/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Роза През Зимата

Катлийн Удиуиз

Младата и красива Ирайн Флеминг никога не е мислила, че баща й я е обещал на най-богатия жених само, за да може да си плати дълговете. Тя трябва да се съгласи на брак с мистериозния лорд Сакстън, който след един пожар в замъка си е принуден да крие лицето си под маска. Ирайн обаче обича друг…

Катлийн Удиуиз

Роза през зимата

ГЛАВА ПЪРВА

23 октомври 1792

Северна Англия

— Сватба!

Ирайн Флеминг се дръпна от камината, удари силно с ръжена по решетката и даде израз на раздразнението си. Вън вятърът бодро и поривисто запращаше огромни дъждовни капки и градушка по обкованите с олово стъкла, като че ли искаше със своята необуздана и волна игра да се надсмее над оковите, които тя чувстваше в сърцето си. Бурните тъмни облаци, стелещи се плътно над къщата на кмета, отразяваха точно настроението на тъмнокосата, добре облечена млада жена, чиито очи проблясваха с виолетов пламък, щом погледнеше към огъня.

— Сватба!

Думата отново затрептя в съзнанието й. Дори символът на момичешката мечта с времето се беше превърнал в нещо подобно на лудост. Не че тя беше против брачната институция. О, не! Вследствие на грижливото възпитание и напътствията отстрана на една образована и фина майка тя вече беше подготвена да стане добра съпруга на своя мъж. Но баща й, кметът на Маубъри, си бе поставил за цел да я даде на богат човек, независимо дали кандидатът ще бъде познат и обичан, или пък някой сух като клечка, приличен на карикатура мъж. Чертите на характера или външният вид за него бяха без абсолютно никакво значение. Неведнъж й бе втълпявал това! Беше ли мъжът богат и имаше ли желание да се омъжи за нея — значи той беше тъкмо кандидатът, който им трябваше. Ирайн смръщи своите фино изписани вежди, най-красивите, които човек можеше да си представи.

— Сватба! Ха! — В пристъп на отвращение тя повтори думата. Щастливите мечти на младостта бързо бяха попарени и сега тя чувстваше, че за нея бракът е свързан с всичко друго, но не и с радост. Естествено не беше рядко явление една млада дама да се отвращава от отредения и от родителите жених. Обаче след предложенията, които беше получила досега, тя виждаше, че надеждата баща й да се спре на човек, който малко от малко да отговаря на нейната представа за бъдещето й, беше нищожна.

Обзета от безпокойство, Ирайн отиде до прозореца и погледна през ромбовидното стъкло към калдъръмената улица, пресичаща селото. Дърветата около селските дворове приличаха на тъмни скелети, шибани от дъжда. Погледът й се плъзна надолу по празната улица и тъпа болка, примесена с дълбока тъга, започна да я мъчи при мисълта, че след по-малко от час щеше да дойде поредният омразен кандидат. Нямаше никакво желание да очарова някакъв жалък палячо. С цялото си сърце Ирайн се надяваше, дори се молеше улицата да си остане все така празна и по нея да не се появи никакъв пътник. И дори, ако от пороя прогнилият мост се срутеше и завлечеше във въртопа всеки минувач, тя не би се разтревожила ни най-малко. Онзи мъж й беше съвършено непознат, някакво безлично същество, на което тя знаеше само името, и то от вчера. Сайлъс Чамбърс! Що за човек щеше да се окаже?

Ирайн огледа скромната дневна и се запита как ли ще изглежда домът й в неговите очи и дали той би прикрил пренебрежението си? Макар че малката им къща отвън изглеждаше кокетна и почти нямаше равна в града, спартанското обзавеждане съвсем ясно показваше колко са бедни. Ако къщата не се полагаше на баща й заради поста му, за него щеше да е невъзможно да си позволи такова жилище.

Ирайн свенливо оправи полите на роклята си с цвят на синя слива. Може би не биеше толкова на очи, че кройката й отдавна вече не е на мода. Твърде често гордостта й беше накърнявана от високомерната арогантност на превзети контета, които без всякакви задръжки изтъкваха нейната бедност. Малката й зестра не струваше нищо в сравнение с техните тежки кесии. Тя копнееше да покаже на тези надути глупаци, че е по-учена от тях и че явно има много по-добри маниери от останалите, макар че веднъж баща й строго я беше смъмрил за тези й опити.

Ейвъри Флеминг смяташе за ненужно и неразумно представителките на слабия пол да учат повече от това, което им е необходимо за изпълнение на женските им задължения плюс евентуално писане и смятане. Ако не беше наследството на майка й и нейната упоритост, дъщерята никога не би се наслаждавала на този лукс. Анджела Флеминг беше отделила част от своите пари, за да е сигурна, че с тях Ирайн ще бъде отгледана като образовано и възпитано момиче. При това положение Ейвъри нямаше как да се противопостави. В края на краищата той все пак успя да прахоса голяма част от зестрата й, за да следва прищевките си. Макар че тази негова щедрост беше добре дошла за Фарел, момчето показа още през първите месеци от постъпването си в елитно училище явна антипатия към „надути проповедници и несправедливи методи на възпитание“. Така той се отказа от кариерата си на учен и се върна в къщи, за да „усвои занаята на баща си“, нещо, което винаги беше желал.

Като гладна сърничка мисълта на Ирайн все се връщаше към първите месеци след смъртта на майка й. Тя си спомняше за дългите часове, които прекарваше сама, докато баща й и брат й играеха карти, пиеха заедно с другите мъже от селото или пък прекарваха вечерите с моряците на пристанището в приказки за предстоящото пътуване до Уиркинтън. Без умението на майка й да води домакинството богатството на семейството бързо започна да намалява а кесията на баща й да става все по-тънка. Ето защо той все по-често изтъкваше, че Ирайн трябва да се омъжи. Критичната точка в по-нататъшният ход на събитията беше един дуел, в който брат й беше лошо ранен. Оттогава дясната му ръка висеше безжизнена, лакътят му бе напълно изкривен, а китката слаба и негодна за каквато и да било работа. И Ейвъри сякаш пощуря — той трябваше на всяка цена да омъжи дъщеря си за богат съпруг.

Дива ярост прониза Ирайн при тези спомени и мислите й се насочиха с отвращение към бъдещето.

— И там живурка някакъв си, с когото аз би трябвало на драго сърце да свържа живота си — изсъска тя, побесняла от гняв. — Кристофър Сатън! Този янки! Изнудвач! Комарджия! Дивак! Мошеник! — С каквито и имена да го наричаше, всичките й се струваха подходящи. Да, какви ли не названия се въртяха в ума й и тя изпитваше удоволствие да изрича всяко едно от тях.

— Ах, и аз трябва да се срещна с него лице в лице! — Тя се опитваше да си го представи: с тесни очи и тънък, извит нос, права коса, никнеща под формата на триъгълник над челото му, с безкръвни, стиснати устни, които се разтягат в някаква жестока, похотлива усмивка, откривайки дребни жълти зъби.

О, само да се срещне с този мъж! Тя подскочи, заемайки поза на фехтувач, и протегна напред ръка, като че ли държеше в нея остра сабя.

— Тогава бих му дала да се разбере! — Тя намушка противника си веднъж, втори, трети път и след това допря върха на въображаемата си рапира до гръкляна на жертвата си и го преряза е един замах. После внимателно избърса острието на сабята си и я постави с елегантно движение в ножницата. — Само да бях мъж! — Тя се протегна и потънала в мисли, се загледа през прозореца. — Кълна се, че този надут самохвалко щеше да си признае всички злодеяния и щеше да замине да си търси щастието на другия край на света.

Тя видя отражението си в кристалните стъкла, скръсти ръце и зае скромна поза.

— Но за съжаление аз не съм силен мъж, а само една жена. — Тя разтърси глава насам-натам, наблюдавайки старателно сплетените се гарваново-черни плитки, и се засмя радостно на отразения си образ. — И затова моите оръжия трябва да бъдат духът и езикът!

За секунда тя повдигна своята изящно извита вежда и хвърли такъв убийствен поглед, който заедно със студената й усмивка би трябвало да накара сърцето на противника й да спре.

Тежко на онзи, който би предизвикал гнева на това момиче!

Едно пиянско изръмжаване отвън прекъсна мислите й:

— Ирайн!

Тя позна гласа на брат си, забърза към входното антре и със заплашително стиснати устни рязко отвори вратата, Фарел Флеминг тежко се облегна на стената. Дрехите му бяха мръсни, изпокъсани и покрити с лекета, кафявата му коса стърчеше като суха трева. Още от пръв поглед беше ясно, че цяла нощ се е скитал и е пил, а може би и цяла сутрин, тъй като междувременно беше станало почти обяд.

— Ирайн, моята единствена сладка сестричка! — поздрави я Фарел шумно. Залитайки, той отстъпи няколко крачки назад, след това се люшна чак в другия край на антрето, при което изпръска сестра си с леденостудени капки, хвърчащи от мокрото му наметало.

Разтревожена, Ирайн погледна пак към улицата, за да се убеди, че никой друг не се е решил на мъчително пътуване в такова време. Олекна й, че в този безутешен предиобед навън нямаше жива душа. Само в далечината тя съзря самотен ездач. Но дори и да минеше по моста, а след това и покрай къщата, той не би забелязал нищо необичайно.

Ирайн затвори вратата, облегна се на стената срещу брат си и го изгледа с мрачен поглед. Фарел се беше хванал със здравата си ръка за перилата и полагаше усилия да стои изправен, опитвайки се същевременно да се справи с връзките на наметалото си.

— Ирайн, помогни на сво-о-я ма-л-л-ък Фарел за това чудо-в-вищ-но нещо! Не може да се развърже!

Той я погледна с молеща за прошка усмивка и вдигна сакатата си ръка, правейки с нея безпомощен подканяш жест.

— Съвсем подходящо време да се прибереш вкъщи — отвърна тя и му помогна да се справи с непослушната дреха — Не се ли срамуваш поне малко?

— Не, никак — обясни той, опитвайки се да бъде учтив. Усилията му обаче го накараха пак да загуби равновесие и той залитна.

Ирайн бързо го сграбчи за наметалото и подложи рамото си под ръката му, за да го задържи на крака. Сбърчи нос, като долови миризмата на тютюн и уиски.

— Можеше поне да се върнеш, докато още беше тъмно — подхвърли тя укорително. — По цяла нощ се скиташ, пиянстваш, играеш на карти и след това спиш цял ден. Не знаеш ли друг начин за прекарване на времето?

— Щуротиите ме възпират да се заловя честно за работа и да помогна на собственото си семейство. Но да знаеш, че за това можеш да обвиняваш Сатън, да, само него. Той ме докара дотук.

— Знам какво е направил той — отвърна тя рязко. — Но това не е извинение за живота, който водиш.

— Стига си мърморила, малката. — Думите му звучаха още по-завалено отпреди. — От ден на ден започваш да опяваш като някоя стара мома. Добре, че татко иска да те омъжи колкото е възможно по-скоро.

В безмълвен гняв Ирайн изскърца със зъби. Тя стисна ръката му по-силно и се опита да го заведе в спалнята, но се спъна, тъй като брат й с цялата си тежест се беше облегнал върху нея.

— Чумата да ви тръшне и двамата! — изсъска тя. — И ти си същият като него. Искате да ме омъжите за някой богаташ, за да можете да превърнете живота си в една безкрайна пиянска оргия. Хубава двойчица сте ми вие!

— Така ли? — Фарел се отскубна от нея и се опита с няколко елегантни стъпки да се добере до спалнята. Но намери опора само в измамно издигащия се пред очите му под и се обърна пак към сестра си, мъчейки се с нейна помощ да нагоди движенията си към мнимите клатушкания на стаята.

— Значи моята жертва в името на честта ти те отвращава, а? — хвана я той и се опита да я погледне с обвинителен поглед. За сегашното му състояние обаче тази задача му се видя твърде трудна и той хвърли само блуждаещ поглед из стаята. — Аз и татко не желаем нищо друго, освен ти да се омъжиш както подобава и да те предпазим от домогванията на навъртащи се наоколо шмекери и авантюристи.

— Моята чест? — отвърна му подигравателно Ирайн. Тя сложи ръце на хълбоците си и го загледа снизходително и невъзмутимо. — Ако си направиш труда да си спомниш, Фарел Флеминг, би трябвало да си наясно: това, което ти защитаваше, беше честта на татко, а не моята чест.

— Ох! — Като някакво момче, заловено в измама, той започна да се държи смирено и да моли за извинение. — Да, да, беше честта на татко.

Той сведе поглед към сакатата си ръка, после я протегна напред, за да привлече вниманието й върху нея и да събуди съчувствие.

— Все пак това може би засягаше до известна степен и мене, тъй като нали и аз нося неговото име — Флеминг — разсъждаваше Ирайн на глас. — А след като Кристофър Сатън го омърси, вече е много трудно да бъдат спрени злите езици и клюките на хората.

Потънала в мисли, тя отново впери поглед през мокрото стъкло навън, в дъждовния пейзаж. Ирайн не обърна внимание на брат си, който предпазливо, макар и залитайки, беше намерил пътя към гарафата с уиски върху малката масичка. За свое голямо разочарование тя установи, че мостът навън все още не беше се срутил, най-доброто доказателство за това бе самотният ездач, който в този момент се намираше на най-издигнатата му част. Изглежда, мъжът не бързаше. Той яздеше в равномерен тръс и като че ли вятърът и лошото време не го смущаваха. С дълбока въздишка тя погледна към Фарел и обзета от ярост, тропна с крак. Междувременно той беше намерил една чаша и сега се опитваше със здравата си ръка да отвори шишето.

— Фарел! Не ти ли беше достатъчно?

— Е, да, нали аз се опитах да защитя доброто име на татко — измърмори той, продължавайки опитите да се справи със запушалката. Споменът за дуела го измъчваше. Още чуваше оглушителния изстрел на своя пистолет и виждаше учудването и ужаса в очите на противника си, който, вдигнал високо ръка, продължаваше да размахва бялата си кърпичка. Тази картина завинаги се беше запечатала в съзнанието му. Но тогава, когато това се случи, той изпитваше смесица от ужас и пламтящо задоволство, виждайки как противникът му залитна назад и се хвана за рамото. Кръвта бързо бликна между пръстите на Сатън и Фарел хладнокръвно зачака той да се строполи. Вместо това обаче мъжът се изправи, дойде на себе си и в този момент вълната на облекчение, която го бе заляла, се смени със студена пот. Фарел проумя глупостта си — да стреля, преди още да е даден сигналът, — едва когато Сатън бавно вдигна оръжието си и насочи дулото на пистолета право в гърдите му.

— Без да имаш ни най-малка представа от дуел, ти предизвика един човек, и то само заради някаква си игра на карти — смъмри го Ирайн.

Бученето в главата на Фарел му пречеше да проумее думите на сестра си. Картината, която бавно се разкриваше пред очите му, го караше да изтръпва. Той виждаше само зеещата кръгла дупка, която го заплашваше през онази сутрин, чуваше само силните удари на сърцето си, усещаше болезненото свиване на стомаха си, което и досега го мъчеше при всяко събуждане. През онази студена сутрин капчиците пот като че ли изгаряха очите му, но той дори не смееше да мигне. Страхуваше се, че и най-малкото движение ще предизвика смъртоносния куршум. Тази подлудяваща паника късаше нервите му до момента, в който той изкрещя и обхванат от безпомощна ярост и страх, замахна с ръка срещу оръжието на противника си. Едва ли беше в състояние да проумее, че по този начин насочва пистолета право към главата си.

Още един силен изстрел прозвуча като експлозия и разкъса тишината през онази ранна сутрин, след което заглъхна като многогласно ехо. Яростният крясък на Фарел се превърна в рев от безграничната болка, която почувства. Изстрелът, пронизал ръката му, предизвика в съзнанието му ужасни терзания. Още преди да се разсее пушекът от дулото на пистолета, Фарел се беше строполил върху студената, покрита с роса поляна, стенейки от болка и унижение. Една огромна фигура, подобна на сянка, се приближи и застана плътно до лекаря, клекнал край него, за да се погрижи за ръката му. Със замъгления си от болката поглед той разпозна мъжа, който беше причина за страданията му. Той стоеше като някаква черна сянка на фона на изгряващото слънце, фигурата на Кристофър Сатън задълбочи срама му, тъй като той все още държеше кърпичката върху кървящата си рана, като че ли по този начин искаше да го унижи още повече.

Въпреки болките Фарел проумя, че с този погрешен изстрел беше загубил не само дуела. Изстрелът беше съсипал честта му. Никой повече не би изпълнил нарежданията на един страхливец. А и от собственото си проклятие той не можеше да избяга.

— Налудничавата глупост на момчето е причина за нараняването. — Думите на Сатън дойдоха, сякаш за да засилят болката. Нещо като скимтене се изтръгна от устните му. Мъжът продължи, изразявайки се съвсем ясно: — Ако не беше блъснал пистолета ми, аз нямаше да стрелям.

Секундантът му продължи със същия студен тон:

— Той стреля, преди още да е даден сигналът. Мистър Сатън би могъл да го убие и никой нямаше и дума да му каже.

Отговорът на Сатън прозвуча като някакво ръмжене:

— Аз не съм убиец на деца.

— Уверявам ви, сър, в случая вие сте напълно невинен. И все пак бих ви посъветвал да изчезнете оттук, докато не е пристигнал бащата на момчето и не ви е създал куп неприятности.

Фарел си мислеше, че противникът му се отнася твърде снизходително и че много бързо му е простил. Искаше му се да го накара, да разбере, че съвсем не е имал такива благородни помисли. Ето защо той изруга и даде израз на безпомощната си ярост, вместо да признае истината за собственото си малодушие. За свое разочарование обаче с обидите си не постигна нищо друго, освен презрителна усмивка върху лицето на противника си. Сатън се отдалечи от него, без да го удостои с поглед, като че ли той беше наистина някакво дете, на което не си струва да се обръща внимание.

Мъчителната картина изчезна от съзнанието му и той бавно се върна към суровите факти от действителността. Фарел погледна пълната чаша пред себе си, но треперещите колене не му позволяваха да я държи изправена. Затова не успя дори и с помощта на здравата си ръка да поднесе уискито до устните си.

Думите на Ирайн: „Мъчно ти е за голямата загуба“ — го събудиха окончателно и той се постара да се съсредоточи.

— И ти си готов да съкратиш живота си наполовина. Щеше да се чувстваш по-добре, ако беше оставил този янки на мира, вместо да се държиш като див петел.

— Този човек е мошеник и аз съм му го казал, точно така, казах му го!

Фарел се огледа за някаква опора и, слава Богу, откри един стол наблизо.

— Да, наистина исках да защитя честта на татко и доброто му име.

— Да го защитиш, така ли? Усилията ти те превърнаха в инвалид, а мистър Сатън нито веднъж не отвърна на клеветите по негов адрес.

— Ще отвърне! — изръмжа Фарел. — Той или ще го направи, или аз ще го… аз ще…

— Какво ще направиш? — попита ядосано Ирайн. — Да не би да искаш да загубиш и другата си ръка? — Или докато не те убие, все ще си мислиш, че можеш да се бориш срещу такъв обигран тип като Кристофър Сатън? — Тя вдигна ръка с досада. — Какво си въобразяваш? Та той е почти два пъти по-възрастен от тебе и понякога си мисля, че проявява и двойно повече разум. Беше много глупаво от твоя страна да се захващаш с него.

— Дяволите да те вземат, малката! Ти си въобразяваш, че слънцето се върти само около твоя прекрасен мистър Сатън.

— Какви ги дрънкаш? — изкрещя Ирайн. Обвиненията му я бяха засегнали много силно. — Никога не съм се срещала с този човек! Всичко, което съм чула за него, са хорски приказки. И въобще не вярвам, че дори и една от тези думи отговаря на истината.

— О, и аз съм чувал това онова — засмя се Фарел. — Всяко мм-алко момиченце и всяка клюкарка са готови да те залеят с какви ли не небивалици за този янки и за неговите пари. Да видиш само блясъка в очите им! Но без парите той не представлява нищо! А оп-питът му и неговата обиграност? Ха! Аз ги притежавам поне толкова, колкото и той.

— Да не си посмял да се подиграваш с него, глупак такъв! — отвърна му тя ядосано. — Той и приятелят му бяха по-скоро обидени, отколкото наранени, а накрая се показаха толкова глупави, колкото и ти самият.

— Глупав, ах, аз ли съм глупав? — Фарел се мъчеше да се изправи, за да даде отново израз на яда си, но едно силно оригване попречи на плановете му и той залитна право срещу масата. Изпълнен със самосъжаление, измърмори: — Остави ме на мира! Ти ме измъчваш, когато съм слаб и изтощен.

— Ха! Имаш предвид, когато си пиян! — поправи го тя с леден глас.

Фарел се спъна в стола и се строполи върху него. Затвори очи, отпусна главата си върху тапицираната облегалка и започна да я мята насам-натам.

— Ти си на страната на този подлец! Ти заставаш срещу собствения си брат — стенеше той. — Само ако татко можеше да те чуе отнякъде!

Очите на Ирайн блеснаха от раздразнение. С две крачки тя се озова до стола му и го хвана за връзките на плаща. Не смееше да диша, за да избегне неприятния дъх на уиски от устата му. След това се наведе над него.

— Ти си позволяваш да ме обиждаш? — Тя го разтърси така силно, че той я загледа като обезумял. — Бих искала да ти изясня някои неща, братко! — Тя го заля с поток от думи, изречени през зъби: — Един чужденец плаваше преди време из нашите северни ширини. Всички бяха опулили очи, защото корабът му беше голям и величествен. А на третия ден, след като той беше хвърлил котва в нашето пристанище… — Тя непрекъснато стискаше Фарел за дрехата и го разтърсваше колкото се може по-силно, за да разбере той най-после за какво става въпрос. — На третия ден той обвини нашия баща, че играе нечестно. Дали това беше вярно или не, не зная, но той, разбира се, нямаше право да крещи наоколо така, че да го чуят всички. Чак беше изплашил търговците от Маубъри и Уиркинтън. Татко и до днес се страхува да не бъде хвърлен в затвора, тъй като не е могъл да плати дължимата сума. Да, да, и именно този човек се стреми да се ожени за мене. Богатият мистър Сатън хич не се интересува от разрухата, която е причинил на нашето семейство. О, аз ще съумея да му отмъстя за това, което направи! Но ти, скъпи братко, ти си същият глупак, след като разпалено отричаш всичко и с онзи идиотски дуел ужасно усложни нещата! С такива хора като Сатън се постига много повече в спокоен разговор, отколкото с хлапашко перчене.

В мълчаливо недоумение, вероятно поради здравата хватка на сестра си, Фарел гледаше така втренчено Ирайн, че тя веднага разбра: той не беше проумял нито дума от това, което му беше казала.

— О, за какво ли ти приказвам всичко това? — Тя го блъсна с отвращение назад и се обърна. Очевидно не съществуваше аргумент, способен да го накара да прозре своята глупост.

Фарел гледаше към пълната догоре чаша с уиски и облизваше устни. О, как му се искаше тя да му я подаде.

— Ти може да си с няколко години по-голяма от мен, Ирайн. — Той беше ужасно изморен. Устата му беше подута и пресъхнала и говоренето му костваше големи усилия. — Но това не е повод да ми се караш, сякаш съм някакво дете. — Той наведе глава и измърмори като че ли на себе си: — И онзи така ме нн-нарече, едно, едно… дете.

Ирайн се заразхожда пред камината. Търсеше просто и разбираемо обяснение, с което да отвърне на обвиненията на брат си. Но изведнъж се спря, смутена от някакъв лек шум. Обърна се и видя, че Фарел беше отпуснал главата си на гърдите, хъркането му се засилваше, ставаше все по-бързо и равномерно и тя със страх осъзна, че не е успяла навреме да го отведе в стаята му. Всеки момент Сайлъс Чамбърс щеше да пристигне и под неговия подигравателен поглед гордостта й щеше да се изпари. Единствената надежда беше баща й да се върне колкото се може по-скоро вкъщи, но и това беше нож с две остриета.

В следващия момент, забавила крачки, Ирайн дочу, че тропотът на копита отвън спря точно пред тяхната къща. Тя напрегнато очакваше дали ездачът ще слезе, или отново ще се отдалечи. Чувство за безизходност я завладя, когато чу скърцането на нечии ботуши по стъпалата и веднага след това някой силно почука на вратата.

— Сайлъс Чамбърс! — Мислите и нервите й се задействаха едновременно. Тя се огледа като подивяла край себе си и отчаяно закърши ръце. Как можа да дойде точно сега, в този фатален момент!

С лудешка бързина тя се спусна към Фарел и се опита да го събуди. Но и с най-големи старания не би могла да прекъсне равномерното му дълбоко хъркане. Ирайн се помъчи да го вдигне, но Фарел тежеше като чувал, пълен с камъни. Той залитна напред и се стовари на пода, заставайки на четири крака. А през цялото време стаята кънтеше от непрестанното чукане на непознатия.

За Ирайн съществуваше само една възможност: да приеме нещата такива, каквито са. Може би Сайлъс изобщо не заслужаваше всичките тези притеснения и тя би трябвало да бъде благодарна, че брат й е тук. И все пак не й се искаше да излага себе си и семейството си на присмех. С надеждата да прикрие Фарел от погледа на непознатия тя издърпа едно кресло, постави го пред него и метна някакъв шал върху лицето му, поне да заглуши хъркането. След това със спокойна увереност приглади косата и роклята си и се опита да потисне мъчителния си страх. Може би всичко щеше да мине добре. Или поне така й се искаше!

Настойчивото чукане продължаваше, когато Ирайн се приближи до вратата. Тя постави ръка върху дръжката и с хладна, уравновесена женственост се появи пред непознатия.

За миг й се стори, че пред очите й е просната огромна мокра кърпа. Погледът й бавно се плъзна от високите кожени ботуши нагоре, през дългото наметало, чак до лицето, подаващо се изпод капещата периферия на широкопола шапка. Тя затаи дъх. Това беше лицето на мъж. И при това най-красивото мъжко лице, което някога беше виждала.

Когато го погледна, тя забеляза, че челото му леко се сбърчи, а лицето му придоби абсолютно сериозен вид, сякаш мъжът беше обзет от лоши предчувствия. Тънките му, фино изписани вежди, хлътналите му бузи, римският профил като че ли принадлежаха на суров морски вълк и му придаваха напрегнат, дори малко мрачен израз. И все пак в чертите му като че ли пробягваше някаква насмешка, стаена в малките бръчици около очите. Тези сивозелени очи гледаха така бодро, сякаш с всяка своя искра търсеха радостта от живота. Свободно и без всякакво смущение те изразяваха одобрението си, оглеждайки я от горе до долу. Леката усмивка, последвала този поглед, блясъкът в очите му, всичко се превърна в някаква обезоръжаваща сила, която подкоси краката й.

Той не беше нито грохнал старец, нито надут самохвалко, заключи веднага Ирайн. Беше мъж, жизнен и силен до мозъка на костите си.

Безспорно той далеч превъзхождаше нейните очаквания. И тя се питаше защо един такъв мъж не е намерил друг начин да се сдобие със съпруга, а се е съгласил на тази разменна търговия.

С галантен жест непознатият свали шапката си и откри своята гъста тъмнокестенява коса. Плътният му мъжествен глас беше също толкова приятен, колкото и лицето му.

— Мис Флеминг, предполагам?

— О, хм, да. Ирайн Флеминг. — Езикът й се движеше неимоверно трудно и тя се уплаши, че ще започне да заеква и ще се изложи.

Умът й работеше трескаво, формулираше мисли и веднага след това ги отхвърляше. Мъжът беше почти съвършен! Или поне видимо нямаше никакви недостатъци! И все пак въпросът оставаше: ако този мъж е искал да се ожени по свое желание, как му се е удало да достигне до тази възраст, без да бъде впримчен досега от поне дузина безумно влюбени жени?

Той трябва все пак да има някакъв недостатък! — подсказваше й здравият разум. Та тя познаваше баща си! Би трябвало да има някакво обяснение…

Макар че мислите й се гонеха една след друга, гласът й остана висок и ясен:

— Влезте, сър. Баща ми каза, че ще дойдете.

— Наистина ли? — Той като че ли беше учуден от нейното твърдение. Тънката резка между устните му се разтвори в приятна, лека усмивка, когато я запита:

— Знаете ли кой съм аз?

— О, разбира се! — Тя се усмихна весело. — Ние ви очаквахме. Моля, влезте.

Когато пристъпи прага, той вдигна учудено вежди и почти против волята си й подаде шапката, камшика за езда и ръкавиците си. Тя старателно ги пое и ги сложи настрана.

— Гледате ме много изненадано, мис Флеминг — забеляза той. — Очаквах да бъда посрещнат с ненавист, а не с приятелска сърдечност.

Ирайн се ядоса вътрешно на тези думи. Не беше и помисляла, че баща й е толкова нетактичен да разказва за нейното нежелание да се омъжва. Как е могъл да допусне, че тя ще отхвърли един толкова привлекателен кандидат за женитба, стоящ много по-високо от всички досегашни претенденти за ръката й.

Фалшива нотка прозвуча в смеха й, когато се опита да му отговори троснато:

— Допускам, че баща ми ви е говорил за моето нежелание да се запозная с вас.

Мъжът се усмихна, за да покаже, че я разбира:

— Не се и съмнявам, че сте мислили за мене като за някакво отвратително чудовище.

— Радвам се обаче да открия, че не сте такъв — отвърна тя и веднага ядосано се упрекна, че говори с него така фамилиарно. Тя скръцна незабележимо със зъби и си пожела той да не я е взел за някоя глупава бъбривка.

Ирайн искаше да прикрие пламналите си бузи и мина покрай него, за да затвори вратата. Докосна я нежната миризма на тоалетна вода, примесена с аромата на коне и мъж, която така силно подейства на сетивата й, че й се зави свят. В това отношение у него наистина всичко беше съвършено!

Дългите му пръсти бяха бързи и сръчни, когато започна да разкопчава копчетата на палтото си. Той го съблече, а Ирайн, колкото и да се стараеше, не можа да намери нито един недостатък в тези широки рамене, тънка талия и дълги крака. Напорът на мъжественост, очертаваща се под тесните му бричове за езда, беше дръзко доказателство за силата му. А като си спомни за причината за неговото посещение, тя потръпна, сякаш беше вече негова годеница.

— Нека взема палтото ви — предложи тя и се постара да прикрие треперенето на гласа си. Безупречно ушитите дрехи предизвикваха също такова учудване, както и мъжът, който ги носеше. Всяка промяна дори и на най-малкия детайл би отнела нещо от неотразимия му чар. Жилетката под тъмнозеления жакет отговаряше на най-новата мода, а цветът на кожата, от която беше изработена, подхождаше идеално на панталоните му. Кожените ботуши бяха така подбрани, че подчертаваха формата на мускулестите му прасци. Под коленете маншетът им беше обърнат и блестеше в светлокафяв цвят. И макар че облеклото беше скъпо и модерно ушито, той го носеше с една мъжка простота, нямаща нищо общо със самоувереното му държание.

Ирайн се обърна, за да закачи палтото му близо до вратата. Изненадана от контраста между влажния и студен плат от външната страна и топлината на подплатата, тя се спря и започна да изтърсва дъждовните капки от меката материя. След това се обърна към него:

— Трябва да е било ужасно да язди човек в ден като днешния.

Зелените му очи срещнаха нейните и той сърдечно се засмя:

— Може би, но все пак е лесно поносимо, след като човек знае, че ще се срещне с такава красавица.

Тя не би трябвало да му позволява да стои толкова близо до нея. Беше й изключително трудно да прикрива руменината си и същевременно да се прави на незаинтересована. Тя се упрекваше, че се поддава на настроенията си. Мислите й обаче трескаво се лутаха пред факта, че стои и разговаря с един мъж, който очевидно тутакси би изпълнил всички нейни желания. И все пак тук нещо не беше в ред!

— Баща ми всеки момент трябва да се върне — съобщи му тя делово и с достойнство. — Ще ви бъде ли удобно да почакате във всекидневната?

— Стига да не ви притеснявам — отвърна той. — Имам да обсъждам с него някои сериозни въпроси.

Ирайн се обърна, за да му посочи пътя, но се закова на мястото си, когато влезе в съседната стая.

Зад стола стърчеше обувката на Фарел, така както я беше оставила. Тя се ужаси от собствената си глупост, но й беше съвсем ясно, че вече е твърде късно да въведе госта в друго помещение. При опита й да отклони погледа му встрани той я дари с красива усмивка. Тя се отправи към дивана.

— Видях ви, че дойдохте от север през реката — Тя потъна в меките възглавници и му посочи един стол, на който да седне. — Някъде наблизо ли живеете?

— Всъщност постоянното ми жилище е в Лондон — отговори той. След това отметна краищата на тъмнозеленото си сако, при което се показа светлата му кожена жилетка, и седна на стола, който частично прикриваше Фарел.

Спокойствието започна да я напуска, когато си помисли колко смешно би изглеждало всичко, ако той случайно се обърне и открие зад себе си брат й, приличен на вързоп.

— Аз… аз… тъкмо исках да направя чай — смънка тя нервно. — Бихте ли желали една чаша?

— След езда в такова студено и влажно време ще ви бъда много благодарен за чаша горещ чай. — Гласът му беше мек като кадифе. — Но, моля ви, не си правете труда заради мен.

— О, това не е никакъв труд, сър — увери го тя и почти заекна от усърдие. — За съжаление ние много рядко имаме гости.

— Но какво е това там? — За неин неописуем ужас той кимна и посочи с ръка към мястото, където лежеше Фарел. — Да не би да е някой промъкнал се скитник?

— О, не, сър! Това е само… струва ми се… брат ми. — Тя безпомощно повдигна рамене. Главата й беше толкова замаяна, че не беше в състояние да даде някакъв смислен отговор. Беше й ясно, че тайната й е разкрита, и може би това всъщност беше най-доброто: да бъде искрена докрай, тъй като и бездруго не можеше да намери никакво логично обяснение. — Той… хм… снощи е пил малко повече. Тъкмо се канех да го кача горе, когато вие почукахте.

Той стана от стола си и по лицето му се изписа скрито задоволство. Клекна до брат й, дръпна шала и повдигна единия му клепач, Фарел невъзмутимо продължаваше да хърка, а когато гостът погледна пак към нея, явно беше, че се намира в най-добро настроение. Здравите му бели зъби блеснаха в широка усмивка.

— Може би се нуждаете от помощ?

— О, разбира се, сър. — Смехът й би примамил дори и някой домашен дух от скривалището му. — Ще ви бъда изключително благодарна.

Лекото и бързо движение, с което той се изправи на крака, почти я накара да затаи дъх от изненада. Той свали сакото си и така даде доказателство, че тези широки рамене бяха истински. Тя внимателно постави дрехата на облегалката на стола. Жилетката му беше прекрасно ушита и подчертаваше тънката му талия. Когато повдигна Фарел, платът на ризата му се изпъна и за момент тя стана толкова тясна, че ясно пролича играта на мускулите по ръцете и раменете му. Тялото, което тя едва можеше да помръдне, той повдигна с лекота и го метна на рамото си.

— Бихте ли ми показали пътя, мис Флеминг?

— Моля ви… Ирайн — прошепна тя, минавайки току до него. Отново усети близостта му и свежия мъжки аромат, подлудяващ сетивата й. Тя се упъти към салона с надеждата, че той не е забелязал как шията и бузите й издайнически почервеняха.

Когато се качваше по стълбата, Ирайн се чувстваше замаяна от неговия изпитателен поглед. С някакво вътрешно сетиво тя усещаше, че очите му нито за миг не я изпускат. И все пак не смееше да се обърне, за да се увери. Ако се окажеше вярно и срещнеше неговия възхитен поглед, обгръщащ люлеещите се бедра и тънката й талия, щеше да има още един повод да се изчерви цялата.

Ирайн тръгна напред, за да оправи леглото на Фарел, а мъжът я последва и остави товара си върху пухения дюшек. Тя се наведе над брат си, развърза кърпата около врата му и разкопча ризата, а когато се изправи, сърцето й отново заби лудо, тъй като мъжът пак стоеше твърде близо до нея.

— Предполагам, че на брат ви ще му бъде по-добре без риза и ботуши. — Той я погледна и отново показа белите си зъби и лъчезарната си усмивка. — Да ги сваля ли?

— О, да, моля — отвърна тя. Сърцето й се стопли от усмивката и загрижеността му. — Но той е сакат. Бъдете внимателен с ръката му.

Мъжът се изправи и я погледна учудено.

— Съжалявам. Не знаех.

— Не трябва да се притеснявате, сър. Всъщност това стана по негова вина.

Веждите му се повдигнаха изненадано.

— Вие сте много великодушна, мис Флеминг.

Ирайн се засмя, за да прикрие объркването си.

— Брат ми е на съвсем друго мнение.

Усмивката му се появи отново, щом тя го погледна, а очите му спокойно обходиха нежните й черти и се задържаха малко по-дълго върху меките й червени устни.

Чувствата на Ирайн блуждаеха. Струваше й се, че плува извън времето и пространството. Като в сън тя виждаше зад тъмните мигли две ясни зелени очи, оградени със сиво кръгче около ирисите. Те излъчваха топлина, която отново зачерви бузите й и накара сърцето й да тръпне в гърдите. В себе си тя чувстваше, че не притежава достойнството и сигурността на знатна дама, ето защо се отдръпна и започна да подрежда стаята. През това време той се занимаваше с брат й. Тъй като всичко му идваше отръки и се справяше чудесно, тя не му предложи помощта си. Мълчанието им продължи дълго, стана мъчително и най-накрая тя се реши да го прекъсне. Опита с една бърза забележка:

— Досега денят беше направо отвратителен.

— Да, да — съгласи се той със същата находчивост. — Наистина ужасен ден.

Дълбокият тембър на гласа му отново разлюля гърдите й и Ирайн се опита да открие недостатъците му. В сравнение с досегашните кандидати, които й бяха представяни, този беше почти съвършен, и то дотолкова, че въздействаше почти непоносимо върху сетивата й.

Когато Фарел остана само по бричове, мъжът се дръпна от леглото на брат й и се приближи към нея, носеше ризата и ботушите му в ръка. Тя посегна, за да ги вземе, и се уплаши до смърт, когато пръстите му стиснаха нейните. Това беше една радостна уплаха, която разкъсваше нервите й. В съзнанието й се появи мисълта, че с нито един от предишните си кандидати не е имала толкова близък контакт.

— Страхувам се, че до пролетта времето все ще бъде такова — каза тя припряно. — Тук, на север, в този сезон сме свикнали с проливните дъждове.

— Затова пролетта ще ни се види още по-хубава — отвърна той с леко кимване.

Остроумието, с което Ирайн умееше да води разговори, като че ли се беше изпарило. Представата, че скоро той ще стане неин съпруг, парализираше мислите й. А любопитството да узнае причината, поради която един такъв мъж искаше ръката й, ставаше все по-голямо. Мислейки за избора, който в последно време й предоставяше баща й, тя щеше да бъде почти щастлива, ако Сайлъс Чамбърс не бе ужасно грозен и стар, но се оказа, че той далеч превъзхожда скромните й изисквания. Беше й невъзможно да повярва, че той отговаря на нейните най-дълбоки, най-съкровени надежди за истински съпруг.

За да прикрие чувствата си и да постави една по-сигурна дистанция между двама им, Ирайн закрачи из стаята и прибирайки дрехите на брат си, каза:

— Тъй като идвате от Лондон, вие сигурно намирате тукашния климат доста по-различен от вашия. Ние също много трудно свикнахме, когато преди години се преместихме да живеем тук.

— Заради климата ли сте се преселили? — попита той и ясните му зелени очи блеснаха весело.

Ирайн се засмя:

— Ако човек е свикнал с влажния климат, тук е много приятно за живеене. Разбира се, стига да не дава ухо на ужасните слухове за крадци и шотландски разбойнически банди. Ще научите много за тях, ако останете по-дълго. Лорд Талбот непрекъснато се оплакваше от шотландските банди и нападенията им върху селата от граничните райони, докато най-после баща ми беше назначен тук за кмет, а след това поставиха и шериф, който да се грижи за сигурността на гражданите и на имотите им. — Тя разтвори ръце в жест на разочарование. — Чувала съм много слухове за банди и разбойници, които ограбват и убиват богатите хора, но единственото, което баща ми и шерифът са направили досега, е да заловят един бракониер. При това не беше шотландец!

— Ще се въздържа да спомена своите шотландски прадеди, за да не вземете да ме обявите и мен за пладнешки разбойник или нещо подобно.

В очите й се четеше загриженост, когато го погледна.

— Може би наистина трябва да си имате едно на ум и да не споменавате това пред баща ми. Той винаги ужасно се ядосва, когато стане дума за ирландски или шотландски фамилии.

Мъжът срещу нея леко кимна с глава, за да покаже, че ще се съобрази с предупреждението й.

— Ще се опитам да не го дразня ненужно с такива разкрития.

Тя излезе заедно с него от стаята и му каза през рамо:

— Уверявам ви, че това не е наша семейна черта. Аз например нямам основание да мразя никого.

— Това звучи окуражаващо.

Топлотата на гласа му подлудяваше Ирайн и тя не обърна достатъчно внимание на стълбите. Спъна се, загуби равновесие и едва не падна надолу. Дъхът й спря в гърлото, но още преди да е успяла да извика, една дълга ръка обгърна кръста й и я подкрепи, докато отново стъпи здраво на краката си. Облегната на тези широки, силни гърди, тя се задъхваше, чувствайки все пак някакво облекчение. Накрая, цялата трепереща, тя повдигна лицето си към неговото. Изпълненият му със загриженост поглед търсеше нейния.

— Мис Флеминг…

— Моля ви… Ирайн. — Шепотът й прозвуча накъсано и като че ли отдалече.

Никой от тях не чу как външната врата долу се отвори, нито пък доловиха мъжките гласове, които се надвикваха. Двамата бяха потънали в някакъв съкровен свят и може би дълго щяха да чезнат в него, ако отдолу не беше се разнесъл яростен вик, който ги изтръгна от унеса им.

— Ей, кой е тук? Какво значи всичко това?

Все още замаяна, Ирайн се отскубна от прегръдката и погледна към салона, където баща й и някакъв непознат учудено се взираха нагоре. Мрачното лице на Ейвъри Флеминг й стигаше, за да я накара да се почувства несигурна. И все пак това, което първо изплува пред нея от реалността, беше бледото лице на слабия, кокалест непознат, застанал до баща й. Той напълно отговаряше на представата й за Кристофър Сатън. Липсваше му само една брадавица на бузата, за да се покрие изцяло с образа, който рисуваше въображението й.

Къщата сякаш се тресеше от гнева на Ейвъри Флеминг.

— Питам, какво означава всичко това! — Той не й даде нито секунда, за да му отговори. — Излизам само за минутка и какво заварвам, когато се връщам? Да си гукаш вкъщи с някакъв си непознат… Точно ти! — Ейвъри запрати шапката си на земята и откри рядката си коса. — Проклета жена! Да ме мами в собствената ми къща! Мене! Да бъда лъган от собствената си плът и кръв!

Смущението отново зачерви лицето й. Ирайн бързо слезе по стълбата и се опита да успокои баща си.

— Моля те, татко, остави ме да ти обясня…

— А-а-ах, не можеш ме излъга — изръмжа той презрително. — Видях всичко с очите си. Да, това е измама. Собствената ми дъщеря ме предава! — Изпълнен с ненавист, той вдигна трепереща ръка и посочи към мъжа, слизащ след нея по стълбата. — С този мръсник!

— Татко! — Ирайн беше ужасена от начина, по който се изразяваше баща й. Тя също посочи с ръка към мъжа, застанал на стълбата. — Това е човекът, който ти си изпратил. Предполагам, Сайлъс Чамбърс.

Новодошлият, зачервен и объркан, излезе крачка напред, закима ситно-ситно с глава, като че ли беше някаква птичка. Той размаха шапката си, за да привлече вниманието на околните, и започна да заеква:

— Аз… ссъ-м, ии-исс-камм… д-да… кажа… Т-т-ой ннне… еее… уфффф!

Последната му мъчителна въздишка принуди Ейвъри да го бутне встрани и да разпери разочаровано ръце. Но, окопитвайки се бързо, той отново се развика:

— Ти, безумна малка глупачке! Напълно ли си си загубила ума? Това не е Сайлъс Чамбърс! — И той показа с пръст през рамото си. — Този тук е човекът. Този, разбираш ли? Този е твоят мъж! — След това пристъпи към нея, застана с разкрачени крака и посочи мъжа, стоящ все още на стълбата. — А оня там! Той е една освирепяла свиня…

Ирайн се облегна на стената и затвори очи. Тя много добре знаеше какво иска да каже баща й.

— Това е копелето, което простреля ръката на Фарел. Това е твоят мистър Сатън. Сатън!

— Кристофър Сатън? — Устните на Ирайн произнесоха името, но тя не успя да издаде нито звук. Само отвори широко очи и погледът й зашари по лицето му, като че ли търсеше някакво потвърждение на това, което току-що беше чула. После се обърна към хилавия непознат и всичко й стана ясно. Той с нищо не се различаваше от останалите кандидати, които й водеше баща й.

— Ти, глупаво същество! — продължи да я хока баща й. — Този тук е Сайлъс Чамбърс! А не онзи мошеник, с когото си седнала да се занимаваш!

Лицето й беше напълно слисано, когато се осмели да погледне към зелените очи насреща. Кристофър се усмихваше съчувствено.

— Моля за извинение, Ирайн. Но си мислех, че знаете кой съм. Ако си спомняте, аз ви попитах.

Изненадата изписана по лицето й след тези думи, започна да се превръща в дива ярост. Беше я водил за носа през цялото време! Гордостта й жадуваше за отмъщение. Тя протегна ръка и с всичка сила я стовари върху бузата му.

— За вас съм мис Флеминг!

Той потърка лицето си и леко се засмя. Очите му бяха все още топли и блестящи. Ирайн не беше в състояние да устои на предизвикателния му поглед и му обърна гръб. Това малко го учуди, но той бързо насочи вниманието си към баща й:

— Дошъл съм тук, за да се осведомя относно един дълг, който имате към мен, сър. Питам се кога най-сетне ще уредите сметките си?

Като бито куче Ейвъри сгуши глава в раменете си и лицето му пламна. Той срещна въпросителния поглед на Сайлъс и измърмори, че ще изплати дълговете си толкова бързо, колкото е възможно.

Кристофър прекоси стаята, за да вземе жакета си, върна се и го наметна на раменете си.

— Надявам се, че по този въпрос ще бъдете малко по-точен, кмете. Не бих желал твърде често да се възползвам от гостоприемството ви, а сте ми обещали, да ми се издължите в рамките на един месец. Предполагам, ясно ви е, че този месец дойде и отмина.

Ейвъри сви ръце в юмруци, но не се реши да ги повдигне. Такова движение би могло да се изтълкува като предизвикателство.

— По-добре стойте настрана от дома ми, мистър Сатън. Не желая да се увъртате около дъщеря ми. Тя скоро ще се омъжва и аз държа да не стоите на пътя на кандидатите й.

— Ах, да, чух вече някои слухове — отвърна Кристофър със саркастичен смях. — След като ви опознах, не се учудвам, че опитите ви не са успели. Но не ми се струва много справедливо дъщеря ви да плаща през останалата част от живота си дълговете, които вие сте направили.

— Моята дъщеря изобщо не ви засяга.

Макар че Сайлъс Чамбърс потреперваше при всяка по-силно произнесена от него дума, учтивата усмивка не слезе от лицето на Кристофър. Той изглеждаше съвсем невъзмутим, когато каза:

— Не мога да понеса мисълта, че вие, Ирайн, трябва да се омъжите за някого само за да изплатите дълговете на баща си към мене.

Ейвъри зяпна от изненада.

— Ха, да не би да искате да кажете, че ще забравите за дълговете? Че няма да мислите повече за тях? Така ли да ви разбирам?

Смехът на Кристофър разби надеждите му.

— Едва ли! Но аз в края на краищата не съм сляп и мога да видя, че дъщеря ви е една много съблазнителна партия. Бих се съгласил да почакам още някое време, ако ми разрешите да поискам ръката й. — Той спокойно повдигна рамене. — Кой знае, може пък да излезе нещо.

Ейвъри почти занемя при това предложение.

— Изнудване и разврат! По-скоро бих искал да я видя мъртва, отколкото омъжена за такъв като вас!

Кристофър плъзна поглед към Сайлъс, който нервно притискаше тривърхата си шапка към гърдите. Когато се обърна към кмета, подигравката беше съвсем недвусмислена:

— Да! Да! Мога добре да си представя.

След този язвителен намек Ейвъри се изчерви и зае настъпателна позиция. Беше му ясно, че външността на Сайлъс изобщо не струва, но човекът все пак имаше прилично състояние. Освен това за дъщеря му щеше да бъде по-добре да вземе съпруг, който ще я затвори вкъщи с куп деца. Но Ейвъри си помисли, че след като Сайлъс беше видял дъщеря му заедно с този дявол Сатън, може би щеше да се поколебае да я поиска за жена, тъй като би счел, че получава стока от втора ръка.

— Има доста кандидати, които с удоволствие ще платят цената за такава съпруга — упорстваше Ейвъри, обзет от страх, че Сайлъс все пак ще се разколебае да поиска ръката й. — При това мъже, които са достатъчно умни, за да разберат какво съкровище е тя, и никой от тях няма да се осмели да упреква за нещо роднините й.

Кристофър погледна Ирайн право в лицето и я дари с една крива усмивка.

— Предполагам, това означава, че аз не съм добре дошъл в тази къща?

— Махайте се оттук! И никога повече не се мяркайте! — извика тя и със сълзи на очи започна да се бори с яростта и унижението си. Устните й трепереха, цялата беше обзета от омраза. — Дори и на света да съществуваше само един-единствен гърбав, сакат, прокажен изрод освен вас, бъдете сигурен, че бих предпочела него.

Кристофър сведе поглед към нея.

— Що се отнася до мен, Ирайн, колкото и да се тръшкате, окото ми няма да мигне да се хвърля отгоре ви и да ви имам. — В усмихнатите му очи тя видя остра подигравка. — Би било детинско и глупаво да се мъчите да ме нараните от криво разбрана гордост.

— Вън! — разярено изкрещя тя, сочейки вратата.

Кристофър наведе глава, кимна с насмешливо покорство и тръгна към закачалката да си вземе палтото. Тогава Ейвъри хвана дъщеря си за ръка и я замъкна към дневната.

— Какво означава това? — викна разгневен кметът. — Излизам навън, рискувам здравето си в тази буря, само и само да ти доведа мъж, а какво заварвам? Дъщеря ми се хвърлила в прегръдките на някакъв непрокопсаник!

— Сайлъс Чамбърс не е никакъв мъж — изсъска тя вбесено. — Той не е нищо повече от другите мухльовци, които си ми водил досега, за да ме оглеждат от главата до петите като кобила за продан. А освен това не съм се хвърляла в прегръдките на никакъв непрокопсаник! Аз само се спънах и Сайлъс… мистър Сатън ме хвана.

— Видях какво се опитваше да направи тази отрепка! Опипваше те навсякъде с ръцете си. Да, точно това правеше!

— Моля те, татко, говори по-тихо! — дръпна го тя. — Не беше така, както си мислиш!

Колкото повече продължаваше кавгата, толкова Ейвъри повишаваше глас, а Сайлъс Чамбърс въртеше и мачкаше тривърхата си шапка, тъй като явно му беше трудно да вземе решение. Паника беше обзела слабичкия мъж с безцветна коса и грубо лице и той непрекъснато хвърляше уплашени погледи към стаята.

— Предполагам, че те още доста време ще бъдат заети — подхвърли Кристофър и закопча палтото си. Щом Сайлъс го погледна, той посочи към двамата във всекидневната. — Един силен ром сигурно ще ви се отрази добре на стомаха. Или може би ще споделите с мене малка закуска в гостилницата, ей така, за компания? А след това можете отново да се върнете тук, ако желаете.

