/ Language: Bulgaria / Genre:prose_classic,

Вълкът И Гълъбицата

Катлийн Удиуиз

Англия през 1066 г. Херцог Вилхелм Нормадски завладява Британските острови. Сред военната плячка в ръцете на нормандците попада и младата Айслин, една красива саксонка. Осиротяла и безпомощна, тя е зависима от прищевките на победителите. Но скоро между двама от нормандските рицари се разгаря люта борба кой да завладее прекрасната Айслин…

Катлийн Удиуиз

Вълкът и гълъбицата

ГЛАВА ПЪРВА

28 октомври 1066 година

Шумът от битката заглъхваше. Писъците и стоновете на ранените замираха. Нощта бавно се спусна над полето и времето сякаш спря. Кървавочервената есенна луна уморено освети забуления хоризонт. Някъде далеч воят на ловуващ вълк прониза нощта и още повече подчерта призрачната тишина. Парцалива мъгла се стелеше над блатистата местност и закриваше пронизаните и смазани тела на мъртвите. Момче на по-малко от дванадесет години лежеше до баща си. А отзад се издигаше тъмната, масивна сянка на Даркенвалд Хол и единствената й наблюдателна кула стърчеше в небето като връх на копие.

В голямата зала Айслин беше коленичила на тръстиковия под пред грамадния стол, от който баща й, загиналият в битката господар на Даркенвалд, беше ръководил делата му десетки години. Около нежната й шия беше преметнато дебело въже, което завършваше около лявата китка на грамаден чернокос норманин с желязна ризница, изтегнат удобно в господарския стол на лорд Ерланд.

Рейнър де Март наблюдаваше хората си, които бясно се бяха нахвърлили да грабят. В търсене на всичко по-ценно, те тичаха нагоре-надолу по стълбите към господарските спални, блъскаха тежките врати, ровеха в ракли и ковчежета. Най-ценните предмети се трупаха на разстланата пред краката му кърпа. Айслин позна украсената си с бисери кама и изработения от тънък златен филигран колан, който само преди минута бяха издърпали от кръста й.

Бирата се лееше в изобилие. Изгладнелите мъже поглъщаха лакомо хляба, месото и всичко, което откриваха в долапите. Облеченият в желязо рицар от ордата на Вилхелм, който държеше като пленница Айслин, също често-често вдигаше до устата си рога с вино. Изливаше го в гърлото си, без дори да помисли за това, че кръвта на баща й още лепнеше по нагръдника и ръкавите на ризницата му.

От време на време норманинът с доволна усмивка подръпваше конопеното въже и то се впиваше болезнено в меката бяла кожа на врата й. Лицето й потръпваше от болка, ала още повече от унижението, което беше принудена да изтърпи. Всеки път мъжът гръмогласно се изсмиваше, макар че много му се искаше жената пред него да се свие на пода и да плаче за милост.

Ала Айслин умееше да се владее. Само го поглеждаше невъзмутимо и в очите й се изписваше безмълвно предизвикателство. Всяка друга на нейно място би се хвърлила в краката му и би го молила да се смили — но не и тя. Нещо в това момиче оставаше непобедимо, макар мъчителят все по-често да дърпаше въжето. Оставаше му само едно — още тази нощ да я подложи на най-страшното изпитание.

Айслин и майка й, лейди Майда, стояха спокойни насред голямата зала, когато Рейнър и хората му нахлуха през тежката, обкована с желязо порта. Двете безпомощни жени сякаш бяха решили да се противопоставят на цялата норманска армия. Стиснал в юмрук окървавения си меч, Рейнър пристъпи прага и остана там, докато хората му се втурнаха да търсят оцелелите защитници на господарския дом, които не преставаха да се съпротивляват. Ала тъй като не намериха никого освен двете жени и дузината лаещи и джафкащи насреща им кучета, нападателите скоро отпуснаха оръжията. С удари и ритници разгониха кучетата и ги вързаха на веригите в ъгъла, за да могат необезпокоявани да се заловят с жените.

Братовчедът на Рейнър, Вашел де Комт, пристъпи към момичето, за да го обяви за своя плячка. В този момент Майда се хвърли между тях и го отблъсна от дъщеря си. Момъкът посегна да избута старицата, но кокалестите й пръсти напипаха камата в колана му и щяха да я изтръгнат от ножницата, ако Вашел не беше усетил намерението й и не я беше повалил на пода с един-единствен удар на стегнатата си в стоманена ръкавица ръка. Айслин изпищя и се отпусна на колене до майка си. Преди Вашел да успее да я обяви за своя плячка, Рейнър се втурна между двамата и с все сила дръпна лентата през челото й. Блестящата коса с цвят на мед се разпиля на буйни вълни по гърба й. Норманският рицар зарови пръсти в меките къдрици и рязко я дръпна да стане. После я повлече след себе си през залата, метна я на един стол и привърза китките и глезените й за тежката му рамка.

Майда все още не беше дошла в съзнание. Примъкнаха и нея и я завързаха като куче в краката на дъщеря й. После двамата водачи се присъединиха към отдалите се на плячкосване воини.

Сега, напълно безпомощно и изтощено до смърт, младото момиче беше коленичило в краката на Рейнър. Ала от устните й все още не се изтръгваше нито една дума за милост и пощада. Рейнър не можеше да знае с какви усилия на волята Айслин потиска гнева и треперенето си и запазва гордото изражение на лицето си. Най-трудно й беше да гледа бедната си майка…

Бяха завързали краката на Майда така, че тя можеше само да куцука. После й заповядаха да обслужва нашествениците. Краят на въжето се влачеше зад гърба й и мъжете сякаш нямаха по-голямо развлечение от това да го настъпват и да се смеят до полуда, когато бедната жена се строполяваше на земята. При всяко падане на майка си Айслин пребледняваше като платно. Щеше да й бъде много по-лесно, ако тя търпеше нечуваните унижения, а не нещастната Майда. Когато носеше табла с ястия и напитки и те се разпиляваха по пода при падането й, веселието на мъжете ставаше двойно по-шумно. Ритаха я, ругаеха я за несръчността й и бедната жена едва успяваше да се изправи на крака.

— Стига толкова! — изрева Рейнър. — Оставете на мира старата вещица! Нали трябва да ни обслужва.

Айслин опря ръце на пода и вдигна към мъчителя си изпълнени с гореща омраза синьо-виолетови очи. Дългата коса с цвят на мед висеше в безредие по раменете и потръпващите от вълнение гърди. В този миг приличаше на дива вълчица, опълчила се срещу враговете си. Припомни си как Рейнър пристъпи в залата с гол меч, от който капеше кръв. Нима можеше да забрави, че този човек е пролял кръвта на баща й! Тъмните петна все още личаха по блестящата желязна ризница. Айслин трябваше да положи огромни усилия, за да се пребори с паниката, която заплашваше да надделее и да я принуди да му се подчини, да потисне мъчителната мисъл за мъртвия баща, който лежеше отвън на полето. Нима милостта беше нещо непознато за тези нормански мъже, та дори сега, след извоюваната победа, не искаха да повикат свещеник, който да се погрижи за почетно погребение на загиналите!

Рейнър сведе очи към момичето, свито в краката му със затворени очи и треперещи устни. Не усещаше колко й е трудно да продължава безмълвната си съпротива. Мислите му бяха заети с рицаря, който щеше да поиска за себе си това богато имение, въпреки че нито титлата, нито родословието му бяха достойни за него.

Завоевателите бяха дошли малко преди свечеряване. Бяха проникнали в града и се бяха изкачили до хълма, на който беше разположен господарският замък, за да поискат предаването на града. Даркенвалд не беше подготвен за нахлуването на неприятеля.

След кървавата победа на Вилхелм над крал Харолд при Сенлак преди четиринадесет дни се бяха разнесли слухове, че норманският херцог насочил войските си към Кентърбъри. Твърдял, че търпението му спрямо англичаните, които въпреки всички досегашни победи упорито му отказвали короната, окончателно е свършило. Хората в Даркенвалд облекчено въздъхнаха, защото войските щяха да минат далеч от града им. Но не бяха взели предвид, че десетки малки отряди кръстосват страната, завладяват с пристъп населените места и ги опожаряват. Когато наблюдателният пост внезапно съобщи за приближаването на нормани, много от жителите на градчето се вцепениха от страх. Ерланд все още беше верен на загиналия си крал, ала добре познаваше слабостите на укрепленията си и беше готов да се предаде, ако не бяха го обидили и предизвикали по най-безсрамен начин.

Само Рейнър де Март измежду всички нормани беше обхванат от недобри предчувствия, докато препускаха през полята и селските хижи към сивата каменна сграда на Даркенвалд Хол. Когато се разгърнаха в бойна колона под стените, той излезе напред и се огледа. В многобройните помощни постройки не се виждаше жива душа. Цареше тишина, сякаш обитателите бяха избягали надалеч. Тежката, обкована с желязо порта беше здраво залостена пред нашествениците. Прозорците на долния етаж бяха закрити с тънко изстъргани животински кожи, намазани с мас, през които не проникваше дори лъч светлина, факлите, поставени от двете страни на портата в железни скоби, също не бяха запалени. Ала когато младият Харолд наду рога си, тежката врата се раздвижи. Възрастен мъж с побелели коси и брада, едър и силен, излезе навън с изваден боен меч в дясната си ръка. Той затвори вратата след себе си и Рейнър чу как спуснаха резето отвътре. После саксонецът се обърна към нашествениците, спокоен и овладян. Харолдът разви пергамента и зачете:

— Чуйте, Ерланд, господар на Даркенвалд! Вилхелм, херцогът на Нормандия, счита за дадено му от Бога право да изиска цяла Англия за своя собственост…

Харолдът четеше на английски съставената от Рейнър на френски реч. Всъщност черният рицар само беше записал продиктуваното му от сър Вулфгар, един незаконнороден с норманска кръв в жилите. В очите на Рейнър обръщението беше по-скоро смирена молба, отколкото изискване за предаване на замъка, който си беше техен по право. И без това тези саксонци не бяха нищо друго освен проклети езичници и дръзката им съпротива можеше да бъде сломена само чрез жестокост и насилие! Въпреки това Вулфгар се отнасяше към тях като към почтени хора. Те са победени, мислеше си Рейнър, и сега трябва да разберат кой е новият им господар.

Рейнър видя как лицето на стария Ерланд се налива с кръв при съобщението, че всички мъже, жени и деца се задължават да се явят на площада, където ще бъдат жигосани по челата със знака на робството. От лорда и от семейството му се изискваше да се предадат като заложници в ръцете на победителите си, за да поръчителствуват за своите хора.

Рейнър неспокойно се местеше на седлото. Чу се крякане на кокошка, после гукане на гълъб някъде под покрива. Едва забележимо движение го накара да вдигне очи към господарския дом. Капакът на един прозорец леко се помръдваше. Зад дебелите, грубо рендосани дъски не се виждаше нищо, но Рейнър имаше усещането, че някой е застанал там и ги наблюдава. Това го накара да отметне назад дебелата червена наметка и да намести колана с големия боен меч, за да му е под ръка.

После отново насочи поглед към гордо изправения старец и му се стори, че открива у него нещо от баща си — същата непокорност, същото високомерие, същата неспособност да отстъпи дори крачка назад, преди другите да са изминали насреща му цяла миля. В гърдите му се събуди старата, дълго потискана омраза. Изслуша и останалите надменни искания, прочетени от харолда, и видя как лицето на стария лорд още повече потъмня. Внезапно нежен бриз погали бузата му и развя военното знаме над главите им. Братовчед му Вашел измърмори нещо под носа си. Очевидно той също усещаше нарастващото напрежение.

И все пак демоничният вик, който се изтръгна от устата на лорд Ерланд, дойде като гръм от ясно небе. Старецът изрева като разярен бик и замахна с меча си. Главата на харолда се търкулна на земята, тялото бавно се килна настрани върху седлото. В този миг крепостните изскочиха от скривалищата си, въоръжени с вили, коси и какви ли не селски сечива.

Рейнър изкрещя на хората си, побеснял от гняв, че се беше оставил да го изненадат. Стегна юздите и насочи коня си право срещу гъмжилото от селяни. Десетки ръце се надигнаха да го издърпат от седлото, но той раздаваше безмилостни удари наляво и надясно, сечеше ръце, разцепваше черепи и неотстъпно си пробиваше път към стария лорд Даркенвалд, който се биеше с трима нормани едновременно. Трябваше да го убие със собствените си ръце.

Селяните усетиха намерението му и удвоиха усилията си да го свалят от седлото. Направиха всичко възможно да защитят живота на господаря си и много от тях загинаха в неравния бой. Ала не можеха да бъдат достойни противници на участвалите в десетки битки, облечени в желязо мъже. Мощният кон на норманския рицар тъпчеше падналите тела и си пробиваше път през тълпата. Озовал се пред лорд Ерланд, Рейнър без да губи време замахна с меча си и още с първия удар улучи смъртоносно посивялата глава на своя противник. Краят дойде почти веднага.

Когато селяните видяха, че господарят им е мъртъв, съпротивата им отслабна. Почти веднага хукнаха да бягат и шумът от битката се смени с проточения вой на жените и плачовете на децата. Скоро грамадното стъбло на току-що отсечено дърво се заби с все сила в тежката врата на Даркенвалд Хол и последната преграда беше разгромена.

Така двете жени изпитаха на гърба си произвола на победителите.

Майда трябваше да прислужва на масата и скоро напуканите до кръв устни се раздвижиха. Прозвуча тих, монотонен напев и саксонските думи сякаш се забиха в ушите на Айслин. Младата жена с ужас осъзна, че бедната й майка произнася страшни проклятия и ругатни по адрес на нашествениците. Ако някой разбираше поне малко английски, нещастната жена скоро щеше да бъде набучена на кол като печено прасе. Животът й висеше на косъм и зависеше единствено от настроенията и капризите на новите господари.

Какво ли беше станало с годеника й? Беше чула норманите да говорят за някакъв незаконнороден, който по заповед на Вилхелм потеглил към Крейгън, за да изиска предаването на града. Може би Керуик също беше мъртъв, след като смело беше защитавал законния си крал в съдбоносната битка при Хейстингс…

Рейнър наблюдаваше старата Майда. Мислеше си каква царственост и каква зряла красота е излъчвала тази дама, преди да я пребият от бой и да я унижат като последна слугиня. В мръсната, препъваща се, трепереща от страх твар, която бързаше да изпълни заповедите на хората му, не беше останала и следа от бившата господарка на Даркенвалд Хол. Посивелите коси бяха окървавени и висяха на мръсни кичури по гърба й. Може би младото момиче в краката му, впило поглед в старата си майка, виждаше себе си в нея… В този миг прозвуча писък и Айслин уплашено отмести очи от майка си. Младата слугиня Хлин се бореше отчаяно да се освободи от двама нормански воини, които я теглеха на две страни и се караха за нея на висок глас. Плахото момиче, което едва навлизаше в петнадесетата си година, не познаваше мъжете, а сега го заплашваше кошмарът да бъде изнасилено от тия сурови чужденци.

Айслин почувства страха на слугинята като свой. Много добре знаеше, че скоро и тя ще стане жертва на дивата норманска страст. Чу как раздраха гуната на Хлин и в този миг тежката ръка на Рейнър притисна рамото й, за да я принуди да стои мирна. Жестоки, безчувствени ръце опипваха тялото на момичето, притискаха и щипеха нежната плът. Айслин се погнуси от ужас, ала не можеше да откъсне очи от страшната сцена. Най-после единият от мъжете удари другия по главата и го принуди да се откаже от плячката. Хлин се дърпаше и пищеше като обезумяла, ала мъжът я сграбчи в огромните си ръце и я отнесе някъде навън. Айслин със страх се запита дали бедното момиче ще преживее тази нощ.

Внезапно Айслин почувства, че не може да понесе повече чуждата ръка върху рамото си. Виолетово-сините очи блеснаха от отвращение и се впиха пронизващо в насилника. Погледът на норманина спокойно отговори на предизвикателството. Подигравателна усмивка се изписа по пълните, чувствени устни. Този човек се осмеляваше да се подиграва с нещастието й! Айслин обаче издържа на погледа му и съумя да изрази в своя цялото презрение, с което беше пълна душата й. Погледът й беше твърд и високомерен и скоро хиленето на мъжа изчезна. Пръстите му се впиха още по-болезнено в рамото й и тя изплака. Не можа да се овладее и с писък посегна да го удари. Ала Рейнър без усилия сграбчи китката и я изви зад гърба й, като я притисна до плетената си ризница. Лицето й се озова съвсем близо до неговото. Топлият му дъх докосна бузата й, грозният смях отекна болезнено в ухото й. Заизвива се и се задърпа, за да се освободи, но свободната му ръка бавно и с наслада се плъзна по извивките на младото тяло, докато тя не се разтрепери от отвращение.

— Мръсна свиня! — изсъска на френски Айслин. Получи поне малко удовлетворение, като го видя как трепна и се сви.

— Ехей! — извика изненадано Вашел де Комт и се изправи. — Бог да ме убие, братовчеде, тая жена е не само красива, но и учена. Какъв късмет имахте — да вземете единствената между тия езичници, която ще разбира какво й заповядвате в леглото. — Той се ухили и отново се отпусна в креслото си. — Трябва да имате предвид, че изнасилването има и някои недостатъци. А това момиче ви разбира, затова се опитайте да го прелъстите с ласкателства. Какво значение има, че преди малко убихте баща му!

Рейнър хвърли към Вашел изпълнен с омраза поглед и отпусна ръката на Айслин. Надменността му трябваше да понесе още един тежък удар. Това момиче говореше френски, а той нямаше и понятие от английския.

— Дръж си устата, момче — изрева той. — Глупостите ти ме дразнят.

Вашел бързо проумя причините за недоволството му и се засмя.

— Скъпи братовчеде, не бива да се тревожите толкова. Аз само се шегувам. Какво ли ще каже Вулфгар, като узнае, че сме били нападнати от проклетите варвари? Старецът излезе хитра лисица. Херцог Вилхелм няма да ви обвини в нищо. Но я ми кажете — от кое копеле се боите повече? От херцога или от Вулфгар?

Айслин наостри уши, особено когато видя, че Рейнър почервеня от гняв. Веждите му се свиха като буреносни облаци.

— Не се боя от никого — прогърмя гласът му.

— Охо! — произнесе подигравателно Вашел. — Много сте смел! Но всички ние се страхуваме от последствията на деянието си. Вулфгар беше дал заповед да не влизаме в бой с местните жители. А ние убихме много от тях, нали? Те щяха да бъдат негови крепостни…

Айслин продължи да се вслушва напрегнато. Не разбираше всички думи, но схващаше смисъла им. Кой ли беше този Вулфгар, за когото говореха, и защо се бояха от него повече, отколкото от херцога? Нима можеше да има по-страшни същества от тия облечени в желязо рицари? Дали непознатият щеше да бъде новият господар на Даркенвалд?

— Херцогът му обеща тия земи — продължи Вашел. — Но стойността им не е кой знае каква без селяните, които орат нивите и гледат свине. Сигурен съм, че Вулфгар ще бъде много недоволен и доколкото го познавам, няма да бъде особено любезен.

— Бездомен скитник без име и титла! — изрева Рейнър и презрително плю на пода. — Какво право има да получи тези богати земи?

— Прав сте да се гневите, братовчеде. И аз изпитвам подобни чувства. Обаче херцогът даде дума да провъзгласи Вулфгар за нов господар на тези места, прав ли съм? Докато ние, аристократите, ще си останем с пръст в уста. Баща ви ще бъде ужасно разочарован.

Рейнър презрително изкриви устни.

— Едното копеле проявява вярност към другото, а това често води до несправедливо отношение към по-достойните. — Той вдигна една от златните къдрици на Айслин и замислено я потърка между пръстите си. — Бих могъл да се закълна, че Вилхелм ще направи Вулфгар дори папа, стига да може.

Вашел се почеса по брадичката и мрачно прибави:

— Не би било справедливо да твърдим, че Вулфгар е изцяло лишен от достойнство. Кой би могъл да се похвали, че го е свалил от коня на турнир, че го е победил в боя? При Хейстингс се би за десетима. Задържа се дори когато всички смятахме, че Вилхелм е убит. И все пак не е справедливо да го направят лорд! — завърши с отвращение той. — Веднага ще почне да се смята за равен на нас!

— Та той открай време се мисли за такъв! — отговори сърдито Рейнър.

Погледът на Вашел се насочи към Айслин. Не вярваше, че момичето е на повече от двадесет години. Вече беше изпитал на гърба си необуздания й темперамент. Много трудно беше да я подчиниш на волята си. Ала надареният с усет за красота с удоволствие щеше да си затвори очите пред този малък недостатък на характера й. Новият им господар Вулфгар без съмнение щеше да бъде доволен от плячката. Медноцветните коси я обгръщаха като златна мрежа, блеснала на светлината на факлите. Необичаен цвят за саксонка. Ала очите затъмняваха всичко останало. Потъмнели под изпитателния му поглед, сега те изглеждаха пурпурни. Когато беше спокойна и овладяна, цветът им беше нежно виолетов, ясен и блестящ като цветята по ливадите. Когато свеждаше поглед, дългите гъсти мигли хвърляха сянка върху прекрасното лице с цвят на слонова кост. Високите скули бяха красиво изваяни, устните привличаха погледа с наситеното си червено. Вашел потръпна при мисълта, как ще изглежда това момиче, ако се засмее безгрижно и оголи прекрасните бели зъби — без нито една дупчица, за разлика от повечето придворни красавици. Малкият, дръзко извит нос засилваше предизвикателното изражение на лицето й, подчертано още повече от енергичната, макар и много нежна брадичка. Тази красавица нямаше да се поддаде лесно на опитомяване, но успехът щеше богато да възнагради мъжа за положените усилия. Тя беше не само по-висока и по-стройна от повечето жени по тия места, но тялото й беше закръглено и развито като на истинска зряла жена.

— Ех, братовчеде — продължи Вашел, — най-добре идете още сега да се позабавлявате с тази демоазел, иначе Вулфгар като нищо ще ви я отнеме.

— Този грубиян! — изсъска презрително Рейнър. — Кога се е занимавал с жени? Кълна се, че ги мрази. По-добре да му намерим някой красив млад паж…

Вашел се усмихна злобно.

— Ако думите ви бяха истина, братовчеде, той щеше лесно да ни падне в ръцете. Вярно е, че на обществени места бяга от жените като от чума, но съм сигурен, че тайно им се наслаждава не по-малко от нас. Наблюдавал съм го да разглежда с голямо внимание някои демоазели и да се възхищава от прелестите им. Никой мъж не гледа по този начин жена, ако се интересува повече от момчета. Вулфгар умее да крие приключенията си и жените направо тичат подире му. Не ви ли е направило впечатление колко много млади дамички в двора на Вилхелм изпускат кърпичките си пред него или бъбрят какви ли не глупости, за да привлекат вниманието му? Не ги разбирам, но сигурно се чувстват привлечени точно от проклетата му сдържаност…

— Никога не съм срещал жена, която да се възхищава от дивак като него — отговори мрачно Рейнър.

Вашел злобно се изсмя.

— Няма и как да я срещнете, братовчеде. Вие се занимавате предимно със самия себе си. Непрекъснато сте зает да прелъстявате бедните момичета и нямате време да погледнете коя от тях прави мили очи на Вулфгар.

— Вие май знаете много повече от мен, Вашел. Въпреки това не мога да повярвам, че някоя жена ще се заинтересува от човек като него, целия в белези и с клеймото на незаконнороден върху името си.

Вашел вдигна рамене.

— Какво значение имат белезите! Те доказват, че носителят им е смел воин.

Вашел кимна с глава да напълнят рога му с вино и Майда, треперейки, побърза да изпълни заповедта. Размени кратък поглед с дъщеря си и отново поде страшния напев от горчиви клетви.

— Не се бойте, братовчеде — продължи ухилено Вашел. — Все още не сме загубили борбата. Какво ни е грижа, че засега Вилхелм предпочита копеле като Вулфгар? Нашите семейства са богати и влиятелни. Няма дълго да търпят подобна дързост.

— Баща ми няма да се зарадва много, като узнае, че не съм завоювал дори педя земя за семейството — изръмжа Рейнър.

— Не се огорчавайте. Сър Гюи е възрастен човек и има доста старомодни представи за живота. Сдобил се е с именията си със собствените си ръце и сега смята, че трябва да следвате примера му.

Рейнър стисна в ръка рога и кокалчетата на пръстите му побеляха.

— В някои моменти имам чувството, че те мразя, братовчеде.

Младият мъж равнодушно вдигна рамене.

— Аз също проявявам нетърпимост към изискванията на баща си. Представяте ли си, Рейнър — той заплаши, че ще ме изхвърли от къщи и ще ме лиши от наследство, ако създам на бял свят още едно копеле!

За първи път след нахлуването в Даркенвалд Хол Рейнър отметна глава назад и се разсмя от сърце.

— Трябва да признаете, че имате големи постижения в тази област, Вашел.

Младежът избухна в смях.

— Но вие сте от същия тип мъже, братовчеде, така че не ми се смейте сега.

— Истина е, но мъжът се нуждае от тези удоволствия, нали? — Рейнър се усмихна и тъмните му очи се впиха в златокосата красавица, свита в краката му. Плъзна ръка по бузата й и си представи стройното моминско тяло, притиснато до неговото. Пръстите му нетърпеливо се впиха в тънката гуна. Айслин отвратено се отдръпна и платът се скъса с трясък. Горещите, жадни очи на норманите веднага се впиха в полуразголените гърди. Както преди с Хлин, мъжете започнаха да подканят Рейнър с непристойни шега. Айслин обаче не загуби самообладание. Приведе се и притисна разкъсаната рокля до гърдите си. Очите й изпущаха пламъци. В тях беше изписано такова властно презрение, че грубите шеги замлъкнаха. Мъжете насядаха отново по местата си и побързаха да изплакнат неловкостта си с големи глътки бира.

Лейди Майда притисна меха с вино до гърдите си и ръцете й побеляха. За нея беше мъчение да гледа как чужденецът милва тялото на дъщеря й. Ръцете му се плъзгаха по меката плът и изчезнаха под роклята, там, където никоя мъжка ръка не се бе осмелявала да проникне. Айслин се потърси от отвращение.

Майда неволно вдигна очи към витата стълба, която водеше към спалните помещения. В мислите си вече виждаше нещастната си дъщеря в леглото на стария лорд, бореща се с норманския рицар — в същото това легло, което тя дълги години беше споделяла със съпруга си, в което се бяха родили децата им. Норманинът не знаеше милост, а Айслин никога нямаше да плаче и да се моли.

Майда побърза да се отдръпне в тъмната сянка на голямата зала. Трябваше да отмъсти на убийците на съпруга си. В помътения й разум се оформяше дяволски план.

Рейнър се надигна, издърпа Айслин да стане и здраво обхвана с ръце гъвкавото моминско тяло. Момичето безпомощно се заизвива в ръцете му. Отново прозвуча грозен смях. Лицето й потръпна от болка, когато мъжките ръце с жестоко удоволствие се впиха в меката плът.

— Как така владеете езика на Франция? — осведоми се небрежно той.

Айслин гордо отметна глава, за да срещне погледа му, но не промълви нито дума. Очите й бяха пълни с презрение. Рейнър разбра, че никое унижение не е в състояние да сломи гордостта й, и разхлаби хватката си. Дори мъченията нямаше да изтръгнат нито дума от тези нежни уста, ако те самите не го искаха. Те не проговориха и когато господарски я беше попитал коя е и как се казва. Беше узнал името й от майката, и то, когато заплаши, че ще насили момичето още тук, пред очите й. Е, имаше и други средства, с които да опитоми тази високомерна красавица…

— Говорете, Айслин, или ще разкъсам дрехите по тялото ви и ще оставя хората си да правят с вас, каквото си искат. Кълна се, че скоро ще забравите царственото си държание.

Айслин с неохота проговори:

— В детството ми пътуващ трубадур често посещаваше замъка ни. Преди да дойде при нас, беше пребродил доста страни. Владееше четири езика. Научи ме на вашия, за да си направи една шега.

— Какъв е този пътуващ трубадур, дето е искал да си направи шега? Нищо не разбирам — отговори той.

— Говори се, че вашият херцог още от детството си искал да направи Англия свое владение. Веселият трубадур знаеше това, защото често свиреше пред високопоставените люде на страната ви. В младостта си радвал с уменията си дори самия херцог, обаче Вилхелм заповядал да му отрежат малкия пръст на дясната ръка, защото в негово присъствие изпял поема за незаконнороден рицар. Затова трубадурът ме научи на езика ви: ако някой ден херцогът осъществи честолюбивите си замисли, да мога да ви кажа, че сте измет, и вие да ме разберете.

Рейнър грозно се намръщи, но Вашел едва не се задави от смях.

— Къде е сега галантният ви трубадур, мадам? — попита младият норманин. — Днес херцогът въобще не понася да го наричат копеле. Певецът непременно ще загуби главата си, не само малкия пръст на ръката.

— Той е там, където никой смъртен не може да му стори зло — дори самият херцог — отговори саркастично Айслин.

Рейнър сведе очи към раменете с цвят на слонова кост, които просветваха под разкъсаната гуна, и мислите му се отклониха в друга посока. Обърна я с лице към себе си и въпреки протестите й я притисна до гърдите си. Учуди се колко много ругатни на френски беше научила. Изсмя се и без усилия сломи опитите й да се изплъзне от желязната му хватка. Стисна ръцете й на гърба и скоро отчаяната съпротива отслабна. По устните му заигра жестока усмивка. Сведе глава и впи устни в нейните.

Внезапно отскочи назад и простена от болка. По долната му устна протече струйка кръв.

— Коварна малка змия! — изсъска той и я метна на рамото си. Металната ризница се заби в стомаха й и дъхът й спря. Главата й увисна зад гърба му и тя едва не загуби съзнание.

Рейнър посегна към една свещ и освети витата стълба към спалните помещения. Прекоси залата и се заизкачва с товара си на рамо. Шумът от буйния пир скоро заглъхна под него. Пристъпи прага на голямата спалня и с ритник затвори вратата зад себе си. Остави свещта на камината и метна Айслин на леглото. За миг пред очите му проблеснаха дълги бели крака.

В следващия миг младата жена скочи от леглото и понечи да хукне навън. Ала грубото въже около врата й предотврати опита за бягство. Рейнър се изсмя и започна да го навива около китката си, докато Айслин се озова плътно пред него — като кученце, което не може да избяга от мъчителя си. Въпреки това в очите й нямаше страх. Рейнър се изсмя, свали въжето от китката си и го завърза за долния край на леглото. Бавно се разсъблече, без дори да я удостои с поглед. Свали меча, ризницата, после и кожения, жакет и небрежно ги захвърли на пода. Остана по ленена риза и тесни дълга панталони. Пристъпи към огъня и се загледа в пламъците.

Айслин го наблюдаваше с нарастващ страх. Задърпа отчаяно въжето около врата си, но пръстите й не можеха да разхлабят възела. Рейнър притури дърва на огъня и го разръчка с машата. В стаята се разля приятна топлина и той свали ризата и вълнения панталон. Изправи се срещу Айслин и при вида на мускулестото силно тяло дъхът й спря. Нямаше надежда да се пребори срещу него със слабите си женски ръце.

С весела усмивка Рейнър се приближи и нежно помилва бузата й.

— Цвят сред тръни — промърмори той. — Така е и този цвят е мой. Вулфгар ми предложи да си потърся подобаваща за делата ми награда. — В смеха му прозвуча горчива подигравка. — А каква по-прекрасна награда от тази истинска скъпоценност? Нищо в града не заслужава моето внимание.

— Нима очаквате награда за убийствата? — изсъска Айслин.

Рейнър сви рамене.

— Ония глупаци трябваше да внимават. Позволиха си да нападнат тежковъоръжени рицари, да убият пратеника на херцога и това реши съдбата на стария лорд. Свършихме добра работа в името на Вилхелм. Заслужих си наградата.

Айслин потръпна от ужас. Този човек хладнокръвно говореше за извършените убийства. Скочи от леглото и се отдръпна колкото се може по-далеч от него. Рейнър се изсмя и отметна глава назад.

— Защо малката гълъбица бяга? — Посегна към въжето и го задърпа към себе си. — Ела, гълъбице — промърмори прелъстително той — ела да споделиш гнездото ми. Рейнър може да бъде и мил…

Айслин стисна зъби и се опита да потисне стоновете, които разтърсваха тялото й, за да устои на немилостивото дърпане на въжето. Ала само след секунда се озова на колене пред него. Ръката му я стисна за гърлото и дръпна главата й назад. Очите й се насочиха към него, потъмнели от гняв. Мъжът посегна към меха с вино, оставен на раклата.

— Опитай малко от виното, гълъбице — прошепна той. Лицето му почти докосна нейното, когато пъхна отвора между устните й. Айслин се задави и едва си пое въздух, докато огнената течност се стичаше в гърлото й. Рейнър я пусна и седна на леглото. Надигна меха и отпи голяма глътка. Очите му блеснаха, изтри лице и остави меха на пода, за да посегне отново към въжето.

Айслин вече нямаше сили да се бори. Рейнър я издърпа толкова близо до себе си, че тя едва не повърна от киселия дъх на бира и вино, който излизаше от устата му. Ръката му обхвана тила й, другата издърпа дрехата й и небрежно я захвърли настрани. Хватката му отслабна и младата жена полетя назад. Рейнър с усмивка се отпусна на леглото и отново надигна меха с вино. Не я изпускаше от очи и погледът му проникваше до най-интимните кътчета на тялото й, колкото и тя да се мъчеше да се прикрие.

— Хайде, ела, гълъбице. Не се съпротивлявай — промърмори с пиянска нежност мъжът. — Все пак аз съм човек с влияние в двора на Вилхелм. Можеше да ти се падне и някой много по-лош. — Пиянството го правеше благосклонен. Жадните очи се плъзгаха по приятната закръгленост на тялото й, блеснали от желание. — Можеше да паднеш в ръцете на някой от ония мръсници долу…

Очите на Айслин се разшириха от ужас и пръстите й отново задърпаха коравия възел.

— О, недей, гълъбице! — Рейнър ухилено протегна ръка и с такава сила дръпна въжето, че младата жена се строполи по лице на пода. Едва дишайки от болка и безпомощност, тя остана подпряна на ръце и колене, но с гордо вдигната глава. Приличаше на диво животно, готово да се нахвърли върху врага си. В слабините му нахлу топла вълна. Необуздано желание разтърсваше цялото му тяло.

— О, май не си гълъбица — промърмори като на себе си той. — По-скоро лисичка, истинска лисичка. Ако не дойдеш при мен, тогава аз ще дойда при теб.

Надигна се и Айслин престана да диша, защото мъжът застана пред нея гол, безсрамен, пламтящ от желание. Усмихна се и пристъпи напред. Тялото й се скова. Отдръпна се страхливо, дишането й се учести, от гърлото й се изтръгна задавен стон. Искаше й се да пиши, да даде воля на страха си, както беше направила Хлин. Ала паниката стискаше гърлото й. Напрегна всичките си сили, за да се пребори със задушаващото чувство на пълна безнадеждност. Мъжът се приближаваше с разкривени от диво желание устни, с жадни, студени очи на сокол, който напада плячката си. Погледът му поглъщаше всяко отчаяно движение.

Айслин продължаваше да се дърпа, докато опъна въжето докрай. Крайниците й изтръпнаха. Тялото престана да се подчинява на волята й.

Мъжът протегна ръка и помилва гърдите й. Тя изкрещя. Нямаше къде да бяга. Ръката му я сграбчи и я повлече към покритото с кожи легло. Беше безпомощна срещу мъчителя си. Задавеният му глас шепнеше в ухото й:

— Сега сте моя, демоазел. — Лицето му се отъркваше в стройната й шия. Горещият дъх я пронизваше до кости. Устните му се впиха в гърдите й. След малко отново промърмори: — Моя сте. Аз съм вашият любовник.

Айслин не можеше да се помръдне. Беше в негова власт и се беше предала напълно. Тежестта на голото му тяло я притискаше в кожите и тя безропотно очакваше края. Дано всичко свърши бързо…

Свита в дъното на стаята, Майда беше втренчила очи в двете тела върху леглото. Скоро се възцари тишина. Старата жена отметна глава назад и пронизително се изсмя. Воят на гладен вълк проряза нощта и двата крясъка се смесиха. Шумната глъчка в залата внезапно утихна. Някои от воините страхливо се прекръстиха. Никога дотогава не бяха чували подобни звуци. Други, треперещи от страх пред гнева на Вулфгар, повярваха, че вече е пристигнал.

ГЛАВА ВТОРА

Айслин чу някой да я вика по име и постепенно дойде на себе си. Гласът идваше сякаш много отдалеч. Когато осъзна къде се намира, първата й реакция беше да отмести притискащото я мъжко тяло. Норманинът се раздвижи, промърмори нещо в просъница и се отпусна настрани. Лицето му изглеждаше невинно като на дете. Въпреки това погледът на Айслин остана мрачен. Отвращаваше се от онова, което й беше сторил. Твърде пресен беше споменът за грубите му милувки, за коравото голо тяло, което беше притиснало нейното върху кожите на леглото. Разтърси глава, побесняла от гняв при мисълта, че може би е заченала дете от този насилник. О, дано Бог я предпази от тази горчива участ!

— Айслин! — прозвуча отново гласът и младата жена стреснато се обърна. До леглото стоеше майка й и нетърпеливо кършеше ръце. — Да бягаме, детето ми! Нямаме никакво време. — Майда забързано подаде на дъщеря си приготвената гуна. — Ще избягаме, докато постовете спят. Побързай, дъще, моля те!

Айслин почувства смъртния страх в гласа на майка си. Учуди се, че самата тя остава спокойна. Сякаш всички чувства в сърцето й бяха замрели.

— Трябва да излезем веднага, иначе няма да успеем — замоли се отново Майда. — Тръгвай, преди да са се събудили. Трябва да помислим за собствената си сигурност. — Айслин се надигна с мъка, разбита от умора и болки. Нахлузи гуната през глава, без дори да усети грубото вълнено платно върху кожата си, макар че не беше облякла долна риза. Страхът да не събуди спящия норманин я накара да хвърли бърз поглед през рамо. Мъжът продължаваше да диша дълбоко и спокойно.

Младата жена се извърна и пристъпи към прозореца. С нетърпеливо движение разтвори тежките капаци. В ярката светлина на изгряващото слънце крехката й фигурка изглеждаше съвсем дребна, лицето бледо и посивяло след безсънната нощ. Опита се да подреди косите си, да прибере разбърканите къдрици. Ала споменът за дългите пръсти на Рейнър, които се бяха ровили в тях, я накара да замръзне на мястото си. Разтърси тежката коса и тя се спусна като златен водопад над гърдите й чак до бедрата. После прекоси стаята и спря пред майка си.

— Не, мамо — проговори решително тя. — Няма да бягаме. Не и докато милите на сърцето ни мъртъвци лежат на полето и са лесна плячка за вълците и гарваните.

Напусна стаята с енергични крачки, следвана от Майда, която безпомощно кършеше ръце. Двете внимателно си запробиваха път през залата между натъркаляните по пода нормани, потънали в дълбок пиянски сън.

Айслин приличаше на призрак. С учудваща за крехкото й тяло сила тя разтвори тежката порта на Даркенвалд Хол и спря като закована, когато прозвуча протяжното й скърцане. Острата миризма на смъртта я блъсна в носа и тя се олюля. Прилоша й, но продължи решително напред, докато се озова пред мъртвото тяло на баща си.

Лорд Ерланд лежеше на твърдата земя, изстинал, с широко разперени ръце, с притиснати към родната земя могъщи рамене, все още стиснал в юмрук бойния си меч. Дори в смъртта около устните му играеше упорита, презрителна усмивка.

Една сълза се спусна по бузата на Айслин и тя застана до мъртвия си баща. Беше загинал, както беше и живял — с чест. Кръвта му напояваше земята, която беше обичал повече от всичко на света. Щеше много да й липсва, дори със страшните си гневни изблици. Какво отчаяние носеше със себе си смъртта! Майка й пристъпи до нея и политна да падне върху мъртвия си съпруг. Айслин едва успя да я задържи. Майда погледна укорително безжизненото тяло и изкрещя:

— О, Ерланд, не беше справедливо да ни оставиш сами в ръцете на тия крадци, които плячкосаха дома ни! Та те насилиха дори собствената ти дъщеря!

Майда падна на колене и задърпа ризницата на мъртвия си съпруг, сякаш искаше да го изправи. Ала силите й не достигнаха и тя с плач се отпусна до него.

— Какво ще стане с мен? Какво да правя сама?

Айслин внимателно прекрачи през мъртвото тяло и издърпа меча от свития юмрук. Улови трупа за раменете и се опита да го издърпа настрани, да му намери по-достойно място за вечен покой. Майда улови китката на съпруга си и извади от изстиналия му пръст големия пръстен с печата на Даркенвалд Хол. Срещна укорителния поглед на дъщеря си и избухна в отчаян плач.

— Пръстенът е мой! От моята зестра! Я виж, това е шлемът на баща ми — извика тя и пъхна пръстена пред очите на дъщеря си. — Нека остане при мен — помоли тихо.

В този миг проехтя боен вик. Двете жени се сепнаха и скочиха на крака. Старата жена изпусна ръката на мъртвия си съпруг и с учудваща бързина изтича към храсталаците в края на блатото, за да се скрие от заплашващата я опасност. Айслин също отпусна рамото на баща си и бавно се извърна към новодошлия.

При вида на грамадния воин, възседнал мощен жребец, очите й се разшириха от ужас. Никога не беше виждала такъв кон. Носеше тежковъоръжения мъж на гърба си без никакви усилия. С танцуваща стъпка напредваше между мъртвите тела, без да ги докосва. Айслин остана като закована на мястото си и в сърцето й пропълзя паника.

Лицето на рицаря беше засенчено от шлема, но зад начелника блещукаха стоманеносиви очи, които сякаш я пронизваха. Щитът, на който върху златночервена основа беше изрисуван приклекнал за скок вълк пред дебела греда, висеше на седлото. Айслин веднага позна, че мъжът насреща й беше незаконен син. Ако необичайният му ръст и страшният жребец не я бяха изплашили до смърт, тя щеше с все сила да изкрещи в лицето му презрението си. Ала не успя да направи нищо друго, освен да вирне брадичка в безпомощно упорство и да впери в лицето му святкащи от омраза синьо-виолетови очи.

Устните на мъжа се изкривиха в презрителна гримаса, френските думи излязоха от устните му ясни и отчетливи:

— Саксонска свиня! Май нищо по тези места не може да се опази от крадливите ви ръце. — В гласа му пролича неприкрита подигравка.

Гласът на Айслин прозвуча доста по-развълнувано, отколкото й се искаше, но все пак му върна със същата монета.

— Какво говорите, господин рицарю? Нима нашите смели нормански завоеватели не понасят, когато мирно и тихо погребваме мъртъвците си? — После с горчив жест посочи осеяното с мъртви тела поле.

— Ако се съди по миризмата, чакали сте прекалено дълго, за да го направите — отговори със смръщен нос той.

— Осмелявам се да кажа, недостатъчно дълго според един от вашите хора. Щом се събуди, той непременно ще се разгневи от изчезването ми — отговори презрително тя.

Чужденецът се отпусна на седлото, без да я изпуска от очи. Айслин почувства силата на мъжкия поглед и потръпна. Лек повей на утринния бриз уви вълнената гуна около тялото й и очерта примамливата му закръгленост. Очите на мъжа се плъзнаха нагоре и спряха върху красивите й гърди. Айслин поруменя до корена на косата си, побесняла от гняв при мисълта, че е изложена на показ пред очите на този чужденец като последната слугиня.

— Благодарете се, че сте имали какво да предложите на Рейнър, за разлика от тези тук — изръмжа той и посочи с пръст мъртъвците.

Айслин затропа гневно с крак, когато мъжът гъвкаво скочи от седлото и пристъпи към нея. Погледът му я прикова към земята. Рицарят свали шлема и го сложи в свивката на лакътя си. После разкопча качулката и я отметна назад. Обърна се към нея я и погледът му омекна. Посегна към разпилените по гърдите й златни къдрици и меко проговори:

— Да, радвайте се, че сте имали какво да му предложите, демоазел.

— Тези хора дадоха най-доброто, на което бяха способни. Защо не можех и аз като тях да взема меч и да се бия — въздъхна едва чуто Айслин.

Мъжът се извърна и с видимо отвращение огледа осеяното с трупове бойно поле. Устните му промърмориха ядно проклятие.

Въпреки бушуващия в сърцето й гняв Айслин продължаваше да го разглежда с жаден интерес. Рицарят беше едър и силен, надвишаваше я поне с две педи, въпреки че тя също не беше никак дребна. Пепеляворусата му коса беше разбъркана и изглеждаше изгорена от слънцето. Въпреки дългата и тежка плетена ризница той се движеше с учудваща лекота и завидно самочувствие. Сигурно не една и две девици са въздишали по него, като са го виждали облечен в дворцови одежди, помисли си неволно Айслин. Очите бяха раздалечени, а веждите над тях — господарски извити. Когато се сключиха гневно над носа, й заприлича на хищен горски звяр. Пълните чувствени устни бяха красиво извити. От дясната скула до брадичката се извиваше дълъг белег от нож. Сега той беше побелял, защото мъжът гневно стискаше зъби.

Само след миг се извърна рязко и отново впи поглед в Айслин. Тя се взря в студените сиви очи и дъхът й секна. Устните се разтвориха и разкриха два реда едри, ослепително бели зъби. Някъде дълбоко в гърлото му се надигна тихо диво ръмжене — като на куче, уловило следа. Не, още по-опасно: този мъж беше вълк и отмъщението му щеше да застигне всеки неприятел. Без да каже нито дума, непознатият се отвърна от нея и тръгна с дълги отмерени крачки към портата на Даркенвалд Хол. Отвори я и изчезна.

Едва се озова вътре, когато сякаш лятна буря разтърси замъка из основи. Айслин чу гръмотевичния му глас да реве резки заповеди. Забрави възмущението си и любопитно се вслуша, очаквайки по-нататъшния развой на нещата. Майка й се промъкна към мъртвото тяло на бащата и махна на дъщеря си да я следва.

Макар и неохотно, Айслин се зае отново с трудната задача. Улови рамото на мъртвеца и го повлече към края на полето. В този миг прозвуча страшен крясък. Голият Рейнър излетя през портата на замъка. Дрехите и мечът го последваха и се стовариха в праха.

— Безсрамник! — изрева непознатият великан, застанал на стълбите. — Мъртвите нямат никаква стойност за мен!

Айслин доволно потри ръце, без да сваля очи от жалката фигура на Рейнър. Рицарят очевидно страдаше от преживяното унижение. От гърлото му се изтръгна недоволно ръмжене, той разголи зъби и посегна към бойния си меч. Очите му ядно просветваха.

— Внимавай, Рейнър, иначе миризмата на мъртвото ти тяло ще се примеси с вонята на мъртъвците отвън.

— Вулфгар, ти, сатанински сине! — Рейнър едва не се задави от гняв. — Ела насам да те нанижа на меча си — опита се да го предизвика той.

— В момента нямам желание да се бия с някакъв си гол, фуклив чакал — отговори невъзмутимо Вулфгар и посочи с ръка към Айслин, която слушаше с напрежение. — Въпреки че онази дама гори от желание да ви види мъртъв. Аз обаче не мога да се откажа от услугите ви, поне засега.

Рейнър се извърна изненадано. Развеселеният поглед на Айслин още повече засили яда и унижението му. Процеди през зъби някакво проклятие, навлече панталона си и застана пред нея.

— Какво ви доведе тук? — изкрещя той. — Защо напуснахте къщата?

— Защото така ми харесва — отговори с отвращение Айслин и високо се изсмя.

Рейнър занемя. Никоя жена не се беше осмелявала да му отвръща така. Протегна ръка и улови китката й.

— Върнете се в салона и ме чакайте там. Скоро ще проумеете, че сте моя и трябва да ми се подчинявате.

Айслин рязко се отдръпна.

— Нима си въобразявате, че съм ваша, само защото сте успели да ме замъкнете в леглото си! О, има още много да се учите, господин рицарю. Мразя ви и омразата ме превръща във ваш вечен враг. Кръвта на баща ми напои земята ни, за да ми напомня стореното от вас зло. Независимо дали ми позволявате или не, аз ще погреба тялото му. Можете да ми попречите само ако пролеете и моята кръв.

Рейнър сграбчи крехкото рамо на момичето и пръстите му се впиха болезнено в меката плът. Осъзнаваше, че Вулфгар го наблюдава с нарастващо внимание.

— Има други, които разбират по-добре от погребения — изръмжа през зъби той. — Направете онова, което ви заповядах.

Айслин решително вдигна брадичка и впери поглед в неговия.

— Няма — изсъска тя. — Желая баща ми да бъде погребан от ръцете на най-милите си хора.

Борбата продължи без повече думи. Рейнър я притисна с все сила и сякаш понечи да я удари, но само след миг грубо я отблъсна от себе си. Айслин политна в праха. Рицарят се изправи над нея и тя побърза да закрие разголените бедра. В погледа й се изписа студено презрение.

— Този път ще се съглася с вас, демоазел. Но не ме поставяйте още веднъж на изпитание — произнесе предупредително той.

