?! — казваше в същото време Рандълф. — Не е за вярване. Кои сте все пак? Хей, вие да не би да сте Мая Тойтовна?

Мая, побесняла, му тегли една звучна руска псувня. Койота сякаш не забелязваше никого. Той не бе проронил и дума, откакто съобщението бе пристигнало. В момента гледаше замислено екрана на лектерна си, по който вървеше нещо подобно на метеорологични сателитни снимки.

Северният и западният склонове на Тарсис бяха ненаселени, както и източният, който се спускаше към Ноктис Лабиринтус. На него бяха разположени няколко ареотермални станции, но по-голямата част от региона през цялата година бе покрита със сняг, лед и млади глетчери. Южните ветрове се сблъскваха със северните, идващи покрай Олимпус Монс, и виелиците в резултат на това бяха невероятно свирепи. Протоледниковата зона се простираше на около шест-седем километра почти до основите на огромните вулкани. Мястото не бе удобно нито за строителство, нито за криене на ровъри. Те потеглиха на север по пътеките от лава, които служеха вместо пътища, покрай огромната грамада на Тарсис Толус — вулкан с размерите почти на Мауна Лоа, въпреки че в сравнение с Аскреъс изглеждаше като хълм от шлака. На следващата нощ се измъкнаха от снега и поеха на североизток покрай Екус Касма, където се подслониха под изумителната му източна стена. Само няколко километра по на юг беше новото жилище на Сакс — на върха на скалата. Койота започна да изучава прогнозите за времето. Мая нещо мърмореше за закъснението, но той само сви рамене.

— Не си мисли, че ще бъде много просто — сряза я неумолимо. — А ако не настъпят някои определени обстоятелства, дори ще е невъзможно. Ще се наложи да изчакаме малко подкрепления от страна на времето. Има едно нещо, което сме го измислили заедно със Сакс и Спенсър. Доста е хитро, но са необходими конкретни определени начални условия.

Преобладаващите ветрове в района обикновено бяха западни и когато се сблъскваха с Екус, възникваха насочени нагоре въздушни течения, които живеещите в Наблюдателницата Екус използваха за летене с глайдери и делтапланери. Но понякога от изток идваха циклони. Студеният въздух обираше снега от върховете и тогава ветровете заприличваха на лавини.

Койота известно време бе изучавал тези ветрове. Според изчисленията му, когато настъпеха определени първоначални условия — рязък температурен контраст и буреносно течение, което да премине през платото от изток на запад — някои леки намеси тук-там щяха да превърнат насочените надолу въздушни течения в мощни вертикални тайфуни с невероятна сила, помитащи всичко на север и на юг. Когато Спенсър им бе предал характеристиките на новото строителство в Касей Валис, Койота веднага беше решил да се опита да създаде средства за постигане на подобни интервенции.

— Тези идиоти са построили затвора си в нещо подобно на аеродинамична тръба — промърмори той след малко в отговор на постоянните въпроси на Мая. — Именно затова ние пък построихме вентилатор. По-скоро бутон, който да включва този вентилатор. Заровихме на върха на скалата няколко огромни чудовищни маркуча, които да разпръскват във въздуха сребърен нитрат, както и няколко лазера, които да нагряват въздуха точно над зоната на въздушните течения. По този начин възниква насрещно налягане, което препречва пътя на обичайното течение навън, така че когато то най-накрая си пробие път, става доста по-силно. Инсталирали сме и експлозиви в долната част на скалата, за да примесят въздуха с прах и да го направят по-тежък. Защото, виждаш ли, ако въздухът не е пълен с прах или сняг, той обикновено се нагрява, докато пада надолу. Изкачвал съм тази скала пет пъти, докато наглася всичко това, може би си виждала. Естествено, мощността на всичките тези неща е нищожна, сравнена с общата сила на вятъра, но от съществено значение са и метеорологичните условия. Нашите компютърни тестове са определили точно в кой момент да се задвижи всичко, за да можем да очакваме желания от нас резултат. Или поне така се надяваме.

— Не сте ли го изпробвали? — поинтересува се Мая.

Койота я изгледа с немигащ поглед.

— Изпробвали сме го на компютъра и работи отлично. Ако циклонните ветрове над платото достигнат скорост от 150 км/ч, ще се убедиш и сама.

— В Касей със сигурност знаят за тези ветрове — отбеляза Рандълф.

— Знаят. Но това, което те приемат за много нищожна вероятност, ние можем да създадем… при определени обстоятелства.

— Партизанска климатология — каза Рандълф с очи, блеснали от задоволство. — Как му викате на това? Климатичен саботаж? Атакуваща метеорология?

Койота се престори, че не чува, но Мишел забеляза доволна усмивка сред космалаците на лицето му.

За огромната сила на вятъра, който беснееше в мрака, можеше да се съди по шума и неравномерното треперене на ровъра върху стегнатите амортисьори. Поривите на урагана шибаха колата с такава злоба, че понякога я натискаха надолу, докато не започнеше да им се струва, че ще се разпадне.

Камерите не показваха нищо, освен сляпата черна бъркотия, царяща отвън. Компютърът на ровъра ги водеше въз основа единствено на изчисления. Най-после стигнаха, оставиха колата и с помощта на Спенсър влязоха в марсианския град-затвор.

Под купола цареше хаос. Прахът превръщаше въздуха в черен гел, който се лееше по улиците като високопланински поток и ревеше толкова оглушително, че Мишел и Мая едва-едва успяваха да надвикат шума, дори и след като се свързаха с телефонен кабел. Двамата вървяха един до друг и внимателно опипваха с крак повърхността, преди да направят дори една крачка. Понякога, за да разберат къде са, се налагаше да шарят слепешката с ръце.

— Включи инфрачервения си визьор — предложи Мая.

Мишел опита. Гледката беше кошмарна. Разрушените сгради пламтяха като огромни зелени огньове.

Стигнаха до голямото здание в центъра на града, в което според Спенсър щеше да се намира Сакс, и видяха, че една от стените му е изцяло яркозелена. Дано около подземната клиника, където вероятно държаха Сакс, да имаше херметични прегради. Ако нямаше, то беше доста вероятно с опита си за спасение да са убили приятеля си.

Изведнъж една от вратите пред тях се отвори с трясък и оттам изскочиха няколко облечени със скафандри мъже, които хукнаха надолу по улицата и изчезнаха от очите им. Мишел и Мая се приближиха до вратата и влязоха, като откачиха кабела между тях и извадиха от джобовете си парализиращите пистолети, които Койота им бе дал. Мишел удари с юмрук таблото, което отваряше вътрешната врата. Тя се приплъзна със съскане настрани. Вътре ги посрещнаха трима очевидно уплашени мъже. Бяха облечени в скафандри, но без шлемове. Мишел и Мая стреляха по тях. Те се свлякоха на земята, потръпвайки. Двамата ги замъкнаха в съседната стая и се постараха да ги оставят извън строя за по-продължително време. Мишел се зачуди дали не са ги простреляли прекалено много пъти. Понякога такива случаи водеха до сърдечни аритмии. Тялото му сякаш се бе разширило и скафандърът му изглеждаше тесен. Чувстваше се разгорещен, дишаше тежко и бе ужасно неспокоен. Мая очевидно изпитваше същото. Тя тръгна надолу, като почти тичаше. Стигнаха до третата врата вдясно. Там, според Спенсър, трябваше да се намира Сакс. Заключено. Мая извади от джоба си малък експлозив и го прикрепи към дръжката на вратата, след което и двамата се отдалечиха на няколко метра. Когато тя възпламени експлозива, вратата се отвори навън, издухана от излизащия отвътре въздух. Те влязоха тичешком и видяха вътре двама мъже, които се опитваха да херметизират шлемовете към скафандрите си. Щом ги забелязаха, единият посегна към кобура си, а другият се хвърли към пулта на бюрото си. Но тъй като и двамата бяха прекалено заети с шлемовете си, нито един от тях не успя да свърши това, което възнамеряваше.

Мая се върна, за да затвори вратата, през която току-що бяха дошли, и след това двамата нахлуха в последната зала. Някаква фигура със скафандър и шлем стоеше до една носилка и бърникаше нещо из главата на простряното върху нея тяло. Мая изстреля няколко заряда в изправената фигура. Тя се строполи на земята като ударена с юмрук и се загърчи в мускулни спазми.

Двамата се спуснаха към тялото в носилката. Беше Сакс, въпреки че Мишел го позна по фигурата, а не по лицето, което представляваше страховита маска на привидение или на мъртвец — две очи с тъмни кръгове около тях и стърчащ помежду им нос. В най-добрия случай беше в безсъзнание. Започнаха да го развързват. Върху избръснатата му глава бяха прикрепени електроди. Мишел потръпна, когато Мая просто ги изтръгна със замах. Той извади от джоба си тънък резервен скафандър и започна да облича безжизнения Сакс. В бързината действаше доста грубо, но Сакс дори не простена. Мая извади резервния си шлем и малък балон с кислород и ги включи. Ръката й стискаше толкова здраво китката на Мишел, че той вече започваше да се притеснява дали костите му ще издържат. Тя отново присъедини телефонния кабел и попита:

— Жив ли е?

— Май че да. Дай първо да го измъкнем оттук, пък после ще проверяваме.

— Виж само какво са направили с лицето му тези убийци. Фашисти!

Фигурата на пода — оказа се, че бе жена — започваше да се размърдва. Мая я изрита здравата в стомаха, наведе се, погледна я в лицето и изпсува учудено.

— Това е Филис.

Мишел хвана Сакс под мишниците и го повлече навън. Мая тръгна след тях. На пътя им внезапно изникна човешки силует. Мая вече насочваше пистолета си, но Мишел бутна ръката й встрани. Това бе Спенсър Джаксън — позна го по очите. Спенсър заговори нещо, но заради шлемовете си не успяха да го чуят. Той очевидно разбра, понеже повиши глас:

— Слава Богу, че дойдохте! Почти го бяха довършили. Щяха да го убият!

Мая каза нещо на руски, влезе тичешком в стаята и не след дълго се върна при тях. Звучна експлозия разтърси всичко. От вратата, през която току-що бяха излезли, изригнаха дим и отломки, които направиха на парчета отсрещната стена.

— Не! — извика Спенсър. — Това беше Филис!

— Знам! — изкрещя злобно Мая, но Спенсър не можа да я чуе.

— Хайде по-живо — настоя Мишел и подхвана Сакс отново. Той посочи с жест на Спенсър да си сложи шлема. — Да се измъкваме, докато все още можем. — Никой не показа с нещо, че го е чул, но все пак Спенсър нахлузи шлема си и му помогна да пренесат Сакс през коридора, по стълбите, до приземния етаж.

Отвън беше шумно като в ада и също толкова черно. По повърхността и из въздуха се носеха всякакви предмети. Нещо удари Мишел по стъклото на шлема му с такава сила, че го събори на земята. След това събитие всичките му спомени бяха доста относителни. Действаше като автомат. Мая присъедини телефонния кабел към компютъризираната гривна на Спенсър и изсъска някакви заповеди, които явно се отнасяха и за двама им. Гласът й бе твърд и премерен. Прехвърлиха неподвижното тяло на Сакс през стената на купола и запълзяха към шлюза, в който бяха оставили ровъра. Щом стигнаха, затвориха външната врата и започнаха да напомпват въздух в камерата. Подът на шлюза бе дебело покрит с пясък. Понесените от вентилатора частички замъгляваха въздуха, който сега им изглеждаше свръхпрозрачен. Примигвайки, Мишел се взря в лицето на Сакс през шлема. Все едно гледаше през маска за гмуркане. Никакви признаци на живот.

Когато вътрешната врата се отвори, те свалиха шлемовете и скафандрите си, с накуцване влязоха в колата и затвориха вратата заради праха. Лицето на Мишел бе влажно. Когато прекара ръка по него, установи, че това се дължи на кръвта, която изглеждаше яркочервена на силната светлина в ровъра. Течеше му кръв от носа. С периферното си зрение виждаше малко неясно. Цялата кола му изглеждаше тиха и замряла. Едното бедро на Мая бе доста зле разсечено, а плътта около това място бе измръзнала и побеляла. Спенсър изглеждаше невредим, но изтощен и много бесен. Той издърпа шлема на Сакс, като мърмореше:

— Не е трябвало просто така да издърпвате тези електроди. Можело е да направите нещо на човека! Трябваше да ме изчакате да дойда! Не сте знаели с какво се захващате!

— Ние не знаехме дали изобщо ще дойдеш — репликира го Мая. — Ти закъсня.

— Да, но не чак толкова много! Не е трябвало да се паникьосвате чак така!

— Не сме се паникьосвали!

— Тогава защо сте му махнали електродите толкова грубо? И защо уби Филис?

— Тя беше мъчителка и убийца!

Спенсър разтърси яростно глава.

— Тя беше пленник също като него!

— Глупости на търкалета!

— Ти пък откъде можеш да знаеш как е стоял въпросът? Не, ти просто я уби, понеже така ти изглеждаха нещата! Ти… ти не си по-различна от тях!

— Нещастник! Те са тези, които ни измъчват! Ти не можа да ги спреш, ето затова трябваше ние да се заемем с това!

Псувайки на руски, Мая се тръсна в едно от шофьорските места и подкара ровъра.

— Изпрати съобщение на Койота — излая тя на Мишел.

Мишел с мъка си припомни как се борави с радиото. Ръката му сякаш самостоятелно изчука компресирано послание, в което се казваше, че акцията им е завършила успешно. След това се върна при Сакс, който лежеше на кушетката и дишаше тежко. Явно беше в шок. Части от скалпа му бяха обръснати. И от неговия нос течеше кръв. Спенсър внимателно я изтри, като клатеше тъжно глава.