— Как… аз… аз мисля… аз… — Сайлъс примигна и чувайки крясъците откъм стаята, бързо взе решение. — Мисля, че ще дойда с вас, сър. Много ви благодаря. — Той грабна шапката си и в този миг изпитваше облекчение, че има добър повод да напусне къщата.

Кристофър прикри подигравателната си усмивка, отвори вратата и пусна мъжа пред себе си. Когато навън ги посрещнаха студеният вятър и плющящият дъжд, Сайлъс започна да трепери и вдигна яката на палтото си. Носът му изведнъж се зачерви и пламна. Той измъкна едни скъсани ръкавици и завърза около врата си протрит шал, което накара Кристофър да повдигне скептично вежди. Ако този човек наистина беше богат, то той не даваше никакви видими доказателства за това. По-скоро приличаше на усърден чиновник, на когото работодателят с нежелание изплаща мизерната заплата. Би било извънредно интересно да узнае колко ли дълбоко ще се бръкне този мъж, в случай че се реши да поиска нежната ръчичка на Ирайн Флеминг.

ГЛАВА ВТОРА

Вратата на къщата се хлопна леко, но въздействието беше като от падането на гръм. Неочакваният шум изплаши Ейвъри, накара го да прекъсне тирадата си, а брадата му се разтрепери, когато погледна към коридора и установи, че не само Кристофър Сатън беше напуснал къщата. Заедно с него си беше тръгнал, и Сайлъс Чамбърс. С въздишка на разочарование той се обърна към дъщеря си и вдигна отчаяно ръце.

— Виждаш ли какво направи? Заради твоята проклета тъпота пак загубихме. Проклето да си, момиче! Веднага да ми кажеш защо си пуснала в къщата ми този мошеник, иначе ще счупя камшика върху гърба ти.

Ирайн разтърка лакътя, за който я беше стиснал баща й. Тя гледаше празната закачалка до вратата и изпитваше високомерна гордост, че е успяла да прогони от къщата си поне този надут самохвалко. Чувстваше безкрайно облекчение, че Сайлъс беше сметнал за необходимо да си тръгне с него. И все пак й остана усещането, че е загубила нещо, което е зърнала съвсем за малко, но което я е стоплило и очаровало. Тя заговори, като старателно наблягаше върху всяка дума и се опитваше отново да обясни случката.

— Никога преди това не съм виждала Кристофър Сатън, татко, а когато ти или Фарел сте говорили за него, сте го описвали неточно. Ти ми беше казал, че Сайлъс Чамбърс е тръгнал към нас, и когато на вратата застана някакъв мъж, аз реших, че това е той. — Тя се обърна, сърдита на самата себе си. Беше се оказал дотам подъл, че я накара да вярва на заблуждението си и да го мисли за друг човек!

Гласът на Ейвъри прозвуча плачливо.

— Дъщеря ми придружава моя най-голям враг до спалнята на собствената ми къща и само Бог знае какво се е случило там! И при това иска да ме убеди, че е било заблуда! Просто заблуда!

Ирайн ядно тропна с крак.

— Всичко стана заради Фарел, татко! Беше толкова пиян, че се препъна и се строполи като в безсъзнание. Точно там, където сега стоиш! А мистър Чам… тоест мистър Сатън беше толкова любезен да го пренесе горе и да го сложи в леглото.

Ейвъри почти изкрещя и очите му заблестяха.

— И ти си позволила този мерзавец да докосне бедния, безпомощен Фарел с мръсните си ръце?

— Нищо не му е направил! — Ирайн движеше крака си напред-назад по протрития килим и прошепна, като че ли на себе си: — Аз бях тази, която го хокаше.

Тези думи ни най-малко не укротиха Ейвъри.

— Боже Господи! Ти говориш за него като за някакъв проклет светец! Не бил му направил нищо… — имитираше я той с писклив глас и сочеше към вратата. — Този дявол простря клетия Фарел на земята. Именно този, с когото ти се подвизаваш тук!

Ирайн пое дълбоко дъх, този упрек беше вече твърде много за нея.

— Да се подвизавам с него? Татко! Та ние само сложихме Фарел в леглото и когато тръгнах да слизам по стълбата, се препънах. Той ме хвана! Спаси ме от падане! Нищо друго не се е случило, татко.

— И това е било достатъчно. — Ейвъри вдигна високо ръце, след това ги скръсти на тила си и започна да се разхожда напред-назад из стаята. — И това е било достатъчно — повтори той, крещейки през рамо. — Мистър Чамбърс във всеки случай имаше достатъчно време, за да добие ясна представа за тебе, видя те в ръцете на друг мъж. И вероятно вече е преполовил пътя за Йорк.

Ирайн въздъхна дълбоко.

— Татко, Сайлъс Чамбърс никак не ми хареса. И той беше като всички останали — като всички, които отхвърлих.

Ейвъри тъжно поклати глава и изплака:

— Значи още един. А с всеки изминал ден те стават все по-малко. Без зестра е почти невъзможно да убедиш някого, че си подходяща за негова съпруга. — Ядът му отново пламна. — А на всичко отгоре и твоите фантазии, твоите високомерни изисквания към брака! Искаш да уважаваш и да обичаш човека, за когото ще се омъжиш! Само да си посмяла да кажеш подобно нещо! Това е единствено предлог за измъкване, защото ти не искаш да вземеш никого. Аз ти доведох най-добрите, а ти всичките ги отхвърли.

— Най-добрите? — присмя се Ирайн. — Казваш, че си ми довел най-добрите? Доведе един задъхващ се, дебел лакомник, един заекващ, полусляп старец и един хилав скръндза с космати брадавици по бузите. И твърдиш, че това били най-добрите!

Ейвъри спря и я погледна обидено, изпълнен с възмущение и упрек:

— Всички бяха ергени с добро име, от добри семейства, с голямо състояние и пълни кесии.

— Татко! — Гласът на Ирайн прозвуча умолително. — Татко, доведи ми един млад, красив господин с пълна кесия и аз вечно ще те обичам и ще се грижа за теб до края на живота ти.

Ако в близост до нея имаше кресло, тя би се тръшнала на него, изпълнена с най-дълбоко разочарование. Но тъй като нямаше, тя само хвърли към баща си уморен поглед.

— А сега ме чуй добре, моето момиче. Ще ти налея малко ум в празната глава. — Той вдигна ръка и размаха пръст, за да подчертае още по-ясно важността на думите си. — Един мъж трябва да има нещо повече от красиво лице и широки рамене. Погледни например твоя безценен мистър Сатън.

При това име Ирайн потръпна. Тя прехапа устни, за да възпре гневните думи. Този страхливец! Колко хладнокръвно я беше водил за носа!

— Ти сама виждаш, че той е един хитър тип, винаги готов да те подведе и излъже.

Ирайн беше почти готова да кимне с глава, но в последния миг се въздържа. Този мъж наистина беше използвал нейната несигурност за собствено удоволствие.

— Едно богато конте! Предполагам, че момичетата от пристанището долу дават мило и драго да се хвърлят в ръцете му. Но нито една дама от обществото не би се поддала на такъв като него. Той само ще им надуе коремите, без сериозно задължение да се ожени за тях. А ако ти успееш да го склониш да ти поиска ръката — нещо, в което много се съмнявам, — трябва да знаеш, че ще те напусне по един или друг повод, когато ти се насити. Такива са те, красивите петли. Гордеят се с това, което имат под панталона си, толкова, колкото и с хубавото си лице.

Ирайн се изчерви до корена на косите си, когато осъзна къде беше заглеждала Кристофър с любопитството на млада девица.

— Наистина, не може да се отрече, че този Сатън е красиво момче, ако се има предвид твърдото му, скулесто лице. — Ейвъри потърка с пръсти собствената си увиснала двойна брадичка. — Но за тези, които разбират от мъже, той е един студен човек. Това може да се прочете по очите му.

Ирайн си спомни за топлината на тези бистри като кристал очи и се усъмни в наблюденията на баща си. Това просто не беше вярно! В онзи зелен поглед трептяха жизненост и сила, които човек не можеше да не хареса.

Ейвъри продължи високопарно:

— Отсега съжалявам бедното момиче, което ще се омъжи за този надменен, лукав младеж.

Независимо, че Ирайн също не можеше да го понася, тя все пак не споделяше това мнение. Съвсем сигурно беше, че много хора по-скоро биха завиждали на съпругата на Кристофър Сатън, отколкото да я съжаляват.

— Не се тревожи, татко. — Усмивката й беше тъжна. — Никога вече няма да се поддам на хитростите на мистър Сатън.

Тя се извини и тръгна нагоре по стълбите. За минута спря пред стаята на Фарел. Хъркането му още кънтеше, необезпокоявано от нищо. Той щеше да спи през целия ден, за да бъде вечерта отново свеж за следващия гуляй.

Тя леко сви вежди и се озърна. На площадката още се долавяше мекият аромат на мъжки одеколон, за част от секундата пред нея блеснаха зелените ириси, обградени от сребристо сиво. Сетивата й изразиха това, което устните й не смееха да изкажат. Тя тръсна глава, за да пропъди образа от очите си, но в този момент погледът й се спря на най-горното стъпало. Споменът за това, как той я беше задържал, когато се спъна, и как я притисна за няколко секунди в прегръдките си, я накара да залитне, тръпки побиха цялото й тяло. Тя чувстваше уверените здрави ръце около себе си, усещаше как горещите, гладки, мускулести гърди се притискат до нейните.

При тези мисли Ирайн пламна цялата и побягна към стаята си, където се хвърли на леглото. Лежеше и се взираше в мокрия от дъжда прозорец. С неприязън се сети за леката му насмешка.

Да му се отдаде! Той да се качи отгоре й! Като върху крава!

Изведнъж тя разтвори широко очи, сякаш едва сега разбра какво всъщност беше казал той. Но не намираше в думите му и най-малка следа от шега, поне в това, че щял да се качи отгоре й и да я обладае като някоя крава. Ирайн проклинаше острия език на баща си, а и самата себе си, че не беше успяла да проумее веднага какво е искал да каже той. Изстена мъчително, обърна се по гръб и се загледа в пукнатините по тавана. Отвсякъде вееше безутешност — и от мокрите стъкла на прозореца, и от този грозен, запуснат таван.

Долу, в дневната, Ейвъри още крачеше възбудено насам-натам. Опитът му да намери богат съпруг за дъщеря си се оказа много трудна задача, най-трудната в неговия живот. Каква гадна шега на съдбата — точно в момента, в който Сайлъс Чамбърс някак беше свикнал с мисълта, че ще получи за жена една млада, красива девойка, се появи този нехранимайко Сатън и развали цялата работа, като че ли семейство Флеминг си нямаше достатъчно други грижи.

— По дяволите! — Ейвъри удари с юмрук по дланта на лявата си ръка и потърси някакво силно питие, за да облекчи болката както в ръката, така и в сърцето си. После пак закрачи из стаята, проклинайки наум късмета си: „Гръм и мълния! Мътните да го вземат дано!“

Служейки на Негово величество, Ейвъри доста се беше издигнал, когато, по-скоро неволно, беше спасил един известен барон на име Ротмън от плен при ирландските бунтовници. Баронът се оказа твърде щедър в своята благодарност, принуди стария капитан да се оттегли в пенсия и го извика да служи в лондонския двор. Влиянието на барона му дойде много добре и той бързо започна да се изкачва по стълбицата на политическата кариера.

Очите на Ейвъри блеснаха и той си наля още една чаша от огнената течност.

В спомените му това беше прекрасно време, непрекъснат кръговрат от важни приеми и срещи, а вечер — балове и банкети в обществото. И на всички тях се появяваше една бледоруса красавица, останала наскоро вдовица, жена с много благородно потекло. Но при цялата си тъга тя все пак не отхвърляше вниманието, което й оказваше започналият леко да побелява Флеминг. Ейвъри научи, че предишният й съпруг бил ирландски бунтовник и голям злодей, който наскоро след сватбата окачил на въжето цяла лодка пленници от войниците на Негово величество. Междувременно Ейвъри се беше влюбил безнадеждно в нея и без да се интересува, че по-рано тя е обичала един омразен враг на свободата, я принуди да се омъжи за него.

Тя роди дете, момиченце, с толкова черни къдрици, колкото светли бяха нейните коси. Две години по-късно на бял свят се появи и син истинско копие на баща си с кестенявата си коса и здравия, розов цвят на лицето. Една година след раждането на сина си Ейвъри се изкачи още по-нагоре по стъпалата на успеха. Новият пост обаче изискваше умения, които бяха далеч над възможностите и знанията му. Ала той го отведе в лондонските клубове и при игралните маси. Плахо и със страхопочитание Ейвъри се присъединяваше към играещите като гъска в деня на свети Мартин, която не знае какво я очаква. Въпреки предупрежденията на жена си той играеше, залагайки твърде големи суми, заложи дори и на един кон, който, както стана ясно, пристигна на финала последен.

Неговата невъздържаност в хазарта и некадърността му в работата донесоха на барона толкова много неприятности, че не след дълго той отказа да приема посещенията му. Анджела Флеминг страдаше мълчаливо. Тя беше принудена да гледа как състоянието й се топи, без да остане нищо дори за зестра на дъщеря й, освен онова, което никой не би могъл да отнеме: средствата за възпитанието и всестранната й подготовка.

— Проклета да е глупостта й! — избоботи Ейвъри. — Проклета да е и всяка монета, която беше пръсната за това момиче… О, Боже, и до днес бих могъл да си живея в Лондон!

Преди доста години той беше уволнен от високия си пост и беше изпратен в северната част на страната, където го назначиха за кмет на Маубъри и където лорд Талбот направляваше дискретно, но твърдо неговите прости и ограничени действия. Когато напусна Лондон, Ейвъри остави дълговете си неизплатени, тъй като вече не се страхуваше от затвора, правейки си сметка, че в тази северна провинция е надеждно защитен от всякакви разкрития. Тук той видя възможност да започне всичко отначало и да докаже, че е един високоинтелигентен мъж.

После почина Анджела и той бързо я прежали. Веселата игра на карти му се струваше най-подходящото средство за утешение след загубата. Свикна да прекарва края на седмицата заедно с Фарел в Уиркинтън или да се среща един-два пъти седмично със стари приятели за по една игричка в кръчмата на Маубъри. Подтикван от своето непреодолимо влечение към комара, той често посещаваше квартала около пристанището, където беше сигурен, че ще срещне някое ново лице с пълна кесия. Вероятно някои моряци се досещаха, че успехът в играта се дължи по-скоро на сръчните пръсти, отколкото на късмета му. Все пак нито един обикновен моряк не би се осмелил да каже дума в очите на такъв изтънчен господин. Каквото и да ставаше, Ейвъри прилагаше способностите си само когато залаганията бяха високи и той искаше да прибере цялата миза. Все пак не беше чак такъв егоист и от време на време черпеше моряците с по една-две чашки ром от спечелените пари. По принцип обаче моряците не обичаха да губят, особено шумните и нахакани янки. Дълбоко в себе си Ейвъри допускаше, че не един или двама са се оплакали от него на своите капитани.

Как се проклинаше, че не беше малко по-внимателен, когато Кристофър Сатън го попита дали иска да играе с него. Обикновено капитаните лесно се разпознаваха, но Сатън съвсем нямаше вид на такъв. По-скоро правеше впечатление на добре сложен и елегантно облечен благородник. Изразите, които употребяваше, бяха изискани като на някой лорд от кралския двор, а маниерите му бяха безупречни. Абсолютно по нищо не личеше, че този мъж има собствен кораб в пристанището и че освен него притежава цяла флота.

Съдържанието на кесията му беше впечатлило Ейвъри толкова много, че той бе решил на всяка цена да му измъкне голяма част от него. Кръвта се качи в главата му — до такава степен беше възбуден от предизвикателството. За всеки случай обеща на всички присъстващи, че ще станат свидетели на една вълнуваща игра.

Моряците и техните момичета застанаха плътно до масата. Известно време Ейвъри играеше честно и беше оставил на фортуна да разпределя щастието. Когато обаче залогът се покачи, той започна да хитрува и да задържа картите, които получаваше. От другата страна на масата под тежките клепачи блестяха две зорки очи и от време на време за секунди учтивата усмивка изчезваше от красивото и загоряло лице на неговия противник. Въпреки това, когато Сатън се наведе над масата и разтвори сакото му, под което пред очите на всички се показаха скритите карти, Ейвъри занемя от изненада. Той се опита с всички средства да отхвърли обвинението в измама, оглеждаше тъпо и заекваше. На безполезните му уверения не вярваше никой, а той — това много добре си го спомняше — започна да се озърта наоколо притеснено и съвсем безпомощно, търсейки подкрепа и защита, докато най-после влезе Фарел и побърза да спаси честта на баща си. Но той не се беше научил да познава хората и затова високомерно беше предизвикал непознатия на дуел.

Лицето на Ейвъри помръкна. Неговата непредпазливост беше причина сега синът му да живее с осакатена ръка, с която не можеше повече да си служи. Но как би могъл да признае това пред друг, освен пред себе си? Беше се надявал, че Фарел ще убие контето и с това ще ликвидира дълга му. Дължеше цели две хиляди фунта на противника си! Защо съдбата поне веднъж не се показа благосклонна към него? Защо Фарел не можа да го убие? Макар че Сатън притежаваше цяла флотилия, нито една жива душа в Англия не би скърбяла за него. За един чужденец! Един непотребен янки!

Ейвъри изръмжа и сгърчи лице, когато си спомни за моряците от кораба на този янки, който носеше името „Кристина“. Те бяха избухнали в ликуващ смях, потупваха контето по раменете и с уважение го наричаха мистър Сатън. Проклети да са, така диво се радваха на победата му, та Ейвъри и до днес беше напълно убеден, че биха се хвърлили в най-жестокия бой, за да го защитят. За този янки всичко се нареждаше по най-добрия начин, но за семейство Флеминг настъпиха лоши времена.

Слухът, че е измамник, се разпространи по-бързо и от чума и всичките му кредитори го подгониха заради сумите, които им дължеше.

Тежките, превити рамене на Ейвъри се смъкнаха още повече от униние. Какво би могъл да направи сега — един притиснат от всички страни баща? С осакатен син! С образована, но претенциозна дъщеря! Как да се справи с всичко това?

Мозъкът му трескаво заработи, обмисляйки как да омъжи дъщеря си. Може би някой богат търговец от околностите на Уиркинтън ще се заинтересува, като чуе за красотата на Ирайн и за нейните способности. Макар и на възраст, Смадли Гудфийлд ценеше младостта у дамите и беше сигурен, че ще се намери такава, която да отговаря на вкуса му. Единственият му недостатък, който притесняваше Ейвъри, беше дълбоката му любов към златото и убеждението да не се разделя с нито една монета без крайна необходимост. Но ако някое сладко младо създание стоплеше кръвта и леглото му, вероятно Смадли би се показал по-щедър. Към това можеше да се прибави и предимството, че поради напредналата си възраст той вероятно нямаше да живее още дълго. Пред очите на Ейвъри изплува картината на една овдовяла Ирайн, свободна и богата. Но дали ще се развият събитията така, както ги виждаше в мечтите си, за да се наслаждава той отново на радостите на живота?

Ейвъри се почеса но брадясалата буза и една сърдита гримаса изкриви устните му. Да, щеше да го направи! Още щом съмне, ще отпътува за Уиркинтън и ще направи на застаряващия търговец своето предложение. Ейвъри беше сигурен, че мъжът ще се съгласи. После щеше да съобщи новината на дъщеря си и вече я виждаше на път към Смадли Гудфийлд. Естествено — в това Ейвъри беше напълно сигурен — Ирайн нямаше да се зарадва на този избор, но тя би трябвало да понесе разочарованието си с достойнство. Майка й в края на краищата също го беше направила.

От тези планове настроението му се повиши и Ейвъри отново посегна към гарафата, за да полее взетото решение. След това се надигна от мястото си и нахлупи шапката ниско зад очите си. По това време някои от приятелите му се обзалагаха в кръчмата какъв фураж ще се появи най-рано на пазара в Маубъри или пък дали ще се предлагат овце или гъски. В очакване Смадли Гудфийлд да стане член на семейството може би и той трябваше да се включи в тези облози.

За пътниците, пък и за жителите на селото кръчмата „При глигана“ в Маубъри беше едно приятно място за срещи, където можеха да се видят и някои нови хора. Масивни, наскоро полирани дървени колони носеха горния етаж на заведението, който предлагаше по-интимна, почти домашна атмосфера на посетителите, за разлика от долния салон. Остър дъх на силни питиета и апетитни миризми на печено месо проникваха във всички ъгли на кръчмата. Шишета, пълни с ром и уиски, заемаха цялата стена, пред която стоеше кръчмарят, винаги с влажна кърпа за бърсане на тезгяха в ръце. От време на време той хвърляше по един поглед към пияния мъж, дремещ в ъгъла на бара, докато едно от момичетата сервитьорки пъргаво притичваше насам-натам и слагаше пред мъжете по масите пълни чинии и кани с вино.

До прозореца седеше Кристофър Сатън. Той подхвърли няколко монети върху плота на масата, за да плати поръчките, които беше направил дотук със Сайлъс Чамбърс. След това лениво се облегна на стола и с наслада изпи остатъка от бирата си. Кучешкият лай откъм улицата съпровождаше сравнително бързото отпътуване на мистър Чамбърс с неговата невзрачна карета. Кристофър се усмихваше весело, наблюдавайки го през стъклото на прозореца. Човекът явно беше объркан от разправията в семейство Флеминг и когато Сатън му поръча още едно питие, той с охота го прие и призна, че междувременно вече е размислил и е решил да не бърза да взема момичето за жена. Изглежда, че кметът прекалено силно беше подчертал колко плаха и затворена е дъщеря му. И макар че той ни най-малко не беше преувеличил с описанието на нейната красота, мистър Сайлъс заяви, че се осмелява да се усъмни в смиреността и кротостта й. Момичето беше доказало, че притежава доста повече жар, отколкото той беше в състояние да понесе. Беше само един миролюбив човек, добросъвестен и предпазлив, и твърдо беше начертал жизнения си път. Да се наслаждава на една толкова млада и красива жена и да вярва, че тя ще е само негова, беше твърде съмнителен лукс. При това опасността от разгръщането на такъв темперамент сериозно го безпокоеше.

Кристофър не показа, че е недоволен, когато Сайлъс Чамбърс поиска да го напусне. Да, всичко се беше развило много добре. Никакви заплашителни предупреждения или груби намеци не бяха необходими, за да се убие желанието на Сайлъс да се върне в къщата на Флеминг. Само две-три невинни забележки, приятелско кимване, незаангажирано повдигане на раменете плюс състрадателна физиономия бяха достатъчни, за да убедят човечеца, че трябва да бъде много предпазлив с избора на жена. Сайлъс, изглежда, твърдо реши да се придържа към мъдрите съвети на Сатън. Най-накрая той заключи на глас, че е длъжен да опази своето малко състояние и че човек би следвало да бъде много внимателен, когато става въпрос за такова сериозно нещо като женитбата.

Кристофър усещаше, че зад гърба му стои някой, и когато обърна глава, видя някакъв пияница, нисък на ръст и със сплъстена коса, който се взираше в чашата, оставена на масата от Сайлъс.

— В… вие сте чужденец … какво… търси тук един чужденец, господине? — попита пияният.

Не беше трудно да се отгатне какво води човека към неговата маса. Кристофър обаче се интересуваше от Маубъри и неговия кмет. Беше решил да разпита за клюките в селото. Той приветливо кимна и лицето на мъжа се озари от широка усмивка, при която се показаха развалените му зъби. Той обаче веднага премести погледа си отново върху каната.

— Мога… лли… да седна при вассс, господине?

С кимване Кристофър го покани да заеме мястото, където до преди малко бе седял Сайлъс. Още неуспял да се намести удобно, човекът грабна чашата и изпи остатъка от бирата.

Кристофър повика с поглед момичето и поръча:

— Донеси на моя приятел още една бира — заповяда той. — А може би и малко месо, за да си подложи на стомаха.

— Вие сте истински светец, господине! — избоботи мъжът с подпухналите си устни и наведе замислено месестия си нос. Пурпурночервени жилки прорязваха цялото му лице, а лявото от безизразните му сини очи беше покрито с бяла ципа. Той се озърташе неспокойно в очакване на поръчката. Жената му донесе каната с бира и една дървена чиния, пълна с месо. След това се наведе над масата, за да вземе монетите. Тя дари Кристофър с предразполагащ смях и му предложи своя чар, разтваряйки леко блузата си. Неочаквано Бен удари с кокалестата си ръка по масата и изплаши както благодетеля си, така и момичето.

— Внимавай… нне… ти прилича да правиш така, Моли! — измърмори той. — Тук има по десет пенса за всяка бира и още нещо отгоре. Зззначи… смятай правилно. Или си рече, че можеш да вземеш всичко, което е оставено на масата. Но ти не помисли за клетия Бен. А освен това не искам да ограбваш моя приятел!

Кристофър се покашля, за да прикрие смеха си, а Моли хвърли зъл поглед към неговия „защитник“. Все пак тя старателно преброи монетите и изчезна. Доволен, Бен се обърна пак към бирата и яденето си.

— За ттебе… е, Бен. Ще бъдете добре, когато Бен се грижи за вас, господине! — измърмори той и обърса уста със скъсания си ръкав. После отпи една дълбока глътка от халбата и въздъхна тежко. — Тук няма толкова мили хора, дори изобщо няма такива, които да ми направят добро. Такъв фин човек, какъвто седи срещу мене, не, нне. Старият Бен ще ви пази винаги, господине, да, ще ви пази!

— Търсиш ли работа? — попита го Кристофър.

Мъжът повдигна мършавите си рамене:

— Няма такава душа, която да се смили над стария Бен. Но той не винаги е бил такъв! Старият Бен е служил на кораб на Негово величество. На старото дървено корито, преди повече от двайсет години! — Той потърка замислено брадата си и се загледа в добре облечения мъж. — Не съм ли ви виждал на палубата? Най-горе! Дори не само веднъж, май два пъти?

— Може би един-два пъти — отвърна Кристофър. — Но сега съм на сушата. Или поне за известно време.

— Искате да отседнете тук, в странноприемницата?

Когато той кимна, Бен вече беше готов със следващия въпрос:

— Търсите значи къде да се установите? Жилище ли искате?

— Е, и? Ти можеш ли да ми предложиш нещо, ако е така? — попита на свой ред Кристофър.

Мътният поглед на Бен се спря върху него. Облегна се назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Предполагам, че изтънченият господин си търси хубава къща с дворче или нещо подобно? В такъв случай обаче не сте попаднали на правилния адрес! Лорд Талбот е сложил ръка на всичко свястно, което може да се намери в околността. Но бихте могли и да извадите късмет, ако се заинтересувате от дъщеря му. Е, да, не е чак толкова просто да я омъжи. Лордът търси за нея човек с положение. Разбирате ли? Но доколкото чувам, не е лесно всичко да стане по волята му. С нея самата не е много трудно. — Той се закиска. — Тя ще ви хареса, о, да, сигурен съм! Тя разбира от мъже.

Кристофър му отвърна със смях:

— Знаеш ли, в момента съвсем не мисля за женитба!

— Е, добре… ако не гледах на вас като на приятел, нямаше да ви кажа, но сега ви съветвам да прескочите до кмета и да погледнете неговата щерка. Тя е единственият човек в Маубъри, който съчувства на стария Бен и му дава по нещо, когато мине покрай задната врата. — Той сложи ръка пред устата си, засмя се, после си избърса носа. — Естествено кметът би дошъл направо с камшика, ако знаеше това.

— Ако един ден стигна до мисълта да си търся някое момиче за жена, ще имам предвид твоите предложения. — Зелените му очи блестяха над ръба на чашата, когато Кристофър отпи голяма глътка от питието си.

— Ах, да, внимавайте обаче — щерката на кмета няма никаква зестра. — Бен вдигна предупредително пръст. — Кметът не може да си го позволи. А освен това няма и земя или нещо подобно. Виж, при Талбот е по-друго… — Зачервените му очи оглеждаха внимателно всяка подробност от облеклото на стоящия срещу него човек. — Разбира се, вие не ламтите за богатството на някой друг, то изобщо не ви трябва. Но дори и да искахте да се сдобиете с нещо повече, тук вече няма никаква земя. — Той замълча и отново повдигна кривия си пръст. — Освен може би старата съборетина, която изгоря преди няколко години. Сакстън Хол, така се казваше тя, господине, но сега там са останали само камъни, дори няма и врата, през която да се влезе.

— И защо?

— Всички от семейство Сакстън бяха убити или пък избягаха оттук. Някои казват, че са ги нападнали шотландците, други обаче не вярват. Преди много, много години старият лорд бил изведен посред нощ навън и намушкан с шотландски меч. Жена му и синовете му успели да избягат и никой повече не чул нищо за тях, допреди… о… отдавна… приблизително три… или може би бяха четири… години, когато единият се върна. И предяви претенции да си получи всичко обратно. О, той беше наистина един горд млад човек. Висок и строен като вас. Очите му пронизваха всеки, когато се ядосаше. И тъкмо когато кракът му стъпи на собствената му земя, отново лумна огън — и той стана на пепел… някои казват, че пак били шотландците. — Бен тръсна чорлавата си глава. — Но други пък твърдят, че не били те.

Любопитството на Кристофър беше събудено:

— Искаш да кажеш, че не са били шотландците?

Бен поклати глава.

— Има някои, които си мислят, че знаят, и други, които не знаят. Човек просто не може да бъде сигурен.

— Но ти знаеш — настояваше Кристофър. — Умен човек като теб трябва да знае.

Бен погледна накриво събеседника си:

— Брей, господине. Все пак умея да си служа и с петте сетива, а през хубавите времена стария Бен много го биваше. Повечето момчета си мислят, че съм изкуфял от рома. Но аз ще им кажа, че Бен има както зорки очи, така и остър слух и знае да гледа и да слуша какво става наоколо.

Той се наведе над масата, за да бъде по-близо до своя нов приятел, и снижавайки глас, зашепна:

— Мога да ви разкажа няколко историйки за хората тук, от които ще ви настръхнат косите. Ха, а вие бихте ли се смели, ако видите жив човек да гори, а? — Изпълнен със загриженост, той поклати глава. — Но по-хубаво да не говоря за това. Не е добре за мен.

Кристофър кимна на Моли и й подхвърли една монета, когато тя донесе на Бен нова халба бира. Към него тя беше самата сърдечност и му отправи примамлива усмивка. Когато обаче погледна стария нехранимайко насреща му, устните й се разтегнаха в ехидна гримаса, тя отметна глава назад и тръгна да си върши работата, обслужвайки мъжете, насядали около огнището.

Бен отпи една голяма глътка от пълната кана и се облегна на стола.

— Вие сте добър приятел, господине, заклевам се в гроба на майка си, така е.

Набит мъжага с огненочервена коса, която, сплетена на плитка, се подаваше изпод тривърхата му шапка, отвори вратата към салона. Той си изчисти калта от ботушите и изтръска дъждовните капки от палтото си. Плътно зад него вървеше друг мъж, който много приличаше на първия и чието ляво ухо трепкаше от някакъв несъзнателен тик.

Бен сгуши глава в раменете, сякаш искаше, ако е възможно, да не бъде забелязан от новодошлите. Бързо изпи остатъка от бирата си, преди да се надигне от стола.

— А сега трябва да си вървя, господине, за голямо мое съжаление.

Двамата мъже се запътиха към бара, а в същия момент Бен се шмугна през вратата и забърза с развети крачоли надолу по улицата, озърна се още веднъж през рамо назад и зави зад ъгъла.

— Тими Сиърс! — извика гостилничарят и се засмя. — Измина доста време, откакто ви видях за последен път. Вече се питах дали не сте потънали в земята, дали черната не ви е погълнала.

— Погълна ме, Джейми — избоботи рижавият, — но дяволът отново ме измъкна на бял свят.

— О, та вие самият сте червенокосият дявол, вие самият, Тими, момчето ми.

Кръчмарят взе няколко кани и ги напълни с бира от бурето. Постави ги на голия тезгях и с обиграно движение ги плъзна към двамата. Опърпаният тъмнокос мъж с неспокойното ухо взе едната, облиза жадно устните си, надигна я и тъкмо се канеше да я изпие, когато придружителят му гневно свали ръката му надолу.

— Охлади нетърпението си, Хаги. Наистина, откакто падна от коня и си разби главата, се държиш като някое дете. Запомни най-после, няма да вземаш нищо, което ми принадлежи! Това ще трябва да си го запишеш, ако искаш да си с мене, разбрано?

Мъжът кимна покорно и радостно. Тими Сиърс най-после натопи устните си в пяната, образувала се в горния край на каната. Хаги го гледаше и премляскваше, докато той отпи и втората глътка, след това грабна бързо своята бира и започна жадно да пие.

— Какво правите вие двамата тук в такъв ден? — полюбопитства гостилничарят.

Сиърс се засмя, остави каната и удари с широката си длан по тезгяха.

— Това е единственото място, където мога да избягам от проклетата си жена.

Моли се приближи, погали гърдите си и се засмя, гледайки го в очите.

— Мислех, че си дошъл заради мене, Тими.

Като някаква мечка мъжът награби момичето и го завъртя толкова силно около себе си, че то започна да писка от удоволствие. Когато отново го остави на крака, той затърси нещо във вътрешния джоб на палтото си, извади оттам една златна монета и с крива усмивка я завъртя пред очите й, стискайки я между пръстите си. Тя възбудено се засмя и бързо посегна към парата, която веднага изчезна в деколтето на блузата й. Моли заподскача весело и се отдалечи, като хвърли през рамо една мамеща усмивка. В очите й се четеше многозначителна покана и не беше нужно да казва нито дума, когато тръгна нагоре по стълбата, а той я последва забързано. Хагарт Бентуърт остави каната си на тезгяха и тръгна след тях. Когато се качи горе, едва не се спъна в краката на своя придружител и Сиърс за малко щеше да се строполи по стълбата. С голямо усилие той успя да запази равновесие. Обърна се и в очите му блесна див пламък.

— Не тук горе, Хаги! — озъби му се той. — Тук не можеш да ме последваш. Иди и изпий още една бира. — Той блъсна назад приятеля си и се загледа в заоблените хълбоци на момичето.

Кристофър се усмихна, вдигна чашата си и тогава отново забеляза някаква сянка наблизо. Тъмнокосият човек, който преди това седеше на една обикновена дървена маса, сега се беше изправил до него и се беше подпрял на облегалката на стола, от който току-що бе станал Бен. Имаше стойка на офицер, макар че облеклото му не даваше повод за такова предположение. Мускулестото му тяло беше облечено с кожена жилетка без ръкави и дебела вълнена риза, а бричовете, които му стояха много добре, бяха пъхнати във високи ботуши.

— Мога ли за малко да ви направя компания, сър? — Той не дочака отговора и седна на стола срещу Кристофър. Мъжът разкопча жилетката си, оправи двата пистолета, втъкнати в колана му, след това се отпусна и сложи ръце върху облегалките на стола.

— Старият Бен си изпроси от вас някоя и друга бира, а?

Кристофър гледаше мълчаливо мъжа и се питаше защо ли го заговори. Това, че не бързаше с отговора, би трябвало да ядоса неканения гост. Той обаче дари Кристофър с лека, обезоръжаваща усмивка.

— Извинете, сър. — Той протегна приятелски ръка. — Аз съм Алън Паркър, шериф на Маубъри. Назначен съм от лорд Талбот, за да опазвам реда тук.

Кристофър пое протегнатата ръка, погледна изпитателно човека и му каза името си. Шерифът не даде да се разбере дали вече го е чувал, макар Кристофър да беше сигурен, че мълвата за състоялия се дуел е стигнала до ушите му.

— Мисля, че влиза в задълженията ми да предпазвам чужденците от Бен. Често в главата му се въртят духове, демони и други адски същества — зависи какво е пил. Човек просто не трябва да го взема на сериозно.

Кристофър се засмя:

— Очевидно е така.

Шерифът го погледна замислено.

— Не мога да си спомня дали не съм ви виждал и друг път тук. От околността ли сте?

— Имам градска къща в Лондон. Но един от моите кораби се намира в пристанището на Уиркинтън и затова съм дошъл тук. — Кристофър побърза да обясни и по каква причина корабът му се намира в това пристанище. — Ще остана в Маубъри, докато уредя работите си.

— Що за работи са това, ако смея да попитам?

— Дойдох тук, за да си прибера парите, които един човек ми дължи. Но тъй като той явно няма възможност да ми се издължи сега, може би ще се наложи да поостана някое време, така да се каже, за да го подтикна по-бързо да намери сумата. Да, и както изглежда, май ще трябва да си потърся квартира.

Шерифът отново се облегна на стола и се засмя.

— Може би ще бъде по-добре вместо да чакате парите в брой, да се задоволите с нещо друго.

Крива усмивка премина по лицето на Кристофър.

— Точно това е и моето желание, но, страхувам се, че човекът упорства и изобщо не смята да връща дълга си.

— Е, ако все пак сериозно мислите да си търсите жилище тук, трябва да ви кажа, че извън странноприемницата трудно ще си намерите място.

— Бен говореше за някаква господарска къща, която изгоряла преди няколко години. Разправяше, че собственикът на къщата бил убит, а той не знаел да има други роднини, които да предявяват претенции за земята.

Шерифът неспокойно прекара ръка през черната си коса.

— Аз също посетих мястото веднага, след като станах шериф тук. Бях чул слухове, че човекът бил изгорял в пламъците, но не намерих останки от трупа. От самата къща все още стои по-голямата част. Само новото й крило изгоря, то беше от дърво. Камъкът на старата сграда спря пламъците. От пожара насам къщата стои празна… с изключение, както казват хората наоколо, на двата духа: на стария лорд с меч в гърдите и на другия — обгорял и ужасно обезобразен. — Той сбърчи чело и леко поклати глава, като че ли от смущение. — И все пак арендаторите си вършат работата, сякаш очакват всеки миг Сакстънови да се върнат отново. А когато лорд Талбот се заинтересува от земите, отговориха му, че семейството все още не е отстъпило владенията си и че данъците им се плащат редовно.

— Кой получава наемите?

За секунда Алън го погледна объркано.

— Откъде казвате, че идвате?

— Какво общо има това с моя въпрос? — Кристофър смекчи думите си с усмивка.

— Само полюбопитствах — отвърна приятелски Алън.

— Идвам от Бостън, за да търся търговски пристанища за корабите си. — Той вдигна високо едната си вежда и погледна шерифа в очакване.

Алън сви рамене и продължи разговора.

— Доколкото знам, лорд Талбот събира наемите. Но той го прави повече или по-малко, за да услужи на семейството, докато бъдат регулирани парцелите.

— Значи в такъв случай лорд Талбот е и този, който плаща данъците?

— Не и ако желае да получи земята. Това би било глупаво от негова страна.

— Но тогава може би този лорд Сакстън изобщо не е мъртъв — помисли на глас Кристофър. Той стана и взе наметалото си.

— От три години съм тук шериф и все още не съм видял или чул нещо, което да доказва, че той е жив — увери го Алън. Той погледна през прозореца тъкмо когато навън премина една голяма карета, и скочи на крака. — Това е каретата на лорд Талбот. Той знае много повече за Сакстън Хол, отколкото всеки друг човек в околността. Елате, ще ви представя. — По лицето на Алън премина лека усмивка. — Ако имате късмет, и дъщеря му Клаудия ще бъде с него.

Кристофър сложи шапката си и последва шерифа през салона, след това излязоха и прекосиха покритата с калдъръм улица. Една голяма, красива карета стоеше близо до странноприемницата, а кочияшът слезе, за да постави малко столче пред украсената с герб вратичка. Гербът в по-голямата си част се състоеше от доста объркани орнаменти, сред които имаше три странни черти, но те не биеха много на очи. На тази прекрасна карета би завидял и самият крал, а когато лорд Талбот слезе от нея, всички забелязаха, че външният му вид беше не по-малко впечатляващ, както се бе издокарал целият в брокат, дантели и коприна, характерни по-скоро за отминалите времена. Изглеждаше на средна възраст и явно се поддържаше много добре. Той погледна към вратата на каретата и подаде ръка на млада жена, чийто тънък силует с черни коси от разстояние много напомняше на Ирайн Флеминг. И все пак, когато тя се приближи, Кристофър видя, че нейната хубост далеч не може да се мери с тази на Ирайн. Очите й се стесняваха във външните си ъгли и като че ли им липсваше тежестта на миглите, които обграждаха зениците с цвят на аметист. Макар че човек не би могъл да нарече чертите й груби, те все пак не бяха така фини и деликатни като на Ирайн. А и кожата й нямаше толкова светъл и чист тен. От друга страна обаче, нито едно момиче не би успяло да постигне нейната грация и изисканост.

Клаудия Талбот застана до баща си. Тя наметна грижливо кадифената качулка върху главата си, за да запази прелестната си прическа от дъждеца, и след това пое подадената от баща й ръка. Погледът й се плъзна към Кристофър, бавен, изпитателен поглед, който несъмнено оценяваше достойнствата на външния му вид.

— Но, Алън — измърмори тя, когато двамата мъже се приближиха. — Никога не съм допускала, че ще хукнете по улицата, за да ми представяте някого. Не сте ли поне мъничко ревнив?

Шерифът се засмя и отговори на кокетната й забележка:

— О, Клаудия, вярвам, че ще ми останете вярна, дори да ви представя цял полк мъже. — С възторжен жест той посочи мъжа до себе си. — Позволете да ви запозная с Кристофър Сатън от Бостън. Ако се съди по облеклото му — джентълмен, и, струва ми се, още един мъж, готов да падне в краката ви, сразен от вашия чар.

— За мен е чест, мис Талбот! — каза Кристофър и галантно се приведе над ръката й, облечена в ръкавица.

— Боже Господи, колко сте висок! — отбеляза тя закачливо.

Кристофър познаваше добре похватите на дръзките жени и веднага схвана смелото примигване на очите й. В случай че копнееше за женска компания, явно току-що му беше отправено предложение.

— А този достоен за уважение господин е лорд Нейджъл Талбот — продължи Алън церемонията по представянето.

— Сатън… Сатън… — повтори лорд Талбот замислено. — Чувал съм това име някъде.

— Може би си спомняте за мене поради недоразумението, което имах преди няколко седмици с кмета — предположи Кристофър.

Лорд Талбот го загледа с интерес.

— Аха, значи вие сте този, който се дуелира с Фарел, така ли? Е, няма да ви упреквам за това. Този невъзпитан младеж създава неприятности навсякъде, където стъпи кракът му.

— Мистър Сатън е по делова работа в Маубъри — рече Алън. — Иска да си купи жилище по тези места.

Лорд Талбот се засмя доволно.

— Тогава ви пожелавам щастие, сър. Това е голяма работа — да се купуват земя и имот. Най-важно е обаче да вложите достатъчно пари, за да бъде всичко сигурно и трайно. Човек трябва да е доста богат, за да направи сполучлива покупка.

Кристофър улови в погледа му скрития въпрос.

— Имам предвид Сакстън Хол.

— О, да не би да искате да купите къщата? — намеси се Клаудия със сладко гласче. — Та тя е почти изгоряла и е пълна с духове. Всеки човек в околността ще ви каже, че това място носи нещастие.

— Наистина не мога да си представя, че един чужденец си е поставил за цел да се сдобие със земите и къщата! — Лорд Талбот погледна изпитателно младия янки. — Имате ли професия, или сте човек, отдаден на свободата си?

— По малко и от двете. — Зъбите на Кристофър блеснаха в бърза усмивка. — Притежавам много кораби по всички пристанища на света, но освен това с радост се отдавам на безделието и удоволствията.

В очите на Клаудия трепна ново пламъче:

— Трябва да сте страшно богат.

Кристофър небрежно вдигна рамене.

— Е, имам достатъчно, за да си позволя някои забавления.

— Сакстън Хол заедно със земите около него би бил чудесна придобивка, но за съжаление не се продава. — Лорд Талбот се засмя кратко. — Ако беше така, аз отдавна щях да съм го взел за себе си.

— Папа, ти би притежавал цяла Англия, ако кралят разрешаваше — отбеляза закачливо Клаудия и го потупа по ръката.

Усмивката, с която лордът я погледна, беше тъжна:

— Това е необходимо, за да мога да поддържам лукса, в който живееш.

Клаудия захихика:

— Тъкмо се сетих, папа, обещах на шивачката да потърся плат за нова рокля. Но знам, че имаш сметки за уреждане с кмета, затова трябва да си намеря друг придружител. — Крайчетата на устните й се повдигнаха палаво, когато очите й срещнаха погледа на Кристофър.

— Мога ли да ви помоля да ме придружите, мистър Сатън?

— Клаудия! — Гласът на баща й беше изпълнен с ужасен упрек. — Та ти току-що се запозна с младия господин!

— Папа, всички що-годе приемливи млади мъже в околността изпитват смъртен страх от теб — противопостави му се Клаудия с тон, който не търпеше възражения. — Ако не поема инициативата в свои ръце, сигурно ще си умра като стара мома.

Устните на Кристофър трепнаха весело, когато погледна баща й. Лордът изглеждаше доста уплашен от сарказма на дъщеря си.

— С ваше позволение, сър.

Лорд Талбот неохотно кимна, а Алън се захили, когато Кристофър услужливо подаде ръката си на Клаудия.

Със самодоволно кимване Клаудия я пое и тръгна до него, вдигнала триумфално глава. С този придружител би предизвикала завистта на всяка жена в Маубъри. И когато видя зад прозореца на кметската къща една самотна фигура, обля я вълна на възбуда, тъй като усещаше погледа на Ирайн в гърба си още дълго време. Клаудия мразеше сравненията, които непрекъснато се правеха между нея и другото красиво момиче. Разбира се, тя изпитваше дълбока радост, когато някой описваше ужасните кандидати, които кметът водел на дъщеря си. Най-съкровеното желание на Клаудия беше да види това момиче впримчено в брак с някой от ония отвратителни старчоци.

— Изглежда, че Клаудия си намери играчка, с която да се позабавлява известно време — забеляза Алън, обзет от добро настроение.

Лорд Талбот изстена, преструвайки се на измъчен:

— Съжалявам, че майка й не поживя още няколко години. Като знаете как непрекъснато мърмори Клаудия, можете да си представите колко големи са ядовете ми.

Шерифът се засмя и посочи е глава към кметската къща:

— Клаудия каза, че сте имали сметки за уреждане с нашия кмет. Да дойда ли с вас?

Лордът отхвърли предложението му.

— Не, става въпрос за лични работи. — Той посочи към отдалечаващата се двойка. — Но все пак можете да направите нещо за мен. Хвърляйте по едно око на този нахален младеж. Мисълта, някакъв си янки да ми влезе в къщата, съвсем не ми харесва.

Алън се засмя:

— Ще направя каквото мога, милорд.

— Тогава ви напускам и вярвам, че ще се погрижите за всичко.

Лорд Талбот решително закрачи към малката къща на кмета и почука по вратата със сребърната дръжка на бастуна си за разходка. Отначало никой не го чу и той тъкмо започна да се чуди коя ли може да е причината, когато вратата леко се открехна. Ирайн надзърна и по лицето й пролича, че този гост не й беше по-приятен от Сайлъс Чамбърс.

Лорд Талбот бутна вратата с бастуна си и принуди момичето да отстъпи.

— Не ме гледайте през пролуката, Ирайн. — Той се засмя, хвърляйки поглед към нея. — Искам добре да виждам хората, с които говоря. Вкъщи ли е баща ви?

Объркана и малко нервна, Ирайн направи лек реверанс и бързо отговори:

— О, не, сър. Има някаква работа в селото. Не съм много сигурна, но вероятно ще си дойде всеки момент.

— Е, добре, тогава ще го почакам до огъня, ако разрешите. Ужасен ден е днес.

Лорд Талбот забърза към нея, спря се, подаде й палтото и тривърхата си шапка и влезе в дневната. Той не обърна внимание на лошото настроение на Ирайн, остави я да затвори вратата и да окачи мократа му дреха на закачалката. Когато и тя дойде в стаята, го намери вече седнал на един люлеещ се стол близо до камината. Беше преметнал крак върху крак и под края на дългото му пардесю се виждаха стъпалата му, обути във фини сиви чорапи. Топлина заблестя в очите на лорда, когато я видя да влиза, и той я дари с усмивка, за която се надяваше, че изглежда съвсем бащинска.

— Скъпа моя Ирайн, вие прекрасно изпълнявате задълженията си. Само като гледам колко добре поддържате къщата, откакто си отиде майка ви! Сигурен съм, че сте щастлива тук. А и баща ви, изглежда, добре се справя със службата си. Да, но напоследък ми прави впечатление…

Той продължи да бърбори, наблюдавайки как момичето се движи напред-назад из стаята. Говореше, без да спира, или пък правеше многозначителни паузи, за да привлече вниманието й и да намали напрежението, тъй като тя му изглеждаше твърде неспокойна. В края на краищата тя беше едно много привлекателно момиче, макар че беше чудно как мухльо като Ейвъри Флеминг е могъл да сътвори такава красота.

Ирайн го слушаше с половин ухо, докато гласът му стана монотонен. Тя добре знаеше лошата репутация на Нейджъл Талбот. Неговите подвизи бяха любима тема за подигравки и клюки. Тя ги слушаше, откакто бяха дошли да живеят в Маубъри. Същевременно се стремеше да се движи близо до прозорците към улицата, за да не би любопитните (а тя знаеше, че винаги ще се намерят такива) да я обвинят, че се е уединила твърде интимно с него.

— Ще направя чай, докато чакаме — предложи тя колебливо. После разпали огъня, сложи още едно парче торф и закачи котлето с вода на куката.

Нейджъл Талбот наблюдаваше Ирайн с все по-нарастващ копнеж. Бяха изминали няколко седмици от пътуването му до Лондон, където посещаваше луксозните апартаменти на своите любвеобилни и елегантни приятелки. Беше наистина учудващо, че този така рядък и скъпоценен плод още не е в неговата градина. Но ако се вземе предвид женствената невъзмутимост на Ирайн, която не всеки можеше да разбере, ставаше ясно защо не я беше забелязал досега. Нахалните и дръзки момичета веднага привличаха вниманието, но те не винаги бяха най-подходящите. Ирайн Флеминг определено беше от най-добро качество и без съмнение — неопетнена.

В главата му се появи картина, в която тя беше облечена само с фуста и корсет, разкриващ гърдите й, а талията й беше толкова тънка, че можеше да бъде обхваната с длани. Той си представи как черната й коса пада свободно върху меките й рамене и очите му се разшириха, предвкусвайки удоволствието. Разбира се, тези кроежи бяха извънредно деликатни и към тях трябваше да се пристъпва предпазливо.

Той нямаше никакво намерение да й предлага брак, но Ейвъри нямаше да е толкова луд, че да отклони една по-прилична зестра за нея. Лорд Талбот се изправи и зае най-героичната си поза — лявата ръка върху дръжката на бастуна, а дясната под ревера на брокатеното пардесю, така че тя да може да се наслади на неговата мъжествена фигура. Едно обиграно момиче би погледнало с възхищение на това внушително зрелище, вместо да продължи да се занимава с незначителни неща.

— Моя мила, мила Ирайн…

Поради събудилия се в него копнеж гласът му прозвуча по-гръмко, отколкото той възнамеряваше. Ненадейността и силата, с която той произнесе думите, накараха Ирайн да се стресне така, че чашите и чинийките, които тъкмо държеше в ръцете си, зазвънтяха и едва не паднаха на пода. Тя ги остави нервно, скръсти треперещите си ръце и го погледна.

Лорд Талбот беше мъж с опит и отдавна бе прехвърлил младежка възраст. Той замълча и когато продължи наново, гласът му беше пълен с топлота:

— Извинете, Ирайн. Не исках да ви уплаша. Изведнъж ме споходи мисълта, че все още не съм ви опознал достатъчно. — Докато говореше, той малко по малко се приближаваше към нея. — Странно, не съм забелязал колко красива сте всъщност.