— Много сте любезен, господин рицарю — поклони се подигравателно тя, стана и разтърка китката си. Очите й още веднъж пронизаха разкривеното от гняв лице на Рейнър, после се спряха за миг на грамадния рицар, застанал невъзмутимо недалеч от стълбата. Норманинът отговори на погледа й с подигравателна усмивка.

Айслин рязко се извърна и понечи да хване отново рамото на баща си. Двамата мъже я наблюдаваха, без да помръднат. Най-после Рейнър пристъпи напред и поиска да й помогне. Младата жена сърдито отблъсна ръката му.

— Махнете се оттук! — изплака тя. — Не можете ли да ни оставите поне за миг сами! Той е мой баща. Сама ще го погреба.

Рейнър безсилно отпусна ръце и не се осмели да й предложи повторно помощта си.

Айслин решително помъкна тежкото тяло през двора към растящото наблизо дърво. В клоните му пееше птичка. Когато подхвръкна уплашено, Айслин с болка си помисли, че птицата е свободна да отлети, докато тя… Очите й се насочиха към небето и в този миг Вулфгар тихо пристъпи зад нея. Пусна на земята някакъв тежък предмет и младата жена уплашено трепна.

— Дори и ръцете на най-обичните хора имат нужда от помощ, демоазел — проговори той и посочи лопатата.

— Вие сте също така любезен като норманския си събрат, господин рицарю — промърмори хапливо тя. — Или ще заповядате да ви наричам „милорд“?

Непознатият сковано се поклони.

— Наричайте ме както обичате, демоазел.

Айслин гордо вирна брадичка.

— Моят баща беше господар на тези земи. Ще ми бъде много трудно да ви нарека лорд на Даркенвалд — отговори смело тя.

— Познават ме под името Вулфгар — отвърна норманският рицар, без да прояви и най-малко вълнение.

Айслин, която искаше да го предизвика, не остана доволна от въздействието на думите си. Естествено, вече беше чувала това име. Припомни си снощния разговор между Рейнър и младия му братовчед.

— А може би херцогът ще припише именията другиму, макар че именно вие ги завоювахте — опита се отново тя. — Не са ви обявили за законен господар и сигурно никога няма да го направят.

Вулфгар се усмихна невъзмутимо.

— Скоро ще разберете, че Вилхелм е човек, който държи на думата си. Вече смятам тази земя за своя. Скоро цяла Англия ще бъде в ръцете ни. Не смятайте желаното за действителност, демоазел, така няма да стигнете далеч.

— Та нима вие ми оставихте някаква надежда? — прошепна с горчивина Айслин. — Нима все още съществува надежда за Англия?

Веждите му подигравателно се вдигнаха.

— Защо се предавате толкова лесно, скъпа? Вече бях повярвал, че в развените ви поли съм открил дяволски огън и дива решителност. Нима съм се излъгал?

Айслин побесня от подигравката му.

— Смеете се твърде рано, норманино.

Яростта й само го забавляваше.

— Вече виждам, че нито един от ухажорите ви не е успял да оскубе дори перце от красивата ви опашчица. Без съмнение всички са били омаяни от вас и не са се осмелили да ви поставят на място.

— Да не мислите, че вие ще успеете да го сторите? — присмя му се тя. Направи знак с глава към Рейнър, който ги наблюдаваше втренчено. — Как ще започнете? Той ми причини болка, изнасили тялото ми. Вие ще направите същото, нали?

Вулфгар поклати глава. После протегна ръка и повдигна брадичката й към лицето си.

— Не. Имам по-добри методи, с които обуздавам зверчета като вас. Там, където болките са безсилни, удоволствието ще свърши по-добра работа.

Айслин недоволно отблъсна ръката му.

— Самочувствието ви с нищо не е оправдано, сър Вулфгар. Нима наистина вярвате, че ще ме спечелите с любезност?

— Никога не съм бил любезен с жените — отговори небрежно той.

Айслин втренчи очи в лицето му, опитвайки се да разбере значението на думите му. После безмълвно посегна към лопатата и се зае да копае гроб на баща си. Вулфгар проследи несръчните й движения и се усмихна.

— Трябваше да послушате Рейнър. Не е необходимо да се подлагате на това мъчение само защото сте споделили леглото му.

— Да не мислите, че всички английски жени са курви и избират най-лекия път! — изсъска ядно тя. — Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че тук се чувствам много по-добре, отколкото в леглото на оня отровен паяк? — И тя предизвикателно впи поглед в сивите очи. — Всички нормани са отровни паяци. Няма никаква разлика.

Вулфгар отговори бавно, сякаш за да й даде време да проумее пълното значение на думите му.

— Бъдете по-предпазлива в преценките си за норманите, демоазел, поне преди да сте споделили леглото ми. Може би ще ви достави удоволствие да спите с истински мъж, вместо с онзи жалък самохвалко.

Айслин се смути и не можа да намери думи за отговор. Този мъж просто установяваше фактите, без да заплашва. Внезапно осъзна, че беше само въпрос на време да се озове в леглото му. Припомни си десетките мъже, на които презрително беше отказала ръката си, докато най-после баща й загуби търпение и определи Керуик за неин бъдещ съпруг. Ето че вече не беше годеница на лорд, а само безправна слугиня и мъжете си я подхвърляха един на друг, както си искаха.

— Може и да сте подчинили Англия, норманино, но не си въобразявайте, че аз също ще се покоря на волята ви — изсъска тя.

— Гарантирам, че битката с вас ще ми достави голямо удоволствие, жено. А с още по-голяма радост ще се възползвам от плодовете на победата си.

Айслин величествено се изправи.

— Ама че самонадеян негодник! Да не си мислите, че имате работа с някоя проклета норманска курва! Ако си въобразявате, че е достатъчно да кимнете с глава, за да се озова в леглото ви, много скоро ще се убедите в противното.

— Май наистина са необходими няколко добри урока, демоазел — засмя се мъжът. — Питам се само за кого.

После се обърна и тръгна към замъка. Стресната, Айслин остана загледана след него. За първи път забеляза, че норманинът накуцва. Дали се беше сдобил с този недъг в бой, или му беше белег от рождение? Каквото и да беше, дано му причиняваше адски болки…

Тъй като Рейнър не откъсваше очи от нея, младата жена побърза да се извърне и с всички сили заби лопатата в твърдата земя. Сякаш искаше с един замах да се отърве от врага си. Двамата мъже подновиха спора и макар че Вулфгар говореше тихо, гласът му потреперваше от трудно сдържан гняв.

Рейнър едва се владееше. Не му се искаше да загуби и последните остатъци от достойнството си.

— Заповядаха ми да завзема тези земи за вас. Английските съветници на херцога твърдяха, че тук живеят само стари, негодни за бой мъже. Откъде да знаем, че старият лорд ще ни нападне, а крепостните му ще се нахвърлят отгоре ни като бесни? Какво според вас трябваше да направим? Да се оставим да ни избият като пилци, без да вдигнем оръжие в своя защита?

— Не им ли прочетохте писменото предложение за мир, което ви бях дал? — попита мрачно Вулфгар. — Старият лорд е бил горд човек. Това изискваше от вас тактичност, за да не се пролее кръв. Защо не действахте по-предпазливо, защо нахлухте в земите му като нагли завоеватели, които идват да плячкосат дома му? Господи, защо сте толкова несръчни, та човек не бива дори за миг да ви изпуска от очи? Трябва ли непрекъснато да ви повтарям как да се държите с хора от типа на стария лорд? Какво му казахте?

— Защо сте толкова сигурен, че старецът не се ядоса именно от вашите думи? — отговори подигравателно Рейнър. — Той ни нападна, въпреки изкусно изготвения ви документ. Накарах харолда да прочете именно връченото от вас писмо.

— Лъжете! — изрева Вулфгар. — Там предлагах на него и семейството му мир и сигурност, ако свали оръжието. Той не е бил безумец. Щеше да се подчини, за да спаси близките си.

— Очевидно сте станали жертва на заблуда, Вулфгар — реагира с изкуствена усмивка Рейнър. — Кой би могъл да ви докаже противното? Мъжете ми не знаят варварския му език. Владееше го единствено харолдът. Само той и аз сме виждали с очите си документа. Как ще докажете обвиненията си срещу мен?

— Не са нужни доказателства — изръмжа Вулфгар. — Много добре знам, че вие сте убиецът на тези хора.

Рейнър презрително се изсмя.

— Какво значение има животът на няколко саксонци? Мечът ги освободи от мизерното им съществуване. При Хейстингс вие избихте много повече от няколкото селски негодници, които се търкалят тук.

Лицето на Вулфгар беше като изсечено от камък.

— Беше грешка от моя страна да се включа лично в завземането на Крейгън. Като си помисля, че дори не сте направили опит да отклоните този старец от безполезната борба… Съжалявам, че ви изпратих по тези места. Смъртта на лорда не ме засяга. Ала селяните няма от кого да бъдат заменени.

Думите му пронизаха Айслин право в сърцето. Тя се препъна в тежката лопата и политна към земята. Проплака от болка и се сви на кълбо. С мъка потисна желанието да изкрещи в лицата на мъчителите си целия си гняв и презрение. Нима човешкият живот нямаше никакво значение за тях?

Спорът завърши, поне засега, и двамата мъже отново се обърнаха към нея. Вулфгар изкрещя някаква заповед и от салона изскочи крепостният Хам, дребно, набито момък на тринадесет години. Ритникът на тежкия нормански ботуш го подкани да бърза.

— Погреби лорда си — нареди спокойно Вулфгар.

Ала момчето не проумя какво се иска от него. Норманинът направи нетърпелив жест към Айслин да преведе думите му. Макар и неохотно, тя се подчини и остави лопатата. Застана настрани и със сериозно лице наблюдаваше изкопаването на гроба. Едновременно с това се вслушваше в заповедите на норманския военачалник, който нареждаше на хората си да разчистят бойното поле.

Айслин и Хам увиха тялото на мъртвия лорд във вълча кожа и го положиха в изкопания гроб. Поставиха на гърдите му стария боен меч. Едва когато и последната лопата пръст беше нахвърляна върху тялото, Майда се осмели да се приближи и се хвърли върху прясното хълмче земя, за да даде воля на мъката си.

— Искам свещеник — хлипаше тя. — Трябва да благослови гроба.

— Добре, мамо — отговори успокоително Айслин. — Ще повикаме свещеник.

Трябваше да утеши бедната си майка, макар да нямаше и понятие къде би могла да намери духовник. Параклисът на Даркенвалд пустееше от няколко месеца, след като старият свещеник почина. Освен това преди време избухна пожар и от красивата постройка останаха само опушени стени. Докато търсеха нов свещеник, за жителите на селището се грижеше един монах от Крейгън. Трябваше да рискува живота си, за да го намери. Нямаше вероятност да се изплъзне незабелязано. Конят й беше в обора, а там се бяха разположили доста нормански войници. Нищо не можеше да се направи. Ала майка й беше на границата на лудостта и Айслин се боеше, че ако отклони молбата й, бедната жена напълно ще рухне.

Затова насочи очи към Вулфгар. Той тъкмо сваляше защитната броня на коня си и тя разбра, че се готви да остане в Даркенвалд. Селището имаше по-малко жители от Крейгън, но господарската къща беше просторна и отговаряше на нуждите на въоръжения отряд. Беше построена от камък и можеше да се защитава срещу пожар и нападения по-добре, отколкото дървената къща на господаря на Крейгън. Да, Вулфгар щеше да остане тук. Айслин много добре разбираше, че скоро ще бъде принудена да сподели леглото му. Беше безпомощна срещу норманския произвол и нямаше откъде да събере сили, за да окуражава събратята си по страдание, да им помага в трудната им орис.

— Желаете ли още нещо, милостива господарке? — попита плахо Хам и страхливо втренчи очи в лицето й. Момчето не знаеше как да се държи с нахлулите в дома им натрапници. Айслин безволно вдигна рамене, без да знае какво да го посъветва. Обърна се и бавно закрачи към Вулфгар.

Той замислено милваше сребърната грива на жребеца си. Погледна я и остана неподвижен.

— Моля ви, милорд — започна сковано Айслин. Не й беше лесно да произнесе това обръщение, но трябваше поне за известно време да потисне гордостта си. Баща й и мъжете на Даркенвалд се нуждаеха от християнско погребение, майка й също имаше нужда от утехата на религията. — Позволете ми да изложа скромната си молба…

Мъжът безмълвно кимна. Хладните сиви очи я измерваха изпитателно. В тях се четеше недоверие и Айслин с усилие потисна желанието си да изкрещи в лицето му дивото си презрение.

Винаги беше успявала да се владее. Дори когато баща й крещеше с всички сили, обвинявайки я, че е отказала на поредния кандидат, нищо не беше в състояние да я сплаши. Оставяше го да бушува, без да трепне. Много добре знаеше, че би могла да наложи волята си с повече мекота и покорност, но не го правеше. Сега обаче трябваше да приспи бдителността на норманина.

— Моля ви, милорд, повикайте свещеник. Не е кой знае какво, нали? Направете го заради мъртвите…

Вулфгар сковано кимна в знак на съгласие.

— Ще наредя да се погрижат за това.

Айслин се отпусна на колене. Беснееше от гняв, че се унижава по този начин, но се принуди да го направи. Вулфгар ядно промърмори нещо и я издърпа да се изправи. Айслин изненадано вдигна поглед. Големите й очи потърсиха някакъв знак в лицето му.

— Стойте изправена, жено. Гневът е израз на достойнство — изръмжа той, обърна се и отмерено закрачи към господарския дом.

Охранявани от група нормани, част от крепостните на Крейгън пристигаха да погребат мъртвите. Айслин с учудване забеляза между тях Керуик, който безсилно се мъкнеше зад едър викинг на кон. Понечи да изтича при него, самозабравила се от радост да го види жив.

Ала Майда я улови за края на дрехата.

— Ония ще го убият — двамата, дето се карат за теб.

Айслин веднага проумя мъдростта на думите й и с благодарност стисна ръката на майка си. Заповяда си да стои спокойно и зачака приближаването на годеника си. Когато пазачите се опитаха да разяснят на крепостите какво се иска от тях, отначало не можаха да се разберат. Айслин с учудване забеляза, че Керуик се крие между хората си. Самата тя го беше научила да говори френски и той се прояви като усърден ученик. Най-после селяните проумяха заповедта и се заеха да погребват мъртвите. Само Керуик продължаваше да стои като замаян. Страшната гледка сякаш го парализираше. Внезапно изтича настрана и започна да повръща. Хората на Вулфгар избухнаха в луд смях. Айслин ги прокле наум и се опита отдалеч да вдъхне кураж на годеника си, защото знаеше какви неща бе преживял в тази проклета война. Въпреки това много й се искаше да беше вдигнал гордо глава и да беше се опълчил срещу нашествениците с твърдост и достойнство. Не биваше да допуска да му се подиграват.

Обърна се и изтича към замъка. Сведе глава и без да обръща внимание на мъжете наоколо, забърза напред. Налетя право в обятията на Вулфгар.

Рицарят беше свалил желязната ризница и стоеше край Рейнър, Вашел и викинга, който беше довел Керуик и останалите, облечен само в кожен жакет.

Задържа я до гърдите си, колкото и да се мъчеше тя да се освободи.

— Кажете, красавице, може би сте нетърпелива да попаднете в топлото ми легло, затова тичате като сляпа? — проговори с подигравателно вдигнати вежди той. Викингът избухна в смях, но физиономията на Рейнър помръкна. Очите му святкаха от ревност и омраза. Айслин загуби самообладание. Не можеше да понесе и това унижение. Гордостта припламна в душата й, ръката й замахна и с все сила зашлеви белязаната буза на норманина.

Мъжете наоколо затаиха дъх. Всички очакваха тежкият юмрук на Вулфгар да повали на пода безсрамната англичанка. Много добре знаеха как се отнася с жените. Никога не се интересуваше особено от тях. Младите момичета потръпваха от страх пред мрачната му физиономия. А сега тази жалка робиня се беше осмелила да го удари, въпреки че с това рискуваше живота си!

Краткият миг, в който Вулфгар я изгледа учудено, беше достатъчен на Айслин да възвърне самообладанието си. С него се върна и страхът. Виолетовите и сивите очи се гледаха втренчено. Младата жена беше смаяна от постъпката си и изплашена до смърт.

Без предупреждение ръцете на Вулфгар се сключиха като робски вериги около раменете й и я претеглиха в мощната му прегръдка. Айслин имаше чувството, че я притискат към каменна статуя. Стонът й веднага заглъхна, задушен от твърдите устни, които се впиха в нейните. Мъжете подкрепиха Вулфгар с високи крясъци. Само Рейнър не изглеждаше доволен от разиграващата се сцена. Стоеше на крачка от тях с потъмняло от гняв лице и стиснати юмруци и едва се сдържаше да не ги откъсне един от друг.

Ръката на Вулфгар се плъзна по тила й и я принуди да приближи лице до неговото. Устните му притискаха нейните, жадни и търсещи. Сърцето му биеше плътно до гърдите й, коравото му тяло заплашваше да завладее без остатък нейното. Докато едната ръка стискаше тила й, другата безмилостно обгръщаше тънката талия.

Някъде в най-тъмните, неизвестни дълбини на душата й проблесна ярка искра, издигна се към повърхността и обхвана цялото й тяло. Огнена вихрушка стопи съпротивата и изтръгна от сърцето й непознати досега усещания. Цялото й същество се преизпълни с близостта на чуждото тяло, с дъха му, с допира на неговата кожа. Всяка отделна нервна клетка бе обхваната от топла възбуда и Айслин се предаде. Ръцете й по своя воля се увиха около врата му. Стопи се и последното късче от ледената сдържаност. Вече нямаше значение, че този човек е враг, нито пък че хората му ги наблюдаваха и с весели викове изразяваха одобрението си. Двамата бяха сами в света.

Керуик никога не беше я възпламенявал с целувките си. Докосванията му не успяха да запалят огъня в тялото й, да я накарат да изпита желание за по-голяма близост, нетърпение да му принадлежи изцяло. Сега обаче, обхваната в безмилостния обръч на две нормански ръце, Айслин се самозабрави. Отговори на целувката му със страст, която смяташе, че й е напълно чужда.

Внезапно Вулфгар рязко се отдели от нея. Айслин се смути, защото случилото се изглежда го беше оставило напълно равнодушен, докато тя беше разтърсена до дъното на душата си. Нито страхът, нито болката можеха да я унижат толкова дълбоко. Поруменя от срам, осъзнала слабостта си пред този мъж, слабост, подхранвана не от страх, а от неутолимо желание за близост.

Осъзнавайки това, Айслин потърси отмъщение в единственото оръжие, което й оставаше — острия език.

— Безименен нормански помияр! В коя ли кал са те заченали!

Мъжете в залата отново затаиха дъх. Ала по лицето на Вулфгар не пролича дали обидата изобщо го е засегнала. Айслин загуби надежда, че някога ще успее да го нарани.

Мъжът я изгледа с високо вдигнати вежди.

— Не ми харесва начинът ви да изразявате благодарност, демоазел — проговори спокойно той. — Нима вече забравихте, че поискахте да ви намеря свещеник?

Айслин побърза да преглътне гнева си. Стреснато си каза, че никога вече не бива да се поддава на чувствата си. Беше обещала на майка си, че мъртвите ще получат последна благословия, а сега сама поставяше под въпрос обещаната помощ.

Вулфгар мрачно се изсмя.

— Не се бойте, скъпа. Моята дума е равна на клетва. Ще си получите свещеника. Това е също така сигурно, както и че скоро ще ви имам в леглото си.

Смехът на мъжете прокънтя под високия свод. Айслин усети болезнено пронизване в сърцето.

— Не, Вулфгар! — изкрещя с безпомощна ярост Рейнър. — Кълна се във всичко свято, че няма да го допусна! Нали ми дадохте дума, че ще определя сам наградата за услугите си? Затова се дръжте далеч от това момиче! Избрах него като възнаграждение за завземането на селището.

Бавно и отмерено Вулфгар се обърна към побеснелия от гняв рицар. Думите излизаха от устата му тихо, но горчивината в тях ясно се усещаше.

— Потърсете възнаграждението си навън по полята, където тъкмо се извършват погребенията. Нека мъртвите бъдат вашата награда. Ако знаех каква цена ще платя за завземането на градчето, щях да си потърся по-разумен рицар за тази задача.

Рейнър понечи да се нахвърли върху него, ала Вашел скочи между двамата и сграбчи братовчеда си за рамото.

— Спрете, човече, опомнете се! — изсъска в ухото му той. — Не можете да нападате вълка, когато сме заобиколени от глутницата му. Те и без това са жадни за нашата кръв. Овладейте се и бъдете разумен. Нали тази жена носи вашия белег в утробата си. Онова копеле скоро ще се пита чие ще бъде отрочето, което ще се пръкне от нея.

При тези думи Рейнър видимо се успокои. По лицето на Вулфгар нямаше и следа от вълнение. Само белегът на дясната буза побеля и се очерта ясно върху бронзовата кожа. Гласът му прозвуча спокойно:

— Не виждам къде е проблемът. Семето на слабака лесно обърква целта. Само силният умее да открие плодородната почва.

Тайно в себе си Айслин се зарадва на възцарилата се враждебност. Закле се, че ще направи всичко, за да разпали още повече гнева им. Тази мисъл отново събуди куража в сърцето й. Изправи гордо глава — и срещна изпитателния поглед на Вулфгар. Сивите очи проникнаха до дъното на душата й и сякаш прочетоха скритите в най-интимната й същност желания.

— Дамата още не е изказала мнението си — продължи той, обърнат към Рейнър. — Нека тя сама реши кого от нас ще избере. Ако дойде при вас, де Март, аз ви уверявам, че ще се подчиня на волята й. Тогава ще ви позволя да правите с нея каквото си искате.

Надеждата на Айслин в миг се изпари. Нямаше да има ожесточена борба между двамата. Вулфгар се отказваше без бой и унищожаваше в зародиш всичките й планове.

Видя тъмните очи на Рейнър да се насочват жадно към лицето й, пълни със сладки обещания за бъдещето. Вулфгар стоеше невъзмутимо до него и сякаш й се надсмиваше. Беше отказал да се бие. Наранената гордост крещеше в душата й да избере Рейнър и да отмъсти на вълка за бездушието му. Ала много добре знаеше, че никога няма да се отдаде доброволно на Рейнър. Мразеше го повече от водните плъхове, които се въдеха в блатата наоколо. Отговорът стана двойно по-труден, защото именно в този миг норманските стражи въведоха в залата бедния Керуик. Айслин се помоли в сърцето си да не я забележи, но това не беше възможно. Още с влизането в залата очите му се насочиха право към нея. Когато измъченият му поглед срещна нейния, тя едва успя да откъсне очи от съсипаното му и отчаяно лице.

Не беше ранен. Панталоните и жакетът бяха покрити с кал. Разбърканите руси къдрици падаха по лицето му. Годеникът й открай време беше учен, който предпочиташе книгите и духовните занимания пред военното изкуство. Не му беше мястото тук, сред тези груби и силни мъже. Айслин го съжаляваше, но не можеше да стори нищо, за да му помогне. Не и в този момент, когато враговете нетърпеливо очакваха отговора й.

— Побързайте, демоазел — настоя Вулфгар. — Копнеем да чуем от устните ви присъдата си. — После с подигравателна усмивка продължи: — Кого от двама ни избирате за свой любовник?

Айслин видя как очите на Керуик се разшириха от болка. Огледа се и едва не й прилоша при вида на десетината мъже, които напрегнато очакваха отговора й. Ала не биваше да губи самообладание. Керуик трябваше сам да преодолее болката си. Защото всяка дума, отправена към него, щеше да разкрие пред норманите истината за отношенията им и да доведе до още по-страшни унижения.

Трябваше да говори колкото се може по-спокойно.

— Следователно трябва да избирам между вълка и сокола. Вече знам, че крясъкът на сокола прилича по-скоро на грачене на уловен в примката гарван. — Тя постави ръка върху гръдта на Вулфгар и решително продължи: — Затова избирам вас. Бъдете мой любовник, заемете се с опитомяването на лисицата. — Смехът й прозвуча горчиво. — Е, какво ви донесе тази детинска игра?

— Донесе ми послушна хубавица, която да топли леглото ми — отговори през смях Вулфгар и иронично добави: — Или нещо повече?

— Никога! — изсъска в ухото му Айслин.

Рейнър едва се сдържаше да не избухне. Ръката му конвулсивно стискаше дръжката на меча. Над русата глава на Айслин очите на Вулфгар бяха впити в лицето му. Гласът на рицаря прозвуча опасно тихо:

— Моите заповеди бяха точни и ясни: всеки от нас трябва да получи полагащата му се част от плячката. Преди да се заемете отново с всекидневните си задължения, вие, Рейнър, и хората ви трябва да оставите обратно в купа плячка онова, което тайно сте напъхали по джобовете си. — Той посочи кърпата и продължи: — Редно е херцог Вилхелм пръв да получи дела си. Едва след него идва и вашият ред. Но не бойте се — уверявам ви, че ще бъдете възнаградени за услугите си.

Рейнър политна насреща му в безсилен гняв. Устните му несвързано мърмореха нещо, ръката понечи да издърпа от ножницата тежкия боен меч. Ала само след миг се овладя. Извади от жакета си кесия и изпразни съдържанието й върху купчината с плячка. Айслин позна големия пръстен на майка си и няколко златни украшения, собственост на баща й. Рейнър хвърли кратък поглед към хората си и мъжете започнаха да изпразват джобовете си. Хвърляха скритата плячка и се връщаха обратно по местата си. Скоро купчината се увеличи наполовина. След като се изредиха всички, Рейнър рязко се извърна и с дълги, гневни крачки напусна голямата зала. Вашел го следваше по петите.

Когато грамадната порта се затвори зад тях, рицарят даде воля на гнева си.

— Ще го убия — изрева той. — С голи ръце ще му пречупя врата. Защо момичето избра него? Нима не съм много по-красив?

— Обуздайте гнева си, братовчеде — опита се да го успокои Вашел.

— Ще дойде и неговото време. Малката вещица искаше само да ни насъска едни срещу други. Прочетох го в очите й. Жадна е да пролее кръвта на всички нахлули в земите й нормани. Пазете се от нея като от отровна змия. Но помнете, че може да ни бъде от полза, защото в сърцето й няма и помен от любов към Вулфгар.

Рейнър бързо се овладя. Гласът му прозвуча подигравателно:

— Така е, сигурен съм, че не може да го понася. Той е копеле, а и целият е покрит с белези. Нима би могъл да се понрави на някоя жена?

Очите на Вашел коварно проблеснаха.

— Да й оставим време да замае главата на вълка с чара си. Щом сметнем, че го е отслабила достатъчно, ще му заложим капан.

— Прав си — кимна замислено Рейнър. — Сигурен съм, че ще успее. Готов съм да се закълна, че самият аз съм луд по нея, Вашел. Слабините ми треперят от желание, сетивата ми копнеят да почувстват тялото й под моето и ужасно ми се иска да се хвърля отгоре й още в този миг.

— Търпение, братовчеде, скоро ще я имате отново в леглото си. Тогава и вълкът няма да се изпречва на пътя ви.

— Обещахте ми нещо, Вашел, и аз непременно ще ви го припомня — отговори разгорещено Рейнър. — Трябва да я имам независимо по какъв начин.

ГЛАВА ТРЕТА

Малкото пленници, заловени в Даркенвалд, бяха освободени на сутринта, след като прекараха нощта на открито във вериги. Вцепенени от уплаха, мъжете стояха неподвижни, сякаш все още не проумяваха, че поражението е окончателно. Скоро площадът се изпълни с жени, които им носеха храна и вода. Който откриваше роднини, им даваше да ядат и пият и ги отвеждаше в дома си. Други, чиито братя, синове и съпрузи бяха убити, се надвесваха с плач над пресните гробове. Трети напразно търсеха познати лица между мъртвите и живите. После се отдалечаваха с мъка на сърце, питайки се дали някога ще срещнат отново близките си.

Айслин беше застанала пред портата и с тежка мъка в сърцето наблюдаваше суетнята на хората. Пристигналите от Крейгън крепостни погребваха мъртвите под надзора на двама от доверените рицари на Вулфгар. Появи се Майда и се запъти към гроба под дъба. Положи на могилата букет есенни цветя и коленичи на студената земя. Хълцания разтърсиха раменете й. По отчаяните думи и жестове личеше, че разговаря с мъртвия си съпруг.

След малко се надигна с мъка и бавно тръгна обратно към портата. Краката й тежаха като олово и отказваха да я отнесат обратно в дома, пълен с чужди лица. Някои от жените пристъпиха към нея, търсейки утеха и опора. Майда безучастно слушаше плачовете им. Очите под подутите клепачи бяха неподвижни и не изразяваха нито разбиране, нито каквото и да било вълнение. Айслин потръпна от ужас — красивата и горда някога господарка на Даркенвалд Хол постепенно се превръщаше в нещастна луда старица.

Внезапно Майда разпери ръце, сякаш не можеше да понася повече плачовете на жените.

— Махайте се оттук! Моят Ерланд загина за вас, а вие посрещате убийците му само с мърморене и не смеете да вдигнете очи! Така е, нали! Вие ги пуснахте в къщата ми, позволихте им да унижат дъщеря ми и да заграбят богатствата ми. О, Господи!

Селянките уплашено се отдръпнаха. Майда едва се довлече до портата. Забеляза Айслин и спря.

— Ще ги оставя сами да събират билки и да превързват раните на мъжете си — промърмори с подути устни тя. — Омръзна ми да слушам оплаквания, да споделям тревоги и да превързвам гноящи рани.

Айслин с тъга се загледа подире й. Нима това беше жената, която тя познаваше откакто се е родила? През целия си живот Майда беше обикаляла блатата и горите и беше събирала лековити корени и билки, за да ги суши и превръща в мехлеми, отвари и какви ли не лекарства. Помагаше на всеки, който почукаше на вратата й. Беше обучила и собствената си дъщеря в изкуството да лекува и грижливо й беше посочила всички места, където се намираха лечебните билки. А сега просто отблъскваше от себе си страдащите, без да изслуша горчивите им оплаквания. Айслин разбра, че на гърба й се стоварва още една отговорност.

Ръцете й замислено се плъзгаха по вълнената гуна. Трябваше бързо да се преоблече, за да се изплъзне от похотливите очи на норманите, а после веднага да се заеме за работа. Хукна нагоре по стълбата и се скри в стаята си. Изми се грижливо, среса косите си, облече чиста долна риза от меко платно, а върху нея красива гуна от лека теменуженосиня вълна.

Не бяха й оставили нито колан, нито дори панделка за косата, за да се издокара поне малко. Алчността на норманите не знаеше граници. Ала нямаше смисъл да тъгува за изгубените богатства.

Излезе от стаята си и се запъти към спалнята на родителите си, където майка й пазеше своите билки и мехлеми. Там беше прекарала последната нощ с Рейнър. Решително блъсна вратата и замръзна на прага. Вулфгар седеше в големия стол на баща й пред отворения прозорец. Изглеждаше гол. В краката му беше коленичил Суейн, старият викинг. Беше се навел над бедрото на господаря си и изглежда се опитваше да го лекува.

При влизането й двамата мъже трепнаха. Вулфгар се надигна от креслото и посегна към тежкия боен меч. Айслин видя, че не е напълно гол, а носи на хълбоците си съответстващата на положението му кожена препаска. Забеляза и пропитата с кръв мръсна кърпа, увита около бедрото му. Големите, тромави пръсти на Суейн внимателно опипваха раната. Вулфгар с усмивка отпусна меча и падна в големия стол. Нямаше защо да се бои от това нежно женско същество.

— Моля за прошка, милорд — промълви смутено Айслин. — Исках само да взема билките на мама. Не знаех, че сте тук.

— Вземете онова, за което сте дошла — заповяда Вулфгар, без да сваля очи от променената й фигура.

Айслин пристъпи към масичката и напълни таблата с билки.

Обърна се и видя, че двамата мъже отново са се навели над мръсната превръзка. Приближи се и опитното й око веднага различи засъхналата кръв и зловещия червен оток около раната.

— Махни оттам грубите си ръце, викинге — заповяда решително младата жена. — Иначе скоро ще се принудиш да играеш ролята на бавачка при еднокрак просяк. Направи място.

Мъжът я изгледа с недоверие и неохотно се отмести. Айслин остави таблата и се отпусна между разкрачените колене на Вулфгар. Подръпна внимателно превръзката и подробно огледа раната. Отокът беше пълен с гъста жълтеникава течност.

— Раната гнои — установи делово тя. — Разтворили сте я наново. Надигна се и отиде до огъня. Потопи чиста ленена кърпа в горещата вода, която вреше в казана, и я извади с помощта на разклонена пръчка. Положи я върху мръсната превръзка със странна усмивка на лицето.

Вулфгар се изви на стола си, ала стисна зъби и от гърлото му не се изтръгна нито звук. Да бъда проклет, ако покажа болките си пред тази малка саксонска вещица, повтаряше си той. Вдигна поглед и я видя пред себе си с опрени на кръста ръце. В очите му ясно се четеше съмнение. Нима това крехко същество наистина умееше да лекува?

Айслин посочи крака му.

— Парата ще размекне коричката и ще подсуши раната. — После горчиво се усмихна и прибави: — За конете се грижите по-добре, отколкото за самия себе си.

Обърна се и с бързи крачки отиде до окаченото на куката снаряжение на Вулфгар. Извади късата кама от ножницата и сивите очи на стария викинг недоверчиво се присвиха. Когато той посегна към грамадната си бойна брадва, Айслин с усмивка вдигна камата и я постави върху жарта в камината.

Надигна се и забеляза, че мъжете все още не проумяват какво възнамерява да прави с раната.

— Нима смелият нормански рицар и страшният викинг се боят от простото саксонско момиче? — попита иронично тя.

— Не е страх — отговори спокойно Вулфгар. — Ала не ми се вярва да изпитвате особена любов към норманите. Защо искате да ме лекувате?

Айслин се обърна и затърси нещо сред билките на майка си. Разтърка между пръстите си няколко сухи листа и ги смеси с гъша мас. Разбърка гъст мехлем и обясни:

— Мама и аз отдавна се славим с умението си да лекуваме рани и болести. Не се страхувайте, имам достатъчно опит. Ако смятате, че храня зли намерения, трябва само да си припомните, че на ваше място бе дошъл Рейнър и не само аз, а и всички селяни биха страдали много повече под ботуша му. Затова ще ви пощадя — поне засега.

— Имате право — кимна спокойно Вулфгар. — Ако замисляте нещо, ще ви кажа само, че Суейн ще бъде безмилостен. И без това постоянно ми повтаря колко коварни са жените…

— Грубиян — отговори презрително Айслин.

Вулфгар се приведе напред и равнодушно обясни:

— Народът му отдавна упражнява изкуството на умъртвяването и е открил неподозирани възможности за удължаване на страданията.

— Заплашвате ли ме, милорд? — попита невинно Айслин.

— Не. Никога не съм имал намерение да ви плаша. — Изгледа я изпитателно и спокойно се отпусна назад. — Ала преди да се заемете с лечението, бих желал да узная името ви.

— Айслин, милорд. Айслин, бивша Даркенвалд.

— Много добре, Айслин, позволявам ви да правите с мен, каквото си искате. На ваше разположение съм — отговори с усмивка Вулфгар. — Скоро ще дойде и моето време.

Айслин потръпна от ужас. Лицето й поруменя. Защо трябваше да й напомня за неизбежната й участ? Постави хаванчето с мехлема върху гореща плоча, после коленичи и притисна бузата си до коляното на мъжа, за да не може да мърда. Железните мускули на прасеца се опряха в гърдите й. Дръпна внимателно навлажнената превръзка и успя да я отдели от раната. Прорезът беше страшен — от коляното почти до чатала.

— От английски меч ли е? — осведоми се тихо тя.

— Спомен от Сенлак — отговори Вулфгар и сви рамене.

— Лошо се е прицелил — отбеляза Айслин. — Само педя по-нагоре и щеше да ми спести доста страдания.

Напълни гърне с гореща вода и отново седна, за да промие раната. Избърса внимателно всички корички и остатъците от мръсната превръзка, след което посегна към нагорещената кама. Видя, че Суейн грабна брадвата и застана плътно зад нея. Вдигна очи и спокойно срещна изпълнения с недоверие поглед.

Вулфгар изкриви лице в горчива усмивка.

— Не се опитвайте да довършите делото на английското острие, скъпа. Надявам се, че компанията ми в леглото не ви е чак толкова отвратителна. — После вдигна рамене. — Мъжествеността на Суейн вече десетки пъти е била подлагана на изпитания. Той би искал и аз да запазя своята.

Айслин хладно го изгледа.

— О, нима желаете да имате синове, милорд?

Вулфгар почти се разсърди.

— Не ме е грижа ще имам ли наследници или не. Вече прекалено много копелета населяват бедната ни земя.

Айслин се усмихна с горчива ирония.

— Аз също не го искам особено, милорд.

Притисна горещата кама към началото на раната и умело я плъзна надолу, за да затвори зейналите краища и да изгори зашилото месо. Вулфгар дори не изохка. Тежката миризма на изгоряла плът я удари право в носа. Тялото на норманина се изви, мускулите се напрегнаха, скулите още повече изпъкнаха. Айслин остави камата и внимателно намаза раната с приготвения мехлем. После взе парче мухлясал хляб и го стри на гъста каша с малко вода. Намаза раната с дебел слой от сместа и превърза бедрото с чисти ленени ивици. Доволно отстъпи крачка назад и огледа свършената работа.

— Превръзката ще стои така три дни. После ще я сваля. Препоръчвам ви да щадите крака си колкото се може повече, милорд.

— Болката вече отслабва — промърмори Вулфгар. По челото му бяха избили ситни капчици пот. — Все пак трябва да се разхождам. Кракът не бива да се обездвижва.

Айслин сви рамене и се зае да събира лекарствата си. Обърна се да си върви, но забеляза на гърба му още една, значително по-малка рана, която също беше възпалена. Опипа я внимателно и Вулфгар се сви от болка. Когато обърна глава към нея, в очите му се четеше такова отчаяние, че Айслин не издържа и се засмя.

— Няма да я обгарям, успокойте се. Само леко минаване с ножа и малко мехлем.

Зае се да обработи и втората рана, когато леко почукване на вратата я стресна. В спалнята влезе Керуик, понесъл част от нещата на Вулфгар. Айслин вдигна очи за миг, ала побърза да сведе глава към гърба на норманина, за да не смущава годеника си.

Вулфгар внимателно изгледа младия мъж, който нареждаше дрехите в малкия скрин край леглото. Керуик спря за миг, ала при вида на извърната глава на Айслин побърза да излезе, без да е казал нито дума.

— За какво ми е сбруята! — изръмжа Вулфгар. — Суейн, отнеси я долу и се погрижи да не ми доведат в спалнята и самия Хън!

След като мъжът от севера затвори вратата зад гърба си, Айслин посегна към таблата с билките и понечи да излезе.

— Останете, демоазел — заповяда Вулфгар.

Младата жена се извърна към него и зачака. Рицарят с усилия се надигна и внимателно пристъпи с ранения крак. Когато се увери, че може да стои прав, навлече през глава ленената риза и блъсна капаците на прозореца. После се извърна и внимателно огледа обляната от слънчева светлина стая.

— Тук ще бъде моята спалня — заяви хладно той. — Погрижете се нещата на майка ви да изчезнат и всичко да бъде основно почистено.

— Простете, милорд — произнесе подигравателно Айслин — ала къде ще заповядате да ги отнеса? Може би в кочината на английските свине?

— Коя е вашата спалня? — попита той, без да обръща внимание на горчивата подигравка.

— Стаята отсреща, стига да не са ми отнели и нея.

— Тогава отнесете там вещите й, Айслин — каза Вулфгар и срещна святкащите й от гняв очи. — И без това от днес нататък стаята ви няма да ви трябва.

Айслин пламна от срам при този нагъл намек. Избягна погледа му и зачака да бъде освободена. В стаята се възцари тишина. Чу се само как Вулфгар се раздвижи и разрови жаравата в камината. После затвори капака на раклата и внезапно грубият му глас прозвуча съвсем близо до нея:

— Какъв ви е този мъж?

Айслин се дръпна като опарена и смутено го изгледа.

— Говоря за Керуик. Какъв ви е той? — Почваше да става нетърпелив.

— Никакъв! — процеди през зъби тя.

— Но го познавате, нали! Той също ви познава.

Айслин възвърна част от самообладанието си.

— Разбира се. Той беше господар на Крейгън и често се срещахме със семейството му. Пък и търгувахме едни с други.

— Вече не му остана нищо за търгуване. Загуби и титлата си. — Сивите очи я пронизваха. — Появи се едва когато селището се беше предало. Когато му заповядах да се покори, веднага захвърли меча си на земята и се обяви за мой роб. — В гласа му прозвуча неприкрито презрение.

Айслин отговори спокойно, възвърнала почти цялата си обичайна сигурност.

— Керуик е по-скоро учен, отколкото воин, макар че баща му го обучи в рицарските изкуства. Все пак се би смело на страната на Харолд.

— Обаче загуби ума и дума при вида на избитите селяни. Никой от норманите не би могъл да го уважава.

Айслин сведе очи.

— Той е с нежна душа, а хората отвън бяха негови приятели. Обичаше да разговаря с тях, възпяваше в рими тежката им участ. Видял е много мъртви, откак норманите нахлуха в страната ни.

Вулфгар сложи ръце зад гърба си. Грамадната му фигура изглеждаше заплашителна.

— А какво стана с онези, които не загинаха? — осведоми се той. — Колко избягаха и успяха да се скрият в гъстите гори?

— Не съм чула нищо за тях — отговори почти искрено Айслин. Беше забелязала няколко мъже, които навлязоха в блатата след смъртта на баща й, ала не знаеше имената им, нито пък дали са останали живи.

Вулфгар протегна ръка и докосна една от златните къдрици. Колко прекрасна беше копринената им мекота… Очите му жадно я поглъщаха. Айслин усещаше как волята й се стопява като сняг на слънце. Усмивката, която озари лицето му, показа, че е прозрял играта.

— Значи не знаете кои са избягали? — продължи развеселено той. — Все едно. Мъжете ще се върнат и ще се подчинят на новия си господар — също като вас.

Ръката се спусна към рамото й и я притегли към мощното му тяло.

— Моля ви се… — Айслин с мъка удържаше треперенето си. Ръката меко помилва рамото й и внезапно я пусна.

— Погрижете се за покоите ни — заповяда с тих глас той. — А ако някой се нуждае от помощта ви, грижете се за него също така добре, както сторихте с мен. Всички тук са моя собственост и са толкова малко, че трябва непременно да ги опазим живи и здрави.

Айслин изскочи навън и едва не се сблъска с Керуик, натоварен с оръжията на новия си господар. Мина покрай бившия си годеник със сведени очи и побърза да се скрие в стаята си. Трепереше с цялото си тяло и дълго не съумя да се овладее. Как можа този проклет норманин да я извади от равновесие! Щеше да му даде да се разбере! Каква беше тази непреодолима сила, която се излъчваше от сивите му очи? Не биваше да се оставя във властта му.

След известно време слезе долу и с мъка забеляза доведените току-що крепостни селяни. Бяха навързани един след друг за глезените и едвам се движеха с жалки подскоци. Пазачите им бяха на коне. Яхнал грамадния си жребец, Вулфгар й заприлича на зъл езически бог, който заплашва живота на бедните хорица.

Селяните се струпаха в двора като стадо свине. Айслин с облекчение установи, че никой не е ранен. Отстъпи крачка назад, защото Вулфгар спря коня точно пред нея и скочи от седлото.

— Нали не сте убили никого? — попита с треперещ глас тя.

— Не. Хората ви не се предадоха, а като всички добри саксонци хукнаха да бягат — отговори подигравателно той.

Айслин го изгледа с искрящи от омраза очи и се сви болезнено под ироничната му усмивка. Обърна се рязко и изчезна зад тежката порта.

Скоро в Даркенвалд се възцари строг ред. Всички нормани бяха подслонени в замъка, споровете помежду им бяха уредени и всеки се захвана с работата си, защото отлично знаеше, че Вулфгар не изпуска юздите от коравата си ръка.

На вечеря Айслин застана начело на трапезата като първа дама на дома. Зае мястото, което по право принадлежеше на майка й. Ала нито за момент не й се удаде да забрави властното присъствие на норманския воин до себе си. Вулфгар разговаряше със Суейн, който седеше от другата му страна, и сякаш напълно я беше забравил. Нали самият той настоя тя да заеме почетното място на трапезата! Айслин трябваше да се подчини, макар да я болеше сърцето при мисълта, че майка й трябва да се задоволява с остатъците от храната като всички останали крепостни.

— Мястото на робинята не е на трапезата до господаря — припомни му с горчивина тя. Ала Вулфгар отговори с хладен, пронизващ поглед:

— Ще бъде, щом господарят заповядва.

По време на вечерята Керуик прислужваше като обикновен слуга. Айслин се чувстваше неловко в присъствието на годеника си. Не можеше да понесе примирението, което се четеше в очите му. Рейнър също не я изпускаше от очи. Мрачният му поглед издаваше дива омраза към Вулфгар и Айслин имаше чувството, че може да пипне с ръка тази омраза. От друга страна, — изпитваше злобна радост при мисълта, че този негодник е побеснял от ревност.

С посиняло око и подута буза Хлин страхливо разнасяше кани с бира. Потръпваше всеки път, когато мъжете изреваваха някаква заповед или протегнатите им ръце опипваха гърдите или талията й. Жалките й одежди бяха закърпени с дебели конци и мъжете високо се обзалагаха кой пръв ще ги разкъса тази нощ.

Майда сякаш не забелязваше страха на слугинята. Беше съсредоточила цялото си внимание върху остатъците от храна, които мъжете подхвърляха на кучетата. Айслин виждаше как от време на време майка й бързо пъхва в устата си изтръгнатата от псетата хапка.

Вечерята почти привършваше. Одеждата на Хлин беше устояла на жадните мъжки ръце. Ала накрая гневът на Рейнър се стовари върху невинното същество. Сграбчи момичето, притисна го до себе си и брутално разряза с камата си връзките на гуната. Притисна устни до разголените гърди, без да обръща внимание на сълзите й.

Айслин бързо извърна очи. Не вдигна поглед дори когато Рейнър метна момичето на рамото си и излезе навън. Когато успя да се овладее и изправи глава, срещна пронизващия поглед на Вулфгар.

— Времето тече бързо, Айслин — усмихна се той. — Ваш неприятел ли е то?

Младата жена не можа да устои на погледа му. Много добре знаеше какво означават тези думи. Новият господар се беше наситил на обилната вечеря и жадуваше за други удоволствия.

— Попитах ви нещо, демоазел. Времето ваш неприятел ли е?

Айслин впи очи в неговите и тихо прошепна:

— Не, не мисля.

— Значи не се страхувате от мен? — продължи да разпитва Вулфгар. Айслин смело поклати глава.

— Не се боя от никого, освен от Бога.

— А той ваш неприятел ли е? — не я оставяше Вулфгар.

— Искрено се надявам да не е така — отговори младата жена. — Той е единствената ми надежда. — После решително вирна брадичка. — Казват, че херцогът ви е много набожен. Ние се подчиняваме на един и същи Бог, нали, а той изби хиляди хора, за да спечели трона на Англия!

— Едуард и Харолд скрепиха с клетва искането му. Ала когато кралят умираше, Харолд води доверителен разговор с него и после заяви, че на смъртното си легло Едуард му е завещал короната. Никой не можа да докаже, че лъже, но… — Вулфгар сви рамене. — Вилхелм има право да иска короната. Тя му принадлежи по рождение.

Айслин остро го изгледа.

— Внукът на обикновен кожар? Та той е… — Тя се стресна и спря насред изречението.

— Да, демоазел, той е копеле — продължи невъзмутимо Вулфгар. Усмихна се, макар и с горчивина. — Това е нещастие, да, и много хора също го изпитват.

Айслин поруменя от срам и сведе очи.

— Копелетата също са хора, Айслин. Нуждите и желанията им не са по-различни от тези на другите мъже. А тронът е също така привлекателен за незаконния син, както и за законнородените, ако не и по-желан.

Той се надигна и я издърпа да стане. Тънките вежди над сивите очи се извиха подигравателно. Ръцете му обгърнаха тънката й талия и притиснаха стройното й тяло до неговото.

— Хайде, скъпа. Време е да започнем с укротяването на опърничавата. Омръзнаха ми компанията на мъжете и шумът на битките. Тази нощ съм настроен за по-нежни борби.

Айслин го изгледа унищожително, но преди да й хрумне достоен отговор, тишината в залата беше прорязана от дрезгав вик на ярост. Обърна се и видя как Керуик връхлита върху тях с кама в ръка. Остана като закована на мястото си, очаквайки острието да се забие в гърдите й. Не знаеше дали годеникът й иска да убие Вулфгар или нея. Едва когато норманинът я закри с тялото си и посрещна с голи ръце оръжието, от гърлото й се изтръгна задавен писък.

Суейн, с вечното си недоверие, отдавна подозираше, че младият саксонец изпитва дълбоки чувства към дъщерята на загиналия лорд. Затова и сега реагира светкавично. Юмрукът му се стрелна напред и простря Керуик на пода. После настъпи с крак тила на падналия, без усилия изтръгна камата от юмрука му и я запрати към стената. Вдигна неразделната си бойна брадва, готов да я забие в главата на жертвата.

Айслин изпищя:

— Не, за Бога, недейте! Смилете се над него!