— Те използват фокусиран ултразвук и сума ти други дяволии… — каза той мрачно. — Подобно ровичкане из мозъка на човек може да… — Разтърси глава, сякаш за да прогони мисълта.

Пулсът на Сакс бе слаб и неритмичен. Мишел се зае да смъква скафандъра от него, наблюдавайки как ръцете му се движат като носени от течението морски звезди. Те сякаш не зависеха от волята му, все едно се опитваше да борави с повреден телеоператор. „Зашеметен съм — помисли си той. — Може да имам и мозъчно сътресение.“ Чувстваше как му се гади. Зад него Спенсър и Мая си крещяха един на друг и побесняваха все повече и повече с всеки изминал момент. Не можеше да разбере защо.

— Тя беше просто една кучка!

— Ако убивахме хората за това, че са кучки, ти вероятно изобщо нямаше да стигнеш до борда на „Арес“!

— Престанете — обади се Мишел с изтощен глас. — И двамата.

Не му беше съвсем ясно за какво точно си говореха, но по всичко личеше, че водят словесен двубой, а на него му бе необходимо спокойствие. Мая бе нажежена до бяло — от гняв и от болка. Тя едновременно плачеше и крещеше. Спенсър на свой ред също крещеше. Цялото му тяло се тресеше. Сакс все още беше в кома. „Май ще трябва пак да се заема с психотерапия“, помисли си Мишел и се изкиска. Той с мъка изчисли курса си към шофьорското място и се помъчи да разчете показанията на циферблатите, примигващи замъглено под черния прах, който прелиташе навън пред стъклото.

— Карай — обърна се отчаяно към Мая. Тя седна в седалката до него, като плачеше от ярост, и стисна здраво кормилото. Мишел сложи ръка на рамото й, но Мая бясно я отблъсна. Ръката му отлетя встрани, сякаш се държеше на конци. Мишел едва не падна от седалката. — Разговорите после — каза той. — Станалото станало, нека сега да си отидем у дома.

— Ние нямаме дом — изръмжа Мая.

Част шеста

Мисия

Големият мъж дойде от голяма планета. Той бе просто посетител — също като Пол Бъниан, който веднъж минаваше покрай Марс, забеляза го и реши да се поогледа наоколо. Когато Пол Бъниан се изтърси, Големият мъж все още бе там. Именно затова двамата се спречкаха. И Големият мъж спечели битката. Но след като Пол Бъниан и огромният му син вол Бейб умряха, наоколо не остана никой, с когото да размениш една-две приказки. Големият мъж започна да си мисли, че живее върху една огромна баскетболна топка. Така че той поскита насам-натам, поразкъса това-онова на части, за да се опита после да ги накара да си паснат една към друга, но скоро му писна, предаде се и си тръгна.

След това бактериите в телата на Пол Бъниан и неговия вол Бейб ги напуснаха и се преселиха в топлата вода, която циркулираше под земята. Хранеха се с метан и въглероден сулфид и издържаха тежестта на милиардите тонове скала върху им, сякаш живееха на някаква неутронна планета. Хромозомите им започнаха да мутират поколение след поколение. При скорост на възпроизвеждане от десет поколения на ден никак не беше чудно, че най-силните, които оцеляха, извършиха свой собствен естествен подбор. Изминаха милиарди години, не след дълго възникна истинска субмарсианска еволюционна история, която полека-лека от пукнатините в реголита и от пространствата между песъчинките излезе на бял свят под студената пустинна светлина. Огромно количество създания от всички видове и при това всичките миниатюрни. Виждате ли, цялата работа бе там, че под земята имаше достатъчно пространство. А по времето, когато всичко излезе на повърхността, вече имаше установени модели. Горе нямаше чак толкова благоприятни условия. Затова развилата се биосфера беше ендолитна, тоест, живееше под земята, и имаше микроскопични размери. Китовете им бяха колкото новоизлюпени попови лъжички, секвоите — с размери на еленов лишей и така нататък.

Тази еволюция доведе до възникването на малки червени човечета, които доста приличат на нас. Но това е така, понеже ги виждаме единствено с ъгълчетата на очите си. Ако погледнем някое от тях директно, ще забележим, че прилича на миниатюрен изправен на задните си крака саламандър, тъмночервен на цвят, въпреки че кожата им очевидно притежава хамелеонски способности. Затова те почти винаги са с цвета на скалите, между които стоят. Ако се вгледаме в някое от тях за по-продължително време, ще видим, че кожата му наподобява лишей, примесен с пясък, а очите му приличат на два рубина. Удивително нещо. Но не се въодушевявайте чак толкова. Никое от тези неща не може да бъде забелязано с просто око. Прекалено трудно е. Когато стоят неподвижно, ние просто не можем да ги забележим. И едва ли щяхме дори да подозираме за съществуването им, ако понякога някои от тях, твърдо уверени в това, че могат да замръзнат на място и да изчезнат, когато си поискат, не идваха от време на време в настроение и не започваха да скачат и да се въртят в областта на периферното ни зрение — просто за да ни дразнят. Ние ги забелязваме, но когато извъртим очи, за да ги погледнем, те спират да се движат. И вече не можем да ги видим.

Те живеят навсякъде, дори и в стаите ни. Обикновено във всяка купчинка прах по ъглите има поне пет-шест от тях. А колко от нас могат с чисто сърце да заявят, че по ъглите на стаите им няма прах? Според мен николко. Доста дразнещо за тях е, когато започнем да метем, не мислите ли? В такива дни малкият червен народ е принуден да бяга като дявол от тамян. За тях това е случка от ранга на нашите стихийни бедствия. Ние им изглеждаме като огромни полудели идиоти, които веднъж на няколко дена превъртат и започват да буйстват.

Да, вярно е, че първият човек, видял малките червени човечета, е Джон Буун. Че какво друго бихте могли да очаквате? Видял ги още в първите часове след приземяването си на Марс. По-късно се научил да ги вижда, дори когато са неподвижни и започнал да говори с онези, които забелязвал в стаята си. Говорил, говорил, говорил, докато най-накрая малкият народ не се предал и не заговорил и той. Всеки научил езика на другия, така че в речта на червените човечета и до днес се срещат някои джонбууновизми. Когато Буун си тръгвал отнякъде, с него поемала цяла тълпа. На тях това им харесвало, а и Джон не бил от най-чисто плътните, така че в общи линии идеално си паснали. Да, в нощта, когато го убиха в Никозия, с него имаше неколцина от тях. Ето всъщност защо онези араби умряха по-късно същата нощ. След тях тръгна цяла орда от малките червени човечета. Гадно, а?

Така или иначе малкият червен народ още живее редом с нас, само че след смъртта на Джон си трае и ни наблюдава с рубиненочервените си очи, опитвайки се да разбере какво точно сме ние и защо вършим това, което вършим. Сега вече те могат да сключват сделки с нас и да получават каквото пожелаят. А това, което искат, са хора, с които да могат да разговарят и да бъдат приятели, такива, които да не ги измитат всеки няколко месеца и да не унищожават планетата. Затова ни наблюдават и ни следват на цели тълпи. Вече почти са готови да разговарят с нас. В момента те определят с кого именно да се свържат. Питат се: „Кой ли от тези огромни идиоти знае за Ка?“

Абсолютно вярно. Това е тяхното име на Марс. Ка. Арабите са особено доволни, понеже те наричат Марс Кахира. Японците също, защото на техния език Марс е Касей. Всъщност имената на Марс на почти всички земни езици съдържат в себе си звука Ка. В някои от диалектите на малкия червен народ този звук се среща като м’ка. Доста земни имена на Марс съдържат и този звук. Възможно е червените дребосъци да са имали преди време развита космическа техника. Ако това е било така, сигурно са идвали на Земята под формата на елфи, феи и останалите членове на така наречения „малък народ“. Вероятно тогава са ни разказали откъде идват и как се нарича тази планета на техния език. От друга страна е възможно самата планета по хипнотичен път да въздейства върху съзнанията на тези, които я наблюдават, без значение дали са стъпили на повърхността й или я виждат като малка червена звездичка в небето. Не знам, може и самият цвят да има нещо общо. Ка.

С две думи, ка ни наблюдават и се питат: „Кой знае за Ка? Кой прекарва времето си на Ка, кой изучава Ка, кой обича да докосва Ка, кой се разхожда по Ка и оставя Ка да го обсеби? Кой оставя праха в стаята си недокоснат?“. Ето с тези хора ще разговарят те. Ка казват: „Много скоро ще се изправим пред вас, но само пред онези от вас, които (по наше мнение) харесват Ка. Така че е по-добре да се подготвите. Ще измислим някакъв план. Ще настане време, когато ще зарежем всичко и ще тръгнем към един нов свят. Ще настане време, когато ще освободим Ка.“

Потеглиха на юг в мълчание. Колата често поднасяше под атаките на вятъра. Минаваха час след час, но Мишел и Мая не се обаждаха. Един сигнал трябваше да пристигне в случай на успех, а друг — в случай на провал. Ниргал с всеки изминал момент се плашеше все повече и повече от продължителното чакане. Целият план сега му се струваше налудничав. Зачуди се защо Койота бе решил именно така. Естествено Ниргал, както и всички останали, се бяха съгласили с плана, а Спенсър, Мая и няколко червени от Мареотис дори бяха помогнали да го формулират. Но едва ли някой бе очаквал ураганът да стане толкова свиреп. Без съмнение Койота бе техен водач, а сега той изглеждаше объркан, почти обезумял — от бяс, тревоги и страх.

Изведнъж радиото изпиука така рязко, сякаш наблизо бяха изтрещели две-три светкавици. Веднага последва и декодираното съобщение. „Успех“. Успех. Бяха открили Сакс и го бяха спасили.

Настроението в колата се промени като изстреляно с топ — от униние във въодушевление. Всички крещяха несвързано, смееха се и се прегръщаха. Койота подкара към мястото, където трябваше да се срещнат с Мая и Мишел. Там всички се втурнаха вкупом към ровъра, в който беше и Сакс, готови да продължат празненството. Ниргал се шмугна в шлюза и стисна ръката на Спенсър. Нисичък човек с кръгло лице. Ръцете му трепереха, но независимо от това изгледа втренчено Ниргал.

— Радвам се да се запознаем — каза той. — Доста неща съм слушал за теб.

Кръвнишкият поглед на Мая преряза като с нож веселието им. Всъщност, след като първоначалната радост от срещата им премина, стана ясно, че нещата в този ровър не бяха съвсем наред. Сакс беше спасен, но явно бяха позакъснели малко. Мая рязко им каза, че го бяха измъчвали. Не можеха да разберат дали онези не са му причинили нещо, понеже все още не бе дошъл в съзнание.

Ниргал отиде до задната част на колата да го види. Сакс лежеше безчувствено на канапето. Разбитото му лице представляваше ужасна гледка. Мишел седеше до него неподвижен, замаян от някакъв получен по главата удар. А Мая и Спенсър явно се бяха спречкали. Не казваха нищо, но не поглеждаха един към друг и не си говореха. Мая определено беше в лошо настроение. Ниргал разбра това от прекалено добре познатия му от детските му години неин поглед, който сега бе дори още по-свиреп от тогава. Лицето й беше сковано, а ъгълчетата на устните й — отпуснати надолу.

— Убих Филис — каза тя на Койота.

Всички млъкнаха. Ръцете на Ниргал изстинаха. Като се огледа, разбра, че и останалите се чувстват неудобно. Мая бе единствената убийца сред тях. Имаше нещо особено в това, което чувстваха всички, включително и самата Мая. Тя изпъна гръб, презирайки ги за малодушието им. За тях това излизаше извън рамките на рационалното. Дори не можеха да го проумеят. Ниргал четеше лицата им като отворени книги. Те виждаха в убийството нещо примитивно, инстинктивно, животинско. А Мая продължаваше да ги гледа втренчено, с ненавист към ужаса им. Очите й блестяха с далечната хладна враждебност на орел.

Койота пристъпи напред, повдигна се на пръсти и я целуна по бузата, като някак си успя да устои на кръвнишкия й поглед.

— Добра работа си свършила — каза той, като сложи ръка на рамото й. — Спасили сте Сакс.

Мая сви рамене:

— Взривихме машината, към която го бяха прикачили. Не знам дали сме успели да разрушим записите, ако въобще е имало такива. Вероятно не сме. А пък и те прекрасно знаят, че са го държали в ръцете си, но някой е успял да ги прецака. Тоест, поводи за празнуване няма. Ще се помъкнат след нас с всичко, което имат.

— Не мисля, че са чак толкова добре организирани — вметна Арт.

— Що не вземеш да млъкнеш? — озъби му се Мая.

— Добре де, ама щом така и така вече знаят за вас, значи няма да ви се наложи да се криете толкова усилено, нали?

— Я да се хващаме на работа — промърмори Койота.

На същия ден двете коли потеглиха на юг. Облакът прах, вдигнат от вятъра, бе достатъчен, за да ги прикрие от сателитните камери. Напрежението продължаваше да е огромно. Мая бе посиняла от бяс и с нея не можеше да се говори. Мишел се мъчеше да я накара да се съсредоточи върху текущите проблеми, за да могат подробностите от онази ужасна нощ да поизбледнеят от съзнанието й. Но един поглед върху продължаващия да е в безсъзнание Сакс, който заради белезите по лицето си приличаше на миеща мечка, веднага възкресяваше всичко случило се.