Той сложи своята дълга, тънка и добре поддържана ръка върху нейната, а Ирайн не виждаше начин да се отдръпне, тъй като зад нея беше бюфетът.

— Но, скъпа моя, вие треперите. — Той погледна в големите й, изплашени очи и се засмя нежно. — Бедната Ирайн! Не се страхувайте, мила. За нищо на света не бих ви сторил нещо лошо. Тъкмо напротив, моето най-съкровено желание е ние… да се опознаем много… много по-добре. — В потвърждение на приятелските си чувства той потупа ръката й.

Настъплението му обаче изведнъж беше прекъснато от звучно проклятие, идващо от горния етаж, а по стълбата се чуха несигурно трополене и шум. Лорд Талбот отстъпи и остави Ирайн на прилично разстояние от себе си. В този момент през отворената врата с препъване влезе Фарел. Той едва не се строполи на колене, с мъка му се удаде да се задържи изправен. Очите му налудничаво шареха наоколо. Беше успял да си облече една риза, която висеше разкопчана над панталоните му. Те пък бяха неприлично смъкнати почти до срамните му части, а пръстите на краката му се повдигаха и гърчеха над студените дъски на пода. След като успя най-после да насочи и двете си очи в една и съща посока и разпозна кой стои срещу него, Фарел зяпна от изненада.

— Лорд Талбот! — Той разтърка слепоочията си със здравата си ръка, за да успокои малко болезненото туптене в тях, и прокара пръсти през невчесаната си четина. — Милорд! — Думата едва се откъсна от устните му. После промърмори нещо като извинение и се захвана с копчетата на панталона си. — Не знаех, че сте тук…

Лорд Талбот се опита да се представи като възпитан гост. Само лекото потръпване на мустаците му издаваше истинските му чувства.

— Надявам се, че сте добре, Фарел?

Младият мъж облиза устните си, за да намали сухотата в устата си, и бързо сграбчи ризата, разбрал това, което Ирайн му казваше с поглед.

— Слязох само за една глътка… — Той се закашля, но когато веждите й се свиха заплашително, веднага продължи: — …вода… — После забеляза врящото котле над огъня и добави: — Или може би малко чай.

Фарел успя да си възвърне част от самообладанието и осъзна задълженията си на домакин.

— Ирайн! — Гласът му придоби повелителен тон. — Ще бъдеш ли така добра да ни налееш чай? Сигурен съм, че лорд Талбот умира от жажда. — Едно мъчително преглъщане дойде като потвърждение на думите му. После започна пак да кашля и едва успя да си поеме дъх. — Един мъж се нуждае от чашка хубаво топло питие, за да си смаже гърлото в такава студена утрин.

Този път Ирайн почти му беше благодарна, че е в къщата.

Лорд Талбот кипеше от ярост срещу Фарел, но нямаше начин да изгони младия мъж от стаята, за да може необезпокоявано да се радва на красивата му сестра. Беше ясно, че братът възнамерява да остане и да впечатлява госта с изискани маниери. Но лорд Талбот познаваше добре темперамента на младока и реши, че по-умно е сега тактично да се оттегли. Освен това трябваше да помисли за най-въздействащия подход към красивата дъщеря на кмета, за да може по най-прекия начин да постигне целта си.

— Съжалявам, но не мога да остана за чая — каза той. Гласът му беше леко пресипнал и ядосан. — Дъщеря ми ще се чуди какво ли ме е задържало. И тъй като утре заминавам за Лондон, ще потърся баща ви, когато се върна. Работата може да почака.

ГЛАВА ТРЕТА

През месеците преди зимата фуражът и всички стоки бяха в изобилие и поради това хората караха цели стада овце, свине, гъски и друг добитък, за да го продават по пазари и панаири. Говедарите подкарваха животните с тояги и крясъци, а край тях се стелеха гъсти облаци прах. Макар и в по-скромен мащаб Маубъри изглеждаше също като Йорк или Лондон през тези месеци, тъй като само глупак би пропуснал възможността да зареди мазетата и хамбарите си с всичко необходимо за зимата.

Ирайн се беше решила да купи за семейството едно малко прасенце, това беше всичко, което можеше да си позволи. Тъй като нямаше кой да го заколи, беше приготвила още малко пари за касапите, сновящи наоколо. Вечерта, още преди да се стъмни, Ейвъри беше казал, че осигуряването на храната е женска работа, и тъй като той имаше някакви неотложни задачи, взе Фарел със себе си и тръгнаха към Уиркинтън за един ден, „изпълнен със събрания“, както се беше изразил.

Месарят дойде чак привечер и Ирайн остана вкъщи, докато той приключи работата си. Беше приготвила всичко необходимо, за да направи кървавица. Но гледката на кръвта и суровите черва не беше от най-приятните и тя едва успяваше да потисне спазмите в стомаха си. И обръщането на червата за надениците не бе удоволствие. Дълги кожи и големи парчета месо бяха поставени в едно каче, обилно наръсени със сол.

След като всичкото месо беше нарязано и подредено в качето, месарят го затисна отгоре с голям камък и запълни празното пространство със сол, за да се консервира.

В една от бараките, използвана за такива цели, Ирайн запали огън, закачи над него котел и започна да топи сланината, за да направи мас. Малките късчета месо изплуваха на повърхността и тя трябваше да ги обира с решетеста лъжица, защото в противен случай се образуваше пяна и продуктът се разваляше. Но ако тези парченца месо все пак останеха в маста, след изстиването им от тях се получаваха апетитни, хрупкави пръжки.

Кучето от съседната къща не сваляше поглед от Ирайн и когато тя му обърна гръб, то се мушна под оградата и смело се приближи. След това клекна до нея и задуши с мократа си муцунка из въздуха, изследвайки носещата се наоколо миризма. После наведе глава и я сложи върху протегнатите си лапи.

Челото му се бърчеше, докато следеше всяко нейно движение. Когато му се удаде възможност, кучето се приближи и грабна едно парче месо. После като светкавица избяга оттам, а Ирайн го подгони с метлата и закрещя, че ще пусне касапите след него. За съжаление заплахите й изобщо не го трогнаха и скоро кучето отново се приближи и клекна на мястото, откъдето можеше да я наблюдава и да се наслаждава на миризмите.

Изглежда, щеше да завали сняг, но увлечена в работата, Ирайн не усещаше студа. Тя дори беше навила ръкавите на износената си рокля и стоеше под ледения вятър много леко облечена. Непрекъснато прибираше непокорните кичури на косата си които все излизаха изпод забрадката й. Тя бързаше, тъй като искаше да свърши, преди да се е стъмнило, и само си пожелаваше никой да не я прекъсва. Заета с работа и с отбиване на кучешките набези, тя не забеляза сянката в ъгъла на къщата — там стоеше един мъж и я наблюдаваше.

С топло възхищение погледът на Кристофър Сатън се плъзгаше по изваяното й тяло. Лекият вятър играеше в къдриците й. Тя се спря и пак пъхна непослушните кичури под забрадката. Вършейки работата си, тя изпъваше ръце напред и за момент корсажът така пристегна тесния й гръб, че той можа да се убеди колко естествено тънка е талията й. По време на своите далечни пътувания той беше опознал много жени и беше станал твърде придирчив. Но въпреки целия му опит тя му правеше извънредно силно впечатление. Беше сигурен, че това женствено създание надминаваше всички, за които можеше да си спомни, независимо дали от тази, или от онази страна на океана.

През последните три години четирите му кораба обхождаха далечните източни морета в търсене на нови пристанища и хубави стоки за търговия. Той малко по малко се беше превърнал в моряк и обичаше да пътешества с корабите си. Но откакто беше пристигнал в Англия, други неща завладяха вниманието му и той разчиташе, че ще успее да завърже връзки и да намери жена според вкуса си. И ето сега стоеше и развълнувано гледаше момичето пред себе си. Ирайн Флеминг излъчваше привлекателна наивност, която го подлудяваше, той си мислеше колко сладко би било да я посвети в тайните на любовта.

Ирайн взе едно дърво, за да го хвърли в огъня. При това забеляза, че кучето дебне суровата сланина, която стоеше на масата зад нея. Когато то побягна към своята дупка в оградата, тя се обърна, за да запрати подире му цепеницата. Така най-после забеляза високия, елегантно облечен мъж, който я наблюдаваше. Уплахата накара дъха й да секне. Изненадана, тя се взря в него, беше й страшно неудобно, че някой е станал свидетел на нейната слугинска работа и раздърпано облекло, докато той, облечен в царскосиньо пардесю над сиви панталони и жилетка в същия сив цвят, изглеждаше изключително елегантен. Като в мъгла й се мярна мисълта, че би трябвало да се ядоса заради тайнственото му нахлуване. Но докато тази мисъл се избистри в главата й, мъжът прескочи ниската ограда и с големи, бързи крачки тръгна към нея. Очите й се разшириха от страх и тревожен писък се надигна в гърлото й. Беше сигурна, че сега ще бъде опозорена, но въпреки това чувстваше, че краката й се подкосяват, и не бе в състояние да помръдне.

И така, той стоеше пред нея! Но вместо да я повали на земята, Кристофър се наведе настрана и отдръпна полите на роклята й от буйния огън. С няколко удара на шапката си той загаси пламъците. След това повдигна нагърчения плат и го разтърка между ръцете си, докато престана да пуши. Когато се изправи, протегна към нея шапката си, пълна с овъглен плат.

— Предполагам, моя скъпа Ирайн — започна той, като прикриваше шеговития тон на гласа си със смръщване на веждите, — че вие имате склонност да се съсипвате сама… или може би ме подлагате на изпитание и проверявате способностите ми на ваш закрилник.

Когато погледът му се плъзна по дългия й крак, подаваш се под роклята, на Ирайн й се стори, че той е доста заинтригуван и впечатлен. Тя грабна остатъка от подгъва на роклята си от ръката му и отстъпи крачка назад. Кристофър си хвърли настрана шапката, свали палтото си и го окачи под навеса. Огънят излъчваше достатъчно топлина, така че той се чувстваше добре без връхна дреха. За мъж, на когото е забранено да идва в тази къща, изглеждаше съвсем спокоен.

— Вероятно ще искате да ви благодаря за това, което направихте? — каза троснато Ирайн. — Но ако не бяхте се промъкнали тук, нямаше да се случи.

Веждите му се повдигнаха въпросително и усмивка озари устните му:

— Искрено ви моля за извинение. Никога не ми с минавало през ума да ви плаша.

— А какво правехте всъщност? Шпионирахте ли ме? — Тя седна на една пейка, като внимателно разглеждаше изгорената си дреха.

Тънките здрави мускули на бедрата му се раздвижиха под тесните панталони, когато той клекна и се настани на едно столче до нея.

— Постепенно започват да ми омръзват жените, които безцелно се шляят по магазините. Ето защо дойдох да видя как върви животът в къщата на кмета и дали обстановката е станала по-ведра. — Ъгълчетата на устните му потрепнаха весело, а очите му блеснаха, когато прибави: — И съм щастлив да установя, че наистина е така!

Ирайн почти подскочи:

— Нямате ли си друга работа, та ходите да зяпате жените?

— Предполагам, че бих могъл да правя и нещо друго — отвърна той спокойно. — Но в момента не се сещам за по-приятно занимание от разговора с хубава жена.

— Освен може би това, че обичате да се навъртате и около игралните маси — подхвърли тя остро. — Допускам, господине, че сте изпечен женкар и комарджия.

Кристофър се усмихна замислено, когато тя започна да сипе обиди.

— Дълго време бях в морето. Затова се съмнявам, че във вашия случай бихте възприели държанието ми по друг начин. А и съвсем наскоро напуснах кралския двор в Лондон.

Очите на Ирайн пламнаха от несдържан гняв. Този непоносим, самодоволен хлапак! Да не би да си въобразяваше, че влизайки през задната врата на кметската къща, ще намери фльорца, готова да му се хвърли в ръцете?

— Сигурна съм, че Клаудия Талбот би се радвала на вашата компания, сър. Защо не отидете да я видите? Доколкото чух, днес сутринта баща й е заминал за Лондон.

Той само леко се усмихна на ехидните й думи.

— Предпочитам да ухажвам вас.

— Защо? — запита тя подигравателно. — Защото искате да провалите плановете на баща ми?

Усмихнатите му очи най-после уловиха погледа й и не го изпуснаха, докато тя не почувства топлина в бузите си.

— Тъй като вие сте най-красивото момиче, което съм виждал, бих искал да ви опозная по-добре. А освен това ние с вас трябва да се погрижим да няма повече нещастни случаи във вашето семейство.

По страните й избиха две червени петна, но падащият мрак й помогна да прикрие неудобството си. Ирайн високомерно вирна нос, обърна се и хвърли към него подозрителен поглед.

— На колко жени сте казвали това, мистър Сатън?

Измъчена усмивка съпроводи отговора му:

— На доста, струва ми се, но никога не съм ги лъгал. Всяка имаше навремето си своето място, но до ден днешен вие наистина сте най-хубавата, която съм виждал. — Той посегна, взе няколко златисти пръжки и ги захруска, докато чакаше отговора й.

Руменината на гнева заля лицето й, а в дълбоките й сини очи пламтеше леден огън.

— Високомерен хлапак! Нахалник! — Гласът й беше суров и безмилостен като руската степ. — Да не смятате да ми представите дългия списък на вашите завоевания?

С дълбоко презрение тя го гледаше право в лицето, докато той най-после стана и се изправи пред нея в цял ръст. Очите му се рееха в далечината, а пръстите му се протегнаха към нея, за да приберат кичур, показал се изпод кърпата й.

— Завоевания? — Плътният му глас прозвуча неочаквано нежно. — Лъжете се, Ирайн. В момента на удоволствието съществува някакво удовлетворение от извоюваната победа, но то скоро се забравя. Времето, което човек цени и за което си спомня, не се взема, а се подарява. Тези малки късчета време са го направили щастлив и той ги пази като свое съкровище. — С върховете на пръстите си Кристофър повдигна палтото си и го сложи на раменете си. — Аз не настоявам да ми се отдадете, а се боря да ви спечеля. Всичко, което искам от вас, е от време на време да отделяте по някой миг за мен, а аз ще ви докажа, че скоро двамата ще прекарваме заедно много изпълнени с любов часове.

Гордият й израз не се смекчи. Въпреки това красотата й възхищаваше погледа му и предизвикваше в душата му сладка болка и непреодолим копнеж, който можеше да бъде утолен само по един-единствен начин…

— Разделя ни мъката, която причинихте на моето семейство. — Гласът й прозвуча, натежал от горчивина. — А аз трябва да уважавам тези, които се застъпват за моята чест.

Той я изгледа продължително, след това сложи шапката си.

— Бих могъл да обещая на всички вас безгрижен живот и охолство. — Той се спря и почука с пръсти върху шапката си, без да изпуска погледа й. — Но дали това ще е приятелство или подаяние?

— Приятелство или подаяние? — присмя му се тя. — Вашата мъдрост и разбирания са ми непонятни, сър. Зная само, че баща ми се съсипва от страх да не го пратите в затвора, а брат ми стене насън от болката, която му причинихте.

Кристофър облече единия ръкав на палтото си и я погледна през широкото си рамо.

— Вече произнесохте присъдата си срещу мен, преди да съм успял да кажа и една дума в своя защита. Трудно се спори с предубеден човек.

— Стига! Махнете се! — изкрещя тя. — Задръжте си, остроумията и ги сипете пред някой друг, който е готов да ви слуша. Аз не желая, а и не мога повече да понасям глупавите ви приказки! Искам да си отидете! Завинаги!

Той я наблюдаваше с нежна усмивка.

— Внимавайте, Ирайн! Чувал съм, че думи, хвръкнали като гълъби денем, нощем се връщат и вият гнезда.

Разгневена, Ирайн се огледа, търсейки някоя тояга наоколо, но тъй като не можа да намери, грабна метлата от огнището, вдигна я високо над главата си и настъпи към него.

— Надут петел, който само се пъчи и кукурига! Толкова ли сте невъзпитан, та трябва да ви гоня като мръсно куче? Махайте се оттук!

Зелените му очи блеснаха присмехулно, когато тя размаха оръжието си. Той се отдръпна елегантно настрана и се засмя срещу пламтящото й от гняв лице. Преди тя да успее да го удари, отскочи бързо назад и пъргаво се метна през оградата. Отдалечил се на достатъчно разстояние, където тя не би могла да го достигне, той се обърна и я поздрави през решетката:

— Приятна вечер, мис Флеминг! — Кристофър притисна шапката към гърдите си и удостои Ирайн с учтив поклон. След това нахлупи бодро шапката на главата си. Очите му галеха нейните буйно повдигащи се гърди. — Моля ви, постарайте се да избягвате такива пристъпи на гняв, сладка моя. Следващия път може и да не съм тук.

Метлата полетя във въздуха, но той ловко избягна удара и хвърляйки последен сладострастен поглед през рамо, бързо се отдалечи. Измина доста време, докато Ирайн се успокои и осъзнае, че се чувства още по-самотна отпреди.

Разстроена, тя бързо се върна до огъня и се взря сърдито в пламъците, но внезапно малък кожен предмет върху тухления под привлече вниманието й. Когато го вдигна, тя видя, че това е мъжка кесия за пари, и то доста тежка. Ирайн започна да я върти в ръцете си и забеляза върху нея инициалите „К. С“. Неприятна тръпка мина по гърба й, но тя все пак успя да преодолее желанието да захвърли кесията колкото се може по-далече. Предпазливостта й надделя. Тя предположи, че в нея има много пари и че Кристофър сигурно ще се върне, за да си я потърси. Ако не му я даде, той би могъл да я обвини за загубата и дори да сметне, че тя я е откраднала. А може би кесията съвсем не беше паднала случайно от палтото му? Може би я бе изтървал нарочно, за да я въвлече в престъпление? Досега тя беше единственият член на семейството, когото той все още не беше вкарал в беля.

Ирайн се огледа и започна да мисли къде да скрие кесията, докато той се върне. Страхуваше се да не би баща й да я намери, преди всичко защото инициалите бяха толкова ясно избродирани и показваха кой е собственикът. Сякаш чуваше обвиненията му. Баща й нямаше да повярва, че се е сдобила с кесията случайно, без да е извършила предателство към семейството. Като остри песъчинки мислите стържеха в съзнанието й. Ами ако мистър Сатън се появи в неподходящо време и по този начин нещата съвсем се объркат? Тя потръпна, като си представи какво въздействие би имала такава среща върху баща й и брат й. Беше много по-добре тя да му върне кесията, но за това трябваше да намери поне един свободен час. Дотогава обаче трябваше да я скрие някъде.

Пристройката, в която освен Сократ — красивият скопен жребец на брат й, имаше още какво ли не, привлече погледа й и тя се усмихна лукаво. Това беше най-доброто място да се скрие нещо, което принадлежи на такова ревящо магаре като Кристофър Сатън.

Ирайн използва задната врата на странноприемницата, за да влезе вътре. Една тясна стълба точно зад вратата водеше към горния етаж. Тя мушна кесията на Кристофър Сатън под наметката си и внимателно се заизкачва по стълбата. Той не се беше върнал, за да си я потърси, така че, вместо да му предостави възможност да я обвини в кражба, тя искаше да отиде при него и да му я занесе, с което да си спести някоя неприятна сцена.

Беше в ранните утринни часове и здрачът все още не се беше вдигнал. Ирайн носеше обикновена синя рокля с колосана бяла якичка. Предпазваше се от студа на мразовитата утрин само с един шал. Износените черни обувки не вдигаха почти никакъв шум, когато стъпваше върху голия дъсчен под. Намерението й беше да открие стаята му, да почука на вратата и да му върне кесията. Надяваше се никой да не я срещне по коридора.

Беше чула, че най-хубавите стаи се намират в източното крило на странноприемницата, а не можеше да си представи, че този префинен господин би взел нещо второкласно. Тъй като повечето от стаите бяха затворени, да открие неговата се оказа доста трудно. Тя се спираше пред вратите на източните стаи и чукаше. След като зад две от тях никой не отговори, тя тихо се промъкна към третата, постоя една минута с ухо, прилепено до вратата, след което вдигна ръка и почука.

Вратата веднага се отвори и Ирайн отстъпи назад, олюлявайки се, когато познатият янки застана пред нея гол, само с една завързана около хълбоците хавлиена кърпа. Очите му пламтяха от гняв, когато думите се изплъзнаха от устата му:

— Аз ти казах… — След това забеляза грешката си и спря посред изречението. Веждите му се вдигнаха от учудване, а устните му бавно се разтегнаха в усмивка. Изглежда, му беше съвсем безразлично, че е полугол.

— Ирайн… Вас не съм очаквал.

— Очевидно!

Лицето й гореше. Видът на тези загорели от слънцето рамене, на широките, покрити като че ли с козина гърди засили объркването й, тя не смееше да свали погледа си по-надолу. Подаде му сковано кесията и отвори уста, за да обясни коя е причината за посещението й. Но в този миг се чуха стъпки откъм задната стълба и тя се изплаши. Страхът, че може да бъде открита, я накара да се вцепени и тя съвсем забрави за какво е дошла. Ако я видеха с един полугол мъж в странноприемницата, щеше да загуби и последните остатъци от доброто си име, на което все още държеше. Много преди да се е съмнало, баща й щеше да научи за това събитие и гневът му би заглушил дори гръмотевиците на най-страховитата буря.

Ирайн хвърли смутен поглед към коридора. Трябваше да побърза и единственият свободен път беше към главната стълба и през приемната. Беше направила вече първата крачка натам, когато Кристофър я хвана здраво за ръката. Преди да успее да се отскубне, той я дръпна в стаята. Тя се спъна и се завъртя около него, а здравата дървена врата веднага се захлопна след нея. Устата й се разтвори, готова да закрещи, но ръката му я стисна като с клещи и я принуди да мълчи. Намръщеното му чело и поклащането на главата бяха още едно предупреждение. Другата му ръка се обви около кръста й и той я притегли близо до себе си. След това я повдигна и я занесе до леглото.

Стъпките спряха пред вратата и по дървото се чу леко драскане. Ирайн широко разтвори очи от страх и погледна към неговото загоряло като бронз лице.

Кристофър се покашля, сякаш току-що ставаше от сън, и извика:

— Кой е там?

— Аз съм, мистър Сатън — отвърна женски глас. — Моли Харпър, сервитьорката отдолу. Камериерът е хремав и лежи в леглото, а аз си помислих, че и сама мога да ви донеса водата за къпане. Мъкнах я през целия път догоре. Отворете да вляза.

Кристофър сведе поглед към Ирайн и повдигна въпросително едната си вежда, като че я питаше какво да прави. Тя прочете мислите му и поклати глава.

— Един момент, моля — отговори той.

Обзе я същият ужас, който може би беше изпитал баща й в мига, когато този янки го е унижил пред всички. Тя се опита да се отскубне от ръцете му и се ядоса, че точно тогава той я стисна още по-здраво, после се наведе и зашепна в ухото й:

— Стойте мирно, Ирайн! И колкото се може по-близо до мен. Кърпата ми се е смъкнала и ако отстъпите назад, може да се случи нещо опасно.

Тя стисна очи и скри лице в раменете му, за да не може той да види червените вълни, залели бузите й. В панически страх и обзета от отчаяние, тя несъзнателно се вкопчи в него. И тъй като не можеше да види лицето му, не забеляза усмивката, която го озаряваше.

— Хайде, бъди добър, отвори ми. Тези кофи са страшно тежки. — Моли отново почука.

— Имай търпение, Моли. — Кристофър замълча за миг, докато завързваше кърпата отново на кръста си. Беше освободил Ирайн от мускулестата си прегръдка, но когато тя успя да си поеме дъх, той пак я грабна и я сложи на леглото. Ирайн се изправи, готова да закрещи и да му каже всичко, което мисли за поведението му. Той обаче хвърли отгоре й юргана, зави я презглава и само прошепна:

— Лежете тихо тук! — В шепота му имаше властна нотка, предполагаща незабавно подчинение. Ирайн се вцепени от ужас, а той с усмивка се протегна над нея, за да разхвърли и другата част на леглото така, че то да изглежда като току-що напуснато.

Ужасни видения за онова, което би могло да я сполети, се блъскаха в главата на Ирайн. Тя си мислеше за страхотното унижение, което би преживяла, ако я завареха в леглото на този мъж. Ужасът й нарасна, яростта й достигна връхната си точка и тя отметна завивките. Нищо друго не занимаваше мисълта й, освен по какъв начин да избяга от капана, в който се беше хванала. В следващата секунда обаче затаи дъх и отново покри главата си, тъй като гледката на едно голо тяло, изправено до стола с дрехите, дойде твърде много за нейните девствени очи. Беше само моментно впечатление, но видът на едрото му, почерняло, широкоплещесто тяло, окъпано в розовата утринна светлина, остана незабравим за нея.

Кристофър нежно се усмихна, когато Ирайн отново се търкулна в леглото и най-после се вслуша в предупрежденията му да се завие. Той нахлузи панталона си, закопча го и мина през стаята, за да отвори вратата.

Моли си разбираше от занаята, но и добре познаваше конкуренцията. Ето защо Маубъри много й харесваше, тъй като тук почти нямаше съперници. Когато Кристофър отвори вратата, тя моментално се втурна вътре и свали кобилицата, на която бяха закачени кофите. После плътно се притисна до мъжкото тяло, плъзна пръст по окосмените му гърди и примижа.

— О, хубавецо мой, ти си гледка, която би подлудила всяко момиче.

— Вече ти казах, Моли, че не се нуждая от услугите ти — каза Кристофър кратко. — Нужна ми е само водата.

— О, ела, миличък — мъркаше тя. — Зная, че дълго време си бил в морето и сега се нуждаеш от малко забавление в леглото. И, честна дума, за мъж като тебе съм готова на всичко, без дори да ми даваш и пари.

Кристофър посочи с поглед към ваната и момичето също погледна натам.

— Казах ти вече за какво те викам. Така че, хайде, дай насам водата!

Тъмните очи на Моли се разшириха от изненада, когато се обърна и погледна към леглото. Беше невъзможно да не разпознае извивките на женско тяло, скрито под юргана. Тя възмутено изпъчи гърди, вирна глава и с развети поли излезе от стаята, затръшвайки вратата след себе си. Ирайн чакаше. Тя не се решаваше да надзърне изпод юргана, докато Кристофър не я потупа по рамото.

— Вече сте вън от опасност. Можете да се покажете.

— Облечен ли сте? — попита тя предпазливо със заглушен от завивките глас.

Кристофър се захили.

— Обул съм си панталоните, ако това именно ви смущава. Сега си слагам и ризата.

Той взе дрехата и започна да я облича, а през това време завивките леко се раздвижиха.

Наплашена като подгонен заек, Ирайн се показа и погледна към доволното лице на Кристофър. Безгрижието на тези ясни зелени очи не можеше да не й направи впечатление. С рязък и ядосан жест тя отхвърли завивката, скочи на крака и се опита да закрие глезените си с роклята, за да избегне допълнителното неудобство.

— Захилен глупак! — извика тя и хвърли кесията по него. — Нарочно ми скроихте този номер!

Тежката кесия, пълна с пари, го удари в гърдите, но той ловко я хвана и се засмя:

— Какво пак съм направил?

Разярена, тя приглади полите си и подреди разпилените по раменете си къдрави кичури коса.

— Дойдох тук, за да ви върна кесията с парите, като знам какво сте сторили досега на семейството ми. А вие ме вмъквате в стаята си и ме поставяте в такова ужасно положение!

— Помислих си, че не искате да ви видят, и досега всичко мина добре. Само се опитах да ви помогна — продължаваше да се усмихва той.

— Ха! — изфуча тя и тръгна право към вратата.

Когато стигна до нея обаче, се обърна и го погледна заплашително.

— Не обичам да се подиграват с мен, мистър Сатън. Но явно на вас ви доставя удоволствие да ме поставяте непрекъснато в разни неприятни ситуации. Надявам се само, че някой ден ще срещнете човек, който ще действа срещу вас със същите оръжия и ще ви го върне. С радост бих наблюдавала подобен дуел… Желая ви приятен ден, сър!

Когато излезе от стаята, тя хлопна вратата след себе си и се наслади на силния трясък. Той беше сякаш ехо на гнева, който изпитваше. Всъщност надяваше се да му държи известно време влага на този негодник.

Презрението на жена е съсипало не един мъж и е ставало повод за много разправии. В случая с Тими Сиърс увлечението на Моли по Кристофър Сатън беше причина за сериозни сблъсъци. Моли явно не беше самата добродетел. Това нямаше кой знае какво значение за Тими, тъй като момичето трябваше някак да си изкарва прехраната. Но, от друга страна, той беше свикнал да бъде първи в списъка на нейните обожатели. Винаги, когато идваше в кръчмата „При глигана“, искаше да му бъдат оказвани почести като на привилегирован любовник, несравним в леглото и в юмручните схватки.

Тими беше нахакан бабанко с цял храсталак гъста, рижа коса на главата. Най обичаше да има момиче до себе си, което да гали с едната ръка, а с другата да държи чаша бира — тогава ставаше избухлив и шумен. Беше огромен, четвъртит мъжага, известен побойник, особено в случаите, когато зад гърба си имаше няколко здрави момчета. От седмици обаче той не се беше забавлявал както трябва, защото местните юнаци много-много нямаха склонност към разбити черепи и счупени кости и избягваха да се включват в подобни рисковани занимания.

Но наскоро се беше появил един мъж, който със смайваща лекота просна Тими в ъгъла. Той го накара да се почувства неудобно. Първо, беше по-висок от него, с много широки рамене, но затова пък по-лек и по-тънък в хълбоците и в кръста. Ала това не беше всичко: мъжът беше финяга от най-висока класа, винаги безупречно облечен, и явно поне два-три пъти в месеца се къпеше. И за капак същият този тип имаше завидна слава в боравенето с огнестрелни оръжия и действаше така бавно и леко, че даваше възможност на всеки да избегне извършването на някоя глупост.

И ето, че Тими се оказа в много заплетено положение: Моли се държеше така, сякаш той изобщо не съществува. В същото време се увърташе и се подмазваше на тоя Сатън, мъжа, който беше смачкал фасона на Тими и който смееше да се разполага удобно в неговата любима кръчма — всъщност, единствената в Маубъри. Същото това момиче, което се разбързваше с чашите и каните само за онези клиенти, които й даваха подаръци или бакшиши, сега щеше да си изпотроши краката при едно леко кимване на Сатън. От най-дребното му внимание очите й пламваха, но това в повечето случаи беше твърде мимолетна радост. Напоследък Тими често си тръгваше, измъчван от догадки и подозрения, тъй като тя го караше да й плаща за някои услуги доста скъпо, а в същото време с удоволствие може би ги оказваше безплатно на онзи янки.

Но най-лошото беше това, че мистър Сатън не обръщаше никакво внимание на нейните умилквания и досега нито веднъж не даде повод на Тими за някакво предизвикателство. Макар че Тими го наблюдаваше зорко като ястреб, човекът нито веднъж не ощипа закръгления й задник, който се въртеше все току под носа му. Не посегна и към едрите й, напращели гърди, които тя му показваше щедро, докато го обслужваше. Деколтето й беше толкова изрязано, че щом го погледнеше, Тими започваше да кипи от душевни терзания, този янки обаче изобщо не поглеждаше нататък. Всичко това удвояваше обидата на Тими. Да отхвърля момичето, което го правеше толкова ревнив — това беше равносилно да му забие турски кинжал в сърцето.

Гордостта на Тими беше дълбоко наранена и гневът му ставаше все по-лют, колкото нарастваше славата на чужденеца. Докато силните и смелите мъже бягаха чак на север, за да не се изпречват на пътя на Тими Сиърс, този човек, наопаки, чакаше най-спокойно рижият да напусне терена. Това беше достатъчно, за да уязви Тими до дън душа, и той търсеше възможност да пооскубе перцата на янкито. Тими нямаше да миряса, докато не станеше едно хубаво сбиване, при което да изпонатръшка всичко живо на земята и да си възвърне самочувствието.

Когато в Маубъри имаше панаир, наред със сериозната работа и сделките се вдигаше и голяма веселба. Свиреха музиканти, мъже и жени подскачаха в ритъма на танца, като пляскаха с ръце и разпалваха ония, които стояха настрани и не се решаваха да се включат, а само подвикваха и свиркаха. Ирайн гледаше всичко това с напрегнато любопитство. Как би искала да потанцува и тя, но не успяваше да придума Фарел. Той й беше обещал да се поразходят заедно из панаира, а и нямаше нищо против да позяпа с възхищение Моли Харпър, която охотно и щедро повдигаше полите си, за да може всеки да види танцовото й умение и хубавите й крака, Фарел обаче не искаше да се излага на присмех, като се впусне в танца. В края на краищата не беше здрав като останалите момчета.

Ирайн разбра това и не настоява повече. Все пак не можеше и съвсем да се затвори в себе си — веселието, смехът и лудориите бяха толкова заразителни. Краката й сами потропваха, очите й блестяха. Дланите й пляскаха в такт с музиката, докато изведнъж съзря високия мъж, облегнал се лениво на близкото дърво. Ирайн веднага го позна и забеляза, че той я наблюдава с весела усмивка. Светлите му очи излъчваха сила, а спокойният, безсрамен начин, по който се взираше в нея, я смути и изпълни с дива ярост. Той нарочно се опитваше да я превърне в свой враг, в това вече бе убедена! Нито един джентълмен не би гледал по такъв начин една дама!

Тя вдигна високомерно глава и му обърна гръб. За своя изненада обаче забеляза, че Фарел я е зарязал и е тръгнал заедно с Моли към кръчмата. Келнерката беше употребила цели часове, за да привлече погледа на оня янки, и сега се надяваше поне малко да предизвика ревността му. Никога досега не беше се старала толкова да вкара някого в леглото си и никога досега усилията й не бяха оставали безуспешни. Самият факт, че той просто не я забелязваше, беше достатъчен, за да разбие самочувствието на едно момиче.

Ирайн изскърца ядно със зъби, че е изоставена, и в същия момент усети как някой я хвана за ръката. Тя се сепна. Нима Кристофър е успял да се приближи толкова бързо? Колко голямо беше облекчението й, когато видя, че това беше Алън Паркър, а не онзи янки.

Алън сложи ръка на гърдите си, като пъхна пръсти в жилетката, и направи кратък, но галантен поклон. С приятна усмивка той констатира случилото се:

— Брат ви ви изостави и вие се нуждаете от придружител, мис Флеминг. Човек никога не знае кога могат да се появят онези кръвожадни шотландски банди, за да плячкосват селото и да крадат красивите ни момичета. Ето защо идвам да ви предложа закрилата си.

Ирайн се засмя весело, като се надяваше, че омразният янки е станал свидетел на атаката на шерифа. Най-малкото хубаво беше да види, че в селото все пак има мъже, които знаят как трябва да се държи един джентълмен.

— Желаете ли да танцувате? — покани я Алън.

Тя се усмихна, метна шала си на един храст и му подаде ръка. При това хвърли бегъл поглед към дървото, където нехайно се беше облегнал господинът от Америка, и остави шерифът да я въведе в кръга на танцуващите. Онзи янки се хилеше като безмозъчна маймуна и прозрението, че това нейно представление го забавлява от все сърце, помрачи за няколко минути радостта й.

Но веселият танц, при който тя трябваше да се върти в кръг, я накара да забрави всичко друго и напълно да се потопи във вихъра му. Кристофър излезе напред и застана в първата редица на зрителите. Със своите кръстосани на гърдите ръце, с леко разтворените си дълги крака той приличаше на древен крал, възвисил се над поданиците си, дошъл сякаш за да ги освободи с вълшебния си меч от жесток тиранин. Кристофър беше изключителен мъж. Това чувстваха всички — и младите момичета, и възрастните, опитни жени. Към него се отправяха томителни погледи, примамливи усмивки и неприкрити сладострастни подмятания. Той обаче като че ли нищо не забелязваше: очите му бяха вперени в елегантното момиче, облечено в скромна рокля с цвят на синя слива. Хубавите й крака изпълняваха стъпките на веселия танц и това беше много приятна гледка. Но невъзмутимият му поглед, насочен само към Ирайн Флеминг, правеше впечатление на всички жени и попарваше много страстни надежди.

Една голяма карета, добре позната в Маубъри, спря под дърветата и Кристофър използва момента да отнеме дамата на шерифа. Той се промъкна сред танцуващите и леко го потупа по рамото:

— Прощавайте, Алън, но си помислих, че ваш дълг е да посрещнете мис Талбот, която току-що пристигна.

Алън се огледа и се намръщи при вида на каретата. Извини се неохотно на партньорката си и се отдалечи. Ирайн хладно изгледа натрапника. Хората наоколо ги наблюдаваха усмихнати. Някои се смушкваха в ребрата и изпъваха шии, а други се кикотеха, шушукаха и стесняваха кръга около двамата млади.

— Няма ли да продължим танца, мис Флеминг? — попита Кристофър с ведра усмивка.

— Разбира се, че не — злобно каза Ирайн и с високо вдигната глава потъна в тълпата. Тя ядосано се промъкваше между палатките и паянтовите бараки, отрупани с шарени дрънкулки. Мъчеше се с всички сили да не мисли за мъжа, който явно беше решил да я преследва и да я тормози с присъствието си. Не й се удаде обаче да избяга, тъй като той неотлъчно я следваше с широки крачки, и когато се приближи плътно до нея, тя му извика през рамо:

— Изчезвайте! Досаждате ми!

— Хайде, Ирайн. Искам само да ви дам шала.

Тя се спря, забелязала едва сега, че си е забравила шала. Стори й се, че долавя подигравка в погледа му. Разярена, тя понечи да измъкне шала си от ръцете му, но той я хвана здраво и вдигна лицето й нагоре към себе си. Сивозелените очи блестяха над нея, но острите думи, които напираха на езика й, бяха заглушени от един женски глас:

— Кристофър!

Клаудия тичаше към тях и принуждаваше Алън да я следва. При появата на тази жена Ирайн винаги чувстваше прилив на озлобление, но сега реши да не дава израз на гнева и лошото си настроение. Клаудия беше облечена в копринена рокля с коралов цвят и носеше подходяща широкопола шапка. За един селски панаир това изглеждаше доста натруфено, но ако се има предвид нейният стремеж винаги да привлича вниманието върху себе си, по-скромно облекло едва ли би могло и да се очаква.

Клаудия снизходително се усмихна на Ирайн, приближи се към тях и без да поздрави, направо се обърна към Кристофър:

— Възхитена съм, че все още сте в Маубъри, Кристофър — изчурулика тя. — Страхувах се, че вече няма да ви видя.

— Още не съм си свършил работата в Маубъри и както изглежда, ще трябва да поостана известно време. — Той хвърли към Ирайн бърз и предизвикателен поглед и се засмя право в лицето й.

Клаудия забеляза безмълвния разговор между двамата и кипна от яд, че някоя друга жена може да има тайни с този янки. Тя бързо обмисли възможността да го отведе със себе си и веднага посочи към гостилницата.

— По време на панаира стопанинът обикновено подготвя кралско угощение. Не искате ли да хапнете заедно с мен? — Тя изобщо не допускаше отказ и дори кокетно се усмихна на шерифа. — Разбира се, вие също, Алън.

— Очарован съм. — Шерифът галантно се обърна към Ирайн и на свой ред й отправи покана. — Бихте ли дошли с нас, мис Флеминг?

Клаудия събра цялата си воля, за да не срита Алън по кокалчетата и да не изгледа свирепо него и Ирайн. Под прикритието на шапката си тя присви очи, но заплашителният й поглед не остана скрит за другата жена.

— Аз… аз не мога. — Ирайн забеляза доволната усмивка по устните на Клаудия и й се дощя да я изтрие с някой по-смел отговор, но решителността я напусна и тя замълча. Всичко това й причини мъка, гордостта й беше толкова дълбоко наранена, че тя предпочете да остави Клаудия да си мисли, че я е уплашила. — Аз наистина трябва да тръгвам. Брат ми сигурно ме чака.

— Брат ви отдавна вече е в кръчмата — забеляза Алън. — Вие трябва да дойдете с нас.

— Не… не. Наистина не мога. — Но когато мъжете продължиха да я гледат с очакване, наложи се Ирайн да изтъкне някоя по-уважителна причина и вдигайки рамене, тя каза:

— Страхувам се, че нямам нито пени в себе си.

Кристофър веднага разреши този проблем.

— Ще бъда изключително щастлив, ако мога да ви поканя, мис Флеминг. — Но когато му хвърли гневен поглед, тя видя, че очите му блестят с молба да приеме. — Моля ви, направете ми това удоволствие.

Клаудия беше достатъчно умна, за да разбере, че би се представила в много лоша светлина, ако сега се противопостави на поканата. Вместо това тя втренчи в Ирайн присвити очи, в които се четеше тиха заповед да се постарае да не дойде. Но мис Талбот не предполагаше, че точно този леден поглед накара Ирайн да вземе окончателно решение.

— Благодаря — измърмори тя и решителността й с всеки миг ставаше все по-твърда. — С удоволствие ще дойда с вас.

Двамата мъже веднага пристъпиха напред, за да й подадат ръка, от което изумлението на Клаудия се превърна в несдържана ярост. Тя отметна възмутено глава, скоро обаче се примири с положението, особено след като Ирайн подчертано отбягна ръката на Кристофър и улови лакътя на Алън Паркър.

Ирайн наистина се съмняваше, че Фарел ще се зарадва да я види в компанията на Кристофър. Затова почувства голямо облекчение, когато не го откри сред посетителите на кръчмата. Спомни си обаче как Моли се беше качила в стаята на чужденеца, за да му се предложи, и прехапа устни при мисълта, че жената сигурно е поискала да услужи по същия начин и на брат й.

Ирайн усети, че Кристофър я наблюдава, и когато му отвърна със същото, синьо-виолетовите й очи бяха по-студени и сурови от дълбините на Северно море. Тя очакваше подигравка, но, напротив, в усмивката му се четеше съчувствие. Мисълта, че той може да съжалява нея или някой от нейните близки, я вбесяваше. Вътрешно неспокойна, тя седна на стола, който й предложи Алън.

Кристофър помогна на Клаудия да се настани срещу него и ядоса Ирайн, като седна точно до нея. Да бъде в непосредствена близост до този мъж беше истински тормоз при нейното душевно състояние.

Като господар, свикнал да се разпорежда, Кристофър поръча ястията и бутилка леко бяло вино за дамите. Той хвърли парите на масата, което много допадна на Алън. Когато блюдата бяха донесени, Клаудия се реши да свали шапката си. Постави я внимателно настрана, оправи грижливо прическата си и след това започна да се храни с тънките си пръстчета.

Вратата се отвори и Ирайн пребледня, когато чу баща си да нахълтва вътре. Тя седеше с гръб към него и не се обръщаше. Ейвъри тръгна, залитайки, към бара и почука с една монета върху плота. Когато получи своята бира, той се облегна на тезгяха, за да огледа добре залата, докато отпиваше първата си глътка. Обаче веднага я изплю, забелязвайки, че Ирайн и Кристофър седят на една маса. Той се запрепъва из кръчмата. Всички очи бяха вперени в него и го следяха. Ирайн чу, че се приближава, и сърцето й заби лудо от страх. Ейвъри не се съобразяваше с нищо и му беше ясно само едно: неговата дъщеря се развлича, правейки доброволно компания на най-големия му враг. Той я хвана грубо за ръката и я дръпна от стола, докато през това време Клаудия с наслада отпиваше от виното си.

— Ти, непокорна, малка мръснице! Зад гърба ми си тръгнала с този кучи син! — изкрещя Ейвъри. — Заклевам се, че това ще ти е за последен път! Да, заклевам се!

Кметът замахна с юмрук така силно, че сигурно щеше да разбие брадичката на дъщеря си, ако Ирайн не се беше отдръпнала предвидливо. И отново верният рицар й се притече на помощ. Пламнал от яд, Кристофър скочи от стола си, хвана Ейвъри за ръката и го стисна така силно и болезнено, че той веднага пусна дъщеря си.

— Махнете си мръсните ръце от мен! — изръмжа кметът унизен и се опита да се освободи, но силната млада ръка не го пускаше.

Гласът на Кристофър прозвуча с ледено спокойствие:

— Моля ви да обмисляте постъпките си, кмете. Вашата дъщеря дойде тук заедно с шерифа и мис Талбот. Да не би да искате с вашата невъздържаност да обидите дамата и мистър Паркър?

Като че ли изплувал от гъста мъгла, Ейвъри едва сега забеляза другите двама на масата. Със зачервено лице той смънка някакво извинение, а Кристофър отпусна хватката си и го отблъсна силно назад.

Кметът обаче отново сграбчи дъщеря си за ръка и я задърпа към вратата:

— Върви си вкъщи и ми сготви нещо свястно за ядене! Веднага се връщам, ще изпия само чаша-две.

Врата се затвори след нея. Ейвъри оправи панталоните си, обърна се, плъзна поглед по посетителите, които го наблюдаваха, и се върна при тезгяха.

Сълзи на горчиво примирение опариха бузите на Ирайн, когато се прибра вкъщи. Искаше й се да не беше се подмамвала от недоизречената заплаха на Клаудия. След срама, който беше преживяла току-що в кръчмата, щеше да й бъде много трудно да държи главата си гордо изправена пред тази изтънчена дама.

А имаше и още нещо. Стремежът на Клаудия да бъде несравнимата красавица, на която се възхищава цяла Северна Англия, беше направо болезнен. За да постигне целите си, тя не се свенеше да изопачава истината, да оклевети някого, да го осмее или направо да го унищожи чрез интриги. Езикът й беше като камшик, под чиито удари жертвите биваха подлагани на смъртоносни мъчения. Ирайн не се съмняваше, че в нейно отсъствие тази жена щеше безпощадно да я унизи и да съсипе доброто й име. Без всякакви задръжки тя щеше да я обрисува пред онзи янки в съвсем изопачена светлина.

— Но какво ме интересува? — прошепна Ирайн нещастно. — Клаудия и мистър Сатън сякаш са създадени един за друг.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

На изток изгряващото слънце пронизваше с първите си ярки лъчи разкъсаните облаци и озаряваше белите варосани къщи на Маубъри с розова светлина. Този топъл утринен отблясък плахо проникна през стъклата на една моминска стая и събуди Ирайн от неспокойния й сън. Тя въздъхна, зарови глава във възглавниците и с неудоволствие си помисли, че трябва да се срещне в Уиркинтън с поредния кандидат. Знаеше със сигурност само това, че баща й няма да се откаже от поставената цел, особено след като я беше видял в кръчмата с онзи янки. Ето защо беше безпредметно да протака повече предстоящата среща.

Ирайн ядосано изпълзя от леглото и бавно тръгна към кухнята. Тя трепереше в тънката си дреха, докато разпалваше огъня и окачваше котела с вода над пламъците. От единия ъгъл на стаята извади медната вана за къпане, която някога беше служила на майка й, и намери малко парченце от сапуна, който Фарел й беше дал. По-рано имаше и такъв период, когато той непрекъснато й правеше разни дребни подаръци, но сега й се струваше, че оттогава е изминала цяла вечност. От ден на ден той все повече заприличваше на своя създател и все по-малко си спомняше за добрите съвети на майка им.

Много рядко се случваше Ирайн да напусне Маубъри и околностите му, ето защо въпреки неприятния повод тя старателно се приготви и облече най-хубавата си рокля. Поне там, в пристанищния град, никой не би могъл да каже, че я е виждал вече в тази лилава официална рокля.

Като благовъзпитан мъж Ейвъри остави дъщеря си да го чака в каретата, докато той се отбие в кръчмата. Когато се разположи удобно на любимото си място и получи кана с бира, той завърза разговор с гостилничаря и изобщо не снижи глас, говорейки за предстоящото пътуване до града заедно с дъщеря си. След картите и пиенето Ейвъри, изглежда, най-много обичаше да слуша сам себе си и да бъде център на вниманието, когато говори. Тази сутрин той така се беше отдал на това свое удоволствие, че не забеляза високия човек, който излезе от сянката на една колона. Ейвъри не видя също и как вратата на кръчмата се отвори и затвори, докато той утоляваше жаждата си.

Свежият вятър играеше с меките къдрици, подаващи се изпод шапката на Ирайн, повдигаше закачливо крайчеца на полата й и като с вълшебна пръчица обагряше лицето й в розово. Така, както бе застанала там, изправена и нагиздена, тя представляваше великолепна гледка за всеки мъж и много минувачи се обръщаха, за да я зърнат още веднъж. Човекът, комуто беше забранено да я доближава, се спря за миг пред вратата на кръчмата да се порадва на нейния скромен, но изискан външен вид. Фактът, че за него тя беше забранен плод, само засилваше още повече интереса му.

Кристофър направи крачка напред и застана току до десния лакът на младата дама. Ирайн почувства нечия близост, но реагира бавно, предположила, че това е баща й. Когато обаче се извърна, погледът й попадна на чифт скъпи черни ботуши и учудването й прерасна в любопитство. Тя вдигна глава и се взря в красивото, радостно усмихнато лице на своя таен преследвач.

Кристофър спокойно повдигна шапката си и я дари с широка усмивка, след това скръсти ръце на гърба си и се загледа в небето, където лекият северозападен вятър караше пухкавите облачета да танцуват насам-натам.

— Всъщност днес е чудесен ден за разходка — подхвана той. — Макар че по-късно може и да завали.

Ирайн стисна зъби, за да не даде воля на гнева си.

— Разбирам, вие сигурно сте тръгнали да поканите някоя от многобройните си обожателки, мистър Сатън.

— Честно казано, тази сутрин нямам нищо спешно в програмата си — отговори той ловко. — Макар че би било непростимо да пренебрегна това, което само се появи пред очите ми.

Многозначителната му усмивка не й убягна и тя попита сухо:

— И какви намерения имате?

— Защо питате? Чакам колата за Уиркинтън.

Стиснатите устни на Ирайн не посмяха да му дадат подобаващ отговор. Тя беше бясна заради това случайно съвпадение, но какво можеше да каже, след като той не бе направил нищо нередно? Когато надникна през рамото му, погледът й попадна на един кафяв жребец, завързан за подпорната греда, което показваше, че Кристофър съвсем наскоро беше взел решение да промени начина си на пътуване. Тъй като той току-що беше напуснал кръчмата, където бе и баща й, ставаше ясно, че Ейвъри вероятно е казал пред всички нещо, което е накарало Кристофър да предприеме това пътуване. Тя посочи с ръка към животното:

— Но вие си имате кон! Защо не яздите до там?

Кристофър изрече с превзета сериозност:

— Тъй като доста често яздя, мога да оценя предимствата на каретата.

Тя му отвърна подигравателно:

— Вие със сигурност сте чули, когато баща ми е казал, че ще пътуваме за Уиркинтън, и сега имате прекрасното намерение да ни лазите по нервите през целия ден.

— Но, скъпа мис Флеминг, мога да ви уверя, че много важна работа ме принуждава да замина за Уиркинтън. — Той възнамеряваше да й обясни, че всичко, което е свързано с нея, е от голямо значение за него. — Има много просто разрешение — каза той любезно. — Нищо не ви коства да си останете вкъщи, след като не можете да понасяте моята компания. В края на краищата аз не мога да ви принудя да дойдете с мен.

— Ние също имаме работа в Уиркинтън — отвърна тя кратко и наперено вирна брадичка.

— Друг кандидат? — попита той мило.

— Ах, вие! — Силното изчервяване, което нямаше нищо общо с вятъра, му даде незабавен отговор. — Защо не ни оставите на мира?

— Имам инвестиции във вашето семейство. Искам само това, което ми принадлежи, или поне някаква компенсация, в случай че дългът не бъде изплатен.

— Ах, така значи, дългът — отвърна тя със злобна насмешка. — Парите, заради които унижихте баща ми.