Суейн вдигна очи. Мъжете в залата също втренчиха погледи в нея. Разтърсвана от плач, младата жена се вкопчи във Вулфгар и отново изхълца:

— Не, моля ви, не! Не го убивайте! Пощадете го, умолявам ви!

Майда се промъкна към тях и замилва гърба на дъщеря си.

— Първо убиха баща ти, а сега ти вземат и годеника. Нищичко не ти оставиха, проклетите нормани.

Вулфгар се обърна като опарен.

— Какви ги дрънкаш, вещице? Наистина ли е неин годеник?

— Така е — кимна страхливо Майда. — Само след седмица трябваше да се венчаят.

Вулфгар отмести очи към младия саксонец, после обвиняващо изгледа Айслин. Накрая рязко заповяда на Суейн:

— Отнесете го при кучетата и го вържете до тях. Утре сутринта ще се заема с него.

Викингът кимна и издърпа безжизненото тяло.

— Не бой се, саксонецо — изрева дрезгаво той. — За тази нощ си спасен, благодарение на жената. Май добрата ти звезда продължава да те закриля.

Айслин все още трепереше от страх. С ужас видя как отведоха Керуик в дъното на залата и го привързаха към стената. Суейн метна тялото насред лаещата глутница и кучетата стреснато се разбягаха. В бъркотията никой не забеляза как Майда вдигна захвърлената на пода кама и я скри под наметката си.

Айслин се обърна към Вулфгар и с треперещ глас промълви:

— Много съм ви задължена…

— Така ли? — изръмжа той. — Е, няма да мине много време и ще узная съвсем точно докъде се простира благодарността ви. Когато ви обещах свещеник, само след минута ме наругахте пред очите на всичките ми хора. Впрочем, излъгахте ме и като казахте, че саксонецът с бялото лице няма никакво значение за вас. — Смехът му беше пълен с презрение. — По-добре да бях чул от вашите уста, че ви е годеник, а не да го узная случайно от старата вещица.

Айслин не можа да се въздържи.

— Излъгах, за да не го убиете — отговори разгорещено тя. — Щяхте да го направите, нали!

Сивите очи се впиха в нейните, тъмни и заплашителни.

— Нима наистина ме смятате за глупак, демоазел? Как така ще убивам ценните си роби! Ала само преди секунди Керуик наистина щеше да намери смъртта си, ако старата не го беше обявила за ваш годеник. Така поне разбрах защо се държа толкова неразумно.

— Сега го пощадихте, но какво ще стане утре? — попита настойчиво Айслин.

— Готова ли сте да дадете себе си, за да спася живота му? Е, това не би била почтена замяна, защото откъде да знам какво ще получа — произнесе подигравателно Вулфгар и стисна китката й. — Да вървим. Искам да се убедя лично в жертвоготовността ви.

Айслин се опита да се изтръгне от желязната му хватка, ала не успя.

— Май се страхувате, че отдаването ви може да не струва един човешки живот — продължи да я дразни рицарят.

Съпротивата й отслабна и двамата бързо изкачиха витите стълби. Вулфгар освободи поста, застанал пред вратата на спалнята и бутна Айслин да мине пред него. После грижливо пусна резето. Облегна се на стената със скръстени пред мощните гърди ръце. По устните му пропълзя усмивка.

— Чакам, демоазел. — Очите му проследиха прелъстителните извивки на тялото й. — Чакам и горя от желание.

Айслин отговори колкото се може по-достойно:

— Дълго ще чакате, господарю. Не съм от вашите нормански курви.

Вулфгар продължаваше да се усмихва.

— Не сте готова да се жертвате дори за бедния Керуик? Жалко. Утре сутринта сигурно ще ви е мъчно, че не сте го сторили.

Айслин му хвърли изпълнен с омраза поглед.

— Какво трябва да направя?

Мъжът небрежно сви рамене.

— Най-справедливото е да ми покажете разменната стока. Не се плашете, нали сме сами.

— Колко сте отвратителен! — отговори с възмущение Айслин.

Усмивката не слизаше от устните му.

— Не сте първата, която ми го казва. Макар че обикновено ми говорят друго. — После настойчиво продължи: — Хайде, Айслин! Започвам да ставам нетърпелив. Нека видим струва ли си да пощадя живота му.

— Не, не и не! — затропа с краче младата жена. — Няма да се правя на лека жена!

— Бедният Керуик — въздъхна Вулфгар.

— Мразя ви! — изкрещя тя, ала норманинът изобщо не се трогна.

— Аз също не изгарям от любов. Не обичам лъжкини.

— Щом не ви харесвам, защо е тая проклета игра! — изплака тя. Вулфгар се изсмя като на себе си.

— Не е нужно да ви обичам. Искам само да спя с вас. Желая ви и това е всичко.

— За мен не е така! — изсъска ядно тя.

Раменете му се разтресоха от смях.

— Вече не сте девствена, нали? Какво значение има един мъж повече?

— Взеха ме веднъж, против волята ми. Това не означава, че спя с всеки.

Мъжът вдигна учудено вежди.

— Значи няма да го направите дори за да спасите Керуик?

Айслин с мъка потисна хълцането си и отчаяно се извърна настрани. Не можеше да се пребори с подигравките му. Развърза връзките на гуната и я остави да падне на земята. После измъкна презглава долната риза. Одеждите се заплетоха в краката й.

Вулфгар бавно се приближи и подробно огледа тялото й, сякаш се готвеше да си купува кон. Вниманието, с което оцени всяка подробност на фигурата й, я накара да затаи дъх от унижение. Изправи се и гордо вдигна брадичка. Ала за неин ужас омразата все повече се примесваше със странна възбуда, неизпитвана досега.

— Прекрасна сте — въздъхна Вулфгар и посегна към закръглената й гръд.

Айслин се вцепени от страх. Ала засрамено трябваше да установи, че докосването разля по тялото й предателска топлина.

Показалецът на мъжа меко проследи вдлъбнатината между двете гърди и се плъзна към гъвкавата талия. Тази жена беше наистина, съвършена, стройна и с дълга крайници. Гърдите й бяха напълно узрели за любов, гъвкави и потръпващи, порозовели под нежните му милувки.

— Е, как смятате, достойна ли съм да спася живота на бедния човек? — процеди ледено тя.

— Разбира се — гласеше спокойният отговор. — Не съм се и съмнявал в това. Вие не сте виновна за постъпката на Керуик. Животът му е в неговите собствени ръце. Подарявам му го. Разбира се, ще го накажа, защото постъпи дръзко и необмислено, а аз не мога да отмина с мълчание подобно нападение. Но нищо, което бихте сторили, не е и състояние да промени веднъж взетото ми решение.

Айслин побеля като платно и посегна да го удари. Вулфгар светкавично улови китката й и я привлече към себе си. Ръцете му замилваха тялото й. Опита се да се освободи, но не успя. Погледът на усмихнатите сиви очи я пронизваше до мозъка на костите. Изглежда, се забавляваше от съпротивата й.

— Ето го отново дивото малко лисиче. Ти си достойна да спасиш живота на всеки мъж. По-достойна си дори от всички тронове на света.

— Негодник, жалък подлец! — изкрещя тя. — Ти, ти… копеле!

Хватката му стана още по-силна, докато лицето му се вкамени.

Притисна я до себе си и телата им сякаш се разтопиха едно в друго. Айслин изпъшка от болка и стисна здраво зъби, за да не извика. Бедрата й бяха заклещени между неговите и пулсиращата му мъжественост сякаш я пронизваше.

— Искам да запомните едно, демоазел — проговори ледено мъжът. — Нямам особени предпочитания към жените, още по-малко пък към лъжкините. Ако ме излъжете още веднъж, ще трябва да изтърпите доста по-страшни неща.

Блъсна я и тя едва не се строполи на пода. Чу го, че се раздвижи, и уплашено вдигна очи. Мъжът стискаше в ръка веригата, с която баща й връзваше кучетата. Нима думите й толкова го бяха разгневили, та възнамеряваше да я пребие с нея? Сърцето й лудо заби, когато рицарят се надвеси отгоре й, и тя с последни усилия се опита да се отмести. Краката й отчаяно блъснаха протегнатите му ръце.

Скочи, ала не можа да се изплъзне от желязната му хватка.

— Не! — изплака и се втурна към вратата. Треперещите й пръсти не бяха в състояние да вдишат тежкото резе. Въпреки раната на бедрото Вулфгар я настигна с един скок. Топлият му дъх заплашително се блъсна в тила й.

Айслин се извърна и хукна към камината, отчаяно търсейки нещо за защита. Препъна се в дебелата вълча кожа и полетя на пода. Преди да успее да се изправи, норманинът я настигна, обви ръце около талията й и двамата се строполиха върху кожата.

— Пуснете ме! — изпъшка тя. Тялото й потръпваше от ужас. Усещаше погледа му върху лицето си, но не смееше да отвори очи. — Пуснете ме, моля ви!

Учуди се, когато мъжът се изправи на крака и я вдигна да стане. Вгледа се в разширените й от страх очи и в погледа му се изписа нежно-иронична усмивка. Ръката му меко отмахна падналата на челото й къдрица.

Айслин уви ръце около тялото си, за да прикрие голотата си, ала не можа да откъсне очи от неговите.

Вулфгар се засмя. Хвана малката й ръка и я поведе към края на леглото. Когато се наведе да вземе веригата, Айслин изплака и понечи да се изтръгне от ръката му. Мъжът я бутна на пода, привърза веригата към гредата на леглото и заключи другия й край около глезена й. Айслин смутено го изгледа и се изчерви.

— Нямам намерение да ви загубя, както ви изгуби Рейнър — Произнесе подигравателно той. — Тъй като навън вече няма мъртви саксонци за погребване, много се съмнявам, че ще останете в Даркенвалд, ако ви позволя да се измъкнете, докато спя. Веригата е достатъчно дълга и ще се движите съвсем свободно.

— Колко сте великодушен, милорд — отговори подигравателно Айслин. Гневът отново вземаше връх. — Не си представях, че ще стигнете дотам, да ме вържете като куче с верига, докато се забавлявате с мен.

— Така ще си спестя усилията — засмя се той. — Много добре разбирам, че без чужда помощ няма да успея да укротя диваче като вас.

Надигна се и пристъпи към огъня. Започна да се разсъблича с гръб към нея. Свита на студения под, Айслин не го изпускаше от очи. Останал полугол, мъжът се загледа в огъня, потърквайки бедрото си, сякаш за да намали болката.

Айслин неволно се запита в колко ли битки е взел участие. Бронзовите гърди бяха прорязани от голям белег, произхождащ вероятно от дълъг меч. Цялото му тяло беше осеяно с по-малки и по-големи белези. Мускулите, които потръпваха под загорялата от слънцето кожа, свидетелстваха за изпълнен с лишения и упорит труд живот, посветен на ездата и умението да върти меч.

Ала сега, на трепкащата светлина на огнището, той й се стори уморен и отпаднал. Почти физически усещаше изтощението му. За момент усети в сърцето си съчувствие към норманския враг, поддържан само от изключителната сила на духа си. Вулфгар въздъхна и раздвижи уморените мускули. Съблече се докрай и грижливо подреди дрехите си. Обърна се към нея и Айслин затаи дъх при вида на прекрасното мъжко тяло. Сви се на кълбо и се опита да прикрие голотата си.

При тази проява на уплаха Вулфгар трепна, сякаш едва сега си припомни присъствието й. Виолетово-сините очи бяха вдигнати към неговите и в тях се четеше панически страх. Устните му се разкривиха в подигравателна усмивка, той се отпусна на леглото и хвърли към нея една от оставените там вълчи кожи.

— Лека нощ, скъпа — промърмори усмихнато той и се уви в дебелата кожа.

По лицето й се смесиха облекчение и почуда. Побърза да се завие с кожата и се намести удобно на твърдия каменен под.

Вулфгар духна свещта и се разположи по средата на широкото брачно легло на родителите й. Не мина дълго време и равномерното му дишане изпълни стаята.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

На другата сутрин Айслин се събуди от нежно пошляпване. Внезапно изтръгнато от обятията на съня, момичето изплака и скочи на крака. Озова се лице в лице с Вулфгар, седнал ухилено на края на леглото. Поглъщайки я с очи, той й подхвърли дрехите. Много му се искаше да помилва потръпващите млади гърди, после и гъвкавите стройни бедра. Проследи с очи как меката плът с цвят на слонова кост изчезва под долната риза и въздъхна.

— Ама че мързелива жена — укори я с престорена строгост. — Крайно време беше да станеш. Донеси ми вода да се измия. После ще ми помогнеш да се облека. Моят живот не е лек като твоя. — Айслин сънливо примигна, без да отговаря. — Май сънят ти е доста дълбок — прибави укорително той.

— Надявам се, че вие също спахте добре, милорд — отговори с високо вдигната глава тя. — Изглеждате бодър.

Вулфгар замислено я изгледа. От очите му се излъчваше топлота и сърдечност.

— Да, чувствам се освежен, демоазел.

Айслин се изчерви.

— Ще донеса вода — промълви тя и изтича навън. Когато напълни кофа с вода от ведрото, което вреше над огнището в залата, Майда пристъпи зад гърба й.

— Той залоства вратата, а през деня пред нея постоянно има пост — изхленчи старицата. — Какво да направя, за да те предпазя от него? Чух писъка ти…

— Не ме е докоснал — отговори Айслин и сама се учуди на думите си. — Цяла нощ спах на пода до леглото.

— Що за човек е той? — проплака Майда. — Сигурна съм обаче в едно: не те е пощадил от добро сърце. Само почакай! Тази нощ непременно ще те вземе. Нямаш никакво време, дъще. Бягай! Бягай!

— Не мога — прошепна Айслин. — Връзва ме за леглото.

— Отнася се с теб като с животно! — проплака възмутено Майда.

Айслин вдиша рамене.

— Поне не ме бие. — После си припомни сутрешния му поздрав и потърка задничето си. — Е, съвсем малко…

— Но ако го ядосаш, непременно ще те убие.

Айслин поклати глава. Припомни си близостта на коравото му тяло и си каза, че този човек не е в състояние да й стори зло.

— Не, мамо. Той е различен…

— Откъде знаеш? Хората му се боят от него.

— Аз обаче не се боя — заяви усмихнато Айслин.

— Глупачка! — изхленчи Майда. — Винаги си била упорита като баща си. Ще видиш докъде ще те доведе това.

— Трябва да вървя — проговори тихо Айслин. — Иска вода за миене.

— Все ще намеря начин да ти помогна!

— Недей, мамо! Страх ме е за теб. Викингът на име Суейн пази гърба на господаря си с очи на сокол. Непременно ще те убие. Не прави нищо, умолявам те!

— А какво ще стане с Керуик? — изсъска Майда и хвърли поглед към ъгъла, където младежът спеше, свит на кълбо между песовете.

Айслин отново вдигна рамене.

— Рейнър унищожи всичко.

— Керуик е на друго мнение. Все още те иска за жена.

— Няма ли най-после да проумее, че живеем в съвсем друг свят! Днес не е като преди една седмица. Ние сме роби и нищо повече. Нямаме никакви права, освен тези, които ни дава новият господар.

Майда подигравателно се изсмя.

— Странни неща се чуват от устата на високомерната ми дъщеря…

— Нима остана нещо, с което бихме могли да се гордеем, мамо? — попита уморено Айслин. — Важното е да останем живи и да си помагаме, доколкото можем.

— Твоята кръв е най-благородната в цяла Англосаксония. Баща ти беше велик господар. Няма да допусна да раждаш деца на някакво си копеле.

Айслин сърдито изгледа майка си.

— Май предпочиташ да родя син на Рейнър, нали? На убиеца на баща си!

Майда измъчено закърши ръце.

— Не ми се карай, дъще! Мисля само за теб!

— Зная, мамо — въздъхна момичето. — Поне изчакай известно време. Нека разберем с какъв човек си имаме работа. Нали видя как се ядоса след кървавата битка. Мисля, че ще се окаже честен човек.

— Но той е норманин! — изсъска Майда.

— Норманин е, вярно. Време е да вървя.

Когато Айслин влезе в спалнята, Вулфгар я посрещна със зъл поглед. Беше почти облечен.

— Много време ти трябваше за кофа вода — изръмжа той.

— Простете, милорд. — Момичето остави товара си и вдигна очи. — Мама се тревожеше как съм прекарала последната нощ. Закъснях, защото се опитах да я успокоя. Казах й, че не ми се е случило нищо лошо.

— Майка ти? Коя е тя? Не съм видял дамата на дома, макар Рейнър да ми каза, че е още жива.

— Това е жената, която снощи нарекохте стара вещица — пошепна засрамено Айслин.

— Аха — изръмжа той. — Май нечий твърд юмрук е замаял главата й.

Айслин кимна.

— Аз съм всичко, което й остава на този свят. Страх я е за мен. — Преглътна конвулсивно и добави: — Иска да си отмъсти.

В очите на норманския рицар блесна интерес.

— Нима ме предупреждаваш да се пазя от собствената ти майка? Искаш да кажеш, че ще се опита да ме убие?

Айслин страхливо сведе очи.

— Възможно е. Не съм сигурна, но е възможно да го стори.

— Казваш ми го, защото не искаш да я убият, нали?

— О, Господи! — изплака Айслин. — Никога не бих си простила, ако го допусна. Впрочем, вашият херцог ще избие всички ни, ако с вас се случи нещо.

Вулфгар се усмихна.

— Ще взема предвид предупреждението ти. Ще наредя да се погрижат за нея. Суейн ще я пази.

— Благодаря ви, милорд — отговори облекчено Айслин.

— Хайде, жено — продължи мрачно той, — помогни ми да се облека. Водата дойде твърде късно и няма да я използвам. Но довечера ще се окъпя. Ако и тогава се забавиш, ще бъда безмилостен.

Когато след малко двамата слязоха в салона, той беше празен. Само Керуик беше завързан в ъгъла при кучетата, ала вече не спеше. Очите му проследиха Айслин, която спокойно пристъпи към масата след новия си господар.

Майда побърза да ги обслужи. Поднесе хляб, месо и пчелни пити, от които капеше мед. Вулфгар седна и с кимане покани Айслин да заеме място до него. Майда ги изчака да се нахранят и отнесе остатъците на Керуик. Остави за себе си най-малкото парче. Коленичи до пленника и двамата тихо зашепнаха.

Известно време Вулфгар ги наблюдаваше внимателно, после рязко почука с ножа си по масата. Очите им се насочиха към него. Айслин видя гневната сянка, пробягала по лицето му, отстъпила място на дълбок размисъл.

— Елате тук, стара вещице — извика норманинът.

Майда се дотътри до масата, прегърбена и трепереща.

— Изправете се, жено — заповяда Вулфгар. — Вдигнете глава. Знам, че можете.

Майда бавно се изправи в целия си ръст. Когато го погледна в лицето, норманинът се приведе в креслото си.

— Вие ли сте онази, която познават тук под името лейди Майда — господарка на Даркенвалд, преди да убият съпруга й?

— Да, господарю. — Майда страхливо кимна и обезпокоено изгледа дъщеря си.

— Значи вие бяхте първата дама на този дом? — продължи да разпитва Вулфгар.

Майда преглътна няколко пъти и прошепна:

— Да, господарю.

— Тогава, мадам, не ви позволявам да се правите повече на селянка. Ходите в тези дрипи, биете се с кучетата за парче хляб и през цялото време оплаквате тежката си участ. Ако бяхте показали поне малко от смелостта на съпруга си и не бяхте се отказали от подобаващото ви място в тази зала, щяхме да се отнесем с вас както трябва. А вие се опитахте да заблудите и мен, и хората ми. Затова сега ви заповядвам да извадите одеждите си и веднага да ги облечете. И преди всичко, да се измиете добре! Престанете с тази глупава игра! Стаята на дъщеря ви от днес е ваша. Вървете там и се облечете като дама.

Майда побърза да изпълни заповедта и Вулфгар отново се наведе над закуската. Когато вдигна очи, едва не се задави. Айслин го наблюдаваше с искрена нежност.

— Май сърцето ви усети известна привързаност към мен, демоазел? — засмя се той и младата саксонка сърдито сведе очи. — Внимавайте, момиче. Искам да бъда откровен с вас. След вас ще дойде друга, след нея и трета. Нищо не е в състояние да ме обвърже с една-единствена жена. Пазете сърцето си.

— Вие май надценявате привлекателната сила, която се излъчва от вас, милорд — отговори с достойнство тя. — Вие сте мой враг, нищо повече.

— Така ли? — усмихна се весело Вулфгар. — Тогава ми обяснете едно, демоазел: може би имате обичай да целувате враговете си винаги така горещо?

Айслин поруменя от срам.

— Лъжете се, господарю. Онова, което сте сметнали за желание, е било израз на гореща вътрешна съпротива.

Усмивката на Вулфгар стана още по-широка.

— Да ви целуна ли отново, скъпа? Така ще докажа, че съм прав.

Айслин хладно отговори на погледа му.

— Робът няма право да възразява на господаря си. Ако сте го възприели като нежност, аз няма да се опитвам да ви разубедя.

— Разочаровате ме, Айслин. Бързо се предадохте.

— Нямам друг избор, милорд. В противен случай трябва да изтърпя целувката ви или дори нещо по-лошо. По-добре е да се съглася с вас.

— Направете го при по-подходящ случай, демоазел.

Когато тежката порта се разтвори с трясък, Керуик плахо се отдръпна в сянката. На прага застана Рейнър. Рицарят направи няколко крачки напред, застана пред Айслин, измери я с подигравателен поглед и дълбоко се поклони.

— Желая ви добро утро, гълъбице моя. Както виждам, прекарали сте чудна нощ.

Айслин се усмихна прелъстително. Щеше да му даде да се разбере.

— Разбира се, сър. Нощта беше прекрасна.

Рейнър се слиса и Айслин злобно отбеляза развеселената усмивка на Вулфгар.

— В студена нощ като тази е особено приятно да се топлиш с жена в постелята си — промърмори Рейнър и се обърна към Вулфгар: — Не е лошо да опитате и Хлин, особено когато ви омръзнат тръните и копривата в собственото ви легло. Тя прави само онова, което й заповядаш, а зъбите й не са и наполовина толкова остри, колкото на тази тук.

— Предпочитам по-оживени забавления — изръмжа недоволно Вулфгар.

Рейнър равнодушно вдигна рамене и си наля бира в един от големите рогове. Отпи голяма глътка и доволно въздъхна:

— Ооох! — После пое дълбоко въздух и остави празния рог на масата. — Както заповядахте, селяните излязоха на работа. Част от хората ни охраняват града от разбойници и крадци. Други са разпределени по двама при крепостните.

Вулфгар доволно кимна.

— Съставете малки отреди и им заповядайте да обходят цялата област. — При всяко нареждане върхът на ножа рязко потрепваше по масата. — Всеки отряд да се състои от петима души на коне. Ще им наредите след три дни да се приберат у дома. Всяка сутрин, с изключение на съботата, ще пращате нов отряд, винаги в различна посока. След една миля да дадат сигнал с тромпет, след пет мили да запалят огън, за да уведомят следващите ги отряди. Така винаги ще знаем дали напредват необезпокоявани и ще можем да вземем необходимите мерки.

Рейнър процеди през зъби:

— Отлично сте го измислили, Вулфгар. Май открай време сте убеден, че ще бъдете новият господар на тази област.

Вулфгар сърдито вдигна вежди, но не отговори на отправеното му обвинение. Макар и в напрегната атмосфера, разговорът продължи с други теми.

Айслин внимателно наблюдаваше двамата мъже. Разликата помежду им беше очевидна. Рейнър беше както обикновено дързък и груб, докато Вулфгар оставаше спокоен и сдържан. Ако първият налагаше със сила волята си, вторият винаги даваше добър пример на хората си и те го следваха доброволно.

Хвърли случаен поглед към стълбата и с вик скочи от мястото си. Там беше застанала майка й — същата онази жена, която познаваше и обичаше от детинство. Нежната фигура беше гордо изправена. Блеснала от чистота, облечена в одеждите си на господарка, Майда се беше погрижила да закрие посивелите си коси и голяма част от измъченото бледо лице с прозирно покривало. Тя пристъпи напред, грациозна като младо момиче, напълно естествена във величието си. При тази гледка сърцето на Айслин заби от неудържима радост.

Вулфгар също изглеждаше доволен. Рейнър обаче изруга, скочи като бесен и сграбчи старата жена за косите. Никой не успя да му попречи да смъкне булото й. Майда нададе силен вик и се строполи на земята. Айслин ужасено видя как милото лице на господарката на Даркенвалд отново се разкриви в безумна гримаса.

Рейнър ядно вдигна юмрук.

— Как се осмеляваш да облечеш скъпоценни одежди и да се пъчиш пред господарите си като някоя кралица? Сега ще ти дам да се разбереш! Кучетата скоро ще оглозгат дъртите ти кокали! — И се наведе да я удари.

В този миг юмрукът на Вулфгар се стовари заповеднически по масата.

— Веднага спрете! — заповяда властно той. — Не причинявайте зло на старата жена. Тя се появи в предишните си одежди по моя изрична заповед.

Рейнър отстъпи крачка назад и мрачно изгледа началника си.

— Превишавате пълномощията си, Вулфгар. Нямате право да връщате на тази стара вещица достойнството й на господарка. Намерението на Вилхелм беше да лиши съпротивляващите се лордове и семействата им от титлите и земята и да сложи на тяхно място наши, изпитани в битките хора. Първо ми отнехте заслужената награда, сега пък връщате положението на тази саксонска дама, а накрая…

— Не оставяйте гневът да замъгли острия ви поглед — отвърна спокойно Вулфгар. — Надявам се, много добре разбирате, че бедните саксонски селяни не могат дълго да понасят гледката на унижената си господарка. Няма да мине много време и те отново ще посегнат към оръжията. Тогава ще трябва да им отвърнем със същото и накрая под владичеството ни ще останат само безсилни старци и пеленачета.

— Нима желаете войниците на херцога сами да засяват нивите и да доят кози? Не е ли по-добре да възвърнем част от гордостта на саксонците, да намалим страха им и да ги направим по-податливи към заповедите ни, докато завладеем цялата страна? Всъщност аз не им давам почти нищо, макар в очите им това да изглежда много. Така ще ги принудя да плащат данъците си. В крайна сметка печелившият ще бъда аз. Някоя и друга отстъпка, малко повече доброта — така няма да има мъченици и светци. Тя си остава тяхната господарка и те не проумяват, че важна е единствено моята воля.

Рейнър поклати глава.

— Не се съмнявам, че ако Вилхелм загине в бой, вие ще се обявите за отдавна изчезналия му брат, Вулфгар, и ще се опитате да завладеете короната. Но изслушайте ме, ако обичате — продължи коварно той. — Ако дори веднъж направите грешка, аз ще се явя и ще сложа край на проклетия ви възход. — Поклони се подигравателно и побърза да напусне залата.

Когато портата се затвори зад черния рицар, Айслин изтича при майка си и се опита да я успокои. Старата жена се беше свила на пода и жално хленчеше. Беше като замаяна и не виждаше, че мъчителят й си е отишъл. Айслин обви с ръка раменете й и положи главата й на гърдите си. Устните й зашепнаха нежно и успокояващо. Когато след малко вдигна очи, видя изправилия се пред тях Вулфгар и се стресна. Ала в погледа на норманина се четеше нещо, което много приличаше на съчувствие.

— Отведете я в стаята й и се погрижете за нея — заповяда рязко той и Айслин за малко не избухна. Норманинът й обърна гръб и закрачи навън. Младата жена отново се зае с безсилната Майда, помогна й да се изправи и я придружи нагоре по стълбата.

Отведе я в стаята, положи я на леглото и замилва посивелите коси. Хленченето премина в тихо хълцане и след малко майката задиша по-спокойно. Скоро се унесе в неспокоен сън и в стаята се възцари тишина.

Айслин се зае да подреди стаите, тъй като натрапниците бяха разхвърляли вещите им по целия коридор. След малко отиде до прозореца и тихо отвори капаците, за да пусне вътре топлото утринно слънце. Чу отвън заповеднически глас, който обявяваше наказанието на Керуик — двадесет удара с камшик.

Наведе се от прозореца и стана свидетел на жестоката сцена. Керуик беше привързан за кола с разголен гръб. Вулфгар стоеше плътно до него. Беше свалил шлема, железните ръкавици и ризницата и ги беше окачил на здраво забития в земята меч. Ала и без оръжие той си оставаше лордът. Държеше в десницата си дълго въже, сплетено на плитка, а на края завързано на възел. Завърши обявяването на присъдата, вдиша ръка и камшикът изплющя върху голия гръб на бедния саксонец. От гърлата на насъбралите се селяни се изтръгна уплашен вик. Ръката на Вулфгар отново се издигна и въжето повторно се стовари върху гърба на нещастника. Този път Керуик болезнено простена. При третия удар остана спокоен, но след четвъртия от гърлото му се изтръгна протяжен стон. След десетия писъците преминаха в задавено хъркане. След петнадесетия слабото тяло увисна безсилно на кола. Когато изплющя и последният, селяните въздъхнаха в един глас. Айслин отчаяно извърна поглед от ужасната сцена.

Струваше й се, че докато траеха ударите, беше престанала да диша. Сега изскочи от стаята и хукна надолу по стълбата. Разтвори тежката порта и застана до измъчения си годеник с обляно в сълзи лице. Керуик беше загубил съзнание и безпомощният й гняв се изля върху Вулфгар. Спусна се към него и хвърли обвинението си право в лицето му.

— Запазихте бедния човек от зъбите на кучетата само за да излеете злобата си върху гърба му! Не ви ли стига, че отнехте земите му и го направихте свой роб?

Вулфгар беше отпуснал плетения камшик и изтриваше кръвта от ръцете си. Когато й отговори, гласът му беше железен:

— Този човек се опита да ме убие в присъствие на всичките ми хора, жено. Обясних ви, че сам предизвика съдбата и че вие не бива да се намесвате в работите ми.

Айслин вдигна глава и понечи да отговори, но Вулфгар не й даде време да го стори.

— Вижте тези хора! — извика той и посочи с ръка селяните. — От днес нататък ще знаят, че всяка необмислена постъпка се наказва. Затова не ме гневете с обвинения и лицемерно съчувствие, Айслин Даркенвалд, защото и вие носите вина за тази ужасна сцена. Ако не бяхте скрили истината, може би нямаше да се стигне дотук. Редно е и вие да понесете част от болката.

Вулфгар се обърна към хората си.

— Вие се заемете да острижете тези хора — заповяда той. — Нека слугите насипят сол в раните му, а после да го сложат да почива. Острижете всички! От днес да се носят по норманска мода.

Айслин учудено го изгледа. Едва когато остригаха брадата и дългите коси на Керуик, тя проумя какво е искал да каже. Селяните възбудено зашепнаха. Мъжете се опитаха да избягат, ала норманите ги заобиколиха. Един по един ги довличаха в средата на площада, за да споделят съдбата на Керуик. Скоро градчето се напълни със смутени селяни, които объркано опипваха избръснатите си бузи и скъсените коси. Унижени и засрамени, хората се изпокриха по хижите си. Вече бяха белязани от норманите. Бяха загубили и последния знак на своята саксонска гордост.

Айслин усети в сърцето си нов прилив на гняв. Влезе решително в замъка и се запъти към спалнята на родителите си. Извади ножицата на майка си, свали си панделката от косата и тъкмо понечи да отреже първата дебела плитка, когато вратата се разтвори с трясък. Твърда мъжка ръка удари ножицата и тя падна на земята. Другата ръка сграбчи рамото й и я обърна назад. Стоманеносивите очи я пронизаха.

— Не ме поставяйте отново на изпитание, момиче! — изгърмя Вулфгар. — Предупреждавам ви за последен път. За всяка отрязана къдрица ще получите силен удар по голия си гръб.

Айслин се сви. Почувства се крехка и безпомощна. Желязната хватка на ръката му я накара да осъзнае болезнено безсмислието на намерението си.

— Добре, милорд — прошепна с пресъхнало гърло тя. — Ще се подчиня на волята ви. Моля ви, не ми причинявайте болка.

Очите на Вулфгар омекнаха. Когато й отговори, гласът му също прозвуча дрезгаво:

— Тогава ми се подчинете във всичко, покорете се изцяло. — Притисна устни в нейните и Айслин си пожела мигът никога да не свършва. Стори й се, че се задушава в дивата му прегръдка, ала по тялото й се разляха предателски топли вълни. Тази груба, жадна уста отне и последните остатъци от собствената й воля.

Когато най-после я пусна, очите му бяха замъглени и по-загадъчни от всякога. Отблъсна я от себе си и Айслин политна към леглото. Вулфгар се запъти с дълги крачки към вратата и сърдито изфуча:

— Жени! — После тресна вратата зад себе си.

Айслин дълго остана загледана в затворената врата. Беше стъписана от собственото си държание. Какво толкова имаше у този мъж, та беше способна едновременно да го мрази от дъното на душата си и да се разтапя от сладост в прегръдките му!

Вулфгар изскочи навън и изкрещя някаква заповед на хората си. Суейн пристъпи към него и му подаде ризницата и шлема.

— Малката е доста дива — усмихна се викингът.

— Така е, но схваща бързо — отговори Вулфгар.

— Мъжете вече се обзалагат вие ли ще я укротите или тя вас — подхвърли иронично Суейн.

Вулфгар се изсмя.

— Нека се обзалагат, щом им доставя удоволствие. Ние с теб знаем колко бързо вълкът излапва момичето, осмелило се да го хване за муцуната. — После обходи с поглед хоризонта и продължи: — Да тръгваме. Нетърпелив съм да огледам обещаните ми земи.

Господарският дом утихна. Вулфгар беше оставил тук само двама-трима от хората си. Айслин беше благодарна, че за известно време ще се отърве от нахалните мъжки погледи, и се зае е грижи за ранените. Вулфгар беше заповядал на хората си да се обръщат към нея и да я оставят да ги лекува както намери за добре. Надвечер беше почистила и обгорила и последната рана и можа да си отдъхне.

След малко двама крепостни внесоха в залата Керуик и внимателно го положиха в ъгъла. Глутницата го наобиколи с див лай. Айслин сърдито разгони едрите песове.

— Защо го донесохте тук? — попита тя. Не можеше да познае селяните с новите им физиономии.

— Така заповяда лорд Вулфгар, милейди. Каза, че щом дойде в съзнание и натъркаме със сол раните му, трябва да го доведем тук, при кучетата.

— Май сте сбъркали — изсъска сърдито тя и посочи изпадналия в дълбоко безсъзнание Керуик.

— Изгуби съзнание, докато го носехме насам, милейди.

Айслин нетърпеливо им кимна да си вървят и коленичи до годеника си.

— О, бедни ми Керуик, какво изтърпя заради мен!

Хам донесе билки и чиста вода. По лицето му се стичаха сълзи. Коленичи до нея и започна да й подава необходимото. Айслин разбърка благ мехлем и когато вдигна очи, с изненада забеляза измъченото му лице.

— Лорд Керуик беше винаги добър с мен, милейди — прошепна момчето. — А те ме принудиха да гледам, без да мога да му помогна с нищо.

Айслин отново се приведе над безжизненото тяло.

— Никой мъж с английска кръв не можеше да стори нищо в тази ситуация. Нека ни послужи за предупреждение. Норманският камшик ще изплющи и над нашите глави, ако не се подчиняваме. А може и да ни убият.

Младият момък отговори е треперещ от омраза глас:

— Двама от тях непременно ще платят с живота си. Първият е рицарят, който уби баща ви, а вторият е лорд Вулфгар, който ви отне честта и причини това ужасно зло на лорд Керуик.

— Не се оставяй чувствата да те водят — произнесе предупредително Айслин.

— Отмъщението е сладко, милейди.

— Не! Дори не бива да мислиш за такива нещо, Хам — продължи настойчиво тя. — Баща ми загина като герой, с меч в ръка. Много от норманите намериха смъртта си от неговата ръка. А що се отнася до Керуик, бичуването ми се струва меко наказание, като си припомня как нападна Вулфгар с нож в ръка. Освен това не той ми отне честта, а Рейнър. Ще отмъщаваш само на човека, който заслужава отмъщение. О, Хам, аз сама ще си отмъстя! Кълна ти се във всичко свято, ще съумея да докажа, че честта ми е не по-малко скъпа от кръвта на този проклет норманин. — Тя изправи рамене и в гласа й прозвуча горчивина. — Победиха ни в жестока битка и трябва да им се подчиним поне за известно време. Затова не губи време да тъгуваш по миналото, Хам, а се постарай да спечелиш утрешния ден. Върви сега, момче, и остави лошите мисли. Те могат да доведат само до ново нещастие.

Момчето понечи да каже още нещо, но само се поклони и почтително напусна залата. Айслин отново се зае с мехлема и в този миг забеляза широко разтворените очи на годеника си.

— Странен начин на отмъщение, Айслин. С радост се отдавате в ръцете му и го умъртвявате, като лягате под него. О, проклятие! Проклятие! — простена Керуик. — Нима забравихте свещената клетва, която ни свързва? Вие сте моя! — Той направи опит да се изправи, но със стон се отпусна на коравия под.

— О, Керуик! — промълви потиснато Айслин. — Опитайте се да ме изслушате. — Тя го притисна да легне и продължи: — Мехлемът ще облекчи болките и раните скоро ще се затворят. Боя се обаче, че нямам лек за мъката, която ми причини злият ви език. Взеха ме против волята ми. Не разбирате ли, че имаме работа с жестоки и силни воини? Вие не сте нищо повече от обикновен роб, нямате дори собствено оръжие. Ако не искате главата ви да се търкулне в пропастта, не предприемайте нищо срещу натрапниците, заклевам ви! Убедихте се на собствен гръб, че умеят да наказват безмилостно. Не искам да изкопая нов гроб до този на баща си. Не мога да спазя клетва, дадена в съвсем друго време и нарушена против волята ми, нито мога да искам от вас да спазите своята клетва и да вземете обезчестена годеница. Задълженията ми са вече други. Ще се посветя на бедните същества, които служиха честно и почтено на баща ми. Ако успея да облекча поне част от страданията им, това ще бъде най-голямата ми награда. Затова не ме съдете твърде строго, умолявам ви, Керуик!

— Обичам ви! — изхълца момъкът. — Как можахте да допуснете до себе си друг мъж, как можахте да изтърпите прегръдките му! Знаете, че ви желаех, както всеки мъж желае любимата жена. Ала ме помолихте да изчакам до сватбата, и аз, глупакът, обещах да пазя честта ви. А ето че без колебание избрахте норманския военачалник за свой любовник. Ако ви бях притежавал истински, може би щеше да ми бъде по-лесно да изтрия мислите за вас от главата си. Сега обаче не мога да се отърва от представата, че докато аз се мъча тук, врагът ми се забавлява в леглото с вас.

— Простете ми, моля ви — прошепна смирено Айслин.

Момъкът зарови лице в сламата и тялото му се разтърси от хълцане. Айслин се надигна с тъга и побърза да се отдалечи. Не можеше да стори нищо повече нито за телесните, нито за душевните му рани.

Откъм вратата долетя някакъв звук и младата жена стреснато обърна глава. Там, широко разкрачен, стоеше Вулфгар. Сивите очи бяха впити в лицето й със странно изражение. Почервеня, тъй като не знаеше дали е чул целия й разговор с Керуик, ала веднага се сети, че норманинът не владее езика им.

Обърна се рязко и изтича нагоре по стълбата. Усети очите му в гърба си и се почувства по-сигурна едва когато затръшна зад себе си вратата на спалнята. Изплака и се хвърли на леглото.

Керуик никога нямаше да проумее защо избра норманина за свой любовник. Сигурно я смяташе за леко момиче. После се сети за презрението, изписано в очите на Вулфгар, и в сърцето й отново се надигна гняв. Той си въобразява, че съм длъжна да се подчинявам на капризите му, каза си тя, но скоро ще научи нещо по-добро! Вълкът още не ме е направил своя, а и няма да ме получи, защото отлично умея да се справям с простата му норманска логика. Ще го опитомя, още преди да се е усетил.

Беше потънала в мислите си и изобщо не чу отварящата се врата. Обърна се стреснато едва когато Вулфгар спокойно проговори:

— Май ще препълните канала с потоците сълзи, които проливате.

Айслин се изправи и гневно впи очи в неговите. Направи отчаян опит да потисне мъката в сърцето си и побърза да приглади косите си.

— Бедата ми е голяма, лорд Вулфгар. Баща ми загина в бой, майка ми се унижава да служи като робиня, домът ми е опустошен, а честта ми — отнета завинаги. Кой може да ми оспори правото на плач и тъга?

Очите на Вулфгар внимателно следяха движенията й.

— Признавам правото ви да проливате сълзи, демоазел. Правете го, щом не можете другояче. Ала не се бойте, че ще ви сторя нещо лошо. Кълна се, че досега не бях виждал жена със силен дух и кураж като вашите. Струва ми се, че никое нещастие не е в състояние да ви сломи — усмихна се той и пристъпи към нея. Айслин се принуди да вдигне глава, за да може да го погледне в очите. — Истината, малка лисичке, е, че от ден на ден ставате все по-красива. — После погледът му отново стана суров. — Ала и най-красивата жена винаги трябва да помни кой е господарят й. — Вдигна ръка и захвърли ръкавиците пред краката й. — Вдигнете ги и помнете, че сте в ръцете ми. Също като тези ръкавици вие сте моя и нямате друг господар.

Айслин гневно го изгледа.

— Аз не съм робиня — отговори с достойнство тя. — Не съм и ръкавица, която ще носите известно време и после небрежно ще я захвърлите на пода.

Пепелявата вежда се вдигна, а около устните му бавно се изписа иронична усмивка. Очите бяха по-студени от стомана.

— Така ли, демоазел? Стига да поискам, ще ви направя своя още в този миг. Ще ви пояздя като породиста кобила, а после ще ви забравя, както съм забравял всички жени досега. Имам по-важни задължения. Не си въобразявайте, че сте кой знае какво. Вие сте само една обикновена робиня.

— Не, милорд — отговори тихо, ала решително Айслин. — Робът няма свой живот, той служи единствено на господаря си. Ала ако ме принудите да ви стана робиня и почувствам, че собствената ми воля вече няма никакво значение, аз без колебание ще посегна към спасителния изход на смъртта.

Вулфгар протегна ръка и улови брадичката й. Привлече лицето й към своето и внимателно я измери с поглед. Почувства вътрешната й съпротива и присви очи.

— Права сте — промърмори почти нежно той. — Никой мъж не е в състояние да ви направи своя робиня. — После рязко дръпна ръката си и се извърна. — Ала не прекалявайте, демоазел. — Изгледа я през рамо и сърдито продължи: — Иначе ще реша друго. Може и да направя опит да ви поробя…

Айслин смутено се изчерви.

— А после, милорд? — попита тихо тя. — Ще стана една от многото жени, които за кратко са задоволявали прищевките ви и накрая сте ги захвърлили като непотребни ръкавици, така ли? Нима нито една жена не е успяла да завоюва благоразположението ви и да остане за дълго в мислите ви?

Вулфгар тихо се изсмя.

— О, разбира се, че се опитваха. Вдигаха полите си колкото се може по-високо. Ала за мен това не беше повече от игра. Никоя от тях не завладя сърцето ми.

Айслин се видя на крачка от победата.

— Това и за майка ви ли се отнася, милорд? — попита тържествуващо тя и си помисли, че е щракнала капана.

Ала в следващия миг я обхвана смъртен страх. Лицето на мъжа потъмня от гняв, в очите му блеснаха светкавици, цялото му тяло се разтърси. Айслин уплашено вдигна ръка да се защити от страшната му ярост.

— Никога! — изсъска през стиснати зъби норманинът. — Най-малко тази благородна дама!

Обърна се и с бързи стъпки напусна стаята. Гневът му беше толкова показен, че Айслин веднага разбра: в сърцето на незаконнороденото дете нямаше и капчица любов към родната му майка.

ГЛАВА ПЕТА

Вулфгар изскочи навън. Внезапно прозвуча вик и нечия ръка посочи към близките хълмове. Норманинът я проследи с очи и веднага забеляза черния дим, издигащ се над билото. Изрева някаква заповед и няколко от хората му се метнаха едновременно с него на седлата. Суейн застана зад господаря си и едри буци кал полетяха изпод тежките, бясно препускащи копита.

Само след няколко минути мъжете изкачиха хълма и се спуснаха в галоп от другата му страна. Видяха пред себе си голям навес за сено и скромна селска хижа, обгърнати в пламъци.

Когато се приближиха, Вулфгар потръпна от ужас. Седем или осем трупа лежаха разпръснати по площадката, между тях и двамата свободни жители, които беше назначил да пазят този отдалечен имот. От телата стърчаха дълги стрели, с каквито обикновено си служеха норманите. Близо до хижата беше проснато тялото на младо момиче, обезобразено до неузнаваемост, убито, след като беше послужило да задоволи низките страсти на разбойниците. Изпоцапана, покрита с рани старица се измъкна от някаква дупка и се хвърли върху изстиващото тяло на детето си.

Около дузина мъже се отдалечаваха бегом през полята. Ала Вулфгар насочи вниманието си към шестимата ездачи, които тъкмо изчезваха в гъсталака. Заповяда на хората си да преследват пешаците, после кимна на Суейн и заби шпори в слабините на жребеца си.

Мощните бойни коне знаеха какво се иска от тях. Мускулите им равномерно се вдигаха и отпускаха под тънката кожа. В дивия си устрем сякаш не стъпваха на земята. Скоро започнаха да настигат разбойниците. Вулфгар извади меча от ножницата и нададе пронизителен боен вик. Мощният бас на Суейн го последва.

Двама от ездачите забавиха ход, обърнаха конете и зачакаха преследвачите си. Вулфгар насочи коня си встрани, докато Суейн се нахвърли право срещу тях. Събори единия от седлото и заби бойната си брадва в гърдите на втория. Когато Вулфгар се обърна, видя викинга да се бие с падналия. Знаеше, че приятелят му без усилия ще се справи с един противник, и спокойно се насочи към четиримата пред него.

Мъжете спряха конете си и застанаха в боен ред. Вулфгар отново нададе бойния си вик, който проехтя далеч над самотните поля. Хън се втурна в луд галоп сред групата конници. Щитът на Вулфгар посрещна четири копия, без ръката му да трепне. В същия миг десницата се стрелна напред и дългият меч отсече главата на първия нападател. Конят ужасено хукна да бяга с мъртвото тяло на гърба си. Хън се отдалечи от разбойниците, но леко притискане в слабините му напомни да спре. Завъртя се наляво и в същото време Вулфгар замахна с меча. Тежкото оръжие разтроши щита на втория противник и се заби дълбоко в гърлото му. Мъжът изхърка и политна назад. Вулфгар светкавично вдигна крак и го изрита от седлото.

Третият вдигна меч и се нахвърли срещу норманския рицар. Внезапно очите му блеснаха от почуда и се сведоха надолу към рамото. Ръката увисна отсечена, а последвалият втори удар го избави от страданията му. Просна се на земята и изплашените коне стъпкаха безжизненото тяло. Когато последният забеляза, че всичките му другари са паднали под бляскащото острие, панически се втурна да бяга. Ала дългият меч се заби безмилостно в гърба му и го запрати презглава в размекнатата кал.

Суейн се втурна да помогне на Вулфгар, ала рицарят си беше свършил работата и стоеше гордо изправен на седлото, заобиколен от трупове и уплашени до смърт коне. Викингът внимателно изгледа мръсните, дрипави мъртъвци. Рицарските оръжия и щитове никак не подхождаха на мизерното им облекло.

— Крадци по пътищата, нали? — промълви замислено той.

— Точно така — кимна Вулфгар и прибра меча в ножницата. — Както изглежда, претърсвали са за плячка окървавените поля на Хейстингс. — После протегна крак и обърна един от щитовете, украсен с английски герб. — Тия лешояди не са пощадили дори сънародниците си.

Двамата воини събраха изплашените коне и натовариха труповете върху седлата. После поведоха мрачния керван обратно към хижата. Слънцето вече залязваше и двамата побързаха да погребат мъртвите в настъпващия мрак. Единадесетте мъже, които бяха хукнали през полето, се предадоха без бой. Само двама, които се осмелиха да вдигнат мечове, заслужиха по два метра под земята. Вулфгар остави един кон и няколко златни монети на старата жена, която остана смаяна от щедростта му. Завързаха ръцете на разбойниците, после преметнаха дълго въже около шиите им и ги поведоха към Даркенвалд. Когато влязоха в двора на замъка, луната вече се беше издишала в небето.

Вулфгар скочи от коня пред господарския дом и заповяда да затворят крадците за през нощта, както и да ги охраняват добре. Освободи хората си и влезе в голямата зала. Видя заспалия Керуик, свит между кучетата, и недоволно поклати глава.

После пристъпи до масата и си наля голяма чаша прясно сварена бира. Силното питие го стопли.

Закрачи бодро нагоре по стълбата и отвори вратата на спалнята си. Една-единствена свещ и пламъците на дървата в камината осветяваха стаята. Като видя, че голямата дървена вана е пълна до половината с топла вода, Вулфгар доволно се усмихна. Над огъня висеше голямо ведро, от което също се издигаше пара. На топлите плочи край камината беше поставена табла с месо, сирене и хляб. Е, Айслин се грижеше поне за удобствата му. Робинята явно се учеше да се подчинява.