Ниргал седеше до Сакс с часове, поставил ръка върху ребрата му или върху главата му. Това беше единственото, което можеше да направи за него. Дори и без тъмните кръгове около очите човекът до него не приличаше много на онзи Сакс Ръсел, когото Ниргал познаваше още от дете. За Ниргал бе огромен шок да наблюдава следите от физическо малтретиране — явно доказателство, че враждата между тях и онези беше на живот и смърт. Това бе нещо, което дълги години не му бе давало мира. Затова видът на Сакс бе грозна и отвратителна гледка. Те не просто имаха врагове, а Врагове, които явно бяха способни на подобни неща и ги вършеха през цялото време. Явно всичко онова, което Ниргал бе чувал, беше истина. А Сакс бе просто една от милионите жертви.

Като наближиха Тарсис решиха да се разделят. Касей щеше да отведе Мая и Мишел право на юг, а останалите щяха да откарат Сакс в Тарсис Толус. Там имаше клиника на богдановистите, само на две нощи път, и тя обслужваше голяма част от подземния свят.

Най-после пристигнаха, паркираха ровъра и излязоха навън. Дойде малка линейка и с пълна скорост понесе Сакс към клиниката в центъра на града. Останалите тръгнаха по затревената главна улица след нея, наслаждавайки се на откритото небе след толкова дни, прекарани в колата. Арт доста се изненада, че не се крият, затова се наложи Ниргал да му обясни накратко и в общи линии какво представлява „полусветът“. Бяха седнали в едно кафене точно срещу клиниката, на горния етаж на което имаше някоя и друга „безопасна“ стая.

А в самата клиника работата вече кипеше с пълна пара. Няколко часа след пристигането им позволиха на Ниргал да се изкъпе, да се облече в стерилни дрехи и да поседи до леглото на Сакс. Бяха прикрепили приятеля му към машина, която прекарваше течност през белите му дробове. Човек можеше да я различи през прозрачните тръбички и маската, покриваща лицето му. Приличаше на мътна вода. Беше отвратително. Изглеждаше така, сякаш се опитваха да го удавят. Но всъщност течността беше перфлуоровъглеродна смес, която съдържаше три пъти повече кислород от въздуха. Тя обогатяваше кръвта на Сакс с този кислород и възстановяваше пътищата на въздуха. Освен това бе натъпкана и с най-различни лекарства. Сестрата, която се грижеше за Сакс, обясни всичко това на Ниргал, докато работеше.

— Сякаш е в резервоар за ектогени — отбеляза той.

— Или — подхвана сестрата с любопитен поглед, — в майчина утроба.

— Да. Като че ли се ражда отново. Дори вече не изглежда по същия начин.

— Можеш да останеш при него — каза сестрата и си тръгна.

Ниргал седна и се опита да почувства как се справя Сакс, да усети как животът се бори в него и иска да изплува обратно. Телесната му температура варираше и стигаше до опасно ниски стойности. След малко дойдоха доктори и нагласиха някакви уреди срещу лицето и главата на Сакс, като си говореха приглушено: „Възникнаха известни проблеми. Предният, отдясно. Ще видим“.

Същата сестра дойде няколко нощи по-късно. Когато видя Ниргал, тя каза:

— Задръж главата му, Ниргал. Точно така. Задръж малко… така, идеално. Хайде, направи сега онова.

— Кое?

— Знаеш кое. Предай му малко топлина. — И след тези думи тя излезе бързо, сякаш смутена от предложението си. Или изплашена.

Ниргал седна и се съсредоточи. Той откри вътрешния си огън и се опита да препрати известна част от него през ръката си в тялото на Сакс. Топлина, топлина, внезапен колеблив удар на бяла мощ, изпратен към нараненото зелено… След това — опити да разчете топлината от челото на Сакс…

Минаваха ден след ден. Ниргал стоеше от сутрин до вечер в клиниката. Една нощ, докато се връщаше от кухните, към него се затича млада медицинска сестра, сграбчи го за ръката, като постоянно повтаряше: „Хайде, хайде!“ и го помъкна нанякъде. Следващото нещо, което си спомняше, беше как седи в стаята на Сакс и държи главата му, дъхът му излиза на пресекулки, а мускулите му са изопнати като стоманени въжета. В стаята имаше трима доктори и няколко сестри. Един от докторите направи крачка към Ниргал, но младата сестра застана помежду им.

Ниргал чувстваше как нещо в главата на Сакс се движи — някакво течение, което си отиваше… или се завръщаше. Той вля в тялото му всяка частичка viriditas, която успя да открие в себе си. Изведнъж се уплаши. Спомни си нощта, когато умря Симон. Онова изражение на лицето му. Перфлуоровъглеродът продължаваше с лек шум да циркулира из белите дробове на Сакс. Ниргал впи жадно поглед в него и впрегна всичките си сили, така, сякаш целият свят замръзваше, сякаш с усилията си можеше да спаси не само Сакс, но и Симон.

Времето течеше бавно и напрегнато. Малко по малко всички изпаднаха в някакво състояние, като че ли се намираха извън потока на времето. Ниргал не бе в състояние да каже дали е ден или нощ. „Това е цената на нашите тела — мислеше си той. — И ние плащаме.“

Една вечер, около седмица след пристигането им, докторите изключиха вентилатора и изпомпаха течността от белите дробове на Сакс. Той шумно си пое въздух и започна да диша самичък. Отново бе станал човек, който диша обикновен въздух с белите си дробове — с две думи, напълно обикновен бозайник. Бяха оправили носа му и му бяха придали нова форма (всъщност, почти същата като преди пластичната операция). Синините все още изглеждаха впечатляващо.

Около час след изключването на апаратурата Сакс дойде в съзнание. Огледа се из стаята, усилено примигвайки, след това се взря отблизо в Ниргал и здраво се вкопчи в ръката му. Но не можеше да говори. Не след дълго заспа.

Ниргал излезе навън и тръгна по зелените улици на малкия град. Над всичко се извисяваше конусът на Тарсис Толус, който се издигаше в черно-ръждивото си величие на север като двойник на Фуджияма, само че малко по-тумбест. Ниргал се затича около купола по обичайния си начин, сякаш отвътре го изгаряше някакъв огромен излишък от енергия. Сакс и неговото велико необяснимо…

Бяха отседнали в стаи над едно кафене от отсрещната страна на клиниката. Когато се върна там, той откри Койота, който крачеше накуцвайки из стаята, мърмореше си нещо под носа и си подсвиркваше някакви импровизирани мелодийки.

— Станало ли е нещо? — попита Ниргал.

Койота размаха ръце.

— Сега, когато състоянието на Сакс вече е стабилно, трябва да се махаме оттук. Ти и Спенсър можете да се грижите за него, докато караме на запад покрай Олимпус Монс.

— Няма проблеми — каза Ниргал. — Когато кажат, че Сакс е готов, потегляме.

Койота се взря в него.

— Твърдят, че ти си го спасил. Че си го върнал от страната на мъртвите.

Ниргал поклати глава, ужасен от подобна мисъл.

— Той не е умирал.

— Казах им го. Но те говорят именно това. — Койота впи замислен поглед в него. — Трябва да внимаваш, момчето ми.

Потеглиха през нощта, заобикаляйки извивките на склона на северен Тарсис. Сакс бе положен на дивана в отделението зад шофьорите. Часове след отпътуването им Койота каза:

— Иска ми се да нанесем удар по един от миньорските лагери в Серауниъс, който принадлежи на „Субараши“.

— Той погледна към Сакс. — С теб всичко наред ли е?

Сакс кимна. Синините му бяха станали зелени и пурпурни.

— Защо не можеш да говориш? — попита го Арт.

Сакс сви рамене и изграчи нещо неразбираемо.

Те продължиха нататък.

От дъното на северната страна на Тарсис се простираше система от успоредни каньони, наречени Серауниъс. Пукнатините бяха около 40 — каньони, самотни хребети, дълбоки фрактури или просто огромни гънки по терена. Всички те се простираха на север и на юг, като прорязваха изключително богатата на метали област, насечена от всякакви видове включвания отдолу. Затова в каньоните имаше стотици миньорски лагери и подвижни съоръжения. Койота се взира известно време в изображенията върху картите, след което потърка ръце.

— Това, че те плениха, ми развърза ръцете, Сакс. Така и така вече знаят, че сме тук, няма причина да не изкараме известна част от тях извън строя. Пък и защо да не отмъкнем малко уран, щом можем?

— Има ли вероятност да се наложи да убием някои от тези миньори? — попита Арт.

Койота сви рамене.

— Не е изключено.

Сакс поклати рязко глава.

— Ей, по-леко с главата — сгълча го Ниргал.

— Съгласен съм със Сакс — каза бързо Арт. — Искам да кажа, дори и да оставим настрана моралните съображения (а аз вземам и тях предвид), дори и само от практическа гледна точка това е глупаво. Да, глупаво е, защото изхождате от предположението, че враговете ви са по-слаби от вас и ще можете да направите всичко, което си поискате, ако опукате двама-трима от тях. Но хората не са такива. Помислете си какво ще стане. Ще слезете долу в онзи каньон и ще убиете няколко души, които просто си вършат работата. След известно време ще дойдат други хора и ще открият телата. Ами че те ще ви намразят завинаги! Дори някой ден да превземете целия Марс, те пак ще ви мразят и ще правят всичко възможно, за да ви пречат. И това ще е единственото, което ще постигнете, защото на мястото на убитите миньори ще дойдат нови, и то на секундата.

Арт хвърли поглед към Сакс, който бе седнал на дивана и го наблюдаваше втренчено.

— Да видим другия начин. Слизате долу, правите нещо, което ги кара всичките да хукнат презглава към аварийното си убежище, след което ги заключвате вътре и повреждате машините им. Те викат час-два за помощ, висят там някой и друг ден, след което идва някой и ги измъква. Хората са бесни, но си мислят: „Можеше и да сме мъртви. Онези червени повредиха машините и духнаха яко дим. Даже не ги и видяхме. Можеха да ни убият, но не го направиха.“ Онези, които ще дойдат да ги спасят, ще си мислят същото. И накрая, когато завземете Марс (или поне се опитате), те ще си спомнят за това и ще започнат да ви насърчават. Или дори да работят за вас.

Сакс кимна. Спенсър гледаше към Ниргал. След малко всички погледнаха към него, с изключение на Койота, който се бе втренчил в китките на ръцете си, сякаш четеше нещо, написано върху тях. Но когато вдигна поглед, той също го насочи към Ниргал.

За Ниргал всичко бе просто. Той погледна заинтригувано Койота.

— Арт е прав. Хироко никога няма да ни прости, ако започнем да избиваме хора без причина.

Лицето на Койота се изкриви, сякаш в презрение на тяхната мекушавост.

— Не убихме ли няколко души в Касей Валис?

— Но това беше различно! — възрази Ниргал.

— Така ли? И как точно?

Ниргал се поколеба, несигурен. Арт обясни:

— Онези там бяха шайка полицейски палачи, които бяха заловили приятелчето ти и бяха натикали мозъка му в микровълнова печка. Затова и си получиха заслуженото. Но тези момчета долу в каньона просто разкопават скалите.

Сакс кимна. Той наблюдаваше всички крайно внимателно. Изглеждаше, че разбира всичко и дълбоко се е потопил в разговора. Но понеже продължаваше да не обелва нито дума, бе трудно да се каже със сигурност.

Койота впи немигащ поглед в Арт.

— Това долу да не би случайно да е мина на „Праксис“?

— Не знам. Пък не ми и пука.

— Хм-м… — Койота погледна към Сакс, после към Спенсър, след това премести поглед върху Ниргал, който чувстваше как бузите му горят. — Е… добре тогава. Ще опитаме така, както ти казваш.

И така надвечер Ниргал тръгна заедно с Койота и Арт. След дълго ходене из лабиринта от пукнатини стигнаха до малък купол, разположен срещу западната стена на един от каньоните. В този купол бяха складирани ремаркета, сонди, багери и друго подобно оборудване. Това бе доста продуктивна уранова мина, а до Койота бяха достигнали слухове, че запасите уран, натрупани тук в интервала от време между построяването на двата елеватора, все още не са изпратени на повърхността.

Тримата се насочиха към купола. Вътре не се виждаше никой. Единственото осветление бяха нощните лампи и прозорците на някакво ремарке почти в средата на купола.

Койота се насочи към най-близкия шлюз, издърпа от компютъризираната си гривна кабел с жак, който включи в ключалката на вратата, след което започна да натиска малките бутончета на китката си. Не след дълго вратата се отвори. Не се задейства никаква аларма, нито пък някой излезе да ги посрещне. Те влязоха в шлюза, затвориха външната врата, изчакаха, докато камерата се изпълни с въздух и отвориха вътрешната врата. Койота изтича към малката фабрика зад ремаркето. Ниргал тръгна към жилищните помещения и стигна до вратата на ремаркето. Той извади една от „заключващите пръчки“ на Койота, постави я под дръжката, завъртя копчето, което освобождаваше фиксатора и натисна пръчката до вратата и стената на караваната. Понеже тя бе направена от някаква магнезиева сплав, полимерният фиксатор щеше да осъществи нещо като керамична връзка между вратата и стената, така че вратата щеше да залепне и нямаше да може да се отвори. Ниргал изтича до другата врата и направи същото, след което хукна към портата. Чувстваше как кръвта във вените му кипи, сякаш се състоеше изцяло от адреналин. Всичко толкова приличаше на обикновена лудория, че едва ли не насила се застави да си спомни за експлозивите, които Арт и Койота в момента поставяха навсякъде из селището — в складовете, върху материята на купола и на паркинга с миньорските вагонетки. Ниргал се присъедини към тях и започна да притичва от машина на машина, да отваря вратите им ръчно или по електронен път и да пъха в тях малките кутийки, които Койота му бе дал.