— Мила моя, нямам основание да мамя никого.

Ирайн несъзнателно тропна с крак.

— Мистър Сатън, не мога да понасям да ме наричате „мила“!

Лека усмивка издаде радостта му.

— Вие сте за мене най-милото нещо, което съм виждал от много време насам. — Погледът му се плъзна надолу, мина невъзмутимо по заоблените й гърди и тънката талия, докато стигна до малките черни обувки, подаващи се под роклята. В този момент Ирайн си пожела да беше облякла своето грубо вълнено палто, в което се чувстваше толкова неудобно и което сега лежеше сгънато в пътната й чанта, тъй като внимателният му поглед не пропускаше нито една подробност от извивките на тялото й. Струваше й се, че той сякаш я съблича с очи. Когато Кристофър отново я погледна в лицето, бузите й пламтяха от възмущение.

— Ах — засмя се той. — Вие наистина сте едно сладко и мило създание.

— Винаги ли така събличате жените с поглед? — попита тя остро.

— Само тези, които ми харесват.

Раздразнена от отговора му, тя се опита да смени темата или по-скоро да се направи, че не й отдава голямо значение. Скоро обаче трябваше да проумее, че това беше свръх силите й. Да го прогони от мислите си беше точно толкова лесно, колкото да се отърве от черна пантера, тръгнала по петите й.

Все пак съществуваше един начин да се предпази от постоянните му любезности. Тя извади палтото си, наметна го и му хвърли мрачен поглед, когато той протегна ръка да й помогне.

Кристофър спокойно повдигна рамене, усмихна се и си дръпна обратно ръката. Ирайн завързваше панделките на врата си и не забеляза, че той се беше приближил плътно до нея, докато не чу шепота му в ухото си и не усети възбуждащата тръпка в цялото си тяло.

— Миришете толкова сладко, като жасмин в лятна нощ.

Ирайн бързо сложи качулката на главата си от страх да не би той да забележи, че е настръхнала цяла от думите му. Тя осъзнаваше добре в какво положение се намира и успя да запази спокойствие до момента, когато очакваната кола спря пред гостилницата. Кочияшът слезе от капрата, съобщи на пътниците, облизвайки пресъхналите си устни, че ще направят кратък престой, обърна се и се запъти към кръчмата. Един офицер, придружен от своя висок, слаб ординарец, безцеремонно си проби път между Ирайн и Кристофър и ги принуди да отстъпят встрани.

Когато Ирайн понечи отново да вземе багажа си, той се намираше вече в ръцете на натрапника. Тя строго и презрително вдигна вежди, но Кристофър пресрещна погледа й с приятна усмивка и елегантно осуети съпротивата й. С умишлено пренебрежение тя вдигна полите си, за да се качи в каретата, и точно в този миг почувства ръката му, която я подкрепяше. След като тя се настани удобно, той постави куфара зад гърба й и бавно се отдалечи. Ирайн извърна глава, за да види къде отива. Не след дълго Кристофър се върна, уловил коня си за юздите. Тя се облегна на седалката и побърза да заеме отбранителна позиция, преди той да е забелязал, че го е следила с поглед. След като завърза коня зад каретата, Кристофър се качи и седна срещу Ирайн.

Останалите пътници, които междувременно бяха утолили жаждата си и някои други нужди, се връщаха на малки групи обратно. Последен излезе Ейвъри, леко развеселен от пийването, и с клатушкане се запъти към вратата на каретата. Когато обаче видя неочаквания спътник, брадата му направо увисна. Ядосан и същевременно нерешителен, той постави крак на стъпалото и кипящ от гняв, установи, че просто няма друг избор. Като седна на мястото до дъщеря си, той й хвърли унищожителен поглед, ясно издаващ предположението му кой е поканил негодника отсреща.

Когато най-после затрополиха по пътя и високи пръски вода от локвите захвърчаха изпод колелата на каретата, Ирайн се облегна назад, напрягайки мускулите си, за да избегне ударите на клатушкането. Тя не можеше да обърне внимание на пейзажа отвън, тъй като присъствието на Кристофър Сатън изтриваше всички други мисли от главата й. Неотстъпният му поглед като че ли топло я галеше. Както в очите му, така и върху устните му грееше усмивка и това й действаше успокояващо, дори и в присъствието на баща й. А обстоятелството, че погледът на зоркия Ейвъри ставаше все по-мрачен, явно изобщо не му правеше впечатление.

Останалите пътници, с които Кристофър свободно разговаряше и се смееше, открито изразяваха удоволствието си от неговата компания. Той разказваше истории и говореше за своя богат опит, събран от многото пътувания. Красивите му бели зъби блестяха в контраст със загорялата от слънцето кожа, когато споделяше своите весели преживелици. Един дебел пътник за малко щеше да се пръсне от смях, от което гневът на Ейвъри Флеминг нарасна неимоверно.

Като неволна наблюдателка Ирайн трябваше да признае пред себе си, че този янки притежава чар, чувство за хумор и добри маниери, с които правеше отлично впечатление във всяка компания. Поведението му показваше, че е човек, който още с раждането си е бил заобиколен от богатство и високо обществено положение. Неговите обноски на джентълмен бяха толкова съвършени, че по тях човек би могъл да напише книга за държание във висшето общество. И все пак Ирайн имаше усещането, че той се чувства също така добре и сред грубите, сурови моряци и че, както изглежда, има представа от всички страни на живота.

Скрити под сянката на дългите мигли, очите й внимателно оглеждаха мъжа. Широките му рамене изпъваха елегантното синьо палто, а бричовете му, чийто сив къртичи цвят отлично подхождаше на жилетката му, плътно обвиваха дългите му, мускулести крака. Дори и един бегъл поглед беше достатъчен, за да разбере човек, че той е безупречен мъж, облечен във възможно най-красивите дрехи. Не без раздразнение Ирайн трябваше да признае, че той именно е еталонът, с който би следвало занапред да сравнява всичките си кандидати.

Пътуването продължаваше на юг и Ирайн чувстваше как постепенно се успокоява и дори започва да харесва непринудения начин, по който мистър Сатън общуваше. Първоначалният й страх, че това ще бъде едно много тежко и изпълнено с официалности пътуване, полека-лека изчезна и тя започна да се наслаждава на приятния излет, донякъде разочарована, че той скоро ще свърши и че всеки от тях ще трябва да се отправи към своята цел.

Една малка табелка съобщаваше, че заведението се нарича „Лъвската лапа“, и със скърцане се люшкаше над вратата като изплашена птица в острия бриз. Ейвъри нареди на дъщеря си да не мърда от мястото си, докато Кристофър и останалите пътници не слязат, след това и той изпълзя от каретата и грубо й се сопна:

— И ти позволяваш на този тип да флиртува с тебе! — После нахлупи тривърхата си шапка над челото, за да се заслони от вятъра, и предпазливо хвърли поглед зад каретата, където Кристофър развързваше своя жребец. Ейвъри си спомни за случая в кръчмата на Маубъри, затова сниши глас и с по-мек тон добави:

— Каретата на мистър Гудфийлд ще ни чака тук, но все пак, докато тръгнем обратно, ще трябва да си наемем стая. Хайде, побързай!

Ядосваше се, че Ирайн не продумва, и преди още да е стъпила на земята, грубо я хвана за ръката, без да го е грижа, че й причинява болка, и я задърпа към един файтон. От страх да не би този подъл янки да измисли още нещо Ейвъри се направи, че не чува молбата на дъщеря си да се поосвежи малко. Може би загрижеността му не беше съвсем безпочвена. Кристофър съвсем спокойно оправяше юздите на коня и внимателно ги наблюдаваше. Очевидно беше, че момичето не желае да се прехвърли във файтона.

Файтонджията отиде зад колата и смъкна чергилото, с което беше покрит багажът. Един въпрос и жестът на Кристофър привлякоха вниманието му.

— О, този сандък е на мистър Гудфийлд. Най-старият и най-богатият търговец в околността — отговори кочияшът. — Тръгнете по тази улица направо, а при кръстопътя завийте на север. Не можете да сбъркате мястото. Най-голямата къща, която някога сте виждали.

За благодарност Кристофър пусна една монета в ръката на човека и му каза да изпие чаша бира за негово здраве. Кочияшът се поклони и изчезна по посока на кръчмата.

Ирайн се спря нерешително до вратата на каретата и се обърна, чувствайки върху себе си острия поглед на сивозелените очи. Кристофър леко разтегна ъгълчетата на устните си в усмивка и докосна шапката си. Ейвъри кипна от яд, като проследи погледа на дъщеря си и откри обекта на нейния интерес. Той я хвана за ръката, накара я да се качи във файтона и се върна обратно, за да вземе багажа.

— Вие се грижете само за себе си! — грубо предупреди той Кристофър. — Имам тук приятели и една дума ще е достатъчна, за да се заемат с вас. И повярвайте ми, когато свършат с тази работа, вече няма да сте интересен за жените.

Младият мъж отвърна на заплахата със звучен смях.

— Вие явно не си вземате лесно поука, кмете. Първо ми изпращате сина си, а сега си мислите, че ще ме сплашите с приятели. Вероятно сте забравили, че в пристанището имам кораб с екипаж, кален в схватки с пирати и разбойници. Ще им излезете ли насреща?

— По дяволите, оставете на мира моето момиче! — Ейвъри процеди през зъби последните думи.

— Защо? — попита Кристофър с весела усмивка. — Та нали искате да я омъжите за торба с пари? Аз ги имам. Колко искате за нея?

— Вече ви казах! — изфуча Ейвъри. — Тя не е за вас, колкото и пари да имате.

— Щом е така, кмете, тогава трябва да изплатите дълговете си и докато това не стане, няма да ви оставя на мира. — Кристофър се метна на седлото, пришпори коня в буен галоп и остави разярения кмет зад гърба си.

Първият поглед на Ирайн към Смадли Гудфийлд предизвика у нея силно чувство на унижение. Той беше стар и целият в бръчки, а по ръст и външен вид наподобяваше съсухрен горски дух. Изкривеният му гръб и увисналите му рамене й напомняха за подигравателните описания на Кристофър. А това, че Гудфийлд е нейната последна възможност да си избере съпруг, беше абсолютно сигурно.

Скоро след тяхното идване баща й без много церемонии беше поканен да излезе да разгледа градината. Той почти не успя да реагира на това предложение. В същото време пък накараха Ирайн да седне на пейката до Смадли. Тя благодари, учтиво отказа и седна на друг стол срещу камината. Скоро обаче разбра, че търговецът гледа на това като на предложение да й направи компания. Той седна до нея, а Ирайн трябваше да се брани с всичка сила срещу ръцете му, които започнаха да опипват дрехите й. Дишайки възбудено, без дори да направи и най-малък опит да й се извини, той задърпа корсажа й. Ирайн възмутено си пое дъх, освободи се от костеливите му пръсти, стана, оправи корсажа си и си взе палтото.

— Тръгвам си, мистър Гудфийлд! — Тя се насили да се овладее, за да не се разкрещи. — Желая ви приятен ден!

Баща й неспокойно ходеше насам-натам из входното антре, когато тя се втурна навън и започна да се кара с него. Той се опита да я върне в гостната.

— С твоето проклето твърдоглавие няма да стигнеш далече! Аз ще кажа кога ще си тръгнем! — изфуча той и посочи с пръст към гърдите си. — А това няма да стане, докато не се споразумеем по въпроса за женитбата.

Лицето на Ирайн застина като маска, сдържайки напиращия гняв. Бавно, но много настойчиво, тя отговори на баща си:

— Ние вече се споразумяхме! — Тя на няколко пъти дълбоко си пое дъх, за да овладее яростта, която бушуваше в нея като буен прибой. — Единственият начин да ме задържиш тук е, ако ми вържеш ръцете и краката, тогава обаче ще трябва да ми запушиш и устата, тъй като ще сипя обиди върху този отвратителен дърт мошеник дотогава, докато той сам ни изхвърли. Достатъчно търпях невъзпитаното хленчене на този дивак. — Тя разтвори палтото си и показа разкъсания си корсаж. — Виж какво направи! Похаби най-хубавата ми рокля.

— Ще ти купя десет нови! — изкрещя отчаяно Ейвъри. Не можеше да допусне тя да си тръгне, когато свободата му беше поставена на карта. Какво значение имаше една скъсана рокля, когато Смадли искаше да стане неин мъж? С тази малка негодница наистина не можеше да се излезе на глава. — Предупреждавам те, че ако сега напуснеш къщата, ще се прибираш пеша. Мистър Гудфийлд беше така любезен да ни докара дотук и ние нямаме друга възможност да се върнем обратно.

Ирайн тръгна с високо вдигната глава към вратата.

— Може би ти не си готов да вървиш пеша, татко. Аз обаче съм.

— И къде искаш да отидеш? — попита Ейвъри.

— Както вече ти казах — отвърна тя, — просто си тръгвам.

Сега Ейвъри се намери в чудо. Не беше допускал, че тя може да си тръгне без него в опасния чужд град. Предполагаше, че Ирайн го разиграва и изобщо не възнамерява да си тръгне сама. Ейвъри подигравателно вирна нос. Все пак тя трябваше да разбере, че той е мъж, чиято дума се слуша.

— В такъв случай ще ти се наложи да вървиш сама до странноприемницата. Аз оставам тук, при мистър Гудфийлд…

Вратата шумно се затръшна под носа му и той онемя от изненада. Беше готов веднага да я последва и да я върне обратно, но точно в този момент чу бастунът на Смадли да тропа по пода на гостната. Ейвъри угрижено забърза към него, блъскайки си главата как хитро да оправдае държанието на дъщеря си и да успокои накърнената гордост на търговеца. Никога по-рано мислите на Ейвъри не бяха кръжали толкова отчаяно в главата му.

С бързи стъпки Ирайн тръгна по пътя, отдалечавайки се от къщата на търговеца. Мислите й бяха объркани, а тялото й още трепереше от яд. Не стига, че я принуждаваха да прави мили очи на цяла върволица женихи от четирите краища на Англия, а на всичкото отгоре критериите, по които баща й избираше кандидатите, се свеждаха само до големината на тяхното състояние и до възможностите им да погасят дълговете му. Собственият й баща не се срамуваше да я използва като средство за залъгване на нетърпеливите си кредитори. Но да я кара да търпи опипванията на някакъв си грохнал старец само за да не се почувства той обиден? Това беше вече твърде много!

Гнуслива тръпка премина през цялото й тяло, когато си спомни за треперещите ръце на всички кандидати, за техните отвратителни и еднообразни похвати — случайното докосване до гърдите й, тайното милване на коленете й под масата, запъхтените им тела, притискащи се към задните й части, и непристойните, похотливи гримаси, с които отговаряха на въпросителните й и изплашени погледи.

Тя спря и застана със свити юмруци и стиснати зъби. Прекрасно знаеше каква вечер я очаква, ако се прибере в „Лъвската лапа“. Баща й щеше да дойде заедно със Смадли Гудфийлд и да хленчи с примирителен тон. Щеше да се опита да я накара за сетен път да сключи изгодна сделка с търговеца. И естествено Смадли щеше да се настани до нея като възбуден петел и да се възползва от всяка възможност да се облегне на рамото й, да погали хълбоците й или пък да шепне в ухото й вулгарни предложения с беззъба усмивка. След това щеше да скимти от удоволствие, че тя се възмущава или се прави на недочула, а може би щеше да приеме мълчанието й като знак на съгласие и да продължи в същия дух.

Вълна на недоволство премина по цялото й тяло и стомахът й се сви. Разбираше добре, че баща й се страхува от затвора, а и тя в никакъв случай не искаше да го прати там. Но също така съзнаваше, че не може да понася повече недостойния начин, по който той се опитваше да я сватосва.

Мисълта за стария търговец с неговия нервен, лигав смях, който я очакваше в странноприемницата, усили паниката й. Тя отново и отново виждаше пред себе си мършавото лице с ръждивочервени очи, премигващи бързо като очите на плъх. Представи си костеливата му като на скелет ръка, която беше разкъсала роклята й с треперливи движения…

Погледът й се спря на един крайпътен стълб, върху който имаше стрелка, сочеща на север към Маубъри. В този миг една мисъл премина през главата й. Уиркинтън и „Лъвската лапа“ се намираха на няколко мили южно от нея. Пътят към Маубъри обаче изискваше доста по-дълго ходене, за което щеше да й бъде нужен целият ден, а може би и част от нощта. Духаше силен и много освежителен вятър, но тя носеше със себе си най-топлото си палто и в странноприемницата не беше оставила нищо, от което да се нуждае. Да, абсолютно всичко, което се намираше там, беше за нея само бреме, а върнеше ли се обратно, щеше да се превърне в лесна плячка за Смадли Гудфийлд.

Ирайн беше взела решение, а желанието да стигне в Маубъри още преди полунощ окрили стъпките й. Леките й обувки обаче не бяха подходящи за каменистия път и тя често трябваше да спира, за да изтърсва камъчетата, проникнали в тях. След един час беше изминала вече доста голямо разстояние и беше радостна, че е избягнала повторната среща със Смадли. Едва когато облаците се сгъстиха и надвиснаха още по-ниско над главата й, тя за първи път почувства известна несигурност. От време на време по лицето й падаше по някоя тежка дъждовна капка, а под напора на все по-силния вятър палтото се оплиташе в краката й, като че ли искаше да я спре.

Ирайн решително се заизкачва по следващия хълм, но спря, когато погледът й попадна върху кръстопътя, чиито разклонения се простираха в безкрайната далечина пред нея — едното се губеше някъде наляво, а другото криволичеше надясно през хълмовете. Всичко й беше непознато и страхът, че може да тръгне по грешен път, намаляваше нейната самоувереност. Облаците се стелеха все по-ниско и все по-заплашително се сгъстяваха, образувайки плътна завеса, закриваща слънцето, и с нищо не й подсказваха коя посока трябва да избере.

Вятърът, който се спускаше от върха на хълма, ставаше все по-остър и тя вече трепереше от студ, но същевременно й даваше някаква сигурност, тъй като явно духаше от север. Тя сви голите си пръсти в юмруци, за да ги предпази от мразовития, хапещ вятър, стисна зъби и пое по пътя, за който отчаяно се надяваше, че ще я изведе до Маубъри.

„Женитба!“ — надсмиваше се тя над себе си, борейки се с вятъра. Полека-лека започваше да се отвращава от тази дума.

Наведе се, за да изхвърли още едно камъче от обувката си, и случайно погледна през рамо. Сепна се и се изправи. В далечината зад себе си тя забеляза силует на мъж върху тъмен кон, открояващ се като зъл магьосник на фона на черните дъждовни облаци. Вятърът развяваше наметалото му и загледана в него, Ирайн почувства внезапен страх, който я извади от равновесие. Беше слушала безброй истории за убийства и насилия, извършвани по улиците и пътищата на Северна Англия от разбойници, които отнемали на своите жертви скъпоценностите, девствеността или живота, и сега беше сигурна, че този мъж представлява заплаха за нея.

Тя започна да отстъпва назад, щом видя, че ездачът пришпори коня си в галоп. Съпротивлявайки се срещу юздите, животното се извърна и в този миг тя успя ясно да ги види. Ирайн затаи дъх и изведнъж всичките й страхове се разпръснаха, тъй като позна жребеца и неговия ездач.

Кристофър Сатън! Самото име я караше да пламва от възмущение. Струваше й се, че в следващия миг ще излее дивата си ярост срещу него. Защо от хилядите възможни мъже точно той трябваше да язди по този път?

Опитът й да избяга от пътеката го накара да пришпори коня си. С дългите си крака жребецът много бързо скъсяваше разстоянието помежду им и къртейки буци пръст с копитата си, я следваше из обсипаната с каменни блокове местност. Стиснала отчаяно зъби, Ирайн се опитваше да се отскубне от своя преследвач и с вдигнати над коленете поли се втурна в противоположната посока. Въпреки това обаче не успя да избяга от Кристофър, който слезе от коня и с няколко скока се озова при нея, хвана я с две ръце и я повдигна от земята.

— Пуснете ме веднага долу, надут негодник! Веднага ме пуснете! — Ирайн риташе с крака и го блъскаше в гърдите в отчаян опит да се освободи.

— Стойте сега мирно, малка госпожичке, и ме чуйте добре! — заповяда й той и гласът му прозвуча рязко и гневно. — Имате ли представа какво може да ви се случи тук, на пътя? За бандите от крадци и разбойници, които се разхождат наоколо, вие ще бъдете добре дошло лакомство. Те ще си направят с вас удоволствие за една-две нощи… ако издържите толкова дълго.

Без да се впечатлява от тази заплаха, Ирайн извърна лице настрани.

— Заповядвам ви да ме пуснете на земята, сър!

— Само, ако сте готова да проявите разум.

Заинатена, тя го изгледа.

— Откъде изобщо разбрахте, че съм тук?

Очите му блестяха с явно задоволство.

— Баща ви дойде в кръчмата заедно с онова съсухрено плашило и започна да ви търси. Кметът вдигна ужасен скандал, след като не ви намери. — Кристофър леко се усмихна. — Щом видях Смадли, ми стана ясно, че вие по-скоро ще избягате, отколкото да се срещнете още веднъж с него. И ето, че съм имал право. В бързината сте оставили достатъчно следи зад себе си.

— Вие сте жертва на илюзиите си, мистър Сатън, ако си въобразявате, че вашата закрила и компания са добре дошли за мен.

— Не е необходимо да се държите толкова официално, спокойно можете да ме наричате Кристофър или мили, или скъпи, или пък с някакво друго нежно име по ваш избор.

Очите на Ирайн заблестяха с дива решителност.

— Моето единствено желание — каза студено тя, — е веднага да ме пуснете на земята.

— Както желаете, скъпа госпожице. — Кристофър дръпна ръката си от коленете й и я остави бавно да се плъзне по него, докато пръстите на краката й докоснаха покритата с мъх земя. Цялата сила на неговото здраво, мускулесто тяло я порази като мълния, разкъсваща небето. Пред нея мигом се появи вълшебна картина, заобиколена от розово-червените лъчи на изгряващото слънце: самотният образ на един гол мъж, чийто силует се откроява срещу светлината.

— Пуснете ме! — заповяда му тя, опитвайки се да скрие от него пламналите си бузи. Нито една добре възпитана дама не би допуснала в главата й да се появи такава картина и да занимава мислите й. — Мога и сама да стоя на краката си.

Поставил ръце на тънката й талия, Кристофър я пусна върху една могилка близо до пътя.

— Останете тук — заповяда й той, — докато се върна с коня.

— Не съм дете, което можете да командвате — отвърна му тя. — Аз съм зряла жена.

Той повдигна високо едната си вежда и продължително я изгледа. Дори и през палтото очите му като че ли я изгаряха.

— Най-после! За пръв път изричате една неоспорима истина за себе си!

Ирайн се изчерви до корена на косите си и се загърна плътно в дрехата си.

— Казвал ли ви е някой някога колко сте отвратителен?

Крива усмивка откри белите му зъби.

— Досега, скъпа моя, съм чувал това от всички членове на вашето семейство.

— А защо тогава не ни оставите на мира? — попита го тя.

Усмихнат, той се обърна, отиде да доведе коня си и хващайки го за юздите, каза:

— Като гледам как се развиват нещата, започвам постепенно да мисля, че баща ви никога няма да успее да ви заведе под венчилото. — Той приближи жребеца към нея. — Аз само бих искал да получа известна гаранция, че няма да загубя всичките си инвестиции.

— Да не би сериозно да имате някакви претенции към мен? — отвърна му тя подигравателно. — Или пък заради дълга ни имате правото да ми лазите по нервите и да ми досаждате с присъствието си?

Кристофър вдигна невъзмутимо рамене.

— Толкова, колкото и останалите ви кандидати. А може би дори и повече, като си помисля за двете хиляди фунта, които ми дължи баща ви. Аз обаче нямам търпение да узная кой от вашите галантни ухажори ще бъде готов да плати една такава сметка. — След това продължи с ирония: — По същия начин човек би могъл да ви изложи на пазара за продан. Това би спестило на баща ви много време и усилия при опитите му да ви намери щедър съпруг.

Ирайн тъкмо беше отворила уста, за да се противопостави енергично на това предложение, когато той изведнъж я грабна и я метна на гърба на коня. След като и той самият се настани зад нея, волю-неволю тя трябваше да се примири с компанията му.

— Това е безсрамие, мистър Сатън! — изкрещя му тя. — Веднага ме свалете от коня.

— Може би досега не сте забелязали, мила моя, но в най-скоро време ще бъдем мокри до кости. — Още докато говореше, започнаха да падат едри дъждовни капки. — Тъй като не искам да ви оставям тук сама, ще трябва да дойдете с мен.

— Няма никъде да идвам с вас — изхлипа тя.

— Е, добре, аз обаче отказвам да споря под дъжда. — Той пришпори жребеца си, а протестите й бяха заглушени от стремителния галоп на животното. Кристофър я придърпа към силните си гърди и ако не искаше да падне, трябваше да се остави на ръката, която той обви около нея. И макар че не би си признала, тя му беше благодарна за сигурността и закрилата, които чувстваше в прегръдката му.

Поради силния вятър дъждът скоро проникна под палтото й и започна да се стича на вадички през разкъсания й корсаж. Ирайн се опита да хвърли предпазлив поглед нагоре към бързо носещите се над тях облаци, но огромните, тежки дъждовни капки я принудиха да се обърне и да се прислони до гърдите му. Поглеждайки към нея, Кристофър издърпа напред наметалото си и я загърна, за да я предпази от дъжда. В следващата минута обаче върху тях се изля истински потоп. Леденостудените водни маси така измокриха дрехите й, че тя почти не можеше да мръдне в тях. Вятърът безпощадно я шибаше от всички страни и я заливаше с потоци вода.

През плътната завеса на дъжда в далечината се забелязваха очертанията на някаква постройка. Кристофър отклони жребеца от пътя и го подкара натам. Голите клони на дърветата не предлагаха никакъв подслон срещу бурята, напротив, те стърчаха отвсякъде и закачаха роклята на Ирайн, като че искаха да преградят пътя им.

Когато се приближиха, двамата разбраха, че постройката е един изоставен обор. До него имаше полусъборена колиба без покрив, а сред пробитите й стени не би могъл да се скрие никой, освен някоя съвсем дребна животинка. Разнебитената порта зееше широко отворена и едното й крило висеше на пантите накриво. Изсъхнали бурени се виеха около сградата, а пред входа се търкаляше полуизгнило ведро. Въпреки окаяното си състояние оборът предлагаше много по-добър подслон, отколкото колибата.

Кристофър слезе пред вратата, вдигна високо ръце и пое Ирайн от коня. Вятърът се промъкна под палтото й и когато леденият му дъх прониза роклята й, тя усети болка от студа. Вече неудържимо трепереше, когато Кристофър я постави върху ведрото вътре в обора. Стоеше изправена и се вглеждаше в тъмните сенки наоколо.

— Не е толкова уютно, колкото в „Лъвската лапа“, но поне ще сме защитени от бурята — отбеляза Кристофър. Докато сваляше прогизналото си палто, той хвърли поглед към нея и предпазливо вдигна вежди. — Изглеждате като удавено зайче.

Ирайн вирна треперещата си брадичка и хладно го изгледа в очите. Беше така премръзнала, че й беше трудно да отвръща на шегите му. Все пак се опита да скалъпи нещо като закачка:

— Смятате ли, че Клаудия би изглеждала п-п-по-добре п-п-при подобни обстоятелства?

Представата за Клаудия го накара да се засмее. Тя сигурно щеше да се мъчи да изглежда елегантно под някоя огромна, прогизнала шапка, увиснала чак до носа й.

— Не трябва да ревнувате от нея — отвърна той живо. — Аз дойдох заради вас в Уиркинтън.

— Аха! З-з-з-начи накрая с-с-си признахте.

— Разбира се!

Ирайн се взря в него с празен поглед, чрез своето признание той все пак беше опровергал нейните опасни съмнения.

Кристофър се засмя под мустак и излезе навън, за да доведе жребеца. Докато Ирайн трепереше в мокрите си дрехи, той свали един вързоп, привързан зад седлото на коня. След това разгърна дългия си плащ, подхвърли го към нея и отново се обърна, за да разкопчае седлото, викайки й през рамо:

— По-добре облечете това, преди да сте се простудили.

Тя загърна натежалото си от вода палто колкото се може по-плътно, тъй като гордостта не й позволяваше да му покаже разкъсаната си рокля.

— Благодаря ви за рицарския жест, мистър Сатън. Но не се нуждая от него.

Кристофър сбърчи чело и я погледна през рамо.

— Искате да ми докажете колко глупава можете да бъдете?

— Глупава или не, н-н-яма да облека това нещо.

— Ще го облечете — увери я Кристофър кратко и тя започна да мисли, че я заплашва. След като свали собственото си подгизнало от дъжда пардесю и жилетката си, той ги метна върху една врата. — Ще се опитам да запаля огън, за да можем поне малко да се изсушим.

Той закрачи из обора, оглеждайки замислено дупките по тавана. Не липсваше богат избор от комини и добро проветрение, така че трябваше само да накладе огъня. А за това щеше да стигне кутийката с прахан, която винаги носеше със себе си.

Краката на Ирайн отказаха да я държат повече изправена и тя се свлече на колене. Забеляза, че Кристофър все още оглежда обора и кърти летви от дъсчената ограда, но за съжаление мисълта за сгряващия огън й се струваше прекалено далечна. С кичури сплъстена, мокра коса по лицето Ирайн стоеше там като купчинка несрета. Бузите и ръцете й бяха леденостудени и безчувствени, носът й беше зачервен и измръзнал. Не усещаше краката си в мокрите обувки.

Когато видя първите малки пламъчета да проблясват в тъмнината, тя беше твърде премръзнала и вкочанена, за да може да се приближи до тях. Ирайн трепереше, когато Кристофър изведнъж застана до нея. Тя сведе поглед, прекалено уморена, за да спори с него. А и не искаше да гледа към тесните му бричове, излагащи на показ цялата му мъжественост.

— Няма ли да дойдете до огъня? — подкани я той.

Свита като малък, жалък вързоп, Ирайн поклати глава. Беше толкова премръзнала, че дори не беше в състояние да отговори. Тя притежаваше гордост, дори нещо повече: хората я смятаха по-скоро за своенравна, отколкото за слаба. Но не беше предвидила, че Кристофър Сатън, с когото сега си имаше работа, беше мъж, свикнал да поема нещата в свои ръце. Той й помогна да стане и с едно движение я вдигна от земята. Тя изскърца недоволно със зъби. Не искаше да се превърне в някакво треперещо, мекушаво кълбо. Въпреки слабия й протест ръцете на Кристофър я обгръщаха топло и уверено. Той я сложи на пода близо до огъня и се залови с връзките на наметката й. Изведнъж тя почувства панически страх, загърна дрехата си, отстъпи крачка назад и поклати глава.

— Н-н-е! Оставете ме на мира!

— Ако не си помогнете сама, Ирайн, някой друг трябва да го стори.

Отстранявайки ръцете й, той свали дрехата от раменете й и я пусна като мокър вързоп на пода. По лицето му се изписа изненада, когато видя разкъсаните парчета от роклята й, а под тях млечнобелите й прекрасни гърди, едва прикрити от мократа риза. Ирайн бързо събра увисналите части на корсажа си и отбягна въпросителния му поглед.

— Разбирам, че Смадли е проявил апетита си. — Тонът му беше остър и подигравателен. — И все пак нарани ли ви?

— Какво ви засяга, ако ме бе-б-б-беше наранил? — попита тя малко смутено.

— Може пък и да ме засяга — кротко отговори той. — В края на краищата от това зависи, дали баща ви ще може да си плати дълговете или не. А и вече ми стана навик да ви се притичам на помощ и тъй като очевидно често се нуждаете от такива услуги, чудя се дали не е разумно още сега да се откажа да ги върша.

За нейно смайване той безцеремонно започна да разкопчава роклята й. Все още трепереща като лист, Ирайн се опита да оправи корсажа си и да отблъсне Кристофър. Ала корсетът, който повдигаше високо гърдите й, се свлече и тя остана само по тънка риза, съзнавайки, че е почти гола пред зелените му очи.

Кристофър беше по-решителен… и по-силен. Не мина много време и роклята вече лежеше заедно с корсета и няколко фусти в краката й. Едва сега Ирайн почувства, че е в състояние да се движи.

— Оставете ме сама! — изкрещя тя, останала без дъх, и с препъване се отдалечи от огъня. Опита да се прикрие с ръце, тъй като ризата й беше прилепнала като прозрачен воал по тялото.

Кристофър изтича след нея и обви треперещата й снага с дългото си наметало за езда.

— Ако погледнете малко по-надалеч от красивото си носле, ще видите, че аз само искам да ви помогна. — Той я прегърна. — За такъв огнен дракон, какъвто сте всъщност, сега изглеждате студена и бледа като ледена висулка. — Очите му сякаш потъваха в нейните. — А освен това, както вече ви казах, изгубил съм и пари.

— Чудовище такова! Мерзавец! — ругаеше го тя.

Той се засмя и дъхът му докосна веждите й.

— Вашата нежност замъглява разума ми, скъпа моя.

Той я заведе до огъня и клекна до нея, за да събуе обувките й. Развълнувана, Ирайн затаи дъх, когато ръцете му се плъзнаха по краката й, за да развържат връзките на чорапите й, стегнати над коленете. Тя започна да рита, но въпреки съпротивата й той нави чорапите надолу, събу ги и ги простря на един камък близо до огъня.

— С най-голямо удоволствие бих свалил и долната ви риза — призна той с хлапашка усмивка. — Но трябва да сте ми благодарна, че уважавам поне последния остатък от вашето благоприличие.

— Само не си въобразявайте, че с нещо сте по-добър от мистър Гудфийлд — извика тя ядосана. И макар че постепенно започна да се стопля и възвърна способността си да мисли и да говори по-ясно, все пак не можеше да прикрие възмущението си, че я бяха съблекли насила, а и не чувстваше ни най-малка благодарност към Кристофър. — Вие ми натрапвате присъствието си тук, на това откъснато от света място, и правите с мене каквото си поискате. Бъдете сигурен, господине, че баща ми ще научи за всичко.

— Ваша воля, Ирайн, но все пак би трябвало да ви предупредя, че не съм човек, който би се стреснал от заплахите на вашето семейство, а това, което правя сега, е само за ваше добро. Ако искате да нараните някого с упоритата си гордост, ще засегнете по-скоро себе си, а не мен…

— Сигурно, когато ранихте брат ми, също е било за негово добро?

Кристофър се усмихна за момент.

— Брат ви много добре знае какво се случи. Нека той да ви разкаже. А можете да попитате и някой от свидетелите, които присъстваха на дуела. Не виждам ни най-малка необходимост да се оправдавам пред вас или пред вашето семейство.

— И вие естествено сте невинен като ангелче. — Тя се засмя с ирония. — Дори и да е така, мистър Сатън, аз просто не искам да го повярвам.

Очите му блестяха в топлата светлина на огъня, успокояваща усмивка играеше по устните му.

— Никога не съм твърдял, че съм невинен, скъпо дете, но и не съм мерзавецът с черната душа.

— Не съм и очаквала, че ще си признаете, дори и да сте — отговори тя кратко.

— Всъщност аз съм искрен. — Дразнещата усмивка се върна на лицето му и стана още по-нахална, когато тя хвърли към него несигурен поглед. — Естествено има и такива ситуации, в които е по-целесъобразно да не се разтръбява истината.

— Значи искате да кажете, че лъжете, когато ви е изгодно?

— Точно това със сигурност не искам да кажа.

— Тогава обяснете какво мислите — подкани го тя студено.

— Защо трябва да си правя труда? — Той развеселено и насмешливо повдигна крайчетата на устните си. — Вие така и така няма да ми повярвате.

— В това сте напълно прав. Наистина. Не бих повярвала на нито една от вашите думи.

— В такъв случай можете да легнете да спите, ако желаете. Ще останем тук през цялата нощ и не ми се ще да ви досаждам с други лъжи.

— Аз няма да остана тук. Не и с вас! — Тя бурно поклати глава. — В никакъв случай!

Полувъпросително, полунасмешливо, той попита:

— Искате да излезете навън в бурята?

Ирайн се обърна настрана, без да отговори. Все още не беше готова да напусне удобствата на принудителната си квартира, но и не можеше да му има доверие. Само погледът му би трябвало да накара всяко момиче да бъде предпазливо. За да заприлича на истински пират, му липсваше само обицата на ухото. Под бялата му, разкопчана чак до кръста риза се виждаха здравите му мъжки гърди, обрасли с гъсти, къдрави косми. Широките му рамене и тънката му талия наподобяваха телата на пиратите, такива, каквито човек може да ги види само в сънищата, а със своя безсрамен смях и с тъмната си чуплива коса, паднала над челото му, той наистина би могъл да бъде прекрасен морски разбойник.

— Тъй като не получавам отговор на въпроса си, трябва да приема, че сте счели за по-разумно да останете тук. Добре! — Разяреният поглед, който тя му хвърли, явно увеличи задоволството му. — В случай че дъждът спре през нощта, ще се погрижа още преди изгрев слънце да си бъдете у дома. И тъй като баща ви все още ще е в Уиркинтън, а брат ви по всяка вероятност ще си отспива след поредната разпивка — той пропусна да спомене името на Моли, — никой няма да узнае, че сте прекарали нощта заедно с мене.

— Какво ви дава право да изричате тези клеветнически твърдения за Фарел? — Очите й бяха изпълнени с възмущение. — Как си позволявате това?

— Не би трябвало да се чувствате обидена, мила — забеляза той снизходително. — Аз не ви оценявам според авантюрите на брат ви.

— Ах, вие подъл мошеник! Отвратителен тип! Той нямаше да е такъв, какъвто е сега, ако не бяхте стреляли в него.

— Наистина ли? — Кристофър я погледна с недоверие. — Както съм чувал да говорят хората, вашият брат още много преди да го срещна, не е бил известен като невинна жертва.

Той взе дрехите й и ги разпростря около огъня. Всички по-нататъшни забележки, които Ирайн би могла да направи, щяха да бъдат оборени по същия естествен и уверен начин, по който той сега сортираше дрехите й. Смутена, тя се уви като пашкул и издърпа дългото наметало чак до шията си. Измина доста време, докато раздразнението й постепенно се уталожи. Тя лежеше изтощена до огъня и наблюдаваше премигващите пламъци, накрая клепачите й натежаха и тя не можеше повече да се бори със съня.

Ирайн се събуди със странното чувство, че някой я наблюдава и тъй като не разбираше къде се намира, усети, че я обзема паника. Пламъчето на една лоена свещ потапяше малкото помещение около нея в нежна златиста светлина, тя чувстваше топлината на огъня върху бузите си. Огромни, груби дъски се преплитаха в непознати шарки над главата й, твърде ниски и твърде тъмни, за да приличат на тавана в нейната спалня. Под бодливата завивка тя усещаше неприятна влага върху кожата си и когато попипа с ръка, веднага се досети: беше ризата й, единствената дреха, която Кристофър Сатън й беше оставил, след като съблече роклята и фустите й.

Изведнъж тя си спомни всичко, стаи дъх, изправи се и затърси оня мерзавец, впила поглед в тъмнината. Той беше много по-близо, отколкото тя предполагаше, и това я обезпокои. Кристофър седеше насреща, облегнал широкия си гръб на една подпора и отпуснал небрежно едната си ръка върху коляното. Погледът му беше вперен в нея и проблесна като дълбока, бърза вода при вида на полуголата й фигура. Наметалото се беше смъкнало надолу и беглият й поглед в тази посока потвърди опасенията й: цялата беше изложена на показ. Кожата й блестеше на светлината на огъня, а меките розови възвишения на гърдите й напираха под тънката материя. Уплашена, тя затаи дъх и вдигна нагоре вълнената дреха.

— Откога сте тук и ме гледате как спя? — поиска да узнае тя.

Усмивка трепна по устните му:

— Достатъчно дълго.

Тя не беше настроена за шеги.

— Достатъчно дълго за какво?

Той каза, плъзгайки по нея искрящия си поглед:

— Достатъчно дълго, за да стигна до заключението, че струвате много повече, отколкото някакви си дългове.

Ирайн отвори уста и го погледна изненадано, без да си дава сметка какво вълнение предизвиква с полуотворените си устни и с диво разпилените по раменете коси.

— Мистър Сатън, вие явно ме смятате за някаква равностойност на вашите вземания.

— Ако остане на баща ви, това наистина ще ви сполети: ще бъдете купена и продадена срещу парче хляб.

— Не бих казала, че две хиляди фунта се равняват на парче хляб — отвърна тя иронично. — А ако не бяхте вие, изобщо нямаше да се налага да се омъжвам. Или във всеки случай не за пари.

Кристофър равнодушно повдигна рамене.

— Не е необходимо баща ви прекалено дълго да се оглежда, за да намери някой богат съпруг. Смятам, че две хиляди фунта за вашата компания не са лоша сделка.

— Моята компания? — Тя се усмихна злобно. — Вие гледате на мене като на някаква платена любовница?

— Само, ако вашите желания клонят в тази посока, скъпа. До този момент все още не съм упражнявал натиск върху никоя жена.

— А без съмнение броят им е бил доста значителен.

Смехът му беше също така непринуден, както и гласът, и движенията, и маниерите му.

— Един джентълмен знае да мълчи, дете мое.

Ирайн отметна глава назад.

— Оценявате се твърде високо.

— Майка ми е направила всичко, което е било по силите й, но и аз си имам свои собствени заслуги. — Ъгълчетата на устните му се повдигнаха закачливо. — Убеден съм, че мога лесно да се справя с всякакви ситуации.

— Значи се смятате за човек, който прави само това, което му харесва — каза тя раздразнено.

— Точно така, Ирайн, и с мене никога няма да ви е скучно. Заклевам ви се.

Топлотата в гласа му я накара да се изчерви и бузите й пламнаха. С тон на учителка към бавноразвиващ се ученик тя произнесе изключително отчетливо:

— Мистър Сатън, ще ми направите много голяма услуга, ако ме наричате мис Флеминг.

Смехът му прозвуча бодро и като че ли от голяма дълбочина:

— А аз си помислих, че след като вече сме делили леглото и сме прекарали една нощ заедно, бихме могли да преминем и към по-интимни форми на общуване, поне насаме. И искам да ви помоля, скъпа, да се опитате да видите моите предимства, в случай че успея да ви спечеля. Аз не съм толкова стар, колкото моите предшественици. На тридесет и три години съм. Силен съм и водя прост живот. Никога не съм мамил жените. — Той се правеше, че не забелязва подигравателния израз на лицето й. — И съм достатъчно богат, за да ви обличам толкова прекрасно, колкото изисква вашата красота. А що се отнася до моята фигура — той направи един елегантен жест, — това вие сама можете да прецените.

— Имам странното чувство, че ми правите предложение за женитба, мистър Сатън — засмя се тя.

— Само се опитвам да ви убедя в предимствата, които притежавам, мила.

— Не е необходимо да си правите труда. Жалко за загубеното време. Аз ще продължавам да ви мразя.

— Наистина ли, прекрасна моя? — Той вдигна въпросително вежди. — Повече ли ме мразите, отколкото, да речем, Сайлъс Чамбърс? Или Смадли Гудфийлд?

Тя се обърна, без да отговори на въпроса му.

— Едва ли — отговори си сам той. — Смятам, че винаги бихте предпочели един истински мъж, който да топли леглото ви, отколкото тези тресящи се мухльовци, за които иска да ви омъжи баща ви. Пред вас са най-хубавите ви години и ако пренебрегнете себе си в името на дълга, питам се ще имате ли сили цял живот с отвращение да се въртите около един такъв съпруг?

Бузите на Ирайн пламнаха.

— Как изобщо си позволявате да ме обиждате с налудничавите си предложения, като че ли сте някакъв божи дар за жените на този свят? Вече ви обясних, мистър Сатън — по-скоро бих се омъжила за някой кръвопиец, отколкото да легна в едно легло с такъв като вас!

Въпреки тихия глас, с който той й отговори, думите му я стреснаха много повече, отколкото гръмогласните заплахи на баща й.

— Трябва ли да ви покажа, че подобни обиди могат да станат опасни за вас?

Ирайн се изправи, като трескаво придърпваше палтото. Изведнъж осъзна, че се намира тук съвсем сама с него и че ако реши да я притежава, той би могъл да направи с нея каквото си поиска. Въпреки това обаче тя не желаеше да му достави удоволствие, като му покаже, че се страхува от заканите му.

— Вие сте жертва на илюзиите си, господине, ако изобщо мислите, че някога ще легна доброволно в постелята ви.

Бърз като тигър, Кристофър скочи на крака, а тя със свито сърце затаи дъх. Нахалната му усмивка и неговите широки, полуголи гърди почти до лицето й я накараха да съжали, че го е раздразнила. Нямаше съмнение, че не е никакъв джентълмен и че винаги прави това, което си иска. И ако я пожелаеше…

Загръщайки се плътно в наметалото, тя се запрепъва назад, а той с подчертано бавни крачки тръгна към нея. Усмивката му беше зловеща. Щом се приближи, той настъпи с ботуша си дългата наметка за езда и с това спря по-нататъшното й отстъпление. Тя започна трескава да го дърпа и когато той се приближи още повече, пусна наметалото на земята и хукна със сподавен вик към другия край на обора. Порутените, голи стени не й предлагаха никаква закрила и тя се огледа за някакво оръжие.

— Оставете ме на мира! — Тя го гледаше със святкащи от гняв очи и се канеше да хукне отново, но Кристофър беше не по-малко бърз и силен от преди. Внезапно със скок се озова пред нея, така че широките му рамене закриваха целия свят наоколо. Ирайн разярено го заудря по гърдите, но при опита си да го отблъсне само разкъса ризата му. Силните му пръсти се обвиха около китките на ръцете й.

— Тази глупава гордост! — пошегува се той, гледайки я с пламнали очи.

Ирайн се опита да се отскубне от ръцете му, но той бързо я прегърна и я притисна силно към себе си. В следващия миг впи устни в нейните и горещата му целувка разля по тялото й едно томително чувство — подлудяващо, болезнено, искащо. Устата му жадно се плъзгаше по устните й и принуждаваше Ирайн да ги отвори под напора на неговия нарастващ копнеж. Езикът му обхождаше игриво устата й, за да продължи след това още по-страстно да прониква в нея. Ирайн беше дълбоко смутена. Опитваше се да извие назад главата си, защото се страхуваше, че под неговия страстен напор съпротивата и омразата й ще се стопят. Чувстваше се хваната като в железни клещи, ръката му обгръщаше талията й, а гърдите й почти се сплескваха в неговите. Ръката му бавно се плъзна надолу по заоблените й бедра и така я притисна към него, че тя почувства доказателството за пламенната му страст.

Устните му се отдръпнаха от устата й и тръгнаха надолу по шията, карайки сетивата й да избухват като огнено кълбо. Тя отново можеше да си поеме дълбоко дъх, устните я боляха от страстните целувки. Ирайн безпомощно тръсна глава и направи последен опит да го възпре, преди страстта да го е завладяла напълно. В следващия миг устата му вече докосваше гърдите й и спираше дъха й. Влажната и гореща жарава на устните му превръщаше зърната й в огромни пъпки. С последни сили тя се опита да го отблъсне, чувстваше, че ще припадне, ако той не спре.

— Кристофър… моля ви, недейте!

С нежна усмивка той я пусна и когато отстъпи назад, Ирайн усети как главата й се върти. Напълно изтощена, тя се облегна на стената, поемайки си дълбоко дъх. Поставила една ръка върху развълнуваните си гърди, тя го гледаше смаяно, сякаш току-що беше излязла заедно с него от дълбините на света. И въпреки всички легенди за добродетелите на девствеността по лицето й беше изписан най-очарован израз, а сърцето й биеше като лудо.

— Е, вървете при съсухрените си женихи и им се радвайте, ако можете. Или ще признаете, Ирайн, че ви показах коя е истината?

Полузамаяна, тя видя как Кристофър се обърна и тръгна към своя жребец, който вече започваше да пръхти и да тъпче нервно с копита. Ирайн беше объркана и смутена. Новото, което беше видяла у Кристофър Сатън, беше толкова поразително, че нещо се пропука в досегашната й нетърпимост към него. Стори й се, че това ново отношение е предвестник на беди, но не беше в състояние да го възпре.

Кристофър излезе от обора и постоя известно време навън, в тъмната мъгла. Той се ослушваше ту в една, ту в друга посока, като се стараеше да долови и най-малкия шум. В далечината се чуваше приглушено трополене, нещо като бавни, тежки стъпки на конски копита, само че много по-неясни, сякаш…

Той се втурна обратно в обора и започна да събира дрехите от огъня.

— Облечете се. Трябва да бягаме оттук. Идват ездачи, може би двайсет или повече, и при това са обвили с парцали копитата на животните. — Той й подхвърли дрехите. — Съмнявам се, че са честни хора, след като яздят в този час и по такъв начин.

Ирайн взе да се облича много бързо и тъкмо се канеше да завърже връзките на корсета си, когато той се приближи и дръпна ръцете й встрани. След като свърши бързо с тази работа, прошепна в ухото й:

— Това е най-малкото, което мога да направя за вас, мадам.

Ирайн беше ядосана и демонстрираше своята неблагодарност, оправяйки мълчаливо роклята и фустите си.

— Сигурен ли сте, че сте чули нещо?

Кристофър я наметна с плаща си и я поведе към коня, като не й даде време дори да се закопчае.

— Ако не ми вярвате, останете тук! Тогава сама ще се убедите.

В момента Ирайн не намери какво да му отговори и само се дръпна назад, когато той посегна да вземе ведрото, с което беше напоил коня. Кристофър угаси огъня и с върховете на ботушите се натрупа пръст върху димящата купчинка пепел. Когато тя беше заровена напълно, в обора отново се възцари пълен мрак. Той хвана юздите на коня и хвърли върху седлото му палтото, жилетката и пардесюто си. След това изведе жребеца от обора и го скри зад един храст недалеч от пътя. Ирайн здраво се беше вкопчила в опашката на коня, докато се промъкваха в непрогледния мрак. Спряха на сигурно място и изчакаха шумът от заглушените копита да дойде по-близо. Един глас извика нещо в мрака и накара цялата група да спре на пътя, а малко след това конниците започнаха да си пробиват път между храстите към обора.

— Казвам ви, че тук мирише на дим — прошепна дрезгаво един от мъжете. — Доста често съм яздил по този път и знам, че може да идва само от обора.

— Човекът е офейкал и не е необходимо да си завираш дългия нос във всеки ъгъл и във всяка дупка, за да го търсиш. Ясно е, че се е измъкнал.

Ездачът, който беше най-отпред, слезе от коня и пристъпи в обора, като се оглеждаше. След това отново се метна на седлото.

— Дори и да е имало някой тук, вече е изчезнал.

— Можеш да бъдеш съвсем спокоен, Тими — изкряка един от конниците. — Няма абсолютно никой, който да ти скочи отгоре в тъмнината.

— Затваряй си глупавата уста, маймуно такава. Ако съм останал жив, то е защото съм бил предпазлив, слава Богу.

— Хайде да се връщаме при другите — предложи първият. — Чака ни още дълъг път.

Когато мъжете се върнаха на пътя, Ирайн въздъхна дълбоко — досега не беше забелязала, че почти е спряла да диша. Беше дълбоко благодарна, че инстинктът й я беше подтикнал да последва Кристофър, а не да остане в обора. Докато чакаха групата ездачи да се отдалечи, тя осъзна, че без Кристофър Сатън щеше да попадне съвсем безпомощна в ръцете на тези мъже.

Пътят за Маубъри минаваше през мочурища и каменисти възвишения, забулени в мокра, сива мъгла. Двамата се провираха край повалени и изкорубени стари дъбове, потъваха в кълбета мъгла на завоите и се взираха в далечината, губеща се в море от гъсти, разкъсани пари.