Очите му спряха върху стройната фигура, свита в големия стол пред огъня. Спящото лице беше съвършено в своята красота. Косите блестяха като разтопена мед в светлината на пламъците. Гърдите леко се повдигаха под тънката нощна риза. Вулфгар се приведе и внимателно отмахна падналата върху бузите й къдрица. Поднесе я към устните си и вдъхна дълбоко свежия й, чист дъх. Изправи се рязко, почти изплашен, защото ароматът замайваше главата му. Ножницата на меча се удари със звън в тежкия стол и събуди спящото момиче.

Айслин скочи и по съненото й лице се изписа уплаха. Ала когато го позна, чертите й се отпуснаха, устните се усмихнаха и от тях се изтръгна доволна въздишка.

— Вие ли сте, милорд? — прошепна тя и се изправи.

При вида на съблазнително протягащото се младо тяло кръвта заби в слепоочията му. Отстъпи крачка назад, за да се предпази от изкушението, и започна да сваля тежката си броня. Когато остана само по ленена долна риза и къс платнен панталон, се обърна отново към Айслин и младата жена поруменя. Побърза да прибави нови дърва в огъня.

— Защо не сте си легнали досега, демоазел? — попита хладно норманинът. — Вече е късно. Може би искате да ме питате нещо?

— Господарят заповяда да приготвя гореща баня за тази вечер. Напълних ваната и поддържах вечерята топла.

Очите му остро се впиха в нейните.

— Не се ли страхувахте, докато ме нямаше? Нима се доверявате на норманите?

Айслин спокойно отговори на погледа му и скръсти ръце зад гърба си.

— Чух как отпратихте Рейнър с важно поръчение. Тъй като съм ваша собственост, хората ви не смеят да ме докоснат. Изглежда се страхуват до смърт от вас.

Вулфгар реши да не обръща внимание на шегата й.

— Готов съм да изям цяло печено прасе. Умирам от глад, затова банята ще почака.

Айслин се обърна да поднесе вечерята и очите на мъжа се впиха в стройния гръб. Възхити се от гъвкаво поклащащите се бедра и в съзнанието му неволно изникна образът на голото й тяло, който през целия ден не искаше да го напусне. Победата над разбойниците беше възбудила духа му и близостта на ухаещото женско тяло караше кръвта да бие с все сила в слепоочията му. Когато вдигна очи, Айслин срещна внимателния и в същото време отнесен поглед на мъжа и смутено се изчерви.

Ала когато пристъпи към нея, нещо дълбоко в душата й я накара да отстъпи крачка назад. Вулфгар спря и се потопи цял в дълбините на големите виолетови очи. Ръката му се протегна и нежно обхвана гръдта й.

— Аз мога да бъда също така нежен, както Рейнър — пошушна дрезгаво той.

— Но той не беше нежен, милорд — промълви нерешително тя, не знаейки дали да избяга или да се опълчи насреща му. Ръката не се движеше. Само палецът притискаше зърното на гръдта й.

— Какво е това, момиче? — попита иронично норманинът. — Много ме интересува.

Айслин сърдито вирна брадичка.

— Няма да играя повече тази игра, милорд. Не мога да ви предложа нищо, което вече не сте видели.

— О, защо така студено, момиче? Надявах се, че огънят в камината е затоплил кръвта ви.

— Предпочитам вашата да се поохлади малко, милорд.

Вулфгар отметна глава назад и гръмогласно се разсмя.

— Знаех си аз, че сте много забавна — и в леглото, и извън него.

Айслин отблъсна ръката му.

— Заповядайте на масата, милорд. За разлика от вас яденето непременно ще изстине.

— Говорите като законна съпруга, а аз не съм ви провъзгласил дори за любовница — отговори укорително той.

— Подготвили са ме отлично за семейните задължения — отговори твърдо Айслин. — Но не разбирам нищо от задълженията на любовница.

Вулфгар сви рамене.

— Щом ви харесва, разрешавам ви да се смятате за моя законна съпруга, малка моя Айслин.

— Не ми е възможно да го сторя без благословията на свещеник — отговори хладно тя.

Вулфгар продължаваше да я гледа с явна благосклонност.

— Нима няколко най-обикновени думи са достатъчни да ви дадат сигурност за цял живот?

— Точно така, милорд — заяви тържествено тя. — Момичетата твърде рядко имат право да избират сами съпруга си. Вие сте като всеки друг мъж, само дето сте норманин.

— Нали казахте, че ме мразите — напомни й иронично той.

Айслин вдигна рамене.

— Познавам много момичета, които мразеха съпрузите си.

Вулфгар пристъпи още по-близо.

— Но те са били старци и са можели да се качват върху младите си жени само с чужда помощ, нали?

— Не мога да отговоря на този въпрос, милорд — промълви уклончиво тя.

Вулфгар тихо се изсмя и вдигна една от златите къдрици.

— Разбира се, че можете, демоазел. Никоя жена не би се оплакала да има в леглото си силен и здрав мъж. Уверявам ви, че с мен ви очакват само приятни неща.

Айслин подигравателно го изгледа.

— Да не би да молите за ръката ми, милорд?

Вулфгар рязко се извърна и сърдито вдигна вежди.

— Какво? И да се мъча цял живот в робство? Никога!

Отстъпи крачка назад, ала Айслин не сваляше очи от него.

— А какво ще кажете за незаконнородените си деца? — попита тихо тя. — Как живеят те?

— Засега няма такова нещо — изръмжа недоволно Вулфгар и иронично изкриви устни. — Ала с вас нещата може скоро да се променят.

Айслин поруменя от гняв.

— Много ви благодаря за предупреждението — отвърна саркастично тя. Колко го мразеше в този миг! Как умееше да я разгневи до крайност и да се забавлява с безпомощната й ярост…

Вулфгар вдигна рамене.

— Е, може пък да сте безплодна.

— О! — Айслин едва не се задави от бяс. — Без съмнение, това ще бъде добре дошло за вас. Все пак искам да знаете, че ще извършите грях, ако ме принудите да легна в леглото ви, без да сме разменили брачни клетви.

Вулфгар се изсмя и седна на масата.

— Не съм виждал инат като вас, жено. Ако ви избера за своя съпруга, ще сторите всичко да размекнете сърцето и ръката ми, ще ме принудите да помагам на народа ви. О, каква благородна задача — да се жертваш за семейството и бедните селяни… — Веждите му сърдито се сключиха. — Но аз няма да спечеля нищо от толкова благородство.

— Днес свещеникът не пристигна — проговори тихо Айслин, желаейки да смени темата. Вулфгар спокойно се зае с яденето. — Забравихте ли обещанието си? Трябва да благослови гробовете.

— Не съм забравил — отговори, дъвчейки, Вулфгар. — Извикали са го другаде, ала веднага щом се върне в Крейгън, хората ми ще го изпратят тук. Имайте търпение. До няколко дни със сигурност ще дойде.

— Селяните ми казаха, че са видели имота на Хилда в пламъци. Заловихте ли крадците?

— Да — отговори Вулфгар и втренчено я погледна. — Нима се съмнявахте?

Айслин отговори на погледа му, без да мигне.

— Не, господарю. Междувременно зная, че сте мъж, който получава всичко, което си е пожелал. — Обърна се настрана и тихо попита: — Какво ще ги правите?

— Те убиха дъщерята на старицата, а аз пронизах с меча си четирима — отговори мрачно Вулфгар. — Хората ми убиха още толкова. Останалите ще получат утре сутринта по няколко удара с камшик, после ще трябва да отработят убийството на момичето. Старата жена ще получи обезщетение за дъщеря си. След това ще станат мои роби.

Продължи да дъвче печеното месо, без да я изпуска от очи. Айслин побърза да си потърси някаква работа из стаята.

— Крадците оказаха ли съпротива? — попита тихо тя. — Обикновено са страхливци. Идваха тук и по-рано. Татко напразно ги гонеше.

— Суейн и аз подгонихме шестима, които бяха въоръжени.

Айслин вдигна очи.

— Надявам се, че не сте ранен?

Вулфгар се облегна назад и с усмивка срещна погледа й.

— Не. Само няколко дреболии. — Вдигна длани насреща й и Айслин едва не изписка при вида на отеклите, зачервени ръце. — Трябваше да си взема ръкавиците, демоазел. Излязох глупак, че ги оставих тук.

— Добре сте си послужили с меча.

— Трябваше. Животът ми зависеше от това.

Вулфгар се надигна и започна да се съблича. Айслин побърза да отвърне поглед и се зае отново с домашните си задължения.

Когато остана само с тънката кожена препаска, Вулфгар я повика. Айслин хвърли поглед през рамо и видя, че й сочи превръзката на бедрото си. Взе ножицата и отиде при него. Коленичи, разряза превръзката и внимателно оголи раната. Видът й беше много по-добър. Предупреди го да не прави резки движения, за да не я разтвори отново, и забърса краищата с чиста кърпа. После бързо се обърна настрани и го изчака да влезе във водата.

— Няма ли да се присъедините към мен, демоазел?

Айслин рязко се обърна и го изгледа смаяно.

— Милорд!

Вулфгар се изсмя и тя разбра, че отново се е уловила на въдицата му.

— Нищо, Айслин, следващия път. Когато се опознаем по-добре.

Младата жена почервеня от срам и се оттегли в сянката. Оттам можеше да го наблюдава, без да я забележи. Въпреки това мъжът непрекъснато поглеждаше в нейната посока. Ала очите му напразно се мъчеха да пробият непрогледния мрак.

Най-после излезе освежен от ваната. Първите му думи я накараха да трепне.

— Елате тук, Айслин.

Страхът посегна с железни клещи към сърцето й. Поколеба се, измъчвана от въпроса, какво ли възнамерява да прави с нея, и се запита не е ли по-добре да избяга. Вратата не беше залостена. Не, не биваше да го прави. Надигна се и, треперейки, пристъпи напред. Коленете й омекнаха. Застана пред него и се почувства слаба и безпомощна. Въпреки страха си събра сили и вдигна очи насреща му. С облекчение забеляза обичайната подигравателна усмивка.

— Да не мислите, че съм забравил веригата, скъпа? Нямам ви достатъчно доверие.

Страхът изчезна. Остана неподвижна, докато пръстите му заключиха веригата около глезена й. После норманинът залости вратата, духна свещта и се изтегна в леглото, без да й обръща повече внимание. Айслин постоя известно време, после пристъпи към края на леглото, където бяха нахвърляни няколко овчи кожи, и свали тънката вълнена гуна. Усети погледа му върху себе си и предпочете да остане с ленената риза. Разпусна косата си и започна да разресва дългите златни вълни. Топлият полъх на огъня галеше тялото й. Питаше се защо този мъж, който трябваше само да протегне ръка, остава толкова невъзмутим пред прелестите й. Хвърли кратък поглед към него и с уплаха забеляза, че се е надигнал на лакът и не сваля очи от нея.

— Щом не сте готова да споделите леглото ми още тази нощ, демоазел — проговори дрезгаво мъжът — съветвам ви да отложите тоалета си за утре сутринта. Иначе рискувате да забравя добрите си намерения и да взема против волята ви онова, което възбужда до крайност сетивата ми.

Айслин безмълвно кимна и се уви с дебелите кожи, за да скрие тялото си от жадния мъжки поглед.

Минаха няколко дни. Те бяха спокойни, ала Айслин никога не забравяше предупреждението му. Кърпеше дрехите му, обслужваше го по време на ядене, помагаше му да се облича. Денем мъжът сякаш напълно я забравяше. Беше зает да издига с хората си защитни съоръжения срещу разбойнически банди и евентуални въстания на останалите верни на краля англосаксонци.

Скоро Вилхелм изпрати съобщение, че войската му е задържана от холера. Вулфгар получаваше задачата да задържи завзетите земи, докато войската е в състояние да потегли отново. Въпреки че норманинът не промълви нито дума, Айслин имаше усещането, че почти се зарадва на полученото нареждане. Обичаше да го наблюдава незабелязано и все повече се убеждаваше, че има насреща си човек, способен да се справи с всяка ситуация.

Когато вечер залостваше вратата на спалнята, Вулфгар забравяше всичко останало и посвещаваше цялото си внимание на Айслин. Тъмносивите очи следяха всяко нейно движение, и то с такова внимание, че пръстите й почваха да треперят.

Увита в дебелите вълчи кожи, младата жена много добре усещаше, че рицарят остава до късно през нощта буден и я наблюдава.

Една нощ се събуди, треперейки от студ. Надигна се и се отправи към камината с притиснати до гърдите ръце. Чу нечие движение зад себе си и стреснато се обърна. Вулфгар скочи от леглото и бързо се приближи. Голото му тяло беше само неясна сянка в мрака.

— Студено ли ви е? — попита.

Айслин кимна. Зъбите й тракаха. Мъжът грабна голямата кожа от леглото си и я уви около голите й рамене. После пристъпи към огъня и разбърка с дългата маша тлеещата жарава. Нахвърля трески и тънки клони и изчака пламъците да лумнат с нова сила. После отиде при нея, коленичи и отключи веригата. Захвърли я настрани, надигна се и я погледна право в очите. Осветени от трепкащите пламъци, чертите на лицето му изглеждаха изсечени от стомана.

— Ще се задоволя с честната ви дума, че няма да ми избягате. Давате ли я?

— Разбира се — кимна Айслин. — Къде бих могла да отида?

— Тогава сте свободна.

Младата жена се усмихна с благодарност.

— Мразех веригата.

— Аз също — отговори рязко той и побърза да се пъхне в топлото тегло.

След тази нощ Айслин можеше да се движи свободно навсякъде. Обикаляше селището, без да я следват стражи. Ала в деня, когато се върна Рейнър и се запъти право към нея в двора на замъка, развеселено установи, че все пак продължават да я охраняват. Двама от норманите на Вулфгар веднага се завъртяха наблизо.

— Не стига, че непрекъснато ме праща надалеч с все нови и нови задачи, ами и продължава да ви пази като куче — изръмжа Рейнър. — Май го е страх да не ви загуби.

Айслин изкриви устни в подигравателна усмивка.

— Вероятно много добре знае на какво сте способен, сър Рейнър.

Мъжът й хвърли мрачен поглед.

— Вие очевидно се чувствате отлично, демоазел. Нима господарят ви е толкова добър любовник? Не мога да повярвам. Винаги съм знаел, че предпочита красиви момчета.

Очите на Айслин се разшириха с добре изиграна невинност.

— О, сър, сигурна съм, че се шегувате! Никога не бях срещала толкова пламенен и умел любовник. — Видя как Рейнър ядно стисна устни и се наслади на играта си. Продължи с тих, засрамен глас: — Не бих искала да го казвам, ала ще ви призная, че съм напълно в негова власт.

Лицето на Рейнър се вкамени.

— Та той изобщо не е красив.

— Защо смятате така? Никак не съм съгласна с вас. Всъщност едното няма нищо общо с другото, не мислите ли?

— Правите ме на глупак! — изрева Рейнър.

Айслин се усмихна с нежно съчувствие.

— О, сър! Уверявам ви, че не е така. Зная, че нямате много време, затова не очаквам да останете и да ме изслушате, докато ви обясня защо жената предпочита един определен мъж за свой господар.

В този миг по уличките на селището изгърмяха копита. Двамата се обърнаха и видяха Вулфгар и хората му, които влязоха в галоп в двора. С мрачно лице норманският рицар спря коня точно пред тях. Слезе и предаде юздите в ръцете на Гоуейн, един от младите воини. После се обърна към новопристигналия.

— Много скоро се върнахте.

— Да — отговори сърдито Рейнър. — Обходих целия север, както ми заповядахте, но без всякакъв резултат. Англичаните са се барикадирали в къщите и градовете си. Не е възможно да се разбере какво правят зад високите градски стени. Вероятно просто се забавляват по цял ден с жените си, както вие с тази тук…

Вулфгар хвърли развеселен поглед към Айслин, която поруменя до корена на косата си.

— Впрочем, тя твърди, че сте необикновен майстор в любовната игра — продължи с високо вдигнати вежди Рейнър, без да сваля очи от него.

Вулфгар се усмихна с мека ирония.

— О, така ли казва? — С естествен жест сложи ръка на рамото на Айслин и помилва меките къдрици на тила, въпреки че много добре усети как тялото й се скова. Усмивката му стана още по-широка. — Тя също ми доставя всички възможни удоволствия.

— А аз ви казвам, че лъже — изръмжа сърдито Рейнър.

Вулфгар се изсмя.

— Защото с вас беше друго, нали? Като всяка достойна дама тя иска да бъде спечелена с нежност.

Рейнър не можа да се сдържи:

— Но тя няма нищо общо с малките момчета, Вулфгар.

Айслин почувства гневната хватка на мъжките пръсти, но както винаги, Вулфгар успя да запази самообладание и в гласа му нямаше и следа от вълнение.

— Не бива да се самозабравяте, приятелю. Не съм предполагал, че желаете тази жена дори с цената на живота си. Ала ви прощавам, защото тя заслужава дързостта ви. Може би, ако бях във вашето положение, и аз щях да се държа по същия начин. — Ръката му се плъзна към талията на Айслин в нежна милувка. Притегли я по-близо до себе си и продължи: — Съветвам ви да потърсите Хлин. Защото утре рано-рано ще ни напуснете, за да продължите службата си под командата на херцога. Не ви остава много време да задоволите жаждата си.

С тези думи Вулфгар се завъртя на токовете си и повлече Айслин след себе си по стълбите. Когато влязоха в салона, все още окованият в ъгъла на кучетата Керуик вдигна очи към тях. Лицето му се разкриви от ревност и омраза. Видя нежната им прегръдка и едва не изплака от болка, когато норманинът с жест на собственик потупа Айслин по закръгленото задниче, преди да я пусне да си върви. Затвори очи и не можа да забележи как момичето сърдито се извърна и хукна нагоре по стълбите.

Вулфгар пристъпи към Керуик.

— Слушай, малки саксонецо, ако разбираше езика ми, щях да те поздравя за добрия вкус. Ала ти и Де Март сте ужасно неразумни. Желаете това момиче дори с цената на живота си, макар че то безучастно ви отблъсква. А много по-добре би било да не се доверявате на жените. — Наля си бира в големия рог и го надигна, сякаш вдигаше тост в чест на окования. — Жени! Вземай ги и им се наслаждавай. После ги остави и тръгни по пътя си. Никога не ги дарявай с любовта си. Получих този горчив урок още като малко момче.

Обърна се и тръгна нагоре по стълбата. С учудване установи, че спалнята е празна. Разсърди се, защото не можеше да предвиди какъв номер му е погодила този път англичанката. Ясно беше, че искаше да си отмъсти на Рейнър, но да бъде проклет, ако и той се поддаде на номерата й!

Закрачи с твърди стъпки към стаята на майка й и блъсна вратата. Айслин чу влизането му и изненадано скочи. Беше във ваната. покри с ръка голите си гърди, а Хлин, която тъкмо доливаше гореща вода, едва не изпусна тежкото ведро. Притисна се плахо в ъгъла, докато Вулфгар пристъпи напред и безцеремонно изгледа Айслин. Младата жена отговори на погледа му с потъмняло от гняв лице.

— Недоволен ли сте от нещо, милорд? — попита дръзко тя.

Вулфгар се усмихна и бузите й още повече потъмняха.

— Не, демоазел, даже напротив.

Побесняла от гняв, Айслин побърза да се потопи под водата, която се разплиска на всички страни. Очите й се впиха в неговите, изпълнени с недоволство и укор. Непринуденото му държание целеше да покаже пред Хлин, че двамата са любовна двойка.

Вулфгар посочи слугинята.

— Рейнър има нужда от нея.

— Аз също. Тя ще остане тук — отговори дръзко Айслин.

— Много странно — проговори подигравателно норманинът. — Я ми кажете, демоазел, вие май не можете да понесете мисълта, че Рейнър де Март ще се забавлява с друга жена, а? Затова ли не пускате момичето?

Айслин го изгледа още по-сърдито.

— Нека Де Март се забавлява колкото си иска с норманските си мръсници, но аз не желая Хлин да бъде изложена на жестокостта му. Той само я наранява и ако в сърцето ви има поне капчица милост, няма да я оставяте на грубостите му.

— Женските грижи и тревоги никак не ме засягат — сви рамене Вулфгар. После протегна ръка и попипа медноцветните къдрици.

— Това вече го знам — изсъска Айслин.

Хлин се сви страхливо в ъгъла и Вулфгар недоволно попита:

— Защо ме гледа като подплашено зайче? Кажете й, че съм избрал господарката й за леглото си, не нея!

Айслин хвърли поглед към треперещото момиче.

— Господарят няма да ти стори нищо лошо, Хлин — преведе думите му тя. — Може би ще успея да го накарам да те вземе под своя защита. Успокой се сега. Няма от какво да се боиш.

Безцветното русо момиче се поизправи, ала продължи да гледа страхливо към едрия норманин.

— Какво й казахте? — попита Вулфгар.

Айслин се надигна от ваната, правейки се, че не забелязва жадния му поглед, и посегна към голямата кърпа, за да прикрие голотата си. Уви стройното си тяло и застана пред него.

— Казах, че няма да й сторите зло — отговори тихо тя. — Точно както заповядахте.

— Много ми се иска да владея езика ви, за да съм сигурен, че не ме правите на глупак.

— Мъжът сам се прави на глупак. Никой не може да го измами, ако той сам не го допусне.

— Не само сте красива, ами и умна — промърмори ядно норманинът. Пръстите му се плъзнаха по мократа гола ръка. Айслин го изгледа умолително. Беше толкова близо до нея, че бедрото й се притискаше в неговото. Близостта му я правеше слаба и несигурна. Мъжкото тяло веднага реагира. Вулфгар трябваше да стисне юмруци, за да устои на изкушението да я грабне в прегръдките си. Знаеше, че Хлин ги наблюдава внимателно, и се учуди, че въпреки присъствието й страстта заплашваше да го завладее без остатък. Благодари на Бога, че все още носеше желязната ризница, защото тънката кърпа около голото тяло на Айслин само още повече го съблазняваше. Успя да се пребори с изкушението само благодарение на желязната си воля.

— Моля ви, милорд — прошепна Айслин. — Казахте, че сме само роби. Можете да дадете Хлин на когото си искате. Ала ви умолявам — бъдете добър с нея. Тя винаги ми е служила честно и усърдно. Не я унижавайте до положението на проститутка, която трябва да изпълнява желанията на всеки мъж. И в нейното сърце има чувства. Бъдете милостив, моля ви.

Вулфгар я изгледа с мрачен поглед.

— Пак ли просите за нечий живот, Айслин? Ще бъдете ли готова да споделите леглото ми, за да предпазите това момиче от близостта на Рейнър?

Айслин си пое дълбоко въздух.

— Не, Вулфгар. Просто ви моля, нищо повече.

Вулфгар я изгледа пронизващо.

— Изисквате всичко, ала не сте готова да дадете нищо от себе си. Първо се застъпихте за онзи Керуик, сега и за някакво си слугинче. Кога най-сетне ще поискате нещо за самата себе си?

— Нима животът ми е в опасност? — попита тя с очи, впити в лицето му.

— Ами ако е така? — промълви изпитателно той.

— Мисля, че дори тогава няма да се съглася да продам тялото си — отговори бавно и отмерено тя.

— Ще дойдете ли по свое желание, ако ме обичате? — попита тихо Вулфгар.

— Ако ви обичам? — повтори тя. — Любовта е всичко, с което мога свободно да разполагам. Рейнър ми отне онова, което бях решила да запазя за съпруга си, ала любовта е най-големият дар, който мога да дам или да откажа единствено по волята на сърцето си.

— Обичахте ли Керуик?

Младата жена замислено поклати глава и искрено отговори:

— Не. Никого не съм обичала.

— Аз също не съм обичал никоя жена — отговори Вулфгар. — Желал съм десетки.

— Аз не желая никой мъж.

Ръката му помилва нежната буза, после се плъзна надолу по шията й. Почувства треперенето й и подигравателно се изсмя.

— Не ми се вярва сънищата ви да са толкова добродетелни, демоазел.

Айслин гневно впи очи в неговите. На устните й напираше поредният дързък отговор, но Вулфгар побърза да ги заключи с пръст.

— Нека Хлин се грижи за вас, докато Рейнър потегли оттук утре сутринта. Той няма да я търси дълго. Скоро ще се задоволи с първото срещнато момиче. А вас моля да се държите близо до мен, заради своята собствена безопасност. Всеки вижда, че Рейнър изгаря от желание да ви има. Моите воини никога няма да ви докоснат, но от него може да се очаква най-лошото. Скоро ще оцените сигурността на общата ни спалня. Не разчитайте само на собствените си сили.

Айслин се усмихна и край устните й се очерта прелестна трапчинка.

— Аз, разбира се, напълно осъзнавам колко съм защитена от вашата близост и великодушие, милорд. Макар че не спя с вас, а само до вас.

Вулфгар се изсмя като същински дявол и се запъти към вратата.

— Скоро ще оцените и последното предимство, скъпа, бъдете сигурна в това.

На вечерята Айслин зае обичайното си място до Вулфгар. Рейнър се настани от другата й страна. Когато се обърна към Вулфгар, за да го попита нещо, очите на черния рицар направо погълнаха стройното й тяло и спряха запленени върху нежната шия, по която се виеха светли кичури. В слабините му лумна буен пламък. Приведе се към нея и зашепна:

— Той ме праща при Вилхелм, за да ме отдалечи от вас, но аз скоро ще се върна. — Пръстите му помилваха копринения ръкав. — Мога да ви предложа много повече. Семейството ми е влиятелно и ще ме подкрепи. Елате с мен, няма да съжалявате.

Айслин сърдито отблъсна ръката му.

— Моят дом е Даркенвалд. Не ламтя за други богатства.

— Значи ще ви има онзи, които е господар на Даркенвалд? — изгледа я изпитателно Рейнър.

— Домът ми е собственост на Вулфгар, аз също — отговори студено тя, желаейки да приключи разговора. Рейнър се облегна назад в креслото си, премисляйки отговора й.

След вечеря Вулфгар трябваше да напусне за кратко време залата и Айслин предпочете да се оттегли в спалнята. Ала Рейнър вече я дебнеше, скрит в сянката край вратата. Изскочи от скривалището си и застана плътно пред нея. Айслин спря като вцепенена. Рицарят протегна ръце и я сграбчи в обятията си.

— Вулфгар е много непредпазлив по отношение на вас — промърмори дрезгаво той.

— Не би могъл да предвиди, че ще се проявите като дързък глупак — отговори ледено тя, опитвайки се да се изтръгне от прегръдките му.

Рейнър със задоволство плъзна ръка по закръглените гърди, после я притисна към бедрото й.

— Никога не бях помислял, че споменът за една жена ще ме мъчи ден и нощ — прошепна задавено той.

— Желаете ме само защото станах собственост на друг — отговори предизвикателно тя. После с все сила го блъсна. — Пуснете ме! Потърсете си друга да задоволи похотта ви.

— Не мога да намеря жена като вас — промърмори той със заровено в косите й лице. Посегна зад гърба й и блъсна вратата на спалнята. — Оня глупак Вулфгар нека се занимава с конете и воините си! Вашел обеща да пази пред вратата и веднага да съобщи за завръщането му. Едно леко почукване, и готово. Хайде, гълъбице, не бива да губим време!

Айслин вдигна ръце и впи нокти в лицето му. Рейнър я сграбчи за китките, изви ръцете й на гърба и я повлече към леглото. Лицето му се разкриви в сатанинска усмивка.

— Честна дума, лисичке, вие сте дяволско създание! Нямате нищо общо с онова просто селянче, което ми определи Вулфгар.

При мисълта за съперника от гърлото му се изтръгна зъл смях. Затвори вратата с крак и отново се изсмя.

— Вие сте една пълзяща гадина! Подла змия! — изплака Айслин. — По-скоро ще умра, но няма да ви принадлежа отново!

— Много се съмнявам, гълъбице. Няма как да предизвикате смъртта си в следващите няколко минути. По-добре се примирете със съдбата си и аз ще се отнеса към вас с цялата си нежност.

— Никога! — изкрещя сърдито тя.

— Тогава сама сте си виновна — отговори гневно той.

Хвърли я на леглото и преди Айслин да успее да се претърколи настрани, легна отгоре й. Младата жена се отбраняваше отчаяно — като диво животно, заплашено от залавяне. Извиваше тялото си под неговото, опитваше се да го отхвърли от себе си. Молеше се само да и стигнат силите. Вулфгар скоро щеше да бъде тук.

Ала бързо осъзна, че няма да успее да запази достойнството си. Рейнър задърпа одеждите й и разголи потръпващите от отвращение млади гърди. Впи устни в розовото зърно и цялото й тяло се потърси от допира на горещия му език.

— Щом делиш постелята с онзи глиган, непременно ще оцениш удоволствието, което може да ти достави един изискан и опитен любовник — мълвяха задъхано устните му.

— Несръчен грубиян — изсъска тя. — В сравнение с него сте немощен хлапак.

В този миг на прага на спалнята се чу шум. Рейнър изплашено се надигна и остана така с отворена уста. Айслин също се изправи и в този миг вратата се разтвори с трясък. Вулфгар застана широко разкрачен на прага, стиснал в ръка врата на хленчещия от болка Вашел. Захвърли младежа вътре и затисна с ботуш гърба му със спокойното достойнство на победител.

Очите му се насочиха към свилата се на леглото жена. Разбра, че е пристигнал тъкмо навреме. Айслин побърза да притисне с ръка разголените си гърди и да спусне гуната над дългите бели бедра. Мрачният поглед на Вулфгар продължи към побледнелия от уплаха Рейнър.

— Нямам обичай да убивам мъжете заради жени — започна със заплашително спокойствие той, — ала вие, сър Де Март, непрекъснато поставяте на изпитание търпението ми. Нима се съмнявате, че умея да защитавам собствеността си? За щастие Суейн ми съобщи, че е забелязал скрития пред спалнята ми Вашел, а това означаваше, че сте замислили нещо лошо. Ако бяхте сторили нещо на тази жена, нямаше да преживеете утрото.

Вулфгар се обърна и с отмерен жест повика Суейн. Айслин се надигна и с благодарност се усмихна на мощния викинг, който издърпа Рейнър от леглото. Черният рицар безпомощно се извиваше в желязната му хватка.

— Хвърли го в кочината — заповяда Вулфгар, после презрително посочи Вашел. — После вземи този тук и го метни отгоре му. Там ще бъдат в подходящо общество и ще имат време да размислят колко с опасно да посягат към чужда собственост.

Суейн бързо свърши работата си. Вулфгар затвори вратата след него и се обърна към Айслин. Беше възнаграден с ослепителна усмивка на благодарност, но когато пристъпи към леглото, тя побърза да избяга.

— След това унизително преживяване сър Рейнър непременно ще поиска да ви убие — проговори с усмивка тя. — Нанесохте унищожителен удар на гордостта му, без дори да вдигнете меча си. Не смеех и да мечтая, че за честта ми ще бъде отмъстено по толкова бърз и решителен начин.

Вулфгар не сваляше очи от нея, когато мина покрай него с гордата осанка на кралица, притиснала ръце пред разкъсаната гуна.

— Изглежда сте много доволна от развоя на събитията, Айслин. Двама от враговете се бият за вас. Кажете ми само, от кого от нас искате да се отървете първо? Все пак е ясно, че аз заплашвам душевния ви мир много повече, отколкото той.

Айслин се извърна и се усмихна право в проницателните му сиви очи.

— Нима ме смятате за глупачка, милорд? Нали ако не бях под ваша зашита, нямаше да мога да направя и една крачка, без да ме нападнат! Много добре знам, че все още не съм ви се отблагодарила достатъчно за привилегиите, които ми давате, и съм ви много задължена за великодушието. Все пак се надявам, че рицарската чест ви забранява да поискате от мен възнаграждение, недостойно за една дама, с която не ви свързват брачни връзки.

— Глупости! — изръмжа Вулфгар. — Никога не съм обръщал особено внимание на рицарската чест, камо ли спрямо дамите. Бъдете уверена, че ще ви бъде добре заплатено.

Омайната усмивка все още не слизаше от устните й.

— Мисля, че ръмженето е по-опасно от захапката ви, милорд.

Мъжът сърдито вдигна вежди.

— Така ли мислите, демоазел? Сигурен съм, че ще дойде ден, когато ще съжалявате, че не сте се вслушали в предложението ми.

С тези думи мъжът загаси свещите, съблече се на светлината на загасващия огън и тежко се отпусна на голямото легло. След известно време отново заговори с твърд и овладян глас.

— Утре сутринта ще окачите на колана си кама, за да имате с какво да се защитавате. Надявам се да няма повече нападения върху честта ви.

Айслин усмихнато се сви на кълбо пред огнището. Заспа с мисълта за танцуващите отблясъци на огъня върху бронзовокафявата кожа.

ГЛАВА ШЕСТА

Айслин така и не разбра кога замина Рейнър. Казаха й само, че изчезнал още на зазоряване — забързан, кипящ от гняв, но безмълвен. С леко сърце и бодра крачка тя се зае с всекидневните си задължения. Беше много по-уверена в себе си, отколкото вчера, не на последно място благодарение на камата, която висеше на колана й. Вулфгар сам й я връчи, докато се обличаше сутринта. Отблъсна благодарностите й с обичайната си подигравателна усмивка.

Около обяд Айслин седеше с майка си край гроба на лорд Ерланд. Когато случайно вдигна поглед, с изненада видя някакъв мъж да се промъква между дърветата към замъка. Нещо във вида му й се стори странно и след секунди смаяно осъзна, че косите му висят на дълги разбъркани къдрици, а брадата се развява от вятъра. Затаи дъх и майка й също вдигна глава. Ала Айслин не искаше старата жена да забележи нещо и окуражително й се усмихна. Майда с тъга сведе очи към гроба и с тих глас продължи да оплаква починалия.

Айслин страхливо се огледа наоколо, за да разбере дали някой от норманите не е забелязал чужденеца. Ала по нищо не личеше да е така. Надигна се и предпазливо се промъкна към стената на голямата сграда. Когато се увери, че никой не я преследва или наблюдава, бързо изчезна зад ъгъла и се втурна през полянката, за да се скрие в най-гъстия храсталак в края на блатото. Там смени посоката и стъпи на здрава почва, без да обръща внимание на тръните и острите клончета, които се забиваха в одеждите или нараняваха кожата й.

Внезапно чужденецът се появи точно пред нея. Беше застанал между две ниски дървета и явно беше на края на силите си. Веднага позна Томас, един от васалите на баща си, наскоро провъзгласен за рицар. Сърцето й потръпна от радостно облекчение, защото беше смятала, че и той е мъртъв — като толкова други. Изплака и се втурна към него. В първия миг мъжът се стресна, ала веднага я позна и протегна ръце насреща й.

— О, милейди, вече не вярвах, че ще видя отново Даркенвалд — въздъхна той. Очите му бяха пълни със сълзи. — Как е баща ви? Раниха ме при Стеймфърд Бридж и лежах там, докато войската продължи пътя си на юг, за да срещне Вилхелм. — Лицето му стана тъжно. — Лоши времена настанаха за Англия. Загубени сме.

— Норманите са вече тук. Томас — прошепна Айслин. — А Ерланд загина в бои. Трябва да ви скрия.

Погледът му изплашено се насочи към господарската къща. Когато проумя значението на думите й стисна в ръка бойния меч. Айслин успокояващо сложи ръка на рамото му и настойчиво заговори:

— Вървете при Хилда. Скрийте се в къщата й. Съпругът й падна, защитавайки Ерланд, а дъщеря й бе убита от мародери. Ще ви посрещне добре. Ще ви потърся там колкото се може по-скоро и ще донеса нещо за ядене.

Мъжът кимна и хукна между дърветата. Когато изчезна от погледа й, Айслин затича обратно към замъка. С помощта на Хлин събра малко хляб, сирене и месо и ги уви в широката си наметка. Хилда я очакваше пред прага на дома си и побърза да я въведе вътре.

— Как е той? — попита тихо Айслин и хвърли тъжен поглед към Томас, седнал със сведена глава пред огъня.

— Само сърцето му е наранено, милейди, също като моето — пошепна Хилда. — Ще се погрижа за него, не се тревожете.

Айслин й подаде вързопчето.

— Ако някой те попита откъде имаш месо, кажи, че аз съм го откраднала. Не искам да те бичуват заради мен.

— Нека ме убият — отговори старицата. — Животът ми свършва, ала вашият едва сега започва.

— Вулфгар няма да ме убие — отговори Айслин, макар да не беше много уверена в това. — Е, ще скриеш ли Томас тук, ако дойдат да го търсят? Не бива да го хванат.

— Не се бойте, милейди. Имам добро скривалище.

— Време е да вървя. — Айслин се обърна към вратата. — Щом стане възможно, ще донеса още храна.

Тъкмо отвори вратата и се приготви да излезе, когато Хилда нададе силен вик:

— Нормалите!

Айслин вдигна поглед и се вцепени. Отвън стоеше Вулфгар, следван от няколко воини. По гърба й пропълзя леден страх. Сивите очи я пронизаха. Норманинът пристъпи напред и понечи да влезе в хижата, ала Айслин смело се изправи на пътя му. Единственият отговор беше недоволно ръмжене. Протегна ръка и без усилия я отблъсна настрани.

— Не! Той нищо не е направил! — изплака отчаяно тя и се вкопчи в ръката му. — Не го убивайте!

Вулфгар сведе очи към малките ръце, които стискаха ръкава му, и предупредително произнесе:

— Забравяте се, Айслин Даркенвалд. Този саксонец изобщо не ви засяга.

Айслин хвърли уплашен поглед към Томас, изправен в ъгъла с меч в ръка, и отново се обърна към Вулфгар:

— Милорд, Томас е смел воин. Защо трябва да пролеете и неговата кръв, когато решителната битка вече е дадена и той не е направил нищо друго, освен да се бие достойно на страната на господаря си? И той, и баща ми се бяха заклели да служат вярно на краля. О, милорд, моля ви и този път да докажете своята мъдрост и великодушие! Готова съм да вдигна ръкавиците и да остана ваша робиня до края на живота си.

Вулфгар слушаше с каменно лице.

— Предлагате ми неща, които отдавна са мои. Пак ли се намесвате в решенията ми? Махнете ръцете си и се заемете отново със задълженията си. — Той я отхвърли настрани. Запъти се към младия саксонец, следван от двама свои воини. — Значи името ви е Томас? — произнесе хладно той.

Томас неразбиращо погледна към Айслин.

— Кажете му да свали меча си и да дойде с нас — заповяда Вулфгар.

Айслин побърза да преведе думите му и Томас недоверчиво впи очи в тримата нормани.

— Ще ме убият ли, милейди? — попита тихо той.

Айслин замислено се вгледа в каменното лице на Вулфгар, после сведе очи към широките рамене, пристегнати от ризницата, и спокойната, подпряна върху дръжката на меча ръка.

— Не — отговори уверено тя. — Не вярвам да го сторят. Новият господар на Даркенвалд е справедлив към поданиците си.

Томас колебливо отпусна меча и протегна ръце към Вулфгар. Норманинът взе оръжието и тръгна към изхода на хижата. На минаване хвана Айслин за ръка и я бутна да мине пред него. Томас ги последва между двамата нормански воини.

Когато излязоха на яркото слънце, Айслин смутено вдигна очи към господаря си. Лицето му не издаваше нищо. Продължаваше да я държи за ръка и вървеше с отмерени крачки. Сякаш беше забравил присъствието й. Тя подтичваше след него и непрекъснато се спъваше в камъни и корени. Всеки път ръката му я подхващаше по-здраво и й помагаше да запази равновесие. Пусна я едва в залата и отново съсредоточи цялото си внимание върху Томас. Айслин реши да използва случая и да се скрие в стаята си.

— Останете! — изръмжа Вулфгар и тя замръзна на мястото си. Сърцето лудо се блъскаше в гърдите й. Погледна изпод сведени мигли Керуик, който със страх наблюдаваше едрия норманин, после и Майда, която цялата трепереше.

— Какво желаете, милорд? — попита тихо Айслин.

Гласът му беше студен, рязък.

— Желая да ме удостоите с присъствието си, докато ви позволя да си вървите. Седнете някъде.

Младата жена кимна и приседна на една пейка до масата за хранене. Вулфгар се обърна назад и посочи Керуик:

— Свалете му веригите и го доведете тук!

Керуик пребледня, ала беше безсилен да се пребори с двамата яки нормани. Довлякоха го пред новия му господар и той се сви уплашено под строгия поглед.

Суейн гръмогласно се изсмя.

— Малкият саксонец трепери от страх. Какво е направил, та се е изплашил така?

— Нищо! — извика Керуик. — Пуснете ме!

Суейн повторно се изсмя.

— О, ти все пак разбираш езика ни, саксонецо. Прав беше Вулфгар.

— Какво искате от мен? — попита Керуик и отправи безпомощен поглед към Айслин.

Вулфгар замислено се усмихна.

— Томас не разбира езика ни. Трябва да превеждаш.

Айслин облекчено въздъхна. Ала защо ли не накара нея да превежда думите му, след като много добре знаеше, че отлично владее езика му? Вулфгар остро я изгледа. После небрежно заговори, при което не обръщаше внимание на смутения Томас, затова пък толкова по-внимателно наблюдаваше Керуик.

— Кажи на този мъж следното: има избор да носи вериги и да живее като роб, както крадлите, или да заеме отново старото си място, като изпълни три поставени от мен условия. Първо, да сложи оръжие и да се закълне, че няма да го вдигне отново срещу нас. Ще се бие само по моя заповед. Второ, да обръсне брадата и да отреже косите си, както е по нормански обичай. И трето, изисквам още сега да даде васална клетва на херцог Вилхелм.

Докато Керуик превеждаше, Вулфгар пристъпи към Айслин и седна до нея на пейката. Момичето почти не го забеляза, защото следеше внимателно думите, които си разменяха Томас и Керуик. Младият саксонец не искаше да се раздели с разкошните си руси коси. Едва когато Керуик разголи гърба си и му показа едва зарасналите кървави ивици, Томас се подчини и с кимане изрази съгласието си.

Ръката на Вулфгар се отпусна върху рамото на Айслин. Дългите му пръсти нежно се плъзнаха по ключицата, проследиха линията на брадичката и помилваха тила, за да спрат най-сетне в меката извивка на гърдите й. Младата жена смутено забеляза, че Керуик ги наблюдава с потъмняло от гняв лице и свити юмруци. Внезапно осъзна какво смята да прави Вулфгар. Понечи да заговори, ала притискането на ръката му я спря. Погледна в сивите очи и разбра, че е по-добре да си мълчи.

— Струва ми се, че отклонявате вниманието си, Керуик — проговори норманинът, без да сваля очи от нея. — Довършете започнатото.

Керуик отчаяно се опитваше да се съвземе. Опита се да продължи превода, ала гласът му беше задавен и едва се разбираше.

— По-високо, саксонецо. Езикът ти май се е залепил за небцето. Желая думите ми да бъдат ясно разбрани на твоя английски.

— Не мога — процеди през стиснати зъби младежът.

— И защо не можете? — попита почти любезно Вулфгар. — Аз съм вашият господар. Не е ли в реда на нещата да ми се подчините?

Керуик вдигна ръка и посочи към Айслин:

— Тогава не я докосвайте! Нямате право да я милвате! Тя е моя!

Държанието на Вулфгар внезапно се промени. Дългият меч изхвръкна от ножницата и стопанинът му с дълги крачки се втурна към огъня. Стовари блестящото острие върху един грамаден пън и го разсече на две. После вдигна меча и насочи върха му право в гърдите на Керуик, които стоеше неподвижен с побеляло като платно лице. Застана пред него като великан пред джудже.

— Бог ми е свидетел, саксонецо! — изгърмя той. — Днес ме поставяте на най-тежкото изпитание! Вече не сте лорд, нямате нито педя земя. Сега сте само мой крепостен. — Гласът му се понижи в неясно ръмжене. Направи знак с ръка към Айслин и продължи вече по-спокойно: — И двамата владеете френския език, ала освен това тя ми доставя и удоволствия, нещо, което съвсем не може да се каже за вас. Ако желаете да останете жив, не споменавайте повече за отношенията си с нея. — Помълча малко и замислено добави: — Надявам се, осъзнавате истината в думите ми?

Керуик сведе глава.

— Да, милорд. — После решително продължи: — Ала това ще ми коства големи усилия. Трябва да знаете, че много я обичам.

За първи път Вулфгар усети в сърцето си благосклонност и дори уважение към дребния саксонец. Всеки омаян и измамен от жените мъж можеше да разчита на съчувствието му.

— В такъв случай ще смятаме въпроса за приключен — проговори спокойно той. — Вече няма да ви връзват, освен ако ме принудите да го сторя. Отведете този човек със себе си и се погрижете да му отрежат косите и брадата. После го върнете тук, за да даде клетва пред Божия кръст.

Вулфгар се обърна към стълбата, докато Керуик и Томас напускаха залата, следвани от хората му. Изкачи няколко стълби и хвърли поглед през рамо към Айслин, която стоеше като замаяна.

— Защо сте толкова смутена, демоазел? — подразни я с усмивка той и вече сериозно продължи: — Поканих всички мъже от града да се върнат по домовете си. Зимата наближава и трябва да положим задружни усилия, за да задържим глада далеч от себе си. Ако отново откриете някой като Томас, доведете го при мен, вместо да го криете. Няма да му сторя зло. Елате с мен. Време е да хапнем и да утолим жаждата си.

Айслин се надигна и закрачи колкото се може по-достойно нагоре по стълбата. Мина покрай него, без да обръща внимание на развеселения му поглед. Влязоха в спалнята и тя побърза да му помогне да съблече тежката броня.

После застана насред стаята, не знаейки какво да предприеме. Усети болезнено пробождане в сърцето, засегната от непринуденото му държание. Когато той застана пред огъня да се стопли, реши да използва момента и бързо се разсъблече.

Чу някакъв шум и стреснато се обърна. Видя блесналите от желание очи на Вулфгар. Без да се прикрива, норманинът разгледа безупречния гръб, после сведе очи към гъвкавите, стегнати бедра и дългите стройни крака. Странно, но този път Айслин не почувства смущение. По-скоро усети, че в тялото й лумват буйни пламъци. В утробата й пропълзя постоянно нарастваща възбуда, която никак не беше неприятна.

Положи големи усилия да вдигне високо брадичка и да придаде на гласа си подигравателен тон.

— Надявам се, че харесвате онова, което виждате, господарю? Отговорете ми, моля ви, преди да прикрия отново бедното си тяло. Иначе ще бъде жалко да дадете за него дори една от скъпоценните си златни монети.

Очите му се впиха в лицето й. Страстният блясък угасна и отстъпи мястото си на мрачно, недостъпно изражение. Без да каже нито дума, й обърна гръб и изскочи от стаята.

Около разсъмване небето се покри с тъмни, сиви облаци. Паднаха първите едри капки, после се изля проливен дъжд, който напои обилно изсъхналата земя. Айслин сънено се протегна под вълчите кожи и с усилия отвори едното си око, за да види откъде идва светлината, която я беше събудила. Нима Вулфгар е станал рано-рано и е отворил капаците на прозорците? За миг остана вгледана в сивата печена на дъжда, зарадвана от успокояващия тропот на едрите капки. После нечия грамадна сянка закри прозореца и младата жена стреснато скочи. Вулфгар наистина беше станал и стоеше пред нея напълно облечен. Носеше военното си облекло и кожени панталони.

— Прощавайте, милорд. Не подозирах, че ще станете толкова рано. Ей сега ще се погрижа да ви донеса нещо за закуска.

— Не — поклати глава Вулфгар. — Нямам бърза работа. Събуди ме дъждът.

Айслин пристъпи към прозореца и застана до него. Отметна глава и разтърси разсипалите по лицето й къдрици. Косите й се спускаха безредно по гърба чак до бедрата. Когато вдигна очи, Вулфгар протегна ръка и вдигна от гърдите й тежкия кичур.

— Снощи си легнахте късно, милорд. Какво ви задържа толкова дълго буден?

— Със сигурност не удоволствията между бедрата на някоя жена, както може би предполагате.

Айслин се изчерви и се приведе от прозореца, за да улови в сключените си ръце дъждовните капки. Когато понечи да повтори опита си, забеляза втренчения поглед на Вулфгар и замръзна на мястото си. Остана неподвижна, загледана в забулената от дъжда местност. Струваше й се, че присъствието на мъжа прониква до последната фибра на тялото й.

Заговори, без да вдига очи:

— Милорд, вие казахте, че не искате благодарност от мен, ала аз просто трябва да ви кажа колко се радвам на добротата, която проявихте към Керуик. Той е усърден и разумен момък.

— Ако не е замаян от женското коварство — допълни, потънал в мислите си Вулфгар.

Айслин рязко се обърна и с потъмнели от гняв страни отговори:

— Бях вярна на годеника си, докато вашият рицар не ме освободи от тази отговорност.

— Питам се дали верността ви нямаше да се разколебае скоро и без намесата на Рейнър, демоазел…

Младата жена се протегна и втренчи очи в лицето му.

— Керуик беше избран от баща ми и аз се заклех да уважавам това решение до края на живота си. Не съм от ония лекомислени момичета, които се хвърлят във всяко попаднало им легло и се оставят да ги възседне първият срещнат жребец.

Погледът му оставаше втренчен в нейния.

— Моля ви само за едно, сър: обяснете ми защо толкова се страхувате от жените и от предполагаемата им изневяра? — Айслин видя, че лицето му помръкна, но смело продължи: — Защо мразите жените и презирате дори онази, която ви е дарила с живот? С какво го е заслужила?