Койота искаше да измъкне известна част от хилядите тонове обработен уран, който бе складиран тук, но за жалост това бе невъзможно. Въпреки всичко те влязоха в склада, пълен с натоварени с уран роботизирани камионетки и ги програмираха да тръгнат към северните каньони и да заровят товара си в области, където концентрацията на апатит щеше да прикрие радиоактивността и да затрудни максимално издирването на рудата. Спенсър бе изказал съмнение по повод ефективността на подобна стратегия, но Койота отвърна, че това е значително по-добре, отколкото просто да оставят урана в мината. А пък и всички с радост подкрепяха всеки план, който ги избавяше от необходимостта да се разкарват наоколо с тонове уран в багажното отделение на ровъра.

Когато и с това бе свършено, те се затичаха към шлюза, излязоха навън и хукнаха да бягат. На половината път към насипа чуха серия пукания и гърмежи откъм купола. Ниргал хвърли един поглед през рамо, но не видя нищо по-особено — куполът все още бе тъмен в по-голямата си част, а прозорците на караваната продължаваха да светят. Той се обърна и продължи да бяга. Чувстваше се така, сякаш лети. Изведнъж с учудване видя, че Арт тича пред него, всяка негова стъпка подобна на гигантски див скок.

Стигнаха до ровъра преди Койота и го изчакаха в шлюза. Дишаха тежко и се усмихваха един на друг през стъклата на шлемовете си. След около две-три минути пристигна и Койота и Спенсър подкара ровъра. Арт отнесе доста шеговити подмятания за лудешкото си бягане, но той само махна с ръка и се ухили:

— Не се изплаших, бе, хора, истина ви казвам! Това е от ниската гравитация. Аз си тичах както обикновено, но краката ми сами се носеха напред с някакви тигрови подскоци! Забележително!

За да избягнат насечения терен северно от Олимпус Монс трябваше да заобиколят доста на север. Както винаги, пътуваха през нощта и спяха през деня.

Арт и Ниргал прекараха голяма част от тези нощни пътешествия в шофиране и разговори. Арт задаваше хиляди въпроси, Ниргал отговаряше и на свой ред питаше не по-малко. Той бе толкова очарован от Земята, колкото Арт от Марс. Те двамата доста си пасваха един с друг. Всеки се интересуваше от другия, а това винаги бе плодотворна основа за възникване на едно приятелство.

В студентските си години Ниргал се бе уплашил от мисълта да влезе в контакт със земни жители. Тази идея му бе хрумнала за пръв път една нощ в Сабиши и след това той никога не успя да я забрави. В продължение на месеци с часове мислеше за това, понякога даже проучваше с кого евентуално би следвало да се свърже. Колкото повече учеше, толкова повече се убеждаваше, че идеята не е лоша, че съюзът със земяните би се превърнал в критичен фактор за техните надежди. А вече бе сигурен, че никой от познатите му членове на подземния свят не би рискувал да ги потърси, но ако все пак дръзнеше да го направи, то това щеше да е изцяло по собствена инициатива. Рискът, залозите…

Реши да се съсредоточи върху „Праксис“, понеже бе прочел това-онова за тази фирма. Стреляше напосоки, но именно така стават повечето критични събития. Инстинктивно действие: пътуването до Бъроуз, отиването до офисите на „Праксис“ в платото Хънт и настойчивите молби да бъде свързан с Уилям Форт.

Свързаха го, въпреки че това само по себе си не означаваше нищо. Но по-късно, в първия момент, когато се срещна с Арт из улиците на Шефилд, той разбра, че се е справил добре. „Праксис“ се бе справила добре. Само един поглед към огромния мъж разкриваше нещо успокояващо — някаква откритост, някакво леко, приятелско чувство. Ако използваше детския си речник, това бе баланс на два свята. Човек, на когото можеше да се довери.

Един от белезите на добрата акция е, че в ретроспективен план изглежда неминуема. Сега, когато нощите отминаваха една след друга в светлината на инфрачервените визьори, двамата мъже общуваха така, сякаш се наблюдаваха един друг също в инфрачервена светлина. Говореха си за всичко, за което хората обикновено разговарят — за минало, за мнения, за надежди. Ниргал доста време обяснява на Арт за Зигота и Сабиши.

— Няколко години съм учил в Сабиши. Там има университет, ръководен от исеите. В него не се пазят архиви или нещо от този род. Просто посещаваш лекциите, които желаеш, и общуваш единствено с учителя си. Голяма част от Сабиши работи без записки или архиви. Това е столицата на „полусвета“, нещо като Тарсис Толус, само че много по-голям. Огромен град. Там се срещнах с много хора от всички краища на Марс.

Изведнъж романтиката на Сабиши се върна в спомените му. Изобилието на случки и усещания наводни речта му. Той изживяваше всички емоции от онова време, независимо, че някои от тях бяха явно противоречиви и несъвместими. Всичко се бе сляло в един компактен полифоничен акорд.

— Да живееш там, след като си израснал в място като Зигота, сигурно е било неповторимо изживяване — отбеляза Арт.

— О, да, наистина! Беше прекрасно.

— Разкажи ми.

Ниргал се приведе напред в стола си и се опита да предаде с думи онова, което бе преживял.

Отначало всичко беше много странно. Исеите бяха извършили невероятни неща. Докато Първата стотица се бе карала, боричкала и разцепвала из цялата планета, бе започнала война и сега всички бяха или мъртви, или се криеха, първата група японски заселници — онези 240 човека, които бяха основали Сабиши само седем години след пристигането на Първата стотица — бе останала близо до мястото, където се бяха приземили, и бе построила град. После бяха устояли на всички последвали промени, включително и на изкопания точно до града им мохол — просто бяха използвали отпадъците за строителни материали. Когато атмосферата се бе сгъстила достатъчно, те бяха залесили околността, която бе скалиста и висока, с други думи — доста труден терен. Сега живееха сред смесена гора от дървета-джуджета, гора от бонсаи. По време на катастрофите от 2061 година не бяха помръднали от мястото си и понеже транснационалните компании ги приеха за неутрални, бяха оставени на мира. Встрани от събитията, те строяха дълги извиващи се насипи и могили, пронизани от тунели и пълни със стаи, готови да укриват хората от Юга.

По този начин те бяха изобретили „полусвета“ — най-сложното и заплетено марсианско общество, пълно с хора, които денем се разминаваха по улиците, сякаш никога не се бяха виждали, но през нощта се събираха по стаите си, за да разговарят, да свирят, да се любят. Дори хората, които не бяха част от подземния свят, им бяха интересни. Исеите бяха основали университет, Марсиански университет, където голяма част от студентите, може би 1/3 от всички, бяха млади и родени на Марс. И, без значение дали бяха от повърхността или от подземния свят, те се разпознаваха помежду си без никакво затруднение, като хора, които си бяха у дома, по милиони различни начини, които никой роден на Земята не би разбрал. Естествено и малката част родени на повърхността бе посветена в тайните на подземния свят, докато най-накрая не започна да изглежда така, сякаш всички родени на Марс знаеха всичко и бяха съюзници.

Професорите в голямата си част бяха исеи и нисеи от Сабиши, но имаше и пришълци от всички краища на Марс и дори и от Земята. Студентите също бяха отвсякъде. Те живееха, учеха и се забавляваха в този приятен град, по улиците, парковете и откритите павилиони, около водоемите, в кафенетата и по огромните затревени булеварди, които правеха Сабиши да изглежда като марсианския вариант на Киото.

Ниргал заживя в малка стая на тавански етаж, доста по-малка от жилището му в Зигота и съвсем малко по-голяма от леглото му. Ходеше на лекции, на състезания по бягане, присъединяваше се към групи, които свиреха калипсо или ходеха по кафенетата. Научи колко много знание е събрано в паметта на лектерна му. И колко ограничен и провинциален е бил самият той. Койота му бе дал блокчета въглероден пероксид, които той после продаваше на исеите срещу всякаква валута. Всеки ден бе някакво ново приключение, почти напълно спонтанно — поредица от случайни срещи, които продължаваха с часове, докато най-накрая Ниргал не падаше, останал без сили, често там, където го бе сварил моментът. Докато учеше ареология и еко-инженерство и допълваше знанията си от Зигота с математическа основа, благодарение на собствената си работа и на наставленията на Ецу той разбра, че е наследил известна част от дарбата на майка си да вижда ясно всички компоненти на системата. Работата беше изключително увлекателна. Толкова много човешки животи, жертвани заради това познание! Толкова различни бяха силите, които това познание предоставяше на света!

Вечер понякога се изтърсваше ненадейно при приятел, след като бе говорил с часове с някой 140-годишен бедуин за Транскавказката война, следващата нощ свиреше на стоманен бас или маримба до зори в компанията на двадесетина пияни латиноамериканци или полинезийци, а след това се озоваваше в леглото с някоя от мургавите хубавици от групата, красива като Джаки в най-добрите й години, но много по-лесна за разбиране. На другата вечер пък можеше да отиде с приятели да гледа постановката на Шекспировата „Крал Лир“, а след това най-вероятно щеше да тръгне с приятели из нощния град, говорейки за пиесата, за това, което тя е казала за съдбите на самите исеи, за силите на Марс и за отношенията Земя-Марс.

Тези безбройни отношения с непознати го учеха на много повече неща, отколкото самите лекции. Не че Зигота го бе оставила съвсем необразован. Жителите й толкова се различаваха по отношение на поведението си, че рядко изненадваха Ниргал. Всъщност, както започваше да разбира, той бе израснал в нещо като приют за ексцентрици — хора, върху които първите напрегнати марсиански години бяха оставили неизличим отпечатък.

Но въпреки всичко имаше и изненади, като например родените в северните градове. Пък и не само те, а и почти всички, които не бяха родени в Зигота. Те бяха физически доста по-малко близки един с друг, отколкото Ниргал бе свикнал. Те не се докосваха, прегръщаха или милваха, нито пък се бутаха или удряха. Дори не се къпеха заедно, въпреки че някои се бяха научили на това „изкуство“ в обществените бани на Сабиши. Ниргал често учудваше хората с докосванията си. Понякога говореше странни неща. Обичаше да тича по цял ден. Но независимо от тези причини, след като изминаха няколко месеца, около него започнаха да се събират безкрайни групи, банди, шайки, цели общества. Той дори бе започнал да се страхува, че по някакъв начин привлича хората около себе си, че се превръща в душа на компанията, че купонът ще върви след него от кафене на кафене и от ден на ден. Сякаш се бе образувало нещо от рода на „Групата на Ниргал“. Бързо се бе научил да отблъсква това внимание, ако не го желаеше. Но понякога откриваше, че го желае.

Особено ако около него бе Джаки.

— Пак Джаки! — отбеляза Арт. Това не бе нито първият, нито последният път, когато тя ставаше тема на разговора им.

Ниргал кимна и усети, че пулсът му се ускорява.

Джаки също бе дошла в Сабиши скоро след Ниргал. Бе отседнала в съседната стая и посещаваше същите лекции като него. В постоянно променящите се групички от техни връстници те нерядко парадираха с връзката си, особено в честите случаи, когато някой от двамата прелъстяваше или биваше прелъстяван(а) от някоя (някого).

Но скоро разбраха, че не бива да прекаляват с това, ако не искат да отблъснат другите от себе си. Което никой от тях не желаеше. Затова започнаха да се избягват, особено ако някой от двамата не одобреше избора на другия за партньор. Така че в известен смисъл те си преценяваха един на друг партньорите и неохотно приемаха това свое влияние един върху друг. И всичко ставаше без нито една дума. Единствено поведението им издаваше мощното влияние помежду им. И двамата се мотаеха наоколо с различни хора, завързваха нови запознанства и приятелства, въртяха любовни афери, но въпреки всичко, на някакво по-дълбоко ниво (Ниргал само поклати нещастно глава, докато се опитваше да обясни това на Арт) те „принадлежаха един на друг“.

Ако някой от двамата се нуждаеше от потвърждение на този факт, другият откликваше възторжено. И обратното. За три години в Сабиши това се бе случило само три пъти, но Ниргал разбра от тези срещи, че двамата са свързани помежду си. Да, от общото детство и от хилядите други общи неща, но същевременно и от нещо друго. Всичко, което правеха заедно, беше доста по-различно и по-силно, отколкото когато го правеха с други.

С останалите му познати нямаше нищо чак толкова важно или опасно. Той имаше много приятели. Сто. А може би петстотин. Винаги казваше „да“. Задаваше въпроси, изслушваше отговорите и рядко спеше. Ходеше на събранията на 50 различни политически организации и се съгласяваше с мнението на всички. Прекарваше голяма част от нощите си в обсъждане съдбата на Марс и на човешката раса въобще. С някои хора се разбираше по-добре от останалите. Често се случваше така, че докато говореше с някой, роден например на север, той изведнъж чувстваше огромна симпатия към него и разбираше, че това приятелство ще продължи вечно. Повечето пъти ставаше така, но имаше и такива случаи, когато действията на околните бяха абсолютна мистерия за него. Това му припомняше колко отшелническо, дори клаустрофобично образование бе получил в Зигота и как то го бе оставило в някои отношения наивен като фея, затворена в черупката на морски охлюв.