С неприятното чувство, че Кристофър диша в косата й, Ирайн се насилваше да стои изправена, но пътят беше дълъг и тя скоро се умори. Вълнената наметка я топлеше и въпреки решението си да се държи на разстояние от него, тя все по-често усещаше как неволно се обляга назад. Страхът да не потъне пак в неговите широки и силни гърди я караше тутакси да се изправя и да заема предишната си измъчена стойка.

— Отпуснете се, Ирайн — подкани я най-после Кристофър. — Рано е още да бягате от мене.

Думите му й напомниха за мъчителното чувство на загуба, което беше изпитала, когато той си тръгна веднъж от кметската къща и по-късно, когато бързо напусна двора. Споменът за целувките му правеше смущението й още по-непоносимо. С други мъже тя беше изпитвала само някаква хладна възбуда, когато те си открадваха от нея някоя целувка. С Кристофър беше съвсем различно и тя се страхуваше, че е обречена да си спомня за неговите страстни прегръдки през останалата част от живота си.

Зората вече розовееше през гъстата мъгла, когато пристигнаха в Маубъри. Кристофър заобиколи къщата на кмета и спря коня до задната врата. Тъй като зад прозорците не се чуваше гръмкото хъркане на Фарел, Ирайн реши, че той все още не се е прибрал вкъщи. Подкрепяна от силната ръка на Кристофър, тя слезе от коня. Съблече наметалото му за езда, върна му го бързо и тъкмо се канеше да се спаси от присъствието му, когато гласът му я спря:

— Няма ли да ме поканите вътре?

Ирайн се обърна ядосано и както предполагаше, видя пак онази весела, саркастична и предизвикателна усмивка.

— Не, разбира се!

Кристофър въздъхна с престорено разочарование.

— Такава е благодарността на някои капризни жени.

— Капризна? — извика тя изумена. — Вие си позволявате да ме наричате капризна? Вие, разглезен палячо! Вие… вие…

Той пришпори коня и направи елегантен скок над оградата. Ирайн тропна с крак и погледна след него, мърморейки под нос яростни проклятия. Не познаваше друг мъж, който така да обича да я дразни. А най-непоносимото бе, че го правеше изключително добре.

Ейвъри се върна вкъщи късно следобед и Ирайн притеснено закърши ръце, като чу стъпките му по селската улица, Фарел явно все още не беше в състояние да се прибере след нощните си похождения и, слава Богу, не можеше да разкаже кога си е дошла. Все пак през целия ден тя се намираше в нервно напрежение, защото се боеше от реакцията на баща си. Лицето й придоби уплашено изражение, когато той влезе вкъщи и заключи вратата след себе си. Като я видя да стои на прага на спалнята, Ейвъри спря и започна да съблича палтото си.

— Я виж ти! Вече си вкъщи? А аз през целия път се притеснявах да не би някой мръсник да те е завлякъл в леглото си.

Ирайн не смяташе да му признае колко близо беше до истината. Откакто се беше разделила с Кристофър, той непрекъснато витаеше в мислите й и тя би изпитала огромна радост, ако можеше да го прогони оттам.

— За Бога, момиче! Ама наистина се чудя какво ти се върти в главата! Сърдиш се и протестираш, когато Смадли Гудфийлд те пипне, а той има право на това, след като ще се жени за тебе.

Стомахът й се сви от негодувание.

— Точно затова и избягах. Не мога да понасям дори мисълта за брак с това плашило.

— Аха! — Той я погледна с присвити очи. — Имаш си други планове, така ли? Оставяш се на онзи мошеник Сатън да те опипва, без да му казваш нищо. А ето, че се появява един добър мъж, който иска да се ожени за тебе, и ти изведнъж ставаш ужасно придирчива къде ще си сложи ръката. Не си ли се замисляла, не ти ли е минавало през ума, че Сатън изобщо не смята да се ожени за тебе? — Ейвъри хлъцна ядно. — Тоя мерзавец е готов да легне отгоре ти, за да си направи удоволствието. Много добре! Ясна работа! От хора като него можеш да очакваш едно-единствено нещо: копеле в корема и никога съпруг в ръцете.

Грубите думи на Ейвъри качиха кръвта в бузите й. Тя се обърна, за да не гледа подигравателно ухиленото му лице, и каза с тих глас:

— Относно мистър Сатън не е необходимо да се притесняваш. Той е последният мъж, когото ще избера.

Но сега, след като беше повторила това решение вече няколко пъти, тя изведнъж започна да се съмнява в него.

— Ха! — пошегува се Ейвъри недоверчиво. — Може би не е първият! Но със сигурност не е и последният! Хайде да се обзаложим, че в списъка ти Смадли е поне една или две степени след твоя уважаем мистър Сатън.

ГЛАВА ПЕТА

В случай че е възможно да съществува нещо като сив албинос, то следващият кандидат за ръката на Ирайн беше точно такъв. Коса с миши цвят, сив тен на лицето, воднисти очи и синкава кожа около устните — само по този начин би могъл да бъде описан Хартфорд Нютън. Неговите къси месести ръце бяха винаги потни, а с носната си кърпичка непрекъснато бършеше дебелите си устни или капещия си нос. Въпреки тлъстините си той силно страдаше от зимния студ. Независимо че денят беше сравнително мек, той беше вдигнал яката си високо около едва забележимия си врат, а отгоре беше омотал огромен шал. Фигурата и стойката му напомняха презряла диня, поомекнала и безформена. Държанието му беше като на разглезена домашна котка: безсрамно и арогантно. Но за разлика от котешките, очите му се свиваха и потъваха в тлъстините на лицето, щом срещнеха нечий прям поглед.

Мисълта, че неговите горещи, влажни ръце ще опипват тялото й, докато той похотливо лежи до нея в леглото, предизвикваше ужас и отвращение у Ирайн. Тя си спомняше как като дете случайно беше попаднала в тресавището и беше почувствала в стомаха си неописуемо гадене — чувство, много прилично на това, което изпитваше сега, гледайки Хартфорд Нютън.

Отвращението към всички доведени от баща й кандидати нарастваше и вцепеняваше душата й подобно на лед, постепенно сковаващ повърхността на езерото. Все по-често тя си спомняше за думите на Кристофър. Беше й казал, че никой от кандидатите й не може да се мери с него и че само той ще я направи щастлива. И сега изненадано си даде сметка, че той може би ще се окаже напълно прав.

Благодарение на своя стоицизъм и дисциплина Ирайн успя да остави впечатление за коректна учтивост при общуването си с Хартфорд Нютън. Тя отблъскваше неговите похотливи домогвания с тайната надежда, че той скоро ще проумее смисъла на сдържаното й поведение. Въпреки това стомахът й се свиваше все повече. Ръката му галеше гърдите й, а другата упорито търсеше бедрата й като че ли тя вече беше негова собственост. Разтревожена да не предизвика пак гнева на баща си, тя беше почти на ръба на отчаянието, когато реши да стане и да се извини. Бързо побягна към спалнята си и никакви заплахи на Ейвъри не можаха да я върнат отново долу, докато Хартфорд не напусна къщата и докато тя не получи уверение, че той няма да се върне. Чак когато се убеди, че колата на Хартфорд се скри зад ъгъла, Ирайн въздъхна облекчено. Но трябваше да изтърпи гнева на баща си. Когато се върна отново в дневната, той тъкмо си наливаше порядъчна глътка уиски. Ирайн усети как всичко в нея се сгърчи, когато Ейвъри й хвърли унищожителен поглед.

— Почти бях успял да поведа този човек за носа, момиче, и, заклевам се, очите му светнаха, като те видя. Бях сигурен, че най-после съм намерил истинския. Обаче ти — той махна презрително с ръка, — ти, с твоите надути претенции! Знаеш ли, че всъщност не заслужаваш да вземеш нито един от тях.

Ирайн вдигна глава и се усмихна плахо.

— Предложението на мистър Сатън все още е в сила…

Ейвъри стовари юмрука си но масата и я изгледа злобно.

— По-скоро ще ви гледам и двамата да горите в ада, отколкото той да те нарече своя жена.

Ирайн отново се засмя, за да не разбере той, че се е почувствала засегната.

— Наистина, татко! Твоята бащинска загриженост е очарователна, и затова високата цена, която ми даваш, малко ме изненадва.

Той я стрелна с пронизващ поглед.

— И какво си мислиш, момиче, че трябва да направя аз, за да запазя твоята проклета девственост? Да прекарам последните си дни в затвора ли? — Ейвъри се опита да обърне всичко на смях. — Е, добре, похарчих тук-там малко пари, за да си доставя удоволствие с някоя и друга игра на карти, но не по-малко пари съм дал за теб и брат ти. Не бих сметнал за неправилно, ако изплатиш обратно част от тези пари. А това може да стане само, ако се омъжиш за човек с пълен джоб. Много ли искам? Ти си достатъчно голяма, за да разбереш. Обаче не! Само за да запазиш проклетата си девственост, си готова да гледаш, как ще ме хвърлят в затвора за длъжници в Нюгейт.

Ирайн се обърна, за да прикрие бликналите в очите й сълзи.

— В края на краищата моя работа е дали ще пожертвам девствеността си, но тя във всеки случай ми е прекалено скъпа, за да я харизвам на онези, които мъкнеш вкъщи да ме опипват. Но тебе не те засяга, нали? Ти им се умилкваш като някое улично куче и оставяш дъщеря си сама да се брани от тия диви зверове.

— Диви зверове, а? — Той отметна глава назад и изля в устата си последната капка ром, сетне погледна, сбърчил чело, към шишето, като че ли очакваше в него да се появи още от любимата течност. — Наистина, чудесно сравнение, щом единствената ти дъщеря така ужасно се е разглезила, че й е абсолютно безразлично какво иска от нея баща й. — Той сграбчи ръката й и я извърна към себе си. — Мислиш ли, че съществува друг изход? — Очите му се разшириха и придобиха измъчен вид. Той опря костеливите си юмруци върху корема. — Тук, вътре, ме гложди невероятен страх, като си помисля, че скоро ще ме тикнат в някоя влажна килия, която ще бъде и последното ми убежище. Аз съм притиснат до стената, момиче, и не виждам никакъв изход. Заклевам ти се, че ще ти потърся друг, а после още много кандидати, докато най-сетне намерим някой, който да отговаря и на най-високите ти изисквания!

— Знаеш много добре, че не искам да те видя в затворническата килия — отвърна Ирайн. — Но и аз имам някакво достойнство. В края на краищата нека веднъж завинаги да стане ясно, че всичко това е сделка и аз ще трябва да се продам за две хиляди фунта на някой от тези глупаци. Все пак не ме ли оценяваш твърде евтино, татко?

— Две! — Ейвъри отметна глава назад и се разсмя. — Умножи ги поне по две, момиче. Че колко са две хиляди! Две дължа само на онзи надут петел, а още толкова на търговците от Уиркинтън, които вече са по петите ми.

— Четири? Четири хиляди? — Ирайн изумена втренчи поглед в баща си. — Наистина ли искаш да кажеш, че срещу Кристофър Сатън си заложил две хиляди, след като вече си дължал на останалите хора такава сума?

Ейвъри не смееше да я погледне в очите, затова съсредоточено започна да изучава късите си, груби пръсти.

— Струваше ми се, че това е добър залог. Щях да изплатя дълговете си, ако този мръсник не беше си отварял толкова много очите и не беше толкова бърз.

По гърба на Ирайн внезапно преминаха студени тръпки.

— Означава ли това, че ти… си играл нечестно?

— Това просто бяха много пари, които се включиха в играта. Разбираш ли? Трябваше да предприема нещо.

Тя помисли, че губи разсъдъка си. Кристофър Сатън беше прав! Баща й мошеник! А Фарел? Беше защитавал бащината част, която никога не е съществувала!

Стомахът й се сви и изтласка всичкия й въздух. Неспособна да погледне баща си, тя се обърна настрани. Той беше допуснал Фарел да предизвика Кристофър на дуел, знаейки, че един от двамата може да бъде убит. Естествено надявал се е, че това ще бъде Кристофър Сатън. Самият той би го убил, само и само да скрие позора си. Но все пак Фарел плати цената на неговото мошеничество, а сега идеше нейният ред да бъде използвана като разменна монета в услуга на неговите интереси, също както майка й и брат й.

Гласът й звучеше раздразнено и възбудено, когато тя произнесе с нескрит сарказъм:

— А защо не ме заведеш веднага на пазара за длъжници и не решиш въпроса отведнъж? Ще ме продадеш за десет или за колкото там трябва години. Какво от това? Докато дългът ти бъде изплатен, аз вече ще съм прехвърлила тридесетте. След като си получиш парите, какво значение ще има дали съм омъжена, или съм робиня?

Ирайн замълча, очаквайки незабавното му възражение. Ала не чу нищо. Тя се обърна и с изненада погледна баща си. Той се беше подпрял с лакът върху облегалката на стола и я гледаше с налудничав блясък в очите.

— На пазара, казваш? — Той като че ли се развесели и потърка доволно ръце. — На пазара, а? Та ти си имала много добри идеи, момиче!

— Татко! — Едва сега тя осъзна напълно какво беше направила. Без да забележи, си беше послужила със сарказма на Кристофър и сега той се беше стоварил отгоре й като лавина. Тя се опита да обясни. — Аз го казах на шега, татко. Смятам, че ти не би приел сериозно подобно нещо.

По нищо не личеше, че Ейвъри я е чул.

— Това ще ми стигне, за да се оправя. Кой ще предложи най-много… за една умна и добре възпитана съпруга.

— Съпруга? — прошепна с болка Ирайн.

— Съпруга, която може да чете и пише, би трябвало да получи много добра цена, дори може би повече от две хиляди фунта. А когато цялата врява отмине, тя няма да може да устои на ласките му!

Ирайн затвори очи и се опита да подреди обърканите си мисли. Какво направи?!

— Естествено трябва да се намери начин да не я грабне онзи кучи син Сатън. Панталоните му се подпалват само щом я зърне. Нали го видях как се пулеше срещу нея в каретата. Като че ли вече му е обещана! Непременно трябва да намерим начин да го отстраним.

— Татко, много те моля! — настояваше Ирайн. — Моля те, не прави това.

Ейвъри се усмихна йод мустак, без да й обръща внимание.

— Утре ще дам обява. Точно така ще направя! Фарел ще я напише вместо мен. Да стигне до всички! — Той размаха показалеца си във въздуха и съобщи: — Човек на име Кристофър Сатън обаче няма да получи правото да участва в наддаването.

Като някакъв зъл дух Ейвъри седна на ръба на стола и се заклатушка напред-назад, тресейки се от беззвучен смях. Очите му блестяха, сякаш вече се наслаждаваше на отмъщението, което готвеше на врага си. Така и не забеляза как дъщеря му напусна стаята.

На другия ден сутринта бяха разлепени написаните на ръка обяви, в които се съобщаваше, че след десет дни ще се състои най-необичайното събитие. Девойката Ирайн Флеминг ще бъде разиграна на търг и дадена за съпруга на този, който предложи най-голямата сума. Наддаването ще се проведе пред гостилницата, а ако времето е лошо — вътре в гостилницата. Обявата продължаваше: всички мъже, участващи в търга, да преброят добре парите в кесиите си, тъй като минималната цена за една образована и красива девойка ще бъде доста висока.

Най-отдолу с дебели букви беше написано, че на лицето Кристофър Сатън не се разрешава да вземе участие в търга.

Бен се препъна на излизане от гостилницата, когато видя високия янки, възседнал врания си жребец, да чете обявата. Ухилен до уши, разкрил черните си, изпочупени зъби, той погледна Кристофър, като посочи с палец към пергамента.

— Виж ти, изключили са ви от наддаването, господине! Мълвата се разпространи наоколо за по-кратко време, отколкото му трябва на човек да се изплюе. Бяхте ми казали, че не се интересувате от тази женитба, но се питам какво ли ви е довело тук, при обявата. Може би кметът освен заради сина си има и някоя друга причина да ви държи далеч от момичето?

— Все още не — отговори Кристофър рязко.

Старецът се захили от удоволствие.

— Звучи като закана, господине.

Кристофър кимна кратко в знак на съгласие, дръпна юздите и спокойно подкара в тръс. Бен гледа някое време след него, докато чу бързо приближаващ се конски тропот. Той отскочи встрани и едва успя да се предпази от профучалия Тими Сиърс. Когато червенокосият не можеше вече да го види, Бен скочи и размаха юмрука си след него. А когато Тими вече не можеше и да го чуе, Бен прибави сочни ругатни но негов адрес. В гнева си старецът не забеляза, че зад гърба му се е приближил друг ездач.

Хагарт внезапно видя човек на пътя и рязко дръпна юздите, за да спре своето опърпано, обрасло с дълги косми животно, преди да е сгазило нещастника. Конят му обаче, кастриран късно и затова пазещ нещо от темперамента на жребеца, не спря веднага. Когато изведнъж се закова на място, Хаги щеше да падне. Бен се огледа и се дръпна настрана, за да направи място.

Кристофър Сатън се сбогува с боцмана и слезе от кораба, за да се качи по стълбата към дока. Той изтупа праха от ръцете си, нахлупи шапката си ниско над челото, за да се предпази от вечерния бриз, и с леки крачки тръгна нагоре към „Алената кошута“. Тази пристанищна кръчма беше известна с хубавите си напитки, изстудявани в каменните ниши на дълбока изба. Много мисли минаваха през главата на Сатън, докато крачеше из лабиринта от тесни улички над пристанището.

Капитан Даниълс се беше завърнал с кораба си от Лондон и по нареждане на Кристофър беше докарал оттам най-различни стоки. Още щом изгрееше зората, той щеше отново да вдигне платна и да се отправи към едно пристанище, което Кристофър беше отбелязал на картата. Там капитанът трябваше да разтовари на сушата стоката, за да може след това, преди отпътуването си за Лондон, да остане за известно време в Уиркинтън. До вдигането на котвата беше въведен режим за екипажа, според който повечето моряци можеха да прекарат по няколко часа в пристанищните кръчми, докато останалите стоят на борда и носят вахтата.

В този късен следобед „Кошутата“ беше празна и, изглежда, скучаещият кръчмар се зарадва на Кристофър. Той веднага изпрати момчето да донесе кана студена бира от избата и не си затвори устата, докато гостът не получи пенливото питие в ръката си. Кристофър взе каната и си потърси удобно място до огнището, което отопляваше цялото помещение. Сложил крака на едно трикрако столче, той се взираше в игривия огън, чиито пламъци се извиваха и подскачаха в хипнотизираш танц. Мислите му се лутаха далеч оттук. Пред очите си виждаше буйна грива от черни коси. Под ясното чело между смолисти мигли блестяха с неповторима светлина две виолетови очи със странните нюанси на най-скъпите камъни. Той помръкна и смръщи вежди, очите му станаха студени и пронизващи, докато най-после в спомените му изплува картина, в която двете чудни очи искряха от смях. Този образ той задържа по-дълго в мислите си.

Ами носът? Тънък, прав и изящно оформен, макар и леко вирнат, което го делеше от пълното съвършенство. Чертите й бяха изключително нежни, лицето й беше изваяно с рядка хармония. То имаше хубав овал с меко заоблени скули, но които блестеше седефът на кожата.

В мечтите си Кристофър виждаше и устата, но не като разцъфнала роза, готова само за целувки, каквито бяха устните на лекомислените придворни дами, а нежно заоблена и достатъчно сочна, за да въздейства осезателно и живо. Крайчетата на тази уста се разтегляха, когато тя се гневеше. Кристофър продължи да се вглежда в спомените си: онази нощ те се бяха повдигнали нагоре и се бяха разтворили в усмивка. Внезапно мислите му се прекъсваха, а сърцето му изгаряше в спомени за нейната подлудяваща нежност, когато той затвори устата й с целувка.

И веднага всичко останало изплува пред очите му — тънките, фини ръце и крака, тялото с енергичната грация на котка, което не беше налято като на разглезените дами от дворцовите приеми, но не беше и мършаво. В нея се съчетаваха скрита сила и откровеност, които й придаваха една почти наивна увереност. Самата тя като че ли изобщо не осъзнаваше своята красота, тя беше просто Ирайн. Той я поставяше над всички, които живееха в неговите спомени.

Изглежда, че тя беше жена, която нито ще изостане, нито пък ще се втурне напред, а ще крачи винаги до мъжа, когото си е избрала. Той се почувства горчиво наказан, защото не можеше да се наслаждава повече на компанията й. Не се и съмняваше, че за нея ще бъде много по-добре, ако бъде лишена от „нежните грижи“ на баща си и от „доброто влияние“ на брат си. Мина му през ума, че позорното наддаване щеше да постигне точно това. Но все пак вероятността тя да попадне от трън, та на глог беше угнетяващо голяма. Беше видял достатъчно нейни кандидати и те всички спадаха към категорията „глог“, а той беше сигурен, че много от тях ще присъстват и ще наддават заедно с него.

Обидните думи на Ирайн отново се върнаха в съзнанието му. Гърбав! Белязан! Сакат! Вероятността тя да попадне в ръцете на някой такъв беше твърде голяма. Да, като си помислиш по-внимателно, тя, изглежда, нямаше никакъв избор.

Една група мъже се втурна в кръчмата и откъсна Кристофър от мислите. Бяха дузина младоци, които без съмнение бяха обиколили вече няколко кръчми. Един висок, дрезгав глас се провикна от тълпата и когато Кристофър погледна натам, видя Тими Сиърс, който се намираше в средата на вдигащата целия този шум банда. Държеше се, сякаш е техен предводител.

— Така, момчета — бърбореше той, явно в добро настроение. — Съберете се всички. Първото питие е за сметка на Тими.

Хор от прегракнали викове отговори на щедрото предложение на мистър Сиърс. Той хвърли на тезгяха една натъпкана кесия с пари, а зарадваният кръчмар се завтече да пълни каните с бира. Грубите шеги и непристойните отговори замлъкнаха за известно време, докато ревностните пиячи шумно изливаха бирата в гърлата си. Дори и вечно присъстващият Хагарт пъхна нос в пяната и нетърпеливо гаврътна своята дажба. След като утолиха първоначалната си жажда, те пак заговориха един през друг.

— Кхъ-кхъ! — изкашля се Тими. — Дори и хубавата горчива бира губи от вкуса си, когато е прекалено изстудена. Може би трябва да е умерено хладна, та човек да се наслади на вкуса й. — Както показваха кимащите глави, компанията явно беше съгласна с това заключение.

— Хей, Тими! — изграчи един дрезгав глас и обезобразени от белези пръсти се приближиха до кесията на тезгяха. — Приготвил си тука добри парици. Да не си решил да ходиш на наддаването на стария Ейвъри?

— Що да не отида? — Тими започна да чегърта с нокът по тезгяха и изпъчи гърди. — Де да знам, ще стигна до… може би до сто фунта или нещо такова.

— Брей! — размаха ръка друг мъж в знак на учудване. — Сто каймета само за една женска?

Тими хвърли мрачен поглед към шегаджията.

— Това не е някаква си женска! Ще я взема за жена.

— Че ти си имаш — запротестираха останалите.

Тими стана и погледна замислено към тавана.

— Пък ако я спечеля, ще дам на търг предишната.

— Ха! — изръмжа Хагарт. — Та тя и десет шилинга не струва, камо ли цели сто сребърника.

Тими присви очи, поглеждайки към приятеля си.

— Ако искаш да знаеш — заобяснява той на висок глас, за да могат и останалите да прогледнат за истинската стойност на жена му, — тя е бая добра за горещи и страстни нощи.

— Като е тъй — додаде един друг — що ти е притрябвала друга?

— Щото много ми допада — изскърца със зъби Тими и пусна след това една широка усмивка. — Затуй!

— Мисля си — захили се гръмогласно някакъв тип, — че е защото старата Моли отказа да се омъжи за тебе… ха! — Един лакът в ребрата трябваше да му послужи за предупреждение, но вече беше твърде късно.

— Какво е това? — Тими се огледа със свиреп поглед наоколо. — Какво чух? Кой каза, че Моли ми била отхвърлила предложението за женитба?

— Е, да! — Мъжът се опита да успокои Тими. — Всички знаем, че тя си пада по оня янки.

Тими заклати наведената си глава насам-натам като бик, преди да излезе на арената, и се опита да открие нахалния тип, подиграл се с него.

— Янки! — Той мърдаше челюстта си със затворена уста. — Моли? Казваш, че Моли ме е заменила?

— Ами да, Тими — издрънка глупавият хлапак. — Не беше ли това твоя гре…

Думите му бяха заглушени от едно звучно „храс“, когато огромният юмрук се вряза в брадата му. Нещастникът се строполи назад, а разбърканият му мозък се опитваше да дойде на себе си. В края на краищата той не успя да запази равновесие и се просна по корем върху малката масичка, близо до която се водеше спорът.

Кристофър наблюдаваше сцената. Той взе каната си, изправи се и се дръпна настрани. Другият се търкулна на земята и започна да стене. Кристофър излезе от сянката, в която незабелязано беше стоял досега, и спокойно тръгна към рижия.

Сиърс почувства, че дъхът му спира, когато разпозна прословутия янки сред гъстата димна завеса.

— Е, приятели… — започна да се перчи той пред останалите от компанията, опитвайки се същевременно да си пробие път през масите и да се приближи към своя враг, — …ето ви го онзи янки, за когото говорехме, и то на живо. Можете да се насладите на цялата му красота. Много е изтупан, ама никога не може да ни достигне по елегантност.

Хагарт се наведе напред, за да вижда по-добре, но точно в този момент ръката на Тими се стовари върху главата му. Той разтърси пострадалата част от тялото си и пъхна пръст в ухото си, за да спре пищенето, което чуваше.

— Мистър Сиърс — обърна се Кристофър със спокоен, но твърд глас към червенокосия, когато в кръчмата стана съвсем тихо. — През последните минути чух толкова много от вашите глупави дрънканици, че ще са ми достатъчни чак до края на живота. — Още при пристигането на групата Кристофър не беше в много добро настроение. Имаше неща, които му бяха опънали нервите през последните дни, и сега едва се сдържаше. Така че съвсем не беше настроен да слуша повече малоумните брътвежи на бандата.

Тими не беше загубил съвсем разсъдък. Докато наблюдаваше как оня янки се приближава към него, той реши, че няма да е зле да си осигури някаква помощ. Би могъл да се сбие с него само ако и останалите го подкрепяха.

— Я вижте, момчета — подразни ги той, — та това е същия тип, който дойде в нашия Маубъри и по когото всички жени хукнаха като пощръклели. И само като видиш как им светват очите, щом го зърнат, можеш да бъдеш сигурен, че тоя скача от едно легло в друго. Дори и Моли си е загубила ума по него, а той не може да й стъпи на малкия пръст, ако ще да й хариже всичките дрънкулки, с които си е накичил ръцете.

Тими не забеляза, че докато говореше, зад гърба му се скупчиха и други мъже, които се бяха смесили с неговите хора, и го слушаха. Хагарт беше единственият, който съобрази, че се свечерява и че на брега слизат моряците от корабите. Той задърпа нервно Тими за ръкава, за да привлече вниманието му.

— Не сега, Хаги. — Тими го блъсна настрана, без дори да погледне, и продължи да нажежава обстановката. — Сред нас се намира някой си господин Сатън, който си е позволил да се умилква около дъщерята на кмета малко повече, отколкото трябва, и затова е изключен от участие в наддаването. Нашата скъпа Моли не му беше достатъчна, макар че тя е момиче и половина. Бог знае колко пъти е утешавала всички момчета тук. Като по часовник всяка събота се къпе, голяма работа е Моли. А тоя тука какво си въобразява, че си пъха дългия нос при нея!

Това явно злепоставяне на една близка и позната на всички дама беше прието със сърдито мърморене, което се засилваше. Кристофър тъкмо отпиваше от бирата си, когато вратата се отвори и в кръчмата влязоха още моряци, между които и един сивокос, едър мъж с дълго синьо палто от ония, които носят най-често капитаните. Той се спря заедно с останалите матроси в дъното на кръчмата и започна да наблюдава сцената, разиграваща се пред тях.

Хагарт още веднъж се опита да привлече вниманието на Тими и го дръпна за ръкава, като се оглеждаше неспокойно наоколо.

— Изчезвай! — заповяда Сиърс и отблъсна натрапника. — Нали го виждате как смутено се е зазяпал в бирата си, момчета. Просто се страхува да каже открито какво мисли за нас, мъжете от Маубъри.

— Ако наистина искате да знаете, мистър Сиърс, какво мисля — отвърна Кристофър достатъчно високо, за да бъде чут и от възмутено мърморещите приятели на Тими, — аз съм на мнение, че вие сте истински глупак, щом смятате, че кметът ще обърне внимание на вашите нищожни сто фунта, след като ми дължи много повече. А освен това се съмнявам дали отговаряте на вкуса на момичето. Всъщност чух — усмихна се той, — че тя обича свинското само добре осолено.

— Свинското? — Тими се замисли за момент, преди да разбере значението на тези думи. — Свиня! Чухте ли, момчета! — Той пристъпи крачка напред и даде знак на мъжете да го последват. — Я да видим колко бързо тая проклета дрипа ще изхвърчи оттук. Хайде да го изхвърлим, момчета.

След няколко стъпки обаче приятелите му изведнъж се спряха и започнаха да гледат несигурно към едрите юмруци, щръкнали иззад раменете им. Погледите им едва сега попаднаха върху широко усмихнатите лица, образуващи плътна стена зад тях. В един миг Тими се намери съвсем сам.

Уплашен, Хагарт хвана рижия за ръката, опита се да го издърпа настрани и най-после успя да привлече вниманието му.

— Т-т-таам с-с-саа…!

Хагарт не можа да каже нищо повече, а само посочи с пръст към мъжете. Тими се огледа и брадата му направо увисна, когато забеляза двайсетината мъже, застанали плътно зад неговите приятели. Хагарт посочи с палец към Кристофър и прошепна:

— …неговите хора!

Мъжът с дългото синьо палто си проправи път напред.

— Някакви трудности, мистър Сатън?

— О, не, капитан Даниълс, никакви проблеми. Мога да обуздая всеки от тях.

— Да обуздая! — Думите заседнаха в гърлото на Тими. Тоя като че ли говореше за някакво опърничаво животно, което трябва да обуздава. Крайно ядосан, той отново се обърна към противника си.

Кристофър се усмихваше отегчено.

— Едно най-обикновено извинение ще е достатъчно, мистър Сиърс.

— Извинение?!

Усмивката не слезе от лицето на Кристофър.

— Нямам намерение да си хабя силите с някакъв пияница.

— Говори по-ясно, човече! — Тими поклати глава. — Все едно ми е какви намерения имаш.

Кристофър отпи още една глътка и остави каната настрана.

— Но разбрахте, като ви казах, че сте пиян.

Тими хвърли кратък, предпазлив поглед през рамо.

— Тая работа трябва да уредим помежду си, мистър Сатън. Само двамата!

— Само вие и аз, мистър Сиърс? — Кристофър отговори с леко кимване на глава и свали палтото си.

Сиърс си плю на ръцете и ги разтърка една в друга. Очите му блеснаха в злобна радост, като видя пред себе си източеното, слабо тяло на американеца. Наведе глава и се втурна напред с див крясък, изпълнен с боен плам.

Профуча през цялото помещение и едва тогава забеляза, че ръцете му са все още празни. Той се опря в стената и светкавично се обърна, за да види къде се е дянал онзи янки. А той стоеше от едната му страна и се усмихваше. Запъхтян, Тими пак се насочи към целта си. Кристофър отново отскочи встрани, но този път заби юмрука си в дебелото шкембе на Тими, така че той едва успя да си поеме дъх. Когато Сиърс отново се впусна в атака, получи още един силен десен удар, но от другата страна.

Той пак се залепи за стената, но сега му беше необходимо повече време, докато се обърне. Тръсна глава, за да разкъса пелената пред очите си, но трябваше още да изчака, докато картината пред него се избистри и отново успее да види своя противник. Сиърс разтвори ръце и гневно ругаейки, хукна със залитане през помещението, но само за да профучи край противника си и да получи един ритник в задника, който ускори придвижването му.

Когато червената завеса се вдигна от очите му, Тими трябваше да установи, че се беше преборил само с няколко маси и с три-четири стола, ако се съди по разпилените наоколо отломки. Докато се измъкваше от купчината изпотрошени мебели, очите му търсеха отново този дявол Сатън, който стоеше напълно невъзмутим само на няколко крачки от него. Сиърс се изправи на крака и този път мълчаливо настъпи в атака. Кристофър го хвана, заби единия си юмрук в стомаха му, другия насочи към масивната му брада и след това повтори същите удари в по-бързо темпо. Зачервената глава на Тими при всеки удар се мяташе насам-натам, но той стоеше близо до противника си и дебнеше да го сграбчи с огромните си ръце. Тези месести крайници бяха изпочупили ребрата на доста хора и затова кръвясалите му очи блестяха в очакване на победата. Смяташе, че е започнал да стяга желязното си менгеме около омразния противник.

Свивайки ръка, Кристофър отметна брадата му нагоре и назад и Тими забеляза с учудване, че започва бавно да се завърта. Един удар от другата страна беше достатъчен, за да се залепи за тезгяха, чувствайки как острият ръб му се забива в кръста. Тъкмо си мислеше, че гръбнакът му ще се строши, когато Кристофър го пусна. След това отстъпи назад, стисна Тими за врата, завъртя го няколко пъти и го пусна да лети с разперени ръце. Тими профуча през цялото помещение, падна на четири крака, превъртя се, пъхнал глава между краката си, и най-после се спря пред огнището. Опита да си поеме дъх и след известно време успя да се вдигне. Вече изправен, той се загледа в Кристофър и се строполи на един стол зад себе си. Този проклет Сатън имаше такъв страхотен късмет, че убиваше всякакво желание за истински бой. Тими явно не искаше да се осакатява повече.

През това време гостилничарят беше отворил кесията на Тими и си беше взел от нея съответната сума за изпочупените мебели. Ухили му се и пусна в чекмеджето цяла шепа монети.

— Вземи нещо и от него! — изръмжа рижият мрачно, като посочи с пръст към Кристофър.

Кръчмарят вдигна рамене и отвърна:

— Той нищо не е счупил, дори и своята проклета кана с бира.

Тими несигурно се заклатушка из кръчмата, взе кесията си и я прибра заедно с незначителния остатък в нея. Пъхна я в колана си, а Кристофър остави върху тезгяха невредимата кана с бира. Взе палтото си и като се обличаше, рече на капитана:

— Ще дойдеш ли да се поразходим, Джон? Имам чувството, че трябва да се поосвежа малко.

Капитанът се засмя, запали лулата си и двамата напуснаха гостилницата. Хагарт подаде ръка на Тими и се опита да оправи разпердушинените му дрехи.

— Не мисли повече за тоя тип, приятелю. Ти наистина беше страхотно бърз и той едва те настигаше.

Думите на баща й горяха в спомените на Ирайн и тя се чувстваше горчиво измамена, фактът, че той може да бъде толкова примитивен и да възприеме сериозно подхвърлената от нея идея, я караше да се съмнява в умствените му способности. В мислите си тя бавно се връщаше към всички отминали събития, довели до сегашното й окаяно положение. Опитваше се да открие момента, след който всичко се сгромоляса.

До вчера тя беше готова да държи Кристофър Сатън отговорен за всичко, но това, което беше чула от устата на баща си, обръщаше нещата наопаки. Едва сега тя проумя какъв е истинският характер на баща й, едно прозрение, което я караше искрено да се срамува.

В главата й се беше загнездила мисълта, че селото, в което бе живяла досега, вече не е неин дом — факт, който все по-ясно осъзнаваше. А не съществуваше друго място, където би могла да отиде. Тя нямаше роднини, не познаваше и никого в големия враждебен свят. И все пак, ако се отскубне оттук, може би щастието й за първи път щеше да бъде в нейни ръце.

Объркването на Ирайн ставаше все по-ужасно и тя не можеше да намери изход в хаотичните си мисли. Чувстваше се като на сал в бурно море — той не предлага никаква сигурност, където и да се намира, но от него беше невъзможно да се избяга.

Когато се стъмни, тя се оттегли в спалнята си. Зад здравите стени на къщата вятърът бушуваше и ниските облаци забулваха нощното небе с черен воал, който не пропускаше ни лъч светлинка. Тя хвърли голяма лопата торф в огъня, седна в едно кресло пред камината и безпомощно отпусна ръце върху облегалките. Изпод сухия торф започна да излиза дим, но след това блещукащите пламъци заизвиваха нагоре езици и погълнаха всичко, намиращо се в огнището. Докато очите й съзерцаваха буйния огън, мислите й кръжаха надалеко.

Във всеки случай предложението на Кристофър за женитба все още беше валидно. Ирайн се опря на дървената облегалка на креслото и се видя поета от неговите ръце, облечена в скъпа рокля, с блестящи скъпоценни камъни около шията. Той би й показал чудесата на света, а насаме — и тайните на любовта. А за да изпълни всяко негово желание, тя би впрегнала ума и сърцето си така отчаяно, че…

Пред очите й изплува друга картина — как стои с огромен корем пред своя силен любовник. С вдигната ръка той мълчаливо й заповядва да го напусне, а на лицето му е изписано ужасно недоволство.

Ирайн разтърси ядно глава, за да се освободи от натрапчивото видение. Това, което предлагаше Кристофър Сатън, изобщо не влизаше в сметките. Ако му се отдадеше, трябваше да живее непрекъснато с разяждащия страх, че е една от многото му кратковременни любовници — днес възвисявана до небесата, а утре забравена и отритната.

Къщата утихна, когато баща й и брат й легнаха да спят. Фарел малко се беше стреснал след работата около подготовката на наддаването. Както беше наредил баща му, той написа обявите, разлепи пергаментите по оживените места, но с течение на времето все повече започна да се замисля и вътрешно да се отдръпва от това, което подготвяше Ейвъри. Беше започнал да се отнася към нея необичайно внимателно и в последно време дори оставаше трезвен. Но Ирайн не се надяваше, че той би могъл да й помогне, защото това би означавало да се опълчи срещу баща си, към когото хранеше най-дълбоко уважение.

Пламъците се издигаха високо и след това се снишаваха. Торфът гореше и съскаше, сякаш обладан от твърдото намерение да се самоунищожи. Ирайн кротко се взираше в оранжевата светлина, когато часовникът удари два. Тя се огледа стреснато и разтърка измръзналите си ръце. В стаята беше много студено, а на тясната страна на леглото с леко пращене догаряше фитилът на свещта, плувнал в локвичка разтопен восък. Тя потръпна, когато краката й докоснаха студения под, и бързо потърси уютната топлина под пухените завивки на леглото. Когато си легна, беше взела вече твърдо решение. На сутринта щеше да избяга. Все някъде щеше да се намери някой, който да има нужда от нейните способности в писането или пък от умението й бързо и леко да борави с числа. Може би ще успее да склони добри хора да й дадат подслон срещу работа. А може би някоя овдовяла херцогиня или пък графиня от Лондон си търсеше компаньонка. С тези надежди в сърцето Ирайн се освободи от грижите си и заспа.

Сутринта дойде с мокър сняг, който падаше като ситна мъгла и образуваше тънка и чуплива ледена коричка по улиците.

Ейвъри се беше отбил в кръчмата „При глигана“, за да изпие чаша бира.

— Направо е като лекарство — извиняваше се той за всеки случай, ако някой вдигне вежди и го попита нещо. И след като потърка двойната си брадичка и високо се изкашля, Ейвъри продължи да дава обяснения: — Отстранява катрана и саждите от хранопровода. А на моята възраст човек има нужда точно от това.

В тази мразовита утрин Джими сложи чашата му на тезгяха и отбеляза:

— Мислех си, че днес изобщо няма да излизате, кмете. В такъв ужасен ден.

— Ами, напротив, днес е много по-необходимо, отколкото във всеки друг ден. — Гласът на Ейвъри звучеше дрезгаво и продрано след кратката разходка по студа. Той поглади стомаха си, като че ли да успокои някаква болка, и върна обратно чашата си.

— Налей един пръст истинско бренди, Джими. Един мъж се нуждае от малко огън във вътрешностите, за да се събуди за живот в студена сутрин като днешната.

След като кръчмарят изпълни поръчката му, Ейвъри взе силното питие и отпи една голяма глътка.

— Ах! — извика той с дълбок глас и отново остави чашата. После се удари с юмрук в гърдите. — Само това може да съживи един мъж. Точно това! Как само възбужда сетивата! — Той се облегна с лакът върху дървения плот и зае поза като някой, който има да съобщи изумителна новина. — Знаеш ли, Джими, за човек с моето положение е много важно да съумее да си запази бистър ума. Иначе не бихме имали нито една спокойна нощ в леглата си. Щяхме постоянно да треперим от коварните планове на шотландците, които идват със своите банди и водят истинска война срещу нас. През цялото време трябва да бъдем в пълно съзнание, Джими. На всяка цена!

Кръчмарят му кимна одобрително с глава и продължи да мие чашите. Явно, че това беше особено любима тема за Ейвъри, и той продължи, доволен, че е събудил интереса на Джими. Ала Ейвъри не знаеше, че точно в този момент в неговата собствена къща се подготвят размирици.

Планът на Ирайн предвиждаше просто да избяга. Трябваше само да реши в коя посока да тръгне. Лондон не й беше непознат и беше със сигурност най-доброто място, където би могла да си намери работа.

Тя се облече топло, като за път, а това означаваше и раздяла с бащината къща. Хъркането на Фарел цепеше тишината, когато тя внимателно заслиза по стълбата към задната врата. Чантата, която носеше със себе си, съдържаше цялото й имущество. Не беше много, но трябваше да преживее с него.

След като сложи качулката на главата си, за да се защити от студа, тя вдигна полите си и забърза през двора към помещението, в което държаха скопения жребец. Тъй като Фарел отдавна не се грижеше за животното и тя беше поела тези задължения, считаше, че има право да вземе коня. Беше решила да се подготви по-добре, отколкото за бягството от Уиркинтън.

Дамското седло беше лично нейно, тъй като го беше наследила от майка си. То нямаше голяма стойност, за да го продаде Ейвъри. Ето защо тя все още разполагаше с него. Баща й отдавна щеше да го е взел, ако беше нещо, от което можеше да се изкара някоя пара.

Конят беше висок и макар че Ирайн стъпи на една малка пейка, трябваше все пак да скочи, за да се метне до половината на седлото. Размаха крак напред-назад, докато най-после улучи стремето, обърна се тромаво, оправи полите си и успя да заеме правилна стойка. През цялото време трябваше да държи юздите на тропащото с копита животно.

— Върви по-внимателно, Сократ, ако ти е мила кожата — предупреди тя и го потупа по гърба. — Всичко трябва да стане съвсем тайно, затова не ми се ще да събудим целия град.

Конят тръгна неспокойно, отмятайки глава назад, готов да препусне с всичка сила. Ирайн не виждаше причина да го възпира повече. След като вече беше взела решение, трябваше бързо да го осъществи.

Излезе с коня от обора и веднага бе принудена да стаи дъх и да обърне глава, за да се предпази от ситния, леденостуден дъжд. Не й харесваха изгледите за една неприятна езда в неизвестна посока и въпреки това само някакъв ужасно лош късмет можеше да я спре.

В салона на кръчмата все още гърмеше гласът на Ейвъри, когато собственикът се появи на прозореца, за да събуди Бен и да прекъсне шумното му хъркане.

— Ей ти, я се обърни на другата страна и престани да хъркаш. Не мога повече да слушам тая дъскорезница. — Той спря за момент, за да затвори прозореца, и след това изненадано извика: — Я, там някой наистина не се бои от студа! — Той посочи към коня и ездача, които слизаха надолу по улицата. — Та тя в най-скоро време ще премръзне до кости. Бих искал да зная… — Той се загледа по-внимателно и зяпна с уста, като разпозна фигурите.

— Леле мале, Света Богородице! Я елате тук, кмете! Това не е ли дъщеря ви?

Ейвъри махна с ръка.

— Сигурно е тръгнала на пазар. — Той посочи с пръст към обявата, висяща на отсрещната стена. — Е, вярно, че по онзи въпрос имахме известни разногласия. Още преди да си кажем и две думи, момчето вече беше разлепило съобщението. Нещата май не станаха точно така, както тя си ги представяше. Но да излезе в такъв ден и да напусне топлия огън в огнището — това показва, че направо няма акъл. Как така… — Той все пак прояви интерес и отиде към прозореца, повдигайки смъкнатите си панталони над шкембето. — Та тя може да пукне в тая влага и със сигурност ще развали цялото наддаване, ако застане пред хората с течащ нос и започне да киха.

— Тръгнала на пазар, а! — подигра му се Джими. — Яхнала е коня, а зад гърба й има голям вързоп. — Той потисна смеха си, когато видя как погледът на Ейвъри се смрачи и как лицето му почервеня от яд. Гласът му вече не се чуваше и той хукна навън.

— Мисля, че всичко й е дошло до гуша, кмете. Мисля… че тя ви напуска.

Ейвъри изтича към пътната врата и силно я затръшна, когато дъщеря му мина покрай него. Той изръмжа името й и се втурна след нея по улицата. Чула гласа му, Ирайн така силно пришпори Сократ, че той полетя в неудържим галоп. — Ирайн! — Ейвъри изкрещя още веднъж, след това постави ръцете си пред устата, свити като фуния, и продължи да вика след отдалечаващата се ездачка.

— Ирайн Флеминг! Върни се бързо, неблагодарно същество! Няма нито едно местенце оттук до Лондон, където да се скриеш! Върни се, ти казвам!

Паника обзе Ирайн. Може би баща й преувеличаваше, но все пак предупреждението му обърка плановете й. Той щеше да я последва. Щеше да събуди Фарел и скоро двамата ще хукнат след нея. Ако останеше на пътя за Лондон, лесно ще я догонят. А стигнеше ли града, той щеше да помоли приятелите си да я следят и ще им предложи прилично възнаграждение за залавянето й.

Тогава й хрумна една мисъл. Ако пояздеше още надолу, когато къщите престанат да се виждат, би могла да свие на запад и да върви така до крайбрежната улица, извеждаща на север. Така имаше шанс да се измъкне. Тя се усмихна на умната си идея и си представи как баща й с бясна скорост препуска на юг и как изпада в ярост, когато не успява да я открие.

Малко след Маубъри Ирайн подкара коня в лек тръс и потърси някакво каменисто място, за да мине, без да остави следи. Тя се отклони от пътя и за известно време тръгна през храстите. Насочи Сократ към малкото възвишение, а след това го накара да премине през едно поточе. Когато зави на север, вече беше почти сигурна, че няма да открият следите й.

След като беше заобиколила Маубъри, тя остави Сократ да върви сам, без да му дърпа юздите. Скопеният жребец не беше трениран за дълги пътувания и лесно се изморяваше, тъй като тя го пришпорваше непрекъснато. Вече напредваха по-бавно и тя започна все по-осезателно да чувства студа. Загърна се плътно с дебелото вълнено палто и се опита да се постопли.

Колкото повече отиваше на север, толкова по-непроходима ставаше местността. Ниски хълмове и мочурища, прорязани от сиви пукнатини, се простираха пред нея и се губеха някъде в далечината, там, където оловното небе слизаше чак до хоризонта.

Към обяд тя спря да хапне и да си почине. Едно дърво й предложи малко завет. Загърната в палтото си, Ирайн дъвчеше парче сухо месо и къшей хляб. Водата си раздели с коня, който пасеше наблизо. Опита се да поспи малко, но натрапчивият спомен за онези сивозелени очи не й даваше да се отпусне. Ядоса се, че дори и когато го нямаше, той пак не я оставяше на мира.

Седнала отново на седлото, Ирайн огледа местността. Трудното тепърва предстоеше, тъй като пътят беше осеян с дупки и сипеи. Планините и хълмовете бяха голи, а непрестанният вятър беше пощадил само няколко изкривени, хилави дървета. В по-дълбоките и сравнително защитени долини дъбовете извисяваха клони високо над главата й. По земята се беше образувал дебел пласт от изпопадали и обвити в мъх клонки, през които тя едва успяваше да преведе коня си.

В късния следобед Ирайн почувства голяма умора и започна да се оглежда за някакъв подслон. Застанала в края до тясната пътечка, тя взе да се озърта наоколо. Някъде пред нея в настъпващия сумрак като че ли се разнасяше кучешки лай. Този приятен звук й даваше надежди, че наблизо живеят хора.

Изведнъж в тишината се чу трополене, един голям камък се търкулна точно зад нея и я изплаши. С разтуптяно сърце тя погледна през рамо и се опита да открие причината, макар че наоколо вече се смрачаваше. Нищо не се помръдваше и все пак Ирайн имаше чувството, че не е сама. Цялата нащрек, тя подкара Сократ в лек тръс, след това мина през един храсталак и спря коня в прикритието на голямо дърво. Оттук можеше да наблюдава пътя, без да я забележат. Зачака, изтръпнала от напрежение, мислейки за предупреждението на Кристофър да не язди никога сама.

Тропот на конски копита и повторното срутване на камъни я откъснаха от мислите й. Тя се метна върху Сократ и го пришпори в бесен галоп, стремейки се да го държи встрани от пътя, където почвата беше по-мека и тропотът на копитата почти не се чуваше. Привела глава, препускаше с коня по тесния криволичещ път. След разкривените корени на едно старо дърво пътят слизаше надолу и после, правейки остър завой, продължаваше в обратна посока. Сократ се подхлъзна, но все пак успя да се задържи на крака и с диво отчаяние се насочи към завоя, където попадна на цяла глутница лаещи и скачащи едно през друго кучета, които преследваха стръвно една кошута. Вече бяха подушили кръвта и се хвърлиха срещу блестящите подкови на коня, който подскочи високо и се дръпна назад. Юздите се изплъзнаха от ръцете на Ирайн и тя отчаяно сграбчи гривата му с двете си ръце, за да се задържи на седлото. Едно от кучетата беше открило отново кървавата следа и усещайки все още топлия, влажен вкус в муцуната си, предреши всички следващи събития. Докато Сократ скачаше възбудено и се опитваше да се отскубне, кучето изви глава и залая, призовавайки останалите след себе си. Глутницата веднага дотича, готова да преследва новата си плячка, и хукна по пътеката след коня.

Пътят наистина се извиваше и минаваше през един бърз поток. Виждаше се само полегатото му корито и конят се хвърли в него, нагазил срещу течението. Той си проправяше път през каменистото дъно, като разплискваше водата от двете си страни. Ирайн крещеше, опитвайки се да го спре, но успя само да извие глава, когато видя пред себе си едно възвишение, от което водата падаше и се разбиваше на пяна. При първия праг на потока конят коленичи и Ирайн отново започна борба, за да не падне от седлото. Най-после Сократ се изправи и се опита да се изкачи по каменистото корито. Той се хлъзна, залитна назад и напразно се опитваше да спре с предните си крака, преди да се строполи обратно.

Отчаяният вик на Ирайн заглъхна, когато тя падна върху скалистия бряг. Главата й се удари в един покрит с мъх камък и болката като светкавица се вряза в мозъка й. Светлината бавно изчезна и пред очите й се спусна пелена, която ставаше все по-тъмна и по-тъмна. Тя виждаше черните очертания на дърветата над себе си, безформени и неясни, като че ли през водна стена. Борейки се с черните сенки на безсъзнанието, тя се търкулна настрана и се опита дори да се изправи на крака. Водата я заля изведнъж. Ирайн се хвърли върху студения бряг, продължи да се бори с течението, което искаше да я завлече по-навътре. Краката й още газеха в леденостудения поток и ставаха все по-безчувствени.

Лаят се беше превърнал в бясно джафкане и тя виждаше в края на склона някаква смесица от търкалящи се бели и кафяви тела. Усещаше, че глутницата е съвсем близо. Едно от кучетата се приближи с ръмжене и лай, но Ирайн успя да замахне отчаяно с камшика за езда, който все още стискаше в юмрука си, и го удари. Кучето започна да скимти и се отдръпна. Второ се опита да се нахвърли отгоре й, но получи същия удар. Ръцете на Ирайн обаче бяха отмалели, а и не виждаше съвсем ясно. Болката в тила й се увеличаваше и започваше да слиза към раменете и гърба. Тя пълзеше по цялото й тяло и отслабваше волята и съпротивителните й сили. Кучетата явно долавяха нейното изтощение и възбудено пристъпваха все по-близо. Ирайн отчаяно се опитваше да избистри погледа си, но успяваше само леко да размаха камшика пред гърдите си.