Белегът на бузата му сякаш пламна. Имаше чувството, че ей сега ще я удари. Обърна се и с гневни стъпки прекоси стаята. Спря до леглото и дълго остана така. После заговори, без да се обръща.

— Така е, тя ми подари живота, но нищо повече. Тя беше първата, която ме презря. Малкото момче, което я молеше за любов, не получаваше нищо, освен зли погледи. Когато то порасна и обърна сърцето си към мъжа, когото смяташе за свой баща, онази жена разруши връзката им. Да, и двамата се отърваха от мен, сякаш ме беше заченала някоя уличница!

Внезапно Айслин усети неудържимо желание да отиде при него и да притисне главата му до гърдите си. Искаше й се да заличи завинаги тази горчивина и болка по лицето му. Никога в живота си не беше усещала такъв прилив на нежност към един мъж. Ала той беше враг! Какво я караше да прояви такова силно желание да облекчи страданието му? Каква лудост я тласкаше в неговите обятия?

Пристъпи зад него и меко положи ръка върху неговата. Очите й молеха за прошка.

— Езикът ми е остър и лесно причинява рани. Често са ме укорявали за този порок. Простете ми, моля ви. Не биваше да събуждам отдавна погребаните тъжни спомени.

Вулфгар нежно помилва бузата й.

— Признавам, нямам доверие на жените. — Усмихна се принудено и добави: — Често ме обвиняват за това.

Очите на Айслин се впиха в неговите с искрена нежност.

— Всичко става все някога за първи път, милорд. Нека изчакаме.

ГЛАВА СЕДМА

Отраженията на пламъците танцуваха върху бляскащото острие на меча, когато Вулфгар го вдигна и опита с палец остротата му. После отново се приведе над оръжието, за да заглади грапавините. Силните мускули на гърба ритмично се вдигаха и отпускаха и опъваха загорялата от слънцето кожа. Прекрасна гледка за Айслин, седнала на мястото си в края на леглото с ръкоделие в ръце. Беше облечена само в тънка долна риза и разпуснатите медноцветни коси я загръщаха като огнена мантия. Приличаше на викингска девойка от стари времена. Отхапа последния конец и внезапно се почувства като истинско викингско момиче — диво и неудържимо. Ей сега щеше да скочи и да се сгуши до този блестящ гладък гръб, да обгърне с ръце врата му и…

Неволно се засмя, като си представи какво ще стане после.

При звука на веселия й смях Вулфгар въпросително вдигна очи и младата жена побърза да сведе очи над работата си.

От устните на мъжа се изтръгна тихо проклятие. Вдигна палец и показа малката рана, от която капеше светла кръв.

— Нараних се заради доброто ви настроение — пошегува се той. — Нима видът ми ви развеселява?

— Не, милорд — отговори Айслин и цялата се изчерви. Чудеше се на самата себе си. Нима наистина се чувстваше добре в компанията на този човек? Нима все повече се превръщаше във влюбена глупачка, вместо да си остане жадна за отмъщение лисица?

Вулфгар отново се зае с оръжията си. Айслин посегна към следващата дреха за изкърпване. Леко почукване на вратата смути тази почти семейна идилия. Вулфгар отговори и в спалнята се вмъкна Майда. Старицата се поклони кратко пред лорда, после приседна до дъщеря си и зашепна:

— Как прекара деня си, дете? Не те видях никъде. Хората от града потърсиха помощта ми за някои ранени и страдащи.

Вулфгар се приведе с презрително ръмжене към острието на меча си и продължи внимателно да го заглажда. Женски приказки! Айслин обаче учудено вдигна очи, защото знаеше, че майка й вече не с занимава с лекуване на болести. Тя явно целеше да отклони вниманието на Вулфгар. След известно време старата понижи още повече глас и заговори на саксонски:

— Той не те оставя нито минута без охрана, нали? Цял ден се мъча да се доближа до теб, но норманите не те изпускат от очи.

Айслин направи кратък жест с ръка, за да я накара да замълчи. Хвърли уплашен поглед към Вулфгар, ала майка й заклати глава.

— Този груб чужденец не разбира нито дума от мекия саксонски език. — После възбудено продължи: — Чуй ме, Айслин. С Керуик сме подготвили бягството си. Очакваме да се присъединиш към нас, когато луната се скрие зад облак. — Не обърна внимание на изплашения поглед на дъщеря си и отново зашепна: — Ще напуснем този затвор. Ще се отправим на юг, където народът ни е свободен и имаме роднини. Там ще изчакаме събирането на нова войска, с която ще се завърнем в родните си места, за да ги освободим от тези варвари.

— Не правете това, мамо, умолявам ви! — Айслин напразно се опитваше да обуздае треперенето на гласа си. — Норманите са безброй, патрулите им непрекъснато обикалят наоколо. Ще ни погнат като разбойници и много скоро ще ни заловят. Само си помисли какво ще сторят този път с Керуик.

— Не мога другояче — изсъска Майда. — Не понасям гледката на собствената си земя, сгърчена под норманския ботуш. Още повече ме боли, че съм принудена да наричам „милорд“ това проклето копеле…

— Недей, мамо, лудост е това, което си замислила — възрази по-уверено Айслин. — Щом сте толкова твърдо решени, бягайте, ала не искайте това и от мен. Не мога да го сторя. Не и докато народът ни стене под игото на норманския херцог. Освен това нашият лорд е изпълнен с искрено съчувствие към англичаните и е готов на известни отстъпки. Ще си ги извоюваме, макар и с упорита борба.

Майда видя нежността, изписана в очите на дъщеря й, и подигравателно изшептя:

— Значи моята собствена плът и кръв, моята мила и добра дъщеря е дарила сърцето си на това норманско копеле и заради него изоставя целия си народ на произвола на съдбата!

— О, мамо, може би е копеле и със сигурност е норманин. Ала е мъж, и то такъв, какъвто не съм срещала през целия си живот.

Майката подигравателно се изсмя.

— Разбирам. Доставя ти удоволствие в леглото.

Айслин поклати глава и сърдито вирна брадичка.

— Не, мамо. Спя ето тук, където седя и сега. Никога не се е доближил до мен през нощта, макар много често да ми се е искало да го стори. Съдбата ми е в негови ръце, това е сигурно.

Даде знак на майка си и двете продължиха разговора си на френски, обсъждайки проблеми на домакинството и града. Вулфгар рязко се изправи, пъхна меча в ножницата и с кратък поглед към жените напусна спалнята. Двете стреснато се вслушаха в заглъхващите по стълбите стъпки.

Айслин отново направи опит да отклони майка си от необмисления й план, припомни й, че е неин дълг да се грижи за бедстващото население на града, ала нищо не постигна.

Вулфгар скоро се върна. Изръмжа нещо в посока на жените, седна отново край огъня и се зае да търка щита си с напоен в масло парцал.

Майда се надигна да си ходи. Помилва дъщеря си и бързо се измъкна от стаята. Айслин остана загледана във вратата, потънала в мислите си. Вечерта беше започнала толкова хубаво, а сега сърцето и трепереше от страх. Когато най-сетне вдигна очи, видя, че Вулфгар е оставил настрана работата си и я наблюдава с някаква странна нежност. Очевидно очакваше нещо. Минутите минаваха, но никой не проговаряше. Нервите й се опънаха до скъсване.

Внезапно се чу трясък. От залата се разнесе викът на Майда. Последва шум от борба. Само след минута се възцари тишина.

Айслин уплашено скочи. Захвърли всичко, което държеше в ръцете си, и хукна към вратата. Разтвори я и се втурна надолу по стълбата. На последното стъпало спря като закована. Керуик отново беше окован във вериги и привързан в ъгъла при кучетата. В очите му святкаше безпомощна ярост. Майда висеше като вързоп в ръцете на Суейн. Бедното й тяло беше увито в старите парцали, а в краката и се валяше бохча с вещи, които възнамеряваше да вземе за дългия път.

Айслин усети надигащия се в сърцето й гняв. Очите й потъмняха. Внезапно в залата се разнесе гръмкият глас на Вулфгар:

— Какво ви накара да напуснете покрива и трапезата ми? Нима толкова мразите дома си? Не съм ли справедлив с вас, не ви ли възнаграждавам, когато изпълнявате добре задълженията си? Защо блатата на Севера толкова ви привличат?

Три двойки очи се впиха изплашено в лицето му. Керуик и Майда проумяха, че планът им е предаден, защото норманинът беше проговорил на безупречен английски. Айслин поруменя от срам, припомняйки си какво беше казала пред майка си преди малко. Опита се да си припомни колко пъти беше издавала истинските си мисли в негово присъствие. Беше безпомощна срещу този мъж, който вече знаеше всичко за нея.

Вулфгар излезе напред и застана пред Майда. Вдигна ръка и обвиняващо посочи изпоцапаните и разкъсани дрехи.

— Ти, стара вещице! Веднъж вече те видях в това одеяние и ти казах, че ако се осмелиш повторно да се явиш пред очите ми в този вид, ще се отнеса към теб, както заслужаваш. Суейн, хвърли тая вещица на кучетата! Отвържи ръцете на момъка, иначе песовете ще го изгризат жив.

— Не! — изплака Айслин и изтича при него. — Не бива да правите това!

Без да й обръща внимание, Вулфгар направи знак на Суейн. Викингът веднага изпълни заповедта. Норманският рицар застана пред двамата оковани пленници и заговори към тях като строг родител към непокорните си деца:

— През нощта ще се топлите един друг. Съветвам ви да помислите добре и да си поговорите за онова, което се случи тази вечер. Вразумете се най-после и не забравяйте едно: там, където аз държа в ръка юздите, ви остава само да се подчинявате. Много добре познавам интригите на кралете и съветниците им и знам докъде водят те — до бойното поле. А сега ви желая лека нощ, ако нечистата съвест все пак ви позволи да заспите.

Приведе се към едно голямо куче и зарови пръсти в гъстата козина. Без да каже повече нито дума, улови ръката на Айслин и я поведе нагоре по стълбата. На първата площадка спря, сякаш му беше хрумнало нещо ново.

— Слушай, Суейн! Утре сутринта пусни кучетата и провери дали тези двамата най-сетне са проумели какво означава да се държат като роби. Ако ти обещаят за в бъдеще да се откажат от глупавите си опити за бягство, снеми им оковите.

Норманинът улови погледа на Керуик, потъмнял от безсилна ярост, и се усмихна. Майда произнесе някакво задавено проклятие.

— Не се безпокойте — продължи любезно той. — Утрото е по-мъдро от вечерта.

После повлече Айслин след себе си и побърза да залости вратата на спалнята.

Не успя дори да се обърне, когато малката й ръка с все сила го зашлеви през лицето.

— Завързахте майка ми при кучетата! — изкрещя извън себе си младата жена. — Защо не вържете и мен до нея!

Посегна отново, но желязната му ръка светкавично улови китката й. Ала нищо не можеше да я спре. Кракът й се стрелна напред и го ритна в пищяла. С разкривено от болка лице мъжът я пусна и тя остана пред него, готова за бой.

— Престанете, лисица такава! — изръмжа той. — Внимавайте да не се забравя и аз!

— Направихте ме на глупачка! — изсъска тя и се изплъзна от ръцете му, за да потърси някой по-тежък предмет, с който да се защитава. Вулфгар едва успя да се наведе и покрай ушите му профуча грамадният рог за пиене, който с трясък се удари във вратата.

— Айслин! — произнесе предупредително той, ала младата жена вече се оглеждаше за ново оръжие.

Тогава норманинът направи огромен скок и се озова плътно пред нея. Обгърна я и изви ръцете й на гърба. Мощната му прегръдка изтръгна въздуха от дробовете й.

— Вие изобщо не се гневите, задето наказах майка ви! — пошепна в ухото й той. — Много добре знаете, че бях мек и снизходителен.

Айслин отчаяно зарита с крака.

— Нямате право да я унижавате.

— Засегната е собствената ви гордост, затова си отмъщавате така.

— Как можахте да играете толкова време тая мръсна игра! — Тя отново се опита да се освободи.

Вулфгар притисна с ръка бедрата й, за да сложи край на ритниците и едновременно с това да направи несигурна земята под краката й.

— Ако наистина си играех с вас, момиче, отдавна щях да съм ви завлякъл в леглото си.

Без да отговори, Айслин безпомощно изхълца. Вулфгар я метна в един стол и невъзмутимо продължи:

— Ще седите там, докато охладите гнева си, моя красива лисичке.

— Няма да остана нито миг повече в една и съща стая с вас! — изкрещя тя. Почувства се свободна и скочи на крака.

— Не се тревожете — отговори иронично той и нахално плъзна поглед по тялото й. — Няма да се възползвам от положението.

Айслин се хвърли върху него и посегна да го удари, ала норманинът беше по-бърз. Улови ръцете й и я притисна до гърдите си. Задавеният писък заглъхна в мощната му прегръдка. Айслин вдигна крак и го улучи право в чатала. Този път болката беше много силна. Мъжът извика и се олюля към леглото.

Младата жена не знаеше пощада. Скочи отгоре му като дива котка и ноктите й се впиха в разголените му гърди. Вулфгар протегна ръка да я отблъсне и смаяно се вгледа в дълбоките кървави ивици.

— Ти си била жадна за кръв, лисичке — изръмжа вбесено той. — Време е да ти дам добър урок.

Сграбчи китката й и я бутна да легне по лице в краката му. Ала преди другата му ръка да я напердаши по задните части, Айслин се претърколи настрани и падна на земята. Вулфгар се приведе да я вдигне и ръката му улови голото бедро.

Айслин потръпна и с ужас установи, че по време на борбата ризата се е надигнала и е разголила почти цялата долна част на тялото й. Беше безпомощна срещу очите и ръцете му.

Опита се да се изтръгне, ала ръката му стискаше китката й в желязна хватка. Мъжът я притегли на коленете си и понечи да я притисне в скута си. Ала в този миг острите зъби се впиха в ръката му и той със стон освободи китката й. Айслин скочи и хукна да бяга, ала пръстите му светкавично уловиха тънката долна риза. Когато понечи да се изправи, платът се скъса и Айслин с ужас осъзна, че остава съвсем гола.

Очите на Вулфгар изпиваха разкрилото се пред него женско тяло. Кожата й сияеше като злато в меката светлина на огъня. Дръзки и прелъстителни, младите гърди се надигаха насреща му. Желанието, срещу което се съпротивляваше толкова отдавна, избухна с необуздана сила в слабините му.

Сключи ръце около нея и в следващия миг Айслин се озова сред остатъците от ризата си и разбърканите си коси върху кожите на голямото легло. Очите на Вулфгар я пронизваха и тя осъзна, че е дошъл краят на дългото чакане.

— Не! — изплака и се опита да го отблъсне с ръка.

Ала мъжът сграбчи китките й и ги изви зад гърба. Коляното му се мушна между бедрата й. Тя запрати в очите му всички проклятия, които знаеше. Ала устните му се спуснаха над нейните и задушиха всеки звук. Главата й се отметна назад, тялото й се надигна срещу неговото и голите гърди се притиснаха до твърдата мъжка плът. Устните му пареха като огън. Езикът му проникна в устата й и отне и последната частица от волята й. Целувките му изпиха сълзите от очите и замилваха страните й. Въпреки замайването си тя отлично усещаше, че мъжът над нея е изпълнен с дълбока и искрена нежност. В нов пристъп на страх се опита да се изплъзне, ала това само увеличи страстта му.

Когато съпротивата й отслабна, мъжът се отдели от нея. Ала Айслин не можеше да избяга, пленница на разкъсаната си риза и разбърканите ленени чаршафи. Вулфгар се освободи от дрехите си и отново се хвърли към плячката си.

Когато почувства до корема си неговата мъжественост, Айслин остана без дъх. Мъжът притисна раменете й върху ленения чаршаф, за да сломи всяка съпротива. Голото женско тяло, което се извиваше под неговото, направо го влудяваше. Устните му оставиха парещи следи по гърдите й. Трескавата им горещина запали буйни пламъци и утробата й и тялото й само се надигна срещу неговото.

Устните му отново се впиха в нейните и този път Айслин сама обгърна с ръце врата му и отговори на пламенната целувка. Самозабравила се от всепоглъщащата страст, тя се стресна от страшната болка, пронизала слабините й, и изплака. После с всичка сила се опита да го отблъсне от себе си и гневно изкрещя в лицето му цялата си ярост.

Без да обръща внимание на виковете й, Вулфгар плъзна устни към шията й. Ръцете му уловиха малките ръце, които отново посягаха да го ударят, и сломиха повторно пламналата съпротива. Айслин беше принудена да се предаде на завладялата го страст.

Когато най-сетне удовлетвори желанието си, Вулфгар се отдели от нея и полегна настрани. Хълцания разтърсиха нежното й тяло. Наранена до дън душа, Айслин се сви в най-далечния ъгъл на леглото и се уви в дебелата вълча кожа. През плач отправи към мъжа всички възможни обиди и проклятия, които й дойдоха на ум. Вулфгар посрещна гнева й с висок смях.

— Никога не съм вярвал, че в крехкото ви тяло се крие темперамент на тигрица! Прекрасна борба, скъпа! Четири кървави ивици по гърдите ми! Но си струваше, уверявам те! При следващия подходящ случай съм готов да платя и по-висока цена.

— Отвратително животно! — изплака Айслин. — Само се опитай да ме докоснеш отново и ще пронижа гадния ти корем със собствения ти меч!

Мъжът приглади разбърканите си коси, пъхна се под дебелата кожа и през смях отговори:

— Все пак и вие спечелихте нещо, Айслин. В леглото е много по-топло, отколкото на пода.

Скоро след това се отпусна и дълбоко заспа. Айслин дълго лежа будна, премисляйки последните му думи.

Нима веднага щеше да забрави случилото се тази нощ? Ако се вярваше на думите му, жените нямаха никакво значение в живота му. А какво ще стане с нея? Нима можеше да забрави мъж като него? Можеше да го мрази, да го презира, да се отвращава от него — ала да го забрави? Та той сякаш беше станал част от нея! Не, тя нямаше да се успокои, докато не го завладее изцяло — и тялото, и душата му. Щеше да бъде вещица или ангел, гълъбица или лисица, според настроенията му, ала нищо нямаше да й попречи да постигне целта си!

Когато бавно отвори очи, тънкият лъч на есенното слънце беше проникнал между затворените капаци и оставяше блестяща следа върху каменния под. В светлината му танцуваха прашинки. Младата жена в просъница си припомни, че като дете се опитваше да ги лови с ръка.

Едва когато осъзна какво беше станало през нощта и с кого споделяше топлата постеля, тя изплашено скочи на крака. Макар телата им да не се докосваха, топлината на Вулфгар проникваше в нея. Спокойното му дишане издаваше, че все още е в плен на съня. Айслин предпазливо се надигна и поиска да се измъкне от леглото. Ала тежката му ръка беше заровена в косите й. Започна да освобождава къдрица по къдрица, затаила дъх от напрежение. Сърцето й подскочи уплашено, когато мъжът се раздвижи и протегна другата си ръка към мястото, където беше лежало тялото й. Но се успокои и продължи да спи.

Айслин остана неподвижна, вгледана в лицето му, стремейки се да изследва всяка частица от него. Спящият мъж приличаше на малко момче. Запита се каква ли е била тази майка, която е отблъснала детето си. Сигурно е нямала сърце. По лицето й пробяга горчива усмивка. Каква глупачка беше… Нали трябваше да мрази и презира норманина като свой враг! Ала съпротивата й отслабваше с всеки изминат ден. Ето че стана и негова любовница.

Трябваше да се овладее, за да не скочи като безумна от леглото. Не можеше да остане повече тук. Надигна се предпазливо и се изправи трепереща в хладната утрин. Стисна зъби, защото въздухът в стаята беше леден. Не можеше да облече разкъсаната на две долна риза, но не се осмеляваше и да извади нова от раклата си. Затова взе от стола надиплената гуна и я навлече презглава, потръпвайки при допира на грубата вълнена материя.

Нахлузи на краката си меки кожени ботушки и уви раменете си с черна вълча кожа. После предпазливо открехна вратата и се измъкна навън.

Когато прекоси залата, видя, че кучетата вече се разхождат наоколо. Майда и Керуик спяха дълбоко във веригите си.

Айслин бутна тежката врата и пантите й тихо изскърцаха. Утрото беше мразовито, ала слънцето вече се показваше иззад хоризонта. Беше ясно и светло. Айслин прекоси двора и видя на отдалечения хълм Суейн и няколко други нормани, които разхождаха конете си, за да ги стоплят. Пое пътя в обратна посока, към блатото, където познаваше някои скрити места.

Вулфгар скоро се раздвижи в топлото легло и веднага си припомни Айслин и топлината на нейните бедра. Протегна ръка да ги докосне, ала постелята до него беше празна и студена.

Скочи с проклятие на уста и обходи с очи просторната спалня.

— По дяволите, няма я! Лисицата е избягала! — Побеснял от гняв, изкрещя: — Керуик, Майда! Проклети да сте и вие, и мръсните ви планове! Ей сега ще сложа примките около мършавите ви вратове.

Скочи от леглото и както си беше гол, изтича навън. Само един поглед надолу му показа, че двамата спят мирно и тихо, оковани в ъгъла на кучетата. Къде ли беше изчезнала Айслин?

Майда се раздвижи и норманинът побърза да се върне в спалнята. Скръсти ръце на гърдите си и потръпна от студ. Нахвърля трески в огъня и затърси разпилените си дрехи. При това се натъкна на разкъсаната й долна риза и страшна мисъл прониза сърцето му. Господи, избягала е сам-сама! Тази дръзка жена е посмяла…

Навлече бързо обичайните си дрехи, първо вълнените панталони, носле долната риза, ботушите и накрая мек кожен жакет. Страхът направо го подлудяваше. Като си помислеше, че нежното й тяло можеше да попадне в грубите ръце на скитащите се по пътищата разбойници, му идеше да изкрещи. Посегна към тежкия меч, загърна се в наметката си и хукна като бесен през залата към обора. Оседла набързо мощния си жребец, напъха юздите в устата му и се метна на гърба му.

Потегли в буен галоп навън. На двора бяха Суейн и мъжете, които тъкмо се бяха върнали от ранната си езда. Краткият въпрос беше достатъчен: никой не беше виждал момичето тази сутрин. Вулфгар притисна колене в слабините на коня, за да го накара да върви по-бавно, и описа широк кръг из двора с надеждата да открие някакви следи.

— А-а-а, ето я — изтръгна се от гърдите му облекчена въздишка. На места краката й бяха изтрили росата от тревите и макар и едва забележима, следата ясно се очертаваше. — Накъде ли е тръгнала? Господи! Направо към блатото! — Нямаше смисъл да препуска като луд. Бързината нямаше да помогне.

Насочи мощното животно в бавен тръс по тясната пътечка. Страхът му все повече се засилваше. Може би Айслин се беше отклонила от пътеката и в този миг се бореше отчаяно, за да се изтръгне от лапите на лепкавата тиня. Може би се беше хвърлила нарочно във водата, защото не можеше да понесе преживения тази нощ срам.

Ала Айслин беше израсла тук и познаваше всяка извивка на пътечката. Често идваше в блатото да търси билки и корени за лекарства. Скоро откри поточето, което се виеше между обрасли с трева брегове, чисто и бистро като сълза. Разкъсани парцали мъгла все още се стелеха по онези места, до които слънчевите лъчи не достигаха. Усети необходимост да се пречисти от преживяното през нощта. Струваше й се, че тялото на Вулфгар все още притиска нейното, а миризмата му я обгръщаше като облак.

Захвърли дрехите си върху един храст и, треперейки, навлезе в ледената вода. Дъхът й секна, но смело се потопи и заплува с бързи движения на ръцете и краката. Когато първото вцепенение отмина, ледената вода ускори движението на кръвта във вените и й даде прекрасното чувство на свежест и чистота. Небето над нея беше чисто, последните мъгли се надигаха от смълчаните гори. Плясъкът на вълните в близките скали успокои възбудените й сетива. Обърна се по гръб и се остави водата да я носи надалеч. Природата й вдъхваше успокоение.

Страшната смърт на баща й, страданията на бедната й майка, завладяването на Даркенвалд от норманите — всичко остана някъде много далеч, в друго време, на друго място. Тук светът изглеждаше недокоснат, неопорочен от човешката жестокост. Струваше й се, че е възвърнала някогашната си чистота, че е същото невинно и весело момиче както преди няколко дни.

Ала мисълта за Вулфгар не искаше да я напусне. Припомняше си всяка подробност от изминалата нощ. Видя пред себе си изразителното лице и дългите, силни пръсти, достатъчно силни да убият и в същото време безкрайно нежни и чувствителни, когато искаха да доставят наслада. Потрепери при мисълта за огнената му прегръдка и душевният мир изчезна също така бързо, както се беше появил.

Излезе от водата с въздишка на уста. Меките вълни играеха около стройните й хълбоци. Внезапно забеляза пред себе си мъжа, споменът за който не беше я напуснал нито за миг. Неподвижен върху мощния боен жребец, той я наблюдаваше с безизразно лице. Какво ли беше изписано в очите му? Облекчение? Или възбуда от голотата й?

Леденият утринен бриз я накара да потрепери. Скръсти ръце пред гърдите и с усмивка помоли:

— О, господарю, въздухът е леден, а дрехите ми са далеч оттук. Ще бъдете ли така добър…

Вулфгар сякаш не я чу. Очите му се плъзнаха по голото тяло и тя почувства страстната им милувка. Насочи коня си напред и спря точно пред нея. Изгледа я и без да проговори, се приведе и я вдигна пред себе си на седлото като някакъв мокър, треперещ вързоп. Свали наметката и грижливо я уви от главата до петите.

Айслин се притисна до топлите му гърди и вцепенението й започна да изчезва.

— Нима повярвахте, че съм ви избягала? — попита тихо тя.

Единственият отговор беше неясно изръмжаване. Мъжът обърна коня и заби пети в хълбоците му.

— Защо ме последвахте? — Тя облегна глава на гърдите му и вдигна очи към неговите. — Може би трябва да се почувствам поласкана. Мислите за мен, след като вече сте ме притежавали. Нали много жени са се ползвали от благоволението ви…

Вулфгар сякаш не проумя смисъла на тези думи, ала много скоро в погледа му проблесна гняв.

— Другите не бяха нищо повече от случайни забавления, а вие сте моя робиня — изръмжа той. — Междувременно би трябвало да сте научили, че пазя собствеността си.

Усети, че думите му я засягат болезнено. Тялото й се скова в ръцете му. Отвърна остро:

— А каква е моята цена? Не мога да ора земята, нито да храня свинете. Не можете да ме използвате и за цепене на дърва. До снощи не ви оказвах други услуги освен кърпене и лекуване на някоя и друга рана.

Вулфгар тихо се изсмя и дрезгаво проговори:

— Така е, но последната нощ ме възнагради стократно! Вашата нежност надмина всичко, което бях преживял до днес. А темпераментът ви ме кара да очаквам с нетърпение следващите нощи. Бъдете уверена, скъпа, че ще ви товаря само със задачи, достойни за слабите ви рамене и за прекрасния ви талант.

— Ваша любовница? Никога! — изсъска тя. — Знаете ли, че вече ме наричат курвата на копелето?

Хълцания разтърсиха тялото й. Вулфгар не намери думи за отговор и двамата продължиха пътя си в мрачно мълчание.

Айслин искаше да се отдалечи от него колкото се може по-скоро и понечи да скочи от коня още е влизането в двора на замъка, ала се препъна в безбройните гънки на наметката. При вида на отчаяните й опити да се освободи Вулфгар избухна в луд смях. Внезапно вдигна коляно и момичето се изтърколи на земята голо-голеничко. Озова се пред краката на грамадния жребец и изпищя от страх. Само един удар на тези тежки копита означаваше край на живота й. Ала добре обученото животно се закова на място. Айслин скочи като ужилена и вдигна юмруци към мъчителя си. Вулфгар отметна глава назад и отново избухна в смях.

Скоро обаче се смили над нея и й подхвърли топлата наметка.

— Загърнете се, скъпа, не искам да настинете.

Момичето светкавично се уви в затопления плат и уплашено претърси с очи просторния двор. Успокои се едва когато се увери, че никой не е бил свидетел на позора й. После гордо вдигна глава и без да погледне назад към Вулфгар, се запъти към портала. Притисна до себе си широката наметка и открехна вратата колкото да се вмъкне вътре.

Прекрачи прага и застана като вкаменена. Залата беше пълна с воини от свитата на Вулфгар, а с тях се бяха смесили и неколцина от хората на Рейнър. Чу ненавистния глас, който разправяше на норманите новини от лагера на Вилхелм Завоевателя.

— Скоро ще продължим похода и ще отмъстим за нанесените ни обиди. Предпочетоха друг пред него, ала тези англичани трябва най-сетне да разберат, че направиха голяма грешка, като отблъснаха човек като Вилхелм. Ще ги избие без всякаква милост и ще се провъзгласи за техен крал.

Думите му предизвикаха голямо вълнение в залата. Чуха се крясъци, разгоряха се възбудени спорове и гласът на Рейнър заглъхна в общия шум. Айслин не чу края на разказа му. Широки рамене и тежки шлемове закриваха говорещия.

Внезапно тежката порта се разтвори с трясък и на прага застана Вулфгар. Погледът му изненадано се плъзна към пълната зала. Вратата изскърца и всички погледи се насочиха към него. Мъжете отстъпиха назад и направиха тесен коридор към огнището. Вулфгар сложи ръка на рамото на Айслин и леко я побутна да върви пред него. Младата жена видя с какви очи мъжете поглъщаха вида на мокрите й коси и босите крака и отлично проумя какво си мислеха. Вулфгар и тя изглеждаха така, сякаш доскоро се бяха забавлявали на някоя поляна.

На първата стълбищна площадка беше застанал Рейнър. Малко по-нагоре стоеше Суейн, както вината спокоен и невъзмутим. Наблизо се беше свила и Майда, притиснала до гърдите си парцаливата гуна.

Когато Айслин и Вулфгар се приближиха, Рейнър обърна глава към тях. Тъмните му очи жадно се впиха в стройната женска фигура. И той като всички забеляза мокрите коси и босите крака. Очите им се срещнаха и рицарят отвори уста да каже нещо, ала веднага се овладя и рязко извърна глава. Много добре знаеше, че всеки опит да я обиди ще се обърне срещу самия него. Затова продължи речта си и устреми нахален и предизвикателен поглед в лицето на Вулфгар.

— Струва ми се, че ни е необходима силна ръка, която да управлява тази страна. Покорените езичници работят най-добре, когато непрекъснато им се напомня за тежкото поражение. — Направи пауза, изчаквайки Вулфгар да възрази. Ала той се усмихна невъзмутимо и учтиво зачака края на изявлението му. — Тези непохватни простаци трябва да проумеят, че ние превъзхождаме с цяла глава и тях, и варварските им обичаи. Слабата ръка лесно изпуска юздите.

Рейнър скръсти ръце пред гърдите и отново впи предизвикателен поглед в лицето на Вулфгар. Мъжете с трепет зачакаха новия сблъсък. Ала отговорът на предводителя им прозвуча тихо и спокойно:

— Сър Де Март, трябва ли повторно да ви напомням, че хората ми са войници? Наистина ли искате те да обработват нивите, а селяните да се люлеят по бесилките ни?

В залата стана неспокойно. Дребен монах със зачервено лице се опита да си проправи път между воините. Най-после застана пред Вулфгар и Рейнър и заговори с пъшкане:

— Много добре го казахте, господарю. Бъдете милостиви към британските си съседи. Достатъчно кръв се изля в царството на сатаната. — Скръсти ръце като за молитва и продължи: — Умолявам ви, господарю, проявете милост! Не бива да работите в служба на сатаната.

Рейнър се обърна към монаха, побеснял от гняв.

— Ако продължаваш да дрънкаш глупости, саксонски глупако, скоро и ти самият ще се озовеш в ада.

Бедният монах побледня и отстъпи крачка назад. Рейнър отново се обърна към Вулфгар.

— Значи смелото ни копеле си е завоювало благоразположението на проклетите англичани — изсъска презрително той. — Защитавате тия саксонски свини и ухажвате английската кучка, сякаш е сестра на херцога.

Вулфгар оставаше невъзмутим.

— Всички хора тук са мои крепостни. Като служат на мен, служат на херцог Вилхелм. Само ако се осмелите да убиете един от тях, още сега ще ви пратя да храните свинете и кучетата, а довечера ще приберете гъските от полето. — Спря и въпросително изгледа съперника си. — Или предпочитате да ви натоваря със задълженията на ония, които вече изпратихте на оня свят с меча си? О, не се страхувайте, няма да унижа по този начин един норманин. Ала мой дълг е да събера данъците за Вилхелм от тази благодатна земя.

За момент очите на Рейнър спряха върху Айслин и в тях проблесна необуздана страст. После отново се обърна към Вулфгар, усмихнат, почти любезен. Заговори толкова тихо, че го чуха само най-близо застаналите мъже.

— Аз имам семейство и то ще направи всичко за мен, Вулфгар. Можете ли да кажете същото и за себе си?

— Мечът ми, снаряжението, конят и онзи викинг са моето семейство. Служат ми много по-вярно, отколкото можете да си представите.

За миг черният рицар сякаш се смути. После обаче отново изгледа Айслин.

— А какво ще стане с тази жена? Ще признаете ли за свое копелето, което сигурно няма да закъснее да се появи? Как можете да бъдете сигурен, че ще бъде ваше, а не мое?

Лицето на Вулфгар потъмня и Рейнър се ухили. Беше улучил право в целта.

— Ще присъедините ли и него към семейството си? — Засмя се злобно и повдигна към себе си брадичката на Айслин. — Двамата с вас можехме да имаме прекрасен син, сладката ми, пламенен и смел. Много жалко, че копелето няма да ви вземе за своя съпруга. Той мрази жените, повярвайте ми.

Айслин ядно отблъсна нахалната ръка, после пристъпи към Вулфгар и изфуча като разярена лисица:

— И вие не сте по-добър от този тук. Ако имах поне капчица разум, щях да се боря с вас докрай и да ви разкъсам на парчета, вместо да се предам…

Вулфгар се опита да измисли някакъв ироничен отговор, ала думите му прозвучаха принудено:

— Стори ми се, че се съпротивлявахте усърдно, Айслин. Само голямата сила на мускулите ми ви принуди да се предадете.

Ръката й се стрелна към лицето му, но Вулфгар светкавично сграбчи китката й. Изви я назад и приближи лицето й до своето. Очите му се усмихваха.

— Да го кажа ли високо? — пошушна нежно той. — В онзи миг с готовност свалихте оръжие. Въпреки това тайно в себе си продължавате да се надявате, че накрая ще спечелите.

— Милорд, моля ви, милорд! — Айслин отчаяно се опитваше да се изтръгне от ръцете му. Усещаше в гърба си изпитателния поглед на Рейнър. — Монахът!

Подкрепен от одобрителните викове на няколко местни хора, дългополият духовник отново се осмели да се обади:

— Дойдох да благословя гробовете, милорд. Ала имам чувството, че се нуждаете от услугите ми и по друг повод. В този почтен град няма божи служител. А доколкото разбрах, с много момичета са се отнесли не по най-добрия начин и с омъжени жени също. Църквата не бива да приема с леко сърце подобни неща. Грешниците трябва да се разкаят за извършеното насилие. Мисля, че е редно да изплатите известна сума като обезщетение за годениците и съпрузите на засегнатите.

Вулфгар вдигна вежди и развеселено изгледа божия служител, който продължаваше с неотслабващо усърдие:

— А що се отнася до страдащите, милорд, аз ви моля да заповядате на мъжете, които са отговорни за това зло дело, да отведат момичетата пред олтара…

— Спрете дотук, отче. — Вулфгар заповеднически вдигна ръка. — Струва ми се, че като получат обезщетение за годениците и съпругите си, мъжете ще ги признаят за леки момичета. А кой би желал да изложи на присмех честта на жена си? Освен това би трябвало да им се дадат значителни суми. Дори и най-богатата корона ще стигне до просешка тояга, ако трябваше да плаща такива обезщетения. Аз самият не съм нищо повече от един беден рицар. А що се отнася до женитбата — моите хора са войници. — Той посочи наобиколилите го мъже и продължи: — Те са създадени за военния занаят и нямат желание да клекнат пред печката до скута на жените си. Щом прозвучи бойният вик, стават и излизат от къщи. Някои ще оставят костите си по бойните полета и жените ще останат сами с цяла дузина деца. Така че доброто ви намерение ще се обърне против тях, отче. Не, уважаеми, нека носят кръста си сами. Да се надяваме, че времената ще станат по-добри. Не ми се вярва положението да се влоши още повече. Освен това не съм в състояние сам да поправя стореното зло.

— Добре, милорд. — Монахът нямаше намерение да се предава. — А как стои въпросът със самия вас? Подариха ви тези земи и се ползвате от благоволението на херцога. Сигурен съм, че няма да оставите това бедно момиче да плаща за неща, за които не носи отговорност. Вашата рицарска клетва ви задължава да защитавате слабия пол. Мога ли да смятам, че ще я направите своя жена?

Вулфгар още повече се намръщи, докато Рейнър отметна глава назад и избухна в зъл смях.

— Не, отче, нищо не бива да приемате — отговори тихо Вулфгар. — Рицарската клетва не ме задължава да сторя нищо такова. Впрочем, аз съм незаконнородено дете и не мога да изисквам от нежните женски уши да слушат намеци и грубиянски шеги, отправяни към мен от бездушни и глупави люде. — И той отправи остър поглед към Рейнър. — Съдбата ми е отредила да получавам болезнени удари и жестоки рани именно от устата на слабия пол, който уж се слави с меко сърце, нежност и гореща майчина любов. Не съм готов да дам на жените повече от онова, което заслужават. Запазете укорите за себе си, отче, защото сърцето ми не знае милост.

Обърна се и тръгна към стълбата, ала монахът все още не го оставяше на мира.

— Щом не искате да я вземете за съпруга, лорд Вулфгар, тогава поне й върнете свободата. Годеникът й държи на дадената дума и е готов да я отведе пред олтара. — И посочи към побледнелия Керуик, застанал наблизо.

— Не! Да не съм чул повече нито дума! — изръмжа ядно Вулфгар. Ръцете му трепереха. Едва успя да запази самообладание. — Тук аз съм господар. Всичко по тези земи ми принадлежи. Не поставяйте на изпитание добрата ми воля. Вървете и благословете гробовете. Нали затова ви повиках. Всичко друго оставете на мен.

Монахът разбра, че е безсмислено да продължава, и устата му тихо произнесоха някаква молитва. Нито Айслин, нито Рейнър посмяха да предизвикат отново Вулфгар.

ГЛАВА ОСМА

След като монахът привърши с освещаването на гробовете, Айслин се качи в спалнята. Искаше й се да остане сама. Ала когато влезе, завари Вулфгар, застанал до прозореца, загледан мрачно в далечината. В ръка държеше свитъка, предаден му от Рейнър. Пред огъня стоеше Суейн. Когато вратата се отвори, двамата се обърнаха. Айслин плахо се извини и понечи да се оттегли.

Вулфгар поклати глава.

— Останете тук. Вече сме готови.

Младата жена колебливо пристъпи в стаята. Почувства погледите на двамата мъже върху себе си и се изчерви. Обърна им гръб и остана неподвижна.

Вулфгар продължи разговора със Суейн.

— Предавам всичко в твои ръце.

— Да, сър — прозвуча спокойният отговор. — Ще внимавам и ще си отварям добре очите.

— Така ще мога да спя спокойно.

— Странно чувство след толкова години, Вулфгар. И след толкова битки, които издържахме заедно.

— Така е, но дългът го изисква. Трябва да бъда сигурен, че оставям всичко в добри ръце. Надявам се да не трае дълго.

— Англичаните са много твърдоглави.

— Така е — въздъхна Вулфгар. — Но херцогът е още по-упорит.

Суейн кимна и се сбогува.

Айслин все още избягваше да срещне погледа на Вулфгар. Започна да търси разкъсаната си долна риза с надеждата, че ще успее да я закърпи, ала не можа да я открие.

— Моля ви, милорд — промълви най-после тя и учудено смръщи чело. — Не видяхте ли някъде долната ми риза? Беше на леглото.

— Оставих я там — отговори небрежно той.

Айслин отново претърси леглото, въпреки че вече беше проверила там. Размести възглавниците и промърмори:

— И тук я няма.

— Може би Хлин я е изнесла — усмихна се Вулфгар.

— Не, тя никога не би се осмелила да влезе тук без ваше разрешение. Страх я е.

— Сигурно е прибрана някъде — отговори недоволно той. — Не се тревожете сега за това.

— Не ми останаха много ризи — оплака се Айслин. — Нямам и пари да си купя лен. Без долна риза вълната разранява кожата ми. А вие вече ми заявихте, че няма да давате пари за нови дрехи.

— Престанете най-сетне. Говорите като всички останали жени, които непрекъснато искат все повече и не се задоволяват с нищо.

Айслин се сгърчи като ударена и побърза да извърне лице. Не можеше да се познае. Как можа да избухне в сълзи заради някаква си риза, когато цяла Англия беше в прах и пепел! Ала дали ставаше въпрос единствено за ризата — не плачеше ли по-скоро заради самата себе си? Тя, смелата, решителната Айслин Даркенвалд, се оставяше да я унижава някакъв си мъж, да я сравнява с онези мизерници, които се влачеха след войските.

Преглътна напиращите сълзи и сърдито вирна брадичка.

— Не ви моля за нищо, милорд. Просто искам да запазя собствеността си, също като вас.

Зае се отново с търсенето, полагайки огромни усилия да се отърси от обхваналото я чувство на безнадеждност. Когато най-после се осмели да вдигне очи към повелителя си, мрачният поглед на сивите очи я прикова към мястото й.

— Какво има, господарю? — прошепна тя. — Ако ме обвинявате в нещо, кажете го открито. Не съм извършила нищо лошо. Не поисках да ме облечете в нови дрехи, а вие ме гледате, сякаш заслужавам камшик. Толкова ли ме мразите?

— Да ви мразя? — изпръхтя презрително Вулфгар. — Защо да ви мразя, демоазел? Вие сте прелестна и всеки мъж ви желае.

Мислите лудо се блъскаха в главата й. Внезапно си припомни думите на Рейнър и дъхът й секна.

— Сигурно се боите, че нося под сърцето си дете от друг мъж, милорд? — попита смело тя. Видя святкащите му очи и продължи: — Сигурно ви тревожи мисълта, че то може да е ваше дете, ала никога няма да сте абсолютно сигурен в това.

— Млъкнете! — изръмжа Вулфгар.

— Не, сър. — Айслин разтърси глава и разбърканите, несресани коси са разпиляха по раменете й. — Трябва да знам истината. Ако наистина съм бременна, бихте ли разменили брачна клетва с мен, за да предпазите невинното малко същество от страданията, които сте изживели самият вие?

— Не. Нали чухте какво казах на свещеника — отговори сърдито Вулфгар.

Айслин събра целия си кураж и продължи:

— Моля ви да ми кажете само още нещо. Откъде знаете, че вече не сте създали на белия свят поне едно копеле? Всички ли жени, с които сте спали, оставаха безплодни? И за мен ли се надявате на същото — Мъжът гневно потръпна и Айслин предугади отговора. — Предпочитате да съм безплодна, нали? Като останалите жени? — Застана плътно пред него и впи очи в каменното лице. Едва се владееше. — Аз също се надявам да съм безплодна, милорд. Не ми се вярва, да се зарадвам особено на детето ви.

Вулфгар потръпна като ударен. Ужасна мисъл го прониза. Сграбчи ръцете й и я притегли към себе си.

— Айслин, никога не си помисляйте, че честта ви ще бъде възстановена, като извършите саможертва. Чувал съм за жени, които слагали сами край на живота си, защото не можели да понесат позора, за мен това е лудост.

Айслин се изтръгна от прегръдките му.

— Не се бойте, благородни господарю, за мен животът е най-голямата скъпоценност. Ако наистина съм забременяла, ще износя детето докрай, все едно дали го искате, или не.

Лицето му се отпусна.

— Не искам животът ви да тежи на съвестта ми.

— Ами да, нали тогава няма да има кой да ви обслужва — отговори горчиво тя.

— Айслин — произнесе предупредително мъжът — мерете думите си. Вашите обвинения постепенно започват да ми омръзват.

— Наистина ли, милорд? Дори не подозирах, че могъщ рицар като вас се бои от езика на едно бедно момиче като мен.

— Милорд! Милорд! — имитира я подигравателно той. — Вече ви казах как ми е името. Какво ви пречи да го използвате?

Айслин гордо вдигна глава.

— Аз съм ваша робиня. Нима наистина ще позволите на робите си да ви наричат по име?

— Заповядвам ви, скъпа — усмихна се Вулфгар и галантно се поклони, сякаш се намираше пред кралица.

Айслин величествено кимна.

— Е, добре, щом ми заповядвате… Вулфгар.

Мъжът пристъпи към нея, сложи ръце на раменете й и я принуди да посрещне погледа му.

— Вие сама избрахте ролята на робиня. Аз исках друго. Но ви позволявам да правите каквото си искате, стига само да задоволявате напора на страстта ми.

Устните му се впиха в нейните и задушиха в зародиш всяка съпротива. Айслин разтвори устни и посрещна жадната целувка. Главата й се замая. Опита се да се освободи, ала ръцете му я притискаха в железен обръч. Устните му се отделиха от нейните и се спуснаха надолу по врата й. Хълбоците му я притискаха с все сила и Айслин разбра, че няма да устои дълго на тази страстна прегръдка. Отчаяно се опита да запази самообладание.

— Милорд… Вулфгар! Боли ме! — проплака тя, ала устните му покриха лицето и шията й с леки целувки и я принудиха да замълчи. Простена и отметна глава назад. — Пуснете ме — помоли тя, разгневена повече на себе си, отколкото на него. Тялото й отказваше да се подчинява. — Моля ви, пуснете ме!

— Не — промърмори мъжът и я притисна още по-силно до себе си. Устните му се плъзнаха към гърдите й и изгориха нежната кожа дори през плътната вълнена гуна. Мушна ръце под коленете й и въпреки сърдитите й протести я отнесе на леглото.

Положи я внимателно и започна да я разсъблича. Косата й се разстла като огромно копринено ветрило върху вълчите кожи. Вулфгар се отдели от нея за момент и нетърпеливо се разсъблече. Пламтящите му очи изследваха всяка подробност на тялото й.

— Не е прилично! — изплака Айслин и бузите й пламнаха. В ярката светлина на деня мъжът се възправяше пред нея в цялата си мощ. Приличаше на бронзов воин от езическите легенди, диво и въпреки това великолепно същество, което трябваше да улови и задържи до себе си завинаги. — Посред бял ден! — пошушна засрамено тя.

Вулфгар тихо се изсмя и полегна до нея.

— Не се грижи за това. В бъдеще няма да имаме тайни един от друг…

Ръката му с възхищение се плъзна по меките линии на тялото й, което потръпваше при всяка милувка. Тази кожа беше по-мека и фина от най-тънкото кадифе! Айслин почувства, че няма да може да го удържи. Милувките му я изгаряха. Ала беше твърдо решена да не показва бушуващата в сърцето й буря, да го остави да прави каквото си иска, да лежи под него напълно безучастна.

Когато му дойде времето, мъжът утоли жаждата си, без да се съобразява особено с нея. Едва когато се успокои и се отдели от нея, Айслин срещна отчуждения му поглед.

— Струва ми се, че мамиш не мен, а себе си, скъпа — промърмори той. — Сигурен съм обаче, че ще дойде моментът, когато ще ме молиш да те взема само след едно кратко докосване.

Предизвикателният й поглед спокойно издържа неговия. Мъжът въздъхна недоволно, надигна се и посегна да вземе дрехите си. Ала се обърна и очите му се впиха с нескрито възхищение в дългите изваяни крака. Айслин побърза да метне отгоре си вълчата кожа. Вулфгар се изсмя и започна да се облича.

Когато се облече, вдигна дрехите й и ги подхвърли към леглото. Айслин ги улови и безмълвно посочи с очи вратата. Ала мъжът засмяно поклати глава.

— Няма да изляза. Ще трябва да свикнеш с присъствието ми, скъпа. Няма да допусна да ми развалиш удоволствието с прекалената си срамежливост.

Младата жена го стрелна с гневен поглед и рязко отпусна вълчата кожа. Мина покрай него и спокойно се изправи пред огъня. Като я видя пред себе си в цялата й естествена прелест, Вулфгар затаи дъх от възхита. Айслин впи очи в неговите и отлично усети колко е смутен от дълбочината на собствените си чувства.

В този миг на двора се чу вик. Към Даркенвалд приближаваха чужденци. Вулфгар очевидно се зарадва, че му попречиха. Грабна меча си и хукна навън.

Айслин помисли, че и друга рицари на Ерланд се връщат от бойното поле, и бързо навлече дебелата гуна. Приглади небрежно косите си и забързано се спусна по стълбите.

Едва не се сблъска с Рейнър, застанал на долната площадка. Рицарят веднага прегради пътя й.

Виолетовите очи шевно засвяткаха.

— Да повикам ли за помощ, или ще ме пуснете? — попита остро тя. Видя застаналия пред портата Вулфгар, очакващ непознатите, и високо продължи: — Вулфгар ви предупреди да не се изпречвате на пътя ми. Май наказанието не ви е научило на нещо по-добро?