— Не, не Зигота оформи характера ми — каза той на Арт, като погледна крадешком назад, за да се увери, че Койота наистина спи. — Не можеш да избираш детството си. Това е само нещо, което се случва с теб. Но след като то свърши, вече имаш възможност да избираш. Аз избрах Сабиши. Това в действителност оформи характера ми.

— Може — съгласи се Арт и потри челюстта си. — Но детството не се ограничава само с тези години. То е също и мненията за тях, които се оформят след това. Ето защо детството ни продължава толкова дълго.

Една сутрин призори тъмносиньото небе освети пленителната гледка на ръба на Ахерон северно от тях. Той се извисяваше пред тях като Манхатън, издялан от плътна скала, още неиздялана на отделни небостъргачи. Земята под него бе осеяна с каньони, които сякаш бяха напръскани с петна боя.

— Това са лишеи — каза Койота. Сакс се наведе над седалката пред него и опря нос в стъклото. За първи път проявяваше оживление след спасяването му.

Под най-горната точка на Ахерон блестеше редица от огледални стъкла, подобни на диамантено колие. На самия ръб на хребета, над почти ефимерния блясък на купола, се виждаше дълга туфа зеленина.

— Май отново са го заселили! — възкликна Койота.

Сакс кимна.

— Чудя се кой ли живее там — обади се Спенсър, който гледаше над главите им.

— Никой — вметна Арт. Когато погледите на всички се насочиха към него, той продължи: — Чух за това в Шефилд. Проектът е на „Праксис“. Построили са го наново и са подготвили всичко. Сега само чакат.

— Какво чакат?

— Ами най-вече Сакс Ръсел. Освен това Танеев, Кол, Токарьова… — Той погледна към Сакс и сви рамене в знак на извинение.

Сакс изграчи нещо подобно на дума.

— Хей! — възкликна Койота.

Сакс се прокашля усилено и опита отново. Устата му се изкриви във формата на малко „о“. От гърлото му излезе ужасяващ звук:

— З-з-з-з-з… — Той погледна към Ниргал, сякаш младият мъж знаеше за какво става дума.

— Защо? — помогна му Ниргал.

Сакс кимна.

Ниргал почувства как бузите му пламват, сякаш от електрически заряд, преминал през кожата му. Той се наведе и прегърна малкия човек здраво.

— Ти разбираш!

— Ами — казваше по същото време Арт, — направиха го като своего рода жест. Това бе идея на Форт — основателят на „Праксис“. „Може би те ще се върнат“ — сигурно е казал това или нещо от този род на хората от фирмата в Шефилд. Не знам дали е мислил за практическите страни на въпроса.

— Този Форт е доста странен човек — отбеляза Койота. Сакс кимна отново.

— Вярно е — отвърна Арт. — Но не ви пожелавам да се срещате с него. Напомня ми на това, което сте ми разказвали за Хироко.

— Той знае ли, че сме тук? — попита Спенсър.

Пулсът на Ниргал подскочи, но Арт не показа дори и най-малка следа от неудобство.

— Не знам. Най-вероятно подозира. Иска му се да сте тук.

— Знаеш ли къде живее? — попита го Ниргал.

— Не. — Арт описа посещението си при Форт. — Ето затова не знам къде е. Някъде в Тихия океан. Но ако ми разрешите да разменя една-две думи с него…

Никой не отговори.

— Е, може би тогава по-късно — въздъхна Арт.

Сакс бе впил поглед в далечния хребет през един от долните илюминатори на ровъра. Гледаше дребните точици, които представляваха прозорците на лабораториите — празни и притихнали. Койота се протегна и стисна рамото му.

— Искаш да се върнеш, нали?

Сакс изграчи нещо.

В празната долина на Амазонис имаше селища от всички видове. Това бе най-крайната територия, затова те преминаха през нея, като пътуваха през нощта и спяха през деня. Най-големият им проблем бе да намерят къде да се скрият. Върху равното открито пространство ровърът приличаше на скитник, който едва ли има някаква работа точно на това място. Обикновено се криеха под козирките от лава на кратерите, покрай които минаваха. След сутрешните закуски Сакс понякога упражняваше гласа си, като грачеше нещо неразбираемо, опитваше се да говори с тях… и не успяваше. Това очевидно тревожеше повече Ниргал, отколкото самия него. Изглеждаше вцепенен, но по всяка вероятност не чувстваше никаква болка.

Койота и Спенсър бяха доволни дори и от този дребен напредък. Те прекарваха часове със Сакс, задаваха му въпроси и го подлагаха на редица тестове на екрана на компютъра. Опитваха се да разберат какво му е.

— Очевидно е афазия — каза Спенсър. — Опасявам се, че е удар в резултат от разпитите. А някои удари причиняват така наречената рязка афазия.

— Да не искаш да кажеш, че има и плавна афазия? — учуди се Койота.

— Разбира се. „Рязка“ афазия има тогава, когато обектът не може да чете или пише, има проблеми с говора или с намирането на подходящата дума и осъзнава това.

Сакс кимна, сякаш за да потвърди казаното от Спенсър.

— При „плавната“ афазия хората говорят провлачено и безсмислено, но изобщо не усещат, че приказват глупости.

— Познавам доста хора с подобен проблем — невинно вмъкна Арт.

Спенсър не му обърна никакво внимание.

— Трябва да го заведем при Влад, Урсула и Мишел.

— Точно това и правим — въздъхна Койота, наведе се, прегърна Сакс и легна върху матрака си.

След няколко нощи каране стигнаха до екватора и до двойната преграда на падналия кабел на елеватора. Койота вече бе преминавал два пъти през нея, използвайки глетчера, възникнал след избликването на подпочвения пласт вода в Мангела Валис през 2061 година. По време на вълненията водата и ледът се бяха изливали в старото дере на 150 километра дължина. Когато наводненото място бе замръзнало, новообразуваният глетчер бе покрил и двете секции на падналия кабел. Койота насочи колата по необичайно гладката отсечка на този ледник, който щеше да ги преведе през секциите.

За съжаление, когато стигнаха до Мангела Глетчер — огромна нагъната маса покрит с чакъл лед, запълващ дъното на една тясна долина — откриха, че обстановката леко се е променила от времето, когато Койота бе идвал тук за последен път.

— Къде е онзи проклет наклон? — питаше постоянно той. — Беше ей тук!

— Може това да е друг глетчер — предположи Ниргал.

— Със сигурност е същият — възрази Койота. — Оставих маркери. Ето, виж, ей там. Онова върху латералната морена. Само че зад нея трябваше да започне един наклон нагоре по равния лед, а сега тук няма нищо, освен стена от айсберги. Мамицата му. От десет години използвам този път.

— Извадил си късмет, че е изтраял толкова дълго — промърмори Спенсър. — Тези ледници са по-бавни от земните, но въпреки това се движат надолу.

Койота само изръмжа нещо недоволно. Ниргал внимателно разглеждаше картите и снимките на областта.

— Ей, имам идея — обърна се той към всички.

И те потеглиха към кратера Никълсън, който се намираше на 400 километра на запад. Кабелът трябва да се бе стоварил точно отгоре му и според Ниргал в ръба му щеше да има пукнатина или процеп.

Достатъчно уверени в това, те преминаха през северната козирка на кратера и стигнаха до ерозиралия му ръб. Пред тях се откри ужасна гледка: черна линия, дълга около 40 километра, която пресичаше кратера. Приличаше на останка от отдавна потънала в забрава раса на великани.

— Косъмче от косата… — започна Койота.

— … на Големия мъж — завърши Спенсър.

— По-скоро клечката му за зъби — подхвърли Арт.

Вътрешната страна на кратера бе много по-стръмна от козирката му, но в нея имаше огромен избор от пукнатини, през които можеше да се премине. Те потеглиха безгрижно по стабилизиралия се склон на някакво древно свлачище и прекосиха дъното на кратера, следвайки извивката на западната му стена. Щом стигнаха до кабела, видяха, че той излиза от една падина в ръба на кратера и грациозно се спуска до дъното като стоманено въже на някакъв закопан в земята висящ мост.

Те бавно потеглиха под него. Когато излизаше от ръба, той бе на почти 70 метра от дъното и не го докосваше поне още един километър.

На югоизток от кратера Никълсън двата огромни каньона Медуза се простираха на триста километра в сърцето на южните висини. Койота реши да тръгнат по Източната Медуза — по-големия от двата каньона.

— Обичам да карам из каньоните — каза той, — да наблюдавам стените и да търся пещери или навеси. Така съм открил повечето от тайните си складове.

— Ами ако се натъкнеш на насип, който препречва целия каньон? — попита Ниргал.

— Тогава обръщам. Без съмнение съм се връщал толкова много пъти, че сега направо ми се струва нечовешко.

Така че тръгнаха през каньона, чието дъно бе доста равно, и пътуваха през остатъка от нощта. На следващата нощ продължиха на юг. Каньонът започваше да се изкачва нагоре на площадки, които бяха лесни за преодоляване. Щом достигнаха едно ново равно ниво, Ниргал закова колата на място.

— Там горе има някакви сгради!

Всички се скупчиха на предното стъкло, за да погледнат към хоризонта, и видяха група малки бели каменни сгради, сгушени под източната стена на каньона.

След като оглеждаха половин час различните увеличения на образите от камерите на ровъра, Койота сви рамене.

— Няма следи от електричество или топлина. Май няма никой вкъщи. Я да хвърлим един поглед.

Те потеглиха към зданията и спряха колата до едно огромно парче скала от стената на каньона, което се бе изтърколило доста надолу. Оттам, където бяха, се виждаше, че постройките са на открито, без купол, който да ги покрива. Между тях имаше неподвижни малки бели фигури, разпръснати из малки площадчета, обградени от бели дървета. Всичко бе направено от камък.

— Статуя — каза Спенсър. — Каменен град!

— Мъ… — изграчи Сакс, след което яростно блъсна четири пъти таблото пред него. Всички го погледнаха изненадано. — Мъ… ду… за!

Спенсър, Арт и Койота се засмяха. Те потупаха Сакс по раменете, така, сякаш се опитваха да го забият в земята, после облякоха скафандрите си и излязоха, за да погледнат по-отблизо.

В светлината на звездите белите стени на сградите горяха с почти свръхестествен блясък. Бяха около двадесетина постройки, подобни на огромни бели сапуни, доста дървета, няколкостотин фигури на хора… и малък брой лъвове, смесени с хората. Всички бяха издялани от бял камък, който според Спенсър беше алабастър. Централният площад бе като истински, все едно някаква тайнствена сила го бе вкаменила някое оживено утро. Имаше препълнен селскостопански пазар, а до него група хора се бе скупчила около двама души, които играеха шах с фигури, високи до кръста им. Черните фигури и черните квадратчета на шахматната дъска изпъкваха драматично сред обкръжението си — късчета оникс в един алабастров свят. Друга група статуи гледаха жонгльор, втренчен в невидими топки. Няколко лъва наблюдаваха отблизо това представление, сякаш готови да скочат, ако жонгльорът се приближи прекалено много. Лицата на всички статуи — и човешки, и животински — бяха заоблени и гладки, почти без черти и въпреки това някак си всяко едно от тях излъчваше определено настроение.

— Вижте сградите как са подредени в кръгове — отбеляза Спенсър по интеркома. — Това е или богдановистка архитектура, или нещо много близко до нея.

— Никой от богдановистите дори не ми е споменавал за подобно нещо — изръмжа Койота. — А и не мисля, че който и да било от тях е стъпвал някога в този район. Поне аз не познавам такъв. Доста е отдалечено. — Той се огледа. През стъклото на шлема му си личеше, че се усмихва. — Някой здравата си е поиграл тук!

— Хората понякога правят странни неща — вметна Спенсър.

Ниргал тръгна да обикаля наоколо, без да обръща внимание на репликите на интеркома. Той гледаше едно след друго мъглявите лица, белите каменни стълбища и каменните прозорци и чувстваше как кръвта му се смръзва. Сякаш скулпторът бе изваял това място, имайки предвид него и неговото собствено виждане. Белият свят на детството му, който се простираше в зеления (или, както беше тук, в червения…).

А и имаше нещо особено в мира, който цареше тук. Не само спокойствието, но и удивителната релаксация във всички фигури, покоят, струящ от позите им. Марс можеше да бъде такъв. Без криене, без разпри, просто деца, които играят на гоненица из пазара и лъвове, които се разхождат сред тях като котета…

След продължителна разходка из алабастровия свят те се върнаха в колата и продължиха напред. На около петнадесетина минути път Ниргал забеляза още една статуя — бял барелеф върху скалата срещу града.

— Това е самата Медуза — възкликна Спенсър. Убийственият поглед на Горгоната бе насочен назад към града, а каменните змии върху главата й се гърчеха в косата й, сякаш камъкът я беше сграбчил, за да не й позволи да изчезне напълно от планетата.

— Чудесно е — каза Койота. — Запомнете това лице. Да пукна, ако не е портрет на самия скулптор.

Той потегли напред, без да спира. Ниргал се взря в каменното лице. В него имаше нещо азиатско (но може би това се дължеше единствено на събраната на конска опашка коса). Той се опита да запомни чертите му. Имаше чувството, че го познава отнякъде.

В края на един от обичайните километрични разговори между Арт и Ниргал за техните детства, Ниргал подметна:

— Предполагам, че едва след като посетих Сабиши, открих, че Зигота е…

— Необичайна? — обади се Койота от дюшека си зад тях. — Уникална? Чудата? Хирокоподобна?

Ниргал не се изненада, че Койота не спи — старецът спеше доста леко и понякога вмъкваше сънени коментари в техните разговори. Те обикновено не им обръщаха никакво внимание, понеже по традиция той беше винаги деветдесет процента заспал. Само че сега Ниргал отговори:

— Зигота отразява личността на Хироко, поне според мен. Тя е в душата на това място.