Кучетата виждаха пред себе си ранено живо същество и жаждата им за кръв ставаше все по-силна. Те ръмжаха и подскачаха, събирайки смелост за смъртоносния удар. Ирайн се смъкна и потъна още по-дълбоко във водата, чиято ледена студенина почти спря дъха й. Мокротата проникна през корсета и тялото й започна да се вкочанява. Тя още веднъж замахна с камшика и макар че все пак успя да удари едно от кучетата, осъзна че краят й е просто въпрос на време.

Изведнъж се чу строга заповед, последвана от плющенето на камшик. Тропот на конски копита долиташе откъм течението на реката и веднага след това се появи дългокрак черен кон, разпръскващ около себе си огромни пръски вода. Ездачът му размахваше камшика, застанал сред глутницата, и оставяше по гърбовете на кучетата дълбоки кървави следи.

Ирайн се хвана за едно коренище и изтощено отпусна глава между протегнатите си напред ръце. Тя виждаше мъжа като през някакъв дълъг тунел. С един скок той я достигна, а дългото му наметало се развя след него и той заприлича на огромна птица. Ирайн леко се усмихна и затвори очи, когато чу приближаващите се откъм водата стъпки. Ръката му се плъзна под раменете й, а един топъл глас промълви няколко думи, които тя възприе само с подсъзнанието си. След това той освободи пръстите й, вкопчени в корените, силни, пламенни ръце я повдигнаха и я притиснаха здраво към широките гърди. Главата й безсилно клюмна на рамото му и дори само страхът, че може би се намира в лапите на някакво крилато чудовище, беше достатъчен, за да не може тя да се върне от своя все по-тъмен и мрачен свят.

ГЛАВА ШЕСТА

Жълточервена жарава грееше пред очите й като слънце, затопляше я приятно и я изпълваше с блаженство. На границата на възприятията й се появяваше кълбо от огън и пламък, слънце, което не искаше да залезе, и силата му се разпръскваше в малки искрици — един постоянно повтарящ се фойерверк. Зелено, синьо, червено, жълто — нажежената до бяло жарава преливаше във вълни от разноцветни тонове. Но от другата страна на светлината се криеше дълбок и непрогледен мрак. Там тя плуваше като загубена, самотна планета, закрепена в пространството от непреодолима сила, в която чувстваше топлината на слънцето, но не можеше да се приближи до него.

Ирайн се бореше срещу пристъпите на съня, който я притискаше с оловна тежест, и бавно започна да разбира, че нейното слънце не е нищо друго, освен огънят в една огромна камина. Клепачите й натежаха и погледът й все повече се замъгляваше. В тила си чувстваше тъпа, пулсираща болка, а в крайниците си — непреодолима слабост. Изтерзаното й тяло беше освободено от мокрите дрехи и покрито с пухкава, мека кожа. От балдахина около леглото се спускаха кадифени завеси, затворени от трите страни, за да я предпазят от студа, но дръпнати към камината, за да може да влиза топлина. Огънят, къщичката от кадифе и меката кожа пазеха Ирайн от ужасния, вледеняващ студ, който я караше да потръпва дори само при мисълта за него.

Тя извърна глава върху меката възглавница и долови лек мирис на мъжка кожа. Той събуди у нея спомена за онези силни ръце, които я притискаха плътно, за онези здрави рамене, върху които бе опряла бузата си. И като че ли там… наистина имаше един миг, когато нечии горещи устни се докоснаха до нейните.

Без страх Ирайн бавно осъзна, че откакто беше будна, като че ли чуваше дълбоко, равномерно дишане на друг човек в стаята. Тя се ослуша и откри, че шумът идва от една сянка близо до камината. Там се виждаха очертанията на тежко кресло, обърнато към леглото, чийто силует само частично можеше да се разпознае при оскъдната светлина на огъня. В него седеше странно прегърбена фигура, чиито лице и тяло се очертаваха много неясно в тъмнината. Трептящата светлина падаше върху краката й, а сянката на единия от тях правеше другия да изглежда изкривен и уродлив.

Сигурно беше въздъхнала много тежко, защото шумът изведнъж спря и един грамаден, черен силует се надигна от стола. Човекът се приближи към леглото и като че ли неговата голяма, загърната в палто фигура се промени по един ужасен и потискащ начин, стана висока и се разшири. Скрити в сянката, чертите на лицето му не се виждаха. Пръстите, чиито нокти наподобяваха орлови, се протегнаха към нея и Ирайн предприе плах опит да се отдръпне встрани. Усилието обаче се оказа твърде голямо и тя не посмя повече да се противопоставя.

Мислите й неспокойно се лутаха в съновидения от пламъци и сенки, които отлитаха, без да намерят някаква опора. Огънят пламтеше, потапяше душата и тялото й в непоносима жега и я караше да се мята насам-натам. От устните й се изтръгваха откъслечни думи, когато се бореше със страха. Тъмнината я обгръщаше с ледения си дъх и като че ли обливаше тялото й със студени струи. От дълбините на мрака се появи едно крилато същество и седна в края на леглото й. Неговата смешна глава, клатеща се от едната на другата страна, я наблюдаваше внимателно с очи, които блестяха на слабата светлина в червени оттенъци. Тя започна да хленчи, когато съществото се приближи към нея, и дори сподавено изкрещя от страх.

Разтърсвана от треската, тя все пак успя да разкъса сивата мъгла на дните и мрака на нощите и си спомни за онези грижовни ръце, които поставяха мокри кърпи върху изгарящата й кожа, когато се унасяше в трескави сънища, или пък здраво я увиваха в кожата, когато мръзнеше и трепереше. Една силна ръка се вкопчваше в раменете й, пъхайки чашата между пресъхналите й устни. Властният глас, който й заповядваше да пие, сега кънтеше в ушите й. После тъмното тяло отново се отдръпваше назад, за да се отпусне край буйния пламък. Очите му следяха всяко нейно движение в очакване тя да се пробуди от трескавите сънища, но като че ли се страхуваха да не ги забележи. Ирайн не смееше да помисли каква цена щеше да поиска непознатото същество за всички тези грижи към нея.

Утринните лъчи прекъснаха съня й и тя започна да отваря все по-широко очи, докато най-после напълно се събуди. Завесите на леглото бяха завързани за черната странична подпора, за да може слънцето да влезе в нейния малък свят. Тя се беше върнала изцяло в действителността, но духът й все още витаеше в един сумрачен хаос от видения, които й пречеха да разбере къде се намира. Като че ли бяха изминали години, откакто напусна бащината си къща, и все пак от момента на своето спасение досега тя не можеше да си припомни нищо друго, освен някакви откъслеци от ужасни, кошмарни сънища.

Тъмнозеленото кадифе на балдахина привлече вниманието й и тя се загледа в избродирания с нежни цветове герб. Започна да се чуди как е попаднала в тези помещения и в това феодално легло. Два елена, извезани с алени, кафяви и златни конци, стояха изправени на задните си крака, а в дъгата над герба железен юмрук стискаше здраво прекършени рога. Стана й ясно, че това не беше обикновено легло, а специална мебел за някой благородник и неговата дама.

Помещението беше огромно, много старо и миришеше на мухъл, като че ли не е било обитавано от дълго време. Някой се беше постарал да избърше отгоре-отгоре праха, наслояван с години, но все пак недостатъчно, за да направи обстановката годна за живеене. По тъмните, масивни греди на тавана висяха паяжини, както и по няколкото избелели и замърсени гоблена на стената — всички те бяха свидетели на отдавна отминало време, от което никой вече не се интересува. През мръсните стъкла на високите тесни прозорци проникваше слънчева светлина и чертаеше странни фигури върху каменния под, който беше пометен, но въпреки това неотложно се нуждаеше от основно почистване.

В камината, цялата почерняла от саждите, пращеше огън, който създаваше уют. До нея беше поставено голямо, богато резбовано кресло, а точно насреща му стоеше друго, но по-малко. От дясната страна на леглото кадифени завеси закриваха банята и тоалетната, лукс, който човек трудно би могъл да си представи, че съществува в една обикновена провинциална къща.

Ирайн се надигна съвсем бавно и се подпря на лакти. Опита се да свикне с новата обстановка и внимателно подпъхна няколко възглавници зад гърба си. Очите й блуждаеха из стаята и отново се спряха на кожата, в която се беше сгушила. Възхитена, тя погали с едната си ръка меката като коприна козина и после вдигна до лицето си, чувствайки допира до страната си. Гледката на голото й тяло извика у нея смесица от неуловими и объркани чувства. Споменът за един едър, тъмен силует, обкръжен от червено слънце, се блъскаше в главата й заедно с дрезгав и неясен шепот. Тя не беше в състояние да види ясно и да подреди бързо преминаващите пред очите й объркани възприятия. След като разбра, че не може да възстанови миналото в съзнанието си, почувства как несигурността й нараства, но заедно с нея растеше и убеждението, че най-хубаво е да забрави всичко, което се е случило.

Пред вратата се чу звънтене на прибори. Докато Ирайн бързо метна кожата върху голото си тяло, една пъргава жена с побеляла коса влезе в стаята, носейки в ръцете си пълна табла. Тя се спря изненадано в средата на помещението, щом погледна към леглото и видя, че спящото момиче се е събудило и се е облегнало на възглавниците.

— О, вие сте будна. — Тонът й беше също така бодър, както очите и усмивката й. — Господарят тъкмо каза, че сте се преборили с треската и че тази сутрин вече ще се почувствате по-добре. Радвам се, че наистина е така, мадам.

— Господарят? — Ирайн не можеше да разбере значението на тази дума.

— Естествено, мадам. Лорд Сакстън! — Жената донесе таблата до леглото и сложи пред нея още кана с чай и чиния със супа. — Сега, след като отново сте добре, вероятно ще имате апетит да хапнете по-солидно. — Тя се усмихна под мустак. — Я да видим, дали готвачът е могъл да извади от кухнята и нещо друго, освен прах.

Любопитството измъчваше Ирайн много повече, отколкото гладът:

— Къде се намирам?

— Как така къде се намирате? В Сакстън Хол, мадам. — Старата жена наведе глава встрани и погледна учудено девойката. Тя смяташе въпроса за странен, тъй като нейният лорд Сакстън явно й беше казал само най-необходимото. — Наистина ли не знаете къде се намирате?

— Ударих си главата и не знам какво е станало с мене по-нататък и къде съм попаднала.

— Попаднала сте тук. Това означава, че господарят ви е донесъл, мадам.

Ирайн можа да отговори само с едно леко кимване на глава.

— Приемам, че е така. Конят ми ме хвърли и това е всичко, което мога да си спомня. А вие не бяхте ли тук?

— Не, мадам. След като преди няколко години изгоря източното крило, ние всички, искам да кажа прислугата, бяхме изпратени на работа при барон Лейчестър, приятел на нашия стар господар. Едва тази седмица господарят се погрижи за нашето завръщане тук. Трябваше да изминем целия път от Лондон и пристигнахме чак днес сутринта. Дотогава той е бил тук съвсем сам заедно с вас.

Ирайн почувства как топлината плъзва по шията и избухва в бузите й. Който и да беше този лорд Сакстън, той не й беше оставил нито една дреха, с която да прикрие голотата си.

— Това покоите на господаря ли са? — попита тя предпазливо. — Леглото на лорд Сакстън?

— Разбира се, мадам. — Жената наля чаша чай и я постави върху таблата. — Самият той е тук само от една-две седмици.

— Беше ли той вчера на лов? — попита Ирайн.

Старата жена се замисли.

— Сигурно не, мадам. Каза, че бил тук, при вас.

Мислите на Ирайн съвсем се объркаха. Струваше й се, че е минала само една нощ, откакто падна от Сократ. Все пак не знаеше какво се е случило и затова не можеше да бъде сигурна. С треперещи пръсти тя вдигна чашата и почти затаи дъх, когато попита:

— А каза ли той откога съм тук?

— Днес е четвъртият ден, мадам.

Четири дни! От четири дни тя беше тук сама с лорд Сакстън и освен него не е имало никой друг, който да се грижи за нея. В себе си тя се бореше със срама и смущението.

— Господарят каза, че наистина сте била много болна, мадам.

— Съвсем вярно — прошепна тя, почти разплакана. — Не мога да си спомня нищо.

— Имали сте треска, а след като сте ударили и главата си, мога да си представя колко сте била объркана. — Тя сложи една лъжица до супника. — А защо питахте дали господарят е ходил на лов? Вие там ли се срещнахте с него?

— Една глутница кучета ме нападна. Помислих си да не са били неговите. — Споменът за зверовете с техните остри зъби я накара да потрепери.

— О, не, животните са вероятно на някой друг, който е ловувал в пределите на имението. Тук винаги се навъртат доста бракониери. Винаги сме си имали неприятности с тях, дори още преди да изгори страничното крило. Особено с този сатана Тими Сиърс. Мисля, че той имаше цяла хайка кучета, които се нахвърляха върху хората със същото удоволствие, както и върху дивеча.

— Мене май ме взеха за дивеч — измърмори Ирайн. Тя отпи от чашата и се опита да се усмихне. — Много ви благодаря за чая… мадам… ъъъ…

— Мисис Кендал ми е името, мадам. Аги Кендал. Аз съм икономката. Повечето от роднините ми са на работа тук, в домакинството, и, да ви призная, ние сме чудесен екип: моите сестри с дъщерите си и мъжът ми с братята си. Имаме коняр, който е тук със синовете си. Те работят навън. Дошли са от именията на господаря.

Ирайн се опитваше да си създаде някакъв образ за този господар, но за съжаление, докато траеха нейните трескави сънища, беше пропуснала да запомни лицето на тъмния силует.

— И къде е сега лорд Сакстън?

— О, той замина за известно време, мадам. Отпътува малко след като ние пристигнахме. Каза ни, че трябва да се грижим за вас, докато се почувствате по-добре, а след това каляската ще ви откара обратно при баща ви.

Ирайн остави чашата и внезапно почувства, че я обзема ужасен страх.

— Бих предпочела да не се връщам обратно в Маубъри. Ако това не ви създава големи трудности, искам… бих желала, ако е възможно, да ме откарате някъде другаде. Независимо къде.

— О, не, мадам. Господарят държи да се върнете при баща си. Когато сте готова, колата ще дойде и ще ви откара право при него.

Ирайн погледна вторачено жената, питайки се дали тя или лорд Сакстън знаят в какво място искат да я върнат.

— Сигурна ли сте, че вашият господар наистина държи да ме върнете при баща ми? Не е ли възможно това да е някакво недоразумение?

— Много съжалявам, мадам. Указанията на негова светлост бяха съвсем ясни: вие трябва да се върнете при баща си.

Обзета от горчиво разочарование, Ирайн се хвърли върху възглавниците. Това наистина беше отчайващо: след като успешно се беше отскубнала от своя тиранин, сега отново да бъде върната при него, и то само заради прищевките на някакъв си мъж, когото тя дори не познаваше. Оказа се жестока участ да попадне именно тук. Ако Сократ не се беше изплашил от лая на кучетата, лорд Сакстън вероятно никога нямаше да я намери. Тя може би нямаше да оживее, но в този момент й се струваше, че е по-добре да беше мъртва, отколкото да се омъжи за Хартфорд Нютън или пък за Смадли Гудфийлд.

Аги Кендал не намираше думи, с които да накара момичето да се примири със заповедите на господаря, и затова мълчаливо се оттегли. Ирайн беше потънала в дълбок размисъл и почти не забеляза, че жената си е отишла. Напълно изтощена от физическите и душевните терзания, тя прекара остатъка от сутринта в леглото, съвсем сломена, и само сънят от време на време прекъсваше плача й.

На обяд й донесоха още една табла и макар че нямаше никакъв апетит, все пак се насили да хапне нещо. Храната й помогна да възвърне жизнеността си и тя дори попита Аги дали ще напълни дървената вана, за да се изкъпе.

— За мен ще бъде удоволствие да ви обслужа, мадам — гласеше любезният отговор на икономката. Загрижена да й помогне, тя отвори един скрин и извади тънък пеньоар, който се стори някак познат на Ирайн. Тя погледна зад гърба на жената и с изненада забеляза, че в скрина бяха подредени нейните собствени дрехи. Аги проследи погледа й и отговори на незададения въпрос:

— Господарят трябва да ги е сложил тук, мадам.

— Заради мене ли е освободил тези помещения? — Тя зададе въпроса, за да разбере дали той ще настоява да дели с нея стаята, преди тя да замине при баща си. Все още не беше забравила срещата си със Смадли Гудфийлд и знаеше, че ако лорд Сакстън е от същия сорт мъже, тя не би могла да бъде спокойна в неговите покои.

— Не може да се каже, че ги е освободил за вас, мадам. Откакто господарят се върна, не се е установил в нито една от стаите. Както вероятно сте забелязали — Аги направи енергичен жест, сочейки помещенията, — от дълго време никой не е живял тук. — Тя се огледа загрижено наоколо и след това замислено въздъхна. — Аз бях в Сакстън Хол, когато се роди господарят, докато още старият лорд и неговата лейди живееха тук. Оттогава, мадам, се случиха сума ти неща и е много тъжно, когато човек вижда как времето и немарата са повредили къщата. — За момент тя погледна замечтано към прозореца, но после успя да събере мислите си, отлетели вероятно далеч в миналото. Погледна Ирайн с широка усмивка, сдържайки сълзите. — Този път ние ще останем тук, мадам. Господарят ни обеща това. Ще почистим къщата, така че да блесне както някога. А те няма да успеят да ни прогонят отново…

Като че ли засрамена от своята словоохотливост, Аги се обърна и бързо излезе от стаята, оставяйки Ирайн още по-объркана. По времето, когато те се преместиха да живеят в Маубъри, за Сакстънови и тяхното имение се разказваха какви ли не истории. И тъй като тогава тя считаше северната част на страната за напълно чужда, възприемаше всичките тези приказки равнодушно и не им обръщаше никакво внимание. Ето защо сега й беше много трудно да си припомни други подробности, освен мълвата, че за всички нещастия и щети, нанесени от пожара, са виновни вилнеещите наоколо шотландски банди.

Донесоха вода за ваната и приготвиха чисти ленени кърпи и сапун. Аги се беше постарала всичко да бъде сложено съвсем близо до леглото, макар че Ирайн се опитваше да я убеди, че вече се чувства достатъчно укрепнала и силна. Но жената точно следваше указанията на господаря си и обясни без заобикалки, че на всички прислужници е заповядано да полагат особено големи грижи за гостенката.

Тъй като се срамуваше да се измъкне гола изпод кожената си завивка, Ирайн изчака икономката да излезе и тогава стана да се къпе. Примъкна се внимателно до ръба на леглото, а след това смело стъпи на пода. Краката й трепереха от слабост, кръвта се качи в главата й, така че се наложи да почака известно време, докато стаята престана да се върти пред очите й. Трябваше наистина да признае, че е надценила силите си. Въпреки това Ирайн беше твърдо решена да стане, да се облече и да потърси лорд Сакстън веднага след завръщането му, за да изясни онова, което се беше случило с нея.

Тя обмисляше от всички страни ситуацията, в която се намираше, и стигна до заключението, че единствената й надежда е да измоли свободата си от него. Вероятно лорд Сакстън нямаше представа какво се кани да направи баща й, след като тя се върне. Ако му разкрие как стоят нещата, той може би ще й влезе в положението и ще й разреши да отпътува нанякъде сама. В сърцето си тя горещо се молеше всичко да протече точно така.

Банята я освежи, но когато започна да изтрива кожата си с кърпата, имаше чувството, че това вече е правено преди време от нечии груби, костеливи ръце. При тази представа по гърба й полазиха студени тръпки. Все пак мисълта беше толкова невероятна, че Ирайн не й отдаде особено значение. Просто я отхвърли, причислявайки я към своите кошмарни сънища, и облече ризата си.

След това намери четката и гребена си на тоалетната масичка и макар че бързо се уморяваше и трябваше често да си почива, все пак успя да среши обърканата си коса и накрая да вдигне плитките си на кок. Така нагласена, тя облече най-хубавата си синя рокля и предпазливо излезе от стаята.

Вън от спалнята също личеше, че къщата не е била поддържана от прислуга в продължение на месеци, а може би и на години. От сводестите тавани на коридорите висяха гроздове паяжини, безразборно сплетен и в причудливи фигури, а мебелите, край които минаваше, явно от дълго време стояха покрити с бели калъфи и върху тях се беше наслоил пласт мръсотия. Ирайн продължи по-нататък и изведнъж се озова пред една стълба, отвеждаща надолу, чиито широки стъпала се виеха около четириъгълна колона с ниши във формата на миди. Тя се спусна по нея и стигна до едно помещение, което изглеждаше като вътрешност на огромна кръгла кула. Вляво откри тежка дървена врата с огромен катинар, която, вероятно, водеше към кабинета на господаря. Малък, покрит с кристално стъкло прозорец позволяваше да се хвърли поглед към широкия изровен път пред портала.

От срещуположната страна започваше къс сводест коридор, който водеше към просторна зала. Една млада жена миеше каменния под. Тя се изправи, когато Ирайн тръгна бавно из залата, и каза нещо, посочвайки с ръка зад гърба си.

Ирайн тръгна в посоката, която й показа момичето, и дочу приглушени гласове. Тя блъсна тежката врата и попадна в кухнята. Видя, че икономката и още три други жени са се заели да направят старомодната кухня отново използваема. Един млад мъж беше коленичил пред камината и остъргваше старата пепел и цели парчета сажди от стените. Друг, по-възрастен мъж се опитваше да излъска голям меден казан. Готвачът току-що беше почистил една маса и приготвяше дивечово месо със зеленчуци за вечеря.

— Добър вечер, мадам — бодро я поздрави икономката, бършейки ръце в дългата бяла престилка. — За мене е голяма радост да ви видя отново на крака. Чувствате ли се вече по-добре?

— Малко по-добре, благодаря. — Ирайн се огледа. Не очакваше да намери господаря в кухнята, но се надяваше да разбере къде е. — Не се ли е върнал още лорд Сакстън?

— О, не, мадам. — Жената бавно тръгна по каменния под към нея. — Господарят каза, че ще отсъства няколко дни.

— Ах, така ли? — Ирайн въздъхна, дълбоко разочарована. Значи няма да има възможност да му обясни своя случай, преди прислужниците да я върнат при баща й.

— Мадам?

Ирайн вдигна очи.

— Какво има?

— Може би имате нужда от нещо?

Тя замълча колебливо и после каза:

— Не, в момента не. Ако нямате нищо против, бих желала да се поразходя наоколо и да разгледам къщата.

— О, естествено, мадам — отвърна Аги. — Само трябва да ми кажете, когато се нуждаете от нещо. Аз имам тук още малко работа.

Ирайн кимна унесено и се върна в голямата зала. Момичето с дървената кофа беше изчезнало, но четката за дъски все още лежеше на пода в една локва и това беше знак, че то скоро ще се върне. Явно прислугата щеше още дълго да работи, докато приведе в ред занемарената къща. Една внезапна мисъл премина през главата на Ирайн: всички те бяха толкова заети, че сигурно нямаше да забележат, ако тя изчезнеше.

Това беше хрумване, породено от отчаянието. Ирайн забрави слабостта си и болките в крайниците. Стигаше й само да си представи, че ако сега не успее да избяга, съществува голяма вероятност действително да стане съпруга на Хартфорд Нютън, този сив мишок, или пък на гадния сластолюбец Смадли Гудфийлд. Тя отвори голямата входна врата и се спря уплашена, като чу издайническото скърцане на пантите.

Изчака с разтуптяно сърце, докато се увери, че никой не я преследва. Внимателно се огледа и видя, че конюшните се намират в западния край на къщата. През широко отворените врати се виждаше задната част на една черна карета. От мястото, където стоеше, й се стори съвсем лесно да отиде в конюшнята и да провери дали Сократ не е там.

Тъкмо се канеше да излезе през портата, когато видя един млад мъж с дървена кофа и четка с дълга дръжка в ръце. Докато тя изчакваше, той започна да чисти праха от каретата. Ирайн се огледа наоколо и разбра, че няма да може да осъществи намеренията си. От другия край на къщата с пълно ведро идваше момичето, което преди малко миеше в залата. Докато то бързаше, превито под тежестта, Ирайн се дръпна назад и затвори портата. По-изтощена от всякога, тя се изкачи по стълбите и стигна до горната площадка, преди момичето да отвори вратата.

За да потърси друг изход за бягство, Ирайн отиде на горния етаж, отваряше врати, тичаше по коридорите, но напразно. Непрекъснато се натъкваше на все нови и нови стаи и зали. Силите я напускаха, но мисълта за Хартфорд Нютън й даваше нова енергия, докато най-после откри един широк коридор с колони. Както и в другите помещения, тук също имаше нужда от почистване. Вниманието й бе привлечено от една следа, оставена от мъжка обувка и ясно отпечатана в прахта. Тя сочеше към масивна врата, цялата обкована в дъски. Други следи от стъпки водеха в обратна посока и почти не й даваха надежда, че тук някъде има изход за навън. На това място обаче имаше нещо любопитно. Тя не можеше да си обясни защо тази врата във вътрешността на къщата беше закована по такъв начин и допускаше, че тук някой е скрил нещо.

Ирайн се замисли съвсем сериозно дали е редно да отвори вратата. Ако вътре има нещо, което трябва да стои заключено, може би щеше да бъде неразумно от нейна страна да се опита да влезе със сила. Беше дочула, че в Сакстън Хол бродят призраци, но никога не беше вярвала на подобни приказки, а и не желаеше да предизвиква съдбата сега, когато беше твърде слаба, за да побегне при нужда.

Но мисълта за Смадли и Хартфорд я тласна напред, докато се озова пред залостената врата. С несигурни пръсти тя отмести настрана дъските, които преграждаха пътя. За своя голяма изненада Ирайн установи, че те бяха съвсем хлабаво заковани, явно с цел да бъдат и лесно отстранени. Въпреки това тя изпитваше страх, защото не знаеше какво я чака зад тази врата. Тя предпазливо почука по гладката повърхност, долепи ухо до вратата и тихо попита:

— Има ли някой тук?

Но след като отвътре не се чу нито ридание, нито пък смразяващ кръвта писък, тя се почувства малко по-уверена. Почука още веднъж по-силно, но пак никой не отговори. Представяйки си отново сладострастника и мишока, тя събра цялата си сила и издърпа дъските.

Самата врата й се стори сравнително нова, като че ли поставена наскоро. В ключалката стърчеше старинен ключ, който при завъртането издаде някакъв особен звук. За нейно учудване я заля слънчева светлина и тя се оказа на един балкон. Но защо беше черен и овъглен, като че ли е горял? Когато тръгна към парапета, Ирайн изведнъж се спря уплашено, забелязала, че пред нея лежаха развалините на цялото изгоряло крило от къщата.

Внезапно тя усети, че камъните под краката й започнаха да се разместват, издавайки стържещ звук. Цели парчета от каменната балюстрада падаха надолу върху купчините пепел и в един ужасен момент Ирайн си помисли, че ще ги последва. В панически страх тя се хвърли назад към вратата и едва успя да стъпи върху по-сигурното вътрешно пространство, преди да се срути целият парапет.

Задъхана и разтреперана от страх, Ирайн тръшна вратата след себе си и превъртя ключа. Изтощена се облегна на стената, чувствайки как краката й треперят. Сега й стана ясно защо вратата е била залостена. Старата врата без съмнение беше изгоряла и след като е била подменена, се е наложило допълнително да се заковат дъските, за да предпазват невнимателните и нищо неподозиращи посетители. Изведнъж Ирайн почувства, че всичко това е направено и за да бъдат спирани прекалено любопитните.

С безброй въпроси в главата си тя се върна обратно в спалнята. Нямаше сили да продължи търсенето, дори и да я преследваха образите на Смадли и Хартфорд, събрани ведно. Потъна уморена в леглото и без да се съблича, се зави плътно с кожата. Единствената й надежда беше, че през нощта ще се промъкне тайно до конюшнята, ще отвърже Сократ и ще успее да тръгне на път. Сега обаче се нуждаеше от почивка, за да събере достатъчно сили.

Надвечер й донесоха още една табла с ядене, а когато по-късно Аги отново дойде да й помогне за нощния й тоалет, тя й предложи топъл пунш и настоя младата жена да го изпие.

— Ще премахне болките в крайниците ви и ще ви даде сили. Утре сутринта, мадам, ще се чувствате като новородена.

Ирайн опита от ароматното питие и го намери доста вкусно. Приятна топлина премина по цялото й тяло. Вероятно въздействието му щеше да е точно такова, каквото й го беше описала Аги.

— Мисля си — започна тя колебливо, — дали не е възможно да ме отведете някъде другаде, а не в Маубъри. Разбирате ли — тя сви рамене, — имах там едни недоразумения с баща си и затова не искам да се връщам при него.

— Много съжалявам, мадам, но що се отнася до това, лорд Сакстън беше абсолютно категоричен. — Тонът на Аги беше изпълнен със съчувствие.

— Разбирам — въздъхна Ирайн. — Трябва да изпълните това, което е заповядал господарят.

— Именно, мадам. Нямам друг избор. Наистина много съжалявам.

Ирайн отпи още една глътка, преди да запита:

— А можете ли да ми разкажете нещо за източното крило на сградата? Изгорялото?

Лицето на Аги придоби замислен и предпазлив израз, преди да отговори.

— За него трябва да питате самия лорд Сакстън, мадам. Той ми е наредил да не говоря с никого по този въпрос.

Младата жена бавно кимна.

— При това положение естествено вие не можете да действате против неговите желания.

— Не, мадам — измърмори икономката.

— Навярно сте му много предана — забеляза Ирайн с примирителен глас.

— Да, така е. — Това беше тих, но много убедителен отговор.

След тези думи Ирайн се отказа да настоява повече пред жената. Тя вдигна чашата, за да изпие остатъка от питието, остави я настрана и се прозя, закривайки уста със слабата си длан.

Аги се засмя дружелюбно и оправи кожената завивка на леглото.

— Сега ще спите чудесно, мадам. Затова можете да благодарите на пунша. Помага много при безсънни нощи и при физическа слабост.

Ирайн се сгуши в приятната топлина на леглото и с изненада забеляза как мускулите й започнаха да се отпускат. От задоволство тя едва не започна да мърка, чудейки се защо се е противопоставяла толкова дълго на съня, който вече я оборваше.

Студен, бурен вятър духаше и размяташе пухкавите като памук облаци из сутрешното небе, докато Ирайн притеснено чакаше кочияшът да се качи на капрата. Нямаше съмнение, че завръщането й в Маубъри щеше да бъде тържествено и пищно. Голямата черна карета изглеждаше доста старомодна, но не й липсваха нито удобствата, нито луксозното обзавеждане. Вътрешността й беше изящно тапицирана с тъмнозелено кадифе, а от външната страна на вратата стоеше същия онзи герб, който беше видяла над леглото на господаря — белег за стария благороден произход на семейството.

Разпалените уверения на икономката за това, колко добре и здрава изглежда, потвърждаваха убеждението на Ирайн, че Аги Кендал само е искала да й помогне и да я ободри, като я накара снощи да изпие пунша. Добродушната и сърдечна жена й се струваше неспособна на измама! А и Ирайн не смееше да я разочарова, отказвайки й питието. Въпросът, дали наистина имаше възможност да избяга или не, оставаше без отговор.

— Довиждане, мадам — извика Аги от настлания с камъни път, отвеждащ до входа на кулата. — Бог да ви благослови!

Ирайн се наведе напред и махна с ръка за сбогом.

— Много ви благодаря за сърдечните грижи, мисис Кендал. И прощавайте, ако съм ви създала затруднения.

— О, напротив, мадам! Никакви затруднения не сте ми създали. За мене беше удоволствие да се грижа за мило младо момиче като вас. Вие разсеяхте малко мрачното настроение, което цареше в тази къща. Твърде дълго е била празна, нали ме разбирате.

Ирайн кимна и хвърли бегъл поглед към фасадата на господарската къща. Беше доста безцветно здание в ренесансов стил, което внушително се издигаше зад една огромна кула, чийто връх стърчеше чак до височината на комина. Опожареното крило почти не се виждаше оттук, но около него всичко бе обрасло със сухи бурени. Откъм страната на склона имаше тъмни гъсти гори, които се простираха зад къщата и покрай пътя. Това беше същият път, който отвеждаше през ниските хълмове чак до Маубъри, а и по-нататък. На север се разстилаше тесният морски залив, подобен на река, течаща пред хоризонта, понякога син, понякога блестящ на слънцето, а често и затулен от ниски облаци.

Колата се наклони напред, когато кочияшът се тръсна с цялата си тежест върху капрата, а Ирайн с въздишка се облегна на кадифената възглавница. Палтото й, което бяха почистили и изсушили, я предпазваше от сутрешния хлад, но не помагаше срещу студенината, обхванала сърцето й.

Появата на Сократ, който тичаше след каретата, вдигна жителите на Маубъри на крак. Самата карета също събуди любопитството им, тъй като голямото, елегантно оформено купе с прекрасния герб не им беше съвсем непознато, макар че сигурно бяха минали години, откакто го бяха видели за последен път.

Когато каретата най-после спря пред къщата на кмета, вече се беше насъбрала пъстра тълпа и Ейвъри Флеминг, който в този момент излизаше от кръчмата, трябваше да си пробие път през хората от селото, за да застане най-отпред. Фарел излезе веднага от къщи, за да поеме юздите на Сократ, и се дръпна малко смутен, когато прислужникът скочи и се втурна да отвори вратата, от която слезе Ирайн.

Когато Ейвъри Флеминг видя дъщеря си, той застана пред нея, разкрачил крака и подпрял ръце на хълбоците си. Дори не направи опит да сниши гласа си.

— Така значи, а? Ти, проклета твърдоглавке! Най-после се върна. Сигурен съм, че ще ми разкажеш някоя чудесна небивалица за това, къде си се шляла почти цяла седмица.

Ирайн се държеше хладно и сдържано. Тя се възмути, че баща й я обижда пред цялото село. Все пак той много добре знаеше защо беше избягала от къщи. Затова и отговорът й беше много прост и кратък:

— Излязох да пояздя Сократ.

— Хубава езда! Пет дни те няма и сега ми сервираш такъв отговор! Ха! Та ти беше избягала! — Той я гледаше втренчено и подозрително. — Само се питам защо ли се връщаш? Вече не се и надявах да те видя отново, а сега пристигаш с чудесна карета, като че ли си някаква принцеса със синя кръв, решила да удостои местните жители с посещението си.

Скрит гняв лъхаше от думите на Ирайн, когато отговори:

— Никога нямаше да се върна, ако имах избор. Лорд Сакстън… — Изненадата на зрителите я накара да замълчи, но когато се огледа, забеляза, че те с нетърпение очакват думите й. — Лорд Сакстън пое нещата в свои ръце и ме върна тук. — Когато срещна погледа на баща си, тя повдигна фино изписаните си вежди нагоре. — Той със сигурност е сред твоите приятели, татко.

— Изобщо няма вече никакъв лорд Сакстън, откакто той загина в пламъците — сряза я Ейвъри. — Лъжата ти е толкова явна, колкото това, че аз стоя тук пред всички!

— Грешиш, татко. — Тя се усмихна снизходително. — Лорд Сакстън не е мъртъв. Жив е.

— Има хора, които са го видели да стои на прозореца, обхванат от пламъци! — отвърна Ейвъри. — Не може да е още жив!

— Жив е, и то без всякакво съмнение — отвърна спокойно Ирайн. — Живее в Сакстън Хол с цяла свита прислужници…

— Това сигурно е духът му! — подигра се баща й. — Или пък някой си е направил шега с тебе. Как изглеждаше той?

— Не можах добре да го видя. Лицето му беше в сянка… или по-точно беше покрито с нещо. — Внезапният спомен за една тъмна сянка срещу светлината я накара да добави: — Изглеждаше, като че ли е сакат или обезобразен…

Изпълнено с изненада шушукане премина през тълпата и някои от жителите дори се прекръстиха. Ирайн побърза да обясни:

— Не мога да кажа със сигурност какво съм видяла, тъй като бях ранена в главата, а освен това беше и тъмно. Възможно е и да ми се е сторило.

— Да не искаш да кажеш, че през цялото време изобщо не си видяла този човек? — Ейвъри се засмя подигравателно. — Ти наистина ме смяташ за много глупав, ако си мислиш, че ще повярвам на всичко това!

— Нямам никаква причина да лъжа — отвърна Ирайн.

Прислужникът остави кожената чанта и седлото до входната врата и се върна, за да затвори вратата на каретата.

— Хей, ти там! — Ейвъри посочи с пръст към него, наблюдавайки внимателно жителите на селото с надеждата, че мистерията ей сега ще бъде разгадана. — Можеш ли да ни кажеш как… ъъъ… изглежда твоят господар?

— Не съм много сигурен, господине.

Ейвъри побесня.

— Какво!?

— Не съм го виждал от три години.

— Как така не си го виждал? Нали работиш при него?

— Все още не съм имал възможността да се видя с лорд Сакстън, откакто той се завърна обратно в имението Сакстън Хол.

— А откъде изобщо знаеш, че работиш за лорд Сакстън?

— Това го знам от мисис Кендал, тя го е виждала.

— Мисис Кендал? — Ейвъри смръщи чело.

Ирайн обясни по-нататък:

— Това е икономката на лорд Сакстън.

Ейвъри още повече се намръщи и лицето му придоби сърдит израз. В това, което твърдяха, той не виждаше никакъв смисъл и си мислеше, че го вземат за глупак и му се подиграват. С кратко движение на ръката той изпрати Ирайн вкъщи. А когато тя се отдалечи, заговори пак с прислужника.

— Не познавам твоя господар, нито знам какви са били мотивите му, но който и да е той, можеш да му предадеш моята благодарност, че ми върна дъщерята. Когато и да реши да дойде в Маубъри, да знае, че е добре дошъл в моята къща.

Каретата зави обратно и се отдалечи в северна посока. Жителите на селото се разпръснаха, узнали една история, която щяха с удоволствие да преразказват и да украсяват. Те почти бяха забравили как е изглеждал пожарът в Сакстън Хол. Отдавна вече не си спомняха отделни подробности, но това нямаше да им попречи да разказват за събитието така, сякаш все още е пред очите им.

Кметът хвърли мрачен поглед към сина си, който продължаваше да стои там и да държи юздите на Сократ.

— А ти имай добрината да измислиш къде ще подслониш животното, така че сестра ти никога повече да не го намери. Или ще нахраня с него кучетата.

Ейвъри влезе в къщата, тръшна вратата след себе си и се изправи пред Ирайн, която го очакваше, застанала до стълбата. Скръстил ръце пред гърдите си подобно на благосклонен монарх, той се обърна към нея:

— Хайде сега, моя прекрасна дъщеричке, да чуя обясненията ти за това, какво те накара да избягаш от къщи.

Ирайн леко се обърна и повдигна брадичка:

— Бях решила да не се поддавам повече на твоите прищевки. Исках да си намеря някаква работа, където и да е, и бях готова да тръгна по свой собствен път. Никога нямаше да се прибера, ако лорд Сакстън не беше заповядал да ме върнат обратно.

Ейвъри я прониза с поглед.

— Е, добре, момиче, след като си решила да не се подчиняваш повече на своя добър баща, на мене не ми остава нищо друго, освен да сваля доверието си от тебе. И аз си имах грижи, до наддаването остават само няколко дни и всички мъже вече се питат дали не съм се подиграл с тях.

Ирайн му отговори раздразнено:

— Ти наистина си имал големи грижи, татко, но за разлика от моите, това са грижи, които ти сам си си навлякъл. А моите ми бяха натрапени от друг!

— Били са ти натрапени! Я гледай ти! — Лицето му почервеня и той заговори ядосано: — Така значи! Ами месеците, през които се грижих за тебе, след като майка ти почина! Не съм ли ти давал всичко, каквото можех: ядене, за да си напълниш стомаха, покрив над главата и от време на време по някоя нова рокля… Само и само да те направя щастлива. — Той се преструваше, че не забелязва подигравателното й изражение. — А освен това се постарах да изпълня най-големия си бащински дълг, като ти намеря подходящ съпруг.

— Подходящ съпруг? Торба кокали или пък някой безподобен дебелак, който не е в състояние да си види пръстите на краката? Една лигава мишка в мъжки образ, с грабливи нокти на ръцете? Или пък някой треперещ старец, дотолкова склерозирал, че не е способен сам да си намери жена? Подходящ съпруг, казваш? — Тя се усмихна презрително. — По-скоро подходяща кесия пари за човек, който страшно се нуждае от тях.

— Както и да е — процеди през зъби баща й. — За всеки случай вратата на спалнята ти ще остане заключена през нощта, и то дотогава, докато наистина напуснеш този дом завинаги. През деня няма да излизаш никъде, без да те придружаваме Фарел или аз… а когато дойде търгът, тогава ще видим каква цена ще получиш.

— Отивам си в стаята. — Ирайн говореше със спокоен, делови тон. — Ще остана там, независимо дали ще заключваш вратата или не, и ще се явя на твоето наддаване. Държа ти своевременно да бъдеш готов с всичко. Сватбата трябва да се състои един ден след търга, тъй като възнамерявам да остана в тази къща само една нощ след продажбата. А когато си отида, ти вече няма да имаш възможност да ми налагаш каквото и да било.

ГЛАВА СЕДМА

Половин час преди определеното време Фарел стоеше пред гостилницата и съобщаваше на всички, които минаваха оттам:

— Ей, хора, чуйте! Чуйте, хора! След малко ще започне наддаването за дъщерята на кмета, Ирайн. Чуйте! Чуйте! Елате всички! Кой ще поиска ръката й и ще се ожени за нея?

Ирайн беше разтърсена до дъното на душата си от жалките викове на брат си, които проникваха през отворения прозорец на спалнята й. След няколко минути тя трябваше да застане до него на подиума, осъдена да понася втренчените погледи на мъжете срещу себе си. Тълпата пред кръчмата ставаше все по-голяма. Повечето със сигурност бяха дошли само от любопитство, а не за да участват в наддаването. След този ден жителите на селото сигурно дълго щяха да си спомнят за семейство Флеминг. Баща й не беше направил нищо друго, за да се прочуе, тъй като беше използвал времето си главно да се отдава на собствените си удоволствия.

Ирайн затвори прозореца. Днес ще я продадат, а утре ще е вече омъжена. Отдавна се беше примирила с този факт. Дали ще може да се нагажда със своя съпруг или не, това все още не се знаеше, но единственото, за което горещо се молеше, беше той да не бъде нито Смадли Гудфийлд, нито Хартфорд Нютън.

Потънала в мисли, тя оправи един кичур от косата си, паднал върху лицето й. Противно на желанието на Ейвъри да разпусне свободно косите си, тя беше вдигнала както обикновено своите тежки черни плитки на кок и ги беше прибрала на тила си. Искаше да се представи като стара мома, което за съжаление изобщо не й се удаде. Тя имаше нежна и рядка красота, която нямаше да изчезне още дълги години. Силно опънатата й назад коса само подчертаваше още повече съвършенството на лицето й.

Ирайн хвърли още един поглед към спалнята си. Разглеждаше я с очите на чужд човек. Ниският таван, голият под, малките прозорци, които пропускаха съвсем оскъдна светлина… всичко й изглеждаше променено. Още утре тези подробности ще бъдат издухани леко, подобно пепел, от мислите й. Тя ще има нов дом, вероятно при по-щастливи обстоятелства. Ще бъде омъжена жена, а по-късно може би дори и майка. Ирайн не искаше никога повече да си спомня за надеждите и мечтите, които бе хранила тук за своето бъдеще. Тя излезе от стаята, затвори вратата и тръгна бавно надолу по стълбата, където я чакаше баща й.

— Ето те най-после и тебе — измърмори той. — Вече си мислех, че ще трябва сам да се кача и да те изведа.

— Нямаш никакво основание да се притесняваш, татко — отговори тя с нежен глас. — Вече ти обещах, че ще отида на твоето наддаване.

Объркан от нейното спокойно държание, Ейвъри я погледна изпитателно. Смяташе, че тя ще окаже буйна съпротива, и се готвеше да реагира твърдо и неотстъпчиво. Това, че тя се държеше така спокойно и смирено, го правеше несигурен. Той си спомни за майка й и знаеше, че тя не би допуснала да се отнесат така с нейната Ирайн.

— Хайде да тръгваме — заповяда той навъсено, потискайки угризенията на съвестта. Извади часовника си от джоба на жилетката и погледна колко е часът. — Тъкмо имаме достатъчно време, за да огледаме господата, преди да е започнало предлагането. Дотогава може би ще дойдат и някои други. Не всеки ден става такова наддаване като днешното, с такава спретната и хубава стока.

— Да, това наистина е рядко събитие — баща да продава дъщеря си! — отвърна саркастично Ирайн.

Ейвъри измрънка нещо под носа си.

— За тази идея трябва да благодаря на тебе, мис.

Ирайн решително взе вълненото си палто и голямата шапка, с която да прикрие главата и бледото си лице и да се защити колкото е възможно по-добре от любопитните погледи. Гордостта й беше дълбоко наранена, а страхът от това, което й предстои, я караше да трепери. Наистина беше дала обещание, че ще отиде на наддаването и ще се омъжи за този, който я купи, но от това страховете и опасенията й не ставаха по-малки.

Каретата на лорд Талбот беше спряла в улицата на известно разстояние от къщата и когато Ейвъри протегна шия, за да види кой седи в нея, на прозореца се показа Клаудия. Тя гледаше Ирайн с пренебрежителна усмивка.

— Скъпа моя Ирайн, да знаеш колко много ти желая щастие, за да можеш да си намериш съпруг сред тая сбирщина. Изглежда, че си събудила интереса на всички богати мъже в околността. И все пак така се радвам, че не съм на твое място.

Без да помръдне глава или да отговори нещо, Ирайн продължи пътя си. Подигравателното кикотене на жената подсили нейната решителност да направи всичко възможно, за да устои на тази гавра с човешкото й достойнство. А нима й оставаше нещо друго, след като знаеше, че протестите й няма да доведат до нищо.

Както обикновено сред множеството се забелязваха и някои непознати. Мъжете я наблюдаваха втренчено, когато тя се приближи към тях. Подхилванията, които се мяркаха по лицата им, показваха накъде клонят мислите им. След като веднъж се беше почувствала гола пред погледа на Кристофър, сега усещаше как сладострастните погледи на тези мъже я омърсяват.

Фарел беше издигнал пред гостилницата малка трибуна и когато тълпата започна да се трупа около нея, Ирайн заби поглед в дървения подиум, да не би да срещне сред множеството лицата на двамата мъже, които сигурно също присъстваха. Нямаше никакво желание да вижда Хартфорд, Смадли или когото и да било от другите кандидати, които вече беше отхвърлила.

Полузамаяна, Ирайн тръгна към стъпалата, когато усети, че нечия ръка се протяга, за да й помогне. Ръката беше силна, хубава, изискана и й се видя почти тъмна в контраст с искрящо белия маншет на ръкава. Тази гледка накара сърцето й да забие по-силно, преди още да се огледа и да види, че до нея стои Кристофър Сатън. Имаше право. Той беше и изглеждаше толкова красив, че дъхът й почти секна.

Ейвъри се втурна грубо между двамата.

— Ако бяхте прочели обявата, мистър Сатън, трябваше да знаете, че вие не сте допуснат до участие в търга.

Кристофър разтегна устните си в подигравателна усмивка и леко наведе глава, за да потвърди, че това му е известно.

— Изразили сте се доста ясно, сър.

— Тогава какво търсите тук?

Кристофър се засмя весело.

— Как така, та аз имам финансов интерес от развитието на нещата. Нали си спомняте, че остана един дълг от играта ни на карти, който имате да уреждате.

— Казах ви! — изрева Ейвъри. — Ще си получите парите!

Кристофър бръкна в джоба на палтото си и извади оттам свитък грижливо завързани книжа, които показа на Ейвъри.

— Ако благоволите да си спомните, кмете, сигурно ще разпознаете полиците за дълговете, които, напускайки Лондон, не бяхте платили.

Ейвъри го погледна слисан, неспособен да отговори или да отрече.

Кристофър разгърна спокойно книжата и му показа името, което беше написано напречно върху тях.

— Предполагам, че това е вашият подпис.

След като хвърли бърз и колеблив поглед, Ейвъри почервеня целият и ядосано каза:

— Дори да е наистина моят подпис, вас какво ви засяга?

— Разбира се, че ме засягат тези дългове — отговори учтиво Кристофър. — Аз ги купих от лондонските търговци и ги прибавих към това, което вече ми дължахте.

Ейвъри явно започна да се обърква.

— Но защо сте го направили?

— О, аз знам, че в момента изобщо не сте в състояние да платите, и въпреки това съм готов да се покажа много щедър. В общи линии не съм човек на прибързаните решения, особено що се отнася за трайни връзки, но вие сам ме принудихте да направя това. Срещу ръката на вашата дъщеря аз съм готов да ви представя доказателство, че тези дългове са вече платени.

— Никога! — изкрещя Фарел и заглуши въздишката на изненаданата Ирайн. Брат й стоеше върху стълбата на края на подиума и размахваше юмрук срещу Кристофър. — Не искам да имам сестра, омъжена за такъв като вас.

Кристофър вдигна очи и погледна младия мъж с нескрита ирония.

— А защо просто не попитате сестра си какво иска самата тя?

— По-скоро бих я убил, отколкото да я оставя да се омъжи за вас! — крещеше Фарел. — Приемете го като предупреждение, мистър Сатън.

Кристофър се засмя подигравателно.

— Би трябвало да внимавате със заплахите си, сър. Не вярвам, че искате да загубите и другата си ръка.

— Тогава имахте късмет. Но това няма да се повтори — изсъска яростно Фарел.

— Като имам предвид какво показахте досега, не би трябвало да се тревожа.

Кристофър внезапно заряза младежа и се обърна към Ейвъри:

— Помислихте ли добре върху моето предложение, кмете? Или ще вземете значителна сума от продажбата на дъщеря си, за да ми я дадете като погасяване на всичките ви дългове?

Ирайн си спомни за нощите, които бе прекарала до леглото на Фарел, докато той се гърчеше от болки. Тогава тя се бе заклела да отмъсти за всичко, което му причини онзи янки, и ето че сега същият този мъж стоеше там и искаше или ръката й, или изплащането на всички дългове, като двете неща бяха абсолютно равностойни. И на него му е безразлично кое ще получи. Как може да бъде толкова арогантен и да мисли, че тя ще падне в краката му от благодарност за всичко, което им е причинил? Никога, нито за миг той не й беше обещавал любов или преданост. С несигурен глас тя попита:

— Бихте ли взели за жена тази, която ви презира?

Кристофър я изгледа, преди да й отговори с въпрос:

— А вие бихте ли предпочели да се омъжите за някой от мъжете наоколо?

Ирайн сведе очи. Той беше улучил болезненото място, назовавайки причината за всичките й страдания.

— На трибуната тя ще види какви са шансовете й — измърмори сърдито Ейвъри. — Тук има хора, които ще са готови да платят за едно изящно същество като нея. А освен това ще си имам големи неприятности, ако разочаровам всичките тези млади мъже, като ви я дам без наддаване. — Той потвърди думите си с бързо кимане. — Не бих могъл да се отнеса така непочтено с моите приятели.

Кристофър отново прибра документите в палтото си.

— Вие взехте своето решение и аз ще изчакам края на събитията. Бъдете сигурен, че ще изискам парите да ми бъдат изплатени в пълен размер, преди да приема случая за приключен. — Той почука върху периферията на шапката си. — Довиждане дотогава.