— Някой ден ще го убия — промърмори Рейнър и усмихнато попипа тежките медноцветни къдрици. — Ще приема дори смъртта, стига да бъда близо до вас, моя малка саксонке.

Айслин недоволно разтърси глава, ала не успя да се отърве от милувката му.

— А като удовлетворите желанието си и ви омръзна, ще ме окачите на най-близката бесилка — укори го горчиво тя.

Рейнър се изсмя.

— Никога не бих го направил, гълъбице. Не мога да бъда жесток с такава прекрасна жена. — Плъзна ръка по закръглените гърди и ядно изръмжа: — Онзи май не ви изоставя. По заруменелите ви бузи ясно личи какво сте правили досега.

Айслин пламна от срам и се опита да го отблъсне. Рейнър сграбчи ръката й.

— Закъде бързате? — промълви галантно той. — Няма ли да ме изпратите с някоя мила дума?

Айслин изненадано вдигна вежди.

— Пак ли ни напускате? Кога?

— Не показвайте толкова явно радостта си, гълъбице. Това е ужасна обида.

— Вярно е. Във ваше отсъствие нямам никакъв шанс да бъда взета насила — отговори подигравателно тя. — Кажете ми обаче, защо продължавате да ме преследвате? Няма ли жени там, където отивате?

Рейнър се приведе и заклинателно прошепна в ухото й:

— Тръни, само тръни. Аз обаче искам розата.

Преди Айслин да успее да се отдръпне, горещите му устни се впиха в нейните. Безпомощната й ярост изглежда го забавляваше. Отстъпи крачка назад, сложи ръка на сърцето си и тържествено заяви:

— Ще отнеса със себе си спомена за парещата ви целувка, скъпа моя.

Айслин най-после можа да продължи пътя си. Излезе навън и видя покрита с чергило каруца и след нея самотен ездач, които се приближаваха към господарската къща. Каручката спря до един от постовете и мъжът посочи с ръка излезлия навън Вулфгар.

Странната процесия продължи пътя си и Айслин видя, че в каручката седеше мършава млада жена с пепелноруси коси. Конят, който теглеше возилото, беше стар и куцаше. Въпреки покритата с белези кожа, животното явно беше от благороден произход. Снаряжението на рицаря беше старомодно и занемарено. Самият той беше едър и силен, а дългите му крайници можеха да се мерят единствено с тези на Вулфгар. Жената дръпна юздите непосредствено пред портата и обходи с поглед големия дом.

— Добре сте се наредили, Вулфгар. — Изправи се и скочи на земята, без да чака помощта му. Махна с ръка към каруцата и стария рицар и горчиво прибави: — Много по-добре от нас, във всеки случай.

Айслин усети как в сърцето й се надигна враждебност. Тази жена се отнасяше към Вулфгар толкова интимно, сякаш му беше съпруга. Когато непознатата вдигна лице, присъстващите видяха нежни, аристократични черти и безукорна бледа кожа. Жената беше по-стара от Айслин, очевидно отиваше към трийсетте, ала не беше загубила нищо от привлекателността си. Айслин усети болезнено пробождане в сърцето. Коя беше тази жена и какво право имаше да се държи така с Вулфгар!

Старият рицар също слезе от коня и почтително кимна с глава. Един лорд поздравяваше друг. Вулфгар учтиво отговори и двамата мъже втренчиха очи един в друг. Непознатият заби копието в земята и свали шлема си. Айслин смаяно забеляза дългите бели коси, типични за саксонците. Лицето му обаче беше голо, очевидно избръснато съвсем наскоро. Смутено се запита какво търси в Даркенвалд въоръжен саксонски рицар. Никога на беше виждала лицето му и на шита му нямаше герб, въпреки това веднага усети доверие към него. Вулфгар заговори и гласът му прозвуча съвсем необичайно.

— Подслонът, който ви предлагам, е тесен и бедняшки, ала въпреки това сте добре дошли в дома ми, милорд.

Старецът остана неподвижен, явно засегнат от думите му.

— Не, Вулфгар. Ние не търсим кратковременен подслон. — Старите очи се втренчиха някъде далеч. Гласът беше дрезгав, сякаш говоренето му струваше усилия. — Вашите нормани ме прогониха от земята ми. Немалко саксонци ме нарекоха предател, когато не взех участие в битките на страната на Харолд. От имуществото ми не остана почти нищо. Пък и вече нямам сили да се издържам. Затова идвам при вас с молба да ме приемете в дома си.

Вулфгар извърна лице и се загледа право в яркото обедно слънце. Когато отново обърна очи към стареца, гласът му беше твърд и решителен както винаги.

— Поканата ми важи и сега, милорд. Бъдете добре дошли.

Старецът кимна и лицето му видимо се отпусна. После затвори очи, сякаш събираше сили за нова, още по-тежка задача. Посегна към второто копие, заби го в земята от лявата си страна и окачи отгоре му тежкия щит. После подхвана с ръка дясното си коляно и се опита да го вдигне. Лицето му се разкриви от болка. Не можа да прехвърли крак през високото седло. Вулфгар пристъпи напред, ала старецът отклони помощта му.

С последни сили рицарят преметна крак през седлото и се удари болезнено в хълбока на коня си. В това време Суейн излезе напред и го вдигна на ръце, без да обръща внимание на протестите му. Сложи го на земята и го подкрепи с мощните си рамене.

Старецът се усмихна на едрия викинг и сърдечно му подаде ръка. Човекът от севера добродушно се засмя и разтърси подадената десница.

— Суейн, добрият ми Суейн — промълви рицарят. — Не си се променил…

— Е, малко съм остарял — усмихна се отново викингът.

— Така е — въздъхна замислено непознатият. — Аз също.

Жената се обърна към Вулфгар:

— Умираме от жажда. Изгоряхме по прашните пътища. Може ли да помолим за някакво питие?

Вулфгар кимна.

— Заповядайте вътре.

За втори път през този ден Айслин трябваше да осъзнае колко е неподходящ външният й вид, когато погледите на двамата непознати се насочиха към нея. Разрошените къдрици и босите крака, които надничаха изпод набързо облечената гуна, веднага привлякоха вниманието им. Айслин поруменя и се опита да приглади дрехата си, смутена от изпитателния поглед на непознатата. Суейн скрито изгледа господаря си, сякаш го съжаляваше.

Русата жена пристъпи към стълбището и любопитно вдигна очи към Айслин. В този миг на вратата застана Рейнър и дръзката му усмивка сякаш я разголи пред очите на всички.

Чуждата жена вдигна вежди и в очите й се изписа презрение. Не можеше да проумее как това момиче се осмелява да вдигне гордо глава при тези обстоятелства. Хвърли към Вулфгар поглед, изискващ обяснение. Ала рицарят спокойно пристъпи към Айслин и взе ръката й в своята. Срещна недоумяващия й поглед и развеселено се усмихна.

— Това е демоазел Айслин, дъщерята на предишния лорд Даркенвалд. Айслин, това е моята несъща сестра Гуинет — продължи той, посочвайки непознатата. Усети как момичето до него изненадано трепна и със сърдечен жест представи стария рицар: — А това е лорд Болсгар Каленхам, баща й.

— Лорд? — усъмни се старият Болсгар. — Тези времена отминаха. Сега вие сте лорд, а аз съм беззащитен стар рицар.

— Толкова години ви наричах лорд Каленхам, че не мога да го забравя лесно — промърмори Вулфгар. — Затова бъдете снизходителен.

Айслин се усмихна на стареца, който смръщено я измери с очи.

— Старият господар на Даркенвалд се чувстваше почетен, когато в залата му отсядаха гости. И преди щяха да ви посрещнат тук също толкова сърдечно, колкото сега ви посреща лорд Вулфгар.

Рейнър пристъпи напред и помоли да представят и него. Наведе се над ръката на Гуинет и притисна топлите си устни в нея. Жената потръпна под този допир и в тялото й се надигна топла възбуда. Рейнър веднага усети, че е направил ново завоевание.

Обърна се към Вулфгар и по лицето му се изписа зла усмивка.

— Не сте ни казвали, че имате роднини в тази страна, милорд. Вилхелм сигурно много ще се заинтересува от тази новина.

— Спестете си усилията, сър Де Март. Няма да му съобщите нищо ново.

За да избегне по-нататъшни въпроси, Вулфгар се обърна и разтвори вратата към залата. После пристъпи към Болсгар и мушна ръка под мишницата му. Двамата със Суейн внимателно поведоха ранения по широкото стълбище.

Айслин придърпа към камината тежкото кресло и нареди да поднесат храна и напитки на изтощените пътници. Постави ниско столче до креслото, мъжете внимателно положиха стареца и Вулфгар настани ранения крак на столчето. Старият саксонец изкриви лице от болка, ала после въздъхна дълбоко и облекчено се отпусна назад. Айслин веднага коленичи и напразно се опита да пререже е камата си кожените ремъци, които стягаха раната. Тъй като кракът беше ужасно подут, всяко раздвижване причиняваше ужасни болки и Болсгар тихо простенваше. Вулфгар й се притече на помощ. Коленичи до нея, извади ножа от колана си, пъхна го под ремъците и ги преряза с един-единствен силен напън.

Когато Айслин понечи да свали превръзката, старецът възмутено извика:

— Махнете момичето оттук, Вулфгар! Това не е гледка за млади очи.

Айслин усмихнато поклати глава.

— Не можете да ме отпратите, сър Болсгар. Нервите ми са здрави и освен това всички твърдят, че съм ужасно упорита. — Тя усмихнато погледна Вулфгар и прибави: — Затова ми позволете да ви прегледам.

Очите на норманина развеселено проблеснаха.

— Така е, всички казват, че е упорита.

Айслин го изгледа сърдито, после вдигна очи към приближилата се Гуинет, която ги гледаше отвисоко. Майда бързо нареждаше масата.

— Как се чувствате като победител, Вулфгар? — попита високомерно Гуинет.

— Дръж си езика, дъще! — укори я строго Болсгар.

Вулфгар, който заедно с Айслин се беше привел над ранения крак, равнодушно вдигна рамене.

— Бих казал, че по-добре, отколкото ако бях сред победените.

Гуинет почувства, че думите й заседнаха на гърлото, защото двамата внимателно оголиха зейналата рана, тъмночервена, подута и гноясала. Обърна се настрани и позволи на Рейнър да я отведе до масата и да й предложи ядене и пиене. Новият кавалер скоро я завладя с норманската си галантност.

Миризмата от мръсните превръзки и гноясалата рана беше толкова силна, че Айслин побледня. Повдигна й се, но Вулфгар успокояващо положи ръка на рамото й, и тя решително тръсна глава. Направи опит да издърпа мръсната превръзка, но не успя.

— Кажи ми какво трябва да се направи — помоли Вулфгар, обезпокоен от бледото й лице.

— Не — отговори меко тя. — Сама ще се справя.

Посегна към една дървена гаванка и повика Керуик.

— Нали знаеш онази дупка в блатото? — Младежът кимна и тя му подаде съдчето. — Напълни го с най-черната тиня.

Керуик мълчаливо забърза навън, без някой от норманите да се опита да го спре.

Вулфгар вдигна очи към мъжа на майка си.

— Откъде е тази рана, милорд? Норманска ръка ли ви рани толкова тежко?

— Не — въздъхна старецът. — Иначе щях да се гордея с нея. Ала всичко стана по моя вина. Конят ми се препъна в една бразда и притисна крака ми под себе си. Остър камък проби дрехата и проряза прасеца. Въпреки всички мерки положението се влошаваше от ден на ден.

— Никой ли не се погрижи за вас? — попита изненадано Айслин. — Такава рана трябва да бъде лекувана веднага.

— Кой би могъл да го направи?

Айслин остро изгледа Гуинет, ала не каза нито дума. Мислите й се върнаха към времето, когато превързваше и най-малките рани на баща си. Що за човек беше сестрата на Вулфгар?

Тръсна глава и започна да дава бързи нареждания:

— Вулфгар, донесете ведрото с вода от огъня. Мамо, извади от раклата чисто платно. А вие, Суейн, пригответе сламеник край огъня.

Старият рицар с учудване забеляза, че дори гордият Вулфгар с готовност изпълни дадената заповед. Айслин се зае да събира паяжините от всички ъгли на голямата зала.

Вулфгар и Суейн свалиха ризницата на стария рицар и внимателно го настаниха върху сламеника, покрит с меки вълчи кожи. Айслин коленичи пред него и вдигна високо ранения крак, за да почисти и последните остатъци от мръсните превръзки, После разпростря върху сламеника бяла козя кожа и я завърза така, че да дава опора на крайника и да го обездвижи. Обърна крака с раната нагоре и разкъса на две парче лен. Спря за малко и съчувствено изгледа стареца

— Ще ви заболи, милорд — прошепна тя. — Но няма как.

Рицарят с усмивка се опита да разсее съмненията й.

— Усетих меката ви ръчичка, лейди Айслин, и много се съмнявам, че тя би могла да ми причини болка, която да не мога да понеса.

Айслин наля вряща вода в дървена купа, потопи в нея парче лен и внимателно започна да промива гнойта. Кракът потрепери и младата жена спря. Старецът все още се усмихваше, ала по челото му бяха избили капчици пот. Ръцете му се впиваха в сламата.

Айслин все още почистваше зейналата рана, когато тежката врата се разтвори с трясък и в залата се втурна останалият без дъх Керуик. С горда усмивка младежът постави до огнището съдинката с черна тиня.

Айслин гребна с шепа и я сложи в плоска паница, прибави паяжините и с пръсти смеси всичко на гъста каша, която разпредели на дебел слой върху раната. После потопи няколко парчета лен в горещата вода, уви крака от всички страни, накрая привърза отгоре и меката козя кожа. Така превръзките нямаше да мърдат и кракът щеше да остане неподвижен.

Отпусна се назад и започна да почиства ръцете си. След малко вдигна очи към Болсгар и настойчиво заговори:

— Не бива да движите крака си, милорд. В никакъв случай. Освен ако желаете да се сдобиете с дървен крак и да тропате с него из двора.

Обърна се към Вулфгар и с усмивка добави:

— Сър Болсгар има нужда от голяма глътка студена бира.

Старецът се усмихна с искрена благодарност. Изпразни предложения му рог и скоро потъна в дълбок сън.

Рейнър излезе от залата с Вулфгар и Суейн. Айслин заведе Гуинет и стаята за гости и сама се оттегли в спалнята. Застана пред разбърканото легло и сякаш усети отново топлото тяло на Вулфгар в своето. Разтърси глава и отиде до прозореца. Загледа се навън и потръпна при спомена за студените, пронизващи очи на Гуинет. Отлично разбираше какво мисли за нея другата жена. А какво ли ще си каже довечера, когато Айслин седне до Вулфгар на масата за вечеря, а после се оттегли в спалнята му?

Направи опит да успокои обърканото си сърце и започна да подрежда разхвърляната стая. После грижливо се облече за вечеря. Сплете копринени панделки в косата си, облече бледожълта долна риза и над нея златножълта гуна с дълги влачещи се ръкави, украсени е богата бродерия. Стегна тънкия си кръст с фино изработен колан и мушна в ножницата украсената с благородни камъни кама, която я издигаше поне малко над робското й положение. Накрая превърза челото си с тънка копринена панделка, която обхвана като диадема разкошните дълги коси.

След падането на Даркенвалд не беше полагала особени грижи за външността си и сега плахо се запита какво ще каже новият й господар. Керуик сигурно ще се учуди много, а още повече Майда, която много добре знаеше, че тази прекрасна дреха беше определена за сватбата й с младия саксонец. Но за какво ли й беше сега? Можеше да й послужи единствено да завладее своенравното сърце на могъщия нормански рицар…

Когато слезе в залата, навън вече се смрачаваше. Големите маси на норманските воини бяха приготвени за вечеря, ала никой от мъжете не беше се върнал. Гуинет се разхождаше неспокойно напред-назад и Айслин веднага забеляза, че е измила и сресала косите си, ала все още носи овехтялата, прашна от пътуването дреха. Може би не трябваше да облича новата си гуна пред тази жена…

Гуинет я изгледа мрачно, докато слизаше по стълбите. Погледът й обхвана всяка подробност от красивата одежда — от малките пантофки до копринената панделка в тежките медноцветни коси.

— Е, норманите все пак са ви оставили дрехи за преобличане — проговори с отровен глас тя. — А на мене ми взеха всичко. Вероятно защото не ги дарих с благоволението си.

Айслин се закова на мястото си. Поруменя от срам и прехапа устни, за да задържи напиращата в гърлото й острота. Как така Гуинет беше останала една от малкото жени, на които норманите не бяха причинили зло? Без съмнения, бяха й оказали уважение като на сестра на един от рицарите им. Ала това съвсем не й даваше право да се подиграва на другите обезчестени саксонки. Овладя се и пристъпи към огъня, за да види стария рицар, който все още спеше спокойно и дълбоко. Очите й се плъзнаха по могъщата му фигура и съчувствието се разля като балсам върху раната, разтворена от острите думи на Гуинет.

След малко в залата се втурна Хам и почтително попита:

— Яденето е готово, господарке. Какво ще заповядате да направим?

— Бедният ми Хам — усмихна се Айслин. — Трябва да се научим да се придържаме към обичаите на норманите. У тях няма и следа от точността на баща ми.

Гуинет пристъпи към тях и презрително се обади:

— Би трябвало да научим норманите да спазват правилата на учтивостта. Нека ядат студено ядене. Веднага ми донесете вечерята. Държа да е топла.

Айслин я измери от глава до пети и хладно отговори:

— В тази къща обичаят е лордът пръв да седне на масата, лейди Гуинет. Щом не е заповядал нищо друго, ще го чакаме да се върне. Няма да допусна правото на домакина да бъде нарушено от нетърпението ви.

Гуинет понечи да отговори, ала Хам вече се беше оттеглил. Никой не можеше да оспори авторитета на Айслин в очите му. Сестрата на Вулфгар се намръщи и ядно процеди:

— Би трябвало да научите на почтителност слугите си.

— Те винаги са ни служили вярно — отговори меко Айслин. Навън се чу конски тропот. Айслин изтича и разтвори вратата. Проследи с очи как Вулфгар скочи от коня точно пред стълбите и се запъти с дълга крачки към нея. Мъжът спря на прага и изненадано плъзна очи по стройната й фигура. В очите му просветна искрена нежност, когато промърмори:

— Голяма чест ми окачвате, скъпа. Не бях помислял, че можете да станете още по-красива.

Айслин поруменя от комплимента му и се почувства неудобно, защото Гуинет не ги изпущаше от очи. Вулфгар се приведе напред и впи горещите си жадни устни в нейните. Ала младото момиче смутени се отдръпна назад и посочи другата жена.

— Сестра ви е много гладна, милорд — промълви тя. — Хората ви ще се забавят ли още много?

Мъжът сърдито вдигна вежди.

— Пак ли? Нима забравихте заповедта ми, Айслин?

Младата жена умолително го изгледа.

— Много се забавихте — продължи тихо тя. — Вече се питахме дали няма да се храним сами.

Вулфгар изръмжа нещо неразбираемо и отиде до огъня. Като видя, че старецът още спи, се постара да стъпва колкото се може по-тихо. Обърна гръб на пламъците и с мрачен поглед проследи гъвкавите движения на Айслин, която даваше нареждания на прислугата. Младата жена се обърна като привлечена от магнит, почувствала неодобрението му. В това време Болсгар се раздвижи и тя веднага коленичи край него. Сложи ръка върху сбръчканото чело и с облекчение установи, че треската е преминала. Даде му купа с вода, след което старецът доволно се отпусна в постелята си. Очите му обходиха залага и спряха най-напред върху мрачното лице на дъщеря му. После се втренчиха във Вулфгар, който мълчаливо наблюдаваше движенията на Айслин.

Усетил погледа му, по-младият мъж се извърна. Заговори, без да поглежда стария лорд. Очите му бяха празни.

— Не споменахте майка ми с нито една дума, милорд. Как е тя, добре ли е?

Старецът дълго мисли, преди да отговори.

— През декември ще стане една година, откакто почина.

— Не знаех — промърмори Вулфгар. Много добре си спомняше, че когато я видя за последен път, майка му ужасно приличаше на днешната Гуинет. Затова и веднага беше познал несъщата си сестра. Тази картина се беше запечатала в съзнанието му.

— Веднага изпратихме вест в Нормандия, за да уведомим Робърт за смъртта й — произнесе извинително старецът.

— Не съм виждал брат й нито веднъж през изминалите десет години — отговори спокойно Вулфгар.

— Платихме му добре, за да те приеме в дома си. Мисля, че задоволихме претенциите му.

— Така е — усмихна се горчиво Вулфгар. — И те му послужиха да се налива всеки ден с бира и да разправя на целия свят, че сестра му е изиграла великолепен номер на някакъв си саксонец и племенникът му не е нищо друго освен най-обикновено копеле. Много се забавляваше при мисълта, че никой не ме признава за свой син.

— Ти си възпитан като законен син. Получи посвещение в рицарство — отговори укорително старият човек.

— Да — въздъхна Вулфгар. — Робърт ме направи свой паж и нае възпитатели, ала едва когато Суейн брутално му напомни задълженията му.

Старецът замислено кимна.

— Робърт открай време си беше лекомислен. Трябваше да го предвидя. Добре, че изпратих Суейн с теб.

По лицето на Вулфгар се изписа горчива мъка.

— Толкова ли ме мразехте, та не можехте да понесете да ме виждате край себе си?

Айслин не сваляше очи от него. Сърцето й беше препълнено със съчувствие. Погледна бързо към Болсгар и с тревога забеляза сълзите в очите му.

— Когато узнах истината, те намразих — опита се да обясни старецът. — Гризеше ме мисълта, че не съм истинският ти баща. Беше мой първороден син и аз се гордеех с теб. Заради теб занемарих възпитанието на втория си син. Възпитах те в бързина, умела езда и всички рицарски умения. Животът просто пулсираше в жилите ти. А слабото, болнаво момче, което се роди след теб, така и не намери достъп до сърцето ми. Ти беше като мен. Обичах те повече от всичко на света.

— Докато мама ви каза, че не съм ваше дете. Убеди ви, че съм син на някакъв си норманин, макар че отказа да съобщи името му — промърмори с нарастваща горчивина Вулфгар.

— Каза ми, че иска да поправи стореното зло. Не можела да гледа как от ден на ден се привързвам все повече и повече към чуждото дете, а занемарявам своята собствена плът и кръв. Не понасяла мисълта, че не обръщам внимание на другите деца. Затова предпочела да ми признае вината си и да помогне законните ни деца да встъпят в правото си. Уважих решението й. Затова не обвинявай единствено майка си. Бях побеснял от гняв и те отблъснах. За мен ти беше като вятъра край лицето ми, като сянка в горещите дни, ти беше цялата ми радост от живота — а се оказа, че не си ми истински син. Опитах се да обърна сърцето си към собствения си син, да му вдъхна повече кураж и воля за живот. Ала смъртта ми го отне в разцвета на младостта. Често ми се искаше да бях умрял вместо него. За съжаление продължих да живея, а сега се ядосвам до смърт със свадливата си дъщеря, която наследи острия език на майка си.

Старият саксонец втренчи поглед в пламъците и се замисли. Айслин го погледна и очите й се напълниха със сълзи. Вече разбираше какво е преживял Вулфгар в детството си. Първо го беше отблъснала рождената му майка, после и обожаваният баща. Много й се искаше да протегне ръка и да помилва бръчката, изписана върху челото му. До днес й се струваше, че има насреща си скала — горда и непревзимаема, ала сега проумя, че страшният рицар може да бъде слаб и безпомощен като дете. Надигна се и тихо се премести в голямото кресло пред камината, за да го вижда по-добре.

— Изпратихме те в родината на майка ти, без да подозираме, че ще се върнеш като завоевател — продължи дрезгаво старецът, опитвайки се да овладее вълнението си. — Знаеш ли, че брат ти загина в битката при Сенлак?

Вулфгар потрепери. Очите му изпитателно се впиха в лицето на стареца. Гуинет пристъпи към огъня и зловещо изсъска:

— Така беше. Норманските разбойници го убиха! Убиха бедния ми брат!

Вулфгар обърна лице към нея и невъзмутимо проговори:

— Нормански разбойници? Естествено, имаш предвид мен, нали?

Жената вирна брадичка.

— Да, този израз подхожда и за теб, Вулфгар.

— Внимавайте, сестричке — продължи все така спокойно норманинът. — Победените не би трябвало да дразнят победителите, това е в техен собствен интерес. Вземете пример от моята Айслин. — Той пристъпи към седналата в креслото саксонка и изпитателно я изгледа. Тя решително отговори на погледа му. — Отлично играе ролята на победена. — Зарови пръсти в гъстите коси и прибави: — Толкова добре, че понякога се съмнявам дали наистина съм победител или не.

Айслин незабележимо се усмихна. Очите й блеснаха. Ала никой освен Вулфгар не биваше да забележи реакцията й. Пръстите му нежно се плъзнаха по бузата й.

— Да, сестрице, не е зле да се поучите от нея.

Гуинет потрепери от гняв и направи крачка напред. Вулфгар предизвикателно я изгледа.

— Имате ли да ми кажете още нещо? — попита спокойно той. Гърдите й неравномерно се повдигаха.

— Да! — изсъска тя. — И ще ви го кажа направо. Много ми се иска вие да бяхте паднали в битката вместо Фолсуърт! — Изкрещя тази обида в лицето му, без да обръща внимание на умолителните погледи на Болсгар. — Презирам ви! Мразя мисълта, че съм принудена да се възползвам от гостоприемството ви, за да оцелея в тези проклети времена. — После обърна поглед към Айслин и младата жена потрепери от нечовешката омраза, изписана в сивите й очи. — Как смеете да ми давате за пример тази саксонска мръсница! Не ви ли прави впечатление колко разкошно е облечена? Нима може да бъде пример за сломените английски жени?

— Радвайте се, че съм още жив, сестро — прекъсна я строго Вулфгар. — А иначе щяхте да сте принудена да печелите хляба си с тежък труд. Така поне се ползвате от някакви удобства.

— Какво става тук? — обади се от входа Рейнър, следван от голяма група нормани, които се втурнаха към приготвените маси. — Нима членовете на семейството се скараха още на първия ден? — Очите му се впиха в стройната фигура на Айслин, подчертана още повече от новата гуна. После обаче посегна към ръката на Гуинет и я притисна до гърдите си. — О, уважаема Гуинет, нима вълкът побърза да ви покаже острите си зъби? Простете поведението му, милейди. Или ми дайте правото да го накажа за дързостта му.

Гуинет смутено се усмихна.

— Естествено е братът да открие у сестра си повече грешки, отколкото един почти чужд човек.

— Дори ако любовта ме заслепи като светкавица — промърмори в ухото й Рейнър, — не бих могъл да открия и най-малката грешка в прекрасната ви душа.

Горещият му дъх галеше бузите й. Гуинет засрамено издърпа ръката си и тихо отговори:

— Вие сте твърде дързък, уважаеми рицарю. Нима си въобразявате, че ще ви стана любовница?

Рейнър усмихнато я изгледа.

— Все пак надеждата не ме напуска, демоазел.

Гуинет неловко отмести очи към Вулфгар, който ги наблюдаваше изпитателно. Брат й посегна към ръката на Айслин и я поведе със себе си. После с кимане на глава посочи на сестра си мястото от другата страна на масата.

— Нека вечеряме в мир, Гуинет. Щом не се виждаме често, не би трябвало да се караме помежду си.

Гуинет се извърна рязко и позволи на Рейнър да я отведе до масата. Черният рицар любезно се зае да я обслужи. Настани я да седне и се приведе към ухото й с блеснали от възбуда очи.

— В сърцето ми гори любовен пожар. Какво да сторя, за да се сдобия с благоволението ви? Вие ме превръщате в покорен роб.

— Много сте смел, сър Де Март — смутолеви Гуинет. — Забравяте, че вие, норманите, убихте истинския ми брат. Това не ме изпълва с особена симпатия към народа ви.

Рейнър се отпусна на стола до нея.

— О, демоазел, не бива да обвинявате всички нормани за смъртта на брата си. Клетвата ни задължава да бъдем верни сподвижници на Вилхелм. Щом трябва да мразите някого, мразете херцога, не мен. Умолявам ви, демоазел!

— Майка ми също беше норманка — промълви Гуинет. — Не я мразя.

— Тогава не мразете и мен — пошепна горещо Рейнър.

— Не го и правя — отвърна едва чуто тя.

Доволна усмивка пропълзя в ъгълчетата на устните му. Посегна към ръката й с блеснали очи.

— Щастлив съм да чуя това, милейди.

Гуинет смутено отвърна очи и се загледа към Вулфгар, който тъкмо наместваше стола на Айслин до своя. Помръкна, но веднага се овладя и усмихнато се обърна към брат си.

— Забравихте да ни кажете, че сте се оженил, Вулфгар.

Норманинът учудено вдиша глава.

— Не съм. Какво искате да кажете?

Гуинет устреми очи в лицето на Айслин и коварно продължи:

— Тогава тази Айслин изобщо не е член на семейството? Бяхте толкова почтителен към нея, та реших, че скоро сте се венчали.

Рейнър високо се изсмя. Случката явно го забавляваше. Айслин го изгледа сърдито и той ухилено вдигна чаша в нейна чест. После се приведе към ухото на Гуинет и й пошепна нещо, за което беше възнаграден с пронизителен смях.

Айслин стисна ръце в юмруци. В никакъв случай не биваше да показва, че е наранена от презрението им. Едва се овладя да не скочи от масата и да избяга. Вулфгар натрупа в чинията й най-апетитните късчета месо, ала залците засядаха на гърлото й. Не докосна и чашата с вино.

Норманинът не я изпускаше от очи. Дълго време не каза нищо, после небрежно отбеляза:

— Печеното прасе е великолепно, Айслин. Няма ли поне да го опитате?

— Не съм гладна — промърмори тя.

— Ще отслабнете, ако не се храните — продължи укорително той. — Не ме привличат кокалести жени, предпочитам закръглените. Обичам меките ви форми и смятам, че спокойно можете да се закръглите още малко. Хапнете, ще ви се отрази добре.

— Достатъчно съм силна — отговори хладно Айслин.

Мъжът иронично вдигна вежди.

— Така ли? Моето впечатление е съвсем различно. Само като си помисля как безпомощно лежахте под мен преди час. — Почеса се по гърдите и с безсрамна усмивка продължи: — Да бъда проклет, ако не призная, че драскащата и хапеща лисица ми беше много по-приятна от слабото и мързеливо същество преди малко, което безропотно се подчини на съдбата си. Кажете ми, скъпа, съществува ли и друга Айслин, която не е нито дръзка, нито покорна, а съвсем различна?

Айслин пламна от гняв.

— Сестра ви чува всяка ваша дума, милорд. Не е ли по-добре да се отнасяте към мен по-малко интимно?

— Какво? Да не би да искате да се промъквате в спалнята ми по тъмно, за да не ви види никой? — Изсмя се и поглъщайки я с очи, прибави: — Нямам търпение да чакам толкова дълго.

— Шегувате се, а аз се опитвам да говоря сериозно с вас — укори го горчиво тя. — Защо държите семейството ви да разбере, че съм ви любовница?

Мъжът се ухили предизвикателно.

— Да им го съобщя ли официално, или да изчакаме малко?

— О! Невъзможен сте — разсърди се Айслин. Веднага съжали, че е повишила глас, защото Гуинет вдигна очи към тях. Ала сестрата скоро се обърна отново към Рейнър и Айслин можа да продължи: — Нима наистина не се интересувате от мнението им? — попита тихо тя. — Нали са от семейството ви.

— Семейство? — изръмжа Вулфгар. — Нямам семейство! Не чухте ли с каква омраза ме ругае сестра ми! Всъщност не съм и очаквал друго. Ала няма да й позволя да се меси в живота ми. Не ме е грижа за злобните й намеци и обвинения. Вие сте моя и нямам намерение да ви крия само защото са се появили някакви си роднини.

— Но няма да се ожените за мен — прибави едва чуто Айслин.

Вулфгар вдигна рамене.

— Вече ви притежавам. Това ми е достатъчно.

Загледа се мрачно пред себе си, очаквайки реакцията й. Ала когато дълго време не се случи нищо, вдигна поглед и се озова лице в лице с две тъмновиолетови звезди, дълбоки и загадъчни. Напразно се опита да прочете мислите й и едва не побесня при вида на тънката усмивка в ъгълчетата на устните й.

— Добре, Вулфгар, аз съм ваша робиня — пошепна тя. — Щом това ви задоволява, аз също ще се примиря с положението.

Вулфгар се облегна назад като замаян. Не за първи път изпадаше в нерешителност. Тази жена беше истинска лисица. Гуинет рязко прекъсна размишленията му.

— Слушайте, Вулфгар, нима смятате да храните тия мъже цяла зима? — И тя посочи пълните маси. — Ако го направите, семейството ви ще умре от глад.

Вулфгар огледа двайсетината мъже, които лапаха като изгладнели вълци отличните ястия на Даркенвалд, и спокойно се обърна към сестра си:

— Има още доста, ала в момента са на път. Те защитават града от разбойници и крадци. Задачата им е да пазят и мен, и вас, и крепостните ми. Затова не смейте да ги обвинявате, че унищожават запасите ни.

Гуинет се сви уплашено под строгия му укор. Скоро след това Айслин се надигна и отиде да види как е Болсгар. Смени влажните кърпи около крака му и помоли Керуик да поддържа огъня през студените нощни часове, за да не изстине старият човек. Нареди му да стои близо до него и ако забележи, че състоянието му се влоши, веднага да я повика.

Керуик мрачно вдигна очи.

— Ще събудя Майда и тя ще ви извика.

Айслин издържа на погледа му и с въздишка отговори:

— Изглежда животът ми е изложен на показ. Дори обикновената проститутка има някое тайно кътче, но не и аз. — Изсмя се горчиво и прибави: — Всяко мое движение се възвестява на площада. Какво от това, че ще дойдете сам?

— Щом имате за любовник човек, който е господар на толкова много хора, трябва да свикнете с мисълта, че ви наблюдават любопитни очи — отговори остро той. — Може би ще ме накарате да уважавам връзката ви като законно сключен брак? Как да се държа с вас за в бъдеще?

Айслин поклати глава и умолително вдигна ръце.

— Недейте така, Керуик. Вече не можем да върнем времето преди идването на норманите. Вратата помежду ни е затворена завинаги. Забравете, че някога бях ваша годеница.

— Между нас няма врата, Айслин — отговори упорито той. — Има друг мъж.

Тя вдигна рамене.

— Добре. Има мъж, който не иска да ме освободи.

— Вие сте тази, която го държи в плен — премина в нападение Керуик и посочи новата гуна. — Вече започнахте да се гиздите, за да го замаете окончателно. — Помълча малко и със съвсем друг тон продължи: — Любовникът ви ни наблюдава, а аз нямам никакво желание отново да усетя върху себе си острите зъби на кучетата или да чуя плющенето на камшика. Идете да му правите компания и се постарайте да го развеселите.

Айслин кимна и отново коленичи край Болсгар. Старецът беше проследил внимателно всичките й движения. Изчака да го завие с дебелата вълча кожа и уморено се усмихна.

— Много сте мила, лейди Айслин. Старото ми сърце се стопли от допира на топлата ви ръчица. — Вдигна ръката й и я целуна. После се отпусна с усмивка в постелята си и доволно затвори очи.

Айслин стана и прекоси залата, усещайки върху себе си бдителния поглед на Вулфгар. Спря зад стола му и втренчи очи в тила му. Не искаше да бъде изложена на погледите му. Норманинът изглеждаше разведрен и отпуснат. Ала трябваше да положи големи усилия, за да запази учтиво държание към несъщата си сестра, която продължаваше да го засипва с все нови въпроси и обвинения. Поиска да узнае в какви отношения е с Вилхелм и каква част от плячката получава. После го укори, че е много снизходителен към крепостните.

Този път Вулфгар бавно вдигна поглед към Рейнър, който доволно се облегна назад в стола си.

— Радвам се, че толкова бързо произнасяте присъдите си, Гуинет — усмихна се норманинът. Ала сестра му се направи, че не забелязва сарказма в думите му.

— Скоро ще се убедите, че нищо не се изплъзва от очите ми, братко — отговори тя с хитра усмивка на тънките си устни и устреми очи в Айслин.

Вулфгар невъзмутимо вдигна вежди и посегна към ръката на любимата си.

— Нямам какво да крия. Всеки може да знае как живея и как управлявам имуществото си.

Вбесена от равнодушието на Вулфгар, Гуинет замлъкна за миг. А Айслин отново се запита дали повелителят й не играе някаква тъмна игра с всички присъстващи.

Вулфгар продължи да милва ръката й, докато разменяше шеговити думи с хората си. Очите на Гуинет изпущаха гневни искри, които болезнено се впиваха в сърцето на Айслин. Яростта й още повече се усили, когато господарят сложи ръка върху стройната талия и поведе момичето нагоре по стълбата.

— Какво толкова намира в тая уличница? — изсъска тя и сърдито се отпусна назад. Рейнър едва успя да откъсне очи от прекрасната фигура на младата англичанка. Приведе се към масата, погълна на един дъх остатъка от бирата си и с изкуствена усмивка се обърна към сътрапезницата си.

— Не мога да кажа какво, милейди, защото очите ми виждат само вас. О, ако знаете как ме възпламенява представата да остана насаме с вас, да почувствам до себе си голото ви тяло, жадно притиснато до моето! За да го преживея, съм готов да се откажа дори от райските блаженства…

Гуинет гърлено се изсмя.

— Сър Де Март, не ме карайте да се боя за добродетелта си. Никой не ме е ухажвал с такава смелост.

— Нямам много време — продължи дръзко Рейнър. — Още утре сутринта трябва да замина надалеч, за да се присъединя към Вилхелм. — Изписалото се по лицето й разочарование го накара да се усмихне самодоволно. — Ала не бойте се, сладка моя, ще се върна при нас, дори ако тук ме очаква смъртта.

— Смърт! — извика смаяно Гуинет. — Къде отивате? Трябва ли да се боя за живота ви?

— Да, мила, заплашват ме опасности. Англичаните не обичат норманите. Много им се иска да отблъснат претенциите на Вилхелм и да изберат друг крал. Трябва да ги убедим, че той е най-добрият владетел за Англия.

— Значи вие се биете смело за херцога, докато брат ми си седи тук и се забавлява с някаква английска уличница. Този човек е напълно лишен от чувство за чест!

Рейнър вдигна рамене.

— Поне ще има щастливи спомени, като замине да се бие.

— Нима Вулфгар ще ви придружи? — попита изненадано Гуинет.

— Не, но скоро ще се присъедини към войската. Ала дотогава може да съм паднал на бойното поле и никой няма да поплаче на гроба ми…

— О, недейте така, рицарю. Аз много ще се тревожа за вас — призна, поруменявайки, Гуинет.

Рейнър посегна към ръката й и я притисна до сърцето си.

— О, скъпа, какви сладки думи! Нима не чувствате как лудо бие сърцето ми! Вече знаете колко ви желая. Елате с мен навън, за да разстеля наметката си върху тревата и да ви обгърна с нежността си. Кълна ви се, че няма да посегна на добродетелта ви. Искам само да ви подържа в обятията си, преди да ви напусна.

Гуинет цялата почервеня.

— Вие сте опитен прелъстител, рицарю.

Ръката му притисна нейната.

— Не мога да устоя на красотата ви, демоазел. Обещайте, че ще дойдете. Дайте ми малък знак на привързаност, преди да ме откъснат от вас.

— Не е много прилично — промълви победена Гуинет.

— Никой няма да ни види. Баща ви е дълбоко заспал, а брат ви е заслепен от желание. Обещайте, че ще дойдете, скъпа!

Отговорът беше едва забележимо кимване.

— Никога няма да съжалявате за великодушието си — продължи дрезгаво Рейнър. — Ще се огледам за някое сигурно местенце. После ще се върна да ви взема. Бъдете готова за мен. Не искам да губим време.

Впи устни в ръката й и Гуинет усети, че в тялото й се надига сладко вълнение. Рицарят се надигна и бързо излезе навън.

Вулфгар затвори вратата зад себе си и уморено се облегна на стената. Благодарно погледна към вдигащата пара вана, която го очакваше пред огъня.

— Водите домакинството ми, сякаш сте родена за това — промърмори доволно той и започна да се съблича.

Айслин дръзко го изгледа през рамо.

— Мама ме възпитаваше за това още от най-ранни години.

— Прекрасно — изръмжа Вулфгар. — Полезна робиня сте вие…

Айслин се опита да се засмее.

— Така ли мислите, милорд? Баща ми често казваше, че никой не е в състояние да укроти дивата ми природа.

— Напълно съм съгласен с него — отговори Вулфгар и бавно се отпусна в топлата вода. Въздъхна със задоволство и се облегна назад. — Общо взето, много съм доволен от отношенията си с вас.

— О! — отвърна тихо тя. — Значи въобще не се тревожите от мисълта, че ще създадете на белия свят едно или няколко незаконни деца?

— Все още не сте ми дала доказателство, че сте способна на това, скъпа.

— Времето още не е узряло, милорд. — Тя се усмихна и свали новата си гуна. Обърна му гръб и продължи: — Надеждите ви се градят върху погрешни представи. Повечето жени са в състояние да зачеват деца. Просто сте имали късмет в досегашните си приключения.

— Не само късмет — бях винаги предпазлив — поправи я весело той. — Създадох си навика преди това да се осведомя много точно за състоянието на дамата.

— Но с мен не го направихте — подсети го тя.

Мъжът вдигна рамене.

— Приех, че вие и без това не знаете много за тези неща. Така е, когато човек си има работа с неопитни девици.

Айслин се изчерви.

— Никога ли не сте спали с девица, милорд?

— Така исках.

— Да не би да се хвалите, че сте имали всяко момиче, което сте пожелали?

— Жените не са особено сдържани. Можех да имам, която си поискам.

— О! — преглътна тихо Айслин. — Колко сте сигурен в себе си! Но аз не съм като вашите уличници!

Вулфгар бавно натри гърдите си със сапун и скритом я погледна отстрани.

— Може би трябва да призная, че вие сте най-интересната от всички, скъпа.

— Вероятно защото съм по-млада от досегашните ви завоевания — процеди през зъби тя. Обърна се и застана пред ваната, дръзка и извънредно привлекателна в голотата си. — Гърдите ми не са увиснали, краката ми са прави и стройни. Талията ми е тънка, а брадичката ми не е скрита между гънки от тлъстина. Сигурно именно тези мои предимства дотолкова са ви замаяли главата, та ме любехте без обичайните мерки на предпазливост.

Сивите очи втренчено я изгледаха и в тях проблеснаха весели пламъчета. Внезапно мъжът протегна ръка и я издърпа до себе си във ваната. Айслин изпищя и сърдито зарита с крака.

— Пак ми съсипахте ризата — проплака тя. — Най-хубавата ми долна риза, а вие я развалихте.

Вулфгар отметна глава назад и високо се изсмя. Приближи лице до нейното, без да сваля очи от нея.

— Ако ви призная, че сте най-прекрасното от завоеванията ми и че всеки мъж във ваше присъствие забравя кой е и какви убеждения има, това само ще засили обичайното ви високомерие. И без това сте суетна и нахална, а така направо ще ми се качите на главата. — Притисна я до себе си и продължи: — Сигурно ще си въобразите, че никога няма да обърна очите си към друга жена, че цял живот ще желая само вас и никоя друга. Не ви правя признания, скъпа, и по този начин даже ви улеснявам. Много е възможно да отворите сърцето си за мен и да не искате да ме освободите, когато харесам друга жена. Не се влюбвайте в мен, Айслин, защото ще бъда принуден да ви причиня болка.

Айслин почувства, че очите й се пълнят със сълзи, но издържа погледа му.

— Не се тревожете. В целия християнски свят надали има мъж, по-малко достоен за любов от вас.

— Добре тогава — усмихна се Вулфгар.

— Нали винаги казвате, че презирате жените? Защо непрекъснато ме предупреждавате да се пазя? Така ли се отнасяхте и с предишните си любовници?

Вулфгар я пусна и се облегна назад във ваната.

— Не, мила, вие сте първата. Ала вие сте най-млада от всички, затова сте и най-лесно ранима.

Айслин дръзко се усмихна.

— Но аз също съм жена, милорд. Защо ми оказвате любезността, отказана на всички жени досега? Очевидно е, че означавам за вас повече от предшественичките си. — Стройните й пръсти се плъзнаха по грозния белег на бузата му. — Внимавайте, милорд, вие също може да се влюбите в мен.

Вулфгар мушна ръка под коленете й и я вдигна от ваната.

— Никога не съм обичал жена — отговори остро той. — Няма и да обичам. В момента се забавлявам с вас по-добре, отколкото с всички други. Това е всичко.

Айслин скочи и се скри в най-далечния тъмен ъгъл на стаята. Този човек беше твърдо решен да запази независимостта си. Презираше жените и не спираше да играе с тях жестоката си игра. Съвсем съзнателно ги дразнеше и измъчваше, докато рухнат или избягат от него.

Не, този път номерът му няма да мине, каза си решително тя. Той все още не знаеше колко голяма е вътрешната й сила. Дори не подозираше истинската й същност и това щеше да бъде решаващо за бъдещите им отношения. Тя непременно щеше да открие слабото място в непробиваемата му на вид броня.

Потръпна в мократа си долна риза, изхлузи я през главата си и се пъхна в леглото. Вулфгар се присъедини към нея минута по-късно, ала тя се престори на заспала. Усети върху себе си изпитателния му поглед и усмихнато се запита какво ли ще предприеме сега. Отговорът дойде бързо. Ръката му обгърна раменете й и я обърна по гръб. Мъжът се наведе над нея и Айслин засмяно отвори очи.

— Май не сте заспала, демоазел — произнесе подигравателно той.

— Това изобщо не би ви попречило, нали? — осведоми се саркастично тя.

— Ни най-малко — прошепна мъжът и приближи устни до нейните.

Гуинет излезе на осветената от луната полянка. Едва не изпищя, когато тежка ръка се отпусна върху рамото й. Обърна се и облекчено въздъхна.

— Наистина дойдохте, скъпа.

— Ето ме, рицарю.

Рейнър я вдигна на ръце и я отнесе навътре в гората. Гуинет потрепери от вълнение, усещайки възбудата му. Изхихика смутено и обви с ръце врата му.

— Загубих ума си по вас — прошепна тя в ухото му. — Чак не ми се вярва, че се срещнахме едва тази сутрин.

— Нима наистина днес ви видях за първи път? — попита дрезгаво мъжът и я притисна до себе си, за да усети поне някаква малка закръгленост в мършавото й тяло. — Като че мина цяла вечност, преди да ви видя да напускате залата.

Впи устни в нейните и телата им се затърсиха едно друго с нарастваща възбуда. Рейнър сръчно смъкна гуната и долната риза и нежно я притисна върху разстланата на земята наметка. Огледа слабото тяло, сребърно в меката лунна светлина. Помилва малките гърди и в съзнанието му изникна споменът за друга, много по-пищни и гъвкави. Почувства аромата на медноцветните къдрици и уханието на меката като коприна кожа. Представи си ръцете на Вулфгар върху разкошните гърди и ядно простена.

Гуинет изплашено скочи.

— Какво има? Идва ли някой? — прошепна тя и се опита да се прикрие с широката наметка.

Ръцете му я спряха.

— Няма нищо. Спокойно. Луната ми изигра лоша шега. Помислих, че нещо се раздвижи в храстите, но съм се излъгал.

Гуинет се сгуши в обятията му и плъзна ръка под кожения жакет. С наслада вкопчи пръсти в силните, мускулести гърди.

— Аз съм в неизгодно положение спрямо вас, рицарю — пошушна тя. — При това ме измъчва любопитство.

Рейнър се изсмя и бързо смъкна дрехите си.

— Така е по-добре — усмихна се жената. — Колко си красив, любими. Тъмен като топлата земя и силен като столетните дъбове. Никога не бях помисляла, че един мъж може да бъде толкова красив.

Плъзна ръце по тялото му и още повече разпали дивата страст в гърдите му.

— Бъдете нежен с мен — пошушна жената и се отпусна върху дебелата наметка. Бледосините очи приличаха на далечни звезди. Когато мъжът се наведе над нея и съедини тялото си с нейното, те бавно и с наслада се затвориха.

Мина много време, преди Рейнър отново да се надигне. В далечината виеше вълк. Мъжът седна и впи очи в светлата ивица, която проникваше през прозореца на господарската спалня. Очерта се и фигурата на мъж, който застана за миг пред прозореца, ала скоро се извърна и се приведе над леглото, чието местоположение Рейнър отлично си спомняше. Болезнено си пожела сега той да беше на мястото на Вулфгар. Щеше да се приведе и да навие около пръстите си тежките къдрици с цвят на мед, разпилени като коприна около прекрасното овално лице.

Жаждата за отмъщение го изгаряше. Споменът за нощта, в която бе държал Айслин в обятията си, никога не го напускаше. Знаеше, че на всяка цена трябва да я има, за да се успокои. Само тя можеше да задоволи копнежа му. Усмихна се, сигурен в отмъщението си.

— За какво мислиш? — промълви ласкаво Гуинет и помилва твърдия му гръб. Рейнър се обърна и отново се отпусна върху нея.

— Мислех колко щастлив ме направи с любовта си, моя най-скъпа. Вече спокойно мога да се присъединя към Вилхелм, защото сладкото ти личице ще ме придружава ден и нощ.