— Ха! — изджафка Койота. — Преди не беше чак толкова…

— Кога? — изстреля въпроса си Арт и се завъртя на стола си, така че да въвлече и Койота в кръга на разговора.

— О, много отдавна. В праисторическите времена на Земята.

— Тогава ли се срещнахте?

Койота изръмжа утвърдително. Когато говореше с Ниргал, той винаги спираше точно на това място. Но сега, когато и Арт беше с тях, лицето на стареца, осветено от малкото кръгче на инфрачервения визьор, придоби изражение, различно от обичайната инатлива гримаса, която искаше да покаже, че разговорът е приключил. Арт се наведе към него и попита решително:

— И как в края на краищата се озова на Марс?

— О, Господи! — Койота се извъртя и подпря главата си с ръка. — Трудно е да си спомниш нещо, което е станало преди толкова време. Прилича на епическа поема, която някога съм знаел наизуст, а сега едва-едва си я припомням.

Той плъзна поглед по тях, след това притвори очи, сякаш за да си възстанови началните строфи. Двамата младежи се взряха с очакване в него.

— Всъщност заслугата за всичко е на Хироко. Бяхме големи приятели. Когато се срещнахме в Кембридж като студенти, бяхме млади. И на двамата в Англия ни беше студено, затова се налагаше да се топлим взаимно. Това беше още преди да срещне Ивао и да стане великата богиня-майка на целия свят. Тогава имахме много общи неща. И двамата бяхме аутсайдери. И двамата работехме добре. Затова живяхме заедно две-три години. Почти така, както Ниргал разправяше за Сабиши. Дори и онази част, касаеща Джаки. Въпреки че Хироко… — Той притвори очи, сякаш за да си припомни.

— Останахте ли заедно? — поинтересува се Арт.

— Не. Тя се върна в Япония. Отидох с нея за малко, но когато баща ми почина, трябваше да се върна в Тобейго. И всичко се промени. Е, поддържахме връзка и се срещахме от време на време по научни конференции. Когато се виждахме, или се карахме, или си обещавахме да се обичаме вечно. А понякога и двете накуп. Не знаехме какво искаме. А ако случайно знаехме, не знаехме как да го постигнем. После пък започна подборът на Първата стотица. По това време бях в затвора в Тринидад заради неподчинение на законите. А дори и да бях свободен, пак нямах много шансове да ме изберат. Даже вече не съм сигурен дали ми се искаше чак толкова да дойда тук. Но Хироко или си бе припомнила обещанията ни, или си бе помислила, че ще съм й от полза. Още не знам кое от двете я накара… Както и да е, но тя се свърза с мен и ми каза, че ако искам, може да ме скрие в един от складовете на „Арес“, а после и в някоя от колониите на Марс. Признавам, че винаги е мислила с размах.

— Този план не ти ли се стори доста налудничав? — попита облещен Арт.

— Има си хас! — ухили се Койота. — Но пък всички добри планове са и малко налудничави, не мислите ли? А и по онова време перспективите ми бяха доста мъгляви. Ако не се бях съгласил, никога повече нямаше да видя Хироко. — Той погледна към Ниргал и се засмя дрезгаво. — Така че се съгласих да опитаме. Все още бях в пандиза, но Хироко вкара в действие някакви доста влиятелни връзки в Япония. Една нощ трима маскирани ме изведоха от килията. Всички пазачи бяха упоени. Отведоха ме с хеликоптер до един танкер и отплавахме за Япония. Японците тогава тъкмо строяха космическа станция, подобна на тази, която американците и руснаците използваха за строежа на „Арес“. Качиха ме на една совалка и се промъкнах на кораба, веднага щом строителството му приключи. От този момент нататък заживях единствено благодарение на хитростта и находчивостта си! С други думи, до излитането на „Арес“ на няколко пъти едва не умрях от глад. После Хироко пое грижата за мен. Спях в багажното отделение, точно зад прасетата, и гледах да не се показвам много-много пред хората. По-лесно беше, отколкото си представяте, понеже „Арес“ беше много голям. А когато Хироко се сприятели с колегите си от фермата на космическия кораб, ме представи и на тях. Оттогава стана още по-лесно. Трудностите започнаха първите няколко седмици след приземяването. Бях в една совалка, пълна само с приятели от фермата, които ми помогнаха да се настаня в килера на една от караваните. Хироко пришпори строителството на оранжериите, за да ме измъкне оттам. Или поне така ми каза на мен.

— Ти си живял в килер?!

— Два-три месеца. Беше по-лошо и от тринидадския затвор. Но след това заживях в една от оранжериите и започнах да работя върху проблема със запасяването с най-необходимите материали. Ивао от самото начало бе скрил това-онова в няколко празни сандъка. Успяхме да си построим ровър от резервните части. Започнах да прекарвам по-голямата част от времето си в обикаляне наоколо. Проучвах терена, търсех подходящо място за скрито убежище и пренасях разни неща нататък. Бил съм на повърхността повече от всички, дори и от Ан. Когато екипът от фермата се премести, доста време прекарвах сам със себе си. Аз и Големия мъж — само двамата, скитащи се по планетата. Честно ви казвам, сякаш бях в рая. Не, това всъщност не беше рай — това си беше Марс, истинският Марс. Сигурно съм се побъркал по някакъв начин. Но толкова ми харесваше… Наистина не мога да говоря.

— Трябва доста да си се облъчил.

Койота се засмя.

— О, да! Във времето между тези пътешествия и слънчевата буря, която ни застигна на борда на „Арес“, съм глътнал повече рентгени от когото и да било от Първата стотица, с изключение може би само на Джон. Може би. Но както и да е. — Той сви рамене и погледна към тях. — Нали сега съм при вас. Пътникът без билет.

— Изумително — промълви Арт.

Ниргал кимна. Никога досега не бе чувал от баща си дори и една десета от тази информация за миналото му. Той местеше поглед от Арт към Койота и обратно, чудейки се как Арт бе успял да постигне това. Явно бе оказал влияние и върху самия Ниргал, понеже той се бе опитал да разкаже не само какво му се беше случило, но и какво бе означавало то за него — нещо много по-трудно. Очевидно Арт притежаваше някакъв талант, въпреки че бе трудно да се каже какъв точно. Самото изражение на лицето му разкриваше неподправена и усилена заинтересованост. А и тези смели и прями въпроси, които прегазваха условностите по най-безцеремонен начин и се забиваха директно в целта, изхождайки от предположението, че всеки човек иска да говори, да обрисува накратко живота си. Дори въпросният човек да беше потаен ексцентричен стар отшелник като Койота.

— Е, не беше чак толкова трудно — казваше точно в този момент Койота. — Разбери, че да се криеш никога не е било толкова трудна задача, колкото си мислят хората. Трудното е да работиш, докато се криеш. — При тази мисъл той се намръщи и посочи Ниргал с пръст. — Ето защо все някога ще се наложи да излезем от дупките си и да се бием на открито. Затова и те накарах да отидеш в Сабиши.

— Какво? Та ти ми каза, че не трябва да ходя там! Че това ще ме погуби!

— Е, точно така те накарах да отидеш.

По-голямата част от времето им премина в подобни нощни разговори. В края на седмицата наближиха на 40 градуса ширина. Тук се намираше и един от тайните складове на Койота, където трябваше да спрат, за да попълнят запасите си.

Те потеглиха на юг от Сензени На и призори залъкатушиха между древните каменни могили. Но щом наближиха долния край на един нисичък насип, Койота започна да псува яростно. Земята бе осеяна със следи от гуми, смачкани газови цилиндри, опаковки от храни и контейнери от гориво. Те впиха погледи в гледката.

— Това твоят склад ли беше? — попита Арт, с което предизвика нов взрив псувни. — Кой го е направил? Ченгетата ли?

Никой не му отговори. Сакс седна на едно от шофьорските места, за да провери индикаторите на въздуха и горивото. Койота продължаваше бясно да псува. Той се тръсна на другата седалка и най-накрая благоволи да отговори на Арт:

— Не са били ченгетата, освен ако са започнали да ползват ровъри от Вишняк. Не. Тези обирджии са били от подземния свят, мамицата им! Вероятно групата в Аргире. Знам ги аз. Не познавам друг, който би направил подобно нещо. Тази паплач знае къде са някои от старите ми складове, а пък и винаги побесняват, когато извърша саботаж, защото след това ги закриват и по този начин губят главния си източник на припаси.

— Би трябвало да се съюзите — подхвърли Арт.

— Как не! — изръмжа Койота и подкара ровъра. — Старата песен на нов глас — каза горчиво. — Съпротивата започва да воюва помежду си. Това е единственият противник, който съпротивата може да победи… Винаги едно и също. Във всяко движение по-голямо от пет човека винаги има поне един шибан идиот.

Той продължи в същия дух доста време. Най-накрая Сакс почука по един от циферблатите.

— Знам! — грубо извика Койота.

Слънцето отдавна бе изгряло. Те спряха между две древни хълмчета, затъмниха прозорците и легнаха в тъмнината върху старите си дюшеци.

— Та колко подземни групи действат в момента, казвате? — наруши тишината Арт.

— Никой не знае.

— Майтапиш се!

Ниргал се намеси, преди Койота да започне тирадата си отначало:

— В южното полукълбо са около четиридесетина. Сред тях бушуват няколко стари спора, които започват да се задълбочават. Оформят се доста грубички групи — червените радикали, фракциите на Шнелинг, най-различни видове фундаменталисти… Да, проблемът хич не е малък.

— Но нали целите ви са едни и същи?

— Не знам. — Ниргал си припомни острите спорове между студентите в Сабиши, които продължаваха по цели нощи. А немалка част от тези студенти бяха иначе приятели… — Май не са съвсем еднакви.

— Не сте ли го обсъждали?

— Формално не.

Арт изглеждаше удивен.

— А би трябвало.

— Би трябвало какво?

— Да, организирате едно събиране на всички групи и да се опитате да обедините усилията си върху това, което всички се опитвате да направите. Просто да уредите мирно и тихо споровете си и така нататък.

Никой нищо не отговори, ако не се брои скептичното изгрухтяване на Койота. След дълго мълчание Ниргал каза:

— Според мен някои от тези групи са доста предпазливи по отношение на Гамета, понеже в нея живее Първата стотица. Никой не би пожелал да даде автономия на нещо, което и без това е признато за едно от най-силните убежища.

— Ами точно за това ще можете да си поговорите на срещата — поясни Арт. — По-точно, това ще е една от многото различни теми. Трябва да действате заедно, особено сега, когато ченгетата се развихрят благодарение на данните, които са успели да измъкнат от Сакс.

Сакс кимна. Останалите се замислиха. Стаята потъна в мълчание. Някъде по средата на мисленето Арт захърка. Ниргал обаче дълго време остана буден и мисли.

Най-накрая стигнаха до Гамета — тя предизвика у Ниргал същото чувство както обикновено — че се опитва да влезе в стари дрехи, които вече са му твърде малки. Само че този път с него беше Арт, затова посещението придоби характера на обиколка за демонстриране на родния дом на един нов приятел. Ден след ден двамата се разхождаха наоколо. Ниргал обясняваше на Арт особеностите на терена и го запознаваше с хората. Докато наблюдаваше как израженията на приятеля му се променят от учудване до недоверие, всичко в Гамета започваше да му се струва наистина странно. Белият леден купол, ветровете, мъглите, птиците, езерото, селцето… Странно място. Арт намираше всички исеи за удивителни. Той разтърсваше ръцете им с думите:

— Виждал съм ви по видеото. Много ми е приятно да се запозная с вас.

След като Ниргал го запозна с Влад, Урсула, Марина и Ивао, Арт промърмори:

— Сякаш съм в музей на восъчни кукли…

Ниргал го заведе долу, за да го запознае с Хироко. Тя се държа по обичайния си начин — мило, учтиво и отнесено, като разговаряше с Арт със същото резервирано дружелюбие, с което се обръщаше и към Ниргал. Богинята-майка на света… След това Ниргал заведе Арт при резервоарите за ектогени и му обясни какво бе предназначението им. Когато се учудеше от нещо, очите на Арт ставаха абсолютно кръгли. Така стана и сега. Приличаха на огромни късове синьо-бял мрамор.

— Наподобяват хладилници — отбеляза той и впи немигащ поглед в Ниргал. — А това не е ли… самотно?

Ниргал сви рамене, загледан в малките прозрачни прозорчета. Някога и той бе плувал в един от тези резервоари, бе сънувал, бе ритал… Трудно му бе да си представи миналото си… и да повярва в него. Бяха изминали милиарди години, без той да съществува, а след това — хоп! — един ден в такава малка черна кутия… внезапно появяване, зелено в бялото, бяло в зеленото.

— Тук е доста студено — забеляза Арт, когато излязоха навън. Той носеше голямо подплатено палто, взето назаем, с качулка за главата.

— Трябва да поддържаме пласта воден лед около пласта сух лед, така че въздухът да остане добър. Затова температурата тук е винаги малко над точката на замръзване, но не много. На мен лично това ми харесва. Струва ми се, че е най-добрата възможна температура.

— Спомени.

— Аха.

От всички хора, с които Ниргал запозна Арт, новият му приятел си пасна най-добре с Надя. Още от самото начало, за голямо учудване на Ниргал, Арт и Надя изпитаха някакво взаимно привличане. Беше му приятно да гледа това. Той наблюдаваше старата си учителка с обожание, докато тя по свой начин се изповядваше пред атаката въпроси на Арт. Лицето й изглеждаше направо древно, с изключение на удивителните й светлокафяви очи със зелени искрици около зеницата — очи, които излъчваха дружелюбен интерес, интелигентност… и леко объркване от кръстосания разпит на Арт.