Ейвъри избута напред дъщеря си, която стоеше като парализирана, и я накара да се изкачи по стълбата. За Ирайн това беше много деликатен момент. Тя искаше да запази изражението си на сдържаност и презрение и да посрещне всичко със спокойна твърдост, но дълбоко наранената й гордост и страхът пред неизвестното бъдеще я сразиха. В един миг тя почти ослепя от напиращите в очите й сълзи и се спъна в полите на роклята си. И още веднъж една ръка й се притече на помощ. Дългите пръсти обхванаха лакътя й и я подкрепиха, докато тя отново си възвърна равновесието. Ядосана сама на себе си, че се е показала толкова слаба, Ирайн вирна брадичката си. Сивозелените очи се впиха в нея с израз, който можеше еднакво да означава както страст, така и съчувствие. Тя не можеше да го издържи повече.

— Моля… недейте… не ме докосвайте — прошепна тя.

Ръката му се отдръпна и той се засмя късо и подигравателно.

— Когато казвате това на съпруга си, мила моя, не забравяйте да бъдете по-енергична. Може би тогава ще постигнете по-голям ефект.

Той се отдалечи със спокойни крачки и през воала от сълзи Ирайн видя как каретата на Талбот мина край нея и как от прозореца отново се подаде лицето на Клаудия.

— Я виж ти, Кристофър, какво правите тук? — Клаудия показа обидена физиономия, когато той се приближи до каретата. — Само не ми казвайте, че искате да си вземете жена на търг! За мъж с вашето богатство и външност има и по-добри възможности от Ирайн Флеминг.

Кристофър можеше да се досети кого има предвид тя.

— Тук съм, за да си получа парите по един доста значителен дълг.

Клаудия се засмя облекчено.

— Добре, това мога да го разбера. Имате късмет, че не е заради нещо друго! А аз вече си мислех, че сте си загубили разсъдъка!

Нежна усмивка пробягна по устните му:

— Не съвсем.

— Хайде, приближете се, джентълмени — извика Ейвъри като на панаир. — Елате насам да си оплакнете очите, погледнете това любвеобилно дете. Положително не сте срещали друга, с която да я сравните. Елате и вижте! Наддаването ще започне всеки момент.

Ейвъри свали палтото на Ирайн и когато тя понечи да му се противопостави, той се засмя и го смъкна от гърба й с подигравателен жест. Шумен израз на одобрение се вдигна от редиците на зрителите, щом мъжете приковаха погледи в обекта на търга. Ейвъри пъхна пръстите си в гъстия кок на Ирайн и остави дългите й коси да се разпилеят по раменете.

— Погледнете, джентълмени, не струва ли тя колкото цяло състояние!

Ирайн беше стиснала челюсти и гледаше надолу към тълпата ококорени сладострастници. Чувстваше как по гърба й пълзят топли вълни и с огромни усилия успяваше да запази равновесие. Тя вдигна глава и затаи дъх, когато забеляза, че Кристофър я гледа с цялото си внимание. Изведнъж си пожела да не е била толкова горда и неразумна и да не е отхвърляла неговото предложение. В тълпата не беше забелязала нито един, при вида на който да не я полазват, студени тръпки, а гърлото й да не се стяга от ужас.

Клаудия присви очи, когато видя накъде е насочен погледът на Кристофър. Тя се покашля и сладко се засмя, щом той се обърна.

— С удоволствие бих ви поканила на езда извън селото, Кристофър, но както изглежда, вие сте много заинтересован от развоя на събитията. Сигурно предпочитате да останете тук? — С пламнали очи тя очакваше той да отрече.

— Моля да ме извините, мис Талбот. — По устните му пробягна кротка усмивка. — Но се касае за значителна сума, която ми дължат, а това е единствената възможност да си я получа.

— О, наистина ли? — Тя успя все пак да прикрие раздразнението от неговия отказ. — Значи ще трябва да ви оставя да се занимавате със сделките си. — Не можа обаче да сдържи един въпрос, изпълнен с надежда: — Ще ви видя ли по-късно?

— Тази вечер напускам Маубъри. Делата ми тук приключват и не зная кога ще се върна отново.

— О, но вие трябва непременно да се върнете — извика тя. — Как ще ви видя отново, ако не се върнете?

Кристофър беше развеселен от прямотата на дамата.

— Ще запазя стаята си в странноприемницата. Кой знае, може би не след дълго ще се върна.

Клаудия въздъхна облекчено.

— Трябва непременно да ми съобщите кога ще дойдете пак, Кристофър. През зимата татко ще даде бал и аз ще бъда смъртно огорчена, ако вие не присъствате. — Устните й се присвиха ядно, когато той само я погледна през рамо, без да отговори. Клаудия си каза, че сделките му тук бяха прекалено тясно свързани с дъщерята на кмета. — Трябва да тръгвам сега, Кристофър, но ако все пак плановете ви за вечерта се променят, помнете, че аз съм си у дома. — Устните й се разтеглиха в едва забележима усмивка. — Баща ми е все още в Лондон и ще отсъства доста време.

— Ще го имам предвид — отвърна Кристофър и вдигна ръка към шапката си за довиждане: — Желая ви приятен ден!

Клаудия наведе глава за сбогом, раздразнена от факта, че той не направи никакъв опит да я задържи. Все пак тя се утешаваше с мисълта, че ако Кристофър има сега някакъв интерес към Ирайн, той бе напълно безперспективен. Веднага след търга тя щеше да стане жена на друг и следователно недостъпна за него.

Каретата на Клаудия зави по улицата и Кристофър отново съсредоточи цялото си внимание в наддаването. Беше се облегнал удобно на една греда и не откъсваше очи от Ирайн.

— Джентълмени, вие сте дошли тук с надеждата да си намерите жена и ето че тук има една… за едного от вас! — Ейвъри се смееше високо и сочеше с пръст към тези, които се бутаха напред, за да виждат по-добре. После застана сериозно и хвана ревера на палтото си. — Аз съм й дал дума, че вие, господа, не мислите за нищо друго, освен за брак, и че ще се държите като джентълмени. Аз самият ще бъда свидетел при венчавката и няма да търпя никакво шикалкавене. Ясно ли се изразих?

Силно отвращение обхвана Ирайн, когато погледът й попадна на мъжа, когото тя беше оприличила на сив мишок. Той се беше добрал до първата редица и самодоволната му усмивка показваше, че ще бъде измежду най-сериозните претенденти. Ако успееше да спечели търга предлагайки най-голямата сума, сигурно щеше да иска реванш, че тя го беше отхвърлила първия път. При това положение тя нямаше да види ни бял ден, ни нощ.

Ирайн отново плъзна поглед на лицата на насъбралите се хора. Смадли Гудфийлд поне не се виждаше между тях, но Сайлъс Чамбърс беше там. Неговата скромна карета беше спряна наблизо, а старият му, съсухрен кочияш трепереше, загръщайки се в изтънялото си палтенце.

Мъжете, които се бяха скупчили около трибуната, в по-голямата си част не представляваха нищо особено. Всички те, с изключение на един, следяха с голям интерес онова, което ставаше наоколо. Само някакъв побелял, изискано облечен мъж седеше на сгъваем стол, който явно сам си беше донесъл, и изцяло се беше вглъбил в книгата, поставена на коленете му. Доколкото можеше да се съди, цялото му внимание беше насочено към цифрите в търговския му дневник.

Ейвъри вдигна високо разперените си ръце, за да накара тълпата да млъкне и да се съсредоточи:

— Е, джентълмени, както вече сигурно сте чули, моите дългове ме принуждават да прибягна към най-лошото. В противен случай никога не бих се решил на тази стъпка. Но вие започнахте да ме дебнете вече от всеки ъгъл и особено ей онзи там. — Кметът посочи за миг към Кристофър Сатън. — Той дойде чак у дома, за да иска да му се изплатя. Имайте милост към един човек и към неговата млада дъщеря, която все още не е принадлежала на никой мъж. Тя беше истинска утеха за Фарел и за мен в годините, откакто почина майка й. Но ето че вече е на възраст, когато може да си има съпруг и да се освободи от тежкото бреме да се грижи за нашето семейство. Следователно, изискани господа, не се скъпете да развържете кесиите си. Пристъпете напред, ако наистина имате сериозни намерения. Не се страхувайте! Насам, елате по-близо!

Той хвърли поглед към очукания часовник, който носеше в джоба на жилетката си, и показа циферблата на публиката:

— Уреченият час вече мина, значи можем да почнем. Какво чувам от вас, джентълмени? Какво чувам сега? Хиляда фунта ли чух? Хиляда фунта?

Сайлъс Чамбърс беше първият, който се отзова на поканата и предпазливо вдигна ръка. Доста колебливо той отвърна:

— Да… да, хиляда фунта.

В далечината Кристофър разлисти свитъка с документите и откъсна няколко хартийки. Размаха ги във въздуха, за да привлече вниманието на Ейвъри върху себе си, и само с устни прошепна: „Един бакшиш за почерпка.“

Лицето на Ейвъри почервеня и той продължи двойно по-усърдно:

— А, джентълмени, я се вгледайте в наградата, която ще получите, ама по-внимателно. Моята собствена дъщеря с безупречната й красота! Интелигентна, може да чете и да пише. Има чудесен ум за смятане. Истинска печалба за всеки мъж, който я вземе.

— Хиляда и петстотин — прозвуча един груб глас от тълпата. — Хиляда и петстотин за тая женска!

— Женска, казвате, а? — отвърна Ейвъри, леко раздразнен. — Не ви ли е ясно, че тази продажба ще трябва да завърши със сключване на брак? И аз ви се заклевам, че тя ще се омъжи. Да не си въобразявате, че ще купите дъщеря ми, за да я замъкнете в някой съмнителен харем? Става дума само за женитба и аз говоря единствено за това. И няма да има никакви разтакавания, гарантирам ви го. Отворете кесиите си, много ви моля! Виждам мъже, които само стоят тук и се пулят. Хайде, включете се! При всички положения с над хиляда фунта! А, впрочем с над хиляда и петстотин!

Мъжът със сгъваемия стол вдигна своята перодръжка и каза с почти безучастен тон.

— Две хиляди.

Ейвъри доби смелост след това предложение.

— Две хиляди! Две хиляди от този господин. Вече чувам две и петстотин. Каза ли някой две и петстотин?

— Ах, две хиляди и сто фунта — предложи Сайлъс Чамбърс небрежно. — Две хиляди и сто, точно така. Качвам до две хиляди и сто.

— На две и сто сме. Две и сто! Кой ще предложи повече?

— Две хиляди и триста! — включи се Хартфорд Нютън, попивайки с носна кърпа устните си. — Две и триста.

— Сега сме на две хиляди и триста! Две и триста! Какво става, джентълмени? Та тази сума е далеч под моите дългове, а би трябвало да остане някоя пара за мене и за моя син с осакатената ръка. Бръкнете по-дълбоко в кесиите си! Извадете и последната монета. Две хиляди и триста фунта веднъж!

— Две хиляди и четиристотин! — извика отново същият груб глас от задните редици. — Две и четиристотин фунта! — Думите едва излизаха от устата му, като че ли мераклията си беше пийнал малко повече, преди да дойде на търга.

Обезпокоен, Сайлъс побърза да задържи позицията си.

— Две и петстотин! Две хиляди и петстотин фунта! — Дъхът му почти спря, когато си помисли колко рисковано беше неговото предложение, в случай че не се намери никой, който да даде повече. Е, той не беше беден човек, но все пак не беше и изключително богат.

— Стигнахме до две хиляди и петстотин — потвърди Ейвъри. — Две и петстотин! Е, джентълмени, заклевам ви! Покажете се по-великодушни към един човек и неговия осакатен син. Тук пред вас стои истински образец на женска красота. Повярвайте ми, вече казах и пак ще го повторя, това е просто печалба за всеки мъж! Един начин да се разтоварите, да направите живота си по-лесен и да си народите много деца.

При последния му коментар Ирайн леко се отдръпна от баща си. Тя знаеше, че Кристофър следи нещата с най-голямо внимание, и когато погледна към него, забеляза, че той беше откъснал почти половината от бележките в свитъка. Стоеше в края на тълпата подчертано небрежно и въртеше полиците между пръстите си, предизвиквайки останалите да предлагат повече и да направят нещата по-интересни. Някаква болка я прободе в гърдите и й стана толкова зле, че едва успя да си поеме дъх. Той я беше изненадал с предложението си за женитба, а ето че сега, изглежда, напълно беше забравил за тази идея и гледаше единствено да си получи парите, които му дължаха.

— Две хиляди и петстотин! Кой ще предложи две и шестстотин? — настояваше Ейвъри. — Две и шестстотин? Но какво става, господа? Та вие още не сте започнали с истинското наддаване, а оня тип стои насреща с всичките полици за дълговете ми. Той никога няма да се задоволи с такава смешна сума и ще чака да си получи дължимото. Две и осемстотин! Двадесет и осем стотачки! Кой предлага две хиляди и осемстотин?

— Три хиляди! — чу се отново гласът на господина с бялата коса.

Изненадан шепот заля тълпата и коленете на Ирайн започнаха да треперят. Сайлъс Чамбърс грабна бързо кесията си и започна още веднъж да брои съдържанието й. Отзад се чуваше смесица от гласове, докато леко възбуденият кандидат се съветваше със своите приятели. Усмивката на Ейвъри стана по-широка, когато видя, че Кристофър изтегли още една бележка от свитъка и я пъхна при останалите.

— Три хиляди! — извика Ейвъри и вдигна ръка. — Кой ще наддава? Три и петстотин? Кой ще даде три хиляди и петстотин?

Мълчание последва неговия призив, а Сайлъс Чамбърс все още продължаваше да брои и да се съветва с хората около него. Лъчът на надежда в очите на побелелия мъж ставаше все по-светъл.

— Три и сто? Преди да е станало твърде късно, господа, помислете си какво бихте могли да спечелите!

Мъжът със сгъваемия стол затвори тефтера и с обигран жест сложи перодръжката си в калъфа, след което се изправи и промени удобната поза, която беше заемал досега.

— Пет хиляди фунта! — каза той съвсем невъзмутимо и хладно. — Аз казвам пет хиляди!

Тълпата замлъкна за момент. Сайлъс Чамбърс преустанови броенето, за него наддаването беше приключило. Лицето на сивия мишок се сви болезнено от поражението. Дори и пияницата от задните редици проумя, че по-нататъшното наддаване превишава възможностите му. Пет хиляди фунта — това беше сума, която никой не би могъл да достигне толкова бързо.

По лицето на Кристофър се изписа израз на недоверие. Той внимателно се взря в Ирайн, като че ли искаше да прецени колко в действителност струваше тя, при което смръщи вежди. В този момент Ирайн беше убедена, че ако се намираше по-близо до него, сигурно щеше да му издере очите.

— Значи пет хиляди! — съобщи Ейвъри в най-добро настроение. — Пет хиляди! Веднъж! Вашите последни шансове, джентълмени. Пет хиляди втори път! — Той се взираше в притихналата тълпа, но нито една ръка не се вдигна. — Пет хиляди за трети и последен път! Значи за този господин тук! — Той плесна с ръце и посочи към елегантния мъж. — Вие спечелихте едно чудесно създание, господине!

— О, аз не наддавах от свое име — обясни той.

Веждите на Ейвъри се повдигнаха високо.

— Вие сте наддавали за някой друг? — След утвърдителното кимване на мъжа, той попита: — И за кого именно?

— За лорд Сакстън.

Дъхът на Ирайн спря и тя изумено погледна към господина. Само някакъв кошмарен образ, приличен на безформен дух, витаеше в спомените й и тя не можеше да си представи нито лицето, нито фигурата на мъжа, който се беше грижил за нея, докато беше болна.

Ейвъри не беше съвсем убеден.

— Имате ли някакво доказателство, че действате от негово име? Бях чул преди време, че негова светлост лордът бил мъртъв.

Мъжът извади едно писмо, запечатано с червен восък, и го подаде на Ейвъри.

— Аз съм Торнтън Джагър — съобщи той. — Както е обяснено в писмото, аз съм адвокатът на семейство Сакстън и работя при тях от години. Ако имате съмнения, аз съм убеден, че тук ще се намерят хора, които да потвърдят достоверността на печата.

В тълпата се надигна глъчка, бъркотия от думи, предположения и много малко факти. Ирайн долавяше изрази като „обгорял“, „овъглен“, „отвратителен“ и постепенното им осъзнаване я караше да изтръпва от ужас. Тя се бореше със самата себе си, искаше да запази спокойствие, но в този момент адвокатът се изкачи по стъпалата към подиума. Той остави една кесия, пълна с пари, върху малката масичка и сложи подписа си под договора от името на лорд Сакстън.

Кристофър си проправи път през тълпата и също се покачи на платформата. Той размаха документите за дълговете на Ейвъри под носа му.

— Искам всичките тези пари с изключение на петстотин фунта, които остават за вас. Сметките дотук възлизат на четири хиляди и петстотин фунта. Да имате нещо против?

Ейвъри гледаше втренчено към мъжа, извисил се над него. Беше се надявал, че ще може да запази малко по-голяма част от парите за себе си. Той обаче много добре знаеше какви сметки беше оставил в Лондон, а като се прибави към тях и дългът към Кристофър от играта на карти, всичко далеч надхвърляше пет хиляди фунта. Все пак се беше измъкнал дяволски добре от цялата бъркотия и не можеше да направи нищо друго, освен мълчаливо да се съгласи.

Кристофър взе кесията, отброи бързо петстотин фунта от нея и хвърли монетите на масата. Остатъка сложи в джоба на палтото си и посочи с пръст към свитъка с полиците.

— Никога не съм мислил, че ще съберете дори и половината от тази сума, но както изглежда, нямам основание да съм недоволен. От днес нататък между нас няма неуредени сметки.

— Чумата да ви тръшне! — изръмжа Ирайн гневно, застанала до рамото на Кристофър. Невъзмутимият начин, по който той приключи със случая, я караше да се гневи срещу него много повече, отколкото срещу баща си. И преди някой да успее да я спре, тя грабна пакета с документите от ръцете му, а също и няколко монети от масата. След това побягна с единственото желание да не ги види повече и двамата.

Ейвъри искаше да я настигне, но Кристофър го спря.

— Махнете се от пътя ми! — изкрещя Ейвъри. — Тая никаквица ми взе парите!

Кристофър се дръпна настрана. Докато Ейвъри се отдалечаваше от трибуната, Фарел хвана Кристофър за ръкава и го обвини със сърдит глас:

— Вие го направихте нарочно! Аз видях!

Кристофър повдигна рамене и спокойно отговори:

— Вашата сестра имаше право да вземе всичко, то й принадлежи. Исках само да се уверя, че ще успее да го стори.

Младокът не можа да намери отговор на това обяснение. Той взе остатъка от парите и ги сложи в джоба си. Накрая повдигна сакатата си ръка и се засмя злобно:

— Поне най-после се отървахме от вас.

Кристофър впери нахално очи в него, докато накрая Фарел сведе поглед. Той се обърна, слезе по стъпалата и тръгна след членовете на своето семейство.

Ейвъри тичаше след дъщеря си с развято палто, твърдо решен да си получи обратно парите и документите. Когато стигна пред къщи, целият беше облян в пот и едва дишаше. Втурна се през вратата и завари Ирайн, застанала до камината. Тя се взираше в извиващите се пламъци, в които гореше пакетът с разписките.

— Хей, момиче! Знаеш ли какво вършиш? — викна той. — Тези книжа са важни! Те са единственото доказателство, че съм платил на онзи негодник. А какво направи с парите?

— Те са мои — обясни Ирайн спокойно. — Моят чеиз, така да се каже! Моят дял от зестрата! Смешен дял естествено, но толкова остана… А ти ще направиш добре, ако подготвиш всичко за утре, тъй като това ще бъде последната нощ, която прекарвам в тази къща. Разбираш ли, татко? — Тя наблегна на обръщението с презрителна усмивка. — Никога вече няма да се върна тук.

ГЛАВА ОСМА

Наеха карета от Маубъри, за да откара членовете на семейство Флеминг до Карлайл, където в една усамотена църква щеше да се извърши бракосъчетанието. Беше още много студено. Леденият вятър пронизваше до мозъка на костите и диво огъваше дърветата. Нямаше изгледи времето да омекне през деня, вече беше превалило пладне, а въздухът още бе леден. Леден като мълчанието в каретата.

Друсането само още повече влошаваше неразположението на Фарел. Той беше затворил очи и държеше главата си в ръце. И въпреки това не можеше да заспи от главоболие. През нощта не бе мигнал заради гуляя. В края на краищата човек не се сродяваше всеки ден с лорд. Фарел беше пил до зори и се бе перчил с новото си богатство. Приятелите му бяха на мнение, че лорд Сакстън е изключително щедър, щом плати такава висока цена за едно толкова младо момиче. Навярно беше добре, че сестра му се омъжва за него. След престоя й в Сакстън Хол се бяха пуснали разни слухове и предположения. Доста хора се питаха дали лордът не се е забавлявал вече с нея. Но дори и да беше така, той бе уредил нещата като джентълмен. Клюкарите естествено не оставяха нещата току-тъй и раздухваха цялата история. Нахвърляха се с удоволствие и на най-малката подробност, която стигаше до ушите им, и я изстискваха до последната сладка капчица.

Докато пътуваха, Ирайн беше потънала в мисли. Нямаше никакво желание да се държи приветливо с баща си. Седеше загърната в палтото си в ъгъла на каретата и се опитваше да се постопли въпреки течението. Подготвяйки се за този ден, Ирайн беше облякла най-хубавата си рокля, защото нямаше сватбена. Всъщност й харесваше да е облечена обикновено, това най-добре отговаряше на нерадостното й настроение. Но все пак днес беше денят на сватбата й и тя дълго се беше къпала и беше четкала косата си, докато тя не засия в целия си блясък. Това беше единственото, което можеше да направи.

Каретата се носеше със скрибуцане из тесните улици на Карлайл. Ейвъри показа посоката на кочияша и не след дълго спряха пред малка каменна църква в покрайнините на града. Каретата на лорд Сакстън вече бе там. Кочияшът и лакеите му носеха бели чорапи и облекло в горскозелено, поръбено с черно. Те чакаха до група хора, облечени в черна коприна. Каретата беше празна и понеже в двора не се виждаше ни следа от присъствието на негова светлост лорда, кметът предположи, че той очаква булката си в църквата.

Ейвъри мина с тежка стъпка през входа на малкия храм и веднага привлече вниманието на Торнтън Джагър и на почтения пастор, които бяха седнали един до друг на тясната и висока певница зад църковните пейки. Точно до входния портал чакаше широкоплещест мъж, облечен в черно сако и брич за езда. Той стоеше разкрачен и скръстил ръце на гърдите си. Освен него в църквата нямаше никой друг. Облеклото на мъжа не беше така изискано, както на лорд Талбот, но Ейвъри се успокои с мисълта, че вкусовете на благородниците са различни. Кметът се покашля.

— Хм… Ваша светлост… — поде той.

Леко изненадан, мъжът, към когото се бе обърнал, повдигна вежди.

— Ако имате предвид мен, господине, наричат ме Бънди. Аз съм слуга на лорд Сакстън… на вашите заповеди, господине.

Ейвъри се изчерви от неудобство и се покашля, за да го прикрие.

— Да, да, разбира се… негов слуга. — Той обходи с поглед цялата църква, без да открие някой, който би могъл да бъде лордът. — Къде е негова светлост?

— Господарят е в къщата на пастора, сър. Ще влезе, когато му дойде времето.

Ейвъри се изправи и се зачуди дали трябва да се почувства унизен. В гласа на слугата се усещаше решителност, която изключваше възможността бъдещият тъст да се срещне с лорда преди бракосъчетанието. Следователно на кмета не му оставаше нищо друго, освен да изчака, за да задоволи любопитството си.

Входната врата бавно се отвори и през нея влезе Фарел. Той беше навирил сковано глава, сякаш се страхуваше, че може да падне. Седна на една от задните пейки и затвори очи. Надяваше се да може да остане там до края на церемонията, без да го безпокоят.

Ирайн се отправи вдървено към първата редица. Знаеше, че тук завършва досегашният й живот, и се чувстваше едва ли не като осъден, който се подготвя за въжето и се чуди дали примката ще му донесе избавление или пък в отвъдното наистина има ад. С треперещи крайници тя се отпусна на пейката и застина в безмълвно страдание. Баща й сигурно щеше да я уведоми, когато церемонията започне.

Отсъствието на жениха, изглежда, не безпокоеше пастор Милър. Той подготвяше документите, провери още веднъж текста на брачния договор и му постави подпис и печат. Торнтън Джагър подписа със замах и потвърди, че е свидетел. После над пергамента се наведе бащата на Ирайн и грижливо изписа името си под това на адвоката. Когато ги повикаха напред, Ирайн преживя този миг само благодарение на върховното усилие на волята си, с което потисна паническия страх. Макар документите да се размиваха пред очите й, само бързо пулсиращата вена на шията й, точно под нежната извивка на ухото, издаваше колко е притеснена.

Суетенето приключи, трябваше да изчакат жениха. Ейвъри се възмущаваше все повече от това закъснение и накрая попита с рязък тон:

— Е, негова светлост няма ли да се измъкне от дупката? Или възнамерява и това да уреди посредством адвоката си?

Свещеникът побърза да разсее опасенията му.

— Сигурен съм, че лорд Сакстън сам ще произнесе клетвените си слова, господине. Ще изпратя да го повикат.

Пасторът даде знак с ръка на Бънди, който забърза по един дълъг тъмен коридор. Той изчезна под островърхата арка на вратата и сякаш цяла вечност измина, преди отново да се чуят стъпки по коридора. Но що за странен шум беше това? Първо тропот, после стържене, сякаш някой недъгав влачи единия си крак. Когато Ирайн чу звука, думите на хората от селото изплуваха в съзнанието й.

Осакатен! Обезобразен от ужасни белези!

Призрачното ехо бавно заглъхна, когато се очерта силуетът на лорд Сакстън. В началото се виждаше само нещо като голямо черно наметало, покриващо цялата фигура. Тъмнината на коридора скриваше горната част на тялото му, но когато той пристъпи на светло, на Ирайн й секна дъхът от вида му. Тя разбра защо той се придвижва по този странен начин. Ботушът на десния му крак имаше дебела, тежка подметка, за да може да стъпва на пода. След всяка направена крачка му се налагаше отново да придърпва този крак, за да може да пристъпи с другия.

На Ирайн й се стори, че всеки миг ще изгуби съзнание или пък ще й се смрази кръвта. Беше се вцепенила от ужас и стоеше като парализирана — дори да й се удадеше възможност да избяга, не би могла да раздвижи нито един мускул. Тя с мъка повдигна поглед и едва не припадна, когато светлината от свещите огря изцяло лицето на жениха: това, което очите й виждаха сега, беше много по-ужасяващо и от най-кошмарните й представи. Напълно скована, тя чакаше и не знаеше какво може да крие останалата част от тялото му.

Лицето и главата на лорд Сакстън бяха покрити изцяло с черен кожен шлем. За очите му имаше два процепа, два още по-тесни за ноздрите му, а цяла редица малки правоъгълни прорези образуваха устата на маската.

Като в унес Ирайн откриваше, дълбоко потресена, останалите подробности от външността му: с изключение на бялата си риза, лордът беше облечен изцяло в черно. Кожени ръкавици в същия цвят покриваха ръцете му. В едната си ръка държеше бастун с тежка сребърна дръжка. Под наметката се очертаваха силни и широки плещи, но лявото рамо се извисяваше над дясното, а Ирайн не можа да разбере, дали това се дължи на осакатяване или на разкривената му походка. Общо взето — ужасяваща гледка за млада булка, която вижда за първи път бъдещия си съпруг.

Лордът спря пред тях и сковано се поклони.

— Мис Флеминг!

Гласът му звучеше приглушено и сякаш идваше отдалеч, а когато вдишваше въздух през процепите на маската, се чуваше страшен съскащ звук. Той се обърна настрани и поздрави баща й с леко кимване:

— Кмете.

Когато Ейвъри най-сетне успя да си затвори устата, главата му направи едно почти незабележимо движение:

— Лорд… лорд Сакстън.

Маскираният насочи отново цялото си внимание към Ирайн.

— Моля да извините вида ми. Преди бях здрав и силен като всеки друг мъж. После дойде нещастието, което обгори и беляза кожата ми. Сега кучетата ме лаят, а децата се страхуват от мен, затова нося маска. Останалата част от тялото ми е такава, каквато я виждате. Може би ще проявите разбиране, че предпочетох да не се показвам лично и уредих всичко чрез моя адвокат. Но сватбата е събитие, което не бих желал да пропусна. След като ви видях в къщата си и пред мен внезапно изникна възможността да ви направя своя съпруга, побързах да се възползвам. Сега вече е ваш ред да вземете решение. — Той внимателно я погледна и зачака отговора, който не идваше. — Държите ли на думата на баща си? Ще се омъжите ли за мен?

Ирайн си припомни своята клетва пред баща си, че напуска къщата завинаги. Тя не вярваше и той да я приеме отново, още повече че ще трябва да върне цялата сума на лорд Сакстън. Тя очевидно нямаше никакъв избор. Когато му отговори, гласът й звучеше колебливо и потиснато:

— Да, милорд. Държа на думата на баща си.

— Добре тогава. Нека да привършим с това. — Ейвъри се беше окопитил и бързаше да уреди всичко, преди мъжът да промени решението си. — Доста ценно време пропиляхме вече.

Подлизурското престараване от страна на баща й удари Ирайн като с камшик и разби и сетната частица уважение, което все още изпитваше към него. Като адски огън в гърдите я изгаряше мисълта, че той я оставя без капчица съчувствие в ужаса на новото й съществуване. Тя реши да му засвидетелства вече само най-елементарната почтителност, полагаща се на баща. Лесно щеше да понесе да не го види никога повече. Той ги беше използвал безскрупулно двамата с Фарел за свои собствени цели и не беше проявил и сянка от разбиране, когато по силата на този брачен договор тя се озоваваше завинаги в плен на един осакатен мъж. Оттук насетне Ейвъри не й беше никакъв.

Докато траеше церемонията, Ирайн стоеше до сакатия и й беше жал за самата нея. С едва чут, треперещ глас тя отговори на въпросите на пастора. Глухият глас на лорд Сакстън отекна призрачно в тишината, когато дойде негов ред да произнесе клетвата за вярност. Дълбока, тежка меланхолия заплашваше да задуши Ирайн и тя втренчи поглед в изтърканите каменни плочи на църковния под, когато една ръка в ръкавица докосна нейната. Стресната от унеса си, тя нададе вик на изненада. Вдигна глава и погледна с широко разтворени очи към маската.

— Пръстенът, Ирайн! Вземи пръстена! — чу тя гласа на баща си и видя със замаян поглед, че черните кожени пръсти държат широк, обсипан със скъпоценни камъни пръстен, чиято стойност изобщо не можеше да си представи. Ейвъри алчно въздъхна, наблюдавайки как лордът поставя пръстена на ръката й. Ирайн обаче беше така зашеметена от студените му, напомнящи земноводно ръце, че изобщо не успя да обърне внимание на новата си придобивка.

С престорена привързаност Ейвъри дръпна дъщеря си към себе си и я целуна по бузата. После пое възторжено ръката й, за да погледне скъпоценния й накит. От алчност очите му проблеснаха почти толкова ярко, колкото камъните, които обгръщаха пръстена във венец. Една усмивка издаде за миг хода на мислите му. Може би, ако съумееше да примами Ирайн обратно в къщата си и след това измислеше някаква история, доказваща колко силно е привързана тя към семейството си, лордът щеше да ги покани всичките в замъка. А веднъж влязъл там, Ейвъри лесно щеше да се добере до богатствата на този мъж.

Кметът се опомни и смръщи угрижено лице, преди да се плъзне като змия към новия си зет.

— Мисля, че дъщеря ми ще иска да се върне вкъщи, за да си вземе някои неща, милорд.

— Няма нужда — изграчи лордът изпод маската. — Приготвил съм в замъка всичко необходимо.

— Но момичето си е взело само няколко рокли. — Ейвъри посочи към малката й чанта, изричайки тази лъжа. — Почти няма какво да облече.

— Ще получи дрехи в Сакстън Хол. Ще й купя всичко, което пожелае.

— Значи ми отказвате няколко последни часа с дъщеря ми? — продължи Ейвъри глуповато. — Знаете ли, аз наистина съм добър баща и не бях съгласен с това, което обичайно се върши. Направих всичко възможно, за да я омъжа добре, за мъж, който да се грижи за нея и… за семейството й.

— Платих ви богато за дъщеря ви. — Съскащият глас бе рязък и студен. — Преговорите приключиха. Сделката е в сила и от мен няма да получите нищо повече. А сега се махайте, преди да съм решил, че е неизгодна.

Недвусмислената заплаха накара Ейвъри да отвори широко уста. Той политна няколко крачки назад и не загуби нито миг повече. Сграбчи шапката си и хукна припряно към изхода. Гръмогласно разбуди сина си от дрямката. Без да подозира какво се е случило, Фарел забърза с несигурни крачки след кмета, който изчезна, без да се сбогува с дъщеря си.

Трясъкът на тежката врата отекна в съзнанието на Ирайн. Той постави точка на живота, който бе водила след смъртта на майка си. В този миг тя обаче не изпита нито мъка, нито чувство за загуба, а само вледеняващ ужас пред лицето на това, което я чакаше.

Завръщайки се бавно към действителността, Ирайн видя пред себе си голямата тъмна сянка на мъжа си да куца по коридора. До нея се изправи Торнтън Джагър и я подръпна за ръкава.

— Лорд Сакстън иска да тръгва, мадам. Готова ли сте?

Ирайн отвърна с кратко, неясно кимване, наметна си палтото и разреши на адвоката да я отведе под ръка. Макар външно да изглеждаше смирена, дълбоко в себе си тя се разкъсваше от отчаяние и безнадеждност. Когато стигнаха до каретата, лорд Сакстън вече се беше настанил вътре. Ирайн му беше благодарна, че не й е запазил място до себе си. Беше седнал по средата на седалката, положил ръце върху дръжката на бастуна си. Бе разтворил колене, а безформеният ботуш с дебелата подметка беше изпънат встрани и изложен изцяло на показ.

Ирайн остави Торнтън Джагър да й помогне да се настани в тапицираната с кадифе карета. Чувствайки с всяка своя фибра потискащото присъствие на новия си съпруг, тя се отпусна върху възглавниците на срещуположната седалка. Известно време оправя палтото и роклята си, за да избегне погледа му.

Отчаянието й трябва да беше видимо, защото лорд Сакстън счете за необходимо да прекъсне проточилото се мълчание:

— Не губете кураж, мадам. Пасторът беше достатъчно опитен да не обърка венчавката с опело. Тази карета не ви отнася в ада… — Той повдигна едва забележимо рамене и добави: — Нито в рая.

Коженият шлем правеше гласа му неестествено съскащ и фъфлещ и ако от време на време дълбоко в очите му не се отразяваше светлина, човек не би могъл да предположи, че зад маската се крие лице на мъж. Но думите му й показаха, че той осъзнава външността си и че може би дори проявява известно разбиране към страха и отвращението, които тя изпитваше.

Пътуването от църквата до Сакстън Хол премина в непрекъснато потискащо мълчание. Ирайн не смееше да заговори. Тя се страхуваше да не би да не успее да овладее чувствата си и да изхлипа. Беше уплашена до смърт от този маскиран човек, комуто бе поверена. А и съвсем не беше сигурна дали замъкът му не се намира някъде в подземния свят. Горчиви укори към самата себе си минаваха през главата й. Как можа да е толкова високомерна и да отхвърли Кристофър Сатън или дори някои от другите си кандидати! Колкото и да бяха неприятни и дори противни, всеки от тях беше за предпочитане пред това същество с кожен шлем, което я гледаше като гладен ястреб. Той беше изчадието от нейните най-кошмарни нощи, сграбчена в силните му нокти, тя беше за него крехко късче месо.

Каретата подскачаше по един път с дълбоко врязани коловози. Докато се мъчеше да се задържи на мястото си и да запази самообладание, Ирайн изтласка за известно време на заден план мислите си за ужасното положение, в което се намираше. Лорд Сакстън се оставяше каретата да го лашка насам-натам. Неспокойното пътуване, изглежда, не го притесняваше. При един внезапен тласък на каретата Ирайн се възхити на невъзмутимостта му. Качулката й падна и косата й се посипа по раменете, освободена от панделките. Но не й оставаше нито миг, за да се погрижи за външността си.

Най-сетне люшкането престана и тя вдигна ръце, за да оправи косата си, но лорд Сакстън я възпря с леко движение. Ирайн отпусна ръце и до края на пътуването остана вътрешно напрегната под натрапчивия му поглед. Безжизнената маска не й позволяваше да прецени кога съпругът й я наблюдава. Това беше истинско пътуване към неизвестното, а времето се точеше в мъчителни терзания.

Когато наближиха Сакстън Хол, пътят за известно време следваше билото на един хълм и Ирайн се загледа в пейзажа, който скоро щеше да опознае. По небето на запад се стелеше розово сияние и носеше предчувствие за настъпващ здрач. В далечината можеше да се види тъмният силует на господарския дом, който се извисяваше на фона на скупчените на хоризонта аленеещи облаци. Далеч в дъното проблясваше тясна ивица море, която напомняше скрит сред хълмовете сапфир.

Каретата наближаваше долината и онези зидове, които със сигурност щяха да се превърнат в затвор за Ирайн. В стомаха й страхът се превърна на ледена буца и дори най-горещата молитва не би могла да разсее треперенето й. Тя беше окована във веригите на ужаса, от който нямаше спасение.

Много скоро спряха пред портата на една кула и Ирайн не успя да си върне самообладанието. Тя чакаше, изпъната като струна, лорд Сакстън да слезе. Не можеше да понесе мисълта още веднъж да я докоснат тези гладки, безлични, облечени в ръкавици ръце. Но не можеше да си представи и как ще откаже помощта му при слизането от каретата. Когато той се обърна към нея, по гърба й полазиха ледени тръпки, но Ирайн направи усилие да се овладее. Ръкавицата му се повдигна, но само за да даде бърз знак на един слуга. Младият мъж притича към каретата и й подаде ръка. С въздишка на облекчение Ирайн прие помощта. Учуди я разбирането, което проявяваше съпругът й, и се запита дали той действително имаше представа колко дълбоко я отвращава докосването до него. Или това просто издаваше студен и пресметлив характер?

Тя стъпи на земята и изчака, а лакеят избърза напред, за да отвори пътната врата. Доколкото смееше, Ирайн избягваше да гледа съпруга си, докато той не я заговори.

— Тъй като не съм бързокрак, мадам, бих предпочел да ви следвам. — И той направи подканящ жест.

Ирайн не чака да й повтори, за да избърза пред него. Тя се опита да не обръща внимание на звука, който издаваше влаченето на крака му, но дори тропотът на стадо бизони не би могъл да заглуши това ужасно: туп… ссс… туп… ссс…

Мисис Кендал чакаше в къщата заедно със старшия лакей Пейн, а сияещото й лице накара Ирайн да забрави за миг притесненията си. Възторжено приветствана, Ирайн мина покрай тях и последва икономката през входното антре в кулата, докато Пейн държеше вратата на господаря си. При влизането в големия салон Ирайн се спря слисана. Потъналите в прах сиви мебели бяха изчезнали. От каменния под до тавана — всичко беше основно почистено. Ирайн откри, че високите стени са украсени с гоблени, ризници, пики и други атрибути от отминалите рицарски времена. В огромната каменна камина пукаха дънери и огънят, който топло обгръщаше стаята. Върху дебел килим пред камината имаше няколко кресла. Откъм страната на кухнята бяха разположени дълга маса и тежки столове с прави облегалки, тапицирани в зелено кадифе. В по-тъмните ъгли горяха големи свещи върху масивни метални свещници. Малките игриви пламъчета допълваха огъня от камината и разпръскваха приятна светлина, отпъждайки тъмните сенки на нощта.

— Доста се потрудихме, така че всичко да е чисто за вас, мадам — обясни с доволна усмивка Аги, оглеждайки добре свършената работа. — Навярно за един външен човек е било трудно да си представи под ония покривала и под прахоляка такова хубаво помещение. Но аз съм тук от млада и знам каква разкошна къща беше това, додето старият лорд беше още жив.

Откъм входа проехтя глух глас и извика икономката по име. Двете жени се обърнаха като по команда. Аги бързо си възвърна самообладанието и нямаше вид на смутена, когато видя зловещия господар на дома.

— Викате ли ме, милорд?

Пейн взе наметката на господаря си и отстъпи встрани, щом лорд Сакстън се обърна към икономката:

— Сега можете да покажете на господарката си нейните покои. Може би ще иска да се поосвежи малко преди вечеря.

— Да, милорд. — Икономката направи реверанс. Поемайки малката чанта на Ирайн от ръцете на лакея, тя погледна господарката си с ободрителна усмивка. — Елате, мадам. Запалили сме хубав огън за вас.

Ирайн я последва и усети как погледът на мъжа й я съпровожда през салона. Начинът, по който гледаше след нея, събуди още по-дълбок страх в душата й: как щеше да понесе това, което й предстоеше? Как щеше да изтърпи дългите, тъмни часове в обятията му, без да даде израз на погнусата, която се надигаше у нея, щом хъхрещият му дъх или белязаните му ръце докоснеха кожата й?

Икономката вървеше по един слабо осветен коридор на горния етаж. Въпреки сумрачното осветление личеше, че коридорът е бил грижливо почистен. Светлината на свещите хвърляше мек отблясък по мраморния под.

— Ще вземете, както и преди, покоите на лорда, мадам — уведоми я Аги. — Лъснали сме всичко до блясък и сега в тях би могъл да живее и крал. — Тя се усмихна дяволито на господарката си и добави: — Или може би неговата кралица.

— Къщата наистина е преобразена — отбеляза Ирайн с приглушен глас, който можеше да издаде колко й е неприятен престоят тук. Но Аги продължи напред, като си тананикаше, и нищо не забеляза.

— Сега ще видите какво ви е купил господарят, мадам. Най-прекрасните дрехи, които можете да си представите. Трябва да са стрували куп пари, за да ги получи така бързо. — Тя намигна на Ирайн. — Изглежда, много държи на вас, мадам.

— Очевидно! — Ирайн трябваше да се съгласи мислено. И имаше достатъчно пари, за да отстрани останалите кандидати.

Бяха спрели пред голямата врата с дърворезба, която Ирайн си спомняше от първото си посещение. Аги направи реверанс и широко отвори вратата. Ирайн мина през нея и попадна мигновено в магията на нощите, които беше прекарала тук. Почистването и подреждането бяха дали резултат — помещението беше преобразено. Но видът на онзи тъмен силует, свит на стола и обгърнат в мрак, беше така ясен в съзнанието й, както бяха в този момент стъклата по прозорците. Сега тя можеше да допълни в мислите си размитата тогава фигура: скритата зад маска глава, кракът в тежък ботуш и широкоплещестото тяло на мъжа й.

Ирайн се отърси от ужасния кошмар и едва не побягна от стаята в пристъп на панически страх. Само с цялото усилие на волята си успя да прогони тази представа. Чувстваше се като човек, попаднал в ураган и знаещ, че той ще отмине. Но докато стане това, човекът стиска зъби и се свива, за да го преживее.

Аги прекоси пъргаво стаята и отвори шкафа, за да й покаже богатия избор от дрехи, които той съдържаше. Тя извади някои, за да ги разгърне пред Ирайн и да й демонстрира изящните дантели на фино изработените ризи и нощници. Извади прилежно и малките обувки с високи извити токове и богата украса. А после — шапки с пера и дантели, при вида на които някоя като Клаудия Талбот би пребледняла от завист.

Ирайн се събуди от унеса си и забеляза, че милата жена следи реакцията й. Розовото лице, набраздено от множество бръчки, беше пълно с очакване. Ирайн не искаше да я разочарова.

— Всичко е чудесно, Аги — каза тя с усмивка. Наистина не бяха много младоженките, които получаваха такива подаръци в деня на сватбата си. Напротив, обикновено съпругът оглеждаше донесения от булката чеиз. Ирайн твърде добре знаеше, че дълговете на баща й бяха погълнали чеиза й и в крайна сметка бяха усложнили цялата й съдба.

— Господарят е помислил за всичко, наистина за всичко — каза икономката, докато дърпаше завесите, за да й покаже малката баня. — Много искаше да направи всяко нещо така, че да ви е удобно.

В гардероба, който блестеше безупречно чист, тя откри поръбени с дантела ленени кърпи, а в ъгъла имаше голямо огледало, както и кристални шишенца с благовонни масла и флакончета с парфюм, доставени след последното й посещение тук. Всичко беше подредено така, че да е удобно и същевременно да задоволи и най-ексцентричните желания.

Но дори и при вида на всичките тези подаръци Ирайн не можа да се стърпи да не заприказва за мъжа си.

— Вие, изглежда, познавате лорд Сакстън по-добре от който и да било друг, Аги. Що за човек е той всъщност?

Икономката гледа известно време младата жена и по отчаяното изражение на лицето й можа да познае какви терзания измъчват душата й. Макар че съчувстваше на момичето, тя имаше задължения и към господаря си. В стремежа си да разкрие на новата си господарка част от нещастията, сполетели семейство Сакстън, Аги заговори съвсем спокойно, а не с обичайния си емоционален тон:

— Познавам господаря достатъчно добре, за да разбера защо подхвана нещата по този начин, мадам. Семейството му изтърпя много от убийци и хора, които се имат за много важни особи. Старият лорд Сакстън беше нападнат посред нощ и убит пред очите на близките си от банда разбойници. Мери Сакстън се опасяваше, че ще убият и останалите от семейството и затова избяга с децата. Преди около три години се завърна по-големият й син и предяви претенции за титлата и земите. — Аги наклони глава на изток. — Видяхте обгорелите руини на новото крило. Някои твърдят, че е било подпалено умишлено от убийците на лорда. И то точно по времето, когато там е бил синът му.

— Тези обгаряния, които той спомена… — изплъзна се от устата на Ирайн, — от пламъците на пожара ли са?

Аги се извърна и се загледа в камината, наблюдавайки променливите цветове на пламъка.

— Господарят лично е преживял много, но ми заповяда да не ви разказвам нищо. Помислих си само, че ако знаете все пак нещичко, няма да се страхувате така от него.

Раменете на Ирайн увиснаха. Разочарованието и едно необикновено усещане за умора бяха подкопали силите й. Събитията от днешния ден бяха я изтощили и душевно, и телесно, а разказът на икономката само беше подсилил лошите й предчувствия.

— Ако нямате нищо против, Аги — каза тя с тих глас, — бих искала сега да остана сама.

Проявявайки разбиране към състоянието й, жената предложи:

— Да ви оправя ли леглото, за да си починете малко, мадам? Или може би да ви извадя някои дрехи?

Ирайн поклати глава.

— Не сега. По-късно.

Аги кимна и тръгна към вратата. Там спря с ръка на дръжката, за да види дали Ирайн не се нуждае от още нещо.

— Това всъщност не ме засяга, мадам — поде тя колебливо, — но само ако можехте да проявите малко търпение, лорд Сакстън е… Е, да, вече споменах, че не бива да говоря за него, но ще ви кажа едно: когато го опознаете истински, ще се изненадате от това, което ще откриете под неговите дрехи. И ако искате да ми се доверите, мадам, вярвам, че няма да сте никак разочарована. И благодаря, мадам.

Преди Ирайн да отвори уста, за да й зададе нови въпроси, жената се шмугна през вратата и я затвори след себе си. Останала за пръв път сама, откакто напусна бащината си къща, Ирайн спря в средата на стаята и безучастно впери поглед пред себе си. Младоженка в Сакстън Хол, помисли си тя неохотно. Господарка на един дом, който се преобразяваше пред очите й като хамелеон. Лицето й се разтегли в крива усмивка. Ако можеше и мъжът й да се преобрази така и под жабешката кожа да се покаже прекрасен принц…

Ирайн отпъди тези мисли и се укори, че се отдава на празни мечти. Трябва да живее с действителността. А това означава да приеме лорд Сакстън такъв, какъвто е. Връщане назад нямаше.

Мина повече от час, докато Ирайн успее да преодолее унинието си дотолкова, че да огледа дрехите в шкафа. Но нито мекото кадифе, нито фините ленени тъкани можеха да разсеят твърдото й убеждение, че нещата вървят зле. Тя гледаше е мрачен поглед дрехите, които лорд Сакстън беше купил за нея.

Не можа да открие никакъв недостатък по тях, но и не можеше да се зарадва на притежанието си. Пред очите й бяха изложени прелести, за които всяка жена мечтае. Но тя знаеше, че би оставила всичко това с лека ръка на някоя друга, стига тя да заеме мястото й на съпруга на лорд Сакстън. Часът, в който трябваше да се отдаде на съпруга си, бързо наближаваше и в този момент мисълта за смъртта вече никак не я плашеше.

Без да се колебае много коя рокля да избере, тя взе една от розов сатен със зелена гарнитура и я хвърли на леглото. Мисълта, че трябва да се срещне със съпруга си долу в салона за сватбената вечеря, я изпълваше с неприятно чувство. Но ако останеше в стаята си, той може би щеше да дойде още по-скоро при нея, отказвайки се от формалностите. Тя не искаше да създава у него усещането, че гори от нетърпение двамата да останат насаме, затова побърза да се приготви.

Повика Аги, която дойде заедно с млада жена на име Теси. Бяха я довели в Сакстън Хол от Лондон като лична прислуга на новата господарка. Благоуханната вана освежи Ирайн. Теси нежно подсуши кожата й и втри в нея парфюмирано масло. След това Ирайн седна пред огледалото, а Теси се зае да подреди косите й в елегантна прическа. Тя вплете в тях розови и зелени панделки и ги пусна — дълги и къдрави — да се вият около шията й и да се гушат в пазвата. Най-накрая й облече роклята и Ирайн видя, че изборът й не е бил подходящ.

Корсажът притискаше здраво стегнатата й талия. Ръкавите бяха дълги и тесни и завършваха при китките със зелени шнурчета и шевица. Деколтето беше украсено по същия начин и оттук идваше неудобството на Ирайн. Роклята беше изрязана почти до зърната на гърдите й и според нея тялото й беше изложено прекалено предизвикателно на показ.

Като се имаше предвид антипатията, която изпитваше към съпруга си, тази рокля беше неподходяща. По време на нейното боледуване той естествено беше видял много повече от това, което сега демонстрираше роклята. Ако се съдеше по факта, че размерът напълно й прилягаше, той не беше изпитвал никакъв срам и скрупули да оглежда голото й тяло. И въпреки това тя не желаеше да го възбужда допълнително с екстравагантно показване на гърдите си. Но докато Теси беше при нея, тя не можеше да се преоблече. Още повече че момичето беше положило толкова много усилия да вплете в косите й панделки в цветовете на роклята. Тя тъкмо обмисляше как би могла тактично да се измъкне от създалата се ситуация, когато Аги се върна. Това само усложни нещата.

— О, мадам, вие сте ослепително красива, като изгряващо слънце — възкликна тя възторжено.

— Роклята е много хубава — отвърна Ирайн, след като се овладя. — Но долу ми се стори малко хладно. Може би ще се чувствам по-добре, ако облека нещо друго.

— Не се притеснявайте за това, мадам. Ще ви донеса шал. — Икономката отиде до шкафа и усърдно се зае да търси, докато не намери един черен дантелен шал. Тя го донесе на Ирайн и сви рамене. — Изглежда, няма друг, мадам, а този е толкова тънък, че едва ли ще ви топли.

— Мисля, че ще ми свърши работа — отвърна Ирайн не съвсем уверено и го сложи на раменете си, прикривайки с него голотата на деколтето. Дори носна кърпичка щеше да й е от полза.

— Лорд Сакс… — Ирайн се спря, за да се поправи. — Къде е съпругът ми?