ГЛАВА ДЕВЕТА

Първите лъчи на утринното слънце помилваха покритите със скреж дървета и те заблестяха като обсипани с хиляди скъпоценни камъчета. Гълъбите се раздвижиха в гнездата си.

След кратко почукване Рейнър блъсна вратата към спалнята и завари Вулфгар и Айслин дълбоко заспали. Ала с инстинкта на воин Вулфгар се претърколи встрани и веднага посегна към меча, оставен до главата му. Още преди вратата да е блъснала стената, норманинът се изправи в леглото, готов за бой.

— О, вие ли сте… — промърмори той и се отпусна назад в топлото легло.

Айслин също се събуди, макар и по-бавно. Вдигна сънени очи към Вулфгар, без да забелязва Рейнър, застанал в сянката пред вратата. Кожата, която беше притиснала до гърдите си, разкриваше повече, отколкото скриваше, и рицарят жадно впи очи в блестящата плът. Вулфгар отлично разбра от какво е възхитен неканеният гост и невъзмутимо проговори:

— Днес ни събудиха твърде рано, скъпа. — Младата жена побърза та се пъхне под дебелите кожи и норманинът продължи: — Какво ви води толкова рано, Рейнър?

Черният рицар отвеси ироничен поклон пред голия си началник.

— Моля за прошка, милорд. Просто исках да се сбогувам с вас и Даркенвалд и едновременно с това да попитам дали имате някакво поръчение за мен, преди да се кача на коня. Може би ще изпратите послание на херцога?

— Не, всичко е уредено — отговори Вулфгар.

Рейнър кимна и се обърна към вратата, ала спря и хвърли коварна усмивка към двамата в леглото.

— Нощем би трябвало да се пазите от вълци. Горите са пълни с тях. Тази нощ бяха дошли съвсем близо.

Вулфгар въпросително вдигна вежди. С кого ли се беше забавлявал навън дръзкият рицар?

— Ако продължавате така, скоро населението на Даркенвалд ще се удвои, Рейнър.

— Така е — отговори ухилено рицарят. — И първа ще роди нашата прекрасна лейди Айслин.

Преди да осъзнае какво става, нещо профуча покрай ухото му и се заби във вратата. Рейнър видя изправената в леглото Айслин, стиснала ръце в юмруци, и усмивката му стана още по-широка. Разтърка ухото си, без да сваля очи от треперещите й гърди.

— За кой ли път се възхищавам на страстната ви натура, гълъбице. Толкова ли се разсърдихте, че си позволих да се позабавлявам през изминалата нощ? О, да, не биваше да забравям колко сте ревнива.

— По дяволите! — изсъска Айслин и се огледа за някой друг предмет, който би могла да запрати в главата му. Тъй като не намери нищо, скочи от леглото и вдигна бойния меч на Вулфгар. Ала оръжието беше твърде тежко за крехката й снага.

— Защо се смеете на безсрамието му? — изфуча разярено тя и затропа с крак. — Няма ли най-после да го научите на малко почтителност?

Вулфгар сви рамене.

— Не обръщам внимание на детинските му игри. Ако някога се осмели да стане сериозен, ще го убия.

Усмивката замръзна върху лицето на Рейнър.

— Винаги съм на ваше разположение, Вулфгар — опита се да запази шеговития тон той. — По всяко време.

След като черният рицар излезе от стаята, Айслин остана дълго неподвижна, втренчила очи в затворената врата. После се обърна към Вулфгар:

— Господарю, той се страхува от вас. Но гори от жажда за отмъщение.

— Пак започвате с вашите фантазии — отряза я сърдито Вулфгар. — Рейнър произхожда от едно от най-влиятелните семейства на Нормандия. Мрази ме, вярно, но то е защото според него само децата, родени в законен брак, имат право да бъдат посветени в рицарство. — Засмя се и прибави: — Освен това все още ви желае.

Айслин сърдито се извърна.

— Рейнър ме иска, защото съм ваша.

Вулфгар отново се изсмя и нежно я привлече към себе си. Вдигна брадичката й и впи очи в нейните.

— Как мислиш, ще се ядоса ли, ако му отнема Хлин?

— Пуснете ме, милорд — възпротиви се момичето и се опита да се изтръгне от прегръдката му. — Утро е, трябва да помислите за задълженията си.

— Ще ги отложа за по-късно — промълви дрезгаво той и затвори устните й с огнена целувка; която веднага отслаби съпротивата й и я накара да се примири със съдбата си.

Гуинет слезе с бодра стъпка в залата. Тази сутрин й идеше да прегърне целия свят. Рейнър току-що беше заминал. Тя му беше помахала от прозореца си и сърцето й все още беше с него. Мъжете седяха около дългите маси и се подкрепяха с хляб и месо. Никой не й обърна внимание. Разменяха се шеговити слова, от време на време избухваха буйни смехове. Болсгар лежеше пред огъня, потънал в дълбок сън. Гуинет се огледа за някое познато лице и видя Хам, който бързаше насреща й със закуската.

— Къде е брат ми? — попита остро тя. — Тези мъже безделничат. Нищо ли не им е заповядал?

— Те го очакват, милейди. Още не е излязъл от стаята си.

— Мързелът е заразителен като чумата — изсъска тя.

— Обикновено милордът става много рано. Не знам какво го е задържало днес.

— Аз обаче знам — отговори презрително Гуинет и се облегна назад. — Онази саксонска курва, без съмнение.

Хам почервеня от гняв и се приготви да й отговори както трябва, но накрая предпочете да премълчи.

Гуинет замислено започна да рови в чинията си. Докато си припомняше всяка подробност от изминалата нощ, в залата влязоха сър Гоуейн и рицарят Бюфон. Мъжете ги поздравиха с весели викове и ги поканиха да седнат на масата.

— Тази сутрин трябваше да отидете в Крейгън, нали? — обърна се Гоуейн към Милбърн, който беше най-възрастният на трапезата.

— Така е, момчето ми, ала Вулфгар очевидно предпочита да прекара деня в спалнята си — отговори развеселено Милбърн. После извъртя комично очи и изщрака с пръсти. Другарите му избухнаха в смях.

Гоуейн се ухили.

— Може би трябва да надникнем в спалнята, за да се уверим, че не лежи в леглото с прерязано гърло. Рейнър беше толкова бесен, преди да замине, че нищо чудно двамата отново да са се сдърпали.

Старият рицар вдигна рамене.

— Сигурно пак заради момичето. Рейнър е като луд, откакто преспа с нея.

Гуинет потръпна като ударена през лицето. Остра болка прониза гърдите й.

— Така е — засмя се Гоуейн. — Ще трябва да се напрегне здравата, ако иска да му я отнеме отново. Макар че заради жена като нея си струва да рискуваш.

— О, момчето ми, тя има гореща кръв — засмя се старият рицар. — По-добре я остави на мъж с опит.

Внезапно всички замлъкнаха. На втория етаж се беше отворила врата. Скоро се появи Вулфгар и заслиза надолу, закопчавайки колана си. Спря пред масата и учтиво поздрави сестра си:

— Надявам се, че сте си починали добре, Гуинет. — Без да изчака отговора й, се обърна към мъжете: — Аха, значи си седите тук и мързелувате, само защото си позволих да закъснея няколко минути. Е, ще трябва да наваксаме изгубеното време. — Отчупи голямо парче хляб, прибави към него къс месо и закрачи към вратата. На прага спря и се обърна към мъжете, които не го изпускаха от очи. — Какво чакате? Потегляме за Крейгън. Тръгвате ли с мен или не?

Мъжете шумно се надигнаха. Знаеха, че ги очаква напрегнат ден, и побързаха да се приготвят за път.

Вулфгар се метна на седлото и зачака, дъвчейки. След като всички възседнаха конете си и застанаха в определения ред, той вдигна ръка и обърна мощния си жребец към пътя за Крейгън. Заби шпори в слабините му и препусна в галоп.

Гуинет бавно се надигна. Чувстваше се слаба и безволна. С усилие изкачи стълбата, спря за миг пред спалнята и понечи да натисне бравата. Ала нещо я възпря. Тръгна към своята стая и се закле, че с всички възможни средства ще си отмъсти на проклетата саксонка. Пристъпваше предпазливо, сякаш омразата можеше да събуди съперницата й.

Айслин скоро се надигна, облече се и слезе в залага. Казаха й, че Вулфгар е заминал за Крейгън. По време на отсъствието му отговорност за дома носеше Суейн. В момента викингът се опитваше да заглади ожесточения спор между две млади жени. Ставаше въпрос за гребен от слонова кост, която едната беше получила като подарък от нормански войник. Другата жена се кълнеше в какво ли не, че е намерила гребена, докато първата я обвиняваше в кражба. Викингът, който оставаше невъзмутим и при най-горещите мъжки спорове, сега изглеждаше безпомощен.

Айслин неволно се засмя. Обърна се към Суейн и иронично промълви:

— Е, щом не можете да се справите с две жени, най-добре им отрежете косите по нормански обичай. Тогава никоя от тях няма да се нуждае от гребен.

С широко разтворени от ужас очи и усти двете жени се обърнаха към нея. Широката усмивка на Суейн показа, че е оценил полезния съвет. Крадлата веднага върна гребена на собственичката му и побърза да се измъкне от залата. Победителката също хукна да бяга, макар и в противоположна посока.

Айслин не можа да се сдържи и избухна в смях.

— О, Суейн, най-после разбрах, че сте истински мъж — подразни го мило тя. — Досега не го вярвах. Ала след като видях как се свихте пред тези проклети жени…

— Няма оправия с тях — изръмжа сърдито викингът и тежко закрачи към огъня.

Състоянието на Болсгар забележимо се подобряваше. Вчера лицето му беше восъчно бледо, докато днес беше възвърнало бронзовокафявия си цвят. Айслин смени превръзката, като внимателно отдели засъхналата тиня и заедно с нея мъртвата тъкан и остатъците от гнойта. Видя, че раната започва да се затваря и краищата й са твърди и розови.

Гуинет слезе в залата едва късно следобед и се обърна към Айслин:

— Имате ли кон? Искам да разгледам новите владения на Вулфгар.

Айслин кимна.

— Имам бърза и силна берберска кобила, но е доста своенравна. Не бих ви посъветвала…

— Щом вие я яздите, аз също ще се справя — прекъсна я надменно Гуинет.

Айслин внимателно подбираше думите си.

— Сигурна съм, че умеете да яздите, Гуинет, ала се боя, че с нея…

Убийственият поглед на другата я накара да замлъкне. Гуинет се обърна и даде заповед да оседлаят коня. Нареди двама стражи да я придружат. Когато доведоха кобилата, Айслин отново се опита да я предпази. Помоли я да държи изкъсо юздите, ала Гуинет само я изгледа сърдито и се метна на седлото. Айслин потръпна, когато камшикът изплющя в слабините на любимата й кобила и животното се понесе в луд галоп начело на малката кавалкада. Проследи я със загрижени очи и се разтревожи още повече, когато Гуинет потегли в посока към Крейгън. Пътищата и пътеките бяха маркирани навсякъде, ала ако ездачите се отклоняха от тях, лесно можеха да попаднат в някой поток или клисура.

Обхвана я мрачно предчувствие, което не изчезна през целия ден. Опита се да се заеме с всекидневните си задължения, но и това не разсея тревогите й. Майда още повече развали настроението й, като я засипа с оплаквания от неучтивото държание на Гуинет. Накрая младата жена не издържа и се скри в спалнята.

Не беше в състояние да постави пред Вулфгар въпроса за поведението на роднините му. Той непременно щеше да й отговори, че пристъпва с предубеждение към Гуинет. Обаче тази сутрин сестра му направо беше прекалила. Първо претърсила раклите на Майда и отмъкнала всичките й прилични дрехи. Тъй като й били малки, дала воля на омразата и безсрамието си. Скоро след това заповядала да й занесат яденето в стаята и така силно ударила Хлин, че момичето избухнало в плач. Сега пък взе любимия кон на Айслин…

В това време Гуинет препускаше безцелно в непознатата местност. Омразата и ожесточението й бяха толкова силни, че вече не беше в състояние да разсъждава разумно. Побесняваше дори само при вида на младата саксонка, която делеше леглото на брат й. И на всичкото отгоре узна, че новият й любовник пръв е спал с тази мръсница! А Вулфгар я ухажваше и се грижеше за нея като за някоя почтена млада дама, въпреки че тя не беше нищо повече от евтина курва. Тази жена беше робиня, а най-безсрамно й заяви, че кобилата е нейна собственост. Откога крепостните притежаваха собственост?

Гуинет гневно заби шпори в слабините на коня и препусна като луда напред. Двамата й придружители, които щадяха конете си, постепенно изостанаха. Ала младата жена беше безмилостна. Кобилата обаче не усети строгата ръка на господарката си и скоро показа буйния си нрав. Втурна се напред по пътеката, без да обръща внимание на юздите и камшика. Гуинет още повече побесня от гняв и с все сила дръпна юздите. Ала кобилата нямаше намерение да спре. Направи огромен скок и напусна утъпканата пътека, за да се забие в гъстите храсталаци отстрани. Гуинет напразно я налагаше с камшика. Животното гордо вирна глава и се понесе през гората. Този път жената се уплаши. От всички страни към нея се протягаха тръни и клонки, скубеха косите и късаха одеждите й. Кобилата препускаше все напред и напред, изкачваше се по стръмни хълмове, профучаваше през тесни клисури. Някъде много назад се чуваха виковете на придружителите й, настояващи да спре. Ала животното не се подчиняваше на юздите.

Гуинет усети как в сърцето й се надига паника. Внезапно се озова пред дълбока долина. Кобилата препускаше право срещу нея, сякаш я гонеше глутница вълци. В момента, в който се приготви да скочи, Гуинет с писък се метна от седлото. Животното се хвърли с главата надолу в гъстия храсталак и с все сила се удари в скалистото легло на горския поток.

Двамата нормани най-после я настигнаха. Гуинет се надигна с треперещи крака. Ала дори не й хрумна да потърси вината за нещастието у себе си. Веднага забрави преживения смъртен страх и избухна в страшни проклятия към невинното животно:

— Ти, мръсна гадино! — изсъска тя. — Ти, проклета кранто! Когато си на пътя, не се и помръдваш, ала щом се озовеш в гората, хукваш като бързоног елен! — Отърси гуната си от полепналите пръст и листа, приглади косите си и се извърна настрани, без дори да погледне нещастното животно.

Междувременно един от придружителите й скочи от седлото и пристъпи към ръба на пропастта. Когато се обърна, в погледа му се четеше загриженост.

— Милейди, страх ме е, че животното е тежко ранено.

Гуинет презрително разтърси глава и гневно изфуча:

— Тази кобила беше побесняла! Как не обърна внимание на такава дълбока пропаст! Пада й се! Дано си е счупила всички кости.

Внезапно се чуха нови шумове: под тежки конски копита се чупеха трески и клони. Скоро от тъмната сянка на гората изникнаха няколко фигури на коне.

Бяха Вулфгар и свитата му. Рицарят дръпна юздите непосредствено пред Гуинет и мрачно изгледа нея и двамата й придружители.

— Какво става тук? — изръмжа той. — Защо сте дошли насам? Чухме писък.

Вторият придружител на Гуинет, който не беше слязъл от коня, посочи към пропастта и Вулфгар насочи Хън към стръмния бряг. Като позна кобилата на Айслин, лицето му потъмня от гняв. Рязко се обърна към Гуинет и попита:

— Как посмяхте да убиете коня ми, мила сестричке, без дори да ме помолите за позволение?

Гуинет сви рамене и започна да почиства листата от гуната си.

— Голяма работа. Конят е на робинята, нали?

Лицето на Вулфгар се вкамени. С усилия се сдържаше да не изкрещи.

— Кобилата беше добро животно, а вие я убихте с проклетата си небрежност!

— Тя беше бясна и измисляше какви ли не номера — отговори равнодушно Гуинет. — Едва не ме уби.

Вулфгар с мъка потисна острата забележка.

— Кой ви позволи да вземете коня?

— Няма да питам робите, я — отговори презрително тя. — Конят е на Айслин, следователно мога да се ползвам от него, когато си искам.

— Ако Айслин е робиня, цялото й имущество отива в моите ръце — изгърмя Вулфгар. — Аз съм лордът на тези земи и притежавам всичко, което е върху тях. За в бъдеще ви забранявам да се отнасяте зле с конете и робите ми!

— Аз бях тази, с която се отнесоха зле! — изпищя Гуинет. — Погледнете ме само! Едва не загинах, а никой не се потруди да ме предупреди, че животното е бясно. Айслин можеше да го стори, ала тя предпочита да ме види мъртва.

Очите на Вулфгар заплашително святкаха.

— Не мога да ви разбера, братко — продължи коварно Гуинет. — Какво толкова намирате в тази глупачка? Тя е само една коварна английска кучка, която сигурно плете интриги срещу вас. Ако продължавате да я глезите, ще загинете и вие, не само аз…

Без да си даде труд да й отговори, Вулфгар обърна коня си и вдигна ръка към хората си.

— Вулфгар! — изкрещя Гуинет и безпомощно затропа с крак. — Можехте поне да наредите на някой от хората си да слезе и да ми даде коня си. Как ще се върна в къщи?

С каменен поглед Вулфгар обърна глава към нея и мрачно я изгледа. После спокойно заповяда на един от свитата си:

— Вземете я зад себе си на коня, Гард! Нека се прибере в Даркенвалд на голия му гръб. Така ще се научи да цени добрите животни. — Изгледа я още веднъж и продължи: — А сега, мила сестричке, трябва да довърша мръсното ви дело.

Скочи от седлото, метна юздите в един храст и заслиза надолу по стръмния бряг. Когато спря пред падналата кобила, улови с две ръце долната й челюст и издърпа главата й, докато погледна в големите, меки очи. Заби камата си отстрани, където пулсираше голямата вратна вена, и нежно положи на пясъка главата на умиращото животно. Когато отново възседна коня си, по лицето му беше изписана искрена тъга. Хората му почтително мълчаха.

Вулфгар рязко дръпна юздите и Хън препусна напред. С остър тон норманинът заповяда на втория придружител на Гуинет да свали седлото и юздите от мъртвата кобила. После мълчаливо продължи пътя си.

Беше почти нощ, когато достигнаха Даркенвалд. Постът на кулата веднага съобщи за пристигането им. Още отдалеч Вулфгар забеляза синята гуна на Айслин, която ги очакваше пред портата към залата.

Думите на Гуинет не бяха останали без въздействие. Мъжът потиснато се питаше как тази малка саксонска вещица успя да завоюва доверието му. Заминаваше, без да се тревожи, че нещо може да се случи. Но друг, още по-силен глас му повтаряше, че ще бъде голям глупак, ако се вслуша в коварните нашепвания на сестра си и прогони Айслин от сърцето си. Никой мъж не би могъл да си пожелае по-приятна партньорка в леглото. По лицето му пробягна усмивка, но се сети за мъртвата кобила и отново помръкна. Трябваше да съобщи на Айслин лошата вест. Гуинет е виновна за всичко, помисли си той и още повече помръкна.

Айслин мълчаливо очакваше пристигането им. Суейн се присъедини към нея. Вулфгар я погледна с нескрито желание и тя свенливо се изчерви, припомнила си страстните милувки, които тази сутрин я бяха направили толкова щастлива. Ала лицето на мъжа се помрачи, той се извърна рязко и започна да раздава строги заповеди на хората си. Спря пред стъпалата, скочи от седлото и хвърли юздите в ръцете на Гоуейн. После безмълвно мина покрай Айслин и влезе в залата.

Напълно объркана, Айслин местеше очи от един мъж към друг. Ала всички избягваха питащия й поглед. Изнизаха се мълчаливо покрай нея и тя тъкмо се приготви да ги последва, когато видя, че Гуинет слиза от задницата на последния кон. Къде беше Клеом? Малката й кобила не се беше върнала у дома. Прикова очи в Гуинет, която нетърпеливо приглаждаше полите си, и сърцето й се сви. Одеждите на другата бяха покрити с кал, косите й бяха разбъркани. Ала погледът й беше толкова студен и безмилостен, че Айслин не се осмели да отвори уста.

Опитвайки се да потисне хълцанията, които напираха в гърлото й, младата жена забърза след Вулфгар. Видя го начело на масата, с рог в ръка, мрачно загледан пред себе си. Пристъпи към него и тихо попита:

— Да не сте оставили Клеом в Крейгън?

Лошото предчувствие я задавяше.

— Не — въздъхна тежко Вулфгар. — Кобилата си счупи предните крака и не ми остана нищо друго, освен да сложа край на мъките й. Мъртва е.

— Клеом? — пошушна едва чуто Айслин. — Как стана това? Та тя познава всички пътища и пътечки…

Зад гърба й се разнесе остър и гневен женски глас:

— Ха! Тази побесняла глупачка не се справи дори с най-широкия път. Затова пък се понесе като луда право към най-стръмната клисура и ме хвърли от седлото. Едва не ме уби! Защо не ме предупредихте, че е толкова зла, Айслин?

— Зла? — повтори стъписано момичето. — Клеом не беше злобна. Тя беше прекрасна кобила, бърза като вятъра.

— Глупости! Питайте придружителите ми как се държа. Те видяха всичко и ще потвърдят думите ми. Какво смятате, че ще спечелите от моята смърт?

Без да разбира какво й се говори, Айслин поклати глава. После почувства пронизващия поглед на Вулфгар и се сепна. И той ли си задаваше този въпрос? Разтърси глава и се опита да се усмихне.

— Не се шегувайте със смъртта, Гуинет. Вие убихте коня ми.

— Вашия кон! — изпръхтя презрително Гуинет. — Как се осмелявате да твърдите, че притежавате кон! Вие сте само една робиня! — Изсмя се подигравателно и прибави: — Конят е на брат ми, скъпа.

— Не! — изплака отчаяно Айслин. — Клеом беше моя. Татко ми я подари. Тя е единственото, което…

Разхълца се и не можа да продължи. Вулфгар се надигна и успокоително сложи ръка на рамото й. Ала Айслин го отблъсна и побягна към стълбата. Не можеше да понесе близостта му в този миг, трябваше да остане сама. Изкачи първата площадка, когато резкият глас на Гуинет я закова на място.

— Спрете! Ще се оттеглите едва когато ви разрешат!

Дори Вулфгар потръпна при тази жестока заповед. Застана пред сестра си и мрачно я изгледа. Ала нищо не можеше да спре побеснялата от гняв Гуинет.

— Аз съм ви сестра, а тази нещастница не е нищо повече от законна военна плячка — изфуча тя. — Аз ходя боса и в дрипи, а тази английска курва носи великолепни одежди. Правилно ли е роднините ви да страдат от недоимък, а робинята да се ползва от щедрото ви гостоприемство? Кичите се с нея пред мен и баща ми като със знак за храброст, а ние ядем остатъците от масата ви!

Айслин стоеше като вцепенена. Въпреки вълнението, което бушуваше в сърцето й, много добре забелязваше заплашителния поглед на Вулфгар.

Болсгар мъчително се надигна.

— Гуинет! Чуйте ме, Гуинет! — нареди сърдито той. — Престанете да разговаряте по този начин с Вулфгар! Той е рицар на Вилхелм, а норманите завладяха земята ни. Ние дойдохме тук като просяци и сме изцяло зависими от благоволението му. Докато съм твой баща, не ти позволявам да злоупотребяваш с великодушието му!

— Баща сте ми, добре! — продължи все така бясно Гуинет. Застана пред него и посочи с камшика щита без герб. — Бяхте ли мой баща, когато изпратихте брат ми на смърт? Бяхте ли мой баща, когато почина мама? Бяхте ли мой баща, когато ме помъкнахте през половин Англия и ме доведохте тук — в тази жалка дупка, само защото норманите казаха, че имало някакво си копеле на име Вулфгар! Днес обидиха мен, татенце, и едва не загубих живота си. Нима ще застанете на страната на простата робиня, или поне веднъж ще се проявите като мой баща и ще ме защитите?

Тя щеше да продължи с обвиненията си, ала гръмкият глас на Вулфгар я принуди да замълчи.

— Престанете да дрънкате глупости, жено!

Гуинет се обърна като ужилена, ала пронизващият поглед на твърдите сиви очи я стресна.

— Опомнете се! — продължи укорително той. — И внимавайте, сестро! Нарекохте ме копеле и това е вярно. Но аз не съм виновен за съдбата си. Оплаквате се, че почитаемата ви майка била починала. А питате ли се от какво е умряла? Ще ви кажа: преди всичко от угризенията на собствената си нечиста съвест. А брат ми е загинал като смел рицар на бойното поле. Никой не го е принудил да отиде във войската. Подчинил се на клетвата си и на своята рицарска чест. Доброволно е тръгнал на бой и падна като истински мъж. Ала какво ще кажете за мен, сестро? Могъл ли съм някога да избирам свободно? Винаги са ме принуждавали да правя онова, което не искам. Изпратихте ме през морето, за да не опетня доброто ви име!

Обърна се към Болсгар и по-спокойно продължи:

— Вие, милорд, казахте, че майка ми е искала да поправи стореното зло. — Смехът му прозвуча вледеняващо. — А аз ви казвам, че е действала от чиста отмъстителност. Кой трябваше да пострада най-много от признанието й? Тя самата ли? Малко. Или сестра ми? Никак. И без това мама я обичаше повече от всичко на света. Брат ми ли? В никакъв случай. Той стана любим син. Вие ли? Да. Вие страдахте най-много, защото ние с вас бяхме наистина баща и син. За да й угодите, ме изтръгнахте от сърцето си и ме изпратихте в чуждата страна. А онзи лекомислен пияница пропиля златото ви, без да остави нищо за възпитанието ми.

Стоманеносивите очи отново се впиха в Гуинет.

— И не смейте повече да ми припомняте, че имам задължения към семейството си! Вземайте, без да се оплаквате, онова, което доброволно ви предлагам. Нямам задължения спрямо вас. Животът си е мой и го живея, както искам. Вие ще мълчите. Обуздайте острия си език, внимавайте, когато наричате някого копеле или курва. Няма да се поколебая да ви напердаша както трябва. А що се отнася до кобилата, която взехте без мое позволение, ще ви кажа следното: вие я убихте. Отхвърлям обвинението ви, че животното е злобно и непослушно. То е било само изплашено, защото не е било яздено от господарката си след пристигането ни тук. Сигурен съм, че това е била причината за поведението му. Нека приключим с този въпрос. Не желая да чувам от устата ви обвинения, неподкрепени с доказателства. Освен това ви съветвам да се задоволите с досегашния си гардероб. Нямам никакво намерение да се занимавам с подобни дреболии. Щом се чувствате ощетена, не е лошо да поговорите с другите английски жени, за да проумеете какво са изгубили и как страдат сега.

Без да обръща внимание на гневното й лице, Вулфгар я остави и пристъпи в средата на залата. Обърна се още веднъж към нея и продължи:

— Утре заминавам по заповед на херцога. Пътуването ще трае дълго и не се знае кога ще се върна. Надявам се да проумеете, че господарят тук съм аз. През време на отсъствието ми ще ме замества Суейн. Всички му дължите послушание. Ще оставя малко пари, за да посрещате нуждите си. Не го правя, защото ми поискахте, а по своя собствена воля. Сега ви моля повече да не поставяте на изпитание търпението ми. Свободна сте, сестро. Оттеглете се в стаята си.

Гуинет сърдито се запъти към горния етаж. Мина покрай Айслин, без да я удостои дори с поглед. Вулфгар я изчака да се скрие в стаята си и пристъпи към Айслин. Момичето обърна към него пълните си със сълзи очи. Двамата се погледнаха безмълвно, после Айслин се обърна и бавно се заизкачва по стълбите.

Внезапно Вулфгар почувства в гърба си погледа на стария лорд и рязко се обърна. Очакваше обвинения, ала усмивката, с която го дари старият човек, беше благосклонна и одобрителна. С едва забележимо кимване Болсгар се отпусна в постелята си и замислено се загледа в огъня. Вулфгар отмести очи към застаналия край вратата Суейн. Едрият викинг изглеждаше невъзмутим. Ала двамата стари приятели знаеха, че, както винаги, могат да разчитат един на друг.

Потънал в мислите си, Вулфгар тръгна по стълбите. Очакваше, че Айслин е много разстроена от загубата на кобилата. Умееше да се справя с гневните й избухвания, но как да успокои една разплакала жена? И той беше виновен за случилото се. Една-единствена дума щеше да предотврати злото, ала мислите му бяха заети с друго. Нали трябваше да се погрижи да остави дома си в добър ред?

Влезе в спалнята и тихо затвори след себе си вратата. Айслин стоеше до прозореца и притискаше ръце до сърцето си. Бузите й бяха мокри от сълзи. Вулфгар хвърли нерешителен поглед към нея и се зае с обичайната грижливост да се разсъблича и да нарежда по местата им ризницата, шлема, меча и щита. В суровия мъжки живот, който водеше досега, нямаше място за нежна привързаност. Никоя жена не беше успяла да събуди в сърцето му желание да има постоянна спътница в живота си. Тази липса на нежност го правеше несигурен. Не знаеше как да се доближи до момичето, как да облекчи мъката му. Никога не беше изпадал в подобна ситуация. Досегашните му приключения бяха кратки и не ангажираха чувствата му. Ала сега сърцето му беше изпълнено със съчувствие. Много добре разбираше болката й от загубата на любимото животно.

Воден от вътрешния си глас, той пристъпи напред и я обгърна с ръце. Притисна до гърдите си разтърсваното от хълцания крехко тяло и неясно отмахна от челото й овлажнелите къдрици. Започна да целува сълзите по бузите й, докато присвитите от болка устни внезапно се надигнаха срещу неговите. Изненада се и едновременно с това се опита какво ли означава тази промяна. Откакто я беше направил своя, Айслин се държеше като покорна робиня и сякаш искаше само едно: да свърши с нея колкото се може по-скоро. Ала сега, в страданието, устата й се впи в неговата с истинска жажда.

Кръвта закипя в жилите му. Забрави съмненията, забрави колебанията. Вдигна я на ръце и я отнесе в леглото.

Проникващата през капаците луна заливаше помещението с мека светлина. Топла и спокойна, Айслин спеше в обятията на своя рицар. Ала Вулфгар продължаваше да гледа втренчено сребърния лъч, изпълнен с вътрешно неспокойствие. Нищо не можеше да укроти бурята от чувства, бушуваща в душата му.

Айслин се събуди на разсъмване и доволно се протегна, усещайки до себе си топлината на могъщото мъжко тяло. После се сгуши на гърдите му. Отдавна не беше усещала такова вътрешно спокойствие.

Е, скъпи ми лорде, мислеше си тя, вече си мой и е само въпрос на време да го признаеш. Усмихна се при спомена за изминалата нощ и плъзна ръка по гърдите му. После се надигна на лакът и се зае да изследва изсечените черти на лицето му, докато две здрави ръце не я сграбчиха и не я привлякоха върху силното тяло.

Вулфгар престана да се преструва на заспал, отвори очи и с топла усмивка погледна изненаданото й лице.

— Нима желанието ти е толкова силно, скъпа, та ме откъсна дори от сладкия сън?

Айслин пламна от срам и се опита да се освободи.

— Не си въобразявайте чак толкова — произнесе укорително тя.

— Така ли мислите наистина? — усмихна се подигравателно Вулфгар. — Държа на думата си. Вие ме желаете толкова силно, че дори ме събудихте. Някъде дълбоко в сърцето си сте благосклонна към мен, лисичке.

— Не лъжете — отговори остро тя. — Как би могла една англичанка да обикне норманин?

— О! — усмихна се меко Вулфгар. — Убеден съм, че скоро няма да намеря жена като вас, която да ме забавлява толкова добре и на всичкото отгоре да ме обича.

— Ах ти, надменни човече! — изфуча Айслин и заудря с юмруци по гърдите му.

Ала Вулфгар я привлече към себе си, докато гърдите й опряха в неговите.

— Много ми се иска да те взема със себе си, Айслин. Така никога няма да усетя досада. Ала не ми се иска да те подлагам на безбройните трудности на военния поход, да не говорим за другите опасности, които ще те дебнат на всяка крачка.

Сложи ръка на тила й и впи устни в нейните. Целувката им беше дълга и страстна. Вулфгар я притисна с цялото си тяло върху меките овчи кожи, ала това не беше проява на насилие, защото Айслин веднага обгърна с две ръце врата му. В тялото й лумнаха буйни пламъци. Кръвта пулсираше във вените й, сякаш искаше да се слее с мъжката кръв. Тялото й по своя воля се надигаше срещу мощните му тласъци и го приемаше все по-дълбоко в своето. Потребността й от нежност не можа да се успокои дълго след зашеметяващия миг на облекчение. Беше изпълнена от странно разочарование, което не можеше да си обясни.

Срамът от преживяната възбуда и споменът за подигравките му бързо охладиха чувствата й. Изтръгна се от прегръдките му и Вулфгар учудено я изгледа. Пусна я и Айслин се отдръпна към края на леглото.

— Какви са тия глупости? — изръмжа мъжът и отново посегна да я прегърне. — Ела при мен, жено!

— Не! — изсъска Айслин и скочи от леглото, изпълнена с вътрешна съпротива. Гърдите й възбудено се вдигаха и спадаха, медноцветната коса я загръщаше чак до бедрата. — Първо ми се присмивате, а после злоупотребявате с мен за свое собствено удоволствие. Правете го с проститутките от бордея, но аз не ви позволявам да го правите с мен!

— Айслин — произнесе предупредително Вулфгар и отново посегна към нея.

Ала младата жена се изтръгна с вик от прегръдката му и гневно продължи:

— Заминавате, за да убивате сънародниците ми. И на всичкото отгоре очаквате да ви пожелая добър път!

Застанала в светлата ивица на утринната зора, с блеснало в златното слънце стройно тяло, Айслин представляваше прекрасна гледка. Вулфгар се облегна на възглавницата и възхитено я загледа. Тя сърдито отвърна на погледа му. Отлично съзнаваше колко е възбуден, усещаше привлекателната сила на мъжкото тяло, ала оставаше твърдо решена да спаси последната частица от гордостта си.

Вулфгар благосклонно се усмихна.

— Не правете мига на сбогуването още по-труден, скъпа. Знаете, че трябва да замина. Аз съм воин на Вилхелм и трябва да го следвам. — Той се изправи и пристъпи към нея. Видя недоверието в очите й и разбра, че щом протегне ръка, тя ще избяга в другия край на стаята. — Нима искате да занемаря задълженията си заради вас?

— Вашият дълг е струвал живота на много хора. Кога най-после ще свърши това?

— Когато Англия се подчини на Вилхелм — отговори небрежно Вулфгар.

С бързо движение улови ръката й и я привлече към себе си. Айслин напразно се опита да се изтръгне от прегръдката му. Мъжът, изглежда, се забавляваше от усилията й. Най-после тя престана да се бори и застина като вдървена в ръцете му.

— Нали виждаш, скъпа, волята на господаря на дома е закон. Става, каквото иска той, а не каквото кажат робите.

Айслин понечи да отговори, ала устните му задушиха думите й. Този път обаче успя да се пребори с възбудата, надигнала се в тялото й. Увисна в ръцете му, студена и скована. Не мина много време и Вулфгар я пусна с учуден поглед.

— Този път, нормански рицарю — изпъшка гневно тя — ще се изпълни волята на робинята.

Мъжът отпусна ръце и Айслин грациозно отстъпи назад. Измери го с подигравателен поглед и видя, че възбудата му още не е угаснала.

— Не забравяйте да облечете топли дрехи, милорд. В тези есенни дни и най-силният мъж лесно настива.

Посегна към една от кожите и се уви цялата в нея. Усмивката не слизаше от устните й. Приклекна пред огъня и добави няколко трески. Започна да духа и пепелта се посипа в лицето й. Изписка и се дръпна назад. Вулфгар гръмко се изсмя. Младата жена ядно се изчерви и окачи ведрото с водата над пламналия огън. Вулфгар застана до нея и започна да се облича.

— Моята кожа е много по-чувствителна от вашата, Вулфгар — обясни тя. — Щом сте свикнал да ходите без брада, бръснете се всеки ден. Лицето ви трябва да бъде съвършено гладко. Небръснатите ви бузи са мъчение за мен. И щом хората ви изпробваха изкуството си на бръснари над толкова много мои сънародници, сега ми позволете аз да се заема с тази задача.

Вулфгар недоверчиво изгледа малката кама, поставена върху грижливо сгънатата гуна. Нима желаеше смъртта му, защото отиваше да се бие с англичаните? Как да й обясни, че никога не е проливал невинна човешка кръв? Не, невъзможно! Това беше подходящ случай да провери истинското й отношение към него.

— Надявам се, че имате лека ръка, Айслин — отговори невъзмутимо той. Посегна към парче лен и го потопи в топлата вода. Изстиска го, развя го във въздуха, за да се охлади, нагъна го и го положи върху лицето си.

— О, милорд, каква привлекателна гледка — пошегува се Айслин, гледайки оголената му шия. — Само преди месец умирах от желание да разкъсам гърлото на някой норманин…

Застана пред него и опита с пръст тънкото острие. Вулфгар свали кърпата и очите им се срещнаха. Мъжът въпросително вдигна вежди, при което Айслин се усмихна като малко дяволче.

— Изкушението щеше да бъде още по-голямо, ако не се страхувах до смърт от наследника ви…

Като наказание за нахалството й тежката му ръка здраво я шляпна отзад. Младата жена сърдито изпищя и сериозно се зае за работа.

Внимателно прокара тънкото острие по бузите му, докато станаха гладки и меки. Вулфгар попипа с пръст избръснатите си страни и смаяно установи, че по тях няма нито една драскотина.

— Няма по-добър паж от теб, скъпа — усмихна се с нежна ирония той и посегна под кожата, която скриваше тялото й. После дрезгаво прибави: — Помни винаги, че си моя, Айслин. Няма да те деля с никого.

— Нима все пак означавам нещо за вас, милорд? — промърмори тихо тя и помилва белега на бузата му.

Ала мъжът се престори, че не е чул въпроса. Притегли я жадно до себе си и впи устни в нейните. Този път те бяха топли и покорни.

ГЛАВА ДЕСЕТА

Утрото беше хладно и влажно. Остър вятър подкарваше дъжда през полята и влагата проникваше през всяка пролука на господарския дом. Айслин се уви още по-плътно с дебелия вълнен шал и посегна с вкочанени пръсти към парче хляб. Захапа го и отиде при огъня, където удобно се бяха разположили Суейн и Болсгар. Седна на ниското столче и се заслуша в разговора им.

В дните след заминаването на Вулфгар Айслин прекарваше голяма част от времето си в компанията на стария рицар. Много неща у него й напомняха починалия баща! Той умееше да заглажда грубостта на Гуинет и Айслин понасяше присъствието й само заради него. Често търсеше съветите му по въпроси на домакинството или отношението към крепостните селяни. Опитът, насъбран през дългите години, го беше направил мъдър. Суейн също настояваше да чуе мнението му по много въпроси и с удоволствие разговаряше с него на чаша прясна бира. Двамата си припомняха старите времена, когато Болсгар все още смяташе малкия Вулфгар за своя кръв и плът, или Суейн разказваше за приключенията, които той и Вулфгар бяха преживели като наемници. Айслин и Болсгар внимателно слушаха.

Вулфгар напуснал дома като съвсем млад рицар. Заедно със Суейн започнал да печели хляба си като наемник. Славата им скоро се разпространила навсякъде и двамата започнали да искат все по-високи заплати за наемничеството си. Херцог Вилхелм също узнал за умението на Вулфгар да си служи с меча и копието и повикал двамата неразделни приятели в двора си. Още от първата среща между двамата мъже се породило сърдечно приятелство. Само след месеци Вилхелм го провъзгласил за свой верен човек и Вулфгар положил васална клетва.

Айслин обичаше да слуша разговорите на двамата мъже. Когато се появяваше в залата, Гуинет непрекъснато я мъмреше, че си пилее времето. Как можеше тази жена да се различава толкова много от баща си и несъщия си брат! Вулфгар едва беше изчезнал зад близкия хълм, когато тя се самопровъзгласи за господарка на дома и настоя всички да слушат единствено и само нея. Крепостните трябваше постоянно да са на разположение, да изпълняват моментално безсмислените й заповеди, да слушат непрекъснатите указания. Завладя с пристъп хранителните припаси и започна да раздава толкова малки порции, сякаш плащаше всяко зрънце жито от собствения си джоб.

Утринното спокойствие внезапно се наруши от пронизителен писък. Айслин уплашено скочи, когато видя тичащата по стълбите Майда. Майка й гръмко призоваваше демоните от подземното царство да вземат душата на сатанинското изчадие. За миг момичето повярва, че старата жена окончателно е полудяла. Скоро на стълбите се появи и Гуинет и със самодоволна усмивка изгледа нещастната Майда, която се криеше зад полите на дъщеря си.

— Залових майка ви в кражба — заяви тя. — Следователно живеем под един покрив не само с роби, а и с крадци. Бъдете уверена, че за всичко ще съобщя на Вулфгар.

— Лъжа! Лъжа! — проплака Майда. — Яйцата от паяци и пиявиците са си мои! Получих ги от евреите. А сега ги няма никъде. — Погледна към Гуинет и изплака: — Влязох в стаята си да ги потърся.

— Аз ли лъжа? — изсъска Гуинет. — Заварих я в покоите да се рови из раклите. И се осмелява да ме нарича крадла? Тази жена е луда!

— Мама изтърпя много неща от Рейнър и хората му — опита се да обясни Айслин. — Нещата, за които говори, й служат като лекарства за затваряне на рани. Бяха й много скъпи.

— Изхвърлих ги — обяви триумфално Гуинет. — Точно така, всичко изхвърлих. Няма да търпя подобни глупости в къщата, още по-малко в спалнята си.

— Гуинет! — извика сърдито Болсгар. — Нямаш право. Ти си гостенка в тази къща.

— Аз ли нямам право? — изфуча Гуинет. — Тук аз съм единствената, която има кръвна връзка с лорда на тези земи. Кой ще ми оспори правото да се грижа за имуществото по време на отсъствието му? — Бледосините очи изпускаха светкавици.

Болсгар презрително се изсмя:

— Така както винаги си се грижила за мен, нали? Разпределяш храната, сякаш сама си я произвела. Вулфгар ти остави злато, ала ти даваш само малка част за издръжката ни и криеш всичко останало в собствения си джоб. Никога не си се интересувала от друго освен от собственото си благополучие.

— Трябваше да спася парите от твоята пословична щедрост — отговори раздразнено дъщеря му. — Щеше да ги пропилееш, както пропиля цялото ни злато. За оръжия, наемници, коне! И каква полза от всичко това?

Старецът извърна глава и изръмжа:

— Ако цял живот не бях вързан за две вечно недоволни и свадливи жени, които непрекъснато искаха нови дрехи, щях да пратя повече наемници с брат ти и нямаше да ни изгонят от дома ни.

— Да, да, винаги обвиняваш мен и бедната ми майка! Трябваше да се молим за всяка медна монета, когато искахме да си ушием нова одежда. Погледни гуната ми и ще разбереш колко добре си се грижил за мен. — Посочи избелялата си дреха и настойчиво продължи: — фактът си е факт: тук аз съм единствената роднина на Вулфгар и кръвните връзки ме задължават да пазя имуществото му. Няма да позволя тия проклети саксонци да злоупотребяват с великодушието му.

— Нямате никаква кръвна връзка — обади се невъзмутимо Суейн. — Когато прогонихте Вулфгар, майка ви официално се отказа от него. Заяви, че вече няма син.

— Дръж си езика зад зъбите, нещастен слуга! — изфуча като побесняла Гуинет. — Твоята задача е да лъскаш снаряжението му и да пазиш вратата му нощем. Затова ще мълчиш и ще слушаш моята дума. А аз заповядвам тази жена да държи мръсотиите си далеч от къщата!         — О! — програка Майда. — Дори в собствения си дом не мога да се спася от крадци…

— Вашия дом? — подигра се Гуинет. — По заповед на Вилхелм сте лишени от всичките си имоти. — Посочи с пръст бедната жена и прибави: — И не смей да се разхождаш из залата като господарка, стара вещице! Повече няма да търпя нахалството ти.

— Не! — извика Айслин. — Вулфгар заповяда мама да остане тук. Именно брат ви възпря Рейнър, който искаше да я изхвърли.

Другата жена презрително изкриви устни.

— Не смейте да говорите така за чистокръвен нормански рицар! — после отново нападна Майда: — С какво право живеете в този дом? Само защото дъщеря ви топли леглото на лорда? Махайте се оттук! — изкрещя извън себе си тя. — Не искам да се мяркате пред очите ми! Потърсете си хижа в града. Вън оттук!

— Не! — извика несдържано Айслин. — Няма да позволя да я прогоните! Вулфгар й даде моята стая. Трябва да се съобразите със заповедите му.

— Не е ваша работа какво правя — озъби се Гуинет. — Единствената ми грижа е да не се разпилява имуществото му.

— Айслин! — прошепна тъжно Майда и подръпна дъщеря си за гуната. — Ще си вървя. Не ми остава нищо друго. Ще взема нещата си и ще се махна. И без това нямам почти нищо.

Айслин понечи да възрази, но старата жена уморено поклати глава и се повлече към стълбата. Момичето погледна след нея и безпомощно сви ръце в юмруци. Този жест не остана незабелязан за Гуинет и тя пронизително се изсмя.

— Понякога ми се повдига от теб, Гуинет — проговори с отвращение Болсгар.

Ала дъщеря му се наслаждаваше на триумфа си.

— Не разбирам защо съжаляваш тази луда. Достатъчно е загрозявала залата с дрипите и мрачната си физиономия.

Старецът се извърна и се загледа с каменно лице в пламъците. Суейн последва примера му. След малко викингът стана и напусна залата. Айслин продължаваше да наблюдава втренчено Гуинет, която с леки крачки пристъпи към масата и се отпусна в голямото кресло на Вулфгар. Хлин побърза да й поднесе порция агнешко и русата жена високомерно започна да се храни.

Скоро Майда слезе отново в залата с износена кожа върху мършавото си тяло и вързопче в ръка. Застана на прага и обърна молещи очи към дъщеря си. Айслин се загърна с шала и последва майка си навън в студеното есенно утро.

— Къде да отида сега? — изхленчи Майда. — Не е ли по-добре да избягаме от този дом и да намерим другаде убежище, докато се върне Вулфгар?

— Не — поклати глава Айслин. Положи усилия да запази самообладание и продължи: — Не, мамо. Ако избягаме, за нашите хора ще стане още по-трудно. Никой няма да се грижи за тях, няма да ги лекува, а Гуинет ще ги измъчва безмилостно. Освен това сега е война. Не е време за две беззащитни жени да скитат из страната.

— Вулфгар може да се върне с годеница и да ни изхвърли — произнесе със съмнение в гласа Майда.

Айслин вдигна поглед към далечния хоризонт и мислите й се върнаха към последната нощ преди заминаването му. Почувства върху тялото си ръцете, които я милваха и събуждаха желанието й. Погледът й омекна, очите й се замъглиха. Тя го чакаше, но какво ли правеше той? Дали го беше спечелила за себе си или трябваше да се бои, че при завръщането си ще доведе друга жена? След толкова мъже, които напразно бяха молили за ръката й, трябваше ли да стане любовница на човек, който не се уморяваше да повтаря, че не се интересува от жените? Не беше ли казал, че ще я забрави също като хвърлената ръкавица?

Не, невъзможно. Той се нуждаеше от тази „ръкавица“ повече, отколкото от всичко останало. Устните й се усмихнаха, в сърцето й пропълзя нова увереност. Не, Вулфгар не можеше току-така да я изтръгне от сърцето си.

Закрачи към изоставената хижа в края на улицата. Бащата и сина, които я бяха обитавали, бяха загинали в зашита на своя лорд.

Айслин понечи да пристъпи дървения праг, но Майда е ужас се отдръпна.

— Страх ме е от духове! В тази къща се въдят духове! — проплака тя. — Ако живея тук сам-сама и без защита, непременно ще ме нападнат.

— Не се бой, мамо — опита се да я окуражи Айслин. — Те бяха наши приятели. Никога не биха сторили зло на Ерландовата вдовица.

— Така ли мислиш? — Старата жена последва дъщеря си, изпълнена с детинско доверие.

Жалката хижа беше доста отдалечена от другите. Зад нея имаше храсталак, от който започваше блатото. Когато Айслин блъсна паянтовата врата, тежкият дъх на плесен я удари право в носа.

— Виж, мамо — прошепна тя. — Гредите са здрави и с малко повече усилия ще ти приготвим добър дом.

Вътре беше толкова тъмно, че не можеха да видят нищо от обстановката. Айслин трябваше да положи много усилия, за да потисне собствената си мъка и да развесели бедната жена.

Двете прозорчета бяха затворени с тънко изстъргани и намазани с мазнина животински кожи, които изобщо не пропускаха светлина. При всяка стъпка от покрития с тръстика под се вдигаше облак прах. Едната стена беше заета от грубо иззидана печка. Насреща имаше легло от дъбови дъски с изгнила постелка. Недалеч от печката беше поставена паянтова маса с един-единствен стол. Майда се отпусна изтощено върху него, докато Айслин остана на прага и се загледа навън, облегната на вратата. Скоро обаче се съвзе и решително се зае да превърне в дом мръсната дупка.

Майда несвързано си припяваше нещо и изобщо не спря, докато Айслин почистваше хижата. Изглежда, не осъзнаваше къде се намира и дори не вдигна глава, когато някой блъсна вратата.