Тримата обикновено в края на деня се събираха в стаята на Ниргал и си приказваха, гледайки към селото или, през другия прозорец, към езерото. Арт крачеше из малкия цилиндър от прозореца към вратата и пипаше с пръст грапавините по зеленото дърво.

— И вие наричате това дърво? — попита той, вторачен в бамбука.

Надя се засмя.

— Поне аз го наричам така. Да живеем в тези неща бе идея на Хироко. И то нелоша идея. Добра топлоизолация, огромна устойчивост, никакво дърводелство, освен поставянето на врата и прозорец…

— Предполагам, че навремето едва ли сте имали нещо против да имате подобни къщички в Андърхил, а?

— Пространствата, с които разполагахме там, бяха много малки. Освен може би в галериите. Във всеки случай тези неща до скоро не бяха развити.

Тя започна на свой ред кръстосан разпит и му зададе милион въпроси за Земята. Какви материали използваха сега за строителството на къщи? Имаха ли намерение да използват енергията на ядрения синтез за комерсиални цели? Вярно ли бе, че ООН е безвъзвратно съкрушена от войната през 2061 година? Опитваха ли се да построят космически елеватор и на Земята? Каква част от населението получаваше геронтологичната терапия? Кои от големите транснационални компании имаха най-голямо влияние? Бореха ли се компаниите помежду си за надмощие?

Арт добросъвестно отговаряше на всички въпроси, доколкото можеше, и въпреки че често клатеше глава, недоволен от себе си, Ниргал за кратко време научи много. Надя изглежда чувстваше същото. И двамата доста често се усмихваха.

Когато Арт на свой ред задаваше въпроси, отговорите на Надя бяха приятелски, но доста различни по дължина. Ставаше ли дума за настоящите й проекти, тя се впускаше в подробности, щастлива, че може да опише всички строителни обекти в южното полукълбо, върху които работеше. Но когато Арт по обичайния си прям и откровен начин й задаваше въпроси относно ранните й години в Андърхил, тя обикновено просто свиваше рамене, дори когато той я питаше за подробности по строителството.

— Не си спомням много добре — бе любимият й отговор.

— Я стига!

— Така е, повярвай ми. Всъщност това се превръща в истински проблем. На колко си години?

— На петдесет. Или на петдесет и една, вече забравих точно.

— Е, а аз пък съм на 120 години. Не се учудвай толкова. Като се вземе предвид геронтологичната терапия, това изобщо не е чак толкова много — ще видиш! Преди две години за последен път съм се подлагала на терапия и макар че не се чувствам като тийнейджърка, все още съм добре. Всъщност — доста добре. Но мисля, че паметта е слабото място във веригата. Вероятно просто мозъкът ми не може да побере толкова голямо количество информация. А може би и аз не се опитвам да запомням. Не съм единствената с подобен проблем. Мая е дори още по-зле и от мен. Всички на моята възраст са така. Влад и Урсула изглеждат доста загрижени. Учудена съм, че не са помислили за това, когато са разработвали терапията.

— Може би са помислили, но след това са забравили.

Смехът й показа колко е изненадана.

По-късно, след вечеря, Арт изведнъж каза:

— Наистина би си заслужавало да се опитате да организирате една среща на всички тези групи от подземния свят.

Мая, която бе седнала на съседната маса, го погледна подозрително — по начина, по който бе започнала да го гледа още в Екус Касма.

— Това е невъзможно — отсече тя. Ниргал си помисли, че Мая изглежда много по-добре, откакто се бяха разделили за последен път — отпочинала, висока, дългокрака, грациозна и сексапилна. Тя изглежда бе подминала с пренебрежение вината си за онова убийство, което бе извършила — с небрежен жест, като палто, което не й се бе понравило.

— Защо? — обърна се към нея Арт. — Няма ли да се чувствате удобно, ако живеете на повърхността?

— Очевидно да. Дори ще можем да се преселим в „полусвета“. Само че това не е чак толкова просто. В орбита и на повърхността са разположени огромно количество полицейски сили, които, когато ни видяха за последен път, се опитаха да ни убият. А и начинът, по който са се отнесли със Сакс, показва, че нещата не са се променили кой знае колко.

— Не съм казал, че са се променили. Но според мен има неща, които бихте могли да направите, за да стане съпротивата ви по-ефективна. Като например това да се обедините и да разработите общ план. Да влезете във връзка с организации на повърхността, които биха ви подкрепили. И други такива работи в същия дух.

— Опитвали сме подобни неща — възрази хладно Мая. Но Надя кимаше одобрително, а в съзнанието на Ниргал се надпреварваха картини от мечтите му. Сабиши. Обща среща на подземния свят…

— Тези от Сабиши ще дойдат със сигурност — обади се той. — Те от доста време организират подобни неща. В общи линии това е същността на „полусвета“.

— Трябва да помислите как да се свържете и с „Праксис“ — каза Арт. — Моят бивш шеф, Уилям Форт, доста би се заинтересувал от подобна среща. А членовете на „Праксис“ са заети с изобретения, които биха ви се понравили.

— Твоят бивш шеф ли? — попита Мая.

— Да — отговори Арт с невинна усмивка. — Сега вече аз съм си началник.

— По-скоро бих казала, че си наш пленник — излая Мая.

— Е, когато си пленник на анархисти, това е едно и също.

Надя и Ниргал се засмяха, ала Мая изръмжа нещо и се извърна.

— Според мен това не е лоша идея — каза Надя. — Оставихме Койота да ръководи мрежата прекалено дълго.

— Хич не си мисли, че не съм те чул! — изджафка Койота от съседната маса.

— Как ти се струва идеята? — попита го Надя.

Той сви рамене.

— Е, без съмнение трябва да направим нещо. Те вече знаят, че сме тук долу.

Това предизвика замислено мълчание.

— Следващата седмица ще пътувам на север — обърна се Надя към Арт. — Можеш да дойдеш с мен, ако искаш… Ниргал, и ти също. Вероятно ще спирам в много убежища. Може да им подхвърлим идеята за конгрес.

— С най-голямо удоволствие — отвърна поласкано Арт. Съзнанието на Ниргал бясно препускаше, докато обмисляше възможностите. Пребиваването му в Гамета изглежда бе събудило някакви латентни части от мозъка му. Той ясно видя двата свята един в друг — белият и зеленият, разпръснати в две различни измерения, странно прегънати един в друг… също както подземният свят и хората на повърхността бяха тромаво съединени в един „полусвят“. Един нефокусиран свят…

И така следващата седмица Ниргал, Арт и Надя потеглиха на север. Заради арестуването на Сакс Надя не искаше да поема излишни рискове и да спира в някой от многото открити градове по техния път. Тя сякаш не се доверяваше и на всички скрити убежища. Когато работата опираше до пазене на тайни, Надя бе една от най-конспиративните личности. По времето на всички онези години, прекарани в криене, също като Койота бе построила цяла система от нейни лични малки убежища и сега пътуваха от едно на друго, като прекарваха късите дни в спане и очакване на относителен комфорт. Не можеха да пътуват през зимните дни, понеже покривалото на мъглата от няколко години насам прогресивно изтъняваше, а площта му намаляваше. Тази година мъглата не беше нищо повече от лека мараня или от разпокъсани ниски облаци, които се носеха безпорядъчно над неравната земя.

Дните отминаваха един след друг, всеки един подобен на предния. Ниргал откри, че е много приятно човек да пътува с хора като Арт и Надя. И двамата бяха уравновесени, спокойни и забавни. Арт беше на петдесет и една, Надя — на 120, а Ниргал — само на дванадесет марсиански години (някъде около 25 земни), но независимо от големите разлики във възрастта, тримата говореха помежду си като равни. Ниргал можеше свободно да изпробва идеите си върху тях — никой от двамата нито веднъж не се засмя, нито му се подигра, дори когато виждаха някакви проблеми и му ги посочваха. В действителност идеите им бяха почти еднакви. Казано на езика на марсианската политика, и тримата бяха умерени зелени асимилационисти — бууновисти, както се изрази Надя. Дори темпераментите им бяха едни и същи — нещо, което Ниргал не бе изпитвал по отношение на никой друг.

В паузата между нощните им разговори те за кратко се отбиваха в някои от големите убежища на Юга, като представяха Арт на хората там и между другото им подхвърляха идеята за някакво събиране или конгрес. Отведоха земянина в Богданов Вишняк и го шашнаха с гледката на гигантския комплекс, построен дълбоко навътре в мохола — много по-голям от останалите скрити убежища. Оцъклените от учудване очи на Арт бяха достатъчно красноречиви. Ниргал си припомни собственото си изумление, когато за пръв път бе посетил това място с Койота още като дете.

Богдановистите определено бяха заинтересувани от идеята за събиране, но Михаил Янгел, един от малкото оцелели след 2061 година колеги на Аркадий, попита Арт какви биха били преимуществата в перспектива на една подобна среща.

— Да си възвърнем контрола над повърхността.

— Аха! — Очите на Михаил се разшириха. — Е, можете да разчитате на нашата подкрепа със сигурност! Хората се страхуват даже да повдигнат този въпрос!

— Добра работа — подхвърли Надя на Арт, докато пътуваха нататък на север. — Ако богдановистите подкрепят идеята за конгрес, то конгрес най-вероятно ще има. Скритите убежища в по-голямата си част са или богдановистки, или са повлияни от богдановисти.

След Вишняк те посетиха убежищата около кратера Холмс, известни като „индустриалното сърце“ на подземния свят. Тези колонии в по-голямата си част също бяха богдановистки със съвсем малки различия помежду им, в зависимост от това от кой ранен марсиански социален философ бяха повлияни — от затворника Шнелинг, от Хироко, от Марина или от Джон Буун. В Прометеус към тях се присъедини и самата Джаки Буун. Нейни приятели бяха минали през убежището и я бяха оставили там. Тя искаше направо да се върне в Гамета, но предпочиташе да пътува с Надя, отколкото да чака сама кой знае колко дълго. А и Надя беше готова да я вземе. Така че когато тръгнаха от Прометеус, с тях бе и Джаки.

Непринуденото другарско чувство от първата част на пътуването им сякаш никога не бе съществувало. Джаки и Ниргал се бяха разделили в Сабиши и бяха сложили край на неопределената си и нестабилна връзка. Ниргал не бе доволен от факта, че развитието на новите му приятелства е прекъснато. Арт определено бе възбуден от физическото присъствие на Джаки (която всъщност бе по-висока от него и по-тежка от Ниргал). Той я наблюдаваше с поглед, който според него бе потаен и изпод вежди, но веднага бе забелязан от всички (включително и от самата Джаки, естествено…). Надя и Джаки започнаха да се карат за дреболии като сестри. Веднъж след подобна кавга, докато двете жени бяха някъде из едно от убежищата, Арт прошепна на Ниргал:

— Прилича досущ на Мая. Не ти ли напомня за нея? Гласът, маниерите…

Ниргал се засмя.

— Само й го кажи и си мъртъв.

— Аха… — Арт хвърли кос поглед към Ниргал. — Значи вие двамата още…

Ниргал сви рамене. Той бе разказал на Арт за връзката си с Джаки и за дълбокото чувство между тях. Сега обаче Джаки най-вероятно щеше да налети на Арт и да го включи към списъка на обожателите си, както обикновено постъпваше с хората, смятани от нея за полезни или които харесваше. Тя може би още не бе преценила колко важен е Арт, но когато го направеше, със сигурност щеше да действа по познатия си начин. А какво ли щеше да прави Арт тогава?

С две думи пътешествието им вече не беше същото. Джаки както обикновено бе обсебила всичко. Тя често спореше с Ниргал и Надя, понякога „случайно“ се срещаше с Арт, като го очароваше и в същото време оценяваше: това беше част от ритуала на опознаването. Понякога (пак „случайно“) се събличаше в някое от скривалищата, друг път невинно слагаше ръката си върху неговата, докато го разпитваше за Земята… а имаше и дни, когато го избягваше напълно, като правеше завой от 180° и потъваше в някакъв свой собствен свят. Усещането бе сякаш живееш с някаква голяма котка, която можеше да мърка в скута ти, а в следващия момент да те запрати с удар на лапата си на пода, като и в двата случая щеше да се движи със съвършена, леко нервна грациозност.

Но това беше Джаки! Нейният смях звънеше в колата, предизвикан от неща, казани от Надя или Арт. Нейната красота. Нейният ентусиазъм, с който обсъждаше сегашната марсианска ситуация (щом откри каква е целта на пътешествието, тя веднага се впусна с главата напред в тази задача). Когато Джаки беше наоколо, животът ставаше по-наситен с емоции — две мнения по въпроса нямаше. Въпреки че Арт гледаше доста опулено, докато тя се къпеше, Ниргал забеляза някакъв дяволит нюанс в усмивката му. А един път видя как Надя и Арт си размениха определено развеселени погледи. Следователно, въпреки че я харесваше и му бе приятно да я гледа, той изглежда не бе хлътнал по нея. Може би това се дължеше на приятелството му с Ниргал. Ниргал не бе съвсем сигурен, но идеята му допадаше. Това не бе нещо обичайно в Зигота, нито пък в Сабиши.