— Долу в приемната, мадам — отвърна Аги мило. — Чака ви.

При този отговор страхът завладя отново Ирайн. Тя си пое дълбоко въздух, събра цялата си смелост и напусна стаята. Високите й токчета кънтяха из тихия коридор и събуждаха приглушено ехо, когато заслиза по витите стълби. Ритмичното чаткане й напомняше за удари на барабан, предвещаващи нещастие. Когато пое по последната извивка на стълбището, тя чу бавните стъпки на мъжа си, който се приближаваше към кулата. Беше сигурна, че ще я връхлети неизбежната зла участ.

Когато Ирайн се появи иззад ъгъла, той вече беше застанал пред стълбите. Макар очите й да не можеха да проникнат през маската, тя усети погледа му да се плъзва по тялото й и да поглъща всяка подробност от тоалета й. Сърцето й не преставаше да бие диво, така че последните няколко крачки се превърнаха в изпитание за нервите й. Тя се спря пред него на последното стъпало и си помисли, че дори и така не го достига на височина. Наложи й се малко да вдигне поглед, за да зърне проблясъка на очите му през процепите на маската.

— Мадам, много сте красива. — Той повдигна ръце и бавно свали шала от раменете й. — Тъй като красотата ви не се нуждае от никаква допълнителна украса, предпочитам непретенциозността на семплата ви рокля.

Той остави шала на перилата и Ирайн съзря блясъка в очите му, когато погледът му спря на гърдите й. Тя изтърпя това само с огромно усилие на волята, потискайки инстинктивното желание да прикрие разголения си бюст от любопитния му поглед. Сърцето й биеше така силно, че тя се запита дали той не забелязва как потрепва гръдта й, но още следващият миг донесе отговор на този мълчалив въпрос.

— Елате до огъня, Ирайн — покани я той нежно. — Вие треперите.

Той отстъпи встрани и не направи опит да я докосне. Тя се отпусна на крайчеца на един стол като птица, готова да отлети при първите признаци за приближаваща опасност. Без да сваля очи от нея, лорд Сакстън наля вино в една сребърна чаша и й я подаде.

— Ще ви се отрази добре.

Ирайн се нуждаеше много от нещо, което да успокои треперещите й колене и да смекчи безпокойството й. Тя впери поглед в камината, докосвайки с устни виното, докато мълчанието помежду им не стана тягостно. Всеки път, когато погледът й се плъзваше към него, срещаше безизразната гладка маска, която я съзерцаваше безмълвно. Тя се престори, че разглежда картините, гоблените и дърворезбите, докато в действителност търсеше място, където да намери убежище от погледите му — но напразно.

Макар кожената му маска да беше съвсем гладка, без усмивка или някакво друго изражение — нещо, което би ужасило всяка булка, тя съзнаваше, че скритото под маската я плаши много повече. Преди време беше видяла един моряк, чието лице бе наполовина обезобразено от пушечен изстрел. И сега фантазията й рисуваше най-невероятни видения, докато се питаше какви ли белези оставя огънят. Не знаеше дали ще открие гладка маса от обгоряло месо, или пък дива и опустошена от белези кожа, цялата в ръбове и дупки.

Самата мисъл, че той се намира в едно и също помещение с нея, я разстройваше и тя с мъка се овладя. Дори и най-лекото движение от негова страна я изнервяше. Краката й още трепереха и заплашваха да се подкосят от страх. Ненамерила никъде спасение от погледите му, Ирайн се върна обратно при камината и се отпусна на стола си.

— Харесват ли ви покоите ви? — попита я стържещият глас, докато той й наливаше вино в чашата.

Ирайн внимателно издиша, за да смъкне част от напрежението, но колебливият й глас я издаваше:

— Те са… много хубави. Благодаря ви.

Шумът, който лорд Сакстън издаваше при дишане, се усилваше от тесните процепи, а при говор думите му звучаха чуждо и зловещо.

— Аги надмина себе си при подготовката на къщата. Ще мине още известно време, преди всичко да се оправи напълно, но все пак вече можем да се насладим на някои удобства. Трябва да ви се извиня за състоянието, в което я видяхте по-рано. Когато ви сполетя нещастието, живеех тук сам.

Тя не посмя да вдигне поглед и отвърна с тих глас:

— Аз… аз трябва да ви благодаря, че ме спасихте.

— Беше удоволствие за мен, мадам. — В режещия глас се появи топла нотка, която не можеше да остане незабелязана.

Очите на Ирайн срещнаха за миг неговите, скрити дълбоко зад маската. Но тя отмести бързо поглед, защото кръвта нахлу в бузите й. Мисълта, че му е била в ръцете, гола и безпомощна, я изпълваше с чувство на неописуем срам. Питаше се дали някога ще забрави това. Мина известно време, докато успее да потисне неудобството си и да отговори:

— Спомням си малко неща от тогава… когато ме намерихте… от болестта ми.

Той седна сковано на стола си.

— Чух лая на кучетата и така разбрах, че някой ловува из земите ми. Проследих ги и ви намерих. Донесох ви тук и останах при вас, докато дойде Аги. По това време вече нямахте температура и знаех, че състоянието ви се подобрява.

— И решихте да ме купите.

— Трябва да ви призная, мадам, че това беше изкушение, на което не успях да устоя.

Пейн мина през салона и се спря на ръба на килима, за да съобщи почтително, че масата е сложена. Лорд Сакстън се изправи и застана до стола й. Той и този път не я докосна, демонстрирайки безупречно поведение на джентълмен. Ирайн последва жеста му, мина пред него и забеляза, че беше сервирано само за един човек откъм камината.

— Сервирано е само за един, сър — смая се тя.

— Аз ще вечерям по-късно, мадам — обясни той.

Причината за неговата сдържаност беше ясна и тя му бе благодарна за решението, защото нямаше желание да го гледа как си сваля маската. Щеше да е достатъчно неприятно да понася присъствието му в спалнята и тя беше щастлива, че ще й бъде спестена гледката на белязаното му лице поне тук, на масата.

Тя повдигна полите си и се приготви да седне. Мъжът й задържа стола и след като го побутна напред, остана за един дълъг, безкраен миг зад гърба й. Ирайн се вцепени от близостта му и от усещането, че погледът му е втренчен в нея. Стори и се, че знае накъде са насочени очите му, и не смееше да погледне надолу към гърдите си или пък да се обърне. Сърцето й тупкаше в гърлото, докато той най-сетне не се отдалечи и не повлече крак с тромавата си походка, за да заеме мястото си в другия край на масата. Ирайн провери с бърз и нервен поглед деколтето си. С ужас установи, че изпод корсажа й се подава един малък розов сърп. В първия миг тя притисна смутено ръце към гърдите си и не успя да преглътне една забележка:

— Нима искате да се показвам със същото безсрамие на всеки, който пожелае да ме види, или да виня роклята за всичко?

Смехът му изсвистя през цепките на маската.

— Наистина бих предпочел, мадам, да избирате малко по-внимателно роклите си, когато имаме гости, и да запазите за моя радост по-екстравагантните от тях. В това отношение не съм особено щедър. Действително мисълта, че друг мъж получава онова, което ми принадлежи по право, не би ми била никак приятна. А останах с впечатлението, че вие нямахте предпочитания към кандидатите си. — Той направи кратка пауза и после я погледна. — Или имаше някой, когото бихте предпочели?

Ирайн отмести поглед, защото в съзнанието й веднага изплува образът на Кристофър Сатън. Но тя го прогони така бързо, както се бе появил. Мразеше го. Въпреки настойчивите си предложения той въобще не се трогна, когато я продадоха на друг. Той просто бе поискал да си получи бързо парите, след като търгът завърши. Отговорът й беше решителен и тих:

— Разбира се, че не, милорд. Никакви предпочитания.

— Добре! Следователно нямам причина да се упреквам, че съм ви отмъкнал под носа на вашия избраник. — Дочу се съскане от тих смях. — Беше толкова просто — аз или другите. Дори си мисля, мадам, че аз съм за предпочитане. — Ръкавицата му се повдигна за малко, за да подчертае аргументите му. — Да вземем например Хартфорд Нютън.

— Сивата мишка?

— Много точно определение, любов моя.

— И какво?

— Баща ви не ви ли разказа, че тридесетгодишната му жена умряла след падане по стълбите? Някои казват, че Хартфорд я е блъснал. Ако мистър Джагър не беше получил указания от мен да даде повече от всички други, сега щяхте да вечеряте като негова съпруга.

Ирайн го погледна учудено, после думите му бавно проникнаха в съзнанието й. Може би наистина животът с Хартфорд Нютън щеше да е още по-злочест, отколкото си го бе представяла, но със сигурност нямаше гаранции, че бракът с лорд Сакстън ще протече много по-добре.

— Очевидно не сте пестили време, за да опознаете колкото се може по-добре кандидатите ми? Защо?

— Просто исках да си създам представа за перспективите, които имахте, мадам, или по-точно за това, което ви отрежда баща ви. Стигнах до заключението, че аз ще съм най-добрата ви възможност.

— Ако не бяхте дали нареждания на слугите си да ме върнат обратно на баща ми, може би щях да успея да си намеря работа и щях да започна друг, спокоен и скромен живот.

— Вероятността да успеете, мадам, не беше много голяма и като джентълмен аз се чувствах отговорен за вас. Не можех да ви оставя да си отидете без придружители във време, когато едва ли можем да предвидим какви прищевки на съдбата направляват живота ни.

— Но вие бихте могли да ми помогнете да намеря работа или дори да ми дадете да върша нещо тук. Например аз готвя много добре.

— Може и да е така, любима моя, но помислете по-внимателно — ако бяхте непрестанно край мен, някой ден сдържаността ми щеше да се изчерпи. Щяхте ли тогава да ми станете любовница?

— Не, разбира се, че не, но…

— Тогава не виждам причина да коментираме повече този въпрос.

С това темата беше прекратена рязко.

Макар готвачът да беше истински майстор в занаята си, Ирайн едва се докосваше до храната. Тя ядеше много бавно, защото знаеше, че краят на вечерта, колкото и далечен да изглеждаше в този момент, със сигурност щеше да дойде прекалено бързо на нея. Предпочиташе да пие вино, но и то не успя да успокои сетивата й и да потисне ужасяващите предчувствия. Колкото и да се опитваше да отложи нещата — всичко стигна твърде скоро до своя край.

— Има още няколко неща, които изискват присъствието ми — обяви лорд Сакстън, когато се изправиха. — Трябват ми няколко минути, за да се погрижа за тях. Можете да ме изчакате в покоите си.

Дълбоко в себе си тя отново чу барабанните удари, които предвещаваха злощастие, сърцето й поде същия ритъм.

Усети как крайниците й натежават като олово, всяко движение беше непоносимо усилие. Жизнените й сили се притъпиха, когато се отправи към стаята си и бавно заизкачва стълбите. В спалнята тя разсеяно се загледа в голямото, украсено с кадифени завеси легло, което скоро щеше да се превърне в покров на девствеността й. Независимо от зловещото присъствие на лорд Сакстън това беше прекрасно легло. Завесите от двете му страни биха могли да задържат вътре топлината и да предложат спокойствие и усамотение, за които мечтае всяка брачна двойка в студените нощи… Или пък да заглушат ужасените писъци на приклещена в обятията на груб и перверзен съпруг жена…

Песъчинките на времето изтичаха прекалено бързо през гърлото на стъкленицата. Появи се Теси, за да й помогне да облече нощницата, и отгърна покривката, под която се показаха батистата и дантелите на спалното бельо.

Също така незабелязано, както се бе появило, момичето изчезна от стаята. Сега тя наистина беше изоставена съвсем сама на нещастието си. Ирайн закрачи из стаята и се замоли за сила и упование, за да може да посрещне това, което й предстои, и да преживее по-леко очаквания ужас.

— Ирайн…

Тя стреснато притаи дъх и се извърна светкавично към натрапника, назовал името й. Това, че видя на вратата мъжа си, не я успокои. Не го беше чула да влиза.

— Уплашихте ме… — Ясно се долавяше, че гласът й трепери.

— Извинете ме, мадам. Изглежда, бяхте потънали в мисли.

Ирайн изведнъж осъзна, че нощницата й бе от най-фина тъкан и бе почти прозрачна. Тя се загърна плътно в нея, когато той се извърна и тръгна към камината. Чу как столът изскърца под тежестта на тялото му и забеляза облекчено, че той не се обърна веднага. Ирайн все още беше на ръба на нервен срив и трескаво се опитваше да си върне самообладанието.

— Мислех, че ще се забавите малко, милорд — каза тя тихо, но откровено. — Имам нужда от още малко време, за да се приготвя.

Той замълча и тя пое дълбоко дъх, изричайки смело:

— Чух някои неща за нещастието, сполетяло семейството ви, и не разбирам защо сте ме взели за своя съпруга. Разглезвате ме с най-красивите рокли и говорите с леко сърце за красотата ми, докато самият вие сте изживели толкова горчилки в живота си.

Той се наведе напред и облегна ръка на коляното си, поглеждайки към нея:

— Нима е необичайно, мадам, че красотата ви ме радва? За толкова ненормален ли ме вземате, та смятате, че ви купувам най-изящни тоалети само за да се измъчвам… или пък за да измъчвам вас? Повярвайте ми, нищо не ми е по-чуждо. Както някой, който сам не е талантлив, може да се наслаждава на творението на гения, така и мен ме радва съвършенството на красотата ви. Тялото ми може и да е белязано, но аз със сигурност не съм сляп. — Той се облегна назад, а после добави: — Естествено не бива да забравяме и известна доза гордост от притежанието на ценен предмет.

Ирайн се страхуваше да не разбуди лекомислено задрямалия гняв, който се таеше в този човек. При тази ужасяваща външност можеше да се предположи, че чувствата му са също така диви и че тя няма да успее да се справи с тях. И все пак не можа да преглътне един прилив на сарказъм:

— Изглежда, нищо не ви пречи да задоволите всяка прищявка на сърцето си, милорд.

— Имам достатъчно, за да мога да задоволя най-належащите си потребности — отвърна той.

— След всичко, което е изтърпяло семейството ви, отмъщението не би ли било най-сладката награда? Достатъчно ли сте богат, за да си позволите и нея?

— Не се лъжете, мадам. — Гласът му беше спокоен и приглушен. — Има мъст, но има и справедливост. Само понякога двете се покриват.

Трезвата логика на това обяснение я ужаси. Тя попита уплашено:

— И вашата мъст или справедливост… тя срещу мен или срещу семейството ми ли е насочена?

Той посрещна въпроса й с въпрос:

— Сторили ли сте ми нещо лошо?

— Как бих могла? Аз ви познавам едва от днес.

Погледът му отново се сведе към дръжката на бастуна.

— Невинните няма защо да се страхуват от мен.

Ирайн направи няколко крачки към камината, за да сгрее леденостудените си пръсти. Гласът й се сниши до напрегнат и отчаян шепот, когато проговори:

— Чувствам се като хваната в капан лисица. Ако не искате да ми сторите нищо лошо, защо тогава го направихте? Защо ме купихте?

Маскираната глава се понадигна и тя се спаси в убежището, което й предоставяше столът. Мина известно време, докато овладее бурните си чувства и си възвърне самообладанието. Нощницата не я предпазваше много от топлината на огъня в камината или пък от очите под двата черни процепа, които я пронизваха. Тя си припомни съвсем ясно онази сутрин, когато при събуждането си се озова в същата стая, гола в леглото на господаря на замъка. Колкото и непреднамерено и безобидно да беше случилото се, бракът й бе следствие от тогавашния нещастен инцидент. Каквото и да казваше той, Ирайн беше сигурна, че този брак е дело на зъл дух, който има намерение да я унизи.

Тя рече едва чуто:

— Мисля, че ме върнахте на баща ми, защото искахте да наддавате за мен на търга. Всичко е било внимателно обмислено още от самото начало.

Кожената му ръка направи непринуден жест, подсилващ признанието му:

— Изглеждаше най-простото нещо на света. Адвокатът ми беше получил нареждания. Той трябваше да предложи най-високата цена, каквато и да беше тя. Виждате, любов моя, че сте безценна за мен.

Кокалчетата й побеляха, когато стисна здраво облегалката на стола. Бузите й усетиха топлината на огъня, но това не беше достатъчно, за да спре хлада, който се прокрадваше в сърцето й.

— Толкова ли бяхте сигурен, че ме желаете? — Тя направи плах опит да се засмее. — В края на краищата вие не знаете нищо за мен. Може би някой ден ще съжалявате за покупката, която направихте.

— Каквито и недостатъци да имате, не вярвам те с нещо да променят факта, че ви искам. — Приглушеният му смях не беше лишен от ирония. — Разбирате ли, аз се отдадох изцяло на желанието си, така ме бяхте омагьосали, че ви виждах навсякъде — в сънищата си, в мечтите, в мислите и фантазиите.

— Но защо? — объркано попита тя. — Защо точно аз?

Той отвърна учудено:

— Толкова ли не съзнавате красотата си, та не разбирате какво предизвиквате с нея?

Тя поклати трескаво глава в знак на несъгласие.

— Предлагането по време на търга не ми се стори нито особено интересно, нито пък възбуждащо. Вземете дори само Сайлъс Чамбърс. Нима парите не му бяха по-мили от ръката ми?

Ехото от щастливия смях на лорд Сакстън прозвуча във всяка фибра на мозъка й.

— Има мъже, които могат да натрупат богатства, но самите те да останат просяци. Кажете ми, любов моя, за какво ми е всичкото злато, ако не мога да задоволя с него желанията си?

Откровеността му я плени.

— И така си купихте съпруга?

— Не просто съпруга, любима Ирайн, а съпруга по мой вкус… вас! — Той бавно движеше черната си маскирана глава. — По друг начин не бих могъл да ви спечеля никога. Вие със сигурност щяхте да отхвърлите предложението ми, както отхвърлихте другите кандидати. Да не би да ми се сърдите, че съм употребил ума и богатството си, за да спечеля това, което желая?

В пристъп на безумна смелост тя вирна брадичка и го попита:

— И какво очаквате от една купена съпруга?

Той повдигна едва забележимо рамене:

— Това, което всеки мъж очаква от жена си… да му даде уют и топлота, да го слуша и да го съветва, доколкото може, както и да му роди деца, когато му дойде времето.

Тя го зяпна втрещено, без да е в състояние да скрие учудването си.

— Да не би да се съмнявате в способностите ми да създам наследници, любов моя? — попита той укоризнено.

Ирайн се извърна, защото жарка червенина заля бузите й.

— Аз… аз… не мислех, че ще искате да имате деца. Това е всичко.

— Напротив, Ирайн. Моето самоуважение се нуждае от един вид балсам и аз не мога да си представя по-голяма утеха от това, да носите в утробата си плода на моето тяло.

Колкото бързо се бе изчервила, толкова бързо сега тя пребледня.

— Искате много от мен, милорд. Преди да ме продадат на търг, се питах дали бих могла да се отдам на мъж, който ми е съвършено чужд. — Тя здраво сключи ръце, за да овладее това ужасно треперене. — Зная, че се обвързах с клетвените си слова, но ще ми е много трудно. За мен вие сте не просто един непознат. — Тя повдигна очи към празните, безизразни дупки на маската, които бяха насочени към нея. Гласът й се сниши до дрезгав шепот, когато каза: — Безкрайно се страхувам от вас.

Той стана и се изправи в светлината на огъня — едър и застрашителен. Ужасяващото му присъствие беше изпълнило цялото помещение и Ирайн го наблюдаваше със същото парализирано внимание, с което хванатата натясно мишка наблюдава промъкващата се котка. Под настойчивия му поглед тя бързо събра нощницата около врата си и се отпусна на стола. Най-сетне той се извърна. Отправи се към масата, взе кристалната гарафа и наля голяма глътка вино в чашата. С вдървена походка се върна обратно при нея.

— Пийте — настоя той със зловещ тон, но и малко отпаднало, подавайки й чашата. — Това ще успокои страха ви.

Макар че виното, което бе погълнала на вечеря, не беше успяло да притъпи болката й, Ирайн послушно посегна към чашата и я поднесе към устните си. Докато той чакаше, тя го гледаше. През главата й премина мисълта, че беше наближило времето за консумиране на брака и че той в момента я подготвя за това. За да поотдалечи малко този ужасен миг, тя отпиваше много бавно от виното. Лорд Сакстън я изчака крайно търпеливо, докато в чашата не остана нито капка, която би могла да забави неизбежното. Той пое чашата от треперещата й ръка, остави я настрани и протегна ръце, за да й помогне да стане от стола. Виното все пак й беше подействало. То по-скоро й възвърна силите и смелостта, отколкото да я успокои. Тя се отдръпна от протегнатите кожени ръце като от свита на кълбо змия и се измъкна странично от стола си. Огромното му тяло я накара болезнено да осъзнае собствената си беззащитност и безсмислието на всяка съпротива. И въпреки това тя направи крачка назад, готова да избяга, ако той се приближи.

Ръката му се отпусна и напрежението й малко спадна. Тя внимаваше да не го дразни и да не го докарва до състояние на агресивност, което щеше да я унищожи. Изнасилването не беше добро начало за нито един брак, но тя не можеше да се принуди да го допусне до себе си. Ирайн отчаяно търсеше разумни аргументи, с които би могла да го отблъсне деликатно.

В отчаянието си тя го погледна умолително и й се прииска да може да надникне зад кожената защитна бариера на маската. Но миг след това бе благодарна, че това не е възможно.

— Лорд Сакстън, дайте ми малко време да ви опозная и да се справя със страховете си. Моля ви, разберете ме — умоляваше го тя. — Имам твърдото намерение да изпълня моята част от клетвата. Само ми трябва време.

— Много добре разбирам, мадам, че външният ми вид не е особено привлекателен. — Гласът му беше изпълнен със сарказъм. — Но въпреки мнението, което може би имате, аз не съм див звяр, който ще ви приклещи в някой ъгъл, за да наложи волята си.

За Ирайн тази констатация не беше много успокоителна. В края на краищата тя знаеше, че това са само думи. Отдавна беше разбрала, че истинският характер на мъжа се проявява по-скоро в това, което върши, отколкото в това, което казва.

— И аз съм като всички останали мъже, с горе-долу същите желания и копнежи. Това, че сте тук, в тези покои, и съзнанието, че сте моя съпруга, болезнено свива сърцето ми. Тялото ми жадува да се отдаде на страстта, която вие разбудихте в него. Но аз съм готов да проявя разбиране към вашето объркване от странните обстоятелства, при които се връщате в този дом… — Той дишаше тежко и бавно, сякаш се колебаеше дали да продължи. Когато заговори отново, гласът му беше напълно сериозен. — Додето имам сили да овладявам копнежа, който разпалвате в мен, ще е достатъчно само да ми съобщите желанието си. Ще се опитам да го уважа. Искам само да ви предупредя. Макар кобилата, която купих, да не може да се обяздва, бих желал поне да се наслаждавам на прелестта и грацията й. Така ще поддържам живота на желанието си, докато вие станете готова, докато се оставите да ви води ръката ми и дадете на съпруга си пълното право, мадам. — Тъмната му ръка посочи към тежката дъбова врата на покоите й, в чиято бляскава месингова ключалка имаше ключ. — Искам да ви помоля настойчиво да не превъртате никога този ключ, нито пък да ми препречвате по какъвто и да било начин достъпа до вашите покои. Както вие ще имате пълна свобода в замъка и парковете му, така и аз бих искал да идвам и да си отивам, когато пожелая. Можете ли да приемете това?

— Да, милорд — каза тя с тих глас, готова да се съгласи на всичко, което би ускорило сбогуването му.

Той се приближи към нея, накуцвайки, и Ирайн почувства, че погледът му я обгръща с обич. Страхът от това, което щеше да последва, едва не я задуши. Кожените му ръце се доближиха, тялото й се вкочани, когато пръстите му дръпнаха връзките на нощницата й. Той я смъкна от раменете й. Нощницата прошумоля, свличайки се на пода, и остави само ефирната риза да прикрива голотата й, но ризата по-скоро подчертаваше, а не скриваше снагата й. Тънката материя прилепваше по тялото й като лек дъх. Тя излагаше на показ нежните очертания на хълбоците й, на бедрата й, гушеше се с похотлива радост в прелъстителните извивки на гърдите й.

— Няма защо да се страхувате — просъска суровият му глас, — но преди да се оттегля, бих искал да ви видя като моя жена. Разтворете ризата си и ме оставете да се насладя с очи на красотата ви.

Времето сякаш спря, защото Ирайн се поколеба. Тя искаше да му откаже тази молба, но веднага осъзна, че би било глупаво от нейна страна, ако продължава да го предизвиква, след като досега той се бе сдържал. С несигурни пръсти тя развърза връзките и застина безмълвна и трепереща, защото и ризата се свлече на пода. Не й беше възможно да издържи на празния, безизразен вид на маската, която поглъщаше с парализираща бавност всяка подробност, задържайки поглед на белите й гърди и на добре оформените й хълбоци. Тя втренчи очи в една точка и се опита да овладее все по-силното желание да изпищи от панически страх. Знаеше, че при следващото му докосване съпротивата й ще рухне и тя ще се хвърли в краката му да проси милост.

Когато той се приближи, глухият му шепот бе достатъчен, за да я накара да се отдръпне и да погледне с широко разтворени очи в неподвижната, нечовешка маска.

— Вървете в леглото, преди да сте настинали.

Поканата му я извади от вцепенението. Тя трескаво вдигна от пода ризата си и избяга като подплашена сърна в убежището на леглото. Отпусна се в меките пухени завивки и се покри с тях до брадичката. Лорд Сакстън не беше помръднал от мястото, където го бе оставила, и сякаш се бореше със себе си. Тя го наблюдаваше напрегнато. Най-после той изнесе напред крака с тежката подметка и закуцука към вратата. В стаята се възцари мълчание, когато той затвори вратата зад себе си. Остана само заглъхващият звук от отдалечаващи се стъпки, но и той беше достатъчен, за да подкопае безмилостно самообладанието на младата жена. Едновременно облекчена и отчаяна, тя притисна, хлипайки, глава към възглавниците. Ирайн не видя надвесената над нея луна и не обърна внимание на тъмнината, която нахлуваше в стаята, докато огънят догаряше под жарта в камината.

ГЛАВА ДЕВЕТА

Стаята се изпълни до последното ъгълче с искряща слънчева светлина, когато Аги дръпна тежките завеси. Ирайн примигна срещу ярките лъчи, закри с ръка очите си и се сгуши в меката топлина на завивките. Разбуждаше се бавно. Още не беше готова да започне нов ден като съпруга на лорд Сакстън.

— Господарят ще дойде след малко, за да ви види, мадам — съобщи икономката с любезна, но нетърпяща възражение настойчивост. — Сигурна съм, че бихте искали да се разкрасите за него.

Ирайн издаде отрицателен стон и трескаво поклати глава под завивките. В момента би предпочела да има криви зъби и голяма брадавица на носа. Последното, което искаше, бе да спечели благоволението на лорд Сакстън — какво щастие, ако не я беше харесвал въобще. Във всеки случай не виждаше никакъв смисъл да подсилва интереса му към себе си.

— Но, мадам, побързайте вече — подканяше я Аги, — вие наистина имате лице, което не бива да криете, най-малко пък от господаря. Повярвайте ми, мадам. Някой ден ще съжалявате, че не сте се отнесли добре с него.

Ирайн отметна завивките, седна на леглото и извърна към икономката угриженото си лице.

— Аги, случайно да знаете — поде тя в пристъп на внезапен страх, — дали лорд Сакстън някога е бил агресивен?

Жената се засмя развеселена, после бавно поклати глава.

— Мъжете от рода Сакстън са известни с това, че винаги са се държали изключително нежно към жените си. Наистина не бива да се страхувате ни най-малко от него, мадам. Но ако сте умна — тя повдигна едната си вежда нагоре и погледна право в широко отворените аметистови очи, натъртвайки всяка следваща дума, — ще се отнасяте към него с подходящата вежливост и ще проявявате разбиране за нещата, които му доставят удоволствие. Той е богат мъж… по-богат от повечето останали лордове… и…

— Ха! — Ирайн се хвърли отвратена обратно в леглото. — Пет пари не давам за огромното му богатство. Винаги съм искала да имам приятен, разумен съпруг, между нас да има нежност. А не такъв, който ме плаши и ужасява дори само с присъствието си.

Беше й все едно, че говори с прислугата и че излага нетактично чувствата си на показ. В сегашното си положение не искаше да крие от никого отношението си. А ако наистина бе глупаво от нейна страна да говори откровено с тази жена, щеше да е по-добре да разбере това още в самото начало, а не цял живот да се самозаблуждава.

— Страхът ви ще отмине, мадам — окуражи я приятелски Аги Кендал, — но би трябвало винаги да изглеждате добре, за да нямате за какво да съжалявате един ден. — Тя наля вода в легена, потопи в него ленена кърпа, изстиска я и я подаде на младата си господарка. — За лицето ви, мадам, да си изтриете съня от очите.

По-късно, когато господарят на Сакстън Хол влезе с тежката си походка в стаята, всички следи от неспокойната нощ у Ирайн бяха вече заличени. Косите й бяха разресани до блясък, а самата тя носеше халат от тъмночервено кадифе, китките и слепоочията й бяха освежени с розово масло, така че тя би възхитила всеки мъж. Ирайн знаеше, че добрият й външен вид се дължи единствено на дружелюбното упорство на Аги. Икономката, доволна от резултата на своите усилия, хвърли един последен поглед на двойката, преди да се оттегли бързо, за да остави лорд Сакстън насаме с младата му жена.

— Добро утро, мадам. — Гласът прозвуча зад маската като въздишка.

Едно кратко кимване с глава засвидетелства непроменената резервираност на Ирайн.

— Милорд.

Той отвърна с незлоблива ирония:

— Струва ми се, че първата ви нощ като господарка на този дом не ви се е отразила никак зле.

Ирайн повдигна рамене.

— Теси е много сръчна… а Аги много упорита.

— Не бива да се сърдите на Аги за това, любов моя. Тя служи вярно на семейството ми и вижда във вас възможност родът да бъде продължен. Да, тя дори очаква да се заемем скоро с този въпрос.

Ирайн имаше чувството, че той се усмихва, но не можа да открие никакъв повод за неговата радост. Това беше тема, която искаше на всяка цена да избегне. Мълчанието й говореше красноречиво и тя запази хладното си, сдържано поведение. Но лорд Сакстън не се смути ни най-малко.

— Що се отнася до мен, аз нямам предпочитания. Бих се радвал и на момиченце с очите на майка си.

Ирайн отиде до тоалетната си масичка. Докато пренареждаше кристалните шишенца, тя отправи през рамо предпазлив поглед към него.

— А какво ще кажете за син, милорд? Как би изглеждал, ако прилича на баща си?

— Няма защо да се боите, любов моя. Белезите ми няма да се предадат на поколението.

Тя бавно издиша и се огледа. Усети как клетката на отчаянието се затвори около нея.

— Това ли е причината да ме купите? За да продължите рода си?

— Както ви уверих, мадам, аз ви купих на търг, защото исках да ви имам. Всичко останало е от второстепенно значение. Децата, които ще ми родите, ще са ми особено скъпи, най-вече защото вие ще сте им майка. Може би не бих обичал толкова децата на някоя друга жена. Красива моя Ирайн, вие сте жената, която ме преследваше в мислите и в мечтите ми.

— Това означава ли, че тук ще съм ваша пленница?

— И дума да не става, мадам. Мога да ви уверя, че ако искате да се разходите, ще е достатъчно само да съобщите желанието си на мен или на някой от прислугата. Ако ви се язди, в конюшните има една чистокръвна кобила с бели крака и благ нрав. Кийтс с удоволствие ще ви я оседлае. Но бих желал да ви предупредя и да ви помоля настойчиво да бъдете много внимателна, когато напускате парка на къщата. Просто заради собствената ви сигурност, мадам!

— Чух разни истории за някакви разбойници, които вилнеели тук, на север, но досега не съм ги виждала с очите си.

Ирайн си припомни бягството от порутения обор и си помисли, че онези хора едва ли бяха случайни скитници.

— Бих желал само, мадам, да не попадате никога в ръцете на хора, които са тръгнали да грабят из околността.

Ирайн го погледна изпитателно.

— А вие срещали ли сте такива, милорд?

— Мога да ви уверя, че не шотландци нападнаха Сакстън Хол. И понеже животът ми най-вероятно зависи от собствената ми предпазливост, научих се да бъда мнителен.

Под празния поглед на маската тя сведе очи и каза приглушено:

— С огромно удоволствие бих узнала защо е било подпалено това крило. Ако е било умишлено, можете ли да ми кажете каква е била целта?

— Мадам, не зная много за хората, които го сториха. Знам само, че имат силен инстинкт за оцеляване. Нахвърлят се като глутница вълци върху всичко, което ги застрашава.

— А вие застрашавате ли ги?

— Самото ми съществуване представлява заплаха за тях.

Ирайн леко сбърчи чело.

— Тогава сигурно ще се опитат отново.

Той спокойно кимна.

— Да, но няма да ме заварят неподготвен.

— Изглеждате много уверен в това.

— Мадам, от всички хора на този свят тъкмо вие би трябвало най-добре да знаете, че не оставям почти нищо на случайността.

Следващите дни се проточиха, а Ирайн не престана да изпитва ужас от лорд Сакстън. Когато той се движеше по коридорите с накуцващата си походка, Ирайн притаяваше дъх и се вслушваше тревожно. Но колкото и този шум да я изваждаше от равновесие, тя беше разбрала, че трябва да се страхува повече от тишината. Въпреки очевидната си недъгавост лорд Сакстън, изглежда, можеше да се придвижва като дух или като сянка в нощта, без да издава абсолютно никакъв шум. Трескавото й безпокойство нарастваше предимно нощем. Понякога изведнъж го откриваше в стаята си — гола, безизразна маска, втренчена в нея, зад чиято ужасна, застинала усмивка не личеше никакво човешко вълнение. Макар вратата на спалнята й да имаше масивна и здрава ключалка, Ирайн не събираше кураж да превърти ключа и с това да престъпи забраната му. Тя се опасяваше, че решението да му откаже достъп до себе си само би предизвикало яростта му и би довело до ужасно, непредсказуемо отмъщение. И така, тя нямаше никакъв друг избор, освен да се примири с неговото присъствие, независимо дали беше съвсем гола, по нощница или в официално облекло. Скоро осъзна, че няма никакво значение дали Теси е при нея. Едно леко движение на кожената му ръка бе достатъчно, за да отпрати момичето. То щеше да се отдалечи послушно и при всички случаи да остави господарката си сама на прищевките на лорда.

Когато той беше в стаята, Ирайн се измъчваше от страх и несигурност. Обещанието, което й беше дал, важеше само ако той съумееше да овладее страстта си. Но ако някой ден не успееше, тя трябваше против волята си да изпълни желанията му. Преследваше я едно видение — тя, коленичила пред него, разтърсвана от пламенни молби, които изрича с треперещи устни. Тази представа я плашеше, защото знаеше много добре, че тя ще стане реалност в мига, в който той се опита да я обладае.

Щом той излезеше, отдръпнеше се или просто станеше от стола, веднага я обземаше чувство на облекчение. Беше преживяла още една нощ, щеше да дочака и идния ден. Но в съзнанието й като крадец се спотайваше една мисъл, която не й даваше покой: рано или късно някой ден ще трябва да изпълни дълга си.

Не беше изминала и една седмица, откакто живееше в Сакстън Хол, когато Аги, внасяйки таблата със закуска, съобщи, че лорд Сакстън иска господарката да му прави компания в салона. Ирайн потвърди поканата с няколко тихи, неясно произнесени слова. Трябваше да се овладее вътрешно. Беше сигурна, че той възнамерява да говори с нея за отношенията им. Може би ще й напомни саркастично за неспазения от нея обет. Тя със свито сърце очакваше тягостните обяснения.

Докато Теси й помагаше да облече роклята и й разресваше косата, Ирайн се опитваше да потисне тревогата си. Трескаво се надяваше нещо да отвлече вниманието на мъжа й, за да осуети по този начин срещата. Мигът, в който трябваше да застане пред него, дойде обаче по-скоро, отколкото бе очаквала.

Тя се спря за миг пред вратата на големия салон, пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. Никак не беше сигурна, че е успяла, когато влезе през арката в бърлогата на лъва. Лорд Сакстън беше застанал пред камината, облегнал ръка на един стол. Когато го доближи, Ирайн се почувства смазана от внушителния му ръст.

Макар да беше облечена в кадифена рокля, затворена високо по врата, дрехите не можаха да спрат пронизващия му поглед. За краткия си брачен живот тя беше научила, че той не пропуска възможност да я гледа и да се наслаждава на тялото й, което считаше за своя собственост. Тя се отпусна в един стол срещу неговия и се помъчи да успокои разтрепераните си крайници. Цялата й смелост се беше стопила и тя очакваше най-лошото. За да не трябва да го гледа, се зае да оправя гънките на роклята, но той се показа търпелив и накрая тя все пак вдигна поглед към гладката, втренчена в нея маска.

— Трябва да се купят някои неща в Уиркинтън, мадам — обясни той с глух, съскащ тон. — Помислих, че може би ще ви достави удоволствие да излезете на покупки. Помолих Аги да ви придружи.

— Няма ли да дойдете и вие, милорд? — попита Ирайн, неспособна да потисне радостната нотка в гласа си.

— Имам други ангажименти, които изискват присъствието ми. Няма да мога да ви придружа.

— Какво трябва да направя?

— Мадам, надявам се да прекарате деня в покупки на неща, които ви харесват — отвърна той с леко изненадан тон и положи на масата малка кожена кесия, а звукът, който тя издаде при допира с дървото, подсказа богато съдържание. — Това трябва да ви стигне за днес. Но ако харесате нещо по-скъпо и много искате да го притежавате, трябва само да уведомите Танър, който ще си отбележи и ще го вземе по-късно.

— Сигурна съм, че тази сума ще е повече от достатъчна, милорд — увери го любезно Ирайн и взе кесията.

— Не желая да ви задържам повече в такъв случай. Аги сигурно вече ви чака с нетърпение. — Той замълча за момент, преди да продължи: — Смея да се надявам, че ще проявите достатъчно деликатност да не поставяте Аги в неудобно положение…

— Какво искате да кажете, милорд? — Гласът на Ирайн издаваше недоумението й.

— Аги ще се укорява, че не е изпълнила добре задълженията си, ако ви се случи нещо.

Ирайн усети втренчения му поглед и сведе очи, лека руменина изби по страните й. Мисълта за бягство наистина многократно й бе минавала през главата и сега това й пречеше да издържи на погледа му и да се представи за невинна. Тя кимна виновно.

— Няма да се наложи да се укорява, милорд. Няма да избягам по собствено желание.

— Добре тогава. — Той се отправи с тромавата си походка към камината, гледа дълго в пламъците, след това се обърна към нея. Стори й се, че очите му проблеснаха през процепите на маската, когато отново заговори:

— Ще чакам завръщането ви, мадам.

Тя нерешително се изправи.

— Значи мога да тръгвам?

Той кимна в знак на съгласие.

— Разбира се.

Мисълта, че ще е свободна цял ден, изпълни Ирайн с такава радост, че тя едва се удържа да не затича. Наложи си да излезе бавно, с премерена сдържаност от салона, докато лорд Сакстън я наблюдаваше мълчаливо.

Когато се отпусна на меката тапицерия в каретата и се сгуши усмихнато в кадифеното си палто, Ирайн се почувства като изпълнено с нетърпение, щастливо дете. Макар присъствието на Аги да й напомняше, че не е съвсем свободна, веселото бъбрене на икономката оживяваше пътуването. След почти цяла седмица брачен живот възможността да се измъкне макар и за малко от замъка й се струваше като миг почивка в ада. Не че лорд Сакстън се отнасяше грубо с нея. Напротив, въпреки ужасяващата си външност той се беше държал като джентълмен. Но бе имало и моменти, когато й се струваше, че са я хвърлили в тъмница, където седи и чака да започнат изтезанията. За нея това беше напрегната и тежка седмица, но сега можеше да си почине няколко часа, без да се страхува от заплашителното му присъствие.

Каретата мина бавно по тесните улици до гостилницата „При кринолина“, където спря. Танър щеше да остане тук и да е на разположение, ако има нужда от него, докато дамите хапнат и огледат околните магазини.

Подкрепена от горещия чай и храната, Ирайн прегледа списъка с необходимите неща и без да протака повече, се зае с покупките заедно с Аги.

Като самоуверена господарка на богат дом тя пристъпваше от сергия на сергия, оглеждаше внимателно необходимите предмети, а накрая се пазареше така дълго за цената, че търговците молеха за пощада. Тя ги изслушваше търпеливо, докато хвалеха стоката си, само за да отбележи миг след това съвсем спокойно, че при толкова неподходяща цена явно ще трябва да се огледа другаде. Това моментално предизвикваше разочаровани жалби от страна на търговците, които най-сетне отстъпваха, за да не им се изплъзне между пръстите и малката печалба. Икономката стоеше с доволна физиономия зад нея, твърдо убедена, че господарят може да се гордее със съпругата си.

Ирайн изобщо не мислеше за бягство, когато помоли Аги да иде и да купи плодове от малко по-отдалечения пазар. Тя пък възнамеряваше междувременно да се огледа за някой бакърджия, от когото да вземе тенджера за кухнята. Аги мигом се запъти към сергиите с плодове. Ирайн подреди множеството пакети, които носеше, преди да тръгне към уличката на занаятчиите.

Тъй като не намери веднага това, което търсеше, тя тъкмо си мислеше да се връща към каретата, за да остави покупките, когато от един близък магазин се изсипаха няколко леки момичета в безвкусно облекло, които се кикотеха високо. Ирайн положи големи усилия да задържи пакетите си и същевременно да избегне разперените фусти на момичетата и острите върхове на чадърите им. Но преди те да отминат, ги нападнаха група моряци и за свой ужас Ирайн се озова в ръцете на един от тях. Покупките й се изплъзнаха, тя бе грубо завъртяна и се озова пред брадатото лице на някакъв тип, който по размери и вид приличаше на морж.

— Хей, момиче! Ти наистина си екстра. Не съм виждал досега сладурана като теб.

— Пусни ме! — крещеше Ирайн, задъхвайки се. Тя отчаяно се бореше да запази равновесие и същевременно да се изскубне от месестите, протегнати напред устни, които жадно търсеха нейните. Киселият дъх на бира извираше от широко разтворената му уста и стана още по-силен, когато морякът я обхвана грубо с мечешките си лапи и я притисна към неприятното си брадато лице.

— Пусни ме да си вървя! — крещеше със заповеден тон Ирайн и притисна лакът в гърлото му, за да го накара да поотпусне хватката си. Морякът избухна в смях и с леко движение отметна ръката й встрани.

Той я притисна още по-здраво към себе си и тя почти остана без въздух. Ирайн се гърчеше от погнуса, защото лигавите му устни докосваха бузите й и се плъзгаха надолу по шията й.

— Миришеш сладко като греха, малката — изсмя се той с дебелия си глас.

Изведнъж пред тях изникна висока фигура и когато погледна нагоре, Ирайн се озова пред Кристофър Сатън, който бе хванал мъжа за ръката. Ирайн затаи дъх от изненада, а морякът се огледа.

— Я виж ти! Така ли било! — процеди присмехулно през зъби той. — Един франт е хвърлил око на моята сладурана. Разкарай се и си потърси друга кукла. Тази тук е моя.

Многозначителна усмивка пробягна по хубавото лице на Кристофър, но в очите му искреше стоманен блясък.

— Ако не искаш да каниш днес приятелите си на собственото си погребение, бих ти препоръчал да пуснеш дамата колкото е възможно по-скоро, друже — предупреди го той с рязък тон. — Господарят на Сакстън Хол сигурно ще ти потърси сметка, ако се случи нещо с жена му.

Морякът слисано отпусна долната си челюст. Зяпаше го така, сякаш се чудеше, дали да вярва или не.

— Господарят на Сакстън Хол! Никога ли не си чувал за него? — попита Кристофър с възмущение.

— Никога! — отвърна нагло морякът.

— Някои го наричат „Призракът от Сакстън Хол“! — любезно обясни Кристофър. — Други казват, че бил обгорял до неузнаваемост, но бил жив. Тези истории са толкова известни в околността, че или трябва да си глух, или да не си тукашен, за да не ги чуеш. Но на твое място бих се отнасял с повече уважение към тази дама, иначе може да стане така, че много скоро да съжаляваш за постъпката си.

Морякът изведнъж побърза да се извини за грешката.

— Наистина не знаех, че тази кобилка е нечия съпруга. Исках само да се позабавлявам малко с момчетата. — Той се погрижи да пусне Ирайн отново на земята и усърдно й вдигна пакетите. — Нищо лошо не се е случило, нали виждате!

— Ако наистина е така, лорд Сакстън може би ще прояви разбиране. — Кристофър повдигна учудено вежда и заоглежда Ирайн от глава до пети. Тя се изчерви. — Мисля, че не ви стои зле. — Той й подаде галантно ръката си. — Мадам, разрешете да ви предложа защита от тази шайка разбойници и да ви придружа до някое сигурно място.

Без да обръща внимание на предложението му, Ирайн мина със скована походка през групата тъпо зяпащи моряци и проститутки, които се отдръпнаха, за да й сторят път. Кристофър я последва, небрежно потупвайки с камшик ботуша си, като наблюдаваше възмутеното полюшване на полите й. По лицето му пробягна доволна усмивка. Той ускори крачка, настигна я и се опита да върви заедно с нея въпреки забързания й, ядосан ход.

— Колко сте нахален! — смъмри го тя и му хвърли поглед, изпълнен с негодувание.

— Какво говорите, мадам! — Тонът му поставяше под съмнение твърдението й, но очите му искряха развеселени.

— Да разпространявате такива безогледни лъжи за съпруга ми! — укори го тя и се спря, за да може да си подреди пакетите.

— Ще разрешите ли да ви помогна? — любезно й предложи той.

— Разбира се, че не! — отговори тя троснато и ядно се извърна, но в следващия миг изтърва един от по-малките пакети.

Кристофър ловко го улови. Той любопитно го поднесе към носа си и после отправи към нея въпросителен поглед:

— Парфюм за дамата?

Ирайн го изтръгна от ръката му.

— Подправки за кухнята… ако наистина ви интересува, мистър Сатън.

— Това ме успокоява — отвърна той. — Миризмата е доста остра и по нищо не прилича на обичайното ви благоухание.

— Говорехме за съпруга ми — припомни му Ирайн рязко.

— Да, разбира се. Достатъчно е само да се спомене името му и тръпки на ужас полазват гърба и на най-разпалените.

— А на вас ви доставя удоволствие да наливате масло в огъня с вашите глупави брътвежи за привидения и дяволи.

— Исках само да стресна моряка, за да ви пусне. Не беше нужно да стигаме до бой. Вече си спечелих вашето неодобрение, когато се защитих от брат ви, и за да не навредя още повече на репутацията си, реших този път да опитам с предупреждение и любезни думи. Лошо ли постъпих? По-приятно ли щеше да ви бъде, ако бях изпратил нещастника на оня свят?

— Естествено, че не! — възкликна раздразнено Ирайн.

Развеселен от нейното объркване, Кристофър я подразни отново:

— Моля коленопреклонно за извинение, че не изиграх ролята на смелия защитник и не се бих за вас с оръжие в ръка! — Той се огледа, сякаш търсеше някого. — Мислех, че мъжът ви ще ви държи изкъсо. Къде е той всъщност?

— Той… не дойде с мен — заекна Ирайн.

— Така ли? — Гласът на Кристофър не прикри обзелата го надежда, когато се обърна и я погледна.

— Трябваше да се заеме с някакви сделки — побърза да обясни Ирайн.

— Смея ли да предположа, че сте дошла дотук без придружител?

— Аги… искам да кажа, нашата икономка ме придружава. — Ирайн сведе поглед, после се заоглежда по улицата, защото не изпитваше никакво желание да срещне точно сега топлия и весел блясък на сивозелените му очи. — Трябва да е тук някъде.

— Значи още не сте готова да напуснете Сакстън Хол?

Ирайн беше толкова слисана, че отметна рязко глава назад, а после втренчи поглед в него.

Кристофър й се усмихна нежно.

— Познавам добре лорд Сакстън. Той със сигурност не е мъжът, когото една млада и красива жена би си пожелала за съпруг! — На Кристофър не му убягна проблясъкът в синьо-виолетовите дълбини на очите й, но продължи невъзмутимо: — Въпреки неприкритата ви омраза към мен, Ирайн, не мислите ли, че моята компания ще ви е по-приятна, отколкото това обезобразено плашило? И лондонските ми къщи положително са по-уютни от студения му каменен замък.

— И каква би била цената, ако ми разрешите да попитам? — Гласът й бе убийствено ироничен.

Той се престори, че не чува язвителната острота на тона й. Усмивката му беше състрадателна:

— Въпросът може да се уреди без много приказки. И макар думите да се отронват от устата ви като перли, любима моя, нямам намерение да се впускам в разговор на тази тема.

Ирайн се обърна рязко и се отдалечи с толкова широки крачки, че той трябваше да ускори ход, за да може да я следва. Когато отново се изравни с нея, получи един смразяващ поглед:

— Чудя ви се, наистина ви се чудя, сър! Още не е минала и седмица, откакто съм омъжена, почти не съм имала време да опозная съпруга си…

— Ако изобщо някога го опознаете — подметна той тихо.

— И въпреки това — продължи тя вбесено, без да обръща внимание на думите му — вие обиждате пред мен един мъж, когото, мога да се обзаложа, изобщо не познавате. Трябва да ви уверя, че той е много повече от това, което другите виждат в него. Отнесе се към мен внимателно, направи всичко възможно, за да ми е удобно, и нито за миг не си позволи да се държи с мен така примитивно, както някои други, които мога веднага да назова. — Тя отметна глава назад, темпераментна като млада кобилка. — Показа се като изключително възпитан и внимателен мъж.

— Но моля ви, милейди — засмя се непоправимият женкар право в ухото й, — та как по друг начин да ви спечели? Да не би да ви е взел в обятията си и да ви е доказал мъжествеността си?

Ирайн го погледна право в лицето. Безвкусната обида я жегна дълбоко, обля я гореща вълна. Около устните му пробягна усмивчица, а погледът му я обгърна с обич.

— Уверявам ви, любима моя — продължи той с благ тон, — че аз не бих си пилял времето. Нямаше да има причина да поставяте страстта ми под съмнение.

На Ирайн й секна дъхът, тя усети, че гореща жар се надига в гърдите й.

— Вие… вие сте… непоносим грубиян! — заекна тя от яд и слисване. — Преди няколко минути ми предложихте да ви стана любовница, а сега вече съвсем открито давате израз на безсрамната си похот. Наистина ли си въобразявате, че не държа на клетвата си? Напротив, много държа на нея! Здраво съм обвързана с обета, който дадох! И ако искате да ми направите една малка услуга, сър, ще се махнете от очите ми и за в бъдеще ще ми спестите присъствието си.

— Опасявам се, че не е по силите ми — въздъхна той театрално. — Вие пробудихте в душата ми пламенна страст, дори нещо повече — вие покорихте сърцето ми.

— Душата! Сърцето! Страст! О-о-о!

Ирайн понечи да го ритне с изящната си обувка, но той пъргаво отскочи встрани и с усмивка на уста спаси пищяла си от удара.

— Толкова сте дива! — подкачи я той.

— Разкарайте се най-сетне, проклет женкар! Изчезвайте, преди да ми е станало лошо от вас!

Широка усмивка се появи по лицето на Кристофър, докато й се покланяше дълбоко.

— Желанието ви е закон за мен, милейди! Тъй като ми се струва, че това е Аги, която ще си изгледа очите по вас, оставям ви и се връщам към делата си.

Ирайн улови беглия поглед на икономката, която, изглежда, наистина я търсеше. Ядно скърцайки със з