Айслин стреснато се изправи, ала веднага се успокои, защото на прага застанаха Керуик и Хам, натоварени с одеяла и кожи.

— Решихме, че Майда има нужда от тях — обясни Керуик. — Те са от нейната стая. Гуинет ни заповяда да почистим, преди да се нанесе. Щом се осмели да нарече майка ви крадла, ние с удоволствие ще заслужим същото прозвище.

Айслин кимна благодарно и затвори вратата.

— Е, скоро ще нарекат всички ни крадци. Няма да допусна мама да страда от студ или глад.

Керуик загрижено огледа бедняшката хижа.

— Томас изработва нарове и палатки за норманите. Мисля, че ще ни даде един-два дюшека.

— Помолете го да дойде и да поправи пантите на вратата — допълни Айслин. — Страх ме е, че тя не може да възпре и най-дребното животно.

Керуик изненадано я изгледа.

— Да не би да смятате да живеете тук с майка си? — После страхливо продължи: — Няма да е много разумно. Рейнър и хората му са по-опасни от всяко хищно животно. Никой няма да посмее да стори нещо на майка ви. Норманите я смятат за луда и се боят от нея. Ала на вас…

Айслин наблюдаваше Хам, който разпръскваше пресни клонки по пода.

— Вие вероятно не знаете, но Суейн всяка нощ е на пост пред вратата ми. Той не се доверява на жените също като господаря си. Не би допуснал да се преместя тук.

— Много добре. Не бих могъл да спя спокойно, ако знам, че живеете тук — отговори мрачно Керуик. — Трябва да вървя, преди викингът да е узнал, че съм бил с вас. Не искам Вулфгар да помисли нещо лошо.

Двамата си отидоха и Айслин продължи работата си. Късно следобед се появи и Томас и доволно заяви, че носи исканите дюшеци. Младата жена с усмивка ги положи върху леглото, при което усети приятната миризма на изсушена детелина и въпросително се обърна към младежа.

— Не се учудвайте, милейди — засмя се той. — Току-що ги напълних в конюшнята. Някоя и друга норманска кранта тази вечер ще остане ненахранена.

Айслин неволно се засмя. Двамата оправиха леглото, после Томас смени износените кожени панти с нови и поправи ключалката. Освен това беше донесъл един кол, с който вратата се залостваше отвътре.

Когато се стъмни, Айслин доволно огледа новия дом на майка си. Майда се беше нахранила и спокойно спеше в мекото легло. Време беше да се връща в господарската къща. Умираше от глад, защото с изключение на сутрешното парче хляб, цял ден не беше сложила нищо в уста.

Когато влезе, завари Хан да скубе убитите от Суейн яребици. Момчето веднага скочи. Гуинет седеше до огъня с бродерията си, а Болсгар замислено дялкаше парче дърво.

— Оставих ви нещо за хапване, милейди — усмихна се момчето. — Ей сега ще го донеса.

Гуинет вдиша очи от бродерията си.

— Който закъснява, трябва да потърпи до утре сутринта — заяви заповеднически тя.

Айслин й обърна гръб и каза на Хам:

— Умирам от глад, Хам. Побързай, моля те.

Хам усмихнато кимна и изтича да донесе яденето. Айслин зае обичайното си място на трапезата. Гуинет презрително изсъска:

— Вие не сте жена на брат ми. Въпреки че топлите леглото му, оставате си само една робиня. Няма защо да вирите нос.

Преди Айслин да успее да отговори, Хам я побутна по рамото. На момчето можеше да се разчита. Беше приготвило ядене за двама. Тя се усмихна с искрена благодарност и започна да се храни. След малко заговори замислено, сякаш разсъждаваше на глас:

— Странно е, че толкова много саксонски жени станаха жертви на норманската похот, само не и вие, Гуинет. — Измери с очи мършавата фигура на по-възрастната жена и продължи с измамна мекота: — Е, може би не е толкова странно…

После се приведе към чинията си. Болсгар тихо се изсмя. Дъщеря му скочи и извън себе си се нахвърли върху баща си.

— Естествено! Ти пак вземаш страната на саксонските свине, вместо да се застъпиш за собствената си дъщеря! Дано херцог Вилхелм запрати всички ви в калта, където ви е мястото!

Побесняла от гняв, тя побягна нагоре по стълбата и с все сила затръшна вратата на новата си стая.

Нощите бяха дълги и мразовити. Небето се спусна ниско над земята и дори кратките дни минаваха в полумрак. Оголелите дървета жално проскърцваха под напора на северния вятър. Щом поривите му отслабнеха, от блатата се надигаше мъгла и се стелеше над селището. Локвите и поточетата започнаха да замръзват. Дъждът все по-често се примесваше с мокри снежни парцали. Хората хвърляха над обичайните си вълнени одеяния мечи, вълчи и лисичи кожи. Убиваха се много животни и в залата непрекъснато миришеше на щавени кожи.

Айслин всеки ден посещаваше майка си, за да се убеди, че е добре настанена в новия си дом. Въпреки нежните й грижи, Майда все повече се затваряше в себе си. Хората разказваха на Айслин, че до късно през нощта водела разговори с духовете на мъртвите.

Гуинет правеше всичко, за да засили безумието й. Винаги, когато я видеше, заговаряше за прокълнатия й дом. Освен това й втълпяваше, че бившите й поданици я мразят и презират. Обърканият дух на Майда все повече се откъсваше от действителността. Започна да вари магически питиета, които щели да прогонят норманите от английска земя. Айслин скоро проумя, че няма смисъл да я разубеждава в безумните й надежди.

В един студен и ветровит ден, когато сивите облаци вихрено се носеха по небето, Хам се уви по-плътно във вълнения си шал и обърна гръб на поривите на вятъра. Доволно си каза, че ловът на животни с ценни кожи е минал много успешно. Ръцете и краката му бяха увити с прясно ощавени парчета, овързани с кожени ремъци, а голямата вълча кожа, зашита върху жакета, отлично топлеше мършавото тяло. В ръцете си стискаше билките, които беше взел от Майда по поръчение на Айслин. Спря за миг под навеса на една хижа, за да си поеме дъх.

— Ей, ти там! Хам!

Обърна се и видя Гуинет, застанала на прага на залата в леката си наметка.

— Ела тук! Веднага! — извика заповеднически тя. Момчето се подчини. — Иди да донесеш дърва за стаята ми! Огънят догаря, а тези каменни стени са леденостудени.

— Простете, милейди — отговори с учтив поклон Хам, — ала господарката ми е дала неотложно поръчение. Щом го изпълня, веднага ще ви донеса дърва.

Гуинет студено го изгледа.

— Проклет саксонски безделник! — избухна тя. — Какво ми говориш за някакво си поръчение! Не разбираш ли, че мръзна? Веднага донеси дърва!

— Ала господарката Айслин ми нареди…

— Няма такава господарка — отговори презрително Гуинет. — Айслин е курвата на лорд Вулфгар. Аз съм негова сестра, следователно господарката на този дом съм именно аз! Заповядвам ти да донесеш дърва!

— Моята господарка Айслин ме очаква — отговори упорито момчето. — Ще донеса дървата ви след това.

— Нещастен глупак! — изфуча Гуинет. — Ей сега ще се погрижа да те нашибат с камшик, както заслужаваш.

Двама от свитата на Вулфгар наблюдаваха отдалеч караницата и Гуинет заповеднически махна с ръка към тях.

— Хванете този безсрамник и го вържете на кола за мъчения. После го бичувайте, докато костите му се оголят.

Хам побледня от уплаха. Двамата нормани се поколебаха. Знаеха, че дължат послушание на сестрата на своя лорд, но много се съмняваха, че той би наложил такова тежко наказание за непослушанието на момчето. Служеха вярно на Вулфгар, защото го познаваха като разумен и справедлив господар. Трябваше ли да се подчинят сляпо на сестра му, когато заповедта й произтичаше от жесток каприз?

Очевидното им колебание раздразни още повече Гуинет.

— Аз съм сестра на Вулфгар и ви заповядвам да се подчините! Хванете го и го бичувайте!

Мъжете знаеха, че Вулфгар лично наказва провинените саксонци. В негово отсъствие с правата му се ползваше Суейн, ала тъй като викингът не се виждаше никъде, не се осмелиха открито да се противопоставят на гневната заповед и неохотно повлякоха момчето към кола за мъчения.

Айслин вдигна болното дете в скута си и го притисна до себе си, за да му даде част от собствената си топлина. Крехкото телце се вдигаше и отпускаше конвулсивно. Пъшкането на детето често се прекъсваше от силни пристъпи на кашлица. Хам трябваше да донесе камфорови листа, за да ги сварят и парата им да облекчи задуха на момиченцето. Къде ли се бавеше? Отдавна беше тръгнал. Досега винаги беше оправдавал доверието й. Нима се мотаеше точно днес, когато малката страдаше?

Когато дишането на детето се поуспокои, Айслин го подаде на майката и тръгна да търси Хам. Затвори вратата на хижата и се загърна плътно в топлата наметка. В този миг забеляза двамата нормани, които привързваха отчаяно отбраняващия се момък към кола за наказания. Дългите медноцветни къдрици се разпиляха по раменете й, когато хукна към тях и сърдито изкрещя. Сложи ръце на кръста си и се изстъпи пред двамата мъже с гневно святкащи очи. Френските думи излизаха от устните й ясни и режещи.

— Какво означава това? Кой зъл дух ви накара да заловите бедното момче, което изпълняваше поръчението ми, и да го вържете на кола в този дяволски студ?

— Лейди Гуинет ни заповяда — оправда се единият. — Хам отказа да изпълни заповедта й.

— Веднага го пуснете, глупаци такива! — заповяда решително Айслин. — Пуснете го, или ще се погрижа да си получите заслуженото от лорд Вулфгар!

— Не смейте! — изсъска зад гърба й Гуинет. — Вие нямате думата тук, Айслин!

Момичето смело се извърна и изчака Гуинет да се приближи.

— Значи така, Гуинет, осмелявате се да си присвоявате задълженията на лорд Вулфгар. Пак ли ще го лишите от полезен роб?

— Полезен? — изфуча побесняла Гуинет. — Този безделник се осмели да се противопостави на изричната ми заповед.

— Странно — проговори иронично Айслин. — Никога не ми е създавал трудности. Може би просто не умеете да се отнасяте добре с него. Той не е свикнал да угажда на женските капризи. Те само го объркват.

— Аз ли съм капризна? — изсъска Гуинет. — Ти пък си курва! Курвата на копелето! Безсрамна саксонска проститутка! Как се осмеляваш да ми противоречиш! В отсъствие на Вулфгар господарката съм аз. Никой не може да ми оспори правото да заповядвам!

— Никой не се съмнява, че много ви се иска са станете господарка, Гуинет. Ала Вулфгар не ви е дал това право. По-добре се подчинявайте на разпорежданията му.

— Няма защо да го питам! — процеди през зъби Гуинет. — Аз съм му сестра. Вие не сте му роднина.

Айслин гордо вирна глава.

— Не съм му кръвна роднина, вярно. Въпреки това знам за него повече, отколкото предполагате. Справедливата му ръка наказва злосторника бързо и заслужено за разлика от капризите ви. Той знае, че трябва да се отнася справедливо и любезно с поданиците си.

Гуинет презрително се изсмя.

— С удоволствие бих узнала откъде черпите тези познания. Как ви остана време да го опознаете? Нали нямахте търпение да се напъхате в леглото му! — Очите й гневно се присвиха. — Или храните надежда да спечелите сърцето му?

— Ако успея, той ще бъде възнаграден със същото — отговори хладно Айслин. — Ала се съмнявам, че някой е в състояние да му влияе.

— Глупости! Курвите винаги са съумявали да подчинят мъжа на желанията си. Стига малко да полюшнете бедра, и той изобщо няма да забележи, че го водите за носа. — В думите й се примесваха гняв и завист. Припомни си как брат й милваше тази саксонска вещица пред очите на всичките си хора, и едва не побесня от ярост при мисълта, че Рейнър също я желаеше. — Мъже! Малко повече заклъгленост и главите им се замайват! Ала не са в състояние да оценят истинската дама. Не всяка умее да излага на показ прелестите си…

— За какви прелести говорите? — промърмори подигравателно Айслин. — Дори пъпката на плачещата върба има повече чар от вас.

— Курва! — изграчи Гуинет. — Казват, че мъжките ръце карат женските тела да се закръглят. Ако е вярно, вие сте минали през ръцете на десетки мъже.

Айслин равнодушно сви рамене.

— А вие, скъпа Гуинет, не сте докосвана от никой друг, освен от родната си майка.

Гуинет напразно се опита да намери достоен отговор.

— Достатъчно! — изфуча най-после тя. — Няма да търпя безсрамието ви. — Обърна се към норманите и заповяда: — Съблечете му дрехите и го нашибайте с камшика. Да видим дали ще се осмели още веднъж да се противопостави на заповедите ми.

— Не! — извика Айслин и умолително се обърна към норманите: — Едно момиченце е тежко болно и Хам трябваше да ми донесе билки, за да облекчим страданията му. Той не е виновен. Направи само това, което му наредих. Нека първо отидем при детето. Щом се върне Вулфгар, ще му изложа случая и той ще реши дали момчето заслужава наказание.

Гуинет забеляза нерешителността на мъжете и усети, че положението се изплъзва от ръцете й.

— Не! Няма да отлагаме. Какво ме интересува някакво си саксонско, изчадие? Безсрамието на роба трябва да бъде наказано. Не се изпречвайте на пътя ми, нещастнице!

— Нямате право да заповядвате на норманите! — изкрещя в отговор Айслин.

Гуинет даде воля на гнева си.

— Оспорвате правата ми, така ли, жалка робиньо? Добре тогава, ей сега ще ви науча да се подчинявате! — Посочи с ръка към нея и изкрещя: — Хванете я! Вържете я до упорития хлапак!

Дори Хам разбра значението на френските думи. Умното момче отдавна се вслушваше в разговорите между норманите. Отчаяно се задърпа и изплака:

— Не! Не я докосвайте!

Мъжете бяха ужасени от бясната омраза на Гуинет, ала не се осмеляваха да дадат израз на чувствата си. За тях беше всекидневие да натупат някоя саксонска жена, но тази беше собственост на Вулфгар и това променяше нещата. Лордът жестоко щеше да се разправи с тях за нанесеното му оскърбление. Нека лейди Гуинет се излага на гнева му, те обаче нямаха намерение да го сторят.

— Хванете я! — изкрещя Гуинет, забелязвайки колебанието им. Когато най-сетне един от мъжете пристъпи към Айслин, Хам се изтръгна от ръцете на другия. Ала норманинът по-скоро имаше намерение да отдалечи момичето от побеснялата Гуинет, отколкото да й стори зло. Сложи ръка на рамото й, но Айслин не разбра намерението му. Отдръпна се и наметката остана в ръцете му.

— Не късай дрехите й, глупако! — изрева Гуинет. — Свали й гуната. Тя ми трябва.

— Така ли? Ето ви дрехата ми! — изкрещя ядно Айслин и с треперещи пръсти смъкна презглава гуната си. Хвърли я в калта пред Гуинет и я стъпка с крака. Леденият вятър уви тънката долна риза около тялото й, ала тя не усети студа в своята разгорещеност. — Много добре. Вземете си я сега.

Пронизителният глас на жената изсвистя като острие на меч в ледения вятър.

— Бичувайте я, чувате ли! Петдесет удара на голо! — Гласът й пресекна от омраза: — Когато брат ми се върне, няма да има и следа от прелестите ви.

Ала двамата нормани нямаха намерение да изпълнят заповедта. Първият отпусна камшика и отстъпи крачка назад. Другарят му го последва.

— Няма да го направим. Лейди Айслин излекува раните ни. Няма да й се отплатим по този жесток начин.

— Мръсни негодници! — изрева Гуинет и улови кожения камшик. — Сега ще ви покажа как да учите на послушание робите.

Вдигна ръка и с удесеторена от гнева сила я стовари върху гърба на Айслин. Коженият камшик изсъска като змия и се уви около крехката й плът. Младата жена потръпна от болка, ала от устните й не се изтръгна нито звук. В очите й нахлуха сълзи. Сви се и се опита да избегне следващия удар.

— Спрете!

Айслин смаяно се извърна. Суейн крачеше към нея с потъмняло от гняв лице. След него подтичваше Хам. Без съмнения верният прислужник беше изтичал да извика грамадния викинг.

Ослепяла от гняв, Гуинет отново вдигна ръка и камшикът изплющя във въздуха. Суейн светкавично улови китката й, захвърли камшика и го настъпи с крак. Опря ръце на хълбоците си и невъзмутимо отговори на унищожителния й поглед.

— Казах да престанете — изръмжа с дебелия си глас.

— Какво? — Гласът на Гуинет пресекваше от безпомощна ярост. Беше готова да избухне в сълзи. — Тази кучка най-после трябва да си получи заслуженото.

Викингът заплашително пристъпи напред.

— Чуйте ме добре, лейди Гуинет, защото животът ви зависи от онова, което ще ви кажа сега. Моят господар Вулфгар предаде това момиче в ръцете ми и заповяда да се грижа добре за него по време на отсъствието му. Нареди да го защитавам от мъже и жени. Айслин е негова и никога няма да допусна да я бичувате. Ако при завръщането си я намери обезобразена и в ужасни рани, не очаквайте милост за деянията си. Затова сега ще я отведа оттук и това е не само в нейна, но и във ваша полза. Вървете си с мир, лейди Гуинет, и не се противопоставяйте на волята на Вулфгар.

Без да й даде възможност да отговори, викингът взе наметката от норманина и загърна треперещото тяло на момичето. Айслин вдигна към него пълни със сълзи очи и се усмихна с нежна благодарност. Сложи ръка на рамото му и смутеният великан сърдито изръмжа, че отдавна е отвикнал от женските нежности. Младата жена с усмивка го остави и хвана ръката на Хам, за да отведе и него далеч от яростта на Гуинет. Двамата забързаха към болното дете, за да облекчат страданията му.

Айслин се приближи до буйния огън в залата и с потръпване си припомни всички подробности на този кошмарен ден. Трудно й беше да се отърси от страшните преживявания. Беше доволна, че поне момиченцето се почувства по-добре. Ала не можеше да забрави удара с камшик. Припомни си наказанието на Керуик и си каза, че някой ден може да привържат и нея към кола за мъчения и Вулфгар собственоръчно да я бичува. Потръпна от ужас, ала в същия миг страстно пожела още сега да се озове в силните му обятия, които да я утешат за преживяното унижение. Затвори очи и го видя пред себе си, меко усмихнат, с топли и нежни очи.

О, Господи! Май беше на път да се отдаде изцяло на чувствата си и да забрави повелите на разума. Как можеше да бъде сигурна, че ще се върне при нея непроменен? Права беше Гуинет — брат й можеше да доведе в къщи друга жена. Каква ли съдба щеше да й отреди тогава?

Невъзможно. Тя беше сигурна, че раздялата е също така тежка за него, както и за нея. Нима всичко беше лъжа? Целувките му? Горещата му прегръдка?

Остави настрана бродерията и се надигна с тежка въздишка. Какво да прави? Може би все пак е по-добре да избяга, за да запази последните остатъци от гордостта си…

Керуик вдигна очи към нея. Очите му замислено оглеждаха стройната фигура. Ръцете на момичето нежно се плъзнаха по струните на арфата. Не беше докосвала любимия си инструмент след пристигането на норманите. Нестройни звуци пронизаха тишината на голямата зала и отекнаха в каменните й стени.

Керуик с болка си припомни деня, в който баща й беше дал съгласието си за сватбата. Тогава му беше обяснил, че дъщеря му свири на арфа само когато е потисната или тъжна. А тя правеше точно това след известието за предстоящата сватба. Керуик почувства, че, както и тогава, сърцето й търси утеха в мрачната мелодия.

Надигна се и пристъпи към нея. Посегна към ръката й и ласкаво я стисна. Айслин вдигна натежалите от сълзи ресници и от гърдите й се изтръгна мъчителна въздишка.

— О, Керуик, толкова се уморих от постоянните разправии с Гуинет. Какво да правя? Да се откажа от мястото си в леглото на лорда и да предоставя на Гуинет да властва необезпокоявана над дома ни? Смяташ ли, че ще стане по-справедлива и ще се отнася по-добре с крепостните, ако се махна оттук?

— Напротив — отвърна младежът. — Ще се държи още по-непоносимо, защото няма кой да я връща в правия път. Вие сте единствената, която в отсъствие на Вулфгар се опълчва срещу омразата й. Баща й затваря очи пред грубостите й, а Суейн е зает с хората си и не й обръща внимание. Аз също не съм повече от обикновен роб — заключи с горчива усмивка той.

— Какво да сторя, за да я вразумя? — попита горчиво Айслин. — Нямам никакви права. Всеки норманин може да направи с мен, каквото си поиска.

Керуик се приведе към нея.

— Вие сте под защитата на Вулфгар. Гуинет не може да ви стори нищо. След онова, което се случи днес, хората му много добре знаят как да се държат с вас. Надявам се и Гуинет да го е разбрала. Вие сте единствената, която може да защити крепостните от капризите и жестокостта й. Не бива да бягате.

— Вие няма да ме освободите от задълженията ми, нали, Керуик? — попита с горчива усмивка тя.

— Не. Както и вие не ме освобождавате от моите.

Айслин се усмихна и на сърцето й олекна.

— О, Керуик, май сте отмъстителен.

— Не — усмихна се весело младежът и продължи с шеговит тон: — Годеникът, осмян пред целия свят, рядко е благороден.

Айслин го изгледа отстрани.

— Струва ми се, че раните ви бързо зарастват, Керуик. И не оставят белези.

— За кои рани говорите, милейди? За сърдечните ли? Старая се да ги прикривам, но ви уверявам, че сърцето ми е същото, както преди. — Той погледна дълбоко в сините очи и продължи: — Ти си все така красива, Айслин.

Айслин се извърна, но остави ръката си в неговата.

— Не се бой от нищо, мила. Не искам да те притеснявам. Знам, че се държах егоистично, но те желаех с цялата си душа. Искам смирено да се извиня, че те измъчих с желанието си.

Айслин се надигна на пръсти и бегло го целуна по бузата.

— Нека останем завинаги приятели, Керуик.

Зад гърба й прозвуча пронизителен, коварен смях. Айслин се обърна стреснато и се озова лице в лице с Гуинет. Майда скочи от тъмния си ъгъл и веднага напусна залата.

Гуинет застана пред тях с опрени на кръста ръце. В ъглите на устните й играеше злобна усмивка.

— Брат ми ще се радва да чуе, че през време на отсъствието му любовницата му се забавлява с други мъже. — Безцветните очи просветнаха доволно. — Кълна ви се, че лично ще се погрижа да му го съобщя.

Керуик сви ръце в юмруци. За първи път в живота си усещаше неудържимо желание да удари жена. Айслин обаче се усмихна с добре изиграна веселост.

— Не се съмнявам, че ще осъществите заплахата си, Гуинет. Надявам се обаче да опишете само онова, което наистина сте видели и чули.

С тези думи тя спокойно мина покрай нея и се запъти по стълбите към спалнята си.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Вулфгар се намести на седлото и плъзна остър поглед над неравната местност. Силен порив на ледения вятър уви наметката още по-плътно до мощната му фигура. Бузите му се вкочаниха. Мрачното небе се беше спуснало ниско над заскрежените гори и поля. Зад него бяха застанали рицарите Гоуейн, Милбърн и Бюфон, освен тях още шестнадесет души, умеещи да си служат отлично с копие, лък и меч.

Следваше ги покритата с чергило каруца, с която Гуинет и Болсгар бяха пристигнали в Даркенвалд. В нея бяха натоварени припасите за хората и животните, тъй като не се знаеше ще могат ли да се изхранват по дългия път. Караше я възрастен, ала все още държелив саксонец на име Боуейн. След като се беше бил смело на страната на Харолд, при завръщането си старецът завари дома си изпепелен и се закле да служи вярно на Вулфгар. Сега с високи ругатни подкарваше конете, които с усилия изкачваха хълма.

Вулфгар имаше пълно доверие в малката си, ала бърза и силна в боя свита. Дълго беше размислял как по най-добрия начин да изпълни поставените му поръчения и накрая стигна до извода, че е най-добре да качи всичките си хора на коне, макар повечето рицари и благородници по онова време да се заобикаляха с пешаци, въоръжени с лъкове, леки мечове и копия. Ала Вулфгар не виждаше смисъл хората му да израняват краката си по каменистите пътища на Англия и водеше след себе си само ездачи. По време на бой войниците му се сражаваха и на коне, и пеша.

През седмиците, които Вулфгар прекара в Даркенвалд, Вилхелм се беше видял принуден да даде почивка на армията си. Обичайната за много войски холера ги задържа повече от месец на едно място. Дори Вилхелм не остана пощаден от тежката болест, която приковаваше жертвите си към леглото. Тъй като отрядът на Вулфгар се опази от болестта, Вилхелм го изпрати на разузнаване далеч на юг и на запад. Даде му задача да открие новосформиращи се саксонски отряди. Поръчението беше наистина важно и Вулфгар и хората му го оцениха по достойнство, тъй като можеха да се изхранват по-добре встрани от главните пътища на войската, а и конете им по-лесно намираха недокоснати пасища.

В момента се намираха западно от Лондон сред гъсто обрасла с гори хълмиста местност. Първата им грижа беше да се движат незабелязани. И сега внимателно се оглеждаха наоколо. Местността изглеждаше безлюдна.

Внезапно Вулфгар забеляза недалеч от тях трима ездачи, които изкачваха съседния хълм. Обърна се и с жест заповяда на Милбърн и Гоуейн да го следват. Останалите трябваше да се прикрият и да бъдат готови за бой, в случай че в гората се криеха още врагове. Вулфгар се спусна в долината, следван от двамата рицари, и се отправи срещу непознатите.

Чу се вик и чуждите рицари веднага вдигнаха копията си. После показаха щитовете си, за да се знае, че са англичани, неприятели на Вилхелм. Разделиха се и спокойно зачакаха настъпващите нормани. Вулфгар се приближи толкова, че спътниците му се уплашиха за сигурността му. Дръпна юздите на Хън, за да даде възможност на непознатите да видят шита и оръжията му.

— Аз съм Вулфгар от свитата на Вилхелм — обяви тържествено норманинът. — По цветовете ви разбрах, че принадлежите към хората на Рокуел. Заповядвам ви да сложите оръжие и да се предадете. Ние сме във война с Рокуел, който отказа да се закълне във вярност на Вилхелм.

Най-възрастният от тримата невъзмутимо посрещна погледа му и прие предизвикателството.

— Аз съм Форсгел и не признавам норманския херцог. Мечът и копието ми са осветени от клетвата към верен на краля си саксонски лорд. С Божията помощ скоро ще прогоним натрапниците от страната си. Ще признаем само крал по свой избор.

— Значи избирате борбата — отговори спокойно Вулфгар и махна с ръка към хората си. — Останалите няма да се намесват, защото ние сме рицари и клетвата върху кръста ни задължава да спазваме рицарските правила.

Обърна Хън и препусна назад. Спря на двайсетина метра разстояние. Мъжете стиснаха копията си и почти едновременно пришпориха конете си — трима срещу трима. Огромните копита на Хън отекваха като гръм по замръзналата почва. Скоковете му бяха по-мощни, отколкото на всички останали коне. Окриляше го същият боен дух като на господаря му. Коленете на Вулфгар мощно притискаха слабините на коня и цялата тежест на тялото му се съсредоточи върху копието.

Старият рицар прие боя и двамата се удариха с все сила. Първият сблъсък не доведе до нищо. Почти едновременно двамата обърнаха конете си и отново препуснаха един срещу друг. Този път мощната физика на Вулфгар показа предимствата си. Копието му проби щита на противника и се заби в рамото му. Копието на саксонеца излетя от ръката му, щитът също се плъзна на земята.

Ала старецът се задържа на седлото. Лявото му рамо беше напълно безчувствено и той направляваше коня си само с колене. Вулфгар спря за миг, но противникът му смело измъкна тежкия меч от ножницата и пришпори коня към норманина. Тогава Вулфгар захвърли щита и копието и също извади меч. Дългото острие блесна като светкавица във въздуха.

Без да чака заповед от господаря си, Хън се хвърли срещу врага. Остриетата се кръстосаха със звън. Жребецът на Вулфгар беше в стихията си: извърташе се винаги така, че господарят му да е лице в лице с противника си. При това притискаше мощната си гръд към тялото на другия кон. Скоро животното се дръпна изплашено и се препъна в храсталаците. Вулфгар многократно стовари тежкия меч върху острието на противника си или върху бронята му.

Последният удар улучи шлема. От главата на саксонеца потече кръв, ръката му все повече натежаваше. Рицарят разтърси глава и направи опит да вдигне лявата си ръка, ала усилията му останаха напразни. Не му оставаше нищо друго освен да парира нападенията на Вулфгар, докато конят на норманина изблъскваше неговия все по-назад. Острието на норманския меч все по-често изсвистяваше във въздуха — бързо и силно.

Скоро Вулфгар сграбчи меча с две ръце и с триумфален вик го стовари върху оръжието на противника си. Острието на англичанина се строши и мечът на Вулфгар се заби дълбоко в дясното му рамо. Мъжът остана напълно безпомощен. Двете му ръце висяха отстрани. Вулфгар дръпна юздите, докато противникът му безмълвно наведе глава в знак, че се предава. Норманинът можеше спокойно да запише на знамето си нова победа.

Обърна се да види какво става със спътниците му и със задоволство установи, че другите двама противници вече са неспособни за бой. Свалиха щитовете и оръжията на саксонците и ги изпратиха като пленници при Вилхелм, за да определи по-нататъшната им съдба.

Вулфгар продължи пътя си. Небето още повече потъмня и сякаш докосна земята. Имаха чувството, че всичко се смесва в мрачна сива маса, от която се изливаха ледени капки дъжд. Седлата се намокриха и станаха плъзгави. Струваше им големи усилия да се държат върху тях. Мъжете потънаха в мрачно мълчание и рядко разменяха някоя дума помежду си. Ала бдителността им не отслабваше. Яздеха в настъпващата нощ сред мрачната английска земя, винаги готови да посрещнат неочаквано нападение.

По някое време Вулфгар дръпна юздите и вдигна ръка. Недалеч пред тях се чуваха гневни проклятия. Даде сигнал за слизане от конете. Спътниците му предадоха юздите на ратаите, опънаха лъковете и тръгнаха напред. Рицарите ги последваха на коне с готови за бой копия.

В долинката течеше поточе. Там, където минаваше пътеката, сега се беше образувала огромна кална локва. В нея беше заседнала каруца с четири деца и две жени. Двама мъже и едно силно момче се опитваха да я извадят. По-възрастната жена напразно плющеше с юздите по гърбовете на изтощените коне. Единият от мъжете, еднорък гигант, се надигна с проклятие на уста. В този миг забеляза четиримата рицари и замръзна на мястото си. Внезапното му замлъкване накара останалите да вдигнат очи. Децата уплашено захленчиха.

Вулфгар се приближи и внимателно огледа заседналата кола. После даде знак на хората си да свалят оръжията. Не ги заплашваше опасност от страна на тези бедняци.

Хън застана плътно пред най-възрастния мъж и Вулфгар насочи копието в гърдите му.

— Предайте се без бой. Не е приятно да се умре в такъв мрачен ден.

Едноръкият кимна мълчаливо. В очите му се четеше страх. Откъм колата се чу шум. Скоро се появи малко момче с грамаден меч, висок почти колкото него.

— Аз ще се бия с теб, норманино — изхълца от напрежение детето и от очите му потекоха сълзи. — Аз ще се бия!

— Майлс! — изплака по-младата жена и скочи от колата. Прегърна момчето и се опита да го дръпне настрани.

Ала малкият се изтръгна от ръцете й и упорито вдигна очи към Вулфгар. Дъждът се лееше на потоци по лицето му.

— Вие убихте баща ми — изплака сърдито детето. — Ала аз не се страхувам от вас.

Грамадният рицар сведе очи към безстрашното малко същество и откри в погледа му нещо от дивата упоритост на ранното си детство. Вдигна копието и го заби в земята, за да покаже на детето бойния флаг с избродирания на него герб. По лицето му се разля благосклонна усмивка.

— Не се съмнявам в теб, момчето ми. Англия и Вилхелм имат нужда от смели сърца като твоето. Ала аз съм тръгнал на път по заповед на херцога и нямам време да се бия.

Младата жена облекчено въздъхна и с благодарност вдигна очи към норманския рицар.

Вулфгар се обърна към мъжете и попита:

— Кои сте и къде отивате?

— Аз съм Гевин, ковач — отговори по-старият и пристъпи напред. — Бях стрелец и се бих с Харолд срещу норвежците на север. Там оставих ръката си. — После посочи жената в колата. — Това е жена ми Мидред, а другата е овдовялата ми сестра Хайлан. — Сложи ръка на рамото на момчето и добави: — Този, който иска да се бие с вас, е синът на Хайлан, Майлс. Другите деца са мои, а мъжът е брат ми Санхърст. Търсим си нов дом, тъй като норманите ни прогониха от родните места.

Вулфгар видя бледото лице на мъжа и пропитата с кръв превръзка на празното рамо. Очите му се насочиха към втория мъж, който беше нисък, ала як и набит.

— Знаете ли къде се намира Даркенвалд? — попита замислено той.

— Чували сме го, милорд — отговори колебливо младият.

— Аз го познавам — обади се и Гевин. — Веднъж старият лорд, който живее там, мина през селището ни. Много своенравен човек. Нареди ми да подкова коня, който беше купил за дъщеря си. Настоя да го направя още същия ден, защото искал да й го подари за празника на Архангел Михаил. С гордост ми заяви, че момичето му умеело да язди по-добре от всеки мъж. А кобилата, която беше купил, беше същински дявол.

Вулфгар се намръщи, припомнил си гневните обвинения на Гуинет срещу невинното животно.

— Така е, кобилата имаше същия темперамент като господарката си. Но това няма значение. Ако желаете, идете в Даркенвалд. Там имаме голяма нужда от ковач.

Гевин вдигна към него мокрото от дъжда лице.

— Пращате ме в саксонско графство?

— Старият лорд умря — отговори Вулфгар. — Аз владея града от името на Вилхелм, докато цяла Англия стане негова. Тогава ще го получа като ленно владение. — Посочи Санхърст и заяви: — Брат ти ще ме придружи. Задачата му ще е да пази гърба ми. Ако ми служи добре, ще ви го доведа здрав и читав.

Англичаните въпросително се спогледаха. После Гевин пристъпи напред.

— Прощавайте, милорд, ала не ни се иска да служим на норманите. Предпочитаме да намерим прехрана при свои сънародници.

Вулфгар се изправи на седлото и втренчи остър поглед в очите му.

— Да не мислите, че ще стигнете далеч? Норманите са навсякъде. — Той ги изгледа един след друг и видя, че започнаха да се разколебават. — Ще ви дам флага си. Никой от хората на Вилхелм няма да ви закача, като им го покажете. — Посочи рамото на Гевин и добави: — Освен това в Даркенвалд има човек, който ще оправи ръката ти. Дъщерята на стария лорд е изкусна лечителка. Ако искате, опитайте се да се доберете до някой английски град, ала ви предупреждавам, че норманите скоро ще завладеят цяла Англия. Вилхелм е законен претендент за трона и няма да се откаже от намеренията си.

Гевин се извърна към Санхърст и двамата полугласно заговориха. Младият кимна и се запъти към Вулфгар. Спря пред мощния кон и вдигна мокрото си лице към ездача му.

— Нашите ще отидат в Даркенвалд, милорд, а аз съм готов да ви придружа.

— Много добре — усмихна се Вулфгар.

Обърна Хън и го подкара към каруцата, все още затънала в дълбоката кал. Даде заповед на хората си и саксонецът побърза да извади дебелото въже, скрито под седалката. Вулфгар го завърза за предната част на колата, после го преметна през високото си седло. Подкара Хън напред и когато въжето се опъна, даде знак на жената. С висок крясък Мидред изплющя с юздите по гърбовете на двата впрегатни коня, които отчаяно затеглиха напред.

Жребецът на Вулфгар отлично знаеше какво се иска от него. Отметна глава настрани и в все сила дръпна въжето. Мощните му копита се забиха в тинята. Направи няколко стъпки, докато се озова на твърда земя, и колата тревожно изскърца. Дълбоко потъналите колела се превъртяха, отначало бавно, после все по-бързо, докато превозното средство най-после премина опасния брод и се озова от другата страна на потока. Мъжете прецапаха през водата и смирено благодариха на Вулфгар за помощта.

Рицарите и войниците ги наобиколиха. Боуейн изчака всички да прекосят брода и подкара двата силни коня, които без усилия изтеглиха леката каручка.

Вече се смрачаваше. Боуейн поведе спътниците си към гъста горичка в завоя на реката и им предложи да разположат нощния си лагер там. Скоро падна мрак. Дъждът продължаваше да вали. Студеният вятър виеше в оголените клони на дърветата. Вулфгар съчувствено наблюдаваше децата, които с треперещи телца и гладни погледи се скупчиха около огъня.

По-възрастната от жените им беше раздала по парче хляб и те нетърпеливо го погълнаха. Вулфгар си припомни времето, когато го изгониха от богатия му дом, и си каза, че никога няма да се почувства отново лек и безгрижен като през онези незабравими детски години. Обърна се към Боуейн и му заповяда да свали от колата пушен свински бут, а после да го разпредели между саксонците. Даде им и пресен хляб. Сърцето му се стопли, като видя веселите лица на дъвчещите дечица. Сигурно седмици наред не бяха вкусвали месо. Потънал в мислите си, се отдалечи от колата им и се запъти към огъня. Седна под едно дърво и без да обръща внимание на подгизналата земя, затвори очи. В съзнанието му веднага изникна цъфтящо младо лице, обрамчено от буйни медноцветни къдрици, с полузатворени в страстна отдаденост виолетово-сини очи, с меки топли устни, които се разтваряха да го приемат. С усилия отвори очи и се загледа в съскащите пламъци на огъня.

Когато се огледа, видя приближаващата се Хайлан. Младата жена почувства как погледът му се плъзна по стройната й фигура и несигурно се усмихна. Ръцете й придърпаха вълнената наметка. За момент Вулфгар се изкуши да я хване за ръка и да я отведе навътре в гората, да разстеле наметалото си и да я вземе без много приказки. Жената беше красива, с тъмни къдрици и черни като въглен очи. Може би близостта й щеше да му помогне да забрави мъчителния копнеж по Айслин. Ала се учуди сам на себе си, защото приключението не го привличаше. Нима онази златокоса вещица дотолкова го беше замаяла, та дори отдалеч му се струваше по-желана, отколкото живата жена, която можеше да докосне?

О, тия жени! Много добре знаеха как да накарат мъжа да страда. Айслин не правеше изключение, напротив! Никога не беше срещал жена, която да събуди в сърцето му толкова силна страст. Последната им нощ беше оставила незаличими следи в душата му. През онези часове тя беше станала негова без остатък. Сега, далеч от нея, мъжът знаеше какво е искала да му каже.

Колко му се искаше да я прокълне, да я нарече пресметлива кучка! Ала повече от всичко желаеше да я има до себе си, да я милва и целува с цялата си нежност.

— Вие говорите много добре английски, милорд — обади се Хайлан. — Ако не бях видяла флага, щях да ви сметна за някой от нашите.

Вулфгар изръмжа нещо неразбираемо и отново се загледа в огъня. В лагера цареше тишина. Мъжете му бяха налягали върху измокрените одеяла. Тихите проклятия издаваха недоволството им. Децата вече спяха под топлите кожи в колата.

Хайлан се покашля и отново се опита да изтръгне Вулфгар от мрачните му мисли.

— Искам да ви благодаря, че бяхте толкова великодушен към сина ми, милорд. Майлс е същият като баща си.

— Смело момче — промърмори Вулфгар. — Сигурно и мъжът ви е бил такъв.

— Гледаше на войната като на игра — прошепна замислено Хайлан.

Вулфгар вдигна очи и тя веднага отговори на погледа му.

— Позволявате ли да седна, милорд?

Мъжът кимна и тя побърза да коленичи пред огъня.

— Знаех си, че ще ме направи вдовица — продължи тихо Хайлан. — Обичах го, въпреки че беше избран от баща ми и от мен не се изискваше нищо друго освен да се подчинявам. Ако не бяха дошли норманите, съдбата щеше да го отведе на някое друго бойно поле, където да намери смъртта си. А сега трябва да се грижа съвсем сама за себе си и сина ни. — Погледна Вулфгар и добави: — Вече не му се сърдя. Примирих се със смъртта му.

Усмихна се, без да сваля поглед от потъналия в мрачно мълчание Вулфгар. Черните й очи не изпускаха нито една подробност от лицето му.

— Странно, но ми се струва, че не се държите като норманин, милорд.

Вулфгар вдигна вежди.

— А как според вас се държат норманите, госпожо?

— Не съм и предполагала, че са толкова любезни — отговори с усмивка тя.

Мъжът се изсмя и отговори:

— Уверявам ви, че нямам нито рога, нито раздвоена опашка. Ако ни погледнете без предразсъдъци, ще установите, че сме съвсем нормални хора. Не обръщайте внимание на слуховете, които се разнасят из Англия.

Хайлан се изчерви и промърмори някакво извинение.

— Не исках да ви обидя, милорд. Ние сме ви много задължени за помощта. Не можете да си представите колко се зарадваха децата на разкошната вечеря. Вече месеци наред не сме вкусвали месо. Рядко се осмелявахме да палим огън, защото се страхувахме от разбойниците.

Вдигна ръка над огъня, наслаждавайки се на топлината му. Вулфгар проследи движенията й и в спомена му изникнаха тънките пръсти на Айслин, най-лекото докосване на които беше достатъчно да възпламени страстта му. Гневно си забрани да мисли за тази жена. Чернокосата насреща му очевидно нямаше нищо против да сподели постелята му тази нощ. Думите й бяха прозвучали като покана. Да бъде проклет, ако се остави да го натикат в ролята на сляпо влюбен годеник, който има очи само за бъдещата си жена! Ще продължи да взема в леглото си всяка, която е пожелал.

Стана и решително посегна към ръката на Хайлан. Младата жена стреснато вдигна очи, ала не се възпротиви. Тъмните й очи се втренчиха в неговите. Мъжът кимна с глава в посока към гората и тя отлично разбра намерението му. Последва го между дърветата и съпротивата й скоро отслабна. Захвърли съмненията си и ускори крачка. Желанието изгаряше сърцето й.

Откриха увит в бръшлян дъб, който образуваше нещо като балдахин над струпаните на земята сухи листа. Вулфгар разстла наметката си и притегли Хайлан в ръцете си. Покри лицето й с изгарящи целувки и ръцете му се плъзнаха по гърдите и гърба й. Необузданата му страст събуди в сърцето й горещо желание. Започна да отговаря на милувките му, обви ръце около врата му и се притисна до него с цялото си тяло. Двамата бавно се отпуснаха на земята. Хайлан забрави всякакъв срам, захвърли наметката си и страстно притисна бедра до неговите. Пръстите й се плъзнаха под кожения жакет и замилваха гърдите му.

Вулфгар сръчно развърза шнуровете на селската й блуза и разголи гърдите й. Когато жадните му устни се впиха в тъмното зърно, Хайлан едва не извика. Притисна се още по-силно до него и изви младото си тяло, за да го почувства плътно до себе си.

Възбудата беше толкова силна, че Вулфгар се самозабрави.

— Айслин, Айслин — промълвиха дрезгаво устните му. Топлото женско тяло веднага се скова. Хайлан рязко се отдръпна.

— Какво казахте?

Вулфгар я погледна и едва сега осъзна какво беше сторил. Хайлан почувства, че възбудата му отслабна, и в сърцето й се надигна гняв. Мъжът с въздишка се отдели от нея и отчаяно скри лице в ръцете си.

— Ах ти, вещице, нима ме преследваш дори в обятията на другите жени?

— Какво? Аз ли съм вещица? — изфуча Хайлан. — Нека тогава вашата прекрасна Айслин се погрижи да задоволи мъжествеността ви. Аз съм била вещица! О! — изплака тя и скочи.

Вулфгар чу гневните й стъпки обратно към лагера и се засрами от държанието си. Как можа да се прояви като непохватно момче, което не може да се справи с първото си момиче! Надигна се и замислено се вгледа в обкръжаващия го мрак.

Само мирният живот в Даркенвалд беше виновен за тази глупава постъпка.

— Омекнал съм — промърмори сърдито той и се надигна.

Ала на път към огъня в съзнанието му отново изникна великолепната медноцветна коса, разпиляна по раменете на възлюбената му. Струваше му се, че усеща дъха й. Пъхна се под каруцата, уви се с наметката и опря ръка до лицето си, сякаш искаше да почувства мекото лице на Айслин до своето. Затвори очи и този път не можа да отблъсне спомена за двете виолетово-сини очи, които нежно се впиваха в неговите.

Първите утринни лъчи осветиха дъждовните капчици по оголелите клони и те заблещукаха като скъпоценни камъни между парцалите на мъглата. Вулфгар се събуди и жадно вдъхна аромата на печено свинско и гъста зеленчукова супа. Огледа се и видя, че жените вече приготвят закуската. Измъкна се изпод каруцата и протегна скованите си крайници. Почувства се весел и необременен с грижи, изпълнен с красотата на този ранен час.

Хайлан отдавна поглеждаше с тревога към спящата фигура. Загрижено се питаше как ли ще се отнесе към нея на сутринта. Ала мъжът сякаш беше заличил от съзнанието си и нея, и случилото се през нощта. Без да я поглежда, свали горните си дрехи и отиде да се измие.

После грижливо се облече и седна до огъня заедно с Гоуейн и Милбърн. Хайлан им поднесе закуската с треперещи ръце, цялата поруменяла. Ала мъжът продължи да разговаря с рицарите си и весело да се смее на шегите им. По-късно, когато Милбърн пристъпи към нея, за да си поиска второ парче месо, младата жена се осмели да го попита:

— Бихте ли ми казали, милостиви господарю, коя е тази Айслин?

Рицарят вдигна изненадано глава. После хвърли бърз поглед към Вулфгар и колебливо отговори:

— Тя е… господарката на Даркенвалд.

Обърна се и седна на мястото си. Хайлан смутено извърна глава. Мисълта й трескаво работеше. Скоро Гоуейн пристъпи към нея и галантно я заговори:

— Ние, войниците, нямаме често случай да бъдем поглезени от нежни женски ръце, госпожо. Бях много щастлив да прекратя постенето с тази прекрасна закуска и сега искам да изразя благодарността си.

Хайлан не отговори на шеговития му тон.

— Какъв е Вулфгар, уважаеми рицарю, бихте ли ми обяснили? Какво общо има с Даркенвалд?

— Той е господар на тези земи — отговори сериозно Гоуейн.

— Така си и мислех — отговори с въздишка тя.

Младият рицар я изгледа учудено и се отдалечи, без да каже повече нито дума. Почувства се наранен от очевидния й интерес към друг мъж.

Скоро след това се появи и Бюфон, който беше спал най-дълго от всички. Приближи се и търпеливо зачака жената да го забележи и да му даде гореща супа. Хайлан вдигна очи и попита с треперещ глас:

— Ние ще потеглим за Даркенвалд, нали, господин рицарю?

— Да, скъпа, това е целта ни.

Хайлан тежко преглътна, питайки се как ще се появи пред очите на дамата на Вулфгар. Как ли ще я накаже лейди Айслин, като узнае за нахалството й?

Хайлан продължи да се държи далеч от Вулфгар, докато раздигаха лагера, не знаейки от кого трябваше да се бои повече — от рицаря или от неговата дама.

Преди да се разделят, Вулфгар повика Мидред настрани и със смутено лице й връчи увит в кожа пакет.

— Дайте това на моята дама… — Покашля се и мрачно продължи: — Дайте това на Айслин Даркенвалд, ала внимавайте да няма друг наблизо. Кажете й… кажете й, че е придобито по честен път.

— Да, милорд — отговори Мидред. — Ще се погрижа да стигне невредимо до нея.

Мъжът кимна, но остана на мястото си. Смущението му беше очевидно.

— Желаете ли още нещо, милорд? — попита изненадано жената, не можейки да си обясни поведението му.

— Да — промълви колебливо той. — Кажете й още… — Спря и мъчително затърси подходящи думи. — Кажете й, че я поздравявам и се надявам Суейн да се грижи добре за нея.

— Ще предам всяка ваша дума, милорд — отговори почтително жената.

Вулфгар се обърна рязко, изрева някаква заповед към хората си и се метна на седлото. Застана начело на малката си войска и препусна па юг.

Хайлан внимателно наблюдаваше Мидред, която прибираше вързопчето в каруцата.

— Какво криеш? — попита любопитно тя. — Подари ли ти нещо?

— Не. Трябва да го отнеса в Даркенвалд.

— Той… каза ли нещо за мен?

— Не — поклати глава Мидред. — Защо да каже?

— Аз… просто си помислих. Когато ме заговори последния път, ми се стори ядосан.

— Не беше такъв — Мидред мрачно изгледа зълва си и колебливо попита: — Какво стана снощи, след като всички си легнаха? Ти беше при него до огъня. Да не е спал с теб?

Хайлан скочи и възмутено извика:

— Не, разбира се, че не! Това е истината. Нищо не се случи.