Колкото до нея, тя явно бе решила да измести Арт от ръководната роля на организатор на конгреса и лично да се заеме с това. Но след известно време те посетиха едно малко неомарксистко убежище в Планините Мичел (не че мястото беше по-планинско от останалите южни високи земи — просто името бе останало в наследство от ерата на телескопите) и се запознаха с обитателите му, които поддържаха връзки с град Болоня в Италия и с индийската провинция Керала, а също така и с офисите на „Праксис“ на тези две места. Така че Арт имаше да си каже доста неща с тях и това определено им се понрави. В самия край на посещението им единият от неомарксистите се обърна към Арт:

— Това, което правиш, е чудесно. Ти си също като Джон Буун.

Джаки рязко врътна глава и се втренчи в Арт, който пък клатеше глава като овца.

— Не, не е — каза тя автоматично.

Но след тази случка започна да се отнася с него по-сериозно. Ниргал гледаше отстрани и се подсмихваше. Всяко споменаване на името на Джон Буун беше като магическо заклинание за Джаки. Когато тя и Надя обсъждаха теориите на Джон, Ниргал до известна степен разбираше защо тя се чувства така. Много от онова, което Буун бе искал да осъществи на Марс, бе великолепно, и (поне за Ниргал) университетът в Сабиши бе като частица от Бууновото пространство. За Джаки обаче всичко това бе над областта на рационалното възприятие. Някакъв комплекс от чувства я докосваше на ниво, недостъпно за когото или каквото и да било.

Те продължиха пътуването си на север през земи, които бяха дори още по-разбъркани от онези, през които вече бяха минали. Това бе вулканична област, където грубата величественост на южните високи земи бе подсилена от древните скалисти върхове на Аустралис Толус и Амфитритис Патера. Тези два вулкана обграждаха огромна област от застинала лава, където мрачносивите скали се бяха втвърдили на заплетени буци, вълни и реки. Най-изпъкналите от тези лавови остатъци бяха дълги и ниски ридове, подобни на вкаменени и превърнати в черен камък драконови опашки. Това бяха древни канали от застинала лава, изградени от скала, която с течение на времето бе доказала, че е по-здрава от скалите по повърхността, върху които някога се бе изляла. В последвалите хилядолетия основната скала се бе поддала на ерозията и бе оставила на повърхността огромни черни могили, подобни на парчетата от падналия кабел на елеватора, само че много по-големи.

Един от тези канали в областта на Дорса Бревиа очевидно бе превърнат в скрито убежище. Затова Надя подкара ровъра през някаква пътечка из лавовите ридове (което си беше живо мъчение) и влезе в един огромен гараж в най-голямата могила, която бяха виждали досега. След като слязоха от колата, малка група от дружелюбни непознати ги поздрави. Джаки преди се бе срещала с някои от тях. Нищо не подсказваше, че помещението от другата страна на гаража е с нещо по-различно от останалите, които бяха посетили, затова, когато влязоха в огромния цилиндричен шлюз и преминаха през противоположната врата, изпитаха голям шок, щом видяха откритото пространство, което явно заемаше цялата вътрешност на рида. Това бе кухина, с формата на неправилен цилиндър — нещо като тунел с височина около 200 метра и с разстояние от 300 метра от стена до стена. Дължината му бе направо невъобразима. Устата на Арт приличаше на напречното сечение на този тунел.

— Иха! — постоянно възкликваше той. — Не може да бъде! Я виж ти! Супер!

Малка част от лавовите канали бяха подобни кухини, любезно им обясниха домакините им. На Земята имаше много такива тунели, но там преобладаваха обичайните двумагнитудни скокове, така че този тук беше стотина пъти по-голям от най-големия подобен на Земята. Една млада жена на име Ариадна обясни на Арт, че когато лавовите течения потекли, те се охладили и втвърдили първо по ръбовете си, а после по повърхността, след което горещата лава продължила да тече през тези места, докато изригванията не спрели. Оставащата лава се изляла навън и образувала нещо като огнено езеро, оставяйки след себе си цилиндрични пещери, дълги по около петдесетина километра всяка.

Дъното на тунела, в който се намираха сега, бе приблизително равно и бе покрито с къщички, тревни паркове, изкуствени водоеми и стотици млади дръвчета, засадени в смесени редици — бамбук и бор. Дългите пукнатини по тавана на тунела бяха послужили като основа за филтри на слънчевата светлина, направени от многопластови материали, които отвън притежаваха абсолютно същите визуални и топлинни характеристики като останалата част от рида, но пропускаха в тунела дълги завеси от осветен от слънцето кафеникав въздух. Затова дори и най-мрачните части на убежището бяха светли като в облачен ден.

Тунелът Дорса Бревиа бе дълъг 40 километра, както им каза Ариадна.

— Не сме изпълнили цялото пространство, разбира се. Това би надхвърлило нашите потребности, а и едва ли бихме се справили с отоплението и с поддръжката на кислорода. Сега се разпростираме на около двадесетина километра на сектори от по един километър, разделени с херметични прегради, направени от същата материя като куполите.

— Страхотно! — каза Арт за пореден път. Ниргал също се почувства впечатлен, а Надя определено изглеждаше очарована.

Джаки бе успяла да стигне до най-долната част на дългото стълбище, което се простираше между шлюза и парка под него. Докато вървяха след нея, Арт каза:

— Всеки път, когато ме заведете в някоя колония, аз си казвам, че това е най-голямото нещо, което някога съм виждал, и всеки път греша. Защо просто не ми кажете, че следващата, в която ще ме заведете, ще представлява нещо от рода на целия басейн Хелас?

Надя се засмя.

— Това е най-голямата колония, която ми е известна! Най-голямата!

— Тогава защо стоите още в Гамета? Там е студено, тясно и мрачно. Това пространство тук би трябвало да е достатъчно за хората от всички убежища!

— Просто не ни се иска да се събираме всички на едно място — отвърна Надя. — А колкото до това тук, то допреди няколко години дори не е и съществувало.

— Колко човека сте тук? — обърна се той към Ариадна.

— В момента сме около четири хиляди.

Арт подсвирна от изненада.

Домакините ги разведоха из тунела. Минаха през няколко сегмента, дълги цели километри. Някои от тях бяха залесени, а през всички преминаваше един доста голям поток, който течеше по пода на тунела и в някои от секторите се разширяваше и образуваше доста големи езера. Когато Ариадна ги заведе обратно в първия сегмент, наречен Закрос, там се изсипаха около хиляда души и се събраха на обед на открито в най-просторния парк. Ниргал и Арт обикаляха насам-натам, разговаряха и се наслаждаваха на простичкото ядене — хляб, салата и варена риба. На хората явно им допадаше идеята за конгрес на подземния свят. Бяха се опитвали преди доста години да организират нещо подобно, но навремето не бяха получили подкрепата на достатъчно хора. Една от по-възрастните жени заяви авторитетно, че Дорса Бревиа ще се радва да бъде домакин на подобно събиране, понеже огромното пространство, с което разполага, щяло определено да бъде достатъчно, за да приюти доста голямо количество гости.

— О, това би било чудесно! — възкликна Арт и крадешком хвърли поглед към Ариадна.

По-късно и Надя се съгласи.

— Това би ни било от голяма помощ — каза тя. — Много хора ще се противопоставят на идеята за конгрес, защото ще заподозрат, че Първата стотица се опитва да поеме контрола върху подземния свят. Но ако конгресът се проведе тук и ако богдановистите застанат на наша страна…

Когато Джаки пристигна и научи за предложението, тя прегърна Арт.

— О, това наистина ще се случи! Също като онова, което някога направи и Джон Буун! Също като събирането на Олимпус Монс.

Напуснаха Дорса Бревиа и тръгнаха на обиколка по часовниковата стрелка около Южния полюс, като спираха в най-различни убежища и градове под куполи, обменяйки новини и стоки. Най-големият град в региона беше Кристианополис, център на търговията между всички по-малки селища на юг от Аргире. Убежищата в тази област бяха населени главно с червени. Надя молеше всички, с които се срещаха, да предадат новината на Ан Клейборн.

— Предполагаше се, че имаме пряка телефонна връзка с нея, но тя просто не ми отговаря.

Голяма част от червените смятаха, че идеята за конгреса не е чак толкова добра и че това ще бъде просто загуба на време. На юг от кратера Шмит те спряха за малко в едно селище на болонски комунисти, които живееха в издълбан отвътре хълм, скрит в една от най-дивите зони на южните високи земи — област, много трудна за прекосяване заради многобройните си разпръснати ровове и насипи, с които дори и ровърът не можеше да се справи. Болонците им дадоха карта, на която бяха отбелязани някои от тунелите и асансьорите, поставени от тях в района, за да могат да преминават през всичките тези препятствия. „Ако ги нямаше тези приспособления, всичките ни пътешествия щяха да са просто обикаляния“, им казаха те.

До един от скритите тунели на комунистите се намираше малка колония полинезийци, които живееха в къс лавов тунел. Те го бяха напълнили с вода и си бяха изградили три острова. В южния си край тунелът бе покрит със сняг и лед на голяма височина, но полинезийците, повечето от които бяха от остров Вануату, поддържаха температурата в убежището си висока — такава, каквато бе по родните им места. Ниргал откри, че въздухът е толкова горещ и влажен, че човек едва диша, дори когато просто седи на пясъчния бряг между черното езеро и редицата килнати на една страна палми. Очевидно, мислеше си той, докато се оглеждаше, полинезийците бяха в групата на онези, които се опитваха да изградят културата си въз основа на постигнатото от древните им предци. А освен това бяха и доказани теоретици на примитивното управление навсякъде по Земята и бяха щастливи, ако можеха да приложат на практика наученото по време на лекциите. Не бе трудно човек да ги убеди да дойдат.

За да отпразнуват идеята за конгреса, те се събраха на пир на плажа. Арт, който бе седнал между Джаки и някаква полинезийска красавица на име Тана, сияеше от радост и щастие, след като бе отпил доста внушителна глътка от половинката кокосов орех, пълна с кава. Ниргал се бе изтегнал на плажа зад тях и слушаше как Джаки и Тана оживено говорят за „местното движение“, както го нарече Тана. Това не бе просто обикновена носталгия по миналото, а по-скоро опит за създаване на нови култури, които да обединят аспектите на предишните цивилизации с новите форми на високоразвита марсианска технология.

— Самият подземен свят е нещо от рода на Полинезия — каза Тана. — Малки островчета в огромен каменен океан, някои от които са описани на картите, а други — не. А ние живеем на тези острови и процъфтяваме под небето.

— Ще пия за това — обяви Арт. И го направи. Определено една част от полинезийската култура, която Арт се надяваше, че ще възприемат, бе прословутото им сексуално доброжелателство. Само дето Джаки малко усложняваше нещата, като игриво се облягаше на ръката му — или за да го дразни, или за да предизвика Тана на състезание. Арт изглеждаше щастлив, но угрижен. Беше изпил чашата с пагубната напитка за рекорден срок и сега, подтикнат от кавата и от двете красавици, сякаш бе потънал в щастливо смущение. Ниргал едва не се засмя на глас. Вероятно и други млади момичета, дошли на празника, нямаха нищо против да приложат на практика старата мъдрост, ако се вземеха предвид погледите, които му хвърляха. От друга страна пък Джаки можеше и да се откаже да дразни Арт. Не че имаше кой знае какво значение. Нощта се очертаваше дълга, а малкият изкуствен океан на Ню Вануату бе горещ като баните в Зигота едно време. Надя вече бе влязла навътре и плуваше игриво с някакви мъже, които сигурно бяха три-четири пъти по-млади от нея. Ниргал се изправи, съблече се и влезе във водата.

Вече бе достатъчно късна зима и дори на 80 градуса ширина слънцето изгряваше за около час-два по обяд. По време на тези кратки интервали постоянно местещите се мъгли горяха в пастелни или металически тонове — понякога виолетови или розови, а друг път бакърени, бронзови или златни. Но какъвто и да беше цветът им, нежните нюанси винаги се отразяваха от скрежа, покрил повърхността, така че понякога изглеждаше, сякаш преминаваха през друг свят, направен от скъпоценни камъни — рубини, сапфири, аметисти…

Други дни пък вятърът просто ревеше и захвърляше в лицето на ровъра пълни шепи скреж. Тези дни светът изглеждаше така, сякаш се намираха под постоянно течаща вода. В кратките мигове, когато слънцето се показваше, те почистваха колелата на ровъра. Слънцето приличаше на туфа жълт лишей, израснал в мъглата. Един ден, когато вятърът малко беше поутихнал и мъглата се бе вдигнала, цялата земя, докъдето им стигаше погледът, бе покрита с невероятно красиви ледени цветя. Над южния хоризонт над това набръчкано диамантено поле се извисяваше висок тъмен облак, излизащ от нещо, което явно не бе далеч от тях.

Те спряха и намериха едно от малките убежища на Надя. Ниргал се взря в мрачния облак и погледна картата.

— Струва ми се, че това трябва да е мохолът Рейли — обади се той. — По време на първото ми пътуване с Койота той пусна няколко роботизирани ескаватора в него. Чудя се дали нещо не е излязло от това.

— Тук имам един малък разузнавателен ровър — каза Надя. — Ако искаш, можеш да го вземеш и да провериш. Бих искала да дойда с теб, но трябва да се връщам в Гамета. Надявам се там да се срещна вдругиден с Ан. Очевидно, е чула новината за конгреса и иска да разбере подробностите.

Арт отбеляза, че му било много интересно да се срещне с Ан Клейборн. По време на полета си към Марс бил гледал видеофилм за нея и останал впечатлен.

— Все едно ще се срещна с Йеремия — вметна той.

Джаки се обърна към Ниргал: